Подготовка

► Кашеп, светът от реалността на змейовете, сегашно време:

Радослав до премала стискаше ножовете в двете си ръце, опитваше се да укроти треперенето и се питаше нервно колко дълго още звярът отсреща ще се чуди да напада или не.

Дъждовни струи се стичаха по раменете на младия мъж, мокреха люспите, прозиращи под прокъсана куртка с емблеми на планинска спасителна служба. Дразнещи капки се събираха по веждите, а Радослав не смееше да ги обърше, да не би точно в този миг изчадието да вземе да скочи… Ох, как би духнал презглава оттук! Само че идеята да си плюе на петите, грейнала като неонов надпис в съзнанието му, не беше приемлива.

Защото зад гърба му се намираше Селото.

А там вярваха в силата му, понеже бяха го признали за свой Змей-закрилник.

И как да мисли за собственото си спасение, когато двете му „жени“, макар и примрели от страх, стоят предано от двете му страни с жалките си кремъчни копия. Излъчваните от тях емоции го разсейваха и му пречеха да се настрои за предстояща схватка. А пък оръжията им бяха смешни дори в сравнение с неговите ножове — единият от остра шведска стомана, другият — от титанкерамит.

Радослав силно се съмняваше в ефективността им срещу чудовището пред себе си.

Изродът приличаше на оживял самосвал, приел формата на нещо като глиган с два чифта бивници, от вида на които му призляваше. Чудовището грухтеше като парен локомотив, но изглежда също се двоумеше как да постъпи.

От една страна, малките очички на звяра не виждаха нищо по-опасно от три двукраки фигурки, които отчаяно миришеха на страх. Ала от човечето в средата, необичайно високо на ръст, лъхаше и на сила, която възпираше горския единак от незабавна атака.

Глиганът тъпчеше останките от съборената Ограда, сумтеше сърдито, посъскваше гневно, но не успяваше достатъчно да уплаши изпречилите се на пътя му същества. Това силно смущаваше плиткото съзнание на звяра. Струваше ли си да напада толкова самоуверени дребосъци? Какви изненади криеха те, на какво се уповаваха, освен на нещо, с което не бе сигурен, че иска да има работа?

Ала и не отстъпваше, удряше с копито в земята, откъртвайки големи буци. Радослав усещаше как почвата се разтриса под нозете му.

„Да можех поне мъничко огън да плюя! — съжали той. Колкото и да го опитваше, този номер явно не вървеше автоматично в комплект с кожата на любимата му змеица. — Ами ако нападна? Дали няма да се стресне? Да бе, от шубе по-скоро ще ме прегази!“

Радослав си представи как хрущят костите му под огромните остри копита и едва се удържа да не направи крачка назад. А глиганът-камион може би тъкмо това чакаше…

На двете момичета сигурно всеки миг щяха да им се пръснат сърчицата — Радослав чуваше пулса им — две панически тракащи кречетала.

„Сега ще припаднат“ — помисли си той.

Внезапно последва оглушаващ квичащ вой и „баскервилският“ шопар тромаво скочи встрани.

Радослав замръзна с трескаво изпънати напред ножове. Бяха дълги колкото по-малките глиги на чудовището. Имаше чувството, че звярът го е надянал на горните си бивници и се отдалечава със заслужено спечеления къс месо…

Противният глас на животното замря в дълбините на Гората с едно последно яростно и заканително хрюкане, с което навярно целеше да запази достойнството си. Така един току-що бит с метла селски петел наперено кукурига, за да омаловажи поражението си.

— Имахме късмет, че не е бил злобар с кариес — реши Радослав, отърсвайки с усилие напрежението. — Правилно, иди си хрупай тиквожълъди! Момичета, печелим по точки… Ей, сладурчета…

Сладурчетата наистина бяха припаднали.

Радослав тикна ножовете в плетени кании — витяшкия отляво, обикновения отдясно — и се помъчи да вдигне от разкаляната почва и двете си „сенки“ едновременно. Ако имаше крайници в повече, да речем чифт криле и опашка, навярно би се справил.

— Брей че живот… — промърмори той, докато леко пляскаше по лицето едната „змейова съпруга“, а с коляно подпираше другата да не тупне отново.

От колибите на Селото се изнизваха ликуващите жители. Надуваха свирки и биеха обкичени с кокалени звънци тъпани. И скандираха като на митинг:

— РААСУАУ! Раасуау! РААСУАУ! Раасуау!

Дичо се понадигна. Безчувствените момичета се изплъзваха от ръцете му. Криво отвърна на радостните усмивки:

— Благодаря, благодаря. Няма нищо. Очарован съм, да. Мерси. Аха, точно така. Де-мо-кра-ци-я. Браво. А сега някой да дойде, че изтървах Пава… и Мава… айде де!

О, не. Вместо да танцува, племето би могло да му се притече на помощ…

► Земя, светът на хората, минало време:

Бе една от задушните летни нощи на 1964 година.

Дърветата край оградата на болницата стърчаха омърлушено. Зной още се издигаше над асфалта, по пусти улици пробягваха електрически сенки.

— Тежко раждане — рече млад хирург, кимайки благодарно на медицинска сестра за поднесеното огънче.

Девойката го стрелна с дълбоки зеленикави очи и сведе модерно гримирани клепачи към своята цигара. Отново щракна бензинова запалка, по скулите ѝ плъзна светлинка от пламъчето.

— Ще оживее ли? — провлачи тя, като посочи с рамо назад към коридора.

Той гледаше къдрав кичур коса, галещ бузата ѝ.

— Не вярвам — отвърна замислено. — Бих казал, че детето е недоносено, но вероятно просто има органични уродства, защото явно е преносено… Цял великан! Само с това едва не уби майка си… Обърнахте ли внимание на кожата му?

Сестрата бавно кимна и елегантно тръсна пепелта зад парапета. Помисли си, че дясната страна на хирурга е зле избръсната.

— Да. Като на гущер. И това ли е вродено увреждане?

— Не, просто ефект от преносването. Вярно, доста необичайно изглежда…

Те млъкнаха. На тясното балконче много лесно се мълчеше. Бе далеч след полунощ, ала жегата продължаваше да смазва града. Нито полъх. Дори течението откъм вратата бе тежко. В потни изпарения и миризми на дезинфектанти се задушаваше цялата болница.

Хирургът косо изви очи към престилката на сестрата. Бузите му порозовяха.

„Горещо е, да — рече си той наум. — Де да можех и аз така, на голо…“

Тя забеляза погледа по тялото си, но не го показа. Вместо това зададе нов въпрос:

— А какво ще кажете за майката?

— О, тя ще се оправи! — уверено заяви той.

По булеварда бучеше камион. Чуваха се подвиквания на работници, ремонтиращи трамвайна линия. Някъде при тях свиреше радио:

Станалата популярна мелодийка тутакси се лепна за съзнанието и мъжът затананика. Ех, лятото не е сезон за бачкане…

След малко младият хирург хвърли цигарата и небрежно подметна:

— Какво ще кажете за едно кафе с лед? Било много модерно във Виена. След такава работа, мисля, че заслужаваме.

— Бил сте във Виена?

Не прозвуча възхитено, тонът на сестрата оставаше учтив, леко приятелски. Ала не се връзваше с директния ѝ, почти немигащ поглед.

Омайница.

Хирургът се взе в ръце и добродушно се усмихна:

— Ами! По-далече от Прага и Белград не съм стъпвал… А това лято ми се размина и почивката на Балатон и Дубровник… ха-ха, даже Созопол. Приемате ли?

— С удоволствие. Нека само надникна в интензивното.

Лицето му трепна.

— Има кой да се грижи за кувьоза. Макар да е безсмислено. Детето вероятно е обречено…

— Ще дойда — закачливо натърти тя. — Изчакайте.

Той проследи дебелите платформи на сабото ѝ. Всъщност, повече го интересуваха глезените на сестрата, идеалните ѝ прасци… и така нататък. После го одраска мисълта за новороденото, което нямаше да го бъде на тоя свят. Бодлива мисъл. Хирургът я прогони.

Важно е да не вземаш присърце тези неща, иначе бързо ще си изхабиш нервите. А от нервите зависи точността на движенията. Които за човека със скалпела са най-важният му капитал, да…

Той протегна напред ръка и я огледа критично.

„Джери — помисли си. — Сестрата се казва Джери. Може би е Гергана по паспорт.“

Разсеяно запали втора цигара и тръгна през топлия коридор към дежурната стаичка.

► Кашеп, светът от реалността на змейовете, сегашно време:

Седеше върху изплетени от свежи треви килимчета и слушаше новосъчинената песен за собствения си подвиг. Отстрани, приклекнали на едно коляно, бдяха верните Мава и Пава — свестени, умити, сресани и облечени в най-хубавите си — сиреч току-що направени — тръстикови дрешки. С венци от цветя на главите.

С една дума — Радослав даваше прием. Банкет. Гощавка за цялото Село.

Неговата къща — или шатра, той не знаеше как да я нарече — бе събрала всички жители, изключая неколцината Пазачи, за които му се наложи отново лично да се разпореди да бъдат поставени. Кадяха задушливи благовония, факли хвърляха меко трептяща портокалова светлина върху гозбите, танцьорите с невероятно благоговение отмерваха такт с ритуално боси пети върху дъсчения под — единствен в селото, понеже само Дичовото жилище бе издигнато на къси колове над земята. От полумрака на високия таван черепите на Предците, излъскани и разрисувани с червена боя, одобрително гледаха веселбата. Досега Радослав не бе виждал изпълняване на погребален обред, макар вече да имаше два смъртни случая — един от старост, друг при злополука. Във всеки случай много скоро черепите на починалите, гравирани в тъмночервено и обкичени с фини висулки от другите кости на скелета, украсиха тавана на къщата му. По едно време Дичо се беше притеснил, че в обичаите на племето влиза канибализъм по отношение на мъртъвците, но след като зорко следеше произхода на манджите, се убеди, че подозренията му нямат основание. А че неговото жилище се използваше като костница, с това нямаше какво да стори — такова му беше положението, понеже освен всичко друго го смятаха и за Пазител на духовете на починалите. Постепенно свикна и само от време на време се сещаше за зловещичката украса. А и тя рядко напомняше за себе си. Както в момента — мъртвешките глави потрепваха и подрънкваха от внушителните гласове на хористите, които сякаш плетяха звукова рамка за солото на Певеца.

Дребни двукраки гущерчета щъкаха сред празнуващото множество. Животинките писукаха, просейки парченца от трапезата.

Радослав слушаше вече четвърти вариант на одата за себе си. Всяко изпълнение траеше колкото малък рок концерт и тържеството вече му писваше. Но преди да е изгоряла голямата факла, не беше прието да гони гостите. А този път тя като че бе изработена особено старателно и нямаше изгледи да угасне скоро. За сетен път си помисли, че трябва да се примири.

Езикът на фаморите бе беден откъм думи, но богат на жестове и интонации и чудно как Радослав успяваше да разбира кажи-речи всичко, което му казваха. Фаморите не изговаряха два съгласни звука един след друг, освен като носовки. Губеха им се звуковете „ж“ и „с“, много особено произнасяха „п“, смешно възпроизвеждаха „р“ и „л“. В процеса на изучаване на езика им — а услугите на Мава и Пава от един момент нататък го накараха да тъпче на място, — Дичо заподозря, че във фаморската граматика не съществуват обособени части на речта.

Така например думата „храна“, произнесена със съответен тон или придружена с красноречив жест, означаваше най-общо „ястие“, „храня се“ и „храня някого“. Понятието „път“ означаваше и „пътечка“ и „вървя“; придружено от бързо въртеливо движение на китката — „бягам, тичам“, а същото, но плавно и лениво, трябваше да значи нещо от рода на „влача се, пълзя“. Думата за „място“, казана с подчертано вдигане на вежди и разперване на пръсти, заместваше въпросителното „къде“. Понятията Ден, Сутрин, Нощ, Вечер, Пладне, Полунощ образуваха и граматичните категориите за време, а също за светлина и мрак. Интересно, фаморите имаха отделни думички за добро и зло, несвързани с периодите на денонощието, което може би свидетелстваше за това, че, поне що се отнася до Злото, не го свързват непосредствено с тъмнината. Най-силно обаче го бяха поразили имената на двете слънца — Райо и Йянку, бяло-жълтото ярко и червеното мъждукащо светила на този свят. Въпреки че следваше да очаква да звучат именно така…

Местните жители забавно повтаряха думите във всяка своя фраза. Поне засега Дичо не схващаше някаква функционална причина за това, освен че речта им ставаше по-напевна. В ушите му на българин изреченията „тръгнах да вървя да вървя“ и „пръчката вземам пръчката“ звучаха детински.

Той дълго недоумяваше как се справят с предаване на образи, за които нямаха специални думи, или как избягват двусмислието, докато не заподозря, че фаморите са малко телепати. Комай тази дарба притежаваха всички тукашни живи същества, държащи се като разумни, но мъжът със змейска кожа на плещите си не схвана веднага, че успоредно с речта, гримасите и разточителните телодвижения, всеки говорещ някак тънко му внушаваше конкретния смисъл на казаното.

Именно на този техен начин на общуване се дължеше фактът, че в момента Радослав отлично разбираше песента и смутено си даваше сметка, че ако не всички фамори, то поне неговите са страшни лъжци.

Вярно, сблъсъкът с грамадния глиган бе най-сериозното изпитание досега. Доста по-неприятно от конфликта с онзи индивид, когото Дичо определи за себе си като местен шаман. Свадливото старче постоянно предприемаше провокации, докато Радослав не му перна един шамар и се приготви да се бие с цялото племе. Вместо това…

Е, е, стига де… Петте минути противостоене срещу заплашителната свинска зурла се разрастваха в песента до епични три Дни и Нощи — цяла седмица от обичайното Радославово време.

Ако по подобен начин се е съчинявала Илиадата, то в основата на цялата антична история навярно е стояла една проста кръчмарска разправия, при която най-тежките жертви са били някой-друг избит зъб и едно насинено око…

Дичо въздъхна. Дори да имаше желание нетактично да прекъсне хвалебствията, най-силно го спираше собствената му тромавост при съставяне на разбираеми за събеседниците му фрази. А не искаше тъкмо в случая да ангажира за преводачки момичетата, с което би ги накарал да съучастват в нарушаването на племенните традиции.

Фаморите продължаваха неспирното си движение навън-навътре и от групата на певците към танцьорите, оттам — към яденето и пак отначало. Навън излизаха да се облекчат, включително и да повърнат, за да има място за още храна. На входа тутакси се появяваха младежи, натоварени с нови късове печено месо, някакви варени растителни зърна и други манджи, приличащи на сухи салати. Всичко това се носеше в умопомрачително красиво сплетени от тръстика и клонки кошнички, блюда, купи, тавички…

Радослав изтръпваше от факта колко малко ценяха тези си вещи фаморите, направо луд ставаше как прахосват труда си. Пръстите им бяха по-чевръсти от игли на плетачна машина. Когато ги видя в действие, той престана да мисли ръцете им за лапи. От трева, тръстика, мъх и дива лоза, от необработени и разцепени на ленти пръчки, дори от цели стволове, запазващи удивителна гъвкавост, те изработваха предмети, за чието разнообразие Дичо никога не би се досетил, преди да ги види. Канията за ножовете му бе истинско произведение на изкуството, но местните жители създаваха и далеч по-смайващи неща, а често и съвсем непотребни предмети, заради самата занимавка. Съдове, украшения и огради, стени и цели колиби, килими, килимчета и възглавнички, шарките на които просто захласваха — почти всяко със своя собствена уникална плетка, красиво, функционално… и всичко това се правеше много бързо и се изгаряше в огнищата или се хвърляше да гние при най-малката повреда или зацапване. Така всеки ден и дори по няколко пъти на ден те сменяха дрехите и обувките си — операцията им отнемаше не повече от времето, което тук минаваше за половин-един час.

Къщошатрата на Радослав също бе изцяло изградена от млади живи дръвца с дебелина на мъжка ръка и можеше да приюти в себе си средноголям софийски ресторант. Вътре висяха, стояха и лежаха здрави стегнати делвички, и те плетени, които без измазване или друга видима обработка спокойно задържаха течности. Като питиетата, с които племето сега се наливаше. Вероятно го смятаха за вино, но след като го опита, Дичо реши, че една кока-кола би предизвикала сред най-върлите фаморски пиячи тежко отравяне…

Другото, което обичаха да правят жителите на Селото, бяха кокалени изделия. Повечето, дребни сечива, закопчалки, украшения, звънци, музикални инструменти, гребени и амулети, се правеха от кости, а където се налагаше — и от дърво. И единствено за най-груби и един вид непрестижни дейности използваха камък — за изработване на оръжия, например, към които фаморите не проявяваха особено влечение. Предпочитаха юмруци, тояги или прашки, сплетени като коланчета от тънки жилави клонки, с които бяха страховито точни и скорострелни. В изключителни случаи вадеха отнякъде тежки тромави копия с кремъчни остриета, иначе ловуваха с капани, а дървесината режеха с триони от челюсти на хищни животни…

— Змейо?

Радослав се сепна. Пава отново му поднасяше плетена тръстикова чашка с „вино“, а Мава — ухаещо на подправки шишче с малко месо, но с много запечени плодове, подобни на ябълки. И двете моми въртяха тъмните си очи, чак в края на които се съзираше бяло; по свой си начин изящните им ръце, гъсто покрити като със златист пух, потрепваха от вълнение и гордост:

— Заповядай, Змейо наш Раасуау! Нека вкусно ти е вкусно!

Няма как, трябваше да го изяде. Защото по време на сън момичетата щяха горчиво и тайничко да плачат.

— Нека е само това.

— Едно още?

— Само едно, без още. Тежък ми е коремът.

Момичетата тихичко се закискаха. Навярно отново бе объркал фразата. Но го разбраха. Тъкмо те нямаше начин да не разбират какво им казва Селският закрилник — бяха му посветени. Схващаха какво им приказва, дори когато говореше на български — същинска мистерия.

— Едно сега едно, господарю наш мил! Ти казваш! — съгласи се Мава накрая, която особено държеше да му угажда и по цял ден измисляше какво да му сготви.

И по дяволите — беше вкусно! Макар че Радослав предпочиташе да не знае що за продукти се използват…

— Едно сега и докрай! — изпъна строго кутре той, както бе прието да се брои сред племето. — Преял съм. Едно!

Фаморите умееха да броят. Отначало Радослав смяташе, че математическият им таван е ограничен до числото 1520, понеже толкова бе сборът от пръстите на жителите на Селото — 76 по 20. При това фаморите забележително се абстрахираха от подробностите като например, че сакатият Таго има само една ръка, а на старата Уики ѝ липсват кутрета и единият показалец. За идеята на математиката чуканчетата се третираха наравно със здравите пръсти. В речника на племето съществуваха думите „едно“, „две“, „три“ и „четири“, след което преминаваха на „лява ръка“ — равнозначно на числото 5, „дясна“ — за 10, десен крак за 15 и ляв — 20. Нагоре смятаха, като споменаваха пръстите на „друг фамор“. При много големи числа, каквито за тях бяха 120 и повече, сиреч като стигаха до пет фамора освен себе си, започваше изреждане на имена, произнасяни сякаш нарицателни. Самите имена винаги бяха двусрични, женските с две еднакви на слух гласни. Струваше му се практично и примитивно. Ала веднъж се убеди, че звероподобните „диваци“ с лекота пресмятат и хиляди, само че вместо числителни употребяват календарни понятия…

… Аха, комай песните бяха на път да свършат. Слава на Слънцето, явно настъпваше ред на един от гостите, когото Радослав забеляза още преди да се появи чудовищният глиган и да внесе суматоха в Селото.

Очевидно беше чужденец, защото носеше дрехи от плат, а не подплатените с мъх против студа одежди от трева или тръстика. Жителите на Селото изключително рядко, само в най-мразовитите Нощи, намятаха животински кожи. На гърдите му висеше бакърен гердан. Тоягата, на която се подпираше на пристигане по време на дългия Залез, завършваше със зачохлена бронзова глава на брадвичка. На пояса му висеше нож — железен.

Иначе си беше фамор. Квадратно яко телосложение, плещест, въпреки ниския си ръст — метър и половина, метър и шейсет, — с дълги ръце, едри длани и ходила, къси крака. Дори при най-изправената си стойка изглеждаше прегърбен заради сведените напред рамене. Лицето — с широка долна челюст и изпъкнали околоочни костени дъги. Ниско чело. Косата си обаче, която приличаше на дълга животинска козина или чуплива конска грива, бе пуснал свободно, докато жителите на Селото си правеха прически от безброй плитчици. Личеше, че и тялото му е също толкова окосмено, колкото и на местните.

Дрехата му белееше подобно на Радославовите туземци — фаморите от Селото обичаха бялото за основен цвят, ала при тях то жълтееше или зеленееше заради естеството на материала. Племето шареше облеклата си с червено-оранжево и яркожълто. Но украсата по наметалото на чужденеца бе бродирана с цветни конци, подобни на сложно изплетените в познатия фаморски дух апликации. Към сякаш традиционните червено и жълто шивачите на Пътника-Разказвач бяха добавили светлосиньо и тъмнозелено.

Дичо беше чувал за Пътниците-Разказвачи. Сега виждаше един от тях.

Пасторалният живот на „неговите“ фамори не бе толкова изолиран, колкото го мислеше отначало. Наглед всичко бе простичко — за тях селото беше Село, светът — Свят, небето — Небе. Някак ясно се долавяше главната буква в тези думи, при все че уж нямаха писменост. Но Радослав имаше основания да предположи наченки на нещо наподобяващо запис на съобщения в сложно усуканите възелчета на оцветените в кафяво-червено и черно въженца, които не се използваха за нищо друго. Очевидно подчертаването на тяхното село, свят и така нататък не означаваше, че ги смятат за единствени във вселената. Така и той самият наричаше галактиката Галактика. Освен това Мава и Пава често използваха словата „свят“ и „небе“ във формата им за множествено число, при което явно не влагаха метафоричен смисъл в понятията. Колкото до други селища, то в Гората често се сблъскваха с техни жители. Обикновено при такива срещи подчертано не си обръщаха внимание, но разменяха мълчаливи жестове, останали неразгадаеми за Радослав. Когато веднъж се случи група от неговото село и тълпа чужденци да захванат една и съща дъбравка за изсичане (никога не сечаха безразборно, а дълго и внимателно подбираха дори тръстиката, от която всеки ден плетяха леките си чорапо-сандало-цървулки), тогава и едните, и другите мълчаливо си обърнаха гръб и тръгнаха да търсят необходимия им материал другаде. И все пак бе чувал, че има няколко празника, през които не само съседни, но и отдалечени села се събирали. От странични подмятания научи, че след тези събори се появявали много деца. Необходимостта от контакти се диктуваше и от нуждите на племето да се снабдява с неща, които не произвежда. Понякога причакваха минаващите търговски кервани и получаваха нужното, обменяйки плетените си изделия срещу бои, метални инструменти, медни казани и други дреболии. Но известията от широкия свят пристигаха най-вече с Разказвачите.

… Гласовете на хористите продължиха със затихващи извивки последния тон на солиста. Последно носово бучене… Най-после тишина. Останаха да подрънкват зъбците на онези неща, които Дичо отначало мислеше за гребени, а после се оказа, че звучат не по-зле от китари. А и между другото, наистина се използваха за сресване…

Настъпи очаквателно мълчание. Погледите на фаморите бяха устремени към Пътника-Разказвач и към Радослав.

„Змеят“ кимна на Мава.

Той имаше причина да се въздържа от приказки. Освен че объркваше туземците с твърде неконтролируемите по сила и сложност образи-понятия, които телепатираше, повече от половината фаморски фонеми бяха непроизносими за гърлото му. За щастие и както винаги, на помощ се притичваше неговата лична говорителка. Загадка си оставаше как точно тя успява да знае какво иска да каже той. Обикновена магия — друго като обяснение не му хрумваше.

Когато от всички девойки племето избра двете фаморки за „съпруги на змея“, последва дълъг и сложен ритуал за посвещаването им в тяхната роля — от Янкул-изгрев до залеза и на двете слънца. Обредът бе абсолютно неразбираем за Радослав, някои процедури бяха очевидно болезнени за момичетата и го ужасиха. Но пък навярно благодарение точно на това двете фаморки придобиха загадъчните си умения да знаят какво иска господарят им, преди самият той да го е осъзнал?…

В редките случаи, когато Дичо не схващаше нещо от околните речи, тогава не кой да е, ами Пава, с една-две думи или жеста, му избистряше неясното. Според класически човешките критерии за Радослав тя минаваше за „блондинка“, понеже кестенявото ѝ изглеждаше направо русо пред повечето фаморки, ако не броим посивелите старици. И тъкмо Пава му беше казала, че „фаморите също са човеци, други човеци, стари човеци, но човеци“. Съобщи му го на ухо, доверително и силно смутено, заради което той остана с впечатлението, че думата „човек“, ако не мръсна, то поне не е желателна за употреба. И очевидно под „човек“ разбираха същество, вероятно родствено на фаморите, но може би от друг биологичен вид — появилия се 40 000 години назад кроманьонец. И кой знае дали тук единственият представител на кроманьонския тип хомо сапиенс не бе Радослав. За съжаление русата Пава, която представляваше основният му източник на информация за света извън Селото, не можеше да му каже нищо по въпроса, даже ако той се беше решил да попита. Но пък за чуждия гостенин тя предварително даде доста подробни сведения. Според нея Пътниците-Разказвачи обикаляли Земята

(— Земята ли, Пава?

— Да, Змейо мой, Кашеп. Земята Кашеп. Обикалят я цялата обикалят, Господарю Раасуау, чак до Твоята Земя стигат!)

и срещу храна, подслон и безусловна защита разнасяли новини за случващото се. Лоша поличба и срам било да оставят Разказвач гладен.

(— Ами… ако някой Разказвач… хм… направи нещо лошо, кой му държи сметка? — питаше Радослав.

Очите на Пава, с цвят на конска грива, ставаха огромни от недоумение и тя се обръщаше към също толкова потресената от змейовите речи меденоока Мава. След кратка, но енергична размяна на неразбираеми репликомимики, момичето казваше:

— Пътникът-Разказвач НИКОГА не върши нещо лошо не върши!

— И все пак, ПРЕДСТАВИ СИ, че се случи такова нещо — упорстваше Радослав. Според предположението му Пътниците бяха нещо като монашески орден със своя йерархия, закони и ръководство. И съответно — със своя мърша в стадото…

Пава разби на пух и прах хипотезите му:

— АКО… Пътникът стори нещо… СТРАННО… — отвръщаше след дълго умуване тя, — тогава селото, което го е посветило в Разказвач, отменя ритуала отменя…

— И?

— И такъв фамор не може повече да разказва, защото престава да помни ВСИЧКО да помни.

— Добре — не се отказваше Дичо, — а ако извършената постъпка е… престъпление…?

Четвърт час бе принуден да уточнява понятието, даваше примери и отговаряше на въпросите на „съпругите“ си, за да получи накрая смайващ отговор:

— Тогава Ти ще накажеш злосторника, Господарю, защото си змей!)

… В момента Радослав се питаше какво следва да се каже на странника. Но очевидно Мава знаеше по-добре какво се говори в такива случаи. Тя се надигна и сред всеобщо внимателно мълчание изрече приблизително следното:

— Господарят и Закрилник на Селото, Змеят Раасуау, в чиято Къща празнуваме сега, докато навън царува студената Нощ, нашият Благодетел и Слуга моли теб, Пътнико-Разказвачо, да кажеш, доволен ли си от храната, която ти дава Селото ти дава?

Хм, помисли си Радослав, исках по-директно, ама нейсе, девойчето е по-веща в етикета… Господар и Закрилник, а? Пукам се от гордост, майна. Или по-скоро от преяждане…

— Да, доволен съм — кратко отвърна Разказвачът.

Ако е толкова стиснат на думи, по-добре да го преименуват в Телеграфиста — помисли Радослав. Пътникът обаче продължи:

— Във всяко Село храната е вкусна, но всяка по свой начин. И мен ми допада как е приготвена у вас, добри фамори на това Село.

„Тоя що те пренебрегва, бате Дичо?“ — обади се вътрешният глас и Радослав се понамръщи.

Мава отново зачурулика — гласът ѝ, според „змея“, би засрамил хиляди човешки певици:

— Нашият облакороден Пазач, слънцеликият Раасуау, Змеят, пита теб, Пътнико-Разказвачо, добър ли подслон намираш под покрива на нашето Село намираш?

Слънцелик? С тази четина, непревърнала се още в свястна брада? Ама… колко приятно звучи…

— В села и градове съм минавал, където всяка къща има свой покрив, и в такива, където общ е той за всички къщи, както е при вас, и отговарям, че мил ми е подслонът ваш, сякаш люлката ми е тук висяла!

Сдържан хор гласове и възклицания, заедно с игриво изплъзналите се от ръцете на музикантите трели, подсказаха на „слънцеликия“, че Разказвачът е казал нещо извън правилата, като е направил на Селото страхотен комплимент.

— Любезност за любезност — рече си Радослав, понадигна се и отправи към Пътника някакво подобие на къс японски поклон. „Дали не сгафих?“

Одобрението на фаморите шумно разсея съмненията му. Той тежко се отпусна обратно върху сложната и съвършена плетка на килимчето. Мама му стара, май съм си направо надебелял, а? Махна с пръсти към Мава, че може да продължи.

Пава плахо му поднесе още едно питие, този път киселко. Радослав с въздишка отпи.

— Защитникът на Селото, Змеят, те моли, Пътнико-Разказвачо — редеше като по ноти Мава през това време, — да наситиш сега ти ушите ни със сказания за туй, що става по Света ни. Честита ли е владетелката на Борея и нейната сестра-княгиня? Върнаха ли се в света си воините-победители на снежните духове? За какво пеят ли водопадите на Куум? Кажи ни за нерриите, които плуват из просторите водни на океана! Признай, Добро или Зло надделява в небеса, земи и дълбини?

В къщошатрата се забеляза раздвижване. Фаморите заемаха удобни за слушане пози — повечето се поваляха на хълбок и подпираха глави с длани. Секна разкарването навън-навътре, избраните за прислужници набързо се засуетиха край капаците на отдушниците в покрива, запалиха още от заместващите печки факли, затъкнати като цветя в пръстени делви, и разнесоха последните блюда с храна.

Разказвачът зае място току пред подиума, на който пуфтеше Радослав, изчака събралите се да затаят дъх от внимание и започна.

В речта му преобладаваха думи и ярки телепатични образи, ръцете едва-едва подчертаваха разказа, не се размятаха като на диригент, както при всеки разправящ нещо фамор от Селото. Създаваше се впечатление за почти стихотворен ритъм, унасящ, но неприспиващ ума, и скоро дори несвикналият напълно с цялата чудновата среда Радослав взе да вижда повестите за далечните земи на този Свят.

Светът, за който бе убеден, че е Долната земя, светът на неговата дълго търсена любима. Ала, за съжаление, не точно Змейската земя.

► Земя, светът на хората, минало време:

Обратно на очакванията на хирурга, бебето оцеля. С нежелание беше напуснало утробата на майка си едва към края на десетия месец, и то защото го принудиха. Изписаха го след близо месечен престой в болницата — период на нарастващ интерес към хлапето, извън нормалното педиатрично наблюдение.

Казано направо, докторите изпитваха умерен скептицизъм относно здравето на малкия. Намекнаха го на майката. Жената не разбра или не пожела да разбере. Опитаха отново да ѝ го кажат в деня на изписването, ала опитът бе осуетен от сестра Джери, на която, разправят, даже директорът на родилния дом избягвал да прави забележки.

Придружена от сестрата, майката слезе в централното фоайе, носейки повития пакет. Тук я чакаха роднини, мъчещи се да изглеждат подобаващо щастливи. Чудно как всички се бяха побрали в прясната гордост на свекъра ѝ — невиждания автомобил „Москвич-408“ (съвсем нов модел, направо от завода!), сребристосив като космическа ракета. Носеха цветя и кутии бонбони за лекарите. В дискретен кафяв плик от амбалажна хартия бълбукаше истинско уиски, което красавецът хирург възмутено понечи да откаже.

— Е, най-после, дай да видя внука! — бодро забуча като йерихонска тръба свекърът, поемайки пеленачето в ръчищата си.

Мъжът ѝ, както винаги плах и вял, се показа иззад рамото на баща си. Празничната микротълпа го избута напред.

— Ах, какъв си ми ти хуууубав! — радваха се гръмогласно наоколо.

Майката упорито търсеше погледа на таткото. Когато накрая успя, се постара да вложи цялото си презрение и обида в това втренчване, което закова нервния мъж пред нея като пронизан с игла бръмбар.

А той я видя погрозняла, уморена, повяхнала. Стори му се, че го зяпа като смахната. Опита да потисне отвращението си, да си я припомни не толкова изпита в лицето и без сенки под очите. Вместо това младият баща се сети колко бе надебеляла жена му, докато траеше бременността.

Той зърна увито в синьо одеялце нещо… и се обърка. Очакваше то да пищи, да плаче, да се къса от рев… Изтръпна от смътно безпокойство и в паметта му се разгъна като на магнетофонен запис онова обаждане на акушерката, която съобщи, че бебето е заболяло от магарешка кашлица. Коклюш. Тогава докторите за втори път отписаха детето от кръга на онези, които ще ги бъде… Също както в началото — бяха убедени, че нещо не е наред, и на младите родители не им остава нищо друго, освен да се примирят, да прежалят, да намерят сили, да…

Само че каква е неговата бащинска вина във всичко това? Защо на Валентина ѝ трябваше да се инати за секцио, когато настъпи терминът? Нали задействаха всички познанства и връзки, същинско разорение се оказаха подаръците от Кореком… Пък и после, той беше страшно зает, в края на краищата, не всеки ден се случва да ти обсъждат проекта в министерството… Трябваше да се срещне с толкова важни хора… Та нали го правеше за тяхното бъдеще?!

— Иди и виж сина си! — младата майка изсъска думите в очите му с, по собствена преценка, убийствена мощ.

Той едва я разбра, дори първо помисли, че киха, и отдръпна гнусливо лицето си.

Все пак се престраши и надникна в пакета с бебето, окуражаван от продължаващите да разиграват радост роднини.

От пелените изведнъж го зяпнаха две големи, не бебешки, дори не детски внимателни очи, с малко бяло в тях и толкова тъмен ирис, сякаш представляваха чудовищно грамадни зеници. Начинаещият архитект, гордостта на семейството си, а сега и щастлив баща, замря хипнотизиран. Спомни си, че беше имало и трети път, когато животът на това странно дете — не смееше да го назове свой син — е висял на косъм. Повърнало и се задавило. Било спасено след паника в отделението, кислородни маски и изкуствено дишане само заради случайното влизане в стаята на същата тази сестра, дето сега изпраща Валентина. Тя пък какви зелени очища има… и ярък, скандално дълъг маникюр… Не забравиха ли да ѝ донесат швейцарската бонбониера? Сестрата бе толкова грижовна и внимателна с бебето… за разлика от собствената му майка! Къде е била Валя през това време! Пушела в клозета! Горкото детенце, вече му било спряло сърчицето…

Архитект Владимир Чакмаков, млад специалист с големи перспективи в кариерата, тръсна глава, все едно се мъчеше да се освободи от нестихващите в ушите му гласове. Чуваше думите на майка си по адрес на Валентина:

И подшушването на баща му:

И одеве, на път за болницата:

— Махнете се — беззвучно прошепна той на гласовете. — Искам да видя своя… своя…

Така и не посмя да произнесе думата дори наум.

Детето го гледаше втренчено и насмешливо.

Нещо се скъса в отличника от гимназията и примерния студент от института. Той отстъпи, без да се опита да докосне бебето. Завъртя се на пети и под учудени погледи, сред стреснати възклицания, избяга през огледално проблясващия портал.

► Кашеп, светът от реалността на змейовете, сегашно време:

… Оттатък, в къщошатрата, Странникът продължаваше напевно да разказва на племето своите истории. Редуваше новини със сказания, на които жителите на Селото пригласяха и свиреха.

Отначало обаче не потръгна добре. Според Пътника, Владетелките на Борея се мъчели да помирят кавгите във „Великоговорилня“ от „бахили“, които все пак пристигнали с гемиите на ветроездачите в Двореца-остров, ала не се получавало помирението, твърде силно се карали, пък и в Гилдиите (Радослав не бе уверен, че правилно е разбрал думата) имало вълнения, а онзи бахил, който пропъдил снежните духове (Разказвачът ги нарече „варвари-гризачи“), тръгнал да помирява с дружини ратни смутовете…

Фаморите не харесаха вестите, въпреки че изслушаха всичко казано много внимателно. Не поискаха подробности, а май и Разказвачът беше затруднен да ги даде. Тогава, за разведряване, пожелаха песни и легенди за „хубави“ времена. И като се заточиха едни идилии, бетер сапунки за слабонервни.

Но ТЯХ фаморите явно предпочитаха пред одевешното.

В атмосферата на общия унес Радослав успя да се измъкне навън през задната вратичка. В припрян тръс той стигна до външната ограда-стена, която подпираше непрекъснато ремонтирания Покрив на Селото. Там, в рова, по дъното на който се плискаше вода от близката рекичка, той с невъобразимо удовлетворение опразни болезнено вкоравения си от виното мехур.

Нощта бе студена и звездна. На юг-югозапад в небето светеше едната от луните. Наричаха я Малката вестителка — Клех Нзе, или поне така успяваше да възпроизведе името ѝ Дичо. През повечето време тя оставаше самотна на небосклона. И тъкмо по нея племето определяше цикъла си за спане и бодърстване, който съвпадаше с действителния изгрев на голямото слънце на всеки три райкови денонощия.

Това обстоятелство криеше някаква загадка, може би ключ към разбиране на повечето неща наоколо, но точно в момента Радослав не бе склонен да разсъждава над проблема. Малкият спътник над главата му тласна мислите в друга посока.

Останалите луни на Кашеп имаха видим период на обикаляне от петнайсет и половина местни денонощия и винаги се намираха на едно и също място една спрямо друга. Дичо прецени, че това би било възможно само ако и четирите спътника се движеха по една и съща орбита. Доколкото си спомняше, законите на небесната механика (специално онази прословута задача с трите тела и лагранжовите либрационни точки, за която имало частно решение) не забраняваха съществуването на стабилна система като Кашеп и спътниците му. Смущаващото се състоеше в това, че бе малко вероятно да се е образувала по естествен начин…

Изгряването на тройката спътници, докато дребната, жълтеникаво-бяла от лъчите на по-яркото слънце Клех Нзе слизаше все по-ниско на запад, бе впечатляващо и продължително представление. Млечнокакаовата, сияйносребриста в зенита си Вад Нзе — Средната вестителка, сякаш влачеше на твърд и много дълъг буксир следващата, а пък Шахар — Средната заднебесна земя — все едно изпълняваше роля на почетна стража. Дискът ѝ бе малко по-сив от Вад Нзе. Трите наведнъж едва се обхващаха с неподвижен взор, като очите неволно се насочваха първо към много по-големия спътник, а другите два трепкаха далеч отстрани, почти на границите на зрителното поле. Наистина, едрата луна в средата бе най-красивата. Тук я познаваха като Ишчел — Светът на дъгите.

Нежно лилава, с тъмни морета и размазани бели ивици на облачността. Според това кое от двете слънца я огряваше, сиянието ѝ преливаше и искреше в различни цветове. И трите спътника се намираха в леко различни фази, лъчите на Райко вземаха надмощие над червеното джудже Янкул. Особено красиво изглеждаше пълнолунието ѝ в разгара на червения янкулов ден. Гледката бе потресаваща… и тъжна.

Там, в Дичовата родна реалност, планетата-спътник Ишчел бе далеч по-дребна, нямаше атмосфера, беше мъртва. От прастари времена хората са я кръщавали с различни имена, отъждествявали са я с различни божества — Ищар, Изида, Танит, Артемис. По-късно римляните ѝ дали името Луна, което се използваше от множество съвременни на Радослав народи.

Тук, в различната действителност на общата Вселена, тъкмо Светът на дъгите бе целта на младия мъж. Другото ѝ название беше Вер Шелард — Змейска земя.

Или по-простичко — Долната земя от народните приказки.

Сега тя се струваше на Радослав още по-недостижима от преди. От Верена го деляха две атмосфери и безвъздушно космическо пространство между тях, а фаморите не строяха ракети, нямаха стартодруми, нито радиопредаватели, с които Дичо да обади за пристигането си. И макар положението му да бе далеч по-добро от това да се намира на светлинни години разстояние, стотиците хиляди километри не можеха да се изминат и с милиарди крачки. Нямаше да му помогнат и криле през вакуума… Уви, тук липсваха удобствата на отвъдната пълноземна вселена, но тамошните ѝ долни и горни реалности не се припокриваха с онези места, които бяха „собствени“ на Радослав, и там не съществуваше негов Аналог. Вярно, Разказвачът спомена за Врати към Вер Шелард. Но те били в Борея…

Радослав откъсна взор от небето и разсеяно се втренчи в мрака отвъд рова. Най-сетне потрепери от студа, лазещ по голите му рамене. Разбира се, беше изскочил по потник, подгонен от малката си нужда. И сега лунната светлина пълзеше по врастналите в тялото му змейски люспи.

Той прокара длан по рамото си. Странно, драконовата кожа беше позагрубяла, позагубила от женствената си мекота. Вълшебно имплантираната тъкан очевидно се съобразяваше с пола на новия си стопанин. Дичо въздъхна, а после изсумтя към звездите.

Нощта бе красива. Но не го радваше.

Бе невероятно обидно — да закъсаш на прага!

Имаше късмет все пак, да не се озове по̀ на север, където в сезона на Двуслънцие валеше сняг. Пава казваше, че в Студените земи не живеели много племена. Щеше да му дойде нагорно да се скита из необитаемите простори посред зима. А така — преживя я.

Още с появата му тук се изясни, че чудодейните способности, които почти несъзнателно използваше в отвъдната вселена, сега сякаш бяха притъпени. Не съумя да помръдне с поглед дори камъче. С голяма мъка преминаваше на свръхскорост, и то на бавни обороти. Може би змейските качества се проявяваха само когато бе заплашен животът му, не по желание. Защото досега не беше имало наистина опасни ситуации. Но бе съхранил достатъчно, за да чувства неща, които преди не усещаше. Полъха на пролет, например. Зимата наистина свършваше. После обърна внимание, че и продължителността на нощите намалява. Двете слънца се бяха разминали във видимия си път в небето, раздалечаваха се. Дори без да пита, логиката му подсказваше, че в един момент изгревът на Райко ще съвпадне със залеза на Янкул и обратно. Тогава щеше да настъпи сезонът, който фаморите наричаха Няманощие.

Отначало му се стори лесно — само две годишни времена. Ала календарът, който използваше племето, издаваше солидни астрономически знания. Радослав все още не можеше да схване целия смисъл и причините на това защо годината „тин“ от началото на едно Няманощие до следващия идентичен сезон не е единствената, а заедно с нея съществува и „яр“, за продължителността на който в селото се ориентираха по изгряващите съзвездия. Просто не виждаше смисъл да си усложняват живота, след като на практика много повече зависеха от смяната на сезоните. Но не — племето стриктно броеше дни и ги съчетаваше в месеци с названия на небесни зверове. Дичо не смееше да разпитва защо толкова държат на това — като змей той трябваше и сам да е наясно. Ако продължеше да прекалява, би сринал авторитета си пред фаморите за нула време, и даже безусловната вярност на момичетата не би го спасила…

В мрака откъм Гората животно или птица нададе бухащ крясък, неочакван и пронизителен, който стресна тъгата на Радослав. Той трепна и се огледа подозрително наоколо. Реши да обиколи и да провери пазачите, поставени по оградата.

Разбира се, нямаше ги. Всички безрезервно вярваха в мощта и силата му. Имаше ли смисъл да грабват тояги, щом си имаха собствен Змей-Закрилник!

Поклати глава. Безсмислено щеше да е да им се кара. Гледаха го като писано яйце, дадоха му двете си най-хубави момичета (поне да спеше с тях, дръвнико!) и, естествено, очакваха той да ги пази от всякакви беди.

— Насадих се — изграчи в тъмното Дичо и ядно плю под краката си. Похлопа се мрачно по корема. Все по-отчетливо закръглящото се шкембенце никак не му хареса.

„Ей, какво правя тук, а?! Някъде из този свят ме чака Верена, чака ме всичко онова, за което бленувам и мечтая, опитвам се да си го представя, нека и неясно и от мъгливо по-мъгливо, ееех…“

— Раасуау?…

Радослав вдигна глава. Присви очи и различи излъчващите топлина Пава и Мава. Усети безпокойството им, объркаността и нямащото граници обожание.

— Тук съм — глухо рече на български. Изпита досада и, преди да се овладее, си помисли за тях нещо жлъчно, нещо, което не би желал да повтори на глас.

Ефектът не се забави и миг.

Момичетата тихо изпискаха и се втурнаха с хълцане и ридания обратно. Дичо зарови пръсти в косата си и я заскуба.

Да, не бе в състояние да пропъди с телепатичен вик гигантски глиган, нито да го халоса по зурлата с юмрука на волята и мисълта си, обаче спокойно можеше да въздейства върху онези, които се настройваха сами към него. И въздействието имаше предимно разрушителен характер.

Колко пъти досега се беше сърдил на Мава и Пава! Тук външното сдържане не играеше никаква роля — те го усещаха, даже когато не насочваше мислите си към тях.

Егати, как са ме търпели… и търпят? Боже, слънчице! Вземай си поука, глупако, свиквай да стискаш зъби и наум, защото грубостта ти предизвиква съвсем физически рани!…

Представи си как сега лицата им муцунки пламтят, ударени с незримия пестник на отрицателните му емоции.

Първият път, когато се сопна на Мава, на фаморката ѝ потече кръв от нослето. И сега Радослав се разтрепери от спомена и отново закри лице с шепи. Въздъхна и зачака. Нямаше смисъл нарочно да ги вика да се върнат. Те не можеха да го оставят сам за повече от няколко минути.

Когато момичетата се появиха, „змеят“ ги гледаше засрамено. Искаше да им каже колко тъпо се чувства, но така, че да не ги обиди, да не ги нарани, но и да заплаче, да крещи, да…

Фаморките нежно го уловиха за ръцете и го поведоха, мили и покорни, него, примирения безпътник, към топлината и светлината на змейовата къща.

Дичо гледаше белеещите си боси крака, впримчен в упованието на Селото, че докато е с тях, нищо лошо не може им се случи.

Колко сковаваща е чуждата надежда!…

Само един не бе повярвал — шаманът. Но нямаше доказателства, че съществото с люспи не е дракон. И накрая, посрамен, посивяващият фамор се оттегли, отиде някъде. В друго Село навярно.

Прокуден от самозвания натрапник.

Трябваше да говори с него, ах, трябваше… А сега — търси го там — не знам къде…

Ще го намеря!

Укрепналата крачка на змея зарадва Мава и Пава.

Те винаги се радваха, когато техният Господар не биваше тъжен.

* * *

Пътникът-Разказвач приключи песните си, голямата факла вече пушеше, затова и гостите тръгнаха. Господарят Раасуау всекиго изпрати до прага, сбогува се и с Разказвача — както винаги по смешния си начин, бъркайки наниза от приетите за случая слова.

На Мава и Пава не им е смешно. Змеят знае какво прави. Ето, иска нещо да попита Разказвача… ала е разсеян и се отказва. Змеят има право, трябва само да помислиш и ще видиш, че когато пита, не пита току-така. А когато реши да премълчи, това също е мъдро.

Заради умореното си гърло Разказвачът шепне, но почтително отговаря, защото знае тези неща и не се мръщи, че змеят малко е нарушил традициите.

По обичая Пътникът споделя накъде ще поеме нататък. Пава преразказва:

Змеят Раасуау трепва изненадан. Нима наистина е слисан? От какво? Не, невярно изпитва Разказвача. Змеят има право на това.

— Къде е това пристанище? Попитай го, Мава.

Момичето послушно изпълнява поисканото. И сетне другата змейска съпруга предава думите на Разказвача така, че змеят да ги разбере (той винаги разбира, но така е пожелал — да му го повтарят):

Този път не само по лицето на змея, но и от мислите му нищо не може да се разбере. Залостил ги е, не се усещат вън от главата и сърцето му. Той си знае защо. Мълчи, разглежда колана на Разказвача, който търпеливо чака Пазителят на Селото да го освободи.

Пътниците-Разказвачи са възпитани и тачат обичаите.

Ето, Господарят Раасуау кимва, благодари и пожелава приятен сън на Пътника, който сега ще си почине, но едва небето почервенее от пробуждащия се Янкул, ще продължи да обикаля и скита по белия свят, за да носи храна за ушите на любознателните.

А после — о, радост! — змеят прегръща двете момичета, прошепва им нещо на своя си език, нещо много хубаво навярно, след което ги отпраща да спят в тяхната част на Къщата, дори идва и грижовно ги завива с тревни рогозки…

Пава и Мава не затвориха очи. Мълчаливо и тайно гледаха своя господар, как обикаля назад-напред, въздиша, клати глава и мърмори странни нечувани думи. После седна, извади от торбата си един от своите чудновати предмети, с които бе дошъл в Селото. Заби нос в онова, което наричаше тетарадака, и продължително време украсяваше вътрешните ѝ страни с еднообразни ивици смешни ситни завъртулки.

Когато той си легна, Мава и Пава безшумно станаха и отидоха при него. Той се остави да го разтрият. Единствената фаморска техника за масаж приличаше на месене на питка, но отпускаше превъзходно.

Така под ръцете им Раасуау заспа. Момичетата легнаха от двете му страни, прегърнаха го да му е топло и също скоро се унесоха, привикнали към загадъчните образи, които техният змей излъчваше, докато спи.

Тази нощ не се стреснаха от това, че той плаче в съня си.

► Земя, светът на хората, минало време:

Малкият не пропускаше нито една болест, редяха се като на парад: рецидив на бебешка жълтеница, поради което заподозряха вродена непроходимост на чернодробните жлъчни пътища; настинки; упорити симптоми на млечница, въпреки всички взети мерки против гъбички по лигавицата на устата, но вероятно провокирани от антибиотиците… Педиатри от цяла София го познаваха. При все това имаше постоянен добър апетит и непрекъснато наддаваше… но растеше в нещо безформено, едро, по-скоро сковано, отколкото игриво.

Редовните прегледи изявиха една аномалия — според лекарите напълно безопасна за развитието на момченцето — декстрокардия. Иначе казано, сърцето му се намираше отдясно. То, по принцип, като явление, било съпроводено с аритмии, слабост на сърдечния мускул, но в случая се оказало просто изненадващо здраво… ама вие го пазете все пак, нека не се натоварва много.

Подир тази страшна, необяснима по смисъл вест, Валентина откри в червеникаво-кестенявата си коса бели косми и оттогава почна редовно да употребява къна.

Болнавостта на сина ѝ сякаш бе наказание свише, затова майката не слушаше докторите, които я уверяваха, че никакви други нередности във вътрешните органи не се наблюдават, а и сама по себе си декстрокардията на Иван, специално в неговия случай, била практически безвредна особеност поради рядко хармоничното напасване на дясно разположеното сърце с белите дробове. Но Валентина се измъчваше, в мислите ѝ постоянно отекваше думата „урод“. А имунизациите сякаш нямаха никакъв ефект и момчето все боледуваше — морбили, паротит, рубеола….

Докато на третата си година внезапно престана. Повече не го чуха да кихне или кашля. Единствено странни и необясними обриви, които педиатрите наричаха алергии, периодично го караха да оклюмва. Иначе тичаше като бесен, намираше се в постоянно и хаотично движение; свъсил вежди и стиснал устнички, той можеше да обикаля стаята в кръг с часове, ако навън времето бе лошо или когато майка му нямаше свободна минутка да го изведе. Докарваше я до полуда с този си навик, тя му крещеше, той не ѝ обръщаше внимание. Тя не издържаше и го пердашеше, а той без гък я гледаше с неразгадаемите си очи.

Може би заради недоволството и страха ѝ той стана флегматичен и престана да бъде малка вихрушка в къщата. Валентина гузно го глезеше, сетне се плашеше, накрая го нахокваше — доста едро за възрастта си дете, инертно като буца, мълчаливо и сякаш тъповато.

Той не се опитваше да гука или да издава някакви звуци от времето, когато навърши годинка и половина, камо ли да прави опити да говори. Само понякога избухваше в дрезгав безпричинен смях или хленчеше без сълзи, когато бе недоволен от нещо.

Валентина се отчайваше от мълчанието на сина си, наричаше го идиотче, отказваше да му даде това или онова, докато малкият поне не опита да проговори.

— Няма да те обичам повече, ако мълчиш, дебил такъв! — викаше тя, ужасявайки се от собствените си думи. — Вафла ли искаш? Кажи „ва-фла“. „Ва-фла“. Ах ти, инат проклет! Характер ще показваш! Ще слушаш мен, ясно ли ти е!? Ще се подчиняваш!! Пак мълчиш!!? Марш веднага в ъгъла!!! Не ми трябваш такъв!!! Бащелкьо!

Ала обратно на това, което казваше тя, в лицето му все по-смътно и отдалечено се долавяше прилика с таткото. Точно една седмица след появата на бебето у дома, през която стените на апартамента кънтяха от рева му, сякаш детето огласяваше правата си… бащата нелепо загина. Случило се, докато наблюдавал осъществяването на първия си, изцяло негов строеж, който, макар и под шапката на високопоставени титуляри, трябваше да стане бляскав дебют към върховете на кариерата и утвърждаването на семейството в едно общество с влияние и привилегии, власт и средства. Владимир се заплеснал и попаднал под стрела на кран.

Със смъртта му рухнаха всички надежди на неговата рода, вече безсилна да изстисква ползи от минали заслуги. И без тях имаше достатъчно други нахални потомци на активни борци против фашизма и капитализма. Затова мъката им бе така голяма. Някак съвсем между другото се сетиха за Валентина и детето, и то когато жената грабна момченцето и напусна дома, в който траурът сякаш възнамеряваше да продължи вечно. Изтръгнала се от еснафската атмосфера на западащите дребни величия, Валентина съвсем физически почувства как гърлото ѝ се отпушва, доскоро задръстено от вдишван с месеци тавански прах.

Сега живееха под наем в полите на Витоша и градът се разстилаше под тях, подобен на макет върху проектантска маса, уютен, безопасен и почти красив.

Момчето навърши четири години, ала продължи да мълчи. Нещо повече — рядко показваше, че разбира какво му се говори.

— Докторите ми казват, че всичко му е наред, но защо тогава не приказва? Нищо не чувам от него, освен хленч или рев. Застане така, че да напомни какво желае, и стои като пукал, докато не получи исканото. И знаеш ли колко е упорит! Едно е хубаво, бързо свикна с гърнето… Но пък е толкова лаком! Виж го! — оплакваше се майка му на хазайката, която за щастие работеше в родилен дом. — Само знае да яде, да спи и да обикаля стаята като гламав. Книжките с картинки не го интересуват, играчките… докато не ги потурчи. Всичко чупи, което може да бъде счупено. Все едно ги купувам вече на парчета… — редеше горчивината си младата жена, рано състарена от вдовството си и последвалите преживелици, довели я до стая в селска къща. Вярно, строена за луксозна вила. Вярно, с чуден изглед и просторен двор. Но все пак не е апартамент с удобства. Е, слава Богу, има добри хора…

Хазайката бе връстница на наемателката си. Казваше се Джери Янелска, макар да не криеше, че малкото ѝ име по паспорт е Гюргя. Тя слушаше вайкането на Валентина и хвърляше укоряващ зелен поглед към малкия, който при нейното появяване неизменно се свиваше под масата в ъгъла. От всички лели и какички само нея той зачиташе по този странен начин. Седеше тих като мишка и святкаше с очички изпод ресните на покривката.

Посещенията, уж за да прибере наема, завършваха с това, че елегантната Джери, която обичаше да експериментира с грим, прически и тоалети, обикновено вземаше само част от парите, а за сметка на това винаги носеше армагани — било екзотични плодове, смядовски подкови, грамофонни плочи на Бийтълс, модни списания — не само мисленото за гедерманско „Прамо“, но и западни, — както и други подаръци, сред които и различни чешити плат. От тях младата вдовица шиеше рокли и други парцалки за познати на сестра Янелска, като после винаги се изумяваше колко щедро възнаграждаваха труда ѝ капризните и превзети дамички. Още повече, подхвърляше ѝ хазайката, че известни суми от заплащането отивали в сметка на наема, за ток, за майстора, дето поправи преди месец комина и оградата, за кюмурджията, за баба Герга комшийката, която държеше крава и която комай също имаше някаква стойност в очите на малкия Иванчо…

— Вземане-даване с паралии имам, Валентинче — обясняваше Янелска. — Това е страничната екстра да си съпруга на млад хирург в правителствена болница, а смея да твърдя, че той е от най-добрите специалисти по АГ в страната. Положението му създава интересна среда за общуване… Не ги мисли — дават ли, прибирай! Пък и работата ти го заслужава. Къде другаде ще намерят такива златни ръце като твоите, а? Ами ти — обърна се внезапно към Иванчо, — няма ли да се разбърбориш вече, калпазанчо?

— Не шъм калпажаншо — избуча момченцето с гърлено-дрезгав глас.

Мама Валентина припадна от изненада.

► Кашеп, светът от реалността на змейовете, сегашно време:

В ранни зори Радослав се застяга за път. Имаше цял ден ходене на север, до брега на морето, където се беше усамотил старият шаман на племето. Държа се много мило към Мава и Пава, но остана непреклонен.

— Оставате тук, за да ме замествате, сладурчета — рече им с усмивка.

В Селото важеше принципът на възрастовото старшинство, ала Дичо не се съмняваше, че „змейската“ му воля ще бъде изпълнена и докато го няма, Мава и Пава ще се окажат „най-старите“ в племето. Не се опасяваше, че момичетата нещо ще сгафят. Фаморите наистина умееха да се погаждат помежду си. Така например Радослав никога не беше забелязвал по-стари да се карат пред по-млади, а младите, въпреки немирния си нрав, също избягваха разправии пред по-възрастните. Ако се случеше кавга, дори най-буйните предпочитаха да повикат някой по-възрастен за съдия, отколкото да стигнат до юмручен бой. Кой ги знае как успяваха да се владеят. Може би просто им липсваше същинска злоба? Или като животните инстинктивно реагираха на приеманата от противника покорна поза и агресивността им блокираше? Водени пак от инстинкт, реагираха и на авторитетната осанка на възрастните и старейшините. На посредническото решение кой е прав, кой е крив се подчиняваха безпрекословно. И, най-простодушно, забравяха спречкването тутакси щом „съдът“ приключеше.

По неясен за Радослав начин старейшините се избираха от трите селски „съсловия“. Първата категория бяха семейните. Брачните съжителства рядко се ограничаваха до двойки, най-често представляваха групи от двама-трима мъже и три-четири жени. Ергените, които понякога образуваха нетрайни двойки, тройки и квартети, имаха само един водач, който носеше титлата Домакин на Самотната къща. Подрастващите спазваха нарежданията на най-авторитетния в очите им юноша, съответно девойка. Младите и децата бяха глезени от цялото племе, но не чак всичко им се позволяваше, те се подчиняваха на някакви незнайни табута, едното от които, за изненада на Дичо, беше да не се доближават до „змея“. Мава и Пава много мъгляво му обясниха смисъла на тази забрана и той се примири, без да е разбрал с какво би могъл да навреди на „съдбата на малчовците“. Избягваха да се мяркат пред младия мъж и фаморките в напреднала бременност. Така че Закрилникът на Селото гледаше отдалеч играещите хлапета, които живееха в отделни колиби под общия Покрив на Селото. От семейните жилища често долитаха звуци, издаващи присъствието на съвсем малки, непроходили дечица — тях змеят не трябваше да зърва дори. Радослав престана да любопитства, но не спря да се чуди на тези обичаи. Отначало ги мислеше за религиозни правила, но освен черепите на починалите нямаше никакви други идоли, нито пък редовно изпълнявани култови обреди. В ясно време с песни посрещаха и изпращаха слънцето Райко — и толкоз.

Добре че същите тези обичаи не му налагаха на практика никакви ограничения. Номинално той играеше ролята и на върховен арбитър при разногласие сред старейшините, но досега, слава на слънцата, не му се беше налагало да посредничи. Ако се случеше нещо такова, надяваше се, че неговите „съпруги“ ще му помогнат. Ето и сега той имаше пълното право да остави момичетата да го „заместват“, без това да е в разрез с традициите. Нямаше нужда и да дава обяснения за постъпките и решенията си.

Въпреки това Дичо посвети момичетата в целта на пътуването си и едва тогава те спряха да го гледат жално. Като че ли даже останаха доволни от решението му да се сдобри с магьосника.

Тръгна рано, още преди Селото да се е пробудило. Между колибите щъкаха само чудноватите двукраки гущерчета, които заради късата си перушина напомняха на зъбати кокошки. Трудно бе да се каже дали са питомни, защото фаморите май не отглеждаха нарочно животни, а суетливите и шумни създания се мотаеха от гората в селото и обратно когато им скимне. Най-голямата полза от тях беше, че забавляваха децата и пощеха козинката им с тънките си човкообразни муцунки, а когато се сбиеха заради нещо, врявата от боричкането им караше възрастните да се превиват от смях.

В просветляващото небе с теменужен оттенък гаснеха по-слабите звезди, пурпурни тонове се плъзгаха по размазаните от висок вятър облаци. Над източните хребети висеше бледо оранжево зарево. В средата на тази малка зора Янкул вече подаваше горното резенче от червения си диск. В самата Гора бе тихо. Дървета, храсталаци и увивни растения искряха през тънка мъгла с бели кристалчета скреж. Светлината на Малкото слънце придаваше мрачен вид на околностите.

При завоя на пътеката Радослав се обърна назад. Контурите на Покрива и колибите под него напомняха на чудновата гъба с множество тумбести крачета. Плетената оградата приличаше на кошница. Ивици сплъстена мъгла пълзяха покрай нея и спящите домове. Забулваха в пухкави дифузни харманчета светлина и фенерите, държани от двете фаморски девойки.

Студеният въздух изгъделичка ноздрите на Радослав и той кихна. После вдигна ръка и сърцето му се стопли, когато Мава и Пава му помахаха в отговор. Дори подскочи, за да ги позабавлява, и прешироко се усмихна:

Щом навлезе в гъстото на Гората, стаените там късове нощ го докоснаха с мразовити длани. Дичо зиморничаво се уви в наметалото, стъкмено светкавично още докато закусваше. Имаше вид на мексиканско пончо, за каквото само бе чел в романите на Майн Рид, и бе изплетено от фини растителни нишки с пухкав тревен мъх за подплата.

Той отново хвърли поглед през рамо, но Селото вече не се виждаше, сенките попиваха искриците светлина, пръскана от фенерите. Радослав разклати своя, който в мъглата образуваше топложълт призрачен балон около себе си. Надяваше се, че фаморките ще го видят и приемат за още едно обещаващо завръщане довиждане…

Понечи да продължи… и игла страх го прониза съвсем внезапно, кожата на Верена настръхна и Дичо се вцепени на място. Мълниеносно стисна юмрук върху дръжката на витяшкия нож!… Усещането се разсейваше заедно с издишваната пара от зиналата му уста. Не, не беше интуитивен сигнал за непосредствена опасност.

Беше… някакво предчувствие. Откакто носеше змейски люспи, често го сполитаха неразбираеми вътрешни импулси. Постепенно започна да разбира едни, други оставаха загадъчни. Проявяваха се под формата на внезапни желания и щом се опиташе да ги анализира с човешкото си съзнание, те сякаш губеха причината си, лишаваха се от своята убедителност, но оставаха властни като силен сърбеж.

Сега той неистово искаше да се върне.

Нещо му говореше:

В същото време вътрешният глас неясно замърмори за капризи и мързел… Радослав взе да тъпче неспокойно на място. С всяка секунда подтикът му изглеждаше все по-глупав и лишен от смисъл.

Въпреки това се върна — почти на бегом.

Пава и Мава още стояха пред Оградата с ловните си копия и плетените фенери.

Наметна ги през раменете с пешовете на пончото. Чудеше се какво да им обяснява.

Фаморките се притиснаха към разгорещеното тяло на своя господар, заровиха лица под мишниците му и също останаха безмълвни. Дичо чувстваше с ребрата си диханието им.

— Ъъъ… Докато ме няма в Селото… нека никой не излиза в гората. И поставете пазачи. Нека ги има и през деня!

Поколеба се. Дали не трябваше да се откаже? Би могъл да изпрати неколцина опитни ловци да помолят шамана да се върне… Не, прекалено господарско, дявол да го вземе. По-добре лично.

Но защо, защо толкова се боеше да оставя племето… без защита? Хайде холан! Живели са десетки години и без недоучил машинен инженер, ВРИД дракон-закрилник! Чу се да казва на български:

— Исках да ви кажа, съкровища… че… сте много мили. Страшно ви благодаря. Обичам ви.

В един глас фаморките изгъгниха със залепени носове в хълбоците му:

— И ние те обичаме, Раасуау.

Той стисна за кратко раменете им и горещо увери момичетата:

— Ще се върна много скоро! Много!

Този път не се обърна, докато широко крачеше по пътеката. Но бе сигурен — те махаха подире му дълго. Много дълго.

„Виждам ги за последен път“ — помисли си и му се дощя да извика в протест срещу ирационалното зловещо предчувствие, стегнало в обръч гръдния му кош.

Вместо това ускори крачка.

* * *

Приблизително два часа след Янкул източното небе пламна в златисто и скоро над далечните планини изгря Голямото слънце. Лъчите му окончателно прогониха следите скреж, запълниха със светлина долчинките и притиснаха тъмнината в капан, изтиквайки я в най-глухите горски дебри. Остана прохладно, но силата на Райко премахна вцепенението на насекомите, промени цвета на небето и издигна в простора му птици. Междините в облаците станаха по-широки, синкава резеда сякаш повдигна небосвода като кулиса, по която угаснаха звездите и избледняха сърповете на луните.

Денят разведри и омърлушения Радослав. Той забрави за лошите поличби — и своето връщане назад, и ирационалните страхове за племето. Изправи гръб, завървя по-бодро.

Гората се пълнеше с ухания и гласове на живи същества. Все по-често младият мъж прекосяваше полянки, над които бръмчаха облаци от мушици. Откритото пространство, където почти цареше припек, повишаваше настроението на пътника. Той се отърси от сенките в себе си и се усмихна щастливо на слънцата.

Райко сияеше по-ярко от най-светлия ден в родната му реалност. Червен и не толкова ревнив към преките погледи, Янкул присъстваше колкото да внася допълнителен колорит в окраската на облаците, да очертава втори бледи сенки и да омекотява недокоснатите от лъчите на големия си брат места.

Към Райко-пладне Дичо седна да похапне. В кошницата, освен обилна закуска, имаше малка китка нощни цветя. Усмихна се. После бръкна и почна да вади една по една гозбите, всяка поставена в отделна изящна кесийка от хрупкави ядливи филизи. Фаморската кухня, освен че му се услаждаше (за миг той сведе очи към корема си, намръщи се и изтласка видяното от съзнанието си), му допадаше и с изискания си вид. Храната следваше някакъв традиционен, монотонно преливащ се ритъм от изцяло вегетарианска към чисто месна и обратно към растителна, с периоди на строго суровоядство. Всичко ядивно, което можеше да се сплете, фаморите сплитаха в същински произведения на изкуството, а сетне го варяха или опичаха. Въпреки обработката, ястието продължаваше да изглежда като чудновато оригами и чак не ти се вярваше, че е предназначено да се излапа на една хапка…

… Денят не помръкна видимо след залеза на червеното слънце. Златно-белият Небесен събрат също тръгна към заник и ликът му стана по-портокалов и мек.

Радослав бе уморен, но подушваната близост на морето му придаваше сили. Драконовата кожа също го крепеше. Без нея не би могъл толкова лесно да извърши прехода. Според собствената му преценка, зад гърба си остави около петдесет километра.

Хич не е зле за една целодневна разходка, похвали се Дичо.

Въпреки шкембето, обади се вътрешното му дяволче и той се намръщи. Като че укорът го накара да закрачи още по-широко. Даже по едно време премина на лек тръс. След толкова много ходене бягането се оказа ободряващо упражнение. Естествено, заключи наум пътникът-бегач, тичането разнообразява натоварените мускули…

Гората ставаше все по-рядка, разкъсваше се на отделни дъбрави, появиха се иглолистни дървета и ниски бодливи храсталаци, пътеката криволичеше между каменисти хълмове, заредиха се дюни с перчеми от растителност, подобна на тръстика.

Все по-близо до края на пътя си, Радослав размишляваше за срещата с шамана. Даже не толкова за това какво щеше да му каже, а какво би последвало завръщането на магьосника в Селото. Не се съмняваше, че ще убеди стареца.

Трябваше да си признае, че ролята на шамана в живота на фаморите навярно е повече от декоративна. Беше сбъркал, когато се скара с него. От откъслечни реплики бе узнал, че магьосникът правел заклинания срещу болести, освен че сочел на племето откъде да се наберат ягоди, точно на кой дивеч му е време да умре… и всякакви други работи, за които Дичо не си правеше илюзии, че би се справил. Но при все опасението, че ще разстрои нормалното съществуване на Селото, той много по-остро се нуждаеше да се отърве от „задълженията“ си на „змей“.

„Ето, казах си го — Радослав чак забави крачка. — Просто трябва да си вървя. Искам да си вървя. Чакат ме другаде…“

Поклати глава. Защо ли му бе толкова трудно да си признае, че отдавна е време да се сбогува с племето. В крайна сметка търсеше страната на змейовете, а не кариера на туземен полубог.

… Когато преди около два или малко повече месеца се озова в този свят, Дичо още се намираше под впечатлението от невероятното си футуристично пътешествие. Рязката смяна на обстановката го дезориентира. След изпадането от Прохода, той веднага усети промяна в атмосферното налягане. Въздухът тук бе малко по-гъст. Порази го небето — по-инакво синьо на цвят, а близо до хоризонта — бледозеленикаво като неузряла ябълка. Зърна и грамадната прозирнолилава луна. Зарадва се невероятно.

Беше я помислил за Аналога на Земята в тази реалност.

Ала после се показаха и другите спътници на планетата, на която бе попаднал. И осъзна какво се е случило.

Понеже наблюдаваното не се връзваше с твърденията на Верена, че Долната земя всъщност е Луната, движението на луните по небето го накара да приеме, че се намира на повърхността на централното тяло на системата, което на свой ред кръжи около Голямото слънце. Това го хвърли в моментно униние.

Унинието се засили и се превърна в отчаяние, когато слънцата залязоха и стана студено… много студено. Не искаше да си припомня как преживя безкрайните мразовити и тъмни часове, покатерил се на дърво, за да се отърве от нощните хищници, които му се привидяха като саблезъби вълци със светещи зелени очи. Отряд ловци го свали от клоните — беше почти вкочанен. Фаморите го заведоха в Селото и…

Е, може би в голямото му пътуване тази пауза бе необходима. Наистина се нуждаеше от подобна неочаквана почивка. Преживяното в отвъдната България трябваше да поулегне в паметта, да бъде прието като случило се. Искаше да го осмисли, макар че за пълното вграждане на всички онези събития в отминалата част от неговата съдба сигурно би му трябвало времето на целия живот. Вероятно до дълбока старост щеше да си задава въпроси, на които нямаше как да получи отговор:

Спряна ли е достатъчно бързо войната в тунелните градове? Оздравял ли е Пресиян? Ами как е селенитката Ерма-Фиона? Бунтовникът Лях? Какво обяснение е получил младият княз? А онези хлапета с хвъркоциклета?…

И по-важните:

Щяха ли някога те да се съберат, без да се крият? И… няма ли да стане с него нещо подобно…?

Наум често приказваше с Верена, представяйки си, че вече са се намерили отново (самата среща просто се боеше да си я въобразява, само примираше от очакването), и в безкрайни мислени монолози ѝ разказваше, разказваше… Разсъждаваше за видяното в алтернативния Всемир, приканваше милата си приятелка към някакви планове във връзка с осъщественото му пътешествие, предполагаше какво би му отговорила тя, къде би възразила, с кое биха били на едно мнение…

Колко имаха да си кажат!… Сто години не биха им стигнали… Както с инспектора…

* * *

Дичо излезе на брега на залива внезапно.

Платото свършваше с отвесни скали надолу към пясъчна долина с огладени морени. По камъните гниеха купища водорасли, пъстрееха раковини, множество птици и други летящи създания кацаха, излитаха и се рееха над настъпващия морски прибой. Въпреки че вятърът духаше откъм гърба, навярно в морето — или океана — имаше топло течение, дъх на сол и йод насищаше въздуха. И още нещо присъстваше почти осезаемо — дълбокият пулс на тъмните води. По скали и пясък сред хвъркатите подскачаха и някакви дългоопашати дребни животни, очевидно безкрили. Радослав се огледа. Изгряваше Малката луна и гонеше водите на прилива.

Той надникна надолу и плъзна поглед по скалните стени на залива.

Изобилието от луни, тяхната масивност и орбитална близост вероятно бяха причина за много високи приливи. И действително, следи от водна ерозия по отвесната тераса потвърждаваха това. В най-горната си точка нивото на морето тук стигаше двайсетина метра над пясъчната ивица в подножието на скалите. Бе толкова различно от познатото му Черно море, а може би и от всички човешки морета.

Радослав присви очи към хоризонта. Там, в зеленикава мараня, мъглееше ивица суша. Той различи няколко вулканични конуса, повечето димящи. На северозапад сушата свършваше, но кълбяща се купеста облачна шапка сочеше едва видим в далечината остров. Дичо завъртя глава наляво, после надясно. Някъде тук се беше заселил магьосникът. Но къде точно?

Предпазливо, с опасение и прихладняване в стомаха, той пристъпи до самия ръб на платото и за по-сигурно клекна. Зае се внимателно да изучава ръба-бряг на залива. Отляво, докъдето можеше да различи подробности, не съзря колиба или нещо подобно. Прегледа и бреговете отдясно. Нищо.

Вглеждаше се пак и пак, до болка, но и след час нямаше никакви признаци за жилище. Започна да се отчайва. А и по дяволите, ако скоро не намереше шамана, трябваше да се погрижи за подслон за зимно студената нощ…

Морето настъпваше към стените на платото — брегът долу скоро щеше да стане дъно на залива. И тогава Радослав случайно обърна внимание на точка, която се движеше, но като че по-различно от птиците, продължаващи да търсят храна пред прииждащото море.

Затвори очи и се съсредоточи да изчисти главата си от човешки мисли.

Сетне пак погледна.

Да. Наистина приличаше на фамор. Вероятно с кошница на гърба. Без да бърза, нищожната фигурка пъплеше към терасата. В близост до нея летящите създания подхвръкваха и кацаха, щом ги отмине.

Дичо прецени височината на Райко над морския хоризонт, сетне проследи посоката на движение на предполагаемия магьосник и се надигна. Раздвижи схванати крака. Хлопна се по бедрата.

— Хайде — рече си. — Още четири-пет километра… или пет-шест. Колко му е!

Тръгна покрай ръба с палци под ремъците на раницата, като си свирукаше нещо оптимистично. Бе доволен, че има съвсем реални изгледи да се прибере в Селото утре вечер… Тц. Старчето сигурно ще го забави.

Пфу!

* * *

В колибата на шамана Радослав нахълта вече по тъмно.

Жилището се бе приютило в началото на дере, което ставаше по-дълбоко и като пукнатина цепеше склона на платото. По дъното на оврага можеше да се стигне непосредствено до морето и вълните му сега се разбиваха в края на клисурата. Мястото беше добре закътано и само светлината от огъня издаде къде е къщурката. Без малко щеше да подмине дерето, но мирис на печена риба го накара да се върне назад, както се беше засилил…

Преди да отметне вратата-рогозка, Дичо се обади и повика шамана по име:

— Муро! Раасуау тук! — и прегърбен, влезе в колибата, като на входа закачи с раницата си стряхата.

Разтърси цялата плетена в храсталака къщурка. По фаморски обичай шаманът бе я направил почти от нищо — тоест от суха трева, усукана в подобие на въжета и изтъкана в здрава конструкция.

Понякога Радослав съвсем сериозно се питаше дали фаморската раса не носи в себе си силни паешки гени.

В къщичката гореше огнище от глина и с комин, което поизненада Радослав, понеже в Селото никой не строеше подобни неща.

Шаманът недружелюбно светна с очи към нечакания гост. Седеше между извитата стена на жилището си и огнището, което въпреки комина попушваше, затова и лицето на стареца се видя през насълзения поглед на Дичо като муцуна на пресърдит горски дух с демоничен произход.

Радослав се закашля и приседна, за да се отърве от слоя дим, събрал се под купола на колибата. Протегна измръзнали ръце към огъня, но от топлината го побиха тръпки. Вън вече се виеше безпокоена от вятъра мъгла от скреж.

— Уф… — потрепери Радослав и се освободи от раницата.

Магьосникът хвърли недоядена риба обратно в плетена купичка и враждебно настръхна.

— Здрасти — глупаво му рече Дичо и се потупа по раменете, пъдейки остатъците студ.

Старецът нещо измърмори.

— Дошъл съм… — внимателно занарежда фаморски думи Радослав. Ах, как му липсваше Мава! — Искам ти върнеш тебе в Селото. Поднасям… моя вина… прошка. Не направих добре. Дай мене твоя прошка и ела в Селото. Фаморите радват се на това… — поколеба се, но реши, че толкоз е достатъчно. — Е?

— Затова ли идваш? — изръмжа шаманът.

Не личеше да е изненадан, доволен, или нещо такова. Оставаше сърдит и недоверчив.

— Да.

— За двамата ни няма място в селото! Ти си лъжец! Ти си…

Последвалата дума наостри ушите на Радослав:

— Какво? Ъъъ… след лъжец, какво каза?

— Настъпил си си ушите?

— Да, седя върху тях. Повтори! Моля.

— Атълан.

Дичо измига. Много приличаше на една изтървана от Разказвача дума.

— Какво значи това?

Шаманът изфуча.

— Лъжец!

— „Лъжец“ ли значи?

— Не! Лъжец си е лъжец, атъланът е по-лошо!

— Аха… Ще се обиждаме. Ми, хубаво. Мнението ти за мен не ме вълнува, Муро-мурдаре!

— Не разбирам какво говориш не разбирам!

Радослав се ухили невесело и повтори на фаморски:

— Ти не добър към мен, това е… — махна пренебрежително с ръка, за да изкаже „все едно“. — Трябва връщане в Село. Ти! Аз ще си тръгна после.

Магьосникът го зяпаше с недоверие.

— Да. Ти върнеш тебе, аз… лява ръка дни… отивам вън от Село. Съгласен?

Шаманът осмисляше чутото.

— Ти си лъжец си.

Неканеният гостенин предпазливо се облегна на стената зад себе си. Възрази, подчертавайки несъгласието си с отхвърлящо движение на китките, като се постара да не ръкомаха рязко:

— Първо, това не е истина. Второ, аз трябва да си вървя. Защото отивам при шарканите. При тях вървя отдавна, но не мога да стигна.

Този път шаманът измига.

— Ти? Атълан? Търсиш змейове търсиш?

— Да.

— Ти си лъжец — неубедително повтори шаманът.

Лъжецът въздъхна.

— Ела си в Селото и ще видиме дали ще излъжа… Пък и какво толкова съм излъгал, мама му стара?!

— Не разбирам… — шаманът сам се прекъсна, млъкна и придоби замислен вид.

Дичо почака, почака и реши, че може да запълни паузата с нещо практично. Разопакова остатъците храна. Магьосникът продължаваше да мълчи и мисли. От време на време блясваше с едно око изпод вежди към „атълана“.

Радослав се наяде и му омръзна да чака. Обади се колкото да не задреме:

— Какво ще кажеш?

Муро първо разръчка жаравата с прът, а после заяви:

— Ще кажа на племето, че ни излъга, че си змей ни излъга ще кажа!

— Уф… А ще се върнеш ли?

Пауза.

— Фаморите ли ме искат?

Старецът навярно не си даваше сметка колко е прозрачен… простодушен. И дори… достолепен в простодушието си. Неволно Дичо изпита уважение към него. Пък е и смел — пусна го в жилището си, без да покаже страх. Ами ако бях дошъл да го убия?…

Отвърна пределно искрено, надявайки се старецът да усети това:

— Не са ми казали, но навярно ще се зарадват.

Беше убеден, че Муро е повярвал на произнесените думи. Обаче първо отново последва сумтене.

— Добре — рече шаманът накрая. — Ще се завърна. Но ти ще си тръгнеш, както обеща, ще си тръгнеш! — повиши тон и посочи събеседника с дълъг крив пръст.

Дичо кимна.

— Така да бъде.

Муро зачопли изоставената заради говоренето и мисленето вечеря. Радослав го наблюдаваше. Изведнъж му се видя нетърпимо да остава в спомена на стария фамор като лъжезмей.

— Шамане…

— Още ли имаш какво да казваш да казваш?

— Да, имам. Не съм ви лъгал, че съм змей. Фаморите сами ме нарекоха шаркан.

— А ти не отрече — Муро лапна голям къс месо и задъвка. Показваше пълно равнодушие към оправданията на човека.

— Отричах. Но тогава още хич не знаех езика. Освен това — Дичо оголи ръка, — кожата е истинска! И най-важното… не съм сторил никому зло. Добре, добре, не съм обяснил, че съм човек със змейска кожа. Но така или иначе нямаше да ми повярват. Обаче никаква друга злина…

Муро изчовърка от зъбите си дълга рибя кост и забеляза сухо:

— Освен че ме прогони, мен пропъди.

— Кха… Да. Прав си. Но сега поправям грешката. О’кей?

Шаманът за първи път го погледна право в очите.

— А защо грешката направи? Какво търсеше при нас търсеше? Храна? Жени? Да си най-възрастен?

Последното означаваше „власт“.

Май беше безсмислено да обяснява. Но и не успяваше да се примири, да вдигне ръце и да се задоволи с постигнатия минимум.

— Повтарям ти пак: търсех змейовете — натърти Радослав. — Идвам от толкова далеч, че никога няма да си го представиш. И се случи да попадна при вас. Фаморите от Селото се зарадваха да имат свой Змей… и затова сигурно не упорствах толкова да отричам, когато се научих да говоря с вас. Не исках… да ви обиждам и разочаровам, че не съм това, което искате да съм. Разбра ли?

Шаманът отново потъна в мисли, но този път придружи това с шепа дребни сурови ядки. И когато в един момент протегна няколко от тях на Дичо, стана ясно, че е стигнал до благоприятни за лъжльото изводи:

— Само това извинява те извинява, Раасуау-атълан. Но… — намръщи се и присви набръчкани устни — атъланите са зли, зли са! Може да си другоякъв атълан, но аз не ти вярвам. Още не.

Ядката се оказа не по-малко корава от изреченото накрая.

— И какво да направя?

— Когато си тръгнеш, тогава знам ще знам, че може да има и не-лоши атълани да има.

— Хм… а ти срещал ли си… други атълани? Освен мен?

— Не. Чувал съм за тях и знам, че са лошо нещо!

Без да има сериозно основание в крайна сметка, Дичо се възмути.

— Значи, без да си виждал атълани, реши, че и аз съм такъв. Ашколсун бре, байно! И ги знаеш от чужди уста, че са лоши. Не е нещо, което знаеш сам!

— Чул съм го от уста на Пътник-Разказвач съм го чул! А те не са лъжци не са! Лъжлив Разказвач престава да чува Шепота на Предците да чува! Умът му отслабва и изпуща знанията изпуща като зле оплетена стомна! — Ненадейно суровият глас на шамана, който караше гостенина да се свива като от шамари, омекна. — Ти си като дете, Раасуау, разбирам сега го разбирам. И ти прощавам на теб прощавам. Но трябва да си вървиш по пътя да си вървиш! Още сега! Още веднага! Аз сам ще се върна да се грижа за Селото ще се върна.

Радослав си помисли за Мава и Пава. Навярно за това е било предчувствието…

— Искаш да се махна на часа?

— Щом Янкула се събуди, да, така искам!

Дичо реши, че е отстъпил прекалено. То бива, бива вина, престъпление и наказание, ама шаманът си е жив талибан с тая си непреклонност! Мъжът изправи гръб.

— Сутринта тръгваме обратно — рече той твърдо. — И аз ще си тръгна после… или поне ще обсъдим въпроса по пътя, става ли?

Мрачно, малко неочаквано и очевидно против желанието си, шаманът отвърна:

— Да. Добре.

— Още нещо. Би ли ме упътил накъде да вървя? За да намеря шарканите?

— Загърбваш Изда Стож ще загърбиш и малко към залеза се отклонявай. До друм на Странници ще стигнеш ще стигнеш и само по него — права ти пътека! Дано не се видим повече не се видим!

Радослав се сдържа да не покаже яда и огорчението си.

— Става. Въпросът е уреден.

— Тогава да спим. А ти преди това се срамувай от постъпката си се срамувай!

► Земя, светът на хората, минало време:

Един ден Янелска обяви, че заедно с мъжа си заминават за Дания, а после може би ще се уредят за далаверата покрай посолството ни в Либия:

— Стефан ще специализира козметичен профил. У нас в България акушерите хал хабер си нямат колко важно е родила жена да продължи да бъде хубава! Разбира се, че пак ще е за големците, поне за по-ошлайфаните сред всичките простаци… Ти за нищо не се притеснявай и наглеждай къщата. Забрави думата „наем“! — Джери повелително махна с ръка към Валентина да замълчи.

Вилата принадлежеше на съпруга ѝ. Невероятното съвпадение се състоеше в това, че преди четири години същият хирург бе израждал Валентина, а Джери му бе асистираща сестра и сега без куртоазна скромност заявяваше, че мъжът ѝ е майстор-виртуоз на цезаревото сечение. Тогавашният му престой в майчин дом бе щастлива случайност, хирургът остана на щат в същата болница кратко време. Дължеше този епизод в практиката си на зле използвани връзки и интриги в неговите среди, уж все за бъдещото професионално развитие.

Честно казано, Валентина смътно си спомняше сестра Янелска, макар че винаги обръщаше внимание на красиви лица и перфектно сложени женски фигури. Може би защото различните прически силно променяха сестрата. Напоследък тя се беше спряла на един фасон, който по-късно Валентина видя у младата французойка Мирей Матьо.

Изобщо, Янелска постепенно се бе превърнала в добрата фея за Валентина, един нахакан и самоуверен ангел-пазител — въпреки че поведението и излъчването на този ангел най-често предизвикваше асоциации с валкирия. Ала със самотната майка и с нейното чудато дете хазайката се държеше доста по-мило, отколкото с другите хора, освен със съпруга си. Валентина смяташе всичко това за неприлично голям късмет. Някак ѝ се струваше, че подобни нанизи от съвпадения граничат със същински чудеса. А после си казваше наум:

— Ние със Стефан скоро ще ринем мангизите с лопата! — отвърна хазайката, когато Валентина все пак измънка нещо относно неудобство и че би могла да внася сумата в ДСК, понеже е редно… — Гледай си клиентките! — енергично добави Джери.

Тя продължаваше да работи заедно с мъжа си. Подчертаваше, че медицината е нейната стихия. А веднъж изтърси нещо в смисъл, че почти всеки вещ в убиването е и потенциално добър лечител. Валентина само премига, но не обърна особено внимание на тези думи, отдаде ги на екстравагантността на Янелска. И не забеляза колко внимателно и продължително малкият Иван изгледа сестрата при произнасянето на тази реплика.

— Ами… какво друго да правя, Джери. Много идеи ми дават списанията, които ми носиш.

— И пак ще ти нося. А после ще ти ги пращам с колети. Така че ший каквото поискат онези джофри, бъди смела! Докато успяваш да им угодиш, ще те обожават. Ала не се пазари с тях. Покажи им достойнство. Спокойно, подковала съм ги — мизерни суми няма да смеят да предлагат…

► Кашеп, светът от реалността на змейовете, сегашно време:

Против очакванията на Радослав обратният път не се оказа изпълнен с препирни и пазарлъци кога точно самозванецът да напусне Селото.

И друго опасение не се потвърди — шаманът вървеше също толкова бързо, колкото и той. Комай фаморите наистина бяха по-издръжливи от обикновени хора. А може би магьосникът прибягваше до вълшебните си умения, защото на всеки два-три часа спираше за почивка. Сядаше за няколко минути на земята, затваряше очи и поклащайки се назад-напред, бърбореше нещо под носа си.

Подир което продължаваха със същото скоростно темпо.

По пладне се разположиха за по-продължителен отдих пред същинската Гора. Оставаха им двайсет и пет — трийсет километра (според Муро — „един фамор, две ръце и два пръста“ връсти) до обиталището на племето. Дичо се просна на туфа трева и почти задряма. Магьосникът обикаляше наоколо и ровичкаше коренчета. Примлясваше от задоволство, когато откриваше нещо явно особено стойностно.

Слънцата продължаваха ленивия си бяг в резедаво-сините небеса, които призори обикновено изглеждаха теменужени. Чак привечер те щяха да придобият обичайния за Радослав син цвят. Почувствал, че се унася по-дълбоко, Дичо с нежелание седна. Огледа се и подвикна на шамана да потеглят. Отговорът бе нелюбезен и в смисъл да почака малко.

Радослав зачопли дребни белезникави цветчета сред тревата. От Мава и Пава знаеше, че когато стане по-топло, щяло да има множество красиви цветя, повече плодове и животни, тревите щели да станат сочни и тогава щял да дойде празникът на Първото безмрачие. Той леко прие твърдението на Пава, че сезоните се сменят само поради движението на слънцата в небето и никъде по целия свят не съществувало такова място, където да настъпва нощ за половин година. Вярно, имало земи, над които Райко и Янкул обикаляли ниско-ниско, докосвайки хоризонта и дори понякога се скривали за кратко под линията му, но самата девойка не познаваше никой, който да е ходил дотам.

„Така казват Странниците“ — обясняваше тя с безразличие, а той си направи извода, че оста на въртене на Кашеп е на практика перпендикулярна на орбиталната ѝ равнина около Райко. Следователно, сезоните тук наистина зависеха само от видимото движение на слънцата…

Замисли се. Имаше много неща, които му се виждаха интригуващи и които бяха свързани с календара и по-специално с луните. Фаморите обръщаха голямо внимание на фазите им. Наричаха периода от едно пълнолуние на Ишчел до следващото с думичката „нзе“ или „четвърт луноврът“. Този свой „месец“ Нзе те разделяха на двайсет и три. Полученият отрязък време, кръстен доста директно „спя-неспя“, за изненада на Дичо или съвпадаше с „отвъдното“ земно денонощие, или бе много близко до него като продължителност. Във всеки случай не можеше да усети голяма разлика, а и биоритмите му не протестираха, че в рамките на три местни „сола“ той, заедно с племето, си ляга да спи и става четири пъти. Райковото денонощие, например, траеше повече от трийсет часа. Също толкова време траеше и цикълът на червения Янкул.

Това, което смущаваше Радослав, беше че логиката изисква животът тук да се подчинява на естествената смяна на деня и нощта, местните организми би трябвало да са приспособени към задавания от светилата ритъм. И някои наистина бяха — гигаглиганът, например. Това страшилище спеше в тъмните часове и сновеше из гората денем. И, любопитно, в племето битуваше твърдото убеждение, очевидно основаващо се на опит, а не на суеверие, че подобните на огромната свиня „янкулови“ животни изобщо не спят през светлия безнощен сезон…

Да, обаче фаморите, а според твърдението на Пава и всички останали „говорещи народи“, предпочитали „неестествен“ цикъл от осем-девет часа почивка и шестнайсет-петнайсет будуване… Какво ли значеше това? Близко до акъла бе само допускането, че фаморите може би произхождат от същинската Земя, светът, в който се бе родил Радослав. Преди време — ох, сякаш безкрайно отдавна! — Верена се опитваше да му обяснява, че и Земята, и Кашеп са нещо като едно цяло, което по различен начин присъства в реалностните слоеве на Всемира… Мило драконче…

Радослав унило разглеждаше цветчетата и изведнъж му хрумна да набере две букетчета за момичетата — да ги зарадва. Чак сам се поразведри от идеята.

Ала протегнатата му ръка спря насред движение.

В главата, сърцето, в цялото му същество внезапно и рязко зина някаква празнина. Не бе чул някакъв различен от околните природни шумове звук, не беше и усещане от вида на загадъчните интуитивни прозрения.

Сякаш току бе надникнал в прясно изкопан, още празен гроб.

Дишането му спря като от астматичен пристъп.

Той скочи на крака… и в следващия миг вече се търкаляше полувъзнак на земята. Изобщо не можеше да разбере кога е залитнал, кога паднал. Общо отмаляване, сякаш изведнъж рязко се бе понижило кръвното му налягане. Той се прекатури замаян по очи и се заизправя, като за малко остана на четири крака, дишайки мъчително.

Шаманът стоеше като пън и сякаш се прислушваше към нещо, обърнат в посока към…

… Селото!

Радослав му кресна почти грубо да зареже тъпите си занимания и да тръгва, а сам, борейки се припряно с презрамките на раницата, тромаво се затича по пътеката, водеща към гората.

Старецът запуфтя след него, Дичо го изчака, потропвайки с крак.

Сред дърветата навлязоха с бърза крачка, като Радослав често подтичваше, изпотен не толкова от умора, колкото от онзи злокобен повей, за който не искаше да мисли. Скоро магьосникът изостана.

► Земя, светът на хората, минало време:

На следващата година, около началото на юни, във вилата се появи едно невиждано дотогава чудо — западногермански цветен телевизор. Съседките започнаха да идват по-често, особено в петък, когато имаше съветската телевизия. Едва ли беше от любов към руски филми, но тогава отечествените цветни програми, според малцината зрители, радващи се на съответни приемници, не били толкова качествени. Дали се превземаха, или наистина имаха право, това наемателката-стопанка не можеше да прецени. Изображението я омайваше, изглеждаше невероятно — същинско кино у дома. А с голямата антена на покрива цветното чудо хващаше — да не повярваш! — румънски и сръбски предавания, често много по-интересни от родните. Именно с комшийските телевизионни програми Валентина един ден свърза едно от най-хубавите си преживявания относно Иван…

Ванко не обърна внимание на телевизора и мама Валентина се отчая.

Кухнята и холът представляваха едно Г-образно помещение с големи — панорамни — прозорци във всекидневната част, през които се виждаше като на длан цяла София. Телевизорът стоеше в ъгъла, така че хем слънчевата светлина да не се отразява в екрана, хем да се вижда и от кухнята, където беше шевната машина. Докато готвеше или работеше, Валентина обичаше да поглежда през прозорците, а освен това следеше малкия Иван, чието предпочитано място за игри се намираше в средата на хола.

Дюшемето бе покрито с пъстра черга, но Ванко си домъкваше рошав китеник за постелка. Винаги вземаше своя, от леглото си в малката стаичка до тоалетната с душ. Тези помещения, заедно с трапезарията и всекидневната, образуваха основния правоъгълник на къщата. Спалнята на майка му бе отсреща. Делеше ги антре със закачалки и красив стелаж за обувки. Прозорците на спалнята излизаха на тераса, защитена от ската на покрива.

Върху китеника детето пръсваше своите играчки — или това, в което ги превръщаше едва ли не с донасянето им — и почваше да се забавлява, понякога мълчалив, друг път бълващ дивашки звуци. Валентина се опита да го отучи от китеника, защото не искаше да го похабява, пробва да го замести със старо одеяло, но Иван не се съгласи. Не помогнаха никакви увещавания и тя се примири. Но откри начин да го възпре да не шуми особено дразнещо, като си уреди радиола ВЕФ с грамофон.

Откакто Джери се завърна за малко в България и донесе телевизора, Валентина почти не го изключваше. Ако нямаше интересни предавания, гледаше през прозореца, а и през друго време не му обръщаше много внимание, освен ако не даваха игрален филм. Почти също така разсеяно се отнасяше и към музиката. Янелска ѝ изпращаше плочи на Елвис, Джери Ли Луис, Доули Фемили, Ролинг Стоунс и даже Джанис Джоплин и Джими Хендрикс, а самата Валентина си купуваше Лили Иванова и друга музика с марката „Балкантон“, но цветното домашно кино доста ограничи употребата на грамофона. Затова пък започна да го слуша Ванко — приказки за Лиско и магаренцето Мокси, Андерсеновата Палечка с чудесен класически аранжимент, хумореските на Мирча Кришан и дори някои подбрани песни от мамините плочи.

Първия път, когато детето посегна към ВЕФ-а, Валентина бе унесена в размисъл; заработилият грамофон я стресна дваж — последното заради несръчността на сина ѝ. Но някак успя да се удържи от реакция и с удивление забеляза колко внимателно пипа момчето; самата тя понякога изпускаше иглата да скръцне. Иван не го стори нито веднъж, поне пред очите — и ушите ѝ.

Въпреки това, във всичко останало той оставаше тромав, непохватен и… Тя с нарастващо раздразнение и страх го заварваше да не знае какво да прави с кубчетата, тогава скачаше да му покаже, но той сякаш не възприемаше и тя почваше да му вика, че е идиот, че е дебил… сетне клюмваше, прегръщаше го и започваше да плаче и да го милва, но по-скоро утешаваше себе си, защото детето оставаше безучастно в повечето случаи.

Ала един път той се отстрани от обятията ѝ, докосна сълзите и каза:

— Недей, мама.

Риданията ѝ секнаха отведнъж. Почувства се ведра и спокойна, игра със сина си през целия следобед, та чак до вечерта, зарязала спешната поръчка за шаферска рокля. Доправи я през нощта, прекъсвайки работата само колкото да смени или обърне плочите…

И оттогава престана с крясъците, примири се с това, че Иван е бавноразвиващ се. Скъса и последната останала ѝ снимка на мъжа си, покойника, макар след това да съжаляваше за тази постъпка. Не си призна, че причината за увреденото в момченцето може да се дължи и на нея. Но вече бе по-търпелива с детето си.

Все пак липсата на интерес от страна на Ванко към цветния телевизор ѝ навяваше печал. Е, малкият поне започна да разглежда книжки, не ги късаше, а ако драскаше страниците с молив, то го правеше само в празните полета… но все объркваше кое е козле, кое таралеж… наричаше ги някак по своему. И не можа да запомни и едно стихче дори, макар и една песничка… Валентина бързо прогонваше тъжните мисли и хващаше иглата, или завърташе шевната машина „Зингер“ — пак подарък от неистовата Джери, която умееше да дава толкова естествено, толкова царствено, че щедростта ѝ нито притесняваше, нито допускаше да ѝ се противоречи.

И буквално подир месец — а точно тогава се случи някаква необяснима пауза в прииждането на гостенките заради телевизора, — Иван прояви не просто интерес към предаванията, а предизвика същински фурор.

Валентина бродираше цветя по копринена риза и поради пипкавата задача бе спряла телевизора, когато момчето го пусна. Тя вдигна глава, все още без учудване, но заинтригувана.

Вече от седмица насам новините не смогваха да премълчават сензацията на века — американската космическа одисея към Луната. Имаше и скептични коментари. Валентина слабо се впечатли от това, навярно защото бе затрупана с поръчки и защото се беше запознала с мъж, който може би щеше да стане едно ново начало в живота ѝ. Тя още се колебаеше дали да откликне на намеците му. Спомена му, че има дете и че е била омъжена. Не каза „вдовица“, кой знае защо. Човекът никак не се отдръпна, а даже зазвуча още по-сериозно. И това ѝ се струваше къде по-важно от някакви си американци и ракети Сатурн ли, Аполо ли.

Иван седеше пред телевизора и не откъсваше очички от екрана. Валентина стана и отиде при него, клекна и ласкаво разроши косата му.

— Сънчо мина, Ванко. Искаш ли да ти пусна Лиско? А после да си лягаш.

— Там! — посочи той, без да се огледа. Подрипваше от възбуда и бе някак тревожен.

Валентина най-сетне осъзна какво показват.

Астронавтите стъпваха върху повърхността на Месечината. Шумяха сред радиосмущения гласовете им. Целият репортаж бе наелектризиран от възторга по случай достигането до някаква мрачна черно-бяла пустиня.

Студена. Безвъздушна.

Валентина потрепери, без да се усети. Заговори на Иван, като коментираше предаването:

— Да, чичковци. Слизат… Знаме, да.

Не се помъчи да обясни на сина си какво става на екрана, не вярваше, че ще я разбере, пък и самата не бе наясно с подробностите. Дори фактът, че Ванко никога не я беше попитал как са влезли в тази кутия телевизионните говорители, по нейно мнение безнадеждно свидетелстваше, че няма смисъл.

Репортажът свърши и Иван се извърна от телевизора. Очите му бяха кръгли, лицето — поруменяло. Тя го целуна и заведе в неговата стая, където му изпя песничка за зайчето и сърничката, а после и „Цвете мило, цвете красно“, която момчето обичаше.

Но Ванко не заспа и вече съвсем по мръкнало дойде в хола бос, по пижама. Издърпа я за ръка на терасата, посочи Луната в тъмното небе:

— Там! Там пуказъ велизизоръ! Там!

И чак след туй позволи да бъде занесен обратно в леглото.

— На лунатата не е студено, мама! — заяви той в края на приказката за непослушното мече, което крало от пчелите мед, но накрая написало „Аз направих важна грешка“. Илюстрациите на книжката много се харесваха на детето, особено му бе допаднала мецаната в народна носия, за която все питаше защо не танцува. Радваха го и пчелите, които държаха малки копия. Войници, уважително ги определяше той.

Но сега не понечи да надзърта в картинките, не зададе куп въпроси, почти всичките според Валентина нескопосни, а мълчаливо изчака края на историята и само това рече:

— Няма е студено, мама.

После послушно се обърна на една страна с ръчички под бузката и заспа на часа, както умеят само децата.

Валентина на пръсти напусна стаичката, бивш просторен килер с тясно, но високо прозорче — досущ бойница на крепост. И пред шевната машина и нови кадри от десанта на Месечината тя заплака от щастие.

* * *

От следващия ден Иван сякаш не бе същото дете.

Преди лапаше, без да гледа. Сега всяко хранене превръщаше в забавление. Заявяваше, че е огрооомно морско чудовище, а хапките — кораби. Особено подходящи за тази игра бяха нарязани на четвъртинки варени яйца — тях наричаше бели платноходи с товар злато. Валентина със смях го гледаше как по въображаеми вълни ги насочва право в устата си като в пещера…

Изобщо, той с удоволствие фантазираше и много сериозно се отнасяше към измислиците си. Доста по-късно свикна да лъже, за да си спестява неприятности, но дълго преди това просто разказваше невероятни истории, за част от които възрастните се чудеха откъде са му дошли. Тъкмо заради фантазиите си той изпитваше болезнена обида, когато ги подлагаха на съмнение. И даже не обида, защото в думата се съдържаше някаква дечурлигавост, независеща от никаква възраст. Чувстваше се оскърбен. Но се затрудняваше да каже кога е преживял споделяните си фантазии. Тези измислици понякога тревожеха мама Валентина, защото очите му ставаха неподвижни… страшни… наблюдаващи нещо невидимо, докато Ванко с монотонен или жив за озвучаване на действащите лица глас описваше видяното… все едно разиграваше въображаем куклен театър. Майка му свикна да не го гледа, докато той ѝ разказва поредната небивалица. Но… думите също бяха смущаващи — откъде такива странни хрумвания като „нощно слънце“ или „къщи-костенурки“? Не къщи от костенурки, а къщонурки, които били живи и летели да пасат от облаците, пък ти си живееш ли в тях, живееш ли, и всичко ти е наред, а портокали и мандарини там имало всеки ден. Валентина намираше за донякъде забавно измисленото от сина ѝ животно, което имало две глави, едната на мястото на опашката, които се редували да спят. Ала все пак, за нейно щастие Ванко предпочиташе невинните фантазии от рода на белите кораби със злато, които плуваха във водорасловото море — тоест варени яйца в супа от коприва и зеле.

Но един ден хлапето внезапно отказа да яде яйца и изобщо всичко, в което те се употребяваха. И как само познаваше! Козунаци, баници, майонеза, различни пасти и сладкиши, макарони, да не споменаваме очевадните панирани ястия и мусака. Валентина си го обясни с това, че баба Герга му е показала малките пиленца, които държеше в кашон в кухнята — на топло. Минаха почти два месеца, докато старата жена не разтълкува на момченцето, че не от всяко яйце излизало пиле. Той неохотно отстъпи.

Друг път намаза голяма филия с шипков мармалад и я изнесе да нахрани пчелите. Валентина бе поразена, че постъпката му се е разминала без ужилване, при все че Ванко смело буташе онези насекоми, които по негова преценка се бяха наяли, за да направи място на другите. Повече проблеми му създадоха осите. Майка му остана лошо изненадана, когато го завари да се кара на една оса със същите думи, които Валентина използваше срещу него самия. Беше ѝ парещо неприятно да ги чуе и направо не разбра, че момчето е било ухапано. Но жилването Ванко понесе така, сякаш то бе причинено от комар — почеса се и толкоз.

По-късно в поликлиниката установиха голяма резистентност на детето към упойки. За това веднага научи Янелска чак в чужбина и се обади по телефона, за да каже няколко думи лично на Иван, който много сериозно изслуша какво му говори слушалката. Оттогава преди всеки преглед той си мърмореше нещо. На лекари и медицински сестри, които го уверяваха, че инжекцията няма да боли, той възразяваше:

— Мене няма да боли. Знам вълшебни думички.

— Юнак! — хвалеха го докторите и се обръщаха към майката: — Синът ви е много здраво дете. Просто изключително. Но го пазете все пак от простудни заболявания… Какво, не е настивал от бебе? Хм. И казвате, че температурата 36,9 е нормална за него? Хъмммм… Така… Видя ли, че наистина не те заболя, Иванчо?

— Знам вълшебни думички — снизходително отвръщаше той. Но отказа да ги сподели даже с Валентина.

Най-предпочитана книжка му стана „Приключенията на Чипоноско“. Дълго зяпаше картинките и дори им говореше (колкото и внимателно да се вслушваше майка му, нищо смислено не разпознаваше; словата на момчето бяха същинска абракадабра). Пазеше книгите, макар да държеше да украси празните им листа със завъртулки.

Веднъж Валентина го видя чучнал на китеника си с илюстрираната готварска книга и кошница.

— Какво правиш, Ванко?

— Ще ходя на пътешествие. Събирам храна за из път.

Тя веднага отиде при него и надникна в кошницата. Подозрително потърси наоколо ножица. Ала момчето не кълцаше страниците. То посягаше към картинките с думите „взем — слож“ и пускаше празна шепа в кошницата.

— Много ли събра? — попита тя с усмивка.

— Не. Трябва още. Далече ще ходя далече.

— И къде?

— На луната — отвърна Ванко сякаш се отнасяше до някакво абсолютно достъпно място, не чак в двора, но и не толкова далеч както до морето, например, за което мама веднъж бе обещала, че ще го заведе… само още малко да порасне.

— Ще ти трябва ракета.

— А, взех вече от списанието взех ракета. Ама тя е… — той завъртя пренебрежително ръчица, — такава — много пуши!

И изведнъж се пресегна и докосна Валентина, а сетне със заклинанието „взем — слож“ постави нещо невидимо в кошницата. Направи го внимателно, сякаш държеше извънредно чуплив предмет. По подобен начин „складираше“ буркани от снимките в книгата, вярно, не толкова грижовно.

— И мен ли ще ме водиш на луната? — засмя се Валентина.

— Дааа. Кошницата е голяма. Виж, виж колко е голяма!

— Значи, ще има и за мен храна.

Ванко се замисли и отрече:

— Не. Ти няма да ядеш. Само аз, защото ще нося тебе.

* * *

Приблизително по същото време Валентина установи, че настроението и общата активност на детето някак съвпадат с месечния ѝ цикъл. Тя сподели това с една от съседките, с която пиеха кафе. Комшийката гледаше по утайката, уверено редеше карти и минаваше за веща в астрологията.

Иван не я обичаше.

— Много странно — съгласи се съседката. — Момчето не е от лунна зодия. Не е Рак, нали?

— Нито Лъв, нито Дева. По средата.

— Аха… В колко часа, казваш, е родено?

— Четири без петнайсет сутринта, двайсет и трети август…

— Аха. Много объркана работа, много… — Комшийката се консултира с някаква дебела, изтъркана от употреба книга, а Валентина я следеше със страхопочитание — Аха. Всичко е ясно. Венерата и Марсът са му ранени, защото са тъкмо в Рак. А навярно и Асцендентът… но пък може и да е Лъв. Аз считам, Валентина — каза важно съседката, — че слънчевият му знак е смесен: Лъв и Дева. Това е добре, ако съчетае положителните качества. Ето, намира се под силното влияние на Водолея… Да видя какво ще рекат картите… Аха. Много светлина покрай това дете. Големи премеждия. Но много светлина. Навярно ще се насочи към окултни науки. Да, има защо да му влияят лунните фази.

Валентина изучаваше надрасканата на къс амбалажна хартия схема. Посочи нещо, което ѝ се видя някак необяснимо странно, въпреки че не разбираше от сложната астрологична материя:

— Това съчетание тук, какво означава?

Стори ѝ се, че комшийката се смути за момент.

— Амииии… Предполагам, че нещо съм объркала. Не е важно. Защо не го доведеш някой път?

— Нали го знаете, малко е опърничав…

— Момчетата са такива. Като юноша ще е по-управляем. Гледай сама да му подбираш приятелките! Влюбчив ще бъде… Да, Валентина, сещам се за един модел пола-панталон, ах, ето случайно и списанието е тук, погледни го, ако обичаш. Няма кройки, но е много интересно, нали?

Джери от далечната Дания предложи друго обяснение:

— Нормално е месечината да му влияе, обаче я ми кажи — менструацията ти съвпада ли точно с лунните фази?

— Като часовник е. Почти де… Пада се на новолуние.

— Ами от това ще да е най-вече. Живеете в една къща, дишате един и същ въздух. Тялото ти излъчва химикали. Ако ти се беше паднало момиче, може би щеше да е още по-явна тази зависимост. Но, Валентинче, нещата са далеч по-елементарни — просто Ванко ти е свикнал с настроенията и когато си по-нервна, той внимава да не те дразни. Така че избери си кое е най-същественото — луната, ти или… пак ти. Ха-ха-ха! За Нова година чакайте подаръци. Я кажи още нещо за Ванко, моля те!

Валентина усети мимолетно убождане като от игла. Ревност. Джери ТОЛКОВА обича сина ми…

Неприятното чувство се сви, прерита веднъж-дваж и умря, безмилостно удушено от ледения срам.

— Какво толкова да ти кажа…

— Помага ли ти? Да мие чинии, да хвърля боклука, такива неща, например.

— И още как… Вчера белех картофи да му опържа, знаеш го колко ги обича. Та помощникът ми ги вземаше и ги миеше, преди да ги нарежа…

— Браво на него!

— Миеше ги със сапун.

Янелска нейде от владенията на датската корона издаде странни звуци.

— И това не е всичко. Миналата седмица ме попита колко е дълга една паста за зъби. Викам му, колкото тубичката, скъпи. А той много важно ми отговаря: неее, мамо, не позна! Дълга е колкото от банята, та чак до средата на хола…

Слушалката бълбукаше и цвилеше. Валентина с удоволствие продължи, напушена и тя от смях:

— Изстискал е пастата, за да види колко е ДЪЛГА! Това момче направо ще ме умори!

— Валентинче… ох… престани! Ще се напишкам! — тъничко молеше за пощада Джери от другия край на ужасно дългата телефонна линия. През девет планини, поля и реки, та чак… в друго кралство.

Янелска малко се укроти и рече, преди да прекъсне:

— Хайде, аз да затварям вече, понеже сметките никак не са за подценяване. Ох, ще има да разказвам на Стефан какви ги мъдри Ванко!… Дочуване, скъпа. Целуни го тоз калпазанчо от мен!

За последно от слушалката се дочу нов изблик на кикот…

А след този разговор Валентина смътно заподозря, че Иван не само реагира на състоянието ѝ. Например, той винаги знаеше кога тя ще се прибере от града (случваше ѝ се да носи поръчките лично), колкото и нередовни и с различна продължителност да бяха отсъствията ѝ. Баба Герга потвърди — детето сочело по часовника кога ще си дойде мама. А пък Иван още не познаваше часа, затова разперваше ръце, имитирайки стрелките на циферблата.

— Научило е разписанието на рейсовете момченцето — рече старицата.

Валентина прие това, ала остана с особено мнение. После поразсъждава и съмненията пак я завладяха. Първо, автобусите не бяха толкова точни; и най-важно — понякога, след особено добро заплащане, Валентина си позволяваше да хване такси. Ванко неизменно цъфваше на спирката в подножието на стръмната улица към вилата. Ако майка му носеше покупки, момчето пристигаше с големия пластмасов самосвал, вързан с канап.

— Ванко, моето добро дете! Ей! Нали не си се пускал пак отгоре!! Това не е шейна!

— За шейна трябва зима — резонно отговаряше той.

Зимата наистина идваше със шейна.

— Недей, моля те! Ще се счупи самосвалчето — (апели към това, че ще се нарани, не го трогваха), — ще паднеш много лошо! Ами ако мине някоя кола! Обещай ми, че повече няма да го правиш! Не искам да те сгазят!

— Няма.

— Няма „няма“! Обещай!

Тежка въздишка. Мислеше си за велосипед.

— Обещавам. — И подир малко: — Ама тогава може ли да се возя покрай баба Гергини? Няма да завивам надолу. Само до купчината пясък — буф и спрях! Може лиии?

Валентина разпита съседите. Те казаха, увериха я, че момчето спазва обещанието си.

Как се обясняваше всичко това? В дъжд довтасваше на мегданчето с големия чадър и необуздано шляпаше по локвите с гумени ботушки. Валентина се ласкаеше от тези посрещания… но и се плашеше.

Да речем, че стават съвпадения. Сигурно по няколко пъти излиза вън от двора, независимо какво приказва баба Герга. Да, но… ами онази случка, когато Валентина я тръшна грип?

Имаше много висока температура. Привиждаше ѝ се, че спалнята се смалява от растящи по стените остри бурени, които задръстваха въздуха. Задушаваше се. Едва осъзна, че Иван се намъква при нея в леглото, шава под юргана. Заговори ѝ нещо — щял да прогони някакви чудовища, дето я мъчели. Тя се унесе, преди да събере сили да го изпъди, да не би и той да се зарази…

На сутринта не можеше да повярва, че е заспала болна.

— Разказах ти приказка за оздравяване — сви рамене Ванко. И тутакси добави делово: — Кога ще ме водиш на цирк? Добре, нека е кино. Може ли да си взема шоколадова бомбона от бюфтета? Ще си измия зъбките после!

► Кашеп, светът от реалността на змейовете, сегашно време:

Дълбоко навътре в гората шаманът настигна лъжезмея, който бе капнал, а на всичко отгоре, спънал се по невнимание, лежеше прострян на пътеката, тежко пъхтейки в мъховете. Излъчваше топлина, която с призрачна пара се вдигаше от тялото му.

Мълчаливо решиха да починат десет пъти по сто удара на сърцето.

На Радослав се стори, че в свъсеното небе, далеч отвъд, чу странно свистене.

Шаманът не бе сигурен. Допусна, че вятър шуми в клоните.

При все това не изтраяха да останат на място, а скочиха и продължиха напред през шубраците. Дичо склони да не тича повече чак след като обърка едно от разклоненията на пътеката. Шаманът го откри с викове, което им отне повече от час. Ехото лъжеше, а сетивата на Радослав сякаш глъхнеха от притеснението в сърцето му.

* * *

След залеза облачността се разкъса. Луните бяха изгрели. Ишчел — пълна, а предхождащата я Вад Нзе — леко нащърбена. Надничащата от хоризонта Шахар все още растеше. Тяхната светлина замести деня, но лъчите им не носеха топлина и температурата падаше.

Радослав и шаманът бяха съвсем близо до Селото.

Спряха и се ослушаха.

Тихо.

Само някъде там нощно животно пищеше на пресекулки и шумолеше. Попукваше образуващият се скреж. И нищо друго. По това време племето обикновено пееше. Поне тъпаните биха се чували ясно.

Дичо не издържа и се втурна напред.

Дишаше против всякакви спортни правила, с широко отворена уста ловеше мразовития въздух, очите сълзяха не само от клонките, които го шибаха през лицето. Тичаше без ритъм, скачаше през паднали дънери, едва различими дори в тройното „пълнолуние“, навеждаше се, без да намалява скоростта, и брулеше скреж и встъклени листа като вихър. На завоите се ловеше за дърветата, за да не изхвръкне от пътеката, назъбената от студа кора жулеше дланите му. Удари си ръката, но не усети болката. Шляпна в тясно поточе, изхруска рязко корицата лед, кални струйки опръскаха храсти и стволове. Подхлъзна се, инерцията го понесе в неравна права, но успя да не падне. Наложи си да спре и да си върне усета за ориентация. И пак се хвърли натам, където вече чувстваше нямото присъствие на Селото…

Онемяло.

Мъртво.

С хриптящ глух вик, полуридание, полузов, Радослав се блъсна в Оградата. Трескаво заопипва плета, отстъпи, засили се и прелетя над него. Уви, обувките му закачиха края на оградата и той с вопъл падна връз ледената земя, събаряйки като домино колове с ослепели фенери.

Съвзе се след може би пет-шест минути. Нямаше счупени кости, но се чувстваше натъртен и одраскан на поне дузина места.

Вдигна глава.

Чистата светлина на луните заливаше Покрива на Селото, разкъсан и срутен. Изглеждаше по-тъмен, отколкото би трябвало, и това беше второто нещо, което му направи впечатление. Сигурно ако се замислеше над него, веднага би го отметнал като оптическа измама. Но Радослав не успя да оформи никаква мисъл, преди да опипа края на рухналия скат.

По сплетените клони и пръчки усети тънък слой фина пепел. Пръстите му оставиха светли следи, а кожата се изцапа. Той тъпо изгледа дланите си и бързо навлезе навътре, към колибите.

Всичко наоколо бе покрито със същата пепел. И то такава, която сякаш изключваше пламък. Просто повърхността на всеки предмет, в слой от милиметър или два, бе станала на пепел. Не обгоряла.

Превърнала се в прах.

Участ, сполетяла всичко в Селото.

Рогозките. Стълбовете на жилищата. Навесите. Покъщнината, дребните вещи.

И хората. Неговите фамори.

Те лежаха безжизнени навсякъде. Някои свити като след удари в корема, други с разперени крайници. Между труповете са валяха мъртви и гущеропилците, с щръкнали нагоре крачка и сгърчени голи опашки.

Никаква кръв. Никакви рани. Освен сивкавата пудра на пепелта, малцина имаха следи от по-дълбоко овъгляне. Кръгли петна като от сажди покриваха обезкосменото тяло на едноръкия Таго, а чуканчето на липсващия крайник стърчеше и сочеше нагоре…

Вой на вълк, изтръгнал се от човешко гърло, отекна под тройното пълнолуние, но не смути звездното небе, полято с призрачното мляко на светлината.

* * *

Шаманът стоеше в средата на правилен черен кръг в самия край на селото и сочеше Радослав. Ръката на магьосника трепереше от страх и гняв, устата му сипеше порой проклятия, сред които младият мъж разбираше само думата „атълан“.

Най-голямата диря от незнайната смърт имаше диаметър на малък паркинг и бе като черен печат от невъобразим студен пламък. От всичко единствено кръгът най-безспорно приличаше на следа от обгорено. Вписващото се в очертанията му бе изчезнало — част от Оградата и Покрива, къщи, навярно и тела — гола встъклена земя с няколко пръста въглен над нея. В непосредствена близост до зловещия периметър незнайна сила бе издухала дори прахта на почвата на три-четири метра навън.

Точно там Радослав откри изстиналите трупове на Мава и Пава.

В оголените си от меката им козинка ръце те стискаха копия с метални накрайници. Само те от всички умрели — убити! — фамори носеха оръжие.

Лицата на девойките бяха пощадени от изпепеляващото обезобразяване, защото и двечките носеха бронзови шлемове и нагръдници с грубовато изображение на дракон.

Вкочаняването вече частично отпускаше телата им. Когато Радослав се опита да повдигне едната, главицата ѝ се люшна в тежката каска като на парцалена кукла.

Младият мъж остана на колене пред тях, безсилен да ги оплаче. Сълзите се сипеха вътре в него, ала мъката отказваше да излезе през очите. Може би щеше все пак да ревне. Но пристигна шаманът, пристъпи вцепенен из Селото… и после изведнъж избухна в хули и обвинения.

За Дичо най-нереално бе не съвършено различната планета под коленете му, не трите чудовищни луни, кръстосали седефени лъчи край тройни сенки, не и кожата на змей, глухо вкоравена сякаш рицарска броня върху костите му, а тъкмо мъртвите момичета и това крещящо, пръскащо капчици слюнка старче.

Младият мъж мигаше към него, насилваше се да го разбере.

Вместо това отстраненият, хладнокръвен вътрешен глас сякаш бе поел контрол над тялото и без да говори на титуляра си, сканираше като робот черния кръг, яростно стъпкван от кльощавите крака на шамана.

Магьосникът се задави насред особено злобна тирада и Радослав се чу да говори:

— Не съм аз…

— Ти си! — изграчи фаморът. — Това е сторено от атълани сторено! Ти си атълан си! Ти си зло си! Махай се! Махай се!! Махай се!!!

Дичо понечи да възрази, но нещо в него се прекърши, счупи се сякаш ледена висулка в сърцето и той се оклюма.

Спомни си предчувствието. Сбогуването. Букетчето цветя в кошницата с храната за из път. Смеха на фаморките. Лукавите им закачливи очи, които сега не отразяваха нищо.

Може би шаманът е прав.

Знам си вината, истинската, не тази, за която гъргориш…

Атълан.

Какво е? Кои са те?

За Мава и Пава вече нямаше никакво значение.

Когато младият мъж захлипа, магьосникът млъкна.

Изсумтя и се обърна.

* * *

Скоро шаманът наду старателно почистен рог. Отново зашета. Пак засвири.

Радослав не му обръщаше внимание. Изтръпнал чак отвъд мозъка на костите си, той механично милваше мъртвите фаморки и неподвижно гледаше в една точка.

През това време Муро строеше клада от дървените части на Селото. Няколко по-дребни огъня осветяваха полето на усилията му. С пъхтене влачеше и подреждаше мъртвите върху сетните им постели. Оправяше дрехите им.

При опита на Дичо да му помогне, старецът изпадна в истерия и размаха кремъчна брадва като да гонеше звяр. Повече не обели и дума на младия мъж. Само нечленоразделни възклицания. Радослав се отказа и шаманът се успокои.

В основата на кладата той подреди черепите на предците. На отделен погребален огън, не по-малко грижливо стъкмен от предназначения за загиналото племе, той изгори всички животни. Умело разпалените пламъци насочиха стълб дим право в зенита, като пушекът се размаза от вятъра високо, сякаш под самите звезди, с което хвърли траурен воал връз лика на преполовилите небесния си път луни.

Жарта от огъня подсети Радослав за кучешкия студ наоколо, но той само потрепери и не помръдна от място.

… Кладата за загиналото племе бе готова, когато небето посиня на изток и се препаса с аления пояс на Янкуловата зора. В нея едва искреше Сутрешната звезда.

Цялата нощ младият мъж седя до своите покойнички. Придряма неспокойно и накъсано, сепван от шума на шетащия безспир магьосник.

Призивите на рога привлякоха неколцина оцелели. Деца. Дичо ги съзря да се гушат под импровизиран навес пред пушливо огнище. Шаманът не му позволи да ги доближи. Разлютяваше се дори от опитите му да ги погледне. Младият мъж отново отстъпи с примирение. Раздвижи и разкърши тялото си, но мозъкът сякаш оставаше схванат и студен.

Янкул показа върха на бледото си огнено чело над далечните върхари и въоръженият с тежко ловно копие магьосник тръгна към Радослав. Спря на пет-шест крачки и започна да го плаши с глухи изръмжавания. Явно искаше да го пропъди от последните неприбрани мъртъвци.

Дичо остана безучастен към маймунджилъците на магьосника, но се изправи тежко и понесе на ръце Мава към приготвената клада.

Шаманът се разподскача на място, започна да вие и да размахва копието. Продължаваше да не говори, но всичките му жестове втълпяваха:

Лактите на Радослав омекнаха. Той остави девойката и прегърбен, отстъпи окончателно. Ръцете му висяха като скъсани колани. Фаморът повлече телата на момичетата към дървената пирамида.

Когато целият лик на Янкул изгря, кладата пламна.

Вещо подредените дърва горяха като барут. Въздухът бумтеше в сърцето на огъня, пламтящата пазва засмукваше предизвикания от нея вятър и черен дим увлече нагоре неприятната миризма. Нагоре възнесе и пепелта на кремираните.

С риск да бъде опърлен, шаманът стърчеше като кол до пламъците и пееше високо. Зад гърба му се трупаше шепата оцелели хлапета.

Радослав стоеше от другата страна на кладата, хипнотизиран от бушуващия огън. Въздушен порив хвърли в лицето му кълбо тежък, лют и мазен дим, той направи няколко крачки назад и избърса очи.

Дори погребалните пламъци го проклинаха.

Кой бе убил племето? Не бяха зверове. Не личаха хищни зъби. Не бяха и кръвожадни туземци. Нямаше забити копия, наранявания и разрушения, характерни за въоръжена схватка.

Но бе оръжие. Радослав беше сигурен. Не като картечници, минохвъргачки или бойни отровни газове. Дори не микровълнови бластери.

Но нещо… не, не… може би жестока магия?

Сбогом, Село. Сбогом, момичета.

Простете ми.

* * *

Шаманът и децата вървяха в мълчалива нишка, Радослав ги следваше от разстояние.

Всеки опит да ги настигне се натъкваше на толкова невъздържана реакция от страна на магьосника, че младият мъж спираше, усещайки в стомаха си болезнени спазми.

Но после пак тръгваше след тях, мъчейки се да не ги изпуска от очи сред брадати от мъхове дървета и храсти. Даваше си сметка, че едва ли ще може да ги опази от онези сили, унищожили племето. Искаше да им обясни, че няма вина за случилото се, че сам не разбира какво е причинило трагедията…

Шаманът едва не го закла с кремъчните резци на копието си, гонейки го обратно. Не желаеше да го слуша, отказваше да му говори. Хлапетата плахо се притискаха към стареца.

Няколко часа след началото на Райковия ден бежанците стигнаха до по-разреден участък на Гората. Изневиделица се появиха непознати възрастни фамори. Те обкръжиха новодошлите и ги поведоха към голяма поляна, в края на която стърчаха колове с плет и се купчеха колиби със съединени провиснали покриви.

Друго фаморско село.

Дичо спря на края на гората.

Муро и децата изчезнаха под навесите на жилищата.

Групи мъже издигнаха бодливи стобори, сякаш за да възпрат глутница хищници. Зад защитата на оградата притичваха фаморки и фаморчета. Те за малко вдигнаха паническа олелия, която бързо заглъхна.

Срещу Радослав се разгъна плътна редица от невиждано досега въоръжени фамори. Проблясваха медни шлемове, многороги копия демонстративно сочеха към змея-измамник, оказал се атълан. Туземците мълчаха и не помръдваха.

Дори с голи ръце, фаморите не бяха беззащитни създания. Въпреки неагресивната си природа, те умееха да се бият. Дичо бе виждал турнирите им, неизменно посвещавани на Предците. Когато старейшините емпатично доловяха твърде набъбващо напрежение — той също го чувстваше, но отначало му липсваше опит да изтълкува усещанията си, — на незащитената с Покрива площадка в средата на селото се устройваха ритуални схватки. Предвид пренебрежението им към други оръжия освен тоягата и, разбира се, прашките, ръкопашните им хватки бяха невероятно бързи, грациозни, изчистени и ефективни. Докато наблюдаваше двубоите, Радослав си бе рекъл, че нападащ звяр не би имал никакъв шанс за победа, стига да не е много по-тежък и едър от среден фаморски мъжкар, и да не връхлита от близка засада. По време на тези празненства, многозначително кръстени „Прогонване на злинята“, жителите на селото правеха максималното, за да се разтоварят от негативните си емоции. Зрителите крещяха и подскачаха като павиани, непосредствените участници се зъбеха един на друг и ръмжаха, а челюстите им бяха достатъчно мощни и здрави, че да трошат черупките на многокраки костенурки и да гризат изкопавани около дървесните корени орехоподобни плодове. Ала никога не се хапеха по време на борба. Цяло чудо бе, че наистина никога не се нараняваха един друг.

Само дето сега бе далеч по-различно. Въпреки че не бяха разлюлели прашките си, от фаморите лъхаше на решимост да възпрат чужденеца със сила…

Радослав си тръгна.

Раницата му тежеше както никога досега.

► Земя, светът на хората, минало време:

Викаше му бате Райко. Думата „чичо“ му се струваше чужда и суха, вместо топлото и доверчиво „батко“.

В началото бате Райко бе само един от онези мамини гости, които забравяха да си тръгват вечер, та дори по няколко дни. Мама Валентина го инструктираше да ги нарича „чичо еди-кой-си“ и да се държи прилично. С първото изискване синът ѝ се справяше. Второто…

Ванко прие мартеница с фосфоресциращо самолетче и, както обикновено, тутакси се заяде с дарителя — наперен двайсет и пет годишен военен, — въпреки че „чичкото“ изненадващо му хареса.

— Летееец? — проточи момчето, след като получи отговор на въпроса си за професията на маминия гост. Нацупи се. — Много тъпа работа. И самолетите са тъпи! Даже крилата им са глупави и грозни!

Така постъпваше. Винаги.

На един шофьор заяви, че камионът му вонял (което си беше истина, хлапето не понасяше миризмата на петрол), и то така, че триста кенефа не могли да го надвонят. Здрав шамар от майчината ръка не му даде възможност да доразвие мисълта си и той се обиди, не толкова на плесницата, колкото на прекъсването. Друг път на шивач каза, че дрехите са дебилско нещо и са скроени гнусотно. Не се съгласи, че така изглеждала само фабричната конфекция, с което развали настроението на майка си, последвано от наказанието да стои в ъгъла с пламенеещо-сърбящ врат и подпухнало ухо. Какво беше казал на един чиновник, вече не можеше да си спомни, но яде бой тройна порция. Деряха го и след магазинера, но особено след фелдшера, който опита да се представи за доктор. Най-голям пердах отнесе заради един нафукан келнер. Е, подробности — нямаше значение. Пък и не обичаше да се сеща за това.

Ето и сега очакваше, че военният ще се намуси, а майка му ще го плесне, но вместо това чичкото отметна назад глава и весело се разсмя, показвайки бели зъби:

— Много си прав, юначе, засега наистина са тъпи. Ама няма как, още не ни растат собствени криле!

И веднага стана вече признато симпатичен, какъвто изглеждаше още от самото начало.

Често, когато Райко идваше, Ванко го хващаше от прага за ръката и, без да обръща внимание на явно ужкимските — е, не винаги — протести на майка си, теглеше летеца да излизат на разходка. Когато се случваше топло, отиваха на поляните над селото. От високото се виждаше София, но момчето не я поглеждаше, а вперваше взор в небето и говореше, говореше, говореше на бате си Райко за Чипоноско, за неговата вълшебна калинка, която му дала шапчица от момина сълза и той станал мъничък, а пък с лупа можело да се видят мравките и тревичките така, както ги виждал Чипоноско; за това, че със същата лупа можеш да подпалиш вестник и от това излизало голяма пакост; а от вестника става хубава шапка, ама не е чудодейна; ето, шапката на бате Райко, да, казва се фуражка, като я обърнеш, прилича на кораб и навярно за кръгъл кораб трябва кръгло море, но това сигурно не е така, защото моретата не приличат на кораби; а пък на тавана има едни стаички и там в сандък се търкалят разни интересни неща, едното било атълас — виждат се всички морета; навярно отгоре, докато летиш, всичко е като на карта, но пък никъде по земята няма толкова големи табелки — разсъждаваше Иван и само от време на време стрелваше с очи, за да се убеди, че летецът го слуша и е съгласен с изводите му.

Продължаваше за това, че на картата е намерил къде живее дядо Мраз, обаче неговите колети задължително минават през кака Джери, понеже дядо Мраз е старичък и понякога забравя как се пише на български, а иначе подписвал картички за деца от цял свят; също някъде там стои леденият дворец на Снежната кралица, а мама показа онзи град, от който са тръгнали Кай и Герда, ама нали трябва да има и други приказки за тях… какво са правили, като са се върнали, знаеш ли, бате Райко? Чакай, чакай, после ще ми кажеш. Ама знаеш ли, че пък в атласа не са отбелязани подземните царства на джуджетата? Ванко беше убеден, че ги няма. А и после, дори лупата не помогна да открие пиратския остров, където разбойниците са затворили таткото на Пипи Дългото чорапче, а България кой знае защо е толкова мъничка, а оттук прекрасно се вижда колко всъщност е голяма, та даже продължава зад ей онези планини, значи България е голяма, пък на картата защо е мъничка… но това, че я пишат дребна, никак не е зле, защото така остава много място за пътешествия в различни страни: в Африка, където има нил и крокодил, хората са от шоколад, растат жирафи и банани; а може и по-близо, например при Синдбад, където догодина ще ходят кака Джери и чичо Стефан-с-хубавите-мустаци, при Малкия Мук и Аладин, които живеят в Багдад, само че сега онази вълшебна лампа с джина е станала на вълшебно електрическо фенерче, нали? А дали летящите килимчета ги пускат да кацат на самолетно летище? Не, сигурно за тях има нещо специално…

Бате Райко почти не успяваше да вметне и сричка в монолозите на Иван. А нощем шепнеше в ухото на Валентина:

— Синът ти е направо страхотия! Да де, при такава майка!

Ванко чуваше целувките им и заспиваше доволен. Мама бе почнала да изглежда все по- и по-млада.

Веднъж, по време на разходка из ливадите, момчето се възмути, че самолетите оставяли такива следи. С малко пръстче посочи небето:

— Виждаш ли колко са тъпи? Дирята трябва да е една! А такава и аз мога да направя с греблото в пясъка!

— Искаш да кажеш… единична?

— Ъхъм, да!

На това лейтенантът внимателно и простичко, като за почти шестгодишен, му обясни за инверсията, за реактивните и турбовитловите двигатели, които понякога се монтират по няколко на един самолет — според това колко е голям… Летецът бе учуден, когато Иван го прекъсна:

— Ами нали точно това ти казвам, че са тъпня, защото не са живи! Даже криле не махат и само моторите са им топли! Аз, бате Райко, като порасна, ще летя!

Лейтенантът поруменя и с блеснали очи дълго гледа момчето.

— Това е много хубаво, да искаш да станеш авиатор като…

— Не, не летец! Ще летя!

— Е, може и така. Докато пораснеш, учени и изобретатели ще намерят начин да хвърчим без самолети… — и бате Райко отпусна фантазията си, като искрено вярваше, че забавлява малчугана.

Ванко потайничко въздъхна.

Натъжи се, че бате Райко не го разбира, макар да бе толкова добър и готин. Но останаха приятели. Нямаше как да му се разсърди — такива бяха хората, такива бяха възрастните…

* * *

Един следобед, две седмици преди рождения си ден, докато играеше с други деца при водопада, на Иван изведнъж му стана студено. Хлад бликна от сърцето му посред лятната жега. Той се дръпна от водата, чиито струи навярно бяха причинили усещането, а после му се зави свят…

А на следващата сутрин, съвсем забравил за припадането си, той чу дългоочакваното ръмжене на мотоциклет и изскочи на двора, пълен с преживелици, които искаше да сподели с бате Райко…

Човекът, яхнал мотора, бе военен и също със сини ивици по пагоните, но с нищо друго не приличаше на неговия приятел, макар моторът да бе същият… ала машината, уж бездушно съчетание на железа, изглеждаше някак посърнала, не толкова весело лъскава както преди. Сякаш беше осиротяла.

Мама го изгони в неговата стая, но той чуваше, думите прелитаха стената и кънтяха над белосания таван: авария, повреда във въздухозаборника… катапултирал се… твърде ниска височина… парашутът не успял да се отвори… винаги оставяше писмо на ръководителя на полетите… то е за вас… и тези пари, за велосипед на малкия… много съжалявам… бяхме приятели…

бяхме приятели…

бяхме приятели…

БЯХМЕ ПРИЯТЕЛИ

Колко неестествено звучеше това бяхме…

* * *

Следващият „чичко“ се появи единайсет месеца след гибелта на старши лейтенанта със слънчевото име. Иван го посрещна на нож с глух въпрос:

— А какво работите?

— Часовникар съм, мойто момче.

„Колко тъпа работа — искаше да каже. — Колко гнусно нещо!“, но вместо това се обърна към майка си и рече:

— Отивам в моята стая да си играя със самолетчетата…

Изумените очи на Валентина изпратиха малкия, който вървеше прегърбен като уморен мъж.

Не обичаше самолетчетата. Тези жестоки машини бяха убили бате Райко. Ала единствено те му напомняха за него. Затова си наложи да не ги мрази.

► Кашеп, светът от реалността на змейовете, сегашно време:

Времето се развали, когато Радослав наближи полите на планината. Облаци скриха върховете. Със сигурност горе валеше сняг, защото дъждът в подножията бе много студен. Спаси го само грейката на родопските Зелени патрули — за разлика от куртката, тя бе съвсем здрава, понеже Дичо я пазеше в раницата.

Губеше натрупаното излишно тегло, защото разполагаше с твърде оскъдна храна. За щастие се натъкна на животинска хралупа с няколко кила изсъхнали плодове в нея. Зверчето-собственик не се мярна и Дичо предположи, че това не му е единственото хранилище, но все пак не изгреба всичките запаси. Стана му съвестно дори за това, което взе — разбира се, след като се наяде.

Ровейки в раницата, той внезапно намери в потаен термоизолиран джоб нещо, което не очакваше. Три шоколада. Върху шарените опаковки с мастилена писалка бе надраскано:

Почеркът, естествено, почти не се различаваше от неговия собствен.

Почувства се странно. Усмихна се. Доплака му се. Пак се усмихна.

Нямаше да докосне шоколадите дори при опасност от гладна смърт. Поне така мислеше. Уви, щеше да ограбва хамбарите на катерички и други подобни животинки…

Изминаха няколко дълги местни дни. Мрачното време се пооправи, но облаци все тъй криеха планините.

От мотаенето в полите им имаше неочаквана полза — натъкна се на истински път, вероятно същият, споменат от Муро магьосника. Друмът беше направен от втъпкани в почвата плоски камъни с различна форма и размери. През равни интервали край грубите, едва обработени бордюри стърчаха скални стълбове, тук-там заместени с обикновени, вертикално побити в земята морени. Върху тях Радослав видя първите писмени знаци. Дълбоко изсечени в камъка, някои от символите напомняха на нещо познато. Дичо ги прерисува в бележника си.

Между тези „километрични“ указателни знаци той преброи средно по 11 400 крачки. Вероятно тукашните мили възлизаха на около седем километра и половина. Това ли бе дължината, която фаморите наричаха с нещо, което си беше превел като „прелет“? Такова разстояние покривал един размах на змейски криле, както казваха в Селото… Според друго определение, трийсет и шест „прелета“ един ловец би пробягал от изгрев до изгрев на едното от слънцата, „ако не би знаел умора“. Прелетите нямаха нищо общо с дългите малко под километър, както предполагаше, „връсти“ — най-често употребяваната от фаморите мярка за разстояние…

Радослав записа всичките си догадки и пресмятания в тетрадката, като избягваше да мисли за покойното горско племе.

Вървеше „обратно на Изда Стож и с малка крачка към залеза“, както го бяха посъветвали Разказвачът и шаманът, тоест на юг-югозапад. Лъкатушещият път следваше основно тази посока. Издигаше се нагоре в планината и тъмните гори скоро останаха назад. Студен вятър забрули жълтеникави ливади, по които растяха черни цветя — вече вехнещи подобия на макове. Поривите тласкаха Радослав в гърба, но скоро пътят изви и Еоловият син предприе опити да избута пътника от друма.

Всяка вечер Дичо търсеше да намери достатъчно голяма туфа суха и жилава планинска трева, под която да се свре за през нощта. Скоро откри, че през всеки три мили (или прелета) край пътя стои каменен заслон. Досега или ги нямаше, или по-скоро не ги бе забелязвал. Заслоните представляваха примитивни градежи от няколко побити камъка и скална плоча за покрив. Когато Дичо застана на прага на първия такъв заслон, усети нещо чудновато, сякаш процепът, служещ за врата, бе зареден със статично електричество. Но пътешественикът беше толкова уморен, че не обърна длъжното внимание, нито свари да помисли има ли вътре стаени опасни животни.

Чак на заранта разбра, че не е имало нищо по-едро от гущерчета, мишки и тромави бръмбарчета. Животинките бяха привлечени от топлината на тялото му. Една от буболечките поразително приличаше на скорпион, но се оказа съвсем миролюбива. Във всеки случай не го ужили. Дали защото Радослав носеше драконова кожа?… Подобни твари в Гората се смятаха за опасни. В крайна сметка реши, че гадинката просто е замаяна от студа.

Небето оставаше заоблачено, но вятърът бе поутихнал. Дичо вървеше, бързайки да използва сравнително хубавото време, чудейки се кога ли ще срещне други странници.

Минаваше край пропасти и урви, над които пълзяха мъгли. В тези участъци внимаваше поривите на вятъра да не го съборят. На моменти му се струваше, че лети покрай орловите чукари…

Влизаше в тъмни теснини, в които непрекъснато се озърташе нагоре, страхувайки се от срутвания на камъни.

Когато се изкачи по-високо, ливадите изчезнаха и отстъпиха място на скалист пущинак.

Заслоните станаха по-здрави, с плътни дебели стени и тесни прозорчета с вградени парчета слюда. На входа, запушван с фаморска плетена вратичка, Дичо усещаше странната съпротива на електризиран въздух. В помещенията имаше огнище, но не се виждаха дърва. В първата от този вид крайпътна къщурка той поспря, в размисъл дали е видял наблизо нещо подходящо за топливо, но изведнъж в гърлото на камината светна искра, а после заиграха огнени езичета, които скоро запламтяха и огряха заслона. Сякаш в огнището се процеждаше природен газ, лумнал като реакция на присъствието на посетител. Младият мъж допусна, че може да е магия. Срещу огнището винаги имаше подобие на каменен одър, издадена навътре плоскост от голям гранитен къс, част от стената. До него, в дълбок долап откри резервоар, предназначен да събира дъждовна вода. Варовиковата купа (или делва) бе облицована с плочки от метал, който приличаше на сребро. В друга ниша намери голямо гърне от изпечена глина, пълно със семена, подобни на слънчогледови, но доста по-едри. Езикът му изтръпна, докато ги чоплеше, но все пак бяха някаква храна. Не изпитваше чак остър глад, недояждането бе по-скоро ободряващо. Само че дали щеше да издържи на такъв режим дълго? А междувременно продължаваше да сваля налепналите по него килограми.

Нощем често валеше. Радослав търпеливо чакаше да отмине тъмното време. По стените и плоската морена-ложе забелязваше следи от драсканици — чертички, криви кръгчета, символи — навярно писмена, рисунки на нещо, което би могло да се нарече животни или дървета, изобразени или детински примитивно, или чудновато-пестеливо стилизирани. Направи му впечатление, че мястото за спане не бе покрито със сламеник или шума; дебелият пласт повехнала трева имаше корени, промушени в пукнатините. Бе достатъчно меко за капнал от умора човек, фамор или някое друго същество на два крака и със сходна физика. Спеше се добре и сутрин Дичо почти изцяло забравяше изтощението от предишния дневен преход.

Продължаваше нататък.

Скоро навлезе в зоната на снеговете. Бродеше като призрак. От парче плат (предназначен за кърпене на подарените му от Инспектора дрехи) си направи чалма над шапката, оставяйки тесни процепи за очите, защото въпреки облачността снеговете блестяха нетърпимо. После се сети за слънчевите филтри за очила — бяха останали у него след шантавото бягство с хвъркоциклета, там, отвъд…

В заслоните продължаваше да няма и следа от зверове, изчезнаха и дребните животинки, освен вкочанени паякоподобни същества. Бдителното за гости огнище съживяваше и тях. Въпреки че плетяха мрежи и приличаха на паяци, насекомите имаха по дванайсет крака и се държаха по-скоро като задружно мравешко семейство. Дичо чоплеше семки и ги наблюдаваше как шетат из заслона и си намират в тревата на одъра плячка. В едно от убежищата, над чудодейната камина откри чертеж — съчетание от концентрични окръжности, запълнени с дребни йероглифи, които младият мъж не смогна да различи добре, но съвсем отчетливо напипа с пръсти множеството резки и дупчици, с които бяха очертани линиите. Може би врязаната в камъка рисунка представляваше календар.

Оказа се, че едната от окръжностите описва осморка със свързваща вдлъбната точка между двете си части. Малката крива беше съставена от двеста и седемнайсет дупчици, голямата имаше осемстотин и тринайсет. Най-дълбоки усети врязаните в камъка три кръга; вътрешният бе съставен от 363 резки, но дублиран с 242 дупки. Средният, който пресичаше главата на осморката, като че ли наброяваше дванайсет сегмента. Външният имаше по улея на периметъра си два вида изпъкналости — квадрати и триъгълници — 12 квадрата и 11 триъгълника. Радослав надраска примерна скица в бележника си, без да е сигурен, че не е изпуснал важни детайли. Беше уморен да строи хипотези. Доспа му се непреодолимо, докато броеше за проверка резките, дупките и изпъкналостите по окръжностите.

Когато се събуди, дори не се озърна за календара. Сети се за него, след като измина повече от половин миля-прелет. То се знае, не понечи да се върне…

Задуха топъл южен вятър. Дичо помисли за лавини, но като че друмът не минаваше край такива места.

Отлетяха три четвърти от лунния фаморски месец „нзе“. И когато небето взе да се изчиства след поредица кратки дъждове, Радослав най-сетне се заспуска към топлината на равнините.

► Земя, светът на хората, минало време:

Иван не изтрая дълго да се въздържа от гняв и ненавист. Светът го провокира. Животът отново го зашлеви, блъсна го и продължи да си тече, сякаш всичко си беше останало същото. Но макар и дете, той разбираше, че нищо вече не е същото. Най-малкото дядо Мраз нямаше да праща колетите си с посредничеството на кака Джери.

През август 1971 година жертви на авиокатастрофа край Триполи станаха доктор Стефан Янелски и съпругата му Гюргя.

Всъщност, сред овъглените останки на пътниците така и не откриха нищо от зеленооката Джери. Затова в касетка от поцинкована ламарина сипаха шепа пепел и я положиха в закрития ковчег на мъжа ѝ. Валентина облече траур и обясни на сина си какво се е случило. Поплакаха и двамата, но и след като се успокои, Иван още дълго стискаше юмручета…

А после изхвърли всичките си самолетчета на боклука. Освен едно, онова от мартеничката.

Точно на четирийсет и първия ден след церемонията на Централни софийски гробища, гладък сив адвокат, нает от родните сестри на доктор Янелски, уведоми Валентина, че разполага с един месец да потърси по-подходяща за детето квартира.

Валентина напусна къщата след седмица.

* * *

Причините за аварията, довела до експлозия на борда на авиолайнера, останаха неизяснени.

От катастрофата до Триполи се заинтересуваха ВВС на САЩ, по-специално една служба с абревиатура NRO, съществуваща от 1962-а, но призната чак след трийсет години. Естествено, те не публикуваха нищо. Проектът „Синя книга“ вече бавно, ала сигурно излизаше от мода, а значи — секваше необходимото за съществуването му финансиране. Инцидентът се оказа закъснял и оскъдните данни за него така и не попаднаха във файловете на програмата. Освен това, макар че случаят можеше да се сравни с мистериозната гибел на кубински МиГ-21 през 1967-а, никой не съумя да докаже, че цивилният самолет в либийското въздушно пространство е бил подпален ИМЕННО от неидентифициран летящ обект.

А после за известно време изчезнаха всички съобщения за забелязани НЛО.

Така бе по цялата планета. За покруса на уфолозите. Скептиците приеха това за служебна победа.

Чак на 21 октомври 1978-а радарите на Мелбърнската контролна кула регистрираха повтаряната на пресекулки позивна „Делта Сиера Джулиет“, след което предавателят замлъкна завинаги. Вестниците съобщиха за безследно изчезвал над пролива Бас самолет „Чесна“, пилотиран от Фредерик Валентич. Тук-таме в статиите се мярнаха редове, според които австралиецът споменавал за летящи чинии.

Ала фактите за агресивно поведение от страна на НЛО спрямо самолети оставаха малобройни, несигурни и недоказуеми. Други фактори причиняваха загуби на световната гражданска авиация — не паранормални явления, а по-разбираеми за публичното пространство причини: терористи, въздушни пирати и сякаш неизбежните технически повреди. От всеки изброен сорт прояви не липсваха.

* * *

Нейде другаде на виновниците за едното от трите крушения щеше да бъде предявена сурова сметка.

► Кашеп, светът от реалността на змейовете, сегашно време:

Каменната настилка бе изчезнала и само ивицата отъпкана пръст всред безкрайните поля и обли хълмове бележеше друма. От време на време Дичо се натъкваше на „километрични“ знаци, които освен „прелети“ отбелязваха и девет пъти по-късите мили — въпросните „връсти“. В равнината имаше повече живот, тревите бледо цъфтяха, щураха се гризачи, топуркаха някакви дребни копитни, толкова стремителни и плашливи, че друмникът не успя да различи дали наистина приличат на сърни. Разредиха се и заслоните, които тук, в равнините, повече наподобяваха землянки. Но всеки път на входа им пращяха слаби статични разряди. Често до тях имаше кладенче, ала не се забелязваха следи от едри животни.

Слънцето Райко жареше в зенит и Радослав отново намота чалмата около главата си. Тъкмо на втория ден той взе да изпитва смътно безпокойство, че никъде не се вижда разумно същество, а фаморите надали обитаваха единствено горски масиви.

И тогава го настигнаха чергарите, както първо ги помисли.

Отначало забеляза прах и тълпа черни силуети, твърде малки, за да различи подробности, после дочу тропот… Спря със смесени чувства. Скри филтрите за очила и се наметна с одрипавялото фаморско одеяло.

Отряд ездачи се отдели от пъплещото множество и препусна към самотния пътник. Едва пристигнали, бързо го обкръжиха. Лъхна на прах и животинска пот, наоколо заскърцаха юзди, всяко движение на воините бе съпроводено с метално подрънкване.

Радослав дълбоко пое дъх и се помъчи да изглежда дружелюбно. Поразкри лицето си. Не бе сигурен как следва да се държи с тези фамороподобни същества, които яздеха безкрили тъмнокафяви грифони с къса и лъскава козина. Предводителят на отряда им бе възседнал истински вран жребец, вярно — копитата на животното изглеждаха раздвоени, а и муцуната не бе съвсем конска…

Краткото мълчание бе нарушено от въпрос, от който Радослав почти нищо не разбра.

Отвърна им на нескопосния си фаморски.

Сред ездачите настана моментно оживление, подир което един от тях му заяви сравнително разбираемо:

— Ние сме грамори. Ти кой си?

► Земя, светът на хората, минало време:

Времето летеше.

Валентина продължаваше да бъде сама.

Синът ѝ ходеше на училище и растеше.

— Не харесвам гълъби, ама не роня трохички да ги подмамвам, за да ги ритна после!

— Хайде де, птицолюбецо, защо не закачаш мачката?

Ванко проследи с поглед отиващата си котка, която стискаше в зъбите си нещастното врабче.

— Защото тя не го прави да ѝ стане приятно — отвърна той. — Гладна е. И няма прашка!

— Ами и аз съм гладен, ама не съм котка, затова ми е прашката!

— Добре. Другия път, като убиеш някое врабче, ще те накарам да го изядеш — сериозно каза Иван.

Децата се захилиха. Но усмивката на хлапака, към когото бе отправена заканата, замръзна, защото осъзна, че това не бе празно обещание.

Заедно с момчета от квартала Иван щъкаше край големите заблатени локви между блоковете и оградата, зад която вълнуващо тракаха товарни влакове. В гьоловете имаше стотици жаби.

Там заедно с другите хлапета си устройваха „жабешки лов“, избиваха десетки от кротките земноводни. Иван нямаше нищо против тези убийства, но не закачаше нищо, което имаше криле, и дори налиташе на бой, като чупеше или хвърляше в боклука пленените прашки. Изобщо не се колебаеше да прасне по носа и по-голям от себе си малчуган, при това не всякога с юмрук, а с първото попаднало му нещо под ръка — летва, топка, че и камък. Някои — повечето — деца се бояха от него. Родителите им се караха с Валентина през два-три дни.

Но една вечер Иван се прибра с рев и през хълцане и бършене на сополи едва смогна да обясни на майка си, че повече няма да убива нито жаби, нито попови лъжички.

— Жааал ми еееее! Толкова съм лооооош, хлъц, ааааа…

— Някой ти е казал, че е лошо да убивате жаби? Ами добре ти е казал. Е, не се разстройвай, нали вече няма да го правиш, мойто момче… Кой ти го каза?

— Неееее… Аз… хлъц… чух жабата да плачеееее…

След тази случка Иван престана да бие и децата.

* * *

Местеха се от едно жека в друго, от централен район в микрорайон, разположен нейде из диви покрайнини. Заедно с кварталите се сменяха и училищата на Иван.

Валентина само веднъж отиде на родителска среща — докато синът ѝ бе първолак.

— Вижте, другарко Чакмакова… — поде учителката, на което Валентина сви устни, но се въздържа да уточни, че не е Чакмакова. Беше си върнала моминската фамилия — Йорданова. Ала замълча. Горчивият опит я караше да не споменава пред учителки и възпитателки, че е „самотна майка“. Дори не казваше, че е вдовица — неизвестно защо не ѝ вярваха. А отношението им към Иван се променяше забележимо… и нараняващо гордостта ѝ. Макар и да смяташе, че момчето е още малко и не схваща тези неща, не искаше той да свиква с унизителната жалост от страна на педагозите, до горчиво посолена с пренебрежение.

— … детето е… мързеливо, другарко Чакмакова. В час пише някакви кошмарни… безобразни… неща в тетрадката…

Валентина наежено прекъсна класната:

— Вкъщи изписва всичките ви глупави ченгелчета идеално!

Учителката я погледна със строг упрек:

— Упражненията по краснопис не са глупаво занимание, моля да ме извините…

— Иван знае да чете и да пише, уважаема. Тоест — знаеше, преди да почнете да го карате да се упражнява. Преди ми четеше книжки на глас, докато работех! А сега срича като повредена грамофонна плоча!

— Моля да ме извините — учителката също почваше да кипва, ала студените черни очи на майката не ѝ позволяваха да се възмути. Валентина несъзнателно бе усвоила този поглед от Ванко, но не ѝ се удаваше толкова често, колкото ѝ се искаше. — Моля за извинение! Работим по утвърдена програма! Освен това се съмнявам, другарко Чакмакова, че момчето самостоятелно се справя с домашните си… Нищо не намеквам, моля да ме извините…

— Да, не намеквате. Направо ме обвинявате в лъжа. Дори да исках, нямам време да пиша вместо сина си неговите домашни. А и не ми се налага! Той се справя превъзходно. Само дето са напълно излишни за него, защото Иван умее да чете и пише. Господи! Та той знаеше да чете откакто проговори!

Не беше преувеличение, нито празна хвалба. Валентина бе забелязала, че Иван запомняше книжките, с които го приспиваше — страница по страница. И оттам бързо свикна с тайнствената способност на буквите да образуват думи, които говореха, без да имат уста.

Учителката обаче не бе запозната с тези факти, а и Валентина нямаше настроение да я посвещава в тях, затова в тона на педагожката пролича вежливо недоверие:

— Вижте, повечето родители преувеличават способностите на децата си…

— Напротив. Имам грях към Иван, че го подценявам. Не бъдете толкова скептична.

— Моля за извинение, но очевидно сте твърде емоционална, не искам да ви обидя… Навярно мъжът ви ще погледне по-обективно върху проблема…

— Проблем? Бихте ли формулирали проблема, моля? Ако се затруднявате, ще ви го кажа аз — Иван има нужда да го учите на правопис, защото пише достатъчно красно.

— Вижте, наистина това е в разрез с учебната програма… пък и училището не може всичко, а и не бива. Важно е съдействието на родителите. Разбира се, под съдействие нямам предвид… Да, моля за извинение… Но трябва да отделяте повече време на сина си… Какво всъщност работите вие и съпругът ви? Може би някакъв изход е допълнителната занималня, след редовните часове… има специални училища за целта… не, не, не става дума за интернат. Удължена занималня. Всяка вечер детето ви ще се прибира у дома. Та ако работата ви е пречка…

— Работя вкъщи — високомерно заяви Валентина.

— О… А какво по-точно?

— Шия дрехи по поръчка — с едва присмехулни нотки произнесе Валентина и с подчертано пренебрежение огледа класната от глава до пети.

Учителката леко отстъпи назад и стори същото. Поруменя. Сравняването на собственото ѝ облекло с това на настъпателната майка я накара да посърне за миг… а после проблесна искрица надежда:

— Ами… вероятно би могло да се уреди нещо като индивидуални занимания… но нали разбирате, че това би ми коствало допълнително… извънреден ангажимент.

— Извънреден? В рамките на работното ви време? В час?

— Афиширането на специално внимание към Иван би разстроило колективния дух сред децата.

Валентина кимна, като с усилие задържа лицето си неподвижно, въпреки че устните я сърбяха да се изкривят.

На път към вкъщи, при което хващаше Ванко за ръка само докато пресичаха улиците — винаги на светофара или „зебрата“, — тя каза:

— Иване, искам от теб да си по-старателен в училище. Какво ти пречи да вършиш там същото, което правиш у дома?

Ванко почовърка нослето си — бърже, за да не успеят да му се скарат, — и отвърна:

— Мисля си разни работи, дето ми пречат.

— Какво толкова мислиш, сине?

Момчето ѝ отговори чак на другата страна на пешеходната пътека:

— Ах, бате Райко, трябваше да летиш високо!

Валентина спря и леко пребледня.

— Какво?

— Това си мисля — обясни Ванко. — И докато го мисля, става ми тъжно… и не мога да внимавам какво казва другарката класна.

Гибелта на лейтенанта-авиатор още не бе зараснала рана и за Валентина, затова тя едва не изкрещя. Не го направи, защото синът ѝ трепна уплашен. Тя побърза да изтрие чувствата от лицето си, като за сетен път се порази от наблюдателността на Иван.

— Недей да мислиш повече за това, миличък. Бате ти Райко… вече лети много… високо.

— Знам. И… и когато си го мисля вкъщи, не ми е толкова… такова… да не мога да пиша ченгелчетата. Само в училище.

Валентина приклекна и прегърна момчето.

— Мамо! Гледат ни! — задърпа се той.

— Да си гледат работата. Всички, които се обичат, трябва да се гушкат.

— Ама аз не съм бебе!

— Ти си мъж.

— Ама малък! Вкъщи ще ме гушнеш за лека нощ. Не сега.

— Ами ако беше голям? — подкачи го тя. На всяка цена трябваше да измисли нещо весело — за лек. За запълване на незапълнимата пропаст, останала след летеца.

— Няма да ставам голям, докато не си намериш кой да те гушка и целува като бате Райко!

Валентина преглътна. Надали щеше да намери такъв като него. Но, Боже, какви са тия приказки от седемгодишно дете! Тя раздвижи пресъхнали устни:

— Защо?

— Защото теб обичам като мама и не мога да те гушкам като голям мъж!

Веждите ѝ едва не килнаха шапката към тила ѝ. Хем развеселена, хем сърдита, удивена и разтревожена, Валентина попита:

— Кой ти го е казал това?

Момчето леко се намръщи.

— Бате Райко ми го беше казал. Ама аз си го знам отдавна, само дето не го можех да го казвам така… такова… като спретнати думи.

Тя продължително изгледа сина си, после се изправи и предложи:

— Правилно. Само че за да можеш някой ден да правиш добро впечатление на момичетата, трябва да свикваш да се държиш кавалерски още отсега! Наужким.

Момчето се ококори любопитно.

— Какво е „кавалерски“?

— Заведи ме в сладкарница и ме почерпи боза и пастичка!

Иван кимна:

— Добре. И трябва да ти отворя вратата на сладкарницата и да не сядам, преди ти да седнеш, нали така?

— Точно така!… Хайде, защо стоиш?

— Дай ми парички, за да мога да те почерпя. Леличката в сладкарницата не знае, че сме наужким. А за ужкимски стотинки не дават и ужкимска боза, мамо…

► Кашеп, светът от реалността на змейовете, сегашно време:

Настигналото Радослав пътуващо племе бе по-инакво от фаморите. Чергарите бяха по-стройни, по-мургави, с по-тесни и издължени лица в сравнение с добродушно-кръглоликите жители на Гората. От това сигурно изглеждаха някак по-хищни. Но и те имаха склонност към плетачество, съдейки по кожените им черни доспехи върху тъмните дрехи, които носеха. Изпод шлемовете избиваха коси с цвят до синкаво-черно гарваново крило, съвсем различно от по-меките, дори рижавеещи фаморски козини. Изпъкналите им слепоочия създаваха впечатлението, че очите им са обградени от костени рамки.

Граморите дрънчаха със зачернени оръжия; по тях и по животните им, съскащи и фучащи с орловите си човки, слънчево играеха златни накити и яркочервени пискюли.

Радослав не съумя да им се представи достатъчно благонадеждно и затова предприе друго. Разбойническият вид на ездачите го накара да им предложи пари. Надяваше се, че двулевките на Република България, сечени през 1992 година след Христа, ще им блестят достатъчно привлекателно. И така подкупени, вероятно нямаше да го закачат…

Монетите наистина ги заинтригуваха, и то сериозно.

Те се спешиха и, държейки за юздите странните си коне, заразглеждаха парите.

Към вече даденото Дичо добави няколко десетолевки.

Като че най-ги интересуваше изображението на Мадарския конник. Моментално разбрали, че животното от монетите силно прилича на това, което възсяда предводителят им, те му ги поднесоха. Някои свалиха шлемовете си, лъснаха бръснати глави с по три ивици коса — два кичура над ушите и един пънкарски гребен.

Повече не го попитаха кой е, но помежду си обсъждаха проблема доста нашироко. Езикът им вероятно бе от същата група с фаморския, но Радослав не разбираше нищо. Той продължаваше да стърчи в центъра на образувания от тях кръг. Поне половината грамори следяха всеки негов жест, поставили ръце на коланите близо до чудноватите си мечове, или съвсем откровено потропваха с нокти по дългите дръжки на многоглави бойни брадвички.

Докато траеше оглеждането на левчетата, пристигна и основната група. Бе колона двуколки, впрегнати в бикоподобни грифони, по-тромави и масивни от ездитните. Те спряха и от тях изпонаслязоха още грамори, сред които и жени, покрили главите си със забрадки. В дрехите преобладаваше черно, тъмнозелено и тъмнокафяво. И пак злато, пак пискюли — алени, жълти, бели…

От каруците довтаса грамор, обкичен с амулети върху тъмночервени одежди. Пазачите на Дичо млъкнаха. Граморът помърмори и три пъти обиколи Радослав, а останалите стояха безмълвно в кръг, докосвайки оръжията си.

Шаманът запали тънка пръчица, която заискри като бенгалски огън. Радослав се съсредоточи в емоционалната миризма на вещера и доста смътно разбра, че цветът на пламъка го е удовлетворил. Магьосникът обиколи с горящата пръчица изпънатия мирно мъж… и изведнъж нещо се навъси — пламъкът кадеше. Дичо инстинктивно се сви и почувства познатия войнствен гъдел в змейските си люспи. Не последваха обаче другите усещания за ускоряване на собственото му време — може би въргалът се разминаваше… Шаманът смени пръчицата и сканира с новата, като с детектор за метални предмети, снагата на Радослав. И този път остана безрезервно доволен. Махна към воините, които тутакси отпуснаха оръжията си и на часа загубиха интерес към чужденеца.

За Дичова изненада, те му върнаха монетите. После се смесиха с колоната. Очевидно щяха да продължат, притягаха сбруи, преглеждаха колелата, натъкмяваха бали с багаж.

Скоро двуколките потеглиха, начело с две дузини ездачи. Но явно никой не възнамеряваше да оставя младия мъж насред пътя, защото един конник го побутна да се качи на теглена от двойка бавни грифони каруца. Грамадните колела поскърцваха и кораво друсаха, спиците равномерно насичаха страничната гледка.

В двуколката седяха старец-кочияш, облечен в същите кожени доспехи, две жени и неопределен брой деца, еднотипно остригани нула номер, които се бяха скатали сред плетени кошове и кожени торби. Воинът даде някакви разпореждания на кочияша и тичешком се отдалечи. Радослав проследи елегантния скок, с който той се озова върху плетеното седло на грифона си и препусна напред с гърлено подвикване.

През това време старецът тикна поводите в ръцете на едната жена и се зарови в багажа, струпан върху полюшващото се дъно на каруцата. После се върна при Радослав, който още не бе успял да се огледа добре и тъкмо протягаше крака с известно задоволство — колко гот е да се возиш!

Граморът го побутна. Подаваше му нещо.

Дичо се вгледа в предлаганите му предмети. Забавено. Сетне с мълниеносна острота дойде обяснение за новото му положение.

Беше мобилизиран.

Изплетена от кожени ремъци и железни халки, ризницата представляваше ромбовидно платнище, с дупка за главата в средата, около нея — корава изправена яка и ребристи нараменници. Бронята се запасваше с пояс от метални сегменти. Коланът му напомни на къс от поточната лента за шишета в един консервен комбинат, където беше карал първата си студентска бригада. С куки и щипки към звената на пояса се крепяха торбички от дебела кожа, в които имаше някакви дребни принадлежности. Радослав закачи до тях фаморските кании с ножовете си. Към екипировката се добавиха два обшити с железни пластини наръкавника — не можеха да се нарекат ръкавици, въпреки че предпазваха китките, защото имаха общ отвор за пръстите и само отделна дупка за палеца. Стояха му малко неудобно, поради леки анатомични несъответствия в конструкцията на граморските крайници и ръката на нормален човек.

След като прецени, че няма какво друго да прави, освен временно да се примири с натрапената му „длъжност“, Дичо порови в паласките на пояса и откри шило с ушенце, канап, пилички и някакви мазила, навярно лекарства… или оръжейна смазка — трябваше да попита за тях, но по-късно, когато научи езика достатъчно. В момента не му се ръкомахаше като малоумен.

В довършек на всичко му връчиха червено-бял пискюл. Понеже пролича, че Радослав не знае какво да го прави, едната от жените го завърза за халка в ризницата на дясното му рамо. Същото украшение венчаеше шлема, нахлупен от кочияша не много нежно върху Дичовата глава.

С последната такъмка също възникнаха затруднения, тъй като каската не прилягаше на човешкия череп, затова старият грамор го разплете и пригоди в по-подходяща форма. След натаманяването Радослав го намери за сравнително удобен — много подобен на танкистки шлем от времето на Втората световна в неговия свят, но с широка яка за предпазване на врата. Пискюлът обаче често падаше пред лицето му и втората граморка го привърза да не пречи.

Под зачернените метални плочки по черната кожа на снаряжението Радослав се чувстваше по-люспест, отколкото напоследък бе свикнал да се възприема.

Младият мъж, бивш Закрилник и Господар на Селото, неосъждан и неженен български гражданин, годеник на змеица с царска кръв, а понастоящем — редник в охраната на обоза на граморската войска, се зае да пропъжда мрачни мисли и да бае на душевната си тегоба, като пристъпи към наместване на „униформата“ към по-различното си тяло.

Още щом вдяна канапа в шилото, старият грамор изхъмка одобрително.

Сред скърцане и подвикване на кочияши, степите оставаха назад.

На първата почивка за храна Дичо получи метално гърненце, кожена манерка, две остри дървени клечки, с които да боде храната, и тежък калъф от зебло. Вътре кротко спеше дълга триглава брадва. Голямото острие бе широко и заемаше две трети от дължината на дръжката. Горното приличаше на човка.

Е, мама му стара, сега вече можеше да се чувства истински войник. Па макар и от обоза.

Поклати глава — не, хич не му се караше още една служба. А и в краен случай би предпочел микровълнов бластер или, хайде от него да мине — калашник, нека и с дървен приклад.

Само че нямаше избор.

За разтуха продължи да чопли снаряжението си и да зяпа околностите…

* * *

Войската пълзеше по своя път, съобразявайки се единствено със слънчевата светлина. Бивологрифоните, както и по-грациозните им ездитни събратя без умора вървяха през деня, но се оклюмваха след залеза на слънцата. Иначе сред граморите Радослав забеляза ритъм, който отговаряше на неговите собствени потребности от сън.

И отново се запита — същински ро̀ден ли е този свят за същества, чиито жизнени ритми се различават от местното редуване на тъмнина и светлина?

А тъмнината все по-забележимо намаляваше. Янкул все по-високо излизаше над хоризонта, преди Райко да го последва. Според грубите сметки на Дичо след няколко месеца щеше да настъпи двусветлие или двуслънцие — пълна липса на нощ. Щеше да има два дни в денонощието — червен Янкулов, може би сравнително прохладен, и бяло-жълт, горещ Райков.

Още при първата нощувка направи откритие — впрегатните тежки животни, наричани „мала-грзу“, се оказаха женски, защото ги дояха, а пък яздитните повратливи и стремителни „грзу“ бяха самците от същия вид. Убеди се напълно, когато едно от яздитните се покатери върху вдигнало опашка впрегатно…

Когато колоната спираше за почивка, граморите разпрягаха животните и започваха да оглеждат каруците за нещо разхлабено, повредено или на път да се счупи. Радослав помагаше. Порасналата му коса покриваше ушите, които с формата си предизвикваха почуда и смях в Селото, а и с късата си гъста брада („Ох, замязал съм на Буги Барабата!…“) той някак не биеше на очи сред околните. Викаха му „едрия космат фамор“, макар вече да се беше представил като Раасуау. Впечатли го граморският синоним на „фамор“ — по-млад братко. Очевидно не визираха неговата лична възраст. Но веднага изникваше въпрос — какво искаха да кажат? Че се имат за по-древна раса от фаморите, които изглеждаха някак по-тромави и примитивни? И това трябваше да попита…

Докато мъжете се занимаваха с каруци и добитък, жените палеха огньове и пълнеха големи медни казани с вода. Част от нея отиваше за миене, а в другата варяха гъсти супи, които, поизстинали, ставаха на яхния, годна за ядене с клечки по китайски маниер.

Радослав се миеше пестеливо и скришом. Не искаше да показва змейските люспи на гърба си.

В манджата често откриваше парчета сребро. Отначало едва не си строши зъбите, но нататък внимаваше. Металните късчета даваше на жените, както правеха другите грамори, а при следващото стануване те отново ги изсипваха в казаните. Радослав полюбопитства като как разбират домакините му тези си действия. Отговорът, че среброто пропъждало „малките-малки зли духове на болестите“ издигна граморите в очите му — очевидно имаха понятие от природата на инфекциите. В собствените му паласки подрънкваха сребърни халки, които да пуска в манерката си, особено ако за в бъдеще му се наложи да измие с тази вода получена в сражение рана.

Перспективата да участва в неведоми битки никак не го вдъхнови. Замисли се дали да не драсне някоя нощ от пътуващата армия. Но реши да остане — племето се движеше в нужната му посока, а и би предпочел да обясни на граморите, че е станало недоразумение и той не иска да участва в чужда за него война.

Имаше и още нещо — наличието на междуособици в Долната земя, които можеха да се вместят в рамките на човешките понятия за война, противоречеше на твърденията на милата му. Според откъслечните реплики на Верена, която все отлагаше подробен разказ — искаше да си довърши „Описанието“, тукашните въоръжени конфликти приличали повече на масови турнири с минимални жертви и под зоркото наблюдение на Посредници, признати от двете противникови страни. В такъв случай нищо не го заплашваше. А и на граморите не им личеше да са особено щастливи и възбудени от предстоящото, което доказваше, че психиката им е съвсем нормална — правилно, какво толкова има да се радват на една война! Така че…

Но пък, за хиляда и сто години в Горната земя, и вероятно около седем-осемстотин тук, обичаите може да са се променили…

Радослав се колебаеше. И по навик избра да не предприема нищо, докато не си изясни обстановката.

Настроението във войската, загатващо за всеобща мрачна потиснатост, може би се обясняваше с факта, че умората казваше тежката си дума. Граморите пътуваха вече втори „кане“ — период, който нямаше нищо общо с лунните месеци. Според наученото от Радослав, „кане“ се състоеше от трийсет и три Райко-Янкулови денонощия и само подир две нощувки той също се почувства разбит. Затова нерядко скачаше от каруцата и вървеше край нея. Мнозина вършеха същото, защото особено на каменистите места друсането ставаше непоносимо.

Повеи на оживление, искрици радост се появяваха при среща на племето с други колони, насочили се на югозапад също като граморите. В Дичо обаче повя полъх на безпокойство — явно съюзните колони говореха за някакви мащабни събития, причините и целите на които все още оставаха загадка за пришълеца поради езиковата бариера.

Той сериозно захвана да учи граморски, наблюдавайки появяващите се по пътя племена, най-често изпреварвани от по-подвижните грамори.

Ала едно от тези племена, което водеше стадата си през равнината, накара граморите да проявят известна нервност и да спрат, за да пропуснат пастирите пред себе си. Множеството животни, подобни на овце с дълги шии, пълзеше успоредно на друма в прах и шум. Блеене, тенекиено дрънчене на чанове, клепала, звънци, подобни на лай подвиквания от страна на стопаните… Когато основната група се изравни с неподвижната граморска колона, овчарите надуха гайди, а неколцина от тях се приближиха с дарове на ръце — по една жива овца на всеки седем граморски каруци. Отдалеч Радослав си помисли, че пастирската армия е по-примитивно въоръжена — тояги с метални пръстени накрая, подострени колове с метални накрайници. Самите овчари бяха нахлупили странни качулати шапки.

Но ето че един пастир тръшна приношението си до двуколката на Радослав и се ухили към облещения отгоре човек.

По-точно — озъби се. Макар и дружелюбно.

Лицето му бе… поразително. Не човешко, не фамо-граморско, а кучешка или вълча космата муцуна. Ръцете нямаха друго название освен лапи.

Докато Дичо се пулеше към него, цъфнаха още пастири и оставиха пръстени делви със сирене. Говореха с благодарящите им грамори, като приджавкваха и подръмжаваха. Бяха като очовечени от някой луд доктор Моро немски овчарки, облечени в бели и светлокафяви шаячни дрехи, с широки лилави пояси от вълнен плат, затегнати с кожени колани, от които стърчаха криви като сърпове ножове с кокалени дръжки. Все пак носеха шапки — тежки рунтави калпаци, и бяха наметнати с ямурлуци в бяло, черно и зелено. Над босите ходила, от глезените нагоре — черно-бели навуща. Тъкмо тези едва ли не български носии го извадиха от равновесие.

Бе готов да се закълне, че е видял не кукери, а ни повече, ни по-малко — живи върколаци, особено когато чу граморите да ги наричат „хора-вълци“. Радослав проумя тревогата на граморите, когато вирна глава към луните. Наближаваше пълната фаза на Вер Шелард.

Изпроводи с облекчен поглед калпаците на вълците и червените забрадки на вълчиците.

По време на нощувката далеч напред се чуваше дълъг вълчи вой, който плашеше грзутата.

А месото на „овцата“ — прилична по-скоро на дребна латиноамериканска лама — се оказа много, много вкусно.

* * *

Степите свършиха. Започнаха гори, разделени с дерета, поля и хълмове.

При прекосяване на една особено обширна дъбрава, отдалеч в просеката ѝ се показаха някакви дългокоси горски жители, яхнали елени и въоръжени с грамадни лъкове. Изреваха сигнални рогове и колоната спря. Вождът на граморите дълго опипва донесена му възлеста връв. Радослав се мъчеше да разгледа еленоездачите, които много повече от досега срещнатите раси и племена приличаха на хора. Поне от разстоянието в няколко хвърлея изглеждаха подобни на него… Но те изчезнаха сред дърветата, потънаха като видения в шубраците, а каруците отново потеглиха по заповед на издаващите пронизителни звуци рогове.

С помощта на кочияша Радослав уточни за себе си, че разстоянието „хвърлей“ се изминава от двуколката за три завъртания на колелата — хвърлеят излезе трийсет-трийсет и един метра. Установи също, че използваната от неговите спътници мярка „разтег“ е точно два метра, петдесет и пет сантиметра — с около седемдесет сантиметра по-малко от диаметъра на колелата на каруците. Завършил изчисленията, той си даде сметка, че след срещата с еленоездачите граморите са смълчани и угрижени.

Когато лагеруваха същата вечер, над тях прелетя ято кораби. От въздухоплавателните съдове се донесоха сигналите на някакво съобщение. Радослав със смайване гледаше тези исполини, ловящи с яркоцветни платна ветровете. Какво само можеше да се направи от дървени гемии, вързани за събрани накуп делтапланери…

При друг пък техен стан кацнаха огромни орли. Яхналите ги същества бяха със забулени лица и само отдалеч имаха човекоподобен вид. Пристъпваха така, сякаш коленете им се свиваха назад, а може би така си и беше. Пилешките им движения накараха Дичо да предположи, че и те са вид безкрили птици, а после съвсем се обърка кои всъщност са разумните същества в тази летяща армия, след като видя, че командирът на граморите приказва с един от орлите, по чиято сбруя блестяха мънистени украшения.

Радослав постепенно свикваше с езика на граморите и вече имаше известни успехи.

И тук, както във фаморския, думите служеха и за съществителни, и за прилагателни и глаголи. В употребата им съществуваха специални форми: отрицателни и „сочещи“, което от българска гледна точка му звучеше като немълча, отдърво, къммен, каруца-във. Той често се сблъскваше с твърде познато звучащи слова, например стягх за знаме, съвсем българската дума плък, която се отнасяше до голям отряд ловци, тръгнали да преследват глутница хищници. Други фрази смътно му напомняха нещо чуто. Често смисълът на някой израз сам изникваше в главата му. Буквален превод понякога помагаше, друг път пречеше. В моменти на силно умствено напрежение той сякаш чуваше изреченията в някакво описателно транслиране: скърцало — означаващо много неща, които скърцат; коловрът — около; всекин — общ; всичкост, обратник, тукай насам, тамай си там… хубав глагол — „тамам“ или „тукам“! Направи му впечатление съвсем ясното задно членуване на думите в значението им на съществителни. А тази особеност я имаше и в родния му български език! Силно го объркваха обаче формите за множествено число: един грамор, но много грамарду; едно грзу, но стадо гуразан.

Как да е, все пак напредваше. Със задоволство отчете, че родовете се отнасяха само към живи същества, въпреки че и двете слънца бяха за граморите „той“. Но все по-силно подозираше, че граморската граматика изцяло е съставена от изключения. Накрая събра кураж да проговори.

Попита защо са го взели в колоната.

Отговорът не бе точно на въпроса, защото му обясниха, че отиват да се бият със сивите мъртваци, превзели Борея. Радослав мигом осъзна, че са го разбрали погрешно какво иска да знае. Не остана очарован и поиска да научи кое ги е накарало да си мислят, че копнее за сражения. Но от друга страна — целта му бе Борея, а сега се оказа, че армията се е насочила тъкмо натам.

Граморите наричаха въпросната територия и с още едно име, което Дичо си преведе като „Земемория“.

Вече все по-често се засичаха с други колони, прелитаха орлите и хвъркатите гемии. Появата им събуждаше задоволство сред племето, но и някакви необясними за Радослав опасения, а часовоите често гледаха към небето.

През една нощ, в близост до лагера минаха странни създания, от които грзутата загракаха уплашено и доста по-различно, отколкото при воя на върколаците, които на дневна светлина никак не ги стряскаха. Но сега подобните на грифони добичета завираха човки под каруците и граморите с мъка ги успокоиха. Не последва обаче сигнал за тревога и неизвестните зловещи съюзници преминаха, без да се задържат покрай стана.

Дичо надникна и се огледа, но освен едно неприятно излъчване и смътни сенки, не забеляза друго.

Никой от колоната не пожела да даде обяснения.

— Тварите на Нощта! — ограничиха се само с този лаконичен отговор.

Подир пладне колоната настигна пехотен отряд фамори. Сърцето на Радослав се сви.

Още по-късно се натъкнаха на прясна могила до друма, на чийто връх бе забучен черен щандарт, досущ мрачна църковна хоругва. Граморите отклониха очи и кръстосаха пръсти, докато я подминаваха. По краищата на кръстовидния флагщок блестяха железни наглавници на секири. Вятърът едва полюшваше платнището с извезан в средата символ, подобен на сложен моряшки възел, обкръжен с четири сребристи полумесеца. Радослав беше виждал същия „възел“ и в Селото, а и тогава му се стори познат отнякъде. Имаше го и по сбруите на грзутата, и по шлемовете на граморските командири. Значеше „Кашеп“ — името на този свят.

В двоумението си дали да приеме, че символът не е просто култова пиктограма, ами писмен йероглифичен знак, Дичо попита стария кочияш какво е това черно знаме, някой да не е умрял?

Граморът изръмжа гневно и уплашено, рязко се пресегна към глупавия си спътник и го накара да кръстоса пръстите на лявата си ръка. Сетне рече по-спокойно, но сухо и с такъв вид, все едно му забраняваше да го тормози с други въпроси:

— Нощни твари тукденуват. Не гракай!

Радослав се изчерви от допуснатия гаф. Без особени надежди за успех, той се помъчи да долови поне някакво излъчване откъм хълма. Изненадващо се получи, но от всичко, което „помириса“, можа само да каже, че под нахвърляната пръст се спотайват множество непознати му същества. Те спяха. Сънищата им бяха нежни, дори някак лирични. Дичо не разбра защо змейските му люспи настръхнаха от погнуса. Навярно спящите наистина бяха неприятни твари…

Мрежата пътища ставаше все по-гъста, по-често прекосяваха кръстовища.

И ето, скоро на хоризонта изникна град, или по-скоро голямо струпване от лагери и катуни. От поведението на граморите стана ясно, че целта на прехода е достигната.

Каквото и да предстоеше нататък, първият етап бе отминал.

► Земя, светът на хората, минало време:

Валентина повече не стъпи на родителска среща. Общуваше с учителите само по телефона. Но когато Иван премина в четвърти клас, нямаше как да избегне посещението на една от класните ръководителки.

— Чакайте, чакайте, какво искате да ми кажете с това „саможив“? Това дразни ли ви?

— Не внимава в час.

— Вдигате го с неочакван въпрос и той какво — не отговаря ли?

— Не… отговаря си.

— Значи внимава.

— По вида му изобщо не може да се каже!

Валентина знаеше какво значи това. Иван наистина често придобиваше такъв израз, все едно се вслушва в себе си. Ала това бе съвсем друго! Нямаше нищо общо с „невнимаване“! Тонът ѝ стана остър:

— Ако имате претенции към това какви гримаси прави синът ми, недейте ме баламосва, а направо си признайте, че не ви харесва по какъв начин ви слуша!

— Не съм дошла, за да търпя грубости!

— А за какво сте дошла в дома ми? Да нагрубявате мен? Да искате от сина ми да е играчка с навиваща се пружинка? Или сте чула за костюма на преподавателката по аритметика?

— Виждам, че сте директна.

— Точно така! И директно ви заявявам, че няма да търпя изсмуквани от пръстите упреци към сина си! Ако не учи, ако наистина не внимава, ако чупи нещо или се конфронтира със съучениците си, или с вас и вашите колеги — ще ви изслушам и ще взема мерки. А така да се чудите за какво да се заядете — няма да стане. Та какво конкретно не е наред с Иван? По кой предмет сте недоволна от него?

— В час по рисуване постиженията му са… незадоволителни.

— Направо кажете „жалки“. Е, не всеки е роден художник. Друго?

— Винаги отговаря мудно при изпитване.

— Да. Детето ми се оплака, че сте го нарекли глупак пред целия клас. И то защото е решил да ви даде пълен отговор на въпрос, за който сте искала еднозначен кратичък отговор. Вместо да оцените способността му да разсъждава, вие сте го огорчили. Иван всичко ми разказа. И каза какво е възнамерявал да ви отговори. Лично аз бих се възхитила на такова изложение, ако се намирах на вашето място. Дори не можах да повярвам, че той сам го е измислил. А Иван не лъже. Не лъже, нали?

— Не… но е склонен да преувеличава… да фантазира…

— Това също опровергава твърдението ви, че бил „тъпак“. Щом бъркате склонността към изчерпващи отговори с недосетливост, що за педагог сте! Друго?

— Слушайте! Престанете да ме нападате толкова яростно! Не знаете как… как е способно да смути някого това дете! Сигурно знаете, но сте свикнала. Не ви пречи.

— Какво имате предвид?

Знаеше предварително какво ще чуе.

— Това как гледа понякога! — учителката потрепери. Плъзна взор по захабените тапети. Валентина стисна зъби. Не можеше да си позволи дори най-дребния ремонт на наетата стая. Класната продължи почти плахо, но и с някакво потиснато ожесточение: — Много особено гледа. Очите му са все едно… обърнати навътре. А когато по този начин забележи някого… като се втренчи… и… като гола съм пред него! Промушва те с очи като с шиш…

Настъпи мълчание. Валентина унило изучаваше ръцете си. Вече втори месец не можеше да си направи най-обикновен маникюр — просто да придаде приятен, не моден или екстравагантен вид на ноктите си — все пак работеше с тези ръце, не ѝ трябваха многосантиметрови атрибути на граблива птица с паунски разцветки.

Учителката бавно осъзнаваше, че на това, което бе изрекла одеве, не можеше да се отвърне нищо смислено. Валентина се изкашля и дрезгаво — напоследък пушеше много, и то съвсем евтини цигари, „Слънце“ — попита:

— Да не би да не изпълнява някакви ваши разумни и регламентирани изисквания?

— Не… дори е прекалено изпълнителен. По същество това затруднява контактите му с останалите деца…

Валентина предизвикателно забарабани с пръсти по плота на прибраната в своето шкафче шевна машина — друга масичка в стаята на тази „квартира“ нямаше.

— Нарочили сте го за подмазвач значи — бодливо изрече самотната майка. — И настройвате съучениците му против него. Разбирам.

— Аз не…

— Не вие конкретно. Колегите ви накуп. Специално вие навярно сте по-свястна от тях, въпреки че нарекохте сина ми глупак публично. Мисля, че ще е по-добре да потърся друго училище за Иван… Какво, нима желаете да ми предложите „компромисно решение“? Съжалявам. Шиенето и бродирането, да не говорим за плетенето, са моят занаят и с него изхранвам детето… и себе си, ако остане. Стига толкова подаръци и услуги без пари.

Учителката сковано стана от стола. Прошепна задавено:

— Не. Няма да ви предлагам „компромис“. Въпреки че имах намерение, признавам. Не допусках, че положението ви е толкова…

Валентина блесна гневно с очи и класната се отказа да довърши започнатата фраза, а вместо това заговори припряно, прескачайки на следващото, което имаше наум:

— Мисля, че решението ви е правилно. Надявам се синът ви да се чувства по-добре на другото място… Става късно, налага се да си тръгвам…

— Кажете ми нещо хубаво за Иван! — Въпреки че Валентина не бе повишила тон, гласът ѝ прозвуча почти като вик. Вик на давещ се.

Класната спря. Почти не се замисли, когато рече с бледо подобие на усмивка:

— Много е емоционален. Но външно невинаги му личи…

— За ученето имам предвид.

— И аз говоря за същото. Добър е по история. И тъкмо по този предмет понякога реагира на отдавна отминали събития, сякаш се случват сега. Много лично приема нещата. И прекалено… буквално. Характерно е за децата, да, но при Иван е особено силно изявено. Все едно миналото продължава да живее… И с художествената литература е така.

— Той обича да чете…

— Да. И сте напълно права — държи да мисли самостоятелно. Само дето би трябвало да се придържа към някакви рамки, понеже преподавателката му по български беше шокирана от някои негови характеристики на литературни герои… те граничеха с неприлични епитети. Не че нямаше известно право, но съгласете се… да. Забелязах още, че взема от библиотеката учебници за горните класове и ги разглежда с голямо любопитство. Дори задава въпроси, на които съм принудена да казвам, че това ще се учи по-късно. В часовете по физкултура… май не му допадат, макар че през голямото междучасие с жар играе футбол. И то с големите. Колегата ми по физическо смята, че за момчето са по-подходящи индивидуалните спортове, трудно се вписва в колектива…

— Знам за физкултурника — каза Валентина унесено. — Вика, че Иван „се ослушвал“. То е защото синът ми не умее да изпълнява безсмислени команди. Обаче с радост и старание прави нещо, за което му е обяснено с каква цел го прави.

— Да — съгласи се тихо учителката. — Иначе детето няма мотивация. Но…

— Колегата ви физкултурник е ограничен и духовно беден фатмак! — отсече Валентина. Бузите на класната пламнаха. — Ала Иван получи от това нищожество един много добър урок. И сега е отвратен от печеленето с измама. От лекотата, с която е възможно да се победи нечестно. Затова не обича състезанията. Той е против да се печели на всяка цена… Не е моя заслуга. Той сам е избрал да постъпва така… Как да не се гордея с детето си, кажете?

Учителката прехапа устни и внезапно произнесе като скоропоговорка:

— Искам да ви кажа още нещо. Справя се с математиката. Наистина. Не е било необходимо да шиете онзи костюм… — Класната посърна. — Аз… простете ми, но подло се радвам, че Иван повече няма да е в класа ми. Интересно дете е. Само че… само че ме плаши. Той… не е като нас. Съжалявам.

Учителката изхвръкна от стаята разстроена.

Валентина мрачно се загледа във вратата.

Иван дойде след пет минути. Докато бе траяло посещението на класната му, той, поради липса на друго помещение, бе стоял навън, до парното на площадката. Поне така бе обещал, че ще направи. И Валентина не се съмняваше, че ще спази обещанието си.

Иван трудно обещаваше. Но, дали от инат, или от много сериозно отношение към клетвеното „обещавам“ — държеше на думата си. Разбира се, бе дете. Случваше се да не успее. И тогава страдаше.

Какъв ли мъж щеше да порасне?

Иван влезе и кротичко застана до шевната машина. Зачопли с пръст ширитите на покривката. Майка му уморено го изучаваше с отсъстващ поглед.

— Мамо?

— Всичко е наред. Може ли да те прегърна? Време е за лека нощ.

* * *

Хванаха го отново. В коридора пред самата класна стая. Вкопчиха се в ръцете му, разпънаха го като на кръст и един дангалак тъкмо се канеше да разкървави носа на безпомощната жертва.

Побойниците като диви животни бяха подушили, че новото момче е плячка. Уж бе отстъпчив, а пък взе че не даде на тартора в класа да препише задачите на контролното! Примерно вдигаше ръка в час — многознайко и натегач! Бой за него!

… А Иван продължаваше да чува плача на жабите. Вкусът на чуждото страдание бе неизразимо по-горчив от собствената му болка, която от съвсем малък бе научен да укротява с вълшебните си думички. Самите тях дори бе забравил — вече нямаше нужда от заклинания, контролът беше станал инстинктивен. Затова по-безопасно му се виждаше да понася ударите, ала не и да причинява болка. И когато плачеше под градушката юмруци и чанти, то не бе от това, за което си мислеха нападащите го.

Но точно в този ден му писна да бъде жертва.

Той нададе гневен вой и тръгна в атака. Момчетата, които го държаха, видяха звезди посред бял ден от острите му лакти. Иван се нахвърли върху мъчителите си толкова яростно, че никой не помисли да окаже съпротива. Побягнаха. И тогава той освирепя, че бягат, че не приемат честен бой. Втурна се да ги преследва. Ненадейно станалите плячка хищници потърсиха защита от по-големи свои приятели и Иван налетя на коравите юмруци на батковците, а сетне — върху твърдата мозайка на пода… Падаше — изправяха го с шутове. Той ръмжеше и се хвърляше отново и отново в схватка без никаква пощада, скачаше на крака, заслепен от плесници, задавян от кръвта от носа — и не спираше… Пред това необуздано зверче големите момчета се стъписаха. Той се мяташе в образувания от тях плътен кръг, известен сред любителите на жестоки забавления под името „моряшка топка“, но този път всеки се стремеше не толкова да го цапардоса, колкото незабавно да го отблъсне от себе си. Иван всяваше ужас, но те не можеха и да отстъпят, защото цялото училище ги гледаше… Вече съжаляваха, че са се забъркали в тая каша.

Най-сетне се появиха и учителите. Те едва укротиха истеричния, според преценката им, малчуган. Преди да дойде на себе си, Иван нанесе чувствителни загуби и на възрастните, но отнесе здрав мъжки шамар, който го изтръгна от лудостта му на берсерк. Той застина — изумен и изцеден, обезсилен… Тогава един от онези, с които се биеше, го издебна и с премерен ъперкът го повали на пода. Последната постъпка остана безнаказана — учителите бяха твърде ядосани на Иван, за да обърнат внимание на подлостта. Докато го водеха-влачеха при медицинската сестра, която изми окървавеното му лице и залепи дълбока драскотина на челото, а после го помъкнаха към директора, Иван не можеше да си обясни този последен удар. Плачеше. Никой не разбра защо. Душеше го жалост към всички, които бе напердашил.

Тъкмо това — не носът, не драскотините и синините, не бушонираните очи и скъсаните дрехи — подлостта и смазващият поток от страх, който бе предизвикал, възбудил, отприщил го караха да реве. Както и начинът, по който го съпровождаха — сграбчили за яката като злобно кутре за каишката. Унижението.

Инцидентът се превърна в скандал. Противниците на Иван бяха оставили на бойното поле избити кътни зъби, от близката детска поликлиника заваляха медицински удостоверения за счупени носове, смазани пръсти, очни и бъбречни контузии; пестниците му бяха отворили изискващи сложни шевове аркади и по физиономиите на големите момчета. А хлапакът, който бе автор на последния безчестен удар, изведнъж взе да заеква и да сънува кошмари, които продължиха дълги месеци и го караха да се напикава в леглото.

Родителите на пострадалите подрастващи поставиха пред директора въпроса за пращане на Иван в интернат за трудни деца или нещо такова. Неколцина поискаха обезщетение, заплашиха с адвокати, изразяваха се не с нормални думи, а с чиновнически клишета, сред които най-разбраното беше „причиняване на средни телесни повреди“. За щастие се намесиха двама педагози, които намекнаха пред свиканото събрание, че битите от новия ученик деца системно са го тормозели, така че неизвестно кому би се паднало да получи обезщетение… Стискайки зъби, Валентина опакова предназначените за продажба полуготови дамски костюми и така спечели поддръжница в лицето на съпругата на директора. Възмутените родители, попарени от разкритията, че и техните чеда са се проявили откъм не най-добрата си, меко казано, страна, се задоволиха със санкцията изключване от училището.

По-късно, когато Иван си спомняше случката, той благодареше на съдбата, че не бе успял да запази хладнокръвие в схватката, а бе действал заслепен от емоции. Защото инак щеше да има и строшени на много места кости. Вероятно дори и осакатени.

* * *

— Какво се случи, сине? Защо трябваше да преследваш онези деца като дивеч? Та ти дори и месец не изкара в това училище.

— Те почнаха първи.

— И ти тръгна да ги наказваш? Смяташ ли, че си ги научил на нещо? Че не трябва да са толкова зли и глупави, например?

— Не…

— Видя ли? Било е безсмислено.

— Съжалявам, мамо.

— Ох… не е достатъчно. Какво те мъчи, Ванко? Познавам те вече. Кажи какво криеш.

Момчето заби поглед в пода. Валентина го остави да намери нужните думи.

— Страх.

Тя бавно запали цигара.

— От какво се боиш?

Той доверчиво вдигна лице, по което следите от побоя вече бяха едва забележими (а бе изминало едва денонощие от грозната случка!), и простодушно, трогателно отвърна:

— Да не се разболееш и умреш.

Тя тъжно се усмихна.

— Ще се постарая, доколкото зависи от мен, да не правя такива неща. А… какво значи за теб „страх“, сине?

— Срам, мамо.

— Срам?

— Щом някой ме… мрази, значи съм му направил нещо лошо. Нещо съм… виновен. Само че… не знам с какво съм лош. Не разбирам. И не само срам. Болка. Страх ме е от болката. Страх ме е, че когато ударя… ще ги боли.

Тя допуши цигарата и тихо въздъхна:

— Помниш плача на жабите, нали?

— Да…

Синът ѝ бе готов да заридае. Валентина го помилва по рамото и помоли:

— Ванко, опитай се да бъдеш като другите. Наужким. Прави каквото правят те. Така ще ти е по-лесно.

— Ако правя като тях, ще стана като тях.

— Не е задължително. Просто им подражавай. За да престанат да те кълват като бяла врана. За да оцелееш. Защото няма нужда да си направил някому някаква злина. Достатъчно е да отстъпиш, за да се намерят такива, които ще поискат да те мачкат, защото ще си кажат, че отстъпваш от слабост. Така ще искат да се почувстват силни, тъй като в действителност не са. Не си виновен ти. Просто те са такива. Затова… опитай се да приличаш на всички… — Тя извади нова цигара от пакета. — Опитай. И остани какъвто си.

— Като… костенурка? Да се свия?

— Да, с черупка. В черупката.

— Но аз не съм костенурка. Аз съм различен. Наоколо хората са… чужди. Даже не знам КАК са ми чужди. Не съм костенурка.

Валентина мачкаше незапалената цигара. След дълга пауза промълви:

— Не знам какво си. Но знам, че живееш сред костенурки. Не ТЕ са чужди. Може би ТИ си чуждият. Няма да ти го простят. Затова говори като тях. Смей се като тях. Приемай правилата им… а после ги променяй едно по едно, но полека, за да не те усетят. И не мисли като тях, не постъпвай като тях. Не показвай, че си различен. Нека само изглежда отстрани, че си като другите. Разбра ли ме?

— Завинаги ли?

Тя се замисли. И отвърна честно:

— Не знам. Може би, някой ден… Направи го заради мен. Просто се опази! Ако трябва — стани им главатар! Ако в следващото училище ти посегнат — върни им го веднага! Не чакай да трупат смелост и да се съберат на глутница. Опази се, моля те!

Ванко внимателно изучи пукнатините по тавана и накрая кимна:

— Ще се опазя, мамо.

Нямаше представа как точно ще го постигне. Бе свикнал да се усеща неразбираем. Постоянно носеше в себе си чувството на несъвместимост с останалите. Беше толкова естествено за него, също както очевидните неща, че водата е мокра, или че диша даже когато спи. Ето защо преди не се замисляше над това. Но вече пета година, шест дни в седмицата бе принуден да общува с други деца и го забеляза. По-късно Иван щеше да прецени ранния си ученически период като първото докосване до самотата, защото вече имаше как да се сравнява с другите. Неговата постоянно усещана чуждост не пречеше единствено на майка му. И сега се убеди окончателно.

Той усети страха ѝ за него, почувства слабостта ѝ както никога преди.

Затова трябваше да бъде силен. За да я пази. И щом Валентина държеше на него, трябваше да защити себе си.

Бе длъжен.

Не съумя да си го каже. Но и без това не смяташе, че владее думите.

* * *

На новото място, в новото училище Иван не отстъпи при първото спречкване. Изтърпя нанесения му ритник и решително отвърна. Престанаха да го закачат. А и отнякъде по неведоми пътища пристигнаха слухове за предишните му „подвизи“…

Успя да изпъкне и във физкултурния салон. Демонстрацията на физическа сила му спечели уважение, което всъщност никак не ценеше. Започна да подражава на връстниците си. И конфликтите умряха в зародиш. И тогава той получи смътна представа какво е да принадлежиш към някаква общност. Пак след време си даде сметка, че навярно това му е липсвало по един мъчителен начин. А още по-късно разбра, че не то бе основата, ами само един, вярно важен, ала само симптом на някаква друга, по-съществена и невъзпълнима загуба.

В крайна сметка се оказа, че е лесно да имитираш околните, при това достатъчно сполучливо.

Но остана страхът. Прояви се една друга негова страна, досега заглушавана. Беше толкова неясна и безформена… приличаше на изоставеност. Все едно се беше загубил.

А не помнеше да е изпадал в паника, даже когато се залутваше из непознатите улици на новата махала. Защото накрая винаги намираше пътя.

* * *

Последва поредното местене. И отново заживяха на село.

Там Иван откри антипода на страха. И въоръжен с новото чувство, излезе победител, въпреки че претърпя тежки загуби.

Но нима само спечелените битки в една война правят някого победител?

► Кашеп, светът от реалността на змейовете, сегашно време:

Беше минал почти цял трийсет и три дневен граморски месец от първите часове на Радослав в Лагера, за които паметта му пазеше откъслечни картини и усещания. Хаос от разположили се на бивак разнорасови въоръжени отряди, шатри, колиби, навеси и просто каруци с разглобени колела; между тях — огньове, животни, жени, деца, прах, тълпи, стада, вождове на различни племена, командири на малки армии, дерящи гърлата си, за да надвикат блеене, мучене, говор, свирня, дрънкане на оръжие, плач на хлапета, звън на камбанки, удари на тъпани, вой на рогове… Дичо ослепя от прах и пушек, оглуша от шум и гълчава, задуши се от воня на какво ли не; над становете се виеха рояци мухи и комари, отгоре печеше двойното слънце… кошмар!

После се появиха командири с големи лунни и слънчеви знаци на гърдите, облечени в доспехи, близки до граморските ризници. Те решително започнаха да разпределят пристигналите войници, като ги строяваха край побити в отъпканата пръст разноцветни знамена. В огромното поле със струпаните по него тълпи бързо кристализираха островчета ред, оформи се някаква структура. Напред-назад щъкаха вестоносци и минаваха под строй групи, чиито оръжия повече ставаха за лопати и кирки, отколкото за алебарди…

Когато дойде време за почивка, Радослав заспа като убит под сянката на голямото зелено платнище, опънато над неговия отряд. Събужда се на няколко пъти, за да отскочи до ямите, изкопани за хвърляне на отпадъци и задоволяване на естествените нужди. И се връщаше да си доспи. За разлика от повечето почиващи грамори, които играеха с двуцветни камъчета или нашарени ашици, като чертаеха за играта мрежа направо върху земята. Колкото и да ги гледаше по време на пътуването насам, Дичо не можеше да схване правилата, затова и предпочете да дреме.

А после, когато ги вдигнаха, слънцето Райко тъкмо залязваше, но наоколо бе светло от факли и огньове. И за изненада на Радослав полето не беше вече просто поле. Опасваха го скачени във верига каруци, чиято редица се губеше в далечината, стърчаха скелета на издигани дървени кули, отрядите строяха бараки. Още по-големи блокхауси, същински бункери, растяха на мястото на грамадни купища дебели дънери. Гора от знамена с всички цветове на дъгата, къси арии от сигнални рогове, отново пушек и сълзи от очите… Не успял да се съвземе, и той заедно с останалите вече мъкнеше талпи, чували с пръст, кошници с камъни… Успяваше само да се изуми на вещата, направо чудотворна организация. Накрая, макар да не се пресили от работа, след петнайсетина часа, по време на които спираха четири пъти, за да се нахранят и отдъхнат, отрядът му се намести да спи под истински покрив. Бараката миришеше приятно на пресни стърготини.

Така започна третият войнишки живот на Радослав, ако бе редно да брои за войниклък незначителното си участие в лунната кампания на една алтернативна своя родина.

* * *

Все по-рядко Дичо се сещаше как бе изглеждал Лагерът в първите си дни. Можеше да възпроизведе ясно и отчетливо само един епизод — когато заедно с отряда си участва в изграждането на Периметъра, външната крепостна стена. Тъкмо защото това бе свързано с наистина неочаквано събитие.

Бяха изминали десетина сола — така свикна да нарича дългите кашепски денонощия. Радослав получи заповед да се премести в друго подразделение, заради което се сдоби със зелен пискюл за шлема и се научи да се ориентира в структурата на войската, именувана „Северна армия“.

Заедно с другите войници от отряда си, той помагаше на целокупно мобилизираните племена, прославени с уменията си на строители. Те принадлежаха към някакъв смесен фамо-граморски вид и според Дичо правеха чудеса, макар да не усещаше да използват същинска магия. Освен може би някак тънко и само там, където се оказваха недостатъчни механичните им приспособления във вид на хитроумни механизми от скрипци и блокови макари, куки и лостове. Войниците само домъкваха нужните материали, чевръстите зидари ги подхващаха и… нататък сякаш бръмбари виртуози сглобяваха сгради от конструктор „Лего“. Фамо-граморите първо настилаха основи от обработени каменни плочи, а сетне продължаваха нагоре с оригинални дървени конструкции, които след облицоване с дъски ставаха стени, кули и казарми… Радослав работеше от няколко дни при майсторите на къщи и все повече се убеждаваше, че голяма част от съоръженията се правят с оглед на някаква по-нататъшна употреба. Например казармената барака, в която живееше с отряда си, отвътре приличаше на корабен трюм.

Лагерът се роди и израсна, избуя едновременно от няколко места, ограничен в полето между скалисти хълмове на изток и лъкатушеща река с множество вирчета и езерца на запад. Зад шумолящите тръстики на другия бряг тъмнееше величествена гора. От север, по все по-отъпкан път, прииждаха нови въоръжени племена и дружини, точеха се каруците на снабдителни обози. Те вдигаха прах, който забулваше близките възвишения. Над землистожълтия облак от тътрещи се армейски попълнения в далечината сивееха планински върхари със снежни петна по склоновете. Хоризонтът на юг бе плосък и понякога вятърът донасяше оттам дъх на море.

Първоначалната верига каруци със спуснати бортове по периметъра на Лагера постепенно изчезваше и там се издигна висок стобор от заострени колове. Сетне той се сдоби с вътрешни тераси, по които сновяха патрули и надничаха през бойниците. Камъни и пръст укрепваха оградата, превръщайки я сектор по сектор в същинска крепостна стена, над която през равни интервали стърчаха пететажни стражеви кули от дърво.

Гарнизонът постепенно избутваше към периферията на полето становете с цивилно население. Заедно с това намаляваше хаосът и безредието вътре в ограденото пространство, където кипеше работа. От разнопородно гъмжило Лагерът заприличваше на все по-образцово военно поделение.

Но изместеното нестроево множество не се разсея, а се разположи зад Периметъра. Постепенно в него се оформиха що-годе еднообразни махали, които окончателно се установиха от двете страни на Лагера, освобождавайки полето към реката. Там, според асоциациите на Дичо, цареше дух на ориенталско тържище. Море от огньове пушеше нощем отвъд оградата и светлините се губеха сякаш до хоризонта. Там до късно не стихваше ромонът от голямото струпване на живи същества. Командването на армията се ограничаваше да изпраща на мястото патрули за поддържане на реда и следене да не се задръстват пътищата, тръгващи от всяка порта на Лагера.

И ето сега, когато външната стена беше почти готова и с това Периметърът бе на крачка окончателно да се затвори откъм реката, дозорните внезапно се развикаха, сочейки небето. Радослав, който допреди миг се потеше с другарите си по оръжие, моментално заряза работата и заедно с другите войници хукна към забитите в земята алебарди, по които ризници и шлемове висяха като парад на бостански плашила.

Едва след като се въоръжи, Дичо свари да погледне нагоре. Приповдигна козирката на шлема си в мига, в който сигналистите обадиха с рогове и раковини „отбой, но внимание!“, като с това бързо овладяха мимолетната паника сред оказалите се далеч от подразделенията си войници. Всички живо се покатери по терасите на оградата — на Радослав гледката му заприлича на истински щурм, но вече бе свикнал и не се впечатли както преди. Последва другарите си, питайки се какво става. Като малко по-ловък в катеренето от граморите, той се настани сред първите на най-горната, почти довършена стражева площадка на близката кула и внимателно се загледа в разкъсаните облаци. Прикривайки очите си с длан от двете слънца, той премига и ахна.

В небето се белееше ветрило от инверсионни следи! Нима Северната армия притежаваше реактивни самолети?!…

Спомен за един безкрайно мил глас веднага обори това предположение:

… Радослав въздъхна и смъкна шлема си.

Облачните следи изтъняваха, дочу се далечен гръм. Няколкото светли точки прекъснаха дирите си и се превърнаха в бледосини парашутчета на глухарче, но илюзията за размерите им се разсея моментално. Те се уголемяваха, растяха, а заедно с тях растеше изумлението на Радослав.

Метални кълба с големина на двайсететажни блокове със съвършена точност кацаха в полето на юг и запад от недостроения Периметър. Издутите парашутни куполи увяхваха, сбръчкваха се и покриваха гигантите, земята до тях, цопваха в реката.

Местността потръпваше при всяко приземяване.

Общо кацнаха единайсет кълбовидни апарата. Дори отдалеч по корпусите им личаха следи от обгаряне.

Разнообразни племена грамори и фамори, човекоподобни горски жители (за които Дичо реши, че трябва да са самодивски род), върколаци и други същества, приличащи на междурасови мелези — всички те наблюдаваха кълболетите с одобрение и коментираха помежду си събитието. Радослав понаостри уши, но схвана малко от репликите. Само едно разбра: за пристигналите се говореше, че идвали от Белон.

Белон бе една от планетите, чиито имена служеха за означаване на батальоните — „арави“ — в състава на Армията. С още по-разпалено любопитство Дичо впи очи в машините на пришълците. Металните сфери пукаха, докато изстиваха, а от бронята им се сриваха и падаха големи пластове шлака.

Измина четвърт ури, ала кълболетите нито помръдваха, нито се отваряха. Офицерите, наричани „квирини“, върнаха войниците към работата им.

След още половин ури обаче около близката порта в Периметъра настъпи оживление — към Лагера пъплеше колона „белонци“, напуснали своите апарати. Строежът отново замря.

Жителите на незнайната страна (или планета, скептично уточни наум Радослав) рязко се отличаваха от всички срещани досега кашепци. Явно и местните народи никога преди не бяха виждали с очите си живи белонци, защото от близките казарми довтаса солидна тълпа зяпачи.

Новите съюзници представляваха невероятно зрелище. Едри колкото земни крави, те необичайно тихо топуркаха по прясно настлания паваж на шосето-улица. Краката им приличаха на алебарди, а самите те като цяло — на паяци или морски раци, но само бегло. Пълзяха бодро, в съвършен синхрон, над фасетъчните им очи (ако бяха очи) потрепваха пипалца и антенки. Около Дичо войниците се отдръпваха на безопасно разстояние.

Лъчите на двете слънца играеха по насекомешките черупки на белонците. Тази външна обвивка бе покрити с релефни, по-точно вдлъбнати орнаменти, твърде правилни, за да са естествени гънки. Кой знае, може би гравираната украса бе аналогична на татуировка. Маршируващите пришълци бяха еднакви като близнаци, като механизми… но Радослав ги чувстваше, че са живи.

В средата на колоната съществата-войници носеха върху гърбовете си странни и фини създания. Те приличаха на хибриди между оси и богомолки, макар че приликата бе по-скоро опит на Дичовото въображение да намери в чуждите им тела аналози на познати земни форми. Когато носените грациозни белонци се изравниха с младия мъж, той отстъпи почти ужасен. Техните вкостени кожи също имаха гравировка, но още по-гъста и дълбока, изтънила черупките им до крехка прозирност. Радослав виждаше как пулсират вътрешностите им.

Колоната спря стряскащо внезапно — всички като един.

Нежните същества — очевидно някакъв вид аристократи — се поизправиха върху гърбовете на носачите си. Размахаха пухкави антенки. И нададоха глас.

Така би могъл да проговори щурец през синтезатор.

Радослав нищо не разбра, дори не предположи, че в звуците се съдържа някакво смислено послание, но войниците наоколо отвърнаха — малко плахо, предпазливо, но дружелюбно.

Белонските редници затракаха с предни крайници. След кратко объркване бойците на Северната армия им отвърна с удари на каските по оръжията си.

Това сякаш окончателно разреди напрежението, повече или по-малко човекоподобните войници се усмихнаха на крайно нехуманоидните си съюзници. Пред офицерите-богомолки застанаха граморски пеон-квирини, тоест офицери от щаба, и поведоха необичайното попълнение към вътрешността на Лагера.

За съжаление крепостната стена трябваше да се довърши, майсторите се развикаха за материали и заедно с другите Радослав се върна на работа. Така и не видя как точно белонците изградиха сиво-кафеникавите куполи, под които се скриха. Във всеки случай, когато Периметърът бе окончателно затворен откъм реката и нейните езерца и мочурища, белонските „термитници“ вече бяха станали част от пейзажа в Лагера.

Късно вечерта в корпуса на всеки от спускаемите апарати, максимално близо до земята, зееха по няколко кръгли отвора. Те се открояваха в мрака и през тях можеше да се видят фосфоресциращите недра на кълболетите. Край тях бъкаше от суетящи се инсектоиди, които вадеха от вътрешността на металните сфери нещо като яйца или ларви. Подреждаха ги в каруци, постлани с бали вълна, и ги караха към термитниците си.

В ранни зори паякомравките приключиха с разтоварването на първия кълболет и започнаха да разглобяват по шевовете самия него. Каруци с метални части се проточиха към ковачниците в Лагера. Сегментите на сферичния кораб представляваха шестоъгълни или капковидни плочи, за които Радослав си помисли, че прекрасно биха послужили като щитове и без претопяване. Когато зърна и елементите от демонтираните вътрешни подпори, поразително наподобяващи по форма поетапно въвежданите в Армията нов образец алебарди, Дичо смело предположи, че гигантските апарати са били конструирани именно с идеята да послужат за изготвяне на оръжия.

С изгрева на Янкул отрядът на Радослав проведе серия маршировки отвъд Периметъра, тъй като тренировъчните плацове в Лагера все още бяха затрупани със строителни материали. И по време на упражненията, и през почивките, кашепските войници любопитно проточваха вратове, за да хвърлят по едно око към сферите, където белонците методично и вглъбено продължаваха работата си.

По едно време пришълците явно се сблъскаха със затруднения при един от кълболетите и представител на „аристократите“ поиска съдействие от граморските командири.

Радослав незабавно се натисна за доброволец.

Заедно с другите престрашили се бойци той с разтуптяно сърце доближи апарата. Облият корпус застрашително надвисна над доброволците, сякаш всеки момент щеше да се търкулне и да ги смаже. Изчерпвайки запасите си от кураж за дни напред, Дичо първи от сборния отряд надзърна в грамадната метална сфера.

Синкаво светещи паяжинени нишки мъждукаха в полумрака. Във вътрешното пространство се различаваха само слоеве и слоеве многоъгълни резервоари или килийки — сякаш в целия обем на апарата нямаше нищо друго. Зад полупрозрачните капачета на шестостенните контейнери нещо мърдаше. Радослав пристъпи предпазливо.

Квиринът искаше от тях да пренесат застрашените от незнаен проблем ларви в очакващите ги каруци. Сетне бръкна в една от килийките и внимателно извади първото създание. Беше зеленикаво и фосфоресцираше.

Дичо не успя и да хлъцне, а квиринът вече бе тикнал нещото в ръцете му, така че той пое дебелата като бъчвичка ларва, преди да е преодолял отвращението си. Понесе я много внимателно, почти нежно и грижовно — само заради ужаса да не би грамадната гъсеница с прозирна опалова кожа да се спука в ръцете му и да го оплеска от главата до петите. Но изведнъж подуши топла омайна вълна откъм създанието. Ларвата не излъчваше ясни образи, нито някакво специално послание, но очевидно осъзнаваше, че някой се грижи за нея, пази я. И съществото не можеше да отвърне с друго, освен с безкрайна и трогателна емпатична признателност.

Радослав чак спря. Никой досега не беше му благодарил така. Пашкулът вече не изглеждаше противно. С ъгъла на очите си той забеляза, че и останалите доброволци се сепват и забавят крачка, а сетне бдително и с къси стъпки понасяха чуждите мъничета.

Дичо прехвър� повече от четири дузини невръстни белончета, когато от друг апарат пристигнаха ракопаяци с множество чифтове щипки, което направи сборния драговолен отряд излишен.

Но преди да се оттегли, Радослав обходи целия кълболет по чудати спирални ленти от пружинираща материя. Вече наистина вярваше, че сферичните апарати са пристигнали от космоса и точно заради това търсеше някакъв команден център. Ала навсякъде имаше единствено пити със стотици и хиляди ларви, тук-там и възрастни индивиди, свити и оплетени в рехави какавиди, вцепенени, вероятно изпаднали в състояние на анабиоза. Някои от тях силно се различаваха от двата телесни типа, които бе видял досега. В апарата не се виждаха нито машини, нито технически съоръжения или поне такива, каквито би припознал човек, който е учил за инженер.

Когато сферата започна да се пълни с белонски работници, Дичо си тръгна. Очевидно нямаше да открие тук совалка или пилотска кабина, явно корабът не бе в състояние да излети отново и да достигне Вер Шелард. Кълболетите наистина бяха приспособени само за кацане трюмове, а и Радослав взе да се съмнява, че в орбита са останали някакви космически влекачи. Ако белонците притежаваха техническа цивилизация, биха ли се ограничили с пращане на сухопътни подкрепления, въоръжени единствено със средства за контактен механичен бой?

Дали пък змейовете не бяха прехвърлили огромните метални топки през космическото пространство? Дичо въздъхна горчиво.

Разочарованието му бързо се стопи под натиска на приятното усещане, подарено от гъсениците. По лицата на останалите личеше, че и те са попили същото. Помисли си, че надали някога ще изпита и капка погнуса от тези същества.

* * *

Буквално на следващия ден след демонтажа на апаратите Радослав изведнъж си даде сметка, че Лагерът е придобил съвсем завършен вид: стандартни, подобни на бастион постройки за всяка една трета арава, групирани около учебни плацове за различни тренировки. Бараките на отрядите стояха върху каменни фундаменти, под които се криеха мазета, подозрително напомнящи бомбоубежища. За различни временни нужди се опъваха шатри, включително за ковачници и складове с хранителни припаси. Отделните легиони се разделяха с широки, все още не изцяло павирани булеварди. Известно изключение от казармения стандарт правеха само белонските термитници. Те просто заемаха свободните площи и нямаха плацове. Паякомравките се скриха вътре и излизаха само за патрули и учения. Целият гарнизон бе отделен от останалото поле с Периметъра, чиито стени в крайна сметка се състояха от изправени вертикално масивни дървени платформи. От същите сегменти, съединени с метални халки и въжета на обтегачи, инженерните войскови дружини направиха плаващ мост през реката. Оградата бе най-укрепена откъм реката и на юг, в другите направления периметърът остана по-нисък. Навсякъде из Лагера се пръснаха светлинни ями, които заместиха пещите на дърва. Крила на вятърни двигатели си съперничеха със знамената на подразделенията.

В източния сектор на военния град се разполагаха летящите сили. Две кръстосани затревени писти приемаха въздушни кораби под ръководство на сигналчици с ярки знаменца. Край всяка полоса стояха приземени крилати фрегати, галеони и леки корвети. По тях непрекъснато нещо се работеше — чукаха брадви, екипажите оправяха платната и въженото стъкмяване. Огромна дървена шанца за стартиране на ветропланите използваше естествения склон на скалистите хълмове. Над нея стърчеше истинска диспечерска кула със сигнални отражатели и факелни прожектори. Корабите излитаха тежко и само при насрещен вятър. Почти винаги над Лагера кръжеше поне едно звено хвъркати гемии. Понякога Радослав можеше да ги види как провеждат учения на североизток — сякаш ято грамадни птици се събираха за миграция.

Гарнизонът заживя в нов ред, не по-малко напрегнат от строителния етап.

Всяко ново строителство секна. Рутинни останаха дейностите по поддръжка на съоръженията — пионерни отряди укрепваха Периметъра, варяха смола, с която мажеха дървените сгради, като че възнамеряваха да ги направят херметични. Чистеха се помийните ями, нечистотиите се събираха в огромни делви и биваха извозвани нанякъде. Заедно с ремонтните групи край канализационните траншеи често се навърташе някой от прислугата на магьосниците-лечители, наричани тук „нуаде“ — множествено число „нуадугу“. През портите от различни посоки продължаваха да прииждат обози и снабдителни кервани.

Порталите бяха осем, всеки охраняван от четворка кули със сменна стража. От външната страна тежките им врати бяха украсени със знаци и йероглифно-рунически надписи, които даваха представа кои подразделения се намират в близост до съответната порта. Вън от гарнизона, в сянката на кулите, изникна като катун минипанаир, на чийто терен обикновено ставаха свижданията.

Между всеки две противоположни порти на Лагера разстоянието бе точно девет граморски мили или „връсти“, което правеше един прелет. Веднъж Радослав дръзна да попита защо един връст не е цял брой крачки, ами 1621 и една трета, както пише на дървената колона? Граморът-барастарх, командир от Вътрешната стража, към когото Дичо зададе въпроса, снизходително го поправи, че точно това, което войникът сочи, означава „Северна армия“. Сетне приятелски обясни, че за сметка на дробния брой крачки, поясът на Кашеп е точно (непозната дума) връста. Кълнейки се наум, Радослав пожела да узнае какво ще рече „Поясът на Кашеп“. Освен това помоли офицера да му напише числото, като се надяваше да пресметне дванайсетичните кашепски числа в привичната човешка десетична система. Квиринът огледа тъпия селянин от глава до нозе, въздъхна и каза, че това е пътят, който трябвало да се измине, за да се обиколи светът, „ако нямаше морета и планини“. После му надраска върху дъсчица колко връста е дълъг екваторът. Оказа се — 61200.

Радослав благодари, поразсърден, че пак затвърди репутацията си на глуповато момче от глуха провинция.

Поне вече знаеше как се пише съчетанието на руни „Северна армия“, получи ключ за разбирането на кашепските мерни единици и откри, че граморите познават нулата като знак и умеят да записват числата позиционно, а не като древните римляни, да речем. Информация за размишления имаше повече от достатъчно.

Еталоните за дължина бяха отбелязани и върху новораздаденото оръжие. Копията имаха точно един разтег. Кавалеристките саби — два лакътя и половина. Пехотните мечове се изработваха като по калъп със строго спазваните дължини от една крачка за „бранителния“ меч и една крачка и осем пръста за „нападащия“. Алебардата, която връчиха на Дичо вместо граморската секира, бе девет педи. Върху дръжката ѝ с врязана медна тел бяха отбелязани универсалните мерки: пръст, педя, лакът, крачка. Като цяло оръжието представляваше подобрена модификация на граморска брадва — същото широкоглаво и дълго острие на секира, но с допълнително саблевидно острие, насочено напред, както и къса странична дръжка, позволяваща на войника да върти този хибрид между копие, топор и меч така, както се върти обикновена селска коса. Теглото ѝ бе 576 галу или едно тунгалу, което според преценката на Радослав отговаряше на около единайсет кила. Металът беше белонски, синкавочерен на цвят. Огледалното петно върху острието на секирата се оказа не просто украшение, а функционално приложение за слънчева сигнализация. С линийката от тефтера, подарен му от Инспектора, Дичо измери алебардата-брадвомеч и пресметна, че един разтег е 255 сантиметра.

В неговата казармена барака имаше няколко опънати върху стените пергамента с рисунки на това, което тук минаваше за таблици. Те включваха основните теоретични познания, задължителни за всеки воин. Разтегът се подразделяше на 12 педи, или 5 крачки, или 7 лакътя. В педята имаше девет пръста, по-точно — дължината на първата фаланга на палеца. Дванайсет разтега даваха един хвърлей, но Радослав със собствените си човешки сили, без да прави опит да разшава позадрямалите си псевдозмейски възможности, не покриваше това разстояние с еталонния камък от 250 галу. По-дългоръките измежду граморите като на шега запращаха гранитния къс на повече от трийсет метра. Но пък не бяха много точни в хвърлянето на предмети — освен ако не грабваха прашки (с които отстъпваха само на фаморите). Тогава бяха способни и с по-тежък камък да поразят от разстояние два хвърлея голям щит на бранител. Само едно граморско племе, по-бледокожо от останалите, се славеше с умението си да борави с метателни оръжия, но не копия, а… бумеранги! Вярно, граморските „дроти“ бяха праволетящи и не се връщаха при стопаните си, но за сметка на това събаряха и дори пръскаха на парчета глинени чучела от пет-шест хвърлея, като при това издаваха характерен и доста зловещ звук, порейки въздуха. Навярно заради това граморите от въпросното племе използваха извънсистемната в Лагера единица „дрохте“ от седем хвърлея — практическият таван на любимото им оръжие.

Таблицата от пергамента сочеше, че един прелет е 243 хвърлея. Изискванията на офицерите бяха тази дистанция да се пробяга в тръс за време от една ури. Квиринът на отряда, дванадесетникът Ндрангнекх, рече по този повод, че ако на Кашеп не би имало морета, а само суша и един гладък път, то тогава с помощта на едно силно магическо заклинание против сън и всякаква умора, целият свят би могъл да бъде обиколен в бяг за 189 сола без четири ури.

Радослав за сетен път не разбра числото, преди да го види написано според граморската — и обща за всички племена — дванайсетична система.

Една ури се състоеше от 3200 мига или „сърцеудара“ — Дичо буквално си преведе думата — и се пресмяташе като една трийсет и шеста от кашепското денонощие. В същото време режимът в Лагера, приет за „пълна стража“, съдържаше двайсет и седем ури, които имаха собствени имена. Така че граморският час не беше по-продължителен от 53 минути и десетина-двайсет секунди стандартно човешко време. Наблюдения и сметки окончателно потвърдиха хипотезата му, че повечето местни „говорещи народи“ произхождаха от неговия Свят. Бе освежаващо откритие. Вече се чувстваше не само емоционално, но и съзнателно близък с чудноватите човекоподобни от Долната земя.

Освен по слънцата, точното време в гарнизона се отчиташе и благодарение на едно дребно създание с четири крилца и зъбата човка, което обаче не летеше, а само пърхаше. Тъкмо навикът на тази чудновата птичка да надава пронизителен и тънък писък през строго определени интервали бе дал името на граморските „часове“. Не случайно животинката се наричаше уруруй — заради режещия си зов: „Урииии!… урииии!…“ По воплите ѝ се ориентираха воините от Вътрешната стража, които удряха басовит гонг. Значението на това създание бе наистина неоценимо и то съвсем заслужено заемаше място сред „старшите“ зодиакални съзвездия, познати на кашепските раси и народи.

Щом се закачи за кашепските мерни единици, Радослав съумя да направи и по-общи изводи за планетата-аналог на неговата родна Горна земя.

Ако наистина тичащ в продължение на 189 местни денонощия грамор можеше да обиколи екватора със скорост 7,44 километра за 0,88 часа, тогава размерите на Кашеп бяха по-значителни от тези на Земята. Приблизителната оценка — подпомогната от географски данни от тефтера-календар — даваше за повърхността на Долната земя резултат, по-голям от земния с площта на почти два Тихи океана, или по-точно, два Атлантика, Азия и Индийския океан. Значи, Кашеп беше поне един и половина пъти по-обширна планета от Земята.

Когато Дичо видя и световните карти, предположението му се потвърди.

Уж между другото той попита квирина си колко е голяма тогава Змейската луна. Дванадесетникът се учуди на въпроса, но реакцията му не бе като тази на по-високомерния барастарх, не му се присмя, а най-сериозно каза, че би могла да бъде обиколена само за девет пъти по девет сола.

Елементарна пропорция помогна на Радослав да оцени повърхността на Змейската земя — колкото два Индийски океана без една Гренландия и Нова Гвинея. Или един Атлантик плюс Азия и Антарктида без островите и шелфовите ледници. Поне имаше по-малко за претърсване, някакви си непълни 149 милиона квадратни километра. Някъде из това пространство го чакаше дракончето с небесни очи…

Той се върна поомърлушен в бараката и за кой ли път се настани пред пергаментите. Доста изоставаше с материала в сравнение с другите воини. Все пак повечето неща им бяха познати. Календарните цикли например.

Периодът между две еднакви фази на луните тук се наричаше, както и във фаморското Село, „нзе“, но по-твърдо произнасяно, и траеше седемнайсет сола и девет ури. Относно месеца „кане“ от трийсет и три сола Дичо остана с впечатлението, че се предпочита от сухоземните, немореходни племена, тъй като 21 нзе не правеха точно годината „яр“, състояща се от 363 сола. Единайсет кане обаче идеално се напасваха в един яр. Ала едно кане се делеше на два колокотла, което му се стори излишно раздробяване на календарните периоди.

Ярът като срок бе свързан с една звезда, наречена Сохдет или Дивечът на Небесния ловец. Схемата, нахвърляна от Ндрангнекх, позволи на Радослав да заложи главата си, че става дума за Сириус.

От своя страна сезоните се подчиняваха на друга кашепска година — тин. За разлика от схващанията на горските фамори, в Армията се втълпяваше на войниците, че освен Двуслънцие и Няманощие, между тях се падат Растеден и Растенощ. Нов тин се отчиташе от едно Слънцесливане до друго. Дичо чувстваше, че затъва в бъркотията на никаквите си астрономически познания и затова просто наизустяваше числата:

Един яр е равно на 11 кане, или 21 нзе „с остатък от по-малко от две ури“, а също така — 363 сола, или 242 котла.

Една тини… или един тин е 12 кане, също така 23 нзе „без почти две ури“, както и 396 сола, или 264 котла…

А дванайсет яра са един янкотъл, или единайсет тина, като това се нарича ситлаколо — хмък!

Един колокотъл е равен на шестнайсет сола и половина… единайсет котла… Уф!…

А сега другите:

Един котъл е 54 ури или сол и половина… ама за какво са им 48-часови денонощия, мама му стара! Освен за чанч! Ами да! Новобранците трябва да се шашкат. Така е по всички армии във вселената! Ох… айде пак…

Един… едно? Едно коло съответства на един янкотъл, но само за изразяване на възрастта на някое „говорещо“ живо същество.

Пет коло правят един „живот“… Брей! Да не би почти първобитните фамо-грамори да доживяват до близо осемдесет години?

Един… хъммм, една иги е седемдесет и осем яра.

Дванайсет иги, или 936 яра, правят едно асу.

Дванайсет асу са цял анун, а девет ануна правели една югха, след което „небесата се завъртали отново“… Аха! Тук има нещо!…

1452 сола — 4 яра, 1449 сола — 84 нзе… Дванайсет яра съдържат 2904 котла, които са точно 4356 сола без остатък… Хмък. Наистина има нещо…

Обаче какво? Очевидно се привеждаха в съвместимост някакви цикли… орбитални периоди на планети? Може би. Но откъде идеше нескопосното денонощие „котл“?

Радослав въздишаше и подпираше глава с длани. Къде по-лесно свикна със структурата на Северната армия. Там наистина всичко си беше ясно.

Щандартът на главнокомандващия на цялата войска висеше от хоризонтална греда като ветрило на кораб. Върху бялото му платно вятърът си играеше с бродираните двойно слънце с четири луни.

Надолу войнството се разделяше на девет легиона, всеки белязан с определен цвят от дъгата. Представянето на слънчевия спектър дълбоко впечатли Радослав. За първи по ред се смяташе черният, наричан „топъл“. Нататък следваха червен, оранжев, жълт, зелен, светлосин, син, лилав. Последно стоеше така нареченото „слепящо“, символизирано от белия цвят.

Откъде граморите знаеха за съществуване на инфрачервени и ултравиолетови лъчи?…

Легионът се командваше от лег-квирин. Опознавателен знак на военачалника и неговата свита пеони (множественото число от пеон звучеше като „пехан“, Дичо реши да го смята и за тъждествено на понятието „щаб“) бе цветно платнище с три опашки, като флагщокът се увенчаваше с накрайник на трижилно копие. Върху материята на знамето бе извезан символът на Армията — руноглифът „Райко“ и възелът-знак „Кашеп“.

Следващото подразделение носеше наименование „плък“. Ръководеше се от офицер с чин ирмин и помощници плък-пеони. Правоъгълното му знаме с две опашки се развяваше от върха на неимоверно дълга, двуглава бойна секира. Платнището имаше цвета на легиона и бе белязано с едно от животните, образуващи „главния“ кашепски зодиакален кръг. Съответно, всеки легион се състоеше от една дузина плъка.

Впрочем, имената на съзвездията бяха мъчни за свикване. Освен птицата Уруруй, никой зодиакален звяр не му приличаше на нещо познато. Ориентираше се най-вече по изображението. Според старшинството си зверовете се подреждаха по следния начин: Върколак (или просто Вълк), Двухоботен слон, Лястовица, Мида с пипала, Саблезъб не-знам-какво-си, Двуглав антилопо-мастодонт, Пеперуда, Жилеща саламандра, Невестулка (или плъх), Брадворог козел, Уруруйче и Риба. Второстепенните зодии служеха най-вече за маркиране на някакви помощни подразделения: Зъб, Дърво, Водно конче, Охлюв, Вълча диря, Цвете-слънчоглед, Жерав (или феникс?), Водна змия, Нокът, Шишарка, Бухал, Морско конче.

От своя страна плъкът се подразделяше на девет арави с арай-квирини начело. Знамето, естествено с цвета на легиона, бе дълъг триъгълник с правия си ъгъл на върха на едноглав топор. Зодиакалният знак на плъка вървеше след символа на аравата — пиктограма на небесно тяло, по-точно — планета. Първа в йерархията стоеше Тесан, Сутрешната-Вечерна звезда. Следваха я четирите луни на Кашеп, за които Радослав веднъж чу епитета „Децата на костенурката“. Шести по ред се падаше Белон и в един момент на Дичо му просветна, че това навярно бе аналогът на отвъдреалностния сега Марс, а паякомравките-съюзници са ни повече, ни по-малко марсианци… Но коя планета бе Фухтон? Янкул заемаше осма позиция с един от вариантите на йероглифа си, а в пиктограмата на последния, Шани-Нин’ур, присъстваше намек за пръстени, така че трябваше да е Сатурн.

Радослав старателно преписа руноглифите в тетрадката си.

Една дванайсета част на всяка арава се наричаше дургха с командир дургхин. Дичо веднага ги прекръсти наум на дружина и дружинен командир, дружинник. Флагът на дружината бе петзъбо копие с равнобедрено триъгълно платнище, по дължината на което се редяха означения с намаляващи размери: дванайсетичният номер на дургхата, планетата на аравата и зодията на плъка.

Най-долу в армейската йерархия се намираха основните бойни единици — отряди, като седем отряда съставяха една дружина: глава, гръб, ляво крило, дясно крило, център, корем и опашка.

За опознавателен знак на даден отряд служеше дълго разтег и половина бойно копие с шипове на върха и щит под острието. Върху щита съответно бе нарисувана или гравирана картинка на глава, опашка, крило и така нататък. От щита надолу по пръта пърхаха триъгълни знаменца за цифра, планета и зодия.

Отрядът включваше различен брой войници: главата и опашката по шестима, крилете — по дванайсет души, останалите — 24, но в специалната пехотна арава на Радослав редниците в отряд „център“ достигаха до 27.

Всеки войник носеше на шлема пискюл с цвета на легиона си, а на гърдите — полукръгла метална плочка, по която можеше да се определи мястото на боеца във военната система: в средата зодията на плъка, откъм дясното рамо на войника — планетата на аравата, отляво — номерът на дружината. Най-отдолу се намираше символът на отряда, а над полковата значка — силно изпъкнала рунобуква, която сочеше званието.

Смисълът на руните бе да бележат старшинството в отряда. Руна първа носеше командирът, руна втора — знаменосецът и негов помощник. При гибелта на отрядника, квирин ставаше онзи от оцелелите в сражението, който носеше най-старша руна. Той трябваше само да премести токата с изображение на костенурка от колана си и да я закрепи на шлема, ако нямаше възможност да свали от загиналия предишен командир рогатата каска на младши офицер.

Дружинниците носеха плочки с формата на войнишките, само че бронзови; арай-квирините имаха островръхи, по-точно „еднорогови“, шлемове и медни плочки във вид на слънца; при по-висшите офицери слънцата отново бяха от бронз. Техните вестоносци и помощници от свитата — полумесеци със същата буквено-символна йерархия.

Мяркаха се и такива с неразгадаеми значки. Воините пък от Вътрешната стража, брастагу, която изпълняваше ролята на нещо като военна полиция, се кипреха с дракони върху броните си. Тъкмо заради последното Радослав отначало гледаше все тях да пита за нещо неясно, докато не схвана, че обикновените войници гледат да странят от вътрешните стражници.

Изобщо, колкото по-малко символи носеше някой, толкова по-висок ранг имаше.

Така монквиринът — главнокомандващият Северната Армия — притежаваше една-единствена златна руна „слънце Райко“ на лявото си рамо, и толкоз. Неговите пеони се кичеха с Янкулови „ордени“, по-различни от онези, с които обозначаваха аравите, а пък вестоносците му — с метално знаменце.

Дичо видя отблизо своя „генерал“ само веднъж. Той приличаше на таласъмоподобен грамор и очевидно притежаваше магьоснически умения.

След разпределителния зелен легион, Радослав попадна под червените знамена в плък Саламандра, арава Шахар, Десета дружина, отряд Гръб. Присъдиха му звание „тшун“ — двайсет и първа руна от общо двайсет и четиримата войника в отряда.

Универсалната кашепска писменост бе второто главоболие след календарните цикли.

„Таблицата“ с писмената също висеше окачена на една вертикална греда в бараката на дружината. Представляваше тънка каменна плоча с главина в центъра, на която се въртеше. Не бе съвсем кръгла. Съдържаше двайсет и седемте основни руни, а освен тях — „отразените“, „левите“ и „десните“, както и още доста помощни знаци, специфични пиктограми за планети и цифри.

При все това Радослав се убеди, че скоро няма да може да ги чете свободно в изречения. Той упорито наизусти само имената им и се запъна нататък. Отчайваше се. Не го смущаваха редицата допълнителни загадъчни знаци с незнаен за него смисъл, а това, че руните не се използваха като букви за изписване на думи според обичайния за младия мъж начин. Почти. Съчетани по двойки — и съвсем рядко по тройки, — било слято, било един над друг или по диагонал — те образуваха някакво понятие, често нямащо нищо общо със значението на отделните знаци.

От многобройните надписи из Лагера Радослав се увери, че някои, специално асиметричните букви, могат да се изписват обърнато или огледално, което като значение променяше смисъла им. Фонетичната подредба във фамо-граморицата отразяваше някакъв друг строй, чиято логика му се губеше. Но чрез имената си руните можеха да съставят непознато звучащи слова, например чужди названия като думата „Радослав“.

Още в първото подразделение в Лагера квиринът записа името на странноватия си подчинен, след като дълго се вслушваше в гласа му. После му показа наниз руни върху намазана с восък плочка и го накара да възпроизведе надписа с тебешир на пода, за да си го запомни. Така в списъка на личния състав Радослав влезе с поредицата знаци:

При назначаването му във Втори легион той с лекота нарисува името си на граморица. Писарят в щабната шатра извади сандъче с книжа, нещо като парчета плътна оризова хартия, бледо оцветена според баграта на легиона. В ъгъла на всеки лист стояха означенията на подразделението. Пеонът отвори и втора кутия. Сред набора писмени принадлежности, като изящни мастилници и връзка пера, солидно място заемаха резбовани дървени печатчета. Тъкмо с тях граматикът ловко и бързо напечата името на новопостъпилия редник. Дичо се ококори на скоростта, с която стана това. Може би тя се дължеше на анатомичната особеност на писаря — ходилата му имаха дълги пръсти. Вадеше мълниеносно нужния печат и чукваше с него хартията, а докато оставяше вече използвания, удряше следващия — руните се нареждаха като по конец, звукът напомняше пишеща машина.

След тази процедура му дадоха металната марка с неговото отрядно звание, която се завинтваше за нагръдната плочка.

Дичо не намери обяснение защо името му се пише с това, което бе отбелязал на слух в тефтерчето си като „рхот“, а не например с йероглифа „руф“. Добре, да речем, че руната, предшестваща собствено думата „Радослав“, очевидно сочи, че писмената се употребяват във фонетичното си значение. Той обаче продължаваше да си блъска главата над логиката, според която двете „а“-та се изобразяват различно.

Именно разпитванията, предпазливи и мъчни поради несправянето му с някои граморски звукове, както и изобщо трудното напъване да говори, му спечелиха печалната „слава“ на неграмотен селяк от далечни и диви планини.

Той подозираше, че руните и тяхната подредба са свързани със сложни религиозни вярвания и вероятно отразяват универсален пантеон, въпреки че според него идеята на кашепци за божество бе прекалено мъглява. Като че ли бяха убедени в съществуването на могъщи същества, както и че всяко нещо притежава свой дух, а над всичко стои единна Сила, съзираема обаче по нейните прояви.

Пак се беше заблудил, или по-скоро — пропуснал по-същественото.

— Райко е наш прабаща — обясниха му снизходително, но и с готовност, когато реши да се просвети по религиозните въпроси. — Прабаща на всичко под небето и някои неща в самото небе. Ти и да не го знаеш, пак е така!

Не беше сигурен дали правилно си превежда думата „прабаща“. Беше ли това „Бог“? Синонимът бе твърде съзвучен с понятията „порой“, „поток“… и „прислужник, помагач“.

— Райко е Великият змей-закрилник — назидаваха го в отряда. — Да му кланяме ли? Защо? Ние го поздравяваме заран, другополза нищоняма…

Дичо се почесваше по тила и питаше защо тогава наричат фамо-граморицата „свещена“.

— Рунописите ли, Расуау? Неразумваме какво въпросваш… Що ще рече картинорунището ли уможелаеш да сърцепопиеш?

Сочеха му „таблицата“, за да се убедят, че точно за нея става дума. И на драго сърце заявиха:

— Ами туй е всичкостта на Кашеп, Расуау! Туй са главните свещени слова за приказване и разнобройство, туй е бешелото на света, законите му неизмисляни, мъдростта на безчет животи! Кой я е измислил? Древни мъдреци в незапомнени времена, шарканите са им помогнали… Ти да не си паднал от Клех Нзе, Расуау?! Сигурно са те отгледали диви зверове неговорещи, горкият Расуау… Ела, ще ти разкажем! Може ли да държиш ума си така заспал?! Или пък имаш болна глава, съратнико. Иди при нуаде! — съветваха го най-сериозно и искрено загрижени. — Магът-лечител ще ти отпуши разума, не бива да живееш в безщастие и умосянка, туй вреди на Съдбата!

Естествено, Радослав не отиде в лечебницата, но си направи извода, че руните определено заемат важно място в календара — всеки ден от месеца носеше име на руна. Самите грамори като че ли поголовно бяха поне начално грамотни, но сякаш само колкото да четат. Пишеха неохотно, понеже казваха, че пишат онези, които имат слаба памет и не помнят каквото е нужно. Впрочем, дванадесетникът имаше по-особено мнение, но склонността на Дичо да реди в тефтерчето ситни за икономия редове дори и него караше да го смята за странен. Вероятно съратниците не признаваха в драсканиците му писменост, макар и да го оцениха като рисувач. Затова, колкото можеше, той се опитваше да разгадава нещата сам, а уточняващите въпроси, без които не можеше да мине, се научи да формулира съвсем конкретно и ориентирано към отговори с „да“ или „не“.

Не искаше да сгафи. По много причини. Най-простата — още не разбираше добре граморската реч. Споменът за обвиненията на шамана Муро го караше да се стреми да не се набива на очи. Дори оценяването му на последните места по ранг в отряда бе добре дошло, въпреки че дълбоко в себе си се позасегна. Навярно проблемът с комуникацията и Радославовата „неграмотност“ веднага бяха забелязани от квирина, който изрази съжаление, че не разполагат с достатъчно време да му преподава четмо и писмо. Това постави бариера във воинската му кариера. Но така или иначе, командирът наистина имаше право.

Езикът, който се използваше в армията, бе далеч по-сложен от този на Селото, но като че граматически по-елементарен от недоучената реч на граморите-чергари, затова пък още по-богат на думи. Категориите за род и число включваха чудатите женски и мъжки ритуален род, неутрален за всичко неживо и два средни рода за одушевени обекти; единствено число, двойно, тройно, множествено и множествено неизчислимо. Армейският жаргон допускаше по-малко мимика, жестовете се свеждаха до военни команди и приветствия. Телепатичните послания бяха свити до ниво уточнения на двусмислени изречения. Възприемаше ги като някак по-остри, но отново по фаморски ярки, само че още не съумяваше да измисли как с помощта им да поразпита за туй-онуй в обикновен разговор. Явно и в телепатията съществуваха общоприети правила за общуване, а неговите внушения се оказваха прекалено заплетени за местните жители.

С говоренето бе почти толкова зле, колкото в началото. Веднъж каза на командира си, че иска да се изкъпе в реката, и онзи, видимо озадачен от думите и след кратко колебание, му подаде манерката си. Но в повечето случаи Радослав съвсем вярно се ориентираше в смисъла на чутото. Специално усилие изискваше разпознаването на словата по слух заради твърде неясното граморско произношение, при което „з“-„ж“, „п“-„б“, „с“-„ш“, „ч“-„ц“ звучаха още по-близки помежду си в сравнение с изговора на горските фамори. Съгласната „х“ пък граморите издишаха с широко отворена уста… Помагаше му това, че войсковият диалект имаше еднакви ключови понятия с фаморския говор и, разбира се, не всички бойци размазваха „р“ или изглаждаха „л“-ъто в „уъ“, защото племената в Северната армия бяха доста разнообразни.

Освен специализираните подразделения, непредвидени за директно изпълнение на бойни задачи, или напротив — подготвяни за диверсанти, в ударните части не се спазваше племенна или расова еднородност на войниците. Пехотните дружини включваха представители на различни кашепски народи, може би за да придадат универсалност и многостранна издръжливост на онези, върху които щеше да легне основната тежест на кампанията.

Единствено за върколаците съществуваше известен режим на изолация, и то при пълнолуние. През останалото време те бяха рядко беззлобни и дори глуповато весели.

На Радослав му се струваше, че смесването на племената в общи войскови части, въпреки целените предимства, ще се окаже твърде невнимателно решение, но квирините си знаеха работата и някак бяха потиснали евентуалните вражди в зародиш, а начинът им за справяне оставаше незабележим отстрани. Разновидовите воини съвсем спокойно общуваха помежду си. И да спазваха някаква дистанция, то това убягваше на Дичо. Може би общата цел благоприятстваше погаждането. Или пък способността на кашепските народи да се приемат и търпят далеч превъзхождаше всякаква средночовешка толерантност. Във всеки случай младият мъж усещаше „на гърба си“ предимствата на тези обичаи.

Основното ядро на Армията се състоеше от фамо-граморски племена. Те даваха пехотинци и кавалеристи. Другата част от „конницата“ бе попълнена от съществата, с които Радослав се запозна в разгара на лагерното строителство.

На първо време градът-гарнизон гълташе огромно количество дървесина. Всеки ден отряди дървосекачи се отправяха отвъд реката и навлизаха в гората. Водни колела и вятърни двигатели скърцаха на отсрещния бряг, мърдаха няколкометрови джаги в дъскорезници под открито небе. Веднъж Дичо отиде с дърварите. Няколко пъти прекосиха водите по плаващ мост. Направи му впечатление, че скоростта на течението не бе една и съща в различното време от денонощието. В един момент водата дори сякаш спря. Той загреба шепа и отпи. Усети леко солен привкус. Преди да се зачуди, съзря отраженията на троицата луни и веднага ги свърза с прилива на невидимото от равнината море.

Самата сеч и добив на дървен материал се водеше против всякакви фаморски мерки и стандарти — направо хищнически. Оголените брегове откриваха множество заливчета и езерца. Сутрешните мъгли станаха по-плътни. Тази практика имаше и своята опозиция, в лицето на един от народите, дал свои войници в Армията.

Отдалеч Дичо ги обърка със същински хора. Тези обаче имаха твърде животински уши, в пропорциите на лицата и телата им присъстваше нещо твърде нечовешко, но при все това оставаха извънредно привлекателни и почти всеки човек би се захласнал по тях. Бяха дългокоси, носеха елегантни одежди с цветове на горска шума, за оръжие предпочитаха лъкове, камшици, тесни ками и тънки метателни копия. След срещата с овчарите-върколаци Радослав съвсем спокойно прие съществуването на самодивите — жени, но и мъже на този народ.

Гладката им неокосмена кожа имаше млечен тен, но той съзря у неколцина, които газеха в реката, лица с цвят на жабешки или риби коремчета, едва ли не бледозеленикави. И пак не ги загрозяваше. Появиха се и други, възседнали елени — тях бе виждал и преди. Поради облеклото и въоръжението им, но най-вече заради красотата и гордото поведение, Дичо без колебание ги причисли към самодивската раса. Кожата им обаче бе светлобронзова, а косите — руси, заплитани в сложни прически.

Всички те съвсем явно не одобряваха погубването на гората. Изглежда най се дразнеха от използването на дървесината като гориво. Ето защо неумолимо и прецизно съблюдаваха да се събират само паднали клони за нуждите по огрева и готвенето. Под тяхно ръководство Радослав се занимава два дни само с това. Опита се и да завърже разговор, но самодивите определено не бяха в подходящото настроение, тъй като все пак им се налагаше да се примиряват с добиването на строителен материал.

Един ден настъпи неочакван край на сечта, макар интензивността на строене да бе нараснала. Броят дървосекачески групи рязко спадна и в следващите дни продължи да намалява. Радослав бързо научи причината. Първо, притокът на дървен материал идеше от снабдителните кервани. Що се отнася до нуждата от гориво, то тя бе задоволена по оригинален и буквално блестящ начин.

Извън работата по благоустройството, войниците отработваха на отъпкани плацове строеви упражнения и оръжейни тренировки. След една такава маршировка и почти двучасово размахване с брадвомечовете срещу въображаем противник (което поразително напомни на Дичо някогашните му тренировки по кендо), трите отряда тръгнаха да се прибират по бараките си. Между казармените помещения и складовите блокхаузи общата колона се натъкна на стадо товарни камилоподобни животни. Стопаните им — двукраки човекоподобни същества, омотани в дълги дрехи като бедуини, дори ръцете им чак до върховете на пръстите бяха увити в бели бинтове, същински мумии — суетливо смъкваха на земята вързопи, инструменти и някакви метални части. Почетно място в камарата багаж заемаха големи тумбести казани. Върху зачернените им повърхности блестяха руни.

В армията всичко се надписва — даже и кибритените клечки, помисли си иронично Радослав и поспря да види какво ще правят новодошлите. Заинтригуваха го значките им на тилова част към неговата арава, които обаче носеха досега невиждан символ: слънце с ръце.

„Бедуините“ приключиха с разтоварването и незабавно грабнаха лопати. Изключително бързо изкопаха равна кръгла яма, след нея още една и още една. Сетне ги съединиха така, че се образува изкоп с очертания на детелина с малка бабуна в средата. Докато работеха, копачите все поглеждаха към слънцето и мереха с канапи сянката на затъкнато недалеч копие. Тъкмо когато започнаха да монтират в центъра на бабуната метален — вероятно бронзов, потъмнял от употреба триножник, тръбачите нададоха сигнала за вечеря и Дичо забърза към опашката пред кухненския навес.

Мистериозните копачи не спираха да се трудят и след залеза, работеха на факли и вече облицоваха трапа с метални многоъгълни плочки, излъскани като огледала. Радослав се смая. Още в сънни зори той изтича до „детелината“, за да се убеди, че е предположил вярно за какво ще служи. Забулените тъкмо сипваха в казана на триножника вода, с кожени кофи, които висяха на края на дълги колове с противотежести, качени върху подпори. На Дичо му се дощя да изръкопляска на тяхното умение да боравят с подобни примитивни лостове-кранове. Изгряващото слънце надзърна в изкопа и се отрази в плочките, подредени със смайваща прецизност. Ямата заблестя чак нетърпимо. Забулените продължаваха да протягат кобилиците към казана, който сякаш още в първия момент взе да се нажежава. Радослав видя всичко това и си тръгна.

За майсторите слънцеловци научи, че са пустинни жители от далечния юг на друг континент, където имало много солена вода. Тамошните племена я опреснявали в своите светлинни ями, понеже не разполагали с достатъчно дърва, пък и растенията за тях били свещени.

Много скоро техните слънчеви пещи почти изцяло изместиха огнищата в Лагера. В тях варяха храната, перяха дрехите на войскарите — ето за какво са надписвали казаните! — даже в по-малки ями изпичаха хляб и месо. Дим от горени дърва вече се издигаше само над някои ковачници и откъм катуните извън Периметъра. Самодивските представители спряха да се мръщят.

Един ден Радослав фиксира далеч на плаца въоръжена пехотна група, от която сърцето му затупка неистово. Бяха… този път — наистина хора! Въпреки разстоянието, той можеше да се хване на бас, че войниците, които упражняваха групова фехтовка, са досущ като него. Жълтите им ризници от застъпващи се плочки ярко блестяха в слънчевата светлина. За разлика от граморите, носеха островърхи шлемове. Оръжията им, доколкото можеше да съди, бяха къси и широки, дочуваше се дрънченето на малките им кръгли щитове. За съжаление, него ден Дичо стоеше на пост върху кулата на Оградата и докато го сменят, златобронните воини изчезнаха. По-приказливите от отряда го осведомиха, че вероятно е видял бегълци от някакви острови, чието име той си преведе като Цитаделата. Остана с надеждата, че ще ги срещне отново. Бе сигурен, че не са фамо-грамори, нито от самодивски произход. Опита се да ги потърси. Карти със схемата на подразделенията в Лагера имаше във всяка отрядна барака, но… Първо — как да прочете пояснителните надписи? И второ — Армията бе грамадна!

От схемата на войсковите подразделения лесно можеше да се направи обща оценка на числеността ѝ: 972 арави, 11664 дружини — 81648 отряда, по минимум 108 души в дружина — личният състав възлизаше на… милион двеста и шейсет хиляди бойци!

В първия миг Дичо не повярва на сметките си. Мъчеше се да пресмята различни варианти, получаваше ту едно, ту друго… Нуждаеше се ако не от калкулатор, то поне от владеене на граморското изкуство да смята на пръсти — тяхната система позволяваше умножение и делене! Но Радослав се срамуваше да помоли някой да го научи, а колкото до бройката на войниците в Северната армия, тя оставаше не по-малка от един милион при различни количествени разпределения в отрядите. Допълнително, в отделни от останалата войска части, се намираха обозните бригади, сигналчиците-музиканти, готвачите, маговете-шамани и вещерите-лечители. Армията включваше в себе си следните родове войски: два вида конница (или това, което можеше да се нарече конница); лека и тежка пехота, но пак отделно; свързаните с тях, отново като самостойни единици, въздушни сили и инженерни отряди. Колко народ бе това отгоре към полученото число — Радослав нямаше и понятие, само с гледане не ставаше.

Въпреки всичко той не се отказваше от усилията си да обхване цялостната картина.

По време на строителството на гарнизона, при което войниците биваха използвани като помощници и носачи на майсторите, Дичо обикаляше целия Периметър. Покрай работата той с любопитство наблюдаваше живота на организиращата се в очевидно позната, но досега непрактикувана в големи мащаби структура. В почивките скитосваше из грамадното поле на Лагера и продължаваше да зяпа.

Поуспокои се, когато забеляза, че напълно липсват легионите оранжев, светлосин и лилав. Първи легион не беше пълен, половината от плъковете му или се намираха на хвъркатите вятърни кораби, или бяха пратени другаде. Никъде не се виждаше подразделението „черна саламандра Белон“, но имаше техни отпускари в катуните. От това числеността на струпаните сили не олекваше драстично — пак оставаха около осемстотин хиляди души.

Ами катуните на чергарските племена зад Оградата?! Сигурно наброяваха 200–300 хиляди! Освен това снабдяването на подобно грамадно множество не бе никак лека работа! Но пък повечето проблеми, свързани с пребиваването на милионна войска, видимо просто не съществуваха.

Тиловите части към всяка арава безспир довеждаха кервани, кервани и кервани. Обозниците най-често бяха от вездесъщата фамо-граморска раса. Някои приличаха на таласъми — грозни, страховити, полуживотински. А членовете на едно племе бяха същински джуджета, най-високото от тях едва стигаше на ръст три пети от алебардата на Радослав. Те доставяха и обработваха камъни, а поради легендарната си спестовност, да не кажем стиснатост, тъкмо под тяхно ръководство регулярно пристигащите в Лагера товарни колони се разпределяха по подразделения и хамбари.

Подир кацането на белонските апарати, в керваните започнаха да преобладават гигантски многоколесни каруци, теглени от внушителни животни-хълмове. На ръст те спокойно биха се извисявали поне с един разтег над възрастни африкански слонове. Бяха бавни, но мощни и земята потрепваше под късите им крака. В профила им, в малките очички, а най-вече заради чифта гъвкави хоботи, Дичо разпозна един от зодиакалните зверове. Ала наред с многоколките пристигаха и цели „влакови композиции“ от талиги, в които бяха впрегнати още по-чудновати добичета. Макар да ги бе виждал изобразени върху полковата символика, на живо те направо шашнаха Радослав.

На пръв поглед нищо особено — зебра, тренирала културизъм и прекалила с растежа. Когато съзря кервана, Дичо прецени на око, защото не му стискаше да проверява, че спокойно би пипнал корема на някой от този вид тежковози, ако протегнеше ръка над главата си. След това продължи да копае отточни траншеи за „канализацията“ на военния лагер-град. Когато обаче се озърна и видя „зебрите“ отстрани, той първо затаи дъх, после дълго три очи и се ощипа няколко пъти. Защото там, откъдето на всяко животно расте опашката, у тези тук се изправяше втора шия с още една глава.

Дичо мигаше и изпровождаше с накъсан поглед чудатата процесия. Двуглавите зебри му напомниха за някаква детска книжка с подобно нелепо създание. Как се казваше то — тегли-бутай? Нещо такова… Двете глави обаче не бяха еднакви — досущ рисунката по знамената на всеки шести плък от всеки легион. Едната глава имаше дълги рога, веднъж прави като на антилопа, друг път извити като на коза. Другата хич дори не мязаше на конска като първата, а от ъглите на широката ѝ жабешка паст стърчаха леко изкривени бивници. Обикновено една от главите винаги клюмаше в дрямка.

Ала най-грандиозното зрелище се оказаха сравнително рядко появяващите се в Лагера колоси, които мъкнеха товари на гърбовете си. Пред тях и двухоботните безухи „слонове“ изглеждаха като овце спрямо крави. Дичо не съумя да ги назове с нищо познато и условно ги кръсти на веднъж срещаните в книга по палеонтология „мегатерии“. Гигантските животни преминаваха бавно и величествено, местейки три чифта стълбовидни нозе. Шесторка прешленести мустаци вземаше бали сено от топуркаща пред туловищата им каруца и ги пъхаше в мляскаща уста с дебели кафяви бърни. Червено-сиво-глинестата им козина висеше на сплъстени фъндъци, около тях кръжаха облаци от насекоми и ята дребни птички, разнасяше се воня на тор, която заедно с особения им естествен мирис се усещаше надалеч.

Армейските тиловаци оползотворяваха максимално всеки керван. Разглобяваха каруци и многоколки до последния им дървен клин. Повредените части отиваха в ковашките пещи, останалото се разпределяше по другите работилници. Оттам пък дървесните отпадъци се смесваха със суха тор и смола и се вземаха от бивакуващите извън Лагера цивилни за гориво.

Голяма част от животните попадаха в ръцете на касапите. Самото клане ставаше по абсолютно безкръвен начин. Пристигаше магьосник от групата на лечителите и простираше ръце към обреченото добиче или пък го докосваше с жезъла си. Животното моментално се просваше на земята като поразено от мълния. При тези обреди Радослав съвсем реално усещаше, че косата му шава като наелектризирана. Смъртта връхлиташе толкова бързо, че не успяваше да я подуши. И чак тогава идваше ред на ножовете и сатърите…

Волнонаемните готвачи отнасяха месото, а кожите, костите, рогата и копитата попадаха в ръцете на военните занаятчии — всичко влизаше в употреба. Пестеливостта в Армията смайваше Дичо, навикнал на пилеенето на сили и средства, характерно за родната му страна и нейните въоръжени сили.

Един ден неразтоварен още мегатерий измуча неочаквано тъничко, чак смешно, и взе да се гърчи. Обозниците се засуетиха. Гигантът така се мяташе, че потроши грамадния самар, който се намираше на гърба му, оттам се посипаха плетени делви с едро зърно, веднага втъпкано в земята. Керванджиите съвсем се сащисаха и завикаха да дойде колхор, както тук величаеха магьосниците. Ала преди да пристигне нужният специалист, побеснялото животно тежко се свлече, вдигайки прах като каменна лавина, падна настрани и захърка. А след това дебелата му кожа изведнъж се разпука и от агонизиращото туловище с хленч заизлизаха дребни колкото зайци зверчета! Бяха навярно стотина на брой. Един-единствен поглед бе достатъчен, да се припознаят в тях малките на издъхналото животно. Предните им два чифта крайници бяха недоразвити, за сметка на пригодените за скокове задни крака, а мустаците за захващане и късане на растителна храна представляваха същински външни челюсти. И с тези зъби малките незабавно захванаха да ръфат останките на родителя си!

Свидетел на необичайното раждане, Дичо остана да види какво ще стане. А стана скандал между магьосника (поразително звучеше множественото число на тази граморска дума: колобру!) и обозниците. След като им се навика достатъчно и прецени, че виновниците са потънали от срам в земята, той нареди да съберат малките „сукалчета“. Колобърът прегледа всяко едно зверче, отдели онези, които му се видяха болнави, и сетне ги приспа завинаги. Останалите малки бяха връчени на обозниците заедно със запас месо и строга заръка да ги върнат там, откъдето са примамили мегатерия.

Трупът бе предаден на касапите, които опънаха над него парче белонски парашут и се заеха да го кълцат. Случайно Радослав научи, че от ребрата на колосите ставали прекрасни далекобойни лъкове. Останките пък от потрошения самар, изработен от особено лека и здрава порода дърво, ги отнесе въздушна гемия. Ето по такъв начин се решаваше тук проблемът с изхранването, а също притокът и движението на строителни материали, що се касаеше до дървесина. Камъкът се добиваше от фамо-граморите джуджета.

Те бяха ниски, но не и дребни. Широчината на раменете им бе почти същата като на високите до метър и шейсет, метър и седемдесет грамори. Снагите им бяха като бъчви — само мускули, ако не броим тук-там провисналите коремчета, а крайниците — някак пропорционално къси. Джуджетата като че ли се оказаха най-космати от всички раси. Имаха истински бради, а рунтавите вежди понякога закриваха топчестите им личица така, че оставаха да стърчат само чувствителните им дълги носове. В този си вид те напомняха за много сериозни и гневливи таралежи от илюстрирани детски приказки. Характерът им, впрочем, бе тежък.

Радослав придоби представа как вадят каменни блокове от скалите, когато му се случи да наблюдава раздробяването на един почти кубичен мегалит.

Джуджетата не търпяха да им се пречкат и сумтяха сърдито даже като ги зяпаха, но Дичо си сложи дебелите очи и остана глух за свадливите им подмятания, огромна част от които и без това не разбираше, тъй като диалектът им бе различен от граморския.

Пренебрегваха и чуждата помощ, затова и сега самостоятелно се покатериха по раменете на другарите си върху скалния отломък, за да овържат мегалита с мрежа въжета. Радослав се зачуди защо го правят, след като арай-квиринът бе поискал от тях не да го местят, а да му го натрошат на блокчета с определени размери.

Но камънарите се струпаха около гранитния куб, облепиха го като мухи и внимателно го заопипваха с пръсти. Сетне изведнъж замряха и хором извикаха нещо. Миг по-късно се чу звук на пропукване, блокът сякаш се слегна малко и поизду мрежата. С пискливи подвиквания джуджетата се пръснаха на няколко разтега от него и замахаха с ръце към реещата се над тях гемия. Тя се сниши, закачи с кука въжетата, издърпа ги нагоре и канарата се срина в купчина правилно отсечени блокчета с две педи височина, две педи широчина и два лакътя дължина. Само малка част от късовете бяха спукани или криви.

Косата на Радослав отново бе щръкнала — вече познат ефект от приложено заклинание. Джуджетата пък сърдито заврещяха към войниците, които преди минути бяха пропъдили, да се захващат за работа и да влачат с мързеливите си лапи камъните натам, накъдето са им изпотрябвали… Дичо и другарите му се втурнаха към камарата. Материалът отиде за настилане на улиците в Лагера, за строеж на сгради и устрояване на тренировъчните полигони.

Скоро строителството и поддръжката на каменните и другите съоръжения премина под отговорността на инженерно-пионерни части. Три четвърти от дружините с кръстосани чукобрадви на стяговете си бяха изцяло джуджешки.

Една сутрин в гарнизона се появиха няколко хиляди души от племе гигантопитеци. Всеки от тях бе по-едър от мъжка горила. Силно прегърбени, изправеха ли се, стърчаха над копие от един разтег. За изненада на Радослав, ортите попаднаха не в строителните дружини, макар някои да получиха такива назначения, а предимно в медицинските служби — като санитари. По време на ученията Дичо се убеди колко внимателни и нежни бяха грубите на вид същества, колко грижовно пипаха бойците, обявени за „ранени“. Незначителен брой от гигантите си навлякоха брони и се въоръжиха с огромни чукове под знамената на аравите, специално предназначени да щурмуват крепости.

Непосредствени началници на тролоподобните великани бяха офицерите нуадугу — лечителите. Те спадаха към невижданата в човешките цивилизовани армии специалност — тази на магьосниците колобру — и имаха представители от всички раси, дори от върколашката. Явно всички кашепски народи познаваха заклинателното изкуство.

Това за пореден път подсети Дичо за шамана на Селото. Все повече се съмняваше, че старчето е било само ритуална фигура. Дали старият Муро не е някъде тук, в Армията?…

Свитата на всеки лечител се открояваше с бяло-червено-черните си наметала, украсени с особена емблема, която тук заместваше червения кръст. Самият нуаде бе препасан с широк метален колан с гравирани елени, или по-скоро кошути.

Числящият се към тяхната дружина лечител още при комплектуването на войската връчи на всеки ратник набор мехлеми: мазило за рани, мазило за уши и за цапане под носа, предназначението на което остана загадка за Радослав, както и шумолящ пакет с два вида превръзки за счупвания — кръвоспиращи и самостягащи се. Пред младия мъж магьосникът се затрудни, огледа го, почеса дългия си, провиснал като хобот нос и реши да го третира като фамор. Така Дичо получи съответните лекарства за една от паласките си.

Дружинният нуаде непрекъснато гонкаше редниците да се мият и чистят. Веднъж в отряда раздадоха парчета от някакво вещество, в което Радослав припозна смачкани пчелни килийки. Миришеха горчиво и той заподозря пчелна отрова. Наредиха им да се мажат с това преди сън, но Дичо отказа и се помъчи да обясни на лечителя, че е алергичен. Онзи по едно време схвана и му даде друго. На втората вечер Радослав вече бе свикнал с мускусния мирис.

На всеки три сола долните дрехи на войниците се изваряваха в казаните на светлинните ями. За по-радикално обезпаразитяване лечителите отваряха сандъчета с мравуняци. Ръководеха рижите насекоми с помощта на игла, която топваха в малки шишенца от малахит и докосваха с нея някоя от мравките. Бе същинско чудо.

Дичо категорично отказваше да се съблича пред другите войници. Когато всяка Райкова вечер ги водеха в кожената шатра-сауна, той срамежливо се криеше зад тръстиково килимче от погледите им. Присмиваха му се, но вероятно си обясняваха чудачествата на Раасуау с някакви негови религиозни възгледи. Всъщност, в Лагера липсваха религиозни обреди. Или преобладаващите тук народите не изповядваха строги в човешкия им смисъл култове, или за времето на война се чувстваха свободни от такива задължения. Вярно, в погубеното Село на Радослав фаморите проявяваха някаква суеверност, имаха и етикет на поведение, церемонии, но май не приличаше да е религия.

Ала към личната си хигиена всички бяха повече или по-малко доброволно принудени да се отнасят с фанатично усърдие. То и поначало фаморите например често се миеха, след ядене пък чистеха зъбите си с влакна от мека дървесина, а граморите за последното предпочитаха дъвки от парчета ароматна смола. Тези и други мерки успокоиха Дичо, че поне докато Армията е на стан, епидемии няма да бъдат допуснати.

Което не значеше, че лечебниците пустееха.

Радослав стана свидетел на пристъп на апандисит, приблизително по времето, когато изостави зеления пискюл на Пети разпределителен легион. Въпросния ден грамор с лисича муцуна изведнъж се строполи на плаца, като виеше от болка и се държеше ниско под стомаха. Най-бързо реагира самият Радослав, който буквално бе залят от страданието на копиеносеца. Усещането на чуждата болка се оказа внезапен пробив в дремещите му змейски сетива и той веднага разпозна на какво се дължи врявата. Без да се замисля, метна нещастника на гърба си и го замъкна на бегом в болничната колиба. След туй приседна на прага ѝ, уморен от твърде интимното съпреживяване. Пък и граморът бе тежичък.

Смълчан, той наблюдаваше как помощникът на лечителя мие ръцете си в гореща отвара от някакви треви, докато граморските санитарки нареждат остри инструменти от посребрен бронз. После магьосникът-нуаде постави пръсти върху слепоочията на страдащия и онзи веднага се укроти, даже май заспа. Но миг преди пеон-нуаде да започне операцията, главният лечител опипа корема на страдалеца и се развика.

В операционната настъпи паника. Вероятно диагностикът бе регистрирал някакво усложнение, защото моментално подгониха вестоносците от лечителската свита да дирят помощ.

Дичо захапа кокалче на десния си юмрук, молейки съдбата да пощади войника.

Пристигнаха няколко нуадугу, а с тях и един офицер-белонец. Тъкмо той, под ръководството на тълпата лечители, извърши операцията с режещите си като бръснач щипки. Радослав не виждаше подробности заради гърбовете на магьосниците, а и не държеше особено. Искаше само да се убеди, че боецът ще прескочи трапа.

Не пропусна обаче една подробност — паякомравката заши разреза с произведена от нея самата паяжина.

Дали заради инцидента, или според предварителен план, но част от инсектоидите бяха зачислени в полевите лечебници на Армията. Радослав пък бе тържествено награден лично от лег-квирина с грубоват пръстен, изработен от подобен на рубин камък, но с неочаквано фино изрязан рунознак, означаващ „спасявам живот“.

Случайно ли този медицински символ приличаше на древноегипетския йероглиф Анх?

Когато оперираният копиеносец се върна в строя, Дичо се зарадва, но категорично отказа да се включи в свитата на лечителя, който поиска това от командира. Прималяваше му от мисълта да остане в тила сред ранени, кръв и болка, под пороя страдание, което чувстваше твърде остро с драконските си сетива. Разбира се, на бойната линия щеше да има и кръв, и болка… но нямаше да му влиза в задълженията да се грижи за обуздаването ѝ. Предпочиташе окопите, макар да му бе трудно да си представи как ще убива с тази кошмарна алебарда… Да, наистина, огнестрелното оръжие бе голямо улеснение, изключваше всякакъв тесен контакт, всякакъв допир с жертвата. Радослав изпроси лък, за да се опита да смени своя род войска, но резултатите се оказаха плачевни, стрелците се превиваха от беззлобен смях и го утешаваха. Всъщност, подигравките съвсем не бяха сред силните черти в характера на фамо-граморската раса.

Дичо опита праволетящ бумеранг и пак не сполучи.

Явно му бе писано да е пехотинец — див кашик.

► Земя, светът на хората, минало време:

От двете страни на коларския път до стопанството стърчаха ивици плевелни джунгли. Същите пущинаци бяха плъзнали навсякъде — и в дъното на двора, и зад канала към блатистите рибарници, и особено край шосето. Сред тях най се пъчеха грамадни многоглави тръни-чудовища. Дори копривите нямаха толкова свиреп вид.

— Хайде да ги посечем!

Предложението дойде сред малчуганите сякаш от само себе си. Ванко не се поколеба да подкрепи войнственото намерение — трънаците имаха навик да се скупчват под сливи и джанки покрай реката, вардейки вкусните плодове от набези, а когато хлапетата успяваха да се накатерят по дървото, сетне злите растителни пъдари бодливо наказваха забравилите се (и наяли се!) покусители по къси панталонки.

И към копривите Иван не питаеше нежни чувства, защото често се случваше баба Стана да го подгони със зелен жилещ стрък в едната ръка и с върбов плетен бастун в другата. Ох, как пареха голите колене и гърбът!… Виж, за да те погалят с бастуна, трябваше да си сътворил наистина голяма пакост.

Ала тръните бяха нещо по-лошо. Случваше се да ти пуснат кръв! Това ги сродяваше с другите най-подли и досадни същества на света (след пазача на стопанството) — комарите, а значи и нямаше милост за тях! Грозни и заканителни, зловещите растения сега се превърнаха в обект на отмъщение.

Летви от стари щайги, изхвърлени на бунището, се превърнаха в юнашки саби-дипленици. Хлапашката чета с викове връхлетя трънака, в движение и сред кълба прах скочиха от кончета-велосипеди и…

… настана сеч!

Жилавите стебла отчаяно се защитаваха, протягаха шипести лапи към нападателите си. Сок — кръвта на чудовищата — и късове бодливи листа хвърчаха на всички страни и понякога нанасяха временни загуби в рицарските редици. Но напорът на атаката бе мощен и неукротим — трънаците се огъваха и падаха поразени. В агонията си те хапеха тъпчещите ги крака на малчуганите, с което само ожесточаваха онези юначета, които носеха сандали вместо кецове. Бръмчащият от насекоми въздух се прорязваше от звънки дивашки викове:

— Бий ги!

— Ура!

— Смърт на бодилите!

— Ура!

— Бий змейовете зелени!

Иван се закова на място и отпусна позеленялото си оръжие.

— Защо змейове? — попита той.

Битката моментално утихна. Хлапетата се замислиха, потни и зачервени.

— Защо змейове?

Устоялите тръни се поклащаха от ветреца — благодат в зноя! — а от бойното поле, осеяно с обезобразени вражески останки, лъхна на спарено.

— Ммм… защото са многоглави.

— Защото са лоши!

— Защото са чудовища!

— Пазят имане и съкровища!

— Отвличат момите… онези… царкини!

— Принцеси бе, главчо!

— Голема работа, принцеси ли, царкини ли! Ако откраднат комшийка ти кака Мариана, нема да можем да я гледаме през прозорецо как се съблича.

— Хммм…

— Аз пък веднъж… я видях кога ветъро ѝ дигна полата.

— Бре че чудо невидяно… То на нейното поленце чак вихрушка му не требе. Аз пък мога още тая вечер да прерипам плета, да се вмъкна през прозорецо и да я цуна. По устата!

— Яааа… — смая се първоначално четата и веднага изрази недоверие: — Еееее!…

— Ловиме ли бас?

— ХА! Айде!… Ама как че разбѐреме, че не ни ментиш! Освен да дойдеме с тебе…

— Нека не са змейове — Ванко решително върна дружината на предишната тема. — Това са лами и ако не ги изтепаме, ще удари градушка.

— Ама верно? Че пада градушка?

— Да — уверено кимна Иван.

— Добре тогава. Да ги довършим! Напрееед! Ура! Бой по ламите зелени!

Жаждата за убийства обаче бе намаляла в сърцата на смелите малки юнаци. А и Ванко вяло размахваше сабята.

Кой знае защо не му се трепеха дори и лами. Вярно, може да забие град… Ала и този сериозен довод не го удовлетвори и той миролюбиво предложи:

— Айде да ритаме топка.

— Ау, не! Требе да избием ламите, щом сме почна̀ли.

Той помисли и се съгласи:

— Вие тепайте, аз ще почакам.

— Я па тоя! Жаби немой, гугутки немой, с’а па и трънье!

— Бе, ти не докачай Ванката! Он знаеш ли кого мо’е да бие? Вальо̀то от долната ма’ала!

— Да, ама Перо не го мо’е.

— Кажи му, Ванко!

— Мога, ама не ща… Аре да набереме от горната бара папур за индиански копия, утре да играеме на Гойко Митич.

— Ухааа! Оти утре? Давай сега!

Оцелелите тръни останаха в прахоляка, вдигнат от гумите на хлапашкото ято.

… Докато уморени, във вечерния здрач бутаха по нагорнището на пътя към селото колелетата си — които на хлапашки жаргон важно именуваха ко̀лища, също както наричаха големите камъни скалоци, — някой от тайфата се сети за Марианка.

— Я по-добре да ѝ кажеш, че я обичаш безумно и че скочиш в Таласъмскио вир, ако откаже да я цунеш.

— Ааа… — дори в здрача момчето, толкоз нахакано одеве, се изчерви. — Как па не… Че ми се изсмее и чао. Що пък ти не ѝ го кажеш! По-добре да я издебнеме в градинката… Ама там ша са и другите женски…

— Еее, лъжльо-пъзльо! Ти да не се жениш за нея! Само колко да те видиме дали верно че я мляснеш.

— Абе… нощеска че ѝ влезнем през джама. Она спи до него и всекогаж е отворен.

— И ние как че разберем бре? По червилото?

— Ами… да!

— Ха-ха, тя баш тебе че чека — червосана! Я по-добре ѝ кажи, че че се утепаш, ако не ти пущи целувка! Женските са жалостни. Че си посакаш.

— Щом са толко жалостни, оти сам не си поискаш… направо… таковата…

Избухна смях, който заглуши общото смущение, но и необикновена възбуда. На момчешкото веселие пригласи далечен гръм.

— Я! Светна! Ау! Че вали!

Дружината яхна велосипедите и се напъна, натисна педалите в неподвижния топъл въздух. По ливадите цвърчаха щурци. Отново отекна гръмотевица. Шосето заобикаляше ТКЗС-то. Неколцина малчугани боязливо погледнаха към къщурката на пазача на стопанството — най-вредният човек на света според тях. Поне по време на ваканцията.

Други усещаха само умора или не се притесняваха, че пътят лежи покрай обиталището на пазача. Затова възроптаха към останалите:

— Къде сте се разбърза̀ли бе! Нема да вали тука. Питай Ванко да ти каже кога че ливне дъждо…

— Ти не бери грижа дали че вали. Мисли как да излъжеш кака Марианка, ама тъй че да го видиме!

— Стига с тая Марианка! Че ми се подиграе, че съм мънечок за нея.

— Ам’че тя кой набор е?

— Три-четири години по-голема от нас. Наесен че ходи да учи осми клас у София.

— Яааа…

— Бре, чудо големо. Сите одат у София за осми клас.

— Да, ама она че учи у некво специално училище. Френско.

— И?

— К’во „и“! По-голема е!

— И к’во като е по-голема? И то само три-чет’ри години, пфу! Ти си висок колко нея!

— Бе аре стига! Оди ти си я мляскай и се дави у Таласъмскио вир, па даже от бента рипай…

— Аз ша я целуна — обади се Иван, който досега мълчаливо въртеше педалите и слушаше препирните, задъхани от усилието по стръмното. — Утре вечер, като излезе на момичешката пейка в даскалския двор! — допълни след малко.

Колелетата вече се търкаляха по равно. Предстоеше чудесен скоростотворящ наклон до самото село.

— Оти не днеска?

В здрача проехтя дълъг натрошен гръм. Малчуганите се озърнаха към небето.

— Ша вали — отряза Ванко. — Утре няма да вали.

— Ама… ти верно — пред сите? По устата, като на кино!?

— Ша скиваш.

Велосипедите започнаха да набират инерция — така се изразяваха хлапетата — и дружината с радостни викове се занадпреварва кой първи ще подмине трафопоста и ще влети като на мотоциклет в селото. Там вече блестяха живачните улични лампи и меките цветни квадрати на прозорците. Лаеха кучета. Някъде бучеше камион. Колелетата пореха въздуха, който рошеше косите на малчуганите, шмугваше се във фланелките им и ги издуваше. От възторга на скоростта примираха детските сърца. Крайпътните дървета останаха назад.

— Ейиии! Ма верно, че праска яко дъжд!

Над хем далечната, хем близка София — още в тази си възраст момчетата усещаха, че разстоянията са нещо твърде относително — святкаха мълнии. Паднаха първите едри и редки капки. Асфалтът с тъмни кръпки и полуневидими дупки бягаше назад и съскаше — от гумите на велосипедите и от настъпващия дъжд.

Щом връхлетяха като ято млади хали в селцето, без да губят време, момчетата завъртяха бясно педали. В движение си викаха „чао, до скив!“. Дружината се разпиля по къщите, където ги чакаше вечеря, някой-друг упрек за закъснението и, ако не угаснеше и този път токът, „На всеки километър“ по телевизията. И леглата — пристанища на детските им сънища.

Дъждът не успя да ги застигне. А може би не искаше.

* * *

Разбира се, токът угасна тъкмо когато Митко Бомбата поведе магарето през минираното от фашисти поле. Синове и бащи нададоха вой, майки и баби се сопнаха на съпрузите си да не псуват пред децата, дядовци обещаха за лека нощ приказки за американските летящи крепости от войната.

Децата заслушаха, захласнати и заспиващи. Свещи и газени лампи, трусове на гръмотевици и стари снимки правеха разказите далеч по-убедителни от телевизията. А възрастните угрижено надничаха навън, където с картечно-барабанен трак млатеше едра градушка и съсипваше труда на ръцете им по градини и бостани.

Дворовете побеляха от ледените шрапнели.

Навярно ламите отвръщаха на хвърленото оскърбление — да ги сравнят с някакви си тръни!

… Колко примитивно магическо заклинание…

► Кашеп, светът от реалността на змейовете, сегашно време:

Откакто бе попаднал в тази шарена войска, Радослав нямаше време да се замисля достатъчно задълбочено върху случващото се. Като че ли никоя армия във вселената не толерира войниците ѝ да се отдават на разсъждения. Граморската, за разлика от човешката, поне не се занимаваше нарочно да изтребва умствените заложби на редовия си състав, но самото ѝ скоростно формиране не оставяше време за размишления. Просто така, без повод, Радослав не гледаше под краката си, нито зяпаше безцелно небето, погълнат, както и другите рекрути, от ангажиментите на службата.

Но ето че първият нощен пост на една от дозорните кули по Периметъра му подари възможността да остане за малко насаме със себе си.

В тъмнината звуците бяха по-особени — остри, отчетливи и самотни.

Лагерът присъстваше. Позатихнал, той не спираше да шуми и мирише. Скърцаха ветродвигателите, чиито крила съперничеха с множеството знамена на подразделенията. Дрънкаше снаряжението на обходните патрули. Отнякъде, далечно и самотно, звънкаше ковашки чук. Вероятно поправяха нещо спешно или колобърът-оръжейник бе намерил нередност в нечия сабя и сега ковачът я преработваше, докато магът я нажежаваше с пиромагия, шептейки вълшебни заклинания, които да се слеят с микроструктурата на стоманата. Измучаваха, изпръхтяваха и цвилеха животните. Пращяха факли. В сенките на шатри, бараки и зидани фортове минаваха сенки на часовои. Край северните порти посрещаха точещи се по друмищата обози. Глъчката в цивилните катуни обикновено стихваше едва два-три ури преди съмване.

Ала огромният военен стан бе отпуснал прегръдката си, от стражевата площадка на Периметъра той само напомняше, че е редом, че е реален.

М-да — рече си Радослав. Сякаш малко го подсещаха за това и ризницата на плещите, и шлемът, и алебардата, на която се подпираше, загледан в небето. А то бе несравнимо по-изобилно от трепкащите долу в полето безбройни фенери на гарнизона.

Бе нощ, в която лагерното време за почивка съвпадаше с истински тъмните часове.

Спътниците на Кашеп още не бяха изгрели, а може би бяха тъмни, новолунни. Безчет звезди украсяваха нощта. Понякога през тях минаваше дънище на въздушен кораб-ветроплан, или сянка на незнайна голяма птица засенчваше за момент хипнотичния им блясък, но Дичо не забелязваше нищо освен иглиците светлина.

Слабо се ориентираше в своето нощно небе, но тук издири всички познати съзвездия, макар и носещи различни имена. За полярна тук смятаха синята Изда Стож, позната на Земята под името Вега. Млечният път се въртеше около нея като титанични перки на вятърна мелница. Плеядите искряха на хоризонта също толкова ясно в незамърсената от фабрики и заводи атмосфера, колкото ако се гледаха в зенит нейде над Рила в безоблачно спокойствие. Тук ги наричаха Духове на предците и закусващите стражници отливаха по глътка вода в тяхна посока, хвърляха залък от царевичните си питки — в почит на мъртвите.

Само още едно съзвездие бе обект на поклонение — Прародителят. Но за него казваха, че се виждало само от „южния пъп на Света“. Изобразяваха го като маймуна със спирално навита опашка. Е, поне според Дичо рисунките приличаха на маймуна.

Зов на гонг възвести Пети час след залеза. Сутринта щяха да започнат отброяването на дневните, „светли“ часове. Радослав дочу и писукането на уруруите, безпогрешните живи хронометри на Кашеп. Дали са природен феномен, или специално отгледана порода?

Заслуша се. Припомни се как се сепна, когато един ден някак изведнъж си даде сметка, че никога досега не бе срещал кучета. Фаморите не опитомяваха никакви животни, въпреки че търпяха в селата си разни зверчета, граморите си знаеха само грзутата, а върколаците — овцете си (че и за какво му е на върколак куче?). Но пък отделни племена умееха да примамват и да използват какви ли не безсловесни твари. И само приятелят на човека бе останал в другото измерение на Всемира — в Горната земя…

Ниско прелетя въздушна гемия, а сетне нощта отново грабна Радослав в омаята си.

Той въздъхна. Покрай цялата въртележка на войнишкия живот бе забравил кашепските изгреви и залези с преливащите се сенки в облаците под двете слънца — прекрасни до вълшебство, даже по-пленителни от захласващото искрене на съзвездията. Докато живееше в Селото, не ги пропускаше. Беше забравил и гъмжилото въпроси, които го терзаеха — сякаш ги бе потулил в себе си. Някои самички намираха отговор, други висяха. Вероятно повечето изобщо не предвиждаха разрешаване, защото в този свят не биваше да мери нещата с човешкия аршин.

Запита се, за кой ли път, какво прави тук. Защо денем става, реди се с котлето си пред казаните с топла вода за сутрешно измиване, после тича в тръс към плаца на аравата и няколко часа марширува, заляга, пълзи, изпълнява команди за оръжейни хватки срещу въздуха, после се влачи да поспи час-два след обилна храна, чисти алебардата и бронята си, помага в разтоварване на снабдителни кервани или се занимава с някаква друга работа по поддържане на Лагера, и пак под строй с отряда си пъпли на учения, този път към полигоните на изток, връща се, мие се, яде, спи или се мотае в наряд…

Е, сети се, че поне никой не го караше да застава мирно на всеки офицер, да отдава чест и да се подчинява на безсмислени заповеди от рода да чисти снега пред машината за настилане на асфалт, да мие спалното с четка и сапун, или да стърчи мирно с каска на припек. От подобни тъпизми наистина нямаше нужда — войската на кашепските народи бе доброволна. Тук никой не бе задължен да угажда на квирините просто ей така. Съществуваше една строга командна верига на подчинение, специално за него важните офицери бяха дванадесетникът (нищо, че в отряда имаше двайсет и четирима войника) на отряда Гръб, дружинникът на Десета дургха, арай-квиринът с емблема Шахар, ирминът Саламандър, лег-квиринът с червено наметало и, накрая — самият монквирин. Останалите бойци, както и чуждите военачалници, нямаха право да му нареждат нищо, нито в бараката, нито на тренировъчния плац, нито по-насетне, в сражение… И пак — отрядникът не си даваше труд да юрка кой да е, не се заяждаше, за всичко си имаше превърнал се в навик режим. Ако не се вписваш в правилата — свободен си да си вървиш.

Очакваше този армейски живот да му е познат от двете отдадени за родината години. Началото съвсем приличаше на излизане на занятия със запасняци — неразбория, анархия, но общо взето всеки знае какво да върши, без да ти тикат в носа уставни изисквания. Нататък обаче службата течеше удивително гладко.

Ето и храната — бе уж както във всяка казарма, от общ казан… ала би излъгал, ако кажеше, че му е домиляло за манджите в БНА. Тук дори угаждаха на войниците — кеф ти яж месо с мургавокожите грамори и джуджетата, като последните хапват и печени насекоми, а не щеш ли — има вегетарианска кухня при гигантите орти. Ако ти е прекалено постно, тогава седни да ядеш млечна попара със сирене и кашкавал при върколаците, отбий се край кухнята на самодивските племена и ще те почерпят с гъби и плодове, пък ако желаеш повече разнообразие — заповядай, фаморите са тук и рупат нещо подобно на варена царевица с едри виненочервени зърна и сърбат горещ бульон с подправки.

Но най-хубавото в Северната армия бе липсата на ужасната досада като сръбска музика или песньовките на Хисарския поп… Впрочем, тук нямаше никаква музика, освен сигналите, които разучаваха. А само допреди седмица свиреха гайдите на върколаците…

Воините, както и довелите го грамори-чергари, бяха мрачновати и угрижени. Живваха само когато вършеха някаква работа, заради което командирите гледаха да им намират занимание. Но свободно време все пак оставаше и тогава в неговата барака потичаха дълги беседи, прекъсвани от тежки въздишки.

Избягваха да засягат темата за похода. Не споменаваха Врага. Понякога Дичо усещаше у съратниците си страх и дълбоко смущение. Но в същото време те бяха категорично убедени, че трябва да се бият.

Той се запита какви ли разговори биха водили негови човешки съплеменници в подобни условия. Нямаше толкова опит, за да направи правдоподобни предположения. И все пак смяташе, че разликите не биха били големи.

Приказваха си за стадата или дивеча и земите си. Пресмятаха пропуснатите сезони за събиране на този или онзи плод или билка, за убой на едно или друго животно. Човъркаха оръжията и униформите си. Бойното облекло бе повече или по-малко еднотипно, с варианти според анатомичните особености на всеки войник. Но това подобие, даже и допускащо известно разнообразие, сякаш потискаше войниците и те доукрасяваха снаряжението си. Фаморите сплитаха легионерските пискюли в сложни макрамета, граморите шареха дръжките и калъфите на оръжията си със силуети на животни или племенни руни. Кой знае защо, не можеха да се примирят с безличната им функционалност. Мъчеха се да ги направят поне едва-едва, но лични, индивидуални.

И докато си играеха така с ризници, шлемове и бронирани ръкавици, те изреждаха един на друг или на Дичо дългите си родословия и питаха риторично здрави ли са семействата и близките им. С гордост описваха децата си.

Радослав бе дежурен слушател на зажаднелите да се изкажат съотрядници. Научаваше от тях любопитни неща — предимно за поминъка им. Отношението от страна на другите войници, дори преди да открият в него най-желания „събеседник“, бе коренно различно от това, което помнеше от някогашното си новобранство.

Разликата му с по-голяма част от съратниците бе повече от очевидна. Инакво бе телосложението му, а по ръст се приближаваше към най-високите воини в Лагера. Но ако това съумяваше да поприкрие, подпомогнат от обстоятелството, че в неговия отряд поне една трета бяха снажни, то постоянно се случваше да опресни спечелената си съмнителна репутация с поредица неволни гафчета. Добре че поне в строя мястото му бе в задната редица — според буквения ранг. Ала колкото и да стърчеше над останалите, отликите в поведението бяха най-очебийни от всичко.

Радослав не се побираше в рамките дори на най-човекоподобните бойци — самодивските. Точно заради това очакваше спречквания и проблеми в отношенията си с останалите войници. Но подобно нещо не се случи. Не откри никаква разлика между държането им към него и помежду си. Обратно на човешката психика, странността на Радослав не водеше до враждебно поведение. Вярно, езиковата бариера постави известни ограничения, затова Дичо предпочиташе да мълчи и слуша. Отначало го сметнаха за превъзходен „събеседник“, но сетне мълчанието му доскучаваше на околните и другарите му го оставиха на мира.

Но не и другарките.

Според някакво неписано правило, сексуалните контакти в Лагера бяха табу. Затова двойките излизаха зад Периметъра, в катуните. Под забрана бяха и интимните отношения между членове на един и същи отряд. В това имаше една любопитна подробност. Численият превес на граморите в Радославовата дружина изглежда бе наложил някакви техни походни традиции. Войниците се обръщаха помежду си с думи, които бяха пряк аналог на понятията „побратим“ и „посестрима“. Затова любовни партньори се търсеха в други подразделения.

Според Дичо фамо-граморските видове или не бяха големи мераклии, или и за подобен тип взаимоотношения в Армията съществуваха редица ограничения. Включително и това, че някои имаха семейства край гарнизона. Възможно обяснение даваха и известни физиологични сезонни цикли на повишена полова активност — поне за фаморите в Селото той бе убеден, че е така. А и вероятно в съзнанието на кашепските разумни раси самият секс, наравно с песните и танците, бе твърде свързан с мирния живот и състоянието на война допълнително го потискаше. Но явно не изцяло.

Между другото, на женските същества-воини от всички раси в Армията бе направено заклинание против зачеване.

Радослав не избегна сблъсък с прояви на извънредни симпатии. Една грамороподобна девица от плък Лястовица, арава Фухтон, дванайсета дургха, отряд Център му предложи да излязат в нощна отпуска. Квиринът, който се случи в бараката, махна позволително с ръка, без да го пита, като дори посочи на изчервилия се Радослав окачените край командирския сламеник дървени медальони — разрешителните за напускане на гарнизона.

Дичо най-учтиво обясни на момичето с руна на знаменосец, че вече си има приятелка.

— Майка-на децата-ти?

— Ммм… още не.

— Тя тама теб биваците-във?

— Не. Далече е… вкъщи.

— Тя нивга-несърди се! Ще се любим за-здраве!

Радослав изпъшка и поклати отрицателно глава. Граморката първо се учуди, после се засмя и повече не опита.

Лесно отклони още няколко ухажвания — на Кашеп уважаваха думичката „не“, макар хич да не я обичаха. Но имаше и по-упорити „посестрими“. Най-настоятелен интерес прояви едно женско същество от атакуващото подразделение — отряд Глава — на лекопехотната Единайсета дружина от същата с Дичо арава, плък и легион. Девойката-воин бе облечена в дълга медено-червеникава рокля и забулена до очите с шалче от същия плат, но Дичо остана с впечатление, че е самодива. И на нея той съвсем приятелски обясни, че не може да приеме поканата. Тя безмълвно го изслуша, но не си тръгна. Гледаше го право в очите. Сетне изведнъж заяви, че утре пак ще го попита. И наистина — попита, докато почиваха в края на плаца:

— Да? — Откъм аурата ѝ лъхна такъв копнеж, че Дичо настръхна.

— Не! — възкликна. — И… и не казвай, че утре пак ще ме питаш! И утре ще е „не“!

Чувственият и сладък емпатичен поток секна, очите ѝ потъмняха. Без да каже нито дума повече, тя се запъти към буците сурова глина, върху които се тренираха удари с оръжие. Минаващ строй от друга арава му попречи да я види какво ще прави.

Той въздъхна. Остана му смътното усещане, че ѝ е нанесъл жестока обида — не толкова с отказа си, колкото заради сприхавата си, почти страхлива реакция. Бе грубо. А кашепците спазваха ритуалните форми за обяснение, особено когато имаше риск да засегнат събеседника.

Специално заради нея квиринът на отряда — насаме, докато му показваше за пореден път как се подостря алебардата — го нарече глупчо.

Дичо се съгласи.

* * *

Ветрецът на върха на стражевата кула превръщаше прохладата в студ. Радослав потърка ръце, за да ги постопли, при което отново усети колко са закоравели дланите му. Когато разчопляше мазолите си, отдолу блесваха змейски люспи. Прие ги като нещо нормално. Бе свикнал.

Да, свикнал. Приспособил се беше и към Лагера. Чуждостта и непричастността към този свят, неговата новост, се разтъпка и изчезна, така както войнишките чизмо-сандали от складовете на Северната армия вече не стягаха и не убиваха краката. Щом се научи съвсем механично да връзва ремъците им, обстановката наоколо съвсем незабелязано му стана привична и дори домашна. Редяха се учения, наряди и патрули, рутината го увличаше в потока си. Започна съзнателно да усеща, че мнозина грамори още не са хлътнали в новите коловози. За разлика от него, те не бяха попадали в казарма, нито май изобщо си представяха такова нещо, въпреки че умееха да се бият — все пак бяха ловци и пастири, навикнали да пазят себе си и други. А имаше в подразделенията и такива, които имаха войната за занаят, ала дори и те се постъписваха от непознатата им организация и размаха на начинанието.

Но при все това… Каква бе неговата работа тук, в тази многобройна армия, готвеща се към поход неизвестно накъде и незнайно срещу кого? Нима това бе негова война?…

Всъщност, знаеше целта на нахлуването — Земемория. Противникът им бяха „мъртваците“… на атъланите! Трябваше да изгонят сивите им пълчища от Борейския архипелаг и да възстановят престола на Девата-кралица и нейната сестра. Очевидно това имаше някакъв дълбок смисъл за всички раси, народи и племена на Кашеп… но какво го засягаше него, Радослав Христов Радославов, всичко това?

Освен че един изкуфял шаман го бе наричал „атълан“…

А сам се беше набутал сред участниците в Похода.

Разбра това, когато получи първата си наемническа заплата. Подписа се във ведомост с цвета на легиона и подпечатана с гореща дамга на дружината, а сетне прибра кесийката със звънливи жетони. Пластинките бяха деветоъгълни, с диаметър от половин, един и един и половина пръста — не неговите пръсти, а граморските мерки. „Монетите“ имаха по три дупки в периферията и бяха отсечени от злато, сребро и мед. За „дребни“ служеха квадратчета от желязо с четири отвора по ъглите.

Върху златните сияеше разновидност на руната „Райко“. Сребърните — Вер Шелард. Заради изображението върху медните Радослав ги кръсти янкулки, а железните по същата логика трябваше да се именуват „кашепки“.

От обратната си страна всички те имаха една и съща картинка. Дичо постави редом с жетоните метална десетолевка емисия 1992. Турата на българската монета почти едно към едно съвпадаше с турата на всяка една райковка, шелардка, янкулка или кашепка. Без надписа „Република България“, естествено.

Верена никога не бе споменавала, че Мадарският конник е познат и в реалността на Долната земя.

В светлината на това поредно откритие, определено следваше да преразгледа тезата за „насилствената“ си мобилизация в Армията. Сега беше намерил друго, по-достоверно обяснение — колоната граморски кавалеристи бе разтълкувала поведението на самотния пътник, който им показваше монетите си, като желание да се наеме в Съюзената войска.

Е, дали не бе улучил десятката? Дали не беше… Съдба?

Той замислено разбърка жетоните. Последното нещо, което очакваше тук, бяха парите.

После се оказа, че те нямат друга стойност, освен някога след войната да засвидетелстват обема на личното участие в Похода. И, може би, да получат отнякъде компенсация.

Извън гарнизона се употребяваха почти като същински пари. Но Радослав се порази от отношението на повечето войници към жетоните. Те раздаваха и обменяха монетите не според определената от материала и размера стойност, а според външния вид — повече ценяха блестящите и с пренебрежение третираха одрасканите и потъмнелите. Изобщо не им хрумваше, че с тях може да си купят „всичко“. Навярно ги смятаха за амулети. Играеха си с тях и ги наричаха „борейски звънкалца“ или „земеморски детезабавки“.

Дичо вече съвсем точно знаеше къде се намира страната Борея.

Навсякъде покрай плацовете на лагера-град стояха опънати платна или кожи с нарисувани кашепографски карти. Квирините на Северната армия държаха всеки редник да знае неща, които според човешкия опит на Радослав трябваше да бъдат военна тайна, защото картите показваха разположението на Обединените войски, отделно дислоцираните легиони и дори направленията на бъдещите удари.

Континентите изглеждаха странно и чак когато Радослав ги зърна в огледалното петно на острието на алебардата си, му просветна. Очертанията бяха не по-лоши от късносредновековни карти на Земята. Показани бяха всички територии и океани — горе-долу същите контури както в гимназиалните атласи. Със смесени чувства Дичо разгледа Балканския полуостров. Естествено, от руническия надпис той не схвана кашепското му название, но топографски бе сигурен, че отражението на земната му родина е възпроизведено с добра точност. Обаче според мащаба Стара планина се бе проточила на не по-малко от 1063 граморски връсти — 118 прелета. И непознат за него речен ръкав съединяваше Адриатика с Дунава, така че Балканите всъщност представляваха остров. Съвсем случайно чу, че „Тихият и бял“ тук е познат като Ери-тяну. Еридан от гръцките митове? Ох…

Навярно, с подобни дребни разлики спрямо познатите му географски обекти от училище, също така достоверно бе изрисувана и останалата повърхност на планетата. Само че тукашнореалната Антарктида заемаше северния полюс, а слънцата изгряваха откъм бреговете на Америките.

Вместо меридиани и паралели картата бе стегната в паяжина от триъгълници. Във възлите им стояха изображения на животни и растения, които тъкмо в тази нощ и в този караул Радослав най-сетне свърза със съзвездията на небето. Очевидно географската широчина тук се бележеше със степента на видимост на определени съзвездия. На планета, чиято ос няма никакъв забележим наклон спрямо орбитата си, това бе повече от удобно.

Планетата-аналог на Земята бе почти пълна нейна двойничка. Вярно — по-едра, по-обширна и повърхността ѝ — огледално обърната и с разменени посоки север-юг… а по земния Атлантически подводен хребет се разполагаше гъст наниз-мозайка от острови.

Земемория. Борея.

Атлантида.

— Живеят-къде атълани, Ндран? — попита веднъж Дичо командира си.

Отрядникът, примирил се и свикнал както с тъпашките въпроси на подчинения си, така и със съкращаваното си име, отвърна:

— Тамали са Атъл-Дин-във, где е в Горната земя била. Непомниш песни-легенди, Расуау?

— Борейци са ли атълани? — пренебрегна въпроса Радослав.

Квиринът се възмути:

— Не езикай това, Расуау! Борейци са не-атълани! Имат общна кръв с атълани, ала не са тях-като! — граморът дори беше кръстосал пръсти в предпазен жест против лоши сили.

— Борея-от има ли… път право за Вер Шелард?

— Искаш да тамаш при шарканите? Има, има. Победа-след всички идем-ще в Света на дъгите! На пир, за радост!

Дичо кимна и помоли дванадесетника да му покаже хватките с меч, които владее. Квиринът изпуфтя — току-що бяха свършили тренировката, седяха в бараката и почиваха, — но прие. Само след една пета ури скучаещите войници от целия отряд се включиха в „играта“, а Ндрангнекх с удоволствие демонстрираше уменията си, като всяка хватка бе свързана с някаква ловна или турнирна история. За съжаление, половината от разказаното се оказа не съвсем разбираемо за Радослав.

Тренираше обаче с още по-голям хъс — пътят му към Голямата луна минаваше през окупираната от вражи пълчища Земемория…

Увлечен от сладкодумния си командир и запален от техниката на дуела с мечове, отрядът Гръб от Десета дружина закъсня за следобедна закуска, и дургхин-нуаде им се скара, от което Ндрангнекх едва не заплака. Простодушните грамори изобщо не се сдържаха от прояви на емоции като смях или сълзи.

През свободното си време Дичо продължаваше да търси земеморските войници, които бе видял от кулата. Граморите приказваха, че из цивилните станове имало няколко странноприемници, пълни с борейски хъшове, но когато Радослав взе да разпитва барастарите на северната порта, се оказа, че всички бежанци от Островите са заминали по океанските пристанища да стягат корабите си за предстоящото нахлуване.

— Нахлуване — кога?

— Скоровреме, ратник, скоровреме!

Всъщност, липсата на компания от същински хора, хомо сапиенс, от известно време насам престана да тежи на Радослав. В отряда си намери приятел.

Казваше се Пбгаркх. Останалите му имена младият мъж дори се отказа да записва на кирилица — малкото име на грамора бе достатъчно мъчно за произнасяне.

От него Дичо научи причината за многосъставността на граморските имена — по тях лесно се проследяваше потеклото на всеки член на племето и по този начин не се допускаше близкородствено кръвосмешение.

В цялата армия съществуваше низова организация на бойците — по двойки. Двамина деляха снаряжение, проверяваха си мунициите, затягаха ремъците на брони и шлемове. Единият носеше малък щит и дълъг меч. По време на бой той атакуваше, а другарят му пазеше гърба, прикривайки го с по-голям щит. Отрядният квирин определяше двойките. Това бе процес, на който се обръщаше голямо внимание. Случваше се командирите да правят размествания и дори размяна на войници с друг отряд. Едно от най-големите нещастия за всеки граморски воин бе да убият чифтака му. Когато тромавото същество, една руна по-старши от Радослав, бе определено за негов другар, Дичо му измисли прякор. Най-лесно беше да редуцира сложно произносимото Пбгаркх до Пагар. Звателната форма пък дойде от само себе си и така граморът се превърна в Гари.

Преименуваният воин нямаше нищо против, дори хареса новото си име и често го повтаряше, сякаш се опитваше да вкуси неговата звучност: Пагар, Погоар, Багар, дори Богуар…

Той беше сърдечен и добродушен, макар да принадлежеше към някакъв клон от граморската раса, чиито представители имаха силно издадени и насочени напред челюсти, а това им придаваше доста зверски и суров вид. Издълженият към тила граморски череп навеждаше на асоциации с хищник. Но от хлътнатините на типично граморските костени „очила“ гледаха кротки тъмнолилави очи. И все пак, когато партньорът му се ухилваше, Радослав потръпваше при вида на мощни резци, на които би завидял всеки бобър. А пък кучешките зъби — какви ти кучешки, направо вълчи! — будеха предположения за върколашка кръв.

Дичо се погаждаше удивително добре с него — дали защото вече бяха свързани със задължения, или наистина квиринът бе отсъдил прозорливо, че двамата ще си допаднат. А в това няма нищо чудно — дванадесетникът Ндрангнекх принадлежеше към племе с вековни ловно-воински традиции и очевидно знаеше какво прави.

Слънчо златнолики, колкото по-различна бе ценностната система на тези създания! И те уважаваха силата, но при сблъсък с някой, който залагаше на сплашване, както и на непровокирана грубост, фамо-граморската раса реагираше с кръстосване на пръсти — заклинание за прогонване на Злото. Този жест въздействаше и върху най-ядосаните и необуздани индивиди като много ефективен упрек.

За жалост обаче, Пагар бе сред най-некадърните войници в отряда. Той с мъка усвояваше командите, мудно повтаряше хватките с оръжие и се объркваше при престрояването на редиците. Никой никога не му се караше за това. От своя страна той се стараеше да подражава на другите с всички сили, чак до сълзи. И упорито отказваше да иде в обозните дургхи.

В БНА никак не търпяха такива като него — черни овци, непонасяни от старшини, офицери и войници. В Северната армия го търпяха. Самият Дичо отначало изпитваше досада. А после се убеди, че граморът нито е тъп, нито е безполезен. Всъщност, от една случка тръгна истинското им приятелство.

Беше един от онези инциденти, които изграждаха лошия имидж на Радослав в отряда.

Всичко започна с това, че първо той сдъвка няколко шепи сухари, които се оказаха концентрати за консумация преди или след сражение. Прилоша му, но не успя да си помисли за лечител, когато змейската кожа реагира. Човешкото тяло се подчини на импулсите ѝ по свой начин. Радослав се разпра да повръща и се изтощи от дрискане. Цял следващ ден не погледна към храна. Но после… връхлетя го върколашки апетит!

И докато лапаше като невидяло баклава циганче, се задави. Седяха под навеса на дружинната кухня и усърдно работеха над канчетата си — в крайна сметка Дичо си издялка дървена лъжица, но никой друг не последва примера, — когато една хапка заседна в гърлото му. Давеше се и се задушаваше, а граморите, първо с любопитство, сетне с тревога, но без никакво разбиране, го наблюдаваха как скача и жестикулира отчаяно. Общо взето и фамори, и грамори можеха да дишат свободно с препълнена уста, вероятно гръклянът им бе по-различно устроен от човешкия…

Радослав се свлече на пейката и задраска по плота.

Колко е тъпо да пукнеш точно така!…

Здрав пестник по гърба — злощастният залък изскочи, Радослав жадно задърпа въздух, трепереше и безредно опипваше масата. Не друг, ами същият несретник Пагар бе този, който се сети да направи това, което трябваше да се направи. Междувременно граморът обясни на останалите какво се е случило. Войниците зарязаха храненето и се струпаха около Радослав, за да му изразят съчувствие и да се извинят.

— Не каза защо, че земеморец чист си, Расуау? — меко го укори и неговият спасител.

— Невиждали сме борейци с толкова много брада, Расуау… — гузно додадоха другите.

Дичо кашляше и бършеше очи, кимаше и наум благодареше на небесата.

Оттогава сякаш взеха да се разбират по-гладко, въпреки езиковите спънки.

Тъкмо по същото време се появиха светлинните ями на пустинните жители, кацнаха кълболетите и заедно с другите Радослав хлътна в нов график, който подсказваше, че денят на настъплението наближава.

За същото говореше и фактът, че при пълнолуние върколашките дружини престанаха да излизат далеч в гората. Вместо това им правеха някакви заклинания, от които овчарите-вълци ставаха апатични, но и раздразнителни. Навярно колобрите отлагаха метаморфозата им с оглед да използват свирепата върколашка енергия в условията на реален бой. В ковачниците масово влязоха заклинатели и оръжията се ковяха в огромни количества под въздействие на пиромагия. Квирините изцяло обърнаха вниманието си към бойната подготовката на рекрутираните и към доекипирането им.

Дисциплината се затегна и за Радослав секна възможността да си вре носа навсякъде. Буквално се скапваше от маршировки и учения. Храната стана по-обилна и вкусна, но изгаряше в стомаха за нула време.

Започнаха да проверяват оръжието и откриха ръжда по Дичовия шлем, а пък по алебардата му имаше засъхнала кал. Командирът го изгледа свирепо и му се закани с юмрук. Гузен, той се зае да почисти оръжието си. Още същия ден разбра колко тънко е минал, защото имаше публично бичуване на немарливците. Поразително бе как наказаните биваха утешавани после, включително от изпълнителите брастагу.

… А след няколко дни последва и екзекуция. Не стана ясно какво е било провинението, но очевидно беше нещо сериозно, за да окачат един нещастник от неясна таласъмска раса за долната челюст на високо издигната кука.

Пагар стискаше очи да не гледа, когато удряха камшиците, но на изпълнението на смъртната присъда, произнесена от офицер-барастарх, не мигна. Мрачен, той наблюдаваше изпод вежди агонията на престъпника, а на въпроса на Дичо отвърна нещо като: „Пада му се“.

Да, неговият Гари съвсем не бе страхлив.

В съседния легион обесиха по същия жесток начин още двамина, после трети — беше от Вътрешната стража. Като проява на милост, пред строя удавиха в бъчва грамор-оръжейник.

Денят на настъплението наистина идеше.

► Земя, светът на хората, минало време:

На следващата вечер Ванко наистина целуна кака Мариана. Пред очите на няколкото тайфи дечурлига, събрали се в здрача в двора на училището. Приближи се до пейката под кривите брези, където ято по-големи момичета се кискаха и чоплеха семки. Застана пред девойката, общопризната за най-лично момляче в своята възрастова група. Без дума да отрони, той я помилва по бузата…

… и я целуна!

Съвсем като на филм!

Кака Мариана бе толкова поразена, че дори не го отблъсна. Едва когато той се дръпна и си пое дъх, тя го цапна. Кой знае защо — по ръката, ама съвсем слабо.

Вярната дружинка, че и другите хлапета наоколо — всички се развикаха. Големите момичета изпъдиха невръстния Казанова, който невъзмутимо се върна при приятелите си и яхна колелото. С индиански крясъци малчуганите се изнизаха от двора, заобикаляйки тълпата пред читалището. Тук народът жужеше в очакване на кинотехник, нает да прожектира филм. Обаче за възрастни. Колоездачната чета се втурна по склона на улицата, самохвално взе завоя при старата черква и в синхрон би спирачки при Спировата чешма.

Ванко се почесваше по хълбоците, ощипани от ревнивите приятелки на Мариана. Главата му бумтеше и той я пъхна под чучура. Заедно с водата върху му се изляха на прескочи-кобила нетърпеливи въпроси:

— Уха! Как беше?!

— Червилото ѝ сладко ли е?

— Ама верно ли я целуна?! С език?!!

Той избърса лице и малко дрезгаво рече:

— Да.

— К’во „да“?

— Хубаво е. И няма червило. Миришеше на дъвка. От ония, готините, корекомските.

— Ухааа… Ми как иначе, баща ѝ е бил у Либия… К’ви дрешки носи само, да ти падне капата… Ей! Ама он ако разбере, че те гръмне с пищова!

За свое учудване Иван не се разтревожи.

— Че ти си много чуден човек бе. Яз щех да се хванем на бас, ако знаех, че ша спечелим!

Иван погледна аверчетата си изненадано:

— Какъв бас?

— Ми да ти сбереме по пет стотинки! Или даже по десет! Без малко цяло левче, леле!… Прецака се, мой човек, така да знаеш!

— Да-да! Ами ако требеше он да има да дава на всеки по десет стинки!

— Ама нали спечели! Леле мамо, седемдесет стотинки изпущи, будала!

Ванко помисли. Бавно облиза устни и отсече:

— Целувка чини повече от левче!

Малчуганите се умълчаха за миг. Тишината се диплеше лекичко, разлюляна от песента на чешмата.

— Ми колко тогава — два лева? Тва са без мънинко двайсе банички, ух!

— Пет?

— ДЕСЕТ!…?

Иван само махна с ръка.

— Аре пак! Какво че искаш да я цунеш пак?

В отговор момчето завъртя пръст около слепоочието на другарчето: ти куку ли си?

— Аре бе! Да не те е шубе бе!

Иван отново врътна пръст и подсвирна насмешливо като кос.

— Аз че я мляснем като Ванката! — намери се друг доброволец. — Ама ако стане, че ви искам топчетата за игра! Ама че вземам само стъклени, изпотребвали са ми ония от пласмаса!

— Еее!… Сите топчета?

— По три — великодушно разреши кака Марианкиното комшийче. — Я че изберем кои. Значи стават… три по седем… десет… двайсе… двайсе и едно топчета.

— Без мене! — обади се Ванко.

— Оти така бе?

— Не ща!

— Я па тоя… Яд ли те е?

Иван не отговори.

Разбира се, от гласеното целуване „на вързано“ нищо не стана. Доброволецът-целувач дълго кръжа с колелото си около момичетата и скоро те започнаха да го замерват с отровнозелени шишарки от ниското борче, сгушено до брезите. Вътре в сянката им, хвърляна върху пейката, Иван виждаше проблясващите очи на Мариана.

Накрая девойчетата станаха да си ходят, Иван и другарите му ги последваха, а пишман-басаджията продължи да описва неравни завъртулки край момичетата. На закачки и подмятания той реагираше толкова смотано, че дружината заскуча и си го привика обратно.

— Не става — съобщи посраменият. — Пазят я.

— Пазят я, шикалки! Утре имаш да даваш на секи по три топчета.

— Без мене — напомни Иван.

— Яааа, к’ви бързаци… Утре че я издебнем…

Но не би. Нито утре, нито вдругиден. Хлапакът съумя с преговори, самоизвинения и позоваване на обективни причини — естествено, той не ги нарече точно така — да редуцира дълга си до почерпка в сладкарницата. За всеки по голяма боза (за ДЕСЕТ стотинки, не малките за ПЕТ!) и по пликче меки ментови бонбони, макар настояванията да бяха за пасти и тулумби. После големите бози станаха малки с общо едно пакетче лилавки или лукчета, дето бяха по две за стотинка. След още няколко дни от уговорката изчезнаха бонбоните. Подир седмица обеща бисквити „Златна есен“, при което всички се облизаха, а на другата заран я сведе до половин кутия „Детска закуска“. Е, пак не беше за изпускане! Накрая все пак донесе голяма шепа „Лакта“ с червен станиол… като за боза изобщо не стана въпрос. И така постепенно историята с баса се забрави…

Вързаното не остана дълго завързано.

► Кашеп, светът от реалността на змейовете, сегашно време:

Полагащата му се дрямка бе твърде кратка… Смушкаха го за патрулна обиколка. Радослав шумно се прозя и нарами алебардата. Затопурка по стълбите надолу и се смеси с чакащите го пред кулата войници.

Предстоеше кръстосване на улиците из Лагера-град, среща с други патрули и, накрая, завръщане в караулната шатра. Там щеше да си вземе отрядната плочка и да върне щита с гравираната върху му руна ситла, значеща „звезда“, придружена от глифите „множество неизчислимо“ и „оръжие“.

После можеше да се прибира да спи в бараката.

Подкованите подметки на чизмо-сандалите скърцаха по паважа. Тъмни шатри, догарящи осветителни факли, спящи каменни фортове и дървени сгради. Понякога в сенките изцвърчаваха дребни нощни животни, препитаващи се от запасите на гарнизона, изшумоляваха криле на стреснати птици.

Тук Дичо се чувстваше твърде близко до земята и твърде далеч от небето, за да отпусне мислите и спомените да се реят. Не усещаше прегръдката на нощта, само нейните воали му пречеха да вижда извън петната на фенерите. Намести алебардата на другото рамо и се почеса по врата.

Змейските сетива продължаваха да дремят. Бяха като заглъхнали уши. Или просто до такава степен бе свикнал с тях? Ами ако човешкото тяло е разредило, разводнило драконовата сила на кожата?…

Радослав се съсредоточи в крачките на самодивския воин пред себе си, за да не го настъпи по петите. Бръкна в пазвата си, извади парче сушен плод и го задъвка.

Патрулът обиколи разположението на своята арава и тръгна към центъра. Още една ури и край на наряда. Кеф!

В една от преките между отрядните бараки призрачно засияха фенерите на друг патрулен пост. Радослав се разсъни. Срещнатите бяха белонци, а това, което младият мъж помисли за светилници, се оказаха коремчетата на белонски светулки — поредната разновидност на тези пластични инсектоидни воини. Стражите спряха и квирините на двата патрула размениха приветствия с оръжията си. Белонският офицер-аристократ тракна с бойните си щипки.

Винаги щом ги зърнеше, Дичо се питаше кого ли е носел като безформена ларва? Искаше му се някой от тях да го познае. Бе страшно любопитен що за живот живеят страховитите паякомравки.

И наистина ли са от тукашнореалния Марс? Беше повече от вероятно. Изглеждаха прекалено чужди на всички други живи форми на Кашеп, макар по-новите поколения белонци като да бяха съобразили фенотипа си с околните организми. Те гравираха и оцветяваха черупките си според маркировките на Северната армия. Отначало Радослав реши, че просто са боядисани, но при по-близък контакт се усъмни в това. Вероятно белонците управляваха естествените пигменти в хитиновата си „кожа“, ако наистина бе от хитин. Предвид фокусите, които извършваха с телата си, обяснението за органично променената окраска изглеждаше по-вярно и убедително.

Първият път, когато Дичо стана неволен свидетел на белонските модификации, ги взе за наказания. Сетне се запита дали наистина се налага подобни същества да бъдат наказвани. Изобщо знаят ли те понятието „неподчинение“. Него ден в средата на плаца за маршировка инсектоидите отрязаха по чифт крайници на неколцина свои събратя. Осакатените не се съпротивляваха. Те започнаха да ядат собствените си крака, а от сълзящите слуз рани наченаха да растат нови. След няколко ури претърпелите ампутация вече се бяха превърнали в нещо като гигантски скакалци. По този радикален начин, а навярно и чрез други операции, осъществявани в недрата на непристъпните им казарми-термитници, белонските войници се разделиха на множество видове. Сред тях липсваха само крилати модели — кой знае защо, ракопаякомравките не обичаха височините и полетите.

Бяха съвършени бойци. Моделираха самите себе си в оръжия за масово контактно унищожение. Дебели дървени колове, предназначени за учебни мишени на полигоните, се разпадаха на трици и стърготини със светкавична скорост, щипките на кошерните съюзници работеха като моторни резачки. Белонците не се впечатляваха от температурни разлики. Говореше се, че могат да бъдат бодри в продължение на сто ури, на бързина надбягваха породисто мъжко грзу. Пръскаха и някаква страшна киселина, от която надянатите върху плашила стоманени доспехи хлътваха и се скашкваха като восъчни. Освен това произвеждаха паяжина и се изхитряха да я сплитат в движение за щурмови стълби. Тази белонска „тъкан“ намираше широка употреба — от такелаж за летящите гемии до асептични превръзки за ранени кашепци. Обозниците я поръчваха направо с камуфлажна разцветка и крояха от нея одеяла. Скоро и Радослав се сдоби с подобно наметало.

Крехките наглед аристократи-богомолки не се подлагаха на модифициране. Те останаха сред пришълците малцинство, което запази непроменена телесната си форма. Но съвсем не бяха толкова беззащитни, колкото можеше да се съди по деликатните им пипалца и тънки щипки. Освен неотлъчна плътна охрана, разполагаха и със собствени ресурси за самоотбрана — невероятно мълниеносни реакции и изстрелващи се от коремчетата им отровни жила. Такова същество за секунда уби излязъл от подчинение двукрак гущеровиден хищник, и то с една-единствена жилеща стрела. Поразеното животно мигновено се вкочани. Трупът му бе изгорен в светлинна яма, за да не се отровят останалите грабливи зверове, част от биологическото въоръжение на Армията.

… Междувременно стражите се разприказваха с патрулиращите белонци. Радослав се изненада, че и обикновените редови насекомоподобни умеят да говорят. Отново се налагаше ревизия на схващането, че аристократите-мозъци управляват като марионетки низшите воински подвидове. Но че тези създания са свързани помежду си със здрави телепатични нишки, не подлежеше на никакво съмнение. Радослав ги чувстваше, макар и много слабо. Сякаш си предаваха и приемаха сигнали на инакви от кашепските мозъчни честоти.

Дичо се заслуша в беседата. Подсмихна се. Граморите питаха дали белонците харесват храната, доволни ли са от къщите си. Инсектоидите отвръщаха утвърдително.

— Готови сте за Похода?

— Да да да за поход за поход — Радослав едва разпозна отговора им, сякаш издаден от бръмчащи крилца на бръмбар.

— Вие сте добри войници.

— Кашепски войници добри войници.

Размяната на любезности бе прекъсната от въпрос, изскърцан от крехкия предводител на белонската стража:

— Пристигат-кога Децата на Голямото слънце?

Квиринът и патрулните леко се смутиха, а Дичо пристъпи крачка напред с оголени изпод плетената яка на шлема уши.

— Не знаем — призна квиринът-върколак. — Чакаме.

— Те дойдат! — увери го белонецът след кратко мълчание.

— Да, да! — ентусиазираха се в хор кашепските патрулни. — Множество-безчет облачни крепости, ята Небесни дъждовни замъци!… Даже дузина двойки воини — доста е! Или една дургха Оръженосци с буреносни криле, да!…

В настъпилата пауза богомолката раздвижи главица с две очи колкото малки тикви. За няколко неуютни секунди Радослав си помисли, че съществото гледа тъкмо него, но едва ли можеше да го твърди със сигурност. Накъде гледа едно водно конче? Я по-кротко… И все пак тръпки като буболечки полазиха гърба му под ризницата. За да се овладее, смело изтърси:

— Белон прилича ли на Кашеп? Гори, езера, планини?

Аристократът с готовност забръмча:

— Не прилича. Белон два пъти по-непросторен от Кашеп. Тежина на Белон по-лека. Има планини. Няма гори, има трева като гора. Малко вода, пазя-пазим я в пещери. Тук въздух по-гъст.

След късата реч на богомолката зажужа войник-белонец със саблени предни крайници:

— Въздух гъст, размазва взор от очи надалеко. Кашепски квирине, покажи на-небето Топазовата звезда!

Всички останали вирнаха лица нагоре.

— Мммм… — почеса четина върколакът. — Ситла Белон ще е на север от Змейската земя, когато изгрее… Призори ще е.

— Искам-искаме само знае над нас ли сега Домът-гнездо — обясни инсектоидът. — Не виждам-виждаме звезди. Не различавам-различаваме. Наши сестробратя Небомери гледат-гледаме звезди и ги познават-познаваме. Няма-нямаме такива в Малкия дом-рояк тук. Не излюпили.

Двата патрула се смълчаха.

— Как изглежда Янкул във вашия свят? — наруши тишината самодивският воин.

— Голям. Красив. Така е двеста наши дни. После мрак и лед. После Голямо слънце расте и сто дни има второ лято. Кратко, силно горещо. И пак сън — сняг и лед. И отново време за живот под Галещото слънце. Тела умират, аз-ние продължавам-продължаваме към Винаги. Да, Янкул красив. Райкхо — много голям. Янкул живот-за-Дома.

— Когато се върнеш, пак ще го видиш…

— Не. Малък рой излюпен за война тук и умре тук, не излюпен за завръщане — безстрастно отвърна офицерът-богомолка.

* * *

Удари в далечината гонг — седма нощна ури — и патрулиращите се сбогуваха. Белонските светулки угаснаха зад завоя. Самодивът, крачещ до Радослав, замислено промърмори:

— Толкова далеч от роден край… Тежко е сърцето в чужда чужбина, без връщане.

С кънтящи между зиданите фортове стъпки, патрулът приближаваше караулната шатра. До ушите на Дичо долетя приглушената гълчава на сменящите се стражници, носът му подуши миризма на топла чорба.

И тогава го стресна грозен крясък на птица, а секунди подир това в скръстените му върху дръжката на алебардата ръце тупна рошава черна топка пера, разшава се и жално изкряска.

Квиринът освети замръзналия на място Радослав. Гарван, или приличащо на гарван крилато създание, раззина човка към фенера и — о, пак чудеса! — изграчи нещо, прозвучало като дума. На крачето си птицата носеше ламаринен пръстен със самосветещи в конвулсия руни — сложен личен монограм и колобърски символ.

Командирът на патрула присви уши, озъби се към мрака и припряно изджавка някакви разпореждания. Часовоите застанаха в кръг около Дичо и хвъркатото, наежиха враждебно към тъмнината копия и алебарди. Квиринът нервно постави юмрук върху дръжката на големия си сърповиден нож — върколаците не признаваха мечове. Един патрулен се втурна към караулната шатра, а самодивът застана с отворена манерка пред Радослав и от дланта си започна да пои птицата.

Чак тогава Дичо осъзна, че гарванът бе поискал вода.

Перата му бяха проскубани, лявото крило висеше. В цялото му сякаш безтегловно телце се чувстваше зверска умора, а полъхът на съзнанието му не приличаше на животинска аура.

С трясък на доспехи и в сгъстен строй откъм караулното пристигнаха редници-барастархи. Те също обкръжиха групата патрулни, заемайки стойки за отбрана навън.

Последва кратка заповед и цялата малка фаланга, с Радослав в центъра ѝ, в тръс се насочи обратно към сърцето на Лагера. Тичаха около четвърт ури, докато накрая спряха пред твърдината, където се разполагаше върховното командване на гарнизона.

Пазачите изпроводиха станалия изведнъж важен Радослав право към залата на монквирина.

В нея миришеше на статично електричество, светеха на гроздове фенери. Магове и заклинатели от свитата на главнокомандващия стояха пред кристални гадателни топки с впоени в тях чудновати черепи. Някъде нещо цъкаше като часовник. Пеон-квирини местеха костени фигурки по огромна, невероятно подробна карта на кашепския Атлантически океан. Няколко същества се намираха в транс и отговаряха на въпросите на писари. Белонски аристократи, всякакви фаморски старейшини, граморски вождове, самодиви с княжески вид, джуджета, върколаци и един гигантопитек седяха на кръгла маса в средата на помещението. Всички те извърнаха погледи към пристигналия войник.

Радослав бе избутан към тях. Щабът позамлъкна. Дичо внимателно остави птицата на посочената му възглавничка върху плота на маса и понечи да се махне, но висок таласъмо-грамор с побеляла козина, в когото младият мъж разпозна самия генерал, го спря с жест да остане.

Дичо се подпря на алебардата си, косо разглеждайки монквирина. По набръчканите бузи на генерала синееха татуировки.

Появи се запъхтян колобър, забележителен с това, че бе първият видян досега фамор с истински мустаци, а не косъмчета в ъгъла на устните. В движение магьосникът стори небрежен полупоклон към военния съвет и монквирина, отмести с лакът стърчащия пред себе си Радослав, измънквайки под носа си нещо като „добри ми войниче…“, и се надвеси над гарвана.

Призрачно, едва различимо сияние избухна между протегнатите му длани и главата на птицата. Козината на тила на фамора щръкна и заискри. Появи се непознат тънък аромат, който бързо се разсея. Магът убоде гарвана с игла и много внимателно облиза капката кръв, след което затвори очи и замръзна неподвижен. Младши пеон-вестоносец отнесе възглавницата с хвъркатото, като грижливо слагаше в човката му сдъвкани парченца месо.

Кракорък маймун-писар постави пред себе си триножник с набор за печатане и зашумоли с хартии в очакване.

Мустакатият магьосник дълбоко въздъхна, отвори очи и рече на монквирина:

— Господарю, обратнах Сянката своя.

— Каква е вестта?

Колобърът не отвърна веднага. В щабната зала стана още по-тихо.

— Зла — отвърна колобърът.

Писарят, който бе нащрек и с четирите си длани над дръжките на печатчетата, подчерта думите на магьосника с картечно трополене по хартията. Радослав някак незабележимо за себе си превеждаше наум доклада на магьосника:

— Наследницата на борейската Владетелка също е заловена. Последните чисти и честни багили на Земемория прогонени са от Дворцовия остров. Атъланите закани сипят — душите ще отнемат на сестрите-царици. Сивите мъртваци се множат. Който имперски гражданин глас надигне — колят го, а и без друго ловят невинни. По всички земи на Борея атъланите злосторничат. Не се прикриват вече зад покварени от тях князе, багили и старейшини.

Мълчанието в щаба натежа.

— Научи ли слугата ти где затвориха Владетелките?

— Да! — Колобърът посочи към картата. Контурите на един от островите на страната Борея засияха като неонова реклама. — Там!

Картографите се засуетиха и заскърцаха с пера върху пергаменти.

— Моят слуга е сигурен — продължи магът. — Стражата му от соколи загина до крило, за да го опази при нас да пристигне.

— Всички соколари-заклинатели, водили стражата на твоя гарван, здрави ли са?

— Заведохме ги при нуадугу. Всички ще оздравеят тялом и духом.

— Безбавно пак ума да им пречистят! — разпореди се монквиринът. — Атъланите чрез тях може да надникнат-узнаят, което знаем ние! Само тоз гарван ли успя от всички други?

Въпросът бе отправен към друг пеон, който кимна утвърдително. Генералът продума сухо:

— Щом е тъй, нему ще вярваме. Далекогласен колхор веднага да обади злата вест на шарканите… Кога да очакваме техни зертони? — попита встрани.

Отзова се магьосник, застанал с подбелени очи пред кристална топка:

— Облитат безспир Високото небе над нас, господарю. Обаждат, че ще кацнат, щом настъпи време за това.

— Слънцето знае как се свети… — като шепот отвърна генералът. — Белон-пастири! От роя ваш ще искам нови войници, ала не за бой, за далекогласие, каквито ми дадохте за небоплаващите лодки. Досущ предишните, ситни ги искам — за всяка пехан-дургха по два или три! През тях да говоря и да чувам войската си, освен чрез колобру-квирините!

— Роят ще излюпи топла дузина от исканата тялоформа до шейсет ури от този миг, господарю — пропя също като щурец един от инсектоидите. — До стотната ури ще имаш още четвърт от това множество. Повече Малкият рой не ще може-можем. Изтощихме запасите яйца, господарю.

— Приемам колкото можете — кимна генералът.

Щабът се оживяваше, пеоните трескаво захващаха задълженията си. А Радослав стоеше като истукан и ловеше въздух с отворена уста.

Монквиринът внимателно го погледна. Плъзна взор по ордена-пръстен, завързан на войнишкия колан, и каза съчувствено:

— Не-тревогай сърце си, борейски ратнико. Владетелките ще бъдат избавени. Змейовете са го рекли!

— А… Ъъъ… Може ли да говоря с някой от шарканите? — заекна Дичо.

Сдържаният монквирин внезапно му се усмихна толкова бащински, че той заподозря дали желанието му не е разтълкувано погрешно.

— Засега не. Ето ти талисман, щом благослов за късмет желаеш. — От широките си одежди генералът извади ясписов медальон и затвори пръстите на Радослав в юмрук върху прохладната каменна фигурка. — Върви да почиваш подир дозора, ратнико Ра-досш-уав — прочете знаците на алебардата монквиринът.

Сетне главнокомандващият свъси тежки вежди и се обърна към съвета си на непознат напевен език.

Жена-върколак с руни на вестови пеон изведе Дичо навън и съвсем по кучешки го лизна по носа:

— Горе чело, земеморецо! — окуражи го тя. — Владетелките ще бъдат живи и здрави. Ще дойде голямо пълнолуние! — закани се вълчицата, озъбвайки се на юг.

— Аха, мерси, маце… — въздъхна ѝ в гръб Радослав — Маце… Дано не ти е прозвучало обидно, щото да ти кажа „кучко“ ще е егати…

Разгледа талисмана в светлината на факлите. Пеон-стражниците пред портата на щабната крепост се спогледаха, когато Дичо тихо възкликна към небето, помръкнало от оранжевите пламъци на фенерите:

— Ех, „другарю“ генерал, трябва ми живо драконче…

— Какво говориш, Расуау? — учуди се патрулният квирин.

— Нищо — измърмори Дичо. — Молитва.

— Ааа… Прощавай, че те прекъснах.

— Карай, не е болка за умиране — премина разсеяно отново на български.

Командирът преглътна любопитството си към непознатата реч.

Патрулът се помъкна вяло към подлагера на своята третина арава. Над щабната твърдина увисна трепкаща мараня. Магическият щит бе подсилен.

► Земя, светът на хората, минало време:

… Иван имаше сложни взаимоотношения с кучетата. Те или му ръмжаха, или се умилкваха. Абсолютно никое псе не го подминаваше равнодушно — било то породисто домашно или от онези с богато генетично наследство — сиреч помияри (това определение той чу след години от един малко по-възрастен свой приятел, който все проклинаше, че се е родил в същия ден като Тодор Живков).

Още живееха в София на квартира — беше се изнизала около половин година, откак напуснаха вилата на загиналите Янелски. Един най-обикновен следобед Ванко се шляеше в градинката между кооперациите. Изневиделица върху него налетя грамаден доберман. Кучето просто се давеше от злоба. Притиснат до грапавата мазилка на блока, Иван се взря в очите на псето. Отчаянието му даде сили. Немалко уплашен, той изпъна шия и стисна зъби срещу ужасните челюсти на звяра. Одомашнен, а значи и в известна степен очовечен дотолкова, че да не изпитва респект пред човешки същества освен стопанина си, доберманът отлепи предни лапи от земята за скок върху детето.

Тъкмо в последвалия безпаметен миг хлапакът забоде поглед в очите на врага си. Сякаш кръстоса шпага с великан… който се оказа гумен и въздухът от него излезе със свистене, не — със скимтене.

Песът побягна. Куцаше и с четирите си лапи, виеше ужасен и старчески тресеше голямата си глава. На помощ изскочи собственикът на кучето.

— Какво направи бе, хулиган такъв!

Естествено, стиснатите пестници бяха приготвени за двуногото калпазанче.

Още наелектризиран от станалото — много дълго време мина, преди да проумее какво се беше случило тогава, — Иван погледна твърдо сърдития чичко.

Погледна.

Мъжът млъкна, заотстъпва и изчезна подир кучешката диря.

За добро или за лошо, но свидетели на случката нямаше. А онова голямо нещище, избухнало в детското телце на Иван и подплашило домашния любимец и господаря му — то отново се смали, спотаи се обратно в гърдите, като бърже се наметна с пелената на забравата. Същата онази завивка, под която се крият всички сънувани през живота сънища… освен някои, хванати за опашката. Но и те оставят в ръцете на достъпната памет само нея — опашката, досущ както го правят гущерите.

… Каракачанското чудовище в двора на кака Марианка спадаше към другата група кучета. То просто изпадна във възторг и два пъти събори Ванко с тежкото си тяло.

— Трай сега, щото няма повече да дойда да си играеме — шепнешком го предупреди момчето.

Кучето послушно отстъпи.

А беше тренирано да не пуска след мръкване никой в двора. И макар че не облайваше минувачите, винаги ги съпровождаше зад оградата. Дебнеше. И досега никому не бе позволявало да му стискат муцуната, за да мълчи.

Всъщност, Иван бе равнодушен към кучета. Откакто загуби своето пале — Цицири. С него ядяха от една паница и спяха заедно в кучешката колибка. Това, разбира се, не бе гледано с добро око от мама Валентина.

Известно време го залъгваха, че кутрето е пратено да го чака в казармата, където ще го дресират и после заедно с Иван ще пазят границата. Или ще станат танкисти. Като Густлик и Шарик от любимия филм за тримата танкисти и кучето.

Един ден Ванко проумя, че никога повече няма да види игривия и мил Цицири.

Също както бате Райко.

Ала сега, сега дори да бе луд по четирикраките и да мрънкаше всяка вечер на майка си за овчарка или коли като Ласи — не, в този момент решително не му беше до кучета.

Той попипваше плахо устните си, на езика още чувстваше вкуса на корекомска дъвка.

Същата нощ, в късната лятна доба, той се промъкна в градината на баба Стана и оттам избра най-малко бодливата, най-голямата и най-дъхава роза. Прегриза стеблото ѝ със зъби. Дори и след това вкусът на вносната дъвка не изчезна.

Беззвучна сянка в тъмното (способността си да вижда в мрака Иван осъзна като нещо изключително чак след пубертета), нечут и невидян, освен от каракачанката в заветния двор, той се озова пред къщата на кака Марианка… Всъщност, оттогава насетне титлата „кака“ изпадна от съзнанието му заедно с умалителната (пренебрежителна!) наставка към името.

„Мариана“ му звучеше достатъчно нежно, за да го лигави.

Прозорецът се оказа височък и Ванко привика кучето. Верният страж изтърпя да му стъпят на гърба и даже въртеше щастливо рунтава опашка. Горкият пес, жегавото лято далеч от планински прохлади го съсипваше, добре че нощта се случи свежа…

Към цветето Иван приложи пръстенче — жълтичко, с червена калинка. Преди време го откри в шумата и прахоляка, трупащи се при бордюрите на тротоара. Добави го към останалите си съкровища, пазени в кутия от обувки. Струваше му се ужасно красиво нещо и сега с радост му намираше достойна употреба.

Известно време вися на прозореца.

Приятелчето му наистина имаше право — леглото на Мариана се намираше точно под прозореца. И сега тя спеше.

Кучето отдолу тихо заскимтя — викаше го да играят. Когато го лизна по петата, Ванко не издържа и от страх, че ще се разхили от гъдел, едва не се пусна обратно в тревата. Успя да се прехвърли през перваза, надвесвайки се над спящото момиче.

Гледа я дълго в нашарения от уличната лампа мрак. Светлината бе пробила гъстите черешови клони и докосваше лицето ѝ. Заслуша се в дишането ѝ.

После остави върху възглавницата розата с надянато на стеблото пръстенче. Докато се навеждаше, той помириса разпиляната коса на девойчето. Не се реши да я докосне.

Навън поигра вяло с кучето и се прибра у дома.

На заранта баба Стана кълнеше крадците на рози.

В продължение на седмица, всяка нощ, той носеше цветя на Мариана, ала стъкмените букетчета вече бяха от полски незабравки, маргаритки, синчец и някакви жълти, чието име не знаеше.

Два дни след розата той забеляза на кутрето на Мариана детинското пръстенче с калинката.

Светът бе станал прекрасно място. Почти…

Късно следобед девойката се появи край училището. За жалост, на Ванко му възложиха куп задачи: да полива градината, а после да помага в докарването от ливадите на сено за баба Стана.

Скоро, поради неизвестна причина, Мариана престана да излиза от къщи. Мярваше се край здравната служба, бледа и някак отнесена. Това предизвика шушукания, но Иван нямаше навик да дава ухо на нещо, което не му е съобщено специално. Оставаше в неведение, макар да виждаше как баща ѝ я кара нанякъде с Волгата — престижното возило, Мерцедесът на социализма.

Темата за болестта на Мариана достигна обаче до острите уши на неговите приятели.

— От какво се е поболяла бе?

Иван напрегнато слушаше и дума не продумваше.

— Ми имало някакви си женски работи такива… Не знам. Може да е шантава като вуйча си. Он нали припадаше с пяна от устата.

— Той не ѝ беше вуйча, ами първи братчед на тейко ѝ, а он пък е рода на мама и не е бил шантав, ами болен от слепсия.

— Слепсия?

— Едно такова, че нищо ти нема и отма вземеш та паднеш. С гърчове.

— Нема що, егати работата… Мре ли се от тая болест?

— Ти па питаш! Он нали умре!

— Дрън-дрън! Не е верно! Он беше от мамината рода и язе знам — блъсна го камион, не е умрел от слепсията!

— Ама то сигур е припаднал и затва…

— Е, значи е смъртоносна…

— Смъртоносно е на баба ти фърчилото!

— Добре де… Начи не е смъртоносна, ако не почнеш да се гърчиш на пъто или докат караш, нали? Не че се мре от нея задължително…

— Ту да те! Гламчо, гламчооо! Чича ѝ го беше ударило нещо у главата у Кремиковци, те тогава той почна̀ да има гърчове.

— Егати! Значи от тва се получавала слепсия?! Ей, само да сте посмели да ме удряте по главата, кога ѝграме на бъз! Оти че ви пцувам!

— Абе не е слепсия! Аз чух наште си говореха, ама не разбрах… Май некви уроки са направили на кака Марианка…

— Уроки! Грънци! Нема такива работи! Питай бате Наньо, дет чича му е доктор у София, че тва са бабини деветини! Сетих се, бе — казва се „елипепсия“… или нещо такова…

Все така в мълчание, Иван изслуша вещите си другари. Той не можеше да види никаква промяна, освен че според него Мариана се разхубавяваше от час на час. А и защото, когато очите им се срещаха — това ставаше винаги отдалеч, те така и не размениха нито една дума! — тогава тя губеше своя странен, отнесен и болнав вид.

Те говореха. С погледи.

И нощем тя спеше дълбоко, не се събуждаше. Но щом Ванко провисваше на перваза, върху устните ѝ изгряваше вълшебна усмивка.

Той не каза никому за своята си шантава история. Не от срам или притеснение. Подобни сенки в чувствата — сякаш върши нещо недостойно! — изникваха само при опитите му да разсъждава над ставащото. И затова, а може би защото детството не изисква мислене, той не мислеше, а просто плуваше в чувствата си.

Летеше.

И някаква подобна на онази сила, която сломи злобата на добермана, се разрастваше и го носеше нагоре, нагоре и нагоре…

В нощта на осмия ден Иван не успя да засвидетелства симпатията си. Нещо го спря пред вратника на Марианини и той се притаи в клоните на ореха, с чиято помощ преодоляваше дувара. Не чака дълго. Видяното го потресе и обърка, развесели и уплаши.

Първо зърна кучето, което приветствено замаха с опашка, но някак плахо и смутено. Бе вързано на каишка, стискана от ръката на Марианиния татко, чичо Емилиян. Тъкмо видът на едрия мъж накара Иван да онемее и в мислите си.

Бащата на Марияна обикаляше дома си като стражник на пост. Гол! Всъщност, не съвсем — беше с плувки. Голям православен кръст проблесна в лунните лъчи върху гърдите на мъжа. Незнайно защо уличната лампа нея нощ притихнало мъждукаше и осветяваше по-скоро сама себе си. В другата ръка чичо Емилиян държеше нещо, което събуди у Ванко момчешко любопитство, но щом осъзна, че това не е играчка, чувството прерасна във възбуда… недоумение… и накрая страх — за какво му е??!

Таткото на малолетната хубавица държеше… пистолет! Истински.

Луд граничар с куче! Май тези приказки за склепсията-елипепсия не бяха празни дърдорения…

Иван едва изчака мъжът да завие зад ъгъла на пристроената лятна кухня, за да се смъкне от дървото. Щом усети с подметките на сандалите си плочките на тротоара, хукна да бяга.

На следващата вечер не посмя дори да помисли за дома на Мариана. Плашеше го не толкова оръжието, колкото откаченото поведение на възрастния човек.

… Наистина ли откачено…

Нещо вътре в него нашепваше, че всичко е заради посещенията му. Гонеха го. Показваха му, че не го искат… Беше прекалено шантаво, за да го приеме не наужким.

Както и да е, същия следобед Ванко упорито остана с другарчетата си да палят огньове зад гробищата поне един час след залез слънце. Мястото ги вдъхнови да си разказват страшни истории за таласъми и караконджули.

Мариана изчезна на деветия ден. Комшийското момче съобщи, че била заминала с майка си на море. Той използва новината като поредното извинение за несбъднатия замисъл да спечели прословутия бас. Ала необяснима бе тайнствеността, с която девойката отиде на почивка. Сигурно е било изненада и за самата нея, защото не бе успяла да се похвали на приятелките си. Съседчето даде на тайфата още сведения:

— На Слънчев бряг били ошли. Ама казват, че нещо се била поболяла и това за морето е наужким. Некъде по санаториум отишли.

Ванко заскуча. Не му се играеше на фунийки срещу хлапаците от другата махала. Не му се събираха „бронзови“ бръмбарчета в тревата, не му се ловяха нито жаби, нито попови лъжички (той зорко следеше да няма убийства и пленниците после да бъдат амнистирани). Нито дори светулки в стъклен буркан. Не му се палеха боклуци по сметището.

Той не бе претоварван с работа като своите селски другарчета — те пасяха кравите, помагаха в полето, пластяха сено, изриваха тор от кочини и обори, боядисваха огради. Сръчно си ремонтираха велосипедите и майсторяха „лагерници“, които високо се ценяха наред с колищата. Иван нямаше голям вкус към техниката, веднъж видял как се лепи спукана гума, можеше да се справи сам, но много повече го интересуваха други неща — често неразбираеми за останалите деца.

Често неразбираеми за самия него.

В селото имаше голяма дъскорезница. Зад нея стоеше грамаден бункер, от който се сипеше талаш. Хората си го сбираха за постелка на стоката, най-вече за свине. Хлапетата скачаха от бункера в планини меки стърготини. При първия скок винаги беше страшничко. Търкаляха се и премятаха до премала. Понякога възрастните ги пъдеха. Понякога не им обръщаха внимание. Привечер Иван се прибираше с талаш в косата, талаш под дрехите, в гуменките… и с по няколко трески в ръцете, разбира се. Връщаше се у дома хем доволен, хем някак си… недоял. Много обичаше тези развлечения. И… всеки път оставаше разочарован. Защото тупваше в стърготините, вместо да излети нагоре…

Вярваше, че ако доведе тук Мариана и двамата застанат на ръба на кънтящия зелен бункер… и се хванат за ръце… и тогава — няма да се озоват след секунда-две потънали в талаш. Може би щяха да се гмурнат в облаците, както искаше да направи, скачайки в преливника на язовира. Във водата се отразяваше небето.

* * *

След половин месец Мариана отново се появи. Почерняла на слънце, дори и пообелена, с герданче от морски охлювчета и мидички, жизнена и красива, тя отново тръгна с приятелките си от махалата — и до язовира, и в сладкарницата, и към двора на даскалото…

Още същата вечер Иван набра цветя, но нещо му попречи да излезе, когато къщата стихна. Той се въртя в леглото и едва призори задряма. Цял ден се чувстваше неспокоен и отпаднал. Отказа на приятелите си да ходи с тях за риба. Обикаляше местата, където можеше да зърне Мариана.

Чак на свечеряване, след като се посъвзе и почувства прилив на сили, той внезапно разбра причината за безпокойството си. Не беше от това, че Мариана нито веднъж не го погледна, колкото и да се стараеше да попадне пред очите ѝ, макар и отдалеч. Просто на кутрето на девойката вече не блестеше тенекиената калинка.

Иван се разтревожи.

После я видя пак във волгата. Колата пътуваше в посока на съседното село. За него Ванко знаеше само две неща — че момчетата там са побойници и че в най-отдалечената му махала живеела врачка като баба Ванга. По преки горски пътечки той препусна с велосипеда си да проследи автомобила. Убеди се, че Мариана наистина пътува за въпросното село, когато волгата не се отклони към минералния извор, а продължи по шосето. Това не му хареса, но не съумя да си обясни защо.

Подкара колелото към могилите. По-ниската от тях бе съвсем обрасла и стърчеше сред полето, което постепенно се издигаше и след пет-шестстотин метра преминаваше в планинска стръмнина. Другият хълм се падаше близо до канала, носещ мътни води в неизвестна, гъделичкаща въображението далечина. Иван предпочиташе да си почива и да размишлява тъкмо на върха на втората могила.

Уж седна да помисли, пък мярна гущерчета и ги подгони. Хвана едно и едва тогава се настани на сянка под диворастящ розов храст. Разтвори шепа, но опашатото не избяга.

Момчето му разказа всичко от игла до конец.

След като не благоволяваше да проговори почти до четвъртия си рожден ден, Ванко сякаш се бе отпушил и неуморното му бърборене вземаше бедствени размери. Той рядко слушаше — предимно говореше, говореше и говореше. Подир две години се беше поуморил. Бе готов и да помълчи. Не с всеки. Понякога с майка си. С летеца — много повече. След неговата смърт Иван не беше издумвал толкова думи накуп пред никой друг, колкото сега пред малката сиво-жълта гадинка.

Разказа ѝ всичко от сърце.

Когато се почувства изчерпан, сведе длан към земята и размърда пръсти, за да подкани живинката да си иде. Обратно на очакванията, гущерчето не се стрелна към камънака сред щръкналите кичури трева. То пропълзя не твърде бързо, сякаш споделената момчешка тайна му тежеше. Спря на стъпка разстояние върху буца пръст и остана на припек. Иван отново подхвана нежното му телце и го занесе на върха на могилата. Там люспестото чевръсто се шмугна в малка дупка.

Момчето постоя известно време, сякаш в очакване на отговор.

Но такъв последва от само себе си чак когато Ванко завъртя педали към селото.

Тази нощ бе решил да я събуди. И пак да я целуне. И да говорят. Може би дори да се разходят до язовира — толкова загадъчен нощем. Или на талаша. Или нещо такова. Да я пита дали е оздравяла. Да му разкаже за морето. Морето, което той още не бе виждал, освен на кино.

► Кашеп, светът от реалността на змейовете, сегашно време:

Заедно с другите войници Дичо издаде наряда, но когато се прибра в спящата си отрядна барака, установи, че му е твърде нервно да си легне. Постави алебардата и шлема си на стойката до висящия като хамак плетен сламеник. Хвърли върху завивките меча си и ръкавиците. Наоколо похъркваха съратниците му. В спарения въздух се носеха казармени миризми — пот, специфичният дъх на граморски тела, мазните аромати на оръжейна смазка и профилактични мехлеми.

Радослав открехна внимателно вратата и се отби до отходната яма навън. Понечи да се върне обратно, но наистина не му се спеше. Вдъхна от нощната свежест и тръгна да се поразходи.

Минавайки край портичката в Периметъра, предназначена за спешно излизане на малки групи, той реши да се изкъпе и поплува.

Пазачът го попита кой е.

— Расуау от дясна ръка дружина, втори отряд. Отивам на реката. Ще се мия.

— Минавай, Расуау. Меч носиш ли?

— Нож. Два.

Извън бараката винаги трябваше да е въоръжен. Часовият се подвоуми и реши, че съратникът знае какво прави. Типичното юнашко доверие на повечето кашепци.

— Добре. Да се върнеш през същата врата!

— Да, добре, зная…

Сред високите тръстики при един завой на реката познаваше езерце с каменисти брегове. В средата му бълбукаха мехури и извираше топла вода.

За петнайсетина минути Дичо бе там и вече се събличаше, потрепервайки от прохладния въздух. Тръстиките шумоляха, сякаш шептяха дочути тайни. Едри звезди се къпеха във вирчето, меко плискаше реката. Източният небосклон начеваше да се налива с плаха засега аленина, сред която рижавееше тънкият сърп на луната Клех Нзе. Километър назад мигаше с фенерените си очи Периметърът, над Лагера висеше слабото зарево на поддържани за осветление огньове.

Радослав остави дрехите си на брега. Бе сам — другите войници мразеха да излизат навън по тъмно, — но и без това не се опасяваше, че някой ще му ги задигне. Повечето раси на Кашеп не си падаха по кражби. Навярно затова толкова лекомислено се отнасяха към паричните жетони. На тържището пред югозападната порта Дичо си „купи“ кошница невиждани екзотични плодове и ленени долни дрехи, като ги плати с няколко български монети, повече по навик, защото можеше и просто да си ги поиска — щяха да му ги дадат. Граморите простодушно си искаха това, което им харесваше. Обща бе традицията охотно да си споделят какво ли не. Спазвайки установените обичаи, той разподари на колегите си в отряда почти всички метални левчета. Остави си само най-потъмнялата десетолевова монета — за спомен. Кой знае след колко земно време щеше да се върне у дома. Може би тогава и парите нямаше вече да са същите. Все пак ката ден престой в Долната земя се заплащаше с две или повече отлитащи денонощия в неговия Свят. Разбира се, ако правилно помнеше какво му бе казвала Верена за различния времеход в двете реалности.

Дичо стъпи с боси крака върху камънаците, покрити с тънка коричка сол. По време на прилив — висоководие — езерцето се сливаше с реката. Това допълнително придаваше на водата лековити и укрепващи свойства. За нуждите на Лагера обозниците я наливаха в бъчви и мехове именно оттук или от подобни вирчета.

Заради възможната поява на водоносци, Радослав остана по гащета и фланелка с дълъг ръкав. Досега беше опазил змейската си кожа от чужди очи. Не искаше случайни усложнения.

Потрепвайки, той влезе в езерото. Раздвижи тъмните му води, люшна воала мъгла. Седна на дъното, водата стигна до шията му и той затвори очи.

Откъм гората глухо се обаждаше кукувицо-кукумявка. Несмело чуруликаха, сякаш преговаряха партитурите си, единични пойни птици. След някоя и друга ури гласовете им съвсем щяха да потиснат тишината, но най-голяма врява щяха да вдигнат на Райко-изгрев.

Дичо блаженстваше. Само да не беше лекото главоболие… Безплътните пръсти на умора притискаха слепоочията. Като се наспи, ще му мине…

… нещо познато имаше в това усещане, в тази разсеяност…

!!!

Ясно. Всичко е ясно!

По начеващите все по-осезаеми бодежи на мигрена над и около слепоочията си, Радослав отсъди, че който и да го дебнеше, не владееше достатъчно професионално своя психощит. Неизвестният съгледвач се престараваше. Сигурно не дооценяваше змейството на преследвания.

Дичо се постара да прикрие, че е усетил присъствие. Продължи нехайно да се плацика, но крадешком стрелкаше поглед във всички посоки. Интуитивно насочи внимание към тръстиките. Къде? Кой? Защо? Не чувстваше непосредствена заплаха, но… Ах, ножовете останаха върху дрехите!…

Опипа дъното за камък. Само мека глина и пясък. Отказа се.

Поизправи се, за да влезе в дълбокото. Заплува. Редуващи се топли и хладки струйки галеха кожата му. Той прекоси езерцето жабешката, гмурна се назад и изплува, пуфтейки шумно. Старателно имитираше безгрижие. Поведението трябва да е естествено!

Докосна млечнобели водни лилии, чиито плоски листа образуваха ивица пред тръстиковите шубраци. Престори се, че разглежда цветовете. Усмихна им се замислено. Протегна се и примижа към луната. Бе достатъчно светло за очите му, за да различава сравнително добре камъшите, където навярно се спотайваше незнайният съгледвач, оградил се с психощит от телепатично помирисване.

Дичо заплува край белите лилии, уж в търсене на някое по-едро цвете. Върна се малко назад. Прикри се сред растенията. Така. Краката стъпиха в тънката тиня на дъното. Сърцето му лумкаше.

Започна да преглежда затварящите се под пръстите му цветни пъпки, кривваше насам-натам, но постепенно доближаваше източника на мигрената си. Отдалечи се, почти искрено привлечен от други, изключително нежни лилии, които розово фосфоресцираха два пръста под водата. Приклекна в плитчината край тях. Изправи се и критично се намръщи към изтегления на повърхността цвят, коронясал дълго хлъзгаво стебло. То еластично се скри под водата. Радослав се сниши в листата на лилиите и подгони изквакало от уплаха нещо. Опита се да го хване… Проклетото жабче скочи не натам, накъдето в крайна сметка му трябваше да отиде… Той обаче тръгна крадешком, все едно го виждаше на друго място…

… и се втурна право към камъшите, за да събори непознатото същество, да осуети възможното му бягство!…

Дъното пропадна под него и Дичо като оръдейно гюле бухна в дълбокото пред самите тръстики. Шумният воден фонтан вдигна от тръстиките ято птици. Но през мощния плясък и крясък той дочу тихо, сребристо чисто кикотене.

Смееше се самодива.

Тя изплува пред носа му, докато той плюеше попадналите в устата му водорасли. Девойката изви гъвкаво мокро тяло. Сякаш светкавица блесна пред мъжките очи — видя съвсем човешки форми, бледа, като че прозирна кожа… Дъхът му секна от клъбцата на стегнатите гърди. Под тях, между изпъкналите ребра, тъмнееха хрилни процепи. Мярна се плоско коремче, съвсем човешки пъп, светъл пух по слабините. Стори му се, че под коленете, отстрани по пищяла до глезените, речната самодива има къси рибешки перки.

Русалката се гмурна гладко по гръб, а под петите ѝ пръсна вода — право в лицето на Радослав.

Засрамен и смутен, той задраска към брега, където тичешком събра вещите си. Заоблича се трескаво, борейки се с лепнещите по тялото му дрехи.

Откъм тръстиките отново екна смях. Но сега някак тъжно.

Приклекнал на едно коляно, Дичо сплиташе ремъците на чизмите и тръскаше мокра глава. От брадата му капеше вода.

Тя се появи — тихо и неусетно — на няколко крачки от него. Той я разпозна.

Беше момичето от единайсета дружина. Нямаше ризница, но бе в същата дълга рокля, която в тоя нощен час изглеждаща гранатово черна. Този път не криеше лицето си.

В някаква моментна игра на въображението, провокирана от здрача, Радослав съзря в чертите ѝ прилика с Верена. Той даже пристъпи към нея… но спря. Не, самодивата нямаше нищо общо с милото му драконче. Може би само големината на очите.

Спомни си, че русалските очи, поне у това момиче, са тъмнозелени.

През рамото ѝ бе преметнат калъф с чудновато извити рамене на самодивски двутетивен лък. В свободно отпуснатата ѝ ръка се поклащаше украсен с мъниста колчан.

Девойката мълчеше. Дори не се усмихваше по присъщия си закачлив и фин начин. Но от нея определено се носеше призивен аромат.

— Съжалявам — рече ѝ Радослав, без да иска на български. — Бях много груб миналата седмица. Аз такова… Много си хубава, обаче… Не, наистина. Направо си мечта, ама… не съвсем моя…

Самодивата наклони глава настрани и продължи да го гледа без звук, без удивление.

— Ми… по-добре е да си тръгвам. Не ми се сърди… Чао.

Той притеснено се оттегли заднешком, полута се, докато намери пътеката, и без повече да се бави, тръгна към Лагера. Чудеше се дали отхвърлената отново русалка няма да му пусне стрела в гърба. По целия път се ослушваше напрегнато. Не успя да се отпусне дори когато пазачът затвори вратичката след него и му пожела „райкови сънища“.

Най-сетне Дичо благополучно се добра до бараката, „до вкъщи“, където се унесе веднага щом легна. Но сънят му бе тревожен и накъсан. Е, все пак спа.

Чак до пладне, когато отрядникът Ндрангнекх го вдигна за следобедни учения на полигона.

► Земя, светът на хората, минало време:

Когато се улови за перваза — невероятно, но сякаш прозорецът бе станал по-нисък! — и започна да се набира нагоре, надуши познат аромат. Не, не този на косите и тялото ѝ — намираше тези ухания за очарователни… Бе нещо друго. Той увисна неподвижно и пое въздух, мъчейки се да разпознае на какво му мирише.

Едва не падна, когато се досети.

Някои твърдят, че перуниката нямала мирис. Иван не вярваше, защото смяташе такива хора за хремави. Той знаеше как миришат всички неща, дори онези, чиито имена и названия все още не бе научил.

Странно, но перуниката за първи път му лъхаше лошо. Досега лошо му миришеха само мъртви неща. Или машини.

Той скочи обратно на тревата и побутна умилкващата се каракачанка. Отдалечи се няколко стъпки и огледа перваза. По целия прозорец имаше перуника.

И лъхаше… някакъв ДЪХ. Не такъв, че да го уловиш с носа си, но…

Не можеше да го назове. Не можеше да го осмисли. Но го чувстваше.

И то го обиди. Страшно, мъгляво и безформено.

Сега вече не родителите ѝ — Тя не го желаеше. Нито него, нито цветята му, нито тенекиените калинки. Особено тях, калинките. Ами че тя от трети клас носеше не обикновени обици-треперушки, приличащи на часовникарски зъбни колелца, а истински златни пирончета с главички като сърчица…

Той се обърна и си отиде.

* * *

Дойде есента, а значи и училищно време. Селското даскало се оказа не кой знае колко по-различно от градските, само дето бе по-спокойно, пък и майката на Иван нямаше толкова проблеми. Ала от цялото учене за него важни бяха ранните сутрини, точно преди часовете. Тогава той виждаше Мариана да се качва на рейса за София. Мислеше много за нея. Не точно мислеше, а чувстваше.

От всичко ставащо в душата му, той можеше да формулира само два ясни извода. Първо: „обичам Мариана“; и второ: „тя не е знаела“. Съгласила се е с нещо, което са ѝ го внушили — хората — възрастните.

Последното бе повече силно желание, отколкото факт, защото той я оправдаваше.

За какво?

Тук Иван отново губеше почва под краката си.

За това, че го е отблъснала…

А може би ѝ ВРЕДЯ?…

КАК?!!

Объркан, той преставаше да мисли и отново се потапяше в емоционалните води, където нещата бяха кристално разбираеми. За съжаление, невъзможни за изказване, а следователно — и за споделяне.

* * *

А и през зимата нямаше гущерчета да го изслушат…

► Кашеп, светът от реалността на змейовете, сегашно време:

Край плацовете за учения вятър издуваше знамена с уставните заповеди, които по време на маршировка се учеха наизуст:

На войниците непрекъснато повтаряха колко необходимо е врагът да бъде прогонен в отвъдността, откъдето е дошъл (не беше сигурен дали е разбрал правилно).

Странното бе, че тази „политическа“ подготовка не призоваваше към омраза.

Квирините говореха за противника както уравновесени овчари биха говорили за вълците — без твърде лично отношение. Другите инструкции в Северната армия (най-после разбра защо я наричат „северна“: задачата ѝ бе да окупира северните борейски острови) гласяха, че при среща с врага се атакува. Съвсем еднозначно: „Атакувай винаги!“

С уточнението — „Не се увличай!“

От войниците се изискваше сдържаност при сблъсък с борейци под вражески знамена — по възможност трябваше да бъдат пленявани: „Мрежи вместо стрели!“

Ала „мъртваци“, пилоти на летящи кораби и всякакви други противници — тази сган следва да се унищожава до крак, веднага и без бавене.

Дали беше недоразбрал, или се обаждаше неосъзнато предчувствие, но лично за себе си Радослав откри, че има за какво да мрази завоевателите на Архипелага.

Третият раздел от неписания „устав“ на Армията призоваваше:

Немалко воини не издържаха внушенията от последната сентенция и напускаха. Част от тях се присъединяваха към обоза, други вероятно се връщаха към далечните си родни земи. И никой не ги упрекваше за решението.

На техните места обаче прииждаха толкова много доброволци, че по едно време към Слепящия легион сформираха осем резервни плъка. После край северната порта изградиха изпитна полоса с препятствия, на която безпощадно късаха кандидат-легионерите. Селекцията бе по-сурова от професорско лошо настроение на поправителна сесия. Доброволците капеха като студенти на препитване по съпромат или на устен по висша математика. Скъсаните биваха утешавани почти трогателно и им даваха по девет янкулки за старанието.

А вътре в гарнизона тренировките ставаха все по-сложни. Целеше се усвояване на навици по взаимодействие на различни родове войски. Повечето упражнения се провеждаха на полигони отвъд западната стена на Оградата.

В деня след нощната стража Радослав трамбоваше по плаца в строеви упражнения за загрявка преди учебен щурм на крепост. Самата „твърдина“ се подготвяше за занятието от гъмжило джуджета — строители и топографи, които маркираха с колчета по терена условни непреодолими прегради.

Както и преди, войниците се подчиняваха мълниеносно на заповедите. Самите команди се крещяха или произнасяха на висок глас само по време на учения. Извън тренировките квирините не повишаваха глас на редниците. Никога. За тях това бе израз на началническото им достойнство.

По време на упражнения към отрядника се присъединяваше специален офицер-инструктор. Тази командна прослойка не влизаше в системата на легионно-аравно-дружинната организация. Освен редниците, те обучаваха и самите отрядници. Често се случваше инструкторите да ръководят подразделенията вместо техните същински началници.

В подготовката за ръкопашен бой и различни маневри се усещаше дълбоко премислена схема.

Сигналчици-тръбачи и тъпанджии подкрепяха със съответен звуков знак всяка команда, всяко движение на фалангите.

На полигоните се отработваше всичко: атака, отстъпление, насрещен бой, обсада, оттегляне с контраатака, евакуация на ранени и освободени пленници. Учеха войниците да реагират на различни противникови действия. Сред многото от тях — и една възможна тактика: сухопътно нападение в съчетание с въздушни удари, при което се предполагаше, че вражеските пилоти няма да щадят и свои бойци.

Лег-квирините предвиждаха и партизанска съпротива. За тренировки в гората потъваха командоси-самодиви, облечени в леки ризници, с вплетени в тях чудодейно неувяхващи клони.

Още при формирането на войска от рояците въоръжени племена, на воините бе казано:

Подбрани части към корпуса брастаргу правеха демонстрационни маневри, а новобранците гледаха. След което се мъчеха да повтарят.

Ведно с отряда си, под пеенето на тръбачи и лумкане на барабани, Радослав свикваше да сгъстяват и разпръсват строй. Да се пререждат от походни колони в плътни правоъгълни и триъгълни фаланги за равнинен бой, после — в по-малобройни строеве за пресечена местност. Редяха се за съпротива срещу пехота и конница, разпиляваха се при въздушна тревога, маршируваха във вериги, слабо уязвими за облаци стрели (или картечен огън?), скупчваха се в покрити със щитове „костенурки“. Пълзяха по един километър на всякакъв терен, готови да скочат на крака и образуват зададената от сигналчиците строева фигура.

Към хватките с оръжие влизаше многочасово млатене на въздуха и посичане на плашила-мишени от мокра пръст и глина. Това подсети Дичо как на тренировките по кендо, по което за известно време го беше запалил Лъчезар, цялото доджо размахваше до оглупяване бамбукови тояги и надаваше дивашки крясъци.

Е, тук беше почти същото.

Първият „двубой“ с грубо оформеното чучело едва не му коства изкълчване на ръцете. Полутвърдата кал се оказа дяволски коварно нещо. Изискваше не само сила, но и акъл, работа на всички мускули, точност и буквално сливане с алебардата.

Като замотаваше китките си с еластичните ремъци преди изпълнение на оръжейните хватки, Радослав си подметна наум — „Трябваше ли да прекосиш времена и пространства, за да разбереш онова, което ти обясняваха на чист български, три пъти седмично от пет до седем вечерта, в залата за танци на ВИФ, повече от година и половина, бате?“

Свикна. Може би защото в главата му мълчаливо присъстваше мисълта, че в един миг от това ще зависи и неговият живот. Пък и помнеше туй-онуй отпреди.

Но някои елементи от бойната подготовка го смущаваха и дори стряскаха.

Майстор-гласоиграч възпроизвеждаше звуци, при които войниците трябваше моментално да залегнат и по възможност да поразят източника на шума от разстояние, без да се отлепят от земята.

Оловните жълъди на най-добрите прашкари в отряда пукаха в прах обявените за мишени гърнетата, независимо дали мятаха малките си снаряди изправени, или лежаха затънали в блато с кал до, че и чак в ушите. Пета дружина, където имаше познавачи на бумеранга, обковаваха фърфорещите си летящи тояги с ръбести пръстени от белонска стомана.

Но според Дичо звукоимитаторът ги подготвяше да разпознават стрелба на автоматично огнестрелно оръжие.

Квирин-инструкторът подчерта, че справянето с посочената опасност е задължение на ратния колхор, който ще бъде причислен към отряда в деня на настъплението, но все пак, за всеки случай, не е зле войниците да реагират, без да чакат…

Физическите възможности на отделните раси бяха различни. По бързина на реакциите Радослав се приближаваше до върколак, а на три хвърлея дистанция караше съотрядниците си да му гълтат праха. Първото си обясняваше с влиянието на змейската кожа, колкото до спринта — то и преди не беше зле в леката атлетика. Фаморските народи не можеха да развиват голяма скорост при бягане, но тичаха продължително и бързо вървяха, граморите пък по-добре скачаха и бяха способни на по-експлозивни движения. И двете сходни раси, когато им се случеше да прекосяват наклонен терен, просто падаха на четири крака и галопираха по нагорнището като маймуни. Естествено, по-късите човешки ръце не позволяваха подобни фокуси.

Понякога сред таласъмограморите се случваха талантливи хвърлячи на копия, но това оръжие бе по-характерно за земеморската раса. Самодивските племена бяха прочути като ненадминати стрелци. Джуджетата имаха крайно посредствени постижения с метателни снаряди, но отлично въртяха секири и чукове. Като вещи в каменната магия ги разпределяха в частите, чийто изключителен занаят щеше да бъде превземането на крепости — включително подземни.

Повечето племена плуваха зле, особено граморите. Радослав блесна и с това свое умение, но бледнееше пред речните самодиви, докато форсираха реката.

При въпросното водно учение интересно се включиха и пришълците от Белон. Те се стъписваха пред големи водни площи, но в деня на тренировката се справиха с проблема по обичайния си начин — ускорено угоиха група свои сънародници, които за четвърт сол нараснаха до размерите на среден шлеп. После корубите им изсъхнаха, а интензивно хранените белонци се измъкнаха от тях, връщайки се в нормалното си състояние. Празните хипертрофирани черупки те дообработиха с челюсти и щипки — прогризаха отвори, оформиха палуби. Други индивиди трансформираха телата си в двигатели с перки и заеха местата си по дънището, като протегнаха нагоре хоботи, за да дишат, както и да извадят над ватерлинията сетивните си органи. Когато сигналните рогове наредиха форсиране, хитиновите кораби зажужаха като стършели и тромаво заплуваха напред, натоварени с войници.

От отсрещния бряг ги посрещаха с фойерверки, имитиращи огън на вражеска отбрана.

По думите на квирин-инструктора, това се правело за всеки случай. Дичо го погледна накриво.

Но това бе нищо в сравнение с шока, когато взеха да отработват команда, с която почти всички грамори свикваха мъчно, но на него му се видя подозрително и тревожно позната.

През почивката той поиска обяснение от дванадесетника:

— Ндран… Оная похватка, ааа… когато ти глас-гласеше „Слънчев Чук отляворамо! Слънчев Чук отгърба!“ Що е то — Чук?

Квиринът отвърна със страхопочитание:

— Най-злото оръжие под всемир-небесата. От-сърце на-звезда. Даже Райко-благ такъв е отблизост, Расуау. Затова казва се — „слънчев“. Непощадява никакъв живот, усмъртва птица в-облак, риба в-езеро и всичкощина, що ходи та пълзи поземя и подземя — наогън обръща!

Радослав зиморничаво сви рамене:

— И… какво ще правим, ако ни го стоварят този Чук по главите?

— Незная, Расуау. Таз загрижа не-моя. Змейовете пазят ни та овардват. Неглавомрачи се за туй. Нашата вършина е здраво секири да държим. Нямай страх! Ти сторваш похватката найвярно!

— Тогава… защо я тренирахме, щом…?

— Тъй трябва! Добре знаеш — добре се пазиш!

— Значи не е сигурно, че змейовете могат да ни опазят… от Чука?

— Умзнае, че е сигурно!

— Ами защо тогава…

— Носиш ризница, Расуау? Носиш. Ала и чифтак те ощитва, тъй? На лов излишен нож няма! Хайде, тамай в строя, ще отноваме похватката.

Радослав не остана много доволен, но убедеността на отрядника му подейства що-годе успокояващо.

Уви, това спокойствие не трая дълго. Шашна се отново, когато им раздадоха маски с очила от слюда. Те се пъхваха под твърдата яка на ризницата, предпазваща гърлото от саблен удар или от клуп на ласо. Маската се лепваше върху носа и устата и здраво се притискаше към лицето. Важно бе да се нагласи правилно, за да паснат на място очилата. Между другото, през тях се виждаше лошо.

Лечител им заръча изпърво да издишват обема на дробовете си, преди да надяват маската. И по възможност да се намазват с определен мехлем навсякъде, където могат да бръкнат, за да не прониква отровата през кожата.

— Прави се при рогоглас „отровен дим“, или ако ви умирише тъй… или тъй — говореше нуаде и размахваше пред носовете им отворени шишенца, — или ви залютоочи…

— Досущ да е от уроки — обади се един войник.

Лечителят изпръхтя:

— Атълани немогат читаво урочасат! Така, мехлемомажете се… — продължи той инструктажа и накрая рече: — Надали ще потрябва-ви, ала стари воини знаят — на рат вземаш и съседови амулети! Наличникът тоз до-дръжката на-меча нека стои.

Радослав мрачнееше.

Срещу кого всъщност се канеха да воюват с мечове и лъкове, с брадви и древноримски катапулти, щом тренираха защита от ядрени експлозии и получаваха противогази!

Междувременно, след редица учебни игри и строева подготовка, а особено заради правилната реакция при командите „атом“ и „газ“, Дичо бе издигнат до шести по ранг в отряда. Дванадесетникът с искрено задоволство го закичи с руната „ешмун“. Като по вълшебство Пагар също взе да се оправя с хватките, а и Радослав помагаше на партньора си най-усърдно, в резултат на което граморът бе оценен на пета позиция — „дон“. В отряда се състоя „военен съвет“ и войниците почти единогласно решиха, че ако стане най-лошото и предишните руни загинат в бой, Расуау ще е само помощник-квирин. Дичо се съгласи, дори изпита облекчение. Наистина, твърде бавно говореше граморски, за да е ефективен командир, пък и още не знаеше да чете. Единствен Пагар възрази на тази „несправедливост“ и се закани да я поправи. Но както и да се мъчеше, успя да даде на чифтака си само най-обща представа за употребата на фамо-граморицата, макар да постигна известен напредък с приказването му. Дичо се ободри.

А скоро разбра, че съратниците му не са толкова беззащитни пред сложни нападателни средства и че в арсенала си Северната армия държи контра-изненади за непредвидени ситуации.

Едно такова средство се оказаха щитоносците от 12-а дружина. Веднъж те се разгънаха на плаца в Лагера, а срещу им изкараха… лъчево оръдие!

Съоръжението блестеше с индикатори, имаше радар — дисплеят бе разбит — и консумираше електричество от зарядни елементи. Изтъркано и очукано, вероятно пленено от незнайна страна в неизвестно време, то носеше следи от надписи, напълно загадъчни и за най-образованите грамори. Обслужващите го „ратаи“ — разновидност на джуджешката раса — мълчаха като пържени скални попчета.

Оръдието стреляше съвсем като във фантастичен филм — улучените тухлени огради се топяха в стъкловидна маса. Но белонският метал устоя на енергийните му снаряди — импулсите се пръскаха и отразяваха, без да засегнат щитоносците, които гасяха лазерните лъчи, забиваха ги в земята, дори съумяваха да ги пренасочат към пясъчни купчини-мишени. След тази тренировка бойците изглеждаха изтощени, не толкова физически, колкото душевно. Всичките щитоносци носеха значки на младши колобри.

На следващия ден опасните занятия бяха преместени на най-далечния полигон.

Всъщност, след този епизод Радослав разбра, че в задълженията на магьосниците не влизат само медицинските задачи. Колобрите бяха важен елемент от състава на армията и най-сетне той схвана, че нуадугу са отделна служба. Някои, които едва навлизаха в занаята и нямаха преки военноприложни вълшебнически дарби, заемаха длъжности на строеви квирини. Така например, отрядникът Ндрангнекх е бил подготвян за шаман на своя клан. Но повечето от магьосническия състав на войската имаше своя структура, закрепена към всичките подразделения.

Военните колобри, както и самодивите, често се отнасяха пренебрежително към униформата, предпочитайки въоръжението и облеклото на родното си племе — в разумни граници, естествено; носенето на ризници, цветни пискюли и лични плочки се спазваше строго. При цялата пъстрота обаче, личните тотеми на маговете бяха удивително еднообразни: гарван, орел и някакво митично животно, за което, поради рогата, Радослав сметна, че е елен. Свитата на всеки колхор бе по-стриктна относно въпроса за армейското облекло и общоармейската символика.

Важността на магьосниците — като нервна система на войската и нейна специална сила — се подчертаваше от колобърската охрана. Тя се състоеше от неприсъщо високи и мускулести грамори с тесни очи. Те се кипреха с подсилени доспехи и яздеха кръвожадни двукраки гущери. Ездитните имаха железни намордници и възпираща ги от резки движения бодлива сбруя, но като твърде опасни, за тях направиха отделен подлагер с високи стени, почти като за върколашките отряди. Към тези животни не питаеха страхопочитание само белонците. Случи се, че една богомолка хладнокръвно уби такъв звяр, когато укротителят му изтърва юздата, а колобърът не успя овреме да подчини на волята си съзнанието на животното.

Радослав дълго разглежда свирепите влечуги и шарките по люспите им. В зъбатите им змийски глави той долавяше чиста злоба и никаква интелигентност. Ездачите потвърдиха, че зверовете им са глуповати и всъщност било доста лесно да се оправят с тях, но предупредиха, че рашнаките винаги са способни на изненади и коварни хитрини. Затова телохранителите бяха нащрек с питомците си и честичко ги даряваха със звучни пестници по муцуните. За себе си Дичо реши, че всеки, който му намекне, че рашнаките приличали на дракони, заслужава да му се размаже носът — двете си приличаха колкото маче и каче.

Прислугата и самите колобри вземаха дейно участие в оръжейното производството. Също така именно те, а не нуадугу, правеха заклинания на хранителните продукти и се навъртаха край летящите кораби. Една от малкото категорични забрани в армията пак бе свързана с тях.

Не бяха позволени частни магии, съзаклятия, баене и всякакви други несъгласувани с колобрите чародейски практики. Изтъкваше се, че това пречи на военните магии и смущава далековидците и мислевестоносците. Любопитно мотивираната заповед прозвуча на Дичо досущ като нареждането войниците да не използват лични мобифони, за да не пречат на комуникационните радиочестоти и радарното наблюдение.

Когато чу тая колобърска повеля, му хрумнаха някои идеи. Скри се в тоалетната и опита да се вглъби във вътрешния си слух — беше го пробвал само в началото, когато попадна в реалността на Долната земя. Тогава бе в нещо като контузия от Преминаването. Ала този път му се отдаде по-отчетливо… и пак безрезултатно — ефирът за телепатична връзка продължаваше да е задръстен. Болезнено бучеше и натискаше мозъка, затова побърза да излезе от вглъбяването.

Така или иначе не бе усетил полъх, който да му напомни за Верена или за сродно ѝ същество. Ала откри друго — че над Лагера присъства грамаден психощит.

Щом се измъкна от клозета, налетя на Пагар, който загрижено попита дали Расуау няма пак разстройство.

А минаващ наблизо магьосник някак подозрително го изгледа, но продължи, забързан към полигоните.

* * *

Макетът на крепостта бе подготвен за учебен щурм. Тежката пехота под строй седна на земята за последен инструктаж. Отрядникът изреди изискванията. В замъка щяло да има глинени мишени-чучела. Сивокачулестите трябвало да се изпосекат. За плашилата на командири-атълани било достатъчно едно мушкане с брадвомеча между гърдите и стомаха. Да се внимавало да не се поразят макети на „мирни жители“, вътре те били пълни с червена боя, която щяла да цапа оръжията. Всяка глинена статуя на условен вражески войник имала заклинание за самозащита. Не се бавете при „убиването“ на „лошите“! Мудните воини ще попаднат в клопка! Пазете се от капани! Дано сте си наточили добре алебардите! Ставай! Строй се! Готови за атака!

Зад гърба на отрядите заскърцаха дървени трибуни. Дичо се озърна — колобрите заемаха местата си. Сред тях той видя трима старци с дълги кози бради и подобни на прилепови криле уши. Живописната троица в синхрон люшна надиплени дълги ръкави.

Удариха барабани и пронизително екнаха тръби!

Отрядите тръгнаха напред.

Отсреща гръмнаха халосни заряди, сякаш от крепостта обстрелваха щурмуващите с топове. Стените са забулиха в дим. Към крепостта плъзнаха бледи светкавици, обсадните катапулти изтрополиха в залп.

От бърза крачка фалангите преминаха в бяг, а когато каменните снаряди на стеноразрушителите събориха първите зъбци на крепостта, без никаква команда войниците завикаха страшно:

— Улу-уа-уа-уа-уааааа!!!…

Тъпаните биеха неистово, тътенът на настъпващите резонираше в стомаха на Радослав.

Засвистяха сърповидни самодивски стрели и щръкналите по крепостната стена чучела рухнаха обезглавени.

Отрядите стигнаха защитния трап. Само за миг той бе запълнен със снопове клони. Спъващи се войници запълзяха по насипния вал към стените.

Отгоре трещеше и виеше.

Белонците изстреляха харпуни-жила от коремчетата си, щурмуващите се вкопчиха в обсадните паяжинни стълби.

Рамо до рамо с Пагар, който носеше големия щит на прикриващ боец в двойката, Дичо също понечи да се катери, но мерна пропукване в стената. Гигантопитеци и белонци разширяваха пролома, сторен от катапултните батареи. Той дръпна грамора натам.

В пролома бе прашно и димно, под нозете им се търкаляха натрошени тухли и отломъци от каменни блокове.

С усет, нежели с очи, Радослав долови неподвижните контури на фигура.

Нещо змиевидно се изстреля от чучелото към чифтака му, избързал напред. Дичо светкавично протегна алебардата си. Острието сряза въже, което за миг пусна искри и тупна долу. Замириса остро, сякаш на озон — „миризма“, която той вече безпогрешно разпознаваше. Бе полъх на магия, близък до усещането за електризирана материя. Със следващия замах разполови мишената.

Секунди подир това граморът парира с щита си падащ някъде отгоре чувал с пясък, който за малко да повали Дичо в несвяст. Сетне затисна с алебарда чучелото на друг противник, изскочило от странична шахта, което също не устоя на Радославовия удар.

Двамата се втурнаха напред, озовавайки се сред множество глинени статуи. Пагар, Радослав и потокът нахлуващи в крепостта воини развъртяха брадвомечове. Не всички обаче бяха достатъчно повратливи и скачащите омагьосани въжета оплитаха ръцете или краката им. Условно убитите войници проклинаха и тутакси се дръпваха встрани, за да не бъдат стъпкани от другарите си. Щитът на Пагар заприлича на обрасла с въжени водорасли шамандура, алебардата на Дичо свистеше.

Зоната между външната и втората крепостни стени се запълни с тежкопехотинците от червената саламандрена арава Шахар. Мишените изчезнаха.

Радослав се закатери по изпъкналата зидария, а чифтакът му го буташе отзад и му подвикваше да се пази от падащи чувалчета.

„Схватката“ на втората стена бе по-ожесточена. Сред макетите на противникови бойци се срещаха и „невинни“, а това усложняваше задачата. Дичо някак успяваше да разпознае навреме лъжливите мишени и отклоняваше оръжието си от тях.

Тук чучелата се движеха. Макар и мудни, тромавите „врагове“ улавяха по-непредпазливите войници и рухваха, затискайки ги с калта, от която бяха направени. Радослав щедро раздаваше ритници, не щадеше и алебардата. В теснината на една врата той едва не попадна в мъртвата глинена прегръдка на голем, но верният му съратник намушка мишената с меча си, след като ловко прехвърли алебардата в ръката, стискаща щита.

Аха, успя да си помисли Радослав, мечовете са за тесни затворени помещения!

И пак напред, към цитаделата.

И пак изненада — глинените манекени държаха тояги и атакуващите се принудиха да встъпят в индивидуални схватки с неживите сопаджии. Разпадналата се на дуели битка завъртя Радослав в луд балет. Барабанчиците спокойно можеха да сменят ритъма с нещо друго, по-подходящо — „Танц със саби“ на Хачатурян, например.

Като отрязъци на камшици във въздуха продължаваха да изфучават самостягащите се въжета. Внезапно плъзна зеленикав дим и неколцина бойци се свлякоха опиянени. Пагар и Дичо смогнаха да реагират овреме. През очилата на противогаза Радослав едва виждаше, от челото му се лееше пот, прах и пясък запушваше носа и скърцаше по зъбите.

Тръбачи възвестиха, че цитаделата е овладяна, но на десния фланг леката пехота е закъсала.

Коварната дясна част на крепостта бе построена във вид на извратен лабиринт с множество „чудни изненади“ като маскирани ями и дебнещи от засада дървени марионетки, далеч по-подвижни от глинените големи.

Секирите на тежкопехотинците обаче ги превърнаха в трески. Те ви изненадите, дръжте си ги!

С рогове и свирки сигналчиците заповядваха пълно унищожаване на мишените и спасяване на „мирните жители“. В здрачавите коридори, в които нахлу отрядът на Радослав, подразделението лека пехота бе почти неутрализирано от капаните. Алебардоносците удариха подвижните чучела в гръб.

В бъркотията на схватката Дичо мярна фигура, под чиято ризница личеше рокля, с помен от цвета на есенни крушови листа. Самодивата се бореше с някакво съоръжение, което я оплиташе във въжена мрежа. Девойката не бе овързана докрай, но буквално след няколко мига клопката щеше да я вцепени.

Дичо и Пагар разсякоха пипалата на „паяка“ и веднага се обърнаха в противоположни посоки, за да отразят нападението на вече познатите им големи. Граморът покри младия мъж с щит, докато той не върна манекените в първоначалното им състояние на лепкави купчини глина.

Марионетка-чекрък, подобна на противника на самодивата, скочи връз тях от тавана. Радослав ѝ се отскубна, но ремъците на щита му се скъсаха и той го изгуби. Изпусна и алебардата си.

Мрежата покри чифтака му.

Добрият стар Дичов нож и витяшкият титанкерамичен сякаш сами скочиха в ръцете му. Той накълца мрежата, боравейки с калените си другари както белонец — с щипките си, затъкна ги обратно, подхвана алебардата и зае отбранителна стойка, докато Пагар се надигне от пода.

— Готов съм, Расуау!

Радослав се озърна. В помещението нямаше повече мишени. Войниците изнасяха своите „ранени“ и „убити“ съратници. Отвън тръбата на дружината настойчиво пееше да се търсят „мирните жители“ на крепостта, както и спотаени „противници“.

Самодивата все още се мъчеше да се изправи, заклещена между стената и останките на капана. Според правилата на учението, тя бе „съвсем леко ранена“ и не изискваше специални грижи. Предвид обстановката не бе задължително да ѝ се помага.

Радослав протегна ръка. Но не с мисълта, че прави нещо за играч от своя отбор.

В отговор тя гневно блесна с открай докрай потъмнели от напрежение очи и се озъби, което мигновено го вбеси и той също показа венци изпод шлема си:

— Не ми се прави на горда ма! — кресна ѝ на български. Вкопчвайки бронирана ръкавица в ризницата ѝ, насила я изтегли на крака.

Лекото тяло чак подлитна нагоре, косата ѝ се люшна — черна с отливащо като гарваново крило зелено. Пагар почтително и далеч по-кавалерски подаде падналата каска на девойката. Тя му я изтръгна припряно от ръцете, без да го поглежда. Продължаваше да мери Радослав с убийствено-сърдит поглед. Дичо ѝ се сопна:

— Не ме зяпай, не съм ти изял попарата! Действай сега! Хайде, Гари!

Двамата чифтаци хукнаха нататък по коридорите в търсене на мишени.

* * *

Отрядите напуснаха превзетата крепост. Към нея веднага тръгнаха групи да я възстановят и оборудват за тренировка на следващите дружини.

Преминалите изпитанието воини се събираха край квирините си. Потни, мърляви, уморени. Доста от тях — нацупени.

Съвсем малко от щурмуващите имаха истински наранявания — предимно ожулвания и навехнати крайници. Тях ги обхождаха лечителите.

Отрядникът махна на войниците си да седнат в кръг. Изчака ги да се напият с вода и да си наплискат лицата. Сетне започна да сочи с пръст и да изрежда:

— Ти посече пет вражини, но уби трима невинници и се закапани на външната страна. Поумувай здраво где сгреши. Ти пък димощитната си маска забрави и сега гледалца ти право не виждат… я иди при наудугу… Ти добрестигна втората стена, ала насетне…

Радослав се чувстваше като парцален от умора. Не слушаше командира. Ветрец рошеше косата му и всичко би било почти добре, ако не бе напипал, че в ухото му липсва Пресияновата обица.

Някъде я беше посял. Ама че тъпня…

— … Расуау, Пбгаркх.

Дичо се сепна.

— А?

— Вие двамина — заяви квиринът — днес сте ми най за хвала! Расуау и Пбгаркх убиха четири ръце на брой вражини и един отгоре! Непаднали нито в един капан, отървали се от примки! И оръжие им чисто, няма боя от лъжовни мишени! Само тез двамина отцяла дружина са безгрешка. Хвала вам! Тръгнем-кога на истински Поход, подир кръвосражения живи ще останат и имената си ще прославят с ум-разум и безстрах!

— Ух-ух-ух-ух-ух! — завикаха радостно войниците от отряда.

Дичо неволно се ухили, а одобрението не се ограничи с викове — съратниците рипнаха, вдигнаха двамата похвалени на ръце и три пъти ги подхвърлиха към небето.

Когато стъпи на крака, Радослав видя, че едва ли не цялата третин-арава се бе струпала около отряда му и ликуваше възторжено.

Ех, само да не беше загубил подаръка на един друг войник, когото грамори и другорасови воини също биха аплодирали…

— Почивайте! — нареди дванадесетникът. — Три четвърти ури отдъхвате и назадваме в стана. Поизпът колобру имат да покажат нещо, гледайте и внимавайте.

Уморените дружини разпростряха платнища и наметала върху отъпканата пръст на полигона и се проснаха, прегърнали оръжията си. Над множеството се понесе ромон от гласове и смях. Откъм крепостта, превърната в руини, чукаха кирки.

— Гари? Ти броил ли си мишените?

— Неброил.

— Откъде тогава Ндрангнекх знае колцина сме поразили?

— Колобру знаят.

— Ааа…

Радослав прикри очи от клонящото на залез голямо слънце.

— Гари? — предпазливо запита отново. — Какво знаеш за, ъъъ… самодивите, които плуват като риби?

— Малко. В моя край няма ги, плитки са реките.

— А за самодивите изобщо?

— Търпим се. Ние насамаме, те натамат — да не препътекваме се насреща. Всяко племе и по-благонравни, и по-гневосприхави има. Ала за самодива не знаеш кога осърди се. Обидопаметни са им женските. Два живота време назад мъж-от-моя-клан разлошавил горска жена… А горските по̀ са разбрани!

— В смисъл? Как така — разлошавил?

— Обидил незнам-с-какво. Обич отказал на нея, така раздумваха. Тоя мъж поболял, пръст не можел шавне, нозе го не държат. Дарове даде веднъж, дваж, триж, многож! Шаманът наш мъка измъчи, докат придума горската жена лошогняв си да обратне. Чак тогава-време изцерил клетника…

Дичо нервно затропа с пръсти по каската, захлупила коляното му.

— Много ме утеши, да знаеш…

Граморът безгрижно жумеше с ръце под тила.

— Сега-тук ратна клетва за побратство ни овардва. Можеш да не страхохраниш се, Расуау.

— Аха. Хм.

— Нещо… грижа имаш, Расуау? — тревожно се надигна на лакът Пагар. — С янкуловоцветно одрешената самодива?

Радослав нехайно и прекалено бодро махна с ръка. Не искаше да разказва случката при топлия вир. Горчивият опит със Селото и обвиненията на горския магьосник го караха да внимава не само какво показва, но и приказва. Дори пред Пагар.

— Ммм… не. Не. Всичко е наред, Гари. Дрямкай си.

* * *

Половин час по-късно квирините вдигнаха дружините и ги поведоха към лагера. Свечеряваше се, облаци затулваха небето. Войниците почти дремеха в колоната.

И изведнъж!…

Лагерът изчезна!

Миг преди мига неуловимо предчувствие изправи нащрек Дичо и той измери на око разстоянието до оградата на Периметъра.

Дървените трупи на крепостта се стопиха пред смаяните воини, сякаш мъглив воал затрепка…

… от него изплуваха тихи призрачни силуети.

Плътен строй сиви качулести фигури с дългошипести боздугани в ръце. Пред тях вървяха кльощави типове, облечени в зловещо съчетание от черно и червено — издути в раменете куртки, прилепнали клинове, на гърдите белееща емблема: око със спирална зеница. Явните командири бяха въоръжени с дълги кинжали, но ги държаха и движеха някак странно. През първата безкрайна секунда на стъписване, Радослав си помисли, че по същия начин към устата се поднасят ръчни радиостанции. Лицата им бяха страшни — тебеширени, с изпъкнали черни жабешки очи.

Зад пехотата по неравното поле се клатушкаха танкове с високи цилиндрични куполи. Буци пръст летяха изпод траковете им. Дула на къси оръдия изригваха риж огън, беснееха пламъци на картечници. От небето пикираха непознати летателни апарати.

Всичко ставаше без звук — насечени кадри в призрачен ням филм.

Грамори, фамори, самодиви и джуджета реагираха инстинктивно. Не удари нито един барабан, никой квирин не извика команда, не се обадиха тръби и рогове, но колоната стихийно се разпръсна за насрещен бой и настръхна с оръжия. Като струни на контрабас се обадиха тетиви на лъкове, остро изсвириха прашки…

Тръбите внезапно известиха „отбой“, барабаните зовяха „сбор“.

Радослав за първи път „видя“ с кого ще се бие неговата армия. Той се напрегна и през силуетите на противника различи да прозират гредите на крепостната ограда… Видението не бе нищо друго, освен масова халюцинация. Отпърво то избледня, а сетне изчезна внезапно. Басовите барабанни стонове настояваха за строяване в маршова колона и войниците стреснато се подчиниха. Граморите държаха пръстите си кръстосани и в тих ужас шептяха заклинателни молитви.

Дичо ги разбираше прекрасно. Самият той, който още в самото начало се усъмни в реалността на врага, бе потресен. Пред очите му продължаваше да се мержелее олющената боя върху бронята на най-близкия танк, заварените по нея звена от тракове, листовите противокумулативни екрани и… маркировката отстрани на купола — същото хипнотизиращо око. Редом до него — цифри и букви.

Тръсна глава, притисна и разтърка очи. Не, вероятно просто му се беше привидяло. Просто са му заприличали на разбираеми символи. Точно така — игра на въображението.

Ала… би ли си въобразил подобно съчетание — 3-ЖFQ-15…

„Глупости!“ — възропта наум, тъкмо когато сигналчиците млъкнаха.

В тишината квирините се обърнаха към смутените дружини:

— Не страхопадайте, воини на Кашеп! Нашите колобру ви оконаучили какви-наглед са атъланите и сивите им мъртваци! Едните са плът без благост, другите — леш без душа! Ала ние сме силноздрави! Дванадесетниците-колобри знаят как да гърлостиснат смъртохвъргчите на врага. Магьосници-лъкострелци ще огнеподпламват боевашките колесосамоходи. Най-могъщите ни чародейци ще силоотнемат отровата от атъланското жило! Железохвърчилата вражи не ще преминат през ятата лубанкалски орлове и гемиите ветроездачески, що дошли са ни напомощ отдалечната залезпосочна страна Илуян. За нашите ръце остава малост мала — да впрахосразим сивите мъртваци и атъланските им вождачи! Да волноизбавим почитащите Дух-гласа на Кашеп борейски събратосестри! Атъланите са покорнослугачи на моросмъртта, ние — ратници на вечноживота. Развейте знамена! Победозапейте храбропесни! Към Стана — тръгваааай!…

Подобно на парад колоната влезе в Лагера.

На кулата над портата Дичо забеляза тримата магове с прилепови уши. Сториха му се доволни. Потръпна — косата му сякаш още шаваше под шлема. Да ви се не видят номерата!

Войниците обаче пееха с цяло гърло за това, че всяка победа започва от сърцето и тогава оръжията сами надвиват врага и водят към слава.

И към дома.

► Земя, светът на хората, минало време:

Пролетееше. Ванко успя да проводи до Мариана бяло-червени пискюлчета и щеше да се пръсне от щастие, като видя, че тя носи тъкмо неговата мартеничка. Връзката помежду им сякаш се възроди. Този път той внимаваше. Размяната на усмивка и мил поглед рано сутрин на автобусната спирка — толкоз му стигаше.

Земята се стопляше. Снегът изчезна напълно, слънцето изяде лакомо и онзи, който изтръска от полите си сприхавата баба Марта. Запяха най-първите птици, прецъфтяха кокичета, настана ред на минзухари, загатваха нова премяна горите. Небето светна чисто, отрази се в измитите прозорци на къщите. Чертаеха го единствено дири на самолети. Рееха се и тракаха с клюнове щъркели. Невидим сред тях, навярно кръстосваше висините и бате Райко.

Баба Стана отиде при него съвсем току преди Великденската седмица.

Козунаците и шарените яйца щяха да бъдат тъжни без нея.

На селския пролетен събор танцовият състав изнасяше програма пред читалището. Валентина накара сина си да иде, да е по-далеч от печалната опустяла къща. На площадчето Иван видя Мариана нагиздена за лазаруване. Необясним ужас го изпълни, когато установи, че лазарките спазват ритуала като по учебник. Дори под страх от смърт не би съумял да го обясни на друг, но се чувстваше предаден от девойчето, подир което шепнеше „обичам“.

Той избяга оттам.

И сплитащата нишка отново се разплете. Този път завинаги, след като малко преди края на учебната година Ванко я видя да се вози на мотор със Здравко. Баткото, който тъкмо завършваше техникум по обществено хранене. После много често ги мяркаше усукани един около друг. Пък чичо Емилиян веднъж подгони ухажора. Бащата на Мариана беше як мъж и дори атлетичният Здравко изглеждаше като суха вейка пред него. Веднага след инцидента полата на девойката стана с педя и нещо по-дълга. Ала подир седмица или две от гонитбата и заканите, Иван видя Марианкиния татко и този на Здравко да седят заедно на отрупана с най-скъпи мезета и питиета маса в механата, която се смяташе за лукс в сравнение с вехтата Начова кръчма.

Здравко и Мариана съвсем открито започнаха да ходят из селото хванати за ръце, а за капак на всичко тя плака безутешно на изпращането му в казармата.

Тогава сватби, кръщенета, изпращания — не и погребения — се празнуваха с размах. Преграждаха някоя уличка, строяха метално скеле и опъваха отгоре брезент. Събираше се половин село. Свиреше не само магнетофон, но и живи музиканти, гостите лепяха десетолевки по чела. Деца се гонеха под масите. Миришеше на кебапчета. Веселбата траеше до зори. Миризмата оставаше дълго след това.

Бате Здравкови имаха голяма рода. На празненството дойдоха техни близки от други села, защото кръвните им се бяха разлели на много места — домовете на дедите им бяха останали под водите на голям язовир, също както Атлантида под вълните на океана. Улицата пред къщата на новобранеца бе традиционно преградена и превърната във временна кръчма.

Иван попадна там, без да е имал желание.

От Чехия си беше дошла мамината братовчедка. Името ѝ по кръщелно свидетелство бе Еленка, но Ванко на шега я наричаше леля Сърничка. Все пак я подмлади до „кака“, щото никак не му изглеждаше стара, пък и беше седем години по-малка от мама. По-късно тя остана само Елена — Иван автоматично отряза и тая умалителната форма. На семейството предстоеше да се върне окончателно в България. Договорът на Елениния съпруг — бате Митко, със СО „Пътно строителство“ и съответната чехословашка организация изтичаше. Ванко разсеяно слушаше какво говори леля му. Перспективата, че скоро ще се запознае със своята си братовчедка, почти сестра, която скоро ставала на девет годинки, го остави равнодушен. Пиеше лимонада и гледаше косо към Мариана. Чаши, шишета, ръце, глави — във всеки миг и под всеки ъгъл му пречеха да я наблюдава.

Тя вдигна мокри очи. Иван с болка видя сълзите ѝ. Беше му мъчно от нейната мъка. А мъката си е мъка, дори да е бял кахър. Когато си вътре в тъгата, не личи колко и дали е голяма. Искаше му се да я утеши. Не страдаше, че не плаче за него.

А тя го гледаше… но не го видя. Очите ѝ останаха празни към него. Бе потулила в тавана на спомена първата си целувка с момче.

Подпийналият бате Здравко грубовато я сграбчи в прегръдката си и влажно я замляска, повтаряйки:

— Айде стига циври де, Мариано.

А тя хлипаше и се притискаше към него. Потните ръце на младежа се завряха под блузата ѝ, лепяха се по коленете и бедрата ѝ. Голата кожа светеше в очите на Иван.

Той сви юмруци под масата. Изниза се да си ходи. Валентина кимна разсеяно и съгласно. С леля Еленка си говореха за починалата баба Стана, Бог да я прости.

Музикантите подхванаха кючек и новобранецът издърпа Мариана да танцуват. На Ванко му призля и той замижал се измъкна навън… въпреки че всъщност всички се намираха навън. Провря се през дупка в брезента, разклати захранващите кабели на лампите под празничния навес и облаци насекоми се люшнаха подир крушките. Стори му се по-свободно за дишане. Концентрира се върху цвърченето на прилепите, тръгна с бърза крачка между телената ограда на близкия двор и платнището, зад което продължаваше да вижда танцуващата двойка, макар да бе невъзможно да прониже с поглед брезента… Сигурно това бе някаква измислица на ума.

Пое си въздух със съскане. Загърбил празненството, в ушите му продължаваха да звънкат наздравици, да ехтят подвиквания, да пищи кларнет. Извивките на кючека дълго го преследваха.

Цяла нощ не спа и сутринта посрещна слънцето. И чак когато видя оранжевите му септемврийски лъчи, някак му олекна. Изречението „обичам Мариана“ стана кухо и погина като есенната шума по дърветата.

Но нещо, нещичко — все пак остана. Иначе не би му било приятно, когато — без да търси нарочно среща, — виждаше девойката из махалата.

Та нима обичта наистина някога умира? Нима е тя като есенно листо или нещо друго смъртно?

* * *

А с каракачанката продължиха да бъдат приятели. Чак до онзи момент, когато мама Валентина реши да се преместят да живеят другаде. Кой знае защо, тя не прие поканата на Елена да останат на етажа на покойната баба Стана. Нещо външно се бе приплъзнало между двете жени. Огорчени, но не една от друга, те си казаха „довиждане“.

Този път и Иван има̀ възможността да се сбогува.

И не можа да реши кое е по-доброто: внезапна загуба или предизвестена раздяла, подчертана накрая с тъжното:

► Кашеп, светът от реалността на змейовете, сегашно време:

На следващия ден преминалите тренировъчния щурм не излязоха на полигона. Състоя се подробен анализ на грешките и постиженията, показани бяха правилните действия в онези ситуации, в които войниците бяха сбъркали, отрядите веднъж-дваж повториха проблемните тактически елементи.

В края на занятието отряди и дружини се запознаха със зачислените към тях бойни магове, които произнесоха речи-уверения, че ще овардят войскарите от огнеплюйки атълански, злоотровен пушек и всякакви вражи подлогнусотии. Бойците слушаха, седнали върху напечената земя в сянката на платнищата от белонска паяжина, и се стараеха да запомнят тотемите на „своите“ вълшебници.

Сетне прозвуча „отбой“. Офицерите почти насила подгониха редниците да излизат в отпуска, че да се разведрят в извънгарнизонните станове. Напомниха им да помислят и да преценят силите и волята си, всеки сам за себе си. За последен път на войниците се даваше право да избират — ще тръгнат ли на Поход, в който рискуват да загубят живота си, или ще подпомагат офанзивата като резерваци и обозници.

Или ще се върнат у дома, кой откъде е.

В списъка за отпуски бе дошъл ред и на Дичо, който по навик се обади да напомни на квирина Ндрангнекх, че няма какво да търси в катуните. Ала този път дванадесетникът нямаше настроение да слуша обяснения.

— Вънкай оттук, Расуау! — като никога се озъби той. — Небива само в Лагера да тукаш! Защо не волноизлизаш никак?! Нехубаво е тъй! Иди, намери жена, винопий, дозахласиграй на костици, душовесели се, умопотули и скорозабрави войната — до Янкул-изгрев време. Марш!

— Гари…

— Бържеизчезвайте и двамината. И дълбокопомислете до Янкул-заран, волеготови ли сте да смъртоумрете, ако ви е Съдба.

— Няма какво да мисля, Ндран…

— По-сетне, Расуау. По-сетне. Такъв е редът.

— Значи… скоро е настъплението?

Квиринът съвсем по човешки вдигна рамене и грубовато ги избута от бараката.

Както всички отпускари, чифтаците оставиха в Лагера основното си оръжие — щитове и алебарди, също връхната броня — коруба, остра на гърдите като кил на птичи скелет, както и дребен полеви багаж. В случай на внезапна тревога оръжието, торбите и другото имущество щяха да вземат оставащите в гарнизона бойци. Излизащите навън получиха зашити в плат дървени дъсчици с указание накъде да се изнасят в търсене на своята част. Двамата другари окачиха на шиите си подобни на шишаркови цветя медальони, представляващи разрешителни за напускане на Лагера, а записаните заповеди пъхнаха в пазвите. Тръгнаха по леки ризници, сгънаха шлемовете и ги пристегнаха за коланите си. За по-удобно преметнаха на гръб ножниците с пехотните мечове.

Радослав си правеше сметка да се присламчи към Гари, който най-вероятно щеше да иде в катуните при семейството си. Чудейки се по какъв начин да се самопокани на гости, той небрежно попита чифтака си далеч ли са отседнали роднините му. Пагар беше казвал, че има три жени, едната от които била свързана и с друг съпруг. Граморът се грижеше за единайсет деца, на седем от които бе истински баща, но всеки път се замисляше в кое от всички отрочета тече неговата кръв. Брачните отношения на граморите по принцип носеха временен характер — докато проговори роденото от връзката дете. За следващия тин, сезонната година, бяха свободни да създадат нови семейства или да препотвърдят старите си връзки. Или дори да образуват групови бракове.

За изненада на Дичо, Гари му призна, че е напуснал родния си край без съгласието на клана.

— Да не си се измъкнал нелегално!? Ама ти си бил голям… хм… — Радослав не намери съответствие на понятието „авантюрист“.

— Да са ми прековолили? — разбра го по свой начин граморът, не по-малко удивен от предположението. — Никой никому не пречи, кога е пътепоел да следовърви подир Съдбата своя, Расуау. Не ми добропомогнаха, да, защото старейшините не драгоискаха тъкмо аз да ида на война.

— И ти все пак тръгна.

— Девет пъти подеветих пред Селото, че волножелая да войнобия се. И тогаз ме чак пратиха, керванонасамсочиха, но амулет ми дародадоха не ратнокъсметлийски, ами такъв за скоровръщане в живост и здравост. Та затуй бях половинорък на бойните игроучения. Ти, Расуау, чудопомогна ми — надсилих талисмана. Сега с две леви ръце съм!

Чифтакът му бе левичар. Само около една трета от армията използваше десницата си. За „десноръките“ се произвеждаше специално въоръжение, огледално на основното. А пък за джуджетата асиметрията ляво-дясно нямаше никакво значение.

— Хмък. Ми… къде тогава ще ходим с теб?

— Тамкъде оковидим — нехайно отвърна Пагар, подрънквайки нанизаните на гердан жетони. — В хан с камъкоигралци.

Граморът се славеше с майсторлъка си в тази неразбираема за Дичо игра. Определено бе хазартна, но без други залози освен престиж и слава. Да премерят умения с него в отряда идваха същества даже от съседните легиони. Повечето губеха. Постигналите реми се хвалеха, че са устояли два пъти по дванайсет хода на голям познавач на камъни-костици.

— Аха… — Радослав още мислеше за дечурлигата на чифтака си. Кога е успял да ги направи? — Гари, все не мога да разбера на каква възраст си!

— Половин живот без шест яра, Расуау. Много тини време има да радвам очи на слънцата.

Дичо вдигна вежди. Виж ти! Пагар карал трийсет и втората си година по земни мерки. „Е, пет лета са дребна разлика. Набори сме.“ Което го подсети за собствения му рожден ден, пропуснал да отбележи покрай въртележката от вселени, времена и реалности, в която попадна след злополучното летуване в Ахтопол. Дали нямаше така да забрави и търкулването на двайсетте и осем свои лазарника? Запресмята наум солове, денонощия, месеци и пълнолуния.

До северната порта стигнаха в мълчание.

Стражата погледна отпускарските им медальони и ги пропусна с вече набъбналата група воини.

* * *

За изненада на Радослав, катуните бяха доста по-чисти, отколкото ги помнеше в началото.

В сравнение с налаганите в Лагера ред и дисциплина, извънгарнизонните селища бяха оставени на самотек. Те приличаха на шарени панаири, в които сред ехтящи тълповъртежи от разновидови мъже, жени и деца никнеше диворасляк от колиби и коптори.

Промяната се дължеше и на широките улици, павирани като лагерните. Цивилните се движеха в страничните платна, средата бе еднопосочна и предназначена изключително за военните колони и обози. Тези правила не оправяха докрай бъркотията от мъкнещи се напред-назад пешеходци, кервани от всякакви ездитни и впрегатни животни, както и стада разноедър добитък, но я канализираше в достатъчна степен, за да не възникват задръствания по кръстовищата. Пътищата се запушваха само при инцидент с тяговата животинска сила или при счупване на каруца. В подобни случаи стражници-регулировчици веднага мобилизираха тълпата да избута повреденото возило встрани, укротяваха товарните добичета, отстраняваха пречките. На усилията им не устояваха дори гигантските триетажни многоколки.

В отбелязаното с червени павета платно Дичо няколко пъти видя каруци, които се движеха абсолютно самостоятелно. От такива миришеше на магия, бордовете им бяха украсени с лагерните руни на колобърския корпус и прясно заковани знаци на дургхи и арави, весело пърхаха и шарени легионни вимпели.

Подир казармения град махалите му се сториха твърде стихийни и дразнещи — истински цивилен живот, взел по малко от арабските приказки, европейското средновековие, но преди всичко — от собствения си многорасов чудноват колорит.

Лагерът обаче се усещаше и тук, той хвърляше сянка с множеството въоръжени резерваци, групи отпускари и сновящи насам-натам караули. Стражите очевидно не целяха да залавят военнослужещи в издънка, каквато бе основната роля на комендантските в човешката родина на Радослав. Някои от тях с ръчни колички прибираха препилите войници в разположението на частите им. Ала присъствието на патрулите като че беше по-скоро перчене пред цивилното гъмжило, и чак след това предназначено да изпълнява полицейски функции.

Край „булевардите“ се редяха грънчарници, ковачници — напоследък военните поръчки бяха възложени на бивакуващите цивилни майстори, претъпкани ханове и шатри, откъдето на вълни се плискаше смях или гърмяха викове — ту насърчителни, ту разочаровани. Зад тези постройки, по-скоро навеси на колове или на побити каменни късове, се разполагаха жилищата на отделните племена.

Граморите живееха в палатки от кожа, опъната над кокалено-дървена рамка, поставени върху мегалитен фундамент, понякога с бордюр висок над метър. През множество отдушници и вертикални процепи надничаха лица. Граморските кланове обитаваха още и направени от тухла и дърво грубовати здания с едноскатен покрив, срещаха се и градежи от натрупани като детски кубчета каменни блокове, чиито врати се закриваха от плетени килими. Извисяваха се неколкоетажни кули от дялани камъни, завършващи с дървени чардаци.

Радослав видя и живи горички, оформени в къщурки под общ покрив, по подобие на неговото злощастно Село. Болка убоде сърцето му, когато мерна край тях фамори в тръстикови дрешки…

Пещери за жилища зееха в един хълм като шупли по швейцарско сирене. Друга пък махала отдалеч приличаше на купчина огромни рапани. Отблизо къщите съвсем напомняха за раковини. Те се опираха на къси дебели колове, а под дънищата им шаваха пипала, сякаш между подпорите се криеха колонии гигантски голи охлюви.

По друма се носеха какви ли не аромати: освен характерните миризми на грифони, еквусоиди и животинска тор, смърдяха и помийните канали, небрежно настлани с дъски. Виеше се пушек от огнища и пещи. В светлинни ями къркореха казани с храна. От готвачниците се изпаряваха твърде екзотични ухания, които понякога будеха любопитство, ала не и апетит. Подправки тънко гъделичкаха ноздрите. Тежко натискаха носа съхнещи кожи.

На посипани с пясък площадки мереха сили отпускари и цивилни, в опит да се избутат един друг от очертанията на кръг. Ръцете им бяха вързани на кръста и борците се блъскаха с рамене, кикотейки се сякаш от гъдел. Тълпата зяпачи направо лазеше от смях.

А пък шаренията на носии и украшения почти докара на Дичо пристъп на главоболие. Представителите на кашепските народи изглеждаха в Лагера някак по-еднакво поради еднообразната униформа и оръжия, но тук…

Тук отвсякъде свиреше музика и най-ревностно се изпълняваше заповедта на квирините предстоящата война да бъде забравена. Отпускарите усилено се забавляваха. Хановете бяха препълнени.

Пагар и Радослав скочиха в движение на една каруца от обоза, извозващ отпадъците от Лагера.

Цивилният град се разпростираше на повече от прелет дължина, заобикаляше като извито ветрило шанцата-„аеродрум“ и се катереше по хълмовете на североизток. Чак в крайните му квартали можеше да се намери свободно място в гостилниците и досетливият грамор предложи да не си морят краката. Трябваше само да изтраят половин час, като дишат по-плитко зарад делвите, овързани с дебели въжета към каруците.

По съвсем разбираеми причини пропускаха вонливия керван с предимство. Тиловаците-кочияши забавяха скорост само когато прекосяваха незастроени поляни, където пасяха овце на върколаци и тромави шестоноги крави, неизвестно чии. Обикновено по ливадите стърчаха високи окастрени дънери с висящи въжета по тях, на които сега с възторжен писък се люлееха деца и възрастни. Над разстлана жар цвърчаха шишове с месо. Грамадански селски събор, помисли си Дичо. Атмосферата отпускаше дори него, разтревожения от войната с технически по-развит противник.

— Вярноистина е празник — потвърди Пагар. — Нощна Третина, светло е две дузини ури на сол… Тукаслизаме, Расуау! — и даде знак на каруцаря да намали.

Боклукчийските возила продължиха по каменистия път, а двамината побързаха да отмият полепналата прах от лицата си и да прочистят гърла край гранитна чешма с чучури от бронз. Изворната вода от тая великанска гайда се изливаше в посока на сравнително празна гостилница, майсторена по граморски тертип. Тук обаче върху побитите морени, изпълняващи ролята на стени, имаше фаморски покрив от живи дървета и храсти, умело сплетени като втори етаж.

Радослав очакваше в приземието да е тъмно, но медни огледала вливаха под колонадите достатъчно светлина. Миришеше вкусно. Дрънкаше някакъв струнен инструмент и звукът се огъваше така, сякаш му акомпанираха на трион. Подът беше самата „земя“, посипана с трици и слама. Сцепени на две трупи служеха за пейки и маси.

Момче фамо-грамор приветства новодошлите и ги настани. Пред всеки от тях сложи кръгла тръстикова подставка, по една удивително чиста кърпа и стомна вино помежду им. Пагар поръча своята си манджа, облизвайки се радостно. Дичо махна ръка за същото, уточнявайки, че освен месо иска и разните му там гарнитури.

Граморът смушка чифтака си с лакът и му посочи отделни пънове, върху които бе изрязана тройната решетка за игра на камъни. Безмълвни двойки и тройки замислено редяха оцветени пулове.

— Тук тукат най-омъдрените камънари — прошепна той благоговейно. — До заник тях ще надвия… ако преди туй приятел не стана с оная хубавица.

Радослав проследи накъде блеснаха очите му. Хубавицата имаше глигански зъби, но стъпваше наистина красиво и напето. Бе воин, в ризницата ѝ бяха втъкани зелените конци на пети легион, предназначен да щурмува големи крепости. Тя седна край един от пъновете и се замисли над партията.

— Щом наядем се, с нея ще играя — потърка длани Пагар.

Гозбите не се усладиха кой знае колко на Дичо.

Айде, постната яхниеподобна чорба беше приемлива. Ядките в купата — също. Тънките ивици леко затоплено месо — абе и те ставаха. Обаче варени сладки плодове със сол? Или печената риба с мед, чийто костици граморът захруска с наслада?

Опита и виното. Горчиво-кисел вкус на бира, приятен дъх като на цветя, но пък омайващата му сила не можеше да се мери дори с шира…

Той се накани и отиде при гостилничаря. След относително кратки обяснения, успя да си поиска рибата без мед, а солта и пипера — отделно от другите ястия. И, да, ей от онова кисело мляко… мляко е нали? Чудесно. Него разбийте с малко вода и може да сложите сол… Не, не, не, без олио!… А имате ли царевица? Да, печена става. Това? Ммм… не, мерси.

Стопанинът тежко въздъхна към поопушения таван, че имало по света варвари, които не разбират от сладковкусна и сръчносторена кухня. Радослав го утеши с 10 лева и една лъскава медна кашепка, след което му обещаха да изнесат поръчката от готварницата само след една петина ури.

Той се върна при сътрапезника си, който доволно се оригваше след рибата. Дичо поклати глава — ако някога има път да заведе Гари на гости в София, с какво да го гощава? Пържен телешки салам с течен шоколад и кока-кола с горчица?

Пагар захвана порцията сурова мръвка, обяснявайки, че девойката от зеления легион е склонна да му покаже някой-друг урок на свещената игра.

— Почудена ще остане — изгъгни граморът и изведнъж млъкна. Дори спря да дъвче! Замига на парцали към нещо, което се намираше зад гърба на Радослав.

Той въпросително вдигна вежди и се обърна.

Водната самодива стоеше със забулено лице и държеше тригърла стомна. В другата ѝ ръка почукваха две каменни чаши с орнаменти на многоглави животни.

Тя остана неподвижна миг, сетне без покана остави съдовете на масата.

— Ъ… Здравей — изтърси Дичо.

Думите ѝ прозвучаха като ромон на поточе:

— Ще споделиш ли с мен кана борейско вино, Ра-до-слав?

Малко пъти в Долната земя Дичо бе чувал името си произнесено правилно.

Граморът неспокойно замърда на пейката.

— Струва ми се, че те викат за игра на камъни, зъбатко — обърна се тя към Пагар.

— Ъкхъъъ… — той питащо погледна Радослав, озърна се към таласъмката със зелена ризница, която го подмамваше с оголена ръка, и пак измига към чифтака си.

— Ми… да, Гари. Пробвай си късмета — ухили се малко насила Дичо и му намигна. — Пробвай си целия късмет.

— Добре, Расуау. Ако дотрябвам тебе, викай мене.

— Няма да му трябваш — отсече самодивата. — Играй спокойно. И бъди по-мил от другаря си.

Пагар взе подноса с недояденото и, оглеждайки се назад, заситни към игралния пън. Радослав се почеса зад ухо, разроши брада. Стомната загълголи и записука. Спомен за бърдучета, недокосван може би от ранни детски времена, го накара да се втренчи хипнотизиран в леещото се вино.

Самоуверената девойка притихна, вероятно усетила полъха на чувстващата му аура. Той се окопити и престорено небрежно се усмихна:

— Наздраве.

Тук не чукваха една о друга чашите, а ги обхващаха плътно с ръка и докосваха кокалчетата на пръстите си. По-близки приятели сплитаха за миг кутрета, което изразяваше одобрение и симпатия.

Самодивата обаче вирна палец, което май значеше извинение или по-точно признаване за случило се някога недоразумение, и притисна пръсти към опакото на Радославовата китка.

Той удържа да прикрие учудването си, ала дяволчето в него го дръпна за езика:

— Да не би във виното да има любовно биле? — последвано от смела глътка.

Абе, простак! Сега или ще го възприеме като заяждане… или като заявено съгласие за ново интимно предложение!… Ау! Ама това е истинско вино! Съвсем като гъмза! Яаааа…

— Уха! Чудесно!

— Сдобих се с тая кана на южната порта миналата Райко-сутрин — подхвана тя.

Като че не бе схванала закачката. Е, поне не я взе пак за обида…

— … Исках да сложа сърдечна билка, макар забраните — продължи самодивата и Дичо усети ушите си горещи. — Ала…

Той премълча възможния отговор и зачака.

Девойката кротко постави пред него слънчево блеснала дрънкулчица.

— … ала намерих това. Ти си го загубил.

Радослав взе с два пръста обицата.

— О! Това… — фразата „подарък от приятел“ някак заседна в гърлото му. Той пресуши още една чаша и рече: — Благодаря ти!

— Връщам услуга — сухо отвърна тя.

Отпиха със сведени погледи. Мълчанието им се скърши от възглас, дошъл откъм играчите.

Край Пагар и момичето-воин се трупаха зяпачи. Между стоящите на пръсти в захласа си кибици, Дичо мерна таласъмката, която изглеждаше поразена. Граморът пък се опитваше да задържи физиономията си сериозна. Напразно — сияеше победоносно и самодоволно.

— Защо не ми каза отрано, че си под монашески обет? — с леки сърдитки в гласа си попита самодивата.

Монашески? Обет? Нещо май пак не си превеждам правилно… Хм, да не би да го връзва с обицата! Да ѝ разкажа ли всичко? Поколеба се. А каква огромна нужда имаше да сподели — и за срещата в клисурата, и за непростимото отвличане на Верена, за светлинните години и стотиците хиляди километри търсене, за гибелта на едно фаморско Село, където вярваха във вълшебната му сила!…

Тъкмо последното го отрезви.

— Така трябваше — промърмори Радослав и въздъхна.

Винтчето на обицата липсваше. Той уви златото в кърпа, която стегна на възел и прибра в най-плътно затварящата се паласка на колана.

Речната дива напълни чашите и вдигна своята. Пръстите ѝ докоснаха кокалчетата на свитата му десница.

— Може би сега е строго твоето заричане, ала след Похода… Или вярно имаш жена, която теб чака?

Дичо избяга от погледа ѝ.

— Да. Имам.

— Тогава по-добре е, че извинение имаш, защото не те искам само за нощ… Остани да изпиеш виното сам. Аз ще ида да река заклинание за забрава. Нямам обида към теб. Но твърде си хубав, не зная със що.

Тя стана и тръгна. Радослав изпроводи с поглед леката ѝ снага.

Припомни си я там, на езерото.

Отрядникът Ндран имаше право — глупак си ти, Расуау… Мама му стара, липсата на жена направо може да побърка човек!…

Над ромона гласове и мляскане, внезапно дръннати струни отекнаха в хана. Старец от непозната за Дичо фаморска раса галеше кръгла гусла, люлеейки широки ръкави на дълги ленени одежди. До него стоеше облечено по същия начин момиченце, но дрешката ѝ бе украсена с яркоцветни пера. Като всяко детенце, то изглеждаше много мило. Над косицата ѝ — дълга, кафяво-златиста и подобна на козинка, стърчаха прозирни и нежни животински ушички. Малката държеше дайре със звънци и потропваше в такт с мелодията.

Предишните музиканти бяха оставили тамбурите си и ядяха сладко, топейки пръсти в дигаща пара съдина. Един от тях изпляска с омазнени длани и народът стихна.

Дядото дръпна развълнувано струните, а момиченцето запя.

Текстът бе удивително разбираем и за слуха на Радослав прозвуча приблизително така:

Дичо барабанеше с пръсти по служещия за маса кютук и се мъчеше да запомни думите.

И аз се мислех за поет, кютукът му с кютук, помисли си той.

Останалите войници също внимателно слушаха, даже глухите за всичко камънари надигнаха глави.

… Песничката свърши отсечено и струните замлъкнаха под дланта на гусларя. В гостилницата като вълна премина шепот: „Ула-ул-ул-ул-ууул…“ Сред граморските раси най-върховните форми на одобрение се изразяваха тихо, за да подчертаят онемяването пред нечие изкуство.

Един върколак рипна от мястото си, при което понадигналите се веднага седнаха, и обходи посетителите с протегнат калпак, в който всеки слагаше по нещо. Радослав пусна вътре ясписовото драконче. Върколакът тихо ръмжеше и примижаваше като голямо куче, галено зад ушите. Горд от ролята си на изразител на общата почит към музикантите, той се поклони на дядото и лизна детенцето по челото. Калпака положи пред нозете на малката певица и се оттегли заднешком.

Старецът прие поднесеното с достойнство, а момиченцето заподскача радостно, като всяко хлапенце, получило подаръци.

Публиката се поклони.

Отново зазвънтяха струните, свирачите умиха ръце и се включиха в живата танцова мелодия. Някои от гостите станаха да разкършат тела с ритмите, други продължиха да се гощават и да си бърборят. Камънарите потънаха в дълбокия си размисъл над игралните полета.

Радослав пиеше виното и наблюдаваше Пагар. Определено граморът печелеше не само играта, но и таласъмката, която все по-разнежено гледаше своя победител.

* * *

… Към Лагера Дичо се връщаше по тъмно с лъкатушеща походка и втора стомна земеморско вино под мишница. Няколко пъти възмутено отказа на патрулите да го сложат на количка, подобно на другите пияни отпускари, за да го приберат в гарнизона.

Бродеше из цивилните биваци, гледаше, слушаше, смееше се завалено на палячовци акробати, приемаше почерпки и сам щедро черпеше всеки срещнат.

На едно място игра нещо като хоро, прилоша му на някакви люлки, после изведнъж се дивеше на разнообразни оръжия, метални съдове и украшения в импровизираната сергия на ковачница. Остана без пукната стотинка и дори кашепка в кесията. Помнеше, че някъде пя пред слисано множество „Мера според мера“ и остана недоволен от изпълнението си, но пък слушателите му го засипаха с жетони, които той тутакси раздаде на ято хлапета, играещи на война с дървени саби и парцалени „доспехи“.

По някое време поведе задушевен разговор с върколак от черния легион, обкръжен от семейните си, но кой знае защо се мъчеше да се разбере с него на български, щедро накипрен с шопски диалект. С удоволствие тръгна заедно с тях към изгряващите луни, но сетне гостоприемните му събеседници изчезнаха в мрака извън махалите. Опита се да ги последва, но те бяха бързи и офейкаха към ливадите на подскоци и с по четири крака.

Дичо остана насаме с нощта, звездите и глъхнещия десетина хвърлея зад гърба му шум на огромното село, видно оттук като раздиплената бохча на някой титаничен бей.

Седна тежко на земята — мека от плътно сгушени тревици и влажна от спусналата се тънка мъгла. В стомната нямаше нищо, изстискана беше до капка. Обаче се сети, че още не е опитал съдържимото на върколашката дървена бъклица. Отпи и се закашля. Озадачен, близна отново. Несъмнено бе ракия, разредена с мляко и мед. Ха така!

Гледаше небето и без никаква причина се усмихваше към гонещите своята пълнота луни.

Един дявол знае колко време седя така. Когато прохладата го разтърсваше с ледени пръсти, той надигаше бъклицата и се чувстваше… почти прекрасно.

Говореше на глас с въображаеми събеседници. Те се меняха според трепканията на лашканите от алкохола мисли — Верена, Пресиян, Верена, Зако и Сашо Рус, селенитката, Верена, самодивата. Изимитира телефонен разговор с баща си, натъжи се… Гневно взе да възразява на фаморския шаман, зарида за Мава и Пава, хлипайки името на змеицата — ту тази, неговата, ту онази другата — с черно-червена гвардейска униформа и портативен рокан на колана. Помълча пред призрачния образ на Инспектора. И пак приятели, Верена, сфинксовете, и отново Верена…

Оклюма се, уморен и разочарован, раздразнен от монолозите си. Ех, драконче…

Почувства нечие внезапно присъствие. Злокобно. Някак от само себе си десницата му стисна дръжката на витяшкия нож.

Не ни дразни, глупав войнико! Прибери се в осветените станове, не ни изкушавай!

Телепатичното послание бе сърдито, неприветливо и пропито със заплаха, както разумът му — с вино и върколашка медо-млековина.

Някой, или нещо, се отдалечи в мрака, стопиха се незнайни сенки, а Радослав стреснато се заизправя на непослушни крака.

Какво беше това? Дори не можеше да мисли за някаква стройна хипотеза. Пък и за какво ставаше дума, по дяволите?…

— Пак си се натаралянкал, бате — рече си гласно и се изхили, а после смръщи.

Мама му стара, що наистина не потърся забулената самодива?

Ще ѝ разкаже наистина всичко!… Кой друг би могъл да го разбере?

* * *

В крайна сметка патрул фамори и джуджета го докараха в Лагера. Стовариха го на северната порта, където върху сламеници кротко спяха подобни нему пияници.

Начумерен, Дичо отказа стражниците-брастагу да повикат някой, който да му помогне да се довлече до аравата си. Тръгна си сам, крив на целия свят.

Наближаваше Янкул-изгрев. Из гарнизона се движеха повозки, конници и отрядни колони. Мълчаха и гледаха да не шумят. На една от каруците той разпозна щита със знака на своята част и се качи в нея. Втренчи се в тъмната земя, бягаща под люлеещите му се чизми.

Пред бараката си приседна до входа и облегна гръб на стената. Раздразнено захвърли шлема, който му убиваше на кръста. Плъзна взор към помещенията на единайсета дружина. Да търси там самодивата… Закъсняло решение, а и нелепо. Това, което искаше, можеше да му даде само Верена. Всичко друго щеше да е залъгалка с горчив привкус накрая.

Пресуши остатъка вода в манерката си и започна да се навива, че сам кладенецът няма да дойде при него, следователно…

Мързелът възтържествува в мига, в който Дичо съзря крачещата по плаца позната фигура, която се приближаваше към бараката.

— Здрасти, Гари. Как изкара?

— Ау, Расуау! Кнахтри водопад жена е, самодива същинска! Съгласи се след войната тя при мен да дойде и четвърта жена за половин тин време да ми стане! Ау, сладка е като…

— Добре, добре — припряно го прекъсна Радослав. — Като стана дума за вода, пълна ли ти е манерката?

— Ъ? Да миеш тебе ли искаш, Расуау?

— Да пия! — подкрепи думите си с жест. Проклета филология!

— Заповядай!

— Мерси… Уф! Водата, Гари, сега ми е по-сладка от нова изгора! Ще пийна още…

— Колко смешни неща казваш понякогаж, Расуау.

Дичо избърса брадата си и се сети за друго:

— Абе, чифтак, дали някой взема мерки против съгледвачи. Вън от Стана?

— ?

Той обясни на грамора, че се е натъкнал на нещо подозрително.

— Чудя се, дали да докладвам на ��рина за това?…

Пагар се навъси и лаконично отвърна:

— Тварите на Нощта вардят Стана, кога слънцата спят… — Потупа го по рамото. — И ти добре е да поспиш, Расуау.

— След малко.

— Подарихте ли с русалката единдруг любов? Ще вземате ли се за…

— Не! И не ме питай, о’кей?

— Окхйе — съгласи се граморът, но не влезе веднага в бараката, потъпка чизми на място и добави: — Случва се, Расуау. Не притеснявай се.

Махмурлията заръмжа и чифтакът му ухилен се скри в бараката, събаряйки нещо на прага.

Дичо остана да погледа диска на малкото слънце, който се издигаше над лагерните кули.

С първите му лъчи цветето-шишарка запука като изстиващи в тава печени семки. Той сведе очи към медальона, този чудат документ за отпуска, който бързо увяхваше, за минута стана трошлив и започна да се разпада в прах.

Радослав изхвърли ронливото цвете в ямата за отпадъци.

► Земя, светът на хората, минало време:

Стопиха се цели пет лета и Иван отново се озова в китното софийско селце, където за първи път бе почувствал не просто влюбване, но и обич.

Завръщането и настаняването му бе объркано и трагично. Още се намираше в състояние на шок, след като посред първата му студентска бригада, на която успя да си намери гадже — от букета бъдещи колежки той без усилие грабна най-пленителното цвете, — пристигна телеграма. Сухи страшни думи. Комсомолският активист, командирът на бригадирския лагер, се постара с всички сили да смекчи удара. Но свръх възможностите му бе да промени неумолимите факти.

Инфаркт бе покосил Валентина, едва навършила четирийсет и една години. Иван не можеше да си прости, че бе пропуснал да предусети състоянието ѝ, че в мига на смъртта ѝ се любеше с първата си жена — сред дъхави лозя, под вълшебни звезди.

Може би заради това не почувства какво се е случило.

Освободен от бригадата, той се завърна, за да прибере вещите и да поеме формалностите по погребението. Не знаеше какво да прави.

Светът около него се объркваше.

Спаси го появата на Елена, която по неведома случайност бе решила да навести братовчедка си. Елена имаше проблеми с щерка си, която скоро щеше да навърши петнайсет и бе пожелала да живее при баба си в Княжево, уж по-близо до техникума, а всъщност — „самостоятелно“, тоест без контрол. Ала вместо да сподели грижи и дертове с Валентина, както и най-сетне да изчисти отдавнашното недоразумение, тя бе принудена да се сблъска с непоправимото. За миг замръзна на прага на кооперацията, разпитвайки в кой апартамент живее братовчедка ѝ, когато бе уведомена за трагедията. Сетне храбро се взе в ръце и се обади на мъжа си. Бате Димитър пристигна незабавно и без нито една излишна дума пое необходимите грижи, стегна багажа от квартирата, плати на хазаите някакъв подозрителен борч и простичко рече на Иван:

— Хайде, Ванко. Да се прибираме.

Младежът вдигна прозрачни очи към рано оплешивелия мъж и отрони:

— Къде?…

— Вкъщи.

— Вкъщи… — Иван опитваше думата на вкус. — Никога не съм бил там…

Бате Митко не показа и следа от учудване, нито прояви натрапчиво съчувствие. Произнесе равно и меко:

— Значи е време. По-добре късно, отколкото още по-късно.

В словата му нямаше скрит смисъл, но те проехтяха в Иван като откровение.

— Мама?

Димитър късо сви рамене:

— Приживе се погаждаха с баба ти Стана. Мисля, че до нея ще ѝ е спокойно. Гробището ни не е като оная мизерия в Орландовци. Надявам се, че не възразяваш, нали?

Иван сбърчи чело и каза с усилие:

— Не възразявам. Наистина е… добре. — Той погледна в късогледите очи на Димитър и внезапно му олекна. — Там има широко небе. Щъркели. Сигурно оттам по-лесно ще се събере с един свой приятел. Той я чака. Чака я, откакто не му се налага повече да се качва на самолет, за да лети…

Димитър не разбра почти нищо, племенникът му шепнеше все по-тихо и по-тихо. Ала и не попита. Постави корава тежка длан на рамото му и кимна. Тръгнаха.

На скромното погребение Иван се държа твърдо. Само дето беше много блед и все се озърташе нагоре, към есенната бездънна синева. Прие случилото се чак когато откъм небето му се счу гръм на реактивен самолет. Гръм, който остана нечут от шепата хора, дошли да почетат покойната.

Попът заекна и млъкна насред заупокойната молитва. Втренчи се невярващо в лицето на младежа.

Никому после не каза какво беше съзрял.

Иван остави смъртта на Валентина зад гърба си. Успокои се, лека-полека се съвземаше от изтръпването. Ала продължаваше да усеща околната действителност разпиляна и несвързана.

И точно след двайсет и един месеца нещата се объркаха докрай.

Или, може би, си дойдоха на мястото…?

► Кашеп, светът от реалността на змейовете, сегашно време:

Седяха с Пагар върху дървените трупи на разглобена многоколка и си клатеха краката. Довечера, при залез-Янкул, им предстоеше да застъпят на караул, а призори — обиколка отвъд Периметъра. Очертаваше се интересна нощ, нищо чудно да засекат белонските ракопаякомравки. Щеше му се още веднъж да поговори с тях.

Граморът човъркаше с бронзово ножче отцепена от трупите треска, а Дичо зяпаше към плаца, където дясното крило на дружината им се потеше в строеви хватки. Зад гърбовете им тренираха неговият отряд и лекопехотното подразделение, в което се мяркаше фигурката на речната самодива с бакърено-червената рокля.

Когато преди обяд квиринът събуди отпускарите и огласи списъка за наряд, дружинен вестоносец връчи на Радослав вързана на красив възел копринена кърпа. В нея се къташе винтче за обицата му — не оригиналното, разбира се, но пак измайсторено от злато. Самодивът добави, че подаръкът е от посестримата-воин Ларунди, която в замяна не очаквала някакви специални благодарности.

Дичо го изслуша с каменно лице и седна да почисти снаряжението си. Сега безделничеха с чифтака и чакаха всеки момент да ударят тъпаните за следобедна закуска, когато определените за нощна стража бойци можеха да легнат да спят.

След снощното купонясване спането бе повече от мечтано. За жалост бяха задължени да наблюдават упражнението. Неговият и отрядът на самодивата строяха временен окопен лагер. В земята се забиваше копие, нанизваха му халка с вързано въже и някой от войниците тичешком обикаляше залегналия около копието отряд, като оставяше в движение диря с брадвомеча си. По така очертаната окръжност се копаеше траншея, а после се ровеха съединителни ходове към въображаеми съседни окопи, в бруствера се забиваха насочени навън остри колове.

Радослав търкаше чело и се двоумеше защо полевият лагер трябва да се прави по този начин. Ясно чуваше обясненията на дванадесетника, че „земната крепост“, която копаят сега, е мъничко подобие на стан за цяла арава, „ако има място“. В паметта му изплува схемата на древноримски стан от някакъв учебник по история. Не е ли по-лесно като тях — правоъгълен? От друга страна, римляните са се ръководели от някакъв ритуал, не помнеше точно какъв, докато граморите комай бяха свикнали най-рационално да подчиняват действията си на желаната цел.

Зачуди се как да формулира питане към чифтака си за подробности, но се прозя, махна с ръка и за по-лесно реши да се осведоми каква манджа готвят за ядене в кухнята. Граморът имаше великолепно обоняние, „като вълкокож пастир“, както се хвалеше. Дичо сбръчка чело, съставяйки наум изречението така, че да бъде разбран веднага.

Почти сглоби въпроса, когато нещо привлече вниманието му в преминаващата наблизо колона обозници, облечени в плъстени куртки с емблеми „каруца+арава“.

Съзря сред маршируващите човешко лице.

Пагар сепнато вдигна глава, когато Радослав скочи от трупите сякаш от вихър понесен.

Къде така тича приятелят Расуау? Граморът пъхна ножчето в джоб на колана и се смъкна на отъпканата земя. По навик, съкрушено намръщен, той порови с върха на сандала си почвата. Как само е убита от краката им, ай-яй-яй…

Смутиха го нечии силни викове и той се опули към източника на врявата. Щом схвана какво се случва, се втурна натам.

Дичо се бе вклинил в строя тиловаци, поведени нанякъде с преметнати на рамо лопати. Те се разпръскваха и образуваха кръг, в средата на който непознатият им алебардоносец пуфтеше и дърмолеше техен парцалив колега, ала не смогваше да го повали. Двамата сякаш танцуваха, вкопчени един в друг.

Граморът разбута зяпачите.

В кръга се появиха и командири, които завикаха на подчинените си, които пък мигом разтърваха счепкалите се.

Пагар изтърси обозниците от другаря си и го вдигна за яката на ризницата. Радослав веднага се опита пак да се хвърли в свада, но граморът го удържа в прегръдка.

Дичо ръмжеше и крещеше през рамото му:

— Едно кампари за дамата, а за господина джин фис с повечко джин, а говедо!? Пусни ме, Гари, ще го удуша тоя педераст! Труден за рисуване ще го направя!

Противникът му, озаптен от колегите си — той ама въобще не налиташе на бой, — потрепваше при всяка българска дума. Грамори и фамори, джуджета и дневни таласъми въртяха изненадани лица и муцуни от единия човек към другия.

— Колко ти дадох бакшиш бе, лайно, я ела да ти добавя! Гнида!

Квирините на тиловаците питаха Пбгаркх какво става, на що се е разгневил войникът, граморът разперваше в недоумение ръце, опомняше се и здраво хващаше Дичо за колана, а човекът-обозник се свиваше в плъстената си куртка като охлюв в черупка.

Дотича и Ндрангнекх, подире му довтасаха двата отряда, запотени и разгорещени, с брадвомечове в ръце. Струпаха се копиеносци и самодивски стрелци.

Малко кротнал, Радослав все още разпалено обясняваше, тикайки пръст към човека, който вече съвсем определено се дърпаше от лапите на другарите си, мъчейки се да хукне в противоположната на нападналия го войник посока.

Дичо на висок тон ядно месеше граморски думи и български слова:

— Ей оня там шопар ме прецака в дискотеката в Созопол! Комбина играеше с мутрите! Помогна им да ми отвлекат приятелката. Ей, ще те пречукам! Не ми трябва алебарда да те направя на парчета, на зелева чорба ще станеш, майка ти да таковам скапана! Носеше ми пиене с отрова, Гари, разбираш ли? И като не можаха да ме опият с приспивателно, пръкна се гаден гларус и ми сипа уиски с някаква дрога, гадост… Мършо, приятелчето ти от бол време е на оня свят и те чака за свиждане!… Ндран, искам дуел с оня, чуваш ли? Ду-ел. Ще се бия с него! Дайте му оръжие, а вие, кечаджиите, почвайте да копаете. Ей ти, лягай да ти вземат мярка!

— Небива, Расуау, дуелите са възбранени, лег-барастархът така повелил… — успокояваше го отрядникът.

— Хич не ми пука! Иди при лег-квирина, при който искаш, обаче оня там е съучастник в престъпление и трябва да виси на куката! Ама ще му го спестя. Разбираш ли? Онова копеле е от моя Свят, от Горната земя, и понеже там още се глезят с апашите, няма да го влача по полиция, ами тук ще го накарам пръст да яде!

Пагар внезапно пусна Радослав, който се стъписа. Обозниците бутаха напред човека, комуто личеше и под мръсотията, че е пребледнял. Дичо почти се учуди как е съумял да го познае без бялата риза и папионката на келнер.

— Юмручвате се поред по трижпъти! — заяви Ндрангнекх — Кръг двубоен искам!

Алебардоносците оградиха с щитовете си площадка, като изместиха тълпата обозници.

— Не до усмъртване, Расуау! — нареждаше командирът. — Биеш го малост и се разотивате! Тук-сега сме да се кръвобием с атълани за Борея, не за жаждопоене на лични обиди!

— Ндран, тоя…

— Сърцевярвам ти, Расуау, затуй ти волнодавам честно да се гневоукротиш. Ала не прекомервай! Не си от брастагу!

Дичо тръсна рамене, постави крака здраво на земята и вдигна юмруци.

Келнерът от дискотеката в Созопол трепереше. Едната му скула бе сцепена до кръв, от носа му течеше розов сопол, потурите на коляното му бяха разпрани, куртката полусмъкната, въжените копчета висяха скъсани, по корема му имаше прясна кал от ритник.

— Айде бе, мъж! Или без водка с дрога не мож да надвиваш! Нали чу — сега ще ти се размине. Ала после отивам в щаба при барастарите и на куката ще те искам!

Човекът пред Радослав жално се сгърчи и отвори уста. От нея се понесе само едно сърцераздирателно мучене. Той куцукна няколко стъпки назад, седна и зарева.

Дичо рязко изпъна гръб. Доповръща му се. Отпусна ръце. Разтвори юмруци.

Келнерчето раззинваше уста и хлипаше. Зад зъбите надничаше някакво… нещо… но не и език. Беше му отрязан.

В мълчаливия кръг пристъпи едър грамор с оцветена плъстена куртка на квирин-обозник.

— Този, за когото казваш, че те е оскърбил, войнико, е мой неволник.

Лицето на Радослав пламна, сетне побеля.

— Не се усъмнявам, че този бореец е лош, защото лъжеше, сееше раздори и обиждаше деца. Магьосникът ни го заведе при Съдник дваж пъти. Сетне вождът и старейшините на селото ни отредиха да лишим от глас земемореца, подъл като атълан. Оскърбените го осъдиха да отработи за злодеянията си, докато изминат три по девет Големи лета. Пощади го, войнико, каквото и да ти е сторил. Наказан е доста. Ала не го обиждаме, не го мъчим. Яде колкото иска. Работи колкото може. Послушай молбата ми. Ако грехът му е голям, подир срока ще ти го предадем, ала сега недей…

Дичо се озърна към командира си.

— Ти решаваш, Расуау.

— Ти решаваш, войнико — рече обозникът. — Аз казах.

Радослав изгледа нещастника. Забеляза железен нашийник като на куче с откъснат кожен повод. Задържа се върху страхливите очи.

Тарикатът бе сбъркал. Просто ТУК такъв като него не можеше да не сбърка. Съмнителните човешки „ценности“, които му бяха позволявали да вирее, да се подвира и нагажда, да печели и да избягва възмездие, в този свят нямаха стойност.

Махна с ръка:

— Пощадявам го. Няма да повдигам обвинения нито сега, нито след двайсет и седем… хм, след едно рунище тина — Дичо плю встрани и хвана верния грамор за лакътя. — Хайде, наборе, стана време за манджата…

Над строяващата се в колона тълпа забиха барабани, оповестяващи храненето.

Радослав се мръщеше и гледаше в краката си.

До него Пагар въздъхна.

► Земя, светът на хората, минало време:

Двама души седят върху бордюра на стар нисък бент пред малко вирче, до половината потулено в шавар. В откритата вода се отразяват приведена върба, бели облаци и синкава грамада на планина. Витоша. Контурът ѝ е сякаш отделен от небето с живачна нишка. Поточе тича по обрасъл с дебел мъх преливник на бента, искри под слънчеви лъчи и посребрява с мехурчета заседнали в пукнатините клонки, които го карат да ромоли, да чурулика, да звънти, сякаш се радва, че не е самотно.

Тихо, топло на припек, светло. Лятото свършва.

Виното е „Магарешко мляко“ в зелена бутилка от седемстотин милилитра, с немскоезичен етикет. Само то стои между младежа и девойката. И кутия цигари „Мелник Лайт“. Но с нищо и никак шишето и цигарите не им пречат да се докосват с пръсти. Мълчат и се усмихват, от време на време се поглеждат.

Този вир им е познат от детинство. Тук са се къпали — всеки със своята си тайфа другарчета. Той е пробвал да лови риба. Заниманието не му е допаднало въпреки известната сполука. Плячката си подари на една котка, която не захапа рибките веднага, а първо замърка и се отърка в дланта на благодетеля си.

Момичето е идвало тук скришом да пуши и да разглежда списания с приятелки. Обикновено когато бягаше от скучните часове в училище. Странно ѝ бе, че само на нея това място ѝ се струва вълшебно. Учудваше се, че никой друг от селото не го обича просто така, заради самото него. Винаги заради нещо — че е закътано, че е достатъчно дълбоко за плуване, че може да се хване едра риба… и че бе най-прекия път до голямата черешова градина на стопанството към съседното село, вече софийски квартал.

Познават и двамата това вирче. И двамата го обичат. Уж никакво, жабешка земя, вода тоест, Обетована. Ала има нещо в него. НЕЩО.

Години наред не се е случвало да се срещнат и да споделят своята привързаност. Срамота.

Срамота е роднини да не се познават…

Той я помнеше — поне три пъти я бе засичал на автобусната спирка „Окръжна болница“. Наблюдаваше я крадешком, галейки с поглед високото ѝ чело, ясните сини очи, питаше се какви ли са на вкус красивите ѝ устни.

Тя забелязваше интереса му. Би се радвала да я заговори, защото също ѝ допадаше. Какво ли я спря да го насърчи, да го окуражи?…

Ах, да. Автобусът…

Най-странното бе, че чакаха един и същ рейс. По принцип. Но не и при предишните мимолетни срещи. Той отиваше някъде другаде, не у дома. А тя, преди да иде да навести родителите си, предпочиташе първо да се види с приятелки. Вярно от съседното село, но ѝ трябваше друг автобус, тъкмо когато той пък решаваше тази вечер да не спи в общежитието в Студентски град.

Още по-странно се оказа, че не успяваха да се разпознаят един друг на снимки. И той, и тя чуваха за себе си, че са по „особен начин нефотогенични“ — излизат уж добре на всеки кадър, но някак не приличат на самите себе си…

Случваше им се да се разминат за минути.

А стаите им бяха съседни — в една и съща къща. И обичаха едни и същи хора…

Докато един ден не се качиха заедно в рейса. И седяха на двойна седалка. И чак после, на мегдана, не хванаха по различни улички до вкъщи.

Голям смях падна, когато разбраха, че са братовчеди. Сто и петдесет негови и двеста нейни крачки до дома — на всяка по щедра порция смях, радост… и облекчение.

Срещнаха се най-сетне — и се РАЗПОЗНАХА. Само дето не повярваха веднага на прозрението си.

Мнението на околните беше притъпило вярата им в себе си. От тази вяра остана само усещането за вълшебството, спотаено във вира.

Заради това сега са тук.

Нищо друго няма значение. Нито кръвта им на роднини. Нито неговите срещи и раздели. Нито нейните връзки, особено тази, сегашната, най-драматичната, шантавата и продължителната — като паяжина объркана, като паяжина мъчна за късане…

Тези неща са ТАМ, нейде. Там, където Витоша е гола край върхарите си. Там, където по Искъра вече няма бесни водопади. Там, където в небето дъгата има САМО седем цвята.

Там, където сякаш е немислимо да се случи това, което се случва в момента.

А то се случва: пръстите придърпват китките, протягат се ръцете, обвиват тънкия кръст на момичето, а нейните прегръщат шията на младежа.

И миг след това той вече знае какви са на вкус нейните устни.

И миг след това тя вече знае, че всичките ѝ сънища са били… истина.

Тяхната обща, свята и невероятна истина.

Обичам те, драконче

И аз те обичам, драконче

► Кашеп, светът от реалността на змейовете, сегашно време:

В караулната шатра Радослав правеше играчка от парче кожичка с пухкава козина. Приши черни мидени черупки за оченца и повъртя критично топчестата кукла. Бе се получило нещо далеч от първоначалния замисъл, но все пак животинчето имаше планираните големи смешни уши като Чебурашка и определено изглеждаше симпатично. Ето на какво може би наистина ще се зарадва пеещото момиченце от хана.

Вече бе навил началника на нощния патрул да кривнат до гостилницата, за да остави подаръка. Не се учуди, че той склони на молбата му — тук връщането на дълговете се смяташе за свещено, въпреки липсата на класическа представа за парично-стокови отношения. Освен това офицерът се оказа музикант и дори неумело изтананиканата от Дичо мелодия, която не му излизаше от главата, го заинтригува. По „радиостанцията“ (белонски бръмбар с големина на тиква и извънредно дълги пипала-антени) квиринът се свърза с караулния щаб, след което доволно съобщи на войника, че призори ще се отбият до мястото…

Освен играчката, Радослав бе приготвил за малката и един шоколад. Естествено, консултира се с лечител, който реши, че екзотичният сладкиш ЕВЕНТУАЛНО би навредил само на върколак или на джудже. Нуаде с мъка се въздържа да не поиска още едно парченце за дегустация. Явно имаше силна воля, а може би собствени деца, заради които не веднъж се е отказвал от вкусен залък.

Патрулът тръгна в обход на крепостния Периметър, като сменяше часовите по наблюдателните кули.

Пагар и Дичо останаха на дозорна площадка, високо над затихващия Лагер.

Далеч на юг луната Клех загатваше светлинна пътека сред придошлите приливни морски води.

Радослав се подпря на скърцащия парапет.

— Защо раницата своя взел си, Расуау?

— И аз не знам защо я помъкнах да си троша главата… — той намести ремъка на войнишката си торба. Премяташе се през рамо косо през гърдите. — Ама не пречи. Удобна е… Я виж това. Как ти се струва? Добре ли е… ъъъ… за гледане?

— О! Много забавително! Какво то е?

— Детска играчка.

— Ооо… Радост има в нея, сякаш давал си я на шаман за заклинание.

Млъкнаха, взирайки се в тъмнината.

По някое време отвърнаха на повика на съседния пост, очертавайки с фенера кръст — в знак, че всичко е наред.

Ури след ури изтичаха в миналото. Граморът се прозя и закрачи напред-назад по площадката.

Дичо търсеше сред звездите метеори. На пресекулки се прислушваше към равнината около Лагера. Пагар спря да обикаля и застана до него. Изскриптя яката на шлема му — чифтакът също бе вирнал лице нагоре.

— Гръбнака на нощта ли гледаш, Расуау? — попита той.

Дичо се усмихна.

— Аха.

Колко красиво наричат тук Млечния път. Гръбнак на нощта!4

— Ти вярно ли от Горната земя си? — обади се престорено нехайно граморът.

— Ъм… Да. От Горна земя съм.

Съжаляваше, че се бе изтървал. Още тогава, още щом го изрече, думите му направиха голямо впечатление на околните. На самодивата Ларунди щяха да ѝ изскочат очите, дори под забулващия воал личеше, че е отворила уста от слисване… Всъщност, рано или късно това трябваше да се случи. След краткото смущение, той усети какъв товар е паднал от сърцето му.

— Аз знам за тая земя твоя от приказките на бабата моята… — поде Пагар.

Още нещо се бе случило, след като призна пред всички, че е чужденец в този Свят, в тази реалност. Езикът. Вече никак не се напрягаше да разбира и разгадава думите.

— Спомням тия предания и разказвал съм ги сам на децата моите… — додаде граморът.

Дичо го слушаше, без да се пита как така вече е в състояние дори да отговори с лекота, сякаш на български. Ала мълчеше сега. Услаждаше му се да чува необикновената граморска реч, нейната образност и напевност.

— … помня сказанията за туй как хората от Горната земя почнали да късат своето себе от света, в който поминуват. Как от своя си страх пред създания други пораснало презрение към всичко онуй, дето на тях не прилича. Как почнали да смятат за добро всичкото, дето се покорява на волята тяхна. Как спрели да виждат себето си като част от Гласа-дух на планета своя. Как на ръцете не вярвали си и на нозете, на паметта и очите свои, затуй правели всякаквото възможно да обградят се прякомяра с неща, дето тръгнали да мислят за по-омайни от ония, що природата създала е… Расуау, вярно ли тъй е?

— Ами…

— Истина ли е то, че от Горната земя човеците едно мислят, второ словят и трето вършат? И на опашката добиват всецяло различно нещо, а не туй, дето пожелали са?

— Общо взето… да.

— И още, че при вас водят и владеят не най-умните, ами най… — граморът се мъчеше да намери подходяща дума. — Най такива… дето като хищници гладни са. Дето срам нямат. Дето всичкото правят тъй, сякаш земя, въздух, вода, живинки всякакви и другите хора в шепата им са? Сякаш взели са го от бащите свои, наместо да знаят и помнят, че държат го на заем от децата свои?

Радослав се радваше, че е тъмно и че е длъжен да гледа навън, а не в лицето на другаря си…

— Уви, така е. С малки изключения… които не траят дълго. Но се стараем.

— Не разумявам. Хора такива никак ум нямат. Как тогаз само глупости не вършат и не излагат се, та накрая да ги изпъди племето тяхно?

— Карат умните да мислят вместо тях.

— Как тъй? — учуди се Пагар.

— По-силни са. С големи юмруци. С много… неща, от които останалите имат нужда, и те ги раздават според това кой им се покорява. Владеят страха на хората, разбираш ли?

— Като атъланите в Борея сега?

— Май да.

Граморът поразмисли и рече:

— Бабата моя казвала е още, че хората в света твой имали Добро в себето свое. Ала не искали да вършат другояче нещата, освен само по начина техен, без да гледат как туй правят безсловесните твари и по-разумно да научат и те да правят нещата. А туй ослепило сърцата, тъй щото всяка благост в желание, ако е без мяра, на зло става. Искали всичкото само за тях си, измислили всемогъщи предци, дето подобни да са им, и казвали, че тия Предци дават им правото господари да бъдат. И хем словели, че хората „по-висши“ са, хем в другите човеци, дори от племето свое, врагове виждали — хищник било то или плячка. И преди свикнали били да убиват не зарад храна, но скоро престанали милост да дават и на падналите, кога нищо не струвало им да ги щадят. Всеки искал вожд да е, без да вслуша шепота на Ориста своя. Немарели пред чужда Съдба. Отучили да споделят и делят туй, от що нужда имаш, че да живееш.

Пбгаркх въздъхна, погледна другаря си и добави:

— Не всичките лоши ставали, Расуау, не такова нещо да кажа искам. И сказанията-предания не настояват. Ала случвало се, право тъй и ти одеве призна, че силни ставали грубите и злите, а останалите под тях помирявали… А сетне, след иги многож, хората всецяло повярвали, че господари са на земята своя… и уплашили се, тъй щото в сърцата свои знаели, че слаби са. Затуй рекли, че Предците техни могъщи са толкова, та могат не само съвет да подават от оттатъшното, ами магии истински да вършат в отсамъшното на живите. И укротили се, щото тъй имало кой да закриля… и оправдава всяко деяние тяхно. Човеците нарочили едни от предците свои за зли и кога ставало лошо нещо, казвали, че Злите предци виновни са, а пък те, хората, подлъгали се били. И тъй живеели, мнозина многож нещастни, а нещастието зло поражда и без зли предци някакви да има… Преди едно ли, преди две ли асу, човеците в Горната земя взели магия с желязо да творят, ала магията тяхна слаба била, тъй щото малцина в сърцето свое Гласа-дух сещали. Само че ръцете на хората сръчни били, умовете техни — остри и гъвкави като лозя, затуй да майсторят продължили все по-изкусни сечива, а с тях намножавали силата на ръцете, без да умножават мъдростта на сърцата. От иги ли, от повече ли време, човеците в Горната земя правели били помощници от желязо и хранели ги с огън ли, с пленени мълнии ли. Скоро обаче сами пленници станали на онуй, дето изработвали, и харчели дните свои, та да слугуват на слугите. И тъй съвсем намразвали себето свое. Намразили над главите небето и под нозете земята. И затуй не поглеждали ги, освен кога дъжд валял или крак спъвали. Искали повече и още разкош, повече и още наслада. И вече избивали се единдруг не просто тъй, само щото говора на съседа свой не разбирали, а спрели да тачат и обичат Живота след толкоз убийства многож. Кога умирал един, плачели те, кога безчет умирали, оставали в равнодушност. Карали дете без Съдба да живее, а живот отказвали на други чеда свои, кои на война пращали — като сегашната наша, само дето не питали кой да отиде иска. Без докрай зли да стават, злини вършели. Тъй щото нещастният в корена свой зъл не е, а болен — дори едър отвън да е, щом не умее радост да има в самото себе, значи дребен той е отвътре. И няма вече кой да спаси тогова, щото избрал е по такъв път да постига Съдбата своя — само дето не път това е, а безпътица. И сякаш човеците от Горната земя вкупом почнали да кършат душите свои и тъй затворили капана… Щото на мнозината да подчиниш себето свое е на живините присъщо, не на говорещи създания и разумни, кои да разсъдят сами умеят. Ала живините все пак Гласа на света свой чуват. Ония, дето за него оглушават — изчезват! Глуха глутница, че и с добър водач, че и от можещите да е, кои разбират що правят, всякогаж стои на по-ниско от мисълта. Затуй и множеството жестоко е с оня, който поиска по-инакво нещо от туй, дето многобройството желае с алчността и страха свои. Такъв различен убиват или накарват сам себето свое да усмърти… Расуау, от свят такъв ли идеш?

Радослав преглътна.

— Да, Гари.

— Тогава — убедено заяви граморът, — не ще да настъпи най-лошото за Горната земя. Не може ти само инакъв да си, не може ти само да пречиш на лошата Съдба на Света свой. Има и като теб други! И щом преборите глутниците от ония, кои жалки са или направо духом мъртви, без глутница като тях да ставате, Пътят на Горната земя сменен ще бъде! Ти… това ли дошъл си от нас да учиш, Расуау?

Дичо мълком гълташе сълзите, които размазваха звездното небе над него. Граморът деликатно изчака.

— Май тъкмо за това съм тук, приятелю…

— Расуау! Аз обичам да съм приятел твой.

— Ей, ти си страшен!

— Страшен?

— Страхотно готин.

— Не разбирам, ала грее мисълта твоя. Ще да е много хубаво нещо да си казал за мен. — Пагар се подпря на алебардата си и огледа небосвода. — Кога Походът свърши, в Равнините ще дойдеш, където живея! — заяви той. — Ще запозная теб с вятъра, дето в тревите пълзи, пък литва сетне да роши пернатите. Ще покажа на сърцето твое как на Кашеп сърцето тупти, а в него туптежа на Земята своя ще чуеш. Ще видиш колко прекрасно е сняг да пада, остър като от стрели сноп правен, да гали теб Янкул, а после Райко да суши като над огън. Ще разбереш кое място да разореш чака и вкусна царевица да насадиш или то по-добро е за плод земен, а още кое пасище иска да бъде. Ще научиш да различаваш във времето на лова кое животно съдено му е плячка твоя да стане и теб да нахрани, а кое, нека и в капана хванато, още има Съдбата своя да дири, пък ти дълг имаш към него живо да го запазиш. Само ти ще си, небето и Равнината. Гласа ще чуеш. И ще намериш себето свое. Трябва да научиш как следва се Съдбата. Искаш ли, Расуау?

Радослав не съумя да отвърне веднага. Изкашля се. Не бе сигурен, че гласът му не е изтънял до хленч. Граморът го потупа по рамото.

Дичо успя да прошушне:

— Да. Искам, Гари. Много ще се радвам…

— И аз щастлив ще бъда мой гостенин да си! — ухили се широко Пагар. Радослав тръсна глава.

Ох, винаги има едно „но“, когато казваш някому „да“…

— Ще е чест за мен, но… Но първо… трябва да намеря… — той млъкна отсечено.

Миг. Два.

Осъзна какво става.

Сякаш невидима ръка внезапно му бе запушила устата, а змейската кожа извика във всяка клетка на тялото: опасност! Не чу свистене, но изневиделица изгърмя страшно и пламна, облак искри се изду като балон и повали чифтаците върху дъските.

Четвърт минута по-късно Дичо се съвзе. Светът продължаваше да е цял, не бе разтрошен на парчета, но сякаш беше потънал в моментна глуха тишина. Експлозията още сгъстяваше въздуха навред из охранявания от тях участък на Периметъра.

„Не е далекобойна артилерия — хладнокръвно щракаше изключваните варианти вътрешният му глас. — Не е бомба, нито минохвъргачка, защото първо би се чул воят на снарядите… ето го, чак сега идва…“

Щом не са оръдия, нито бомби или мини, значи…

Радослав заблъска смразения от ужас грамор да слизат от клатушкащата се кула. По стълбите се опипа за раницата-колан и нарами влачената алебарда. Молеше се наблюдателницата да не се срути, преди да са стъпили на земята.

Пагар се подчиняваше като автомат.

На по-долната площадка двамата залегнаха и инстинктивно закриха глави с ръце.

Втората експлозия отнесе горната част на кулата, посипаха се трески. Слава на небесата, че по чудо се отърваха, отломките не ги затиснаха, нито удариха.

Изправиха се на колене, погледите им се лепнаха за небето. Виждаха третата вълна.

Този път наистина не беше ракета, която да удари, а после да ги връхлети звукът от полета ѝ. Това, което сега летеше горе, бе невиждано ярък и огромен болид. Огнено-димното кълбо като че ли забавяше скоростта си… и започна да се уголемява… Дичо разбра, че болидът пада.

Падаше върху Лагера!

— Скачай, Гари!!! — изрева той и хвръкна в мрака.

Тупнаха в тревата отвъд Периметъра, претърколиха се, граморът изохка, но повече от уплаха.

Радослав се огледа за тътнещия метеор. Не можеше да прецени размерите му, но, съдейки по шума, вероятно щеше да погълне целия стан! Помисли си го и замръзна, а граморът зяпна, безкрайно поразен от зрелището.

Болидът приближаваше. Първо ги натисна тътенът на ударната вълна. Пагар се окопити, но не последва понечилия да хукне Дичо, ами наду сигнален рог. Определено реагираше със закъснение, но напълно според наученото във войската.

Ала това бе излишно — граморът и сам го разбра, още преди от Лагера да загърми тропот на барабани… сирената на падащото кълбо ги погълна. Ревеше като орляк пикиращи бомбардировачи и в съзнанието на Радослав изникнаха кадри от стари кинохроники: ескадрили от нацистки Ю-87 „Щука“ сриват някакъв град, тичат обречени хора… Въпреки ученията и тренировките, Дичо въобще не очакваше да чуе този звук — писък на лавина авиобомби!

Изтрещя!… Но не болидът, а мрежа лилави и зелени мълнии, които се издигнаха от Лагера насреща им. Кълбото пламна още по-силно, от него се откъснаха тежки капки огън, под угасналите сякаш от уплаха звезди заваля дъжд от жупел. Огнената сфера ги облъхна с жар и се отклони с грохот, тласкана и бъхтена от светкавиците. Сетне се понесе към скалните ридове с потискащ вой като улучена от зенитки летяща крепост… Баща му бе разказвал за такава над Панчарево, когато бил хлапе и дошъл на гости в столицата! От страшната крилата машина се сипел златният дъжд на месинговите гилзи от бордови картечници и оръдия… Болидът ги освети с морави отблясъци. Дичо скочи на крака. Наоколо падаха догарящи парцали, зад Периметъра гърмяха бойни тръби. Огненото кълбо се заби в скалите на няколко връста от шанцата на ветролетите, кинжали риж пламък щръкнаха в небето!… Откроиха се черните силуети на спешно издигащите се хвъркати гемии, завеса от нови мълнии ги прикри от шрапнелите… Взривът довя до двамата другари горещ въздух и ушите им пак заглъхнаха от вълната високо налягане. Косите на Радослав се развяха от вятъра. Пагар го теглеше и викаше през кашлица:

— В аравата да се връщаме, Расуау! Роговете зоват, бързо!

— Ами… Кой ще пази Периметъра? Може да последва сухопътна атака!

— Тварите на Нощта защитата на Оградата вземат! Да се махаме! Да не изкушаваме на мрака рожбите, нищо че съюзници сме сега! Стреснати и те като нас са…

И наистина, сгъстената от заревото на пожари тъмнина мърдаше — щураха се неясни сенки, святкаха бледи очи, нокти, зъби…

Чифтаците се втурнаха през останките на съборената кула. Миризма на пушек — скоро и самият дим, понесъл се на чаршафи — удари в ноздрите на Дичо. Барабани мереха влудяващо бавен такт. В Лагера нямаше паника, макар да горяха няколко шатри и дървени постройки. Някъде от стана на зеления легион се издигаше стълб нашарен от огън дим. Пагар жално простена. По улиците на гарнизона се суетяха обозни чинове, тъпчеха пожарите, трупаха имущество в платнища и каруци, удържаха стада уплашени животни, сбирайки ги накуп с дълги камшици. В лек тръс се носеха колони войници, подрънкваше снаряжение, командири викаха на спъващите се подир нещо изтървано редници да не се туткат. Гигантопитеци трескаво разглобяваха дървените блокхауси. Ревяха свирки, тръби, рогове… Факли и огньове опушваха знамена над гора копия и алебарди. Отблясъците караха очите на грамори и фамори да светят по котешки.

— Ето, натам! Стягът на аравата наша!

Грамор и човек се затичаха към своята колона и едва успяха да се включат в опашката на дружината. Край тях шурна конница, докосвайки ги, бръснейки със стремена като вихър. Радослав и Пагар влязоха в тежкия ритъм на барабаните, запромъкваха се към маршируващия в средата на колоната отряд. Без да спират, дванадесетниците провеждаха поименна проверка:

— Рас-уау?! Пбгаркх?!

— Тук сме!

— Стегни редици! Не изоставай! Всичко изгубено ще получите на корабите! Премини на бяг с къса крачка! Бързо, бързо, бързо!

В небето отново сияеха звезди, в Лагера пак гръмнаха експлозиите на обстрела.

Като ниски облаци преминаха скърцащите ветроплани. Над тях присветна нещо — дали метеори, дали нови вражески ракети… С гръмотевично изфучаване прелетяха някакви двойки същества… Дичо се спъна. Колоната му попречи да се огледа подир летците. Само полъх го докосна — и толкова.

— Подравни редиците! Марш, марш, марш!

Походът бе започнал.

* * *

Лагерът на Северната армия опустяваше бързо.

Още тлееха неугасени пожари, още кисело димяха кратерите от бомби. Последните колони звънтяха с оръжие. Олелията в цивилните катуни едва слягаше, укротявана от брастагу, заети с евакуацията. Още бучеше, хленчеше и проклинаше мракът, звездите не смееха да се появят, под краката се тресеше… а по тъмните плацове на потеглилите арави запъплиха грамадните шестокраки животни. В светлината на факли и жарави гигантите теглеха исполински плугове, други разравяха с бивници убитата от тъпкане земя. Селяни, седнали на гърбовете им, с пълни шепи пръскаха семена, други тичаха подире и безредно бодваха тук фиданка, там храст.

Закапа дъжд.

Към каменните градежи пристъпиха резервните подразделения на джуджетата-скалозаклинатели. Мълчаливи, подобни на видения тиловаци доразглобяваха Периметъра и другите дървени постройки, спретваха шлепове и салове, които пращаха към морето. Доброволци от катуните засипваха бившите светлинни ями.

В тях положиха загиналите при обстрела, посадиха върху мъртвите тела млади дървета…

… След настъпването на Райко-изгрева вече почти нищо не подсказваше, че в тази долина е имало Лагер. Попилата силни възраждащи заклинания почва се бе покрила с два пръста висока и гъста трева. Племената, изпратили на война свои събратя, също бяха напуснали мястото. Те се завръщаха по родни степи, планини, блата и дъбрави.

И само в центъра на заличения стан стояха девет наредени в кръг каменни колони, високи по три разтега. Приличаха на зъби. Бяха нашарени с хиляда и двеста монограма и край тях още пълзеше и се усукваше ароматен пушек от жертвените гърнета и урни.

Тръстиките по бреговете на реката тихо шепнеха бъдещите легенди за Великия борейски поход.

Походът

„Кровью вымокли мы под свинцовым дождëм“

Владимир Высоцкий, 1978

„Лети високо!“ — змейско пожелание, приветствие и поговорка

Походните колони стигнаха до морето. Миризмата на паника в потта на стотици хиляди въоръжени същества вече се бе разсеяла, но сега, наред с потръпването от стъпките им, ромона от дишането и от триещ се метал и кожа, над тях витаеха смут и глухо безпокойство. Малцина кашепци някога бяха изпитвали това чувство на тревожно, неизвестно и заплашително бъдеще.

Затова мълчаха и дори се стараеха да си поемат дъх по-тихо, да вървят по-внимателно — неизбежният шум от собственото им придвижване ги стряскаше.

Ала все пак имаше от какво да се почувстват обнадеждени. Бе знак, от който през плъкове и легиони премина въздишка и се превърна във вятър. А после, поради навика си да благоговеят в тишина пред поличбите, станаха толкова тихи, колкото бе възможно, даже и свръх това.

Радослав също се стараеше да следва примера на другарите си, но далеч по-слисано от тях мигаше към тъмното небе, където бледо, но достатъчно различимо трепкаше като огромен байрак деветоцветна дъга. Тъкмо тя предизвика преминалия като бриз шепот:

„Шаркан, шаркан!“

Предутринната тъма се разлюля в мъглата, родена от огромния брой топли тела. Аравите подушиха сол и водорасли. Скоро, през неспирното бучене-ромон-съсък на собствения си вървеж, дочуха и равномерния тътен на прибоя, след него и плисък на речни бързеи. Покрай тях мъглата се слегна, натежа. Колоните вече я газеха като все по-различима в червената янкулова зора безтегловна прежда.

Кълбестите пари ту се издигаха, ту ставаха по-плитки. Войниците потъваха в тях, а отгоре стърчаха само копията и навитите около прътовете си знамена, алебардите и гребените по шлемовете на кавалеристите. Звуците се попиваха в призрачните нишки, но те започваха вече да изтъняват, а сетне изведнъж здрачът се изпълни с оранжева светлина. По-твърдата почва стана песъчливо-камениста и колоните като привидения изникнаха на пристанището. Забавиха се пред поклащащи се понтони, край които под маскировъчни козирки светеха бордовите фенери на морски кораби.

Дичо не схвана веднага какво вижда над безкрайните гърбици шлемове и четината остриета. После разпозна тясно устие на река, образуващо малък залив… дали беше „малък“? Мрежата салове, даващи достъп до всички плавателни съдове, акостирали в очакване на войската, скриваше водата под себе си. Колоните се разделяха и тръгваха по тежко скърцащите понтони… Не! Заливът изобщо не бе толкова малък! Въпреки че утрото тъкмо начеваше да превръща сивото в червеникаво, ярките петна от факли и фенери сякаш сгъстиха тъмнината и ограничиха цялостната картина — отгатваха се мачти, въжета, пестеливо озарени сигнални знаменца, отблясък по оръжия и брони…

Невероятно прецизната организация за сетен път порази Радослав. Без никакво бавене полковете запъплиха по саловете — право към предназначените за тях кораби. Квирините полугласно насочваха подразделенията. Кой знае защо, барабаните бяха млъкнали отдавна, тръбачите също не се обаждаха. Дичо различи тихи пиукащи свирки и тогава забеляза, че по корабите цари мълчалива суетня.

Отвътре, от средата на плаващото пристанище, гледката се оказа още по-внушителна. Тъмна вода се плискаше под дъсчените палуби на саловете, вълните леко ги поклащаха. Гората копия и многоглави брадви сякаш се сниши като трева пред джунглата мачти, оплетена от лианите на такелажа. Отляво и отдясно се извисяваха тъмни бордове на галеони, галери, корвети, катамарани, в пролуките се разкриваха смътни очертания на още и още кораби, задръстили рейда на залива. Факелни отражения играеха и се раздробяваха в откритото море…

Потресен, Радослав отведнъж спря. Хрумна му мисъл, която го уплаши — ами ако противникът удари залива?! Нека да не е ракетно нападение, нека са обикновени гюлета! Но ако пуснат и нажежени снаряди за предизвикване на пожари, или от онези, морските, свързани с верига, замислени да късат платна и да трошат мачти!…

Усети беззлобно смушкване в гърба, придружено със съвет да внимава къде стъпва.

Дружината подмина галеон, по траповете на който се катереха пехотинци и изчезваха в трюма му.

Дичо шепнешком сподели опасенията си с Пагар. Граморът само вдигна пръст нагоре и окуражаващо тупна другаря си по рамото.

В просветляващото и все по-беззвездно небе кръстосваха въздушни кораби.

Дванадесетникът предаде заповед от дургхина да свият наляво. Покрай раменете на предните отряди Радослав мерна вертикално вдигнатите весла на очакващата ги галера. Чу как чизмо-сандалите на войниците затропаха по мостчетата.

От борда екипажът на кораба разменяше с дружинния квирин и пеоните глъхнещи от тупурдията реплики. Уморен от впечатления, Дичо даже не можа да се развълнува от вида на моряците.

Бяха хора. В светли ризи без ръкави, къси шалвари до под коляното, тюрбани на главите. Не успя да разгледа лицата им — трябваше да внимава да не падне от мостчето, но му се стори, че приличат на самодиви.

— Качвайте се и се настанявайте на пейките по средната линия на втора палуба. Качвайте се и се настанявайте… — с монотонен глас повтаряше пеонът на преминаващите покрай него войници.

Редица по редица дружината стъпваше на борда. Със свити лакти Радослав мина по дъските на горната палуба и хлътна заедно с другите в трюма. Вътре беше тясно, извитите дървени ребра на галерата се сключваха над главите им като скелет на истинско водно чудовище. Грамадната риба миришеше на смола и пресни стърготини. Мъждиви магически фенери едва ориентираха бранниците. Сумракът се клатушкаше, сякаш погълналият ги левиатан дишаше.

— Насам, насам! — със странен акцент рече някой отгоре.

Войниците продължаваха да се спускат в дъсчената утроба на галерата. От двете им страни оставаха познаващите се по куките за закачане на веслата пейки на гребците. Първите бойци стигнаха края на полутрюма. Не можеше да се разбере дали се намират под носа на кораба или под кърмата му. Май този съд бе двупосочен.

— Пуснете седалките от стените! — чу се отново гласът, който доста небрежно произнасяше граморските думи.

Пехотинците се подчиниха и тежко се отпуснаха върху дъските. Над тях като глухи барабани думкаха стъпките на други бранници. Радослав, Пбгаркх и още двамина грамори се настаниха. Седналите преди тях можеха да излязат само ако стъпеха на раменете им. Сядащите в момента ги затапиха по същия начин. Дружината се натикваше като цаца в консервна кутия. Вече заелите местата си войници предпазливо се въртяха, отпускаха ремъци, поставяха зачохлени оръжия между коленете и се подпираха на тях, поради липсата на облегалки. Някъде отзад избълбука манерка, отстрани някой тихо заговори с чифтака си, друг шумно си пое дъх, трети сдържано кихна… Дружината приключи с разполагането — натоварихме се! — и за кратко настъпи глуха тишина.

После изтропаха стъпките на моряка, който им бе показал къде да се разположат. Дичо зърна само краката му, обути във високи сандали, каквито преди не бе виждал — горните ремъци пристягаха шалварите под коленете. Матросът тихичко мърмореше под носа си нещо като „Добре, добре“, сякаш отмяташе как са се справили пехотинците. Сетне той прескочи дъсчената траншея на полутрюма, развяха се предници на елек, над граморските шлемове се люшна кривата му къса сабя с широко острие. Морякът продължи по пътеката с местата за гребците и почти на четири крака се покатери по стълбата. Отгоре се дочу гласът му, но този път езикът бе съвършено непознат.

Дичо се опита да свали шлема си, но лактите му опираха Пагар от едната страна и борда от другата. Затова последва примера на другарите си — сложи лакът на късата странична дръжка на брадвомеча си и подпря бронирано чело на изправеното оръжие. Козирката на шлема леко чукна острието на алебардата през брезента на калъфа. Радослав потисна въздишка и си забрани да мисли за нападение срещу флота. Притвори очи.

Над главите им отново забумтяха стъпки — галерата товареше нови войници.

* * *

Дрямката му бе секната от изблик на паника. Дичо подрипна на място и едва не извика — отвън бучеше вода! Грохот на водопад?!

— Висоководието, приятелю — обади се Пагар успокояващо. — Приливът.

Репликата не подейства веднага на нервите му. Той се сви, стегна се — неразсънен, бездумен, объркан, с представата за тъмна водна стена, която захлупва галерата, издавя заклещените в недрата ѝ войници като кутрета в торба, а сетне разбива съда на трески…

Змейските люспи останаха равнодушни към човешките страхове, но от тях дойде усещането за движение. Минута по-късно корабът съвсем осезаемо се люшна и Радослав стисна дръжката на алебардата. Неколцина от отряда със съскане поеха въздух през зъби.

Техният преглътнат страх го застави да се вземе в ръце. Съсредоточи се.

Галерата се плъзгаше, вода шумеше под краката и отстрани, зад обшивката на борда. Дружно скръцнаха весла от двете страни на полутрюма. Плясък. Шушнене на пяна. Тласък. Още един. Корабът набираше скорост. Отгоре притичаха двама или трима, изплющя платнище, забучаха въжета като обтегнати струни на контрабас. Къси подвиквания. Нещо хорово мучеше… не… аха. Бяха гребците — пееха, навярно със стиснати устни, някаква мелодия без думи. Ритмично шляпаха веслата, изквичаваше дърво върху желязо. Галерата ускоряваше. Дичо усети, че е с гръб към посоката на движение.

— Дълго ли спах, Гари?

— Няма и четвърт ури, Расуау. Тръгнахме… — в гласа на грамора се усещаше и възторг, и страх. Очите му по котешки проблеснаха, отразили светлик от окачения фенер, който се клатушкаше като махало.

Радослав почеса брадичка в яката на нагръдника си и нарочно високо и безгрижно произнесе:

— Някой да ме събуди, като стигнем!

След малка пауза от всички страни се донесе кикот. Вече унасяйки се, той се почуди какво пък толкова смешно е казал.

* * *

Проспа не повече от два, най-много три часа. Събуди се схванат, всичко наоколо му се струваше изтъкано от неудобство, разпокъсано и нереално. Под клепачите си сякаш имаше пясък, страшно му се ходеше по малка нужда.

Докато се чудеше кое от двете да направи — да се измъкне навън или да поиска кофа, а това със сигурност пак щеше да предизвика веселие, — квирините започнаха да извеждат нагоре групички от по няколко души, за да се поразтъпчат.

Той изтрая да дойде редът му, на палубата примижа от дневната светлина… и забрави за физиологичните си потребности.

От хоризонт до хоризонт морето навред бе запълнено с кораби. Пъстрееха ветрила, по такелажи се катереха чевръсти матроси, пляскаха стотици и хиляди весла, плющяха знамена. Над мачтата на техния кораб се развяваше син вимпел с бяла озъбена акула и пришити бронзови звънчета. В солената свежест на въздуха отекваха гласове, барабанни и тръбни сигнали. Повърхността се преливаше от аквамарин към зелен нефрит с жилки искряща пяна, намножавана и браздена от всевъзможни съдове. Издуваха платна тромави наглед салове като „Кон Тики“, някои от плаващите платформи бяха съединени в цели композиции, огъващи се в такт с вълните; цепеха водната шир внушителни многопалубни галеони, бръмчаха белонски шлепове, следвани от пасажи кожени лодки; и още безчет други — двуноси галери като тяхната, изящни катамарани, тумбести тръстикови кораби, бързоходни фрегати, очевидно предназначени за охрана…

Сред пухкави облачета в теменуженото небе плуваха като отражение на морската флота армади ветроплани. Сякаш на корабите им бе тясно в океана и половината бяха литнали нагоре. А още по-високо личаха инверсионни следи от някакви други апарати. Отново белонци?

Заслепиха го слънчеви зайчета. Безплътните бързачета гъделичкаха водната повърхност навсякъде. Златно сияние от изток подсказа на Дичо, че бе спал доста повече от три-четири ури, което го подсети за…

За тоалетна служеше оградена с брезент делва, която за негова изненада не миришеше. Гнусливо, но и любопитно той надникна в нея. Смръщи се. Стори му се, че на дъното шават плоски лигави твари и поглъщат отпадъците. Хм… би могло и направо в морето, но пък…

Облекчен и с облекчение, Радослав се отдалечи от тоалетната и се облегна на фалшборда, като предвидливо се улови за едно от обтегнатите въжета. Погледна във водата… и потръпна — първо от страх, даже неволно отстъпи назад, а после от възхищение.

Морето бе прозрачно. И в дълбините му се виждаше подводният ескорт на флота.

В свитата имаше стада делфини, които следваха опашките на малки групи косатки и от време на време изскачаха на повърхността. На тласъци се движеха обтекаеми раковини, грамадни може би колкото единичните салове „кон-тики“. И, най-стряскащите подразделения от силите на Армия Океан — огромни свирепи акули. Стъкмени със сбруя като коне, страшилищата носеха ездачи, някои теглеха подводни шлепове. Морските хищници разпориха с перки повърхността, а от букета струйки и пяна, право в лицето на пехотинеца се втренчиха изпъкналите прозрачни очи на един от повелителите на акулите.

Ихтиандърът направи гримаса и Дичо усети полъх на телепатично приветствие… сетне подводната охрана се спусна в зеленикавата бездна.

* * *

Плаването продължи почти два сола.

Извеждаха пехотинците на палубата, където им уплътняваха времето с упражнения, свързани с десанта, или ги пращаха да сменят гребците. Първата привечер вълнението се засили, ала малко след залеза отново утихна. Въпреки това граморите не спряха да се мажат под носа с мехлеми, за да превъзмогнат пристъпите на морска болест.

Радослав зърна акуловите водачи още веднъж. Човекоподобните амфибии бяха с дълги опашки и необикновено изящни. Те плуваха подобно на тритони, извивайки цялото си тяло. Издаваха тихи жабешки звуци. И определено обичаха да играят с делфините. Бяха чудата и прелестна гледка…

Нощем фенерите на въздушното прикритие трепкаха ведно със звездните рояци. Понякога на небосклона се виждаха огнени драскотини от метеори… или патрулиращи змейове. По целия кръгозор мигаха сигналните светлини на флота, под полегатите вълни пробягваха фосфоресциращи сенки. Веслата раждаха от водната плът студени зеленикави искри, проблясваше и пяната пред вълнорезите на кораби. В тези часове ставаше тихо, всеки се умълчаваше, пленен от величието на гледката, почти потиснат от размаха на това, в което участваше. Армадата се плъзгаше в звезден океан и самите те бяха звезди, тънки иглени върхове светлина, трептящи струнни лъчи на предалечни чужди слънца.

Ако не бяха заповедите да се почива, Дичо би пожертвал всеки миг от съня си — само да гледа и гледа това до болка красиво великолепие, още по-ненагледно заради своята несъвместимост с онова, което ги чакаше. Войната.

Войната с нейната кал, злоба, кръв и изкормени агонизиращи тела.

* * *

Седеше на носа на галерата, вкопчен във въжетата и надвесен над бягащите назад вълни. Наслаждаваше се на скоростта. Току-що го бяха изгонили от веслата — всички войници искаха да поизгорят малко енергия и да се разкършат.

Той стопи малко време в беседа с борейските моряци. Е, силно казано беседа — само капитанът знаеше граморски, но пък беше постоянно зает. Земеморците гледаха с любопитство и симпатия странния войник, ала езиковата бариера не им позволяваше да поприказват истински. Пробваха няколко диалекта и останаха разочаровани, че не ги разбира.

От своя страна Дичо също намираше за симпатични кашепските хора. Извън всякакво съмнение, биологически те бяха напълно идентични с него самия. Високи и доста добре сложени, с правилни черти на лицата. Не можеше да определи към коя раса принадлежат, приличаха му на мелези, хармонично съчетали в себе си както европеидни, така и монголоидни и негроидни белези.

За съжаление, моряците също като капитана имаха работа в повече. Бяха едва шестима, но пък изглеждаха колоритно за шестнайсет. Носеха ярки обеци и гердани. Татуираха се с руни, които сочеха на Радослав и му ги четяха звук по звук като същински букви. Без никакво усилие произнесоха правилно името му и се усмихваха, когато ги приветстваше.

Естествено, най-вече „говореха“ за войната. Докато се мъчеха да му разправят за островите си и превзелите ги орди, за това колко кораби и войска са събрали самите те в подкрепа на Северната и другите обединени армии, Дичо се сблъска с откритието, че борейците не употребяват дузини за смятане. Служеха си с двайсетици — по броя на всичките си пръсти по ръцете и краката. Загледан във вълнореза, той си спомни как докосваха меча му и със зверски гримаси правеха жест с реброто на дланта през гърлата, сочейки на северозапад, където се намираше врагът, поробил тяхната родина.

Радослав потрепери и се помъчи да се отвлече от мрачните картини, които предстояха да се сбъднат, щом стъпеха на сушата…

На половин разтег пред носа на галерата като неуморим лоцман плуваше бял делфин.

Дичо усети зад гърба си познато присъствие. Въздъхна и стъпи на палубата. Косо погледна дванадесетника, който бе застанал до него и също се любуваше на морето.

— Време ли е да слизам в трюма, Ндран?

— След малко, Расуау…

— Нещо искаш да ми кажеш?

Отрядникът пъхна припряно в ръката му нещо хладно.

— Какво е това?

Бе медальон, подобен на гилза.

— Не го отваряй — предупреди квиринът. — Вътре има нокът, напоен с Мъртва вода. Дадоха ни го шарканите.

Радослав преглътна.

— С каква цел?

Ндран го погледна в очите.

— Отрова, Расуау. Ако се случи да те пленят, само туй е спасението. Инак ще те превърнат в сив мъртвак, душата ти ще стане колни. Змейовете казаха, че ще се постараят такова нещо да се не случва, ала невъзможно е да се предвиди всичко. Затова, ако друг изход не остане… с Мъртвата вода ще освободиш душата си от лапите на атъланите. Не ще ти я отнемат!

— Толкова ли е зле да си пленник при тях? — промърмори Дичо, като стисна металната тръбичка в юмрук.

— Още по-зле е.

Той умислено прибра медальона в пазвата си. Не бе сигурен какво означава „спасяване на душата от отнемане“. Но изглеждаше наистина разумно — ако противникът има навика да подлага военнопленниците на изтезания… Ох, проклето да е… Ако още в началото бе усвоил езика, нямаше сега да има гатанки, за чието разбулване вече му липсваше хъс да разпитва. Войната, смъртта и сраженията неумолимо се приближаваха към него — имаше ли смисъл? Навярно имаше. Но силите му за това бяха изчерпани…

Предстоящото близко бъдеще го сковаваше.

— Добре, отрядник. Щом ме съветваш…

— Искам да ти предложа още нещо, Расуау.

— Какво?

— Това.

На дланта на грамора лежеше метална руна — „абзу“. Според подредбата на писмените знаци на кашепската азбука-пиктограматика, това бе дясна производна на „основната“ руна.

— Искам да станеш резервен знаменосец, Расуау. Мой пеон.

Дичо измига.

— Ами… Гари?

— Пбгаркх остава твой чифтак. Но ако загина в бой, добре е ти да ме заместиш.

Белият делфин се премяташе жизнерадостно пред галерата, спазвайки дистанцията.

— Ммм… Ндран, от мен не става командир. Знам го от опит. Бил съм войник в Горната земя. Прощавай, но отказвам.

— Не бързай, Расуау. Помисли. Имаш много важно предимство пред всички останали. Даже се питах дали да не те пратя като пеон при арай-квирина или даже в свитата на ирмина… Искаш ли?

— Ъ… Пеон?

— Познаваш борейците. А от Горната земя знаеш оръжия като боен газ и Слънчев чук. Сега казваш, че си бил ратник у дома си…

— Редовна военна служба, Ндран, нищо особено — възрази Дичо. — Тук научих много повече за воинския занаят… Там по-често държах кирка и лопата, отколкото автомат.

Квиринът не обърна внимание на опита му да омаловажи нещата.

— УМЪТ и СЪРЦЕТО ти са подготвени, Расуау. Подготвени към враг като атъланите. Дори да си бил обозник в Горната земя, сигурно си използвал огнен смъртомет… И навярно по-добре от повечето ни воини имаш представа как може да мисли врагът, защото си от сродна с атъланите раса. Затова трябва да си квирин или поне пеон-съветник!

Загледан в тялото на делфина, Радослав не смееше да се обърне към отрядника.

Изведнъж му бяха просветнали няколко неща наведнъж. Ндрангнекх преливаше от съчувствие. Очевидно според неговата преценка на Дичо му предстоеше да воюва против свои сънародници. И затова искаше да го повиши! Не да го арестува като заподозрян в шпионаж! И никой от съратниците му в отряда, които се радваха на „отпушения му език“, с нищичко не показа, че изпитва към него недоверие, че го подозира в подмолност!

За пореден път бе научил нещо важно за граморите — че психиката им наистина е различна от средночовешката. И че са доста деликатни — или поне онези от тях, които ставаха за младши лейтенанти като Ндран.

И така — пеон… В щаба. Далеч от кръвта. Няма да разпаря кореми и да сече глави. Няма да убива — не и със собствените си ръце. Няма и самият той да… да загине, нека си го каже направо. Тоест — по-малко вероятно е. Съвсем изгодно предложение…

Направо блестящо.

Радослав поклати глава:

— Не, отрядник. Благодаря ти, само че трябва… да се бия. Рамо до рамо с вас.

„Макар да не знам точно защо, но трябва, Ндран“ — добави наум.

След дълго мълчание дванадесетникът рече:

— Руната-звание е у мен. Съдбата е твоя, ти избираш. Няма късен избор. Но ако останеш в отряда… всички ще сме горди, Расуау. Да се бием рамо до рамо. Или под твое командване като квирин от пехану! — добави бързо. Сетне плесна с длани. — Май е време да излязат и другите навън, приятелю Расуау!

— А може ли да ида на веслата?

— Като ти дойде ред, разбира се! — отвърна без сянка от усмивка квиринът.

* * *

Приливната вълна абсолютно точно отговаряше на представите на Радослав: стена от тъмна вода с едва разпенен гребен. Именно тя понесе десанта към брега.

Дичо не вярваше, че в такъв момент ще му се иска да пищи неистово, и то не от възторг.

Пълната тройка луни сияеше над главите на настъпващите, планините на остров Дилмун от Борейския архипелаг се криеха в облачна шапка, оцветена в кърваво от изгряващия Янкул. Червеното слънце хвърляше мрачни лъчи откъм гърба на десанта.

Още преди да достигнат приливната зона, капитанът нареди на дежурните гребци да изоставят веслата. Моряците откачиха киловете от дънището на корпуса и ги зарязаха на произвола на морската стихия. После свиха платната и отсякоха мачтите — тъкмо навреме, първата вълна на прилива пое галерата върху снагата си.

Плоскодънният кораб летеше към брега в мантия от съскаща пяна като изгубена дъска за сърф. Всички войници бяха изкарани по тревога на горната палуба с готови за бой оръжия и в пълни доспехи. Повечето коленичиха на дека, здраво стиснали челюсти под шлемовете. Отляво и отдясно, отпред и отзад се плъзгаха останалите десантни кораби. Все още далеч, но с всеки миг по-близо, там, където ревеше прибоят, изтрещяваха експлозии, пламваха и угасваха огневите точки на отбраната. Ала най-отчетливо откъм брега се донасяше неистов и страшен върколашки вой.

Капитанът се провикна, без да щади гърлото си:

— Внимавай! Напред три педи!

Войниците припълзяха към носа, балансирайки галерата.

— Лакът ляво на борд! Крачка назад! Стой така!

От острова светна зеленикав лъч и моментално след това съсирек от звездна жар се шмугна по лъча като по жица. Гейзер от пара литна далеч отзад и отляво. Избоботи тъпият удар на взрива, превърна се в къс водопаден шум. Никой не посмя да се обърне, бранниците потулиха глави между раменете. Тутакси една въздушна гемия стовари облак подсилени със заклинание стрели в залива.

— Две крачки напред и вдясно! Леко, назад! Стой така!… Внимавай!!!

Отдясно внезапно се чу страшен вопъл от множество гърла. Всички трепнаха. Съседната галера се преметна встрани по гребена на вълната и от нея се посипаха войници. Корпусът ѝ на мига стана на трески.

— Надясно! Още! Върни се назад! Стой така!

Дичо стисна влажната дръжка на алебардата — дали от пръските морска вода, дали от изпотените му длани… Ала колкото и здраво да държеше оръжието, не укроти треперенето на ръцете си. Не смееше да отклони взор, но с ъгъла на очите виждаше картината на крушението — уви, с подробности, които не би желал да зърне. Грохотът на вълните заглушаваше виковете на давещите се.

Но ето че също така внезапно от тъмночервеното небе към разпадащата се съседна галера се спусна ветролет, от кила-елерон на който провисна спасителна мрежа.

Брегът отпред препускаше право в зениците на Радослав — приливът настъпваше, а заедно с него връхлиташе яростната войнишка вълна, яхнала стихията.

— Внимавай! Три разтега под кила! Малко напред! Готови… Сега!!!

Крайбрежните камъни застъргаха дъното на кораба толкова осезаемо, сякаш раздираха коремите на десантиращите. Трясък!

… студена разпенена вода удари дружините в гърба, покривайки острите скали, над които бяха прескочили заедно с вълната. Палубата се раздруса и изчезна изпод краката, мнозина бойци извикаха от моментна уплаха. Обезсиленият океански вал отми атакуващите от разтрошената галера и ги изхвърли на брега.

Водовъртеж грабна Радослав, оглуши го, потопи главата му, в ушите забълбука, коленете се удариха в нещо твърдо, той се претърколи и остатъците от вълната преляха около него. Наситен със звуци въздух нахлу в устата му.

— Напред напред напред!

Вече крещяха квирините, не борейските мореходци.

Изтърсени върху брега като раци от каца, пехотинците припряно скачаха на нозе или трескаво пълзяха напред, далеч от линията на прибоя, за да не ги повлече водата обратно, където отломките, заедно със следващите талази настъпващи орди, щяха да ги смажат.

Заслепени от светкавичната въртележка, от плисналите в очите им солени пръски, атакуващите се ориентираха единствено по слух, осланяйки се на лумкащите от безопасната суша барабани и тръбни призиви:

„Насам насам насам!“

Дичо се опомни за кратко едва на стотина или повече крачки от прибоя. Дружината спешно се строяваше в походна фаланга за евентуален насрещен бой. Той успя да се обърне за малко.

От кипящата морска пяна на брега изпълзяваха нови безредни тълпи, по петите ги следваха високи тътнещи вълни, отрупани с галери, шлепове и парчета от кораби. В бръснещ полет над прилива се шмугваха въздушни гемии, които люлееха пълни с крушенци мрежи…

Дъхът му секна — нещастниците, току-що изхвърлени на брега, всеки миг щяха да бъдат пометени от водните лавини!

Нов удар на прибоя не успя да застигне десантиращите, които подтичваха някак смешно, но пък се откопчиха от розово-черната пяна, в хаоса на която се премятаха нови разпилени дружини.

— Бегом! — изрева колкото му глас държи дванадесетникът и Радослав усети, че е благодарен, задето го откъснаха от кошмарната, омайваща, откачена и абсурдна гледка.

— Напред!

Напред — по стръмни дюни. Напред — затъващи в пясъка. Войниците преметнаха оръжия и щитове на гръб и препуснаха нагоре по склона, издълбан от високите кашепски приливи, на четири крака. Без да се замисли, Дичо последва примера им. Не го биваше много в маймунски бяг, но по стръмното се оказа удобно даже с неговите, човешки къси ръце. Предните, сполучили да се покатерят горе, протягаха дръжките на копията и алебардите си, изтегляйки изоставащите.

Напред! Напред — плюейки вода и пясък. Напред — жвакащи с подгизналите си дрехи, дрънкащи с доспехите. Напред — изтръгвайки нозе от сипкавите дюни. Напред — с усещането, че ей сега ще долети изневиделица последната точка на твоята орисия, във вид на куршум, стрела, шрапнел, ракета, лъч от бластер, плазмен пакет или Райко знае каква гадост… напред!

Запъхтяна, дружината най-сетне стъпи на по-твърда почва и се скупчи да си поеме дъх.

Обленият с ръждива светлина бряг гъмжеше от войска. Отзад гърмеше и съскаше приливът, отпред остро звънкаше и виеше сражението. Ала полковите барабани и тръби не зовяха в битка.

Втората вълна на десанта застина.

Радослав оправи шлема си, озърна се за Пагар, после източи шия като гъсок.

Отрядът бе приклекнал на едно коляно в очакване на команда. Стръмните хълмове на остров Дилмун чезнеха в ниски облаци. Тук и там догаряха храсталаци. Потокът войници от първия ешелон се всмукваше в тесни проходи между хълмовете, върху чиито склонове тъмнееше гора. Сред дърветата святкаха оръжия.

Квиринът и знаменосецът разглеждаха пергаментни свитъци, хвърлени им в движение от вестоносец, яздещ подскачащо като заек грзу. Когато се отдалечи, по него откриха стрелба с лъчево оръжие или трасиращи куршуми, но грифонът им избяга с лудешки зиг-заг, вестоносецът се сля с гърба на животното, а секунди по-късно огневата точка се задави и млъкна. Инстинктивно свели гърбове, легионерите отново вирнаха глави.

Отляво, на около хвърлей и нещо, имаше огромен окоп с висок бруствер от чували, пънове и камъни. От по-плитките краища на трапа се подаваха върхове на шлемове с белите пискюли на Първи легион. Но чевръстата им шетня не беше бой — те прехвърляха барикадата от другата страна на окопа, сякаш се подготвяха за отбрана. Появиха се тежкострелци, надвесиха се над другарите си, почнаха да монтират триножници и да качват върху тях залпови арбалетни оръдия, които много скоро настръхнаха и се озъбиха със снопове остриета към вътрешността на острова. Колобър-артилерист докосна жилата, заредени в единия копиемет, и по тях засияха жълто-зелени пламъчета. Секунда — и копията с фучене и искри излетяха като огнени метеори, изгубвайки се във високия слой мъгла.

Съвещанието на командирите приключи.

— Отряд Гръб! Заеми място в колона! Напред, леко бегом!

Дружината се вля в тълпите. Кратко блъскане, Дичо изпсува. Мярна непознати муцуни. За миг се уплаши, че се е изгубил. После забеляза значките на другите подразделения — бяха от неговата арава. Проби си път към своя отряд, влачен от колоната като в лудешки поток. Екнаха барабани и въдвориха ред заедно с пресипналите вече младши командири.

В бърз марш чизмите на войниците затупкаха по стръмен павиран път между хълмовете. Навлязоха в гората, по друма шумоляха окапали листа. Край дънерите на дърветата се валяха купища сиви боклуци, вероятно изхвърлени платнища…

Хлъцна, когато разбра, че това са изблъскани от пътя трупове. Купища мъртъвци. По лявата страна на друма, насреща им, по посока към брега, се точеше тънка рехава колона санитари с носилки и колички. Пристъпваха леко ранени.

Над знамена и копия, чупейки високите клонки, издрънчаха вериги на ветролет. От портовете-амбразури в борда, както и от палубата, зловещо пееха тетиви, свистяха пламтящи стрели. Хвъркатата фрегата плюеше смърт, обстрелвайки някаква цел далеч напред по пътя. Точно натам, към пъклото на битката, бързаше тройаравата на Радослав. Вероятно челните плъкове на легиона се бяха сблъскали със силна съпротива…

Сърцето на Дичо гърмеше сякаш по-силно от барабаните.

Ндрангнекх в движение масажираше гръкляна си и пиеше очевидно неприятен на вкус илач. Готвеше се отново да крещи заповеди — на бойното поле.

По кожата на не един легионер полазиха студени мравки. Радослав забеляза колегите си да потръпват, някои обилно се потяха. И в същото време пробваха с нокът остро ли са наточили брадвомечовете си… Машинално провери и той.

Бръснач.

Сега ще видим имаше ли полза от всички тренировки и учения.

За щастие обаче, когато аравата пристигна на предната гореща линия, боят бе свършил. Въпреки това дружините се разгърнаха във фаланги веднага щом излязоха на сравнително плоското мъгливо плато. Съмваше се, но заради облаците оставаше сумрачно, ръждиво-сивкаво, без сенки. Легионът подмина опожарените укрепления, в които сега шетаха победителите — арави с бели и сини знамена.

Ортски отряди влачеха с грамадни гребла вражески трупове, накамарявайки ги във високи по разтег и нещо купчини.

Имаше и „повече от желаното“ ранени съратници от белите и сините легионери.

Отпред гръмна тръба, запригласяха ѝ други. Продължавай марша!

Изминаха още няколко връста. Развидели се, но мъглата продължаваше да забулва околността. От бялото се появи ирмин-пеон и предаде нареждане да спрат и да копаят окопи. Дружините се заровиха в земята от двете страни на пътя, заеха позиции за почивка, за евентуална отбрана при контраудар и прикритие на следващата вълна от настъплението.

Дичо не успя да изчовърка земята и на една копка дълбочина, защото довтасаха неколцина едрички белонци, модифицирани като попови прасета. След тези живи земекопни машини двамата с грамора просто се свлякоха в траншеята, заемайки местата си според ранга, и задрямаха, докато обозниците разполагаха каруците си във временна стена.

* * *

Нахлуването в Земемория премина успешно първия си етап. Твърде малко от периферните острови оказаха съпротива, но дори най-ожесточените сблъсъци при дебаркиране на авангарда приключваха за четвърт сол. По-дребните късчета суша биваха окупирани светкавично от армия Океан и с подкрепа от въздушните сили, които незабавно установиха там свои бази.

Най-сериозен отпор кашепските войски срещнаха във вътрешните територии на големите острови. Съпротивата на врага растеше и с приближаването към Гръбнака на Архипелага — ивицата срединни острови на Борея.

Тактиката, избрана от командването, приличаше на морски прибой. Армията настъпваше полегионно, въпреки че на всеки нов бряг ставаше малка бъркотия. Ала войниците без бавене се организираха и стриктно спазваха забраната да не се смесват подразделения с различни цветове. Комуникациите се възстановяваха бързо и по тях като по нерви пристигаха заповеди — плъковете да се разделят на блокове от по три арави, всяка тройарава да образува маршова колона с график на движение и набелязани позиции за всеки етап от настъплението. Достигнеше ли етапната си цел, тройаравата се окопаваше, укрепваше лагера си (неоценими помощници бяха тия модифицирани белонци, които гризяха каква да е почва) и чакаше да мине определеното от щаба време.

Дружините сякаш потъваха в земята, спрялата тройарава само за една ури след сигнала за бивакуване превръщаше местността в укрепена окопна крепост — валове от пръст и камъни, периметър от разкачени каруци и обозн��итове — всичко това едва се подаваше над терена.

Щом „живозакопаните“ до козирките на шлемовете си пехотинци потвърдяха с рог или тъпан, че са готови, покрай или през лагера им се пропускаше да мине второешелонната арава. Станът временно преминаваше в резерв, готов да се притече на помощ на настъпващите си колеги, или да ги защити, ако обстоятелствата ги принудят да се оттеглят.

В междините покрай инвазионните части и резервните станове шетаха „конни“ ескадрони и самодивски специални отряди, които буквално пресяваха всеки квадратен разтег от завладяната територия, унищожавайки единични гнезда на съпротива. Случваше им се да пресрещнат промъкващи се вражески диверсионни групи. Моментално встъпваха в заградителен бой, като викаха на помощ стражевите подразделения от околните окопни крепости или от дебнещия за заплаха от масивен флангов удар трети ешелон.

В лагеруващите резерви настъпваше известно спокойствие — понякога за повече от цял сол. В стана докарваха ранени, лекуваха свои и чужди болни, поемаха попълнения, обслужваха дотътрилите се основни обози. Помагаха на трети ешелон да се изтегли напред. Поправяха оръжие, стягаха снаряжение и внимаваха за противников десант в тила. Ако последното се случеше, бяха длъжни да завържат ариергардни схватки, докато връхлетят ударни кавалеристки части, които не бяха обременени от обози, понеже ездачите се изхранваха от животните си. Обикновено с това инцидентът се изчерпваше, в краен случай тежки летящи галеони изпепеляваха вражеските отряди — тоест цялата местност, където ги откриеха.

А после идваше моментът, в който над окопите или се рееше сокол-вестоносец, или пристигаше разпенен куриер. Всъщност, те само потвърждаваха заповедта, тъй като белонците-телепати бяха предали вече нарежданията, или предупреждаваха за промени в сроковете и задачите, посочени в графика. Тогава тройаравата изоставяше стана и с ускоряващо се темпо тръгваше напред. Докато траеше маршът, квирините се запознаваха с обстановката чрез сводки по живите си „радиостанции“ — ориентири за маршрута, сведения за проведените сражения на втори и трети ешелон. Тройаравата подминаваше вече окопали се или водещи битка плъкове, когато се налагаше — оказваше съдействие, прегазваше вражески отбранителни рубежи, напредваше още и пак потъваше в почвата. Цикълът се повтаряше.

Радослав си мислеше, че навярно такъв начин за водене на война би бил твърде разточителен за цивилизована технически армия. Подозираше също, че кампанията е повече жандармерийска, отколкото чисто военна. Настъпващите кашепци се стремяха максимално да прочистят терена, така че в тила да не остава боеспособен враг. Контролът над освободените територии се предаваше на обозната охрана и на местното население.

А местното население бе оредяло и наплашено. Лечителите и снабдителните кервани бяха все по-често принудени да обръщат повече внимание на борейците, отколкото на войската.

Дичо само чуваше новините за положението на местните жители — неговият легион още не бе минал през нито един град, било то голям или малък. Само веднъж заобиколиха опустошено селце, край което рояк ветролети стоварваше специални отряди за помощ, а те разпъваха шатри, трупаха дрехи, завивки, храни… Ала твърде често копаеха братски гробове или издигаха погребални клади. Изтласкваните противникови войници жестоко си отмъщаваха за пораженията на беззащитните цивилни. Радослав жадуваше час по-скоро легионерите да прекосят острова и да издавят вражеските части в морето, в което със сигурност им бе подготвено посрещане от страна на ихтиандрите с техните акули. Всичко, което чуваше за развитието на Похода, го караше да се настървява и да желае пълно изтребление на атъланите.

Новините съвсем буквално пристигаха в окопите — на два крака. Още от първото стануване сред отряди и дружини засноваха Пътници-Разказвачи. Край всеки Разказвач се скупчваха почиващи войници и внимателно го слушаха, все едно бе транзистор или им четеше вестник.

Повечето Пътници приличаха с облеклото си на онзи, първия, когото Дичо бе видял във фаморското Село, но тукашните бяха от всички кашепски раси, без самодивската може би. Армията ги задължи да получат и да носят ризници, ако ще се мотаят на предната линия. Разказвачите приеха условието. Естествено, нямаха значки, защото не бяха мобилизирани дори в нещо като корпус за военна пропаганда.

Дявол ги знаеше как си обменяха съобщения, във всеки случай не бе рядко явление някой Пътник да замлъкне насред дума, да постои със затворени очи, след което да изтърси нещо за събития, отминали преди не повече от две-три ури на стотици прелети разстояние.

Новините бяха разнообразни. Радослав жадно ловеше разказите, усещайки с лакти и рамене лактите и раменете на другарите си от отряда и дружината.

„Армия Океан допреди четири ури и половина е потопила единайсет рогати дузини вражески плавателни съда, две дълги дузини от тях — рибокораби…“

Деветнайсет хиляди и осем кораба, от които двеста осемдесет и осем подводници — пресметна вече почти автоматично кашепските числителни Дичо. Интересно боравеха тук с големите числа — степенувайки дузината…

„Морските съюзници владеят всички важни проливи във Външния пояс на Архипелага, с което осуетяват прехвърлянето на атълански тамги по вода. Преди един сол океанците блокирали четирийсет вражески тамги, струпани на малък остров-казарма, който е на изток от Т’кем. Когато долетели въздухоплавателните ята и покрили парчето суша с пламък, атъланите и техните мъртваци се опитали да се скрият в пещерите. Ала морските жители пуснали своята стихия в гротовете и сами нахлули в тях. Вражалците били на брой 40 960. Никой от тях не оцелял! Но… за жалост, Дълбинният народ още не е пробил защитата на Сърцето на Борея, което се намира в средата на Гръбнака на Земемория. Водоживущите събратя много жертви дават…“

Една атъланска та̀мга включва 1024-ма войника заедно с офицерите и „другите“ — смяташе Радослав. — Хм… тия какво, да не използват двоична бройна система? Или шестнайсетична?… Какво ще рече това?

„Ала Сърцето на Борея, Цитаделата, е било посетено миналата нощ от наши съгледвачи! Вярно, не успели да стигнат до Царските острови, но ги приближили на половин прелет! Сторили са го Тварите на Нощта. Диверсионна полуарава от Тъмната армия е разкъсала по пътя си повече от четвърт тамга мъртваци, петдесетима атълански квирини и повредила три дълги дузини «инакви». Нощните съратници проклели останките им в името на Деветте кръга на Мрака…“

Пак „инакви“! Трябва да попитам какво представляват…

„Ала през урите на отминалото безслънцие Тварите на Нощта са понесли сериозен удар другаде, далеч на юг, където цяло ято мрачни бойци, на брой колкото три дружини, попаднали в засада на остров от веригата на Гръбнака. Атъланите отровили нощните съюзници с чесънов газ. Обречените на бавна агония Твари предпочели да се понесат в самосмъртна атака към пристанище, което легион от Армия Ден се мъчел да превземе от седем сола. Мрачните бойци нападнали врага малко преди изгрева на Райко. Когато след ури и половина аравите на Дневната армия се решили да проверят защо е толкова тихо зад крепостните стени на пристанището, заварили ужасно опустошение, мъчно за представяне и тежко за описване…“

Твари на Нощта… Онези, които нямат слънца по знамената си и от които фамо-граморите се стряскат. Май Пътникът ще продължи с лоши вести…

„Единайсети въздушен легион на Северната армия преди четвърт ури е връхлетял в мъглата над Акуловия провлак на балони, пълни с блатен горлив въздух… Врагът е нападнал… Ламийска крепост се включва в сражението!“

„По заповед на монквирина хвъркатите гемии ще приемат помощник-кормчии от Армията на Мрака, без значение дали това се харесва на капитаните им. Ездачите на вятъра трябва да забравят по време на Похода всякакви вражди и неприязън към същества, които в тази война са ни съюзници и умират заедно с нас в битки с атъланите… Старейшините на небоходците не отхвърлят искането на квирина, но са недоволни, че ще трябва да търпят на борда си Нощни твари…“

„Легионите на Армия Ден бавно, но твърдо напредват от запад на изток и юг. Настъплението им обаче е трудно заради сриване на подкрепата от страна на Дълбинния народ. Врагът е употребил подводна тръба, чийто звук е уплашил и разпилял акули и кракени. Колобру на Дневната армия приготвят заклинание, което да предпази бойните риби и животни от подводния звук, да укрепи тяхната неустрашимост.“

Според Разказвача, Северната армия още не бе претърпяла нито едно сериозно затруднение. И въпреки това…

„Цяла дружина от зеления легион е пострадала от отровен газ, който проникнал през маските им, когато нахлули в подземна твърдина на врага. Повечето ще оживеят, ала надали ще бъдат излекувани и ще укрепнат достатъчно до края на войната.“

Радослав се озърна към Пбгаркх, чифтакът напрегнато слушаше.

„Атъланите са пратили срещу Трети легион страшна болест, надмогнала силите на нуадугу. Оранжевите плъкове са извадени от настъплението, в лагера им е кацнал змейски зертон в подкрепа на лечителите. Първа сред поразените от недъга войници е пристигнала една змейска жена, Велик нуаде, и вече има оздравели. До три сола аравите ще са готови за бой…“

— Змейска жена? — подскочи със закъснение Дичо. — Коя е?! Как се казва?!

Разказвачът се препъна в гласа си, но не се разсърди на грубото прекъсване.

— Жената е другарка и любима на Премъдрия шаркан Саджар’раун. Името ѝ е „Изгрев-светлина“ на нейния език, ратнико. Дошла е тук от Горната земя преди няколко иги. Нещо друго желаеш ли да узнаеш?

Лицето на Радослав пламна. Седна в кръга на другарите си смутен.

Разказвачът вещаеше нататък:

„Първа тройарава от жълтия легион се е натъкнала на нови, невиждани досега капани. Атъланите заравят в земята своите слуги мъртваци, които внезапно излизат като червеи от пръстта. Станало по време на изкопаване на полева крепост, вражалците изниквали сред кашепските войници — битката била страшна… само съюзниците от Белон спасили тройаравата от гибел.“

„Сините легионери превзели ужасен град, обграден със стобор от бодливо желязо. Вместо къщи — изкопани ями, досущ като онези, в които оставят злосторници за наказание. В ямите било пълно с мъртви тела, сред които и изнемощели до смърт земеморци, неотличими от покойниците. Седем арави от легиона сега спасяват живота на оцелелите борейци, в останалите две са избрани само най-добрите, най-бързите и най-силни войници. Двойната арава е подсилена с върколашки чети от резервния легион на монквирина и сега настъпва яростно, все едно фамори, грамори, джуджета и самодиви са изпаднали във вълчи пълнолунен гняв…“

Пръстът на Разказвача шумолеше по папирусови карти, докато изреждаше имената на превзети острови. Войниците одобрително ръмжаха.

И накрая винаги го молеха да утоли слуха им с вести от мира, от домашните огнища. И Пътниците говореха, говореха, говореха…

За неопърлени небеса. За мълчаливи кротки гори без клопки. За пасища и поля, необезобразени от ровове. За реки, чиито кристални бързеи пеят сред камъни, сплитат се във водопади и са чисти, не миришат на кръв. За селища, които не са превърнати в скръбни пепелища. За това как благоухаят ранните цветя и листенца на неусетно настъпилата истинска пролет. За миризми, в които липсва киселият дъх на страха и блудкавата воня на изоставен леш.

За далечните земи, в които оръжията си стоят кротко в ритуалните шатри и се вадят пред лика на слънцата само за благороден и честен лов. За недосегаемото Там, където въздухът трепти от песни, вместо да се гърчи от вопли на гняв и викове на болка.

* * *

Явно досега някаква добра фея, ангел-пазител или блага орисница бдеше над Радослав. Тройаравата му някак все изпускаше сериозните боеве. Течеше осмият сол от десанта, единайсето земно денонощие. От известно време войниците се окопаваха небрежно. Темповете на напредване оставаха високи, съпротивата — незначителна. Дичо заподозря, че скоро в щаба ще се сетят как да използват „мързеливците“ по-интензивно.

Честно казано, вече се бяха досетили и започнали — отрядите често шетаха из околностите, за да подкрепят „чистачите“. Попадналите в обкръжение и изостанали от фронта си подразделения на врага бяха доста, но все на малки групи. Което не значеше, че са лесни — всеки път се опитваха да се зъбят.

Предната вечер дружината, пратена да ликвидира открита от самодивските командоси недоклана вражеска та̀мга — или каквото бе останало от нея, — бе атакувана с бойни отрови. Жълтеникавият облак обаче се издаде с миризмата си, подобна на хлорна вар. Сигналните тръби алармираха бойците, които мигом надянаха газовите маски. Начело на фалангите изтичаха колобри и разпръснаха облака. Никой не пострада, но грамори, фамори, таласъми и самодиви усетиха смъдене в очите, а по-чувствителните се разкашляха и заругаха.

Зад облака ги чакаше рехава верига облечени в безформени сиви дрехи мъртваци. Стояха като чучела, като монаси от сиромашки орден, приготвили се за някакво свое си религиозно деяние.

Викове на квирини, вой на рогове, тъпаните смениха такта, тройаравата настръхна, наежи се с копия и алебарди. Войниците се втурнаха напред. Но преди още да достигнат противника, мъртвашките редици взеха да се стапят под оловните жълъди на прашките и сърповидните стрели на самодивите. Накрая отрядите прегазиха малкото останали прави врагове, промушиха ги от разстояние с копията си и ги стъпкаха като шума.

Ала на пет-шест хвърлея зад пометената верига имаше небрежно маскиран бруствер на окоп. Граморите различиха укреплението и тутакси се престроиха в клиновидни фаланги, без да чакат тръби и рогове да пропеят заповедта.

Над врага пикира двойка ветроплани, която стовари порой от камъни и плащеница вряла смола. Сетне барабаните наредиха на четирите челни отряда да превземат траншеята, от която насреща им безмълвно излизаха сивите войници на атъланите.

За свое щастие Дичо не свари лично да убие изпречилия му се сив войник, защото Пагар избърза напред и, въпреки ролята си на прикриващ боец в двойката, с мощен удар размаза мъртвака с щита си.

Мигове по-късно предните редици на дружината се сблъскаха с втората противникова верига… и затъпкаха на място смутени.

Пред тях стояха земеморци в калпави черно-червени униформи с ококорено бяло око на гърдите. Дрехите им можеха да заблудят някого само отдалеч — те нямаха познатата от множество магоилюзорни демонстрации пластмасова лъскавина на атъланските костюми. Тези клетници с изпити лица и сивкав нездрав тен, празни очи, потни чела и треперещи устни бяха подставени да отнесат гнева на граморските секири.

Борейците изглеждаха така, сякаш току-що се свестяваха от наркотичен унес или тежък сън. Някои стреснато и объркано разглеждаха боздуганите в ръцете си. Други мигаха към граморския строй — навярно легионерите им се струваха нереални. Трети, най-адекватните, хвърляха боздуганите си като опарени и падаха на колене.

Мигът на стъписване отмина, част от отрядите се втурнаха напред, подминавайки земеморците, а други, сред които и Радослав, прикриха с щитове предалите се хора и заотстъпваха предпазливо.

Дичо косо поглеждаше пленените, които покорно се подчиняваха на заповедите, като не забравяше да наблюдава околностите за скрита засада. Оказа се, че вече няма такава — самодивите бяха изпозастреляли укрилите се наблизо във високите храсталаци сиви качулки. Само на десния фланг под краката на един тежкопехотинец глухо пукна мина, ала зарядът ѝ бе обезвреден от заклинанието на колобрите и войникът се отърва с лека уплаха.

Дружината поведе към окопната си крепост пленниците, за които легионерите приказваха помежду си като за „избавени“. Те несъмнено бяха от същата раса като моряците на галерата, но Радослав с мъка разпознаваше в тези същества, част от които бяха напълно апатични, а други плачеха и ридаеха безутешно, гордите и красиви борейци, човеци като него. Граморите се чувстваха неловко, когато подаваха на несретниците манерки с вода, походни питки или понечваха да ги наметнат с топли одеяла от белонска прежда. При всеки жест, земеморците се свиваха, като че очакваха пердах. Кашепските войници заклатиха с жал глави и кръстосаха пръсти.

Единственият истински военнопленник бе някакъв блед индивид, облечен в атълански костюм, но червеното по униформата му бе по-скоро избеляло с него самия в тухлено-ръждиво. Той обаче умря, въпреки усилието на третия дружинен колобър и двамата нуаде от свитата му. Вражеският офицер не бе получил и драскотина, седмината белонци, зачислени към подразделението, отдалеч го омотаха в паяжините си, ала въпреки това атъланът се самоуби. Колобърът вяло се караше на войниците, които бяха забравили как се постъпва при залавяне на такива като „тоз трижди проклет вражалец“. Граморите начумерено мълчаха и отдалеч влачеха с куки тялото.

Дичо се съмняваше, че работата е в забравяне на инструкциите. Повелята бе на атъланите незабавно да им се отнемат кинжалите, в които се криела някаква магия, очевидно не съвсем ясна дори за колобру. Личните оръжия били давали на вражеските офицери нужната сила на волята да прекъснат живота си. Според него обаче легионерите просто не бяха посмели да докоснат атъланина.

Лечителите прибраха трупа в палатката си, а в окопите прецениха схватката като голяма победа. Още повече че имаше няколко дузини спасени борейци, поверени на грижите на техни съплеменници, чиито доброволчески чети започнаха да пристигат в края на деня. Говореше се, че освободените са били принудени да се запишат в мъртвашките тамги, след като атъланите взели за заложници семействата им. Земеморците бяха убедени, че близките им са били изклани веднага след насилствената мобилизация.

В следващите си, също толкова кратки и дребни схватки, тройаравата влезе доста по-самоуверено. Когато дружините отново тръгнаха в настъпление, три връсти преди набелязаната за достигане позиция, от гората изскочиха мъртваци. Оловните куршуми на прашкарите покосиха противника, ала втората му вълна се опита да открие огън с пушки. Над главите на отрядите полъхна електризираща вълна от магически заклинания и само три-четири карабини пукнаха задавено. Тогава към кашепците хукнаха сиви качулки с брезентови раници на гърба и гърдите. Ясно се виждаха тлеещи фитили.

— Самосмъртници! Залегни! Прашки! Стрели!

Убийствена градушка удари камикадзетата, но накрая поне петима от тях се блъснаха в изправените щитове на заградителната дружина. Взрив не последва — детонаторите изсъскаха без резултат. Фалангите стъпкаха мъртваците с крака, без да цапат брадвомечовете си.

Нито един от сивите не издаде и звук, докато загиваше. Сякаш наистина посичаха вече умрели, безчувствени тела. Мъртваци. Зомби.

Настъплението на легиона продължаваше.

Хвъркати гемии докарваха питейна вода, защото кладенците бяха засипани или отровени.

Случи се един ветролет да кацне пред походните колони поради незнайна повреда. Отрядът на Радослав мина съвсем близо до летящия кораб. Ветроездачите-матроси разтоварваха трюмовете. На площадка, в средата на главната мачта, в алените лъчи на малкото слънце Дичо съзря палатка с офицерски символи на Армията на Нощта. Отдолу на палубата стояха телохранители, а в шатрата дремеше някакво създание, високо колкото грамор, но напомнящо бухал. Той не успя да го разгледа подробно, но пък усети колко страх и омраза буди съществото сред екипажа на гемията. Ако не бяха обвързани с клетва, ветроездачите с удоволствие биха го убили на часа.

От същия ветроплан дружинните готвачи получиха казани с топла храна. Манджата се доставяше дори на предната линия, веднага след проведено сражение. Квирините препоръчваха заедно с гозбата да се изяжда по половин шепа сухи концентрати от раниците. Радослав, опасявайки се от рецидив на стомашни проблеми, си намали дажбата двойно.

Тройаравата стигна до поредната си етапна цел, окопа се, престоя пълен сол и тръгна отново. Съпровождащата „конница“ разгроми слаби огнища на съпротива.

До западния край на острова оставаха шестнайсет прелета.

Дружините пак спряха на зададена позиция, последва ново окопаване.

И изведнъж настъпи необичайно дълго затишие.

* * *

Седяха в „крепостта на къртиците“, както в опит да се пошегува я нарече Дичо, повече от сол и половина, без изгледи да продължат марша си в близките ури. Поради някакви несъобщени причини командването бе преустановило активните действия на тяхното направление. Стъпаловидният поход на легиона замръзна. Отпред се мержелееха безмълвни планини.

Дванадесетниците подхвърлиха на войниците новината, че легионът бил натрупал прекомерно много умора, а и по склоновете на планинската верига имало твърде опасни вражески укрепления. Затова с мъртваците се заел плък от Армията на Нощта, за да обезкръви врага с набезите си и улесни прочистването на Дилмун от атъланската сган и мерзост.

Радослав се замисли над употребената като че ли съвсем буквално дума „обезкръви“. Запита се що ли за изроди са събрани във войските на Мрака.

Две ури подир залез-Райко настъпи съвсем непрогледна тъма, заръси дъждец. Дичо и Пагар опънаха платнище над окопа си, граморът тутакси задряма, но другарят му дълго се наместваше, заслушан в глухи тътени откъм фронтовата линия, които никак не му приличаха на обикновени гръмотевици. Накрая толкова се разшава, че събуди чифтака си.

По някое време успя да се унесе, но почувства раздвижване в окопите и в просъница надигна глава. Старшият ирмин поканваше всички квирини за съвещание. Радослав се прозя и си рече, че офицерската работа също не е лесна…

В тъмното облачно небе летяха ветроплани.

Измина може би половин ури. Събуди го часовоят на отряда.

— Аааах… Кхенрагш, ти ли си, побратим ратнико?

— Аз съм, Расуау. Дванадесетникът ми каза да ви обадя, че нуадугу търсят доброволци, съгласни да дадат от жилите си девет галу кръв. Чакат с бакърени котлета. Питай Пбгаркх дали ще сподели водата на живота си…

Дичо кимна и се изправи. Постовият продължи да обхожда траншеите. Ръмеше по-силно. На запад мъждукаше засенчено от мъглата и дъжда зарево… Сви рамене — защо пък не иде и той за донор? Лечителите в Лагера бяха установили, че кръвта му е съвместима с тази на някои граморски видове. Най-вероятно ставаше дума да се помогне на ранени.

В дружинната полева лечебница седеше непознат нуаде. С кокален нож той правеше фин разрез при вените на изпънатите войнишки лакти. Изцеждаше по малко на око, помирисваше канчето и сипваше кръвта според някаква си своя преценка в приготвените стомни и котлета. Радослав си спомни за животните, заколвани за месо в Лагера. Тяхната кръв също се източваше в подобни съдини и той се безпокоеше, че по-късно им я сервират вместо супа, но бе сгрешил.

Донорите притискаха порязаното с белонски бинт, а дружинният лечител даваше на всеки по бучка мед на клечка. Дичо си поиска две, като преди това увери непознатия медик, че като по-едър от другите може да дари дванайсет галу кръв. Магьосникът се колебаеше дали изобщо да му взема от „водата на живота“, беше на път да се откаже, но после махна с лапа и добави двеста двайсет и шестте доброволно дадени грама човешка кръв към литрите фаморска, при което Радослав повдигна вежда.

Двамата с чифтака се върнаха в окопа си, като мляскаха и се облизваха по пътя. В мрака на нощта като че цялата арава се занимаваше със същото — месоядните грамори обожаваха сладости.

Акцията по кръводаряване разсъни повечето войници. В траншеите крадешком припалиха фенери, без да обръщат внимание на квирините, които предупредиха, че току-виж се наложило да се скача по тревога в ранни Янкул-зори.

Дичо твърдо реши да поспи и се зави презглава. Установи, че му е задушно, и подаде нос изпод наметалото. И тъкмо се сети да попита Пагар за какво, по дяволите, е било това кръвопускане, след като лечителят изобщо не си е дал труда да разделя течността според видовата ѝ принадлежност, камо ли по кръвни групи, когато установи, че в окопа има гости.

Безгрижно настроеният му чифтак бе поканил двама души — за партия на камъни, естествено. Играчите вече се бяха заплеснали по пуловете и щяха да се сърдят, че ги безпокоят за дреболии. Радослав покорно прие да потисне любопитството и се съсредоточи да прехвърля втората медена бучка от буза на буза, докато тя не се стопи. Допи му се вода. За беля манерката бе хвърлена в другия край на окопа. Докато пиеше, се присламчи да гледа партията.

Не, нищо не можеше да разбере. Отначало я мислеше за подобна на шах, ама не. Правилата бяха твърде сложни, камъните се слагаха и не се местеха. Подреждаха се в загадъчни комбинации, които нищо не му говореха. Дали пък не бе по-елементарна, отколкото изглеждаше? Тц, нищо елементарно няма тук…

Доскуча му и надникна навън изпод платнището.

Над полето бе спряло да вали, облаците изтъняваха, ала склоновете на планините тънеха в мъгла и дим, а слабият тътен оттам не стихваше.

Разсеяна лунна светлина му позволи да различи бабуните по терена на стана. Местността изглеждаше пуста. Дори и на дневна светлина бе трудно за вярване, че тук като зайци в дупки се спотайват близо четири хиляди бойци, плюс кавалеристки ескадрони, земеморски и върколашки чети, три дузини арбалетни оръдия, двайсет единици лека и средна обсадна техника и даже стотина съвсем не малки обозни каруци. Всеки път, когато потегляха на марш, му се струваше, че дружините поникват от самата почва, сякаш полето е било засято с драконови зъби…

— Ей, майсторите! Стига толкова!

Беше квиринът Ндрангнекх, промъкнал се неусетно, като истински ловец. Хокаше играчите:

— Веднага да спите! Щом с изгрева почнат да се броят светлите ури, барабаните ще запеят! Има промяна в задачите, момчета! Отново сме челна настъпваща вълна.

— Отрядник! — възроптаха камънарите. — Само дванайсет хода още!

Ндран едва-едва омекна. Все пак и той беше грамор, а следователно не бе равнодушен към играта на камъни.

— От мен да мине. Седем хода.

— Девет?

С удивително човешки жест квиринът постави ръце на кръста.

— Пбгаркх, може да се намираме в Борея, ала не сме се чучнали на земеморски панаир! Никакви „пазарлъци“. — Играчите смутено хихикнаха от произнесената борейска дума. — Седем хода и край, който спечелил, спечелил. После да лягате!

Радослав се върна в леговището си в ъгъла на окопа. Сви се под наметалото, като се постара да остави достатъчно място за чифтака си.

На запад бумтеше като далечен прибой бурята на фронта.

* * *

— Расуау?

— Ъ? Ох… Гари, тая нощ няма ли да се спи?

— Извинявай, Расуау…

— Карай да върви, няма значка… Спечели ли?

— А, разбира се — небрежно и разсеяно отвърна граморът. — Добър съм с черните камъни даже… Виж, трябва…

— Какво трябва? Защо вадиш брадвомеча от калъфа?

— Ела. Дванадесетникът вика ни.

— На пост?! — надигна се Дичо, сънен, рошав и кисел.

— Не.

— А за чий?

— Каза при него да идем. Въоръжени. Ето, приятелю, шлема твой.

— Уф… аха, мерси. Тю, да му се не видяло…

Чифтаците изпълзяха от сънената тъма на окопа в проветривата тъма на полето. Отново се бе заоблачило, но поне не валеше. Одевешният дъжд май беше сътворил много кал. Почти пипнешком намериха траншеята, където нощуваха неколцина отрядни командири. Дичо свадливо предположи, че квирините са се събрали, за да играят тайно от подчинените си на камъни, Пагар се захили звучно, но емоционалният му полъх остана сериозен и с оттенъци на тревога.

Ндрангнекх ги чакаше на бабуната на бруствера. Подпираше се на извадения си меч, смърдеше на чесън и изглеждаше също толкова люто угрижен.

— Расуау — рече той, — да познаваш някой мрачен боец от Армия Нощ?

— Ъмм? Хм… не.

Мечът зачовърка земята. Квиринът късо въздъхна и обясни:

— Един… едно от Тварите искало да те види… Ние ще дойдем с теб, Расуау. Вдигни си яката и си пази гърлото! — добави притеснено.

Тримата закрачиха сред лабиринта изкопи, спъвайки се и внимавайки при прескачане на траншеите да не се надянат на стърчащи остриета. Изпод платнища, щитове и плетени от пръти покривчета мъждукаха светилници. Няколко пъти ги спираха часовои. Отрядникът прошепваше паролата и те продължаваха по неравната земя към периметъра на тройаравата.

Стигнаха едва подаващите се над терена каруци и въртящи се платформи със зачохлени многозарядни арбалети. Няколко стъпки навън и спряха. Квиринът впи очи в мрака.

Дичо, който по пътя насам сумтеше и се чудеше за смисъла на разходката, изведнъж подуши присъствието на нещо невидимо. Някой невидим. Този „някой“ му се стори неприятен, навярно дори злокобен тип. Аурата бе смътно позната… аха! Да, същото усещане като по време на отпуската в катуните, една нощ преди да почне Походът.

Квиринът грубо излая към нещото в тъмнината:

— Ей, ти! Тук сме.

Насреща шавна сянка.

— Кой от вас е онзи, когото търся? — гласът произнасяше думите с непознат акцент, тонът бе гаден и високомерен, изпълнен с лошо прикрито презрение.

Ндрангнекх скръцна със зъби и не остана длъжен:

— Внимавай, изтърсако на Мрака! И дневните, и нощните рожби сме на ръба на пропаст! Помни това и не се дръж като…

— Не търся тоя ваш другар за мъст и разправия! — възрази със свистящо изпръхтяване тъмнината. — Аз помня клетвите! И знам, че докле атъланите са тук, заплаха обща тегне над нас, както ликът на Дневния унищожител застрашава такива като мен!… Нека човекът пристъпи два пъти по девет крачки насам. Другите стойте си, където стоите, вас не ви засяга!

Квиринът заръмжа ядосан и стисна дръжката на меча си. Повече любопитен, отколкото разтревожен, Радослав го потупа по рамото и понечи да тръгне. Ндран го задържа и прошепна:

— С два-три скока съм при теб, Расуау! Дръж това. — Тикаше в дланта му дребен объл предмет, на допир като суха луковица.

Дичо подсмъркна и кимна. Всъщност, би предпочел да не мърда от място. Насили се да отмери поисканите девет стъпки. После още толкова.

Зад гърба му граморите заеха бойни стойки и несъзнателно кръстосаха пръсти.

След предпоследната крачка Радослав се поколеба. Пристъпи бавно и спря. Повече с въображение, отколкото със зрение различи малко по-ниска от себе си фигура. Напрегна се. Емоционалната миризма не бе дружелюбна, но нищо не го накара да я прецени като агресивно враждебна. Стори му се, че съществото е късокрако и е наметнато с плащ, развят въпреки безветрието. После с ноздрите си долови и дъха на непознатия. Вонеше на мърша. Там, където се намираше главата, смътно мъжделееха белезникаво-синкави очи с тъмни жилки и овални зеници.

Дичо мълчеше и чакаше. Изведнъж си даде сметка, че усеща змейската си кожа настръхнала от отвращение.

Съществото с безкрайна неприязън изграчи:

— Прибери си глупавия чесън, нечестивецо! Ъгррр… — непознатият сякаш се опомни и леко промени тона: — Твоят войвода току-що изрече верни слова, че и вие, и аз сме войници от една и съща армия. Затова не ме оскърбявай. Махни проклетата луковица! Защото помня обидите.

Радослав стисна чесъна в юмрук и скри лявата си ръка отзад, притисна китка към кръста си, докосвайки железния колан. В същото време намести десницата си по-удобно и здраво върху загладения прът на алебардата.

— Така става ли? — попита хладно.

Създанието сякаш предпазливо душеше в неговата посока.

— Бива.

Интонацията бе съвсем противоположна на отговора. Дичо реши, че по примера на квирина също може да бъде нелюбезен:

— Какво искаш?

— Ти си човек, нали? Пристигнал си неотдавна от Горната земя.

Не отвърна веднага. Наистина, одеве създанието бе употребило думата „човек“, на което той не обърна длъжното внимание. Вече автоматично си превеждаше граморското понятие „говорещи животни“ като „хора“.

— Да, аз съм — разкърши рамене човекът.

— Как се казваш? Да чуя името ти на твоя език!

— Радослав.

Нещо дребно тупна в размекнатата земя, търкулна се и се спря в чизмите му. Дичо се изненада — силуетът насреща дори не бе трепнал. Явно събеседникът му е доста опасен, щом така добре владее тялото си.

— Искам няколко капки твоя кръв, за да съм сигурно, че ти си онзи, комуто трябва да предам вест! — заяви Нощната твар. — Поръси ги в чашката. И да не е от ръката, с която държиш луковицата! Сетне остави граалчето и отстъпи назад, ако те е страх.

Радослав се наведе сковано и напипа подхвърлената чашка, не по-голяма от напръстник. Тежеше и хладнееше като да бе изработена от камък. От външната ѝ страна напипа сложен фин орнамент, отвътре бе гладко шлифована.

Той плъзна показалец по острието на алебардата и отърка порязаното в чашката, като внимателно я притискаше между коленете си. Надигна се и се изпъчи към тъмнината. Протегна напръстника към създанието. Ще видим кой го е страх, копеле арогантно!

— Ето ти пожеланото, мрачни съратнико.

Съществото помълча, може би удивено.

Но в следващия миг върна паса на изненадата. Дичо не успя да се поддаде на изблика си страх, когато тварта изфуча — толкова стремително бе движението ѝ. Създанието се хвърли напред, скокът му се сля със също толкова мълниеносно отдръпване. Като вихър то грабна чашката от ръката на човека, който замижа и се клатушна назад, съумявайки да се пребори с импулса да хукне назад към граморите. Може би защото просто се смрази на място. Точно сега не се чувстваше храбър.

А в тъмнината се чу смъркане, къса кашлица, нещо като просъскана ругатня и чашката-напръстник чукна Радослав по коляното. Нозете му омекнаха и той се облегна на брадвомеча си.

— Аха — изгъргори рожбата на мрака, — наистина си ти…

Последва неясно мърморене.

Уплахата накара Радослав да попита нагло:

— Вкусно ли беше?

Съществото издиша рязко въздуха от устата си, отново лъхна на разложено. Тварта бе ядосана… но като че ли ѝ бе олекнало. Каза равно, почти без злоба:

— Никак. Друг път не предлагай кръвта си, когато сме жадни… съратнико. Другите ще ни нахранят вместо теб. — Мрачният боец продължи още по-официално и сдържано. — Моите съплеменници са… признателни — почти изплю думата, — за Напитката на живота, дарена ни от вас… Имахме нужда, бяхме се изтощили, а от мъртваците кръвта е лоша… И дано денем, под светлината на Унищожителя, бъдете безмилостни като лъчите му към врага! Докажете, че жертвите ни не са отишли нахалост! Избийте атъланите и сивите им слуги!

— Ще… ще се постараем…

— Твоята кръв люти, Радослав от Горната земя. Не ни я давай повече.

— Откъде ме познаваш?

— Не те познавам. Една… шарканка те познава. Търсеше те и ме задължи да те търся и аз. Ще предам на Голямото ято, че вече си тук, в света на Светата костенурка. Това бе вестта, това е и краят на клетвата ми… — Нощното чадо примлясна и отрони едва ли не приятелски: — Дано никога повече не се срещнем, съратнико Радослав. Сбогом, човеко със змейска кръв!

И съществото подрипна нагоре, с мек хартиен звук разпери криле. Секунда — и тварта, самата тя черна сянка, се шмугна и пропадна в черния мрак. Секна и усещането от присъствието ѝ. Дичо задиша по-леко.

— Ей, ти, чакай! — провикна се закъсняло на български. — Верена ме е търсила?! Кога?… Ей! Ехо!… Ъ! Офейка, да го… хм!

Що за изчадие беше това? Радослав много внимателно се огледа, напрягайки отслабналите си змейски сетива.

Нищо.

— Расуау! Добре ли си?!

— Добре съм — отзова се той през рамо, приклякайки. — Ей сега…

— Защо викаш?

— Няма нищо. Тварта си тръгна. Сега идвам.

Разперените му пръсти намериха чашката. Той прибра напръстника в паласката на колана, пъхна там и чесъна (ах, как ще цопнеш в чорбата — уха-ха!), и още веднъж се озърна.

Безрезултатно.

Махна с ръка и бързо се върна при Пагар и квирина, които нескрито се зарадваха и даже го прегърнаха, след което шумно въздъхнаха.

— Да се прибираме, Расуау! А… какво искаше от теб… онова?

Дичо свали шлема и се почеса по тила.

— Абе… Най-важното беше, че не им се услаждала моята кръв. Ндран, кои са те, Тварите на Нощта?

— Вампири.

Пръстите на Радослав замръзнаха в рошавата му и вече доста мръсна коса. След кратка пауза той мъдро измуча и си нахлупи каската. Добави, затягайки ремъка под брадичката си:

— Предаде и благодарности към донорите от аравата…

— Благодари? Вярно ли чух, Расуау? То ти благодари?!

— Ъхъ. Ама не на мен лично. На всички. Пожела ни успех за утре. Заръча да унищожим врага.

Рогатият шлем на Ндрангнекх недоверчиво се разклати:

— Какво доживях да чуят ушите ми… Твар на Мрака да благодари! Щастливец си ти, Расуау, щом не харесват кръвта ти.

— Отрядник! Не познавам онова изчадие, обаче то ме познавало. Само че не ми обясни как и защо, да го вземат дяволите! Изчезна, преди да го разпитам. Щяло си да изпълни някаква клетва…

— Кротко, Расуау, кротко. Лошите същества често носят добри вести. Когато е полезно за съдбата ти, ще научиш каквото трябва. Хайде сега обратно в окопите да спим. Утре ще е тежък ден. Славен ден!

* * *

Утрото бе мрачно. Изгревът пламенееше като зловещ пожар, зацапан с облачни ивици. Петната небе се покриваха със сиви парцаливи мъгли като с лой. Пръскаше леко, но бе топло. За раздвижилата се тройарава — горещо до припотяване.

Дружините се измъкваха от земята, вдигайки прах. Нервни отряди нарамваха походното си имущество, тук-там редиците се смесваха и объркваха. Димът от огнищата, на които бе стоплена закуската, караше войниците да търкат очи и да кихат. Безмълвното допреди четвърт ури поле заскърца, задрънча, запровиква се раздразнено, превърна се в гъмжило от бойци, каруци животински впрягове, лафети на катапулти, балисти и арбалетни оръдия.

Забулен и сякаш недоволен от пробуждането си, Янкул мяташе копия румена светлина, като да се опитваше да повдигне схлупеното небе. Под лъчите му шупна трънак от знамена и остриета на оръжия. Барабаните загърмяха монотонен марш, тръби и рогове се надвикваха и си пречеха. Разкривени колони запълзяха към димящите като вулкан планини.

В опустелите траншеи навлизаше второешелонната тройарава и току слегналата се пушилка отново увисна над брустверите.

* * *

По Янкул-пладне стигнаха някаква долина, приличаща повече на широка клисура. Отрядникът съобщи името ѝ — Ураш-поле. Радослав не го хареса.

После се обади пеещата раковина, която тръбачът надуваше извънредно рядко. Зовът ѝ заповяда на дружините да се престроят в готови за разгръщане в боен ред колони. Дълбокият, сякаш шептящ звук от рапана предизвикваше у Дичо даже в Лагера чувство на неопределена тревога, а сега направо тръпки го побиха.

— Гари, какво ще рече името „Ураш“?

— Представа нямам, Расуау. Думата борейска е.

Радослав преметна по-удобно алебардата на рамо, раздразнен неясно от какво. Сърдеше го всичко — и това, че не спираха за храна, а дъвчеха дажбите си в движение, и тропотът от хилядите крака, и прахта, която запушваше носа и смъдеше на очите, и насекомите, кой знае защо непрогонени от заклинателите, даже и яркият изгрев на Райко. Червеното слънце само подчертаваше безрадостния мрак на деня.

Планините отпред се извисяваха като стена. По склоновете им чернееха грозни пепелища, върхарите се губеха в облаците, убождани от копията на колоните.

Дичо плю. Къде е противникът, кучета го яли?!

Напред по колоната се чуха крясъци. Свада? Някой глупак се е спънал или е изтървал нещо от раницата си? Да го сритат по задника да внимава!

Лакътят на съседния войник блъсна щита на Радослав. Подобни работи се случваха безброй пъти, постоянно. Бяха съвсем в реда на нещата и той дори не ги забелязваше. Но не и този път. Изведнъж неволното побутване взе че преля плитката чаша на търпението му. Той се озъби на съратника си, който отначало отстъпи, а после задудни колко скапани били борейците, които даже и възпитани от фамори, продължават да са грубияни и все ходят с вирнати носове…

Нормалното бе да си кимнат почти несъзнателно за извинение. Ала сега…

Сега Дичо се извърна към войника вбесен, с горещи уши. Отвори уста. От езика се наканиха да скочат оскърбителни думи — право в неумитата зурла на тъпанара, дето много знае да мърмори!

Властен гъдел по люспите внезапно избистри съзнанието му. Като плисната в лицето кофа ледена вода. Той подуши напрежението наоколо. Чу как по цялата колона, във всяка дружина, кипва безформено недоволство, което всеки момент щеше да избуи във всеобща кавга. Свадите заплашваха да доведат до толкова редките за грамори и фамори сбивания — ей така, за нищо, заради неравната земя под нозете, заради нахалните лакти на съседа, заради мухите, небето, заради всичко!

Нещо не е наред.

В мига, в който Радослав се отказа да изреве обиди в очите на съратника, проехтя пеещата раковина, а подир нейния стон се понесоха командите на колобрите:

— Внимаваааай! Под уроки за раздор сме! Нападнати сме от уроки за раздор! Стегни фалангите! Кажи си заклинанието!

Отрезвяваща вълна премина като електрически ток през отрядите. Магьосниците викаха, рапанът им пригласяше:

— Докосни съседа си! Той е твой брат! Кажи си заклинанието! Не стискай зъби! Обърни гнева си към врага!

Хиляди очи зашариха наоколо, ала жив противник нямаше.

— Изхвърлете злината си, войници на Кашеп! — деряха гърлата си колобри и квирини.

Колоните спряха, несигурни, обезверени. Неприветливи скали ги обграждаха половин връст наляво и половин надясно. Долината се бе стеснила. Тясно и объркано стана и в душите на легионерите. Дичо неволно кръстоса пръсти, както правеха граморите за предпазване от злото. Отчаяните призиви на офицерите се задавиха ненадейно.

В мигновеното безмълвие някой се изсмя истерично.

„Защо сме тук? — прошепна призрачен глас в Дичовата глава. Другарите му наостриха уши, явно и те чуваха същото. — Защо си тук, войнико? Защото обичаш да убиваш ли? Защото искаш по острието на брадвата да се стича кръв на друго разумно създание като теб? Защото ти харесва да причиняваш болка и смърт?“

Гласът кънтеше в черепа като камбана. Знамена скланяха платнища, копия клюмнаха блестящи остриета. Радослав притисна слепоочията си, при което за малко да изтърве алебардата.

„Харесва ти да убиваш!“ — перна го отвътре през лицето.

— Не! — не издържа и изхлипа той.

Наоколо премина като ехо шепот: „Не, не, не… Не е вярно, не, не…“. Шепотът нарасна до ропот.

Гласът неумолимо удряше по оголените нерви:

„Тогава защо?!“

— Защото… защото… — заекваше Дичо.

— Защото своя свят обичам! — възкликна до него Пбгаркх и войниците се сепнаха, започнаха да повтарят словата му, които се усилваха и издигаха към тежкото небе. Жилата на оръжията се изправиха. Разтресоха се, сякаш по змийското тяло на колоната с броневи люспи преминаваха гърчове. Ропотът се превърна в рев от хиляди гърла:

— Защото СВОЯ СВЯТ ОБИЧАМЕ!

„Обичта ли ви доведе тук?!“ — гласът настойчиво бъхтеше нещо, свило се в съзнанието на дружините.

— ДА! ОБИЧТА НИ ДОВЕДЕ!

„Защото ви е болно да мърсят света, който обичате?“

— ДА! ЗАЩОТО Е ОБИДНО! ЗАЩОТО КАШЕП СЕ НУЖДАЕ ОТ ЗАЩИТАТА НИ! — изгърмя колоната и се разпадна на отделни викове през сълзи и кашлица: — Не сме убийци!… Ние сме честни ловци!… Ние сме бранители! Ние обичаме своя свят!… Ние сме длъжни… да спасим… Кашеп…

Мнозина приклекнаха, някои паднаха на колене, крясъкът вдигна в небето спотаени между скалите птици… и угасна. Войниците клатеха глави, шепнеха заклинания, бършеха мокри очи и неловко се прегръщаха за помирение. Току-що всеки бе усетил как в сърцето му сякаш се е спукал отвратителен цирей и гнойта на омразата изтича навън без остатък.

Ндрангнекх се обърна към отряда си. По челото му се лееше пот.

— Така ви искам… Слава ви, побратими мои… Надвихте, победихте… Слава на вас… — кънтеше дрезгаво гласът му.

Радослав мигаше към командира си. Гласът-шамар, звучал допреди миг в главата му, раздрусвал го да се опомни… беше негов, беше гласът на квирина. Наистина, та Ндран бе от чираците-магьосници. Той, колобрите и другите офицери бяха успели да смачкат в зародиш междуособицата. Дичо го видя, осъзна го и по побелелите му устни, които се раздвижиха и додадоха уморено:

— Хайде, воини, подравнете строя… Атъланската магия е разкъсана. Продължаваме.

Като пропукала зимния лед река, тройаравата отново потече напред. Радослав усещаше как колобрите плетат мрежа от заклинания. Съжали, че не бе настоял на идеята, която му хрумна още в Лагера — Северната армия да се научи на строева песен. Та нали уж който пее, зло не мисли! А и пеейки, сигурно се предпазва от злото…

Ала злото не дремеше. И само след четвърт връст нанесе вече неприкрит, явен удар.

Няколко секунди мрак.

Дичо бе сред първите, които се свестиха. Надигна се объркан и смутен. Какво ги бе застигнало? Цялата колона беше повалена като широка ивица кегли. Отгоре искреше магичен щит, разряди статично електричество шумоляха и боцкаха тялото. Колобрите се опълчваха на новата атака.

Един подир друг легионерите започнаха да идват на себе си. Скочиха на нозе квирини и знаменосци. Некоординирани движения, нефокусирани погледи. Общо замайване — сякаш пристъп на морска болест посред твърда земя. Възклицания. Страх.

С концентрирани потоци енергия колобру подкрепиха квирините, после изправиха на крака барабанчиците и сигналистите. Екнаха рогове, затракаха тъпани: „Разпръсни се и замри на място!“, „Виж другаря си!“.

Досущ магически пипала, заповедите докоснаха зашеметените съзнания на войниците. Кашепците инстинктивно се подчиниха на командите, дори онези, които още не можеха да проумеят, че нещо се бе случило.

„Психобомба — помисли си Радослав. — Сгъстен шок. Телата станаха непослушни, неуправляеми, волята омекна, умът е като мъгла… Дявол да го вземе, това ли се наричало психотронно оръжие, а? Бррр, мамка му…“

Но барабаните биеха за поход, тръбачите зовяха „сбор“, знамената се развяваха пак, подир платнищата щръкваха и оръжията. Несъзнавано, чисто по навик, бойците се строяваха, шареха с ръце като слепци… Ала не всички. Уви, не всички.

„Внимавай за атака! Остани на място!“ — нареждаха барабанни откоси.

„Доложи кога си готов!“ — свиреха укрепнали рогове.

„Кой си? Кой си? — настояваше разпознавателен сигнал раковината. — Докосни амулета си! Кой си?“

— Аз съм… Пбгаркх съм — дочу Радослав отляво. Чифтакът му сякаш бълнуваше. — Пбгаркх съм от Червен легион… плък Саламандра, арава Шахар… две ръце дружина, отряд Гръб, руна…

— Гари, как си, братле? — разтърси той леко другаря си.

Полека-лека муцуната на грамора придобиваше осмислен израз, но оставаше ококорен като уплашено дете:

— Расуау? Къде сме?

— Амиии… на Ураш-поле, остров Дилмун. Северни борейски острови.

— Ък!… да, вярно… О, Расуау, главата боли ме! Сякаш от грзу ритнат съм… какво стана? Ък…

Чифтакът се опита да се изправи, но не успя. Дичо му помогна, а граморът замачка с длани коленете си. Изпъшка:

— … По-добре сега съм, можеш да спреш да крепиш ме… Зла сила удари ни, нали?

— Аха. Но за нас това е дребна работа, приятел. Ще се оправиш.

— Ще се оправя — повтори граморът и тупна по задник. Рече, докато опипваше натъртеното: — Ще да поседя така малкож. Краката мои като на сукалче-дете са… — Пагар започна да почуква шлема си и да тръска глава, сякаш искаше да изкара вода от ушите си. Приличаше на пиян.

„Вземи мехлема от синята кесия! — изтрещяха барабаните. — Мехлем от синята кесия!“

„Внимавай за противник, внимавай за противник!“ — пригласяха им тръбачите.

И внезапно нещо изцвили, замуча, а после се оформи в мелодичен хор. Гайди. Върколаците не бяха свирили от обучението в Лагера…

— На дванайсет — стани! — провикнаха се квирините. — На двайсет и четири — бавно напред! Строй за насрещен бой! Едно, две, три, четири, пет…

— Музика — прошепна Пагар. — Като у дома. Край клана мой често овчари минаваха. Винаги весело с тях беше… Ставам, Расуау, ставам…

— … дузина и девет, дузина и десет, нзе… две дузини! Ходом-маааарш!…

Дружините попиваха заклинанията на лечителите, отърсваха се от психотронната атака. Предпазливо запристъпваха в разгънат строй, готови да реагират на всяка нова изненада.

Ала някои бойци не станаха и не тръгнаха редом с другите.

Над петдесет души, предимно грамори, но и неколцина самодивски воини, лежаха с неподвижни изумени лица. Отрядите подминаваха убитите при незримото нападение. Гледката на изстиващите тела досъживи оцелелите, които присвиха очи в търсене на по-осезаем противник, комуто нямаше да простят нищо. Или, може би, за да му простят веднъж завинаги — с остриетата на мечовете, алебардите, копията и стрелите си.

И врагът не закъсня да се появи.

* * *

Пагар още залиташе, подобно на други легионери в колоната, и Дичо го водеше под ръка, без да се оглежда наоколо. Осланяше се на дозорните, както и на маговете. При все това той пръв обърна внимание, че отсреща, на фона на планините, изникнаха бързи черни точки с тънки водоравни чертички отстрани. Като разкривени нотни знаци.

Те приближаваха…

Предчувствие за опасност връхлетя Радослав. Без да осъзнава, той нададе неистов вопъл:

— Въздуууух!!!

Дали дружината бе започнала да разбира български, или съгледвачите бяха подали сигнал, а може би и колобрите усетиха полъх на неприятел, но след няколко мига фалангите се пръснаха във ветрилни вериги и залегнаха.

Планерите напредваха. Блестяха метално, но Дичо различаваше като през бинокъл ръждавеещи петна по шевовете и сглобките на фюзелажите им. Беше невероятно от такава дистанция, но той бе повече от сигурен, че наистина ги вижда!… Съзираше дори трепкащата мараня пред безмоторните машини. Защитни полета. Може би бяха породени от заклинания, но по-скоро от емитери на неведоми силови генератори, продукт на незнайна технология.

Даде си сметка, че гледката не е заслуга на човешките му очи. Змейските сетива, които досега дремеха или в най-добрия случай се разсънваха за кратко, в този момент бяха будни и бодри, в пълна сила и готовност. Те му позволяваха да долавя дори действията на маговете от тройаравата. Колобрите протягаха вълшебни телекинетични ръце, свиващи се в пестници енергия. Над залегналите дружини се трупаше напрежението на предстоящия магичен сблъсък на сили.

Петте челни машини рязко свиха настрани и надолу, една от тях се заби в земята и изпука като самосвал, пълен с ламаринени кофи. Основните сили обаче успяха да проникнат през издигнатия на пътя им отразяващ щит на магьосниците.

Над авангарда профучаха капковидни тела със заоблени криле, планерите губеха височина… Неочаквано, от прикрепените отдолу гондоли с оглушителен гърмеж лумнаха синкави пламъци — реактивни двигатели! Летците изравниха апаратите си, вирнаха носовете им и се скриха в облаците.

Секунди след това в средните дружини на тройаравата, където строят не бе разреден и войниците само бяха приклекнали на коляно, към небето изригнаха гейзери от пръст, дим, огън и… разкъсани тела. Ударните вълни от бомбените взривове повалиха знамената на стъписаните отряди.

Втората вълна ракетопланери имаше открити гнезда по крилете, над и под тях — с бездънни зеници на тъпи дула…

Картечниците затракаха, засвистяха порои куршуми, вдигнали от земята безбройните нишки на малки фонтани от прах.

Дичо зарови лице в камъните, смъртта свирна над него и го отмина, оставяйки тръпки по тялото и лепкава кисела пот. Включените реактивни двигатели заглушиха писъци и агонизиращи стонове.

Оставяйки димни следи, планерите направиха остри виражи, угасиха ракетните си гондоли и сякаш увиснаха под раненото сиво небе. Няколко безшумни мига. А сетне… сетне още веднъж окосиха залегналите кашепци с пунктир от картечни откоси, в дирята на които застиваха или грозно се гърчеха копиеносци, кавалеристи, магьосници…

Някъде отзад, като че все по-близо, изтрещяха нови бомби.

— Окопавай сеее!!!

Трескавото заравяне в пръстта бе започнало много преди отчаяния екот на призива. Но уви, за голяма част легионери доскоро непознатите съоръжения за защита се превърнаха в пресни гробове. Хвърчеше земя, метал стържеше камънака.

Радослав удряше с юмрук безполезната срещу огнестрелите алебарда и се мъчеше и той да се зарови, да се скрие, да избяга…

Ала никой от бранниците не бягаше. Подвикваха си един другиму за кураж, притискаха гърди към пръстта. Картечниците отгоре не спираха, на снопи жънеха животи. Колко още щяха да издържат граморските нерви, без да видят, че и такъв противник може да е уязвим, че въпреки загубите и тоя враг може да бъде раняван, убиван!

През зъби виеше и Дичо. Теренът под него беше непробиваем. Той трескаво се озърна, търсейки по-мека почва, най-добре даже — естествена гънка на местността, дере някакво, трап… Помисли си за кратерите от бомби и… погледът му се спря върху нещо, от което кръвта в тялото спря.

Горкият, още непреодолял последиците от психотронната вълна Пагар стърчеше като истукан насред полето. Бе гологлав, без нагръдния си доспех, също както и Радослав, комуто кирасата само пречеше. Граморът тихо простенваше и въртеше палци по ръбестите си слепоочия. От ушите му се процеждаха капки кръв.

— Залегни, глупчо!!!

Пагар обърна изкривена от страдание муцуна към другаря си и жаловито замънка, че главата боли го ужасно… Навярно беше контузен, но не личеше да е ранен. Дичо кресна още веднъж, проумявайки, че граморът не е адекватен и не разбира какво става.

За трети път затракаха картечници, вятърът засвистя в елероните на пикиращи планери. Радослав полетя с отскок към Пагар.

Пиукане от кълвящи земята куршуми го застави да се извърне.

Пътечката на откоса се приближаваше с умопомрачителна скорост.

Не се сети за друго, освен да прикрие гърдите си с широкото острие на алебардата. Сляпото олово звънна в секирата и го просна по гръб с изтръпнали длани, но цял, невредим. Яката на шлема му задра спечената земя, ремъкът едва не го удуши.

Ала той не забеляза това, едва го усети. Не бе в състояние да възприеме нищо… само страшната, обърната с краката нагоре картина на беззащитния Пагар, зяпнал учудено планера. Под смъртоносните криле неистово пламтяха картечници, ръцете на бордовите стрелци се тресяха в луд такт с неудържимите спусъци.

Ризницата на грамора грозно цъфна на няколко места, рикошет изпищя от твърдото желязо на колана му, в пръски кръв отхвърча лявата му ръка от лакътя…

… С хленч и подскачащо „не, не, не“ в главата си, Радослав се извиваше като червей, драскаше в опита си да пропълзи, неспособен да се изправи и хукне към клетника…

Пбгаркх сведе грамадни, детински изумени очи към другаря си, размърда кървящото си чуканче, оброни глава и рухна като отсечен дънер.

Със сетен измъчен скок Дичо успя да го стигне, озова се над него и повдигна главата му в шепи.

— Гари!

— Расдрад…? — изгъргори войникът. — Студено…

— Гари, Гари — суетеше се Радослав, — недей бе, Пагар! Потърпи малко бе, глупчо такъв, сега ще те превържа бе! Гари!

Затискаше с пръсти раните му и отчаяно викаше отрядния нуаде с безумна надежда за помощ.

Напразно. Лечителят бе проснат двайсетина метра встрани с димящи навън черва, единият му крак се тресеше в конвулсии.

От заешко-вълчата уста на грамора бликна тъмночервена кръв, отведнъж в погледа му изчезна вътрешната искрица.

Дичо млъкна. Паниката крещеше да вади бинтове и мехлеми, ала змейското в него вече беше подушило… Почувства го остро, както никога досега. Смъртта.

Мъртъв е. Чифтакът ми е мъртъв.

Горещ ураган от близка експлозия се стовари отгоре. Ушите заглъхнаха, светът онемя. Радослав продължаваше да усеща само тътена от удари на сърцето. Изплю пясък върху прахта и се огледа.

Безмълвни картечници косяха дружините.

Върколак без звук виеше към недосегаемия противник и се давеше в собствената си кръв.

Сянка на планер премина над колобърска свита, подире ѝ щракна със зъби подивял рашнак. Сетне свирепият гущер меко се просна до мъртвия си ездач.

Легионер раззинваше уста, навярно викаше санитари, влачейки подобния на парцалена кукла другар. Куршуми прерязаха нозете му, но той продължи пълзешком, криейки съратника си с тяло.

Откоси превръщаха живи и мъртви в дрипи от броня, кости и плът.

Група войници образува с щитовете си костенурка, градушката от олово осея корубата с вдлъбнатини, ала белонската стомана издържа. Подир атъланския летателен апарат се завъртяха прашки… взрив на бомба разпръсна фалангата. Бранници се премятаха сред кълба дим и изтръгната от земните гърди пръст, падаха и повече не помръдваха.

Бавно и трудно умираше белонски войник, куршумите го разцепваха, той отвръщаше с жила и струи отрова. Планерът го отмина, но жестоко осакатеният инсектоид продължи да се мъчи да докопа убиеца си.

С изпъкнали от напрежение жили, Ндран отскубна от преобърнатия наблизо триножник малък копиемет. Почвата около него вреше от забиващи се куршуми, един откъсна рог от шлема му, но квиринът сякаш не го забеляза, насочи арбалета към следващия самолет и стреля. Веднага след това пусна твърде тежкото за него оръжие и падна на четири крака, мъчейки се да си поеме дъх.

Копието, засияло от вкованото в острието му магическо заклинание, удари защитното поле на планера и изгоря като шепа магнезиев прах. Апаратът замлъкна. Не бе нужно да ЧУВАШ, за да усетиш това. Картечниците му спряха, пилотът се паникьоса, през мътните стъкла на кабината можеше да се види как трескаво дърпа лостове… Замръзна за миг и ритна червена скоба пред себе си.

Реактивната гондола се откачи, ведно с картечници и картечари. Олекотен, планерът продължи да се плъзга по въздуха, тресейки се от ударите на прашкарите.

Отрядникът отвори уста, озъби се и запъпли напред, както беше на колене. С усилие се изправи, размаха пречупеното копие-знаме на взвода и като че ли закрещя, сочейки падащите стрелци. Към тях на зиг-заг хукнаха воините, видели крушението или чули виковете на своя квирин…

Радослав не можеше да помръдне. Усещаше в шепите си тежестта на главата му… на Пагар…

Нови взривове. Нови откоси.

Пръсна искри от огън стрела. Още една. И още.

Атакуваната тройарава се съвземаше и опитваше да отвърне на удара. Тъмни силуети се спуснаха върху планерите — ято от гигантските орли. Атъланските ескадрили прекратиха огъня по пехотата, строят им се наруши, пилотите се опитаха да маневрират.

Хищните нокти разпорваха ламаринените тела на машините, човките с един удар откъсваха елероните, чупеха блистерите на летците, правеха на пихтия картечарите.

Колапсира поредният защитен екран, улучен от омагьосаната стрела на колобър, след нея в апарата се впи друга — самодивска. Тя попадна във въздуховода на реактивния двигател и корпусът избухна в синьо-жълти пламъци, над клисурата засмърдя остро на спирт. Орлов ездач хвърли оперена сулица, която обаче само одраска кабината, но летецът се стресна от нея, направи непохватен завой и се сблъска с друг планер. Двете машини се запремятаха към скалите.

Облак стрели изтръгна светкавици от защитните полета на апаратите, но само в един от тях пилотът клюмна, самолетът му продължи по права линия и заора земята. Тутакси върху машината се накачулиха освирепели войници, секири се впиха в корпуса.

Бомбите валяха безредно, святкащите дула на картечници се обърнаха към въздушния си съперник. Ето, един от орловите гиганти кресна — през бучене в ушите си Радослав някак го чу. Разхвърчаха се пера, орелът започна да пропада надолу, навярно и ездачът на птицата закрещя — височината бе смъртоносна.

От облаците се спуснаха нови ракетопланери.

Снаряд улучи дружина самодивски стрелци. Разпиля разпокъсаните тела. На ръба на изровената за миг яма Дичо видя Ларунди. Половината ѝ лице бе овъглено. Здравото око гледаше право в него, пълно с непоносима болка… и молба. През разпраната на халки ризница, под обгорената и съдрана на ивици бакърена рокля, потръпваха конвулсивно хрилете ѝ. Димът се разсейваше, прахта се слягаше, покривайки русалката с пепел. Крехката ѝ снага се сгърчи, сетне отпусна. Цепките на хрилете се затвориха плътно и… зейнаха, разхлабени от смъртта. Затрополиха камъни и буци глина.

Задушаващо люта миризма на барут.

Самолетите довършиха широк вираж, част от тях се сбиха с орлите, другите се готвеха пак да пикират върху наземните цели. Сякаш се насочиха директно към Радослав. Куршум издрънча по захвърления щит на другаря му… на Пагар!

Дичо побесня.

Да имах еРПеГе, гадове!

В изблика си на гняв, той се закани с юмрук към планерите, все едно можеше да ги смачка като комари.

А дали НАИСТИНА не можеше?!

Премига към стиснатата си длан. Пръстите бяха сграбчили витяшкия му нож, който сочеше атъланските самолети.

Господи, какво безумие… Идеше му да се затръшка от яд, да зареве, да вие, да…

Студена титанкерамична тръпка се плъзна от камата по костите, достигна главата и не глас, но усещане, оформи в съзнанието светкавична мисъл:

„Аз съм твой. Покажи ми врага. Дай ми силата си!“

Змейските люспи го засърбяха, стегнаха се и рязко стиснаха тялото. От самото сърце на Радослав се откъсна пламтящ съсирек, накара го да изтръпне като от токов удар и се вля в дръжката на ножа — дар от една отвъдна неродна родина.

И острието засия, от него бликна ослепителна мълния, която прониза защитното поле на самолета и превърна машината в нажежен прах!

Дичо късо издиша. Имаше чувството, че току-що е смачкал с пестник много корав орех. Ала нямаше време да се ослушва в себе си и да се чуди. Завъртя камата към друг ракетолет — и нова светкавица, която изсмука нова хапка мощ от душата му, унищожи мишената.

Той успя да изгори още един атълански апарат, преди ескадрилата да реагира. Планерите се опитаха да избягат, строят им се разбърка, последваха катастрофи, избегналите сблъсъка попадаха в орловите нокти.

Отведнъж ушите му отглъхнаха с пукот.

Наоколо всички крещяха. Дори вече пресипваха от викове, деряха се от възторг, заканваха се с мечове към небето:

— Шар-кан! Шар-кан!

Самодивите още по-бързо опъваха тетивите. Копия, камъни и проклятия догонваха вражите апарати, колобрите гасяха едно подир друго защитните полета на атъланите. Падащите бомби престанаха да гърмят, легионерите ги зареждаха в катапултите — такова гюле отнесе опашката на плюещ сажди от реактивната си гондола планер. Летящите машини обърнаха назад, в търсене на спасение.

В очите на Радослав пулсираха отблясъците от мълниите, виеше му се свят. Отпусна се на коляно, за да не падне, ала все пак наслуки перна отстъпващия назад враг, този път доста неточно. Стори му се, че блъснатият планер загуби управление и докато пилотът овладее машината, го застигна орел със заплетен в сбруята му мъртъв ездач.

Дичо нямаше сили да се зарадва.

— Шаркан, шаркан! В десета дружина имаме си шаркан! Ул-ул-улааааа!

— Размажи ги, Расуау! Изритай ги от Кашеп! Шаркаааан!

Мигаше, светлите петна в полезрението му бяха станали тъмнозелени и му пречеха да различи какво става наоколо. Сърцето бумтеше в клетката от ребра, гърлото и езикът бяха пресъхнали, сякаш не бяха от мека и влажна плът, а от едра груба шкурка.

— Атака от небето! — някой изпищя, остър вопъл сред въодушевените викове.

Барабаните го подкрепиха.

Радослав с мъка вдигна глава. Пак ли? Не ви ли беше достатъчно?!

Взорът се избистряше, змейската кожа отново стягаше човешкото тяло за бой. Ох, да не беше тази отмала, тази противна и жалка слабост…

„Ще взема умората ти — каза витяшкият му нож. — Ти — живей и се бори. Твоята воля е моя воля, господарю.“

Освежаващ поток, ободрителен, чак подскочи от преливащата енергия. Впи очи в новия враг.

Наистина бе нов.

— Смъртоколесницииии! Крий сееее!

Този път паниката бе истинска и взе връх. Бранниците зарязаха всичко, хвърлиха се под отломките, покриха се с телата на трупове, загризаха земята, неколцина в ужас хукнаха към скалистите стени на клисурата, други с хленч — право към Радослав.

Трите смъртоколесници се движеха много бързо. Не приличаха на самолети и планери с ракетни гондоли. Плоски черносиви корпуси, никакви примитивни шевове с нитове; гладки издутини на кабини или други механизми; по периферията — гъст пунктир светлини, ослепителни дори денем, на носа — ярки до непоносимост триъгълни прожектори.

Летящи чинии.

Не оставяха димни следи, издаваха басово тихо жужене, изглеждаха хем масивни, хем някак леки, дори безтегловни. Силовите им екрани бяха по-съвършени, оръжията — също.

Дънищата на дисколетите избълваха фунии от оптично изкривен въздух, подобен на мараня. Снопове незнайно лъчение докоснаха челните редици на аравата.

Живите замряха и заедно с мъртвите се овъглиха, почерня и земята, вятър повя тънък слой пепел.

В безкрайната секунда преди да хване ножа с двете ръце и да се прицели с острието му, сякаш се канеше да стреля с пистолет, Дичо разбра как бе загинало неговото фаморско Село.

НЕГОВОТО село. Мава, Пава… и всички други.

— Аааааааа!!!…

Задушаващ гняв, жажда за мъст — целият изблик се концентрира във витяшката кама и се откъсна от нея във вид на мълния. Ураш-поле се люшна в гърма ѝ.

И веднага змейската кожа го накара да повтори удара по същия дисколет, защото първата светкавица успя само да неутрализира защитното поле на атъланската машина.

Като малко слънце огненото кълбо облиза силовите екрани на съседните апарати и угасна в грапава вълна нажежен вятър.

Левият дисколет, сякаш подигравайки се с инерцията, почти от място литна вертикално нагоре и с гръм от преодоляната звукова бариера избяга в облаците, усукващи се подире му. Втората смъртоколесница обаче се снижи, стрелна се напосоки и тогава се натъкна на магическата мрежа на колобри и вещери-квирини. Защитното ѝ поле запулсира, бордовите светлини угаснаха.

Радослав я халоса отгоре… получи се много по-слабо, отколкото той разчиташе…

… дисколетът се вряза в земята, корпусът издържа, но се отвориха трапецовидни люкове. Шурналите навън метално проблясващи същества, подобни на хлебарки, се счепкаха с белонския резервен отряд, връхлетял противника като ято скорци на лозе…

… ножът в ръцете му шавна. Острието бе нажежено, деформирано и се топеше като въглен под струя кислород. Но дръжката бе къс лед.

„Удари още веднъж, преди да те напусна, господарю. Ти си жив, аз ти служа.“

Дичо осъзна, че има само още една мълния.

Отчаяно закрещя през рамо към припълзелите под закрилата му на „змей“ войници:

— Мъ-мъ-мммахайте се от мммен!… Далеч!!! Далеч от мен!!!

Изправи се, размаха ръце, бойците плахо се свиваха, някой посочи нещо с пръст.

Той се извърна и блъвна последната си капка мощ срещу новата тройка летящи чинии. И се свлече като парцал. Тъпо погледна витяшкия нож. Това, което бе останало от него — дръжка с топящ се скреж.

Уморих го, рече си. Уморих го и изтощих себе си.

Така неистов и неопитен ездач погубва коня си, пришпорвайки го в бесен галоп отвъд границите на чия да е издръжливост.

Можех да разпределя присадената си змейска сила по-разумно, по-ефективно. Не да правя заря за Трети март…

Разбираше това твърде късно.

Стреснатите от последния му удар дисколети довършваха лупинг с невероятно къс за скоростта и размерите си радиус. Секундите, леко разтеглили се по време на схватката, отново се свиваха до нормалното човешко времеделене.

Нови две двойки смъртоколесници с подсилени защитни екрани връхлитаха и сееха невидими снопове убийствени лъчи.

Край.

Гледаше равнодушно приближаващите се апарати. Изпитваше само някаква нежна тъга и примирение.

„Сбогом, драконче. Бях толкова близо до теб…“

Бях толкова близо!

Скъсах три чифта обувки, износих два ката дрехи… сега съм с третия, последния.

Намерих си бели коси в главата и видях с очите си неща, каквито могат само да се измечтаят, но не и да се измислят, не и наяве…

Преминах през две войни. Едната ме лизна само, но тази май ще ме погълне… в края на замръзналата сега секунда. Последният ми спомен от този мой живот непрокопсан.

Ти беше най-хубавото нещо в него. Не е празна приказка.

Прости ми, че не успях да те намеря.

Още ми е чудно… и странно… и даже не ми се вярва, ала зад гърба ми останаха не просто девет планини, не километри или мили, ами светлинни години навярно. И бариери, и граници, за които самата ти не допускаше, че могат да бъдат поне мъъъничко проницаеми, та камо ли преодолими.

А сега ще умра, преди да те видя, миличко! Изтормозих се от жажда за теб! Написах и ти посветих най-хубавите си досега стихове… няма да мога да ти ги кажа…

Иска ми се да ги чуеш. Повтарях си ги до втръсване, за да ги запомня и, щом дойде мигът най-сетне да се срещнем отново и за докрая на късите вечности на нашите животи, да мога да ти ги подаря като букет…

Жал, жал, жал!

Не съм искал да се разделяме. Прости ми, че го допуснах. Искам, искам да се преборя, ала сила не ми остана, слънчице, само толкова имам, колкото да не захленча, а да приема следващия си страшен миг достойно. Поне да знаеш, че съм си отишъл като… като някой, когото заслужава да го обича змеица.

Защо, защо, защо!

Толкова съм близо — в един свят с теб, защо СЕГА трябва нещо да ме спре!

Да бях станал истински змей! Да бих могъл да замахна с крило, да отнеса смъртоколесниците, погубили толкова много мои другари, да ги сплескам и запратя на земята, която ще се пропука, щом ударя с крак по нея, ще зейне да погълне убийците, с вулканичен жар да ги превърне в прах и пара! А после, после с омерзение ще се измия в дъжда, който ще шурне по моя повеля от небесата, които ще се продънят, за да изчистят света и мен — за да ти е драго да ме погледнеш.

Поне да съм измит и чист, драконче.

Да ме помниш с хубаво.

Продъни се, небе. Продъни се.

Измий ме, да съм чист и хубав пред небооката ми любима.

Продъни се, небе. Продъни се.

Продъни се!

Продъни се…

* * *

Небето се продъни.

Пропука се на безброй места, а от тях лумна огън… не, това бе мрежа светкавици…

Мълниите биеха като навързани наръчи, като отприщени реки, ниагари сияеща плазма. Скалите около клисурата на Ураш заприличаха на антични руини и кипнаха от вихрушки, камъните сълзяха с пръски от лава.

Порой дъжд падна като бодлива плоча.

В стихията си да удави всичко живо, водата натисна легионерите. Радослав наведе глава, за да може да диша и пак плюеше ледени струи, стичащи се в устата му. Замлатиха кошмарни гръмотевици. Дъждът внезапно намаля и в пречистения въздух земята излетя срещу пикиращото като ястреб небе.

Излетя с неистовия рев на втурнали се в ръкопашна схватка люспести крилати тела!

Оловните облаци се завихриха на спирали около змейски опашки, камшик на светкавица оплете смъртоколесница и я запрати в скалите. Корпусът на машината се спука с отвратителен звук като огромно рохко яйце и Радослав едва не повърна от гадост. В долината падна друг един дисколет, отгоре му кацна шаркан, зашиба го с опашка, помете с криле капаци на люкове и с пламък изкара екипажа навън — право в ноктите си.

Земята тътнеше, вой на смъртоколесници, рев на змейове, пъклени тъпани на експлозии… Дичо захлупи уши, за да не полудее, но писъците на битката пронизваха всяка фибра от тялото му…

Пороят спря. Но стремителни драконови силуети продължаваха да кръстосват небето, по дирите им валяха прекършени планери и поразени дисколети.

Слънчеви лъчи разшириха пролуките в облаците, обляха клисурата, осеяна с убити, ранени, с отломки от вражеските машини и тлеещи обозни каруци. Тези лъчи подобно магнит задърпаха оцелелите, зовяха ги сякаш са растяща трева, оредяла слънчогледова нива — покажете се! Победете! Нима ще лежите с ръце на главите, докато се решава съдбата на вашия свят?!

Като с тънък бич на голо писнаха свирки, рогове, гайди. Събудиха се барабаните — атака по земя! Стани! Строй се във фаланги!

В отговор се надигна страховито и зверско „Ул-улааааа!“, по земята отекна тропот на здрави още нозе. Бойният рев заглуши всички заповеди — дружините бяха дочакали, доживели, оцелели до момента, в който последната дума щеше да бъде произнесена от алебардите, мечовете и копията. Вълна от кашепци се понесе към извиращи от подножието на клисурата сиви тамги от закачулени пехотинци.

„Ухааа!… Пък аз си рекох, че са смачкали цялата тройарава!“ — едновременно се зарадва и смая Дичо.

Легионерите се изляха върху пълчищата от мъртваци и през цялата дандания до Радослав стигна мляскащият хрущящ звук от първите сблъсъци на секирите с мека плът. Призля му.

Напипа алебардата си в калта и се подпря на нея, за да се вдигне. Успя донякъде, когато го лъхна прилив на сили и той чак залитна от ненадейно възвърнатата пъргавина.

Телекинетичната подкрепа идеше от приземяващ се току до него змей. Махащите криле бръчкаха калните локви, вдигайки пръски и прахоляк. Шарканът плюеше пестеливи мълнии право в сърцето на сивокачулестия въртоп.

Бе кафеникаво-черен, но по краищата си люспите бяха досущ Радославовите на цвят — в синкаво-стоманено сияние. Шипове и рога красяха източената муцуна, в кривите нокти се отразяваше жълтият Райко. Змеят се извисяваше малко над холка на кон, ала бе някак по-строен, изящен.

На Дичо му се доплака — от облекчение.

Сънародникът на Верена почти кацна, но в следващия момент тромаво плесна с криле, завъртя се, изви шия и изстреля тясно ветрило огън. Малко след това тръбачите призоваха втора и десета дружини от арава Шахар, заедно със средните отряди от шеста дружина на арава Тесан, да преградят пътя на забелязана вражеска та̀мга откъм североизток. Дичо машинално преметна брадвомеча си за бой… и затъпка на място.

Отрядите от посочените дружини напираха срещу противника, опитал се да нападне в тил пооредялата тройарава. В многокрак галоп ги изпревариха страховити белонци, ескадрон грзута едва следваше техните дири. Паякомравките първи се врязаха в колоната от мъртваци и щипките им затракаха на месо, на всички страни се разхвърчаха парцали. А после и грифоноездачите извадиха своите саби, които губеха с всеки удар по малко от блясъка си. Накрая с врага се измешаха тежкопехотинци грамори, развъртели алебардите сред общия звън и стон. Над знамената — пробити, опушени, но грижливо събрани от полето на боя и гордо развети — продължаваха да се сипят струите драконов пламък. Земята отдолу изсъхваше. Вятър вдигна пепел, лъхна воня на барут, кръв, смърт… и победа.

— Огньове, бури, пепеляк!… — прошепна Радослав. Краката го сърбяха да хукне към отряда си, да се слее с ужаса и перверзното опиянение от сечта…

„Не се поддавай на стадни инстинкти, моля! Стой тук! Няма да те гоня през цялата война!“

Отвъд всяко съмнение бе, че му говореше змеят. Мислесловата бяха престорено сърдити.

Шарканът блъвна малко огън, изфуча или кихна, струйки дим излетяха от ноздрите. Той кацна меко, разперил криле като ноктести парашути. Изправи шия и започна да изучава човека пред себе си. Дичо се изненада от цветът на очите му — шоколадов. Бяха твърде… хм, обикновени. Е, вертикалните черни зеници, то е ясно… но някак си бе очаквал и неговите ириси да са сини. Като на Верена.

Змеят стоеше и оглеждаше войника от глава до пети.

Радослав пръв наруши мълчанието. Заговори със запъване на граморски:

— Аз съм от Горната земя, змейо, и… — обърка се какво точно да каже, без да изпадне в словесна диария. — Търсех ви…

— И ние те търсихме — люшна глава в кимване змеят. — Деветнайсет шаркански клана избраха по един Посрещач, с надеждата да спечелят честта да открият витяка Радослав, потомък на боила колобър Радан Угаин… Трябваше да се обзаложа, че няма начин да не те открия преди тях! Къде се залута тъй бе, юнако?

Коленете на юнака омекнаха от радост.

Разбира се — Верена е предупредила своите, милата… Облекчението сви гърлото му, заради което езикът не изстреля веднага въпроса „Къде е тя?“. Паузата му даде време да се учуди и зяпне. До съзнанието му достигна фактът, че змеят свободно и даже небрежно говореше български.

Ах да, драконче ги е научила, за да не станат грешки при срещата…

Над Ураш-поле облаците се разкъсваха, криеха се зад скалите на клисурата, бързаха към билото на планините. Откритата след сенките им синева бе стряскащо просторна, в небето кръжаха летящи корвети, по мачтите им плющяха слънце-лунните стягове на храбрата Северна армия. Корабите носеха пресните рани на битката — димяха бордове, вееха се разкъсани ветрила, зееха тъмни пробойни. Тежък галеон се приземи да гаси пожара на палубата си. Друг един се сниши, от кърмата му паднаха жлебове, сякаш вземаше земята на абордаж, по тях плъзнаха върколаци с оранжеви войнишки значки.

Покрай дружините на битата до смърт, но победила тройарава на бегом се изнасяха подразделенията на втория ешелон. Повечето отряди не спираха. Мяркаха се алено-белите наметала на санитарите. Глутницата жадни за кръв върколашки воини се понесе като вихър напред, пръскайки лиги и виейки песента за правото си на пълнолунна плячка.

— Е те тия вече ще доизметат мъртваците от Дилмун! — възкликна шарканът. — Много шантав народ са. Виж ги, за малко да ми прегазят опашката… Чини ми се, че са единствените разумни същества, при които добрината и проклетията са разделени във времето, а баш сега са много лоши и зли!… Ти как си?

Радослав повъртя китка и размърда пръсти: горе-долу…

— Точно вечерта преди нападението върху Лагера бях в щаба — продължи дружелюбно змеят. — И се зверех на монетите, които си пуснал в обръщение сред Северната армия. Даже военните съдии се чудеха нарушение ли е това или неуместен изблик на творчество, такива са тук, да им обясняваш що е то фалшифициране на пари е загубена работа… На часа загрях, че ти си чейнчаджията, после научих за един странен бореец от Червения легион, космат като Буги Барабата. Обаче призори нали сам видя каква каша се забърка, командирската палатка на твоя легион изгоря заедно със списъците на войниците… хич не ни беше до теб, извинявай…

— Буги Барабата ли? — глупаво повтори Дичо.

— Е, не си приличате, преувеличих малко… А пък снощи един кръвопиец от Армия Нощ се обади в стана, че си бил в тази тройарава. Сигурен бях, че ще се оправиш дотук.

— Ъъъъ…

— Фърляй тоя топор, Радо, обозниците ще го приберат — засмя се змеят. — Уволнение! Повече нямаш работа тук, зарежи грижите. А… такова, откога отпадна „народна“ от републиката ни България?

Радослав се втренчи в очите на дракона, където играеха лукави искрици.

— Ти… мислите ли ми четеш? Не ми харесва!

— Не! Аз и не го мога като другите. Малко съм, ха-ха, калпав от расата си. Хайде, тръгваме. Чака ни облачна ладия. Другите трима вече са горе.

— Трима? — не повярва на ушите си, когато съобрази за какво иде реч.

— Четирима Оръженосци сме. Ти колко искаш? Дузина? Или двойка Воини? Да не би по тез чукари да се е скатал Шести американски флот! Четиримата бяхме достатъчни, както се убеди.

— Чакай, чакай… ами откъде тогава…

— После, Радо, после. Нека не се бавим. Не беше ли тръгнал към истинската Змейска долна земя от приказките? Отиваме право там! Ето, погледни.

От небесата по тясна спирала се спускаше малко облаче в ореол от деветоцветна дъга. Насреща ѝ летяха калпаци и каски. Облакът увисна съвсем ниско и се стопи. Остана само дъгата и нейният източник — седефена раковина-нераковина, шишарка-нешишарка… нещо невиждано. Змейски зертон. Всъщност — зертонче. Надали по-голямо от Дичовата кооперация в София. Въртеше се около вертикалната си ос като украшение за исполинска коледна елха.

Като омагьосан Радослав тръгна напред, но спря и заби поглед… в краката си.

— Изчакай съвсем малко.

Той изтича няколко крачки в обратна посока и се отпусна на колене пред загиналия Пагар.

Този път очите не го засмъдяха, ала в гърдите си усещаше пустота. Бавно вдигна лице към кратера, където бе издъхнала самодивата. Тялото ѝ вече го нямаше там — тиловаци от погребален отряд я носеха връз кръстосани копия, с покров чиста белонска паяжина, към кладата от отломки. На върха на пирамидата от разбити каруци и грижливо полагани мъртъвци се вееше знамето на изцяло унищоженото подразделение — девета дружина от арава Шахар.

Гигантопитек в бяла траурна роба пристъпи към безжизнения грамор и коленичилия край него човек. Изгука печално и спря, оказвайки почит на покойника и скърбящия го.

Радослав разтвори сгърчените пръсти на Пагар и ги сви върху дръжката на алебардата му.

— Лека ти пръст, Братко — прошепна и непохватно похлупи мъртвите очи на войника. Ласкаво покри главата му с шлема, избърса с ръкав калта от нея и спусна забралото. Оксидираният метал завинаги скри познатото лице, толкова нечовешко и толкова скъпо.

Изправи се и постоя малко над чифтака си. Даде знак на орта-обозник. Гигантът тромаво се размърда, но изключително внимателно вдигна на ръце шампиона на Северната армия по игра на камъни. Понесе го, склонил глава, още по-прегърбен. Тихо и жално гукаше нещо неразбираемо, може би заупокойна молитва.

Дичо се завъртя на пета, отскубна своята алебарда като стръкче трева и с размах я поби обратно в пръстта. Сабленото острие потъна на повече от педя, отгоре на пръта окачи шлема си. Пискюлът се разлюля, сякаш му махаше за сбогом.

Шумът на сражението утихваше. Сигналчици и квирини събираха разгорещените бойци в колони за марш. Меките граморски ботуши газеха вражески леш и издирваха сред телата тежко ранени свои другари.

Змеят го чакаше.

— Добре дошъл, земляк — рече сериозно той. — Ще ти хареса у нас.

* * *

След няколко минутки драконовата ладия изчезна в сърцето на безшумно ослепително сияние. Приветствените викове към отлетелия облачен кораб за последен път се отразиха от стените на клисурата.

Легионите продължиха похода си.

Зад тях лечителите издигаха шатри и палатки, ортите от погребалните отряди вадеха кристални топки от ковчежета и със сгъстените лъчи на Райко подпалваха кладите.

Така трябваше да бъде. Слънцето бе дало живот, нему се полагаше да го продължи, пречиствайки смъртта с огъня си и пръскайки по света тленните останки в дим и пепел.

За да станат те отново част от живите.

Край на първа част

Бележки

► Общо планетографско описание на Кашеп, сравнение със Земята

Аналогът на Земята в реалността на змейския свят е по-голям и по-масивен от планетата, позната като люлка на човечеството:

Маса — 1,71 земни маси;

Среден радиус — 8053 км, или 1,26 средни земни радиуса (6371,03 км);

Дължина на екватора — 50 603,567 км (земният екватор е дълъг 40 075,7 км);

Ускорение на свободното падане — 10,373 м/с², тоест повърхностната гравитация е 1,06 пъти по-голяма от земната;

Площ — 814 939 300 кв. км, което значи, че Кашеп е по-обширен от Земята (510 069 000 кв. км) с близо 305 милиона квадратни километра (което приблизително прави два Атлантически океана и по веднъж Азия и Индийския океан).

Също така Кашеп е 6,82 пъти по-масивен от най-големия си спътник; 2,34 пъти по-голям по радиус; гравитацията му на повърхността е 1,23 пъти по-висока от тази на Ишчел; по площ е близо пет пъти и половина по-обширен от Змейската земя.

Континентите и океаните на Кашеп са твърде сходни по очертания със земните и в голям мащаб се различават единствено по размерите (кашепските са по-обширни). Отликите стават по-значими на регионално ниво — текат реки, които нямат аналози на Земята, съществуват планински вериги, които ги няма в човешката реалност, липсват някои островни групи и т.н. Най-важната разлика е в бреговата линия — на Кашеп около моретата и океаните се простират пясъчни зони, които периодично се наводняват от твърде високите приливи, а после пресъхват за по няколко часа. На места зоните са широки десетки километри, другаде опират планински склонове и са сравнително тесни.

Друга разлика е наличието на многобройна група острови по средната линия на Атлантическия океан с обща постоянно суха площ колкото Гренландия, което е само около пет пъти по-малко от човешката Европа и близо десет пъти повече от Великобритания (от която на Кашеп са налице само Шотландските планини, а Уелс и по-голямата част от Англия представляват солени мочурища).

Този архипелаг е аналогът на потъналата суша, известна на Земята като Атлантида.

На Кашеп тя се нарича Борея и е дванайсет пъти по-голяма от някогашната Атлантида.

И третата, чисто географска разлика е наличието на подобен на Австралия континент с преобладаващ равнинен терен в средата на кашепския Пасифик. Територията му е предимно заблатена и представлява приливна зона, от която водата не успява да се отдръпне преди настъпването на следващия прилив. Този континент е практически необитаем. За сметка на това достатъчно добри за живеене са южните околности на Антарктида, която е ледена единствено край самия полюс. Крайбрежието ѝ е заето от гъсти борови гори тип тайга, а навътре материкът е безкрайна тундра с бродещи милионни стада елени.

Климатът е по-мек от земния. Сезоните се сменят само поради различното количество приемана слънчева радиация от Райко и Янкул. Към полюсите климатът постепенно става по-суров и студен. Оста на въртене на Кашеп е почти перпендикулярна на равнината, в която се намира нейната орбита и орбитата на Малкото слънце (поради което е уместно да се говори за биеклиптика в двуслънчевата система на „Долната земя“).

Металните руди на Кашеп залягат по-дълбоко, планините като цяло са относително по-ниски, тоест почти същите като на Земята. Съответно не съществуват и големи дълбочини като Марианската падина.

Вулканичната дейност като цяло е по-слаба от земната, заради по-дебелата литосфера. Парадоксално, недрата също са по-студени от земните, въпреки че по-масивната Кашеп би трябвало да изстива по-бавно от своя другореален аналог. Обяснението е, че големи количества енергия са били извлечени от мантията и ядрото на Кашеп по време на мащабните космически дейности на шарканите.

► Разумни раси

Фаморите и граморите са потомци на неандерталци, отделни племена имат и смесен произход от австралопитеци и по-древни хоминидни видове. Граморите преживяват от лов и скотовъдство, владеят и начални форми на земеделие. Те са грацилна разновидност от фамо-граморската група. Фаморите са по-късна раса, продукт на своеобразен регрес заради връщането им в горите. Занимават се предимно със събирателство и лов, но отделни техни общности, населили отново равнините, развиват същинско земеделие. И двата клона са добри занаятчии.

Пещерните жители, възприемани от Радослав като джуджета, са сродни с гигантопитеците орти и са главен доставчик на желязо и метали за всички обитатели на планетата, които имат нужда от него. Занаятчийството и металургията са техен основен поминък. Някои излезли на повърхността джуджешки народи се занимават с обработка на камък и строителство.

Океаните и моретата са населени с потомци на самодивските племена, преминали към земноводен (двойнодишащ) начин на живот. Те поддържат сравнително добри отношения с чисто морските народи — делфини, косатки, китове и разумни главоноги.

Предполага се, че клон на самодивската раса са и двуполовите нощни същества — вампирите, много кланове от които целенасочено са развили способност да летят по маниера на прилепите. Кръвопийците са активни само в тъмните часове на денонощията. Погаждат се само с ламийските семейства и спазват внимателен взаимен неутралитет с джуджетата, понеже често делят с тях пещерите.

Произходът на върколаците, най-умелите скотовъдци на Кашеп, не е съвсем ясен, но вероятно водят началото си от по-агресивните самодивски народи, съчетали се с миролюбивите фамори. Освен че пасат животни, те са добри грънчари и единствени от другите раси, без земеморците, употребяват силни алкохолни напитки.

В биологично отношение същински хора са единствено сравнително малобройните борейци.

Разумни видове, които нерядко се срещат на централната планета въпреки другоземния си произход, са скалните плъхове (известни също като „каменни къртици“) и мегаквилите (суперорли) — и двата вида от Ишчел. Орлите са свързани в симбиоза с безкрили птици, които ги избавят от многобройните паразити в перушината. Те обитават високите плата и планини на Змейската луна, известни като Лубанкала. Скалните плъхове са всеядни гризачи, много подобни по начин на живот на пещерните джуджета. Специфичното при тях е високата степен на емпатия в общността, което ги доближава до характеристиките на кошерен организъм. Със сходно силна емпатична способност са и едни много потайни създания, за които дълго време се е смятало, че са безтелесни духове. Наричат ги „банши“. Малцина са ги виждали, но мнозина са чували смразяващия им вой, който въздейства директно върху нервите на жертвата и я прави податлива на емпатично внушение. Ако самите те станат обект на нападение, обикновено се бранят, като излъчват своя страх и болка от нараняване към врага си. Живеят в най-глухите места, но особено чувствителните индивиди се появяват край жилища, привлечени от извънредно силно страдание на болни и умиращи. Воят на банши, подобен на плач, ускорява смъртта и слага край на болката, която ги смущава и мъчи. Макар навярно да нямат нищо общо със самодивите, им викат „черни вили“. Често влизат в свитите на лами.

Всички кашепски народи притежават в различна степен т.нар. паранормални способности, като всяка раса обикновено се „специализира“ само в едно или две умения. Единствено земеморците не разполагат с екстрасензорни възможности, но те компенсират своя „недостатък“, като овладяват немагични практики от всички други раси и народи.

За извънкашепски, чужди създания се смятат единствено белонците. Обитателите на Ишчел, заедно с шарканите (змейове и лами), се възприемат като „свои“. Въпреки това в повечето езици на Кашеп понятието „чужденец“ не носи негативен заряд и като правило не предизвиква подозрение, страх, недоверие и омраза.

„Всеживотът е всеразличност, цялоеднаквост е неживот, та чак и смърт“ — казват граморите, чиито възгледи много или малко влияят върху мирогледа на всички континентални жители. И към това няма какво повече да се добави.

► Бройна система

Повечето народи на Кашеп използват дванайсетична бройна система и позиционно записване на числата. Понеже всеки се съобразява само с това с коя ръка пише, начертаването на числа (както и рунически съчетания, които образуват изречения) може да е отляво надясно, отдясно наляво или отгоре надолу. Рядко пишат диагонално, почти никога отдолу нагоре, освен в ритуални и свещени записки, където формата и последователността на текста или числата се определят от рамкова фигура-рисунка (както например е на изображението на „азбуката“). Правилното прочитане на записано число е възможно благодарение на факта, че цифрата на по-високия разред е по-голяма от останалите, често подравнени по горната линия на първия знак. По тази логика човек би прочел числата

23, 32, 1²³ или ³²1

по един и същ начин като „сто двайсет и три“.

Отделни племена и раси предпочитат бройни системи като деветична (самодивите), двайсетична (популярна в Борея-Земемория) и дори шейсетична (нощните твари), спазвайки обаче общите правила за записване на многозначни числа.

Понякога, допълнително пред дълго число се поставя руната „начало“ и се затваря с руната „край“, сякаш в скоби или кавички (по този начин обикновено се постъпва с текстови символи).

Кашепците познават нулата, която в контекста на руна-дума значи „цифра“. От логиката на изписване на цифрите известни изключения са шестицата, деветката и единайсетицата.

Въпреки позиционния запис, отделни числа се бележат с особени символи — числата 12, 23 (което се чете „нзе“, понеже е календарно понятие), 33 (отново свързано с календара), 60 (срок на среден живот), 242, 264, 363 и 396 (представляват продължителност на годишни цикли), както и числата, които са степен на дузината: 144, 12³, 12⁶, 12⁹ и 12¹².

Нерядко числата 27 и 81 се именуват като „рунище“ и „Голяма руна“, в чест на кашепските писмена, без да се изписват с по-специални знаци.

Големите числа се именуват „шаркански“ и се описват по следния начин:

дузина	= 121	= 12
дълга дузина	= 122	= 144
рогата дузина	= 123	= 1728
топла дузина	= 124	= 20 736
червена дузина	= 125	= 248 832
оранжева дузина	= 126	= 2 985 984
жълта дузина	= 127	= 35 831 808
зелена дузина	= 128	= 429 981 696
светлосиня	= 129	= 5 159 780 352
синя	= 1210	= 61 917 364 224
лилава	= 1211	= 743 008 370 688
слепяща дузина	= 1212	= 8 916 100 448 256

Математиците на Кашеп използват знаци за събиране и изваждане, които, удвоени, бележат умножение и деление. За знак на равенство употребяват водоравен руноглиф (символ извън „азбуката“ с фиксирано значение и смисъл), който значи „живот“, при това „главата“ на руноглифа сочи резултата.

Познати са и обикновените дроби, а борейските граматици-роканчии даже са въвели аналог на десетична точка. Естествено, техните дроби са двайсетични. Масово обаче дробите не се изобразяват според математическите канони, а се бележат със знаци-понятия като „половина“, „третина“, „четвърт“, „петина“, „седминка“, „деветинка“ и „една дванайсета част“.

Числопис

0	1	2	3
4	5	6	7
8	9	10	11
12	23	33	60
242	264	363	396
½	⅓	⅔	¼

144	123	126	129	1212
събиране	изваждане	умножение	деление	равно на

► Мерни единици

Разстояние

 — руната значи също и „дължина, размер“;

„ширина“ и „дебелина“ се уточняват със символа .

руна	единица	деление	съответствие	значение
прелет	прелет	243 хвърлея	7441,701 м = 1/2916 част от екватора на Ишчел	„един замах с крилете“; „върколак без умора го пробягва за една УРИ“
хвърлей	хвърлей	12 разтега ок.60 крачки ок. 84 лакътя	30,62 м	Толкова може да прелети хвърлен камък, тежък 250 галу
разтег	разтег	5 крачки 7 лакътя 12 педи ок. 108 пръста	2,55 м	1/2916-а от 1/2916-а част от екватора на Ишчел
крачка	крачка	половинки	0,51 м	„при спокоен ход по равен павиран път“
лакът	лакът	третини	0,3643 м	от кокалчето на лакътната става до основата на китката
педя	педя	9 пръста	0,2125 м	„без дължината на ноктите“
пръст	пръст	12 нокътя	2,361 см	дължина на първата фаланга на безименния пръст
нокът	нокът	—	около 2 мм	(условна единица, рядко прилагана)
връст	връст	половинки третини четвъртини	826,856 м — точно 1/9 от прелета; ок. 28 хвърлея 324,25 разтега ок. 1621 крачки	—
	косъм песъчинка	—	субективно, изразява образно дребен размер	(без практическа стойност)
	ЕКВАТОР на КАШЕП	61200	50 603,57 км	—

Физическите мерки обикновено са кратни на числата 3, 9 и 12, понякога 5, както и на техни произведения. Основна единица е „прелет“, тоест разстояние, преодолявано с „един замах на крилете“ на змей, който няма причина да бърза. Смята се, че един здрав млад грамор може да пробяга същата дистанция за времето една УРИ („час“), тоест за малко повече от земните човешки 53 минути, а на такова разстояние един върколак не би се изпотил дори.

Въпреки че прелетът е разделен на съобразени с телесните пропорции и възможности на повечето фамо-граморски племена, тази единица е привързана към размерите на друго небесно тяло — кашепската луна Ишчел, гнездовището на змейовете.

Единствената пряко съобразена с естествените разстояния кашепска единица е „връст“, част от дължината на екватора на Кашеп.

За „извънсистемни“, но достатъчно популярни единици се смятат мерките за височина и дълбочина:

джуджешки бой — около 1,15 м

ръст — 1,60 м

борейски ръст — 1,80 м

„прът“ = 3 ръста

„дърво“ = около 30 м

„пропаст“ (респективно „стръмнина“) — около 81 м, като по-често се използва за дълбочина, равна на 9 „дълбоки кладенеца“.

Мерки за тежест

	галу	Кашеп	Ишчеп	маса
галу	1	20	16	18,80 г
тунгалу	144	2,88	2,30	2,71 кг
товар	3888	77,76	62,21	73,09 кг
канара	145152	2,90	2,32	2,73 т
„планина“	От един до няколко милиарда тона	—	—	—

	тежина
	вместимост

Руната „тежина“, обща за почти всички народи на Кашеп (освен локални понятия с ограничено приложение), всъщност отчита маса, тоест на Кашеп и на Ишчел имат различни стойности като тежест заради различната гравитация на двата свята.

Основна единица е „галу“, която съответства на 18,8 г, или 1/12¹²-та част от масата на Змейската земя (луната Ишчел) — фактически 16 г за Ишчел или тегло 20 грама за Кашеп.

Често като еталон се използва мярката „камък“, която има маса 242 галу, равни на 4,840 кг тегло на Кашеп или близо 4,550 кг на Земята.

За най-голямата от единиците за тежест се смята „клех“ — 1/12 от масата на най-дребната кашепска луна.

За вместимост се използва „прегърнат лакът“, фактически — кубичен лакът, въведен от земеморски търговци въз основа на фамо-граморските мерки. Той е равен на 48,348 литра обем или също толкова килограма земно тегло.

Измерване на време

Годината започва от деня след Еднослънцие, когато Райко „затъмнява“ Янкул. Визуално това се наблюдава, когато Голямото слънце се намира в съзвездието (на кашепски „звездоклан“) Брадворог-Подушва-Шишарка (фактически две съзвездия, идентични със земночовешкото Козирог). Ала понеже Янкул се движи по орбитата си около Райко, затъмнението му не настъпва точно в момента на „навлизането“ на Райко в Брадворог, измества се. Затова сезонната година тин се отчита от едно Еднослънцие до друго, а звездната година яр — между две последователни издигания в зенит, точно по полунощ, на звездоклана Охлюв-и-Мида, противоположен на Брадворога и Шишарката. Същата нощ е и най-дългата. Съвпадането на началото на звездна и сезонна година става на всеки 12 яра и 11 тина — основата на кашепския календар.

► Писменост и календар

„Азбуката“ се използва като система знаци с определено фонетично звучене (така, както например българите използваме буквите) само на Борейските острови и търговските градове на земеморските търговци по останалите континенти. За останалите кашепски народи „Рунището“ е свод от универсални писмена, познати на всички кашепски народи и раси, като понякога има разлики в начертаването, варианти на една или друга руна.

време
ден
нощ
ситлаколо

ера	ЮГХА		9 ануни; 101 088 яра (133 942 земни години)	Орбиталните движения в системата се повтарят
епоха	АНУН		12 асу; 11232 яра (14 882 земни години)	Свързан с орбиталния период на планетата Анунхет
„хилядолетие“	АСУ		12 иги; 936 яра (1240,2 земни години)	Свързан с орбиталния период на планетата Асуон
„век“	ИГИ		78 яра (103,35 земни години)	„продължителност на един щастлив живот“; свързан с орбиталния перион на Шани Нин’ур
„живот“			60 яра (79,5 земни години)	петте възрасти на един обикновен фаморски живот
Янкулова година	ЯН’ЯР; ЯНКОТЛ		12 яра; 11 тина	свързан с орбиталния период на Малкото слънце
звездна година	ЯР		363 сола (484 земни денонощия); 242 котла (1,325 земни години)л малко над 21 нзе; 11 кане	определя се от положението на съзвездията
сезонна година	ТИН		396 сола (528 земни денонощия); 264 котла (1,4455 земни години); почти 23 нзе; 12 кане	период между дните без тъмно време на денонощието
месец	КАНЕ		33 сола; 2 колокотла	формално разделение на годината
„пълен“ лунен месец	ЛУНОВРЪТ		4 нзе; 69 сола; 46 котла (96 земни денонощия)	същото като „нзе“, но по-очевидно като небесни явления — заради целия брой Райкови денонощия
лунен месец	НЗЕ		17,25 сола; 11.5 котла (23 земни денонощия)	видим цикъл на повтарящи се лунни фази
змейски месец	КОЛОКОТЛ		11 котла (22 земни денонощия); 16,5 сола	фактически перион на обикаляне на луните около Кашеп
денонощие	СОЛ		36 ури = 32 земни часа	период между издрев и залез на слънцето Янкул
змейско денонощие	КОТЛ		1,5 сола = 54 ури = 48 земни часа	собствен период на завъртане на Ишчел
час	УРИ		3200 мига = 53 земни минути и двайсетина секунди = 0,8889 земни часа	делят се на „светли“ и „тъмни“ за удобство; броят се от изгрева на слънцето Райко

Руните имат важно значение за всички раси, въпреки че някои от тях не ги използват за записване на текстове, а шарканите имат съвсем различни системи за запазване на информация, в които обаче присъстват отделни руноглифи.

По същество руните са йероглифи, всяка със свое име и закрепено основно понятие. Асиметричните руноглифи допускат „огледално“ (ляво и дясно) и обърнато с главата надолу начертаване, при което се променя и влаганият в символа смисъл. Съчетанията на две или три руни също образуват ново понятие. За да се разчитат правилно, писмената се съпровождат от „неподвижните“ знаци, които не подлежат на „отразяване“ или „обръщане“ — руноглифите „начало“, „край“ и „разделител“. Началните („отварящи“) символи бележат началото на един текстови низ (изречение или текст), крайните („затварящи“) отбелязват завършека му. Разделителите обособяват думите от редицата на текста, който може да има произволно по посока написване, включително и „витиевато“ изобразяване, според очертанията на голям символ или рисунка (например каноничното изображение на „Голямата руна“ като цяло представлява един от символите на голямото слънце Райко, много подобно на един от най-древните соларни човешки знаци — свастиката, осквернена през съвременната ни хорска епоха от патологични масови политически движения).

И така, много често надписите се придружават с поясняващи рисунки, масова практика също е контурите на „илюстрацията“ да задават рамки на самия текст. Така, освен формата на „Голямата руна“, и неканоничната „геоложка“ история на Кашеп е вписана в изображение на костенурка (образ на цялата планета).

Удвоен разделител бележи край на изречение, а утроеният следва да се тълкува като край на абзац. Основните руни са 27 — „старши руни“. По посока, обратна на часовниковата стрелка, следват групата на 27-те „десни руни“, нататък са „отразените“ и после — „левите“. Разделението им има календарен смисъл. Подредбата им може да се чете по раменете на свастиката към центъра и обратно, завъртайки диска с изображението на „Голямата руна“, като комплект смислени текстове, които съдържат легенди за еволюцията на Всемира, света Кашеп, развитието на живота и събитията от историята на кашепските народи до момента на гибелта на земнореалната страна Атлантида.

Особеното при всички елементарни йероглифни текстове, когато се записват произволни теми, е това, че фиксираното с руноглифи съдържание може да бъде прочетено независимо от говоримия език както на автора, така и на читателя. При това естествено се губят буквалните изрази и остава само основният, в общи линии еднозначно тълкуван сюжет или информация.

Песни, поговорки и други литературни умотворения, в които са важни и самите словесни изрази, находчиви сравнения и точно съчетани думи, обикновено са предмет на устното творчество и ако се записват, то става по „борейския обичай“, тоест руните-писмена се използват в качеството им на фонетични знаци. Извън Архипелага този начин не е много популярен, но когато се налага, например при записване на лични имена и специфични названия, то думата или цялото изречение се маркира с руноглифа „говор, реч“. Тогава става възможно фиксирането на непознати за кашепците понятия, при които се съхранява и чисто звуковата информация. Например, името „Радослав“:

 — в случая помощни символи за начало и край са излишни поради указателя за фонетично прочитане.

По този начин, извън фонетичния запис, руноглифните текстове фактически служат като „паметни бележки“ на разказвач, който запомня дадени книги наизуст и само се ориентира по писмената. Така че сложните по съдържание книги остават неясни за непосветен читател — от него се изисква усилие да ги разбере изцяло, вместо да придобие най-обща представа за какво става дума в този или онзи текст.

Съхраняването на смисъла и пренебрегването на подробности в литературната форма се обяснява със схващането, най-вече на фамо-граморите, че разумните същества не бива да затъват прекомерно в иначе неизбежните заблуди на Лъжовния език, присъщ на хората и способен да ги превърне в атълани, тоест същества, които вярват на собствените си представи за света, а не на самия жив свят.

Затова и речта им е примитивна откъм думи, но се допълва от мимики, жестове, интонация, както и елементарни телепатични внушения за уточняване на изказваната мисъл. Естествено, този начин за комуникация трудно се поддава на БУКВАЛНО документиране със средствата на писмеността, но руноглифната система на Кашеп заобикаля пречките и се справя с проблема достатъчно успешно, за да остава почти непроменена вече няколко хиляди години, благодарение на вътрешното си богатство от възможни съчетания.

Както казват мъдреци от най-многобройните кашепски раси — „Което не може да се начертае с измислените руни, не струва да се помни“. Но също така е казано, че „Ум, родил нова, досега незнайна, ала полезна руна, не е похабил Съдбата си“.

Както и:

„Непълното виждане и малкото думи държат ума буден да се стреми да види всичко и да разкаже какво е видял — първо на себе си, а после и на другите“.

Тоест, не съвсем според човешката практика с увеличаването на знанията механично да се увеличава и количеството думи в речника.

Кашепци са знаменити с пестеливостта си по отношение на всичко, без което можеш да си останеш щастлив и да осъществиш Съдбата си — като разумно създание, а не животно без ясна мисъл…

Помощни и други руноглифи („Безименни“ руни)

Към Безименните руни спадат и символите, използвани като знаци за мерни единици и числа.

Изключения: руноглифите „начало“ и „край“, макар да спадат към „безименните“, сред граморите все пак имат имена — Аш и Л’тем.

Останалите „ключови“ или „базови, основни“ понятия се съдържат в 81 именни („азбучни“) руни, както и техните версии — така чрез комбиниране и съчетаване се получават нови „думи“.

Още веднъж следва да се подчертае, че обърнато или огледално изписана руна (или допълнителен, „неазбучен“ руноглиф, така наречените „безименни руни“) сменя своето значение. Така руната „йохе“ сама по себе си като понятие се тълкува „дясно, надясно, десен, дясна страна“; обърната огледално, тя се превръща в понятие за „ляво“; изобразена с главата надолу, се разбира като въпросителното „откъде?“ и „накъде?“. От безименните руноглифи същото е и със символа „тук“ (което значи и „намирам се тук“) — огледален негов образ значи „там“, а обърнатите два варианта — „преди“ и „след“ (понятието „сега“ негласно присъства в цялата граматика, всичко записано става „сега“).

Колкото „отразени“ и „обърнати“ варианти допуска видът на една руна, толкова тя е „многозначна“. Симетричните руни са свързани понятия, на които кашепците не намират пряка смислова опозиция.

Любопитно съчетание на руни е обърнат знак за „живот“ (не-живот) и „занаят“ или „животно“ — това се разбира като „машина, механизъм“ или „голем“ (подвижна фигура от глина), но и „робот“. Стряскащото за кашепците понятие „мъртвак“ се пише с двуруние „не-смърт“+"не-живот".

Съществуват някои двуруния, изписвани слято, понеже първоначално са и име на някакъв обект — например звездата Изда Стож, която е полярна, означава също и „север“, а „юг“ се бележи като „обратна на север посока“, при което наглед „непроменимият“ руноглиф „посока“ е изобразен килнат, тоест сочи, че изразява „противоположно“ понятие.

Удвоените и утроените еднакви руни „засилват“ или „уголемяват“ значението им — така от символа „вода“ се получават понятия като „река“, „езеро“, „море“; но също така може и да маркира множествено число. Допустимо е дори символът „крачка“, използван като мерна единица, да се удвои и да се изтълкува като „бягане, тичам“ или „бързане, бързам“.

Пример за по-сложни съчетания са трирунията „Изгрев“ и „Залез“. Естествено, уточнява се за изгрева на кое слънце става дума. При това „Янкул-изгрев“ буквално се чете като „Янкул се събужда“ (противоположно-сън, тоест будно състояние, и сърце); съответно залезът на Червеното слънце е записан като „Янкул заспива“ (сън + сърце). Изразът „Янкул-край“ („Янкул-начало“), както е в понятието за изгрев или залез по отношение на Голямото слънце, всъщност е астрономически термин и няма нищо общо с изгряване и залязване. Дължи се на известния на кашепци факт, че Райко е „неподвижен“ център на системата им, а Янкул го обикаля като останалите малки и големи планети.

Действието се изразява чрез съчетаване на руна с руноглиф „сърце“ (в примера с „Янкул заспива“, макар че символът „сън“ по принцип означава и съществително, и глагол, знакът за глаголност уточнява смисъла на трирунието, защото двурунието Янкул+сън е един от изразите за съновидение). Обърнато сърце бележи въпрос в най-общ смисъл или съмнение. Двойно сърце значи „истина“. Единичната руна винаги се тълкува с първото си значение, когато не личи дали е написана огледално или липсва помощен символ, който сочи как е ориентирана (нагоре или надолу).

Именни руни

	1	2	3	4	5	6	7
главни	алад	багба	вудх	гхен	дон	ешмун	зейн
отразени	абзу	пбхад	ведет	гон	дхет	йонкхи	зик
леви	анхг	белт	вакан	гхбил	дузхи	хеуги	жа
десни	амхех	бхим	уакх	геуш	джай	еруи	дзу
	8	9	10	11	12	13	14
главни	ипе	кин	уъеса	мхес	ниназу	огхма	пхет
отразени	ийм	кхум	лхаму	мот	нонг	ьомихл	пхракде
леви	ишаре	кшум	лелуан	мирха	нгун	олон	пом
десни	йикенг	кхерт	лохе	мает	нает	йохе	пуна
	15	16	17	18	19	20	21
главни	рхот	тиу	ула	хвее	убан	тсохан	тшун
отразени	рака	таш	йунк	тхвомор	хингон	тсара	чхай
леви	ридхи	тнескан	ултар	фане	хмар	цахад	тшикар
десни	рупха	тхаб	уту	хври	хале	цонт	чаур
	22	23	24	25	26	27	—
главни	шулат	ък	езу	руф	югра	яри	—
отразени	шерид	йъл	йелойе	рзу	йуша	ятл	—
леви	сешат	ъйги	йемкони	ргун	юми	хялди	—
десни	сиртур	ъре	едеке	грун	юсуш	яш	—

Употреба на названията на Именните руни:

Главни — дават имена на дните в месеца; бележат и старшинство в дадена група (ловна дружина, племе или войскова единица);

Огледалните и левите — дават названия на часове от денонощието (54-те ури от един котл);

Десни — заместват бройни числителни като „първи“, „втори“ и т.н., а също и категории за граматическо множество.

Календар

Календарните понятия вече бяха споменати и разтълкувани сред мерните единици за време. Те също са и тясно свързани с Голямата руна на Кашеп, в която, освен легенди, са кодирани и редица основни знания за физическия свят.

Кашеп съществува в система на двойна звезда и затова особените небесни явления са отразени в календара, който е съобразен с насъщните нужди на неговите обитатели — най-вече смяната на сезоните.

Двете най-популярни форми на календара са кръглата и линейната. Съществува и опростена форма:

Календар — кръгла форма (външен пръстен — период Нзе; следващ — часови пръстен; руни — дни в месеца; трети пръстен — месеци Кане; втори пръстен — звездни години Яр; централен пръстен сезонен цикъл Тин).

Макар, както бе споменато, кашепците да нямат една-единствена предпочитана посока на подреждане на руни в смислено натоварена редица, както е в европейската човешка практика да се пише отляво надясно, все пак съществува едно изключение: разположени в кръг или ясна дъга символи ВИНАГИ се четат против часовниковата стрелка (направление, прието от обитателите на Кашеп за естествено). Когато в редицата трябва да има начало (за прочитането ѝ като текст или за отчитане на някакъв цикъл), то е отбелязано с разделител, ако няма помощен знак за „начало“ или „първи“. Когато пък са подредени Именни руни, се започва от най-старшата.

Същите правила важат за подредени в кръг рисунки — зодии или сцени (фаморски „комикси“), изобразяващи някаква история или легенда (все още силно разпространен начин за документиране на събития, понякога придружаван с уточняващи рунически фрази).

Денонощието „котл“ няма естествено приложение на Кашеп, но се съотнася с кашепското като отношение на цели числа, когато се раздели на часове „ури“. Периодът котл е денонощието на Ишчел — източника на мъдрост и закрила за всички кашепски раси без изключение.

Руните присъстват в календара като имена на дните от месеца. Трийсет и три дневният „кане“ започва с „безимен сол“ (отбелязва се с граматически разделител), следва го „първак“, а нататък — названията на главните руни от фамо-граморицата (с няколко изключения):

алад, амхех (дясна руна), багба, вудх, гхен, дон, ешмун, зейн, ипе, кин, уъеса, мхес, ниназу, огхма, пхет, „средник“ (особен символ), рхот, тиу, ула, хвее, убан, тсохан, тшун, шулат, ък, езу, руф, югра, яш (руната „яри“ е заместена с „десния“ ѝ аналог), ятъл; месецът завършва със „сол опашник“.

„Безименният сол“ е денонощие, което астрономите могат да жертват за коригиране на календара, когато се натрупат грешки и несъответствия между канонизираните цикли и действителните небесни явления. Кашепските звездобройци яр или два предварително обявяват в кой кане и кога ще липсва „дареният“ ден, така че календарът да остава точен.

Месеците носят названията на част на зодиакалните съзвездия, които на Кашеп са 24 — дузина „старши“ и дузина „млади“. Старшите бележат „звездните години“ яр, тоест фактическия орбитален период на Кашеп извън смяната на сезоните, докато младшите се идентифицират с имената на месеците.

Зодиите имат само приблизително съответствие с традиционните зодиакални съзвездия в света на хората и освен това следват строгата логика първо, да не се отклоняват от дефиницията си на „зодиак“, тоест „животински пояс“, и второ — стриктно да редуват схемата „хищник — тревопасно — летящо същество — водно животно“ или „граблив атрибут — растение — крилато създание — свързан с влага организъм“, при което не допускат изключения (каквито са земночовешките зодии Водолей, Близнаци, Дева, Везни и Стрелец, очевидно неживотни).

Числописните руни означават сезонните години („тин“) в цикъла „Ситлаколо“, които зависят от положението на Кашеп спрямо двете му слънца, а значи и продължителността на светлото и тъмното време на повърхността на планетата в рамките на денонощието (то се отчита по звездите). Звездната година „яр“ пък представлява интервалът време, през който Малкото слънце Янкул извършва своята обиколка около по-масивния и по-горещ Райко. Видимо това се наблюдава като връщане на Янкул в обявеното за „начално“ съзвездие (което е Вълча диря за кашепците и този месец не присъства в годината „яр“), оттам и названието на периода (ситла-коло — звезда-кръг, обиколка).

Ситлаколо изразява равенството между 12 яра и 11 тина — орбиталният период на Янкул около Райко.

Годината „тин“ започва от деня Еднослънцие (еклипс на Янкул от Райко). Първият сол на всеки нов яр се измества и съвпада на всеки ситлаколо. Сезоните са четири: Дългонощ (зима), Растеден (пролет), Няманощие (фактически много къси нощи и период на практическата им липса, когато здрачът на едното слънце се застъпва с другото; средата на това „лято“ е денят Еднослънцие, макар визуално да продължава около три сола) и Растенощ (късно лято и есен).

Смяната на сезоните зависи само от взаимното разположение на слънцата и Кашеп, понеже оста на планетата е почти перпендикулярна на биеклиптичната равнина.

Периодът „нзе“ не е цял брой денонощия (17,25 сола; изразяването му в денонощия „котл“ се смята за безсмислено, понеже като явление, тоест смяна на лунните фази, не се наблюдава от Ишчел), затова се използва цикълът „Луноврът“, който няма специален общ знак:

1 луноврът = 4 нзе = 46 котла = 69 сола

Часове в един котл:

	1	2	3	4	5	6	7	8	9
I деветка	абзу	анхг	пбхад	белт	ведет	вакан	гон	гхбил	дхет
II деветка	дузхи	йонкхи	хеуги	зик	жа	ийм	ишаре	кхум	кшум
III деветка	лхаму	Лелуан	мот	мирха	нонг	нгун	ьомихл	олон	пхракде
IV деветка	пом	рака	ридхи	таш	Тнескан	йунк	ултар	тхвомор	фане
V деветка	хингон	хмар	тсара	цахад	чхай	тшикар	шерид	сешат	йъл
VI деветка	ъйги	йелойе	йемкони	рзу	ргун	йуша	юми	ятл	хялди

Часове в един сол:

	1	2	3	4	5	6
I дузина	абзу	ангх	белт	ведет	вакан	гон
II дузина	лелуан	мот	мирха	нгун	олон	пом
III дузина	хмар	тсара	цахад	шерид	сешат	ъйги
	7	8	9	10	11	12
I дузина	дхет	хеуги	зик	жа	ишаре	кхум
II дузина	рака	ридхи	тнескан	ултар	тхвомор	хингон
III дузина	рзу	ргун	йуша	юми	ятл	хялди

(Другата система е от Райковия изгрев да се броят като първи, втори и т.н. „дневни“ ури, а след залеза — като „нощни“. Недостатъкът на такова означение, според простодушните кашепски народи, е че през сезона Няманощ урите трябва да са Янкулови, затова предпочитат да ги наричат с имена на руните. Първата часова руна започва от изгрева на Райко.)

От календарните периоди с локално значение може да се отбележи старинната единица Яркотл, равна на половин яр.

Основните единици в календара свидетелстват не само за солидни астрономически познания, но и за пряка връзка на Кашеп с други светове от неговата двуслънчева система. Разбира се, най-преките влияния произтичат от луните на планетата — и като пораждани от тях приливни явления, смяна на фазите, преместването им на фона на „неподвижните“ звезди, и като сведения, идещи от жителите на луната Ишчел (Вер Шелард) — змейовете.

Звездобройците се абстрахират от факта, че слънцата всъщност обикалят едно около друго, танцуват около общия си масов център, и разглеждат системата си в относителна координатна система, при която Голямото слънце се приема за неподвижно.

Принципно същата ситуация имаме и в човешката реалност, стига да си представим Юпитер малко по-масивен или поне по-ярък. Впрочем, древните българи са използвали Юпитер като ориентир и коректор за продължителността на 12-годишния си, извънредно точен календар. Разликата иде от това, че на хората не им е нужно да държат сметка колко трае едно денонощие на Луната, понеже то е равно на времето на обикалянето ѝ около Земята. Не е така в реалността на „Долната земя“.

► Структура на Армията, звания и отличителни знаци

Подразделение	състав	командване	свита	означения на знамето
АРМИЯ	9 лега (легуду — мн.ч.)	Главно-командващ: монквирин	монпехану — щаб, щабни офицери; мон-пеон — офицер от свитата (брой по преценка на монквирина)	две слънца и четири луни; четири луни и знакът на Кашеп
ЛЕГ (легион)	12 плъка (пълкхан) 108 арави 1296 дружини 140 000 души състав	лег-квирин	легпехану; лег-пеон (до 12 души)	цветове на дъгата
ПЛЪК	9 арави (авругу) 3 тройарави 108 дружини 11664 войни	ирмин	ирминпехану; ирмин-пеон (до 7 души)	старши зодии
АРАВА	12 дургхи (даргу) 84 отряда 1296 войника	арай-квирин	арай-пеон (до 5 души)	планети
ДУРГХА (дружина)	7 отряда 108 войника	дургхин	пеон (един или двама помощници)	номера с числа
ОТРЯД	6, 12, 24 войника	квирин („дванадесетник“)	знаменосец	глава; гърди, 2 крила; гръб; корем; опашка
чифт	2 войника	нападател („ловец“)	бранител („бдящ“)	плочка, цветен пискюл

Войнишките звания се бележат с главни руни: командирът на отряда носи първата, знаменосецът — втората, и така до последния боец. Смисълът на такава подредба е при гибел на офицера командването да се поема от войника с най-старша руна.

От дружинник нагоре командирските плочки имат формата на слънца, а свитата (щабът — пехану, множествено число от „пеон“) носят полумесеци, като се подчиняват на „буквената“ йерархия, също както войниците; руните-звания обаче се носят на ръкава, а не в средата на нагръдната плочка.

Колкото по-малко символи по бронята на воина — толкова по-висок е неговият ранг.

Към монквирина се числят отрядите Вътрешна стража (брастагу) със собствена система за означения. Изпълняват функции на военна полиция. Офицер-барастарх е и военен съдия. За издадени присъди и проведени разследвания отговаря пред началника си — монбарастарх (фактически пеон от щаба на главнокомандващия), който по отношение на съденето е пряко подчинен само на Арбитър от шарканите. За несправедлива присъда трибуналите трябва да понесат същото наказание, каквото са назначили, а при отказ да приложат пълномощията си все едно поемат вината за извършено престъпление и отговарят за него като за лично тяхно деяние. Всяко отнемане на живот се съгласува с монквирина и Арбитъра, който може да възрази.

Към отрядите, дружините и аравите съществува медицинска служба — Нуадугу, лечител — нуаде. Членовете ѝ носят армейски означения, но вместо лични звания имат руноглиф за лечител. Полевите болници са отделни формации, подчинени пряко на щаба на монквирина.

Казаното за нуадугу се отнася и до магьосниците — колобру, единствено число — колхор. Отделните магьоснически отряди може и да са на подчинение на своя ирмин.

Пряко подчинени на съответния отговорен мон-пеон от монпехану са обозните, инженерните и други тилови части. Аравите имат собствени сапьорни части, но не и снабдители. Доставката на оръжия и храна се осъществява на равнище ирминпехану. Към всяка дружина обикновено са придадени по една или две дузини сапьори5 (предимно за изкопаване на траншеи и строеж на мостове); предназначените за щурм на крепости подразделения имат повече сапьори.

Военната структура на самостоятелните белонски подразделения е неизвестна, но придадените към армейските части белонски бойци се подчиняват на общата схема.

Въздушните армии нямат свое командване, а отделни техни ескадрили са подчинени на ирмините, лег-квирините и, резервни ята, на монквирина.

„Конни“ формации на свое разположение има всеки командир над дружинник. Островите на Борея обаче не дават простор за масово използване на „конница“; войната е предимно пехотна, въздушна, десантна и морска.

Общата численост на Северната армия фактически надхвърля два милиона души заедно със спомагателните и тилови части и разпределените към почти всяка тройарава (3888 бойци и 432 души „помагачи“) чети от Армия Нощ. Към легионите са придадени и пасажи за поддръжка и съдействие от Армия Океан.

Армия Ден, Армия Нощ и Армия Океан с основните си сили изпълняват самостоятелни задачи по превземане и окупация на предварително договорени части на Земемория.

Подразделения в една дургха (дружина) — начин за основно походно и бойно подреждане

Деленето на дружината имитира части на драконово тяло.

Структура и численост на атъланските войски

подразделение	личен състав	съединения	личен състав
бин	16	зонлаг = 20 тамги	20 480
рот	128	гарнизон = 80 тамги	81 920
та̀мга	1 024	ешелон = 1024 тамги	1 048 576
лаг (4 блока)	8 192	фронт = 5120 тамги	5 242 880

► Зодиакални знаци

(използват се както в календарни изображения, така и за маркиране на воинските подразделения)

Старши съзвездия

Други символи (бележат яри в цикъла Ситлаколо)

Символите за зодии Бухал и Цвете всъщност представляват собствени писмени знаци на един от народите на Кашеп, които Радослав смята за самодиви. В действителност „самодивите“ са потомци на ранен клон от кроманьонците, които развивали паранормални способности, предимно лечителски и за въздействие върху растителния свят. Общностите им изповядват култ към живата природа и особено горите. Някои от тези племена се занимавали с евгеника и генетични изследвания. Специфичната особеност на „самодивите“ е това, че момичета у тях се раждат три-четири пъти по-често от момчета. Фактически вече отдавна представляват отделен от хората (земеморци) биологичен вид.

Младши съзвездия (бележат месеци, а в армията — тилови части)

Зодиакалните легенди обикновено противопоставят двете части на един звездоклан. Така Брадворогът (вид елен, а не козел, както смята Радослав, понеже не е виждал това животно, обитаващо тундрите на кашепската Антарктида) „подушва“ Шишарката, но няма да я яде и заради това е недоволен. Бухалът се смята за умна птица, символ на знания (най-вече на самодивската мъдрост, която най-много цени медицината и биологията), но завижда на птицата Уруруй, която пищи на всеки кашепски час и е смятана за покровител на точните науки. Затова бухането на бухала цели да смути четирикрилото създание, пряк потомък на археоптерикса, за да обърка то часовете и да се изложи. Морското конче е риба, която не прилича на риба, заради това помежду им няма разбирателство (изобщо, противопоставянето на зодиите не води до пряк конфликт, а до сдържана неприязън, която рядко се изразява в правенето на дребни пакости; от друга страна двете свързани зодии са принудени да живеят заедно, както е в природата). Върколакът е добър персонаж, но периодично „зъбите му го зоват към плячка“, затова косматите пастири никога не се усмихват с отворена уста, а когато се смеят, прикриват с лапа зъбите си — естествено, ако по същото време не е настъпило тройно пълнолуние…

Листата са храна на двухоботните слоновидни гиганти, но от това страдат дърветата и си отмъщават, като раждат опияняващи плодове, които притъпяват апетита на огромните животни.

Единственият пряк конфликт в кашепския зодиак е Лястовицата и Водното конче, понеже насекомото лови комари и мухи, отнемайки храната на птицата, и е възможно в един момент лястовицата да започне да напада съперниците си, след като не са останали други мушици за ядене.

Мидата и Охлювът са подобни същества, ала едното предимно е неподвижно, а другото обитава и сушата. Вярва се, че охлювите изпълзели на брега, за да търсят диаманти, понеже не могат да образуват перли под черупките си.

Саблезъбът (Голяма котка) се издава с това, че оставя следи; младшата му съответна зодия обаче носи името Вълча диря — загатната е конкуренция между двата хищника. Двуглавият Тегли-бутай често тъпче самодивските цветя, които имат неблагоразумието да поникнат извън уюта и закрилата на гората. Фениксът (единственото „митично“ същество в кашепския зодиак, което няма жив аналог) и Нощната пеперуда еднакво са привлечени от огъня, но пеперудата загива в пламъка, а фениксът се преражда. Водната змия и Саламандрата също са конкуренти, но пряко не се срещат — когато змията изпълзява на сушата да снася яйца във влажния мъх, земноводното влиза в блатото, за да мята хайвера си, тоест двете животни не се обичат и се стремят да се избягват. И накрая Невестулката има Нокти, но предпочита да се брани и да напада с челюсти въпреки приликата си с Голямата котка и „малките саблезъби“ — подобните на познатите ни котки дребни хищници, отглеждани като домашни животни (и пазачи) единствено в Земемория.

Диверсанти

„И защото слънцата даряват светлина и живот, затова казваме някому:

слънце мое, за да изразим обичта си към него или нея.“

бялата Малка руна6 на Кашеп, десет иги след края на Атъл’дин

„Расхватали открытья — мы ложных иллюзий не строим, —
Но стекает вода с якорей, как живая вода.
Повезëт — и тогда мы в себе эти земли откроем, —
И на берег сойдëм — и останемся в них навсегда.“

Владимир Высоцкий, 1976

1.

Издишван, димът е бяло-сив, за разлика от струящия от цигарата, който е синкав. Поне така би се виждал на дневна светлина. Сега обаче липсват слънчеви лъчи… и може би ще липсват вечно… ако не настъпи някаква промяна. Поне някаква.

В мекото фосфоресциращо сияние на змейските люспи цветът на пушека е еднакъв. При всяко дръпване огънчето сякаш стопля държащите филтъра пръсти. Кожата по китката и нагоре до лакътя прилича на инкрустирана с късчета студена светлина. Тъкмо тя образува около Радослав мъждукащ пашкул, защита срещу тъмата в килията. Само докато гори цигарата, оранжево-червеното ѝ пламъче кара мрака да придобива обем.

Или, ако някой минава отвън по коридорите, светва окото на сабята — едничката му компания. Само че със сребърно-лъскавата халосия, уви, не можеш да поприказваш. Тя стърчи в средата на помещението, изправена на върха си, и се върти около собствената си ос. Вижда се само окото ѝ. Сабята бди. Не ѝ се приказва.

Радослав спокойно може да приеме, че няма друг приятел освен самотата.

Килията хич не е толкоз просторна, както би могло да се съди от екота на бавните стъпки, от кънтежа на звукове при неволното измърморване. Кухината приблизително е с размерите на два или три тираджийски фургона, от онези, хладилните. Одеве Радослав се напъваше да се сети за думата и уби времето в ядове, докато накрая от езика изскочи търсеното в паметта „рефрижератор“. Точно така. Рефрижератор, защото помещението е студено като хладилен камион. Всъщност, не — МНОГО по-студено. Тук е като в гробната камера, спотаена под основите на пирамида от древността.

Радослав не чувства студа, студът е безсилен срещу драконовата топлина на люспите. Заточеникът би могъл да издържи и на арктически мраз, ако трябва.

Добре че все пак не се налага.

Въздухът не помръдва, сух е, напоен с тъмнина и безвремие. Кислородът е малко, но нивото му се задържа стабилно, достатъчно. В случай на нужда, затворникът би могъл, без никаква вреда за себе си, да диша стократно по-ниска кислородна концентрация, дори и при понижено налягане. Змейската кожа ще насища човешката кръв с точно необходимото на организма количество животворящ газ.

Все пак, слава Богу, и това е излишно. Засега.

Могилната тишина, тя притеснява далеч повече. Но и с нея привикна, след като призова на помощ спомените за звуци, когато седи или лежи неподвижно. Когато пък се разхожда, шумовете на тялото и доспехите му изпълват затвора.

От някакъв момент нататък бе забелязал, че зад фона на безмълвието в килията виси инфразвукова завеса, създадена от изолиращото защитно поле. Докато все още отгатва присъствието на полето, повече осезателно, отколкото със слуха, може да не се притеснява за своята безопасност. А и лъснатата в благородството на метала сабя — нали е тук…

Така че, НАИСТИНА няма какво да го тревожи.

Освен скуката.

Тя се оказва неуязвима дори от пробуждащия се понякога страх, че избавление може и да не дойде.

Веднага щом усети пипалцата на отчаянието, Радослав започва да кръстосва килията. И за кой ли път си повтаря, че в краен случай, в най-лошия случай, подметките на рицарските ботуши ще променят геометрично-бабунестия релеф на пода, ще изтъркат плитки пътечки в плочите.

Дано не му е писано да го прави! Не смята да брадясва тук години!

Извънпространствието при Сфинксовете беше направо курорт, санаториум. Поне имаше НЯКАКВО небе, по дяволите. Сандат дракуле, както казват румънците…

Полиметалът на чизмите скърца по пода. Радослав гледа след стъпалата си. Мъжделивото фосфоресциране на драконовата кожа се носи с него, сякаш е извратена сянка. Той се чувства като гигантска светулка, съвсем забравила да мига, след като дързък безсърдечен хлапак ѝ е взел свободата, уловил я е в тясна консервна кутия.

Впрочем, затворът прилича на всичко друго, само не и на тенекиен контейнер.

Радослав е заобиколен не просто от някаква ламарина — такава би я разкъсал само със ръкавици! Градивният материал на зандана съперничи по своята твърдост, издръжливост и всички други технико-строителни характеристики с бронята му от биогенна диамантена стомана. Подът, по който стъпва, е съставен от многоъгълни плочки, подредени в сложен орнамент. Колкото и да са правилни геометрично, няма една с друга еднаква. В цялата мозайка Радослав вече е проследил дребни отклонения, известни дефекти, размествания, неправилности. Същото се забелязва и по стените. Ръбове и вдлъбнатини на места се разминават с по сантиметър-два, но съединителната тъкан запълва жилките на фугите — затворът е непроницаем.

Освен за малките порции въздух, перфектно пречистен, лишен от мирис и вкус, сякаш е синтетичен.

По дължината на затворническата камера стените са ту стръмно скосени, ту полегати. Вдлъбнати и изпъкнали участъци се редуват в правилен, но не съвършен ред. Вероятно и едва различимият над него таван е нагънат в сводове, плоскости, арки и сталактитни брадавици. Изобщо, стените са по-интересни от пода. Защото покрѝвните плочки по тях, най-малките от които могат да се закрият с длан, а от по-едрите би се получила хубава масичка за игра на карти — тия плочки не са толкова олющени и захабени. Шарките в тях са по-ясни. Радослав с часове се вглежда в онези късчета, които са осветени от змейските му люспи. В петънцата, чиито цветове не се разпознават под бледото сияние, той си измисля и търси всевъзможни образи, за забавление. В това отношение цялата килия е невероятно богат ермитаж от роршахови картини.

Единственото, с което Радослав може да сравни облицовъчния материал на затвора си, е кухината на костенурковата коруба… или може би черупка на някоя екзотична раковина… не, най-спонтанно плочките подсещат за костенурка. Приликата е далечна, но в тази костена кухина Радослав хем е затворен отвън, хем се е барикадирал отвътре.

Стените, подът, таванът, по повърхността и навътре — всичко това е особено здрава животинска костно-покривна система. Тя съчетава качествата на хитинова насекомешка кожа-екзоскелет, има общи неща с кокалите на самия Радослав, но най-много — с рицарската му броня. И с пясъчни дюни. Пясъкът е силициев оксид. Кремък. Кварц.

Ей такива работи — силициеви.

Това е най-успокояващо обстоятелство в цялата ситуация, колкото и парадоксално да звучи — че наоколо няма мъртъв камък, бетон или друг бездушен строителен материал. Радослав чувства — най-отчетливо при задрямване — бавния ритъм на живота, който тече в стените на камерата. Дългопериодичен, направо муден пулс вдъхва известна сигурност в нищожната бактерия Радослав, поражда у нея трескави скоротечни мечти — например често му се иска зертонът да се разбунтува срещу похитителите, да разкърши туловище, солидно даже в сравнение с египетските пирамиди, да се отърси от тях като от бълхи и…

Смешни блянове. Но поне дават повод да си размърда мозъка.

На допир корубата на зертона е по-гладка от външната му черупка.

Но нещо друго, не осезанието, а неназовимото змейско сетиво, напипва най-съществената отлика. И тя е — несъкрушимост.

И смъртен хлад.

Радослав всеки път отдръпва ръка, случи ли се да докосне с гола длан стената. Усещането е твърде неприятно.

Похитителите са залостили помещението повече от съвестно. Яко. Така че пленниците да не могат да избягат. Тоест не биха могли — теоретично.

Единственият останал затворник злорадно криви устни в мрачината. Удря тържествуващ юмрук в стената. В отговор — никакъв звук. Навярно така му се струва, но в изтръпващия ефект от докосването той разпознава страха на своите тъмничари.

Те не знаят какво да правят нататък. Нито биха могли да опитат нещо. Във всеки случай, вероятно са разбрали що е то да държиш тигър за опашката — ни да стискаш, ни да пуснеш!

Тигър? Ха-ха! Змей, копелета тъпи! ЗМЕЙ!

Усмивката му помръква.

Нищо не би могъл да направи сам. Виж, Алванд и Крилан, ако не бе силовото затворническо поле, биха изтърбушили облачната летяща крепост с опашките си като на шега, ама той…

Концентрира се.

Успява навреме да затвори очи. Чува и чувства трясък, през клепачите бързо блясва бяло, мирише на озон. Сетне с мрачно самодоволство разглежда опърлена от мълния костена плочка на стената. Не, той не е лесна плячка, дори сам воин.

Въздиша.

Все пак добре че магическият щит, който възпира проникването в килията отвън, още е тук.

Мамка му, колко е ТИХО! Рядко-рядко, но току звънне късо и тънко сабята — усетила е прекомерно близко враже присъствие. Как ли успява да сканира ПРЕЗ стените, подсилени от енергийния щит отвътре и вероятностното поле отвън? Хм. Напоследък не се е обаждала де. На ония оттатък явно им е писнало да дебнат. Турили са сигнализация и се скатават.

Чакат.

Радослав поглажда с пръст гривната-хронометър на лявата китка. В мозъка се оформя знаенето за изминалите дни и часове от мига на попадането в този капан.

Доста станаха вече. Ох, бързо лети времето в това негово състояние. Ала недостатъчно бързо. Вече му се пуши до полуда. Само че докато е такъв, не би могъл да се наслади на тютюна, само ще изхаби цигарата. Още малко търпение — до следващия отлив бавно времеделене.

Радослав сяда и кръстосва крака. Има да избере дали да поспи, или да зяпа текстурата на вътрешната коруба. Не му се спи, а взирането в шарките му е омръзнало до гуша. Да можеха да поиграят шах с Крилан… ех, Крилан.

Хмък.

Обаче, как само започна запознанството с този невероятен змей посред клокочещо бойно поле! И после…

Ухилва се неволно. Затваря за удобство очи и споменът потича като от лъча на тракащ прожекционен апарат върху небрежно опънат екранен чаршаф.

Времето пълзи край фосфоресциращата фигура, сгушена нейде из недрата на отвлечения шаркански замък. Времето пълзи, споменът тече…

2.

— Добре дошъл, земляк — рече сериозно змеят. — Ще ти хареса при нас. Откога те търсим, да знаеш!

Драконовата ладия се снижаваше в бавна тясна спирала. Напомняше тропическа раковина, седефените ѝ изящни и сложни форми отразяваха Райковите лъчи. Край нея трепкаше лещовидна омара.

Когато корабчето увисна съвсем ниско, Дичо почувства сърбеж, пощипване в носа и лек гъдел по цялото тяло — електростатични ефекти на магическо въздействие. Ладията се клатушна над главата му, проницаемото за живи същества аеродинамично силово поле опря почвата. Дънището се разтвори, от което корабът още по-силно заприлича на екзотична задморска мида. Подвижните черупки се спуснаха като стълбици. От люковете, зейнали като папагалски човки, струеше златиста светлина.

— Хайде, качвай се — радушно покани змеят, простирайки крило.

Младият мъж не помръдна. Страшно подозрение го човъркаше като с ръждива тел.

— Сигурни ли сте, че мен търсите? — попита предпазливо.

Змеят се втренчи в очите му.

— Струва ми се, друго те интересува… От какво си притеснен?

— Добре ли познаваш, хъм, моя свят, човешкия?

— Ха… смея да твърдя, че да, познавам го.

— Кой е първият космонавт? — изстреля бързо Дичо. — Кога американците са кацнали на Луната? Ааа… Къде беше проведена олимпиадата през 1980-а? Кой…

— Юрий Гагарин. Юли 69-а. В Москва. Държавен глава на България е бай ни Тошко Живков. ФСБ, Щурците, Диана Експрес, Фактор — поне аз ги предпочитам. Доволен?

— Уф… Тук съм си…

— Определено си ТУК — почти прихна шарканът. — Че къде да бъдеш!

— Алтернативна Вселена. С различна история.

Люспестият проточи шия. Личеше му, че е живо заинтригуван от чутото. Но ладията ги чакаше и той се въздържа от незабавни разпити.

— Ъммм… добре, ще ми обадиш за какво става дума — каза и кимна към небоходната раковина. — Само че по-късно. А сега, пич, хайде катеркай се вътре, че път ни чака. Трябва да отлитаме.

Радослав се покатери по костено-черупчестата стълба и се промуши през отвора. Змеят го последва и Дичо се озърна през рамо, защото люкът му се стори тесен за по-едрия му придружител. Шарканът обаче никак не се затрудни, притисна криле към тялото и се провря ловко и бързо, подобно на котка. Отворът се хлопна с щракане, в което прозвуча и примлясване, сякаш бе по-скоро уста, а не механичен шлюз. За кратко попритъмня, светлината отвътре се оказа не толкова ярка като слънчевата отвън, а пък сиянието в златно комай угасна, щом двамата пътника се качиха.

Отвътре раковината-кораб съвсем приличаше на екзотичен роднина на черноморски рапан, но с по-инаква разцветка. „Преддверието“ бе като малка куполовидна пещера със съвсем плосък под, от която тръгваха нагоре няколко набраздени тунела. Тъмните фуги на безброй неравни многоъгълници образуваха хаотична паяжина от прави или съвсем леко извити линии. Бяха навсякъде — по пода, по тавана и по стените. Охлювени извивки, плавни линии, на места ръбове, редици костени пъпки… Някои от многостените светеха в жълто-оранжево, което обаче напомняше не за лампи, а за блещукане от коремчета на светулки, сякаш тук-там бяха вградени белонски живи фенери…

Радослав усети леко люшкане под краката си. Подпря се на стената… и ахна.

Самата ладия бе ЖИВА! Усещаше я с дланта си. Аурата на живот го обграждаше отвсякъде. Стената остави по кожата му полъха на витална плът, неподатлива, сякаш кора на дърво, еленов рог, рачешка щипка, но неизкуствена, неръкотворна. Долови и потока на жизнената енергия, може би кръвоносен съд или друго, аналогично на артерия или вена.

Едва доловим звук, бледо наподобяващ призрачен шепот, се стрелна покрай ушите на Радослав. Змеят също склони глава, сякаш и той се заслуша в нещо.

— Вече летим — съобщи той. — Подканват ни по-бързо да си заемем местата, преди по-сериозно да ускорят. Най-вече за теб се отнася.

— Аха… и накъде?

— По десния тунел, моля. Не се притеснявай да лазиш на четири крака, ако ти е стръмно. Зертончето не е предвидено за гости от други раси…

Браздите по пода бяха неравни и грапави, но покрай тях твърдата плът (или все пак кост?) на чудноватата ладия се усещаше като съвсем гладко и полирано до съвършенство дърво. Коловозите му помогнаха и му спестиха подхлъзване. Не толкова от усилие, колкото от възбуда и, призна пред себе си — притеснение, Радослав се задъха. Отзад тихо се плъзгаше змеят, само жаркото му дихание се усещаше.

Озоваха се в коридор, който навярно опасваше като пръстен сърцевината на кораба. Дичо прехвърли крак през поредния ръб, с другия все още опираше по-ниско долу пода.

— Ето там, в нишата — посочи му змеят. — Сядай там и кротувай.

— Ами ти?

— Ще ти правя компания. Аз съм твой Посрещач.

Нишата имаше вид на полукръгъл купел и бе доста удобна за седене. Радослав се отпусна… и неволно извика. Стресна се, когато някакви пипала — добре че не бяха студени и лигави, а като царевични кочани на допир! — го обгърнаха и обездвижиха тялото му. Оставиха що-годе свободни само ръцете и отчасти главата. Нещо меко, като от гума, подпря тила и врата му.

— Спокойно, не се стряскай, коланите за безопасност тук са, хе-хе, автоматични — поясни змеят и добави нещо телепатично, насочено към сърцето на ладията.

Съобщението отново се стори на Радослав като повей на призрачен вятър, мърморещ си някакви неразбираеми рими. Направо да не си сигурен дали го е имало, или само са те засърбели ушите…

Отговорът бе по-кратък и съдържаше обръщение.

— Как се казваш? — тутакси поиска да потвърди предположението си младият мъж.

Досега никога не бе виждал в естествен телесен вид змей да му се усмихва, но извивката на полуразтворени челюсти не можеше да бъде друго освен усмивка. Даже изглеждаше малко смутена.

— Ох, пък и аз съм един галфон… извинявай, не се представих. Казвам се…

— Чакай, чакай… ъъъ… чакай. Хвъркатко… Крилан?

Шарканът го изгледа с уважение.

— Браво, Радо. Честно казано, имах съмнения, че ще ЧУВАШ. Да, името ми е Крилан.

— Радослав.

— Знам! Драго ми е все пак да се запознаем.

Радослав понечи да зададе следващия въпрос, ала внезапно целият натежа, натискът на ускорението сви гърдите и забави думите.

— Охооох… бива си ви… Проход ли наближаваме?

— Ммм… Не, Радо. Всяко нещо, всяко, може да се свърши по много начини. Ще минем без стационарен Проход, щом сме в ладия. Ще ти го обясня по-късно. А може и сам да се сетиш…

— Искаш да кажеш, че можем направо на Ишчел да „прескочим“? — развълнува се Дичо.

— Не, не „искам да кажа“. Когато искам нещо да кажа, казвам го. Свиквай, така постъпват шарканите. И не „можем“. Бихме могли. В зона на военни действия сме. Проходът не се отваря и затваря мигновено. Пък и оставя Следа, в която съществува риск да проникне противников разузнавач, диверсант или бойна глава. Затова ще „скочим“, както се изрази, чак когато се отдалечим от Кашеп на два негови диаметъра.

— Никога не съм виждал Земята да се отдалечава… — вметна с внезапно появила се тъга Радослав.

— Следва ли да разбирам, че си виждал друга планета да се отдалечава — сериозно попита змеят.

— Луната.

— Хм… Посестримата ни Верена’рауни не е споменавала, че България е пращала космонавти и до Луната.

— Ъъъ… Кажи пак името?

— Верена’рауни.

— Веренарауни?

— Почти добре. Да, това е пълното име на твоята приятелка. На глас не се справяш много, но мисленото ехо е доста точно.

Мило, мило драконче… Дичо мъжки се откъсна от скъпото име и надви треперенето в гласа си:

— Аха… какво ме питаше одеве?

— Кога си летял до Луната и обратно.

— Не съм летял до. Само от. Попаднах в една алтернативна Вселена, и то право на Луната. България в онзи свят не само че има хиляди космонавти, но е… просто нереална.

— Не дръж пред кучето салам, не приказвай пред любопитния с недомлъвки… — измърмори Крилан. — Кое му беше нереалното?

— Хората са някак… по-достойни.

— И не се блъскат в автобусите? — ухили се змеят.

— Не съм пътувал там с автобус. Но, убеден съм, не се блъскат.

— М-да… Какво точно имаш предвид под „алтернативна“?

— Че е друга. Със собствена Долна земя и други слоеве действителност. И оттатък България е останала монархия, а аз срещнах… себе си. Своя Аналог. Само че с друга съдба, различна биография. Беше шантаво. Помислих го за баща си. Разминаване във времевите линии, беше по-възрастен.

Крилан поклати глава.

— Това е много интересно. Изгарям от любопитство, но ще изтърпя, когато седнеш да разкажеш историята си в Гнездовището. Няма смисъл да повтаряш два пъти. Излишно е, а змейовете не правят излишни неща. Маниаци сме на тема пестеливост навсякъде, където е уместно. Добре е да се научиш и ти, щом ще живееш с нас… Е, след като не си за сефте в космоса…

Радослав изпъшка:

— Бях, ама там не ускоряваха толкова дълго… и толкова душмански…

— Няма как, Радо — извинително рече Крилан. — Движим се бързо, за да не закачим на опашката си някоя атъланска гадост… Това чу ли го?

Откъм отсрещната стена се донесе нещо, което докосна съзнанието на Дичо, но само колкото да проумее, че другите змейове викат телепатично събрата си. Конкретната форма на мисловното съобщение отново остана загадка за него.

— Аха… ама не го разбрах добре. Съчувстват ми?

— Извиняват се за неудобствата. Кормчийката ни ще се постарае да се съобрази. Я сега да видя, ще познаеш ли колко души сме на борда?

Радослав се концентрира. Ала натискът на претоварването му пречеше.

— Три… пет… седем? Не, момент. Единайсет.

— Правилно! — зарадва се шарканът. — Почти де. Забрави да преброиш мен. Дванайсетима шаркани и три самодиви от свитата, тях трудно ще ги подушиш без подготовка. С теб — шестнайсет. Браво, браво, много добре…

Радослав измъчено се усмихна, но веднага се намръщи, сещайки се, че…

— Досега хич не бях за браво…

— Хайде сега, скромности… А кой съсипа три смъртоколесници? Лорд Байрон? Аз? Ще имаш да вземаш. Аз разбих само две!

— Не… просто откакто съм тук… в Долната земя, сетивата ми, змейските, дето са от кожата — все едно бяха…

— Като изтръпнали?

— Да! Това, нормално ли е? Оттатък, на Земята, се чувствах някак по-така, същински юнак! А сега… даже одеве, по време на боя със самолетите и онези, другите, се усещах… ами обикновен.

Стисна за миг очи и преглътна.

— Не успях да защитя другарите си…

— Не се упреквай. Направи всичко, което ти беше по силите. А това, дето питаш… Уверявам те, да, нормално е. Все пак тук нивото… да речем така, нивото на магията е по-различно, по-високо. Като по-интензивен радиационен фон, приеми го така. Затова се чувстваш „обикновен“. Отпуснали са ти се „маго-мускулите“, в човешката реалност нищо не ти поставя по-строги изисквания към… хм, към шарканския ти тонус. Пък и кожата те е адаптирала към повишената кашепска гравитация, това също си е казало думата. Мисля, че вече се оправяш. Но имаш много да учиш, бате. Ти сега си като първенец от село по футбол, който попада на тренировка на националите — естествено е да се усещаш не обикновен, ами направо гола вода… Горе главата, ще мине… А, ето и свръхускорението свърши.

Радослав задиша значително по-свободно.

— След малко зертонът ще Премине — каза змеят Крилан. — Само че ще се озовем не на повърхността на Змейската земя, а на висока ишчелска орбита… Не се тревожи, тази ладия добре Преминава, гладко, въпреки младостта си.

— Абе усетих аз, че сме в нещо живо… — кимна Дичо и предпазливо потупа стената, както би го направил с идеята за приятелски жест върху грубата кожа на някой слон или най-малко бивол. — Може да съм изтръпнал, ама поне усещам нещата.

— Това е хубаво, ала имай предвид, че си в началото на усещанията. Добре е да станеш и проницателен, сиреч да се доверяваш и на сетивното чувство. Проницателността е способност да разчетеш онова, което сетивата ти казват, нищо повече. Очите ти виждат повече от мозъка. Само дето не го осмислят. Ушите чуват, но единствено шумове, в които съзнанието различава говор. И така нататък. Обаче, като поемаш храна за разсъдъка от сетивата си, не я подправяй с въображение. Него за после го остави, понеже то е хлъзгав път към познанието. Може по такава пътечка и да стигнеш до нещо истинско, ала по-често ще се отплеснеш на майната си. Както и в момента с теб се отвяхме. Май искаше да питаш за ладията, а?

— Какво представлява?

— Зертон. Силициево-въглероден организъм. Различен тип вещества, горе-долу функционално еднакви с белтъците. Със съответния метаболизъм. Външната телесна обвивка съдържа и съединения на тежки метали. Този кораб е твърде дребен, затова му викаме ладия. И понеже е млад, събратята и посестримите ми се включват телепатично в онова, което минава за негова нервна система, за да го управляват.

— Аз да не те отвличам от твоите задължения и задачи на борда?

— Ти си ми задължение. Аз съм твой Посрещач.

— А как лети?

— Антигравитация, левитация — няма значение как ще го наречеш. Влияят върху геометрията на пространство, деформират го мъничко, така че все едно навсякъде се „търкалят“ по нанадолнище. Ако ти изнася, мисли го за антигравитация, в случая става дума за безтегловно реене по изогравата — както нулевата плаваемост във вода. Получава се в резултат на концентриране на свободната енергия със силата на мисълта и употребата ѝ за съзнателни цели. Това, на което тук му викат магия. Въздействие. Е, при зертоните процесът върви инстинктивно, честно казано не бих ги нарекъл по-разумни например от кашалотите. Така, между другото, летим и ние самите. Крилете ни служат само за аеродинамично маневриране. Хвъркаме и като птици, разбира се — когато се налага или просто за удоволствие.

— Уха…

— Хубавата крепост е като добър кон, обучава се трудно и дълго. Минимум пет-шестстотин години. Обикновено използват „магията“ за левитация в космоса. Дивите зертони в атмосферата… хм… май просто се оставят на ветровете. И планират като хвърчила, имат си начини — костени ветрила и елерони, загряват в телесните си кухини вода и бълват пара за реактивна тяга… сещаш се за калмарите, нали? От тая пара са облаците покрай раковините им, затова им викат още Облачни крепости. Опитомените пък ги движи екипаж, като ползва природните дадености на зертона и даже ги умножава. Една макар и дресирана крепост се нуждае от малко магия, за да лети по-добре. Големите екземпляри умеят самостоятелно да следват определен курс и да отварят Проходи, ако ги свикнеш. Но нашата ладия се нуждае все още от съдействието на разума на шаркан-кормчия. Иначе просто ще тръгне да си блуждае в космоса като камилче, оставено без надзор…

— Колко са големи големите?

Змеят замижа, преценявайки наум.

— Футболният стадион „Ацтека“ в Мексико нещо да ти говори? Представи си го пет пъти по-грамаден, но като буца — такива са големите възрастни крепости. Нашата ладия направо е въшка, бълха. Впрочем, няма и да порасне кой знае колко, просто е дребна порода. Бонсайче. Най-масови са средните ни зертони — горе-долу с размера на НДК.

— Ухааа…

— И ти ще живееш в такъв, Радо. Ако е рекъл дедо ти Боже.

— А стига бе! Ще имам цяло НДК за личен дворец?!

— Имам едва ли е точната дума. Можеш да имаш хрема, пет лева, акъл, златни ръце, богата фантазия или цирей на задника. Но зертон ще ползваш пълноправно, без никакви задължения… или данъци, освен такива, каквито сам не желаеш да поемеш. И така, докогато ти е угодно. Крепостта ще е достатъчно голяма за теб, за семейството ти, щом завъдиш такова, спокойно ще побере свитата ти, стига да искаш. Ако не ти харесва един зертон, с друг ще го смениш. При това не си длъжен да даваш обяснения. Е, в човешки смисъл — ще го имаш двореца, ще си собственик на цяло НДК. Доживотно. И отговорно.

Радослав смилаше получената информация. Засега тя му носеше само удоволствие и чувството, че е станал някак по-голям.

— А откъде ги… ловите за опитомяване?

Но Крилан май приключваше с тази порция обяснения:

— От една друга реалност. А техен развъдник са пръстените на тукашния аналог на Сатурн… Сега ще те оставя за малко. Излизам на корубата отвън, в гнездата на стрелците, да се пазим при отваряне на Прохода.

Любопитството пламна у Дичо като бензинова факла.

— Може ли и аз да дойда?

Шарканът размисли.

— Не виждам защо не — разклати накрая криле, все едно щеше да свие раменете си. — Няма проблем.

— Само че… — вдигна ръка Радослав — къде тук има тоалетна?

— Направо тук, в нишата — без капка притеснение предложи змеят.

Физиономията на човека го принуди да поясни:

— Тия ниши са за нешаркани, приспособени са за такива неща, давай смело… чакай, вярно бе, ти още не знаеш как да помолиш зертона да ти съдейства… — Крилан присви очи, предаде нещо телепатично, но изглежда не постигна желания ефект, защото муцуната му придоби намръщен вид. — Брей, то и аз още не съм им свикнал… Ще питам събратята… а! Ето, получи се.

Радослав усети шаване под задника си и подскочи. Миг преди това пипалата… тъй де — коланите, се шмугнаха в процепите-бразди на дъното на нишата и му позволиха да се надигне. В средата на купела се разшири тъмна дупка, директно в коравата наглед плът на ладията.

— Хайде, оправяй се и да тръгваме — подхвърли му змеят.

Радослав със съмнение гледаше отвора.

— Ладията ще преработи отпадъците — нетърпеливо додаде Крилан. — Нали и за това е отгледана, Радо. Зарежи превземките. Намираш се в друг свят, да те подсетя. Аз тръгвам, ще ме настигнеш! — и махна с опашка, показвайки накъде ще върви.

— Ами ако мине някой, а аз клеча тука като…?

— Срамежливостта ти се е разнесла из целия зертон, никой няма да мине — увери го змеят. — Мислиш твърде силно, всички те чуха. Действай, не се помайвай. Чакам те зад извивката на тунела.

— Ами… хартия? — гледайки настрани, заекна Дичо.

— Вода. Ще потече от тая брадавица над клекалото. И не ми се черви сякаш девица, не ми се виждаш чак толкоз стеснителен. Просто си пренапрегнат, бате. Всичко е наред.

Крилан тръгна, но след десетина крачки добави мислено, някак нарочно бавно и отчетливо, досущ детска учителка, която говори на тъповато хлапе:

И, направи ми тази услуга — побързай!

Радослав се постара — и да побърза, и да не се притеснява. Наистина, какво му ставаше… Право казва Крилан, нервна умора, пренапрежение…

Въпреки това щателно си изми ръцете, без да цепи на две секундите.

После се затича по коридора, чийто под бе неравен като горска просека. Едва не се блъсна в шаркана, който чевръсто отмести опашка.

— Стъпѝ на лапата ми — рече му кротко Крилан. — Аз ще те повдигна към излаза горе. Той ей сегичка ще се отвори…

Люкът цъфна като тридакна със заешка устна, тоест с дефектна сцепена черупка. Или пък като три тридакни, сраснали се като сиамски близнаци. Дичо първо приклекна, после със засилка вдигна коляно и постави стъпало върху ноктестата змейска лапа, след което Крилан буквално го изстреля нагоре — естествено, достатъчно грижливо и точно.

Той се улови за ръба на люка, набра се като на висилка и седна на пода на шлюза… Само че нямаше шлюз. Седеше на външната коруба на ладията с крака, провесени в отвора на излаза. Под откритото черно звездно небе.

— Ей! Да си беше мръднал чизмите, а заедно с тях и задните крайници? — Крилан тъкмо промушваше главата си навън. Сякаш грамаден смок се изхлузваше от канализационна шахта в средата на бароков площад. Площад с много противотанкови съоръжения — в случая шиповете и роговете на зертона, крехки на вид дантелени изваяния, в които се привиждаха вкаменени скелети на извънземни риби с много, ама наистина много кости.

Радослав с усилие и трепет издиша. Вдиша.

— Ти май си рече, че ще те хвърля направо в космоса, а? — намигна му змеят. — Спокойно. Ако се вгледаш, ще различиш сдържащото въздуха поле. Магическо, можеш така да му викаш. Генерира се от зертона.

— Аха. Ама за малко да се стресна — откликна Радослав напето.

Дори да беше усетил послъгването, Крилан не го показа.

Като сапунен мехур полето отделяше ладията от околния вакуум. То леко изкривяваше светлината и тъмнееше по посока на двете слънца. Ала техния блясък си оставаше твърде мощен, за да ги издържи пряк взор. Двойни сенки се простираха по корпуса на драконовото корабче.

В черната бездна на Космоса мъждукаха звездици. Лилавееше смаленият диск на Кашеп, изпъкнал, прекрасен. Сребрееха сърповете на луните му.

Змейската земя се виждаше като набучена върху централния рог на ладията. Различаваха се подробности, които засилваха сходството със земната Луна, стига да не бяха по-размазаните детайли, пухкавият ореол на отраженията от въздушната обвивка, нежните цветове, плъзнали по кълбото на този свят…

Вън от сдържащото магическо поле кръжеше патрул. Змейовете обикаляха зертона без скафандри, а нещо подобно на сбруя бълваше струйки пара, помагащи им при маневрите. Очевидно престоят в безвъздушно пространство им понасяше.

По корпуса на корабчето също забеляза неколцина шаркани. Те лежаха като припичащи се под лъчите на двете слънца гущери. Само дето разваляха приликата с разперените си и притиснати към корубата криле. Свиваха искрящите си тела в недълбоки гнезда, явно естествени хлътнатини в бронята на зертона. Радослав чу и говор. Речта бе обилно гарнирана с телепатични трептения, сенки на произнасяните слова. В миниатюрната атмосфера около летящата ладията шушнеше фон, какъвто би имал топящият се от топлото скреж… ала този бе подобен на музика. Навярно така пееха китове. По-точно, създания, плуващи в космоса, които общуват чрез радиовълни…

— Защо стоим? — сепна се Радослав. — Имам предвид, защо няма безтегловност?

— Защото продължаваме да летим с ускорение. Безтегловност ли искаш?

— А, не… не ламтя особено. Бил съм вече. Отначало е забавно, но после не е кой знае какво удоволствие.

— Ще го имаш обаче пак тоя кеф. След Прехода. После ще повисим на орбита час или два… А сега-засега ще внимавам за смъртоколесници и други реещи се мръсници в моя сектор…

Крилан изпърха и кацна в най-близката незаета вдлъбнатина, настанявайки се подобно на другите. Със сериозни очи застрелка безкрая пред муцуната си.

— Оттук — обясни змеят — мога да плюя мълнии, като допълнително черпя енергия от биополето на зертона, за да подсиля вродената си огнева сила. Макар че за ладия от този клас най-сериозното постижение е светкавица от калибър… хм… бих го превел като „пърхане на молец“. Нищо работа. С толкова мощ би ми се наложило да изпарявам язовир „Искър“ цели четири секунди… Е, стари космонавте, как ти се струва?

Дичо разлепи устни:

— В алтернативната вселена летях в кораб, не пълзях по него… различно е. Като гледки там също беше красиво, но тук… просто инакво. Страхотно.

— Да бе, да. И аз много обичам да гледам. Обаче в момента не ми е до красивости. Като че ли е чисто на поне двайсет хиляди прелета. Нищо не различавам. Даже когато прониквам в сетивата на зертона. Той има доста остро… хм, зрение в диапазона на радиовълните. Само дето не разбира значението на видяното. Интересува го единствено кое е храна, кое е опасно за приближаване — бързодвижещ се метеорит, който да го блъсне, например, кое е негов събрат, а останалите обекти не го вълнуват.

— Какво ядат?

— Каменни метеорити. И абсорбира слънчева светлина. Зертонът е повече растение, ако изобщо може да се говори за подобно разграничаване у тези същества… Радославе?

— Ъ?

Обикалящите ладията шаркани кацнаха зад „хоризонта“. Позна се по това, че се гмурнаха под полето, което заискри в местата на проникването. По цялата му ципа премина дъгоцветна вълна.

— Седни и се хвани за нещо, Радо. И се дръж ЗДРАВО. След Прохода ще сме в безтегловност. По-чевръсто, моля!

Радослав се тръшна на корубата. Гъвкави прешленести ластари се измъкнаха от незабелязани досега процепи и го обхванаха по същия начин като в нишата. Той се помъчи да се подготви и психически, чудейки се какво ли ще е усещането този път. Ала време за предположения не остана, той изпита нещо като излитане от кожата си и това го накара да се вкопчи с мъртва хватка в близкия рог на зертона. Тялото му не отчиташе никакви признаци на променено ускоряване, не го притискаше инерция, но нещо влечеше ума като въртоп. Последва мигновен световъртеж.

В очите — не, в съзнанието — притъмня, а може би ПРОСВЕТЛЯ над прага на чувствителност и поносимост на сетивата му. А после шеметното усещане, за което няма думи, грабна Радослав в познатата Песен на Прохода…

… След късче секунда той тръсна глава като след дрямка.

— Браво — рече Крилан. — Понаучил си се на нещо от Преминаванията. Мислех си, че ще викаш. Ха честито!

Дичо се пулеше към грамадната луна, увиснала над главата му.

— Боже… Навярно е от двете слънца… Просто не мога да откъсна очи…

Лъчите на Янкул и Райко се срещаха и кръстосваха върху Света на дъгите. От едната страна те посипваха с фин златен прашец сивосиньо-лилавото на водите и зеленикавото землисто на сушата, а от другата го красяха с нежна пудра в рубин. Облачните ленти и завъртулки също сияеха — бели в средата, в ореол с цвят на нарцис и топъл кармин. Дори начупените брегови ивици изглеждаха меко заоблени даже там, където имаха по-остри ръбове. По контура на диска, изпъкнал насреща, сякаш с подкана да бъде погален, се очертаваха две тънки дъги — първата с повечко жълто и резедаво, до нея втората — с настойчив оранжев оттенък.

— Не просто прекрасно… — прошепна недовършено Радослав.

— И с мен беше така — мечтателно подхвърли Крилан. Известно време остана безмълвен, а после съвсем простичко и далеч от поетичното добави: — Обърни внимание, че всъщност на Вер Шелард има само един континент и само един океан. Сушата е пояс от свързани с провлаци острови и полуострови, морето — верига водоеми с широки и тесни проливи. Виж и фиордите колко са дълги, всеки субконтинент е като напукан. У нас реките са късички, приливите копаят устията много навътре…

Дичо се опита да възприеме гледката по-аналитично. Спомни си кашепски приливи, подобни на катастрофални наводнения.

— Как досега морето не е сринало напълно сушата? — учуди се той на глас, след като поразмисли.

— Защото бреговете се ремонтират. Думата „Шелард“ означава по-точно „планина с пещери“. А те се обитават от каменните къртици, само дето на мен ми мязат на плъхове, а и повечето ги знаят така — като скални плъхове. Разумни са като общност, която е от типа на мравешките. Та тези същества постоянно укрепват бреговете, от хиляди векове. Наши Помагачи са. Без тях Ишчел би се превърнала във воден свят с плитко море по цялата си повърхност.

— Момент… какво е това?

Върху лика на змейската планета се проектираше дантелена паяжина. След като се справи с перспективата, Радослав осъзна, че тя се намира над тънкия, в сравнение с размерите на луната, атмосферен слой. Тоест в космоса. Освен това се приближаваше.

— Не скъсяваме радиуса на орбитата си, нали? — попита той.

— Не.

— А това нещо се уголемява… Да де, върви насреща.

— Точно така. И нещото е Щит. Разновидност е на зертоните. Корали се срастват като колония в такива обемни решетки. Майсторлъкът е само да ги насочиш как точно да се групират. Като свърши войната, ще стана пастир на зертони, честна дума!

— Цялата ли луна е обхванал тоя Щит… като ябълка в плетена кошница?

— Не, разбира се. Само един сферичен октант. Намира се на ниска орбита и следва Кашеп, за да прикрива Гнездовището от лъчеви удари. Сега се разтяга, диаметърът му нараства, за да ни посрещне. Има и подобна суперкрепост в либрационната точка между Ишчел и Кашеп. Голяма е само двеста и петдесет километра, затова не си я виждал от централната планета. А и ние с ладията я „прескочихме“, така че някой друг път ще ѝ се любуваш.

Радослав с големи очи гледаше зертонския щит. Вече му приличаше на изрязана от кост рибарска мрежа. По сегментите ѝ целофанено проблясваха мехурчета атмосфера. Забелязваха се и дребнички от разстоянието змейове, които кръжаха в пролуките. С известна доза колебание той прецени, че отворите са километрични, а „нишките“ надхвърлят по дебелина стволовете на гигантски секвои.

— Щом се пазите зад щит… противникът е много силен — предположи с надеждата да бъде опроверган.

— Беше. Сега е вече локализиран. Пак е опасен, но в пределите на Кашеп.

— Защо не го унищожите, не можете ли без граморски армии?

— Защо ни е да го правим?

Човекът изненадано погледна шаркана.

— Как така защо?! Защото нищо не ви струва, ако наистина сте най-могъщите!

— Точно заради това не го правим. Радо, ние не сме герои, които обикалят Всемира и дирят недобито зло. Защитата на „доброто“ е задължение на онези, на които им струва и които ще платят тази цена със сърцето и живота си, за да наричат земята под краката си свой роден свят.

— Това ми звучи малко като… измъкване — почеса се Радослав по брадата си.

— Не. И ще разбереш защо. Това, че имаш люспи по гърба си, още не значи, че автоматично ще почнеш да гледаш на нещата със змейски очи.

Ладията осезаемо се разклати, инерцията притисна Дичо към черупката като слаба гравитация. Той се зарадва на появилото се усещане за стабилност.

— Стражите ни разпознаха — рече Крилан. — Увериха се, че сме онези, за които се представяме. Сега се насочваме към траектория за кацане.

Радослав въртеше глава. Затаи дъх, когато ладията премина през една от дупките в мрежата като през колосална порта. Бе величествено. По границата на магическото поле на зертончето се разгоряха ярки деветоцветни дъги. Отгоре и отстрани от рамката на портала им отвърнаха с платнища разслоена на цветни ивици светлина.

Отвън долитаха послания, които караха микроатмосферата на корабчето да вибрира. Те се сплитаха в приглушени мелодии, в които Дичо разпозна неподражаемото гъргорене на змейските езици. Сред тях присъстваше и доста различен от останалите диалект, който той възприе като по-лют и по-непреклонен. Когато се напрегна, долови и бумтящия, толкова басов, че едва се усещаше, пулс на плътта на зертона, скрита в сърцевината на скелета му черупка. Напрегна се още малко и чу еднообразните напеви на „радиокитовете“.

Мрежестият Щит остана зад кърмата. Ишчел започна бавно да запълва небето. Близо до нея не гаснеха в сиянието ѝ само най-бляскавите звезди.

Радослав стана тревожен.

— Не е ли добре да се приберем вътре? Май не ме искате опечен… Нали ще навлизаме в атмосферата?

— Прав си. Аеродинамиката и физиката са сериозни неща, с тях шега не бива… обаче нали имаме силово магическо поле. Няма страшно. Зертонът също не иска да изгори. Само гледай. Лично на мен зрелището ми допада…

Въпреки това той остана напрегнат. За негово щастие, всичко свърши доста бързо.

Ладията се гмурна в атмосферата. Няколко минути защитното ѝ поле обрасна с пламъци, адската картина почти прогони Дичо под защитата на черупката. Надигна се гръмотевичен вой… но ето че нажеженият въздух се откъсна от корабчето, скоростта падна и тътенът стихна.

С разперени криле от кост зертончето планираше към повърхността. Радослав се опитваше да погледне във всички посоки. Поглъщащият въглен на космическата пропаст омекна, звездите угаснаха, открои се небе с чудновата окраска на разлистена млада върба. Под роговия кил на ладията набъбваше подобно на огромна пита Змейската земя. Сдържащото поле намаля, твърд вятър заплющя раковината, но корабчето все повече забавяше полета. Накрая увисна малко под тънкия облачен слой, прокъсан и избелял като вдовишка забрадка. В топящата се подире им инверсионна следа, оставена от пробива на въздушната бариера, играеше деветцветна дъга.

Напукан от тесни клисури, в които се вклиняваше море, къс суша драскаше небето с колонообразни планини. В терасовидните им гънки зеленееха гори и кръжаха мънички запетайки… Шаркани?

— Намираме се над страната Лубанкала, гнездовище на мегаквилите. Големите орли от въздушните армии на Кашеп — подсказа Крилан.

Дичо сбръчка нос. Пак бе помислил твърде гръмко…

Ладията се наклони, бръмнаха телепатични команди, корабчето влезе в плавен вираж, изоставяйки прекалено игривия вятър високо в атмосферата, и се понесе в спирала надолу. Устреми се към сравнително гладко плато, встрани от планинските стълбове.

Нещо странно ставаше с гледката. Хоризонтът се качваше, все едно и зертончето се издигаше все по-нагоре. Ала платото ставаше по-отчетливо, линиите се разпадаха на подробности по терена, но сега пък пейзажът наоколо сякаш се издуваше насреща. При все това, колкото по-далеч оставаха планините и циклопската мрежа каньони, толкова повече се уголемяваха.

На Радослав му се стори, че в момента, в който хоризонтът се изравни с нивото на погледа, ладията замря за миг върху въздушните вълни. А до площадката за кацане имаше още много десетки разтега… Спускането продължи, а границата на небосклона, заедно с увеличените далечни планини, плъзна нагоре. Сякаш кацаха върху дъното на огромна чаша.

Крилан изчака човека да се обърка докрай и сам да почувства, че всичко е оптична илюзия. Чак тогава се обади:

— У нас е така. Силна атмосферна рефракция. Много далечните предмети хем ти е ясно, че са отдалечени, хем ги виждаш по-големи. След няколко дни няма да ти прави впечатление. Странен ще ти изглежда нормалният изглед, когато отидеш до Кашеп, например.

Плоският терен под тях се свиваше, изкълчваше се като в криво огледало… но ето че започна съвсем нормално да наедрява, поради перспективата на наближаването.

— Над половин прелет разстояние тукашният въздух прави подобни номера. Постоянно ще ти се струва, че си в средата на кръг с диаметър малко над два-три връста, където светът е нормален, а всичко останало ще ти се вижда сбъркано и хоризонтът уж е по-висок от главата ти. За сметка на това ще наблюдаваш обекти, които по права линия биха се губили зад овалността на планетата. Страхотно, нали?

— Прилошава ми.

Змеят нехайно махна с опашка.

— Ще ти мине. Строго погледнато, отклоненията от това, което си свикнал да мислиш като нормално, са малки. Ала достатъчни, че да ги забележат очите и мозъкът да се паникьоса. Виж, друго е интересно — благодарение на този ефект, светлото време на денонощието винаги е по-дълго от тъмното. Залезите и изгревите са направо невероятни. А пък тукашната дъга като видиш, първо ще се зачудиш какво е. Появява се не точно като дъга, а като двойно ветрило. Не се шашкай, проблемът ти иде от това, че очите и сетивата изобщо винаги виждат повече от мозъка ти. Нататък той тълкува нещата според каквото знае. Затова сега протестира и ти е смотано.

Радослав зажумя, като даже прикри лице с ръка.

— Като кацнем, първо искам да стъпя на твърда земя и чак тогава ще гледам.

Крилан се разсмя, но веднага побърза да окуражи шашнатия си подопечен:

— И аз бях същият. Но пък после, в атмосфера с по-малък коефициент на оптично пречупване, се дразнех, че не различавам достатъчно надалеко.

Младият мъж изсумтя… и се усети, че ПАК е помислил силно.

Змеят обаче не се засегна и дружелюбно додаде:

— Не те ПОУЧАВАМ. И разбирам досадата ти.

Дичо търпеливо чакаше ладията да се приземи, да спре да потръпва и да се клатушка под нозете му. Комай повечето от тези усещания за нестабилна опора си бяха жива истерия.

Разгада телепатичния хор, заедно с който Крилан рече:

— На грунта.

Присъствието на змейовете някак рязко се промени. Сякаш досега се бяха държали за криле и бръмчаха като под напрежение. И изведнъж мрежата им се разпадна. Пак бяха тук… имаше даже и посрещачи… ала онова кошерно чувство, в което Дичо бе намерил уют по време на полета, но осъзнаваше едва в тоя миг, именно то се разсея като никога несъществувало.

Той помижа още малко и отвори очи.

Видя му се по-поносимо.

Околностите — замъглени, ала набъбнали — обграждаха платото, все едно беше котловина. Мараня ги кривеше по уморителен за очите начин. Той фокусира поглед върху по-близък план.

Ръбовете на платото висяха над пропасти. Навътре от тях остри гранитни скали забиваха зъби в зеленикаво-синкавото небе, в което Янкул и Райко сияеха. Дори бледо висеше сърп на луна, а може би това беше Кашеп… Всички небесни тела сякаш заплашваха да го затиснат.

Радослав си даде дума да избягва поне още няколко часа да поглежда нагоре и към хоризонта.

Природните стихии бяха оформили скалите в някакво подобие на дворец. Но не, комай това си БЕШЕ дворец — толкова съвършено вписан в естествените гънки, че се приемаше за игра на природните сили, ваяние на ерозията. Над покривните зъбци кръжаха познатите му големи орли. А пред широкия вход, както и многочислените отвори в зидовете, сновяха змейове.

Стояха на групи, по двама, сами, излитаха, кацаха, влизаха в двореца или пък излизаха.

Терасираното поле се люлееше сякаш море от гъсти треви, вятърът ги заглаждаше, после ги рошеше, остри шипове на зертони правеха земята раирана с дълбоки двойни сенки. Под цъфнали клони на малки горички шаренееха копринени шатри. Около тях Дичо видя самодиви.

Крилан потропа с нокти по черупката на корабчето:

— За да слезем, няма нужда да минаваме през ладията.

Радослав надникна през ръба и се намуси.

— ТИ нямаш нужда, нали ще подхвръкнеш.

— А ти ще слезеш по ветрилото, като по стълба. Ето оттук. Здраво е, ще издържи легион такива като тебе.

— Добре. Можеш да ме чакаш долу.

— Е, не е учтиво. Поне докато не се научиш да летиш.

Дичо сметна това за шега. Заслизаха заедно по прострения костен елерон на зертончето.

Около драконовата ладия тревата бе по-къса и между зелените чимове сивееха плоски камъни. Пръснати с пресметлива небрежност, те образуваха пътека чак до двореца. Радослав се озърна към придружителя си.

— И сега?

— Сега ще чакаме да те повикат.

— Къде?

— Ей там, в Грота на съгласието. На Тинг. — Крилан сочеше към двореца.

— Тинг? Това не е ли народно събрание в Швеция?

— Общо събрание на викингите — уточни змеят. — Откъде, мислиш, са взели думата? Преди да се покръстят, даже преди да се покланят на Тор и другите мутри, са почитали драконите. Също като повечето човешки племена на Земята.

— Добре де, но къде?

— Нали ти казах, в пещерата под аула…

— Не бе, къде ще чакаме?

— А… Тук, в горичката. Има колиба. Ако много се проточи чакането, спокойно можеш да поспиш в нея, тя е с удобства.

— Бих хапнал.

— Ми дай да седнем, пък ще свирна на помощници от самодивите да донесат нещо…

* * *

„Колибата“ се оказа съоръжение, което дори съвършено бос в архитектурата човек би определил като беседка, нежели масивна. Тъмни каменни блокове с плетеница от изсечени като фриз орнаменти оформяха под, пет яки колони, свързани чрез парапети отново от камък, най-отгоре — островръх покрив.

Радослав изкачи малко височките за него стъпала.

— О!

Шарени вълнени черги стопляха плочите под нозете, четирите доста широчки пейки също се кипреха постлани с черджета. В ъгъла, вляво от входната арка, ги чакаше ниска софра. Всъщност, голям щит — единственото дървено нещо тук, — закрепен върху кръгъл балван.

— Уха, вече са сервирали! Ти кога успя да „свирнеш“? Не те чух.

— Наблизо се въртеше една самодивска дружка, дадох ѝ знак, без да приказвам гласно или наум. Тук всеки си знае работата, бате. Обслужването е като в „Шератон“, не ти е мърляво заведение за обществено хранене, нито студентска столова, ха-ха…

Радослав замръзна на място. Змеят въздъхна, но разтълкува емоцията на човека по-общо:

— Пак се стягаш… Тук са директни, чак простодушни — като твоите фамо-грамори, дето ти рисуват пишка пред името, за да се знае, че си от мъжки пол.

— Пишка? — Дичовото раздразнение се изпари за миг.

— Обръщат с главата надолу една руна — „ък“, която баш на член си прилича. Символ на мъжкото. Аналогично — обърнатата руна „вакан“ означава „жена“.

— Изобщо не схванах приликата с член… Помислих, че е част от знака за „фонетично“. Символа „реч“, исках да кажа. Ама понякога не го пишеха…

— Не е от притеснение. Тук идеята за мръсни драсканици още не е узряла в умовете. В смисъл че нещо може да е „мръсно“ само понеже е свързано с половете и чукането. Имаш ли идея как да преведеш на граморски фразата „мръсен виц“?

— Хм. Знам как е „смешка“. Спомних си и думата „мръсен“…

— Да, ама тя значи „неумит, необлизан“ или „покрит с кал“. Ще предизвика недоумение, ако я ползваш по отношение на думата „шега“.

— Ами… сещам се за думата „лайно“.

— Лайняна шега? Пак няма да я вържат с „порнография“ или „неприлично“. Радо, винаги помни — огромната маса кашепци не са хора. Дори борейците, по манталитет имам предвид. Лишени са от много човешки пороци. Или поне не ги правят порочно. Вярно, губят се и някои наистина ценни достойнства, но главното е — не ги сравнявай с люда земен. Гледай ги какви са. Имат си свои собствени минуси и плюсове — големи и малки. Също като нас, шарканите. Щом си решил да живееш тук, с нас… решил си го, нали?

Радослав дълбоко пое въздух, имаше нужда от забавяне, за да помисли. За първи път някой ДРУГ, не той самият, не вътрешният глас, поставяше този въпрос. Директно. Тикаше му носа в него. Изправяше го пред избора, който рано или късно трябваше да направи.

Освен ако не избягам от необходимостта да избирам, помисли си той. Тая мисъл го огорчи и нацупи. Пфу, колко човещинийско.

— Засега само съм решил да живея с Верена.

— Е, то си е стъпка в една съвсем определена посока, не мислиш ли?

Дичо се сети кое го беше подразнило преди малко. Повдигна вежда.

— Мисля си… — поде бавно. — Мисля си, че май през цялото време ми говориш на български.

— Така е. Какво те притеснява?

— Притеснява ме, че навярно си бръкнал в съзнанието ми, за да научиш езика! — неочаквано за себе си кипна той. — Това мога да го позволя на Верена, но не и… — думите му секнаха, когато срещна кроткия и тъжен поглед на Крилан.

— Радо, от змейска гледна точка човешките езици са една и съща реч, при това не кой знае колко трудна за усвояване. Това беше първо. И второ — нямам нужда да ти ровичкам в тиквата плоска, за да научавам български. Аз си го знам. Той ми е майчин… Ясно ли е, сине майчин?

Радослав поруменя.

— Извинявай. Не се засягай… нервно ми е. Нали разбираш…

— Не се тревожи. Разбирам. Ако не разбирах, нямаше да съм твой Посрещач.

Закъсняло просветване в главата го жилна отново.

— Чакай! — сепна се той. — МАЙЧИН? Майчин език? Български?

Нокътят на крилото на змея шавна подканващо. Човек на негово място би използвал показалеца.

— Я ела и погледни от тази тераса към дървото в градината.

Човекът се втренчи в клонките на близката фиданка, която сама по себе си бе достойна за внимание, макар и да не изглеждаше чак екзотично. Ала в целия силует Радославовите очи откроиха букет панделки от червено-бели парцалчета, контрастиращи силно с природните цветове на дръвчето.

— Ей! Какво е това?!

— Точно това, за което си мислиш. Мартеници.

— Значи Драконче… Верена е тук!

— Драконче… — повтори змеят и някак много странно го изгледа. — Не. Дори кланът ѝ не живее тук, ами на триста и нещо прелета на юго-теджошниш.

Непознатата дума за момент отвлече Радослав от разочарованието:

— Как го каза?

— Теджошниш. Равнинна посока, съвпадаща с югоизточно направление. Тъй е, понеже боравим с осем основни посоки на света. По-точно, с двайсет и четири за триизмерна ориентация. И още осем междинни. За всяка има собствена дума. Нали разбираш, щом сме хвъркати, нуждаем се от по-прецизна терминология. Та това, което споменах, са абсолютните направления, а ти първо свикни със субективната координатна система: напред, назад, горе, долу, ляво, дясно, осемте междинни от рода на горелявонапред, а после ще свикнеш и с център, вътре, вън… тези са за по-високи измерения… нещо да попиташ ли? Защото подрипваш от нетърпение.

— Да… център.

— Какво „център“?

— Не е посока, а място.

— Да, бе, да… някак досега не бях вдявал. Е, на змейски това е посока. И вътре и вън не са точните думи, имат нещо общо с горе и долу, но едното е към реалностните измерения с по-бързо време, другото към уж „горните“ слоеве действителност…

— Мога да си въобразя какви са другите драконски думи, щом центърът е посока.

— Дааа, ето един сериозен лингвистичен проблем… Е, поне думата „мартеница“ не се превежда никак. Възприета е като чуждица със собственото ѝ съдържание.

— Значи са твои.

— Тц. Що-годе постоянно живея на другото полукълбо. Поне там се намира моят замък. А мартениците… Имаше ги и преди мен. Зора е заразила с тоя обичай шарканите-младежи от доста кланове. Ти не знаеше ли, че мартениците са донесени в Заддунавска България от Аспарух? Че е традиция още от Памир?

Радослав махна нетърпеливо с ръка:

— Зора е…?

— Майката на твоето… Драконче.

Дичо юнашки се въздържа от въпроси и се облегна на парапета. Над него змеят гледаше към мартениците.

— Пред тукашния ми дом дръвчетата са съвсем същите — в бяло-червено окичени. Като видях тия тук… Познато ли ти е, питам се, едно такова усещане, като да срещнеш земляк в чужбина? Ама не като в Коми, дето съм чувал, че цели градове са си направо български. Баш чужбина имам предвид.

— Ами… аз съм бил в Коми. И въпреки това помня, че когато се връщахме с влака, на Дунав моста ме засърбяваха очите и ми се допяваха възрожденски песни.

Крилан помълча.

— Аха. За малко на краставичар краставици да продам… Ти знаеш ли, че всяка пролет си правя купища мартеници? Само че за такива неща винаги съм бил с по две леви ръце и ходя до Кашеп, плетат ми ги фамори. — (Колко небрежно го каза, помисли си Радослав. Все едно става дума за отбиване до съседен град, даже не командировка до Италия…) — Вълна вземам от върколаци, боядисвам я в някой граморски чифлик. Има самодивски народ, който тачи подобна традиция, но пък те правят пискюлите с цели девет разноцветни конеца… И като се приготвя, чакам един метеорен поток, който минава баш когато на Земята мигрират щъркелите… за да окача мартеницата на клонче… Хайде, питай ме дали ми липсва мястото, дето съм израснал! Абе по едно време такава носталгия ме заръфа, че и на Лепа Брена бих се зарадвал! Пък в казармата само за два месеца ѝ се отслушах до откачане… идеше ми жива да я глътна! Ха-ха. Глупости.

— Ти си… роден на Земята? В България?!

— Да. Даже повече. В човешко тяло. Така се получи. Затова сега тук съм малко… непохватен. Недоразвит. Като Маугли. Истинският Маугли е отгледан от вълци и никога не е станал човек духом. Имах късмет, че съм змей, раснал сред все пак разумна раса… И съм Иван по кръщелно.

— Иван?

— България винаги е била страна на чудесата, защо един роден в нея змей да не се казва Иван, да има ЕГН и кръщелно?… Обаче — дяволито присви очи Крилан — едно ти признавам: бързо загряваш, бате!

— Моля?

— Трябваха ти само три часа, за да се усетиш на какъв език си бъбрим, Радо.

— Абе я чупка!… — разсърди се Дичо, а змеят се закикоти.

— Хайде, не се цупи — каза след малко. — Май от сръдня забрави, че си умрял от глад.

Начумерен, Радослав се настани до софрата. Беше застлана с върколашка покривка, която продължаваше да му прилича на пешкирите на баба му. Заотваря глинените капаци на паниците и мигом се оживи.

— Охо! Мътеница! Чу-до! А това шарена сол ли е? Леле, супер! И… баница?!! Крилане, ти си вълшебник!

Змеят мълчаливо се усмихна.

Младият мъж лакомо налапа солидно парче баница, но изведнъж пак помръкна и преглътна хапа с усилие.

— Какво има, Радо?

— Баницата е зелник… — Въздъхна. — Няма нищо. Просто се сетих за родителите си… за приятели. Живи ли са, здрави ли са… — отрони накрая. Няколко минути двамината останаха в мълчание.

Змеят Иван-Крилан се раздвижи.

— Я дай лапа! — каза, като протегна своята. — А сега мисли си за тях. Представи си ги като за групова снимка, без да ги караш да викат „зеле“. Очите си — затвори ги. Мозъкът по едно си прилича с компютъра — трябва му свободно място, свободни неврони… изчисти зрителните дялове… но не се напрягай, рей се около образите им. Така… аха…

Във въображението на Дичо родителите му и неколцина познати се подредиха както бе поискал Крилан. Веднага се появи и фотограф, нарамил голяма дървена кутия на триножник, и зажумелият яростно го изгони вън от мисловната си картина, но не смогна да го пропъди съвсем. Кой знае защо, всички застанаха на стълбите на училището. Стояха, а на лицата им „грееха“ пластмасови, ала все пак усмивки. След секунди изведнъж взеха да се разбягват, образите им избледняваха, нахлуха някакви странични физиономии… Упражнението започна да изисква усилие и тъкмо когато Радослав бе на път да изтърве съвсем юздите на въображението, змеят късо му рече:

— Добре са. Живи и здрави.

Той отвори очи.

— Всички?

— Да, всички — сдържано отвърна Крилан. — Онези, дето не искаше да ги мислиш, и те. Знаеш ли, някак съм съхранил връзката си с Горната земя… — усмихна се криво. — Всички хора, които познавам, ми се случва да ги сънувам. И не знам защо, но винаги оставам с убеждението, че онова, което виждам да става с тях… се случва в действителност. Казвам „познати“, ама в най-общия смисъл. Все що съм виждал двукрако… а понякога даже и четирикрако — ей така, минават си през сънищата ми. Понякога със седмици се чудя — тоя пък или тая откъде ги познавам? Все едно съм ги срещнал в трамвая и гледам — уж познато лице, а не мога да зацепя на кой е… Вероятно съвсем не са всички, които изобщо съм срещал по улиците. Само онези, които с нещо са ми направили впечатление, дори за момент, дори без и да се усетя… И се е получила някаква емоционална връзка, що ли… Змейските Мъдреци ми казаха, че имам рядка дарба. Даже щяхме да я изследваме тая работа, понеже си е един вид информационен обмен между уж изолирани светове, феноменално… Така че, не те баламосвам. Наистина са живи и здрави. За съжаление, повече не мога да кажа. Само толкоз усетих. А… кое беше мястото? — обърна глава и чак ококори очи. — Мястото, на което си ги представи. Заприлича ми на Първа гимназия.

— Ъхъм… Да. Моето даскало.

— И аз учих там един срок, ама ме изключиха… Стига де, ще ти изпаднат очите. Теб обаче и да съм те виждал тогава, не те помня. Ами че ти си бил фъстък по същото време!

— Коя година? — трескаво изстреля Радослав. Имаше нещо нереално в това, което му говореше Иван-Крилан…

— Изкарах до половината девети клас в Първа. Беше след като почина Висоцки, осемдесета година значи. Ти трябва да си бил в пето отделение тогава…

— Уффф, не! — отпусна се Дичо. — Аз се върнах в Първа гимназия след шести клас. Понеже три години бяхме в Коми, в Съюза… Нали разбираш, доста неща ми се случиха… и пак ми идва прекалено това, че още от детска възраст край мене са се навъртали змейове… доста преди да отида до Гложенския манастир и да намеря Верена! Прощавай…

— Мога да разбера как се чувстваш. Нещо повече — разбирам. По онова време… аз дори не знаех кой съм.

— Айде бе!

— Без майтап. Родих се в човешка кожа, макар и да не съм витяк. Чисто шарканче съм.

— Етнически дракон.

— Ка-какъв… ха-ха-ха! Ей, тоя лаф ме грабна! Жестоко!

— Я раздуй как така се е случило?

Крилан късо въздъхна.

— Друг път. Сега вече ни викат от Тинга. Знам, не си усетил. Съобщението беше лично за мен и го отправи възрастен шаркан, затова нямаше как да го чуеш… Готов ли си?

* * *

Едва щом излязоха от беседката, змеят глухо възкликна и вирна муцуна нагоре. Взря се през листака към небето.

Дичо проследи погледа му. Предпазливо, за да не му се завие отново свят. След момент съобрази, че вижда бяла облачна следа като от самолет. Тоест, високолетящ змей — горещите тела на шарканите предизвикваха кондензация също като авиационните двигатели, при това комай дори на по-ниски височини. Беше трудно да прецени на колко хиляди метра се намираше този в момента. Ефектите от рефракцията колкото помагаха, толкова и напрягаха очите. Дичо разтърка клепачи и в този момент Крилан пронизително изрева телепатично.

Радослав приклекна и се хвана за тила.

— Извинявай, трябваше да го викна — невинно рече змеят. — Нали може?

Тъмната пелена пред очите на Радослав се разсейваше, зашеметяването бе досущ като от мека, но ужасно грамадна и тежка боксова ръкавица.

— Май прекалих — смути се Крилан. — Цялото ято ни гледа…

Бързо отвърна на неколцина, задали негласни въпроси.

Без да иска, Дичо проследи с поглед кацащия шаркан. Първо силуетът му се смали, престана да се размазва от високите въздушни течения, а накрая отново започна да се уголемява, докато тревата не зашумя, бръсната от вихъра на крилете му като от перки на вертолет.

Бе красив млад мъжкар, с повече синкаво-златисто по люспите от Иван, видимо по-изящни криле и по-равен гребен на тила и гръбнака. Плесна с раздвоена на върха опашка. Очите му искряха кехлибарено. Дичо посрещна взора му.

Обичайният немигащ драконов поглед, вертикалните зеници-цепнатини… Проникващото му внимание спря сякаш на границата на кожата на човека, без да навлиза навътре.

Повиканият змей склони приветствено глава, на което Радослав се почувства длъжен да отговори. При все това шарканът не промълви нито дума, не излъчи никакъв мислеобраз. Ала очевидно размени с Крилан няколко телепатични реплики, които облъхнаха Дичо, без да го докоснат същински. Сетне от гърлото на пристигналия изклокочи дълга фраза, подкрепена с по-явни мислеобрази, но толкова бързи и сложни, че те само озадачиха човека. В същото време между змейовете се стрелнаха и по-лично насочени изречения.

Иван изръмжа. Каза нещо дълго, сменяйки няколко пъти мелодиката на говора и интонацията. На Дичо се стори, че Крилан на два пъти се запъна, а може би даже заекна.

Другият змей отвърна със серия мимики и неразбираеми жестове, които пробягаха от върха на ноктите на крилете, та чак до краищата на опашката. Завърши късо с басово измучана дума. Или просто нечленоразделен звук.

Крилан кимна. Жълтоокият дракон се обърна към Радослав. Една дълга секунда го разглеждаше хладно и любопитно, сетне се поклони и бързешком се отдалечи със свити и притиснати към туловището криле. Дичо го проследи до входа на двореца, където шарканът се смеси с останалите.

— Кой беше този… — Искаше да добави „темерут“.

Иван-Крилан го погледна с укор:

— Приятел ми е.

— Извинявай. Какво му каза, че ме огледа така… резервирано?

— Ох, Радо… — змеят явно намери нещо интересно в тревата. — Не си чак толкова важен, че да ставаш тема за разговор между двама шаркани… ако беше обаче, щеше да е по начин, който да разбереш. А темерут се оказа ти, бате. Можеш да не се притесняваш, той знае, че още не си наясно с нашите обичаи. Въпреки че ние не държим на стриктно спазване на традициите, все пак е въпрос на жест да се придържаш към някои правила на общуване.

— Ъ?

— Редно беше ти да го заговориш.

— Защо аз?

Змеят обърна очи към човека.

— Защото той ти се поклони пръв. Ти не пожела да говориш. Твоя си работа.

— Уф! — огорчи се Радослав. — Сгафих… Май този твой приятел няма да погледне повече на мен като на възпитано същество.

— Ммм… — Иван-Крилан отново откри нещо вълнуващо в тревата, на лакът или два встрани от глезените на Радослав, който дори се озърна да види какво толкова има там. Беше мъничко бяло цвете. — Едва ли ще е чак толкоз безмилостен — отвърна разсеяно. — Първо, защото той бързаше. И второ — тук тебе те уважават, а значи тачат и избора ти, какъвто и да е той. А те уважават, защото един от нас те обича… Хайде, да вървим към аула, двореца де.

3.

Само след няколко дузини крачки Радослав установи, че хоризонтът вече не го смущава. Да, остана си необикновеността на изгледа, при който и земята зрително налагаше обширността си, и небето я обхващаше с невероятен простор. Съчетанието на възможностите за едновременен обзор — сякаш хем от планински връх, хем от дъното на клисура, взе да му допада. Възприятието се сля в ново усещане, без да го зашеметява с нелогичната двойственост.

Той чак спря и зад него Крилан рязко проточи шия, за да не го блъсне.

Наистина съм в Долната земя — рече си радостно, — най-после пристигнах!

Кашеп и Земята вече му се струваха много по-близки и сродни, отколкото преди.

Почувства нечие приближаване именно към тях, но откликна на чувството закъсняло. Змеицата, отделила се от гъмжилото край двореца, ги пресрещаше и стоеше на няколко крачки отпред на пътеката. Нейните очи бяха бледо-виолетови със зеленикави пъстрини. Последва размяната на поклони и шарканката мелодично изрече на познатия му граморски:

— Нека господарят Крилан и господарят Радослав последват вестоносеца си, която ще ги заведе в Грота на съгласието.

— Благодарим на вестоносеца — обади се Иван и кимна на Дичо да продължат.

Двамата я последваха. Въпреки нечовешкото си тяло, змеицата определено притежаваше от онова нещо, което наричат „женственост“, при това толкова, че и на заем да дава, пак щеше да го има в излишък. Носеше се просто възхитително, далеч по-грациозно от мъжките змейове.

— „ГОСПОДАРЯТ Радослав“? — прошушна Дичо на придружителя си, като обърна лице през рамо, но очите му останаха заковани върху змеицата.

— Обичайно учтиво обръщение. Както и говоренето за събеседника и за себе си в трето лице. Ако те затруднява подобен изказ, допустимо е да не го спазваш. Дори ще ти е по-лесно, ако ще отговаряш на въпроси. Ползвай български.

— Дали ще ме разберат?

— Перфектно. Човешките речи са лесни за схващане. Тук ги третираме като диалекти на Лъжовния език. Доста елементарна псевдокомуникационна система.

— Как така псевдо?

— Човешкият език по принцип не е бил създаван, тоест не е възниквал като инструмент за общуване, освен за най-най-практични нужди.

— Я?

— Така е. Смисълът на хорските езици, а те са отражение на начина на мислене, е Обясняването на света.

— Не виждам лошо в това. И после, езикът също влияе върху начина на мислене според мен.

— Точно така. Мисълта е причина за езика, а после езикът определя мисленето, добре че не изцяло — отклоненията от това правило обогатяват. Мисълта се обогатява с лингвистични средства. Ала при хората обогатяването е в погрешна посока. Битието следва да се възприема, то не се обяснява. Нито пък се замества от думите. Далеч по-полезно е съзнанието да се издига към осмисляне на Всемира и явленията в него, вместо някакъв груб и ограничен модел на света да бъде свеждан до плиткото ниво на съзнанието. Което, за общество от неосъзнати индивиди, е средностатистически посредствено и ограничено.

— Съзнанието по дефиниция е ограничено — засегна се Радослав.

— Но в различна степен. Да си даваш сметка колко много не знаеш… и дали за това те е еня, е добър критерий за издигнатост на ума или пък принизеност. Колкото до Лъжовния език, създаването и развитието му е имало и има една ключова идея — илюзорна примитивна вяра, че така Владееш всичко назовано. Господаруваш над света. Даваш име на предмет или явление — и то ти става донякъде послушно, опитомено. Или поне зависимо от твоите постъпки. Нали даже и боговете се гневят често на човешките деяния… сякаш на тяхно място един човек би се вълнувал от постъпките на микробите в локва вода. И като се гневят — пращат бедствия. Усещаш ли колко високомерие и откъснатост от света съдържа Лъжовният език? Езикът е бариера между реалността и ужасеното от нея съзнание. Изисква се смелост, за да надникнеш отвъд света на думите, който изграждаш като заместител на действителността.

Дичо не намери какво да възрази, макар много да му се искаше. Крилан продължи полугласно:

— Така че хорските езици са лесно преводими на змейски… макар да предизвикват недоумение с някои начини на разсъждение. Но не и обратното. Не всякога заради това, че са от „по-ниско ниво“, а просто защото следват инаква логика и мироглед. Ето например, моето змейско име най-буквално се транслира като Крилан. Значението тук е очевидно, нали така? Ха такааа!… А пък човешкото ми Иван значи „Божа благодат“. Е да, ама шарканското „Крилан“ е най-близко по смисъл, по разпространение, по баналност, ако щеш, до „Иван“. Скиваш ли, Радо, сега какво е положението с другите думи и понятия, след като преводът на „крилан“ е „благодатен“? Представяш ли си?

— Леле… Ама чакай, има логика.

— Точно тъй, има. Ала не очевидна. Ха! Един хипотетичен българо-змейски речник ще е най-върховното постижение на филологическата мисъл. Ако някой дръзне да го състави с поне нищожен успех, аз лично ще си купя едно томче за една моя шепа диаманти!… Спомни си фаморите. Минават с малко думи, нищо че изрази като „пия вода от езерото“ и „давя се в реката“ ги произнасят еднакво. Без мислоречеви образи няма да схванеш разликата, не става. Обаче пък някои работи не могат да се изкажат само телепатично. Трябва да ги формулираш в слова, в дефинирани понятия, иначе пращаш суров мисловен сигнал, той е мъчноразбираем, да не река не-разгадаем за никой друг, освен за предаващия го. И затова така, както съществуват Майстори на Словото — пък било то на езика на заблудата, — съществуват и Господари на Мисълта. Мисъл, която не отразява или тълкува, не снишава реалността до ниското равнище на нечие недозряло съзнание. Такава Мисъл е самата Действителност. И владеещите я, независимо дали го искат, или пък им е бреме — те са Творците на Светове…

Радослав даже престана да гледа змеицата. Обърна се към Крилан.

— А вие как избягвате да подменяте реалността с нейните „имена“?

— Използваме девет различни по структура и главна идея езика. И пак никога няма гаранция, че си предал обективно нещата, колкото и изтъркана да е тая дума. Един от тях даже е идентичен с Лъжовния. Друг е Езикът на Мъдростта, който се учи цял живот, събира опит и знания от предишните поколения. Има детски език — за новоизлюпените шарканчета. Има език, в който липсва представа за време и повече прилича на математически код в два диалекта — алгебричен и геометричен… Е, да спра дотук, ще разбираш нещата постепенно, нали не бързаш?

Дичо се спъна, залитна… и се подпря на протегнатата опашка на змеицата, вървяща отпред. Благодари ѝ смутен, на което тя кимна с усмивка.

Вече бяха съвсем пред входа на двореца, когато той се осмели да попита Крилан:

— Ще проговоря ли някога нелъжовен език?

— Мисля, че си го правил, без даже да се усетиш. Езика на обичта. Който е само за диалог, безсмислен е, ако не ти отвръщат на казаното. Неприложим е за самотни разсъждения.

Отблизо пещерният дворец разкри, че освен грамаден, е и невероятно древен, макар да нямаше и помен от запустението на руини. Чудно, но не потисна с размерите си приближаващия се човек, както става с подобни колосални постройки. Здраво вкопчен в платото и скалите, замъкът за змейските Събрания бе част от самата тукашна местност, къс от планетата, частица от цялата вселена — нещо природно, докоснато много внимателно само за доработка. И като естествен обект, той не будеше в претенциозното човешко съзнание дължимото уважение. Поне в горния слой човешко съзнание — полепнал с цивилизованост. Макар че под него присъстваше страхопочитание… а още по-долу, в чисто животинската му основа — простото възприемане като факт, дори повод за сигурност… Дичо отново поспря, поразен от това усещане — тъкмо където пътеката свършваше и се вливаше в тесен, притиснат към фасадата на аула площад.

Внезапно осъзна, че „неразумните“ същества не възприемат околния свят като нещо заплашително по принцип. Опасността за тях винаги е конкретна — конкретен хищник, конкретно стихийно бедствие, неблагоприятен сезон. Животните не си въобразяват, че Природата ги мачка, кара ги да се усещат нищожни, нито пък че им благоволи специално. Тези мисли бяха банални като израз, хрумвали са му и преди, но сега ги ВКУСИ. Навярно такова е усещането при прозрение… Понечи да сподели всичко това с Крилан, защото вероятно имаше връзка с темата за езиците. А нищо чудно и да се е повлиял, да е бил предизвикан от твърденията на змея да разсъждава в тази насока… Ала вече бяха в подножието на широкия, но невисок дворцов портал, напомнящ за вход в пчелен кошер.

Дичо се озова сред тълпа змейове и чак тогава се стъписа съвсем истински. За някакъв бързо стрелнал се миг дори си каза, че навярно сънува… Само дето трябваше да приеме, че крачи през сънища още от клисурата до манастира.

Помъчи се да изправи гръб и да стъпва по-твърдо. Със змеицата пред себе си и Крилан по петите, премина през рехавото, разпаднало се на групи стълпотворение, борейки се с желанието да се ощипе. Толкова близо, толкова многобройни, толкова живи и истински ЗМЕЙОВЕ — наистина беше невероятно.

Появата му не предизвика суматоха. Удостоиха го със сдържано любопитство, но мнозина дори не се обърнаха да го видят. Звуковите и телепатичните разговори, носещи се наоколо, не секнаха. Онези змейове, покрай които Радослав и Крилан минаваха непосредствено, възпитано се покланяха и тактично отместваха опашки от пътя на човека. В същото време навярно знаеха откъде идва — от свят, който според техните разбирания бе приказен…

Дичо с неудоволствие си помисли, че влизането на змей в Министерски съвет или дори в Народния театър би подействало далеч по-зле на средностатистическа софийска тълпа. Даже да не избухнеше паника, щяха да се блъскат и да напират зяпачи, а и човешките реакции като цяло надали изобщо биха могли да се сравнят с шарканските. Достойнството не е отличителна черта на тълпите… Въпреки че тук навярно са виждали какви ли не човекоподобни и нехуманоидни… Но откъде идеше впечатлението, че тукашното мнозинство змейове никога не бяха зървали човек със собствените си очи?…

Като какво ли ме виждат? — питаше се Радослав. — Като чудовище? Хмък. По-скоро като брадясал мърльо с войнишки потури, препасан с железен колан, който никак не си е на мястото без ризница, напъхан в прокъсана и не много чиста риза… Дори стъпките му по инкрустираните гранитни павета на площада звучаха нагло и отекваха направо просташки. Шарканите стъпваха удивително тихо, плъзгаха се като сенки.

Дичо се загърна по-плътно с наметалото от белонска паяжина, вече кафяво, а не червено като преди, за да не изглежда чак толкова недодялан.

— Радо — измърмори над рамото му Иван-Крилан, — не си на модно ревю. Нито на конкурс. Успокой се.

Човекът кимна, ала не смогна да овладее чувствата.

Змеицата-вестоносец неочаквано се сбогува и се оттегли, разтвори се в множеството. Радослав по инерция направи няколко крачки напред и неволно вирна глава — ако може, пак да я види… Докато се опомни, вече бяха преминали под корниза на портата и се намираха в самия аул.

Отсрещният свод на колосалната пещера, с всичките ѝ каменни изваяния, минерални и рудни жилки, бе облян от безброй кръстосани снопове дневна светлина. По излъскания под играеха слънчеви зайчета, плъзгаха се сенки и отражения, искряха цветни петна от скъпоценни камъни. По-достолепно от катедрала. Тих ромон от гласове изпълваше въздуха.

— Нося оръжие, нож. Не е ли прието да го оставя…

Иван-Крилан отвръщаше на поздрави и вметна бегло:

— Не. Няма такъв обичай, даже да влачеше щурмови танкоразрушител. Освен ако не ти пречи.

Пък и без това ще е жалък като клечка за зъби, добави за себе си Дичо.

— Да идем на трибуните — подкани го змеят.

След стотина крачки Радослав осъзна размерите на Грота.

Озоваха се на ръба на гигантски кратер с полегати стени, отвътре опасани от издадени неравномерно напред стъпаловидни тераси. Сякаш нещо бе сплело амфитеатър от скалите и рудните жили така, както вещ майстор плете кошница от жилави клончета на върба. Дълбоко долу, върху кръгла арена, се виждаше няколкометров блестящ рунограм. Символите на вписаните едни в други слънца и планети надали бяха от ламарина. Събраните тук сребро, злато, мед и желязо биха стигнали за нови кубета на не един храм.

До отсрещния ръб на кратера комай имаше цял връст. По терасите играеха безброй светлинки на люлееща се люспеста маса. Илюзията продължи само миг, после зрението я разпадна на множество змейски фигури.

— Леле…

— И аз така реагирах първия път. Сядай.

— Къде?

— Където ти се хареса. Може направо тук.

Радослав плахо отстъпи назад.

— Нека да слезем пет-шест реда надолу. Може би няма да ми се вие толкова свят…

Решението бе съпроводено с неудобството да скача от високите малко над метър терасовидни стъпала.

— Тук е добре — каза задъхан, когато се спуснаха десетина нива надолу. — Горните редове ми се видяха по-стръмни.

— Аха. Съвещателното Гнездо не е строго конично — кимна Крилан.

— Колко, хм, народ събира залата? — прояви интерес Радослав, докато се настаняваше предпазливо, притискайки гръб о скалата. — Виждам, че сега не може да се нарече претъпкано.

— Хич даже. Мнозина са на война. Ами, когато е гъчкано, Гротът поема един милион души.

— Значи оттук се ръководи вашата… общност. Нали?

— Точната дума е „Голямото ято“. Обаче за първото не позна. Аз тъкмо ти се бях възхитил, че като те намерихме, ти има достатъчно акъл да не изтърсиш тъпизъм от рода на „заведете ме при вожда си“. Нямаме нищо такова, което би нарекъл „държава“.

Дичо преглътна питанките. Нуждаеше се от време, за да си подреди мислите. Заоглежда се, вече не толкова сковано.

— Кога ще започне… заседанието? Така ли му викате?

— Става и заседание. В момента още тече почивка. А по принцип „дебатите“ тук не са спирали от началото на новото ни летоброене.

— Ъммм. Перманентна сесия — мъдро изрече Радослав. — Вижда ми се уместно решение…

Крилан незабавно му възрази:

— Тингът не е някаква си висша власт. Тук всеки представлява само и единствено себе си. Разискванията не толкова целят да се вземе Решение за едно или друго, а да се постигне максимално съгласие по всеки въпрос.

— Това възможно ли е въобще? Чувал съм една сентенция, че компромисът е състояние, при което всички се чувстват еднакво недоволни.

— Я по ред. Възможно ли е, питаш. Защо не? Всеки от нас е способен да мисли и за себе си, и да се постави на мястото на общността, а също и да прави отстъпки в полза както на ятото, така и на индивида. За компромиса — тук не се търси компромис, а се проследяват естествените пътища за развитие на даден проблем. Постига се съгласие кои варианти са неприемливи по категоричен начин. И се предлага какво да се предприеме — или не, за да се запази Равновесието. Вече всеки отделно си прави сметка къде трябва да си свие крилете за общото благо. Вероятно това имаш предвид под компромис, само че в крайна сметка всички се чувстват удовлетворени, че са изпълнили задълженията си. А ние възприемаме живота си като радост и като дълг.

— Е, все пак, щом НЕЩО се набелязва като действие или БЕЗдействие, значи се вземат решения.

— За съжаление, тук има тънкости, които просто не мога да ти ги преведа на човешки. Даже не мога човешката да ги мисля, камо ли да ги тълкувам на друг. Добре, нека да са „решения“. Ала те не са задължителни. Те са… авторитетно мнение. Участвалите в съставянето му се чувстват обвързани с него. Ако някой вън от събранието е съгласен, тогава е в правото си да се смята за негов привърженик чисто „морално“. Ако обаче го отхвърля по свой собствен избор, никакъв записан закон не може да му забрани да се противопоставя и оспорва „решението“. Нито да го задължи да се подчини. Нещо повече, Радославе — ние, шарканите, имаме всичко на всичко ТРИ повели относно някакви норми на поведение спрямо света и себеподобните. И те са такива, каквито всеки и сам доброволно би приел. Но пак ти повтарям — не става дума за решение в смисъла на „план за действие“. Говоря ти за изводи, анализ на дадена ситуация, с който всички участници в Тинга са съгласни. А като имаш яснота по въпроса, както и нагласата да гледаш последиците далеч напред в бъдещето, действията за разрешаването на проблема са очевидни. И който желае, се включва в изпълнението. С едно изключение — нещо, което си предложил ти, не можеш да оставиш на другите да го вършат. Това е недостойно. Извинен си само ако си мъртъв.

— Но не възникват ли конфликти вътре в ятото?

— Тингът непрекъснато обсъжда всичко — както злободневни, така и далечни, стратегически теми. Предвижда и възможни конфликти, съставя рецепти за тяхното преодоляване или направо гледа така да постави нещата, че търкания да не възникнат въобще. Ако все пак възникнат спорове, Тингът свиква Трибунал, който решава противоречието. Разбира се, понеже няма формален дневен ред, най-често се приказва за онова, което в момента ни е грижа или за което има подозрение, че ще ни стане грижа след много години или векове.

— Хм. Чакай, а кой организира дебатите? Кой решава кой да взема думата? И не само това, ами изпълнението на решенията, за военни действия, например? Нали пак трябва да има някой… шеф?

— О, ние сме пестеливи създания, както вече ти споменах. Да се изказват напират само ония, които не изпитват съмнение, че имат да споделят нещо наистина важно. Освен това и Мъдреците са тук, за да поддържат стройността на процеса. Май те подведох с това, че нямаме вождове. Имаме. За решаването на всяка конкретна задача Тингът избира Водач на Ятото, който е вожд само по отношение на дадения проблем и докато трае неговото решаване. Просто защото всеки един от нас най го бива в нещо едно. И той си го знае. Знаят го и околните. Виждал ли си в една глутница кой застава начело? Главатар става който е най-уверен. И то не е преструвка. Той наистина е най-добрият. Само че животът не поставя особено сложни задачи пред глутницата, затова се оправят с един вожд, обикновено Първи ловец. А нашите дертове са повече, затуй, когато изникне нужда, начело застава онзи, който знае как да се справи.

— Винаги има повече от един, който си мисли, че знае…

— Правилно. Но ние не мислим, че знаем. Ние знаем. Случва се някой да се изправи и да рече: аз ще водя Ятото за Приветстване на сливането на двете слънца. Но се изправя насреща друг и му отвръща: аз ще го направя по-добре. Поглеждат се в очите и единият казва: правилно, ти ще го направиш по-добре, аз пръв ще те следвам. И това е.

— И така е ставало винаги? — не повярва на ушите си Дичо.

— Не. Във времената на Древните се е провеждал дуел. Само че тогава не сме били и разумни. За разумния важно е нещата да се случат, а не именно той да ги случи. Защото после ще страда, че осъществяването не е безупречно. Откакто имаме писменост, случаите някой да оспори лидерското място при изпълнението на един или друг проект се броят на ноктите на едната ми лапа. Ох, Радо, даже в българската история има подобни примери! Панайот Волов не отстъпи ли командването на Бенковски? Съвсем змейска постъпка — умна, отговорна и… нормална.

— Да разбирам ли… че сте лишени от амбиция? Че жертвате за общото личните си интереси?

Змеят въздъхна.

— Ох, Райко ми… Наистина е трудно да се обясняват елементарни неща на Лъжовен език. Да, Радо. От позицията на езика на заблудата шарканите са лишени от амбицията да се налагат един над друг. Второ — не, не жертваме себе си за Ятото, освен в бой. Ние сме най-големите индивидуалисти, които някога ще срещнеш по света. Ние просто мислим различно. И разликата в начина на разсъждение става просто несравнима с напредване на възрастта на един змей. Когато нещо трябва да стане… то става според интересите на личността. Не, наистина май е невъзможно да ти го обясня на човешки език, хората нямат и понятие от такива форми на съгласие… Представи си, че интересите на Ятото се нагаждат към желанията на индивида. Да, по-скоро така, отколкото обратното. На това ниво просто няма противоречие. Интерес ли е някаква моментна потребност? Струва ли едно малко желание повече от добруването на света? Личността сама преценява кое е излишно за нея, без кое може да мине и да продължи да е щастлива.

— Направо… утопия е това вашето. Ами… славата?

— То ни е в кръвта. А славата — това е празен звук, Радо, даже историята ни е безименна, освен семейните хроники. Важен е животът. А той е само миг между бездните на небитието. Нима е редно да се пропилява заради смешен блясък и евтина позлата? Животните може да постъпват така, не и съществата, които претендират за разум. Тингът само формулира онова, което е естествено за нас, насочва усилията ни натам, където са нужни повече криле, очи, умове и… мълнии. Тингът създава Авторитет и идеи за практическа употреба. Който смята, че са полезни, ги следва, който не е съгласен — търси свой път. Почти винаги го споделя тук — ако не е сигурен за последиците или има нужда от физическа помощ. Или просто уведомява събранието — в името на съхраняването на знанията. Защото точно това тук е нашето богатство. Истинското змейско съкровище, не онези сто тона благородни метали на арената долу.

— Сто тона?! — Дичо проточи врат, надничайки към дъното на амфитеатъра кратер.

— Ами толкова са били при Първото Събрание. Оттогава сигурно са се поизтъркали.

— И много ли събрания сте имали?

— То, на практика, Първото Събрание още продължава. Но когато се измисли нещо особено значимо, тогава Мъдрецът-Говорител обявява край на заседанието и веднага открива ново, със съответен пореден номер. Предишното пък става част от календарното летоброене с името на формулираната философска идея или метафизично откритие. Годините се обединяват в историографията под етикет „епоха на 123-то Събрание“, или „епоха на Петото откритие“…

— Сега коя „епоха“ сме?

— Двеста и седемнайсето Събрание, епоха Първи всеобщ военен поход. Поне така предполагам, че ще я кръстят някой ден.

— Откога…

— Тингът е свикан преди деветдесет века. Казвам ти го в земни години.

— Колко!?

— Нито за час Гротът не е бил празен през деветте хиляди лета.

— Тогава… кога се ремонтира, поддържа?

— Всеки момент. Скалните плъхове са дискретни, не пречат на заседанията.

— Ами преди деветте хилядолетия?

— Живеели са на кланове, всеки със собствено Събрание. Просто малко преди Година нулева възникнала необходимост за обединение на всички кланове, не ставаше да чакаме всеки род да се договори с останалите. Встъпителното Събрание е траело 60 тина и е останало под името Епоха на оспорваното решение. И после, след… осъществяването на Оспорваното решение, се възприело ново летоброене.

— Какво е било това решение… — попита Радослав, но млъкна насред думата.

В обема на грота-дворец изведнъж се възцари тишина, направо безмълвие. Невероятно, понеже в исполинската зала продължаваха да дишат и шават десетки хиляди дракони. На слух присъствието им се изразяваше като далечен шум на едва-едва надиплено от вълните море.

— Почивката свърши — промълви шепнешком Крилан.

В следващия миг се надигна вятър — шарканите по стъпалата-тераси извръщаха глави към човека и неговия придружител.

Първата реакция на Радослав бе да се свие, убеден, че пак нещо е сгафил. Беше готов вдън земя да пропадне от срам. После се сепна, че нищо не е направил погрешно, но… Хиляди погледи опираха в него. Усещаше ги като безчет лазерни прицели и всеки миг тези опорни лъчи можеха да бъдат напомпани с унищожителна енергия. Тогава щеше да изчезне със сигурност.

— Иване, къде сбърках? — изпъшка той едва чуто, без да е убеден, че гласът му не кънти из Грота.

— Белята е моя — отвърна не по-малко притесненият Крилан. — Последните няколко минути всички нас ни чакаха да млъкнем…

Дичо хлъцна. Ушите му пламнаха.

Множество съзнания докоснаха нервите и мозъка му. Нямаше и капчица недоволство. Нито сенчица раздразнение. Никакъв полъх пренебрежение. Абсолютна липса на снизходително отношение. Само едно огромно присъствие. С лек оттенък на повече или по-малко дружелюбие.

— Господарят Радослав не следва да се чувства недостоен.

Гласът бе отчетлив и силен, макар че говорещият стоеше долу на арената. Змеят използваше непознат досега на Дичо богат граморски диалект. Люспите му сивееха, вероятно бе стар. Край него нямаше други шаркани, но Мъдрецът се извисяваше с внушителен ръст дори върху обширната площ, солидно стъпил върху руната Райко.

— Господарят Радослав имаше нужда и право да получи необходими сведения от нашия събрат Крилан.

На Дичо не му хрумна нищо друго, освен да стане и да се поклони вдървено, молейки се да не падне. Постара се да покаже, че адресира жеста си към целия кратер. Гнездото на Тинга, поправи се бързо наум.

— Да продължим — кимна благосклонно Говорителят. Дори отдалеч Радослав различаваше яркозелените му очи. — Напомням, че преди отдиха пред Тинга бе разказано за обстановка в Земемория и съдбата на Кралицата и Наследничката на Борея. Населението на Архипелага е поробено и принуждавано да се сражава срещу кашепските армии. Атъланите се опитват да предизвикат колкото може повече жертви. С тази цел те целенасочено избиват или морят с глад задържани за заложници семейства на своите роби-войници. Стана дума и за това, че този път Стратезите ни вече са получили достоверни сведения за местонахождението на борейските Владетелки… От Военния съвет съобщават, че до половин котл Ятото ще знае със сигурност къде са заточени двете сестри. А сега Говорителят на Тинга моли всеки изказващ се да използва език, който да е подробен, изчерпателен и достъпен за всички присъстващи.

Дичо премига — говорителят гледаше право него и нямаше съмнение какво означават думите му. Шарканите бяха призовани да се съобразяват с едно човешко същество, което хабер си няма от змейски езици, нито е наясно с ролята и значението на земеморските Владетелки.

— Напомням ти, че не си кой да е — подшушна Крилан. — Един от нас те обича.

Радослав се опита да успокои дишането и да концентрира мислите си, ала последва нова изненада.

— Желае ли някой да сподели мисли по въпроса дали Ятото следва да разисква освобождаването на Владетелките, или да се възползва от случая и да обърне внимание на гостенина ни от света Земя? — изгърмя Говорителят. — Смята ли го за маловажно или ненужно в този момент?

Стомахът на височайшия гост се сви. А навсякъде по терасите се надигнаха поне стотина змеици и змея. Мъдрецът-Говорител ги фиксираше с изумрудените си очи, все едно ги броеше.

— Кой от господарите ще започне пръв? — попита накрая.

Дичо почувства бързо разменени над арената телепатични сигнали. Почти всички седнаха. Ясният и звънлив глас на единствената, останала права, изпърха пеперудено над тишината:

— Илуян’каси-Ная смята, че в този момент на затишие в сведенията е по-достойно да уважим и изслушаме Гостенина, подир което ще се върнем към военно планиране! — змеицата седна, тоест сви се като котка там, където бе кацнала кой знае откога.

Мъдрецът разкърши криле:

— Има ли несъгласни?

Три секунди мълчание, през което на Радослав му стана още по-жегаво.

— Господарят Радослав, Гостът на нашия Свят на дъгите, Вер Шелард, луната Ишчел, има думата.

А сега де. До арената щеше да се тътри поне десет минути, а краката му бяха меки и трепереха.

Успокоение нахлу в него откъм Крилан, а някакви безплътни, незрими длани подхванаха тялото му и го издигнаха. Сякаш стъпи върху магически шепи на великан, сътворен от телекинетичните усилия на шарканите. По този прозрачен ескалатор Дичо се спусна чак до арената. Смесица от възторг и страх качиха адреналина — боже, толкова пъти ТАКА съм летял насън!… Ала въздушното пътешествие се оказа съвсем кратко и той не успя да се окопити. Затова и не почувства кой знае каква стабилност, когато стъпалата му опряха твърдия камък. Амфитеатърът се издигаше като Хималаи, от терасите святкаха пълчища немигащи и внимателни змейски очи.

Радослав се изкашля в шепа. В крайна сметка, не бе готов за подобен обрат. Предполагаше го, но само с ума си. Заради това и сега сърцето лудо туптеше, а ушите му сигурно светеха за чувствителното към инфрачервени лъчи шарканско зрение.

— Благодаря. Хм. Ами… — започна той на граморски и се запъна.

Мисловното ехо на изречените от Мъдреца слова отекна и до най-горните тераси на залата:

— Господарят Радослав може да говори на родния си език.

— Да, забравих, да… — кимна Дичо, избърса чело и изтърси: — Извинете ме… Не знам какво да кажа.

По трибуните настъпи оживление. Думите му като че тръгнаха малко по-лесно:

— Искам да благодаря… специално на онези, които ме… пренесоха от мястото ми дотук… и…

Амфитеатърът се разхили.

Радослав почервеня… и се отпусна. Стана му леко. Усмихна се сам.

— Без вас, смъкването от трибуната до тук щеше да е най-сериозното изпитание в живота ми.

Смехът обля двореца с няколко вълни.

Той изкриви половин усмивка в отговор — имаше нещо заразително във веселието на змейовете, въпреки, че не схващаше с какво им се вижда чак толкова смешен.

— Вижте, аз… съм смаян. И много горд. За посрещането, за отношението ви към мен. За вас то е естествено, както разбирам, но за мен далеч не е така. И… и съм щастлив. Да, щастлив. И… повече от това бих бил само, ако сега се появи Верена. Защото заради нея дойдох. — Разгледа внимателно ноктите си. Поне да бе изчегъртал калта изпод тях. — Знаете ли, много ми е… топло, хубаво да виждам всички вас. Люспите, крилете. Все неща, с които свързвам Верена… Прощавайте, за да не се повтарям и да не дърдоря глупости… питайте нещо, ако искате да научите. Ще ми е по-лесно така. Ако не… тогава пак ви благодаря, засега нямам думи за друго.

Пълното мълчание за малко да го обезкуражи, но откъм шарканите сякаш миришеше един градус по-дружелюбно спрямо предишната учтива сдържаност. После видя и раздвижване. Стори му се, без да е сигурен, че се изправя змеицата, която и одеве предложи на Тинга да „уважи и изслуша“ човека. От това разстояние Дичо реши, че кожата ѝ е с мек карамелен оттенък, в допълнение към нормалното синьо-златисто на змейските люспи. Незнайно защо също сметна, че нейните ириси блестят люляково.

— Разкажи ни как срещна Верена’рауни, побратиме Радослав…

Мекото, неофициално обръщение за кратко го размекна, но краят на изречението внесе отрезвяващата доза дистанция:

— … и заради що последва вашата раздяла?

Дичо въздъхна. Помисли. Измъкна своя верен другар, заедно с плетената му кания, и високо го вдигна над главата си.

— Запознахме се благодарение на този нож…

* * *

— … скочих в кладенеца, но закъснях и се пренесох… другаде. Всъщност, това вече е история на моите… скитания. Търсенето на Верена. Това е извън отговора на това как съм я срещнал… и как съм я загубил. Ако искате, и това ще разкажа, само с ваше позволение да пийна вода от манерката…

— Не е необходимо господарят Радослав да продължава разказа си тъкмо сега, освен ако не преценява, че ще има нещо важно в случилото му се впоследствие — каза Мъдрецът.

Дичо изпи още една голяма глътка и замислено обърса уста, полуизвърнат към Говорителя. Змеят наистина беше едър. Но никак страшен. Страховит — то се знае, но не заплашителен.

— Струва ми се, че да — каза той повече на Мъдреца, отколкото на множеството по трибуните. — Без да разправям случки и събития, ами така, като факт… — Погледът му обходи амфитеатъра и пак се спря на Говорителя. — Попаднах в друга вселена. — Неусетно за себе си, Радослав вече не се потеше, не заекваше, свободно си помагаше с ръце, за да подчертава думите с привични жестове. — Може би е важно да научите, освен ако не се знае… от вас по принцип. Отвъдната Вселена беше почти точно копие на… на тукашната. С малки политически разлики. Имаше собствена Долна земя. Видях дракони, шаркани тоест. А, да, главното е, че тамошното човечество по-активно проникваше в Космоса. Отвъдната Луна е колонизирана от хората…

Смаян шум пробяга в Грота.

— Готов съм да разкажа за това по-подробно, когато има достатъчно време, понеже сега не знам доколко е уместно на фона на войната в Земемория…

— Без съмнение, господарят Радослав ще го направи. Сведението е ценно. Нека го разкаже на своя Посрещач, който да уведоми Мъдреците, които ще анализират премеждията му, за да информират след това Тинга… Има въпрос от страна на господаря Фатр’алванд?

Дичо се обърна и с учудване разпозна змея. Беше приятелят на Крилан — жълтоокият с раздвоена опашка. Нещо в стойка на шаркана не му се хареса. После долови и прохлада в тона на Фатр’алванд, дори доза враждебност във формата на неговото обръщение:

— Желая да попитам Гостенина следното. Не осъзнава ли той, че е станал причина да бъде нападната посестримата ни Верена’рауни от злодеи в Човешката земя? Приема ли господарят Радослав мнението на оръженосеца Фатр’алванд, че носи вина за тази случка?

Радослав тежко преглътна. Ето какво било.

Не се усети, че отпуска рамене. Змейските очи блестяха в син топаз и студените им искрици го пробождаха от разстояние почти два хвърлея. Оръженосецът чакаше отговор.

Чакаше и целият Грот. Тингът на Голямото шарканско ято.

— Да — въздъхна Радослав, вдигна лице и повтори високо. — Да, виновен съм. Не я защитих.

От признаването на глухата пустота, която бе мъкнал в сърцето си през пространства и светове, никак не му олекна. Даже наопаки, сякаш вакуумът го натискаше още по-силно и болно. Даде си сметка, че досега не бе имал смелост да бръкне дълбоко в тая зееща рана, само я беше човъркал отгоре, беше опитвал да я запълни с извинения и поносими укори към себе си.

Очакваше Фатр’алванд да попита и друго, но змеят кротко си седна. Обади се Говорителят:

— Господарят Радослав не е имал, според думите му, възможност да се противопостави на отвличането. И въпреки това се чувства виновен?

— Да.

… По меката плът на руните от сребро и злато, инкрустирани в пода, имаше драскотини от нокти на не един дракон. Надраскани бяха и железните орнаменти, при това доста сериозно. Стоящият в центъра на арената млад мъж хипнотично разглеждаше белезите…

— Желае ли господарят Радослав да се подложи на съда на Тинга по самообвинение в безчестна постъпка? — попита внезапно Мъдрецът.

След няколко секунди осмисляне, Радослав се уплаши. Самообвинение? Съд? Нечестност?

Стисна челюсти и юмруци. Изправи гръбнак.

Премисли още! — панически закрещя позабравеният вътрешен глас. Та това е съд! Това са змейове!! Изобщо не знаеш какво може да те очаква!!!

Майната ти, разсърди се той на страха си и вирна брадичка:

— Да! Искам.

Насилваше се да остане спокоен за онова, което следваше от взетото решение. Ала всъщност изобщо не знаеше какво ще последва. Потърси с поглед Крилан, но ориентирите бяха изчезнали още докато го смъкваха към арената.

— Преди да потвърдиш втори път — рече Говорителят бавно, — нека знаеш, че няма да бъдеш съден според човешки закони, а според традицията на шарканите.

О, да… Змейове и хуманизъм — малко смешно, нали?

Искам да видя Верена…

Пое си дълбоко дъх:

— Да, потвърждавам втори път.

Не му поискаха трето съгласие. Събитията се развиха без излишно протакане.

— Кой се чувства подходящ да стане Съдия? — обърна се към присъстващите Мъдрецът.

Със смесица от ужас и фаталистично спокойствие Дичо видя множество изправящи се шаркани.

— Кой от вас е бил призоваван за съдия на Кашеп, в Борея, или в Човешкия свят?

Доброволците намаляха.

— Кой от вас ще бъде най-справедлив?

Още неколцина се отказаха.

— Ще решите ли обвинението заедно, или ще остане само Един?

Кандидатите се събраха, поговориха оживено и повече от половината се завърнаха по своите каменни стъпала.

— Съдиите да се откажат от имената си и да дойдат!

Шум на криле, скърцане на нокти в гранита.

Бяха около трийсет на брой змейове и змеици. Доколкото можеше да се прецени — на различна възраст, с характерни шарки в оттенъка на стоманеносинкавите си люспи. Погледът на Радослав бе привлечен от едно „смугло“ момиче-змейче, което грееше с яркосини очи. Ала всички изглеждаха много сериозни.

— Съденият трябва да разбере какво ще рече „отказ от името“. Нека знае, че който е поел задължение към Ятото и Тинга, и е призован от тях, той се превръща във волята на Ятото и Тинга и забравя своето име, своето сърце, своите радости и своите грижи, а умът му става ум на Тинга, защото само така може да се постигне правилното решение, в което никой не ще види пукнатини и грозота. Разбра ли подсъдимият смисъла на отказа от името?

Не бе сигурен.

— Означава — поясни Говорителят, — че Съдия или Водач се отказва от лично мнение и ще съди, или води така, както хората биха нарекли „справедливо“, без пристрастия, в полза единствено и само на Равновесието.

— Струва ми се, че вече разбирам.

Говорителят се взря немигащо в човека, който се озърна някъде нагоре.

„Радо… става дума за безпристрастност.“

Беше мислегласът на Крилан — сдържан и някак мрачен.

— Да, ясно ми е.

Мъдрецът махна с крило:

— Съденият да седне.

Неправилен куб от ивичест минерал „кацна“ пред Радослав. Той се възползва от — (покана, заповед?) — предложението. Наистина имаше нужда.

Съдиите моментално започнаха разпит. Не поискаха някакви клетви, очевидно говоренето на истината тук се разбираше от само себе си.

— Човекът Радослав да отговори на следното: можеше ли той физически да превъзмогне действието на отровата, която е поел неволно в ханчето, където е била отвлечена посестримата ни Верена’рауни?

— Не. Беше наркотик… мисля, че паркизан.

— Означава ли това, че човекът Радослав не умее да се разпорежда съзнателно със съпротивителните възможности на организма си?

— Да. Хората… може би с малки изключения, не го могат.

— Какви са тези изключения?

— Разни школи. Йога. Други разни. Не съм наясно. Май се започва с физически упражнения, има някакви техники на медитация…

— Владее ли човекът Радослав някоя от изброените от него техники за телесен самоконтрол, каквито мисли, че съществуват сред неговата раса?

— Не. Освен най-елементарни… предимно заради кожата…

— Кожата на змейкинята-витяк Верена’рауни беше ли по време на отвличането върху плещите му?

— Не, стана по-късно, когато…

— Нека човекът Радослав бъде кратък в своите отговори. Съдиите помнят неговия разказ.

— Да, добре. Извинявайте.

— Съденият не дължи извинение. То се приема като негов стремеж към учтиво и достойно поведение.

Той стоически премълча.

— Би ли могъл човекът Радослав да надвие злодеите, ако не би се намирал под въздействие на отровата?

Дичо се замисли за малко.

— Бих могъл да набия бармана. Може би щях да окажа някаква съпротива на един дребен, понеже ми се стори муден в движенията. Всеки един от другите обаче би ме помлял за секунди и без чужда помощ.

— Как тогава човекът Радослав би могъл да защити Верена’рауни?

Много внимателно той претегли това, което щеше да каже. Искаше му се да вярва, че би постъпил точно така:

— Надявах се да ги предизвикам да се заемат с мен, докато Верена избяга. После подире ѝ щях да избягам и аз. Имах известни шансове да се изплъзна… не чак небит, но поне на крака и в съзнание.

— Вярва ли човекът Радослав, че Верена’рауни би го изоставила при избухване на ръкопашен бой?

Дичо невесело се подсмихна.

— Абсурд. Нямаше даже и да помръдне.

Съдиите споделиха телепатично своите мнения.

Змейчето-момиче попита:

— Продължава ли Радослав да се смята виновен, че не е защитил своята приятелка? И защо?

— Да. Защото трябваше… всъщност, не трябваше да пия толкова алкохол. Можехме да се измъкнем още когато ония горили ни взеха на мушка.

— Прието ли е така в Горната земя — да отстъпвате някому само защото е по-силен? Законно ли беше поведението на злодеите спрямо вас? Да не би традицията да им повелява да се държат така?

— Трудно ми е да отговоря на първия и третия въпрос. А колкото до законност…

— Според мерките на Човешкия свят.

— Не, не беше законно. Ала много често се случва. Просто защото са по-силни, а в случая и по-многобройни. Щом и полицията не поиска да се разправя. Но ако бях с приятели… Нищо чудно мутрите да бяха изяли един хубав бой. В тайфата ни има големи диваци.

Змеицата помълча. Останалите кимнаха към нея да продължи.

— Човекът Радослав се приканва да отговори на още два въпроса.

— Готов съм — каза Радослав, когато паузата се проточи.

— Смята ли се отговорен за действията на злодеите и защо?

Погледна сплетените си пръсти и побелелите кокалчета.

— Не, но… те са хора. Като мен. Говорим еднакъв език, принадлежим към един и същи народ… Срам ме е от такива. Не ги предизвикахме с нищо… Е, според тях Верена се била държала някак… абе, на мутренски български, тоест по тяхному, така се казва — „търсела си го“. Ето това беше отвратително…

Въздъхна.

Синеокото змейче продължи:

— Втори въпрос. Защо Радослав не поиска съд и екзекуция за човека-барман, понастоящем роб в обоза на легион от Северната обединена войска, случайно увлечен в нашата реалност от вихър на Прохода поради непредпазливо доближаване?

Радослав учудено вдигна поглед. Случката бе избледняла от паметта му и няколко мига той бръчка лице, за да извади сред скорошните си маловажни спомени въпросния инцидент.

— Защото бе вече сурово наказан. Но… откъде знаете за това?

— Задължението на съда е да знае. Човекът-барман беше осъден, да. Ала за други свои злини и постъпки.

Устните на Дичо се свиха. Сети се за отрязания език на мръсника.

— Достатъчно му беше — каза през зъби. — Даже и за греховете към мен… към мен и Верена.

— Нека уточним отговора. Съгласен ли е Радослав, че по отношение на този злодей той е проявил снизхождение, милост, пощада?

Повтори си наум трите определения.

— Пощада — избра той. — Простих му… но повече никога не бих искал и да го видя! Гнус ме е.

Очакваше нови въпроси, но измежду съдиите се обади шаркан с въгленочер поглед:

— Съдът ще се съвещава…

— Искам още два въпроса да му задам — разпери крило змеицата. — Радослав убеден ли е и сега, след като видя отстрани фактите, че принадлежи към една и съща раса със злодеите от хана-за-танци в човешкото селище Со-зо-пол?

Очите на Радослав залютяха. Насили се да говори равно.

— Този въпрос не иска отговор…

Девойката сякаш му се усмихна.

— … и все пак ще кажа. Да. Уви, да. Човек съм. Към моята раса принадлежат много и големи злодеи, куп изроди и какви ли не още дребни отрепки. Поробители, използвачи, нашественици, болшевишките главатари, нацисти, всякакви престъпници и фанатици… Аз не съм от тях… но бих могъл и да бъда. А иначе ми се иска… да съм от един народ със Селото на фаморите, с грамора Пбгаркх… — Покрил очи с пръсти, Радослав мислеше за Пресиян, за лунните хора, за беглите познати оттатък, за Павката, Сашо и Зако тук, ала в другото измерение… — За щастие, имам достатъчно приятели сред хората, които СА от моята раса. Но и онези мутри бяха от моя вид, колкото и чужди да ги усещам, колкото и чужд на моите разбирания език да говорят. Отвращавам се, но нямам право да отрека — хора са. Това е просто факт. И се налага да го приема… ала не и да се примиря! — Радослав рязко махна длан от лицето си.

Тингът безмълвно го обграждаше, ловеше всяка дума, попиваше всеки жест, всяко трепване.

Змеицата кръстоса син поглед с черноокия на възрастния шаркан, очевидно Водач на Съда. Промълви с по-различен от предишния глас:

— Съдията е доволна от отговора ти, макар той да няма пряко отношение към съдилището. Последното нещо, което ще бъдеш запитан, Радослав, е: какво би направил, за да поправиш сторената от теб грешка, довела до отвличане на Верена’рауни от злодеите?

Дичо прехапа порива да изтърси: всичко! Разтърка чело и спокойно помисли.

— Нищо не може да се поправи със задна дата. Бих могъл само да си извадя поука… Не знам. Прекалено дълбок въпрос, кратко време за съдържателен отговор.

Змеицата плесна с криле.

— Съдът ще се съвещава!

Групата се отдалечи в другия край на арената. С блуждаещ поглед Дичо огледа трибуните. Прииска му се да види Крилан, но за сетен път се обърка къде точно да търси.

Петдесет хиляди змея мълчаха и чакаха заедно с него присъдата на съвета.

Радослав си помисли разсеяно, че оръженосецът също би могъл да се включи в процеса. Та нали именно Фатр’алванд го предизвика одеве! Ала той даже и не помръдна, когато Мъдрецът питаше за желаещи.

Този дракон не ме харесва. Откъде пък ми дойде това? Хм. Е, и аз не го харесвам.

— Съдът взе решение!

Радослав се изправи. Още първите думи го смаяха.

— Съдът не намира провинението на побратима Радослав за наказуемо. Съдът намира, че побратимът Радослав не заслужава упрек с дума или действие. Ала все пак Съдът отбелязва, че съществуващото провинение ще тежи както на доброто име на побратима Радослав, така и на всички онези, които го обичат сега и които ще са му приятели в бъдеще. Затова присъждаме побратимът Радослав да приеме изпитание, което да излекува сърцето му, да измие и сянката от позора върху честта му и никога да не забравя грешката си, но да я помни с лека душа и радост, че е надвил себе си. Приканваме освен това събратът на шарканите Радослав да се въздържи от среща с посестримата ни Верена’рауни, защото удължаването на раздялата им е част от изпитанието.

— Има ли някой да оспори решението на Съда на Тинга? — попита Говорителят.

Отвърна му не обичайното в такива случаи мълчание, а отрицателен оживен ропот. Мъдрецът кимна доволно, или поне така му се стори на Дичо.

— Съдиите могат да си спомнят имената си и да се оттеглят. Господарят, побратимът Радослав нека послуша съвета на Говорителя: да иде в подходящи за него покои на двореца, където да размисли до часа на Янкуловия залез и да предложи пред Тинга изпитание, което би поел според присъдата. Събратът Радослав е уморен, би било полезно да постъпи според реченото.

— Ами…

Крилан кацаше до него на арената.

— Качвай се на гърба ми, Радо. Оръженосецът Крилан уведомява Тинга, че напуска залата с най-голямо уважение към посестрими и събратя, към Грота на съгласието и Мъдреца-Говорител за деня… Радославе! Ти си! — добави с трагичен шепот.

— Ъ? Какво да кажа?

Чуха се хиляди весели усмивки. Ама че акустика!

— Младежът Радослав уведомява Тинга… и така нататък — подсказа му Крилан с глас, изкълчен от смеха.

— Младежът Радослав уведомява Тинга, че напуска залата с най-голямо уважение към посестрими и събратя, към Грота на съгласието и Мъдреца-Говорител за деня! — изрецитира на един дъх, както беше на гърба на змея, но не спря с това, а свенливо добави:

— Благодаря. Много… много ви обичам.

Веселието се надигна като прибой, който изпрати излитащия Крилан и вкопчилия се в костения му гребен човек. Амфитеатърът потъна надолу, а те в шеметен слалом преодоляха гора от стряскащи по размер озъбени сталагмити. В очите на змея блесна янкулова светлина и в следващия момент вече бяха навън. Косата на Радослав се развя и свежест облъхна лицето му. Крилете плющяха като камшици.

— Това, дето се смяха, не беше защото си смешен.

— Усетих.

— … а понеже се показа ужасно мил.

— Ха.

— Тук обичат да се веселят, смеят се на драго сърце, но не разбират от присмех и подигравки. Заради което им се губи огромна част от човешкия хумор…

Шарканът рязко смени посоката и Дичо примря, ала нямаше време да се уплаши, защото Крилан вече кацаше на една скална тераса пред високо отсечен свод. Резбована порта, дали правена от ръце, или природата бе сътворила дантела в прозирната кост, се разтвори навътре.

— Уффф… Голям си рокер, Иване.

— Това ми остана несбъдната младежка мечта. А пестях пари за мотор…

— Сега надали би си го купил.

— Не съм сигурен… Ето, заповядай, добре дошъл в тукашния ми скромен апартамент. Чувствай се като у дома си.

4.

„Скромният апартамент“ приличаше повече на палат. И тук, както в Грота на съгласието, пригаждането на пещерата за обиталище се изчерпваше с дооформяне на съществуващия обем.

Подът се гънеше в множество ниски подиуми, явно неравностите бяха умело терасирани, без да бъдат премахвани. Сталактитите и сталагмитите служеха при обособяването на помещения. Изсечени в камъка пейки приличаха на онези в колибата, тип беседка. Зад рехавата решетка от сталактони Дичо мярна просторно легло, покрито с върколашки китеници и отрупано с везани в тъмночервено възглавнички. До спалнята се намираше нещо подобно на кабинет — гранитният блок в средата удивително му напомняше на писалище. От широка пукнатина в плота на „бюрото“ растеше чудат храст, може би далечен роднина на шипката. Този обаче бе с надиплен дебел ствол, сякаш бонзай баобаб, със златисти листенца и плодчета, подобни на едри маслини. Всъщност, навсякъде тук имаше засадени растения — в скалните корита, в процепите на висулките от варовик. Някои от тях пълзяха и драпираха стените със зелени воали, които се къпеха в потоци от светлина, идваща от невидими отвори по тавана.

В центъра на основната зала имаше малка, вдълбана арена. Нейният широк ръб, очевидно използван за сядане, също бе покрит с върколашка постеля. В най-далечната точка на кръглата сцена, ювелирно издълбан сталактон подпираше свода на пещерата. По него се стичаха струйки вода, които не просто бълбукаха и ромоляха — те падаха и отскачаха в нарочно поставени тук и там обли камъни, сплитайки звуци в ненатрапчива мелодия. Истинско пеещо фонтанче! А пък високо горе по същия сталактон се виждаха концентрични кръгове, съставящи диска на календар. Най-малкото от тези колела спокойно би паснало на всяка селска каруца, движеща се къде да е из България. Отдясно на арената зееше огнището на камина, в което пепел не се виждаше, но върху опушените до черно камънаци лежеше скара, с не особено ясно предназначение.

Остър крясък извади Радослав от съзерцателния унес. Той стреснато се извърна към дребното пискащо нещо, появило се някъде от вътрешните зали на пещерата. Беше уруруйче, което заподскача, пърхайки към Крилан. Птичето изненада Дичо с гласа си — несъмнено радостното врещене бе доста различно от „хронометричните“ звуци, с които то отмерваше времето.

Змеят ласкаво заръмжа на домашния си любимец и го погали с опашка. Уруруйчето се покатери по него и се настани зад костените шипове над челото му. Притихна там, наблюдавайки плахо човека. Крилан се обърна към госта:

— Трапезарията е ей там. Тоалетната е оттатък. Същото е като на ладията. Харесва ли ти?

Радослав съзерцаваше пищно-скромното жилище. Минимум сто и петдесет квадрата само главното помещение, прецени автоматично, кой знае защо сещайки се за Сашо Рус. Веднъж му помагаше да ремонтират едно тузарско жилище, което се водеше гарсониера. Да, гарсониера, ама в Лозенец.

В сравнение с пещерния палат оня столичен лукс беше направо смрадлив коптор.

Той сви рамене и обърна лице към меко пеещата вода.

— Какво пък… Още някакви си… колко часа?

Крилан моментално отвърна:

— Двайсет без петнайсет минути. Земночовешки часа, не ури.

— Вървях към Нея… много. Ще изтърпя още ден-два.

— Ти сам се съгласи да те съдят.

— Да.

— Как си?

Дичо изхъмка и седна на най-рошавото халище на ръба на аренката. Подпря брадичка с юмруци и измърмори:

— Ти кажи.

— Ще кажа. Глупчо си ти — ласкаво изръмжа змеят. — Харесваш ми.

Уруруйчето предпазливо се спусна по люспите на Крилан и се приближи на смешни подскоци към човека. Оглеждаше го любопитно с очички като мъниста. Движенията му повече прилягаха на гущерче, отколкото на птица. Внезапно скочи в скута на Радослав и се заумилква като котенце. Направо си изпроси да го вземе на ръце.

— Всъщност, никога не съм виждал уруруй толкова близо, въпреки че в Армията ги имаше със стотици… Бре! Аха, така си и мислех! Няма втори чифт криле, а само дълга перушина по крачетата… Тия негови пера… пера ли са, люспи с пух ли?… Крилане, а защо тая гадинка писука на всеки местен час? Съвпадение или нарочно ги опитомяват и дресират?

— Нека кажем, че от няколко хиляди години това е естественото му поведение. Малко заклинание, предаващо се на потомството — поясни змеят. — Или, ако щеш, вълшебна манипулация с гените на дивите уруруи.

— Ваше дело — досети се Дичо.

— Ами да. Последица от едно отдавнашно противопоставяне на шарканите с най-могъщите самодивски племена, които също много си падат по биологичната селекция на флора, фауна, че и на самите себе си…

— А защо сте го направили? — попита настойчиво Радослав, милвайки четирикрилото създание.

— Било е част от голям замисъл да накараме кашепските раси да се чувстват солидарни помежду си. Обща писмена система, календар, смятане, мерки и теглилки… отчитането на часовете също. Тези неща формират споделени ценности и на отделните племена им е психологически по-трудно да се мразят и избиват. Освен при лични свади, където видът и расата нямат значение. Не се залъгвай, тук не е пасторална идилия. Случват се кръвопролития. Но няма същински войни. Ето, сигурно си забелязал как на Кашеп пишат руноглифа „животно“. Съчетан със знака за реч, се получава „разумно същество“, тоест — говорещо животно. И така никой не възприема различния като чужд в смисъл на „враг“, а като друг „говорещ звяр“, какъвто е и той самият. Е, когато трябва да се посочи конкретно расата, над или отстрани на руноглифа се рисува уточняващ символ за върколак, самодива, грамор…

— Но за шарканите има отделен руноглиф.

— Защото сме особен случай, затова.

— Значи, обединили сте планетата и сте я умиротворили.

— То е, защото ни мързи да обикаляме целия свят със сини каски по чутурите. Върколаците имат поговорка: доброто стадо само̀ се пасе. От мързеливец само ум да искаш! Да, така направихме. Сполучливо решение. Далеч по-добро от това да обединяваме различни раси под шапката на някаква религия. Нали разбираш, религията може и да обединява, но на практика насърчава затъпяването и нетолерантността, което в крайна сметка пак води до войни — с неверници, с еретици, със самото си естество извън всякакви разумни и рационални граници…

Уруруят внезапно подрипна, разпери и четирите си крайника и планира като малък самолет-четириплощник към нещо, шавнало в ъгъла. След кратка суматоха в сенките животинката се върна, дъвчейки със зъбатата си човка едър зелен скакалец.

Крилан се засмя:

— Нямал втори чифт крилца, а? Видя ли за какво са му махови пера по крачетата! Не ми е само за часовник. Имам си такъв. Просто е мило създание. Пък и чисти къщата от трохи и буболечки.

— Онова ли е часовник? Помислих го за календар.

— То си е календар.

— Да бе, сега виждам, че не е като моя, кашепския. Часовото колело има повече резки… Ясно, съобразено е с вашите времеви интервали. Но означението на тиновете и яровете е същото.

— Защото ми е правено и заклинавано на Кашеп.

— Сам се върти, така ли? Без пружини и механизми?

— Разбира се. Омагьосано е да се върти равномерно, всяко колело с различна скорост, и да показва между горните два зъба точната ури, както и кой котл е от колокотла, сезонна година, звездна година.

— Магия ли кара символите между показалците да светят?

— Излишъкът от поеманата от хронометъра енергия. Всъщност да.

Радослав кимна и погали пак уруруйчето, което в този момент издаде характерния си „часови“ писък. Той веднага се озърна към часовия диск на часовника. Вписаната в руноглифа „ури“ огледална руна, даваща име на този час от местното денонощие, засия няколко секунди по-късно.

— Кой бърка? Пилето или хронометърът ти?

— Пилето. Защото го глезиш и разсейваш.

— Харесва му — отвърна Дичо и разшава рамене.

— Студено ли ти е?

— Малко.

Змеят не направи нищо видимо, но камината изпращя и лумна във весели жълто-синкави пламъци.

— Пак магия?

— Ти пък! — изсумтя Крилан. — Защо трябва магия там, където е по-лесно да се гори газ?

— Газ?

— Метан. Не го ли подушваш?

Радослав приближи нос към огнището.

— Нима така мирише метанът?

— Така мирише. Ти си свикнал да ти смърди на меркаптани, защото човешкото обоняние не реагира на чист метан без примеси. Но сега си в змейска кожа, затова усещаш истинската миризма на блатния газ…

— Това значи ли, че тук има ГАЗОПРОВОД?

— Горе-долу… В аула е вградена разновидност на същите добри стари зертони, която предпочита да живее прикрепена към плътна материя. Скалните плъхове много си паднаха по това създание, вече отдавна са в симбиоза с него, помага им да укрепват пещерите си. Освен това то преработва органичните отпадъци, пренася вода, което си е плод на селекция, по принцип не му е присъщо, то вода не консумира. В диво състояние събира летливи вещества, за да маневрира в космоса. Тук развихме тази склонност и научихме съществото да пали натрупания метан в огнищата по желание на квартиранта или когато в една обитаема пещера стане прекалено студено. Зертонокоралите са емпатични и отзивчиви същества, така че не беше много трудно, въпрос на минимална дресировка. Ето така е. А ти викаш — магия…

— Иване, ще прощаваш, ама си мисля, че магията е по-лесна от присаждане на извънземно животно, опитомяването му, грижите за него…

— Скалните плъхове се грижат за зертонокорала, защото извличат изгода от това. Нали помниш какво ти казах за магията?

— Хм, че е способност на нервната система да концентрира околната енергия, за да я използва за въздействие върху материални обекти — издекламира Радослав.

— Именно. Всяко „заклинание“, всеки магичен акт изисква външна енергия. Като часовника ми — пуснал е ластар навън, където го огрява слънчевата светлина, и така заклинанието се поддържа в действие. Но знаеш ли, че слънцеприемникът винаги е студен? Тегленето на енергия най-често се проявява като спадане на температурата. Ако използвахме магията наляво-надясно, за щяло и нещяло, енергията от слънцата не би ни стигнала, Ишчел би се превърнала в ледена планета. Защото говорим за големи количества енергия. Не забравяй — ние сме пестеливи същества. Една от характеристиките на разума е да не върши излишни неща, да действа строго отмерено. Да, вярно, като акт магията е по-лесна. Да превърнеш къс желязо в меч — значи да похарчиш дърва, усилия на ковачите, храна, за да действат мускулите им, вместо с един „замах“ да имаш крайния продукт, при това структурно безупречен, чак до нивото на кристалната решетка. Но ще ти потрябва десетки пъти повече енергия, която ще изтеглиш от околната среда. Виж, неизбежно е, когато на едно място създаваш ред, да увеличаваш хаоса другаде. Става въпрос за термодинамичен закон, а не гласуван в Народното събрание брътвеж! И ние си даваме сметка за това. Нашите Мъдреци, например, рядко използват „магия“ за… практически цели.

— Защото е енергийно разточителна?

— Защото е интелектуално разточителна. Практическият ѝ ефект е мизерен в сравнение с това да я използват според което най ѝ приляга — да е инструмент на познанието, да служи за вникване в същността на явленията… И нешарканските раси ни подражават, защото сме спечелили уважението и доверието им с делата си.

— Хората не биха постъпвали така, ако масово разполагаха с магически технологии — умислено вметна Дичо.

— За щастие, хората не са вещи в същинската магия. Те познават предимно сугестивната. Въздействие върху нечие съзнание по принципа на смяна на програмата в един компютър. Или пускане на вирус в информационна система, когато става дума за проклятия, например. Такава магия не въздейства върху обекти без съзнание, мъчно се използва и срещу живи гадинки с прекалено простичка нервна система. Но даже и там се натъква на съпротива от фактора, наречен „душа“, присъщ на живите организми.

— Верена ми е разказвала тъкмо за това.

— Е, значи имаш представа. Освен това, Радо, без да се засягаш, но според нашите критерии хората още не са разумни. Разумът действа. Животните реагират. Човечеството реагира и само по изключение действа, без да е пряко предизвикано от обстоятелствата, от условията на околната си среда. Хората продължават да са част от слепия и стихиен еволюционен процес, подчиняват се на статистическите закони на средните стойности, според които винаги половината от общността е под средното ниво на интелектуално развитие… Човечеството напълно е в плен на природата, въпреки че си въобразява, че я владее и че е нещо повече.

— Момент! — запротестира Радослав. — Нима разрушаването на околната среда не е действие ПРОТИВ природата?

— Е. Но е естествено. Животните постъпват така. Тревопасните стада изяждат всичката растителност, изпотъпкват младите филизи и се обричат на гибел. Термитите. Гъсениците — особено. Някои хищници също прекаляват с ловуването и мрат от глад, но обикновено проявяват повече благоразумие… Паразитите довеждат до смърт заразените организми и по-голямата част от тях умира заедно с жертвата си. Така че не само човекът руши околната си среда. Само дето е всеяден и затова се измъква от катастрофата, като се прехвърля от едно пасище на друго. Тоест — живее си в хармония и равновесие с природата, точно както всички други популации. Но разумното съществуване в равновесие предполага опитомяване на околната среда, движение заедно с нея по пътя на развитието ѝ и насочване на това развитие.

— С цел?

— Няма цел. Прекалено далечна е, за да се формулира другояче, освен на езика на Мъдростта.

— Тогава накъде я насочвате?

— Към състояние, при което видовото разнообразие не обеднява. Лишени от разнообразие екосистеми лесно колабират дори при малки колебания в природните условия. И покрай това си осигуряваме и разумен комфорт, задължителния минимум удобства, без който отново бихме се превърнали в зверове, воюващи с околната си среда, за да задоволят собствените си нужди на всяка цена. Това е перманентната цел. А далечната… тя е по-скоро онова, дето му се вика „смисъл на живота“. А такъв просто няма. Преди да го създадеш — няма го. Щеше да го има, ако вселената я сътворяваха богове. За добро или лошо, става обратното — съществата, които са в зоната на здрача между разума и животинското, сътворяват богове. Или припознават за такива по-стари разумни раси…

— Излиза… че змейовете са отрицание на хората?

— Е, чак пък толкова… Може до голяма степен да сме противоположност на човечеството, но от друга страна вероятно представляваме следващият етап в развитието на хората. Когато в масата си те станат разумни, когато общностите им започнат да се държат по-различно от животинските популации. Но засега, уви, само отделните личности може да проявят разум. Не и тълпите. Никога.

— А какво ще кажеш за конспиративните теории? За това, че тайни общества ръководят човечеството тъкмо защото не е разумно. И това им изнася, тъй като е по-лесно за манипулиране.

— Ще ти кажа следното — за да караш кола, трябва да имаш книжка за шофьор-любител, не като документ, а като квалификация. За да караш камион, ти трябва квалификация на професионалист. Ако нямаш уменията — свършваш в канавката, често не сам, а в компания от невинни. За да караш влак, трябва да си машинист. А за да подкараш Света, не би било зле да имаш съответния ценз. Ако ли не — канавката. Така че, я ми кажи, как с манталитета на тревопасно-всеядно животно се получава да придобиеш правоспособност за Бог? Не тапия менте, а реална квалификация? Ъм?

— Не подценяваш ли хората, Иване! — засегна се Дичо.

Иван-Крилан поклати глава.

— Уви. Само констатирам факт, който е източник на тъга за целия шаркански род. Но и надежда. Все пак хората са млада раса. С времето ще пораснат… въпреки белите, които вършат. Е, поне ние сме за това — да ви вадим от пропастта, въпреки че по този начин не се пораства…

— Ние се трудим, Иване! Планираме! Учим се от грешките си.

— Затова казах, че има надежда. Само дето тя не е в това, което изтъкваш. Трудите се? Да-да. Мравките се трудят. Лястовиците. Бобрите. Птиците-рибари даже използват малки рибки за стръв — а това е вид планиране. Въпросът е в мащаба и далечината на планирането. Засега то е късогледо. Почти сляпо. Може би причината е в краткия живот. Може би в примитивния егоизъм. Нищо, егоизмът е добра основа за придобиване на разум. Стига да си последователен егоист и да си даваш сметка, че зависиш от много фактори, за които трябва да се грижиш. Разумът е усилие. По-добре хората да се бяха трудили по-малко и повече да мислеха накъде ги води този техен труд… Казваш, учите се от грешките си? Моля те, недей. Цялата човешка история доказва точно обратното и това е банален факт. Една грешка може да не се повтори от едно и също поколение, но следващото вече е готово да пробва същия грешен път на бащите си, защото смята себе си за по-умно от тях. Да не говорим, че проблемите тръгват да се „решават“ чак когато потропат на вратата. Плевене му е майката — плевене навреме. Тоест — планиране, поглед напред във времето, отвъд границите на личното съществуване.

— Няма как, трудът ни е създал от животинското, затова ни е като родилен белег. Инерцията да се върши нещо, преди да се обмисли, е много силна…

— Тук съм съгласен — с това за инерцията. Но не и с предразсъдъка за труда като фактор за начални форми на осъзнаване.

— Тоест?

— Виж какво, и на мен са ми пълнили чутурата в училище с тая пропаганда за труда. Но истината е, че всичко във вселената се развива под действието на една сила, която на разумно равнище се формулира като Обич. То е творческото начало. И в основата си има различни проявления. По отношение на живата материя първичният ѝ аспект знаеш ли какъв е? Нагонът, Радо. Инстинктът за продължение на рода. Стремеж към размножаване. Тази повеля е на молекулно равнище. Гените изискват да ги възпроизведеш. На всяка цена. Дори за сметка на самосъхранението. Видът е над индивида — и това неосъзнато е още силно у човека. Как според теб се е стигнало до очовечаването? Имало е вид прамаймуни с подвижни и ловки крайници. Те развили добро зрение и координация на движенията, защото скачали по дърветата. Част от прамаймуните си останали в горите и се превърнали в съвременните маймуни. Но част от популацията попаднала в степи с висока трева. Онези, които не се изправяли, за да видят дали не се приближава хищник, били изядени и не оставили потомство. Поколение след поколение оцелели двукраките с чифт свободни крайници за вършене на различни дейности…

— Ето, трудът!

— Лесно са щели да закърнеят, Радо, ако не се намесила конкуренцията на мъжкарите за обладаване на женските. Ритуалите за ухажване, това е подтикнало мозъка към развитие. Женските се впечатлявали не само от физическата сила, но и от нещо ново в ритуала на перчене. Животните имат ритуали. Животните използват сигнали за общуване, при това символни сигнали, което си е така наречената „втора сигнална система“. Само дето прачовеците се увлекли по ритуалите малко повече, а и имали ловки ръце. Така е станало с хората. Така е станало и с нас. Само че древните шаркани не са имали ръце, а „магически“ способности. Разчупването на една традиция на чифтосване изисква мъничко повече съобразителност. Новата форма прави впечатление и женската приема акта. После ражда малки с повечко мозък, тоест с предпоставка те да измислят нещо ново в ритуала на ухажването. Например — сплитане на постелка, върху която да се почива по-удобно. Използване на тояга за лов и поднасяне на плячката като дар. Задействала се е обратната връзка между мисълта и ръцете. Издаването на по-различни от обичайните звуци — сиреч пеенето — също е обогатяване на ухажването. Пак обратна връзка — мисъл и звукови послания. Първите думи на прачовеците са били „желая те!“ — израз на една примитивна, плътска обич, която обаче е повлякла и привързаност, и желание да се грижиш по-изобретателно за партньора си. Пришпорената от надпреварата мисъл кой да се изтъкне повече пред женските е повлияла върху мозъка, той се е увеличавал, усложнявали са се невронните връзки, ръцете на мъжкарите са правели по-добри сечива, за да нахранят любимата, а ръцете на женските са започнали да плетат украси, защото и сред нежния пол е имало конкуренция — коя да е по-привлекателна. Трудът е странична дейност, средство за постигане на най-важната цел — да спечелиш партньор, да го омаеш, да станеш единствен за него, така че да ти прощава дребните грешки, да те пощи, да ти танцува и даже пее, когато остарееш и желанието за секс е отминало поради естествени причини… Любовта, Радо, е сътворила всичко.

— А после?

— После се е намесил Страхът, обратното на Обичта. Съзнанието е видяло колко опасности крие околният свят и се е помъчило да забрави за него. Но ако си заровиш главата в пясъка, много бързо ще станеш нечия закуска. Компромисът не закъснял — изобретяването на езика като средство за създаване на приемлива реалност. Успоредно с това възникнали първите суеверия, първата вяра в свръхестественото. Страхът и Любовта се преплитали по странен начин. Страхът тласкал съзнанието към самозащита, Обичта конструирала защитните средства. Едното от тях е езикът. В някакъв момент страхът употребил любовта като средство за налагане над себеподобните, впрегнал на същата нива и речта. Страхът измислил и как да нарушава естествените реакции.

— Например?

— Слабият вълк в глутницата изразява покорство, като подлага гърлото си на зъбите на по-силния. И победителят блокира. Още кипи от ярост, но не може да захапе противника, който вече е безопасен. Плиткото зверско съзнание дава на късо. Агресията угасва. Победителят ръмжи и се обръща. Няма кръвопролитие. После тия двама вълци заедно ще преследват елен, заедно ще го повалят и ще се нахранят. Но ако по-силният звяр би убил по-слабия, сам не би успял да надвие елена, неговият другар в лова е мъртъв, кой ще отвлича вниманието на жертвата? А еленът има големи рога и остри, тежки копита. Един ритник — и ребрата щръкват през козината! Агресорът загива, защото преди това е убил свой евентуален помощник. Има шанс да не е предал прекомерно гневните си гени на вълчетата. Жив остава онзи вълк, който е щадил покорния си събрат. Неговите вълчета имат нагласата да постъпват по същия начин. Но прачовекът намерил начин хем да убива без милост, хем да оцелява. Насочил гнева си към другите, по-„примитивни“ човешки видове, които още не умеели да лъжат и които при сблъсък искали не смъртта на противника, а неговата капитулация. И така кроманьонският човек постепенно избил всички, освен своите. После и на тях не простил де, но оцелял, понеже вече имало достатъчно такива като него… Защото по-първичните постъпвали като вълци — когато се чувствали слаби, се предавали — напълно в съгласие с животинските инстинкти, които всъщност предпазвали вида от самоунищожение. Но този рефлекс сега изиграл лоша шега, понеже прачовекът вече се бил научил да не спазва правилата. Австралопитеци и неандерталци не са имали никакъв шанс пред кроманьонеца. Ти сам си го усетил навярно… Та нали живееше с неандерталци. Видя ги, че много трудно се решават на убийство. Голяма мъка падна, докато ги кандърдисвахме за войната…

— Неандерталци?

— Фаморите. Граморите също. Потомци на неандерталци са, по-точно казано.

Радослав загря след дълго пулене в подсмихващите се очи на змея.

— Неандерталци…

— Ъхъ зер. Личи ти, че си следвал за машинен инженер… Граморите са по-древни, въпреки че фаморите изглеждат малко по-недодялани.

Дичо се потупа по коленете, внимавайки да не уплаши уруруйчето.

— И все пак оставам на мнение, че можехте малко повече да им помогнете във войната!

— Накъде повече бе, Радо? Това е тяхна битка, техен свят. Ако не го защитят сами, нима ще имат самочувствието на стопани на земите си… Я чакай малко! Седнал съм да ти говоря разни дрън-дрън, ама ти — защо не подпали дискотеката?

— Ъъъ…

— Когато хванахте джебчийките, спряхте ли кражбите? Пребори се с мутрите, а бъди сигурен — разкатал си им фамилията, както си в змейска кожа. Е, и к’во? Секнаха ли оттогава убийства, отвличания и изнасилвания? Та така. Всяко дередже трябва само да дораства до по-доброто си състояние…

— Но все пак сте се намесили, заели сте страна. Поели сте отговорност.

— Поехме я. И направихме всичко необходимо за организирането на целия Поход. Давахме съвети, обучавахме вождовете им… и долитахме, когато наистина имаха нужда. Като в Ураш-долина, откъдето те взех. Не, Радославе, не сме ги зарязали сами да се оправят, въпреки че за тях самите е важно да се справят. Споменах вече, че много усилия положихме да ги убедим, че трябва да се сражават. След като приключи войната пък, ще се наложи да вършим на практика обратното — да им разясним, че радостта от победата им трябва да е горчива. Знаят вече да организират огромни армии и да се бият не според правила на турнир. Но мисля, че това занимание, масовите кланета де, е внушило достатъчно отвращение и на граморите, които са най-многобройното племе на Кашеп, и на потенциално най-добрите кашепски бойци — върколаците. В непълнолунно състояние те са доста кротки, навярно си го забелязал. Осланяме се на здравата психика на хищници у тези две раси.

— Хищници?

— Да. За интелигентния хищник пилеенето на плячката е противно и буди страх. Това е проява на инстинкта за самосъхранение. Защото избиването на дивеча днес значи глад утре. Гладът значи смърт. В крайна сметка хищно разумно същество се оказва по-грижлив и предвидлив стопанин от всеядния… Много сме заложили на тяхната победа.

— И ще победят ли?

— Ха! Обърни се към гадател. Предвиждането на бъдещето е като да проследиш всички възможни криволици на една водна капка в река. Да, не е толкова безнадеждна амбиция — отстрани имаш брегове, отдолу — дъно, отгоре — повърхност… Но не бих казал, че е лесно да се разбере какво ще стане в ден, когато стотици хиляди Съдби са вкопчени в борба за надмощие…

— Значи не сте сигурни в победата?!

— Аз съм. Но никога нещо не е свършило, преди да свърши наистина. Затова да не слагаме тенджерата, докато гъбите са в гората.

Радослав замислено се втренчи в езерцето, образувало се в основата на сталактона и приютило водните капчици, изпълнили вече своя кратък рефрен в общата мелодия на пеещото фонтанче.

— Иване… Ако бях казал пред Тинга, че съм невинен…?

— С това щеше да приключи всичко. Щом не се чувстваш виновен… Ама сега, бате, ти официално, така да се каже, си приет като един от нас.

— Натурализиран змей — усмихна се тъжно човекът.

Крилан се опули, а гърлото му заклокочи като вулкан. Дичо го изгледа повече от подозрително.

— Кикотиш ли се, бе?

— Не! — изгърмя шарканът. — Направо се хиля!

Уруруйчето се отдръпна на безопасно разстояние, докато змеят бълваше варварски звуци и се превиваше с цялото си тяло. Опашката му заудря пода, който така закънтя, все едно му пригласяше.

— Ау, колко смешно. Разбира ти чутурата бронирана от майтапи…

— Ха-ха-ха, ухи-хи-хи, оу, не мога!

Радослав го наблюдаваше начумерено.

— Насмя ли се бе, гущер? Какво толкова казах!

— Не, не, добре го каза… ха-ха, никога не би ми хрумнало… Не, екстра е, наистина бомба. Не ти се подигравам. Пък и вярно си „натурализиран“, щом почваш да губиш чувство за хумор.

— Такъв съм си от малък! — тросна се Дичо.

— Не се сърди. Май ставаш взе по-„натурализиран“, ха-ха, и дупе да ти е яко. Имаш ли братя, сестри?

— Не…

— Сега вече имаш! Милиони на брой. Трябваше да ти кажа „Честито“ още одеве, в самия момент.

— Съдът ме нарече „побратим“.

— Точно за това тънко намеквам.

Все още смръщен, Радослав се опита да размишлява:

— Ами…

— Не — изпревари въпроса Крилан. — Съдебните решения са единственото нещо, което задължава ВСИЧКИ. Във връзка с това ти обръщам особено внимание върху следното — мисли какво обещаваш, защото може да задължиш всеки друг шаркан да изпълни твоята дума. Съдбата е в твоите си ръце, Радо. Не си на изпит обаче. Макар че, ще е добре да се държиш подобаващо.

— Из-изненадан съм.

— И аз, ама мъничко. Следваше да се очаква. Особено след като се съгласи да те съдят.

— Ами ако някой оспори това… мое приобщаване?

— Ще трябва да събере сериозни доказателства против теб. Но на практика е невъзможно. Имаше шейсет и седем хиляди присъстващи, от тях видях няколкостотин Мъдреци, а даже и двама Премъдри. Дори да се издъниш, пак няма да се отречем от теб. По-скоро ще те предизвикат на съдебен дуел и ще те убият, но никога няма да кажат — този не е от нашите!

— Леле… — Дичо се надигна и направи няколко крачки напред-назад.

— Не се възгордявай.

— Далеч съм от това.

— Заслугата е най-вече на Верена. На нейната обич към теб. Тя е така да се каже известна личност. Много ѝ се радваха, когато се намери. Дааа, тежка корона ти сложиха. Ще я изтраеш. Убеден съм. Седни де, седни. Множко ти дойде.

— Тая вода за пиене става ли?

— Естествено.

Радослав мушна глава в шадравана, с което обърка и разстрои мелодията.

— Много ми се ще да я видя час по-скоро… — рече жално, когато се върна обратно при събеседника си.

Крилан му подаде пешкир.

— Дръж. Окапа си ризата. Хайде, бъди послушен де.

— Ъхъ.

— След като прие изпитанието, редно е да не се виждаш с нея. Може и да пренебрегнеш традицията, никой не ще и помисли да те укори, обаче…

— Ясно. Плюя си в лицето.

Змеят ловко запрати кърпата към една от нишите отсреща в стената.

— За изпитанието ли си мислиш?… — попита го тихо.

Дичо скочи и закръстосва всекидневната. Определено не го свърташе.

— Мисля, да, мисля. През цялото време, даже докато говорихме за други работи… Какво трябва да е то?

— Имаш деветнайсет часа и половина да измислиш.

Зашета още по-бързо. Сетне се закова насред крачка и се втренчи в Крилан:

— Дай някаква идея!

— Хм. Помисли за нещо полезно.

— Нещо полезно, нещо полезно… нещо полезно. Не мога да мисля!

Змеят се престори, че е смутен:

— Аз пък се сетих, че съм забравил да ти обадя добра новина…

Радослав хищно го изгледа и разду ноздри.

— Имам писмо за теб — заряза шеговития тон шарканът. Нямаше нужда да уточнява от кого.

Очите на госта му съвсем буквално светнаха, а ризата му се надигна от наежените люспи.

— Давай!

— Момент! — Крилан вдигна лапа, усетил силния змейски полъх откъм Дичо, който очевидно не си даваше сметка за това. Навярно даже не осъзнаваше, че току-що бе проговорил на детски шаркански. Е, разсъди Иван-Крилан, ще се усети. Сега друго му е по-важно.

— Посланието не е на хартия — поясни той меко, — а представлява парче извънредно чист кристал. Съхранява се в специален съд. Когато го вземеш в ръка, ще затвориш очи… и ще чуеш и видиш „записа“. Еднократен е и след „прочитането“ изчезва. Затова си среши нервите и си успокой косата. Ще повикам да го донесат. Готов ли си?

— Мммм… не още. Пък нямам и гребен. Нека сам…

— Тогава иди в кабинета — Крилан кимна към помещението с гранитния монолит. — В ъгъла на стаята има дупки, там ще завариш скалния плъх от прислугата на аула, който ще донесе кошницата с говорещия кристал-камък. Благодари му наум, тия създания вършат страшно много добра работа за едното мерси, покажи му признателността, която той заслужава — това е Втори змейски закон: на всекиму да отдаваш дължимото. Плъхът в отговор ще щракне със зъби, ти да не го изтълкуваш погрешно, при тия диамантеночелюстни къртици озъбването не е заплаха, а замества израза „моля, пак заповядай“. После си вземи посланието и… Аз ще съм на балкона. Свиркай, като ти стане скучно.

* * *

Радослав още стискаше в юмрук камъка. Очите му бяха зачервени и влажни. Ала вече миришеше на успокоено.

Крилан не искаше да прекъсва мига му на щастие, затова се промъкна безшумно. Но крилатият любимец изцвърча от листака на пълзящите растения, облекли в живот стените на пещерата.

Дичо трепна и се озърна. Усмихна се.

— Всичко наред ли е?

— Тип-топ — отвърна дрезгаво.

— Радвам се за теб, бате.

Крилан се плъзна обратно навътре, като пътьом забърса хвърления одеве пешкир и го прибра в коша с прането до една от къртичините на незаменимите скални помощници. Надникна в килера, закачи на опашката си дръжката на една стомна от малахит, фиксира с очи вързоп с плодове като ябълки, който послушно скочи под дясната мишница, и се върна с побѐден вид в гостната зала. Съдът се люшна на опашния змейски шип и чукна дъно върху голия камък до ръката на Радослав.

— Викам, да го отпразнуваме. Всичко хубаво, което се е случило дотук, трябва да се полее.

Дичо претегли стомната и я надигна.

— Пелин?

— Правят го в Южна Гренландия. Кашепската ни Гренландия. Забравих как ѝ викаха местните…

— Ти си първият змей, който ми признава, че не помни нещо!

— Тежко наследство от раждането ми в човешки облик, бате.

Човекът вдигна очи.

— Тя ме обича — сподели саможиво. — И не ми се сърди. Подсказа ми какво би могло да е изпитанието… Нали не е против правилата?

— На ръба е. Но аз ще си замълча. Нали се сещаш — забравям разни неща… Та каква ти е идеята?

— Хм… мезе?

Крилан някак си бе забравил да остави вързопа и продължаваше да го стиска. Пусна го, но той не падна, а се заспуска сякаш перце — просто телекинетично забавяне. Сетне змеят помисли и насочи муцуна в посоката на килера. Оттам, като в приказка, се търкулна гърне. То почти беше стигнало до Радослав, когато подскочи върху едно от ниските стъпала на пода… и взе че се пукна. Змеят с досада му изфуча, сграбчи го пъргаво и го постави така, че след като се разпадна на чирепи, буцата сирене да не тупне на пода.

— Не съм още достатъчно ловък с тия магии. Прощавай. Гърнето ми се превърна в панички. Я дай насам виното и да пием за твое здраве.

— И за твое — отвърна му Дичо.

— Е?

Радослав помълча.

— Трябва да узрее малко това, което ми каза Верена…

— Ей!… Тъкмо го бях забравил!

— Бяха намеци. Нещо като гатанка. Просто подсещания… Нека помисля пак. Трябва ми повече информация. — Той кимна към кабинета. — Не ми каза, че имаш и други домашни любимци. Цял зверилник. Направо се стреснах! — добави с лек укор.

— А?

— Стъклонурките.

Змеят го погледна с недоумение.

— Приличат на костенурки. Или мокрици, понеже имаха много крака. И все едно са от стъкло или от планински кристал.

— Аааа… да, черупката им е кристална, да. Това са съхранителите. Ишчелски аналог на човешките компютри. Най-условно казано. Грижат се за Библиотеката и ѝ носят нови данни.

— Библиотека? Не видях книги в кабинета ти.

— Ха. Истински книги имам в зертона си. Той е статичен, засега не искам хвъркат… После, в Пещерата на съгласието има крипти със златни плочи, върху които са записани с гръмоглифи Хрониките и Напътствията. Но първо трябва да научиш поне едно от нашите писма. Обаче, за да научиш нещо, което аз не знам, може да ползваш Библиотекаря. Какво се пулиш? Беше пред очите ти. Онова храстче на писалището! — подсказа Крилан.

— И как се… ползва?

— Питаш го гласно или мисловно. Поискваш си даден обем знания. След туй направо пред погледа ти един от плодовете му узрява. Става златен като листенцата. Късаш и гълташ. Нужната информация се съдържа в плода.

— Бре… и защо толкова сложно и магично?

— Не бих казал, че кодираната в рибонуклеинови пакети информация е нещо магично. Нито сложно за ползване. Кога ще успееш да прочетеш петстотин страници и да ги усвоиш? А така директно поемаш знанията и след минути вече са част от паметта ти. Е, за човешкия мозък тази информация не е трайна, ако не я преповториш, но за известно време имаш в главата си всичко, което ти трябва. Самодивски метод. Нормалните шаркани не се нуждаят толкова от него. Тук, навярно си го забелязал, въпреки че имат писменост, не си падат по писането. Разчитат на паметта си. Казват, че което не се задържа в ума, не е важно. Фамо-граморите така мислят, де. Борейските кроманьонци пък имат книги, свитъци. Те са представители на първичната човешка раса, точно като теб — от времето преди да се разделите на чернокожи, бледолики, азиатци, индианци… С нещо те натъжих ли бе, Радо?

— Иване, още одеве исках да питам… и сега ме подсети. Мъчи ме един въпрос.

— Кажи де.

— Защо атъланите унищожиха моето Село? Не виждам смисъл.

Змеят се сви на кравай пред Дичо, загърбвайки шадравана. Поде внимателно и тихо:

— Ще ти отговоря. Само че не искам да започнеш да се самообвиняваш. Просто приеми, че така се е случило. Става ли? Страх ме е да не се натиснеш да те съдят и за това, че не си предотвратил избиването!

Човекът отпи дълга глътка от малахитовата стомна.

— Ох — главата на Крилан клюмна, — глупчо си ти, Радо. Казвам ти го с цялото си уважение. Думите имат форма, съдържание и емоционална тежест. „Глупчо“ е натоварено с негативно отношение, а точно това нямам предвид… Радо, може и да не си се натурализирал напълно, но съвестта ти вече има змейски нокти! Ама пощади се малко бре, юнако!

— Стига де, Иване! — вяло се възмути Радослав. — Не ми бъркай в главата!

— Прекалено силно мислиш и даже аз те чувам с недоразвитите си за змей сетива.

— Трябва да знам дали е било заради мен. Не само нокти има съвестта. Зъби също…

— Зъби?… На змейска съвест зъби не ѝ трябват. Само ламите хапят в бой. Ние използваме нокти — на лапите и на крилете. Ламийските крилца са твърде нежни и късички. Обаче огъня и опашката употребяваме наравно…

— Иване.

— Не те баламосвам. Чудя се как да ти го кажа.

— Кажи го както е.

— Обещай ми, че няма да седнеш да се тръшкаш и страдаш, да си скубеш косите и да викаш: моля ви, накажете ме!

— Добре. Слушам те.

— Заради теб е било, да. Засекли са твоята жива змейска кожа.

Дичо сепнато вдигна глава.

— Но защо тогава не нападнаха мен?!

Змеят мълчеше. После отсечено кимна.

— Знаеш отговора.

— Били са объркани от човешкото в мен. Човешкото, което е антипод на шарканското.

— Апаратурата на атъланите работи тъкмо в този диапазон, на противопоставянето на хорската и змейската същност. Пленявали сме новите модели атълански детектори и установихме, че са доста инерционни. Не действат като радар, не дават картина в реално време. Прилича на процес на картографиране. Киснал си в Селото повече от два месеца, толкова ли беше?

— Два кане.

— Имах предвид човешките месеци. Значи правилно съм запомнил. Толкова време е трябвало на атъланите, за да пресметнат къде ти е обиталището. Ала не са и допускали, че си… витяк. Колкото повече си човек, толкова повече си „размазан“ и недоловим за драконодетекторите. Според нашите стратези, най-многото, което атъланите могат, е да регистрират присъствие на шаркан, но не и с точност да установят координатите. За локализация им трябват около час-два или две ури и половина.

Радослав се заслуша в песенния ритъм на шадраванчето. Сякаш то даде тон на въпроса му:

— Тоест аз, откакто съм витяк, представлявам нещо, което маскира пред атъланските прибори шаркански сигнал, и те затова не вдигат аларма?

— Поне не веднага — отвърна Крилан.

Дичо вирна десния показалец и цъкна с език:

— Аз съм направо като вид змейски „Стелт“! — заяви самодоволно и мрачно.

Събеседникът се изсмя късо, сетне смехът му премина в сумтене.

— Ха! Бива си те по метафорите, бате. Не съм се хилил на човешки майтапи от сума ти време!

— Не се гъбаркам… — свъси вежди човекът-витяк.

Муцуната на Крилан като че стана с един слой по-корава.

— Аз също. И никак не ми харесва това, което подушвам, че в момента обмисляш.

— Но защо сами не сте взели мерки да станете неуловими за драконодетекторите?

— Стратезите прецениха, че не е нужно. Знаем, че разполагаме с твърдо установен гратисен период на незабележимост и за най-съвършената им апаратура. За по-сигурно надценяваме възможностите на противника и съкращаваме периода на безопасност наполовина. Разбираш ли защо?

— Използвате го като дезинформация.

— Именно. Лъжливите сведения за оперативната обстановка са по-лоши от пълната липса на информация — елементарно военно правило. Обърканият и измамен враг е по-уязвим от застаналия нащрек, който се пази от всичко, което не познава.

— Ехе, нали змейовете не лъжехте!

— Хитрост, измама и лъжа не са тъждествени понятия. Пък и тази война е напълно различна от онези, които ни се е налагало да водим преди. Радо? Чуваш ли ме?

— Не. Мисля си за… витяците. Защо не ги използвате за дълбоко проникване?

Крилан присви лапи, ноктите изстъргаха по пода и оставиха бразди.

— Най-малкото, защото не са много. А и ти напомням, че твоята Верена също е витяк.

Радослав с усилие си пое дъх.

— Това… не беше честно да го изтъкваш, Иване.

— Зарежи тоя фризерен тон, тук нямаме малотрайни продукти. Аз трябваше да те гледам на кръв и урина сега. Деца не се пращат в бой! Това е напълно недопустимо. Всяка раса, която си позволява да тика невръстните си младежи на предната линия, е противна за нас! А повечето витяци са деца — от чисто змейска гледна точка. Целта не оправдава средствата. Децата са деца, а не чудовища или инструменти за постигане на целите на дадена раса, дори и в най-отчаяната война!

— Нима няма ВЪЗРАСТНИ ВИТЯЦИ?! — на свой ред повиши глас Радослав.

Крилан дишаше, съскайки.

— Извинявай — рече след малко. — Вродена змейска реакция. Когато стане въпрос за деца, независимо чии са… Не успях да овладея емоциите си. Моля те да ми простиш.

— Няма нищо, Иване… съжалявам, че те разстроих.

— Почти ме вбеси, не разстрои. Да, има пълновъзрастни витяци с правата на всеки един дорасъл до оръженосец шаркан. Пак повтарям — не са много.

— Добре де, разбрах. И все пак витяците могат да служат като маскиращ щит. Дори НЕ е нужно да бъдат излагани на пряка опасност. Нищо, че са възрастни…

— Съгласявам се с теб, но с голямо душевно скърцане. Предполагам… че като крайна, принудена мярка…

— Прощавай, но пак ще ти задам тъп въпрос, само не се гневи. Водите тази война от много време, нали? Как тогава нямате достатъчно витяци за воини?

Крилан почти изпусна пяна от устата си:

— Ох, Радо… Витяците да не зреят като домати! — възкликна той. — Нали се иска обич! Виж, при нас зачеването не е чиста физиология. Ако двойка шаркани, змей и змеица, не се обичат поне дванайсет яра, един янкотъл, никога няма да заченат змейчета, колкото и секс да правят… пък и що за секс е това без любов! Някои неща не се делят на половинки. Любене без любов е половин кеф. А половин кеф не е никакъв кеф, а обикновена чекия. Такива сме, Радо. И не искаме да го променяме, въпреки че заради това като вид се размножаваме много бавно. Никой не желае да впряга Любовта само защото Ятото изпитва нужда от по-особени воини… Прощавай, това не само е неетично, но и в крайна сметка неефективно. Любовта не може да бъде впрегната за нещо си. Тя е твърде мощна стихия, от която и не всякаква магия става. Или следваш Обичта, или… — Крилан махна горчиво с лапа. — Или съдбата си, каквато и да е тя…

Дичо се пресегна и потупа змея по хълбока, шарканът трепна изненадан.

— Романтик… Впрягат я, Иване. Разбираш какво имам предвид.

— О, да. За жалост, разбирам. Само дето се оказва, че в хамута е впрегната не точно Обичта, а нещо опорочено или примитивно, непълно… Може да е секс, може да е някоя друга съставка от Силата, нейна по-бедна проява, само че не и онова, дето върши чудеса в истинския смисъл на думата. Стихията, която сътворява светове, причината да се раждат галактики и звездите в тях. Звездите, Радославе! Плодове на Обичта на Всемира! А звездите са извънредно мощно нещо за дребните планетарни същества като нас. Тях обаче можем да впрегнем. Но не и да си народим по поръчка витяци за пушечно месо…

— Иване — обърна се тихо Радослав към змея. — Аз според теб възрастен ли съм?

— Ти? Как да ти кажа… Тингът сигурно би те обявил за оръженосец, но с особено мнение…

— Няколко пъти вече чух това „оръженосец“…

— За Алванд ли се сещаш? — стегна се изведнъж Крилан. — Той не повдигна въпроса за вината ти от зли помисли. Просто искаше да опознае що за личност си. За нас е важна индивидуалността, не расата и биологичния вид.

— Хм. Не, не за него конкретно. Изобщо за званието „оръженосец“.

— Не е звание. Възраст е. Зрелостта според шарканите не е пряко зависима от преживените години. Етапи-състояния от живота се наричат по различен начин в зависимост от обстановката, в която съществува в този момент ятото. Сега е война, затова змейските възрасти са кръстени съответно… В мирно време първата е Чедо, Детенце, трае двайсет и седем тина, което е почти четирийсет земно-човешки години. През този период змейчето сменя девет детски кожи, затова при други обстоятелства на детството му викат „девет кожи“. Или „живее в гнездото“. При война децата ги наричат „наследници“. После следва етапът-възраст Млад ученик, или „разрушител“ — при война. В бой ги пазят, ако изобщо им позволят да припарят до битка.

— Верена е ходила на война преди смяната на деветата кожа.

— Била е в човешки облик и се е случило да се сражава принудено, по изключение! Поради зле планирана човешка кампания. Пък и с витяците понякога е трудно, те все едно имат две възрасти. Ние не гледаме с добро око на това.

— Нататък?

— Нататък е Младеж или Ученик, или Поел по Пътя. В ратно време — Оръженосец. Допуска се до бойни действия само ако доброволно поиска да се сражава. Но рядко му се поверява важна и рискована задача. Защото той още търси своята Приятелка в живота, няма семейство, не е продължил рода си. Истинските Воини са семейните Двойки. Двойките са щастливи, че са заедно, затова имат право да решават въпросите на живота и смъртта на бойното поле. Воинът по-справедливо отсъжда кого да пощади, а кого да унищожи. Воинът е същински възрастен шаркан. Понякога ги наричат „Летят заедно“, докато на подрастващите им викат „обикалящи гнездовището“, а на младежите — „летящи надалеч“. Следващият житейски период обикновено е Мъдрец, Осмислящ или „рее се над света“. Някои от тях стават Премъдри, „обитатели на всемира“, Съзерцатели. Но не е задължително да станеш Мъдрец някога. Може просто да си останеш Щастлив. Или да се развиеш до Учител, а още „кръстосващ дъгата“, или „стратег“ във военно време — само не го бъркай с длъжността, дадена на Тинг!

— Верена едва-едва ми е споменавала за тези неща. Карай нататък.

— Учителите не сменят кожата си. Това е странна възраст, дори може да настъпи веднага след детството… Много малко змейове изпадат в такова състояние и за повечето от тях то е доживот. Най-често обаче зрелите шаркани изкарват дните си като Семейни, без да станат Пазители на знания, Мъдреци. Не на всеки му се удава да се потопи в знанията, а после и да съзерцава света, без да се намесва в него, освен когато е съвсем наложително… Пак не ме слушаш. Защо питаш тогава?

— Иване, наистина ми казваш важни и полезни неща… бъди снизходителен. Все още съм много човек.

— Аз ли не зная… И какво?

— Стремя се да го надмогна. Нали Ницше е казал, че човекът трябва да се надмогне, че е само опнато въже над пропаст. Въже между звяра и… змея.

— Не го е казал баш така — омекна шарканът и се усмихна.

— Няма значение. На мен ми звучи като така. Сигурно много хора ще ме нарекат предател на своята раса, задето искам да съм повече змей.

Крилан помрачня.

— „Предател“… Бях успял да забравя тая дума. Не ти мерся, дето ми я напомни. Надявам се, че не се чувстваш… „предател“.

— Не. Чувствам се витяк, който може да помогне на змейовете от името на хората. Иване, искам да участвам в освобождаването на Владетелките на Земемория. Това реших. Това ще е моето изпитание.

5.

Крилан предложи и Дичо хареса идеята да се настани в спалнята. Змеят добави, че всъщност самият той няма специална нужда от ложе, за да почива. В долапче над одъра гостът започна да подрежда вещите, кътани досега в торбата. Чак се изненада от себе си колко неща е мъкнал.

Лунният камък от отвъдната Вселена. Един цял и един наченат шоколад — пак оттам. Играчката за момиченцето фамо-граморче. Писалка-фенерче… замисли се откъде я има. А да, пак от Луната. Пък уж щеше да остави фенерчето на собственика му… Фрол? Фролович?

Сви рамене — дано не му липсва — и продължи с прегледа на имуществото.

Тефтерчета. Касови бележки с архаичен български правопис, валиден в една почти призрачна 2036 година. Няколко жетона от Армията и две монети от по два лева. Фаморска кесия за дреболии — празна. Аха, чисти дрехи — ленена риза без копчета и с широки ръкави с шевици. Да, граморите не навличат дреха без извезани руни или орнаменти по нея. Вълнено бельо. Полупрозрачно розово камъче — прибра го, когато строяха периметъра в Лагера…

Вампирският напръстник. Сега го разгледа подробно. Резбата по камъка, за който много колебливо предположи, че е нефрит, представляваше десетки мънички черепчета с кухи карфичени очни орбити. Брр че зловещо… Скри го в кесията.

Носна кърпа, относително чиста. И — колекцията му костени календари, „купени“ или изпросени от тържището в цивилния стан до лагера на кашепските легиони.

Дано са живи другарите ми от отряда, дванадесетникът, другите войници, страшни като таласъми и с повече от човешки благородни сърца… Дано колкото може повече да оцелеят в касапницата, битката за своя свят…

— Радо! — обади се откъм гостната Крилан. — Стоплих ти ваната. Хайде, не се моткай! Няма пак да си пърля муцуната заради твоите капризи!

— Ела за малко насам, ако обичаш — отвърна му Радослав.

Змеят надникна през решетъчните сталактони и присви очи към разпилените вещи.

— Иване, можеш ли да ми омагьосаш тоя календар да се върти сам като часовника ти?

— Тц, той е от кост, а костта е калпав носител на заклинателна информация… Пък и не съм много вещ в магията, не забравяй. Има и още една причина, чисто инженерна, бате. На твоя календар му трябва рамка, иначе дисковете ще запъват, не могат да се въртят свободно… тогава вече може да се опитаме да му наложим заклинание. Ще помоля някой по-опитен шаркан да го направи.

— О, благодаря… — Дичо обърна торбата и от нея изпаднаха още няколко плочки с рунически таблици.

— Олеле… — не се сдържа да възкликне Крилан. — Какъв ти натурализиран змей, ти си същински халич бе, Радо!

Набеденият наостри уши.

— Какво пък е халич?

— Една такава сврака като тебе. Мъжкият на ламя. Обожават да събират разни дреболии, оттам са и легендите в света на хората за драконовите съкровища.

Радослав се замисли, съзерцавайки имането си.

— Знаеш ли, не видях в Грота лами…

— Съюзници сме във войната. Но не посещават Тинга. Участват обаче във Военния съвет. В края на краищата, в Грота на съгласието се обсъждат най-вече змейски работи, не общошаркански.

— Те имат свой Тинг, значи?

— Не съвсем — поправи го змеят. — Ламите се придържат към автокрация с линейна йерархия. Най-старата хала е и най-главна. Обикновено се казва по тяхному си Първана. Следващата е Вторичка, после Третияна… и тъй нататък. Последната е подчинена на всички. Когато умира или загива главната ламя на клана, следващата по номер я замества, приемайки името Първана. Останали по веригата на свой ред също се прекръщават. Постоянно лични са им само прякорите. Затова една ламя, когато се представя, си казва „общественото име“, прякора и родовото заглавие на клана си. Подобна система не е толкова лоша — Главната сестра някога е била последна и прекрасно знае какви са задълженията на всяка една сестра в семейството, затова не ѝ хрумва да ги действа като стар войник новобранци. По същата причина по-нискостоящите не им идва да се противят или протестират. Ако все пак от нещо са недоволни, казват го на Главната ламя и каквото отсъди тя — това е. Всяка жаба си знае гьола и колкото и да са люти, помежду си се държат доста мило, бих казал.

— Ами мъжкарите, въпросните халичи?

— Аз ламите мога да нарека мъжкарани. А халичи се излюпват рядко. Тия, които доживяват до втора зрялост, понеже в някои кланове просто не им дават да се развият в хайвера, та те обикновено живеят самотно край някое езеро. Изключително кротки и плашливи създания. Самите те плашат най-вече с външния си свиреп вид, но по принцип са безобидни. Интелигентни, разбрани, аз познавам дори неколцина. Обичат да рисуват и… — змеят кимна към неговото „имане“ — да колекционират боклуци.

— Кое тук е боклук! — възнегодува Дичо обидено и се закани да го замери с лунния камък.

Крилан се засмя.

— Само не и с това! — предупреди той. — После ще те е яд, че си го счупил.

Радослав погледна камъка и го остави кротко на одъра.

— Доколко вярно е тогава твърдението в приказки и легенди, че змейовете враждуват с ламите?

— Аз не бих го нарекъл вражда. Виж, водещото в живота ни като Ято е да сме Пазители на Равновесието. Този факт е отразен и в мита за най-древното именувано съзвездие от човеците — Небесният змей, който пази звездите, а после погрешно се е тълкувало, че си браним „съкровищата“… Ламите като Старши рояк също са Пазители. Но постъпват по свой начин. Оттам е това „съперничество“. Ние сме си нещо като алтернатива. Опоненти един на друг. Всяка концепция има нужда от своята антитеза, от своето необходимо съмнение. В огъня на съмнението не изгаря единствено истината. Така е по-надеждно, че Равновесието ще бъде съхранено.

— Но защо се БИЕТЕ?

— Традиция. Някои неща се решават само с първичната груба сила. Ала никога не сме стигали до война, в смисъла на масово и кърваво побоище. Също като кашепците, ние предпочитаме индивидуални двубои. Конфликтът винаги е личен и не е достойно в него да се въвличат незасегнати пряко. Пък и в такива схватки рядко се стига до смъртни случаи. Като правило, спазва се повелята на вълчата глутница — щади, когато вече си победил.

— А отмъщението — това как?

— Има го, да. Но не е изразено толкова ярко като при кроманьонския човек. И не се пренася върху целия вид на конкретния ни съперник. Винаги се стремим да мислим наистина конкретно. Обобщаването е деликатен процес…

Радослав потърка умислен чело.

— Ами атъланите, те правят ли разлика между змейове и лами?

— Браво, Радо! Чудесен въпрос! Мъдреците смятат, че не. Не могат да го проумеят, ала са сигурни. За противника си ние сме едно цяло. Изглежда атъланите мерят всичко на този и в другите светове със свой собствен аршин.

— Атъланите хора ли са? — изстреля въпроса си Радослав, гледайки змея право в очите.

Крилан не отклони взора си.

— Внимавай, че ще взема и да ти отговоря.

Продължиха да кръстосват погледи като копия. Дичо отстъпи. Чувстваше, че още е твърде рано да пита тъкмо това. Вероятно не бе готов да научи истината. След достатъчно красноречивата пауза, успя някак да смотолеви:

— Тъпо ли ще е да попитам по какъв начин се размножават ламите?

Бариерата на напрежението падна. Шарканът изсумтя с преувеличено високомерие:

— Инженер! Пълен ръб в биологията.

— Признавам — сви рамене Радослав.

— Ами събират се със сармаци. Сармакът е див змей. Най-преките потомци на Старите Дракони. Те говорят Древния език, който е изключително мисловен и се състои от телепатирани образи. Сармаците живеят както преди стотици хилядолетия. Само че в потомството на ламите участието им е нулево. Те фактически не оплождат, а активират развитието на хайвера със спермата си, гени се предават по изключение… Между другото, при тях е интересна организацията. Една двойка има едно котило през целия си живот, в много редки случаи две. Най-голямото сармаче става вожд и отговаря за останалите. Средните са равни помежду си, а най-малкото е задължено да слуша всички. Родителите обикновено не им се месят след смяна на третата кожа, защото те вече са извън системата, така да се каже. Обаче забележи — ако вождът умре, тогава най-малкото отроче става само̀ вожд. Ето такива са най-типичните шаркански обичаи за взаимно живеене.

— Демек само вие, змейовете, сте… анархисти? Бъркам ли?

— Напротив. Анархия в най-чист вид като идея за липса на държавна принуда.

— Сред хората не би било възможно! Трябва всички да са… как да се изразя… иде ми на ум думичката „съзнателни“, но е много социалистическа… да са аристократи. По дух.

— Ние сме. По дух и кръв. Не сме податливи на стадния инстинкт, не обичаме да чезнем в тълпа, въпреки че умеем да се отказваме от имената си. Стана ли ти ясно какво е то? Преставаш да мислиш за себе си като за индивид, започваш да възприемаш света през очите на общността. Състояние, в което спокойно можеш да заявиш: Аз съм Ятото. Нещо, което не е имал право да каже дори Луи-кой-номер-беше…

— „Държавата, това съм аз“…

— Почти никой владетел след асирийските царе не е успявал да постъпва като нас, при което да е бил повече държавник, отколкото вместилище на лични страсти и амбиции. Когато поемаш да си Водач в едно начинание, обличаш длъжността върху голата си душа, а собственото си аз оставяш в гардероба. И щом отпадне нуждата от колективни усилия, всеки си хваща пътя, по който сам си е цар, сам си е пъдар, роб, ратай и така нататък.

— При тази ваша система, дори само един… едно лайно в кацата с меда… и всичко отива по дяволите.

— Когато имаш дълго, наистина дълго, че и щастливо детство, трудно порастваш като лайно, дори да не си бил под грижите на сериозни Възпитатели. А и подир двеста асу писана история, културата е направо част от наследствеността, кодирана е в гените ни… Това не го приемай буквално. Лека поетична метафора, поради липса на точна терминология… Абе ти ще се къпеш ли най-после? Няма пак да ти топля водата във ваната!

Радослав почна да се съблича.

— Много ли ще се бавиш? Не можеш ли да питаш Стратезите и Мъдреците телепатично?

— Не ми се глезкай. За такива работи като шантавите ти приумици се говори очи в очи… Да не те е бъз да останеш сам в живелището ми? Ау, ще те изяде някой…

— Тц, тц, тц. Направо отрова ти капе от езика… а уж мъжките шаркани нямали такива жлези.

— Аз имам! — озъби се змеят. — Не отрова, а киселина! Понеже учех в ХТИ… — не издържа Крилан и се засмя на шегата си.

— Стига бе!

— Какво „стига“. Стигнах и аз до под крива круша като тебе. Не го завърших.

— Защо така?

Откъм змея повя на развалящо се настроение.

— Така — избоботи той. — Щях да се женя. Тоест правех си сметки да се женя, без да съм питал кандидат-булката. А по онова време даже със стипендия от деветдесет кинта за отличен успех вече не се живееше, при това под наем… Положението беше… особено. Нямаше как да останем у дома… — Въздишката му сякаш наистина замириса на горчива киселина. — А после… нещата се разтуриха и аз направо зарязах ученето. Тръгнах да се прехвърлям задочно, ама ми беше все тая. Наложи ми се да искам една бележка от комсомолския секретар, той ми се направи на интересен… аз му обърсах два шамара… и накрая изхвръкнах с трясък, без изгледи някога да възстановя студентски права. Изкараха ме чак политически враждебен елемент заради онова копеле, татьово синче се оказа. И мамино, с дебели връзки… Не ме пратиха в тухларната за петнайсет денонощия, щото имах медицинско, че не бива да се натоварвам физически.

— Ти? Медицинско? Това пак ли е майтап?

Дичо беше останал само по увита около слабините си кърпа и вече се насочваше към къпалнята.

— Какъв ти майтап. Сърцето ми е отдясно. Смята се за патология. На всичко отгоре кардиограмите караха докторите да ме мислят за болен… Последните две години в гимназията даже ме освободиха от физическо! И в института също. Не бях длъжен да ходя и на бригади. Ама ходех — заради купона и момичетата. Още оттам имах търкания с комсомолеца. Та той ме уреди чрез тежкарите тати и… мама му. И като ми се размина наказанието за хулиганство с лека телесна повреда, взе че се намеси чичо му, важна клечка с пагони. Фуражкаджия. Не ченге, БНА. И изведнъж военното окръжие се сети, че все пак мога да служа на родината. Поразправях се малко… и нали ти казвам, вече целият свят ми беше крив, настроих всички чиновници срещу себе си. Имаше вероятност поне да сключа договор с Кремиковци за работа и да изкарам само месец войник. Да, да, ама после пет години робия, прав си. Обаче беше ми предложено с добро. Аз нагрубих. И накрая нищо чудно, че ме засилиха за казармата. Добре, стига мили спомени! Влизай да се киснеш! До един час ще се върна.

— Стискам палци.

Крилан не се обърна, но изфуча троснато под крило:

— Аз ти казвам, че няма да се съгласят! — последната сричка я изрече вече във въздуха. Опашката му закачи резбованата порта на входа, а по ума на Радослав драсна мисловно проклятие.

Змеят Иван наистина беше сърдит. Човекът-витяк сви рамене и отиде да се изкъпе.

От каменния басейн, наречен от Крилан „вана“, в малката спортна зала, определена от същия като „къпалня“, се вдигаше обилна пара. Дичо цопна във водата, примирайки от удоволствие. Даже малко поплува, после изпълзя на плиткото и подпря морна глава на подаващ се като островче заоблен сталактит. Направо не му се излизаше. Заслуша се мързеливо в шляпането на капките, мудно кондензиращи по сводовете на пещерата.

— Ей! — подвикна Крилан и късото ехо се разля над басейна.

Дичо стреснато рипна, задникът му се хлъзна по дъното и водата покри главата му. Той се гмурна съвсем неподготвен и като се подаде на въздух, закашля и заплюва ядосано. По дяволите, беше задрямал. И то дълбоко.

Измъкна се от „ваната“ и се уви в приготвената голяма кърпа. По тялото му преминаха тръпки.

— К-к-колко време те нямаше? Водата изстина… — той погледна озадачено ръката си и най-вече възглавничките на пръстите. Не очакваше след толкова киснене те да са все още гладки, съвсем леко набръчкани. — Направо чудно как не съм успял да гъбясам…

— Ей сега ще гъбясаш — мрачно му обеща змеят. — Марш пред камината да се топлиш, диване такова. С деца на баня, ще ти изядат сапуна…

— Какво стана? — попита с надежда Дичо, подтичвайки пред Крилан.

— К’во стана, к’во стана… направо ме изумиха тия наши Мъдреци. Ох, шапкарите навсякъде май са луди. Не ми стърчи на пътя, върви, хайде… преди да те видя пред камината, нищо няма да разправям!

Радослав почти се телепортира до огнището, в което пищен пламък развяваше грива и плашеше уруруйчето, свило се върху магохронометъра-календар и цвъркащо разтревожено. Но щом в гостната влезе Крилан, зъбато-пернатото кацна върху змейското теме и се спотаи там. Змеят изви очи, все едно се опитваше да го види.

— Пак ли кълва конкурента бе, Пиле? — измърмори му той.

Дичо погледна часовника и се облещи.

— Спал съм ПЕТ часа в басейна?!

Странна сянка на половинчато съмнение мина през муцуната на Крилан.

— Глупости! Пилето пак си е играло с външното колело. После ще го сверя…

Шарканът седна като голям крилат пес, но веднага уви тялото си на спирала — подобно на змия — и развали мимолетната прилика. Уруруйчето запротестира и той отмести глава по-далече от огъня. Радослав пък подскачаше върху китеника, все едно че седеше на карфици.

— Е?

— Изумен съм — отвърна Крилан.

След миг Дичо нададе крясък на футболен запалянко.

— Стана! ОДОБРИХА! Нали?

— Нали. Направо съм засегнат до дъното на бездънната си душа — кисело потвърди змеят. — Добре че не се хванахме на бас.

— Хайде казвай! Уха!

— Я не вряскай, не си на мач… А, като стана дума… кой спечели последното първенство, „Левски“ или „ЦСКА“?

— Не знам, не си падам по футбол.

— Ъ, язък… Я иди се облечи, хем няма да трепериш, хем няма да ми се гологъзиш като павиан… Ще говоря по-високо.

Радослав хукна към спалнята. Гласът на Иван-Крилан го следваше като звук от уокмен.

— Стратезите не бяха във възторг, но решиха, че идеята ти е приемлива… какво мърмориш там?

— Дрехите ми… а, ето ги…

— Като си ги хвърляш където ти падне.

— Свекърво! Кажи какво казаха Мъдреците!

— Казаха, че ще съставят план, така че да не се излагаш на повече риск, отколкото е редно за оръженосец… признаха ти го като възраст. Петима от деветимата военни Водачи на Голямото ято са те слушали чрез Сенките си на Тинга…

— И сега? — Дичо се бореше с обличането си зад сталактоновия параван.

— Сега… трябва да те въоръжа. И после да те заведа пред Тинга. Трибуналът ще те чака, за да потвърди амбициите ти да се правиш на Рамбо. Надеждата ми е, че Събранието няма да допусне това безумие… — змеят замълча, угрижено склони поглед. В същото време нещо сякаш го човъркаше отвътре. Той плъзна разсеяния си взор по пещерния палат. Изсумтя. Почеса се с върха на опашката по гушата. Уруруйчето лежеше на челото му и премрежено се взираше в камината, преодоляло страха си.

— Тоест няма да чакаме крайния срок, така ли? — приближи се Радослав, протягайки ръце към огнището.

— Така. И без туй екипирането ще ни отнеме време. Е, поне си се наспал.

— Не особено…

Фонтанчето напяваше неуловимо позната и на двама им мелодия.

— Гладен съм.

— Прасе.

— Нормално е да имам апетит след къпане!

— Тъй де, като прасе след кален гьол.

— Що дуднеш?

— Защото ми е притеснено, затова. Аз съм твой опекун, докато се адаптираш в новия за теб свят. Отговорен съм за живота и здравето ти така, както към свое по-малко братче… Иди в килера, ей там е. В похлупците има разни манджи. И баница, нали я обичаш. Донеси ги тук и се наяж, защото ще ходим в арсенала, да му се не види…

— Ти искаш ли нещо?

— Тц.

Дичо се върна с голяма тава и наредени върху ѝ гърнета.

— Как да ги отворя бе, Иване? — попита безпомощно. — Те май са си изпечени така, без капаци!

Крилан лениво драсна с нокът по всяко гърне. Похлупаците им се очертаха с тънички линии. Радослав почна да ги отворя, но още при първото го убоде слабо статично електричество.

— Магия за консервиране…

— Аха. Забавя времето. По-елементарно е, отколкото го мислиш. Ох… и без това си донесъл цялата баница, чупи едно парче.

Задъвкаха.

— Кой готви?

— Скалните плъхове.

— Беше казал, че са разумни донякъде.

— Мен ако питаш, по̀ са умни от хората, макар че в човешкия свят биха ги третирали като животни… Критериите за разумност са доста хлъзгави, не намираш ли?

Дичо почувства укор и се намръщи.

— Доволен ли си, шиле такова? — тъжно, но вече без упрек попита Крилан. — Едно е да си ратник в граморска пехота, друго е да участваш в специална операция на змейове. Толкова ли си храбър?

Последното не беше ирония. Бе искрен въпрос. Нечовешки искрен и прям, без капка спотаена обида или дремещо подозрение.

— Не съм, Иване — призна Радослав. — Страх ме е, и още как. Но чувствам… че съм длъжен да го направя. А и нали казваше, че няма да е много опасно. Стратезите нали щели да се погрижат.

— Те ще се погрижат, ясна работа. Твоите мотиви обаче не са ми ясни достатъчно. Защо? Сигурен ли си, длъжен съм да попитам, че не те води чувството за вина? Или пък, не дай си слънце, комплекси някакви се обаждат? Ламтиш да станеш герой? Да се почувстваш достоен за обичта на змейкинята-витяк Верена’рауни?

Дълбока бръчка се плъзна по челото на Радослав. Той старателно изгреба с последната хапка баница остатъка от яхнията, която одеве избра за основно ядене, понеже му замириса най-вкусно. Пресегна се към стомната с вино, но тя леко мръдна. Насреща му очите на Крилан с издайнически пламъчета бляскаха.

— Тц — рече змеят. — Никакви опиати. Та на въпроса?

Наместо виното, Дичо загреба шепа вода от езерцето на шадраванчето.

— Не съм „жаден за приключения“. Не съм герой. И не държа да бъда. Но разбери, щом ме приехте като свой, значи е редно да бъда като вас… не, като себе си…

— Защо, Радо, защо?

Лицето на Радослав стана отнесено.

— Защото ще съм най-полезен за Ятото. Никой не може да направи това, което мога аз.

Змеят беше втрещен.

— Откъде научи това?

— Кое? — учуди се Дичо.

Шарканът раздвижи глава, без да откъсва очи от него.

— Не се преструваш, наистина… Каза традиционната фраза на змей, който заявява желанието си да стане Водач. Даже и на правилния Език…

— Какъв език?

— Според теб на български ли говореше преди малко?

— Ами… да.

Крилан цъкна с раздвоения си език и скръцна с нокти по пода.

— Добре. Да не се отвличаме. И защо да си най-полезен? Нямаш никаква специална подготовка за планиране и изпълнение на такива операции… Да не си служил парашутист?

— Свързочник.

— Аха.

Дичо игнорира сарказма.

— Нямам подготовка, добре. Еле пък змейска. И тъкмо заради това! Отсреща атъланите са свикнали, че сте прекалено умни! Опознали са ви! Воювате вече от векове! Трябва нещо неочаквано, нескопосно, ако щеш! Нещо човешко. Няма как да го предвидят и ще се хванат! А стратезите… разбира се, че ще е тяхна думата, но! Планът трябва да е мой! Те само да го огледат и да го направят да работи! И се радвам, че възприеха идеята.

— Радо. Това е лудост.

— Правилно. Противникът изобщо не я очаква. Може би си мислят, че ще изтръгнете целия остров, където са скрили Владетелките, и ще го възнесете на орбита. Или ще завалите като метеоритен дъжд, ще пометете всичко по пътя си… но не и да се промъквате под прикритието на ЧОВЕК! Впрочем, аз наистина ли не се различавам по нищо от борейците? Ако не смятаме, разбира се, люспите?

— Различаваш се, естествено. Те са потомци на вид, с който земното човечество практически няма пряка връзка близо трийсет хиляди години… и е почти напълно изолирано от девет хилядолетия насам. Биологически все още сте съвместими, но и най-тънките разлики в генотипа оказват влияние, ти фактически излизаш извън диапазона за детектиране като „хомо сапиенс“. Атъланските биосензори не те възприемат като човек от кроманьонски тип. Капанът на свръхспециализацията им…

— Ето! Това имам предвид!… Доволен ли си сега от моя отговор? Убедих ли те?

Радослав очакваше Крилан да избухне. Да се впусне във всякакви увещания. Вместо това шарканът мълчеше и видимо мислеше. Това някак го ободри. Дебнеше със стаена надежда всеки мъничък жест, броеше секундите, докато продума нещо.

И змеят най-сетне отвори паст:

— Доволен съм. Не си ме убедил. Когато бързаш — заобиколи. Китайска мъдрост. Всъщност е превод от змейски.

— С два скока не може да се прерипа пропаст, широка един двоен скок.

— Демагог! — изфуча Крилан топло и възхитено. — Повтарям, че не си ме убедил. Но ще летя след теб, Радославе. И двамата сме по своему луди… Нали не смяташ да ме зарежеш? Като автор на идеята имаш правото да събереш екип.

— Естествено, че няма да те зарежа! Ех, хубаво е да му глътнем по едно за успеха, ама… ще мина само с мезе и десерт! Гледай какви чудни ябълки си донесъл… — Дичо намигна и захапа един плод от разпасания вързоп. Сетне смаяно го погледна и заяви с пълна уста:

— Май трябваше да обявя това нещо за праскова… с вкус на малини… и не-знам-си-още-какво… Кога ще ме водиш към арсенала?

— Казва се Оръжейна. Сега.

* * *

Минаха през „дантелената“ порта от кост и Крилан търпеливо зачака Дичо да се качи на гърба му. Същият надникна от ръба на издадената тераса-скала, здраво вкопчен в едното крило на змея. Духаше лют плътен вятър.

Картината, видна оттук, бе, меко казано, стряскаща. Сега аулът изглеждаше десет пъти по-висок, а надолу се смаляваше от перспективата. Все едно гледаше екшън филм или класическа лента на ужасите, само дето не валеше отвратителен дъжд, не беше тъмно и не проблясваха злокобни светкавици на фона на драматична музика.

Затова пък блещукаше небосводът. Необичайно правилни геометрични облаци тръгваха от самата граница на тънкия хоризонт и опираха някъде в безкрая. Сякаш планетата на шарканите изведнъж бе покрита от купол със сребристи звена. Или ненадейно е била поставена под лъскава айфелова кула с невъобразимо гигантски размери…

— Не са облаци — отгатна недоумението му Крилан. — Това е магичен щит. Сега изгрява Кашеп… да му се не види.

— Кое те притеснява? — сви се някак зиморничаво Радослав.

— Шарканите имаме прекрасно чувство за време — с раздразнение към себе си рече змеят, — но аз, въпреки че повече от пет години съм у Дома, понякога все още го губя… Не мислех, че е дошло ред да се яви Костенурката…

— А, това ли било… — отпусна се стоплен набързо Дичо. — А защо ви е още един щит?

— За да не ни пернат с рентгенов лазер. Вече се опитваха да ни ударят с такова оръжие. Някой ден ще ти покажа как отклоненото енергийно копие е обезобразило цял материк на Клех Нзе… Хайде, катеркай се и се дръж здраво.

За всеки случай Радослав затвори очи. След миг стомахът му литна нагоре, тялото стана безтегловно, но не и безчувствено — обръсна го фучащ вятър.

И отново не успя истински да прималее, Крилан наистина летеше бързо. Преброи наум едва до двайсет и две, когато кацнаха на вече познат тип тераса откъм северния склон на двореца. Кръглата бронзова врата се пазеше от някакви едри създания в бодливи доспехи. Може би гигантопитеци. Но пък краката им мязаха по-скоро на птичи — като на мегаквилите.

— Белонци са, Радо. Просто не си ги виждал в такава модификация…

Сетне змеят каза нещо на стражите и те се отдръпнаха. В прозорчета-бойници над вратата, която започна да се отмества встрани, се мярнаха неколцина шаркани, навярно също пазачи.

— Защо белонците са тук?

— Те са Съратници от Свитата на Голямото ято. Помагат ни да държим под контрол космическото пространство. Великолепен пример за биоинженерна цивилизация… Да влизаме, отворено е вече.

Дичо беше настроен отново за нещо голямо, например хангар или поне хале, претъпкано с оръжия и амуниции. Вместо това попадна в клаустрофобичен и зле осветен лабиринт, чиито криви тунели пораждаха странни асоциации за вкаменени черва. Минаваха покрай странични отвори към пещерни кухини, в които безспир пъплеха ковашки бригади. Трополяха инструменти, миришеше на жежко желязо, мускус и опърлена козина. Майстори и помощници от поредната непозната за Радослав джуджешка раса, с нелепи слонски уши, подхвърляха чукове в яките си ръчички и неуморно млатеха по наковалните. Други пък човъркаха някакви машинарии като тъкачни станове, окичени с топове жица. Змейове заместваха пещите — бълваните пламъци изфучаваха и заливаха всичко наоколо с ослепително електроженно сияние. Джуджетата предпазваха очите си с възтъмни очила, а надиплените им от подкожни тлъстини бедра се пазеха от типични за ковачите кожени престилки. Естествено, бяха плувнали в пот. Отклонил поглед нагоре, Дичо съзря на тавана първите наистина отблъскващи същества на Ишчел. Уродливи, големи колкото топка за баскетбол кърлежи, насмукани до пръсване с ярко светеща течност. Струваше му се, че са топли. Протегната ръка би могла да ги пипне, но той така и не се реши. Само сбръчка нос към мърдащите им пипалца.

Готовите оръжия лъщяха в осветени ниши, досущ като музейни експонати. Липсваха само пояснителни етикетчета и стъкла на витрини. Но се оказа, че не са чак толкоз достъпни — когато Радослав посегна към красива кама, блесна зеленикава искра и пръстите му онемяха. Крилан се засмя.

— Магия? — попита сконфузено Дичо, докато тръскаше изтръпналата си до лакътя ръка.

— Заклинание, да. Искаш ли я камата? Ще викна ключар.

— Не.

Змеят се посмя още малко и го поведе по-нататък.

Оръжия, доспехи и различни муниции лежаха на склад и в по-големи ниши, почти стаички, залостени с решетки. Тъкмо пред такава една решетка се спря змеят и поиска да им я отворят.

Докато джуджето-ключар снемаше от бравата магическите предпазни печати, Радослав го разглеждаше в гръб — най-вече провисналите му чак до кръста уши… а после изтръпна. Оръжейникът имаше на темето си трето око с бледолилав ирис. Едва когато то мигна, Дичо разбра, че това не е татуировка или украшение.

Решетката скръцна и триокият ѝ пазител отстъпи, за да я отвори.

На дървени стойки вътре почиваха подредени като за строеви преглед мечове, брадви, алебарди, колекция копия, разнообразен асортимент лъкове и арбалети, големи и малки щитове и щитчета, духала със стрелички, ножове за хвърляне, кинжали, ками… По извивките на някои остриета Радослав не можеше да определи какъв точно тип са.

Крилан се зарови във видимо тежки обковани сандъци, кротко стоящи в самото дъно на склада. Докато мърмореше и търсеше сред железарията нещо, Дичо се разходи напред-назад, спирайки с ръка разлюлените от крилете на дракона ризници, бронирани наметала, комплекти доспехи. Голяма част от тукашните бойни костюми не биха му станали — бяха или прекалено големи, или твърде малки, а и съвсем очевидно личеше, че не бяха кроени за човекоподобни.

Най-сетне спря пред лавицата с муниции. Вече опарен, избягваше безразборно да пипа, но пък нямаше и капка желание да допре тъкмо тия върхове за стрели. Върху плоските им страни бледо фосфоресцираха руни, ръбовете имаха острота на бръснач. Надвеси се над тях да ги разгледа и доста чевръсто се дръпна, когато надписът засия по-ярко. За всеки случай отстъпи още крачка назад. Руните гласяха: Смъртта настига. Поне бе сигурен за символа „смърт“.

Змеят затръшна недоволен капака на поредния безрезултатно преровен сандък.

— Мама му стара! Къде са ги забутали!

— Иване, тия стрели… самонасочващи ли са?

Крилан им хвърли едно око.

— Аха. Фергелтунгсвафе. Шпрехен зи дойч?

— Не шпрехам — наду бузи Радослав. — Но знам думата. Оръжие за възмездие.

— Точно така. Няма спасение от тях. Ще те преследват до дупка. Отпусни се — обезопасени са. Махни си крака от онази кутия.

— Не ми се стори чуплива.

— Съдържа ядрен взрив. Двеста и петдесет мегатона, ако правилно чета маркировката. Не се стряскай де. Просто към класа муниции, които наричаме Слънчев чук, е прието да се отнасят с уважение.

— Ядрен взрив ли каза? Не заряд?

— Ами да. Капсулиран. Това, което възприемаш като обвивка, е изкривено пространство. От материална гледна точка — нищо. Забеляза ли на какъв фундамент е поставен контейнерът? Тежи шест тона, а се побира във варелче фасаден латекс. Уф… Ще трябва да дирим в друг склад…

— Какво по-точно?

— Подходящо за теб оръжие. Имам наум една изненада!

И в този миг Радослав видя сабята. Не просто сабя, а Сабята. Губеше се сред почистените и лъснати свои посестрими. Не че беше занемарена — но твърде скромна, в ножница от дебел гьон, без ефектна гарда. В потъмнялата дръжка с малко, но умело нанесени резки, личеше главата на пепелянка. Змията имаше дълга дебела шия и преувеличено големи очи от опушен кристал.

— Вече намерих.

— Хм! — Крилан се обърна да види. — Падаш си по японски катани?

— Не е японска.

— Хайде бе! Сега ще видим — щракна змеят с нокти.

Джуджето намусено го изслуша и измъкна свитъци пергамент от красиво ковчеже. Докато ги разгръщаше, Крилан явно го упрекна за нещо, сочейки му сандъците, които току-що бе обърнал наопаки. Ключарят на свой ред се разсърди. Заплете се препирня.

Дичо приклекна пред сабята. Още не искаше да я взема. Забеляза, че очите на змията са две грубо шлифовани половини на един-единствен вграден в главата ѝ камък. Под патината на ръкохватката си личеше, че някога е покривана със сребро. Матовата стомана над ножницата разкриваше ивичка от самото ѝ острие.

Зад гърба му джуджето продължаваше свадливо да възразява, Крилан в отговор съскаше, ала накрая съвсем се отказа, плесна с опашка — издрънчаха овързани в грозд шлемове — и през зъби се съгласи. Ключарят възобнови шумоленето на пергаменти, бучейки обидено.

— Аха — с облекчение рече змеят на български, — намерихме я тая пуста документация… — Отново последваха преговори и най-сетне шарканът взе свитъка в свои ръце.

Цъкна с език, първо учуден, а после леко смутен. Радослав се извърна с половин тяло към него.

— Или имаш набито око — рече бавно Крилан, — или страшен късмет. Или пък и двете. Наистина не е японска! Обаче не става. Закълната е…

Дичо взе сабята, претегли я на ръка. Тежеше приятно. Змеят продължаваше да чете, вмъквайки коментари:

— … била българска, представяш ли си! Изкована по поръчка от майстор Бузан Кобияр, известна фамилия кубачии от осми до единайсти век. Собственикът ѝ, някакъв вещер, я проклел да не служи никому освен на неговите потомци…

Разпаленият Радославов интерес го подтикна да обхване дръжката и да стисне пръсти. Камъкът-око придоби дълбочина. Вътре в него блесна жестока зелена искрица.

— … а след смъртта му… май се е търкаляла по складове… Ето тук, слушай — при плячкосването на Велики Преслав първо попада в ръцете на… и това име не се чете, поне не съм сигурен как се произнася… Свенкел може би. Обикновен войник… а да, наемник-викинг в дружината на княз Свентослав. Хм. Сещам се за кое копеле става дума. Историята на това оръжие твърди…

— Откъде такива подробни сведения? — механично попита Дичо. Камъкът бе станал зелен и прозрачен, искрата в него пулсираше равномерно.

— Ами извлекли ги от кристала, който е инкрустиран в дръжката. Памет, почти като шарканските съхранители, така наречените от теб стъклонурки. Само дето вложената магия се оказала твърде сложна, за да се снеме заклинанието, без при това да се разруши острието. Майсторите-джуджета решили да не похабяват оръжието и го оставили. Някой ден някой Мъдрец да я активира… Между другото, тази сабя „помни“ колко народ е погубила. Мале… Петстотин и девет жертви. Егати. Включително временните си притежатели. Викингът, разбира се, я е въртял като обикновено оръжие, но сабята му вдъхнала безразсъдна храброст… да, безразсъдна храброст, може да се преведе и като прекалена самоувереност. Той загинал в началото на обсадата на Дръстър… оттам тя попада у българин… Славко. Май момчето е разбирало от оръжия, защото веднага се отървало от нея, предадена е на византийците… да бе, да, тези тогава нали тръгнали да ни „освобождават“ от Свентослав, уж да възстановят нашия цар на престола, а накрая забравили да си тръгнат сто и петдесет години и малко отгоре… Ето откъде у руснаците такава страст да бъдат „освободители“ — византийско влияние… Та така. Сабята е участвала в прогонването на тавроскитите на Свентослав, сменила е двама притежатели и после се върнала в Солун. Петнайсет жертви е взела. Пила е кръв и по времето на Кръстоносните походи… богата биография. Попада в Константинопол, когато го превземат. Сто и двама убити с нея! Така… По някое време притежателите ѝ схванали, че има лошав характер, и я затворили в съкровищницата на оня, дето станал император… И забележи — била окачена на килим върху стената, откъдето пет пъти падала без причина и ранила петима слуги, трима — смъртоносно, един — сериозно осакатен. Леле. Тук не би било зле да я оковем във вериги! Десет години след последното ѝ убийство лежала на дъното на един сандък.

Дичо слушаше със смесени чувства.

— Освобождават я турците. Бая е поскитала с тях. Чак до Виена. Оттам като трофей — във Венеция. Сетне — Испания. С евреите се завръща в Османската империя. Тегли си я към родните краища, пуста да опустее. И навсякъде кървища, дори в мирно време! Как не е ръждясала тази злиня!?

От кръв ръжда не се хваща, помисли си Радослав.

Змеят не се откъсваше от пергамента. Ококорен, той продължаваше да чете:

— Ето тук идва краят на одисеята: последният нещастник, който я държи, е бошняк на име Мехмед. На чиляка му се сипят беда след беда, разорява се, подгонен е за убийство при свада, бяга от къщи и се заселва в Родопите, около Кърджали. И там му се усмихва съдбата, защото принася сабята за курбан на местен змей… Мога да направя справка със сянката му, ако не е жив вече. Мехмед оставил халосията в една пещера… Бас държа, че след това си е доживял до старини и в охолство! И сабята от онази дупка идва тук, в Долната земя. Хм… Не знам, Радо, и да нямаше заклинание по нея, пак не бих взел мома с такова минало… Ей! Пусни я!

Дичо бе измъкнал момата от защитната ѝ кания, тъкмо съсъкът на стомана в гьон стресна Крилан.

Камъкът вече съвсем ярко блестеше!

— Боже, активирала се е! Ти я събуди, Радославе!

— Иване — спокойно му рече той. — Я се помъчи да прочетеш името на първия ѝ собственик. Не е ли то Радан?

Змеят изпуфтя, измига.

— Може и да е Радан, мастилото е много избледняло… — Той повдигна пергамента към светлината и изруга. — Твърде е възможно да е „РАДАН“! Само че защо държат свитъка в едно помещение с нея!? Естествено, че халосията ще крие името на истинския си господар! Ей, ключарю… — Крилан премина на джуджешки и ядосано сгълча свилото се от пороя думи същество. — А ти — обърна се не по-малко рязко към Радослав — веднага я остави!

— Не. Тя ме позна.

Змеят озадачено поклати рогата глава. Сведе муцуна към свитъка, вдигна очи към младия мъж, който бавно придвижваше острието пред себе си, сетне пак заби нос в пергамента.

— Гръм и мълния! Колобър Радан! Похитителят на твоята Верена!

— Същият. Аз съм негов потомък.

— Н-не знам… — след дълго мълчание рече Крилан, с безпокойство наблюдавайки как Радослав все по-бързо и по-бързо сече въздуха, изпълнява хватки, перчи се с умения по фехтовка. — Намирам, че е опасна…

Дичо със замах вложи халосията в ножницата и започна да я връзва на колана си.

— Предвид задачите, които ме чакат, предпочитам нея. Тя ме иска. И после… Как така се случи от всички складове ти да се объркаш и да влезеш точно тук… където да я намеря? Поличба е това, Иване. Навярно така трябва.

Змеят потисна въздишка. Отпусна горното крайче на пергамента, който веднага се сви на рулце, сякаш за да прикрие тая тъмна история, и мълчаливо го сложи в протегнатата ръка на джуджето.

— Така да бъде — отвърна му мрачно. — Имаш силна Съдба, Радо. Обаче внимавай с тази девойка… А бях ти приготвил истинска дипленица! — додаде почти жално.

Радослав се усмихна и го потупа по рамото, в тоя случай крилото. Лявата му длан здраво обхващаше дръжката. Камъкът в очите на змията удовлетворено помръкваше.

— Ще внимавам. Но тя е моя. И го знае. Чакала ме е повече от хиляда сто и единайсет години. Не вярвам, че ще бъде зла с мен.

— Дано.

Дичо разкърши рамене.

— Добре, ами другото? Шлем, доспехи, такива работи?

— Ще те заведа. А докато те стъкмят… ще ти правя компания. Направо главата ми кипва колко неща трябва да научиш, а не знам откъде да те почна!

— От този склад дали може да се избере нещо?

— Зарежи. Заслужаваш специални „одежди“, нека и прет-а-порте.

Змеят се обърна към ключаря с няколко сетни строги нареждания, на които гузното джудже кимна, без да си позволява излишни приказки.

Бронетъкачницата отстоеше от склада на двестатина крачки по коридорните криволици. В нея имаше стан, който плетеше тел вместо конци, дълъг тезгях с инструменти и механизми, както, разбира се, и тълпа майстори слоноухи джуджета. Крилан сухо им обясни какво се иска от тях. Чевръсто и без да спират да бъбрят, те наобиколиха Радослав, въоръжени с шивашки метри, линийки и затъпени пергели. Придърпаха столчета, стълби и само след миг Дичо се почувства като паметник в строително скеле.

— Първо се съблечи — подхвърли му змеят.

— Гол?

— Тук няма госпожици. А и си хубав младеж, няма от какво да изпитваш срам. Ще ти дадат дрехи — бельо и дълги подризнични гащи с пуловер.

Той проследи как Радослав остави внимателно сабята на тезгяха, недоверчиво заканвайки се с пръст към джуджетата.

— Трябва да я кръстиш — забеляза шарканът.

— Тя има име.

— Знаеш ли го?

Дичо изгледа през скелето с подозрение, но само за миг. Лицето му светна в широка усмивка:

— Каладути.

Невероятно, но Крилан сякаш целият пребледня.

— Боже… Имал си прадеди със забележителна ерудиция… и тежък характер. На санскрит означава „Вестителка на смъртта“. На твое място бих ѝ дал друго име.

— Трябва ли? — лекомислено го запита Дичо.

— Прекръстването може да повлияе върху нейния нрав. Кръщаването на оръжието е не просто стара традиция. Това е магия, твърде често свеждана до формалност, разбира се. Но тая кръвопийца и без друго е напоена със заклинания. А ти си витяк. Името дава подобие на душа, а значи и съпротива срещу вражеска магична атака. Смени ѝ името, Радо. Като желязо не ще да омекне, но поне няма да е толкова зла!

— Идеята е добра, обаче… оу! По-леко де! Тия да не започнат да ми пришиват доспехите направо към месата!… Иване, не ми е удобно да я преименувам, подсеща ме за възродителни процеси.

— Мани оная простотия!!! За втори път ми напомняш за човешки глупости и гнусотии, дето не можех да ги трая… Сабята все пак е предмет, не е личност с истинска душа, съдба и достойнство. Принципно е различно.

— Прав си. Мммм… Немезида? Не. Дике?

Крилан се нацупи:

— На българска халосия гръцко заглавие, пфу! Прапрапрадядо ти ще се завърти в гроба. Ако искаш да запазиш смисъла, който ти дойде първо на ум, използвай санскрит като стария Радан. Дхарма ми звучи добре. Малко претенциозно като значение… Защо не опиташ Манаса? Съдържа пожелание за милосърдие и е име на небесна змейкиня. А?

Дичо погледна замислено към оръжието. Джуджетата тъкмо измерваха шията му и безцеремонно го бутнаха по брадичката. Той се намръщи, но покорно вирна глава в удобно за майсторите положение. Рече през зъби, защото челюстите му бяха затиснати от дървен ъгломер:

— Реших. Ще се казва Рауни. Одобряваш ли?

— Хм… Бива.

— Дълго ли ще продължи това шивачество?

— Казах ти — няма да е бързо.

— Тогава… ммм… шкаши ии ша форея и ваадетеукифе…

— За Борея и Владетелките?

— Ъхфъ.

Крилан вдигна очи към тавана.

— Земемория — поде той почти замечтано. — Обичах това място. Ще се радвам да го обичам и след войната. Така… На площ е колкото СССР. Обаче става дума за острови, така че е бая по-малка от просторите съветски. Акваторията на Архипелага е колкото Съветския съюз, това имам предвид. Населена е предимно със същества, които представляват първичният фенотип на съвременното човечество, преди да се раздели на групи с различен цвят на кожата, формата на устните, очите и носовете. Ха, сигурно след като си живял като бей сред неандерталци, а после си воювал рамо до рамо с тях, борейците са ти се видели направо екзотични! Между другото, в Армията сигурно са те мислели за дете на борейски моряк. Те плаваха навсякъде из света, строяха пристанища, там спретваха панаири и търгуваха с местното население. Виж, грамори, фамори, самодиви, джуджета и другите народи с голямо удоволствие посещаваха земеморските колонии, помагаха за строежи и ремонти, снабдяваха ги с припаси… обаче избягваха да другаруват с жителите на Островите. Не от омраза. Просто дистанция.

— В Селото говореха за панаир…

— Навярно си е бил техен събор. Но може пък и за борейски панаир да е ставало дума. Е, тъкмо там се случва някое глупаво фаморско момиче да бъде съблазнено. Никой не прави от това трагедия и не вади ножове. Огорчението остава за сметка на момичето, типично хуманоидна история…

— Може би им е кофти на такива деца.

— Ами! Кашепците дори нямат такава дума като „копеле“. Гледат борейските деца от местни майки като свои собствени. Не правят разлика. Обаче континенталните кашепски жени мъчно забременяват от борейци, по изключение. Сигурно затова толкова лесно се забъркват в авантюри. Повечето граморки помятат поради кръвна несъвместимост с плода, а гигантопитеците задължително налагат заклинание за безплодие, понеже дори да се износи успешно, потомството от подобни връзки е много болнаво, а никой не иска детето му да се мъчи… Иначе земеморците са наистина красавци и хубавици. Почти колкото самодивите. Харесва им да се обличат шарено, ако се сещаш за някой индийски филм, значи си представяш за какво става въпрос. Най-любимите им цветове са оранжево, златно, бяло, червено-пурпурно и морско — кога синьо, кога зелено. Обожават знамена със звънчета и на ивици. Носят много накити…

— Не забелязах накити у моряците.

— Това е в знак на война, белег е за голяма скръб. Когато са в траур или съчувстват на някой свой близък — болен или с проблеми, те свалят гердани, обици, гривни, всичко. Всъщност се кичат и според настроението. Бореец или борейка без огърлица — значи е отчаян от нещо и търси помощ.

… Строят къщи на два-три ката — продължи след кратка пауза Крилан, — обърнати така, че или да обират светлината, или да я отразяват, ако е екваториален район. Варосват ги, често с цветна вар. На прозорците поставят резбовани решетки от камък. В пояса на ураганите зидат масивно, по-граморски някак. Навсякъде по покривите им стърчат ветропоказатели, а там, където ветровете духат почти през целия тин в една и съща посока, се реят и хвърчила. Другата тяхна слабост са шадраваните. С рибки-скокливки, ама пък много прясна вода им отива за тез глезотии, а им трябва и за напояване. В гъстонаселените райони всички хълмове и подножия са терасирани за градини и ниви. Парчетата суша от архипелазите свързват с мостове. По тях, освен че вървят пеш или яздят, тече и прясна вода — от планинските ледници. Южните борейски земи имат гейзери и ползват топла вода. По-далеко отстоящите острови се съединяват с понтони или отново с мостове. Или пък с вълноломи. Самите пристанища, заради високите приливи, са върху салове, но има и каменни — на две нива, с въжени линии за товарене на стоки и пътници. Красива страна. Всеки остров има свой вид морски фарове. Тези кули са нещо като борейския символ на Кашеп. Всеки земеморец е моряк, почти всеки. Кораби, лодки, тръстикови салове, корабосалове, катамарани — вторият символ на Земемория е именно плаващ съд. Както автомобилът е за Америка. А още и рибарските мрежи. В полярните територии обаче имат специален поминък — ловят малки айсберги.

— Айсберги! Тях как ги карат?

— С платна, весла, с малко магия… Китови впрягове. Кроманьонците много ги бива да опитомяват животни, особено ловни. Да, за разлика от граморите, да не споменавам фаморските пък народи. Птици, добитък, кучета, котки — всичко има. Имаше. Освен коне. И много почитат делфините. Смятат ги за свои предци. Дресират моржове, тюлени, косатки, дори кашалоти — последните в миналото са ги използвали за бойни операции. Имат стада ловни акули. Тези неща са ги научили от морските раси…

Ех… — топло въздъхна Крилан. — Какви празненства устройваха! Честваха не само Няманощие и Еднослънцие, всеки нзе на новолуние пееха молби към Нощта да им върне Голямата луна, а после празнуваха. Имаха театър. Само че куклен. Малко суеверно разбират Съдбата — претворяването на жив актьор в роля го смятат за вмешателство в орисията, затова ползват фигурки. Обаче са виртуози на марионетния театър! Наистина беше много приятно в борейските княжества. Всеки остров или архипелаг е княжество със свои порядки и обичаи. По-точно, седалище е на гилдия, оглавявана от багил. Търговски, занаятчийски, риболовни, корабостроителни, зидарски — какви ли не сдружения има. За върховни багили на всяка една гилдия, тоест на всеки един остров, се признават Владетелките. Техният дворец се намира на централния остров на Архипелага, той, както и сушата покрай него, са наречени Цитаделата. Но на практика Владетелките винаги са на път, гостуват за по няколко сола на едно или друго сдружение. Само за празника Еднослънцие се прибират в своя чертог и почиват там седем сола. И пак обикалят… Аз много отгоре-отгоре ти нахвърлях нещата, за да имаш поне бегла представа какво е било в земите, където ще ходим… всъщност, ще се промъкваме…

— Сега, викаш, по-зле?…

— Много по. Вместо цветни хвърчила се реят сивкави въздушни заграждения. Знамената не са шарени — всички са на една боя. И без звънчета. Шадраваните се сриват за икономия. Събарят или „реконструират“ сгради и павират улици според някакви си централни планове. Строят едни грозни и безлични кошери, функционални до повръщане… Въведени са норми за обличане според общественото положение — нещо, което никога не е било! И последният окаян бедняк, даже далеко от Цитаделата, ходеше пременен и нагизден, сякаш е цар! Сега ги озлобяват, насъскват ги един срещу друг. Премахнати са пазарите. Над всичко се туря контрол. Младежите са под отчет, най-красивите и здравите периодично изчезват… Крайните и гранични територии се бунтуват. На стапелите са забелязани железни кораби с винтове. Познай какви са двигателите! Каторжници.

— Как така изведнъж се е стигнало до това положение?

— Момент, сега ще ти премерят пробната броня.

Доспехите наистина бяха страхотни. Синкаво-черни нараменници като кори на ръгбист, изключително фина ризница в опушено сребристо, нагръдна плоча, коремни пластини… Само че тежеше и убиваше на доста места.

— Като я нагодят, ще ти е по-удобна от анцуг.

— Това на гърба… дето е като ветрило… за какво ми е желязно наметало?

— Това са патерици на криле.

— А?

— Трябва да можеш поне да планираш по въздуха с тях. Бързо се научава. Я ги помръдни.

— Как?

— Ами с мускулите на гърба.

— Как?!

— Концентрирай се, как!

Радослав се напъна.

— Не става!

— Не бе, не ме разбра. Опитай да шаваш с крилете все едно, че са твои. Малко повече воля и концентрация. От змейската кожа трябва да имаш известни наченки на телекинеза. Първо почувствай метала, сякаш ти е имплантиран в раменете… Така.

— Не мога.

— Не се отказвай… така… А! Мръдна!

— С твоя телекинетична помощ.

— Ще потренираме допълнително. Ако не се получи, ще ги махнем.

— Ъмм. Ще потренираме. Макар че не виждам защо да мъкна всичко това…

— Хайде, хайде, на змей криле не му тежат, Радо.

— Да бе… Защо направо не ми присадите живи криле?

— Не ставай глупав. Това са самодивски врътки, а теб нали ще те, хе-хе, натурализираме като шарканче… Телесната ти конструкция не е подходяща. Нов скелет ли ще искаш за мускулатурата на крилете? Търпи!

— Как ми стои? — попита Дичо.

— Джиджен си, не се тръшкай. Направо за снимка с надпис отдолу „Ти — стана ли доброволец?!“…

От последното Радослав се намуси.

Джуджетата му наредиха да се съблече и той покорно засваля бронята сегмент по сегмент. Крилан потропваше с опашка.

— Окей, да продължавам ли? — обади се той, когато Дичо за енти път бе подложен на уточняващите измервания.

— Давай — изпъшка младият мъж. — Докъде бяхме стигнали, всъщност?

— До това как Земемория е заприличала на Кампучия при Пол Пот и Янг Сари. Там е работата, че стана наистина изведнъж. Започна се с едно нахлуване на северните варвари в едно от царствата-гилдии. Гилдиите не държат армии. Наемат доброволци от други острови за войници. И тъкмо в тоя момент, в резултат на някакви странни интриги, багилите на всичките гилдии започнаха да наемат войски. Сякаш варварите нападнаха не два-три острова, ами цяла Борея. Варварите са вид гризачи, сродни са с плъховете, но едри колкото джуджета. От време на време популацията им изведнъж се увеличава в пъти. Дори Мъдреците се случва да сгрешат ще стане ли такъв взрив на раждаемост тази или другата пролет или след пет, десет, или двайсет яра. Наистина са непредвидими. Тогава те хукват към топлите кашепографски широчини. При демографските избухвания се раждат множество безплодни индивиди, на всичко отгоре краткоживущи. И страшно свирепи. Именно такива са в основата на походите, известни като нашествия на северни варвари. Достатъчно е да ги задържиш, да ги отблъснеш, да ги накараш да те заобиколят — и след кане и половина повечето от тях са измрели, а останалите са грохнали от старост.

Обаче този път не измрели и не грохнали. А пък багилите сякаш знаели за това, защото всеки остров започнал да се въоръжава и да мобилизира хора в стражеви дружини. А когато събереш на едно място множество безделници с оръжия, откъснати от привичното им занимание, от близки и семейства, когато те нямат ясна цел, а само несигурно очакване, че плъховете-варвари евентуално ще стигнат до този остров… тогава сам по себе си възниква проблем. Войниците са наемници, дошли на територията на често непозната им гилдия. Уж говорят един език, но различен жаргон и диалект. Избухват свади с местните, кръчмарски сбивания, спречквания на тържището, просто на улицата — ей така зарад нищо.

Освен това багилите на всеки остров бързали да наемат повече хора от друга гилдия, за да не откъсват своите си от работа. Така че и сдруженията започнали да се карат. Хаос вътре в княжествата, раздори помежду им… и настъпващи варвари от север. По-точно — упорити слухове за тях.

Владетелките не успяха да помирят гилдиите — за пръв път в цялата историята на Борея. Шарканите предложиха помощ. Пратиха оръженосци за съгледвачи — къде са тия странни дългоживущи нашественици, слънце да ги изпече!… Оръженосците видяха… нещо, козината на варварите била сива. Никой съгледвач не е имал позволение да се сниши и да разгледа отблизо пълчищата плуващи през океана твари. Но като се върнали, докладвали, че плъховете-нашественици се държат странно. Твърде организирано. Подредени в блокове, а не на тълпи. И даже май ядат ония свои съплеменници, които капват от умора, ама го правят пак някак организирано, като по план. А уж не са хищни, макар да хапят много лошо…

Владетелките свикаха Багилския съвет на Борея, дойдоха ветроездачите да транспортират тарторите на княжествата към Цитаделата. Там мислехме да предложим ние да се заемем със случая и да спрем варварите. Обаче, още преди съветът на Борея да се събере в Резиденцията, един багил от периферен остров се спазарил с повечето гилдии, че ще прати войска срещу плъховете. Ще го направи сам и за своя сметка. Срещу незначителни отстъпки в търговските договори с целия Архипелаг. Алчността изяде главата на багилите. Повечето приеха и пуснаха дружините на този благодетел на своя територия…

По островите плъпнаха колони невиждани до тоя момент бойци. Всичко живо се разтреперваше от вида им. С наметала до земята, закачулени, въоръжени единствено с боздугани. Мълчаливи, сякаш глухонеми. В идеален строй. Никакъв обоз, конница или обсадни машини. Не носеха непременно сиво. В топлите страни се появяваха в мръсно бяло. В студените места бяха черни. И вечно със закрити лица. Беззвучни. Робски покорни на командирите си. Безстрашни като механизми. Безмилостни и жестоки без чувства. Сиви.

За пет кане кръстосаха Борея от местата на приполярните виелици до екваториалните знойни лагуни, през студ и пек, през дни и нощи. За жителите на островите и околните крайбрежия този половин яр стана цяла вечност.

— Поне унищожиха ли варварите?

— Варварите… просто изчезнаха. Ние не регистрирахме нито една битка между сиви качулки и сиви плъхове. Затова пък се случиха боеве с борейските стражи. Багилите бяха събрали наистина твърде много народ под оръжие и скандалите с местните поданици на гилдията стигнаха до сериозна вражда. Повечето наемници на драго сърце биха се разкарали по домовете си, но стихийно възникнали местни отряди не им даваха да мръднат от острова им, искаха възмездие за щети, кръвнина за пострадали и убити в юмручни кръчмарски схватки… Или поне да им хвърлят по един хубав пердах и да ги изгонят позорно. Не бяха въобще склонни просто да ги пуснат да си вървят, затова стражите се барикадираха в замъците на багилите, които направо не знаеха как да постъпят. На места се вдигнаха бунтове против тарторите на гилдията. Другаде обсаждаха казармите на стражите, под ръководството на багила си. Молби за помощ заваляха към главатаря на сивите качулки. И той ги прати, без да иска нищо в замяна — душа човек, нали?

И сраженията започнаха. Против цивилни на практика метежници. Против обсадени стражеви дружини. Винаги сами, не допускаха на бойното поле „съюзници“. След тях не оставаше от противника нищо. Нито трупове, нито ранени. Изчезваха. Празни крепости. Гола долина, ако се случеше бунтовници или стражи да излязат за схватка, фактически на турнир, както тук и на Кашеп всъщност воюват, тоест воюваха. Размирици станаха и в континенталните градове-колонии. Сивите качулки предприеха наказателни експедиции отвъд морето. Оставиха пусти селища там, където решиха да не се задържат… А още в началото на цялото това безумие Ятото научи, че никой, никой не усеща войниците в сиво като живи същества. Никой.

— Какво представляват?…

— Засега толкова мога да ти споделя за мъртваците, а именно — че на практика наистина са мъртъвци. Едва тогава разпознахме в Сивите качулки атълани. После се появиха и вимана, смъртоколесници на граморски. Понечихме да се намесим… и Владетелките ни забраниха да го направим. Не ни остана нищо друго, освен да се оттеглим от Земемория. Малко след това не закъсня и развръзката — Владетелките изчезнаха и властта открито се пое от командирите на закачулените. Багилът, пуснал ги в действие, се оказа един от тях. Навярно се бе маскирал като тартора на онази гилдия. Започнахме да организираме Похода. Врагът ни „помогна“ в това, като тръгна да прави набези по суша и въздух срещу селища на други кашепски народи. Това е историята, Радо.

— Не разбрах обаче едно. Защо сте се подчинили на Владетелките, а не сте ударили веднага атъланите? Не мога да разбера!

— Волята на Владетелките трябва да се уважава най-вече от онези, чийто образ по цял Кашеп е символ на ред и справедливост. Авторитетът на Владетелките трябва да се запази. Почита ги цялата планета. Те са… олицетворението на този свят. Граморите дялкат от камък и леят от метал техни изображения, но ги правят да изглеждат като момичета от тяхната раса. По-напредналите фамори изрязват техни, хм, икони от дърво — с ликове на фаморки. Същото правят джуджета, някои самодиви, дори отделни кланове на вампирите. Ако на Кашеп някой е стигнал до идеята за богини на майката-планета, то си я представя в образите на Владетелките на Борея. Как да посегнем ние, шарканите, на нещо, обичано от целия ни свят!

— Не съм виждал… икони.

— Спряха да ги правят. Скриха и вече направените. Избягват гласно да ги споменават. Символично ги предпазват от атъланското зло, без да спират да ги почитат. Наум обаче продължават да им възнасят молитви и да им обещават своето покровителство.

— Покровителство? Обикновено от бог се иска такова.

— Е, на Кашеп е обратното. Върховните Борейки са живото понятие за щастие и мир, а тези неща трябва да се опазват и покровителстват.

Радослав се замисли над чудатата религиозна концепция. В този момент джуджетата го обърнаха с гръб към Иван и не му позволиха да мръдне дори само главата си. Змеят проточи шия, за да може Дичо поне да вижда муцуната му.

— Иване, а Владетелките наистина ли са… богини?

— Не.

— Не са ли поне някакви могъщи магьоснички?

— Тц.

— Ааа… Просто сюзерени на багилите… какво, и това ли не?

— Не.

— А какво са тогава? Всъщност, те каква власт имат изобщо?

— Никаква, която да е писана със закон. Аз ти казах вече какво са. Ще го повторя по-иначе. Те са символ на всяко едно кашепско дете, което се нуждае от обич и грижа. Дете, което не искаш да огорчаваш с постъпките си, пред което не искаш да се срамуваш от поведението си. Дете, пред което да си възрастен и отговорен. Дете, за което заслужава да живееш, за да е щастливо то, а значи и ти. Именно заради това Владетелките са невръстни момичета. Вярно, доста интелигентни са. Но щом пораснат и малката стане на седемнайсет земночовешки години, те се оттеглят. Преди това шарканът, който е посланик на Голямото ято, ги потапя в транс и те сънуват следващите Владетелки. А те винаги са сестри с разлика помежду им не повече от три яра, като по-голямата не трябва да е над девет яра, тоест дванайсет години. Старите Владетелки посочват и мястото, където живеят приемничките, отиват там, разпознават ги и им предават своята „власт“. След това се връщат при своето си семейство. Това е.

— Само това?!

— Ами да. Ти какво очакваше. Но това е, заради което е важно да ги спасим. Защо да жертваме такъв мил култ? Една добра традиция, която прави и багили, и обикновени борейци, и милиони кашепци от други раси по целия свят по-разсъдливи? Дори да не е осъзнато поведение, а обикновен навик, нима не си струва?

— Вие сте егати идеалистите!

— Не. Ние ценим чуждите, достатъчно широки идеи. А борейците са хора, чиста кроманьонска раса. И за тях идеите са по-важни от реалността. Ако разочароваме дори само тях, равновесието на Кашеп ще бъде сериозно разклатено, защото умовете на населяващите я народи са фактор в това равновесие… Момент…

Радослав също усети полъха.

— Какво има? Кой те вика?

— Стратезите. Важно било…

— Ами тръгвай тогава — въздъхна Дичо. — После ще ме вземеш.

— Добре. Потърпи още малко. Като ги гледам, скоро май ще привършат.

— Успех. Айде чупка.

Змейската опашка още не се беше изнизала, а Крилан провря обратно глава през входа.

— Радо? — стрелна с очи той сабята. — Слънце да ни е на помощ. Стискай нокти. Чао засега.

6.

По пътя до Грота на съгласието Дичо успя да си оправи настроението, развалено му от джуджетата. Все пак трябваше да признае, че си свършиха работата перфектно. Обаче го изтормозиха не само физически, но и умствено.

Един от майсторите със сигурност говореше граморски, но кой знае защо изгрухтяваше думите като малко прасенце. На всичко отгоре му държеше заповеднически студен тон и го наричаше „малчо“. Всъщност, най-високият оръжейник едва стигаше с плешивата си крушовидна глава до хълбока му. Караха го да заема някаква си определена поза и да застива в нея, докато те мереха, дърпаха, късаха с клещи, ковяха… При това спираха да се съвещават, което повече приличаше на кавга, и бурно реагираха, ако си позволеше да застане по-естествено и удобно. Радослав изтърпя И това.

Зарадва се и си отдъхна, когато уж настъпи краят на процедурата, и набързо се отърва от сръчните им ръчички. След всичките усилия на майсторите доспехът все още приличаше на купчина парцали от ламарина. Рицар-клошар. Очевидно не бяха приключили с него. Той пак се вкисна.

За капак в тоя момент Иван телепатира, че ще се задържи при Стратезите. Налагало се Дичо сам да измине пътя от Оръжейната до Грота.

„Не се тревожи, някоя скална къртица ще те придружи.“

По-късно се оказа, че къртицата всъщност пълзи по тавана, което още повече го изнерви, защото непрекъснато се страхуваше, че съществото ще падне точно под краката му и той ще го настъпи…

Същинската довършителна дейност около бронята се оказа най-неприятна. Джуджетата го накараха да се пъхне в голяма делва, над която остана да стърчи само главата му. После започнаха да изсипват вътре някаква белезникава каша, която той би помислил за джибри, ако не беше седефеният ѝ цвят. Не миришеше обаче на нищо. Само полъхът на живот, който усети от нея, смути Радослав. Малко след това се почувства достатъчно мокър, а пък „джибрите“ зашаваха неприятно. Досаден лек гъдел по цялото тяло, най-близък до който бяха „мравките“ след изтръпване на ръка или крак. С мъка се удържа да не изскочи навън.

Докато стоеше накиснат до брадичката, срещу него важно се изтъпанчи Грухчо и му нареди да повтаря някакви си движения. Отново идиотска гимнастика… Това продължи още около час, в края на който Дичо установи, че е СУХ, а оставаше потопен в полутечната каша. После джуджетата дръпнаха канелката долу, източиха седефената попара и грижливо я преляха в направо смърдящо на магия буре.

Едно от слоноухите досадничета замахна с боздуган и строши делвата. Стана толкова бързо и неочаквано, че Радослав замръзна като разголена статуя, от която са вдигнали фанфарна завеса. Не че преди това беше мърдал нанякъде!… Чирепи и керамичен прашец се стекоха от сегментите на бронята, а Грухчо изквича, че рицарят е вече готов. Джуджетата се обърнаха към тезгяха си и сякаш съвсем забравиха за измъчения клиент. Дичо се опита да се огледа. Усети, че дребосъците скришом го наблюдават, и почти веднага съобрази защо. Пое си дълбоко дъх — бронята се изду на гърдите, повтаряйки движението на гръдния кош! — и се насили да им благодари, като вложи в думите си всичко най-добро, което успя да изчегърта от себе си.

Вместо отговор майстор Грух небрежно махна с ръка, без даже да се обърне — махай се, пречиш на заети с работа „хора“, навлек с навлек такъв…

Изпъденият Радослав напусна работилницата абсолютно възмутен.

Но още с първите крачки осъзна колко леко носи доспехите, колко плътно и добре му прилягат те. Спря, за да се разгледа. Ризницата по плетка приличаше на онези ирански сребърни верижки, за които той не можеше да повярва, че са метални. Бе мека и плътна. Нямаше дори сантиметър незащитена плът. Превъзходно съчетаните и гъвкави фрагменти го покриваха изцяло, изключая главата. Ами ако нахлузи ризничната качулка — по дяволите, притежаваше даже някаква еластичност! — тогава само лицето му не бе облечено в метал. Шията, гърлото, свивките в ставите — всичко!…

Едно джудже изсумтя и го побутна по китката. Подаваше му, не особено мило, шлем. Кимна му към овалното огледало от полирана мед до входа.

Дичо нахлупи оксидираната каска и пристъпи да се огледа. Сякаш беше превърнат от човек в стоманено хуманоидно насекомо. Забралото имаше инкрустирани в обзорните прорези камъни, което донякъде го учуди. Кимна рязко да го свали. Камъните станаха прозрачни веднага. Пречупваха по доста особен начин светлината, но почти не изкривяваха и практически не ограничаваха картината — все едно изобщо не бе спускал забрало. Завъртя глава и установи, че успява да го прави напълно свободно, накъдето му скимне. Цъкна с език. Екипировката определено не можеше да се сравнява с граморските шлемове и доспехи. Очевидно бронята отстъпваше само на бойния скафандър на Пресиян. А може би с бордови компютър съвсем би се изравнила по възможности.

М-дааа… „Произведено в Змейския свят“ — доверете се на марката, синоним на хиперкачество. Всеки уважаващ себе си приказен герой пазарува само в арсенала на Тинга на шарканското ято. За поръчки и контакти — обадете се на…

— Ей, дребосък!

Радослав се обърна. Грухчо стоеше, скрил ръце зад гърба. Около него надзъртаха любопитно помощници, запълвайки входната арка на работилницата, която бяха напуснали незнайно защо.

— Забравихме последната проверка!

О, не!…

И тогава джуджето светкавично извади крития зад трътлестото си туловищенце автомат и заквича от възторг, а пушкалото се затресе в ръцете му! Ама това беше Калашников!

В коридора Дичо нямаше къде да се скрие и пороят куршуми забарабани по него. Той осезаемо усети нагорещяване на крилопатериците си, които даже се разгънаха, сякаш в опит да запазят равновесие, въпреки че ударите от куршумите изобщо не се усещаха като тежки халосвания с каменарски чукове… а би трябвало, дявол да го вземе, помисли си Дичо, но тутакси забрави за това. Усещаше ги, но без каквато и да е болка, ризницата, податлива на бавен натиск, сега бе по-твърда от диамант.

А оръжейникът се кикотеше като малко вредно дяволче и стреляше, та се забравяше. Плъзна кисел дъх на барут, автоматът оглушително тътнеше, звънтяха отработени гилзи. Помощниците също се забавляваха на негов гръб и подвикваха като дечурлига на панаирно стрелбище.

Когато едно джудже пусна в ход лъчевия си пистолет, пред очите на Радослав съвсем причерня. Сабята скочи в ръката му, а той трепна, поразен неприятно от заявената ѝ готовност. Върху бронята му угасна един плазмен заряд, но вторият лъч се отрази в острието на Рауни и избухна на няколко педи от главата на майстор Грух. Половината дребосъци изчезнаха, другите на мига посърнаха, но Грухчо не се уплаши въобще. Той размахваше изпразнения Калашник и през пушек и смях викаше:

— Честита премяна, витяко воин, ха-ха-ха-ха! Заповядай пак! Ха-ха-ха!

Не без усилие Дичо върна сабята в ножницата. Камъкът бе станал отровно зелен и почти заслепяващ.

— Ха-ха-ха — повтори кисело той.

Джуджетата му махаха за довиждане, ломотеха неразбрано и се кикотеха на шегата си.

Майтапчии!

Крачейки по тунелите на оръжейния лабиринт, Радослав клатеше глава сащисан.

За проба почука с юмрук ризницата. Наистина, при всеки по-рязък удар тя се втвърдяваше. Той разтвори пестник, в който изстиваха отчоплените одеве оловни парченца с разкъсани бронзови люспи. По доспехите нямаше и една драскотина от пороя куршуми, нито следа от опърлено с бластер. Пусна на пода сплесканото олово и косо погледна към сабята. Свали шлема, отметна подшлемната си качулка.

— Да кротуваш, Рауни — прошепна над нея. — И ще ме слушаш. Никакви своеволия. Не си вече в чужди ръце, спри гняв да сипеш… дядо Радане, халосията ти е в сигурна мъжка десница…

Млъкна, засрамен от патетиката в гласа си. Защо ли го напъваше да приказва така старостилно…

Окото на пепелянката меко гаснеше. В недрата на кристала остана само дребна звездица. Радослав даже не можеше да се сети как изглеждаше той, преди сабята да се пробуди. Просто камък. Мъртво парче вещество. Сега вече не бе мъртъв. Но и никога нямаше да достигне това да е жив. Спомни си витяшкия си нож. Още пазеше безполезната ръкохватка. В него нямаше толкова бяс…

Погали сабята и последно ѝ рече:

— Няма да те изоставя. Но и ти не ми прави номера!

* * *

В галериите на двореца, вън от оръжейните работилници, Дичо срещна русокоса девойка, може би самодива, която го упъти към залата на Събранието.

Той стигна до някакъв наклонен улей, но силно се усъмни, че може да се възползва от него. Сигурно момичето бе видяло металните пера на крилете му и го бе насочило към непригоден за нехвъркатите твари път към Грота.

Сега стоеше и се чудеше накъде да поеме, когато някой го повика по име.

Радослав се озърна и веднага се сви в себе си. Леко се поклони:

— Господарю Фатралванд.

— Господарю Радослав — отвърна на жеста му змеят.

Кой знае защо този шаркан не му бе симпатичен. А очевидно и той не изпитваше приятелски чувства към него. Във всеки случай лъхаше на сдържаност и прохлада.

— Наричай ме Алванд. Така ме знаят граморите на Кашеп. И без това с човешко гърло не е достъпно правилното вокализиране на пълното ми име. Също така е приблизителна транскрипцията му на световните руни.

Дичо почувства, че предложението не е крачка към по-добри отношения. Но може пък да показваше липсата на неприязън помежду им.

Кимна:

— Приемам.

Виж ти, не би и помислил, че на граморски може да има думички като „транскрипция“ и „вокализирам“. На интересен ли ми се прави?

— Крилан ме помоли да те придружа до Грота на съгласието. Зает е и моли за извинение. Ти обаче не следва да закъсняваш.

— Да, наистина. Много съм ти задължен.

Драконът изви шия и изненадано промълви:

— С нищо не си ми задължен, Радослав.

— А?!

— Да идем, ако нямаш друго действие да извършиш.

С известно снизхождение Дичо си отбеляза, че въпреки перфектното произношение и добър речников запас, змеят сглобява фразите тромаво. Странно, но досега това не му беше направило впечатление.

— Да идем — съгласи се с готовност.

Алванд кратко се поколеба.

— Заповядай.

Махът на крилото, опашката и муцуната на шаркана сочеха улея.

Колкото и очевидни да бяха нещата, Радослав се почувства неловко, ала призна:

— Не знам дали по този… път не ще ми се наложи да, ъъъ, летя.

— Съвсем малко. Десетина разтега височина.

Двайсет и пет метра. Осем, девет етажа панелен блок…

— Шелардски разтега, не кашепски.

— Ъ, ами колко е това?

Змеят го преценяваше. Рядкото мигане на шарканите досега не го бе смущавало, но пък и този тук оръженосец съвсем не го гледаше като Верена или Крилан…

— Три пръста и половина под двойния ти ръст — рече Алванд.

Чудесно. Три и трийсет. По десет. Равно на разпльокан Радослав.

— Много ми е — раздразнено отвърна. — Предпочитам да ги вървя.

— Времето не чака.

Ох…

— Не мога да летя. Изобщо.

— Дори десет разтега?

— Не!

Алванд замълча неприкрито озадачен. Размишляваше над нещо толкова елементарно, че Дичо истински му се ядоса.

— Тогава ще поема крилете ти — реши жълтоокият дракон. — Само следвай съветите. Сега ела подир мен.

Алванд грациозно подлитна и кацна в улея. Сигурно повърхността наистина бе хлъзгава, поне такава изглеждаше, защото змеят веднага изчезна надолу. Мярна се само раздвоената му опашка. Радослав побърза да скочи след него, кълнейки наум.

Понесе се с нарастваща скорост, тялото изпънато, краката напред. Първите няколко секунди пътуването бе даже приятно — точно колкото една водна пързалка, само дето тунелът бе сух. Но ускорението прекалено бързо помете удоволствието. Летеше като снаряд в оръдейна цев, като реактивен бобслей по лед и все си повтаряше: не, няма да викам, няма давикам, нямадавиикаааааа… ам!

Захлопна уста навреме, защото тунелът го изплю в нищото.

И веднага с ламаринен трясък се разтвориха патеричните му криле.

Колене на гърди.

Радослав послушно се сви.

Ръце напред изпънати.

Младият мъж отново се подчини.

Изпъни тяло.

Направи го и това.

Чувстваше, че вече пада, но меко и плавно… Боже! Летя!

Отвори очи. Грамадната зала на тинга беше под него, той наистина се рееше над амфитеатъра, досущ делтапланерист.

Кацане. Телесна тежест наляво. Вираж. Готов. Изравни. Подведи крака напред сгънати. Стъпала за посрещане на грунта… пода. Тазът напред.

Крилете застанаха перпендикулярно на въздушния пласт, Дичо увисна на едно място за миг, ставите на патериците за хвърчене изщракаха, носещата плоскост се извъртя за планиращ полет…

Изтичване по пода и сгъване на крилете.

Точно така стана, макар че залитна като пиян, когато стъпалата му се удариха в пода.

Дишаше тежко и сърцето му лумкаше така, че скоро доспехите щяха да закънтят като камбана. Но огромното чувство за успех и самото летене…

С грейнали от радост очи Дичо посрещна Алванд.

— Благодаря! Иха!!!

— Благодариш ми повече, отколкото заслужих.

— Е, хайде, скромност…

— Само веднъж докоснах крилете ти. Преди да се приземиш. Когато не се размахват, не се каца по този начин. Гасиш скоростта, но после се плъзваш пак, вече плътно до терена, и довършваш с крака и опашка… само с крака. По-често наблюдавай птиците и опитвай да го повтаряш.

Радослав занемя.

— Е, значи, мерси за съветите…

— Нищо не съм ти казвал. Ти се справяше… приемливо при липса на голямо движение на въздушни потоци.

Току-що летелият се овладя. НИЩО не бил ми казал? Че кой ме инструктираше тогава… аз?

— И с плуването беше така… — призна Дичо. — Изобщо не знаех, че мога, преди да опитам. И все пак много ти благодаря. Позволи ми да преценя аз колко заслужаваш!

Змеят сведе шия в поклон.

— Да идем сега на трибуните. Скоро ще те привикат.

Радослав едва дочака този миг. Трите минути му се сториха трийсет, подир които закънтя гласът на Говорителя.

— Съдът на Тинга призовава господаря побратим Радослав да предложи за одобрение своето изпитание! Съдиите да дойдат! Побратимът Радослав да дойде!

Той скочи на крака, тикна шлема си в лапите на Алванд, избъбри нещо несвързано и се помъчи да разпери патериците. Първо нищо не се получи, но си помогна с ръце. А след това се отблъсна с крака напред, все едно се гмуркаше главешката — надолу към гранита на арената.

Моментно прихладняване в стомаха, сподавена паника… и въздухът го пое — водно конче с ламаринени криле над редиците чинно приклекнали по трибуните змейове. Те извръщаха очите си към него, надушили радостта, усетили телепатичните му сигнали на възторг и лекота. Емоциите избиваха по лицето му в най-детската и красива усмивка, каквато Радослав не предполагаше в себе си. Която бе забравил, че има, че така за последно се е усмихвал преди двайсет и две години… ах, да, и оттогава още веднъж — на Верена…

Плътно прилепналата към бедрото му сабя също гледаше с каменно зелено око стотиците и хиляди шаркани. Те зашумяха сдържано, приглушено, според разбиранията си за такт, но от сърце, откликнали на тая детинска щастливост.

За съжаление сбърка съвсем накрая. Увисна, ползвайки крилете си за спирачки, ала не смогна съвсем да ги превърти, за да намали ъгъла на атака. Тупна от три метра височина, изненадвайки себе си и цялото змейско сборище. Претърколи се с трясък на метал, прехапа език и в потъмнелите му очи заблестяха светкавички.

Вълна на загриженост го облъхна от всички страни, изправи го на крака и отстъпи, за да не го задуши. Остатъчни психопръски от всеобщо съчувствие зашумяха в главата му като телепатичен прибой:

змейчетосепреби! няманищомомчеслучвасе! несеотчайвай! бешедобре!

Радослав охна и притисна с ръка цицината, юначно нарастваща на челото му.

Змеица съдийка докосваше леко главата му с лапа. Болката в устата утихна, разсъдъкът се проясни, изчезна цицината. Сълзите на срам Дичо избърса с дланта си. Беше червен като рак.

— За първи път ли летиш сам?

— Преди пет минути ми беше сефтето…

Тингът се смееше. Облекчено и окуражително.

— Глупаво храбро човекодраконче — прошушна змеицата. — Не бързай толкова да пораснеш. Времето така и така ще мине и ще ти донесе всички заслужени дарове…

Съдийката не бе никак млада, както му се стори, когато я видя за пръв път. Напротив, даже бе доста възрастна, може би отгледала не едно и две шарканчета.

Тя се отдръпна. Тингът утихна. Отново бяха хладни и на разстояние, приятели да, но не и родители.

За момент ме възприеха като истински малчо, когато изпитах болка и претърпях провал. Сега отново съм възрастен мъж. Човек-побратим.

Постара се да забрави горчивината от гафа си. Общата атмосфера на сериозност му позволи да се подпре, за да се доизправи в себе си.

— Събратът Радослав да каже на Съда решението си!

— Младежът Радослав желае от Съда позволение да призове Стратезите за Свидетели. Иска също и да дойде неговият Посрещач, оръженосецът Крилан…

В паузата се стрелнаха мислереплики между членовете на трибунала.

— Съдът призовава за свидетели присъстващите Стратези! Съдът призовава оръженосеца Крилан!

Четворка шаркани планираха и кацнаха от другата страна на Дичо. Сега той стоеше в центъра на триъгълника Съд — Говорител — Стратези.

— Нека оръженосецът Радослав каже каквото има да казва на Тинга! Неговият Посрещач и настойник Крилан ще пристигне всеки момент.

— Младежът Радослав желае от Съда позволение… да иде в Земемория и да отърве от Врага Владетелките на Борея.

Ето, казах го. Сега вече няма връщане, помисли си с ужас и облекчение.

Тих ропот пропълзя по трибуните. Даже Мъдрецът-Говорител бе изненадан.

В мълчание минаваха минути. Дъх на хиляди дракони шумеше като титанична морска раковина в ухото. Внезапен шум… аха.

Иван пикираше от свода на Грота. С мъничко завист Дичо видя как приятелят му змей каца. Постара се да запомни начина, по който го правеше. Може би щеше да успее да го повтори, Иван слабо действаше с опашка…

— Оръженосецът Крилан моли Тинга за извинение. Има основателна причина за закъснението.

— Събранието приема извиненията. Нека събратът Радослав вече да говори.

Радо — бързо и задъхано дори в мислите избъбри Иван-Крилан, — не се мъчи да обясняваш мотивите. Изрецитирай си плана, всеки ще разбере. Ако има нещо неясно — ще те питат. Хайде…

Радослав събра ръце зад гърба си. Погледна рицарските си ботуши. От върховете им се подаваха закривени стоманени нокти, които ненадейно изтрополиха по пода. Бяха повторили шаването на пръстите му.

— Нека Тингът, трибуналът и Говорителят ме извинят, че ще говоря не както е прието… защото ще се объркам. Вие — той вирна глава и за момент се изгуби във внимателното множество слушатели, — вие винаги сте се сражавали пряко, открито и смело. Одеве Иван ме помоли да не бъда много обяснителен, защото ще ме разберете и от половин дума, но аз имам нужда да говоря подробно… заради самия себе си. Моята мисъл не е толкова стройна още като шарканската.

— Нека побратимът Радослав не се тревожи за формата на речта си — намеси се Говорителят.

— Съгласни сме — допълни Водачът на съдиите.

— Слушаме те, Радослав — подкани Мъдрецът. — Говори както можеш.

Чудесно. А как мога? По-добре — направо и по същество…

— Мисля… че трябва да се пратят дузина малки ята навсякъде, където Стратезите предполагат, че атъланите са скрили Владетелките. Ятата, които са си чисти диверсионни групи, не бива да включват повече от двама-трима шаркани и един витяк в оръженосна възраст. Групите няма да имат връзка помежду си. Няма да получават и изпращат послания до Военния съвет. Ще се промъкват без бой към скривалищата-затвори и чак когато се натъкнат на затворничките… ще дадат сигнал към всички ята. Те пък веднага ще предприемат нападения за отвличане на вниманието, а зертони от орбита ще нахлуят в атмосферата на Кашеп, водейки заградителен огън, докато успялата група спасява Владетелките. Ятото дори може да отвори Проход към някой от зертоните. Досега сте избягвали да отваряте проходи близо до Врага, атъланите няма да го очакват. Облачните крепости обаче ще действат така, сякаш роякът, отървал двете затворнички, се измъква по въздух. И това е само едната част от операцията. Главното е друга операция под прикритие…

Радослав облиза пресъхнали устни. Заговори отново, този път по-високо:

— Прикритието ще е следното — тингът ще започне преговори с атъланите за размяна на Владетелките!

Оглушително кънтяща тишина. Миг или два…

Сетне някой от стръмния склон на гнездото, съдейки по гласа — мъжки шаркан, се обади:

— Какво трябва да им предложим?

— Спиране на войната срещу тях. Което значи, че заедно със заявлението за преговори кашепските армии трябва да спрат настъплението си. Може би това ще позволи на противника да се прегрупира, но и армиите ще успеят да се съвземат. И всеки момент да са готови да атакуват пак.

— Защо е нужно подобно коварство?

Този път питането дойде от змеица.

Дичо се завъртя по посока на нейния глас:

— За да предпазим живота, душите на тези момичета. Аз… питах Крилан относно значимостта на двете Владетелки и той ми разказа за тяхното място в сърцата и умовете на кашепските народи и племена. Честно казано, не можах да проумея докрай, че те са единствено СИМВОЛ на миролюбието и разбирателството на тази планета, че не са център на властта. Че са само авторитет без никакви реални лостове за въздействие, освен… чисто сантименталните чувства на всички кашепци към тях. Струва ми се, че и атъланите не го вярват. Атъланите вършат злини. Не зная дали по природа са си такива, дали системата на обществото им ги е направила зли… Да, моля? — Дичо протегна ръка към един от Стратезите, у когото усети полъха за изказване.

— Мъдреците установиха, че атъланите се придържат към йерархия на подчинение, подобна на ламийската, ала твърде странна, животинска, безмилостна към членовете на обществото си. Казах! — стратегът отстъпи назад и сви криле.

— Да! Точно така… Благодаря. Атъланите живеят в диктатура, каквато шарканите не могат да приемат, че е изградена от разумни същества. Автократичните системи на управление са параноични… разбирате ме, нали? Там всеки подозира всекиго и не вярва на никого. Диктатурите удрят като единен юмрук, но разхлабват пръсти, когато се сблъскат с нещо, което не могат да вместят в клишетата си. Атъланите не вярват, че Владетелките са лишени от власт — такава, каквато те я разбират. Преговорите ще разпалят съмненията за това. В техните очи ще нарасне ценността на двете затворнички и те няма да смеят да им вредят. Няма обаче да ги накара да отслабят готовността за защита. Ала няма и да очакват, че докато преговаря Голямото ято, диверсионни ята търсят двете момичета… Да?

Говорителят рече:

— За да е надеждно прикритието, преговорите трябва да почнат. Атъланите са вещи в лъжата. Ще усетят, че крием нещо…

— Не! Няма! — прекъсна го разгорещено Радослав. — Защото няма и да криете нищо! Непрекъснато повтаряйте, че ако противникът не приеме размяната, вие сами ще освободите Владетелките! Притискайте атъланите, че ако се мотаят и не вземат по-бързо решение, ще останат без заложнички!

— Радослав, смяташ, че атъланите няма да ни повярват, че ВЕЧЕ сме пратили скришни ята?

— Точно така. Защото психощитовете на витяците ще направят диверсионните групи невидими. Вашите заплахи ще се възприемат като слабост. Щом сте сигурни, че ще успеете да отвлечете заложничките от похитителите им, защо тогава сте тръгнали да се пазарите? Така ще разсъждават атъланите. А притеснението на парламентьорите от факта, че вършат „коварство“, ще убеди атъланите, че шарканите са решили да пробват да се научат да лъжат. Врагът обаче сам ще излъже себе си!

Бе убеден, че Говорителят потиска колеблива усмивка.

— Ами ако Врагът приеме условията? Тогава трябва да спрем войната и да оставим Земемория в атълански ръце.

— Първо, НЯМА да приемат. Може да се престорят, че го правят, за да спечелят време. Всъщност още по-трескаво ще размишляват кое толкова е ценното на Владетелките, подведени от ДУМАТА „владея“ в техните титли. Атъланите не виждат същността, а само думите. Но и търсят скрит смисъл в съвсем ясни слова. Искреността не им е присъща и няма да я възприемат като такава, винаги ще дирят под вола теле…

— Вол? Теле? — обърка се за секунда Мъдрецът. — Да, разбирам смисъла на такъв израз. Продължи, младежо.

— Второ, ако все пак дадат знак, че са склонни да приемат мира, веднага уточнете, че край на войната за вас ще е пълно изтегляне на атъланите и слугите им от Кашеп.

— Ако се съгласят и с това? Ако наистина се съгласят, за да оцелеят с идеята да ни нападнат по-късно?

— Ще са преговаряли с Шарканското ято. Няма да им давате гаранции за безопасност. Само ще твърдите, че няма да ги атакувате, ако започнат да се изтеглят в космоса. А там ще ги посрещнат рояците на ламите, с които атъланите нямат договор.

— Но това е…

— Не, не е измама. Нито безчестие. Кажете им го направо — че шарканите не са единна раса, а два народа, които обикновено заемат противоположни позиции, ъъъ… от идеологическо естество. Такова сведение ще ги накара да планират разцепление във вашите редици. Защото няма да разберат, че змейове и лами НЕ СА ВРАГОВЕ помежду си, а са партньори — нещо, което в условията на диктатурите не съществува.

— Тогава няма да приемат мира.

— Не. Ще се опитат зад гърба ви да се договорят с ламите. Но най-важното — ще се объркат, ще подложат на съмнение правилността на всичките си досегашни действия. Ще се получи вакуум на стратегия, тактически хаос. Което не може да не се отрази върху боеспособността на низовите подразделения. Деспотичните режими не обичат изненадите. За тях светът е плосък. А изведнъж ще се окаже, че надхвърля възможностите им да го анализират. Редиците им ще трепнат. И в пролуките ще проникнат диверсионните ни ята. Тяхна ще е последната дума. Ами… това е. Казах.

Трибуните на Грота се разлюляха от раздвижили се шаркански тела.

Мъдрецът се обърна за мнение към Стратезите.

— В плана на операцията, която Военният съвет обмисли и претегли — каза обадилият се в подкрепа на Радослав Водач, — предвиждаме да се пратят не дузина, а сто „диверсионни“ ята…

Тингът въздъхна, повя топъл вятър. Стратегът безстрастно редеше думи и телепатични образи:

— Така ще внесем объркване сред Небесните Наблюдатели на противника. Решихме точките на десант да бъдат равномерно разпределени по Архипелага. Кацането ще се осъществи в океана, а после с плуване ще се стига до всеки набелязан от нас остров. Повечето скришни ята ще се озоват там, където вероятността за намиране на Владетелките е нулева или клони към нула. Те ще се включат в състава на сухопътните Армии за пестене на живот, понеже съпротивата на атъланите се засилва. Главните ята, поели посочените от Издирвачите острови, ще трябва да се подчинят на сурови правила. Забранено им е да вземат пленници. Ще унищожават всичко и всеки, оказал им съпротива. Който от противника се предаде, няма да получи закрила, а ужилване с времезабавяща отрова и ще бъде оставян без надзор. Главните ята нямат право да влизат в сражение, което ще ги отклони от пряката цел, при никакви обстоятелства, колкото и тежки да са те. Честта им ще е единствено в спасяването на заложничките. На всяка цена.

Стратегът замълча. Радослав преглътна. Амфитеатърът спря да диша.

— Сметнахме, че е допустимо да изпращаме широколентови съобщения до всички скришни ята, за да се ориентират в обстановката. Ятото, което ще намери Владетелките, отваря проход към зертон или се укрива да чака подходящ момент за това, като праща вестоносец, който се отдалечава от ятото и вика за помощ, сякаш сам е попаднал в беда. Военният съвет ще познава всеки шаркан от скришните ята и ще разбере коя група е постигнала успех. Към нейния остров ще насочи зертоните за пълна защита на ятото и подпомагане отварянето на Проход. За всички останали ята зовът за помощ ще е сигнал да подновят сраженията — заедно с кашепските легиони или самостоятелно… За успеха на операцията е важно никое ято, което не е успяло да открие Владетелките, да не моли за помощ. Даже и да загива… Стратезите преценяват, че би било добре диверсанти от различните групи да не се виждат, да не се знаят, за да се изключи неволна телепатична връзка в момента на умиране. Драконодетекторите на Врага са постигнали сериозен напредък в засичане на тези съпричастни вълни. Затова всеки шаркан да носи добре защитен Съхранител, който да запише неговата последна Сянка, ако е такава съдбата. Аз казах всичко, което трябва да знае Тингът. Военният съвет запазва за себе си някои сведения и подробности по молба на побратима Радослав.

Воинът-Водач се оттегли встрани. Сякаш всички шаркани се бяха оттеглили в мислите си.

— Как преценяват Стратезите изгледа за успех на това начинание?

— Като много положителни — отвърна Водачът. — Свидетелствам пред Съда да одобри Изпитанието. Казах всичко, което имах да кажа.

Нова безмълвна минута.

— Съдът ще се съвещава!

Радослав се възползва от паузата и придърпа Крилан. По трибуните плъзна многохиляден шепот.

— Леле колко народ! — прошушна на свой ред змеят. — Поне триста хиляди шаркана са тук. А отвън останаха още, понеже не успяха да влязат във времето на почивката…

— Ще ми позволят да свикам мое ято, нали?

— Естествено! Ти си предложил план, който обаче нямаш сили да осъществиш като Главен Водач. Затова се прави изключение да Ръководят други, които са съгласни с идеята ти. Но имаш правото и задължението да участваш…

— Уреди ли да ни пратят на по-вероятните острови? Където е по-сигурно да намерим Владетелките?

— Уф… да. Обещаха ми. С покруса, която споделям. Няма как — ти си авторът. Не могат да ти откажат…

— Ами…

— Спри се, юнако! Сам настоя за нечувани сред шарканите мерки при опазването на тайната! Сега се подчинявай на същите правила! Каквото е нужно, ще ни го кажат… Пфу, много военни екшъни си гледал бе, мамка му. Префасонира ни цялата тактика. Ще влезеш в историята като Човека-витяк, който ни накара да воюваме като зверове…

— Съдът реши!

Радослав се изпъна.

Един от съдиите пристъпи напред. Втренчи немигащи змейски очи в очите на младия мъж.

Миговете се нижеха на гердан с опънати нерви за връв.

— Слънце да е с теб, побратиме Радослав.

Въздишка обиколи Грота.

— Съдът каза! — възвести Говорителят — Съдът се разпуска! Побратимът Радослав ще посочи своето ято! Доброволците могат да станат!

Тътен от земетръс сякаш помете цялото негово същество. След като във всички посоки и дълго въртя глава, той разбра, че няма нито един седнал шаркан.

— Посочвам… — стори му се, че едва мънка. — Крилан…

— Приема ли събратът Крилан?

— Да.

— Следващите!

— Искам думата!

Амфитеатърът като живо създание шавна.

— Събратът ни Фатр’алванд иска да се изкаже.

— Имам основателна причина, за да желая и аз да съм в ятото.

— Ще я сподели ли с нас Фатр’алванд, понеже е сериозен въпросът?

— Да.

Бре да му се не начудиш. Бил куражлия момче тоз жълтоочко…

Последвалите слова на Алванд отекнаха като гръм право в сърцето на Радослав:

— Аз обичам Верена’рауни. Предложих ѝ преди девет котла да изпеем песента на Любовта пред слънцето Райко на изгрев.

Подир гръмовния ек, светкавица сцепи света пред него на две…

— Срокът за нейния отговор изтича днес. Ако господарят Радослав ме приеме в ятото, това ще даде повод на Верена’рауни да отложи отговора си, докато двамата с господаря Радослав не застанем пред нея като Победители, за да посочи Тя кой ще бъде Нейният Избраник, Приятел на дните и нощите, в Живота и в Смъртта.

Дичо мигаше натам, откъдето Алванд говореше, без да успява да го различи в люспестото, опашато и крилато множество.

— … Прочее смятам, че ще опозная господаря Радослав, за да мога да приема всяко решение на Верена’рауни, слънцето на моето сърце, Владетелката на мечтите ми. Също така държа да защитавам господаря Радослав, за да няма огорчение за нашата обща възлюбена. Нека Съдбите ни и Потокът, и Райко решат какво да се Изпълни в бой и мир. Казах каквото имах да казвам.

Радослав замаяно се обърна към Иван-Крилан. Фиксира го и изсъска:

— Ти знаеше ли това?

Змеят сведе муцуна и шавна опашка.

— Да. Алванд ми е като брат…

— И не ми каза!

— Ама, Радо, не съм клюкар. Обещах да не се намесвам…

— Майната ти!… — задави се той, изплювайки думите, без да се замисля.

— Събратът Фатр’алванд посочи своите причини. Ред е на побратима Радослав да ги претегли.

Отново всички гледаха в него, който сега бе загърбил снишения доземи, почти легнал Крилан. Триста хиляди дракона. Шестстотин хиляди изгарящи го очи. Избърса потно чело.

— Решавам… да…

Какво „да“?

— … да…

Отпусна рамене и с едва разтворена длан подкани:

— Я ела тука, Алванд. И ми вземи шлема, ако обичаш.

Свъсен, той чакаше змеят да долети на арената, потропвайки с тока на ботуша си по огромната златна руна на пода. Жълтоокият шаркан се издигна над трибуните — първо дребен като молец, после все по-голям, приближи се и кацна. Изви опашка и му поднесе шлема. Радослав дъвчеше устни. В този момент много би искал да има джобове.

Изобщо не знаеше какво да реши. Бавно обиколи съперника си, сякаш Алванд бе чучело в природонаучен музей. Спря. Представи си го до Верена… Окото на сабята светеше в млечнобяло.

Ти пък какво ми се бъркаш! — сопна ѝ се наум Радослав. С оловни облаци по челото, той застана с лице срещу змея.

Алванд го гледаше спокойно и прямо. Дичо размърда схванати рамене.

— Реших — високо заяви, — че побратимът ми Алванд наистина има основание да иска, хм, предимство… Вие всъщност как мислите? — обърна се той към трибуните. — Според змейските традиции, основателна ли е неговата причина?

Шарканите кимнаха в отговор.

— Е, аз пък реших, без значение какво е прието, какво не — вземам го. Сега вече ми дай каската. Мерси… и добре дошъл в екипа. — А към Иван тихо добави: — Иде ми да те напердаша! Благородни пазачо на чуждите тайни!

Гласът на Говорителя екна:

— Побратимът Радослав избра! Следващите!

В същата секунда Дичо отсече:

— Не искам други.

Мъдрецът наклони леко глава, сякаш не бе чул добре.

— Побратимът Радослав желае да поеме такава опасна задача само с двамина оръженосци? — той вирна муцуна към амфитеатъра и изгърмя: — Да останат прави само бойните двойки, преминали седмия кръг на Воинството!

По трибуните останаха да стърчат поне още стотина хиляди змея и змеици.

— Избери истински Воини, побратиме! Още една двойка да укрепи ятото с мощта си. Иначе няма да дадем съгласие да идеш на вярна гибел! А дори да настоиш, ще те изпратим с тежко сърце, теб и чедата ни Крилан и Алванд!

Дичо въздъхна и разпери ръце:

— Съжалявам. Просто… така ми се струва по-правилно.

— Побратимът Радослав — намеси се Иван-Крилан — не може толкова бързо да облече в слова несъзнаваното усещане, че не би могъл… при създалите се обстоятелства, да покрие като психощит още членове в ятото.

— Да оттегли тогава и вас!

— Не — категорично отвърна Дичо.

Говорителят се замисли, сетне добави:

— Искам Вождът-Стратег да даде мнение! Доброволците могат да седнат. Благодаря им.

— Аз също — кимна към тях Радослав. — Не е празна приказка. Страхотни сте. Стискайте ми… ни палци. И не ми се сърдете… А да, казах каквото исках да кажа. Говорителю, извинете.

— Няма нищо, младежо Радослав. Ако степента на риск за това ято надхвърли жълто ниво, младежите няма да идат!

Военните Водачи се спогледаха. Съвсем осезаемо един от тях отправи запитване извън Грота. Изслуша отговора и рече:

— Вождът-Стратег посочва на тинга важността да се съгласи с решението на побратима Радослав. Много сериозно залагаме на непредсказуемостта на това ято, поради засиления човешки елемент в него. Направих бърза качествена сметка и не получавам жълт резултат…

— Говорителят е удовлетворен. Тингът иска ли да пита Вожда-Стратег за нещо?

Звуков и телепатичен шум се надигна и спадна.

— Тингът няма въпроси? Да бъде така. Остана само ятото да посочи командира си. Предвид… особеността на бойната група, съветвам ятото да не се отказва от имената си… Тинг?

Настъпи какофония от изказвания:

— Не възразявам, но и не одобрявам… Въздържам се от мнение… Съгласен, ала с тежко сърце… съгласен… по-скоро съгласен… въздържам се благосклонно… съгласен…

Хорът от гласове се сплиташе в басови, сякаш от катедрален орган, вибрации. Засили се, породи въздушни течения, изпълнени със загриженост, жар и твърдост. Спадна като изнемощял гейзер. Говорителят извиси глас:

— Няма никой против съвета ми за имената. Ятото да реши дали го приема!

— Приемам — каза Алванд.

— Приемам — скръцна със зъби Крилан. — Радо…?

— А, да. Приемам!

Очите на Говорителя светеха.

— Кой ще е командир, малко ято?

— Той! — изпревари шарканите Радослав, сочейки към Алванд.

Мнозина слисано изфучаха. И, може би, одобрително.

— Аз — съгласи се съперникът.

Цяла минута Мъдрецът се взираше в тях.

— Летете високо, тогава… — промълви, а после разгърна криле, сякаш се канеше да излита. После гласът му изпълни Грота:

— Командирът Алванд да отведе ятото при Стратезите! По настоятелна молба на Военния съвет Събранието няма да привиква и обсъжда другите ударни ята. Внимание! Обявявам край на Събранието! След три ури ще се открие Ново Събрание! Ще разпределим помощни ята и екипажи на зертоните! Ще уведомим и Алем-Алема сестра на Старшия рояк! Край на Събранието! Почивка три ури!

Чак по-късно Дичо си даде сметка за важността на казаното от Говорителя.

За шарканите започваше нова епоха.

7.

Радослав седеше до шадравана и наблюдаваше мрачно играта на уруруйчето, което се забавляваше да търкаля по пода полупрозрачен ивичест камък. Дебнеше го, после го гонеше, заплашително му цвърчеше. Навярно в този момент животинката бе най-жизнерадостното създание в целия пещерен палат.

Крилан лежеше с унил вид пред камината.

Мълчанието продължаваше вече доста дълго и змеят не издържа:

— Радо, моля те, разбери ме. Дадох дума да не споменавам за предложението на Алванд към Верена. А и след като тя нищо не ти е съобщила в посланието, значи няма защо да се тормозиш…

— Добре! — прекъсна го Радослав. — Подсети ме как се съблича това чудо.

— Дискът на лявото рамо. Завърташ три пъти наляво и четири пъти надясно. Закопчаването става по обратния ред.

Доспехите се разтвориха като разрязана какавида и се смачкаха на пода в метална купчинка. Дичо повдигна бронята, мачкаше я, въртеше, тръскаше и сумтеше.

— Нещо не е наред ли?

— Няма ни шевове, ни закопчалки… И що за метал е това?

— Сплав е, с много сложен състав и микроструктура. Сглобки, шарнири и всякакви механизми, изградени на молекулно равнище, са част от нея. Такава вещ не се кове, нито пък в пещ се изпича. Тя расте, както растат коралите. Има едни червейчета, полурастения-полуживотни, живеят в колонии и отделят метали, от които строят килийки.

— Благодаря за информацията — отвърна Радослав сухо, хвърли бронята обратно на пода и прошляпа с боси крака в съседното помещение. Там вече бълбукаше поръчаната гореща „вана“.

Крилан остана във всекидневната на временния „апартамент“ сам. За да избяга от скуката, той размести няколко камъка в пеещото фонтанче, в опит да промени мелодията. Успя, ала не беше доволен. Помъчи се още малко, но звученето все тъй бе далеч от желаното. Колко по-лесно е с касетофон, каза си и заряза това занимание. Замислен обходи палата. Върху масата се търкаляха вещи на Радослав, включително раздърпан бележник и няколко свитъка, в които Дичо си бе водил някакви записки. Разрови ги с нокът.

Тихият гонг сепна змея — вечерята пристигаше точно навреме, за да му даде по-смислено занимание. Той подреди съдовете върху софрата, която постави между огъня на камината и водата на шадравана. Метна небрежно няколко ленени салфетки и добави цепеници в огнището. Подуши апетитните миризми, изплъзващи се от гърнетата. Накрая тури в средата на масата един светилник и го запали с дъха си. Двете стомни земеморско вино като че ли бяха прекалено близо до огъня, затова ги премести. Избута с опашка столчето-пейка така, че когато Радослав седне, гърбът му да се топли от горящите дърва, а сам се настани от другата страна на масата. Облегна се на близкия сталактон.

Радослав обаче продължаваше да се къпе. Чуваше се как пуфти и доволно плиска вода в „банята“. Крилан си затананика нещо неопределено, зяпайки към тавана. Потупваше в такт с края на опашката.

— Радо! Манджата ще изстине!

Не последва никакъв отговор.

— Ей сега… — обади се той след малко. — А онези металови полипи, къде се въдят? Тук на Ишчел?

Змеят тайничко се зарадва.

— На Земята, но в друга реалност. Там има само океан с огромно съдържание метални соли. Направо си е отровен. Доколкото знам, обитава се само от дребни колониални организми. Няма интелигентни видове. Интелигентни според нашите разбирания. Но се опитомяват лесно…

Крилан се поколеба пред стомната, която се бе озовала току до устата му, поднесена от собствената му опашка. Отпи малко и я остави, а опашката си затисна с лапа.

Тропането на дървените налъми изпревари появата на Радослав. Мократа му коса стърчеше като бодли на кактус. Бодливо оставаше все още и настроението му. Той седна и започна да отхлупва наредените пред него гърнета.

— Нещо като китайска храна. Много готина. Реших да не прекалявам и махнах клечките. С вилица ще ти е по-лесно.

— Твоето същото ли е?

— Без мръвките.

— Защо?

— Змейовете не ядем месо.

Дъвчейки, Дичо повдигна вежди. Преглътна, отхапа от питката, гребна с вилицата и рече:

— Покрай Верена останах с впечатление, че сте всеядни.

— По принцип можем да бъдем — съгласи се Крилан и погледна с въпросителен вид дали да продължи да приказва. Радослав кимна едва-едва. — Векове сме работили не само над нашите умове, но и над нашите тела. За да оползотворяваме колкото може повече видове енергия, но най-вече за да „правим магия“. Змейският организъм допуска да поема какво ли не, но за успешен метаболизъм на „екзотично гориво“ е необходима и самодисциплина… Трудно ми е да ти го обясня… Предразположени сме, но всяко високоорганизирано и осъзнато разумно същество би го могло повече или по-малко. Обаче не си мисли, че можем да караме само на слънчева светлина. Не сме кактуси. А даже и те поемат вода, минерали. Нуждаем се и ние от вещество, желателно е ограника, пък нека и трици да са… А Верена, тя е и човек, но и змейско детенце. Змейчетата ядат месо, защото растат. И после известно време след смяната на деветата, последната змейска кожа пак похапват мръвка, особено в полусезоните — напролет и наесен. Но възрастните шаркани са вегетарианци.

— И ламите ли?

— Да.

— Тогава откъде такива нокти, зъби…

— За самоотбрана.

Известно време ядяха в мълчание.

— Още ли ми се сърдиш? — виновно погледна Крилан.

Радослав опипваше с език своите зъби.

— Чакам да ми мине — отвърна и продължи да дъвче.

Приключи, без да пропусне да обере соса със залче, и доволно облиза пръсти. Постави широко ръце на софрата и още с пълна уста попита:

— Да си ми виждал лунния камък?

Змеят завъртя глава като перископ на подводница:

— Тц. Да не би Пилето да го е забутало някъде?

— Аха, сигурно — преглътна той и с видимо съжаление чукна празното вече гърне. — Трябва да се обръсна. Можеш ли да ми намериш ножче?

— Мога да го направя аз. С нокът.

Дичо почеса с известно съмнение избуялата си брада. Представи си как обръснатите страни ще хладнеят приятно. Да, наистина е добре да разкара тая четина.

— Да не ме заколиш?

— Айде сега, приказки! Ти повече имаш мерак да ме изкормиш… май.

— Изпи два литра вино.

— Само за да го усетя, ми трябват поне още пет пъти по толкова. Нека три да са.

— Пяна?

— Ще си направиш, байно.

— След малко. Сега ме мързи. Наядох се като прасе.

Той се катурна на пейката, върху която Крилан предвидливо бе хвърлил вълнено космато одеяло. За него Радослав бе попитал дали не е бъкано с върколашки бълхи, което почти го обиди… ала после видя дяволито извитите ъгълчета в устните на човека. Докато се смееше на шегата, Крилан си помисли колко е далеч вече от старите си човешки навици. В това имаше нещо приличащо на носталгия, но пък не бе и лишено от удоволствие.

Напуснах. Сега ще е добре да пристигна наистина целият.

Полулегнал, Радослав съзерцаваше пламъците в огнището.

— Няколко пъти чух да се споменават Сенки някакви…

Змеят се смръщи, но добросъвестно му отвърна:

— Всеки достатъчно дълго живял шаркан прави за поколенията запис на спомените си върху кристал. Вдъхва своята Сянка в структурата на камъка. Отпечатък на паметта, разбираш ли? Удобното е, че можеш да задаваш въпроси на Сянката, не само да я „четеш“, и тя да ти разказва или показва. Потапяш се в живян някога си живот… Но на теб още ти е рано за това. Човешкото ти съзнание ще се препълни, пък и не всичко ще разтълкуваш. Даже аз внимавам да питам Сенките, при все че съм в драконово тяло. Само недей да ги мислиш за духове-призраци…

— Така, както го описваш, точно на такова прилича! Ами… ако един змей загине, преди да е сварил да си запише… мемоарите?

— Почти винаги Мъдреците успяват да уловят Смъртния повей. До голяма степен змейската памет е аналогична на холограма. За да се направи запис, е нужен един-единствен достатъчно обемен фрагмент от енергията, кодирана с характеристиките на личността на загиващия.

— Кристалите със Сенките, и те ли са в крипти? — сети се Радослав. — В Грота, при скрижалите ви от злато?

— Всъщност… не, има ги кажи-речи във всяко обитаемо жилище.

— Къде са? — огледа се Дичо.

— Гадинките, които кръсти „стъклонурки“, служат и за това. Корубата им е мъчно разрушима. Пък и информацията се копира във всеки узрял индивид. Телепатично. Нищо не се губи, дори при смъртта на някое животинче… Нищо не се губи… — повтори Крилан и леко кривна към друга тема: — Както и при Пътниците-Разказвачи! И при тях нищо не се губи. И те общуват помежду си мисловно, обаче малко по-различно и от съхранителите, и от директните телепати. Правят го чрез едно, да го наречем, „информационно поле“…

— Ноосфера.

— Да, ноосфера. Значи знаеш тази дума, добре. Много близко до истината е това човешко хрумване… Пътниците-Разказвачи са в същото време и генератори, които поддържат полето достъпно за не толкова вещи в осъзнаването раси. Държат всичко в паметта си и обменят знанията, новините… те не са само вестоносци, те са колективната памет на Кашеп, всички легенди, хроники… За беля, в началото атъланите някак смущаваха предаването на пресни вести…

— Те са живият интернет на планетата. Като така ли да си го представя?

— Амиии… затрудняваш ме. Нямам представа от интернет. Може и да е сполучливо сравнението ти.

— Че ти откога не си бил „оттатък“?

— Разкарах се оттам през осемдесет и девета година. Есента. Чувал бях за това чудо, ама при социализъма беше проблем да си вземеш домашен компютър, камо ли да общуваш с капиталистическата чужбина… Е, в наше село станеше ли дванайсет и половина — навсякъде се чуваше „Дойче веле“ от транзисторите…

— Разкажи ми за себе си, когато си бил човек — внезапно помоли Дичо.

— Ммм… Тъкмо се радвах, че съм се отървал от излишен багаж. Припомнянето е повторно изживяване за нас, Радо. Много по-ярко е за змейската психика от човешките спомени.

— Недей тогава — докопа се той до стомната.

Водата във фонтана се стичаше меланхолично. В комина скимтеше вятър.

— Алванд.

Змеят се размърда.

— Алванд — повтори Радослав с червено от пламъците на камината лице. — Огледах го. Вече започвам да ви различавам по-ясно, не само по пъстрините и цвета на кожата. Не сте ми вече еднакви като виетнамци. И… разбирам, че е красавец, макар и всички да сте просто съвършени. От моя гледна точка. Ти не толкова. Навярно те имат за грозничък. Говоря ти откровено, като приятел. Не. Не като. Въпреки гнусния номер от твоя страна — вдигна предупредително ръка, макар Крилан да не даваше признаци, че иска нещо да каже. — Но явно така разбирате нещата, вие драконите. Та мисълта ми е, ако Алванд се превъплъти в човешко същество, жените ще се влюбват в него от пръв поглед, а мъжете няма да се дразнят от това. Даже без змейското си излъчване, само заради фасадата и поведението. И нищо чудно… Верена да предпочете него. Все пак ѝ е по-близък от мен… и от който и да е човек.

По пода скрибуцаха две стъклонурки, уруруйчето вяло се преструваше, че ги напада, но те не му обръщаха внимание и обираха трохите покрай софрата.

— Искаш да ти възразя.

Стомната на Радослав избълбука отново.

— Да.

— Не бих могъл. Нищо чудно да се окажеш прав. Но това са глупави приказки. Нима не вярваш в обичта си? Нима не си сигурен в нея?

— Мамка му! Пред Алванд нищо не струвам! Той е змей! По-силен, по-интелигентен, по…

— Струваш толкова, колкото те оценява обичта ти, Радо.

— Лесно ти е така да говориш! Лесно ти е да раздаваш мъдрост на тъпия човек, да сияеш колко си умен!…

Крилан чак се отмести, сякаш стреснат от избухването, но се отяде:

— Ами ти защо не помълчиш, за да постигнеш същия ефект на умност?

— Не се нуждая от непрекъснати напътствия, поучавания, разяснения! Не съм последният тъпанар! — кресна ядосано Дичо.

Змеят премълча. Радослав затвори очи. Прикри лице от жарта на огнището. Хладина докосна горещите бузи. Смотолеви неловко:

— Извинявай. Бива ме само да обиждам…

— Стига бе, Радо! Змейовете изобщо не сме докачливи. Може да живеем дълго, но нямаме време за губене в сръдни. Думите са просто думи. А делата — то е вече друго… поне в рамките на Лъжовните езици е така. Изборът е твой, животът е твой. Колкото до помощта — искай я, защото тук можеш да не я чакаш да дойде сама. Искай си нещо направо, без намеци. И отказвай също директно. При нас така е прието. Ще ти благодарят, когато им посочиш грешките. Няма да ти се оправдават, когато не са съгласни с теб, че грешат. Тогава значи наистина не грешат, значи са преценили отвсякъде твърденията и действията си.

— Бях груб, Иване. Съжалявам.

— Знам, че одеве не чувах теб, Радо. Чувах да говори твоето огорчение. Пак ще ти го кажа с риск да си речеш, че отново те поучавам: Тук не гонят за думи. Думата не е действие. Между слово и постъпка има някакъв път… от който можеш и да се върнеш обратно. Противодейства се на действие. С нашите сетива и скорост на реакция то може да се предугажда. Но шамар да зашлевиш за дума при нас се смята за прекаляване…

— А вие не обичате да прекалявате.

— Да… въпреки че плесницата понякога е напълно адекватен отговор на нечиста дума. Знам също, че си нещо по-голямо от собствените си комплекси и емоции. Но е разбираемо, дето още не им държиш юздите. Малцина хора го могат вътрешно, не да се владеят и се сдържат само отвънка. Ама си прав… Наистина отстрани е лесно. Наистина прекалявам. Човешки навик. Това май пак беше поука, нищо че този път косвена… Сетих се за предишния си живот — поясни змеят унило.

Черупките на стъклонурките светеха. По стените Радослав забеляза и други гадинки, които мудно пълзяха сред увивните растения и излъчваха светлина.

— Вече се е стъмнило — обърна се той към Крилан. — Чак сега забелязах. Знаеш ли какво си мисля?

— Не. Чувам, че мислиш, но го прикриваш. Така трябва. Мислите са лично пространство.

— Мисля си, че след като сутринта ще излитаме в акция… трябваше да поканим Алванд на вечерята.

— Би било наистина учтиво — обтекаемо отвърна шарканът.

— Не бе, все пак сме един отбор. Утре ще си ближем раните, мама му стара!

— Точно това казах.

— Пак лъжовен език… Можеш ли да го извикаш?

— В момента е неуместно. Той е у родителите си.

— Утре ще му се извиня.

— Не е нужно. Не ставай по-правоверен от папата… Какво ще речеш да поспим? Имаме единайсет часа за почивка. После кой знае кога ще ни се усмихне слънцето.

— Покрай Драконче все си мислех, че почти не спите. На Верена ѝ бяха достатъчни два-три часа на денонощие и пак се цупеше, че прекалявала със спането.

— Драконче… — Иван го изгледа странно, с отсъстващ поглед. Тръсна глава и погледът му се фокусира. — Шарканите умеем да натрупваме сън и почивка все едно тлъстини за през зимата. Това ни е най-голямата отлика от всички гръбначни с централна нервна система. Какво?

— Имам още вино в стомната.

Змеят надникна в своята.

— Е, добре, да си довършим тогава глътките.

Уруруят надигна главица и издаде часовия си крясък. Човекът и змеят неволно се озърнаха към хронометъра. Беше точен.

— Пилето и докато дремем ли, ще врещи така?

— Не, разбира се. Много по-тихичко е, когато наоколо има спящи. Ела, мъник, да си кажем довиждане — Крилан благо протегна лапа към животинката.

Дичо надигна стомна, но я задържа пред устните си. С присвити очи гледаше как змеят играе с птичето.

— Иване, ти си самотен.

Змеят почти неуловимо трепна. Изви учудена муцуна към Радослав.

— Това пък откъде го взе? — засмя се дървено.

— Алванд се сбогува с близките си, а ти седиш при мен.

— Сам ли да те зарежа искаш?

Човекът отпи от виното, без да изпуска шаркана от поглед. Светкавично краткото отместване на змейския взор към стъклонурките скова челюстта му и той попита сподавено:

— Чии Сенки има в твоите съхранители, Иване…?

Крилан сякаш се смали.

— Дявол да те вземе, Радо, толкова устремно си се втурнал да се „натурализираш“, че чак страх ме хваща… — той се пресегна и с удивително подвижните си нокти сряза тънък ластар от растителния зелен воал. Пъхна го в уста и го задъвка замислено.

Човешки навик му е, просветна на Радослав. Тия челюсти хич не са пригодени да гризкат тревички…

— Премълчаваш ли нещо за сенките? Какво са наистина те?

— Радославе, има много видове Сенки. И да ти ги назова, не мисли, че ще схванеш същността им. Думите са просто звуци. И често повече крият понятията, вместо да ги означават… Сенките ми позволиха да се запозная с родителите си… Бил съм вече заченат, когато те тръгнали на бой. Загинали далеч от досегаемостта на Мъдреците, които иначе биха доловили смъртната им енергия и биха я записали. Но преди да поемат на поход, те изпълнили дълга си да съхранят своя опит и знания като сянка. Да, говоря си с тях…

Дичо потръпна, тъгата на Крилан го лизна с грапав език.

— Наистина печални са тия срещи. Сянката нищо ново не научава, не го прибавя към онова, което знае. Сянката не запомня събития, случили се, след като е била направена. Тя съществува в безвремие, докато някой се сети да я потърси. Не мога да се сдържа обаче да не влизам във връзка с тях… пък и вече не е толкоз мъчително… Всеки път ме питат кой съм. Казвам им, че съм техният син. Те се радват. Приказваме си. После си „тръгвам“, прекратявам контакта, те угасват, стават пак неактивни… Не, няма нищо зловещо или неестествено да ги виждам понякога. Сенките не са живи, Радо. Не страдат. Не са души на мъртъвци. Просто говорещи снимки, съхранени образи и мисли…

— Моите съболезнования, Иван-Крилане.

— Благодаря — крехко отвърна змеят. — За жалост… нямам подобни снимки на други мои скъпи създания. Само спомените си имам за тях. Радо, аз имах… имам… проклет Лъжовен език с неговите идиотски граматични времена! Може да е по форма правилно да се каже „аз обичах“ или „бях щастлив“, но по смисъл това е недопустимо! Обичта и щастието нямат минало или бъдеще. Те са сега. Като живота. Миналото го помним, за бъдещето мечтаем, но живеем сега! Родителите ми може да не са живи, но е тъпо да казвам „имах ги“! Сякаш аз вече съм в минало време!…

Той въздъхна сърдито и наду ноздри, изпускайки струйки пушек.

— Имам три майки и двама бащи. Заченаха ме змей и змеица, самодива опази душата ми, нова плът ми дадоха жена и мъж, хора. Жената, мама Валентина, ме доизноси, роди и възпита… бих казал добре. Биологичния татко на човешкото мое тяло, името му е Владимир, не го помня. Той почина при злополука, докато бях още съвсем бебе. Беше твърде чувствителен човек. Може би щяхме да се погаждаме. Клетник, смачкан от своето си семейство. Неговите моруци бяха същински Гераци, от ония, дето са раждали деца, за да не харчат пари за ратаи. Той първи усети в мен змея. Не издържа. И навярно сам предизвика Смъртта.

Съхранителите стояха съвсем неподвижни, проточили безизразните си главици към змея. Четирикрилото птиче сякаш и то слушаше тъжната изповед.

— После ме пое двойка Посрещачи-настойници… съвсем като в човешкия живот преди това. Не ме осиновиха, бях вече голям, но ми станаха истинска опора… Родителите на Алванд. Затова сме и близки с него. От друга страна… и ти ми допадаш. Мисля за теб, както се мисли приятел… и ми е много… тежко, че се случва така между теб и моя побратим. И двамата ви разбирам. При това много добре. И ми е мъка за всеки от вас.

Гърлото на Дичо беше пресъхнало, той припряно го накваси с вино.

— Може би… — каза дрезгаво — тогава не бива да летим заедно?…

— Не. Не ме тревожи самата ни операция. Боя се какво ще стане след това. Ще се радвам за единия… и ще ме боли за другия. Наведнъж. Болката няма да омрачава радостта, но и радостта няма да омекчи болката. Вече ме боли, Радо. Просто знам какво е.

— Разкажи ми тогава.

— Сигурен ли си?

— Ще ти олекне. А може би и на мен.

Крилан стана и донесе още една стомна вино.

— Наздраве!

— Наздраве, Иване.

— Ха слушай сега. Ще ти е за лека нощ приказка… Първото ни виждане като влюбени беше не в кафене или бар, нито на купон, гости, кино — нищо такова. Беше в сладкарница, на по пастичка и боза… Не, чакай… Ще ти разкажа историята другояче.

8.

Някога, точно кога ще премълча, се случило в едно село, чието име не ще спомена, така, че един млад човек, когото е излишно да назовавам, извадил голям късмет.

Не зная точно как, но успял той да грабне кожата на една змеица. Сигурно бил чувал, че така се прави с пояса на самодива, а понеже змеиците не носят такива работи, сварил човекът да открадне туй, що намерил. Направил си връзката с историите за самодиви и овчари по някакъв начин и тъй спечелил любовта ѝ.

Дотук — нищо лошо. Макар да имало някои неща, за които няма да обеля дума. Пък и не само с ловките си ръце заслужил той змейското девойче. Не бил грозен, не бил скъперник, имал добра душа, отвсякъде погледнато — мъж на място… ала човек.

Не ѝ забранявал да приказва, както била свикнала, с дърветата и животните по горите, с гадинките по ридовете, с тревите по полето. Нито се мръщел, кога привиквала птици от небето или играела с рибите в морето. Обаче скрил кожата ѝ змейска, една такава мразовито синя с жарко златни шарки и дъгоцветни криле, в един сандък. Не закачил, вярно, катинар. Ала я накарал да обещае, че няма да го открехва дори. И тя с радост приела.

Защото го обичала.

Живеели заедно. Поодумвали ги, завиждали им. Все пак не е като от друго село мома да доведеш. Не е даже като от друга държава, рускиня, швабкиня или китайка дори. Добре ли живеели? Сигурно да. Не съм им надзъртал през ключалката и никого такова нещо не съветвам. Затова ще пропусна подробностите. И без това те са си тяхна работа.

Само една случка ще разкажа.

Били веднъж в полето, на нивата. Жътва ли било, оран ли — не помня, ала по едно време змеицата зарязала работата и рекла на мъжа си — защото като мъж и жена живеели, макар да не получили благословия в черква; че и кой поп би го сторил за змеица!? — та казала тя:

„Виж какво небе!“

На което той малко троснато отвърнал, че няма време за зяпане и какво толкоз има да му гледа, нали не иде градушка…

„Просто исках да видиш колко е красиво“ — посърнала тя и мълчешком продължила да му помага.

От таз ли случка или от ималото други, ала престанало да ѝ е толкова слънчево под стряхата на мъжа, когото виждала най-хубав, най-юнак и най-силен от другите.

Позалиняла ѝ усмивката, която едни от хората в селото радвала, други вбесявала. Мълчалива и умислена минавала тя, а селяните, нали си ги знаете, пак подхванали поизоставените клюки. По същото време и на юнака взело много-много до не му върви, че и неговото лице замязало на дъждовно есенно небе, колкото и да пъдела облаците от челото му малката змеица. И от туй все по-тъжна ставала. А той, когато се случвало да забележи това, още повече мрачнял. И така — като пъдарското куче, дето захапвало опашката си, заболяло го, ядосало се, стиснало зъби по-здраво, пак го заболяло… сещате се, нали?

Хубаво, щом се сещате. Само че няма нищо смешно тук.

И кой знае как би свършило всичко — а то е ясна работата като бял ден, де — ала прелитал тъдява един змей. Не съвсем прелитал, щото те високо летят, ами тъй си прехвърчал с половин крило. Ранен ли е бил, сакат ли, мързяло ли го, или бил любопитен да попригледне местните моми — кой го знае, пък аз няма какво да ви разправям странични неща. Та съзрял змеят едно хубаво младо момиче и…

Може и да не е станало от първия път, ала втория или третия — срещнали се и се заговорили. Змейските очи виждат и подземи, няма как да не е познал той, че не е обикновена човешка жена, ами красавица от неговата раса. Надушил я, ако че не била в люспестата си кожа с опашката и крилете.

И взели да се виждат и срещат. Той ще долети, прахоляк ще вдигне по мегдана и докато народът киха и си бърше очите, той се шмугне в къщата! Тя ще излезе и ще го посети в пещерата му. Или таен знак ще си дадат и на самодивския вир ще се намерят… Малко ли начини има — който е бил влюбен и се е крил — знае.

Ако някой сега се подсмихва мазно и кима ситно-ситно, или с многозначителен гласец подхвърля: „Да бе, знаем ги тия работи“, такъв бърже да хвърли книгата, що я чете, или вън от стаята, где му я разказват, да бяга! Че инак мълния ще го порази или змей ще му изтръгне мръснишкото сърце! А може и градушка да го убие, щото лами и хали, те хич не обичат хората да се подиграват с шаркани, нищо че са им немили братовчедите змейове, нищо че всяка буря с тях воюват! Кой си ти, човеченце, че алай си правиш с древни родове облачни и ветровити господари!!?

Обичта им била чиста! Като снегове, връз които човешка нога нивга няма да стъпи! Като потайно изворче, от което пият само зверове от грях невинни, вълци волни и елени горди! Така, както хората не могат си представят.

Да! Имало е прегръдки, и целувки са си дарявали, от душа, от сърце и макар да се желаели, както хората само това можете, всеки змей знае що е дадена дума, що е да пазиш селото от врази, болести, беди и безчестия!

И говорили са си. Много. Изпивали се с очи и са говорили, случвало се е даже до първи петли да си приказват в захлас за своята Долна земя, за залезите, за звездите, за тревите, за песните на щурците, за танца на щъркелите и за още много-много други змейски работи, които хората рядко ги интересуват, освен за някаква дребна своя изгода.

И си повтаряли на всичките свои девет езика колко се радват на нечаканата среща, на това, че са заедно за по няколко часа, за това, че…

Всъщност… кого го интересува това? То си било тяхно си.

Ала скоро смътно се поразчуло из селото, че отново, както в незапомнени времена предишни, завъдил се наоколо змей… Надали стигнало това до ушите на юнака, с когото живяла змеицата, ала почнал той да усеща нещо нередно.

И взел да я подпитва, да се сърди, да заплашва и да ридае…

Змеят се възмущавал, кога се виждал с изгората си:

— Как така те държи все гладна?!! Не казала ли си му, че ние храним се с обич, че без нея гаснем, че и ако не дадем сами любов, изгаря ни тя, както човеците язва ги яде!

Тя заплаквала горчиво в отговор и там, където капвали сълзите ѝ, съхнели бурени, камък на сол се трошал, а всякаква живинка заобикаляла мястото. Сепвал се змеят и нежно я погалвал, та подхващал да ѝ говори за други, за весели, утешаващи неща. Но отлитал накрая и той тъжен и ядосан.

А юнакът, вече сигурен бил, че наистина край селото кръжи змей, и взел да плаче пред нея, да си посипва главата с пепел, да я обвинява, че не му е вярна, че сигурно не я заслужава… Обещавал, а сетне заплашвал. Кълнял се, че всичко ще стори за нея — и червени ботушки от пазар ще купи, и златни обеци на куюмджия ще поръча… сякаш забравил той, че змеица злато не докосва! Какво ли не ѝ вричал… само туй, за което била тя в началото копняла, заедно с него мечтала, само това, за което нявга го молила с очите си небесни, единствено него се не сетил юнакът да обещае. Това, което да ѝ даде нова сила и радост да остане в хорската земя с леко сърце.

Внимание. Нежност. Уважение. Бъдеще.

В змейския език за тези неща има една дума — ОБИЧ с всички главни букви!

Ала човек бил — забравил…

Наместо туй взел юнакът да я плаши, че няма да живее без нея, на дръвник глава ще сложи, въже на ореха ще метне или право в герана…

И скочил разтреперан, отворил със замах сандъка със змейската ѝ премяна и викнал:

— Ето я, вземи си я и отлитай. А аз с този тука нож сърце ще си пробода!

Взела тя, милата, вълшебната своя кожа, поляла я със змейските си изгарящи сълзи, притиснала я към гърдите и вдигнала очи нагоре.

А времето било нощем вече и през прозореца надничала Стожер-звезда, а покрай нея се виел пазачът на небесните простори — Звездният змей, който е над Голямата мечка и варди целия Свят, както се пази от жив змей едно село с нивите му.

Погледнала змеицата Нощния си небесен събрат — а змейовете имат и Дневен небесен събрат, — а после рекла на юнака, който бил разчорлен, жалък и на три превит от мъка:

— Няма да отлетя. С теб оставам.

И сетне тихо прошепнала към нощта на змейски език:

— Прости, обич ми!

И хвърлила със замах вълшебната си крилата премяна в огъня на печката, па затръшнала и вратичката!

В същия миг змеят, който седял недалеч и гледал прозорците на нейната къща и се зъбел от време на време с кучетата, тъкмо щом пламнала змейската кожа на изгората му свидна, изревал той страшно и диво, преметнал се и тупнал на земята от върха на дървото!

И ударил главата си в големите воденични камъни и още я ударил, и пак, и пак… Зафучал и подпалил всичко сто стъпки навред, подскочил нагоре и, като мотаел замаяно битата си шипеста глава, полетял все едно куцукал с крилете си, полетял, та се не видял повече.

Сякаш вдън земя пропаднал. А може би вдън небе. Както ви хареса.

Не, не ви карам тази история ни да я вярвате, нито не. Колко е истина, колко измислено — не ми се говори. Може пък да не зная. Зная обаче едно — воденичният камък е ужасно твърдо нещо и от личен опит съветвам да не си биете главите… та дори когато искате с това да затъмните по-страшна болка.

— Добре де! — извика Радослав. — И какво сега! Нищо ли не направи?!

— Изкушавах се. Да открадна кожата ѝ, той да няма власт вече над нея. Да му извия врата. Да бръкна да видя толкова ли е малко и жалко сърцето му. Ала нямаше да е честно…

— С вас честно ли постъпиха? Което си е твое — вземаш го!

— Тук си прав. Особено когато и то те иска. Значи да съм като тях, тъй ли? Да мачкам със силата си, да изнудвам със слабостта си?… Само че ако бях постъпил така, щях ли да мога да се погледна в очите с кой да е шаркан? Трагично е, когато Обичта трябва да руши. Има и песен такава, в човешкия свят. На Ваня Костова.

— Разбирам.

— Разбираш? — Змеят чоплеше някаква пукнатина в пода пред себе си и сякаш изцяло бе погълнат от това занимание. — „Разбирам“ съдържа в себе си значението „съгласявам се“. Така е на всички говорими змейски езици.

— Да. Разбирам. Не мога да го изразя на Лъжовния език, но чувствам, че не сте могли да постъпите иначе…

— Не, Радо, надали разбираш. АЗ не се разбирам…

Крайчецът на това, което го облъхна, предизвика у Радослав усещане за зейнала в сърцето пропаст.

— Олеле… Как изтрая всичко това, Иване?

— Имах много приятелки, в които съм бил влюбен — произнесе змеят. — Но в крайна сметка връзките бяха кратки. Винаги страдах от разделите. Понякога ми казваха: благодаря, ти наистина страшно ми помогна да разбера коя съм… И ако стигах в предишните си любовни истории дъното на отчаянието, то със Змейкинята вече нямах дъно, от което да се отблъсна, да изплувам и отново да видя ясен смисъл в съществуването си. Не, този път нямаше дъно, зееше празнота, пустош, безкрайна пропаст. Бях съвсем сам. Тя наистина бе Единствената — единствената истинска и жива змейкиня тук и сега… на милиард милиарди километри в тази реалност не съществуваше друго, подобно ми същество, освен твоята Верена, тогава още, както разбирам, приспана в камъка. Ето, ти ми се тръшкаше, че може би не си ти мъжът на мечтите на твоето драконче… Радо! Кой би могъл да го каже, освен тя самата?… Но най-ужасното в този мой банален романс беше, че губех възможност за връзка със своя осъзнат свят, губех себе си, започвах да не си вярвам, да отхвърлям всичко, което бях прозрял… и научил. Представяш ли си — трябваше ли да се смиря, че няма да съм и да сме?!

Търсил съм тъкмо Нея, Радославе, бях почти осъзнал и приел какво представлявам… и нямах шанс, възможност да се осъществя сам, да се осъществим с Нея в човешката реалност. И ме глождеше лют яд, че умирам като от глад пред самата софра, на самия финал, изсъхвам от жажда на метри от кладенеца на оазиса. Аз можех да стана нейният път към Вкъщи, а тя — моят. И всичко това се изгубваше. Безвъзвратно. Без право на надежда, като присъда без право на помилване. Бях като слепец в царството на кьорчовци и за минута бях прогледнал, бяхме прогледнали заедно… и трябваше да си избодем очите, за да не оскърбим всички край нас, някои от които се намираха твърде близко…

Имах един бригадир, бачках по ремонта на студентските общежития през ваканциите. Колоритна личност! За него най-голямата обида беше да каже някому: „Ти не четеш! Ти си духовно беден!“ Та той ми повтаряше честичко: „Всяко нещо в живота ти е за урок, Ваньо. Учи!“… и какъв беше тук урокът? И какъв е урокът сега, дето не съм си написал домашното оттогава, преди девет години? И има ли урок изобщо?!

Мъчех се да намеря смисъл, да разгадая урока, да поставя верния въпрос… и не намирах ни цел, ни посока, а вместо това пропадах в Нищото. Страшна е философията на змейовете, братко, ужасяваща е, когато се преведе на езика на заблудата. А по онова време не знаех други езици и не разбирах, че всичко е толкова просто: няма Смисъл с главно „С“, защото всеки един е Смисълът, част от него, негов зидар и творец. Страхувах се от това, че съм нищожен във Всемира. Голям глупак. Чак сега почвам да се радвам, че съм дребен — това значи, че има много място да раста…

— Май ти е било доста кофти сред хората — вметна Дичо.

— Амиии… напротив! Е, имах трудности с общуването. Не съм държал да убеждавам някого в каквото и да е, но когато мисълта ми докоснеше нещо и получавах прозрение… и бързах да споделя радостта си от това… и затъвах в думите като в дълбок сняг… Най ме отчайваше, когато погрешно почваха да тълкуват казаното, а щом се помъчех да се доизясня, ме прекъсваха с обвинението „Извърташ!“ — Крилан поклати горчиво глава. — Аз само търсех начини да предам точно мислите си, да споделя докосването си до една или друга Истина. Обаче се оплитах в думите. Вместо да изясня, още повече изкълчвах идеята. Отсреща събеседниците решаваха, че искам да им докажа, че аз съм прав. Приемаха го за агресия. Откъде да знам по онова време, че Лъжовният език Е агресия! Ето това е — пет, нека вече да са станали шест милиарда човеци — шест милиарда езика. И за какво разбирателство може да става дума, щом всеки си е бамбашка, и уж говори с някого за едно, пък излиза, че е хептен нещо друго и целта на занятието не е да чуеш другия, ами себе си!… Не, Радо, не жаля за нищо, въпреки че някои работи по-добре да не ги бях правил. Или да ги бях направил по-добре. Само че винаги нещо може да се направи по-добре, така че… Чуден белег за несъвършенството на повечето съществуващи неща.

— А кое е съвършеното?

— Съвършено е онова, към което няма какво да добавиш. Смъртта. Любовта. Животът в своята цялост. Все едно и също — на един от нашите езици. Само посредством… хм… да го нарека ударение, маркираш точно коя проява на Съвършеното имаш предвид… А в хорските езици често се говори за „съвършенство“. Но то е на практика просто един… стремеж към „вечни“ работи — вечна любов, вечно пълен стомах и вечно топло на задника… Няма вечна стабилност и нещо хем завинаги в кърпа вързано, хем и да е още живо… а пък все ги гоните, вие хората, тези щуротии… Схващаш ли? Има вечен избор. Това е.

— А как попадна тук, след като не сте отворили с твоята любима Проход насам?

— Като умрях там, Радо.

Настъпи тишина. Дори пламъците в огнището сякаш престанаха да боботят, спря да свирука в комина и вятърът.

— Не съвсем, разбира се — Крилан размаха опашка с досада и разсея зловещото напрежение, предизвикано от предишните му думи. — Човешкото ми тяло само умря. Не аз същинският. Така стана, че тъкмо когато реших, че съм умрял… нещо остана живо! Не е баш като да свалиш дреха от себе си, но за друга прилика не се сещам, не ми идва на акъла. Наистина прилича на това как се изхлузваш от кожата си… остава само чистата същност… и лежах така, по-гол откогато и да било. Измит в кръвта си.

Изведнъж змеят строго погледна Радослав.

— Я си вземи китениците от одъра и се завий, ако и тази история ще слушаш! Утре имаме работа, не ми трябваш настинал!

— Със змейска кожа — и настинал?

— Ще се караме ли? Аз съм по-голям и по-нахален. Хайде.

Дичо покорно домъкна завивките пред камината. Настани се като малко дете, чакащо нова приказка.

— Сигурно би ме питал дали ме болеше.

— Болеше ли? — повтори човекът със свито сърце.

— Уха! — озъби се свирепо шарканът. — Не просто болеше, ами се затрих като личност. Съвсем подобно на кинотрик — хоп, и ме няма. Остана само чувството — болката. Затова сега, докато говоря, и съответно мисля на човешки език — а да ти призная, така и не съм се отучил от този навик, — та спомените за онова… са ми много мъгляви. Така е с повечето преживени моменти, когато на мястото на съзнанието е оставала само емоция, откъде да имаш ясна памет за тях? Разказвам ти за себе си на български, забелязал си, че избягвам друг Език, еле па мисловен… защото тогава не ще е образът на кошмара, а самият кошмар. Няма да издържиш моята история, Радо. Така че изобщо не бързай да усвояваш змейските начини на общуване. Лека-полека, со кротце, без юруш. Даже за мен то е твърде… опасно, хем съм си змей, а ти — недонатурализиран.

Когато тя окончателно избра… всъщност, когато проумях, че отдавна е избрала… а още по-точно, когато юнакът се реши да се разведе и да престане да я държи в унизителната роля на заместничка на пропадналите му планове… ами, отидох да видя този, за когото тя толкова се бе борила. Не останах във възторг. Той нямаше да се примири с крилете ѝ, нито щеше да повярва в тях другояче, освен ако тя не му покаже кървящите си рани след изтръгването им — живи той не желаеше да ги види…

Болката потискаше великодушието ми и се махнах, преди да престана да се държа прилично.

Няколко дни след това тя навярно се разколеба — нещо във връзка с развода му. И тогава… Той направи катастрофа. Нямам наистина основания, но подозрението ми е силно, че е било нарочно. Блъснал колата в един дувар. Били са двамата вътре. Тя си изтърка подметките да тича по ортопеди за пукнатата му китка. А после — да търси пари за ремонт, автомобилът не беше негов, а на клиент на автосервиза, където юнакът работеше. Не смея да повярвам, че наистина е бил добре премислен ход от негова страна… ъх!… След тая злополука Тя вече не ми миришеше по същия начин. Усещах чуждост да лъха от нея. Вчовечаваше се. Хм. Откак се помня, все съм държал да усетя миризмата на този, с когото общувам, срещам или ме интригува. Никога не съм приемал живите миризми, от живи същества, за неприятни. Виж, от храна, бензин, горяла изолация — от това съм се гнусял и повръщал до кръв! А уж нямах по принцип остро обоняние…

Аз, разбира се, веднага хукнах, за да я видя. Знаеш ли, тогава пушех, тя също, може би и сега продължава. Първата запалка, която ми подари, гореше като факла над нефтена сонда. А втората — вече едва мъждукаше, по-зле от нагоряло кандило. Така стана с предишното гадже — купих ѝ гердан от корнеол и той се пръсна току преди да скъсаме…

— Останах с впечатлението… — прокашля се Радослав.

— Не — отсече змеят. — Още когато се запознахме… по-скоро разпознахме, уж тъкмо навреме, пък вече беше късно, тогава нямаше място за мен. Такова място, че да… абе, няма значение. Беше ми кофти и от друго, защото помежду си имахме неблизка, но и недалечна роднинска връзка. Родителите ѝ ме приютиха в къщата си, след като се помина мама… — той махна с крило и стисна зъби. Продължи, посъсквайки: — По същото време при мен нещата бяха съвсем наопаки тръгнали. Изхвърчах от института — баш по време на сесия. Разказвах ти вече.

— Помня.

— Разбра се, че ще ходя войник. Казармата чакаше да ме лапне. Тя не дойде на изпращането. Не зная дали в твоите по-гладни, както разправяш, години, дали изпращанията са ставали цели събития… Впрочем, що не? За всеки българин раждането, кръщенето, изпращането войник и сватбата все са били големи дати… Мойто новобранско беше обаче семпличко. По това време имаше режим на тока… не, не, лъжа се, абитуриентския бал го карахме на агрегат — ето, видя ли, пропуснах още едно велико събитие — баловете!… И така, Радо, тя не мина да ме види на изпращането. Въпреки че, сигурен съм — специално онзият цял ден не съм ѝ излизал от главата… Какво ѝ струваше — двайсет минути с автобус и билетче от шест стотинки, щото за извънградската линия имаше карта. Но… не се отби. Разбирам я, права беше, да… но ми е криво, да…

Та, пратиха ме в казарма. От новобранството си помня само един тип, който ми беше отдельонен и се фукаше, че никога не бил прочел нито една книга, освен читанките, които го накарали да срича в даскалото. „Леко, киртак, тишина! Старото требе да си чува уволнението.“ Аз не мирясах, естествено. Отказах да положа клетва.

— Защо?… О… разбирам.

— Правилно. Щеше да ми е трудно да я наруша. Дори летаргично, змейското в мен водеше всяка моя постъпка. Когато се замислех над действията си, човешката обвивка и манталитет изкривяваше смисъла. Най съм бъркал, когато не следвах интуицията си.

— Какво стана? Дисцип?

— Да-да, дисцип. Нали не съм се заклел. Редно бе да ме тикнат в цивилен затвор. И двайсет години по-рано тъкмо това ме чакаше, но вече бяха настъпили меки времена, лигави. На „социализъма“ вече му изпадаха юздите от лапите, хората надигаха глас и през намордниците. Не знаеха какво да ме правят. И докато измъдрят нещо, ме забутаха на бригада да копаем някаква си траншея — чак на майната си в Южна България, недалече от границата.

Наблизо имаше село с поща и телефон. Веднъж придумах старшината да ме вземе с него, понякога пазарувахме от бакалията продукти, защото храната, дето ни я караха, беше жив буламач. Обадих се на комшийката. Чак после, вече тук, в Долната земя, съобразих, че тя не е разбрала за кого питам. Объркала се жената. Каза ми, че сватба ще се вдига.

Превъртях. Разярих се.

Мога само да се поздравя, че никого не очистих.

Напуснах бригадата, обитавахме едни складове. Вървях… не — тичах! — докато усетих, че съм поел право към София, стиснал добрия стар Калашник сопотско производство, лют като оса и жаден за разрушения… Стреснах се, хвърлих патроните от пълнителя и смених посоката. Бягах от страшното си аз, отнасях го по-далеч от Искра и нейното семейство, от осъществената ѝ мечта и копнеж, в които бях бръкнал неканен. Бягах. Исках да се махна. Далеч. От дома ѝ. От сърцето ѝ. Защото тя имаше дом, където беше сърцето ѝ. А аз само можех да вися под прозореца ѝ, като се надявах, но и страхувах да ме завари и изпушвах по пакет цигари…

Скоро бях на границата. С кола не бих стигнал толкова бърже.

Спипаха ме на полосата. Граничарите ме улучиха няколко пъти още преди това. Все едно ме бяха боцнали с фунийки или със скобка от прашка. Когато ме подгониха сякаш съм дивеч, люшкаше ме от панически животински, безмислен ужас в истерично весело, в хазарт и хладна пресметливост… Помниш ли песента на Висоцки „Лов на вълци“? Страхотен клип бях, докато бягах от куршумите, мама му стара…

Но на самата бразда вече им бях като мишена, при това нахална мишена — размахвах пушкалото и ги виках да излязат, гадовете, на нож.

Преследваха ме, докато насреща ми изскочиха гръцките граничари. И като ме подбраха! Едните ме гърмяха в гръб, другите стреляха право в гърдите ми, а аз само подрипвах на място, раменете ми скачаха, китките се мотаеха, натежали от автомата, щикът ровеше смръзналата се пръст… Гълтах горещо олово и плачех, че не мога да извикам името ѝ. Сълзи, сополи, дъжд и кръв. И лайна, които се стичаха по крачолите ми — това, понеже още в първите новобрански дни ми свиха бельото и носех шаяка на голо. Навярно знаеш колко е приятно.

Отврат.

Ето така умирах — тресящ се от куршумите, осран, разреван…

Навярно са ме разстрелвали броени секунди. Мен ми се стори цяла застинала на едно място вечност. Неспиращо Сега. Гадно и гнусно. Душата сякаш се изцежда от тялото като стиснат в преса парцал. Нескончаемо. Досадно. И без прожекция на минали спомени. Нямаше такова нещо при мен. Не бе страшна смъртта, но самото умиране. И ако хората си отиват по начина, който изпитах — тогава наистина има от какво да ги е страх…

Накрая тупнах на земята и благодарих за липсата на всякакви отразяващи повърхности, не исках да се виждам на какво са ме направили варшавските ютии отзад и натовските — отпред.

Край, казах си.

Да, ама не.

Вярно, бях убит. Усетих смъртта. Само че нещо беше останало. Нещо, което шаваше в мен, мъчеше се да се измъкне на свобода от мъртвата си обвивка.

Лежах, а над мен граничарите се препираха за това, че българите са навлезли в чужда територия. А може и друго да са говорили. Чувах думите, ала те ми бяха толкова кухи, че не ги възприемах като нещо смислено. Празни звуци.

Абе аз няма ли да мра вече, помислих си, неспособен да мигна, докато по окото ми се стичаше вода от ниско сиво небе. Лигаво време, дедо Боже не беше решил какво точно да вали, затова хвърчеше мешана скара — сняг и дъжд, и фучеше един нервен вятър на истерични пориви…

Не си живял още, че да умираш толкоз жалко…

Не беше глас. Беше усещане. Светлина. Полъх. Мирис. Всичко. Вътре в мен, но огледален образ на нечие послание-мисъл.

Страховито.

Мощно.

Близко.

Мое.

Бозавият въшкарник тлееше там, където не бе подгизнал от телесните ми течности и от дъжда, който внезапно се усили и току изведнъж тресна мълния и запраска невиждана градушка. Коравите парчета пресован лед подгониха граничарите, по каските им оставаха вдлъбнатини, забравили всичко на света, те се свряха под двете джипки и пелената град с воден прах ме скри от очите им.

Странно, но над мен не валеше.

Разтърсих се отвътре и се обърнах като с чужда помощ на възнак.

Отгоре ми висеше облачна ламийска крепост и бълваше безмилостни вихрушки. Те като шатра ме пазеха от Света, който доскоро приемах — не без мъгляви съмнения — за свой.

Дръж се, шарканче. Идем.

От облака се спуснаха сенки към мен, но вече се топяха очите ми, топеше се човешкото ми тяло. Мърдах в себе си. Мъчително и бавно излизах от какавидата си, на пресекулки, с отчаяна паника и радостен ужас, с недоумение и облекчено разбиране… Можах само да зърна освободената си ръка, покрита със синкави черно-сребристи люспи, и да заскимтя от болка в крилото си, жестоко нагънато и зверски изтръпнало от двайсет и пет години неупотреба…

Чувствах присъствието на ламите.

Бързо, самодива-знахарка! Змейчето е изтощено-гладно, ще загине!

И после някой ме докосна и… не с обич, но с чувствена гореща страст нахрани сърцето ми. Не беше това, от което имах истинска нужда, но ме закрепи на повърхността над небитието, извади ме от покрова на истинската Смърт. С една дума — бях на системи, на интензивно енергийно лечение за душата, която на свой ред пришпори тялото да се възстанови. Може би регенерация е по-точна дума…

И сега вече наистина загубих съзнание. Унесох се в дивите прегръдки на тази, на която шепнех: Искрице-Звездице, драконче, миличко…

— Ти до последно не си знаел…? — стъписа се Радослав.

— О, не — Крилан продължително изгледа тавана, после и ококорения си слушател. — Знаех. Но не повярвах. Каза ми го призракът на Втората ми майка, самодивата. Тя беше мъртва от петнайсетина години вече, но направи всичко, за да не ме изостави. И навярно от това знание болеше още по-остро… и заради болката си позволих да загубя вяра, да забравя истината. Знаеш ли, ами че и сега понякога си мисля, че сънувам… че в момента съм в лудницата на 4-ти километър или в някое Карлуково, кротувам си в усмирителна риза и всичко около мен са само видения… И кое го сънувам — че съм човек, бълнуващ, че е змей, или змей, комуто се присънило, че някога се е бъхтал в тясна човешка кожа?…

А и кой знае дали човешкото ми тяло не се намеси. Навярно ще е справедливо да говоря за предишната плът като за свой „скафандър“. Той притежаваше негов си псевдоразум и по някаква своя програма ли, инстинкт ли, нещо в този род, се стремеше да задържи душата в затвора си. Защото без нея се превръщаше в купчина гниещи меса и кокалени трески. Плътта също има дял в това да не повярвам кой съм в действителност. А и въпреки всичко, оказах се неподготвен да приема истината с ума си. Да, вярно е, че усещах как двамата с Искра не сме от този свят… Но тя оставаше, а аз… Хм. Сложно е. Поне тогава ми се виждаше сложно.

Той помълча и подхвана отново:

— Първото, което ме попитаха ламите, беше искам ли да си отмъстя. Грешка, думите им бяха за възмездие. Много по-строго разграничени понятия сред шарканите, като при това „отмъщение“ е архаично за нас. Та попитаха ме желая ли да възмездя.

Учудих се. Поразмислих. Не, нямаше кого да обвинявам. Не бях от този свят и нямах право да му се сърдя.

Змей — изфучаха. — Помисли. Твоята Обич остана в човешки плен.

Не.

Ти си верен на законите на своето сърце, Крилане. Макар израснал сред хора, останал си шаркан!

Така реагираха на отказа ми ламите. Със съжаление, че ги лишавам от прекрасен повод да повилнеят. С уважение като към традиционен противник. Знаех, че змейовете сме в изначална вражда с тях, но такава, каквато струва повече от приятелите в доскорошното ми измамно Вкъщи. Моето сиропиталище. Планетата Земя на хората.

Откъде знаете името ми, което за първи път чувам?

Знаем, защото сме два клона от една раса. И можем да отнемем живота ти, ала не и свободата ти.

Това ли ме чака?

Казахме ти: още не си живял, че да мреш. Друг път ще се сразим, когато заякнеш. За нас ще е чест!

За мен също — понечих да се поклоня.

Истински шаркан! Казах ли ви, сестри! А сега — отиваме в реалността на Родината.

… Останах цял колокотл в крепостта. Обикалях я навред. Питах и получавах отговори. Припомнях си. Учех Езиците. Дори с посоките трябваше да свиквам отново, на чисто. Шест основни: напред, назад, горе, долу, ляво, дясно; осем междинни; център, вътре, навън — тези за по-високите измерения. И чисто летателни думички — аеродинамика и метеорология, на език, който, ако можеш да си го представиш, прилича на качествен математически анализ без количествени сметки. Хем просто реч, а пък и познание, вътре в самите слова — началните стъпки в Езика на Мъдростта, вече ти говорех за него. Приспособявах се да смятам в дузини, ламите и те ползват дванайсетична бройна система, въпреки че лакътните им палци са закърнели.

И един ден, докато крепостта се въртеше сред студените облачни континенти на колосалния атмосферен простор на планетата, аналогична в човешката реалност на Сатурн, наблюдателите засякоха змейски зертон.

Всъщност, оказа се, че е била назначена среща.

Връщаха ме на своите.

Крепостта на ламите простря знамена от светлини, едни такива ръждиво-морави дъги. В тях аз не без усилие прочетох покана към змейовете да приемат крушенец. Изгубено тяхно дете.

Зертонът беше красив. С иглени кули и заобиколен с облачни пръстени, в които сияеха потвърдителни деветоцветни дъги, изписващи… забравил съм повечето сигнали, освен един:

Салюти от километрични мълнии уловиха в паяжина света на безбрежното небе и видях стрелващи се от зертона ято шаркани, които затанцуваха сред светкавиците. Една двойка се устреми право към ламийската крепост.

Тогава видях самодивата от свитата на ламите. Не бях я запомнил, но я познах. Нямаше кестеняво опепелените коси на Искра. И очите ѝ бяха въгленочерни, без бяло. Понечих да я доближа, да се сбогувам. Но тя изчезна в тълпата лами, които ме изпровождаха.

Дорева ми се, такава мъка ме налегна. Колко изцеждащо ще да е било лечението ми, колко лаком ще да съм бил с нея…

Ето така се върнах — завърши Крилан.

Отвърна му дълбока въздишка.

Съхранителите и другите светлиннокожи гадинки бяха помръкнали, уютен сумрак свиваше гнезда в пещерния палат. Уруруйчето дремеше с главица под крилце, настанило се посред софрата. Изведнъж се размърда, изписка тъничко в чест на поредната ури и пак се оклюма.

— Спиш ли, Радо?

— Не още. Мисля.

— Няма какво да му мислиш. Спи.

— Ъхъ — Дичо се зави презглава, но тутакси се надигна, подпирайки се на лакът.

— Слушай — подхвана той оживено. — Ами я си представи, че един ден Тя чисти печката и намира своята кожа! Че тия люспи горят ли бе, мой чо… оууу, змейо! Аз нямам такива наблюдения! Пред пощата в Ахтопол оцелях, в монорелса в Царството — също, а преди това ми се размина и на Месечината, да не споменавам там с какво ме целеха!… Та така, намира си я, да речем, поопърлена, но цяла. И си я прибира… и…

— И?

От Крилан се излъчваше почти електрическо напрежение.

— Какво „и?“ бе, какво не стопляш, да не си правен в Албания за реотан? Няма какво да я държи повече там! Като самодивата от приказката — намерила си колана и за нула време хванала гората… Нещо тъпо ли казах?

— Не. Но май не си наясно какво направи току-що.

Айдеееее… Радослав се почеса по тила, без да го сърби.

— Няма какво и да мислиш за извинения. Какво ли ти се чудя де, щом шаркиня ти е обърнала внимание… Сега, току-що, ти даде лек на змей! Нищо, че съм бил в човешка кожа, пак съм змей и такъв си оставам, какъвто съм бил винаги. Благодаря ти. Не че ми събуди надежди, не вярвам така наистина да стане, но… Знаеш ли, че от няколко години насам чак сега съм в наистина прекрасно настроение, а? Олекна ми.

Радослав се прозя и легна отново, прошепвайки:

— Не ти е личало, че си в лошо.

— Тъй ли? Защото се поразвихрих в Ураш-долина на Дилмун, та изгърмях запасите си от гняв… Не се гордея с това. И ти не се учи от мен. Читавите шаркани не постъпват така. Те не мразят, те плевят гнева си. Трябва да узнаеш нещо важно за змейовете, Радославе. Да си змей, това значи да правиш разлика между себе си и своите настроения. Непрекъснато да осъзнаваш целта и насоката си на действие. Змеят е свобода, Радо, а свободата е от нищо да не изпитваш долния животински страх — страх от живота, което значи ужас пред смъртта, страх пред истината, което значи да си в плен на лъжата. Да си господар на чувствата и настроенията си, да си над тях! Тоест — да летиш високо! Естествено, като владееш емоциите, не значи да си безчувствен, напротив… Змейовете сме като с одрани кожи — чувстваме твърде много. И затова сме развили способността да сме силни — за да го понесем. Не да се крием зад обезболяващи… Другото условие да не си просто люспеста твар, а шаркан, е да се водиш от тая повеля:

„Следвай своята Съдба и не пречи на другите да вършат същото! Не бягай от Съдбата си, не търси чужди Пътища, не ги отнемай от никого. Упътвай, ала не мъкни никого по Пътя на неговата орис!“

Така се превежда на човешки Първият закон на шарканите.

Крилан вдигна очи към тавана, подбирайки думи за превода.

— И както съм подхванал, ето ти го Закон Трети: спътници да са ти Любовта, Възхитата и Любознанието, пропъждай без пощада от себе си Страха, Завистта и Мързела, преследвайки ги където и когато ги срещнеш по Пътя си!… Което ще рече: Не мрази. Омразата изгаря преди всичко отвътре. Това е… — змеят положи глава по кучешки върху предните лапи. — Знаеш ли какво, Радо? — попита го весело. — Ще взема да ти дойда на гости! Честно. В Софията. Щом приключим с цялата тази история. И ще се напием — плащам в злато презряно, дето толкова милее за него човешката лакомия. Ще се наковем като бичмета. Яко! До посиране, ако трябва… Радо?

В отговор чу тихичко похъркване.

Крилан изсумтя, а после грейна в усмивка. Сви се на голям люспест кравай и също затвори очи.

Заспа мигновено.

9.

Диверсионното ято излетя от двореца призори.

Един местен час преди това Крилан разбута Радослав с думите:

„Хайде, Радо, излюпвай се! Тръгваме да се правим на юнаци…“

Малко след бръсненето долетя и Алванд. Носеше кожена сбруя с паласки, скоро и Крилан нахлузи подобни патрондаши. Водачът приветства своето малко ято с кимване. На балкона пред пещерния палат стояха двамина изпращачи — възрастни змей и змеица, той — с искрящи в топаз очи, тя — с раздвоена опашка. Сбогуваха се с диверсантите, като обгърнаха с криле всеки от тях със същата топлота както сина си. Само миг замръзнаха на ръба на балкона, отправили блестящи погледи към изкълчения хоризонт на изток. После, без дума да изрекат и да излъчат мисъл, пикираха към подножието на аула на Тинга.

Минута по-късно Алванд и Крилан излетяха, устремени към небето. Радослав бе повлечен от тях сякаш планер. Оприличи се на състезател по водни ски, теглен от две моторници. Здраво вкопчен в тъничката юзда, той се плъзна по въздуха към все още ярките в бавната виделина мъхнати съзвездия, замрежвани от змейските силуети.

Вятърът свистеше, металните криле щракаха, заемайки различни положения. Дичо не дръзна да се огледа, защото насрещният напор би му извил врата. Всъщност, вече не можеше да помръдне глава, защото доспехите се втвърдиха, но бе убеден, че патериците за летене се свиват в корави триъгълници от двете страни на тялото му. Едва сега осъзна, че гребенът върху шлема и плоските шпори отзад на петите играят ролята на аеродинамични стабилизатори.

Оръженосците ускоряваха, изпънати като огромни стрели, ужас прободе целия Радослав. Вятърът ставаше все по-плътен и по-свиреп, виеше по-яростен и от дявол и прерастваше в ураган, който се канеше всеки миг да разкъса глупавото човече на малки парченца!

Не можеше да затвори очи, близо бе до припадък, стискаше с воля треперещото сърце, ала то не преставаше да бумти и прескача по няколко такта. Само доза телепатично успокоително откъм Крилан му възвърна донякъде куража.

Летяха на запад, бягайки сякаш от изгрева, пронизаха, разпиляха облаци… Изведнъж пред очите на Дичо въздухът потече като стопено стъкло, очерта струйки ивици край бронираните юмруци и… пищящият ураганен вой изчезна! Настъпи не точно тишина, а тънко звънтене от невидим рояк комари, които плачат от студ. Ризничните крачоли на доспеха му силно го стягаха и стъпалата бяха започнали да изтръпват.

Свръхзвукова скорост, Радо. Лягаме на нов курс.

Тройката зави, тъмната земя се изправи в стена, шлейф от грохот подир опашките на шарканите се приближи в мига на виража към Радослав. Цялото небе се завъртя покрай тях. Вероятно ятото оставяше инверсионни следи кондензираща пара, най-вече горещите змейски тела. Не след дълго насреща им блесна зората.

Виж долу.

Младият мъж сведе очи, само толкова — и без друго не бе в състояние да помръдне.

Континентът отдолу изглеждаше натрошен от мрежа няколкостотинметрови пропасти, в чиято мрачна дълбочина не надзърташе още слънцето.

Скритото море. Сега приливът беснее между стените. Скалните плъхове мигрират от покачващата се вода към горните етажи на кошерите. При отлив ще се спуснат и ремонтират повреденото от вълните, а между работата ще хапнат уловена в къртичините им риба. Как се чувстваш?

Екстра.

След две минути ще извием право нагоре. Към космоса.

А… не може ли да се върнем? Май забравих четката си за зъби.

<!?!>

Събрате Алванд, Радослав се шегува.

<Не е време, Човеко! И без туй ме разсейваш, спести остроумието.>

Дичо задъвка устни. Ама че грубиян. И презрителното „човеко“… На какъв език беше това? В призрачния мислеглас на командира нямаше граморски думи. Нито пък български…

Алванд, прощавай, искам да питам…

<Човеко, не ме карай да съжалявам, че си с нас! После!>

Пуяк надут.

<Млъкни>

Не мисля на тебе, фатмак такъв! Просто си мисля.

<Мисли тихо>

Скръцнаха човешки зъби.

Над полукълбото с подземното море на Змейския свят настъпваше нов ден, в който ятото нахълтваше все по-навътре. От скоростта и височината на диверсионната група Райко пълзеше по небосвода по-бързо от обикновеното си видимо движение.

Наближаваха пухкав облачен фронт — бели платна се издуваха над златния слънчев лик. Повърхността на Ишчел бързо се скри под ветрилото облаци. През няколкото секунди, докато префучаваха над искрящите чисти кълбета, Дичо се порази колко грамадни са тези сгъстъци пара и колко дребни са те, дръзките летци. Направо нищожни.

Последва завой, после за кратко цепеха пролука между два слоя мъгла, сетне в идеален синхрон змейовете се насочиха вертикално. Взорът на Радослав се замъгли за момент, усети вътрешностите си като картофи и зелки в калпава мрежа от тънки нишки найлон. Небето стремително губеше цвят… почерняваше, почерняваше… докато престана да бъде небе, а бездна, поръсена със звезди. Обгърна ги тишина.

Екзосфера. Налягане близко до нулево. Височина осемстотин километра. Уважаемият пътник на компанията Аероспейс Драконешънъл може да охлаби колана и да щипне стюардесата по дупето, ако имаше стюардеса от типа на „очите сини, полата мини“… Обичаш ли „Щурците“, Радо? Обтегнаха ли ти се нервите? Така се налага! Двайсти веееек!… Раздвижи се де, ще хванеш мускулна треска.

Ваньо, внимавай с майтапите, че другарят ефрейтор ще вземе да ти тръсне непоряд по служба — отчетливо изтелепатира Радослав и чак тогава последва съвета на змея.

Ееее… сърдитко.

Шарканите се приближаваха. В кънтящото безмълвие Дичо усещаше как се сляха мехурите въздух, магично задържани край телата на трима им.

— Можеш да си отвориш забралото. Състоянието на безтегловност вече ти е познато.

Наистина. Лекотата, шумящото опиянение в главата — помнеше ги, но даже не беше бленувал да изпита толкова пряк сблъсък с Космоса. Той забрави гимнастиката, с която прогонваше игличките на изтръпване в мускулите. Опашката на Крилан го завъртя с лице към току-що напуснатата от тях планета.

Бе грамадна, забулена, лъщеше като намазана със зехтин, дебелината на въздушната ѝ обвивка бе вече незабележима. А звездите, надничащи отстрани — Боже мили!…

Вцепенението не премина дори от гласовете на змейовете, които заговориха помежду си. Те само отнеха чувството на възхита, близо до сковаващ ужас, в което Радослав сякаш се давеше. Той потърси очертанията на съзвездията. Посочи зарадван:

— Небесният змей!… — и млъкна посериознял, зашепна думи, запрехвърля ги като мъниста на броеница.

След известно време се окопити достатъчно, за да попита колко ще летят до Кашеп… и къде е самата планета?

— Намираме се в сянката ѝ.

— Ами Янкул…

Малкото слънце само̀ заяви за себе си, подаваше се иззад тъмното петно на луната Шахар.

— Бях ли ти споменал, че нефилимите са бомбардирали с лъчеви заряди Клех? От повърхността ѝ са откъртени цели планини и сега те орбитират като метеоритни рояци в цислунарното пространство. Периодично пресичат орбитата на Кашеп и правят извънредна заря от падащи звезди. На една такава „звездичка“ ще се скрием.

— Нефилими?

— Използваме тази дума за атъланските космонавти.

— Ще КАЦАМЕ, яхнали метеорит?!

— Не. Първо — атъланските стражи на небето винаги зорко наблюдават метеори и метеорити. Много е плитко като прикритие на десант. Освен това потокът този път няма да се вреже в кашепската атмосфера, само ще я обръсне няколко прелета над по-плътните въздушни слоеве. Кашеп е по-голяма от Земята и газовата ѝ обвивка е малко по-добре отграничена от космоса. В периточката ще скочим и ще планираме до повърхността. Върху метеорита само ще се повозим, защо да не ни закара до планетата?

— Аха… Кога?

— Съвсем скоро траекторията му се пресича с нашата.

— Голям ли е?

— Ами… — Крилан не знаеше. — Алванд?

Командирът избъбри нещо неразбираемо. Крилан преведе назованите размери в образ:

— Не по-голям от Несебър. Стария Несебър на полуострова… Ето го, впрочем.

Парчето от най-малката луна на системата се показа за човешките очи след ури и четвърт. Радослав до последно не успя ясно да различи пътуващата в пространството грамада. Бе черна и плоска като парче керемида. Премяташе се прекалено бързо, сякаш се търкаляше по нанадолнище на баир, тревожно нарастваше в звездния мрак. Двете слънца пръскаха върху нея отчетливи сенки, които се щураха със скоростта на велосипедни спици.

Дичо не проумя как успяха да изравнят скоростите с бесния планетоид и по кой начин избегнаха замахващата му повърхност. Ако чудовищната перка ги бе подхванала, щеше безмилостно да ги размаже по мъртвата си твърд. Компактно групираното ято направи шеметен триизмерен зигзаг и драконовите нокти се впиха в скалата. Инерцията едва не ги откъсна от натрошената равнина, върху която се озоваха. С едно неволно „хопа!“ Радослав вкопчи ръце в камънаците. Рицарските ботуши забиха извити метални куки, които го приковаха на място. Няколко секунди останаха неподвижни. Над тях космосът се премяташе, навред по дивия терен се стрелкаха сенки, слънцата пробягваха като прожектори над концентрационен лагер.

Змейовете хлътнаха в една дълбока пукнатина, увличайки и Радослав, който самостоятелно и навреме съумя да прибере механичните нокти в ботушите.

Притеглянето бе слабо, поради което чувството за ориентация разчиташе на зрителна информация. От вътрешността на процепа им се струваше, че се намират във вертикална теснина на стръмен чукар. В малката ивица пространство, възприемана като небе, прелитаха звезди с бързината на трасиращи куршуми.

> Четиринайсет и седем девети ури до следващата стъпка — обяви Алванд.

Крилан се разстла по каменистия под и удобно намести глава пред лапите си.

— Ама пак ли ще спите?

— Нали ти казах, че можем да натрупваме почивка.

— А аз какво да правя?

— Ами можеше да изгледаш няколко уестърна с Гойко Митич, обаче нямаме ток, касети, видео и телевизор. Опитай да спиш и ти.

— Хм.

— Нищо друго не предлагаме.

— Да знаеш колко ми е писнало все да чакам.

— Ето ти тогава добро упражнение да се научиш на този занаят както трябва.

Радослав заби два клина в камъка. Справяше се чудесно с юмрук и шишовете потънаха достатъчно дълбоко под ударите на бронираната ръкавица. Той прокара през пръстените въже и го закачи с карабинери за граморския си колан, който все пак взе за късмет.

Нестабилното „небе“ му докарваше световъртеж и той се извърна към мрака в гърлото на междината. Различаваше другарите си, които сякаш мъждукаха в тъмното. Скривалището им периодично се озаряваше от последователни снопове светлина — ослепително бяло-златно и ярко рубинено. През тези кратки „дни“, не по-трайни от танц на светкавица, безжизнените камънаци наоколо контрастираха неестествено във вакуума отвъд животоподдържащите полета на диверсантите. На няколко крачки от въздушния му мехур стените на пукнатината бяха покрити с тъничък скреж — без съмнение замръзнали газове. Никак не ставаше да заспи в такива условия.

Замисли се по какъв начин магическият мехур запазва необходимото количество кислород, как се отстранява въглеродният двуокис, интересно защо още не са замръзнали като шушулки… Очевидно никакъв газ не напускаше полето — иначе досега да е обрасло с ледени кристали, които ще се откъсват във вид на кома, а тя на свой ред би могла да ги издаде пред въоръжени с телескоп и спектрометър наблюдатели.

Дичо въздъхна и от устата му се откъсна облаче пара. Осем-дванайсет градуса по целзий, може би. Потресаваща термоизолация. Направо отвъд фантастиката. Този магически балон около тях. Леле Боже, чопля си носа с гола ръка в открит космос!… Той нахлузи обратно ръкавицата и затвори клепачи. Слънцата проблясваха през тях с хронометрична точност. Значи и широколентова лъчева защита — от ултравиолет, радиация…

— Алванд!

Змеят извърна глава и го погледна с лявото си око.

— Планетоидът е радиоактивен!

> Поносимо дори за теб. Би те увредило подир няколко колокотла.

Радослав се вслуша в думите. Разбираше ги перфектно, но не би събрал наглостта да ги възпроизведе.

— Но има лъчение, нали? Искам да знам правилно ли усетих… надуших…

> Правилно. Отломъкът е погълнал Смъртоносната светлина от свръхоръдия на вимана преди осемдесет тина. Още се усеща полъх. Доста време ти трябваше, за да изтълкуваш усещането си.

Дичо реши да не обръща внимание на забележката.

— Може ли да ти задам личен въпрос? — промълви сухо.

> Позволи ми да не приема този жест на приятелство. Не те познавам отдълго.

Отговорът на шаркана го озадачи.

— Личен е, доколкото засяга и двама ни — изрече след дълго колебание.

Алванд затвори око, сетне повдигна и двата клепача. Муцуната му напълно се обърна към Радослав.

> Питай тогава.

— Откога познаваш Верена?

> Откакто се завърна Вкъщи от Човешкия свят Земя. Аз бях сред Посрещачите.

— Често ли се виждахте? — Радослав се опитваше да преброи шмугващите се от единия до другия ръб на пукнатината звезди.

> Да. Присъединих се към свитата на Саджар’раун, посланикът на Вер Шелард в Земемория. Мъдрият шаркан Саджар’раун е Баща на Верена’рауни, ако не знаеш. Той в момента започва преговори с атъланите.

Дичо осмисли чутото и се ядоса:

— Ами откъде да знам! Виждам, че аз измислих един план, а сега изведнъж се оказва, че има промени, за които не сте ми казали!

> Какви промени?

— Ей такива!

> Не те разбирам…

— Естествено! Ти май досега не си виждал жив човек…

> Радослав, някои неща е по-добре да не знаеш.

— Така ли?! И защо? Задето съм човек ли?

> Защото и да не ти бях Водач, пак щях да преценя, че не мислиш достатъчно стегнато и отговорно, за да знаеш неща, които ще ти пречат да си добър Воден в ятото.

— А? Ти какво, за пешка от шах ли ме имаш?… Абе вие винаги ли сте така категорични, или само ти си такъв?

> Докато обмисляме какво да правим, се съмняваме. Когато действаме, сме категорични.

— Ти да не бъркаш „действие“ и „съждение“?

Шарканът прозвуча изненадано:

> Не съм съдник… А, ясно. Мнението винаги е моментно състояние-извод. Ако се наложи, то следва да се промени.

— От какво ще се наложи?

> От нови данни.

Радослав изсумтя:

— Компютър!

— Абе вие двамата по-арно да бяхте хъркали! Ебати! — изръмжа Иван-Крилан. — Я вземете се утрайте, не мога да спя!

Алванд изрази телепатично учудване, което помръкна под ядосания Крилан.

— Радо! Я ела да се поразтъпчем малко с тебе.

— Къ…

— Идвай, ти казах!

Разхлабеният карабинер отпусна достатъчно въже, за да може Дичо да се отдалечи от притихналия и вероятно моментално заспал Алванд. Младият мъж запълзя по скалата. Усети, че слабо гравитационно привличане го тегли към стената. Завъртя крака към нея и стъпи. Промененото положение даде нов контекст на околността — планетоидът продължаваше да е отвесна планина, но цепнатината вече се възприемаше като хоризонтална, преобрази се в дълга естествена тераса с монолитна козирка. „Навън“ валеше кънтящо беззвучна градушка звезди.

Радослав съобрази, че бързото въртене на планетоида създава центробежна сила и органите за равновесие възприемат инерционната тежест като гравитация. Ако бяха кацнали по-далеч от оста на лунния отломък, псевдопривличането би било още по-силно… както и опасността да бъдат изстреляни от тази сила в пустотата, като от прашка.

Той закрачи предпазливо, лек като пух, подир Крилан. Отпускаше въжето след себе си и свиваше пръстите на краката, за да мърда железните нокти на ботушите. Змеят отпред вървеше съвсем нормално, сякаш мизерната гравитация не му правеше впечатление. Дали би се движил със същата свобода при дву-трикратно привличане? Твърде вероятно.

Въжето свърши, но позволи още няколко крачки, преди да се опъне докрай.

Блесна червена светлинна вълна, лизна топлина.

— Иване, ако ще продължаваме нататък, трябва да оставя троса.

Крилан се върна, но заговори едва след като отмина блесналият Райко. Радослав дори наклони глава, сякаш да се отърка като котарак в лъчите му. После отново настъпи тъмнина, а звездите „валяха“ между ръбовете на пукнатината.

— Радо, не му лази по нервите, няма да го ядосаш. Той не се заяжда с теб. Свикни, че говорим директно, без заобикалки, и не използваме силни думи. Обиждай се и се чумери, ако някой шаркан ти премълчи — това вече ще е сериозно.

— Защо тогава ми налага мнението си!

— А сега де!… Първо, той е Водач. ТИ го посочи. А когато Водачът ти каже: лягай тук и мри! — си длъжен да го направиш. Защото на твое място ТОЙ би го направил, без да се колебае. И второ… Ти като видиш, че някой гризе суха коричка, няма ли да му дадеш от баничката си?

— Мнението не е баничка!

— Вярно, не е. Но принципната прилика е в липса на нещо по-качествено от това, което е налице. А оттам и нуждата от по-доброто. Сега, прав си — може на някой да му се услажда мухлясал сухар и да му се драйфа от пасти. Но рядко някой ще откаже подаден залък, пък не понася предложен акъл. Защо?

— Ммм…

— Защото ЧОВЕК ще си мисли, че го критикуваш. Или се самоизтъкваш за негова сметка. То е защото Лъжовният език не е за комуникация, а оръжие за налагане на личната воля над света и себеподобните. Впрочем, твърде често един човек не е много далеч от истината, когато подозира нещо такова у друг човек. Обаче, в случая с нашата „баничка“, даващият няма такива подбуди. Той просто вижда, че може да бъде полезен, и толкоз… И трето. Алванд е по-млад от теб емоционално. Юноша. Отдавна няма черупка от яйцето си по врата, но е МЛАД. Нали помниш, ние не мерим възрастта в години, а по нивото на зрялост, отговорност, телесна и умствена самодисциплина… Бъди батко, дявол да те вземе! Защото ТОЙ прояви снизходителност към теб. Като Водач има пълното право да те пречука за НЕОСНОВАТЕЛНИ пререкания — на фронта сме, глупчо, на фронта! Обаче Алванд даже не СХВАНА, че спориш с него като с командир. Тоест, НЕ ТЕ третира съвсем като човек, а като равен на себе си съратник, приел да го следва в ятото, но понеже не сме се отказали от имената си за тази акция, допуска някои волности от твоя страна. Засега. Бъди толерантен и ти.

— По дяволите…

— Именно. И още нещо. Той търси начин да се помири с хората. Все пак човек му застава на пътя. Нуждае се да прецени и избере — да загуби или…

— Да ми откъсне главата.

Крилан дълбоко кимна, даже като че преброи наум до десет.

— Например. Но първо ще ти го каже в очите. Алванд иска да е сигурен, че няма да я погубиш. Чакай де, не реагирай веднага като младо биче с наболи рогца! Ти да не си от тая зодия? Не си… Образно казано, тук плашат малките дракончета с притчи за хората, затова е толкова подозрителен към теб. И чак като вникне в нещата, тогава ще реши, повярвай ми, съвсем и напълно обективно и отчуждено от себе си, той ще знае как да постъпи. Какво? И той още не знае как ще постъпи. Каквото му подскаже честта и обичта. Ние никога не се притесняваме предварително. Всяко нещо с времето си. Алванд вижда, че не си тъпанар и говедо, а поради това търси най-достоен изход. И поради това те изучава. Той наистина не познава други хора от „Горния“ свят. А на всичко отгоре, Радо, ние сме обвързани с клетва. Имаме задължение. Редно би било да сме се отказали от имената си в израз на пълно отхвърляне на всякакви лични пристрастия. Но заради по-особеното в мисията, а и понеже сме горе-долу равностойни като качества и възможности, затова не се наричаме един друг Водача, Оръженосеца, Водения… Личностното ни участие в операцията може да е от значение за успеха. И единствено защото я има тази причина, обсъждаме и работи, които ни вълнуват нас си и нямат нищо общо с това, което сме тръгнали да вършим.

Радослав се помъчи да се засрами. Не се получаваше. Затова, вместо извинение, смени темата:

— Как така нито дума не зная от езика, на който говори Алванд, пък го разбирам какво ми казва?

— Това е диалект на Детския шаркански език. Алванд употребява наклонение на възрастен змей към малко драконче. Затова го разбираш.

— А той как ме разбира?

— Не буквално. Тълкуването на думите му е непознато. Следи успоредната на речта ти мисъл, схваща значението, но някои изрази, особено идиомите, го учудват. Ако сметне за важно, ще те попита. Гледай тогава да не се ебаваш с него, просто ще е просташко.

— Хубаво. Детски змейски, хмък…

Дичо се подвоуми — да се обижда или все пак да се чувства поласкан, че за съперника си е… хлапе. Хлапе, хлапе, ама нали змейско хлапе!

— А?

— Нищо. Пак ли помислих силно?

— Радо, чуй ме за последен път, защото това, което ще ти кажа, повече няма да ти го повтарям, защото ще е все едно да те третирам като дебил. Шарканите никога не приемат критиката като лична обида. И говорят направо. Не искат да кажат нещо, а го казват. Ни повече, ни по-малко. Ако Алванд ти заяви, че иска да те пречука, това не значи нищо друго, освен това, което е казал. Не значи „мразя те“, не значи и „ще го направя“. Просто ти съобщава, че според моментната му преценка теб не трябва да те има. Не е плод на настроение, а извод, който е направил въз основа на получените досега данни. И ако по-нататък нищо не го накара да доразвие и преразгледа мнението си, ще те предизвика на двубой. И когато го направи, няма да е, за да те сплаши, а да те убие. И пак, наистина за последно: Никой змей няма да седне да те оскърбява. Просто ще те пречука, но няма да се гаври и да те полива с лайна. Няма да те унижи. Постарай се да го запомниш това.

— Ти в момента също не ме плашиш, не ме предупреждаваш, тъй ли? На теория.

— Точно така. Водим чисто теоретична беседа от изключително академичен интерес. Приемай нещата буквално. Само внимавай с превода. Защото ще сбъркаш. Не се коркай. Никой от нас няма да се възползва от твоята неопитност. Защото никой не те мрази. Ние изобщо не го умеем това — мразенето. Виж, ламите… в крайна сметка те също не го могат. Малко по-гневливи са… Впрочем, прабабата на Алванд е била ламя.

Радослав рязко вдигна лице към Крилан. В нов проблясък от слънцата той видя отражението си в очите на змея.

— Питаш се какво искам да кажа? — произнесе Крилан.

— Не. Слушам.

— Чудесно. Дръж така и някой ден ще си почешеш носа с незабелязано пораснала опашка. Стига да го искаш.

— Най-добре да си остана аз си.

— Великолепно. Важно е да държиш на себе си. Ала „Азът“ се променя, нали? Въпрос на избор. И посока. Хайде, кръгом и обратно, стига разходки. Да не сме кучета на каишка в парка!…

Двамата се върнаха и Радослав веднага долови някаква промяна у Алванд — люспите на жълтоокия Водач мъждукаха по-различно.

— Какво прави Алванд? Медитира?

— Не, скрил се е от тормоза ти.

— Питам сериозно, Иване.

— Ти нали сутрин си миеш зъбите, след баня си режеш ноктите, чегърташ мазолите… Е, той прави същото, само че с организма си. Влязъл е в съзнателна връзка с мозъчните центрове, които управляват физиологичните процеси, и сега регулира потоците жизнена енергия в тялото си. Защо, мислиш, сме дълголетници? Защото се грижим за здравето си. Правим си профилактика. Регулираме телесната температурата. Отстраняваме дегенерирали клетки, които са потенциално ракови. Качваме концентрация на едни ензими, понижаваме други. Изчистваме странични продукти при обмяната на веществата. Следим си баланса. Можем и да контролираме болката, когато се налага. В разумни граници.

— Уха.

— „Уха“ е много на място…

— Верена можеше да го прави и с други, не само със себе си.

— Всички го можем — кой по-добре, кой не толкова. Въпрос на майсторлък, на призвание. Но най-пълноценно можеш да го направиш само със себе си, понеже се намираш не в чия да е, а в собствената си кожа… Е, ти си малко особен случай. Майтапя се, не се мръщи.

— Аз за друго… ами… това може да се направи и наопаки, нали?

— Имаш предвид самоубийство посредством едната воля? Да, разбира се. Спираш сърцето. Или понижаваш мозъчната си температура до угасване. Или се самозагряваш до топлинен шок. Спираш синтез на някои ключови вещества. Блокираш си синапсите — това е най-трудното, доколкото съм чувал. Или оставяш животът ти да изтече, все едно си прерязал душевните си вени… впрочем, засега това не ми е ясно и на мен самия. Някак по-разбираемо ми е да изкомандвам жлезите си да изработят нещо отровно, например цианид. Или токсин, който предизвиква разпадане на тъканите — всяка клетка носи в себе си подобни вещества. И чао. Нищо не може да те спре, ако си решил. Освен да те държат в несвяст, но и тогава, малко по-бавно и по-мудно, пак можеш да напуснеш живота.

— Нещо ме втриса от подобни перспективи…

— Така най-здраво можеш да се радваш на живота — когато държиш собствената си смърт за опашката.

— Вие обичате живота.

— И заради това не се страхуваме от смъртта. Тя е приятелката на живота. Без нея развитието се обезсмисля, еволюцията спира.

— Нима има смисъл, не — оправдание, за самоубийството?

— Хм. Като правило — не. Твърде често и на практика е бягство от Съдбата. Представи си… змейска душа в човешко тяло. Като мен преди. Такова създание е голяма опасност за околния свят, ако не е осъзнато, ако няма късмет и се е озлобило от нещастията си. Разгневена ламя е кротко агне в сравнение с това, което ти описвам. Изобщо не бива да се случва такова нещо. Много е рисковано да си нещастен, Радославе. Нещастниците са врати към Ада. Може както да се провреш през такава врата в пъкъла, така и да допуснеш нещо да излезе от там — в твоя свят… Съзнанието на всеки един е тунел, вход към Светове, измерения без време и пространство… включително към това, което хората наричат Зло. Ако си наистина змей, тогава инстинктът ти за защита и покровителство ще те накара да затвориш вратата заради злините, които ще плъзнат по света. А затварянето на такава врата често е възможно само по един-единствен начин…

— Самоубийство.

— Удар, с който унищожаваш Врага… а Врагът — това си ти. Никой шаркан няма да се помайва да изпълни своето задължение, защото то е негова същност — да обича и да пази.

— Има ли такива, които не са змейове, а носят човешки облик, без да са човеци?

— Има. Бесове. Демони. Така ги наричат хората. Най-голямото милосърдие е да ги убиеш. Не само предпазваш света от тях, но им правиш и услуга… — Крилан помълча и после плесна недоволно с опашка: — Радо, пак заразтягахме локуми, хабим излишна енергия. Защитните магически яйца ще вземат да се изтощят, преди да сме стигнали до Кашеп. Хайде да не ти описвам какво ще ни се случи във вакуума… Баста, бате. Пък и аз имам нужда да се подложа на саморемонтиране като „ефрейтора“. Съветвам те да дремнеш, за да не ти е скучно — уморено завърши той.

— Не ми се спи.

— Тогава — приятно скучаене! — отсече змеят и се сви на кълбо. След малко и той замъждука като Алванд, но по-неравно, на пресекулки.

* * *

След близо час скука и самота — диханията на спящите дракони подчертаваха безмълвието — Дичо се сети за хрумването си при вида на Звездния небесен събрат. Отлежали в подсъзнанието, строфите се сглобяваха с лекота и удоволствие.

Той се усмихна. Вдъхновението за стихове често се явяваше с големи прекъсвания, досущ гадже на войнишко свиждане. Винаги се радваше на тези моменти. Когато напишеше сполучлив стих, настъпваше едно успокоение, мъчно изразимо за невкусил това чувство човек, една ведрина, дори малко умора.

Радослав заповтаря наум добре прилегналите думи, за да ги научи наизуст. Почти никога не помнеше стихотворенията си, бе свикнал да ги записва, но тук нямаше с какво…

След няколко минути той усети, че стихът се разпада в паметта, и се затюхка.

Алванд бе буден и се взираше в неспиращите звезди.

— Нещо не е наред ли?

> Не знам. Нищо. Сънувах. Нещо сред звездите…

Идеята пламна като свръхнова. Този стих трябваше да се съхрани! Нямаше хартия, нямаше молив. Но имаше под ръка супердиктофон, при това по-надежден от магнитен запис — змейска памет.

— Алванд, ще запомниш ли няколко изречения на моя език? Не ми се ще да будя Крилан, а пък не бива да ги забравя. Звук по звук.

> Да запомня поредица думи? Толкова ли е слаба човешката памет?

— Да, че и по-зле. А сега чуй и запомни. Веднага щом намеря нещо за писане, ще разтоваря важната ти глава от недостойното бреме на човешките думи. А дотогава ще ги изтърпиш. Дребна услуга. Ако не си съгласен, кучета те яли, ще разбутам Иван.

> Казвай — прекъсна го Алванд — Дано не е дълго.

— Няма да се похабиш. Дума дупка не прави. Така. Слушай. Готов. Иии…

Съзвездие Дракон

Летиш самотен, сянка сред звездите,
загледан в щърбата Луна.
Печален си? Нима недостижима
за теб дори сега е тя?

Под теб Земята се завърта,
над нея бдиш, нали?
Ти всичките ѝ сънища
прегръщаш,
ти пазиш я, докато спи.

Палатът ти е мракът нощен,
а денем жалиш всяка стъпкана мечта.
За да ни чуят — хората крещим,
а ти за същото умееш да мълчиш.

Лети, не спирай, сянко сред комети,
плети съдбата на света
с крилете си, в които вечно да ни грее
прекрасна като теб Полярната звезда.

— Запомни ли?

> … Да…

— Сигурно? Да не те карам да го повтаряш!

Алванд мълчеше. Очите му бяха станали някак по-кръгли.

— Ей, къде си, командире? Ало…

> Ти си Поет.

В първия момент Радослав си отбеляза само това, че не последва обръщението „човеко“, което от пастта на дракона звучеше разяждащо обидно. Нито хладно изреченото му име, което Алванд сякаш четеше от мръсен вестник.

— Е… пописвам малко — скромно отвърна Дичо.

> Поетът е по-висш и издигнат от Воина, защото Твори… — промълви Алванд. — Поетът е стратег при война и Съзидател в мирно време. Понякога е по-напред в Пътя си от по-старшите възрасти да осъществи своята Съдба и да помогне на другите да го достигнат, без да се намесва в живота им… Малцина шаркани дорастват до Поети. Обикновено прескачаме този етап, това състояние е за единици, за Надарените, докоснати от Слънцето, както никой друг сред ятата и рояците. Поетите от нас са били богове в много светове и реалности.

— Виж ти… — стъписа се „хлапакът“ Радослав.

Водачът на ятото отклони поглед от голото космическо небе, твърде шеметно навярно и за него. Каза тихо, едва чуто:

> Почивай, Радослав. Предстои ни да изпием много умора.

Неочаквано за себе си и дори с желание Дичо се съгласи.

Затвори очи и зачака сънят да дойде. Изведнъж се сети, че е необходимо да уточни нещо:

— Алванд, Полярната звезда на Кашеп е Вега… Изда Стож на граморски. Аз говоря за Земната Полярна. Тя е точно на върха на крилото. Понеже Малката мечка си е направо измислено съзвездие, трябва да е част от Дракона…

> Досетих се… Радослав, кажи ми пак тази Песен.

— Ъ… Ти какво, да не я забрави!?

> Не. Просто искам да я чуя отново. Харесва ми.

* * *

До следващия етап оставаха две ури.

Радослав заби в скалата поредния клин и кимна настрани, където усещаше присъствието на Крилан. Обгръщаше ги пълен мрак — планетоидът бе потънал в сянката на планетата, наближавайки онази точка от космическия си бяг по затворена орбитална крива, която вече почти докосваше външния край на кашепската атмосфера. Дичо избягваше да гледа наоколо, защото въртележката на пространството стопяваше куража му, караше го да се притиска към повърхността, разтърсван от страх. Все пак успя да зърне тъмната маса на Кашеп, смазващо огромна, кошмарно близка и невероятно бързо пресичаща звездната пропаст на космоса. По нощния лик на другореалностната Земя святкаха метеорни драскотини.

За щастие Радо имаше достатъчно работа, която да ангажира цялото му внимание и физически сили. Крилан почувства, че младият мъж е готов, и телекинетично освободи горния край на въжето. Дичо започна бързо да го навива. Бе ледено-изгарящо от няколкото минути престой извън въздушния му мехур.

Равнината на астероида сега приличаше на тъмна отвесна планина в нищото и диверсантите се спускаха към края ѝ. Всеки метър отдалечаване от оста на въртене на планетоида наливаше тежест в телата им — центробежната сила се мъчеше все по-настойчиво да ги измете от парчето луна, изтръгнато в чудовищен катаклизъм от снагата на Клех и запратено в самотно скитане.

Змейовете слизаха по стръмнината, пронизвайки камънака с ноктите на лапите и крилете си. Радослав също драскаше със своите механични заместители, но разчиташе на въжето — клин, карабинер, спускане-пропадане в нарастващата псевдогравитация, нов клин, застопоряване на карабинера, за да се залепи за повърхността, един от двамата змейове освобождаваше горната кука, въжето падаше, отново клин, закачане на въжето, проверка на здравина и пак — пропадане надолу.

Първите няколко пъти бяха лесни, но Радослав от опит познаваше колко измамно е това впечатление дори при нормални условия, а тук…

Грижливо проверяваше всеки клин, всеки път затягаше възела на троса най-добросъвестно. Умората се трупаше, но и мускулите свикваха с темпото, влизаха в някакъв ритъм… само да не беше това засилващо се натежаване. Нямаше представа колко още остава до ръба на небесната скала, защото не рискуваше да се озърта без крайна необходимост — хич не му трябваше височинното замайване отново да го скове за дълги минути, с ускорен пулс, плитко дишане и стиснати до болка пръсти и очи… На всичко отгоре в подобни моменти той дори не успяваше да си почине — от страх.

Дичо се опитваше да се залъже, че се спуска от обикновена скала, някъде из Врачанския балкан, хубаво де, нощем, но пък не е сам, долу го чака твърда земя, а небето също е стабилно… Тъкмо последното го съсипваше най-много.

Ала донякъде бе доволен от себе си — въпреки страха, успяваше да се овладее и не се бавеше прекомерно. Сигурно ако някой път отново му се наложи такова изпълнение, вече би бил далеч по-хладнокръвен… но пак не би гледал настрани, както обичаше да прави от обикновени земни стръмнини.

Залепи се за скалата, за да отдъхне, подпрян на клиновете. Още горе — в скривалището им в пукнатината — той забрани на драконите да му помагат, освен ако не ги притисне времето. Вярваше, че ще се справи сам. И сега, почти капнал, не искаше да промени решението си. Усмихна се под шлема. Крилатите създания не могат да усетят тръпката от алпинизма. Малкото предимство на родените да пълзят.

Минута, Радо — телепатира Крилан, помолен да замества секундомер.

Дичо подръпна въжето, пробва възела, опита да разклати клиновете. Добре. Натисна карабинера, тросът засъска на пресекулки. Радослав се засмъква надолу. Едва опреше нещо с крак, той спираше, проучваше препятствието и продължаваше.

Ставаше все по-тежък. Вероятно псевдопривличането беше близо до нормалната земна гравитация. Дали при самия ръб не го чака претоварване? Майната му, там ще го мисля…

Ятото пълзеше по парчето мъртъв пейзаж.

Разтег по разтег.

Нокът по нокът.

Нерв по нерв…

Радослав отпусна лакът по лакът приблизително половината от въжето, когато мислегласът на Алванд му нареди да спре.

<Достатъчно. Има още разтег до ръба>

Дичо потисна импулса да погледне.

Имаме ли време?

<Да. Ти пролази до долу по-бързо, отколкото очаквах>

„Хлапакът“ самодоволно хмъкна.

Пет минути, Радо. Не кови повече клинове. Така, както си увиснал, си екстра. Щом кажа, режи въжето и се изстрелваме към Кашеп.

Добре. Ама ми брой десет секунди преди това, окей?

Дадено.

Ваньо? Някой ден трябва да се върнем пак на този скалок. Ами че това е нов спорт! Астероиден алпинизъм в променливо гравитационно поле!

Хм! Вярно. Имаш двайсет секунди слава — първият в историята астероиден алпинист!

Гордостта не попречи на Радослав да признае:

Обаче тук теренът беше лесен…

Така си е.

Дичо въздъхна. Змей! Не схваща, че някои неща трябва да се премълчават… Въпреки това продължи ентусиазирано:

Много от похватите трябва да се преосмислят. Нужни са нови техники. Екипировка. Изкачването ще е по-особено… Ех, Павката да беше тук!… аз съм абсолютен аматьор.

Полюшваше се на въжето, умислен, уморен, доволен. Да, чудесно би било някой път да изкачи подобна небесна планина. Катеренето ще става по-леко с всяка стъпка „нагоре“, а после може да продължи по права линия и, след оста на ротация, „изкачването“ ще се превърне в „спускане“. Страхотно! И след добра психологическа подготовка въртящите се небеса няма да пречат и да предизвикват гадене, но определено ще представляват натоварващ ума фактор, значи ето един допълнителен клас на сложност…

Внимание! Приготви се! Десет… девет… осем… седем… шест… пет…

Възбуден от прилива адреналин, Дичо извади верния стар нож и опря острие до въжето. Усещаше дланта си потна в ръкавицата.

… четири… три… две… едно… Режи!

Натиск, изтегляне — ножът изби искра от камъка… не почувства движение, не усети да пада, но изведнъж скалата се отдръпна, надигна се, козирката на ръба отлетя, под инстинктивно присвитите крака пробягаха зъбери…

Планетоидът се отдалечаваше също така бърз, както при срещата им, но сега бе обвит от синкаво сияние — вече десетки километри масата му забърсваше силно разредения газ на екзосферата. Дичо се завърташе от отката на усилието да среже въжето с едно енергично плъзване на острието.

Магическото поле край Радослав също се покри с пашкул сияние. Той довърши завъртането, с изпъване на лявата ръка спря тялото си, което даже малко го изненада (нима бе усвоил нещичко от придвижването в безтегловност в онзи незабравим полет Луна-България?) и увисна в средата на защитната сфера, лице в лице с нощното полукълбо на планетата.

След малко почувства, че пада, и дъхът му спря.

ПАДАШЕ право в средата на борейските острови. Кой знае защо си спомни скучните сведения на Крилан:

Земемория е простряна на територия колкото някогашния СССР, но понеже са стотици отделни острови, общата им площ е значително по-малка от просторите на Съветския съюз…

Чисто по човешки Крилан още не можеше да повярва, че грамадната червена държава вече я няма върху земните политически карти на света, в който бе израснал.

Океанът блестеше като тъмен станиол, чернееха или сивееха късчетата суша на Архипелага — оскъдно осветени от отразената светлина на Клех Нзе.

Малък прилив, помисли си Радослав във вътрешността на предпазното си енергийно яйце. Ишчел в момента е в надир…

С трепет чакаше пашкулът му да започне да се нажежава. Ала това не стана. През обвивката на допрените сфери на другарите си Дичо усети, че змейовете използват „заклинания“, черпейки енергия от топлината на триенето с въздуха. Те маневрираха, насочвайки се към набелязаната цел на десанта, огъвайки защитните обвивки…

В следващия момент Радослав престана да мисли, изгуби самата си способност да разсъждава — Алванд без предупреждение „зашемети“ онази част от мозъка му, наричана от биолози и анатоми „неокортекс“ — вместилището на човешкото му съзнание.

Мярката бе уговорена предварително — с цел психомаскировка.

Въпреки това се стовари изненадващо.

Той не изпадна в несвяст, защото по-късно си припомни странните аури на бушуващите край него магични сили. Докато пробиваха атмосферата на чуждата му родна планета, щеше без проблясък от осъзната мисъл да следи угасването им, а сетне и чудната панорама на разпилени посред залезния океан острови. Стремителен вираж обратно към нощта, прекосяване на терминатора, последен сноп цветни лъчи… Впечатленията от това изживяване щяха да бъдат удивително ярки и подробни, свежи и живи, но…

Но щом се опиташе да ги преразкаже, нека само и пред себе си — нямаше да намира думи, защото в това време съзнанието му не произвеждаше формулирани в слова мисли. Радослав кацаше на Кашеп с активен мозък на новородено бебе. Нищо преди и много от това, което го чакаше след, нямаше да е толкова разбираемо и някак осмислено. В тези минути умът му беше отворен, ясен и отразяващ без засенчване и изкривяване всичко, до което се докосваха сетивата му.

Ала нищо повече за този епизод не можеше да му дойде на езика, макар рядко да запазваше толкова отчетлив спомен.

Още дълго време нямаше да е в състояние дори да забележи този парадокс, колкото и да усещаше, че нещо куца и му се губи.

Щяха да му потрябват години за това.

Два потайни болида, а след тях и трети, се шмугнаха през звездния купол над Борея. Те останаха незабелязани за дежурните мислеслухачи и за детекторите на патрулиращи вимана, особено бдителни към небесния квадрант, откъдето извираха обичайните за това време на годината метеори.

Тримата диверсанти не срещнаха съпротива от техногенното заклинателно поле, не ги отклониха от целта им силните стратосферни въздушни течения. Меко като снежинки те допряха и се стопиха в спокойните вълни на Борейския океан…

10.

Радослав въртеше глава, виреше нос над водата и се потупваше по ушите.

— Главата ми сякаш е куха — сподели той шепнешком на Иван.

Змеят завърши пълен панорамен оглед и извърна втренчени очи към него. Секунда още взорът му остана пронизващ и студен, но в следващата отново бе поносим и мек.

— Не се оплаквай — каза той с нормален глас.

Метна къс телепатичен импулс към събрата си, за което Радослав можа само да се досети.

Очите му свикваха с тъмнината. Навред имаше само море, съвсем леко, някак декоративно надиплено. И звезди.

Уплаха нахлу в сърцето му.

Божичко! Слънчо Райко! Нима още се климбуцам нейде между Ахтопол и Варвара и още не съм стигнал до кладенеца-Проход?!

— Радо, гмуркаме се. Готов ли си?

Гласът на змея, който се казваше Иван, отрезви младия мъж.

О, не, всичко е наред. Вече съм в Долната земя и…

— Готов ли си? Ще се движим на десетина метра дълбочина, пак ще те теглим, не бой се.

— А… как ще дишам?

— Ще видиш. Така, тапи в ушите, превръзка на носа и устата…

— Готов съм.

Не беше сигурен.

— Като си готов, как приказваш? Бързо си запушвай сополника и плямпалото! Да побързаме. Алванд вече се е гмурнал.

Дичо захапа восъчната превръзка, хлопна забралото и последва Иван-Крилан. Обгърна го мрак. А после солената студена вода нахлу в шлема…

Не издържа и изплува, за да поеме въздух. Панически задраска и засмъква шлема си, който му пречеше да диша, когато една змейска опашка се омота около глезена и го дръпна под водата. Радослав отчаяно зарита. В ушите му забълбука, а смешно вибриращ глух гласец зашумоли през тапите, сякаш под черепа му:

— Стига лигавщини, Радо! Сложи си маската, че без да искаш, по навик пак ще вдъхнеш вода, само ще се забавим.

Той се овладя и заплува слепешката, напънал се да не мисли за въздух. Змейска лапа приятелски го обърна в правилната посока.

— Кротко, кротко, сега ще ти мине, сега…

Наистина, сякаш след мъчителен стомашен спазъм, облекчението дойде. Приятен сърбеж, стотици тънки иглички го забоцкаха там, където вместо човешка кожа носеше люспите на любимата си.

И престана да се задушава, спря хълцането. Белите дробове не работеха, но липса на кислород никак не се усещаше. Абсорбираше нужния му живителен газ направо от морската стихия.

След още две-три минути се отпусна напълно. И разбра, че да бъдеш риба или земноводно било ужасно хубаво. Очарованието на това състояние го завладя. Съжали, че няма какво да види — само проблясъци на светещ планктон около телата на змейовете и покрай собствените си ръце.

Малчуганът в него се зарадва и шарканите го почувстваха.

Ох, дечко…

Това бе Иван. Откъм Алванд долетя само една телепатична усмивка, подправена с деликатно подсещане да внимава да не издаде ятото.

Дичо с неохота потисна изблика си.

Плуваха дълго. Понякога покрай тях преминаваха неразбираеми сенки, веднъж Алванд нареди да спрат. Радослав чу цвърчене почти на тавана на слуха си. Вероятно бяха делфини.

Алванд съобщи, че питомците на Морския народ са имали сблъсък на седемнайсет прелета на изток с „поробени“ ловни акули, но в района било чисто.

> Радослав, ако срещнем направлявани от атълани хищни риби, ще сме принудени със събрата Крилан да ги убием отдалеч със… събрате, обясни ти, не знам кои думи побратимът ни ще разбере.

— Хиперзвуков лъч, Радо. Механичен аналог на лазера. Под вода ще е още по-разрушителен заради по-плътната от въздуха среда. Бъди готов, разсейките и ехото на лъча може да са болезнени за теб. Внимавай да ни се прехапеш езика или да се изпуснеш.

Бррр…

Няма ли да се издадем с хиперзвук? — попита Радослав, мислейки възможно най-тихо.

Той неволно се запита къде ли Алванд крие звуковото оръжие.

— В гърлото си — небрежно отвърна Крилан на уж незададения въпрос. — Колкото до засичането — зависи. Ако подводница на атъланите се случи точно на линията на поразяване, или ако улучим хидрофони на врага…

> Морските братя са повредили водните уши на атъланите.

— Значи, остава само заблудена подводница. Аз не чувам такава.

> Нито аз. И морските братя не знаеха да има наоколо гмуркащи се лодки. Казаха, че врагът и без това е останал почти без морски бойни съдове почти по целия Архипелаг… вестите в океана се предават бързо, Радослав.

Нищо не питах!

> Умът и сърцето ти са отворени към нас. Затова чуваме даже онова, което не мислиш на нас…

Радослав си даде сметка, че е уплашен и изцяло разчита на шарканите.

— Като излезем на брега, ще си върнеш самочувствието, Радо. Хайде, пляс-пляс с перките…

Тримата продължиха водния си път.

Внезапно Дичо усети, че е започнал да вижда малко по-ясно отпреди.

Изгрев?

Смаяно поклати глава. Съвсем го бяха объркали маневрите след навлизането в атмосферата. А беше убеден, че ще изплуват пред набелязания остров посред нощ…

> Радослав, близо сме.

Дичо видя дъното. Надиплен пясък, черни грамади на подводни скали… които обаче някак подозрително шаваха… ох, това са водорасли, да му се не види!

— На повърхността!

Без плясък, много предпазливо подадоха глави над вълните.

— Вече можеш да махнеш маската — прошепна Крилан. Вода се стичаше по муцуната му, изливаше се от ноздрите и по очите, но змеят нито изпуфтя, нито мигна.

Радослав с удоволствие се възползва от позволението.

И тогава почувства, че има проблем.

Овладя паниката, само за да разбере, че НАИСТИНА не може да започне да диша. Гърлото му бе свито в тесен пръстен, гръклянът го заболя от усилие, той се задави и конвулсивно потръпна, неспособен да изхвърли престоялия в дробовете му въздух. Като риба на сухо, той отново започна да се задушава…

… от две страни се протегнаха невидими безплътни ръце, отпушиха трахеята му и Дичо жадно пое прохладна и свежа струя морски бриз. После нещо съвсем материално подкрепи тялото му. Това бяха леките докосвания на змейските вече не перки, а криле, станали отново големи и приспособени за летене. Той с благодарност улови твърдите им нокти и ги стисна признателно. Два дружески импулса се сляха върху му, непредаваеми с думи, но достатъчно красноречиви.

Главите им стърчаха над повърхността. Намираха се в средата на сравнително тесен пролив, плоски мързеливи вълни хлопваха Радослав под брадичката и се плискаха в долните челюсти на шарканите. И тримата стояха върху подводна скала и съзерцаваха ширналия се отпред остров — по-точно ширналата се мъгла, над която стърчаха планински върхари.

Радослав примижа. Беше му приятно и сигурно както никога така — с двама верни бойни другари, за които е готов да умре, както са готови и те да умрат за него…

Тук май трябваше да има шамандура… — помисли високо и през зъби Крилан.

> Напипвам с опашката нещо като верига — отзова се Алванд.

Прилича на нарочно прерязана — допълни Дичо.

С лактите си усещаше шарканите. Беше момент на покой и задоволство, който бе убеден, че няма да забрави никога. Чувство, навярно познато само на някогашните хайдути по Балкана.

Аз и двамата ми събрата, ех…

Долната челюст на Иван шляпна като весло. Змеят се смееше тихичко.

— Аха, след малко ще развеем байрака…

Утринната мъгла бързо се стопи и сушата се разкри в цялото си великолепие. Планинските върхари се оказаха корони на исполински дървета. Но зад тях наистина се очертаваше планина…

Тримата диверсанти присвиха очи и внимателно започнаха да сканират брега за някакво движение.

Нищо. Само съскаше и шушнеше в пясъка кротък прибой.

Радослав не можеше да не се отплесне по планината, издигаща снага към току-що плъзналото към нея лъчи слънце и към меките небеса. Крилан люшна голямата си глава към човека:

— И ти ли си мислиш за същото?

— Аха. Само гъбката на метеоролозите липсва, иначе е Витоша едно към едно.

— Хиляда процента.

Алванд не попита и не се намеси.

Снегът по планината зарозовя, а сетне ярко заблестя в изгревните лъчи на Райко като облизана захарна пръчица.

— Този остров е голям — угрижено рече Крилан. — Колкото Софийски и Пловдивски окръг накуп. Ще търсим.

Алванд даде знак да продължат наблюдението и чак след двайсетина минути позволи да поемат към сушата.

Те предпазливо изпълзяха по корем върху тясна ивица пясък. Следваше скалиста стръмнина, оголените от високите кашепски приливи кости на острова. Крилан остана долу, озъртайки се като жив огнемет, а Радослав, без да хаби време, се качи на гърба на Алванд. С единствен мах на крилете змеят преодоля солидната стена. На няколко крачки от ръба те се претърколиха настрани — един наляво, друг надясно — и замръзнаха, готови за изненади. На по-малко от хвърлей от тях се издигаше втора стена — този път от дървета. Радослав никога досега не бе виждал секвои, но можеше да се закълне, че горските гиганти имат родствена връзка със знаменитите колоси от Земята. Очевидно се падаха техни батковци.

Каменистата почва сякаш бе събрана в шепите на могъщите корени на дървесните небостъргачи, мъртвата им хватка се простираше до самия ръб и Дичо всъщност лежеше в гънка на кората им.

Не се забелязваше никакво движение, на много метри височина едва шумоляха в морския бриз клоните на чудовищните дървета.

Лъхна въздушен повей — Иван безшумно кацна между Алванд и Радослав.

Дичо предусети неизречената команда и почти едновременно със змейовете се втурна към гората.

Още щом заобиколиха най-близкия дънер, на дебелина колкото циркова шатра, гората все едно погълна целия свят и нищо друго не остана освен нея — зелено-сумрачна, с мирис на гниеща шума… и необикновено притихнала.

Залегнаха.

> Пускаме Цветните сенки — каза Водачът на ятото.

Радослав скоси очи, за да види как ще стане това. Беше от онази част от плана, предложена от самите Стратези. Човекът го разбра като пускане на някакъв вид безплътни фантомни двойници на групата, които да играят ролята на „миночистачи“. Детекторите на противника нямаше да ги регистрират, но вероятно биха ги открили визуално. Предполагаше се в първия момент това да подкрепи думата на парламентьорите, че предприемат операция за освобождаване на заложничките и при това са добре маскирани! Противникът щеше да се разшава и да издаде истинското място, където ги държи. Но след полагаемото преследване на сенките, когато атъланите най-накрая успееха да ги притиснат и обкръжат, цветните видения щяха да се разсеят, а това веднага би потвърдило предишните подозрения, че шарканите блъфират…

Лъжа в лъжата и в крайна сметка — без лъжа.

Радослав внимателно проследи как Алванд бърка с нокти в паласка на сбруята си и изчопля отвътре нещо, което отначало му се стори като ситно оптично изкривяване. Бе съвършено прозрачно топче, но бързо взе да помътнява. Командирът го запрати напред с леко трепване на нокътя. Топчето тупна върху парче земя между огромните корени и започна да пуши. Гъст бял дим се разстла по почвата, а нагоре се издигнаха три мъгливи струи. След секунди димният тризъбец се разпадна на отделни облачета, а те пък се сгъстиха в три силуета — двама змея с нормален за тях ръст и един по-дребен шаркан, който се мъчеше да стои на задните си крака и имаше къса опашка.

Сенките тръгнаха напред.

— Хитро — прошепна Радослав, ала без въодушевление. — По-интересно ми се видя, че имате стави на ноктите си, Алванд. Едва сега го забелязвам…

— Радо — обади се Крилан. — Ти току-що видя как се активира капсулирана готова магия, материализирана енергия, модулирана със заклинание! Не ми казвай, че не си впечатлен.

Дичо се подсмихна.

— Чудо голямо. Ем по це на квадрат. Енергията е превърната в маса, после става обратното. Добре де, впечатлен съм от липсата на странични ендо- или екзотермични ефекти… Изпипана работа.

— Ох, кога стана кюмюрджия, кога ти почерня гъзо… Браво на теб. Така е.

— Сенките ще ни предупредят ли за засади?

— Не, това не са истински наши сенки. Сътворени са от друг. Но ще послужат като стръв и ще хукнат встрани от истинския ни маршрут, ако бъдат открити…

След кратката раздумка Алванд даде знак, че продължават.

Слоят окапвали кой знае колко векове листа пружинираше, покрити с мъх съчки дори не пукаха при настъпване. От перспективата извисените към небето дървета изглеждаха склонени над спешеното ято. Диверсантите навлязоха в папратов гъсталак, същинска джунгла в подножието на дънерите, зелен таван скри дърветата от поглед, но и папратовите храсталаци бяха твърде едри, за да са непроходими за такива дребосъци като двамината змея и човека. Тук царуваше влажен студ и отгоре едва се процеждаше светлина като ехо на някъде съществуващ ден. Мъртвите останки растителност чернееха, тук-таме пухкави от чудновати лишеи, бледи гъби обсипваха по-разложените туфи. Надалеч погледът се губеше, храсталаците се сливаха в сиво-зелена пелена, замъглена от пронизваща до кости мъгла, в тишината избръмчаваха само твърдите криле на тромави, още полувцепенени бръмбари.

Алванд посочи на Радослав да върви след него. Дичо кимна, макар змеят да не го гледаше. Последен се промъкваше Крилан. Ятото нечуто продължи напред.

* * *

Еднообразният преход продължаваше с часове, но сякаш се въртяха в кръг — същите папрати, гъби, мързелива буболечка или дълга-предълга стоножка по черната огъваща се почва. От време на време от студената мараня и неподвижния листак изникваше набръчкана грамада на скала — не, просто поредното изпречило се на пътя дърво…

Дичо задрямваше прав, местеше крака механично, сепваше се миг преди да се спъне, предупреждаван от помръдналата на колана сабя, и отново се унасяше в затъпяващо вървене. В най-сумрачните дебри на великанската гора му се струваше, че се движи в походната колона, която пъпли към безкрая…

Командирът даде малка почивка, през която да се ослушат НАДАЛЕЧ, както се изрази.

Радослав се опита да сканира околността като змейовете, ала мислите му бяха заети с друго. Той предпазливо телепатира молба за страничен въпрос и Алванд кимна.

— Иване, знаеш ли, сетих се, че в човешкия език съществуват и някои чисто змейски изрази.

— Ха! Например?

— Знанието е сила!

— Да бе! Щеше да е змейско, ако съдържаше и идеята, че всезнаенето не е мъдрост.

> Радослав има право, събрате — намеси се ненадейно Алванд.

— Ти не знаеш човешките езици на живо! — начумерено възрази Крилан. — И после, виж го нашия хубавец какво го вълнува, докато сме в акция на живот и смърт! Радо, не става от теб Убиец. Тц. Не става. Не си ловец по душа, и това е!

— Аз и не искам да съм… Убиец — намръщи се Дичо.

— Тръгнали сме на война. На война се убива, няма врън-мрън. Не се философства. Сигурно затова съдбата ти все те лашка от една каша в друга — за да ти даде урок, че има ситуации, в които цялата мъдрост на света се свежда до това: или прегризваш гърлото на врага, или прегризват твоето.

— Кой знае дали са поуки… може да са изкушения, а Пътят ми да е друг — сви рамене Радослав.

След кратка пауза Алванд тихичко се засмя.

> Събрате, защо езикът ти залепна за зъбите? И аз се радвам като теб на словата на побратима.

— Ха!… добре, имаш право, Радо. Хубаво ме затапи.

> Защото е Поет, събрате. Неговият Път навярно наистина е друг.

Крилан изфуча.

> Вие двамата що ми ръфате опашката? Я си оглеждайте гората за атълани и не ми се правете на много умни!…

— Човешка реакция — коментира злорадо Радослав за сведение на Алванд, който излъчи недоумение. — Всъщност, шега.

Командирът поклати глава.

> Не го разбрах…

— Змейовете са загадъчни и неразбираеми за хората, но и човешката природа не се проумява от шарканите, Водачо! — подхвърли Иван-Крилан. — Мисля, че стига толкова миролюбиви приказки.

> Продължаваме.

Радослав въздъхна. Затъпяващото промъкване постепенно пак взе да го приспива.

* * *

Поредното разсънване отново дойде навреме. Алванд стоеше пред Дичо с вдигната и замръзнала над земята лапа. Спря и той, като за малко не настъпи драконовата опашка. Ослуша се. Отпред идеше равномерен шум и мъглива колона светлина подсказваше просека в гъсталака, поляна, а може би жп линия…

Какъв ти влак тука бе, това е… вятър? — не, водопад е, сети се Радослав и се ободри. От сънливостта остана единствено скованост в замръзналото от пестеливите движения тяло. Дичо се протегна и закърши рамене, за да се стопли. Стараеше се да бъде тих.

Алванд леко мръдна крило, посочи наляво и Дичо се запромъква напред. Той мерна крайчеца на опашката да прави енергична чупка надолу и послушно приклекна с ръка на саблената дръжка. Косо погледна камъка, но Рауни не изглеждаше разтревожена, не пламтеше предупредително. От другата му страна мина Крилан. Тръгнаха отново, на десетина крачки един от друг, към водопада или каквото там шумеше.

Звукът не ги излъга — край оголени гигантски корени и сиви морени шуртеше поток, широк цял ишчелски разтег. Очертаните от влажната мараня слънчеви лъчи, едва пробили короните на кашепските секвои, пълзяха по пенести струи прозрачна като сълза вода.

Водопадът се изливаше през три отвора на бент, изграден от големи скални блокове. В петно по-ярка светлина върху тях, над туфа мъх се подаваха дребни цветчета на бодлив храст. В камъните личаха пресечени с пукнатинки руни от патиниран метал. В шубрака се виеше рехаво павирана пътечка, минаваше по бента и се губеше малко встрани от там, откъдето бяха дошли диверсантите.

Шарканите душеха въздуха, очевидно нещо не им харесваше в картинката. Радослав приклекна пред рекичката, без да откъсва очи от насрещния бряг, който също бе покорен от пълчища папрат. Вдигнатото забрало му пречеше да следи склона нагоре и той вирна лице.

Нищо. Никакво движение, освен призрачното къдрене на мъглата в конуси светлина. И никакъв друг звук, освен водопада. Няма ли птици тая гора? Той предпазливо посегна към водата, наведе лице. Навярно бе вкусна, толкова бистра и звънлива… Дичо намокри един пръст и го доближи до носа си. Притвори клепачи.

От водата го лъхна на смърт. Трепна. Взря се в навлажнената рицарска ръкавица и заслуша инстинктите си. В подсиленото от змейската кожа обоняние не присъстваше намек или подозрение за отрова. Не, поточето миришеше не на смърт, а на следа от смърт. Също както някога-някъде на Луната, в подгрунтовите ѝ градове.

Радослав внимателно разгледа начупеното от движещата се вода дъно — камъчета, пожълтели стебла, мишо сива тиня. Дори тук наскоро да бе текла нечия кръв, рекичката я е отмила без остатък.

Той се изправи и тръгна нагоре по течението. От голям мъхест камък до малкото вирче под водопада Дичо надзърна над бента.

Тук гората се отразяваше в гладко тъмно езеро със стръмни скалисти брегове, покрити с корени като старчески набъбнали вени. Виждаха се няколко листа, плуващи по спокойната гладина на вира. Втори водопад, по-висок от този под моста-бент, глухо бучеше, полускрит от надвиснали папрати и купчина големи плоски морени. Гледката би била красива, ако не присъстваше в нея някаква пустота, нещо злокобно.

Петдесет метра дължина, трийсетина широчина — оцени на око Радослав големината на вира — колко ли е дълбоко? Две педи? Метър? Десет? Нещо липсва тук. Но какво?

Разбирането дойде изведнъж.

В купчината камънак отгатна останки от примитивна постройка, подобна на заслоните по друмовете на континента. Дичо кривна глава леко встрани и видя, различи обитателя на съборената мегалитна къщичка.

Посочи с пръст и помисли с мраз в сърцето: Там! Мъртъв змей!

Разбра грешката си едва след като се вгледа по-внимателно. Трупът бе драконоподобен, но безжизнената змейска глава висеше настрани на по-дълга шия, тялото бе вретеновидно, предните лапи бяха твърде малки, а на мястото на задните имаше просто по един нокът. Дебела и къса раздвоена опашка висеше безсилно и плакнеше връхчетата си в езерото. Два чифта криле, от които предните по-дълги и заострени, бяха жестоко опънати върху скалата и заковани в нея със стоманени шипове, по цял метър дълги. Приличаха на метателни копия. Камъкът край крилете и тялото бе изцапан с тъмни вадички като разлят петрол. По кафеникаво-зелените люспи личаха множество засъхнали рани.

— Не е змей — продума с присъскване Крилан. — Халич е. Мъжкият на ламя.

Халичът вероятно бе мъртъв отдавна, но над езерото не тегнеше смрад. Може би защото бе далеч. А може би защото шарканските тела не гниеха…

Алванд пристъпи към бента, а Дичо тревожно възкликна след него:

— Недей, може да е миниран!

Змеят спря. Мълчеше. Обърна се и с глухо изумление каза:

> Как усети от толкова далеч?

Радослав почувства лицето си горещо.

— Не усетих… предположих.

Алванд отвори паст, сетне пак я захлопна.

> Нямам думи… — изсъска през зъби.

— Кажи: гадост! — посъветва го Крилан, гняв нажежаваше и неговите очи.

> Гадост! — изплю струйка дим Алванд.

— ГАДОСТ! — повтори Крилан свирепо и взорът му помръкна. — Видя ли? Олеква… малко.

Водачът на ятото се овладя и отсече безизразно:

> Да се сбогуваме със своя събрат-шаркан, когото не познавах… и съжалявам за това. Ти живя достойно и дано си осъществил Съдбата си!

— Така ли да остане, неизгорен… — Крилан зарови лапа в едва видимата втора пътека, лъкатушеща успоредно на рекичката. Той щракна нокти и в спокойното езеро се издигна мимолетно фонтанче от хвърлено камъче.

Пльок…

Отразените във водата клони се огънаха от концентрични вълнички. След миг към тях се прибавиха нови, когато и Алванд метна каменно късче.

> Сбогувай се и ти, ако желаеш, Радослав.

Дичо тръгна да изчопли нещо по-твърдо от вкоравена буца пръст, но не успя. Тогава бръкна в кесията на колана и хвърли в езерото жетон от Северната армия. Монетата блесна слънчево, описа дъга и на свой ред изчезна в притихналите траурни води.

> Да се махаме. Щом приключи заръката ни, ще се върнем и ще изгорим тялото на злощастния ни събрат. Ще прекосим рекичката по-долу по течението.

Радослав хвърли последен поглед към разпънатия шаркан. Навярно в този момент бе станало по-светло, може би някъде горе вятър бе люшнал гигантската корона и сноп светлина озари вира. Дичо различи трета двойка криле, съвсем малки крилца, които висяха отстрани в основата на опашката. Тънък език се подаваше между ситните зъби на халича, а очите му…

Дичо припряно се извърна и побърза да догони Алванд.

* * *

Излязоха от гората някак внезапно и Радослав примижа от блесналата в лицето му светлина. Огладени речни камъни покриваха извивка на залив. Това езеро бе доста голямо, плоският му плешив бряг мъжделееше на половин-един връст разстояние зад нагънатите от плах ветрец води.

Без да се задържат на открито, диверсантите се гмурнаха в езерото и заплуваха под повърхността. Водата бе ледена и мътна, неприветлива и на усет по-пустинна от океана, макар че се стрелкаха някакви рибки, уплашени от появата им.

Плуваха дълго и Дичо се вкочани. Спряха за кратка почивка край устие на планински бързей и подадоха глави, укрити от камара изсъхнали до бяло клонести дърва, довлечени дотук от реката. Змейовете вдъхнаха топлина на младия мъж и той престана да трака със зъби.

Мълчаха и се оглеждаха през клонака.

— Колко е часът?

— Десети от изгрев-Райко.

Въздухът бе почти горещ. Заради температурния контраст Дичо потръпна отново. Чуваше се бръмчене на насекоми, птичи гласове.

— Иване? Кой мислиш, че е убил халича? Атъланите?

— Атъланите, кой друг! Изроди. Това е чист позор, да претрепеш халич! Те са най-безобидните от шарканската раса. Никой някога не е патил от тях. Много са чувствителни, не са в състояние да причиняват болка. А онези му изболи очите, нали видя! Мамка им!

Радослав конвулсивно кимна. Да, бе забелязал и засъхналите следи от сълзи покрай раните на мястото на очите. Различаваха се от кървавите дири, текли след това.

— Търпял е — съскаше Крилан. — Плакал е за мъчителите си. Било му е жал за тези толкова нещастни и плитки същества. Халичите затова се крият по глухи места, далеч от глупостта и злобата — истинските, най-безнадеждни страдания на този и всеки друг свят.

Крилан гневно изръмжа и потопи за момент глава.

Изплува, малко по-овладян, но с все още люти очи.

— Правят го, за да ни дразнят. И поне що се отнася до мен — успяват! Ох, тъпкано ще им го върна, ррррм…

> Умирал е мълчешком — намеси се Алванд. — Халичите никога не викат от болка. Не се съпротивляват, не молят. Страдат дълго, защото всички шаркани сме издръжливи. Ще поискам всяка негова сълза обратно от убийците, Радослав. Ако ги намеря.

— Къде ще ги търсиш, събрате!… Ех, гратис им минава тази човещиния… Да, Радо, нарочно не казвам „зверство“. За зверовете не е присъщо да строят концентрационни лагери и да се наслаждават на чужди страдания! Да, ти може да си друг, но признай честно, толкова ли е неприсъщо на хората насилието, жестокостта! Ох, не ми обръщай внимание…

> Събратът Крилан е много избухлив, Радослав, не е искал да те смути.

— Стегни се, Иване — рязко му каза Дичо. — Ще ти засекат яда с биолокатори, ако има такива наблизо.

Челюстите на Крилан скръцнаха.

— Пази си нервите. Като срещнем някоя колона на противника, ще им пръснем тиквите, ще олекне не само на тебе. Не че ще има някакво значение за онзи клетник…

> Радослав, бъркаш. Не е честно да излеем гнева си върху първите срещнати врагове. Дори да нямахме забрана да влизаме в сражение, пак не е справедливо да убиваме тях за престъпление, което не са извършили.

Радослав изгледа своя другар-съперник.

— Всеки от тях навярно има доста неща, за които да заслужава мълния в челото. Има ли разлика?

> Има. Убиване в бой е различно от екзекуция…

— Добре, добре, сега не ми се спори. Иване, изстина ли достатъчно?

— Да. Но не съм толкова пораснал като Алванд. Не съм сигурен, че няма да мъстя.

> Забранявам, оръженосец — с леден глас произнесе Алванд.

Крилан сподавено отвърна:

— Летя след теб, Водачо…

> Овладейте се и двамата! Сега… продължа… Вимана!

Това, което последва, много приличаше на преживяното при десантирането от орбита в атмосферата на Кашеп. Веднага след като Командирът изфуча подкрепеното с телепатия предупреждение, мислите на Радослав блокираха… и той остана така няколко минути, докато дисколетът-смъртоколесница премина на около четвърт прелет разстояние от тях — спрелите да дишат и да мислят, спотаени почти до летаргично състояние, но будни, с отворени очи и неподвижно съзнание.

Смъртоколесницата се стопи в небето и прекъснатият разсъдък на Радослав прескочи бездумната пауза. Той замига, объркан от издуващата се кухост в главата му, но тя изчезна, преди да я проумее.

> Направих го вместо теб, защото не си достигнал тази степен контрол над съзнанието си, въпреки че си Поет.

— Кое?

> Накарах те пак да спреш да мислиш — обясни Алванд. — За да не ни видят машинните сетива на вимана.

— Аха… — Интуитивно разбираше какво го сполетя, но не можеше да определи отблъскващо ли е то или не. — А вие през това време, хм, се скрихте… „зад мен“? Както трябваше да стане?

> Да. Обикновените ни природни психощитове не могат да заблудят уредите на нефилимите във вимана. Но твоето присъствие подсили маскировката ни. Вече няма съмнения, твоята идея наистина работи.

Радослав поклати глава.

— Нима е имало съмнения?

> Винаги има съмнения, Радослав.

— Хм. Да, правилно… Чудно обаче как не засякоха ламарините по мен…

Крилан се намеси:

— Защото металът на бронята ти не отразява радиовълни. Предвидено е, Радо.

— Да бе…

> Време е да продължим.

Змейовете се потопиха и Дичо ги последва.

* * *

— Тук ще пренощуваме.

Райко се скри зад гората мегадендрони — върхарите им личаха даже оттук, независимо че преминаха цялото тясно и дълго поне три връста езеро. Към заник клонеше и червеният Янкул. Планината, видима в цялото си великолепие, вече не приличаше толкова на Витоша. В огладения прибрежен чакъл ласкаво шляпаше ситна езерна вълна, наоколо шумолеше подобна на камъш трева, която покриваше голяма хълмиста долина, цялата набраздена от оврази. Оглеждаха местността от издигаща се до брега могила, едва подавайки глави над тревата.

Зад тях сивееше грамада подредени каменни блокове, на която Радослав не спря поглед, понеже изучаваше околностите заедно със змейовете, а те не удостоиха постройката с внимание. Посочи я чак когато се убедиха, че теренът е чист:

— Какво е това?

— На какво ти прилича?

Дичо се понацупи.

— Май това ви е от любимите въпроси, а? — заяде се той и не без известно злорадство видя, как очите на Иван-Крилан се уголемяват и окръглят:

— Ъ…?

— Нищо, нищо… — милостиво махна с ръка. — Прилича ми на храм. Архитектурен стил, хм, стоунхенджова пирамида. Обсерватория? — смело предположи Радослав.

Змеят изви шия към мегалитната грамада.

— Аха — кимна той. — И за това служи.

— Струва ли ми се, че е ориентирана по посоките на света?

— Не ти се струва. Ориентирана е.

— Алванд, защо трябва да НОЩУВАМЕ?

> Получихме съобщение. Виж.

Дичо пое плоска метална табакера. Ала вместо цигари вътре имаше слой восък. Нещо тънко като игла беше издраскало слоя с руни, доста по-инакви от граморските. Приличаха на чудато разклонени светкавички. Освен това вече чезнеха. Табакерата бе топла и восъкът се размекваше, заличавайки посланието.

— Не разчитам нищо.

— Защото не познаваш ламийските гръмобукви. Надписът обаче е на Ловен змейски. Нещо става на преговорите — каза Крилан, надниквайки в табакерата.

— Нещо… лошо за нашите?

— Не знам. Но фразата е „дивечът трябва да се дебне“. Тоест, трябва да спрем на място. Може пък да са приели сделката, въпреки всичко. Поне ще разкараме от Кашеп тая измет…

> Радослав…

Дичо подаде на Командира табакерата, но Алванд гледаше сабята. Камъкът светеше в зелено.

> Позволи да разгледам оръжието ти. Няма да го докосвам, само да го видя.

Под взора на шаркана окото на Рауни стана зелено-жълтеникаво.

— Какво не е наред?

> Всичко е наред. Дори повече. Сабята ти приспа механичните очи и уши на атъланите, оставени в храма, още преди да го сторя аз… И то без те да усетят, че вече са глухи и слепи.

— Бре…

> Сабята се пази, Радослав. Добре си я избрал. Но бъди предпазлив, защото ми се струва… че е била разделена от истинския си господар, докато той е имал голяма обида към шарканите. Оръжието е попило тази обида и не може да се отметне от нея, защото не е същински живо, само с магическа сянка-име… Сабята пази човека Радослав, но не знам дали ще постъпва така и с витяка Радослав. Дръж я изкъсо, побратиме.

Дичо кимна, леко обезпокоен.

По знак на Водача си ятото запълзя към постройката и скоро тримата се озоваха под кубичните подпори на „храма“. Отвътре също имаше четвъртити колони, но изглежда пространството, изцяло покрито с многотонни плочи, не съдържаше обособени помещения. Поразително впечатление правеха блоковете — слепени толкова плътно, че бе невъзможно да се различи дори намек за междина.

— Камъкоделците? — Радослав сниши глас към края на думата, сепнат от заподскачалото ехо.

— Грамори. Комплексът е издялкан от един-единствен скален блок.

— Бре! — изненада се Дичо. — Може ли да разгледам?

Сочеше фреските, плътно обгръщащи повърхността на вътрешните колони. Заприличаха му на граморските силуетни и фаморските орнаментни рисунки.

— Хлапак.

> Нека обиколи, събрате — позволи Водачът. — Радослав, записаната с картини история започва от онзи край.

— Не виждам начална руна там…

> Рисунката е черна, бележи топлия цвят. Следвай цветовете на дъгата.

— Ще използвам светлина — предупреди Радослав, показвайки лунното фенерче.

> Да видя.

Искрицата от писалката бе слаба, но достатъчна, за да освети отблизо рисунъка.

> Няма да ни издаде, ако останеш с нея само вътре.

Радослав се сдържа да не се изплези на свъсения Крилан и тръгна да обикаля.

Картините бяха различни по техника на изпълнение — вдлъбнати, изпъкнали, вдлъбнато-изпъкнали, всички оцветени, но някои просто рисувани с боя върху камъка… Внезапно Дичо си припомни студентската стачка през 90-а година. В двора на Университета колеги от Художествената академия очертаваха по асфалта със спрейове и четки сенките на стачниците. Някъде там остана и избледня неговата сянка. Ех че весело и пълно с надежди и вяра време бе отминало!…

Отне му около половин час да разгледа „храма“. На места в плочите на тавана забелязваше отвори, през които се процеждаше ръждивата Янкулова светлина. Към трите останали световни посоки, освен централния вход, където залегнаха змейовете, гледаха високи тесни прозорци.

Радослав се върна при другарите си и се разположи до Крилан зад дясната подпора на главния вход. Беше умислен.

— Е, нагледа ли се? Турист.

— Видях надписи. Тук-таме. Цялото това… стенописите… Напомнят ми за…

— За?

— За комикси.

— Такива са на практика. Рисувани легенди. Без Пазителите на „храма“ можеш само да схванеш сюжета, но не и оригиналното предание като текст. Подобно е на поема, без явна рима, с каквато си свикнал, но е съчетано страшно стройно. Пеят ги.

— Граморското пренебрежение към буквалното писано слово…

— Не умувай точно сега, а хапни.

Торбата, която носеше Дичо, бе ушита с вътрешни джобове. Той се зарови в тях и измъкна няколко питки, по-малки от юмрука му. Сториха му се съмнителни.

— Ядат ли се?

— Не. Използват се за ръчни гранати. Предизвикват тежка диария и противникът дриска до смърт.

Радослав не обърна внимание на шегата.

— Коричката за трошене на зъби ли е? — попита с любопитство, след като си отхапа.

— Не, но става. По принцип е такава, да не изсъхват питките.

— С какво са?

— По-добре да не знаеш.

Дичо спря да дъвче и предпазливо заопипва с език храната в устата си.

— Ъмм?! — избуча със стиснати устни.

— Топчестите, от които опита, са със зеленчуков пълнеж. Тези с издутинките като четири крачета са с месо. Онези с опашките са рибни. Самите питки са месени с мляко и мед.

— Мед? Хич не ми сладни.

— Горчив мед. А, сещам се, че готвачите сипват кръв в тестото за блажните. Още топла, несъсирена… Да те потупам по гърба?

— Кха!… Не… мерси, кха!… кхе!…

— Защо не се храниш?

Радослав премълча.

— Що се чумериш бе, Радо? Лютеница нали лапаш купешка, от магазина? Ами знаеш ли как я правят? Или поне как я правеха по мое време.

— Знам — последва кисел отговор. — Бил съм по студентски бригади, не съм вчерашен.

— Освен това, кой ли знае какво си изручал покрай фаморите, а после и в Лагера. Хайде не се връзвай, нали ти е вкусно.

Дичо отново бръкна в торбата — за да остави питките. От друг джоб извади шепа непознати сгърчени неща.

— Сушени плодове — подсказа му змеят. — Витамини. Да ти е сладко.

Младият мъж измърмори нещо под носа си и върна „витамините“ обратно. Продължи с изследването и надигна пръстена стомна, тежка и вероятно пълна догоре, защото не бълбукаше.

Понечи да махне тапата, но спря, разклати съда и криво изгледа ухиления Иван-Крилан.

— Вътре какво е? Ракия? Бистра водица? Отрова за мишки и радославовци?

— Не позна — хладнокръвно отвърна змеят. — Вътре има бульон, за подсилка. Вода имаш в манерката — минерална, кладенчова.

Той поклати отново стомната и я прибра в торбата. След кратко колебание отново посегна към питките.

— Рибените да не са със жабешки очички? — поинтересува се, мляскайки усърдно и лакомо.

— Ха!

С каквото и да бяха, имаха превъзходен вкус. Сигурно защото съм гладен, реши Радослав.

Изтупа се от трохите, напи се с вода и се заоглежда.

Беше се мръкнало. По ръба на хоризонта светлееше, но небето вече захлупваше като огромна паница смълчаната черна земя. Нежно шумоляха треви. Далеч на юг нададе глас нощна птица или звяр. Забръмча щурец, обади се друг, затихна. Нейде крякаха жаби.

— Кой ще е първи на пост? — делово се хлопна по коленете Дичо и с готовност се изправи.

— Няма нужда. Почивай спокойно. И ние също.

— Е, сега, може да се редуваме, нали сме екип. А вие не се ли наспахте за цял тин напред?

— Ами през полусезоните е добре да имаме редовен сън. Велика Пролет е. Тебе все ти се случва да си в екваториални широчини, затова не усещаш настъпването на пролетта. Не си ли забелязал, че Янкул изостава от голямото слънце, а тъмното време на денонощието намалява?

— Обърнах внимание, разбира се…

— А това, че дискът на малкото слънце нараства, видя ли?

— Хм. Това не. Хубаво де, ама кой ще пази?! Все пак, на вражеска територия сме…

Що ли се бутам да давам акъл?

— Бодни си сабята, тя ще е за часови. Да не би да се съмняваш, че няма да ни уварди?

— Алванд каза, че е зла към змейове.

— Докато си повече човек, ще е принудена да те брани.

Рауни сякаш сама щръкна, връхчето на острието ѝ влезе в призрачно тясна пукнатина между плочите. Зелената искрица в окото на дръжката се сви в матово-бяла зеница.

— Ето, видя ли, бди — рече Крилан.

Радослав извади от торбата тънко наметало и се излегна върху гладкия неравен под. Постави под ръка шлема. Зави се. След пет-десет минути установи, че още не му се спи.

— Крилане?

Змеят отвори едното си око.

— Този грамаден остров, нима не е населен?

— Населен е, разбира се. Поне беше.

— Тогава къде са градове, села… пътища? В оная гора имаше пътеки.

— Просто ги отбягваме бе, Радо.

— Пфу, да бе… Иване? Видях в центъра на храма схема на планетната система. Райко в средата, Янкул на орбита около него и останалите светове между и около тях…

Шарканът изчака продължение. Дичо мълчеше.

— Хайде де, споделяй какво те сърби — въздъхна Крилан. — Знаех си, че ще ти липсва екскурзовод.

— Преброих повече планети, отколкото са всъщност според календарните схеми на граморите. Преди тукашния Меркурий…

— Тесахет.

— … Тесахет, да, има още една, белязана с двуруние „обърната звезда — луна“.

— Олин Ре. Фактически не се наблюдава от Кашеп заради силния блясък на Райко. Имаме база там.

— Аналог на коя планета от Слънчевата система е?

— Няма аналог. Радо, где те стяга чепико, както питат у мое село? Съвсем друго те интередруса. Казвай, не увъртай!

— Какво се говори в онези рисункови легенди? Знаеш ли?

— Уф, досадник. Разбира се.

— И?

Змеят дълго мълча, после с удивително човешки жест потърка надвеждните си плочки.

— Става дума за… Атлантида. Целият комплекс разказва само за участта на Атлантида.

— Аха — оживи се Радослав. — Е, нормално, борейската история, нали сме в Борея… Само че явно нещо не съм разбрал от картинките…

— Не съвсем БОРЕЯ… — неохотно отвърна Крилан.

Съвсем не — намеси се Алванд с чудатия си непознат, но разбираем език.

— Тоест?

Не Борея. Атлантида от твоя Свят, Радослав. Атъл-Ди-Ин, което значи „Земи сред вълните“.

— Другото тълкуване на названието е „Сенки на звезди в морето“ — подхвана щафетата Крилан. — Според легенда на самите атланти, островите им възникнали от вкоравени отражения на звездите в морските води…

Щурците вече пееха по-безгрижно и силно. Плъзнаха бледи сенки от изгряла луна, облаци я закриваха.

— Атланти — произнесе Радослав. — Атълани. Не е просто съвпадение на звуци, нали?

Мина цяла минута, преди Крилан да потвърди:

— Не е. В езика на Атлантида думата за „човек“ и за „атлант“ била една и съща. Всяко друго двукрако, четирикрако и така нататък създание се е смятало за животно — гласно и безгласно. Да, Радославе, атлантите са първите кроманьонци, предци на сегашното човечество, чийто представител си и ти.

— А атъланите?

— Атъланите най-вероятно са потомци на сегашното човечество. Доволен ли си? — троснато додаде змеят.

— Не. Но трябваше да го знам, не само да го подозирам.

> Нямаше време да се подготвиш за това знание, Радо. Съжалявам.

Радослав се протегна, седна, подпря гръб на близката колона, машинално отмятайки с ръце металните си крилопатерици.

— И така, всъщност шарканите и хуманоидите на Кашеп воюват с хората.

Въздъхна.

— Не СЪС хората — възрази Крилан. — Против НЯКОИ от тях. Против онова, в което са се превърнали хората. ЗА тях, както и ЗА фаморите, граморите, борейците, самодивите… за всички, Радославе.

— Разкажи ми историята, Ваньо.

— Ще ти дойде в повече, приятел.

— Е, каквото не ни убива, ни прави по-силни. Нали?

— Не мисля. Не към всичко се изгражда имунитет. Не всяка промяна значи сила.

— Крайно време е да узная в какво съм се забъркал, Иване. Не мислиш ли?

> Радослав има право, събрате.

— Чу ли? Водачът е съгласен, Оръженосец Крилан.

— Не ме бий с моите камъни, безопашатко. Ще ти кажа, разбира се. Но те предупреждавам — ще те заболи. Мен поне ме заболя, като научих истината. Първо обаче, ще ти кажа за самата война. Тя започна отдавна, Радо. В смисъл, тези, които наричаме атълани или нефилими, ни нападнаха от бъдещи епохи на светове, които са подобни на паралелната Вселена, в която си бил…

Радослав понечи нещо да каже и Крилан замлъкна с готовност.

— Продължавай, Иване — махна с ръка Дичо. — Сетих се нещо… но ми се изплъзна. Сигурно не е важно… УБЕДЕНИ ли сте, че агресорите са ХОРА?

— ДНК-анализ убедително ли ти звучи? Хора са. Повечето — почти идентични с теб… и с мен предишния като плът. Нахлуването им от друга Вселена не стана в точно определен исторически момент. Времевите проходи се контролират трудно, една формация неизбежно се разпилява, губи мобилни единици… вероятно не са преценили, че проникването им в нашата част от Всемира ще ги разпилее така — не само във времето, но и в пространството. Добре, право по въпроса.

Египет, Тутмос III, хроники от 1480 година преди Христа съдържат сведения за НЛО, които шарканите наричаме вимана, думата е проникнала после и в античния човешки свят. Граморите им викат „смъртоколесници“.

За „извънземни“ посетители се говори в библейската книга Битие — „божите синове“, НЕФИЛИМ — тоест „слезли от небето“. Пророците Мойсей, Илия, Езекил са имали срещи с НЛО, Илия дори бил отвлечен…

През 329 година преди новата ера ниско над бойните редици на войската на Александър Македонски прелита НЛО, плаши хора и коне, прилича на „бляскав сребрист щит в небето“. След седем години вимана срутва с лъчево оръдие крепостната стена на град Тир пред армията на Александър Велики. Явно нефилимите са го харесвали…

Със сигурност установихме, че през 1463-а вимана са забелязани в Европа, което е документирано в летописите. Преди това шарканите и някои други раси започнали да се изтеглят от твоята Земя, Радо. От една страна, за да дадат отпор на масови нахлувания в другите ѝ реалности, както и да повлекат смъртоколесниците подире си, да спестят на човечеството последици от войната. На 14 април 1561-ва над Нюрнберг изникват цилиндрични пространстволети, от трюмовете на които излитат кълбовидни смъртоколесници… и встъпват в сражение помежду си. Пет години по-късно на подобен сблъсък стават свидетели жителите на Базел в Швейцария. Много от вимана изгорели в пламъци, без да оставят следа. Вероятно местен управник на нефилимите вдигнал бунт, да се отцепи от централната си власт. Не успял.

До деветнайсети век сведенията за НЛО са толкова многобройни, че престават да се смятат за новина, която да заслужава сериозно внимание. Религиозните хора ги тълкуват като знамения. Модерно мислещите пък, за първи път от векове, предполагат, че вимана идват от космоса и се пилотират от разумни същества. После, през двайсети век, също е пълно с очевидци, та даже и „контактьори“. Говори се за отвличания, биологични експерименти… Проблемът се проучва от учени и военни, журналисти, шарлатани. На места възникват нови религиозни секти.

Няма да ти говоря за пирамиди, линии в Наска и други такива. Нито за рисунките на пещерните хора — повечето от тях третират нещо друго, макар и сродно с НЛО по един особен начин…

Странното е, че малцина предположили, че съществата от НЛО имат земен произход. А е очевидно — та нали са хуманоиди. Обаче това обстоятелство се приело като нещо разбиращо се от само себе си — разумните същества във вселената ТРЯБВА да приличат на хората! Понеже човешкият организъм и мозък били върхът на еволюцията… Ти не си ли смаян от подобно самомнение?

И така, нефилимите в крайна сметка се оказали… потомци на земни хора. Високотехнологична цивилизация от кроманьонски тип. Приблизително шестстотин години по-напреднали от нивото на двайсети век. Естествено, летоброенето им е друго. Мъдреците предполагат, че нефилимите-атълани са запълнили като скакалци цялата Галактика с ВСИЧКИТЕ ѝ подреалности. И се стремят да завладеят Всемира.

— И не е възможно никакво договаряне.

Радослав не питаше.

— Тц — от змейската уста цъкането отново прозвуча странно, — така е. Не върви тая манджа. По-лесно е да се погодиш с откачил от глад вампир… В ДНК на сегашния ни враг откриваме следи от мащабна генноинженерна намеса. Мъдреците смятат, че техниката им на манипулации с наследствеността е достигнала предела на възможностите си. Само че са изпуснали нещо важно — Съдбата. Любовта. Инак — все страхотни технологии. Нефилимите имат машини за пробиване на Проходи. Имат и зверско пренаселване. Мъчно ни е да оценим количеството им. И — жестока генетична криза, понеже прекомерно усърдно са плевили генофонда на расата си и сега хромозомите им са „бедни“ след тия чистки. Драстично бедни, Радо. Затова екипажите на вимана проявяват подчертан интерес към всичко, свързано с биологичното възпроизводство. Мислят си, че умеят да четат цялото си ДНК, че може да сглобяват наследствения код както си искат и предварително да знаят какво ще се получи. А то не излиза. Минали са под критичното ниво за един биологичен вид. И нищо не знаят за душата, за предназначението ѝ. Навярно гинат като мухи от деказол. Те се надпреварват със Смъртта. Принудени са да се размножават като амеби. Те НЕ МОГАТ да спрат.

— Крилане, въпреки това, което ми каза, а може би точно заради това… Откъде си сигурен, че НИЕ сме „добрите“ в тази битка? Само защото своите люспи са по-свидни от кожата на атъланите?

— И ти носиш люспи, Радо. Изборът не е само ние или те.

— Удар под кръста, Иване… Не се измъквай. Дай ми убедително обяснение, че не воюваме просто с нещо чуждо и несъвместимо с нашия начин на живот.

— Не мога да те убедя. Може би сме „добрите“, може да не сме. Не съм сигурен, че правим най-правилното. По принцип Добро и Зло са измислени понятия, думи с еднаква форма, но различно за всеки съдържание, натежали и изкривени от внесен емоционален товар. Предпочитаме да боравим с по-ясни и неутрални определения. Но зарежи принципите. Мисли като нас, конкретно. Врагът ни е ненаситен консуматор и изтребва без причина видове, които може да са му полезни. Обеднява околната среда. Оцелява за сметка на други раси и видове. Атъланите са се превърнали в опустошителна вирусна инфекция. Как можеш да се погодиш с вируси, Радо?! На всичко отгоре са и нещастни, колкото и да не го подозират. Смятат, че просто имат проблем, който ще разрешат чрез експанзия и „вливане на свежа кръв“. Тц. Не става така… Те са обречени и без да се бием с тях. Но агонията им може да продължи хилядолетия, защото са твърде многобройни. И преди да измрат по естествен път, ще изпепелят и затрият безброй светове и реалности. Самите те няма да се досетят, без да ги принуди външен фактор, че начинът им на действие и съществуване е истинският им проблем. Ти позна, че са диктатура. Друго общество не би сътворило толкова беди.

— Всичко това ТИ ми го казваш. Не съм чул тяхната гледна точка.

> Прекрасно е, че се съмняваш, Радослав — обади се ненадейно Алванд.

— Ти не се бъркай! — сопна се изведнъж Дичо. — Ясен си ми! Като на длан те виждам!

> Радвам се, че имаш големи очи.

Радослав се стъписа и изръмжа, разколебан, явно пак „изгубен в превода“. Тръсна глава и отново посочи с пръст Крилан:

— Откъде да знам истината, след като не знам каква е тяхната позиция, Иване!

— Ами по делата им ще ги познаеш. Хора са го казали. И то много точно. Или държиш да послушаш пропагандата им? Щеше да може да се уреди, ако нефилимите си бяха дали труда да агитират кашепците. Обаче не го правят. Действат. Рекламират възвишените си цели, като разпъват халичи.

Радослав потропа с пръсти по пода.

— Иване, искам да съм напълно наясно със себе си. Преди живях в един строй, който говореше хубави неща за себе си и накрая всичко се оказа лъжа… Знаеш ли колко хора не можаха да понесат, че са били на „лошата“ страна? И продължиха да се вкопчват в заблудите си, да не измитат старото и гнилото, да принуждават цялата страна да се влачи като плужек, само защото измамените илюзии са им по-скъпи от реалността? Не искам да съм такъв, Иване.

— Знам, Радо. Но признай, че малко се инатиш като магаре. Какви са тия неща, дето се оказали лъжи? Че България е в авангарда на прогресивното човечество? Не си ли личеше, че са лъжи и преди? Не се „оказаха“. Бяха си такива. Противоречаха на делата. То е типично за човешките общества и властимащи, но къде другаде говоренето и вършенето толкова не се връзваха, а? Хайде холан! Виж, не трепем атъланите заради идея някаква си. Идеите са враг на Живота. Идеите са плоски, често едноизмерни, могат да се изразят с един-единствен лозунг. Идеите желаят всичко да направят плоско и в рамките на агитационния плакат, даже когато не се използват лъжи. А Животът е цветен и многомерен. Ограничиш ли го до лозунг — вече не е живот, а мъртвило. Нефилимите точно това правят. Убиваме ги, защото живеят за сметка на твърде много смърт сред околните им. А те убиват, за да си осигуряват донори на органи и тъкани. Които не са им нужни за донори — тях изтребват. Това е положението.

Радослав храбро погледна змея в очите. Признаването винаги е трудно…

— Сбърках. Съгласен съм с теб. И все пак…

Шарканът не се засмя, не показа тържество. Слушаше. И другият също. Дичо си отдъхна. Усмихна се плахо и засрамено — наум.

— … все пак, притесняват ме някои подробности. След като са толкова напреднали, не могат ли да произвеждат изкуствено онова, от което имат нужда, без да убиват? Да не би да има друга причина за агресивността им? Някакво недоразумение…

— Ха. Напредъкът в една област не е задължително придружен от напредък изобщо. Нефилимите наистина имат технологии за изкуствени органични тъкани. Само че в изолирана общност, каквато е тяхната на Кашеп, нужните им инсталации са разрушени при военни операции. И Врагът масово се завръща към по-евтиното и достъпно средство. Но на практика, ДАЖЕ и в доминираните от тях светове-реалности, технологиите им за органични тъкани не задоволяват пълно нуждите. А и гълтат суровини тези уредби. Втори принцип на термодинамиката, драги ми инженере… Недоразумение? Не, бате. Отдавна имаме работа с тях. Проучихме мотивите им. Не ги РАЗБИРАМЕ в смисъл на приемане и съгласяване, но си ги обясняваме. Трудното е да усетим емоционално причините на поведението им, да. Защото трябва да сме като тях, за да го сторим. Така че… да, в крайна сметка се борим с култура, която е несъвместима с нашата. Несъвместима с цялата планета с хилядите ѝ племена и мирогледи. Това не говори ли ти нещо? Успяваме да се спогодим с вампири, с някои караконджоли, с други… а с тия — не става. Защо?

— Добре, ами военнопленници? Имате ли наистина данни от първа ръка? В една диктатура ВИНАГИ има недоволни от режима. Може да си траят, да не смеят дори да надигнат глави, но ги има.

Змейовете като че ли се смутиха.

— Радо… свръхскоростта на реакции и възприемане, наричаме я бързо времеделене, тя ни позволява да разполагаме с достатъчно време, за да пощадим всеки противник, дори в ръкопашно меле. Обаче…

> До ден днешен не сме срещали опозиция на диктатурата сред враговете си. Макар да имаше сред тях заслужаващи да бъдат спасени. Така е поне в тази реалност. Аз не знам как е в другите.

— И… колко нефилими досега сте… спасили? — предпазливо попита Радослав. Страхуваше се, че знае отговора.

— Нито един.

> Този факт силно ни натъжава! — вметна Алванд.

— Има обяснение за това положение, което наистина ни тежи, Радо. Мъртваците.

Младият мъж потръпна.

— Какво за тях?

— Нефилимите притежават една пъклена технология… по някакъв начин отнемат души от разумни същества. Не мога да ти го обясня на Лъжовен език. Трябва да ти разясня какво е душа. Душата е и Съдба. Възниква при зачеването или, обикновено, по-късно. Не знам с какво да я оприлича. Сравненията са хлъзгаво нещо, подвеждат ума, отплесват го към сравненото, към модела. Колкото обясняват един обект или явление, толкова и го изопачават. Ето, ти как си представяш спин на електрона? Никак. Нещо като собствено въртене на частица, само дето електронът не е частица, нито вълна, нито хибрид между двете. Просто има ПРОЯВИ на частица в едно, вълна като друго, но какво точно ПРЕДСТАВЛЯВА… неизразимо е на човешки език, достъпно само на Езика на Мъдростта, но само на него, а аз самият още му уча азбуката… Така или иначе, приеми, че има такова нещо като душа. Не предначертан път, а възможности, които да реализира. Да се роди. Да живее. Да постигне нещо. Да се осъществи без похабяване. Съдбата търпи деформации, но не прекомерни, до неузнаваемост. Такава се „преражда“ като неправилно осъществена. Или пък рядко се случва да я прекъсне такова стечение на обстоятелствата, което също кара душата да се въплъти отново. Поправителна сесия за един живот. Почти никога не се случва с шаркани. Ние осъществяваме съдбата си без изкривяване. Чакай, недей веднага да правиш изводи. Това не е СМИСЪЛ на живота или света. Смисъл няма. Той се изгражда. Нещата просто си съществуват — без цел, докато не ги докосне осъзната съдба-душа.

— Защо… го правят?

— Складират души, за да помпат от тях особен вид енергия. С нея захранват машините си за пробиване на Проходи в реалността. Може би и за нещо друго. Още не сме разбрали как го постигат и това силно ни тревожи. Вероятно, ако трябва да се даде име на такава технология, бих я нарекъл „психотроника“. Не съм сигурен обаче, че психотрониката има дори едно градивно приложение. Тя е технология, която не бива да съществува и прилага. Мъдреците да кажат…

> Никога няма да допусна това да се случи с теб, Радослав. Даже ако ми се наложи да те убия, за да те спася да не станеш мъртвак.

Радослав сковано кимна на Алванд, пресъхналата му уста не му позволи да каже „благодаря“.

— Нищо чудно нефилимите, останали в нашата реалност, всички до един да са повече или по-малко мъртваци на практика, Радославе. Разбираш, че такива не могат да се предадат, не могат да минат на наша страна. И ние не търсим само възмездие, не просто се браним от тях. Когато унищожаваме телата на мъртваците, даваме шанс на душите им да се изплъзнат от плен, какъвто не можеш да си представиш дори колко е страшен.

Нощният мрак бе станал по-тъмен, по-заплашителен. Дичо се сви. Ала тъмнината омекна под взора му, когато наблизо изпърха тромаво насекомо. Нищото отстъпи от лоното на нощта, поне за Радослав, когато той отново обърна внимание на живите звуци — бухане на сова, писък на гризач, шушукане на тревни стебла, сред които първите щурци зовяха пролетта да дойде по-скоро.

— Откъде са тръгнали, че са станали такива? — попита той, с облекчение вслушвайки се в собствения си глас. — Имаш ли предположения?

— Опасявам се, че никога няма да научим. Нефилимите вече не притежават достоверна памет за своето минало. Но е ясно едно — шаркани в тяхната Вселена или е нямало изобщо… или те са ги изтребили.

— Никога не би ми хрумнало… всичко това. Досещах се за някои работи. И все пак, може би не смеех да зная.

— Хм! Колко неща не бяха ти хрумвали, преди да изпуснеш ножа си в оная клисурка… Но ти искаше друго да научиш. Смятай всичко казано дотук за предговор. Споменах, че пещерните рисунки от родния ти свят, Радо, не изобразяват онези, с които воюваме сега. Те са портрети на ИСТИНСКИТЕ атълани. По-късните НЛО — това са далечните им потомци, кръстосващи тъканта на времето и пространството… Знаеш ли, бих запалил цигара.

— И аз — отвърна му Радослав. — Давай нататък, Ваньо. Стигнахме много далеч, за да спираш. Давай нататък.

— Давам… Алванд, ти по-добре от мен помниш Изповедта на Първия атлант. Боя се да не изопача нещо.

> Съгласен ли си, Радослав, аз да ти изпея песента за Атъл-Ди-Ин?

— Ще го направи по-точно от мен, Радо, затова. Да не речеш, че се измъквам!

Радослав се размърда. Мускулите му бяха наред. Изтръпнал бе отвътре.

— Слушам те, Алванд…

11.

Все още малкото пролетни щурци пееха вече съвсем сънливо. По черното небе се забелязваха звездни кръпки и се усещаха ниски облаци.

Радослав сподавено смогна да произнесе:

— И сте извършили всичко това…

— Да, Радо. Всичко ТОВА.

— Но как… защо…

— Атлантите на практика представляваха една-единствена НЕ-личност, един организъм с единно съзнание — жив пример за опасността от директна телепатия без мисловен език-посредник, език-бариера, език-съхранител на отделната личност. Този Велик атлант не беше личност, защото няма личност без общност, която да накара личността да не мисли, че всичко, дето хвърчи, се яде. Великият атлант не беше зрял. Имаше ценностна система на разглезено дете, добрало се до опасно оръжие за масово поразяване. Беше решен да се сражава, докато не постигне целта си. Да „опитоми“ шарканите. Или да ги избие до крак. Или да загине сам. Подценихме началото на процеса на телепатично свързване на човешките мозъци. И се изправихме пред перспективата периодично да избухват войни, всяка следваща — по-разрушителна от предишната. Мъдреците посочиха, че най-вероятно накрая ще загинат и двете раси, хората и шарканите. Мислехме шейсет тина, Радо, близо осемдесет човешки години. И накрая Тингът със съжаление прие, че нямаме друг изход, освен да дадем на кроманьонското човечество втори шанс.

— Като ги убиете.

— Като отстраним и съхраним още незаразеното, здравото. Преди това давахме убежище на бежанци от колективното същество, наречено Велик атлант. И с всеки емигрант се убеждавахме, че поразените от чумата на безрезервното мислесподеляне не могат да бъдат излекувани… Когато ятата връхлетели, всеки шаркан е имал ясно съзнание, че трябва да намери колкото може повече души, които да пощади. Това е било лесно — нали четем мисли. И все пак… оказа се… че почти няма полово зрели атланти за спасяване. По-голяма част от възрастните бяха евакуирани на Кашеп. Заедно с оцелели от геноцида на кроманьонците прафамо-граморски племена. А децата разселихме по целия останал свят…

Радослав гледаше в нищото пред себе си. Крилан безизразно продължаваше да говори:

— Сетне ятата разрушиха Атлантида напълно. На третия ден от началото на атаката ни… Атъл-Ди-Ин вече бе станала част от дъното на Атлантика. А ние… моите предци, предците на Алванд и Верена, ние се отдръпнахме от Земята. Защото по неволя се превърнахме в богове за оцелелите хора. Ние сме най-древните човешки божества, Радославе. Стъписахме се от това. А остана и споменът за ужаса от действията ни. И едва щом младите постатлантични цивилизации укрепнаха, масово напуснахме Земята. Драстично ограничихме контактите си с родния ти свят, Радо, отстъпихме ви го с надеждата, че следващият опит на човечеството няма да бъде толкова злощастен. Че ще пораснете. Отделни шаркани обаче останаха да бдят над вас, защото го сметнаха за свой дълг. Давали са ви крило през цялата ви последваща история. Но го правеха внимателно и със съгласието и съветите от Голямото ято в Долната земя, защото никой не пораства свободен и разумен, докато седи на сянка под нечие крило, нека дори да е най-благосклонното крило. Разбираш ли, Радославе?… Не се оправдавам от името на расата си. Направихме каквото трябваше да се направи. Не от мъст за нападението на Великия атлант. Не вземахме живот като разплата за смъртта на нашите змейчета. Изпълнявахме съдбата си, бранехме Равновесието. Бихме отстъпили в по-далечни реалности, ако Атлантът можеше да заеме нашето място, да поеме нашето бреме на Пазители на света. Но Атлантът не беше куче за стадото, а вълк-единак, убиец, даже не прогонен от глутницата си, а изял своята глутница. Разбираш ли ме, Радо?

Колко мъка се изисква да отвориш уста…

— Не знам — изпъшка Радослав. — Не знам дали разбирам. Не знам дали приемам. По дяволите! Одеве говорихме за нефилимите, тия изверги, а сега се оказа… За една нощ сте унищожили… стотици хиляди хора…

— Около три жълти дузини — сурово уточни змеят Крилан. — Малко над сто и седем милиона души. Отвлякохме точно две жълти дузини невръстни атлантчета, които да продължат вида хомо сапиенс.

— Боже!… Но това… е престъпление, Иване. Геноцид!

— По-лошо. Беше грешка.

> Дълбоко съжаляваме, побратиме — отвори уста и Алванд.

Радослав местеше трескаво поглед от единия шаркан към другия.

— Поне… осъзнавате колко… колко ужасно сте постъпили…

— Да, така е. В операцията загина едно дете.

* * *

Дичо се върна. Близо земен час бе обикалял около храма, за да се успокои и да смели чутото.

Да се примири с това, което знаеше.

Когато скочи на крака и се втурна в тъмнината, Алванд подхвръкна подире му, разтревожено телепатирайки нещо утешително и извинително… Нито едно от посланията му не заприлича на вик: ще те видят атъланите! назад, редник, това е заповед!

Командирът, според вече по-трезвата оценка на Дичо, бе постъпил непрофесионално. Беше показал по-голямо безпокойство за душевното състояние на един член от ятото от задължението си да осигури успех на операцията.

Не знаеше дали да се чувства благодарен за това. Твърде ясно си представяше как хиляди змейове като Алванд връхлитат над човешките селища, плюят мълнии, секат с криле, трошат кости с опашки, късат с нокти бронзови щитове, пречупват с челюсти копия. В бръснещ полет преминават над панически хукнали в безредие тълпи, изтръгват от майките и бащите бебета и малки деца, пътьом погубвайки родителите им… Какво от това, че после държат малчуганите нежно и треперят косъм да не падне от главите им!…

От небето над Атлантида продължават да валят дракони, които опустошават богатата страна на колективния човешки разум. Всяка глава е прозрачна за немигащите им очи. Надничат в ума на клетника, който бяга, или който е замръзнал от ужас, или се е сврял в миша дупка, за да се спаси от гнева на шарканите… не, не е имало гняв, само студена решимост да се довърши онова „което трябва да се свърши“. Прозират съзнанието на този или онзи човек и избират — ти ще живееш, а ти, ти, ти и ти… Струя пламък — бягащият пада като безформена купчина пепел. Замах с крило, нокът или опашка — главата на вцепенения от страх тупва в нозете му, защото не е съдържала никакво оправдание, никаква причина, никакъв повод да бъде пощадена.

Милосърдието в онзи далечен ден, от който шарканите въвели новото си летоброене, се е проявявало в бързината на убиване на обречените. Бърза, светкавична смърт — за по-малко страдания, по-малко страх, по-малко писъци…

Дракони пикират към древна Атлантида. Змейските майстори на магията разцепват океанското дъно, островите се пукат от земетръси, вълни помитат колиби и дворци, мостове и пристанища, измиват пролятата кръв, завличат в лоното си милиони трупове, сушата потъва — стотици хиляди кораби „Титаник“.

От високото, защото змейско е да летиш ВИСОКО, надолу гледат жълтите Алвандови очи. И когато последната вълна се схлупва над унищожения континент… или архипелаг… в тези очи се мярка облекчение — всичко свърши.

Свърши.

Защо не са промили мозъците на „спасените“ после? Защо са допуснали да остане памет за невъобразимото клане? Защо са почели гибелта на атлантите с нов календар?

Защо са пренесли спомените за деянието си в друг свят-реалност, не са заличили писани и рисувани легенди за стореното от тях?…

Не са го мислели за престъпление?

Напротив — ЗНАЯТ, че е престъпление, но не се срамуват? Или именно защото се срамуват, не посягат към истината? Държат я пред очите на внуците си, за да помнят и те? За да се срамуват? За да се гордеят?

Змейска логика. Змейско разбиране за добро и зло.

Зад гърба си чу как Крилан почти грубо подвикна на събрата си: остави го! ще му мине…

КОЕ ще ми мине, Иване?…

Съвсем неволно вървеше в кръг около храма-легенда. После изведнъж разбра какво го държи като вързан с верига.

Беше тънкият зов на Рауни.

Дядо-Радановата сабя не усещаше близостта на младия си господар и тънко викаше в необичаен мисловен диапазон. Кой знае защо беше сигурен, че нейният зов ще остане незабелязан от нефилимски детектори.

Все пак заклинавал я е колобър. Човек.

Все пак знаем и ние нещо повече от шарканите.

Дичо се върна. Седна между двамата змея, които видимо се отпуснаха, когато се появи. Рауни замлъкна.

> Сабята ти се тревожеше за теб — каза Алванд.

— Усетих.

Мълчанието се проточи. И тримата проследиха припламнали във висините метеори. Крилан положи глава на лапи и затвори очи. Алванд остана известно време като сфинкс на пост, но накрая и той се приготви да спи. Радослав бе сигурен, че и двамата му другари всъщност остават будни и следят всеки полъх откъм него.

— Иване?

— Радо, спя.

— Не ме баламосвай. Не спиш.

— Опитвам се.

— Дали Атлантида може да се повтори?

Крилан отвори очи.

— Откровено или деликатно?

Радослав само скръцна със зъби. Крилан не се смути, тонът му изобщо не бе шеговит и змеят продължи също толкова сериозно:

— Едва ли. Поне се надявам. Не би ни спряло това, че ще дадем жертви, както се е случило в Атлантида, за да спасим ВСИЧКИ деца. Защото в съвременните условия хората имат повече средства да ни причинят определени вреди. Просто е твърде снизходително да се дава втори шанс на атланти. ТОЗИ път, ако на Земята сгазят лука, ще последва истински геноцид.

— Има ли алтернатива? — Дичо унило се запита защо този път шарканът не реагира. Никак.

— Има. Да сме търпеливи. Да разчитаме — ако не на разума в човешките глави, то поне на това, че желанието на човеците да извлекат изгода ще надделее. Разбира се, ново нахлуване в Долната земя ще бъде смазано незабавно. Засега не виждаме кой би се решил на подобно безумие. Ала печални тенденции се наблюдават… Отделните личности сред хората може да са ценни и разумни, дори осъзнати, но обществата много рядко се държат разумно. От алчност, от високомерие, от завист — винаги ще се намерят организации, в това число и държави, които да се съюзят с проникнали оттатък нефилими. Също както стана в Борея. Защото от една страна във вените ви тече кръвта на атлантите и тя може да зове към отмъщение, но същата кръв носи и спомен за последиците от такава стъпка. Питай някой път Мъдреците какво мислят по въпроса. С удоволствие ще ти обяснят. Друго?

— Как така нищо не е оцеляло като исторически предания за всичко… това?

— Останало е, Радо. И то много. Хвани коя да е митология и ще откриеш сума ти полезна информация, а и сега вече имаш ключа да я разгадаеш. Проблемът е човешкото самомнение, което отхвърля горчивите поуки, винаги търси начин да заобиколи забраните, които няма как да се заобиколят. Не е като мама да каже, че не може, пък баба да даде… ИМА невъзможни неща. И не е неразумно, нито признак на слабост да приемеш, че съществуват естествени ограничения. Глупаво е да блъскаш по нарисувана затворена врата, след като зад гърба ти има цяло поле да тичаш на воля… а редом — съвсем гостоприемно открехнати порти… Как си, Радо?

— Претръпнах.

— Казах ти, че няма да е сладко.

— Каза ми. Ама на̀. Иване… Ти как го прие?

— Хм! Как, как… като руски интелигент гражданската война — своите бият нашите, те така.

— Съжалявам, Иване.

— Съжалявай себе си. И ти имаш люспи по гърба си.

— Май само меда съм им приел, не и жилото…

Радослав се напрегна.

— Лисица, не се коркай.

Шум в треволяка. Дичо присви очи и видя топъл блед силует. Животното се отдалечаваше в ленив тръс. Успокои се. Помисли си, че по същия начин се усеща облекчение, когато повърнеш излишъка пиячка. Само дето сега нищо не бе повърнал от ума си. Всичко си беше там, в паметта му.

— Алванд смята, че имаш право да се откажеш от участието си в операцията — заяви внезапно Крилан. — Каза, че никой няма да те упрекне. Каза, че ще те заведе обратно на Ишчел и ще свидетелства, че си изпълнил изпитанието.

Радослав се озърна към Командира. Алванд наистина спеше. Нащрек, готов да се пробуди за частица от мига и да встъпи в сражение, да отговори на въпрос или да провери местността, но въпреки това сега спеше.

— Казах ти, че има змейски нерви — подхвърли Иван-Крилан.

— А ти какво мислиш?

— Аз? Не питай МЕН! Аз съм душевно уродливо шарканче с недобити човешки комплекси за малоценност. Аз не съм толкова ларж като тоя хлапак, дето ни е Водач. Аз съм ЗЪЛ, Радославе. Аз не ти признавам изпитанието. Но… не бих си мръднал опашката, за да оспоря пред Тинга, че си го издържал.

— Тингът ще го признае?

— Питаш! За някои неща сме ясни като… като не знам какво. Като вчерашен вестник. Щом Алванд, дето по лични причини трябва да е заинтересован да се провалиш, тоест БИ БИЛ заинтересован, ако беше човек… да продължавам ли, Радо? Езикът ме заболя да ти меля приказки. Да не съм ти кречетало неуморно!

— Не ми е хрумнало дори за секунда да се отказвам.

— Не бих ти проговорил повече, ако се беше отказал.

— Тогава какъв е проблемът?

— Проблем ли има?

Беше момент да се засмеят. Не се засмяха. Изучаваха мрачно нощта.

Радослав се намести по-удобно и тихичко възкликна:

— Ваньо!

— Какво бе, мъко моя?

— Мръднах крилопатериците! Ето, пак!…

— Голям праз — изръмжа Крилан. — Тоест, браво де, голям ще пораснеш. Юнак си, Радо — добави шарканът топло. — Заслужаваш си и люспите, и двата крака. Я дай една постна питка, че нещо огладнях, а не ми се пасе от това сено наоколо — пълно е с буболечки!

* * *

Пролет. Дните наистина са по-дълги.

Преди зората да се превърне във видело, ятото напусна мегалитния храм-легенда и пое през равнината. Тревата се оказа далеч по-висока и гъста, приличаше повече на диворасляци папур край някое блато. И наистина, приликата бе недотам случайна — по овразите, нарязали платото, църцореха малки и големи ручеи. Алванд обаче водеше диверсантите покрай размочурени участъци, стъпваха по сухо и твърдо. Понякога се натъкваха на гнездовища птици или животински бърлоги. Птиците надаваха тих крясък, но оставаха учудващо спокойни. Дребни зверчета изпровождаха със сънливо надигнати глави двата змея и човека. Радослав бе сигурен, че сам-самичък би предизвикал олелия сред пернатите и шумно бягство на животните. В присъствието на шарканите обаче всичко живо оставаше спокойно, настрани притичваха само някакви ранобудни гущеровидни създания.

Просветля.

Утрото бе сумрачно, облаци заплашваха да се тръшнат върху земята.

При изгрева на Янкул денят се развиделя, небето се поизчисти.

— Ваньо, колко още има да маршируваме?

— До победата.

Ставаше все по-топло. В гъсталака Дичо не виждаше нищо, освен гигантската трева и теменуженото кашепско небе. Стеблата сухо шумоляха. Изпърхваха чудати водни кончета с пеперудени криле.

Диверсантите спряха да се огледат и да пуснат още една група Цветни сенки пред себе си, в брега на дълбоко дере, подкопан от пресъхнал ручей.

— Накъде вървим?

— Право към планината.

— Бая далеч се оказа!

— Трудното предстои. По мръкнало ще прекосим каменен сипей, точно като витошките морени е, само че прелет и нещо широк.

— А къде са Владетелките според разузнаването ни?

— В планината.

— Във планината?

— Аха, навярно са там.

Още три или четири часа през овразите (Радослав неволно се стараеше да диша по-тихо, усещаше, че е глупаво, но след двайсетина крачки отново спотайваше дъха си), и тревата започна да оредява, скупчваше се на отделни гъсталаци и отстъпваше към дъната на деретата. Бреговете им се пооголиха, личаха ивици геоложки пластове.

Оврагът кривна и над тях изведнъж надвисна каменен мост. Змейовете спряха, снишиха се към земята, дори легнаха по корем с напрегнати лапи, плътно прилепени към зъбчатите гърбове крила и изпънати шии. Опашката на Алванд се извиваше в осморки и разсейваше Радослав.

> Чисто е — прошепна Водачът.

Въпреки това продължиха към моста пълзешком. Според Дичо рицарските ботуши прекалено гръмко скърцаха в камъните, подаващи се като гъби от песъчливия терен по дъното на дерето.

Сянката на масивната — а може би и монолитна — арка ги покри. Към основите на моста се издигаха широки груби стълби. От пукнатини стърчаха лилаво-зелени тръни. Нещо похлопваше на пресекулки отгоре.

Крилан и Радослав се закатериха по единия терасиран бряг, Алванд по другия. През петнайсетина секунди си разменяха бързи погледи.

След няколко минути надникнаха от двете страни на моста.

Нещо като парцаливо плашило стърчеше на прът от бордюра-парапет на моста. Вятърът мързеливо размахваше дрипите му, ръждива катарама от премяната на чучелото потропваше в пръта.

Широкият мост бе разделен на две неравни платна. В средата на по-тясната част — Дичо реши, че е пешеходна — едва-едва се влачеше затлачено поточе по издълбан в камъка улей. Коритото на ручея очевидно се нуждаеше от почистване — миришеше и във въздуха над него танцуваха мухи.

Пътят, който преминаваше по моста-акведукт, идеше от високата камъшовидна трева на платото и след широк завой влизаше покрай бостани и градини в малко градче — може би двеста-триста къщи. Тъкмо заради размерите на домовете Радослав реши, че местенцето е твърде стилно, за да се нарече село. Не приличаха на нищо познато, като че ли тухлени, измазани с вар, варта — инкрустирана с блестящи раковини. Тесните прозорци, високи от основите до кръглите стрехи, бяха имали цветни стъкла, сега разбити.

Къщичките бяха безмълвни. По някои личаха следи от разрушения — стенобитни машини?…

Алванд подуши.

> Тук не е имало битка — отсече.

— Избягали? — с надежда попита Радослав.

Змейовете премълчаха.

Едва ли… отговори си младият мъж.

Водачът тарашуваше из околностите с взор на граблива птица.

> Ще заобиколим по задните дворове — реши той накрая, — а после ще вървим успоредно на друма, през смърчовата гора до грамадата. Тъкмо след залез ще пристигнем… внимавай!…

И тримата настръхнаха и се заозъртаха.

Само за един безкрайно къс миг нейде из развалините нещо бе трепнало — нечие присъствие.

Оцелели? — излъчи Крилан.

> Бихме ги подушили веднага.

Сега няма нищо… — Дичо усърдно сканираше градчето.

Скриха се. Мислещит.

> Противник.

Не е задължително…

Прав е командирът, сабята ми е разтревожена!

Значи, МНОГО ще внимаваме.

Отминаха минути. Сетивата на змейовете пресяваха всяко камъче и всяка буболечка сред развалините. Присъствието не се повтори. Алванд направи някакъв неразбираем жест и по котешки се запромъква по дъга, за да излезе странично на близката сграда.

Радослав загримасничи към Крилан, но змеят само разклати опашка. Продължиха да се взират във всички посоки. Дичо крадешком избърса пот от челото си, бъркайки под шлема.

Все още полупълзешком, но много по-отпуснато от преди малко, Алванд се връщаше назад и помръдваше краищата на крилете си: спокойно, нещо нервите ни подлъгват, момчета.

— Хайде да се махаме оттука, Радо — гласно прошепна Иван-Крилан. — Заднешком, заднешком и шмуг през бостаните, а после…

Атаката е безшумна.

Още съвсем сега Алванд отстъпва от разбитите къщи, и в същото сега той вече се бори с половин дузина противници.

Крилан още не е спрял да говори, а опашката му разсича двамина нападатели, уви, от втората им редица — първите изскочили са успели да се метнат на гърба му.

Цели две секунди Радослав остава вън от мелето. Почти без звуци от гърла на биещите се, само шум от движения, тупване на тела, щракане на зъби, фучене на остриета. Оръжията на неприятеля — очевидно хладни, ала нито са мечове, нито секири — напомнят на всичко режещо, сечащо и мушкащо, като дръжките са поставени по начин, който превръща „сечивата“ в ръцете им в грамадни боксове.

Рауни вече бе в ръката му и потрепваше готова за сражение. Радослав виждаше врагове от трите си страни, но с кожата усети, че има противник и зад гърба си.

Може би познатото му някога извън реалността на Долната земя разтегливо време му даде възможност да разгледа нападателите и да разбере, че никога досега не е виждал подобен народ. Нещо в силуетите, стойката на телата или нелишените от изящество дрехи накараха Дичо да обърка противниците със самодиви с кукерски маски. Но кафяво-черната козина растеше от лицата и по откритите части на крайниците. Върколаци?

Сабята не му даде възможност да мисли повече. Камъкът заблестя жарко с отровнозелена светлина — звън на метал отбеляза включването на нов участник в схватката. Рауни по собствена воля заскача от едната в другата ръка на Радослав, покри господаря си с прозирно ветрило от остра стомана. Четири или пет секунди нито един от четиримата противници не сколаса да намери непокрит от халосията участък и поне да докосне доспехите на Радослав с рогата, шиповете и режещите полумесеци на оръжията си. Не смогнаха да смутят и ритъма на неговата отбрана.

Тогава скъсиха дистанцията. Четирите същества заклещиха Дичо, който не смееше да се поддаде на порива на Рауни за настъпление. Ограничиха пространството му. Мяукащо-оглушителният звън от срещащи се остриета ускори темпото от ковачница до нискооборотна турбина.

Още пет-шест мигновения и Дичо осъзна — ще го смачкат, ако не атакува. Поколеба се и тъкмо остави избора на сабята, когато ревящо платнище пламък погълна трима от противниците му. Рауни замря за част от секундата в положение стисната с две ръце пред корема на Дичо и с връх, насочен към гърдите на незнайното същество. Радослав се напрегна да тласне сабята право в слънчевия сплит на врага си. Тялото му знаеше как — бе хватка от тренировките по кендо преди вече много, много време…

Създанието нямаше броня. Свободно, неопределено на цвят наметало се мяташе насреща му с орнаменти от заплашителни по форма руни. Дълга кафеникава коса се развяваше, сплетена в безброй тънки плитки като сноп змии, и се сливаше с късата кадифена козина на плоското лице. От сивкавите ириси на тесните, сякаш азиатски очи струеше пресметлива злоба. Вместо нос зейваха и се затваряха лунообразни цепки под скулите. Долната челюст не оформяше брадичка, бе твърде тънка, леко отворена. Черен влажен език, подобен на жило, се гърчеше между ситни остри зъби.

Въздухът пред съществото едва забележимо се огъна като сапунен мехур, плъзнаха дъгоцветни изкривявания. Магическият щит блокира сабята на Радослав и противникът устремно замахна с оръжието си. Движеше се изумително бързо, ловък и гъвкав като човекоподобна невестулка.

Остриетата издадоха скърцащ писък в металната черупка на Радослав, рогата на оръжието се извъртяха, натиснаха… и отскочиха за нов удар, след като не успяха да пробият доспехите от раз и да разкъсат плътта.

Ако някоя небронирана жертва бе на мястото на Дичо, сигурно вече би се гърчила в прахта, изкормена със зигзаговиден разрез от слабините до слънчевия сплит, но и с разтворен като гардероб гръден кош. Всичко това с един замах! Но макар смъртта да не прониза ризницата, Радослав ахна и дъхът му спря — през бронята все пак мина НЕЩО, което опари змейските люспи и го поля с остра болка. Това бе омразата на съществото, тя избухна като черен пламък в главата! В очите плувна кървава мъгла.

Рауни бе тази, която спаси господаря си от тежко нараняване, а може би и гибел. Изведнъж Радослав видя демоничния си враг през окото на сабята. Забеляза как по острието на халосията блести тънка ципа мараня. Дневната светлина се отрази в сабята, сякаш в локва с капнал в нея бензин. Оръжието улови болката на господаря си, усука я като бич от сляп гняв и запрати изтръгнатата от човека енергия в режещата си част.

Къс скок — или енергична мълниеносна крачка, тласък с целия корпус от бедрата към ръцете, и върхът на Рауни проби заклинанието. От корема на Дичо през гърлото излезе безформен крясък, все едно него намушкваха. Единайсетвековната стомана се заби в ямката между ключиците на съществото.

Отмъстителната Рауни кривна, завъртя се в раната, накара ръцете да се изнесат вляво, късайки шийните артерии на врага, после халосията се отметна далеч настрани, като че бягайки от пръските удивително ярка кръв, подобна на хвърлени във въздуха рубинени мъниста.

Очите на сразеното създание угаснаха отведнъж като изгорели крушки — в азиатските цепки изчезнаха ириси и зеници, мръсносиво желе се стече от кухините като сълзи и потече по козината на лицето. Съществото залитна и с разперени ръце тупна по гръб — някак леко, сякаш нямаше тегло. По тялото пробягаха конвулсии. Почти заедно с трупа рухна на колене и Радослав. Задъхваше се и се давеше, с безсилна длан се мъчеше да отвори забралото на шлема.

Усети, че убитото от него съществото е женско, интелигентно и жестоко. Усети внезапно избухналата в противничката му мразовита агония, отпи от нея, все едно бе вампир и сучеше от раната на още потръпващо тяло. Усети, че неприятелката е умряла, преди сабята да я прониже. Знаеше причината. Не ударът на Рауни, въпреки че именно халосията предизвика изблик на енергия от тъмната страна на господаря си, погуби незнайното същество.

Гневът му, НЕГОВАТА жажда за унищожение, кристализирал порив на праисторическия ловец в Радослав — този безплътен пестник изтръгна живота на злобното същество… а сетне сабята обезобрази празния съд на убитата душа.

Не се убива лесно с душа, Радо! Ставай сега! Отстъпваме!

> Радослав, назад!

Сабята навярно му шибна плесница да дойде на себе си. Той заотстъпва, все още превит от потреса на толкова интимно докосване до чужда Смърт.

Обстрелваха ги.

Призрачни стрели пронизваха въздуха, създавайки краткотрайни ивици безмълвие и усещане за мъртвешки студ. Змейовете отговаряха с вълни топлина, също невидими, шмугвания жар, които избухваха в реални пламъци, щом докоснеха цел. Няколко такива огнени кълба разпръснаха пепелта на улучените стрелци и странично засегнаха мнозина. Едно ранено създание не изпадна в несвяст и над града като свредел се изви нисък гръден вой, гъст като камбана и лепкав като ужаса пред небитието.

Радослав не се усети веднага какво прави.

После се завари да надава вопли, пригласяйки на ранения. Крещеше заедно с него, в един глас. И пак не той, не неговата воля и ум реагираха. Змейската кожа го накара да се надигне над ниските дувари и почти наслуки да насочи Рауни като пушка към ударения пищящ враг… Не беше наслуки. МНОГО добре усещаше къде агонизира онова създание, защото то бе БЛИЗО — в самите нерви на Радослав, като гноен цирей, като сол в рана, като прогнил кътник в три след полунощ, а где що има аналгин е изпито без полза!…

И заради това нямаше как да не улучи!

Сабята изплю светкавица, която изпращя оглушително и ударната вълна доизби цветните витражи на околните къщи. Раненото изчадие млъкна. Дичо го съзря с ъгълче на окото — сгърчено, обгорено, приличащо на маймунка — да ти се скъса сърцето от жал!

Залягай бе, Радо! — изкрещя телепатично Крилан. — Еби им майката, тия нарочно ти натрапват болката си, за да ти е трудно да ги трепеш!

Съвсем близо до шлема призрачна стрела встъкли въздуха и бузата на Радослав онемя от студ само от полъха, създаден от смъртоносния заряд.

> Радослав, веднага назад… Крилан, поеми!

— Радо, готин, търчи под моста, оттам по деретата! — ревна на глас змеят.

— А вие?!

— И ние!!!

В казармата Радослав ненавиждаше патешко ходене. Е, трудно би се намерил някой боец в целия тогавашен Варшавски договор, който да обича патешкото ходене. Ала в момента той благославяше това упражнение за чанч, защото му се наложи да бяга полуклекнал.

Успя да направи не повече от седем-осем метра, когато мускулите на краката запищяха от млечната киселина — химикалът на изтощението. Той залитна напред и, за да не се просне по очи, се отблъсна нагоре. Скокът продължи, на гърба изтрещяха патеричните криле и Радослав вече летеше, планираше като десантник с ламаринен парашут. Уви, отчайващо ниско — може би метър и половина, нека два, като неизбежно и най-много след половин хвърлей щеше да забие глава в някое препятствие.

Бутам те, само се дръж! ШАВАЙ наляво-надясно, не ставай лесна мишена!

Дичо кривна встрани, люшна се панически във въздуха, пак се върна в уговорената посока на отстъпление. Неопитността му помагаше да поддържа хаотична траектория — и призрачните студени стрели го подминаваха.

И навярно щяха да го подминават докрай, ако не бе една негова глупава грешка.

* * *

Радослав можеше да се провре през портата, без да присвива криле. В последния момент обаче му се дощя да прелети отгоре, над арката.

Стрелата само го драсна — плъзна се по плешката и отплесна. Но бронята на улученото място в миг стана трошлива като порцелан и слаба като станиол. Цялата лява половина на гърба се вдърви след краткото ледено опарване, тънка стъклена болка смути и забави пулса, в устата се появи кисело-горчив вкус. С внезапно тъпо безразличие той съзерцаваше твърдия друм под себе си. Мозъкът му изтръпна, а белите дробове сякаш се напълниха със скреж.

Змейовете се изравниха с него, летяха заднешком и отвръщаха на леда с огън. Подхванаха го от двете страни, преди да е паднал, стиснаха здраво и ускориха. Тутакси техен дружен залп мълнии превърна крайните къщи на градчето в нажежен ад. Те използваха стената пламъци за прикритие и се стрелнаха назад към обраслия лабиринт от дерета. Ударната вълна от ускоряването вдигна облаци прах.

Успяха да мярнат как в противоположна посока се втурват сътворените от готова капсулирана магия сенки-двойници.

За няколко секунди префучаха под моста и завиха към гъсталаците. През цялото време на бягството Радослав се мъчеше да не потъне в безсъзнание, колкото и измамно-примамливо да го теглеше да заспи… заспи… заспи…

Да заспи, докато всичко не се оправи само̀.

* * *

Той още виждаше наоколо сякаш през вода, чувстваше се като удавен в течен памук и сънливостта му пречеше да мисли и реагира навреме. Усети, че е като в алкохолен нокаут, но състоянието бе далеч по-гадно и лениво, далечно…

Въпреки закъснялото възприемане на случващото се със и край него, Радослав опита да протестира, когато след шеметен, мъглив и нереален за смразените му сетива полет на ниска височина, шарканите се укриха в някаква бърлога с брадати корени, провиснали от рохкавия пръстен свод. Там Алванд бързо прегледа раната и я захапа.

— Не…

Стори му се, че го е казал енергично, но вероятно бавно и провлачено бе прошепнал. Чувстваше като през упойка зъбите и езика на дракона в плътта над ребрата по гърба си.

Алванд го пусна и отстъпи.

Слаб, сякаш парцален, с постепенно избистрящо се съзнание, Дичо обаче веднага забеляза каква промяна е предизвикала операцията у змея. Алванд за секунди стана по-ъгловат, дръглив, с помътнели люспи и не толкова чисти на цвят очи.

Той изхрачи нещо на земята, после хъхрещо рече:

> Какво „не“, Радослав… Ако допусна да загинеш, как ще погледна Верена’рауни после…

Заседналите в тялото му остатъци стрела — остри късчета гранатен шрапнел — се топяха изплюти и в пукнатините по почвата се стичаше мразовито облаче пара.

— Не бе, глупчо… ти си… командир… губим боеспособност без тебе…

— Той по-лесно ще преодолее прокобата на стрелата, Радо. Иначе трябва да те чакаме да преболедуваш… Лошото е — обърна се Крилан към Алванд, който беше прилегнал и наистина имаше вид на болен, — че ми заприлича на белязващо острие.

Другият змей само кимна и притвори изтощено очи.

— След няколко ури ще е на крило — припряно обясни Иван-Крилан. — Алванд има достатъчно тренирана воля да впрегне организма си за съпротива.

— Ваньо, да не… ни… намерят… достатъчно далеч… ли сме…

— Да, подгониха Сенките ни, не се тревожи.

— А… какво… значи това… белязващо…

— Потрай малко. Как се чувстваш?

— По… добре — усмихна се слабо. — Като дъвкан… от ламя…

— О, не. Много по-добре си от това!

— Кажи… де…

— Стрела, която не убива… веднага. Гадно изобретение. Убитите ги зарязват, но ранените ги мъкнат на гръб. Такава стрела изважда от строя не един, а двама, че и трима, прави ги лесна плячка за потеря. Лошата новина е… че и като се оправиш, в един миг може пак да последва пристъп, най-неочаквано. И ятото пак ще почне да куцука с едно крило… Но командирът е добър Лечител за Оръженосец, нали има ламийски гени, сигурно ще ти се размине.

— Съжалявам… Ваньо. Сега… станах… наистина най… слабото звено в ятото…

— Като оздравееш, напомни ми да ти тегля един пердах за тия дрънканици!

— Какви… бяха тия… твари?

— Няма човешка дума за тях. Хората май никога преди не са познавали подобни изчадия. Граморите им викат демони-вестители.

— И какво представляват…?

— Ами видя ги що за стока са… Нощни ловци, живомесоядни. Когато се чувстват застрашени, насила споделят с врага си своя страх, внушават му своята болка… ти го изпита на гърба си, мисля, че случайно, на шарканите тия не могат да въздействат с номерцата си, затова и не опитват… Раненият не пищеше към теб, просто агонизираше. Виж, демоните-вестители обикновено не нападат други разумни народи. А по-чувствителните от тях, които отдалеч долавят страдания на смъртно болен, отиват при него, за да му съкратят мъките. Ако не ги изпревари Лечител, разбира се… Затова им викат вестители. Призоваващи смъртта. Видя ги колко са бързи, някои кашепци дори ги мислят за безплътни духове, толкова рядко се мерват пред нечий поглед. Само са ги чували, те нарочно стенат и вият, дават знак, че идват да уморят дразнещия ги с болката си нещастник… Ако се опиташ да погледнеш безпристрастно, ще разбереш, че вършат полезна работа — даряват лек край на ония, които са безнадеждни. Случва се Лечителите да са безсилни пред болките…

— Какво те… тревожи, Иване?

— Не мога да разбера какво правят тук — призна неохотно змеят. — Повечето от демоните-вестители обитават крайбрежието на Южния полярен океан, кашепската Арктика. Там е по-топло от земното Приполярие, все едно като в София през март…

— Съюзници на атъланите…?

— Чувам, че вече не говориш като дух на спиритичен сеанс. Това е добре… Не… Не знам… малко вероятно. Демоните-вестители са от онова малцинство кашепски племена, които отказаха да се включат в Похода. Но мразят нефилимите като всички останали, патили са си от тях… Проблемът е… че са доста вероломни, не дават клетви и обети… само на ламите имат доверие, но даже и Сестрите не успяха да ги склонят да се изправят срещу Врага заедно с всички. Темерути. По̀ са трудни и от вампирите.

— Как вият само… — потрепери Радослав. — Онова, което мреше, леле… Знаеш ли, този техен вой… сетих се за думичката. Банши.

— Банши?

— Скандинавски или келтски духове. Вият, когато някой умира. Точно както ти каза.

— Хм. Не съм знаел за такива… Бре, значи родствени на Призоваващите смъртта племена все пак са познати на човечеството… Пак ли ти прилоша, бате?…

— На онази все едно ѝ откъснах ларинкса с голи зъби… — изхълца Радослав и отново се задави, мъчително запреглъща всяка поемана порция въздух.

— Е… — каза омекналият Крилан. — Да. Кофти. Не е много уместно, но пак имаш да черпиш, приятел. Извърши първото си убийство като истински шаркан. Да, Радославе. Друг път, дори да не убиваш банши, отново ще ти е зле. И ние чувстваме почти същото, когато отнемаме живот. И не се опитваме да вземаме мерки против това. Така имаме повече гаранция, че когото сме набелязали за убиване, той наистина не бива да живее. Не че не заслужава. Никой не заслужава поначало. Животът се дава в аванс, чак към края му може да се каже дали си бил достоен да го живееш. Само че когато някой върши Зло, когато му ХАРЕСВА, когато погубва неосъществени съдби… Тогава просто не бива да живее. Вярно, Зло и Добро са илюзорни понятия, продукт на Лъжовните езици. Обективно е само Равновесието. И изборът, който правиш, колкото и странно да ти звучи, той също е обективен… Ти мълчи, мълчи, събирай сили. Ох, много ти се събра, юнако… Радо, ти си войник в момента. Приеми го като самоотбрана, ако щеш. Недей сега да ми се тормозиш и за оная банши!

— Не се тормозя… Ваньо. Гади ми се. Обаче… пак бих пречукал оная твар.

— Недей, Радо! Само не омраза! Недей!

Радослав облещи очи, напъна се, преодоля спазъма и изграчи:

— Тези банши убиха халича.

Змеят наклони глава, разклати я, без да изпуска Дичо от поглед. Радослав вече познаваше този му начин на втренчване. Крилан попита след много дълго мълчание, по време на което се озърна към Алванд, когото Радослав не виждаше:

— Сигурен ли си?

Дичо настръхна, отговаряйки:

— Преди халосията да ѝ среже гръкляна, бях станал по-интимен от любовник с тая гадина…

— Разбираш ли какво означава подобно обвинение? — в гласа на Крилан тегнеше напрежение. — Тингът на Голямото ято няма да се усъмни в думите ти, няма да ти иска други доказателства, освен твоята пълна убеденост. Като от всеки пълнолетен шаркан.

Радослав облиза устни:

— Война ли ще последва? Война срещу баншите?

— Ятото няма да стигне толкова далеч. Но ако научат ламите… ще поискат възмездие. Смятай, че кланът на убийците на халича е престанал да съществува. Ще ги избият до крак, а малките им ще дадат за осиновяване на някое племе от ламийската Свита от Приятелски раси. Но можем да изпреварим Сестрите. Тингът ще призове банши да предадат престъпниците на наш Съд.

— Ще ни ги дадат ли?

Крилан се усмихна лъчезарно, но Радослав не разбра защо — не говореха за нещо, което да предизвиква подобна усмивка.

Впрочем, тя бързо изчезна от муцуната на змея.

— Да. Иначе ще загинат всички. След екзекуцията на истинските виновници, за които трябва да се убедим, че са такива, ламите ще останат без повод за мъст. Може би ще ни се намусят малко. Не за дълго. В крайна сметка е важно да се осъществи противодействие на дадено недопустимо действие.

— Най-добре да бяхме опазили халича…

— Най-добре. Но не стана. Слънце над праха му.

— Защо са го убили? Нали все пак се погаждат с ламите?

— Това… е въпрос на разследване. Аз нямам идея. Странно е… Спи ли ти се?

— Не знам дали трябва. Одеве… беше ме страх да заспя. Мислех, че няма да се събудя повече.

— Сега може, дори е здравословно. Алванд кърти, чак съска като чайник. Ще го сбутам да престане… Спете и се оправяйте, момчета… Аз ще ви пазя.

12.

Как се чувстваш? — бе първият въпрос на шарканите, щом Радослав отвори очи и се протегна. В дупката светеше призрачно синкаво клъбце, заплело се в корените по тавана. Очевидно бе настъпила нощ.

— Ами ти?

> Напълно добре — отвърна Алванд.

Дичо размърда рамене.

— Не си чувствам изцяло рамото и надолу по гърба… Но ги движа. Като изтръпнало ми е.

— Ами с главата как си? — поинтересува се Крилан.

— Май е наред.

— Колко прави дванайсет по дванайсет?

— Рогата дузина — разсмя се Радослав.

— А девет по три по три?

— Ммм… Не го знам как се казва това число.

— Осемдесет и едно.

— Вземаш ме на подбив. Сетих се. Три четвърти от Голяма Руна.

— Това е фамо-граморско, не е шарканско числително.

> Смятам, че си на задоволително ниво — рече Алванд, който досега бе изучавал гърба на Дичо с особено пронизващ поглед. — Време е да тръгваме.

— Не съм ял.

— Яж тогава, Радо, да не чакаш да ти дъвча? — смъмри го Крилан.

Нощта бе прохладна. Напомни на Дичо за студената стрела. По кожата — и змейската, и човешката — полазиха страхливи мравки.

Тримата изкатериха брега и спряха на плешива бабуна. Облачни нишки и пипалца събираха прашеца светлина от две малки луни, увиснали над противоположните краища на хоризонта. Бледото сияние озаряваше вълнистото море от тръстикотрева наоколо. Снежният връх на планината висеше под небето. Глухо крякаше някакво животно и гласът му се пръскаше в едва чуто ехо по овразите. Цвъртеше нещо като щурец, но несмело, сигурно температурата още не му се нравеше.

Наистина е ранна пролет, помисли си Радослав. Растеден на фаморски. Сезонният кръговрат още не е натиснал спусъка на бурния цъфтеж на растенията, но щом това стане, вълна от пробуждане ще се плъзне от екватора към полюсите, моментът наближаваше. Тогава щурците ще пеят оглушително в намаляващите нощи, птиците ще изнасят дълги концерти. Вечер ще пълзят по разшаренилите се треви безбройни светулки, сякаш звездички, изсипани от Гръбнака на Нощта, Млечния път. Ще пърхат криле, животни ще шумолят и реват към луните, а отвсякъде ще гъделичкат носа уханни, дивни аромати, понякога чак ще задушават… Янкуловите създания съвсем ще престанат да спят през периода Двуслънцие. В Няманощието и райковите организми ще ограничат времето си за почивка до дрямка в най-жегавите часове. Във водоемите ще квакат жаби и ще играят риби. Кашеп ще стане пленително красиво място, откъдето и да го погледнеш — от собствената му повърхност, откъм космоса, в зенита на оптически изкълчения небосвод на Ишчел и другите луни.

А Пролетта ще докосне и тях, ще разтвори и призове към нежно краткотрайно великолепие милиарди цветя, дори плосковърхите планини на ранения Клех ще се съживят… и ще дойде време за мартеници.

Видението се разсея, Радослав замига и се озърна към Крилан.

— Размечтах се — виновно прошушна змеят. Алванд ги повя с бърза вълна споделено веселие… и отново се вкорави, сурово съсредоточен върху задължението си на Водач. Сякаш нервите му станаха жици, а разумът — безчувствена изчислителна машина със заредена програма за тактическа оценка.

Нощта бе пустинна, нощта бе опасна. Ту едната, ту другата малка луна, а неведнъж и двете заедно, помръкваха под облачно фередже. И в сенките можеха да дебнат зловещи и зложелаещи неща — живи, изкуствени, бездушни и душевно мъртви. Врагове.

— Не прекалявай, Радо. Дръж въображението си в мастилницата за поезия.

— Ех, у̀мреш си да напътстваш… батко.

— Умрем да съм змия, ем лежим, ем одим.

— Отхапи си краката!

Обхващаше го неудържим смях. Осъзнаваше, че това е закъсняла нервна реакция на стреса — поне така мъдро си каза наум, — но бе безсилен да се удържи. Хвана се за корема и захълца в шлема.

Истерията го напусна след няколко минути. Чувстваше се отмалял, но и пречистен от смеха — най-доброто лекарствено средство, билка за душата против повечето неприятности в живота. Следваха цигарите, прилагани в онези случаи, когато никак, ама никак не ти иде да изцедиш и крива усмивка даже.

През цялото това време змейовете се вслушваха в пространството, сканираха земята и въздуха. Кимнаха си, кимнаха на Радослав. И тримата излетяха — Дичо стиснал змейските опашки — и поеха ниско-ниско над терена, бръснейки с кореми връхчетата на високите треви. Ципести драконови криле безшумно изтласкваха въздуха назад и назад — за един замах — седем километра…

Навярно бе рисковано да летят. Няколко пъти змейовете блокираха съзнанието на човека-витяк, но не кацаха, само се снишаваха. За сметка на това много скоро се заиздигаха, без да се отлепят от земята — бяха достигнали целта си, полите на планината задаваха все по-стръмен полет. Ако сабята не беше на кръста на Радослав, новата ѝ желязна ножница би изсичала искри от камъните — толкова плътно се държаха над безкрайния сипей едри морени. Планината надвисваше над тях, Дичо видя ярка жълта звезда над самия контур на белеещия се връх. Тукашният Марс, помисли си той механично.

Прискалиха се. Алванд посочи на Крилан тясно гърло на пещера и змеят изчезна в него. Радослав и Водачът на ятото останаха вън. От дупката се донесе едно „псст!“ и те се шмугнаха подир Иван. На прага на пещерата Дичо хвърли око назад през рамо, но Алванд го дръпна навътре. Скалата се затвори зад тях.

В мрака отекна шепотът на Крилан, от звука запърхаха, но бърже се успокоиха прилепи.

— На правилното място сме. Следвайте ме.

Радослав различи фигурите на шарканите — люспите им излъчваха меко фосфоресциране. Той надникна под ръкавицата си. Стори му се, че и неговите люспи блещукат.

Поеха навътре. Крилан бе станал Водач, Радослав се досети за промяната без никакъв конкретен повод. Не поиска обяснения. Всичко е ясно и в духа на змейовете — водач е онзи, който ще се справи най-добре.

Дичо се плъзгаше напред уверено и гладко. Без директен допир кожата му чувстваше стените на пещерата, тяхната отдалеченост, влажност или сухост, грапавина, твърдост. И древност. Сякаш самият въздух бе запрашен, натегнал от стотици векове. Кой знае защо, мирисът бе мътнооранжев.

Завърнаха се! — зарадва се той след малко. Свърхусещанията. Изострената сетивност. През сиянието на змейските кожи очите на витяка долавяха още по-дълбоко онзи неописуемо тъмночервен оттенък на топлина, която досега едва му мъждукаше.

Рамото и плешката продължаваха да тръпнат полубезчувствени и сякаш не задържаха телесна топлина. Радослав уви наметалото си като шал над ризницата, а шлема окачи до ножницата на Рауни.

Вървяха дълго.

Провираха се през теснини. В странична галерия чуха далечен и обрасъл с реверберации на полифонично ехо грохот на подземен водопад. Слизаха по комини. Изкачваха вътрешни стръмнини, като Дичо се покатерваше по провесвана отгоре змейова опашка — гребенът и зъбците от гръбнака прекрасно заместваха стъпала. Прекосяваха грамадни зали, в които скърцане на песъчинки отекваше сякаш сипкава лавина, а мах на криле нарастваше до приливен прибой. Камъче от ботуша на Радослав предизвика ехото и то ги оглуши с ревящ каменопад, звукът увисна под свода, оглади се до безформен шум и ги изпрати през близо петстотинте метра ходене, докато се отдалечаваха по висок като обърната пропаст коридор. В друго пък разширение всичко глъхнеше в къс рокот — галерията бе покрита с безброй варовикови иглици като вкаменен пух. Преплуваха подземно езеро. Там Крилан отчопли от сбруята си нещо, което пламна като осветителна ракета и се заиздига безтегловно нагоре. Едва съскаше и пращеше, все едно влажен фитил на свещ или газена лампа. Дичо реши, че е кълбовидна мълния.

Езерото бе чисто. Като сълза, както се вика. Не, още по-чисто. Плуваха в него като в сгъстен въздух. Магичен приток на топлина от шарканите предпазваше младия мъж от ледените води. По дъното на иначе неподвижния водоем се къдреха като червейчета подводни течения. Край тях Радослав зърна две-три чудновати крехки създания. Тънкотели ракообразни, които повече приличаха на комари, но без крилца. Едно от тях насочи към плувците безока главогръд и замърда дълги-предълги антенки. Дичо си спомни белонските воини.

Посред водата имаше островче с няколко сталактита. Крилан се отби за малко край него, настигна ги и подкани да плуват по-бързо.

Осветителното клъбце помръкваше, изчерпваше запаса си енергия. Угасна с лек пукот и се посипа надолу като шепа искри. Но преди отново да стане тъмно, Радослав видя, че в отсрещната стена на залата, в която се плискаха вдигнатите от него и змейовете вълни, се отваря тъмен тунел. Едва-едва пожулваше камък о камък, но ехото не обърна внимание на толкова незначителен звук. Затова пък подмяташе плясъците и радостно повтаряше кънтенето на капки от тавана, сякаш хилядовековното „пльокккк!“ не му омръзваше и щеше още цяла вечност да му остане любима играчка.

Светна още едно кълбо — съвсем малко, колкото топче за пинг-понг.

Диверсантите, подканяни от Крилан да не се туткат, изпълзяха на прага на входа. Стичащите се от телата им струйки зарадваха ехото, то подхвана звука на капките, повлече го из грота и заподскача над бързо заглаждащото се езеро, размножавайки се до ромона на тропически порой. Закриващият го скален блок вече преполовяваше оборота си и се готвеше да запуши тунела отново.

Когато се затвори, ятото вече вървеше по тунела и не се обърна назад.

Тази част от пещерата бе съвсем явно докосвана от нечии ръце — или лапи, насочвани от интелигентен ум — и с вътрешността си навяваше асоциации за средновековен замък. Може би по-скоро такъв, изграден в готова пещера, само тук-таме дострояван. Неравномерно широк коридор следваше строго права посока, от ниши в стената светваха пирамидовидни фенери. Невъзможно беше да се разбере пламък ли има в тях, електричество или вид интензивна биолуминесценция. Жълтеникави петна видимост изникваха напред по движението и бързо стъмваха зад преминаващите.

Ехо тук почти липсваше, крачките на Радослав слабо кънтяха по коридора. Нищо чудно в тази част от галериите то да е по-послушно, дисциплинирано, не толкова палаво.

— Крилане, би ли ми разтрил рамото, ъъъ, телекинетично, през доспеха. Изтръпнало е адски.

— Дадено. Няма нужда да спираш.

— Оххх, благодаря… ъх…

Скоро те спряха и се отбиха в дълго сводесто помещение зад тайна вратичка.

Същите конични фенери светнаха като за добре дошли.

Още от прага змейовете се нахвърлиха върху струпани бали растения, подобни на царевица, и задъвкаха лакомо.

— Хм, най-после да си похапнете вие. Рекох, че ще карате на фотосинтеза.

Крилан не спря да яде, но се озъби.

Дичо взе един кочан, обели го и захрупа от любопитство. Ставаше за хапване и сурово. Само видът на растението бе царевичен, а вкусът на зрънцата напомняше дюля.

— Радо… мляс-мляс… нагъвай си питките… мляс… че това е бавносмилаемо, само ще ти тежи на стомаха. Е, ако ти харесва…

— Сигурно печено ще е по-добре.

Най-гот е сварено в мляко или солена вода. А в допълнение с едни… гъби, тогава задушеното е въз-хи-ти-тел-но. Върколаците го правят с мръвка, би ти се усладило. Полива се с тукашната бира, дето по-точно трябва да я назова „ел“, но става и с горчиво вино от…

— Млъкни, изедник! Разправяй ми ти за качамак и яхния, докато гризкам сухарчета!

Алванд замига и към двамата. Радослав и Крилан се изхилиха — змейските клепачи служат за по-леко заспиване и мигането извън тази причина предизвикваше смях.

Колко малко му трябвало на човек! — помисли си Дичо. — Една коричка ръжен хляб с риба — и всичко става по-приветливо, морето ти е ако не до колене, до поне до шия, проблемите се виждат направо пфу…

— Ваньо, ще ви напусна за малко…

— В дъното на стаята има коридорче, натам се скива.

Радослав тръгна с леки нозе. Ето това е. Тоалетната е също важен атрибут наред с коричката хляб. Особено за душевното състояние на цивилизованите същества. Нека е глезотийка. Поне в безобидния каприз се съдържа антидеморализиращ ефект. Анти-де-морализиращ. Хм. Не е ли по-добре да се каже „морализиращ“…?

Когато Дичо се върна в помещението — схвана на какво му приличаше: на едно видинско кръчме, „Склада“ ли, „Избата“ ли беше, — завари змейовете пред голям колкото железопътен контейнер сандък. За да надникне в него, той трябваше да се покатери по обкова. Но от руните по дървото и железните обръчи миришеше на магия и той се въздържа. Вместо това се заклатушка върху отместените подови плочи до ямата-долап, където бе лежало „съкровището“.

Алванд ровеше под капака и разменяше с Крилан къси реплики на загадъчен змейски диалект. Почти нечленоразделните думи бяха студени и ръбести с привкус на машинна терминология. Навярно ставаше реч за муниции.

В долапа имаше достатъчно свободно място за още няколко по-малки сандъка, а може би празната площ служеше за скривалище на живи същества, ако отворите в стените бяха отдушници.

— Иване, какво търсите там?

— Ами, това тук — Иван описа кръг с криле, — цялата тази част от пещерите е, ако щеш, тайна военна база. Или убежище, според както се наложи. Гледахме с Алванд дали не се валя в ковчега някоя готова бойна магийка, дето я нямаме в комплекта ни на Оръженосци. Положението малко се промени, всичко нестандартно би ни било от полза.

— И?

> Намерих мхргфстък — рече Алванд.

— Моля?

> Ключ-торба.

— Ключ-торба?

> Не точно. Нямам подходящо слово.

— И какво е като употреба?

> О, само засилва нещо, което си умеем. Но печели време и е по-мощно. Навярно няма да ни е излишно…

— Дано се окаже излишно все пак — измърмори Крилан.

— Ваньо, обясни де! — запротестира Дичо.

— Лесно е, мяташ Ключа и той ни обгръща в непроницаема сфера. Докато я смачкат отвън, ние ще сме изградили под нея още по-здрава. Но това е Мъртъв щит. Не можем да го разрушим отвътре, не се отключва и отвън лесно. В човешкия свят бих нарекъл това нещо „яйцето на Шрьодингер“. В такива пазим Слънчевите чукове…

Радослав почувства уважение към „нещото“. В следващия момент се обезпокои:

— И няма как да се измъкнем?

> Двойка Воини биха могли да ни извадят с Проход и да оставят Мъртвия шит като примамка — намеси се Алванд.

— Колко време се издържа в това… яйце?

> Според обстоятелствата.

— Аха… ясно.

— Радвам се, че ти е ясно. Готов ли си да продължаваме?

— Да.

— Окей. Отмести се да приберем ковчега.

* * *

Денят уж бе горещ, поне лъчите на Райко жареха, ала щом диверсантите се подадоха от гърлото на пещерата, вкочаняващ вятър ги забрули на часа.

Намираха се високо по склона на планината, но още далеч от върха, който се губеше под тежко облачно сомбреро. Засенчените части на мъгливата шапка оловно сивееха. Но близо до змейовете и витяка полегналите по планинската снага иглолистни храсталаци още се радваха на двете слънца. Голямото след около два ури щеше да се скрие зад склона, но тогава червената звезда щеше да поеме дежурство. Радослав отново погледна надолу.

Прекосената от диверсионното ято част на острова лежеше под тях наистина като на длан. Дори от значителното разстояние във великанската гора се различаваха отделни дървета.

От три страни хоризонтът беше размазан — небето опираше в океана. Съвсем смътно през маранята простъпваха бледи контури на други острови, някои също нахлупили облачни шапки.

— Тук разваля ли се изобщо времето?

— И още как! Само че този сезон е най-спокойният. Скоро ще започнат пролетните дъждове и бури. Даже вече трябваше да вали.

— Магия?

— Ох, каква е тая твоя магомания… Метеорологични заклинания биха били прекалено всеобхватни. Прекалено деликатно и мъчно за пресмятане нещо. Не, Радо. Просто хубаво време. Райко е спокоен, напоследък не сме наблюдавали големи изригвания по него…

На пребежки и спотаявания достигнаха ивица почти истинска гора — храстите тук бяха поизправени над скални зъбери и така повече приличаха на дръвчета. Диверсантите приклекнаха и се огледаха.

— След километър нагоре по склона има пролази във втора пещерна мрежа. По нея стигаме до самото сърце на планината.

— Ако Владетелките са тук — предположи Радослав, — в онези дупки ще е бъкано от нефилими. Като бълхи в кошара.

— Навярно да. Но пещерите са толкова много, че не биха могли да контролират и четвърт от тунелите, които знаят. Със сигурност за две трети от целия лабиринт дори не подозират… Ей! Какво ти е?

— Нъ-нищо…

Пребледнял, Дичо се вглеждаше под краката си. Допреди малко, когато ярките лъчи на Райко промушваха бодливите вейки, за миг му се стори, че сянката му изведнъж избледня… а мърдащите сенки на клоните и неподвижните на шарканите останаха без промяна. Сякаш слънцето бе залязло зад облак — но само над него и над никой друг…

Беше илюзия, какво друго. Райко се потапяше в края на планинската шапка, а Янкул едва очертаваше ясни и контрастни сенки, защото и край него се струпваха перести пухчета, подобни на отпечатъци от миди в небесния свод.

— Зле ли ти е, Радо?

— Нъ-не… — И съвсем напосоки изфъфли в нелогичен опит да отхвърли подозрителното видение: — Облак. Там, виж.

Фронт мъгла се спускаше от върха. Кълбести буци я изпреварваха, сякаш мъглата плашеше подножието на планината с призрачни безплътни лавини.

— Олеее… Не е облак — издиша Крилан и добави толкова тихо, че Дичо едва го чу: — Сега ще стане весело.

— Какво значи това? — не разбра Радослав.

— Елементарно, драги ми Уотсън — загазихме! — изпъшка змеят.

— Как…

— Небесен ламийски замък — отрони Алванд.

Дичо забрави глупавото си безпокойство, стиснало сърцето така ненадейно и безпричинно — нямаше повод, нали? Да, изчезналата за кратко пуста сянка го уплаши. Сега обаче изпитваше недоумение по две причини, първо: Защо не съм „зашеметен“; и второ — какво толкова страшно имаше в това да срещнат лами? Нали са заедно във войната. Неудобно е да си съюзник с някого, пък да се сещаш за стари вражди.

> Не е наша — едва просъска Алванд. — Мирише РАЗЛИЧНО!

— Тюууу… — с въздушен шепот Крилан люшна паст към ухото на Радослав. — Забелязаха ни. Я да видим, ще ли се ступаме, или… Стой спокойно. Не прилича да ни нападат.

Дичо по нищо не можеше да съди има ли агресивни намерения облакът, за който змейовете твърдяха, че крие ламийска крепост. Но, въпреки че топката мъгла се различаваше малко от другите, тя изглеждаше доста застрашително. Бе черно-лилава, космата отстрани и заоблена отпред.

Минута по-късно откъм скрития за пряк поглед зертон започна да тътни гръмотевичен хорал, а в облачния търбух ръждиви мълнии се гърчеха като червеи в сива найлонова торба.

— Абе, Ваньо, светкавиците нали са ваш… наш специалитет?

— Така си мислиш ти и група съветски учени. Ъх, все забравям, че вече няма Съветски съюз. Шшшш… Мисли… тиииихо…

Пълзящите храсти посивяваха и се сплескваха в плоска картина там, където къделите мъгла запълваха склона. Облакът растеше и сякаш вече засенчваше целия остров.

— Да бягаме… — Дичо шушнеше като есенна шума.

— Ще ни изпарят…

— Прати Сенки…

— На лами — този номер? Я не се бъзикай…

> Когато наближи, ще се лепнем по черупката му — едва разбираемо измърмори Алванд. — Не усещам нищо. Сякаш е празен. Твърде възможно е да сме останали незабелязани от крепостта. Просто сме се случили на пътя ѝ…

Влажен студ капеше от сивата сянка на зертона, мъгливата му обвивка гъстееше. Гръмотевици изломотваха глухо и басово, мъждиви отблясъци на светкавици правеха облака непроницаем. Нещо грамадно и тежко се плъзгаше във въздуха. Вероятно инфразвукова вълна, подгонена от движеща се маса, натискаше всичко наоколо с безтелесна, но великанска длан. Тътен или по-скоро монотонен подшумов фон издаваше приближаването на крепостта.

Скоро тя дойде съвсем близо, но още не зрима, а единствено осезаема. Подуваше се в мъглата във вид на плътнеещ сумрак, далеч по-огромна, отколкото Радослав дръзна да си представи. Вятърът, озаптил своя бяг още с нахлуването на мъгливия ореол на зертона, сега съвсем беше замрял — също като неопитния витяк, стреснат от исполинското туловище. С настъпването на небесния замък заедно с Радослав сякаш и самата земя се сви като мравка под боса пета на горила.

Радослав си помисли, че не познава друг зертон, освен малката облачна ладия.

Съотношението между тях просто не се побираше в главата му.

> Сссс… скачаме…

Диверсантите изпълзяха изпод дръвчетата-храсталаци — клоните с иглени четки бяха провиснали омърлушено.

Скочиха право нагоре.

От мъглата напълно внезапно изникна и крепостта.

Пружините в ръкавиците на Дичо освободиха тигрови стоманени нокти и той се вкопчи в мегаслонската кожа на надвисналия зертон.

Ако набръчканата кора на секвоите смайваше, то нагънато напуканата повърхност на крепостта просто смазваше сетивата. Дори впити в нея, никой от ятото — поне сто на сто Радослав — не виждаше по-надалеч от десетина разкрача. Кожата бе корава и сива, с вроговени пластини и костени пъпки. Въпреки мъгливия облак, в който туловището се губеше подобно на какавида, корубата оставаше суха.

Крилан махна на Дичо да тръгне с пълзене нагоре. Витякът потисна сърбящото го желание да избърбори каквото и да било, колкото да дойде на себе си. Реши, че споделянето на впечатления за носорози, вместо очакваното усещане за нещо костенурско, спокойно могат да почакат.

Няма ли да свикваш вече, дръвнико, тихо се скара на себе си той.

Ама свиква ли се с цял нов Свят… при това не от туристически автобус с климатик и екскурзовод.

Пълзеше подобно на дрозофила по шкембето на мастодонт и се питаше дали зертоните имат опашка, с която да пъдят досадниците като конски мухи. Ех, да беше конска муха… ама не в смисъла на „досаден“, а да носи на бой както тях…

Алванд съсна — на негово място човек тихо би свирнал — и Радослав се закатери след змея.

Повя лек ветрец. Още пет-шест минути приплъзване и ятото спря край дълги отвори, от които излизаше въздух — топъл, още по-влажен, на кълба и с отчетлива миризма. Непозната, но без всякакъв спор — съвсем животинска. Би била даже успокояваща, ако отворите не напомняха толкова хрилните цепки на хищна акула. Акулка с размерите на самолетоносач.

> Щом започне да вдишва, ще влезем.

Радослав искаше да попита защо ще се бутат между шамарите, ала отговорът като да бе очевиден — гръмотевичните оръдия на зертона бяха безопасни за тях само докато се намират върху кожата на исполина. А пък вътре сигурно имаше къде да се скрият.

Чакаха засмукване на въздуха повече от двайсет минути.

Най-сетне дихателните отвори утихнаха. Мъглата закъдри белезникави ластари наоколо. Диверсантите пропълзяха в хрилете.

Дано тези същества да не кихат.

Вече бяха няколко метра навътре, когато вятър повя в гърбовете им. Въздушният напор мудно се усилваше. Те намериха и отвориха някаква костно-мускулна клапа, преди вятърът да стане по-мощен и ятото да пропадне в дихателната система на крепостта. Присъствието им в нея би предизвикало дразнене на по-чувствителни тъкани, а оттам и тревога сред обитателите-господари на летящия колос.

В извита пролука на кухината, където тримата се укриха от въздишката на зертона, Алванд показа на Дичо лехи от стърчащи власинки по едната стена. Тя ту хлътваше, ту изпъкваше, почти докосвайки се до отсрещната по-груба тъкан. Змеят довърши нямото си изказване с категорична дъга на нокътя. Сетне един по един диверсантите внимателно се провряха край пипалцата. Озоваха се в нещо като сляпо черво, но пред Алванд — Радослав не разбра какво точно стори Водачът — зейна нов отвор и те се измъкнаха от опасното място.

Коридорът, в който се озоваха, се стори на витяка по-познат — напомняше малко на красивата облачна ладия. Радослав облекчено въздъхна. Е, тук бе далеч по-просторно. Но странните светлодайни фасети излъчваха някак мъждиво, сякаш болнаво сияние и полумракът на този тунел съвсем не навяваше чувство за безопасност.

Крилан вирна ноздри, за да подуши, и сякаш се смръщи — във всеки случай змейската му муцуна се изкриви в свъсен и доста тревожен вид. Дичо посегна към дръжката на вярната халосия, но Иван отрицателно тръсна глава. Погледна нагоре.

Буквално минута по-късно вече пълзяха по черво с кръгло сечение, отвеждащо над коридора, все още видим оттук през решетести кости.

Върхът на Крилановата опашка отведнъж щръкна пред лицето на Радослав, повелявайки като възклицателен знак — не мърдай! замри!

Дичо остана на място ничком. Виждаше част от тунела от седем-осем метрова височина.

Дръжката на Рауни загря кръста му и той предпазливо провря длан между тялото си и костените стени. Стисна ръкохватката на оръжието си и го накара да мълчи!

Като мръсна струя по коридора премина индианска нишка от сиви качулки с боздугани на ремък. Пред и зад колоната се търкаляха дребни колеловидни механизми с дебели черни топчета по осите.

Гледката поразително се самосравни с друга, вече видяна картина — лунните тръбни градове. Ала тогава Радослав се чувстваше по-силен, макар и в небрано лозе. Сега…

Машината след последния сив войник изведнъж спря. Разгъна се като навита баница в лъскав червей от сложни сегменти. Роботът имаше сплескана отстрани кръгла глава и множество лапки-манипулатори. Черните топчета отстрани на оста, които изглеждаха като накрайници, докато механичната твар се търкаляше, представляваха пълноъгълни видеокамери. Блендите се отвориха и оптичните сензори на робота почервеняха.

Радослав си заповяда да стане прозрачен.

Кибернетичната твар долу бе неподвижна. Нещо в корпуса ѝ жужеше като трансформатор.

Рязко пиукане и роботът угаси видеокамерите. Дичо не трепна, но сърцето и всичките му вътрешности се свиха в точка, сякаш организмът му се опитваше да колапсира. Ново електронно прозвънтяване — лъскавата гад изпъна сложносъставна антена. Заскърца отчетлив код. Пауза.

Забеляза ли ни?

Шептящ радиотелефонен глас проговори откъм робота. Отвърна му код. Вокалът избухна в поток слова, подобни на ядосани крясъци. Езикът бе абсолютно непознат… но Радослав бе готов да се закълне, че гласът е човешки!

Киберът отвърна със същия код, само че на по-бързи обороти. Сетне механичното телце бързо се нави по ръба на плоската глава и се търкулна като тежест за щанга подир отдалечилата се колона.

Радослав потисна нервен кикот.

Откъм сабята в ръката му отново проникна тревога. Заедно с Рауни настръхна и кожата му. Не бе просто предчувствие за опасност, а за известна опасност. Позната.

Въобще не се учуди, когато видя първата ламя.

Приличаше много на разпънатия халич, ала бе видимо по-едра от него. Шията ѝ не беше толкова дълга, имаше два чифта криле — по-широки и къси от тези на убития в гората мъжкар. Туловището бе още по-издължено, вретенообразно и покрито с релефни оранжево-зеленикави люспи, рязко отличаващи се от сравнително гладката змейска кожа. При първата ламя, както и при всички останали, липсваше драконов гребен и шипове по гръбнака, някак по-голи изглеждаха и главите им без зъбци и рога. Муцуните им се сториха на Дичо по-сплескани от змейските, навярно заради грамадните грозни ноздри.

Проточиха се цяла върволица — седем или девет. Съдейки по начина на придвижване, предните лапи на халите бяха по-големи и силни от крайниците на мъжките екземпляри от същата раса.

Радослав си позволи да започне да диша, когато сестрите най-после отминаха. Посегна да избърше чело под забралото…

Зверска ледена бургия зачовърка лявата му плешка и той затисна уста с длани… но безуспешно. Изкрещя. Крясъкът си проби път, въпреки усилията му да се сдържи.

Стана светкавично и другарите не успяха да му помогнат.

Миг или вечност след това рогово-костената преграда под диверсантите се продъни — или просто се разтвори като багерна кофа — и те се сринаха в коридора-тунел.

Почти върху главите на бързо извилите се назад лами.

* * *

Срещу Радослав блъвна огън. Инстинктът изпревари мисълта и той моментално се прикри с острието на сабята. Струята пламък се разцепи на две, облиза бронираните му лакти и угасна в искри. От болката, в уж забравената рана от стрелата на банши, Дичо не смееше да прехвърля Рауни от ръка на ръка, за да се покрие отляво с дясната и отдясно с лявата — както при битката с мразовитите стрелци. Смътно припомняйки си какво бе тренирал със Зако в някакво далечно и нереално време, той опита контраатака от класическата за кендо позиция чудан-но-камае… Поне в злополучното градче мушкането „цуке“ му бе донесло успех.

Ала сега оръжието не хареса нито стойката, нито начина, по който Радослав го стиска и с двете си ръце. Камъкът на дръжката грейна и сабята го поведе, отразявайки още един огнен дъх. С някакво отчуждено изумление витякът забеляза, че ламите издишват огън през ноздрите, ала вяло налитат да хапят, въпреки твърденията на Иван, че предпочитат да използват зъбите си като оръжие. Сетне Рауни замахна…

Но ламята се отдръпна и стоманата изфуча празно във въздуха. Проклетото рамо не се подчини на нервните импулси достатъчно чевръсто!

Залегни!

В казармата Дичо всеки път се двоумеше, преди да изпълни нечия заповед, но в тоя момент послушно се просна по очи.

Над него изтрещя змейска мълния и порази халата.

— Доубий я!

Радослав скочи — халосията му бе готова за сеч… но той спря.

— Иска пощада!

— Очите ѝ казват друго! — кресна Крилан.

Останалите лами се търкаляха, разпрани на димящи късове. Повалената пред Дичо се гърчеше и храчеше слуз.

Витякът надзърна в черните очи на шарканката.

В тях, мътни топки от вулканично стъкло, той не видя нищо.

Надникна в бездна — по-дълбока от Космоса. Пустота — по-празна от вакуум. Първичният ужас на Небитието — това пълнеше очите на халата. Черна дупка, в която изчезва самата материя и умират пространство и време.

Очи, лишени от живот. Опустошени.

Хала-мъртвак?!!

Опашката ѝ с режещи ръбове се стрелна към Дичо. Той парира инстинктивно, отскочи… И тогава Рауни пое инициатива.

И се разбесня.

— Хвърли я! Хвърли я!! ХВЪРЛИ Я, идиот такъв!!!

Халосията излетя от ръцете му и се изгуби в задръстения от ламийски трупове коридор.

— Назад, бързо!

— Сабята…

Рауни изникна иззад някаква овъглена буца, доскоро част от туловище, прелетя по въздуха и се залепи на гърба на господаря си сякаш беше магнетизирана.

— БЯГАЙ!

За своя изненада Дичо установи, че може да тича със скоростта на вихър.

Нещо зад тях избухна, тресна светкавица.

Спринтираха по коридори, поднасяха се на завоите, хлътваха в улеи на някое по-долно равнище, следваха прелитащи скокове обратно към горни етажи…

Алванд сколаса да метне магосеме. Сенките-двойници изненадаха тълпа атълани, завиха по странична галерия и повлякоха подире си преследвачите.

Истинските диверсанти тичаха и подлитваха, без да се озъртат.

Удариха се в рязко затворила се пред тях сляпа стена.

Змейовете замряха. Въпреки че бяха набрали добра преднина, и по трите коридора с двойни рампи от горния и долен етаж пъплеха преследвачи. Или Цветните сенки бяха се изпарили, или просто тук имаше достатъчно сган, която да гони произволен брой бегълци…

> Няма изход.

— В хранилищата тогава.

Говореха толкова спокойно, сякаш не наближаваха орди мъртваци, пълчища роботи и оредял рой лами.

> Ще смогнеш ли да отвориш?

— Ще поставя отпиращо заклинание — рече Крилан и се извърна към Дичо. — Ще го наглеждаш ли, докато се задейства?

— Защо? аз? — вмъкна между две дълбоки вдишвания витякът и лицето му се изкриви в намръщена гримаса. При всяко движение на рамото, под кожата му все едно се трошеше остър лед.

— Ние ще държим преследвачите на разстояние, докато входът се активира. Най, ама най-много пет минути.

— Не разбирам от магия. Ще се бия! — Радослав стисна зъби и изохка, ала не само от болка. — Халосията ми е тук!

— Не е наложително, само ще ни кажеш, когато клапата се отвори…

— Ще се бия — повтори упорито Радослав. — Добре че не изтърси „стой настрана“!

> Радослав, не е време за…

Дичо мъчително пое въздух и закрещя право в муцуната на Алванд:

— Не се правя!!! Не съм герой!!! Стига си ми тикал в носа своето благородство, че ще повярвам какъв боклук и нищожество съм!!! — и се обърна изведнъж успокоен към Иван. Каза почти нормално:

— Няма да влизам в ръкопашен бой. Обещавам.

Крилан наклони глава:

— Ти — да. Ами тя?

Юмрукът на витяка стисна врата на пепелянката.

— Ще ме слуша! — Сетне се обърна към Водача си: — Алванд! Командире… извини ме. Виках не на теб, а на страха си.

Змеят кимна.

Радослав се озъби към наближаващите ги врагове:

— Айде да ги свършваме и толкоз!

После вдигна халосията за стрелба и се прицели. По острието на Рауни потекоха искри.

Пожелаваш и унищожаваш — подсказа Крилан и мимоходом изплю мълния, преди да кривне зад стената и да забие нокти в пода, който трябваше да отвори.

Алванд хвърли ветрило светкавици. Подир миг Дичо изтръгна от Рауни мълния, която при все че бе доста бледа, избухна в средата на група нефилими със сива кожа и изпъкнали черни очи. Навярно бяха с костюми и маски, ала тела и одежди се превърнаха в еднородна пихтия.

Срещу змея и витяка изсвистяха куршуми, блеснаха гъсти съсиреци плазма. Вълна готово заклинание разстрои повечето им оръжия, но не всички и не достатъчно.

Следващите осем минути от живота си Радослав запомни зле и предимно с това, че престрелката изцеди силите му като осем часа хамалуване на бетонен възел. Освен друго му се гадеше и усещането на извършваните от него убийства го накара инстинктивно да избира за мишени роботи и машини — те поначало не бяха живи. Почти…

Изтощен, той не усети кога припадна.

Алванд подхвана бронирания си побратим и съперник, а после се шмугна през отворилата се клапа в пода. Крилан се задържа още секунда, през която изпрати срещу противниците си най-плътната вълна пламък, на която бе способен. След нея стовари удар с магичен камшик, който възпламени боеприпасите в картечните пушки на роботите.

За десерт поднесе комплект втурнали се в измамна атака Сенки. Фантомните двойници се защураха сред редиците на нефилимите, които откриха стрелба с годните за употреба оръжия, убивайки се един друг.

Змеят им кресна нещо тържествуващо и заканително, но думите му потънаха във всеобщата врява. Той използва суматохата да изчезне през люка.

Когато сивите щурмоваци погасиха възникналия в тунела пожар и през камари органични и машинни останки завзеха импровизираните позиции на диверсантите, клапата-люк не им се подчини и остана плътно захлопната.

Командирите им — съвсем различни индивиди от онези познати на цялата Обединена кашепска войска — докретаха до мястото на инцидента, качени върху кибернетични конзоли. С появата им край люка заработиха самоходни емитери на енергийно екранно поле. Съпровождаха ги Контролиращи телохранители от новия Съвършен тип.

Движението на личния състав замръзна, после продължи — по-стегнато и организирано.

Низшите чинове Вършители тайничко наблюдаваха началниците и регистрираха задоволство от страна на Ръководещите. Единствено най-интелигентните биоиди и киборги от изпълнителния ранг си позволиха скришни изводи, че запечатаното хранилище с пленниците буди не само позитивни емоции у Висшите, но и известно безпокойство, което Ръководещите, естествено, не признаха. Но потрепването на немощните им крайници и забързаното функциониране на животоподдържащите апарати, прикачени към конзолите, ги издадоха.

Киборгите не си позволиха крамолните помисли да им проличат — незадоволително ниво на лоялност се санкционираше с незабавна деструкция в дезинтегратор. Контролиращите само това чакат — да тикнат някого в дезинтегратора по стандартно обвинение в измяна.

Вършителите предпочетоха да скрият опасните изводи дори от себе си.

В края на краищата, Висшето ръководство най-добре знае какво иска. Плановете на Висшите рангове в никакъв случай не се обсъждат, те се изпълняват. Не е нужно дори да се знаят — Организиращите ще сведат нужната информация до конкретни за изпълнение заповеди.

Органомеханичните Вършители, скъпите изпълнителни роботи и евтиният обездушен органичен материал зачакаха императиви, които да осмислят съществуването им в името на Хегемониума.

Ала заповеди не последваха. И това продължи дълго.

Гласове. Тъмнина. Къде съм.

В стреснатото съзнание нахлуха пълчища памет и Радослав подскочи. Къде ми е сабята!?

— Огън! — изграчи младият мъж и прати тънка светкавица в нещо, напомнящо му очи…

Змейска прегръдка и телепатични викове…

(— Ще ни изтрепеш, спри! — крещеше Иван.)

(По кого ли така вряска?)

… да се успокои…

(Кой? Аз?)

… достигнаха до него, той спря да се дърпа и се огледа в недоумение. Крилан здраво го стискаше в лапите си и държеше главата си нависоко, сякаш я пазеше.

— Стига, ще ни избиеш!… Ама-ха. Берсерк. Кротко!

— Къде сме, Иване?

— В кауша.

Ами сега?

Радослав се озърна.

Помещението му се стори голямо, колкото два-три конски вагона. Стените бяха къде скосени, къде полегати. Вдлъбнати и изпъкнали участъци се редуваха, но не строго като в кристал. Почти невидимият таван като че също беше вълнист. Сякаш всичко бе облицовано с плочки, които подсещаха за коруба на костенурка или парчета от черупката на рапан.

— Всичко е наред… ако може така да се каже. Затворени сме отвън от нефилимите. Залостихме се с Мъртвия шит от тях. Сега и ние, и те сме недосегаеми един за друг.

Дичо седна. Смъкна шлема, остави ръкавиците сами да паднат. Втренчи се вцепенено право пред себе си, сепна се, затършува наоколо.

— Къде ми е…?

— Сабята?

— Сабята, да.

> Взех я, като припадна — проговори Алванд.

Рауни кротуваше, затъкната в ремък от сбруята, току под крилото на Водача на ятото.

Радослав не му повярва.

— Ами как тогава… — той скочи на крака.

— Опа! Радо!

Радослав стоеше като дирек и мърдаше пръстите си пред лицето. Помириса ги. Малко като че лъхаха на озон. От тях ли хвърли мълния одеве…?

— Какво беше това? — попита, почти заеквайки.

— Светкавицата ли? Повод да черпиш. Макар че уби едно от светлинните ни кълба. Глупчо.

Дичо още не бе сигурен, че разбира. Несъзнателно се потупа по бронята, подритна шлема, който се килна настрани, а ръкавиците изпаднаха от него.

— Спокойно би могъл да минеш и без тях — потвърди смътната догадка Крилан. — Дори и сабята не ти беше толкова необходима.

— Ама, к-к-как така…

— Ей тъй на. С малко повече напън вече можеш да хвърляш светкавици и от езика си, ако предпочетеш да си държиш ръцете в джобовете.

Младият мъж потърка чело, докосна зъбите си с език и избухна възмутен:

— Добре де, а за какво ми бяха всички тези дрънкулки?!!

Змеят сви рамене, приповдигайки крилете.

— Такива бяха твоите очаквания. Не би се чувствал сигурен и спокоен. Затова те стъкмихме сватбарската. Сега вече и сам можеш. Не се нервирай, Радо, от теб излезе съвсем нелош Оръженосец… като за човек…

— Стига си ми…! Ох… Наистина?… — Радослав седна отново. Подпря глава и с длани разтри темето си. — Нещо за ламите ли говорехте, преди да… ме хване истерията. Защото онази, която убих…

> Знаем — прекъсна го Алванд.

В тишината осветителното кълбо шумолеше като пържещо се в друга стая яйце.

Крилан изръмжа, а може би се прокашля, и проточи:

— Шибана ситуация. Мамка му. Как ли са успели…

> Едва ли са го постигнали с възрастни Сестри.

— Откраднали са личинки — поясни Иван за пред Дичо. — Или направо хайвер. Лами-еничарки.

— Змейовете от яйце ли се излюпват? — тъпо попита витякът. — Иване?

— Зависи.

> Аз съм от яйце — рече Алванд. — Но то е, защото родителите ми трябваше да летят на война. По-малкият ми брат е живороден.

— Иване, защо нарече онези лами… така?

— Дойде ми на езика. Сериозен проблем. Сигурно защото ти говорех и мислех на български. А в нашия с теб Лъжовен език тази дума е доста натоварена.

— Настръхнах, да.

— Именно.

— Веднъж бях на екскурзия в Истанбул… — промълви Радослав. Нуждаеше се да поотдалечи малко спомена за мъртвите очи на ламята, да се разсее, без да се отклони от темата, от която явно нямаше как да избяга съвсем. — Не беше лошо. На площадите — табелки с надписи „Моля, не обиждайте птиците, но не ги хранете“. Беше пълно с гълъби. Хората — приветливи… никой никого не псува от автомобила, не показва пръст, ако го засекат. Казвам им, че съм българин, а те веднага ми се радват: комшу, комшу… И изведнъж гледам — реклама. И на нея пише: сечим еничари. Тръпки ме побиха. А после видях, че отгоре стои „ПЕПСИ“. Тоест: „Пепси — изборът на новото поколение“. Ново поколение. Новопоколение. Хич не е страшно като дума. Обаче като я кажеш на турски… дострашава. Иване, трябва ли да ни е страх от одевешните лами?

Крилан се разходи напред-назад.

— Като тактически възможности — не. Щом и ти, новоизлюпен витяк, посече една…

— Халосията ме водеше. Нямам особена заслуга.

— Без значение. Казвам, че са много зян като бойци. Но като явление… — Змеят рязко се завъртя към събрата си. — Стратезите дали знаят за това?

> Съмнявам се. Лоша изненада.

— Това обяснява и нападението на банши — замислено рече Крилан. — Били са заблудени, че служат на нормален сестрински рой… Трябва да предупредим Мъдреците!

> Изпратих Зов в нарушение на заповедите. Казах за ламите… еничарки. Дано стигне до Голямото ято. Може да обърка плановете ни…

— Владетелките бяха тук, нали?

Шарканите се обърнаха към Радослав.

— И на мен така ми се стори… — съгласи се колебливо Крилан.

> И на мен. Но веднага ги изведоха. Нямат доверие на зертона.

— А ние не сме предполагали, че атъланите ще се изхитрят да пленят ламийска крепост и че ще държат момичетата в нея…

> Събрате Крилане, всичко вече е в ноктите на другите скришни ята и в умението на парламентьорите. Ние разкрихме затвора на Владетелките.

— Врагът ще ги премести на друго място, което смята за по-сигурно! Провалихме се, Алванд!…

— Не — намеси се и Радослав. — Не и ако някоя група не ги проследи. Нали така го мислехме? За да няма риск за заложничките, трябва да ги освободим в момент, в който атъланите се чувстват в най-голяма безопасност. Тогава е най-малко вероятно да ги убият… или да им изтръгнат душите с психотроните си.

— Чувството им за безопасност се срути, когато ние тримата се изтърсихме посред „сигурното“ им място! Ние направо…

> Кога сме мислели такова нещо? — прекъсна го другият змей.

Тишина.

Наистина, кога?

— Не беше ли част от плана? — неуверено размърда пръсти Радослав.

Мълчание.

— Може би… ако ти знаеш нещо, което ние не знаем — каза Крилан.

Дичо се замисли. Щракна с досада с пръсти.

— Не знам повече от вас. Ние сме едно ято! Крилане! Струва ми се, че сме говорили пред Мъдреците и Стратезите за това… или нещо в този смисъл.

> Струва ти се? Не си сигурен?

Радослав безпомощно разпери ръце.

— Човешка памет — каза Крилан. — Върти номера.

Витякът го загърби.

> В думите на Крилан нямаше пренебрежение, Радослав.

— Да — глухо отвърна Дичо и се обърна с въздишка. — Добре, каквото станало, станало. Как да поправим нещата?

> Не можем да отворим Мъртвия щит.

О, да, наистина. Радослав чак седна с омекнали колене.

— Аз съм виновен…

— О, я стига! Я малко смирение! Светът не се върти около теб! Той бил виновен…

> Недей, побратиме. Никой не е виновен.

— Напротив — потрепери Радослав. — Преди да забележим облачната крепост… когато се стреснах, помниш, Иване, ти ме пита какво ми е… Аз… Видях как ми изчезна сянката. Вашите останаха, а моята… избледня. Момент, Ваньо, не ме прекъсвай!… Това… ми напомни за една книга, чел съм я преди няколко години. Един епизод ми направи голямо впечатление. Бяха спомени за някакъв японски маршал или генерал, през Втората световна, и… сянката на генерала изчезнала — вероятно по същия начин — пред очите на адютанта му. Стоели на пистата пред самолета и се готвели да летят, май за да инспектират императорските войски. Адютантът казал на генерала за сянката, но началникът му само се усмихнал и отвърнал, че от съдбата си никой не е избягал. Но наредил на адютанта да остане в щаба. Самолетът излетял и… скоро се натъкнал на американски изтребители. Оказва се… разузнаването на САЩ отдавна дебнело генерала, май Ямато му беше името. Прослушвали радиоефира, разгадали кодовите позивни. Така издебнали самолета му… и го разстреляли над Тихия океан.

Крилан въздъхна.

— Ще умра, нали? — Радослав вдигна очи към змея.

Змеят подрипна.

— Глупости!

— Не те бива да лъжеш, Иване.

— А теб не те бива да преценяваш кой лъже, а кой не! Успокой се.

— Алванд, ти поне ще ми кажеш ли истината?

> Не знам какво трябва да значи това, което е смутило сърцето ти. Вероятно нищо не значи.

— Наистина?

> Така мисля.

— Аха… добре. — Дичо се разведри. Огледа се. — Хубаво де, ами сега? Какво ще правим?

> Чакаме.

Радослав не успя да надвие езика си:

— Годо?

> ???

— Какво чакаме? — поясни той раздразнено.

> Да ни намерят Воини от Ятото. Да се опитат да влязат тъмничарите ни, за да ги атакуваме и да се освободим. Да умре поробеният зертон. Да умрем ние.

Радослав притвори очи. Стисна зъби. Представи си казаното от Командира написано — като точки от конспект за изпит. Съсредоточи се върху най-малко плашещите възможности.

— Крепостта може ли сама да умре?

Нямаше представа точно към кого отправя въпроса си, затова след моментно мълчание се обади Крилан:

— Тя вече е болна. Иначе нямаше да проникнем толкова лесно. Мисля, че нефилимите тепърва осъзнават, че я изпускат от контрола си. Досега са се самозалъгвали, че владеят положението и държат юздите на зертона. Може да ги държат… но не знаят, че крепостта умира и ще реагира неадекватно на техните заповеди.

Дичо отметна една точка наум. Повтори си няколко пъти: „Спокойно, спокойно.“

Увещанието бързо стана кухо, не по-съдържателно от чегъртането на шарканските нокти по пода.

— Колко може да издържим тук?

> Има въздух. Ако не го спрат — години. Но ако запушат вентилационните пори — което не ми се вярва, понеже в обемите с прекъснато въздухоподаване тъканите на зертона ще некрозират, — тогава, може би, няколко котла, предвид че ще захранваме и теб.

Радослав потърка носа си. Алванд подуши неоформената му мисъл и реагира веднага:

> Умираме всички, или нито един.

— Алванд… Все пак без мен бихте изтраяли по-дълго…

> Умираме всички, или нито един! — повтори Водачът на ятото сурово, с полъх на раздразнение. — Чакаме. Може нещо да се случи.

Да бе. Какво може да се случи… Блокада. Те са ни капсулирали отвън, ние сме се капсулирали отвътре. Никакви магии и заклинания не могат да проникнат и в двете посоки. Никакво общуване, никакъв контакт — материален или телепатичен.

— Пат — изстреля Радослав. Втренчи се в отсрещната стена, набраздена от гънки и тънки фуги. Все пак има и нещо успокояващо — тази кухинка в зертона съвсем-съвсем прилича на вътрешността на уютната ладия…

— А когато крепостта умре? Какво ще стане с нас? — попита след малко.

Змейовете се бяха излегнали с муцуни върху предните лапи. В намаляващата светлина на клъбцето Радослав забеляза, че люспите им пак фосфоресцират като на астероида.

> Зертоните умират бавно, Радослав. Няма смисъл да го обсъждаме.

— Една добра новина — вдигна вежди витякът в преиграно въодушевление. То не изтрая и пет секунди. — Пат… — Повтори унило. Чу как Крилан разяснява думата на Алванд, но не схвана подробности.

— Радо?

— Ъ?

Беше го обхванало вцепенението на умората. Винаги е така — заедно с физическите сили се изпарява и куражът. Той ли не знае. Изпитал го е веднъж, докато се катереше по една скала. Капна. Усети, че не може да продължи нагоре, нямаше и сили да се задържи. Голям страх. Великански. Добре че Павката го изпревари и хвърли отгоре въже…

Кой ли ще направи сега същото?

— Радо?

— Да, извинявай, слушам те…

— Като стана дума за пат… играе ли ти се шах?

Дичо обмисли идеята. Зарадва се. Вкопчи се в нея. Ала по инерция гласът му прозвуча все още унило:

— Щом и без това няма какво да се прави…

— Екстра! Заплювам си белите! Дръж се, юнак без златна ябълка! Заповядай: е-две — е-четири.

Радослав се озърна. Слиса се.

— Шах наум?

— Щом и без това ще си клатим краката, защо не потренираш? Хайде, извикай образа на дъската и си нареди фигурите. Алванд ще следи да не ги объркваш… хем и ще „види“ как се играе.

Дичо си представи дъската, преброи квадратчетата.

— Кон… — колебливо рече той — Да, кон. На еф… не, же-осем — еф-шест.

* * *

Познатото заведение тъне в мрак — авария с тока. Радослав чака Зако — винаги тук се виждат. Кръчмата е в мазе, затова горят свещи, извадени от бармана, който е предвидлив човек. Всъщност, малко по-възрастен от Радослав, обаче — сериозен, семеен. Май. Задява се с една от постоянните посетителки. Би ли го правил, ако бе женен?…

Свободно ли е?

Чакам един приятел…

Озърта се кой пита. Веднага посочва с широк жест стола:

Да, заповядайте!

Момичето сяда. Без притеснение разглежда Радослав. Пламъчето на свещта блещука в сините ѝ, внимателни — приказни! — очи. Те го хипнотизират и затова той със закъснение реагира на думите ѝ:

Бързо си променяте мнението.

Една минута Радослав я гледа, а след това се привежда напред и казва, задъхан от изумление:

Косата ти. Не те познах заради косата — пояснява той.

Тя също е учудена, но изрича предизвикателно:

Какво ми е на косата! Казваш, че ме познаваш?… На какво се смееш?

Не съм си те представял с дънки и изрусена.

Това не е изрусено!… И… кога си ме виждал с дънки? Стягат ми!

Въпреки това Верена е с дънки.

Радослав мигва отново, задържа малко клепачи… девойката пред него наистина не е Верена. Прилича… ала не с чертите на лицето си.

Момичето също премигва, но някак странно — с леко обръщане на очите нагоре и забавно извива едната си вежда. По челото се появяват бръчки.

Верена няма такъв навик.

Някакво разбиране, радостно изумление се разлива в омайното синьо на ирисите ѝ, зениците се уголемяват и тя възкликва със снишен глас, почти плахо, за да не подплаши това, което вижда:

Бате Райко да ме пази!…

Отново непознат, нетипичен за драконовото момиче израз.

… че как да те позная, батко Змеяне, с тази брада! Ау, че си смешен!

Тя се усмихва замечтано и от това става сто пъти по-хубава.

Младият мъж няма време да реагира, да се запита… чакай, АЗ кой съм всъщност… защото ситуацията се променя със светкавична бързина.

Девойката стои. Тя е удивително дребничка, вероятно половин глава по-ниска от Верена. И държи цигара. Радослав — (Радослав?) — протяга и щраква запалка. В другата ръка, в която е държал чаша с джин, вече стиска бутилка вино. Виното е „Магарешко мляко“ в зелена бутилка от 0,7 литра с немскоезичен етикет.

Двамата се намират върху стар нисък бент пред неголямо вирче, до половината обрасло в шавар. В откритата вода се отразява приведена върба, бели облаци и синкава грамада на планина. Витоша. Контурът ѝ е сякаш отделен от небето с тънка нишка живак. Поточе тича с ромон по обрасъл с дебел зелен мъх преливник, искри под слънчеви лъчи и сребри с мехурчета заседнали в пукнатините клонки.

Помежду им е само оставената от девойката кутия цигари. Запалката гори ярко и силно. Момичето докосва с пръсти опакото на дланта му, но смачква цигарата си и я пъхва в задния джоб. Тихо, топло на припек, светло.

Тя казва с едновременно звънлив и гърлен глас:

Липсваш ми.

И ти на мен.

Тогава се върни. Да те видя.

Ще дойда…

Не вярва на обещанието си, но желанието е силно, ужасно силно. Девойката се мръщи, но в извивката на устата личи страдание, а не недоволство. Устните ѝ мърдат почти беззвучно:

Чаках те. Дълго. Не идваше. И помислих си — намерил си щастие и сега му се радваш. А още по-после си казах: би дошъл да го споделиш, да ме успокоиш, че си добре… Значи… значи няма такъв свят, където да си отишъл. Просто вече те няма. Завинаги.

Той слуша собствените си думи, усеща звуците им в ларинкса си:

Отвори очи. Тук съм. Имаш очи. Кой те излъга, че нямаш? Добре — нямаш! Погледни през моите тогава! Погледни през моите, те са твои. Твои са не само те. Не вярвай на лъжата… Докато ѝ вярваш, ще си ѝ пленница…

Тя отговаря, сякаш той не присъства никъде, освен в спомена ѝ:

Ти ме изостави. Липсваш ми. Единствен друг като мен. Най-близък мой Приятел. Как можех да имам теб Тук, в свят, където думите са за лъжене, където мълвата убива, където за обич и оскърбление се използват еднакви думи и действия. Където истинската Сила е унижавана и буди Завист, а грубата сила мачка и печели какво ли не наред със страхопочитание към себе си.

Той се мъчи да привлече вниманието ѝ:

Виж ме, виж ме…

Безуспешно.

Аз не исках… но отидох на погребението ти. Разбрах, че не си там, в онзи сандък. А после… после се обърках, защото всички говореха за теб в минало време… и им повярвах… предадох теб, предадох себе си…

Той се мъчи да не вика:

Недей се измъчва, драконче. Не е честно. И възрастен шаркан би бил смазан от такава тежест.

Тя пак не го чува. Тихо, на пресекулки, пее стогодишна песен:

От залез слънце озарени,
алеят морски ширини,
в игра стихийна уморени,
почиват яростни вълни.
И корабът се носи леко
с попътни тихи ветрове,
и чезнете в мъгли далеко,
вий родни скъпи брегове…
А някога за път обратен
едва ли ще настане час,
вода и суша — необятен,
светът ще бъде сън за нас…

Ето, пак ми се плаче… Ти ми остави стиховете си. В тях има от същата печал като в тази песен… Светът е сън за нас, драконче. Заспа душата ми… А тялото остана. И като робот върши всичко вместо мен…

Гласът ѝ става все по-тих. Денят пропада в прелитаща като сянка на птица вечер, вечерта позлатява залеза, сетне го гаси и се сгъстява до нощ. Звезди плакнат лъчисти коси във вирчето, ала заспиват и те, тогава остава само мрак…

* * *

Мрак.

Не съвсем.

Меката матова светлина от змейовете не пускаше мрака да върлува в килията.

Радослав се подпря на лакти и тъпо се загледа в тъмното насреща. Прозя се.

— Радо, излюпи ли се? Добре ли спа?

— А-аааххх… ъм. Колко успях този път?

— Двайсет часа.

— Бива…

Сънят е безвремие — проспиваш минута като час и час като миг. Тук има много часове за хабене…

Дичо се намести на хълбок. Замисли се, зарови пръстите на волята в паметта си.

— Иване, сънувах Верена… — съобщи той след някакво време.

Змеят премълча, може би спеше отново.

По-добре.

В този момент Крилан се обади глухо:

— И аз сънувам.

Раздразнение ли имаше в тона му? Просто недоспалост? Чу змеят да се завърта — намества се. Дичо изчака, ала Крилан мълчеше.

— Само че… — продължи тогава гласно Радослав, повече на себе си, отколкото за пред слушател. — Само че изведнъж се оказа, че не е тя, а друго момиче. Даже май се сетих за името ѝ. Ммм, как беше? Уф, сънищата лесно се забравят, дявол да го вземе… Нещо като… Деница. Тц. Зорница. Нещо такова.

Крилан шавна. И рече:

— Нито Зорница, нито Деница. Искра.

— Да — зарадва се Радослав. — Точно така! Ти откъде?… — Претърколи се по пода с лице към змея. — Искра, да. Змейкинята. Твоята змейкиня. Нали?

Крилан отново не отговори веднага.

— Навярно сънищата ни с теб са се преплели. — Помълча. — Играе ли ти се шах, Радо?

— Пак да ме млатиш като маче у дувар? Не, мерси — опита се да разведри приятеля си Радослав, но май не сполучи.

Тогава стана и се разходи из хранилището, което избягваше дори наум да нарича „тъмница“.

— Никога не съм си представял — заяви той на тавана, — че ще почна да чатвам как са се чувствали нашенци по Диарбекирските зандани…

Направи десетина лицеви опори, чувстваше, че може и повече, но просто го домързя. Закрачи пак напред-назад, за да укроти тръпките на нетърпение в мускулите си.

Глупости. В Диарбекир е имало въшки, гнила слама, скапана храна, плъхове, болести и окови. Поне така пишеше в книгите, които четеше като ученик в средните класове. По-късно, подир войниклъка, повечето от историческите романи му се сториха наивни, особено след като му попаднаха почти апокрифни издания на мемоари от онова време. Позагуби вярата си в класиците, описвали въстания, заговори и войни. Миналото остава в миналото, а после представите на по-късните поколения изкривяват събитията, правят ги било по-страшни, било по-романтични. Вкусът на времето обаче се променя…

А някога за път обратен едва ли ще настане час…

Освен това в Диарбекир, Терсхане и други такива тъмници са си знаели за колко са осъдени — десет години, двайсет години, доживот… А тук срокът е неизвестен…

Вода и суша — необятен, светът ще бъде сън за нас…

Пак глупости! Изобщо бива ли да се сравняват такива неща! Не сме пленници. Поне технически. Обсадени — да. Барикадирани — да.

Но… каква е разликата?

А можехме с безкрайна жар да водим бой — съдба завидна…

Радослав усети пробуждането на Алванд и мислите му се отклониха в друга посока. Вече съвсем автоматично ги приглуши, и то не само от нежелание да ги чуе шарканът. Предполагаше какво е това да имаш край себе си някой тип, дето все си мърмори под носа всичко, което му хрумва. Навярно така змейовете възприемаха неконтролираните мисловни навици. А при подобни обстоятелства на тяхно място самият Радослав би се изнервил и неведнъж би се изкушил да цапне немлъкващото досадно същество, което се мотае наоколо и току виж те настъпи по опашката, понеже не внимава…

Алванд правеше нещо подобно на гимнастика. Крилан лежеше на място с отворени очи, толкова замислен, че сякаш дори мъничко вкаменен. Личеше колко иска да не го закачат. Дичо се опита да изимитира някои от движенията на Алванд. Засега беше откачил металните си криле, но да речем утре щеше да ги монтира отново на бронята, за да тренира, гледайки какво върши змеят.

Дали не е идиотско да се замисля за патерична опашка? Полезно приспособление. Но надали някога ще успее да постигне с нея точната змейска координация. От друга страна, все пак не е за пренебрегване нещо в помощ на ръцете… Един автомонтьор, да речем, би се радвал да има една опашка, и то раздвоена като на Алванд, да става за гаечен ключ.

Да, опашка — това хич не е лошо.

— Командире?

> Вече не съм Командир, Радослав. Ятото ни бездейства. А и наруших заповеди на Военния съвет.

— Беше за добро. Предупреди ги за поробените лами. Сигурно ще се досетят и за Владетелките.

> Нефилимите имат машини за мислезаглушаване. Ако наблизо не е имало резервно скришно ято, никой не ни е чул.

— Стига, Алванд! Да мислим позитивно!

> Да мислим реалистично. Позитивно — негативно, добро — лошо, това са все лъжовни понятия.

Дичо не успя да се ядоса.

— Трябва да ПРАВИМ нещо. Ще се побъркаме… Добре де. Аз. Вие може и да не сте застрашени от лудост, но аз — съм. И ще е хубаво да правя нещо.

> Прави.

— Нещо да науча. Да оползотворя… престоя. Нещо, което ще ми потрябва за пълноценен живот в Долната земя. Езиците ви, например.

> Искаш да ти преподавам змейска реч? С удоволствие, Радослав, но не съм дорасъл до Възпитател, нямам и дарба за Учител… — Алванд очевидно бе слисан.

Радослав го гледаше все по-втренчено. Отсече:

— Ти просто не искаш!

> Напротив, аз не желая да те обърквам. И Крилан надали би могъл да те обучава истински. Разбира се, ще ти обясни някои основни истини, но докато ти ги тълкува чрез твоя Лъжовен език, ти ще затъваш в заблуда, ще укрепиш в ума си изкълчени представи за Деветте Езика…

— Окей, окей. Разбрах. Знам, че съм тъп. Благодаря. Извинявай. Въпросът е приключен.

> Ти го казваш, Радослав, само че аз…

— Въпросът е приключен! — Дичо обърна гръб на Алванд и се зае да прави клякания на цяло стъпало и да ги редува със същото, но на пръсти. Кипеше от внезапен яд. Колкото повече разбираше, че се държи глупаво, толкова повече се навиваше да избухне.

Лошото бе, че знаеше какъв е проблемът. Знаеше къде е заровено кучето. Кучето. Веднъж в казармата някакъв новобранец вдигна цялото поделение по тревога, защото взе да стреля на пост. Дичо също се бе случил тогава караул, но уволнението вече наближаваше не зад девет планини, та затова за първи и единствен път в службата го бяха писали разводач. И тук такава издънка.

Новобранецът носеше смахнатата фамилия Гащев. А в действителност бе още по-смотан от заглавието си. Ефрейтор Радославов стана свидетел на диалога между снетия от пост редник Гащев (защото часовият е неприкосновено лице) и полковник Хаджийски, командира на поделението. Полковникът често оставаше до мръкване в бригадата, но напоследък го мъчеше язвата и нея вечер се задържа по изключение… и на̀ ти Че-Пе още преди вечерната проверка!

„Защо стреляхте, Гащев?“

„Съвсем не знам, другарю полковник!“

„Моля?“

„Ами то таковата, другарю полковник, имаше куче, другарю полковник, и аз си помислих, другарю полковник… Аз виках стой, кой идва, ама то не спря, аз стрелях у въздуха, ама таковата, то не спря и аз…“

„Разводач! Ефрейторе, колко патрона липсват в пълнителя?“

„Петнайсет, другарю полковник.“

„Колко гилзи събрахте?“

„Петнайсет.“

„Намерихте ли нещо в района, ефрейторе? Куче например. Или цяла мечка?“

„Съвсем не. Нищо.“

„Петнайсет патрона, Гащев. Пет-най-сет.“

„Тъй вярно!“

„Ами къде е кучето бе, Гащев? Къде е кучето?“

Радослав знаеше къде е кучето. Гадното псе се беше свило в сърцето му. И от дръглив помияр, по едно време почти хвърлил топа от глад, се превръщаше отново в охранен цербер. И името му бе Ревност.

Няма да те храня повече, гадино! Защото ядеш от обичта ми към Верена. Ти ръфаш от Любовта ми. Ти я караш да намалява. Да се превръща в гадост. Ще те убия! С петнайсет куршума! Пукни!

Радослав се извърна към Алванд.

— Зная, сигурно си мислиш, че ако не бях аз…

> Не, Радослав. Просто така се случи.

— Не, по дяволите! Виновен съм!

> Стана причина, ако това имаш предвид. Демоните-вестители те белязаха. Допусна грешка.

— Точно това говоря, дебелокож опашник такъв!

> Грешките се поправят.

— Яд ме е на мене си! Ако Верена избере теб, сигурно ще има право! Държа да ти го кажа!

> Това може да каже само Тя.

Радослав не можеше да спре. Набра въздух за нова тирада…

> Бях ви Водач — каза жълтоокият шаркан с ламийски раздвоена опашка. — И също държа да кажа, че съм горд от ято като вас. И от теб, Радослав. Ти си добър събрат на змейовете. Няма да спра да се надявам, но ако Верена’рауни избере теб, то ще е добър избор. Ти ще ѝ бъдеш достоен другар в живота и смъртта. Ще се борим да се измъкнем заради това, Радослав. Просто сега трябва да почакаме.

Витякът замръзна, издут като пуяк. Набъбналите гневни и объркани слова се пукнаха като мехури в гърлото му, изчезнаха, увехнаха. Той издиша. Зачуди се какво да каже, какво да стори.

Неловката пауза се строши от намесата на Крилан.

— Мога да го направя! — внезапно изрече той ни в клин, ни в ръкав от ъгъла, където се бе сврял.

Каза го учудено и почти радостно. Не се опитваше да прекрати безсмисления разговор на човека и другия змей. Не целеше да отвлече вниманието им. Просто проговори и повтори още веднъж:

— Наистина мога.

Алванд и Радослав се извърнаха към него. Крилан не гледаше към тях.

> ???

— Мога да отворя тук Проход! — засмя се Иван-Крилан.

И продължи да се смее — тихо, леко и щастливо, като съвсем невръстно драконче, каквото никога не бе имал възможност да бъде наяве.

* * *

Зачакаха, изгаряйки го с объркани и учудени погледи, да даде някакво обяснение на думите си. Радослав, който не го бе чул добре, се въздържа да изтърси баналното „Какво каза?“ — следваше да свиква с прекия начин на общуване, който не изискваше излишни въпроси.

— Мога да отворя Проход към Горната земя! — очите на Иван грееха със заразителна ведрина. От него просто струеше въодушевление.

> Тук няма Процепи — рече Алванд, подушвайки въздуха.

— Чух… — кратко отвърна Крилан.

> Вратар отвъд? — оживи се командирът.

Иван кимна и пак се засмя. Алванд наведе глава леко встрани и се вглъби в себе си, сякаш пресмяташе нещо.

Радослав недоверчиво, с широк жест обхвана килията:

— Въпреки блокадата? Нали е непроницаема!

— Не и за Двойка.

— Ама… О, не… Твоят сън, който предаде и на мен…

— Любовта, Радо. Дори споменът за нея е могъща сила. Нефилимите… — Крилан излъчи нещо змейско, близко до презрение — навярно никога няма да осъществят ТАКЪВ пробив!… Радо! Тя също ме сънува. Ще се възползваме от това.

— Сега те сънува? — подозрително попита Радослав.

— Да. Чувам я.

— Ама… как така СЕГА? Времето нали тук и ТАМ тече по различен начин!…

— Времето ТУК и ТАМ, отнесено към къси периоди, не е линейно зависимо. Като за инженер ще ти го кажа така — ефект на нелинейни темпорални флуктуации.

— Защо?

— Знам ли. Реалностите трептят, осцилират. Представи си мърдащи гънки в реалността. Време-пространството шава, дипли се… За кратко е възможно времевите потоци да се синхронизират спонтанно.

> Само след единайсет котла ще сме се оправили от Преминаването! — високо изрече Алванд. — И ще можем да се върнем в нашата реалност!

Крилан поклати глава.

— Малко бъркаш, събрате. В човешкия свят-реалност лунният цикъл е по-дълъг. Жизнената ни енергия ще премине на по-ниски обороти. Ще ни трябват четирийсет тамошни дни, за да се съвземем и да сме в състояние да отворим обратен Проход. Освен ако не открием съществуващ преди това… Трийсет сола, Алванд. Няма как… Ако оживеем при Преминаването, разбира се.

Алванд замръзна и след няколко мига възрази:

> Не се съмнявам, че ще оживеем. Но на излизане ни очаква усукване. Гърловината на Прохода ще порази седем обемни разтега.

— Познавам мястото — натърти Крилан и вдигна клиновидна брадичка към Радослав: — Ще издържиш, бате. Стискай ни палци да не си строшим чутурите и ще те измъкнем, като се върнем!

— Чакай малко… — окопити се Радослав. — Къде отивате?

— В Горната земя. Твоят и бивш мой свят. В околностите на София, към които имам сенчеста нишка. Сега там трябва да е двехилядната или около нея година. Да се обадя на родителите ти да предам поздрави?

Радослав хлъцна. Задиша като риба на сухо.

— А… защо не дойда и аз? — смогна да изкашля.

— Защото ще се измъкнем от затвора не през стабилен Проход. Ще минем през авариен пролаз. Претоварванията ще са на ръба на НАШИТЕ възможности. ТИ ще загинеш в пролаза.

— Не, чакай! Издържал съм на претоварвания…

— Не са гравитационни само, но и психически, душевни, вероятностни. Още си твърде млад витяк, за да ги понесеш.

— Но тогава!… — възкликна припряно Радослав и тутакси се усети.

— Да виждаш друг изход? — меко попита змеят, разпервайки криле.

Той неволно се огледа. Дребната кухина нейде из титаничната утроба на зертона му се стори още по-мрачна и непрогледна вън от фосфоресциращите сенки на диверсантите.

— Не — мрачно отвърна Дичо. Прегърбен се отдалечи и седна в същия ъгъл, където допреди малко Иван предъвкваше черните си мисли. Черни, черни, но от тях излезе нещо светло.

Само дето не за цялото ято.

Оръженосецът Крилан изпроводи човека-витяк с бърз поглед, прати му едно почти неосезаемо телепатично потупване по рамото и се извърна към съплеменника си. Срещна красноречивия му взор, късо въздъхна и повдигна рамене по стар, здраво вкоренен в маниерите му човешки навик.

— Да знаеш как ми се пуши — измърмори през зъби Радослав от кьошето си.

И трепна изненадан, когато в краката му тупна смачкан пакет „Лексингтън“ и стара бензинова запалка.

— Я!

— Пазя си го за спомен — поясни Иван. — Понякога го помирисвам така… за опресняване на паметта.

Радослав надникна в пакета. Имаше седем-осем цигари.

— Задръж ги. Може да са ти от полза. Сега трябва много бързо да те науча на нещо, Радо. Слушай ме внимателно. Не ме прекъсвай. Ще се опитам да ти преведа онова, което знам от Езика на мъдростта. Времето… не е стрела. Като стрела се проявява, когато се пресича със субективната реалност. Субективните реалности формират потока на дадена Действителност… Най-общо времето е поле. Хиперравнина. — Крилан се замисли за малко. — Не, отклонявам се. Така, важното за теб сега е да узнаеш, че тялото ти е генератор на сноп реалности, микрореалности. Едни на ниво атоми. Други на ниво молекули. Трети — от макроструктурите на тялото. Последните — в съзнанието ти. Всяка твоя съставка има собствено време, времеделене. Мозъкът е най-бавен, когато работи на ниво логика, артикулирана мисъл. Скоростта му на различаване на времето като стрела, разделителната му способност тоест, е секунда за секунда. Телесните функции са по-бързи, а заедно с тях и сетивата. Около трийсет хиляди пъти. Още по-бързи са биохимичните реакции. Но те са недостъпни за съзнателно контролиране, докато не си се развил до Мъдрец. Имаш заложби на Поет, но то не е достатъчно. Обаче като хем разрушител-Оръженосец, хем Поет-стратег, можеш да поемеш емоционалната си съставка, която е най-близо до душата-Съдба. Нейното времеделене е трийсет хиляди секунди за секунда спрямо телесното. Разбираш ли?

Дичо премига.

— Засега ми хрумва само това — промълви предпазливо, — че в рамките на един живот душата субективно живее… ужасно дълго.

— Правилно. Стотина милиарда години в нейното времеделене. Оттук и схващането, че тя е безсмъртна и вечна. То принципно е така… но не по начина, който е измислен или прозрян от хората. Главното е друго… Ти можеш да стесняваш и разширяваш времеделенето си. Вече си го правил в моменти на опасност. Но досега си влизал в бързото си собствено и бавното външно време. Ускорявал си възприемането на света. Сега трябва да се опиташ да направиш обратното. Да забавиш собствения си времепоток. За съжаление, ще пристъпиш към тренировките сам. Досега си ставал бърз, сега стани бавен. Така престоят ти тук ще премине по-бързо спрямо съзнанието ти.

— Нещо като хибернация?

— Именно. Една от много степени на съхранение. Биологичният ти часовник ще последва в своята си пропорция времеделенето на душата-съдба.

— Докъде мога да стигна с това забавяне?

— До вкаменяване. Като Верена в скалата. Обаче нейното състояние ѝ е било наложено отвън. Тя е успяла да ускори до почти нормално ниво съзнанието си, но е била твърде малка, за да накара и тялото си да излезе от бавното време. Ако ти стигнеш до такова забавяне… няма да можеш самостоятелно, също като нея, да се върнеш обратно към привичното ти времеделене. Това не е проблем, Мъдреците и обикновените воини, та даже и ние, двама оръженосци, които те чувстваме като наш приятел, бихме могли да те издърпаме към нормалното време. Обаче сега ти ще останеш сред врагове. Затова преценявай сам до колко бавни обороти ще слизаш. Почне ли да те „дърпа“ надолу като водовъртеж — излизай! Това е… — Крилан втренчено го гледаше. — Имаш ли някаква съдинка? Нещо малко, за двайсетина грама.

Радослав като замаян затарашува в торбата си.

Крилан взе чашчицата-напръстник и хмъкна:

— Вампирско граалче. Колко подходящо…

Алванд нещо правеше, извърнат към стената. Крилан му подаде напръстника. Каза строго на шашардисания Радослав:

— Ако си ранен… и то сериозно… ще изпиеш на екс граалчето. И в никакъв друг случай!!!

> Ето ти я — рече Алванд.

Напръстникът бе запечатан с тапа. Змеят явно беше отлюспил материал за нея от черупката на килията.

— Много да пазиш това! И не докосвай течността без нужда. Затворена е здраво, няма да протече. НЕ питай. Става ли?

Радослав леко въздъхна.

— Добре — и мушна чашчицата в паласката на граморския колан.

— И да не забравиш — продължи с напътствия Иван, — когато Мъртвият щит вземе да се отключва, ти ще усетиш началото, бъди нащрек. Защото, когато привършват с отварянето, полето не отслабва постепенно. Ще изчезне отведнъж. Да не направиш някоя глупост. Имаш пет секунди да подушиш кой влиза. Ако е приятел — ясно. Но ако е враг… опитай се да избягаш. Ако не стане…

— Пия си лекарство.

Змейовете размениха светкавични погледи. Алванд затвори очи. Кожата му започна да променя светлината, която излъчваше, ставаше по-оранжева. Крилан бавно кимна:

— Точно така. И заедно с това — стремглаво слизай в бавно времеделене! Запомни хубаво! Гледай да пиеш… „лекарството“ заедно със забавяне на времето си!

— За да се вкаменя?

— Ммм… не само. Ще изпаднеш в… състояние, при което ще си неуязвим, колкото е неуязвима една диамантена буца. Даже повече. Трудно ще те счупят или повредят. Могат само да се опитат да те изгорят при висока температура… но едва ли ще посмеят.

— Защо?

— Защото ще избухнеш. Със силата на водородна бомба. Не като МЕН или като Алванд при същата ситуация, но не мисля, че важиш под трийсет килотона. Да, Радо, не напразно всички наричат шарканите Слънчеви деца. Нефилимите знаят това, ОПАРВАЛИ СА СЕ.

— Утеши ме ти, няма що… — изпъшка Радослав. — Иване, момент… Кога ще… тръгвате?

— Веднага, Радо.

Радослав почеса буза с опакото на дланта си. Окончателно загрубялата змейска кожа бе грапава, поела хормоните на организма му. Мъжка змейска кожа. С частици слънце в нея. Зародиши на евентуална термоядрена експлозия.

Олеле…

— Радо, приятелю, аз дори да плюна на рисковете, но Алванд… Не знам какво се случи горе на метеорита, хабер си нямам какво си му приказвал, обаче оттогава си му симпатичен. Ще се бие за теб като дявол. И в никакъв случай няма да се съгласи да рискува твоя живот… Време е, Радо.

Дичо потисна плъзнала се по лицето гримаса. Притисна китки под мишниците, кръстосвайки ръце, за да укроти треперенето им, и кимна:

— Ами… чудесно. Колкото по-бърже, толкова по-добре. Ще завъртиш ли един-два телефона в София? Само предай поздрави и… излъжи там нещо, че съм добре и така нататък…

— Казвай телефоните.

— Ще ти ги напиша…

— Бележките няма да оцелеят в този Проход. Телата ни с Алванд — също.

Сърцето отброи удар, два, три…

— Иване!… Не!

— Да, Радо. Ще облечем нова плът в Човешкия свят, ще има доста излишна енергия за материализиране на меса и кости.

— Защо не ми каза веднага… Недейте да тръгвате!

— Радославе, ние няма да умрем. А и пролазът не е като Портата на смъртта, през която на практика дойдох тук.

— Но ти тогава умря… — едва не изхленчи Радослав.

— Не напълно. Сега дори няма да прилича на… онова. Спокойно, не ми е станало навик умирането. Не съм се пристрастил.

Радослав измъчено отвърна на змейската усмивка.

— Телефоните! — стана сериозен Крилан.

Младият мъж послушно ги издиктува.

> Дръж се, побратиме — каза Алванд. Водачът на ятото вече светеше целият като стъклен лампион.

Иван-Крилан пристъпи към него, жълта светлина заблика и от него, тръгвайки от гърдите и главата. Той подвикна към Дичо:

— Отмести се и затвори очи!

— Знам. Късмет.

И застана към другарите си гърбом.

Първо настръхнаха космите по цялото му тяло, някаква вибрация усука вътрешностите му и дори през клепачите, стиснати до болка, проникна светкавицата, от която Радослав инстинктивно се сви в очакване на адски гръм, който ще го размаже по стените!…

Ала остана тихо. Изчезнаха неприятните усещания, както и дъхът на незрима и страшна мощ… Самота закънтя ведно с тишината!

Младият мъж рязко се обърна.

В килията нямаше никой.

Той потърси с очи „Лексингтъна“, вдигна запалката.

— Слънцето да ви помага, пичове! — рече полугласно и щракна запалката. Намръщи се. Угаси я. И духна крайчеца на цигарата.

После доволно дръпна дима и го задържа в дробовете си. След първоначалното прилошаване почувства насладата от тютюна, кълбенцата дим, самия ритуал — забравени усещания. Усмихна се и си затананика беззвучно една руска песничка, за това, че щом има в джоба пакет цигари, значи все още нищо не е толкова зле…

С всяко дръпване цигарата се смаляваше, хипнотизиращото ѝ оченце припламваше, пръскайки наоколо искрица топлина и спомени — горчиви, радостни… и просто спомени.

Седем минути отричане от здраве, в името на удоволствието и усещането, че все пак си жив, все пак още нищо не е докрай зле…

Седем минути.

В казармата броеше времето на наряда в цигари — докато стоеше на пост, в звънящата мразовита тъма на януарския балкан, далеч от света, далеч от всичко, освен от себе си… и понякога това „аз“ бе плашещо близо… Точно както сега.

Май настъпи моментът за експериментиране с бавно времеделене, реши Радослав.

И опита.

Интерлюдия

Мисли

Човекът е нещо, което трябва да бъде превъзмогнато… човекът е въже, опънато между звяра и свръхчовека — въже над пропаст. Човек… е мост, а не цел…

Фридрих Ницше, философ

Човек — това звучи гордо!

Максим Горки, писател

Определението на Платон, че човекът е двуного без пера, бих допълнил така — това е същество, което умее да лъже. Двуного, което лъже… но защо лъже?

Бернард Мунтян, социолог

Животът заслужава уважение, дори когато е отвратителен.

Савик Шустер, руски радиожурналист

Виждаме, че във вълшебните приказки закономерно старите божества се превръщат в демони, а после биват осмивани като отрицателни персонажи. Човекът се гаври с падналите си стари кумири, когато те вече са безопасни за него… Героите вече са хора, а не богове и чудовища…

Разсъждения над книгата „Корни волшебной сказки“ на Проп.

Човек е същество, което не е солидарно със себеподобните си…

Умозаключение на един млад змей, 1998 г.

Речници

Човек — 1) същество, което за разлика от животните притежава способността да мисли и говори, да създава и използва оръдия в процеса на труда; 2) който притежава или проявява добри морални и умствени качества; 3) възрастен мъж; 4) лице, на което са присъщи определени качества или който е с определени връзки, отношения с някого (мой човек, човек на изкуството); 5) със значение на местоимение (всеки, някой, кой да е); 6) със значение на притежателно определение (мъж, съпруг). — Български тълковен речник, Наука и изкуство — 1996.

Дракон (гр.) — 1) митично баснословно чудовище с крака на лъв, криле на орел и опашка на змия; змей. 2) от собствено име на гръцки законодател, който за най-малкото престъпление искал смъртно наказание; преносно значение — жесток законодател или съдия… — Речник на чуждите думи в българския език, БАН — 1993.

Български тълковен речник, Наука и изкуство — 1996:

дракон — митологично, баснословно чудовище с тяло на гущер или змия, понякога с криле; змей…

змеица — женски змей или жена на змей (в първо значение).

змей — 1) митологично крилато чудовище с тяло на змия или на човек; дракон, хала… 2) много силно, бързо животно… 3) детско хвърчило.

ламя — 1) приказно чудовище без определен образ — нещо като грамаден змей… 2) страшно ненаситен човек или добиче…

хала — 1) буен вятър, буря; 2) въображаемо митическо същество, оприличавано на змей; 3) в преносен смисъл — едър и силен, як човек (от гръцки).

Энциклопедический словарь, Санкт-Петербург — 1901:

Дракон — баснословное животное чудовищной величины, с ужасным взором, часто с ядовитым дыханием. В северных и азиатских преданиях обыкновенно сторожит клады. В греко-римских преданиях род змеи, обыкновенно крылатой…

Атинският архонт Драконт около 621 г. пр.н.е. слага край на произвола на аристокрацията и установява правов ред. Законите на Драконт са били в сила двайсет и седем години. Съвременното значение на израза „драконови закони“ всъщност се солидаризира с недоволните племенни вождове, принудени да отговарят за грабежи и убийства наравно с останалите атински граждани. В действителност алтернативата на драконовите закони не са „справедливи“ закони, а липсата на такива, тоест — беззаконие.

(свободен цитат от британски научнопопулярен филм от историческата поредица на Би Би Си)

„Пазачът на градината на хесперидите било ужасно чудовище, «всевиждащ страж», сиреч — Дракон… Дракони са обитавали околностите на свещения извор край тази градина със златни вълшебни плодове в Беотия и Темпейската долина…“ — Энциклопедический словарь, Санкт-Петербург — 1901.

Именник

(по „Енциклопедия на боговете“ от Майкъл Джордан)

Ладон — дракон, брат на Цербер (пазача на подземното царство на мъртвите), брат и на Колхидския змей, който пазел Златното руно, откраднато впоследствие от Тезей и аргонавтите.

Дракон се е казвал синът на Арес, бога на войната. Убит от основателя на Тива, героя Кадам, който посява зъбите на победения в земята. От тях поникват воини — внуците на Арес.

Змеят Тифон е син на Гея (Земя) и Тартар (Преизподнята)…

Змеят Офион е властвал над света ПРЕДИ първичния бог Кронос…

Змеят Апоп е пазел входа към задгробния свят на древните египтяни…

Змеят Кекроп е родоначалник на племето ахейци, научил е хората на земеделие, ковачество, писменост и занаяти, дал им закони; от кръста надолу имал змийска опашка…

Змеят Илуянкас е убит от Инара, дъщеря на Тешуб, хето-хуритски бог на бурите, дъжда, облаците и вятъра…

Райджин е родовото име на японските божества-дракони, свързани с морето, дъжда, късмета, с фехтовачи, поети и готвачи…

Кетцалкоатъл — „змията с пера“, главен бог на ацтеките…

Чикан — четиримата змея, богове на дъжда у маите…

Васуки е змейски цар от индийските предания…

Айритех и Айлен — дракони, познати на келтите в Ирландия…

Нитог е змеят, чиято ще е последната дума в предсказания Рагнарок — Залезът на боговете…

Врътра е змеят, който въздавал възмездие за сторени злодеяния; загинал, докато преследвал престъпник — индийският бог Индра, осъден за убийства и неправди от другите богове. След като Индра застрелял „шерифа“ (при изпълнение на служебния му дълг), боговете се уплашили и признали убиеца за невинен…

Някои драконоподобни божества: Тиамат, Ананта, Уаджет, Джангули, Калия, Каркота, Коатликуе, Манаса, Махабджа, Махападма, Хани, Мехер.

Някои богове с характерни белези на змейове са Амхех, Вайманика, божествата, в чиито имена присъстват „Нага“ и „Асура“; богинята Мари (царица).

Метафори

драконово ложе, змейски одър — злато

морски дракон, змеят на вълните — кораб

драконът на шлемовете, змей за щита — бойна секира

кървав дракон — копие

Свидетелства

„Истинските думи не са красиви, а красивите думи не са истински“

Лао Дзъ.

„Стуруърм е името на дракона, който се вкамени и се превърна в остров Исландия…“

нордическа легенда.

„Нюгуа, дъщерята на водния бог-дракон Шуйдзинджу, притежава необикновена красота, тялото ѝ е от две преплетени змии… (родена е през 2953 г. пр.н.е.)“

китайски летописи.

„Ао Гуан и белите дракони Дун Лун и Бай Лун са змейските царе по онова време, Бай Лун е роден от смъртна майка (през IV век от н.е.)“

китайско предание.

„Йомурханд, Световната змия, обхваща света и го държи в прегръдката си“

скандинавски мит.

„Дворецът на царя-дракон Рюджин е под морето, в близост до островите Рюкю… изграден е от корали… Един ден в неговото царство е равен на сто земни години… на изток стои пролетният дворец на дракона, на юг — летният, на запад се намира есенният дворец-градина, а на север е зимният, от който няма завръщане…“

японско предание.

„Змеят Кушанаги крие в опашката си вълшебен меч — кушанаги-но-цуруги, оръжие, режещо стъкло…“

японска легенда.

Легенда от село Мустрак, Свиленградско:

Стара жена заварила ранен змей в плевнята си. Заръчал ѝ той всяка заран да му носи мляко — по едно ведро (15 литра), а вечер да си го прибира. Жената всеки път намирала на дъното на опразненото ведро по една жълтица „не като султанските, нито московските“. Четирийсет дни носила млякото, но на четирийсет и първата вечер ведрото останало недокоснато — змеят оздравял и отлетял. Парите бабата дала на децата си и станали те заможни хора. Случката била около Гергьовден, „кога една от руско-турските войни захванала“…

Легенда за змей и Станка от село край днешния град Сандански:

Започва като песен — как змей грабнал малка Стана. Песента свършва с това, че деветимата братя на Станка и дванайсет нейни братовчеди намерили змейовата скала, а там заварили момичето с мъжко чедо на ръце. Змеят посрещнал братята и братовчедите и ги нагостил богато, дарове дал и ги отпратил на следващия ден.

Продължава в проза: Змеят и Стана седели пред змейовата скала. Задрямал той, но преди това ѝ казал, ако види малко облаче в небето, да го събуди. Видяла Станка по някое време малко облаче, ала и дожаляло да буди мъжа си. А облачето станало на голям и страшен облак, който убил змея и разцепил скалата му. Вдовицата Стана се прибрала с детето при майка си и баща си.

А дядото на витяка Станкин бил въглищар. Взел веднъж момчето със себе си в гората — дърва да секат и въглища да правят. Минали покрай едно езеро и момчето рекло на стареца, че в това езеро живее убиецът на баща му. Казало на дядо си да заколи овен, от лойта да направи топчета. Ще скоча в езерото, рекло витячето, кога син пламък отгоре избликне — хвърли топче. Ако червен пламък се покаже — недей да хвърляш. Седнал старецът. Изригне син пламък — хвърля топче лой. Изригне червен огън — не хвърля. Дълго траела битката. Накрая лойта свършила, но се показало момчето. Носело черния дроб на победения враг. Заръчало на дядо си да го опече, а докато стане това, легнало да спи, да си почине. И като печеш, да не опитваш! — казало. Старецът пече и не опитва. Пръснало обаче мазнина на ръката на дядото, лизнал той изгореното, че го заболяло — и придобил голяма сила. Събудило се тогава момчето. Плюл си стареца на ръката, момчето близнало — силата изчезнала. Изяло витячето черния дроб и пораснало в голям момък. Сбогувал се внукът със стареца, излитнал и се скрил, никой повече не го видял…

Кузман Шапкарев разказва следната легенда (свободно цитирана), датираща от времето малко преди борбите за независима от гръцкия синод българска църква:

Един човек отишъл на гурбет в града. Наел се в дюкяна на красива вдовица. Добър работник бил, че и личен мъж, та заживял скоро с господарката си като със своя жена, своята на село — забравил. Всяка седмица му давала чорбаджийката една невиждана пара, за да пазарува. Казвала му точно къде да я харчи, никъде другаде. Ала веднъж гурбетчията решил да научи каква е тая пара невиждана и отишъл при лихвар. Видял лихваря парата и му казал: жената, която ти е дала тая пара, е змеица. Тя има още. Трябва да ѝ ги вземеш, да я убиеш и да избягаш, защото ще те умори И ИЗЯДЕ. Задето съм ти дал акъл, ще ми дадеш половината. Не му повярвал човекът. Лихварят тогава му казал: купи ѝ сърмена кошуля, тя няма да иска да я облече, ти се направи на сърдит, тя ще си я сложи и така силата ѝ ще намалее. После я накарай да ти опече месо. Покани я да хапне с теб. Тя няма да иска, пак се престори на сърдит, тя ще ти угоди. После, като си легнете, накарай я да не си сваля кошулята, кажи ѝ, че с нея е по-хубава. Тя ще ти угоди. После, не заспивай, направи се на заспал. Тя ще стане, за да изплюе мръвката, която е изяла, за да ти е драго, в огнището, защото ЗМЕИЦА МЕСО НЕ ВКУСВА. И като се надвеси над огнището, бутни я вътре, натисни я с железен капак. Тя ще те моли, злато ще ти обещава, ти не я слушай.

Гурбетчията всичко направил, както го подучил лихваря. Без да обръща внимание на писъците, изгорил чорбаджийката, която живеела с него като негова жена, която за всичко му угаждала, богато го обличала, до насита го хранела и жарко го любела. Изгорил я, а после намерил в пепелта купчина жълтици невиждани…

Благодарил на лихваря и се върнал на село — при истинската си жена и децата.

Богат човек станал. Уважаван. Направо светец.

Пример за подражание…

Змейска диря

„Слава на Всевишния, Господаря на СВЕТОВЕТЕ“

Сура Фатиха, Свещен Коран

„И душам их дано бродить в цветах,
Их голосам дано сливаться в такт,
И вечностью дышать в одном дыханье,
И встретиться со вздохом на устах
На хрупких переправах и мостах,
На узких перекрестках мирозданья.“

Владимир Высоцкий, „Ода влюбленным“ — 1975

1.

… Фургонът, който се намираше на двеста крачки от точката на пристигането, зееше с отскубната от панти врата и избити прозорци — следи от ударната вълна.

Пришълците влязоха. Брюнетът намери петромаксова лампа, която скоро засъска под сръчните му, радостно-възбудени пръсти. Високият следеше действията на другаря си.

Ниският му посочи шкафче с дочени работни дрехи и изкорубени от налепи вкоравена кал и дзифт гумени ботуши, а сам намери купчина вестници. С жаден интерес зашумоли с хартията. Докато високият тромаво се навличаше, спътникът му издаваше неразбираеми цъкания с език и къси възклицания.

> Добре ли се справих?

Ниският бегло погледна:

— Куртката се закопчава отпред. И свиквай да говориш гласно. Някои от хората в тази страна са чувствителни към телепатия. Старата еманация им е действала много поколения.

— … Така ли?

— Накриво е. И наопаки. Дай да ти покажа…

— Обличай се и ти. Какво научи от тез листа?

— Че сме в последните дни на септември 1998-а.

— Това значи ли нещо?

— Може би.

— Трудно те разбирам на Лъжовния език, събрате.

— Минали са почти девет години, откак съм напуснал това място.

— Само толкоз ли узна?

Ниският забави отговора си.

— Не знам. Трябва да помисля. Да вървим. И ме наричай отсега нататък Иван.

— Ами аз какво име да приема?

— Хм. Ще ти измисля по пътя. В селото долу ще намерим млечни животни и по-свестни дрехи. Ще трябват пари… Тях ще ги набавя от София. Хайде.

Иван още веднъж огледа фургона за нещо полезно.

Поеха по черен горски път, но в един момент свиха по стръмна пътека и вихрено се понесоха надолу по нея, едва докосвайки земята с ботуши. Брулеха храстите — мракът не им пречеше, не ги спъваха изпъкналите вени на корени, щръкнали камъни или просто издатини; резките завои не удържаха устрема на лудешкия бяг. Тичаха повече от половин час. Очите им светеха като дупки във фенери от тиква. Поспряха едва преди селото и чак тогава, без намек дори от леко задъхване, Иван се обърна към своя спътник:

— Докато оздравяваме, ще си свърша и личната работа. Нямам нужда от помощ.

— Сам ли ще ме оставяш?

— От време на време. Недей да се цупиш, ще идеш на кино или най-добре на концерт… — с угасващи очи той опипа стобори и къщи зад потъналите в растителност дворове.

Сетне обърна уши подир далечно и слабо мучене.

— Крава — ухили се Иван широко и хвана другаря си за рамото. — Хайде сега да направим малко реквизиции…

* * *

Призори двамата напуснаха крайните софийски квартали и се насочиха на изток, покрай околовръстното. Вървяха успоредно на шосето, по което ги подминаха няколко автомобила и един грамаден камион. Високият мъж ги сканира с интерес и ноздрите му трепнаха след мириса на отработени газове. Без спънки и бавене преодоляха широколистна горичка, заобиколиха група постройки и стъпиха на банкета на пътя.

— Внимавай, стражници — предупреди Иван.

Полицаите в караулката на кръстовище със светофар даже не ги и погледнаха. Пришълците бързо оставиха зад гърба си ред строителни складове и малки работилници, осеяни с авточасти. Иззад оградите заръмжаха песове, високият светна с очи и кучетата със скимтене се скриха. Току ги отминаха и вече бяха кривнали по бледа пътека в саморасла гора, където все още гъстееха високи тополи, макар да личаха следите от сечища. Миришеше на влажни листа и на домашни животни, бръмчаха жици на високоволтов далекопровод.

Не след дълго нагазиха в Искър. Нареклият се Иван се учуди, че реката е станала толкова плитка.

— Ето там — посочи той искрици от уличните лампи на някакво село. — Там отиваме.

Спътникът му мрачно оглеждаше малко бунище.

Тъмнокосият махна с ръка:

— Зарежи, не обръщай внимание. Това е най-дребното от всичко, което навярно ще те подразни.

— Вече видях повече от дузина такива.

След двестатина метра ниският спря.

— Яааа… Гледам новото игрище — обясни той на другаря си. — Може би баджанаците още ритат топката… Сигурно с тях е и Манчо, циганинът от долната махала, дето му викахме Пеле. Сто на сто е доволен! То цял стадион бе, съвсем като истински. Голям футболист е Манчо… Хайде, надясно сме.

Двамата задминаха последните тополови стражи на оредяващата гора и тръгнаха между неравните квадрати на гиздави бостани. Отпред сивееха къщи и клонести дървета по дворовете. Селото се катереше по нашарена от есента планина. Цветовете бяха едва загатнати в здрача.

— Много е тихо.

— Неделя, почивен ден.

Стъпиха на асфалт.

Иван забави крачка. Сдържаше дъх, въртеше лице. Понякога спираше и докосваше тук ограда, там дърво, сетне бетонен електрически стълб. Почеса глава пред гараж, украсен с предизборни плакати на разни партии. Задържа взор върху пейката до портата и…

… Они тръгнаа да одат се по ситни гащи…

Тъмнокосият наклони глава, вслушан в гласовете от съзнанието си. Складовете на паметта реагираха на картината пред очите…

Навлекла едно ситно полѐ, минижуп, гъзо ѝ се види чак от Софията…

Че да не ѝ е грозен я!

Бе селско момиче кога се е веело така едно време!

Ти па! Да не са по-доле от гражданките, кат са от село!

Я че видим как че викаш, кога твойта унука пойде така по крака и полуголи цици!

А де, а де!

Хе-хе…

… призрачни гласове. Гласове от спомени. Сякаш пейката оживява не от меките сенки на лунния лъч, пробил облачния воал, а дядовците от детството седят и мърморят, будейки интереса на момчурляците към снажната кака… А какво толкова ѝ има на нея? Облечена е досущ малко момиченце, направо като някоя бебешорка — носи късо рокле, ухае хубаво… ама на парфюм… И от този миг хлапаците с инакви очи забелязват хлапачките и скоро започват да се вглеждат в онези, на които понякога позволяват да вземат участие в сраженията им с фунийки…

Той въздъхна.

— ?

— Няма нищо — откликна в тъмното треперещ полушепот. — Няма нищо…

— Богато място.

— Аха… — съгласи се.

Помнеше и предишността тук. Всъщност, и по негово време селото не е било бедно, тук живееха предимно тираджии и милиционери от КАТ, работници от Кремиковци и потомствени земеделци. Всички гледаха стока, а от бостани и градини вадеха толкова продукция, колкото не осигуряваше нито едно ТКЗС в страната на глава от населението. Иван въртеше глава, сякаш захласнат от красивите бели къщи с червени керемидени покриви там, където помнеше сивкави едноетажни къщурки. Не се удържа при вида на лъскавите западни автомобили и цъкна с език. Спътникът му се заинтригува от произведения звук.

— Тук имаше едно куче — полугласно обясни Иван. — Много ме мразеше. Лаеше ме до скъсване. Не помня да съм го дразнил нарочно. Просто не ме траеше. Обаче минех ли с колелото — не джавкаше. — Той посочи към двора. — Виждам колибката… но псето го няма. Сигурно е умряло.

По-високият се замисли. Изучаваше обстановката. Личеше, че всичко наоколо е безкрайно ново и непознато за него.

— Девет години хич не били малко време… — добави още по-тихо ниският мъж.

Подминаха спретната църквица с отделно градена камбанария. Отгоре ѝ тъмнееше пусто щъркелово гнездо.

— Горяла е — рече високият.

Иван спря пред телената ограда на черквата.

Спътникът му очакваше някакви обяснения, интересуваше го най-вече гнездото, ала почувства, че другарят му мълчи някак твърде дълбоко, и затова се въздържа от въпроси.

Ниският откъсна взор от табло с налепени некролози и рязко тръгна по спускаща се надолу уличка. Русият го настигна и те отново закрачиха редом един до друг.

— Да. Помислих, че просто е реставрирана. Чувал съм, че била по-стара от селото.

Последва завой вляво… тъмнокосият забавяше крачка с всяка подмината къща, сякаш тялото му усещаше някаква съпротива на въздуха.

Тук, в ниското, под неопадалите орехови шуми, здрачината бе по-гъста.

Край един двор и двамата обърнаха глави към светещ прозорец. Оттам отчетливо се носеше народна песен.

Спряха заслушани. Иван скришом обърса очи с длан.

Девойко мари, хубава
девойко,
сипи ми винце да пийна,
девойко…

След това от радиото гръмна сръбско, позаглушено от самодоволен възглас: „Ете тва е сигнал плюс деветдесет мегахерца“, и крива усмивка раздвижи устните на Иван. Какво ли друго съм очаквал — сви той рамене. Но по перденцето шавна сянка, раздразнена ръка врътна копчето и на друга вълна зазвуча нещо старо и познато:

Да си вземем сбогом със онази любов,
без която никак не можем.
Не е лесно, не е лесно
у дома да се връщаш,
да се връщаш бездомен…7

Някой в стаята намали звука.

Пришълците продължиха по пътя си. Подминаха още десетина порти и застанаха пред чиста бяла къща на два етажа, издигаща се на стръмнина. Отпред имаше голям гараж, а край него — от вратника към терасата на къщата — мъжделееха стъпала.

— Пристигнахме — рече тъмнокосият, но едва пристъпи към портата и пак спря на място.

След дълга пауза високият го докосна по рамото.

— Страх — прошепна Иван на другаря си.

— ??

— От заключено ме е страх.

— Това не е рационално поведение — отвърна му високият, внимателно душейки въздуха.

— Знам — рече Иван и решително посегна към вратичката.

Ръката му чак изфуча като крайчец на бич. Портата с лекота се открехна, изшумоляха пометени от нея листа и очите на Иван отново се навлажниха. Съвсем накрая пантите тъничко скръцнаха.

Стъпките — тихи сенки — на двамината чужденци не смутиха покоя.

Домът спеше. Тъмнокосият колебливо напипа звънеца. Някъде вътре удари камбанка.

Втори път не се наложи да позвънят. И двамата доловиха разбудено човешко присъствие, сетне чуха мекия звук на ходилата в терлици, стъпващи леко по черги. Странно, но Иван вече не чувстваше никакво напрежение, нито вълнение. Просто чакаше вратата да се отвори.

— Кой е? — женски глас питаше през прозявка.

Тъмнокосият разлепи устни и отвърна с едно придихание:

— Свой, лельо Елена. Аз съм.

Оттатък се възцари тишина.

В патрона на бравата се превъртя ключ. През открехнатата врата бликна жълто електрическо сияние.

Гостите изобщо не премигаха, ала жената — на вид току едва прехвърлила четирийсет — затърка очи и замига насреща им. После впи пръсти в дълга гъста коса, отметна вълнист бретон и широко се ококори…

— Аз съм — повтори ниският мъж.

Всъщност, пред смаяната стопанка, сънено наметнала жилетка върху нощницата си, той съвсем не изглеждаше нисък. Комай имаше над метър и осемдесет. Усмихваше се замечтано и детски. Острите черти на лицето му изглеждаха по-меки, хлътналите кафяви очи галеха лицето на жената.

Другарят му, сериозен и някак смален, надничаше иззад него, извинително свел глава.

— Ванко! — ахна накрая жената. — Боже Господи, Ванко! Ти… Ах!…

Тя притисна към гърдите тясната си длан.

Той се усмихваше.

— Божичко! Ох, не знам!… Иване…?

— Аз съм. Добро утро. И добре заварила.

— Ах… Ванко, миличък, добре си дошъл… Влизай, ох Господи, не сънувам!…

— Не съм сам обаче…

— Вътре, вътре, на топло! Ох, леле… Митьо! Мите! Я виж… ох… виж… кой се връща. Ванко, мойто момче… Не сънувам. Не сънувам.

— Чекай ма, Елено, барем дънките да обуя… Кой Иван, какво става, пожар ли…

Появилият се мъж бе набит, плешив и с коремче. Присви късогледи очи и застина, замръзна насред крачка. Дори тръсна глава.

Подир няколко мига и с нарастваща увереност той се ухили щърбаво и здраво стисна с две ръце протегната длан. Преглътна и подсмъркна. Накрая успя да рече:

— Ооо… Здрасти, калпазанин! Рано идеш.

— По-добре рано.

— Отколкото… да де — мъжът помълча, целият сдържано ухилен, но очите му просто поглъщаха гостенина. — Радвам се.

— И аз.

— Ха така.

— Просто чудеса — повтаряше през цялото време жената, — да не повярваш! Ванко! Иване!…

Иван щастливо въздъхна и примижа към лампата в гостната. Къщата, макар и след ремонти, с нови тапети и теракота, миришеше познато. На уют. На отдавна отминало, а затова и хубаво време.

На дом.

* * *

… А едно време мечтаеше за другото си, нереално, изтъкано само от мечти Вкъщи. И виж ти, когато се прибра там, където бе истинската родина, взе да му домилява за ранното детско гнездо.

Странно е сърцето човешко. Дори когато бие отдясно и в драконов ритъм.

2.

— О, Ванко, ние съвсем не обърнахме внимание на твоя приятел — плесна с ръце Елена и топло се усмихна към Високия. — Извинявайте, но просто… ситуацията е много… много неочаквана… и радостна!

Иван бързо се намеси, преди другарят му да отвори уста:

— Да ви представя… приятелят ми е чужденец. Ален… Ален Брюле.

— Французин? Чудесно! Ето с кого ще си говоря! Аншанте, мусю. Жо сюи Елена̀… Ха-ха-ха! Ваньо, ще ти изпаднат очите!

— Видиш ли кака ти? — обади се бате Митко. — На дърти години езици тръгна̀ла да учи…

— Не го уча наново, Митьо, припомням си го.

> Защо „французин“? Какво значи?

Име на народ. Издъних се. Бях забравил, че леля е учила този език в училище. И нали КАЗАХ — ПО-тихо. Тук мнозина ЧУВАТ.

— Рави, мадам. Мусю! — „Ален“ учтиво се здрависа с Елена и Димитър.

— Кафе?

— По-добре чай. Ааа… Елена, нещо да се преоблечем…

Моментна сянка на изненада и недоумение.

— О да, разбира се, в твоята стая, Ванко, всичко си е на място. Но вие наистина… че сте облечени малкооо… хм.

— Моята стая? — попита с пресъхнали устни Иван.

— Да — тихо и нежно отвърна Елена. — Там всичко е както си го оставил. Аз само понякога минавам с прахосмукачката.

— И ти чете книгите — вметна ехидно Димитър, слагайки длан на рамото на жена си.

Тя погали пръстите му и невъзмутено се възмути:

— Но винаги ги слагам на място!

Иван се отърси от вцепенението си:

— Ще идем да намерим нещо за Ален. Але, вьян! — махна той на другаря си.

— Тъкмо ще направя закуска — провикна се подире им Елена.

— Аха, мерси… — Иван спря и посочи на приятеля си стълбите. Кривна пръст, за да уточни, че става дума за стаята вдясно, и изстреля тиха фраза, на която французинът кимна. После добави: — Ей сега се връщам.

В кухнята Елена беше сама, бате Митко бълбукаше пред мивката в банята.

— А…

— Да, Ванко?

— Искра.

Елена се обърна отново към чайника.

— Не е тук — погледна го през рамо с извинителна усмивка. — Живее в София.

— Аха. Ясно.

Той помълча.

— Може ли да поседя малко в стаята ѝ?

— Разбира се. Тя би била съгласна. Знаеш това.

— Знам.

— Ванко?

— Да? — спря той на вратата.

— Радвам се, че… се върна… — личеше, че ѝ е трудно да го произнесе, защото бе съпроводено с тежък спомен. Въпреки това черните ѝ очи не поеха от тъгата на миналото. Отразяваха само радост, без никакви задръжки и съмнения.

Щитът работи, механично си отбеляза Иван и мъничко се засрами, че се налага да го използва.

Той плъзна взор по стаята, обиколи я с поглед, запечатвайки всяка подробност, сравнявайки я с картини от паметта си, и накрая се усмихна:

— Мисля, че и аз.

* * *

Трапезата бе меко казано богата. Сърце не му даваше да си признае, но нямаше как — животинските протеини щяха да затруднят организма му да продължи регенерацията. Въпреки човешката си форма, същината му продължаваше да се подчинява на законите на змейския организъм, който в зряло физиологично състояние вече не се нуждаеше от месо, понеже оползотворяваше на ненадминато ниво постъпващата храна.

Иван въздъхна. Ако не беше все още в шок след принуденото Преминаване, с голям кеф би излапал една-две пържоли, само заради вкуса им. Навярно и Алванд не би отказал — даже след деветата, че и след единайсетата смяна на кожата, месото не предизвиква задължително отвращение. Пък и тия подправки, този майсторлък, това ухание… как да не събудят детски апетит и у пораснал шаркан, а и колко любов е вложена в готвенето им.

Въздъхна още веднъж и си призна проблема. Усети как зад гърба му „французинът“ изпита облекчение. За сметка на това бате Митьо се ококори над очилата.

— Ам’че ти ОБИЧАШЕ месо бе, мъж!

— Да, но вече не ми понася.

Елена се огорчи, но съвсем мъничко, което изчисти съвестта на Иван.

— Правилно, човек трябва да яде онова, което усеща като здравословно — рече тя.

Чак пък човек, помисли си Иван.

Димитър побутна очилата с кутре и сви рамене:

— Е, рупай си зеленце тогава… Ами риба? Да сготвим другия път, затова те питам.

— Риба? — Иван се озърна към Алванд, който едва забележимо кимна. — Риба може. И мляко. Особено кисело. Понякога и яйца става. Вижте, не е някакво фанатизиране. Просто… спазвам режим.

Бате Митьо съкрушен поклати глава:

— Леле-леле… наш Иван — вегетарианец! Тц-тц-тц. Ами ти, мусю?

— Moi aussi.

Димитър направи чупка с китката като да махне с ръка — хем изрази отношение, хем ги прикани най-после да сядат на масата.

— Елено, гадже, сипвай им на тия будали силаж, а на мен — от зеленчука, дето расне на кокал, дет’ се дере, а не се бере! Ванко, твоят френец пие ли барем?

— Вино.

— Ба, вино… Виното и бирата са за плакнене на уста. Сипвам му ракия! И ти си дай чашата, хайде.

— Ама аз не ща…

— Мечтай си цял живот. Не ще. Тая салата — с лимонада „Загорка“?

— Добре, нека е ракия — отстъпи Иван. — От твоята е, нали?

— Питаш! Е… готови ли сте? Наздраве!

Алванд внимателно следеше какво прави домакинът и люсна ракията досущ като него. Иван не сколаса да се намеси. Следеше с тревога какво ще стане.

„Ален“ преглътна. Премлясна. Завъртя доволно глава.

— Tres bien!

— Поне един нормален има тая вечер у дома, освен мене — сдържано одобри бате Митьо. — Дамите не ги туряме в сметката. Анкор, мусю?

— Bien sur.

От една страна Иван се забавляваше. Чувстваше се прекрасно. Уютно. От друга — никога не бе виждал пиян змей. Чудеше се дали не е време да се тревожи.

„Ален“ удари втората чаша.

— Пиеш като змей бе, мусю.

Алванд панически се озърна към събрата си. Иван се разхили.

— По-скоро като казак — вметна Елена, както винаги хранеща се изискано. Тя щастливо наблюдаваше как Иван чупи едри селски залци и гребе с вилица от чинията си.

— Ракията — взе да разяснява Димитър — не се кърка все едно че е водка, мусю. Тя мераклийски се близва. Това е напитка с вкус и аромат. Аз само първата я треснах като простак, добре че кака ти не успя да ме види. По-кротко, с кеф, няма закъде да бързаме. Яваш, яваш.

Алванд послушно кимаше.

— Je vouz compris, Dimitar. Йявашшш…

— Я кажи сега, Ванко, къде се губеше толкова време?

— Мите… — сръчка го притеснено Елена.

— По света… само не и у нас.

— И все двамата с Ален?

— Е, той повече е пътувал…

— Пътувал. У Прага бил ли е? Храдчани видел ли е? Не? Е, къде сте обикаляли тогава! Ванко — стана сериозен Димитър, — споменавал съм ти — по света има общо взето какво да се види, но в Европа на практика повечето читави неща са у Чешко. И хората там са малко по-свестни от западняците. Ама не много. Мързели са, чехите де. По цял ден седят и мислят как като свършат нещо, да не го ремонтират след година, а след сто. Защото са мързеливи. А виж ни нас! Българи — юнаци! Асфалт настелим наесен — напролет повтаряме! И следващата есен — пак. Мост стои, по проект десет години експлоатация без ремонт — за същия срок поне седем пъти го кърпим. А ленивите чехи ръчкат своите мостове веднъж на петнайсет или двайсет години. Нали ти казвам — мързели!… Да, мусю, да. Иване, ти не си ли му разправял, че едно време сме имали обща държавна граница с франките?

— Тц. Не е ставало дума.

— Що ли не съм изненадан на практика. Ти открай време нехаеш за всичко родно, освен ако не играят мач с някоя Бразилия… Е, тогава аз, както сега си немам работа, ще го просвещавам за Жофруа дьо Майната-си и Балдуин Хландърски!

— Митьо, ти изобщо не знаеш френски — подкачи го Елена.

— Яааа… Па р̀ъце нали имам? Че ме разбере. Виж го — досега всичко разбра! Айде, а тон санте, Ален!

— Мите, ще напиеш госта.

— Мечтай си цял живот. Той ще ме напие, не аз него… — в гласа на Димитър се промъкна недоумение. — Ей, гадже, требе да ми изпереш беневреците.

— Къде ги измаскари така бе, Мите? — ахна Елена.

— Па знам ли… у гаража, къде. Е, наядохте ли се? Да палим по тютюн.

Без да се усети, Иван също протегна ръка. Алванд подуши дима и не последва неговия пример.

Димитър започна да споделя плановете си за разширяването на хола. Възнамеряваше и камина да прави. Говореше най-вече на „французина“, който кимаше умно.

— Не съм го виждал чак толкова приказлив — подшушна Иван на Елена.

— Намерил си е слушател, който не му възразява — също тъй съзаклятнически отвърна тя.

Бате Митьо хвърли бърз поглед през дебелите стъкла на очилата.

— Имаш късмет, гадже, че днеска не чуем добре… От ушната кал ще да е. Ален, я ела да ти покажа как съм направил парното. Елено, я му извади Швейк на френски, да се понаучи на нещо хем западно, хем и славянско… Иване, кво му правиш сигнализация? Остави човека! Виждам го, че му е интересно!

Когато двамата излязоха, Елена поклати глава — неясно дали с упрек или пък с гордост. А може би и от двете по малко.

— Митко е жив пример как достойнствата са обратната страна на недостатъците…

— Хм — Иван предъвка, изостави за малко салатата и посегна към каната с айрян. — Нали помниш, че винаги ме е смущавало подобно медално мислене и свързаната с него линейна логика — „горе-долу“, „висш-нисш“, „ези-тура“… Нека се споразумеем — добави с усмивка, — че едно КАЧЕСТВО, погледнато от различни страни, може да се нарича недостатък или достойнство…

— Моят Ванко — промълви Елена, — винаги готов да философства. И то с пълна уста.

— Хубаво де — засмя се и той. — Я тогава, докато дъвча, ми разкажи какво ново има из наше село! — И „философът“ си сипа още салата.

Елена лесно склони, без даже да се усети как Иван я подхлъзна тя да вземе думата.

— Ами, даже не знам откъде да започна… Имаме много млад кмет… а пък директор на училището стана, сигурно няма да повярваш…

Заслушан в почти напевния ѝ глас, той включи радиото да създава лек музикален фон. След мъничко музиката се смени с новини, на които тя позамлъкна, вметвайки къси коментари към вестите.

Последваха реклами и някои от тях едва не задавиха змея. Иван се облещи към апарата.

— Вече е така! — разпери ръце Елена. — Кич-културата на консуматорите настъпва с голям валяк, както казва бате ти Митьо… А, връщат се. Горкият Ален…

Чуха се тежките стъпки на домакина. Първо влезе „Ален“, а бате Митьо избумтя иззад него:

— Ожадняхме! Къде ни е ракията!

— Митко, защо тропахте в спалнята? — строго попита Елена. — Не съм я разтребвала.

— Кой ти гледа оправията! Гледахме библиотеката. И до тавана ходихме, търсех една книга, ама я нема… Понеже стана дума за казармата… Кво ма, мъжки разговори. Нема да говорим за плетки, я.

— Мите! Ти си служил само една година трудовак!

— Ух, издайник… Виде ли я, Ален? Когато фактите говорят, само женските не си траят. Трудовак, ама към танково поделение! А мусю разбира от танкове, та исках да му покажа за чешките „Шкоди“, че като конструкция не са били по-зян от швабските, дето парад си направиха у Париж!

Елена трепна при споменаването, че „французинът“ разбира от танкове. Хвърли светкавичен поглед към племенника си, който в този момент гледаше към Алванд и се колебаеше дали да се смее, или е настъпил момента да вземе мерки. Забеляза реакцията на жената. Усети сърцевина от уплаха. И не се учуди, че тя се опита да се шегува:

— Мите, ти откъде знаеш как на френски е „танк“?

Димитър се изпъчи:

— Какво има да му знам! Шардасо — каруца за юруш, демек. Нали така е, Ален?

— Oui.

Иван с мъка се въздържа да не хмъкне. Е, какво пък, Алванд наистина беше „специалист“ по мачкане на танкоподобни машини. Често големите вимана носеха на борда си пет-десет щурмови бронехода. От два тина по Кашеп вече нямаше и следа от тази машинна сган — двамата бяха взели дейно участие в почистването на терена…

Димитър скромно прие победата.

— Видя ли? Ето че знам. А, Елено, „Декамеронот“ Искра ли я е взела? И „Кентърбърийските разкази“ ли? Добре, така може. Ама защо не ми се е обадила?

— Аз забравих. Грешката е моя.

Димитър не обичаше да раздава книги, особено онези, на които държеше — тоест почти всички. Ала винаги имаше изключения. Домакинът мръдна пръсти:

— Тогава пак сам ще нарежа салатата, а тебе да те е срам! Та, Ален, викам ти, тая ваша линия „Мажино“ е била ама пълен мерд. Виде ли братушките как сгазиха финландската Манерхайм? Като пиян тираджия мантинела, така я отнесоха!

Алванд направи неопределена гримаса, която домакинът изтълкува като възражение.

— Ако искаш да кажеш, че е станало с много кръв — прав си. Само че оня с мустаците и лулата кръв лесно е давал. На практика обущарски син, в семинария учил, ама май талантът си му е бил на бакалин — правил си е сметките с остро моливче. Виж, че после финландците цялата война не посмяха да се намесят, влага им е държало, значи — имал е резон да затрие толкоз народ. Пукало му е за народа на него… само оня, улавият, дето за нула време ви разгроми, само той му обърка сметките. Щото мустакатият може да е бил умен и хитър, дето в България е едно и също, ама всеки умник току направи някоя шашавотия и стане на будала. А будала човек и вързано куче го апе. Ама накрая… тегли му калема и на него през гушата. И това, защото Т-34 беше по-добра машина от немските, а немските не са били по-добри от чешките до 1939-а… На това какво ще кажеш?

— Мите — намеси се отново Елена. — Не бъди груб с госта…

— Груба ли е истината? Неква лъжа да съм казал? Не, аз си уважавам и дьо Гол, и Брежерак, а на Екзюпери, Ален, нали ги видя — имам му всичко, половината е на български, половината е на чешки. Кака ти има негови и на френски, оти знае да ги чете, а пък аз, като по̀ неокомуш, си ги сричам на по-елементарни езици… Викам само, че френците тогава немаха толкова инженери близо до властта и затова сглупиха, правителството им де. Това какво лошо говори за мусю и неговото племе? Че виж ни нас — ние все мърльовци си туряме на врато, а френците — само от време на време… Ален, ако имаш нужда впрочем, ползвай библиотеката спокойно. Ванко, вие нали нема да фукнете още утре или пък вдругиден?

— Тук сме, бате Митьо. Ако може да ни изтраете един месец или малко повече…

— Ако ще цяла година. Чекай да те питам, че това не знам как да го смарангясам на френски… кой набор е, че сега по-млад ми се вижда?

Иван за момент си представи как ще назове измерения в години срок от излюпването на побратима си. Може би Димитър само щеше да побутне очилата си и да отбележи, че не му дава толкова лазарника. Навярно би вметнал, че сигурно е виждал въпросните швабски танкове на живо по Шанз-Елизе. И би продължил „разговора“ за това, че всъщност историята на човечеството е история на техниката, а през последния век и кусур — история на автомобилната техника…

— Три, не, четири години е по-млад от мен — пресметна съотношението Иван.

— Ама май е по-старши, нали?

Иван се засмя и се надигна.

— Бате Мите, прощавай, ама ние с Ален сме малко уморени…

Димитър не се засегна. Сви рамене — е, щом е така… Сетне се осведоми делово:

— Ще се сместите ли в твоята стая? Сега ще извадя походното легло, вие си теглете чоп кой ще спи на него.

Алванд дълго благодари с жестове и побърза подир събрата си. Той също разбра, че след първата радост от срещата домакините имат нужда да се посъвземат.

Хората не понасят дълго време живота без упойка — така бе казвал баща му. И много други неща още беше споделял със сина си. Алванд не се съмняваше в мнението му, но комай през последните четиристотин години хората се бяха променили?…

* * *

Алванд влезе в стаята с кашон в ръце. Вратата послушно хлопна след него.

Иван се откъсна от вестника и бегло отбеляза:

— Не затваряй вратата с опашка, ако обичаш. Отстрани изглежда като магия. И изобщо, ползвай крака и ръце, за да вземаш разни предмети!

— Опашката ми е невидима… А, да. Добре. Само че тук сме само ние…

— Просто си следи навиците, събрате. Че ще вземеш да се издъниш… Книги?

— Да. Трябва да науча френски. Взех ги от тавана.

— Хубаво те уредих аз…

— Ще ми е полезно — заяви Алванд в отговор. — Димитър ми оказа наистина голяма чест, усетих твоето изумление… А защо езикът, който се говори тук и който си говорел като малък, започва с „не“? — попита той след няколко секунди.

— Моля?

— Много често тук казват „не“. И по радиото слушах, често започват изречение с отрицание — „не така, а иначе“, „не толкова това, колкото онова“. Казват не „мисля така и така“, а „не мисля така“ и чак после изричат какво мислят… — Змеят отвори първата книга и от нея изпадна пожълтяла реклама, изрязана от вестник.

— Климатична инсталация — прочете Алванд, като изви врата си под кошмарен ъгъл, при което прешлените изпукаха. Той се усети и побутна листчето с крак. — Това пък какво е?

Иван обясни.

— А защо се заселват там, където температурата не им понася? Щеше да е по-просто, ако правеха така.

— Ама не е. Тук живеят като… върколашките глутници — заемат определена територия.

Алванд отново взе късчето вестник и го обърна.

— Безразлично. Без-раз-лич-но — опита прочетената дума на слух. — Защо не „хладност“? Или „никаквост“? Хм. „Лепило“. Иван, има ли „разлепило“? Като залепиш нещо с лепило, как го разлепваш? Или е правилно да се каже „отлепило“… — Змеят изгледа събрата си учудено. Физиономията на Иван ставаше червена, устните се гърчеха, свивани в напразно усилие. Сви рамене и продължи да разглежда фрагментите от заглавия и парчета изречения по изрезката. — „Клептоман обра…“ Одеве слушахме музика, Ерик Клептън. „Ман“ значи човек. Клептън-човек? Истинският Клептън какъв е тогава?

Иван избухна в смях.

— Смешливостта ти е противообяснима — укори го Алванд, отвори многоезичен речник и започна да го прелиства. — „Разбирам“. Раз-бирам. Бера. А на друг диалект същата дума е… „стоя под“, на трети — „поемам“… „От-бирам“ тогава трябва да е „тръгвам от знание за нещо“… Не? „Разбирам“ не ми харесва. Прави знаенето на парчета. Защо не е „в-бирам“? Как можеш да „стоиш под“ или да „поемаш“ знание? Без анализ? Без съмнение? Без СЪГЛАСЯВАНЕ? А, тук има „смятам“… Броя или преценявам? Преценявам… Ценя? Купувам? Всичко накуп? Без други думи не става ясно… Аха! — лицето му просветна. — Метлата е сметало. Не? С метало. Сметалото има метла? Смет и сметка. Каква е връзката?

— Ти вместо да отгатваш значенията на думите или да ги измисляш според значението им, разгледай тълковния речник… Така е в Лъжовния език.

— „Мъртъв камък“, „неодушевен предмет“… предполага се, че някога са били одушевени и живи или ще станат такива… Иван! Тези думи нищо не казват!

— Масова практика е хората да изричат неща, които нищо не изразяват.

— Но това тук е НАПИСАНО.

— Все тая. Написано, изговорено… Много говорят, нищо не казват. Или казват едно, а имат предвид друго. И не се учудвай — често наистина НИЩО нямат предвид.

Алванд посочи с очи надолу, към първия етаж:

— Не и тези, които са ти били Семейство.

— Хм. Те са… особен случай.

— Засега… съм изненадан приятно. Дори ми се струва, че мнението на Голямото ято за потомците на атъланите в Горната земя е… пресилено.

— Засега си почти очарован, виждам. Но ще се срещнеш с други хора… и ще видиш тогава. Хайде, учи си сега уроците.

Алванд послушно отвори първия учебник и погледът му освети страниците. Иван се изтегна на походното легло с ръце на тила.

Само след десетина минути скочи, докосна другаря си по рамото, на което Алванд просто кимна.

3.

Гробището се намираше извън селото, край асфалтиран път, който се катереше нагоре към ливадите за паша. Същото шосе водеше към поделение на Строителни войски.

Гледано оттук, селото се постилаше като черга върху полегато стълбище. Цял ден във въздуха висеше мъглива мараня, Стара планина съвсем се губеше, а Витоша бе плоска — сякаш изрязана от сивкавосин картон. Залезът позволяваше да се гледа гърбицата на планината не повече от няколко мига, преди очите да се насълзят.

Силуетите на недалечната столица бяха мъничко по-релефни. Някъде там слънцето хвърляше случаен отблясък в прозорец или върху покрив от ламарина. Чернеещо ято врани отлиташе от жиците на далекопровод.

Гробищният парк се бе разширил. Новите кръстове и надгробни плочи още не бяха обсебени от храсталаците на забравата. Старата част пък обратно — на места бе почти недостъпна. Сливи, круши, лески и шипки — одрипавели от есента, ала израсли нагъсто — се скланяха над покойните. Множество гробове бяха занемарени. Край могили се разпиляваха отдавна увехнали цветя и венци.

Иван бързо намери парцела, който търсеше. Краката сами го водеха.

Загледа се продължително в съседния паметник.

Сви рамене, но някак странно и неестествено. Сетне се обърна към другия гроб, при чийто покойник беше дошъл. Личеше, че тук скоро е плевено и метено. От овала на порцеланова снимка се усмихваше симпатично женско лице. Над него сплиташе клонки голям розов храст, сега само бодли. Духаше вятър и свиреше в жиците.

Валентина Митева Йорданова, 1941–1982.

Приседна.

— Честит рожден ден… мамо — промълви едва чуто, докато вадеше от пазвата си тънка восъчна свещичка.

Притвори очи и духна крайчеца ѝ.

Сетне я забоде в пръстта и прикри с длан лумналото от дъха му пламъче.

— Дойдох… мамо.

Мама Валентина не можеше да отговори. Знаеше ли тя, че детето ѝ наистина я бе отнесло на Луната? В аномалното си сърце, голямо колкото кошница. Сега то биеше равно, ала в нечовешки тритактен ритъм.

* * *

Напоителният канал, който се намираше над гробището, започваше от язовира в другия край на селото и стигаше до нивите на съседното село, зад хребета на планината. Нестръмните му брегове носеха останки от бетонна облицовка. Коритото бе пресъхнало и Иван се спусна на дъното.

Ставаше все по-тъмно, звездите — все по-ярки. В пазвите на шипковите храсти свистеше вятър, завихряше и донасяше шумки чак до коритото, но Иван не обърна внимание. Заобикаляше дълбоки локви, подритваше какви ли не боклуци и вехтории, дори прескочи напукана външна гума от трактор.

След близо километър поспря — отпред нещо чернееше. Бяха останки от акведукт, някога по него бе текла планинска вода, за да се влее в друг канал. На по-малко от петнайсет метра нататък по шосето избуча лека кола, фаровете очертаха мост с поразкривен на места парапет. Иван продължи напред и излезе от канала.

Завой след моста отклоняваше шосето към планината, но покрай канала пълзеше черен път, който заобикаляше коничен хълм с гъсто обрасъл северен склон.

Вятърът стихна, когато Иван наближи могилата. На темето ѝ стърчеше бетонна колонка. Той потърси пътеката, забеляза я, но се върна малко назад — тук имаше нещо като паметна плоча. Светлината бе слаба, ала не чак да попречи на взора му да напипа изхабените букви. Иван плъзна ръка по студенеещата повърхност. Неговите очи различаваха надписа, според който хълмът бе обявен за тракийска могила, паметник на културата.

Между пръстите му заиграха разряди статично електричество, камъкът ги попи.

Той постоя още малко, бръкна в джоба си и докосна някакъв дребен предмет. Стисна го в длан и заизкачва могилката.

Когато стигна върха, се огледа. От изток, зад просторни ливади, се издигаше обрасъл с борове склон. Близо до него одрипавели от есента тополи образуваха плътни редици покрай коларския път, точещ се успоредно на коритото на канала. На запад светеше градът. Над мотела до ханчето „Църна маца“, отвъд опитните поля на Института по генетика и още нататък, след металургичния комбинат на север, погледът отгатваше познатите очертания на Стара планина. В южна посока Витоша подпираше небосвода — сякаш беше откраднала от вечерния купол шепа звезди за полите си.

Иван сведе глава. Чакаше.

От малка дупка в земята — обиталище на полски мишки или на смок — повя нечие смътно присъствие. Въздухът съвсем спря да се движи.

Ванко затвори очи, за да не притесни призрака, докато той придобива образ. Още жумейки, изрече:

— Втора майко? Тук съм.

Чу в ума си отговарящия му глас:

        Здравей, сине.

Пред него мъжделееше сияние, очертано в силует на жена. Чертите на лицето обаче бяха далеч по-неясни от написаното върху могилната плоча. Но Иван много добре помнеше скрития сега лик. Усмихна се, макар да му се доплака. Към челото му се протегна призрачна женска ръка. Докосването бе по-леко и от погалване с крайчеца на перце, ала той го усети. Жестът говореше: недей, недей, недей…

— Вимана, който уби теб, любимия ти и другите човеци в самолета, беше унищожен тин и два колокотла преди да Премина и дойда при теб в Горната земя. Бях в ятото за възмездие. Изгорихме останките без следа, Втора майко. Сестрите проклеха душите на нефилимите. Отмъстени сте.

        Благодаря, макар това да няма значение за мен.

— Нося ти избавлението.

Безплътната жена не каза „най-сетне“, макар той да чувстваше колко парадоксално и непостижимо дълго за нея — изтръгната от властта на времето — бе протекло очакването на талисмана.

        Добре, мойто момче. Ти как си? Разкажи ми. Имаш ли нужда от съвет?

— Не, милата ми. Бъди спокойна. Справям се.

Порива да сподели колко би искал да я прегърне истински — нея, както и другата, физическата си майка оттатък в селското гробище — това той потисна дълбоко в себе си, защото беше излишно.

        Тогава, позволяваш ли ми да надзърна в отминалия ти живот? Нали има от какво да се… зарадвам?

Призракът едва ли щеше да изпита нещо близко дори до емоция, но очевидно се нуждаеше от докосването, което би спестило устния разказ. Иван предпочиташе да ѝ говори, говори, говори… ала прощаването щеше да се проточи… навярно до заранта. И кой ли знае, освен мъртвите, колко мъчително може да бъде пребиваването в измеренията на живите, след като вече си умрял, но се е наложило да се задържиш за изпълнение на дълга си докрай.

С готовност прие молбата ѝ.

— Разбира се, Втора майко.

Отвори съзнанието си и остана в това състояние, без всякаква мисъл в главата. Разбра, че призрачната жена се оттегля, без дори да е усетил навлизането ѝ. Чувството му за време автоматично го уведоми, че са изминали седем удара на сърцето.

        Радвам се за теб, сине. Навярно този път се намерихте.

Той се усмихна, пое си дълбоко дъх.

— Прости ме… — изрече едва-едва змеят.

Нивга не съм ти била обидена, рожбо. Ти тръгна грешно, ала сполучи. Спокойна съм вече.

Сетне и двамата помълчаха.

Мъждукащата фигура трептеше подобно на пара, издишвана през устата в хладината на есенен ден.

Подир бавна минута призракът промълви:

        Остави талисмана. Иди… и нека Слънце да е с теб. Бъди щастлив, лети високо, сине.

— Ще бъда, Втора майко. Сбогом.

Наведе се и пред прозирните нозе на силуета постави дребния предмет, затоплен в стиснатата длан. А после, без да се оглежда, започна бързо да се спуска. Сто и петдесетте метра до шосето измина с твърда крачка, но щом стъпи на моста, Иван се обърна и подпря тяло на парапета.

На върха на могилата вече нищо не мъжделееше. Не заради делящото разстояние. Знаеше, че призракът е изчезнал — този път завинаги. Душата ѝ бе откопчена, освободена от родината на нейните предци.

Джери, Гюргя Янелска, самодива-воин от Долната земя, най-после бе получила своя вечен покой.

* * *

Иван не се върна в селото тази вечер.

Прибра се чак след като се видя с Искра на следващия ден.

Дойде си у дома по тъмно, с такси.

* * *

— Здрасти — посрещна го Димитър.

Седеше на стълбищната площадка, която наричаше „мойот кабинет“. Наистина — тук имаше маса с няколко пепелника, чашки, захарница, пакети чай и кафе. Над нея, през голям прозорец, в къщата надничаше нощта. Край стените бяха поставени къси пейки вместо столове, на стълбите към тавана се мъдреше туристически газов котлон, увенчан с чайник. Монтирането на парапети в тази част от къщата се отлагаше вече десетина години. Стопанинът държеше ръка на тръбите на парното, преценявайки температурата.

— Здрасти, бате Митьо — отвърна Иван. — Сам ли си?

— Па да. Кака ти отпраши за покупки. А може и да е на среща, казва ли ти некой… Сѐди де. Сигурно ще хване следващия рейс. Нема да ни мърмори още час и нещо — Димитър погледна часовника си.

Иван се настани отсреща, изхлузи се от якето и го остави да провисне на облегалката. Димитър почеса небръснати бузи.

— Чакам да видя — обясни той — как че тръгне парното с новио кюмур… А — сети се, — френецът кам го, бе? Арно въртя лопатата днеска.

— ?

— С него прибра’аме въглищата. Тъкмо ги докараха.

— До София е сигурно. Що?

— Ааа, добре. Оправя се, нали?

— Криво-ляво.

— Снощи. За вечеря. Между другото — пекох риба, ама ти нали скиташ, нема те никакъв — яж ми опинците сега… Та значи, на вечеря. Пущах му музика — оня ти Янис на кака ти, Вангелис, Демис Русос, некви стари неща, готини, рокаджийски — мръщи се. Найдох Ковърдейл и Пейдж, пущих му Оскар Бентън и Форинър — нъцки. Извадих му Жо Дасен, Азнавур и Едит Пиаф — па се мръщи. Не щеш ли, валя се туканка една касетка с македонски — заслуша се, чак спре да дъвче… Той май разбира, а?

— Ъм… Нищо чудно. Познаваме се отдавна.

— Я кво се стегна. Екстра се погаждаме с него. Я на шопски, он на френски… Ванка?

— Ъ?

— Да те питам нещо.

Подпря брадичка с юмрук и кимна — давай, целият съм внимание. Но бате Митко се бавеше. Най-сетне поклати глава и с удоволствие измърмори:

— Море какъв хаймана беше… Освестил си се. Възмъжал. Пораснал.

— Същото ми го каза и леля. Обаче по-мило. Без „хаймана“.

— Че лъжа ли?… За друго ми беше приказката…

— Давай де.

— Търсил ли си Искра? По телефона, в смисъл — обаждал ли си се… пфу, че си оплетем езико… А?

Иван скръсти ръце, без да отлепя лакти от масата:

— Защо питаш?

Веждите на бате Митьо трепнаха над очилата. Наклони глава на една страна. Разчорлените му остатъци коса над ушите хвърлиха смешни сенки върху стената.

— Когато някой отговаря по този твой начин — пръстите на мъжа помръдваха, пестейки по-широки жестове, — на практика преводът на думите е: не си ври гагата, гледай си работата или направо… на баба ти фърчилото.

Иван гледаше дланите му. Масивни, мазолести, широки като лопати, с къси дебели пръсти. Класически пример как понякога ръцете нищо не говорят за притежателя си, освен това, което той сам би желал да демонстрира. Не, не заради някаква потайност. Може би това се наричаше достойнство — истинско, неафиширано…

Обикновено Димитър криеше ръце в джобовете, стърчаха само палците — с тях жестикулираше. Иван го бе виждал да слуша някого, поизпъчил шкембе, с внимателна физиономия… като твърде често в рамките на очилата му гаснеха иронични искрици.

Елена наричаше този му поглед „даскалски“.

Сега нямаше и следа от даскалския снизходителен поглед. Мъжът го гледаше така, сякаш сериозно и спокойно очакваше мнение по въпрос за предимствата на нискооборотен дизелов двигател спрямо карбураторните автомобили, като не дърляше събеседника за незабавен отговор — даваше му време да събере мислите си. На Иван изведнъж му хрумна, че бате Митьо е един от редките екземпляри от човешката раса, които умеят да общуват, да събеседват, вместо да чакат пауза в речта на отсрещната страна, за да се включат със собствени монолози.

Интересно, забелязал ли е Алванд това? Това ли е забелязал?

Във всеки случай Димитър бе първият човек, когото неговият събрат-шаркан категорично и изцяло беше харесал.

Иван разлепи устни:

— Не… Не значи това — ухили се, вдигна рамене и разпери длани. — Просто… — Димитър многозначително кимна на следващите му думи — печеля време.

— Те цигарите са за това.

Сякаш в потвърждение бате Митко извади нова от посмачкания пакет „Мелник лайт“.

— Променила се е — равно и сдържано каза той, отпъждайки дима с лениво движение на ръката. — Обаче… мисля, че много ще ти се зарадва. И оттук риторичен въпрос в скоби: какво чакаш… — Димитър предупредително вдигна двата пръста с димящата между тях цигара.

Иван се изненада на хлапашкия си импулс да реагира и да го прекъсне. Старите навици се съживяват, помисли си с нещо, приличащо на носталгия.

— Ще ти се зарадва — повтори Димитър, криввайки голямата си глава, — независимо от каквото и да е, кеф ти минало, кеф ти бешело, забравено или помнено… Но искам да ти кажа, без така очебийно да ти е като предупреждение, що ли… променила се е. Да. Сякаш не е същата. Не мога да преценя към добре или зле. Просто май си е влязла в бреговете, които си е избрала. Животът на практика си е неин, тя си го живее, аз най-малко бива да ѝ се меся… колкото и да я мисля. Дете ми е, нали разбираш. И на сто години да стане, я ако съм жив, па че я мислим! — довърши с усмивка.

Иван му посочи пепелника с очи и двамата тихичко се засмяха.

Бате Митко тръсна внимателно пепелта, а Иван замислено придърпа пакета цигари към себе си. С дясното кутре улови търкулната към него запалка.

— Ти май си единственият — разлепи устни Иван, втренчен в огънчето, — който абсолютно безкористно я обича… Съвсем истински. Просто така. Сигурно по този начин го могат само бащите. Още не знам. Вие с Елена ѝ дадохте много обич, без да искате нищо в замяна. Без да се набърквате в живота ѝ. Без да я карате да следва ваши амбиции. Без да смятате, че щом ви е дете, значи ви дължи нещо. Това е…

Много змейско, довърши наум. Да уважаваш съдбата на детето си. Да не го смяташ за своя частна собственост. Всеки нов живот има задължения към следващия, не към предишния. На предишния дължи само уважение, но не и обвързване, не и съобразяване за своя сметка. За сметка на Съдбата си. Да, змейско е.

— Това е чудесно — довърши изречението си Иван. — Въпреки че не ви е леко. Винаги съм ви обичал за това, че не предпочитате лесния избор, а правилния.

Премълча, че те не „мислеха най-доброто“ на дъщеря си, а я оставяха да го мисли сама. Подкрепяха я от момента, в който Искра започна да се държи като възрастна, и не се шокираха от годините ѝ, в които тя реши, че вече е пораснала.

— Изобщо, голяма работа сте с Елена, бате Митьо. Да! — Иван енергично изтръска цигарата, сякаш постави точка.

Димитър побутна и намести очилата на носа си. Почеса плешиво теме, набръчка кръгло чело — все още белязано с резка от каскета — и щърбаво се ухили:

— Оти се’а ме караш да се чешем, дека не ме сърби?

Засмяха се дружно, по мъжки.

— Ми ти от’ се чешеш?

— Аде де!

Едва що смехът им заглъхна и Димитър понечи да зададе въпрос. Иван отгатна намерението му и го отклони със свое питане:

— Как е Пеле?

— Манчо? Оня, футболистчето? Той се преби на един строеж преди… чакай да ти кажа… Абе малко след като доларът литна на три бона. Да…

Иван сведе очи, а бате Митко добави:

— Не бе, по-рано почина момчето. Още когато министъро викаше по телевизора: Братя, не купувайте. Май така беше… Синът му обаче играе. Ама да можеше да иде като Стоичков в чужбина, а така че се затрие по нашите си отбори. Ни ти пари кат пари, ни ти слава. Ама гот играе, здраво. Нема кой да му обърне внимание от големците по БФС-то… Циганин бил! Ами че Чирков да не е швед на практика!?

— Жалко за Пеле…

— Не казвам, че не е. Обаче… те на̀.

В настъпилото мълчание Иван чакаше бате Митко да го попита онова, на което можеше да отговори… ала не искаше. Още не. А пък ако може — никога.

Димитър се размърда, пейката скръцна. Иван вдигна лице.

Гледаха се и не продумваха.

Димитър повдигна вежда: Хубаво — Манчо. Ами ти?

Иван сви очи: Внимавай, бате Митко — ще взема и да ти кажа.

Димитър упорстваше.

— Ходил си на гробищата. Май.

Иван поклати глава, но погледът му остана вързан като с конец за Димитър.

— Палнах свещичка на мама. Благодаря ви, че се грижите за паметника.

Погледите им оставаха кръстосани.

Димитър изтърва запалката и се наведе да я вземе. Гласеше се да рече нещо.

— Знаеш ли какво — в сериозността му се долавяха дяволитите искрици на „даскалския“ поглед. — Я да пийнем от онази ракийца с дюлите. Да си потраем, да си послушаме Рейнбоу и Цепелин. От твоята касета, аха, същата, дето ми я беше подарил.

— Ти я пазиш…?

— Питаш! Е? Офертата приемаш ли, пане? Да вадим ли дамаджанката? Ем че сипем кюмур на котлето.

— Задаваш ми отговори.

— За парното ли?

— За дамаджанката.

— Мъжка приказка! Ха такъв те искам! А то… — намръщи се в показно недоумение. — А сега, като по-голям и по-нахален, на практика ти оставям най-тежкото. Да стъкмиш салата и да довлечеш касетофона! — Той стана, пъхна ръце в джобовете и очерта с подаващите се палци категорична водоравна линия. — И без мене никакво слушане! Само радио „Тангра“… Леле, кака ти какви ще ни завариии…

4.

Автомобил връхлетя автобусна спирка. Удареният отхвърча и заедно с пръски стъкло от витрината влетя в магазинчето за обувки, помете стелажите и замря на пода. Странна бе липсата на каквито и да е наранявания, нямаше и никаква кръв. В моргата дежурният патологоанатом не повярва на полицаите, че човекът е починал при ПТП, защото не откри и сериозни вътрешни травми. Накрая в акта за смъртта бе записано: Инфаркт вследствие силен стрес.

Алванд предусети какво ще се случи, ала уви — едва в последния момент. Той премина в интензивно времеделене, но скоростта на връхлитащата кола не му остави алтернативи за действие. Тутакси се отказа да поеме и угаси кинетичната енергия на машината, защото имаше вероятност да убие шофьора. Освен това отделената при мигновеното спиране странична топлина би довела до експлозия на петролното гориво в резервоара. Затова змеят насочи вниманието си към хората, които можеха да бъдат прегазени. Бяха трима. Двама от тях успяха да реагират и Алванд само леко ги тласна да се махнат по-бързо оттам. Човекът в средата обаче нямаше никакъв шанс да се измъкне или да бъде отместен. Оръженосецът го облече в енергиен щит, докато изтичаше последният миг преди сблъсъка.

Автомобилът вече се хлъзгаше с блокирали от спирачките колела, гумите оставяха черни следи и се нагорещяваха. Бронята шибна нещастника, но той остана невредим в енергийния си пашкул. Тялото политна, премина през витрината…

В мига, в който мъжът най-сетне рухна на пода на магазинчето, незримият щит се разпадна.

И Алванд усети, че човекът е мъртъв.

Мъртъв заради разрива на сърцето му.

Напускащата тялото душа вече беше достъпна за сетивата на един млад Оръженосец и той внимателно я разгледа. Търсеше причините за смъртта, защото сърцето на току-що умрелия изобщо не бе слабо. Съзерцаваше неспасения клетник и за една кратка секунда научи много за него. Без подробности — само основното — то го интересуваше.

Възрастният мъж не бе нито лош, нито добър. Можеше всъщност да бъде наречен по-скоро добър. При все това не бе имал воля и осъзнаване да гради своя собствен живот. Носил се бе по течението на събитията. И така беше допуснал Съдбата, дарена му по рождение, неотменима от неговата душа, да се превърне от жив инструмент за постигането на щастие в нещо неотвратимо, вкоравено и безкомпромисно. Да се превърне във Фатум. Часът, минута и секундата, мястото на внезапната и нелепа негова смърт — те бяха записани все едно върху камък. И тук нищо не можеше вече да се направи.

Същността на Алванд бе да приема, дори и да не може да се примири, но да посреща неизбежното с достойнство.

И въпреки това стоеше потресен, с притиснати до тялото ръце, с разперени и побелели пръсти. Досега не бе имал толкова директен сблъсък със Съдба, превърнала се в Предопределение. Не би могъл и предварително да я познае — не бе достигнал нужния възрастов етап на самоконтрол и развитие. Бе само Оръженосец. Затова сега трепереше, а човешките му очи се пълнеха със сълзи.

И хората наоколо — онези, които не гледаха с разширени зеници мястото на злополуката, напразно надявайки се да зърнат смъртта, защото смъртта беше неуловима, се озъртаха с недоумение и капчици съчувствие към високия русоляв мъж, който сякаш в унес повтаряше и повтаряше:

— Не успях… не опазих… не успях…

* * *

— Ванко?

Иван се обърна към смесения селски магазин, откъдето го бяха повикали. Видя усмихваща се притеснено жена. Косата ѝ бе съсухрена от многократни боядисвания и сега бе в някакъв неопределен цвят, зъбите ѝ чернееха развалени, очите — в рамки от бръчки. Престилката ѝ на продавачка бе измачкана и непрана, отгоре носеше домашно плетена жилетка. Под вълнените три-четвърти чорапи змеят усети мършави крака с изпъкнали вени. Дланите бяха загрубели, ноктите — изгризани. Стоеше прегърбена, жалка, изтормозена. Гледаше го жадно и страхливо.

Той не се поколеба и за миг. Равно я поздрави:

— Здравей, Мариана.

Този път усмивката ѝ бе истинска и разпука маската на годините.

— Не вярвах, че ще ме познаеш! — възкликна тя… и посивя отново. След миг друго пламъче озари нейното лице, но бе далечно отражение на спонтанния радостен блясък. Блясък, който пък бе сянка на отдавнашната Мариана.

— Чух, че говорят, дошъл си бил. Видох те през витрината, па рекох да се обадя… — рече тя извинително.

— Добре си направила.

Не я попита „как си“. Виждаше сам.

— Искаш ли да те почерпя с едно кафе? — погледна го тя с надежда. — Туканка, зад щанда.

— Не пия кафе, но ако направиш един айрян, за мен ще е удоволствие.

Жената чак затаи дъх, вероятно бе очаквала учтив отказ. Зашета, трескаво замаха с ръце, канейки го да влезе.

Магазинът бе подреден идеално, табелките с цените бяха изрисувани на ръка. Иван позна спретнатия, изящен почерк на Мариана. Само дето не можеше да се сети кога преди го е виждал. Навярно просто го разпозна, защото приличаше на нея — отдавнашната.

Той се настани на предложеното пластмасово столче зад стъкления хладилник с колбаси. Тя потрепваше, суетеше се.

— Пушиш ли, Ванко?

— Паля понякога.

— С какви цигари да те почерпя?

— Ти пушиш ли?

— Не. Слава Богу, има̀х късмет да не ги почна истински.

— Тогава и аз няма да пуша.

— Заповядай айряна.

— Благодаря ти много.

Най-сетне Мариана седна и с кръстосани китки похлупи длани върху коленете си. Гледаше го с прозрачни пъстри очи. Иван отпи от подадената му каничка.

— Чудесен е!

— Наздраве, Ванко…

— Как са вашите? Чичо Емилиян?

— Тате е пазач на едни складове на Гара Искър. Мъчи го ревматизъм, затова се преместиха в апартамент в „Дружба“. Удобна баня, централно парно, тоалетната им вътре, не на дворо като на село… — Тя помълча и изведнъж забързано промълви, сякаш стъписана от собствените си думи:

— За първи път си проговаряме, Ванко. Как само ме гледаш… дори сега, каквато съм…

Иван меко я прекъсна с жест. Тя въздъхна и приглади паднал пред очите ѝ кичур. И отново се престраши, все едно скачаше от високо:

— Всички викат — Ванко си дойде. А никой не се сеща кога те погребваха. — Тя леко се наклони напред и доверително му прошепна: — Само аз помня, Ванко.

— Елена и бате Митко също, Мариана.

— Те — може. Те те обичат. Ти… ти си ангел, нали, Ванко? — от очите ѝ струеше благоговение.

Лицето му постепенно стана сурово:

— Не си го и помисляй, Мариана — сгълча я Иван, без да повиши тон. Преди това обаче се увери, че правилно е разчел какво става в ума ѝ, какво има в спомените ѝ. — Не го прави… никога повече. Имаш за кого да живееш. За децата си, например. Да не си го помислила повече!

Чертите ѝ леко се стоплиха, но в началото отговорът изкънтя на кухо, на пустота:

— Имах две помятания първо. После родих две момичета, с четири го̀дини разлика. Между них — пак аборти… Ала момиченцата ми са здрави, да.

— Приличат ли на теб? — омекна Иван.

— Много ми помагат — откликна тя. — Еле па мънѐчката… Ангел си, Иване. Истински. Всичко знаеш, всичко виждаш. Ето… — Тя се извърна леко, за да бръкне в пазвата си, а после протегна ръка към него. — Наистина си ги кътам, държа си ги скришом.

Иван се втренчи в счупено детско пръстенче. Тенекиена калинка с олющен червен лак. И избледняла мартеничка — навярно поне година висяла окачена на дърво. Пред съхранените късчета минало очите му бавно премигаха — за първи път откакто Мариана го бе повикала в магазинчето си.

— Пазят ли те? — попита той полугласно.

— Олеква ми, като ги гледам…

Той докосна пръстенчето и мартеничката:

— Отсега нататък ще ти помагат още повече. Но и ти се стегни. Добре?

— Нищо не искам от теб, Ванко. Прав си, имам за кого да живея… Прости ми за тогава. Не знаех…

— Тогава и аз не знаех, Мариана… — той замълча и вдигна глава към витрината.

Миг след това вратата рязко се отвори и в магазина влезе грубовата тийнейджърка. Беше с дънково яке и издута от гърдите ѝ ярка фланелка с цветна апликация на някаква силно гримирана жена, под която се четеше надпис — „Цеца Велићковић“. Иван си спомни, че бе зървал подобен плакат в градския транспорт.

Влязлото момиче го стрелна с безразлични очи, енергично дъвчейки дъвка.

— Майко ма, ѐла т’питам нещо… Д’бърден! — сети се да поздрави непознатия, при което пролича леката ѝ досада. Повтори нетърпеливо: — Ела де!

Мариана суетливо излезе иззад витрините на щанда и двете се отдалечиха към вратата. Дъщерята гледаше нахакано, долната ѝ устна подскачаше надолу-нагоре, докато премяташе с език дъвката в полуотворената си уста, зъбите ѝ белееха. Приличаше на бате Здравко отпреди много години. Мариана нещо тихо ѝ говореше, момичето се цупеше едва-едва. Взе няколко банкноти от ръката на майка си, без да каже нищо, обърна се и излезе.

Мариана се върна зад щанда.

— Малката е по-блага — сметна за нужно да поясни тя, криейки очите си, — обаче сега е на училище.

— Сигурно повече прилича на теб.

— Външно — не. И двете са одрали кожата на баща си.

Змеят сканираше лицето ѝ.

— … Бие ли те?

— … Вече не. Нали няма кой да се заглежда по една грозотия…

Иван бавно пое въздух. Видя как е било. Зърне ли Здравко чужд мъжки поглед, насочен към жена му, хубавицата — шамар на нахалника, шамар на нея, кучката мръсна. Видя го и сегашен — разплут, безобразно затлъстял, със свински очички. Ала изгладен, облечен не евтино, с безвкусен златен пръстен и тънък ланец под двойната гуша.

На мегдана избоботи автобус. Иван не помръдна, но жената с пъстрите очи се озърна, тик сгърчи бузата ѝ.

— Забавих ли те? Беше тръгнал нанякъде — обади се тя плахо.

— Ще хвана следващия автобус, не бери грижа… Чуй сега какво ще направиш! Кога ще го видиш — довечера?

— В три часа ще дойде от борсата да докара стока за магазина — бира, цигари, пресен хляб…

— Значи — тогава! Ще стиснеш в коя да е ръка пръстенчето и мартеницата, па като влезе, ще му кажеш, че ти трябват пари! Половината от изкарваната печалба си е твоя!

Мариана го гледаше стреснато, невярващо, Иван почти гневно тръсна глава:

— Тежко му, ако не те послуша! Но ще те послуша… — змеят поклати заканително глава. — И още как ще послуша! А ти веднага да идеш на зъболекар! Още днес. И на пълни прегледи! И да се грижиш за себе си! И от нищо да не се боиш, чу ли! Веднъж като го огънеш, от талисманите повече няма да имаш нужда. Да! И да ти купи някаква печка, калорифер! Тук е студено! — Той се наведе към нея, сериозен, с поглед като меч. — Вярваш ли ми?

Мариана не смееше да въздъхне. Разлепи напукани устни:

— Вярвам, Ванко. Но ще си ги пазя — и калинката, и мартеничката. За спомен.

Пъстрите ѝ очи (леле, бях забравил, а може би и не забелязвах, че са пъстри!) ставаха все по-бистри. Попита, повече с тях, отколкото с глас:

— Ти няма да останеш тук дълго… познах ли?

— Да. Няма да остана дълго… — Той почувства умора. Притвори клепачи.

А тя — ахна, притиснала ръце към гърдите си. С учудване се опипа. Усещаше как нещо се влива в нея. Нещо светло. Чувстваше се като току-що полято цвете, изоставено да съхне в забравена саксия.

— Мариана! Какво правиш!

— Ръка да ти целуна, Ванко. За благословията.

— Недей. Аз не благославям!

— Та не го ли стори току-що, Иване? — засмя се тя.

Красивото момиче в нея бе започнало да гризе отвътре повехналата обвивка. Дали щеше да успее — зависеше единствено от волята ѝ.

— Благодаря ти за айряна. Бъди щастлива. Аз ти го заръчвам!

* * *

— Подушвам, че си лекувал някого, събрате.

— Да. Минах покрай голяма къща, пълна с болка. Влязох и… Има още много такива домове. Проверих. В тях се мъчат да вършат онова, което правят у нас Лечителите.

— Ох… Поне сполучи ли?

— Напълно.

Иван кимна разсеяно и подхвърли:

— Все пак не прекалявай, даже когато си заслужава. Преди всичко трябва да се възстановим… и да се приберем…

— Пресметнах наново срока на регенериране. Киселото мляко и някои положителни потоци ще ни позволят да се съвземем по-бързо, отколкото си мислехме.

— Това е добре. Много добре! А… Май имаш и лоша новина… каква е тази гадна миризма от джоба ти?

Алванд му подаде газов пистолет.

Иван с отвращение го взе.

— Виж това нещо… — каза намръщен. — Виж го само. Не е изковано от живи ръце. Направено е от машина. Безлико е. Няма име. Обикновен механизъм за убиване.

— То е слабо да причини сигурна смърт. Но си прав. Мерзост е.

— Да, наистина. Откъде го взе?

— Стреляха по мен с него. Не, нищо не им сторих. Не съм дошъл за съдник. Вързах ги с магия и ги оставих на тукашните стражници. Видях, че ги прибраха.

— Хм. По това, което чета по вестниците, не се изненадвай, ако ги пуснат. Тук правосъдието е… странно.

— Нима няма да ги накажат?

— Кой знае. Зависи какво са извършили и кого могат да подкупят.

— Ако ги срещна отново, ще съм принуден да действам. Не си съгласен.

— Не съм.

— Ще се съобразя с твоето мнение. Но може да не ми остане друг достоен избор.

— Просто внимавай, Алванд.

— Разбрахме се да ми викаш Ален.

Иван се засмя.

— Добре. Но не ме карай да ти говоря на френски!

— В момента говорим на френски.

— Така ли?… хм. Всъщност, в главата си го чувам като български, но от устата ми излиза друго.

— Видя ли, спазваш прикритието, Иван. Без да се усетиш. Не си станал отново човек, събрате. Тази кожа сега е измамна. Като коричка върху рана.

— Толкова ли силно пролича страхът ми? Мислех, че съм го скрил — въздъхна Иван.

— Пролича. Бъди спокоен. Лъжовният език ти влияе, кара те да си мислиш лъжовни неща, събужда старите кошмари. Не им вярвай.

— Благодаря, Алванд… Ален. Ще спиш ли?

— Не, мисля да гледам видео и да чета.

— Пак ли тълковни речници?

— Пак. Много интересно нещо — думи обясняват думи… Защо хората толкова рядко мислят? Използват щампи, заучени неща… И не се разбират, дори когато един на друг си говорят познати думи.

— Аз така и не можах да разбера много неща тук. Въпреки че си блъсках главата над тези въпроси, които ми изсипа за три минути, чудех се над тях през целия си съзнателен живот. А значителна част от него премина сред човеците.

Алванд започна да се съблича, Иван отново забоде нос във вестника, но с края на окото си видя нещо.

— Имаш синина над лакътя.

Алванд помълча.

— Поех удар — отвърна най-сетне.

Иван въздъхна и не попита повече. Но събратът му за една секунда превъртя в паметта си случката.

Прекосяваше градския парк, чието име си преведе като „Свободно място“, но после чу, че го наричат и „Борисова градина“. Сред дърветата шумът на самоходните механични повозки омекваше, миризмата на петролни отпадъци мъничко се притъпяваше. В шумата ровеха птици, по короните прескачаха катерици, минаваха кучета, животни, типични само за Борея отпреди войната, котки, които и преди беше срещал в малките дъбравни царства на самодивите. Алванд намираше това незастроено пространство за умиротворяващо.

Тъкмо разсъждаваше над последния посетен концерт — как успява да живее крилата душа в безкрилото тяло на певеца, чийто глас се извиси над залп смъртохвъргачки в залата на НДК, мъртвото подобие на зертон. Разбира се, огнебойките бяха заредени с „развлекателни муниции“, както веднага ги сканира застаналия нащрек шаркан, но произведоха достатъчно шум, три отсечени удара по нервите и после — злокобно тракане… а в същото време гласът на човека ги надмогна и без усилвателите. Алванд замръзна тогава. Само това — живият глас, който надвива мъртвите изстрели — се видя на змея като поезия, а имаше и слова в песните на всичко отгоре… чак му дойде в повече.

Възможно ли е сред ХОРАТА да има толкова ПОЕТИ?… Та те живеят в света на лъжовния език, мислите им се движат в очертаните от Заблудата корита. Странно… Ето, събратът Иван-Крилан казва:

Лъжовният език — и спрегнатото с него мислене — не е предназначен за общуване, а за налагане на власт, за внушение, за създаване на илюзия, в която да се чувстваш уютно. Да се чувстват уютно червеите, които не могат да летят и бездната отдолу ги плаши. Бездна за тях е истината, че всичко е „безсмислено“… вместо да се зарадват, че има толкова много за „осмисляне“ и самоусъвършенстване…

Мнението на събрата Крилан е страшно… безнадеждно за хората. Но очевидно не всички са такива, за каквито говори събратът…

Разсъжденията му бяха прекъснати от двойка влюбени, които вървяха насреща му по алеята.

Оръженосецът мигом настръхна. Не му хареса излъчването на младия мъж.

Девойката се въртеше около него, закачаше го, играеше като малко драконче в слънчеви лъчи, а той… Не, той по някакъв свой начин изпитваше добри чувства към момичето. Само че Алванд не съумя да разбере какви са те и доколко съответстват на определението „обич“, дори в доста противоречивия му и ограничен човешки смисъл.

Тя се опитваше да го увлече подире си да тичат по тревата, да изразят радостта си.

Той не искаше да го направи. Вероятно му се струваше „неуместно“ и „глупаво“. Алванд се учуди.

А после се случи нещо, за което не бе подготвен. Стана внезапно, без предупреждение, без проблясък на лошо намерение от страна на младежа.

Той улови девойката за ръката и я стисна с пръсти като с клещи. Ощипа я безмилостно, хем разбирайки, че причинява болка, хем нехаейки за това. Лицето на момичето се изкриви, тя проплака изненадано, притихна… и закрачи покорна, УКРОТЕНА, до своя… какъв? собственик?

Алванд съвсем инстинктивно, сякаш новоизлюпен, реагира и пое болката ѝ по начин, който избягваха да правят Лечителите. В същото време заби поглед в младежа, търсейки в миризмата на емоциите му обяснение за постъпката.

Младежът забеляза вниманието на минувача. Намръщи се. Спря.

— Кво си зяпнал, бе!

Алванд мълчеше. Момичето се опитваше да се скрие зад приятеля си, срам пръскаше от нея като искри от болид.

— Айде, минавай си по пътя! Чу ли ме, нещастник?

Алванд сведе поглед и продължи. Разбра причината. Младежът бе жесток и безразличен. Кух. Змеят не очакваше, че разгадката може да е толкова елементарна. Това човешко създание сякаш не бе от един и същ биологичен вид с немалко други срещнати хора… но и те, при определени обстоятелства, биха могли да направят нещо подобно! — прозря внезапно Алванд.

Но защо?

Грубиянът излъчи разочарование. Каза нещо през зъби.

За миг Алванд се изуми какво значи изявеното от човека желание по отношение на майка му. После долови формата, съдържанието и натовареността на фразата. Беше обида. Беше предизвикателство. Беше подигравка с неща, за които змеят досега не си беше представял, че може да бъдат сведени до обекти за гавра.

Стана му досадно. Нима душевно дребното същество зад гърба му си въобразява, че може да заплюе небето? Хм… човешки израз. Какво лошо има в плюенето?… Че може да намаже с кал Слънцето? Че може да оскърби с ДУМИ и жалки действия змей, който лети високо?

Продължи да крачи по алеята и изобщо не обърна внимание на презрителното „шубе, педал!“, запратено подире му.

Но чу как младежът се обърна към момичето:

— Айде, щом ти е толкова палаво, ела у нас.

Змеят ограничи конуса на слуховите си възприятия, а после изтри случката от приоритетната част на съзнанието си. Тя щеше да остане завинаги като картина от огромната галерия отминали моменти и научени истини, обграждаща арената на неговата моментна воля и мисъл — всичките тези картини винаги в готовност, под нокът, за да позволяват правилно да оценява, анализира и действа.

След около час минувачите, които вървяха към НДК или се отдалечаваха към „Петте кьошета“, неволно спираха край оградата на Военноисторическия музей и обръщаха глави към навеки приземения в двора на музея МиГ-19. И дори най-несантименталните от тях цъкаха с език, че е печално, абе направо тъпо е това — да си създаден за небеса, пък да гниеш и ръждясваш на земята. Сетне продължаваха, без да поглеждат към високия мъж с много светлокафяви, почти жълти очи, който втренчено разглеждаше крилатата машина. Само след десетина крачки хората преставаха да се чудят какво ги е налегнало така ненадейно, спираха и да тъгуват.

Алванд не се чудеше на изблика на чувства към неживи поначало дуралуминиеви ламарини, към една машина. Самолетът беше попил от някогашната страст на своите пилоти, тя се усещаше за още острите сетива на шаркана. Но за щастие „деветнайсетката“ не бе придобила Сянка на душа като една кръстена и заклета сабя, например. По-добре — защо да изпитва страдания…

Змеят се сбогува с полепналите по корпуса на машината смели мечти.

Бързаше за поредния концерт, а и искаше да се отбие до книжарницата на ъгъла — събратът Иван-Крилан не можеше да му отговаря на всички въпроси…

5.

Иван отново се прибра след мръкнало. Умислен.

След като слезе на мегданчето от автобуса, мина покрай смесения магазин на Мариана. Бакалията работеше, но жената не беше вътре. Вместо нея стърчеше, опирайки корем в тезгяха, Здравко. Имаше вид на наказан… и трайно, хронично шокиран. Иван закрачи по-бодро. В небето висеше пълна луна, обгърната с тънкото облачно було на светъл харман. Дори човешките очи на змея различаваха в ореола плахите цветове на дъга. Иван погледа месечината с умиление. Но по пътя до дома отново потъна в грижите си.

Димитър още не се бе върнал от работа, но в кухнята завари Елена и „Ален“. Двамата оживено беседваха, а може би и спореха, но очевидно дори разногласията доставяха на стопанката удоволствие. Поне изглеждаше подмладена, с поруменели страни и блеснали по детски очи. Иван спря, за да ѝ се полюбува.

Забелязаха го, че наднича през вратата, цяла минута по-късно — даже и „французинът“ не реагира веднага. Алванд бе облечен в синя риза и черни официални панталони с ръб. Само сако и вратовръзка му дай — на какво ли ще заприлича?…

— Ванко, здрасти!

— Ivan, comment allent les affaires?

Поздравиха го… и си продължиха с локумите. Иван измига. Поклати смаяно глава.

След още минута, две или пет, Елена дяволито го стрелна с очи:

— Защо стоиш там и гледаш като таласъм?

Той влезе, закачи якето на закованите от вътрешната страна на вратата куки и седна на пейката до Алванд.

— Как гледат таласъмите?

— Стреснато.

— Ами гледам ви как си шпрехате, та пушек се вдига, и рекох да почакам да светнат субтитрите… Алл… ен , накъде? У парти, мон ами?

— А concert a Sofia. Je depeche, pousse-toi.

Иван послушно мръдна, правейки му път. Алванд се изниза и Елена тръгна да го изпрати — най-вероятно, за да си довършат приказката. Бъбреха, прекъсвайки се весело — също като ученици. Иван със смайване установи, че без да се напряга, нищо не успява да разбере. Сви рамене, крадешком се огледа и отвори с призрачна опашка хладилника. Сетне очите му светнаха и отвътре послушно изскочиха три кофички кисело мляко. Успя да ги приземи на масата пред себе си миг преди Елена да се върне.

— Ванко, голям бозайник си станал! — засмя се тя и ласкаво разроши косата на племенника си.

Иван престорено недоверчиво огледа кофичката и издаде долната си устна:

— Не… не е боза. Ето виж!

Елена седна на отсрещния стол и се облакъти на масата.

— Зачудих се закъде се е издокарал така — кимна към външната врата Иван. — Като за първа среща. А то било концерт… Той и вчера беше, нали?

— Вчера е ходил да чуе някакъв виолончелист от Корея, май в една от малките зали на НДК или в зала „България“, не запомних… Избърши си млечните мустаци, хлапе такова.

Иван правеше гримаси.

— Приятелят ти е доста начетен.

— Тъй ли? — този път не се преструваше, но пред Елена това мина като поредния майтап.

— Определено има класическо образование.

— За какво си мъркахте толкоз разпалено? — небрежно попита Иван, отваряйки второ кисело мляко. Вчера беше заредил малкия хладилник с повече от дузина кофички, с което предизвика хълцане у леля си.

— За религия.

— Религия?

— Да. Разгроми пред мен всички божества от „Илиадата“. Богове ли, пита ме. Аха, ония, дето все се гневят. И като ги почна… Зевс убива сина на Аполон, а той, нафуканият гангстер-колежанин, така го нарече, продължил безропотно да служи на боса и даже му се подмазвал. Олимп, казва, е като дома на дон Корлеоне, само дето боговете са по-големи диваци от бандитите, че и узурпатори… и всичко, което кажеше, подкрепяше с толкова остроумни и точни примери, че… просто възхитителен! Що за богове, казва, не са изградили нищо, само използват вече направеното от титаните. Много ми беше забавно! Не очаквах такава ерудиция…

— Защо не. Ален… — за малко Иван пак щеше да изтърве истинското име на събрата си — е умно момче.

В следващия момент той усети различен полъх откъм Елена. И си даде сметка, че това, което почувства едва сега, беше присъствало в нея от по-рано. Просто бе малко позасипано с възхищението на жената към събеседника, с който може да се говори интелигентно и увлекателно. Двете ѝ настроения не се смесваха, не се потискаха едно друго. Под впечатленията от приятния разговор с „французина“ се спотайваше тревога, но с непознат привкус. И в момента тъкмо тая тревожност изплува нагоре.

Елена попита направо — сякаш се боеше, че няма да посмее да зададе въпроса, ако вземе да обикаля отдалеч:

— Ванко, бил си в Чуждестранния легион, нали?

Иван почти не се озадачи. В действителност, шашавото питане представляваше образец за логика. Вероятно по този начин Елена навързваше в стройно обяснение предположенията си за всички събития — сегашни и отпреди девет години. Присъствието на „Ален“ и липсата на вести от Иван през цялото време са ѝ подсказвали как да нареди пъзела, как с възможно най-малко болка и страх да отговори на мъчещите я въпроси.

Змеят с човешка кожа само се подсмихна. Не искаше да лъже. Не можеше да каже истината.

Както се надяваше, Елена изтълкува това по свой начин.

— Не искаш да отговаряш, добре. С Ален изглежда сте… много добри приятели.

— Без малко да кажеш „братя“ — подхвърли Иван. Каза го механично, преди да се усети, че прекалява. Ох, гадни човешки навици… тялото диктува реакции, хитрува, заобикаля съзнанието, лъже волята…

Елена се сепна и направи големи очи:

— Да… наистина… имате някаква прилика. Сродни души — усмихна се тя по своя неподражаем начин, свеждайки глава. — Навярно имате еднаква карма. Сходни вибрации. Свързва ви общ път, над материалните неща…

Еднаква карма… — помисли си Иван. — Лельо, мила, колко често отгатваш нещата, без даже да подозираш до каква степен си права…

Ала на глас рече:

— Хм. Душите не са ли материални? Според мен са. Защото нематериалното е илюзорно. Съществува само като начин за тълкуване на материални неща.

— Наистина личи, че Ален ти влияе! И той е краен материалист. Казва, че няма разлика между материалното и духовното.

— Няма… граница. Според мен.

— Да, правилно, така го каза.

— Май… нещо не сте се разбрали правилно.

— Няма значение… Видях го с речници. Учи ни езика. — Иван потисна усмивка. — Преди не се ли е интересувал как звучат думите на български?

— Не… нямахме време.

Елена стана още мъничко по-сериозна. Приглади покривката, поглеждайки ръцете си, и рече небрежно:

— Той ми спомена, че сте били ранявани.

Ох, Алванд…

— Дреболии — още по-небрежно отвърна Иван.

— Да, той реагира по същия начин — jamais gravement… — Тя потърси очите на племенника си. — Ванко, кажи ми, че си се върнал завинаги. Че повече никъде няма да те пращат… който и да е. Вече сме в други времена.

Иван сведе лице към третото, все още неотворено кисело мляко.

— Значи, пак ще продължите с тази ваша… професия? — тъжно попита тя, поглеждайки го с надеждата да отрече.

Той отвърна на погледа ѝ.

— Не е професия. Такъв е животът ни.

Каза го меко, но непреклонно. Вътрешно недоумяваше за смисъла на „другите времена“.

Елена отново потърси спасение в гънките на покривката.

— Ами да, в един момент ставаш част от това, което вършиш… — въздъхна тя, но отново се усмихна ведро. — Важното е, че си жив и здрав. Виждаш ми се уморен, иди да спиш, аз те заприказвах. Друг път ще си бъбрим до късно.

— Няма страшно. Винаги ми е било и ще ми бъде приятно да си бърборим. Бате Митьо май се бави?

— Обади се, че няма да се прибере преди единайсет. Имат повреда в една от машините, някакъв кран. Трябва спешно да го оправят, за да продължат утре с ремонта на моста.

— Така е, като още е в „Пътно строителство“… Ами, лека нощ, Елена.

— Лека нощ, Ванко.

* * *

— Днес гледах чуден залез.

— Прекрасно.

Алванд не усети какво означава празната по същност фраза, защото твърде бързаше да зададе някакъв свой въпрос.

— Край мен минаваха много хора. Наблюдавах и тях.

Иван вдигна глава. Събратът му искаше внимание не просто така.

— И никой не се спря, не се загледа в чудните цветове, никой не се сбогува със Слънцето до сутринта — продължаваше Алванд.

Иван се опита да отгатне въпроса и с интерес зачака да разбере дали е познал.

— Не са слепи очите им — развиваше мисълта си змеят, предпазливо избирайки думи, заслушан в това как звучат от устата му. — Различават само два основни тона по-малко от шарканите. Не са слепи умовете им, поне и такива имаше сред тях. Не им хрумва, че винаги е възможно да не доживеят до зората. Чувстваха се заети. Плитки са сетивата им, бързо им се пресищат и уморяват, затова и съзнанието им заспива. Трябват им нови впечатления, нови дразнители, за да ги държат будни. Живеят по навик. Аз си отговорих сам, Иван. Благодаря, че ми помогна.

Иван се усмихна.

— Ти знаеше ли какво ще попитам? — блесна с очи Алванд.

— Не. Сега знам.

— Те не ценят нищо, което им се дава даром. Дали понеже нямат стойност в собствените си очи? Как чудато и странно това се преплита със себичността им… Но трябва да има нещо положително, не става само с „негативизъм“ да се живее.

— Затова превръщат Хаоса в подобие на ред. Вместо да потърсят Равновесието.

— Никой не ги е научил… — въздъхна Алванд.

— Те сами не желаят да се научат. Силен сблъсък на два противоположни Потока…

— Тъжно ми е за тях, Иван.

А Иван седеше с каменно лице и мълчеше.

Обади се чак когато Алванд пусна видеото и понечи да си надене слушалките, за да не пречи на събрата си. Беше донесъл нови касети — предимно фантастика, Иван мярна „Видове“ и „Видове 2“.

— Алванд, какво друго научи за хората?

— Че песните им са тъжни. Особено тези на народа, който те е отгледал. Хубавите песни винаги са тъжни — настоя той. — Нима хората ценят повече тъгата и не държат на радостта? Как успяват да пораснат и да помъдреят в такива условия?

— Само тъга ли съзря?

— Присъща е.

— Присъща е на всички хора, не само на българите.

Алванд докосна с пръст челото си и притвори очи.

— Срещнах чужденци — съобщи той. — И не видях толкова тъга у тях. Видях самодоволство.

— Живеят по-добре.

— По-добре са облечени, по-хубава храна ядат, имат удобства… сетих се за друго. „Едно ферари с цвят червен“. От ТОВА ли се живее по-добре? Наистина ли това му трябва на човека?

— На повечето.

— Хма! — възкликна змеят. От ирисите му плисна топазен блясък и той завъртя глава в недоверчив кръг.

Замълчаха. Алванд гледаше два филма на два екрана, прелистваше и страниците на тълковния речник. Иван се мръщеше над вестниците. Статиите говореха за издевателства на монополиста при плащането на сметките за парното, а зимата тепърва предстоеше… полицай застрелял непълнолетна ученичка… пожар в дискотека на морски град, почти всички пострадали са момичета… правителството взе решение да намали ДДС, но вече щяло да начислява данъка върху хляба и млечните продукти.

Журналистите с право биеха тъпана, но истеричният тон на техните писания правеше проблемите да изглеждат лековати, дори и трагичните. Защо е тая кресливост?…

Едната слушалка изпадна от ухото на Алванд. Видеомагнетофоните замръзнаха на стоп-кадър.

— Странни са фантазиите и страховете на хората — промълви змеят.

— Не се изтощавай.

— Внимавам.

Иван въздъхна и пак отложи вестника. Вдигна вежди: питай, хайде.

— Сега чух от филма изречение, което ми припомни да уточня едно понятие. Какво ще рече „греховна любов?“ Има ли смисъл в човешкия език това?

— Има.

— Надявах се да е просто безсмислица — унило отвърна Алванд. — Един и същ език за общуване и размисъл… За събеседване и за монолог… Олеле. Виждат света само от една точка. И страдат от несъвършенството си, сякаш някога са притежавали съвършенство… притежание. Притежанието има силно значение за хората. Неща, които не са им нужни.

— Нужно им е нещо, което да ги отвлича от това, че не ценят себе си. Вече си го забелязал.

— Мислейки на лъжовния език, не виждам тези връзки… Интелигентността тук води до въображение, а то подгрява самозаблудата… Това е капан!

— Да.

Алванд помисли.

— Хората не действат, те реагират — огласи той извода си.

— Те си го знаят.

— Знаят, но не ОСЪЗНАВАТ!… Извини ме, благодаря ти.

— Събрате, не се снишавай толкова ниско. Нашата липса на страх от смъртта тук, в този свят, означава нулева воля за живот. Не любов към живота.

— Ако не летя ниско, не усещам миризмата. Плащам с това, че се блъскам в дърветата.

— Ако не намалиш скоростта, нищо не различаваш обаче.

— Бавното летене изисква повече усилия… — кимна Алванд.

— … повече умора. Ще паднеш под краката им.

Алванд се стресна:

— А те няма да спрат. Без да ме мразят, ще ме стъпчат…

— Да.

— Тук нямат милост към падналите?

— Колкото милост имат щастливите по тукашния начин към нещастните. Защото не ги разбират. Страхуват се да разбират, почти никой от тях не е съгласен да поеме част от болката на другия. А болният завижда на здравия.

— Това е от късата им памет? Не помнят състоянията си на болка и затова отказват съчувствие и се сърдят на щастливите, задето им отказват капки от своята радост. Да, защото „своето“ е само „свое“… Чух ги да казват „боря се с живота“. А кога живеят, след като се „борят“?

— Ох, Алванд… Тук смятат, че обратното на Обичта е Омразата. Омразата според тях е първично чувство…

— Затова любовта им минава през омраза… но… „Първичните чувства, които е добре да се избягват — изрецитира Мъдрите скрижали Алванд, — са Страх, Завист и Мързел на ума, тялото и езика. А противостоят им Обичта, Възхитата и Любопитството да узнаеш, радостта да направиш, удовлетворението да изкажеш и да изслушаш… Всички чувства и усещания се състоят от изброените първични импулси така, както бялата светлина е съставена от деветте цвята на дъгата…“ Правилно ли го преведох на български?

— Горе-долу.

— Много дълго.

— Длъжко е, да. Нали трябва да накараш лъжовните думи да предадат точния смисъл.

Алванд грейна, щракна с пръсти!

— Това е то! Ще го обмисля, благодаря, Иван! Усещам, че има нещо, което пречи на този свят да се разпадне! Ти си готов за Мъдрец, събрате! — добави той уважително.

Иван се навъси.

— Бих предпочел Щастието да ми беше Учител…

— Никой не избира пътя си. Избираме само как да го извървим най-добре и с повече радост…

Иван прие жеста с кимване. Но премълча, че според него Земята на хората НАИСТИНА се крепи върху Навика. Не искаше да обърква и обезсърчава събрата си. Пък и Алванд тутакси би затънал в езиковите дебри, подхвръквайки от време на време, за да посочи например, че навикът е инерция, че е двуостра, че в крайна сметка подклажда Мързела на духа… А и хората НЕ УМЕЯТ нито да се страхуват като разумни създания, нито да мързелуват, без да се отегчават, нито дори свястно да завиждат, така че да се мобилизират за нещо градивно! В края на краищата „лошите“ първични чувства-мотиви, според закона на противодействието, често пораждат „добри“ действия. Както и обратното — „добрите“ импулси да доведат до… път към ада, да го постелят със себе си.

Не, нека Алванд си рови, не е малко драконче. Може пък да открие нещо интересно.

Хората открай време са привлекателен обект за изследване. Всяко шарканско поколение си задава въпроси за тях, търси отговори. Кой знае дали Алванд няма да направи някакъв пробив в това отношение?

Продължиха всеки със заниманията си. Иван — борейки се с навиците си да се ядосва за нещата, които научава. Алванд — жаден да разбере объркания свят на хората.

* * *

Жената бе много възрастна, съсухрена, спретната. Пристъпваше бавно, като часовникова стрелка.

— Момиче — обърна се тя към високата минувачка с хубава гъста коса, — бихте ли ми помогнали да сляза по стълбите, моля.

Помолената, която изглеждаше на малко повече от трийсет, я погледна, отмятайки косата от лицето си с рязко движение на глава.

— Разбира се, госпожо, хванете се за мен.

— Простете, че ви бавя…

— И дума да не става! Тъкмо си търсех повод да не бързам. Позволете ми обаче да ви упрекна — не бива да излизате сама!

— Имах бастунче, момиче, но докато слизах от автобуса, шофьорът потегли и то остана заклещено на вратата…

Минувачката хвърли кос поглед към бабата. После стрелна с очи наоколо.

— Къде отивате? И без това нямам какво да правя. Спокойно бих могла да ви придружа.

— Много сте мила, но…

— Моля ви, направете ми това удоволствие. Като малка много обичах да се разхождам с баба ми. Та, закъде казахте, че сте?

— Ами… тук някъде трябва да работи внук ми… В Полиграфията…

— Полиграфията? Хм. До БТА? От провинцията ли сте?

— Да. Пък и виждам доста зле… само ми покажете къде е тази сграда…

— Изглежда не са ви ориентирали добре. Не се притеснявайте… Обещавам ви, че много преди края на работното време ще намерим внук ви! Но преди това… ужасно съм гладна! Нали няма да ми откажете компания? Не повече от петнайсет минути в онази баничарница, нали?

Върлинест младеж с жълтеникаво-кафяви очи наблюдаваше двойката, отдалечен на около петдесет метра. Чуваше всяка тяхна дума. Тъкмо подминаваха бистро. Минувачката бързо прецени предимството на свободната маса и рече:

— Знаете ли, госпожо, вижда ми се далеч тая баничарница. А сега има слънчице, тук е завет. Седнете малко да си починете… аз ще изтичам и веднага се връщам. Да, така… Секунда само… Госпожице! Бихте ли донесли на тази маса едно капучино и едно мляко с какао? — минувачката успя да подмами сервитьорката с едра банкнота, която пъхна в ръката ѝ, след което ѝ прошепна няколко думи на ухо. Сетне с енергична крачка тръгна към баничарницата. Крадешком извади мобилен телефон от чантата. На челото ѝ легна вертикална бръчка.

— Ало? Вкъщи ли си? Чудесно. Чуй какво искам сега. Ела с колата на спирката пред моята работа, там, където обядвам, но отсреща… Ще пропуснеш малко лекции, чудо голямо. До петнайсет минути ще дойдеш ли? Знам, че винаги мога да разчитам на теб! — тя се усмихна, свали апаратчето от ухото си, огледа се на пешеходната пътека и натисна друг бутон. Тръгна да пресича, озъртайки се, леко намръщена. С неприязън погледна телефона. Вече съвсем пред баничарницата, набра друг номер. Обърна се назад и късогледо присви очи, за да се убеди, че старицата послушно и някак безпомощно седи на пластмасовото столче, както и че млякото с какао е пред нея, но тя не смее да посегне към чашата. — Мими? Шеф ни в офиса ли е? Защото не отговаря. Добре. Ако се върне до един час, кажи му, че ми изникна спешна лична работа. Каква гюрултия може да вдигне, някога да съм оставяла някоя поръчка недовършена? Да съм закъснявала със срока? Нека ми се обади тогава… Не, не, ще имам време да си довърша, денонощието има двайсет и четири часа! Хайде, затварям…

Алванд проследи купуването на три банички — „Две отделно и да са от най-меките и топли, моля!“ — и обратния път на младата жена до бистрото. Видя я как се сепна на двайсетина крачки от заведението, сетила се за нещо, как премести баничките в едната си ръка и как отново извади телефона:

— Ало? Да, да, не се и съмнявам, че пътуваш вече. Обаче… хрумна ми още една поръчка. Отбий се някъде по пътя и купи бастун… Обикновен бастун. Нищо ми няма, естествено… Ще видиш. Хайде, доскоро… Ама, госпожо, млякото е за вас, заповядайте! Просто си казах, че кафето може да ви е силничко… Сега ще хапнем и след малко ще идем до полиграфския комбинат…

След три минути Алванд се обърна и тръгна по пътя си.

Хората се заглеждаха в него. Лицето му сияеше.

* * *

Алванд отново се бе нагиздил парадно.

— Анкор? Кель консер? — поинтересува се Иван, който от вратата тръгна към хладилника.

— Трийсет години „Щурците“ — обади се със завистливи нотки Елена.

Иван се спря с кофичка кисело мляко в ръка.

— Ъ! — Той поразмисли. — Е, аз и без това предпочитам да си ги слушам на касетка или диск. Изчезвай, Ален, ще изтървеш автобуса. Продай излишните билети или си хвани някоя засукана човечка… девойка.

Алванд махна на Елена за довиждане и хукна навън, навличайки шлифера в движение.

— Но ти защо не го придружи? — учуди се Иван, надигайки млякото.

— Аз — въздъхна тя — минах времето да се правя на хлапачка и да подскачам по агитки, митинги и концерти. Ален ми предложи, разбира се, но не ми се ходи без Митко.

— Той би настоял да отидеш!

— Не, Ванко, и аз вече предпочитам касетите и плочите. Предимствата на възрастта — да се лишаваш от разни неща без съжаление.

— Хм. По този начин — да… Но не следва ли със зрелостта и началото на едно закостеняване?

— Е — небрежно махна с ръка Елена, — всяко нещо си има две страни.

Иван се намръщи. Загледан в нищото, отпиваше големи бавни глътки от кофичката.

Елена го наблюдаваше известно време.

— Слънце си, когато си щастлив, но когато не си… като тресавище без дъно си, Иване.

Това го сепна.

— Мислех си над двете страни на нещата — оправда се той и се слиса колко лесно и близо мина до лъжата. — Виж, струва ми се погрешно схващане. Не съвсем погрешно, ами непозволено схематизиране… — Иван се огледа, приближи се до масата и започна да къса ивица от празните полета на вестника.

— Защо? Всяко явление, характерите дори, сезоните, самите предмети са като монети — имат гръб и лице.

— Ха. Някои неща имат само лице. Други нямат гръб.

— Не съществуват такива! — засмя се Елена.

— Да ти дам ли пример? — хитро попита той, имитирайки безуспешно даскалския поглед на бате Митко. Приключи с късането на вестника и забърса тубичка лепило от рафтчето до радиото.

— Дай да видиме! — с готовност се съгласи леля му.

— Наистина ще ти ДАМ… Ето.

— Какво е това?

— Ивица хартия, лист, слепен на геврече. Има вътрешна и външна страна, нали?

— Да… — сви тя рамене.

— А ето сега го късам и лепя пак, но завъртам единия край, опакото с лицевото… какво се получи?

— Изкълчено геврече.

— Което няма външна и вътрешна страна. Провери с пръст, прекарай го по повърхността.

— А! — смая се жената. — Наистина!…

— Лист на Мьобиус. Математик, живял през осемнайсети век… май. Тогава го е измислил. Или открил. Та, ето ти нещо, което има само ЕДНА страна. Само не ме карай да ти го покажа с монета!

Не че не бих могъл…

Елена разглеждаше листа в дланта си. Държеше го много внимателно, като крехка играчка за новогодишна елха.

— Над какво се замисли? — подхвърли Иван.

— Чудя се модел на какво е?

— На всичко, за което си мислела, че има две страни.

Тя поклати глава, не беше съгласна.

— Безкрайност. Това е безкрайността.

— Хайде бе! — иронично присви очи Иван. — И как така ти се побира в шепата? Ами да — безкрайност. Портативна вечност. Не е ли прелестно… лельо?

Тя прие играта и престорено се нацупи.

— Не е прелестно да ми викаш „лельо“.

— Ами някой одеве ми приказваше за старост-нерадост и че не му се ходи по концерти… — Пресегна се и натисна копчето на радиото. В стаята нахлу рокендрол, жив като пролетта.

Елена направи две-три стъпки, ритъмът я увлече, тя се завъртя през кухнята. С дънки и вързана на опашка коса наистина ѝ отиваше да е гимназистка — „хлапачка“. Може би гимназистка с грижи, хвърлили сенки върху лицето… но само толкова.

За неудоволствие на Иван тя не продължи да танцува. Преминавайки покрай радиокасетофона, Елена окачи мьобиусовия лист на антената му и намали звука.

— Нека си знаем гьоловете… и годините — каза засмяна и седна.

О, слънце, досети се изведнъж Иван. Остеопороза. Затова върви така предпазливо, сякаш плува. А навремето я викаха в отбора по спортни танци… Лельо, мила…

Той плъзна магически пипала към нея… и веднага ги отдръпна. Алванд вече бе започнал с терапията. Не само си приказва с Елена, защото му допада като събеседник. Ах, ти, оръженосецо…

— Как мина днешният работен ден? — попита той светски и пристъпи към хладилника.

— Както винаги — махна Елена. — Канцеларщина. Чудя се дали когато дадат ДЗИ на някой чорбаджия, няма да се оправят нещата… А, в автобуса на връщане един младеж, не му знам името, тук от махалата е, играехте като малки…

— Черен такъв, с криви зъби?

— Да.

— Стоян.

— Може би. Пита ме как си… няма ли да отидеш за един мач на игрището…

— Ааа… не е Стоян. Пламен е. Хм. Ами защо сам не дойде да ме викне за мач?

— И аз това попитах, той нещо замърмори…

— Хм. По едно време си мислех, че цялото село ще се изсипе на гости да ме зяпа, пък то… — Иван загърби Елена, защото се изчерви. Този път ПОЧТИ излъга. Изобщо не се чудеше на липсата на интерес от страна на съселяните си. Мисловният щит ги пропъждаше и укротяваше любопитството им.

Но Елена имаше свое обяснение, което по други причини изопна Иван — отначало от изумление.

— Ами хората ги е страх още… — рече тя многозначително.

— От какво?

— От Държавна сигурност.

Иван бавно се обърна.

— Нали не мислиш, че аз имам нещо общо? — попита той и млъкна.

Явно мислеше. Ами да, как иначе да си обясни РАЦИОНАЛНО какво се е случило, как така е жив, а са докарали ковчег и предали смъртен акт…

— Не е каквото изглежда — каза намусено.

Елена сви рамене. Всъщност, не беше засегната, че племенникът ѝ има някакви тайни. Приемаше ги. И все пак отглас от укор прозвуча в думите ѝ:

— Назоваването на нещата с истинските им имена дава сигурност. — Тя наклони глава и сложи точка на темата, продължавайки с друго. — Сигурност и власт, контрол над нещата. Това дава словото. Нали затова е било в Началото.

— Хъммм… не съм съгласен.

— Винаги си несъгласен — засмя се Елена, подготвяйки се за спор. Не беше престанала да обича дискусиите, стига в тях да няма противопоставяне. Везничката тя.

— Първо, не съм съгласен, че в началото е било словото. Нито мисълта.

— По това сме спорели с теб до малките часове — подсети го тя.

— Добре, да не се връщаме тогава. Но ето, казваш, че с назоваването на нещата придобиваш контрол над тях. Това е… илюзия. Единственото, на което можеш да разчиташ, като наричаш нещо, е да придобиеш разбиране за същността на самото назоваване. Което не е малко. Да, това вероятно е вид власт. Но е като… ето, местоимението „мое“. Не в смисъл на нещо, което ми принадлежи, а нещо, което съм направил, станал съм причина да се случи. Така „власт“ е като да се научиш да правиш балончета с дъвка, да караш колело без ръце. Това е власт над теб самия. Над мислите, над идеите, на които може и да не си им автор, но ги споделяш. Власт над представите ти за действителността. Тогава става малко по-лесно и възможно да я видиш каква е наистина.

— Хм. Ти реши да не се връщаме към стари спорове, при което само затвърждаваме мненията си, без да се разубедим. Но искам само да видя дали отново мислиш за някои неща по същия начин… Помниш ли какво ми казваше за случайността?

— Подсети ме.

— Че случайностите са вълнички в реката на предопределеното.

— Така ли съм казвал? — потърка чело Иван. Да, така беше. Интуитивен превод от езика, който още не знаеше наяве. Доста точен превод. И, по каноните на заблудата, нещо се е изплъзнало.

— Самите случайности съставят „предопределеното“. Но понеже много неща имат връзки помежду си, а където има връзки, отношения, не може да се говори за случайност… Така че случайности има, но рядко са ЧИСТИ случайности.

— Аха, и аз казвах същото, а ти ми възразяваше. Препирахме се за свободната воля.

— Репчил съм се, защото я постави в религиозен контекст, затова…

— Радвам се, че си се развил, Ванко, пораснал си.

Споренето не я интересуваше. Просто обичаше да общува.

Как не съм видял точно това. Ама че турук! Турук с люспи.

Той се засмя и вдигна ръце: предавам се.

— Развих се, да. Надявам се. Само рисувачеството ми не се разви.

Елена изведнъж подрипна:

— Ау, забравих! Приготвих нещо да ти покажа — и го забравих!

На лицето ѝ се появи хитра усмивчица, сякаш криеше сладкиш. Иван чак се облиза.

Тя изпърха от кухнята и бързо се върна, най-вероятно от спалнята, защото оттам хлопна чекмедже.

Носеше детска рисунка с боички. Подаде му я тържествено.

— Малко преди да дойдете у баба Стана, когато научи, че имаш братовчедка, ти ѝ прати писмо. Загубихме го някъде при строежа, но рисунката оцеля.

Иван стреснато гледаше забравеното си художество.

Слънце ми, нима съм ЗНАЕЛ тогава?

Цветовете бяха потъмнели, многото напластени боички се лющеха, особено по прегънатото на листа. Елена надникна над рамото му и каза:

— Принцеса с криле и опашка. И дърво със златни ябълки. Прати я за Искра в Чехия — за подарък. Тя даже по едно време, като ѝ обясних от кого е, ти викаше „батко Змеян“. Иван — Змеян… — Елена пое рисунката от изтръпналите ръце на племенника си. Добре че не го погледна в лицето. — С майка ти седяхме един ден и гледахме снимки, открихме рисунката ти в албума. Валя каза, че други запазени нямаш, пък и не си рисувал много. Даже си спомни, че преди това ти купила книжка с приказката за Златната ябълка. И ти си се ядосал на книжката, скъсал си я, казал си, че приказката лъже. Пак единственото ти посегателство срещу книга. И после си седнал да рисуваш „картичка“ за Искра. Да ѝ обясниш, че ламята там, или змеят, не била лоша. Валя ти казала, че Искра е руса, и ти си ѝ изпросил „златен“ лак за нокти, за да оцветиш люспите на принцесата… Много мила картина. Искра дълго си я гледаше, много ѝ се радваше… А ти викаш — случайности имало. Ето, бях приготвила да ти я покажа и стана дума за рисуване… Видя ли, Тома неверни? Ще я прибера. Много се лющи. Хич не ти са се свидили боите, цял барелеф си направил! Дали да не я напръскам с лак за коса, за да я фиксирам?… — замърмори Елена, излизайки от кухнята.

Иван гледаше подире ѝ.

Случайности. Ох, има ги, има ги! Иначе нямаше да се разминем след ТОВА!… Обаче се разминахме…

Елена се върна тъкмо когато той беше успял да се овладее. Тя запали сандалова пръчица и я постави в пепелника. После седна, този път право пред него.

— Сигурно не е случайно и това, че тази рисунка я намерихме малко преди майка ти да почине, Ванко.

Той неспокойно се размърда.

— Веднъж на Искра ѝ беше мъчно и ѝ казвам: ще ти мине, слънчице, пак ще ти е хубаво. А тя: хубаво ми е било и преди, но тогава то е минало, а сега — още е сега и затова ми е мъчно… Тя винаги живее СЕГА. Ти също.

Иван вече знаеше какво ще последва.

— Когато… погребението. Покрай Валя се сетих за… Запечатан ковчег. Всички бяхме в едно кошмарно, непрогледно СЕГА.

Той докосна ръката ѝ, стисна я меко.

— Няма от какво да се тормозиш. Всичко е наред. Наистина. Хубаво ми е, че се върнах. Че ме чакат. Че още имам… дом.

Тя отвърна с извинителна усмивка и взе ръката му в шепи:

— Имаш, Ванко. Винаги си имал и винаги си добре дошъл. Тук е сърцето ти. Знаеш ли… Искра дойде на гробищата, когато мислехме, че погребваме теб. Не се приближи. Нищо не каза. Затвори се, все едно се бронира. Сякаш душата ѝ се вкамени. Не отрони и една сълза. Но ѝ личеше колко я боли. Толкова, колкото не може да понесе нито човек… нито друго създание.

— Знам — той издърпа ръка и посегна към цигарите.

— Ти винаги знаеш… Макар че колко още трябва да научиш… Аз все не мога да те изненадам.

— Напротив. Вие с бате Митко всякога сте ме изненадвали. Приятно. Най-приятно. Едва ли ще смогна да ви се отплатя някога за това… знам, за такива неща не се търси отплата…

— Нали си тук. Нищо друго няма значение. Радост…

Той се загледа в тъмнокафявите очи на Елена, крехки и прозрачни.

Не трябваше да се срамуваш пред нас от обичта си към Искра — казваха те. — Само в това сбърка. Но сега… навярно всичко ще се оправи.

Навярно, отвърна безмълвно той.

— Нищо друго няма значение, Ванко — повтори на глас Елена.

Той ѝ се усмихна.

Със същите думи, съвсем същите, го посрещнаха и там, на зертона, неговите Посрещачи.

— Искаш ли да се преместим в хола, май има нещо интересно по телевизията? — предложи Елена. — Ще си бъбрим за хубави неща, не за тежки спомени. После и бате ти Митко ще си дойде, ще има да си приказваме… оттук до безкрай. Сега.

Той кимна.

Безкраят продължи до три сутринта. В полунощ към малката щастлива вечност на семейството се присъедини и Алванд — по този случай пуснаха диска на „Щурците“, който змеят бе купил на концерта.

Това, че семейството бе непълно, почти не пролича.

Може би защото Искра не излизаше от мислите им и сякаш не липсваше.

Преди да легне да поспи, Иван притисна буза до вратата на стаята ѝ.

6.

— Как е?

Венета без въодушевление подхвърли на бюрото му прясно изсушена пачка. Северин сграбчи фотографиите и ги заразглежда.

— Значи позна, а? Наистина си има някой… — понацупи се той. — Само толкоз ли? Ми това може да е просто неин познат… Това в сладкарница ли е? Къде?

— Да. На Орлов мост.

— Може просто да е познат — кисело повтори детективът. — Нищо не можем да кажем на клиента…

— Той е.

— Кой „той“?

— Тайният любовник на Искра. Ама думата ми се струва направо бледа за тях…

Северин учудено вирна лявата си вежда към Венета. Помълча малко, въздъхна и рече:

— Добре, това пак ли е интуиция? Какво всъщност правят през цялото време. Като гледам таймера на апарата… цял час, че и повече.

— Нищо особено в общоприетия смисъл. Седят на пастичка и боза. Тя — кафе и минерална вода…

— Венета! Толкова и аз виждам от снимките!

— Мълчат. Гледат се в очите. Почти непрекъснато. Направо се галят с погледи. И съвсем леко или широко, но внезапно си се усмихват… и пак са сякаш глухонеми. Докосват се с ръце под масата.

— Никъде не ги виждам така…

— Защото не успях да ги хвана, затова. През цялото време имах чувството… че си говорят, без да млъкват.

Северин потропа снимките по плота на масата като тесте карти.

— Нещо си много… хм… лирично настроена. Или греша?

Венета тропна пред него фотоапарата и кожения калъф с телеобектива.

— Иди да ги пасеш ти, пък да те видя как ще си настроен!

— Ама моля ти се, с нищо не исках да те засегна… Венета… Обади се, чу ли ме! Не си изключвай пейджъра!… — Северин поклати глава. — Женски истерии.

Макар поведението на Венета да го бе смутило с това, че изглеждаше твърде нетипично за нея, той го отдаде на някакви нейни лични проблеми. Е, трябваше все някога да се пропука тази маска… въпреки че опитът му да надникне под черупката ѝ бе завършил плачевно. И мъчително. За двамата.

Буф! Стари истории, що ли се сеща?… Я да видиме какво е записала Венчето на диктофончето…

Разочарова се. Освен нейни откъслечни наблюдения за места, часове и неразбираемите ѝ съкращения, нямаше нищо от обектите. Ах, да, те нали не си приказвали.

Поне на глас.

Северин въздъхна и се разшета из офиса, като остави записът да се извърти без прескачания, може би все пак бе пропуснал нещо.

От касетофона гласът на Венета сипеше отсечени фрази.

Той зарови ръце в своето чекмедже, тънещо в неразбория. Не можеше да намери фактурите, с които трябваше да ходи на консултация относно тъпите данъци…

Нещо казано от съдружничката му го накара да зареже издирването и да върне записа назад. Захапа нокът и заслуша.

„Прави впечатление синхронът в движенията им. Бележка: Искра е играла народни танци, непознатият мъж също може да е танцьор. За проучване…“

Прекъснато щракане, наблюденията на Венета отново изплуваха от магнитната лента:

„Въпросният синхрон е по-скоро прилика в жестикулацията им, но може и да ми се струва, досега са твърде пестеливи, не ръкомахат, но раменете, накланянето на главите… Нещо странно има, обаче още не мога да си го изясня…“

„Засилва се убеждението ми, че маниерите им са сходни. Също донякъде и походката. Тръгнали са от сладкарницата към спирката на тролея… Не, вероятно ще продължат пеш или… да. Ще минат покрай мен.“

Щракане, съскане. В глухо бучене тънат звуци от градски транспорт. Всъщност, почти минута акустичният фон сякаш изпъква на записа. Венета твърде дълго мълчи. Не е забравила диктофона изключен — микрофонът е плътно до устните, чува се дишането ѝ. Но явно не намира какво да каже.

Северин се намръщи.

Накрая съдружничката му колебливо се обажда:

„… Ммм… минаха. Нямам думи. Трябва да го обмисля. Засега само едно конкретно нещо… Ръцете им. Неговите ръце са уголемени копия на ръцете на Искра. Еднакви са като на близнаци. Поне създават такова усещане… Пе-де-ме, съ-ръ-пъ-въ хикс. Нецелесъобразно. Ще ме надушат. Отказвам се. Шестнайсет и тринайсет. Край…“

Въпреки оповестения финал, касетофонът продължава да възпроизвежда запис на уличното бумтене. Венета се е разсеяла?

А, ето още…

„От тях… лъха нещо… добро. Мисля си за слънце.“

С това кратките ѝ устни бележки за деня приключват. Шумът в тонколоните утихва до нивото на празна лента.

Северин изключи касетофона и почеса тила си.

Бре. Какво толкова го развълнува в тези думи…? Хм. Добре, утре ще се види каква е тая работа…

Ама къде са шибаните фактури, мама му стара!

* * *

Тайният Приятел — поради липса на установено име, Северин го кръсти с определението на Венета — бе висок малко над метър и осемдесет, имаше длъжка кестенява коса и слабо лице. Смуглият му тен беше като на човек, дълго пребиваващ на открито. Очите му бяха тъмни, леко хлътнали. През цялото време, откакто Северин го надзираваше, той изглеждаше дълбоко замислен, с втренчен взор. И като че много учуден на различни неща.

Най-вероятно бе на около трийсет години. Връстник.

Детективът пое обекта от спирката на Окръжна болница и го проследи с колата до хотел „Плиска“. Наложи се да продължи пеш, затова се обади от мобифона си на Венета да прибере автомобила.

Следеният бавно тръгна покрай булеварда, потъна в парка, пресече го и дълго стоя на светофара на „Драган Цанков“ срещу РТ-кулата.

После отново изпоти Северин с мързелива разходка до площад „Йорданка Николова“. Там купи три кисели млека и ги изпи, докато спокойно вървеше към Синьото, където пак спря за кисело мляко.

Ба, порази се Северин, колко изкърка тоя… Мога да го проследя по кофичките. Махмурлия ли е? Тц. Не личи.

Непознатият обиколи стадиона. Имаше вид сякаш нещо си припомня. Оттам се размота до паметника на Съветската армия. Зяпа го от всички страни, все едно го виждаше за пръв път. От провинцията ли е? Във всеки случай бе отседнал в Панчарево или Симеоново, но предишния ден Венета не можа да установи това със сигурност. Твърдеше обаче, че в три следобед ще имат среща с Искра край „Ариана“.

Интересно, какво ли щеше да прави още час и петнайсет минути? Да посети „Александър Невски“? Историческия музей? И, о Боже, не спря да се налива с кисело мляко!

Тайният Приятел купи пет-шест вестника и някакво списание, слезе в подлеза и го прекоси, разглеждайки афишите по стените. Изкачи стъпалата към улица „Сан Стефано“ и веднага хлътна в малка баничарница, където удобно се настани на една маса и заби нос във вестниците.

Северин и без да го погледне, можеше да познае какво си е поръчал.

Детективът нарочи за наблюдателен пункт лилаво барче, намиращо се точно срещу баничарницата. Остави съобщение на пейджъра на Венета да му докара форда на „Иван Асен“ и влезе в заведението, където стържеше Металика, а барманът решаваше кръстословица. Взе си малка бира и запали цигара.

Следеният продължаваше да изучава пресата така, сякаш щеше да пише дипломна работа върху материалите на столичните медии през октомври.

Без да го изпуска от очи, Северин се помъчи да обобщи впечатленията си.

Преди всичко Приятелят имаше страшно много време за пилеене. И огромен стомах в жилавото си тяло. И направо свръхестествени бъбреци, защото никъде не се отби до тоалетна, нито бе регистрирано да отскача зад храстите. Отнасяше се небрежно с парите си, защото отказваше ресто и банкнотите му бяха на топка в джоба на черните дънки.

Хм. Наистина се обличаха почти еднакво с Искра (нея засега Северин бе видял само на снимки) — тъмни дънки, кожени якета. Дори косите си връзваха на висока опашка по един и същ начин. Предпочитаха кубинки или маратонки.

Имаше ли това някакво значение? Може би.

Но поразителното беше друго.

Приятелят не носеше слънчеви очила, съвсем очевидно не си лепеше фалшиви мустаци зад ъгъла… но защо ли детективът имаше настойчивото ирационално усещане, че мъжът с булимия към киселото мляко (този ненаситник обаче не хапна дори едно геврече! интересна форма на лакомия…) е… маскиран.

На моменти Северин бе готов да се закълне, че непознатият е полупрозрачен като облак. И имаше нещо смущаващо в сянката му…

Днес наистина бе „променливо облачно“, понякога слънцето ослепяваше есенния град, светваха улиците и жълто-червените дървета, а сянката под краката на Тайния приятел бе странно разкривена и сякаш по-голяма, отколкото би трябвало да бъде. Със сигурност Венета би забелязала повече подробности, но този детайл се загнезди в съзнанието на Северин като нещо нелогично. За нещастие слънчевите набези бяха кратки, всичко отново помръкваше и детективът не успя да разнищи защо му се струва, че има несъответствие между фигурата на следения и неговата сянка.

Никакви други улики не бе в състояние да формулира, бяха прекалено дребни щрихи към портрета на Приятеля, но цялостното усещане бе чудновато.

Макар да избягваше да си създава мнение въз основа на оскъдни наблюдения, Северин намираше обекта за най-необикновеното… какво?

Пфу, съвсем нормален мъж на мойте години! И все пак… Излъчване… Опа!

Приятелят се надигна и Северин спря да си клати краката в такт с Battery. А, пак отиде да си вземе кисело мляко. Лактоман. Пристрастяване към бактерия булгарикус.

По дяволите, откъде бе тази негова самовглъбеност? Част от маршрута си непознатият премина сякаш нищо друго освен него не съществуваше на този свят. Стряскащото бе в това, че Северин наистина го възприе така — повярва — само силуетът на Приятеля, който не изпускаше от очи, бе реален, а всичко друго — илюзия. Мараня. Халюцинация и бълнуване.

Откъде такива усещания? Какво ми става?

Детективът си позволи да отклони вниманието си от баничарницата, колкото да нацели цигарата с огънче. Отпи вкусна глътка бира. Пяната тихичко пукаше и той се загледа в нея.

Напомни му за морето — така се плъзгаше морската пяна по пясъка. За последен път ходи на море по повод на една приятелска среща с колегите от Варна, тогава още беше под пагон в МВР. Добре си изкара. Влезе в първата петица. Жалко че го нямаше Ясен, затова варналиите спечелиха отборно. Братчедът щеше да им разбие тайното оръжие, онзи бабанко имаше техника, но братовчедът има и хъс, и по-дълги ръце — пиши го победил. Ех, скоро не са ходили да се боксират… Защо ли не му се обади да отидат до залата?

Северин изправи гръб. Да, добре ще е малко да се разкърши. Да направят с братовчеда един спаринг. Напоследък Ясен взе да се уповава прекалено много на дългите си ръце и умението да държи противника на дистанция, а после внезапно да го атакува отблизо. Ама е занемарил техниката. И общата физическа подготовка, да… Боксът е комплексна игра — сила, техника, дух, мислене…

Точно така, ще му звънне. Още сега. Хем ще научи дали Ясен е откопал нещо в картотеките, Венета му даде доста добри снимки…

Северин удари рязка спирачка на мисълта си и усети главата си куха, кънтяща.

Снимки. Венета. Братчедът…

Какви снимки. На кого?…

Мамка ти!…

Това е за трети път днес!!!

Детективът толкова рязко вдигна глава към витрината, че погледът му се разфокусира.

Баничарницата отсреща. Масата в аквариумната ѝ вътрешност. Някакви тийнейджърки избутваха настрани купчина вестници.

Какво по дяволите… Нещо, някой…

Приятелят!

Беше се изпарил.

Северин с ужас си помисли, че може би няма да го познае. Сякаш лицето на непознатия мъж, когото трябваше да следи, беше избърсано с влажна гъба от дъската на паметта му.

— Ей, добре ли си?!

Той бавно се извърна към бармана. Полезрението му се клатушкаше, картината пред очите му бе загубила дълбочина.

— Д-да, нищо ми няма.

Барманът го гледаше изпитателно. После отново пусна музиката.

— Пребледнял си.

— Аха… Колко дължа?

Под краката му изхрущя стъкло.

— Заедно с чашата и шишето, пет и петстотин — кисело отвърна момчето. — Поседи малко да ти мине, ако искаш.

Навън Северин шумно глътна въздух и се озърна отчаян. Нямаше представа кого и къде да търси.

* * *

Алванд отново домъкна цял сак книги и касети с филми и музика. Една от видеокасетите, която показа още на влизане — Lord of the Dance, придружи с коментара, че това му приличало на върколашки танци, изпълнявани от самодиви. Естествено, не беше забравил да зареди и хладилника — въпреки възраженията на Елена да не купува продукти, които самите те няма да ядат. Иван също не спазваше тази „уговорка“, с която не го свързваше обещание. Той виртуозно избегна да се съгласи пряко с леля си, че няма да „правят такива неща, гости сте все пак“. Като че и „Ален“ не се чувстваше гост. Елена въздишаше: европейци…

Змеят друсна на леглото сака и започна да изважда придобивките, като си свирукаше весело.

Иван хвърли едно око на покупките и съобрази, че нещо не е наред. Притесни се:

— Откъде имаш толкова пари, събрате? Аз ти дадох преди… преди…

— Взех си от „разбойник“.

Иван се смръзна. Окопити се бързо и рече внимателно:

— Много ти благодаря за деликатността да използваш граморската дума, сякаш на българите не им е присъщо. Не се чувствам дотолкова обвързан точно с този народ, както и с човечеството изобщо. Но осъзнаваш ли, че си извършил „кражба“?

— Граморите нямат такава дума. Малцина кашепци я имат.

— Да, защото винаги са готови да споделят каквото имат. Собствеността за тях е нещо, което не може да се отнеме. Ние ги научихме, че истинското имане и да се споделя, не намалява. И все пак?

— Прочетох за валутата и си помислих, че може да спечеля.

— И те измамиха? Ох…

— Отначало не повярвах. Стана толкова… обикновено и толкова… внезапно. Когато проумях какво се е случило, последвах измамника.

— И?

— Наредих му да ми върне парите.

— Използвал си Заповедния език?!

— Избрах да го притисна по този начин, вместо да му поискам сметка за всички злини, които подуших в него. Все пак, нали ми каза, и аз разбрах-приех, че нямам право, че не е УМЕСТНО да съм съдник тук. Поне при първа среща с някой… разбойник.

— Хм. Словата на Заповедния език проникват право в нервите. Не е имал воля и осъзнаване да ти се противопостави.

— Не е намеса в Съдбата му. Той също не оставя избор на своите жертви. Не всякога и те са отговорни за това, че се хващат… на въдицата. Често е действал с принуда, не е оставял измамените сами да се измамят.

— И?

— Той се уплаши повече, отколкото предполагах. Даде всички пари, които носеше.

— А ти… да не му върна фалшивите долари? Долари, нали?

— Дойче марки. Не. Спомних си, че такива са незаконни по тукашните правила. После му наредих да иде в участъка на стражниците-полицаи и да си признае всичко сторено.

— Ох… С колко пари го одруса? Кажи ми ги като валута, нещо не ми е нормално с такава лекота да смятам левовете в хилядарки…

Алванд назова сумата и Иван чак подсвирна.

При толкова пари, въобще не се учуди на шепата полускъпоценни камъни, които Алванд изсипа върху леглото.

— Ще запомняш музика? — досети се Иван.

— След като нямам Пеещо цвете — кимна събратът му. — Избрах тези кристали от музея „Земята и хората“. КУПИХ ги, Иван. Не съм ги… свил.

Иван се засмя извинително.

— Чувството за хумор — Алванд се възползва от повода да сподели поредното си откритие — е лекарство против страха. Механизмът на шегуването е учудващо прост, основан е на забелязване на противоречия от рода на „мъжко момиче“, „дървено желязо“, „благородна лъжа“…

Иван вдигна ръка:

— Ти самият си един самоходен хумор в момента. От изразите, които изброи, само дървеното желязо понамирисва на шега. Я ги анализирай!

Алванд помълча. А после върху лицето му се изписа детинско огорчение:

— Не, не мога така! Да излъжа Лъжовния език засега е над силите ми, не умея да го направя отвътре, докато мисля на него! Но ще измисля как да го накарам сам да покаже лъжовността си! Освен ако не е невъзможно по принцип… окото не може само̀ да се види.

— Правилно. Колкото ти си виждаш ушите, да.

— Защо ми е да си ги виждам? — обърка се Алванд. — С тях слушам… Няма значение — махна небрежно с ръка. — Трябва по-често да слизаме в Човешкия свят!

Ококорването на Иван не впечатли събрата му, който продължи с разсъжденията:

— Коварното в Езика на заблудата е, че на границата между съмнението и невярата се намира пропастта на ОТЧАЯНИЕТО. Притежателните слова, които толкова широко са употребявани от хората, „мой, моя, мое“, не са просто страст да притежават предмети или ДОРИ живи същества. Това е последица от Лъжовния език да обсебва и обяснява действителността, вместо да я приема. Намирам, че всички стойностни личности в този свят са страдали от лъжовността на езика-мислене и са се бранели с хумор от него. Разсъдъкът, затворен в рамките на Лъжовния език, е като…

— Като хамелеон в огледална клетка — подсказа Иван.

Мълчание.

— Какво може да стане с хамелеон в клетка от огледала?

— Умира. Доказано е.

— Правили са опит с животното? — ужаси се Алванд. — Не може да бъде!… — Помълча, помисли. — Може… Когато мисля на Езика на заблудата, виждам, че не само това е възможно. И никак даже не е трудно да се възприема светът като съставен от „крайности“… Затова значи хората не се издигат до осъзнаване. Ще умрат в огледалната клетка на своите представи за Всемира… Ето, четох астрономическия календар и там имаше следното: всичко, което се наблюдава като явление, но не може да се измери, се отхвърля, за да може научното познание да съставлява прогнозируеми модели, а не до безкрай да събира данни и никога да не формулира хипотеза. Плоско е, но работи — в света, изграден от думи. Тук думите са всичко. Видях, че „нормалните“ хора несъзнателно приемат чужденците, които не говорят диалекта им на Лъжовния език, за… по-глупави. Автоматично мислене, плод на Мързела. Същото отношение усетих у тях и спрямо глухонемите. Щом няма думи — няма разум, според тях. Заради същото не слушат и децата си — защото още им липсват думи. Защо казват: „невинен“ или „чист като дете“. Или още — „първични“, децата били „първични“… Изобщо не успях да разгадая логиката на последното.

— НИЕ сме логични и рационални. Те не са рационални. Тяхната логика лежи върху изкривените предпоставки на мисленето им, определено от Лъжовния език.

— Да, съгласен съм с мнението ти. Децата обаче са просто деца, нито чисти, нито невинни. Те са рекички без ясни брегове, лесно се мирят с Хаоса. Нов живот. Начало на пътя.

— Почваш да разбираш…

— „Разбирам“ в човешкия смисъл — без да приемам, че онова, което съм проумял, е истина — без да го споделям.

— Браво на теб. Смайва ме и твоят ентусиазъм да си изясниш нещата с едно замахване на крилото.

Алванд седна. Набръчка чело.

— Така е, защото младите шаркани много си приличаме с хората. Нали? Затова те са ни толкова интересни — напомнят ни за нашето собствено детство… само че почти всички хора НЯМАТ избор какви да станат в своя свят. Те не виждат възможностите. Вярват на очевидното, не надничат ОТВЪД него. А щом нещо не виждат, или не го знаят — то не съществува за тях. А хората наистина не съществуват извън елементарното ниво на сетивата си. Изпускат най-важното — че умът също е сетиво.

— Играта с думи взе да ти се услажда. Но не съди според нашите понятия.

— Още една дума не на място. Не „съдя“. Не произнасям присъда. При-съда. Съд. Делва. Съдба. Сравнявам…

Иван се разходи из стаята. Спря пред прозореца и надникна навън. Времето бе хубаво, но вероятно щеше да се заоблачи.

— Ще излизам скоро.

— За да се видиш с другата ни изгубена посестрима?

— Да.

— Следят те.

Иван се обърна гърбом и се замисли.

— Ще внимавам.

* * *

— Значи ти се изплъзна изпод носа? Не мога да повярвам, даже да го видя написано и подпечатано!

Детективът избяга от светлокафявите очи на Венета.

— Така е — призна той мрачно, надвесен над чашата силно кафе. — Може да ти звучи глупаво, но е така.

— Кажи ми пак какво стана.

Северин разтърка врата си.

— Просто… забравих за него. Изчезна ми от мислите, разбираш ли?! А после избяга и наяве — той стисна със здрави пръсти русите си перчеми. Продължи глухо под шепите си: — Засуетих се като кокошка из целия квартал. Хората ме мислеха за смахнат. Леле че срам.

— Не се скуби. Случва се.

— Не и на мен! Оооох…

— Да не е от онази контузия преди месец?

— Три месеца, Венче. Не е. Рингът няма нищо общо. Познавам всички усещания, свързани с леки мозъчни сътресения. Беше… нещо непознато. Дори не мога да го опиша. Просто… Тайният приятел избяга от главата ми. Напълно преднамерено. Чакай, чакай, знам какво говоря… Не си бръчкай носа. Още не съм ти казал най-главното. Тъкмо от него съм… уплашен.

Той се стегна и храбро отсече:

— Тези… бели петна в паметта ми. Докато пасях нашия човек, това ми се случи три пъти. И чак на третия път се стреснах. Предните два изобщо не ги усетих.

— Момент. Имал си амнезии…

— … докато вървях по петите на Приятеля, да. И си ги спомних едва в онова барче с Металика.

Венета сметна за уместно да помълчи.

— Бях на лекар. Заради това пристигам чак сега.

— Можеше да звъннеш все пак. Да не се притеснявам.

— Обадих ти се на пейджъра.

— Погледни какво си ми изпратил.

Дисплеят на пейджър „Моторола“ показа четири съобщения:

ПРАЗНА АЛФА 1С 14:27/дата

ПРАЗНА АЛФА 2С 14:33/дата

ПРАЗНА АЛФА 3С 14:58/дата

ВЕНЕТА ИМА ПРОБЛЕМ ОТИВАМ В БОЛНИЦА ЧАКАЙ В ОФИСА ВЕЧЕРТА ПРИБЕРИ КОЛ… 4С 14:59/дата

— Представях си те пълен с олово 45-и калибър и на системи — въздъхна тя.

— Прощавай — искрено се разкая Северин. — Не ми хрумна, че ще го възприемеш така…

— Ами как да го възприема?! Три пъти набираш номера ми и нищо не продумваш! Обадих се на алфа-пощата да чуя записа. Три дълги мълчания, в последното се чува сирената на линейка. И накрая — повикване през страхотен шум и говориш задъхано, сякаш с последни сили!…

— Минаваше трамвай. И ми беше пресъхнала устата от притеснение.

— А трите празни обаждания, когато нищо не каза?

— Ами… не знаех какво да кажа… — погледна я Северин нещастно.

След няколко секунди Венета омекна и грижовно приглади косата му с длан. Той затвори очи.

Подир минутка тя тихо попита:

— Какво искаше да кажеш с това избяга ми от мислите?

Детективът преглътна.

— Буквално. Пресичаше алея „Яворов“. Излязох му в гръб, много близо… и изведнъж се разсеях. Замислих се за съвсем странични неща. После се сепнах и се зачудих защо съм се помъкнал с фотоапарата. Дори снимах някаква птица. Има я на кадър. Кълвач. Обаче литна нанякъде, затърсих го през обектива и случайно попаднах пак на Приятеля. После пак. Около Братската могила. Изгледах го като празно място и си останах край паметника. Щракнах няколко кадъра. Парче синьо небе през жълти листа. Отново ми провървя, там нали е открито, и мярнах обекта до онези езерца, където растат лилии…

— То е едно. Кръгло.

— Едно ли?

— Мммм…

— Той си стоеше там и гледаше водата. А се сетих за него, защото видях празна кофичка от кисело мляко. Но не я беше хвърлил той. Някаква стара се оказа, смачкана. Добре че твоя Приятел го беше прихванало съзерцателство, та го настигнах… И на третото вече — Северин съкрушено поклати глава — се отплеснах съвсем, а той преспокойно си бил тръгнал и зарязал вестниците. Взе си само списанието. От ония с фантастика…

— „Зона F“?

— Май да. И тогава се усетих какво ми се беше случило. Сетих се за… уроките.

Северин подсмъркна и млъкна. Засърба хладкото горчиво кафе.

Венета размишляваше.

— Всъщност, първите два пъти той не ти е бягал, нали? Не се е стремил нарочно да се отдалечи или да се спотаи някъде, докато си… разсеян, така ли да разбирам?

Лицето на детектива леко се проясни.

— Като че ли да. Ъхъм. Да. Наистина е така — довърши той изненадано.

— Тогава Приятелят….

— … не ми е виновен. Причината е в мен. Не. Не съм съгласен. Повярвай ми, не си въобразявам… Пфу! Мамка му!!

Гледаха кафеникавото петно на стената отсреща.

— Изпусна ли парата? Не замеряй повече нищо, ще счупиш телевизора. Вярвам ти. Наистина.

Северин придържаше скулите си с пръсти. Отнесено чакаше потока мисли да кристализира в нещо убедително и проницателно.

— Искаш ли друго кафе?

— Тц. Ще повърна.

— Ще ида за натурален сок…

— Не, стой тук. Нещо сега ще се сетя… ей сегичка…

— Като хрумването, че твоите пристъпи на амнезия се дължат на външно…

— Аха — внимателно прошепна детективът, шавайки пръсти като да напипа паяжинка пред носа си.

— … въздействие, но ненасочено…

— Ненасочено, да — Северин сключи вежди.

— Магнит.

— Магнит?

— Магнитна аномалия. Обърква, дезориентира компасите.

— Така, така…

— Но не е насочена към това да ги смущава нарочно. Синдромът на Йосарян.

Северин зажумя в юмрука си.

— Тъй.

— Нека приемем за стопроцентово вярно твърдението, че Приятелят е смутил способността ти да се концентрираш и да помниш непосредствените си задачи. Внесъл е шум в твоя RAM. Но от всичко личи, че не го е правил насочено към теб.

— Той не ме е забелязал.

— Точно така. Просто притежава способността да… „бяга от чужди мисли“ за себе си.

— Щит.

— Ммм… да речем. Вероятно си го приближил твърде много. Докоснал те е с „щита“. Носи го непрекъснато. Не специално против теб. По навик. Може самият той да не знае за… този свой… щит. Малко груба метафора, струва ми се.

— Съмнявам се, че не подозира. Да мъкне коруба като костенурка и да не я усеща — стига бе. Може да не му тежи, но си я чувства. Но мен наистина не ме е забелязал. И слава Богу. Защото ако… носи такъв щит… какъв ли тогава ще е мечът…

Последва дълбока пауза.

— Не говориш сериозно.

— Напротив. Много сериозно говоря.

Венета изпита нужда да пусне радиото, за да запълни тишината.

— Страх ли те е?

Той забави отговора си.

— Малко. Но вече съм предупреден. И ще внимавам. Не се плаши.

— Странното е… че не се плаша. Но ми е едно… предчувствие. Необикновеност.

— Звучи окуражаващо, знаеш ли. Щом интуицията ти не говори за опасност.

— В никакъв случай за опасност. Няма заплаха. Обаче много да се пазиш. За всеки случай.

— Окей — Северин решително стана. — Късно е. Ще ти извикам такси.

— Няма ли да се прибираш? Имаш нужда от почивка.

— Ще спя тук. Утре… Утре ще го видя.

7.

Беседата между приятеля на Иван, Елена и бате Митко бе в разгара си, когато телефонът зазвъня.

Домакините тъкмо се кискаха на забележката на Ален, че радиорекламата за „голямо намаление на белгийски килими“ вероятно означава, че вместо килими, вече се предлагат изтривалки. Елена прихна още повече от слисаната физиономия на французина, породена от тяхната реакция на шегата му — Ален играеше докрай, и то доста талантливо. Митко пък тръгна да казва, че „ето, това е пример за съперничество между белгийци и французи“, но звъненето на апарата го прекъсна. Той пусна една весела проклетия и отиде в антрето, за да вдигне слушалката.

Вратата остана отворена и само след няколко секунди стана ясно, че търсят Димитър. Елена притихна, когато мъжът ѝ отвърна. Млъкна и Алванд.

— Какво сте направили?

В паузата стопанката и гостенинът видяха как се променя добродушната физиономия на Димитър. Той бутна вратата, която не се затвори напълно, но Митко бе застанал гърбом към нея и като че вече я бе забравил.

— Dimitar est cherchee du travail… — тромаво обясни Елена, без да откъсва очи от съпруга си.

— Абе, шиле! — гласът на Димитър стана като клепано желязо. Той рядко се ядосваше, но когато го изкарваха от кожата, предпочиташе да мълчи, докато не му мине. Сега обаче трябваше да продължи да говори. — Господ не ти е дал една глава и две ръ̀це, та да мислиш по-малко, пък да бачкаш двойно! Слушай насам сега! — От тона му изчезнаха емоциите, но Митко продължи така, сякаш чете инструкции, напечатани с много остри букви. — Обезопасете гредата да не падне. Запънете я със стрелата на другия кран. После. Освободи макарата. Откачи куката… — продължи той да забива нарежданията, като че набиваше нитове. — И ме ЧАКАЙТЕ… Какво? А, да — как пък не. Чакайте ме. Ти не разбра ли, че си блокирал хидравликата, бе? Не се напъвайте. Не сте по-силни от машината. Тя не познава нито болка, нито умора. Нито знае сама кога да спре. Можехте само да сте по-умни от нея. Затова — чакайте да дойда!…

Димитър затвори слушалката. Не я тресна, както може би му се искаше.

— Все за чужди дертове се кахъря…

— Какво стана, Мите? — разтревожено попита Елена.

— Претаковаха мостовия кран серсемите — измърмори Димитър и започна да се облича. — Пак добре, че няма пострадали… ама като отида, ще има! Контузени вратове и уши за шиене. Сорим, гадже. Ще ида да им бая на главите да не потрошат още нещо.

— Ама пил си!

<�� Жорката ще ме закара, той не пие зарад хепатита, дето го изкара напролет.

— Мите, тая фирма инженери няма ли си!

— Има тя… марулки. Няма да пипам нищо, само ще им казвам какво да вършат. Ленка, знаеш, че внимавам. — Той дори се ухили накрая. — Пазим се аз, че ако се у̀трепа, веднага щ’те гушне некой парясник, каквато си ми сладка. След два-три часа че си дойдем.

Алванд каза нещо.

— А? — обърна се Митко.

— Пита дали не може да помогне — преведе Елена.

— А така! Правилно. Аленчо, много че ми услужиш, ако седнеш да ми вардиш булката от навлеци! Разбрахме ли се? Дойде ли некой да я сака — тепай го, както са те учили. Разбрахме ли се?

— Calm-toi et le soleil t’en garde! Je voudrais garder ici — абсолютно сериозно отвърна „французинът“, на което Елена вдигна вежди, понеже Ален НАИСТИНА беше сериозен.

И как интересно го каза — „слънце да те пази“, вместо „Бог да те пази“…

Колкото можа, се постара да я разведри, без да прибягва до магически докосвания. Освен до онези, с които помагаше на организма ѝ да се справи с болестта.

После дойде Иван и Алванд се възползва от възможността да хукне да види рекламираната нова версия на „Зоро“, току-що пусната в киносалоните…

* * *

— Елена, може ли един неудобен въпрос?…

Тя се обърна изненадана. Пресегна се и намали радиото. Сетне кимна.

— Когато баба Стана почина, ти предложи на мама Валентина да останем да живеем в старата къща. Тя защо ти отказа?

Елена приглади коса и седна до Иван.

— Смятах, че това, което дрънкат за майка ти, не заслужава никакъв коментар. Нали разбираш, одумваха я, както само на село го могат. На сама жена с дете се гледаше с лошо око. Веднъж им казах на клюкарите и клюкарките, че е била омъжена, че е вдовица, но те не престанаха да си измислят небивалици. Валентина се засегна. И то на мен. Защото не ѝ казах, самата тя не даваше ухо на клюките. Реши, че не съм я подкрепила. Не разбра, че просто не искам да обръщам внимание на онези хлебарки. Тя не го схвана като подкрепа. Осъзна го после, но ние тъкмо подхванахме строежа, съборихме къщата. Валентина си науми, че трябва да ни подпомогне с пари, а ги нямаше. И затова не се върна. Не успях да я разубедя, че не ѝ се сърдя, че няма за какво да ѝ се сърдя…

— Да. Мама Валентина беше доста мнителна на моменти.

— Помирихме се окончателно два месеца преди инфарктът да я повали. Боже, само седем години по-възрастна от мен беше… Помня, че ти караше първата си студентска бригада, нали?

— Да.

Елена наклони глава и заприлича на светица.

— Тъкмо изчистихме онова недоразумение помежду ни… Искаш ли още таратор? — попита го тихо.

— Искаш, искаш!

— Ти никога не си го обичал, пък не му е и сезон да се яде.

— Яде, яде…

— От тенджера да яде! — засмя се на старата шега Елена, събра останалите съдове от масата и ги занесе до мивката. Иван бълбукаше с таратора, за да я разсмее още.

Изведнъж почувства промяна в настроението ѝ и спря да се лигави. Лепна очи в тила ѝ. Зачака. Продължи, макар и беззвучно, да опразва тенджерата.

Елена стоеше гърбом и плакнеше чиниите. Обади се, уж нехайно:

— Винаги съм искала да те питам… защо ѝ казваш така?

Иван остави лъжицата.

— В смисъл?

— Често ѝ викаш мама Валентина. Обикновено така наричат бабите. Някои внуци не харесват думата „бабо“. Обичливите внуци.

Гласът на Елена бе станал стъклен — като чашите, които миеше — чуплив.

— Како Сърничке… наистина ли искаш да го знаеш?

Усмивката още повече разхубави гласа ѝ:

— Не си ми викал така, откакто бях на деветнайсет, на сватбата ни с Митьо… Да, Ванко. Искам да знам. Аз вече знам. Искам само… потвърждение. За да не се лутам.

Искаше, но се боеше да се обърне.

— Затвори си очите — реши се Иван. — После се завърти към мен. Отвори ги бързо и пак ги затвори. Като мигване наопаки. Не се страхувай. Аз съм, твоят Ванко.

Помисли си, че все пак тя няма да посмее.

Не позна. Посмя. Жени, змеици — непредсказуеми същества…

Елена направи каквото ѝ каза… и след „мигването наопаки“ остана със затворени очи, неподвижна, с ръка на гърдите, със задържан дъх. Много бавно вдигна клепачи отново. Очите ѝ бяха големи и кръгли. Но не изненадани.

Иван бе този, който се изненада, когато чу въпроса на леля си:

— И Искра ли е като теб?

— Не съвсем. Има повече злато по люспите. Нали е руса…

Елена задиша нормално. Обърна се гърбом и довърши миенето на съдовете, като подхвърли през рамо:

— Да ти сипя ли малко вино? Защото ще пийна една чаша. За компания…

— Съгласен!

— Хем ще дразним после бате ти Митьо — изкиска се тя и се усмихна. — Сега вече ми е спокойно, Ванко. Щастлив ли си… там?

Той отговори едва когато се чукнаха за наздраве:

— Почти.

За миг Елена се стегна.

— Винаги съм я чувствала като необикновено дете. Толкова се радвах на бебетата на приятелките ми! А после с моето някак… сякаш не беше МОЯ дъщеря.

Иван стисна чашата и за малко не я спука.

— Винаги е била твоя дъщеря! — възрази той остро. — Ти я износи, ти я роди, ти я обичаше и я обичаш. Без теб нямаше да стане истинска! Елена! Моля те, не си въобразявай щуротии! Тя Е твое дете!

Елена поклати глава:

— Децата не са наши. Ние сме техни.

Тя подпря лакти на масата и продължи кротко:

— Ванко, ще ти разкажа нещо. Когато се оженихме с бате ти Митко, много млади се взехме, заминахме за Чехия. Там лекарите ми казаха, че имам болни яйчници. Че няма да забременея. Почувствах се… празна, лишена от смисъл. Ако не беше подкрепата и търпението на Димитър, сигурно щях да полудея. През отпуската му си дойдохме в България. Още във влака ми се присъни нещо странно. Баба ти Стана сънувах.

— Помня я.

— Странното беше, че в съня си я мислех за вече умряла. Бяхме в мрак, а тя — без да помръдва, с безизразно лице, пронизващи очи — се приближаваше към мен. Цяла вечност се приближаваше. И ме сочеше с изпънат пръст. Ето така, притиснала дясната китка към гърдите си и ме сочи с показалец, а на него блести златен пръстен. Трябваше да ме е страх… но не се боях. Баба Стана съвсем се доближи до мен и каза: тя е. И тогава лумна пламъче, държах свещ и бях в тъмна църква — сама. Знаеш ме, не ходя на църква. Много лицемерие срещам по такива места. Като пристигнахме, покрай ходенето на гости и раздаване на подаръци, забравих какво бях сънувала. Видях се и с Валя, вие живеехте в една вила в Бояна тогава, под наем. Донесох ти камионче, ти веднага го направи на нищо, но беше много доволен…

Иван се усмихна сдържано.

— И после се наканих да си вървя и дойде хазяйката ви. Една наперена такава, отракана, нахакана… обаче симпатична. Останах още малко. Хазяйката се връщаше в София и предложи да ме закара, имаше СВОЯ кола. Шофираше като мъж. През цялото време не спря да бърбори и само ме поглеждаше косо… имаше много ярки зелени очи. Нищо не запомних какво ми приказваше, но отиде чак до баба Станини, където отседнахме с бате ти Митьо, старата къща я съборихме предната есен, наливахме основи за нова. Забави се малко, попита Димитър нещо за колата, поговориха си. И после… на сбогуване ме целуна по бузата. И с Митко си каза довиждане тъй, сякаш са били съученици. Не знам… някои хора умеят да бъдат безцеремонни и пак не ги мислиш за простаци. Димитър щеше да тръгва за работа много рано, но не помня вече защо, май му се обадиха по телефона у комшиите да не ходи. Елено, каза ми, щом е така, дай да си спретнем романтична вечер в механата! Но не отидохме. Останахме си у дома. На свещи… После цяла нощ сънувах люляци, люляци… Събудих се много ведра. Много жадна за живот. И казах на Митко, че сигурно от снощи съм бременна. Той ме погледна стреснато: Елено, трай си да не чуе дяволът! Но аз му казах, че знам. Наистина знаех.

Иван слушаше и зяпаше приборите за хранене. Върху алуминиевата дръжка на заоблен нож личеше изтъркано „Д.И.П. Петко Денев“ и отдолу, малко по-четливото „неръждаем“.

— Помниш ли как един ден най-после се засякохте у дома?

Иван се размърда.

— Бях останал да спя в стаята си…

— Искра дойде — подхвана Елена, — много капнала. Тъкмо беше почнала нова работа като сервитьорка в една дискотека. След нощна смяна беше. Спяхте, разделени от една стена. Надникнах да ви видя, първо в твоята стаичка, после в нейната. Чак ми хрумна, че сигурно сънувате едно и също нещо… После слязохте за късна закуска, даже не и обяд, ранна вечеря по-вярно казано. Ти първо отиде да вземеш дърва за печката, Митко още не беше купил тази…

— Печката на баба Стана с фурната, в която правехме тиквеници с късметчета.

— Да… вие все се редувахте преди това, през Бъдни вечер. Ту единият остане без приятелка, ту другата скъса с момчето си… Влязохте едновременно в кухнята. Цяла минута се гледахте в очите, когато се запознахте… РАЗПОЗНАХТЕ.

— После дойде бате Митьо — Иван премрежи поглед. — Ти беше сготвила мусака и я сипа в две тави — едната за вас, другата за нас.

— И вие по едно време почнахте да се кискате и да си крадете с вилицата картофчета. Хлапета.

Иван съвсем ясно чу мисловното ехо на последната дума в ума на Елена: „дракончета…“

— И вие не изостанахте, също се сбихте в чинията си.

— Да, и четиримата бяхме като ученици на купон. Детска градина… Станахте неразделни. Докато… тя пак не се събра с предишния си приятел.

— Той накара негов колега да се обади на Искра, че е в болница — остро рече Иван. — Спука апандисит. И я върза със собственото ѝ съчувствие…

— Ти защо не се намеси — тихо попита Елена, без въпросителна интонация.

— Не… можах. Стори ми се нечестно.

— Този свят не е честен.

— Но ние сме! А после направи и катастрофата… накара я да се почувства отговорна за него.

— Искра проговори, докато бяхме втория път в Чехия — неочаквано се отдръпна от пряката тема Елена. Бавно подпря брадичка с дългите си пръсти. — Митко добри пари изкарваше там, къща строяхме, затова пак заминахме. И така проговори наша Искра на чешки. Все ѝ се чудех, ние с Митко сме с тъмни коси… ха-ха, бате ти Митьо имаше много коса едно време!… И с тъмни очи. А тя — руса, синеока. В детската градина даже веднъж не ни я дадоха, имаше нова възпитателка и тя не повярва, че сме ѝ родители, мислеше я за чехкинче… После в селото така ѝ викаха — Чехкинчето. Чужденката. Не знам защо така остро ме пробождаше тая дума. Сякаш ми се привиждаше някаква истина в нея… И се сещах за баба Стана, тя тъкмо почина тогава. Тя беше руса и светлоока. Боже, виках си, нима баба ми се е преродила в моето дете?… Вие прераждате ли се, Ванко?

— Не. Прераждането е… като поправителен. Ние сме отличници.

Искаше шегата да я развесели. Но постигна обратен ефект. Тъгата ѝ го обгърна.

— Недей така… това не е… утешение. Хората имаме нужда от утешението.

Како Сърничке… защо ли все забравям, че си безкрила и бездната отдолу и навред само те плаши… — помисли си Иван. — Как да ти внуша истината, че в пустотата има достатъчно място за свободен полет и сътворяване…

— Мечтите, а не душите се прераждат — промълви той. — Ние изпълняваме Съдбата си.

Елена мислеше, загледана в листа на Мьобиус, надянат върху антената на касетофона.

— Не искам да съм дракон, Ванко. Толкова сте самотни.

Той дълбоко пое дъх. Не съм избирал самотата. Тя ме избра.

Не го каза. Елена продължи да говори, сякаш бе в унес:

— Пише… че сте рационални и безмилостни. Че кръвта ви е гореща и чак разяжда… като негасена вар… — Тя неволно погледна към лявата си ръка, където имаше малък белег, спомен от строежа на къщата. — Че сърцата ви са студени и безмилостни. Умовете на драконите са лишени от чувства и жалост. Така пише.

— Нима с Искра сме такива?

— Вие не сте… Но винаги сте постъпвали толкова… ПРАВИЛНО… дори когато бъркахте, че…

— И другите като нас не са. Умеем да летим над чувствата си, да, когато се наложи. Обаче не просто знаем що е жал и милост — имаме ги в излишък, да даваме на всеки, който е поискал. Не вярвай на лошите неща, които са останали в паметта на атлантите. Това е клевета.

— Защо сте ТУК, Ванко? За какво сте наказани?

— Не сме наказани. Така стана. Ние сме… les enfants perdus8. Имаше война, сега тя привършва. Но по-преди две двойки, заплашени от гибел, оставиха неродените си змейчета тук, за да ги опазят. Двойките загинаха. Тогава мама Валентина и ти… ни спасихте. Нямаше да оцелеем без любовта ви.

Очите на Елена бяха големи, изплашени, чисти. Прошепна:

— Значи ти си СЪВСЕМ сирак, Ванко… Как се казваш в действителност?

— Крилан.

Тя се отпусна.

— Хубаво звучи. Не се отказвай… от човешкото си име, Ванко.

— Няма. Хм. Пак добре че съм Иван, а не ме кръстиха Георги…

Поредната шега предизвика бледа реакция. Но отключи нов спомен.

— С Митко тръгнахме на излет един ден, с колата, разбира се, той по едно време само до тоалетната не ходеше с „Вартбурга“ си — Елена омекна и дори се засмя, почти без тайната помощ на племенника си. — Потеглихме към Трудовака, по Самоковския път, след крепостта Урвич…

— Сещам се, да. Паметникът на Трудови войски, дето са строили пътя.

— Така, да. И, както винаги, бате ти видя закъсала кола и спря. Почовърка под капака, почеса се по темето, беше почнало да му се вижда, и извади теглич…

— Типично.

— Закара човека у нас и до вечерта се занимава с автомобила му. Неговата представа за почивен ден.

— Не му се сърди.

— Да му се сърдя? — изуми се Елена. — Ами че аз заради това го ХАРЕСВАМ! Е… понякога ми е идвало байгън, дето има една дума… Човекът се оказа художник. И ни предложи за благодарност една разкошна икона на Свети Георги… Беше много красива дърворезба, още без лак, без рамка. Обаче… спогледахме се с Митко и отказахме. Сега разбирам защо. И така… Митко не искаше пари, върнахме му и иконата. Затова след няколко дни художникът ни посети и ни докара една жар-птица, пак от дърво.

— Онази, дето ви е в спалнята?

— Да. Преди беше над креватчето на Искра… А тя… как се казва?

— Не знам. Тя навярно ще го узнае.

— Като тръгна на народни танци в читалището — продължи със сведена глава Елена, — сама го поиска, не сме я карали, на един концерт строши дъските на сцената. Много бурно играеше, на други танци винаги е стъпвала внимателно, леко, галеше земята, но тръгнеше ли шопско хоро… Там се набива, удря се, гази се!… И пукна дъските. Никой не повярва, помислиха, че е някое от големите деца, момчетата. Това стана в трети клас. И аз не повярвах. А трябваше… Ванко, кого погребахме до Валентина?

Не можа да премълчи. Не искаше да отговори.

И има късмет.

По стълбището затропаха тежки стъпки.

— Елено! Простряла си ми беневреците и са станали на талпа! — весело се провикна през вратата Димитър.

След секунди той влезе с вкоравени, замръзнали в нощта дънки — първата диверсия на настъпващата зима.

Елена плесна с ръце:

— Толкова студено ли е станало!

— Лед, гадже, лед! Лед Цепелин! Ракийно време! Време за Цепелин! — той намигна на Иван. — Май се опитвате да пиете без мен. Лошо, лошо. И сакахте да ми се смеете после, знам аз, знам…

— Няма, няма такова нещо! — в един глас и през смях завикаха Иван и Елена.

— Добре — неочаквано хрисимо им повярва Димитър. — Казвате, така и така, не сме плели заговори коварни зад гърба ти. Добре. А я си помислете над следното… — Последва театрална пауза. — На практика пиете ли? Пиете. Чакате ли ме? Не ме чакате.

— Пием и те чакаме — рече Иван.

— Да кажа, че може и да си прав. Но на практика не виждам доказателствааа…

Елена кимна разбиращо и тръгна да се промъква към хладилника, но мъжът ѝ я улови за талията и я прегърна:

— Стоп, кротувай!

Тя се задърпа, смееше се… но очевидно не искаше да се откъсне от яките му ръце, в които сега намираше сигурност и утеха.

— Никакво мърдане! — даскалски нареждаше бате Митко. — Сега за наказание сам ще направя салатата и че си сипем ракията, а вазе че ви е срам. Те!

— Ти пък, срам… — изкиска се в рамото му Елена.

Най-сетне Димитър спря да държи строга физиономия и цъфна от ухо до ухо:

— Да де, какъв ти срам, они двамата наденали дебелите о̀чи, ни ракия са ми сипали, ни салата турили, па лъжат, че ме чекат. Чекат те… марулки.

Вечерта премина чудесно, без докосване до смущаващи теми.

Иван не използва психощита.

8.

— Ето, от едно А следва Б. Но дали наистина А определя Б? Нима Б не провокира някак си А-то? Подобно твърдение е вярно само при линейно векторно време…

— Абе ти какво пак си прочел?

— Иван! Вече се убедих, че тук умеят да надлъгват Лъжовния език, да се издигат над него! Искам да се науча и аз да го правя, поне колкото човешките Поети. Досега не ми беше очевидно, че Езикът на заблудата отваря вратите на въображението!

— Алванд, въображението в сферата на влиянието на Лъжовния език може да въздейства разрушително и още по-заробващо.

— Рисковано е, да. Но аз имам имунитет, за мен не е опасно. Възхищавам се на онези човеци, които подозират, че могат да се погубят, ала не спират. Това е интересно. Слаба е човешката природа… по-скоро МЕКА спрямо нас. Затова използват гъвкавостта си. Понякога ми се струва, че ни надминават в това отношение. Вероятно се увличам. Когато се върнем… и освободим Радослав… тогава непременно ще се срещна с Мъдрец, за да беседвам с него за хората.

— Ти на мен ли ми казваше, че съм готов за Мъдрец? Я се виж!

— О… ласкаеш ме незаслужено, събрате.

— Заради удоволствието да видя как шаркан се засрамва. Радвам се за теб.

— И аз — за теб. За това, че отново се намерихте с твоята Обич.

Иван въздъхна.

— Не знам дали наистина вече летим в една посока. Сърцето ѝ е в капан… и самото то е капан. Не знам какво ще стане. Не мога направо да ѝ кажа, че обича недостоен за обич… може би привързаността ѝ към него го прави достоен? Не знам. Пред избор е.

Алванд го гледаше стреснат.

— Страшно нещо каза, събрате… Странна дума употреби — „недостоен за обич“. Само на човешки може да се каже това… Няма живо същество, което да не е достойно за поне трошичка обич… или поне милосърдие, нека и в най-крайната негова форма… Хм. „Крайната форма“. Сякаш нещата са нанизани на шиш и можеш да ги посочиш кое е по средата, кое отляво, кое отдясно… Нещата са ясни и без толкова опростяване.

Иван мълчеше.

Тъкмо те похвалих, помисли си той. Ох, наивнико мой мил, люспест, опашат. Намесят ли се хората, нищо вече не е ясно. Ясни сме НИЕ. Ясни са граморите, самодивите, джуджетата. Ясни са и вампирите, и банши… Невинаги предсказуеми. Но ясни. Хората не са ясни, защото са непредсказуеми по свой особен начин. Винаги може да направят глупост. А глупостта е наистина непредсказуема. И с това е опасна като нищо друго…

— Събрате — рече Алванд. — Страх пред нещастие е хвърлил сянка връз ума ти.

— Тя е в плен на Лъжовния език — промълви Иван. — И ще избира, без да знае друг. Тежко ми е.

— Изборът ще е неин…

— Може той да ѝ повлияе. В човешки стил ще е.

— Слънце да е с теб, каквото и да се случи.

Иван наметна якето и излезе.

Алванд го изчака да напусне двора и също се измъкна подире му. Не искаше да е груб и неделикатен, но изпитваше смътно безпокойство, което не успяваше да анализира.

Само ще прикривам полета на своя побратим — рече си… и усети, че се оправдава, понеже мислеше на човешки език. Поклати глава и реши засега да разнищва още една от многобройните нишки на този проблем.

Проблем. Интересна дума… Имат ли проблемите „известен смисъл“, както бе чул веднъж да казват хората?…

Хма! Стига! Да видя кой Ловец дебне моя събрат и тогава всичко ще стане ясно.

* * *

Венчето наистина беше познала — тези се гледаха не влюбено, ами такова от същото, само че на ен-та степен. Срещата обаче се оказа съвсем кратка и след минутния разговор двамата се разотидоха.

Северин бе убеден, че след малко пак ще се съберат. Може би бе заразен с интуицията на Венета.

Имаше приготвен диктофон с крещящ стикер на агенция за социологически проучвания. Възнамеряваше да зададе няколко тъпи въпроса, след което да попита за име, професия, възраст — „така, за анкетата, ако желаете, разбира се!..“ Рядко някой не желаеше. При вида на приветливата, но явно служебна усмивка, хората се отпускаха. Едни се надяваха да попаднат в новините, когато се случваше да се представи за репортер, други безгрижно не се опасяваха, че някой ще развява имената им публично. Понякога българинът проявяваше удивителен наивитет и пълна готовност да откликне…

Само да си държи главата чиста от паразитни мисли. Нищо освен целта. А тя е…

— Прощавайте, господине, няма да ви отнема повече от три минути, правим една анкета, моментна снимка на обществените нагласи…

— Извинете — с убийствена вежливост отвърна мъжът.

Ушите на Северин пламнаха под погледа на Приятеля. Стори му се, че очите на непознатия познайник дълбоко седят в орбитите и бълват безплътни и безшумни струи чер пламък. Мъжът прониза лъжесоциолога с проницателно тъмен взор и продължи пътя си.

Ядец. Не стана. Язък. Налагаше се отново да действа по сложния начин.

Уф. Още съм жив.

Ха. Ха.

Защо ли не ми е смешно.

Дали и Искра притежава такива… странности? Венета бе открила някакво неизказваемо подобие между тях. Още щом ги видя наяве заедно, Северин го повярва безрезервно и докрай. Но се изненада колко дребничко бе момичето. Едва стигаше до рамото на Приятеля, а с него бяха почти еднакви на ръст.

Детективът се скри зад син павилион с козметика и зачака.

Видя накъде свърна Приятелят и напрегнато каза няколко думи в мобифона си.

Отговорът на съдружничката му, която пък следеше Искра, го удовлетвори. За миг затвори очи, за да прецени къде ще се пресекат маршрутите им.

Държеше мислите си изкъсо — като добермани на каишка. Запровира се навътре в парка, минавайки директно през храстите. След стотина метра спря и се спотаи. Не изпускаше от съзнанието си образа на обекта, мъчейки се да не мисли за нищо.

Абсолютно за нищо.

Обектът седеше на пейка и разлистваше списание „Паралели“. Може би дълго щеше да седи, защото имаше под ръка и купчина вестници.

… Най-сетне търпението на Северин беше възнаградено. В края на алеята се появи Искра. Все още безименният ѝ

приятел? любовник? — ще научиме ние тая работа…

познат продължаваше задълбочено да чете вестник. Не помръдна, когато жената мина край пейката, като едва не закачи с небрежно преметната на рамото раница неговото коляно…

Детективът за момент се откъсна от бинокъла и стисна с пръсти основата на носа си. Сърбежът обаче не намаля и Северин звучно кихна. Промърмори, подсмръкна и избърса насълзени очи в ръкава.

Сетне отново се залепи за окулярите. Виждаше гъстия храсталак до алеята. Леко помръдна встрани…

Върху празната пейка самотно белееше вестник. Можеха да се прочетат едрите заглавия на първа страница: „Изборите в Македония се печелят от…“ и „Сърбия навярно ще отстъпи пред ултиматума на НАТО“.

Трескаво зашари с бинокъла. Заповяда си да остане спокоен.

Паническа досада и раздразнение започнаха да надигат жлъчни змийски глави след двайсетте секунди, през които Северин не успя да открие нито един от обектите.

Да се не види, вдън земя ли пропаднаха!…

Той ядно и гузно стисна челюсти и си наложи методичен оглед на района. Сектор по сектор, нищо че ръката му потрепваше, готова хаотично да застрелка бинокъла насам-натам, с надеждата да се натъкне на Искра и приятеля ѝ по волята на случая.

Да, ама само от щастливи случайности кариера не се прави. Законите на Мърфи са неумолими. Даже за чувствителния нос на хрътките.

Така. Едната алея — празна. Другата — също. Пътечките между тях… Неокапалата шума с ярки есенни цветове пречеше на полезрението.

Нещо рижаво се мярна през клоните и Северин веднага върна натам усиления си от оптиката поглед.

Странно плоската и няма картина оставаше безлюдна. Клони, листа, дънери — като на фототапет.

Дали без да искат, и двамата са се облекли така — той с жълто-кафеникаво яке, тя — в черно кожено. Искра вероятно е изпрала черните си дънки. Не им трябва по-добър камуфлаж.

Рижавото нещо изскочи, почти стряскайки Северин, увеличено от цайсовските лещи, сякаш право в лицето на детектива.

Пфу!… Куче…

Ирландски сетер на върха на щастието.

Детективът неволно проследи радостното псе, което тичаше с развяващи се уши.

Между две дървета, край които сетерът профуча, обективът на бинокъла показа отдалечаващи се по тясна, трудно забележима пътечка, крака в поизбелели дънки.

Стоп! Ето ги!

Черното кожено яке над дънките, преметната през рамо черна раница. Мъжът в кафяво вървеше пред Искра и отместваше от пътя ѝ клоните. Държаха се за ръце.

Северин силно притисна очи към окулярите и ожесточено задъвка забравеното сухо стъбълце.

Ахааа… ясно. Вървят напряко към спирката на булеварда. Гениално просто за досещане.

Той преметна ремъка на бинокъла и забърза към колата, за да пресрещне следените.

Само да не кривнат някъде!…

* * *

Не кривнаха.

Стояха кротко и чакаха тролейбус. Ето тук беше досадата — да се мъкне подире му от спирка на спирка…

Северин се наежи в седалката и престана да обръща внимание на клаксони и размахвани през прозорците пръсти. Упорито гледаше невдъхновяващата задница на тролея и сканираше с присвити очи спирките.

Най-стресова стана ситуацията на хотел „Плиска“, от страната на кино „Изток“. Детективът си каза набързо шофьорската молитва, която не е за пред деца и дами, и нагло прехвърли бордюра, за да влезе в локалното платно. Добре че няма мантинела, мамка му, не са се сетили да сложат…

После той се превърна в нещо шашнато, многооко и с шия на лагери, върху която главата се въртеше подобно на пумпал.

Отмина спирката, за щастие не чак задръстена от народ, но не и без хич. Караше толкова бавно, колкото можаха да издържат нервите на тези след него.

Олекна му страшно, когато мярна Искра и нейния тайнствен познат да седят мирно в тролея и да гледат през мръсното стъкло към небето.

Слязоха в началото на булевард „Насър“ и се върнаха под моста на 4-ти километър.

Ясно — селските рейсове. Уффф…

* * *

Тези двамата имаха страст към природата и пълно пренебрежение към атмосферните условия. Вярно, не валеше. Но изведнъж температурата бе взела да пада и от прохладно ставаше почти мразовито. Небето се свъсваше и ниски облаци задираха с провиснали кореми върховете на дърветата.

Боже, защо не отидоха тия двамата в някоя кокалянска механа или панчаревско хотелче, вместо да хванат гората!

Северин се промъкваше през бодли и трънаци, мъчейки се да не шуми и да не изпуска от очи мяркащото се кафяво от якето на мъжа и светло-синьото от дънките на младата жена. Добре че непознатият познайник не носеше обичайните си дрехи — би станал съвсем неразличим в тая гора…

Като внимаваше да не си издере ръцете по настръхналите шипки, детективът за пореден път си помисли, че наистина е поразително колко еднакво се обличаха Тайният приятел и Искра. Все едно се наговаряха. Отбеляза си също, че наблюденията на Венета бяха много точни — и двамата не закопчаваха якетата си, ходеха предимно разгърдени, в джобовете държаха винаги само лявата ръка, дори когато бяха без ръкавици… И какво още? — не си слагаха никакви шапки. Някак странно накланяха глави на една страна, сякаш долепваха око до невидима снайперска пушка… Защо, по дяволите, все предизвикваха някакви заплашителни асоциации!…

… Да не би в тоя пущинак да има някаква вила?

Северин спря и се заслуша. Май отпред шумеше вода.

Гората се поразреди и той започна да прибягва от топола към топола, криейки се като малчуган.

Уф че хлапашки изпълнения. Рисковете на професията…

И изведнъж се закова на място.

Ясно виждаше и двамата следени. Стояха край някакъв водопад, под изкривена и аха да падне във вира върба.

И говореха.

Северин отчетливо чуваше думите.

Но не с ушите си.

Гласовете им го ковяха право в главата и с всяка подслушана дума той чувстваше, че слепоочията натежават и мигрената се разпалва като жарава…

Бе съвършено непознат език, но удивително разбираем, по-разбираем от сръбски и руски, да не споменаваме трънския… и май даже по-разбираем от български…!

Детективът не издържа и заотстъпва сляпо заднешком. Тресеше се. Не точно страх. Не съвсем ужас. Никога не би си помислил, че изумлението е способно да предизвика паника…

няма значение. почти успяхме, слънчице-звездице… виждаш?

Северин се препъна и залитна възнак. Просна се по гръб, лактите се забиха в меката влажна постеля от лански и тазгодишни листа, но въпреки тях го заболяха и ръцете, и задникът. Геройски успя да предпази бинокъла и фотоапарата.

Изохка през зъби. Няколко мига седя неподвижен, задъхан и с лумкащо в гърдите сърце.

Тръгна да се надига точно когато откъм водопада нещо започна да се разгаря в синкава светлина.

Сам не разбра какво го накара да вдигне „Канон“-а и да започне да снима. Автоматичната машинка забръмча и защрака. Сиянието ставаше нетърпимо, дори осезаемо и Северин простена от болка в очите, но продължи да държи окото на апарата насочено към мястото на странната двойка природолюбители-прелюбодейци.

Стискаше клепачи и се свиваше, свиваше, изгърбен като костенурка.

Когато отвори щедро леещи сълзи очи, вече знаеше, че каквото и да се е случило преди малко — то бе свършило.

Тишината, в която малкият водопад бучеше с предпубертетна сериозност, шумяха клони и посвирваше вятър — тази тишина сега му се струваше друга. Нещо в нея отсъстваше. Нещо подобно на сол в супа. Или някаква невиждана подправка, веднъж само вкусена, но останала да липсва на езика, здраво вкопчена в паметта и гъделичкаща със спомена за себе си…

Северин се изправи и поизтупа разсеяно и небрежно.

Върху ретината му още играеха червени и зелени петна, но успя да различи, че Искра и чудатия ѝ приятел ги няма пред водопада.

Детективът пристъпи от крак на крак и неуверено тръгна към вирчето, в което — кой ли знае колко десетилетия — се оглеждаше все тъй върбата.

Над облечената в камъш и папури рекичка космати облаци ту забулваха, ту разголваха част от Витошката гърбина. В инакво време мястото би било навярно много красиво, ала не това накара детектива дълго да мига пред себе си.

Гледката се поклащаше, сякаш бе прожектирана върху ветреещ се леко чаршаф. Във въздуха пробягваха концентрични вълнички, събираха се в точка и за миг блясваха синкаво-слепящи светулки.

Северин се опита да покрие главата си с шлифера, издуван от засилващия се вятър, който с хъс забрули дърветата.

Сведе очи надолу.

В размекнатата земя личаха следите на двамцата симпатяги, заради които Севериновите крака замръзваха в тънките мокасини, а лактите тръпнеха.

Нейните — от маратонки „Адидас“, и то доста стари.

Неговите — кубинки, изтърквани вероятно още от съветската война в Афганистан.

Бавно и с приклякване детективът тръгна по тях, успоредно на брега на вира. Тъмната вода носеше мъртви листа и пяна. По дъното се виждаха огладени от слоя тиня камъни.

Не само студът и вятърът го накараха да изтръпне, усетил лед в гръбнака.

Земята ставаше все по-кална и все по-мека.

Но пък следите оставяха все по-плитка и трудна за различаване диря.

Докато накрая не изчезваха там, където Северин затъна до глезените в калта.

Наоколо нямаше къде да се иде, без по пръстта да остане поне някакъв отпечатък. Нямаше накъде и да се отскочи. Чакълест склон със затревена козирка предлагаше здрава опора, но той отстоеше на десетина метра от мястото, където следите просто изчезваха.

Просто изчезваха.

Северин си каза, че му е повече от достатъчно.

С мъка измъкна крака от калта и тръгна обратно, полюшвайки се като паток.

Неусетно за себе си, той ускоряваше крачка, а накрая даже побягна.

При един от завоите на пътечката, над някаква стръмнина към мъничко блато, той се хвана за кората на дебела топола, за да не падне и… с цялата си набрана скорост се блъсна в изникнал, сякаш от самото дърво, човек!

Стреснат вик излетя от гърлото като скимтене — ударът бе изкарал всичкия въздух на детектива. Като че бе връхлетял на самото дърво, а не върху тялото на човека.

Който никак не изглеждаше изненадан.

Северин за секунда го припозна, но червенокосият момък пред него въобще не приличаше на Приятеля. Може би само с втренчените си немигащи очи с жълтеникави ириси. Лицето му бе поразено от някаква кожна болест, сивкави бръчки създаваха илюзията за змийска кожа. Детективът замръзна.

Жълтоокият не бе помръднал и милиметър, сякаш имаше корени. Беше поне с една педя над ръста на Северин, но минимум петнайсет кила по-лек от него, почти кльощав. Дълъг сив шлифер висеше като на закачалка на иначе широките му рамене.

С отворена уста Северин поемаше големи порции въздух.

— Из-хви-нете — изпръхтя той и понечи да го заобиколи.

Онзи не се отмести и детективът отново се бутна лекичко в него.

Момъкът беше непоклатим. Във всеки случай кокалите на тоя тип бяха корави като арматурно желязо от най-дебелата марка. Северин се втренчи в краката му, почти готов да ги види зациментирани поне до глезените.

Нищо подобно. Изпод шлифера се подаваха крачолите на новички мастиленосини дънки и също толкова чистички маратонки. Все едно още миришеха на магазин.

— Про-хрох-щавайте! Бързам! Бихте ли се отместили от пътя ми, моля!

Кльощавият мълчеше. Стоеше като вкопан, бръкнал дълбоко в джобовете на връхната дреха. Изучаваше детектива, сякаш преценяваше нещо. Раздразнението на Северин отстъпи място на смътна тревога — стори му се, че в топазените очи на отсрещния се разтягат и свиват две тесни вертикални зеници…

Мълчаха и се гледаха.

Детективът не можеше да определи възрастта на мъжа пред него. Вероятно бе или младолик дядка някъде към четирийсет, или рано пораснал младеж. Косата му беше къса и гъста, червена като бакър. Чертите на лицето бяха някак изтънчени и дори поразената от незнайната краста кожа не ги загрозяваше. Пък и самото лице притежаваше объркващо здрав и естествен вид… сякаш се беше родил такъв. Дали не е грим?

Прилича на… гущер, несмело си помисли Северин. И сега какво, ще се бием ли, що ли…?

Не изглежда чак толкова як, че да не мога да се справя, пък…

Въобще нямам желание да се занимавам с този… този…

Плавно, почти танцово, но и невероятно бързо, жълтоокият стори път. След броени секунди детективът се окопити, машинално кимна с глава за „мерси“ и се промуши между шлифера и дървото. Правеше втората крачка, когато с крайчеца на окото видя леко помръдване — сякаш непознатият искаше да го блъсне с бедро. Северин усети парливо жегване на камшик по гръбнака си.

Без каквато и да е връзка с навиците за самозащита и със съзнанието, тялото на детектива се подчини на друго, нямащо нищо общо с нервите му. Краката го понесоха на спринт по пътечката. Едва успяваше да криволичи между дървета и храсти, есенна шума съскаше и се метеше подире му.

… Боже, закъде съм побягнал…

Той спря и се приведе, стиснал коленете си с длани. Вдишваше жадно мразовития въздух, краката му тръпнеха от внезапната слабост. Добра скорост, по дяволите, никога не съм тичал така, като вятър… Изправи се бавно и отведнъж натежалите му фотоапарат и бинокъл го подсетиха какво прави тук.

… Северин дълго стоя на едно място, масажирайки слепоочията си.

През цялото време усещаше между плешките нечий немигащ внимателен взор.

Двайсетина метра отляво, зад висок и сух къпинак, мъжделееше дълъг виненочервен обект с болкитови петна по калниците. Фордът го чакаше — твърд щрих, успокояващ контур сред свят, който се отразяв�е в криво магическо огледало.

Би предпочел отново да се разсее, да забрави и никога да не си спомня всичко това, което не се вписваше в границите на досега познатото битие.

И все пак се огледа, но чак през стъклото на автомобила и след като двигателят вече ръмжеше на скорост, докато обувките цапаха амбреажа.

Никой.

Поне доколкото можа да прецени със сълзящите си от студа очи.

Фордът рязко потегли, пръсна кал в близките храсталаци и заподскача по бабуните на черния път.

На шосето детективът спря и телефонира на Венета.

* * *

— Шефе, клиент!

Огнян избърса ръцете си с гюдерията и излезе пред халето на сервиза. Носеше работен комбинезон, който гледаше да пази чист, но тъй като участваше в работата наравно с подчинените си монтьори, не успяваше да избегне някое и друго петно. Ала не се срамуваше от лекетата. Все пак, за повече представителност, носеше под комбинезона си риза и вратовръзка. Примижа към посетителя.

Клиентът беше висок, млад, с дълъг шлифер. Слабото му лице се криеше зад големи тъмни очила. Ветрец рошеше светлокестенявите, почти русоляви коси с меден оттенък. Кожата на клиента носеше неравномерен петнист загар на скиор или човек, бачкащ на открито. А може би има екзема или някаква форма витилиго.

Дрехите му бяха нови, но по тях трудно можеше да се съди какво иска — таратайка за малко пари или реглаж на луксозна марка автомобил.

— Тонев, собственик — представи се Огнян. Не подаде пръв ръка, следейки реакцията на клиента.

Онзи не се погнуси да стисне длан на работник. Това се хареса на Огнян, както и здравото мъжко здрависване.

От своята страна на очилата Алванд прецени, че съперникът на Крилан изглежда по-възрастен от годините си — най-вече в лицето. Иначе фигурата му бе спортна, макар и не поддържана с упражнения.

(Спортна, помисли си змеят, въпреки че се беше зарекъл да не се отвлича и да не прави никакви изводи, дори предварителни, докато срещата не приключи. По-скоро — огледът. Искаше да си отговори на някои въпроси. Внимателно прецени какво ще каже и какво ще направи, така че да не засегне достойнството на събрата си.

Естествено — и достойнството на човека пред себе си.

Както и честта на родената в човешка кожа змеица Искра.)

(Спортна външност…

Иван му бе обяснил понятието.

Спортисти? И само с това ли се занимават? Има ли тогава и хора, които са посветили живота си единствено на ядене, пиене, сън — и го правят професия?… Между другото, защо „професия“? Нима думата „живот“ е толкова тясна в Лъжовния език?…

Събратът Иван-Крилан само разпери ръце…)

— Какво ще обичате?

— Търся да купя на старо автомобил. Разбрах, че работилницата ви предлага такава посредническа услуга, като гарантира качеството на машината. Даже май поемате обслужването, правите ремонт, ако се наложи…

— Правилно са ви информирали — не без гордост, но пък и без изтъкване отвърна Огнян. — За какъв модел става дума?

— Додж.

— Сериозна заявка… Не ви трябва ударена кола?

— По възможност бих предпочел здрава и в добро състояние.

— Колко време може да почакате, докато уредим доставката?

— Най-много месец.

— Добре, надявам се да се оправим. Ще ви е удобно ли да ми оставите телефон, на който да ви се обадя? Нека да е след два-три дни, ще имам конкретна оферта — сума, срокове, обем на гаранцията…

— Тъкмо исках да питам… — прекъсна го Алванд, внимателно намествайки Разсейващия си щит. — Малко необичайно е в тези времена автосервиз да предлага подобни услуги. Повечето хора от вашия бранш бягат от такава отговорност. Поне засега. Не говоря за големите доставчици и автокъщи. Но и те са далеч от стандартите в чужбина. Пък вие…

— Градя име — обясни Тонев. — Това е най-важният капитал. Другия си го имам! — той кимна към работниците си, които бяха облепили медночервеникав „Крайслер“, пострадал при нелека катастрофа. При това скоси очи и към собствените си длани с изпочупени почернели нокти.

Щеше много грижливо да ги измие след работа. Не мислеше цял живот да човърка двигатели и купета. Е, ако устискаше да нарежда и само да гледа, разбира се.

Лек като перце, щитът на оръженосеца се отдръпна от съзнанието му. Алванд бе видял достатъчно. Оставаше само един, последен въпрос. Чудеше се как да го зададе по-гладко. Играта с думи наистина бе интересна, но шарканът осъзнаваше, че не я умее колкото един средно интелигентен човек дори.

Затова се зарадва, когато Тонев сам даде повод:

— А, извинете, кой ви препоръча моя сервиз?

— Защо? — престори се на предпазлив Алванд. Може да не умее да приказва виртуозно, но е ловил като малко шарканче риба с опашката си.

— Защото винаги държа да благодаря на хората, които ми правят реклама — директно отвърна Тонев. — Нямам пари за такава, разчитам на доволни клиенти. И после мога да намаля цената за някоя услуга или доставка на резервни части… клиентът все пак не е длъжен да ме хвали, дори ако съм си свършил работата, нали?

От Искра ли си го научил, или с това си я спечелил? — запита се змеят и отвърна небрежно:

— Една млада дама, навярно е ваша позната. Чу ме да питам за коли на старо по телефонния автомат на спирката на „Окръжна болница“ и ми даде адреса ви. Искра се казва.

Наблюдаваше в бързо времеделене реакцията на Тонев.

Първо — недоумение в очите. После — тръпка по лицето — като приливна вълна по кашепските океани, гледана от орбита, „високо небе“ на граморски. Сетне — ПРИПОМНЯНЕ. Ужас. Болка. И Страх. Еманация от чувство на привързаност, признаци на човешкия начин на обичане. Алванд притъпи сетивата си. Не беше деликатно и честно да изследва чувствата на Тонев към Искра. Ако изобщо някой имаше право на това — то бе събратът Иван. Ако дръзне да избере и поеме подобна отговорност.

Танцът на емоциите продължаваше. Овладяване на лицевите мускули. Гасене на издайнически пламъчета в погледа. Стабилизиране на деловата маска.

По характер този човек донякъде напомня на Димитър, констатира Алванд.

Знае ли това Иван? Редно ли е да му го кажа?

Той премина в нормално времеделене, съобразено със събеседника.

Тонев само секунда бе забавил отговора си. Рече с пластмасова ведрост:

— А, Искра… Е, ще намеря начин да ѝ благодаря. За себе си ли търсите „Доджа“?

— Да. Очаквам добра печалба от една сделка.

— Добра инвестиция ще направите. Ами, дочуване тогава!

Ръкуваха се отново. Алванд се обърна и тръгна към автобусната спирка на стотина метра нагоре по улицата на бившето село, сега — краен софийски квартал. Не изпускаше от вниманието си аурата на Тонев.

Който страдаше и недоумяваше. И се срамуваше. И мъничко се питаше дали не би било добре наистина да я забрави… да се върне окончателно при жена си… при сина си. Не! Само с Искра искам да живея!

Направо го изкрещя наум. Алванд се втренчи в отражението му във витрината на ресторанта от другата страна на улицата. Тонев стискаше юмруци. Беше се сетил за това, което не можеше да обясни „рационално“, в рамките на своите представи за света. Боеше се. Бе готов да се бори — досущ като ловджийски пес, чийто страх не се е превърнал в паника. Но не знаеше как да се бори. За миг се сети за Съгледвача (съгледвачите!…), които беше наел. Но се оклюма. Не вярваше, че те ще му помогнат.

Значи са двама, каза си змеят.

Виж ти.

Ловецът, когото Алванд се постара да посплаши, изобщо не помисли в онзи миг на паника за другаря си. А го ПРИКРИ. Ясно защо — жена е. Виж ти…

Ловецът не бе лош, потвърди се впечатлението на Алванд. Колкото до Огнян Тонев… е, той е нормален човек. По-добър е от повечето… Но би ми било неприятно да приема загуба от такъв като него, помисли си змеят. Радослав е повече от това.

Точно така.

Ще понеса да отстъпя пред Радослав. Ще изпитам скръб, ала без обида — рече си оръженосецът хладнокръвно, надмогнал чувствата си, сякаш забравил своето име Водач. По-скоро — Съдник.

Ако Тя избере Радослав, разбира се.

Отдалечаваше се с ленива крачка, когато чу зад гърба си:

— Шефе, оригиналните накладки ето тук може да ги използваме пак, обаче това — ще трябва да го поръчаме, ако ще държим да е баш за модела…

Почувства как Тонев с усилие се откъсва от грижите и терзанията си, заслушва се в казаното, съсредоточава се, вниква…

… и вече отново е ведър, отдаден на своята работа.

Искра бе изтрита от мислите му.

Алванд зачака автобус, оглеждайки се между другото и за заблудено свободно такси.

Ето го последния отговор. Искра използва по-твърд от разсейващия щит. Може би несъзнателно.

Дори новоизлюпено шарканче не заема защитна поза спрямо обект, когото не смята за враг. Никой не се брани от приятел. Вдигнатият щит е белег за война. Шаркански обичай. Щитът е самата война. Хората си мислят, че МЕЧЪТ значи война. Мечът е активната форма на щита, изпреварващ удар, радикална защита. Образът на щит в мисълта означава намерение да се нападне. Така гласят Скрижалите.

И така… Искра третира Тонев като потенциален враг. Или не самия Тонев, а целия Човешки свят. Слънце ясно… Как е издържала толкова години — бодлива, наежена, винаги готова за битка!? Това е неестествено състояние!

Иван е прав — ужасно е да се родиш змей по душа в чуждия свят човешки.

Алванд потръпна. Чужд свят…

Забеляза свободно такси и моментално вдигна ръка, оставяйки настрани разсъжденията си.

За да направиш нещо добре, не го върши заедно с други. Освен ако не са два-три филма за гледане и тълковен речник за бегло четене — съвместими действия, обикновено запечатване в паметта. Не като да хващаш такси и да анализираш важни неща, при това без да навлизаш в бързо времеделене.

9.

Тресеше го. Затова спря, за да набере номера на Венета.

— Братовчед ти ми звъня преди час. Намерил е в картотеката нещо и по нашия въпрос.

— Защо не се обади на мен? — Северин погледна часовника, разтърси го и установи, че е спрял.

— Мобифонът ти беше изключен.

— Така ли?… Да, може.

Ясно помнеше, че не е изключвал апарата. Само го нагласи да бръмчи без много шум. Писукане на мобифон се чуваше надалеч — знаеше го от опит. И хората му обръщаха внимание, все още не бяха масови тези играчки в България…

— При тебе наред ли е всичко?

— Да — излъга без колебание Северин. Гърбът го сърбеше и той се отърка в облегалката. — Къде да те чакам?

— След малко ще се видя с Ясен на Лъвов мост. Ще ми даде някакви книжа по случая. Ще бъда на спирката за към жека-то.

— Помоли го да ме изчака, ако няма работа. Край.

Той пропусна да го задминат няколко тира и потегли след тях. Отби се от околовръстното към Студентски град. Подсмърчаше и няколко пъти кихна.

* * *

Венета беше сама. Тя се качи с тънка черна папка под мишница.

— Братовчед ти беше зает.

— Все е зает — Северин наблюдаваше светофара.

— Подготвяли мероприятие за деветнайсети декември.

— Охо!… Отдалеч се гласят. Нещо ще се разсмърди на тая дата значи…

— Всъщност, спешно му дали друга задача. Беше много отнесен. За първи път го виждам такъв. Даже забрави редовната си шегичка.

— Коя от всичките? — детективът ръчкаше лоста на скоростите. Колата забуча, набирайки асфалта под себе си.

— За зестрата, без която щял да ме вземе.

Той плъзна поглед към папката на коленете ѝ.

— Чете ли го?

— Не.

— Нямаше да ти се сърдя. Нали сме съдружници.

— Нещо не ми се искаше да го чета… Разстроен ли си?

— Хм. Не. Защо?

— Пред МВР винаги се озърташ за някой познат, а сега дори не погледна.

Северин хвърли око в огледалото, все повече се отдалечаваха от споменатата сграда.

— Чувствам се отмалял. Май успях да настина. Да имаш аналгин-хинин в чантата?

— Заповядай.

— Дай още едно хапче… На задната седалка до фотоапарата трябва да има минерална вода… Чхи!

— Не е на здраве.

— Ав-чхи!… Пфу… Мерси. Кажи число.

— Сто.

— Ъ!

— Добре, триста трийсет и три тогава.

— „И“? Познавам ли някой с „И“?

— Ивайло.

— Ти пък… Викаме му Йовчо. Не става. А предишното беше „А“…

— Анелия.

— Глупости. Постарала се е да ме забрави. И преди не се сещаше за мен, камо ли сега изведнъж… освен ако Маргарита не я е подсетила, тая злобарка… Не ми говори за нея. Салфетки да ти се намират?

* * *

Пред решетката на вратата на офиса ги чакаше неприятна изненада — Тонев мереше с крачки площадката.

— Ето ви и вас! — измърмори той веднага щом излязоха от асансьора. Гласът му беше враждебен.

— Добър вечер, господин Тонев — отвърна с убийствена учтивост Венета, а Северин гръмко кихна.

Докато отключваха кънтящите брави, клиентът потропваше с крак.

— Заповядайте — пропусна го пред себе си Венета. Огнян Тонев влезе припряно.

Пред табелката ОРФЕЙ-С&B съдружниците се спогледаха. Човекът, забъркал ги в цялата тази история, имаше доста превъзбуден вид.

— Пил е — прошепна Венета.

— Усеща се и с хрема.

Тонев хвана бика за рогата веднага щом тримата се озоваха в стаята. Думите му се сляха с щракането на лампите:

— Докъде стигнахте?

Освен че понамирисваше на алкохол, нищо в движенията му не го издаваше. Дори очите му не блестяха, само бяха станали мътни и неподвижни. Но пък мигаше често, сякаш готов да заплаче, макар на лицето му да беше изписан контролиран и овладян гняв.

Докато вървеше към бюрото си, Северин си позволи да го игнорира. Венета спря до телевизора. Клиентът се завъртя, опитвайки се да ги вижда и двамата, но нямаше как да успее да го направи.

Детективът не седна на мястото си, настани се върху плота на бюрото. Заби нос в хартиена кърпичка и едва когато я навлажни достатъчно, вдигна очи към клиента:

— Вижте — започна той. Тонев се втренчи в устата му. — Седнете. Моля.

Огнян Тонев с нежелание се подчини.

— Искам да ви питам нещо… Казахте, че Искра пише стихове…

— Какво общо има…

— За какво пише? На какви теми?

Гневните бръчки на Тонев лекичко се изгладиха, но тъкмо това някак го състари и смали тялото му в креслото. Северин го гледаше отгоре и като че от още по-високо.

— … Различно. Шантави са. Само някои са разбираеми… Оня… също пишеше такива.

— Кой е „оня“?

Тонев откри нещо интересно в ръцете си.

— Бях ги намерил. Кофти постъпка. Признавам. Но ги видях. И… странно, навремето те ми помогнаха да я оценя… отвориха ми очите… казах си „майната му на дреболии и глупости“, дадох си сметка кое ценя в живота, а кое е маловажно и е наистина суета и лански сняг… Сега… нещо ми се изплъзва. Не съм спокоен. Нещо става с нея. Припада. Не точно губи свяст, просто… все едно се отнася! И съм убеден, че е… — Огнян Тонев премлясна, поклати сведената си глава. — Не е глупава, никак даже, но… абе наивна е, млада… колко му е да ѝ мътят главата всекви…

— Защо не кажете направо подозренията си.

Клиентът отвърна през зъби:

— Не вярвам в такива глупости… но ѝ е направена магия. Не, сигурно е някаква хипноза, нещо такова, нали разбирате, просто нещо…

Буквално преди няколко дни, Северин би се изкушил грубо да отпрати Тонев на врачка, но пък сега… Сега бе готов даже да му съчувства… ако същият не беше си позволил да ги води за носа и да премълчава известни му… обстоятелства!

— Искра ти чете мислите, нали — глухо се обади Северин. Не задаваше въпрос.

Тонев бе слисан.

— Кара те да забравяш… кой си… къде си… защо си…

— Само когато ми е сърдита!

— Да. Но сега пак. Тя излиза и ти забравяш за нея. Все едно никога не си я срещал. А после внезапно се сещаш… когато вече се е върнала.

— Тя винаги се връща.

— Обаче не си сигурен дали и този път ще е така… — тихо, по-скоро на себе си, измърмори под нос Северин. Четеше страха на мъжа, свитък от нерви, отсреща в креслото.

— Какво знаете? Какво разбрахте? — с прегракнало нетърпение настръхна Тонев. Заприлича на изгладнял пес.

— Нищо — прошепна си детективът замислено.

— Какво? Моля?

Северин махна с ръка на Венета. Тя се изкашля и Тонев веднага се извърна към нея с цялото тяло.

— Досега изяснихме едно нещо. Искра наистина се среща с някакъв човек…

Клиентът застина, неизреченото „Така си знаех“ увисна на устните му. Но премълча. Само леко кимна на жената отсреща. Северин забеляза, че свива юмруци, а очите му стават тесни, досущ амбразури.

— … но не знаем кой е…

— А снимки, снимки, имате ли? Носите ли? Видях камера, фотоапарат де. А?

Тонев суетливо се озърташе ту към единия, ту към другата.

— Може ли да ги видя? Снимките? На онзи…

— Вижте, много ще ни улесните, ако все пак ясно кажете…

— Какво да ви кажа!

— Името.

Тонев прехапа устни. В настъпилата пауза Северин се бореше с кихавицата.

— Иван.

— Иван?

— Да. Мисля… Струва ми се… Стиховете. Може да си въобразявам, но май има нови.

— От същия човек?

— Като че ли да. Нищо не зная за него. Почти. Бил е откачалка. Сигурно и сега е такъв… — заби той поглед в обувките си. — Аз ги изгорих. Писмата му. Веднага след като той изчезна от живота ни. А преди да дойда при вас… ги намерих отново. Непокътнати. Огън не ги лови. Дайте да видя лицето му!

Венета пристъпи с половин крачка към банята, но детективът я спря с очи и болезнено кихна в шепите си. Съдружничката безпомощно разпери ръце:

— Нямаме ги в момента. Занесох ги вкъщи, да избера кои е добре да дадем за разпознаване… и ги забравих. Но ако изчакате… Северине, дай ми ключовете от Форда… Само след половин час…

— Нямам половин час.

Имаше поглед на маниак и глас на самоубиец.

— Разкажете ни за този човек, моля ви. Може би го познавате…

— Не! Не го познавам. Не искам да го познавам… Беше се махнал, отиде си… И сега се върна… от пъклото! — Тонев скочи на крака и изсъска язвително — Благодаря ви. Ще се обадя във вторник, за да ми кажете сметката!

— Но, господин Тонев…

— Благодарих ви! И ще платя! А сега вървете по дяволите! И ме оставете на мира!

— Може би ще е добре да си поговорите съвсем откровено с Искра — намеси се детективът.

Клиентът се завъртя на пета. Северин трепна от кръглото безумие на зениците му. Тонев пръсна слюнка и изрева в лицето му:

— Искра! Е! ИЗЧЕЗНАЛА!!!

После се втурна навън. Венета се опря на телевизора, притиснала „Канона“ към гърдите си. Вратата изтрещя, злобно засилена. Хлопна решетката. Чуваха го как тича по стълбите.

* * *

— Този е ненормален. Дано не се наложи да намесваме и полиция… Защо не искаше да му дам снимките?

— Не знам.

— Искра, докато я следях… Знаеше, че я наблюдават. Обаче се оглеждаше за мъже. На мен не ми обърна внимание.

— Знаеш ли… — не довърши Северин, прекъснат от нова доза кихавици. — Вземи от лабораторията каквото ти трябва и да ходим у нас. Тоя пак ще дотърчи. Не искам да имам нищо общо…

— Защо тогава да проявявам филма?

— Искам да видя какво съм снимал.

Мълчаха, докато слизаха с асансьора и напускаха блока. Едва на паркинга Северин се обади:

— Не, седни ти на волана. Нали обичаш да караш тая бракма?

— Добре, щом черпиш… — тя го изчака да се настани и го подкани да си сложи колана. Северин изпуфтя, ала се покори.

— Мисля обаче, че ще си ида у нас — каза Венета. — Все пак вкъщи е цялото оборудване, а у вас трябва да обърна банята нагоре с краката.

— Ама, ако ще ти е по-спокойно, да дойда и аз?

— Не, няма смисъл — Венета запали, огледа се и с мръсна газ даде напред. — Проучи какво е събрал братовчед ти. А най-добре е да дремнеш. Ще дойда, щом свърша с проявяването на филмите. Два часа ми стигат, без много да бързам… — Тя хвърли къс поглед към Северин. — Много си се смачкал.

— Аха. Направо съм размазан.

— Пресили се, Севчо.

— Изтраях.

— Разкажи ми.

— Обаче не карай като на рали… А така… Проследих ги до…

* * *

— Сигурен си, че… диалогът е бил на чужд език.

— Ахъммм… И да, и не. Разбирах ги. Но никога не бих могъл да повторя точните думи.

— Не си настинал. Вероятно ничия психика не е била натоварвана по този начин. Почини си добре. Ако филмът е преекспониран и не излезе нищо, само тогава ще се обадя.

— Добре. Но не по мобифона. Картата е на издишване. Сметките ще ни скъсат задника. Имаш ли жетони?

— Имам карта, до блока имаме Булфон.

Скръцнаха спирачки.

— Дотук бях. Чао.

— Чао.

Той направи две крачки и се върна, преди Фордът да е потеглил. Чувстваше се мек като парцал.

— Дай една целувка за илач… Венче. Те са двама.

— Кои?

— Освен Иван има още един индивид. Също е „щитоносец“. Пресрещна ме, когато се връщах. Висок е. Жълтоок. И зловещ. Ако има за кого да се притесняваме, то е за Тонев.

— Боже!

— Венче, шоковата палка е в жабката. Заредена докрай. Внимавай.

* * *

Легна си в хола. Все пак наистина беше настинка. Изгълта няколко аналгин-хинина и се зави с юрган, както беше облечен. Унасяше го, но любопитството се оказа по-силно от болестта и умората.

Това, което прочете в папката, го поболя още повече.

* * *

Събуди се неочаквано бодър и с острото чувство, че не е сам.

В ъгъла светеше нощната лампа с мекия си оранжев абажур. Щорите бяха плътно спуснати. На дивана до него седеше Венета и го гледаше. Усещаше топлината ѝ.

Северин се протегна лекомислено като котарак.

— Как си?

— Значително по-свеж. Удивително. Как влезе?

— Пазя ключове.

Северин отклони поглед, но за нещастие той опря черната папка, поставена на фотьойла. Беше захвърлил листата на пода, но явно Венета ги бе събрала.

— Прочете ли?

— Не.

Още се чувстваше трескав. Венета му подаде шише минерална вода и той забълбука, опитвайки се да изрази с жест „благодаря“. Пое дъх и обърса уста.

— Виж ги. Поне ще разбереш защо Тонев имаше нужда от ченгел, за да говори.

— Трябва ли?

— Опасявам се, че да.

— И аз съм ти приготвила нещо за четене.

Той съгледа няколко шарени томчета.

— Защо, какво? Какво е това?

— Черен ще ми е този ден, в който не мога да си позволя да си купя някоя книга. Но в случая ги нося за теб, да им обърнеш внимание.

— Защо?

— Материали по случая. Тук е моя извадка с цитати от конкретните места, които можеш да сравниш с текста в книгите.

Северин първо придърпа напечатаните на принтер страници в тънка пластмасова обложка, после изви глава да прочете заглавията на кориците.

— Приказки. Детски приказки? Какво искаш да кажеш с това?

Венета мълчаливо сложи на гърдите му плик. Вътре коравееше купчина снимки, формат почти А4.

— Ето. Колкото до въпроса ти — май аз трябваше да попитам: Сево, какво си фотографирал?

Северин не мигна.

— Според сведенията на братовчед ми, снимали сме призрак, Венета.

Тя повдигна очилата на носа си.

— Значи… работата е още по-дебела, Северине.

След кратко мълчание всеки протегна ръка към четивата си. Сториха го с решимостта на сапьори, посегнали към детонатор на мина.

…

Северин имаше съвсем малко предимство пред съдружничката си, но само защото още не беше разгледал снимките. И все пак, Венета не бе толкова шокирана, колкото той очакваше.

— Иван Владимиров Чакмаков — прочете на глас тя. — Роден на 23 август 1964 година. Починал на 14 ноември 1989 година.

Остави листовете. Северин мълчеше съчувствено.

— На снимката си прилича.

— Той е. Братчедът свали и отпечатъци от пръсти.

— Откъде?…

— От кофичка за кисело мляко.

— А аз се чудех какво си набутал в плика…

— Дактилоскопската експертиза е правена от професионалисти. Няма грешка.

— Смая ме.

— Ти мен още не си. Направила си интересен реферат на тема змейовете в българския фолклор. Някаква метафора ли е това?

— След малко. Първо да смеля досието от братовчед ти. Тайният приятел… Иван. Той е мъртъв…?

— По документи да. А може би и в действителност.

— Разстреляли са го на гръцката граница. Близо до… Вълча поляна?

— Да.

— При опит за бягство. Измяна на родината. Това е глупаво. Няколко дни след падането на бай Тошо.

— Не е знаел. Работили са на някакъв изолиран обект.

— Ами радио!

— Тогава на войниците не ни даваха да имаме транзистори. Конфискуваха ги.

— Идиотизъм. Защо са го взели толкова късно в казармата? А да, следвал е… Но висшистите нали служат като старшини-школници?

— Не се е дипломирал. Плюс лоша характеристика от вуза. Политически неблагонадежден. Въпреки че не е направил кой знае какво. На практика нищо. Не го ли запомни това?

— Не. Пропуснах го някак… Какво значи ОГВС?

— Ограничено годен за военна служба. Имал е… нещо нередно в медицинския картон. Ето, тук братчедът е отбелязал, че заради някакви аномалии лекарите от донаборната комисия са го отложили… даже май е бил изобщо за освобождаване по здравословни причини. Нещо сърдечно. Вроден порок сигурно. Нищо не се разбира от диагнозата, освен „кардио-нещо-си“.

— Обаче после решили, че може да ходи войник.

— И такива неща ставаха.

— Натикали са го в трудовашко поделение, където са го побъркали, а после са го убили. — Венета се изправи и закръстосва стаята със скрити под лактите си юмручета. — Гади ми се.

— Уф… така беше по онова време…

— Била съм на четиринайсет години — тя спря и се втренчи в нищото пред себе си.

— Най-странното е — промълви Северин, — че аз съм служил на същата застава. Обаче две години преди… това. Познавам мястото идеално. Дори знам точно къде се е случило. Пък и докато бях солджър, се сприятелих с един от фатмаците, старшина Величко Янев, много свестен мъж, за съжаление сега работи не за онези, за които трябва… От него научих за инцидент… за трагедията. Едва бях почнал работа в МВР и подочух това-онова, та питах бай Величко, като се чухме по телефона. Пълзяха разни слухове, че тъпунгерите от Вътрешни войски пак са окензали терена… извинявай. Милицията и другата кантора, която после стана жандармерия и гранична полиция, хем бяха едно ведомство, хем разделени. Затова се рънчеха по повод и без повод, доколкото с военните нито се мразехме, нито се обичахме, не като… Янев не ми каза нищо по телефона, само спомена, че след два месеца ще идва в София на прегледи във Военна академия. Срещнахме се и…

— Има ли вероятност да е оживял? — прекъсна го Венета, гризейки нокътя на кутрето си. Подпря с показалец рамката на очилата си и сякаш забрави да махне пръста си от там. — На роднините е бил предаден в запоен ковчег. Може да не е бил вътре…

— Тези копия ни ги е дал братовчед ми. Те не са фалшифицирани, така че да стават за обществена консумация. Каквото пише там, такова е било. Съжалявам.

— Тогава как си обясняваш всичко?

— Засега никак. Бай Величко доста ми разказа за случката. Заедно с него в психиатрията се лекували двама срочнослужещи. Войници от същата застава. Свидетели на разстрела. Не му се приказваше много-много. А после съвсем млъкна, оправда ми се с подписка за неразгласяване… Никак не мога да си го обясня — добави той накрая, връщайки се към първоначалния ѝ въпрос.

Венета сложи длан върху плика със снимките.

— Тогава виж какво излезе от филма.

— Трябва ли?

— Страхувам се, че се налага.

Двамата се засмяха тихо.

Детективът извади снимките. Първата беше силно преекспонирана, все едно бе щракнал слънцето през телеобектива. Смътни сенки на по-преден план.

— Различаваш ли нещо?

— Гледам таймера. Часовникът ми е спрял точно в момента на снимката.

— „Сейко“-то ти?

— Да, виж. И не иска да тръгне.

— Не показва същия час.

— Мъчех се да го сверявам — въздъхна той. — Добре, я сега… Аха. Я виж, това е върбата — Северин очерта с нокът бледите ѝ контури. — А тук трябва да са те… Егати, нищо не разбирам…

— Ето ти същата поза, пообработена на компютър.

Детективът мълча дълго и глупаво.

— Какво Е това?

— Какво си снимал, скъпи?

Със страдалческа гримаса „скъпият“ се надигна, дотътри се до библиотечния шкаф и зарови ръце в чекмеджетата. С досада хвърли на масичката пистолет „Аркус“, разбута купчинка книжа и накрая победоносно и заканително се върна с голяма лупа в ръка.

Прихвана снимката с два пръста и завря нос в нея, ококорен в дебелото увеличително стъкло.

— По дяволите… — изпъшка сетне.

В сивите сенки и петънца на бял фон, без затруднение се разпознаваше вирчето с водопада, а също и кривата снага на върбата. Над отразяващата плътния блясък вода, слънцето висеше някак призрачно, но и ярко. И две фигури се топяха в необикновената светлина. Само че в техните силуети Северин никак не съумя да отгатне човешки форми. Можеше само да каже коя е Ивановата — по-масивна и тъмна, както и в какво се бе превърнала Искра…

В нещо светло, изящно, фино, грациозно.

Двете същества бяха извърнали един към друг чудовищни глави с гребени върху почти лебедови шии. Плочки, рога, шипове по гръбнака. И общо четири разперени криле — прозирни, красиви и войнствени.

Те летяха към сиянието, във и през него.

— Това… те ли са? — смутолеви Северин.

— Питаш ли?

Хладнокръвният глас на Венета го стресна.

Той изтърва лупата на килима и безпомощно се свлече обратно на канапето. Пръснатите по масичката фотографии не излизаха извън полезрението му.

Венета почука по-настойчиво по плота, за да привлече неговото внимание.

— Все пак, не са го убили докрай — рече тя тържествуващо.

Северин я изгледа с очи на луд. Тя се помъчи да обясни.

* * *

За първи път в живота си Алванд изпитваше нужда да се оплаче някому от умствена умора. И може би дори да се свре под крилете на майка си. Някога това бе едно от най-сигурните места във вселената. Както и сянката на баща му.

Намираше се в Столична библиотека, в читалнята, пред камара книги.

Четеше онова, което хората мислеха за змейовете.

И една дванайсета част от всичко, което проучи, бе достатъчна, за да изпита пълно объркване.

Във вид на смътна идея, обрасла с недоразумения и заблуди, шарканите като че ли се радваха на почит в словесния свят на човеците. В една страна, чието име Алванд хареса, защото значеше „изгряващо слънце“, за първия микадо, император, нещо като постоянен Водач на Ятото, се твърдеше, че бил син на морска змеица и човек-рибар. В съседната държава също смятаха драконите за покровители, дори титлата на човешките Водачи бе свързана с шарканите и намекваше, че именно те са им дали право да властват. В страни като Тайланд, Корея, Виетнам, в целия човешки Далечен Изток уважаваха змейовете… там дори следваха старинни шаркански повели — вярно, преведени на местните диалекти на Лъжовния език, а това водеше до чудатости според оръженосеца. Видя неточно изображение на шаркан върху държавното знаме на Бутан, после и нещо като халичи и лами върху други сегашни и предишни гербове, включително европейски. Спомни си, че в българските църкви често змейове държаха знака на местната човешка вяра — кръста.

В същото време, същите българи бъркаха змея с витяка, макар да имаха отделни думи. Думата „витяк“ у други народи звучеше като „витяз“ и се смяташе за похвална, но отнесена САМО към човешко същество.

Като цяло обаче, образът на дракона се възприемаше от съзнанието на хората като Зло. Като необуздана природа, мислена от човеците за враждебна, особено след завладяване на умовете им от идеята за Единствен творец — идея, която заявяваше, че обяснява всичко и няма друга истина освен нея. Идеята се наричаше религия и Алванд проследи как с течение на времето хората са се прекланяли все повече и повече на своите представи за себе си — за съжаление, не на най-възвишените представи за себе си. Успоредно с този процес вървеше демонизирането на всякакви нечовешки същества и особено на шарканите. Алванд бе поразен от този изблик на необяснима омраза. Дали не бе внезапно възвръщане на паметта на атлантите?

Веднъж говореха с Елена и той ѝ каза, че сегашните хора наистина са потомци на загиналата Атлантида. Елена никак не се учуди. Нима помнят участта на първородината си и ОБВИНЯВАТ нас за това? Обвинение — странна дума в контекста на Лъжовния език… Сякаш атлантите не са носели отговорност за случилото се?

Иван обясни нещата по-просто. Хората, каза той, страдат от „комплекс за непълноценност“.

(Алванд дълго анализира явлението „комплекс“, но не стигна до окончателни изводи. Струваше му се нелогично такъв проблем да съществува в съзнанието на разумно същество… нека и същество, което няма достъп до подсъзнанието си. Впрочем, хората си мислеха, че в подсъзнанието им се спотайват чудовища. Вероятно ученият Фройд е имал такива твари в главата си, но Алванд се съмняваше, че ВСИЧКИ хора са като него. Подсъзнанието на шарканите представляваше просто автоматизираната част от ума, в която отлежаваха и дозряваха неоформени мисли, какъв ти развъдник за „чудовища“ е това…).

Поради „комплекса“, хората в плен на Мързела очернят всичко, което ги превъзхожда. Те „поливат с кал“ всекиго, комуто завиждат, и всичко, от което се боят. И по този начин изглеждат пред себе си по-чисти, по-силни, по-смели.

Алванд възрази, че може много хора и да мислят така, но авторитетът на Водачите им би трябвало да промени погрешното мнение („Грешка, грях“ — странно тежки слова…). Иван го изгледа със съжаление и му обясни как в човешкия свят се става Водач.

Алванд, с риск да обиди събрата си, не повярва.

Излизаше, че хората нямат същински Водачи, а нещо смесено и най-много напомнящо на Възпитател, който води малките в първия техен полет. Или Лечител, който прибира болни, ранени, слепи, води ги там, където ще им се помогне… Защото Водач е онзи, когото следваш драговолно, не по принуда, а по силата на осъзнат и критичен избор, и си готов всеки миг да поемеш бремето му, ако дадена небесна пътека му е непозната, ако се отклонява от целта на полета — та той сам ще ти отстъпи челното място в ятото, защото Вярност следва да има към избрания Път, не към водещия или към начина на летене… Пък и Пътят винаги трябва да се следи дали е верен. И никой Водач няма нужда (а и не бива! вече не е Водач!) да води слепи очи и умове, да вижда и мисли вместо тях, такива тежат на крилете му, такива не могат да внесат поправки в курса и начина на следването му… Така не се решават поставените задачи!

Иван потвърди, че хората точно това търсят — Наставник, който обаче да води следовниците си не по пътеките на знанието, а по Пътя на Действието.

Говореха на Лъжовен език и змеят установи с изненада, че в рамките на Езика на заблудата казаното от Крилан има смисъл. И още проумя, че фразата „не ти вярвам“ с нищо не се доближава до най-страховитото оскърбление в света на шарканите. Отказът да се даде заслужено доверие тук не се възприемаше като обида.

Алванд ревизира всичките си досегашни изводи след това поредно откритие, но отложи да приеме тълкуванията на събрата Иван. Струваха му се твърде елементарни.

Но нататъшните проучвания само усложняваха въпроса. Или трябваше да приеме, че Иван е прав, въпреки обобщението, или че отговорът надхвърля възможността на оръженосеца да го осмисли.

Но най-изумяващият факт за Алванд бе, че хората смятаха драконите за НЕИСТИНСКИ, за плод на собственото си въображение. При все че в литературата им имаше много документирани случки за срещи с шаркани. Алванд даже откри в човешките легенди отзвука на няколкото големи затишия във военните действия с нефилимите, по време на които доста шаркани са посетили Горната земя, изоставена от тях заради ангажирането им в боевете. Нима наистина е типично и присъщо за хората — да отричат факти, вместо да ги прибавят към знанията си?…

Искрено се засмя на твърденията за многоглавостта на шарканите. Реши, че е добра шега, докато не му хрумна, че по този начин човеците са обяснявали мъдростта на змейски и ламийски Учители и Пазители на знания, да не говорим за Съзерцателите… И престана да му е смешно, жално му стана от това плитко схващане… Хората май наистина пилееха забележителния си ум в затворените кръгове на страха и заблудата.

А нямаха оправдание (още една чудата думичка!…) за този си мироглед. Защото освен с Лъжовния си език разполагаха и с други езици — музика, математика, живопис… Но всяко от тези изключителни средства за изучаване и отразяване на света те без да искат, натикваха в същата лъжовна клетка. А отразяване не е „изкривяване“, първа стъпка, нали? Даже и математиката — точна и ясна. Механично търсеха реалните съответствия на математическите абстракции. Е, тук поне постъпваха логично — в духа на своята наука, която създаваше модели на действителността, без всъщност да открива природни закони. Но защо забравяха, че модел и обект не са едно и също? Естествено, отделни умове го разбираха… но защо тогава останалите не се стремяха да следват тези умове? Древният закон на Ятото — лети подир оногова, който знае — тук не се спазваше последователно.

А дори се потъпкваше.

Защо?

Иван-Крилан казва, че хората превръщат способностите си в цинизъм, ентусиазма — в амбиция, амбицията — в мания. Нима е прав напълно?…

Алванд усети, че времето е напреднало. Той върна книгите, взе читателската си карта, отговори с усмивка на усмивката на момичето-библиотекар и излезе навън. Наближаваше часа за затваряне на книжната къща. Тук правилата бяха такива. Знанието — в определени часове.

„Хмък“ — така казва събратът Иван. Та даже и Радослав го използва.

Съдържателна дума. Една от малкото, които най-често са си на място.

Замислен, той прекоси площада, минавайки покрай прибиращите стоката си търговци на книги. Почти всички, според Алванд, миришеха неприятно откъм главата си. Пое по най-прекия път към близкия градски парк, за да стигне до спирката на самоходната повозка до селото на Иван, Елена и чичо Димитър.

Ех, ако събратът му не бе сметнал за необходимо да скрие истинската си същност, неговото старо Семейство би могло ако не да му отговори на много мъчни въпроси, то поне да му даде крило да постави правилните въпроси…

Опасност!

Вървеше и анализираше, а в следващия миг се мобилизира за бой. Към него се приближаваше човешко същество, от което лъхаше на заплаха. Сигналите бяха толкова силни, че змеят премина в ускорено времеделене и сканира противника.

Беше готов да отразява нападение, ала вместо това го сполетя още едно странно откритие.

Източникът на враждебната душевна радиация се оказа просто случаен минувач, сравнително млад, към четирийсет — хората брояха живота си почти като граморите. Човекът просто преливаше от омраза и ненавист. Объркващото бе, че черното лъчение не беше конкретно насочено. То оставаше безформено, безлико и всеядно. С неописуема изненада змеят подуши, че коренът е в отвращението на човека от самия себе си. Той НЕНАВИЖДАШЕ СЕБЕ СИ! Терзаеше се за дреболии, не харесваше походката, лицето, гласа, работата си… и заради това мразеше целия свят.

Но още по-объркващото предстоеше.

Алванд се вгледа по-дълбоко и установи, че човекът дори не подозира за пламтящия огън на ненавист у себе си. Той просто виждаше, че всичко около него е досадно, гадно, дразнещо, отвратително, неуместно, грозно, достойно само за храчка в муцуната или забиване на юмрук в слабините… Но агресията не му изнасяше, боеше се от съпротива.

Този човек бе нещастен. Беше станал заради това лош. Неумението му да пие като роса всяка капчица радост го бе разсъхнало, душата му се беше напукала като забравена на слънце буца глина… и през пукнатините надничаше Хаосът.

Хаосът не е зло. Хаосът е свободна енергия. Поле за градеж. Без доза хаос животът не би бил живот, а безкрайни простори от идеални кристални структури — безжизнен и съвършен свят, тоест неизменен, безукорен, каквато е смъртта, а не Животът и Любовта. Хаосът и Редът следва да се намират в Равновесие, така че процесите да не замират, но и да не се прескачат един друг, рушейки фината тъкан на живота и на Всемира.

В случая обаче Хаосът бе Зло.

Алванд и преди бе подушвал подобни неща, но някак ги подминаваше, защото не се случваха чак толкоз разголени. Беше ново и поразително, че едно същество може до такава степен да се самоотрича. Бе на ръба на невъзможното — толкова дисхармонично съществуване. Би трябвало да е мъртъв или да умре всеки миг! Но нямаше признаци да се прекрати животът му в обозримо бъдеще — поне час или два още… Един оръженосец не е дорасъл да прозира отвъд Момента, едва съзнанието на Мъдрец простира своето СЕГА толкова нашироко по привидната стрела на времето… За младите сега е като миг, а не отрязък, област или срок…

Алванд с любопитство, сдържайки реакцията си на състрадание, проследи изкривяванията в аурата на човека, за да запомни симптомите на загнездилия се Хаос, нека и неосъзнат. Долови, че грозотата на деформираното биополе някак се усеща и от околните хора — минувачите извръщаха лица, страняха, отдръпваха се. Едно куче без стопанин и дом дори започна да лае и вие от страх, готово да нападне носителя на Злото… Впрочем, някои кучета налитат и заради злобата в себе си.

Змеят неволно поклати глава. Невероятно. Човекът спря пред напречната пешеходна пътека на същото кръстовище с него, в очакване на зелен светофар. Алванд проследи мисълта му, насочена към красиво момиче на отсрещния тротоар, и добави още един щрих към портрета — нещастният не умееше и да обича.

Иван казваше, че малцина човеци го могат — истински.

Да, но Алванд беше прочел пасаж в една от „свещените“ човешки книги, който го накара да вярва, че хората умеят да обичат почти като шарканите. Вярно, Иван забеляза, че събратът му твърде оптимистично си превежда от Лъжовен език конкретно послание на апостола с име Павел.

Може би. След тази среща… как да не се съгласиш. Истината не зависи от това дали ще натежи на сърцето…

Бездомният пес отново нададе вой към човека и побягна, когато понечиха да го ритнат.

Кучетата — горките твари, толкова дълго живели до хората, че почти се бяха вчовечили, приемайки предимно лошите черти на човешкия нрав. Но дори и добрите се изкривяваха в тях от животинската им природа. Защото хората не ценяха истински благородните кучешки характеристики. Ето, дори казват „куче“ като обида, пък смятат същия звяр за „приятел“. Слуга, беше го поправил Иван. Слуга, не приятел. Не Съратник от Свитата. Роб. Затова хората си остават „хора — нещо, което трябва да бъде превъзмогнато“. Защото където има робство, не може да съществуват истински Господари. Господар в смисъла, присъстващ в уважителното обръщение между шарканите.

Алванд постоя, загледан в гърба на опасния нещастник. Съмнения разкъсваха змея дали не следва да предприеме нещо. Няма страшно, ако този Хаос в душата-съзнание е моментно състояние — хората се идентифицират с настроенията и емоциите си, дори с мненията и — пак! — с думите, които произнасят. Моментното състояние ще премине. Но ако Хаосът е проял всички вътрешни образи на този човек и е стигнал до същността му? В такъв случай нещастникът е като… заредена бомба.

Трябва да се обезвреди.

Алванд се двоумеше.

И тогава покрай него — змея в човешки облик, щръкнал на бордюра — префуча тъмен и лъскав микробус. Луксозен, както му казват. Автомобилът безочливо не спази червения светофар, екнаха уплашени викове от пешеходци. Оръженосецът забоде поглед във возилото. И усети в микробуса познато присъствие.

За втори път ги срещаше. И те пак отиваха да вършат злодеяния.

Импулсът да хукне и да ги преследва дори не достигна ума му, отхвърлен веднага като неприемливо действие. Алванд се огледа.

Бялата полицейска „Лада“ на човешките стражници-брастагу, паркирана до кръстовището на площада „Славейков“, измуча късо със сирената си. Изръмжа двигател… и се задави, угаснаха и светлините на автомобила. Отвътре мигом изскочи униформено ченге, но без шапка, бързо отвори капака, блъсна с юмрук и фаровете светнаха, но опитът му отново да запали двигателя не сполучи. Алванд чу как стражникът съска в безсилен яд и захвърля преговорното си устройство в колата.

Змеят съзря такси и вдигна ръка да го спре.

— Карайте, моля, след тъмния микробус. Парите не са проблем — добави „вълшебните“ думички.

— Що? — наежи се таксиметровият шофьор.

Алванд нямаше време за губене. Обърна лице към него. Ирисите на змея пламнаха като стопове на кола и на Заповеден език той каза:

— КАРАЙ. МОЛЯ.

Повече възражения не последваха.

* * *

Микробусът спря извън София — там, където под студеното ясно небе се извисяваше Витоша — грамада, обсипана със светлинки. Двигателят млъкна в заградено с бодлива тел пространство, в което зееше изкоп за строеж. От околовръстното шосе изкопът беше скрит със стена фургони и паркирани за ремонт или продан коли, камари строителни материали и буци старо желязо. Откъм съседния терен бучеше агрегат и ръмжеше бетоновоз — тук, зад очукани тараби, се бачкаше под светлината на фарове и прожектори, които озаряваха дори околните парцели.

Никой от слезлите от буса мъже не забеляза прелетялата над оградата сянка, която беззвучно се сля с масива дървени макари силов кабел.

Измъкнаха от купето натикан в чувал младеж, мършав и нисичък, по скъсана тениска и тесни кожени панталони. Устата му беше залепена с изолирбанд. Ръцете — вързани на гърба с белезници.

— Дай го педала насам! — нареди най-авторитетният и извади мощно фенерче с метален корпус. — Ще пищиш ли бе, дупедавец?

Конус светлина бликна и безмилостно опря главата на хвърления като парцал човечец. Един от мъжете с шут вдигна пленника, после го подсече да застане на колене. Лицето на младежа приличаше на пица от побоя. Сополи с кръв се стичаха по лепенката върху устата. Едното ухо беше разкъсано, вероятно е имал обица. Лявото око — затворено от подута синя плът, дясното примижаваше — и то посинено. Трепереше — вече и от студ.

— Тебе питам, педалче!

Шамар. Удрящият носеше пръстен — нова драскотина и още кръв. Главата се люшна, после затресе в отрицание.

— Отлепи му ебалника.

Нарочно болезнено дръпване, по изолирбанда останаха парчета кожа. Момчето изохка, заплака.

— Казвай къде скри пачаврите!

Обезобразеният запелтечи.

— Не ми се прави на девствен, МЪЖЛЕНЦЕ… — лениво отрони главният.

Думите на момчето не се чуваха ясно.

— Искам си курвите обратно, ясно ли ти е? Колко ти платиха, за да им помогнеш да офейкат, а?… Я? Хич. Ама ти наистина си бил МЪЖ бе!

Дебелашко изсмиване. Коментар:

— Без пари! Педалска работа… Сигурно са го научили на нов чешит свирка.

Младежът изхленчи:

— Жал ми станааа! Кха-кха…

— Добре. Нежна душа си, ясно.

Отстрани отново се захилиха.

— Казвай къде са и ще ти се размине с малко бой. Иначе ще рипаш във варницата. С дръжка от лопата в гъза за изпроводяк, да не кажеш после на Свети Петър, че сме те оставили капо. Не се шегувам. Нали знаеш? АЗ не се шегувам.

Коленичилият младеж изхленчи тихо. Прошепна нещо. Повтори го, треперейки.

Главният мълчеше невярващо.

— Какво?! Абе…

Зверски ритник.

— Вдигнете го! Бързо!

Другите не посмяха да остроумничат. Изпълниха незабавно нареждането.

— Теб какво те бо̀ли какво ще ги правя? Акъл ли ще ми даваш? А?

Рязък удар. Вързаният се сгъна на две и остана като купчинка пред краката на главния — в средата на кръга други биячи. Щракна затвор на пистолет.

— Знаеш ли колко е кофти в стомаха? Ще ме молиш и за един в челото.

Алванд пристъпи през сенките. Усещаше оръжията. Мерзостните машинно произведени смъртохвъргачки-огнеплюйки. Създадени… не, просто направени — за да убиват.

А убийците дори не мразят жертвата. Не е редно да се убива с омраза. Но с безразличие — това вече е наистина недопустимо. Ако някой трябва да умре — бъди милостив и го убий бързо, преди да се е уплашил дори.

Само че хърбавият младеж тук не заслужаваше да умре, нито пък да се мъчи. Бе проявил добрина. Беше надвил страха си. За да спаси други от болката, която сега понасяше. Проклинаше се, че го е сторил. Ужасяваха го смъртта и мъченията — даже не знаеше кое повече. Но страстно желаеше някак да съумее да не се пречупи, да не изтъргува пощада срещу предателство. А се боеше, че няма да устои — нима изобщо можеше да се издържи! Много му се живееше. И въпреки това, изпускайки мехура и червата си от страх, отвърна „не“.

После зарида, в очакване на куршума.

Главният стоеше над него наежен като вълкодав, с настръхнали рамене. Ръмжене клокочеше в гърлото му. Искаше да гръмне жертвата си, тоя боклук сбъркан! Мразеше да не става неговото.

Щракна отново — предпазителят. Главният прибираше пистолета.

— Курвите ми трябват. Ще изгорим с бая пари — изсъска той. — Дайте оксижена! Ще ми каже…

— Може да не е той, Батка… Един духач да издържи толко лобут заради некви пачаври? Стига бе!

— Кой, ако не той! — кресна главният. — Мамашките и мамалигарките как ще се оправят, без да им е помогнал някой? А друг освен него няма! Кажи, кой друг?

— Може да ги е пипнал оня… дето ни се дървеше преди.

Главният отметна глава назад и смени тона:

— Викаш, на педала са му платили други братлета, от чуждия отбор? Дай оксижена, ще видим дали си прав… Кой е тоя бе?

Алванд излезе от сянката на фургона. След секунда и половина към него се насочиха няколко пистолетни дула и даже една рязана двуцевка. Със закъснение към него понечи да се обърне и фенерчето-палка. Зениците на оръженосеца припламнаха.

— СТОЙТЕ НЕПОДВИЖНО.

Злосторниците застинаха. Пръстите им се вкамениха върху спусъците. Мимоходом Алванд блокира съвършено беззащитните пред магическо въздействие механизми на оръжията. И се вгледа във всеки един от бандитите поотделно. Някои го разпознаха. И може би усетиха, че този път няма да им се размине с преспиване в полицейски участък. В очите им светна ужас, но вдървените тела не се подчиниха на волята.

Алванд гледаше през зениците им, един след друг, сякаш оценяваше закачени на стена снимки. Взираше се право в съзнанието им, обръщаше го наопаки. По пътя до тук бе имал достатъчно време да се съмнява и да претегля правото си да влезе в ролята на Съдник. Ала часът на обмисляне и решаване беше отминал. Настъпи минутата за Действие.

Алванд надничаше в душите на подсъдимите.

Никога не поглеждай дракон в очите — ще те прочете като книга със самопризнания.

— ПУСНЕТЕ ПИСТОЛЕТИТЕ. ПУШКАТА СЪЩО.

Железата окапаха на земята и звъннаха по заледената ѝ коричка.

— СРЕЩНАХ ВИ ЗА ВТОРИ ПЪТ.

А БЯХТЕ ПРЕДУПРЕДЕНИ. ЗНАЧИ — САМИ ИЗБРАХТЕ ТАЗИ СЪДБА.

А АЗ ИЗБРАХ ДА ВИ ПОИСКАМ ВЪЗМЕЗДИЕ.

ИЗБРАХ ДА ПОЕМА ВЪРХУ СЕБЕ СИ ВАШИТЕ ЗЛИНИ.

НЕБЕСНИЯТ СЪБРАТ ЩЕ МЕ ОСЪДИ, АКО СЪМ СГРЕШИЛ.

СМИРЕТЕ СЪРЦАТА СИ.

АЗ, СЪДНИКЪТ, ЩЕ ВИ ПОМНЯ.

АЗ, СЪДНИКЪТ, КАЗАХ.

Автобусът мина покрай дълга върволица заградени места в района на Малинова долина. Пътниците хвърлиха мрачни погледи към терените (строят, а? сто на сто незаконно! с рушвети, мамицата им реститутска, апашка, мошеническа, номенклатурна, мутренска!…) и внезапно ги заслепи светкавица, която изригна иззад купчините греди и големи дървени макари. Замигаха, помислиха си, че е искра на електрозаварка.

Следващите коли не забелязаха нищо.

Само шофьорът на една старичка „Лада“ тъкмо отвори прозорчето, за да се отърве от празната чашка от кафе, и подуши воня на пърлено, на овъглена пържола. Но мислеше за друго и след миг забрави за миризмата.

Алванд настани в микробуса изпадналия в безсъзнание пленник, в организма на когото вля солидна доза от жизнената си сила на Лечител. После се зае да изучи автомобила. Припомни си чутото от Димитър, стъпка по стъпка извика в паметта си и своите наблюдения над таксиметровия шофьор. Системата за управление му се стори хем по-сложна, хем по-примитивна от язденето на зертон-ладия. Подкара колата, добросъвестно даде мигач, изчака пролука в колоната от превозни средства и пое по шосето към центъра. Отиваше да прибере жертвата на злосторниците в убежището ѝ, където се криеха и пленничките на същите бандити. Повече нямаше задължения по случая.

Изобщо не се обърна към осъдените. Стражниците-полицаи щяха да ги приберат — Алванд взе апарата за комуникация на единия от тях, за да уведоми блюстителите на реда. После щеше да изхвърли мобифона, не му трябваше. Или щеше да го подари на жертвата, която спаси.

Полицаите щяха да ги приберат. Всички, освен един.

За Безвъзвратно осъждане бяха трима, но само за един Алванд не изпита съмнения, че заслужава Последно възмездие. Само него полицаите нямаше да открият.

Никога.

Деветте цвята на дъгата

Дали аз закъснях,
или времето бързаше.
Дали аз закъснях,
или всичко бе сън.
Отшумя като приказка
каквото ни свързваше.
Отшумя като празничен звън.

Щурците, „Среща“ — 1980 г.

1.

— Дракон по дънки? Със скъсани кубинки?

— Виж пак снимката. Ти си я правил.

— И… какво излиза? Двойка влюбени змейове от приказките си правят срещи в нашия свят!

— Обратно. Маскирани като хора змейове си устройват любовните рандевута в друг свят.

— Така де… Венче, как можеш толкова спокойно да реагираш на всичко това!

— А как да реагирам? Да изпия литър валериан? Да ида на психиатър? Да хукна във военното министерство да предупредя ПВО? Какво толкова се е случило, че да се паникьосвам? Учудена съм, да. Изумена. Очарована. Но не виждам защо да се побърквам като тебе.

— Не виждаш?! Змейове се разхождат из града в края на двайсти век!…

— Не влачат опашки, нали? Не предизвикват пожари или задръствания по кръстовища. Дори не носят значки „ЗМЕЙ СЪМ!“. Не е нужно да крещиш. Най-малкото не съм глуха.

Той потисна нов истеричен изблик.

— Това е… дивотия. Абсурд. Змей баничка яде ли?

— Документирано е, че яде, а и му харесва. И много мляко пие.

— Венета! Не ми се подигравай!

— Не ти се подигравам, Северине. Веднъж ми каза, че жените били по-умни от мъжете. Вярно, направи го, за да ми се харесаш, но е истина. Съгласен?

— Ъхъ.

— Спокойно тогава, слушай мен и всичко ще е олрайт. Ето, имаме факти. Те говорят. Не сме длъжни да предупреждаваме полицията. Нека обмислим. Имаме един… двама обикновени змейове…

— Обикновени? Няма обикновени змейове! Те са… те са необикновени!

— Всеки чужденец е необикновен. И всеки е необикновен сред чужденци.

— Спести ми мъдри афоризми, плийз. Ох… Какво ще правим? Трябва… трябва да се предприеме нещо!

— Дали изобщо следва нещо да се предприема?

— Как така „дали следва“?

— Че защо? Нали не искаше да имаш повече тая грижа. Ето, отпада.

— Чакай, май не говорим един и същ български… В наше време се разхождат дракони…

— Змейове.

— Терминология! Едно и също е! Без спорове! Та, викам, разхождат си се дра… змейове… ъ?

— Е, и?

— „Е, и?“ Това не те ли плаши?

— Никак. Няма от какво. Лично за мен поне няма страшно. Не съм расистка. Като студентка първи курс ме ухажваше един негър. Много мил.

— Негър? — той смаяно я гледаше. — Не си ми разказвала.

— Негър. Да, не е като да е змей, съгласна съм. Даже не беше поклонник на вуду, каквото и да ми разправяха наоколо. Най-вече мъжете, колегите от курса.

— Завиждали са — поусмихна се Северин.

— На кого? На негъра? На мен?

— Ха-ха! — смехът го пречистваше. Почувства се лек, освежен. Хвана я за ръката и дори не забеляза с радостно учудване, че Венета не се отдръпна.

— Безопасно, значи — рече, след като се поуспокои. Ръцете им продължаваха да са една в друга. — Така мислиш?

— Убедена съм. Те са… каквото и да пише в книжките, сега са влюбени… Винаги съм го забелязвала — влюбените не са злобни. Освен най-човещинийските индивиди, маймуноподобните. Само че при тях влюбването е чисто и просто разгонване, нищо друго. У себе си не си ли го забелязвал? Обичаш не само даден човек, но и целият свят ти се струва по-добър и по-хубав. Не е ли така?

— Така е — дрезгаво ѝ отвърна.

— Така е. Е, тук сигурно за тях не е много уютно… и не е добре да ги предизвикваме, но предполагам, сигурна съм, че никому нищо лошо няма да направят. Искат едно — да бъдат заедно. И вече навярно са. Случаят ни е приключил, партнър.

— Да — той стискаше ръката ѝ и леко я погалваше с пръст в основата на китката. Тя се усмихваше замечтано, но и присъстваше, не бе отнесена, каквато само веднъж я бе виждал. — Случаят е приключен… — Северин се ухили, но след секунди безметежната му физиономия се издължи тревожно:

— Тонев! Ще я заяви за безследно изчезнала. Ще ни забърка в проблеми!

— Вярваш ли, че ще му стигне кураж за това? Или… спомен?

— Аааа… А! Да, бе. Жалко за потърпевшия.

— Не ми е жал. Щом не е зарязал всичко за една змеица, значи не я е искал каквато е. Сам си е виновен.

Детективът отвори уста. Искаше да изтърси, че лично нея той не би сменил и с харем змейкини, че нека започнат все едно отначало, като захванат първо да се запознаят, сякаш не са се виждали преди. ЧЕ ТОЗИ ПЪТ ВСИЧКО ЩЕ Е ПО-ЗМЕЙСКО И ОТ ЗМЕЙСКОТО…

За съжаление звънецът на входната врата не му позволи това. На Северин му се добълва огън, жупел, напалм и вакуумни бомби.

И двамата се обърнаха, после погледнаха и ръцете си. Бяха преплели пръсти. Намериха си очите.

Звънецът не се предаваше.

— Няма ме — прошепна ядосан и весел Северин.

— Не си давал адреса на Тонев, нали?

— Мислиш, че той? — намръщи се детективът. — Не, не съм давал адрес. На визитката са само координатите на офиса и номера на мобифона. Да не съм луд!

Сигналът вече стържеше нервите.

— Някой приятел?

— Познаваш ги! По-нагли още не съм завъдил… Ама че навлек! Комшиите са. Нямаше сигнал от домофона — досети се Северин.

Звънецът неочаквано спря…

— Уффф — омекнаха те в един глас.

… за да почне тропане по вратата. Закънтя цялата кооперация.

— Скъпо ще ти излезе нова — реши Венета и стана. — Лежи си, болнико, аз ще се справя.

— Ей, първо надзърни през шпионката!

— Изи, партнър. Може би и пищов ще ми дадеш?

— Кой ли може да е? Откъде да знам… Внимавай.

Проследи я с поглед как мина в антрето, палейки лампите на минимум. Без токчета имаше адски секси походка…

Венета се върна, завъртя ключа и усили осветлението. Северин примижа, сетне се ококори. Младата жена имаше доста смутен вид, което бе крайно необичайно за нея.

— Партньоре… — започна тя, като се отмести от вратата и направи лек жест на покана към намиращия се в антрето. — Опасявам се, че случаят… — в стаята започна нещо да се промъква — още не е изчерпан.

Северин отвори уста и веждите му се извиха в космати питанки. Влезлият бе Иван.

Но щом детективът мигна, оживелият мъртвец се превърна… хъм. Донякъде приличаше на човек — бе към два метра висок, с мургаво-шарена кожа, зъбчест гребен на главата, а вероятно и по гърба, със светещи очи и чифт грамадни ноктести криле зад раменете. По паркета изтропа опашка.

Северин мигна отново.

Иван Чакмаков стоеше на прага и гледаше мрачно. Пак мигване…

Тайният приятел с лекота се разпознаваше и в нечовешките черти на съществото, което горе-долу отговаряше на приказното описание: „от кръста нагоре — юнак снажен, от кръста надолу — смок шарен“.

А тъй де. И мунчо би схванал, че се очертават нови неприятности.

— Къде е Искра, ченге? — недружелюбно попита змеят.

* * *

Върна се, както винаги безшумен. Беше вече късно и хората в къщата спяха. Алванд огледа наоколо. Откъм съседите свиреше музика, няколко двора по-надолу още светеше прозорец. Изфуча кола. Лавна куче. Змеят забеляза сива котка, която предпазливо се промъкваше към купчината дърва под навеса. Нощното небе сиво-оранжевееше в посока към столицата, по планината блещукаха електрически искри. Наблизо нямаше никой, който да го забележи, и с плавен скок Алванд се издигна до прозорците на втория етаж. Едното им крило бе открехнато. Шмугна се вътре.

Включи нощната лампа и седна на леглото.

Чете до зори, сетне легна да поспи за час. И отново взе книга от струпаната на пода камара.

Този път бе преминал изцяло на поезия, но не изоставяше и речниците.

За да се говори кратко в рамките на Лъжовния език, трябваше да се знаят много, много думи.

* * *

Някак беше успял да вникне в докладите и рапортите. До вчера вечерта нищо друго не го занимаваше, освен достъпа до секретната папка с делото, което Ясен Георгиев наричаше за пред себе си „Делото за Златната ябълка“. Разбира се, разработката носеше само пореден номер, без поетични заглавия, но той си знаеше досието така. Най-вече заради изпуснатия златен плод.

Не вярваше, че някога ще я зърне отново. Не си представяше, че пак ще му поверят тази задача. Не смееше да разчита на подобен обрат.

Но ето че бе настъпил.

В момента никак не го вълнуваше паническият отчет, добавен към документите на делото. А до вчера бе погълнат от старата нова история.

Докато не научи, че съществува още един Посетител. Щом свърза фактите, неясно намекващи за какво ли не, Георгиев забрави за онова, което внесе смут във ведомството.

А ведомството бе наистина смутено, нещо повече — беше уплашено.

Невероятно, но Витан-Вананд бе похитен. Елица Браничева бе заминала. Последното, без капка безпокойство, му съобщи по телефона лично инженер Браничев.

— А кога мога да разчитам да се чуя с дъщеря ви?

— Тя замина да следва в чужбина — сухо отвърна слушалката. — Позвънете някой ден, когато тя ми съобщи номера си. Дочуване.

— А къде, прощавайте…

Но линията бе прекъснала. Георгиев остави телефона с неописуемо облекчение. И без проверка ясно виждаше позната картина — същото като с… ъъъ… Хисарски.

Не вярваше, че издирванията ще дадат резултат. Никой повече нямаше да чуе и да си спомни Елица. Освен може би родителите ѝ — и те щяха да бъдат спокойни. И заради това Ясен също можеше да си позволи да не мисли повече за цялата история. От него се изискваше да изимитира някаква дейност, колкото да успокои началството, да изложи някакви логични и убедителни съображения, запазвайки истинските изводи за себе си. По-точно — да ги скрие от самоуверени глупаци. А всички специални служби по цялата планета се състояха тъкмо от самоуверени тъпуци, тъпуци, ала с възможности.

Възможности, които не струваха пукната пара пред един средновековен магьосник. Лично се бе убедил в това. Изпитваше някакво злорадо удовлетворение, че сега и тялото на Витан-Вананд е недостижимо за който и да е от този Свят, защото не вярваше, че някакъв маниак или безцеремонни чужди специалисти най-арогантно са отвлекли полуживата плът на вещера. Момъкът беше избягал. И по-добре.

Тази кристална очевидност обаче не се нуждаеше да бъде посочена на ръководството. Щеше да предизвика само нервност и глупави ходове. Нека вярват в която версия си поискат. Ясен възнамеряваше да хване най-достоверната хипотеза, която би задоволила началството, и да я разпише до съвършенство. И всичко да утихне, службите отново да се заемат с рутинната работа, да хукнат по активни мероприятия, да подгонят дребни апаши, да дебнат по-едрите, в търпеливо очакване акулите да загубят високо покровителство, за да бъдат използвани в голямата мръсна подмолна игра… и повече да не преследват вещери, змейове и извънземни пришълци, които, разбира се, са измислица… но по-добре да не пресичаш пътя на тези измислици. Те хапят. Особено щом си го изпросиш — хапят безмилостно!

И тъкмо една подобна фикция подскачаше в мислите на Ясен Георгиев и му пречеше да свърши замисленото белосване на опашатата лъжа по секретното дело с номер вместо заглавие. Щеше да маскира една лъжа като истина.

Истината пък щеше да си остане истина, дори премълчана.

Нямаше такива тук, които да са дорасли до нея. Никой не би прочел чистата истина и не би намерил подир това сили да я остави настрани, съзнавайки, че не е негова работа повече да я пипа.

Никой, включително самият Георгиев. Той разбра това за себе си, когато се хвана, че обмисля контакт с новия Посетител.

Изводът намирисваше на обида, но бе и окуражаващ — да, и аз съм тъпак, но като всички останали, никак по-лош. И наистина, какво изкушение! И този път няма грешка, няма объркване, лицето под маската бе изчислено правилно.

Нищо, нито ред, нито дума в папката не загатваха съществуването на Новия. В цялата Служба единствен Георгиев знаеше за него. И нямаше да го разкрие, освен… ако сполучеше. И тогава страшно много хора биха спечелили.

Ясен се запита колцина от тях го заслужаваха. И още по-гадното — най-недостойните щяха да се възползват от Златната ябълка най-пълно, щяха да грабнат лъвския пай от нея. Хм. Не всичко обаче става за обиране и плячкосване. В Библията някъде пишеше, че слънцето свети и над праведни, и над грешници. И никой лакомник не е успял досега да го приватизира. Значи все пак е възможно. Остава само една малка подробност.

Да се срещне лично с Посетителя.

Георгиев се загледа в пръстите си. Не трепереха. Е, говореше ли това, че наистина е готов да се изправи очи в очи със създание, чиято призрачна опашка бе подгонил преди две години, разследвайки обстоятелства на черноморски уестърн!?

Не. Никога нямаше да събере достатъчен запас несъмнена храброст за такава постъпка. Но знаеше, че ако сега спре, ако не предприеме нищо, нямаше да си го прости. Възможност като тази, шанс един от милиард милиарда — нима някой му даваше право да попилее? А даваше ли му се правото да се възползва? Само действие може да отговори на този въпрос.

Ясен би се колебал обаче, въпреки нагласата да действа изпреварващо — ала колко рядко му се удаваше това в действителност! Но най-шантавото се състоеше тъкмо във факта, че вече бе тласнат към постъпка. Точно тази нощ той се събуди с взето решение в главата.

И похарчи деня, за да свикне с това си решение.

Чуваше безплътния глас, обяснил му в тазнощното съновидение ситуацията.

Беше към два след полунощ.

Пробуди се неспокоен, стана и се разходи по слипове и фланелка из малката си квартира. Целият му живот мина под наем или по общежития. Отвикнал бе да притежава нещо свое, което да не може да вземе под мишница, или такова, че да не става за подкарване, пък било и до сервиза или близкия охраняем паркинг. И ето — сега също, не му беше останало нищо, освен джипа — негова гордост, защото спадаше към стилните вещи, с които Ясен се опитваше да се обгражда през целия си съзнателен живот. Два пъти го бяха крали, но благодарение на системата за охрана с вграден таен предавател автомобилът бързо се намираше. Дори неодраскан.

В личния му живот настъпи пълен крах. Много бързо всичко се разпадна. Предварително, някак предусетил вътрешното скъсване с жена си, той няколко пъти се напи зверски. Последва развод. Мина цивилизовано. Вече бившата му съпруга се завърна на служба в конната полиция. Тя обичаше животни. Веднъж се засякоха в Южен парк. И двамата смутено отклониха погледи.

По същия начин и сега той отклони очи от китарата си. Прекрасен инструмент. Уж кухарка, модел Кремона, но бе правена по поръчка. Строен черен гриф, черно женствено тяло, бели прагове, бял кант около отвора на резонатора, изрязан във форма на нота. Скъпи сребърни струни, никелирани ключове. Още докато ухажваше… да… той ѝ пееше:

… Дали не би било добре да беше продължил в консерваторията класическа китара…?

Така че, освен колата и Кремоната, Георгиев отново не притежаваше нищо. Ах, да. Чудото… Онази история, която бе взела стремително да се забравя, да се заличава в паметта… а после изведнъж отново изпъкна, сякаш беше се случила вчера. А наистина, само някакви си месеци бяха отминали от бруталния сблъсък с приказните събития. Благодарение на своята работа Георгиев имаше съмнителното щастие да се докосне до нещо отвъд познатия му свят и измерения.

Едва ли би му хрумнало от само себе си, че живее на ръба на вълшебства, в страна, която повечето млади и енергични хора се стремяха да напуснат.

Обратно на тях, в България се завръщаха змейове.

Ясен жадно пи вода от мивката в кухнята и седна на табуретка пред масата с неприбрани чинии. Точно в този момент спря токът.

Във внезапната тъмнина, от която подскочи, забравеният при пробуждането сън се върна, оглушително ярък, отчетлив… само малко размазан в началото.

Някакви въздушни сенки го въвеждат в хол с високи тавани. Ослепително светят свещи от груби каменни свещници, но стаята тъне в сгъстен сумрак. Смътно различава ориенталски килими с окачени колекции хладно оръжие. Мирише на восък, прашен пергамент и омайно силен тютюн.

Ясен се чувства като под конвой, но не може да различи водещите го, както и помещението, в което невидимите стражници го оставят, още повече че най-важното за гледане е пред него.

То е кресло с висока облегалка. Прилича на трон. В сянката му седи възрастен мъж и пуши наргиле. Водата бълбука, дим се дипли край свещите, които само го заслепяват като прожектор на разпит.

Лицето на седящия пристъпва напред. Той гледа мрачно изпод вежди и мълчаливо подръпва от мундщука. Облечен е пребогато, същински персийски шах. Обаче удобно изпънатите и кръстосани крака са обути в дънки с кръпка.

Георгиев разпознава седящия. Отваря уста и пламва в притеснение. Не може да намери в главата си името му.

— Заповядай — махва небрежно онзи.

Ясен послушно подгъва колене и задникът му потъва в пухкава възглавница, поставена върху отрязана горна част на антична колона. Капител, сеща се за думата Ясен. Капител дорийски стил.

Някога мечтаеше да учи археология, но го теглеше и към техническите науки. Накрая записа право. Организира с колеги рок състав…

— Ъъъ, здрасти, наборе.

Така избягва обръщението по име, за което още рови в паметта си, ужасен от внезапното предателство на пословичния си контрол над спомените.

— Една водка? — любезно предлага домакинът.

Чашата увисва във въздуха пред носа на Георгиев.

— Кола?

Ясен свежда поглед. Макар името още да е зад седем печата, нищо друго не е забравено.

— Почти нямах друг изход.

— Е, все пак намери.

— Да.

— Наздраве тогава. Спокойно, нямам слабост към стрихнин и цианкалий. Освен това ми трябваш.

Георгиев отпива — първо водка, чашата е запотена, алкохолът е толкова качествен, че изумява, а после, не без опасения, влива глътка кока-кола. Задържа я в устата си. Нормален сладникав вкус на кола. Газираното щипе небцето. Преглъща, едва не се задавя. Нищо му няма.

— За какво ти трябвам?

— За работа.

Изчаква, но домакинът пафка наргиле и си трае.

— Би ли уточнил?

Отговорът е въпрос:

— Ти какво толкова стръвно преследваше, неясен Ясене? Змейове, ако не се лъжа. Така ли беше?

Георгиев внимателно потвърждава и пак сръбва водка. Не обича да го подлагат на напрежение, прекрасно познава похватите и те са му неприятни, когато ги изпитва върху собствения си гръб.

— И успя ли?

— Да хвана змей? Опазил ме Бог.

— Бог? Той не предпазва от дивотии, да не кажа глупост.

— Айде смъкни картите, наборе. Какво искаш?

— Да не хващаш змей. Само да го намериш.

— Нищо работа. Дадено. Какъв го искаш — пембян, черен, зелен? На ивици?

Смръщване.

— Сега не се таковай… не ти отива. Освен че си ми длъжник, сега си ми и на гости. Дори когато си ми бил най-неприятен, забелязвах, че се държиш възпитано, делово. Май си разстроен. Наздраве.

Георгиев забелязва, че седи пред трона по слипове и потник. Присвива устни и признава неохотно:

-… Да, донякъде ми е нервно.

Чашата се държи във въздуха и Ясен крадешком проверява дали не я крепи например прозрачен плот на маса.

Човекът отсреща пуска тънка усмивка и изрича нещо на пръв поглед неуместно:

— Не разполагаш с никакъв простор за избор — и подчертава забележката си със струя тютюнев дим. Наргилето избълбуква насмешливо.

Георгиев свива вежди и поглажда върховете на пръстите си. Понеже събеседникът вече е избил вън от полето гласеното възражение на Ясен, сътрудникът простичко пита:

— Къде ще го намеря?

— В Панчарево. Има едно заведение. Ще обиколиш улиците след гимназията и ще го познаеш на часа. Само тръгни. Утре. Приключението ти е ГАРАНТИРАНО.

— Същият ли е, за който си мисля?

— Категорично.

— И след като го открия — какво да правя?

Домакинът разперва длани, лактите му не се отлепят от облегалките.

— Каквото искаш.

Няколко димни колелца се насочват към Георгиев, той пъди пушека с ръка.

— Вярвам, че няма да нахълташ начело на армия, защото този път не разполагаш със заложник. И насреща ти няма да има човешко същество с паранормални умения, а същински дракон. Може би малко… неспокоен. Вероятно лесно раздразним, ако опиташ силов натиск. Ха. Хич не ме вълнува какво ще предприемеш, ако сбъркаш, ти ще си изпатиш и може би най-видиотените измежду онези, които ще доведеш. Странични щети няма да има много, невинни жертви също, понеже змейовете пипат много по-прецизно от натовски бомбардировачи, но пък и стигат докрай, за разлика от гореспоменатите. Говоря ти всичко това, понеже и сам си го мислиш. По същество ми е абсолютно безразлично как ще постъпиш. От теб се иска да откриеш змея… А натам може и да нямаш голям мегдан за импровизирани действия.

— Много… несигурни перспективи. Преди да се съглася, трябва да разполагам с повече яснота по въпроса…

— Не съм те повикал, за да поставяш условия. Посочих ти къде можеш да намериш змей. И толкова. Нищо друго. А сега, ако си привършил питието, моля да ме извиниш за нелюбезността… и да се събудиш.

Георгиев наистина се събуди тогава. И в устата му нагарчаше…

Ясен потърси в папката името на домакина на съня. То все му се изплъзваше.

Лъчезар Хисарски.

Отпусна се на бюрото и установи, че подхвърля в ръка ключа от „Гранд Чероки“-то.

Нямаше унижение в това Съдбата да хвърли вместо теб жребия, нали? Рубиконът се преминава самостоятелно после. Отстрани е неотличимо от проява на собствена воля.

Представи си, че минава някаква въображаема река. Мъкне тежка канистра бензин, воняща течност се лее по дъските на моста. Остава да щракне запалка, да драсне кибрит и път назад няма… А сега даже не се изисква сам да пали — ето, стои отсреща онзи, който с едно издишване ще изпепели отстъплението…

Змей.

Боже мили, нима държавата ни гъмжи от тях?! В рамките на една и съща година, добре де, и малко преди нея, но за съвсем малко, ако го погледнеш като минало време, той, Ясен Георгиев, се натъкна на следи от присъствие на фантастични същества, спокойно живеещи сред хората. Същите тези хора, с които говори един и същи език, има подобен манталитет, изповядва криво-ляво близки ценности, носи както достойнствата, така и недостатъците им като народ, като историческа съдба и късмет!!!…

Може би нормалното би било да се е уплашил. Особено сега, в момента. Вместо това чувстваше почти възторг и по момчешки разпалено любопитство. Навярно права бе жена му, уви, бившата, че повечето мъже рядко стават възрастни. Предимно играят на такива.

Както и да е, какво от това. Предстоящата среща с истински, жив дракон, при това роден и израснал в България… как е могло да се случи подобно нещо, впрочем?

Стига съм умувал. Да тръгвам и да го видя!

— А прочее, смятам, че Картаген трябва да бъде разрушен — рече си Ясен Георгиев на глас.

И след като изрецитира този любим цитат, той решително събра книжата, за да ги заключи в сейфа.

2.

— Къде е Искра, ченге?

И какво да ти кажа сега? — също така мрачно отговори Северин, само че наум. — Хубав въпрос. Не беше ли с тебе бе, бате?

— Беше — отговори змеят. — Закъсняхме. Върнахме се. Дойдох пак. И не я надушвам. Какво се е случило? Знаеш ли нещо?

Опааа… и мисли четем значи. Сюр-прайз. Честито.

— Не ми губи времето — изръмжа гостът. — Искам да знам къде сте я скрили с онова човеченце! Писна ми и съм на стъпка от това да стана бесен.

Северин нямаше желание да използва оръжие, но все пак крадешком потърси пистолета. Лежеше на масата, на половин скок разстояние…

„Аркусът“ мръдна като жив, стрелна се по въздуха и шумно се удари в отворилото се от само себе си чекмедже, което се захлопна и дори скръцна с бравата, макар ключът да се намираше на лавицата пред книгите, половин метър по-нагоре.

— Това е, за да не се изкушаваш излишно — Иван-змеят отпусна ръка — лапа? — която сочеше библиотеката. — И без това не би ти помогнал. Е?

Въздухът ли се беше встъклил и не ставаше за дишане, а за кусане с вилица, или мускулна треска стискаше край ребрата, но Северин не намери сила да издаде дори звук.

Спасението дойде от там, откъдето бе идвало винаги, откакто съществуваше агенция „Орфей-С&В“.

— Защо не седнеш? — Венета фамилиарно хвана чудовището за лакътя, от който стърчеше полупризрачен палец с нокът като кама. — Ако после решите да се биете, хубаво, но нека да се държим като възрастни хора… добре де, просто като възрастни и интелигентни. Едно кафе?

От змея лъхна изумление и изведнъж очите му, убийствени като на немаскиран филмов робот-терминатор, взеха да гаснат и той пристъпи напред, воден от младата жена.

— Бива — рече необичайно меко за свирепия си вид. — Без захар, но със сметана… хайде, нека е мляко, щом друго нямате…

Венета поспря за кратко. Имаше вид на откривател, изненадан от откритието си, въпреки че го е очаквал.

— „Четирийсет дни бабата пояла змея с мляко — изрецитира тя. — А на четирийсет и първия оставила бакъреното менче, ала то останало непокътнато. Вдигнала го и що да види — четирийсет алтън-жълтици. Разбрала, че змеят оздравял и отлетял…“

Иван стоеше в човешки вид, склонил глава на една страна. Но като сянка край него витаеше тъмният ореол на истинската му телесна форма. Той бръкна в джоба, извади нещо и щракна с пръсти към Венета, която ахна към бляскавия звънък предмет в шепата си.

— Носи го като медальон, за здраве и късмет. Ще ти отива! — Гостът светски седна в креслото, което, обратно на очакванията на детектива, не изскърца тежко. Сянката на змея разпери по пода страховити криле.

— Само момент! — Венета изприпка към кухнята.

Змеят обходи с неразгадаем поглед стаята. Спря се върху книжките с приказки и се ухили за момент, от което Северин се почувства меко казано зле — зъбите на този тип сякаш всичките бяха кучешки, големи и остри.

— Затвори си устата, ще лапнеш някоя муха — рече Иван.

Северин се сепна, стисна челюсти и отметна одеялото. Приседна и се опита да издържи змейския взор.

— Чакаме дамата — предупреди гостът, — после ще говорим. Като възрастни и интелигентни.

* * *

— Нямах това предвид — протестира Северин — Фирмата не се занимава с клюкарски случаи. Лично ваша работа си е. Просто…

— Не намери подходяща дума, да — съгласи се змеят. — И после?

— После онзи… клиентът… дотърча в офиса и изкара една истерия, че Искра е изчезнала. Спомена за тебе… Обаче не му беше присърце темата. Добре, ясно е, че знаеш… И това е. Венчето прояви снимките и седяхме тук и се чудехме какво съм заснел…

— Ти се чудеше — уточни змеят. — Ех, брато, не си заслужавате жените вие… Карай.

— Това е — натърти Северин.

— Вярвам ти. Ще трябва да ида до тях — „тях“ той произнесе през зъби.

— Вилата на Тонев е в Панчарево — рече изведнъж Венета. И Северин, и змеят се втренчиха в нея. — Ти не знаеш ли за вилата?

Северин не бе сигурен дали одобрява нейната проява на пристрастие. Змеят гледаше младата жена замислено.

— Благодаря — рече накрая. Отнесе се в нещо незримо пред себе си за около минута.

Северин поклати с укор глава към Венета. Тя сви рамене.

— Тъй, добре — Иван стремително скочи. Очакван тътен по пода нямаше. Очевидно не бе тежък в обичайния смисъл на това понятие. — Прощавайте, ако имаше нещо. Тръгвам. Сбогом.

— Почакай — спря го Венета. — Обещай ми, че…

— За Тонев ли? Уф, кой ще се занимава с празно място… Хубаво, обещавам. Спокойна ли сте?

— Благодаря. А приятелят ви?

— Алванд? О, не. Той е истински дракон, никога не се меси в чужди лични работи! — Змеят се подсмихна и тръгна към вратата.

Венета го спря отново:

— Сигурен ли си, че трябва да идеш там?

— А къде?

— Искаме още малко време. Десетина минути.

— За?

— Обясни ни. Имаме право да знаем. Да разберем какво се случи.

Змеят постоя в нерешителност. После се върна и седна.

— Да. Петнайсет минути не решават нищо. Какво се е случило искате да знаете, така ли?

Северин се запита наистина ли го иска. Иван направи гримаса към него:

— Между другото, поздравявам те, издържа на психощита ми. Ако обаче те бях усетил, можеше и името си да забравиш.

Детективът тихичко хлъцна.

— Когато ни засне с фотоапарата — поде змеят, — ние се прехвърляхме… не е точната дума, но няма значение. Не преминавахме у нас, в Долната земя, както я наричат в приказките. Бяхме… по-близо… — той погледна към библиотеката сякаш с носталгия. — Всемирът има по-сложен строеж, отколкото го пише в учебници и списания. И в същото време по-прост. В близост до масивно тяло, като звезда например, четириизмерната тъкан на вселената е подложена на напрежение. Времето търпи забавяне спрямо пространствените измерения, които всъщност са единайсет. Но обикновено те са групирани в устойчиви структури, комбинация от три различни измерения, които образуват една дадена триизмерна реалност с четвъртото измерение — линията на времето, определена като такава от структурите в същата реалност. Реалност, която е достъпна за сетивата на обитателите си. Така една слънчева система съдържа дванайсет факториел реалности — близо половин милиард. Далеч не всички стават за живеене. Понякога условията там са твърде РАЗЛИЧНИ… Нещо неясно ли казвам? Ориентирам се по онази бала списания „Космос“ и популярна литература… Не ги държиш за украса, нали? Е, значи ще схванеш. То е нещо, което умен човек ще го разбере.

Северин не беше сигурен в коя реалност се намира. Виждаше госта странно: уж нормален младеж, особено в светлината на нощната лампа, под разкопчаното му яке — черна фланелка с хипарски знак, но… периферното зрение продължаваше да долавя другата форма, а когато Иван попаднеше в блуждаещ, нефокусиран поглед, около тялото му се завихряха сенки, мяркаха се бледи образи като на двойно експонирана снимка — люспи с шипове, криле и дълга опашка, която нервно си търсеше удобно място.

— И така, всяка звезда във Вселената разцепва хиперреалността на множество самостоятелни слоеве, самостоятелни реалности. Хората и змейовете обитават такива отделни една от друга реалности. Обаче отделната реалност, особено населената с живот, има свои… „отражения“, версии. Защото времето не е поток, нито стрела. Такова ни се привижда. Съществува една най-стабилна за възприемащите я посока на стрелата на времето. Но не са „забранени“ и други времеви линии, които сключват ъгъл с „най-масовата“ или са успоредни на нея. Тези различни от „нормалното“ стрели пораждат подреалности на дадена реалност, „отраженията“. „Разстоянието“ между подреалностите е по-лесно преодолимо от „разстоянието“ между реалностите, които са подредени в енергийно-времева йерархия и не могат да се прескачат без преминаване през тях. Човешката и змейската реалности са съседни. Обаче за хората те са толкова досегаеми, колкото Еверест за един охлюв. Бариерите между отраженията в рамките на една реалност са по-ниски — например, като Витоша. Само че повечето хора се намират в инвалидни колички пред тази „Витоша“… Успявате ли да си го представите?

Северин и Венета кимнаха колебливо.

— С Искра проникнахме в подреалност на тукашната реалност. Има места, където Бариерата е тънка. Може да се прекоси дори случайно, въпреки че се случва извънредно рядко. Аз и Искра ходехме до „Витоша“, за да може Искра да свикне с Преминаването. Тренирахме. За скок към „Еверест“. Сега — ясен ли съм?

— Как изглежда там? — прекъсна го внезапно Венета. Беше стиснала юмруци до побеляване.

— Отвъд Малкия проход, който снимахте ли? Същото като тук. Обаче няма хора. Дива, необитаема от разумни същества планета. Витоша, образът на планината там, е обрасла в гори чак до Черни връх — като рунтава мечка. В Искъра можеш да къпеш слонове. Страхотно. Понякога… най-често деца… попадат в такива варианти на своята реалност. Но не остават там напълно, защото носят мехур от собствено време и след известен престой изкачат обратно в тукашния свят като коркови тапи от вода… В този смисъл „отраженията“ по-трудно се колонизират от другите базови реалности, в тях престоят е ограничен — като пребиваването на гмурец на морското дъно. Налага се да излизаш в основната реалност, дори за минутка само. — Иван внезапно се втренчи във Венета. — Ти си попадала в такова място, знаеш как е.

Венета видимо трепна, отвори леко уста, разхлаби свити юмручета.

— Та това е, което мога да ви кажа — рече Иван.

— А защо изобщо сте тук? — намеси се Северин.

— Това е… по-дълга история. Ще ви я кажа. Може ли една цигара?

— Ааа… Ми ето ги.

— Мерси.

Косата на детектива настръхна, когато хвърленият до захарницата пакет шавна и една цигара скочи към змея, който разсеяно духна крайчето ѝ и пламналото огънче се разгоря от дълбокото дръпване. Иван издиша дима и се смръщи към цигарата:

— Ама че гадост… Та така. Имало едно време драконче…

Замълча, забил показалци между веждите си и седя така достатъчно дълго — самовглъбен и далечен, — за да накара детектива да потропа с пръсти по масата, а младата жена внимателно да подрънне с лъжичка в чашката. Гостът не реагира още няколко секунди, а после с продължителна въздишка се пресегна към пепелника… и забрави цигарата, която продължи да дими между пръстите му.

— Не — каза той. — Не започва така. По-вярното е… имало едно време война…

* * *

Край реката редят се,
редят се тополите —
побелели от първия сняг.
Аз те чакам за среща,
аз те чакам, но моля те —
ти да минеш по другия бряг.

Щурците, „Среща“ — 1980 г.

Бял „Опел“ потегли от жилищен блок в квартал Княжево, измъкна се от потока коли през няколко преки, прекоси разбито кръстовище с повреден светофар, където цареше същинска лудница.

Скоро гумите носеха автомобила по Околовръстното, двигателят меко бучеше. Воден от опитна ръка, опелът изпреварваше другите коли и край него преминаваха с подрусване по кръпките на асфалта студените софийски покрайнини. Светът бе замрял на прага от есента към зимата.

В България рядко се случва истинска есен — от един момент нататък летните нощи и сутрини стават по-студени, блести слана. В уморените зелени къдрици на дърветата зажълтява, рижавее, червенее — без значение какви ще са цветовете, това е като прошарена коса. И макар че небето синее особено красиво над новата премяна на горите — кои щедро посипани с багри, кои едва докоснати по върха на короните, рядко всички дървета успяват да облекат подходящи за сезона костюми. И изведнъж листата капят, изсипват се дъждове, няма и седмица — прехвърча сняг. Есента е преминала сякаш транзит, а когато случайно пък се проточи, хората я наричат циганско лято.

Настъпва зимата.

Есента на 1998-а година успя да заяви за себе си, разграничи се от лятото с дъждовни седмици и се постара да не бъде прекалено щедра на слънце, за да не я объркат отново с друго годишно време.

Но сега тя отлиташе към миналото, бързаше заедно с белия автомобил към закъсняващите снегове, които се подготвяха… но засега не напускаха облачните търбуси.

От топлото купе на автомобила Искра гледаше към замръзналия пейзаж, попиваше го със сини очи — сякаш само в тях природата пазеше цвета на помръкналото сега небе.

След пуста автобусна спирка опелът намали, моторът заглъхна, автомобилът продължи няколко метра по инерция със скърцащо шушнене на колела върху широкия банкет. По Витоша пълзяха надолу космати сиви мъгли. Виждаше се някаква трансформаторна подстанция, загадъчна, като декор за фантастичен филм от шейсетте.

Искра погледна човека зад волана.

Той не обърна към нея лице, криеше се от очите ѝ. Зад стъклото префучаваха леки коли, камиони, микробуси. Мърляв икарус заръмжа, заобикаляйки опела, и заедно с беззвучните ругатни на шофьора блъвна черен облак от ауспуха.

Искра още веднъж настойчиво присви очи към мълчащия мъж до себе си. Той продължаваше да съзерцава предния капак на колата.

Младата жена поугаси синьото под миглите си и се огледа към задната седалка, където лежеше натъпкан с багаж сак.

Мъжът разлепи устни към таблото, където индикаторът показваше пълен резервоар:

— Сигурна ли си, че си решила окончателно.

В гласа му не се появиха въпросителни интонации. Бе глух, уморен, набъбнал от мъка. Тъкмо последното го ядосваше.

— Да, Огняне. Но не държа да се чувстваш още по-зле отсега. Ще сляза и ще чакам рейс, щом ти е неприятно да идваш до нас.

— Казах ти, че ще те закарам…

Той измъкна ключовете от гнездото и ги запремята на пръстите.

— … и ще те закарам. Спрях за една цигара.

Въпреки това не бързаше да запали. Искра премълча.

— Искам да знаеш, че много ще ми липсваш.

— Моля те, нека не започваме пак — с нисък от умора глас отвърна тя, гледайки връзката ключове, — говорихме вече достатъчно. Моля те, престани с това самоизмъчване. Пуши и да тръгваме. Нека запазим добри отношения, въпреки раздялата.

Той нито взе цигара, нито понечи да запали колата. Отбягваше погледа ѝ, отнесен и будещ тревога.

— Огняне, тежко е и за двама ни, нека тръгваме, защото иначе…

— Иначе какво?

— … ще се прибера с автобус… — тя млъкна и присви очи.

— Иначе какво? — повтори той сковано и може би мъничко заплашително. — Какво искаше да кажеш по-точно?

— Което искам да кажа, казвам го.

— Не, друго имаше предвид.

Искра се пресегна към сака, но веднага се отказа да го издърпа на коленете си. Посегна към вратата.

— Искре!

Тя се понадигна от седалката, за да бръкне в задния джоб на дънките. Измъкна някакъв предмет и със замах го хвърли над волана. Нож с дървена дръжка изтрака в стъклото. Бе красива, ръчно изработена кама с фигурен улей и месингова инкрустация по дървото — такива продаваха по сувенирните магазини в Търново. Искра метна отгоре и кожената ножница.

— Как можа да го помислиш! — ледено каза тя. Гръдният ѝ тембър леко присъскваше като точиларско колело в метал.

— Защо все го мъкнеш тогава? От мен ли те е страх?

— Никой не заслужава моя страх, Огняне. Знаеш защо го мъкна, както се изрази. Това ми е спомен.

— От четири години не се сещаше…

— А сега се сетих! Огняне, или ще ме закараш, или ще си ходя сама. Говорихме дълго, говорихме цяла нощ. Стори ми се, че се разбрахме! Не искам, не желая и няма да ти позволя да ме разочароваш! Няма да спра да те уважавам. Значеше и значиш за мен много. Имахме мечти! Но отношенията ни свършиха. Просто са изчерпани. Пресъхнали. Точка. Е?

Той съвсем бегло я погледна. Бе достатъчно, за да може тя да забележи блясъка в очите му. Лицето ѝ от гневно моментално се превърна в загрижено, отрази в жал болката на мъжа, бръчки на състрадание прорязаха бялото ѝ чело над веждите.

Той сякаш замаяно заръчка ключовете в гнездото. Не веднага успя. Моторът забоботи и мъжът каза безизразно:

— Казах, че ще те закарам и ще те закарам там… където те чака… чакат.

— Винаги съм те ценяла за това, че държиш на думата си.

— Там, където те чакат.

Тя отново побърза да му отговори, изпитваше боязън, неприемане на тишина точно в този миг и тъкмо след тези негови думи:

— Чакат ме, да. Мама, тате. Моята стая, пълна със спомени. Огняне — тя се приведе напред и за момент сложи малката си длан върху неговата, едра и грубовата, държаща скоростния лост. Веднага отдръпна ръка, защото пръстите му я потърсиха. — Нека приключим нещата достойно. Далечни бяхме отдавна. Не мога повече да живея с тази чуждост до теб. Това ще е най-добре и за двама ни… — тя се намръщи, повече на последното изречено, толкова безцветно, банално, както и повечето думи, с които тя воюваше, откакто проговори… ала нямаше други.

Не разполагаше с други думи за този човек.

Взе старопрестолната кама, стисна дръжката до побеляване и кръстоса ръце на гърдите си, скри китки под мишниците и се отметна на облегалката. Втренчи взор пред себе си. Очите ѝ, допреди малко прозрачни и беззащитни пред чужда тъга, изстискаха болката в една-единствена сълза и потъмняха до наситено-синьо, вкаменено, неподвластно на яростните вълни чувства. Цялата заприлича на къс оцветен лед, издялкан като за китайски празник на зимата във формата на млада жена, залостила скръбта си зад мразовита стена.

Ала в сърцето ѝ пърхаше неизтребимата слънчева светлина, жарта, която винаги даваше сили на Искра. Но никой не можеше да я усети, ако сама не пожелаеше това.

Никой от този Свят.

Опелът плавно пропълзя към асфалта, без тласък ускори, превключи по-висока предавка — като идеален пример как се кара кола, и ето, отново се носеше напред. Бяла стрела в посивелия свят, жаден за зима.

И ние сме понякога като зимата, помисли си Искра, понякога се налага да идваме, за да премахнем слабото, отживялото и отживяното. За да бъде отново чисто. Макар и пусто…

Автомобилът ловко избягваше дупките по шосето и сякаш навиваше километрите на кардана си като скрипец на кладенец или пък хурка, точеща от вълмото прежда дебел вълнен конец. Машината пееше от скоростта, за която бе произведена.

* * *

Имало едно време война. Страшна и дълга.

Голяма Война. И все още я има. Последните нейни акорди. Затихващо ехо… Но тогава била едва в началото.

Бойна формация от три двойки, един оръженосец и неколцина присъединени към отряда същества попаднала в извънредно трудно положение. Ударната мощ на това ято по въздух била равна на възможностите на девет ескадрили стратегически бомбардировачи, по море надминавала флотилия атомни подводници, а на твърда земя би прегазила танкова армия както вълк минава през стадо овце. Според собствените им мерки, ятото се смятало за нещо като взвод.

Взводът вече няколко денонощия стоял блокиран на едно място. Бил плътно обкръжен отвсякъде — както в пространството, така и във времето. Отрязали им пътя за спасение както към низреалностите, така и към по-горните измерения. Вероятностните генератори на противника осуетявали всякаква възможност за отстъпление и по равнината на времето. Вражеските сили търпели огромни енергийни и материални загуби, но чисто механично, чисто количествено те превъзхождали ятото. Затова гибелта му била въпрос на часове.

Съществувала една възможност. Да отворят все пак Проход към друга реалност. Щяло да е в неестествено за целта място. Дори само поради тази причина Преминаването криело опасности и висок риск. Но заради изкуствените силови полета на противниковите машини, през пробит процеп в действителността било възможно да се измъкнат само един или двама войника от ятото. А после Проходът взаимодействал с вероятностното поле и следвала верижна реакция на локално разпадане на тъканта на пространство-времето. На практика — самоунищожаване на взвода.

Затова ятото се съпротивлявало, докато не изтощило силите си почти докрай. Не би издържало още една атака.

Тогава Водачът на ятото решил как ще постъпят. Не бил длъжен, но все пак попитал съратниците си. Те се съгласили светкавично. Защото вече били обмислили всички възможности и имали ограничен избор — да позволят да ги пленят или да загинат, спасявайки поне един или двама свои другари, събратя.

Имало и трети изход — ятото да изкриви и затвори пространството около себе си в непроницаема сфера, под която да се укрият всички. Но предпочели второто. Престоят в сферата би могъл да продължи хилядолетия, а трябвало да се опитат да предупредят Голямото ято, че във Всемира се е появил Враг…

Две двойки от взвода очаквали деца. Още твърде рано им било да се родят. Нямало начин да бъдат спасени физически. Затова майките, които никога нямало да станат същински майки, помолили (защото такова нещо не се заповядва) една девойка-боец от свитата на ятото да им позволи да ѝ поверят душите-съдби на своите чеда. Понеже било сигурно, че само един ще оцелее. ТРЯБВАЛО да оцелее. Евентуално след момичето от свитата щял да опита бягство през Прохода и единственият оръженосец от обкръженото ято.

… Вие се чудите какво значи това — поверяване на душа. Душа и Съдба значи едно и също, но нямам време да го обяснявам. Душата и тялото не образуват едно цяло, нито представляват половинки на някакво цялостно същество. Свързани са в мъчноразделима прегръдка — като протоните и неутроните в атомното ядро. Разделянето им означава смърт… но не задължително. Не можете да си го представите? Хайде бе! След като не сте се побъркали в училище, когато са ви казали, че материята в действителност е изградена от пустота, значи ще преглътнете и това…

Процедурата била кратка. Младата самодива приела още недоразвитите детски души от двете змеици. Може да се каже, че чудодейно забременяла, но не точно в плътския смисъл. Тя трябвало да пренесе дракончетата там, където ще ги доизносят и родят по нормалния начин, според естествените срокове и в естествените им телесни форми.

От предните позиции докладвали за признаци на нов щурм. Затова сбогуването било кратко.

Двете змейски семейства родители, които никога нямало да видят потомците си, отворили Проход. Самодивата и оръженосецът скочили в портала… и се стопили в сиянието му в същия миг, в който цялата физическа материя около обсаденото ято се превърнала в нещо неописуемо. Нещо страшно за поглеждане и от милиард километра разстояние.

За нищожно парченце от време ятото и близките до него подразделения на противника се разпилели в безкрая като потоци елементарни частици, светлина и твърди лъчения. Половината от масата на безжизнена луна, където ставала битката, се анихилирала. Времето в хипоцентъра на реакцията се усукало, предизвикало бързозатихваща ударна вълна, тя извела от строя вероятностните генератори на вражеските пространстволети, които орбитирали на висок рейд и останали сравнително незасегнати от взрива.

Няколко котла по-късно останките от „спечелилата“ двубоя флота се събрали и преброили оцелелите. После, лишени от възможността да пронизват мигновено пространството на големи разстояния, камо ли да отварят собствени Проходи, се повлекли с подсветлинна скорост към обитаем свят в същата система. Това била малка планетка с атмосфера, удържана да не се разсее в космоса от силово поле, което човек би нарекъл „магическо“. Екипажите на корабите-пространстволети нападнали планетката. Те следвали присъщата им логика, че подобно поле трябва да има източник, уредба, която да употребят вместо вероятностен генератор и да възстановят мобилността си в слоевете реалност, в които се водела войната.

Разбира се, сбъркали. Нямало генератор. Самият живот пораждал такова поле. Само дето пилотите на пространстволетите нямали представа как да се възползват от това за своите си нужди. Може би дори и не разбрали как стоят нещата. Разгневили се… и опожарили със слънчев чук малкия свят. Превърнали го в обгоряла главня, покрита с радиоактивен прах.

Орляк шаркански крепости вече бързал към същата система, привлечен от взрива на ятото-взвод. Но щом засекли предсмъртния вопъл на малкия свят, господарите на зертоните побеснели. Ламите, за разлика от възрастните змейове, често си позволяват да сърфират върху вълните на своя гняв.

Сестрите настигнали врага и го принудили да бяга. Пространстволетите опитали да отблъснат преследвачите с атомно оръжие. Размаханият насреща слънчев чук само още повече разярил ламите в крепостите. Без да знаят, пространстволетите изгубили всякакъв шанс за пощада.

Зертоните притиснали корабите-убийци към слънцето — звездата на системата — и ги накарали да преминат през короната, досами фотосферата. Повечето съпровождащи флотата кораби изгорели още на подхода. Що-годе невредими останали единствено суперпространстволетите. Премъдрите Сестри от ламийските крепости разтърсили със заклинания звездата. Лекичко, само за да предизвикат малки изригвания.

Протуберанси пресекли траекторията на преследваните злосторници. Защитните им екрани издържали само няколко секунди на плазмените факли. Огнени гейзери разнесли в космоса на онази реалност превърнатите в йони врагове. Заличителни проклятия изтрили от Всемира дори психовълните на загиналите същества от пространстволетите.

Халите никога не се церемонят, когато налагат възмездие.

После ламите проследили пътя на унищожената флота и установили, че Врагът съвсем скоро е убил малко шарканско ято.

Войната едва започвала, Великото примирие между шарканите още не било настъпило, но Сестрите незабавно изпратили вестоносци при своите братовчеди, змейовете, за да им разкажат за нещастието, сполетяло няколко двойки воини.

Междувременно продължили да търсят оцелели в мъглявината от прах, останала от разбитата луна. Напразно, нямало никой оживял, но не спирали да се надяват да открият поне нечия Сянка…

Уви. А и скоро им се наложило да изоставят издирванията си, защото Врагът предприел нова масирана атака, проникнал в множество реалности и епохи. Ламийските крепости се събрали със змейските зертони и поели на бой. Оставили разследването колко и кои са загинали за след войната.

… Мъчно ми е да кажа кога е станало това с мерките на човешкия свят. Теорията на относителността с някои допълнителни тънкости важи в целия Всемир. Но събитията, за които ви разказах, предизвикали реакция в съседната реалност, известна като Долната земя, приблизително когато тук, на Балканите, сърби и унгарци претърпели кърваво поражение на Косово поле. Самата Голяма война в извънчовешката низреалност навярно започнала повече от стотина години преди това, горе-долу когато в Европа гръмнали първите барутни оръжия…

Самодивата не попаднала в онези времена. Вероятностните полета смутили силно Прохода и той се отворил не само не в онази реалност, към която бил насочен, но и запратил Преминаващата девойка напред в бъдещето. По-точно — в тази реалност, човешката, вашата. Самодивата се озовала в 1963-а година, в България.

И после, когато тя ме пося за живот в утробата на човешка майка (плодът ѝ бе обречен заради тежки вродени увреждания… и дори вече бе умрял като душа), когато се появих на бял свят в човешка кожа и пораснах, самодивата ми разказа, почти както аз ви го разказах, какво се е случило.

Онова, което тя нямаше как да знае, научих от летописите на моята раса и от една Премъдра ламя, която е преследвала убийците на моите родители още като последна, най-млада сестричка в роя си. И ме попита после Премъдрата: как са се казвали загиналите шаркани от малкото ято.

За първи път в живота си произнесох на глас имената на майка ми и баща ми. Казах на Премъдрата и имената на другите двойки, оръженосеца и самодивите от свитата. Втората двойка, която назовах, бяха родителите на жената… която вие наричате в този свят Искра.

* * *

Оръженосецът загинал, отдавайки жизнената си сила на самодивата, която носела в себе си душите на неродените змейчета. Той ѝ предал цялата си жизнена енергия, за да я спаси от шока на смутеното преминаване. Ние на практика почти нямаме инстинкт за самосъхранение, много добре сме защитени и издръжливи, затова не ни е необходим, надживели сме го преди много, много време. Оръженосецът постъпил както трябвало да постъпи всеки друг шаркан на негово място. Изтощил се като батерийка и умрял. Би се учудил, ако за това му били благодарили.

Самодивата дълго търсила подходяща майка за другото драконче, за Искра. Нуждаела се най-вече от такава майка, която би издържала да износи душата на змейското момиченце. И да не е за сметка на живот на нейно, чисто човешко дете. А и важно било дракончетата да са близо едно до друго. За да се намерят. И пробудят.

А развитието на душата-съдба на Искра принудило самодивата да побърза. Била на края на силите си, когато намерила подходящата жена, роднина на третата ми, човешката майка. Така решила, че ще е по-сигурно — като братовчеди по кръвта на телата си, змейчетата щели по-лесно да се открият едно друго, все пак не са останали толкова много народи, които да са хем цивилизовани, хем да държат на роднински връзки. Разбира се, би могла да не го прави точно по този начин, но било необходимо максимално да се намалят неблагоприятните събитийни линии.

Така на двайсет и трети октомври хиляда деветстотин шейсет и седма година се роди и Искра.

… Мисля, че самодивата не попадна случайно в реалността на хората. И на всичко отгоре на Балканския полуостров. Произходът на нейното родно племе е оттук, родовата им памет е почти наследствена, тя е виждала в сънищата спомените на своите прабаби, които общо взето имали добро отношение към древните тракийски племена. Дори името на самодивата тук, в човешкия свят звучало съвсем по наш… съвсем местно — Гюргя. Само че сбърка времето. От траките нямаше и помен, освен бледи следи в кръвта на съвременните балкански народи. Гърци, римляни, византийци са изтребвали познатите на предците на Гюргя човешки племена. Но и българите ѝ се сторили приемливи. Тя бързо се приспособи към човешкия начин на живот. Не ни изостави. Зорко следеше как растем, как живеем. Бдяла е над нас. Готвела е запознаването — разпознаването — ни.

Едва отскоро си давам сметка колко ѝ е било трудно. Съвсем сама в този свят. Без никакъв шанс да го напусне самостоятелно. Разчитала е ние да я изведем със себе си, щом пораснем достатъчно. Може да се е надявала да пристигне преди това облачна крепост, пратена да търси изгубените шаркански деца. Надявала се е, да, но не остана със скръстени ръце да чака спасителни зертони. Отрака се, стана медицинска сестра. Милата ми междинна майка…

Не доживя до срещата ни. Животът ѝ прекъсна съвсем нелепо. Изгоря при авиокатастрофа.

Беше предвидила и това! Ние оставахме телесно братовчеди и бе въпрос единствено на време някой ден да се срещнем. Нещо повече… кака Джери, както ѝ виках, остана до мен, за да ме напътства. Избра много мъчителна и безрадостна форма на мъждукащо съществуване, за да е сигурна, че ще изпълни обещанието си към мъртвите ни родители и дълга си към нас, отчасти И НЕЙНИ деца.

Знаете ли… Тя се оказа права. Въпреки че войната бе заличила следите на ятото-взвод и дирята на принудения Проход, нас са ни търсели! Многобройни експедиции проверявали свят по свят, епоха по епоха, навсякъде, където имало и най-малка надежда да открият загубени във вихъра на бедствието. И спасението пристигна. В доста драматичен момент от живота ми. Наблюдаваха ни, защото бяхме близо до това да се измъкнем от чуждата на същността ни реалност сами. За съжаление… това не стана. Затова ме измъкнаха оттук, когато видяха, че нямам друг шанс.

Знам, надушвам маса въпроси в главите ви. Повечето неща не съм в състояние да ви обясня разбираемо. Не само защото бързам. Едното от затрудненията ми иде от условно казано бедността на човешкия език. Пълнотата на тази история например е неизразима с познати ви думи. Казвам това не като поетична хипербола. Математически е изключено да дефинирам нечовешки понятия с кой да е език на хората. Бих могъл да го кажа на онзи Език, който Северин подслуша. Но ще ме извините, няма да го направя, той е предназначен за много интимно общуване, не би било тактично да го употребявам. А и вие, хората, нищо не знаете за войната, за която говоря. Постарахме се да ви я спестим. До голяма степен успяхме. Пък и… вижте, и без друго вече ви обърках представите предостатъчно. На вас вече ще ви бъде трудно да продължите да живеете спокойно, както преди — да ходите на кино, да пиете по кръчми, да слушате музика и да тичате на работа, просто да се разхождате по улиците, да се тормозите за нещата от вашето битие, да плачете, да се смеете, да се любите… да мечтаете и строите планове. След всичко, което научихте — няма да ви е лесно.

Змеят млъкна. Местеше поглед от Северин към Венета, но не ги гледаше, унесен в мислите си.

— Защо тогава ни каза всичко това? — обади се с дрезгав глас детективът.

Иван се сепна. Заслуша се в нещо. Вдигна учудено вежди. Сетне криво се поусмихна.

— Боиш се, че ще залича спомените ти. Недей.

— Тогава защо ни каза толкова неща?! Ами ако се раздрънкаме…

— Че защо? Няма да ви дадат Нобелова награда. Ще ви наградят с нещо друго, което няма да ви хареса.

— Питаме друго — намеси се Венета. — Питаме защо?

Змеят неочаквано се усмихна широко.

— Казах ли ти — обърна се към Северин, — не си заслужавате вие жените! Ами защото сте свестни, Венета. Вие двамата. И защото… Защото някой трябва да знае. Не за да го разгласява. Просто да знае. И да не се страхува. Само за това ви моля — няма причина за страх. Никой от шарканите не ви мрази. Никой от нас не ви желае зло. Помнете това. И раснете. Някой ден… ще настъпи времето наистина да се срещнем с вас, човечеството. Надявам се — за да летим в една и съща посока.

Северин шумно въздъхна.

— Контактът се отлага, така ли? — унило рече той.

— Ха! Ти допреди малко се радваше, че ще се махнем!

— Да, но все пак… — измънка детективът. — Криво ми става, че няма да стигнем тази ваша Долна земя… Защо „Долна“?

— Отгатни сам. Не е много трудно. В приказките съвсем ачик е казано.

— Според приказките, в старите времена май е било лесно да се попада във вашата реалност.

— Хм. В началото на историята Земята и нейният Аналог са били много преплетени като реалности… Даже падането на силикатната луна Перун върху повърхността ѝ е предизвикало географското сходство, подобие на континенталните плочи. И, да, наистина, през определени периоди бариерите между реалностите изтънявали. Може да ти се стори елементарно и механично като обяснение, но когато земната ос, заради прецесията си, съвпадне с кашепската, когато и в двата свята Вега става полярна звезда, Проходите се отварят с по-малко енергия. За съжаление… тогава възникнаха проблеми. По ваша вина. Искрено се надявам, че няма да търсите пътя към моята реалност неканени…

— Как се случи да те… онова, на границата? — пресипнало попита Северин. — Защо го позволи?

Иван се почеса по брадата. Намуси се, сви рамене — сенките на крилете му се разлюляха.

— Бях загубил вярата си, знаенето кой и какво съм. Но в крайна сметка се завърнах в моето Вкъщи, дето е непрекъснато съвсем близо, редом, край мен… тогава се излъгах, че е неосезаемо и недосегаемо. Бях отчаян, Северине. Иначе никакви пушки нямаше да ме спрат. Доволен съм, че никого не пречуках тогава.

— Гробът, празен ли е? — попита го детективът. Нямаше как да зададе този въпрос деликатно. Не можеше и да го премълчи, вече беше блеснал в главата му. Затова го огласи.

Змеят отклони глава встрани, без да изпуска от очи събеседника си. Отвърна спокойно, почти безразлично:

— Формално тук наистина съм мъртъв. И на гробището гният… вече са изгнили едни меса, които съблякох, когато станаха излишни. — Иван протегна напред ръка и се загледа в разперените си пръсти. — Виждаш, че истинското ми тяло добре помни човешката си какавида. За тази реалност господстващата за разумните същества форма е такава. Не че сте безспорно разумни.

— Но защо си…

— Попаднах тук по принуда, каприз дьо ла гер, войнишка фортуна своенравна… Изхабих много жизнена сила. Затова придобих човешко тяло. Само че вече се съвземам, укрепвам и ставам отново себе си физически — шарканът Крилан. Също както ледът се стапя на вода, а водата се изпарява, така се разсейва обликът ми на Иван Чакмаков. Нещо повече — не е здравословно да оставам дълго в този вид. Бебетата също не седят дълго в утробата, там е безопасно само до време…

Венета настойчиво търсеше нещо в очите на змея.

— Не си простил — замислено рече тя. — Не си се помирил с хората. Забелязвам много гняв в теб.

Шарканът сякаш се учуди. Помисли.

— Да — призна с лекота. — Не съм простил. Но работя по въпроса. Заради редките екземпляри в човешката раса, които струват. Дето ги наричат златни сърца.

Той се изправи — спокоен, пречистен от изповедта си.

— Ти си жена, ти го усети — каза змеят. — Не съм сигурен обаче, че имам какво да прощавам. Сега си мисля, че всъщност нищо тук не ме е обидило. И нищо не е в състояние да ме обиди. Просто защото гледам да летя високо. Твърде различни сме. Далечни са световете ни.

— Ти принадлежиш и на двата.

Змеят едва забележимо се усмихна. Промълви:

— Бъди щастлива. И двамата бъдете щастливи. Струва ми се, че ТОЗИ път няма да се разминете така тъпо. Отивате си. Змей ти го казва! Нямаш друг изход. Сбогом. И ви благодаря.

Плъзна се към вратата и изчезна в антрето.

Чу се хлопване на врата.

Венета бавно отвори длан и сложи на масата подаръка на приказното създание. Предметът приличаше на монета, златна от едната страна и сребърна от другата. Сребърната ези (или тура) на талисмана изобразяваше четири лунни сърпа, а златната тура (или ези) — два слънчеви диска с различна големина. Непознати руни украсяваха изключително фино обработения метал.

Северин прегърна младата жена през раменете и те дълго останаха така, мълчаливи и замислени.

* * *

Ще бъдем пак двама…
И тогава на моста
ще бъдем пак двамата.
Ще си спомняме
всичко отново за миг.
Ще се срещнем с погледи,
скрити през рамото,
и ще тръгнем по своя път сами.

Щурците, „Среща“ — 1980 г.

Осем километра преди отбивката за селото на Искра опелът се заби в стара топола. Дървото издържа, но паднаха отчупени сухи клони и трясъкът на удара вдигна към ниските оловни небеса грачещо ято врани.

Никой друг освен птиците не видя катастрофата — кварталите на града бяха останали назад и наблизо нямаше самотни къщи.

И точно в този момент пътят бе пуст.

* * *

Предницата на колата не приличаше на нищо — вихър смачкана ламарина, а под нея, по асфалта и пръстта, локви вода и масло.

Искра остави пожарогасителя, с който за всеки случай обработи колата, воняща на петролно гориво, от което ѝ прилошаваше. Доизтръгна шофьорската врата и задърпа навън изпадналия в несвяст мъж. Едва освободи предпазния колан. Огнян слабо застена и тя бързо пробяга с длани тялото му.

Вярваше, че няма нищо счупено, нито усети сериозни рани, освен изкълчената му ръка. И може би зле ударен крак. Безсъзнанието се дължеше на рязко люшналата се глава — цяло щастие, че не се пречупиха вратните прешлени! — и вероятно имаше натъртвания и охлузвания откъм прегънатия навътре таван.

Искра издиша гореща пара от устата си и тръсна разпиляна коса, от която се посипа стъкло. По челото си имаше тънка вадичка кръв.

При удара тя бе изхвърчала през стъклото с глава напред, оставяйки едната си маратонка. Тополата спря краткия ѝ полет и сега над лявото ухо и под фонтанелата на черепа шумеше и тръпнеше остатъчна болка.

Само секунда младата жена остана неподвижна, просната до дървото, пред съскаща вода от смазания радиатор. Веднага щом овладя шока, Искра скочи на крака. Първо кой знае защо посегна към камата, сякаш се канеше да отрази нападение. Почти не забеляза движението си, защото моментално се втурна към колата.

Успя сравнително бързо да освободи заклещения крак на Огнян и най-сетне издърпа отпуснатото му тяло върху дребния чакъл на банкета. Дишаше тежко, притъмняваше ѝ от усилието, но довлече мъжа до задната част на онова, което бе останало от опела, и го подпря в седнало положение на багажника.

Отпусна изтощени ръце и се помъчи да се овладее, за да може да размисли какво да прави по-нататък.

Полъх на сила, живителна струя не въздух, а почти физически осезаемо чувство на помощ я изпълни. Първо в Искра блесна радост, но веднага се сля с тревога… и се вкорави като щит.

Тя се обърна.

Странна фигура се снижаваше над шосето. Приличаше на човек, но раменете се разкривяваха внезапно от прострени дълги сенки, отделни части на тялото губеха форма и потръпваха в нови очертания.

Съществото кацна на пътя, с два скока се приближи и бързо огледа жената, колата, пак насочи светещ поглед към Искра…

Добре ли си!?

Виждаш сам… Ще се оправя…

Драконче!…

Искра зарови лице в рамото му, стисна го в обръч ръце през кръста.

Няколко мига той галеше косата ѝ.

Пак… пак ли… — Иван завърташе лице към приятеля на жената.

Тя отстъпи от прегръдката му назад. Главата на Иван ставаше все по-драконова. От полупризрачната нечовешка муцуна се отрониха тихи човешки слова:

— Нима отново ще му простиш, Звездице…

Змейският поглед докосна омекналия Огнян и тогава Искра го закри с тялото си. Ръцете ѝ зашариха по гърба, търсеха нещо на колана под якето. Не откъсваше очи от Иван. Два немигащи сияйни погледа опряха един в друг сякаш върхове на шпаги.

Искра отпусна ръце, дланите ѝ бяха празни.

Иван пое дъх.

— Преди ми вярваше.

— Винаги съм ти вярвала.

— Тогава защо се опипва за средство, с което да го защитиш от мен?

Иван рязко сключи юмрук, в който скочи лежащата край деформираното предно ляво колело кама. Пръсти с кинжални нокти стиснаха острието. Той протегна оръжието с дръжката към Искра.

— Тъкмо с нея ли? — рече с упрек.

— Прощавай. Инстинкт за закрила. Станала съм нервна през тези години. Не го мрази, моля те!…

Как мога да мразя това празно място, което си решила да обичаш — помисли си, без да го изрича или телепатира. Ала тя го прочете в очите му. Поклати глава.

Погледите им вече не се кръстосваха като мечове, но и не се сливаха.

Ти ме повика.

Не го осъзнавах.

Успях да дойда с това!

Повиках спомен. А ти дойде в плът и кръв.

Прощавай, не съм го разбрал…

Аз направих избора си, Крилане. Още отдавна. Нали ти ме учеше да се боря за мечтите си, да не ги зарязвам безпомощни!…

Помълчаха.

— Радвам се, че намери път към нашия свят, Ванко. Красиво ли е… у нас, в Долната змейска земя?

— Ела с мен, Вкъщи.

— Не мога. Тук е моят дом, Ванко-Крилане.

— Тук е нашият Затвор! Искрице-звездице, аз… — млъкна и стисна зъби, сякаш да запре напиращите думи.

— Любовта е рана. Който най-дълбоко ранява, него обичат най-силно. В този свят е така. Поне за нас.

Отново се загледаха един в друг.

— Крилете ти наистина са красиви — промълви тя с тежко гърло. — Видя ли, бях познала. Радвам се… че те видях… че си жив… че летиш най-после и никой няма да те принуди да пълзиш…

Тя докосна с пръсти раната на главата си. Змеят направи движение към нея, но Искра го спря с протегната ръка.

— Недей — прошепна, — върви, отлитай… защото ще заплача… и тогава тук няма нищо да расте, а ей онази джанка, хлапетата много я обичат — изхлипа и подсмъркна, смело и рязко вдигна лице към Иван.

Още минута.

Огнян се раздвижи и тя моментално го подхвана, помогна му да се изправи, подпря го с рамо. Сетне забеляза, че той се е вдървил като статуя, и затова мълниеносно се озърна към Иван. Той замота енергично муцуна в припряно-успокояващо отричане:

— По-добре нищо да не помни. И няма нужда да ме вижда. Сега тръгвам. Още малко. Да те погледам.

Три секунди.

Той вдигна длан, сви китката в юмрук и го притисна към гърдите си. Тя повтори жеста и те неволно се усмихнаха.

Змеят разпери призрачни криле и се заиздига лек като хвърчило към сивото студено небе.

— Бъди добре.

— И ти. Лети високо.

— Обещавам.

* * *

Крайградски автобус намали, заобикаляйки подаващата се от банкета задница на катастрофирала лека кола. Шофьорът с раздразнение и съжаление хвърли бързо око към стоящите край душмански потрошения автомобил мъж и жена.

Катаджиите още не бяха довтасали.

„Женската е карала — измърмори си убедено шофьорът. — А зяпай сега облаците, моме. Блазе, че си се отървала, ама отгоре мангизи за ремонт няма да завалят. Кой им дава книжки на такива… Ах маматъъъ!“

Вихрушка тръсна „Икаруса“, той подскочи на равното като на дупка. Рейсаджията се вкопчи с мъртва хватка в ненадейно опърничавия волан и едва овладя машината. Откъм салона възроптаха немногобройни пътници.

Дървото с кюсналата се в него кола отмина в огледалото за задно виждане. Рейсът се полюшна още веднъж като оживял и подчинен кротна.

„Егати ветровете! — пое трепкав дъх шофьорът. — Още малко и да се натреса като ония рапони. Тюх, къде ми бяха цигарите?…“

Пътниците в салона мърмореха нещо за картофи и каруцари.

Автобусът ръмжеше и пушеше по маршрута си към София.

3.

Я сипи още сироп, че ми е безвкусно…

Как можеш да се наливаш с толкова сладко?

Обожавам! Много си падам!

В чашата на Сашо Рус се уголемява облаче концентриран домашен сироп от ягоди. Лъчезар понечва да остави бутилката, но се сеща и пита Радослав:

— И ти ли, Бруте, ще маскариш водката?

— Ааа, не — засмива се Дичо и слага длан над питието си.

Шишето е паркирано под масата, Зако изглежда доволен. Шеговито-надменно поглежда към Сашо:

— Не ти ли домиля за ракия в тая дива Америчка? Юнайтед Стейтс дринкър!

— Ма’ам едно уиски с шопска салата и не ми пука, че не е от Шопландия, а от Скотланд. Ма ти да знаеш какви циркове стават на Бъдни вечер! Някой ми беше казал, че в един супермаркет на кучи вой разстояние имало българска гроздова. Не им повярвах, щото са зле с кирилицата. Навярно са видели сръбска лозовица или македонска грапа. Но важното е, че разпознават руската водка. И тъй. Качвам се аз на колата и пътувам два часа в задръстване и сняг до шия, за да ме върне полицията — имало тежка катастрофа, всичко оградено, шаш и паника! Що, викам си, се мъча? Бам едно „Джони Уокър“, сипвай в павурчето захар — те ти греяна ракия! На туземците очите им щяха да изскочат, като взех да мезя с люти чушлета. Един мексиканец, дето пие текила, без да мигне, щеше да пукне на място! А аз неговите манджи само като ги надуша — рева като порой!…

— Как е Еми? — пита Радослав и посръбва водка. Набожда с вилицата кисела краставичка, после и от маринованата цаца, към която Лъчезар гледа с отвращение.

— Екстра. Взела си е на старо едно „Ровърче“ и само обикалят с бебока като бесни. Вече познава целия щат като по карта, а аз още не се оправям в квартала…

— Ти?

— Служба чистота към кметството. Малко работа, много пари. Като за емигранти де. И колегите са по̀ народ от местните, все такива като мене…

— С тази публика няма скоро да научиш английски — отбелязва Зако.

— Ъхъ. Повече испански, полски и корейски. Аз си карам на български. Имам чувството, че английски говорят само канадците и черните… ох, с тия сладури имах една препирня, понеже откъде да знам, че „негър“ е обидна дума, а „черен“ — нормална за употреба? В българския е обратното, мама му стара…

— Вярно ли, че канадците са по-културни от щатските? — любопитства Радослав.

— Абе… според местните обичаи — навярно…

— И по-нататък?

— Догодина ще купуваме къща. Мъничка. Глася се за социален работник. Ходя на курсове. Емилия взе едно топ-лапче…

— Лаптоп бе, дивак!

Сашо обожава да се гъбарка с думи и имена, вече го върши почти несъзнателно. В тайфата още е знаменит лафът му: „Див чесън? Чесан, пък див… дивото е рошаво, ей!“ Сега се сопва обаче на Зако, май е засегнат:

— Добре де! Буквояд! Лап-топ, преносим компютър, компютърен преносник, все тая… Та взе си Еми таз чалгийка и се урежда да бачка надомно към интернет-компания някаква. „Надомно“, това е за по-благозвучно. Не си седи вкъщи, затова ѝ е лапнатият топ, да си върши работата където ѝ е кеф да паркира колата…

— Драпате за средна класа — кимва Лъчезар. — А къща — що? Вземете на изплащане.

— Така е прието, да, ама нали сме си българи…

Радослав протяга ръка към касетофона, за да обърне касетката. Още не може да познае чия е музиката, а Лъчезар само загадъчно се хили.

Хвърля бегъл поглед наоколо из стаята.

— Добре си подредил. Не можах да ти позная апартамента — казва одобрително.

Зако пуска блажена струя дим и отнема от устата си чибука на избълбукалото наргиле. Изпод атлазен домашен халат се подават коленете му в дънки. Палатите, в които седят, се губят в здрач и пушек, но обстановката е като за султански покои — тежки пухкави килими, резбован таван, оръжия и доспехи красят стените, драпирани с гоблени, писалище с разкошни фолианти по лавиците зад него. На свършване е ароматното масло в трепкащо кандилце пред домакина.

— А я да те питам за… — обръща се към Сашо Рус Радослав, но…

Сашо е изчезнал.

Върху инкрустирания плот на масата се стапят като в киноефект чашата, чинията и цигарите на Русия. Трепва свещта.

Би трябвало да е учуден, но не е. Ясно, тръгнал си е. Споглеждат се с Лъчезар, който изпуфква през чибука:

— Всичко при него е тип-топ. От американските служби го търсиха. Гледаха го и не го виждаха. И винаги когато го търсят, няма да го намират. А той, щастливецът, даже не подозира за това.

— Какви служби? ЦРУ? ФБР?

Не пита „защо“. Знае — заради Верена.

— Не. Засега никой не знае за тая кантора. Сърчинг фор терестиал алтернатив лайф формс. Биха пречукали папата, Далай Лама и биха се изсрали в джамия за ДНК-проба от твоята змеица. Или от тебе. Но не успяха да се доберат до Сашо и да го разпитат. Скоро специалната сенатска комисия ще им спре финансирането на проекта, навярно ще станат легални, към някой университет, поредните чудаци.

— Имам чувството, че не ни помни. Нито мен, нито теб.

— Това е страничен ефект, част от… „заклинанието“, така да го кажа. Когато сънува, тогава се сеща за нас. Айде стига за Сашко.

Известно време мълчат, пушат и пият.

Зако пали ново благоуханно кандилце, над фитила се издига езиче пламък, който сгъстява мрака.

— Как я караш? — пита Лъчезар.

Радослав се обляга върху възглавниците и чопли ориенталските шевици.

— Още блуждая. А в момента съм в принудителна почивка.

Зако небрежно махва с ръка:

— Това ще се уреди. Иначе как си?

— Като змей — ухилва се Радослав.

Светлината намалява. Лъчезар му се вижда по-стар от трийсетте си години. На китката му смътно блести гривна, носи и златен пръстен с някакъв кабалистичен знак.

Стаята неусетно, но разбираемо се отнася, едва люшва подът, както в остро маневриращ зертон.

— Чуй какво ще ти кажа — Зако гледа Радослав с дълбоките си катранени очи. — Оръжието не е в ръката ти, а тук — чука с полусвит пръст слепоочието на Радослав. — Него нито губиш, нито ще засече, когато най не бива. Внимаваш ли? Друго: скоро Годо ще дойде. Да не се шашнеш и да гаврътнеш от мъртвата вода във вампирския граал. И последно… — Лъчезар се усмихва, много рядко го прави, но има изключително топла усмивка. — Приятелствата нямат начало, нямат край. Приятелството е извън времето. И затова разделите не трябва да натъжават. Нека не си липсваме.

Зако се обляга назад. Край него сякаш се сгъстява полумрак, креслото му тръгва заедно с цялата стая назад…

— Бъди читав, Дичо. Ще се помним — казва напоследък.

— Тръгваш ли си?

— Ха! Трудно ще си тръгна от там, където не съм! — иронично отвръща Лъчезар с отдалечаващ се глас и ето че самият избледнява, пропада…

— Почакай, Зако… Зако! — вика Радослав…

… и собственият му глас го пробужда.

Дълго не можа да проумее къде се намира.

А, да.

Мамка му.

В търбуха на един умиращ в неволя зертон, поробена ламийска крепост.

* * *

Страната още коментираше посещението на принц Чарлз в София. Шегуваха се, че за пристигането му метеоролозите уредили лондонско дъждовно време — как иначе, прочутото българско гостоприемство, задника си съдираме да угодим на гостите, да не речем направо, че им ги подлагаме — задниците де…

Ураганът Мич опустошаваше Централна Америка, шефовете на НАСА се чудеха къде да приземят совалката, на чийто борд се намираше 77-годишният ветеран Джон Глен, но американците повече бяха впечатлени от съобщението на учените, че чрез клониране на ембрионални клетки много скоро ще стане възможно произвеждане на всякакви тъкани за присаждане, при това имплантантите ще са универсално съвместими с кой да е реципиент, търсенето на донори ще намалее…

През това време Алванд стоеше възхитен пред мъждукащ Проход.

Постоянните Проходи между Кашеп и Земята бяха залостени от началото на войната. А и по принцип не бяха много. Едни — скрити в непристъпни планини — дали началото на легенди за вълшебни страни. Други — в морските дълбини или някои езера — сред тях и Лох Нес. Трети — в пещери, край древни развалини… Всички бяха запечатани. Ключът от тях се намираше в Света на дъгите.

Но ето че намери ЧУЖД Проход, сътворен не от облачна крепост или шаркански Мъдрец.

Алванд с благоговение притвори Прохода, без да го заличава. „Върза“ го с биополето на старото дърво, самотен голям дъб. Стори го по-лесно, отколкото би обяснил как го прави на човешки език. Подобни дървета, сред тях и орехите, са подходящи за Праг на Проход. Хората затова са мислели, че змейовете почиват върху такива дървесни великани, може би дори вият гнезда в клоните им. И не са смеели да ги секат, почитали са ги… Ето, даже край София само преди петдесет земночовешки години е имало грамаден орех посред нивите, отдавна престанал да служи за резе на Проход. Ала когато го отсекли, остатъчните магически заряди облъчили участващите в убиването на дървото. И те бързо загинали — един се пропил и умрял, друг полудял, трети се обесил, четвърти, главният инициатор, председател на ТКЗС, още на следващия ден издъхнал от инфаркт. И селяните рекли: отмъсти си змеят, задето му махнаха ореха…

Отмъстил, да. Колкото е отмъстил електротехникът на някой непредпазлив крадец на жици под напрежение. От какви недомислици само тръгват хорските легенди!…

Когато минаваш през Проход, той се схлупва подире ти. Образованите сред човеците биха казали „колапсира“. Обикновено е така. Но се случва, когато Проходът е отворен от неопитен ум, след колапсирането да последва вторично активиране… и накрая процепът между подвселените кротко угасва, тъканта на реалността зараства.

Алванд имаше късмет да се натъкне на него, да го подуши преди окончателното му изчезване. И го стабилизира с жизнената сила на стария, но пълен със Съдба за осъществяване дъб. И още при огледа заключи, че не го е отворил шаркан. ВГЛЕДА СЕ и се убеди в неочаквания си извод — в друг слой реалност бяха преминали не кой да е, а човешки същества!…

Нима бе възможно хората да умеят да се обикнат така, че да овладеят Вселенската сила и да Преминат?! Значи, събратът Иван-Крилан все пак е сбъркал! ВЪЗМОЖНО е човеци да се ОБИЧАТ като змейове!

Оръженосецът се изпълни с уважение към непознатите влюбени. Този свят продължаваше да го изненадва с несъвместимостите си, с крайните контрасти… Но и да го уморява. Сега тълкуваше нещата по-рядко от преди. Стигна до мнението, че по същество, разликите между Горната и Долната земи не са в очевидното, а в съвсем тънки и неуловими подробности. Съществени обаче подробности. Детайли, заради които истинското чудо беше във факта, че змейове и хора изобщо някога намират общ език. Ненапразно по-умните са се оттеглили в друга реалност, за да не анихилират двата Свята…

Ох, колко добре, че скоро ще го напускат…

И тук Алванд се сепна. Нещо не беше наред. Той изчисти съзнанието си от формулирани мисли и се остави на Потока. След мигновено прелетелия транс узна причината — във фона на безчет биополета не долавяше присъствието на Крилан.

Младият шаркан потисна емоционалната вълна и се зае да анализира. Веднага отхвърли възможността събратът му да е мъртъв — умирането щеше да освободи Последна сянка, която сетивата му биха доловили заради нейната различност от всичко друго в тази реалност.

Значи, Иван бе се захлупил със своя щит, с което показваше, че не желае да го безпокоят. Добре, негов избор, ала… защо толкова ПЛЪТНО се е затворил? Нещо не беше наред и Алванд изпита съмнение дали в случая не бива да се постъпи нетактично. Претегли последиците от постъпката си. Каквото и да се случеше, щеше да „плати“, както казват хората, само той. Съмненията останаха.

Тогава отпрати зов. Отговор не последва, но остана с впечатлението, че е чут.

Реши да почака.

* * *

Алванд усети слабо трепване в Потока. Заслуша се, но усещането не се повтори и той го отложи в складовете на паметта си, още повече че в момента изживяваше възхита от едно свое откритие. То можеше да се предвиди, Алванд дори го очакваше, ала очарованието да се докосне до още една брънка на Истината не губеше от това.

Алванд забелязваше красотата на прозрението, изразено съвсем просто:

Лъжовният Език притежаваше заложби да излъже себе си… и така да даде на породилата го и пораждаща го мисъл неизкривена картина на обективната реалност!

Всички Лъжовни езици, всички израснали в различните човешки племена противоречиви граматически правила, огромни лексически масиви — те позволяваха Съчетаване. И то ги издигаше над ограничените брегове на Заблудата. Повечето думи нямаха директно съответствие за буквален превод и тъкмо затуй си пасваха, допълваха се. Граматиките даваха безкраен набор възможности за опериране с понятия, значения и смисли. Вярно, Съчетаването не разполага с ясен и докрай логичен ред, подобен на структурата на Деветте змейски Езика, особено що се касае до Езика на Познанието. В тази светлина Лъжовният Метаезик е твърде див и стихиен, ала това е белег на различно Качество вътре в него, една скрита мощ за разсъждения и извисяване на ума. Вярно, надскачане на ограниченията често се постига и интуитивно, но остава практически недокоснато от аналитичната сфера на разума, когато не съществуват познати формулировки за предмети, явления и идеи. И ако някой човек би познавал поне по един език сред основните типове реч на своята раса, ако би ги допълнил с жестови форми на общуване, то тогава той би разбирал Всемира така, както да би владеел Деветте Езика! Наистина, малко по-иначе, по по-различен начин, с неизбежните пропуски в детайлите, но — такъв човек би могъл да се доближи по интелект до Премъдър змей!

Разбира се, човешките езици оставаха самоцентрични и мереха всичко според себе си, но и тази пречка бе преодолима: хората развиваха наченки на обективен анализ, наричан от тях математика. Една по-широка обща математическа култура щеше да позволи на Лъжовния език това, което той поначало бе в състояние да извърши — да погледне себе си, ала не като абсолютна среда на всичко съществуващо. И крачката към обективно съзнание щеше да остане във волята на избора на всяка отделна личност. Човеците можеха в крайна сметка да Прогледнат.

Алванд бе омаян от ширналата се в ума му перспектива.

Хорските мислители, боравещи в рамките дори на един-единствен лъжовен език, успяваха да стигнат далеч, ала от един момент нататък се спъваха, блъсваха се в предела на възможностите си. Често свършваха трагично. И то само поради това, че им липсваше тъкан-инструмент, която да изведе човешкия начин на мислене над себе си, на простор, където има достатъчно духовен обем за растеж.

Алванд подозираше, не — бе убеден, че неведнъж човеци са излизали от кожата си, изправяли са умствена снага високо към небето. Невъзможността да споделят Пътя си ги е спирала. Заобикалящото общество ги е виждало в пречупената светлина на Лъжовния Език и хорските Мъдреци или са угасвали сами, или са бивали стъпквани. Как нито веднъж не са случили да се съберат онези големи хора!… Ала в историята стояха сведения, че понякога и тълпите поемали посочения Път.

Уви. Бързо губеха посоката сами. Огромни вълни даваха жалки резултати. Все пак — резултати. С малки стъпки, ала движение. Движение, ала пипнешком. Липсваха им очи. Мозъците им бяха слепи. Слепи, но зрящи. Втренчени в криви огледала. Четвъртата Сила в човешкия Свят — Навикът.

Змеят поглади корицата на последния речник, след който го сполетя Откритието. В неговата обширност Алванд намираше множество по-малки Открития. Късчета мъдрост. Човешките думи.

Усмихна се.

Побратимът Радослав имаше известно право. Някои думи съдържаха мъдрост от тъга. Също Път, но неабсолютен, неединствен.

Хората имаха множество определения за радост, за щастие. Но в момента Алванд се чувстваше най-плътно до усещането, изразено с диалектна немска дума — „хаймве“. Боли-за-Вкъщи. Човешкият Свят бе интересен… приказен… вълшебен… пресищащ. Змеят остро закопня за своята Земя, трогателно-наивно наричана тук Долна, за нейната позната обикновеност.

И у нас Навикът е Сила.

Не е Сила — инерция.

Алванд се усмихна отново. Дори измамните думи допускат постигане на верни изводи. Но за него е така, той има предимството да знае посоката. Деветте Езика, неговият и на расата шаркани компас. Хората са интригуващи същества.

Но е Време за Завръщане. Там, при Голямото ято. Там, в Света на дъгите, където трайно живее Обичта. Там, където Страшната война трябва да бъде доубита като бясна акула. Там, където чака избавление един стойностен човек.

* * *

Бате Митко стоеше посред гаража с ръце на кръста. Той винаги спираше за малко, за да огледа докъде е стигнала работата и дали не може да се свърши по-елегантно, с по-малко усилия, по-бързо и по-добре.

В случая го чакаше скоростна кутия на „Лада Нива“, а Димитър имаше само две ръце. Умуваше дали да свирне на комшията. Идеята не го блазнеше, макар никога да не бе имал проблеми със съседи. Ала сега той, женският татко, свикнал да се оправя без помощник, се хвана, че мисли къде се е запилял Иван.

Никога не беше се обръщал към него другояче, освен по име. Само понякога, много рядко, шеговито подхвърляше „батко Змеяне“ — така викаше на братовчеда си малката Искра, още преди да го види на живо. Още по-рядко, от дъжд на вятър, Димитър, изключително наум, мислеше за племенника си „синко“.

Никога не съжаляваше, че Господ му е орисал дъщеря. Не просто не допускаше да му хрумне да си рече „що нямах мъжко“, на сърце не му идваше да упрекне съдбата за това. И все пак, ако имаше И МОМЧЕ, навярно по-спокойно би гледал на живота… и на скоростната кутия.

Скръцна врата и нахлу светлина — слънцето блъскаше от висините по облачния покров, който само изтъняваше, но не се предаваше. Пък даже и не се сещаше да завали, като миналите дни, ей така, само без полза замрачваше небето и караше хората да хабят ток в електрическите крушки.

Димитър пестеливо мръдна глава. Побутна очилата си.

— Ооо… мусю. Здрасти. Как си.

— Tres bien. Et vous?

— И аз така. Закуси ли? То е обяд де…

— Oui, merci.

— Пак кисело мляко и хляб с лютеница?

— Oui.

— Хм. Гледам, че вече си се побългарил. Не само разбираш, а и лютеница не ядеш като чужденец, не си се омазал като преди…

— Ques-que vous fait, Dimitar?

Бате Митко се забавляваше с френския прононс на името си: Димитаа̀.

— Берем ядове. Третият стадий след фукня и мрънкане.

— Expliques-moi?

Димитър охотно обясни:

— С кое да е нещо хората първо се хвалиме, после от същото се оплакваме — било от кола и жена, шеф и къща, работа, нова покупка или придобивка… Типична българска, а навярно и всечовешка… ъммм… недоебаност. Прощавай, друга дума не ми дойде. Прекалено е точна.

Французинът закима:

— Le mot juste, d’accord.

Димитър потупа капака на днешния си дерт:

— „Ладата“ е хубава кола, пъргава е, сравнително лесно се кара, ама аз си обичам „Вартбурга“. Моделът 353 е най-добрата соцкола, от мен да го знаеш, понеже няма нищо излишно по нея. И ще ти кажа защо. Първо, айзенахските автомобили, даже и „Трабант“, дето сега го плюят незаслужено, са си на практика БМВ. И производителят ИМА опит да прави автомобили — точно сто години вече. Второ, трицилиндровият двутактен двигател е разработен още преди войната, но щом е оцелял досега, значи е ДОБРЕ измислен. С деветдесет коня без проблем си качваш до 180 на прав участък. Трето, „Вартбургът“ има голям пробег без сервизна намеса. Яко шаси, с тройна закалка. По-здрав е от „Фиат“, „Рено“ или „Ситроен“. Купето не се нуждае от коментар, добро е, модерно е, такова си остава от шейсет и шеста. И важното е, че колата е с предно предаване, не харчи много гориво, а двигателят е по-сигурен от мотора на „Ладата“… с която сега требе да се мъчим…

— Je voudrais vous aider.

— Тъкмо щях да те питам навит ли си… Ами… Я тогава да качим скоростната кутия, ама вземи се преоблечи…

Слязоха в канала и Димитър вирна глава към дъното на автомобила.

— Сега тук с крика…

Алванд сграбчи възела зъбни колела, преди Димитър да смогне да гъкне. Нагласи кутията на мястото ѝ в търбуха на автомобила и зачака.

Бате Митко само побутна очилата си и посмачка с палец носа. Опомни се за секунди и светкавично, но без следа от припряност, затрака с гаечните ключове. Мъчеше се по-бързо да освободи помощника си, защото скоростна кутия от „Лада“ може да не е същото на камион, ала все пак не е от папие-маше, независимо от пълното пренебрежение на френеца към теглото ѝ.

— Можеш да пуснеш.

Алванд отстъпи.

Димитър довърши затягането на болтовете. После двамата се измъкнаха от канала. Бате Митьо надникна под капака. Взе парцал да избърше ръцете си. Отдавна не му се бе случвало да не знае какво да каже, пък и не вървеше да премълчи. Ограничи се с късото:

— Мерси.

Френецът кимна. Не беше запъхтян, нито изчервен от напрежение. Сякаш буцата, която повдигна одеве, бе пластмасова щайга с празни буркани. Димитър бръкна в грешен джоб за цигари.

Чак когато запали, намери какво да каже:

— Як си ти. Това е хубаво. Или поне не е зле за млад и разумен човек. Да си виждал Ванко? Къде го носи вятър по света… Я опитай да го кажеш на български.

— Не знам. От вчера го няма.

Бате Митко духна пепелта от цигарата.

— Много чисто говориш. Браво. Елена била имала добри учебници…

— От тях научих френски. И не съм човек.

Димитър помълча.

— Ами какъв си? Извънземен?

Беше склонен да го повярва.

— Да — простодушно отвърна „Ален“. — Извън Земята. Извън тази Земя.

Бате Митко се учуди на спокойствието си. Едно е да имаш широки разбирания, да не смяташ никое мнение за последна дума и да се интересуваш — когато не си капнал психически след бачкане — от живота, Вселената и всичко останало. Друго е да приемеш нещата, когато ти се натресат в двора… или в гаража. Димитър не ползваше съмнения заради самите тях, просто каквото и да е твърдение следваше да се докаже.

Озърна се към „Ладата“.

— И откъде… си пристигнал, долетял, телепортирал…? Кое наричаш родно място?

Алванд приклекна край прозореца, вдигна лице към небето.

— След полунощ облаците ще се изчистят. Ще ти покажа, Димитър.

— Звездата ти?

— Луната.

Бате Митко дълбоко кимна, но реши да уточни:

— Нашата Луна?

— Точно така. Ала нейна друга реалност. Отвъдност.

— Не става приказка за някакво царство на сенки, така да разбирам на практика?

— Правилно. То е Долната земя от вашите „детски“ приказки. Не е Миктлан, нито Хадес. Не е Оня свят.

Очилата на Димитър заблестяха. Мозъкът му щракаше въпреки изумлението, а може би благодарение на него — впрегнато като вол да тегли каруцата на логиката. А самото изумление идеше от някаква истинска вярност, която дявол знае как я усещаше в думите на „французина“.

— Как ти е истинското име?

— Алванд. Така ме познават някои хора. Така бих искал да ме познаваш и ти. Защото си от онези човеци, заради които свят светува за Добро.

Мъжът приглади остатъците коса над ушите.

— Да. Добре. А я да те питам… Ванко. Нашият Ванко. И той ли е от там?

— Винаги е бил.

Димитър замачка следваща цигара, забравяйки да я запали.

— Не ми е чудно. И ще ти кажа защо. Изглежда постоянно съм го усещал вътре в себе си, някъде под съзнателните мисли. Та излиза какво — че вие сте…

— Змейове. Също и…

— Знам — бърже го прекъсна бате Митко.

Лапна цигарата и я задъвка.

— Знам — повтори. — Обаче ще ме заболи, ако го кажеш. Дете ми е…

— И винаги ще ти е дете.

— Разбирам. И все пак… Тъга. Човешки предразсъдъци — той тихо се засмя, — нося ги като цайсите, без тях не се оправям. Или като годините — не мога да ги отрека. Но знам и винаги съм го знаел. Макар често да ми се е струвало пълна щуротия и лудост. А най-вече… сигурно скоро ще си тръгвате…?

— Иван-Крилан и аз.

Димитър го гледаше през стъклата сериозно.

— Не знам — отвърна Алванд на погледа му.

Щракна запалка и отрази пламъчето в очилата.

— Предполагам, че ще е правилно — рече след дълбоко дръпване.

— Не дойдохме заради… това. Просто се случи.

— И животът е така. Просто се случва.

Алванд се учуди само за частица от мига. Имаше за какво да харесва този човек.

— Трябва да намеря Крилан — каза той. — Може би ще Преминем още тази вечер. Разполагаме с Проход.

Димитър поизпъна рамене.

— Елена знае ли?

— Аз не съм ѝ казвал.

— Недей. Аз ще намеря начин да я подготвя… и да ѝ обясня по-късно. Ако ще тръгваш, тръгвай още сега, Елена скоро ще си дойде, а прибере ли се, ще те хване да си упражнява френския… Между другото, справя ли се?

— Много добре.

— Умна е тя. И готина. Малко разпиляна — въздушна зодия.

— Името ѝ значи „слънце“. Змейовете сме негови деца.

— Ама тя не е Елена по рождение… Всъщност, няма значение. Май нищо няма случайно на този свят, а? — засмя се Димитър.

Сетне неловко мълчание увисна в гаража.

— Горе в стаята има вещи, книги. Разполагайте с тях. Ние нямаме нужда. Достатъчни сме си ние самите и Обичта. Аз имам Обич към теб, змейски татко Димитър.

В стъклото на прозореца забръмча муха, навярно стоплена от калорифера.

— Тръгвам — рече оръженосецът. — Жалко, че не остана време да иззидаме камината в хола.

Бате Митко късо посочи гостенина си с палец:

— Не ти казвам сбогом, Алванд.

— Да. Довиждане тогава.

Бате Митко не се обърна подир змея. Лъхна и секна прохладно течение от вратата.

По дланта си Димитър пазеше топлина на здраво мъжко ръкостискане. Изпуши още една цигара, преди да се качи в къщата. Там той обърна една ракия за щастието на всички Слънчеви чеда… и човешки рожби.

После се върна в гаража. По „Ладата“ имаше още работа.

4.

Заведението се казваше „Поли“. Бронзови букви образуваха силует на рибка, а за да подчертаят приказния произход на емблемата, собствениците на коктейл-бара бяха поискали от художника да изобрази и коронка, за да се знае, че рибката е златна.

Някога мястото на заведението беше само една просторна, дори прекалено просторна тераса. Още от времето на знаменитото 58-о постановление за стопанската инициатива на гражданите обаче, над терасата надвисна удължен скат на покрива и защитената от преки атмосферни влияния площ се превърна в кръчма „Златната рибка“. По-късно собствениците остъклиха терасата изцяло, облицоваха я отвътре с ламперия, поставиха плетени маси и столове, смениха бар-плота, купиха прозрачен хладилен шкаф за безалкохолни напитки. Така от бившата кръчма остана само старата емблема, запазена вероятно по сантиментални съображения. По-възрастните посетители я знаеха под едно заглавие, младите — под друго. Но дори в тази претъпкана със заведения махала, „Поли“ се радваше на добра посещаемост, може би заради достъпните цени или впечатляващата квадрофонична уредба с кристален звук.

Още по светло в коктейл-бара се събираха постоянни компании, отбиваха се виладжии и просто случайни посетители.

Днес до някое време персоналът имаше порядъчно работа, което означаваше добра надница. По принцип, заведението стоеше отворено, докато има повече от един клиент.

Но ето, че още от ранен следобед на крайната маса до малката, почти декоративна камина заседна мрачен млад мъж, който си поръча цяла бутилка „Финландия“ и две кутии „Марлборо“ за мезе. Сетне процеди през зъби на сервитьорката, гледайки през нея, да сменят радиостанцията на уредбата или да пуснат си-ди, или касетка със свястна музика. Имаше нещо твърде непререкаемо в клиента, а пронизващите му очи почти уплашиха момичето и тя помоли бармана да сложи някаква касетка, защото повечето компактдискове бяха в онзи стил, който мрачният посетител не одобряваше. Барманът, обикновено отстъпчив, и този път нямаше нищо напротив да угоди на клиент, но се посмръщи и тревожно изгледа мъжа, сврял се в ъгъла. Стори му се особен и той кисело си рече, че може би по някое време ще се наложи да го изхвърли навън. Имаше и опит, и физика за подобни аварийни положения, но никак не обичаше тъпашки селски изпълнения. Учеше във ВИФ, сега НСА, и това му позволяваше да се самооценява по-високо от местното население, тоест — като осмислен привърженик на по-цивилизовани маниери.

Изборът на музика обаче го затрудни, но най-сетне откри нещо, което определено бе добър компромис — стара касетка на сръбската рок-банда „Сребърни криле“.

След това продължи да се задява с другото момиче, съвсем новопостъпило на работа в заведението. Хрипкавият глас на вокала запълни бара и младежът забрави за проблемния клиент.

А той, клиентът, се заслуша в песента, за кратко чертите му се загладиха, лицето за миг просветля. Очевидно позна музиката, в което нямаше нищо чудно — изглеждаше достатъчно голям, за да я помни отпреди двайсетина и повече години.

Първата сервитьорка изпита необяснимо облекчение от реакцията на посетителя.

Но мрачният мъж я стресна отново, след като изгълта, все едно беше лимонада, три пълни чаши водка една след друга. И да се беше намръщил при това, нямаше как да се разбере по свъсеното му лице. Запали цигара и зяпна в бутилката.

Заведението междувременно се пълнеше, поопразваше, пак оживяваше и скоро взе трайно да задържа хора. Касетката свиреше безспир в режим Continuous Play и се харесваше на всички.

Мрачният клиент не припадна от водката. Когато сервитьорката се приближи да разтреби съседната маса, го чу да си мърмори. Момичето неволно се заслуша.

Навярно си мислите, че ми е мъчно… БЕШЕ ми мъчно… но удавих мъката си в езерото. Натиках я в празното шише от ракията и я удавих… Ха. Ха. Ха.

Клиентът приказваше на изправените пред пепелника няколко останали му цигари. Беше им нарисувал с химикалка очички върху филтъра. И тъжни завъртулки — усти. Естествено — и чертички за нослета…

Може би при други обстоятелства това би разсмяло момичето, но сега… Тя реши да сподели с бармана извода си, че клиентът опасно се е насвяткал. Точно тогава мрачният мъж я забеляза и поръча нова бутилка от същия алкохол и кутия цигари. И ЧАК ТОГАВА ОТВОРИ УСТА. Преди говореше на фасовете си БЕЗ ГЛАС.

Сервитьорката хлъцна и побърза към бар-плота. По пътя реши, че е стресната от непогасимата жажда на клиента за алкохол, и точно това сподели с колегите. Кратката консултация предизвика колебания в персонала: да, кърка прекалено много, обаче…

Девойката изпълни поръчката — предвид цените с ресторантски проценти на водка „Финландия“ и вносни цигари, бе лудост да се откаже, — но поиска клиентът да се разплати, „понеже приключвали смяната“.

— Колко?

Гласът бе много странен, абсолютно смахнат тембър, сякаш по-богат на обертонове от скъпата уредба. Сервитьорката не намери сили да отвърне и само му подаде касовата бележка.

Клиентът плати и изръмжа, че не иска ресто.

— Е? — попита я барманът, когато тя се върна.

— Има пари — съобщи сервитьорката.

— Пиян ли е?

— Ннне бих казала.

— Нещо бледа ми се струваш.

— А… ще глътна малко въздух навън. Много е запушено.

— Добре.

Момичето изхвръкна навън, барманът се позачуди подире ѝ, озърна се към шантавия клиент, но не го видя добре в дискретното вечерно осветление и през хлапетата, които циркулираха от касата към стаичката за видеоигри. Приведе се към скрито под плота табло и засили потенциометъра, който подаваше захранване към вградените в покрива вентилатори. Като че ли наистина беше прекалено задимено…

* * *

Скандалът започна, когато местна тайфа окупира две маси и гръмогласно поиска мускатова ракия със салата и „ако няма шишчета, някакви пръжки тогава“.

За зла участ, те се оказаха в непосредствена близост до обедния клиент, който привършваше третото си шише. Малко след като компанията удостои заведението с шумното си присъствие, посетителят отскочи до тоалетната. Походката му бе като на човек, изпил само две бири. Докато го нямаше, новопристигналите настояха за смяна на музиката — „нещо по-така“. Мрачният алкохолен атлет не обърна внимание на това. Сервитьорката се успокои.

Навярно вече му беше все едно какво бумти в заведението, той и без това отдавна не слушаше тонколоните. Повече му допадаше да беседва с цигарите и чашата си… и, да, лепваше тъмен немигащ поглед върху всяка жена в коктейл-бара. Изпровождаше я с очи, но сякаш търсеше в нея други черти, прилика… а може би и тях не ги виждаше, а само реагираше на движещи се в помещението обекти. А повечето „обекти“ наистина бяха от женски пол, понеже заетите с важни разговори мъжкари пращаха гаджетата си с поръчки до бара, независимо че сервитьорките с късите си поли привличаха общото внимание — навярно трябва да се досети човек, че заведението не е на самообслужване, нали?…

Когато бурята се разрази, момичето, обслужващо кризисния край на заведението, си помисли, че цялата дандания сто на сто би се разминала — мрачният мъж кротко се наливаше с водка и пушеше цигара след цигара, затворен в някакъв свой собствен свят, в който навярно чашата най-приятелски се съгласяваше с монолозите му.

Обаче поведението, или по-скоро бездействието на мрачния клиент (мрачен? рече си изведнъж сервитьорката, не точно мрачен, а тъжен) попадна в обсега на сетивата на вече обърнал две малки ракии самоуверен смотаняк от гръмогласната компания.

Той се загледа в него, прислуша се. Беше двайсет и пет или трийсет годишен здравеняк с наченки на сериозно напълняване. Физиономията му лъщеше, оглеждаше сервитьорката с нагли очи и прекъсваше приятелите си с превъзходството на признат авторитет. Сипеше псувни и се хилеше самоуверено, но ето, внезапно замълча, забелязал странния посетител до камината и вероятно чул какво си мърмори.

Предчувствие за нещо лошо накара сервитьорката да трепне, когато здравенякът хлопна със замах мрачния мъж по рамото и изрева като овчар по добичета:

— Ма за коя пачавра се кахъриш бе, брато? Я бъди мъж, шибни ѝ два шамара да ѝ пусне пичката жежка вода, айде за някаква си кучк… ъъхррр…

Под кючека, леещ се от тонколоните, изведнъж настъпи мъртва тишина.

Здравенякът се давеше, лицето му моравееше, а странният клиент го гледаше с очи, от които сякаш бликаха черни мълнии. И тези мълнии стискаха нещастния простак за гушата!

Картината бе страшна, стъписваща и никой не успя да реагира, докато мрачният клиент не се изправи.

Тогава се случиха две неща.

Първо, здравенякът се изхлузи от стола и пльосна на пода, разтърси масата и от нея се сринаха чаши, чинии, солници, оцетници.

Второто накара всички да затворят, да стиснат очи, защото на мястото на мрачния клиент изникна нещо кошмарно!…

По-смелите, сред които барманът, отвориха клепачи след няколко тъмни секунди.

Клиентът от ъгловата маса стоеше с ръце в джобовете и съзерцаваше със студени змийски очи падналия. Около тялото му сякаш се гърчеха лазерни ефекти от сорта на ония, дето ги пускат по дискотеките… ала не от светлина, а от сенки.

Той внезапно се отмести от масата си, пристъпи към бар-плота и протегна ръка към копчетата на уредбата. Барманът, понечил да го спре, почти си глътна езика, възпрян от почернелите като катран очи на мрачния мъж. Те бяха яростни.

В тонколоните изгърмя редица радиостанции, течнокристалната скала се върна назад и от уредбата бликнаха плътни звуци на нещо класическо, внушително и потискащо, минорно до траур, до скръб… та чак до мазохистична наслада от тъгата.

Компанията не бе мръднала от местата си. Всичките седяха бледи като печурки. Въздухът тегнеше, наелектризиран все едно в силова подстанция.

Мъжът застана край тях. Наведе се и повдигна лежащия от пода. Стискаше го с два пръста за носа, лицето на завалията се гърчеше в жестока гримаса. На фона на класическата катедрална музика избумтя глас, какъвто можеше да се чуе само във фантастичен филм, посветен на Хелоуин:

— 

Цялата компания вкупом хукна към изхода, звънна строшено стъкло.

— 

Здравенякът с подутия нос извади пачка банкноти и с треперещи пръсти заотделя пари, изтърва ги, тръгна да ги събира от локвите ракия, портокалов сок и салата… зловещият клиент му обърна гръб, но едва го стори, шавна тънка сянка и на фона на трагичен акорд от тонколоните съвсем отчетливо прозвуча плясък на камшик. здравенякът, както се беше навел, изрева отчаяно и тънко, сграбчи се с две ръце за задника и побягна, сякаш дявол го гонеше по петите.

— 

Клиентът сядаше на мястото си до незапалената камина.

Персоналът с мъка се размърда. Гръмотевичното напрежение във въздуха спадаше.

Независимо от това останалите посетители още същата минута взеха да се спасяват.

* * *

Георгиев разпозна кръчмата отдалеч. Докато паркираше джипа, стана свидетел на бързо изнасяне на хора отвътре. Изглеждаха наплашени, пръсваха се по двойки, тройки, на малки тумби. Спешно хващаха отсрещния тротоар, сякаш в заведението бе избухнал пожар… всъщност, едва ли, тогава биха останали, ако не да помагат в гасенето, то да гледат.

Няколко минути Георгиев наблюдаваше тихата евакуация, белязана от вцепенена паника. Опипа се за пистолета. Без да поглежда, отстрани пълнителя и го скри в жабката. Поседя още малко, докато се увери, че повече плъхове не са останали на кораба.

Сто на сто не беше сбъркал мястото, макар че доста се помота, докато го намери.

Излезе, без да бърза, заключи, задейства алармата. Охранителната система на автомобила не пищеше, но сигнализираше директно на пейджъра, а при евентуална кражба изпращаше радиокод, по който можеха да я открият навсякъде из страната. Струваше майка си и баща си.

Влезе в дворчето на къщата, заизкачва стълбището, също без да бърза, макар да тръпнеше отвътре. И знаеше, че няма да се успокои, колкото и много стъпала да прекрачи.

На входа почти се сблъска с някакъв тип, бял в лицето като свещ, от когото лъхна я на повръщано, я на урина. Човекът изписка тихичко и се втурна надолу по стълбите. Някакво чудо го предпази да не се пребие. Георгиев го видя как изчезва зад оградата. Поклати глава и бутна вратата.

Заведението (механа с претенции за коктейл-бар) беше почти празно. Георгиев веднага се досети за причината — посетителя в дъното. Неговото отровно присъствие пъдеше клиентите и държеше в шах и безпомощност персонала.

Помещението потръпваше от звуци на орган, подходящи за готически замък с привидения. Нервно момиче бършеше пода с парцал на дълга дръжка. Другото се притискаше към бара, гузно-доволно, че НЕ ТЯ е в онзи край на заведението. Ясен закрачи направо към масата в дъното, поспря само край бар-плота и посочи на бармана да намали звука. Младежът само измига и Георгиев собственоръчно докосна сензора „Volume“. Цъкна наум, впечатлен от уредбата. Пресегна се и взе чиста празна чаша. Барманът не възрази.

Очакваше следващите няколко метра да бъдат най-трудните в живота му, но не позна. Дори небрежно срита търкаляща се под краката му червена банкнота от пет хиляди лева.

Седна срещу потъналия в себе си мъж. Задържа поглед върху три пепелника, от които върху покритата с матово стъкло маса изпадаха фасове. Сетне намери сили да вдигне очи към съществото, което търсеше.

Което толкова дълго бе издирвал в сивия скучен мръсен ежедневен свят. В мараня край човешката маска мъждукаше истинската телесна форма. Георгиев не изпита нито страх, нито радост. Това дори не го учуди.

Змеят бавно изплува от мислите си. Видя срещу себе си бледосини изцъклени очи под светлоруси вежди. Мигна. Забеляза празната чаша, която Ясен Георгиев обхващаше с длан. Мълчаливо му сипа водка от бутилката си.

Георгиев очакваше очите на дракона да бъдат остри, изгарящи. Но Иван го гледаше угаснало, помътняло и безразлично, сякаш бе препариран.

Сътрудникът на държавната служба, която уж не беше за мръсни поръчки, първи наруши проточилата се пауза:

— Знам кой си.

Гласът на змея прозвуча прекалено човешки:

— Браво. Спечели си питието. Спечели още едно, като ми го обясниш на мен. Ще ми е интересно някой да ми отвори очите най-после.

Реакцията представляваше жива подигравка, но даваше възможност да се завърже разговор. Георгиев не се поколеба.

— Според документи — каза той полугласно, — ти си Иван Чакмаков, български гражданин. И наистина си такъв. Но не изцяло. Другото ти „Ти“ е нечовешко. Допускам, че то е истинската твоя същност, всичко останало е видимост. По този начин ти си… змей. Име — неизвестно, фамилия, ако имате такава, също. Гражданство… хм, да речем, че си поданик на някакво драконско царство в Долната земя…

— А стига бе. Ти ма умря, майна.

— А може пък да си цар, княз… първи гражданин, знам ли. Понеже не съм наясно, мога само да правя предположения, които навярно ти се струват смешни и нелепи… дано не ги възприемеш като оскърбителни…

Сега — пауза… нека поеме топката.

След малко змеят шавна и хмъкна:

— Що млъкна бе, ченге? Забравил си патроните от ютията — от заплес ли е?

Георгиев реши, че ще е уместно пак да смени тона:

— Оставих пълнителя нарочно. Тук съм… да преговарям.

— Я. Остави молба в три екземпляра и се пръждосвай. Не съм в настроение.

— Имам го писмено.

— Какво… К’во е т’ва бе?!

Бръчкаше чело над подадения лист.

— Позволих си на своя глава… виж, ще ти призная — представлявам тук само себе си. Сметнах, че ще е безсмислено, а може да се окаже и вредно, да пусна информацията за теб по каналите на ведомството. Първо реших да установя личен контакт. После заедно с теб ще решим какво ще правим. Това са точките, по които, след уточняване на процедурата…

— Тази дивотия за „алтернативен енергиен източник“ — какво общо има с мен?

— Възникнала е ситуация… Проблеми с атомната електроцентрала, не, не, просто ни натискат, засега мекичко, предварителна подготовка, но от Европа ще настоят за закриване на реакторите в Козлодуй, и признавам, лично на мен ми хрумна…

— Да туриш по един змей до всяко парно котле в България ли?

— Не. За спасяване на атомната енергетика. Защото връщане към въглища и нефт е…

— Ми направете си термоядрени централи, мен к’во ми дреме, тук съм на частно посещение — той хвърли листа, — ясно?

— Не, чакай, чуй ме — настоя Георгиев. — Навсякъде по света са тръгнали да свиват ядрената енергетика, подета е същинска кампания по дискредитирането ѝ, най-вече по линия на радиоактивните отпадъци. А те наистина се утилизират невероятно глупаво, сякаш нарочно, макар че има брилянтен изход за погребването им, става дума за свръхдълбоки сондажни шахти… Не, не, това са подробности, важното е, че проблемът е решим без никакви странични ефекти. Обезпокоителното се състои в настъплението на нефта. Но петролът, първо, е не по-малко опасен за екологията от радиоактивни боклуци; второ — представлява опасно икономическо оръдие за политически диктат в ръце на държави със съмнителни морални ценности, а и в края на краищата — петрол и въглища като гориво, ами че това е деветнайсети век, по дяволите! Крачка назад в развитието на технологиите…

— Това. Не ме. Интересува.

Ясен не очакваше точно това. А навярно следваше да го допусне. Попита сдържано — все още сдържано:

— Защо?

Змеят го изгледа с учудване.

— Как защо! Ами че аз не умея да мисля глобално! И ти не го можеш, строго погледнато. Мисленето е конкретно, според обхвата на емоциите. Тогава се избягва залитане в самозаблуда. Просто още не съм дорасъл да мисля всеобхватно. Абе, аз що ти се обяснявам!…

— Не, не, почакай, та ти нищо дори не погледна в списъка, освен първото!

— Сериозно? Напротив, ченге, мога да ти изрецитирам всичките „точки“, точно както си ги съставил. Хубаво. Сам си го изпроси.

Няма да карам по ред, прескачам „А.И.Е.“ и започвам от… превенция на тежки престъпления. Извинявай, това как си го представяш? Дракони-полицаи? Страхотно! Нещо май ти хлопа дъската, човече.

— Имам предвид…

— Нищо нямаш предвид! Намесваш ни във вътрешни си ваши неща. Ха! Да не би задната ти мисъл е наказване на апаши по ултрабърза процедура? Прочистване, както би се изразил, на доброто човечество от злобари, изроди, насилници, мафиоти. Много благородна идея. Нарича се тероризъм, ако не знаеш. Като нищо ще включиш в листата излишни, вредни, недостойни за живот лица, наркоманите и хомосексуалистите.

— Наркодилърите. Зависимите от дрога — те трябва да се лекуват.

— Това съвсем малко променя нещата. После. Написал си предупреждаване за стихийни бедствия. Екстра. Да пъдим от Балканите бури? Да укротяваме земетресения? Защо само тук, а не по целия свят?

— Нямам това предвид. Само нещо като служба за своевременно алармиране…

Змеят не го слушаше:

— Точка „образование“. Може да значи какво ли не. Само че си имате достатъчно добри постижения в тази област, припомнете си ги сами, дори можете да реконструирате вещерската наука, макар че ви е рано… и късно. Забрави ние да ви открием килийни училища, народни читалища и университети. Така. Ах, да — здравеопазване. Здраве. Уж хубаво. Прелестно. Обаче в скоби има едно „евгеника“. ДОРИ АКО предположа, че няма нищо общо с нацисткото съдържание, това пожелание пак е съмнително. Искаш да наплодиш витяци? Предлагаш да ви опрашваме момите? Ми да, чужд задник лесно се предлага. Ааа, друго било. Тц. Не се занимаваме с генно инженерство, не си познал, ченге. Потърси самодиви за тая работа. Може откакто ни е разумна расата, да сме подобрявали организмите си, но това слабо прилича на „селекция“. Ние… сме други.

— В смисъл?

— В смисъл най-разумно би било да питаш за това змеица — тя най-добре и най-точно знае в кой момент е способна да зачене и да има здрава рожба без наследствени аномалии… Ама и надали нашите момичета масово ще си паднат по вас! — Змеят изведнъж тресна с юмрук камината, сякаш освирепял от собствените си думи.

Овладя се светкавично и комай даже задържа силата на удара си. Георгиев местеше поглед от закачената от ръката на Иван тухла към омекващия му пестник. Тухлата бе разбита в прах. По кокалчетата на пръстите нямаше и следа от ожулено. Змеят изръмжа по-спокойно:

— А и да се случва чат-пат, недей си точи лигите за бърз прираст на населението. Не споменавам изобщо, че тази работа е твърде лична — току-виж ти сам си го знаеш, че любов по държавен указ не става. А и да става, пак не бива. Ти да не си бил комсомолски секретар, а?… Млъкни. Не съм свършил.

В паузата Иван изгълта съдържимото на чашата си. Изсумтя.

— Следващата ти приумица е туризъм… Туризъм ли? О, не… Това е просто… без думи. Пропуснах ли нещо? О. Превъзпитаване на криминални точка-запетайка нова система следствие, съд и наказания тире намаляване количество затвори… Ха… Този връх ме е страх да го тълкувам, съвсем не ми се мисли какво си имал предвид. Ще ми се да вярвам, че не е нещо повече от най-безобидната възможна идея — промиване на престъпни мозъци. Абе пич, кой одеве каза фразата „морални стойности“? Това — за морално ли го намираш? И прощавай, може да греша — да не би да замисляш да построиш затворите в Долната земя? След като ги сринеш с булдозери тук? Ще ни пращаш каторжници? Особено опасни злодейци? От Змейската земя няма как да избягат и застрашат тукашното ти общество, прав си. Значи ни поверяваш роля на надзиратели. Просто се чудя как да ти благодаря за честта. Ако ти перна шамар, може да ти откъсна умната глава. Затова ще ти подаря развитие на идеята — срещу скромно заплащане България би могла да опразни всички зандани по света! Ставаш в ООН-то и викаш: „Абе господа, дайте ни вашите отрепки, отървете се от тях, престанете да трошите грешна държавна пара зарад крадци и бандити! Намалете си данъците! А за да сторите това — опайте ни ги насам сите ваши айдуци! Само към всяка партида, към всеки синджир роби искаме по един списък: кого след колко години да ви го върнем превъзпитан, кротък, законопослушен, същинска божа кравичка!“ Чудо и приказ, нали? Кажи, защо не видях в хартийката ти пункт търговия. Вече знам какъв ще ви е вносът: шаячни раирани дрехи и бодлив тел!

— Превръщаш нещата в абсурд…

— Аз ли? Абсурдът е вграден в темелите на стройния ти проект, Ясен Живков Георгиев, но внимавай — разстлах твоите точки като гобленчета, та сам да се полюбуваш какви мечтания си избродирал, виж я картинката на собствените си желания.

Ясен мълчеше, но умът му трескаво търсеше аргументи. Осъзна, че змеят не е изопачил неговия план, а просто му сочеше неща, които можеха да се случат… да бъдат поискани, заявени от хората, когато него, Георгиев, неизбежно изместят от важните преговори със змейовете…

— Няма да има преговори, ченге. Нито сега, нито след сто или хиляда години. Държавите ви нямат никаква стойност за нас. Не обичаме тълпи, а личности. Стойностни личности. Такива, за които не е от значение колко крака имат и как са им оцветени кожите и космите… — Змеят изведнъж въздъхна. Посъживените му по някое време очи угаснаха отново.

— В момента не мислиш за онова, което трябва — каза той. — Тревожиш се за бош шейлер. Вземи се притесни, че точка първа противоречи на всичко останало в листа. Декларира ми пламенен патриотизъм, а какво излиза после? Да ви вземем под крило. Да ви решим вашите проблеми. А нали уж не искаш повече „Батковци“ за тази страна? Недоволстваш срещу „благодетели“ и „освободители“, ама… В крайна сметка — какво искаш? Да превърнеш България във васал на хипотетична змейска империя? Ще се разочароваш.

Змеят Иван надникна в кутията Малборо, но тя беше празна.

— Най ме жегна — продължи унило — не друго, ами „съмнителните морални ценности“. Ах… а лично твоите ценности — какви са? Храбрец си ти, македонски сой, но вгледай се в сърцето си — и се уплаши!

Ясен не бе в състояние да признае провал.

— Зарежи глобалните неща. Нека говорим конкретно. За България ще е много добре да се отърве от горивната зависимост. ЩЕ задишаме по-леко. Ще спрем да превиваме гърбове в поклони. Хайде, нека не си мечтаем за някакво лидерство в региона, достатъчно е да престанем да живеем като бедни скотове…

— За да заживеете като богати скотове ли? — змеят като че леко въздъхна. Приведе се напред и попита: — Ти, виждал ли си мои снимки? Вероятно досието ми разполага с няколко ефектни кадъра. От моргата.

Георгиев не отвърна нищо, защото наистина бе виждал такива снимки. Мъчително преглътна.

— Направиха го хора — тихо промълви Иван. — Не става дума за българи ли, гърци ли — хора. Не изпитвам гняв заради това. Все пак онази случка ме освободи от човешката плът… — змеят протегна напред ръце и ги загледа в унес. — Но оттогава нямам желание да подавам крило на хората. Поне не на всички. Отнехте ми твърде много, макар че… кой съм аз, че да ви съдя…

Георгиев с далечен, сякаш несвързан с него ужас, забеляза как по кожата на Иван пробягват нещо като вълни. Все едно тялото му бе телевизионен екран и върху човешката плът изникваха островчета блестящи люспи. Променяше се и структурата на главата, ръцете за миг се превърнаха в лапи с остри нокти, над раменете трепнаха криле…

— Не искам да споря с теб по същество — говореше змеят. — В цялата светоспасителна ария, част от която ми изпя, ще ти посоча само още една от многото фалшиви ноти. Спомена, че държавите производителки на петрол имали съмнителни морални ценности. Не че не съм съгласен с нещо, което е вярно, но кажи, спрямо какво сравняваш тези съмнителни ценности? Кое ти е еталон? Чистата идея? Нима нещо конкретно съществуващо? Но това са дребни подробности и като цяло твоят свят не ме вълнува толкова силно. Той не е мой. Може да съм роден тук — и какво от това? Този свят ме разстреля като куче. Обаче на практика, не само от това ми е чужд. Толкова чужд, че не намирам основания дори да го смятам за враждебен.

Ясен сведе лице към масата. Всички угарки в пепелника бяха изпушени до филтъра. Каза съвсем искрено:

— Съжалявам. Просто искам да те подсетя, че тогава времената бяха съвсем други. Официално си загинал при нещастен случай при обслужване на армейско въоръжение. Като се появи, си помислих, че работата е активно мероприятие на ДС по внедряване… В азбучния ти секретен картон пише: въоръжен опит за нарушаване на държавната граница, вследствие на психическо разстройство. Дата, година. Просто разбери.

— Аааа… Разбирам. И затова не съм тук да търся някому сметка. Но така или иначе — скоро си тръгвам. Да. Може да се каже. И по-добре вземи че ме забрави. Забрави ме и ти, и шефовете ти. Живейте си своя живот. Оправяйте го както умеете. — Иван притихна за момент. — … Това, дето го помисли, хич ли не ми милея за страната, в която съм израснал… Не е твоя работа, за кое ми милее, а за кое не. Не мога да ти помогна. Не искам. Сбогом. Гледайте си земните работи и бъдете рахат.

Георгиев остана само няколко секунди неподвижен, а после отсече разочарованието си и стана. Повече искаше да демонстрира, че и хората умеят да се държат достойно.

Змеят Иван — (Боже, какъв идиотизъм, помисли си Ясен, как е възможно един змей да се казва Иван?!?) — бе станал непристъпен и далечен, по-далечен и недостижим от хималайски връх, от Проксима Центавър, която уж била най-близо до Земята…

Георгиев не издържа и отвори уста, за да попита още нещо, може би съвсем лично…

— Да не твърдиш, че Жоро е по-подходящо име за един дракон? — обади се Иван.

— Господин Чакмаков…

— Пречиш ми да се напия! — прекъсна го змеят, без да го поглежда, без да загуби вида си на потънал в себе си… и нереален с петната истинска своя същност, които изникваха по него и пропадаха, досущ слънчеви зайчета.

Подминавайки бар-плота, Ясен неволно се натъкна на въпросително повдигнати вежди на бармана. Сви рамене и продължи.

Пред вратата устоя на изкушението да се обърне.

* * *

Не се надяваше, че змеят може да хукне подире му. Не му хрумна подобна нелепица. Въпреки това Георгиев още няколко минути остана неподвижен и втренчен в светещата фирма на заведението, машинално чудейки се защо златната рибка се казва Поли.

Нюхът на ченге го предупреди за неприятности. Група мъже на тротоара между заведението и неговия автомобил привлече вниманието му. Охо, ще възниква ситуация май…

Мъжете стояха и с мрачни физиономии, навити я за пиячка, я за скандал, слушаха диалога между двамина от тях:

— … Бе мани го оня, оти момчето е сачма, у нихно село сите са таквиа, ти не си търси белята, аре по-арно да одим у билярда, тамо че ти мине. Заеби глупости…

В отговор се посипаха почти нечленоразделни приглушени закани.

Остър и стремителен като брадва, Ясен крачеше право към колата си и групичката разсеяно се отдръпна, за да му сторят път.

— Ей, мъжки… — подвикна на Георгиев онзи, когото убеждаваха да се откаже от нещо си, което хич не интересуваше Ясен. — Я ка̀жи, вътре седи ли още един такъв особено шантав наглед, а…?

Ченгето се закова на място и, вместо отговор, бавно пристъпи към здравеняка, който му се стори вече познат. Човекът бе бесен от обида, но раменете му стърчаха страхливо нагоре. Георгиев почти завря лице във физиономията на запиталия го мъж. Различи следи от тежко оскърбление по носа на човека и се досети по миризмата, че това е същият, който изхвръкна навън преди половин час. Ясно. Георгиев бе в състояние да го разбере, но не и да му съчувства.

Мъжът отначало замига на парцали, а когато Ясен засъска свирепо към всички насъбрали се, дори плахо се люшна назад.

— Чупка, момци! Слушай си авера и припкай „у билярда“, пишман-биткаджия такъв, да не те събират после с прахосмукачка… И вие също, дим да ви няма, че ще станете трудни не само за рисуване, но и за фотографиране!

— Абе…!

— Аде! Ъ? — Георгиев лудо завъртя очи, отметна якето и постави пръсти на пистолета. И след секунда махна ръка от кобура, оправи сакото си. — Всъщност, що ли се занимавам с вас? Чао, пичове, ще ви скивам в моргата.

Може би под маската на студения му яд пролича неподправения страх, който зарази струпалите се за отмъщение юнаци, още повече че им беше прясно изживяването в „Поли“. Навярно си припомниха как бягаха досущ хлебарки от заведението, защото, когато Ясен запали джипа и отлепи гумите от бордюра, в огледалото за обратно виждане съзря тайфата приятелски да дърпа засегнатия си аркадаш в противоположна на механата посока. Здравенякът не се съпротивляваше, макар по устните му да личеше, че псува.

Автомобилът забуча с всичките си конски сили по шосето към София. Ясен пусна за малко волана и избърса в коленете изпотени длани.

„Отървах ги копеленцата“ — помисли си той, изпреварвайки на забранено.

Не е голяма грешка да спасиш човешки живот — беше казала веднъж жена му.

— Наистина, не е чак фатална… — измърмори си под носа Ясен.

Бившата му жена. Тя прекрасно знаеше колцина кретени биват отървани от полицаи, без да го заслужават, ала една улична саморазправа, нека и абстрактно справедлива, е категорично неприемлива, незаконна.

Ех, златце, какво знаеш ти за законност, душо чиста, невинна…

Забибипка радиотелефонът. С крайчеца на окото Георгиев прочете върху зеленото екранче номера, от който го търсеха. Служебно повикване. Чудесата са си чудеса, а работата — работа, дааа…

Кутрето му натисна нужното копче и Ясен каза едно отсечено „ало“ към микрофона.

Живот, майката, да му се ненаживееш! Еееех…

Чу запис, вероятно автоматично изпратен от телефонния секретар в службата, след като не бе отговорил преди двайсет и нещо минути. Гласът на шефа.

„Ясене, утре в седем нула нула те искам в осми кабинет с папката, за да я предам после в хранилището. Връщаш се на предишната задача. Край.“

Запита се на какво ли се дължи внезапното отстъпление, пак обръщане с краката нагоре, но го стори мързеливо, без живец. Сигурно трябваше да анализира възможните причини, но не го вълнуваше.

— Абсолютно ми е през оная работа, началник! — каза Георгиев към изключения микрофон. Почувства глад и загледа за някое капанче, преди още да е напуснал селото.

Беше му сиво. Отсега нататък целият живот навярно щеше да бъде сив и скучен.

* * *

Звънец прекъсна сладкото унасяне. Северин с нежелание стана и тръгна към домофона. Запали лампата и хвърли око на стенния часовник. Изненада се колко е рано. Мислеше, че е далеч по-късна доба.

— Кой е?… А… Добре, влизай.

Въздъхна, постави слушалката и натисна бутона.

Рече към спалния кът (първоначално беше стая, но той махна стената и провеси пердета):

— Венче, слънце, трябва да се обличаме.

— Мммм… Кой е?

— Братчедът. Нещо важно. Уф…

— Севчо? Какво е това на гърба ти? Боли ли те?

— Какво? Къде?

— Между плешките. Червен белег като от каиш… Прилича на игрек. От какво е това?

— Ми… не знам.

Тя му хвърли панталон. Северин заподскача на един крак, навлече го. Отиде в коридора и се помъчи да се види в огледалото.

По площадката отвън зашумоляха стъпки.

Северин наметна на голо тънък пуловер с шпиц яка и отвори вратата, без да чака натискане на гадния звънец.

Братовчедът не беше сам. Щом съзря втория неканен гостенин, Северин гръмко и от сърце възкликна:

— О, не!!!

5.

Трийсет и пет минути преди Северин да помене с недобра дума орисията си, и приблизително час и половина, може би два, след като Ясен посети заведението на златната рибка Поли, джипът „Гранд Чероки“ отново спря пред същата механа, коктейл-бар, кръчма или на който както му хареса. Накратко — пред кръчмето, в което един змей давеше мъката си.

Георгиев излезе, подхвърли нещо неразбираемо на оставащия вътре и малко сковано се насочи към заведението.

Този път беше почти пълно.

Георгиев спря на входа и обходи с изцъклени очи помещението. Знаеше, че Иван вече не е тук, но все пак… Успя да направи впечатление. Сервитьорката леко пребледня, позна го и побърза да се приближи.

Размениха няколко думи. Барманът и другата келнерка тревожно ги гледаха. Георгиев кимна, успокояващо потупа девойката по рамото и напусна механата.

Барманът изпусна въздуха, обърна се към момичето, но се отказа от изявления. Вместо това постави три чаши, в които щедро отсипа по стотина грама от най-скъпото уиски.

— Заведението черпи — рече на колежките си, — заслужаваме го!

Над масите се лееше музика и бърбореха приглушени гласове, звънкаха чаши и по-рядко вилици, гребящи мезета. Подскачаше смях, пускаха се ръце… и така нататък, всички обикновени събития за обикновено барче.

Все пак се понапълни, слава те Боже, не остана хич без оборот…

* * *

— Тръгнал си е преди повече от петдесет минути, час. Нищо не е споменал, по което да се съди накъде се е запътил — рече Ясен на този до себе си в колата.

Искаше да добави, че са били уплашени, объркани, но премълча и само запита:

— И какво ще правим сега?

Съществото на съседната седалка се размърда и обърна отчетливо фосфоресциращи очи към Георгиев. В кехлибареното на ириса живо трепкаха вертикални черни зеници.

— Не зная какво ме питаш — отвърна шарканът.

— Питам…

Георгиев млъкна. Искрено казано, хич не му дремеше какво ще се предприема. Осъзнаваше, че иска да се махне далеч от тези пронизващи очи, и се бореше с глупавия си страх. Единствено любопитството честно стоеше на негова страна в тази борба. Даде си сметка, че никаква професионална чест, никакви разбирания за дълг, никаква амбиция не можеха да надвият ужаса да се изправи лице в лице с истински дракон. Нито заповед, нито мераци за изгода.

Само любопитството. Нищо друго.

Алванд го стопира в района на Атомния център, недалеч от разклона за ж.к. „Дружба“. Ясен рядко реагираше на вдигнат палец дори извън града, макар че принципно нямаше нищо против стопаджиите. Самият той нерядко пътуваше по този начин, но тогава бе студент и бяха по-улегнали времена. Но след като веднъж приятна компанийка от едно момче и две момичета, които остави близо до Созопол, му задигнаха за довиждане стек „Салем“ ментол и лятно яке от задната седалка, той се закле да спира само в краен случай.

Случаят наистина бе краен и Георгиев нямаше как да не отбие — изведнъж двигателят млъкна, помръкна таблото, угаснаха фаровете. Оказа се обезточена цялата електрическа инсталация на „Черокито“. Още преди шофьорът да се учуди, стопаджията преспокойно седна в джипа. Ледените възмутени думи на Ясен се заклещиха в зъбите му, когато дебелоокото копеле го погледна. Светещо. Сетне докосна таблото и токът се върна, моторът забоботи.

— Търся събрата си Иван — обясни той. — Проблем ли имаш?

Ясен облиза пресъхнали устни: В известен смисъл.

Доскоро не допусках, че проблемите притежават известен смисъл. Хайде, карай.

Скован, Георгиев се подчини.

Така за втори път застана на змейска пътечка. Опасна писта. Отново хукна да души змейска диря… И ето че пак удари на камък.

— Да го потърсим у тях? — предложи той.

Змеят поклати глава:

— Няма го там.

— Но ако…

— Не тревожи близките му — възрази Алванд. — Имам по-добра идея. Ще ме закараш при онзи, който го следеше. Северин. Частен детектив. — Змеят се втренчи в Георгиев и добави: — Същият, с когото имате общ дядо. Бащите ви са братя от две различни майки. Трябва да знаеш къде живее.

Георгиев продължаваше да разтрива слепоочията си.

— Нали ти е интересно? — попита кехлибареноокият дракон. — Направо вониш на любопитство. Кое те уплаши?

— Всичко е наред… Не знаех, отначало не знаех, че Севчо разработва… следи де, и то тъкмо Иван. Само благодарение на това се случи да разбера, че Чакмаков е змей.

Ама че… — изпъшка наум.

— … съвпадения? Не твърдя, че са.

Георгиев свали радиотелефона от гнездото му. Разсеян, той се принуди да набере номера повторно.

— Нямам връзка. Северин е изключил своя апарат. — Захапа замислено антената. — Ще идем до апартамента му! — каза решително.

— Съжалявам за умората ти, но нека го сторим бързо. Ние трябва да се връщаме. В Долната земя, както я наричате.

Ясен кимна, но не посегна към стартера.

— Защо сте тук?

— Нямахме друг изход, освен насам. Лош войнишки късмет, казано по вашему. Ала третият от ятото остана във вражески плен и трябва да го освободим, няма да издържи дълго, човек е от твоя свят.

Все едно на шофьорската седалка поникнаха игли или кабърчета. Сътрудникът на разузнавателната служба подрипна на място.

— Как… кой е той? — изстиска през свитото си гърло Георгиев. — Лукан, Лазар… Лъчезар! Лъчезар, ъъъ, нещо на „ски“. Христов… Хисарски! За него ли…

— Не. Казва се Радослав.

Този път Георгиев се задави и се разпра в тежка кашлица. Дереше се така отчаяно, че след секунда колебание змеят внимателно го потупа по гърба.

Ясен трескаво зарови лице в носната кърпа, обърса се, гнусливо прокара кутре по волана пред себе си и пак покашля в кърпата.

— Радослав Радославов? Как е той? Добре ли е?

— Познаваш ли го?

— Не лично.

— Надявам се да устиска.

— Аха. Ами… момичето? Верена.

Змеят позабави отговора си.

— Тя е в друг отряд-ято.

— А Лъчезар Хисарски? Май не си чувал за него.

— Не. Представи си го.

Ясен усети гореща суховата длан на челото си. В същото време отлично виждаше, че ръцете на змея са далеч.

— Според образа, който носиш за този човек… — не, не ми е известен. Възможно е да не съм в състояние да го разпозная. Все пак, съзнанието ти не ми дава снимка, а твоите представи за него… да, така, по-ясно си припомни лицето… Не зная. По-скоро не съм го срещал. Той е Преминал в Нашия свят според теб, така ли?

— Мисля, че да.

— Едва ли. Възможно е да е другаде. Но ако го видя някъде, ще му предам твоите извинения. Приятели ли сте?

Георгиев рязко се отмести и зачовърка ключовете на стартера. Чак когато джипът запищя с гуми двеста метра нататък по главната улица, той се успокои и отрони:

— Просто му дължа извинение.

— Разбирам.

В тона на змея се съдържаше още някакъв смисъл, може би нещо като „съгласен, има за какво“. Ясен усети ризата си тясна в раменете. Концентрира се в шофирането. Драконът зяпаше навън, където светлини правеха пътечки по водата на язовира.

Подминаха минералната баня, от ресторанта „Чушките“ гърмяха ориенталски маанета, чуха се даже през шума на колите. Навярно това провокира змея да посегне към радиото. Заигра си с него като хлапак, следеше танца на индикаторните диоди, бъзикаше копчето, превключваше от станция на станция.

Автомобилът се носеше напред, изоставил селото.

Змеят продължаваше да тормози радиоефира. Спря, когато Георгиев сви устни в чертичка, мъчейки се да потисне раздразнението, което не смееше да покаже. Тишината в купето накара Ясен механично да намали скоростта. Сътрудникът събра мислите си. Интересуваха го множество въпроси, но избра да се закачи за новата информация, загатната от дракона одеве:

— В Долната змейска земя, значи, бушува война?

— Вече свършва. Врагът е изолиран в своята вселена, където или ще се задуши, или след време ще престане да бъде Враг. Останали са няколко негови бази. Те ще загинат.

Георгиев караше като в сън.

— Но тази война беше такава, каквато досега не сме имали. Сега се налага да почистваме след нея. Всяко масово зло оставя разрушени души, ранени мечти, съсипана вяра. Къщи, мостове и дворци лесно се градят, не те са ни грижата.

Ясен кимна по навик и любопитно се извърна:

— А кога е започнала?

— Не избухна отведнъж. Разгоря се като пожар в степ — постепенно, скришно, а когато лумна, тук, във вашия свят са гръмнали първите барутни смъртохвъргачки. Шарканите и приятелските раси се изтеглихме от Горната земя, за да се бием. На помощ ни се притекоха дори онези твари, които наричате „зли“… Пък вие, хората, решихте, че огнестрелното ви оръжие ни е прокудило. Подобно предположение е нелепо.

За първи път за предишната седмица душата на Ясен се отвърза.

— Аха — усмихна се той. — И на мен не ми се връзваше този момент. Сигурен бях, че във веригата събития, тоест евакуацията на змейовете и появата на барутните оръжия, няма пряка причинно-следствена връзка. Освен, може би, по-нататъшното разпространение на барута. Злоупотребата му.

— Изводът ти е правилен.

Ясен кимна и отпусна гръб в седалката. Кой знае защо неизказано му бе олекнало.

— Но барутът е следствие, не причина — добави змеят. — Имахте нагласа да се унищожавате заради чисти идеи — религия, икономика, език, култура. А после, когато развяхте знамето с лозунга „Егалите, фратерните, либерте“, войните ви станаха много по-жестоки от преди, почти без аналози в миналото.

Броячът на километража извъртя цял оборот на последната цифра, преди сътрудникът Ясен Георгиев да отпусне вдървения си врат. След още един километър той си пое дъх с пълни гърди.

Отпред се показа кръстовище със светофар и блестяща караулка на КАТ. Като никога преди, Ясен старателно, като на изпит за книжка, прекоси кръстовището и сви наляво. Ускори по околовръстното.

След двайсет минути гумите на джипа издумкаха върху трамвайни релси.

* * *

Чудовищни писъци, смесени с вълни болка, вихрушки чужда агония и виелици от предсмъртен ужас удариха Радослав по нервите. Той вдигна мислен щит, за да се отърси от емпатичната врява. В звуковата и психична суматоха долови реактивоподобен победоносен вой, а редом — смразяващ кръвожаден вик, от който го полазиха тръпки… и който му се стори странно познат. Сабята се въртеше като тънък пумпал, но не стана ясно дали е разтревожена, или се радва на касапницата в кухините на облачната крепост.

Трясна, избумтя, килията се разклати. С отвратително скърцане се спука черупката-стена вляво от Дичо и той се сви на топка. Огнени отблясъци нахлуха в килията и го заслепиха за миг. Подът отдолу се изкоруби. Избуча пламък — щурмуващите май имаха огнемети. Завоня нетърпимо на пърлена леш и горял рог, нажежено желязо и още някаква миризма, която доскоро бе съвсем непозната за Радослав… но добре известна на змейската му кожа.

Дичо се изправи, отлепи гръб от стената. Не искаше наследствените съперници на Верена да го заварят сврян в ъгъла. Наежен, той посрещна окървавена димяща паст на ламя, провряла шия в процепа. Навярно заради железния нагръдник с кашепска военна сигнатура, физиономията на халата не му се видя толкоз грозна, както на одевешните лами-еничарки. А когато зеленикаво-оранжевото чудовище се намъкна вътре, младият мъж забеляза още отлики — у влязлата хала най-дълъг бе вторият чифт криле, едрите ѝ люспи бяха по-плоски навсякъде по тялото, освен по гърба. И обсидиановите шаркански очи не изглеждаха безизразни и тъпи, напротив — бяха интелигентни и проницателни. Сториха му се доволни.

Ламята измери Радослав от глава до пети — кръглите ѝ зеници се разшириха — и в същия миг го лъхна непознато, ала приятелско присъствие. Халата изръмжа на някой зад себе си:

— Тук е, Господарке! — сетне пак се извъртя към Радослав и рече на граморски: — Отдръпни се натам, ще избием стената.

Ударната вълна го задуши, хвръкнаха парчета, засъска плътта на замъка-раковина. Писък на халосията. Сред пушек и валма студена мъгла, пара от лимфата на крепостта, в килията надзърна още едно същество. Само момент — и Радослав разпозна вампир. Бледо човекоподобно лице с прозирна кожа, бездънни очи. И кожен шлифер. Не, глупости, това са летателни ципи, опънати между наглед болезнено тънки и дълги пръсти. Съществото бе босо и стискаше с яки подвижни нокти кама с двойно сърповидно острие, доста оплескано. И при това успяваше даже да крачи.

— Той е, жено — изгъргори съществото. — Невредим. Върни ми клетвата.

— Път стори! — прекъсна го ясен женски глас.

Надигащият се изпод откъртени плочки и рогови пластини Радослав се изправи срещу…

Не. Не беше Верена. Жената бе по-възрастна. Много по-властна, чертите ѝ нямаха момичешка мекота. Черните ѝ очи гледаха сурово, като на хищна птица. Кръвопиецът, който влезе преди нея, се стараеше да се държи по-далеч от роклята ѝ — тебеширено бяла с бледосиви шарки. Сякаш за тези одежди беше одрала анаконда-албинос.

От сребристата сабя, която държеше, капеше гнусна слуз. Жената тръсна острието и го вложи в кожена ножница. Подир нея в помещението се вмъкнаха две лами.

— Канарчупа Зора есъм — заяви тя. — Ти Радослав от Радана-магесника коляно си. Вънемлеш ме?

— Д-да…

— Читав еси? — продължи строго жената. — Жадаш вода кладязна? Жито крепко?

— Не, благодаря. Наред съм… Зора-княгиньо.

Тя едва-едва се усмихна на неговия поклон.

Съществото-вампир пък нещо загъгни, но Дичо различи само думата „въздаяние“.

— Господарке — намеси се едната ламя, — инъйх закленьоних ни есми нашли. Ни има клеврети боле, прочее и зело време не чака. Изволяй въздати съратнику нашему що поклято бе.

Зора не отвърна веднага, продължаваше сухо и строго да разглежда Радослав, който се почувства като бръмбар, набучен на клечка за зъби. Сетне ненадейно му се усмихна — топло и мило-познато.

Сто на сто Верена бе наследила тази чаровна усмивка от майка си.

— Бива — рече тя на ламята, а сетне косо се обърна и към вампира: — Иссякна обетът, иже дал си нам. Миром ижде пожелаеш иди.

Съществото засъска тихо, но настоятелно. Лицето на жената отново се вледени.

— Миром иди ижде пожелаеш — без да се обръща, повтори княгинята все така спокойно, но под равността на думите ѝ проплъзна заплаха.

Тварта пренебрегна този знак и загъргори по-високо. Ламята, която си бе позволила да се застъпи за своя съратник, пристъпи на място. Другата тихо издиша дим от ноздрите.

Зора присви очи и се завъртя стремително към наглото създание. Вампирът заотстъпва. Жената изрече със смразяващ тон:

— Вън, изчадие мръзко, вращай се в бездение свое геонено, донелиже блага есъм.

Под свирепия поглед на княгинята съществото бързо се изпари, само тъмна сянка се шмугна през отвора. В коридора се чу суетня и някакво гъгнене, като команда. Шум на отдалечаваща се тълпа.

Внезапен крясък, който се удави в механично трансформаторно жужене, запиукаха машинни сигнали, съвсем близо избухна престрелка, задави се. Трополене, боричкане. Едната ламя затисна с тялото си пробива в стената, лумна и забуча огнемет, секна брътвежът кибернетични кодове. Някой остана да пъшка.

По-приглушени и далечни отгласи намекваха за жестока схватка в зертона. Радослав помирисваше сражението, разпокъсано на множество огнища. Зора дори вежди не помръдна. Вирна брадичка към младия мъж — досущ както Верена!

Лицето бе станало строго, но думите прозвучаха почти нежно:

— Крачи зади мене, момаж, халите ще вардят! — Тя се обърна към ламята и повелително произнесе: — На кромеш да идем. Камо кажи!

— Во испре, Господарке — страшно почтително отвърна ламята.

Докато Зора напускаше килията, следвана по петите от Радослав, в коридора няколко сестри-шарканки сведоха глави пред нея.

Личи им колко я уважават, помисли си той. Май направо си я харесват.

Зора обаче надали изпитваше някакви симпатии към ламите. Попита студено:

— Колико наши ратници об бран погинаха?

В коридора отвън бе задимено. Търкаляха се трупове. Предимно сиви качулки, но и неколцина караконджолоидни воина, които и приживе надали бяха имали приятен вид, а сега в разкашкано състояние… Радослав се извърна. Повредените роботи се оказаха не по-малко отвратителни за гледане. В останките на единия, сред окадени хромирани части и стопена пластмаса, нагорещеният корпус пържеше топка желирана маса, подозрително напомняща човешки мозък.

— Три доселе, Господарке. Твиремия, Шехтима, Елемяна. Дузина съратника тожде.

Жената прекрачваше мъртвите с решителна стъпка. Наблизо изпращя експлозия, лют вятър развя косите ѝ, в които просветнаха сребристи нишки. Ала Зора отново не мигна.

— Врази избийени?

— Безгода.

Свитата закатери умерено стръмен набръчкан улей. В преградите зееха проломи, пълзеше дим. На горната площадка святкаха мълнии и нещо се срутваше. Нов взрив разлюля небесната крепост, Зора се подпря на сабята си.

Най-близката ламя се обади отсечено:

— Съпостат пакъй ийзлиха напира, Господарке. Из зертона робски ся вратити исме нудени.

Зора спря чак горе, върху площадката.

Помещението беше голямо, с множество улеи-стълбища и тунели към други етажи на крепостта, но валма пушек пречеха око да обгърне кухината изцяло. Лами и вампири с оръжия вилнееха по периметъра на площадката. Очевидно от коридорите върху тях се изливаха пълчища сиви мъртваци, безразлични към интензивния заградителен огън. И тук имаше много убити нефилими, но освен качулати зомбита и натрошени роботи, се търкаляха апарати, подобни на крачещи инвалидни колички, от седалките на които провисваха овъглени едроглави тела.

Зора отритна гнусливо някакъв отломък от пътя си и нареди:

— Остъпленье заповяда̀ям! Туй на Алемхала реци, Тутома-посестро. Седе няма вяште десити.

Озърна се към Радослав, който тъкмо бе спрял.

— Има какво, княгиньо! Сабята ми. Вика ме. Пропадна в дупка на пода! Ох, съвсем я забравих!…

Жената се смръщи:

— Всуе. Не достанет год за нею, юнако. Отмештай се.

Ала той вече тичаше към голям пролом с димящи ръбове и само подвикна през рамо:

— Чакайте ме тук, ей сега пристигам!

— Въспят! — възкликна Зора подире му. — Варе, юначе! Камо тичаш, козля пужаво!

Дичо не разчу какво му подвикна дъщерята на кан Омуртаг. Писъкът на Рауни кънтеше в главата му. Сабята го зовеше, крещеше като изоставено дете в горяща къща.

Гласът на оръжието, НЕГОВАТА халосия, го водеше.

* * *

— Бил ли е тук?

— Да, беше, вчера вечерта.

— Нямате представа къде може да е сега.

Не беше въпрос, но Северин потвърди. Непрекъснато се озърташе крадешком към змея. Още стоеше на прага в антрето. Георгиев забарабани с пръсти по хладилника. Детективът посочи столовете край кухненската маса.

— Какво се случи? — Венета се появи в кухнята през входа от хола. Беше с топла блуза и дънки.

Ясен се надигна от място, разпери ръце, като едва не събори кафеварката от котлона.

— Здрасти, Венета. Трудно ми е да ти обясня набързо…

— Тя пита мен — каза Алванд и насочи вниманието си към нея. — Търся Иван-Крилан. Вчера сутрин излезе и не съм го виждал до днес. Той — лек жест към Георгиев — е приказвал с Иван преди повече от два часа и според него Крилан е бил сам и разстроен…

— Къде си го виждал? — тя блесна с очила към Георгиев.

— В една кръчма в Панчарево — без желание измърмори Ясен.

Венета някак особено разглеждаше Георгиев, сякаш преценяваше вещ, която има нужда да купи, но не е докрай убедена в необходимостта ѝ. Той отклони взор към мивката и измитите чинии до нея.

— И? — кимна тя на дракона. — Не ти се е обаждал нито той, нито Искра.

— Тази нощ трябва да Преминем — рече Алванд. — Помогнете ми да го намеря.

* * *

Ето я! Халосията на Радан колобър! А сега — сабята на Радослав витяка. Камъкът пламтеше и стоманата нечуто пееше, дръжката потрепери, щом той я докосна, досущ погален от господаря си верен кон.

Тревога се излъчи от сабята, а после и змейското се надигна у Радослав.

Тунелът беше запречен.

Стена сиви качулести фигури с дългошипестите им боздугани.

Радослав се озърна.

Отзад също нямаше изход.

Никакви емоции или чувства. Сякаш беше изправен срещу бездушни механизми.

А то си е баш така, бате…

Стисна дръжката с две ръце на нивото на дясната си буза.

— ааааааАААА!!!! — закрещя той и се втурна срещу фалангата бесен и радостен.

С всяка крачка-скок стената качулки и метални шипове се приближаваше, нарастваше и не се огъна пред връхлитащия броненосен багаин.

Ще се нанижа!

Ще ги смачкам!!!

Сабята зафуча във въздуха.

Радослав летеше в атака, усетил се този път истински змей, изпълнен с вихрен възторг! Пред самия противник той рязко смени посока, затича се по стената на коридора, усещайки железните ноктохвати на чизмите си като собствени нокти. Протегна лявото си крило и с острия му ръб съсече трима войника през средата.

В сърцето нахлу кошмарът на три черни въртопа, но Радослав му се опъна. Преодоля го, стисна волята си в пестник.

Някъде три души напуснаха страшните си енергийни затвори. Освободени.

Радослав се стовари посред фалангата и развъртя сабя и криле.

В сивите редици избухна фонтан парцали, слуз и отсечени парчета плът, които изгниваха още преди да паднат. За съвсем кратко време коридорът бе разчистен за бягство.

Натежал от смърт, омърсен от нея отвън и отвътре, Радослав понечи да поеме пътя нагоре. Рауни едва не се изтръгна от ръката му. Той учудено я погледна, но гнусни налепи по забралото му попречиха да я види добре. Отвори шлема си.

Искрата в окото на сабята проникна през зениците му в мозъка и изпълни черепа с жестоката си жълто-зелена жар, сякаш с гной.

И Радослав се завъртя на пета, хукна назад — срещу другата фаланга нефилимски роби. Обсипаха го с плазмени куршуми. Той отби лъчевите изстрели почти небрежно и оголи зъби в хищна гримаса, която нямаше нищо общо с неговата усмивка, онази усмивка, която Верена така харесваше…

Верена…

Сабята го дръпна в нова атака. Радослав забрави всичко друго, освен жаждата да се сражава, да спретне истинско ПИРШЕСТВО на разрушение. Трошеше, мушкаше, риташе, сечеше… и се заливаше в смях.

Не би познал смеха си, ако се бе заслушал. Ала нямаше време.

След няколко минути точен удар повреди забралото. Нито се затваряше, нито се отваряше. Той смъкна шлема и го окачи грижливо на колана. После поля с огън от подпряната на лакът сабя оцелелите от клането.

Постоя, озърна се. Под клепачите му изригваше зеленикаво сияние. Той се ухили зловещо и тръгна… да търси нови жертви за халосията си.

Обзе го мрачна радост, щом от страничен тунел му се изпречиха обхванати от силови защитни екрани механизми с нечетен брой манипулатори, служещи за придвижване и ръкопашен бой, въоръжени с ракетници. Зад тях се тълпяха познатите монаси-мъртваци.

Коридорът се изпълни с воя на оръжията и звънката песен на Рауни.

6.

— Къде си го търсил?

— Тръгнах след хората, които го наблюдаваха — тоест към вас. Но виждам, че и вие не знаете.

— Значи не си проверил местата, където Иван би могъл да бъде?

— Вие ми бяхте първата следа.

— Имаш ли друга идея?

— Не. Може да е навсякъде.

Мъжете се умълчаха и спогледаха.

— Извинете за безпокойството — каза змеят. — Разполагам с известно време, вярвам, че ще успея да обиколя и сканирам Софийско поле.

След минутна пауза Венета вдигна пръст:

— Алванд, ти не допускаш ли Иван да е на някое… специално място?

— Кое място може да е специално? — учуди се оръженосецът.

— Вие, змейовете, не се ли привързвате към… някоя конкретна гора… или планина?

Алванд се стараеше да не наднича и да не подушва мислите на събеседниците си. Вече не ги третираше като потенциални противници, които би било оправдано да дебне.

— Защо да се привързваме към МЕСТА? Привързваме се към приятели, ако само това значение на думата имаш предвид, Венета…!

— Да, места, свързани със спомени, или където просто ви харесва да се намирате. Където се отбивате дори без осъзната цел.

— Винаги осъзнаваме целта си… Разбрах те. Забелязах нещо подобно сред хората. Събратът Иван е бил възпитаван като човек. — Очите на Алванд светнаха.

— В такъв случай, вместо да претърсваш цялата страна, би могъл първо да провериш…

— Да!… Ти сякаш знаеш точното място? — Алванд изпитателно наклони глава.

— Иван сподели някои неща… — кимна Венета. — Северине, ще ни закараш до вира, където снима преминаването.

— Знам къде е езерото! — възкликна Алванд. — Наистина, събратът Крилан е запазил човешки навици, а в този Свят те са засилени. Благодаря, Венета. Няма нужда да ме водите.

— Ние ще дойдем с теб — твърдо каза жената. — Може да сме от полза, пак.

— Чакай, Венче, защо пък точно вирчето? — намеси се Северин. — Ами нищо чудно да седи на гробищата, да се е отбил до даскалото си или да обикаля футболното игрище, или Бог знае още къде!…

— Ако не е там, в което се съмнявам, ще го намерим в Княжево, пред прозорците им.

— Добре де, ето обличам се, ама обясни!

— Не разбра ли, шефе? — Венета отметна коса — Искра.

— Какво „Искра“?

— Ясен ти разказа къде е намерил Иван. Причината е логично една — змеицата се е върнала при човека. Тонев.

— Аха. Вирчето е последното място, където са били заедно…

— Уф, Северине, това е тяхното място!

Детективът смутено замълча. Защо ли ставам толкова тъп край нея? Усмихна ѝ се. Тя за секундичка сви устни като за целувка. Олекна му.

Ясен сложи ръка на рамото му:

— Нека е с моята кола. Ти ще караш, Сево.

— Дадено, братчед! — детективът потърка ръце.

Алванд обаче в миг попари радостта му, като посочи компютъра:

— Имате тук паметна машина. Да я изтрия ли цялата, или сам ще заличиш всички данни за Иван?

* * *

Венета седна отзад до Георгиев. И щом потеглиха, го подхвана. Отначало — с по-неутрален тон:

— Ясене, откога си знаел как стоят нещата? Или просто всичко е някакво недоразумение, хайде, готова съм да повярвам дори в наниз невероятни съвпадения и случайности, а?

Джипът бучеше и съскаше с гуми по улиците на столицата, които тук, в покрайнините, бяха пусти далеч преди наистина късен час.

— Венче, не мисля, че тук му е мястото и времето… — смутено се опита да се намеси Северин, но Венета му махна да млъкне и да върти волана.

Детективът нещастно погледна змея до себе си, който направи лека гримаса, може би някак съчувствена.

— Кога научи, че Иван Чакмаков всъщност е змеят Крилан? Преди да ми дадеш досието му или по-късно? — разпитваше тя и Георгиев не съумя да запази мълчание.

— Ъхъм… Не много преди това…

— О! Колко мило.

Ясен изсумтя, но продължи покорно:

— Досетих се, че в София има… дракон, вероятно маскиран като човешко същество… Венета, съвпадението беше, че ИМЕННО вие започнахте да го разработвате. Бях ИЗЧИСЛИЛ, че го има, само не знаех кой е точно. Вашата… заслуга е да ми посочите конкретно лице…

— О! Заслуга. И как?

— Какво как…

— Как „изчисли“ дракона?

— Преди всичко по болниците. Статистически взрив на оздравяемост. И рязък спад в заболеваемостта, според данни от поликлиниките.

— Това не е достатъчно — отсече Венета. — Изплюй черешката.

— Плюс едно… произшествие. То малко ме учуди. Очаквах убийства…

— Убийства ли каза? — невинно, едва ли не ведро уточни тя.

— Търговци на робини — внезапно се намеси Алванд. — Не съм ги търсил нарочно. Случиха ми се на пътя. Дадох им нов живот.

Георгиев хладнокръвно допълни:

— Бандюги. Нелегално прехвърляне на момичета от Молдова, Украйна и България в Шенгенската зона. Но като всички престъпни групировки у нас, не се ограничаваха само с една дейност. Захващаха се с всякакви незаконни работи — рекет, пране на пари… опити да се включат в наркотрафика, производството на синтетична дрога. Всеки член на бандата имаше по пет-шест ареста за по двайсет и четири часа, но… даже до повдигане на обвинения не се стигна, поне до висящо дело да го бяха докарали.

— Откъде знаеш толкова за някакви си мутри? Да не си криминален полицай?

Ясен въздъхна обречено и призна:

— Пасяхме ги, понеже бяха спипали бандероли за акцизни стоки… Първия път, когато се усетих, че нещо става, ги бяха закопчали в Четвърто районно по анонимен телефонен сигнал… — Ясен стрелна с очи змея. — Патрулката отишла да провери и ги заварила в безпомощно състояние и с отворени сакове с кокаин ниско качество, нерегистрирано оръжие и малко хапчета… Не, не бяха бити. Не можеха да ходят. Като парализирани. Пуснаха ги накрая, въпреки всичко… А после, миналата седмица, пак анонимно обаждане…

— Аз бях, да — потвърди Алванд, без да се обръща.

— Тогава отидохме ние, не МВР. Намерихме ги живи и здрави… и невинни като бебенца.

— Не схванах — намръщи се Венета.

— Ами петима възрастни мъже се държат като лоботомирани. Аз отначало точно това си помислих. Но не. Просто мозъците им вече са… празни. Поне така твърдят лекарите. Останали са им основните инстинкти и моторни функции. Никакви спомени. Не знаят да говорят, не разбират какво им се казва. Повишиш ли им тон — плачат. Върнати в детското си състояние.

— На практика това е унищожаване на личността! — подсвирна Северин.

— Да… но фактически не е убийство…

Тя го разглеждаше като нещо много интересно, за което не е преценила дали ѝ харесва, или го намира за отвратително. Георгиев прекрасно се досещаше какво си мисли тя, ала знаеше, че Венета може и да не го изрече, тъкмо защото бе прекалено очевидно и тя нямаше вкус към риторични въпроси. Във всеки случай Георгиев се почувства задължен да отвърне на премълчания упрек:

— Бях сигурен, че змейовете няма да ви навредят. Тоест, змеят. Чак тая вечер разбрах, че са двама…

Тя кимна, но очите ѝ останаха подигравателни и гневни.

— Пак не казваш всичко, но хайде, от мен да мине… Аз, Ясене, не съм ти никаква, ама той — показалец в гърба на Северин — ти е роднина. Мислех, че това е от значение за теб. Но вече знам как хубаво си научен да лъжеш.

Георгиев се загледа през прозореца, криейки раздразнение, мъчейки да се вземе в ръце и да не обръща внимание на глупави провокации, моментът хич не беше подходящ за дрязги… Ала няма ли поне капчица право тази кукла с компютър вместо мозък… и комай не е капчица… В този момент Северин загря за какво е ставало дума и наби спирачки пред зелен светофар.

Късметът им беше, че завръщащ се навярно от Перник товарен камион „ЗИЛ“ бе заел другото платно. Шофьорът вътре не посмя да се огледа към скъпия автомобил, а само благодари на Бога, че не си е натресъл главоболия с шашавите бухалкаджии в джипа.

Всички се люшнаха напред. Джипът се закова, но моторът продължи да мърка.

Детективът се обърна енергично, преметна ръка на облегалката и зяпна Ясен. Мълчеше.

— Добре — глухо рече Георгиев, — можеш да не го казваш. Знам какво мислиш.

— Така ли? Това би могъл да го каже той, не ти!

Алванд с непроницаемо лице ги наблюдаваше от мястото си.

— Ако сега ми се разкрещиш как така съм могъл да ви излагам на непроверен риск… сигурно ще си прав. Не сигурно. Наистина прав. Оставих те да следиш… змей, без да те предупредя, Сево, Бога ми, вярвах, че той няма да застраши живота ви!

— Знаеше или вярваше в това, братовчед? — изговори Северин спокойно, но личеше, че отвътре клокочи.

Ясен не отвърна веднага, за секунда прехапа устни и потисна въздишка.

— Съжалявам, Сево. В крайна сметка се радвам, че нищо лошо не се случи. Оказа се вярно — змейовете не вредят на свестни хора… Нямам предвид себе си. Не се нерви.

Но Северин бе спрял да се ядосва също така отведнъж, както преди малко беше избухнал. Мълчаливо гледаше профила на Ясен, чиято скула съвсем леко трепкаше от стиснатите зъби. Изпита нещо като болка, мъка и само отрони тихо:

— Колко си се променил за тези години, братчед. Изобщо не го забелязах. Да, не усетих кога си станал друг човек.

— Сево…

— Няма нужда. Не ми идва отвътре да ти се разсърдя. Обаче няма да мога да го забравя, Ясене. Край, за това повече дума не обелвам и нищо не ща да чувам. Животът продължава, кръвта вода не става, рода не се забравя!

— Сево.

— Кажи, братчед.

— Дай една цигара.

— Заповядай. Ама язък — половин година устиска.

— И още толкова ще устискам, обаче сега… Имам си огънче.

— Нека аз.

— Мерси.

Северин се озърна към Венета, усмихна ѝ се извинително и погледна Алванд.

— Тръгваме, нали, змейо?

Джипът продължи. Редки пешеходци запротестираха към тежкарите, за които червеното не е закон, но чак след като автомобилът отмина.

Знаеш ли с кого си имаш работа?…

* * *

— Защо постъпи така с онези хора, Алванд?

— Защото ги срещнах за втори път. Не бяха наказани — змеят погледна към Ясен, който с отсъстващ вид изучаваше нощните софийски предградия. — И затова ги наказах аз. Дори проявих твърде много милост към един от тях.

— Ясене?

— Нали ти казах, пипвали сме ги, но трябваше да ги пуснем под гаранция. Бяха парализирани на… на местопрестъплението. Обаче се отърваха. Даже униформените колеги си имаха неприятности, понеже тази „парализа“ не можа да бъде медицински обяснена и онези ни обвиниха в полицейско насилие…

— И колцина още такива юнаци са ви подарили змейовете, а вие сте ги пуснали да си идат по живо по здраво? Заради това ли очакваше убийства? Екзекуции.

— Венета, трябва ли да отговарям пред теб за цялата правоохранителна и правораздавателна система в тая шибана държава? Ако стана някой ден министър, тогава ела да ми теглиш ремъци от гърба, аз ще ти държа солничката, но сега, моля, остави ме на мира!

— Нямаше ли да е по-честно да ги убиеш, Алванд?

— Този свят не е мой.

— Но се намеси. Можеше да отървеш жертвите им само. А с онези… да постъпиш… благородно.

— По-благородно от това? — искрено се учуди Алванд. — Наказаните имат възможност да намерят по-добър Път за своята Съдба. Бях длъжен да се намеся. Но се отказах да искам сметка от местните съдници, задето не са взели мерки… Той не ме разбира правилно — Алванд посочи Георгиев, който трепна.

Ясен тъкмо бе измъкнал изпод себе си ученическа тетрадка и нещо драскаше в нея.

Венета не махна с ръка, но помръдна пръсти.

Алванд добави:

— Но един от злодеите наистина убих.

Георгиев го погледна изпод вежди. Венета замръзна.

— Онзи, за когото си мислиш, че е избягал зад граница — обясни змеят на Ясен и върна погледа си към младата жена. — Хората не са лоши, макар че вършат лоши неща. Злодушието е нещастие. И не можех да им помогна като Лечител, затова им станах Съдник. В моя свят нито един от тях не би заслужил милостта, която им дадох, защото преди са ритали робините си в корема, за да убият заченати деца. Убийците на деца не се щадят. Аз — пощадих, само защото този свят не е моя същинска отговорност. Вгледах се в тях и в един забелязах, че вече е мъртъв приживе. За другите имаше надежда. Но последният не уважаваше чуждия живот. Не уважаваш живота — значи не цениш и своя. Не му взех нещо, за което наистина е милял. Ако му се свидеше, нямаше да постъпва така и да се радва на чужда болка. Не, Венета, не се гордея с това. Но не изпитвам вина, странно е, че мислиш за вина. То е мое задължение — срещна ли на пътя си зло, да го смачкам, след като не съм могъл да го възпра на време, да го предваря. Приемаш ли отговора?

— Д-да. Но… Би могъл да го уплашиш, да го…

— Равновесие, Венета. Хаосът и Редът следва да са в равновесие. Защо аз? Защото бях там и защото бях в състояние да Противодействам. Бих изпитвал вина, ако бях отминал… — змеят замълча, заслушан в мислите на жената. — Разбира се, че е нечовешко. Затова и не твърдя, че е по-добро или по-лошо. Различност.

Алванд се обърна напред към шосето, осветено от фаровете на джипа.

— С което ни провали акцията да проследим как точно прехвърлят момичетата и откъде се снабдяват с бандероли за акцизни стоки — дрезгаво рече Георгиев.

Змеят не сметна за нужно да отговори.

Венета поиска цигара.

— А кое ви дава право така да раздавате правосъдие, Алванд? — промълви тя.

— Чуваме плач.

— Иван ни спомена, че вие не разбирате добре смисъла на казаното с човешки език.

— На всеки език плачът е един и същ — простичко отвърна змеят. — Ние Закриляме селата по всички ни достъпни светове. И го правим без жестокост.

— Какво ще рече „жестокост“ според теб, Алванд?

— Излишно насилие.

— Всяко насилие е излишно!

— Затова се стремим да го отбягваме, но не всякога остава алтернатива.

Пътуваха през Студентски град, където бе по-оживено и луксозни коли като тяхната се срещаха по-често. Алванд любопитно надничаше навън.

— Кафяви хора, жълти хора… — промълви Алванд. Озърна се към младата жена. — Не ще мога да ти разкажа всичко, хубава Венета — змеят за кратко отклони очи към Северин, — защото нямаме достатъчно време, а аз не съм разказвач. Аз съм Оръженосец.

— Това… в смисъл на някаква длъжност? Каста?

— Знам значението на думата. Не. Това е моята възраст и сегашен Път. Нося бремето и доброволния избор да воювам, ала още съм единак, затова не съм истински Воин.

— Прощавай — намеси се Георгиев, — колко дълго живеете?

— Предимно достатъчно.

— Ммм?

— Достатъчно, за да осъществим Съдбата си повече или по-малко пълно.

— Не… в години. Хиляда?

— Има много такива шаркани.

— Ами… две? Две хиляди.

— Не се съмнявам. Но ми е мъчно да смятам живеенето в години. Не е аритметика.

— Благодаря — Ясен отново се задълбочи в листа на коленете си.

— Светове — рече Северин замислено. — Не свят, а светове!… А ние сме на път да унищожим своя, дето ни е единствен! Май колкото повече имаш, толкова повече цениш…

Джипът сви след Спортната академия.

— Алванд, осъзнавам колко идиотско нещо ще питам, но… кое ти направи най-голямо впечатление у нас?

— Ето това, Венета, което каза Мъжът-на-Студа. Самомнението на хората. Човечеството не може да убие Земята. Засега. И навярно никога. Цели ери назад, още откакто Земята и Кашеп са били идентични в реалността си, а после Първото Живо е причинило разцепване на действителностите, през еона много пъти двата ни Свята са опустявали. Но не са умирали напълно. Прави ви впечатление гибелта на динозаврите преди два милиона и четиристотин хиляди югха, но още по-рано Голяма смърт е помитала планетата до почти тотално мъртвило. Само появата на свободен кислород в атмосферата е била грамадна катастрофа за много живи създания. Вие не сте способни да предизвикате такова нещо. Можете да се убиете сами, да повлечете в Небитието слепящи дузини на брой същества, ала подир време пак ще има много живот, който ще знае за вас, колкото вие знаете за динозаврите. И тъй ще бъде, докато са живи слънцата… Слънцето. А сигурно и след това. Това ме впечатли, Венета. Че нивга не спирате в знаене на своето място във Всемира.

Венета мълчеше.

Георгиев гризеше химикалката, зарязал писането.

Обади се Северин:

— Мъж-на-Студа?

— Не значи ли това името ти, Северин?

— По-скоро Мъж-който-прави-Тъпи-изказвания.

— Второто ти твърдение одеве бе мъдро.

— Ахммм? Да. Само че то обикновено се отнася за парите.

— Ти му намери по-добро осмисляне. Инак говориш за друго.

Детективът насочи джипа към кварталите „Младост“. Подхвърли с едва доловим укор:

— Трябваше ли да ме плесваш с опашка? Остана ми белег.

— Ще ти е за здраве.

Автомобилът мина покрай Аско-Деница, намали зад закъснял в нощта рейс 213. На спирката слязоха съвсем малко пътници. Северин превключи скоростите, даде газ и изпревари автобуса.

— Ти си поет, Алванд — забеляза Венета.

Змеят се обърна. Пресегна се и улови пръстите ѝ. Неговите бяха много горещи и гладки. Лъхна я такова нежно чувство на благодарност, че тя издърпа ръката си и се сви зашеметена на задната седалка.

Северин почеса носа си.

Драконът се загледа напред.

Имаше още нещо, което го бе впечатлило, ала то отиваше на второ място, а Венета не бе го попитала за двете най-силни впечатления. И по-добре. Не искаше да казва на младата жена, че другият важен белег в паметта му от Горната земя щеше да остане неразбираемото за змея безразличие към чужда болка. Не съзнателно игнориране на нечие страдание, а тъкмо равнодушие. Навярно наистина хората бяха твърде многобройни за толкова тесен Свят.

Ала как, Слънца всемогъщи, при все това коравокожие човеците успяваха да събуждат-подаряват другиму толкова светлина! Трогателно, несръчно, пък така мило. Така истински.

— Поет е онзи, който открива-споделя истини — промълви змеят, — които може и да не е осмислил. Като в песните на Петя Дубарова. И Премъдрите скланят глави пред тази дарба. Никой не знае откъде иде другаде, освен от Вселенската сила, Обичта. Бих се радвал да израсна до Поет. Като побратима Радослав.

— Побратим Радослав? — сепна се Георгиев и пак се облегна. — Ааааа… Да.

Венета го стрелна с очи, Северин също надникна в огледалото.

Ясен скръсти ръце на гърди и нарочно показно се зарея с поглед навън.

— А какво ти хареса у нас? — попита Северин, като кой знае защо погледна към Венета в огледалото.

— Балет — без колебание отвърна змеят. — Културата на движение е на границата на възможностите на физиката ви. Неистова самодисциплина. Красота — като двуслънчев изгрев над океана след буря. Синхрон при групова хореография — като в шарканско ято, когато танцуваме, когато водим спасителна акция или сражение. Ако постъпвахте по същия начин с ума си, ако правехте същото и в другите сфери от живота си… но навярно причината е в това, че чисто като продължителност наистина живеете кратко, което е поправимо, а и не умеете да сгъстявате времето, да го изпълвате с щастие… Но балетът ви е почти съвършен. Като Смъртта.

Хората стреснато мълчаха.

Паузата се проточи. Всеки мислеше за нещо свое и Алванд учтиво притъпи сетивата си, за да остави онова, което се въртеше в главите на спътниците му, да си остане там. В края на краищата — то си бе тяхно.

7.

Северин спря на същото място, където бе паркирал „Форда“, следейки Иван и Искра. Фаровете осветяваха къпинака. Детективът забеляза сред сгърчените от слани листа повехнали черни ягоди.

Той изключи двигателя и попита змея до себе си:

— И сега?

Алванд не успя да отговори, защото Ясен му протягаше сгънат лист над седалката:

— Вземи това в Долната си земя. Там си го прегледай, може пък… — Георгиев сви рамене.

— Хартията е възможно да не оцелее в Прохода. Най-трайно бих го съхранил в паметта си.

— Ми… прочети го тогава.

Драконът хвърли един-единствен поглед върху написаното.

— Идеята за ментална експертиза на документи, картини и „т.н.“ ми се вижда разумна, нашите Мъдреци, а дори и по-млади шаркани го могат. Но останалото… Какво значи „либийски проблем“?

— Дай за момент… — Ясен взе бележката и плътно задраска „проблема“. — Все още има шанс сами да се справим. Другите неща… не държа незабавно да вземаш отношение.

Змеят кимна и рече:

— Почакайте ме тук. Или ако желаете, идете си…

— Нека ви изпратим — помоли Венета. — До Прохода. В знак на… приятелство. М?

Алванд се усмихна.

— Да. Добре. Тогава чакайте. Сега ще доведа събрата Крилан.

* * *

Змеят Иван бе тук.

Седеше върху стар нисък бент над неголямо вирче, до половината обрасло в изсъхнал от есента шавар. В откритата вода се отразяваше гъстеещ небесен здрач, приведена върба ронеше последните си листенца, тесни като върхове на стрели. Грамадата на Витоша чезнеше, контурът ѝ едва можеше да се проследи. Планетата на хората сякаш извръщаше лице от слънцето, което по някаква причина не бе отговорило на очакванията ѝ, и сега светът потъваше в безрадостна нощ. Поточе скръбно ромолеше по преливник на бента, покрит с дебел мъх — сега тъмносив като котешка козина. И навярно бълбукането, прилично на нечовешко ридание, идеше от мехурчета, родени от заседнали в пукнатините на водостока клонки.

Алванд съгледа своя събрат и другар в гръб. Отражението на софийските лампи в облаците бе предостатъчно, за да разчете текста върху мръсното парче вестник, кой знае кога и как попаднало върху пътеката. Също така ясно оръженосецът разпозна в позата на Иван-Крилан нещо твърде притеснително.

Докато го приближаваше с леки стъпки, змеят си спомни как бе започнал денят — с оранжева зора без сенки под рядък дъжд. В разсеяната жълта светлина необрулените от преминали слани дървета пламнаха с листака си като с нажежени жички и капките сякаш съскаха в тях. Някъде си пробиваше път синьото, както в песен… А сетне утрото взе че посивя. И стана студено. А пък сега, малко отвъд прага на същинската нощ, бе захладняло до почти мразовито.

И затова на този студен фон малкото топлина, която Алванд видя да се излъчва от Иван — твърде малкото, — категорично сочеше нещо нередно.

Младият шаркан се помъчи да върви по-шумно, надявайки се да привлече внимание.

Помириса трепване на механичен сетивен интерес и се ободри. Но веднага щом застана на две крачки зад Крилан, завари отчайваща картина. Плашеща. Изстиваща.

— Събрате?

Малко се изненада от себе си поради избора на обръщението, по-точно начина на изказ. Реши, че навярно така трябва — наистина Лъжовният език тук бе стопанинът, а те бяха гости…

— Гости? — промърмори Иван — Аз нямам гости. Аз самият съм гост.

— Мислех друго, събрате Крилан.

— А. Не те чух добре. Мечтаех си.

Иван говореше безцветно, отнесено, което накара Алванд да премине на по-високо ниво сетивност. Докато анализираше впечатленията си, жълтоокият змей предпазливо отвърна:

— Това е хубаво, приятелю Иван. Мечтите са криле, надеждите — окови.

Иван тромаво се обърна към него.

— Хм — издаде дрезгав звук той, но нищо повече.

Алванд обаче продължи, сканирайки биополето на събрата си — ниският интензитет на енергийния Поток никак не му хареса.

— Пишеше го на корицата на една от твоите книги, Крилан. Съчинил си цяла песен. Много хубава.

— Ха.

Диагностицирането се затрудняваше от враждебно вдигнатия щит на Иван, но Алванд внимателно изучаваше нескриваемите признаци за душевното състояние на своя другар и симптомите бяха един от друг по-тревожни. Дори лоши. Змеят си позволи да насочи струя жизнена сила под психочерупката на седящия, чието безразличие придобиваше ново значение с напредване на анализа.

— Събрате — сипкаво рече Крилан. — Ако обичаш… махай се. Остави ме.

Нямаше никаква твърдост в тона и аромата на желанието. Алванд разбра.

Отсече рязко:

— Не.

Иван пак така флегматично го погледна косо отдолу нагоре. Шавна пръсти и помръдна едното рамо.

— Ами седни тогава. Все ми е тая. Но не ми пречи. Само поседи с мен, докато… докато.

Алванд вече съвсем ясно виждаше-чувстваше, че събратът му е задействал бавно самоунищожение, равносилно на разрязани душевни вени: жизнените му сили лека-полека се топят, изтичат — тялото става все по-проницаемо, докато душата просто не се изпари от него… неусетна, почти нежна смърт. Съзнанието щеше да е ясно до сетния миг и напълно отсъстваше физическо страдание, по което друг шаркан би надушил събрат в беда.

— Защо го правиш? — каза Алванд.

Не знаеше как да постъпи и едва овладя емоциите си — за пръв път, откакто смени деветата си детска кожа. Нуждаеше се от хладен разсъдък, за да помогне. Но как? И… дали?

Крилан не сметна за нужно да му отвърне.

Алванд трескаво търсеше вярно решение. Помисли си, че навярно това, което изпитва сега пред Иван, е близко до състоянието „отчаян“ на хората. Не биваше да допусне отчаяние, макар в момента волята му да се бореше с инстинкта и поражданите от ситуацията реакции-настроения. Трябваше да остане господар на разума и сърцето си на всяка цена, независимо от онова, което щеше да избере за свое действие.

Каквото и да бе то, щеше да бъде подчинено на необходимостта.

Ала какво бе необходимо да се направи? Кое щеше да бъде правилно?

Той прецени, че разполага с известно време, преди жизнената сила в Иван да падне под критичния праг, отвъд който процесът ставаше необратим, а всякаква намеса — закъсняла.

И докато в представите си — следвайки закономерностите на Лъжовния език можеше да използва несигурния, но увлекателен похват, наречен въображение — следеше как върху измислен циферблат се сменят числа на обратен брояч, Алванд взе решение. И, веднъж взел решение, осмислил и приел целта, както всеки шаркан, той взе да планира какво да предприеме.

Бе труден избор, в него липсваше уважение, но змеят вярваше, че ще го разберат, ще изтълкуват намеренията му правилно.

И все пак отначало бе честно и достойно да направи един опит. Събратът Крилан се намираше в пространството на езика на заблудата, а оттук следваше, че може би не преценява своите мотиви правилно. Ала дори неговото решение да е било взето осъзнато и отговорно, вероятно имаше шанс Алванд да го разубеди — посредством същия Лъжовен език, който бе подмамил събрата Иван да се вкара в капан. Със същия език на заблудата трябваше да опита да го изкара оттам. Добре че Крилан още не бе овладял напълно Потока в организма си! Изборът на начина на самоубийство го издаваше, че не е напреднал твърде далеч за възрастта си в изкуството за телесна и здравна дисциплина. И с това даваше на Алванд възможност да помогне, без да прекодейства на приятелска воля, без да пречи на Пътя на Съдбата му. Само дано не се наложи да го спасява насила!

Младежът Алванд изведнъж разбра, че няма да се поколебае и за крайност.

Не искаше Иван да умре.

Не можеше да го допусне!

Усети, вече без ехо от съмнение, че мрачноватият шаркан с чудата съдба и труден нрав му е скъп, колкото никой друг от неговите приятели. Разбира се, и за тях би се борил и би умрял… но сега само те двамата с Иван-Крилан бяха тук, самотни в една чужда, а даже и враждебна реалност. Не, не е това, можеше да се завърне и самостоятелно, разполагаше с готов Проход…

Просто не желаеше да загуби Крилан.

Няма да те дам на Смъртта, приятелю. Тя очевидно не бърза… макар че не би пропуснала. Не, не би пропуснала такъв плод.

— Имаме Проход, събрате Иван.

— Така ли.

— Да. Човешки.

Полъх на намек за внимание.

— Двойка. Вероятно е сътворен от магьосника, когото усетихме в началото.

— Сигурен ли си, че са хора?

— Да! Край Прохода намерих мотор. Носеше миризма на хора. Мъж и жена, влюбени. А наоколо присъстваше остатъчна магия. Начинът, по който е създаден порталът, говори за добро владеене на Потока, но известно непознаване на техниките. Вероятно им е за първи път. Иначе никога не биха оставили подире си неколапсирал Проход. Запрях го с дъб в затворен контур, сега е открехнат…

— Може само да са били с човешки образ тия двамцата…

Отново безцветност. Пустиня, в която няма за какво да се закачиш. Сякаш удавник, когото вадят от водата за косата, пък тя му окапва и нещастникът поема отново към гибелни дълбини… Алванд стисна юмруци. Заболя го от неподвижните невиждащи очи на Крилан.

Но…

… за негова радост Иван проговори.

— Тя ми казваше:

„Прости им. Като простиш, ще прогледнеш, ще видиш и своите, и моите криле. Ние сме за друг свят“.

Тя беше решила. Всяка жена в края на краищата ще предпочете сигурното, познатото… питомното. Беше избрала. И не защото е „повече“ или „по-малко“. Някои неща не са съизмерими в линейно или количествено отношение. Следва да го знаеш това от математиката, другарю инженер… А инженер в превод от латински означава способен…

Алванд се досети, че Крилан бърка кой точно е дошъл, но не посмя да прекъсне събрата си.

— … тя отново не е същата онази змейкиня, която пробудих. Иска да прилича на тях… Сън ѝ бях, сън ѝ останах. Аз разбирам, събрате, разбирам как се е получило така. Било ѝ е много по-трудно от мен. Не е имала с кого да сподели, да се увери… да нахрани и помилва своята сляпа вяра, че има друг, наш свят, в който се усещаме истински, брулени от ветрове, но свободни! Свободни в свят, където никой не употребява думи за любов като оскърбления. Защо Доброто не може да побеждава, без да прояви поне мъничко зло? Защо само Злото най-добре въздава кой какво е заслужил? Само Злото въздава справедливост, ала такава справедливост, чието име е възмездие. Защо Доброто не умее да дарява облаги — освен ако не го пуснеш в душата си и не му се насладиш!… и толкоз. Друга файда — тц…

Алванд напрегнато наблюдаваше процеса. Ами ако събратът не е в състояние да прекъсне пикирането си в Небитието?! Ето, на моменти съзнанието му си представя друг събеседник от действителния! Оръженосецът се вкочани от извода си и ПРОПУСНА няколко думи. Слънца ми, като ЧОВЕК…

А Иван продължаваше — с насмешка, печално, равнодушно:

— … по-добро… по-лошо… крайно, умерено… истината била по средата — ха-ха!… Въпросът е поставен неправилно — как ще получиш верен отговор?

Замлъкна за миг, намръщи се и отрони надолу към водата:

— Кръжал съм, описвал съм все по-тесни кръгове… и накрая Я открих!… Какъв резил. Била е толкова близко. През цялото време — до мен. Даже я бях нарисувал правилно. А сега пак…

— В теб говори обидата, събрате — не издържа Алванд. — Недей, виж…

Иван се учуди:

— Да се сърдя на Обичта си? Да ѝ се ОБИДЯ? Бих ли могъл!? Просто ми стана мъчно от това колко малко струвам в очите ѝ…

— Това не е вярно! — възрази Алванд. — Ти лъжеш себе си, Крилане!

— Когато даваш всичко от себе си, другият започва да се чувства излишен — сухо отвърна Иван. — Човешки закон. В този свят той е над всичко. Човешкият закон. Капан за змейове… научиха ни на несподелена любов.

— Но…

— Само не ме съжалявай. Дори от теб не мога го приема.

— Какво лошо има да жалиш?… Добре, не те съжалявам. Боли ме за теб. Нима допусна този свят да те излъже, че си нищо? Не му вярвай! Тук има прекрасни неща, които не мамят — виж тях! Защо ще вярваш на лъжовното в този свят? Виж истината в онези, на които не си безразличен. Защо те убеждава Злото тук, вместо Доброто, което ще ти извади очите!

— … тя казваше, че крилете ми са красиви — отрони Иван, без да го слуша. — И кое им е хубавото — криви са като на вампир… Ох, драконче… — Той се взираше във водата. Промълви:

— Не трябваше да будя драконче, Алванд. Сега тя ЗНАЕ какво ѝ липсва… и нека сега заспи! Пак да заспи… да дочака по-добри и волни времена. Времена за Вкъщи… — Изведнъж Крилан вдигна очи към другия змей. Погледът му бе необичайно бистър, дори твърд:

— И? Какво научи за хората, Алванд, съплеменнико и събрате? А?

Алванд мислено потърка криле и вкопчи въображаеми нокти в приятеля си. Не го даваше на Небитието! Не, не и не!

— По̀ са изтънчени от фамо-граморските народи. И изобщо не приличат на земеморци, струва ми се, че в нашия Свят човеците са някак огладени, прекалено ведри и отпуснати. Тук те са на ръба. Не успяват да разгънат истинското си великолепие, схлупват се и причиняват мъка и страдания, и самите живеят в мъка и страдания. Животът им е драма, същностите им са одрани, структурата на душите им е по-открита за наблюдение. Те са много разномерни същества. Като нас. Носят цялата хиперформа на Всемира. Като даденост, като заложби. Виждам я даже там, където е сплескана, размазана, самоограбена и унизена… Аз мога да се примиря с тях.

— А аз… вероятно… не.

— Радослав?

— Хм. Той сякаш е от друго тесто.

— Не е по-различен от другите хора.

— Но е от добрите хора.

— Но е хора.

— Хм. Какво още?

— Навярно имат основание все да се самосъжаляват за нещо загубено. Но то не е съвършенството, или както го наричат „невинност“. Човеците уж знаят, че съвършено е онова, към което няма какво да добавиш, няма какво да промениш, но пропускат да разберат, че съвършена е Смъртта. Не бива съвършенството да е цел. Целта е достойното щастие. Но те губят трайното си чувство за щастливост от самия живот, както го умеят децата им. Усещат, че нещо детско им липсва, но не могат или не искат да отделят ВАЖНОТО от цялото детство, защото го харесват преди всичко заради безгрижността, усещаната закрила, сигурността и че не им се търси сериозна отговорност.

Крилан се подсмихна бавно.

— Знаеш ли коя беше главната ми грешка, докато обитавах човешка кожа, събратко? — промълви той. — Когато исках нещо, смятах, че ще го получа, ако го заслужа. Не повече, но и не по-малко. Ха! Нищо в човешкия свят не е твое, докато не си го вземеш. Пък нека и с лакти — голяма работа, нали тук пръв значи прав! … Прекалено упорито търсех обичта. А тя не е лекарство против самота… Наистина, любовта е като слънцето, което свети и огрява всички — достойни и презрени, и които я приемат, и които я предават, и криещите се от нея в тъмни дупки, и които изгарят в лъчите ѝ…

Проклинайки се вътрешно, Алванд се впусна като върху плячка от полет и вметна още една доза жизнена сила.

Гласът на Иван леко укрепна — дали от лечителството, дали просто защото говореше за нещо, за което не бива да се шепти:

— Любовта е както живота, дава се без заслуги, в аванс. Каквото и да правиш, с нищо не можеш я спечели. Става само да я излъжеш, понеже е доверчива. И се подарява.

Горко на просилите топлина! Нивга не го прави, по-добре стой с протегната ръка на жълтите павета за жълти стотинки.

Горко на излъгалите Обичта!

Такива умират приживе. Душевна атрофия. О, хората се издяволиха да оскърбят самата Смърт! От жетварка на души я превърнаха в клошарка да прибира празни бутилки.

Не ѝ завиждам, Алванд. — Иван се оклюма. Отрони:

— Какво съм сега без нея? Ножица от една част — реже ли? Само кълца и боде… Нима е мислимо и допустимо да желая провал за обичта ѝ към друг, след като знам какво е! Няма значение дали е заслужена или не — това е любов… — Крилан косо погледна другия змей. — Изгори ме, събрате. Не искам да ме докосват човешки ръце, Алванд. Тези ръце винаги само вземат. Единствено сърцето им дава… и после ръцете си прибират обратно дареното, с лихвите. Не искам тези алчни ръце, Алванд. Не искам.

— Имаме задължения… — заговори Алванд.

— Аз нямам задължения. Намерих я отново, за да я загубя още веднъж…

— И тя те е намерила отново. Не я лишавай от това.

— И теб навярно те чака тази чаша, събрате. Един от вас двамата с Радослав ще изпищи.

— Ако ти сега се справиш, и ние ще можем.

— Знам, всеки нещо е загубил, всеки нещо го боли… което значи, че е още жив и обича, и се страхува… И какво от това? Аз приключих. Изгори ме.

Алванд си позволи да изгуби търпение:

— Братко Крилане, а помисли за онези — малко ли са! — други заключени в този свят, търсещи същинското си „аз“ души! Ти познаваш мъката им, нима ще ги оставиш да я изпиват, без да знаят, че не е напразна!

Топлоотдаването откъм Иван се засили, Алванд го отбеляза, ала бе прекалено рано да ликува. И внезапно змеят се поддаде на емоция. Тя го издебна, заля и понесе на горчива вълна безсилен гняв. Вероятно кръвта на прабаба Алтема Звезднооката в жилите на шаркана бе кипнала.

Алванд скочи на крака и се развика:

— Ставай! И аз ли искаш да се просна като теб!! Да те вземат дяволите!!! Леж, че мри! Колко лесно! Ами Радослав? Да изгние ли искаш в онази дупка, без поне да се види с Верена!

Крилан го гледаше смаяно.

— Яааа…

Жълтоокият змей отпусна криле. Изведнъж разбра, че събратът му го слуша с нарастващо внимание и… че е прекъснал процеса на самоунищожаване! Алванд не съумя да анализира с какво предизвика успеха, не разбираше коя точно дума бе отключила волята на Крилан за живот. Ала не се замисли над разгадката, продължи овладян, но не по-малко настъпателен и настойчив:

— Ами Искра, която ще усети, че те няма Никъде?! Веднъж вече те е погребвала. Недей пак. Нека ѝ бъде известно, че те има Някъде, където и да е, но жив… Събрате, ами аз? Аз също искам да зная, че летиш по своя Път. Та ти си ми по-близък от кръвните ми роднини, все едно сме от едно люпило! Не ме изоставяй… Моля те. За обич МОЖЕ да се моли, Иван.

— Ах ти… — Крилан седеше, подпрял лакти в коленете си, и чешеше разхлабващи се юмруци с брадичка. Ноктести сенки над раменете му го загърнаха като от студ. — Знаеш къде да бъзнеш… Успя да се вчовечиш, змейски младежо. Изнудвач гаден! — добави ласкаво и плесна с все още призрачните си криле, изправяйки се. — Добре, хайде да дадем шанс на Любовта. Да тръгваме.

Погледна го и се разхили неудържимо, хазартно.

За миг Алванд почувства замайване. Сетне се усмихна в отговор — широко, щастливо, но и озадачено.

— Кой е тук? — надуши Крилан след няколко стъпки.

— Приятели. Искат да ни изпратят.

8.

Джипът се отдалечаваше от селото и се катереше по асфалтовата ивица нагоре. Зад тях искряха далечни светлинки по Витоша, отляво София сияеше като малка мъждива зора или догарящ горски огън. Аленееха сигналните пръстени върху комините на ТЕЦ-а в „Дружба“, а отдясно бе спотаена тъма, но и в нея се мяркаха светещи в самота прозорци, вероятно на вили. По диагонал напред, отвъд наклонени нивя, зад околовръстното и още празно поле, червенееше металургичната жарава на Кремиковци. Миниатюрни от разстоянието корпуси и комини на комбината, откроени в огньове на заводски пещи, се отразиха в капака на „Черокито“, сетне муцуната на автомобила се килна настрани, отклони се от цивилизацията и пое право към нощта.

Шосето зави надясно, мина през мост над напоителен канал. Някак изведнъж се изтръгна от облачни валма нащърбената Луна и бледо очерта две могили отляво. Зад по-високата, за която се залепиха очите на Иван, стърчаха голи тополи — като изправени скелети на прадревни рибешки мастодонти.

Джипът продължи към планината, по издигащия се нагоре терен, през шпалир шипкови храсти. Змейовете гледаха към луната, докато обрасла с борова гора стръмнина не я скри от техните немигащи очи. Малко преди това автомобилът намали заради голяма дупка в асфалта.

Склонът отляво стана гол и каменист, джипът заобиколи паднали на пътя парчета скали. Преминаха край бетонна стена с ръждиви железа — сигурно за укрепване на сипея, но твърде вероятно на това място някога да бе имало кариера. Вдясно на пътя спойка от дървета и мрак криеше Бог знае колко дълбоко дере, а зад него се гърбеше една от планинските гънки. Сребристосиви лунни лъчи загатваха тъмни къщи. Вилната зона.

Венета се обърна към Иван, загърбвайки Георгиев.

— Не очакваш ли твърде много от хората? — каза тя. — Ние не сме като теб. Като вас.

— Нима е много това да са по-обичливи, по-внимателни един към друг…? Навярно…

— Хората не искат дълбочина, а хляб и зрелища, по възможност — гратис. И най-трудно се разделяме с илюзии, с предразсъдъци и глупост. Просто сме хора. Още деца.

Крилан поклати глава понамръщен:

— Не, Венета. Ако бяхте деца, щеше да ми е доста по-леко… — Замълча за дълго и насетне довърши, отказвайки се да говори повече по въпроса:

— Благодаря, че идвате да ни изпроводите. Много е мило. Оценяваме жеста.

Фаровете пробягаха по висока сграда край пътя — триетажна, с широки балкони. Бе порутена и изоставена.

— Какво е това?

Иван повдигна рамене и полуматериализираните му криле тропнаха по тавана на купето.

— Нямам представа. От двайсет години е безпризорна. В стаите има много лястовичи гнезда. Преди време в мазето бяха хванали лисица.

Колата ръмжеше по нагорнището. Шосето все извиваше надясно покрай вече съвсем гъстата гора. Кривна повечко и светлините на джипа за малко подпряха железен портал, но пътят зави по-рязко и стана стръмен. Завоят отпред се различаваше, към него надничаше месечината.

Чак в средната част на описваната от шосето подкова, Венета забеляза отляво някакви постройки. Тя се наведе покрай профила на Иван, престанал да бъде съвсем човешки.

— Манастир ли има тук? — попита жената учудено.

— „Свети Иван“, да — хмъкна в нещо като смях змеят. — Май е филиал на Атонската обител. Като хлапета често идвахме тука с велосипеди. В двора има чешма, украсена с парчета стъкло от шише. Някога ми се струваше много красива…

Джипът бучеше вече направо. Продължаваше да се изкачва. От двете страни изглежда имаше множество плодни дръвчета.

— Пускахме се по надолнище с колелетата, затова идвахме — добави Иван-Крилан.

— Чак до долу?!

— Ами да, право до текезесето. До манастира падаше голям зор. Бутахме велосипедите нагоре, буташ, буташ, докато свитки не изскочат из очите. Обаче после — кеф на буци. Изпреварвахме автомобилите.

— Могли сте да се претрепете!

Змеят само показа зъби в усмивка и махна към огромната градина отляво:

— А там има паметна плоча с петолъчка, а може би и сърп и чук. Бояхме се да я доближаваме, мислехме че там лошите фашисти са разстреляли смели партизани. Ха. Много сме гледали „На всеки километър“ и онова за капитан Клос със Станѝслав Микулски…

Венета нищо не видя.

— Вярно ли е? За партизаните.

— Хмък! Някакъв профсъюзен конгрес е имало или нещо от този род през четирийсетте години.

— Далеч ли е още? — попита Северин.

— Не много — отвърна Алванд.

Автомобилът отново зави наляво. За кратко се полюбуваха на северните софийски покрайнини, а след това пак потънаха в горска тъма. Светлина идеше само от фаровете… и от луната.

Кривнаха надясно, наляво, с всеки завой шосето ставаше все по-калпаво. Георгиев се поразмърда безпокойно.

Нали сам се натисна да дойдеш да видиш Проход. Можехме и сами да си долетим.

Мисълта не беше негова и бе нелюбезна. Той се озърна към Иван, но не смогна да премълчи и се обади:

— Тук някъде има военно поделение. Да не вземат да ни спрат…

Няколко минути никой не му отговори.

— Ето тук е отбивката за поделението — посочи змеят Иван.

— Ние продължаваме наляво — допълни Алванд.

Знакът „забранено“ изглеждаше като накълван. Венета съобрази, че навярно е бил щедро дупчен за развлечение от старшини и офицери със служебни пистолети „Макаров“. Мъже.

Шосето съвсем изчезна под тесен черен път. Джипът жулеше клони и подскачаше. Гумите скърцаха по смръзналата се земя. По дълбоките коловози бе текла вода и оголила остър чакъл. Ясен сбръчка нос, ала не понечи да проговори.

— Още километър-два… — странно неопределено произнесе Алванд с помирителен тон.

Според Северин колата пълзеше като глиган право на юг, нищо чудно да вземе да цопне от североизточния бряг в Панчаревското езеро. Той сподели това с насмешка.

— Не пътуваме към Голи рид — отвърна Иван равнодушно, — а повече на изток. По-скоро ще нагазим язовир Пасарел. Обаче не се притеснявай. Пред нас са върховете Здравчов камък и Раковички могили, а и оттам до язовира има бая път…

Посумтя, раздвижи се и внезапно рече почти ядосано на съплеменника си:

— Ти как си стигнал дотук, дявол го взел?

— Летях — виновно призна другият змей. — Схващаха ми се крилата, събрате! Не можех да издържам все да пълзя…

Иван въздъхна с досада, смили се и отказа да хока.

Джипът влезе сякаш в тунел от вейки — толкова гъсти и разпрострени бяха храстите и дърветата, гумите забуксуваха в купища окапали листа. Но скоро луната се подаде в просвет и на Георгиев му олекна.

— Тук — каза Алванд.

Колата изкрета от пътя и свърна в просеката.

Пред тях се ширна призрачна поляна, заляна от млякото на месечината, нито тъмна, нито светла — омагьосан здрач. Тъмнееше горската стена и фосфоресциращи извивки на облачните контури създаваха усещане, че цялото това късче от света плува за някъде. Някъде в Отвъд.

Към Долната змейска земя, например.

В средата на планинската ливада чернееше грамаден дъб. Слабо искрящо хало караше силуета на дървото да изпъква сред синкавото сияние.

В главите си почувстваха необичаен гъдел, все едно ток с високо напрежение течеше по нервите и пълнеше черепите с енергия.

— Тук има някой! — възкликна Ясен Георгиев.

Недалеч от дъба мъждукаха габарити на лек автомобил. Иван не обърна внимание на Ясен, отвори вратата и тръгна към двата човешки силуета край дървото.

Преди да ги достигне, той почти се спъна в мотоциклет, оставен легнал сред сухата мъртва трева. Погледна го бързо, кимна на приближилия се Алванд и продължи нататък.

Другият змей поизостана, за да предупреди следващите го хора за търкалящото се под краката им препятствие. Северин хвана Венета за ръка, Георгиев опита небрежно да прескочи мотора, вместо да го заобиколи, но го закачи и едва не се просна по очи.

Иван крачеше уверено напред, тялото му наедря, припадна на четири ноктести лапи, които оставиха следи в земята. Луната погали летателни ципи, поля ги с лъчи до прозирност, жилките пулсираха. Лъснаха змейски люспи, опашка окоси стръкове бурени.

Той се преобразяваше, губейки без остатък човешкия си вид.

Същото се случваше с Алванд, но той малко по-бързо възвърна същинската си телесна форма. Защото далеч по-малко бе свързан с човешката планета, отколкото Иван.

Змейските им криле, през последните дни видими като смущаваща непосветеното око мараня, се разгънаха с пълна сила, въплътени в тази реалност, завъртяха малки вихрушки. Отзад шумно си поеха дъх свидетелите на възстановяването.

Крилан се плъзгаше през поляната към дървото, превърнало се в мост между светове. Насреща му припламна живо въгленче на цигара.

— Айде бе, змей — рече боботещо Димитър. — Вкочанихме се с кака ти да чакаме.

— Ванко — усмихна се редом Елена.

Змеят спря пред тях, висок колкото жребец. Очите му светеха. Алванд застана до него. Изглеждаше поразен.

— Димитър, Елена!…? — възкликна той.

— Здрасти, добър вечер, французино! — подкачи го Елена.

Ала въпреки шегата, тя стоеше напрегната, присвита, тревожна. Взираше се зад гърбовете на шарканите към пристъпващите Венета, Северин и Георгиев, втренчи се в тях продължително, а сетне очите ѝ пак затърсиха.

— Как разбрахте, че сме тук? — питаше изумено Алванд.

— Нали ти ми каза! — учуди се на свой ред бате Митко.

Змеят отрече.

Димитър почеса тила си, побутна очилата и стъпка цигарата.

— Значи си го помислил — обобщи той. — Като спомена за Проход, аз кой знае защо тъкмо баш за тая ливада се сетих. Като на картичка я видях, докато мигах. И как да не позная мястото, тук съм идвал ехей преди много години за дърва… Даже се гласях пчелин да правя, чехите знаеш ли какви пчелари са…

— Ванко… — плахо отрони Елена, но Крилан не ѝ даде да продължи.

— Двамата с Алванд нямаме много време — каза той. — Но благодаря ви от сърце, че дойдохте…

Елена стисна пръсти сякаш за молитва, огледа се пак:

— Какво, веднага ли? Незабавно?

— За съжаление. Ние двамата, той и аз.

Забеляза, че тя тайничко си отдъхна, лицето ѝ се изглади от безпокойни бръчки. Иван стисна здраво челюсти. Но Елена сякаш си даде сметка, че не успя да бъде скришна в мъничката си и сякаш недостойна радост. Тя се усмихна жално, извинително.

Змеят я прегърна с крило.

— Няма от какво да се срамуваш — прошушна ѝ той. — Обичам ви.

После се дръпна и рече делово:

— Алванд, събуди Прохода, събрате… Какво е онова, дето държиш? Нека видя.

Алванд послушно му подаде сгънат лист.

След като се запозна с написаното, змеят със съжаление изгледа Георгиев, който бе готов да пропадне вдън земя.

— Не се отказваш… — Иван върна листа на Алванд и махна безнадеждно с ципесто крило.

Глупак. Нищо друго не говореше този жест. А змеят вече не му обръщаше внимание, подхвърли уморено на другия:

— Хайде, активирай…

— Веднага, Крилан-събрате.

— Иван-Крилан — прошепна Елена. — Хубаво име имаш. И ти си хубав. Ах, Ванко, сред милион змея да те срещна, пак бих те познала.

Тя го прегърна през шията, а той внимателно постави глава на рамото ѝ, но без да я отпуска да тежи на жената.

— Какъв страшен племенник си имам — промълви тя, притискайки буза към гърлото на дракона.

— Страшен?

— Страхотен — тихо се засмя Елена… и изведнъж заплака. — Нищо, нищо, Ванко, Крилане… женски глупости…

— Еееее… недей сега. Този път не ме погребвате. Представи си, че сме на перона на Централна гара… или в залата на Софийското летище… Просто заминавам. Не е за сълзи. Или дъжд вали, а?

— Дъжд — потвърди Елена и подсмъркна. — По̀ ми е лесно да мисля за влакове. Вече съм ви изпращала от перон вас с мама Валя… Ти беше бебе тогава. Нямаше и две годинки…

Незвуков бумтеж ги раздели. Проходът се отваряше.

Дървото пращеше и сучеше пъстри дъги като ленти на гимнастички. Сиянието бе станало кораво и кристализираше в сфера. Старият дъб изглеждаше още по-овъглен и грамаден.

— Време е — каза Алванд.

Хората стреснато оглеждаха дървото, змейовете, пак дървото…

— Да се сбогуваме — подкани Иван.

Димитър нищо не каза, макар че навярно искаше. Само късо прегърна змея, потупа го по шията, а сетне раздруса лапата на Алванд и отстъпи към „Вартбурга“. Пъхна ръце в джобове и му се дощя да поседне, или поне да се подпре на нещо стабилно, но колата се намираше на няколко метра по-далеч и той остана да тъпче от крак на крак.

Елена помилва Иван по крилото, целуна зъбатата муцуна. Погали и другия змей по гушата:

— Je ne te dis que ça: au revoir. Pas adieu! Pas adieu, Alvând. И на теб, Ванко, също!

— Moi aussi, Elene, Femme-Du-Soleil.

Иван-Крилан обходи с поглед останалите хора. Усмихна се на Венета. Кимна на Северин. Цели петнайсет секунди съзерцава Георгиев, накрая и нему кимна.

До конната база имаш петнайсет минути с „Черокито“.

Ясен се вледени. Змеят вдигна гордо шия и каза към всички:

— А сега, завъртете се и затворете очи. След малко Проходът ще заприлича на дъга от електрожен.

— Лек път, момчета…

— Довиждане, Елена.

— Бъди щастлива, Жена-Слънце.

Изпращачите отпуснаха ръце и загърбиха къпещото се в студен синкав пламък дърво.

Светкавицата на преминаването бе различима дори през стиснатите им клепачи.

Очакваха звук, но такъв не последва. Само почвата под краката им сякаш настръхна и се успокои. Стенеше висок вятър и настъпваше осмелял студ в скръцливи чизми.

Обърнаха се.

Обикновен дъб в средата на планинска поляна, а над тях — свъсващо се небе с подчертаваща мрака луна. Нямаше звезди да надничат в незашитите кръпки на небосвода. Навярно защото се бяха спуснали тук, на земята, и играеха шеметно хоро между клоните на дървото. Досущ вихрушка реактивни светулки кръжаха на въртележка или електрически снежинки репетираха зимния си дебют около дъба. Постепенно оредяваха, може би се шмугваха горе, при самотната щърба месечина, където им бе мястото. Само немногобройни немирници продължаваха да играят, но стихваше и изтъняваше техният рояк…

Ясен се прокашля:

— Сево, дай ключовете, почини си на връщане… Аааа… Имам предложение — той застана пред бате Митко и Елена, които с нежелание се откъснаха от гаснещите следи на затворения Проход. — Сигурно… няма да е неуместно — говореше Ясен, но мъчно намираше думи, бяха някак постни на вкус. — Абе хора, нека отидем в онзи мотел долу в селото. Имаме нужда да пийнем по нещо… Ей така. След всичко случило се… — той клюмна глава към дъба. — Аз черпя.

Мълчанието увисна твърде дълго, за да успее Ясен Георгиев за кой ли път днес да се почувства максимално неловко.

Северин тръскаше часовника си, пак беше спрял. Стрелките сочеха полунощ. Венета се мъчеше да различи лицето на Елена в късчетата-остатъци от сиянието на Прохода.

— Черпя…

Димитър с пестеливо мръдване на пръсти отхвърли идеята, но тутакси предложи своя:

— У нас. Ще караш след мене. Утре ще пишем почивен ден, има къде да ви настаня всичките. А вкъщи има ракия. Хубава. Хайде — рече без молба и без заповеднически нотки, както навярно само той го умееше: простичко, сериозно и неустоимо.

Поканените се колебаеха.

— Има какво да си кажем — рече Димитър, загледан към мястото, където бе се схлупила врата към непостижимото. — И за чие здраве да пием.

— Амиии… Понеже…

— Искра ако си дойде у дома, ще дойде сама — отсече бате Митьо и прегърна Елена през раменете. — Аре, гадже… — зашепна ѝ нещо на ухо и те тръгнаха към колата си, без да се обръщат.

Северин се чудеше дали този едър мъжага с добродушно кръгла физиономия и дебели очила също чете мисли. Все пак — змейски татко…

„Вартбургът“ потегли по увехналите встъклени треви, а след малко подире му заподскача напряко през поляната и джипът.

Всички, дори Ясен, гледаха в огледалото назад — там, където се стапяха искрите на залостения Проход. И когато автомобилите влязоха в коловозите на пътя и самотният дъб, вече съвсем невидим в нощта, окончателно изчезна зад завоя в просеката, а гората ги обгърна, Георгиев изпита внезапна мъчителна тъга. Гримаса изкриви лицето му от почти физическа болка, той мрачно се втренчи в стоповете на колата отпред.

Разделите бяха нещо, с което той не можеше да се справя.

С друсане и скърцане, докато колелата не стъпиха върху шосе и тогава направо полетяха — петима души в два автомобила се връщаха към познатата човешка цивилизация.

Може би не бе най-добрата, дори хич не беше, ала си беше тяхна и навярно зависеше от волята им повече, отколкото допускаха.

9.

Лами, вампири и караконджули лютееха и бе страшно да се погледне дори какво оставят подире си. През облаци дим и пара, даже звуците от плющене на опашки, щракане на зъби и скърцане на нокти бяха кошмарни за чуване.

Свитата на канарчупа Зора прогаряше бреши в скелета на зертона, не разполагаха с време за лутане да търсят момажа-витяк из обитаемите кухини на небесния остров и затова минаваха напряко, като съкрушаваха безмилостно всякаква съпротива. Нефилимски зомбита, андроиди и киборги гинеха на стотици, безмълвно и безчувствено… и продължаваха да настъпват.

Намериха го да виси от тавана, вкопчен в корубата на коридора с ноктите на рицарските си чизми. От главата му капеше кръв, едната ръка висеше парцалено, сабята дърпаше другата, но все по-анемично отбиваше удари на боздугани, сякаш силата ѝ угасваше. Потоци ламийски огън пръснаха скупчващите се край младия мъж мъртваци, сестрите се втурнаха напред.

Откачиха го, понесоха го грижливо към бялата като платно Зора, сеейки неистово разрушение.

Зертонът се тресеше от върлуващите щурмови отреди.

Шупналата маса защитници обаче ги изтикваше постепенно навън, но след сигнала за изтегляне се опита да попречи на подразделението от Армията на Нощта и ламийския рой да избягат от облачната крепост.

Отстъпващите пробиха дупки в туловището на зертона и издухаха в пепел заградителните гнезда.

Високото небе тъмнееше стремглаво, Янкул залязваше, но не зад твърд хоризонт, а в облачен покров. Битката кипеше на почти шест прелета височина над забуления океан.

Зора не стъпи на борда на крехката небоходна шейна, докато ламите не положиха там Радослав и не се впрегнаха в хамутите. Едва тогава канарчупа се качи в хвъркалото и се склони над младия мъж.

Наоколо валяха сажди, съскащи искри и отломки. Лами-телохранителки унищожаваха всичко на хвърлеи навред. Впрегнатите в крилатата шейна сестри търпеливо чакаха.

Зора леко докосна главата на Радослав. Раната над слепоочието бе ужасна. Стърчаха розови парчета кост. Княгинята сви побелели устни, ала не трепна лицето ѝ. Радослав слабо застена.

Орловите очи на жената едва-едва се навлажниха.

— Кротце, доблйе юначе — нежно промълви тя. — Толе язва та саблю свою от нечест да спасиш… ала хубава кубачи, макар и велеклята… затуй ти на пагуба бе.

— Господарке…?

Зора мълчаливо вдигна длан. С другата ръка продължаваше да милва ранения по лицето.

Хвъркатата шейна се стрелна напред, далеч от загиващия зертон. С пронизителен вой затръбиха сигнали за незабавно отстъпление. Вълни предупредителни аларми зовяха светлочувствителните ратници да се укрият зад летящи щитове. Шейната свистеше, крепостта се смаляваше зад откритата кърма на хвъркалото.

— Господарке, на страж исме.

— Съжгайте града вятрен! — заповяда Зора. — На крада тоз сквернен небесен оток!

Телепатична сирена проехтя над облаците:

ВНИМАНИЕ! СЛЪНЧЕВ ЧУК… ПОДИР МИГ!

Зловещ проблясък върна деня. Хиляда слънца пламнаха в едно и скриха звездите.

Вой. Армията на Нощта приветстваше поредния си успех срещу Врага. Огнено кълбо се издигаше все по-високо и по-високо над пометената в облачния покров дупка, вън от планетната атмосфера.

Долу, притихнал и свит, Големият океан отразяваше смъртозарното атомно слънце.

Зора не се обърна да види злощастния Содом и Гомор.

* * *

как го открихте

Някой говори.

другар негов, тайбеник Лъчезарий-колобър нам об влъшество каза. Послед ти съповедаям…

Наистина някой говори. Черната мъгла взе да просветлява. Дичо сякаш плуваше от дъно на мътно езеро нагоре, към светлината и въздуха. Към живота.

— Свестява се.

Гласът бе много познат. Радослав, още слепешката, помръдна към източника на говора. Пред очите бавно се появиха контури, фигури, лица.

— … Ал… ванд…

— Годо дойде, Радослав — усмихна му се тревожно змеят.

— … български говориш… чудесно… А?… Годо… Иване… тук ли си?

Преди Крилан да отвори уста, над Дичо се надвеси…

Не, не беше Верена. Зора.

— Млъчи селе, чедо — каза тя благо. Изглеждаше уморена и сякаш печална.

Тя навлажни лицето му с мека прохладна кърпа. Бе неизказано приятно.

Зора подхвърли през рамо на едра ламя:

— С жива вода купел изплънете. Ще церя.

Сетне погледна над Радослав към някого. Младият мъж взе да извърта очи натам, но беше бавен, отчайващо тромав, тялото не се подчиняваше с предишната рядко оценявана лекота.

Княгинята стисна сребърен медальон на гърдите си, продължавайки да се взира питащо в онзи, който стоеше пред нея от другата страна на Дичовото ложе.

Алванд я докосна деликатно по лакътя.

— Вземи моята, господарке Зора.

Тя кимна след секунден размисъл и пое малкия напръстник с прясна течност. Вгледа се за малко в чашчицата. Орнаментът върху нея представляваше множество малки, колкото оризово зърно, черепчета на всевъзможни същества. Миниатюрни дупчици на празни очи от ситните мъртвешки главици я убодоха и канарчупа с мъка потисна трепетлива въздишка в гърдите си.

Поднесе напръстника към устните на Радослав:

— Туй изпий, любо юначе, иста смрът варити, чедо…

Ламята зад гърба ѝ бе извила опашка като раздвоено скорпионско жило. С него направи дълъг разрез по вените на задния си закърнял чифт криле. Самодива от свитата на сестрите придържаше заедно с Крилан сребърно котле, в което се цедеше кръвта на ламята. Друга сестра се готвеше да даде нужния остатък.

Радослав най-сетне успя да погледне към онзи, който стоеше над възглавието на одъра.

Видя висок змей с почти черни люспи, осеяни с бели жилки. Под костени пластини на челото в очните кухини светеха две бездънни късчета небе с отвесни зеници. Ведросиньото преливаше изненадващо и мигновено в синьо-зелено, искряха пъстринки като златни прашинки, като следи-отражения на тънки слънчеви лъчи.

— … Знам… кой си… Ти си змейчето на… Керан-багатур… Ти си… потопил византийска… та флота, … върнал си войските… им и накрая си… убил императора… Ти си… таткото на Верена. Верена…

Мисловна усмивка. Като бащинско докосване, мъжко стискане на рамото.

— Мамо — проплака изведнъж Радослав, клюмна глава. — Студено, мамо, студено…

Той губеше съзнание и го тресяха къси гърчове. Зора с точни твърди движения вля напръстника в устата на момажа, без капка да похаби и преди челюстите му да се стиснат в агония.

Змейската кръв го удари като мълния. Тялото на Радослав се изви в лък и замръзна със стъклени очи… и взе да се разхлабва.

Зора нямаше никакво време за хабене. Прекръсти се бърже и възкликна тихо, гръдно, с вълнение, от което трепнаха всички намиращи се в лазарета:

— Господи Христе, прости ме и благослови!

И с дълбоко черни сухи очи се извърна назад и протегна ръце. Гласът ѝ бе остър, кремъчно безстрастен:

— Купел!

За безкрайно кратка секунда срещна взора на мъжа си, а подир туй забрави всичко друго, освен осъществяването на дарбата си, която не бе престанала да смята за грях, понеже се бъркаше в Божията работа.

* * *

Страдание, болестна мъгла. Моменти на изчистване, без да се изтръгне от пропадането в някаква бездна от Нищо. И изведнъж…

Прекъсване. Бяла светкавица и черен мрак.

Бяла? Бе по-бяла от всичко възможно.

Черен? Бе непредставимо непрогледен, кух и безкраен. Инфрачерен.

Бе? Е? Ще бъде?

Вече не съществуваше време. Миналото се разсея, бъдеще не настъпи. Липсваше сега. В миг настана Краят на Всичко.

Небитие. Дори още по-несъществуващо.

Нищо не запомни от този вечен миг. Нямаше какво да бъде запомнено, нямаше с какво да го запомни.

Вечност.

Ала и вечността се оказа невечна. Небитието се изчерпа и отново стана Битие.

Прекъсването свърши. Изтля. Или въплъти.

10.

Нямаше болка, нямаше люшкане или трескава тежина. Усещаше, но не забелязваше тялото си. Значи бе здрав.

Здрав дотолкова, че не обръщаше внимание на състоянието си, а се мъчеше да обоснове онова, което виждаха очите му. Защото картината бе нелогична. Най-малкото не се връзваше, не съвпадаше с онова, което чувстваше чисто физически.

Наоколо се вълнуваше апатично море от мъгла, трептяха сенки — от бяло до буреносно синкаво и оловно, през цяла палитра на сиво с множество тънки оттенъци. Отпред се извисяваше облачен гигант, осветен от вътрешността си в белоснежно и розово. Планината кондензирана пара опираше в акварелни бои на чудесно чисто небе, ярко жълтееше във висините си там, където израстваше от мъглата.

Навред се стелеше приятна разсеяна светлина, облакът откъсваше от снагата си космаци, те се разтапяха без остатък във въздуха, нови се раждаха пак от нищото.

Нима слънцето е толкова ниско над хоризонта? Изгрев? Залез? Но миришеше, полазваше по кожата дъх на ДЕН, пък и това светло небе…

Ала право назад зад гърба на Радослав блещукаха звезди. Горе над и долу под безповърхностния хоризонт просторът се замъгляваше, придобиваше тъмен оттенък, гасеше съзвездията, гъстееше във вечерен здрач, а в средата си ставаше все по-светъл, вече дневен, още по-ярко, още по-наситено и запълнено, въпреки необхватността на пространството… едреят облаци… отражения по тях от слънцето… значи това е изгрев…!

Даде си сметка, че тялото му е безтегловно — значи или падаше, което противоречеше на всичко видяно, включително на слабото движение на въздуха, или се рееше в космоса, но откъде атмосфера тогава…

Над мъгливата равнина-океан се подаваше дебел пръст на объл чукар. Бе изцяло покрит от мъх и трева, която стърчеше като наелектризирана коса, а и приличаше на коса, по-точно на водорасли, с плуващи във въздуха краища, а вятърни струи ту я решеха, ту рошеха — явно нямаха фризьорски дарби.

Голо оставаше само едно петно на върха — макар че понятията горе и долу в усещаната безтегловност просто губеха значение — и то бе осеяно с щръкнали огладени камъни. На свободната от растителност площ, петнайсетина стъпки диаметър, стояха Радослав и двамата змея.

Вероятно се намираха на страшно висока планина, защото ухаеше на чисто и просторно. Като на Мальовица в Рила или нейде зиме из Родопските върхари. И сега навярно бяха кацнали върху някаква кула, скална игла, и пара от мъгли и облаци скриваше пропастите, зеещи от всички страни.

Мисълта за тези бездънни урви стресна Радослав.

Той бе изтървал камъните и сега стискаше опашките на другарите си, което му се струваше по-сигурно и стабилно. Допирът с тях му помогна окончателно да се свести.

Нима съм спял?

— Егати! — рече той.

Спря, защото не намери за кое първо да попита.

— Къде сме?

— О, на чудесно място, Радо! — отвърна Крилан с ентусиазъм. — Широко, проветриво, с много слънце, първокласен въздух и най-вече: няма зидове, тавани, обирджийски капанчета и сръбска музика. Трябва да ти кажа, че в България положението е направо смайващо, само дето не съм решил на зле или добре е тръгнало… Ти не щеш ли да чуеш какво преживяхме с Алванд?

Радослав се вслушваше в нещо, което му заприлича на слаб, едва доловим отглас от гръмотевични разряди. Някъде по посока на облачния масив пред тях и доста надалеч отвъд него бушуваше буря, нищо чудно да бе даже и ураган. Но може би така му се струваше, защото съсък на вятъра в ушите поглъщаше този шум, правеше го нереален.

— Буря ли се задава? — попита той подозрително.

— Не. Стои си на място. Истинските бури са в Горната земя. Бури в чаши. И не винаги с вода. Представяш ли си, в София пуснали метро! И Мѐтро.

— Кога се измъкнахме от зандана, Иване?

Змеят като че ли не веднага превключи на друга тема.

— Ти не помниш ли?

— Не — сухо отвърна Радослав. — Алванд, кажи ми ти, ако обичаш, че бате Криланчо нещо се лиготи…

— Аз? Каква клеветаа!…

— Преди сол и половина четвърт арава от легион на Армията на Нощта, подсилена с малък рой лами, нападна тъмничния зертон. Щурмът тъкмо беше приключил, когато ние с Крилан…

— Само не ми викай на „чо“!

— … се телепортирахме в Долната земя. Видяхме унищожаването на поробената крепост. Било е невъзможно да я запазят… Чуваш ли ме?

— Чувам от зъбатата ти паст родна прекрасна перфектна българска реч… и това направо ме учуди не по-малко от… а, да бе!… Ами Владетелките?

— Спасени са.

— От кого? Ах, да бе, да… Друг екип. Друго скришно ято.

— Точно така.

— И… колко жертви дадохме заради онези хлапачки?

— Не са малко.

— Къде са сега Борейките, на сигурно място?

— Тук са — рече Крилан посериознял. — Ето там, на съседната позиция… и… Радо? Ти някога да си чува̀л у къщи котка?

— А? Да, сиамски котарак, ама беше отдавна…

— Той обичаше ли да го дърпаш за опашката?

— Не! Дращеше… оу! Прощавай! Алванд, извинявай и ти…

— Няма нищо. Криланчо пак се лиготи.

— Ей го и тоя!… Пази Боже сляпо да прогледне, а змей да научи български, жив ще ти смъкне кожата с тъпашки лафове…

Радослав се взираше в мъглата. Промърмори объркано:

— Нещо не мога да се ориентирам. Къде са „другите позиции“…

— Там, накъдето гледаш — намеси се Алванд.

— Да?

— Да.

— Това зертон ли е?

— Не.

Дичо зяпаше към пухкаво от трева парче скала, което висеше в пустотата на километър или само връст от тях, обрамчено в пръстен дъга. Навярно бе оптична илюзия, мъглата срязваше съседния връх и затова се виждаше така. Може би и техният чукар изглеждаше оттам по същия начин.

Радослав почувства пристъп на световъртеж и едва отново не грабна змейовете за опашките. Те протегнаха криле в подкрепа, но Дичо предпочете да улови камъните, стърчащи като рогца от темето на чукара.

— Там ли са? — той дръзна да пусне едната си ръка, за да посочи.

— Да. Между другото, в онова ято имаше… още един българин. Все сме начело — бойна авиация, радиозаглушаване… че и глупости де…

Радослав трепна.

— Зако. Лъчезар. Сигурен ли си, че не е той?

— Името му е „Живея да Побеждавам“ — вметна Алванд.

— Е… аз пък гласно не го питах как се казва — цъкна с език Иван-Крилан. — Язък. Пък го видях, разменихме по няколко думи. Щото той си тръгна веднага щом приклещихме Врага, такова условие беше поставил. Той се включи съвсем ненадейно и за нас. Обаче страхотен войник. Имал нещо важно за вършене в своята си епоха… А?

— Нищо, нищо — измърмори Радослав.

— С него беше едно девойче, самата приказка…

— Тя те познавала — рече Алванд и излъчи мислена картина. — Предаде ти много поздрави.

Радослав се вглъби в предаденото от змея, но субективното възприятие на Алванд за момичето не му позволи на часа да я разпознае и затова змеят подсказа:

— Живее край моста с осемте криле.

— Ааа… Елица. Бре! — Радослав се усмихна. — Спомних си я! Прав си — кимна към Алванд, — истинска самодива… Благодаря. Как ли се е сетила за мен…

Змейовете размениха светкавични погледи.

— Навярно съм бил зашеметен, та не се видях с Елица — разсъждаваше Радослав. — Да. Определено.

Нещо смътно шаваше в главата като откъслеци от потулен със събуждането сън. Сражения във вътрешността на зертона-затвор. Лами, които бучащо ръмжаха на църковнославянски. Те пробиха килията… изведоха го… и после? Провал.

Премести крака и нещо го потупа по бедрото.

Беше ножницата на Рауни и тя самата подаваше змийска глава от нея. Камъкът отразяваше светлината.

— Иха! Халосията ми! — зарадва се Радослав… и някак помръкна. — Провалихме се, нали? — попита той. — Изпортих целия пейзаж. Пак добре, че се сетиха да пратят дублираща група…

— Ние трябваше да се провалим, Радо.

Дичо горчиво се усмихна:

— Да, понеже бях в този екип… — Въздъхна. — Момчета, страшно съжалявам…

— Май не говорим един и същ български. Ние имахме задача да се провалим.

Радослав измига глупаво.

— К… как?

— Ами нашата тройка служеше за отвличане на вниманието. Тингът сметна, че и тримата имаме силни Съдби. Не „дубльорите“, а ние бяхме подкрепящо ято. Такъв беше планът. И този замисъл успя.

— Няма за какво да се натъжаваш, побратиме Радослав — додаде Алванд.

Младият мъж обходи с поглед другарите си. Неприятното усещане, че е излъган, имаше метален вкус, ала още не можеше да се съвземе, за да се разсърди. Възкликна:

— Вие знаехте! — още в края на изблика замъждука надежда, че ще избегне разочарованието. — Или…?

— Бяхме уведомени, но не по начин, който да предполага знаене.

Твърдението му се видя лишено от смисъл. Крилан търпеливо продължи:

— Всичките ни спомени за истинската наша цел бяха дълбоко потиснати, изтласкани от паметта в дълбоките физиологични центрове, там, където шаркани на наша възраст още не могат да надникват пряко. Ятото честно се стремеше да се добере до заложничките, но действията ни на практика се ръководеха от тайни заповеди в самите нас. Разбираш ли, ако ни бяха пленили, ако ни бяха хванали, никой разпит нямаше да изтръгне от нас сведения за операцията. Защото не ги знаехме, макар и да постъпвахме според тях.

Радослав кимна бавно. Схващаше, но…

— Нищо не си спомням! — заяви почти сприхаво.

Змейовете се спогледаха.

— О. Е, да… твоята психоблокада е била по-дълбока.

— Значи, водихме ги за носа.

— Нещо повече. Самото спасяване на Владетелките предполагаше да накараме Врага да се опита да ги скрие там, където му е най-сигурно. Само там нямаше да ги погуби. Вкараме нефилимите в капан. Капан без измъкване.

Радослав изгледа змея. Присви очи и поотметна назад глава:

— Нещо не схващам. Изпитанието, на което се съгласих… е било открай докрай камуфлаж?

— Не съвсем. При провал на главната ударна група ние щяхме да отвлечем пленничките. Но първата ни задача беше да се провалим.

— Програмирани.

— Тъй го наречи, щом искаш. Залогът обаче беше голям, затова се постъпи така.

— Всичко е било планирано и премислено — жлъчно рече Радослав. — А ние като добрички психопрограмирани роботчета послушно си тропкахме по шахматната дъска. А в шаха, Иване, сам знаеш, няма фигура, която да не може да бъде жертвана. Освен царя. Ама в живота и него харчат, стига да оцелее Играчът. Иване! Не съм марионетка, която да я разиграват в пиеса! Унизително е да се правиш на герой там, където всичко е било изчислено и претеглено! Сякаш съм пионка! Да е била предварително пресметната всяка моя крачка…

— Не всичко.

— Ха! Нали сте супермъдри!

— И ние грешим, да не сме богове! Твоето раняване се оказа непредвидено…

— Можеха да ме пречукат в този театър, а аз дори не знаех!… Виж какво, разбирам, приемам, от военна гледна точка наистина е перфектно, обаче… просто ми е гадно! Добре, добре, от съображения за секретност, хубаво… Военна тъпня, пфу… Виж, просто сега реагирам, може би всичко е правилно било разчетено, но… можех да умра, по дяволите!

— Ти умря.

Облачните грамади отпред се разпадаха и ставаше все по-светло. Мъглата също отстъпваше, снишаваше се, навярно всеки момент щяха да бъдат оголени склоновете на тези иглени върхари, тези сякаш пораснали под открито небе пещерни стълбове…

— Какво каза?

— Ти умря.

Звукът заседна в гърлото на Радослав.

Мъглата се преобрази в потоци златно мляко, засия.

Слънце бликна право в очите му, той замига заслепен, наведе глава. Изхлузи ръкавици и пипнешком ги затъкна в колана, махна си шлема, окачи го на кръста… Ръцете му трепереха. Свали ризничната качулка. На ушите стана необичайно хладно.

Умрял?

Избърса сълзите и притвори с длани очи, за да посвикне с ярките лъчи. Слушаше сърцето си. Ударите бяха плахи, неравни.

Главата му хладнееше. Той предпазливо докосна с пръсти слепоочията си. Ръката му замръзна, когато напипа късата, почти нула номер коса. И най-страшното — белег. Безформен, гладък, чувствителен на натиск. Още едно парче змейска кожа по тялото му. Ивицата започваше над външния край на дясната вежда и косо пълзеше към темето над ухото. Цяла педя дълга. Отдолу костта бе твърда. Дори по-твърда, отколкото преди си усещаше черепа.

Ти умря.

Регенерация.

Радослав реши, че очите му вече са свикнали с усилената светлина. Мигайки погледна, като се пазеше от слънцето с ръка.

Гледаше и не виждаше, но постепенно мозъкът обхвана картината и алармира притъпеното от шока внимание. За да го хвърли в нов потрес.

Право пред лицето му в кълбо урагани се скриваше слънцето.

Нима е възможно да има залез в средата на небесата, в самия зенит…

Радослав се пулеше и дивеше на чудото.

Облаците се скупчваха по въртопните линии на невъобразимо обширен диск и Дичо го съзерцаваше почти откъм външното ребро. Перспективата подчертаваше чудовищните разстояния от милиони километри.

В средата си дискът се издуваше от леща в сфера — рехаво облачно кълбо, оцветено в червени, оранжеви, жълти и с цвят на стопен метал и застиваща шлака тонове. И от вътрешността му биеха копия и конуси слънчева светлина. Светлината носеше звук — безкрайна лавина от титанични скални блокове. А може би тътен на атомна артилерийска канонада. Невидимият, само отгатваем слънчев диск клокочеше от вулканични взривове — монотонна симфония в изпълнение на голям експлозивен оркестър.

Лъчите играеха по облачните континенти, в които също бучаха множества гръмотевични бури.

Ала те бяха далечни.

Тук небето преливаше в пастел, свистеше вятър, но доста умерен, кълбяха се островчета и парчета сгъстена пара.

Къде е земята!?

Нямаше такава.

Този Свят бе само едно Небе.

Небеса.

Твърдата повърхност, в която Дичо се вкопчи до схващане в ставите, се оказа някакво малко парче плътно вещество, надали по-едро от сграда на провинциална железопътна станция.

— Голямо зрелище, нали? — ухили се Крилан.

— Свят, в който няма планети, Радослав — рече Алванд. — Вместо тях има газово-прахов диск-пръстен около централната звезда. Облаците го карат да прилича на галактика. Чуваш ли гласа на тукашното слънце? То е по-едро и от Райко.

— Екзоконус, Алвандчо, не точно „диск“ — снизходително рече Иван-Крилан. — И в екзоконуса съществува тороидална… като геврек, Радо… тороидална област с условия, приемливи за живот. „Гевречето“ има три астрономически единици външен радиус, дебелината му възлиза на петстотин хиляди километра. Сега орбитираме в средната зона. Вътрешните слоеве — това е родината на зертоните. Милиарди прелети простор! Квинтилиони планетоиди! Почти съм сигурен, че Екзюпери е имал видения за това място, според Алванд… чо това било характерно за човешките Поети, да пътуват в реалностите насън… Какво ще кажеш, а?

— Кога се случи?

Крилан моментално посърна. Погледна виновно към Радослав, ала Дичо бе забил взор в Небесата. Новобранската прическа, бледото лице и сенките под очите го състаряваха, но и подмладяваха едновременно. Приличаше на гимназист, станал свидетел на катастрофално природно бедствие. Не, по-скоро гражданска война, а не разразило се земетресение е унищожило последните детски островчета в душата му.

Змеят остави престорено бодрия си тон и заговори сериозно, меко, съчувствено:

— По време на щурма на зертона-затвор. Тръгнал си да си върнеш своята сабя. Нападнали са те атълански андроиди и докато халите се притекат на помощ… било е или с боздуган, или от манипулатор на робот-убиец… Поправихме ти каската… Пълният възкресителен процес е траял девет часа. Ние с Алванд настояхме да те вземем с нас, за да ти е по-леко да…

Гримасата на Радослав го прекъсна и накара да млъкне.

Край тях шушнеше вятърът.

Ушите на витяка замръзваха и той си нахлупи каската, за да ги сгрее в подплатата на шлема.

Когато се обади, гласът му бе мрачен и треперещ:

— С какво се различавате от хората тогава, все ми разправяше тинтири-минтири… — говореше Радослав. В желанието си да избухне, затърси остри, обидни думи… но всъщност бе съкрушен.

Тъкмо бе повярвал, че има такава земя, където се отвращават от скришни мръсотии, където няма противоречие между интереси и достойнство; където не мислят едно, казват друго, а вършат трето; където винаги предпочитат да заявят ясно и високо право в очите всичко — похвала, забележка, укор; където спокойно можеш да обърнеш гръб, а в него няма да ти забият нож, няма да плюнат дори, ако не са убедени, че го заслужаваш… и че ще ти дадат да го видиш, за да се защитиш.

Крилан поклати глава, без да изпуска Радослав от поглед. Не по-малка печал от Дичовата прозвуча от устата му:

— По какво сме инакви от хората? Хмък. Навярно според сега-моментната ти емоционална нагласа — по нищо. Освен една дреболия. С това, че плащаме със собствените си кожи, Радо. Никого външен не караме да реализира наши велики идеи. Осъществяваме ги сами — който решава, той върши. И когато се случи да не ни помогнат за някое начинание, нивга не пречат. Стига да е нещо добро. Или барем насочено към ограничаване на злото. В краен случай полезно.

— Да бе, да… — изсумтя свадливо Радослав, но сетне вдигна вежда. — Момент. Искаш да кажеш… казваш…

— Ние го измислихме. Бяхме се съгласили. Направихме избор.

— Кои ние? Къде и мен ме слагаш в кюпа! Сериозно?

— Я си спомни. Събранието. Ти приемаш изпитание. Настани се в пещерата ми. Чешехме си езиците. И ти ми заяви какво си измислил.

— Да. Да?

— После аз отидох да се посъветвам с Мъдреците и Военния съвет. Ти беше се пльоснал във ваната… добре, нека е басейн. Помниш ли?

Дичо се замисли, смръщи… поклати безпомощно пръст.

— Не.

— Ти задряма в басейна. И…

— Да, и докато спях, ме програмирахте… — Радослав не довърши, защото зяпна към Иван-Крилан.

В главата му сякаш зейваше пропаст, вулканично ждрело, от което избликна лавов поток спомени. Спомени, умело потопени в най-потайните дълбини на микровселената на неговото съзнание. Радослав изохка и стисна слепоочия. Само шлемът го предпази от несъзнателно свитите ноктите на ръкавиците. Младият мъж не обърна внимание на изскърцването на метала в метал. Преживяното и забравеното се разгръщаше пред него със скоростта на пренавивана на бързи обороти видеокасета.

Крилан се върна. Водеше петима шаркани. Мъдреци. Две бяха змеици. И една ламя — Алтем-Алтема Премъдрата.

Да, точно така… И единият от мъдреците беше черен змей с бяло по люспите и със сини очи. Саджар’раун, шарканчето на Керан-багатур… още един прапрадядо…

За какво говореха?

Много смътно успяваше да се досети. Платното на спомена беше съхранило само картини и звуци, но от тях не се разпознаваше реч. Да, Радослав питаше, говореше, но „видеото“ май беше дублирано на корейски или суахили. Никаква логическа информация не беше оцеляла в паметта. Само… усещания.

Основното ято също е примамка.

Вселенолет-телепортер — нефилимите го крият някъде, докато е цял, войната няма да свърши.

Радослав простена и отвори очи.

— Спомни си, нали?

— Уффф… може да се каже. Губи ми се… самото обсъждане на плана.

— Това няма да си го спомниш никога. Заличено е. Било е толкова дълбоко, че е пострадало при смъртта ти.

Радослав се отърси с безформената паника, предизвикана от забележката. Замисли се. Завъртя глава:

— Не съвсем. Нещо ми се петлярка, ама много неясно… Нещо във връзка… Вселенолетът! Намерихме ли го?

— Заведоха ни сами до него. Виж сам.

Едва сега, попривикнал със зрелището на Небесата, Радослав разпозна в пръснатите из пространството точки и петънца, плуващи във въздушния мегаокеан, бойни шаркански крепости. Съзря други астероиди — всеки в шлейф пъстра дъга като побито над редут знаме. И още множество такива планетоиди, кои по-близки, кои съвсем отдалечени. Растителността по някои се разпростираше на много стотици хвърлеи. Листата на растенията поемаха вятъра като платноходи. Или мекотелите наутилуси. Аеронаутилуси.

Огледа се по-внимателно. И се досети къде е Врагът.

В центъра на цялото струпване шаркански замъци и планетоиди се намираше внушително, колкото дребна луна, зрително изкривяване, странна въздушна леща. Бе тънка огледална сфера, толкова добре отразяваща този край на Небесата, че се нуждаеше от посочване. Освен ако наблюдателят предварително не знаеше какво да търси. Съвсем като онези забавни картинки от детските списания, в които сред горска шума трябва да намериш спотаени животни. И, веднъж отделил търсеното от фона, вече го виждаш съвършено отчетливо, даже се чудиш как така не си го забелязал веднага.

Радослав разглеждаше сферата изпод свъсени вежди. Вече долавяше и празнотата там, където бе обсадена последната крепост на атъланите.

— Нефилимите затвориха заложничките в силова сфера и се опитаха да я телепортират към вселенолета. От гърлото на машинно пробития проход ги грабна основното диверсионно ято — момент, в който никой не може да стори нищо на Борейките. А в телепортационния канал влетяха няколко промъкнали се подир нас, пишман-диверсантите, бойни Двойки. Все едно сами ни поканиха… Унищожихме вселенолета. Но атъланите тъкмо бяха пред завършване на телепортационна станция. Нея сме блокирали. В момента се намираме в дрейф около станцията, заедно с триста зертона и много Воини, окопани в близките планетоиди като този, на който стоим.

— Какво става сега? — попита Дичо през зъби.

— Издигнали са силово поле. Мъдреците обаче ги капсулираха в контраполе и ги парализираха в тази реалност. Повредихме и генераторите им, които използват души-съдби като въглища в парно котле… От този Свят за тях няма мърдане. На всичко отгоре, сега нефилимите не могат да изключат защитния си екран, докато не им го позволим ние.

Радослав хапеше устни и слушаше Крилан, който отново бърбореше, сякаш сърце му беше олекнало:

— … а междувременно щитът от вероятностно поле, даден на късо по този начин, изтощава всичките енергийни запаси на нефилимите. Намалява заряда във всеки кондензатор, във всеки енергоелемент. Топи им запасите от активно вещество, включително горивото на атомните микрореактори. Батерии със сърцевина от свръхтежки елементи, каквито не познаваш от Менделеевата таблица, стават на нищо. Скапва им и оръжията, естествено. Заради това не могат да се самоунищожат. Пък и не биха го направили, понеже им е изключително важно да запазят вероятностните генератори. В пределите на тази Вселена атъланите не са в състояние да произведат други. Ще опитат да се бият. Аз се надявам, че ще се предадат…

Радослав се озърна към Алванд, сетне отново се втренчи в Крилан.

Змеят продължи, макар да не бе сигурен, че човешкият му приятел го слуша. Крилан бегло се учуди колко бързо и качествено бе свикнал Радослав да избягва безконтролно излъчване на телепатични вълни, докато мисли.

— Сега вътре в станцията гаснат лампи, прекъсват функциониране мислещите машини, температурата в кораба пада… и така ще е, докато цялата им твърдина не се превърне в мъртъв къс метал и синтетика. Последни ще капнат органичните батерии. А щом и тези източници пресъхнат, вероятностното поле ще изпие жизнената сила на екипажа…

Дичо зиморничаво се сви.

Следи какво говоря… но мислите му се реят далеч от участта на нефилимите, помисли си Крилан, без да млъква:

— … нищо живо няма да остане за дълго такова. Това, което чака атъланите, ако не приемат ултиматума, потресе дори вампирите от Армията на Нощта, а тях не бих ги нарекъл добродушковци. Умирането във вероятностно поле е кошмарно. По-лошо от това да те изпие вампир, не за да се нахрани, а за да ти отмъсти. Навярно е най-жестокото наказание за всяка твар, защото я заличава завинаги от Всемира, изстисква и душата без остатък, след като изяде силите на физическото тяло… А после и самото инертно вещество на станцията ще се стопи в студена анихилация, защото полето е ненаситно. Накрая ще колапсира до квантова частица.

— Няма да се предадат — обади се замислено Радослав. Стана му топло и той пак свали шлема. Непрекъснато търсеше занимавка за ръцете си.

— Вероятно няма — въздъхна Крилан. — Въпреки че обещахме справедлив Съд за всеки…

Дичо се премести две крачки назад. Нефилимската станция тежеше в Небето като призрачен, омагьосан замък на Злото, гледан през бруствер на надежден окоп.

Змейовете извиха шии към него.

— Да. Екстра. Обаче нещо още ме мъчи. Нещо, нещо… — Радослав надникна през ръба. — Имам странно усещане… мммм… Ние… ще вземем ли участие в боя?

— Забраниха ни. Ние сме оръженосци. А тук положението е много сериозно, наоколо са събрани най-старите и опитни двойки Воини. Ще ги разпердушинят…

Радослав примижаваше към „острова“, където бяха освободителите на Владетелките. Постави длан като козирка. Иван млъкна и почеса с опашка тила си.

Грохотът откъм тукашното Слънце не е чак толкова силен, помисли си Радослав.

Да, нали всъщност всяка звезда е самоподдържащ се термоядрен взрив. Естествено, че ще е източник на звуков шум, ако би имало край нея атмосфера. И то не шум, а ШУМ, придружен с ГРОХОТ… хм, навярно край самата звезда няма въздух, отблъснат е от силата на изригванията, които са нормално явление за повърхността на всяко слънце…

Сигурно след милиони, милиони години от диска-екзоконус ще кондензират истински планети. Макар че, щом вече има живот, значи системата е стабилна от много повече време. И навярно ще се погрижи за средата си да не се разпадне.

Абе това ли е сега най-важното да го мислиш, бе! Чудо голямо! Геврековидна атмосфера, където цялата планета Земя лесно би се изгубила като прашинка в някой от тукашните облаци. Е, и!? Това може да се прочете в някоя фантастична книга! Мен ме интересува онова, което не се чете в никой роман, никъде, освен в книгата на собствения ми живот…

Радослав посви зиморничаво рамене.

Добре де, ВТОРИ том от тази книга. Втори том — поради кофти обстоятелства.

И какво от това?! Нали е възкресен някак, жив и има да живее!

— Алванд, какво си свирукаш? — попита механично младият мъж, без това наистина да го занимава. Имаше нужда да се разсее след шавналото и изчезнало в главата припомняне…

— Тин Лизи, Уиски ин дъ джар. Ами това… — змеят смени мелодията.

— Сега е „Ден денувам“… — позна Радослав. — Ама хич не проумявам как можеш да свирукаш! Устата ти не е толкова мека… Това ли ти допадна от цялата човешка музика?

— Малко неща не ми допаднаха — призна Алванд.

— И чалгите ли? — Радослав се оживи и направи кисела гримаса към Иван.

Другият змей се ухили. Радослав разсеяно махна с ръка.

— Змейска ви работа… Значи — лицето му се поизбистри, но остана сериозно, — аз съм бил измислил цялата операция…

— Не бихме могли да накараме някой човек насила да свърши това — подаде глас Иван. — Разсъждавахме върху това преди. Обаче, сам разбираш…

— Да, да, да — Радослав потърка чело. — Само дето не си спомням с какъв акъл се навих да го предложа… а следователно и да се нагърбя. Това е амнезия… защото бях умирал, нали? — додаде глухо, гледайки встрани.

Крилан кимна.

— Кои са били истинските освободители на земеморските царкини? — попита Дичо бързо. Ненадейно сърцето му се разтупка.

— Хм. Държиш ли се здраво?

— Какво…? — той замига с подозрение към другарите си шаркани. — Хайде де, Ваньо, Алванд! С ченгел ли да ви тегля думите, а?

— Ти добре ли се чувстваш? Понеже все пак преживя една смърт, Радо, вярно, по-добре от моята едно време…

— Добре съм! — подразни се Радослав.

Защо ли сърцето продължава да лумка, пулсът заприличва на барабанист, който гнети напрежение в цирка преди изпълнение на опасен трик?

— Ама, май се досещам — заяви провлачено той. — Досещам се защо се набутах в тая каша…

Змейовете го чакаха да продължи. Той мълчеше. Алванд размърда криле.

Без да се обръща, Радослав го спря с енергичен жест:

— Потрай. Било е заради… главното спасително ято. Техният Водач. Командирът им.

Крилан отвърна, отначало като скучен докладчик на профсъюзно събрание:

— Командирът е бил същият, който е водел Елициния магьосник в първата негова битка. Станало е по време на похода срещу маджарите през последните години на девети век. Радо, наистина ли се чувстваш окей? Някаква отпадналост…? Неприятен вкус в устата?

— Тя е там, Радослав — простичко рече Алванд.

Вратните прешлени на Радослав сякаш клеясаха и той изключително бавно завъртя пламналото си лице към топазоокия шаркан. Верена.

Преглътна на сухо, но уголемяващата се буца остана в гърлото.

Миличко, колко дълго те търсих!… Скъсах три чифта обувки, износих три ката дрехи… Намерих си бели косми в главата… и даже не ми се вярва, че преминах не просто девет планини, а три свята… Умрях и възкръснах, миличко! Изтормозих се от собствени глупости и от жажда за теб. Написах ти най-хубавите си досега стихове, повтарях си ги до втръсване, за да ги запомня и щом дойде мигът най-сетне да се срещнем отново и за докрая на късите вечности на нашия живот, да мога да ти ги дам като букет… ако не ми се свие гърлото. Вече се сви. Сега мога само да плача, да те целувам и думица няма да смогна да кажа… Но нищо — ти го прочети в мислите ми, виж го в белезите ми, докосни станалата вече моя змейска кожа… бившите твои люспи са загрубели, дращят като метална ризница… колко нежни бяха те по теб…

— Нейна е била идеята, нали?

— Наша. Ти ѝ прати своя лунен камък със записано послание. Алванд…

— Аз не повярвах, че ще издържиш да не я видиш, съвсем в духа на традициите на Ятото при изпитание — каза Алванд.

Радослав стана нервен.

— Какво чакаме! Отивам.

— Не — възрази Крилан. — Срокът на ултиматума изтича, не се знае какво ще ни сервират нефилимите, когато им снемем полето…

— Какво толкова могат да направят вече? — намеси се Алванд с досада в гласа. — Иди, Радослав. Тя знае, че си тук. И също те чака. Ако стане нещо… не бери грижа, ние си знаем работата. Хайде. Лети натам — тихо промълви змеят.

Радослав дрезгаво прошепна на дракона:

— Алванд… приказваш… чудесен български… Аз…

— Няма нужда от това, Радослав — спря го Алванд. — Когато разбрахме, че раната ти е твърде тежка и ще умреш, Господарката Зора ти даде да пиеш мъртва вода. Змейска кръв. От моята. Мигновена смърт на тялото, но без тлен, без отделяне на душата. После те потопи в кръв от ламя — живата вода на сестрите-шарканки. И ти възкръсна. Можеше да не се получи. Беше мъртъв в продължение на деветстотин и две човешки секунди.

— Помня ги една по една, Радо — каза Иван-Крилан. — Непоносимо е да гледаш как мре приятел, пък дори да има шанс да го съживят.

— И после да чакаш, да се питаш — дали ще забие отново сърцето ти?… — довърши Алванд. — Никога няма да забравя тези петнайсет минути и две секунди, Радослав!

— После близо девет часа лежа в несвяст. Не те будихме почти два часа след нужния срок, за да сме съвсем сигурни, че няма да загубиш разсъдъка си. Допреди малко ме тресеше ужасен бъз, че точно това може да те сполети и…

— Крилете ми са твои, Радослав.

— И моите, Радо.

— Ъхъ… моите са ваши също. Тръгвам.

Въпреки това той още минута остана вкопчен в скалата. После потърка очи с юмруци, избърса нос и се изправи.

Стоеше на парче земя, а наоколо навред бе небе. Бездна, изпълнена със светлина. Невероятно огромно небе.

Но аз имам вече криле. Нека и патерици. Няма от какво да ме е страх.

Той с трясък разтвори металните ветрила на доспеха си. И скочи в колосалното нищо, в което ветровете се носеха като реки и играеха без прегради.

* * *

Вътре в него страхът безсилно драскаше по решимостта му. Но паниката не съумя да се задържи и затова пропадна, сякаш в същата бездна, за която крещеше в опит да го спре.

Не, не бездна — каза си Радослав — Небе. Само небе.

Те го заобикаляха отвсякъде.

С неизчислимите си джуджешки планетки, които пълзяха бавно по небесната сфера, обвеяни от струйни въздушни течения, встрани от основната зона на облачна кондензация в равнината-палачинка на диска — преждени ръкави покрай главните ветрореки в обема… всеобема. Те обикаляха центъра на системата, увлечени в неспирен кръговрат, пронизваха влажни напоителни мъгли и се умилкваха в дългите милиард километра ветрове.

Намираше се в Небето.

С безплътните му мегаконтиненти от мъгла; с великанските му дъждове, които никога не падат, а висят; с гръмотевиците му, дълги десетки и стотици километри, и с далечното бучене на отново скритото зад мъглявината слънце Куиауитъл-Сварог.

Този път атака на алтофобия не последва, но Дичо все още дишаше учестено.

Младият мъж загребваше редкия въздух с железните криле на доспехите. И да ги имаше още за патерици, вече им бе свикнал и чувстваше напора на вятърните струи в ламаринените пера, те отекваха в плешките, движени от мускулите на гърба. С всяко усилие на тялото в душата му растеше удоволствието от натоварването. Сърцето тласкаше кръвта по артерии и вени, хранеше всяка негова частица, всяка мисъл, всяко усещане, всяка капка пот и всеки цикъл вдишване-издишване — и това бе радостта от живота, от близката среща с най-милото същество в безмерната върволица светове и реалности. Пееше му се, и той дори го правеше наум, сливайки в едно всички познати и любими мелодии — нежността на баладите, величието на симфониите, веселяшките кръчмарски ритми и стърженето на рока. Бе щастлив като никога. И твърдо вярваше, че това е само загрявка за бъдещите мигове.

А други мигове отлитаха в миналото заедно с капките пот и бележеха траекторията на края на дългия му скок към Любовта.

До скалата-астероид имаше вероятно не повече от граморски връст. Тя се приближаваше, но не толкова бързо, колкото искаше Радослав. Той съобрази насред път, че би могъл по-ефикасно да увеличи скоростта си, като се противопостави на собственото си орбитално движение около Куиауитъл-Сварог и така да „пада“ към по-ниската орбита на своята цел. Той разпери колкото можа крилете си — те изтрещяха за негов възторг. Съвсем скоро законите на небесната механика си казаха своето — Радослав пикираше към позициите на змейското укрепление. Ясно различаваше върху планетоида изградена твърдина, напомняща за малък средновековен замък.

В облачен процеп, вероятно толкова огромен, че гигант като Юпитер би се търкулнал през него като билярдна топка, бликна златна светлина и цветовете на безкрайното небесно пространство наоколо се промениха като при смяна на прожекторни филтри на колосална театрална сцена.

От укреплението го забелязаха и над острите кули се развяха снопове деветоцветни дъги. От една странична куличка стремително излетя малък крилат силует. Сълзи бликнаха от очите на Радослав, но той продължаваше да вижда със сърцето си — Верена бързаше насреща му и викаше името му, а той… той беззвучно шепнеше нейното, внезапно останал без дъх.

Дръжката на сабята опари дланта му през бронираната ръкавица. Сигналните дъги станаха алармено-червени. Настръхнаха драконовите люспи по мокрия гръб на Радослав.

ВНИМАНИЕ! ВНИМАНИЕ! ВНИМАНИЕ!

Мислегласове от всички страни се сблъскаха като цунамени фронтове.

!ПРОБИВ ВЪВ ВЕРОЯТНОСТНОТО ПОЛЕ!

ВСИЧКИ! ВСИЧКИ! ВСИЧКИ!

ЯТА — АТАКА!

Забръмча, но не въздухът, а ефирът от потоци телепатични реплики, мислеудари блъснаха психощитове. Лавини, впрегнати от магия енергии се вкопчиха, преди противниците да влязат във физически контакт… през тази незвукова врява към нефилимската твърдина като прибой плъзваха настойчиви и ясни призиви:

ПРЕДАЙТЕ СЕ! ПРЕДАЙТЕ СЕ! ПРЕДАЙТЕ СЕ!

* * *

Кой вие така гневно, така яростно, така разочаровано?!

Аз.

Още един такъв змейски вопъл, и ще си изкълчиш човешкия гръклян, момче — обади се вътрешният глас.

По дяволите! Кой пак ми се бърка!! Какво пак не ми дава да те прегърна, слънце небеснооко!!! Махнете се! Не?! Тогава — минавам през вас!

За момент младият мъж дойде на себе си, когато ударните вълни — материални и ментални — отминаха. Той стабилизира безредното си пумпалско премятане и се озърна, за да разбере къде се намира.

Бе невероятно близко до Врага. Видът на станцията на атъланите го смая.

Стига бе, само Дарт Вейдър липсва… Наръбена сфера, май додекаедър, ама с повече стени, и то не всички петоъгълни, как се казва подобно нещо в геометрията?… Тъмен метал. Големи олющени надписи — смесена кирилица и латиница, абсурд някакъв… И голям вдлъбнат отражател върху корпуса, навярно параболична антена — именно тя караше станцията да прилича на Звездата на смъртта от филма… Голямо чудовище, леле, вероятно пет километра в диаметър. Или повече. Или по-малко…

Но нещо болнаво, нещо обречено лъхаше от космическата крепост. Мътната нездрава буца постепенно покриваше сиянието на тукашното слънце. Радослав потрепери, щом сянката на станцията го покри. Да, крепостта агонизираше. Но мъждукаха сложни многоъгълни отвори, през които се изсипваха отчаяните орди атълани. Бяха много. Някои бойни единици оставаха сгърчени, продължаваха в свободен дрейф в безбрежните небеса на реалността Куиауитъл-Сварог. Очевидно мъртвите нефилими представляваха значителен дял от масата катапултирали се създания. Немалко атълани обаче мърдаха. От безобразните черупки на някои бликаха бледи кинжални струи на реактивни микродвигатели или съскаше пара. Други разгъваха аеродинамични плоскости и всички оцелели от блокадата под вероятностното поле се групираха в атакуващи формации. Близките звена откриха анемична стрелба с изтощени лъчеви оръжия. Ала повечето нефилими се наежиха с познатите боздугани и всякакви други остриета.

Не викнаха „ура!“, нападаха безмълвно, само потракваха броните им. Фосфоресцираха безчувствени очи, диплеха се сиви качулки.

Бяха опасно близо.

Но още по-близо до челото на облака атълански войници се намираше изящната фигурка със змейски криле и сребристи доспехи. Тя вече плюеше къси мълнии в пресичащата пътя ѝ лавина.

Верена! Дръж се, миличко!

Дичо, Дичо, ела, ела, нищо не могат ни стори, ако сме Заедно!

Радослав замлати въздуха с ламаринените си перки към момичето-драконче. Заслепен от гняв, той не обърна внимание на градушката стрели и копия, с които се опитаха да го спрат. Издрънчаха и отплеснаха встрани от шлема и гръдните доспехи няколко куршума, но това вече нямаше никакво значение. Той ловеше плъзналата се от рязкото падане на температурата мъгла с уста и пръсти, гълташе метри и хвърлеи от разделящото го с Верена разстояние.

Халосията на кръста му отново прати призивен импулс в ръката, която придържаше дръжката на Рауни, за да не пречи на крилете. Радослав виждаше атъланите съвсем до себе си, но скръцна със зъби на сабята.

Пак ли искаш да ме убиеш, а?!

Халосията сякаш се сви до джобно ножче и млъкна.

А Радослав ритна с крак засилено към него човекоподобно с костенурска коруба, под която бучаха и прекъсваха някакви механизми. Халоса с крило робот с червени видеокамери и от корпуса му изпадна нефилим — сбръчкано тяло със сива кожа, почти атрофирало, но лицето на непропорционално голямата глава свирепо крещеше и гледаше с омраза. Така и умря, загрижено повече да докопа витяка, отколкото да съедини трансфузорите на животоподдържащата си система, откачени при удара.

С резки виражи Дичо избегна още няколко нефилима, отблъсна се от купчина червейобразни създания от метал, плът и пластмаса… и се озова сред тройка сиви качулки, които носеха реактивни раници и боядисани в червено брадви с надпис… „ПОЖАРINVEPTAP“. Толкова се стъписа от думата при все чудатия шрифт на буквите, че не реагира да се предпази и секирите избиха искри от посрещналата ги по своя воля сабя. Радослав улови дръжката на халосията, затисна с длан зеленото око на пепелянката и загреба с криле. Но връхлетяха още дузина мъртваци и той прикри глава с ръце…

… нещо фучащо, люспесто и опашато измете притисналата го паплач. Непознатият шаркан се сби с тълпа противници, запердаши ги с опашка, затрещяха мълниите му, замириса на изгоряло.

Давай, брат, хвърчи накъдето си тръгнал!

Още една група нефилими се вкопчи в свирепо кълбо с двойка змейове, опашки заплющяха подобно на бичове.

Радослав се изтръгна от схватката с мъчително изпълнен лупинг. Върна се на курса си към Верена. Вече можеше да различи блясъка на очите ѝ сред развятата черна коса. Сребърен шлем се премяташе във въздуха зад крилете ѝ.

Още малко, Дичо, още малко!…

Той се промуши между двамина робота, които се сблъскаха и станаха на железни трески, блъвнаха мехури слуз, която го зацапа, и няколко секунди витякът се носеше слепешком, като псуваше и бършеше очи с меката вътрешна страна на ръкавицата.

Орляк сиви качулки, бойни роботи с най-различна конструкция и хуманоиди в буцести скафандри го погълна. Радослав зарита с крака, задращи с ръце, предаде се на Рауни и я завъртя в убийствени осморки, помагаше си с патериците за летене, отбиваше и нанасяше удари, но орлякът го мачкаше, душеше…

… два ветрилообразни откоса драконов огън го заслепиха.

— Внимавай бе, Радо! Откъснах ти перките, както се въртиш като шугав!

— Ооох…

— Няма ох. Чисто е.

— Радослав! Хвани се за мен, ще те засиля към нея!

— Радо — отляво!

Младият мъж едва отби свистящ боздуган, за да се изправи очи в очи с нещо многоръко и с пръсти-бръсначи.

Алванд изпепели нефилима, сграбчи Радослав и пикира с него в най-гъстото струпване вражески войници. Зъбатата му паст буквално повръщаше блестящи снопове светкавичен огън и след миг те пронизаха облак мазен дим и овъглени парцали.

— Пускам те! — викна Алванд. — Помни, опрете ли гърбове, вие сте непобедими! ВИЕ СТЕ ДВОЙКА!

— Бла… благодаря…

— Най-добрата ти благодарност ще е да сте живи след боя, братко! Наслука.

И шарканът-оръженосец го метна като авиационна бомба, а сам изви назад, за да сръфа ескадрила приличащи на стършели апарати. Радослав го чу как крещи:

— Ехеееей, нервите се обтягат, но така се налага!!!

Верена!

Дичо! Тук съм! Ида при теб!

И аз идвам, гущерче, идвам…

Станцията, засенчваща слънцето Куиауитъл-Сварог, помъртвя окончателно. Шлейф пушек, пепел и мъртви парчета се точеха от нея като гной от рана.

Змейски и ламийски зертони поеха по грозната следа на сражението.

След облачните шаркански крепости Небесата отново засияха чисти.

Епилог

Музиката извираше от сребристи храстчета, посадени в мрачни хематитови саксии със злокобна украса, но мелодията беше весела и жизнерадостна. В залата кръжаха танцьори, куполът над тях се къпеше в светлина, струяща от прозорците-прорези. Оранжево-червените лъчи помръкваха, когато към празника се присъединяваха още хвъркати гости. Шумяха гласове, вино бълбукаше в гърлата, зъби дъвчеха богатото, ненамаляващо въпреки усилията угощение.

За тържеството бяха избрали достатъчно просторен палат до самия връх на Аула на Тинга. Слънчеви отражения от три езерца играеха по огънатия таван на помещението и девет пеещи фонтана пригласяха на музикалните рози.

— Я да ти видя даровете, Радо.

— Оттатък в килера са… ако може да го нарека килер. Става за аудитория в Университета! А вече пак се чудя къде да ги слагам…

— Хайде сега, не се глезкай. Приятно ти е.

— Хм. Да.

— Заведи ме да ги разгледам де! Чакай… Наздраве!

— Наздраве. Само хабиш пиенето ти. Има ли вече една бъчва да си изкъркал?

— Еееее… какви лоши слова чувам от приятел. Да не ти е жал?

— Върна ми го. Ела.

Пред изхода от празничната зала Радослав погледна назад през рамо.

Взорът просто се губеше сред тълпата, скачаше от фигура на фигура: група джуджета смучат филигранни халби; змейове беседват край алпинеум; върколак надува гайда, за да посвири после, когато му дойде редът; дребен халич танцува със самодива, косите ѝ се веят от движението; шетат с табли и амфори доброволци-прислужници, сред тях има и шаркани; фамори и грамори отново се състезават на камъни; и пак змейове — ядат, пият, танцуват по пода и във въздуха, веселят се…

— Хубав купон — рече Иван-Крилан.

— Аха.

— Ти да не се напи?

— Малко. Я ги разгледай армаганите сам, аз ще ида да ме духне вятър на терасата.

— Резил ще е да заспиш толкова рано насред собственото си ергенско парти. Първото такова тържество на Ишчел. Нищо чудно да стане традиция. Ще те придружа навън.

— Нали искаше…

— Исках ти да ми ги покажеш, не сам да ги зяпам. А и току-виж съм ти свил нещо.

— Пак заповядай!

— О, много мило. Ще си избера.

— То така или иначе ще се наложи, хем ще ми кажеш какво за какво е. Понеже повечето… неща, нещица и нещища не ги знам за какво се употребяват. Представяш ли си да изям сапун по погрешка…

— Ммм… съмнявам се. Но ще ти помогна с удоволствие. Момент да се отбия за мезе… Искаш ли още вино? От земеморското, явно самодивско не ти понася.

— Ми…

— Ясно. И солени сладки, нали?

Дичо изчака змеят да се върне. Пеещите цветя утихнаха, вместо тях зазвъняха струни на самодивска арфа, шадраваните моментално се пренастроиха към новата мелодия. Хор чисти гласове затрепка на вълничките в езерцата. В средата на залата излязоха мъже и жени самодиви да танцуват, останалите се отдръпнаха да гледат. Радослав тактуваше ритъма по войнишката плочка. Донесоха му я — за спомен от граморската армия — Ндран и пристигналата с него компания демобилизирани фронтоваци, повечето от които се бяха самопоканили. Ала Дичо им се зарадва, макар че поне трийсетина души не си ги спомняше никак. За особено приятно той прие присъствието на двама белонци. Даже съумя да им отдели повечко време, поразпита ги за живота им. Жалко, че в това множество нямаше как да обърне внимание на всички дошли…

— Дръж си стомната. Ама и тавата си вземи, няма аз да ти я подпирам!… — Змеят кимна към червено-сребристите растения в мрачни черни саксии. — Пеещите цветя са ти от халите, нали?

Радослав неволно потърси сред гостите трите поканени лами. Освен Първата Сестра, Алемхала Кривозъбата, край софрата се намираха и двете донорки на жива вода за неговото възкресяване. По-младата, чието име значеше „последна в роя“, Алтема Шоляца, бе дребничка, скромна до свенливост шарканка, която повече приличаше на змеица. Другата негова спасителка се стори на Радослав доста добродушна за ламя, бе солидна тежкотела хала, която се казваше Читемина Дебелата. Името ѝ издаваше високо положение в йерархията на своя клан, Трета сестра.

— Да. Позна. От тях са.

— Ама що мълчат тогава? Аз дойдох да послушам ламийски химни! От всички шаркани само те умеят да правят музика с глас. Смея да твърдя, че византийското църковно пеене имитира тях. Халите, естествено, не произнасят думи…

— Не съм ги помолил още.

— Хубаво, ей сега след няколко глътки хладен въздух ще им кажеш… Обаче имаш мнооого готически саксии, бате! Декадентски.

— Стори ми се подходящо — сви рамене Радослав. — Все пак питах… хъммм, куриера, дали ще е уместно, нещо да не ги обидя дарителите. Отвърна ми, че мога да правя с грааловете каквото си пожелая, стига да ги използвам за собствено удоволствие.

— Е, едва ли Тварите на Нощта сериозно очакват да пиеш кръв от тях. Много рядко благоволяват подобни жестове. Истинска сензация.

— Абе, хубаво че не се домъкнаха лично. Бррр… Купон с вампири…

— Те и без това скоро ще изпаднат в летаргия. Нощите стават все по-къси.

Излязоха на терасата.

Навън бе мек Янкул-ден. Пурпур, аленина по облаците и следи на прелитащи змейове, дълбоко резедаво небе до високите хоризонти, една бледа щърба луна в зенит, друга призрачно извита на изгрев, а земята от скали и плата протягаше към светлината нежни пролетни филизи, целите в пух на цъфтеж — бяло, розово, жълто. Ветрове носеха аромата им по вихрена спирала нагоре към острите върхари на аула.

— Граморите от отряда ми дадоха игрални камъни. Трябва да науча правилата. А от глутниците имам китеници за цяла почивна станция…

— И ракия.

— Ти нея ли напипа?

— Да — важно отвърна Крилан. — А ей туй тука ми е вместо кисела краставичка… Ей!

— Ъммм! Вкусно е! Мляс-мляс…

— Вземи бръкни ми пак в устата и ще съжаляваш! Нахалник…

— Ваньо, какво ще правя с камарата дарове? Само ако седна да ти изброявам всичко, няма да ми стигне един час… Две ветрогемии само от Кашеп, без Борея! Със самодивски оръжия мога да екипирам цяла дружина… обаче страхотно инкрустирани, направо за музей са… Вино, дрехи, съдове, мебели… ох. Какво да ги правя, наистина?

— Ей сега ще видиш.

— Какво ще видя…

— Ето онова облаче.

То оптически се смаляваше с приближаването си по законите на рефракцията, но скоро взе пак да нараства, разсея се…

— Какво е това?!

— Нашият подарък, Радо. Зверче от Небесния свят. Зертон. Облачен шаркански замък. Приемай!

Дворец-раковина издишваше лека пара и се въртеше около оста си — същинска манекенка на модно ревю, черупката преливаше сякаш от моаре. Бе изящен и здрав, многорог, развяваше ветрилни пипала от дънището си. Ако би могъл да бъде смален хиляда пъти, сполучливо би украсил коледна елха като екзотична блестяща шишарка.

— А стига бе…

— От мен, Алванд и другите оръженосци, които преди го обитавахме. Да ти е честито. Малък ли ти се вижда? Понеже разбрах — не щеш цяло НДК за живеене.

— Ваньо… просто не мога да приема…

— Можеш и още как. Замъкът е възрастен, улегнал, много съобразителен, послушен. Има опит с млади квартиранти. Бързоходен е и доста як. Издръжлив. Какво още не казах? Бордова защитна мощност…

— Ами вие?… Къде е Алванд?

— Ама ти наистина се напи. Няма и една ури, откак си казахте довиждане.

— Тъй ли? Хмък. И що толкова рано…? Пък че глупост изтърсих.

Дичо въздъхна.

— Не очаквах, че ще дойде все пак…

— Човешко щеше да е да не дойде.

— Този купон си е човешки като идея.

— И граморски също. Нашите сватби… и всякакви други такива, обикновено са самотни. Тоест, само за младоженците — Крилан се загледа в далечината и повтори: — Да, Радо… Змейските сватби и погребения не изискват излишни гости.

Радослав протегна стомната си към него:

— Наздраве, Иване-змейо.

— Наздраве, Радо-витяко…

Задъвкаха мезе. Радослав се любуваше на зертона.

— Скоро и аз ще тръгвам — рече Иван. — А и ти вземи по залез Янкул се качи в крепостта. Веселбата може да си продължи и така.

— Ти… накъде?

— За Кашеп. Там засега честват Победата… но вече има МНОГО работа за вършене. Научихме фамо-граморите да воюват, постарахме се при това да им внушим отвращение към касапници… това трябва да се затвърди… но без да им се отнеме гордостта от успеха. Нека им остане като опит в организиране на масови начинания. Възстановяването на Земемория също е грижа голяма… Част от борейците се чувстват унизени. Имаме да лекуваме души, Радо. Да лекуваме общности, да ги водим сами да се изцерят — така ще е най-добре. Ще има нужда и от твое участие, юнако. Очаквам да се включиш. Е, след като ти мине меденият месец.

— Надявам се да не свърши цял живот.

— Натурализираш се съвсем успешно.

— С този зертон мога ли да полетя до Райко?

— Нямаш грижи. Не те съветвам да минаваш по-близо от хиляда дузини прелета над фотосферата, но крепостта ще издържи без проблеми малък змейски месец на такава ниска орбита. Но за подобно пътешествие първо иди до аула ни на Олин Ре, там облечи зертона с допълнителна черупка и си повикай опитен кормчия, изригванията на бате ни Райко НИКАК не са шега работа… — Крилан внимателно погледна човека. — Защо ще ходиш до слънцето? Оттук не ти ли е достатъчно светло?

Радослав леко кривна глава назад, навярно имайки предвид да посочи „килера“.

— Заради сабята. Камъкът помътня. Халосията заспа отново… Хубаво е сторил онзи бошняк Мехмед. И аз така ще направя. Ще я дам на Райко. Нему не ще навреди. Да я върне на дядо Радан. Без това поначало си е негова… Ще дойдеш ли с мен?

— Едва ли. Радвам се за теб. Колко нови прекрасни неща тепърва ще научаваш…

Змеят примижа към червеното слънце. Погледна Радослав, поклати глава, без да губи човека от очи.

— А после? — попита витякът. — Да?…

— Може би.

— Ти…?

— Домът ми е там, където е обичта ми, Радо, а не се живее без сърце. Пък и… змейовете винаги се завръщат при онези, които обичат. — Кимна напред. — Виж, приветства те. Зертоните се радват на нови обитатели.

Облачният замък се покри с тънка мъглявина, в нея светнаха шарени венци на спектрални дъги. Иван се засмя тихо. Разпери криле, протегна се. Радослав надигна стомна, забълбука ухайното вино.

В процепи-пропасти към Скритото море пикираха мегаквили, издигаха се отново, рееха се, Янкул позлатяваше перата им, те повторно се гмуркаха в сенките и пак излитаха във висините. В подножието на Двореца на Тинга се събираха на ята шаркани.

— Късмет, Иване. Ще стискам палци.

Змеят люшна глава:

— Благодаря, Радо, но недей. Не ми завъждай надежди. Много са гладни. Тежички ще са те за твърде младите ми криле. Мечти ми пожелай, Радо, мечти. Защото единствено те са хвъркати…

* * *

Фа’Ат-ралванд’Шар-хин със самоубийствена скорост влетя в Клисурите. Зъбери вихрено преминаваха под полусвитите криле, по скалите подплашено подскачаха отронени камъчета и на струйки падаха в жадни пропасти. Ята планински ветрове притихваха, когато драконът изкрещяваше нещо, от което се сгърчваха в болка рудни жили.

Той продължаваше шеметния си безпосочен път, с гърди разбиваше на прах изпречващите се пред него морени, ноктите му бръснеха гората, опашката разполовяваше пенливи водопади и тихи езера. Стрелкаше се ниско над земята като мълния, а после се устремяваше към мастилено облачни висини сякаш вироглав метеор.

Изтощението настъпи сутринта, Фа’Ат-ралванд’Шар-хин безсилно падна връз твърдия гранит на заснежен планински чукар. Вледенените преспи засъскаха от жарката кръв на змея, изтичаща от многобройните му драскотини. Той затвори с безразличие очи.

Нещо настойчиво заигра по роговете на челната кост и Фа’Ат-ралванд’Шар-хин с нежелание повдигна клепачи.

От изгрева струеше светлинна музика, тежките безплодни облаци бягаха от небето, в което Небесният събрат повдигаше справедливото си лице. Змеят въздъхна, неспособен да откъсне очи от него. Лъчите духнаха прахта на умората от драконовите люспи, отразиха се в локвичките кръв и засъхващите рани и Фа’Ат-ралванд’Шар-хин замаяно се изправи за поздрав.

Когато слънцето стана непоносимо дори за драконовия взор, Фа’Ат-ралванд’Шар-хин плахо извърна глава назад. Там още се виждаше наметалото на оттеглящата се Нощ. И през него блестяха ярки звезди — несметните сестри на Небесния събрат.

И те също пееха.

Алванд за миг погледна надолу в пропастта. Там, в мрачината на дълбоките сенки, високо над вълните на Скритото море, се виеше студена сива мъгла. Тя бягаше от златните слънчеви ръце и змеят се усмихна.

Той благодарно склони глава пред слънцето и разпери криле. После се плъзна по въздушните течения да търси своята песен без

КРАЙ

есен 1998 г. — декември 2000 г. — януари 2004 г. — януари 2007 г.

Приложения

Борея и Атлантида

не са напълно идентични — Борея се състои от много повече острови, разпрострени нашир, а архипелагът Атлантида е представлявал тясна ивица вулканични върхове, подаващи се над водите на океана. Изповедта на Великия Атлант („дин“ значи велик и е производна от думата „диин“ — океан, море, води, но има значение и на „вожд, силен човек“) е повече емоционално излияние, отколкото историческо свидетелство. Великият магьосник, подчинил с телепатия кроманьонското племе и повел го към световно господство, преувеличава и броя на островите на своята страна, а също така горделиво си присвоява „заслугата“ за Ледниковата епоха. Или поне претендира, че дейността му е станала причина за нея.

В действителност 12000 година пр.н.е. може да се смята за началото на края на заледяването. През нея започва масово отстъпване на ледовете, които освобождават течения в Атлантика и улесняват миграцията на кроманьонски племена към островите, които по-късно наричат Атъл-диин, както се вокализира това название от съвременния човек.

От всички срокове, които фигурират в Изповедта, достоверна е единствено продължителността на подготовката на атлантите, фактически Великия Атлант, за повторно и решаващо нахлуване в Долната земя — почти сто и двайсет години. За тинга на Голямото ято изминават 60 тина — заради различния времеви поток в двете реалности.

Още около 11900 г. пр.н.е. обединените от изключително силния вожд-екстрасенс, бъдещия Велик Атлант, жители на архипелага предприемат ловни експедиции към континентите, при което варварски унищожават млади животни от едрите видове — особено мамути.

Приблизително през 11800 г. пр.н.е. се случват междуособиците на архипелага, провокирани от първото „прераждане“ на Магьосника. Скоро след това започват истинските нашествия на атлантите, чиято цел, ако се вярва на Магьосника, била да „приобщят“ към своята религия, култ към слънцето, еволюционно по-старите хоминиди (Старите и Древните).

Основания да се смята, че атлантите са автори на първите религиозни походи, дават самите думи на Магьосника, но не в Изповедта му, а по свидетелство на запазената в змейските крипти негова Сянка. Разбира се, шарканите не позволяват масово запознаване с детайлната история на Атлантида, поради убедеността си, че подобни знания трябва да се изучават строго индивидуално, според готовността на дадена личност.

Във всеки случай, който се е добрал до Долната земя и е поискал да види летописите за Атъл-Диин, не му е било отказано. А впоследствие, запознатите не желаят да коментират наученото. „Иди и сам прочети!“ — казват обикновено.

Затова приведената тук историческа справка представлява реконструкция от свободни за достъп фрагменти информация. Но няма сериозни основания да се съмняваме, че в общи линии тя е правдива.

Със сигурност се знае точната година на Първото нашествие на атлантите в Долната земя и тя е 11652 г. пр.н.е. Тя е и началото на Първото събрание на Голямото ято, свикано след отблъсването на агресията. Съвещанието — Тинг, както се произнася с човешко гърло — траело 110 земни години, във всеки случай през 11542 г. пр.н.е. последвал опитът за реванш (13540 години преди посещението на Алванд и Крилан в света на човеците).

Великият Атлант премълчава в Изповедта, че 41 години преди фаталния Втори поход армиите му подновяват терора си по всички достъпни им континенти. Атлантските набези са съпроводени с мащабни опожарявания в Африка и още по-стръвен зооцид, с цел да уморят от глад непокорните им неандерталски племена. Вероятно тъкмо тази постъпка бележи прелом в мненията на Тинга и змейовете започват да се обръщат към намерението да унищожат първата кроманьонска цивилизация.

И така, в година 11542-ра преди новата ера, подчинените на волята на Магьосника атланти, въоръжени с ментална технология за въздействие върху материални обекти, се прехвърлят през дремещите змейски Проходи към Ишчел. Шарканските Мъдреци обръщат Проходите така, че войските се телепортират на повърхността на Луната, където са избити за няколко секунди с концентрирани слънчеви лъчи, чието въздействие е сходно с прилагане на особен вид атомно оръжие, при което основен поразяващ фактор е светлинният импулс.

Следите от това събитие вероятно са смутили американските астронавти или намерението им да кацнат в района на десанта на атлантите е било осуетено, за да не видят тези следи. Катастрофата на „Аполо-13“ обаче няма нищо общо с това, апаратът е бил повреден заради опасността да се натъкне на зертона на канарчупа Зора и отговорност за аварията са поели ламите от свитата на Господарката, съпруга на един от Премъдрите шаркани.

Какво се случило на самата Атлантида е известно. И не толкова заради изригналите вулкани; пепелта от пожарите в континенталните гори, последици от опити на Магьосника с телепортиране на материя от недрата на Слънцето, запрашила земната атмосферата и предизвикала няколко по-студени зими. За кратко Ледниковата епоха сякаш се завърнала. Но рецидивът на заледяване не продължил дълго и само след половин век климатът се стабилизирал и продължил да се затопля.

Платон в крайна сметка е бил прав в едно отношение — гибелта на Атлантида е настъпила за по-малко от денонощие. Само че датата, посочена от античния философ и довела до твърдението, че Атлантида е потънала през 9570 г. пр.н.е., е наистина недоразумение. Но то не се дължи на погрешно прочетени древноегипетски числителни от Платон, просто египтяните са записали дата, ала според неземно летоброене.

Откъде са знаели египтяните за Атлантида? Най-вероятно от самодивски родове, които по-късно се преселили в Тракия; оттам иде доверието на египетските жреци, и без това вече приобщени към елинистичния свят, към учения, който идвал от земите, обитавани от приятелска на шарканите раса…

Борея поема известна част от децата на атлантите, което е въплътеното в действие „особено мнение“ на немалка част от участниците в Тинга, останали със съмненията си относно заличаването на атъланската култура. Тези змейове искали да имат непосредствено пред очите си една човешка цивилизация, за да се убедят дали все пак не е имало алтернатива. До известна степен те получили отговор на този си въпрос, когато от друга вселена на Кашеп нахлули нефилимите — „новите атълани“, както ги определили потомците на неандерталците, изцяло евакуирани в реалността на Долната земя след потопяването на Атлантида. Граморите запазили спомена за злодеянията, извършени от Магьосника, и комай само те не се съмняват, че шарканите са имали пълното право да се защитят.

Голямото ято в действителност никога не е поставяло на Тинга си въпроса за възмездие заради убитите от атъланите невръстни заложници при Първото нашествие.

Ламийските кланове-рояци също не смятат, че ликвидирането на колективния разум на атлантите е било прибързано. Но и те се съгласили да отстъпят цялата Земя на човешката раса.

Борея само през първите дванайсет години се е намирала под опеката на шарканите. Започналият процес на обособяване на вътрешнорасови разновидности (това, което съвременното човечество нарича „раса“) сред борейците спрял, но на Земята продължил. Магьосникът правилно загатва за причините на този процес, който продължил по силата на приспособяването към специфичните условия на околната среда. И първият тласък е бил следствие от развиващата се нетолерантност на умствено зависимите атланти към всякаква различност, презрение към „Неистински хора“. Те съвсем закономерно избирали сексуални партньори според подобието на себе си и така първоначално възникнали общности, развили се по-късно до монголоидни, европеиди и афро-австралийски варианти на човешкия фенотип. Магьосникът, преживял подир първото си прераждане тежки психически травми от насилието над себе си, не се е намесвал пряко в чисто сексуалната сфера на поданиците си и така допуснал зародиша на бъдещето разцепление, което оказва влияние на развитието на земната цивилизация и до ден днешен.

Може би това дава основания да се говори за Проклятието на атлантите, към което ламите нямат никакво отношение, те дори не са взели пряко участие в унищожаването на Атлантида, а твърденията на Магьосника са мнение на един гневен и провалил се в начинанието си човек. Защото процъфтяването на Борея и търпимостта на жителите ѝ към континенталните им съседи е най-яркото доказателство за липса на такова Проклятие.

Проблемът е другаде — и той на най-примитивно равнище може да се определи като „слаб имунитет към изкушенията на злото“ сред всички потомци на атлантите. Хората лесно се поддават на изкушения, наистина. Но това са „вътрешни“ изкушения, породени или от недоосмислени грешки в миналото, или, както е в случая с нефилимите, осъществени евентуални последици от тези грешки в едно алтернативно бъдеще, реализирало се в паралелна вселена.

Не абстрактното вселенско Зло, а собствените потиснати, но неизживени страхове и обиди са способни да изкушат и завладеят човека, да го тласнат към кошмарни постъпки — спрямо себе си преди всичко и спрямо околните.

И докато това е така, човечеството няма причини да бъде смятано за наистина разумна, осъзната и отговорна пред лика на Вечността раса.

Двуслънчевата система на Долната земя

Ако приемем слънцето Райко за неподвижно, или, по-коректно казано, свържем с него координатна система, то червеното джудже Янкул го обикаля на разстояние 8 астрономически единици (около 161 милиона змейски прелета, или малко познатата змейска мярка за големи разстояния — 1 кръстолъч) за 12 кашепски яра или 11 тина. Между слънцата и отвъд тях се намират всички планети на системата.

Най-близката до Райко планета няма аналог в Слънчевата система, тя представлява обгорен от централната звезда свят, непознат на повечето кашепски народи, но известен на белонските космоплаватели, както и на шарканите. Змейовете наричат планетата Олин Ре и са установили постоянна база на един от нейните полюси. Тя е сравнително малка, радиусът ѝ съставлява 0,38 от радиуса на човешката земя, тоест Олин Ре е съпоставим с Титан. Интересното е, че само допреди век земните астрономи са търсели близо до Слънцето хипотетичния Вулкан, който би трябвало да е вътрешна планета спрямо Меркурий.

Следващата по отдалеченост от слънцето Райко е Тесахет, аналогът на Меркурий — още един неприветлив свят, неговата повърхност е едва 13 на сто от площта на Кашеп.

Тесан, „отвъдната“ Венера, в реалността на Долната змейска земя е много подобен по размери на Земята, но условията на него са сходни с венерианските, макар и не толкова екстремни. Шарканите обмислят от векове дали да не тласнат планетата към промяна, за да основат там шарканско гнездовище, но надделява мнението, че Тесан като свят има потенциала да развие собствен живот. Според някои, това вече се е случило и поради тази причина Голямото ято не предприема експедиции до тази планета, макар че зертоните на змейовете често използват гравитационното поле на Тесан за маневри при своите космически полети из системата. От друга страна, традиционни пътешествия през междупланетното пространство предприемат белонците, докато шарканите използват Проходи, така че нищо не налага на змейовете да кръжат около Тесан, освен за развлечение. За разлика от аналога си, Венерата на Долната земя притежава естествен спътник, голям почти колкото Луната, заради което Радослав в един момент се пита дали всъщност ТЕСАН, а не КАШЕП е аналогът на Земята в реалността на шарканите, още повече че радиусът на тесановата орбита е 0,85 астрономически единици.

Кашеп обикаля Райко на разстояние 1,46 астрономически единици (29 милиона и 400 хиляди прелета — 1 живолъч) за 1 яр. Кашеп притежава четири спътника, преместени и подредени много внимателно и постепенно през бурния период от историята на шарканите, когато понякога действията са изпреварвали осмислянето на последиците от тях. В резултат от осъществяването на този проект на Кашеп цял континент се смъкнал до морско равнище и попаднал в приливната зона. Наложила се евакуация на множество животни и растения, но въпреки това шарканите не смятат това си дело за грешка. Техният свят и другите три луни обикалят планетата на една и съща, почти кръгова орбита с радиус 400 000 километра, като взаимното им разположение стабилизира гравитационно системата. Периодите на въртене около оста са синхронизирани с периодите на обикаляне около Кашеп и нито намаляват, нито нарастват поради ефекта на орбиталния резонанс — приливните сили се уравновесяват, когато тези периоди се съотнасят помежду си като цели числа.

Клех Нзе — най-малката луна на Кашеп. Радиус — 0,039 от кашепския и по-малко от 1/10 от този на Ишчел; площ — около милион и 215 хиляди квадратни километра, което спрямо земната Луна е около 3%, тоест остров Гренландия е по-обширен от нея.

Вад Нзе — средната луна. Радиус — 0,061 от кашепския и по-малко от 0,14 от този на Ишчел; площ — малко над три милиона квадратни километра, което спрямо земната Луна е 8%.

Шахар — втората по големина луна на Кашеп. Радиус — 1509 км; площ — 28,6 милиона квадратни километра, което спрямо земната Луна е около 75% (или площта на Северна Америка заедно с три острова като Магадаскар). Населена, Дом на някои самодивски преселници. Ниската гравитация им пречи да посещават по-масивните светове.

Ишчел — Змейската земя. Маса — една четвърт от земната или 0,15 от кашепската. Радиус — 0,54 от земния или 0,43 от кашепския. Екватор — 21700 км или 2916 прелета, теоретично би могла да се пробяга от граморски бързоходец точно за 81 сола. Повърхностна гравитация — 0,86 от земната (в кашепски единици 0,81). Площ — близо 149 милиона квадратни километра, почти колкото земната суша (по-малко от 1/5 от кашепската). Съотношение суша-море — почти 1:1 (при 2:5 на Земята и приблизително също толкова на Кашеп).

Следващата планета след Кашеп е Белон. Вероятно този свят се е образувал като спътник на Райко, но през този ранен стадий от еволюцията на системата слънцата все още обикаляли едно спрямо друго по елиптични орбити, което, ако се придържаме към избраната райкоцентрична система, се изразявало като колебания в дистанцията помежду им. Постепенно орбитите на светилата се стабилизирали, тоест разстоянието Райко — Янкул практически престанало да се колебае и в сегашната епоха се приема за постоянна величина от 8 а.е. Стабилизирането на тази дистанция довело до това, че древният Белон периодично попадал в гранична зона между сферите на привличане на светилата и това променило орбитата му. Днес втората автохтонно населена планета в двуслънчевата система описва траектория във вид на осморка, последователно преминавайки от едното към другото слънце — 813,4 сола около Райко (162,88 собствени денонощия „белт“) и 217,6 сола (43,52 белта) около Янкул, при което се приближава достатъчно до червената звезда, за да получава необходимата ѝ топлина и светлина. Календарът на белонските жители отчита пет орбитални периода като една „година“ (белтин), състояща се от 1031 белта. Естествено, названията на „денонощията“ и „годините“ са дадени на кашепски, тъй като звуковата комуникация на белонците е твърде бедна и заема третостепенно значение в начина им на общуване.

Но в същата ранна епоха, когато е възникнал Белон, около младия Янкул също се образувала отдалечена от протозвездата планета, която споделила съдбата на Белон. Отначало, поради стечение на обстоятелствата, а после вследствие на орбитални резонанси и гравитационни влияния, Фухтон поел по подобна на Белон орбита. Практически се приема, че двойката светове се движат в „противоход“, което в действителност не е така, иначе биха се сблъскали в инфлексната точка от орбитата си. Въпреки това, орбиталните периоди на Фухтон са същите като на Белон. Видими са една от друга само през определени интервали от време.

Обратно на първоначалните представи на кашепските звездобройци, Белон и Фухтон не са близнаци, макар че средната им яркост е много сходна, което се дължи на по-високото албедо на Фухтон. Той почти изцяло е покрит с вода, която замръзва при отдалечаването му от Райко и, преди да навлезе в сезона си на Янкулово лято, блести по-силно, което е накарало ранните кашепски астрономи да предположат, че планетите имат еднакви размери. В действителност екваториалният диаметър на Белон е 11 690 километра и е почти два пъти по-дълъг от аналога си Марс в другата реалност (въпреки че не е ясно коя от двете планети е аналог на Марс). Фухтон също е по-масивен от Марс, но едва 1,26 пъти по-голям по площ. Фухтон се е въртял в миналото си много бързо и е забележимо сплескан, с по-голям екваториален радиус от полярния. Средният радиус на планетата се приема за 3909 км при площ 192 милиона квадратни километра — почти една четвърт от кашепските простори. В настоящата епоха фухтонското денонощие трае 8 часа, а Белон се върти двайсет пъти по-бавно, но плътната му атмосфера изглажда денонощните температурни разлики. Фухтонската „година“ по този начин трае 4124 собствени денонощия — „белтоха“ в книгите на кашепските астрономи.

За една орбитална осморка и двете планети претърпяват дълго и сравнително горещо за тях райково лято, междинна зима, меко янкулово затопляне, втора междинна зима и отново навлизат в райковия периучастък на орбитата си. Но първата междинна зима на Фухтон не е толкова сурова заради запазващия топлината океан.

Белон няма естествени спътници, а около Фухтон кръжат три астероида — малки лунички.

Главната разлика между тези два свята е в това, че на един от тях е възникнал живот, също като на Кашеп и Ишчел. Може би за земните човешки учени е странно, че това е относително сухият и суров Белон, а не изобилният на вода Фухтон — по този въпрос може да се правят много различни хипотези. Фактът обаче си остава факт, нещо повече — белонският живот породил и разумна раса инсектоиди.

След дълги войни между белонските кошери, обитателите на този свят се сдобили с две неща — биоинженерен опит и унитарно общество по целия си матерен свят. Последица от първото са органичните „машини“, включително и ракети за проникване в космоса, а резултат от второто е схващането, че отделните кошери е по-добре да си сътрудничат и да се сливат, вместо да се избиват. Така колективните съзнания на белонските общности се оказали подготвени за цивилизована среща с кашепските народи и най-вече — шарканите.

През периода на конфликта с нашествениците-нефилими (белонските субцивилизации на Бесклин, Тъмон и Фухтон понесли значителни щети от нашествието, включително пострадали от атомни бомбардировки), белонските кошери съдействали на шарканските ята и роеве в контрола над космическото пространство. Кълболетите на белонците от осемстотин земни години кръстосват по икономичните хоманови орбити двуслънчевата система. Приблизително от деветстотин години насам сравнително леснодостъпният Фухтон представлява колония на белонската цивилизация, главна база за космическите им „апарати“, които в действителност са отгледани в кошера кастови форми на отделни екземпляри; пълноценни индивиди фактически са самите кошери. В зората на своята космонавтика белонските ксеноинсектоиди заселили и четирите собствени планети на Янкул — Янир, Кулхе, Тъмон (по площ повече от половин Земя) и Бесклин, аналозите на юпитеровите Галилееви спътници. Най-малкият от тях е само два пъти по-малък от Земята. За свикнали с близкия Райко кашепски (и човешки) очи планетите на Янкул изглеждат мрачно, но като цяло са благоприятни за обитаване. Белонските колонисти усилено ги променят според нуждите си, но поради характера на телесната им конструкция, гъвкавостта и способността за метаморфоза, а най-вече вследствие на тяхната склонност да се приспособяват към дадени условия, процесът на обживяване на Янкуловите спътници променя и самите колонисти, затова е по-справедливо да се говори за най-малко шест основни разновидности на белонската разумна раса.

Общата им численост според змейски и ламийски Съзерцаващи надхвърля 20 милиарда физиологично самостоятелни единици, или 800 милиона кошерни индивида, като прирастът се забавя и вероятно наближава ниво на стабилизация. Белонската цивилизация практически излиза от етапа си на експанзия, до голяма степен изчерпан още през периода на вътрешните борби за оцеляване, довели белонците до същински разум и направили ксеноинсектоидите по-въздържани и толерантни. Още повече че световете с повишена гравитация не ги привличат. Значително по-интересни са им астероидните тела около червеното слънце. Някои белонски кошери са се приспособили да живеят в тях и дори най-нежните им кастови единици са способни, без вреда за себе си, да понесат за кратко време суровите условия на космическия вакуум.

При космически битки с вимана и други атълански апарати, някои кълболети са изчезнали във вероятности тунели и част от тях са попаднали на Земята в античния период на историята ѝ и в отделни по-късни периоди. Засега най-сериозните доказателства за контакт с белонци от космическата каста, използваща много метал и помощни радиоактивни източници на енергия за направа на телата си, представляват някои древнокитайски документи. Малко по-органична модификация белонци твърде вероятно да е породила древноелинските легенди за кентаври. Засега няма доказателства, че белонските космонавти имат нещо общо с рисунките в пустинята Наска или строежа на египетските пирамиди, въпреки че термитниците на някои белонски кошери от Кулхе много приличат на тези постройки.

„Отвъдният“ Сатурн — Шани Нин’ур, и другите отдалечени планети-гиганти представляват светове, обикалящи и двете слънца, които за тях в гравитационно отношение са едно тяло. Орбитите им са стабилни, размерите — малко по-големи от аналозите им в Слънчевата система, изключая Шани Нин’ур, който е почти два пъти по-голям от Сатурн. Поради неизяснени причини и той има пръстен — по-дебел и по-обширен от сатурновия. Планетата е отдалечена на 25 а.е. (3,125 кръстолъча, или мъничко над 17 живолъча) от Райко. Обикалят я пет едри спътника и още трийсетина с размери над 890 км в диаметър.

Сатланзе (Уран) е последната планета, известна на звездобройците от Кашеп. Асуон (Нептун) и Анунхет (Плутон), въпреки значителните си размери, са твърде отдалечени и недостъпни за наблюдение. За тях знаят само шарканите, както и белонците, но за ксеноинсектоидите Външните представляват интерес единствено като ориентири за космическа навигация.

Физиология и еволюция на змейовете

Първоначално древните змейове са хищници с активни отровни жлези у женските и необуздана свирепост сред мъжките. Общата им черта е била способност за споделяне на емоции и примитивни мисли, което пришпорило развитието на нервната система да долавя нервната активност на себеподобните и други живи същества, най-често с цел да се открива плячка. Характерно било и постепенното преминаване от животинска към растителна храна с напредването на възрастта, което спомагало за по-голяма продължителност на живота, поради намалени дегенеративни явления в организма при умерена консумация на месо у възрастните индивиди. Притежавайки по-голям опит от хищните младоци, предимно растителноядните възрастни по-успешно опазвали своето семейство и потомството им започнало да преобладава в популацията. Храненето с растения довело до образуване на метан в храносмилателната система и след избухване на свръхнова звезда в близост до родния им свят, мутация променила рудиментарните отровни жлези на мъжките, които започнали да оползотворяват метана, като го натрупвали. Минималните количества месо доставяли и фосфорни съединения; така се появило огнедишането. Развитата нервна система, огнедишането и чисто физическите данни поставили шарканите извън всякаква конкуренция, освен вътрешновидовата, което ги спасило от упадък. Същата свръхнова повлияла върху женските да успяват да задържат яйцата в тялото си и да раждат малките си живи, но при определени условия могли да снасят яйца и да ги мътят.

Еволюцията на шарканите поела по пътя на съперничеството на мъжките индивиди — всеки се стремял да създаде семейство, тоест да привлече и задържи вниманието на женската за дълги години, предвид трудния процес на зачеване — този път последица от епоха на еруптивни явления на смутеното от радиацията на свръхновата Голямо слънце. Освен преки брутални двубои, шарканите използвали и развитите си сетива, за да усложнят ритуалите за ухажване, активно да телепатират омайни образи. Понеже нямало как да внушат на също владеещата телепатия и емпатия женска, че са красиви и силни, те предпочели по-хитра тактика — да правят комплименти, защото към себе си винаги сме по-снизходителни. Така вместо да се перчат, мъжките превъзнасяли своята избраница. Разбира се, някои прекалявали и така се породило понятието за Лъжа. Надпреварата в правенето на добро впечатление довела до мисловна реч. Възникнал нов вид — сармаците, които вече притежавали наченки на разум (от човешка гледна точка).

Покрай брачните ритуали сармаците случайно и почти несъзнателно открили възможността да преминават от една реалност в друга — концентрирайки свободната енергия от околната среда, за да въздействат върху материални обекти (явление, наречено епохи по-късно от хората „магия“) — и благодарение на това бързо колонизирали достъпните им слоеве действителност. Различните условия в различните реалности, сред които най-драстичната — разликата в броя на слънца и луни, гравитация, налягане и температури, довели до разделянето на сармаците на лами и змейове. Ламите в известен смисъл представлявали регресия по отношение на физиологията; те например се върнали към снасяне на яйца, които издребнели и заприличали на хайвер, също така заели водни площи и крилете им се превърнали в перки. Но в интелектуално отношение ламите се развили по-бързо, което принудило змейовете да сторят същото.

Огнедишането у мъжките се променило на мятане на мълнии — съзнателен акт на въздействие върху организма, по-специално върху органа за ориентация, сроден с електрическите органи у някои земни риби. Последвали ги женските, които изобщо нямали специални органи за генериране на електричество.

От този момент змейовете и ламите придобили, състезавайки се, същински разум и, след като се убедили, че не могат да се надвият, започнали да си партнират под формата на ритуално съперничество. Общо и двата клона на шарканската раса съзнателно доразвиват възможностите на организмите си да извличат нужните вещества от растителната храна във възрастно състояние, без това да има негативни последици за умствената и физиологическата им активност. Ламите отново се научили да летят, използвайки „магия“ за подемна сила и селекция на личинките си, за да приспособят наново перките за аеродинамични упражнения. Змейовете пък окончателно се разделили на моногамни двойки, а традицията на миграциите към по-благоприятни за отглеждане на малките места се превърнала в обичая им да се събират заедно само когато било необходимо да решават възникнали въпроси, твърде непосилни за самотен шаркан или двойка.

Еволюцията продължила като история на разумна раса.

Шаркански мироглед

Според змейовете, като към подобни възгледи се придържат и ламите, но с различни акценти, всичко живо, а донякъде и неживо се подчинява на шест първични импулса-емоции-мотива. На ниво разумни същества или поне такива, които използват развита реч, те се делят на „нежелани“ и „предпочитани“. Страх, Завист и Мързел се смятат за причиняващи повечето негативни чувства и водят до постъпки, от които индивид или популация деградират, но винаги следва да се помни, че „от една точка в пространството винаги може да се полети нагоре или надолу; падането и пикирането не е едно и също, както и издигането често си прилича с движение под принуда на взрив, когато положението е извън контрол“. Така Страхът е здравата основа на предпазливостта, инстинкта за самосъхранение; Страхът е съставка на някои форми на загриженост, привързаност, а в най-градивната си трансформация може да достигне до Съмнение — важен инструмент при боравенето със седмата първична емоция-мотивация, която приблизително се превежда като „Информация“.

Завистта, която по принцип е хипертрофирало Желание и подтиква да отнемеш това, заради което завиждаш, може да те накара да развиеш желаното качество или да намериш желания обект другаде, без да го крадеш, дори да си го направиш. От друга страна, задоволената завист потенциално е способност да се замислиш над действителната стойност за теб на онова, което си придобил, понеже го е „притежавал“ някой друг. Когато откриеш, че си се борил за нещо, което всъщност не ти трябва, научаваш кое е ценно и кое — излишно. Оттук и схващането на змейовете, че истинските съкровища са личните качества, а не материалните обекти. Всъщност, на много ранен етап се стига до извода, че всичко трябва да е материално, а „нематериалните“ неща са проява на активността на материални обекти. Един надпис например е материален обект — слой мастило, подреден по определен начин. Съдържанието на надписа е „идеално, духовно“. Но е такова само когато материалният обект „мозък“ възприеме съдържанието на надписа, посредством напълно материалните сетива и нервни импулси, а после и биохимични реакции в аналитичната част от мозъка — тоест чрез функцията си като материален обект, която функция е „съзнание“. Следователно, решили първите змейски Мъдреци, всичко в този свят е материално.

Мързелът, който всъщност е склонността на всяка система към регрес и увеличаване на ентропията, създава навици, които спестяват нуждата всеки път нещата да се започват отначало. От друга страна, навиците водят пак до мързел. Нежеланието да се прави нещо без причина обаче носи в себе си зародиша на изобретателността и избора да поразсъждаваш как по-лесно и по-изгодно да свършиш нещо, което се налага да се свърши, но не е приятно.

По този начин „негативните“ първоначала дават избор да се използват „позитивно“. По същия начин и „висшите първочувства“ могат да поведат към принизяване.

Любовта, в основата си нагон за продължаване на рода, исторически свързана с творческа дейност, за да бъде заслужена в чисто физически смисъл, като че ли няма негативни прояви. И според змейовете, наистина е така. Още в зората на своята история, те установили, че различаващите се по начин на мислене заради половите си хормони змейове и змеици могат да съчетават различните си похвати на концентриране на свободна енергия, тоест да правят „заклинания“. За постигане на синхрон в това общо действие е било задължително партньорите да се ценят взаимно, тоест — да се обичат. Концентрирането на енергия и черпенето ѝ от околната среда само по себе си се явява за една двойка източник на удоволствие, който може да се съчетава и с чисто сексуалното ѝ използване.

Случва се обаче светът да престане да е важен за двойката, когато партньорите са си самодостатъчни. Тоест, Любовта може да тласне към Заблуда. Безконтролното правене на магия може да увеличи Потока, преминаващ през лещата на слятото съзнание, изпаднало в еротичен екстаз, и да изпепели тази леща, дори ако преди това не е предизвикало чисто физическа екзо- или ендотермична катастрофа в околната среда. Поради тази причина се стигнало до заключението, че запазването на индивидуалността е нещо важно за оцеляването на расата и средата на обитаване, защото Любовта е твърде могъща сила и никой не бива да дръзва да мисли, че може да я овладее. Астрономическите наблюдения и осмислянето на източника на енергията на звездите като Обич, сливане на леки ядра при термоядрени реакции, утвърдило мнението на шарканите, че любовта е в основата на градивните, но и разрушителни процеси във Всемира. Тоест — че е първична сила, която у живите същества се наблюдава като обикновен полов нагон, сетне привързаност и обич във всичките ѝ форми.

Понеже Любовта, дори когато разрушава (разчиства мястото), е градивна сила, творческа енергия, обратното ѝ е Страхът, който даже проявен като инстинкт за самосъхранение, е предимно деструктивен. Страхът, смесен с Любовта, дава Ревност, но при различна подчиненост е отговорност и стремеж към самоусъвършенстване. Омразата, според шарканите, е продукт на Страха и Завистта, двете заедно или всяка отделно. Следователно, Омразата не е първична и сама по себе си не ръководи Живота като явление и процес.

На Завистта се противопоставя Възхитата, самият акт на отказ да поискаш да отнемеш, а вместо това да отдадеш дължимото и да се опиташ да постигнеш нещата сам. Фактически Възхитата е пак завист, но употребена „достойно“ и „разумно“, при това на елементарни прояви на Възхита са способни и животните без реч, което означава според Мъдреците, че не съществува рязка качествена граница между разума и животинското състояние. Такъв качествен преход, според змейовете, съществува в състоянието на разумност, нарича се „Осъзнаване“ и изисква непрестанно усилие да се задържиш на „стръмния връх на Равновесието“, защото умът „винаги може да заспи“.

Под Равновесие шарканите разбират динамично равновесие, на практика крайно неравновесна система, способна да даде развитие към усложняване и обогатяване, но и заплашена от срив към регресията и упадъка. Процъфтяването не е задължителен белег на постигнато Равновесие.

На Мързела опозицията е Любопитство, което най-близо се допира до седмото начало — „Информация“. Стремежът да се правят нещата, да се създават, осмислят също е „умно използване“ на Мързела, както е случаят със Завистта, но има една важна особеност — Любознанието е и сила само по себе си, то е и изискване да „заслужаваш“ нещата, които ти се случват, като се започне с най-първото сполетяло те — Живота.

Животът не се дава за заслуги, животът е просто живот и друг може да нямаш, затова е по-добре да го използваш за постигане на Щастие, достойно за осъзнато същество. Така че в мига на Смъртта да си отидеш в небитието, от което си дошъл, отново щастлив, че си имал битие, и то битие, през което си доказал, преди всичко на себе си, че наистина си разумен.

Поради тази причина, твърдят змейските Мъдреци, шарканите не се боят от смъртта, защото и не изпитват страх от живота, тъй като животът е проява на Обичта на всемира към себе си.

Седмата първоемоция, условно преведена като „Информация“ на дадения Лъжовен език, в най-ниското си равнище се проявява като стремеж за обмяна на вещества и енергия с околната среда. Над нивото на микроорганизмите се нарича Глад. Гладът може да изостри, но и да притъпи сетивата, да провокира ума, но и да го изтощи. Физиологичният глад е първата степен на Информацията. Следващото равнище е потребност от общуване и е пистата, по която другите първоемоции тласкат напред или назад, ускоряват или забавят възникването и усложняването на системи за комуникация. На определен етап Информацията е и нужда от общуване със себе си, обобщаване на натрупани данни и правене на изводи. Информацията се смята за „неутрална“, като цяло пасивна сила, освен в проявата си на „индивидуален стремеж към оцеляване“, защото задоволяването ѝ и начините на задоволяване се определят от предишните шест и от техните трансформации.

Мъдреците сочат, че Информацията влиза в известно противоречие с Любовта, особено ако се касае до избора „индивид — общност“, и тук трябва „да се лети като през гора“. В крайна сметка личността е важна и изборът дали да се жертва личното щастие следва да е много предпазлив и винаги конкретен според обстоятелствата.

Змейовете отричат повтарящия се кръговрат в природата, защото поради дълголетието са забелязали, че нещата се променят и никога не са същите. Не бива да се заблуждаваме от сезоните и затворените пътеки на световете ни около слънцето. Съзерцанието и просветлението са само инструменти, не единствени източници на познанието — трябва да проверяваш изводите си с нокти. Развитието може привидно да е като спирала, но не е, защото Посоката не е определена, и то е така поради липсата на Първотворец. Но разумните раси могат да поемат ролята на Творци, стига да не се ръководят от прищевки, а да изучават всемира с всички средства, които не ограничават Съдбите на живите създания, без това да е наложително за запазване на Равновесието.

Те казват: „Определянето на посоката е осъзнат разум“.

И още: „Вглеждайки се в себе си, можеш да разбереш всемира. Но обърнеш ли очи навън, можеш да приемеш истинското положение. Бъди готов, че може да си сгрешил. Илюзията не е около, а вътре в теб. Никой не лети със затворени очи. Всемирът съществува даже когато не го мислиш.“

„От бездната се бои само който няма криле.“

„Крилете може да не растат от раменете.“

„Лети високо — гледай и отблизо.“

Змейски възрасти:

А) мирно време: Чедо, Дете —— Младеж —— Ученик —— „Семеен“ —— Учител —— Осмислящ —— Осъществил Съдбата;

Б) военно време: Наследник —— Разрушител —— Оръженосец —— Воин —— Стратег —— Мъдрец —— Премъдър;

В) метафорично изразени: Ново слънчице —— Търсещ пътеката —— Поел по Пътя —— Щастлив —— Поет —— Пазител на знания —— Съзерцател;

Г) други описателни: живее в гнездо (дете); обикаля гнездовището (подрастващ); лети далеч (младеж); летят заедно (двойка); кръстосва дъгата (поет); рее се над света (мъдрец); обитава Всемира (премъдър);

Д) свързани с физиологията: девет кожи; седем кожи; пет кожи; три кожи; не сменя кожа; една кожа; сури люспи.

Забележки: „Учител“ като възраст-състояние на духа не означава, че Поетът „учи“. Той споделя със света своите песни, тоест дава храна за размисъл и емоциониране (интуитивно осмисляне, осмисляне без мислене). Поетът не е Водач, който води по пътеките на познанието — такива са Наставниците и Възпитателите, което не е възраст, а възможности на семейни шаркани (сред които обикновено са и Мъдреците). Поетът не учи директно, както го прави Водачът в знанията.

Обучението започва с Отразяване, преминава към Осмисляне и завършва с възпитаване на навици по Осъзнато възприемане. Нататък всеки „лети сам“. Най-близко до човешкото образование е Отразяването, но винаги следва да се помни, че няма толкова голямо огледало, което да отрази ВСИЧКО, следователно Отразяването е недостатъчна корекция на Заблудата. За попълване на неотразеното се извършва Осмисляне (съзнанието на всеки етап е ограничено, също като линейните размери на едно огледало; най-добрият модел на Всемира е самият Всемир, затова Отразяването като знание поражда напрежение и непълнота). Осмислянето не намалява безрадостния факт, че знанието не може да се придобие като Абсолютно (съвършено, тоест такова, към което няма какво да се добави, което е фактически състояние на Смърт), но позволява да се изгради окончателно система за подреждане на знанията във взаимодействащи си структури, които като страничен ефект водят и до премислени и ефективни Действия, които не застрашават в крайна сметка Равновесието. Възприемането, приемано и като смирение, позволява да се премахне напрежението от това, че никой никога няма да притежава Върховна мъдрост и истина от последна инстанция. На този етап започва отказ от прибягване до модели, възприемат се и анализират самите обекти и явления въз основа на разбора им с инструментите на Осмислянето.

И после, когато „всеки лети сам“, творбите на един Поет дават ориентири в безкрая, който подлежи на узнаване. Заради това Поетите се смятат за Учители.

Във време на Хаос (война), поетите обаче „снишават полета“ си и някои от тях са способни да станат Наставници на Военните водачи — Стратези. Често един Стратег може и да не пребивава при мирни условия на етап Поет, но задължително са налице заложби на Учител, дори те да не се реализират заради особености на Съдбата-душа. Други Поети не са способни да „летят ниско“, за да служат като успешни Стратези, но винаги са добри Съветници на Стратега. При военно време Стратезите почти се изравняват по авторитет с Мъдреците, които също се „снишават“ за решаване на практически проблеми; отстъпват им само по степента на осъществена Съдба.

А Съдбата не е пътека на душата, тя е самата душа. Душата не е пътник по Пътя на Съдбата, тя е самият Път. Съдбата трябва да се осъществява, за да е източник на щастие, а щастието е естествено състояние на съзнанието и живите същества.

И само граматически и на лъжовен език може да се каже „щастлив съм“ в минало или бъдеще време. Щастието е СЕГА; живеенето СЕГА, с усещане за миналото зад крилете и с поглед в бъдещето, е щастливо живеене.

Щастието е нещо, което не те сполита, щастието е нещо, което можеш сам да си позволиш или забраниш.

Щастието е пътеката на Съдбата. Тоест нещо, което всеки притежава по рождение и постига по стъпалата (висините) на своята възраст-етап-състояние-реализация (на змейски — една дума).

Послеписи

Антиземие

Земната повърхност е изкривена. Това е медицински факт, както са писали едни автори в едно произведение, което периодично го забраняват и реабилитират. В действителност, фактът е физически и геометричен. Петнайсеткилометров тунел, изкопан по традициите на пътностроителната наука, не може да се види от единия край до другия нито от око, нито от лазерен далекомер — лъчът опира в тавана, понеже средната точка на тунела се издига на повече от четири метра спрямо краищата му. Но ако тунелът се пробие по права линия, не се мери с нивелир и не следва кривината на земната повърхност, такъв тунел има почти вълшебни свойства… например, пътуването по него със свободно пуснат по релсите вагон ще трае теоретично 42 минути и 12 секунди — независимо от разстоянието. Дали ще са сто или десет хиляди километра — винаги 2532 секунди. Теоретично. На дело триенето и въздушното съпротивление, особено на дълги дистанции, няма да позволят на този вагон да се засили достатъчно, за да пристигне самостоятелно до крайната точка.

Въпреки това, тунелът е направо вълшебен!

И смъртоносен…

Радослав знае много за тези тунели. Официалното им наименование е Гравиметрополитен, ге-ем-пе. Строителите им ги наричат гробници. Гробовой могильный пиздец. ГМП. Грубо и ясно.

Радослав е един от строителите на ГМП. Бивш. Рядко изключение — бивш строител на ГМП… и жив.

Бившите строители на гробниците обикновено са мъртви.

Радослав не знае как наричат гемепето цивилните, свободни хора. Криминалните не са свободни, даже когато не са зад решетките. А само с такива е общувал през последната година. Пък предишните единайсет… ох… Девет от тях минаха под земята. В гробниците. Лицето му още не е възвърнало окончателно нормалния си тен. Може би никога няма да стане — тунелната тъма е като въглищния прах, който трайно оцветява кожата на миньорите. Дори волтовите дъги на електрожените не разкрасяваха бледите лица на тунелните роби, само ги обгаряха, физиономиите се лющеха, за кратко почервеняваха и пак си връщаха предишния трупен цвят. Живи мъртъвци.

Радослав добре помнеше как заплака, когато се видя в огледало. Добре помнеше и безкрайната перспектива на маршрута „Москва — Воркута“ — смаляващи се в точка пунктири на очертаващите ГМП-тунела лампи.

И сега отново сънуваше същия кладенец към ада. Рядко минаваше нощ, без да го сънува.

И винаги присъстваше само едно озвучаване, същият „саундтрак“, както казваше Павката… дали вече си е отробувал присъдата? Навярно се е върнал… Надали. Практиката е зеките да се оставят на поселение близо до бившите си лагери. Малко преди да станат „престъпници“ с Павел, нямаше такива работи. Но от десет години насам, както се приказваше, нещата отново се затегнали. Пак се е засилила класовата борба.

… Радослав спеше. Потръпваше в съня си. И в ушите му тихо тракаше, мъркаше, нижеше се шум, подобен на шевната машина на съседката в комуналката им в София.

Картечниците на изпълнителните отряди.

На всеки седем дни те почваха да работят и не млъкваха дълги часове. После, когато херметизираха готовите участъци на тази линия на ГМП, и изпомпаха оттам въздуха за пробни пробези на мотрисите, картечниците млъкнаха. Изтощената работна сила се премахваше с вакуум.

Всеки „строител“ след три до пет години, ако оцелееше, задължително отиваше — отнасяха го — за изпълнение. Ликвидация.

Терминът беше „обновяване на трудовите ресурси“.

Специалистите — заварчици, монтьори, квалифицирани арматурчици, водопроводчици, шлосери, зидари, миньори с разряд, инженерни кадри — такива доживяваха до седем години в гробниците, ако имаха късмет да не пострадат при злополуки, да се гътнат от болести, да пукнат от недохранване. Както и да не бъдат заклани от други затворници или пребити от надзирателите. Добрите и работни специалисти, впрочем, останали съвестни към задълженията си въпреки условията, началството ги къташе — в рамките на изискванията за борба с разхищения.

Но винаги има изключения.

А освен изключенията има понякога и учудващо сплотени криминални елементи, които показват повече воля за оцеляване от останалите, в масата си надяващи се да „заслужат“ реабилитация зеки. Сякаш ДЕЙСТВИТЕЛНО са се провинили и съвсем „справедливо“ са се озовали в гробовно-могилния… да де. Пиздец.

… Радослав дори в съня си знаеше, че през последната година в тунелите на линията до Воркута разстрелните команди вече нямаха работа с картечници. Вакуумът и без това го има под ръка. А боеприпасите са нужни другаде — в Афганистан, в арабска Африка, в Скандинавия, за износ към Латинска Америка и Югоизточна Азия — там хем против японци, хем и за душите на австралийците-империалисти, мръсни буржуи, заради тях е всичкото това страдание, тая мъка, този кошмар… защо не вземат да пукнат сами вече! Та да си отдъхнат хората в лагерите и извън тях, но зад бодливите кордони на държавната съветска граница…

Знаеше, че от година не разстрелват амортизирани тунелни роби. Въпреки това ЧУВАШЕ тракането на „шевните машини“, докато отново сънуваше гробниците, целия си срок в тях като на късометражен филм, от прехвърлянето му на строителния участък под земята (в Соловки поне имаше слънце!) до бягството с групата кавказки бандюги, с които се сприятели просто защото мутрата му мязаше на грузинска, чеченска или пак оттам някъде. Тра-тра-тра-та-та-та… Тра-та-та-та…

Тихо, успокояващо, монотонно. Наистина успокояващо — последен покой, край на пъкъла, сбогом, гробници, посрещнете ме, ангели небесни, мъченик съм, за царството небесно даде ми пропуск самият прокурор… Хубава песен, нищо че е блатная. За царството небесно пропуск ми даде самият прокурор…

Трак-трак-трак-трак…

Картечници. Или все пак шевната машина на леля Валя? Прибраха я, когато синът ѝ сгази нещо лука и се опитаха да го арестуват, а той се изтръгна от сините фуражки и побягна. Стреляха по него, гониха го, превърнаха булевард „Голованов“ (татко упорито си му викаше „Княз Дондуков“, но все шепнешком) в авеню на Чикаго от „американски“ филм, заснет в киностудио „Мосфильм“. И им избяга! Помогна му внезапно изръсила се над София едра градушка, разправяха, че ледените шрапнели пребили до смърт неколцина милиционери и един цивилен. И бате Ванко им изчезна яко дим! А леля Валентина накрая я пуснаха от РУНКВД. Но после тя също изчезна. От заключената си стая. Колко слухове плъзнаха от това… Уж че и роднини на Иван от село също се изпарили — мистериозно.

… трак-трак-трак…

Това не е шевна машина. Нито картечница в бетонните черва на ГМП. Това е…

Радослав рязко седна.

Вертолетът боботеше съвсем близо. Нямаше нужда да наднича от развалините, за да се убеди, че на бордовете му пише „Милиция“.

* * *

Знаеше си — вертолетът не ще да е самотен патрул. Ще има и потеря. Ще пуснат псета. И наистина, пуснаха ги!

Чуваше засега далечния лай и куцукаше задъхан, плувнал в студена пот, обезумял от страх, мъчеше се да тича по чезнещата, обрасла от много лета пътека.

От отчаяние взе да мучи, да вие тихо през зъби. Чу се. Чу как се вайка на пресекулки, пръска плюнка и ако не бе ял нищо от два дни, досега би напълнил гащите с рядка воняща каша.

Побесня. Освирепя. Притъмня му от срам и ярост. Щракна с челюсти, пълни с изгнили от скорбут зъби. Би захапал собственото си гърло заради това жалко хленчене, предателски изтръгнало се от него.

Блъсна се в дърво, усука се около дънера му и провисна като вързоп недопрано лагерно пране. Гълташе със зиналата си уста дори тук, в гората, в планината, тежък зноен въздух, лапаше го на хапки, на буци и усещаше как освежителен пристъп на злобна омраза прояснява съзнанието.

Поне избягах от вертолета! Тумбестата машина с тънка опашка бучи над клоните, но листата пречат, скриват го от винтокрилите преследвачи. Но крият и тях от неговите куршуми, бля!

Все още клатушкан от тласъците на гърдите си, с които поемаше навярно последната си порция дъх в живота, Радослав вдигна пред лице дясната си ръка. Пръстите му — груби, безформени, смазвани и чупени, мръзнали и парени — петте верни му юначета стискаха с мъртва хватка парабелума. Радослав му се ухили.

С черен изгризан нокът той изтегли и щракна обратно пълнителя на пистолета. Не, нямаше да умре по начина, който единайсет години го беше ужасявал, а през последните три месеца — просто отвращавал. Но ето я оксидираната гаранция, че ще избегне позорната, сива, обикновена участ да го пребият с приклади. Не ще му се случи и да го прострелят в тила над собственоръчно изкопана яма. Нямаше да го блъснат във варница, нито да го тикнат под леда или обесят в кенефа! Няма да го ликвидират в боксовете за изпълнение в тунелите. Няма и да го хвърлят във вакуумна секция да се спука като надута от компресор жаба. Да, и с компресор няма да го…

Неее! Ще се бие! И ето туй приятелче щеше да му осигури компания за към пъклото! Ще го носят на ръце, ушавите, до самия казан ще го носят, а там дяволите ще му дадат една цигара време да ги натика в цвърчащия катран, да им набута мутрите в черните смрадни мехури!… И после с леко сърце ще иде в другия казан, за такива като него, живели несретно и окаяно — в ухаеща на билки вода, а руса сукубка ще му търка гърба с големи пружиниращи цици и така — до края на света, до страшния съд, а музика ще бъдат воплите на неговите мъчители от приживе.

Радослав изграчи нещо като смях.

Ех, очички! Гледайте юбаво да умерите някой изрод в синя униформа право в охранената мутра, лъснала от лойта на милионите зекове от Лисабон до Владивосток, от фиордите на Норвегия до чукарите на Хиндукуш!

Застена при мисълта, че досега се беше гнусял да натисне спусъка срещу човек. Даже и ушав.

И то след единайсет години в ГУЛАГ!

Изведнъж му се доплака. Като глупак бе живял… поне можеше да умре мъничко по-свястно. Но никой нямаше да научи.

Повей на вятър — пак чу кучетата. О, не! Тези гадини!… Не понасяше кучета. Вохрите в лагерите само с песове се разхождаха, особено в гробовния пиздец.

Радослав изхлипа и стисна парабелума. Огледа се диво. Не трябваше да бяга от развалините. Там имаше добра позиция. Паника! Там можеше скъпо да продаде живота си. И там щеше да бъде…

Беглецът се изправи на треперещи крака.

Да, щеше да бъде… светло. Три месеца бе вървял от Кавказ, след като НКВД разгроми бандата, в която се подвизаваше. Три месеца пеш, тихо, скришно — като вълк. Нощем. Денем — спотайване по бърлоги и бунища. Три месеца път. В най-гадното време тръгна — месец дъждосняг, старият март. И се добра… почти. Не стигна точно до дома. И за какво вървя толкова? За да умре на родна земя и на светло. А какво може да е по-светло от разрушен манастир? Храм. Добро място да напусне този извратен свят.

Не биваше да бягам от развалините. Даже беше съзрял по чудо оцелял стенопис, от който незнаен светия го гледаше благо…

Радослав замръзна.

О, не… останките на манастира са били тъпкани със сигнализация! Защо иначе да го оставят порутен! Мястото беше лично, с изглед — само за вила на партиен другар! Обаче са го оставили занемарен. За капан. За такива като него — вълци-единаци…

Божичко, как можах да се хвана… Как!!!

Сепна се от още по-близък лай и краката го понесоха в обратната посока. От собственото си хъркащо дишане Радослав не можеше да прецени откъде иде шумът на потерята, огледа се няколко пъти през рамо, опитваше се в същото време да зърне някоя удобна за последен бой позиция — канара ли, вековно дърво, оголена стръмнина… Но животинските инстинкти го тласкаха да бяга, вместо да се обърне и озъби, да им пусне кръв, да им го върне тъпкано, да не си отиде капо, ех!…

Неясно кога загуби пътеката, куцукаше и замяташе крачоли покрай пресъхнало каменисто коритце на нявгашен планински поток. Вероятно водите текваха при пролетния топеж на снега и през есенните порои.

Лай, стряскащо отчетлив. Трескаво се извърна, продължи да отстъпва заднешком, а ръката с парабелума се размахваше като крило на ветропоказател. Да не би да му се е счуло само, нервите са наострили слуха възмяра, ех да виждаше и с дясното око както с лявото… о! ооо!

Залитна назад и едва успя да сподави изненадан вик — проработи зековският навик да се спотаи на всяка цена. Докато падаше, се изви по котешки, вкопчи се в провисналия жилав храсталак… не се задържа. Къс сподавен вопъл, тупна, изтъркаля се по стръмнината и с тежко „ухх!“ пльосна на дъното.

Ударът от приземяването го зашемети, няколко секунди лежа неподвижно, глупаво зяпнал листака горе, зад който се криеше побелялото от жега небе.

Не, рече си отнесено, тръгнах през сечко, по дъждосняг вече бях в кубанските степи…

Опомни се, конвулсивно зашари наоколо за пистолета. Беше в ръката му, стискаше дръжката до премала, до болка. Скочи на крака, тихо изохка-изпсува и лепна гръб към влажна скала. Посмя да се огледа.

Намираше се в изрязано от водата и времето дере с каменисти, почти отвесни стени, което тънеше в зеленикав сумрак. Подсвирна наум, не можеше да си обясни как не се е пребил. Потрепери, не толкова от болката в кьопавия крак, не толкова от страх, колкото от внезапния хлад. Тук бе усойно и неприветливо, в сравнение с жарените от слънцето полянки… но поне нямаше копои — дву- и четирикраки. Бреговете на малката клисурка бяха плътно обрасли, може би нямаше да го забележат.

Внезапната надежда избухна в гърдите, сърцето запърха, Радослав затрепери отново. Чакаше, вирнал глава нагоре, подпрял дулото на парабелума в скулата си. Не дръзваше да помръдне, само въртеше трескаво очи, мъчейки се да гледа във всички посоки.

Преди да чуе шума на преследвачите, виковете им, джавкането на гадните псета, трясъка на чупени клони, топуркане на тежки ботуши, тракане на метал — преди това обърна внимание, въпреки превъзбудата си, на тънкия писък — комари. Удържа се да не размаха ръце, но настръхна. Ненавиждаше дребните вампири. Първото лято в Соловки те го докарваха до полуда. Даже се бе зарадвал, когато го преместиха на строежа на ГМП. Зарадвал се беше, идиот…

Горе храстите зашумяха неистово, Радослав забрави комарите, но не и гробниците.

Искаше да се слее със скалата, да стане на камък, да…

Тъничко гласче, сякаш на момиче, приличаше на далечно, но идеше тъкмо иззад гърба му:

Не ти препоръчвам, знаеш ли каква проклетия е?!

Той замръзна, кръвта му изстина, тялото стана непослушно. Потрес. Не направи опит да се обърне, нито реагира на промушилата се отгоре муцуна на овчарка с изплезен език.

Господи, спаси ме и помилуй…

Представи си как протяга ръка и стреля в кучето… а в същото време оставаше неподвижен, инертен сякаш в кошмарен сън, от който няма събуждане.

Овчарката гледаше право в него, а той обречено гледаше нея.

… ангели небесни, помогнете ми, не искам да умирам, искам да живея, да живея…

Държиш ли тъкмо ангели да ти помогнат? Може ли… аз…?

Кучето присви паст, сега ще лавне, ще се дере от злоба, ще се дави като бясно. Следом по хладната скала ще плиснат автоматни откоси. И тогава Радослав ще се дави, но в собствената си кръв…

Света Богородице, нека припадна, нека нищо не усетя, моля те…

Недей припада — рече самоуверено гласчето, гъделичкайки го по врата, но и вътре във вцепенения череп. — А ти, лошо куче, трай! Варе гъкна, навъзнак ти обърнах кожуха!

Радослав нямаше сили и воля да откъсне взор от псето.

Но то не джафна.

Тихо заскимтя, задърпа се, ни назад, ни напред. Далечен глас подвикна отгоре:

— Партизан! Търси, Партизан, търси! Дръж, Партизан, дръж!

Храстите отново се раздрусаха. Изникна охранено лице, зачервено, с потно провиснал мустак, нелепо килната синя фуражка с алена петолъчка.

Пръстът на Радослав върху спусъка сякаш бе ръждясал.

Милиционерът плъзна свински очички надолу, после с нечленоразделно пуфтене нахока кучето, отвърна нещо дрезгаво зад гърба си и…

… и изчезна!

Горе край клисурката грозно заръмжаха още псета, изтопуркаха множество подковани и обути в гьон крака, звънна желязото на оръжията, заканителни неразбираеми гласове заглъхнаха, стопи се трясъкът на мачкани фиданки и кършени клони…

Отлетяха дълги минути, преди Радослав да си позволи да повярва в невъзможното — потерята бе го пропуснала.

* * *

Свлече се на колене, цевта на пистолета се зарови в наноси едър пясък. Тилът му леко чукна в скалата, Радослав затвори очи.

Колко още мина — минута, час? един ден? — той продължаваше да клечи, равнодушен към комарите, които дебелееха по кожата, нито буден, нито заспал, нито в съзнание, нито в несвяст, потопен в тъп гумен транс.

Ей, добре ли си?

Стресна се, но едва-едва, сякаш от безобидно бодване с игла. Отмести се и се озърна.

И отново се стресна, дойде на себе си, страшно ококори очи и отвори уста от изумление. Гърлото се сви, макар да понечи да завърти една слисана псувня.

Когато се окопити, размисли да сквернослови — ей така, без да разбере защо.

Голата кафява канара, към която се бе притискал толкова отчаяно, търсещ закрила от природните сили, в които не вярваше, не бе гладка. Нито хаотично набраздена или напукана от вековната ерозия.

Върху камъка личеше издялан зашеметяващ барелеф на същество, от което изтощеният беглец се стряскаше дори на картинка. Беше приблизително метър и седемдесет високо изображение на змия със странни подутини по тялото, главата на чудовището — увенчана с назъбен гребен. Но най-поразителни се оказаха очите под изящни вежди — бяха направо човешки, бадемови, с дълги мигли и… го гледаха, като живи! Подобни очи не бе подозирал, че съществуват наяве.

Всъщност… през лагерните години бе отвикнал от жени, а през последната година на опасна свобода срещна предимно проститутки… но и у най-шармантните сред тях не си спомняше очи, които да не са празни. Може би само на кино…

Очарован, той несъзнателно протегна ръка да докосне позаличеното от изминалите времена дело на незнаен майстор.

Не един е майсторът, юнако! — отново му се счу момичешкото гласче, което този път иронично. — Двама — мама и тате!

Радослав стоеше глупаво на колене и мигаше. Гласчето звучеше някак призрачно, сякаш на ръба на чуваемостта, все едно както би забелязал нещо с периферното зрение… нима би могло да има някакво подобно явление и за слуха?… Разтърка очи.

Каменната фигура му се разкри малко по-инаква — неудобно замряла тънка момичешка снага с притиснати към люспесто тяло ръце. И като че и разперени криле… или въображението търсеше логични форми в неравностите по канарата. Всъщност, цялото изваяние се долавяше повече с въображение, отколкото със зрение. Единствено очите личаха крещящо ясно, като на забулена приказна царкиня от отминалото невинно детство… сякаш не го е и имало това детство.

Приключи ли със зяпането? Няма ли да направиш нещо? — нетърпеливо попита змията.

Той дълго мълча, но накрая пресипнало промърмори:

— Полудял съм…

Тишината му се стори необикновена. А после каменното момиче-змия заговори и той се дръпна назад:

Ей, чуй ме! Наистина аз ти говоря! Повярвай го! Скрих те от твоите гонители! В това можеш ли да повярваш? Гледаха те и не те виждаха. Е, това не означава ли, че съм истинска, а ти не си полудял?

Той здраво почеса сплъстена коса на тила.

— Не знам — престраши се да отговори.

Не знаеш?! Жими Бога! И кой тогава те отърва?! А?! Поне едно благодаря, сполай, нещо такова кажи! — възмути се гласчето.

— Благодаря…

Тъй е по-хубаво — омекна веднага змията — А сега… Ще ми помогнеш ли, както аз ти помогнах?

Радослав за минута притвори клепачи.

Погледна втренчено скалата.

Беше истина.

— Как?

— Няма ли да ме целунеш?

Беглецът се облещи към канарата.

— Какво ще стане, като те целуна?

Ще развалиш магията! Ще ме освободиш! Знаеш ли колко дълго съм тук? Ще ти се отплатя — опита се да скрие отчаянието си гласчето.

Той гледаше в унес каменните, но живи очи. Запита се, кога ли за последен път е вярвал в чудеса?

Даже докато се измъкваше от тунелите с малката чеченско-месхетинска група — не вярваше… или все пак да?

Стори го, моля те! Още една година и туй паве хараво ще се откърти та срути. И тогаз съм свършила навеки. Е?

Тези ли нейни думи го накараха да се реши? Знаеше какво е затвор, но не бе чувал за такъв, чийто стени да рухват от една целувка. Или само заради прекрасните очи, неизвестно как станали умолителни, почти жални?

Полудявам или не, но НЕЩО в тази клисурка ми спаси живота… засега. Дължа повече от благодарност, нали?

Изправи се. Пристъпи. Поколеба се и остави парабелума на земята. Опря длани в канарата.

Отблизо очите на каменната змия сякаш плуваха в мъгла…

Камъкът имаше вкус на камък и студена метална влага. Отстрани се след странно дълъг миг, някак сладко-печално спокоен и… почти щастлив, може би. Дори като че светлина изгряваше в сърцето, лекота, прилична на онова, което изпита, когато оредялата при престрелката група бегълци се откъсна от вохрите и малко след това бе поета от авери от московския криминален свят. Дотогава беше щастлив. Въпреки че имаха да си плащат за услугата на московските урки…

Почувства, че се усмихва. После, въпреки че не очакваше нещо наистина необикновено, изкриви устни в гримаска на леко разочарование. Въздъхна примирен — нищо не се беше случило. Мигна, очите му се бяха навлажнили.

Фигурата внезапно се раздвижи. Радослав замря.

Барелефът наистина се преобразяваше, течеше, линиите трепкаха. За кратък миг всичко наоколо се олюля, самият въздух стана кварцово твърд… Беглецът мигна още веднъж… и в канарата остана само една пукнатина.

А пред него стоеше стройно девойче, облечено в рокля с черно-сива пъстрота на пепелянка, сякаш наистина от змийска кожа.

Хлад полази по гръбнака на Радослав.

— Ах, най-сетне! — възкликна момичето. Гласът ѝ вече нямаше смущаващата призрачна тоналност. Тръсна дълга до кръста катраненочерна коса, подметна я весело като конска опашка с крехки красиви ръце.

Той гледаше захласнат.

Но когато тя надникна в очите му, тогава Радослав съвсем изгуби представа къде се намира.

Светът вече нямаше никакво значение.

Слънцеград

Граматикът удобно седеше в средата на работната килия на господаря на Слънцеград, докато последният обикаляше покрай стените, изписани с Повелите от „Законника“, и надничаше през тесните бойници-прозорци навън. Понякога владетелят се забавяше, привлечен от някоя случка, уловена от орловите му светлокафени очи по площадите и улиците на Слънцеград. От кулата на канския аул цялата крепост, приютена в извивката на Истър, се виждаше като на длан. Шумотевиците на града обаче достигаха килията като дъждовен ромон и той не пречеше на владетеля да слуша какво му чете граматикът:

— … да са следните съсловия: люд, багаини, бат-багаини, боили. И людете да си избират Старейшина според каква мъдрост и колко опит има, но да е навършил той поне 30 години, пожелателно да е семеен, опрятен и безукорен според казаното в „Съдника“…

Владетелят вдигна ръка и граматикът, млад, с едва набола брада, въпреки че си гледаше в листата, замлъкна в очакване и приготви гъшето перо да драска и поправя Повелята.

Кавханът направи още няколко крачки и рече:

— Нека си остане тъй. Продължи, Гаврилос, моля.

Младежът зачете нататък:

— Старейшината или Съборът на общината право му се дава на всяка година в ден Бехти да издига заслужили люде да станат от багаинско съсловие…

— Не само поради ратни заслуги — каза владетелят и граматикът чевръсто заскърца с перото, — но и за ум, майсторлък и ако е дал повод уважаван да е от люда… Написа ли го? Чети нататък, момаже.

— Които са багаини по съсловие, тях им се вменява в задължение да избират от бат-багаините в общините на една жупа, в която един и същ език се говори, и да издигат достоен чловек за Жупан. И пак багаини да посочват кой бат-багаин Бори-таркан на град да става. Жупанът в ден Бехти пред Съвета на бат-багаини да предлага кои багаини достойни са за издигане в съсловие.

— Това… подчертай го, ще го мисля още.

— Сторено, Велики кавхане!

— Чети тогава нататък.

— Бат-багаините да предлагат пред Боилския съвет кой боил да стане Бан на банава. Банът в ден Бехти пред Боилския съвет предлага кои да се назоват боили. Боили и бат-багаини на Велик събор избират кавхан на саракта. Боили избират най-умните и достойни от своето съсловие за хора в Боилския съвет. И всички длъжности да траят по една Янкулова година и не повече, но може по-малко, ако старейшини, жупани, банове и боилски съветници закона не знаят и престъпват и нехаят за добруването на народа на Слънцеград.

— Добре. Нататък. Да кажеш нещо искаш?

— Ако ми позволи Великият кавхан… — запъна се младежът.

С движение на веждите владетелят му нареди да не мънка, а да си казва какво му е на сърцето.

— Нека има срок от шест лета, след които за длъжностите в саракта да има одобрение, също както…

— Разбрах — кимна кавханът. — Добре, впиши го. Ти кое съсловие си, момаж?

— Люд съм, велики. Волен люд.

— Хм. Вече няма да има люд и волен люд. Всички ще са волни, Гаврилос. Насетне, докато почиваш, напиши указ, че те правя багаин за ума ти остър, пряко възрастта ти зелена. Мога още, таз Повеля, която пишеш, в сила ще е след месец… Чети нататък, багаин… Вода изпий, сърце ти пърха като на пиле. Готов ли си? Чети.

— А от боилско съсловие мъже да идат на Изпитание и който го премине, да става Канасубиги на Слънцеград. Изпитанието Канардамле да се нарича, а явилите се на него — Канартикини. Всеки боил, бил дванайсет лета кавхан или срока си на канасубиги достойно дослужил, да се именува Бат-боил и такъв до живот остава човек в Боилския съвет. До живот, ала само ако е в ум ясен, на клетвата към Слънцеград верен и недомислици или злосторства няма…

— Добави: жена ако се яви на Канардамле и Изпитанието издържи, за Кан да се избира, щом е показала, че е достойна… Нататък.

— Боилският съвет потвърждава избора на бори-таркани в градовете, жупан-таркани на губернии, имаети на васални граждани на саракта. Сторва това със съгласие или по указание на Кана. Боилският съвет праща бирници и насетне грамоти предоставя за сбрани данъци на Кана и Кавхана. И после сядат заедно да решават за кои дела ще се похарчат парите според нуждите на народа на Слънцеград.

Канасубиги пази саракта при война, води войската и граничната стража, милва осъдени, преговаря с други държави и племена по света, а и е имает на кутугерите и граматиците. Канът приема жалби от всеки гражданин на Слънцеград.

А Кавханът надзирава спазването на законите, води вътрешната стража и сопачии и е имает на колобрите. А вътрешната стража пази народа на Слънцеград от разбойници, гаси пожари, помирява разпри с добро или със сила, помага при бедствия и болести, предава виновници за престъпления и злосторства на таркана живи и невредими. Кавханът приема жалби от всеки гражданин на Слънцеград.

А колобрите предлагат на боилите кой багаин, граматик или бат-багаин да стане таркан, за да е съдник в община, град, жупа, банава и губерния. И колобрите викат от Долната земя змейове, кога се налага за съвет, война и при бедствие.

А тарканите са под началство на Боила таркан, назначен от Кана и пред него отговорен с главата си. А тарканите гледат да помиряват спорове и чак сетне да съдят, ако няма престъпление или злочинство, внимават да съдят умно и за присъдата отговарят с главата си.

А съветът на кутугерите може да поиска да се отмени указ на Боилския съвет, ако това застрашава здравето на народа на Слънцеград, телом или духом, без по-високо оправдание за такова увреждане. И кутугерите нямат друг началник, освен Канасубиги. А кутугерите не вземат пари от другаде, освен от кесията на Кана, ала могат да приемат благочестиви дарове, които да не са в голям излишък…

— Добави: Канасубиги, избран след Канардамле, на пост застава и клетва пред Великия събор полага. И служи дванайсет лета, а ако люд и багаини го харесват и след едната Янкулова година, нека царува още толкова и после бат-боил да стане до живот, ала ако запазва ясен ум, без оглед на телесна мощ или немощ, стига да не пречи на ума…

— Дързък съм, велики кавхане, ала туй се повтаря…

— Препиши го после да не се повтаря. Благодаря. И още допиши — на Канардамле идват боили на по поне 35 години драговолно или, по посочване от боила, колобри, без оглед на съсловие и възраст над трийсет. И ако някой посочен откаже, да не се довежда насила на Канардамле… струва ли си да се пише „защото няма кураж кан да бъде“? Според теб?

— Може да се напише…

Кавханът поразмисли.

— Не, туй в Тълкуванията на повелите му е мястото, не в самата Повеля. Законът не е приказка за услада на ушите. А на теб ти се иска всичко да е разписано, нали?

— Иска ми се, велики.

— Законникът не само от граматици се чете, багаине. Следва да е лесно написан, леко да се разбира.

— Сгреших, велики…

— Сгреши и ми помогна с това аз да не сгреша. Запомни това. Някой ден на свой храненик да го кажеш… Продължи да пишеш: на Канардамле канартикините със забулени лица… не, задраскай „забулени“. Пиши: с кожени качули на лице да идват, имена да не си казват и така да пазят се, докле трима не останат след Изпитанието. И тогава Боилският съвет посочва кому пръстена на кана да даде, ако Великият събор не се възпротиви с повече от половината си хора… Великият събор записахме ли от кои се свиква?

— Да, велики кавхане. Ето: „Велик събор е Съвет на старейшини, жупани, бори-таркани и бат-боили…“

— Добре тогава. Още: а трима канартикини остават само ако е трудно да се излъчи един достоен след Изпитанието… Така. Доста за днес с тази повеля… Какво не свършихме?

— Дописка към повелята за вярата, велики.

— Да, наистина. Пиши… „вярата в сарактите на Слънцеград е дело и избор на душата на всеки гражданин и насила да не се покръства никой, и насила на кой да е бог да не се кланя, а само по искане на сърцето. И всички вери са признати в Саракта, освен такива, които щета за здраве допускат или повеляват на следовника си, които имущество и обичаи чужди не зачитат, които към престъпване на Законника зоват и клетва гражданска не признават… И който другиго обиди зарад вяра, такъв да се съди като оскърбител за език говорен или лик телесен, племе, род, възраст, пол и порода. Да се съди според «Съдника», както е записано там…“ Друго?

— Повели няма вече, кавхане, за писане. Каза ми да отложа искането на Боилите да се правят в ковачниците повече чъваншегори за бранни дела, за да го помислиш.

— Още малко ще помисля… Какво записахме за гербовете и знамената, багаине ми граматико?

Младежът разрови книжата пред себе си. Зачете:

— Герб на Слънцеграда златно четириделно слънце е, с дванайсет лъча; Кански герб — дванайсетоделно слънце с девет лъча; носи се само от Кана; на други граждани не им приляга с такова да се кипрят, освен при важни обреди и заклеване, защото кой се перчи с такъв знак, такъв не зачита народа си на Слънцеград и белег е на самовъзгордяване…

— Нека остане, нищо че прилича на тълкуване.

— Гилдията граматици може да каже да се препише, велики кавхане. Нали ми каза, че…

— Като кажат, ще го направим. Какво е писано нататък?

— Бойните знамена да са тъмночервени с бели везани змейове и жълти слънца с по девет лъча; да носят номера на плъкове и дружини.

— Подчертай го, ще искаме мнение от багатурите.

— Държавното знаме е зелено и има бяло слънце с шест бели малки и шест големи червени лъча. И всеки гражданин е волен да се кипри с цветовете на знамето и да шие по дрехите си или да прави накити със слънце с дванайсет лъча; а поругаване на знамето и знаците на Слънцеград е постъпка, от която следва да се срамуват всички, които я извършват, но първите дваж пъти до наказание да не води, ала третото се заплаща с глоба, дори да е без умисъл сторено. А последващо такова деяние се заплаща с глоба, без оглед на умисъл, освен ако не е послужило за по-висока цел, като да речем, превързване на тежка рана. И ако така употребено знаме е живот спасило, да се занесе в Двореца на Слънцеград, където да се пази за пример, и поуката е, че то само служи на народа на Слънцеград, същото прави и Канът.

— На мен ми харесва — заяви кавханът. — Дай направо да го подписвам… А чъваншегорите могат да почакат. Много хора умряха от тях през пустата Ромейска смута…

Владетелят постави подписа си: „Боила кавхан Вананд“, подпечата го с пръстена си и хвърли кос поглед към граматика:

— Ти си ромей родом, багаине. Честно кажи — василевса Василий с право ли със смърт наказахме на битоля на Престолния град?

— С право, кавхане. Той честни ратници пленени ослепи от гняв, без нужда. И без чъваншегорите по-боле народ биха загинали заради буната.

— Християнин ли си, Гаврилос-багаин?

Граматикът разкопча дрехата си и показа калаено кръстче.

— И не ти е обидно, че Сарактът при основаването си се обяви за съюз на българи, сърби, великоморавци и маджари? Че досега не е имало кавхан от гърци?

— Ще има, кога спрат сами да се дърпат, кавхане. Слънцеград бе съюз на българи, сърби, великоморавци и маджари през 951-о лето от Христа, толкова народи ти успя да склониш за седем години, откак се върна от Долната земя, кавхане. Днес е 999 година от рождеството на Спасителя и много други имена на народи са вписани вече в съюза.

Кавханът, колобър Вананд не свали очи от лицето на младежа.

— И сянка няма обида у теб, че може скоро да няма гръчки канасубиги на Слънцеград?

— Канът няма род и племе, владетелю — тихо отвърна граматикът. — Канът няма майка и баща, братя и сестри, канът няма роднини. Майка му е земята на Саракта, баща му е небето над Слънцеград, жена му — законът, а деца, братя, сестри и роднини са му гражданите и васалите на Саракта. Аз вярвам в това, кавхане, вярвам го, както имам вяра в Спасителя, Сина Божи.

Вананд бавно се изправи. Загледа се през прозореца, в който се канеше да надникне залезното слънце.

— Това, което рече… — произнесе той, — запиши го в бележките за канска клетва. Сам ли го измисли?

— Псалми съчинявам, кавхане — смути се младежът. — Затова така…

— Няма и вахт, откак си багаин на дело, Гаврилос, не чакай бат-багаин да те направя. Ала пред имаетите на гилдията ти благодарствена грамота ще ти връча.

— Кавхане, чест ми правиш.

— После ще се покланяш, от заран седиш, гърбът те боли, момаж. Иди да почиваш, утре пак те чакам на зазоряване с новия Законник.

— Не съм уморен…

— Варе! Одеве честен беше, сега хитруваш! Иди, иди…

Кавханът остана сам. Приседна на пейката пред писалището. Отметна посивяла плитка, която клюмна от бръснатата му глава пред лицето. Позволи си да въздъхне тихо.

Да, Ромейската смута, която разтресе Саракта и бушува седем години, вече наистина е в миналото. Мнозина ромейски по кръв младежи, граждани на Слънцеград, мислят като неговия храненик-граматик. При все че вуйчовците на Гаврилос загинаха под веригите на чъваншегорите, когато армията на бунтовния водач, сваленият през 976 година василевс Василий II, отказа да се предаде.

Боилите недоумяваха защо Великият кавхан толкова усилия хвърля да се договори с главатаря на въстанието. Даже Елица, най-миролюбивото същество в цял Слънцеград навярно, му се беше троснала:

„Витане! Загиват хора! Направи нещо!“

„Слънце мое Елице, мъчат ме съмнения, че твърд с ТЪКМО този човек ще съм, заради злодеянието му към ратниците на цар Самуил от инаквата Линия на времената…“

„Не го чакай тогава и ТУК да постъпи по същия начин, Витане! Ти го пощади вече веднъж, прати го в манастир! Явно някои хора не разбират от добро…“

Ала кавханът колобър продължи да опитва да уреди конфликта с преговори. До момента, в който извергът наистина не ослепи ранени войници, които плени от кутугерски обоз. Числом пет дружини, заедно с лечителите.

И успя, надмогна себе си, обузда гнева си, не прати кораб небоходен „хала“, с гърмели и трескавици, със змеепламък и светкотевици да превърне в пепел бунтовните теми, както веднъж беше сторил. Ала вместо хала, позволи на багатурите да използват колесниците „чъваншегор“.

В света-време на Елица тази машини се наричаха танкове. Разбира се, машините в саракта се задвижваха от слънчеви колела, не с петрол, а вместо стрели или снаряди мятаха съсиреци топлина, взета от светилото, Небесния събрат на змейовете.

По този повод има тежък разговор с Пратеника-съзерцател на шарканите, но съумя да го убеди, че употребата на магическите слънчеви колела е била необходима. Сети се да срещне змея с участвалите в сражението чъваншегор-багатури и посланикът на Долната земя поне отчасти промени мнението си.

И сега, поне временно, сарактът се радваше на мир.

Задълго ли?

Върна се от бъдещето, където помогна на ичиргу боила Верена Дулари да проведе една малка военна операция, работа за джамаче, в разгара на похода на княз Ингвар против Константинопол. Тъкмо се зачуди как да постъпи, и войната свърши с мирен договор, князът се върна с плячка в Чернигов, а Вананд се зае с осъществяването на проекта си.

Беше 944 година.

Чак не повярва, когато успя да завърши първия етап само за седем години.

Естествено, без машините, задвижвани със слънчева енергия, не би се справил.

Изгради Слънцеград в меандрите на Дунава преди Бдинската крепост — Престолното място на новата държава. С небоходните кораби, само два от които бяха „хали“, си осигури мир, за да укрепи съюза. Наблюдаваше как Свентослав, новият княз на тавроскитите, бъдещите руснаци, разгромява хазарите, каганатът престана да съществува — дотук добре, обаче после варягът настъпи към Слънцеград. Успя да го пропъди с магия — вся паника в умовете на дружините на княза. Но подцени упоритостта му — Свентослав настъпи отново и опожари Дръстър.

Крал Мешко I поиска да се присъедини към Слънцеград тъкмо в тоя момент. Предложи и войски да удари в гръб тавроскитите. Навярно си правеше сметка да заеме престола в качеството си на избавител на младата държава. Независимо от тези негови мераци, чест му правеше, че не изчака да види накъде ще духне вятъра.

Тогава Вананд лично се качи на третата построена хала, най-мощната от въздушната флота на Саракта, като почти за опашката замъкна на борда и змея-посланик (впрочем, той полетя накрая сам). Пресрещна Свентослав и три пъти призова войската на нашественика да си обира крушите. Ала дружинниците повече се бояха от княза си, отколкото от небоходите. Вананд стоеше на мостика, змеят-посланик се намираше до него. Колобърът-кавхан извърна лице към шаркана, погледна го право в очите и заповяда на прислугата на халата да открият огън.

Змеят премълча и не изрази отношение.

След три секунди войската на тавроскитите вече не съществуваше и вятърът отвяваше пепелта на хора и коне към водите на Истър. После по реката се защураха ладиите на загиналата армия. Вананд ги остави да избягат.

Целият саракт беше притихнал, за първи път се демонстрираше унищожителната мощ на слънчевите колела, благодарение на които работеха машините в Слънцеград. Уви, само видът на реещите се сред облаците небоходи не послужи чак толкова дълго като възпиращ фактор, колкото се надяваше кавханът. Изобщо не се радваше, че е показал ужасните зъби на ръкотворните хали. Като че ли Посланикът на Долната земя оцени това.

Мешко не се отметна от обещанието си, каза, че смятал договора за сключен. И зае мястото си в Боилския съвет. Ако не бяха някои черти от характера му, Вананд би го предложил за канасубиги.

Само след две години, въпреки потреса на съседни и далечни владетели, Йоан Цимисхи се опита да спретне коалиция на държавите на запад от Слънцеград срещу саракта. Успя да подлъже невежи наивници като Отон I, че нечестивата дяволска магия на Слънцеград ще се окаже безсилна против християнски войски. Половината от армията на германеца се състоеше от свещеници. Затова и когато бойните колесници (още не чъваншегори, просто колесници, но без коне, само със слънчеви колела) тръгнаха в настъпление, сбирщината на Отон се изпомачка сама в настъпилата паника. Същата нощ небоход „сварло“ стовари неколцина джамачи в двореца на византиеца. Те го прибраха и откараха в затвор в Слънцеград. Да, наложи се да се строи ЗАТВОР в столицата, пфу!… Константинопол осъмна без император. В същата 971 година се сключи мир с ромеите.

Беше грешка да не се намеси в интригите в Цариград след това. И плати с ново разпиляване на сили и загуба на време — вместо да гради, пак пое на война. Халите превозиха армиите на саракта право в града, превзеха го без много кръв, тикнаха потенциалния българоубиец в монашеска килия, а Вананд обяви византийските земи за присъединени към Слънцеград.

Германците се престрашиха едва през 983 година да влязат в досег със слънцеградските власти и новият им владетел, Отон II, подписа „вечен мир“ с творението на Вананд. Кавханът отново потъна в любимите си грижи — ограмотяване, възпитание в благородство и чест, строежи, изграждане на инфраструктура, здравеопазване и изхранване, борба с мизерията, особено духовната…

Новото разширяване на Саракта дойде изневиделица. Руският княз Владимир поде покръстване на владенията си — както винаги в такива случаи с огън и меч, подгони „езичниците“, които в отговор се отцепиха от княжеството му и пратиха прошение до кавхана да се присъединят към Слънцеград с териториите и населението си.

Вананд заряза всичко друго и доказа, че може да бъде и дипломат. Напрежението с държавата на Владимир не се разреши с война — благодарение на личната среща с княза.

Три години безгрижие — тоест много грижи, свързани със съзидание и живот, вместо с разрушения и смърт. И после в разцвета се разрази Ромейската буна — през пролетта на 991 година според един от календарите, въведен от кавхана.

Кавхан… съвладетел. През цялото това време Слънцеград всъщност нямаше канасубиги, истински владетел. Функциите на кана изпълняваше Боилският съвет. Вананд бе „съвладетел“ с боилите. Което много им допадаше. И избегна гражданска война.

Не я избегна. Въстанието на бившите византийски земи всъщност тъкмо гражданска война си беше. Бунтовниците също използваха слънчеви машини — без мълнии и топлинни лъчи, естествено, не разполагаха с квалифицирани хора за това. От своя страна, силите на законната власт също избягваха да отприщват мощта на машините. Вананд даже не го заповяда, а обясни на багатурите защо не бива да се воюва с ромеите сякаш са външен враг.

И смутът се проточи седем години — седем безценни лета, през които развитието замря, а в някои отношения дори се смъкна на вече преминат етап.

Само шарканите одобриха тази му тактика. И Елица — през първите пет години от размириците. Изправен пред сериозен срив в изпълнението на проекта си за справедлива и честита държава на свободни хора, Вананд с тежко сърце позволи на технитарите да извадят запечатаните чертежи и да построят бързоходните бронирани повозки, наречени според традицията с думи от езика на кан Аспарух. Чъваншегор. Железен бик. Плениха Българоубиеца — вече се беше закичил с тази титла. Смел мъж. Но зъл. Змейовете предложиха да го съдят те, но Вананд отказа — човешка разпра, човешко уреждане трябва. Цял месец продължи съдилището. Тарканите на саракта само за едно поискаха смърт — за очите на военнопленниците и за заповяданите от „императора“ безчинства към отроци. Вананд правилно си подбра обвинителите. Допусна оправдаване и минимални присъди по всички други точки. Обаче за ослепените войници остана непреклонен. Призова за свидетели майките, жените и децата на осакатените. И запуши устата на защитниците на Василий — цяла тълпа свещеници, някои довтасали чак от Рим. Накара ги да хленчат за изгнание. Българоубиецът се почувства унизен от това, но заради отмъщението искаше да остане жив… Обвинението изкара насилени по негова пряка заповед като свидетели. Те бяха предимно християни. И един епископ не издържа, плю и призова съдът да се произнесе както намери за добре.

Василий умря на площада пред мълчаливо многохилядно множество, уговорено преди това да не показва никакви чувства на одобрение — за гражданин на Слънцеград е срамно да се радва на нечия смърт, нека и заслужена.

Вананд до последно не беше убеден, че няма да има изблици, но поведението на народа го накара да се гордее с хората си и да се поздрави мислено, задето е посял семената на достойнството в народа си.

Осъденият пое меч от облечен в броня багатур — така поиска, да умре от собствената си ръка. Искаше да изкаже презрението си, но според наблюдаващите чужди посланици, май стана обратното — Слънцеград се оказа твърде високолетяща мишена за храчката на метежника. Вананд помоли змейовете за мъртва вода (нямаше точна представа какво е тя), в която да потопи острието предварително. Не че искаше да спестява на Василий мъките, а понеже не пожела зрелището да става по-грозно, отколкото е. Шарканите с готовност се съгласиха, даже дойдоха трима техни и кацнаха на перваза на канския аул дълго преди започването на процедурата — нарочно, за да не гледат само тях, а осъдения. И пак се наложи чужденците да ги подканват да не се въртят и да имат уважение към човека, който се сбогуваше със живота. Защото в саракта кой не е виждал змейове? Само слепите…

Василий заби меча в корема си, ръката му трепна в последния миг, но мъртвата вода си свърши работата. Не гъкна. Вананд прати писмо до княз Владимир с предупреждение, че ако още веднъж си позволи да се намесва във вътрешните работи на Слънцеград, може и да не свърши по същия начин, но държавата му без остатък ще стане бат-банава на саракта.

И за осем-девет месеца бунтът окончателно утихна, метежниците се прибраха по къщите си.

Оттогава мина година и четири месеца. В мир.

Докога?…

Вананд отвори капака на писалището. И се загледа в портрета на Елица, зографисан от един много добър майстор — като жива я бе нарисувал.

Милата му тя, за да не се чувства изоставена от мъжа си, беше предпочела да спи змейски каменен сън, докато Витан-Вананд се щура като изоглавен по скелето на гигантския си проект. От три години лежеше в криптата. А той от три месеца не се беше отбивал, за да поседи до нея за няколко минутки — през ден, два или три.

И седем дни не е съзерцавал портрета ѝ поне…

Вананд стисна с пръсти челото си.

Тангра всевиждащ, къде ми умът?…

— Крайно време е да си изберем канасубиги, любима — промълви той на портрета. — Крайно време е да поживея и за теб… за нас, а не за всички край Истър, Черното и южните гръцки морета.

Изправи се, без да откъсва навлажнени очи от лицето на Елица — самодивско чист лик с весели тъмни очи на човешко момиче. Момиче, което бе постигнало с обичта си онова, което той, боила колобър, даже нямаше идея как да направи.

— Скоро Слънцеград ще има кан — твърдо каза кавханът. — Обещавам ти, жими обич.

Елица се усмихваше от портрета.

Залязващото слънце окончателно нахлу през прозореца и изпълни килията със златно сияние.

Ние сме зората

Спецът, завеждащ лаборатория, обясняваше оживено, с неподправена отдаденост на поверената му работа, докато крачеха по коридора от Научното крило към отбранителната зона на яруса. Въпреки увлечението, с което говореше, гласът му звучеше малко по-фалцетно, а също така и жестикулираше малко по-отсечено, отколкото навярно му бе присъщо.

И, разбира се, отбягваше да се озърта към високопоставения камрад, когото придружаваше. И не само от лицето на пълномощния комисар отскачаха очите на Спеца, погледът му заобикаляше дори отраженията от червената униформа на Контрольора в металните стени на коридорите.

Наближиха люка за вход във военната зона, постовите от двете страни застанаха мирно, камерата за наблюдение се прицели в посетителите, а от тесните амбразури в железобетонната рамка на осмоъгълния, висок четири метра люк надникнаха роботизирани картечници.

Началникът на поста, младши комгруп с рубинени петлици, отдаде чест и поиска легитимация. Докато траеше проверката, Контрольорът спря излиянията на Специалиста с властно движение на кутрето.

— Кажете ми, камрад спец, защо провеждате опитите с обекта във военната зона?

— Камрад контролен комисар, в този сектор пирамидополисът на Хегемониума е построен наскоро, Научният комплекс не е довършен, особено изолаторите. Затова се обърнах за съдействие към Армията и командването ми предостави арестантските си помещения, които отговарят на стандартите за изолатор, в който да държим опасния ксенобиологичен материал и да провеждаме експерименти с него… Блокът за ликвидация е наистина много подходящ за целта. Аз съм изключително признателен за разрешението на Ръководещите и ходатайството на Армията…

Контрольорът отново безцеремонно прекъсна лабораторния отговорник:

— Какво знаете за подопитния си обект, преди да започнете да го изследвате и изучавате? Каква документация е налице за него?

Началникът на поста върна пропуските на комисаря и спеца, люкът започна да се отваря, при което светнаха оранжеви светлини за внимание, а войниците в черно заеха стойки за прикриване — според регламента. Още поне половин минута нямаше да може да се влезе в зоната — механизмът на люка беше тромав. Контрольорът си отбеляза този факт, за да го отрази после в рапорта си, специално в раздел „Обща атестация“.

— За съжаление, камрад, не разполагаме с много информация за създанието… освен че е маркирано като „пленено яйце на дракус“. Намираше се с спецхранилището на скоков линеен кораб на Ве-Ка-еС-Ха, претърпял сериозна авария. За съжаление, екипажът… оцелелите от екипажа на линкора, според медиците бяха… и продължават да са неадекватни. Военспецовете откриха, че инфобанките на Ка-еЛ-Ка са неизползваеми, опустошени са оперативните дискови носители на данни, интелектроните — унищожени, киберсистемите — под критично равнище… цяло чудо, че корабът се добра дотук… Моля, заповядайте.

Люкът тъкмо се беше отворил. Посетителите пристъпиха през прага. Черноуниформените военни с лица като отлети от метал зорко следяха коридорите през входа в зоната през прицелите на актоматите си. Правилно. След пристигането на тежко аварирал линкор отбранителната готовност винаги се повишава според Устава. Но все пак — минала е цяла седмица… Престарават се.

Контрольорът и спецът закрачиха към временните научноизследователски изолатори. Спецът се измъчваше от суровото мълчание на комисаря. И, точно според очакванията на контрольора, завеждащият лаборатория не изтрая дълго:

— Прощавайте, камрад комисар… всичко това изложих в подробна докладна… да не би да не сте получили копие? Виноват, не е възможно — обърка се завлабът под погледа на Контрольора. — Разбира се, че имате копие… но навярно е съкратена сводка от докладната ми…

— Известни са ми фактите, спец — снизходително произнесе Контрольорът с едва доловима насмешка. — Но винаги държа да ги чуя пак. Нали знаете, такава е функцията на контролния апарат, да проверяваме и препроверяваме данните…

Не без задоволство забеляза, че спецът се изпоти. Рационално погледнато, няма от какво да се страхува. Характеристиките на този спец са добри. Но няма нищо лошо в това да изпитва страх, нека и неоснователен, безпричинен. Макар че винаги има причина. Всеки греши, всеки има пропуски в работата си. Безукорен е само Вечният. Добросъвестността трябва да е подплатена с такъв страх, всеки трябва да помни във всеки миг за отговорността си пред Хегемониума… и пред Контролните органи, естествено.

Разбира се, това не го пише в Общия устав.

— Откъде пристигна линкорът… припомнете ми номера му?

Спецът се изчерви като униформата на комисаря.

— Виноват, камрад… не помня наизуст идентификатора на линкора… нито сигнатурата на вселената, от която пристигна. Има го в докладната ми…

— Много жалко, камрад спец — сухо отвърна контрольорът. — Това ще се отрази на атестацията ви. Бива ли да не помните неща, които сте написали в докладната си?…

— Камрад комисар! — изписка немощно спецът, ненадейно опитал се да изправи гръб, засегнат на тема компетентност. — Аз върша най-съвестно и отговорно работата си…

— Което е ваше задължение — лениво вметна комисарят.

— … която не включва запаметяване на излишни за пряката ми дейност на теоретик-изследовател подробности!…

Куражът му свърши. Продължи измъчено, умолително:

— Камрад комисар, аз не отговарям за всичко по казуса с линкора, на мен ми повериха да изясня доколко ценен е дракусът от спецхранилището на кораба…

— Добре, спец — заряза упражненията по психологически натиск Контрольорът. — Кажете ми това, което е в областта на вашата компетентност. Какво научихте за яйцето?

— Не яйцето, камрад — търпеливо натърти спецът, завеждащ лаборатория. — Дракусът.

След три-четири крачки комисарят съобрази кое му бе прозвучало като грешен тон в брътвежите на спеца. Спря рязко.

Край тях преминаваха военнослужещи в черно, бойни роботи с оксидирани корпуси, пак черни киборги, понякога се търкулваха сивкаво-сини сервуси. Сиви стени, бели маркировки, алени капчици на отличителни знаци. Жълти указателни табелки. И само червеният комбинезон на комисаря и зеленикавият мундир на спеца нарушаваха цветовото еднообразие на военната зона.

— Дракусът?

— Създанието се излюпи. Тоест, заварихме го излюпено в хранилището. Успяхме да го зашеметим и преместим в камерата за ликвидация, пренесохме там нужното оборудване, аз проведох ориентировъчни тестове, пробни експерименти… — Гласът на нищо и никаквия завлаб укрепна. Намираше се в свои води, възвръщаше самочувствието си. — Вярно, опитите ми бяха пълна импровизация, инфобанките на нашия пирамидополис не съдържат много сведения за тези същества. Затова пратихме запитване до нашия Възел, но още не сме получили исканите материали. Има някакви проблеми с векторната връзка, както ми обясниха колегите от комуникационния отдел…

Комисарят се овладя. Спецът не спираше да приказва:

— Но даже от ИМПРОВИЗИРАНИТЕ експерименти получих достатъчно данни, за да съставя една наистина системна програма за изследване на обекта, навиците му, ресурсите на организма, реакции към различни дразнители, нивото на развитие на централната му нервна система. Наблюденията са много интересни… Структурните изследвания и дисекцията ще проведем после, когато обектът умре от естествена смърт…

— Каква естествена смърт?! — прекъсна го комисарят. — Колко време смятате да държите това… изчадие тук!?

Спецът, увлечен в познатата му материя, се стресна съвсем слабо.

— Съществото не се е хранило, откакто го преместихме във временния изолатор. Анализирахме черупките от яйцето, по тях открихме необичайни протеиноиди, за съжаление, в напреднал стадий на разложение. Вероятно става дума за хранителен белтък, от чиито запаси съществото е консумирало, преди да го открием. Успешно реконструирахме само едно от споменатите вещества, странен вид полифункционален дефензин, който вероятно ще намери приложение в медицината на Хегемониума, ако успеем със сигурност да потвърдим молекулната му структура…

— Не сте му давали да яде?

— То ОТКАЗВА да яде. Именно затова пристъпих към експерименти без ясен план…

— Трябва незабавно да го видя!

Спецът си позволи да се усмихне:

— Вече стигнахме — заповядайте.

Влязоха в командната стая на бокса за ликвидация. Няколко монитора показваха помещението, директните прозорци бяха затворени с бронирани щитове. Сравнително тясното помещение бе задръстено от нетипична за този тип площ апаратура, която записваше множество параметри, постъпващи от сензорите в бокса.

Контрольорът се насили да не впие очи в екраните, а първо посочи към бронираните капаци:

— Вие ли се досетихте да изолирате дракуса по този начин?

— Останките от документацията на хранилището на линкора съдържаше изрична сигнатура за настоятелно препоръчан режим на обезопасяване, който включва бронирани щитове. Пък и…

— Пък и? — зловещо повтори Контрольорът.

Спецът довърши без особено въодушевление:

— Операторите, които наблюдаваха малкото на дракуса… аз не съм виждал, впрочем, ВЪЗРАСТЕН индивид и вече направо не мога да си представя КАКВО представлява… — Контрольорът изръмжа и спецът припряно се върна към конкретиката. — Та операторите, които пряко наблюдаваха дракуса през прозорците… станаха неадекватни.

— Какво значи това?

— Още не бяхме реставрирали записаната на хартия част от документацията, затова не знаехме, че съществото се подозира като източник на пси-въздействия… Операторите проявиха нелоялност, камрад. Сега са под следствие. Мнението на следователите е, че са имали намерения, квалифицирани като измяна. Но някои медици са склонни да го разглеждат като заболяване, причинено от дракуса.

— Какво направиха?

— Ами, още ги държат в ареста, не са ги разстреляли…

— Не с тях, ТЕ какво са направили?

— Опитаха се да освободят създанието. Не беше просто нарушение на правилника за боравене и третиране на ксенобиологичен материал. Беше НАИСТИНА опит да пуснат дракуса на свобода.

— Къде на свобода… — стъписа се комисарят.

— Навън.

— Навън? — Контрольорът направи движение с глава, сякаш да посочи нещо извън стените на пирамидополиса. Дори се озъби саркастично. — Във враждебна околна среда? Тия да не би просто да са изпаднали в паника, да са се уплашили от зверчето? Може да са искали да се отърват от него!

Завлабът смачка пръстите си.

— Предполагам… това е лично мнение, научният съвет засега няма общо решение… че външната среда може да не е крайно неблагоприятна за дракуса.

Контрольорът замълча. После се обърна към екраните, по които играеха цветни графики.

— Покажете ми го!

Спецът-завлаб даде знак на единия от тримата оператори. Мониторите се покриха с мимолетни смущения и после изображението на дракуса възникна върху тях — от няколко ракурса.

Контрольорът се втренчи в създанието, тялото му на атлет се стегна.

Спецът заговори монотонно:

— Обърнете внимание на характерните белези на хищник — дълги остри зъби, които да късат плът, без да я дъвчат, относително мощни за възрастта и телесната му конструкция нокти по четирите крайника, а даже и на лактите на предните лапи, нокти по крилете… някои мои колеги се съмняват, че това са криле, тоест органи за летене. Колегите ми поддържат хипотезата, че тези израстъци всъщност служат за температурна регулация, понеже създанието е аналогично на биологичния клас рептилия… Вижте и подобното на жило образувание на върха на опашката! Обърнете внимание също върху рогчето на носа, очевидно то е в процес на атрофия, навярно е служело само за разчупване на яйчената черупка…

Контрольорът гледаше създанието като омагьосан. Особено го привличаха големите бледозелени очи с вертикални зеници. Съществото примижа за кратко, без да мигне. Лежеше свито на кравайче в ъгъла на доста просторния бокс.

Хм, голямо помещение са отделили тукашните архитекти за изпълнение на екзекуции…

Спецът не спираше да дудне:

— … тежи в момента почти десет килограма, а при изваждането му от линкора беше единайсет точка петстотин и девет килограма, дължина метър и трийсет от носа до края на опашката, височина около седемдесет сантиметра изправено. Размерите не са претърпели промяна… Телесна температура четирийсет и две, колебае се, но никога не пада под трийсет и девет, при дразнения се покачва до петдесет… удивително откъде черпи енергия… Интересно и засега необяснено явление регистрираме по отношение на температурата в самия бокс, тя постоянно пада, затова подгряваме помещението с карбонови радиатори…

— Колко интелектрона анализират съществото? — поинтересува се комисарят.

— А… нито един.

— Защо? — остро попита Контрольорът.

Завлабът се омърлуши:

— Задействаха се системите им за сигурност. Веднага щом бяха включени към сензорите, монтирани в бокса…

— Какво значи това? — комисарят напрегнато чакаше отговор.

Спецът късо, като в конвулсия, размаха ръце:

— Не знам, не съм специалист по интелектроника. Аз съм биолог, основен профил — поведенчески модели на ксенобионти. Изучавам туземни организми, с цел намиране на полезни за Хегемониума видове! — додаде почти обидено.

— А какво казват колегите ви от научния корпус на пирамидополиса?

— Казват… че поради сложността си интелектроните изпитват върху себе си някакви засега неизяснени ефекти на пси-въздействието на дракуса. Разбира се, интелектроните не са живи мозъци и не могат да се поддадат на… психична и съзнателна поквара, но вероятно пси-емисията на съществото претоварва сензорите. А просто да оставим интелектрон да наблюдава екраните и другата контролна апаратура като обикновен оператор, това не би било ефективно. Има и без това много задачи за интелектроните в пирамидополиса. Напоследък снабдяването ни със свежи бройки… куца. Според плана за развитие, трябваше да ни изпратят…

— Добре, достатъчно! Камрад, какви експерименти сте правили вие с дракуса?

— Ще ви покажа…

— Момент! Какво е онова нещо, дето мърда под крилото на дракуса?

— А, това е коте. Лабораторно животно за опити. Сега ще видите как е попаднало там… Оператор номер три! Запис на експеримент осем-нула-шест! Дай го на четвърти екран!

— Слушам, камрад! — проговори операторът. Беше изпълнителен ранг, Вършител към научния корпус.

Записът тръгна. Комисарят обърна глава към съответния монитор.

Създанието на записа се намираше в същия ъгъл, както и в момента. В краищата на видеополето се сменяха цифрите на таймера и още някакви данни, неразбираеми за контрольора.

— Вижте сега — посочи спецът. — Вкарваме в изолатора подвижен обект. Проверяваме хищните реакции на дракуса…

Камерата показваше как към съществото се движи дребен военен сервус за профилактика на тръбопроводи. Малкият дракус вдигна глава на изящна шия и се втренчи в сервуса. Наблюдаваше го. Сервусът бавно се приближаваше.

— Ето, тук обектът съска… Оператор! Какво става с аудиопътеката на записа?

— Виноват, сега ще тествам декодера…

— Остави! Простете, камрад комисар, предишните оператори бяха настройвали апаратурата, а после се опитаха да я повредят… ще ви казвам какво се случи като звук… Оператор! Запис!

— Виноват… — Вършителят освободи стоп-кадъра.

— Ето — започна да обяснява завлабът. — Съска към сервуса. Роботът продължава да напредва. Дракусът съска по-силно. Виждате, изправя се… Ето! Предупредителен удар с върха на опашката — точно пред робота! Засега не му е навредил. Сервусът продължава. Дракусът съска. Ето тук млъкна. А сега…

Случилото се нарочно премина на каданс по знак на спеца.

Контрольорът потисна тръпката, преминала по тялото му и особено силно усетена в стомаха. Външно само премига.

Дракусът удари робота по корпуса с опашката си. И сервусът се превърна в купчина парчета.

— Не го заболя — каза спецът, без нарочно да отгатва въпросите на комисаря. — Не показа никакви признаци на болка или нараняване на опашката. Разби брониран корпус на сервус с повишена механична устойчивост… Следващият опит, оператор!

Смяна на кадъра.

— Същата ситуация, но този път навлякохме сервуса с кожа, одрана от лабораторно животно. Очаквахме дракусът да го нападне веднага, не чак когато реши, че сервусът го заплашва. Очаквахме, че ще е гладен и ще се опита да изяде робота. И вижте…

— Същата реакция.

— Но ето го — подушва кожата. И — ярост! Удря отломките на робота! Следващ кадър!… какво ще кажете?

— Момент… и вече напада сервусите…?

— От момента на вкарването им през отвора за подаване на храна на затворените в изолатора следствени и предназначени за изпълнение. Повече не предупреждава.

— Но не понечва да ги хапе.

— Не. Агресията му не е предизвикана от желание да утоли глад. Обърнете внимание на скоростта му на нападение. Сякаш е възрастен организъм, а не скоро излюпено… Чудесен материал за селекция на бойни породи — ако не беше дракус, разбира се. Но пък, кой казва, че новоизлюпени дракуси не могат да се дресират?… А вижте сега… вкарахме му живо същество…

Дракусът този път не атакува. Взря се отдалеч. Подуши. И предпазливо се приближи към животинчето. Бързо го лизна. Котето очевидно издаваше звуци, устичката му се отваряше…

— Никакви признаци на паника у лабораторното животно. Грубата ни апаратура, с която разполагаме за детектиране на пси-сигнали, отчете по-висока активност на пси-вълни в този момент. Навярно неконтролирана емоция. Всички други емисии от дракуса се губят във фона на апаратурата… Вижте го! Взе го под своя защита! Интересен вроден инстинкт. При данни на хищник, дракусът отказва да третира живи същества като плячка… но само полово незрели организми! Погледнете следващия запис! Възрастен лабораторен плъх… Уби го.

— Заради котето — възрази комисарят. — То първо тръгна в атака, отстъпи, поколеба се. И тогава дракусът се намеси. Вие му сложихте малък хищник. Той е солидарен с него.

— Да, аз стигнах до същия извод… но вижте сега. Проверка на инстинкта на самосъхранение. Пускаме второ коте — възрастен екземпляр… не, не го е осакатил дракусът. Остана ни неликвидиран материал от други опити в лабораторното крило… И показваме на дракуса възможностите.

— Стреляли сте по котката с картечницата.

— Да. Убедихме се, че дракусът направи връзката между смъртта на второто си другарче и картечницата. И ето сега…

На екрана оръжието, закрепено върху кинематичен манипулатор, се приближаваше към дракуса. Съществото отстъпваше. Отстъпваше. Отстъпваше.

Дотук — нищо интересно, помисли си Контрольорът. — Почти всеки нелоялен, озовал се в подобен бокс, също отстъпва. Често далеч по-позорно.

Дракусът бе притиснат в ъгъла. Нямаше накъде да отстъпва. И тогава… се изправи срещу картечницата. Не засъска. Не нападна манипулатора. Дори не посегна. Просто се изправи, зяпна право в цевта, втренчи се в оръжието и…

— То чака изстрелите! — възкликна Контрольорът, забравил за авторитета си.

— Вие го казахте. Нататък е още по-интересно.

Манипулаторът кривна и се прицели в котето — настръхнала от ужас топка косми. Секунда — и пред манипулатора отново стоеше дракусът.

— Момент, повреда в записа ли е това?

— Не. Просто съществото се придвижи наистина МНОГО бързо. Застана между картечницата и лабораторното животинче.

Контрольорът мълчеше пребледнял.

— Няколко пъти повторихме това изпитание по различни начини. Пускахме роботи, които да се насочат към котето. Дракусът разбиваше дребните модели, от по-едрите отстъпваше, като винаги заставаше между роботите и лабораторното животно… Странното е, че още е живо… Не сме им давали храна, дракусът и без това не я поглежда, а да, само вода пие…

— Това е разумно поведение — каза ледено контрольорът.

Спецът поклати глава и дори се засмя:

— Прилича, да. Но тогава трябва да допуснем, че у дракусите разумът се предава по наследство, също като вродените инстинкти… което противоречи на хегемонийската неврофизиологична теория. Нима предлагате обяснение от сферата на една реакционна, отречена от учените на Хегемониума доктрина, КАМРАД? — запита накрая многозначително.

Контрольорът отвърна с бесен поглед. Какво си позволява този лабораторен плъх! Тая хлебарка учена!

— Не съм упълномощен да отвръщам на нападките ви… КАМРАД! — продължи със същия вледеняващ тон. — Нито да споделям поверителни данни, които ме карат да направя такова изявление! Не се опитвайте да контролирате контрольор. Ясно?

Спецът разбра, че е прекалил. Сви се, прегърби се, скри глава в раменете:

— Виноват…

— Ликвидирайте съществото. Веднага.

Спецът се стъписа. Засуети се:

— Но… почакайте… колективът ми едва започна експерименталната програма. Имаме да изясним механизмите и рефлексите… втората сигнална система у това създание не може да е…

— Ликвидирайте изчадието. Докато не е късно, спец!

— Камрад, вие фактически саботирате изследванията на пирамидополиса ЖF-8009…

— Глупак! — изтърва нервите си комисарят. Стисна челюсти. И изведнъж запита, навеждайки се напред към монитора: — Онова там белег ли е? Върху левия му хълбок?

— Драскотина, да. Получи се разсейване при стрелбата по котката… куршум улучи дракуса…

— И?

— Люспите издържаха — сви рамене завлабът. — Странно, но съществото само потръпна от удара, а кинетичната енергия на муницията би трябвало поне да го събори на пода… Предполагам, че дракусът е преобразувал енергията в топлинна, защото широкоспектърните камери регистрираха нагорещяване на криловидните му крайници. Тоест, наистина служеха като радиатори за разсейване на топлина… Дракусът, впрочем, така и не се е опитвал да лети в бокса…

— Престанете да плещите несъществени неща, камрад! Отклонявате се от темата!

— Искам да кажа, че… създанието не е имало причини да се бои от картечницата, щом кожата му е бронирана.

Комисарят свирепо разду ноздри.

— Не ТОВА е важното, камрад. Обърни внимание накъде ГЛЕДА дребното чудовище, докато картечницата сочи между очите му!

— М-моля? Накъде гледа, какво искате да кажете?… В цевта гледа.

— Така ви се струва — контрольорът заговори по-тихо, но още по-зловещо. — Гледа всъщност право в камерата. Не тази, която прави записа, защото е маскирана. Гледа онази, която е на тавана на бокса. Давате ли си сметка какво значи това? Ликвидирайте тази гадина!

Няколко мига завлабът се опита да издържи взора на комисаря. Не успя, естествено.

— Официално ли ми нареждате да унищожа опитния обект? — сухо запита спецът, гледайки дланите си.

— Официално.

Прегърбен, спецът се приближи до щатния пулт на командната зала, над който имаше малки екрани за наблюдение и запис на изпълнението на екзекуциите. Отвори с ключ капака на панела. Отключи и по-малко капаче, под което се намираше червен бутон. Комисарят следеше пръстите му.

Спецът гледаше бутона. Посегна. Задържа. И изведнъж захлопна капачето, автоматичната брава щракна, закривайки спусъка на картечницата.

Спецът се обърна. Каза твърдо, но очите му шареха настрани:

— Искам потвърждение на нареждането от Ръководния ешелон в Централата на сектора ни. Имам право. Дракусът е ценен научен обект на изследване. Изучаването му е важно за Хегемониума. Не мога да поема отговорност да лиша Делото на Вечния от важен научен напредък, възможен скок в развитието ни…

— Спец… — каза Контрольорът през зъби. — Ти сам каза, че има проблеми с векторната комуникация. Колко, мислиш, че ще отнеме потвърждението на пълномощията ми?

— Имам право да поискам такова.

— Не ме слушаш какво ти говоря, спец. Аз пристигнах тук с векторен транспортер, след като девет пъти отлагаха рейса по маршрута към вашата воняща планетка! Девет пъти! В сектора имаме проблем, спец. Разни твои колеги-умници казват, че имало смущения във векторното поле. Но аз не съм тесен функционер. Аз съм бивш спец по космология и топология на хиперпространството. И такова нещо като „смущения във векторното поле“ е пълна дивотия и абсурд от рода на „суха водка“ или „репресиран без вина“. Тоест нещо, което не съществува в природата. Или поне в Устава и практиките на Хегемониума. Нещо СТАВА, спец. И това НЕЩО вероятно е свързано с вашата гадинка, която държите в разстрелния бокс, и с проклетите дракуси, за които в нашата вселена информацията е с крайно ограничен достъп, ако я има изобщо. Чуй ме, спец… преди четвърт смяна Централата на сектора изгуби комуникационна и телепортна връзка със СЕДЕМ вселени. А току преди да дойда, секна векториалът с периферния галактичен куп…

— Не искам да ви слушам — съобщи спецът. — Не ме въвличайте в поквара с пораженчески приказки. Провокацията ви няма да мине! За мен е обидно да ми правите подобни проверки, камрад комисар!…

— Идиот такъв — почти ласкаво произнесе Контрольорът. — Такива като теб не ги проверяваме, направо ги бесим в нашите изолатори. Обаче сега не ми е до проверки на твоята лоялност, ти, квалифициран вършител такъв. Сервус мозъчен. Интелектрон амортизиран. Отвори си очите за собствените си опити с дракуса. На мен не вярваш — повярвай на записите на лайняните си експерименти. Това създание — комисарят посочи, но не към екраните, а към щитовете-капаци върху прозорците, — тази твар малка, преди седмица се е излюпила. С вродени задръжки, неестествени за животно. Подръж я само седмица, като ѝ пускаш записи на информационните бюлетини на Хегемониума, и ще ти проговори с човешки глас. Имаш ЛИЧИНКА. ЛАРВА. БЕЗРАНГОВ… как беше на архаика… ДЕТЕ. БЕБЕ. Което се изправя срещу смъртта като герой от драматизациите за Вечния. Млък. Слушай и не крякай. Слушай, докато можеш. Докато АЗ мога да говоря. Имаш новородено същество… чиито ТТ-данни знаеш по-добре от мен. Питаш ли се КАКВО ли могат ВЪЗРАСТНИТЕ? За съжаление, ако ти кажа какво АЗ знам, че могат, ще трябва да те вкарам при дракуса и да ви застрелям и двамата. Казвам „за съжаление“, защото още си нужен на Хегемониума, макар че незаменими хора, знаеш, няма. Затова… убий гадинката, моля те. Убий я, докато родителите ѝ не са подушили местоположението на рожбата си.

Завлабът гледаше встрани. Двоумеше се. Контрольорът изръжма:

— Не ми ли вярваш, гад? АЗ не си вярвах докрай, преди да дойда в това смрадливо местенце, тая планетна система, в тоя коптор, в тая зала. Мислех, че са слухове. Провокации. Проверки. Контрол. Не са, спец. Това е реалният свят. Не чакай дракусите да дойдат. Убий малкото. То ги вика. Убеден съм. Нашите уреди не хващат писъка му за помощ… но то пищи. Нищо, че се пъчи пред картечницата. Страх го е. Гладно е. Иска да живее. Иска да брани разни малки животинки, хищни като него. Затова пищи. Убий го, преди възрастните да нахлуят…

Втрещеният спец колебливо посегна към капака на бутона.

Комисарят въздъхна с облекчение и посегна да избърше чело.

И тогава угасна осветлението.

В непрогледния мрак екнаха изненадани, стреснати вопли, които бързо се задавиха — в тъмното става още по-страшно, когато викаш. Поне в първия момент.

Шум от слепи, припрени движения. Трясък на нещо съборено. Изохкване. Груба физиологична ругатня. Още една — крамолна. За такава понижават в ранг. При предишни, неизкупени провинения — пъхат в бокс за изпълнение. Или ти навличат оранжев комбинезон на Декласиран.

— Спец?

— Контрольор?

— Какво става?

— Не знам. Късо съединение…

— Аха, късо, как пък не.

— Но защо не се активира аварийно захранване?!

— Защото нещо пие енергията от реакторите на пирамидополиса, ето защо…

— Нещо?… — гласът на учения като че бе възмутен.

Мракът бе лепкав и ужасно пуст. Комисарят имаше нужда да го запълни с нещо. С думи, например.

— Разследвах доклад от смежна вселена… — каза, следейки гърлото си да не издава квичене, а спокойни и стегнати слова. — Доклад за колапс и разгром на пирамидополисите и целите хегемониумни сектори там… Ликвидирахме очевидеца. За измяна, всяване на паника, разпространяване на лъжливи зловредни слухове, вражеска пропаганда, реакционна агитация, за саботаж и оповестяване на секретна информация. Да знаеш — ако се отървеш, същото те чака.

— Майната ти, комисар!

— Аха, майната ми. Хубав архаичен израз… Не я познавам — майната си. Ти не я познаваш. Никой в Хегемониума не си познава майната. Дракусите си знаят своите. И майни, и копелета. И държат да си изчистват сметките. Пият енергията на машините ни. Захлопват защитните ни не-полета. ТЯХ, щитовете, дават на късо, не електрическите мрежи. Изтърбушват линкори и вселенолети. Ти, спец, видя как става: пляааас!… с опашката. И край.

— Комисар, стегнете се!

Вопълът помогна на контрольора да се вземе в ръце. Дори му стана скучно, не просто спокойно. Отвърна лениво:

— Не звучиш мобилизиращо и героично. Още малко, и ще ревнеш, женчо… Бъди доволен, че не си в общите яруси… Охо!

Нещо тежко раздруса помещението. Земетръс? Да-да, земетръс. Пирамидополисите не помръдват при земетръс.

— Камрад контрольор, какво стана?!

Контрольорът не отвърна. Струваше му се, че едва-едва, съвсем мъждиво различава помещението. Сякаш осветено с много тъмночервена лампа. Аварийното осветление, което е автономно, всеки плафон — сам за себе си. Само че енергията в тях стига само за мъждукане, едва покриващо границата между инфрачервеното и прага на видимия спектър.

— Камрад контрольор?!

Писъците вече се надигат, задръжките падат. Отвъд звукоизолираните стени на ареста и военната зона, в ярусите на сградата-град върлува „адът“, архаично казано…

Контрольорът се извъртя към закритите с бронирани капаци прозорци към бокса и зачака. Бъди доволен, спец, бъди доволен, че ще свърши бързо…

Изобщо не се учуди, когато ноктеста лапа смачка отвътре щитовете като станиолени, а сетне в контролната заличка надникнаха две глави, далеч по-свирепи и едри от чутурката на дракусчето. Впрочем, то също надничаше, беше се покатерило по гърба на възрастните чудовища. Те се виждаха идеално — люспите им светеха. Засканираха с интелигентни, внимателни очи всеки човек в залата.

Комисарят съвсем спокойно чакаше да го забележат. Впрочем, не съвсем безучастно — беше му много любопитно какво ще последва.

А последва окото на дракуса, то се втренчи в неговите очи и бръкна през тях право в душата му.

Бележки

Векторна връзка — мигновена връзка за предаване на информация между различни вселени и субвселени; в редки случаи настъпва силна деформация на сигналите, като съобщенията практически се унищожават като информация, обикновено това е ефект от сериозно „запушване“ на даден векториал.

Векторен транспортер — автоматично средство за мигновено прехвърляне на товари и пътници между вселени, субвселени и отдалечени региони на една и съща субвселена.

Векториал (I знач.) — хиперпространствена мрежа за предаване на сигнали и маса без дезинтегриране на структурата ѝ. Векториалите действат двупосочно и изискват обмяна на равни по маса обекти, например транспортер, който се рематериализира (ин-телепортира) в точка В, след като е „тръгнал“ (дематериализирал се, екс-телепортирал се) от точка А. Като противоход от В към А се прехвърля равен по маса обект, друг транспортер или инертна маса. При невъзможност от обмяна на обекти по описаната схема настъпва временно „запушване“ на векториала, различно от разкалибрирането на телепортер при пътуване през него. Запушването може да трае цели стандартни месеци и не всякога е следствие на нарушаване на процедурата по обслужване на телепортала. Пълна дисперсия на противоходната енергия във векторното поле (хиперпространството), тоест „отпушване“, за даден векториал, настъпва минимум след 137 стандартни хегемонийски часа от момента на запушването.

Векториал (II знач.) — отделно направление, маршрут във векториала-мрежа.

Телепортер — входно-изходна точка на векториал. При всеки акт на обмяна на обекти между различни вселени, субвселени или отдалечени точки в пространството на една и съща субвселена, настъпва разкалибриране на апаратурата на телепортала, настройката трае минимум 9 ст.х. часа, като сроковете на привеждане на уредбата в готовност за ново прехвърляне не зависят от масата на прехвърляните обекти, а само от виртуалното разстояние, преодолявано от транспортираните материални обекти. Синхронизацията на процеса на телепортиране (обмяна на маса) става по векторна връзка, която практически не се влияе от обема предавана информация.

Скоков кораб — векторен транспортер с уредба за маневриране в космическото пространство и собствен векторен телепортал на борда, даващ възможност да се прехвърля в рамките на една субвселена или, при по-голяма мощност, да прониква трайно в съседни субвселени. СК може да използва и векториал-мрежата.

ВКСХ — военно-космически сили на Хегемониума

Вселенолет — по-висш клас скоков кораб, способен без стационарен телепортал и извън векториала-мрежа да преминава от една вселена в друга.

Вектор — еднопосочен векториал, обикновено периферен маршрут от векториал-мрежата. Векторът е способен да върне обект в обратна посока само след изтичане на 137 ст.х. часа, независимо колко бързо е калибриран телепорталът му.

Име (III знач.) — форма на постоянен идентификатор, отнесен към човешко същество. Архаично понятие, основаващо се на древното реакционно схващане за индивида като антагонист на колектива. Вечният доказва научно и неопровержимо, че индивидът има смисъл само и единствено като член на колектив и всяко откъсване е пагубно за морала, психиката, съзнанието и физическата цялост на отделния човек, приобщен към Хегемониума.

Хегемониум = Универсум + Хегемония — виж „Делото на Вечния“; „Заветите на Предвечния“; Общ устав на Хегемониума. Единствената прогресивна и диалектически възможна форма на съществуване на човечеството.

Речник на по-редките думи

Ал-Ринахаб — арабското название на Полярната звезда.

бреша — широка пробойна.

бруствер — (от нем.) насипи от пръст в отбранителни съоръжения, предназначени за защита от снаряди, за прикритие при наблюдение, за удобство при стрелба.

варе — недей.

Вер Шелард — Змейска земя.

ВРИД — временно изпълняващ длъжността.

гасщет — (нем.) кръчма, пивница.

грацилен — (мед.) слаб, с фина костна структура.

Ишчел — Свят на дъгите.

кома — опашка на комета.

либрационна точка — или точка на Лагранж: (астрон.) една от петте точки в орбитална система, където малък обект, на който въздейства само гравитационната сила, остава неподвижен спрямо два по-големи обекта.

опорни лъчи — лъчите на лазерно оръдие в режим на прицелване. На следващия етап им се подава мощност, необходима за унищожаване на обекта.

периточка — (астрон.) най-близката до даден обект (звезда, планета) точка от орбитата на друго тяло (луна, спътник), обикалящо около него.

стапел — (от холандски) съоръжение за построяване на кораб, от което впоследствие той се пуска на вода.

трос — корабно или алпинистко въже.

Информация за текста

Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/book/3505

Книгата е предоставена от издателство „Човешката библиотека“ със съгласието на автора.

В сайта на „Човешката библиотека“ имате [[http://choveshkata.net/blog/?page_id=692|възможност да закупите хартиената книга]] или пък да подкрепите парично автора и неговите помощници.

Издание:

Николай Теллалов. Слънце недосегаемо

Първо издание

Редактори: Лора Бранева, Вихра Манова

Задочен редактор9: Николай Светлев

Консултанти: Ангелина Илиева, Валентин Иванов, Григор Гачев, Дилян Благов, Иван Попов, Кирил Добрев, Мирослав Теллалов, Христо Теллалов, Гугъл A.I. и всички първообрази на героите от книгата (ако някой разпознае — да се обади за вписване в интернет версията!)

Коректори: Вихра Манова, Калин Ненов

Корица и илюстрации: авторът

Предпечат: Калин Ненов, Атанас П. Славов

Печат: Николай Камбуров

Издателство: [[http://choveshkata.net|Фондация „Човешката библиотека“]]

Сайта на автора: http://drakonche.zavinagi.org

ISBN 978–954–92241–6–0

Note message

1

2

3

4

5

6

7

8

9