Ник Перумов

Диамантен меч, дървен меч

(двата тома в една книга)

(книга 1 от "Летописите на  Разлома ")

ПРОЛОГ

ПРОРОЧЕСТВА

„Когато Двамата Братя си възвърнат свободата, това ще е краят на старите и нови времена..."

„Народът Дану ще изпие докрай чашата на отчаянието. И когато останат от него по-малко души, отколкото речни камъчета се побират в една шепа, часът на отмъщението ще настъпи..."

Шаеппе Мъдрата, Яснозрящата на народа Дану

МОЛИТВА ЗА ЧАШАТА, СИМВОЛЪТ НА ВЯРАТА В СПАСИТЕЛЯ

„Истина ви казвам - случва се тъй, че малък грях превръща в нищо цял праведен живот и заради прегрешението на един страдат всички. Разберете най-сетне! Честно и скромно живейте, защото греховете на света се натрупват и ще настъпи денят, когато ще бъдат те претеглени и измерени и никой не ще узнае кое от дребните прегрешения е препълнило Чашата на Неговото Търпение.

Не съм казал всичко, ала истина ви говоря и чуйте още -треперете! Защото Трите Спящи Звяра ще се освободят, но не ще им бъде дадена власт да вредят на живите твари веднага, а едва щом изминат три дни. Ала дорде и Трите Звяра не се озоват на воля, не ще се излее Чашата. Нека се помолим Нему - да отклони от нас тази злочеста участ! Амин."

ПЪРВА ЧАСТ

ПЪРВА ГЛАВА

- Дано се доберем до Хвалин, преди да ни връхлети Пороят...

Тя се разсъни, изтръгна се от зиморничавите обятия на рехавия сън. През дупките и цепнатините на платнището във фургона проникваше влажният октомврийски вятър. Старото, късо одеяло не я предпазваше и ако не беше смъртната умора, девойката нямаше да мигне цяла нощ. Белегът на шията я болеше - идеше дъжд. Стар белег беше, стар и грозен...

Отново бяха на път.

„Проклет да е.. - каза си тя. - И той, и вечното - Да побързаме да изпреварим Пороя.. , което не спират да повтарят всички в трупата..."

Да, тукашният порой наистина заслужаваше главната си буква. Той не „почваше", нито се „изсипваше", а именно връхлиташе, застигаше... Мрачното, тъмно небесно войнство се задаваше от изток - хоризонтът беше застлан с черни кълбета, сякаш там бушуваха невиждани пожари. Ала всичко, що се отнасяше до Гибелния порой, хората се стараеха да изказват с най-прости думички... Все едно това можеше да ги опази от смъртта, която се лееше от небосвода.

Този път втръсналата фраза беше произнесена от Кицум -стария смешник, който никога не се разделяше с бутилката. Ръцете му вечно трепереха, а от устата му лъхаше на алхими-чески гадости дори когато се случеше да е трезвен (рядко явление). Даже на манежа не излизаше, преди да е сръбнал ,.глът- чица за късмет". Обемът на „глътчицата" се колебаеше между два юмрука пиво и цяла бутилка лют джуджешки „Каменен жар".

Тя се сви, в напразно усилие да запази последните остатъци топлина. Всеки момент щяха да я сритат да става. Канеха се да спрат само за няколко минути - колкото да напълнят вода от крайпътния кладенец, после конете отново щяха да помъкнат фургона през горската пустош. Пътят им минаваше край повалени от вятъра по-слаби дървета - известният Суболишки пущинак, който отделяше славния град Хвалин от не по-малко величавия Остраг.

..Дано се доберем, преди да ни връхлети Пороят...

Не спираха за нощувка. Не палеха огън при кратките лаге-рувания за почивка. Готвеха на желязна печка, прикрепена за външната страна на фургона, да не стане беля. Ала готвеха набързо и без особено старание -ако дъждът ги настигнеше на открито, всички бяха обречени.

Без да чака ритник в хълбока, девойката отметна одеялото и се протегна -леко и грациозно като дива котка. Всъщност, сравнението не бе далеч от истината - нейните заострени ушич-ки й придаваха сходство с котките, и то тъкмо с дивите.

Тя бе от племето Дану. Хората я наричаха Ахата заради изключителния цвят на косите й - синкавочерни като гарваново крило, по-лъскави от катран. И никой не береше грижа как звучи истинското й име.

- А, излюпи се... - Кицум седеше на олющеното си сандъче и пиеше димящ чай от напукана костена чаша. Фургонът безмилостно се тресеше по друма, но старият клоун незнайно как успяваше да не излее нито капка. „Богове! Кицум пие рано сутрин... чай!?"

- Залавяй се за работа, изчадие остроухо. Казаните от вчера не са чистени. Трош домъкна вместо теб вода и за нас, и за господин Онфим. Поне да му беше пуснала на момчето от благодарност...

Девойката приклекна и с насмешка опъна с пръсти дипли-те на широките си дрипави панталони. През човешките очи тя изглеждаше съвсем младо момиче, може би на четиринайсет, не по-голяма. Но пък колко възрастна бе според мерките на нечестивите Дану, никой от вярващите в Истинния Бог никога не би се замислил.

- Нима чаят в ръката ти означава, че бъчвата с джуджемор е показала сухото си дъно, о, почитаеми Кицум, дано не се обели гримът от бузите ти на сцената? - рече Ахата. Тя ловко избегна запратения скъсан чепик и се изплези подигравателно на стария смешник.

В сравнение с всички останали артисти от трупата Кицум се отнасяше към нея сравнително добре. Ако не се брои, разбира се, Трош - парий също като нея.

Чепикът удари платнището на фургона и се свлече право върху главата на споменатия Трош. Момъкът беше приет в бродещия цирк на господин Онфим поради рядко срещаната си сила, гранитното здраве и безкрайната, наивна доверчивост. Той жонглираше с тежки стоманени топки, съединени с верига. Номерът му предизвикваше у публиката неизменни „ох" и „ах", особено сред забулените, затлъстели дами, твърде непредпазливо довлечени от заможните си съпрузи на Хвалинския, Ост-рагския или Ежлиския панаир. Обикновено изпълнението на Трош завършваше с това, че господарят Онфим Първи хващаше момчето за ръка и го отвеждаше нанякъде, а сетне се връщаше сам и много доволен. Трош пък се прибираше чак на следващата сутрин (не по-рано) и веднага попадаше под жадните разпити на братчетата-акробатчета Тук и Ток. Отговаряше им учудено, присвивайки яките си рамене: „К'во, к'во... Цяла нощ ме язди няк'ва дебела крава... По-хубаво да бях попремятал още веднъж топките... Нещо смешно ли казах? Ами... к'во разправя... Да съм я задувулявал ли? Не я знам тая дума г'син Тук, простете ми великодушно... Уморен съм, т'ва е. Не ме остави да се наспя дебеланата проклета. Както винаги..."

- Ох! - дисциплинираният Трош тутакси отвори очи и се втренчи в чепика на челото си. - Извинете, г'син Кицум... Вече съм буден, г'син Кицум, ей сегичка ставам...

- А да ви помогна да се изходите, г'син Кицум? - с изкусно подправен глас продължи Ахата, вече склонила глава над казаните.

- Кой дръвник... Пфу, Ахата, котко разгонена, пак ли ти! Все ти се връзвам на щуротиите!...

Момичето се изкикоти.

Докато господин Онфим, братчетата-акробатчета и останалите обитатели на двата циркови фургона още спяха, тя можеше да си го позволи. Ала станеха ли, по плътта на дъщерята на племето Дану щяха да заплющят камшици и заклинания. Ако посмееше да не слуша.

Ахата още повече преви гръб.

„Пясък и ледена вода. Търкай и лъскай, колкото си искаш загорелите мазни казани..."

Колкото и да не й вървеше на трупата, господин Онфим Първи и измекярите му Тук и Ток обичаха да похапват, без да се лишават от нищо.

Но пък, господарят после често вземаше камшика и лично премахваше излишните тлъстини от скимтящите братчета.

- Здрасти, Трош.

- Хм...такова.. Здрасти, Ахатка - момъкът се изчерви и стана мургав като изпечен на слънце дивак-рибояд от южните острови.

Това бе смешна работа - юнакът на всеки панаир бе пробутван на някоя търговка, а понякога и на скучаеща господарка или даже аристократка, пък пред Ахата се притесняваше и срамуваше. Изглежда остроухото, чернокосо момиче Дану, тази нечовешка твар - която бе мерзка и нечиста според богословите от имперска столица Мелиин - навеки бе пленила простодушието сърце на Трош.

- Донесъл си вода. Благодаря ти.

И продължи да търка. Не бе кой знае каква радост да започваш деня с чистене на казаните, едно наистина гнусно занимание, но нямаше какво да се прави. Никой не знаеше какво точно може да изкара извън нерви господин Онфим Първи. Понякога се случваше да не обърне никакво внимание на мръсните съдове, а друг път избухваше истерично именно заради тях и всичко свършваше с побои.

Трош понечи да отвърне, но пак се притесни, затова само махна с ръка и промърмори:

- Амчи аз... всякогаж...

- Ей вие! Отворихте ли гуреливите си зъркели, мързеливи плъхове такива? - кресна от капрата Нодлик, който втората половина от нощта бе кочияш. Той и Евелина се водеха истински жонгльори, не пехливани като Трош. Двамата непрекъснато се дърлеха, изневеряваха си един на друг, караха се и се биеха. Станеше ли дума за подиграване и обиждане на Ахата обаче, веднага се помиряваха.

- Колко път изминахме, Нодлик? Хайде, хвърляй юздите, сварил съм чай - отзова се Кицум. - Студеният друм вледенява душата, време е да се постоплиш!

Ахата изобщо не разбираше как е възможно клоунът да се държи еднакво с всички - и с нея и Трош, и с Нодлик и Евелина, които най-много от всичко обичаха да тормозят момичето Дану.

- Чай? „Чай" ли каза, Кицум, най-велики от всички смешници? -провикна се Нодлик. - Я ми прати онази проскубана котка! Ахата! Шавай, гадино, че ще се ядосаме!

Явно имаше предвид и Евелина, която никога не пропускаше възможността да участва в побоя.

- Остави я, Нодлик. Тя лъска казаните.

- А, така ли... Тъкмо работа за фъшкия като Дану. Тогава Трош да дойде.

- Ъхъ, веднага, г'син Нодлик... - засуети се якият момък. Нодлик умело му хвърли юздите така, че ремъкът да улучи лявото око на Трош, и се свлече от капрата във фургона. Жонгльорът беше висок, но някак нескопосано сглобен - дръглив, изкривен и начупен като светкавица. Лицето му представляваше издължена, унила физиономия, която никакъв грим не успяваше да оживи. Челото му бе осеяно с аленосинкави пъпки, редките му прошарени коси висяха на масури. А според човешкото летоброене той едва бе навършил трийсет и пет!

- Ммм... Ставаме ли вече? - запита някой прегракнало. Гласът като че ли бе женски. - Ей, мръсницо, готова ли ми е закуската?

„Мръсница" беше най-ласкавото обръщение на Евелина към Ахата.

- Тя чисти казаните, приятелко - сметна за необходимо да подметне Кицум.

- Ама че си тъп... Намерил какво да й заръча... По-добре господин Онфим да я беше натупал, че са мазни - все е някакво развлечение...

Евелина се измъкна изпод одеялата. За разлика от момичето Дану, което имаше същински парцал за завивка, всички останали - дори и Трош -разполагаха с нормални одеяла. Господата Онфим добре разбираха, че от настинал артист полза няма. Но мисълта за споделяне на топлина с нечовешката твар Дану не беше хрумнала даже на простодушния Трош. В това отношение той не се различаваше от останалите. Едната буза на Ахата потрепна.

„Те са просто мръсни свине. Мръсни, пияни, развратни прасета. Могат да съборят Дану в калта, но истинският Дану не ще обърне своя гняв срещу някаква си свиня!"

Всъщност напоследък Ахата не намираше утешение в тази сентенция, извадена от Apann-eeuy-Akhimm, което на примитивния човешки език се изговаряше Тан-еу-Ахим - Царственото Шестокнижие.

Всички обитатели на първия фургон бяха будни - Кицум, Нодлик, Ахата и Трош, който седеше на капрата. Отзад се мъкнеше втората кола - доста по-голяма и по-богата. Платнището й бе ново и здраво, даже без кръпки. В нея се возеха господин Онфим, Еремий Змиевластника, братчетата-акробатчета и Та-ниша, известна по панаирите като Смърт-девица.

В цирка съществуваше следното разпределение - господин Онфим, както се полага на един господар, събираше парсата и плащаше на артистите. Неговият брат Онфим Втори седеше в Ежлин и пращаше оттам чрез пощенски заклинания известия кой град заслужава да бъде посетен от трупата в светлината на възможно най-голямата изгода.

Следваха артистите, горе-долу подредени по благоволение от страна на господин Онфим, които не спираха да се боричкат за сърцето - и кесията -на господаря си. Ахата се намираше на дъното на тази пирамида. Тя беше слугиня, миячка, шивачка, готвачка, танцьорка, музикантка, акробатка, жива кукла за номерата на клоуна Кицум, по време на които той я мла-теше за радост на публиката с уж бутафорен камшик, а също така и мишена за атракцията на Смърт-девица -Таниша хвърляше ножовете си с вързани очи. Излишно бе да се споменава, че на гнусната Дану не й се полагаше заплата. Тънката шия на нечовешкото момиче бе „украсена" с груб робски нашийник, изкован от желязо и магия. Робиня без право на откуп.

- Хайде, хайде, бързо да се помолим - припряно подканяше останалите набожният Нодлик. - А ти, данке, си скрий богохулните зъркели, няма що да зяпаш как честни хора отдават почитание на Истинния Бог!

Истинният Бог. Същият, който бе дал в ръцете на избрания Си народ цялата земя, докъдето взор стига, че и отвъд. Същият, който бе изпепелил враговете на човеците, бе укрепил крепостите на хуманусите и бе вдъхнал несъкрушима мощ на оръжията им. Същият, който без сън и отдих, всеки ден, помагаше на избраната от Него раса.

Всички във фургона, без Ахата, подхванаха молитвата. Църквата не допускаше Дану нито към тайнството на причастието, нито към кръщението.

Те нямаха право - можеха да съществуват само като покорени врагове, сиреч роби. Или трябваше да умрат. Намираха се и такива - хем живи, хем непоробени - но това, разбира се, бе временно явление.

От време на време Ахата неволно се вслушваше в монотонния речитатив мърморещи в нестроен хор гласове:

- ...И не допускай злото да настъпи...

- ...Избави ни, Боже, от...

„Нищо ново" - Ахата вече знаеше наизуст сутрешната им молитва. Беше я чувала и от фъфлещите попове в робските лагери, където събираха заловените й сънародници, и от прегракналите заради пиенето войници, които пригласяха на свещенослужителите, фалшиво я пееха тъмничарите, където момичето попадна заедно с онези, които не пожелаха веднага да се примирят с робските си нашийници. Същите отправени към човешкия бог думи Ахата бе чувала и от затлъстяващите прекупвачи на жива стока, които в молитвата си изпросваха още малко късмет в занаята си, с други думи -ловкост и хитрост, за да лъжат и мамят. Името на бога си съскаха господарките и домакините, когато посещаваха робския пазар, за да закупят слуги за себе си, а за мъжете си - наложници, защото Дану не се смятаха за хора, а само за средство за удовлетворяване на низки плътски нужди... Ахата слушаше молитвата и мислеше:

„Колко все пак е велика властта на този техен нов бог. Той дари хуманусите със страховита и непобедима бойна магия, помогна им да изградят върху земите на Дану, елфи, джуджета, орки, троли, таласъми, коболди, хеди, хури, гариди и множество други нечовешки раси силна и страшна Империя. Тази държава е ненаситното чудовище, ужаса на всички нехора. Тя поглъша сърцето и черния дроб на враговете си, храчи легиони, които вървят все по-надалеч и достигат чак до океанските брегове. Изчезнаха устремените като птици горди лебедови кораби на елфи и Дану. Днес морските простори са издрани от носовете-тарани на бойни галери, обковани с червена мед...

...Епархията усърдно следва древното правило „разделяй и владей". Възползва се от полезното за Империята племе на Волните - народът на ненадминатите бойци. Затова сега са единствените, допуснати до причастие. Покорилите се докрай полу-ръстове са обявени за „следващи пътя на просветлението", градчетата и паланките им все повече обедняват заради тежкия данък, ангарията от страна на Църквата, десятъка за ордените и държавните имперски такси... Поне ги оставиха на мира за разлика от такива като нас.

Църквата милостиво позволи на джуджетата да излязат от дълбините на земята, където ги бе прокудила, и сега даже търгува с тях. Разреши на орките, тролите и таласъмите да се наемат за извършване на най-черната и изтощителна работа. Прие на имперските тържища мрачните кервани на коболдите.

Богуомразните Дану и елфическите изроди обаче обяви извън закона. Наред с все още съпротивляващите се хеди, хури и гариди. Срещу тези полуразумни твари, които надали проумяват какво става в света, с тези убийци и диви кръвопийци, навремето воювахме безпощадно и самите ние -Дану, предишните горски господари..."

Ръцете на Ахата през цялото време не спираха да търкат и лъскат казана, сякаш нямаха връзка с главата й.

- Привърши ли, ма? - Евелина придирчиво разгледа полираната до немислим блясък стомана. - Ей сега ще видим, че изобщо нищо не си направила, мързелива сг...

- Ехей! Първият фургон! Глухи ли сте, ваш'та кожа еретична! -внезапно закрещяха отзад.

Ахата вдигна лице.

Огромният фургон на господин Онфим се теглеше от шест коня. На капрата се кандилкаше Еремий Змиевластника. Всъщност, в момента не седеше кротко, а нодрипваше и размахваше ръце.

- Ей, предните! Помолихте ли се вече? Господарят пита! Я чуйте к'во! Господин Онфим иска да види данката. Веднага!

- Помолихме се, помолихме се - избуча Нодлик.

В мътния поглед на Кицум момичето Дану усети нещо подобно на съчувствие.

Собственикът на бродещия цирк за беля се беше събудил твърде рано. Обикновено докато пътуваха, той къртеше като мечка през зимата. Надигаше се не по-рано от пладне. Казваше си молитвата. И се заемаше с всекидневната си работа. Гледаше да създава неприятности на всички артисти, дори на подмаз-ващите се братчета-акробатчета. Само Смърт-девата, която ентусиазирано топлеше леглото на господаря, се чувстваше сравнително безопасно.

Да бъдеш изхвърлен от фургона посред Суболишката пустош, с черните облаци на Гибелния порой зад гърба си, означаваше сигурна смърт. А господин Онфим и без друго бе ядосан до безкрай, че му се наложи да даде четвърт от сезонната печалба на острагския магьосник за заклинание за неуморност на конете.

Момичето Дану скочи от фургона като невестулка. Движенията й бяха плавни, напоени с нечовешка гъвкавина. Тя сякаш не тичаше, а течеше като поточе.

Трош се обърна подире й, въздъхна и примлясна с устни.

- Сега ще й дадат да разбере на тая кучка! - злобно се изхи-ли Евелина и изведнъж се намръщи. - Ама... Какво излезе, че останахме без закуска ли?

- Ще го преживееш - подхвърли невъзмутимо Кицум. Странно, той не бързаше да надигне шишето. Или запасите му наистина бяха свършили, или смешникът бе сънувал ненавиждащия пияниците свети Сухоуст.

Евелина се нацупи, но премълча. Веднъж тя и Нодлик опитаха да пребият клоуна, докато спи... Жонгльорът остана цяла седмица на легло, а Евелина се охарчи за услугите на разкрасяваща чародейка, която й оправи загубилото симетрия лице. Оттогава не смееха да се закачат с Кицум.

Ето защо тя изля гнева си върху Нодлик, който се сви като куче и започна да готви закуска.

* * *

Ахата ловко избегна изплющялото жило на камшика. Зми-евластника разочаровано изруга през зъби.

- Добро утро, господин Еремий - с медено гласче пропя момичето и се изхитри да се поклони в движение. После се хвана за фургона и с един скок влетя вътре.

Под платнището бе топло. В господарската каруца имаше две печки, едната облицована с камъни. И в двете бумтеше огън. Край тях се бутаха с лакти раздразнените братчета-акробатчета. Муцуните им бяха в сажди.

Господин Онфим се излежаваше върху голям сандък - всички в трупата поне веднъж бяха хвърляли върху сандъка алчни погледи, защото в него бяха заключени спечелените звънки монети по панаири и мегдани. Обкованият капак бе покрит с четири ката одеяла. Около господаря се суетеше Таниша. Тъкмо в мига, в който влезе Ахата, Смърт-девата поднасяше на господин Онфим димящи панички.

„Не е за вярване - господарят да натири любовницата си да готви закуска!".

Обикновено това бе задължение на робинята Дану, но днес навярно беше някакъв особен ден.

Господарят на цирка не обичаше излишните думи. Даже с Таниша приказваше по следния начин: „Готова ли си? Колко трябва да те чакам?!

Запретвай полата и се навеждай, кучко! А вие, говеда - марш навън..."

- Пътуваме край остатъците на Друнгски лес - изсъска господин Онфим.

- Ще спрем тук. И ще се разходим. С теб, данке. Двамата. Стягай си парцалите. И не ме карай да чакам! Или...

- Да, господарю Онфим - Дану ниско се поклони.

„Мръсни свине! Друнгският лес! Западната граница на земите на Дану... Последната ни нявгашна твърдина. Усещах, че ще се озове на пътя ни... Родната гора ме е зовяла, разпознала ме е от десетки левги... Ала не е забелязала нашийника ми. Велики Богове, Онфим познавал добре историята! Нима отново трябва да видя как нозете на жалък хуманус тъпчат свещената земя на предците ми!?"

За съжаление нямаше как да избегне това изпитание. Нищо не можеше да стори - вещи магьосници бяха изработили нашийника.

Онфим отметна одеялата. Бе облечен смайващо необичайно - тъмнозелен ловджийски костюм, високи ботуши и крива арцахска сабя. Никак не приличаше на господар на пътуващ цирк - човекът, неотдавна навлязъл в шестото си десетилетие, който си беше отгледал солидно коремче, любителят на бира и жени от всякакви, дори нечовешки раси.

„Къде изчезнаха нездраво подпухналите му бузи? Откъде този жив пламък във вечно мътните му очички?! Такова нещо не се е случвало и в най-щастливите мигове от живота му -когато броеше печалбите."

- Чакам - хладно напомни Онфим. Ахата мълчаливо се поклони.

- Еремий! Спираме! - изкомандва господарят. Братчетата-акробатчета хвърляха на Дану зли погледи като плъхове.

За по-малко от минута робинята настигна предния фургон, грабна единствената си лична вещ - топлото наметало, пъхна крака в ботушите си и бе готова. Каруците със скърцане спираха. Кицум с провиснала челюст зяпаше господин Онфим.

- Г-г-господарю... - уплашеният смешник се давеше и хрипкаво заекваше. - Дъждът, господин Онфим... Пороят...

Ахата едва не се спъна насред равния път, когато забеляза, че в отговор господарят се усмихва с тънките си бледи устни.

- Всичко е наред, Кицум. Всичко съм предвидил. Включително и това спиране. Ще ни изчакате... Ние ще се върнем навреме. Най-късно до вечерта. А за да не ви хрумват глупости и да не се съблазните да офейкате с фургоните и парите, налагам върху конете заклинание за вцепеняване!

Той вдигна ръка. На безименния му пръст Ахата видя евтин бронзов пръстен с подобен на изумруд камък. Онфим измърмори отключващите слова и камъкът избухна в яркозелен пламък. В пръстена остана единствено празното му гнездо.

За момент ушите на всички присъстващи заглъхнаха.

- Като се върна, в моя фургон да е топло и вечерята да е готова - с неприятен глас нареди Онфим. - Хайде тръгвай, данке! Отработвай си хляба, мърло мързелива!

Ахата мълчаливо закрачи напред.

„Ти ме удиви, Онфим. Никога не бих си помислила, че знаеш за нашия Лес. Никога не бих предположила, че ще поискаш сам да се навреш в него.

Но какво търсиш в нашите гори? Какво ти трябва от Друнгския лес? Маговете ви го обърнаха с корените нагоре надлъж и нашир. А след тях мнозина други са го кръстосвали и претърсвали - дирели златото на Дану, глупаците...

Ала ти не приличаш на тъп лакомник, Онфим! ВЕЧЕ не приличаш. Ти си мръсна, жестока, развратна свиня без чест и срам, Онфим, но и преди ти личеше, че не си глупав. За какво си се запътил към нашия Лес?"

Край пътя растяха обикновени дървета. Човешки. Боклуча-ви дървета, както ги наричаха истинските Дану. Дребни, хърбави, изтормозени от гнилост и дървояди, тук-там с оплетени от буби корони, поразени от гъсеници и листни въшки. Безокият им взор, изпълнен с омраза, се заби между плешките на Ахата. Дърветата разтвориха призрачни уста без езици и блъвнаха нечути за друг, освен за нея, потоци мръсни, отвратителни слова, гнусни проклятия и лицемерни жалби, които отново преминаваха в ругатни. Сред тях пожеланието Дану да бъде изнасилена по противоестествен начин, а сетне удушена от баща си, минаваше за изискана учтивост.

Отдалечиха се от друма и гората стана по-чиста. Естествено -растящите край пътя дървета поемаха до капка злобата на пътниците, всичките им беди и несполуки, цялата им тъга и отчаяние. Заради това и боледуваха, съхнеха, гниеха. Но не умираха, даже даваха потомство. Безкрайността на техните мъки само засилваше омразата им към всичко, което се движеше. Особено пък ако бе нечовешко.

Клоните опитаха да се закачат за косите на Ахата, да се вкопчат и избодат очите й. Онфим ги шибна с тънък бастун от кост и момичето внезапно усети ледено убождане в слънчевия сплит. Жълтеникавото бастунче таеше в себе си някакво магическо заклинание, при това съвсем не просто.

- Стига си стояла, остроухо! Мърдай!

Промъкваха се през унили гъсталаци. И шумата, и тревата изглеждаха сякаш покрити с пепел, макар че точно тук пепел нямаше откъде да се вземе. Липа и клен се смесваха безредно с бор, габър и мура - резултат от общия магически хаос по времето на Войната с Дану, за която човешките певци нижеха балади на всеки панаир, тържище или крайпътен хан.

Оцелелите Дану - доколкото им стигаха силите - опитваха да не си спомнят за нея.

- Накъде, господин Онфим? - направи тя още един жалък опит да защити достойнството си. Не господарю Онфим, а господин Онфим, просто учтивост, не самоунижение...

- Не се преструвай, че не знаеш, твар остроуха! Води ме в Друнга! В дълбоките дъбрави. Знам, че го усещаш. Води!

Ахата се поклони бърже. Затвори за кратко очи и се отърси от болната зла гора наоколо, жалка пародия на същински лес. Чувствата на девойката Дану разпериха невидими пръсти напред, към близките хълмове, където от пещерите извираха чисти бързеи, а по склоновете още се извисяваха живи Lhadann Naasponn - Истинските Дървета. Там всичко бе различно, даже въздухът...

Там бе родината на Дану.

Друнгът се отзова веднага, отвърна й с хорово бучене на исполински клони, с нежен трепет на неувяхващия листак... Когато Дану отстъпиха, Lhadann Naasponn се научиха да окапват преди зимата - наивен опит да се предпазят от гнева на хуманусите, чийто закон бе „Унищожавай непознатото!".

Онфим следваше Ахата на три-четири крачки разстояние. Дясната му ръка лежеше на ефеса на сабята, а лявата стискаше костения бастун.

„Дали знае, че в Друнга върлуват чудовища, родени от следите на злата магия, която премина през горската твърдина на древния ми народ като огнена метла?"

Ахата нямаше ясна представа за одумваните страшилища, но се надяваше, че кръвта й, кръвта на Дану ще я защити най-добре от всичко друго. Вече се беше случвало, и то неведнъж.

Лека-полека обезобразената човешка гора отстъпваше. Сред плевелите и тревата се мярна пухкавото кичурче на Ssoерpi, по клоните на простия дъб взеха да аленеят дантелените цветчета на Doeonni, вдясно се показа първият храст от синята Auozynn...

Бяха пристигнали.

„Здравей, Друнг. Човешкото гърло не е в състояние да издиша съзвучията на името ти: uaieeouo'gop. Даже примитивното Дадрроунгот, което няма почти нищо общо с истинското ти название, е прекалено сложно за езиците на хората. Друнг! Звучи като име на куче, на бик за разплод.

Вече съм в теб, uaieeouo'gop. Стъпвам по земята ти, ала шията ми е стегната в зъл човешки обръч от омагьосано желязо. Безсилна съм пред него. Можех да умра, но ми е отредено и завещано друго - да живея и да отмъстя. Затова водя мръсния хуманус, чието дихание е по-зловонно от разкапваща се леш. Прости ме, Велики лес, прости вятърничавата си внучка, която твърде много е пяла и танцувала... Сега тя ще плаща заради всички Дану."

- На границата на Друнг сме, господин Онфим.

- Продължавай да се стараеш, остроухо изчадие, и току-виж днешния ден ти се размине без камшик. Води нататък! На тебе говоря!

И да бе учуден от открилата се пред него гледка, Онфим не го показа нито с жест, нито със звук.

Друнгът бе около тях. Изчезнаха кривите, начупени дънери и оглозганите от насекоми хилави листенца. Шепнещите корони волно се разпростряха над тях, звънна чуруликане на птици. Надигна се до коленете им мека, ароматна трева - през октомври! - истинска neoi'rtonn, чиято лечебна сила би могла да си премери силите с кой да е алхимичен буламач. Дърветата се извисяваха все по-нагоре, короните се сплитаха в поднебесна шатра, клоните се преплитаха, ала долу, край могъщите им корени, където никнеха млади фиданки, бе светло - едно от многото чудеса на Леса на Дану.

„Колко странно... Гората е жива. Uaieeouo'gop  е жив, въпреки че магията на Дану е победена и низвергната, а децата му са избити и разпилени по света... Нещо те пази, Велики лес, дава ти сили да не загинеш... Ала какво е то..."

- Мърдай, данке, мърдай! Разкърши си крачката, мръснице! Заведи ме в сърцето на Друнга - повтори зад гърба й господин Онфим.

„ Та той хич не се страхува... Изобщо!"

Отнейде под нозете им легна пътека, която потече и се за-извива напред. Ловко отбягваше кафявите грамади на 0rau6tog6w, гмуркаше се под гиздавите златистозелени листа на провисна-лите клони eaismallow, които упорито се съпротивляваха на изстиващата есен, лъкатушеше покрай другите красоти и чудеса на Великия лес, покрай, през, нататък...

Някога пресичането на uateoouo'gop в най-добрия случай отнемаше седмица и повече дори. После Хвалинският друм го разсече като вражески меч на рана от две почти равни половини. Всичко на юг от пътя бе унищожено от вълшебниците на Червения Арк. Помогнали им бяха поелите да търсят нови места за живеене хора от пренаселените околности на Ежлин. Северната част на гората се намираше във владенията на Орден Нерг, обаче дали поради обичайното за Безцветните равнодушие към света, дали поради нещо друго, тук не бе предприето изкореняване на наследеното от богупротивните Дану. Външните дъбрави на Великия лес гаснеха сами, благочестивите владетели на близките територии под натиска на Епархията пращаха един отряд дървосекачи след друг. Друнгът трябваше отдавна да е изчезнал... Ала ето, че бе още тук - като воин, отстъпил на последната линия за отбрана, простиращ се едва половин ден път, вкопан с все сили... „Заинатил се е... и по чудо е устоял на разрухата." За останките от Великия лес се ширеха какви ли не страховити слухове. Ахата реши, че поне част от тях са верни. Не напразно Онфим бе взел със себе си вълшебно бастунче.

Пътеката зави покрай необятен ствол на древен Aaggacmil и рязко хлътна в сумрачно дере. Ахата едва забележимо се усмихна, мъчейки се да не се издаде като забави или ускори стъпките си.

Във Великия uaieeouo'gop нямаше дерета и оврази. Нямаше ями, нито свлачища. Обли хълмове, покрити с гъста гора, опасани от небеотразени ленти на ручеи - това е истинският Лес. Оказалата се на пътя им яма значеше само едно...

Дъще на Дану, ние сме верни на клетвите, що нявга бяхме дали. Силата на Горите е готова да ти служи.

„Вие... Кои сте?"

Ние сме Безредните, о, Дъще на Дану. Гневът на Гората е баща ни. Болката на Гората е майка ни. Ние сме родени, за да се сражаваме. Хуманусът, който те следва...

„Аз нося нашийник, запечатан от неговото име. Ако го убиете, никога не ще се избавя от това клеймо... Нека Черната Майка укрепи мощта ви,

Безродни!"

Тогава нека той влезне в нашето леговище. Извън него сме безсилни. Магията на Орден Нерг е твърде могъща.

Ахата заобиколи мощния дънер и веднага усети как Онфим се усъмни и напрегна. Тя не се обърна и със същата лека стъпка се спусна надолу по стръмния склон, право в зеленикавия здрач на обрасналото със храсти дере. Онфим не я последва, а изграчи:

- Назад, гадино!

Момичето послушно спря, обърна се и погледна с невинни очи.

- Тази пътека...

- Води в капан - криво се усмихна Онфим. Пръстите, с които стискаше пръчицата, забележимо трепереха. - Нима ти, родената тук, нищо не усещаш?

Той рязко се промени - маската му падна. Ръката му лежеше на дръжката на сабята, краката му леко се присвиваха като пружини, позата му изглеждаше почти обикновена... Но само изглеждаше.

Наложи се Ахата да призове цялото си самообладание, за да не изпищи. Той използваше началната позиция на упражнение „Седем зелени дракона преминават над морето", което се изпълнява с огънат меч Tziii.

„Как е възможно един възрастен собственик на странстващ цирк да знае това упражнение?"

- Аз не усещам никаква опасност, господин Онфим.

- Ела тук! - изкрещя той.

Железният й нашийник изведнъж стана непоносимо горещ. Против волята си, тя тръгна към него.

- А сега, гледай! - Онфим вдигна пръчицата и я насочи към устието на едно дере.

„Бягайте, братя! Бягайте!"

Тя не разбра дали са чули предупреждението й. От края на пръчицата се откъсна алена светкавица и в миг дерето пламна.

„Това е магията на Орден Арк. Ясно е като бял ден. Остраг е тяхно владение..."

- Така. - Онфим изглеждаше мрачен. - Сега можем да продължим. -Гласът му пак стана какъвто бе винаги, глас на алчен и неграмотен собственик на странстващ цирк. - Наложи се да изхарча едно заклинание...

В името на Истинния Бог, струваше ми петнайсет жълтици! Петнайсет монети с портрета на императора, да удължи небето живота му!

Огънят не вилня дълго - магията убиваше бързо.

Те подминаха овъглените склонове. Цареше безмълвие.

Ахата вървеше като насън.

„Онфим владее Силата! Не е възможно магьосниците на Арк да разхищават просто ей така заклинанията си! Те не биха продали такова бойно вълшебство за петнайсет, нито дори за сто и петдесет имперски жълтици! Лъжеш, Онфим! Самият ти принадлежиш към адептите на Орден Арк! Така е!"

- Води ме, остроухо! - Човекът зад гърба й пресипнало се изсмя. -Води, води и гледай да не сгрешиш друг път. Аз мога добре да разпознавам скривалища на Безродните. Върви и казвай какво усещаш. Гледай да не пропуснеш нещо!

„По-добре да бе заповядал да се съблека и да си легна с тебе, скот!"

- Аз малко ще позатопля огърлицата ти, ушато. За да ти се развърже езичето.

Рязко и внезапно замириса на нешо опърлено.

Болката накара Ахата да се дръпне напред - да се дръпне сляпо, отчаяно. Тя не се търкаляше в краката на човека, не молеше за милост, тя просто тичаше натам, накъде я водеше инстинктът й. Волята, злобата - всичко изчезна. По бузите й се стичаха сълзи, ала тя не ги забелязваше. Мислите й изгаснаха, изчезнаха под натиска на всемогъщата болка. Злобните заклинания на нашийника не позволяваха на момичето да употреби Силите на Дану. Единственото, което тя можеше да стори, бе да тича напред колкото може по-бързо като ранена сърна. Да тича само по един път, в края на който я очакваше спасение.

Гората нещо й викаше, ала тя не схващаше. О, ако не бе този проклет нашийник! Тя с лекота би издържала изтезаване с нажежено желязо... ...Болката изчезна внезапно, миг преди очите на Ахата да изскочат от орбитите. Но не бе премахната от Онфим (нашийникът продължаваше да живее и опитваше да се докопа да плътта на жертвата си), а от нещо друго, надарено с толкова огромна сила, че цялата мощ на чародеите от Арк изглеждаше детска играчка. Неизвестната сила устреми своя поглед към Ахата.

Здравей, дъще Дану! Предсказаният час настъпи. Ти дойде, за да получиш Immilspoeunn*"( най-великото съкровище, магическият меч на Дану. - Бел. а. )

На Ахата й причерня. Тя затвори устата си с длан, за да не чуе небето ужасното богохулство.

Артефактът, който тя преследваше, когато я плениха. Последната надежда на племето Дану.

„Но, Велики Сили, защо за всички тези години никой от моя народ не Го намери, не Го придоби? Та нали първата стъпка бе претърсването на остатъците от uairoduo^gop. Търсиха неведнъж. А магьосниците на човешките ордени, които алчно разораха цялата плът на свещената гора? Те също нищо не намериха. Абсолютно нищо..."

Нищо не сполучва алчният, дори ако се бори не за себе си, а за другите. Та Immilspoeunn не расте година-две, а век и повече дори. Само през една-единствена есенна седмица, в точно определена година, настъпва Съзряването - тогава ръката на търсещия може да придобие Immilspoeunn - отговори търпеливо гората

Величественият, невъзмутим лес не се страхуваше от смърт, не знаеше що е страх, и - в крайна сметка - не се интересуваше дори от нещастната Дъщеря на Дану, жалката отломка на някога славното племе. Иначе нямаше да предава съкровището на Дану сега, в ръцете на робиня с нашийник, доведена от свирепия си господар.

Пред Ахата се извисяваше някакво дърво. Бе строен Аееoduoе, чийто клони бяха толкова високо, че едва се долавяше шумоленето на петолъчните листа с цвят на стопено злато. Дървото се готвеше да покрие земята с листата си като с меко зимно одеяло. Готвеше се със собствената си смърт да опази земята от измръзване. Откак магията на Дану бе загубила силата си, зимите тук бяха станали зли и сурови.

Напълно обикновен на пръв поглед Аееoduoе. Макар че... Не, не бе обикновен. В това дърво дремеше скрита мощ. Мощ дълбинна, вътрешна, от тези, що не се отзовават на първото срещнато заклинание на някой скитащ магьосник. Сега тази мощ се събуди, без да забелязва застиналия на място с пръчица в ръка господин Онфим първи. Не забеляза и железния нашийник с наложено заклинание, обвил шията на тази, която възнамеряваше да дари с израслото и пазеното в дънера му. Дървото не желаеше да знае, че съкровището веднага ще попадне в чужди ръце, в ръцете на хуманус, един от тези, що превърнаха в самата плът на uaiooouo'gop. Дървото само изпълняваше своето предназначение.

Тръпки побиваха Ахата, вече не можеше да помогне никакво самообладание на Дану.

„Онфим, проклет хитрецо, ти знаеше, наистина знаеше! И пресметна всичко до най-малките дреболии. Надали ме купи случайно тогава, в далечното минало..."

Клоните бавно се свеждаха към лицето й. Това, за което тя тъй мечтаеше, което бленуваше с възпалени очи в нощни видения, само падаше в ръцете... Ала не в нейните. Нашийникът заплашително се затопли. Преди момичето дори да помисли за невъзможното, болката ще я свие на дъга и ще я хвърли на земята, в краката... на господаря й.

Клоните се разтвориха и пред Дану и хуманса се яви в целия си блясък Immilspoeunn. Оставаше само да го откъсне. И - с един замах, сбрал цялата сила, дадена на една дъщеря на Дану -да разсече от рамото до кръста този, който стои зад гърба й. После щеше да подхване нашийника и... да го разкъса на две части!

Ръката на момичето не успя да се вдигне. Онфим знаеше за какво е тук. Удар в тила! И още един, вече по падащата...

Земята изведнъж се оказа близо до очите й - много близо.

- Добре, Дану - пресипналият глас на Онфим трепереше. -Много добре. Ставай. Свършихме работата по-бързо, отколкото си мислех. Да вървим. Трябва да се върнем. Дано успеем преди дъждовете...

- Убий ме - без да мръдне, тихо помоли тя. - Убий ме, нали вече не съм ти нужна...

Преди девойката си мислеше, че незабавно ще умре, ако попадне в плен. После тя си мислеше, че веднага ще умре, когато за пръв път я влачеха, за да я бият с камшик. Последната й надежда за смърт бе свързана с мига, в който чуеше, че 1ш^^роеипп е попаднал в ръцете на хората. Сега вече, когато самата тя връчи на един човек най-великото оръжие на своята раса, разбра, че не й е съдено да осъществи и тази мечта.

- Да те убия ли? - Бузите му изглеждаха подпухнали и разплути, острият му нос - набъбнал като картоф, а сбръчканите торбички под рязко обезцвстилите се очите - издути. - Е, не, остроухо. Доставя ми удоволствие да гледам как се гърчиш.

Приятно ми е да гледам как се мъчиш от това, че вашият знаменит Имелсторн е тук, в моите ръце.

„Имелсторн! Велики Богове! Колко грубо и просташко! Обаче, какво друго мога да очаквам от един хуманус..."

И тъй, няма да те убивам, не се надявай, котко. Вдигай се да вървим, докато не съм се разсърдил. Пороят ни настига, трябва да побързаме. Вдигай се!

Ахата насила се изправи. Цялата трепереше от преживяното.

Могъщото дърво вече сгъстяваше клоните си. То изпълни своя дълг, предаде на Дъщерята на племето Дану immilspoounn. Сега дървото - без да бърза - спокойно щеше да отгледа нов меч, който един ден също щеше да си намери стопанин.

Човекът и младичката Дану с остри уши тръгнаха обратно към пътя.

* * *

- Виж ти, връщат се! - Трош пръв забеляза господаря и Ахата. На гърба си господин Онфим Първи носеше нещо дълго и грижливо опаковано. Какво ли бе намерил, интересно...

- Е, поехте ли си дъх? - неприветливо запита господин Онфим. - Тогава потегляме.

И неволно се озърна през рамо на изток, където целият небосвод над хоризонта беше помрачен от зли черни облаци.

Дъждовете се приближаваха, а с тях и редовната есенна смърт. Горко на онзи, който я посрещнеше без покрив над главата си, без огън и подслон.

Странстващият цирк се помъкна на запад.

ВТОРА ГЛАВА

Чародеите, вещерите, маговете, заклинателите, вълшебниците и другите люде с магическа дарба обожаваха да изпъкват сред тълпата. При това - веднага и отдалеч, за да секват разговори, да падат шапки и да се превиват гърбове, щом ги видят.

По-младите магьосници обичаха да се кичат с черни и сребърни накити -кожи, шипове, верижки, гривни. Жените не бяха по-скромни, но се разделяха на две крайности: едните - с къси коси, мечове, мъжко облекло и обноски, а другите - с разкошна коса до кръста (укрепена и удължена с магия) и цял куп поли, дантели, дълбоки деколтета, карети, лакеи с ливреи...

От по-възрастната генерация всички до един се обличаха в наметала. Наметалото далеч не бе най-удобното облекло - разгръщаше се, не спираше вятъра и пречеше на ръцете. Обаче го обличаха. По всички краища на Империята - от вътрешните морета до Изгревния океан - бе разгласена строга разпоредба. Тя задължаваше и простолюдието, и благородните съсловия да обличат само пъстри наметала. Оттогава единствено старшите орденски магьосници от трета степен нагоре се ползваха с привилегията да носят едноцветни. На всички останали се разрешаваше да обличат наметала с два, три цвята и тъй нататък. Ето защо колкото по-високо положение заемаше човекът, толкова по-малко цветове имаше наметалото му. Двуцветни обличаха кралете, с три цвята се гиздеха принцовете, херцозите, графовете, бароните и другите знатни особи. На по-ниските стъпала на социалната стълба започваха вече волни комбинации от пъстри райета.

Свещениците на Истинния Бог, Благоподателя и Магодарителя, не се суетяха по подобен начин. Те носеха бели ризи и бяха единствените в Империята, които имаха право на наметало в този цвят.

В един дъждовен октомврийски ден при изгрев слънце тежките врати на източната порта на славния град Хвалим леко се открехнаха и пропуснаха самотен конник. Младо, високомерно лице с тънка, умело избръсната тъмна брадичка. Дълбоки очи. Тъмни кожени одежди. Раменете, маншетите, гърдите - всичко бе украсено със сребърни шипове. Въпреки студения есенен ден връхната дреха на конника бе разкопчана, за да се вижда тежката верига от девствена червена мед и окачения на нея герб на Орден Арк - три езика на пламък, направени от чист авалион, огнен камък.

Пред раболепно поклонилите се стражи в есенната кал падна една дребна сребърна монета - струваше двойно повече, отколкото входното мито.

Стражът бързо я вдигна, бърборейки благодарствени думи, но щом конникът се скри зад извивката на улицата, той ядно захвърли монетата в кутията за мито като че ли среброто изгаряше пръстите му.

- Какво зяпате?! - сопна се той на останалите. - Дано магистратът се задави с това магьосническо сребро! Може ли такова нещо! На нас, воините, в краката, в калта да подхвърлят пари, сякаш сме просяци в кръчма. Тоя да не си мисли, че щом е дал повече, без да поиска ресто, ще целуваме задника на коня му? Е, не, няма да стане! И без него можем да си купим бира.

Главният страж бе вече възрастен човек, на всичко отгоре - обременен от голямо семейство. Но на младини се бе сражавал срещу горските диваци Дану много преди Великата война, в която това мръсно племе бе безжалостно изтребено от всичките простори на Империята. Беше водил битки по Брега на черепите, смазвал бе бунтовете на бароните през Петте смутни години и помнеше що е похвала от император, що значи императорска ръка на рамото ти, върху негодната окървавена ризница (нито бе отдръпнал пръстите си повелителят, нито се гнусеше). Воинът помнеше, затова така силно се ядоса.

- Лесно ти е да се оплакваш, нали получаваш от Императора пенсия -измърмори единия от стражите, мършав и червенокос. Той държеше алебардата си като досадна пръчка. - Щом не ти трябва пара, други можеха да я вземат...

- Глупак! - главният страж веднага прасна подчинения си в ухото. Не го удари силно, а просто така, за ред. - Ако търчиш като канален плъх след чародейските ръце, наистина ще станеш плъх! Такова подаяние само огладнелите кучета хващат, и то не всички! Когато някой търговец ни поднесе добавка към таксата, но с уважение, ето тогава ще пийнем бира.

* * *

Приблизително по същото време, но през южните врати на града, в Хвалин влезе още един конник. Той също бе млад и строен. Само че лицето му - мургаво от слънце и загрубяло от вятър, обкръжено от дълга сивкава коса - изобщо не изглеждаше високомерно. А дебелата му дреха, по която дъждът се стичаше, без да попива, никак не приличаше на тъмносребристото одеяние на младия чародей. Оръжието на този пътник бе съвсем обикновено - къса сабя в евтина ножница, каквито носеха долните съсловия.

Конникът скочи на земята, без да се превзема разгърна пред стражите дрехата си и показа, че няма дори разрешения за занаятчийската прослойка меч. Не притежаваше някакви особено забележителни амулети, нито защитни медальони - повечето бяха обикновени ментета, с които единствено простолюдието се труфеше.

- Благодарение на Истинния Бог, нашият Баща и Покровител, слава, слава и три пъти хвала, амин. Как изкарахте тази нощ, воини? Да стоиш на пост не е като да си с жена си, нали? - Сръчните му пръсти вече развързваха изтърканата кесия и брояха медни монети. - Това е за вас, да ви се порадват гърлата.

Той добави към митото нито повече, нито по-малко, а точно толкова, колкото винаги даваха „за късмет" занаятчиите.

Този сутрешен гост допадна на тукашния главен страж. Ала веднага щом конника се скри от погледа му, пазителят на южната порта с изненада откри, че изобщо не помни лицето му. Това лице - съвсем незабележително и изтъркано като стара монета - изглеждаше до такава степен обикновено, лишено от всякакви отличителни белези, че да го задържиш в паметта си бе невъзможно. Не се запомняше и говорът на конника - не бе столичен, нито провинциален, не бе крайбрежен, още по-малко пък планински. Звучеше като някаква смесица от всички говори наведнъж. Сигурно младежът бе помощник на голям търговец или занаятчийски майстор... или млад търговец, или... или... Сутрешният гост би могъл да се окаже който и да е. Такива хора много се бяха навъдили в Империята напоследък. Кръстосваха надлъж и нашир и смущаваха опитните стражи на градските врати, които бяха свикнали по външния вид да разпознават с какво се занимава влизащият, откъде е родом, дори как се казва.

Да затормозява главата си със сутрешния гост, стражът, разбира се, не се захвана. Той весело подхвърли медните монети в шепата си, извика момчето, което изпълняваше дребни поръчки, и го изпрати в близката кръчма за бира и мезе за цялата дежурна смяна.

* * *

През есента градът се събуждаше бавно и без желание. Времето потискаше гражданите и нищо не им спореше. А всичко трябваше да се свърши в срок, преди да дойдат студовете и Гибелният порой. По улиците вече тичаха пратеници към Дъгата - или Седмоцветието както още наричаха съюза на магьосниците - защото облаците наближаваха, прииждаха от Суболиш-кия пущинак откъм Остраг. За всеки бе мъчно да се вдига от леглото в една толкова сива и отегчителна утрин. Лесно се молеха - промърморваха необходимите думи, ала... Всичките мислите им бяха другаде. Чудеха се как ще оцелеят, дали есента ще се проточи, как ще изкарат зимата. На другото лято ги очакваше пак същото - приготвяне за новите студове. А някога бе имало време, в което императорските полкове весело вървяха по задморските страни, когато белобрадите ветерани се връщаха в къщите си с дарове и награди от Императора, заемаха се със заслужените си парцели земя... Славно време. И зимите бяха съвсем други, нямаше го есенния Порой. Но това бе много отдавна. Времената се бяха променили. И всички бяха свикнали. Не обвиняваха вече чародеите, които някога гръмогласно даваха клетва да унищожат веднъж завинаги страшните есенни дъждове.

Хвалин - северният възел на търговските пътища, градът, който контролираше цялата търговия, милостиво дарена на джуджетата, коболдите, гоблините и орките. Той достойно би си съперничел с красивите градове на коренния имперски юг, в Хвалин имаше какво да се види.

Вече се бе стъмнило, когато младият чародей на Орден Арк слезе от коня си до една от най-добрите кръчми в града - „Имперски лъв". Името й подсказваше, че кръчмата със сигурност е основана от някой ветеран. Младежът изобщо не погледна забързаните слуги, само им метна юздите и -без да използва ръцете си - влезе в задименото помещение.

Появата му мигом накара всичко в кръчмата да млъкне - можеше да се чуе муха. Хората не смееха да мръднат, нито дума да обелят. Появи се собственикът на кръчмата - с поклони и приветствия.

- Хвала на Истинния Бог. Вечеря и легло - разтвориха се за миг бледите устни на чародея.

- Слава на Бащата, подателят на блага, три пъти хвала... Какво вино ще поръчате, млади господине? - още по-ниско се навеждаше кръчмарят. Той не можеше много добре да се кланя, защото бе възрастен, опитен, здрав и як воин. Широките му рамене можеха да се конкурират с тези на едно джудже.

- Вино не. Вода - презрително трепнаха тънките устни на вълшебника.

Младите адепти на Орден Арк никога не употребяваха алкохол.

Без да сваля кръстосаните на гърба къси мечове, магьосникът седна на услужливо преместения към него стол. Седна и замря. Вдърви се, сякаш бе каменно изваяние. Изглеждаше така, сякаш в целия свят съществуваше само той и малката част на масата пред него, на която едно след друго изникваха най-хубави ястия.

Постепенно хората в кръчмата се съвзеха. Прекъснатите разговори се възобновиха, в халбите отново се вдигна бирена пяна, а смутените за момент слугини продължиха да надничат от пердетата с хубавките си муцунки. Кръчмата лека-полека живна, макар че веселбата бе значително по-спокойна след появата на магьосника в черно.

Сред посетителите на кръчмата се оказа и веселият младеж със сивкавите коси, който сутринта бе влязъл в града през южната порта.

Втренченият му във високомерния вълшебник поглед изразяваше същото, каквото изразяваха лицата на останалите гости - неволен страх и откровена завист. Може би единствено най-добрият от имперските трагици - несравнимият Тит Оливий, би могъл да заподозре в емоциите му умело преструване. Младежът седеше на една маса с глинена паница пилаф и евтина бира пред себе си. Той се хилеше на плоските и вулгарни шеги на съседите си по маса, самият той пускаше подобни, старателно щипеше цвърчащите слугини и изобщо с нищо не се отличаваше от тълпата. Бе слят с нея, разтворен в нея - абсолютно неразличим и неуязвим. Всеки поглед се хлъзгаше по него като кука по вода - няма за какво да се хване.

Настоящата му задача се бе оказала прекалено лека - да следи един надут, наперен дръвник, натъпкан от главата до петите с хитроумни заклинания, заради което презираше целия останал свят. Това бе весела, невинна закачка, а не работа.

„Виж го ти, как се шири! Адепт на Орден Арк. И какво от това, глупако?! Всички магьосници предизвиквате единствено страх и омраза. Нима не знаеш? Когато Дану изчезнаха, обречените на бавно измиране джуджета потънаха в дълбините на земята, студените горди елфи се оградиха с непроницаеми завеси, а гоблините, орките, тролите и другите нехора се озоваха изтласкани в безплодната тундра, хората започнаха да мразят магьосниците. Толкова естествено. Хората просто имат потребност някого да мразят. Няма ли вълшебници - ще се захванат с червенокосите, или с гърбавоносите, или с южняците, или с луничавите. Такава ни е природата и срещу нея никой нищо не може да направи. Ето защо умният човек би сторил всичко, за да не се озове сред набелязаните. Съвест ли? Тук, където селянките раждат деца за продан, защото не могат да осигурят прехраната на по-големите си синове и дъщери?"

Младежът с обикновено, незапомнящо се лице, със захабени дрехи и здрави, но съвсем не нови ботуши, седеше на масата сред мнозина, които изглеждаха като него. Също както тях и той пиеше, ядеше, сквернословеше и богохулстваше. Разбира се, не пропускаше да си поръчва - както правеха съседите му -още от малките кръгли шишенца с тукашно кисело вино.

С адепта на Орден Арк той, между другото, си приличаше по едно - и двамата мразеха алкохол.

Младежът се кикотеше, закачаше се със слугините, отговаряше нещо на пияните приказки на съседите, но в същото време острият му слух улавяше всичко, което се говореше даже в най-далечния ъгъл на заведението. Разбираше думите, дори ако се изричаха шепнешком, макар че в мрачното присъствие на вълшебник от Арк рядко се водеха тайни разговори.

* * *

По това време дойде ред да се разтворят и западните врати на Хвалин. Да се разтворят, за да пуснат вътре един дълъг търговски керван на джуджета.

Безкрайната върволица от тежко натоварени понита тъжно се мъкнеше по един широк, отъпкан път (специален императорски декрет забраняваше на подземното племе да ползва коли). Редом с добичетата вървяха водачите на понитата, хамалите, господарите и други, които е редно да съпровождат един керван. Всяко джудже - ниско на ръст, широкоплещо, брадато - носеше на шията си груб дървен „етикет", голям колкото цепеница (специален императорски декрет забраняваше придвижване на джуджета без последните). „Етикетът" означаваше платено голямо мито за преминаване в земите на хората). Джуджета, които  естествено  не носеха оръжие, омърлушено газеха есенната кал с тежките си обуща. Керванът се влачеше като погребална процесия.

Охраняваха го трийсетина орки. Тези наемни стражи бяха едни от малкото представители на своята раса, на които бе разрешено да останат в имперските земи. Империята съзнаваше, че все някой трябва да охранява керваните. Малцината късметлии също носеха „етикети" и плащаха тежки данъци, обаче това бе по-добре, отколкото бавното умиране в безплодната тундра.

Единствено позволено оръжие за орките бе тоягата. Всичко останало бе много строго забранено. Предполагаше се, че при сериозна опасност търговците ще получат помощ и от постовете на магичните ордени. Все пак, за отбрана срещу разбойници, се допускаше и употреба на боздугани.

Процесията спря пред градските врати и началникът на орките - як, червенокос здравеняк с плоско лице, широки очи и отрязани, затъпени зъби (още едно унижение, което се наложи да изтърпят заради желаната служба) -пристъпи към уважаемият началник на кервана Сидри, син на Стуръл от коляното на Дромаронгите.

- Пристигнахме. - Оркът протегна широката си отворена длан. - Хайде, хайде, плащай. Както се уговорихме.

- Няма да те излъжа, Тилли - избоботи едрото джудже и погали с достойнство брадата си, която бе грижовно наместена зад простия широк колан (прочутите в целия свят, украсени със полускъпоценни камъни, царски джуджешки колани сега се намираха в съкровищницата на Императора - част от откуп). -Да не сме за първи път заедно?

- Вярвам ти. Но, кой знае, натам-насам? - оркът жизнерадостно се ухили.

- Натам... Ще те пратя аз тебе натам... - недоволно мърмореше Сидри, докато броеше обещаната надница. Над всяка монета той изпускаше дълбока, пълна с искрено отчаяние въздишка.

- Така е то, скъпо-нескъпо... Няма как - ободряваше го Тилли.

Оркът и джуджето говореха помежду си на общоимперски език. В стари времена тези два народа неведнъж жестоко се сблъскваха. Единствено поражението пред хората ги накара, ако не да забравят старите си обиди, то поне да се отнасят по-търпимо към факта, че съществуват и други раси. Но да учат езика един на друг, както и преди, те не желаеха Ето защо ползваха най-разпространения в Империята диалект, който говореха всички от вътрешните морета до Изгревния океан.

- Ох... Ама и едно време дойде проклето... - продължаваше да въздиша Сидри. Пред очите му стояха надписи с едри, криви рунически букви, на всичко отгоре с грешки, „фхот за елфи, Дану, орки и джуджета саму със итикети!"

Надрасканият с тебешир надпис върху портата бе доста остарял. От десетилетия Дану не посещаваха Хвалин по собствена воля, нито пък с „етикети" на други народи. Те идваха само като роби, за да бъдат продадени на прашния площад на пазара. Уставът обаче трябваше да се зачита и неграмотните стражи всеки ден, според графика, старателно подновяваха надписа, като го сверяваха с изтъркания оригинал. Да промени надписа никой не се замисляше.

Тилли навреме побутна размърморилото се джудже в хълбока. Вратите се отваряха. Сумтейки, се появи дебелият начал-ник-митница. Стражите се захванаха с оглеждане на стоката.

Самата процедура не беше нищо особено. Джуджешките кервани не се различаваха от тези на търговците от юг, идването на които възрадваше сърцата на доблестните стражи. Само от юг докарваха хубаво вино и плодове, платове и накити, бла-говония и килими. Джуджетата мъкнеха железария, тънки, ювелирни въглища за титли, заготовки за лемеж, панти за врати, брани, скоби, пирони, необработени камъни - с една дума, нямаше какво да се намаже.

Началникът на западната хвалинска митница откровено скучаеше. Той вече бе получил рушвета си, а да се заяде за нещо повече, просто нямаше как. Той познаваше Сидри вече много години и знаеше, че джуджето е твърде предпазливо и страхливо, за да се захване с нещо съмнително. Ала изведнъж...

- Я! Тия тука какви са? - изрева началникът на посърналия Сидри.

- Кои? - разтревожи се нещастното джудже. - А, тия ли... Тия, ще благоволите ли да видите... са отбелязани в списъка на кервана... Присъединиха се по пътя...

Ставаше дума за две високи, стройни фигури, които стърчаха в самия край на разтеглилата се верига от понита.

- Отбелязани в списъка, а? Я да видим... Елате тук! Свалете си качулките! Ръцете зад главата!

В помощ на митничарите веднага изникна една група арба-летчици.

Сидри се хвана за главата и изстена. Останалите джуджета мрачно тъпчеха на място до своя предводител. Те нямаха никакво оръжие, дори най-късата сабя бе опакована и подпечатана от имперски служител на границата с човешките владения.

- Отбелязани били в списъка, а? - зловещо се ухили митничарят и повтори: - Ще я видим тая работа...

Двамата се оказаха мъж и жена - много млади, с чиста, розова кожа, каквато вече не се срещаше в замърсените човешки селища. И двамата бяха високи, той - пълни шест фута, тя - около пет и половина. Имаха гъсти и като че ли зеленеещи коси, високи скули, странно изпъкнали тъмнозелени очи, тънки устни и тесни брадички с мънички трапчинки От пръв поглед се личеше, че не са хора. Не фигурираха дори в предупредителния надпис на вратите било като „елфи", или - още по-зле, като богопрезрени Дану. Най-вероятно бяха от племето на Волните - странен народ, навярно по-стар и от самите елфи, и от Дану. Те открай време живееха в своите далечни владения на брега на Изгревния океан, без да се намесват в работите на други раси. Когато Империята сломи съпротивата на елфите, джуджетата и Дану в Първата северна война, Волните неизвестно защо останаха безучастни и отхвърлиха предложението за съюз и на едната, и на другата страна.

По-късно - когато бронираните войници на Империята унищожаваха разбунтувалите се джуджешки царства, имперските ловци гонеха в горите Дану като дивеч и изгаряха на клади последните „диви" орки, гоблини и други - Волните отново нищо не сториха. А се славеха като най-добрите воини в света. Имаха само една слабост - презираха лъкове, арбалети и прашки, защото ги смятаха за оръжие на страхливци.

Императорът не забрави изгодния за него неутралитет на Волните. За да задълбочи разкола сред нечовешките раси, той издаде указ, според който всеки от племето на Волните имаше право, когато пожелае, да получи имперско гражданство. Обещани им бяха редица облекчения и привилегии. Епархията дори ги допусна до причастие, без обаче да изисква покръстването им. Религиозните йерарси не бяха глупави хора. Усещаха, че няма нужда от дребни конфликти с най-добрите воини в целия известен свят, затова не настояваха Войните да приемат имперската вяра. Ако се наложеше, щяха да ги заклеймят като еретици.

Самите Волни обаче приемаха причастието с желание и без особена принуда -като част от новото си гражданство. Особено усърдие в областта на вярата те не показваха, но, както вече бе отбелязано, в Епархията бяха далеч не бяха глупави. Те знаеха кога да изискват усърдие и кога - да изчакат.

Но за толкова години, от този указ се бяха възползвали едва малцина Волни.

„Кан-Торог, благороден капитан на Волната стража, със сестра си Кан-Мола" - гласеше ред в списъка на кервана. Митничарят позна кривия почерк на Сидри.

- Волни? - учуди се той. - Гледай ти... Каква музейна рядкост! Кой вятър ви довя в Империята?

- Решили сме да вземем имперско гражданство - отговори с нисък, дрезгав глас капитанът. Сестра му остана безмълвна.

- О, така ли било. Е, тогава... Това е друга работа. До... добре дошли. - Законът задължаваше митничарите да бъдат любезни. С други думи, обричаше ги на мъчения адови. - Обаче, не сте ли много млад за такъв чин, капитане? - прозорливо отбеляза началникът на митницата. Кан-Торог сви рамене.

- Съдбата ми отреди да оглавя триста конника по време на едно сражение. След сражението Кръгът на капитаните ме прие в своите редове.

Не е редно да обсъждам високите решения на горестоящите.

- А документи имате ли? - не се предаваше бдителният митничар. Документите се оказаха наред. Наред се оказа и оръжието - грижовно опаковано и подпечатано.

- И вие какво, решихте да се заселите в нашия град? - по-любопитства началникът на митницата, докато им връщаше кожения пакет с документи.

- Още не знаем - призна Кан-Торог, - всичко е възможно. Според указът на Негово величество първо трябва да получим документа за гражданство от имперския наместник в Хвалин.

Помози Бог - покровителствено каза митничарят. - Тогава една последна формалност. Свалете наметалата си, аз трябва да съм сигурен, че нямате дългомерно оръжие, защото е забранено от имперски закон...

Волните мълчаливо се подчиниха. Под наметалата имаха кожени дрехи - знаменитите люспести крхапи, направени от кожите на грамадните гущери, които обитаваха западните брегове. Говореше се, че такова яке не може да се пробие с обикновена стрела.

Ала бдителният митничар нямаше как да забележи, че след всичките главоболия покрай кервана джуджето Сидри и двамата Волни се отделиха от останалите и влязоха в един и същ хотел.

* * *

Чародеят от Орден Арк. Младежът, изпратен да го следи. Джуджето Сидри. Волните - братът и сестрата, по-точно, преструващи се на брат и сестра. Какво ви доведе всичките в Хвалин, в един и същ ден, толкова различни?

Аз вече от много време не напускам килията си. Настоятелят на църквата на Хладния плам, в подземията на която съм заточен, се смята за задължен да ми праща хляб, зеленчуци и вино, да ме снабдява с въглища за зимата. Сигурно за него аз съм нещо като движимо църковно имущество - котарак за изтребване на плъховете, от които Хвалин гъмжи.

Да, аз не напускам килията си. Наместникът на Хвалин си мисли, че правя това от страх пред него. Негово високопреосвещенство, епископът Хвалински, изглежда, искрено предполага, че аз търся прошка за греховете си. Орденските магьосници, от всичките седем ордена, приписват тази заслуга на себе си. Ала тези от тях, които имат поне малко ум в главата си, потръпват и се обграждат с охранителни знаци, щом чуят моето име. Разни дребни йерарси на Хвалинската епископия няколко пъти се натискаха да говорят с мен, но аз ги отпратих. Няма за какво да говоря със слугите на Несъществуващия. Нека Го наричат Спасител на Света, щом искат, и нека творят някои чудеса в Негово име - не ме интересува.

Аз се страхувам единствено от името на Този, който ме заточи тук. Макар че да ме убие Той не може. Дори Той. И това утешава.

С мен остана моето изкуство. Ала... може би щеше да ми е по-леко, ако не знаех за всичко, което ставаше там, на повърхността. За добро или зло аз зная.

Всичките ми жили са покрити с малки издутини от засъхнала кръв. Аз рисувам пента-, хекса- и октаграми, призовавайки Силите на Светлината и Мрака да се явят при мен. Духове на ветровете, духове на езерата и реките, духове на океаните. Познавам мрачните създания, които още не са получили имена в официалната демонология. Те възникнаха, когато имперските градове станаха неимоверно жестоки - достатъчно, за да могат човешките нещастия и мъки да породят живот в същества от камъните на паважа и къщите. Зова духове на пътищата. И още много други.

Приказвам си с таласъми от всякакъв вид. Високите орденски магьосници са глупави и пренебрегват тези извънредно полезни създания. Аз зная всичко за Хвалин - какво става в покрайнините му, по пътищата към него...

Есенната нощ е тъжна. Начертаната с моя кръв хексаграма бавно угасва. Ниобий, „дяволчето", както биха го нарекли необразованите тукашни, в действителност е малък земен дух. Той припряно натиква в неочаквано широко отворената си уста нещо вкусно, съставките на което няма да назова, за да не наруша храносмилането на достойните слушатели.

- Гледай друг път да извикаш мене - докато ме увещава, той дори събира покритите си с черна козинка лапи в умоляващ жест. - Извикай мене. Мене, а не...

- Ако ми потрябваш ти, ще те извикам - обещавам аз. „Дяволчето" тъжно кимва и с досада започва да си чеше тила зад десния рог.

- Да, да, ти само обещаваш - обидено мърмори то, въздиша и гледа накриво потъмняващия контур на защитната линия. Веднага щом изгасне хексаграмата, ще му се наложи да се върне у дома - в тъжното, безрадостно царство на земните духове, където няма светлина, нито движение, още по-малко пък смях... Да ни пази Твореца от такова жалко съществуване.

Така или иначе, необикновеният ми гост заслужи вечерята си. Може наистина да го извикам някой път - ей така, за награда. Нека се порадва. После ще служи още по-добре - и не само заради страха пред властните, които му причиняват непоносими болки и мъки със заклинанията си.

Разбрах всичко, което ми трябваше. Конци се протягат от всички краища на Империята и се връзват в един стегнат възел. Връзват се тук, в Хвалин.

Все пак, усещам и някаква непълнота в този възел, сякаш не му стигат някои нишки. Би било добре да погледна източния път, обаче наближаващият от Остраг Гибелен порой съвсем заглушава всички заклинания, които насочвам натам. Духовете също бързат да се махнат надалеч от онези места, така че докато не премине облакът, нищо не мога да сторя.

Остава ми само да наблюдавам развоя на събитията, макар да зная, че точно тук - в Хвалин, нищо особено няма да се случи. Целта на всички пътници, дошли тук с тревожни сърца, не е градът. За всички тях -чародеят от Арк, пратеният по следите му съгледвач, Волните (в които усещам някаква мрачна тайна) и джуджето Сидри - Хвалин е само междинна точка, след която трябва да продължат.

Освен за чародея от Орден Арк. Улавям тревогата и безпокойство му, които той старателно крие под обичайната маска на леденостудено презрение към окръжаващите го. Той очаква нещо тук, в Хвалин, прели да тръгне отново по своя път.

Хексаграмата угасва докрай. Свещта гори едва-едва и масичката с отворената книга почти не се вижда. Полагам ръка върху празните страници и започвам да диктувам...

* * *

Тази вечер Императорът си лягаше в лошо настроение. Имаше защо. Магьосници, които му доставяха информация, току-що - с поклони и извинения - бяха връчили на Негово Слънцеподобно Величество спешна пратка, плътно запечатана с герба на Орден Лив.

Тънките, изящни пръсти (изяществото се смяташе за знак на сила) с нетърпение откъснаха светлосиния Камък на печата. Кафявият взор се впи в пламналите редове, които също светеха в светлосиньо - цветът на ордена.

Източната армия пращаше изпълнени с паника донесения. Трите елитни легиона под командването на Негова светлост херцог Парцивал - Четвърти, Седми и Девети железен - поради прекомерната гордост на същата светлост, се откъснали от главните сили, изгубили се в джунглата, след което се оказали в непроходими блата, където били унищожени до крак. Осем хиляди бронирани бойци от елитните пехотни войски потънали в зловонното тресавище. Нищо не успели да сторят и прикрепените към корпуса магьосници от ордена на Синия Сол (улавяше се отровен намек, че адептите на Орден Лив никога не биха допуснали подобно нещо). Единственото, в което преуспели магьосниците, било да изпратят на безопасно място Негова светлост херцога заедно с походните наложници, кучкарите, най-добрите ловджийски кучета, соколите и касата на загиналите легиони с неизплатените в срок заплати. Като доказателство за особената доблест на херцога бе приведен фактът, че той най-самоотвержено се отказал от едната си наложница и вместо нея взел знамената на всичките три легиона.

Изнежените пръсти на Императора бавно, сякаш галеха, изгладиха пергамента. Пръстенът с черен камък на средния пръст на дясната му ръка едва забележимо светна с мека, пер-лена светлина. Листът на донесението сам се нави на руло и отлетя към невидимите лавици, където в строг ред се съхраняваше целият имперския архив.

Императорът работеше в една грамадна подземна библиотека, където редовете на лавиците се простираха почти цяла левга; просторната маса на повелителя се намираше непосредствено до входа.

Човекът, който повеляваше на милиони поданици по всички брегове около Огърлицата на вътрешните морета, изведнъж се надигна от креслото. С рязко, раздразнено движение угаси лампата. Умиращият пламък (най-обикновен, съвсем не магичен) озари в тъмнината строгото младо лице с твърд като на чисто нова монета профил. Къдравата коса падаше свободно до раменете. Кафявите очи умислено се взираха напред.

Императорът скоро бе навършил двайсет и три години. И управляваше едва от седем дни.

Преди петдесет и три седмици, неговият баща, предишният Император, се бе споминал. Една година след смъртта му наследникът бе в дълбок траур, без да разбулва лицето си и без да яде нищо освен най-необходимото. Изкарвал бе цялото си време в молитви и воински упражнения, тъй като първите способстваха за пречистването на душата, а вторите - за телесното усъвършенстване. Отнето му бе името - отсега нататък, до смъртта си той щеше да бъде само Императорът, живият бог на земята, управителят на най-мощната държава. Рожденото му име щяха да си спомнят само когато настъпеше часът да последва своите царствени предци, за да даде отчет пред техния строг и неподкупен съд.

Цяла година страната бе управлявана от Имперски съвет, съставен от най-доближените до покойния Император персони. Крепителите на трона -грандовете в Империята (най-вече магьосниците) и Негово Високопреосвещенство епископът Мелиински, висш църковен йерарх на Империята - бяха длъжни да не допуснат необратимия рязък спад. Те трябваше да осигурят плавен преход на властта от един Император към друг. Младият управител (с непроницаемо лице и остър слух) бе длъжен да присъства на всички заседания, за да попие мъдрост от верните сподвижници на баща си. Каквото и решение да вземеха членовете на Имперския съвет обаче, то се ползваше с пълна неприкосновеност. Новият Император нямаше право да ги измести, нито да ги екзекутира. Той можеше само да ги отдалечи от себе си, и то не преди да са изминали десет години от неговото собствено управление.

Разбира се, това в никаква степен не се отнасяше за магьосниците и свещениците.

Императорът се изправи и пристъпи към маскираната врата. Наметалото му с два имперски цвята - червен и златист - се влачеше по пода след него.

„Проклета война. Прехвърляне през Изгревния Океан - за какво? Безсмислено е да изпращам на смърт кохорти след кохорти, хиляди след хиляди, когато туземците никак не се стремят към честен бой. Те бягат в горите, в непроходимите джунгли и оставят земите си без данъкоплатци.

Кому са нужни такива владения? Но на аристократите, на всичките тия перове и херцози от времето на Първият изход, войната е необходима като въздух - друг живот за себе си те не виждат. Освен това, лично тях войната почти с нищо не ги заплашва. Магьосниците от персоналната охрана винаги са готови да пренесат сюзерена на безопасно място..."

Младият Император стремително крачеше по разкошните мрачни коридори на своя замък, който се извисяваше над столицата като черен гарван над плячката си. Пред всяка една врата пазеха стражниците. Щом го видеха, елитните воини мигом го приветстваха - свиваха бронираните си ръце в юмрук и удряха лявата страна на ризниците си, там, където е сърцето. Управникът отговаряше по устава - с кратко кимане. Той знаеше, че е владетел на всичко това, повелител на живота и душите на своите воини, но всеки висшестоящ бе длъжен да отговаря на поздрава на подчинените си. На това държеше и продължаваше да държи имперската армия.

Държеше... Императорът с досада си позволи да тръсне глава.

„Най-добрите, елитните хиляди, паднаха там - зад океана. Паднаха ветераните от запаса, все хора врели и кипели, без които войската се разпада само за няколко дни. Опитам ли сега да обявя нов набор...

Да, желаещи за набор няма да липсват. Империята щедро плаща на тия, които се излагат на смъртна опасност за нея. На всеки, който заслужи, се полага пенсия. Пенсия и парче земя, която новият стопанин може да продаде или да отработва.

Но... Но това вече няма да е същата войска. Ще мине време, докато новобранците, дори способните да държат щит и меч, станат истински воини!

Всичко е заради тия барони и херцози. Синята кръв, зад която стои силата на магическите ордени. От времето на Основателя - най-великият вълшебник, който някога е живял на тази земя, Комнинус Страза - в имперските владения съществуват седем магически ордена, свързани с числото на седемте цвята на дъгата. Какъв безсмислен обичай. Как ще разбереш с какво се отличава Небесносиният Лив от Синия Солей? Червеният Арк от Оранжевия Гарам? Една пета от всичките имперски доходи върви в тяхната хазна! Плаче ми се за всяка една златна монета. Проклетите седем Опори на Трона обаче озаптяват не-хората и всички онези твари, които таят кръвожадни мечти за отмъщение и искат да потопят Империята в кръв, за да си възвърнат онова, което Творецът поднесе в дар на своя Избран Народ! Но само синята, аристократична, кръв правела човека способен към магия..."

Императорът криво се усмихна (пак когато не го виждаха стражниците).

„Магьосниците... Проклятието на моите владения. В края на краищата, дори от белите монаси вредата, изглежда, е по-малка. Мнозина от тези, които стоят в низините на църковната йерархия, искрено се стараят да помогнат и облекчат живота на обикновените хора. Най-смайващото е, че понякога молитвата им сътворява чудеса. Чудесата са малки, незначителни, но вършат работа. Брашно за две гладуващи сирачета, например!

А пък магьосниците..."

За магьосниците Императорът имаше специални планове.

Когато бе дете, често му доставяха пленени Дану, които имперските ловци бяха заловили при поредното разкриване на някое от убежищата им.

Извеждаха него - момчето - на един посипан с пясък двор. Даваха му тъп и къс меч, още твърде тежък за неговите ръце. Бойната арена бе обкръжена от ложи, в които се разполагаха магьосници от всичките седем ордена -все наставници на младия принц.

.. .А после вратите на отсрещната стена се отваряха и на арената излизаха деца-Дану.

-Атакувай, принце!Пролей кръвта им!

...Императорът с ритник отвори вратата на спалнята си.

- Всички вън! - изръмжа той на слугите. Евнухът - разпоредител на имперските наложници - нещо се засуети, заради което веднага получи изгаряне на челото си. Повелителят на Мелиин бе добавил към своя и без това изгарящ поглед малко истински огън. След това всички слуги се изнесоха на пожар.

С усилие на волята си Императорът заповяда на тежкото желязно мандало да се затвори и механично прошепна думите за необходимите предпазвания. Разкопча катарамите на ризницата си. Управникът нямаше право да се разделя с бронята си, когато е буден. А пък презрамната лента с наследствената кама, на която бяха изписани руни от господарите на седемте ордена, Императорът нямаше право да сваля дори в банята.

Освободи се някак от дрехите си и рухна по очи върху широкото си легло. Баща му, да бъдат справедливи към него Подземните Богове, обичаше да си докарва тук голяма компания наложници - желателно не по-възрастни от петнайсет години. Новият Император обаче се отвращаваше от подобни забави.

„О, Всемогъщи, Спасителю, Подателю на блага, защо ме наказваш с тези спомени? Защо не спират да ме преследват? Защо пак виждам онзи ден?

Осемгодишен съм, велможите на третото съсловие от Хва-линския район ми подаряват малко кученце, порода вълкодав. Смешно е - с голямо чело, с дебели лапи... Аз го взимам в ръцете си, целувам носа му, а то ми лиже бузата. Учителите се спог-леждат неодобрително, а след това - когато правя на кучето легло в стаята си - те се домъкват. Всички до един - и седемте. Погледът ми е заслепен от техните пъстри наметала, сърцето ми се свива - сякаш ме очаква бой за някакво провинение.

- Принце, ние стигнахме до извода, че вашето сърце е изпълнено с неподобаваща за един Наследник на Империята чувствителност - казва Реваз, магьосникът от Червения Арк.

- Ако нещата продължат така и занапред, вие ще сте неспособен да държите властта в ръцете си с необходимата твърдост - подхваща Сежес, Небесносинята от Лив. Нейните думи ме учудват - тя изглеждаше по-добродушна от другите...

- Да вървим, ваше височество. Очаква ви още един урок -Гахлан, Оранжевият, решително ме хваща за ръката. Сежес сграбчва жално изпищялото кученце.

...Отиваме на арената. Камъкът на бойния жертвеник е черен и празен. Закрепват кучето ми към бронзовите скоби.

- Вземи му живота - заповядва Сежес и ми подава кривия нож за жертвоприношения.

Императорите не плачат. Но ми се налага да стегна цялата си воля, за да кажа „не!".

- Това е необходимо, принце мой - изхриптява Гахлан. -Жестокостта е единствената опора на властта. Сърцето ви трябва да е твърдо като камък. Само с такова сърце Империята ще процъфтява под вашето управление!

- Нека му помогнем - изведнъж казва Сежес и, аз дори не успявам да се обърна, изважда изпод наметалото си бронзова обредна тояга. Прас! Кучето се свива, изпищява и започва да скимти. От раната на лапата му стърчи парче кост; кръвта се разлива по камъка.

Аз не викам. Аз още тогава бях Император, дори без корона.

- Довърши го - казва Сежес и тиква в ръката ми ножа за жертвоприношения.

Аз удрям - целя да й разпоря корема от слабините до пъпа, както ме учеха.

Започват да ми се смеят. Всички. Вълшебницата леко отклонява моята нападка и ми залепя толкова силен шамар, че аз подам на пясъка.

- Ставай, принце - усмихва се Сежес. - Ставай и, ако обичаш това ненужно създание, спри мъките му.

Думата „обичаш" от нейната уста звучи като мръсно ругателство. А е хубава, много хубава и млада, както сега разбирам. Тя има чудни очи - една слугиня дрънкаше, че бабата на Сежес била пленена елфическа девойка. Затова готвачките и камериерките я наричаха „елфата".

Кучето вече не пищи, а сподавено хрипти. С три удара Сежес му пречупва останалите лапи.

И тогава... Тогава аз усещам, че плача. И удрям - право в гръкляна на моето кученце, което дори не успях да кръстя.

Кръвта ме опръсква.

Не се оплаках, че имам такива наставници. Едно оплакване можеше да предизвика само телесно наказание, нищо повече. Но този ден аз се заклех, че ще отмъстя.

...Подобни неща се повтаряха още няколко пъти. Кученца, котенца, птици - аз бях длъжен да ги убивам. Те не винаги ме очакваха вързани за жертвеника. Понякога аз бях длъжен сам да ги хвана, докато се мятаха по арената. Сежес засичаше време по един пясъчен часовник. Ако не успеех да се справя в срок, понасях жесток побой.

Един месец след кученцето за първи път ми доведоха пленени дечица Дану.

Те бяха пет. Едно мъничко бебе, две момиченца, едното на три, другото на пет. Момчето ми бе връстник. Последното бе най-голямо от всички - момиче на около тринайсет.

Тъп меч в ръцете ми. Гласът на Сежес ме удря като камшик:

- Убий ги всичките! Започни с момичето!

Черните й коси са криво и неравно отрязани. Високата й шия е оголена. Смешно и трогателно стърчат острите уши. Ала аз... Аз вече не съм онзи, дето жалеше кучето. А и нали са Дану - нашите вечни и кръвни врагове...

Сега ми се струва, че тогава нищо не усещах. Но това, разбира се, не е вярно.

Момичето е изправено и ме гледа презрително. Само нейните ръце са вързани зад гърба.

- Страхливец! - процежда през зъби тя на нашия език. -Излизаш да се биеш само тогава, когато ръцете на врага ти вече са вързани! - Тя плюе в лицето ми.

В същия момент момчето се нахвърля върху мен. Май извика нещо... Това много ми помага -бойните ми инстинкти се събуждат и аз разпарям целия му корем.

Повръщам. Повръщам мъчително, с болка и спазми. Страшният глас на Сежес ме връща в реалността:

- Убий ги всичките!

Момчето Дану се гърчи на земята. Кръвта ме опиянява... Втурвам се към момичето с вързаните ръце, замахвам, удрям...

Мечът ми е тъп и нащърбен, за да причинява още по-големи мъки. Дану пада с разсечена шия, а аз ... аз се обръщам към малките деца.

Момичетата се притискат едно към друго и ме гледат обезумяло. Ала нито едната, нито другата плаче. Не викат - дори когато моят нарочно притъпен и назъбен меч ги сече на парчета.

След това дълго боледувах. През нощта сънувах кошмари.

Когато оздравях, за втори път ми доведоха деца Дану. Тях ги убих, без да трепна"

Императорът лежеше в леглото, без да помръдва. Блуждаещите му очи гледаха в тавана. Зад вратата - той усещаше -чакаха изплашените от гнева му слуги. Зад стените на замъка спеше Империята, която нищо не знаеше за черните спомени на своя повелител.

„Нощта ще мине. Ще дойде денят с неговите несвършващи задачи. Сега е есен, време за лов. Благородните съсловия заминаха по замъците си, за да успеят да си начешат крастата, преди да удари Гибелният порой. Имперският Съвет няма да се сбере по-рано от зимата.

Не, сега вече така или иначе няма да заспя."

Бронзовото звънче тихо звънна и в спалнята веднага нахлу цяла банда слуги.

- Вана, всичко чисто, бързо! - полугласно, през зъби заповяда владетелят на половината свят.

„Мразя ги тия вълшебници. Мразя ги. Чувствам се омърсен, щом се докосна до техните интриги дори за малко."

Седемте ордена държаха под бдителен контрол всяко магично движение в Империята. Но в действителност те бяха осем. Осмият - Нергът, се смяташе за непритежаващ цвят. Неговите адепти страняха от другите и избягваха да се намесват в делата на околния свят. Те преследваха свои собствени цели, които не бяха известни и на обикновените хора, и на колегите им магьосници. Получаваха своя дял от имперските доходи, винаги бранеха Империята с усърдие, но нямаха свой посланик нито в двореца, нито дори сред учителите на Императора. Всички опити да се разузнае с какво се занимава Безцветната кула - както наричаха твърдината на този орден -търпяха провал. Останалите седем ордена - доколкото бе известно на императора - също не бяха разбулили мистерията. Зрънцата информация, с които разполагаха, бяха недостатъчни и неясни.

Някои пък дрънкаха, че Църквата отдавна можело да се смята за деветия орден.

Девет. Числото на Мрака.

Императорът се взираше право пред себе си, сключил пръсти и сбърчил вежди. Нищо друго не му оставаше да направи.

На него - повелителят на огромни пространства, командващият многохилядни армии - му се налагаше да се крие от бдителното око на Седмоцветните кули и да използва хората си там, където успешно би се справила една проста магия. Ала друг начин нямаше.

Той не се съмняваше, че е заобиколен от съгледвачи.

„Три четвърти от слугите ми със сигурност са шпиони на ордените. Слугите могат да се сменят - дори всеки ден, но Се-жес и приближените й веднага ще завербуват нови."

Императорът го съзнаваше. И затова не правеше опити да се избави от някой. Неведнъж бе забелязвал, че писмата му се цензурират, но въпреки че знаеше кой го върши, не предприемаше нищо.

Рядко го оставяха сам. Изключение бяха само библиотеката и спалнята. Сежес го разпитваше защо прекарва нощите си в усамотение, с какво наложниците са разгневили повелителя, защо ги отбягва. Обещаваше му да ги екзекутира до една и да ги замени с нови, стига само той да каже.

„Тя не е жена. Дори не е сукуб. Тя... Тя... изобщо не е човек. Сигурно произлиза от Каменния Народ, който признава и се прекланя единствено на Целесъобразността. Колко момичета има там, в Дома на Удоволствията? Триста, петстотин, хиляда? Не е редно Императора да отегчава царствената си памет с подобни дреболии."

Засега той бе пленник на собствения си дворец.

„Но един ден самият аз ще издавам заповеди, ще раздавам наказания и милост, както баща си. Макар че... Дали баща ми е взимал решенията си по своя воля? Или точно обратното?"

- Извикайте охраната! - Той знаеше, че е безсмислено да се отказва от стражниците. Ако го стореше, капитанът на дворцовата гвардия просто нямаше да изпълни заповедта му, защото все още се подчиняваше само на Имперския Съвет.

„След петдесет и една седмици, аз, Императорът няма да се разхождам инкогнито. Дотогава обаче..."

Двайсет снажни воини, яхнали черни като нощ коне, очакваха Императора до портите. Половината бяха Волни, получили имперско гражданство. До един бяха проверени от седемте ордена - вълшебниците гарантираха за тях. Тези Волни произлизаха от един претърпял поражение и разпръснат клан. Единствено защитата на Империята им даваше шансове да оцелеят и отмъстят. Ето защо служеха неустрашимо и съвестно.

Другите десет бяха имперски арбалетчици. Смяташе се, че с точната си стрелба те надминават дори елфите.

Групата с грохот прекоси спуснатия за преминаване мост и нахлу в мрака на спящата столица.

ТРЕТА ГЛАВА

Магьосникът с апетит унищожи вечерята си и напусна ханчето с помпозното название „Имперски лъв". Заклинание за преместване би позволило на вълшебника да се озове на нужното място само миг. Ала поради секретността на мисията командорът най-строго му бе забранил всякакви излишни чародейства. Съперничещите си ордени надали щяха да обърнат голямо внимание на един млад адепт, пристигнал в Хвалин, но ако вземеше наляво и надясно да използва Силата на Арк, щяха да се вгледат в него по-втренчено. И тогава...

Магьосникът поклати глава, сякаш по този начин желаеше да се увери, че не е напуснала мястото си.

Всъщност, нищо особено трудно не го очакваше. Предстоеше му само да посрещне някаква персона, да й каже паролата, да вземе от нея някакъв пакет, а при размяната да й връчи злато. Много злато - коланът му едва стоеше на кръста. След това, без да разопакова полученото, трябваше да отиде в най-близкия орденски замък, където щеше да го очаква Командор Девран.

„Лесна задача. Както справедливо отбеляза мъдрият командор - Най-доброто решение обикновено е най-лесното. Ето именно с такива малки, незначителни на пръв поглед дела се кове Голямата победа."

Магьосникът пришпори коня си. Уставът на Орден Арк заклеймяваше честолюбието като един от осемте смъртни гряха, но младият вълшебник не успя да сдържи задоволството си, докато гледаше прибързаните поклони на хвалинските жители.

Той не познаваше нито баща си, нито майка си. Роден в една вада до някаква мръсна кръчма в Остраг, той бе обречен да загине. Обаче Боговете - най-вече, разбира се, Истинния Бог - по странната си прищявка бяха вложили в него прекалено много огън и сила. Гладен и измръзнал, неизвестно как той оцеля във времената, когато девет от всеки десет деца умираха. До седемгодишната си възраст той живя сред остражките просяци, където бързо заслужи прякора си Барсаг*. Стигнеше ли се до бой, кръвта нахлуваше в главата му и той се нахвърляше на противника си като ловджийско куче, без значение дали човекът срещу него е по-голям или по-силен. В една такава битка го забеляза Девран, който по онова време бе още Капитан-лейтенант.

* Барсаг (староимперски) - много силен, злобен и необуздан. Произлиза от новоджуджешката дума за подземен получервей-получо-век, известен със свирепия си нрав. Във времената на Древната Империя барсагите били използвани като бойни зверове при война и на арената за развлечения. -Бел. а.

След това дълго се обучава в кулата. Покровителят на Барсаг стана командор, обаче не забрави онзи, когото някога бе кръстил. Момчето показа големи способности и за кратко време достигна второто ниво по същото време, когато мнозина негови връстници още бяха калфи.

Илмет - така го нарекоха в ордена - разбираше, че въпреки леснотата сегашната работа е изключително важна. Командорът изпрати него, най-верният, най-преданият, изпрати го, без да разкрие цялата същност на предстоящото.

„Значи, работата е наистина тайна и секретна. А най-добрият начин да скриеш секретността на действията си, е да се държиш както обикновено."

Именно затова Илмет остана в обичайното си сребристо-черно одеяние, по което можеха да го познаят отдалече. Чародей от второ ниво, облечен като човек от простолюдието, би предизвикал доста по-сериозни подозрения.

Младият магьосник обаче не знаеше, че вече е предизвикал подобни подозрения.

* * *

Трябваше да познаваш Хвалин по-добре от петте си пръста, за да следиш незабелязано един чародей от Орден Арк, който далеч не бе от най-слабите. Младежът с незапомнящото се лице познаваше града именно така. Там, където на един конник се налагаше да заобикаля кварталите с плътно притиснатите една към друга къщи, пешеходецът винаги намираше цепнатинка да премине.

„Къде хукна толкова късно тоя магьосник? В кой от гнусните чародейски вертепи? Да коли с крив нож новородени бебета, че да събере кръв за скверните си цели? Да прави черна магия? Да вика демони от потайните дълбини на света, с надеждата да измъкне тайните им и да ги накара да му служат? Или човекът просто е решил да плюе на устава на своя орден и си търси кучка за през нощта?"

Съдбата на магьосника Илмет от Орден Арк и съдбата на незабележителния шпионин, който сам се бе объркал в собствените си фалшиви имена, много си приличаха. Тук, в Хвалин на преследвача му предстоеше да стане Фесис. Това име бе същевременно и парола-пропуск. Сивото братство му даде един адрес за конспиративна среща в града - в случай на крайна необходимост. Повери му и смъртоносно заклинание, в случай че го хванат и не издържи изтезанията по време на разпит.

До този момент на Фесис не му се бе налагало да прибягва до подобни средства.

В Хвалин той бе за втори път. Но се ориентираше в града по-добре от кореняците. Знаеше за места, които самите хвалинци бяха забравили -изоставени мазета, пресъхнали кладенци, подземни проходи, които някога бяха служили за бягство или за нещо друго. С тяхна помощ той вече два пъти настигаше своето магаре, както наричаха на жаргона на Братството този, когото следиш.

„Не, този младеж със сигурност не се е запътил към бордей. Подмина Веселия квартал, прекоси Малкия пазар, храма, Средния пазар, кметството... Към градските порти ли се е запътил?"

Оказа се, че не е така. Магьосникът спря преди да стигне външната градска стена. Изпъчи се насред Панаирния площад.

„Хм, забавно място, да. Само че какво търси тук един чародей, и то в такава късна доба на нощта?"

Вълшебникът със заучено твърда походка (адептите на Арка се открояваха сред тълпата именно по тази нагла походка) се отправи към средата на площада и спря пред някакъв стълб. Това бе мястото, където изписваха - за тези, които умееха да четат - кой и кога ще пристигне в славния град Хвалин. Този обичай - въпреки усилията си - Фесис така и не успя да разбере. Откъде се е взел, кому е нужен и защо не отмира, при положение че само един на всеки петнайсетима можеше добре да чете, за шпионина оставаше загадка. Говореше се, че този обичай е въведен по заповед на някой от магьосниците. „Може и да е вярно. Кой знае?"

Но, така или иначе, магарето спря и се втренчи в табелката. Стоя известно време и тръгна назад.

Щом го изпрати до „Имперски лъв", Фесис се завърна на панаирния площад. Вече съвсем се бе здрачило, нощните стражи преграждаха улиците с бариери и заемаха местата си. Пред стълба с табелката му се наложи да се използва мъничка, потайна светлина. Напрягайки очите си, Фесис прочете: Последното представление преди Пороят! Странстващият цирк на господата Онфим и Онфим. Невиждано досега зрелище! Бързайте всички!

Цялото това многобуквие едва се побираше върху малкото парче пергамент, на който се виждаха следи от лошо измита боя. Очевидно пергаментът бе използван неведнъж.

„Кой има полза от това? Нима някой изобщо го чете?"

Щом престана да умува, Фесис се завърна в странноприемницата. Той се промъкна на тавана и с помощта на една тръбичка за подслушване се увери, че магьосникът наистина спи. Едва тогава и той се отпусна в лека дрямка като ловджийско куче.

* * *

Волните - братът и сестрата Кан, заключиха след себе си вратата, веднага щом пристъпиха прага на мизерната стаичка. На нехора повече не се полагаше. Отричаха се от миналото си, за да получат имперско гражданство, и в замяна получаваха най-неугледните стаи в хановете.

- Слава на Планината - въздъхна девойката. - Хвалин. Тя говореше общоимперски език с характерното за столичния говор ясно и звучно произнасяне на съгласните.

Младежът нищо не рече. Той спокойно се разположи на тесния нар, сложи ръце на коленете си и затвори очи. Приказките бяха излишни. Предстоеше им да вършат работа. Всичко вече отдавна бе уговорено в джуджешките мини. Оставаше само да изчакат Сидри с обещаните пари. За работата бе необходимо оръжие, макар че Волните спокойно щяха да минат и без него.

„Ако проклетото джудже успее всичко да уреди (сиреч да даде на когото трябва рушвет), тогава утре аз и Алия ще тръгнем на север." - помисли си Кан-Торог.

- Защо мълчиш?! - наруши тишината девойката. - Кажи нещо...

- Не ми пречи, човече - прошепна младежът.

- Човече? - Девойката се изчерви.

- Какво има? Ти си човешко дете, приютено от моя народ - спокойно произнесе младежът. И през ум не му минаваше, че така може да я обиди.

Той не бе в състояние да проумее как е възможно истината да засегне някого.

- Няма нужда да ми го напомняш! - избухна тя.

- Защо? - равнодушно попита Кан-Торог.

- Аз съм Волна! - изсъска девойката. Изглеждаше готова да издере лицето на своя „брат".

„По кръв не съм му истинска сестра, но по дух поне би трябвало да ме смята за такава! Защо рови в миналото?"

- Ако се наложи, ти ще можеш ли да хванеш стрела в полет? - осведоми се младият Капитан.

Алия наведе глава. Тя отлично боравеше с оръжие. Би победила в двубой почти всеки противник от рода на хората, но особените умения на Волните оставаха недостъпни за нея. За тях се изискваше нещо повече от възпитание и усърдие. Изискваше се кръв.

- Затова млъкни - със същата безстрастност каза Кан-Торог и отново затвори очи.

Няколко мига девойката гневно гледа спътника си. Тънките й ноздри се разшириха от ярост, а кокалчетата на пръстите, които стискаха костната дръжка на каната, побеляха.

- Защо се сърдиш? - пак проговори младежът. - Да си призная, така и не успях да разбера този твой навик. Каква Волна си ти, Dre'rann Aeodoi, щом се поддаваш на емоции при изпълнението на задача, която ти е възложил самия кръг на Капитаните?

- Да, прав си, братко - сведе глава девойката. - Ти си правият, прости ми, прости...

Кан-Торог пак впери учуден поглед в спътницата си.

- Сега пък молиш за прошка. Мене. За какво? Ако постигнем успех, никой няма да се интересува от твоите думи и мисли. Ако се провалим, ще ни съди Кръга. Но тогава него ще молиш за милост, не мене. Дотегна ми тая човешка порода! Не се обиждай, Тави... Ето че и аз самият проговорих като твоите сродници! Ти си добър воин, дори повече - ти си един от най-добрите, иначе Кръгът нямаше да ми даде тебе за спътница. Познаваш човешките тайни, владееш магията... Какво не ти достига? Какво искаш още? Да станеш Волна по кръв ли? Това не е по силите на никой. Няма в света такава магия, която би могла да превърне твоята кръв в наша. Разбери го, Тави. Аз съм многословен, това е грях, но, щом ще изпълнявам заръката на Кръга с теб, искам да съм сигурен, че няма да направиш някоя глупост само защото мислиш за нещо друго, освен за... Сещаш се за кое.

- Да... Разбира се.

Кан-Мола, Алия, Тави - девойката с много имена грациозно приклекна в далечния ъгъл на мизерната стаичка. Затвори очи и се превърна в истински Волен. Сякаш някаква неизвестна магия я направи от обикновено човешко момиче в същество от тайнствения, неизвестен народ.

Мълчанието се промъкна в килията като студена змия. Пропълзя и запълни всичко наоколо с безбройни пластове тишина. Постепенно тишината неумолимо погълна всеки звук, всяко леко шумолене. Накрая край потъналите в безмълвие фигури се сгъсти облак от тежка, непроницаема тишина.

Очите на Кан-Торог леко се отвориха. Воинът хвърли един бърз поглед на спътницата си - клепачите й бяха затворени, миглите не трепваха, гърдите се вдигаха и спускаха бавно, сякаш девойката спеше дълбоко и спокойно.

Ала той много добре знаеше, че това не е вярно.

* * *

В съседната килийка джуджето Сидри грижовно заключи подозрително тънката врата. Крехкото мандало би могло да успокои само един пълен глупак. Винтовете, които придържаха металното резе, не биха издържали и два яки ритника.

От дълбочините на широкото, кърпено много пъти елече Сидри извади една изтъркана кожена кесия. На връзките й висеше оловният печат на Планинския Крал с руната Сърце на дълбините. Мърморейки под носа си някакви думи на таен джу-джешки, то огъна печата и изскубна връзките. От кесията изникна един малък колкото детско юмруче пакет, опакован в сиво парцалче. За миг Сидри престана да диша. Остави настрани печата и разви едното крайче на пакета.

Светлината в кования фенер внезапно помръкна. Спокоен и жълт, пламъкът вътре се смени с димящи синкави езици. Кучетата, които се боричкаха на бунището зад прозореца, завиха в един глас.

- Ааbbаао Doboр! * - шепнешком изруга Сидри. Имаше защо -странноприемницата се оказа омагьосана. Камъните от основите, проядените от дървояди дъски на стените, паянтовите столове, безобразно мърлявите маси и ръждясалите фенери - всички без изключение алчно и бдително следяха дали някой от гостите прави магия. Чакаха, дебнеха и ако тя се проявеше, веднага вдигаха тревога.

* Рхабакар Дхробдт (приблизителна транскрипция от новоджуджешки език) -подземен дявол. Буквално: „Този-който-ходи-със-Зло-под-Майката-земна-твърд" - Бел. а

Джуджето припряно стисна пакета в силния си юмрук. С лявата си ръка бързо откъсна от колана една от многобройните чантички. Връзките се развързаха от само себе си и на масата се появиха стар, жълт зъб от неизвестно чудовище, матов пръстен с кървавоалено парченце дърво вместо камък и - най-необходимото - мъничко, на пръв поглед най-обикновено, перце от врабче. Мърморейки заклинания, джуджето насочи жълтия зъб с върха към трептящия фенер, надяна пръстена на една стара кост и сложи перцето отгоре.

Пламъкът във фенера веднага престана да трепти и джуджето облекчено въздъхна. Разбира се, адептите на Дъгата незабавно щяха да усетят - освен че Хвалин гъмжеше от тях, градът граничеше с владенията на червения Арк, на безцветния Нерг и на лилавия Кутул. Улиците тук бяха пълни със шпиони, съгледвачи и доносници от всички ордени. Сивото братство - легендарната лига на воините разузнавачи, също не лишаваше града от вниманието си. Хвалин се радваше и на посещения от джуджета. В него идваха предимно младите - тия, които още имаха илюзии, че Тронът на Планинския крал и Полускъпоценният камък един прекрасен ден пак ще заемат своето предишно място в чертозите на Цар-Планина...

* * *

Светлината във фенера престана да трепти и, Кан-Мола, Алия, Тави, девойката с много имена, уморено въздъхна, отпусна рамене. Бяха напрегнати до болка. Да задържа действието на заклинанието вече бе непосилно. Важното бе, че успя - Дъгата нищо нямаше да заподозре. Ала джуджето не биваше да го знае.

* * *

Сидри си пое дъх и продължи магията, но този път тревожно поглеждаше към жълтия зъб и пламъка на фенера. Сега вече успя да разгърне парцалчето. На мръсния плат неочаквано остро и ярко блесна един абсолютно безцветен и прозрачен кристал с неправилна форма. Светлината капризно играеше по стените му и се отразяваше в стотиците ръбове.

Тихо мърморейки под носа си думите на заклинанието, джуджето леко приклекна - така, че погледът му да се изравни с нивото на масата. Присви лявото си око, втренчи се в бляскащия кристал, спря да диша...

Пламъкът на фенера заплашително се люшна. Под дюшемето някой тежко изпъшка, а от комина се дочу приглушено виене. Сидри усети, че бузата му трепери, но така и не откъсна погледа си от кристала. Въздухът в стаичката се наелектризира и започна да пращи, а под тавана се развихри рой от сини светулки. По челото на джуджето започнаха да се стичат едри капки пот. Някъде долу отекнаха грубите гласове на нощните стражи. Явно собственикът на кръчмата бе вдигнал тревога. Въпреки всичко обаче Сидри не спираше да прави магията си.

Над кристала бавно се сгъсти малък, синкав облак, плътен като стелеща се в низините мъгла. На повърхността на този облак се появи дупка, сините нишки на магьосническата плетеница се завъртяха и една след друга се включиха в тайнствения танц. От дъното на дупката за момент прогледна Мракът. Прогледна и изчезна, като стори място на звездното небе. Един миг - и съзвездията започнаха да пълзят настрани, появи се черна, начупена линия, която наподобяваше далечен планински гребен. Един от върховете на планината като че ли носеше на каменната си глава корона - четири остри рога, четири остриета на копия, които с мълчалива заплаха сочеха към празнотата на небосвода. Коронованият колос стремително се доближаваше, растеше и запълваше всичко около себе си Сидри замря, безсилен да откъсне погледа си от зрелището. Сега вече не можеше да спре заклинанието, дори животът му да зависеше от това.

В склоновете на исполина се появи нещо още по-тъмно, по-мрачно и от черната каменна плът на планините - зейнал трап на пещера, огромна алчна паст, която дебне плячката си. Сидри се дръпна с цялото си тяло, започна да стърже с краката си по пода, сякаш опитваше да се обърне, да избяга.

От мрака го гледаше остър и гладен взор, в ушите му прозвуча мек, зловещ глас:

- Ти сам дойде тук, сега си мой!

* * *

- Магия! - извика Кан-Торог и с едно движение се озова на крака. -Тави!

- Спокойно - отзова се девойката, без да помръдне. Очите й останаха затворени. - Това е необходимо, братко. Сидри трябва да открие пътя. Налага се да го стори именно тук, в Хвалин. Нали не си забравил с чии кости са изградени основите на тукашната цитадела и храма на Мъртвите.

Младежът бързо, отсечено кимна. Той извади от един удължен пътен чувал две привидно обикновени пръчки и се втурна към коридора - отдолу по стълбите вече трополяха тежките ботуши на градските стражи.

Тави го последва. Тя се прицели в гърба на първия пазител на реда и рязко изхвърли напред ръката си. Кутрето, безименният и средният пръст бяха плътно притиснати, показалецът бе изправен, а палецът сочеше настрана - формата на заклинание Ykku. В същия момент стъпалото пред стража хлътна и той се сгромоляса с ужасни клетви надолу. Кан-Торог едва успя да го хване за китката.

- Дръж се!

Тясното стълбище се оказа изцяло преградено. Долу глупавият кръчмар натрупа една камара железа, които плувналият в студена пот страж виждаше като стърчащи остриета, нарочно насочени към него.

Докато криеха мечовете и измъкваха злощастния воин, измина доста време.

- Какво става? - учтиво стори път и с най-невинен тон запита Волният.

Току-що спасеният страж навъсено го изгледа. Един Волен, намиращ се в имперски град, означаваше само едно - дошъл бе да иска гражданство. Като воини те се ценяха много високо, всеизвестно бе, че препирните с тях свършват зле, ала...

„Да не би пък именно той да е правил тук забранената магия?"

Неграмотният страж реши, че дори да е така, заклинанията могат да се окажат част от привилегиите, които един Волен получава наред с гражданството.

- Ние сме длъжни да проверим - троснато измърмори пазителят на реда.

- Разбра ли, младежо?

- Да, разбира се - любезно се усмихна Волният. - Мога ли с нещо да ви помогна, господин стражник?

Да наречеш простия страж, който командваше десетина впиянчени себеподобни, истински стражник, воин от конната гвардия на Старите Императори, бе като да свалиш Божествения Небесен кръг на земята. Но ласкателството, дори толкова грубо, винаги вършеше работа.

- Благодаря - ухили се стражът. - Сами ще се оправим. Хората му тромаво го последваха.

Кан-Торог учтиво им направи път. На устните му играеше змийска, презрителна усмивчица.

„На тези глупаци и през ум не им мина, че ги баламосвам, за да дам на съзаклятника си шанс да се укрие. Малоумници, недоразумение на Божественото творчество, провал на Великата майка, който синът й великодушно е оставил непоправен...

Е, нищо. Ние ще му помогнем."

Когато дрънчащата с доспехите си група нахлу в стаичката на Сидри, той вече бе унищожил всичките следи на магията. Свещта във фенера пламтеше равно и меко, изживявайки последните мигове на краткия си живот.

С джуджето стражът се държа много по-различно, отколкото с Волния.

- Казвай кой си! - изръмжа воинът. Острието на късия, дебел меч, предназначен за битки в затворени тесни помещения, бе насочено към гърдите на якия Сидри. Имперският кодекс изрично забраняваше на джуджета, гноми, цверги и всички техни сродници да носят оръжие. Престъпниците свършваха в страшните Неврюеви рудници, където дори най-силните подземни обитатели издържаха едва няколко месеца.

- Сидри Дромаронг от коляното Дромаронг, син на търговец - представи се джуджето с нисък, припрян поклон. Зад гърба на старшия страж се появиха два арбалета. От това разстояние болтовете им, пуснати в упор, можеха да убият Сидри дори да носеше ризница под дрехите си (разбира се, тя също бе забранена от имперския едикт).

- Каква магия си вършил тука? - без да сведе меча си, изрева стражът. - Отговаряй, прасе подземно!

Сидри засумтя. Бузите му моментално се зачервиха като пещерна гъба при цъфтеж. Да се сравни едно джудже с подземно прасе бе кръвна обида. Такава обида не се поправяше, нито се заглаждаше, дори ако цялата кръв на врага се източеше капка по капка...

- С позволението на доблестния, не съм вършил тук нищо осъдително.

Джуджето пак се поклони, превивайки с усилие правия си гръб, който не бе свикнал с подобни упражнения.

- Както сигурно е известно на доблестния, аз, Сидри, доб-ропорядъчен и законопослушен търговец (джуджето изговори бързо заучената тирада на един дъх с облещени от усърдие очи), в преславния град Хвалин, благоденстващ под сянката на Властната имперска корона - нека удължат силите земни и небесни дните на носещия тази корона - пристигнах със стока, която цялата бе предявена за оглед в градската митница, за което в търговския ми дневник свидетелства съответният подпис, и бе подпечатана по Имперския едикт с гербов неизмиващ се печат...

Джуджето говореше, сякаш бе играчка с навиваш се механизъм, без да прави пауза дори за миг. Известно време стражарят стоеше поразен, ала той не бе от новаците, на които бе лесно да се замажат очите.

- Не ми навирай смотаните си книжници! Обърни си зурлата към стената, сложи ръце зад главата и без номера! Момчета, претърсете всичко тук! Извикахте ли стражевия чародей?

- Тъй вярно, Махар - отзова се някой до вратата. - Тяхно вълшебно благородие обещаха веднага да се отзоват. Изпращат самия Ондуласт.

- Ондуласт? - физиономията на старшия страж се разплу в злорада усмивка, която не вещаеше нищо хубаво. - Ондуласт, мило ми джудже, не е някакъв си мърльо, когото ти, хитра муцуно, ще можеш да изиграеш.

Ондуласт ще ти изкара душичката на знанието... Ще ти вземе здравето, дори без да излиза оттук, на място.

Кръвта внезапно се отцеди от бузите на Сидри - стражът нито лъжеше, нито преувеличаваше.

- Така че направи самопризнание, дребен боклук такъв - тонът на стража изведнъж стана сърдито-поверителен. - Признай си вината... Поклони се... и току-виж, рудниците ти се разминат.

Бе казано повече от достатъчно. На почтения търговец се предлагаше щедро да бръкне в кесията си, за да се откупи от досадния страж. На вълшебника честните блюстители на реда щяха да обяснят, че всичко са проверили и забранена магия не е имало. Щяха да скалъпят набързо как грозната кръчмарска щерка искала да омагьоса някакъв си смотльо, за да го вкара в леглото си, ама объркала думите и нескопосната й магия вдигнала магическата защита, от което и станал този конфуз. Началникът на стражата искаше да подскаже на провинилия се, че и чародеите са хора - надали ще имат интерес да се ровят в джуджешките вехтории и да търсят следи от непозволена магия.

„То, вълшебниците, трябва за своите работи да мислят. Как да изместят този, който е над тях, как самите те да не се окажат изместени. Наука е то! Цяла наука!" - разсъждаваше стражът.

Разбира се, Сидри бе наясно с всичко това. Ръката му вече бъркаше в пазвата за отдавна подготвената именно за този случай кесия, очите на стражите веднага пламнаха с алчен огън... Всичко щеше да приключи с всеобщо удовлетворение, но точно в този момент в кръчмата се появи въпросният Ондуласт.

Бученето на гласовете долу изведнъж се измести от пълна тишина. И в тази тишина прозвуча един студен, изпълнен с презрение глас:

- Е, какво става тук?

- Рьокен да ме изтърбуши! - наруга се стражът, разбърза се, засуети се и закрещя на своите юнаци:

- Я, по местата си, бързо по местата! Как беше в устава? С мечове или секири, или друго оръжие... от двете страни на входа... двама отвътре... Трима със заподозрения в магопрестъпничество, държейки същия за ръце или други членове, препятствайки да измисли зловредство...

Забелязваше се, че стражите изпълняват заповедите на началника си с нечувано усърдие.

- Я мини настрана, момче! - подвикна старшият страж на заплесналия се Волен, който се пречкаше пред краката му, докато се разминаваха. „Един Рьокен знае какви са му привилегиите, но ако Ондуласт ме намрази и започне да ми прави мизерии..." - трескаво разсъждаваше стражът.

Волният веднага се озъби като куче, което са лишили от лежащ пред носа му кокал.

- На мен ли говорите, славни воине? - изскърца със зъби той, стисна левия си юмрук и го разтри с дясната длан. - На мен, който ви спаси от ръждивите шишове там долу?

Стражът тъкмо се канеше да си отвори устата и да обясни на гордия глупак, че с Ондуласт шега не бива, защото цялата компания може да приключи в следствената килия, когато изведнъж...

От съседната стая безшумно се появи една невероятна хубавица - също от народа на Волните.

- Какво става тук? - Тя се протегна като млада пантера, кокетно прикривайки прозявката с ръчичката си. - Откъде е този шум?.. Кажете ми, о, доблестни воине, причината на тази бъркотия!

Тя така го гледаше с огромните си очи, така го изпиваше с поглед, че...

„Тая е чист разврат" - помисли си стражът и усети как по гърба му потича пот. Той похотливо преглътна и само Рьокен знаеше, с какво би приключила тази размяна на погледи, ако в този момент не се бе появил достопочтеният Ондуласт.

Адептът на Орден Кутул, магистър второ ниво, отдавна бе заслужил трето ниво и едноцветния лилав плащ, обаче с нещо бе престъпил устава и, въпреки запазения висок чин, бе доживотно заточен на служба като прост чародей от градската стража на Хвалин. Той още не можеше да повярва в сполетялата го участ и бе освирепял до безкрай. Даваше мило и драго, за да изкупи вината си и да се върне там, откъдето бе позорно изгонен - според слуховете за развращаване на непълнолетна послушница от Лилавия орден.

- Какво става тук, воине? - осведоми се вълшебникът с ле-деностуден глас и огледа присъстващите с присвити, безцветни оченца.

- Явихме се по сигнал! - юнашки рапортува стражът и се изпъчи, колкото успя. - Сигнал за непозволена магия! Ето тук, в тази стаичка.

- А тая... това... хм... същество къде се намираше в момента на престъплението?

- В споменатата стаичка, магистър Ондуласт, Ваше вълшебничество! -изрева с цялата си сила стражът, чинно облещил очи.

- Така... хм... Значи всичко е ясно. - Погнусен, чародеят побърза да влезе, за да се отдалечи от вонята. Източникът й бе най-близо стоящият до него воин, който усърдно притискаше устата си с длан, обаче - естествено - не можеше да възпре резкия мирис на чесън.

Ондуласт престъпи през прага и спря близо до треперещия вече без преструвки Сидри. Магьосникът бе нисък, слаб, прегърбен, на средна възраст, с болезнено бледо, премрежено от бръчки лице. Тънкият му гърбав нос и двете дълбоки линии от носа до краищата на устните придаваха на Ондуласт хищен и мнителен вид. Изглеждаше така, сякаш непрекъснато нещо надушва или напипва - или измяна, или плячка. Въпреки злобните приказки по негов адрес обаче той нито веднъж не бе обвиняван от чародеите на Първия ред, магистрите и майсторите в незачитане или нарушаване на орденския кодекс. А възможности имаше предостатъчно.

- Такааа... - неопределено разтегна чародеят. - Е, да започваме. Призна ли си вече престъпникът? - обърна се той към стража.

- Никак не, магистър, Ваше вълшебничество, не се е признал - с мъка в гласа отговори стражът.

- Лошо работите - Ондуласт стисна устни. - Лошо. За всичко това ще бъде представен доклад.

- Виноват, магистър... Не ме погубвайте... Вкъщи имам жена, малки дечица... Смилете се... Не ми отнемайте живота... -якият като бик страж почти ридаеше на глас.

- Ще видим - процеди магьосникът. - А какво правят тук външни лица? Защо не са отстранени? Определено е невъзможно да се работи в такава обстановка!

Под „външни" той явно имаше предвид Волните.

- Най-покорно моля за прошка достопочтения магистър - изпя Тави със сладко гласче, - но аз и моят брат пътувахме за Хвалин в един керван заедно с господин Сидри и затова...

- Вие навярно вече имате налице потвърждение за вашето имперско гражданство, също както и списък с отпуснатите ви предимства и привилегии? - осведоми се сухо Ондуласт, без да поглежда девойката и кой знае защо се сгуши в наметалото си.

- Виждате ли, почтени господин магистър, ние току-що пристигнахме в града и поради тази причина...

- Следователно, на този етап вие сте поднадзорен елемент без право на глас в гражданските и военни работи на Империята - отсече чародеят. -Старши страж! Разпоредете се...

- О, няма нужда, ние тъкмо тръгвахме! - обяви със същото гласче Тави. Сидри й метна един пълен с отчаяние поглед, но тя му обърна гръб.

Вълшебникът изчака да затворят вратата след Волните, гнусливо сбърчи нос и пак се обърна към стража.

- Парцалите на тоя... Къде са?

Трите чувала на Сидри веднага се озоваха на пода пред чародея.

- Да се изтърбушат! - заповяда той. - Заподозреният да се претърси! Сложете всичко, което намерите на масата и се омитайте. Заедно с него.

Джуджето стоеше ни жив, ни умрял, без да смее дори да избърше обилната пот, избила по челото му. Ондуласт с отвращение докосна с носа на черния си ботуш скупчените вещи на Сидри. Очевидно нямаше намерение да хаби заклинания за проверка на джуджешкото имущество.

- Това го махнете веднага. В него няма нищо - разпореди се той. - А сега ще се заемем ето с това ...

Върху захабената маса, покрита с подозрителни на вид тъмни петна, лежаха: къс сгъваем нож с дръжка от розово пещерно дърво, позволен от едикта; кожена кесия, върху която бе отпечата на монограма с джуджешки руни; огниво и кремък в обвивка; не много чисто парцалче - изглежда бе носна кърпа; сребърна верижка с герб на коляното Дромаронг; огромна връзка с ключове от черен кован метал; стара тъмночервена лула с бронзов пръстен на дръжката; друга лула, по-нова - за запас; свитък от плътна кожа; резбована дървен кутийка с комплект пера и пъстри шишенца пълни с мастило; половин дузина свитъци и дузина чисти листа; пътен дневник с мазна подвързия; лента за шията; осем позволени за носене парадни украшения от берил; и, най-накрая, къса пръчица от ясен, грижовно забелена и полирана, без каквато и да е резба.

Ондуласт хвърли само един поглед върху купчината и веднага взе решение.

- Така - Той изкриви лицето си още повече, сякаш на езика му бе попаднало нещо невъобразимо горчиво. - Завържете на тоя лапите... И останете в коридора. Само не забравяйте да затворите вратата след себе си, стражи.

Ондуласт никога не повтаряше заповедите си. Нямаше и нужда.

* * *

„Какво прави той?" - без думи попита Кан-Торог. „По-тихо! Ондуласт не е глупав човек, нито е слаб чародей - пръстите на Тави усилено се движеха. - Мисли по-тихо! Прикривай съзнанието си! Аз не мога изцяло да те скрия... Така... Какво прави... Вече всичко е разбрал, няма съмнения. Достатъчно е да видиш физиономията на нашето злочесто джудже -на челото му пише, че е... Но така или иначе, вълшебникът ще търси следи... за него е важна не само вината. Той иска да разбере какво наистина е вършил тук Сидри, защото джуджетата предпочитат да умрат от изтезания, вместо да издадат тайните си. И цялата прочута некромантия на Лилавия орден тук няма да помогне. Затова на нашия магистър ще му се наложи да се поизпоти."

„Но нали..."

„Ясно му е, че съставките отдавна са изчезнали оттам. Но за един опитен магьосник няма да е трудно да намери следата. На недоучилите вълшебници, адептите от най-ниските нива, бих могла да замажа очите, но с един магистър от второ ниво не мога да се справя, Кан."

„Ясно. Мечът..."

„Недей! Само ще погубиш Сидри. Дори и да се справим с Ондуласт - а да го победиш, уверявам те, не е така лесно дори за такъв като тебе - няма да разберем какво е видяло джуджето. А без това всичко губи смисъла си. Помни, че това заклинание е подвластно само на Подпланинското Племе!" „Какво ни остава..."

„Върви, лепни се за стража. Попитай го как така ще отвеждат джуджето с нашия багаж и така нататък. Ондуласт го остави на мен. И забрави за оръжието. Поне засега. То е за краен случай."

* * *

В килийката на Сидри магистър Ондуласт, без да бърза, се подготвяше за заклинание. Непозволената магия той усети едва когато се качваше по стълбите. Джуджето бе правило магия, в това чародеят изобщо не се съмняваше. Но въпросът бе - защо и за какво?

„Магия за късмет в търговията? Късметът и без това рядко напуска този Сидри - както и цялото подземното племе, впрочем. Не, тук нещата са различни..."

Ондуласт не бе глупак, нито страхливец. Той имаше здрава памет и великолепно въображение. Всичко това навремето му бе помогнало да се издигне толкова високо... и пак то бе станало причина за падението му. Вълшебникът се замисли за момент и си припомни всичките детайли от търговските договори на Сидри за изминалата половин година.

„Да, Хвалин определено му носи печалба. Особено сега, защото преди Гибелния Порой, търсенето на строителни материали от подпланинското племе винаги нараства. Дромаронг не е заплашен от загуби. Защо тогава дребосъка ще рискува да прави забранена магия? И то толкова странна? Известно е, че джуджетата са способни да правят само Предметна магия, чародейство с амулети и талисмани. С драконови зъби, например. Ако Сидри е чародействал, значи са някъде наоколо. Но къде? Дали ги е изхвърлил през прозореца ?"

Магистърът стоя неподвижно цяла минута, преравяйки с мисълта си купището смет долу под прозореца. „Не... Не... И тук няма... Там също..." За по-сигурно той добави дори заклинанието Търсене, въпреки противното парене в устата и жестоката мигрена, които щяха да го сполетят няколко часа по-късно. Стори му се, че заклинанието среща съпротива, сякаш някой много отдалечен опитва да го спре. Вълшебникът по навик се напрегна, готвейки се да пречупи чуждата воля, обаче съпротивата веднага изчезна и повече не се повтори. Вече бе абсолютно сигурен, че магическите амулети на Сидри не са напускали стаичката през прозореца.

„Може би някой ги е взел и изнесъл по обикновен начин... Не, прекалено е сложно. Митичен съучастник? - магистърът се понамръщи. - Не, няма как. Ако ще изяснявам нещо, ще го сторя както си му е редът."

И Ондуласт, въздишайки и пъшкайки, се насили да забрави за болката, която щеше да го сполети след това. Като начало възнамеряваше да се заеме със следата във Великото излъчване, а после - с амулетите и инструментите.

* * *

„Нищо не става. Той е твърде силен. Проклятие, кой АаЬЬаао Doobop ми го докара на главата тоя проклет Ондуласт! - Тави трескаво сплиташе верига от заклинания. - Все неприятности!

Първо не подейства охранителното ми заклинание, което трябваше да прикрие изцяло магията на Сидри, а сега пък - тоя проклет вълшебник! Да, разбира се, Кан може да се справи със стражите, а аз - със стражевият чародей, но какво от това? Аз мога да убия Ондуласт или поне да го зашеметя, ако искам. Само дето после цялата Дъга, че даже и безцветният Нерг ще хукнат по петите ми. Не, трябва по-деликатно... още по-деликатно..."

Ондуласт строеше заклинанията си праволинейно, но много здраво и силно. Не допускаше нито една пукнатина, съмнителна връзка, неизпипана асоциация или погрешно избран обертон. За неточно звучене на Имената пък изобщо не ставаше дума. Магьосникът от второ ниво не ползваше нито графика, нито веществени инструменти. Неговото единственото оръжие бе собственият му разум и да се справя с него, без да вдига шум в цялата Империя, за девойката ставаше все по трудно.

„Ех, да беше по-веща в магията, драга! - сама се упрекна тя."

С познанията си в магьосническия занаят тя можеше единствено да следи всяка стъпка от чародейството му, без той да я усети. Щом Ондуласт установи, че магичните предмети нито са в стаята, нито са изхвърлени, той се захвана със самата същина.

„Следата на магията! Следата на магията! В това се крие най-важното!

Сега, ако не взема мерки..." - Той се напрегна.

Тя отчаяно притисна дясната си длан към сърцето. Последната резерва на един чародей бе да почерпи от собствената си кръв - от незримата, същинската кръв - и тогава...

Тя не успя да разбере какво щеше да се случи „тогава", защото закъсня. Вътрешният й слух улови фанатичния, ликуващ вопъл на вълшебника.

Ондуласт, разбира се, не можеше да подмине една толкова ясна и прясна следа от магия, при това, магия, която бе съвсем различна от практикуваната в орденските кули.

„Време е! - рече си тя. - Само да дам сигнал и...

Кан-Торог ще вкара три дюйма внезапно появила се стомана в гърлото на най-близкия страж, с пръст ще извади окото на втория, а с крак ще отхвърли третия - преди някой да осъзнае какво става. Ондуласт ще започне да се обръща към вратата - да, магьосникът веднага ще усети смъртта - обаче той също така е и човек, а тялото винаги е по-бавно от разума. Ще успея...

Не смей, глупачко! - опита да се възпре тя - Нали и без това после ще разбера всичко, което ми трябва от трупа!"

Изведнъж зад вратата се разнесе ужасен стон изпълнен с болка и накара всички в коридора да трепнат - дори самия Кан-Торог. Тави се усети и впи зъби в дланта си, за да задуши предателското стенание. Вече виждаше, че губи магьосническия двубой, когато изведнъж и девойката, и Ондуласт усетиха разтърсващ магичен звън. За другите той бе неуловим, но за тях двамата прозвуча като мощен екот от камбана, тежка десет хиляди оки. Звуковата вълна се разнесе по Великото Излъчване така фино и сложно сътворена, че дори целият Орден Кутул да се събереше, нямаше да проследи този, който е пратил магията. Девойката изпита остра завист - така майсторски бе сплетено заклинанието, толкова добре бе маскирано, построено по абсолютно неизвестни за нея закони...

Вратата на стаичката се отвори и на прага се появи Ондуласт. Тави се слиса съвсем. Само преди секунда, бе сигурна, че такъв натиск стражевият чародей в никакъв случай няма да издържи. Тя очакваше стражите да го открият издъхнал на пода.

- Кой глупак вдигна тревогата? - процеди през зъби вълшебникът. - Заемете се с това, стражи. Веднага глобете кръчмаря - наложете му всичките санкции, които се полагат за лъжлив сигнал.

- Радвай се, джудже - пазителят на реда сръга с лакът Сидри. - Този път отърва кожата.

Старшият страж плю за довиждане и поведе хората си надолу- към нещастния кръчмар. Предстоеше им прекрасна нощ - изобилие от бира, печени на ръжен прасенца с най-добри шамрийски подправки, туршии от спинтали в солен каменен оцет (които бяха по джоба само на богаташите от Първата търговска гилдия), както и засукани слугини - точно тази нощ те нямаше да упорстват, нито да отказват на мъжествените блюстители на реда.

Със стон Сидри се свлече направо там, където бе стоял. Сред неговите многобройни таланти - хитрост, ловкост и склонност към магия - смелостта, за съжаление, липсваше.

Преди да помогне на джуджето, Кан-Торог се увери, че стълбището е празно и никой не ги наблюдава. Волният внесе тежкото джудже в тясната стая на ръце.

- Сложи го тук, до огъня - разпореди се девойката, веднага щом влезе при тях.

- Тези каменни тикви винаги създават проблеми - кисело промърмори младежът. - Кълна се в Небесното рало, ако не бе заповедта на Кръга...

- Тъкмо затова Кръгът ме изпрати с тебе - прекъсна го Тави.

- За какво говориш? - Кан жадно гълташе вода от една нащърбена кана. Изведнъж девойката изпита остра неприязън към него. Чистокръвният Волен се държеше като непоправим малоумник, който не разбира повече от едно дете.

- Не знаеш ли? Чудесно.

- Престани! - Воинът върна каната на мястото й. - По-добре ми кажи, ти ли замаза очите на Ондуласт? Честно казано, вече се канех да им пусна кръв на тия овце...

„Когато забравя прочутите си „маниери на Волен", той става дори приятен... като мъж."

- Да, аз му Замазах очите - без да й мигне окото излъга девойката и погледът на Кан-Торог се изпълни с уважение. Тя реши, че изобщо не му се полага да знае истината.

- Хм... Браво на теб.

Усмивката му изглеждаше малко смутена.

- А ти се съмняваше в мъдростта на Капитанския кръг! -подкачи го

Тави.

- Не, но...

- Остави, дай да свестим Сидри и да го разпитаме!

И докато помагаха на джуджето да дойде в съзнание, в главата й не спираха да се въртят въпроси без отговор - „Кой беше? Кой го стори? Кой ми помогна? Кой? Кой? КОЙ?!"

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Диктовката е моят последен и сладък порок. Докато диктувам, ми се струва, че миналото се съживява, вечната мъгла се разсейва, а несвързаните късове чуждо бръщолевене на неведоми наречия се превръщат в смислени названия на континенти, страни и градове. Аз отново си спомням величието, отнесено от великата Река на времето, виждам пак стари приятели... или врагове? Усещам славата на дела, достойни да бъдат възпети и тачени.

Къде изтича всичко това? Къде се губи? Старая се да не мисля за това. Има нещо особено справедливо в сегашното ми положение. Заточен съм тук сред опушените стени на тясна килия под надзора на надменния, глупав игумен, който и досега не е проумял кого е приютил в подземията на Храма си. Да, да, всичко това изглежда като заслужено възмездие. Онзи, който ме заточи, бе зъл, свиреп, силен, но и справедлив. Аз зная, че съм заслужил наказанието си - ако това е наказание.

Не съм окован във вериги, няма могъщи заклинания, които да преграждат пътя ми нагоре. Моят съдник бе мъдър. Той постъпи по този начин, защото знаеше, че когато един пленник съзнава вината си, нужда от пазач няма. Аз съзнавам, че наказанието ми е заслужено. И затова съм си най-строг и бдителен тъмничар.

Вие, които четете тези редове, може би вече се уморихте от многословното старческо мърморене? Да, прави сте, именно това е моят порок. Книгата, която пиша, изобщо не е лаконична и безстрастна. Но няма как, ще се наложи Той да се примири... или да ми наложи още по-строга епитимия.

Продължавам. Наслаждавам се на интригата, която се заплита тук, в Хвалин, с удоволствие вкусвам перипетиите й както стар пияница - отлежало вино. Да, вярно е, че по всяко време мога да използвам заклинанието Всезнание. Но ако видя края на историята веднага, цялата й красота ще изчезне, ще погубя чара на тайната. А и кой съм аз? Остарял затворник в древен (не по-древен от мен, разбира се) храм? Побелял вълшебник, заточен тук било заради усилията на Дъгата, било за нещо друго... Отдавна вече се отказах от мисълта да бъда съдия в името на справедливостта. Възможно е дори в безумието си да съм забравил кое е истинското ми лице и кое - само маска.

Днешният ден обаче ще остави добри страници. Какво велико изкушение е предоставената ми възможност да стегна още мъничко възела на тази интрига!

* * *

Бясното препускане по улиците на спящата столица охлади разгорещеното му тяло. Мълчаливите Волни, неговите най-верни бойци, бяха застинали в седлата на конете си като изваяни в очакване на заповедите му. Нито един от тях не гледаше към повелителя си. Знаеха, че когато се наложи, той сам ще се обърне към тях.

Нощта отдавна бе настъпила и целият югоизток на Империята тънеше в мрак. По същото време в далечните й западни земи уморителния ден още не бе свършил. Пешите там не бяха угаснали, занаятчиите не бяха затворили дюкяните си, становете на тъкачите тъчаха, а чародеите още не бяха завършили Магията на света.

Чародеите на всесилната Дъга...

Неподвижният, безмълвен императорски конвой заобикаляше дълбоко замисления властелин. Те се намираха до самия край на Крепостната скала, високо над притихналата столица, високо над нещастията и радостите на великия град, който сега мирно спеше под тях.

Императорът виждаше в тъмното не по-зле от котките, и то почти без да използва магия. Погледът му бавно се спусна от новите петоъгълни бастиони на външната стена към полукръглите рондоли на вътрешната. Между стените -където едва се забелязваха светещите нишки на уличните фенери - се простираше Черният град. Приютът на занаятчиите, градът на полузабравените храмове и божества, мястото на мизерните кръчми и ханове, в които легло за една нощ струваше три медни монети. Домът на обикновените хора, които попълваха редовете на имперската пехота -бронираните войници и щитоносците. Те бяха опората и основата на армията, не горделивите благородници, които служеха в конницата. От там, от Черния град - и от десетките други градове в Империята, които приличаха на него - при нужда извираха нови манипули, кохорти и легиони на мястото на загиналите. Изникваха като извикани със заклинание духове и се притичваха на помощ. Там се раждаха най-смелите, способни и предани командири, които понасяха общата тежест на службата, ядяха от един казан с воините и умираха рамо до рамо с тях. Умираха за него - повелителят на живота и смъртта на милионите поданици, населили необхватните простори около Огърлицата на Вътрешните морета. Срещаха смъртта си заради император, който не смееше да противоречи на магьосниците от всесилната Дъга...

В знак за вечното, постоянно и повсеместно присъствие на тяхната сила в Черния Град над равното, тъмно море от покриви се извисяваха петнайсетина тънки, изящни кули като рапири и кинжали, пронизали изцяло тялото на врага.

Всъщност, кулите бяха точно четиринайсет на брой. Всеки от ордените на Дъгата имаше по две. Верните Волни, които не се страхуваха от смърт, нито от позор, още по-малко пък от магьосниците, бяха докладвали на Императора, че в Черния град се намират някакви смелчаци. Те обичали да мятат камъни по прозорците на тези кули, оставяли купища зловонна таримска тор пред главните входове и драскали ругатни по полираните стени. Магьосниците ги мразели и се страхували от тях. И омразата била по-силна от страха.

В тъмнината - също смътно - се виждаха и църковни камбанарии, куполи. Храмовете в Черния град не бяха малко - Мелиин се славеше с набожността си. Именно тук Истинния бог - Подателят на Блага, бе явил в небесата Божествения Си лик, за да види Своя народ. От земята бяха избили извори със сладко вино и сърцата на Неговите деца се бяха възвеселили, че мечовете човешки бяха овладели най-важната вражеска крепост, с което бяха сложили край на Първата Война.

Тук вярата в Господ бе искрена.

„Затова свещениците, когато изнасят проповедите си, никога не превъзнасят Дъгата, нито пък убеждават хората да любят и тачат магьосниците - помисли си Императорът. - Всички виждат поруганите с тор стени на орденските кули. Съвсем просто и логично - Църквата и паството са им близки, а онези неразбираеми магьосници са някъде там, далече-далече. Обикновените смъртни, които се грижат за душите си, не се интересуват от чародеи и магистри. Особено след ужаса на Изхода, който никога не ще забравят."

Никой не знаеше какво бе предизвикало Изхода. Ала онзи Ужас, древен, първобитен Ужас, още се помнеше.

Зад старата вътрешна стена се простираше Белият град. Там се намираха кварталите на преуспелите търговци и занаятчии, почтените жреци, вълшебниците с патент от Дъгата, собствениците на цехове, лекари (не всеки бе съгласен да се лекува при магьосниците), куртизанките, съдържателите на добри странноприемници, оттеглилите се аристократи и пенсионираните военни капитани. Храмове и църкви тук имаше почти колкото и в Черния град. Паството на Белия град не жалеше средства за светилища на Всевишните сили.

Това бе мястото, където се разполагаха официалните посолства на ордените на Дъгата - достатъчно далеч от императорската цитадела.

Публична тайна бе, че магьосниците цяла една година бяха смятали и изчислявали как да постигнат еднаква отдалеченост на всичките посолства от централната крепост. По този начин никой орден нямаше да се хвали, че е „приближен" на Императора.

Белият град се осветяваше доста по-добре от Черния, а по улиците му маршируваше бдителна нощна стража. Една невинна шестнайсетгодишна девственица можеше спокойно да се разходи дори след полунощ, без да се страхува, че ще й се случи нещо лошо. След залез слънце вратите на Белия град се затваряха толкова грижовно, сякаш отвън дебнеше цяла армия Дану.

Кварталите на Белия град свършваха пред едно много старо укрепление -земен насип, облицован от външната страна с камък. Това бе първото отбранително съоръжение, издигнато от новите господари на Ma'dy*, веднага щом пожарите стихнаха, а от дочовешките постройки не остана камък върху камък.

* Маейдт (приблизителна транскрипция от езика на Дану) - Цар-скала, старото название на имперската столица Мелиин. - Бел. а.

То заобикаляше подножието на Крепостната скала, като от двете страни се опираше в отвесния сипей над пълноводната Стима. Тъкмо от ръба на този сипей Императорът гледаше столицата си, след като бе обиколил улиците й и се бе завърнал в цитаделата.

В границите на стария укрепителен насип се разполагаха къщиите на потомствените аристократи, няколко особено почитаеми храма и казармите на имперската гвардия. До тях се гушexa и специално уредените, усърдно охранявани паркове за влиятелните особи и няколко разкошни, изискани бордея. Напоследък обаче сред знатната столична младеж бе навлязла модата да се развлича в мизерните кръчми на Черния Град...

До самите стени на императорския дворец скромно се присламчваха седем орденски чертога. Именно там обитаваха Сежес, Гахлан, Реваз и другите като тях. Разполагащите с Правото на Дума и Дело в Имперския Съвет. Властелините на сили, пред които всичките армии на Империята изглеждаха нищожни. Истинските повелители на живота и смъртта. Господарите на безброй роби...

„Сред тези роби съм и аз - владетелят на половината свят." Унесен в мисли, той изръмжа. Невъзмутимите Волни запазиха спокойствие, ала конете им уплашено изпръхтяха и започнаха да оглеждат. Така ръмжеше кръвожадният див агран, когато настигаше подгонената плячка.

Сежес, Реваз и Гахлан обаче нямаше да се притеснят, дори ако ги гонеха десет или даже сто аргана. Виж, десетина хиляди може би щяха да свършат работа.

„Да, ето това е някакво начало. Ще започна с Черния Град - ще намеря предатели сред вълшебниците, ще наема Волни, ще обещая права и привилегии на джуджетата... Ще стана R'nnakienn "bazd*, ще удавя кулите в кръв!

* R'iinakiefifi "bazft (новоджуджешки) - „Изяждащият-сърцата-на-страхливците", едно от чудовищата от пантеона AaBsigiaa Oorunn, от Подземното или Подпланинското племе, както се наричат джуджетата. - Бел. а.

Аз, само аз съм истинският господар на Империята! Няма позволя...

Няма да допусна... Няма да оставя тези жалки слабаци да властват над моята Империя! Те дори меч не знаят да държат както трябва! Няма значение дали са верни онези мрачни слухове за човешките жертвоприношения в подземията на кулите. И не е важно колко пеленачета издъхват върху оплискани с кръв олтари. Аз, Императорът, не съм играчка на магьосниците! Няма да бездействам, докато Дъгата изпраща на смърт армиите и легионите ми! Проклети да се безсмислените им свещени войни! О, аз ще се разправя и с онези изнежени издънки на древните родове, които вече се израждат заради непрекъснатите кръвосмешения. Ще ги накарам всички да треперят от ужас, ще се превърна в техния среднощен кошмар! В огъня, който ще пречисти тялото на Империята от гнойните рани. В ножа, който ще отсече заразената плът, за да... за да... За какво? Няма значение, за това после ще мисля." Повелителят на Империята пришпори коня си. Безмълвната стража от Волни потегли след него.

„Интересно, колко ли съгледвачи се влачиха днес след мен? Колко очи се вглеждаха в магическите кристали, колко пера скърцаха по тънко обработените кожи, отбелязвайки всяка една моя крачка? Каква полза ще извлекат ордените от всичко това? Какви изводи ще направят? Кой ще умре в залата за мъчения? Ех, ако можех някак да използвам недоволните...

Сигурен съм, че ги има..."

Императорът всъщност знаеше какво може да се окаже ключът към осъществяване на плановете му. Сивото братство. Основаната по времето на Първите Императори тайна организация на шпиони и убийци. В годините на Първия смут Братството бе застанало на страната на метежниците. А измолената от Птак Първи мирна харта завинаги бе освободила нощните воини от властта на имперската корона. Този документ бе превърнал Сивите в наемници, които служеха на този, който плащаше повече. Услугите им търсеха върховете на аристокрацията, богатите търговски гилдии и управниците на Империята. В годините на Втория смут гладът, влечението към мрака и нападенията на Дану за малко не доведоха Империята до гибел. По същото онова време, когато потомствените аристократи или криеха храната, или бягаха към Южния бряг, Сивите се биеха на страната на селските въстанически армии. Служеха на всички - и на никой. Девизът на Братството гласеше: „Служи на наемателя, докато ти плаща"

В имперските архиви нямаше запис за предателство на Сивите братя, нито доказателства за препродадени тайни сведения.

„Но все пак... Ако твърдо реша да се опълча на Дъгата, трябва сериозно да обмисля нещата. Въпреки достойнствата си, сивите наемници не успяха да разузнаят с какво се занимава Нергът. Но пък предупредиха за пиратското нахлуване и за набега на Т'Брин от Горещите пясъци. Те бяха хората, които пресякоха в зародиш метежа на източните графства, защото се разправиха със събралите се на таен съвет инициатори на заговора. Но срещу магьосниците, изглежда, са безсилни. Макар че... Не се знае... Бащата Хеон се кълне, че е изпратил най-добрия човек. Засега ще разчитам на него. Няма смисъл да се правят опити за проникване в столичните орденски цитадели, те твърде добре се охраняват. А пък провинционалните...

Няма да забравям Сивите, но ще търся и друга възможност.

Иначе...

.... Иначе не ставам за Император."

Нощта бързо настигаше керванът на господин Онфим. Тъмните й криле погълнаха дори зловещата покривка на Гибелния Порой. Над фургоните надвисна зловеща тишина. Походът в гората на Онфим и Ахата бе отнел няколко скъпоценни часа, а облаците настъпваха, сякаш ги пришпорваше самият Господар на ветровете. С всеки изминал ден тъмната ивица на хоризонта се издигаше по-високо.

Пръв започна да се озърта Нодлик - час по час хвърляше поглед през рамо. Когато Евелина забеляза уплашеното надзъртане на спътника си, цялата пребледня - беше си представила какво ще стане с нея, ако попадне незащитена под Пороя...

Кицум също се начумери. Единствено Трош и Ахата бяха спокойни като камък. Младежът - защото не разбираше какво ги заплашва („Господин Онфим каза, че ще успеем - значи ще успеем. За какво да се безпокоя? Другите се страхуват, но това си е тяхна работа"), а Ахата - защото всичко й стана безразлично след случката в Друнга.

Като се прибра във фургона, тя отговаряше нещо на мръсните шеги, който й подвикваха Евелина и Нодлик, ала сама не чуваше думите си.

Цяло чудо бе, че не попадна под копитата или колелата - момичето Дану нищо не чуваше, нито пък виждаше. Бе погълната от мисълта, че Immilspoeun е в лапите на Онфим. Но не в собственика на странстващия цирк. Дървеният меч бе попаднал у коварен, хитър и много, много опасен човек, който бе или възпитаник на Червения Арк, или негов роб.

„Сто години Царското дърво е отглеждало в сърцевината си зародишът на Immilspoeun. Сто години се е готвело да предаде това чудо в ръцете на Дану. И го предаде на мен - една заклеймена робиня, лишена от свободна воля, която няма сили дори да умре след опозоряването си.

Пороят!

Чудесно, нека дойде! След него от нас, от конете, та и от самите фургони ще останат само голи скелети. Ето защо всички покриви на Севера, които стоят на пътя на Пороя, са покрити с камък, а не със слама или тънки дялани дъски. Дървените конструкции не биха издържали един Порой. Странно как бедствието не засяга единствено дърветата в гората. От животните, които не успеят да се скрият остават само кокали, ала обикновените борове, кленове и дъбове си стоят непокътнати. За Lhadann Naasbonn разбирам, тях дори човешката магия не можа да ги надвие..."

Тази вечер не спряха. От втория фургон се разнасяха дивите викове на Еремий Змиевластника, който подкарваше конете и с камшик, и с най-черни ругатни. От време на време към него се присъединяваха или братчетата-акробатчета, или Смърт-девица, но от цялата врява нямаше никаква полза -измъчените коне упорито отказваха да ускорят крачка.

- Много сме зле, котко - Кицум се готвеше да замести на капрата Трош и махна на Ахата да се приближи. - До никъде няма да стигнем, остроухке. Облаците хукнаха изведнъж, сякаш някой преди това ги бе държал вързани. Толкова пъти съм минавал оттук, такова нещо не бях виждал. Ще ни връхлетят след около три дни... Няма да се доберем до Хвалин.

За един чужденец, бил той дори странстващ артист, нямаше спасение извън стените на града точно преди Гибелният порой. В селата не всички къщи имаха каменни покриви, защото повечето сиромаси си строяха временни домове. Дойдеше ли есента, без много да му мислят, те се преместваха при някой по-заможен съсед. Но в тези къщи отдавна бяха подготвени и заети всички места. Нито викането, нито скубането на коси щеше да помогне -вратите се залостваха здраво и не се отваряха за никой.

Господин Онфим, изглежда, знаеше това много добре. Ето защо препускаха с всички сили. Ала вече дори магията на Арк не можеше да му помогне.

Момичето Дану отметна платнището и послушно седна до Кицум. Гората бе притиснала тесния път и двете страни, а буклучавите дървета мърмореха както и преди трудноразбираемите си клетви зад гърба на Ахата, иа^ооио'дор свърши съвсем и насреща им се показа обикновеният хуманусов гъсталак. Някъде близо до пътя зловещо виеше един гладен таласъм-двуличник - навярно избягал от зверилниците на Арка. Отпред над просеката започнаха да прелитат бързите, черни сенки на авларите - прилепите-кръвопийци. С тях, доколкото Ахата знаеше, се занимаваха Кутул...

Навечерието на Гибелния порой бе времето, когато Мерзостните твари отново и отново се мъчеха да намерят пътечка към човешките жилища. От дълбоките си леговища и тайни укрития на бял свят изпълзяваха остатъците от онези, които някога бяха владели тези земи. Много-много отдавна, още преди елфите, преди Дану дори, те бяха господарите на света. Сега бе ударил часът на страшилищата и чудовищата. Те изпълзяваха напук на доблестните магове от Небесната дъга, които твърдяха че са ги изтребили още преди столетие. Вислюги, кракоопашати, голоушници, кръволоци, кошмарници, гърлогризи... Самите им имена предизвикваха ужас. Освен тях късмета си опитваха и недоубитите, напълно подивели орки, троли, коболди - все стари врагове. Преди се гнусяха да вкусват човешко месо, но сега вече бяха същият дол дренки като вислюгите и кръволоците.

Вислюгите, голоухите и гърлогризите в известен смисъл имаха разум, умееха да говорят и - най-важното - имаха плът и кръв, живи плът и кръв. Даже владееха своя собствена магия, напълно непозната на хората. За разликата от тях, повечето от останалата паплач бяха неживи. Бродеха мъртъвци-стръвници, които някой маг или талантлив вещер бе изкарал от гробовете им, а накрая бе заразял на свобода за зла участ на живите. Срещаха се и разнообразни по облик таласъми, до един опасни след залез слънце. Из горите върлуваха бесни силвании. Мълчаливи и безпощадни убраки дебнеха неразумните заблудени пътници. Гъмжеше от придобили псевдоплът отмъстителни духове на несправедливо погубени стари дървета... Цяла година Небесната дъга ги възпираше и те не смееха да се приближат до градове и села, нито да пресичат хорските друми. Ала точно преди Гибелния порой излизаха и дебнеха. Хем за да нахранят омразата си, хем за да натрупат живец за дългото зимуване по мечи бърлоги.

През есента търговските и всякакви други кервани предпочитаха да се движат не само с платена стража, но и под охраната на един-двама вълшебника. Господин Онфим обаче, знаменит и пословичен скръндза, никого не нае в Остраг. Даже изсумтя, че само глупаците от богаташки семейства плащали на безделници с доспехи или едноцветни плащове.

- И така ще успеем! - бе отсякъл собственикът на цирка. -Ако някой чак толкова се е стреснал и не милее за кесията си, нека се бръкне за вълшебник.

Това мигом бе накарало недоволните от трупата да си затворят устата.

...Таласъмът-двуличник пак се обади. Злите езици твърдяха, че част от тварите не са избягали от зверилниците, а маговете нарочно са ги пуснали. Кутул например съвсем явно извеждаха навън летящите си вампири - за да се „напасат" и, така да се каже, да попрочистят околностите от зловредна, сиреч безполезна за Дъгата, паплач. Дотук - нищо лошо. От такива твари най-сигурно предпазваше легално закупеното отпъждащо заклинание от съответния орден. За беля обаче господин Онфим нямаше такова, а за „питомните" изчадия ярко оцветените циркаджийски фургони представляваха напълно законна плячка, при това много по-безопасна, отколкото някой опитен вислюг или убрак.

Кицум юнашки изруга и неволно попипа ботуша си, в който обикновено пъхаше малка манерка с джуджемор - ей-така, за всеки случай.

- Лоша работа, данке, много лоша - обясни той на Ахата. -Хич не ме е страх от двуличника, ама тези прилепчета... Опасявам се, че ще ни сръфат конете. А нали разбираш, ако загубим и един кон... по-добре да си изкопаем сами гробове. Пороят е близо... - Смешникът косо погледна момичето Дану и неочаквано, нехайно и, кой знае защо полугласно, додаде:

- Защо мълчиш, Aecktan?

Ахата замръзна.

- Аескtan? - повтори по-настойчиво Кицум. Момичето тъпо гледаше право пред себе си.

Aecktan. Огнена катеричка на езика Дану. С това шеговито име към Ахата някога се бе обръщала майка й... много отдавна. Викаше й така, понеже момичето обичаше да си пуска косите до немислима дължина. За целта си помагаше с простичко детско вълшебство... А за да не й пречат, ги заплиташе в нещо, което наподобяваше опашката на симпатичната огнена катерица...

Ахата не смееше да се озърне. Това бе само една обикновена думичка от родния й език, но всичко наоколо изведнъж се промени.

„Откъде, откъде, ОТКЪДЕ може да я знае пияницата Кицум? Нима е просто съвпадение? Единствената мила думичка на нечовешки, която старият клоун познава?"

- Аерас fysarcky koi, Khoeteymi? - бързо попита девойката. Думите се плъзгаха стремително и почти беззвучно като летящи в зноен летен ден лястовици.

„Ако сега смешникът отвърне..."

- Ghozyl shoacky koi, Seamni, hoооshoacky tyorrоnock - c бърз шепот се отзова клоунът без ни най-малък акцент. - Koi, Seamni, koi, Seamni Oectacann, boewarry! Ol koi fysarcky...

„Не... Това... Това не е възможно!"

Той знаеше всичко - даже пълното й родово име.

Ахата не можеше да се успокои.

Отзад долетя крясъкът на Еремий. Змиевластника свадливо се интересуваше, защо - по дяволите - челната каруца се влачи като болна, крастава жаба.

- Господин Онфим Първи пита, задници такива! Господин Онфим също така би искал да научи дали някой кьорчо е забелязал онез мили птички, авларчетата, де? И ако Кицум чува и забелязва - поради каква причина не взема мерки?!

Пребледнелите Нодлик и Евелина тутакси се качиха на капрата при смешника и Ахата. Зад жонгльорите шумно се секнеше с една ръка Трош - в другата държеше малки лъкове и наръч стрели. На рамото му висяха две парчета плътен брезент, предназначени за конете.

Господин Онфим не позволи да се спира и затова на Ахата и Трош им се наложи тичешком да завиват животните, а после - също в движение - да им надяват на главите набързо измайсторени от килими и одеяла качулки - господин Онфим бе проявил невиждана щедрост.

Слънцето залязваше право пред тях, сякаш хоризонтът се бе приближил. Тясната просека в черната стена на гората засилваше тази илюзия -грамадният червен диск се свличаше като пихтия по клоните. Таласъмът-двуличник зави унило - нямаше да изкара дълго под Пороя. На фона на вече бледото слънце танцуваха своя танц авларите. Те бяха надушили пътниците и сега очакваха заклинанието-пропуск. Пропуск, който липсваше.

Ахата с подскоци нагласяше конските „доспехи". Вършеше всичко това механично като кукла на пружина. Подчиняваше се съвсем разсеяно на нарежданията, въпреки че заповедите, които идваха откъм капрата, бяха обилно гарнирани с ругатни. Умът й бе далеч от всичко.

„Кицум ме заговори на родния ми език! Хуманусът владее речта на Дану! Надали се разкри случайно точно сега и тъкмо на мен."

Ако клоунът я бе срещнал и заприказвал така преди години, въображението на Ахата моментално би нарисувало следната съблазнителна картина: някой от чародеите на Дану, Господар на словата, е пристигнал, за да я спаси от игото на хората. Уви, времето, в което би си въобразила подобно нещо, бе отминало безвъзвратно. Сега бе по-склонна да повярва, че смешникът е просто ловък съгледвач на някой от седемте ордена. Само сред маговете на Дъгата биха могли да се подвизават познавачи на нечовешки наречия. В такъв случай, тя трябваше да бяга надалеч от Кицум, защото в която и кула на Седмоцветието да попаднеше, нищо добро нямаше да види. Даже напротив. В мрачните им цитадели имаше неща, по-горчиви и отвратителни от смъртта. Най-страшното от тях бе истинската, последна смърт. При нея изчезваше всичко - душа, надежда, памет... Най-черното проклятие за едно издъхнало същество бе да попадне в този бездънен кладенец на вечна нощ.

- Готова ли си, данке? - попита Кицум. - Взимай лъка. Нали уж твоето племе не пропускало нито една мишена...

Евелина чак подскочи, за малко да падне от фургона.

- Ти да не си изкуфял, дърт пръч такъв!? - изквича тя. -Първата й стрела ще се забие в твоето гърло, а втората и третата ще са за нас с Нодлик!

- Не, мисля, че първата ще е за теб - невъзмутимо рече клоунът. Евелина се задави в нечленоразделно съскане, от което се различи единствено нещо като „ти, урод грозен, разрисуван..." Намеси се и Нодлик:

- Идеята не е добра, Кицум. Евелина е права, данката само това чака -да докопа оръжие... Я по-добре да я пратим да тича пред конете, да им пази муцуните от кръвопийците.

- Това е сигурна смърт, Нодлик - намръщи се старият смешник.

- Ти да не би да я съжаляваш тая гнида нечовешка - изписка Евелина прегракнало.

- Ха! Не ми дреме нито за нея, нито за вас. Ама първо питайте господин Онфим, тя е негова собственост.

Доводът подейства на жонгльорите отрезвяващо. Те се спогледаха -кисели и смутени.

- Ей, вашата семка еретична! - развика се отново Еремий от задния фургон. - Готови ли сте, бре?

- Готови сме! - отвърна клоунът.

- Тогава шибвайте конете и тръгвайте най-сетне! Господин Онфим вика, че ятото нямало да ни преследва дълго.

- Подавай ми стрелите, Ахата - самоуверено нареди Кицум.

Девойката само кимна.

След няколко мига пъкълът се стовари върху тях. Авларите връхлетяха фургоните с рязък, бръснещ полет. Остро и отвратително лъхна на леш, вонята незабавно нанесе поражения и първата жертва се оказа Евелина. Тя се провеси от капрата и заповръща на пътя. Нодлик и Трош само се сгърчиха от погнуса, но някак устояха. Единствено Кицум не трепна. Вдигна лъка и стреля. Първото телце от крилатата сган се търкулна под копитата на конете.

Тъкмо срешу животните се бяха насочили дребните вампири.

Наметнатите килимени и брезентови качулки запращяха под множеството остри и неуморни нокътчета. Конете с паническо цвилене хукнаха напред, забравили, че допреди малко нито юзди, нито камшици бяха в състояние да ги накарат да се разбързат.

Нодлик също започна да праща стрела подир стрела в авларите. Трош завлече навътре полуприпадналата от смрадта на вампирите Евелина, която не спираше да бълва стомашния си сок. Полза от нея скоро нямаше да има.

Два лъка против стотина пърхащи като пеперуди твари. Очевидно съпротивата не бе достатъчна и авларите го усетиха. Зарязаха риска да се мотаят в нозете на препускащите коне и атакуваха хората.

Ахата наслуки замахна с попадналия й под ръка черпак, за да отбие нападението на един от прилепите. Улучи - право по уродливата, зейнала паст, пълна със ситни, ала много остри зъби. Изродът се задави със собствената си кръв и от грациозно летящо създание се превърна в мятаща се кожена торба, която тупна на земята. Ахата се надяваше, че гадината ще бъде размазана от колелото на фургона. Момичето потръпна - като истинска Дану тя презираше лова, за нея животът на всяко същество бе съкровище, което следваше с трепет да се пази... Ала това изчадие, прилепът, не бе честно и невинно животинче, нито пък свирепо, но естествено зверче. Тези твари бяха породени от Орден Кутул в мрачните му подземни лаборатории. Авларите бяха гнусни изтърсаци на хуманусовата магия.

„Към такива не бива да чувствам и капка жал!"

Кицум бе оставил юздите - конете и без това препускаха като вихрогони. Гърбовете им се бяха превърнали в шаващо гнездо прилепи. Клоунът, Нодлик и Трош без колебание забиваха леки стрели в гъмжилото, уверени, че няма да навредят на горките животни. Тварите капеха като гнили круши, ала за беда бяха твърде много... Евелина най-сетне дойде на себе си и заедно с Ахата започна да пъди авларите от стрелците.

Използваше тояга, с която бе невероятно ловка - твърде ловка даже за опитен жонгльор.

Ала прилепите-вампири нямаха край...

Трош изохка и се хвана за окървавеното си рамо. Кицум удари шамар на черната твар, впила се във врата му.

Тежка ръка имаше смешникът - пестникът му спука тялото на прилепа, пръсна тъмна, почти мастилена кръв и вампирът се търкулна във фургона, където Ахата размаза отвратителната му глава с крак. Едва не повърна като Евелина...

След миг артистите вече не можеха да стрелят по накацалите върху конете твари - налагаше се бранят себе си. Облакът авлари щеше да ги удави като буреносна вълна...

Едната от крантите в безумен напън скъса сбруята и пречупи хамута. Освободеното животно хукна напред към измамното спасение. Черното ято го последва, натискът на прилепите срещу хората отслабна...

Преди да се изтръгнат от смъртоносната прегръдка на летящата глутница, от впряга се отскубна още един кон. Клетото добиче бе загубено. Но пък авларите тутакси престанаха да нападат. С лениви замахвания на крилете черното ято се разпръсна - бяха си осигурили пиршество.

Оцелелият чифт измъчени и изранени коне издържа още половин левга, а сетне животните почнаха да плюят пяна и да се задъхват... фургонът спря.

Господин Онфим бе много недоволен. Той мрачно обходи малкия керван и нацупено преброи сандъците с цирково имущество. Артистите се бояха да въздъхнат по-шумно, а пък Ахата не смееше изобщо да диша.

- Видяхте ли какво направихте бе, мързеливци! - заяви собственикът на цирка. - Трябва да зарежем вашата каруца, некадърни, тъпи немарливци...

Ще ме разорите, говеда с говеда! Знаете ли колко струваше този фургон, а?! Кълна се в Божествената мъдрост, съжалявам, че не ви изпъдих по-рано, та да пукнете под Пороя! Артисти като вас мога да намеря на кой да е панаир, а толкова хубав фургон откъде ще взема!?

Никой не дръзна да напомни на господин Онфим, че ако си беше развързал кесията за едно защитно заклинание - пропуск срещу авларите, всичко щеше да е наред. За артистите остана загадка на какво бе разчитал собственикът на цирка. И малките деца знаеха, че стражите на Кутул не пропускат да нападнат незащитена плячка.

Всички от челния фургон стояха със сведени глави пред беснеещия си господар. До един имаха рани. Нодлик притискаше окървавен парцал към ухото си, от което май не бе останало много. Кицум се беше сдобил с дълбоки рани по врата и плешивото теме. Евелина превързваше лявата си ръка...

Мълчаха и гледаха в земята. Бяха се защитавали с всички сили. Но добре познаваха господин Онфим и не смееха дума да обелят. Собственикът на странстващия цирк като нищо можеше да ги изостави тук. А гората - поне за човешките същества -не бе никакво укритие от Пороя.

Господин Онфим продължи са крачи напред-назад около фургона. Озърна се на изток - стената гранатови облаци се беше издигнала застрашително високо. Там върлуваше Смъртта. Суболишката пустош и Остраг със сигурност вече бяха под Пороя. Никой не смееше да мисли какво става там в момента.

- Господин Онфим... - престраши се Евелина. Звучеше сълзливо и унизено, устните й се гърчеха и трепереха. - Моля ви... не ни погубвайте... Съжалете ни...

- Да ви съжаля ли? Ха-ха-ха! - изсумтя господарят. - Ако взема да ви жаля, сам ще попадна под Пороя, мерзавци такива... Ама хайде, от мен да мине. Разпрягайте конете! Всичко ще оставите тук. Вземете само най-необходимото! Сами сте си виновни - да бяхте стреляли по-точно! После ще си отработите зарязаното имущество...

Кицум, зад когото се криеше Ахата, измърмори нещо през зъби. Въпреки нареждането на Евелина обаче - „Ах, колко сте добър, господин Онфим" -собственикът на цирка го чу. Веднага пристъпи към клоуна и кресна в лицето му:

- Нещо искаше да кажеш ли, почитаеми Кицум? Или само ми се е сторило?

- Онфим гледаше хищно, но говореше убийствено учтиво. - Кажи де, не се спотайвай като мишка в сирене.

- Не, не... Нищо...

- Значи ми се е сторило - изсъска Онфим. - Хайде, мърдайте, плужеци! Няма да ви чакам дълго!

Ахата най-лесно си стегна багажа - тя не притежаваше нищо освен едно малко вързопче парцали, които минаваха за дрехи. Окъсаните ботушки бяха на краката й - нищо друго нямаше. Трош въздъхна над стоманените си гири. Господин Онфим го утеши, че ще му намери достатъчно големи и тежки камъни. Евелина обаче изведнъж писна и занарежда:

- Роклите ми! С какво ще излизам пред публиката?! Господин Онфим!

- Задръж една, кучко! - побесня собственикът. - Всичко останало го хвърли! По-живо!

Потеглиха. В просторния господарски фургон стана тясно. Но само за артистите. Господин Онфим не им отстъпи и педя от своето място, затова Еремий и братчетата-акробатчета с псувни и мърморене се посвиха. Тук и Ток опитаха да протестират, обаче Кицум ловко им тегли по един лакът и ругатните секнаха.

Впрегнаха оцелелите коне и претовареният фургон се задруса по друма като че ли по-бързо отпреди. Право на изток.

Ахата тутакси бе сритана и пратена да чисти казаните, като в добавка отнесе един лакът за сметка на клоуна. Момичето кротко избърса разкървавения си нос и се зае със задълженията си.

Нощта ги настигаше. На капрата запалиха фенери. Ахата привърши с казаните и почна да готви, зорко надзиравана от Таниша.

Девойката Дану изобщо не мислеше за манджи и казани, бе забравила Пороя, дори тайната на Кицум някак бе избледняла. Близостта на Immilsboounn я побъркваше. Едно от чудесата на народа й лежеше на една ръка разстояние от нея. За вътрешния взор на Ахата сандъците и железните им обковки бяха като мъгла, скрепените с магия катинари не й пречеха да вижда сиянието на съкровището, превърнало се в плячка на Онфим.

"Immilsboourm е тук! Тук! Аз съм дъщерята на Дану, ще намеря сили да го достигна!"

Посърна. По същия начин някога си беше казвала за плена и робството. Къде бе отишла вярата й в избавлението от хуманусите...

Вечеряха. Трош смени Еремий, опъна поводите, подвикна развъртя камшика. Нодлик скимтеше, докато Евелина мажеше с илач разкъсаното му ухо и вместо лечебни заклинания шепнеше проклятия към хленчовете му. Господин Онфим се канеше да си ляга - с Таниша. Ахата бе сбутана в най-мръсния и студен ъгъл на фургона. Това обаче не й направи никакво впечатление - бе свикнала.

Нощта стискаше самотния фургон като бухал, грабнал полска мишка.

Далече на юг нощта бе обсебила Мелиин като всевластна господарка. Настъпваше краткият час на нейното тържество над всички живи създания. Мракът пълзеше като кълбо черни змии по улиците на имперската столица и надменно игнорираше жалко мъждукащите фенери. В тъмнината тук и там се дочуваха подозрителни скърцания, сумтене, шумолене, примляскване, хрипове и стонове. Огромният град започваше своя особен нощен живот. По павираните булеварди и калдъръмените сокаци крачеше въоръжена до зъби стража.

Колкото и да се хвалеха и превъзнасяха маговете на Дъгата,

Мерзостните твари не бяха избити до крак, нито се свиваха в миши дупки нейде дълбоко в катакомбите. Всеки жител на столицата - от имперския канцлер (второто по важност лице в държавата според закона) до последния боклукчия - знаеше, че с падането на мрака краткотрайна власт над града придобиват старите Господари на нощта. С тях бе по-добре да не се срещаш в късна доба, освен ако зад гърба ти не вървят десетина бронирани воини и поне двама стражеви вълшебника.

Седмоцветието само бе ограничило броя на тварите, не бе изкоренило самото им семе - каквото и да приказваха денем високомерните чародеи. Те много добре знаеха истината. В това Императорът изобщо не се съмняваше.

От време на време им ставаше леко неудобно от наглите лъжи, които така убедително повтаряха. Тогава Дъгата организираше „хайки за плъхове".

Често тези мероприятия носеха голям улов, но това не бе повод за гордост, а доказателство, че има основания за тревога. Навярно затова вълшебниците избягваха да се фукат с резултатите от хайките - за да нс лъсне измамата в словата им. Ала призори истината винаги излизаше наяве - цели камари от кафяви, черни и блатисто-кални трупове, които не беше ясно хора ли са били приживе или зверове. Плътна верига младши послушници на ордените пазеха страховитите купища избити твари, за които по-висшите магове твърдяха, че били проникнали през катакомбите отвън. Обясняваха, че изчадията мигрирали като птици - щом нахлуели в подземията на Мелиин, чародеите ги унищожавали. Редките минувачи, осмелили се да минат в тези часове покрай Пепелните порти на столицата, получаваха тези сведения дори от самите послушници. Възпитаниците обаче не допускаха никого достатъчно близо до могилата от леш, пъдеха даже и имперските чиновници, чието любопитство бе надвило страха.

Известна истина в думите на маговете имаше, не ще и дума. Но именно „известна". Мерзостните създания не „проникваха" през пещерите под града. Те си живееха там поначало - още от първите дни след основаването на Мелиин. И ако обикновените граждани и низши длъжностни лица си позволяваха да приемат полулъжите на Дъгата, то Императорът нито за миг не забравяше върху какви фундаменти са издигнати дворците и резиденциите на Белия град. Той много добре знаеше, че под приютите, кръчмите и вертепите на Черните квартали се простират гигантски катакомби, прогризани за добив на камък, подземни складове, водопроводни шахти и отводнителни канали. Всичко това бе съществувало далеч преди хората да изградят своите зидове. Изоставените от предишните си стопани подземия се бяха превърнали в леговища и развъдници за всякакви изроди. На всичкото отгоре тварите се бяха променили неузнаваемо и никаква сила нс бе в състояние да ги прогони, нито пък да изтреби.

Близо до столицата пък се намираха дупките на тарлингите - верните псета на богуомразните Дану. С тези твари Дъгата също водеше безмилостна война. Тарлингите бяха изградили мрежа от тунели край околностите на почти всички южни градове. Носеха се слухове, че ровят и на север, към Хвалин. Тези отвратителни същества бяха по-дребни от джуджета, а от кръста надолу приличаха на гнусни, дебели пепелянки. Бяха тъпи, злобни и - най-лошото - многобройни. Хранеха се с всичко, дъвчеха и трици, и човешка плът. Дъгата полагаше неимоверни усилия да ограничи числеността на тарлингите, за повече нямаше сили. За щастие, подземните изроди никога не нападаха първи, а само когато някой се набуташе в дългите им цели левги тарличини. И се бояха повече от отварата „трошикамък", наричана още скален оцет - отколкото от заклинания.

Селяните твърдяха, че само на една миля от стените на Мелиин гъмжи от тях. Никой не смееше да копае дълбоки кладенци.

Императорът си спомни, че веднъж - след като от канцеларията му докладваха за няколко жалби от селските общини - бе поискал съвет Сежес. Магьосницата обаче учтиво, но твърдо отклони неговото предложение проблемът да бъде разрешен по военен път. Тогава я бе попитал:

- Защо изобщо рискуваме толкова човешки животи, щом с магия е възможно да се издирят всички входове за градските катакомби? Защо просто не ги зазидаме - така веднъж за винаги ще приключим с Мерзостта под Мелиин! Веднага подир това ще се заемем с тарличините. Ще ги залеем, но не с концентриран трошикамък, а с разреден - колкото да им мирише...

Вълшебницата строго бе погледнала своя възпитаник, а той неволно си бе помислил, че откакто я помни, тя изглежда все една и съща -неподвластна на времето, което сбръчква кожата на всички други жени.

- Императорът знае - бе заявила Сежес, - че Мерзостните създания не се плодят в подземията на Мелиин. И това е така благодарение на непрестанните грижи от страна на Небесната дъга. Повелителят на света без съмнение знае също така, че Мерзостта прониква по най-подъл начин в столицата. И ние, маговете от Седмоцветието, доколкото силите ни позволяват, противостоим на нахлуванията, бдим и пазим мирния сън на гражданите... Няма никаква нужда от други мерки извън усилията, които полагаме и хайките, които предприемаме днес, пове-лителю.

„Рече и отсече. Никакви спорове, никакви възражения. Така било и точка. Проклета жена!"

Императорът пропъди спомена, сви устни и заповяда полугласно:

- След мен. - Свитата се насочи надолу - към Черните квартали на Мелиин, към Черния град.

„В цялата столица няма кому да се доверя, без да изпитам опасения и съмнения. Нямам свои хора сред простолюдието, нито сред търговските гилдии, още по-малко пък сред оръжейните задруги, воинското съсловие, жреците, свещениците и монасите. Нямам си никой. Само Сивото братство все още не е притиснато до стената от Дъгата. Сигурно защото Сивите са единствените... А освен тях не съществува друга тайна организашия, ако не броим аристократичните „ордени" и „съюзи", които са изградени повече за забавление и копират Седмоцветието. За тях няма какво толкова да мисля... Стоп! Първият признак за слабостта на владетеля е склонността да се отхвърля нещо заради предварително изградено впечатление. Не, няма да отхвърлям баронските съюзи. Няма да се отричам и от Църквата на Спасителя, макар че тя не би могла да се мери с могъществото на Дъгата.

Ще видим. Навярно това ще е първата задача, която ще възложа на Сивите -да ми намерят такива, които обичат да си играят на заговорници. И нека Дъгата научи за това. Нека маговете решат, че най-силната ми тревога е да не би да се разрази дворцов преврат... О, богове, колко се нуждая от доверени хора!"

Екскортът прекоси Белия град. Порталната стража на вътрешните квартали спази воинския ритуал и приветства повели-теля си с лъснати до блясък оръжия. Крепостните врати се отвориха и групата препусна надолу.

„А сега накъде? Навътре в Черния град, направо към бърлогите на Братството? Или да се отбия до някой от вертепите? В някоя популярна сред войниците кръчма? Да погледам с какво се забавляват онези, които са опора на трона ми, ветераните, гръбнакът на моята армия. Хм.. Ами ако се насоча към слугите на Спасителя? Те умеят красиво да спорят, ала мога ли да загубя толкова време в пустословие?А защо не.. надолу?"

Тази мисъл го накара да потръпне. Господарят на Мелиин знаеше какво е страх. И не се срамуваше да си признае. Страхуваше се от Дъгата. Маговете можеха да направят с него каквото си пожелаят. Той дори не проумяваше как така още не са го сторили, защо го търпят. Мечът е нищо пред заклинанието, а собствената му магия - евтин фокус пред вълшебството на Седмоцветието. Тяхното вълшебство бе опасно, смъртоносно, ужасяващо... Сред кошмарните таланти на ордените некромантия-та, например, минаваше за невинна занимавка. За другите им ритуали Императорът просто не смееше да мисли. От страх. От отвращение и погнуса.

„Какво още им липсва на тези типове, накипрени с едноцветни наметала?"

Той си даде сметка, че този риторичен въпрос крие лукавство. Ясно бе какво не им достига, кое липсва на всичките ордени на Дъгата. Две неща - власт и безсмъртие. Безсмъртие и власт.

ПЕТА ГЛАВА

Гибелният порой настъпваше към многострадалния Хвалин. Още малко и животът в града щеше да замре. Хората привършваха последните си необходими покупки и бързаха да се изпокрият в убежищата си. Вълшебниците от седемте ордена пък напротив, щяха да излязат от омагьосаните си кули, за да опитат, доколкото им позволяваха силите, да отблъснат напиращата от изток беда. Нямаше да се справят докрай, разбира се, но кой знае? Простосмъртните люде обаче предпочитаха да срещнат Пороя в града, с каменен покрив над главата, отколкото насред голото поле с едната вяра в маговете. Ето защо наесен в градовете, разположени в Поройната ивица, прииждаха толкова много хора.

Онези, които желаеха по-спокоен живот, отдавна бяха напуснали северните провинции. Бягаха предимно потомствените аристократи. Повечето хора обаче оставаха и изчакваха бедствието да премине. Подир Гибелния порой нивите даваха удивително богати реколти и малцина земеделци се решаваха да зарежат доходоносните си поля. Затова въпреки есенната стихия, обилно жънеща човешки и нечовешки животи, Северът не опустя. Хората свикнаха. Приспособиха се.

„Лееща се от небесата Смърт?! Чудо голямо! Ще потърпим малко и толкоз. И по-лоши неща сме виждали..."

* * *

- Трябва да бързаме - сподавено хриптеше Сидри, който още не можеше да се съвземе от уплахата. - Пороят ще довтаса след броени дни, тъкмо колкото имаме, за да се промъкнем през мочурищата, ако не се влачим. Нататък, виж, ще е по-лекичко, под каменен покрив. Ама мочурищата...

- Стига си пелтечил „мочурищата", та „мочурищата"! - с великолепно подчертано презрение го прекъсна Кан-Торог. - Боиш се от блатните твари ли? От бабините деветини! Нямай грижа, ние ще ги оправим. Нали заради това ни нае?

Сидри изведнъж целият се сви като изсушена гъба и припряно закима в съгласие.

- Щом е така, не се тревожи. Ще пристигнем, където трябва като по имперски друм. По-добре сподели как ще е след мочурищата - под планината?

- Очаква ни... пещера - прошушна джуджето. - Пещера, от която вони на Каменна чума...

- Каменна чума ли? - прихна Тави. - Ако е истина всичко онова, което съм чувала, просто ще сипем вътре повечко джу-джемор и ще изчакаме мерзостите да изпогинат.

Лицето на Сидри се изкриви в страдалческа гримаса.

- He... Soto...

- Говори на общоимперски, глупако! - яростно изсъска Тави. - За Ондуласт ли ти е домиляло, май отдавна не си го виждал?!

Джуджето мъчително преглътна, но гърлото му остана сухо.

- Няма да стане с джуджемор. Каменната чума не е това, което разправят по тържища и ханове... където и да си го чула. Тя... се появява там, където е била надвита или низвергната Силата на джуджетата,

- Suuraz Ypui... Колкото по-велико и богато се е проявявала някога Силата тук или там, толкова по-страшно е по тези места после... Сякаш природата й е обърната с хастара навън, с опакото! Това пак е същата Сила, ала лишена от величие, превърнала се е в своя уродлива сянка. Прекосяването на мочурищата няма да е тежко. Блатните ужасии ще са само загрявка, уважаеми Волни... Трудното ще почне отвъд прага на Aеkzur Podrang. Главата си залагам.

- Aеkzur Podrang... - замислено отрони Тави. - Хранилището на бляскавото богатство...

- Централната съкровищница на Aabisigaa Oorunn, Подземното племе -сухо уточни джуджето. - Някога пещерните зали са били отворени за всички. Всеки е бил добре дошъл, дори онези отрепки - ппиогшес! - орките! Но даже те не са дръзвали да оскверняват святото място, красотата е впечатлявала дори и тях... - Сидри се оклюма. - Уви, тези времена останаха в миналото. Каменният престол бил остърган, а скъпоценната му украса и царските пояси попаднали в императорската хазна... Затова и джуджетата напуснали залите на Aеkzur Podrang - не можели да понасят гледката. Основали нови царства, изсекли в костите на планините нови тунели... а старите столици се превърнали в свърталища на Мерзост, по-отвратителна и страшна от всички орки, гоблини, таласъми и коболди взети накуп...

- Твърдиш, че въпросната безименна Мерзост ни причаква под планината ли? - спокойно запита Кан-Торог.

- Точно това твърдя. Но за вас тези твари няма да останат безименни. Доста доблестни воини от джуджешкото племе платиха с живота си, за да мога сега да ви разказвам тези неща. Мерзостните създания, поне повечето, притежават вълшебна дарба, способни са да преминават през стените, да летят, да изтриват следите си...

- Друго? - присви устни Тави. - Какво друго има зад прага на твоя скъпоценен...

- Тихо! - в един глас й се сопнаха Сидри и Кан.

- Не, нека си каже! - сърдито тропна с крак девойката. Джуджето отбягваше очите им и мънкаше, сякаш го притискаха с воденичен камък:

- Там може да се случат какви ли не други изненади... като почнеш от дивите устрели-хледи, та свършиш с всичките изроди, които се укриват от Гибелния порой...

- По-добре да са те - пренебрегна опасенията му Волният, -отколкото маговете.

Сидри чак забрави уплахата си от учудване:

- Те пък откъде-накъде ще се набутват там?

- Из околностите на Каменния скелет върлуват иманярски банди -предупреди Тави. - А сред тях се срещат и доста силни вещери. Освен това, Небесната дъга не е изоставила плановете си да организира издирване на скъпоценни минерали. Иманярите навярно лагеруват някъде край централния вход в пещерите.

- Ама ние не сме тръгнали към главната порта! - плесна с ръце джуджето, възмутено от излишните приказки.

- Така е, ала отдавна ме сърбят ръцете да посетя този лагер! - кръвожадно заяви Тави.

Кан присмехулно изви вежди.

- За подобни развлечения ти трябва войска или поне отряд от мои конници, защото чародейството ти там ще е безполезно.

- Питай Ондуласт, за него бе достатъчно! - не му остана длъжна девойката.

- Тамошните вълшебници не са като тези тук. Тия са зачислени към простата градска стража - намръщи се Волният.

- Щом е тъй, защо Дъгата не изтреби иманярите? Откога е почнала да понася конкуренти! - инатеше се Тави.

- Че защо им е да го правят? Иманярите са нещо като плашило. Всички знаят, че се навъртат край Каменния скелет -така никой не смее да приближи древния дворец на джуджетата. А дори и да намират нещо ценно, после нали го продават на Седмоцветието? Пък и не вярвам да изровят нещо кой знае какво - никой иманяр не се завира надълбоко, въртят се само по горните гротове.

- Ами ние?

- Ние ще стигнем зад предела на пределите, в дълбината на дълбините! - тържествено й отвърна Сидри. - Услугите на вашите мечове, уважаеми Волни, струват скъпо, но Скалният престол вярва в успеха ни.

- Вместо голата вяра бих предпочел още десетина души от моите хора - вметна Кан. - Ала почитаемите джуджета са скъперници, досвидя им се златото ли, нямат достатъчно ли...

- Имаме злато да купим Кръга на капитаните - моментално се наежи джуджето. - Само че за какво ни е цяла армия!

- Тави и аз можем да надвием петдесетина огрета, пет-шестстотин гоблини, а вислюгите и вампирите изобщо не ги броя. Ала съществуват твари, против които „Воинският завет" повелява да се бият не по-малко от шестима - без капка смущение отвърна младият Волен. - Не съм аз онзи, който ще оспори мъдростта на предците, изложена в тази книга. Щом са казали шестима, значи толкова трябва да бъдат. То е ясно, че когато няма друга възможност, действаш сам-самичък и против върховен маг, но защо, обясни ми, трябва да се набутвам в шамарите нарочно? Племето на Волните не е загубило нито една война, спазвайки повелите...

- Освен междуособните - изръмжа джуджето, но достатъчно тихо, за да даде възможност на юношата да се престори, че нищо не е чул.

- Ние не сме загубили нито една война - продължи той невъзмутимо, -макар че сме се сблъсквали в различни времена с всички раси по света, защото твърдо знаем къде свършва юначеството и започва глупостта. Каменният престол постъпи неразумно, когато реши да наеме само нас двамата. Не упреквам лично теб, Сидри, разбирам, че само изпълняваш волята на управниците си... и все пак...

- Тъкмо понеже, както забеляза, съм само изпълнител - язвително парира джуджето, - не мога да ти отговоря никак! И така, почитаеми, има ли още нещо важно за казване? Ако няма, предлагам да идем да си починем. Утре призори тръгваме на път. Припасите са готови. - Сидри яростно почеса брадата си и додаде: - Как ме уплаши проклетият Ондуласт! Странно, преди този хан минаваше за безопасен...

- Всички неща се менят - мъдро заключи Кан-Торог. - Да вървим да починем.

* * *

Вълшебникът на Орден Арк спеше като невинен младенец. Бе повече от глупаво да се завижда на такива като този некадърник, ала способността да се спи по този начин предизвика у Фесис въздишка.

„Как смее да хърка така безгрижно? Същински праведник! Все едно не е клал преди това нещастниците в черно и сребърно, не е принасял в жертва на своя Вечен пламък специално купените от селата деца..."

Фесис често се стряскаше нощем - в кошмарите му нахлуваха всички убити от него хора. С плашещо постоянство тези призраци се явяваха в сънищата му и го проклинаха със задгробни гласове: „Защо ни лиши от живот, злосторнико, та ние само изпълнявахме своите задължения, най-добросъвестно ги изпълнявахме!"

Призраците имаха право. И той го знаеше. Знаеше също, че работата в Сивото братство не гарантира чиста съвест. Бъди готов да премахнеш всеки, който пречи на изпълнението на заповедта! - повтаряха и потретваха основното си правило ветераните от Сивото братство на всеки новак, сякаш искаха да го набият в главата му с бойни чукове.

Бъди готов на всичко!

Фесис дълго се бе надявал, че ще има късмета да не стигне чак до „всичко".

Ама стигна. При последната задача.

Поръчали му бяха да се промъкне в един замък и да открадне от там една вещ. С каква цел? Не му се полагаше да го знае. Младежът дълго изкачва отвесната стена, а щом най-сетне достигна терасата, безшумно прескочи парапета... и налетя право на две девойчета от прислугата. Бяха на не повече от шестнайсет. Защо се бяха появили тъкмо там, кой от Подземните богове ги бе довял насам - той не знаеше. По старателно сресаните коси и твърде чистите им, оскъдни рокли, предположи, че са се гласели за любовна среща.

И тогава Фесис, който се славеше като специалист по безкръвни операции, опита да избегне най-лошото. Имаше избор. Трябваше или да зашемети слугинчетата, или да им подшушне - „Спокойно, сладурани, дошъл съм да тараша господарите ви, големи изедници са, нали? Трайте сега, а за довиждане ще ви подхвърля нещо...". Би могъл и да ги омагьоса, разполагаше с всичко необходимо за целта. Ала момичетата се оказаха прекалено предани слугини и не му оставиха избор.

Нещата тръгнаха на зле - Фесис успя да зашемети едната, но другата се оказа твърде ловка и това я погуби. Тя се отскубна от него и понечи да хукне към арката в дъното на коридора, откъдето се лееше светлина и се чуваше весела глъчка.

Фесис можеше да я пощади. После с лекота би се изплъзнал от преследвачите. Ала задачата щеше да остане неизпълнена. Сивото братство не обичаше провалилите се.

И ръката на младежа реагира сякаш сама. Изпреварвайки разсъдъка...

Тялото й се сгърчи в ужасна агония, сразено от тайния удар на Сивите братя, който парализираше жертвата я обричаше на невъобразимо мъчителна смърт. Фесис прекрачи момичето и като смок се шмугна в широката паст на близкия отдушник...

В края на краищата изпълни поставената задача. Получи поредната похвала от Братството и се сдоби с нощни кошмари. За нещастие запомни добре лицето на клетото девойче, дори дребната бенчица на лявата й скула. И тази бенка го измъчваше насън всяка нощ, щом склопеше очи.

Може би затова Фесис мразеше нощта и предпочиташе да не спи тогава.

За да си почине и да възстанови силите си подремваше през деня - изглежда сенките на мъртвите не съумяваха да преодолеят бариерата на слънчевата светлина и да се вмъкнат в съня му. Ето защо, изпълнявайки заръката да следи какво крои Орден Арк, Фесис бе принуден да се нагажда към техните навици. Служителите на Вечния пламък очевидно смятаха, че сливането с Абсолюта изисква обилно и сладко спане. И, съответно, не си отказваха -освен ако нямаха особени задължения.

Някъде след полунощ младежът от Сивото братство се отърси напълно от нервния сън, който го бе надвил, и погледна надолу. Там тихичко посвирваше с нос вълшебникът, когото в ордена наричаха Илмет. Беше от младите и способни честолюбци - лично избран от командора, негов клиент и любимец, негово творение. Такива като него не бяха момчета за всичко. Нямаше логика да разкарват точно Илмет на бегом до Хвалин, уж за да засвидетелстват уважение към девиците от Орден Солей.

„Нещо далеч по-важно те е довяло в града, драги ми Илмет, много по-важно. Толкова поверително, че господарите ти от Орден Арк не са поели риска да наемат, както обикновено, куриер от нас. Макар че... кой ги знае Бащите на Братството? Може пък да са получили такава поръчка. Нищо чудно аз да съм подсигуряващият, или... Не, по-добре да не мисля нататък. Формално заповедта ми е ясна и простичка: Докладвай на Братството всяка стъпка, мигване на окото или ходене до нужника на уважаемия Илмет!"

Фесис се нацупи и мислите му поеха в друга посока. „Да докладвам! -рече си ядно. - Водачите на Братството се имат за прекалено голяма работа! Вярно, нямат равни на себе си по отношение на задкулисни маневри, интриги, нагаждане... И с това искат да убедят всеки под слънцето, че Небесната дъга не е изяла Братството само благодарение на старанията и умелите ходове на Бащите! Дрън-дрън ярина! Дъгата остави Сивото братство на мира само за да го употреби вместо маша. Най-удобната маша за бъркане в тихата жарава на свирепото подмолно съперничество между отделните ордени, съперничество, което остава скрито за очите на деветдесет и осем души от всяка стотина жители на Империята... Ако не и Деветстотин деветдесет и осем от хиляда! А то не е толкова трудно да бъде забелязано, достатъчно е само да ги погледаш на съвместните им срещи - сътрапезниците се ритат под масата, докато прелюбезно си се усмихват един на друг... И с помощта на Братството си правят гадости. Бащите знаят всички кирливи ризи на Дъгата, ала ако тръгнат да я изнудват, тя ще размаже Братството като комар, без даже да замахва с пълна сила - ей-така, пътьом. И нашите умни татковци го знаят, колкото и да се надуват пред глупавите народни и аристократични маси... Жалко. Но ако Братството пожелае, би имало съвсем реални шансове да..."

Слабо шумолене, което приличаше на ровене на мишка, прекъсна размишленията на младия наемник.

Фесис не помръдна, нито един мускул не трепна по тялото му. Той винаги заспиваше в поза, която позволява максимална отмора, но без да му пречи да реагира мигновено. Пръстите си лежаха върху скритите оръжия, тайните пружини бяха готови да изстрелят...

В ъгъла нещо отново зашумоли. А след това под гребенът на покрива, над тавана светнаха две въгленчета, които се разгоряха като мокри фитили на лампа. Очи.

Фесис дишаше дълбоко и равно. Може би съществото умееше да чете по човешката аура и различаваше дали човек будува или се преструва на заспал. Сивият наемник обаче не се безпокоеше, защото за разлика от колегите си в Братството, той имаше дарбата да имитира душевната сянка на спящ човек.

Съществото в ъгъла задраска с нокти по дъските, ала без да предприема нещо.

„Странно. Защо вдига шум, вместо да напада, стремително като усойница!? Какво чака, демони да го..."

- Чакам да престанеш с циркаджийските си номерца - недоволно промърмори онова в ъгъла.

- Ама ти ли си, бе! - ококори се Фесис.

- С друг ли имаш среща? - жлъчно запита съществото. - С някой Dargafi ио^одд, може би?

Фесис гнусливо сбърчи нос. Дхеаргаан Уотхойог, както приблизително би могло да се произнесе на човешки език, бе един от Шесторката световни Демони. Според джуджетата, този урод владееше всички земни Сили. Едното от задълженията му беше да се грижи за разложението на непогребаните трупове.

- Отдавна не бяхме се виждали - каза фесис, като прогони от мислите си гадния образ на Dargan ио^одд.

- Нося ти писмо.

- От леля Аглая?

- Точно така. - В ъгъла нещо тежко изтропа и съществото изскочи от мрака, Фесис не се почуди как е влязло, въпреки че лично бе затворил люка за надолу, а малките прозорчета на тавана имаха яки решетки - подобни твари си имаха свои начини.

Гърбавото космато създание с четири мощни лапи и зъбата муцуна, което донякъде приличаше на много едър вълк, застана пред сивия наемник.

- Не можа ли да намериш по-подходящ момент да ми носиш писма? Изпълнявам задача. - измърмори Фесис недоволно.

- Как пък не. Все теб да гоня - грубо отвърна съществото. - Разглезил си се, ама леля ти ще те оправи...

- Откъде-накъде всеки се чувства задължен да ме „оправя"? - изненада се Фесис. - Хайде, давай писмото, стига си ме зяпал...

Сгънатият в плътен квадрат пергамент изникна от въздуха право върху протегнатата му длан.

- Леля не може ли да пише на хартия? Защо непременно трябва да се фука с пергамент от обезлюспена драконова кожа? - иронично подхвърли младежът. - Моля те като приятел, кажи й да престане да пръска пари за дреболии!

- Щом държиш, непременно ще й предам - обеща съществото. - Но защо? Така или иначе трябва да напишеш отговор веднага, леля ти много настояваше. Скарай й се сам.

- Веднага ли?! Защо точно когато паса не кой да е, а магьосник от Арк, леля изведнъж настоява да седна да й пиша, и то веднага?

- Какво толкова! Твоето магаре кърти долу като набозало се сукалче.

Не се превземай!

- Уф, потрай, ако обичаш...

Фесис счупи восъчния печат - впоеното във восъка заклинание го разпозна и слабо проблесна.

Леля Аглая имаше основания да пише върху драконов пергамент. Ако печатът се счупеше от друг - не от онзи, за когото бе предназначено писмото - кожата му щеше да се покрие с пламъци, които само специална магия можеше да угаси. Това предварително вкисна младежа. Очевидно вестите щяха да са сериозни.

„Все едно си нямам други грижи!"

Само по себе си писмото бе знак, че е станало или става нещо. Леля Аглая пишеше рядко.

Започваше с Мили нехранимайко. Следваха обичайните упреци, задето още не се е оженил, нито е продължил фамилния занаят. Поне до вкъщи да се отбивал, колкото съседите да не му забравели очите. А и къщата била старичка, трябвало да се ремонтира, наоколо всичко било спретнато, а неговата била направо срам за гледане! Ето, Клара Хюмел довела онзи ден порасналата дъщеря на поредната си (трета) братовчедка, която (естествено) била забележителна, чудесна, нежна девойка. Все се опитвала да развърти метлата из стаите, да сготви нещо в кухнята, а и много се интересувала що за непрокопсаник е господарят на тази съборетина... Та кога най-сетне - питаше писмото патетично - непрокопсалият племенник, господин Фесис, ще си домъкне дирника у дома? И кога ще иде в църквата, където е редно да се помоли и изповяда, да получи причастие от ръката на Негово преосвещенство епископа, да влезе в правия път и да му се опростят греховете?

Фесис присви око към това изречение. Леля Аглая не принадлежеше към паството на Древните богове. Какво намекваше? Писмото бе защитено тройно - печат, драконов пергамент и магическите руни, които вече избледняваха. „Необходимо ли е на всичкото отгоре съдържанието да е замаскирано като бабешко бръщолевене."

Младежът зачете последните редове. Очевидно бяха най-важните. Достопочтеният архимаг Игнациус Копер, скъпи племеннико, най-учтиво и смирено желае да узнае кога ти, дете непослушно, отрочена неговите стари приятели, ще седнеш да помислиш за завръщането си към семейните задължения поне под някаква форма. Крайно време е да започнеш изучаването на подобаващите за целта и способностите ти науки, вместо да мизерстваш като ратайче в онова плебейско Сивото братство - средище на неудачници и разбойници?

Пергаментът бавно се самоизтриваше, а Фесис продължаваше да се взира в думата „завръщане", която изчезна последна, сякаш заклинателят е бил небрежен или лишен от усет за магическа естетика.

- Перо, мастилница... - нареждаше съществото, което изглежда имаше представа кога ще се изпарят руните. - Нали не си забравил да пишеш?

- Отговор няма да има - рязко отвърна Фесис.

- Ъ? - сащиса се чудовищният пощальон. - Искам да кажа, как така „няма да има"? Няма да пишеш или какво?

- Виж... - поомекна младежът. - Няма да пиша, нито ще постъпя според желанията на уважаемата леля Аглая. Няма да се върна. Поне не веднага.

- Ама поне да й бе драснал някой ред! - възкликна съществото. -Прояви любезност, зарадвай я! Изисканото възпитание пада от теб като стара мазилка! Стегни се!

- Тя си знае, че я обичам и без празни приказки... Добре де, добре!

Не понасям да ме гледаш така престорено жално!

- Не е престорено.

- А защо през цялото време ми се зъбиш? Дай перото и мастилницата.

- За теб всяко зъбене ли означава, че се хиля? Заповядай.

- Ммм... Я кажи, защо се домъкна тук? Никой не те е видял, нали? Излишно е да питам, ама...

- Наистина е излишно. Пред посланика на архимага нищожните адепти от второ ниво са гола вода! - наду се съществото.

- Не думай - отрони разсеяно Фесис и мислено си отбеляза, че вероятно е надценявал магическите способности на Орден Арк... И съответно -подценявал тези на архимага.

Топна перото в мастилницата и заскърца с него по пергамента:

Скъпа лельо, от цялото писмо се радвам само на това, че изобщо си ми го пратила. Ти си единствената, която няма да спра да обичам.

Жив съм, здрав съм, същото пожелавам и на теб. Да, понякога ми липсваш, но разбери, че не искам да следвам традициите. Отказвам да се оженя за някоя от племенничките на Клара Хюмел и да заприличам на останалите от рода ни!

За къщата - моля те, толкова ли е трудно да се наеме някой, който да смени пукнатите керемиди и да обере паяжините отвътре? Щом си позволяваш да пръскаш пари за маго-вестоносци и луксозен пергамент, не бъди стисната да вземеш мерки за къщата!

Кажи на архимага, че скоро няма да се върна, много съм зает. Този живот ми харесва, а за друго не чувствам нито призвание, нито желание. Колкото до способностите - в Братството съм оценен напълно достатъчно и имам перспективи, по-добри от онези у дома. Нямам какво повече да добавя. Чувствам се щастлив и полезен.

Обичам те и съжалявам, че навярно ще се почувстваш огорчена. Целувам те.

Твой Фесис

Той се замисли и добави под името си своята личната парола от Сивото братство - Аесеапп. На езика на народа Дану това означаваше „Слухтя нощем".

- Ето, готово - младежът протегна сгънатия пергамент на съществото. - И й кажи, че съм го писал, докато съм дебнал в засада!

- Но ти не си постоянно на работа - укори го пощальонът. - Би могъл да пишеш от време на време. Ако не друго, поне ще утешаваш леля си. Тя много страда, че си последният от своя род, а нямаш никакви деца, даже незаконни...

- Какъв ви е проблемът тогава? - сприхаво рече фесис.

- Бихме предпочели нормални и здрави деца, родени от законен брак, вместо копелета - високомерно заяви пратеникът. - Копелетата са наистина за краен случай. Смятаме, че най-подходящи наследници би могла да ти даде...

- Не съм ви биче за разплод - спокойно отвърна Фесис, разглеждайки ноктите си. Всеки негов колега от Сивото братство в подобен момент би предпочел да се отдръпне от младия наемник и да отиде на другия край на града. Всеизвестно бе, че щом Фесис присвива очи към върховете на пръстите си, значи нещата тръгват на зле. Жестът беше банален, но вършеше работа. Никой не умееше да си разглежда ноктите така красноречиво преди сблъсък както него. В истинския бой бе прието да нанесеш смъртоносния удар насред разговора - изненадващо и светкавично, преди противникът да се усети.

- Разбрах, разбрах - припряно се съгласи съществото. - Ще го занеса и ще предам каквото заръча... ама без последните думи. Става ли?

- Чудесно - хладно отвърна Фесис и загърби пратеника, които постоя намясто, сякаш искаше още нещо да каже, ала после изведнъж изчезна като пламък на духната свещ.

* * *

В късната нощна доба Черният град изглеждаше още по-черен, сякаш изгревът никога нямаше да настъпи. Уморените от продължителното препускане коне стояха с клюмнали глави. Стражата от Волни воини, които за разлика от животните сякаш не знаеха що е умора, бе замръзнала на седлата с каменни лица, по-непроницаеми от зидовете наоколо. Императорът разреши на арбалетчиците да слязат от конете си, за да се поразтъпчат - човеците бяха доста по-слаби от Волните, нямаше смисъл да ги изтощава.

Ала повелителя дори не помисли за отдих.

Бяха посетили катакомбите. Зад гърба им, в миналото бе останало отвратителното приключение: зловонното съскащо дихание в мрака, щракането на арбалетите, които с пукот пробиваха дебелата зеленикава кожа, мълчаливите яростни Волни, ожесточено кълцащи с мечовете си тромавото туловище на чудовището... Мечът на Императора бе пронизал мозъка на гадината, ръката бе усетила през дръжката как стоманата пробива люспестата броня и костите на черепа.

„Това бе... сладко. Бе славно! Ала струва ли си да се приема на сериозно, след като тази гореща и потна схватка в миризливата подземна галерия не бе нищо повече от вид самозабрава? Начин да избягам от себе си... Не, истинските владетели не правят така. Ако са си поставили за цел да отърват своите поданици от пълзящите из градските подземия чудовища, те постъпват по-умно, по-радикално. Просто не бива да слушат идиотски съвети, а да напишат указ за незабавно изпълнение - точка първа: да се зазидат всички дупки, водещи в катакомбите; точка втора: да се пусне през последната летлива отрова. Изпаренията й ще накарат тварите да си прегризат взаимно гърлата, а победителите ще се издушат - само трябва да се изчака. Така постъпва един читав владетел. Не хуква да се прави на легендарен юнак с гол в ръката меч!

Да... Владетелите са длъжни да постъпват разумно... И все пак -откъде се пръкна онзи гигантски червей?"

Императорът не помнеше да е чел за него във фундаменталния труд на маговете-граматици - „Класификация на дракони и други мерзки твари". А там бяха описани всякакви гнусни нечовешки, че и неживи твари.

„Дали е редно да предупредя ръководителите на Небесната дъга? Ако не друго, поне ще си размърдат мозъците и ще покихат в прашните книгохранилища. Да, струва си. Нощният лов на Императора няма да остане тайна за тях, нека го научат лично от владетеля, вместо от докладите на своите съгледвачи."

Императорът плъзна взор по мръсната улица, стисна устни и си отбеляза да накара кмета на този квартал да съжалява. Очите му се спряха върху полюшван от вятъра фенер. Трескаво мигащите отблясъци играеха по табелата на някакъв хан -едно от безбройните подобни заведения в Черния град, където местното население се отпускаше и гуляеше, за да забрави поне за малко мизерното си съществувание. Напоследък по такива дупки се навърташе и знатната имперска младеж - на лов за нещо по-екзотично...

„Дали пък да не хвърля едно око? С какво ли се развличат?"

Императорът още се двоумеше, когато тежката висока врата на хана изскърца и се отвори. Появи се прегърбена клатушкаща се фигура, която непохватно се омотаваше в дрипаво тъмно наметало. Залитайки, непознатият закрета по улицата - право срещу императорската свита.

Владетелят още по-плътно стисна устни. Не понасяше пияници. Не изпитваше нужда да се „натаралянква" или „отцепва", затова гледаше на любителите на алкохола - от слуга до магьосник - с неприкрито презрение.

Внезапната поява на човека от кръчмата накара Волните моментално да сгъстят редици. Посъвзелите се арбалетчици рязко вдигнаха оръжие.

Войниците в личната стража на Императора бяха задължени да виждат във всеки приближаващ се минувач наемен убиец, буйстващ луд или друга потенциална заплаха.

Кер-Тинор, капитанът на екскорта, смушка коня си и пресрещна нощния гуляйджия. Сабята на Волния вече бе готова за бой.

- Кой си ти? - надменно изрече воинът към олюляващия се силует.

От спокойния студен глас на капитана обикновено и най-храбрите наглеци пребледняваха и пълнеха гащите си. Морско-сините очи на Волния ветеран бяха като празните очни орбити на самата смърт. От десетилетия в цялата Империя никой не умееше да върти меч толкова ловко. Нито алебарда, копие или друго оръжие.

Ала пияницата изобщо не се стресна. Дрезгаво се изхили, подхвана цинична кръчмарска песничка и продължи да се влачи право към мълчаливия строй.

Императорът предпазливо се взря във фигурата, конят пристъпи крачка напред. Нещо не беше наред... Усещаше се, че залитащият човек таи някаква незнайна сила...

Сабята на капитана докосна с върха гърлото на пияния.

- Стой на място! - смразяващо викна Кер-Тинор. Всички познаваха капитана на императорските телохранители. Не бе възможно някой да не е чувал за него. Целият Мелиин - славната имперска столица - приказваше за Кер-Тинор по кръчми и бордеи, по дюкяни и сергии, по тържища и храмове. Мнозина бяха виждали лицето на този възрастен, но страшен воин. Даже тези, които не бяха го виждали, знаеха как изглежда.

И на всички бе известно, че Волният не разбира от шеги.

Пияният изглежда смътно осъзна, че е на път да загази. Спря, вдигна мътни очи нагоре към конника и сякаш едва сега забеляза голата стомана пред гръкляна си. Примлясна и изграчи нещо... от което не само стражниците премигаха тъпо, но дори Волните леко вдигнаха вежди:

- Бъ-бъ-бързаш да пукнеш ли?

Стражниците не вярваха, че ушите им чуват подобно нещо. И докато траеше мигът на стъписване, пияният скочи напред. Ала не се хвърли върху Кер-Тинор - скокът бе насочен към телохранителите, срещу плътната им редица, срещу голите саби и арбалетни болтове...

Превръщането започна още във въздуха. Наметалото се преобрази в гъста дълга козина, качулката се сля с черепа, по който блеснаха змийски люспи, устата стана паст, в която се разгънаха дълги отровни зъби, стрелна се раздвоен език...

Стрелците реагираха точно и навреме. Конните Волни - също. И само капитанът не направи нищо, освен бавно да се свлече от седлото...

Късите дебели болтове се забиха в плоската муцуна на двуличника. Сабите светнаха на оскъдната светлина на фенерите, започнаха да секат отвратителната глава и да се впиват в покритите с козина ребра. Обучените коне не трепнаха...

И все пак изродът-двуличник с лекота разкъса с кривите си нокти гърлото на единия жребец, повали ездача от втория и продължи в нечовешки, мощен устрем атаката си. Проправи си път в строя и се хвърли към Императора.

Всичко това се случи за по-малко от една кратка въздишка време.

Императорът също реагира. Знаеше, че изчадието не може да бъде спряно с обикновена стомана. Затова рязко протегна ръка и насочи пръстена напред. Черният камък засия с мека, лишена от войнственост перлена светлина.

Над замръзналата улица проехтя страшен рев. Напълно нечовешки, хриптящ вой.

Вълна от невидим перлен пламък посрещна двуличника. Бронираната кожа по муцуната, издържала няколкото саблени удара, избухна. Очите се спукаха, кръвта му зацвърча и потече на съсиреци. Месата горяха със съскане, а костите се овъгляваха и трошаха.

Ала двуличникът не умря веднага, а продължи да се гърчи на калдъръма.

Императорът спокойно накара коня да отстъпи назад и с погнуса се втренчи в агонията на чудовището. Нареди през зъби:

- Поставете пазачи. Повикайте всички консули на Дъгата, нека се порадват... - Императорът заповяда да се обкръжи и кръчмата, след което си позволи да се сети за ранените и убитите: - Покажете ми Кер-Тинор!

Сега можеше да се приближи до капитана, да слезе от коня и да се склони над верния си страж. Каква чест за воина...

Двамина Волни коленичиха край капитана, погледнаха го внимателно и тутакси се изправиха.

- Необходим е магьосник-лечител, повелителю. Инак няма да дочака изгрева...

Двойноизплетената ризница на корема на Волния бе разсечена като с вълшебен меч. Плътно стиснатите клепачи на Кер-Тинор трепнаха, когато той усети нечии пръсти на рамото си.

Бе бронираната ръкавица на Императора. Воините наоколо бързо се спогледаха - като че ли с одобрение. Умиращият капитан изхъхри:

- Невредим... ли е... моят... господар?

- Аз съм, Кер. Цял и невредим. Не се тревожи.

- Да... добре тогава... спокоен... съм...

- Мълчи, пести сили - сурово отвърна Императорът. При цялото си желание не бе в състояние да направи нещо повече за верния си страж, освен да му вдъхне кураж под формата на строга заповед - няма да умреш, войнико, щом говоря така с теб, без вайкане и излишна мекушавост, сигурен съм, че ще се пребориш, и не допускам мисълта, че ще се предадеш!

Двама конници безпощадно пришпориха животните и препуснаха да викат лечител.

Да, владетелят не можеше да помогне сам. Черният камък на пръстена -символът на династията - му бе покорен, разбира се, но не вършеше нищо за някой друг, освен за господаря си. И сам избираше с каква сила да нанесе удар. В момента Императорът се чувстваше замаян като след обилното кръвопускане, каквото знахарите все още практикуваха наред с магическото изцеряване. При всяко използване камъкът пиеше истинската кръв на собственика си. Духовният разход за препращане на пергамент със секретна заповед от двореца директно в ръцете на някой началник от отдалечен гарнизон бе почти незначителен. Но за изпепеляване на враг...

Никога досега камъкът не бе употребявал толкова енергия.

Вероятно магическият отзвук бе ударил по нервите на всички вещери, магове или просто чувствителни към използването на силите граждани. Сега насам би трябвало да хукнат всички служители на седемте ордена.

Овъглената мърша на двуличника за всеки случай бе притисната към калдъръма с изтръгнати от близката ограда колове - дървото се оказа много подходящо, беше трепетлика.

Императорът задържа още миг-два ръката си върху рамото на капитана.

Знаеше, че не бива да го докосва. Знаеше че в никакъв случай не бива да постъпва така.

„Владетелите не постъпват така. Те не се излагат на излишен риск, нито обикалят нощем да си търсят белята. Какво значи за един владетел уважението на шепа войници? Те са обвързани с жестока клетва да не споделят навън нищо - нито добро, нито лошо. Жестовете трябва да се показват публично, иначе от тях няма смисъл. Един разумен владетел мисли за държавата като цяло, не за отделните хора. Другото е суета и слабост. Недопустима слабост."

Императорът знаеше всичко това. И наум бе съгласен с неприятния извод, че е неуверен владетел. Тогава реши, че щом и без това е такъв...

Той се съсредоточи и отправи мислен зов към Гахлан. Старият магьосник бе превъзходен лечител... ала Императорът не можеше да му прости, нито да забрави за онова нещастно кутре. Не искаше да прощава.

Гахлан откликна на мига, сякаш беше свикнал да го търсят по никое време.

- Гахлан, имам нужда от помощта ти. Кер-Тинор е ранен. Идвай бързо, не е време за въпроси!

- Разбрах, повелителю - В беззвучния глас на вълшебника нямаше и капка почуда. - Усетих, че е станало нещо... Пресметнах мястото...

Веднага тръгвам, само да си взема торбата...

Бръмчене. Сух трясък, от земята бликна фонтан сини искри. Старият маг, облечен в семпъл оранжев плащ, пристъпи вън от облака синкав пламък. От рязкото му движение наметалото се развя.

Императорът забеляза отдолу скъпа пижама с влажни петна около слабините - от дъртака вонеше на млада, разгонена жена. На врата на магьосника издрънча сребърна верига, люшна се гербът на ордена му - чук и наковалня, пронизани (и така обединени в неделимо цяло) от прав меч.

Гахлан небрежно оправи наметалото. Позволи си само един кос и бърз поглед към останките на чудовището, след което се насочи към ранения с думите:

- Такааа... Непознат вид двуличник? Туй е работа за Сежес. Нашата хубавица всеки миг ще довтаса... Е, да видим сега тоз юнак какви ги е надробил...

Колкото и силна да бе омразата на Императора към маговете, тя не можеше да попречи на неволното му възхищение пред тяхното изкуство.

Стоеше и наблюдаваше действията на стареца, който коленичи край Волния и с едно решително движение оголи раната. След секунда в жестокия разрез в плътта се изсипа някакъв смрадлив илач от тъмно шишенце, което Гахлан с щракане на пръсти извика от кожената си торба. Кер-Тинор се разтресе и измуча през скованите от конвулсията челюсти.

- Щом стене, значи ще живее - невъзмутимо подхвърли магът. - Тъй, тъй, момко, червата са ти скъсани, червата. А туй хич не е добре, ама хич даже. Тъй че ще се наложи да те позакърпим, момче, червата...

Мърморейки си по този начин, Гахлан стремително капваше от едно шише, сипваше от друго, смесваше струите, пъдеше изпаренията на лекарствата над раната. Само Императорът от всички присъстващи имаше представа какво се крие зад тази уж старческа суетливост и празно бърборене.

Капка повече или по-малко от вълшебните еликсири означаваше смърт за пациента.

Всяко движение на мага бе тренирано до немислима и непостижима за обикновения смъртен прецизност. Поръсването на всеки илач се съпровождаше с мисловни заклинания, които насочваха лекарството точно там, където бе нужно. Камъкът от пръстена на Императора се затопли, усещаше се как тънко-тънко вибрира от сътворяваната в непосредствена близост магия. При това наистина сериозна магия.

Императорът мрачно следеше изкусните ръце на чародея.

„Защо, защо, защо тези знания трябва да бъдат само за избрани, а не за всеки нуждаещ се?! Как Гахлан може да се забавлява редовно с красивите си ученички от академията, след като в същото време из близките села умират деца? Ден и нощ, от най-проста треска - мрат... И какво като родителите им не се трогват кой знае колко: едно умряло, друго ще си родим... Онези дребосъчета хъркат като старци и се задушават в треската, напразно викат за помощ мама и тате... За тях няма връщане от отвъдното, няма да ги родят отново... На дъртия мръсник обаче не му пука. Като пръч е, използва магията повече за оная си работа, отколкото в името на ордена или Империята... А би могъл толкова лесно да спаси бебетата, които умират от най-прости болести!"

Императорът присви очи и вдиша дълбоко, за да овладее гнева си... ала вместо това с още по-голяма злоба си помисли:

„Ти загуби в крайна сметка, Сежес! Ти искаше да калиш душата ми, да вкоравиш сърцето ми, кучко, да стана безчувствен, ням и глух за чуждото страдание... и донякъде успя, признавам. Ала никога няма да гледам спокойно, когато гинат деца. Защото онези двете дечица Дану са с мен. И момченцето, и по-голямата му сестричка. Така Небесата наказват всеки убиец. Всеки. Страхът и заслепеността не са оправдание. Миналото се връща, Сежес. Връща се, за да ме накаже... и спаси..."

Старият магьосник с тихо пъшкане се изправяше. Страшната рана в плоския мускулест корем на Кер-Тинор забележимо зарастваше.

- Нека полежи така още малко. Щом разрезът се затвори, тогава може да го пренесете... уххх... Я сега да се запознаем с животинката, дето ми отвори толкоз работа...

Магьосникът тъкмо пристъпи към мъртвата твар, когато пристигна Сежес. Вълшебницата не се появи в пръстен от сини искри - долетя върху дребен млад дракон с изрязани огнено-носни жлези.

- Какво е станало?... Какво е това, Гахлан?

- Къде са Реваз и Митара? Мисля, че това-то не е от твоята компетенция - свадливо измърмори старецът, опипвайки овъглената лапа на страшилището.

- Тук не е подходящо място за опознаване и изследване! -рязко каза вълшебницата. - Ще го занесем...

- В нашата кула - прекъсна я Гахлан. - Лабораториите ни са къде-къде по-добри... Не ми пречи сега!

Той надничаше в ужасната паст на двуличника и броеше зъбите.

И внезапно челюстите трепнаха! Още миг - и пръстите, а може би цялата ръка на чародея, щяха до потънат в гърлото. Гахлан дори не мигна.

- Стой мирен! - сопна се той на мъртвата твар, сякаш хокаше кон или магаре.

Челюстите стреснато замръзнаха.

„Нищо не разбирам - леко се намръщи Императорът. - Нима не съм пречукал това изчадие на място?"

- Щом твърдиш, че са по-добри - съгласи се небрежно Сежес, - нека бъде вашата кула. Веднага след като дойдат останалите. Вършете си работата, колега Гахлан. Аз ще се заема с разпит на свидетелите...

Разбира се, с ваше позволение, повелителю.

Императорът кимна. Още едно унижение, на всичко отгоре пред личната стража. Маговете искаха разрешение от Императора само от приличие, и то така, че да погазят същото това приличие...

Вълшебницата се зае първо с Волните. При нападението те стояха най-отпред и видяха дори повече от господаря си. Ала войнишките разкази се оказаха почти еднакво сухи по форма и сържание: Излезе пияница, Кер-Тинор тръгна, онзи скочи, катетът падна. Императорът удари...

Докато траеше разпитът, довтасаха и останалите петима консули-представители на ордените си. Магическият съвет, който Дъгата натрапваше на Императора, бе в пълен състав. В скромната уличка на Черния град се развихри словесна битка, която по ожесточение конкурираше истинската схватка преди малко.

- Сежес! Каква е тази паплач?! Тебе питам!

- Спокойно, Треор, аз самата още нищо не разбирам...

- Бас ловя, че това са фокусите на Кутул! А нали уж имаше указ на Капитулата - експериментите в столицата са забранени!

- Кой бръщолеви клевети!? - обиди се дебелакът Фалдар, магът на споменатия орден. - Откъде-накъде пък Кутул ви е виновен?! На всички е известно, че в последно време с двулични твари се занимава Нилим от Арк! Него дръжте отговорен!

- Нилим ли? - възмути се на свой ред Реваз, представител Червения Арк. - Нилим от два месеца насам е в източните провинции! Тъкмо според решението на Капитулата! Затвори мръсната уста, Фалдар! На твое място бих седял по-нисък трева и по-тих от вода! Орденът ти взе назаем четири стъкленици девствен живак и забрави да ни ги върне! Ще премълча какво сте правили от този живак...

- Живак! - плесна с ръце дебелакът. - Много важно! Чети-стъкленици! Ами вие, бе, от една година ни дължите три дузини превъзходни вампири! Да не би да се заяждам сега за това, а?

Императорът слушаше, зашеметен като от гръмотевица. Свада? Маговете от всемогъщата Небесна дъга се карат като просяци на тържище?

Неволно стрелна с очи стражниците. Воините стояха с каменни лица. Е, да - Волните даже когато умират, се държат сякаш нищо особено не се случва, но пък стрелците с арбалетите нали са хора! Ако ще и подбрани, но поне устните им би трябвало да трепнат присмехулно, да се почешат, за да скрият насмешката си, да се поококорят поне!...

Императорът леко тръсна глава... и внезапно разбра, че всъщност войниците чуват съвсем инакви слова от устата на вълшебниците:

- Драги ми Фалдар, изказахте много проницателно съждение, достойно да бъде записано в тефтерчето ми, което винаги нося в задния джоб... О, простете, скъпа Сежес, не ви разбрах?

- Ще бъде ли любезен почитаемият Реваз да се отмести малко... благодаря ви, колега.

- Няма за какво, уважаема. Всички вършим едно дело - бдим над Империята...

- Ала толкова дръзко покушение следва да има сурови последици за виновните, колеги! Смятам за необходимо срочно да свикаме Капитулата...

- Отново мъдро мнение, почитаеми Фалдар. Вие сте извор на разума...

Императорът отново тръсна глава. От черния камък на пръстена лъхаше топлина. Магическото оръжие реагираше на заклинанията.

Появиха се двама младежи с количка - послушници от Оранжевия орден. Под ръководството на Гахлан те натовариха останките на двуличника.

Другите магове се зъбеха един на друг и продължаваха да се суетят край мястото на покушението. Сътворяваха някакви графични заклинания, от които пламваха в искри начертаните многоъгълници или плъзваше пушек с екзотична, не всякога приятна миризма. Тлъстият Фалдар грижливо чегърташе съсирената кръв на чудовището от калдъръма и я прибираше в кесийка. Реваз пък, кой знае защо, измерваше с крачки разстоянието от блокираната кръчма до мястото на схватката.

Сежес се приближи към Императора.

- Повелителю - вълшебницата спазваше външно етикета, - не се заблуждавайте. Инцидентът не е бил случаен. Става дума за зла умисъл. Покушение. Уважаемите ми колеги ще проучат подробностите, за което ще ви бъде изпратен доклад, естествено, но главното се вижда лесно. Имаме заговор, зад който стои вълшебник.

- Вълшебник? Не грешиш ли, почитаема Сежес? Къде другаде в държавата има вълшебници, които не са контролирани от Небесната дъга?

Намекът не се хареса на магьосницата.

- Чародеите от Дъгата са предани на Империята и Престола, всички до един! - сухо и хладно отсече тя. - Виновникът не е от нас. Имаше пробив в Силата... Някой се е възползвал от изтичането й. Целта му е да създаде смут и хаос в държавата. Затова, повелителю, вие се нуждаете от постоянна защита. Дъгата ще се погрижи за това. От този миг Императорът ще има постоянна свита, денем и нощем. Само магове могат да ви предпазят от непоправимото!

Императорът кимна. Късо и нервно. Нямаше смисъл да спори с кучката от Орден Лив. Прекалено добре и отдавна я познаваше, прекалено силно я мразеше. По-разумно ще е да не се препира. Ще изтърпи край себе си един магьосник, ала почне ли да възразява, тогава току виж...

- Най-малко четирима - студено рече Сежес, сякаш прочете мислите му.

- А сега ми се струва, че Императорът ще послуша съветът ми да се прибере в покоите си. Аз и Реваз ще ви съпровождаме.

Владетелят отново кимна. И дори намери сили да помисли: а, уви, тя има право..." А в следващия момент отново стегна волята си и съумя да потисне тиковете по лицето си, защото видя насреща една откровено самодоволна усмивка. Нямаше никакви съмнения - Сежес четеше мислите му. Четеше ги!

„Та нали е вълшебница... и моя наставница... тя знае кое е по-добро за мен... колкото и да не ми харесва все да ме съветват... съветите са мъдри... дано се науча сам да си давам такива... а дотогава е по-добре да слушам ордените... защото не ми мислят зло... нито лошо за Империята..."

- А смея ли да запитам, какво е търсел моят повелител в катакомбите? Що за детински риск? И още един въпрос бих искала да задам най-смирено на своя господар - откъде му е известен онзи вход към подземията? - очите на Сежес се втренчиха в неговите съвсем от близко, усещаше дишането й по устните си...

„Мръсница извратена..."

- Дръзки ли са въпросите на вярната ви слугиня, повелителю? -приближи се още два пръста магьосницата.

- За разтуха! - безгрижно отвърна той. - Благодарение на старанията на ордените, само в катакомбите може да се срещне достоен противник...

Пък и онзи червей... между другото, пратихте ли някой да огледа трупа му? Никога не съм виждал, нито съм чувал за подобен урод. Та онзи червей навярно е излапал незнайна бройка от поданиците на Империята, моите поданици, честни граждани и стриктни данъкоплатци. Редно ли е да...

- Редно ли е повелителят - присви злобно очи Сежес - да хукне подир врага, без да предупреди нас, маговете? Редно ли е моят господар да не помисли колко честни граждани, негови поданици и стриктни данъкоплатци ще загинат подир смъртта му? Смъртта, която ще настъпи вследствие подценяване на опасността! Гибелта, която ще настъпи вследствие на смутове и междуособици! Помни ли Императорът колцина от графовете и херцозите носят в жилите си кръвта на династията? Помни ли повелителят колко полкове и легиони могат да поведат споменатите благородници на път за престола? Не смята ли Императорът, че смъртта му ще отприщи война? Не смята ли повелителят, че и той е длъжен да мисли за тези неща, а не само аз, Сежес от Светлосиния Лив?... Изглежда, съм ви била твърде лоша наставница, след като не съм ви научила как следва да се държи един владетел!

По бузите на Императора плъзна издайническа гореща вълна. Той потуши яростта си и се накара да помисли:

„Да, да, правилно... как можах така хлапашки... ами ако вярно ме бяха убили... какво щеше да стане с Империята..."

И отново забеляза гадната доволна усмивчица на магьосницата.

Той си наложи да не мисли за нищо, освен за разкаяние. Махна към екскорта си:

- Връщаме се!

- Мъдро решение - с тънка подигравка отбеляза Сежес. Нека повелителят не се съмнява, Небесната дъга ще бди над него, а виновните няма да избегнат възмездие.

- Да не би Дъгата вече да има предположения кой...

- Дъгата никога не предполага, господарю. Когато Дъгата нещо твърди, значи то е самата истина. Не се съмнявайте, ще разкрием този заговор.

- Навярно някой от великите херцози пак е сънувал моята корона -небрежно подметна Императорът.

Сежес се усмихна снизходително.

- О, не... - Тя изобрази над устните си печатът на мълчанието. -Скромната слугиня на Престола от Орден Лив засега няма право да споделя недоказани хипотези... колкото до магическия ви ескорт...

- Не може ли да се мине с някакъв предпазен амулет? -старателно се нацупи като момче Императорът, хладнокръвно следейки реакцията на наставницата си.

- Твърде скъпо и продължително е, повелителю - махна нехайно с ръка Сежес. Прекалено нехайно. - Създаване на амулет трае месеци, а заговорниците могат да ударят още утре отново. Не, ескорт от адепти е по-надеждната мярка.

Пътят до двореца премина в мълчание.

ШЕСТА ГЛАВА

Цяла нощ фургонът на господин Онфим продължи да се движи през непрогледната тъма на Хвалинския друм. Виещият див двуличник още известно време следваше цирка, разчитайки на лесна плячка, но не сполучи. Накрая, втренчено във фургоните, гладното клето изчадие загуби всякаква предпазливост... и си намери белята. Налетя на една, макар и оредяла, ала все още многобройна орда авлари. Ахата чу пискливия му предсмъртен вопъл, в който й се стори, че различава отделни думи. Отчаян и безполезен, зовът за помощ, молбата за пощада, рязко секна...

Всички мълчаха. Изпъдените от господаря Онфим братчета-акробатчета седяха начумерени и наежени. Еремий Змиевластника, бе зает със сандъците, в които се намираха люспестите му питомци - горките гадини се чувстваха извънредно зле заради приближаващия се Порой. Смърт-девицата мигаше уплашено към господин Онфим, който седеше върху сандъка с парите.

Неговото мълчание й говореше, че нещо не е наред.

В ръцете си собственикът на пътуващия цирк държеше увития в зебло Immilspoeunn.

Кицум няколко пъти стрелна с очи Ахата, ала момичето Дану се престори, че не го забелязва.

„Старата лисица е усетила, че ще стане лошо. Търси начин да се измъкне. Нещо не му се вярва, че конете на господин Онфим ще спасят всички от трупата. А и произнесе името ми... Какво цели с това? За какво му е една робиня Дану? Пороят ни настига. Никой не знае дали ще го изпреварим... Ах, какво значение има това! Immilspoeunn е загубен за народа Дану! След сто години няма кой да дойде за следващия, всички Дану ще бъдат мъртви, угаснали в робство... Дано Пороят ни залее - тогава хуманусите никога няма да се възползват от нашето свещено оръжие! А когато отмине смъртоносният дъжд, най-много някой да намери една съвсем обикновена тояжка... Ох, не е обикновена, аз ли не знам това?! Който и да завладее Дървения меч ще пролее реки от кръв. Морета, даже...

И какво от това? Моя грижа ли са моретата и океаните хумануска кръв! Нека! Нека се колят един друг, нека! Нека побиват бебетата си на кол, да давят пленници с десетки в блатата, да палят своите къщи, села, градове! Нека! Колкото по-кървава и страшна стане тази война, толкова по-лесно ще могат оцелелите Дану да се завърнат... да се завърнем... Ала преди това трябва да преживея кошмара, който скоро ще ни застигне. Не, невъзможно е... Най-добре ще е Мечът, пораснал в сърцевината на Царя-дърво в дебрите на Друнгския лес, да остане сред костите ни! И нека ръка на хуманус, който не знае истината за нашето свещено оръжие - когато я узнае, ще бъде късно да спре хаоса - нека тази нищо неподозираща ръка го намери! Колкото може по-скоро! И бързо да се изкуши да го изпита, да го напои с живота на себеподобните си!"

Ахата се разтрепери от тези си мисли. Остри, зли тръпки пълзяха по снагата й.

„Точно така! Нека невежа докопа 1ш^^роеипп... и горко на хуманусите тогава! Но... Какво да сторя, за да стане така? Ясно какво - не бива да се измъкваме! Циркът трябва да бъде настигнат от Гибелния порой! О, колко ще се смея преди да умра под струите му. Ще се наслаждавам на гърчовете и хленчовете на Онфим или Евелина! Мъничко ще ми е жал за Кицум и Трош...

Но нима те не са хумануси като останалите потисници? Никой не бива да избегне ориста си, никой! И аз самата, Seamni Oectacaan, също. Ще умра заедно с тези, които ще убия. Така се заплаща убийството. То винаги е злодеяние, даже когато се върши за спасяването на цял един народ."

Тя се замисли как да забави фургоните.

„Да отскубна клиновете на осите? Няма да ми стигнат силите, много яко са заклещени, проклетите... Да прережа сухожилията на конете? Още по-глупаво хрумване"

През цялото си робство у господин Онфим тя дори не бе докосвала нож. „Какво да правя? Какво? Какво? Какво?!"

- Най-добре ще е да ме послушаш...

Шепотът на Кицум се вля в ухото й и Ахата едва потисна импулса си да подскочи. Клоунът продължи, горещо и настойчиво, без да помръдва устни:

- Ще е по-добре, ако ме послушаш, Seamni Oectacaan... Мълчи, не казвай сега нищо. Само слушай и кимай, ако съм познал... Онфим намери нещо в гората. Прав ли съм?

Ахата извърна лице настрани. Не, нямаше да помага на хуманус, дори на Кицум.

- Разбирам - промълви старият клоун. - Ти ни мразиш и това ти се струва справедливо. Няма да те разубеждавам. Само ще ти припомня някои неща, а ти отсъди... Сигурно не те интересува от какво сме се спасявали ние, хората, по времето на Първия изход. Знаеш ли, че племената Дану с презрение отхвърлили унизените ни молби за помощ. Вие едва не издавихте първите заселници в морето. А хората нямаше накъде да отстъпват. Зад морето ги чакаше смъртта и даже по-лоши неща от нея. Затова човеците надвиха Дану, разпръснаха елфите, натикаха в най-дълбоките пещери джуджетата... Сега навярно много би ти се искало цялата трупа да загине. Ти не мислиш за себе си. Ти се смяташ за мъртва, точно по законите на Дану - не си жива, щом си в човешко робство. Аз знам как наказват клетниците, позволили да бъдат пленени и после смирили се с робството. Знам, и то много добре! Ала почакай! Ами ако всичко това все още може да бъде... поправено? Не си мислила за такова решение, нали, о, наканила се да мре Дану?

Ахата слушаше и страните й пламтяха. Клоунът имаше право. Някога, преди много поколения, пратениците на хуманусите на колене умолявали Дану за помощ... Ала войските на горските стрелци отказали да идат отвъд океана. И тогава последвал Първият изход.

...Хората крачели през ивицата на прибоя. Газели пяната, затъвали в пясъка. Пяната отдавна била почервеняла от кръв, а пясъкът не се виждал от паднали тела. Бежанците зарязали саловете и гемиите край рифовете на половин левга от брега и просто продължили през плитчините. Някои дори пълзели, тях ги тъпчели и удавяли...

Жените носели кошници с бебета. Дори едва проходилите дечица се мъчели да вървят сами. Мургавата приливна вълна от полуголи хора, потъмнели от южното слънце заляла морската синева. Мъже и жени падали от изтощение. Първи гинели децата. Изтръпналите ръчици изпускали мократа майчина пола - кратък жален вик, бълбукане... Тълпата мигом запълвала празнината, останала на мястото на малкото телце. Жените напразно крещели и молели околните за помощ, ридаели, но не спирали, за да спасят поне другите хлапета, вкопчени в нея... Понякога случайна стрела прекъсвала терзанията им.

Да, от брега летели стрели. Дълги, майсторски изработени стрели с бели пера. Дану не успели да издигнат прегради на пътя на бежанците-хумануси, затова стояли в дълга гъста редица с високо вдигнати лъкове и стреляли, стреляли, стреляли... Почти никога не им се налагало да пращат в един и същ човек втора стрела. Редом с мъжете Дану стреляли жените им, дъщерите, синовете. Там били и старците. Всички стреляли. Всеки бил необходим за отблъскването на варварите.

Пускали стрелите си в мълчание. Не се нуждаели от команди. Военните вождове Дану, облечени в изкусно украсени брони от дървени, подсилени със заклинания пластини, стояли редом с обикновените оръженосци. Те най-добре разбирали, че днес се решава съдбата им. Твърде дълго пренебрегваните хумануси показали зъбите си, и то какви зъби! Ако съумеели да си пробият път до гората...

Хората също мълчали, докато настъпвали. Нямали сили за боен строй, а предсмъртните им вопли се превръщали в бълбукане. Лъковете на Дану биели от упор. Калпавите доспехи от дебели животински кожи със зашити костни катарами, каквито носели най-добрите бойци на човешката раса, не предпазвали притежателите си.

Над човешкото пълчище не се развявали горди знамена. Нещастните диваци вървели през плитчините, забавяни от водата, обилно смесена с кръв. Изобщо нямали представа що е то знаме. Те не проумявали за какво служи на враговете им онова трепкащо на вятъра множество от ярко боядисани парцали.

Нямали и представа от военен строй, а дори и да имали бледи подобия на фаланги, не били в състояние да се възползват в тази обстановка.

Нямали и време да се строяват. Затова атаката им била грозна, объркана... Воините вървели заедно с жени... и съдбата отредила така, че първа до редицата на Дану да достигне именно жена.

Била млада. Кафеникави мокри дрипи били залепнали за стройното й стегнато тяло на вълчица. В лявата си ръка носела увито с кожа бебе, което притискала към гръдта си. В дясната държала парче грубо заточено, по-скоро назъбено желязо, набито в груба ръкохватка. Острието не приличало на нож, нито на кинжал, а по - скоро на... нескопосен сатър, който не би вършил работа даже в кухня.

Скулата на младата жена била разсечена от случайна стрела, но тя нищо не забелязвала.

Стрела изсвирила над рамото й. Стрелецът Дану, който отчаяно дърпал и пускал тетивата, без да спира, сметнал, че по-достойна цел за изстрела му е брадатият здравеняк зад момичето, въоръжен с нещо, което наподобявало секира.

Между нея, човешката жена, и момъка Дану имало десет крачки.

Жената вървяла. Стрелецът поразил още един едър хуманус и усетил тетивата разхлабена.

Трябвали му секунди, за да я пристегне, да извади стрела и да се подготви за нов изстрел...

Жената вече била пред него.

Той погледнал мургавото лице на девойката. Очите й греели светлосини като небето. Красива дивачка. Красива като хищник преди фатален скок.

Ръката му не трепнала. Окото не мигнало. Прицелил се в сърцето й...

Тя го изпреварила съвсем за малко. Запокитила право срещу литналата стрела бебето си. Мярнаха се ръчички и крачета, разперени като на жабче, изкривено от плач личице... Стрелата почти изхвръкнала от другата страна на пронизаната шепа плът. Жената с животински рев, вече пронизана от две стрели странично, се докопала до горския момък и забила безобразното парче желязо между ребрата му. Повалила го със силата на планински трол. Умирайки, тя го възседнала като за любов и впила зъби в гърлото му...

Меч избръмчал във въздуха, главата на синеоката хубавица се търкулнала настрани...

Трима души хумануси се счепкали със стрелците. Мургавата вълна ударила в първия дребен процеп на сивозеления бент. И бентът поддал.

Дану били вещи и разсъдливи воини. Тълпата варвари разкъсала редицата стрелци - това било лошо, трябвало да отстъпят, за да върнат предимството на стрелбата от разстояние. Вождовете моментално надули сигнални рогове.

Но не било толкова просто да се откъснат от обезумелите хора. Строят се разпадал на множество схватки... скоро изчезнал съвсем. Противниците се биели сред крайбрежните дъбрави, търкаляли се по земята като зверове, драскали се, хапели, ритали...

Привечер боят утихнал. Дану загубили около петстотин бойци, хуманусите -двайсет пъти повече, без да се броят децата. Заливът бил задръстен с трупове. Никой не ги погребал. Победителите набързо превързали раните си и продължили навътре в континента. Търсели питейна вода и гори за сеч, за строителен материал, за горене... Тукашните земи имали желаното в излишък.

Мъртъвците останали да гният. Заливът получил името Брегът на черепите.

Ахата потърка чело, тръсна глава. Видението я бе връхлетяло съвсем неочаквано.

„Брегът на черепите! Да... така е било. Предците ми, не чак толкова далечните - защото Дану сме дълголетници, за разлика от хуманусите - не са устояли на натиска. Макар че от друга страна, сражението не било съвсем загубено. Стрелите на Дану са избили деветима от всеки единайсет човека, тръгнали към брега. После са изминали дълги години, преди човеците..."

- В крайна сметка обаче ние ви надвихме - прошепна Кицум. Мислите ли й подслушваше този уж безобиден досега клоун!? Той продължи да нарежда едва чуто: - Няма нито прави, нито криви, дъще на Дану. Не те моля да го проумяваш веднага. Това не се обяснява и тълкува. Изчакай и твоята кръв сама ще ти подскаже...

- Какво искаш от мен? - изсъска тя на човешкия общоимперски език.

Да, Кицум знаеше нейното наречие, но само това не стигаше - речта на

Дану щеше да зазвучи тук и сега!...

- Кажи ми какво отмъкна Онфим от твоята гора и може би ще успея да измисля начин да се спасим.

- Смог? Амар1?!

Кицум едва изкриви устни в усмивка:

- Не изтрая, а? Да, да се спасим. Ти и аз. Двамата. Виж, аз съм стар. От смъртта се страхувах на младини, ама с годините ми мина. Така че Пороят за мен не е най-голямата грижа. По-важно е онова, което е пипнал Онфим... Чини ми се, че той не се кани да умира. Ловък е, мръсникът, и много по-хитър, отколкото си мислиш. Всички ние може и да цопнем в лайната, обаче той ще се измъкне и даже няма да мирише. Кой го знае какво е скрил още в пазвата, освен заклинание за обвързване. Знаеш ли, че е гъст с маговете на Арк от Остраг, а? Нищо не може вече да ме учуди. Ти това ли искаш? Да духне със съкровището на народа ти под мишница?

Ахата замръзна. Наистина... Старият клоун, както винаги, удари право в целта. Онфим! Собственикът на цирка действително владееше странни сили и като нищо би могъл в последния момент да се изплъзне от гибелта.

И да отнесе със себе си 1ш^^роеипп.

- Какво ще правим? - помръдна устни младата Дану.

- Преди всичко искам да разбера колко е ценно това, което е отмъкнал

- остана непреклонен Кицум.

Тя се поколеба само секунда.

- Много е ценно и... важно. Най-важното от всичко друго.

- Кажи ми, че не е самият 1т^^роеипп. Ахата се задави с глътката въздух.

„Олеле! Този вечно пиян старец, палячото, който развлича хуманусите с плоските си шеги, знае непозволително много!"

А Кицум я изгледа продължително и съвсем по старчески въздъхна.

- Ясно... Опасявах се, че е това... Да де, правилно. Есен е... и то в Годината на Съзряването... 1ш^^роеипп е узрял и си е търсел господар, стопанин с кръв на Дану. А взе че се озова в лапите на Онфим... Охо. Сега разбирам защо се молиш Пороят да ни застигне... Е, няма какво да се тюхкам. Онфим разчита на нещо. Демон знае на какво. За разлика от друг път сега облаците настъпват прекалено бързо. Няма начин да не крие изненада в пазвата си тоя хитрец... Добре, Сеамни. Прощавай, че изричам името ти по нашенски, по човешки грубо. Ще измисля нещо. А ти - спи! Събирай сили - ще ни потрябват.

Нещо много властно пропълзя в гласа на Кицум - непререкаеми обертонове на Сила. Очите му сякаш светнаха, когато той погледна Ахата. Данката тутакси почувства умора. Клепачите й натежаха, сякаш щеше да умре, ако не заспи. И тя потъна в сън.

* * *

Сутринта припълзя до Хвалин като безкрайно дълга сива змия. Разплу се пред крепостната стена, мушна безформената си глава в сърцето на града, с хиляди раздвоени езици облиза прозорците и после се кротна, притиснала корем към очукания, мръсен паваж на улиците.

Заети хора запъплиха към работилници и пазари. В ханчето „Имперски лъв" още по тъмно разпалиха кухненската пещ. Фесис сковано се отърси от жалките трошици на онова, което му бе отпуснато от Небесата вместо сън. Магарето долу спеше, та пушек, тоест хъркане, се вдигаше.

„Добре му е на адепта на Арк. Казал си е заклинанието, отсякъл с него всички тревожни и смущаващи сънища - почива си момчето. Ами... нека си почива."

Фесис се повъртя, намести се по-удобно и извика в паметта си писмото от леля Аглая.

Аглая бе известна жена. Властна, енергична, с множество полезни връзки в обществото. Ала и тя не успя да се справи с опърничавия си племенник. Той просто избяга от нея и се присъедини към Сивото братство. Стана един от най-добрите наемници и смяташе, че му се е паднал лек живот, подправен с достатъчно опасност за вкус. Не се пресилваше, не търсеше „по-силни" преживявания. Беше добър, но не и непобедим. Осъзнаването на този факт не му позволяваше да се отпуска.

„Ех, лельо, лельо... какво всъщност те е накарало да ми пратиш онзи вестоносец? Нещо сериозно? Предупреждаваш ме за повишения интерес на Архимага? Прилича ти. Винаги гледаш да обсебиш хората. Заради това избягах от теб. И сега хич не ти харесва, че някой се гласи да предяви права върху твоята „собственост". Да, ама аз съм много непокорна собственост, ако изобщо съм собственост. Гневът ти е непоследователен, не проумяваш, че след като ме ожениш, дори на теория няма да съм вече „твоето момченце"... Та предвид това, писмото ти наистина може да е предупреждение. Искаш да се пазя от маговете, които са решили да се заемат с мен сериозно. И затова искаш да се върна? За да измислим нещо заедно? Стига, лельо, понякога много неща ти се привиждат не такива, каквито са..."

Изведнъж му хрумна, че посланието „маговете са решили да се заемат сериозно с теб" може да се отнася за Дъгата.

„Хм... Върховният маг на Арк е почти глава на Седмоцветието. Какво е предупреждението тогава? Че „архимагът" от Арк е тръгнал на лов за главата на незначителния Сив наемник Фесис? Не, наистина, стига толкова параноя. Няма какво да се лъжем. Обикновен слуга на Братство - това не е чудо, не е Източникът на Сила, когото преследват вълшебниците от всички ордени.

Вярно е, че съм способен, но само за вещер, не за магьосник. Не бих могъл да се меря и с адепт от трето ниво, да не споменаваме върховните магове... Какво тогава е предизвикало тревогата на леля Аглая? Някаква тайна? Оставен от родителите ми велик талисман, за който трябва да се досетя в някой предопределен за целта ден? Ееее, съвсем се олях..."

Бе чел доста книги за всякакви талисмани, преравял бе дори поверителни трудове. Ала откри, че от всевъзможните могъщи артефакти на миналото ненамерен е останал само един. Така нареченият Пръстен на Тор. Същия амулет, за който все по-често се говореше в определени среди, че е бил измислица от самото начало. По-предпазливите допускаха, че е бил унищожен. Но така или иначе никой повече не го търсеше.

„Пък и защо? Само в приказките за деца и юноши се твърди, че някога и тревата е била по-зелена, гърдите на жените - по-апетитни, а заклинанията - по-могъщи. Глупости, разбира се!"

В действителност нещата не стояха точно така. За тревата и циците Фесис нямаше твърдо мнение, но относно магията бе сигурен, че съвременните чародеи изобретяват далеч по-силни и ефективни вълшебства от тези в предишните времена.

„Сегашните амулети-талисмани биха накарали великите магьосници отпреди векове да позеленеят от завист или направо да се обесят от мъка. Чудесата на миналото са си в миналото. И от магоистория се интересува само екстравагантният Безцветен Нерг, никой друг, поне сериозно..."

Той поклати глава.

„Не, става прекалено сложно. Небесната дъга обича нарочно да заплита игрите си, пада си по засуканите комбинации. Нещо повече - обожава доносниците."

И затова Фесис бе склонен да повярва в шеговитата реплика, произнесена на ареопага на Дъгата: Всеки проблем има просто решение. Ако такова няма, търси още по-просто. Елементарното обяснение звучеше по-логично, отколкото загадъчното семейно съкровище...

Младежът трепна. Заслуша се.

„Охо, магарето се е събудило!" - установи той и рипна на крака.

* * *

Уви, през целия ден не се случи нищо особено. Илмет се разходи до пазара и остана там, наблюдавайки как угрижените търговци се опитват да пробутат залежалата си стока преди да е шурнал Пороят. Най-продавани бяха гранитните керемиди.

Очевидно адептът на Арк умираше от скука, Фесис - също. Градчето му беше омръзнало до смърт. Чудеше се защо Бащите на Братство са му заръчали да следи това самодоволно магьосниче. Или се бяха престарали, или...

Разчиташе на „или". Командорите на Червения орден не биха пратили току-така един маг от втора степен да зяпа сергиите по тържището. Тормозеше го мисълта, че от друга страна това би могло да е просто примамка, лъжлив ход.

„Всички тайни очи биха се юрнали подир младото нахакано копеленце, съумяло да се издигне толкова бързо до ранга си... Напълно е възможно да са го забутали тук поради някакво дребно провинение с малката утеха, че чрез него ще създадат главоболия на недоброжелателите и прекомерно любопитните. Просто така. За да видят дали...

Ако това е обяснението..."

Фесис се намуси.

„Лошо. Ако наистина е така, значи Братството е позволило да го вземат за шаран. Или дори още по-лошо - да го подкупят... Което и от двете да се е случило - ако изобщо се е случило - нашата организация вече няма да е достойна за името Сивото братство...

Сивата сбирщина - в това ще се превърнем..."

* * *

Денем не обичам да викам духове. Обикновено избягвам да го правя. Духовете са нежни и капризни същества. Слънчевата светлина за мнозина от тях е вредна и даже гибелна. Някои не понасят дори бледото лунно сияние. Затова моето време е нощта. Денем във Хвалин е прекалено шумно, глъчката достига дори до тук, в подземията на Хладния плам.

Книгата лежи пред мен, отворена е на чиста страница. Нарекъл съм току-що завършената глава малко превзето „Хвалинският възел". Ала наистина е Възел! О, каква наслада е да проследявам извивките на всяка негова нишка. Обичам да наблюдавам по-малки възли и възелчета... Всяко възелче, всяка извивка и нишка е едно живо, чувстващо и мислещо същество. Прилича на гатанка, мъчна дори за някой архимаг.

Не мога да разбера какво е събрало всичките тези същества заедно. Не зная и не искам да зная кой точно е наредил на младия наемник на Братството да следи адепта на Арк. Също така засега не ми е известно какво е довело и какво чака тук този вълшебник, който носи на шията си верига от девствена мед и три езика пламък, изковани от авалион. Засега се опиянявам от предчувствието за тайна. Същото, което ме кара да сплитам тези хора в един Възел. Усещам, че всеки от героите ми влачи призрачни нишки, които се оплитат с тези на другите и оформят юздите на Предназначеността. Много повече ме занимава въпросът кой в действителност засуква тези нишки. Чия воля стои зад всичко това? Богове или други сили? Или онези невероятни същества, за които още не съм измислил име?

О, нечия могъща сила е подхванала да плете очарователен орнамент.

Тази сила, признавам, леко ме тревожи - твърде уверено действа, някак злонамерено... Ала няма да съм себе си, ако не проследя цялата главна нишка, ако не пребродя всичките й извивки!

* * *

Волните и джуджето посрещнаха изгрева вече готови за поход. Оръжието се намираше в денковете. Запечатано, разбира се, според закона. Щяха да го извадят по-късно, след като напуснеха града. Оставаше само още една дреболия - да се сдобият с грамота за имперско гражданство.

Както всеки уважаващ себе си град и Хвалин в центъра си имаше площад, където не шумеше пазар, място, предназначено за разходки на изисканите граждани. В средата на грижливо павираното пространство бликаше шадраван, който бе дело на допуснатите да живеят в града джуджета. Майсторите от подземния народ бяха задължени от кметската управа да помагат за благоустройството на Хвалин. На същия площад се разполагаше внушителна църква - катедралният събор на Истинния бог. Заедно с нея в окръжност се нареждаха жилището на епископа, кметството, храмът на Хладния плам; жреческата школа и накрая -завършвайки кръга и почти опирайки църквата -със строгите си линии изпъкваше имперското Наместничество.

Кан-Торог и Алия спряха пред резиденцията на Наместника. Сидри, който бе приел да изпълнява ролята на слуга, с покорен поклон пое юздите. Волният потропа с бронзовото чукче по обкованата с желязо врата.

Влязоха.

Джуджето остана отвън. Зиморничаво се сви - лепкавата есенна влага, сгъстила се като студено желе преди Пороя, проникваше под дебелата му дреха. Ала освен хлад, джуджето усещаше и още нещо... почти на предела на сетивата си... нещо страшно. Назовалият се Сидри, а всъщност Еюар, отхвърли съмненията си, че му се привиждат разни кошмари заради нервността от предстоящото пътуване. Не, нещо наистина го наблюдаваше. То бе стаено някъде съвсем наблизо, като че ли под паважа. Еюар, като всяко дете на Подземния народ, бе надарен със Силата на своето племе, а и сам носеше в себе си частица от Ypui. Това не бе просто някаква си абстрактна магическа мощ, а именно Ури^' — специфичната единствено за джуджетата Сила. Сидри се съсредоточи и благодарение на нея съвсем остро и ясно почувства, че под каменните фундаменти на града се намира неизвестно мислещо същество. Древно и страховито. И точно то в момента напрегнато и неумолимо мислеше за самия него - за Сидри-Еюар и за онези, които Каменният престол е наел да проникнат в старинната съкровищница на джуджетата.

Могъществото на спотаения под земята разум потискаше, заслепяваше, бучеше оглушително в мъхнатите уши на Сидри. Сякаш съществото наказваше джуджето, задето е било „забелязано". Тежки вълни заливаха Сидри - всяка следваща бе по-нетърпима от предишната.

Той не издържа, стисна главата си с длани и простена сподавено. Всеки миг щеше да закрещи...

Никога не се беше чувствал толкова зле - дори когато твореше най-болезнените магии. Ковашки чукове се стовариха по слепоочията му, пръскайки искри на мигрена.

„Олеле..."

Отчаянието го тласна да се защити. Устните сами зашепнаха кънтящи в съзнанието слова:- " Suije reac. divnomm Suiiraz!"

Сидри призоваваше Силата. Не му пукаше, че стои в центъра на човешки град, че право зад гърба му, отляво и отдясно се извисяват църквата и храмът, а само на две преки на юг стърчи кула на Небесната дъга - кула на Орден Солей. Не го интересуваше, че всеки миг насам ще дотича цяла орда от жреци, магове, воини... Ако тутакси не се противопоставеше на подземната твар, чудовището щеше да изпие разума му, да заръфа сърцето му и да го погълне....

Прохладна и спокойна, Силата на планините пристигна като освежаваш повей. Тя се бе оказала твърде слаба навремето, за да устои на вълшебниците на Дъгата през Джуджешките войни, ала все още можеше да помогне на една от своите рожби. Откликна на неговия зов послушно и без забавяне.

Джуджето успя да си поеме дъх. Олекна му. Дивото млатене в слепоочията утихна, чудовищната твар отпълзя от съзнанието му, подви опашка. Треперейки от ушите до петите, Сидри облиза пресъхналите си устни. Усети вкус на кръв, избърса устата си с опакото на ръката, по китката остана червена ивичка.

Раменете му се отпуснаха. Покорно зачака хората. Боят щеше да е неравен. Нямаше да му позволят ла умре, а дори ако сам се наръгаше с нож в гърлото, пак си имаха начини... Щяха да го пленят жив или мъртъв и капка по капка щяха да изстискат от него всичко, което знаеше, всичко! И тогава - край на цялото дело...

Сидри не хукна да бяга, нито изпадна в паника, ала смелостта не беше сред неговите достойнства. Той бе търговец, не воин, пътешественик, а не боен маг. В предстоящата мисия на Волните се падаше да се сражават и мрат. Каменният престол им бе платил - длъжни бяха да си го отработят...

- Сидри! Какво става?! - Кан-Мола изскочи от врата като вихър и едва не събори пазача. Лицето й бе изкривено, косите -разпилени. Очите пламтяха, сякаш в главата й бе избухнал пожар.

„С такива очища не ти трябва фенер нощем... - помисли си джуджето, а после изхърка:

- Прости ми... Нещо... ме нападна... нещо отвъд...

Имаше предвид, че чудовището вероятно е новият стопанин на съкровищницата. Тварта го бе проследила... Нямаше сили да обяснява.

Тави за миг прехапа устни, но след миг се овладя и прохладните й пръсти докоснаха слепоочията на Сидри. Джуджето бе решило, че са натрошени на парчета. То отново потръпна -още го боляха.

- Не бой се - рече тя тихо. - Ще те прикрия. Брат ми е почти готов с документите...

Сидри боязливо надникна през рамо. На площада припряно и чевръсто излизаха онези, които имаха задължението да реагират на несанкционирана и нечовешка магия.

Измежду първите, естествено, бяха свещениците. Съборът на Спасителя блъвна върволица бели раса. Църквата никога не бе избучавала, нито практикувала бойно вълшебство, ала по кръчмите и пазарите непрекъснато се шепнеше, че служителите й години наред укротявали и смирявали плътта си, уж за да придобият някакви особени умения. Умения, далеч по-могъщи от магията на Седмоцветието.

Подир свещениците се появиха жреци. По цялата Империя още стояха и даже на места умерено процъфтяваха храмове на Древните богове. Изображенията им още се срещаха въплътени в зидове и ритуали. Споменът за Забравените брегове още живееше. Ала старите идоли бяха слаби, почти потънали в сън. Това означаваше, че са кажи-речи умрели, защото сънят за божествата се смяташе за тяхна смърт. Но все пак тук-там продължаваха да ги почитат. Дъгата гледаше на това през пръсти, а ордените снизходително позволяваха на поданиците да се кланят на когото щат - стига да плащат данъци и строго да спазват наложените ограничения за баене и магия. Пък и жреците за нищо не ставаха в сравнение дори с вълшебниците от трето ниво. Нехайството на Седмоцветието бе грижливо пресметната политика на „хлабавия нашийник".

Жреците на Древните пристъпваха предпазливо и в боен строй. Най-отпред вървяха четирима сидрити - старшите ученици, които напролет щяха да заминат по определените им за служба общини. Следваха ги четирима декани, а последен крачеше ректорът. Те не обръщаха внимание на джуджето. Разбира се, нямаше защо да го зяпат. Престъпникът бе грижа на стражите-вълшебници. Жреческото задължение бе да проучат що за подземен гостенин е довтасал под Хвалин. Сидритите напипваха дирята на чудовищното създание, деканите ги прикриваха от контраатака, а ректорът трябваше да свърши същинската работа - да докосне съзнанието на съществото и да го заприказва. Жреците на древните богове твърдо вярваха, че разговор може да се води с всяко мислещо създание, без значение дали то притежава душа или не.

Дойдоха и магьосниците. Дъгата не действаше бързо. Чудовищата бяха нещо обичайно, затова вълшебниците нямаха нищо против слугите на храма да се потрудят и позабавляват. Древните божества и без това гаснеха, от силата им бяха останали жалки огризки, светът се управляваше от Спасителя и от Чистата магия. Накрая така или иначе господин ректорът щеше да се отчете пред Хвалинския съвет на Небесната дъга...

Бяха трима. Стъпваха уверено, сякаш впечатваха крачките си в плочите на площада. Носеха разноцветни наметала - синьо, зелено и жълто. Ордените Солей, Флавиз и Угус. Всеки от маговете бе от трето ниво, ако не и по-високо.

Тави бавно изправи гръб, и ледено погледна вълшебниците. Те се взираха в Сидри, който вече тракаше със зъби от страх.

Свитата на маговете се състоеше от младши адепти, чираци и посветени в първа степен. Те още нямаха право да носят едноцветния плащ на ордена си, а само съответните пояси. Общо наброяваха двайсетина души и за разлика от господарите си, не пренебрегваха обикновеното оръжие от стомана и дърво.

Чародеят със синьото наметало изглеждаше като изваден от пръстта скелет, набързо облечен в човешка кожа. Дори очите му приличаха на мъртвешки. Той вдигна дълга, мършава ръка и изскърца, гледайки отвисоко:

- Ти! Джуджето! Назоваващ се Сидри от Дромаронгово коляно! Обвинявам те в престъпление! Ще ни последваш ли доброволно или ще ни принудиш да употребим сила?

- С какво се е провинил моят слуга? - рязко се намеси девойката. Ръцете й бяха кръстосани на гърдите, нямаше сабя, но и най-малоумният просяк в Империята знае на какво са способни Волните дори без смъртоносната си стомана.

Магът от Орден Солей удостои заговорилият го нечовек с кос полупрезрителен поглед и изсъска през зъби, сякаш плюеше в лицето й:

- Твоят слуга твореше забранена магия.

Вратата на Наместничеството се отвори и навън излезе Кан-Торог. Той се приближи до сестра си, все едно наоколо нямаше никой друг, и й подаде красиво попълнен пергамент с четири печата, които висяха от него на позлатени връвчици. Девойката взе свитъка и го насочи право към магьосника. Не го завря в лицето му, но околните бяха убедени, че би го направила, ако не бе от сдържаните Волни.

- Имперски закон „За Волните" - заяви безстрастно тя. - Параграф четирийсет и четири, „За слугите", точка десета. „За деянието на слугата отговаря господарят".

Маговете изгледаха пергамента. Знаеха какво е това - потвърждение за имперско поданство. Право на екстериториалност. Имперските граждани от племето на Волните бяха подсъдими единствено на трибунал, съставен от самите Волни. А този трибунал отговаряше лично пред Императора. Което означаваше, че делото следва да се води чак в Мелиин, и то не веднага, а едва когато господата имперски Волни благоволят да се появят в столицата, тъй като престъплението не бе свързано с кръвопролитие, нито с причинен материален ущърб.

Дъгата умееше и да губи.

Без да кажат нито дума, вълшебниците, всеки в наметало с Цвета на ордена си, загърбиха Волните. Магът в жълто светски запита ректора, забил съсредоточен поглед в земята:

- Нещо интересно за пришълеца, колега?

Тави побутна брат си и Сидри с лакти:

- Хайде.

Мълчаливият Кан-Торог поведе коня си за юздите. Не му се струваше прилично да яхва жребеца направо пред вратите на резиденцията, в която току-що беше приел поданство на Империята и произнесъл клетвата за вярност към Императора.

Млад свещеник в бяло расо проследи с очи отдалечаващите се Волни и джуджето, после погледна епископа. Негово преосвещенство едва-едва кимна. Свещеникът тръгна.

* * *

„Какво става! Да ме сръфат всички богове, стари и млади, какво се случи?!"

Фесис шашнато въртеше глава, замижал от объркване -абсолютно недопустимо за Сив наемник занимание. Беше толкова стреснат, че за момент забрави да си пасе магарето. Впрочем, чародеят на Арк също бе замаян -превиваше се и притискаше стомаха си. Изглеждаше зле. Подпираше се на стената на близката къща и май хълцаше.

Бяха почувствали едно и също, и двамата.

Магически удар. Чудовище в катакомбите под Хвалин. И освен него -забраненото вълшебство на джуджето, което се опитваше да се защити.

„Как ще постъпиш сега, магьоснико Илмет? Ще хукнеш към централния градски площад? Твой дълг е, Дъгата те зове! Или...?"

Вълшебникът избра недоизказаната в мислите на съгледвача си алтернатива. Когато преодоля напъна за повръщане, той спря с хладен поглед понечилите да му се притекат на помощ минувачи. Простолюдието не бе усетило нищо от магическата вълна. Минувачите бързо се пръснаха да си гледат работата, а магът продължи по пътя си - съвсем не в посоката на събитието. Ала Фесис долови мигновено хвърленото в пространството заклинание. Да, почувства го, но не съумя да го прихване и разчете. Като че ли бе предназначено за висшите йерарси на Червения Арк...

„Сигурно е директно съобщение до командора му - неговият учител и покровител, господар и възпитател. Няма да кой друг да е. Ех - съжали младежът, - да си бях продължил магообучението... - и тутакси си възрази: - Да бе, обучение... Тогава никога нямаше да стана този Фесис, който съм, а на всичко отгоре щеше да ме юрка някоя от племенничките на Клара Хюмел..."

Илмет вече се беше съвзел напълно и продължи разходката си.

Фесис заряза неприятните мисли и го последва. Постара се да не си задава въпроса що за твар броди под града.

„Има кой да се погрижи за чудовището - същата тази Дъга, да я изтърват небесата дано!"

Не се чувстваше достоен за ролята на змееборец. Нито му се гинеше мърцина.

* * *

Волните и джуджето не се забавиха и напуснаха града веднага след инцидента. До Пороя оставаше съвсем малко време. Всеки ден от маршрута към Рудниците бе пресметнат в задължителни за изминаване левги, а ако бе възможно - и малко отгоре, за преднина в запас. Преходът щеше да е тежък. Ала не можеше да бъде предприет седмица по-рано - твърде много излишен народ шеташе край старите пещери на джуджешкото царство. Твърде много магове. А седмица по-късно идваше Пороят... Гибелното бедствие бе призовано да послужи за целите на експедицията. Иманярите и вълшебниците също бяха беззащитни пред Пороя, щяха се изпокрият. Каменният престол разчиташе наетите Волни и Сидри да достигнат пещерите тъкмо преди убийствените струи да шурнат от тежките черно-лилави облаци. Тогава маговете щяха да се приберат в кулите си, а иманярите - да се пръснат кой където свари. Разбира се, Дъгата имаше заслони пред входа към пещерния град. Ала Сидри щеше да ги преведе по тайни заобиколни пътеки и скришни проходи, които бяха известни само на малцина стари жители на подпланинското царство.

В предварителния план обаче бяха настъпили някои промени. Налагаше се да бързат повече от предвиденото. Не заради Пороя. Хвалинските магове не бяха глупци. Не можеше да ги спре никакъв императорски едикт. Джудже, осмелило се да вълшебства посред бял ден на градския площад, щеше да бъде заловено. Заловено, разпитано, а после - или екзекутирано, или пратено на каторга в мините - според размера на вината му. Тежестта на наказанието се определяше от степента, в която джуджето владее силата на своето племе. Небесната дъга бе понесла чувствителни загуби по времето на Джуджешките войни, Suuraz Ypui не се предаде лесно. Маговете не повтаряха грешките си. Всяко джудже, дръзнало да призове своята Сила, подлежеше на залавяне и наказание.

Тримата минаха през Северната порта на Хвалин. Поеха по Главния друм, който нощем сочеше с широката си отъпкана светла ивица право към Керван-звезда. Друмът пресичаше богати земи и годни за сеч борови гори. Минаваше покрай места, удобни за изграждане на дърводелни рекички, където хората изкарваха прехраната си с производство на дървени въглища и добив на смола. Недалеч лежаха и наследените от хората като военна плячка джуджешки железни рудници. Империята се нуждаеше от стомана, от много стомана. Затова в този край миньори бяха хората - в двореца не си и помисляха да допуснат джуджета под земята.

Пътниците стигнаха до разклон по средата на друма. На север се намираха непроходими диви гори, зад тях се ширеше тундрата, милостиво предоставена за дом на жалките остатъци от племената орки, троли и гоблини. Пътят продължаваше натам. Отбивката пък бе съвсем занемарена, обрасла с изсъхнал вече пелин. Водеше на северозапад - към джуджешките планини.

Този път помнеше и по-добри времена, но сега повече приличаше на животинска пътека. Използваха я само иманярите -разбойниците, които тарашеха изоставените от Подземния народ пещерни жилища. Надолу, към цивилизацията, по същия стар друм ромолеше тънкото ручейче от скъпоценни минерали - източникът на богатството и славата на почтения град Хвалин. Кан-Торог се изправи на стремената и отсечено подхвърли:

- Няма да продължим оттук. Тави, усещаш ли ги? Девойката кимна. Бадемовите й очи бяха затворени.

- Вървят подире ни... Много са. Пратили са и магическа вест... Не улових накъде, но предлагам, че са предупредили стражите на Главната порта в пещерния град.

- Разумно - съгласи се младежът. - И аз бих постъпил по същия начин. Нямат полза да ни хванат веднага. Уверени са в силите си и искат да разберат какво правим тук, какво кроим...

Тави енергично поклати глава:

- Не им е необходимо да ни следят. Кутул и Угус практикуват некромантия. Ще те убият и после ще накарат трупа ти да вампиряса. И малко преди това да се случи, мъртвата ти плът сама ще разкаже всичко. Не им трябваме живи. Одеве в града не ни закачаха, защото Дъгата следи за приличието. Не иска кръв по улиците и смут сред народа...

Кан-Торог равнодушно сви рамене и се озърна към свития Сидри.

Джуджето трепереше.

- Каменният престол, драги Дромаронг, ще трябва отново да бръкне в кесията си, този път по-дълбоко. Ние не сме се наемали да се бием с цялата Дъга. Уверявам те, че ще има анекс към договора.

Нещастният Сидри премълча.

- Трябва да се движим - изненадващо спокойно каза Тави. Още не бе отворила очи. - Рано или късно ще ни настигнат. По-сполучливо за нас ще е това да стане сред мочурищата.

Кан-Торог кимна в съгласие.

Пропътуваха целия ден, без да срещнат жива душа по пътя. Както следваше да се очаква, повечето иманяри вече се бяха разкарали. Маговете пък довършваха последния оглед на стрехите, покрити с каменни плочи и проверяваха здравината на поддържащите ги заклинания. Ако Пороят откриеше и най-нищожната пролука, последиците щяха да са гибелни. Покрай стария друм нямаше села, нито самотни чифлици. Земеделците отбягваха да се заселват в близост до нечовешки пътеки.

Кан-Торог не попита Тави какво ще правят, когато вълшебниците на Дъгата ги настигнат с омагьосаните си, неуморни коне. Задачата на Алия бе да бае. Неговата - да върти меча. Така бе решил Кръгът на Капитаните. Навярно Кан-Торог щеше да загине, но щеше да вземе заедно със себе си в отвъдното не един или двама противници. И това щеше да бъде за добро, защото вълшебниците не бяха чак толкова многобройни сред човешкото племе, а могъществото на хуманусите се крепеше именно върху магьосниците.

Сидри мрачно и скръбно се прегърби върху своето пони и се замисли, изпровождайки отминаващата земя с невиждащи очи:

„О, Каменни престол! Защо всичко тръгна така нелепо? Откъде се пръкна онази твар под Хвалин?! Проклятие, тя щеше да ме довърши, ако не бях призовал Силата! И сега... Какво ще правя? Тук, близо до планините, ще съм по-силен, Suuraz Ypui ще набъбва, ще расте... ала пак няма да е достатъчна, за да спре цяла кохорта магове..."

- Сидри - наведе се девойката към джуджето, - трябва да оставим друма. Разбирам, че имаше намерение да ни водиш оттук... Нямаме друг изход. Ще ни настигнат най-късно до полунощ.

- Каменният престол предвиди това - унило отвърна Сидри. - Обмисли всяка стъпка от пътя ни. Скоро ще подминем началото на мочурливите земи. Ала ако свием натам, няма да се измъкнем преди Пороя.

- А на Каменния престол не му ли хрумна, че може да ни се наложи да се спасяваме от потеря? - весело подхвърли Кан-Торог. - Мъдрите ви старейшини не взеха ли под внимание, че се нуждаем от един наистина безопасен и бърз път?

Джуджето не вдигна глава, ала гласът му заплашително звънна като чук в наковалня:

- Когато дойде време да навлезем в блатата, Волни, ще имаш възможност да съжалиш, че си се озовал там. Всичко си има предел, твоето военно изкуство също. Престолът избра най-безопасния и бърз път от всички възможни. По нашата пътека, където има по-малко зла магия. Повярвай ми, Волни, че не малко от Силата на планините е вложено в тази пътека, за да я направим поне горе-долу сигурна и проходима.

Кан-Торог сви рамене и се загледа напред.

- И така - тегли чертата Тави, - ако тръгнем веднага към мочурищата, ще умрем. Ако продължим по друма, както беше уговорено, пак ще ни сполети смъртта или даже по-лошо. Какво ще ни посъветваш, Сидри Дромаронг? Да вземем да се върнем в Хвалин, да изчакаме да премине Пороят? Кълна се в планината, на централния площад пред кметството ще сме в по-голяма безопасност! Дъгата не смее публично да нарушава собствените си закони.

- Отлична идея - ухили се брат й. - Но защо ти идва чак сега? Надали маговете от потерята ще изгубят дирите ни. А ако разберат, че и ти си вълшебница...

- Не, обратен път за нас няма - тихо промълви Сидри. -Когато баех в Хвалин, там... Сигурно знаете, че Хвалин е древен град. Някога е бил крепост на Дану, техен търговски форпост... В онези времена ние с тях не се разбирахме много-много, било е преди Първия изход... Та, говорех как вълшебствах на площада. Това беше възможно само там, в града. Старите заклинания не се разсейват просто така... След поредната кървава вражда джуджетата и народът Дану решили да сключат мир, да престанат да си мерят мечовете и брадвите. Тъкмо в Хвалин са били произнесени словата на Силите - тяхната магия и нашата Suuraz Ypui Минали са векове, ала камъните помнят...

- Много интересно - прекъсна го Кан-Торог и дръпна юздите на коня си.

- Само че би ли продължил да развиваш мисълта си в движение? Ще тръгнем през блатата. Нямаме друг избор.

Те свърнаха встрани от друма. Клони на разкривени храсталаци ги зашибаха през лицата.

- Камъните помнят - продължи Сидри, без да обръща внимание на храстите. - Сега разбирам, никой не ме е нападал... Някой се е нуждаел от моето заклинание... А то пък изискваше паметта на камъните...

- Виж ти - изсмя се младият Волен. - Кажи ми, ако обичаш, много ли още изненади криеш в кесията?

Джуджето не отвърна.

- Не го закачай, Кан - намеси се девойката. - Какво те прихваща? Никога не съм те виждала да се заяждаш преди бой.

- Защото досега не съм участвал в бой, планиран от глупаци. Само че, джудже, още не разбрах защо трябваше да се пръждосаме от Хвалин, все едно ни гонеше орда подземни демони? И защо „няма път назад"?

Сидри инатливо сви устни. Тави сухо поясни:

- Като изключим бръщолевенето за това, че някой е изисквал джуджешко заклинание, същата тази магия ни е отворила пътя по избраната от Престола пътека. Обаче няма да действа толкова дълго, колкото би ни се искало. Да побързаме! През мочурищата!

Сидри тежко въздъхна...

Изведнъж и тримата трепнаха - Волният едва-едва, но девойката и джуджето направо подскочиха в седлата си. Стресна ги човешки глас -съвсем отблизо:

- Почакайте!

Между дърветата се белееше расо. Идеална мишена.

- Как е успял да се приближи толкова, сестричке! - изсъска младият воин. И двата къси меча бяха в ръцете му.

Пръстите на Тави бавно галеха шепата на лявата й китка -внимателно и нежно. Около тях се образува алено прозрачно облаче.

- Не стреляйте! Не съм въоръжен!

- Това е клопка - спокойно рече Кан-Торог. - Как ли ни е настигнал пеш? Или е зарязал коня си преди малко? Защо?

Виждаха го как тича. Като на панаирджийско състезание - надпревара на три хвърлея дистанция. Монахът бе добър бегач. Такъв би могъл да изпревари за кратко и кон - на един хвърлей разстояние обаче. После би изостанал. Не могат човешките нозе да издържат подобно натоварване чак от града дотук!

Тримата не спряха. Щом искаше да говори, да се понапъне.

Видяха го ясно. Не, не беше монах. Беше свещеник, просто расото му бе изцапано с пръски кал. Тичаше невероятно бързо... Само след миг щеше да се блъсне в Сидри.

Не успя. Кан-Торог му попречи. Тялото на Волния сякаш потече във въздуха, спря задъхания свещеник, прокъсаните поли на расото се развяха...

Младият служител на църквата стоеше неподвижно, почти повдигнал се на пръсти. Двата меча на Волния бяха кръстосани като градинарска ножица. Шията на свещеника бе като клонче, предназначено за срязване от градинаря.

- Стой и не мърдай - нареди на човека Кан-Торог. - Дума, жест, поглед, и си мъртъв.

- Ами... Как тогава да гледам и да приказвам, господине? - простодушно попита свещеникът.

- Не се прави на малоумен! - намръщи се Тави. - Прекрасно знаеш ритуалната фраза. Слово, жест, поглед - наложено заклинание. Кой си ти, как ни настигна и какво ти е нужно от нас?

- Служа на Спасителя.

- Виждаме, стига расото ти да не е смъкнато от чужд гръб. Кан! Остави го да върви до нас.

- Да, да - засуети се свещеникът. - Преследвачите ви вече са близо! Изпреварвате ги само с две сенки.

- Ами ти?

- Аз? А, да... Могъщ е Спасителят, безпределно е могъщ! Отправих към Него молитва и Той я прие. Вля в нозете ми бодрост неизтощима...

- Не лъжи! - намеси се Волният. Продължаваше да държи гърлото на човека в стоманените щипки. - Знам туй-онуй за вас, братята-отшелници. Дъгата ви подхвърлила някоя друга магия.

- Това не е така! - възмути се свещеникът. - Нашата сила е от Спасителя!

- Нямаме време за майтапи. Говори истината! - Волният леко сви ножицата от двата меча.

Свещеникът не трепна, а проговори възпитано и смирено:

- Почитаемото джудже правеше магия на площада. Ние знаем от кого се е бранил. Искате ли да научите?

- Честно казано, не особено - каза Тави. - Малко ли изроди пълзят из катакомбите на Дану!

- Не, не! - Човекът енергично заклати глава, без да обръща внимание на остриетата, рискувайки сам да си пререже гърлото. -Грешите! Изобщо не е така! Ние отдавна го следим...

- - Чуй ме! - прекъсна го с леден глас Кан-Торог. - Това не ни интересува. Имаме си работа. И потеря по дирите. Няма значение как си ни настигнал, не е важно. Обаче там отпред са мочурищата. Знаменитите блата преди джуджешките планини. Разправят, че там спят сенките на Древните богове. Аз не вярвам в слухове, но истината е, че в мочурищата бъка от всякаква хищна измет. Ти да не би да искаш да се завреш заедно с нас... там?

- Искам - без да мигне отвърна човекът. - Искам и ще се... вра.. както се изразихте, господине.

Волният не отвърна цяла секунда. После присви око:

- Ами ако те халосам и те просна в несвяст?

- Не се и съмнявам, че е по силите ви, доблестни войнико. Но всичко става според волята Му, струва ли си да подлагаме на съмнения Предопределеното? Мога да ви бъда полезен. Ще ви споделя какво се случи на площада. Защото, не ви ли се струва, че заради онова... Заради него ви прокудиха, кажи - речи, от града. Защо, мислите. Дъгата прати преследвачи? Само за да ви попречат да се върнете назад ли?

Свещеникът се мъчеше да надникне в очите на Тави.

- Не се върти като на шиш! - сгълча го Волният. - Всеки миг сам ще си отсечеш неразумната глава! Нима си тичал подире ни само за да ни разкажеш всичко това? С какво засяга нашата съдба Църквата на Спасителя?

Свещеникът спря да мърда и твърдо погледна Кан-Торог в лицето.

- Не желая да ти цитирам нашите пророци. Няма да ме послушаш. Но за църквата ни е повече от важно - повярвайте. Не ще ви бъда в тежест. Виж! Ето, тя чувства магията! Погледни, момиче! Виж чудото без вълшебство в името на Спасителя!

Той не чертаеше многоъгълници във въздуха, нито пипаше талисмани и, изглежда, наистина не твореше заклинания...

- О, могъщо дърво, чуй ме! Отмести се, защото ни преграждаш пътя! Тежко скърцане. Почвата се изду, корените почнаха да изпълзяват

навън. Вековната ела се заклати, от зиналата яма се чу нещо като въздишка... Дървото зарови корени три-четири разкрача встрани.

Сидри зяпаше дълбоката дупка.

- Ето така - тихо изрече свещеникът. Лицето на Тави се вкамени.

- Можеш да дойдеш с нас - промълви тя.

- Алия... - понечи да възрази Кан-Торог.

- Ще дойде с нас - отсече девойката.

* * *

Подготвяха ме. И аз се подготвях. Малко са онези, които имат истинна вяра в Спасителя. Необходимо е само да бъдеш честен и чист...

- Красиви думи! А кой гореше Дану на клади? Кой ги разпъваше на кръстове покрай пътищата, кой ги бесеше с главата надолу по площадите?

Кой даде заповед за изтребление на всичките пленени в Деалмот деца, понеже те, видите ли, били нехора и никога нямало да се приобщят към Истинската вяра? Кой вършеше всичко това? Май твоите братя по църква, светецо1.

Човекът в омърляно бяло сведе глава.

- Греховете, извършвани от името на Църквата...

- ...не петнят Спасителя ли. Нима? Не! Точно обратното е. Всеки отговаря за стореното, за всички злини! - Очите на Тави пламтяха. Бузата

й се гърчеше от тикове, затова девойката я притисна с длан. - Всеки носи отговорност за греховете на своята вяра, за знамето, което следва!

- Да не спорим - примирително вдигна ръка свещеникът. -Дошъл съм, за да помогна. Казах ви, че съм бил подготвян за този ден. Деня на пробуждането на Погребания-под-Хвалин...

- За какво става дума?! - все още наежена, изфуча Тави.

Говореха само те двамата. Кан-Торог и Сидри мълчаха и само въртяха глави от девойката към свещеника. Тави често прекъсваше разказа на човека в бялото расо с хапливи реплики. Личеше й колко е засегната от случката с поместилата се грамадна ела. Тя не можеше да проумее откъде идеше силата на този човечец, нахлул и объркал вече и без това осуетения им, грижливо подготвян план. Не усещаше у него дори нищожна магична искрица... И въпреки това... Дървото се бе подчинило...

Загадка.

Свещеникът отказа да се назове, защото името си на мирянин бил забравил, а църковното си щял да произнесе единствено пред Съда на Спасителя. Той не владееше вълшебство, поне не такова, каквото ползваше Небесната дъга, нито пък познаваше магията, която практикуваше самата Тави.

- Дълго се подготвях - кротко отвръщаше безименният свещеник. - Аз знаех, че ще настъпи ден, когато онова, що се разкрива на братята ми по църква като видения, ще стане истина. Спасителят ще се появи на грешната земя..

- Тези забавни приказки ги слушаме от десетилетия - обади се Кан-Торог .

Пътниците се спряха на малко островче насред мочурищата. Бяха прекосили първата блатна ивица. Не се случи нищо особено. Тресавището изглеждаше обикновено и приличаше на всички други в северните провинции: гладки черни огледала от застояла вода, камъш, семпли водни лилии, болнави изкривени дървета...Тревната мрежа се клатушкаше над засмукващата кал, сякаш целият свят се люлееше под нозете. Отникъде не лъхаше на странност и отвъдност, нямаше спящи незнайно-зловещи сенки, нито поне обичайните чудовища като блатни въпери или самотни вислюги. Волният започваше да хвърля все по-иронични погледи към джуджето, ала Сидри с всички сили се стараеше да не му обръща внимание. Дори заяжданията не го трогнаха- въпреки знаменитата докачливост на подземното племе!

Здрачът се сгъстяваше, отгоре като покривало падаше нощта. Потерята скоро щеше да ги настъпи по петите, ала Сидри категорично отказа да продължат навътре в мочурищата:

- По тъмно тук никой не продължава! Ще чакаме да съмне!

- Ще ни накваси Пороят.

- Ще продължим на зазоряване! Ако дотогава не ни пречукат...

- Потерята.

- Потеря! Няма да се учудя, ако и потерята пострада...

Сетне млъкна и нацупено сви устни под брадата си.

Не запалиха огън. Увиха се в наметалата си и се заслушаха в свещеника. Той изобщо не забелязваше нощта и студената влага, която проникваше чак до костите. Бързаше да разказва и се задъхваше повече, отколкото когато бе тичал след тях.

- В Хвалин има храм на Хладния плам. Братята ми по вяра не обичат почитателите на Древните богове, ала аз не виждам нищо осъдително в убежденията на жреците, защото Спасителят е дошъл да спаси този свят изцяло, да даде на всички възможност, без значение кой кому се кланя и кому отправя молитви. Древните богове нявга са властвали над нашите съдби, кълна се във вярата си, тогавашните времена са били по-честни от сегашните, а праведници е имало доста повече от сега...

- Може ли по-делово, без философии и нравоучения? - сопна се девойката.

- Да, отклоних се, прощавайте... В мазата на Хвалинския храм живее един старец. Живее там от незнайно колко години. Нашият събор е построен много по-късно от храма на Хладния плам, но катедралният хронограф недвусмислено сочи, че от стари времена в килия под земята живее някой, който владее огромна сила. Негово преосвещенство нееднократно се е опитвал да побеседва с отшелника... също както предишните епископи. Уви, старецът не желае никого да вижда. Нито в миналото, нито сега.

- Откъде знаете всичко това? - подозрително попита Тави.

- Някога ни бе споделено от Дъгата. После го потвърди настоятелят на храма на Хладния плам. Имаше и наши братя, които в състояние на просветление са се доближавали до тайнствената килия и усещали там сила.

И тази сила се пробуди днес. Тя разкри своя лик... или измамен облик... на почитаемото джудже. И господин Сидри е бил принуден да отвърне. Аз не виждам нищо лошо в това. Употребихте Силата на планините, не греша, нали?... И ето, сега ви преследват! - свещеникът тържествуващо огледа слушателите си.

- Е, и? - намръщи се Тави нетърпеливо. - Разказа ни една забавна басня. Защо трябва да ти повярваме? Да, умееш да заповядваш на дърветата да се местят. Полезна дарба. Само че ние си имаме друга работа. И изобщо не ни е еня за някакъв си изкуфял маг под храма на...

-Той не принадлежи към ордените на Дъгата - възрази свещеникът. - Те сами си го признаха.

- Нищо не им струва да излъжат - подхвърли Кан-Торог.

- Спор няма. Седмоцветието често скверни устата си с лъжа...

- Тогава за какво говорим? Къде е смисълът? И защо онзи вещер-отшелник, маг ли е, какъв е, защо е толкова важен за истинно вярващите в Спасителя?

- Хубаво си бъбрим! - изръмжа Сидри. - А всеки миг маговете могат да ни връхлетят. Ще ни оплетат като мухи в паяжина, докато си умуваме за вяра и спасители... Аз пък ще ви кажа, че секирата е моят Спасител! И на целия ми народ закрилник!

- Оръжието не спаси царствата ви, почитаемо джудже - поклати глава човекът с расото.

- Това... би могъл и да не ми го припомняш! - обиди се Сидри.

- Ще моля Спасителя да ми прости за тази неволна забележка, която те оскърби, почитаеми - смирено отвърна свещеникът и сведе с покаяние глава.

- Писна ми от вашите любезности! - кипна Тави. - Питам вече за десети път - какво значи за вас онзи дъртак в мазата на храма?

Свещеникът дълбоко въздъхна и запита:

- Не сте ли се замисляли защо в Хвалин е построен толкова разкошен събор на Спасителя?

- Само за това не сме се сетили да разсъждаваме - каза Кан-Торог. Свещеникът пропусна покрай ушите си подигравката и зашепна с неочаквано затреперил глас:

- Защото... мнозина братя са убедени... и аз сред тях... че този старец е... самият Спасител!

След кратка пауза Сидри изсумтя. Кан-Торог се ухили. Тави само леко се намръщи:

-Ами тогава... Защо не обикаляте около него с песнопения и хвалебствия? Цяло хоро е трябвало да извиете по този случай - чак до Мелиин!

- Щом желанието Му е да пребивава в усамотение, как биха могли смирените Му служители да се натрапят? И как може Църквата с нехайство да подмине оногова, върху когото е паднал Неговият взор? Всички ние усетихме тласъка. Източникът му бе в подземията на храма на Хладния плам... Ние не бихме дръзнали да пречим на онези, които Той погледна, да вършат делото си. Искаме само позволението ви...

- Да ни шпионирате!? - Тави скочи като разярена котка. - Не!

Зад гърба й, от сгъстилата се непрогледна тъма над блатата се разнесе дълъг, провлечен и вибриращ вопъл. Звучеше като стон, плач и сподавено хлипане наведнъж.

Всички замръзнаха. Съществото повтори воя си и изпълни със самотен звук нощта.

Кан-Торог вече стоеше с голи мечове. Свещеникът остана седнал, а Тави се заозърта вцепенена. Джуджето обаче - въпреки страхливата си природа -с ненадейна пъргавина измъкна от дисагите си два предмета, които съедини с метален звън, и се изпъчи със страховита бойна секира в ръце. Дългото сърповидно острие блесна от само себе си. Източеният връх на брадвата ставаше за мушкане, тъпото бе украсено с шипове, а нещо като глава на малък боздуган се мъдреше в другия край на обкованата с желязо дръжка.

- Почна се! - с непознат, хладнокръвен тон изрече джуджето. - Хайде, човеко, викай твоя Спасител... Ще ни е нужен на всички.

СЕДМА ГЛАВА

През остатъка от нощта след покушението Императорът не успя да заспи. И седемте ордена стояха на ушите си, както би се изразил някой малолетен уличен пакостник. Имперските следователи вече изтърсваха сведения от собственика на кръчмата. Бяха привикани слугините, готвачките и чистачките, някои от тях вдигнати направо от леглата, откъснати от съпрузи и любовници. Треперейки от ужас, те се мъчеха да си припомнят онзи злополучен гуляйджия, излязъл срещу Императора в късна доба. Сежес и Реваз посетиха Бащите на Сивото братство, но се върнаха бързо - намръщени и разочаровани.

- Аз първо предположих - призна магът на Червения Арк. -че някой ги е купил да свършат тая работа... Ама не, не са те. И нищо не знаят.

- Можем да сме сигурни в това - потвърди студено Сежес.

Императорът неволно си представи как вълшебниците са изтърбушили съзнанията на главатарите на Братството. По същия начин постъпваха разбойниците с пълни със злато сандъци.

„Магьосниците сигурни са обръщали наопаки душите на Бащите в търсене и на най-слабия намек за лъжа... Ужас!" Сежес продължи, едва ли не изискано:

- В главите им се оказаха неща, които представляват определен интерес... Но понеже Сивото братство се ползва с независим статут в Империята - (с неистово усилие Императорът потисна мисления си коментар относно израза й за „независимостта") - няма да обсъждаме онова, което научихме. Ще продължим разследването, повелителю. Ще търсим. А сега бихме ви посъветвали да си легнете. Желателно - не в самота.

„О, не!"

Той отново се насили да не продължи мисленото си възклицание с издайническото „С теб ли, Сежес?" и бързо изрече: -Това е излишно... щом ще почивам.

- Женската ласка е най-добрата почивка - настояваше вълшебницата.

- По-добре да се разтоваря във воинската зала - отказа Императорът.

Воинската зала за упражнения се смяташе за свещено място. Много отдавна бе прекъсната традицията владетелите на Империята лично да повеждат войските си в боя. За сметка на това оръжейната подготовка на господарите на държавата стана задължителна. Сежес нищо не можеше да възрази.

Залата имаше открита тераса, която направо продължаваше помещението -по този начин мястото за тренировки бе нарочно оставено на произвола на дъжд, студ, сняг, пек и прах -истинският боец не биваше да се влияе от времето.

Студеното есенно утро предразполагаше по-скоро към сладка нега под топло одеяло, но не и към забави на арената, към която водеше правият коридор от терасата. Императорът се освободи от наметалото по пътя - то меко се изхлузи от раменете му и остана на пода. Ала с доспехите не възнамеряваше да се разделя.

В двореца се помещаваше открай време Гилдията на воините, която включваше най-изтъкнатите майстори на меча и на други оръжия. Даровити бойци се издирваха за служба на Империята и в най-глухите провинции. Вербувачите получаваха премии за всеки открит самороден талант.

Сега бе твърде рано, а Императорът не искаше да чака докато харолдите свикат най-достойните спаринг-партньори. След бурната нощ кръвта на владетеля още вреше, непохарчената енергия търсеше излаз. До схватка с непознатото двулично чудовище всъщност изобщо на се бе стигнало. Подземният червей бе опасен, ала прекалено тромав. Императорът се нуждаеше от изтощителна тренировка. Искаше да грохне от умора, за да заглуши мислите си.

Той не се съмняваше, че покушението е инсценирано от Дъгата. Отново му даваха да разбере колко струва, поставяха го на мястото му:

- Ти си наша марионетка, повелителю, натруфена с парадните символи на властта, но все пак - марионетка! Ти си безсилен без нашата магия -откъде, например, имаш това пръстенче с черния камък, което те спаси?

Той се вкамени от омраза.

„Кълна се в Огъня и Вятъра! Ще платите. Ще ви излича от света, ще ви изтрия от лицето на земята, ще стъпча дори спомена за седемте ордена! Не ми пука зло или добро сте за света. За мен сте зло! А значи и за Империята. Държавата не може да е стабилна, когато на трона седи ваша кукла, а конците й дърпат шайка магове в идиотски разноцветни наметалца."

Застана пред Императорската врата и преди да стъпи на арената, дръпна връв, която като червей каменояд се гмуркаше в малка дупка в стената. Дръпна два пъти. Не чу камбаната, отекнала в покоите на дежурните Майстори. Викаше двама души за схватка. Няма значение какви. В това се състоеше прелестта на играта.

После излезе на арената. Бе постлана с пясък, докаран чак от морския бряг. Всяка нощ подменяха стария, защото се просмукваше с кръв, и сипваха чист. Чист бе и сега, гладък и мек, даже още не бе попил есенната мъгла.

Над овалната площадка се извисяваха стъпала с пейки. Винаги имаше зрители. Обитателите на Мелиин, без значение колко благородно бе потеклото им, обичаха воинските зрелища.

Господарят на Мелиин и цялата Империя с решителни крачки застана в средата на арената. Оголи меч - средно дълъг, сравнително лек, с топуз за противотежест в края на дръжката. Оръжието бе изработено така, че да бъде удобно за удържане и в обичайната позиция, и в стил „перо", при който острието сочеше земята.

Боят щеше да продължи до първа кръв, не до смърт. Императорът зачака.

Често сменяше учителите си, стремейки се да усвои от тях само най-доброто. Не се заблуждаваше - беше добър боец, но не повече от това. Непобедими герои не съществуваха - това бяха легенди, обичани и радващи се на доверие само в кръчмите.

От Майсторската порта се появиха двама. Единият бе познат - южнякът Ейарах с бръсната глава, роден отвъд Вътрешните морета. Бе много ловък и подвижен съперник. При бой използваше два меча, с които бе доста вещ. Императорът вече бе взел няколко урока от Ейарах и бе останал доволен. Помисли си, че изборът е сполучлив за ден като този. Възможно бе южнякът да победи. Но такива поражения не плашеха и не оскърбяваха гордостта на владетеля.

„А кой е другият? Охо, нов майстор! Прекрасно..."

Гилдията се радваше на редица привилегии, сред които бе правото й на избор да поставя за противник на арената срещу господаря си, когото си ще, без да уведомява предварително и без да иска позволение.

„Дали Гилдията заслужава такова доверие? - неволно си помисли Императорът. - Ейарах и непознатият си разменят напълно приятелски реплики. Значи новкът не е съвсем отскоро..."

Непознатият воин будеше удивление с ръста и мършавостта си.

„Не изглежда особено силен, но щом е стигнал дотук, значи е преодолял изпитанията за Майстор. А щом не разчита на грубата сила и надвива с друго, значи схватката с него ще бъде още по-полезна и поучителна."

Воините се приближиха и преклониха коляно като висши благородници -пак една от привилегиите на Гилдията.

Императорът отвърна с воински поздрав - притискайки десния си юмрук към сърцето.

- Представи ми новия майстор, Ейарах.

- Майстор Н'дар от Изтока, господарю мой.

Младият владетел втренчено разгледа човека от източните земи.

Косата му бе дълга и черна коса, вързана на конска опашка. Страните му бяха толкова хлътнали, че изникваше въпросът откога траят постите му. Изпитото лице бе с нездрав сивкав тен, а кожата бе осеяна със ситни алени пъпки. Очите бяха хлътнали и тъмни, а ръцете и пръстите - много дълги. На дясната китка средния и безименния се бяха сраснали.

„Запомняща се външност. Такъв надали биха пратили да извърши покушение. Не е според обичаите на Сивото братство... Защо пък реших, че други... заинтересовани ще се придържат към някакви традиции и обичаи?" -подхвърли си иронично Императорът.

- Господарю мой... - Н'дар сведе глава още по-ниско.

- Какво владееш, воине?

- Мечове всякакви, брадви - големи и малки, боен чук, але - барда, глефа, бойна вила, топчест топуз, прав топуз, копие...

Списъкът внушаваше уважение. Малцина от Гилдията владееха повече от два-три вида оръжия - поне дотолкова, че да бъдат признати за Майстори.

- Кое ти е любимото от изброените?

- Без предпочитания.

- Добре! Майстор Ейарах, майстор Н'дар, да започваме! До първа кръв, както обикновено.

Схватките нямаха ограничения. Можеха да траят ден, два -колкото издържаха бойците, които нямаха навика да отстъпват само поради умора.

Ейарах бе взел двуръчния си меч. Н'дар беше дошъл с цял арсенал, ала в знак на почит към Императора избра чифт прави мечове, които държеше в позиция „перо".

Майсторите започнаха един след друг да атакуват Императора. Редуваха се светкавично. Сиволикият воин от Изтока наистина се оказа костелив орех. Трудно му се устояваше.

Биха се дълго. Слънцето успя да разкъса утринната мъгла. Появиха се зяпачи, привлечени от звъна на оръжията. С едно око Императорът успя да забележи на пейките няколко фигури в едноцветни плащове. „Свитата, обещана от Сежес?"

Неочаквано южнякът изохка и притисна плитък порез над левия си лакът, финтът на Императора бе отклонил острието на Ейарах, доспехите не бяха спрели меча и владетелят беляза майстора със знака на поражението.

- Не унивай! - провикна се Императорът. - Хватката я научих от теб! Миналия път ти ме победи тъкмо с този финт! Благодаря ти за този дар.

Каня те днес на пир в двореца - за мен ще е чест да нагостя учителя си!

- За мен е чест ученикът да се окаже схватлив - искрено отвърна южнякът и се поклони. Към него вече тичаше слуга с чисто платно ивици и целителни мазила.

- Ще продължим ли, господарю? - изскърца гласът на Н'дар.

Странно, сиволикият воин изглеждаше свеж като краставичка, сякаш не бяха отминали почти два часа, през които стоманата пееше като камбани.

- Ще продължим, майсторе.

Самостоятелно Н'дар се сражаваше още по-добре. Мечовете му пореха въздуха като мълнии и принуждаваха Императора да прибягва до глуха защита, караха го да отстъпва. Повелителят на Мелиин забеляза, че техниката на съперника повече приляга на кривите къси саби „кацай" -предпочитаното оръжие на южните пирати. А щом Н'дар съумяваше към същите хватки да приспособи прави мечове, значи наистина бе изключително обигран майстор.

...Изведнъж Императорът усети нещо нередно. Пейките на амфитеатъра почнаха да се опразват, опустяха даже ложите за зрители от ордените... Пясъчноснвите стени промениха цвета си и станаха аленочервени...

Ала черният камък на пръстена оставаше студен... Твърде студен дори. Вледяващо, мразовито студен!

- Защитавай се, повелителю - изсъска някой в ухото му.

„Сили велики, какво става?!"

Светът наоколо течеше и губеше очертанията си. Закъсняло трепна пръстенът, от камъка лъхна предупредителна жарава.

„Защо ли изобщо питам... Това е покушение!"

Сивото лице на врага се топеше, капки плът се стекоха, оголвайки черни кости. Очите се спукаха, отдолу светнаха безброй фасетни плочковидни гледалца като на насекомо. Дългите ръце с по половин дузина стави замахнаха с мечовете...

Императорът блокира удара, звънна стомана, срещнала стомана, бликнаха искри. Тласъкът отхвърли младия повелител назад и той едва сега разбра, че арената е изчезнала.

Схватката се бе пренесла върху равна поляна сред девствена гора. Непозната гора. Дърветата приличаха донякъде на южни палми, ала по-високи и пищни. Пъстри цветя се поклащаха по тъмнозелени храсталаци. Над короните на дърветата в самото небе опираха изумително прекрасни тънки кули с иглени върхове, сякаш изсечени от приказен планински кристал, прозрачни и пълни с игриви слънчеви лъчи.

А по края на поляната стояха Дану. Живи и здрави, облечени във великолепните си тържествени дрехи - uaemmuou, еднакви за мъже и жени, съшити от остри триъгълни парчета, насочени с острите си ъгли към земята.

Тъмнокосите Дану весело се смееха.

„Това не може да бъде - помисли си той. - Те отдавна за изтребени, това е просто... кошмар... Илюзия! Сън!"

Съществото, състоящо се само от черни лъскави кости, тук-там скрепени с белезникави сухожилия, атакува отново. Сблъскалите се мечове блеснаха пред самите очи на Императора и по лявата скула тънко парна гореща болка. „Ако е сън, то тогава е твърде реален."

Младежът изръмжа. Черните му доспехи и костите на тварта бяха единствените тъмни петна посред този радостен, светъл, зелен свят, сред сребърните, слънчеви и небесносини одеяния на Дану...

Не, черни бяха и косите на зрителите на двубоя. Но меко черни. Като топла и благодатна нощ. А черната броня на Императора бе петното мрак, осквернило този свят, който не бе принадлежал на човешкия род поначало.

„Аха. Ще ми отмъщавате. Добре. Сега ще ти покажа, изчадие скелетно!"

Човекът нападна - отчаяна атака, при която откри лицето си и гърдите срещу вражеския меч. Желязото удари по доспехите и отскочи, а острието на императора се вряза точно под черепа на врага, право в прешлените, които наподобяваха изправена на опашката си черна змия.

Черепът изщрака със зъби и подхвръкна нагоре, свирепо святкайки с фасетъчните си очи. Тялото на скелета остана право няколко мига, после изхрущя и се превърна в облак пепел.

Едва сега Императорът усети болката от изгарянето - пръстенът се беше нагорещил.

Младежът стисна зъби и извика силно към обградилите го Дану:

- Кой ще е следващият?!

Гласът му прозвуча като хриплив вълчи вой.

Дану вече не се веселяха. Гледаха го мълчаливо и той четеше в очите им смъртната си присъда - хуманусът трябва да умре. Забавата свърши. Време е за екзекуция.

- Nayvod phoynfi! Nayvod! Koi nano!

Млада и чернокоса като всички други девойка пристъпи напред. Държеше откършен клон... Не, не бе клон... През листака проби бърз слънчев лъч и докосна тояжката, която изведнъж стана идеално права. Дървесните жилки заблестяха в преливащ се фин орнамент, а две криви чворчета трепнаха и се превърнаха в гарда на... меч? Дървен меч? Дървен меч.

Императорът едва не се разсмя.

„Устоях и на магия, и на стомана. Нима сега ще ме плашат със суха цепеница?"

Момичето мълчаливо обърна лице встрани, без да откъсва очи от него. Отметна косата си от шията.

Императорът се опита да си поеме въздух... И не успя.

От ухото към ключицата на девойката се точеше грозен белег, разкривен, морав, отвратителен...

Позна ли ме. Императоре? - отекна в съзнанието на младежа призрачен момичешки глас. - Тогава бях с вързани ръце. Ти удари, а после мен, безчувствената, с разкъсана шия, ме повлякоха през арената с куки. Куката се закачи за ребрата. И там има белег. Искаш ли да ти покажа? Не? Имам хубаво тяло. Хубаво въпреки белезите. Пак „не"? Тогава - готви се за бой. Виждаш, давам ти повече шансове, отколкото ти ми беше дал някога. Защитавай се!

Нямаше накъде да отстъпва. Пръстенът, макар и нагорещен, не откликваше на призивите му. Въздухът наоколо бе напоен с магията на Дану... Днес бе техният ден.

„Ти си оцеляла... Ти си жива" - обърна се той също мислено към нея.

Девойката не отговори. Духна от лицето си непослушен кичур.

Разяждаща като оцет пот закапа от челото му. Младежът стоеше и гледаше момичето.

„О, богове и демони! Нима ще се наложи да я убивам отново?!"

Девойката се приближаваше, вдигнала красивата си, но безполезна играчка във висока позиция за атака.

„Глупаво. От това положение тя има само един наистина опасен удар. Аз ще го поема с плъзгане по острието, ще извъртя надолу, стоманата ще се хлъзне и ще се вреже в гърлото й...

Нима пак трябва да я убия?"

Този път тя няма да се измъкне - подшушна нещо в главата му, може би от спомените, гласът беше неприятен и злорад. - Удряй здраво и данката няма да се измъкне!

...Кутрето с пречупените лапички, скимтящо върху черния олтар...

...Розовото момченце с мили ушички, още не съвсем заострени, смешни... Тъпият меч не посича телцето, а го кърши...

Императорът нямаше въздух в дробовете си да извика. Мислите му сякаш бяха стегнати от някаква удушваща магия. Той се олюля. Потната длан изпусна меча. За миг малко му олекна.

„Да става каквото ще... Така повелява възмездието. Късно е да вярвам в басните на Белите плащове, че Спасителят прощавал и скоро щял да дойде в света ни. Това момиче с белега го изпревари. И другите Дану се върнаха. Безброй години са подготвяли отмъщението си. Сега то ще се сбъдне. Няма значение къде се намирам - в реалния свят или в кошмарен сън. Смъртта ми ще бъде истинска..."

Вдигни меча си! За разлика от теб, аз не се бия с обезоръжени. В такава победа няма чест. Отмъщението не е сладко!

„И какво от това? - възрази той. - Вие сте безчет, аз съм сам. Ако те убия... пак, то третият или трийсет и третият по ред ваш боец ще ме повали...Много ли ще ви е сладко?"

Ако ме убиеш, ще си тръгнеш без последици. Това ще рече, че Съдбата е на твоя страна. Защитавай се, Императоре на хуманусите! Спомни си Брегът на черепите и се защитавай!

„Брегът на черепите ли? - ядоса се той. Заръмжа. - Спомням си Брега на черепите, данке! Спомни си го и ти! Спомни си вашите стрели и моите предци, които гинеха на онзи бряг!"

Наведе се, възвърнал в гнева силите си. Докосна меча си.

Девойката се приближаваше в мълчание. Пристъпваше ситно и държеше дървената си играчка неумело като новобранец. Императорът се сви, готов за скок. Лявата му ръка напипа ножницата на резервния кинжал.

Кристален звън заплува над поляната и Дървеният меч изсвистя във въздуха.

„Сега ще се плъзне по стоманеното острие, послушно ще се отклони..."

Очакваното не последва. Императорът падна по гръб, а желязото на меча му избухна в студен зеленикав пламък - гореше като суха клонка, пъхната в печка!

Данката за първи път разлепи устни, гласът й отекна над поваления човешки вожд:

- Осъжда те паметта на измъчената земя, от чието лоно хората изтръгнаха непредложена им руда! Осъжда те паметта на осквернения лес, изгорен за въглища в човешките ковачници! Осъжда ти паметта на замърсения въздух, поел в себе си дима от вашите комини! Осъжда те паметта на нашите градове, покрити с прах! Осъжда те паметта на онези, които се превърнаха в спомен! Присъдата е смърт. Умри!

Той метна кинжала. И тутакси цялата му снага се разтърси от жестока плесница. Болката завилня в месата й, костите се огънаха, кожата се пукна. Изчезнаха гората, куполите от листа и небесните кули. Избледня и тълпата Дану, заедно с девойката, която държеше Дървения меч. Лицето на младежа се удари в пясъка на арената - все едно го ритна ботуш на палач. Мръсният въздух на Мелиин опари гърлото му.

Императорът с мъка се надигна.

На три крачки от него агонизираше майстор Н'дар със стърчащ изпод острата му брадичка императорски кинжал. Изпитото сиво лице ставаше мраморно.

Пейките на зрителите бяха пусти.

А на площадката, където нозете на съперниците не бяха изорали пясъка, лежаха две златисти петоъгълни звезди - окапали дървесни листа, довеяни от неизвестен вятър.

* * *

Сутринта вече всички артисти от цирка на господин Онфим разбраха, че няма да преварят Пороя. Бедата ги настигаше. Стена от синкавочерни и тъмнолилави облаци запълваше половината небосвод. Слънцето сякаш бе ужасено - дори не се показваше от сивкавата мъгла. Капеше ситен дъждец, все още обикновен, ала тихият ромон на капките караше всички да се свиват от страх под брезента на фургоните. Прекалено живо си представяха какво ще се случи, когато първите струи на Гибелния порой сменят безобидната влага.

- Нищо не разбирам - мърмореше Кицум. Двамата с Ахата седяха на капрата. Измъчените коне упорито не ускоряваха своя препъващ се тръс въпреки наложените им заклинания. - Нищо не разбирам... Никога преди облаците не са галопирали така, никога. Ще ми се да знам кой ги пришпорва...

Ахата безмълвно очакваше развоя на събитията. Вече изобщо не се съмняваше, че Онфим е намислил някаква хитрина -собственикът на цирка изглеждаше твърде спокоен. Разбира се, той също надничаше от фургона и хвърляше тревожни погледи назад, ала твърде престорено. За разлика от подчинените си той не бе добър артист.

До Хвалин не бе чак толкова далеч, ала ако Пороят продължеше да напредва така стремително, циркът нямаше да успее да се скрие зад крепостните стени, под каменните покриви. Всички го разбираха... Освен може би Трош.

Ала засега авторитетът на господин Онфим не позволяваше никому да спомене на висок глас за настигащата ги гибел. Нито Еремий Змиевластника, нито братчетата-акробатчета, нито даже Смърт-девицата смееха да обелят дума по въпроса.

„Защо не предприемаш нищо, Онфим? - тормозеше се Ахата - Можеш да облекчиш фургона. Можеш да изхвърлиш мен, Кицум, Трош, половината багаж... Не си толкова глупав. Клоунът е прав - ти имаш изход. Но трябва ли да бавиш останалите?... Какво си намислил? Нима наистина ще се измъкнеш със светинята на народа ми!?"

Момичето Дану се разтрепери.

- Ей, Кицум - неочаквано на капрата изникна като ръбеста сянка Нодлик, - ти да не си решил да оправиш данката, преди да пукнем, а? Какво си шепнете толкова?

Зад гърба на жонгльора се мотаеше Евелина, а ръцете й миришеха на желязо - жената криеше под наметалото си оръжие.

Кицум бавно и спокойно обърна глава, без да изпуска юздите и подхвърли през рамо:

- Да не искаш да се включиш? Евелина какво ще рече? Не й ли се ще и на нея да вирне крачета като за последно?

Набръчканите ръце на клоуна прилежно насочваха конете, караха ги да заобикалят дупките, изобилно осеяли друма. Кицум не понечи да се изправи, не се опита да прикрие някак незащитения си гръб. Ахата се сви.

- Чух какво й каза - с непознат глас изрече Нодлик. Студен и решителен, войнишки глас. Ахата едва не зяпна. Жалкият, глупав, алчен и похотлив Нодлик? Жонгльорът бе присвил очи, зениците му изглеждаха като пики.

Клоунът равнодушно се загледа в задниците на конете и присви рамене:

- И какво от това?

- На нейния бесовски език! - обади се Евелина.

- И какво от това? - повтори със същия тон Кицум.

- Ей такова! - изкрещя Нодлик, изгубил самообладание. -Пороят ни настига, а ти - „И какво от това"! Всички знаят, че нечовешките Дану не се страхуват от Пороя!

- Какви ги плещиш, Нодлик? - намръщи се клоунът и гузно сведе очи.

- Не плещя! - беснееше жонгльорът. Малко му оставаше да се разкрещи така, че да го чуят всички останали. - Не плещя! Правиш си сметка тя да те отърве, нали? А после... После да вземеш онова?

Ахата премига и се опули към Нодлик, който бълваше тихи ругатни. Евелина бавно измъкна ръце изпод наметалото си. Дланите й продължаваха да миришат на оръжие, но вместо нож тя държеше тънка връв като че ли от конски косъм или...

Клупът бързо се затегна около врата на клоуна, който трепна, но бе късно. Кицум замря покорно за миг, след което се обърна и изхърка с омраза в тържествуващото лице на Евелина:

- Умно... Затова ме баламосвахте значи...

- Стой кротко и мирно... Кицум. Ще си позволя да те наричам така -тихо произнесе жената. - Не те знам от кой „клон" си... Това не е важно. Нямаме избор. Онфим крои някаква гадост. Или нещо е заподозрял, или просто гледа да се отърве от свидетели. Но така или иначе, ще ни зареже под Пороя...

- Още малко и ще кажеш, че го вика да ни настигне - пребледнял се подсмихна Кицум.

- Наистина го вика! - засъска Евелина. - Веднага щом Онфим и данката изнесоха нещото от Друнга, облаците се втурнаха напред като смушкано муле! Изобщо не бих се учудила, ако Арк е засилил черните облаци в мига, когато Онфим е докопал онова. За нас няма изход. Дори да яхнем конете, пак няма да се измъкнем навреме...

- Едва ли можеш да разчиташ, че Ахата ще те защити от Пороя -спокойно каза Кицум, въпреки че лицето му почваше да става мораво. - Ако не ме лъже паметта, данката няма причини да се отнася милосърдно с теб...

- Идиот! - озъби се Евелина и даже сви пръсти, сякаш готова да му издращи очите. - Достатъчно е да вземе донесеното от техния лес... и черните облаци сами ще се разпръснат от нея! А значи и от нас...

-Cflueii! - внезапно изръмжа Кицум. Лицето му още повече потъмня от напрежение, примката стягаше гърлото му. - Suu'ie Jenao Dhaaoii! ie Immilspoounn!

Евелина пребледня. За разлика от Ахата, тя явно разбираше това наречие.

- Immilspoounn? - тя леко отпусна въжето.

- Ya - мрачно изхърка Кицум. - Evelynn ар oemmoaa. ife ie Dhaaoii jut peokk imniilspoeunn!

- Bemmdaa? - усъмни се Евелина

- Ya - криво се ухили клоунът.

Нодлик изобщо не приличаше на себе си. Беше станал сериозен и вглъбен. Той леко докосна лакътя на Евелина и каза:

- Щом е така... Кицум! Предлагам... Предлагаме ти да сключим примирие. След като и без това всичко знаем един за друг...

- ...няма смисъл да враждуваме, особено пред лицето на смъртта! -довърши Евелина.

- Колко благородно! - саркастично забеляза смешникът. -Предлагате примирие на човек с примка на врата.

- Примката е защото много добре помним онази нощ - Нодлик неволно потърка долната си челюст. - Вярно, нямаше нужда толкова да буйстваш. Ние само те проверявахме... И сега знаем на какво си способен.

- Наистина ли така мислиш? - вежливо запита Кицум. -Сигурен си, че знаеш на какво съм способен? На всичко, на което съм способен? Моите поздравления, умнико!

Клоунът загърби жонгльорите, сякаш бе намерил нещо много интересно в храстите край друма.

Сърцето на Ахата биеше бясно и отекваше чак в слепоочията й.

„Те не са такива, за каквито съм ги мислила! Кицум не е смешник, Нодлик и Евелина не са обикновени странстващи артисти. Нима всички са се събрали тук на лов за Immilspoounn? Не може да бъде! Защо тогава позволиха на Онфим да иде с мен в гората? И откъде са тези суеверия, че Дану оцеляват под Пороя?! Глупави хумануси! Евелина наистина ли смята, че с Immilspoounn в ръце ще спасявам жалките им животи?... Ами ако се престоря..."

Страните й пламнаха.

„О, горска сило, нека ми повярват, нека се подлъжат!"

- Стига сме плямпали, Кицум-Некицум - намръщи се Евелина. - Разкажи ни всичко. Нека обединим усилията си. Трябва да завладеем онази вълшебна играчка...

-

Im Nekree boingui! - сърдито изсъска клоунът и девойката Дану улови върху себе си бързия му, кос поглед. Кицум явно не искаше робинята да разбере за какво става дума.

Евелина сви рамене:

- Няма смисъл. Това, което искаме от нея, тя ще стори доброволно... Чуй ме, котко... Погледни ме в очите. Да, мразиш ме, знам. Прекрасно. И аз не те обичам кой знае колко. Само че сега сме принудени да си помогнем. Само заедно ще се спасим от Пороя. Предлагам ти сделка...

- А на мен само примирие? - хитро подхвърли клоунът.

- ...сделка. Ще ти позволим да поставиш ръката си върху Имелсторн, за да разпръснеш над нас поройните облаци. Не клати глава - можеш го. С помощта на Дървения меч ще успееш... Това е първото. Второ - ще ти махнем нашийника, а Нодлик ще ти изпише документ за освобождаване. Но ще ни върнеш Имелсторн... После си свободна да вървиш, накъдето ти видят очите. Е, нещо да кажеш?

Кицум се усмихна - твърде самоуверено за човек с примка на врата. Ахата имаше чувството, че гърдите й ще се пръснат от ударите на побеснялото й сърце.

„Няма никакво значение, че някой е подгонил облаците като стадо добитък. Нито кои всъщност са Нодлик, Кицум, Евелина, та дори и самия господин Онфим. Важното е, че Immilspoounn може да се озове в ръцете ми!

В моите ръце! Нима животите на шепа хумануси могат да са някаква цена за това? Вярно, след като взема светинята, вече няма да се налага да умирам. В никакъв случай! Ще съм длъжна да занеса съкровения дар на uaiooouob към последната тайна твърдина на Дану. Там, където би трябвало да се намира убежището. Щом цената е нашата светиня, всичко ми е позволено. Urerbaaraa Maaiodd, , Ужасът на Възмездието, отдавна подготвян от народа ми, не бива да попада в неприятелски ръце. Ако потрябва да излъжа - ще го сторя. Наложи ли се да убия - няма да трепна дори. Невъоръжен, спящ, ранен -няма значение. Жена, старица, дете - също. Точно както човеците са избивали невъоръжени, спящи или ранени Дану. Както са набивали на кол жени и девойки, разпъвали са старци и са хвърляли на клада бебетата.

Кръв за кръв. Смърт за смърт. Ако те ударят по едната страна -прегризи гърлото на онзи, който го е извършил - така гласи страшният вълчи закон на племето хумануси. Ние така и не го възприехме - и заради това претърпяхме съкрушително поражение."

Момичето Дану, Seamni Oectacann, по прякор Ахата, прехапа устни с острите си като на огнена катеричка зъбки.

- Ще направя това, което иска госпожа Евелина... - чу тя собствения си глас.

- Виж ти - ухили се жената, - бързо съобразяваш...

Кицум се извърна и с изумление се ококори към Ахата, забравил клупа, който му пречеше да диша нормално.

- Само кажете какво да направя - простодушно повтори Ахата - и ще се подчиня.

„Ще умираш много лошо, Евелина. На теб винаги съм искала да отмъстя повече, отколкото на другите. Да не мислиш, че съм ти простила?"

Кицум, Нодлик и Евелина бързо се спогледаха.

- Сега вече ще ми махнете ли тази каишка? - свадливо рече клоунът. -Без мен надали ще катурнете Онфим.

- Без теб наистина няма да се справим - кимна жената. -Няма време даже да му подлея заклинателна отвара...

- Ами Тук и Ток? Таниша? - сети се Нодлик. - Ти не си най-важният, Кицум.

Смешникът сви рамене.

- Ако разчиташ на онези - сопна се Евелина, - направо лягай и чакай Пороя! Ще те пуснем, Кицум. Но искам гаранции. Дай ми кръвта си.

- Кръвта? - клоунът чак се отмести и притисна брадичка към гърдите си. - Това пък защо?

- За да не вършиш глупости! - захили се Евелина. - Не те знам от кой „клон" си, нито ме интересува кой те е наел. Аз гледам моята собствена задача. А ти... Ти ще запазиш живота си, което също не е за пренебрегване, как смяташ? Печалбата е добра!

Кицум изпръхтя като кон.

- Значи, разбрахме се - рече Нодлик. - Речено - сторено. Вземаме Имелсторн, за Онфим - кука под ребрата, на всеки, който тръгне да го брани - същото. После данката реже облаците...

- ...а ние й режем нашийника, получаваме си Меча и дим да ни няма, кой, откъдето е! - завърши Евелина.

- Превъзходен план - кимна клоунът. Гледаше встрани със змийски очи.

- Само дето не стана ясно кой накрая ще докопа меча...

- Ей, Трош! Поеми юздите, безделник такъв! - ревна жонгльорът назад. Ахата мълчаливо се притискаше към дъските на капрата.

„Те всичко знаят за светинята. Точно за нея са налетели като гарвани на леш. Ако замисълът им успее, няма да се поколебаят да ме убият, освен ако не ги изпреваря. Обещават ми свобода, как пък не! Евтина измама! Мислят ме за пребита глупачка... Нека."

- Я, колко близо е проклетият Порой?... - измърмори Евелина. Искаше да надзърне за господин Онфим, който преди около час бе яхнал резервната кранта, за да следи движението на облаците. Клепалото на кобилата продължаваше да се обажда откъм лявата страна на фургона. Жената надникна... и се отдръпна толкова чевръсто, все едно беше се сблъскала с излязъл от гроба си вампир. Бледа като платно, тя се мъчеше да каже нещо, но само изхленчи сподавено.

В следващата секунда с капрата се изравни конник, водещ още един жребец. Ездачът бе облечен в едноцветно наметало -алено!

- Как сте, добри мои приятели? - ухили се подигравателно не друг, а самият собственик на странстващия цирк. - Скучно ли ви стана? Много интересна беседа имахте, много. Браво! Кицум, моите почитания. Евелина. Нодлик - възхитен съм. Добра работа. Юнаци! Само че с първите изводи закъсняхте, а другите ви се оказаха печално погрешни. Момичето не би могло да ви спаси. Тц. - Онфим се усмихна още по-широко. - Даже Имелсторн в ръцете й не би спрял Пороя!

- Защо... Защо го засили към нас? - изпищя Евелина. Ахата забеляза как ръката на жената се плъзга плавно по бедрото. В юмрука й блесна метал.

Онфим гнусно се изкиска.

- Аз? Засилил? Ти си откачила, жено. Иначе имаш право - облаците са като отвързано псе. И тъй като много скоро ще бъдат тук, принуден съм да се сбогувам с вас, скъпи приятели. Очакват ви незабравими часове! Скрий звездата, Евелина, прибери си я. Няма да ми навредиш с нея, както и да я метнеш. Виж, на теб сигурно ще ти потрябва - да си спестиш мъките...

Ръката на Евелина омекна. Обикновената стомана не бе нищо за един маг, особено такъв, който е достигнал ранг за цветен плащ.

Онфим продължаваше да се гаври с нещастната си бивша трупа:

- Имелсторн на Дану не бива да види бял свят, драги мои! Затова ще го закарам в Хвалин, а вие ще си останете тук. Не се притеснявайте - ще си събера хора за нов цирк! Ха-ха-ха!

Нодлик силно изхлипа.

Онфим презрително загърби фургона, без да се страхува от отчаяно нападение, на което вцепенените хора вече не бяха способни. Удари с камшик коня си и препусна напред по друма. Към седлото бе грижливо привързано зеблото със съкровището на народа Дану.

И тутакси, щом изпод копитата на жребеца се откъснаха тежки буци пръст, размекнала се в кал, впрегнатите във фургона коне жално зацвилиха.

Задавиха се, от устата им закапа пяна... Краката им се подсякоха и нещастните животни рухнаха, изтощени до смърт.

След няколко секунди фургонът спря. Мъртвите коне лежаха на пътя, а главите им висяха от хамутите.

ОСМА ГЛАВА

- Започва се - спокойно повтори Сидри. Дълбоко в очите на джуджето трепкаше пламък. - Гръб в гръб, Волни! Това е по-страшно от разните ви там чудовища. Джуджето държеше секирата си и се взираше в мрака, напрегнато като тетива на лък. Кан-Торог и Тави не различаваха нищо там, накъдето то гледаше. Нито пък наоколо.

Свещеникът се изправи и застана редом с Тави-Алия. Заговори, като че ли с усмивка - лицето му не се виждаше, а изцапаното расо едва се белееше:

- Напразно се страхувате. Всичко това са жалки напъни на Тъмата да ви отклони от истинния път. Бащата на Лъжите покварява не само сърца, но и пътеки извращава, а друмища отъпкани превръща в гибелни...

- Млъкни, хуманус, какви ги бълнуваш! - изръмжа Кан-Торог.

- Грешиш, сине мой - меко възрази човекът. - Знам какво говоря. Пътят ви е благословен от Спасителя. Коя от появилите се от мрака твар може да ви заплаши?

Отново отекна скръбно-зловещият вой - значително по-близо от преди малко. Гъгнещите извивки на провлечения вопъл се стоварваха върху пътниците, мачкаха ги, караха мозъка да кипва в черепите. Тави със стенание притисна лявата си, свободна от оръжие длан към слепоочието. Волният заскърца със зъби, а джуджето едва не изтърва секирата. Може би единствен свещеникът остана незасегнат. Във всеки случай гласът му не загуби отнесената си ведрина:

- Вяра, вяра и отново вяра, деца мои. Докато вярвате в могъществото на чудовищата, които според вас могат да ви навредят, вие сте в техен плен. Ала молитва, извираща право от сърцето, е способна да защити по-добре от мечове...

Мракът, или онова, което изглеждаше като мрак, нанесе удара си внезапно. Мъглата зад свещеника призрачно заискри едва забележимо, но достатъчно за разширените зеници. Сви се в огромно пипало, протегна се и обхвана главата на човека в бялото расо... Миг по-късно се отдръпна, а блещукането от сиво стана мораво.

Първа реагира Тави.

Не знаеше какво е това. Струваше й се, че изчадието е само сгъстен влажен студ.

Всеки поне начално обучен магьосник винаги имаше „под ръка" известно количество предварително изплетени бойни заклинания. Или вълшебен огън -любимата играчка на маговете -воини, или грижливо сътворено питомно чудовище само от нокти, зъби, рога и остри щипки. Тави имаше подобен арсенал „под ръка". Ала пред младата чародейка се бе възправило нещо, което бе премълчано във всички магически книги. Странната твар бе лишена не само от тяло (безплътни изчадия се срещаха често), но и от сърцевина изобщо. Същностен център, който би могъл да бъде напипан и поразен отсъстваше. Поне Тави не усещаше сърцето му. Мъглата се свиваше в усукани ръкави, а пластовете обикаляха островчето. Освен неочаквани пориви, вятърът донасяше и вледеняващите злобни звуци на гадината.

„То няма сърце, значи..."

Вълшебницата знаеше, че има само един избор - тя удари. Но не с огън, не с мълния, нито със свое чудовище. Тя халоса противника с безумие.

Дълго се бе трудила над това заклинание. Маговете на Волните й се присмиваха, приятелски я съветваха да не хаби напразни усилия, ала девойката упорито продължаваше да работи.

Пипалото, което се простираше два лакътя и държеше свещеника неподвижен, се сгърчи. С магическото си зрение Тави видя жълто петно, което се стрелна надалеч, като по пътя губеше очертанията си, разплуваше се...

Безумие. Зашеметяващо силно и убедително. Проникващо в съзнанието на всяко мислещо дори на животинско ниво създание. Заклинанието убеждаваше жертвата, че всичко, което възприема, е плод на въображение, съновидение, илюзия. И заедно с това внушаваше ужас, ужас, ужас. Ужас и безсилие пред враг, който стои отвъд пределите на взора и всеки миг може да прекъсне съществуването ти. Можеш да нанасяш безброй удари наслуки, ала не ще избегнеш гибел, защото си обречен, защото не различаваш кое е реално и кое - не. Краят ти ще бъде невероятно кошмарен...

Воят се промени, превърна се в нещо неистово стреснато, пронизващо... Нощта безпомощно се притисна към мочурищата и се сгърчи под писъците, които късаха самия мрак. Агонията на древното изчадие, могъщо, но ослепено, врящият казан студена неописуема мъка отекна върху пътниците така, както предизвикан пожар опърля подпалвачите...

Тави рухна на колене, изтощена от заклинанието и агонията на поразеното в своята не-сърцевина безтелесно и бездушно създание. Успя само да забележи, че свещеникът падна като отсечено дърво.

Дойде на себе си призори. В малък огън в изкопана ямка успокояващо пукаха съчки. Сидри и Кан-Торог седяха, протегнали ръце към топлината. Бълбукаше котле.

Девойката отвори очи с усилие, сякаш тежък товар притискаше клепачите й. Бореше се с желанието си да се наспи... Да спи... и за нищо да не се тревожи.

„Мъдро е заспиването - блуждаеха мислите й, - само в Мрака си невидим и неуязвим..."

- Как си, Тави? - стресна я гласът на Кан-Торог. Тя се понадигна на лакти и го погледна.

„Безпокоиш се все пак, нищо че го криеш. Волни. Уж си равнодушен към всичко, уж за теб е важна единствено заповедта на Капитанския кръг, а се тревожиш за една жена. За мен."

Девойката се отърси от мислите си и замаяно обходи с поглед всичко около себе си.

- Всичко... наред ли е? Тихо ли е?

- Тихо и спокойно - кимна младежът. - Онова изчадие ви още малко и се разкара.

- А този...

- Умря - Волният сви устни, сякаш раздразнен и сърдит на свещеника, задето не бе издържал. Може би наистина обвиняваше човека, навярно се чувстваше унизен от смъртта му. - Както падна, така си лежи. Ще се заемеш ли?

Тави почувства ледена топка в стомаха си, но кимна. Предстоеше й възнеприятна, отвратителна процедура. Некромантия. Простичко речено -„изстискване на трупове". Налагаше се. Твърде странен бе този свещеник, твърде странно загина. Тави не вярваше в необяснимостта на странните събития, нито в случайността на появяващите се чудовища. Маговете на Волните повтаряха и повтаряха, че всичко си има обяснение. Винаги. Нищо не се случваше без причина, нито пък изчезваше просто така в небитието.

Имаха още дълъг преход през мочурищата. Трябваше да научат с какво се бяха сблъскали още в първата нощ.

- Ще го кормиш ли? - делово запита Кан-Торог. Тави отново кимна.

Сидри пребледня и даже позеленя. Ококори очи, подрипна на място...

Изглежда се канеше да повърне.

- Без мен! Не пред мен! Не искам! Не позволявам! - изпъшка тежко той.

- Къде ще се денеш? - злорадо изсъска Волният. - Да не искаш да последваш свещеника? Никой не иска помощ от теб. Обърни се и трай. Не ни пречи.

Джуджето сви пестници и почервеня. Кан-Торог го гледаше с насмешка. Сидри се оклюма, стана припряно, отдалечи се на другия край на островчето и седна там, стиснал с две ръце секирата си.

- Чудесно - изрече Волният. - С какво да ти помогна, сестрице?

Тави гледаше покойника. Свещеникът лежеше по гръб, угасналите очи

бяха застинали към сивото мъгляво небе, ниско като капак на ковчег. Девойката вече държеше специален нож-сакар със закръглено острие, в основата на което бе инкрустиран шлифован ахат - камъкът на Властелините на мъртвите, както обичаха да се именуват маговете-некроманти.

Тави от опит знаеше, че зад пищните названия се крие една наистина мръсна работа - мръсна откъдето и да я погледнеш. Тънката и тясна китка на девойката обаче не трепереше ни най-малко.

- Ще го придържаш, ако почне да се гърчи - отвърна тя. Чуха как Сидри не издържа и повърна.

- Престанете, изверги! - простена нещастно джуджето.

- Изпълняваме заръката на твоя Каменен престол - отсече Тави. - Така че, търпи! Запуши си ушите, ако предпочиташ... Сега всичко ще си каже това гълъбче... Всичко ще изпее, като славей ще чурулика...

Сидри затисна уши и замуча.

Тави бързо и уверено разтваряше гръдния кош на свещеника и си мърмореше:

- Всичко ще си каже... Я, какъв страх има в кръвта му, виж я как плиска...

Некромантията бе един от най-обредните видове магия. Именно некромантите продължаваха да използват най-широко всички предмети от примитивните времена. Сред атрибутите им се срещаха неща като китка от ръката на екзекутиран за отцеубийство или черен дроб от канибал, изял собствената си майка, преди не повече от седмица. Тези фетиши пораждаха смях сред елитните магове, но пък често се случваше тъкмо некромантията да се окаже незаменима въпреки чудатите й, неприятни техники.

Около изкорменото тяло девойката начерта огнен пръстен, в който през определени интервали хвърляше сухи коренчета и билки, събрани далеч зад пустините на Южния бряг, в прародината на хората, където сега властваше... Тя се замисли и потръпна. Беше по-добре да ни си припомня какво властва там.

Монотонното припяване на формули и заклинания беше задължително. Цапането с кръвта на мъртвия - също. Красивото лице на Тави заприлича на вампирска муцуна. От очите й надолу се спускаха две ивици, сякаш вълшебницата плачеше с кървави сълзи. Въздухът трептеше наоколо... С ножа-сакар девойката чертаеше, вече над трупа, магически многоъгълници. Преди това бе срязала или цепнала кожата и месата на мъртвия. Бе обезобразила лицето му - сега покойникът се зъбеше в нелепа и страшна усмивка...

Тави привършваше подготовката. Стана и обиколи три пъти тялото. Първите два - в едната посока, третия - в противоположната. Ароматният дим на билките я караше да залита, виеше й се свят. Тя стисна ножа с острието нагоре и със скок го заби във фонтанелата на трупа.

Долната челюст на мъртвеца потрепна.

- Коя си ти, Призоваваща? - Гласът бе глух, шепнещ и не можеше да се определи откъде точно идва: от разчекната уста, изпод земята или от горе.

- Какво ти е нужно от мен? Спри болката в разсечените ми меса! Мъртвите не те заплашват!

Тави знаеше, че всичко това е нагла лъжа. Мъртвите умееха да отмъщават! И не чувстваха болка. Ако тя се поддадеше и им се представеше с името си, щеше да подпише собствената си смъртна присъда. Некадърните некроманти се превръщаха във въпери. Разликата между тях и стихийно вампирясалите покойници бе в това, че вампирите не можеха да влизат в къщите или подслоните без покана. Въперите обаче бяха просто кръвожадни изроди. Надушеха ли следата - само огънят ги спираше. И то силният магически огън... Не всеки маг бе способен да отрази такова нападение.

Затова Тави пренебрегна въпроса и запита сурово и безпощадно, с променен до писък глас:

- Отговори ми веднага! Кой е твоят убиец? Отговорът първо дойде от блатата - вледеняващ душата вой.

Свиреп и луд. Дори кръвта на вълшебницата изстиваше в жилите й от този заканителен звук.

- Не знам - бавно и клокочещо отвърна мъртвият. Сърцето в отворените гърди конвулсивно запулсира. Могъщото заклинание го принуждаваше да говори... ала паметта на убития се бе оказала празна!

Тави се вцепени. Това бе невероятно! Мъртвецът винаги можеше да каже кой е отнел живота му. Но сама усещаше, че спомените му някак се бяха разтворили в небитието - напук на уроците, които й бяха преподавали вълшебниците на Волните, напук на маговете на Дъгата, напук на древните магически книги...

Върху обезобразените устни на трупа закипя кървава пяна. Ръцете и краката на покойника бяха приковани към земята с колчета, укрепени със заклинания. Въпреки това обаче тялото започна да се гърчи в опит да се освободи. Кан-Торог видя как колчетата излизат на тласъци от калната почва и по челото му избиха капки пот.

Тави прехапа устни, извади жертвения нож и гръмко занарежда формулите за Повеляване. Този вид магия бе силно зависим от произнасянето на обредните заклинания. Ножът трябваше да сочи право в небето. Изричайки словата на магията обаче, девойката го обърна с острието надолу.

Мъртвият се огъна като дъга на лък, колчетата едва се задържаха. Трупът с ръмжене се отпусна, ала крайниците му продължиха ситно да треперят.

- Кой те уби?! - извика Тави.

Мъртвият не отговори. Цялата му енергия, преминаваща през вълшебницата, отиваше в опити да се освободи. Плътта му изпиваше силите на некромантката.

Кан-Торог с нарастваща тревога гледаше Тави. Виждаше, че й прилошава. Ако загубеше и за секунда контрол...

- Тави! Престани! Остави го! Няма да го удържиш! Девойката трепереше. С немигащ взор се бе втренчила в очните ями на трупа. Кухините се пълнеха с кръв, а вътре плуваха съсирените остатъци от очите му.

- Зарежи, Тави!

- Лъжеш! - изписка тя. Замахна и удари с ножа разпънатото тяло. Синкава мълния удари мъртвеца, замириса на гадно. Трупът изрева глухо и забуча, сякаш се оригваше.

- Отговаряй! - крещеше вълшебницата.

Нямаше отговор. Дясната му ръка почти бе измъкнала колчето от земята и бавно пълзеше нагоре, преодолявайки наложената магия.

Нямаше време за губене.

Кан-Торог скочи и събори Тави. Двамата се прекатуриха далеч от тялото. Откъм мъртвеца ги удари изгарящ мраз, съзнанието на всички живи притъмня... Ала формата на обреда бе нарушена и въперът не успя да се излюпи от мършата на свещеника. Трупът се слегна рязко и замря навеки.

Сидри, който се бе проснал по очи, рискува да надзърне какво става. Кан-Торог държеше Тави в прегръдката си.

- Пусни ме - долетя до слуха му слабият й глас.

- Да те пусна? Та ти не можеш да вървиш!

Девойката сега не се различаваше много от жертвата. Само дето беше цяла, мигаше и дишаше.

- Трябва... да се махаме... не бива така... когато се пречупва...

- Знам! - грубо я прекъсна Кан-Торог. - Сидри! Сидри, ставай! Тръгваме! Забрави за почивки, търси пътя!

Джуджето се помъкна към понито си, стараейки се да не поглежда към накълцаните човешки останки. Кан-Торог метна девойката на коня.

Докато трескаво стягаха багажа, отново се чу воят на нощното изчадие. Не бе много далечен. Джуджето и Волният облекчено въздъхнаха.

- Побързай, Сидри, побързай! Не се озъртай, не оставяй следи.

- Че нали ще минем през блата, какви ти следи?

- Преследвачите ни гледат за други следи, глупако! Тръгвай!

Тави безсилно лежеше на седлото, с буза в конската шия.

Не можеше даже да говори.

* * *

Фесис бе крайно отегчен от шляенето си из Хвалин подир младия проклетник Илмет. Магическото смущение бе утихнало. Адептът на Арк се мотаеше из града, безцелно надничайки в кръчми и търговски дюкянчета.

Може би проверяваше дали не го следят. Но дори да бе така, магове не разполагаха с ефективни средства против обикновени, невълшебни шпиони. В това отношение бяха напълно безпомощни.

Фесис с презрение наблюдаваше гърба на магарето си.

Въпреки това не си позволи да се развлича с издирване на още намеци в писмото от леля си. Имаше задача, поставена от Сивото братство. Въпрос на чест бе да се съсредоточи върху нея. Без значение какви бяха Бащите,

Фесис не желаеше да се позори пред който и да е.

Продължи да скучае...

И навярно тъкмо подари скуката си улови слаб поток магическа сила.

Ако бе напрегнат и нащрек, сигурно нямаше да забележи този повей. А така, докато умът му се рееше... Ясно му бе, че е невъзможно да прехване съобщение, отправено от командор на орден към адепт втора степен, Фесис рядко сполучваше дори да заподозре подобен факт. А когато се случеше, знаеше, че е глупаво да разчита на нещо повече от самото усещане. Ето защо той не се вцепени, нито се „заслуша" в това, което усети. Ала Илмет взе, че се стегна. Причината вероятно бе неговата неопитност (високият ранг очевидно отстъпваше пред младостта), сприхавият му, невъздържан характер или най-вероятно прословутото презрение на магьосниците към всички простосмъртни. Той дори понечи с рязко движение да извади меча си, но навреме се спря. Направи зверска физиономия и хукна, грубо разблъсквайки минувачите, Фесис го последва като сянка.

Пред „Имперски лъв" червеният маг отвърза коня си, оседла го и препусна. Зад него вятърът засвири - бе пришпорил животното със заклинание.

„Галопирай си, момко - помисли си Фесис. - Ако ще като вихър, или дори като морски щорм да си бърз, пак няма да ми избягаш!"

Младежът пристъпи настрани. Стена на къща. Още три крачки назад. Изгнил люк към мазе. Фесис се шмугна през него като сив пушек от угасващ огън.

Почти не се съмняваше накъде се е втурнало магарето. Бе убеден, че отива към Източната градска порта. В подобни моменти Братството обучаваше бойците си да се доверяват на интуицията, вместо да анализират ситуацията с разсъдъка си.

В мазето смърдеше на ферментирало и кисело. С писък в дупките си се пръснаха плъхове. Ръката на сивия наемник бързо напипа стърчаща дръжка, белязана с нарези от нож. Бутна, завъртя, върна, пак натисна... Отвори се вход, който бе по-черен от сумрака в мазето, Фесис се затича по тесния коридор, където не проникваше никаква светлина. Знаеше пътя като вътрешността на джобовете си. Приведе се - таванът бе малко нисичък, а и тук-там от него висяха откършили се дървени подпори. Под краката на младежа се плискаше невидима вода, но той се движеше уверено, без да се бави - такава му бе работата. Сив наемник.

Докато тичаше, дишаше дълбоко и равномерно. Тунелът бе дълъг седемстотин крачки и отвеждаше в кръгла зала, в средата на която се намираше облицован с плесенясал мрамор басейн, Фесис гледаше да се държи настрана от черната вода в него. Тя миришеше на беда, на ненавист и смърт. Наемникът предпочиташе да не мисли кой живее в нея. „Току-виж реши да излезе на разходка..." Не искаше да си спомня и за онези, които някога бяха построили всичко това. Камъните бяха покрити с фина, изкусна резба, в дълбоки ниши стояха статуи - всичко това будеше любопитството му...

Но в определени случаи Фесис предпочиташе да се въздържа от любопитство.

Нахълта в залата. Мракът вътре бе непрогледен и за котешки очи, ала Фесис виждаше добре, при това без да използва магия.

Интуицията и опитът му подсказаха да забави крачка. Той почувства по лицето си въздушно течение, напоено с тежка смрад. Изглежда в басейна се разлагаше цяла каруца мърша. Сивият брат се приготви да заобиколи басейна покрай стените и бързо да се омете от зловещото място.

Тих плясък на вода го накара да замръзне с пот на челото. Все едно някой беше шляпнал леко с длан по водата.

„Това пък какво е? Толкова пъти съм минавал - винаги е било спокойно..."

Добре знаеше, че по безопасна пътека се минава сто пъти, а на сто и първия...

Държеше оръжието си готово за бой. Никога не се разделяше с глефата си - специално поръчана у джуджета-ковачи. С нея можеше едновременно да се мушка и да сече - тя имаше дълго острие с шип, а в дръжката умело бе измайсторено тайно скривалище, което никак не се отразяваше на здравината й.

„Трябва да продължа - внушаваше си Фесис. - На всяка цена."

Напразно. Той продължи да се вслушва в плясъка на водата толкова внимателно, почти жадно, сякаш се страхуваше, че ако го изгуби, ще потъне в безмълвието на вонящото подземие.

А мракът се сгъстяваше. Никога досега не бе имал нужда от факла или фенер, а ето че изведнъж с мъка различаваше лъскавото острие на собствената си глефа.

И на всичко отгоре не можеше да помръдне от място...

Отново плисък на вода!

Фесис стискаше оръжието си, забравил за другата си изненада - малкият самострел, зареден вместо със стрели с тежки метални топчета, способни да зашеметяват.

До днес се усещаше в хвалинските катакомби почти в безопасност. Тоест далеч по-безопасно, отколкото в подземията на Мелиин. В столицата всяко отклоняване от проверения и прочистен маршрут почти задължително струваше живота и на най-ловкия...

„Тези подземия са останки от град на Дану... ако не бъркам -трескаво, но и някак лениво размишляваше младият наемник от Братството. -Фундаментите на сградите им са потънали дълбоко в земята. А за този басейн се приказваше, че бил разположен на покрива на някакъв храм... Заклинанието на Архимага сплескало постройката, натикало я в катакомбите..."

Ръце! Фесис се ококори. На ръба на басейна бяха легнали две ръце, слабо фосфоресциращи във вече съвсем непрогледната без магия тъмнина. Младежът чу пресипнало дишане:

- фссссс... хаааа... фссссс... хааа...

Все още нищо сериозно не се беше случило, а нозете на опитния воин от Братството вече бяха омекнали.

Над натрошения мраморен ръб на басейна се показа глава. Дълги, мокри коси, черни като мрака наоколо. Бяла-бяла като сняг кожа. Незрящи очи -клепачите все едно бяха зашити или слепнали се, сраснали се... Шия, рамене... Отстрани на гърлото кожата се набръчкваше ритмично от хриле:

- фсссс... хаааа....

Съществото прекрачи бордюра. Беше или поне приличаше по облик на девойка.

Бе гола. По тънкото тяло пълзяха струи и капки тъмна вода, сляпото лице се въртеше насам-натам, сякаш оглеждаше помещението.

Фесис спотаи дъх. Не можеше да разбере с какво се е сблъскал. Досега не бе срещал такава твар. Нито бе чел за нея в Boanimm Abann, Книгата на чудовищата на езика Дану.

- Tho dealan thaba! - прозвуча тих глас. Фесис не познаваше този език. Не бе елфически, така не говориха нито Дану, нито Волните. И, то се разбира, джуджетата също.

Изчадието в образа на девойка - или това наистина бе някакво момиче? -изучаваше залата. Обърна глава право срещу наемника.

„Спо-спо-спокойно, старче. Нишшщо опасно. Тя... няма оръжие. Я да си вървя по пътя..."

Ала не можеше да шавне и устните си, камо ли краката.

Девойката предпазливо стъпи на пода. Снагата й светеше. Босите ходила оставяха мокри следи. Тя тръгна право към вцепенения младеж. Не издаваше никакъв друг звук, освен влудяващо равното дишане:

- фсссс... хааа...

Навярно дори един Волен не би издържал. Страхът накрая избуя в сърцето на Фесис и замести волята му.

„Кой може да живее в тези смрадливи тунели?! Кой ще живее тук, сред мръсотиите на целия град?! Не и мили девойки! Посечи я, бе! Или хуквай да бягаш!!!"

Никога преди не бе изпитвал такъв страх. Усещаше тялото си изтръпнало. И все пак успя да се учуди на страха си:

„От какво се боя? От сляпо невъоръжено момиче с хриле! Ако направи още една стъпка към мен... ще я убия..."

Братството повеляваше бойците му да не се спират пред убийство, макар и да не го смяташе за най-добрия изход от положението. Според обстоятелствата. И според характера на задачата. Ала когато те е сковал страх, казваха учителите на сивите наемници, най-добрият начин да го преодолееш, е да измиеш ръце в горещата кръв на врага!

Дали нейната нямаше да е ледена?

Девойката пристъпи още по-близо.

Острието на глефата свирна в застоялия въздух. От гърлото бликна черна димяща кръв. Остро и рязко засмърдя на гнилоч.

А Фесис не изтрая и нададе панически вик, прескочи падналото на колене тяло и се хвърли натам, където помнеха нозете му, че се намира изходът от залата.

Не успя. Нещо тежко го удари в гърба, запокити го напред, той се просна върху камъните на пода. Успя да се претърколи, размаха глефата, чу сподавен вопъл... Очите му се изпълниха с огнени зелени искри, дробовете диво го засърбяха и в съзнанието му нахлу тъмнина.

* * *

Нодлик се молеше. Навярно за първи път в живота си. Стоеше на колене, притискаше ръце към гърдите си и виеше молитви към новите и старите богове да му простят сторените грехове. А прегрешения жонгльорът бе натрупал доста. Гръмогласно редеше молитвата си, без да го е грижа за останалите от трупата. Беше му все едно. Смъртта бе яхнала бързия вятър и препускаше към тях като стена от облаци. На изток всичко вече бе черно, но в тази чернилка се различаваха гърчещи се грамадни змии от дим, които сякаш нямаха търпение на се втурнат напред, към живата беззащитна плът.

Седяха в спрелия насред път фургон. Евелина с вдървено лице прехвърляше златни и сребърни монети - господин Онфим бе зарязал касата. Смърт-девицата Таниша, по детински нацупена, плачеше на глас - чуваше се едно неспирно „иииии!..." Тя не можеше да повярва как така господин Онфим я бе зарязал да пукне под Пороя. Та тя толкова се стараеше да му угажда! Топлеше му леглото, изпълняваше прищевките му...

Братчетата-акробатчета бяха се опитали да последват отдалечаващия се конник, викаха и ръкомахаха подире му, падаха на колене, умоляваха... Господарят им дори не се обърна. Изкаляните и треперещи Тук и Ток се върнаха обратно като пребити. Вмъкнаха се във фургона, запалиха печката, седнаха до нея и се загледаха в огъня.

Еремий Змиевластника, бродеше около издъхналите коне и облекчаваше душата си с проклятия, които ако застигнеха господин Онфим, биха го направили на пестил.

Кицум седеше до Ахата на капрата. Като че ли само те двамата бяха запазили спокойствие. Унило спокойствие.

- Е, каква стана тя, моето момиче... - неочаквано се усмихна клоунът към данката. - Май ни е дошло време да си идем от този свят? Не е зле. Предвид това, което ще надробят онези, които заграбиха Irnmealspoeunn, по-добре е да сме мъртви. Умрелите в повечето случаи не страдат,

Ахатка...

- Кицум, откъде знаеш моята реч? И моето... моето детско име?

- Кой го е грижа сега, моето момиче... Има ли значение? След два-три часа ще загинем. Облаците летят, сякаш ято дракони са се впрегнали да ги влачат...

- След като няма значение, отговори ми, Кицум! Моля те, смешнико мил, кажи ми! Нали и без това ще умрем?

Старецът сви рамене. Зиморничаво се уви в кърпеното си наметало.

- Ами... едно време бях воин. После така стана, че положих клетва за вярност пред Бащите... Чувала ли си за Сивото братство?

Ахата кимна. За Братството хората предпочитаха да говорят полугласно

- също както и за безцветния Орден Нерг.

- Станах Сив наемник - продължи клоунът. - И един ден получих заповед... - Кицум въздъхна, - която, както виждаш, не изпълних. Така че смъртта ми поне ще измие позора...

- А нашата реч? - нетърпеливо му напомни Ахата.

- Вашата реч... Ама много си вирите носа! Колко сте горделиви. След вас останаха купища книги, планини от ръкописи... - клоунът смутено се

изкашля - и не всичките бяха изгорени. Прочетохме ги, ние, хората. Да не мислиш, че сме съвсем като животни. От там се знае езика ви.

- Кицум. Скоро ще умрем. Краят настъпва и за двама ни. Затова... Не се измъквай. Не и сега. Книгите на Дану спокойно могат да бъдат и прочетени, и разбрани. След Първия изход никой никога не е подценявал ума на хуманусите. Ала ти говориш съвсем чисто! Като истински Дану! Това не се учи от книги, Кицум. Освен това знаеш името ми.

- Сивото братство знае всичко - Кицум се намръщи и извърна лице. -Когато Онфим те купи, аз пратих вест за това. И получих отговор от Бащите. Нямам представа откъде Братството те познава. И не ми е работа да го зная.

- Не ме лъжи. Свикнах да ме лъжат. Не ми пука. Само от теб лъжата ме натъжава.

Той я погледна - нежно, с изписана мъка и жал в бръчките край устните си.

- Не те лъжа, Сеамни. Не лъжа, данке. Задоволи се с това, което ти казах.

Той замълча и се загледа в небето. Косматите облаци прииждаха като лавина.

Гората наоколо затихваше. Закъснели птици прелитаха в търсене на подслон. Те нямаха особени грижи - щяха се скрият в някоя хралупа и готово. Ала човек не можеше да преживее Пороя. Накършише ли клони, за да си направи укритие - пороят щеше да разяде навеса. Ако застанеше под дърво, ако се закопаеше в земята - хищната за плът влага щеше да намери път да го достигне. Спасение нямаше. А градовете и крепостите бяха далеч.

„Защо покрай пътя няма такива? Нарочно ли? Защо? Хуманусите са жестоки, вършат дивотии, но това е твърде глупаво даже за тях... за повечето от тях. Пък и управниците им не са последните глупци. Защо?" Впрочем, има ли значение...

„Съжалявам, Онфим, няма аз съм тази, която ще ти отмъсти. Но някой ще ти потърси сметка - със сигурност!"

- Да вървим, Ахата - Кицум тежко се изправи, скочи на земята и й подаде ръка. - Не искам да ги гледам... - кимна той към фургона. - Не искам да са последното нещо, което ще видят очите ми. Преди смъртта си всеки трябва... да подиша на воля. Ех, исках да избягаме двамата, ама Онфим, проклетникът, се оказа по-хитър от сто лисици. Хайде, няма вече от какво да се боиш.

Ахата послушно слезе.

- Да вървим - унило повтори Кицум. Раменете му бяха сведени, а крачката му - провлачена. - По-далеч от тези...

Евелина ги изпроводи с мътен поглед, продължавайки да рови ненужните никому вече монети като кокошка на бунище.

* * *

Хвалинският възел се затяга. Наложи ми се дори да побутна тук-там, да ускоря събитията. Волните и Сидри не биваше да се бавят. Ондуласт се оказа по-издръжлив, отколкото го мислех. Не само че се съвзе, ами и успя да съживи паметта си. Браво. И веднага хукна да докладва. Като нищо ще си получи отново първото ниво. Не е сигурно, разбира се. Седмоцветието не винаги е предсказуемо.

Дъгата не е по силна от мен. Но за съжаление и аз не съм по-могъщ от нея.

Всичко като че ли се е успокоило вече. И навярно отново бих се отдал на любимото си занимание - да пиша хроники -ако не беше Гибелният порой. Облаците прииждат по-бързо от очакваното. И там, пред легиона на стихийната смърт, долавям слаб отзвук на нечие нечовешко отчаяние. Изоставените на друма се подготвят да посрещнат края си.

Не мога да свикна с това бедствие. Да, знам откъде са се взели Пороите. Неведнъж съм виждал насън исполинската твърдина, възнесена към небето - Крайният хребет, който се намира на източния бряг на океана. Оттам идват смъртоносните дъждове. Оттам политат те, първо като тънка облачна прежда, а сетне се стоварват върху света ни. Знам за тях. Ала все не мога да свикна с жертвите, които Пороите вземат всяка година. Не, не можах да свикна с това, че винаги по друма има някой, когото Пороят настига. Винаги. Всяка есен. Всеки път. Всеки път виждам в кошмарите си онзи висок замък, източникът... и ми става десетократно по-горчиво от собственото ми безсилие.

О, ако бе толкова просто, ако там седеше на трон от черепи някой злобен магьосник, както се разказва в приказките! Тогава щях да зная как да постъпя. Ужасът обаче е там, че никакъв злодей няма. А и самият замък... Като че ли е плод на моето възпалено въображение, сътворен от догадките ми, за които поначало знам, че са грешни. Взорът ми не може да достигне досами Края. Непостоянните и съвсем буквално вятърничави Въздушни духове само си баят и дърдорят - всеки път нещо различно.

А онези клетници на Източния друм... Ах, не мога, не издържам когато......когато... Ниоб! Заклевам те в Мрака и Светлината, във Водата и Силата! Появи се!

Едва успявам да начертая пентаграма.

И да заповядам на земния дух да изпълни волята ми. Нека после ми прилошее, нека ми бъде зле, нека отново наруша забраните и нека страдам... ала онези, които ще загинат, ако не се намеся - те трябва да получат своя шанс. Не е тяхна вината, че някой яростно е шибнал черните облаци да се движат по-чевръсто. Искам само да им дам възможност. Не знам дали ще се възползват, не знам дали ще се спасят.

Но...

* * *

Императорът никому не разказа какво бе видял на... поляната? Пък и нямаше с кого да сподели преживяното... сънуваното наяве или каквото там се бе случило.

„С кого да поговоря за странната схватка? С Волните си телохранители ли? С маговете от свитата? Или със самата мила и внимателна Сежес?"

Последното жестоко-иронично хрумване изкриви устните му като в конвулсия.

Слугите към Воинската зала изнесоха тялото на майстор Н'дар. Смъртта тук не бе нещо извънредно. Случваше се. Никой не се чудеше защо и как. Станалото - станало.

„И така, някой упорито се стреми да ме убие. Пуска в ход най-сложни комбинации. Отначало бе двуличникът, сега - кокалестото чудовище... Само че последното бе илюзия...

Стоп. Ами листата?

И какво за тях? Лежал съм без съзнание. Могли са да ме направят сляп за тях преди схватката. Не напразно камъкът се беше нажежил. Листата... Може и да са подхвърлени, за да се заблудя, че Дану желаят смъртта ми.

Ама че глупости! На всеки е ясно, че оцелелите Дану до един мразят хората и желаят смъртта им. Надали някой ще хвърли толкова труд, да ме убеждава, че зад покушенията стои някакъв таен магически орден. Би било плитка измама. Кърпено с бял конец, както обичаше да повтаря една от дойките ми. Със сигурност не е минало без пръст на Дъгата. Кому другиго е притрябвало моето покорство? Моят страх от света? Така че да хукна да се крия зад полата на Сежес... Между краката й да се крия! Хм! Кой друг чете мислите ми, кой ме следи къде отивам, с кого говоря, с кого спя! Да се продънят в най-дълбоката преизподня, дано!"

Така бе стиснал юмруци, че му се схващаха китките. Насили се да се отпусне.

„Проклети лицемери! Какво, какво още не им достига, о, свети небеса? Имат властта, истинската власт. Нямат врагове -освен самите себе си.

Онази среднощна кавга над трупа на двуличника... Май не се погаждате, славни ордени на Седмоцветието, а? Ех, ако можех да ви насъскам едни срещу други... Стига празни караници - хванете се за гърлата най-сетне!

Би било прелестно!"

Императорът се сепна и побърза да потули дълбоко в съзнанието си бунтовните разсъждения - екскортът се приближаваше към двореца. Замисли се над нещо по-неутрално.

„Утре ще е погребението на майстор Н'дар. Няма значение какъв е бил -човек или двуличник с две различни телесни форми. Той се би храбро и умело. Аз съм Императорът - ще му въздам почести. Семейството му, ако е имал такова, ще получи обезщетение и никога вече няма да се лишава от нищо, поне в границите на разумното.

А на маговете нищо няма да кажа."

Докато вървеше по коридора, той неволно се замисли за своя дом.

Дворецът. Преди тук бе стояла обикновена крепост, иззидана върху основите на древни руини. Старите постройки бяха разрушени от предишните човешки господари на Мелиин. Стечение на времето хората бяха изтласквали нечовешките раси и племена все по-надалеч и по-надалеч от столицата. Твърдината постепенно се бе освободила от мрачните си бастиони, градските стени бяха очертали Белия кръг... И Императорите започнаха да строят истински дворец.

Сега разкошната сграда стоеше в центъра на Белия град. Ала разрасналият се Мелиин обхващаше и Черния град.

„А там... - унесено си помисли Императорът - Там не е като тук."

Грамадният палат се спускаше от Крепостната скала на стъпала-пристройки. Върхът на скалата обаче винаги стоеше гол - незастроен. Имаше предсказание, че Империята ще пребъде непобедима, докато не почнат да се полагат тухли по темето на Крепостната скала. От изричането на пророчеството бе изминало много време, държавата бе преживяла и смутове, и бунтове, и нахлуване на пирати, и отцепване на източните провинции, където сега имаше половин дузина кралства и трийсетина херцогства. Държавата бе оцеляла и след селски войни, и, разбира се, след безкрайните битки с нечовеците. Владетелите на Мелиин свято съблюдаваха завета да не оскверняват върха на скалата нито с кирка, нито с мистрия. Дворецът бе останал така. Напомняше за крепост, почтително наместила се в по-ниското, без намерение да настъпва нагоре.

Коридорът го изведе навън. Императорът се огледа.

Широка чиста улица, отстрани градини, високи огради, а зад тях -уютни резиденции на придворните консулства на ордените. След това -жълтеникавобелите колони на дворцовия комплекс. Откакто дворецът бе престанал да служи за крепост, архитектите бяха отпуснали фантазията си.

Стражата пред вдигащия се мост отдаде чест с голи мечове на господаря си .

На престола на Империята в различни времена се бяха възкачвали различни хора. И сегашният Император внезапно осъзна, че често личните качества на предшествениците му са застрашавали Империята и единствено здравата ръка на Дъгата е запазвала целостта й.

„Без Седмоцветието от държавата сигурно нямаше да се отцепят само и единствено източните провинции..."

Великанското туловище на Импреията - което се простираше от изгрев до залез - бе скрепено със стоманени шевове. Но тези шевове се разяждаха от ръжда, породена от кръв и гной, защото бяха забити в разнородна, но и жива плът. Бодовете бяха отворили рани, които без намесата на Седмоцветието...

„Небе и Земя! - ужаси се Императорът, давайки знак на ескорта си, че са свободни. - За какво си мисля?! Нима съзнанието ми намира добри слова за Дъгата?!"

„Просто й отдавам дължимото - възрази си тутакси той. -И ще й го отдам докрай, когато я премахна. Ала въпреки, че е враг, Небесната дъга е допринесла твърде много за хората... Вярно е, че ги накара да платят ужасна цена, но не бива да забравям полезните й ходове. Особено при последния смут, третата от великите беди, записани в хрониките. Тогава започнаха да валят Гибелните порои. Хората хукнаха на юг от северните провинции, ала вместо да ги приемат със съчувствие, съседите им от местното население се обединиха в хайки и започнаха да ловят бежанците като диви зверове. Заловените намираха смъртта си на тържествени клади... Дивотия! Кой друг, освен Дъгата спря това безобразие? Кой ограничи Пороите в една-единствена ивица през северните земи? Кой научи хората да се предпазват от тези бедствия? Кой успокои народа и спаси държавата от безумие? Дъгата. Небесната дъга, проклета да е!"

Повелителят за миг се намръщи, но овладя лицето си и тръгна уверено по мраморните плочи.

В залата на Малкия Коронен съвет вече го очакваха всичките седем придворни вълшебника. Сежес привличаше, както винаги, внимание с разкошната си, прилепнала рокля. Стилът й на обличане винаги я отличаваше от херцогините и баронесите, които - навлечени с безбройните си поли -изглеждаха като пищни зелки.

Императорът спря. Двамата Волни, които го следваха, доловиха напрежението му и без миг забавяне пристъпиха напред, закривайки с телата си своя повелител.

- Велики богове - престорено отегчено и вяло възкликна Сежес. -Повелителю, докога ще прекалявате с грижи за безопасността си там, където това е неуместно, докато в същото време пренебрегвате сигурността другаде... Не пред нас, моля ви! Не сме кои да е, ние сме ваши слуги и възпитатели. Ние ви отгледахме, господарю...

„Отгледали!" - взриви се думата в главата на Императора с пръски на отровен гняв. Омразата достигна степен на страст, която бе толкова силна, че той не смогна да я потули.

Сежес изразително повдигна едната си вежда.

„Кучката изобщо не вижда причини да се преструва на мила възпитателка. Но това е в реда на нещата. Когато звярът почва да се дърпа и зъби, му скъсяват каишката. Точно така. Само че аз не съм дресиран звяр" - помисли си Императорът.

Не отвърна на упрека на вълшебницата гласно. С незабележим жест заповяда на Волните да се отдръпнат настрани. Сетне пристъпи към трона, който бе изработен от червено дърво, украсено със злато - хералдичните цветове на империята. Настани се. Магьосниците стояха прави, показвайки своето уважение.

„Уважение, как пък не..."

- Можете да седнете - сухо каза Императорът.

Той кръстоса ръце на гърдите си, така че да се вижда пръстенът с черния камък. Наивно, разбира се. И като демонстрация, и като упование -дреболийката надали би го предпазила от седмината Върховни магове, стоящи над рангове и нива в ордените си. Те носеха подчертано скромни дрехи (с изключение на Сежес), ала под наметалата си, дори да не бяха облечени богато, имаха сърца, изпълнени с горделивост. И то алчна, ненаситна горделивост. Навярно бяха раздразнени от това, че Сежес си позволява да се кипри така.

Съветниците-вълшебници седнаха на пейки, покрити с меки килими. Килимите бяха докарани от Южния бряг и струваха цяло състояние. Пейките пък бяха наследени от предишния владетел - той обожаваше съветите, макар да имаше железен характер. Така си бе мислил, че наистина управлява страната. Щедро бе платил на дърводелците, както и на тъкачите от юг, макар че би могъл да ги накара да работят за чест и слава - никой нямаше да се възпротиви на волята му.

- Слушам ви - хладно изрече Императорът.

„Още една куха фраза. Маговете ще говорят когато им се прииска и колкото им се нрави. И ако някой понечи да ги прекъсне - ше му запушат устата със заклинание."

На „поканата" реагира Реваз. Той бе роден оратор и обичаше да произнася речи. Изкашля се в юмрук, небрежно се поклони и седна. Такъв бе обичаят - ако повелителят поискаше съвет в седнало положение, запитаният също можеше да седне. В предишни времена това ставаше върху каменния под, а сега на меки и скъпи килими.

- Повелителю мой!

„Лъжа, лъжа и пак лъжа. Лъжа на дребно и лъжа на едро. Вие управлявате Империята, не аз. Или онези, архимаговете, които никога не се показват публично и никой не ги знае как изглеждат... Как мога да се боря с невидим и непознат враг?"

Реваз продължаваше да се упражнява в красноречие:

- ...Воистина прискърбни събития имаха място предишната нощ и това накара нас, верноподаните ти магове на седемте ордена, да обединим усилията си за разследване на...

Останалите шестима сякаш се бяха вкаменили „Направо самото внимание!

За какво се преструват, след като знаят предварително какво ще каже червеният маг?!"

Отначало Императорът пропускаше словата на Реваз покрай ушите си в очакване на съществената част. Тя не закъсня много и владетелят се заслуша по-съсредоточено. Както бе очаквал, стана дума за богупротивните елфи и Дану...

- ... заговорничат с джуджета и коболди... при съдействие на други нечовешки раси... твърде възможно е да са замесени и толкова любимите на повелителя Волни... покушението да е организирано от тях... възползвали са се от разни отрепки и прокудени бивши адепти от ордените... ренегати, които за съжаление са талантливи вещери...

„Аха, ето го главното."

- На моя повелител му е дошло време да научи - взе думата Сажес, без да поиска разрешение, - че Седмоцветието ревностно следи чистотата на своите редици. И подобно на добрия градинар заради благото на градината ние плевим и изкореняваме болните дървета... - Последва още една притча, този път за гнилото, което следва безпощадно да се отсича, за да не зарази здравата плът. Императорът си позволи да се разсее за малко.

Сежес продължаваше: - Обикновено прокудените от ордените първо се лишават от Сила. Ала стават и грешки. Във всеки случай ренегатите запазват жалки остатъци от предишната си дарба, но пък сърцата им са пълни с черна злоба и жажда за мъст, то е добро гориво за разпалване на някакво подобие на магическа сила. Такива вешери са добър и ценен улов за враговете на рода човешки. И попаднат ли подобни люде сред нехора... Моля за извинение, продължете, брат Реваз.

Магът на Арк спокойно чакаше Сежес да приключи с пламенните си излияния.

- Установихме, повелителю, че в покушението наистина са замесени нехора. Както и хора, някога носели звания на магове от Дъгата...

- Можете ли да назовете имена - рязко запита Императорът.

- Засега още не. Изминали сме едва първата половина на пътя към истината. Ала постигнахме това за доста кратко време, от което сме удовлетворени.

Императорът за миг се замисли.

„Магове-ренегати? На пръв поглед е убедително. Или е поредната лъжа? Струва ли си да започна игра?"

- Аз обаче не съм удовлетворен, почитаеми - студено заяви той. -Покушението снощи за малко не успя. Нали вие ме уверявахте, че могъществото на Дъгата не знае предели?

- Хм... Това не е съвсем така - с достойнство възрази Гахлан. -Винаги сме твърдели, че могъществото на седемте ордена е велико, ала не и безгранично. Гибелните порои...

- Именно! - Императорът добави в тона си още една доза лед. - Пороите опустошават и обезлюдяват плодородни територии на Империята. Вие все още не сте озаптили тази напаст. Под Мелиин пълзят и вегетират всякакви чудовища. А сега и покушението... Не съм доволен, почитаеми!

Маговете мълчаха. Сежес се усмихна.

- Недоволството на нашия господар ще бъде разсеяно в най-скоро време - със сладко гласче пропя тя. - Хванали сме дирята на злосторниците. Очевидно следите ще ни отведат до тайната твърдина на Дану и елфите. Ще са ни нужни войски, повелителю. Втори и пети легион. Предполагам, че тези сили ще са Достатъчни.

- Дванайсет хиляди меча? - подчерта учудването си Императорът с вдигане на вежди. Всъщност, наистина бе изненадан. - Не мисля, че... Усмивката се изпари от лицето на вълшебницата.

- И полагащата се към легионите конница. Обсадни машини не са необходими.

- Три хиляди конника - отзова се Императорът. - Общо петнайсет хиляди души. „Какво ще щурмувате с толкова войска? Заешките дупки на дивите Дану ли? Или се каните да превземате някое от източните кралства?"

- Дъгата смирено моли своя повелител да утвърди със заповед поисканото - подигравателно произнесе Сежес.

Той я изгледа мрачно, сетне потисна неочаквано хрумнала му мисъл и с нарочно забележимо нежелание отвърна:

- Ще удовлетворя молбата на Дъгата... И ще потвърдя това със заповед, но чак когато ми посочите на картата къде ще използвате войската.

Тук не можеха да му възразят. Бе главнокомандващ - поне докато не им дадеше легионите.

- Разбира се - церемониално се поклони Сежес. - Веднага щом разберем къде се крият заговорниците, ще уведомим повелителя. Надявам се легионите да са готови за поход, още преди това да настъпи...

- Легионите винаги са готови за поход - раздразнено отвърна той. - За това им е нужен само час! - И посочи огромния циферблат на часовника на дядо му. Подарък от Дъгата, естествено.

- Благодарим най-смирено - поклони се отново вълшебницата. Останалите магове последваха примера й. - И последното, с което ще дръзнем да отегчим паметта на повелителя на света. На Лобното място в Черния град днес е насрочена екзекуция по присъда на Дъгата. Заловена е жена. практикувала магия без позволение на ордените. Разбира се, не е и плащала данъци за това си занимание, с което е ощетила имперската хазна. Занимавала се е с черна магия, насочена в частност към... ммм, любовни заклинания. Карала е съпрузи да убиват в пристъп на лудост собствените си държанки и любовници. Доказано е, че е практикувала некромантия. А това е забранено за всички, освен за Върховните магове, и то по определена с имперски закон процедура. Трупът, който е бил разпитван от осъдената, се отскубнал от удържащите го заклинания и няколко часа е тормозил мирните жители, преди да бъде унищожен от магостражници. Напомням на повелителя, че съгласно едикта на покойния ви прадядо, Дъгата има право да осъжда хора и нелюде, когато е замесена несанкционирана магия... Присъдата ще бъде изпълнена до един час. А сега ни позволете да напуснем -проследяването на вещери-ренегати изисква съвместните усилия на всички ни. Ескортът от магове трето ниво вече стои пред Залата на съвета, повелителю. Те ще ви пазят от всички злини...

Императорът изпроводи маговете с поглед. Едва когато Сежес и останалите изчезнаха, той рязко стовари юмрук върху подлакътника на трона.

„Проклетници! Сежес не случайно спомена съда и екзекуцията. Прадядо ми, изверг и развратник, подари на Дъгата право на собствен съд. В замяна те удължиха живота и мъжката му сила с еликсири. Сега Дъгата може да арестува всеки поданик на Империята, да скалъпи доказателства и да го осъди. При това не публично! Не като в големите търговски градове, които още успяват да отстояват някогашните си привилегии. Дори фермера, който в рода си има не един или двама набучени на селски вили предци, съди според собствената си воля. И най-тъпият барон гледа да спазва някакви правила, някаква справедливост, защото селските старейшини дебнат всяка негова крачка. В най-добрия за него случай ще подадат жалба до Мелиин. В най-лошия - ще вдигнат бунт. А и бунтовниците, и наказателните войски са един дол дренки - жестоки и кръвожадни... Единствено Дъгата няма от какво да се бои, няма с какво да се съобразява, когато обвинява някого! А аз дори не мога да помилвам осъдения! Прадядо допълнил тази точка в едикта, след като благодарение на магията на ордените съумял за една нощ да прекара през постелята си три дузини жени. И мръсникът благодарил на Дъгата... А тя, за да не му остане длъжна, на следващата нощ му избрала петдесет палави красавици. И дъртакът пукнал върху трийсет и деветата... Само че едиктът останал, демони го взели! И не мога да го променя, освен... Ох, освен !"

Черна злоба отново кипна в сърцето му.

„Само да настъпи часа, само да настъпи... Ще давя, ще беся, ще пържа на бавен огън, ще набучвам на кол! Всички магове до един ще прокълнат живота си, преди да ги екзекутирам! Никой от тях не заслужава лека смърт! Само да настъпи часа!"

Той си пое дълбоко въздух и се поуспокои.

„Стига! - заповяда си. - Стига за това. Засега нищо не мога да променя. Затова - няма да мисля. Стига държавни дела за днес..."

Очакваше първото съобщение от наемника на Сивото братство. Разбира се, вестта нямаше да е адресирана до Императора, а до Бащата.

„Дали съобщението не е пристигнало вече?"

Не можеше просто така да посети Сивите. Срещата с Хеон бе подготвяна дълго и уж бе преминала в строга тайна. Ала Императорът знаеше, че рядко нещо остава незабелязано от ордените. Не биваше да рискува. Не можеше да се довери изцяло на никой - само на Волните. Те презираха Дъгата и не се бояха да умрат. Никакви мъчения - нито телесни, нито магически, не можеха да им развържат езика. Вярно, същото презрение те изпитваха и към шпионите от Братството, ала за разлика от тях Волните лесно се забелязваха. И те като маговете на Дъгата не се разделяха с куртките си, а да се промъкват скришно не можеха... Поговорката им „Разузнавачът не е воин" бе достатъчно красноречива. За съгледвачи им служеше една каста от „презряни", но нито един от тези клетници не бе приемал имперско гражданство.

„Проклятие! Нямам нито един верен човек... или нечовек! Нито един!"

Не го свърташе на едно място. Скочи от трона и дръпна, едва не откъсна завесите от близкия прозорец. Навън ръмеше. Видът на мократа столица го изпълни с отвращение. Приближи се до вратата. Оттатък бяха неговите магостражи. Явно и седмината бяха глупаци. Не можеха да седят тихо, а сумтяха, мърмореха и си приказваха. Подхвърляха и реплики към Волните, но те, естествено, не им отвръщаха никак.

„Клетка. Без изход. Няма кого да пратя при Сивите. Налага се да ида сам. А не бива, защото някой дебне да ме убие. Освен ако покушението срещу мен не е постановка на Дъгата, за да имат повод да провесят на шията ми тези „телохранители"! Пазачи, тъмничари са те, не телохранители!"

Той отиде пак пред прозореца и седна на перваза. По стъклото се стичаха гърчещи се струйки. „Какво чакам? Чудо няма да стане. Сивото братство е предпазливо. Като ми видят бавачките, ще се откажат от уговорката. Сърце не ми дава да ги упрекна. Бащите знаят кой всъщност управлява Империята. И те не искат да се карат с Дъгата - страх ги е дори насън да си представят кавга с ордените... За тях също може да настъпи присъдата до един час... Един час?"

Императорът скочи и погледна часовника. Властно плесна с ръце.

Новите телохранители се поклониха.

- Ще ме съпровождате до Лобното място. Длъжен съм да присъствам на екзекуцията. Моята поданичка, дори и съгрешила, има правото да види преди смъртта си своя повелител.

Забеляза наглата насмешка върху дебелите устни на единия от маговете.

„Навярно си мисли, че съм му ясен - момче с корона, което си въобразява, че осъдената на смърт ще умира от желание да си хаби последните минути от живота, за да зяпа повелители! Добре. Нека ме мислят за глупаво, сприхаво момченце. Нека ме смятат за мече с изпилени нокти и строшени остри зъби, което още не се е отучило да ръмжи! Хубаво, успокойте се маг-чета. Нищо лошо не мога да ви сторя. Ето, безвреден съм! Най-много да ви отегча с капризите си, да ви накарам да се посмеете с кухото си самочувствие! Ала някой ден ще научите колко сте се заблуждавали. Свиквайте отсега, че в последните минути от живота си ще виждате моето лице. И в него няма да има милост."

Може би Сежес или друг от Върховните вълшебници би възразил. Ала тези адепти само покорно сведоха глави. Императорът махна и на свитата си от Волни.

Владетелят и ескортът му препуснаха на лъскави коне през Белия град, оставяйки подире си сгънати в поклон минувачи.

Когато се озоваха в Черния град, дъждът спря. Портата бе отворена предварително, така че да не забави Императора нито миг.

Прекосиха криволичещи улички, от които се разнасяше воня на гнило и мръсно. Дъгата полагаше големи усилия за хигиената, но канализацията продължаваше да е под всякаква критика. Сред по-низшите магове обичайното наказание бе да ги пратят на дежурство долу, в каналите за отпадъчни води - царството на смрадта.

Лобното място се намираше в центъра на широк площад. Представляваше по-скоро отъпкано пространство, все още не-застроено със схлупени постройки. Тук обикновено се провеждаха търгове с едър и дребен добитък. За разчистване на планините тор се грижеше цяла армия каторжници. По случай екзекуцията, разбира се, тържището бе разчистено. Стадо обаче пак имаше - не свине, крави или овце, а хора. Народ. Поданици. Жадно точеха шии, за да видят екзекуцията. Катереха се на донесени бъчвички, повдигаха се на раменете на предните...

„Нима им е токова интересно, че магове ще довършат някаква си магьосница?!"

В тълпата се сключваха облози колко време вещицата ще издържи на бавния огън, който вече и подготвяха.

Дъгата отдавна бе отхвърлила по-традиционните методи за умъртвяване като секири, въжета и други подобни. Осъдените биваха разпъвани върху бронзова решетка, под която тлееше жарава. Палачите на ордените бдително следяха да не би, опазил ги Спасителя, нещастната жертва да умре твърде бързо от изгарянията. А по време на представлението, маговете се упражняваха и демонстрираха своето изкуство на присъстващите.

Екзекуциите траеха не по-малко от два-три часа, ала ако се случеше престъпникът да е особено силен и упорит, зрелището продължаваше чак до късно през нощта.

При вида на Императора тълпата се развълнува. Конните Волни разчистваха пътя, стрелците вдигнаха арбалети, готови да пронижат всеки, който им се стори подозрителен.

Самото Лобно място представляваше каменен кръг, голям колкото кладенец, висок един човешки бой. Осъдената вече бе изведена, двама палачи с традиционни черни качулки я държаха за ръцете. Оживлението от появата на красивата двайсет и петгодишна жена вече бе преминало. Тя стоеше навлечена в торбесто подобие на дреха, боядисано в седемте цвята на Дъгата, и безучастно гледаше как третият палач раздухва с мях въглените. Двама магове-изпълнители зорко следяха осъдената, гнусливо сбърчили носове. Задачата им бе да осуетят всякакъв опит за заклинателна защита от нейна страна, макар че малцина осъдени оставаха способни на това след процедурата по Отнемането на силата. А някои дори полудяваха, както навярно бе станало и с настоящата жертва.

Излъсканата бронзова решетка весело блестеше от светлината на факлите край нея.

Императорът мълчаливо застина в седлото. Тук бе не повече от обикновен зрител. Думата му имаше съшото значение, каквото имаха думите на почистващите площада роби.

Осъдената за кратко го погледна, после отнесено се взря в жаравата. Императорът с усилие си пое въздух. Не, клетницата не бе откачила. Тя осъзнаваше, че никой, дори господарят на Мелиин, не може да я спаси. Помилване би могло да дойде само от Съвета на Седмоцветието.

Докато дълго и отегчително четяха присъдата, изреждайки безкрайните провинения, Императорът наблюдаваше тълпата. Имаше много хора. Наистина много. Ако пожелаеха, биха могли за секунди да прегазят рядката верига на орденските стражи, да смажат палачите и да се оттеглят като морска вълна. Щяха да спасят, да отнесат със себе си като песъчинка смъртницата, която в този момент стоеше върху каменния бордюр.

Ала той знаеше, че тълпата няма да постъпи така. И то не заради щъкащите назад-напред бойни магове, които мереха събраните хора със зли очи. Причината за пасивността на гражданите бе друга.

Екзекутираха вълшебница. Една от онези, омразните. Мразени тихо и упорито, както се мразят всички създания по-различни от човеците. Някога по същия начин бяха ненавиждани елфи, джуджета или Дану. Ала в последно време нехората бяха малобройни и предизвикваха по-често съжаление.

Тълпата жадуваше да види как ще бъде изпържена една от онези. Няма значение, че до вчера я бяха смятали за една от тях, че са били съседи и познати. Сега тя беше от другите. И другите сами щяха да я убиват. Това им бе забавно.

Императорът мълчеше, слушаше и гледаше. Не можеше да не презира глупостта на това човешко стадо. Но не можеше и да ги съди, защото един ден възнамеряваше да използва тази тяхна скотска и тъпа омраза.

Слушаше как глашатаят на ордените креши, че смъртта ще настигне всеки, престъпил забраните да се твори магия.

- ... само в бързото покаяние има шанс за прошка...

Черният камък на пръстена се съживи. Трепна като стреснат кон. Орловият поглед на младия владетел обходи множеството. Камъкът не реагираше на заплаха, насочена към господаря си. Значи в тълпата имаше близки на осъдената.

„Интересно..."

Той продължи да търси с очи и съвсем внезапно отдели от тълпата една-единствена фигурка с вкаменено и напрегнато лице.

Беше джудже. Едно от онези, които успяваха някак да си плашат непосилните такси за правото да живеят в столицата. На шията му, както бе редно, висеше тежък дървен „етикет". Носеше кожена престилка, изпъстрена с петна, а дрехата под нея бе опъната до скъсване от могъщите мускули на гърдите и раменете му. Яките ръце висяха безсилно покрай късото тяло. Джуджето не откъсваше очи от осъдената, нито поглеждаше встрани. Не забеляза и че Императорът го наблюдава.

Джудже. Интересно. Джудже и нелегална вълшебница. Имаше нещо странно в тази двойка. Преди Императорът би се обърнал към Сивото братство за разяснения. Но не и сега.

Тълпата зашумя. Палачите бяха разкъсали дрехата на осъдената и тя се мъчеше да прикрие с ръце голотата си.

Още не бе утихнал ропотът, когато маговете изпълнители удариха. Китките на жената се подуха, кожата поаленя, а после почна да се пука и да почернява. Над тълпата се разпространи зловоние, веднага екнаха викове. Плътта на нещастницата започна да гние от заклинанието, закапаха гной и кръв, а пръстите се превърнаха в оголени кости.

Площадът виеше от възторг като вълча глутница. Ала неистовите вопли на жертвата се чуваха дори сред рева на озверелите хора.

Императорът стискаше зъби. Трябваше да гледа вълшебническите „чудеса", трябваше! Трябваше да ги запамети. И да запомни осъдената. Защото имаше намерение да отмъщава и от нейно име.

Екзекуторите забавиха темпото, сякаш се стараеха почитаемата публика да се наслади най-пълно на мъченията на престъпницата!

Площадът крещеше, подскачаше, плезеше се, ругаеше с последни думи жертвата... Само джуджето стоеше неподвижно, залепено за кордона стражи.

Маговете-изпълнители насочиха заклинанието си нагоре по ръцете на жената и се заеха с лактите й. Въжетата и другите заклинания не й позволяваха да рухне - трябваше да я виждат всички.

Ръката на джуджето бавно се мушна под престилката, а миг по-късно тръгна обратно. Императорът изобщо не се учуди, когато видя в дланта на джуджето нож.

Стражниците към ордените се бяха отпуснали и повече зяпаха екзекуцията, отколкото тълпата. Хората около джуджето беснееха като демони. Единствен Императорът забеляза какво се гласи да направи то и неволно затаи дъх, питайки се дали джуджето ще успее.

Последва къс замах, метателният нож се стрелна през пламъка на факлите и улучи нещастната жертва право в сърцето. Тялото силно се люшна, маговете сепнато отпуснаха удържащите я заклинания... и мъртвата вещица увисна в ръцете на палачите.

Стражите не успяха да реагират, те даже не бяха наясно откъде се е взел хвърленият нож, просто тръгнаха срещу тълпата... Джуджето предпочете да изчезне малко по-демонстративно, вместо да се шмугне сред хората, които можеха да се разлютят, че им е прекъснал зрелището. То плесна с ръце, изтърва нещо на земята и тутакси изчезна в гъстия, сив дим, който и изригна изпод нозете му.

Осен че го прикри, пушекът се оказа и лютив. Всички наоколо се закашляха и затъркаха очи, ревнаха и завиха, но вече не от черната, отвратителна радост, предизвикана от страданията на друго живо същество -сега страдаха самите те...

Суматохата се плъзна на вълни по тълпата. Императорът не без удоволствие проследи суетата и объркването на маговете. Мъчеха се да съживят трупа и направо позеленяваха от яд -зрелището бе провалено. Някой се бе осмелил да изтръгне от ръцете им осъдената. Дъгата нямаше да прости подобна дързост.

- Връщаме се - нареди Императорът.

Нямаше намерение да гледа повече. Тълпата се биеше със стражата, трошеше близките огради и се разотиваше - разочарована и озлобена.

В двореца Императорът се затвори в кабинета си - уви, заедно със седмината си магове-телохранители, които му хвърляха подозрителни погледи. Той ги загърби и седна пред прозореца.

Чакаше.

„Какво ще направи Небесната дъга? Как ще постъпи Братството? Ясно е, че джуджето е било техен наемник - къде другаде би се обучило така да мята ножове? Подземното племе не се слави с такива умения."

До вечерта нищо не се случи. Бащите мълчаха. Дъгата - също.

ДЕВЕТА ГЛАВА

Фесис дойде на себе си внезапно и рязко, сякаш го бяха сритали. И тутакси разбра, че наистина не се е свестил сам. Видя и причината, кръгла стая без прозорци. По стените имаше меки, пухкави килими и гоблени, а на гоблените - легендарният основател на Дъгата, Главата на ареопага, първият и последен Носител на скиптъра, Комнинус Страза в пълен ръст и в парадни одеяния. Гърбът на Фесис моментално стана мокър. „Дъгата ме е спипала! И то Орден Арк! По-лошо вече не може и да бъде... Наистина е Арк - алени тапицерии, червени кантове по гоблените... Ох, леле..." Простена наум.

„Къде, къде допуснах грешка?! Та нали никой не ме следеше!... Подземието! Богове, беше... страшно! Досега не съм изпитвал такъв ужас. Сляпото момиче. Посякох ли я?"

Фесис предпазливо се надигна. Не бе вързан, а очевидно и не бе ял бой. Усещаше се цял и невредим. Облечен бе със своите си дрехи, които бяха почти непокътнати. Тук-там имаше разпрани шевове - претърсилите го магове бяха иззели цялото му оборудване на Сив наемник и го бяха свършили чисто, без грубости.

Което го стресна още повече.

„Какво като не се намирам в килия за изтезания? Какво като не са ми хвърлили един пердах за здрасти и добре дошъл? Вълшебниците не се нуждаят от специални помещения за разпит. Нито от „инструменти". Просто питат. И получават отговорите веднага. Защото иначе..."

Мисълта му отвеждаше в неприятна посока, която будеше паника, но той не можа да я развие докрай. Зад гърба му прозвуча глас:

- Добър ден, почитаеми Кер.

Фесис бавно и спокойно се обърна.

Стаята нямаше врата. Очевидно в нея се проникваше чрез заклинание за Преместване - едно от най-силните заклинания, създадени от Небесната дъга. Освен ако нямаше таен вход, разбира се. Фесис много би искал да е второто.

Магът бе висок и на възраст. Но гърбът му бе прав, годините явно не тежаха на плещите му. Имаше осанка на воин. С чин не по-нисък от командор. Открояваха се резки черти на лицето, изпъкнали надочни дъги, а самите вежди бяха дълги и даже сплетени на плитчици, изкусно изтеглени към слепоочията. „Ха, това е нещо ново - изглежда маговете на Арк са въвели екстравагантна мода."

- Дано да е добър, както казвате - отвърна младежът. „Проклятие.

Магът знаеше истинското му име, а това бе лошо, много лошо."

- Аз съм Арбел, командорът на Червения Арк. Чинът ми, както разбираш, е равен на ранга гросмайстор у другите ордени.

Фесис забележително добре реагира противно на онова, което усещаше:

- Ааа... Арбел, добре. Ама грос-мрос, не ги разбирам тия ми ти работи. Не съм много образован, господин Арбел, ша ма прощавате.

- Не е зле - отвърна магът и присви око. - Добре се владееш. Нали знаеш, че Братството превръща провалилите се бойци в храна за мравките? Баща Елар има една вила в гората, наоколо били виждани големи мравуняци... Не си ли чувал за това?

Фесис сви рамене. Засега гласът му още не трепереше.

- Не, господин Арбел, не съм чувал таквиз неща.

Магът внимателно погледна младежа и се разходи напред-назад из стаята, а Фесис не бе вързан. Много малко хора имаха храбростта да показват гръб на воини от Сивото братство, ала командорът не рискуваше никак. Никакво оръжие не бе способно да превари заклинание на вълшебник от такъв ранг. Върховните магове даже не премисляха заклинанието, а си го представяха. Учените мъдреци обясняваха това с някакво си „подсъзнание". Под или над, Фесис реши, че е по-разумно да си кротува. Щом го бяха домъкнали тук без побой, значи нещо искаха от него. И то нещо, което не можеха да си вземат насила. Може би щеше да има възможност да се пазари...

„Не си ли придавам твърде много важност? Да, ама нали този знае името ми ! "

- Добре ви школуват - рече Арбел. - Спокоен си, съсредоточен, владееш се в необходимия обем, не поемаш инициативата, докато не се ориентираш, без видимо напрежение изчакваш да заговоря аз... Да, добра подготовка. И щом мълчиш, ще ти разкажа нещо, Кер. Трябва да знаеш че не ми е приятно да натъжавам леля ти, нито пък искам да предизвиквам недоволството на Архимаг Игнациус, но... - командорът театрално разпери ръце -обстоятелствата са по-силни от волята ни, приятелю. И тези обстоятелства свидетелстват против теб.

- Кои обстоятелства? - искрено полюбопитства Фесис. Братството готвеше наемниците си и за такива случаи. Учеше ги как да се държат на разпит. Младежът помнеше наставленията: ,До определен момент трябва да следвам разпитващия, да отговарям на дребни въпроси, подробно да приказвам за маловажни и второстепенни неща, по всякакъв начин да изразявам готовност да разкажа всичко, абсолютно всичко и без остатък..."

Обаче... Този маг знаеше твърде много. Той знаеше за долината. Знаеше откъде е пристигнал Фесис. И това бе лошо. Не бе банално изясняване на отношенията между Седмоцветието и Сивото братство...

- Обстоятелства, които нямаше да са толкова важни, ако в цялата работа не беше забъркан ти, Кер. Обикновени факти, които обаче ме накараха веднага да пристигна тук, в Хвалин. И всичките те са против теб. При това дотолкова против, че даже Архимагът, уви, е безсилен да те защити.

- Никога не се крия зад нечий гръб - презрително изрече младежът.

- Прав си. Не се криеш. Обаче се вреш там, където не бива, където не ти трябва и където не ти е работа. Вършиш неща, с които би трябвало да се занимават Бащите, а не простите наемници - Арбел седна в креслото насреща. Наметалото му бе плътно заметнато, не се виждаше какво крие отдолу. - Братството ти е наредило да следиш Илмет. Ние много бихме желали да научим защо. И не ми пробутвай приказчици, че нищо не знаеш. Ти си сред най-добрите воини на Сивите, не мисля че са ти дали заповед, без да ти дадат разяснения.

- Въпреки това е така - въздъхна Фесис. - Получих заповед. Да следя. Но защо и за какво - нито дума.

Не лъжеше, дори не хитруваше.

Магът дълго и внимателно разглеждаше младежа. Вече не го пронизваше с очи, не свиваше вежди. Бе спокоен, даже прекалено. Накрая кимна:

- Добре. Излиза, че си идеалният слуга на Братството - съвършен Сив наемник, който стриктно изпълнява заповеди, без да се интересува от смисъла им... И като помисля, че става дума за теб - Фесис! За теб, който будеше толкова надежди! О, богове, даже името, което си избрал, ми прилича на кучешко. Какво ли би казала леля ти! - Командор Арбел въздъхна. - Е, щом не желаеш да ни разкажеш сам, ще ми се наложи да бръкна в съзнанието ти и да ровя в паметта ти.

Фесис се вцепени. Току-що му бе обяснено с най-спокоен и делничен тон, че смъртната присъда е подписана. Краят щеше да бъде далеч по-страшен отколкото при разпване на колело, разчленяване или бавно премазване. Предстоеше му повече болка и от трите наведнъж. Не вярваше да има обикновен магичен разпит. Очакваше го изтръгване на всички подробности от паметта му, така че по детайлите да се възстановят онези неща. които самият Фесис не знаеше...

- Нямам намерение да унищожавам цялото Братство - подхвърли вълшебникът. - Това би било неразумно и безсмислено. Затова пък е наложително да скъсим част от него, един негов „клон", който си е въобразил, че наистина е Орден на Нощни воини... И така, кой от Бащите ти заповяда да следиш Илмет? При какви обстоятелства стана това? Искам колкото ти е възможно по-точно да преразкажеш разговора Познавам те добре, Кер, ти още в Академията блестеше с превъзходна памет. Надявам се да не те подведе и този път.

Фесис се оклюма. Правилата на Братството бяха сурови към онези, които си развързват езика. Ала друг изход нямаше. Да му се притече някой на помощ, бе напълно невъзможно. Ако откажеше да отговаря - нужните им сведения маговете щяха да изстискат от него като вода от мокър парцал, при това без да прибягват до мелодраматични играчки като нажежени клещи и насолени бичове... Командор Арбел не приличаше на злодей от роман или легенда, който ще допусне глупостта да остави опасния си пленник жив. Магът нямаше да се церемони.

- И да ти кажа, ти пак няма да ме пуснеш, командоре - Фесис с огромно усилие успя да изрече тези слова спокойно и естествено. - Дори всичко да ти опиша, да ти изредя имената на наложниците на Бащата, който ми даде тази заповед, ще ми запазиш ли живота? Не... - сега бе моментът да добави в гласа си отчаяние. Изобщо не му се наложи да се преструва. - Знам ви вас, Дъгата! За мен измъкване няма... нито жив, нито мъртъв!

- Фесис - с някакво леко отегчение, което поучуди младежа, изрече командорът. - Небесната дъга убива само в краен случай и без всякакво удоволствие. Повярвай ми. Вероятно си забелязал, че никога не нападаме първи. Ние само даваме отпор. Предлагам ти избор. Разумният вариант е да ми разкажеш всичко - съгласяваш се доброволно да ми предложиш ума си за Сливане, което, забележи, е най-щадящото вълшебство - и след това можеш да си вървиш. Но, разбира се, не накъдето ти видят очите. Прекалено много неща знаеш, твърде темпераментен си, лесно се палиш, горд си... Не вярвам лесно да преглътнеш такова унижение - по студеното лице на Арбел се появи тъжна съчувствена усмивка. - Съжалявам, Кер. Отиваш у дома, при леля си Аглая. И оттам няма да си показваш носа. Нито насам, нито другаде. Наречи го домашен арест. Можеш да се разхождаш в пределите на Долината. Съгласи се, че от моя страна това предложение е повече от щедро. И, повярвай, ние си имаме начини да ти помогнем да... хм, удържиш на обещанието, което ще ми дадеш. А, да, съвсем забравих - по наша преценка за всичко това ще ти се полага определена издръжка, по-точно компенсация. Ти и твоята леля не сте много заможни, а ако нямаш възможност да излизаш навън, доходите ви ще се съкратят драстично. Затова издръжката ми се струва уместна... Е, какво ще кажете, млади господине? Имай предвид, че ако те третирах като поданик на Империята...

Фесис мълчеше.

- Страхуваш се от измама - с разбиране констатира Командор Арбел. - Не се доверяваш никому. Полезни качества, достойни за хвалба. Защо не ги приложи спрямо Бащата обаче? Той е твърде приказлив, направо дрънкало. Аз се досещам кой му е поръчал това. но не схващам как старата маймуна е съобразила за Хвалин и Илмет. Ние знаехме, че си в града. Знаехме го още щом премина градските порти. Не се сепвай така! Както и преди, ти си най-добрият в Братството. Ако не бяхме предупредени, никога не бихме успели да те забележим... и пленим.

- Това... това...

- Разбирам. Млада кръв. Гложди те - къде си сбъркал, как са те спипали. Успокой се, Кер, грешката не е твоя. Ти изпреварваше преследвачите си, превъзхождаше ги двукратно, ако не и повече. Ала срещу обединените усилия на десетина магове от трето ниво и трима командори не можеш да устоиш, моето момче. Ти здравата си се постарал да промениш външността си и аз те поздравявам за това прекрасно изплетено заклинание. Ако бях твой преподавател, бих ти зачел шестия семестър без изпити. Само че забрави за фантомните компоненти на образа. Нямаше как да изпипаш и тях, защото те не се изучават при аспирантура. Без тези компоненти заклинанието ти рано или късно щеше да привлече внимание и да бъде разгадано. И когато това се случи, в кристала се появи симпатичната ти физиономия... Останалото поиска от нас някои усилия, но не толкова грандиозни.

- А сляпото момиче с хрилете?

- Нека да те зарадвам, приятелю. Тя не беше илюзия. Ти си извънредно устойчив към миражи и хипнози. Още господин Игнациус го беше забелязал, нашият достопочтен Архимаг. Ех, Кер, помисли само какво щеше да постигнеш, ако се беше върнал в Академията! Очертаваха ти се невероятни перспективи в кариерата! Кой знае, може би след време щеше да станеш Върховен или даже Архимаг? А начина на живот, който водиш, съсипа всичките ти таланти. Хабиш се, повярвай ми. Не си в състояние дори да ми разрошиш косите. Аз мога да превърна главата ти в пудинг от млян кокал и разбит мозък, а ти не би могъл да блокираш такова просто заклинание, нито да го отразиш или отбиеш.

Командорът осъдително заклати глава, сякаш наистина бе сериозно възмутен от безотговорността на младежа, който преди време е бил надеждата на своите учители...

Фесис така и не можеше да реши има ли тук преструвка или магът е искрен.

Арбел млъкна и зиморничаво се посви под наметалото си. Нищо не му струваше да затопли въздуха в стаята с магия, ала вълшебниците на Дъгата предпочитаха да останат верни на традициите - камини и печки. Колкото до прахосване на сили за дребни удоволствия - това се смяташе за проява на лош вкус и се изкореняваше още в подготвителните отделения на магическите училища.

- И така, Кер, какво решаваш?

- Командоре, нека пазарлъкът бъде честен. Щом като ще се връщам вкъщи... - без удоволствие, подчертавам - бих искал да зная кого съм преследвал и защо това се е оказало толкова важно. Илмет, впрочем, не ми направи голямо впечатление, простете ми ако греша... Той е трябвало да се срещне с някого от странстващия цирк „Онфим и Онфим". Защо? Кажете ми. Ще се почувствам по-добре ако разменим сведения, отколкото...

- Не - студено възрази Арбел. - Изобщо не ти влиза в работа какво е било заръчано на Илмет. Не си в подходяща позиция да поставяш условия, Кер. Някога бяхме добри познати с леля ти. Не бих искал да я огорча, като й върна тленните ти останки.

Фесис сведе глава. С такова внимание изучаваше собствените си ботуши, сякаш върху тях бяха изписани някакви свещени текстове. Уви, това не му помогна да роди нито едно полезно хрумване. Той въздъхна. Оставаше само един шанс. Твърде рискован. Твърде опасен. На косъм от гибелта.

- Добре, командоре. Нямам изход. Ще ви повярвам... Без доказателства. Получих заповедта си от Баща Хеон... - Фесис замълча и преглътна, за да изглежда по-притеснен от това, което правеше в момента. Всъщност, името на Бащата вероятно вече бе известно на Арбел, очевидно в обкръжението на Хеон имаше шпионин на Небесната дъга. - И той ме повика...

- В своята бърлога на улицата на Викачите ли? Онази пряка преди улица „Малка Морковена"?

- Не - младежът намери сили да се усмихне ехидно. Арбел го вземаше на подбив с такива детски номера. - Под улицата на Викачите се разполага стар арсенал на Братството.

- Виж ти! - престорено се учуди Арбел. - Ние пък мислехме... Бе великолепно изиграно, фалшивостта на изумлението би могъл да разпознае само несравнимият Тит Оливий. Както и най-добрият от учениците му - Кер.

- Бащата - насмешливо подхвърли Фесис - никога не приема подчинените в жилището си. Никой от войните на Братството не знае къде живее. Срещнахме се в кръчмата „Раираният котарак"...

- Онази на улица „Дзифтарска"?

- На ъгъла на „Търговска" и „Арабаджийска". Командор Арбел, защо се правите на луд? Басирам се, че познавате столицата като петте си пръста!

- Не се сърди, Кер - командорът остана сериозен. - Просто наблюдавам реакцията ти. Мимиката. Трепканията на устните, очите. Миглите. Всичко това ми говори по нещо. Имай предвид, че спасението ти е в пълната откровеност. Признавам ти за последен път, че нямам желание да те убия.

- Ще ми се да го вярвам - изсумтя младежът. - Та какво друго?

- Друго ли? Разкажи за срещата. Как точно ти възложи задачата? Повече подробности, моля.

- Предполагам, че знаете как изглежда Баща Хеон? - иронично запита Фесис.

- Да, това можеш да го пропуснеш. Нищо ли особено нямаше в поведението му?

- Нищо по-различно от преди. Срещнахме се в „Раирания". Там за Бащата винаги има запазена маса.

- Защитена с някакво заклинание, допускам?

- Че защо? За да привлече вниманието ви? Бащата не е прост, командоре.

- Но се оказа достатъчно глупав, за да предизвика Седмоцветието -сурово произнесе Арбел.

Лошо, лошо му се пишеше на Бащата...

- Той просто прие поръчка от клиент. Такава е политиката на Братството - възрази Фесис.

- От кого? Кой е клиентът?

- Да не мислите, че Хеон би ми доверил това? И да обърнете черепа ми наопаки, пак нищо няма да откриете по въпроса.

- Да речем, че си прав - тежко изрече магът, втренчен право в очите на наемника. - Карай нататък, моето момче. Как поздрави своя господар, Кер?

- Здравей, вуйчо Па.

- Моля?! - гласът на командора стана мразовит.

- Така поздравих Бащата.

- Аха. - строго се свъси Арбел. - И?

- Поръчах му една бира. Тъмно мелиинско. Любимото му. Така е прието.

- Разбирам. Нататък?

- После той заговори. Даде ми нареждането.

- Повтори го дума по дума! Нищо не изпускай!

- Башата рече така: „Ще идеш във Хвалин, незабавно. Ще следиш един..." Хм...

- Какво мънкаш?

- Моля за извинение. Бащата се изрази твърде... неизящно.

- Не сме на урок по красноречие! Казах ти да не изпускаш нито дума!

- Ами... добре. Пленник съм и се подчинявам, но не бива да ме наказвате за това, че повтарям по ваша заповед чужди слова... „Ще идеш незабавно във Хвалин и ще следиш един надут лайнар от Арк..." Ох, съжалявам! Наистина съжалявам! Така се изрази!

Задавеният от ярост Арбел бавно се наместваше обратно в креслото.

- Про-продължавай, Кер - с усилие изрече той. - Не ти ще плащаш за това... Слушам те!

Гневът на мага приличаше на игра на клоун, поел ролята на злодей на панаир. Но, колкото и странно да бе, той бе искрен. „Нима дори Върховните вълшебници са толкова обидчиви?"

- „...един надут лайнар от Арк - невинно повтори Фесис. -Казва се Барсаг, но това бе името му на мирянин, орденското е Илмет. Ще го познаеш..." На това място Бащата ми описа външността на адепта, при това доста точно...

- Повтори дума по дума!

Фесис послушно изпълни поисканото. Арбел се замисли. Пръстите му потропваха върху подлакътника на креслото.

- Да. Описанието е точно. Получено е от човек, който е видял нашето момче лично... Продължавай.

- „Няма да сваляш очи от него. Ще го пасеш като магаре. Денонощно. Ще видиш, че магаретата са същества - разбрани и мили..." Прощавайте, Баща Хеон често пуска шегички... „Ще го дебнеш, докато е във Хвалин или околностите на града. Докато този Илмет не влезе в една от кулите на ордена, ще му бъдеш сянка. После се връщаш в Мелиин и ми докладваш." Това беше. Такива са му заповедите - прости и ясни.

- Как Бащата трябваше да научи, че си се завърнал?

- Трябваше да пристигна в „Котарака" и да седна сам на някоя маса. Оттам за това щяха да съобщят на Бащата. После щях да си тръгна.

- А срещата?

- Трябваше да видя, написана с тебешир, мръсна дума между третия и четвъртия прозорец откъм „Арабаджийска".

- Каква е думата?

Фесис се поколеба и прошепна думата, втренчен в пода. Командорът се облещи и леко поруменя.

-Ама че извратена фантазия! Отвратително, непоносимо! Това не е една дума, а цяла псувня! И какво ще значи това?

- Че трябва да дойда в „Котарака" за среща.

- Ясно - Арбел рязко се надигна. - Добре, Кер... Видях, че си искрен. Излишно е да изкормвам съзнанието ти. Ала все още имаме доста теми за по-късна беседа. Като например... какво знаеш за връзките на Сивото братство и Императорския дворец?

Фесис се слиса. Много се надяваше да изглежда като ударен от гръм.

- М-моля? Командоре! О, богове... Чакайте, дори да има нещо такова... какво бих могъл да знам за това?! Аз съм обикновен воин! Да, наистина съм един от най-добрите. Но съм сред изпълнителите, командоре! Не съм от свитата на Бащите! Аз изпълнявам заповеди, останалото не е моя работа! Нима не знаете какъв е редът в Братството!?

- И за това има какво да се уточнява... Така. Само не ме убеждавай, Кер Лаеда, че до сега положението ти те е устройвало! - магът се закани с пръст. - Ти произхождаш от почтено семейство, в родство си със самия Архимаг. Как си паднал толкова ниско, Кер! Да се примиряваш с положението на... ратай?

Фесис се намръщи. Съвсем искрено се нацупи. И избуча.

- Моля за извинение, но от известно време искам да ви помоля за нещо...

- Да?

- Пикае ми се.

Арбел гнусливо се намръщи.

- Ще те заведат. Удовлетвори потребностите си... Обаче не се разтакавай! Имам още доста въпроси...

- А не може ли направо тук... В смисъл, ще Пренесете пикнята където трябва, щом толкова бързаме... пък и сте прав, в Академията можех да науча маса полезни неща...

Магът направо изтръпна от отвращение и почти истерично повтори:

- Ще те съпроводят!

После се взря в нищото малко встрани от младежа.

Фесис разчиташе точно на това. Както бе предполагал, стаята нямаше същинска врата.

На стената се появи алена светлина, която очерта овал на магически портал. Младежът усети убождането на чуждата магия. Арбел заслужаваше ранга си на командор - работеше бързо, на ниво мислеобрази, без да се нуждае от словесни заклинания или амулети.

- Хайде, върви - подкани го магът, изкривил устни.

- Много ви благодаря! - зарадвано рече Фесис.

И се насочи към портала, вдигна крак и прекрачи... престори се, че прекрачва портала.

Арбел тъкмо се извръщаше настрани, още отвратен от предложението на наемника.

Фесис скочи.

През цялото време той не допусна в мислите си намерението за нападение. Напротив, концентрираше се изцяло върху физиологичните си нужди, върху препълнения и стегнат пикочен мехур. Аурата му оставаше аура на сломен и претърпял поражение човек, който външно се опитва да запази достойнство, но всъщност вече се е покорил, а на всичко отгоре му се пикае...

Само така имаше шанс да залъже опитен чародей.

Арбел реагира невероятно бързо. И все пак закъсня. Закъсня да захлопне прохода, закъсня да се защити - просто не бе успял да избере кое да свърши първо.

Фесис го удари в гърлото с юмрук, ръката продължи да се движи, последва удар с лакът - накрая пръстите се разтвориха и наемникът довърши вълшебника с длан. Същевременно удари пети в пода и скочи назад, като играеща във вира риба -право към гаснещия ален проход.

Тъкмо такъв му трябваше.

Нуждаеше се именно от угасващ портал, защото инак отсреща би налетял на трима, или дори на четирима готови за бой адепти, които щяха да го посрещнат с обездвижващи заклинания.

За това, че заедно с гаснещия проход би могъл да угасне и той самият, Фесис си наложи да не мисли.

Ахата и Кицум не успяха да се отдалечат много. Кой знае защо подире им се повлече цялата трупа. Като овце подир пастира си. Дану се огледа -Евелина, Нодлик, Еремий, братчетата-акробатчета... Най-отзад се влачеше нещастният смачкан Трош.

Кицум също се огледа и изсумтя, замърмори. Облаците вече бяха закрили небето.

„Накъде вървим? - помисли си Ахата. - Накъде и защо? Пороят наближава... Почти е тук. Онфим се отърва... Вече нищо няма значение"

Старият смешник внезапно спря и присви очи към нещо сред изкривените усукани дънери. Боклучавите дървета замлъкваха, нечути от никой, освен от момичето Дану. Зелените им, пълни с бяс гледала се захлупваха, гората посрещаше Пороя. Ала Кицум бе забелязал нещо друго. Шареше с очи по рохкавата пръст, струпана на куп, висок почти половин човешки ръст. Приличаше на огромна къртичина.

- Богове истински, стари, млади и нови... - прошепна клоунът. -Откъде се взеха тук тия!... Никога преди не са стигали толкова на север...

Кицум млъкна и грабна ръката на девойката. Задърпа я и тя се остави да изминат няколко крачки, преди старецът да успее да отпуши гърлото си:

- Бързо, Ахата! Имаме шанс! Може и да успеем! Повлече я към фургона и като кресна на останалите, които мигаха насреща им:

- Не се мотайте! Това са тунели на тарлинги! По тях можем да стигнем до Хвалин!

- Тарлинги? - заекна Евелина. - Ами че те ще те излапат начаса! По-добре тук, под Пороя!

- Както искаш! - озъби се Кицум. - Аз ще опитам! Данке, вземай оръжие и храна! И злато вземи... Току-виж се измъкнем...

Въпреки бързането клоунът действаше точно и без припряност. Окичи се с оръжие - навиците на воин проличаха съвсем ясно. Ахата едва успяваше да го следва.

- Ех, с вас съм! - възкликна отчаяно Трош. Подир младока се втурнаха Таниша, а после и останалите. Нодлик дърпаше Евелина, която се опита да се запъне.

За нула време награбиха оръжие и торби с храна. Златото изчезна още по-бързо. Медните и сребърни монети останаха да си лежат.

- След мен! - провикна се Кицум.

Рохкавата къртичина се приближаваше с всяка тяхна крачка-скок.

Клоунът държеше маслен фенер. Не беше кой да е светилник, а точно онзи, който Онфим бе купил в Остраг. Зареждаше се с пречистено три пъти масло и можеше да гори по три дни. - Влизайте! Трябва да се отдалечим и да стигнем колкото се може по-дълбоко, преди да е шурнал Пороят!

- Досега никой не се е спасявал в ями! - задъхана извика Евелина.

- Предложи нещо по-умно тогава! - изрева Кицум. - Не можеш, нали?

Трай си тогава! Тарлингите ровят по цели левги! И със сигурност са прокопали къртичините си до старите катакомби на Хвалин!

- Откъде знаеш!? - изквича жената.

- Защото са били стражеви създания на елфите и Дану! Щом са тук, значи са дошли от града! Трош! Ти си пръв! Влизай!

Просто душният младеж не възрази. Пое подадената му от клоуна брадва и скочи право в купчината, която подаде и с шум се срути навътре заедно с младежа...

Изминаха секунда, две... сърцата на трупата отброиха няколко удара повече.

- Скачайте! - глухо се донесе изпод земята. Не е високо... ама много тъмно. Да ми бяхте дали фенер, господин Кицум?

Дори Евелина нямаше нужда от подканване. Тя се втурна към дупката преди клоуна. Останалите се изсипаха в тунела като грах в тенджера.

За свой срам Ахата не бе чувала за тарлингите. Родителите никога не й разказваха за тях, а когато се научи да чете, вече нямаха толкова много книги...

Тунелът се оказа нисък, задушен и тъмен. Кицум се огледа.

- Натам! Ех, само един фенер, пусто да остане... Трош! Срути тавана зад нас! Влагата на Пороя не трябва да ни застигне! Поне някак да се предпазим... Хайде, господа артисти, мърдайте, преди Пороят да ви е накиснал задниците!

Само смешникът имаше смелостта да говори на висок глас.

- Данката пред мен! Хайде!

Те тръгнаха, наведени като гърбави просяци.

- Ахата, зареди самострела. Ако нещо шавне отпред - стреляй. С тарлингите инак не става. Или ние тях или те нас... Много зли твари са!

- А какво ядат в тези свои тарличини? - изпъшка Еремий.

- Имат си цели подземни пасища.. - Кицум сякаш се сгърчи от някакъв спомен. - Тревица, гъбки, плесени... Хранят си животинките... после ги лапат.

- Колко гъбки им трябват, за да си отгледат животинки...

- Ядат и хора като им паднат - охотно додаде Кицум.

Ахата се учуди. Ако клоунът не се шегуваше, значи под земята съществуваше цяла тарлингска държава. Или нещо като мравуняк. А щом тунелите са толкова големи... Що за „мравки" бяха тези тарлинги!?

...Евелина първа взе да пуфти и пъшка. Беше успяла да прибере едва ли не три четвърти от Онфимовото злато. И почваше да се задъхва.

- Млъкни! - съскаше Кицум. - Тарлингите може да са слепи, ама чуват по-добре от котка! Ще допълзят и ще ни сготвят за вечеря!

Ала Евелина не можеше да се въздържи от пъшкане и стонове.

- Ух... ох... уф... Кицум, нека... спрем... нека си починем, Кицум! Като излезем ще ти дам...

- Дръгливия си задник ли? - злобно я прекъсна клоунът. -Или златото? Златото ще го поделим поравно, ненаситнице алчна! А задникът ти и на онзи свят не ми е потрябвал! Ахата! Ако тази кучка продължи да хленчи, застреляй я... Млък, Нодлик! Ти си следващият! Ако тъпото ти гадже не се стегне, по-добре да изскачаме навън - под Пороя! Виждал ли си тарлинги, а?!

Ахата вдигна поглед. Кицум държеше фенера пред лицата им. Очите на двете жени се срещнаха и Евелина тутакси млъкна. Продължиха.

Ахата чуваше как клоунът едва чуто си шепне:

- Странно... Тарличината е съвсем прясна... а миризмата липсва. Чудна работа...

...Пороят зашумя отгоре. Не го чуха. Ала вместо това усетиха върху слепоочията си неприятен натиск, който се превърна в тъпа болка и почна като дървояд да си пробива път през костите на черепа към мозъка. За Ахата земният слой отгоре внезапно стана прозрачен...

Врящите в космати кълба облаци сякаш дращеха върхарите на гората. Острите клони се впиваха като копия в тлъстите кореми на облаците, сякаш нападаха ловна плячка. Успяха да разпорят търбусите им, черната маса отгоре се сгърчи и със стон избълва съдържанието си. Върху почвата плисна отровно зелена гнилоч, подобно кръв от рана. Струите удариха гората като камшици и дърветата мигновено се разтрепериха като от болка. Клоните се сплитаха, всеки опитваше да се скрие под другия, да избегне парливите капки...

Ала въпреки конвулсиите си, дърветата не се разпадаха, нито се топяха като восък на свещ. За разлика от фургона и труповете на конете. Всяко нещо, докосвано от човешки ръце, се запалваше с призрачен зеленикав огън, разкашкваше се в гнусна отровно зелена каша, после се избистряше и попиваше в земята. Всичко, белязано с проклятието на човешките ръце -дрехи, багаж, някога хранени и галени коне, случайно докоснати камъни даже - всичко изчезна...

Земният пласт над Ахата помътня. Милиони тънки като косъм струйки се просмукваха надолу, настойчиво издирвайки път към бягащите си жертви.

- Бягайте! - шепнешком възкликна Дану. - Капките ни търсят! Ако ни намерят...

Нямаше нужда от уточнения.

Изцапани с кал и глина, на четири крака, артистите чевръсто запълзяха по тунела. Пороят се усилваше, облачният фронт бързаше напред, нетърпелив да застигне някой друг злощастник. Горящият под убийствените струи фургон се скри зад дърветата.

Ако тунелът на тарлингите не бе свил надолу, нямаше да успеят.

Трескаво се спускаха все по-дълбоко. Отгоре се чуваше бясното фучене на вятъра. Пороят напредваше на запад по-бързо от атакуваща конница.

През този вой Ахата стреснато различи нещо като песен - унила, виеща... зловеща. Някой повтаряше слова, някъде далеч... Не, изобщо не бе далеч!

Момичето Дану не се замисляше над ненадейната си способност да вижда през земята. Бе твърде уплашена. Но пък надолу нищо не се виждаше. Там мракът бе пълен.

Виж, горе...

Отгоре видя движение, по-различно от милиардите трепкания на отделни капки, разлюлени клони, обрулени от земята листа. По пътя, покрай огъващите се дървета мудно, но пък нереално бързо се мъкнеше някаква фигура. Походката бе ъгловата, неравна и конвулсивна, сякаш бе панаирна марионетка на конци. Огромна марионетка. Висока два човешки боя. На главата си носеше уродлив рогат шлем, който отстрани бе пробит. В прорезите отпред се виждаха части от ужасно лице - салата от разлагащо се месо и почернели кости. Очите бяха мътни зеленикави торбички с гной. Гигантската снага носеше ръждиви, древни по форма доспехи със следи от удари с меч и секира. Забелязваха се и пробойни от копия и стрели... На пояса си чудовището мъкнеше кошмарен меч с извито вълнообразно острие, което чак на върха си ставаше право... Стоманата бе надупчена от люспи ръжда. С някакво вцепенено спокойствие Ахата се сети как се нарича такъв тип меч - фламберт...

Спокойствието й изтъня, когато изродът се завъртя и протегна ръката си напред. Държеше фенер, фенер от череп и гръбнак. Черепът можеше да е човешки, но би могъл да принадлежи на елф или Дану... Пръстите в ръждиви бронирани ръкавици стискаха прешлените на гръбнака, който леко се усукваше, сякаш мъртвешкото лице на черепа се оглеждаше. От празните очни дупки изригваше отровна зелена светлина. Там, където сноповете й докосваха земята, болезнено потръпваща под Гибелния порой, почвата за кратко припламваше в ням писък на мъка и ужас.

Ахата не можеше да помръдне. Бе като птичка пред змия. Не - по-зле, като в прицела на заклинание от маговете на Дъгата, вълшебство, гасящо волята и разума. Спътниците й изчезнаха, изчезна целият свят. Във всемира останаха единствено Пороят и страшният ръждив великан, който бродеше под него. Той черпеше сила и псевдоживот от смъртта на безброй същества, сякаш бе плът от плътта на Гибелната стихия.

Господарят на Пороя. Инак не можеше да го назове. Господарят-жетвар, дошъл да прибере реколтата си...

Кицум разтърси Ахата и я повлече за ръка. Тя не можеше да се движи по своя воля. Стряскащият фенер на Господаря на Пороя се обърна и насочи към земята. Прониза със зелените си гибелни лъчи дърветата, глината, камъните, корените, всичко и ги превърна в стъкло. Уродливият гигант шумно си пое въздух и замърмори басово като песен без музика и даже без печал - чист ужас :

-Тук, тук, тук... чувствам, чувствам, чувствам... ще изпия, ще изпия, ще ги изпия... скриха се... под земята., няма да избягат...

Гласът фъфлеше.

„Мамо, майчице! - изпищя наум Ахата и отчаяно замижа като че ли се надяваше така да стане невидима за грамадния въплътен в мърша и желязо призрак. - Nimo! Nimonni! Nabi pa miinni..."

Чудовището спря недалеч над тях. Изглеждаше тромаво и непохватно, почти влачещо се, но това не му пречеше да се озове там, където пожелае. Край това изчадие всичко бе напоено със смърт. Не просто зло, а смърт. Да отнема живота бе единствената му цел. То бе самата същност на Пороя. Чия магия му бе дала възможност да съществува!?

Черепът се втренчи през земния слой право в сърцето й.

Тя го почувства като шибване с нажежен телен бич. Очните кухини на мъртвешката глава заискриха, а великанът изсумтя и доволно забуча - като камбана, която будеше мигрена:

- Намерих, намерих, намерих... Сега ще изпия, изпия, изпия всички... - отекна в главите на спасяващите се хора и момичето Дану.

Долната челюст мърдаше и щракаше с хрущене, изгнилите зъби потропваха в изгнил метал - алчно, едва ли не похотливо.

„Nimo! Nimonni! Nabi pa miinni..." - изхленчи пак наум момчето.

Това сякаш помогна. Тя отново усети тялото си. Нозете й се подчиниха и успя да откъсне взор от страховитото създание горе.

Тунелът продължаваше да се спуска. Артистите на цирка като че ли също усетиха нещо - най-вече Кицум. Започнаха да се озъртат към ниския таван -всички към Господаря на Пороя. Може би не го виждаха, но със сигурност чувстваха присъствието на нещо злокобно.

А тънките дребни струи на Пороя проникваха надолу, устремени към плячката. Пълзяха като змии през пръстта и въпреки усилията на бегълците, бавно ги настигаха.

Небето бе станало съвсем черно. Косматите облаци се бяха слели в цял похлупак, по който се мяркаха фантастични сенки, които, изглежда, се сражаваха, но не на живот, а на смърт. Кръвта на загиващите се смесваше с капките и ги правеше още по-отровни.

Ахата бе като в транс - нито в съзнание, нито в несвяст, а в състояние на мигновено озарение, докосване до истината. Зад далечни гори, зад високи, остъргали небесния свод планини, на края на света тя видя замък - руини на замък. Дори вятърът не смееше да наруши мъртвия покой, възцарил се над зъберите на стените и кулите, които приличаха на рибешки скелети. Цялата твърдина бе изсечена от единствен къс скала. Натрошеното не бе от неумолимото време, а от удар на враждебна магия. Корозията не бе причинила нито една пукнатина. Победителите бяха избили бранителите на замъка и го бяха изоставили. Ала словото на отмъщението бе отекнало в небитието и бе предизвикало появата на Господаря на Пороя...

Откровението не мина безнаказано - остра болка прониза девойката Дану от тила по гръбнака до петите. Земята престана да бъде прозрачна и Ахата осъзна, че е затисната от задух и мрак. И тишина. Долавяше се само уплашен шепот. Лампата на Онфим едва мъждукаше.

Тунелът водеше право към Хвалин, без да завива, и се спускаше все по-надълбоко. До какви катакомби щеше да ги изведе? Щяха ли да видят някога небето? Лабиринтите под града не бяха най-доброто и безопасно място, но бяха за предпочитане пред парещите капки, които разяждаха всичко живо. Продължаваха. Жулеха длани и колене. Бягаха като животни - на четири крака.

А изчадието с рогатия шлем мълчаливо и неотстъпно ги следваше по повърхността.

Рано или късно преследването щеше да приключи по някакъв начин.

* * *

Тази нощ щяха да запомнят до края на живота си. Отзад -островчето с накълцан труп и прекършено заклинание. Отпред - неведомо създание, убило свещеника, което огласяваше блатата с ужасния си вой. Наоколо, скрити в кафявата кал на мочурищата, в добавка се криеха и други твари - не толкова кошмарни, но не по-малко опасни.

А ги преследваше и потеря...

Сидри крачеше пръв. Само той можеше да намери сигурен път сред тресавищата дори при пълен мрак, защото се водеше по ориентири, които бяха известни единствено на него. Пътеката бе удобна - сравнително широка, достатъчно твърда и не дълбока - блатото стигаше едва до коленете на конете.

Няколко пъти отстрани изпълзяваха твари, които приличаха на великански стоножки. Намесиха се мечовете. Острието на Кан-Торог летеше по-бързо от човешки поглед и от изчадията оставаха единствено неподвижни буци леш.

За Волните това бе нещо нормално, Каменният престол ги бе наел тъкмо за такава работа. Те убиваха майсторски, с трениран от години усет налучкваха как и къде да посекат гадините, и то така, че да не се налага да повтарят.

Стоножките дадоха шест жертви и се отказаха от опърничавата плячка, след което предпочетоха да се нахвърлят върху телата на загиналите си съплеменници. Сидри дочу алчното мляскане, ръмженето и писъците. И отново се прегърби да повръща. На писъка реагира и Волният.

- Не си довършила едно от онези твари, Тави - забеляза той неодобрително. - Упражнявай се повечко, сестро. Имаш чудесна ръка, не я разваляй с безделие.

В отговор тя му се изплези, а той се престори, че не я вижда в тъмното.

Подир стоножките късмета си опитаха някакви червеи. Кой знае от какво преживяваха в блатото - пътеката надали им осигуряваше прехраната.

Тави се радваше и на тъмнината, и на тревожните зловещи шумоления в тръстиката и кривите храсти. Радваше се дори на отвратителните муцуни на чудовищата, които с безмозъчен инат продължаваха да напират до рядкото лакомство - нежната плът на двукраките.Тя сечеше и убиваше с наслада.

Така успяваше да забрави за Пороя, за потерята... за нещастния свещеник, чийто труп бе осквернила с гнусна магия... От всичко, за което предпочиташе да не мисли, въпреки че то пропълзяваше в съзнанието й неканено като блатните червеи, най-приемлива беше темата за Пороя.

Пороят наистина настъпваше много по-бързо от обичайното. Тави усещаше приближаването му, както би усетила нечие зловонно дихание. Облаците не само бълваха смърт, те самите миришеха на смърт. През последното денонощие този полъх се бе засилил обезпокоително бързо.

Пороят като нищо можеше да ги настигне преди да са допълзели до входа на пещерната столица.

Ето защо, когато сивото утро замъждука и Сидри се накани да се просне да почива - джуджешката пътека ги бе извела на сухо островче, гъсто обрасло с ракита - девойката поклати глава:

- Не, няма да спираме.

- Моля? - намуси се джуджето. То демонстративно преметна секира и взе да чисти острието със стиска суха трева. - Толкова страх набрах дотук!... Даже заклах пет или шест от онези гадини, от които ми се повдига! Искам да си почина! Нозете не ме държат!

- Почивката се отменя.

- Ама!...

- Погледни ей-натам - посъветва го девойката.

Сидри погледна. Охна, ахна и чевръсто се покатери на гърба на понито си, като го подкара още преди да се е настанил в седлото.

Отново се озоваха сред мочурището. От черните бездънни тресавища бликаха мехури. Пътеката лъкатушеше между високи туфи блатна тръстика.

- Усещаш ли преследвачите, Тави? - Кан-Торог от доста време насам не махаше ръка от дръжката на меча. А щом Волен показваше такава нервност... Девойката за миг стисна очи.

- Не, Кан. Те като че ли... като че ли се връщат. Но... - Тя притисна слепоочията си с показалците. - Поставили са завеса... Нищо не съзирам. Със сигурност обаче не са сред мочурището. Само дето... Не, глупости...

- Какво? - младият войн се наежи още повече. Бе се напрегнал докрай -човек не умееше така.

- Глупости, казах! Не обръщай внимание - отсече Тави. Спътникът й само сви рамене.

* * *

Над потръпващото тяло стояха две, оплескани със студена кал, фигури, които бяха загърнати в едноцветни алени наметала.

- Та накъде, казваш, тръгнаха? - попита единият маг, докато небрежно вдигаше жертвен нож от обсидан.

Трупът се разтресе. Вторият вълшебник безгрижно настъпи най-хлабавото от колчетата и то потъна в почвата под тежестта на ботуша.

- Добър материал - рече магът. - Винаги съм ти казвал, че от белите раса стават превъзходни зомбита.

Мъртвецът заговори. Очевидно двойката магове бяха далеч по-силни и вещи в заклинанията от момичето.

След като изслушаха убития, вълшебниците се спогледаха.

- Командорът е прав - каза вторият. - Тръгнали са...

- ...право накъдето ни трябва! - самодоволно подкрепи колегата си първият маг. докато прибираше ножа под плаща си. -Ами тогава да побързаме. Трябва да стигнем планините преди Пороя.

- Ами този тук?

- Този ли? - Ухили се магът. - Ей сега ще видиш какво ще направя!

И го направи.

* * *

Вероятно всеки, който преживее две покушения в един и същи ден, би се заключил в цитаделата, би се обкръжил с въоръжена до зъби стража и не би подавал носа си навън.

Императорът не бе от тези хора.

Послание от Бащите нямаше. Това можеше да означава какво ли не. Че воинът на Братството е заловен. Че е ранен. Че просто не е смогнал да достигне целта си... Единствен Императорът знаеше колко важно е това, не Баща Хеон. С цената на огромни усилия Братството бе разузнало, че в Хвалин назряват някакви извънредно важни събития, щом натам е бил пратен доверен човек на Командор Девран от Червения Арк.

„Това е голям шанс - трескаво шепнеше Хеон, а очите му постоянно шареха по завесите на прозорците. - Това е късмет, който се случва веднъж на сто години. Знаем адепта, знаем името му. Не бива да пропускаме такава възможност. Ще пратя най-добрия от моите момчета.

Императоре мой... Ако гарантирате, че разходите ни ще бъдат компенсирани..."

Владетелят не се бе поколебал. За първи път Братството само се натискаше да подхване нещо против Небесната дъга. Миналият път, те даже върнаха капарото, когато Безцветният Нерг се оказа твърде костелив орех за зъбите им. Сега обаче Баща Хеон като че ли бе готов да рискува още веднъж.

„Ами ако ме е излъгал и не е пратил никого? Не, досега никога не се е случвало Сивите да мамят така долнопробно. Но пък кой ги знае кол коса притиснати? Братството винаги е притиснато в ъгъла. Дъгата може всеки момент да смаже обществото на нощните воини, което бе станало прекалено вироглаво. Кой ли знае подробностите, размаха и ожесточението на тайното съперничество или война - между Седмоцветието и Сивите наемници? Възможно е Баща Хион просто може да не е имал друг изход. Което не го извинява. Моите Волни са способни да се справят и с най-добрите бойци на Сивото братство. В крайна сметка наемниците са най-обикновени хора...

Излиза, че в цялата огромна Мелиинска империя мога да разчитам само на шепа довереници, при това- нехора. И то такива нехора, които са по-далечни на човешкия род от елфите и Дану."

Елфо-човешки мелези, макар и много рядко, все пак се раждаха. Браковете на Волни и хора обаче бяха обречени на пълно безплодие. В същото време Волните и елфите, както и Дану, бяха в състояние да отгледат здрави и жизнени деца. И това бе факт, въпреки че против такова смесване на расите негодуваха и елфическите чародеи, и маговете на Дану. Негодуваха, докато бяха живи. После недоволстващите замлъкнаха, защото главите им украсиха зъбчатите стени на граничните крепости на настъпващото човечество.

„Аз съм пленник. Даже не съм кукла на Дъгата. Вълшебниците надменно ме игнорират. Войните с елфи, джуджета и Дану приключиха. Орки, гоблини, троли и всякакви други са отблъснати и изтласкани далеч на север. Източните провинции се развличат с дребни междуособици. Замисленото от баща ми завладяване на другия бряг на Изгревния океан... Експедиционният корпус иска подкрепления, а скоро ще остана без войска.

И тогава единствената сила в пределите на познатия свят ще останат маговете. Същите, които засега се държат учтиво, кланят се, наричат ме „повелителю"... Само дето Сежес ме гледа със студен блясък в очите, странен блясък...

Но същите тези магове много пъти са имали възможност да се отърват от марионетката, която показва непокорство! Можеха да ме удушат като бебе. И щяха с прискърбие да обявят, че съм починал от треска като баща си. Още съм им нужен... или вече не?"

Сърцето му изстина.

„Дъгата. Небесната, неуязвима дъга. Нима няма нито едно слабо място? Сежес бърбореше за ренегати. Срещат се и частни лица, купили патент от ордените да практикуват магия. Те са подчинени на множество сурови ограничения, а и като способности са далеч от вещери даже... Истина ли е това за ренегатите? Кой знае. На Дъгата не бива да се вярва. Дъгата е коварна. Дъгата лъже на дребно и на едро. Маговете на Седемте ордена са по-лоши от хищни зверове, много по-лоши от безбожните Дану, по-зян и от елфите - както казват слугините.

Затова трябва да се махнат."

Императорът притисна горещо чело в преплетените си пръсти, дланите му се бяха свили в общ юмрук.

„Твърде съм слаб. Сежес е права. Боя се от кръв, боя се от изтезания. Жалостив съм. Мъчно ми е за децата. Наистина, повелителю, накъде си тръгнал с тая своя мека душичка? Не разчитай на успех при такава нагласа. Или ше се решиш да удавиш Седмоцветието в море от кръв, или... За „или" изобщо не бива да мисля! Значи..."

Императорът реши да изчака още един ден.

След което щеше да прати в най-дълбоката преизподня своята предпазливост и да потърси Бащата лично.

ДЕСЕТА ГЛАВА

Фесис си помисли, че вероятно така се чувстват екзекутираните чрез разчленяване. Той просто престана да съществува. Онова, което на грубия човешки език се наричаше „болка", дори приблизително не се доближаваше до усещането, което той сега изпитваше.

Ако не друго, скокът му бе сполучлив. Гаснещият отвор на пренасящото заклинание го пое... А после наистина угасна. Удар, който едва не разкъса душата му, запокити младежа към дълбините на безсъзнанието. Но вместо да изпадне в несвяст, наемникът удържа болката. Постигна го единствено със силата на волята. Не можеше да си позволи друго - да употребява своята полулюбителска магия в една от кулите на Арк би било наистина непростимо безумие.

Сега лежеше превит на три, сполучливо кацнал върху прашна каменна греда - една от многото, разположени напряко на свода на висок коридор, който се точеше надалеч и в двете посоки. Повечето хора си мислеха, че след като кулите на ордените са високи и тънки, вътре е доста тясно. Този коридор обаче никъде не свиваше, а се точеше едва ли не на цяла левга. Фесис не можеше да намери обяснение, по-точно - не можеше да си хареса едно от двете: или вътрешността на кулите по някакъв магичен начин бе по-широка от външния им изглед (което в никакъв случай не представляваше банална илюзия), или... Или се бе озовал дълбоко под земята.

„Не че имам избор" - помисли си иронично младежът. Всъщност, би могло да бъде далеч по-лошо. Гаснещият проход би могъл да го запокити къде ли не. Например да го сервира на глутница гладни демони... въпреки че такъв вариант бе наистина рядък...

Фесис предпазливо вдигна глава. Положението му не бе за завиждане -без оръжие, в незнайно какви подземия... или нейде из етажите на кулата на Червения Арк.

„Колко ли време ще им отнеме да ме намерят? Може би изобщо не си струва да бягам... Не! Нека да ме гонят! Няма какво да ги улеснявам сам!"

Той меко скочи на пода. Издърпа от гайките широкия си кожен колан, украсен по цялата дължина с тежки кабари. Един воин от Сивото братство не може да си позволи да носи панталон, който му пада. Но коланът служеше и за оръжие.

„Интересно, как така умниците от Дъгата още не са се сетили? Комай ще се наложи да им изнеса кратка лекция по въпроса...

Да де, ама как?

Аз съм първият, озовал се в кула на орден и при това още съм боеспособен. Ох, не избързвам ли с фукните? Колко ли други нощни воини са си мислели същото? Никой в Братството не знае. Ето защо първо трябва да напусна кулата жив и по възможност здрав... Неприятното в случая е това, че не разполагам с информация за вътрешната архитектура на щаб-резиденциите на Седмоцветието. Ако се измъкна, само сведенията за интериора на тази кула ще са безценна придобивка...

Добре.... Ясно е, че трябва да се измъкна. Остава да измисля как."

Младежът затвори очи и опита да различи „мириса" на магията. Безуспешно. Както и очакваше. Кулата и без това се пълнеше с вълшебства, чародейства и заклинания. Даже да не гасяха „ехото" им, безбройните „аромати" биха объркали дори самия Архимаг. Да действа наслука?

Фесис вече бе готов да последва мъдрия съвет да се осланя на интуицията си, когато злата аура на кулата потрепери - от дълбокия си фундамент, до издигащия се в Астралата връх. Младежът веднага пак затвори очи.

Конусът на кулата, видян с магическото зрение, приличаше на геометричен стълб пламък, опрял небесата. Пресичаше го студено-чиста струя сребрист огън. До изпотеното чело на сивия наемник се докосна свеж полъх като от морски бриз.

Фесис въздъхна. Бе убеден, че току-що в кулата е било внесено Нещо, което притежава грамадна магическа мощ. Толкова огромна, че сякаш цялата сила на Орден Арк бе принудена да се наежи, да реагира, да изолира незнайното опасно Нещо с пламтящи щитове и да го постави под карантина.

Интересно ли е това нещо? Нито един описан или поне споменат във вълшебната литература артефакт не можеше да се сравни с Нещото. Значи или маговете на ордена бяха извършили някакво откритие и въз основа на това бяха създали нещо наистина извънредно... Или бяха докопали някое древно съкровище с немислима сила... Фесис, който така и не бе станал маг, въпреки недостатъчната си подготовка прекрасно разбираше, че балансът е нарушен...

„Що за артефакт се е пръкнал?..."

Ако не друго, посоката се усещаше прекрасно и Фесис хукна по коридора.

Тичаше и си мислеше, че най-благоразумното би било да се спасява... Ала нали заради това бе станал Фесис - за да може да рискува, да се отдава на хазарта на търсенето, въпреки гибелните рискове, множеството бели и проблеми! Но не беше просто заради тръпката. Той искаше да узнае, наистина ли е толкова непобедима Небесната дъга, както се смяташе от векове... Може би все пак бе и заради тръпката... Досега нищо не бе натрупал, освен белези и кратки мигове на слава - мигове на докосване до нещо наистина вълнуващо, загадъчно, опасно... И обикновено - във вреда на маговете! Фесис мразеше маговете. Имаше основания за това. Самият той бе от семейство на вълшебници.

Коридорът продължаваше, прав като стрела. Отстрани почнаха да се мяркат страховити врати, покрити с ръжда, издраскани с руни и заклинателни символи. Затвор? Фесис понечи да поспре, за да усети дали пленниците в килиите са живи.

Само след миг се втурна още по-бързо напред - иззад едната от вратите го попари като с вряла вода нечовешка, люта и неукротима омраза към всички хора.ъ

След трийсетина крачки успя да се съвземе. „Уф... Сега поне съм сигурен, че се намирам в подземието на кулата на ордена. Къде ли е излазът нагоре? Не може всички магове от Червения орден да използват магически проходи, защото ако е така... Тогава наистина са непобедими..." Коридорът свърши в сляпа стена.

Значи към този подземен етаж действително водят магически проходи. Сигурно е затвор или зверилник.

Фесис спря. Можеше да се върне, но бе убеден, че в другия си край коридорът ще свърши по съшия начин.

„За какво са им на вълшебниците врати? Освен за килиите, където обикновената врата има някои предимства..."

Младежът се облегна на стената, пропъди отчаянието и се замисли.

„Отстрани има килии... Вътре има живи пленници... Чудовища... Как ги хранят? Ами отпадъците? Нима маговете чистят мръсотията? Ха!"

Леко развеселен, той тръгна обратно. Даже тихичко си засвирука. Ала не можеше да е съвсем безгрижен. Нямаше време, за да бъде безгрижен.

Скоро някой щеше да се сети за Командор Арбел. После щяха си направят сметка накъде би могъл да офейка плененият нахален Сив наемник, да започнат тотално претърсване...

Фесис спря пред една врата, после пред друга, пред трета. Накрая избра една, зад която недоволно ръмжеше нещо, шумеше сякаш му бе тясно. Аурата на съществото бе подгизнала от злоба и омраза. Клокочеше като в каменно гърне.

„Това ще свърши работа."

Ако истинският герой е онзи, който изпитва страх, но го превъзмогва, тогава Фесис не попадаше сред героите. Дори напротив - страхът за него бе като чашката за пияницата... Даже не точно страхът, а по-скоро -усещането за опасност...

Докато философстваше по този начин, младежът човъркаше бравата -сериозна изработка, навярно джуджешка. Онова зад вратата притихна, а след миг изръмжа въпросително.

- Сега, сега, сладурче... - измърмори Сивият наемник. - Потърпи малко... Много як катинар са ти окачили...

Надяваше се да е преценил правилно и да има шанс да се измъкне. Ако ли не... Щеше да изчака маговете, които неминуемо щяха да довтасат, за да озаптят освободилото се чудовище...

А то се освободи внезапно - бравата щракна и вратата се отвори със замах. Черно туловище изскочи в коридора и в движение разгърна ципести криле, увенчани с гроздове нокти. Почти до тавана се издигна източената глава с висок костен гребен, който тракаше като кречетало, а Фесис почти се задуши от непоносимата воня на създанието.

Позна го начаса - манхалия. Обитател на горещите пустини в най-южния край на света. Там слънцето и зиме, и лете се издигаше еднакво високо. Това същество бе природен източник на магия, извор на сила за тамошните шамани, които танцуваха друсливите си танци сред изсушените пространства.

Звярът с неочаквана за едрите си размери пъргавина се завъртя в тесния коридор, захлопа с кречеталото си и приготви за удар клюна си, който се оказа пълен със зъби.

„Аха, тварта е променена. Истинската манхалия, разбира се, няма зъби."

В такива случаи двубоят не се решаваше от сила или бързина, а от точното знание къде, как и с какво трябва да се удари, Фесис подскочи право срещу муцуната на звяра и завъртя колана си. Тежката катарама улучи уязвимото място малко зад и по-ниско от голямото кръгло око. Там имаше мъничка, бясно пулсираща буца. На това място кръвоносните съдове към мозъка на звяра минаваха плитко под кожата. Целта изглеждаше малка, но това бе за сметка на изцяло бронираното тяло, което бе непробиваемо дори с джуджешка секира.

Манхалията високо изквича, краката й омекнаха и тя рухна на пода. Ноктите на крилете глухо издрънкаха. Беше изпаднала в шок от болката. Нямаше да е задълго, но той се надяваше времето да му стигне.

С един скок Фесис се озова в килията, без да обръща внимание на смрадта. Завъртя глава и се огледа.

„Така, така... не е това, не е тук... Аха!"

Върна се и стегна клуп на покритата с бръчки шия на страшилището. Напъна се, с риск да се секне, и вмъкна в килията уродливата глава. Приповдигна я, като простена от усилие, и побутна с безобразната муцуна един камък в стената , който изглеждаше съвсем обикновен, но в сравнение с другите в зидарията бе малко повече разяден от отровната слюнка.

Накрая, силно затегнал клупа, рязко удари главата на създанието този път в основата на черепа. Трикът не го знаеха даже маговете -така се свестяваше манхалия.

Звярът захърка и се задърпа. Фесис с все сили опъна колана. Тварта се задави и затихна. Мътните очни ябълки се втренчиха почти умолително, сякаш обещаваха да изпълнят всичко, ако примката се поотпуснеше.

Тъмната аура на създанието се променяше и Фесис стисна зъби.

„Ако надзирателите, които хранят животните, се забавят още малко, със сигурност ще усетят, че манхалията не е била сама. А тогава... Аха, ето!"

Проходът светна в тъмносиньо, но бе твърде тесен, за да мине през него цялото чудовище, Фесис пусна края на колана си и се стрелна напред -право в магическия отвор на хранилката. Отзад избухна див вой.

Той се тръшна по очи върху някакъв под, превъртя се. Нещо шавна и избоботи отстрани, Фесис веднага ритна натам, без да се цели. Върху него се стовари нечие тяло, което не бе човешко - имаше зеленикави люспи, ноктеста лапа...

Младежът скочи и се приготви за бой... Само че никой не възнамеряваше да се бие с него. Даже напротив - съществата бяха уплашени и тихичко хленчеха.

Бяха пет - нелепо издути като качета за кисело зеле. Приличаха на гоблини... ала не съвсем, защото вече не бяха живи. Върху сухите им скелети бяха залепени съдрани от трупове мускули. Очевидно маговете набързо бяха съшили телата, после бяха облепили всичко с кожа, напълнили ги бяха с прокисната кръв... Резултатът бе надзирател и чистач в затвора-зверилник. Чиста некромантия. Страшна, кървава, отвратителна, а Фесис знаеше, че за всеки хомункулус са отишли поне трима живи гоблина. „Горките."

Най-ужасното зло бе, че за „съживяването", не - за активирането на тези изделия бе използвана жива кръв... от поне пет-шест деца.

„И не е било достатъчно да ги убият, а е трябвало дълго и мъчително да ги умъртвяват, за да се получи нужния магичен ефект."

Наемникът преглътна. Страшните легенди за жертвоприношенията на деца, извършване от ордените на Дъгата, изведнъж придобиха напълно реални измерения.

Хомункулусите тъпо зяпаха и отстъпваха. Очевидно не бяха създадени за битки. Тяхната работа бе да надзирават затворените тук изчадия, да ги хранят, да им чистят. По свой начин те бяха безобидни създания.

Фесис грабна един месарски сатър от масата - „качетата" изхленчиха и се струпаха в другия ъгъл на помещението. Нямаше намерение да се занимава с тези нещастни неживи неща, но от помещението им със сигурност извеждаше нормално, немагическо стълбище към кулата. Не успя да продължи пътя си.

Тънката преградна мрежа, оплитала килията на манхалията, дали заради грубата употреба на прохода-хранилка, дали заради нещо друго, рухна. Звярът разби стените.

Сред грохота и хвръкналите камъни синята паст на прохода започна да се разширява и свива, накрая замръзна зинала. От синкавата мъгла се появи манхалията, на шията на която се клатеше коланът на Фесис.

Надзирателите с писък хукнаха да се спасяват. Очевидно не ги бяха лишили от някои полезни инстинкти.

Главата на манхалията се стрелна и захапа един не толкова чевръст хомункулус. Звярът проточи шия, поглъщайки лакомството.

Фесис улови края на колана си, дръпна и го намота на ръката си. Желязото на кабарите, в което бе впечатано тънко заклинание, се впи в кожата на чудовището.

- Изплюй веднага! - заповяда младежът, сякаш хокаше куче. - Плюй и да вървим!

Той добави и магията за Повеляване, но съвсем малко -колкото да не го усетят господарите на кулата. Сетне помъкна задушаващата се манхалия подире си. Звярът даже не се опитваше да се съпротивлява, усетил властта на хитрото двукрако.

Щом напусна помещението на хомункулусите Фесис разбра, че е хвърлил щастливи зарове. По всичко изглеждаше, че се намира в долните етажи на кулата, при това - откъм стопанските пристройки. Беше идеално за измъкване! Той направи няколко крачки...

Припламването пред магическото му зрение мигом го закова на място. Усети го като сребърна струя пламък, изпъстрена с трептящо живи зелени искрици на тъмно ален фон!

Как бе могъл да забрави за неведомия артефакт, донесен в кулата?!

Беше съвсем близо. Навярно на не повече от две стълбища...

Някой се показа от една странична врата и веднага с вик хукна обратно. Манхалията се задърпа подир бягащия.

Фесис се съсредоточи върху аурата на звяра. Благодарение на леля Аглая знаеше доста неща за животните - обикновени и чудовищни. Усещаше, че манхалията е усетила възможност да отмъсти.

- Само не ми се нахвърляй на мене! - строго предупреди звяра Фесис, след което ловко развърза клупа и отскочи настрани.

Бе излишно. Чудовището от далечния сух юг даже и не го погледна. Затрака с костения си гребен и светкавично се понесе по коридора, където, отдалечавайки се, стихваха паническите вопли.

„Странно защо наоколо няма никакъв маг?"

Сивият наемник махна с ръка и хукна в обратната посока -натам, където сребристо зеленото сияние пареше магическото му зрение. Пареше даже през дебелите зидове на стените.

Устреми се към него. По пътя някаква фигура се опита да му прегради пътя (или случайно бе подала глава от близката врата), но Фесис цапна свидетеля със сатъра и даже не се озърна да види кого е убил.

Сребърно и зелено!

Завой, завой, завой...

Витото стълбище го водеше право нагоре. Това бе глупаво, неразумно, безумно - горе щяха да го спипат като мръсно коте с два пръста. Защо трябваше да се катери нагоре, след като долу манхалията вече бе забъркала чудесна каша?

„Трябва да бягам преди да са я върнали обратно в зверилника." Продължаваше нагоре, глух за гласа на мъдростта...

...и едва не налетя на своето магаре. Като по чудо успя да се спотаи и да не се издаде.

Илмет вървеше по същото стълбище заедно с друг маг -невисок и жилест, който носеше едноцветен, ален плащ и церемониален шлем на командор. „Яааа... на Съвет на ордена ли са тръгнали?"

Той продължи подир двамата вълшебници като сянка. Наостри уши, за да чуе разговора.

- ...бре свършената работа - говореше командорът. - Остана само вторият меч... и може да се започне.

- Щастлив съм от вашето доверие и признание, командоре мой - с дървен глас отвърна Илмет. - Готов съм да тръгна незабавно...

- Разбира се, че ще тръгнеш, моето момче - ласкаво отвърна командорът. - Ти си моята гордост! Затова мисля, че ще е редно да присъстваш на тържественото поставяне на трофея в съкровищницата на ордена.

- Но... Командоре мой - запротестира Илмет, - аз не съм извършил нищо значимо! Просто поех пратката...

- Но я пое така - меко го прекъсна за втори път старшият маг, - че елиминира всичките ни странични тревоги. Не, моето момче, ти направи нещо много важно и значимо. И щом желаеш доброволно да тръгнеш по дирите на втория меч, аз ще те подкрепя пред Съвета. И когато успееш и този път... Тогава никакъв Император повече няма да ни е нужен.

Фесис не улучи следващото стъпало и на косъм се размина с падането и издаването си. Замръзна, за да се овладее. Налагаше се - не можеше развълнуван да маскира аурата си.

„Ето какво било! Червеният Арк е получил нещо... и е решил, че е настъпило неговото време! Времето на цялата Дъга? Или само за Арк?... По дяволите! Те искат да отстранят Императора..."

И през ум не му мина да се замисли защо един Върховен маг не усеща движещия се две завъртания на стълбището по-долу съгледвач. Главата му пламтеше. Наученото бе невероятна плячка за Братството...

„Преврат! О, богове... Цялата власт у Дъгата! Но за какво им е?! И без това я имат..."

Тих като сянка, Фесис продължаваше да се прокрадва нагоре по стълбите.

А стълбището оставаше като по поръчка безлюдно...

* * *

Отпред се извисяваха планините. Не някакви си хълмове, а истинските хребети, яките Кости на земята, които заедно със съкровищата от нейните недра бяха издигнати на повърхността от гнева на Предвечните Господари. Блатата бяха останали зад гърба на пътниците. Измъчените коне вървяха по-леко и без да потръпват тревожно. Сидри се развесели, дори затананика някакви свои песнички.

„Ето ги планините! - радваше се той. - Подпрели са небето като четирирога корона! Цар-планината на джуджетата. Свещеното средоточие на древната Сила! В дълбините под планината, потопен в мрак стои истинският Каменен престол, не лековатото название, с което се кичат управниците на Царството на прокудените... Управници на изгнаници! А каменният престол стои долу, пуст от векове..."

Достигнаха хребета на скелетите. В подножието му имаше застава на Небесната дъга, а отгоре се скупчваха черните облаци, допълзели чак до зенита. Облаците на Гибелния порой.

Пътниците, измъчени от прекосяването на мочурищата, почти бяха забравили за другата смъртна опасност - лютата гибел, против която не можеха да се изправят с меч в ръка и храбро сърце. Цяла нощ бяха секли като касапи. Това не бе нито честно, нито славно сражение, а гнусна, кървава работа. Поне знаеха, че всяка капка пролята кръв струва злато, обещано на Кръга на Капитаните.

По едно време решиха да си отдъхнат. Ала тогава се сетиха за Пороя и отново отмениха почивката. Изстискваха последните сили от конете - цената бе животът им.

- И по-добре - рече Кан, докато бършеше оплесканото оръжие. - Така пътят до самото ждрело ще е чист. Сега маговете навярно пълзят по покривите и гледат да не са пропуснали някоя пукнатина...

Шегата не бе смешна, нито уместна, ала и тримата се посмяха. После продължиха нататък. Нататък. Нататък.

Зад мочурищата отново се издигаше гора. Не бе гъста - отдавна я бяха разреждали още джуджетата, а през последните десетилетия и алчните иманяри, които за дървен материал изсичаха цели дъбрави. Дънерите отиваха за крепежни греди в подземията след войната. Множество рудници, лишени от магическата си опора, бяха станали опасни и често се срутваха. Затова доставчиците за мините също изсичаха гората.

Тави разглеждаше картата, без да спира да побутва коня да се движи.

„Така... Главният вход в Пещерната столица. Ето го лагерът на иманярите, а ето го и вертепът на маговете. Те са на североизток. Ако сега завием рязко на запад и заобиколим от юг полите на Цар-планина, в подножието й ще открием една закътана долчинка, цялата обрасла с бодлива леска. Волните наричат такъв гъсталак „инбис", което ще рече „забава". Защо са го нарекли така - никой не знае, а те и не обясняват. Мълчаливи са Волните. Колкото и да съм живяла сред тях, пак са ми чужди. Дори и да забравя, че някога съм имала човешки родители, това няма да промени нищо. Нито у мен, нито у Волните. Да, осиновиха ме. Мен - човешкото момиченце. Но ме подложиха на същото, на което подлагат и своите чеда."

Лекарите на Кръга оглеждаха бебетата и което им се струваше неподходящо - отиваше в реката. И то не в каква да е река... Останалите израстваха в общи къщи, където оцеляваха само най-силните, а за храната, водата, леглото и за завивката трябваше да се бият...

„Никога няма да проумея Волните - помисли си Тави и косо стрелна Кан-Торог с поглед. - Колко ли хлапета си направил, воине? Ти си бик за разплод. Осеменяваш дъщерите на видните родове. А после на тези жени им връзват очите, запушват им ушите, опиват ги с отвари, така че нито да видят, нито да чуят, нито дори да усетят рожбите си. Клановете на Волните не са семейства, а бойни дружини. Няма сърдечна и уютна топлина, а хладна и несъкрушима вярност... И все пак - засега са единствените непобедими..." Девойката се сепна.

„Какво ме прихваща? Замислих се за бодливите лески, пък виж докъде се търкулна непослушната ми мисъл... Така, леската. Тайният вход на джуджетата. Един от многото тайни входове. Сидри знае три заклинания. Първото трябва да отвори входа. Второто - да прогони Мерзостите в средните галерии. А третото ще помогне да изпълним онова, заради което сме включени в този поход..."

Околностите на Цар-планина обикновено бяха оживени места. Ако всичко се бе развило според плана на Сидри, без Пороят да се втурва като скъсало синджира си дворно псе, щяха да видят доста зор, докато успеят да стигнат до целта незабелязани. За щастие, всякакви нежелани срещи им се разминаха -всичко се бе прибрало в Хвалин или още по-надалеч. Предпланините бяха като измрели.

- Сидри - обади се тя. - Ще успеем ли?

- Трябва да сколасаме... Ако вървим както сега... - гласът на джуджето секна.

Прекъсна го порив на вятъра, който ги блъсна в гръб. Бе леден, мъртвешки. Идваше откъм блатата. Влачеше със себе си бавен, продължителен и нисък звук, подобен на чревно къркорене.

И тримата замряха, безсилни да се озърнат. Чувстваха нечий студен поглед в тила си, усещаха го като игла. И сякаш след погледа, който най-сетне ги бе открил, щеше да последва и ръка...

Кан-Торог заръмжа от гняв и се насили да се обърне. Движението му сякаш дръпна конците на Тави и Сидри.

Отзад стояха трима души. Бяха далеч, но се виждаха ясно-и двамата носеха алени наметала. Третия, когото държаха под лактите....

Тави се вцепени и изпищя:

- Сидри, води ни по-бързо!

- Какво?! - заскърца със зъби Кан. - Ще бягаш ли?!

- Ако не избягаме, онези ще ни изядат живи!

- Волните не бягат от опасността! - надменно подхвърли воинът.

- Глупак! Това са некроманти! Виж кого са довели!

- Е, и? Нали ще ги удържиш? - хладнокръвно измъкна мечовете си Кан-Торог.

Вместо отговор, Тави внезапно простря към него ръка -дланта сочеше надолу, показалецът и средният пръст бяха изпънати, а останалите показваха земята.

- Т-ти... - задави се Кан.

В следващия миг девойката сви пръсти и заби шпори в слабините на коня си. Жребецът на Волния послушно я последва. Сидри вече се беше отдалечил на около хвърлей, без да спира да се озърта, разкъсван от инстинкта да хукне през глава и благоразумието да ги изчака. Но той се нуждаеше от помощта на Волния в подземията и одобряваше постъпката на Тави.

Лицето на Волния бе станало мораво, ала тялото му се подчини на волята на девойката. Успя единствено да се задържи на седлото. Конят му сам препусна подир останалите.

Тримата нахлуха в горичката и се скриха от взора на преследвачите. В същия миг откъм мочурището отново долетя гладният басов вой.

Кан кипеше от възмущение, ала не бе способен да говори.

- Онези са домъкнали блатната твар, която виеше! - разясни му девойката. - Против нея изобщо няма да издържим! А дори да успеем, ще загубим време и ще попаднем под Пороя! Маговете само тава чакат! Да не мислиш, че биха ти позволили да ги доближиш с меча си? Не ставай дете, Кан! Нима Кръгът надцени твоето хладнокръвие!

- М- м- махни з - з - заклинание...то! В - в - веднага...

- Когато влезем в пещерите! - отсече Тави.

Воят отзад се приближаваше. Младата вълшебница не се и съмняваше, че маговете на Арк по някакъв начин са укротили изчадието и сега го насочват против бегълците. Ала имаше нещо по-страшно и от това - тя не усещаше втория преследвач.

- Сидри! - извика Тави. - Къде е този твой вход!? Клоните на леските шибаха лицата им, Волният яростно мучеше, а Сидри се притискаше към шията на понито.

- Насам! - извика внезапно джуджето. - Ето тук! Скачайте от седлата! Само задръжте потерята, докато отварям портата!

* * *

- Не мога повече, не мога!... - изграчи Евелина и се просна по корем в калта, която покриваше дъното на тунела.

Никой нямаше сили да й помогне - даже прочутият със силата си Трош бе изплезил език. Само боговете знаеха от колко време остатъците от Онфимовия цирк лазеха като мишки по тунела на тарлингите. Странното бе, че не срещнаха нищо живо - нито дребни животинки, нито тарлинги дори. Прокопаната дупка водеше право към Хвалин, както продължаваше да твърди Кицум. Лошото бе, че слизаше все по-надълбоко.

Всички започнаха да се съмняват в Кицум. Никой не искаше да го слуша. Един по един след Евелина артистите изпопадаха, изпоналягаха в пръстта.

Ахата също бе капнала. Тя замижа, но тозчас ококори очи - клепачите й сякаш бяха грапави и бодяха очите. Бе обречена да вижда приближаващата се кошмарна фигура на Господаря на Пороя.

Като цяло земята продължаваше да е непрозрачна, с изключение на едно прозорче, което показваше ужасния великан с черепа-фенер в една ръка и с фламберг в другата.

Тя си даваше сметка, че това е невероятно.

„Нима има на света жив човек, който е виждал как Господарят броди в средата на стадото си от лепкави зеленикави струи?! Не е било измислица онова, което чух в Остраг на панаира - че по време на Пороя някакъв страх обикалял улиците, потропвал с прът по стрехите, търсел пукнатини, хлабави заклинания и връхлитал онези, чиито покриви се е оказвали хилави!

Той е бил, той - Господарят на Пороя.

А сега е усетил нас. Затова обикаля отгоре, виждам го добре въпреки скалите и пръстта над главата ми. Засега е на повърхността, ние сме под земята. Но... Но отровата на Пороя си пробива път през почвата и глината. Затова не бива да стоим. Ако се влачим напред, като нищо ще влезем направо в лапите на тарлингите.

Дали все пак Господарят на Пороя ще ни стигне?

Демон да го вземе, тук нищо не е случайно - нито прозрачната земя, нито идеално правият тунел-тарличина... тук има пръст магията! И то много силна магия, направо невероятна! Нима някой е решил да ни помогне? Да помогне на мен? Възможно ли е?

Защо е чакал толкова дълго! Защо е позволил на Онфим да се измъкне с Immilspoeunn? Защо е оставил светинята в алчните ръце на хуманусите?

Защо, защо, защо?!

Не разбирам кой би могъл да помогне. Маговете на Дъгата? Та те мразят Дану, те са враг. Страшен и безмилостен, враг, по-ужасен и от имперските ловци с техните обучени кучета! И Дану мразят маговете. Винаги гледат да хванат жив вълшебник."

Бяха успели само два пъти. Заловените бяха послушници и чираци от най-низшите рангове. Нещастниците платиха за греховете на Върховните магове. Краят на всеки един от тях бе невъобразимо мъчителен. Изтезаваха ги по няколко денонощия - една дълга екзекуция, симфония на агонията.

Ахата не бе виждала това със собствените си очи, но като малка бе чувала за страданията на омразните магове.

„Нима сега ще тръгнат да ми помагат?

Абсурд!

Но... Кой друг тогава?"

Преди време тя би повярвала в прекрасната приказка, че някой по чудо оцелял чародей Дану е дошъл именно за нея, Seamni Oectacann. Ала човешкото робство бе изцедило от нея вярата в такива приказки.

Изцеждането бе станало с бичове и пранги. Робините Дану високо се ценяха от богаташите, на които Дъгата и Църквата снизходително прощаваха невинните плътски забави, стига да си плащаха таксите и да правеха дарения... Разбира се, тя нямаше как да се съпротивлява на насилниците, ала да служи доброволно за удовлетворяването на скверните хумануски нужди отказа. Заради това все я галеха с камшици, кичеха я с пранги. Нашийникът с името на Онфим Първи бе поредното унижение...

Навярно бе възможно да се свикне с всичко. Ала не и с непрестанния ужас, който я мачкаше. Сега поне страхът й бе придобил някаква форма -имаше ръждиви доспехи и излъчваше снопове зеленикава светлина, остри като кинжали. Беше й олекнало донякъде. Другите от трупата обаче трепереха пред заплахата, която не можеха да видят.

„Дали все пак треперят? Може би Господарят на Пороя вече е изпил силите и волята им?"

Чудовището на повърхността спря да кръстосва насам-на-там и да души като куче. Изпъчи се и вдигна грамадния си фламберг - вълнистото острие сочеше право към спотаената под земята шепа изтощени клетници.

- Тук са, тук са, тук са... - боботеше изчадието, накланяйки своя мъртвешки фенер - сякаш за да ги освети, да ги улови с кухия поглед на черепа...

„Ако останем още малко тук - внезапно проумя Ахата, -той ще ни спипа. Ако останем дори минута повече, ще ни хване. Земята няма да го спре...

Не, няма!"

* * *

Съществото с меча и черепа внезапно изчезна от вътрешния й взор, непрогледният мрак избухна в роях сребристи избухвания, а познатото ледено дихание на отровната хумануска магия докосна бузата й. Миг преди да изгуби съзнание, Ахата усети, че се е случило нещо страшно. Това, че Имелсторн, както го наричаха хората, бе откраднат от ръцете на Дану, бе половин беда.

Сега обаче бедата се бе изпълнила докрай. Съкровището на древния народ се беше озовало в мръсните лапи на ненавистната Дъга...

* * *

Веднъж взел някакво решение, младият Император не отстъпваше. Бащите се бяха затаили. Чакаха.

„Ясно какво чакат. Ако сбъркат дори и на косъм, ордените няма да се церемонят с тях. Седмоцветието търпи Сивите, защото те, поне доскоро, не смееха да си пъхат дългия нос където не им е работа. Братството е играчка, оставена да създава илюзията за някаква свобода у по-просветеното паство в едно поле на действия, неконтролирано от Дъгата."

Искаше му се играчката да е по-опасна, отколкото си мислят маговете.

Вече бе сутрин. Императорът лежеше буден и гледаше тавана. Зад вратата чуваше бърборенето на безочливите магостражи-магосъгледвачи. Повелителят на Мелиин можеше само да се чуди на търпението на Волните. Само да им смигне, и щяха да направят натрапените им „колеги" на кайма. Вълшебниците нямаше дори да гъкнат...

„Всъщност... не е така."

Излишно бе да се самозалъгва. Нежеланата магическа свита не беше от случайни и посредствени хора. Простаци, да, но не и некадърници. Такива дори изкормени, с изтръгнато сърце или обезглавени, биха успели да отвърнат със заклинание - и тогава горко на убиеца...

Трябваше да се срещне с Баща Хеон. И щом не ставаше тайно, щеше да го навести открито - пред очите на Дъгата.

Императорът докосна черния камък на пръстена си и само след секунди пред ложето вече стоеше превит в поклон човек. Двойка Волни с отсечена крачка влязоха в покоите на владетеля и го приветстваха по войнишки - с юмрук към сърцето. Зад широките плещи на воините пъстрееха наметалата на маговете.

Императорът мълком отправи към слугата си жест - събраните пръсти на дясната китка погалиха дланта на лявата ръка. Слугата отново се поклони и безшумно изчезна, за да се появи след малко с кехлибарено ковчеже писмени принадлежности.

„Тронът е недоволен - бързо пишеше Императорът. - Не виждам главите на заговорниците. Нито главите на семействата им. Давам срок четири по седем дни, броено от днес, и желая да видя резултати"

Вместо подпис младият повелител притисна пръстена към финия пергамент. Леко замириса на изгоряло и се появи дълбок отпечатък на имперския герб - изправен на задните си лапи василиск*.

* Василиск - митично същество, змей-птица, което е способно да убива с поглед. - Б. пр.

Без да се крие от жадно надничащите в ръцете му магове, Императорът сви листа на руло и го предаде на незабележимия човечец - един от многобройните имперски куриери-вестоносци, които по цял ден кръстосваха както столицата, така и цялата огромна държава.

За писмото мигновено щяха да научат и Сежес, и останалите от шайката й.

„Нека. Готов съм за това. Пък и Хеон сам бе споменал нещо за някакъв заговор..."

Императорът уморено се намръщи.

„Но той говори глупости. Въпреки че е един от водачите на Сивото братство. Аз знам, че всичко е дело на маговете. Навярно и двете покушения са тяхна идея - ясно с каква цел. Ала за какво са им потрябвали цели два легиона? Не са най-добрите части от армията - най-добрите ги пратиха отвъд морето. Но не са и отрепки като градското опълчение, напротив - петнайсет хиляди добри меча. Против кого се е наканила да воюва Дъгата? Кой ли още се връзва на лъжите за тайни елфически чети и бунтовнически гнезда на Дану?

Елфите са се превърнали в сенки на самите себе си, а робите Дану, които все още се разпродават по тържищата, са последните издънки на тази горда и опасна раса. Ловците на жива, говореща стока отдавна зарязаха старите си територии и се обърнаха към богатите източни земи. Някои почнаха да дебнат джуджета - дребосъците поне са безчет...

Загадка в загадката. Небесната дъга изобщо не е способна да казва истината. А даже ако се случи - в устата им всяка правда се изкривява." Бележката до Бащата, разбира се, не съдържаше скрито послание. Седмоцветието щеше да я спипа, но нищо нямаше да научи, с каквито и заклинания да я обработваше. А смисълът бе прост - Императорът искаше незабавна среща. Но тя нямаше да им разкрие нищо повече от това, че Императорът пише на един от главатарите на Братството тъкмо онова, което е написал. Маговете щяха да преценят това като дребно заяждане с тях, като опит да проведе самостоятелно разследване, да им натрие носа...

„С една дума - ще го вземат за сприхава постъпка на глупаво дете. Нека си мислят така. Схватката с Дъгата се оказва много по-възбуждаща от битките с безмозъчни твари в катакомбите. Против лакомите за плът червеи е достатъчно да владея както трябва меча - ситуацията е същата като на арената, даже когато противникът е двулично изчадие. Ала против ордените мечът е самият ум. И нито виното, нито жените са в състояние да доставят толкова наслада. Макар че...аз съм владетел, не комарджия, който се опиянява от хазарта на играта. Не се и чувствам като играч. Де да се възприемах като такъв... Кой знае, може пък да е по-леко. Не. Аз, Императорът, съм човек, залостен в една клетка с хищник. И против гладните зъби и нокти разполагам единствено с ръцете и ума си. Не е зле. Няма по-хитро, по-кръвожадно и по-безпощадно от кой да е звяр същество от човека. Заради това хората са оцелявали. И са надвили изтънчените елфи, строгите Дану, неразбираемите горделивци Волни, упоритите джуджета...

Но и маговете са хора."

Владетелят сдържано разкърши рамене.

„Какво ли ще отговори Негово бащинско потайничество? За Сивите имперските закони важат само когато им изнася. А щом се натъкнат на някоя неприятна наредба, която ми връзва ръцете, намират начин да я заобиколят. Но не я погазват грубо - не е в техен стил или по-скоро нямат достатъчно сила и влияние да си го позволят. Така че сега... Сега Бащата може да се оправдае с Дъгата. Или да премълчи. И ще има право на това.

Бих могъл от своя страна да го накажа. Във възможностите ми е. Ала посегна ли на Хеон - сбогом на помощта на Сивите срещу Седмоцветието. Колкото и малка да е тази помощ, все пак я има. Инак василискът ще остане сам против седморката. И ще бъде разкъсан на парчета..."

- Денят се точеше бавно. Минутите се влачеха мудно, а часовете се изцеждаха като грошове между пръсти на скъперник. Императорът се стараеше да не се отклонява от установения дневен ред. Насили се да забрави за седмината свои телохранители-надзиратели.

„Лишени от всякакво възпитание и такт селяндури! Наистина ли са такива парвенюта или това е нарочно? Няма значение. Забрави ги! Нека Дъгата вижда, че съм мрачен и зъл, но правя всичко според етикета и традицията. Нека не заподозре, опазил ме Единния, че Императорът твърде много се осланя на Братството. Заговори винаги има във всяка империя. Борбата с бунтовниците е необходима. Но не зависи пряко от владетеля. Не бива да се ангажирам прекалено. Защото това ще е сигнал за ордените - да забият ноктите си в мен..."

Бе изненадан, когато вестоносецът се върна. Не носеше писмо - Бащите изглежда от детинство мразеха калиграфията. Но имаше устен отговор.

Магическата свита даже от приличие не се прикри, че плете заклинания за подслушване. Този път обаче Императорът дори вътрешно не се разгневи. Скри единствено жестоката си усмивка.

„Пълнете, пълнете чашата на търпението ми. Сетне ще изпиете до дъно ферментиралото в нея отмъщение!"

- Наредено ми е да предам следното, о, повелителю - запелтечи

човечецът, мигайки уплашено: „Всичко се урежда най-изгодно, не ще се бавя

с резултатите, които желае моят Император."

Скулите на владетеля се вкамениха. Според уговорения код за кореспонденция фразата „не ще се бавя" значеше най-лошото - воинът на Братството е бил заловен.

- Можеш да си вървиш - небрежно отвърна Императорът. Изобрази на лицето си досада, все едно бе разочарован от отговора. В същото време напрегнато разсъждаваше какво може да последва, какво ще научат от пленника маговете на Дъгата и колко скоро следва да се очаква ответния им удар.

Без да бърза, младият владетел се приближи към високия прозорец. Волните безшумно го последваха, а маговете непристойно гръмко замърмориха за „стрела отвън". Императорът само криво се усмихна - личната му стража бе способна да улови летящ арбалетен болт пред самото му лице.

Постави крак на перваза и надникна навън.

Под него се простираше есенният Мелиин - благословено място, над което никога не бе вилнял Гибелният порой, където и зиме не винаги бе толкова студено, че да се палят печки всеки ден. Като сива стомана на крива сабя лъсна огледалото на реката, която течеше покрай Крепостната скала. Приличаше на острие, заобиколило щита на противника и дълбоко забило се в плътта му.

„О, ако можех със същата лекота да пронижа черното сърце на Дъгата! Сега, май, тя ще да порази мен - парадния повелител на Империята Мелиин.

А може би не? Никога не се знае какво ще поднесат вълшебниците."

В душата му отново се надигна вълна от гняв. Младият мъж побърза да я овладее. Нямаше право да се гневи. Нямаше право да се издава.

Следваше да остане спокоен, хладен, дисциплиниран. Готов като легионите си да скочи, когато трябва. Не по-рано. Не по-късно. Навреме.

„Може би е за добро, че маговете са спипали наемника на Братството. Сигурно вече е време. Ала Седмоцветието няма да ми позволи да се подготвя добре за война с тях. Налага се да заложа на изненадващ и мълниеносен удар. Насочен там, където никой от тях не очаква. Дали ще е смъртоносен от първия път? Дали ще ми стигнат силите? Няма значение. Ако ще се мре, няма да е в подземните зандани на ордените!"

Не се съмняваше, че Сежес и останалите са уведомени за пленника на Сивите. Не оставаха съмнения и в това, че клетникът вече е изпял всичко, жив или мъртъв, доброволно или под магически изтезания. Хеон бе обещал да прати най-добрия, такъв, който щеше да се самоубие в случай на провал.

Ала нима това би спряло некромантите на Дъгата? Императорът познаваше възможностите им. Известен шанс би имало, ако Бащата просто не бе споделил с боеца целите на поръчката. Само че разпитвачите на Седмоцветието умееха да сглобяват парчета от мозайки. Налагаше се да приеме, че вече е разобличен, и да започне да действа като такъв.

Дланите му се изпотиха и той ги избърса в парадното си наметало.

„Трепериш ли, хлапако?! - укори се злобно - Искаш да живееш? Що за живот е това? Съществуваш като послушна кукла! Нещастник! За какво ти е такъв живот? Поне да беше имал влечение към виното, към плътски забави, към весели компании, за да има за какво да съжаляваш или къде да си заровиш главата... Ала освен страстта си към книгите - нищо нямаш! Ах, да - и омразата. Омразата, смесена със страх. Твърде малко имаш, за да се вкопчваш в земното си битие. Пък и там. Отвъд, както разправят, имало вечен живот за душата. Защо тогава те е страх? Недостойно е, Императоре, недостойно! Не ти прилича да издребняваш за някакъв си живот!" Пое дълбоко въздух. Ударът трябваше да бъде изпреварващ. „Ако оставя Дъгата да действа - нищо няма да я спре. Трябва да обезглавя седемте ордена...

Не знам как, но трябва... Това, че Хеон е още жив, нищо не доказва. Седмоцветието не бърза с отмъщенията си. Навярно в момента просто чакат от мен да изпадна в паника, да хукна да върша глупости, да ги моля за пощада. Е, ще ги убедя, че много са сгрешили.

И така - равносметката. Хеон е само един от деветимата Бащи. Няма да вдигне на крак цялото Братство. Въпреки че е негласният лидер сред другите тартори, няма да успее, нито ще се реши да го стори. И все пак, от Сивите е необходима помощ. На първо време разполагам с петдесетина Волни - личните ми телохранители. Кекава работа. За Сежес сигурно би стигнало, но за останалите... Освен седемте резиденции към двореца в Белия град има седем легации, а в Черния - четиринайсет кули.

И те не пустеят. Невъзможно е да се предвиди колко бойци ще извади Дъгата. Да нападна при това положение е безумие. Така поне твърдят всички трактати по воинско изкуство. Дотук добре. Дъгата почита тези книги като светиня, значи това е уязвимото им място. Те не очакват че някой ще се реши да ги атакува челно. А докато повярват и го проумеят, ще бъде късно. Жалко, че на север сега се е разразил Пороят. Няма как да взема помощни части от там... Освен Волните и двеста гвардейци с арбалети, също лично предани. Те ще изпълнят всяка моя заповед. Впрочем... Ами легионите в градския гарнизон? В момента в столицата почиват три легиона - почти двайсет хиляди меча. Вярно, истински легион от тях е само единия - Първи Имперски. Добре, че Коронният съвет не го прати зад морето. Двата други, обещани на Сежес, са по-слаби и като бройка, и като бойци. Нека останат в резервите.

Имам, разбира се, и славните жители на Мелиин - моят последен ресурс."

Загледан в града. Императорът изстина. По гръбнака му шурна пот. Представи си всичко - пожарите, озверелите тълпи, напиращи към омразните им кули, камарите трупове на обикновени хора.

Страхът го сграбчи. Бездънен страх.

„От града няма да остане нищо след сблъсъка с Дъгата. Нищо, абсолютно нищо! Клане! За смъртта на Сежес, Гахлан, Реваз и другите ще бъде платено с хиляди животи!

Какво правя?! Какво съм намислил да правя? Нима трябва да се предам? Но хора гинат и сега. Например зад океана - съвсем безсмислено при това. Забрави съмненията си!

Как ли ще изглежда Империята след маговете? А после?

После може и да няма."

Императорът щракна с пръсти, игнорира магостражите и почна да дава нареждания.

* * *

Вероятно при други обстоятелства Фесис никога не би се подвел. Нямаше да тръгне по удобното, празно стълбище, нито щеше да се хване на въдицата, че подслушаният разговор е извънредно поверителен. Изобщо не би клъвнал като шаран на подобна кукичка!

„Няма такова нещо като удобни и безлюдни стълбища във вражеска твърдина. Нито свръхтайни разговори, които се водят по такива стълбища! Беседи като тази се провеждат в плътно затворена стая, защитена със заклинания, която няма прозорци, нито външни стени. Три етажа над нея и под нея трябва да гъмжи от стража, а околните помещения да са претъпкани от още по-надеждни пазачи.

Иначе това не е плячка за шпионин, а капан за балами."

И все пак клъвна. Защото чутото го порази като гръм.

„Дъгата се подготвя да свали Императора! Цялата власт в ръцете на Червения Арк?! Ето точно сега следва да се омитам. И то преди Пороят да залее кулата и цял Хвалин. Трябва да уведомя Бащата за всичко, което научих, а сетне да се спотая в подземията. Но как? Даже да летя като птица, пак няма да се измъкна от Гибелният порой. Има, разбира се, подземна мрежа от тарличини, но никой здравомислещ Сив наемник няма да се пъхне там по собствена воля. Тарлингите може да не се натискат да излизат на повърхността, но в подземния си дом са безмилостни с неканените гости. Цялото ми изкуство няма да ме отърве. Не, не, никакви тарличини! Само катакомбите."

Въпреки че размишляваше така трезво и - откъдето и да го погледнеш -похвално, Фесис не бе спрял да се промъква подир Илмет и командора. А разговорът на маговете ставаше все по-интересен...

- Със силата на двата меча ще сме в състояние да спрем Границата -говореше поверително върховният вълшебник. -А освен това силно подозирам, че Имелсторн и Драгнир в съвкупност биха могли да поразят дори тварите на Неназоваемия.

Фесис отново едва не се спъна. Споменатият, макар и ,,не-назован", от магьосника наистина не биваше да се споменава толкова небрежно и почти светски... От образа, който се криеше зад това прозвище, лъхаше не просто на ужас или гробищен студ, а на неизбежен край от рода на „втората и окончателна смърт", за която толкова обичаха да разсъждават проповедниците на Истинния бог. Младежът потръпна. Преди да стане Фесис, той живееше във фамилния си дом (срамно бе да си го спомни, защото бе кротък и послушен пред леля Аглая). Добре помнеше как в онези спокойни дни даже Клара Хюмел - наемният боен маг, неистовата Клара - започваше да шепне, когато говореше за същите тези създания. Тогава му беше забавно, че валкирията се държи като суеверна селянка, която искрено вярва, че ако назове злото по име, сама ще си го стовари на главата.

Шокът и объркването го разсеяха за миг - краката му продължиха сами, навиците на таен съгледвач бяха станали независими от мисълта - и той пропусна няколко реплики от беседата на двамата червени чародея. Отново говореше командорът.

- ...на път, естествено, за Цар-планина. Въпросните трима в момента навярно са достигнали целта си. Ти обаче ще им пресечеш пътя на излизане. И бъди предпазлив! В никакъв случай не си и помисляй да захващаш ръкопашни схватки с Волните! Те са ненадминати с меча.

- Знам това, командоре мой - с известна досада отвърна Илмет.

- Знам, че знаеш. Но държа да те предупредя. Твърде ценен си за ордена, моето момче. Нямаш право излишно да рискуваш. Повторението затвърждава наученото. И така... Колко хора ще ти трябват?

- Двайсет души.

- Не по-малко. Съгласен съм. По-многочисленият отряд е тромав за такива деликатни операции, а само с десетина помощници увеличаваш вероятността за възникване на проблеми... Илмет, искам да те помоля за нещо.

- Ще съм щастлив да ви услужа, командоре мой.

- Воинът и джуджето не ме интересуват. Но девойката е... любопитно явление. Постарай се да ми я доставиш жива. Жива и непокътната.

- Девствена?

- Имах предвид без сериозни рани... Е, ако си е опазила лозето, добре би било така да си остане... Знаеш ли защо ми трябва това момиче? Тя забаламоса Ондуласт, а той изобщо не е некадърник. Разбираш ли?

- Да, командоре мой.

- Чудесно. А когато се върнеш, тогава ще се захванем със същинската работа... Илмет, ти си най-добрият от второто ниво магове в ордена...

- Ласкаете ме...

- Стига скромност, моето момче. Това, което ще ти кажа, не е повод за голяма гордост. Честта да участваш в тези събития се дължи на това, че на всички останали опитни магове ни предстои да отворим канал за преход чак до Мелиин. Разбира се, отчитат се и личните ти качества, но... Просто не се самозабравяй. Аз много държа кариерата ти да е безупречна. Прави си добре сметката, защото някой ден...

Фесис отново бе длъжен да заподозре нещо нередно в прекалено откровения разговор по стълбището.

„Нима маговете са толкова убедени в непристъпността на кулите си?

Дори да е така, въпрос на принципи е да не се дрънкат важни неща, където им падне. Умните хора не обсъждат тайните си навсякъде. Орден Арк е един от най-могъщите в Седмоцветието. Нали власт се постига чрез разум?"

- Заповядай, синко - дочу се отгоре. - Влизай, влизай, никой не ни вижда, позволи ми да те поглезя като собствен син...

- И все пак, Илмет... - По стълбището плъзна въздушно течение -отговорността е доста голяма. Знай, че ще бъда по бащински строг, понеже...

Гласовете заглъхнаха. Явно бяха отворили и затворили врата. Фесис безшумно се обърна и с изострени сетива заслиза надолу.

Ако сега някой го засечеше, стълбището щеше да се превърне в капан... Той предпочете да не мисли за това.

Важното бе да се измъкне.

„Трябва да предупредя Императора!"

Помисли го и забави крачка.

„Императора? Какъв ми е Императорът? Богове! Та този свят изобщо не е негов! Ей, Фесис-Кер! Нима тук си у дома? Тук ли си пораснал, този ли въздух си вдишал, тук ли си стъпквал пътеки в житата? Не си. Защо тогава се връзваш, вреш си главата под секирата? За разтуха? За развлечение? Не си пораснал, Кер-Фесис. Само малките момчета бълнуват за приключения.

Така е. Домът ми е в долината. И някой ден ще се върна там. Но няма да е днес. Всъщност, сега ли му е времето да се сещам за това? Късметът с празното стълбище всеки момент може да се търкулне като кокалени зарове...

Да, алколитите са заети с укротяването на избягалата манхалия, но чак такъв късмет е направо неприличен."

Притискаше се към стената и слизаше надолу. Ако не бе в кулата, а някъде другаде, умело щеше да се престори на човек с много важна работа, чието място е точно тук. Много пъти му вършеше работа - учудващо, но факт. Надали щеше да успее да се възползва от този трик в щаб-резиденцията на магически орден обаче.

Спускаше се и си отбелязваше разни подробности. Въздухът, например.

Бе чист и свеж, напълно лишен от типичния предпороен задух.

„Добре си живеят маговете на Арк, щом могат да си позволят пречистващо заклинание за всеки прозорец!"

Продължаваше да е напрегнат. Очакваше внезапно нападение или поне дежурен капан.

Но нищо подобно не му се случи.

„Странно. Толкова ли са самоуверени алените плащове?!"

Стълбата свърши на широка заоблена площадка. В момента Фесис би продал половината си душа за скица с плана на кулата, ала за изгодната сделка не се намираше търговец.

Младежът предпазливо се приближи до едно тясно прозорче-бойница. Надникна още по-предпазливо.

Не бе високо. Даже би могъл да скочи. Само че във владенията на Червения Арк заклинанието му за забавено падане не само че би го издало, а и изобщо не би проработило.

Сивият боец бавно запристъпва надолу. Рампата тунел отвеждаше надолу. „Откъде да изляза вън? През централния вход ли? Лудост!

Друга идея? Нямам значи. Продължавам."

Откъм главния коридор, през който се стигаше до централната порта на кулата, се дочуха гласове. Двама алколити, които оживено обсъждаха нещо, минаха на една ръка разстояние от него, но слава на силите земни, небесни и подводни, изобщо не надзърнаха в подземното коридорче.

Гласовете утихнаха, но преди да се изгубят, Фесис успя да чуе какво толкова разискват младшите магове. Уговаряха Илюзорен турнир - сложна, многопластова игра, която бе отлично средство против унилите, еднообразни дни през поройния сезон.

Младежът се озова в коридора.

Всъщност не бе съвсем коридор, а широко, разкошно стълбище,което изглеждаше по-подходящо за резиденция на някоя високопоставена куртизанка, а не за кула на аскетичен орден вълшебници-воини. Имаше килими по стълбите, гоблени по стените и интересен орнамент - сплетени в битка василиск и единорог.

„Василискът е герб на Империята. Хммм... Готов съм да се обзаложа, че в Мелиин има поне един човек, комуто тази украса не би допаднала. Тукашният домакин явно си пада екстравагантен тип. Убеден съм, че ако въпросният един човек разбере за картината с промушения василиск, мигом ще награди домакина на Хвалинската кула на Арк с въже - да се обеси сам.

А пък ако откаже тази чест... Я!"

В ниши покрай стълбището стояха мраморни статуи на голи женски тела, които бяха изваяни с широки, тежки бедра, тесни талии, малки гърди и двойни гуши.

„Олеле! Това са скулптури от Древната империя. Кратката мирна ера. Процъфтяването на занаятите, когато даже елфите признали човешкото изкуство достойно за възхищение. Само една от тези статуи струва цяло състояние. Близката скулптура е от майстор Алеади. Невероятно! Самият император има само един бюст от същия майстор. А тук... тук са като вази за цветя.

Богат е Орден Арк, ох, наистина е богат!

Стоп! Тук поне трябва да има стража... „

Имаше стража. Двама послушника. Единият си чоплеше носа, вадеше сополи, разглеждаше ги и гнусливо се бършеше в наметалото си. Другият меланхолично зяпаше в тавана. Навярно жадуваше да преброи гаргите в небето, ала небе тук нямаше.

Псевдо-пазачите се подпираха от двете страни на огромни железни порти, украсени с кошмарните маски на шестте световни демона.

„Интересно, защо са избрали тъкмо тях?"

Послушникът, който зяпаше тавана, въртеше на пръста си възширочък пръстен от червена мед.

„Аха, амулет. Но защо досега не са ме усетили? И що за стражници са тези двамата! Май маговете в тази кула не са с всичкия си..."

Магическата, пък и обикновената, мисъл е по-бърза от тялото. Почти винаги. Този път обаче мисълта закъсня.

Фесис нападна момъка с пръстена - катарамата улучи адамовата ябълка на хлапака. За да го довърши. Сивият наемник удари още веднъж.

Послушникът в алена роба се просна и взе да се дави. На лицето му се изписа съвсем чисто, детинско изумление и обида.

Сигурно нямаше и петнайсет години.

Любителят да си бърка в носа скочи - ококорен, със зинала уста. Той успя да отвърне на нападението със заклинание, Фесис засъска от болка.

Усети как леден обръч се плъзва по ребрата му. За свое нещастие малчуганът, не по-възрастен от другаря си, насочи магията зле, защото явно не бе силен в улучването на подвижни мишени... Нямаше и да се научи.

Сивият боец, позаслепен от заклинанието, успя да довърши скока си и в изблик на ярост смаза гръкляна на момчето.

Чу и почувства как шийните прешлени изхрущяват.

Труп.

„Сега - портата. Нима... Нима е обикновено резе!

Не, разбира се, има и заклинание, което може да ми откъсне пръстите! Сега, сега..."

Фесис грабна тялото на момъка с пръстена. Изправи го и постави още топлата длан върху резето. Тежкото желязо послушно се плъзна настрани. Портата бавно се отвори.

Миг по-късно Фесис бе на двора. Бе зашеметен от късмета си, който очевидно не секваше. Но това не бе всичко. Преди още да се сети за кон, той видя поне дузина охранени, яки жребци, които бяха вързани под навес, всеки с наръч сено пред себе си.

„Красавци - бързоходна порода. И оседлани... Но защо ги държат така без надзор?! Няма значение. Ако не провалят света, поне ще спасят мен, глупаците!

Не му издържаха нервите да напусне двора спокойно и безгрижно - заби шпори и почти от място хвърли коня в галоп.

„Още двама невинни, все още непокварени до мозъка на костите, младежи платиха с живота си твоя, Фесис. Запомни ли ги?"

„Запомних ги, съвест моя. Запомних ги".

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Ахата не искаше просто да загуби съзнание, да изпадне в несвяст. Тя желаеше, жадуваше да ослепее, да оглушее, да загуби осезание. Да престане да чувства изобщо.

„И нека тогава проклетото Седмоцветие да върши каквото си иска!"

Когато вълната бодлива и мразовита човешка магия я заля, девойката Дану усети, че светът край нея сякаш се срива. Не чакаше нищо добро от маговете. Особено след всичко, което се бе случило. Знаеше, че свидетели като нея не живеят дълго. Онфим довършваше това, което беше започнал.

В тъмнината проблеснаха сребърни искри. Просната в калта, Евелина уплашено виеше и тракаше със зъби. На Ахата изведнъж й дожаля за същата тази жена, в чийто гръб би забила нож с удоволствие и без да се колебае.

Мракът изведнъж взе да отстъпва, все едно стените на тунела се разширяваха. Тъмнината придобиваше нова форма и поглъщаше земята наоколо. Сребристите искрици се въртяха и очертаваха човешки фигури, които постепенно станаха по-реални. Носеха червени и жълти плащове. Ордените Арк и Угус. Появиха се общо девет вълшебника - последният бе съвсем дребен. Заедно образуваха пълен магически синклит. Чародеите обърнаха на жалките мърляви бегълци точно толкова внимание, колкото се отделя на червеи.

Повече ги интересуваше изчадието с ръждивите доспехи и черепа-фенер.

Ахата се притисна към пръстта зад себе си - парче стена, последен къс от предишната реалност на тарличината. Сви се, безсилна да откъсне взор от маговете, както одеве - от Господаря на Пороя.

Вълшебниците изглеждаха съсредоточени и делови. Държаха се за ръце. Бавно вдигнаха длани с преплетени пръсти и нещо замърмориха на тайния си език...

Земята под Ахата потрепери в конвулсия. И тозчас отгоре, от повърхността, долетя отговор - все едно съскаха десет хиляди пепелянки-усойници. Откатът на магията пареше като вряла вода.

Маговете на Дъгата не мятаха мълнии, нито творяха чудовищни призраци. Просто стояха, но създаваха впечатление, че удържат товар, тежък колкото планина.

Ахата бе готова да се закълне, че изникналата посред тунела на тарлингите кухина все още расте нагоре - право срещу яростно вилнеещия Гибелен порой.

„Ясно е, че искат да ни погубят! Циркаджии! Същите са като Онфим! Само ни замазват очите с този Порой!"

Ахата се озъби в ням вик и пречупи, преодоля вцепенението си. Тъкмо щеше да се хвърли право срещу кръга магове, когато таванът на пещерата се спука и във вътрешността му като две копия нахълтаха чифт зелени лъчи. Великанът горе също трошеше земята - усещаше враг.

„Край - с обречено облекчение успя да си помисли Ахата. Тя искрено смяташе, че това е последното нещо, което й се случва. - Кой може да устои на Пороя..."

- Прреобрразувай, Хависарр! - изпищя момичешки глас нейде измежду червените и жълтите наметала, които смешно произнасяше „р".

- По елипса до осми квадрант! Магаре, мишка, жаба! - момичето или ругаеше някого или произнасяше съвсем детински заклинания...

Агата почти стигна до маговете. Отгоре падаше Пороят. Ала капките му не успяха да докоснат никого. Замъждука перлено прозрачен купол, който приличаше на призрачен чадър, достатъчно голям, за да опази десетина души...

Ахата спря поразена... Миг по-късно Трош я дръпна обратно така силно, че едва не й изкълчи ръката. Дану залитна и без да иска настъпи Евелина, но жената не посмя да протестира. Магическият чадър висеше единствено над Ахата, затова цир-каджиите се бяха скупчили около девойката-Дану. Първите зелени капки удариха. Бегълците усетиха моментно убождане... и нищо повече. Не беше болка за умиране. Налагаше се да стискат зъби, но се търпеше.

Вцепенени, те зачакаха да видят какво ще стане нататък. Маговете вече не стояха в кръг. Бяха се наредили като за парад, а пред тях стоеше дребна фигурка, която с невероятна скорост плетеше с ръце нещо във въздуха.

Това бе точно деветият вълшебник. Той имаше глас на момичснце-хуманус с не повече от дванайсет-тринайсет зими зад гърба си.

- Дебен, Алот, Клес! Десният фактор до осма степен и дръжте симетрично, тъпаци такива!

Зелените остриета на лъчите отгоре бяха опрели в шит, сякаш изплетен от мрак. Ахата съвсем малко разбираше от вълшебство, но не бе трудно да се досети, че в момента вървеше двубой на Правите сили. На меча се противопоставя шит, на стрелата - броня.

„Чудна работа! Маговете винаги са се стремели към тънка и префинена магия, не към груби сблъсъци... Ала изродът отгоре е точно дива и груба мощ... Нима са приели да се бият по неговите правила? Смели са, демон ги взел, наистина смели... И хитри - под примитивния щит чиста, първобитна сила плетат нещо по-гъвкаво... Примка?"

Наоколо кипеше Пороят. Отгоре бе тъмно, с изключение на петното мръсна пара, от която извираха зелените лъчи. Там, където те се докосваха до невидимия шит, мракът вреше в морава пяна и потръпваше като крепостна порта под напъните на таран. Ръцете на малката вълшебница не спираха своя немислим и неподражаем стремителен танц. Под наметалото й върху гърдите нещо матово проблясваше..

-Хависаррр! Седми квадрррант!

Ахата неволно се ухили на смешното й „р".

Петното сивкава мъгла се приближаваше - очевидно въпреки усилията на маговете. И те като Ахата бяха предпазени от чадър, но техният изглеждаше по-плътен - не им се налагаше да подскачат при всяка капка...

- Келец! Шести квадрант! Дръж го стабилно!

- Госпожо... - изхърка един с жълто наметало. - Поемам пети...

- Добре! Химус - четвърти. Дебен! Изправи девети факториал. Насочи по хеликоида! Плъзгай се, плъзгай сеееее! - командите се превърнаха в писък.

Петното мръсна пара се спука. Над тях зави вятър, краищата на магическия чадър се заогъваха. От разполовения облак се появи вълнообразното острие на фламберга. А подир оръжието се изхлузи и цялото чудовище с рогатия шлем и прогнили доспехи. В лявата си лапа великанът стискаше гръбнака на своя череп-фенер.

- Ще изпия, ще изпия, всички ще изпия... - забоботи изчадието и някои магове пребледняха. Надали Господарят на Пороя им намекваше да го почерпят в някоя кръчма.

Невръстната вълшебница отново запищя и Ахата се ококори, когато различи думите в писъка:

- АГ^ге^, ода^, эаап'ЬЫ

Бяха от езика на Дану. Обикновени слова, макар и с ужасен акцент...

„Нима сега работят като съставна част от хуманусовата магия?! О, позор... Дори езика ни успяха да смачкат и употребят..."

Лъхна жар като от джуджешка пещ за топене на руда. Лявата лапа на великана заскърца ужасно. Черепът, от който бликаше зелен огън, бавно започна да се завърта към шлема на Господаря на Пороя. Чудовището се съпротивляваше. Едновременно с това черният шит на маговете разцъфна като цвете и опита да обхване великана. Движеше се леко - като платно на лодка, опънато от морски вятър. Бе почти красиво.

- Алот! Третият квадрант, третият! Клес и Келец - втори! Хависар -първи!

Лявата ръка на Господаря на Пороя вече удряше шлема му, обливаше го с отровна зелена светлина. Без да се церемони, великанът халоса собствената си, разбунтувала се, лапа с фламберга.

Изтъканият от маговете на Дъгата щит се сгърчи. Възвърнал контрол над лявата си лапа, която бе непокътната, въпреки удара с чудовищното острие. Господарят па Пороя насочи меча си срещу маговете.

Острието се впи в материята на щита, сякаш разсичаше плът.

Движеше се бавно, ала потъваше все по-навътре, отстрани бликаха снопове искри. Маговете не можеха да го спрат. Един от вълшебниците дори се присви и падна на колене със стон.

- Всички заедно! - викна момиченцето-магьосница. - Факториал нулев! Гласчето й трепереше от болка.

Мечът на изчадието почти беше разрязал щита, когато встрани бликнаха ветрила сребрист пламък. И от гаснещото парче чужда реалност, от отново затулилото се в пара петно се понесе лаком, разочарован вой. Плячката се беше изплъзнала.

* * *

- Задръжте ги, докато отворя! - повтори Сидри. Джуджето се търкулна като изтървана селска питка от седлото на понито по изсъхнатата трева. Орешакът надеждно скриваше пратениците на Каменния престол, ала Сидри не се залъгваше, че двамата магове ще ги изгубят. Нещо повече -преследвачите бяха принудени да стигнат докрай, защото и за тях нямаше път назад. Черните облаци вече помрачаваха деня, цареше същински вечерен здрач. Дори вълшебниците да умееха да се превръщат в птици - което беше във властта единствено на Архимаговете, и то не всички - пак нямаше си намерят друго укритие. Спасението бе само под Цар-планина, в недрата й, подир бегълците. Пороят наближаваше неумолимо и прекалено бързо, а до тукашната крепост на Дъгата имаше доста път...

Сидри трескаво зашари с ръце под наметалото си, измъкна торбата с личните си магически принадлежности. Разбира се, джуджетата по принцип бяха кръгли нули даже в сравнение с начинаещите бойни вълшебници, тъй като цялото им чародейство бе примитивно и фетишизирано. Нуждаеше се от талисмани, амулети и други такива дреболии, всичко се извършваше в строг ритуал и последователност. Въпреки това обаче Сидри пренебрегна подготовката, решен да не губи време в излишни формалности. Той бръкна в торбата и след миг върху мазолестата му длан светна кристал, който приличаше на връх, защото в единия си край бе отчупен. Камъкът светеше със собствена светлина - слънцето отдавна бе погълнато от наближаващия Порой.

По тревата-каменица, с която бе обрасъл склона, аленееха закъснели и по някакъв каприз неувяхнали до късната есен цветя на скатолом. Плъзнал се сред орешака вятър клатеше над ярките цветчета метличините на онзи упорит бурен, известен сред селяните като „коса на вещица". Ала другият живот беше замрял - всякакви бръмбари, мравки и дребни птици се бяха изпокрили в дупки и хралупи. За неразумните твари Пороят не бе чак толкова опасен, ала дори лишените от ясна мисъл и реч създания предпочитаха да не се излагат на струите му.

Кан-Торог още ръмжеше от ярост, а Тави даваше всичко от себе си, за да го успокои:

- Стига де, успокой се! И без това ще ни настигнат, ще имаш възможност да се покажеш колко си юначен... Кан, не ми се сърди, но щеше да погубиш всичко, ако им бе налетял пръв... Не, обещай ми, че ще се сдържаш... Кан! Това е война! На война е важна крайната победа, не отделните битки, аз ли трябва да ти го напомням!?

- Стига сте се дърлили! - подхвърли през рамо Сидри. -Усещам как оттатък трупа сили някакво заклинание...

Тави тутакси млъкна, изправи се, изпъна се като струна и се вгледа в гъсталака.

- Съвсем близо са... - промълви тя. - Сидри, колко дълго...

- Дълго! - сопна се джуджето. То държеше кристала с две ръце и чертаеше хаотични фигури във въздуха. - Задръжте ги, докато не ви кажа! И ме предупредете като се приближат на триста разкрача.

Кан-Торог външно като че ли се беше примирил, ала личеше, че по-късно, когато се окажат в безопасна обстановка, ще поиска много сериозни обяснения от Тави. Съзнаваше, че сега наистина нямаше време за разправии, затова - когато девойката с доста остър тон му нареди да й донесе багажа

- Кан-Торог се подчини напълно безропотно. Той знаеше на какво е способна Тави, когато не се гнусеше да употребява трикове от низшата магия. А помнеше и някои свързани с това случки, които се опитваше да забрави... Даже донякъде се бе справил, преди одевешното и изпълнение да го подсети за тях.

- Сега иди напред - нареди девойката и Кан-Торог почувства нещо близко до страх, щом видя как треперят устните й. Повече Волният не би могъл да се уплаши, но за него и това бе твърде неприятно изживяване.

- Какво трябва да направя? - спокойно попита той.

Тя трескаво вадеше от торбата си разни магически предмети. Отвърна му през зъби:

- Те са едва в началото на клисурата. Душат, търсят ни. Постарай се да ги забавиш. И да останеш жив при това! - стрелна го тя мрачно изпод падналата на челото й коса. - Не ги допускай до мен известно време!

Миг по-късно девойката захвана бързо да чертае по пръстта с парче вулканично стъкло, ала не обичайната за маговете пентаграма, а нещо съвсем странно. То напомняше за начупена фигура във вид на разтеглена и задраскана с кръст спирала. От подобна рисунка всеки преподавател по магометрия би получил сърдечен удар - нямаше остри концентраторни ъгли, нито отражателни прави линии, още по-малко пък ориентирани по посоките на света опорни диагонали. Каноните на симетрията, които вълшебниците на Седмоцветието ценяха до полуда, бяха потъпкани до един.

Кан-Торог безшумно изчезна в орешака. Не отправи към „сестра си" прощален поглед, нито жест или окуражителна усмивка. Той изкриви тънките си устни в хищна гримаса и се превърна в Идеалния воин от висшата каста, който, при все младостта и сприхавостта си, беше студен, целеустремен и безжалостен. Всякакви съмнения останаха зад него. Той се превръщаше в съвършена машина за отнемане на живот. По съшия начин снабденият със заклинание стан тъчеше сам-самичък пъстра черга или дори непретенциозен гоблен. За разлика от стана обаче, Волният не се нуждаеше от вълшебство, нито от някаква двулична метаморфоза, а още по-малко - от потискащи емоциите му отвари и илачи. Творецът на всемира щедро бе надарил расата на Волните с необходими бойни качества.

„Кой знае дали не е мечтаел да създаде от нас своя лична ангелска гвардия. Сигурно и в бляскавите висши сфери на етера има нужда от юнаци, които виждат света просто и ясно - тук са своите, а там - враговете, значи - на нож!"

За един кратък миг Тави остана неподвижна, втренчена в гъсталака, който бе погълнал Волния, сетне отново се разшета с точни, стремителни и пестеливи движения. От торбата й изникнаха четири потъмнели калаени чашки, които бяха стари ако не колкото света, то поне колкото вековните дървета по склоновете на Цар-иланина. Бяха очукани, с огънати или съвсем отчупени дръжки.От външната си страна изглеждаха тъмни, ала от вътрешната бяха гладки и блестяха не по-зле от истинско сребро. Девойката ги постави върху най-стръмните извивки на начертаната спирала, а черната пръчица от вулканично стъкло заби точно в средата на схемата. От дребна тъмна стъкленица във всяка чашка прокапа маслена течност с остър мирис.

Последва разполагане на малки свещички от черен восък - пръстите на Тави ги боцваха в пръста но спиралата наглед съвсем произволно, но накрая всяка чашка се оказа изолирана от другите с малки стоборчета.

Запалването на свещите не стана по магически начин - девойката се боеше да не я усетят адептите на Дъгата. Вместо това предпочете трескаво и ожесточено да удря кремъка и огнивото. Искрите падаха върху парченцата прахан и свещичките една подир друга пламваха. Горяха странно, толкова слабо, че едва личеше. На фона на мрачното небе се откроиха къдрици плътен, бял дим, който по необичаен начин се разсейваше и увисваше на сплъстени масури до височина от десетина разтега.

Тави плетеше своята магия, без да се озърта към Сидри. Джуджето също не й обръщаше внимание. Всеки вършеше своето, съсредоточен и напрегнат като тетива на лък, който вече пращи от усилието...

От торбата на девойката се появяваха още предмети, които на пръв поглед изглеждаха съвсем излишни за един боен маг, комуто съдбата рядко отрежда за подготовка повече от миг. Тави измъкваше снопчета сушени треви, корени, лапки на някакви животинки, които хем приличаха на птичи, хем бяха покрити с козина; дребни черепчета, които по нишо друго, освен по размери си, не се различаваха от човешки; причудливо сплетени разноцветни върви; парцалчета... Съдържанието на багажа й повече приличаше на коша на някой вехтошар, който се представя за вещер (но по-скоро е обикновен мошеник или в краен случай -знахар и лечител), ала не и на снаряжението на млада вълшебница, практикуваща бойна магия. Ползването на предметно чародейство бе характерно тъкмо за неуки вещери, билкари, и гадатели, които купуваха от Ордените разрешение да практикуват съмнителния си талант. Самата Дъга, доколкото знаеше Тави, бе свела до минимум фетишите в своите школи и академии.

Девойката привърши подредбата, за секунда огледа резултата и тихо изрече:

- Така... Точно така...

Внезапно прехапа долната си устна толкова силно, че по брадичката й потече кръв.

Появи се Кан-Торог - безмълвен и безшумен като сянка, и предпазливо заобиколи съоръжението на Тави.

- Идват насам, но много бавно. Или от нещо се боят, или кроят някаква гадна изненада. Намирам поведението им за... странно. Готов съм да предположа, че ни дават време. През блатата ни гонеха много по-чевръсто!

А сега, на твърда почва, се мъкнат като претоварен керван.

- Видя ли ги?

Въпросът бе излишен. Волният бе започнал отчета си тъкмо с описанието на преследвачите. Въпреки това той й отвърна - рядък знак на съпричастност от негова страна:

- Не. Обаче смърдят като разложени покойници. Точно като мърша, престояла цял ден под знойно слънце.

Тави сви устни.

- Лошо.

- То е ясно, че не е добре - изхъмка Волният. - А докъде стигна Сидри? Още ли се мотае?

Джуджето не удостои воина дори с поглед. Навярно наистина не го чуваше. То продължаваше да размахва кристала над скалата си и да мърмори нещо неразбираемо.

- Кан - рече Тави, - стой наблизо. Подготвила съм им нещичко, което се надявам да ги задържи...

Тя се сепна и млъкна - откъм блатата отекна унил вой. Уши. въпреки предвкусването на кърваво угощение. Унил и печален, все едно за създанието, което виеше нищо нямаше значение, нито можеше да му достави радост или каквото там изпитваха подобни твари вместо радост...

Изчадието продължи да си дере гърлото още няколко мига, после заглъхна в ниско ръмжене.

Придружителят му, вторият враг на бегълците, се приближаваше мълчешком, ала мрачната му аура го изпреварваше като сянка, която пълзеше през храстите и се усукваше около повалените древни гранични камъни. Полуразрушените скални късове като че ли нарочно бяха донесени тук от всичките стари владения на джуджетата... Тави усещаше тази аура. Когато я почувстваха и конете, й се наложи да им запуши гърлата с късо и простичко заклинание, за да не цвилят.

Сидри изведнъж потръпна като ужилен от стършел - и до него бе достигнал задгробния полъх от втория изрод, който ги преследваше. Разтреперано, джуджето припряно продължи ритуала.

Единствен Кан-Торог остана спокоен, дори се отпусна. Войнът съзнаваше, че неговата работа няма да почне скоро, затова си почиваше. Тави измъкна от пазвата си втора пръчица - точи път бяла, от кост на северен мамут, която не пожълтяваше с времето, а даже ставаше още по-бяла, по-бяла и от сняг. Пръчицата се насочи към гъсталаците, откъдето се очакваха преследвачите.

Тишината сякаш се сгъстяваше.

Тави облиза пресъхнали устни. През орешака бавно пристъпваха две създания, за които девойката не можеше нищо да каже, освен че бяха убедени в непобедимостта си. Колкото до подозренията... Ако се сбъднеха най-лошите й опасения, и тримата бяха загубени. Никакви заклинания нямаше да спрат тварите. Само мечовете на Кан-Торог и прадядовата секира на Сидри можеха да окажат някаква съпротива. Ала човешката магия на Дъгата с всяка отминала година се засилваше, докато вълшебствата на древните раси слабееха. Секирата на джуджето още пазеше голям заряд от мощта си, изкована в разцвета на Джуджешката сила - рядко оръжие, но все пак...

Девойката чувстваше, че се вцепенява, но в същото време се сливаше със сетивата си... И усещаше...

Усещаше, че враговете идват.

„Идват бавно. Крачка подир крачка, без да бързат за никъде. Надвисналите от почерняващото небе облаци на Пороя, които се издуват като циреи, всеки миг ще се спукат и ще плиснат смъртоносна гной.

Преследвачите сякаш нарочно ни дават възможност да осъзнаем ужасната си участ... Но и в същото време да се подготвим за отпор. Защо?! Няма логика! Маговете на Дъгата се гордеят с последователността си! Ако беше друг - разбирам, ама точно на тези няма да им хрумне да изтърват заклещен в капан противник. Гибелният порой заплашва и маговете, затова основната потеря трябва да се е върнала във Хвалин под надеждните каменни стрехи. Тия двамата и чудовището им обаче продължават хайката... Чудовището им... Клетият белодрешен свещеник."

Незнайно защо, тя изпита вина заради смъртта му.

„Вярно е, че разправяше врели-некипели, но се присъедини към нас... Мина на страната на обречените. Загина така нелепо. А сега се връща, за да поиска равносметка от онази, която се погаври с мъртвата му плът. На всичко отгоре оскверних тялото му напразно - не разбрах нищо за убилата го твар, която сега крачи редом с него. Е, все пак има вероятност трупът по петите ни да не е свещеникът."

Тави не разчиташе на последното. Твърде сполучливо би било. А и независимо на какво се надяваше един воин, той трябваше да е готов за най-лошото.

Девойката трепереше от нетърпение. Магистър Ондуласт бе лесен противник в сравнение с тези двамата. Но и против него тя не би издържала без незнайната подкрепа...

„А сега? Сега всичко е далеч по-сериозно. Да, аз съм най-добрата от всички „диви" вълшебници, с които разполага Кръгът на Капитаните. Волните открай време крадат деца с магьосническа дарба. Усещат дали в това или онова човешко същество присъстват заложби за чародей. Самите те обаче не умеят да използват магическата сила. Мечовете са тяхната магия. Ала без вълшебник голият меч не е достатъчен..."

Гладната аура на чудовищата ставаше все по-лакома. Сетивните им пипала старателно заобикаляха начертаните от Тави фигури. От калаените чашки лъхна на чесън. Свещичките продължаваха да издигат бели струйки дим, а пръчицата от вулканично стъкло ситно-ситно трепереше като крилца на насекомо. Нещото на Тави бе готово - като арбалет, запънат в ловен капан против стръвници. Ако враговете докоснеха Сидри, пружината щеше да се освободи и...

„Но защо преследвачите се бавят? Блатното изчадие - то си е било безмозъчно още преди да го порази безумието. Ала вторият изрод...

Двойката магове не са луди, нито са глупави! Какво целят? На какво разчитат?! Нима очакват, че ще се предадем? Трябваше да ни атакуват още докато бягахме, вместо да протакат... Дали пък не са побързали да се завърнат в укритията си? Може да са насъскали изчадията си като псета и да са се скрили под покривите, където Пороят няма да ги спипа. Това би обяснило нелогичното поведение на слугите, но... Дъгата винаги крие изненади. Дъгата винаги изпипва нещата. Пък и въперът-свещеник изобщо не би трябвало да е тъп - напротив. Зверските инстинкти в него са изострени, изкормването и поругаването на плътта никак не са увредили способността му да мисли. Какво крои той, какво?!"

Тъмната аура докосна джуджето. То се сви от страх, но не прекъсна монотонната процедура. Даже ускори движенията си, въпреки че ръкомахаше като вятърна мелница в буря. Редеше тайните слова бързо, сякаш бе чисто нова воденица.

Чудовищата усетиха вълшебството му и тутакси се стрелнаха напред -като кучета, които ловците са пуснали срещу мечка.

„Сега!"

-Тави! - предупредително възкликна Кан-Торог. Ала спътничката му вече действаше.

- Вие, сили земни, недремещи, вие, сили небесни, безсънни, вие, сили морски, отдих не знаещи, вие, сили ветровити, очи не затварящи... Елате!

Простичка и малко надута формула, типична за селска лечителка. Тя бе маскировка, заблуда за маговете, които евентуално се спотайваха в блатото.

„Нека си мислят, че имат работа с нахална и безобидна глупачка. Нека! Така няма да могат и да разпознаят вида на заклинанието..."

Кан-Торог стискаше челюсти, но само това се движеше по лицето му. Иначе стоеше като статуя. Зверчетата от мочурището за него бяха не повече от загрявка преди истинското дело. Бе дошло времето да покаже, че златото на Каменния престол е заслужено.

Чудовищата не вдигаха шум. Очакваше се. Аурата им започна да се чувства почти физически. Върху главата се усещаше пълен със злоба натиск, пред очите притъмняваше като при прилошаване, в съзнанието се промъкваха картините на отворени гробове - техните собствени. В ушите отекваха заупокойни молитви, в тяхната памет ехтеше вой на трупояди които се промъкваха нощем в гробището, за да разорят и осквернят пресните им гробове...

Кан-Торог дълбоко си пое въздух и прогони виденията. Сега Тави щеше да нанесе удара си, а после бе негов ред...

Девойката също се бореше с мигрената, масажирайки ритмично слепоочията си с пръсти. Болката се плискаше в черепа й като зловонна, вкиснала течност в полупразно буре, което се търкаля по надолнище. На всичко отгоре изглежда някой бе сложил вътре две-три павета, които се блъскаха и изсичаха тръпки страдание, както огнивото пръска искри - и всеки път на ново, неочаквано място... Ала свещите горяха равно и спокойно, в центъра на спиралата се трупаше сила, готова всеки миг да попари настъпващия враг. Чародеите на Дъгата не напразно смятаха предметната магия за детинско занимание. Тя бе твърде крехка, балансът й

- прекалено уязвим. С лекота можеше да катурнат цялото заклинание, изградено с толкова труд. В реално сражение боен маг, осланящ се на фетиши, нямаше шансове против съперник, който изгражда всичко единствено във въображението си. Мислените образи винаги надделяваха - мисълта бе бърза, много бърза. Това бе азбуката на бойната магия. Но...

Но поглеждайки встрани от застиналите догми, от веднъж завинаги канонизираните схеми и магометричните многоъгълници, любопитният вълшебник откриваше поразителни неща. Старите трактати, които съвременните мъдреци от високо самомнение не поглеждаха, също криеха мъдрост. Някогашните слуги на Седмоцветните ордени, духовете и низшите демони, които се бяха появили при ритуалното умъртвяване на елфи, орки, джуджета, коболди и Дану, не бяха изчезнали. Столетия тези духове съществуваха в безжизнени равнини, сред хаос и разхвърляни скални късове

- в самите извори на омразата. Там душите не можеха да загинат от втора, окончателна смърт, въпреки мъките и желанията си. Те бяха беззащитни. Страшно нещо бе плътта ти да умре под жертвените ножове на Дъгата. Самоубийството беше направо щастлив и безболезнен край в сравнение с олтарът.

Тъкмо тези създания станаха източникът на сила за Тави. Бяха трудни за повикване и мъчни за удържане. Единичната им мощ бе малка, девойката прекара години в търсене на подходяща графична схема за преобразяването на Силата и пренебрегна елементарните магочертожни правила. А освен това... Духовете щяха да получат шанс мъничко да си отмъстят. И бяха много. Тави разчиташе на това. Силно разчиташе, страстно... За първи път щеше да изпробва идеите си в реални условия.

Не й оставаше нищо друго, освен да вярва, че не е сбъркала. Заради това не се озърна към Сидри.

,.Преди бой никой не се озърта за път за отстъпление. Защото сърцето му ще хукне назад. А как се воюва без сърце!?"

...Само след миг Тави си даде сметка, че вече подушва изродите. Миришеха на смърт. Миришеха по начин, който не би могъл да се изрази даже пред онези хора, чийто занаят е смъртта. На бойното поле мирише на мръсни тела, на кръв, на желязо. Самата смърт обаче нямаше мирис. Ала за един маг усетът за Края е много близък до обонятелните усещания, а и в израза „мирис на смърт" всеки вълшебник влагаше метафоричен смисъл.

Изчадията бяха близко, много близко.

Тави затърси целта. Над нея облаците вече се бяха сгъстили - небесата изглеждаха тежки, катранени. Още малко - и преследвачите на Дъгата нямаше да има нужда да нападат. Всичко щеше да свърши Пороят. Злото бедствие бе изостанало съвсем малко от чудовищата, които продължаваха да пристъпват бавно, едва ли не предпазливо.

„Предпазливо? Не - те се наслаждават, затова не бързат. Хранят се с ужаса на жертвите си - като предястие, което отваря апетита."

Всички магически същества постъпваха по този начин. Който устоеше да не се поддаде на внушавания страх, той наполовина бе победил... Или поне бе удължил живота си за известно време.

- 3-з-задръжте ги още м-м-малко - заекна Сидри. Тресеше го от ужас. Ала ръцете му продължаваха своя танц, без да трепват. Гласът нямаше значение на този етап. Важен бе ритуалът, линиите, описвани от отключващия кристал, не треперенето, скимтенето и хленченето.

„Ето ги! Намерих ги!" - Тави стисна клепачи.

Очите й без това смъдяха нетърпимо, пареха, сякаш вятър бе хвърлил шепа нажежен прах в тях. Това бе от концентрираната аура на изчадията. Тя знаеше, че скоро ще има затруднения и с дишането.

Девойката усещаше и нетърпението на Кан. Самата тя би се хвърлила в незабавна атака, но най-напред искаше да си подсигури верен прицел. За първа мишена избра гадината от мочурищата. Тави възнамеряваше да я отнесе в небитието с един удар. За втори „изстрел" от магическия „арбалет" нямаше да има време. На втората твар бе отредено да срещне меча на Волния, сабята на вълшебницата и секирата на Сидри. И простата стомана трябваше да се справи.

Тави помнеше прозрачното пипало-хобот, протегнало се от мъглата към свещеника. И сега, през затворените си очи, тя виждаше същото - този път сред орешака. Пипалото плавно се плъзгаше - безплътно, сивкаво. Разбира се, това бе маска. Но нямаше значение как изглежда всъщност изчадието. За заредената от нея магия не бе важно, както не е важно за стрелата кого ще порази - вълк или човек, воин или селяк. Нямаше разлика. Ако бе съумяла да изстиска от трупа на клетия свещеник подробности за убиеца му, би подготвила нещо специално, по-сложно и по-ефективно. Но сега бе принудена да воюва не с качество, а с количество...

„Аха, ето го и второто чудовище. Малко по-назад. Него -после. Сега не бива да се отвличам. Време е, Тави!" - рече си тя и рязко насочи бялата мамутова кост към призрачния хобот.

Нямаше как - предметната магия изискваше подобни театрални жестове.

Увисналите къдели бял дим от свещите почервеняха. Стотици задгробни гласове забъбриха, закрещяха на своите езици и наречия проклятия и закани срещу Дъгата. Течността в чашките кипна, разнесе се смрад, вече много по-отвратителна от първоначалната миризма на чесън. Дори Кан изсъска някаква ругатня, но понесе вонята стоически и не помръдна.

Алените струи дим се отдръпнаха като завеса. Образува се портал навън, през който, по посока на бялата кост, бликна поток от сиви призрачни съсиреци. Тави едва не повърна. Дори усиленият до кошмар чесън не можеше да надмогне вонята на разложено, разкапало се множество тела. Буца мрак легна върху поляната.

Стенещите, мърморещи призраци се понесоха в атака. Ако се изправеха срещу опитен маг-некромант, той би ги върнал без много усилия обратно.

Ала Тави тъкмо заради това не бе насочила удара си срещу вълшебниците. В най-лошия случай те все още се намираха край блатата. „Стрелата" на заклинанието летеше срещу лишена от душа твар, която не би могла да постави пред себе си магичен щит. Даже опитен маг не би могъл да постави такъв шит мигновено. Абсолютна защита пък имаха само Архимаговете и може би неколцина от командорите на ордените.

В гъсталака ослепително пламна огнено кълбо, което се превърна в бял ревящ стълб и опря тумбестите облаци отгоре. Земята се люшна и Тави приклекна, за да не падне. Бе потресена.

„Не трябва да има огън! Откъде е този огън?! Безплътните сенки нямат власт над жив пламък!"

Отсреща отекна вой. Огнената вихрушка се сви в бесен смерч, който се разлюля и алчно оглозга склона от всякаква растителност. В лицето на вълшебницата удари горещ вятър, свещите затрепкаха и почнаха да гаснат под неистовия напор. Аленият стълб пушек над схемата на Тави завибрира, вихърът го късаше на парцали, порталът към измеренията на духовете се затваряше като притискана рана... Всеки миг яростта на призованите призраци щеше да се обърне против онази, която ги бе примамила от преизподнята... Вместо това обаче от орешака напред изскочи димяща фигура, по която догаряха някакви парцали...

Беше свещеникът. Мъртвият свещеник. Наполовина овъглен, с буци съсирена кръв вместо очи и ръце, протегнати напред. По пробитите длани имаше черни кървави следи, подобни на гнездо червеи. Устата, сцепена от жертвения нож на Тави, представляваше смразяващо, мъртвешко ухилване от ухо до ухо... Това бе нейно чудовище, сама го беше сътворила и сега никакви заклинания нямаше да му подействат.

Димът от угасналите черни свещички се прибираше обратно в земята, потъваше като тирбушон в мека тапа, дори издаваше звук на дрезгаво бълбукащо всмукване. Потокът отвъдни сенки, устремени към кратката си свобода, секна отведнъж. Ходещият труп на свещеника с един скок се озова до грижливо начертаната върху пръстта спирала. Мъртвецът успя с ритник да събори чашките, миг по-късно Кан-Торог го връхлетя.

Атаката на един Волен бе недоловим с око блясък на литнало по-бързо от мисълта оръжие. Стенанието на разсечения въздух изоставаше от стоманата, а смъртта изпреварваше взора. Това бе удар без съмнения и колебания, удар, който поразява със сигурност и не се нуждае от повтаряне, за да довърши жертвата. Мечът на Кан трябваше да отсече съвсем гладко главата на довчерашния им спътник... Трупът пресрещна острието с ръка и стоманата иззвънтя, сякаш бе с друго острие!

- Задръжте го поне минутка! - заквича Сидри. Ръцете му бяха побелели от стискането на кристала, но скалата пред него бе почнала да бучи басово и да се покрива с пукнатини.

- Защо ме обезобрази? - с безжизнен глас запита мъртвеца. Той бе обърнал лице към сабята, която Тави тъкмо изваждаше от ножницата. -Дойдох при вас с чисто сърце. А ти...

Той замълча за миг, докато отбие с ръка втория замах на Волния -отново светкавично и небрежно. И продължи, едва ли не печално:

- Сега ще убия теб и другите, за да сме квит.

Тави вече за кой ли път заби зъби в многострадалната си долна устна.

В лявата си ръка девойката държеше дълго, тьнко даго със сложен ефес, предназначен да заклещва оръжието на неприятеля и да го троши при нужда.

В същото време сабята й косо полетя надолу, прицелена в шията на чудовището... В последния миг Тави отклони острието, завъртя се и понечи да промуши свещеника с дагото.

Мъртвецът нехайно парира хитринката й. Девойката падна в храстите. Лявата й ръка и хълбока внезапно се вкочаниха. Гробовният хлад продължи навътре в тялото, към сърцето...

- Аз съм! - извика Кан-Торог, заставайки на пътя на чудовището.

„Аз съм!" - това не бе някакво предизвикателство към противника, а послание към партньора: не се пречкай, остави го на мен, кротувай, аз ще се правя.

Кошмарно ухиленият мъртвец гледаше с кървавите си слепи очни орбити покрай Волния. Разбира се, ходещите трупове не бяха способни да се смеят. Те не изпитваха никакви други емоции, освен омразата. Толкова им оставаше подир смъртта. Освен чудовищната сила.

Въперът обаче имаше още едно оръжие - чувството за вина у един от враговете си. Затова гледаше към магьосницата.

Защо ме изтезаваше? - изграчи трупът.

Кан-Торог удари... и едва устоя прав. Мечът му изсече искри от мъртвата ръка на свещеника, острието се плъзна от китката към лакътя. - Този от стомана ли е!? - не се сдържа Волният.

Тави трескаво се мъчеше да пропълзи навътре в гъсталака. Коравите клони жулеха кожата й, но тя не ги усещаше. В ушите й кънтяха словата на мъртвия.

„Какво да му отвърна?! Какво? Ако все пак намеря достоен отговор -възможно ли е изродът да спре? Но какво бих могла да му кажа? Че целта оправдава средствата? Че не съм имала друг изход? Трябваше да осигуря безопасен път през мочурищата, затова обезобразих тялото му - за да науча нещо за убиеца му. И какво сега? Трябва да поискам прошка ли? Да се оправдавам, че съм надценила силите си, да се моля за милост? Смешно!" Кан-Торог нападна отново. И отново бе отблъснат.

- Майко Планина! - изсъска Волният поразен. Изглежда най-сетне се беше сблъскал с равен, ако не и превъзхождащ го противник.

Вопълът на Сидри шибна по нервите Тави и разтърси мъртвеца:

- Готов съм!

Свещеникът сякаш забрави за девойката и се обърна към джуджето -бавно и величаво, като между другото отхвърли Волния, сякаш бе някаква дрипа.

Скалата се отваряше. Гранитни плочи със скърцане се местеха настрани. Под тях бяха бездънните очи на мрака. От под-планинските недра лъхна мразовит вятър, напоен с неясно и злобно мърморене на стотици гласове. Тави почувства, че косите й настръхват. Гърлото й се сви, неспособно да поеме въздух.

О, мъртвият слуга на Спасителя не беше нищо в сравнение с онези, които ги причакваха долу!

Сидри припряно прибираше кристала в пазвата си. Трупът пристъпи към него и се озъби още по-широко. Джуджето неистово заквича, тупна на четири крака и бърже-бърже се шмугна в черната яма на входа.

- Не! - изрева Кан-Торог и стремително замахна с ръка. По свистенето Тави се досети, че воинът е запратил в мъртвеца специалния метателен нож, прочутата „рибка" на Волните. Острието на тези ножове се правеше кухо и почти изцяло се пълнеше с „течно сребро", чиято тежест винаги насочваше оръжието с върха напред, а и засилваше поразяващата мощ на ножа -обикновено „рибката" се забиваше много дълбоко.

Този път Кан сполучи - ножът се впи в шията на свещеника, почти прекършвайки прешлените. Трупът издаде грачещ вик и изведнъж взе да се гърчи като танцуващ панаирджийски палячо. Размятаха се ръце и крака, челюстите защракаха, тялото се огъна...

- Вътреее! Влизайте вътреее, тъпацииии! - виеше като недоклано прасе Сидри от вътрешността на дупката. В мрака смътно се различаваше, че джуджето се е изправило и държи секирата си. Оръжието обаче трепереше в ръцете му, сякаш се страхуваше повече от стопанина си.

Тави знаеше, че това е последният им шанс. Втурна се към черната врата в скалата, като по чудо избегна грабливите ръце на мъртвеца и скочи вътре. Кан-Торог се задържа съвсем малко - преценяваше дали отстъплението се връзва с понятията му за чест и достойнство. Ала вече се бе убедил, че баеното му с множество заклинания оръжие не може да се справи със свещеника. Честната стомана бе безсилна пред резултата на собственото им прегрешение.

Преди девойката и Волния в прохода нахълтаха конете. Сидри не попадна под копитата им само защото се притисна към стената, иначе щяха да го отнесат като лавина. Веднага след конете в пещерата се озоваха и наетите за мисията воини.

След тях под тъмните сводове пристъпи и мъртвецът. Той вървеше и се клатушкаше, с разперени настрани ръце. Конвулсиите му постепенно стихваха. Чудовището като че ли наистина се усмихваше - не само заради разчекнатите устни.

- Ще бъдете мои и ще ми дадете отговор! - заяви той.

- Назад! - избуча към спътниците си Сидри. - Всички назад!

Джуджето замахна със секирата си и въздухът в пещерата се изпълни тих тътен - разпознаваше древното оръжие. Мъртвецът отстъпи рязко, но след миг отново тръгна напред. Вече нямаше съмнение, че се хили гадно и самодоволно.

- С това няма да ме спреш!

- Ами с това.. ? - закрещя към него внезапно вбесеният Сидри.

Насреща му се зъбеше една обезобразена муцуна. Джуджето вече не помнеше лицето на човека, когото бе сметнал за умен и приятен.

„Той бе различен от другите хора, с такъв спътник можех да се бия рамо до рамо..."

Уви. този мил представител на расата на хуманусите бе станал чудовище. Нямаше значение колко добър е бил преди. Сидри насочи кристала си право в гърдите на трупа.

Кристалът блесна ослепително - сноп пъстри лъчи накара въздуха сякаш да кипне и Тави дори усети болка от изгаряне по бузата си. Пробуждаше се древната джуджешка магия.

Трупът бе тъкмо на прага на пещерния вход, когато каменните, многосъставни и многоплочни челюсти почнаха да се затварят. Тави бе готова да се закълне, че за да затиснат мъртвото бродещо тяло, гранитните зъби-зъбери се източиха напред като капещ от хралупа див мед. От гърлото на чудовището се изтръгна ръмжене, което премина в бесен вой.

„Нима въпреки всичко мъртвецът усеща болка?" - не можеше да повярва Тави.

- Не ще ви простяааа!

Безжизнените ръце задрашиха по свиващите се скали, твърдият гранит се ронеше като парче изсъхнало сирене, а там, където ноктите удариха на кремък, хвръкнаха искри. Ала Силата на планините надви въпера. Плочите от камък се затвориха, разнесе се трясък на кости, съскане и бълбукане -плътта се пукаше под натиска, а от жилите, бавно и с нежелание, изтичаше гъста, кафява каша. Порталът на пещерата разряза мъртвеца на две.

- Край - издиша Сидри и избърса челото си с трепереща длан.

Мракът пристъпи от всички страни. Светеше само кристалът на джуджето. Виждаше се остатъкът от трупа на свещеника - от парчетата плът, обгорелите парцали и някогашното бяло расо, стърчеше долната част на гръбнака.

- Трябва да го довършим - делово каза Кан-Торог и пристъпи решително напред.

- Не! - Сидри се вкопчи в ръкава на Волния. - Не оскърбявай Силата на недрата с недоверието си, безумецо! Цар-планина ни защити. Никое желязо няма да се справи по-добре от това! Да вървим. Нямаме достатъчно припаси, а пътят е дълъг.

- Колкото сме взели, толкова - сви рамене Кан и с неохота прибра меча си. Ала Тави го познаваше достатъчно, за да схване, че воинът няма търпение да се махне час по-скоро. Тук той бе претърпял едва ли не първото в живота си поражение. Освен това очевидно се гнусеше да цапа острието с безопасната вече мърша на свещеника.

- А сега - с неочаквано заядлив, почти господарски тон избъбри Сидри - вадете факли! Не съм ви слуга, че да ви светя! - Джуджето избягваше да поглежда към останките на входа. -Вече не ми останаха никакви сили, нозете не ме държат... Хайде, хайде, мърдайте по-живо!

Плашливият посланик на Каменния престол се бе преобразил.

„Навън, под небето, мълчеше като пукал - помисли си Тави. Още не се беше справила с разтърсващите я нервни тикове. Страхът се отцеждаше от нея заедно с потта. - Тук изведнъж стана много... Ох, лошо се изплъзнахме от потерята, лошо! Пред каменните двери останаха толкова следи, че маговете ще ме пресметнат като бакалска сметка... Дано Пороят заличи следите от вълшебството ми, пусто да остане, не сполучих... Чакай, защо да не съм сполучила? Блатното изчадие с хобота го пратих в небитието.

Само че ако сега някой грамотен чародей изследва остатъците от заклинанието ми... Щом свърши всичко, май ще е най-добре да си остана тук, в пещерите и никога да не излизам. Ох, как да вървя сега със спокойно сърце?!"

- Сидри - тихичко произнесе тя, отвращавайки се от противната плахост в гласа си. - А дали може... да отвориш дверите за малко? А? Трябва да...

- Не може! - отровно и свадливо изсъска джуджето. - Не разбираш ли, жено? Откачила ли си?!

- Ей! - Кан кипна. - Я си мери приказките, недорасляк подземен! Как смееш да ни държиш такъв тон! Това, че Каменният престол ни плаща, не значи, че...

Джуджето не се сви, както обикновено, а продължи, дори подскочи като младо петле:

- Хич няма да търпя глупави капризи! - наежи се то - Дверите желаела да й се отворят! Ако искате да знаете, аз одеве с триста зора придумах скалите да ни пуснат вътре, а вие веднага - „обратно"! Като малки деца сте, пфу! - Сидри наистина плю сприхаво на пода, за негово щастие -встрани от Волния.

- Успокой се, Кан - Тави докосна лакътя на воина и надникна в присвитите му от гняв очи. - Сидри има право. Усещам, че камъните не са много радостни, нито доволни от присъствието ни. Можеха и да не се подчинят на заклинанието. Наистина не бива да се отваря повторно. И без това не е добра идея на връщане да минаваме по същия път... Поне аз не бих се върнала оттук.

- Разумно го каза - изсумтя джуджето. - Ами аз, такова, значи моля за извинение, да. Изтървах се. Много съжалявам, не се сърдете.

- Не, ти ме прости, Сидри - отвърна Тави и даже церемониално се поклони на джуджето като на благородник. - Вината е моя. Първо онзи клетник, свещеника... После вълшебството. Помирете се с брат ми и да продължаваме! Не издържам повече да оставам край... това...

Под настойчивия й поглед джуджето и намръщеният Кан-Торог си стиснаха ръцете и изобразиха на лицата си кисели усмивки. Запалиха факли, хванаха конете за юздите и тръгнаха навътре в пещерата. Галерията се спускаше надолу, подът бе равен и покрит с добре напаснати плочи, които бяха грижливо шлифовани още преди векове.

* * *

Далеч-далеч, на югоизток от Цар-планина, в престолния град Мелиин, на стената на една кръчма се появи неприлична дума. Заведението бе малко, но с добра репутация и постоянните му клиенти го уважаваха. Гадната псувня бе надраскана с тебешир точно между третия и четвъртия прозорец от страната на улица „Арабаджийска". Но пък по-многолюдната улица бе „Търговска", така че малцина минувачи съзряха позора на кръчмата „Раирания котарак". Собственикът на „Котарака", Хърбавия Хъмс, дълго плю зад лявото си рамо и се възмущава, ала кой знае защо прати момчето-прислужник да заличи срамния надпис едва привечер. Може би защото все пак беше страшно зает и в кухнята, и с клиенти, пък и псувнята бе откъм „Арабаджийска", не откъм „Търговска"...

Същата вечер в общия салон на кръчмата седна да се почерпи един младеж с пепеляви коси и незапомняща се физиономия. Той бе скромно облечен, а на пояса му, под рошавото наметало-дъждобран, висеше позволеният за черните съсловия на империята къс кинжал. Младежът изтърси плаща си на прага, доволен, че е избягал от противния ситен и хладен дъждец, който досаждаше на столичани от ранния следобед. Огледа се за свободна маса, а може би и за приятели. Изглежда позна сред постоянните клиенти някой, защото леко кимна и се насочи към най-отдалечената масичка, където над супата си от мариновани търкалца и картофи мирно дремеше нисичко старче в овехтяло наметало, изгубило първоначалния си цвят преди много години.

- Добър вечер, чичо Паа - поклони се юношата. Старецът изсумтя нещо в отговор.

- Уважаеми чичо, забелязвам, че халбата ти е празна - продължи младежът. - Позволи ми да се погрижа за нея? Хей, слугата! Донеси едно тъмно мелиинско и по-бързичко!

Старчето кимна като че ли доволно.

- Имам нещо да ти разкажа, чичо Паа - рече посетителят с незапомнящото се лице и се наклони към ухото на стареца. -Работата е свършена...

„Чичото" кимна, което означаваше, че иска да чуе историята докрай.

- Илмет получи от ръцете на Онфим Първи, собственикът на странстващия цирк „Онфим и Онфим", някакъв магичен артефакт, намерен в останките на Друнгския лес! Предметът има продълговата форма и прилича на класическите мечове на Дану. Илмет достави артефакта в Хвалинската кула на своя орден. Чудесията е невероятно мощна, направо ми секна дъхът от нейното маголъчение! Така, следеният вълшебник си остана в кулата на Арк...

И отново вместо отговор последва късо кимване.

- Не знам, уважаеми чичо, как чудесията е могла да се търкаля из гората толкова време, без никой да я забележи досега -продължи гостът. -Сега обаче е в ръцете на Червените... Нямах заповед да пипам артефакта, иначе като едното нищо щях да го задигна от онзи глупав, надут пуяк Илмет.

Старецът замислено потърка брадичка. Слугата донесе поръчаното тъмно мелиинско, ала възрастният мъж изобщо не посегна към халбата. После вяло махна с ръка на младежа добре, сине, чух те, разбрах те, върви си по живо по здраво. Юношата тутакси стана, но без ратайска припряност, а така, сякаш наистина му бе време да си тръгва.

- Довиждане, чичо Паа, боговете здраве да ти дават...- Възпитано се поклони и се отдалечи. Вратата на кръчмата хлопна след него.

Старецът само бе размърдал пръсти за сбогуване. Седеше и с отвращение се взираше в халбата с донесеното му пиво.

Вратата отново се открехна и „чичото" изви поглед натам. Появилият се човек два пъти поклати глава, обърна се и си тръгна. Старецът въздъхна, гнусливо отмести тъмното мелиинско, надигна се и закрета към кухнята на заведението. Сви по скърцащо стълбище, което водеше на втория етаж. Там се навърташе оправно на вид момче, което усърдно търкаше покритите с дърворезба перила.

- Хуквай към брат ми - нареди фъфлещо старецът. - Кажи му, че го пипнахме.

Момчето се скри като мълния в кухнята, а „чичото" измърмори сърдито под носа си:

- Тъмното мелиинско е помия на помиите...

Миг след това той се провикна към другия слуга да му донесе в стаята светло пиво от личната пивоварна на Хърбавия Хъмс.

- Ха така, това вече е друга работа! - зарадва на питието старецът.

* * *

За момент Ахата си помисли, че мечтата й да умре се сбъдва. Нажежен въздух опърли дробовете й, призрачни огнени вълни летяха насреща, заплашвайки да й пресушат очите... На тила си усещаше цял отбор дървосекачи или земекопачи, които се трудеха над черепа й.

„Какво ли им трябва?"

В следващия миг проумя какво става - заклинанието на маговете на Дъгата бе изтръгнало нея и останалите циркаджии на господин Онфим от подземията на тарлингите.

Момичето Дану чу стон.

- Ооох... Ах, гааадове... Позна Евелина.

Не й завиждаше. Нито на нея, нито на Нодлик и Кицум. Воин на Сивото братство, попаднал в лапите на маговете, не можеше да разчита на нищо добро, най-малко пък на честна смърт. Особено ако е следял същите тези магове и е опитвал да им се пречка.

„Няма да има пощада, няма. Господин Онфим със сигурност се е отървал... Тогава защо му е да спасява позорно провалилите се „циркови артисти"? Всичко се нареждаше от само себе си. Пороят щеше да премахне свидетелите - нас. Защо е било необходимо да се хабят толкова сили, за да вадят обречени хора от тарличината? Може би в ордените не смятат, че заслужаваме толкова милосърдна кончина, каквато ни бе отредил Пороят..."

Ахата с усилие разлепи покритите със засъхнала кръв клепачи. Видя точно каквото очакваше. Мазе. Груби зидове, изтъркан до блясък каменен под. От тавана на къса ръждива верига висеше фенер. В него обаче не гореше обикновен пламък, а някаква магическа гадост, която пръскаше гнила, зеленикава светлина. С изключение на тази особеност обаче, затворът си беше съвсем обикновен. На място си бяха и обкованата с желязо врата, и малко прозорче в нея (подобаващо гъсто замрежено с яка решетка). Налице бе и гнусното каче в ъгъла, изпод капака на което пълзеше смрад на изпражнения. Разбира се, тук бе и мократа слама вместо постилка. Всичко бе в реда на нещата - Ахата бе свикнала с такива „жилища".

Спътниците й също бяха тук. Братчетата-акробатчета веднага щом се посвестиха, незабавно почнаха да скимтят, да нареждат на висок глас и да обясняват на тъмничарите, че никога не са вършили злосторства или прегрешения... Блъскаха по вратата, ала на воплите и жалбите им нямаше отговор.

Таниша още мигаше на парцали и сащисано се опипваше. Гледаше тъпо наоколо и не можеше да повярва, че вече не е в тунела на тарлингите. За разлика от Смърт-девицата Еремий Змнсвластника се бе окопитил. По едно време обаче се сети за питомците си - рухна на колене и почна да възнася молитви към боговете. Интересно, за душите на гадинките ли се молеше, или за спасението на своя живот, който продължаваше да е в опасност, въпреки че Пороят бе останал далеч.

„Да, Пороят не знае що е изтезание и строг разпит - помисли си Ахата - Пороят е за предпочитане пред тъмниците на Небесната дъга!

Ето че затънахме като хитрата сврака - с двата крака... Какви ти крака! Затънали сме направо до гушата."

Стреснатият Трош не се отделяше от Кицум, без да си дава сметка, че тъкмо сега е най-опасно да дружи със стареца. Маговете бяха особено взискателни със съучастниците. Нодлик скърцаше със зъби. Ахата всеки миг очакваше мъжът да почне да си удря главата в стената. Евелина лежеше като мъртва върху мръсната влажна слама.

Всички бяха налице. Събрани пред прага на съдбата. Шепа хора -нищожна капка в човешкото море, циркът на „Онфим и Онфим", по волята на неведоми сили озовал се на острието на големите събития.

Очакването бе безумно тягостно и влудяващо.

За добро или лошо то не трая дълго. Не се дочу тропот на подковани ботуши на тъмничари, нито заскърца ръждив ключ в катинара отвън - вратата се отвори безшумно, въпреки че пантите й бяха клеясали. На прага изникнаха трима души. Носеха алени плащове на магове, лицата им бяха скрити под качулки. Третият маг бе нисък и кльощав.

- Коя от вас е Ахата? - звънко отекна в килията момичешки глас. вече познат на затворниците. - А, ето те. Следвай ме данке.

- Как да постъпим с останалите, млада господарке? - почтително избоботи вълшебникът от дясната й страна.

- Нека останат - нареди вълшебницата, свикнала да командва въпреки очевидно крехката си възраст. - Да поседят, да се изтормозят! Впрочем... Ако имаш нещо предвид, вземай ги, Лаеф.

- Госпожице! - ревнаха с жални гласове братчетата-акробатчета и се проснаха по очи като в църква. - Ваше магьосничество! Невинни сме!

Невинни сме! Нищо престъпно не сме направили! Милост! - Тук се мъчеше да целуне полата на плаща й, а Ток се насочваше със същата цел към обувката на девойчето.

- На тези двамцата, Лаеф - изрече тя, отдръпвайки се с погнуса, - им обърни особено внимание. Който най-усърдно отрича да е сторил нещо осъдително, той със сигурност носи повече вина от останалите! -Вълшебницата се изкиска. - Ей, данката! Идваш ли или да те мъкна за нашийника ?

Ахата безмълвно се подчини. Тук, в цитаделата на Орден Арк, с нея можеха да вършат каквото си поискат. Трябваше да приспи бдителността на маговете и да им покаже покорство.

„Пък ако се случи сгоден момент..."

Момичето пред нея остро и рязко отметна качулката си и втренчено изгледа девойката Дану право в очите. Ахата побърза да пропъди от съзнанието си всякакви издайнически мисли. На свой ред се вгледа в лицето на магьосничката пред себе си.

Наистина бе много млада, дори невръстна.

„Сигурно няма и дванайсет зими на този свят. Ала тези бръчки край очите - съвсем не са уместни за малко девойче. Както и побелелият кичур в гъстите кестеняви коси, точно над челото."

Вълшебницата вирна остра брадичка.

- Следвай ме! - думите шибнаха Ахата като камшик. Девойката Дану не помръдна. Искаше да я чуят другите от цирка, затова нарочно попита по-високо:

- Защо ви трябваше да ни спасявате? За да ни изтезавате до смърт ли? Господин Онфим бе намерил добър начин да се отърве от нас...

- Млък! - тропна с крак момичето. - Ако не си траеш, ще ти запуша плювалника помиен със заклинание! Езика ти на възел ще вържа, твар мръсна! Или направо ще наредя да ти зашият устата, няма да си хабя магията за теб, мърло! Мълчи и върви след мен!

* * *

- Това тук е килия за разпити - злорадо обясни вълшебницата. - Тук ще си побъбрим, данке.

Тя захвърли наметалото си и остана по прилепнало към стройното й момичешко телце облекло. Тесните кожени панталони бяха впити в тесните бедра, светлото трико без ръкави оголваше тесни рамене, а около немислимо тънката талия имаше верига от девствена мед. На шията й проблясваше верижка, на която - между едва напъпилите гърди - висеше гербът на ордена й: три езика пламък, изковани от авалион.

Помещението нямаше врата, нито прозорци. Ако Фесис можеше да надзърне тук, щеше да си каже, че навярно местата за разпити под формата на „приятелски" събеседвания в кулата на Арк си приличат като две капки вода. Само че в единия ъгъл на тази стая бяха струпани страховитите атрибути за изтръгване на всякакви признания, било истини, било лъжи. Стоеше си добрият стар стан за разпъване, виждаха се ботуши-менгемета, клещи, куки, шила и триони - цял арсенал. Ахата се позачуди.

„Защо са им на маговете тези дрънкулки, след като разполагат със заклинания, способни да накарат всеки човек - че и нечовек даже - да говори истината, само истината и нищо друго освен истината?"

- Захласна ли се? - изкикоти се девойчето-чародейка и с подскок се озова в голямо меко кресло. Подви крака и се настани по-удобно. - Сядай ето там, по-далеч, че вониш на неумит помияр! - Момичето сбърчи аристократичното си носле и измъкна парфюмирана кърпичка.

Ахата не се трогна - беше се наслушала на обиди.

- Тогава премахни миризмата, за да не ти пречи - предложи тя на момиченцето.

- Да-да - изсумтя вълшебницата, - нямам си друга работа, ще си прахосвам силите за теб... И тъй става.

- Кое?

- Имам предвид, че се трае. Хайде, седни в онзи ъгъл - поясни без злоба магьосницата.

Ахата се подчини. Намести се някак между стана и решетката за мъчения на бавен огън.

През това време вълшебницата придърпа еднокрака масичка и разви върху нея някакви свитъци, които затисна с ръждясали клещи за чупене на пръсти и кътници. Доволно измърмори нещо, повъртя се в креслото и преметна крака през подлакътника. Изви снага още по-неудобно от преди, но като че ли така й допадаше, защото измърка като котка:

- Ето такааа... А сега, сладурче, разкажи ми за... - Говореше така, сякаш беше поне петдесет години по-голяма от пленницата си.

- Какво желаете да ви разкажа? - покорно се отзова Ахата.

- За вашия хвален-прехвален Дървен меч, сиреч Имелсторн, или поточно... - невръстната чародейка замълча за миг и издиша чисто и ясно, сякаш бе родена Дану: - Immilspoeunn.

- Какво да разкажа по-точно? - послушно попита Ахата.

- Брей! - Момичето-вълшебница вдигна вежда. - Ирония ли е това? Не те съветвам да си го позволяваш, данке. Болката побеждава всичко. Много е неприятно, да знаеш. И не се надявай да умреш. От мен няма да избягаш даже при Кокалестата жетварка, запомни го добре.

- Питай тогава - уморено отвърна девойката Дану.

- Кой го е създал? На какво е способен? Откога е пророчеството на Илейна, че Каменният брат и Дървеният брат ще разкъсат и изядат света? Какво е било мнението на вашите мъдреци за всичко това? - изтърси като скоропоговорка човешкото момиче.

- Ти хубаво ме питаш, ала... Да не искаш да ти преразкажа цялото Свещено шестокнижие заедно с най-късните коментари към него?

Против очакванията й чародейката не се ядоса. Никак даже. Само кимна и произнесе:

- Дръзка. Безстрашна. Не е зле.

Сетне потропа с пети по облегалката, почеса нос и въздъхна кротко:

- Добре. Нека почнем от Пророчеството. Коя е била Илейна?

- За първи път чувам за такава - призна Ахата. Момичето отсреща изсумтя недоволно, но и замислено.

- Хм... Да речем, че говориш истината. Ами за самото Пророчество какво ще кажеш?

- Същото. И за него чувам от твоите уста. Вълшебницата детински издаде напред устни, от което заприлича на някакво смешно зверче.

- Еее... - измърмори разочаровано. - За това ли се старах? Толкова сили хвърлих нахалост да те измъквам, глупачко, пък ти нищо да не знаеш! Нима наистина не си чувала за Каменния и Дървения брат? Никога?

- Никога - отговори уверено Ахата.

Нахаканото девойче сладко се протегна като коте и глезено измърка:

- Ами щом нищичко не знаеш, хич няма да те жаля, сладурче... Ей, момчета!

Мълчаливите магове в алени наметала изникнаха един след друг направо от въздуха зад креслото на чародейката. Двама, трима... общо петима вълшебника.

- Почвайте - небрежно махна с ръка момичето.

Ахата не успя дори да мигне. Невидима сила я сграбчи и стисна така, че й изкара въздуха. После я повдигна над пода. Девойчето-магьосница се изправи и се приближи към нея.

- Имелсторн е интересно нещо - усмихна се тя хищно в лицето на Дану.

- И аз ще науча за Дървения меч всичко, от игла до конец. От игла до конец. И ти ще ми помогнеш в това.

- Ще ме... измъчваш... - изхърка Ахата. Плътта й вече се гърчеше и пищеше от ужас. - Давай... Нищо няма да постигнеш... Аз наистина нищо не зная!

- Не ми пука - изхили се невръстната чародейка. - Няма никаква разлика. Ти можеш и утре да се родиш, и да си на хиляда години, даже малоумна... Обаче твоята кръв знае всичко, което ми е нужно! Затова нея ще попитам. Не бой се, няма много да боли. Ей, вие, донесохте ли всичко? - обърна се към помощниците си.

Един от тях кимна.

- Великолепно. Да почваме тогава. Гларб, дръж я, че вече ми писна да крепя това заклинание... И да не забравиш - искам я с главата надолу!

Магът Гларб чевръсто изпълни нареждането, при което пролича, че е доста опитен вълшебник, със солидна практика. Ахата изобщо не усети кога я беше подхванал. Зави й се свят от обръщането. Не можеше да се опъне никак.

- Не се цупи - каза й малолетната мъчителка едва ли не обидено. - Ей сега всичко ще свърши, клъцвам ти гръклянчето и... - Вълшебницата извади от алена кожена чанта жертвен обсиданов кинжал. - Няма да страдаш изобщо. Приятно ми беше да се запозна...

Ахата не разбра веднага кое прекъсна словата на магьосницата. Беше затворила очи, усещаше, че се изпотява. Би крещяла като звяр в капан, ако владееше гърлото си...

„Мамо, идвам при теб"- успя да си помисли... и чак тогава осъзна, че нечий непознат възрастен мъжки глас меко произнася съвсем наблизо:

- Силвия, прекаляваш с игрите.

Гларб за малко да изтърве подготвената за клане Дану.

Обърна я и я постави на крака. Ахата се свлече на пода. Четиримата аколити * се разтрепериха като врабци пред котарак, защото от стената -както бе прието сред тези безумни вълшебници - излезе още един маг. Беше беловлас и прегърбен, червеното му наметало бе станало кафяво, сплъстена брада висеше пред гърдите. Старецът закуцука напред, влачейки нозе в тежки, безформени чизми. Ахата забеляза, че въпреки дрипите неговата верига с гербов медальон не бе като на другите - първо бе много по-фино изработена, а второ - всяко звено гореше като живо въгленче. Самият герб сякаш не бе изработен от ковкия и необикновен камък-метал, а от истински огън, който дори тихичко пращеше, все едно бе малка камина.

*Аколит - от гръцки през средновековния латински: последовател, сподвижник. - Б. пр.

Очевидно довтасалият бе един от Върховните магове на Арк, чиято сила не отстъпваше на никой Архимаг от цялата Небесна дъга.

Ахата си даде сметка, че пред нея стои една жива легенда - малко одъртяла, но достатъчно бодра. Никой непосветен не бе виждал Архимаговете и не знаеше почти нищо за тях. Бродеха само неопределени смътни слухове, които навярно самите ордени на Седмоцветието разпространяваха. Говореха се разни истории - една от друга по-страшни. Шепнеше се от ухо на ухо, крадешком и с оглеждане, че за да постигне такава сила и власт един маг трябва да мине през нечувани и неописуеми злодейства - всичко, което може да измисли възпаленият от поквара мозък на двуног хуманус, че и отгоре! Майките Дану плашеха непослушните си деца с Върховните магове на Дъгата. Бе много действен възпитателен метод - винаги даваше резултати. Хлапачката-магьосница Силвия обаче никак не смути.

- Стига бе, дядооо! - обидено изсумтя тя. - Всичко развали! Държиш ме като в манастир, никакви развлечения... Аз така се зарадвах. Тъкмо си мислех, че ей сегинка ще науча нещо самичка, пък ти! А онзи, чудовищенцето на Пороя - толкова е забавен...

- Той едва не те погълна и изпи - хладно забеляза старецът. - Малко му оставаше да те докопа.

- Дядо! Аз всичко пресметнах! Не съм глупава! Поначало си знаех, че няма да го удържа...

- И въпреки това се набута в сферата на силата му, а? -подкачи я магът.

- Набутах се - призна простодушно глезената внучка. - Ама много ми беше интересно какво ще стане! И този Имелсторн - направо потресаваща история! Злокобни пророчества, мрачни тайни... - Силвия взе съвсем да се лигави, заговори с престорен задгробен гласец. - Двамата Братя ще получат свобода и светът ще падне в нозете на онзи, който ги притежава...

- Престани, Силвия - строго я прекъсна старецът. - Аз не съм като баща ти и майка ти, не на мен тия панаирджийски представления, моля. Сваляй си гащите и лягай на пейката. Чини ми се, че задничето ти плаче за пръчката.

- Дядооо! - възмутено изписка калпазанката. - Какво толкова направих!

- Сама знаеш какво - невъзмутимо отвърна магът. - Беше ти забранено да напускаш кулата тези дни. Известна ти е причината за това. Аз разчитах на твоята дума, а ти ме подведе. Хукна като послушница при пияни войници! Край! Никакви оправдания повече. Не искам да слушам. Сваляй гащите и лягай. И изобщо не крий зад гърба си разни заклинанийца, няма да се правим на гладиатори. Лягай, казах!

- Ама... Поне да не е пред хора... И тази тук... - Силвия изкриви устнички, готова всеки миг да ревне по най-позорен начин.

- Хора ли? - старецът демонстративно се огледа. Аколитите изпревариха взора му и се изнесоха като облачета пара. Магът хитро помръдна вежди. Втренчи се косо в Ахата. - Хората махнах. А с нея какво да правя, а? Ако не греша, ти, скъпа внучко, тъкмо се канеше да й прережеш гърлото. Разбирам, разбирам... Рецептата е варварска, но понякога дава приемливи резултати. Я ми покажи теоретичната обосновка... - Старецът се наведе над пергаментите върху масичката. - Така. Добре. Браво! Обратен факториал, минус-вектор... Оригинално. И това с хемопреобразуването също е правилно... Обаче ето тук, тук - кого лъжеш? При такива коефициенти цялата система развива неустойчивост още на третата стъпка. Олеле! - Нокътя на стареца драсна по свитъка и пергаментът изпусна струйка дим. -Видя ли сега какви си ги забъркала? Аз тъкмо заради това дойдох, понеже усетих, че си сбъркала схемата. Леле, леле, внучко мила.

- Ау... - жално възкликна Силвия и се изчерви. - Ау, дядооо... Ох!

- Именно - „ох". И сега ще има още повече „ох". Защо се опитваш да правиш сложни неша, с които са подготвени да оперират единствено командорите или аз самият. Още не си учила системните групи, нали?

Самичка си ровила из трактатите, запомнила си една-две фундаментални формули, ала къде са ти частните случаи, скъпа? Наложило ти се е да правиш самостоятелни изводи. Леле, леле. Ако не друго, поне за въпиющото ти невежество следва да ти въздам според заслугите. Прав ли съм?

- Ъхъ - обречено се съгласи Силвия. - Дядо, махни тези драсканици...

Не мога да ги гледам... Срам ме е.

- Правилно, правилно - усмихна се старият вълшебник. -Само че няма да ги махна, а ще ги прибера - (Свитъците с пукот изчезнаха) - там, където прибирам другите ти дивотии. Някой ден ще ти ги дам, хем да не си вириш носа, хем да се посмееш на лудите си младини... Само че сега не ми се прави на хрисимо момиченце. Ще си получиш заслуженото, така че не се мотай, а сваляй панталона. И нека данката гледа. За твоя полза. Ти и без това няма да я оставиш жива, бъркам ли?

- Не, дядо, не бъркаш. - Силвия се зае да разкопчава панталона. - Пък и за какво да я пазя? И без това щеше да пукне под Пороя. И другите с нея също.

- Това, че домъкна насам целия онзи зверилник - рече магът, вадейки сноп пръчки от ръкава си, - е даже забавно, като се замисля. В твоя улов има интересни екземпляри, а един от тях ми е стар познайник. Сега се казва Кицум. Ценни неща ще понаучим и от другите двама Сиви наемници. Например, откъде Братството е узнало за мисията на Онфим. Нали, скъпа?

- Точно така, дядо - гордо потвърди Силвия.

При все че предстоеше пердах, дядото и внучката си приказваха съвсем мирно, подготвяйки се за процедурата.

„Те изобщо не се притесняват от мен! - с хладен ужас помисли Ахата. -Говорят си такива неща открито... Наистина няма да изляза жива от тук. Велики лес, нека поне да ме убият бързо. Изверги!"

Силвия тъкмо лягаше на пейката с дупето нагоре.

- Стига си се въртяла като Дану на маждрак - скастри я дядото, придирчиво избирайки пръчка.

- Ама тука точно под корема някакъв чеп...

- Ами натикай го обратно в дървото, заклинанията не носят лихва, че да си ги стискаш... Нали можеш? - иронично запита той.

- Ъхъ...

- Щом е „ъхъ", трай си и не бърбори. Ще си броиш. За днес викам да са двайсет на голо...

- Ууу! - завайка се момичето. -Двайсе! Цял месец няма да мога да си сядам да дупето!

- Тъкмо ще имаш повод да позубкаш учебниците за маголечение - отсече магът, вдигна пръчката и изведнъж се сети за нещо. - Данке! Как се казваш?

- Ахата - с усилие произнесе тя. Магът се намръщи кисело.

- Прякорите ги остави за твоя приятел, така наречения Кицум, и за останалите. Истинското ти име е... - той щракна с пръсти. - Ааа... Хм, Сеамни Оектакан, да. Прощавай за грубия акцент.

- Не се притеснявайте - избухна девойката Дану. - Можете да се гаврите с името ми както ви е угодно. И без това ще умра, какво ме засяга.

- Всички някога ще умрем - наставнически забеляза магът. - Едни рано, други късно. Доколкото разбирам, никой не се натиска да е рано.

- Дядо? - недоволно измърмори от пейката Силвия. - Става ли, докато четеш конско на данката, аз да се обуя? Хич не ми е приятно да лежа пред тая нечовешка фъшкия по гол г.... Прощавай - по голо дупе.

- Кротувай. Полезно е - отряза я старецът. - Пък аз ще се запозная с гостенката...

Той отпусна пръчката. Очите му под белите вежди бяха изпъкнали, живи, блестящи. Приличаха на очи на сом. Те се впиха в лицето на Ахата. Стори й се, че кожата й е докосната от студена, лепкава лапа на въпер. Девойката се задави с вик на омерзение.

- Ако ти се крещи, викай си - милостиво позволи магьоспикът. - Няма да ми пречиш. Такааа... Виж ти, колко интересно...

Взорът му натежа. Ахата се уплаши. Паниката запърха в гърдите й. Усещаше как ловки хладни пръсти ровят в паметта й, гнусливо отхвърлят детските спомени, най-чистите и светлите, задържат се на някои интимни преживявания, също скъпи й, но продължават да тършуват и да преглеждат самата й душа като книга... Този маг бе ненадминат майстор.

Чувствителната към вълшебство Ахата оцени колко мощни и фини са проникващите заклинания. Потръпна. Бе по-лошо от изнасилване, макар опитният маг да не й причиняваше ни най-малка болка, само срам, бездънен срам... Върховният чародей на Арк оперираше със силата дори не на съзнателното ниво на мислеобрази, а още по-дълбоко. Стигаше му само да полюбопитства за името й, а заклинанията сами се строяваха за действие и вършеха работа несъзнателно, както от само себе си се свиват зениците, бие сърцето, белите дробове се пълнят с въздух и насън...

Маг от такова равнище бе почти непобедим и почти всемогъщ. Само едно стъпало под боговете.

- Колко мило! - възхити се на нещо вълшебникът и отвратителната призрачна ръка се махна от ума на Ахата.

Девойката Дану безсилна се подпря на стената. По-добре да я бяха пребили със сопи до полусмърт! Магът се обърна към Силвия.

- Да, скъпа внучко, голяма попара надроби, но късметът наистина обича новаците. Тази данка е наистина добра находка. Жалко щеше да е, ако бе останала в ръцете на Господаря на Пороя. Тя ще ни потрябва още. За същия Господар, хм... А, не, наказанието не се отменя, лежи си. Хайде, от мен да мине, брой до петнайсет. А преди това ще направим ето така...

Невидима десница подхвана Ахата и я запокити някъде нагоре. Миг преди зад нея да се затвори тавана на килията за разпити, тя дочу гласа на стареца:

- А сега, скъпа моя... - и веднага след това свирна тънката пръчка, а Силвия заврещя.

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

Нищо особено в Ковашкия квартал не се бе случило. Пожар там някакъв си. Чудо голямо. Пожари стават по осем пъти на седмица! Е, вярно, този не се оказа дребна работа, имаше какво да си спомни после човек, но...

Изгоряло беше имуществото на някой си Абаст. Тъкмо бил купил разни киселини за обработка на метал и го сполетя пожарът. Лумна като на магическа война. Преди да дотичат съседи, домочадие, чираци и ратаи -огънят се добра до киселините, при което се разкраси с всевъзможни цветове. Хората чак спряха и зяпнаха, докато пожарът се кипреше с паунски езици. Само след миг обаче навикналите с подобни случки ковачи - занаятът им бе огнен поначало - приклешиха червения звяр, който сега бе станал самохвално пъстър и не му дадоха да лудува на воля из квартала. Удържаха стихията точно колкото да пристигне вълшебник от Орден Арк, поставен за отговорник към гилдията на железарите. Той укроти пожара и остана докрай, наблюдавайки как хората душат обречения пламък. Всъщност цялата врява пак коства повече страх, отколкото щети. Ниският маг на Арк, космат и подобен на див цверг, заснова сред хората. Плюеше, ругаеше, раздаваше шамари като милостиня или право избиваше с пестници зъбите на чираците, конто не трябвало да блеят, а да доглеждат...

Императорът се отдалечи от прозореца. - Някой ден тези ковачи ще ми подпалят града - намръщи се повелителят на Мелиин. - Ей, господа! -обърна се той към новите си пазачи. - Защо Дъгата не прати повече магове-пожарникари в Железарския квартал?

Телохранителите-чародеи дружно свиха рамене и разпериха ръце. Помежду си доста бърбореха, ала с господаря си отбягваха да приказват.

Императорът предпазливо раздробяваше мислите си на ситни объркани късчета. Не бе лесно да се мисли по този начин, но владетелят на държавата се беше научил.

Пожарът и цветния пламък не бяха случайни. Това бе сигнал от Братството.

„Хеон си е свършил работата. Подставеният шпионин на Дъгата, лъжесъгледвачът на Илмет, е пленен, при това жив. Небето знае как Сивите са се справили с опитен боен магьосник. Както и да е - успели са. Ясно е, че пратеният на мисия боец наистина е бил най-добрият в Братството. Щом и заловен е успял да устои на мозъкоизтисквачката на ордените и да подведе шпионина да се разкрие пред Бащата... Интересно какво е плещил този тип пред Хеон, преструвайки се на негов човек? Но това ще науча по-късно.

Сега Седмоцветието ще утрои бдителността си. Със сигурност още по-внимателно ще наблюдават и мен. А може и да пратят по гаргите всякаква предпазливост, само и само да отърват своя пратеник, с цялата си мощ ще притиснат Братството... Тогава ще трябва да се намеся, няма как. Ако позволя на Дъгата да смаже Сивите, ще се лиша от последната надежда да си разчистя сметките с ордените..."

Императорът вече бе заповядал на Първи легион да се подготвя за поход. За пред Сежес - поради прехвърляне отвъд океана, на мястото на безславно и бездарно погубения корпус...

„И така, отново чакам. Зает съм с важни държавни дела, вниквам в заплетените сметки на данъчните и наказателни задължения на поданиците, с безкрайно търпение ровя в неграмотно надрасканите прошения и жалби на бароните от крайфа-ничните територии на Империята. Благородните господа сълзливо се клеветят един друг и изтъкват някакви си свои заслуги, като не забравят да споменат чуждите прегрешения... Какво още има? Ах, да -донесенията отвъд океана. Цифри - загубено имущество, загинали войници."

С една дума повелителят на света бе зает до гуша и най-усърдно се ровеше в цялата тази камара като торен бръмбар. И, естествено, не предизвиква никакви подозрения, убивайки си времето в очакване Хеон и сие да намерят начин да пратят по-подробни вести.

Императорът подпря лакът на писалището и притисна с пръсти слепоочието си. С другата ръка взе от купчината свитъци един и се втренчи в него, без да гледа какво е написано там. Продължаваше да е погълнат от мислите си.

„Бащата е мъдър човек, похвално находчив мъж. И смел.

Не всеки от тарторите на Сивите би се решил да посегне на вълшебник.

И не само да посегне, ами дори да го натика в тайна тъмница, където навярно вече го е окачил на куките за мъчения в килията за разпити. Как ли Хеон възнамерява да обезсили магическите способности на пленника си? Методиката му може да се окаже много полезна..."

За миг пред очите му се появи незабравимата картина от килерите със спомените - хъркащото кученце с пречупени лапи чки, безмилостно разпънато върху жертвеника. Императорът присви очи и видението се промени: върху олтара бе Сежес, скъпата рокля - разкъсана, нажежените клещи се доближават към белите стегнати гърди...

„Не! Ох, не, не!... - с усилие той прогони картината от съзнанието си. - Не. Аз няма да ги изтезавам без нужда... Даже нея, кучката, макар да го заслужава. Изроди са, даже и мен превърнаха в изрод... почти... Да можех да река молитва, ала нямам вяра в сърцето си нито към боговете, Стари, Млади и Нови, нито към Спасителя. Няма ги в този свят, напуснали са го .

Отишли са отвъд небесните сфери, оставяйки земята в ръцете на онези, които владеят магията. Случайни ръце, мръсни ръце. Къде сте гледали, богове, когато сте раздавали дарбите си!?"

Императорът докосна черния камък на пръстена си.

„Не, повече няма да чакам. Нападението е най-добрата защита. Нека Дъгата почне първа, нека сама ми даде повод да потърся Бащата от Братството."

Сежес откликна веднага. Винаги реагираше бързо на заклинанието за повикване. По всяко време - и денем, и в късна доба. Всеки път изричаше едно и също с неизменния си мек глас:

- Слушам волята на повелителя. Какво желае моят господар?

- Желае да научи докъде е стигнало разследването на покушенията. Трябва да дам необходимите заповеди на изпросените от вас легиони.

- О, да, разбира се...

Тонът на вълшебницата привидно стана угрижен и по-различен от обичайния.

„Или само така ми се струва?"

- Повелителят желае ли да ме види? -учтиво, строго

- Стига да не създам неудобства на Дъгата-Закрилница според етикета отвърна Императорът.

- Службата ни към държавата никога не е неудобство - мигновено отвърна Сежес, също според традицията. - Моля за аудиенция, Ваше императорско величество. Мога да дойда на мига, ако позволите.

- Позволявам.

Сежес не уточни къде да търси Императора. Докато край него се навъртаха магостражите, върхушката на Седмоцветието знаеше във всеки един час от денонощието къде се намира държавният глава.

Магьосницата изникна в преддверието и пристъпи в кабинета. Отмери положените три крачки и се поклони леко. Бе облечена в строга черна рокля до пода, единствената й украса бе небесно-синя брошка на лявата гърда. Косите й бяха прибрани в кок на тила.

- Позволявам да говорите - милостиво кимна господарят на човешкия свят.

- Разследването на покушение, извършено с подобни средства, повелителю, не е лесна работа - пристъпи към същината на въпроса без заобикалки Сежес. - Маговете от седемте ордена правят всичко възможно. Установихме имената на чародеите-предатели...

- Как?

Той скришом изпита удоволствие, че е предизвикал сърдити бръчки на челото й с въпроса си.

- По оставената в астрала личностна диря, господарю. Проследихме придвижванията им и открихме на крайния изток на континента тайно убежище на елфи и Дану. В момента вълшебници-топографи изнамират обикновен път до гнусното леговище, годен по него да мине войнишки ботуш. Обръщам ви внимание, повелителю, за сетен път, че управителите на източните провинции неведнъж са забелязани в престъпна небрежност. Имперските наместници изобщо не следят както е редно за границите на държавата, затова на снагата на Империята като гнойни язви се появяват тайни свърталища на богуомразните племена нечовешки! Известно ни е, че длъжностни лица в източните земи не се гнусят да вземат от нехората презряното им злато, за да си затварят очите!

- Ще бъдат взети мерки - изръмжа Императорът. - Благодаря за предупрежденията и разкритията. Продължете!

- В крайна сметка. Ваше императорско величество, Дъгата знае накъде да насочи стоманата на легионите. Ето тук...

Повелителят винаги се бе възхищавал на Сежес, въпреки омразата си. Когато тя твореше заклинания, рисуваше във въздуха релефна, изпълнена с най-малки подробности карта. Показаната с вълшебство страна наистина изглеждаше като жив образ - ако се вгледаше, можеше да различи пълзящи по друмища и поля коне и каруци, дребни като бълхи човечета в села, ниви, чифлици и градове. Над покриви на мънички къщурки се виеха тънки струйки дим, вятърни мелници размахваха крилца като мушици, въртяха се колела на воденици, даже клоните в горите леко се люлееха. Само северните територии бяха забулени в непрогледна жълтозеленикава мъгла - там, където се лееше Пороят, не беше в състояние да проникне дори вещата Сежес. Мъглата се протягаше като лаком език на дракон, поглъщаше хълмове, ливади, села и градове...

- Моля повелителя да надзърне насам - сухо изрече Сежес, щом забеляза, че погледът на Императора е насочен към широката ивица на Гибелния порой. - На изток.

Границата на Империята Мелиин пресичаше с права линия от север на юг плодородната Икрайска равнина, отделяйки верните на короната земи от някогашните бунтовни провинции. Твърде удобната за конни набези равнина отдавна бе преградена от дългия Силенов вал - наречен на един от предишните императори, който бе подхванал това небивало строителство. Ровът бе дълбок, дъното му - осеяно с остри колове, а самият вал - висок три човешки боя. На места бе укрепен с каменни зидове, другаде - с дървен стобор. Стражеви кули бяха на разстояние, което им позволяваше да остават в пряка видимост. Малките крепости-застави се намираха на по ден път една от друга. Виеха се и три търговски друма - Северният, започващ от Остраг, Поясният друм и Южният, който тръгваше от източните порти на столицата. Този път се извиваше като змия по крайбрежието, минаваше покрай знаменития Бряг на черепите и продължаваше между морето и Рудните планини, опустошени от предишни магически битки. После разсичаше основата на Пенливото острие - богат полуостров, плодоносната градина на Империята - и чак тогава опираше в Селиновия вал.

От показалеца на Сежес струеше златист лъч-показалка, който сочеше извивките на друма. Магьосницата продължи отвъд границата на югоизток в непроходимите заблатени дебри на Пущинака. През горите върху нагънатия като сбръчкана кожа терен личеше мрежа малки рекички, ручейчета - досущ старчески жили, петна на езерца... Този край се смяташе за напълно непригоден за живеене. Тамошните гори нямаха много дървета - само гъсталаци от огромни папрати. Мочурливата почва не ставаше за бостани или ниви, през земите не можеше да се прекара нормален път, а за дървен материал папратите не бяха подходящи.

Първите Мелиински императори бяха махнали с ръка на тази територия, която с очертанията си напомняше Пенливото острие, и се отказаха да преследват отстъпващите натам елфически кланове. Да завреш легион в блато, докато отвсякъде летят точни, остри стрели излизаше прекалено скъпо. Много по-лесно бе да се завардят пътеките преди мочурищата, и да се запушат всички излази от проклетата земя. Което и бе направено с присъщата на Древната империя добросъвестност.

От север бе докаран черен камък за направа на стени и крепостни кули. С ръцете на пленниците и с магията на младата тогава Дъга бяха изкопани големи кариери. На непристъпните скали на Малкия Дра-конов хребет, отделящ човешките владения от Пущинака, кацнаха зорки замъци, които бдяха над всяка пътечка, влизаща в Тревната страна, както била именувана в елфическите ръкописи тази територия. Дълги години това беше югоизточният предел на Мелиинската държава, докато населението на по-северните провинции не бе решило, че е много глупаво да се дават на Нехора топлите земи, които все с нещо били богати. Убедени бяха, че елфите нарочно са го нарекли Пущинак, за да подведат честните хора и да бъдат оставени на мира.

„Походът на заселниците бил оглавен от Църквата - традиционно силна на изток - спомни си тази страница от историята Императорът.

Натискът бил бавен, без прекомерни усилия - селяните постепенно, но неумолимо откъсвали миля подир миля, спретвали дървени крепости, а когато нямало подходящ твърд терен, което ставало много често, изграждали укрепленията си върху огромни салове в средата на по-обширните езера.

Ала уви - в Пущинака никой не открил нито злато, нито скъпоценни камъни, нито дори някакви полезни билки или други растения. Разбитите остатъци на елфическите племена изчезнали без следа - дали се спотайвали в най-глухите места на безкрайните блата, дали били отплавали през океана в неизвестността, никой не можел да каже със сигурност. Дървосекачите, дърводелците, дюлгери и рудничари - всички занаятчии си тръгнали обратно на север. Останали само звероловци, рибари и особено упорити земеделци, които били принудени да си докарат плодородна почва с каруци. Данъчните приходи от Пущинака били мизерни, заради това там нямало много войска.

А после избухнал и сполучил бунтът на източните наместници, които като по вълшебство се превърнали в самодържавни крале, херцози и графове. Пущинакът някак от само себе си попаднал в ръцете на северния си съсед, отцепническото кралство Семандрия. Същото кралство наследило и твърдините по Драконовия хребет."

Златната показалка на Сежес бе опряла в самото сърце на Пущинака. Сочеше едно езеро, не по-различно от другите, макар и голямо. Върху водите му някога се бе поклащала най-значимата от плаващите крепости на заселниците.

- Ето тук, повелителю - хладно каза чародейката. - Тук открихме скривалището на маговете-ренегати, леговището на недокланите елфически отрепки и бърлогата на отървалите се от робския нашийник Дану. Намерихме следите на Седрик Аления, господарю.

Седрик Аления. Последният от рода на князете-магове Дану. Десетилетия никой не бе чувал за този легендарен враг на човешката раса. Той се бе заклел да не умира докато последния хуманус не бъде удавен на същия онзи Бряг на черепите, откъдето бе почнало нахлуването на хората. Смятаха го за загинал (в което малцина вярваха) или избягал отвъд океана.

- Велможи от Семандрийското кралство са встъпили в престъпен и предателски сговор с нехората - режещо натърти Сежес. - Позволили са на елфи и Дану да се заселят в една от старите ни крепости в Пущинака...

Няма съмнение, че тези хора са знаели за покушенията. Време е за отплата, господарю. Отплата и възмездие.

- Но не са ли ви малко два легиона за подобна кампания? -искрено се учуди Императорът, потискайки недоумението си защо крал Семадър IX ще рискува да се заплита в заговори с елфи, от конто винаги се е страхувал и които от дете мрази. - Наистина съм удивен. Използвайте и граничните гарнизони! Отзовете даже експедиционните части, които са зад океана. Задействайте флота! Не разбирам, уважаема, очертавате една сериозна картина, пък вземате твърде... хм, повърхностни мерки!

- Не са повърхностни. Ваше императорско величество - пестеливо се усмихна Сежес. Така би могла да се усмихне само една мраморна статуя. -Няма нищо странно и удивително. Ала щом сте учуден вие, господарю, враговете ни също са в недоумение. Ние никога не искаме нещо излишно, но и не се задоволяваме с недостатъчното. Повярвайте - два легиона са тъкмо колкото е необходимо.

- Но поход навътре в мочурища...

- Войската ще бъде съпровождана от каймака на Небесната дъга, повелителю.

- Не мога да пращам центуриите* си на заколение - мрачно произнесе Императорът. - Ордените не помогнаха много там, зад океана! Дъгата сякаш не беше заинтересована да спечелим онази нелепа война!

- Отсега нататък всичко ще се промени, господарю - неочаквано хрисимо се поклони Сежес. - Ще завършим задморската кампания. Ала преди това, дайте ми тези два легиона! Кълна се, до три месеца главите на негодниците ще окичат железните решетки на двореца ви.

- Добре - кратко измърмори Императорът след малка пауза.

- Да свикам ли Коронния съвет, повелителю? - засуети се вълшебницата, ала зад усмихната й маска личеше хладна пресметливост. Сежес настъпваше напористо и неудържимо. - Подпишете заповед към легионите и нареждане към командирите им да преминат в подчинение на ордените... и каквото още се полага в такива документи.

Нямаше смисъл да скърца със зъби.

Както се опасяваше - докато писарите съставяха внушителния пергамент с императорския указ, докато се събираше Коронният съвет, а сетне траеше мелодраматичната церемония за изваждане на ковчежето с Големия императорски печат от съкровищницата - навън притъмня и настъпи вечер. През цялото време Сежес се навърташе около Императора, само дето не мъркаше като котка и не се отъркваше в нозете му. Вълшебницата изглеждаше повече от доволна. Той криеше и трошеше на ситни късчета всяка своя бунтовна мисъл, безжалостно насилваше чувствата си и успяваше да й се усмихва в отговор.

Естествено, никакви вести от Хеон не пристигнаха.

Когато всичко приключи и Императорът остана сам в залата, той рязко извади кинжала си и без размах и усилие го заби до дръжката в гърлото на една невъобразимо древна дървена статуетка, която неговите предци бяха донесли от далечната Пра-родина на хората.

* * *

„Не, в никакъв случай не бива да се връщаме по същия път - мислеше си Тави, докато крачеше зад Сидри по гладко полираните плочи на пода. - Там остана разполовеният, поруган труп на онзи нещастник, свещеника... Труп, по който са останали следи от моите заклинания, моят вечен укор, моят грях. Да - сепна се внезапно тя, - но дори всичко да бе минало без затруднения и мъртвецът ми беше отговорил, нима тогава щях да си кажа, че всичко е наред? Че така е трябвало да бъде?! Божият служител не ми беше сторил нищо лошо, а аз... аз го лиших от вечния му покой. Защо? В името на какво? Нищо не постигнах, а и да бях успяла - пак същото..."

Волните се възпитаваха да постигат целите си без оглед на цената. Кръгът на Капитаните бе дал заповед, която не подлежеше на обсъждане. Благото на расата на Волните е върховна ценност и най-висша истина.

Честта също е ценна, ала чак на второ място, макар и също висока, също истина. Всичко останало бе суета.

Но ето, сега зад нея, Кан-Мола-Тави, остана разкъсания от скалите-двери свещеник. Не можеше да мисли за него като за нахъсано със зла магия чудовище. Беше човек. Добродушен. Злочест. Предаден. И тя бе неговата предателка.

..Тави? Какво ти е? - Кан-Торог не искаше да говори на глас пред джуджето. - Лицето ти е ужасно. Опасност ли усещаш?

Такъв си бе Кан. Дори не му хрумваше, че спътницата му се тормози заради убит от нея човек, че оплаква в сърцето си ужасната участ на жертвата си.

..Няма опасност. Кан.

Наистина нямаше опасност. Както нямаше значение и нищо друго, освен заръката на Кръга - тя бе най-важната. И те щяха да изпълнят заповедта каквото и да струваше това.

..Така ли? Стреснах се, като те погледнах - мислено се подсмихна Кан-Торог.

„Той никога не се бои - рече си тя. - Не знае що е страх. Волните се притесняват само от едно - да не опетнят честта си. Смъртта в сравнение с позора според техните възгледи е недостойна за споменаване дреболия. Волните умеят да умират по своя воля. Няма смисъл да бъдат измъчвани. После дори някой чевръст некромант на Дъгата научи всичко от мъртвата плът-честта на загиналия е чиста. Покойникът няма срам. И не отговоря пред съда на другарите си. Точка. Светът е прост и ясен."

Как й се искаше наистина да е така!

Едва не се спъна. Съвсем неочаквано вървящият отпред Сидри се обърна назад. Погледна я, изсумтя снизходително и закрачи нататък. Тави изтръпна.

..Нима джуджето е чуло разговора ни? И... моите мисли? Не, не може да бъде! Макар че... Кой го знае? Подземният народ владее магия, а сега Сидри е на своя територия - в недрата на самата Цар-планина! Навярно е способен на много неща, за които не подозирам."

Джуджето вървеше начело. Движеше се уверено, все едно познаваше пътя като собствената си кесия и го бе изминавал всеки ден - сутрин и вечер. Когато запалиха факли под древните сводове на пещерата, Сидри скри скъпоценния си кристал в муска на шията си. Матовата магическа светлина умря и на Тави й се привидя, че отстрани, на границата на сенките, тъмнината се озъби алчно, сякаш разтваря невидима паст.

Пътят не бе труден. Подът на тунела леко се спускаше надолу, конете се успокоиха, копитата им предизвикваха звънко ехо. Жалко, за животните не бяха взели храна, но девойката не се тревожеше кой знае колко. При нужда можеше да им наложи заклинание за дълбок, почти мъртвешки сън. В това си състояние те спокойно можеха да дочакат стопаните си... ако междувременно нещо не ги докопаше.

Ала засега всичко бе наред. Тя се постара да забрави лошото, което им се бе случило досега, за да не си създава излишни главоболия.

„Така и така нищо не мога да предприема. Когато се измъкна навън, тогава ще седна да мисля как да поправя стореното. А засега... Засега всичко е просто чудесно - дори прекалено. А не би трябвало..."

Тави знаеше много добре, че всяка изоставена твърдина на стара магия много бързо се запълва от разни несимпатични създания, които като паразити се хранеха с огризките на прецъфтялото могъщество. Тук, под земята, сводовете на пещерните галерии отдавна трябваше да рухнат, подът да се напука, а тайните врати да останат глухо затворени заради засичане на механизмите. Силата на джуджета си беше отишла от това място. И въпреки това всичко изглеждаше така, сякаш стопаните на подземията току-що са завършили почистването преди празника Yyraz Madh - Честването на Придобитите камъни. Преди този важен за джуджетата ден цялата Цар-планина светвала - отвътре, разбира се. Не всички пещери били изсечени от трудолюбивите джуджета - има и достатъчно подземни реки, които хилядолетия наред пробивали твърдата скала, а в мекия карст изравяли паяжина от грамадни зали, през които да разливат бурните си, тъмни води.

Пътят на тримата отчаяни смелчаци обаче отвеждаше доста по-надълбоко - в сърцето на старите мини. Тези места помнеха епохи, в които никой не си бе представял бъдещата слава и величие на Цар-планина. И, то се знае, никой (дори най-изкусните магове на Подземното племе) не бе допускал, нито предвиждал ужасното падение на гордото царство...

Сидри спря за първи път в сравнително голяма, кръгла зала. Отсреща тъмнееха няколко тунела, половин дузина коридори и стълбища.

- Ето туканка ще нанкат нашите кончета - заяви джуджето и почна да рови в торбата си. - Приспивай ги, Тави. Нататък за тях няма гладки павета. А и за нас също. Ще тръгнем по старите шахти.

- Колко стари? - запита Кан. Волният откри железен пръстен в стената и затъкна в него факлата.

- Много стари - изсумтя Сидри. - Като казвам „стари", значи са такива! Джуджетата не търбушат скалите ей-така, за забава или защото им е сладко да гризат гранит, а за да търсят рудни жили и скъпоценни камъни. Тук някога е имало тунел, по който са изкарвали добитото нагоре. И за да не се хабят сили, пътищата са следвали меките места, пукнатините, бедните жили... бедни пред богатствата долу в недрата. С две думи - по пътищата на планинските и скалните духове. Подир тях е по-просто и по-лесно да се минава. Ама тунелът става малко неудобен - върти се, чупи се, лъкатуши... Ние, джуджетата, не обичаме стълбите, но тук се наложило да изсичат хиляди и хиляди стъпала. По-късно тези тунели били забравени. Сега онези... които ни... наследиха - джуджето неволно зашепна, - също предпочитат широките пещери и подземни пътища. Стълбищата-тирбушони не им се нравят. Затова аз така викам - по-добре да си уморим краката, отколкото да си затрием главата. Съгласни ли сте, а?

- Волният предпочита да умори ръката си с меч - презрително отвърна Кан-Торог.

Сидри сви рамене.

- Когато волята и заръката на Каменния престол бъде изпълнена, никой не ще ти забрани, о, доблестни воине, да слезеш тук самичък и да се развихриш. Току-виж си изпотрепал развъдилите се тук твари. Но засега -моля, моля...

- Никакъв Каменен престол не би принудил един Волен да погази честта си - незабавно се засегна Кан.

- А какво ще рече твоята чест, ако зарежеш онзи, когото си се заклел да вардиш? - спокойно запита Сидри. - Без твоята помощ, Кан, аз не мога да стигна до целта. Съпроводи ме до уговореното място и, кълна се в Престола, ще ти дам отварящото заклинание! Ще можеш да се върнеш и да последваш честта си. Сериозно говоря.

Кан обидено сви устни и се намръщи.

- Стига сте се дърлили - намеси се Тави. Бледа и съсредоточена, тя обикаляше конете и за последен път проверяваше всеки възел на готовото за задействане заклинание. - И двамата имате право! Волните не бягат от опасността, посрещат я с гърди, затова бедите се плашат от нас. Но кодексът забранява да подлагаме на излишен риск този, който ни се е доверил. Затова, нека наистина първо си свършим работата! После ще се заемем с онези мерзости, които ни принуждават да пълзим по стари къртичини!

- Слова на истинска Волна - одобрително рече воинът.

- Чудесно тогава. Не се цупете един на друг, а си вземете багажа от конските дисаги и се отдръпнете за всеки случай настрани...

Тя млъкна и едва се сдържа да не изстене. Отвътре бе усетила парещ удар като с камшик - както винаги. Девойката само изскърца със зъби - в никакъв случай не искаше да покаже слабостта си пред джуджето.

Бе почувствала плисъка на Пороя върху скалите над главата си. Изгарящите и разяждащи струи се бяха стоварили върху Хребета на скелетите.

* * *

Не много далеч и от славния град Хвалин, и от издигащата се към мрачните небеса Цар-планина, по димящата и разровена от капките земя крачи с магарешки инат напред и само напред удивителното същество, наречено Господаря на Пороя. С потръпващи конвулсивни стъпки, череп-фенер в ръка и древен двуръчен меч на рамо.

Невероятно създание!

Злобата капе от него. Злоба е неговата кръв, злоба е неговото сърце, мозък, черен дроб и стомах. И точно сега, когато плячката му се е изплъзнала, аз почти очаквам дивата омраза и гняв да го издуят и спукат като пълен с гной и слуз цирей... Или поне да почне да кълца и руши всичко наоколо с чудовищния си фламберг.

Ала нищо подобно не последва. Мърморейки си дрезгаво -шлемът бучи като метален кошер - великанът се измъква от ямата, която със сигурност ще се превърне в езеро напролет.

Всичките ми усилия отидоха нахалост. Нещо повече - сега струите на Пороя ще нахлуят в тарличините и стопаните им ще побеснеят. Градът Хвалин ще преживее горещо преддверието на зимата.

Заклинанието ми угасва. Виждах всичко през очите на момичето Дану, ох, горката - тя попадна в ръцете на Дъгата. На всичко отгоре - право при откачената Силвия. Тази малка проклетница е невероятно талантлива, но и прекалено своенравна и безумно сприхава. Не много отдавна се добра дори до мен - и това на дванайсет години!

Всичко, което мога да направя, е да сведа глава и да притисна длани към челото си. И да въздъхна. Ала от това не ми става по-леко.

Чашата на моето наказание още не е пресушена. На силата ми са наложени строги рамки. Мога да наблюдавам, ала не ми е дадено да се намесвам... макар да дръзнах да го сторя. Аз чувам, но не мога да спася

Ахата и другите от цирка. Дъгата се бои от мен, обаче прекрасно знае, че вътре в своите кули никой не й държи сметка за нищо. И даже аз не бих успял да измъкна нещастната Дану от там.

Но, в името на Заточилия ме, що за ужас е този Господар на Пороя? Как се е пръкнал, чия воля го е сътворила? В света действа още едно, ако не по-силно, то поне равностойно на Дъгата съдружие на чародеи - това е първото обяснение. Второто е, че сме се сблъскали с нещо съвсем незнайно. Ах, каква съблазън - да прибегна до всички достъпни ми заклинания за Познание, да изцедя всичко, което е научило клетото момиче Дану, да изкормя виденията й, да вкуся сока им, за да попълня нови страници на моя летопис, в които ще споделя с бъдещия си читател онова, което не е съзирал никой от предшествениците ми... Колко противно изкушение! Ахата е в беда, а аз се каня да постъпя като паяк, видял пеперуда в чужда паяжина! Не, веднъж щом съм почнал да й помагам - ще вървя докрай и няма да се държа с нея несправедливо. Аз дори не мога да се спра - поел съм грижата да я спася, няма как. Нез-рими, но здрави, несъкрушими нишки обвързват спасявания и спасителя. И аз съм обвързан с нея. Това са връзки, много по-силни, отколкото ще рече човек на пръв поглед, но известно е, че често спасител, претърпял несполука, също загива, безсилен да преживее гибелта на своя спътник. А какво да кажем, когато плувец вади някой клетник и сам потъва в гърлото на тинестата смърт, разменяйки своя живот срещу този на давещия се!?

Така е и с мен. Едва сега, с ужас проумявам, че вложих твърде много жар във всичко това. Прекалих с тукашната магия. А стопаните на този свят не прощават подобно нахалство.

Стопаните - това не е Дъгата, разбира се, нито мелиинският коронован хлапак. Стопаните са незрящи и неразсъждаващи, те контролират потоци от магическа енергия. Способни са да изпепелят континенти и да превърнат морета в безводни напукани пустини. Не те са ме затворили в тъмницата, ала в сляпата си ярост като нищо могат да си премерят силите с онзи, чието име не рискувам да произнасям.

Нищо друго не ми остава, освен с рязко усилие, което отеква в цялото ми старческо тяло с мъчителна ревматична болка, да прекъсна, да разкъсам видението.

Върви си по пътя, Господарю на Пороя. Не веднъж и дваж се е разстилала пред теб обилна жътва. Надявам се и стискам палци да не надникнеш в Хвалин. За да разсечеш поставения от деветима магове на Арк щит, са нужни наистина свръхсили. Не познавам нито смъртен, нито безсмъртен вълшебник, който би се справил с такава задача. Наистина не познавам.

* * *

В ниското мазе бе ужасно задимено. Тлееше ароматна лавандула, кадеше дъхав тамян, а в жаравата попадаха трески и корени от скъп кореандър, безименни треви от югоизток, от така наричания Пущинак, трупчета от Плачливо дърво, които сълзяха с безценни капки смола, широки златисти листа на храста многосмъртник и още много други билки и благовония.

Мангали, кандила, обикновени метални съдове - използваше се всичко, което беше способно да държи в себе си живи въглени. Тук-там върху пода също гореше огън. В същото време голямата камина в ъгъла бе плътно запушена с грубо отсечено парче воденичен камък - личеше прясната вар, с която бе измазано. Човек едва можеше да диша, и то ако се наведеше съвсем ниско.

Вързаният за дървена решетка млад мъж бе окичен с клонки от мирт сякаш в подигравка със страданията му. Късаше се от кашлица, конвулсии разпаряха дробовете му. Решетката бе вдигната към сводестия таван, където димът бе най-гъст. Шестима души в сиви наметала стояха безмълвно отстрани и наблюдаваха мъките на нещастника. От време на време някой от тях даваше знак на слугите, които сновяха покрай мангалите, и отмяташе с перо върху восъчна дъска какво е добавено в пламъка този път.

Мъжът хриптеше, храчеше, а стоманените гривни на китките и глезените болезнено се впиваха в плътта му при всеки гърч. Между пристъпите на задъхване той крещеше към безмълвните закачулени мъчители:

- Кха-грр... защо... нищо не питате?! Кха-гррр! Защо? Защо?!

Право срещу решетката, но почти в средата на мазето, върху ниско сгъваемо столче седеше дребен възрастен човек в изкалян плащ с неопределен цвят и много кръпки. Отляво стърчеше масивен слуга, който държеше сребърна табла и триеше очите си, защото сълзяха от пушека. Върху таблата се мъдреше обикновена халба от изпечена глина с пенещо се пиво -светло мелиинско от собствената пивоварна на Хърбавия Хъмс.

Другият слуга, или по-скоро помощник на възрастния, бе приклекнал откъм дясната страна на стареца. Ухили се, разкривайки гнили остатъци на зъби, и съобщи:

- Викат ми значи, че най-вече врагът се гърчоляви тогаз, кога е мешано трици кореандрови и смрика, тъй то.

Възрастният кимна, изискано отпи от халбата и подхвърли:

- Нека опитат и пролетна хвойна. Говори се, че по-добре действала.

- Ей сегинка! - зарадва се помощникът отдясно. Лицето му се напрегна, той заби палци в слепоочията си бързо измърмори нещо.

- Защо... нищо... не питате?! - дереше се изтезаваният. -Аааагррр... О! Ъ! Ако ме пуснете... ще получите... от-кха-кха-откуп! Махнете дима! Кха-грр...

- Май не му понася - констатира слугата. - Толкоз се мъчим да му угаждаме, значи, ароматки-благовонки пущаме, пък той...

- Не му понася - съгласи се като ехо старецът. - Е какво, сложихте ли пролетна хвойна?

- Тъй верно, началство! - увери го помощникът.

Което тутакси се потвърди, защото откъм решетката се чу вой и още по-неистова кашлица:

- Оставете мееее!

- Погрижи се да е напълно замаян! - нареди старецът. -Искам го яко друсан.

- Колко по-яко от туй, началство? - делово уточни помощникът.

- Още четвърт, дано стигне - мързеливо отвърна тарторът. - Фихте, я им кажи още смрика да турят. И влажен грачи-храст. И да побързат - тоя мунчо ми трябва мекичък.

- Защо... не питате?! - за последен път изкряска отчаяният пленник и безсилно увисна на решетката, доколкото можеше да се види през пушека. Старецът изпитателно изчака и заповяда:

- Нека го преслуша Касапина. Знам ги аз тия магове. Знаят да се преструват толкова лесно, колкото ти можеш да препикаваш кьошетата.

Споменатият Касапин изникна от дима. Беше неимоверно кльощав и дълъг като върлина тип с рядка побеляла брада. Кой знае защо беше навлякъл лъскав нагръдник на легионер от тежката пехота. Бронята бе издраскана с рунически знаци. Тънките пръсти на Касапина, в които сякаш нямаше кости, а само хрущяли, докоснаха предпазливо изпадналия в несвяст пленник. Жълтият нокът на показалеца повдигна клепача на нещастника, след което Касапина взе да размахва пред мътното кръвясало око нещо като сушена миша лапка. Пленникът не помръдваше.

- Сичко е наред, началник - изскърца Касапина.

- Сваляйте го оттам тогава - рече старецът.

- Къде ще заповядате да го довлечем, Бащице? - осведоми се Фихте. отново оголвайки гнилите си зъби.

- Как така „къде"? В килията за разпити, разбира се! Сега всичко ще си каже! Касапин, действай, моето момче.

Фихте някак посърна.

- Ваше бащинско велеиколепие... Викам, само да го забаламосаме... колкото да не помни нищичко... па после да им го подхвърлим...

- Ох, ох, момко - снизходително-насмешливо рече старецът. - Да не те е шубе от Седмоцветието, а? Трай си и гледай как ще гепим цялата им пасмина за топките. Хубавичко ще ги запознаем с ножа, дето го знаят шопарите. Чаткаш ли какво ти приказвам, Фихте?

- Никак, началство...

- Точно така - засмя се Баща Хеон. - Правилно. Тук само аз трябва да разбирам какво се върши, момчета!

* * *

Ахата остана сама. Беше се озовала в разкошно обзаведени покои, вероятно на самия връх на кулата на Арк. Стаята бе кръгла и просторна, прозорците бяха като в църква - високи, заострени отгоре и украсени с цветни витражи. Картините бяха изключително мирни - алени цветя сред зелена трева. Ала след миг девойката Дану се вгледа и потръпна. Цветовете на растенията бяха хищни пасти, които смилаха дребни човешки фигури. Тънки струи от рубин падаха на кръвопади към тревата, която пък криеше разложени плесенясали останки... Ахата извърна лице.

Подът бе покрит с дебел пухкав килим - нито прашинка, нито троха по него. Беше червен, с гонещи се жълти дракони, захапали опашките си. В средата на килима сияеше гербът на Орден Арк, изтъкан от авалионови нишки.

Половината помещение, чиито прозорци гледаха на юг, очевидно бе предназначена за живеене - неоправено легло с балдахин от брокат; писалище, върху което биха могли да танцуват три двойки селяни; две изтъркани кресла, навярно пазени заради спомен, свързан с тях; книжни лавици между прозорците, които обаче пустееха. Върху писалището лежеше наченат ръкопис, почеркът бе строг и равен. Очевидно стопанинът на покоите предпочиташе да държи перо в ръката си, вместо да се доверява на заклинания.

Другата половина представляваше лаборатория. Ахата се порази, когато върху полираната, мраморна маса съзря цели купища предмети, които се смятаха за морално и ефективно остарели в магьосническата практика. Тук имаше коренчета, лапки, мумифицирани части от тела на прилепи, плъхове, жаби, някакви примитивни амулети, кристали и шишета с елексир. До тях се виждаха малка ковашка пещ, модерни алхимически стъкларии, хладилни съдове (плюс всички занаятчийски принадлежности към тях), везна, астролабия, пергел и линийка...

Лавиците бяха задръстени с еднакви буркани, в които имаше разни вещества на прах, оцветени как ли не. Някои буркани бяха непрозрачни. Над масата бе зинала ламаринена фуния на комин, чиито кюнци водеха направо в тавана. Шкафовете бяха безукорно подредени - съдове, колби, дървени кутии, тръбички и пръчици от стъкло, кехлибар, дърво, камък, метали и минерали...

Цялата обстановка повече отиваше на някой преуспяващ професор по „естествени" науки, в които магията играе спомагателна роля, отколкото на всемогъщ вълшебник. Би трябвало отдавна да е изхвърлил всичките тези спиртосани черни котки, жабешки ребра, миши опашки и риби люспи на бунището, защото заклинанията му бяха на равнище, където твори самата мисъл.

Ахата не успя да се огледа по-подробно. Чувстваше се леко сънлива и не забеляза кога до нея е изникнал Върховният маг. Веднага се разсъни.

Лявото ухо на вълшебника бе подуто и червено, със следи от ухапване. Отпечатъците на зъбите приличаха на човешки. Детски.

- Привърших с екзекуцията - кой знае защо сметна за нужно да обясни магът. - Ужасна пакостница! Въпреки че би трябвало да си й благодарна, Сеамни. - Името на Дану той произнесе с човешка интонация. - Ако не беше Силвия, щяхте вече да сте изядени от Пороя. Талантливо дете, не ще и дума. Някой ден ще стане страхотна чародейка, не по-долу от прехвалената Сежес, да.

- Не знам за кого говорите.

- За Силвия, разбира се!

- Споменахте някоя си Сежес...

Старецът я изгледа почти слисано, после късо прихна и показа с ръка:

- Постой сега ето тук, в средата. Да, да, застани върху герба. Нали не пари? - хитро присвитите му очи почти се скриха в бръчките на лицето.

Ахата се подчини. И наистина почувства топлина под нозете си, щом застана върху извезаните три езика пламък.

- Нищо няма да те разпитвам, вече всичко узнах. Сам - магът издаде напред долната си устна. - Няма и да крия, че вашият Дървен меч сега е у нас. Всичко останало не е важно при тези обстоятелства. Силвия още е неопитна, прави глупости и много неща не разбира, защото е още дете...

Ала ти - ти разбираш, нали?

- Не - въздъхна девойката. - Не разбирам, господин магистър. Убийте ме, проявете милост...

- Май си по-глупава, отколкото ми се струваше - намръщи се вълшебникът. - Все още има какво да си изясня от Онфим, твоят познайник и собственик. Наистина ли ни мислиш за толкова недосетливи, че да не намерим вашия знаменит Аердюн, в който е растяло оръжието за отмъщение, съкровището на вашата раса? Нима допускаш, че не ни е хрумнало да пресметнем кога настъпва Годината на съзряването? И че са нужни кръвта и ръката на истински Дану, за да се откъсне готовия меч? Хайде, не ни мисли за такива идиоти. Ще ти призная - опитвали сме и преди да получим Имелсторн. Ала единствена ти съумя да го вземеш. Онфим не е много умен, не знаеше всички подробности и прибърза да се отърве от свидетелите. В цирка му бяха проникнали цели трима бойци на Сивото братство, при това не най-лошите хора на Братството, но той не успя веднага да ги разкрие. Решението му да ви изостави е било елементарно, разбира се, липсва му проницателност и перспектива.

- Аз... аз нищо не зная... Магът махна с ръка.

- Можеш да не говориш. Онфим те купи случайно на робския пазар. Беше натоварен със задачата за пореден път да се сдобие с Меча. Естествено, той не е подозирал за предишните... Изпълнителите следва да се уведомяват в минимално достатъчна степен, да... Ти също няма откъде да знаеш всичко, Беатп1 - този път той произнесе името й съвършено правилно, сякаш бе истински Дану. - Няма как да знаеш. Ала така или иначе, мечът избра да се остави на теб. Искам да разбера - защо?

- Защо... защо ми говорите всички тези неща?

Магът изсумтя.

- Ох, момиче... Силвия се пробва да изтръгне от теб истината с мъчения. Глупачето е още младо и зелено. Истината ще изплува само ако ми помогнеш доброволно. Нищо по-лесно няма от това да изпепеля паметта ти, да я разчленя и да изуча парчетата под лупа. Ала този начин ще е безрезултатен. Истината не се крие в съзнанието ти. Не те лъжа. Вие,

Дану, усещате, когато ви мамят. Бъди сигурна, че съм искрен с теб, Seamni .

- Вие искате... - тихо промълви девойката - да ви помогна? И мислите, че ще го направя... по своя воля, без принуда?

- Съвсем без принуда няма да стане, разбира се... Имам предвид... сделка.

Сериозни ли си въобразявате, че аз, Дану, ще...

- Стига, стига, скъпа! - прекъсна я вълшебникът, сякаш го мъчеше зъбобол. - Стига мелодрами. Нека минем без патос и обвинения. Хората сме избили твоите съплеменници почти до крак, превърнали сме в руини градовете ви, заграбили сме вашите земи... Списъкът е дълъг. Само че, дъще, не ти е по силите да промениш това. Нямаш власт да върнеш времето назад, нито да промениш събитията в историята. Дану не успяха да натикат нападащата човешка орда обратно в морето, изгубиха онази битка на Брега на черепите. Ти трябва да живееш в променения свят.

- Защо?

- Какво „защо"?

- Защо ми е да живея в променения свят? За какво ми е да живея, след като нашите градове са рухнали, библиотеките ни са плячкосани и изгорени, а от дървесната ни съкровищница пияните ви войници са вадели безценни живи фиданки, за да настилат път през блатата...

- Библиотеките ви са оцелели - прекъсна я припряно и раздразнено вълшебникът. - Ръкописите на Снега, Огъня, Водопада и Гората са у нас, в хранилищата на Арк, всички томове до един. Камъкът, Пясъкът, Вятърът и Нощта попаднаха у Безцветния Нерг. Библиотеките ви са оцелели, Seamni!

Той явно се опитваше да я насочи към някакъв извод, да я подсети за нещо... Ахата се обърка. Беше се подготвила за изтезания, а вместо това се сблъска... с какво?

- И за съкровищата недей да жалиш. Не е по силите на живущите да повтарят и подобряват създаденото от Боговете... Всичко друго е във властта ни. Слушай ме внимателно, момиче младо. Ако ми помогнеш и то от сърце, аз също ще ти помогна. Ще те изведа от кулата. Ще получиш свобода. Нова външност, пари, всичко, което ти е необходимо, за да живееш добре. Ако искаш, ще те направя княгиня и до сетния си ден ще тънеш в разкош в Мелиин. Мога и друго... Ще ти покажа пътя на изток, в Пущинака, където още има свободни Дану. И там... там може би ще намериш майка си. Имам основания да мисля, че това е...

Ахата се олюля и припадна.

* * *

- Имам основания да предполагам, че в пущинака ще намериш майка си - чу Ахата гласа на Върховния маг.

Тя отвори очи. Лежеше там, където току-що бе стояла, а вълшебникът се надигаше, държейки чисто парцалче, напоено с остро миришещо лекарство.

Той продължи да говори, сякаш нищо не го беше прекъснало:

- Та какво ще отговориш на това, дъще на Дану? А между другото, не сте същите както едно време. Припадаш като анемична госпожица от мелиинското благородно съсловие. Преди бяхте по-силна порода... Е, какво избираш - свобода и богатство, или...

- Изтезания и смърт?

- Ама че го рече - кисело се намръщи вълшебникът. - Не... Не става дума за мъчения и такива работи. Просто ще ви пусна. Теб и твоите спътници.

- Но там... Там, навън, е Пороят! И... и... - Ахата се разтрепери, спомняйки си чудовищния Господар на есенното проклятие.

Магът неприятно се засмя и щракна със съсухрени пръсти.

- Отново не ме разбра, скъпа. Нито на мен, нито на моя орден, а даже и на цялата Дъга не ни трябва твоята смърт. Съвсем точно казано, смъртта не е нужна никому, освен на себе си. Твоя си работа, ако искаш, обеси се като обезчестена попадийка. Светът ще остане безразличен. Той към всичко е безразличен. Светът е просто едно пространство, в което всички ние живеем. Нищо повече. Излишно е да се правим на трагични, да леем сълзи или да изпадаме в истерия, заради това, че светът се бил „променил". Светът се променя винаги, всеки ден, всеки миг, само дето вие, Дану, упорито сте отказвали да забележите тези факти. Елфите също. И джуджетата, Волните, племената орки и всякакви други... Всички вие с голямо старание си затваряхте очите и се преструвахте, че нищо не се случва. А когато дойде белята...

- Дойдохте вие - вметна Ахата.

- Да, дойдохме ние - съгласи се магът. - И тогава стана бедата. Ала първата беда беше наша, дъще. Изкъпахме се в собствената си кръв на Брега на черепите и с това платихме нашето право да останем на тази земя. Вие не се съгласихте доброволно да приемете нещо ново в своя свят.

Подхванахте една безнадеждна, обречена война и я загубихте. Вместо да прецените, да претеглите силите си и да отстъпите. Ще питаш - къде? Ами към същия онзи изток. Или зад океана. Място има много. Забранен е само пътят на юг.

- Вие не бяхте просто беля - дръзко рече Ахата, внезапно опиянена от собствената си смелост. - Вие сте като чума, като Черен мор. Вървите като скакалци, а по дирите ви не остава нищо живо. Къде да бягаме от вас, след като сте гнева на Боговете?!

- Добре казано - сериозно отвърна вълшебникът. Този уж празен разговор като че ли забавляваше могъщия маг. - Но в действителност ние не сме Бич Божи, Seamni. Просто искахме да живеем.

- Ние също!

- Я виж Волните. Нима Империята е воювала някога с тях? Мирно се погаждаме с тях вече много столетия.

- Волните са шепа народ, владенията им могат да бъдат прекосени пеш за четири дни!

- Е, да, твоята раса владееше всичко онова, което днес се смята за сърцето на мелиинската държава, даже и престолния град. Виж, дъще, ако не бе Брегът на черепите, сигурно щяхме да постигнем съгласие.

- Какво значение има сега това? - уморено изрече Ахата. - Спорим и се препираме за отминали неща... Аз съм беззащитна пред вас, вие имате цялата власт и сила... За какво са тези приказки, господин магистър?

- Аз ясно и просто ти казах какво ми е нужно от теб - учуди се магът.

- Рекох си, че обмисляш предложението, а през това време си беседваме така, на отвлечени теми. Не е неприятно, поне за мен.

- Няма какво да мисля - гордо вирна брадичка девойката. - Няма да слугувам по своя воля на убийците на моя народ. Можеш да ме изхвърлиш още сега под Пороя!

Вълшебникът с досада потърка хлътналата си буза.

- Глупави, надути слова, мила моя. Не виждам смисъл да те заплашвам. Искаше се твоето съгласие, аз само те придумвах да прогледнеш... Е, щом не, тъй да бъде. Твоя воля. Ще те отведат в тъмницата. Не бой се, Силвия няма да те закача. Тя си има свои любими идеи... Пророчествата на Илейна, например.

- Не съм чувала за нея.

- То се знае. Пророчицата е родена преди триста години, в разгара на Голямата война. Илейна, по-точно казано 111аеппе -отново безупречно правилна реч на Дану - е предсказала вашия разгром при Гунберг и края на настъплението на войските ви. Последвала е дългата ви агония. Точно тогава Илейна е влязла в пълната си сила на пророчица. Гвеон Смелия, бащата на Седрик Аления, я почел с длъжност на придворна предсказателка. Тя нито веднъж не сгрешила... - подсмихна се магът. - В общи линии.

Нашата армия, отново изградена след кризата на Древната империя, дълго не могла да се справи с разсеяните из горите отряди от войнството на Гвеон, благодарение на вашата Яснозряща. Самото й съществуване било тайна и обикновените Дану не знаели за нея. Така че твоето невежество по въпроса е обяснимо.

- Какво е станало с нея? - не издържа на паузата Ахата.

- Какво станало на... Подир гунбергското поражение Гвеон, както навярно ти е известно - вълшебникът неприятно изкриви устни в насмешка, -решил да сложи край на живота си. Илейна го спряла, поне според преданията. Вождът на Дану се излекувал от желанието си да се самоубие, въпреки че това негово щение било, както разказват, непреодолимо. После дълги години, при това, признавам, не без успех, се сражавал против Новата империя. Ала нищо не се дава даром. Сполуката, късметът му, неговата неуловимост - всичко това било платено от пророчицата. Тя обезумяла. Разсъдъкът й се помрачил. Силите на огъня и разрушението нахлули в душата й... Тъкмо по това време тя почнала своята прочута „Книга на ужаса". Мигаш, дъще? Чудиш се що за книга е това? Хм, ама че възпитание... А уж произлизаш от прилично семейство, Seamni, от древен и уважаван клан. Добре, не се сърди, не се подигравам. Съчувствам ти, колкото и странно да звучи това в острите ти уши. Чуй, скъпа, от устата на един презрян хуманус истината, която е била премълчана даже от майка ти. „Книгата на ужаса" е сборник на най-страшните видения и пророчества. Илейна надникнала в бездната отвъд пределите на смъртта и съдбата. Отвъд края на света, отвъд края на битието. И различила там спотаена в пламък сянка. И се постарала да опише, както могла, идването на тази сянка. О, знам, неведнъж пророци и предсказатели са приказвали за появата на Абсолютния Враг, Изтребителя, Поглъщача. Имам богата колекция на тази тема - и устни предания, и трактати... Гордея се с осведомеността си по въпроса! Та вашата Илейна споменава Дървения меч в едното от пророчествата си, най-известното в академичните среди. Силвия сигурно се е раздрънкала пред теб за него. Че Каменният и Дървеният брат ще погубят света. Всичко това много допада на младите адепти - магът се засмя. Сякаш грачеше гарван. - Горещи глави, буйни сърца. Като нашата Силвия. Тя и такива немирници като нея са си навили на пръста, че от бълнуванията на лудата предсказателка може да се изстиска нещо полезно...

- А книгите й? Те...

- Те са при нас. Почти всички текстове от „Книгата на ужаса".

Спасихме ги от пожарите... без последния том - „Явления". Предсказанието за двамата Братя е в края на предпоследната част, основното е било в „Явления", уви. Но съчиненията на Илейна не са за сериозните магове. Виж, за младите е полезно. Страшни тайни, зловещи знамения! Невероятни заклинания! Романтично. Увлича. За всички честолюбиви мързеливци идеално средство да ги накараш сами да се потрудят, преди да влязат в коловозите. Повечето стават добри чародеи. „Книгата на ужаса" е идеалната стръв, мила моя, на която кълват недисциплинираните, но достатъчно талантливи ученици. Е, и средните също... Добре, дъще на Дану, заприказвахме се с теб. Не искаш свобода, отхвърляш богатство - беседата ни приключи. Но... аз обичам да си приказвам от време на време с такива като теб. Даже когато няма полза. И така - сега ше поседиш в килията, а като свърши Пороят, ще си идеш накъдето ти видят очите. Хе-хе, Онфим ще мине без обезщетение, колко забавно... Пак повтарям - нито животът, нито смъртта ти са ми нужни. - Магът решително махна с ръка и загърби Ахата.

Постоя така, сумтейки, после я погледна през рамо.

- Не те разбирам обаче, Seamni - промърмори той. - Каузата ви е загубена. Окончателно и безвъзвратно, още край Гунберг. Разбирам да се опъваш, ако ти предлагах да станеш предателка на народа си. Ала войната е свършила. Никого няма да издадеш. Не, не отваряй уста, за да ме залееш с остри думи за сенките на предните! Те са мъртви. На мъртвите им е все едно. Ти обаче си жива. Засега. И ако приемеш сделката, имаш възможност да се събереш със своите. Съмняваш се в думите ми? А, ясно. Подозираш, че по този начин искам да стигна до укриващите се в Пущинака твои роднини. Грешиш, Seamni, грешиш. Аз и преди имах предположения, но сега знам точно къде е убежището. Дъгата вече е толкова силна и веща, че не ни трябват предатели и шпиони. Знаем всичко. Още повече - държим Дървения меч! Дъще, я помисли пак, а?

- Не! - извика с треперещ глас Ахата. И заплака. Вълшебникът въздъхна разочарован.

- В тъмницата - вяло махна с ръка, обърна се и закрета към писалището. - Мястото на глупавите момичета е в тъмницата...

ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Никога преди Фесис не се беше озовавал толкова близо до Пороя.

Облаците закриха цялото небе и се понесоха ниско над притихналата смразена земя. Младежът усещаше парене по кожата. Всеки момент смъртоносният Порой щеше да се разрази.

Никъде не се виждаше укритие - нито каменна стряха, нито пещера. Нямаше никакъв друг изход, освен да забива шпори и да шиба коня с камшик. Животното обаче само летеше като стрела - Пороят бе страшен не само за човеците.

До преди малко Сивият наемник бе имал късмет. Откъсна се от преследвачите си в плетеницата хвалинскн сокаци, ала първоначалният план, да се укрие в катакомбите, се провали. Просто не намери вход към подземните лабиринти - целият град бе притихнал в очакване на сезонното бедствие, всички врати -залостени, прозорците - покрити с каменни капандури. И най-малката цепнатина бе запушена така, че и комар да не се провре. Единствено надеждата, че ако умори до смърт коня си, ще успее да се измъкне от поройната ивица, накара Фесис да препусне в бесен галоп по Южния имперски друм. За разлика от Острагския път, по него имаше каменни убежища. Ала те навярно също бяха препълнени и затворени... Замисли се дали да не разчита на монасите от култа към Спасителя, които без оглед на Пороя щяха както винаги да се движат из района, под защитата на качени върху колела къщи, облицовани със скални плочи. Тези тромави костенурки самоотвержено щяха да пълзят от укритие към укритие, за да спасяват разни нещастници, на които им се е случило да останат навън. Това милосърдно дело не бе безплатно - спасеният бе задължен три години да отработва спасението си в съответната обител.

„Нима това е скъпа цена за живота?"

За съжаление, Фесис не мерна и едно убежище, нито пък видя монашеските „костенурки". Зад гърба му оставаха миля след миля. Младежът префуча през застиналите селца, опасали града и навлезе в гората, която бе притихнала и свита. Спотаил се бе даже вятърът...

Сърцето заплака и заудря в гърдите: „Нима това е краят?! Не, не искаааам!" Празен друм. Всичко се бе изпокрило. „Скоро, скоро Пороят ще провери, добра дупка ли си избрал, здраво ли е укрепил всеки къщата си, ох..."

Фесис вдигна глава, озърна се... и му прималя. Напред и встрани, над върхарите на дърветата, съзря завесата на Пороя!

Коприва жилеше лицето му, сякаш самият въздух бе напоен с полъха на ужасното зло вълшебство на Пороя. Несретният аколит на Магическата академия го чувстваше все по-остро.

Той светкавично спретна заклинание. Един воин на Сивото братство никога не твореше магия, без да е крайно наложително. Дъгата не биваше да научи за способностите на конкурента. Ала ситуацията сега определено беше крайна. Конят вече хъркаше, от муцуната му хвърчеше пяна - щеше да рухне след минута. А до спасителния край на Пороя не оставаше повече от две-три мили. Тази година бедствието бе минало по на север. Случваше се да кривне и на юг, разбира се.

Конят тутакси диво зацвили - от болка. Новите сили се вливаха в нозете му, ала те късаха мускули и сухожилия. Животното бе вече обречено, Фесис не се поколеба - или щеше да умре конят, или той. Да, младежът познаваше някои монаси, които в подобна ситуация биха предпочели да запазят живота на добичето, жертвайки своя. Само че Сивият боец не бе от този сой хора. Какво да се прави, всеки смъртен е далеч от съвършенството. Пък бил той и роднина на Архимаг Игнациус от Долината.

Отровният въздух заслепяваше като че ли разяждаше очите. От ноздрите на коня течеше кръв, която насрещният вятър пръскаше като ветрило върху ездача и друма. Краят на облачния поток се приближаваше. Конят се спъна.

Второ заклинание - съвсем дребничко! - колкото да смекчи падането... Фесис се прстърколи и скочи на крака. Даже не се озърна към животното. Хукна, усещайки, че и неговото сърце ще се разкъса от напрежение.

Някак успя да тича още половин миля, а после още стотина крачки... Като в сън забеляза, че небето над главата му е просветляло. В очите му блесна плахото есенно слънце. Олюлявай-ки се, младежът се насили да изкрета още сто крачки. Край. Бе капнал.

Нозете му се подгънаха и той се просна като чувал със зеле в прахта.

„Идвайте, магове, връзвайте ме, слагайте ми прангите, не мога да се съпротивлявам... Край!"

...Естествено, никой не дойде, Фесис не изгуби съзнание, макар да бе изпаднал в някакво апатично състояние. Седеше на пътя и тъпо гледаше назад. Видя как стената-завеса на Пороя се стовари върху света, чу зловещо шумолене. Дърветата се загърчиха. Пред очите му загина някакъв глупав заек, твърде късно решил да избяга от ивицата.

После бавно осъзна, че самият той е жив. Оцелял. Нямаше кон, бе лишен от оръжие и пари, но това не бе болка за умиране.

„А сега - към Мелиин, колкото се може по-скоро в Мелиин, за да изпреваря непоправимото!"

Отзад злобно шумоляха безчет зеленикави нишки - струите на Пороя, оплели в паяжината си гората. Носеше се кисел, отвратителен мирис.

„Откъде идва тази беда? И защо прехвалената Дъга не му се противопоставя? Не може ли? Дрън-дрън-ярина! Не иска."

Фесис се изправи и тръгна по пустинния друм. До престолния град имаше петстотин мили.

„Проклет Порой! Проклето Седмоцветие! Най вече Седмоцветието. Заради тях не смея да използвам магията си, колкото и ограничена да е тя.

Както и да е. Налага се да вървя. Баща Хеон трябва да научи всичко. И да уведоми Императора."

Фесис вече не се съмняваше, че задачата е била по поръчка на владетеля на Мелиин.

„Да, истински държавник. Приятно е да служа на такъв като него. Дръзнал е да подхване една борба, да се опълчи на Небесната дъга - това заслужава повече от уважение! Само да успея да го предупредя..." Шумоленето на Пороя стихваше.

„Всъщност - помисли си Фесис - това бедствие по някакъв начин е необходимо на този свят. Подире му не остава пустиня. Напротив - земята става толкова плодородна, че може да се мери дори с благодатните местенца на Пенливото острие и други земи-градини. Да, с нещо е полезен на този свят."

Свят, който Фесис вече бе свикнал да смята за свой дом.

Миризмата на разяждащо кисело също отслабваше в безветрието. И въпреки това вонята накара младежа да се намуси.

„Така навярно смърди самата Смърт. Не голият скелет, както обичат да изобразяват Старата кокалеста дама в старинните трактати по демонология, не. А онова неповторимо и неведомо, ужасяващо с неразбираемото си величие явление, което навестява всеки в края на жизнения му път..."

Когато бе малък, Фесис се смрази и впечатли от това, че всички -дори той - умират. По-късно, когато се отърси от първоначалната обида към несправедливостта на света, той бе написал навярно единственото си не толкова сантиментално стихотворение, за което си спомняше без капка срам: Буря забива бляскави саби в твърда, покорна и няма земя,

Пътят от стих и от сън изтъкан е, свършва пред надпис:

„ Тук е Смъртта!"

„Ох, беше толкова отдавна - в тихата безметежна Долина, в родната ми къща, при добрата и грижовна леля Аглая... Защо напуснах всичко това?

Леля е сама, а на стари години това не е много добре. Клара Хюмел, то е ясно, няма какво да я броя..."

- Ей, Фесис, какво ти става?! - сепна се той.

Яростно се плесна по челото, и то така, че искри затанцуваха пред очите му.

- Какви са тия лигавщини - започна да се хока. - Воин на Сивото братство! Най-добрият в занаята! Още малко и ще се разхленчиш, а?!

Зло и решително закрачи, после премина в тръс, ядосан на себе си. Постепенно се взе в ръце. Зловонието на Пороя и шумът утихваха. Продължавайки да тича, той се замисли над всичко, което му се бе случило досега. Пленяването, беседата с командора, бягството, подслушаният разговор... манхалията... убитите момчета пред портата на кулата...

И отново се стресна:

- Ей, как така не ми хрумва, че може да са ме метнали?! Ами ако нарочно са ме пуснали да офейкам? Имам сведения, за които Бащата, без да му мигне окото, ще ме дари с половината от богатствата на Братството. Колко ще поиска за благодарност от Императора пък - направо не смея да мисля даже. И какво, ще се втурна право при Хеон, така ли? Със сигурност ме следят. И това, което ми подхвърлиха... Това е горещ картоф. Напомпаха ме с отровни лъжи и ме пуснаха! Така се постъпва и при обсада - слагат на катапулта умряло от чума добиче и го изстрелват в упоритата крепост...

Ох, леле...

Той чак спря, хвана се за главата и нададе вълчи вой от срам.

Идиот, глупак, парцал! Как можа да им се хванеш на хорото! Трескаво почна да размишлява.

„Когато Дъгата скроява някакъв заговор, всеки детайл в него си приляга на мястото и никакви случайности не се допускат. Особено жертви на важни фигури от своята страна на игралната дъска. А в същото време Командор Арбел е мъртъв."

Някой друг Сив воин на мястото на Фесис би се усъмнил в гибелта на мага, ала младежът бе уверен в кончината му, защото в смъртоносния удар по гръкляна бе вложил и една малка магийка. Тя беше поразила и тънките астрални нишки на живота на Арбел, тоест ударът бе комбиниран - и фатален.

„Не, умрял е със сигурност. Има и нещо друго - в кулата на Арк надали могат да предвидят с точност, че ще се измъкна от Пороя. Та аз се разминах на косъм със зловонните разяждащи струи!"

Лека полека Фесис стигна до извода, че толкова рискована комбинация не е в стила на ордените. Оставаха два варианта -или Дъгата да е предприела нещо в разрез със собствените си традиции, или...

„Или всичко това е невероятно своевременна и експедитивна импровизация? Ох... Така мога да си гроша главата до безкрай и пак нищо да не измисля! Сигурен съм обаче в едно -Нещо наистина е попаднало в резиденцията на Червения Арк, нещо което едва ли е хитроумен капан за наивни Сиви съгледвачи. Или е? Богове!"

Пътят правеше плавен завой покрай обрасъл с оголени от есента дъбове и буки. Дърветата се бяха изкатерили по стръмния склон и стояха с разперени настрани клони, сякаш в скръб под сивото небе. Отзад все още се долавяше шумът на Пороя и киселия му дъх. Фесис на око прецени, че до хълма има към двеста крачки.

„Часът на Нечистите твари наближава... Есенните дни са къси, а тъмнината с добата на всякакви изчадия."

Преди завоя тъмнееше покрит с изсъхнал мъх долмен * -идеален подслон за през нощта. Навярно не биваше да пренебрегва удобното убежище.

Слънцето - петно, което едва пробиваше появилите се тънки облаци (обикновени, не гибелни) -отдавна бе преминало зенита.

„Кой знае дали нататък ще има убежище. Кой знае какво има зад този

хълм. Не, каменната шатра надали се намира случайно точно на това място."

Обратно на общоприетото мнение, мерзостните твари не обитаваха заблатени места, повалени от вятър-горолом дъбрави и всякакви други усоища, където уж би трябвало да се въдят. И причината бе Проста - там нямаха какво да ядат. Разбира се, устройваха си бърлоги в глухи кътчета, но и те като обикновените хищни зверове не ловуваха край леговищата си.

А преди и по време на Пороя тварите излизаха на лов. После изпадаха в зимен сън - поне повечето. Налагаше им се да натрупват тлъстини, за да изкарат до пролетта. Пороят кой знае защо повече щадеше тварите. За разлика от хората, чиято агония траеше минути, те издържаха час, че и повече. Даже всезнаещата Дъга нямаше обяснение за това

Хълмът определено не бе добронамерен към пътници от човешки род. фесис си спомни името му - Силванов хълм. Някога племето на силваните бе имало тук капище. После господари на тези земи бяха станали Дану, които разбили на прах идолите, и разхвърляли жертвените камъни. Лошата магия обаче бе останала и продължаваше да витае над красивата гора. За един маг това не бе голям проблем, обаче за някой прост селянин се превръщаше в беля. Дори в междинните сезони тук не бе безопасно - мълвата твърдеше, че силваните и подобните им същества се сбирали на това място и дебнели замръкналите пътници

Дъгата, най-вече ордените Флавиз и Гарам, се мъчеше да разсее страховете и да опровергае слуховете. Разпращаше едикти, които глашатаите четяха под удара на тъпани по мегдани и площади. Дори събра на „прокълнатото" място най-суеверните - напразно. Хората още по-силно вярваха в лошотията на Силвановия хълм. Даже името му бе апокрифно, на картите стоеше друго заглавие - „Букова могила" или нещо такова.

„А долменът - паметта на Фесис отваряше скрижалите си, окопитила се от преживения ужас преди малко - е бил построен от елфите. Те разбират навиците на Мерзостните твари по-добре от всеки друг. Все пак елфи, Дану, джуджета, а и донякъде орките, строго погледнато не спадат към Нечистите. Те са само нехора - нещо, което невежите еснафи и селяци често бъркат, а свещениците и маговете нарочно ги поощряват да правят това."

Въпреки всичко селяните бяха запазили каменното укритие - и съответно си траеха пред властите.

Фесис предпазливо стъпи встрани от пътя и си откърши здрава дрянова тояга. Реши, че с това оръжие ше се чувства по-сигурен.

В тесния долмен се оказа изненадващо сухо и даже уютно. Нямаше никакви насекоми, нито обичайните покрай всеки друм и пътека изпражнения. Стените отвътре бяха покрити с пълзящ лишей - безобидно растение. На пода имаше наръч слама -също учудващо суха. До входа, в купчина пепел бяха заровени стари въглени.

Младежът се подвоуми и реши да не пали огън. Разположи се на сламата и се задоволи да постави на входа простичко охраняващо заклинание. Би предпочел да продължи, но ако искаше със сигурност да стигне до Мелиин, трябваше да си почине. Тук бе сравнително безопасно - твърде близо до Пороя, за да щъкат стражници - а от Нечистите твари фесис не се страхуваше. „Опасни са, да, но в Долината всеки умее да се справя с подобни създания."

Младежът разхлаби ремъците на чизмите си, така че да отмори краката си, без да е много хлабаво - възможно бе да му се наложи внезапно да се изнася или да приема бой. Отпусна се. Когато се стъмни напълно, той се насили да заспи. Бе длъжен да възстанови силите си. Длъжен.

...Събуди се рязко и светкавично пропъди с усилие на волята остатъците на съня.

Нещо, някой - бе отвън. Огромно тъмно туловище точно пред входа-процсп. Шумно тежко дишане. Леден вятър. Миризма на гнило.

Младежът се напрегна, впи взор в неканения гостенин, ала различи само най-общо силуета. Стори му се, че на главата има два извити рога.

Фигурата помръдна и Фесис забеляза още нещо - великанът носеше подпрян на рамо огромен меч.

Съществото бе довтасало за беглеца.

Фесис лежеше неподвижно. Бе късно да се чуди как не е усетил приближаването на тъмния великан и защо заклинанието го предупреждава едва в последния момент, когато натрапникът...

- Ставай - грубо, но без злоба изръмжа съществото. - И без това вече не спиш. Хайде, мърдай, бе! Няма да стърча като дирек до заранта. И не трепери като заешка опашка, няма да влизам вътре, макар че бих могъл. Гледай бе, червей!

Изтъкана от мрак лапа се протегна напред и пръстите -безплътни петна мрак-докоснаха невидимата паяжина на заклинанието, поставено от младежа. Разкъсаха го с лекота и то угасна, без да вдигне истинска тревога.

- Можех да вляза! И да те хвана, черво задрямало, обаче предпочитам да си поговорим - изръмжа нощта. - Ставай, смъртни, ставай да говорим!

- Ъ... За какво? - невъзмутимо запита Фесис, хвърляйки неистови усилия да запази хладнокръвие.

„Що за същества бродят из владенията на Дъгата?! И как надменните магове търпят присъствието им?!"

Аурата на великана бе трудно поносима, въпреки че чудовището явно се мъчеше да не уплаши скрития в долмена човек. Кошмарната му сила бе дълбоко потулена, заедно с клокочещата дива омраза към всичко живо. Създанието видимо възспираше неистовите разрушителни стихии, които като че ли съставляваха негова същност, и Фесис си помисли, че навярно от начина, по който ще отговаря на гостенина от мрака, ще зависи дали въпросните стихии ще се отприщят. И тогава...

- Прощавай - каза младежът, потискайки треперенето в гласа си. -Току-що се събуждам, не искам да бъда неучтив... Та какво ще си приказваме, непознати страннико? А и, след като можеш да влезеш, заповядай, убежището е тъкмо за пътници. Ще накладем огън, ще седнем и ще говорим като приятели. Не искам аз да седя като господар, а ти да стоиш прав като слуга. Това наистина би било много невъзпитано от моя страна. И напълно против традициите на пътуващите по друма... - млъкна навреме, преди да го е хванала неудържима истерична бъбривост. Самообладанието досега костваше усилие, което все нанякъде избиваше в крайна сметка.

- Юнак! - похвали го внезапно съществото. - Други на твое място вече да са напълнили гащите догоре. Освен ако не те е хванал запек от страх. Благодаря за поканата, но нека минем без огън. Имам си една малка слабост - не понасям пламъци, мразя ги. Подивявам като видя огън. Нека всичко остане, както си е. Не се притеснявай. Не се чувствам унизен от това, че ти седиш вече, а аз стоя. Това няма никакво значение. И още - аз знам твоето име, ала ти няма да научиш моето. Знам как ти викат в Братството, какъв прякор ти е дал Хеон, даже как те е кръстила майка ти. Ето защо приеми, че сме равностойни, съвсем според традициите на събрали се да нощуват пътници, щом толкова държиш на това.

- Ами... Тогава - да говорим по същество, страннико. Слушам те внимателно и ще отвърна най-пълно на въпросите ти... - отново прехапа език и бавно пое въздух, за да се успокои истински.

„Нима великанът няма да ме глътне? Хм, не прилича на преследвач на Дъгата, никак даже."

- Знам, че с изгрева ти предстои дълъг път - рече пришълецът и леко люшна рогатата си глава, Фесис не можеше да разбере - шлем ли носи гостенинът от мрака или рогата са си негови по рождение. Ако бе второто, Църквата би могла да каже доста неща (до едно - неприятни), особено по въпроса какво следва да се прави с грешниците, приели да беседват с такива посетители. Великанът продължи: - Имаш да вървиш доста. Затова няма да отнемам ценно време от почивката ти. Фесис, в мой интерес е да стигнеш благополучно до целта си. Ето защо ще ти помогна. Срещу едно условие обаче.

- Да не поискаш в замяна душата ми? - не се сдържа младежът. Искаше да се получи светска шега, ала думите му прозвучаха като отчаяна молба с клуп на шията, отправена към палача.

- Душата ти? Не бих отказал такова лакомство - напълно сериозно каза великанът. - Предлагаш ли я?

-Ъ... не... Само питам.

- И аз само питам. Не бой се. Сделката ще е честна. Давам ти кон -назаем, а ти ми обещаваш нещо.

- Като... какво? Нещо, което имам, без да знам? - насила се ухили Фесис, още стреснат от въпроса „предлагаш ли я". Кънтеше в главата му и се забиваше в мозъка като клин.

- Хайде сега, пак ли ще се майтапиш? Знам я аз тази приказка -чудовището помага на героя, но му иска въпросното незнайно нещо, пък героят ни междувременно се е сдобил с отроче... Ще те разочаровам. Или по-скоро, разочаровани са твоите приятелки, че нито една не е успяла да те върже към себе си с бебешки пелени. И вижда всемогъщата Нощ, че някои от тях направо си мечтаят да заченат от теб. Искаш ли да ти подшушна коя е най-подходящата? Стига някой ден да речеш да се простиш с ергенлъка, де.

Фесис мълчеше като треснат от гръм.

- Кой си ти - измънка той, когато най-сетне успя да си поеме въздух.

- Не вярвам в басните на поповете, но...

- А, не. Да съм ти казал, че имам нещо общо със Светлоносния? - учуди се пришълецът. - Не, Фесис, дай да не засягаме тази тема. Искам от теб всичко на всичко една дребна услуга. Да предадеш един подарък.

- На кого?

- Нали отиваш в Мелиин? Значи - на Императора. Тъмен пакет меко тупна на прага на долмена. Младежът гледаше неясните очертания на „подаръка" както се гледа готова за скок усойница. Дрезгаво и сподавено рече:

- Предполагам, разбираш... че не мога да направя това.

- Че защо? Опасяваш се, че пращам на твоя кумир и господар нещо зловредно ли? Хм. Похвална подозрителност, породена от уважение и вярност. Такива постъпки не бива да остават невъзнаградени. Хубаво. Отвори пакета. Виж какво има вътре.

- Магията може да вреди независимо от външната форма, която е приела - възрази сивият наемник.

- Брей! Вярно е! - замисли се гостенинът. - Проклятие! Не се сетих за това. Пусто бързане. Припряност - понеже за първи път след толкова години всички обстоятелства се нареждат по най-сполучлив начин... Ами сега? Как да те убедя? Виждаш, че съм по-вещ от теб в магията, така че не можеш сам да провериш дали моя дар за Императора няма скрити капани. Няма смисъл и да ти предлагам да го правиш. Дори да се убедиш, че пратката е чиста, няма да повярваш... и то съвсем правилно -не ти е работа да се доверяваш на този или онзи посред нощите, на миля и половина от Пороя... Добре, а какво ще кажеш за това - ако исках да убия Императора...

- Императорът - прекъсна го Фесис - ден и нощ е пазен от най-добрите магове на Дъгата. Не знам доколко си силен, но като нищо може да ти се сторят костеливи орехи. Може и да не ги надвиеш.

- Да, мога и да не ги надвия - съгласи се пришълецът. - Не мога също така да променя телесната си форма, за да се превърна в призрак или таласъм-двуличник. Представяш ли си, аз насред Мелиин! - тих ехтящ смях.

- Добре, Фесис. Не мога да те убедя с думи. Прекалено си подозрителен, и с право, от твоя гледна точка. А и не ме бива да убеждавам. Не съм красноречив като служителите на Спасителя. Тъй да бъде. Вземи коня. До столицата е твой, а после го пусни да си върви накъдето му видят очите. Подаръка ми за Императора - също вземи. Ако решиш - ще го дадеш на господаря си, ако не... Все пак се надявам да размислиш. А, да, мисля, че в Братството имате някои чародеи...

- Не, нямаме - поклати глава младежът. - Едно време Бащите издирваха недоволни сред Дъгата, опитваха се да ги вербуват... С някои успяха, но...

- Но те ви предадоха при първия намек за амнистия - подхвърли събеседникът.

Тъмният силует не бе помръдвал. Пресягането, с което премахна заклинанието на входа, и поклащането на голямата глава бяха единствените му движения досега. Даже пакетът със съмнителния дар сякаш бе паднал на земята изневиделица.

- Да, върнаха се в ордените си с подвити опашки щом им подсвирнаха стопаните - потвърди Фесис. - Оттогава Братството се е заклело да няма работа дори с прокудените от Дъгата.

- Мъдро решение. Е, да се разделяме, Фесис. Вземи нещата, които ти оставям и постъпи така, както ти подсказва сърцето. Имай предвид, че истинската сила на моя дар ще се прояви само когато попадне в ръцете на Императора, макар че и на теб би ти послужил вярно. Владетелят на Мелиин ще му намери... достойна употреба. Сбогом. Времето наближава. Бариерите падат...

Гласът секна отведнъж, рязко зафуча леденостуден зловонен вятър, нещо изхърка, изкънтя задгробен стон - фигурата на великана изчезна, разтвори се във въздуха. И тутакси някъде съвсем наблизо изцвили кон.

На прага лежеше тъмният пакет.

Фесис предпазливо го побутна. Меко платно. Опипа го. Вътре имаше нещо твърдо. Реши се и разгърна платното. Чак се ококори.

Беше ръкавица от рицарски доспехи. Съвсем бяла, чак мъждукаща в тъмното. И много лека - като че ли не бе изкована от стомана, а изрязана от кост. Всяка нейна става бе съвършено напасната към другите, ръкавицата се огъваше послушно и без заяждане, при това не отваряше и най-малка цепнатина в съчлененията си.

Превъзходна изработка, фина. Достойна за древните елфически майстори-оръжейници.

Младежът се поколеба само миг. Беше безумие просто така да захвърли тази вещ. Усещаше в нея присъствие на Сила. И силно подозираше, че този дар никак, ама никак нямаше да допадне на маговете от Дъгата.

Грижливо прибра странния армаган. После си пое дъх и щракна с огнивото. Огледа внимателно мястото отвъд прага на долмена.

Видя обгорен до черно кръг, от който миришеше на кисела отрова, а в кръга се различаваха отпечатъци от две масивни копита.

 * * *

ТОВА се случи докато привършвах страницата от ръкописа си. Много ми е криво, когато ме прекъсват в подобни моменти. Белият лист, допреди малко девствен, чист като разума на младенец, сега вече е превърнат в хранилище на мъдростта. И когато го слагам настрани, си представям, че това е още едно листенце на великото Дърво, едно мъничко късче от огромната работа е отметнато... Незабравимо е усещането, което ме възнаграждава за труда — преставам да забелязвам и мизерията на килията си, и мръсотията по пода, и спарения въздух...

В този кратък миг, докато подравнявам току-що довършената страница с останалите, подредени в края на писалището, преди да посегна към следващия лист, аз си почивам, аз съм горд, аз се наслаждавам от свършеното.

И изведнъж...

Килията ми се изпълни с мразовит повей. Сетне - с изпепеляващ зной! Ледено дихание отвъд нощта, смъртоносен жар от нажежените пустини на Междусветието. С ъгъла на окото си забелязах огнената сянка, мярнала се през мрака на прохода - пламтящите контури прозираха през вратата.

Сянката премина близо до килията ми и се скри в стената. Остави подире си зловоние на гниеща плът.

Източникът на това нахлуване се оказа лесен за проследяване. Въпреки Пороя заклинанията се задействаха. Съзрях нощ, гора, път покрай пътя, а преди самата гора - мъхест долмен. Помня ги тези хижи от камък. Помня и строителите им, помня и разрушителите им. Вътре се намираше един човек. Млад. Много уплашен. Познат дори... Ала пред долмена стоеше създание,чието лъчение би ме накарало да се свлека на пода, ако не седях. За тези изроди бегло се споменава в най-старите и мрачни легенди от Долината. Преди много хилядолетия, в други светове и в други пространства те са били победени. И ето - връщат се отново.

Различавах единствено снежнобялата аура на пришълеца, дошъл иззад Границата - и нищо повече.

Ала кой знае защо нещо ме подсещаше за Господаря на Пороя. Имаше някакво дълбоко и древно сродство между двете чудовища. Навярно и външно си приличаха донякъде, макар че това, разбира се, би могло да бъде измамен лик, маскировка.

И в този миг сякаш вътрешностите ми се обърнаха! В унес грабнах перото и побързах да напиша всичко, докато бе прясно в паметта ми! Да запечатам върху тънкия пергамент поредица от символи и знаци, които нищо не говорят на простосмъртните, защото не са предназначени да образуват думи. Те отбелязват онези тънки нюанси на усещанията, достъпни за магическите сетива на истински вълшебник.

О, горко ми! Въпреки всичко аз не знам почти нищо за тези същества. Нищо повече от това, което вече записах. Никой не знае за сблъсъка на двете могъщи сили нейде там, на една от пътеките Между световете. Кое е предизвикало този сблъсък? Кой е нападал, кой се е бранел? От какво е тръгнала поначало враждата? Не знам... Даже аз - не знам.

Знам само, че се е случила голяма беда.

- Е, май пристигнахме - изпъшка Сидри и се освободи от раницата си. -Отъпканите пътища-тунели свършиха, драги мои! Сега ще се мъкнем през древните проходи, ще чупим ръце и нозе!

Досега, въпреки оплакванията на джуджето, бяха вървели по сравнително приемливи тунели, макар че след мрънкането на Сидри и двамата Волни очакваха ужас вместо път. Конете останаха да спят мъртвешки сън, а тримата спътници поеха по най-тесния тунел, който обаче се оказа достатъчно широк Кан и Тави да крачат известно време редом. После няколко пъти им се наложи да минават през „кожодерки", както ги нарече джуджето -стеснявания, през които бе възможно движение само странешком, и то - ако не си поемеш дълбоко въздух. Не срещнаха и подземните твари, за които се вайкаше Сидри. А когато Тави го бе попитала къде са всичките „дългоочаквани" твари, джуджето без капка притеснение и срам бе заявил сърдито:

А откъде-накъде ще са тук? Няма какво да лапат! Затова ги няма!

Тогава какви ги приказваше преди малко... и когато вървяхме през блатата? - напомнил бе сухо Кан-Торог.

Ами, прикачвах си! За да сте нащрек. Пък и сте ми нужни за последния бой, а не да се хвърляте да тъпчете всяко леговище на тварите.

Гаден използвач - измърморил бе под носа си Кан, но джуджето го бе чуло и се бе заяло.

В договора ви с Каменния престол не е включено да ти търся чудовища за клане! Малко ли ти бяха досега?

Волният бе свил рамене и бе прекъснал разговора.

И ето, сега се намираха отново в някаква зала с множество тъмни дупки - входове на пътища-тунели. Сидри мърмореше и ги обикаляше, а Волните почиваха - тоест стояха леко отпуснати в средата на многоъгълното помещение. Тави се чувстваше притеснено. С всяка измината стъпка започваше да се чуди що за изроди са накарали Каменния престол да се обърне към Кръга на капитаните за помощ. Успокоителното бе, че джуджетата бяха наели само двама воина, а не цял отряд - значи пречките бяха преодолими.

„Дали са постъпили така от скъперничество? Кой ги знае. Подземното племе непрекъснато се тюхка и мрънка колко са бедни, макар че от достоверен източник е известно - съкровищницата на Цар-планина е била изнесена под носа на хуманусите, щурмуващи пещерните бастиони.

Да, кажеш ли „джудже", значи имаш предвид скъперник. Децата им са умирали от епидемии в Новите мини, ала стиснатите съплеменници на Сидри не са докоснали царските сандъци, за да платят на лечители от Дъгата. И живеят в истинска мизерия понякога. Но от друга страна, всеки знае - чуят ли маговете думата „злато!" - няма отърване после. Дъгата трупа злато като дърта, изкуфяла ламя. Защо - никой не разбира. Носят се разни клюки, че извикваните от магьосниците демони били пристрастени към жълтия метал. Ама кой ще повярва на тези басни - нали в преизподнята текат цели реки от стопено злато. Така че... Не, Каменният престол постъпва умно, като не прахосва средства. А хубавото на умните скъперници е това, че те точно пресмятат колко да дадат, за да е достатъчно - инак ще се наложи пак да дават. И щом са преценили, че двама Волни ще се справят - значи е така. Няма какво да се тревожа."

Ала не можа да се успокои. Чувстваше пот по челото си и се срамуваше от страха си.

Утешаваше се с разумността на джуджетата, въпреки че преди винаги се бе присмивала над дребнавостта им.

„Означава ли доброто водене на бакалски сметки, че имат проницателен ум и прозорливост?"

- Ехей! - отекна гласът на Сидри, прекъсвайки разсъжденията й. - Ето го! После ще почиваме! Идвайте, идвайте! Като стигнем до старите Шахти...

- Старите Шахти? - наежи се Тави. Не бе чувала за такива.

- Ами да, старите Шахти. Не си ме слушала добре, хубавице -назидателно изрече джуджето, ала девойката бе сигурна, че никога преди той не бе споменавал това название. - Сега ще се катерим нагоре. По изкопаните рудни жили. Стигаме до горния Пръстен. Оттам само да преодолеем рухналите пещери... тръгваме към Старите шахти. Спокойно, не са съвсем рухнали. После - по шахтите надолу. Отначало ще е лесно, а след това... както Силите земни отредят - завърши джуджето полугласно.

Кан-Торог, който бе обещал на Тави да се сдържа, ледено изгледа джуджето и нарами багажа. Тави обаче не посегна към торбата си. Стоеше с ръце пред гърдите си, сплела пръсти, и се мръщеше.

Нещо не й харесваше в цялата тази работа.

„Не ти харесва ли? - би се възмутил нейният учител по магия. - Що ще рече това „не ми харесва"?! Един вълшебник не се осланя на емоции, на харесване или нехаресване! Какво значи това „нещо"? Ти си длъжна да го назовеш, момиче! За това учиш - да формулираш всяко нещо с прости и ясни думи. „Нещо"-то не е дума, а паразит в речта, върти се в устата единствено на мързеливите духом, на плиткоумните!"

Нейният Наставник би останал недоволен...

Зави й се свят. Това, което усещаше, не приличаше на насочена към нея ненаситна вампирска кръвожажда, нито гнусно горгулско въжделение или похотлив глад на други мерзостни твари. Винаги бе усещала чуждата злоба и готовност за нападение, дори си позволяваше да се хвали на глас с това си умение. Сега обаче не можеше да определи откъде идва заплахата. Заплаха, която бе по-лоша от всичко изпитано досега.

Девойката се олюля и седна на неравния под. Гадеше й се. Не можеше да продължи.

- Тави? - напрегна се воинът и мечът се озова в ръката му. Тя не успя да отвърне.

Нападението дойде от дъното на съзнанието й - бе хилядогласен хор, който изрева:

- Елате, Елате при нас !

Парлива болка, вълна от паника, лавина от безброй игли - по-остри и от най-острото нещо на света. Тялото й онемя. От устните се отрони късо ридание. Тави се килна настрани и се просна върху камъните.

Тъкмо болката помете и последните бентове пред посланието от дълбините. Поток безформени видения я подхвана и завъртя в бързеите си. Изгарящи искри от Сила, неразбираеми контури на заклинания - Тави се досещаше за какво биха могли да служат, ала не разпознаваше в тях нищо познато като словесна или мислена форма. Не бе наясно също така що за разум твори подобна магия. Не бе човешки, не бе и съзнание, подобно на подземните пещерни дракони, които се смятаха за полу-разумни, тъй като бяха твърде необясними.

...А после стана зле, много по-зле. Струваше й се, че потъва в камъка и пропада надолу, лети като шиш през недрата на планината, а планината е подобна на изгризана от червеи ябълка - дупките на червеите бяха джуджешките тунели. Носеше се право към хилядогласния хор, в непроницаемия за взор и слух ласкав черен океан. И колкото по-близо стигаше до гласовете - вече не бе сигурна, че са гласове - толкова по-щастлива се чувстваше, тръпнеше в очакване, че всеки миг ще „прогледне" за неизразимо прекрасното...

Кан-Торог най-сетне съумя да разтвори челюстите й, да преодолее съпротивата й и да влее в гърлото на девойката билковата отвара от дървената бъклица.

Тави се задави и повърна, но Кан повтори процедурата -студен и неумолим в стремежа си да я спаси. В края на краищата, отварата бе направена по нейна рецепта и за точно такъв случай - поне според него. Надали Тави бе имала представа с какво точно ще се сблъска.

Девойката кашляше и хленчеше против волята си. Разкъсването на връзката й с хора от хилядите присъствия се отрази на цялата й снага като чудовищно разтърсване. Еликсирът обаче властно я изтръгваше от чуждата омая, караше я да страда, но и да осъзнава себе си, да се открива, да се разпознава. Тави трепереше, но вече не толкова от болка, колкото от страх -още малко и същността й щеше да се слее с неведомото, което се спотайваше в недрата. Щеше да бъде погълната, да умре. За щастие не бе успяла да стигне до долната граница на подземния „облачен" слой. Отварата я бе изстреляла обратно, преодолявайки привличането на подземното вълшебство.

Мъчителната кашлица продължаваше, в устата й противно киселееше от повръщането, а храчките бяха кървави.

-Тави, Тави, какво още трябва да сторя, кажи! - едва тогава чу гласа на воина.

Кан-Торог. Истински Волен. Когато не знаеше как да постъпи, настойчиво искаше нареждане от онзи, който знае. И щеше да следва тези заповеди, без да отстъпи и на косъм. Досега бе изпълнил нареденото, без да се замисли: „Ако се случи това и това, дай ми да пия от бъклицата!"

Ала друго не му бе казано.

- Ни... ни... нищо - изхълца тя. С мъка се понадигна и седна. По бузите й течаха сълзи. - Си... Сидри... Не бива да ходим надолу... Не си... Не си спомням какво си ни разказвал за Силата на джуджетата... но съм сигурна, че... че долу има съвсем инаква Сила... Не знам каква е тя... много страшна...

- Не знаеш - бавно повтори Кан-Торог, поразен от признанието й. Горделивата Тави да каже, че нещо не знае!

- Страшно е я! - навъси се джуджето. - Ако не беше страшно, сами да сме се оправили... Пък и вие, Волните, нали не се боите от нищо. Добре де, на какво приличаше тая Сила?

- Остави я, дребосък! Виждаш, че не може да дойде на себе си! -сопна се Кан. - И не е вярно че не познаваме страха. Просто нашият страх не е като вашия, нито като човешкия! Нашият страх е предпазливостта!

- Защото в Ратния завет е казано - безразсъдната смелост погубва по-често, отколкото...

- Добре де, добре! Съжалявам, прощавай - кисело отвърна Сидри.

- Беше... Нещо. Под покривалото на Тъмата... Нещо - бе готова да заридае. - Наистина не знам какво може да е.

- Ще се наложи да узнаем - въздъхна джуджето. - Хайде, ще си починем малко и тръгваме...

- Ти, тъпо буре с космати уши! - избухна Кан. - Не чу ли какво ти каза вълшебницата?! Там има неведома магия, ясно ли ти е? Това не е шега работа! Или вие, дребосъци нахални, плъхове пещерни, срещу такива неща излизате по гол задник, за да ги морите с пръдни, а?

- Кан... - със слаб глас се опита да се намеси Тави. Сидри обаче само изсумтя и сви рамене.

- Недей да кипиш, воине. Едно и също дело вършим, може да се случи и костите ни да се смесят, ако загинем... Хубаво, де. Ще кривнем малко, но така или иначе много пътища няма. И сме за долу. Няма как. А неведоми магии ще има още доста. Бъдете сигурни!

Никой не му възрази.

ЧЕТЕРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Ахата познаваше много тъмници. Ала тази я порази неприятно -изобщо не приличаше на всички останали, в които й се беше случвало да седи. Беше по-тясна и от най-кошмарната килия, която помнеше. Чувстваше се като затворена в сандък - коленете й бяха притиснати към гърдите, а ходилата опираха в неравната стена, сякаш се бе озовала в пещера. Подът бе гол, студен камък, също така грубо обработен, грапав, неприятен... И никаква признаци за вход. Щом аколитът затръшна вратата, тя се като че ли се сля със стените - все едно никога не бе имало такова нещо като врата. Ахата напразно опипваше за цепнатини.

Липсваше и осветление. Студът като невидим звяр веднага заби в снагата на Ахата множество ледени нокти.

„Няма да издържа тук - с ужас си помисли момичето Дану. - Не, няма да издържа, няма!"

Обикновените тъмници за роби не бяха места с удобства, ала все пак се съобразяваха с нуждата живата стока да бъде съхранена, за да не загуби от цената си. Поради тази причина не строяха такива каменни чували. А тук за неин срам нямаше място даже за естествените нужди.

„В такава килия сигурно държат само смъртниците! - внезапно реши Ахата. - Само онези, които вече не са потребни на Дъгата. И оттук - към жертвеника или към змийската яма... А може и да е по-лошо. Ордените имат достатъчно майстори, които да измислят различни начини за екзекуция. Това ме чака. Всички тези дрън-дрън, че след Пороя ще ме пуснат... Тук не може да се преживее цял месец! Ще умра от студ!"

Девойката се сви, захлипа, избърса сълзите си. Колко глупаво - да се отърве от Пороя, за да свърши бавно и мъчително в килия-саркофаг в кулата на Арк!

Не, нямаше да им се остави толкова лесно. До преди няколко дни може би щеше да се предаде, да се свие и кротко да потъне в небитието, ала сега... Сега Дървеният меч бе тук. А тя още бе жива. Кой знае, колкото по-дълго издържи, толкова повече шанс щеше да има... евентуално. Само че как да изтрае на студа?

Ахата се изправи. Предпазливо подскочи. Нищо. Таванът бе достатъчно високо. Чудесно. Скоковете бяха движение, движението бе топлина, топлината бе живот. Щеше да мръзне през почивките и да се изморява докато се сгрява...

Колко ли щеше да издържи така?

 * * *

Фесис тръгна на път едва щом се развидели. Напразно се беше надявал на сутринта отпечатъците от копита да са изчезнали. Все пак не биваше да разчита, че всичко е било сън -доказателството, бялата ръкавица, си оставаше налице. Също и следите - нахални, предизвикателни, впечатани задълго във втвърдената като камък земя. Надали вече някой щеше да ползва долмена за подслон.

„Никой няма да се отбие или да надникне от любопитство - освен маговете на Дъгата, само че те не са толкова любопитни. Нека си напъват мозъците и да си трошат главите - злорадо си рече младежът."

Уви дарът на нощния гост грижливо - втрисаше го от мисълта да докосне рицарската ръкавица още веднъж. Излезе и се огледа.

Край долмена стоеше най-обикновено конче на петна и мирно пасеше сухата есенна трева, Фесис нарочно не му обърна внимание. Предпочиташе да извърви пеш целия път до Мелиин, отколкото да яхне този звяр!

Минавайки покрай вдигналото муцуна добиче, той подхвърли, без да го поглежда:

- Не си ми нужен. Сбогом!

Не се съмняваше, че приелата облик на кон твар го разбира. Тръгна, без да се обръща.

След двайсетина крачки го зачовърка една от точките на Устава на Братството, която гласеше, че Сивият воин мисли преди всичко за изпълнението на дадената му заръка, а едва след това как да запази живота си. Винаги бе намирал тази фраза за надута и глупава, ала сега тя му се стори слово на спасение.

„Наистина, колко добре ще е да съм обикновен изпълнител, който не разсъждава, не се тормози от съмнения, не съзира черното присъствие редом до себе си..."

Добре бе да си твърди наум, че трябва на всяка цена да стигне до престолния град, трябва, трябва, длъжен е, длъжен... само и само да не мисли за нощното посещение, за значението на подаръка. Странният подарък. Рицарската ръкавица от кост можеше да е какво ли не. Клопка, палач, шпионин-съгледвач... Едва се сдържаше да изхвърли зловещата вещ. Ала щом посегнеше към пазвата си, почваше да се колебае, да намира и други обяснения... Накрая отдръпваше ръка и продължаваше да крачи още по-бързо, мрачен и ядосан на своята нерешителност.

Но не само ръкавицата за Императора го притесняваше.

„Как да се срещна с Баща Хеон? Ако Хеон е още жив, разбира се. Как да му разкажа историята на невероятното си бягство? Как ще реагира бащата? Най-вероятно ще си помисли, че пред него е или двойник, или - ох, леле -предател. И тогава? Братството е бързо в отсичането на „заразените с гангрена крайници", пък били те и от най-добрите в редиците му..."

Съществуваше и още една възможност. Да се прибере. Срамно, позорно, но това бе най-сигурният изход от положението. Обратно в Долината. Там, където още помнят немирното, буйно хлапе Кер, където на драго сърце ще му помогнат. Уви, този вариант бе равнозначен на лично поражение. До Долината вероятно щеще да стигне, ала после дали щеше се измъкне? С Клара Хюмел шегите излизаха скъпички. Тя щеше да му залости пътя като нищо. За боен маг от нейния ранг това бе просто като да си върже връзките.

„Дали пък този великан снощи не бе хитроумен ход на Дъгата? По този начин ще ме накарат да хукна към вкъщи. Ако ли не - ще предам опасния -добре, де, евентуално опасния - дар на Императора. Така ще компрометирам човека, от когото се възхищавам, моя господар, владетеля на държавата на хората... Откачам! - рече си Фесис. - Със същата вероятност нощното чудовище може да е пратеник на любимата ми леля Аглая! По демоните!"

Младежът се втурна на бегом по пътя. С удоволствие би пъхнал бучащата си от идиотски хрумвания глава в някой кладенец, студена локва или поилка за добитък, за да се отърси от самоизтезанието.

„Нищо - тичането също е добро лекарство против излишно мислене. Само че - по-бързо, още по-бързо!..."

Летеше, сякаш по петите го следваха и седемте ордена, заедно с Безцветния Нерг.

Помогна, макар и по-слабо, отколкото очакваше.

И докато препускаше с почти изплезен език по друма, далеч напред видя дим.

„Хан!"

Трябваше му кон. И сега можеше да се сдобие с такъв.

Имаше два начина - първият бе да го открадне. Технически - никакви проблеми. Само дето се гнусеше от кражби. Ала сега не можеше и да плати. „Значи - резервният план, моля!"

Ханчето се намираше в началото на малко селце, което, въпреки отдалечеността си от Пороя, поне през този сезон, бе като умряло. Вратите и прозорците бяха залостени, но капаците над комините тук-там бяха вдигнати.

Фесис спря пред хана и заудря с юмрук в потъмнялата от времето врата със зеленясали медни клепала. Не тропа дълго.

Вратата се отвори и на прага застана собственикът - типичен селски кръчмар с широки рамене, но и провиснало шкембе. Отвори уста - дали да приветства пътника, дали да го нахока, не стана ясно.

- Здрав бъди, добри ми човече! - изпревари го Фесис. -Трябва да поговорим...

- А? Ти откъде идеш, момко? От южната околия ли си?

- Идвам от север. С триста зора се отървах от Пороя. Коня си обаче погубих...

- Провървяло ти е, момко! - изрече кръчмарят и се отмести, за да стори път на гостенина. - Влизай, влизай, малко е претъпкано, ама вече се видя, че Пороят няма да се весне насам, слава на Боговете всякакви, та сега ще се опразни... А ти сигурно искаш кон да купиш, нали?

Фесис поклати глава, без да помръдва.

- Няма да влизам, стопанино. Бързам.

- Хм - лицето на ханджията се напрегна. - И що за бързотия те гони?

- Дело на Братството, уважаеми - тихо изрече Фесис и зачака кръчмарят да се опомни, надявайки се, че мъжагата насреща не е със слабо сърце.

Ханджията четвърт минута стоя опулен, сетне със ситни стъпки излезе, затвори вратата и я подпря с масивния си задник. Гледаше стреснато.

Всички знаеха, че Сивите не обичат самозванци. На разни там мошеници или разбойници им се случваха случки, когато дръзваха да злоупотребяват с името на Сивото братство. Най-безобидното, което ги сполетяваше, бе нож в гърлото - и винаги докато бяха в собственото си леговище, вертеп, къща... А в най-лошия случай...

Иззад вратата някой почука и се провикна:

- Ей, кръчмарю, нали щеше да ни гониш, бре? Сега май не ни пускаш да си ходим!?

- Я, трайте, че като вляза! - изрева в отговор ханджията и лицето му поморавя. Оттатък притихнаха. Очевидно кръчмарят се ползваше с голям авторитет. Личеше му по яките космати ръчища...

- Ъъъъъ... - вече не толкова страховито се обърна той към младежа.

- Трябва ми кон - подсказа Фесис.

- Амииии...

- Не се страхувай, уважаеми. Не съм дошъл да убивам. Искам само кон, нищо повече. Назаем. Ще си го получите обратно в Мелиин. На ъгъла на улиците „Търговска" и „Арабаджийска" се намира кръчмата „Раирания котарак". Ще питате за понито на чичо Паа - хем ще ви платят щедро, хем ще ви върнат коня. Ясен ли съм?

Кръчмарят бе не само здрав и предприемчив, но и достатъчно схватлив, за да не задава излишни въпроси. Кимна. Като че ли му олекна, но щеше да се отпусне чак когато видеше зловещия посетител да вдига прах в края на селската улица, яхнал поисканото конче. Братството не мамеше на дребно.

Но засега Фесис бе готов да се обзаложи, че по-късно ханджията все пак ще реши да се вдигне до Мелиин. за да си прибере и заплащането, и стоката. Ала за момента в ума на мъжагата стоеше ясната кръчмарска сметка -„Животът ми струва повече от някакъв си кон, нека момчето вземе добичето, подарявам му го!..."

Той не продума, а само му показа с ръка да заобиколи отзад. И се шмугна вътре, където бе посрещнат от ропот и подмятания.

Фесис мина отстрани, накъдето му бе посочено, и застана пред портите на конюшнята. Скоро отвътре нещо захлопа и затропа. Отварянето се проточи малко, ясно защо - готвили се бяха за Пороя...

- Благодаря - каза Фесис, поемайки юздата от ханджията. Кобилката бе кафеникава и кротка. Ставаше.

- Бърза е - сметна за нужно да я похвали кръчмарят, но тонът му говореше: „Хайде изчезвай по-бързо, не ми създавай проблеми."

- Ще си я получиш обратно - увери го младежът. - Братството никога не е мамило честни хора, които с пот на челото си изкарват хляба.

Кобилата наистина се оказа бърза. Във всеки случай тя прекоси селцето с приличен галоп. Фесис въздъхна радостно. Кръчмарят бе умен мъж и заслужаваше да се поговори с Баща Хеон за едно наистина добро заплащане.

В края на краищата това бе част от поддържането на репутацията на Братството пред народа...

- А сега - внезапно произнесе с мечешко ръмжене кобилката, - сега ще полетим. Дръж се, господинчо!

Фесис не успя да направи нищо. Впрочем, какво би могъл да направи, освен може би да скочи? Кобилката бързо се превърна в огромен прилеп, който разтвори криле. Младежът не помръдна - не защото се бе втрещил. Странна сила го удържаше като залепен върху гърба на находчивата твар, която се зъбеше и кикотеше, излитайки:

- Щом господарят е наредил да те заведа в Мелиин, така ще бъде! А сега кротувай, инак ще те хвърля долу.

Стремително набраха височина.

Фесис направи каменна физиономия и притвори очи.

Полетът се оказа доста странен. Нямаше свистене на вятър, нито напор на насрещния въздушен поток. Сякаш плуваха под вода, без звук.

Младежът прецени, че заклинанието, вложено в създаването на прилепа, би накарало Архимаг Игнациус да изяде от завист собствената си брада. Което бе още по-странно - щом нощният гостенин бе такъв майстор, Дъгата не би трябвало да е пречка за него.

„За какво са му тогава жалки смъртни помощници, които да носят някакви си дарове?!"

Когато Сивият воин отвори очи, прилепът вече приближаваше към столицата.

„Това се казва скорост! Ох!"

Крилатата твар рязко се стрелна надолу. Стомахът на Фесис се качи към гърлото. Веднага след внезапната маневра той усети жаркия полъх на чужда, позната магия. Прилепът бе избегнал бойно заклинание на Седмоцветието. Очевидно стражите ги бяха забелязали.

Младежът се вкопчи в козината на летящата твар, която бе прибрала криле към тялото си и падаше като камък надолу, за да избегне магическите мрежи, хвърляни от атакувалата ги кула... и то май не само от една. Фесис си рече, че е било глупаво да разчита на тайно промъкване в града. Но от друга страна, гадината, която по неволя яздеше, се беше оказала опърничава плячка за Дъгата. Щом вълшебниците ги обстрелваха с магически ласа, вместо просто да им заповядат да кацнат - значи имаше изгледи чародеите да си строшат зъбите!

Прилепът разгъна криле над самата земя и кресна:

- Бързо! Слизай и бягай!

Младежът презглава изпълни „съвета". Пльосна в плитка канавка, претърколи се, но остана залегнал, и вдигна глава.

Пратеникът на нощния пришълец търсеше пролука в синкавите призрачни мрежи, възникващи във въздуха пред него. Маговете се бяха добрали до нарушителя. Прилепът стремително се втурна право нагоре, ала паяжините на ловците засияха, черните криле запърхаха конвулсивно, гадината завика... Наистина викаше. Като човек под ударите на бич. Не ръмжеше, нито виеше. И не спираше да се бори - ноктите късаха нишките, още малко - и щеше да си пробие път... Ловните магически мрежи от сгъстен въздух се превърнаха в паяжини от огън.

Остриета от пламък се впиха в плътта на прилепа, който тупна върху земята и се замята, закрещя от болка, литнаха пръски кръв... И отново виковете му на агония бяха съвсем човешки!

Накрая огнените мрежи се сляха в кълбо, изтрещя гръм и овъглените останки се пръснаха във всички посоки, Фесис тръсна глава - ушите му бяха заглъхнали. Някой от маговете явно бе разбрал, че този нарушител не е някоя нагла мерзостна твар, с които ордените повече или по-малко бяха свикнали и познаваха. Навярно бяха употребили цялата мощ на кулите, за да унищожат прилепа. Нещастната полянка, станала лобно място на чудовището, щеше бъде обявена от местните жители за „прокълната". И наистина щеше да остане такава, ако Дъгата не се погрижеше да изчисти следите от убийствените заклинания...

„Почти бях стигнал - каза си младежът. - Оставаха ми още няколко мили до предградията. Ала сега - край. След броени мигове тук ще гъмжи от магове."

Никак не му влизаше в плановете да пристига в столицата с гръм и трясък.

Той скочи на крака и хукна направо през храсталаците - към Мелиин.

Не си правеше илюзии, че ще успее да избяга. Горите край столицата не бяха истински гори. Нашир и надлъж ги кръстосваха просеки, пътища, алеи. На главни и не чак толкова главни пресечки имаше стражеви будки, а пазачите около Мелиин не си ядяха хляба напразно. Вярно бе, че като бойци не му бяха равни един по един. Ала заедно можеха да разровят всичко и да го намерят даже без магове. Сигурното място бе единствено в човешкия мравуняк сред сокаците и копторите на Черния град. Ала дотам...

Нямаше как да избяга, но поне бе длъжен да опита.

 * * *

В сумрака гореше само едно кандило, пламъчето бе болнаво и бледо. Под пръстите на Императора топлият камък на олтара леко потръпваше. Повелителят на Мелиин бе на колене в малкия си личен параклис. Времето за молитва се смяташе за неприкосновено и никой не би трябвало да тревожи владетеля, нито да го следи. Разбира се, това бе илюзия. В момента Сежес, Реваз, Галхан и останалите предводители на ордените бяха заети с някакви неприятности. Иначе със сигурност поне един от тях би наглеждал Императора. Явно се бе случило нещо извънредно. Господарят на Империята би дал лявата си ръка, да научи що за проблеми бяха изправили Дъгата на нокти, кое бе накарало самата Сежес да пребледнее като мъртвец и да притисне изящни ръце към сърцето си.

И Галхан - старецът се бе свлякъл в креслото, сякаш му бяха разсекли коленните сухожилия. Някакво съобщение от стражевите орденски кули ги смрази. Всички вълшебници до един, с изключение на аколитите, назначени за лични императорски телохранители, тутакси, щом се съвзеха, поискаха позволение да напуснат Коронния съвет. Явно раздразнени, те претупаха ритуала по прекъсване на заседанието и офейкаха, без да изчакат Императорът да им разреши. Не че той им се разсърди.

Не е редно човек да се сърди на осъдени на смърт. Никога преди не бе оставал толкова дълго в параклиса. Държавните дела можеха да почакат. Изпросените от Сежес Втори и Пети легиони бяха потеглили без произшествия и вече втори ден продължаваха своя марш на изток. Задморският експедиционен корпус, хвала на боговете, бе престанал да гони из джунглите неуловимите отреди на бунтовниците, ограничил се бе да пази окупираната територия и предприемаше само ловни мероприятия с цел препитание на войската. На север Пороят върлуваше особено свирепо, ала тук нищо не можеше да се направи. Помощ за земеделците от поройните провинции щеше да има едва когато небесата се изчистеха от черните, отровни облаци.

Императорът прекара длан по олтара. Помисли си, че не знае истинския му цвят - в параклиса винаги цареше полумрак. Кандилото хвърляше оскъдна светлина върху грижливо варосаните стени, белия таван, украсената с дърворезба врата, мозаечния под, ала не и върху олтара. На допир бе твърд, гладък, с остри ръбове обикновен - макар и прецизно обработен -камък, на който даже не бе предвидено да се поднасят жертви. Просто край него се коленичеше, а ръцете се поставяха върху полираната повърхност. Атмосферата предразполагаше към нетленното, възвишеното и божественото. Редно бе тук да се шепнат молитви, да се пречиства душата, разумът и сърцето. Императорът не навестяваше често това помещение, недоверчив към магията. И все пак идваше. Избягваше да отваря напълно съзнанието си, защото олтарът може би се намираше под контрола на Дъгата. Ала бе забелязал, че камъкът изпива умората от тялото, прояснява разсъдъка и така му помага да открива правилните решения - неоценимо средство за всеки, обременен с грижи и задължения.

Сега главната му грижа бе Братството. А най-вече - замислената Война. Войната против ордените. Именно така мислеше за нея - с главна буква. Приближаващата се неизбежна схватка с Дъгата.

„Или аз, или те. Инак Империята ще рухне. Налага се да почна внезапно. Тоест - без подготовка, подготовката ще ме издаде. И как ще стане всичко? Ще пратя армията да щурмува магьосническите кули ли? Лошо решение - елементарно и предвидимо. Предвидимо ли? Дори да не е - какво ще стане с гражданите на Мелиин? О, те ще последват войската. В края на краищата ще съборя кулите с планина от трупове... Редно ли е? Имам ли право ?"

Той стисна зъби.

„Засрами се, момче! Засрами се - ти си Император! Не бива да се криеш зад гърба на предците си, те не са посмели да се опълчат на Дъгата! Но ти си истински повелител и ти решаваш! Седмоцветието се състои от хора.

Какво като умеят да бълват мълнии от очите и пръстите си. Хора! А всеки човек е смъртен. Всяка глава пада на дръвника, всяко сърце спира, пронизано от стрела от лък или болт от арбалет! Ако не рискувам сега, всяка надежда ще умре. Може бледността на Сежес, посивялото лице на Галхан и разтреперените пръсти на Реваз да са капан. Но може и да са истински, неподправени реакции на нещо ужасно за Седмоцветието. А което е лошо за Дъгата, е добро за мен. Хитрините на маговете ще бъдат посечени с меч! Трябва да действам сега!"

След четвърт час един от вътрешната имперска стража, Волен с белег на бузата, удари с юмрук в бронирана ръкавица по вратата на затворения толкова рано хан „Раирания котарак*. Минувачите по улица „Търговска" и занаятчиите от „Арабаджийска" гледаха крадешком воина и не смееха да си зашепнат, преди Волният да влезе в кръчмата.

Брей, откога дворцовите стражници са се пристрастили към светло мелиинско пиво, че нямат търпение да изчакат до пладне?

 * * *

В стаята бе сумрачно и задимено. Върху груб, касапски тезгях седеше вързан човек, който безсилно и жално се блещеше към замръзналите покрай стените безмълвни фигури в сиви наметала със спуснати качулки. Шест мангала тлееха, разпространявайки аромат. Вързаният се клатушкаше заедно с димните струйки.

- Е? - запита го една от закачулените фигури. - Махнахме огъня.

Говори.

- А дима? Дима?! - човекът тежко се закашля.

- Не бих желал да въртиш бойни заклинания из килията, драги -произнесе Баща Хеон. - Мангалите са необходима мярка за сигурност и взаимно доверие, хе - хе... Така че, хайде да не се караме, а да си поговорим като делови хора...

- Делови ли? Хора ли?

- Да, говоря за взаимна изгода, драги.

- Каква изгода, жалки разбойнико! - вързаният издаде някакво продължително грачене, което навярно смяташе за презрителен смях. -Дъгата ще отмъсти за мен! Всички сте покойници! Страшно ще отмъсти!

- А ти ще го видиш ли да се порадваш? - невъзмутимо запита Хеон. -Пък и не е чак толкова сигурно, че Седмоцветието ще ни докопа. Току-виж сме умрели преди това, ха-ха! Стига шеги. Да говорим сериозно. Дъгата още нищо не е направила за теб, нещастник. Тежко ни, казваш. Къде са твоите побратими-магове? Толкова се церемонят с нас, нищожните червеи! И що за игрички играете с Братството - хващате нашия човек, пък пращате двойник вместо наказателен отряд? Нито е хубаво да се постъпва така, нито е логично. О, може би е признак на уважение? Как не се сетих! Правилно. И какво ще рече това? Ще рече, драги, че Дъгата не е и наполовина толкова яка, колкото ни описваш в заканите си. Защото ако беше толкова всемогъща, нямаше да те заловим, нито да те завлечем дотук, още по-малко пък сега да те разпитваме.

- Хеон! - човекът почна да се гърчи. - Пусни ме! Пусни ме и се покай, само така ще си спасиш живота! Дъгата може да прояви милосърдие...

- Тъй ли? - присмя се Башата. - Момко, имал си лоши наставници. Или пък добри и хитри. И те не са ти съобщили някои подробности за онзи, когото ти - скрит под лика на мой боец -се опита да преметнеш...

- Какво имаш предвид.

- Една стара история, драги. Стара и незабравима - ласкаво и напевно заяви Хеон, сякаш разказваше приказка на внучето си. - Пристигнал веднъж в един малък западен градец отряд от магостражи. Е, ти знаеш, войниците били обикновени слуги на ордените, без вълшебнически дарби. Истинските чародеи в такива отряди са двама-трима най-много. Отряда бил числено голям колкото две имперски кохорти. Командирите имали указ, заверен в двореца, според който...

Човекът върху касапския тезгях внезапно се сви. Бащата продължаваше, а гласът му ставаше все по-студен и остър:

- ... съгласно едикт еди кой си, потвърден от Мелиин, Орден Арк предявява правата си да рекрутира хора с вълшебни способности измежду всички съсловия на Империята - черни, бели и благородни. Ето това пишело в свитъка. То се отнасяло за едно малко момиче на десет годинки...

Хеон вече съскаше като змия, тихо, сякаш се сдържаше да не избухне:

- Войниците нахълтали в дома на момиченцето. Личало им, че се срамуват, но били положили клетва. Изпълнявали заповедите, ала криели очите си от родителите на детето. Момичето умеело да прави заклинания съвсем мъничко - наистина детска работа, но Червеният орден я харесал. А когато маговете си харесат нещо - няма отърване, получават го... Ала не и този път. Момичето упорито не желаело да става послушница. Кой знае как са я „убеждавали" там, в кулата. Явно положили усилия. Но не успели. И три месеца след това, в назидание за непокорството... на площада на градчето... знаеш какво стана, нали? Момичето и майка й изгорели на клада. А сега - Бащата със съскане си пое дъх, - си помисли, но бързо, защо съм заповядал да те вържат на тезгях за разфасоване на говеждо? Пленникът трепереше неудържимо.

- Д-д-дъгата... ще отмъсти... - изписка, заеквайки вълшебникът.

Хеон го прекъсна с небрежно махване на ръка:

- Пак питам - каква е ползата за теб, че ще отмъсти? Ти ще си на пържоли. И пържолите ще идат в кухнята на твоята кула. Ти няма да видиш моята смърт. Аз обаче ще видя как ще те кълцат бавно, много бавно. Със сол и подправки, разбира се. И оцет. Нали те гласим за месо, което да засища достопочтената Небесна дъга. Ще те излапат, без да се усетят -имаме много добри готвачи сред вашите слуги. И така... Размисли ли или да викам майсторите месари?

Настъпи мълчание.

Пленникът въздъхна сподавено.

- Убий ме, Хеон. Ако ти разкажа каквото искаш, ще ме разфасоват в ордена за предателство. Ако замълча - ще ме нарежеш ти... Предпочитам да умра сега, ах - изхленчи той, - защото си нямаш представа, нито въображение какво ме чака в кулата!

- Откъде си сигурен, че в кулата непременно ще те чакат? -учуди се кротко Бащата. - Ами че ти можеш да... заминеш. Южният бряг е много полезен за здравето, така приказват. Тъкмо едни мои момчета имат някаква работа край границата. Ще те изпратят, пък ти сам ще я прекосиш... Да речем с едни дисаги злато на рамо. За скромни старини ще имаш.

- Ти... ти ми се подиграваш...

- Не, драги, ти ми се подиграваш, като се съмняваш в думата ми. Внимавай, ще взема да се ядосам!

- Моля, не, не! Аз... Прости ми, Хеон, не исках да обиждам нито теб, нито Братството... Ще... ще говоря.

- Браво - почти равнодушно отвърна Хеон. - Фихте, кораб, охрана, пари, дрехи за преобличане... Нека са готови да заведат този благоразумен господин на Юг... Е, драги, слушам те сега. Казвай и дано е нещо интересно.

...Когато магът млъкна. Баща Хеон махна с ръка. Пленникът бе отвързан и поведен нагоре за преобличане. Хеон изсумтя:

- Дъга! Като видят дебелия край, и майка си ще заложат, за да отърват задника! Фихте, бързо пращай вестоносец до Императора. Нека знае, че Дървеният меч на Дану е попаднал в Орден Арк... и че се гласят в най-скоро време да приберат и Диамантения меч, хм... Чини ми се, че за прекомерно голяма лъжица са зинали нашите приятели маговете. Ти какво ще кажеш?

- Амиии... да, голема е лъжицата, верно. Ъъъ...

- Какво има, Фихте?

- Да попитам, Ваше бащинско величайшество...

- Хайде, давай, питай.

- Прощавайте, ама истина ли беше онова, дето го разправихте одеве... че са екзекутирали дъщеря ви?

Бащата за миг притвори очи.

- Глупости! Просто трябваше да убедя онзи глупак, че не се шегувам и наистина ще викна месарите.

И Хеон се засмя дрезгаво. Ала пръстите му се свиха в юмруци и кокалчетата им побеляха.

 * * *

- Проклет да си, Сидри - полугласно изруга Кан-Торог и захапа одраната си до кръв длан.

- Предупредих те, Волни. Това са старите шахти, карай по-предпазливо...

- Предпазливо, предпазливо... Не съм муха, за да пълзя по толкова стръмно. Ами ако Тави се беше подхлъзнала докато търсех издатина, в която да се вкопча? И не бях я удържал?

- Щяхме да продължим само двамата - сопна се джуджето.

- Поне си откровен - обади се девойката. - Поклон пред теб, о, Сидри!

- Няма за какво, хубавице - въздъхна примирително джуджето. - Когато се минава през стари пътища, само така се приказва. Чакайте да видите какво ще има нататък! Засега се мъчим само с остри камъни, скални плъхове и пещерни змии... Дреболии са това, да знаеш. Трудното тепърва предстои. Тави гнусливо потръпна, а Кан зло изфуча:

- Стига си пророкувал! Трябва да намерим вода. И почивка. Колко още ще се катерим нагоре?

- Ами кой знае - изтърси Сидри. Сухо щракна огниво, джуджето разпалваше лула. - В Шахтите е така, никога не знаеш кога ще стигнеш до равно място.

От часове, броя на които бяха изгубили, те се провираха през пукнатините, удобни само за влечуги. Лъкатушещите пещерни комини нямаха край. Околните скали сякаш никога не бяха виждали кирка или чук. Проходът бе по-лош от необуздан кон и по-стръмен от покрив на орденска кула. На места дълго забиваха клинове, за да успеят да се изкачат, друг начин просто нямаше. Кан-торог сумтеше, че това не е било изкопана рудна жила, а дупка, изгризана от някакъв зъбат червей. Волният най-болезнено понасяше лекотата, с която джуджето преодоляваше разтег подир разтег от пътя и се дразнеше, че то е много по-ловко от него тук, под земята.

Планината бе като мъртва. Тави не усещаше повече съседни тунели, нито някакъв полъх на живот - само монолитна скална маса. Липсваха дори обичайните пещерни духове, кварцови саламандри или поне личинките им. Не срещнаха даже каменоядни бръмбари - нищо. Ала и повеят на смъртта не се чувстваше, защото тук никога не бе живяло нещо. Девойката си помисли, че те тримата са първите същества, проникнали тук от самото Сътворение. Тя сподели със Сидри, че не открива следи от онези, които бяха прокопали тези кошмарно хаотични тунели, ала джуджето само изпъшка и се престори, че не я чува. Това я безпокоеше. Тегобите на строителите, умората и отчаянието им, кръвта от отрудените им длани - ако притежаваха ръце, разбира се, - всичко това би оставило диря в душата на околния камък. И някой Знаещ би могъл да я долови, макар и доста трудно, защото планините бяха ревниви и не обичаха да споделят каквото и да било. Ала тук...

„Може би тези проходи са издълбани от вода? Това би обяснило мълчанието на скалите."

- Сидри! - накрая търпението й свърши. - Отговори ми! Ти казваше, че ще има стълби... Кой е строил всичко това? Джуджета ли?

- Не - отвърна Сидри след дълга пауза. - Не са били джуджета.

- Тогава - коболди? Или цверги?

- Не - отново отрече джуджето с въздишка. - Това са много стари шахти. Щом стигнем до Провлака, тогава ще си приказваме кой и за какво. А сега, красавице, е по-добре да не споменаваме злото, нека си спи под камъка...

Възцари се мълчание. Джуджето пушеше и подсмъркваше. Кан като пес лижеше наранената си ръка. Тави внимателно затвори очи.

Миналият път, когато бе задействала магическите си сетива, й стана много зле. И въпреки това бе решена да повтори опита. Бе длъжна.

Отново запропада надолу, надолу, надолу... Разтвори се за среща с потиснатия стон, който се надигаше от недрата и изнемогваше под тежестта на скалите. Той нетърпеливо бълбукаше от жажда да се избави от плена на подземните води. Тя различи смътните мърморения на малкото живи същества, обитаващи вътрешността на планината - ала далеч от Старите шахти.

„Той ще ни преведе през тъмата" - спомни си изведнъж тя.

Тъма наистина имаше. Спокойна и невъзмутима. Заляла корените на планината. Очакваща. Ала в нея нямаше алчно въжделение за кървава плячка, липсваше нетърпение. Тъмата просто чакаше, спотаила в дълбините си поразяващото острие. Тави не се съмняваше, че Сидри също бе видял тази Тъма, когато баеше на площада в Хвалин. Ала това бе Тъма от света на джуджетата, тя не бе съвсем чужда.

„Има ли нещо друго в нея? Дали тя е останала затворена и за сина на Подземното племе? Или?"

Тави внимателно балансираше на ръба на тъмното море от мрак. В монолитната скала смътно се долавяше тънка паяжина - тунели и пещери, гротове и разработени от рудничари жили. А още по-далеч, край изхода от подземията, мъждукаха пламъчета - укрепеният лагер на иманярите. Там се бяха струпали най-отчаяните печалбари в очакване да премине Пороят, за да могат да заграбят повече от другарите си, предпочели сигурността на убежищата в града. Отвъд лагера Тави почувства и видя гнилозеленикава мъгла - Гибелният порой, в който гаснеха всички заклинания. Облаците му бяха непроницаеми за магия. Пороят бе непобедим...

Тави не изпита дори и подобие на предишното преживяване-видение. Ням остана хилядогласният хор, изчезнало без следа беше пулсиращото сърце на чуждата Сила. На тяхно място се различаваше мътна мараня. И нищо друго. Чуждите си бяха отишли.

„Дали?"

Девойката въздъхна и отвори очи. Нямаше смисъл да продължава надолу. Просто нямаше да я пуснат там.

- Тави! Видя ли нещо?

- Не, Кан. Само пустота... и Тъма.

- Това не ми харесва - навъси се Волният. Не са ни наемали да се бием с пустота, нито сме се цанили да сечем някаква си тъма. Къде е врагът, Сидри ?

- Ще има, Волни, ще има. Хайде, продължаваме...

 * * *

Коминът вече бе съвсем отвесен. Тави пълзеше нагоре и се подпираше в стените с разперени настрани крайници. Имаше чувството, че потта, която бърше от челото си, е кървава. И затова, когато съвсем внезапно се озоваха в някаква голяма пещера с гладък под, тя се просна като парцал до спътниците си, безсилна даже да се огледа.

Не можеше да повярва, че ужасното катерене е приключило.

- Провлакът - изхърка джуджето. Съвзе се преди другите двама, стана и поби факлата в желязната халка на стената.

Намираха се в сравнително просторна овална зала - типично помещение за джуджешките чертози. Проломът на комина, където се бяха мъчили, едва личеше - тясна цепнатина в ъгъла. Стените бяха украсени с барелефи. Подземният народ предпочиташе този вид изобразително изкуство, защото според джуджетата живописците създаваха прекалено нетрайни произведения, а чистата скулптура бе безсмислено прахосване на труд.

Девойката се надигна с мъка, запали още една факла и заразглежда барелефите, изпълнени с невероятна прецизност по отношение на детайлите и пропорциите на фигурите.

Първата сцена порази младата вълшебница - тържествена процесия от джуджета-воини, облечени в брони, за които всеки сегашен джуджешки владика би платил половината от хазната си, без да му мигне окото.

Воините водеха колона оклюмали се пленници, изранени и оковани. Тъкмо прецизността на изваяните фигури накара Тави да възкликне:

- Но това са пленени Дану! Сидри! Защо си мълчал?! На колко години е това великолепие!

Джуджето бегло се озърна към барелефа и сви рамене като в тик.

- Аха, древно е. Дану са, да. Едно време се вкопчихме във война, без малко да се изпотрепем, досущ...

- „Без малко" ли! - повтори подигравателно Тави. - Тъкмо това стана, глупаци такива! Изпотрепахте се. Иначе хората нямаше да успеят на Брега на черепите!

Сидри измуча нещо.

- Велики сили - промълви тя. - Сигурно никой не е виждал това от няколко века насам. Бъркам ли?

- Тц. Провлакът беше зазидан.

- Ясно защо - изсмя се девойката и пак ахна. - Кан! Виж! Това е превземането на Аела!

Още по-грамаден барелеф бе запечатал в камъка миг от кръвопролитното сражение. Наежен с копия хирд съкрушаваше разпръснатия строй на Дану, от фланговете настъпваха два по-малки хирда, които отсичаха отбраняващите се от невероятната крепост, състояща се от сраснали се дървесни великани. Майсторът-художник някак бе предал внушението, че въздухът е наситен с летящи от короните на горската крепост стрели. Тави подсвирна от възхищение.

- Аха - гордо изрече Сидри. - Превземането на Аела е. Това са данските дъбове. Те хич не горят, никакви тарани не ги събарят, секири не ги ловят, кората им е като гранит... А бе, доста кръв проляхме, но завладяхме крепостта!

- И защо? - без да откъсва очи от барелефа, попита младата вълшебница.

- Кое „защо"? - обърка се джуджето. - Защо сме превземали Аела? Ами нали беше война...

- И за какво воювахте - сърдито подхвърли девойката. - Бихте се, бихте се, докато не се изтребихте. И тогава довтасаха хуманусите... На Брега на черепите е бил нужен вашият хирд, Сидри, а не там, срещу Аела!

Кан-Торог вдигна вежди. Тави говореше като родена Волна... без да е такава. Воинът премълча, но незабележимо кимна. Джуджето през това време многозначително вдигна рамене.

- Нищо не е загубено, хубавице. Всичко може да се поправи.

- Ха! И как?

- Ами... Питай Каменния престол - усети се Сидри. - Аз съм дребна рибка. Върша си работата, изпълнявам заповеди. И да знам, много не ми се полага - за да не научат враговете тайните ни, ако ме спипат.

Тави го изгледа насмешливо и продължи да обхожда залата.

Барелефите изобразяваха само батални сцени. Разбира се, бяха подбрани само онези моменти от войната, които бяха славни за Подземния народ. Почетно място, наред с превземането на Аела, заемаше и битката при Ледената могила, когато тактиката от щурма на Аела бе дала резултат. Три раздалечени хирда смачкали в страшните си прегръдки разпиляното войнство на Дану. Сражението се превърнало в клане, заловени били хиляди пленници. Следваха няколко барелефа, посветени на тридневната битка на Черния мост над Черната пропаст, когато четиристотин джуджета до последно удържали отбраната на моста. Загинали всички, ала Дану не преминали пропастта, защото пристигнали подкрепления. Накрая бе увековечен подвигът на Вестри, син на Марви, който попаднал в плен, но устоял на изтезания и заклинания, не отворил уста, и с това се прочул... Имаше и други победоносни страници от историята на Подземния народ, ала много по-дребни и не толкова грижливо изсечени.

- Глупци - изрече Тави, след като се върна от обиколката на залата.

- Сили велики, какви глупци са били предците ви.

- Кой, кой - наостри уши Сидри и се ухили хищно.

- И твоите, и Дану! - избухна девойката. - Разорихте си градовете, изтребихте си най-добрите воини. И кой победи? Никой! Хуманусите победиха! И знаеш ли защо, Сидри? Защото са свободни, затова!

- Какви ги плещиш, жено! - възмути се джуджето, повече слисано, отколкото ядосано.

- Ей такива! Доизслушай ме, пък после сам ми кажи какви ги плещя. Елфи, Дану, джуджета, Волни - всички спазваме обреди и традиции.

Клановете на Дану, колената на джуджетата, домовете на елфите, дружините на Волните - всичко е застинало и нерушимо. На един Дану никага няма да му хрумне да си открадне невеста от чужд клан, още по-малко пък от вражи. Това е немислимо, не просто е забранено от правилата, а направо изключено. Никое джудже няма да зареже задълженията си към Каменния престол, да се засели на повърхността и да се заеме със земеделие. Ние, Волните, също никога няма да сменим меча с рало или ковашки чук. Ние общуваме и враждуваме строго според Обичаите, според вековните канони.

Ние не сме гъвкави, Сидри, разбираш ли? Сражавахте се първо с елфите, после с Дану - само за чест и слава. Някога някой някого е погледнал накриво - и край, война до победа! Нали така? А за хуманусите честта е празен звук. Имат поговорка - ръка, която не можеш да отсечеш - целуни я.

Техните възгледи се променят, нагаждат се към обстоятелствата, обичаите им се оформят според посоката на вятъра дори. Човеците приемат само онези навици, които са им изгодни... и накрая печелят.

- Но за сметка на същата тази чест, за която спомена - наду се Сидри.

- Ала ни надвиха - възрази Тави. - Надвиха всички!

- Не е задълго, уверявам те! - изпръхтя яростно джуджето.

- Отдавна чувам такива речи - студено отвърна девойката. - Още от малка. И преди мен все така са разправяли - Хуманусите няма да ни командват дълго... Свободата иде! Знаеш ли колко народ са идвали при моя Наставник с подобни слова на устата? И от нашите мнозина мислеха така, готвеха се за война, която всеки миг щяла да избухне и да катурне властта на хуманусите, да попилее тиранията им... Повечето от тях бяха много по-талантливи от мен в магията. Бяха мои приятели. Знаеш ли къде са сега? Костите им гният в мазетата на седмоцветните кули!

- Значи има за кого да отмъщаваш! - викна Сидри. - Не ме карай да мисля, че вървя към опасностите в компания на страхливка!

Гласът на Тави стана мек и ласкав:

- За да отмъстя, о, храбрецо Сидри, трябва да остана жива до деня на отмъщението. Истинското отмъщение. То не се състои в една-две стрели от засада в гърлото на този или онзи маг, който като нищо може да ги изпепели, преди да го достигнат. Това не е мъст, а повод да увисна с главата надолу на някой кръстопът с изкарани черва от разпрания корем. Нима ще съм отмъстила?

Джуджето изпъшка ядно и задъвка брадата си. Внезапно се обади Кан-Торог.

- Сидри, много се чудя - посочи той стените, - странно е да има само победи. Не е разумно, нито правдиво. Дану нали по едно време нахлуха в Цар-планина? Смешно е да се премълчава. Пораженията учат повече от победите.

Лицето на джуджето се изкриви.

- И какво като нахлуха! Ние ги изхвърлихме от пещерите си!

- След три години битки - вметна Тави злорадо.

- Те вас също - напомни Кан. - Върнаха си Аела. Виж какво, Сидри, приятелю, историята на тази прочута война у нас. Волните, върви заедно с читанката. Изучаваме всеки ден, всяка схватка. И всеки от нас знае с какво свърши всичко.

- С взаимно обезкървяване - намеси се пак Тави.

- Точно така. И когато сключихте мир, възстановихте старите граници и древни съглашения. Те изгориха Аела, а вие напуснахте Цар-планина. Каменният престол почти загина, и царските родове оредяха като листа пред зима...

- Дану също си изпатиха - упорито изръмжа джуджето.

- Вярно е - съгласи се Кан. - Накрая имаха едва няколко хиляди боеспособни души. От север пъплеха орки и гоблини, от изток започнаха набези на елфите. Всичко свърши под петата на хуманусите. Всички попаднаха в ярема.

- Вие, горделивците, също - изфуча Сидри, морав от гняв.

- И ние също - печално кимна Кан. - Само дето постъпихме по-умно. Не се бихме против непобедимото. Не приехме удара с гърди, а го оставихме да се плъзне по косо поставения щит...

- За да падне тежестта на този удар върху другите! - изстреля Сидри, сякаш плюеше в лицето на Волния.

Кан-Торог отново не се ядоса. Само вдигна рамене:

- Никой не ви пречеше да направите същото. Тогава хуманусовата ярост и мощ щеше да се обърне против нас.

- Има една такава думичка - „съвест"! И още една - „гордост". Без тях остават други две - „срам" и „позор"!

Джуджето бе освирепяло, готово да се нахвърли срещу Волния с юмруци.

- Сидри! Кан! - рязко се намеси Тави. - Опомнете се! Време е да почиваме, а не да се дуете като петли! Надявам се, че не сте забравили къде се намираме? Хайде, бъркайте в дисагите за храна. Лично аз ще ям, спорове и разправии не ме засищат. А после ще спя. Ако ще се препирате, идете някъде другаде!

ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Момичето Дану не изкара в каменната гробница достатъчно дълго, за да измръзне съвсем.

- Излизай! Бързо!

В коридора стояха трима души в алени плащове. „Охо! Магове от трето ниво!"

- Мърдай, данке! По-живо!

„Нещо се е случило. Иначе не биха ме извадили от килията толкова скоро. В никакъв случай. Те знаят, че колкото по-дълго изкара нещастникът в тъмницата, толкова по-податлив става. Имат опит. А защо сега..."

- Не се върти като крастава, мърло! Стой спокойно! Алените вълшебници бързаха - използваха заклинание за пренасяне. Ахата отново изпита неприятните усещания - първо бе обградена от ледена тъма и бодлив вятър от всички страни, дори сякаш и отвътре, а после изведнъж се озовава в средата на разжарена ковашка пещ. Накрая всичко секна, както винаги -внезапно. Бе станало за по-малко от миг, макар че бе трудно да повярва на инстинктите си.

„Отвратително - объркване в главата, загуба на усет за посока..."

Тя стоеше в просторна кръгла зала, а не в паст на дракон. Зад тежките тъмночервени завеси с извезан върху тях герб на ордена сигурно се намираха прозорците. Не се виждаха свещи, лампи или факли, ала бе достатъчно светло, сякаш отвън нахлуваха ярки слънчеви лъчи и нямаше такова нещо като Порой, който свирепо търси в стрехите незапушена дупка... Горко на живущите под такъв покрив!

Ахата се втренчи първо в огромната кръгла маса в средата на помещението. Настръхна. За грубата хуманусова мебел бе погубено не какво да е, а скъпоценно смилитово дърво, шедьовър на горските майстори Дану. Девойката с мъка се откъсна от красиво преплетените жилки на дървесината и обърна взор към седящите около масата хора. Настанени в твърди кресла с високи облегалки, командорите на Арк приличаха на каменни. Само един от тях не бе заел тази надменна неподвижна поза.

Беше върховният маг на Червения орден - същият, който бе беседвал с Ахата, дядото на Силвия. Самата тя седеше (по - точно предпазливо и крадешком се въртеше на стола си) от дясната му страна. Вълшебникът бе мрачен и недоволен. Гнусливо търкаляше пред себе си някакво малахитово украшение.

Общо тринайсетима, Силвия бе четиринайсета.

Ахата бавно обходи с очи всеки един от тях и чак тогава си позволи да погледне в центъра на масата, както искаше да направи веднага.

Там, в спретнат кръг от ситен пясък лежеше Irnmilspoeunn.

Момичето се олюля и незабавно усети безпокойството на Меча. Той знаеше, че дъщеря на породилата го раса се намира наблизо, разпозна я. Великото дърво го бе вложило именно в нейните ръце... които, кой знае защо, не стискаха дръжката му и не съкрушаваха враговете. Мечът страдаше бездеен и я зовеше...

- Прекрасно - произнесе Върховният маг, като остави дрънкулката. -Силвия, престани да се наместваш. Предупредих те. Ако не можеш да изтраеш върху драния си задник, върви си. Пречиш на всички.

- Няма повече - промърмори момичето.

- Дано... И така, всички видяхте какво стана, уважаеми колеги, почитаеми магистри, командори на Орден Арк.

Ахата се учуди. Магове от неговия ранг умееха директно да предават мисли на слушателите си, при това само на онези, които той сам избереше. Очевидно вълшебникът използваше примитивните въздушни сътресения на обикновената реч, за да го чува пленничката.

Събранието дружно кимна.

- Колеги, почитаеми магове, ние държим Имелсторн, легендарното оръжие на Дану, един от двата артефакта, които не успяхме нито да копираме, нито да надминем, откакто съществува Дъгата. Времето на Изпълнението на пророчествата наближава. Остават броени дни. Ала преди да осъществим замисленото, необходимо е да надникнем в душата на Дървения меч, за което, колкото и прискърбно да звучи, ни се налага да сътрудничим с тази богуомразна Дану.

Всички вълшебници обърнаха лица към Ахата. Тя почувства погледите им като тласък и отстъпи крачка назад. Очите на маговете сякаш я обливаха с помия. Едни се взираха в девойката похотливо, други кръвожадно, трети -безразлично, четвърти - с отвращение, ала всички бяха нечисти. Хумануси. Недоразумението на съдбата, която неизвестно за какви заслуги им бе отредила победа на Брега на черепите.

Върховният маг оголи зъби в зловеща усмивка.

- Харесваш ми, Дану - заяви той. - Ти си горда, не се къртиш лесно. Преди сто години бих заповядал да те разпънат с главата надолу на стените на кулата, а като особена милост бих позволил на младшите послушници да потренират върху теб стрелба с ледени мълнии. Преди четирийсет години пък бих наредил да те обесят - бързо и невисоко, за да не се смяташ за много важна. Ала днес, Дану, аз ти предлагам да бъдеш наш посредник - да си заедно с нас.

- Предлагаш това на една богуомразна Дану? - тя намери в себе си сили да изкриви презрително устни.

- Нима предпочиташ да те лъжем, че много те обичаме? -вдигна вежда вълшебникът. - Искаш да ти се подмазваме, да те ухажваме и придумваме със сладки фалшиви обещания ли?

- Защо не? - дръзко възкликна Ахата.

- Искаш твърде много. Всичко си има граници. Имай предвид, скъпа моя, че Дъгата винаги има повече от един път за постигане на целите си, повече от един начин да решим тази или онази задача. И когато качественият метод не действа - ще ме разбереш, ако имаш представа от основите на алхимията - тогава ще използваме количествения. Данке, нямаме нужда да се преструваме. Предлагаме честна сделка. Ти си умно момиче... Затова претегли всичко изречено и разбери - избрахме да се споразумеем с теб просто защото ни е по-изгодно. Неодтавна ти предлагах нещо - обмисли го пак. Подновявам офертата. Избирай - охолният живот на Юг или Пущинакът, където се крият остатъците от твоя народ.

Ахата ниско сведе глава. Тъпи и безплътни, ала зли и осезаеми куки се забиваха в кожата й, в черепа, в очите, в челюстите, стремейки се да я разкъсат, да разтворят костите, да се докопат до съкровените й мисли.

Безсилна да се бори с тях, тя отстъпи още една крачка и неволно изстена.

- Колеги, да не прекалите - подхвърли Върховният маг, при което невидимите куки тутакси изчезнаха. - Засега се въздържайте от прекалено ефективна намеса. А ти мисли, Ахата, мисли. Мога да ти помогна. Не желая да говоря сега какво ще искаме от теб, ще кажа само, че не става дума за убийство, предателство или, хм, задоволяване на сладострастни щения по редица противоестествени начини. Главният въпрос е дали си способна да ни... съдействаш или не. Ако не си - отиваш обратно в килията. Видя я какво представлява. Обещанието ми остава в сила. Свърши ли Пороят - можеш да си вървиш. Другата възможност е да се съгласиш... Тогава, Сеамни, ние ще те върнем... на твоите родители. Искаш ли?

Светът притъмня в очите на Ахата. А може би това бяха дланите й, литнали към пламналото й лице. Магьосникът-хуманус удряше отново по най-болното място. Дану бяха силно привързани към родителите си, нямаха по-близък от майката и бащата. Единствено зверовете човеци се държаха с родителите си като с животни.

Леден бич не й позволи да припадне. Заклинанието бе запратено от Силвия. Ахата различи изкривеното от злоба недетско личице на малката магьосница. Ако бе ударила дори с една десета част от пълната си сила, щеше да е смъртоносно.

- Родителите ти са живи - Върховният маг я гледаше право в очите. -Успяха да избягат, когато Третият легион превзе последната ви твърдина в Айаскалския лес. И сега се намират в Пущинака, накъдето... - вълшебникът направи малка пауза, - накъдето се е запътила войска. Втори и Пети легиони. Би трябвало да знаеш нещичко за Пети легион. Те са прочиствали Иствор. Там половината от нашите бойци загинаха, а вашите плениха онзи ранен легат. Набучиха го на копия - също както правят имперските войници с пленниците от твоята раса. Оттогава в Пети легион съществува правило -Дану никога да не остават живи там, където е стъпил легионер с цифрата пет на бронята си. Императорът определено знае кого да праща на такъв поход...

- Защо ми говориш всичко това?! - изкрещя Ахата. Сълзите напираха в очите й. „Проклятие, нима ще се разплача пред тези жалки създания! Мръсни хумануси!"

- За да осъзнаеш пред какъв избор си изправена - без сянка от подигравка поясни Върховният маг — За да проумееш, че от решението ти зависи съдбата на укрилите се в мочурищата на Пущинака Дану. А сред тях и твоите родители. Ние - вълшебникът се наведе напред - имаме властта да спрем тези легиони, Сеамни. Можем и да направим така, че за убежището на твоето племе никой няма да се сети. Разбира се, само за известно и разумно като срок време. Какво ще кажеш сега?

- Лъжеш! - отчаяно изхленчи Ахата, задавена от ридания. -Не ти вярвам!

- Лъжа? О, да, на какво друго е способен един подъл хуманус, говорещо полуживотно, низш скот, роден за робство! - Вълшебникът криво се усмихна. Останалите магове седяха с изпънати гърбове и мълчаха, но Дану усещаше как от тях лъха на вълни пареща омраза. - Да, такива сме. И целите ни винаги са гнусни и нечистоплътни. Само че и вие, и вашите братя елфите винаги сте ни признавали, че сме практични. Здравомислещи. И постъпваме винаги според изгодата си, като в крайна сметка чувствата рядко вземат връх над разума, особено при нас, маговете. Истина е, знаеш го. Какво стана? Безчестният хуманус можел да изджавка и нещо вярно ли? Ако престанеш да ревеш и си дадеш труда поне малко да помислиш, ще разбереш, че нямам полза да те лъжа. Напротив, ние сме заинтересовани в искреното ти желание да... да сключиш с нас... нека го наречем договор. Съюз.

Именно съюз - между могъщия Арк и едно малко, до смърт наплашено момиче Дану.

- За да ви дам власт на Меча?! Никога!

- Глупаво дете. Ние така или иначе ще овладеем силата на Имелсторн. Отдавна сме надминали постиженията на вашата магия. Дървеният меч е, така да се каже, последният непокорен връх. Ако не бяхме станали магически по-силни, ти никога не би стояла сега в тази зала с робски нашийник, а тъкмо обратното - човеците щяха да ги носят. Да, казах одеве, че Имелсторн засега е твърде неразбираем за нас. Но засега. Отказът ти може да ни забави, но не и да ни спре. И със сигурност няма да спре дванайсетте хиляди войници, обучени да се бият в гори... Помисли си как ще свърши битката.

- Лъжеш!

- Грешиш. Помисли защо не използвам мъчения. Защо не съм отворил твоя череп, за да прегледам всичките ти мисли и знания. Не ми трябват никакви сведения от теб. Де да беше толкова просто! - Магът въздъхна. - Нямаш представа колцина горди и силни мъже са се пречупвали само от престой в килия като твоята. Бяха готови да си разкъсат езиците - толкова бързо говореха, изпяваха всичко каквото знаеха... и което не знаеха. Имаше и воини от твоята раса, Сеамни. И твърди духом вълшебници, лечителки, пазителки... Те бяха готови да умрат. И умираха. Но едва след като ни разкажеха всичко, което ни интересуваше. Момиче, този Съвет вече цял час се занимава с теб, вместо просто да те подложи на магическа обработка, да те превърне в покорна кукла! Защо не го правим, кажи!

- Не всичко може да бъде отнето - изхлипа Ахата. - Особено магическите неща... Могат само да се приемат като дар...

- Аха, разбирам. Не, скъпа. Имелсторн вече у нас, налага се да те разочаровам. Няма нужда да ни го „даряваш". И така - можем да отнемем знанията ти, да изтрием твоята воля, да изтръгнем душата ти, да те разглобим като часовник, а сетне да те изградим наново - същата, ала покорна. - Очите му блеснаха. - Но защо не правим нищо такова?

- Сигурно... Сигурно онова, което искате от мен, непременно трябва да произтича от свободната ми воля, без намеса на заклинания?

- Отново не улучи. Това е безплодно занимание, Сеамни. Не сме се събрали да играем на гатанки. Нима не можеш да се досетиш?

- Не! Кажете какво ви е нужно...

Съветът се заусмихва. А Силвия затисна уста с длани, за да не се разхили. Върховният маг строго погледна малката вълшебница и кикотът й утихна. Вълшебникът върна поглед към Ахата и с облекчение произнесе:

- Така е добре. Ледът се пропука. Вече допускаш някаква форма на съгласие, не отричаш незабавно мисълта да действаме заедно. Това ме радва и утешава, че усилията ми не са отишли напразно. И така, Дану, слушай и запомняй. После ще кажеш окончателното си решение. Надявам се, че ще те убедя. Още повече, че работата касае един твой неотдавнашен познайник.

- Кого?

- Господаря на Пороя, Сеамни.

 * * *

„Сили велики, в Мелиин съм! Още съм жив. Не ме хванаха, не ме изпепелиха с насочена или заблудена мълния. Ето ме - разхождам се по улиците на престолния град и никой не ми обръща внимание. Кой го е грижа на някакъв си чирак, пратен от майстора с важно поръчение? Затова никой не ме следи... или поне няма признаци да ме следят. Е, ако с мен се заеме някой от ранга на Ледената Сежес, никога няма да го усетя. Само че сега, предполагам, всички сериозни магове са потънали в други грижи. Нима черният прилеп толкова ги е впечатлил, че не са обърнали внимание, не са забелязали оцелелия му ездач?! Или са ме забелязали, но понеже всичко се развива според замислите им... Ала откъде ще знаят кой съм? Изчакват да предприема нещо? Глупаво. Обикаляйки града, бих могъл да не извърша ни най-малка магийка, а в същото време да сипя в кладенците обикновена, но ефективна отрова, да речем арсен. Биха ли рискували толкова? Едва ли. Дъгата не е всемогъща, Кер. Не са те забелязали..."

Млад мъж с незапомнящо се лице, скромно облечен, навярно нечий ратай или чирак към някоя от гилдиите в Мелиин, влезе в кръчмата „Раирания котарак". Ухили се още на прага и изтърси солена шега по адрес на подрусващия се задник на пищната слугиня, сетне си поръча бира и солени орехи. Избра си сравнително чиста масичка и седна да чака. Личеше му колко е доволен да мързелува, вместо да се поти в ковачницата, да превива гръб над чановете за дъбене на кожи или да стърчи пред дюкяна и да привлича купувачи. Каквато и работа да го чакаше, младежът можеше да се чувства сигурен - не съществуваше сериозна опасност майсторът или господарят му да надникне тъкмо в тази кръчма и да го спипа, че кръшка... Фесис блажено потопи устни в пенливата течност.

„На света няма нищо по-хубаво от светлото мелиинско! Даже джуджетата - признати познавачи - го предпочитат и тачат. Воин на Братството като мен трябва да цени малките удоволствия в живота десет пъти повече от обикновените еснафи. Защото всяко такова може да му е последно."

Младежът нямаше намерение да предприема нещо важно. Просто трябваше да остане, докато го забележат. Стриктното спазване на обичаите в Братството не бе празна измислица, а премислена система за сигурност. А когато заповедите се спазваха строго - всичко се нареждаше към най-добро. В повечето случаи, Фесис нямаше намерение да се записва сред немарливците и нарушителите на дисциплината. Дори да беше сто пъти по-умен от Хеон, бе полагал клетва пред него и щеше да удържи на думата си.

„Какво като Бащата е потомък на отдавна разорен баронски род и от единайсет годишен се скита с разбойници, че едва може да чете и пише, а за неща като теория на магията и Множествените светове не е чувал! Този човек съумя да се издигне до тартор в най-могъщата след Дъгата организация и добре се грижи са „отроците" си. Прекрасно се справя със задълженията си, върти делата на своя клон на Братството, без да са му необходими Аксиомите на пътешествието на Съзнанието, нито Законът за съхранение на магията или теоремата на Първоелементите."

Фесис бе доволен от своя работодател и без това.

Затова си допи пивото и звучно постави върху дървения плот дребната сребърна монета, която бе намерил в калта на улица „Търговска". Безгрижно махна с ръка за довиждане на слугинята и тръгна към вратата... ...където се сблъска с Бащата.

Хеон гледаше Фесис така, както се гледа призрак. Младежът изстена наум. Все пак наруши традиционния ред на Сивото братство - замръзна. Башата се окопити пръв.

- Ааа... весна се, нехранимайко такъв... - с мек укор измърмори той.

„Баща Хеон е печен, спор няма!" - готов бе да го разцелува фесис.

- Чичо Паа! - възкликна радостно младежът. - Здравей! Аз пък тъкмо пристигам! С печалба! Да те почерпя едно пиво, чичо Паа? - и без да чака разрешение, подсвирна на слугинята.

Седнаха. Всеки страничен наблюдател би останал с впечатлението, че младокът се хвали пред възрастния си чичо колко успешна търговия е завъртял. Беседата се въртеше изключително около качеството и цените на дребни железарски стоки, търсенето им в различни градове. Не мина без хапливи забележки относно непохватните конкуренти от други търговски задруги. Чичо Паа бе известен (макар и не най-печеливш) доставчик на пирони, клинци, панти и обков за порти, капандури и сандъци. В Мелиин го знаеха като мека душа, която дава на бедняците на вересия, а после забравя да си търси длъжниците - те сами го търсеха, връщайки му повече услуги, отколкото пари и, то се знае, уважение. Към уважението винаги вървеше поне една халба светло мелиинско. Както и сега - очевидно момъкът беше взел партида скоби и катинари, ала за разлика от другите предприемачи, бе имал късмет. И сега, давейки се от радостно нетърпение, разказваше за приключението:

- ...И тия като ме забаламосаха, докато се огледам, свалиха цената!

За малко да ми вземат цялата стока толкова евтино, все едно сгурия им карам, а не първо качество... Олеле, викам си, загазих... Ама те сами се прецакаха, защото ме пуснаха да говоря с баш шефа, пък аз като го заприказвах, направо го омаях, а после по-добрата стока скрих и му пробутах боклука, пък той се върза! Направо го усмъртих тоя будала! После обаче, като си тръгнах, се наложи два сандъка клинци ей така да похендря, пък и Пороят за малко да ме настигне... Ама печалба има, чичо Паа! Още сега мога да ти се издължа и отгоре да оставя, много ти благодаря, век да си жив и здрав, все да ми помагаш! Сега поне знам, че наистина ме бива в търговския занаят...

Хеон кимаше, охкаше, подсмихваше се - спазваше правилата за маскировка. Естествено, в хана бяха на своя територия

Хърбавият Хъмс се досещаше кое какво е, но първо - получаваше солидни суми от Братството, и второ - не би посмял да погоди на Сивите някой мръсен номер? Да не говорим, че малкият му син учеше наемническо изкуство в една от дребните гилдии, формално кожари, а в действителност - Сиви бойци.

Фесис с увлечение играеше ролята си, ала оставаше напрегнат. Нямаше как да обясни направо за какво става дума. Условните фрази не можеха да разкажат нито що за „печалба" е реализирал - сведенията за артефакта в кулата, нито за посещението на нощния гостенин и дарената костена ръкавица. Вече бе готов да наруши за втори път правилата, когато Хеон сам му подаде знак, че е необходима втора среща.

„Нещо се е случило в столицата - помисли си младежът. - Бащата е твърде нетърпелив. И като че ли не ме подозира в предателство."

Ето това вече беше странно.

 * * *

Императорът остана изумен, че пратеникът му се върна жив и невредим. Дъгата сякаш не бе обърнала никакво внимание на този демарш.

„Клопка? Провокират ме да извърша действия, за които после няма дори да успея да съжалявам? Възможно. Ала е късно да отстъпвам. Жребият е хвърлен."

Бащата съобщаваше същото, което бе предал чрез пожара в Ковашкия квартал. Хеон бе разобличил и заловил алколита на Червения Арк с магическата маска на боеца Фесис, който в това време пък изпълнявал мисията си в Хвалин. Самозванецът съобщил, че Аленият орден се е сдобил с Дървения меч на Дану. Изглежда, Дъгата бе пожелала това сведение да стигне до Императора. Вероятно Седмоцветието знаеше или се досещаше -което бе същото - че Братството изпълнява поръчка на господаря на Мелиин. После магът-съгледвач бил пленен и разпитан. За съжаление освен някои имена, нищо съществено не било научено при разпита. Бил е само изпълнител, задачата му била новината да стигне по предназначение.

„Каква е тази игра? - трескаво се замисли Императорът. -Лъжат ли или казват истината? Хеон е проверил всяка дума на пленника. И смята, че може да му се вярва. Но защо Дъгата издава тази тайна, която би трябвало да пази най-ревниво?! За да види откъде наистина е била възложена поръчката? Да види кой от висшите дворцови кръгове ще прояви нервност и ще почне да прави неразумни постъпки... И аз вече извърших една такава - пратеникът ми до „Раирания котарак". Примката се затяга, твое императорско величество, затяга се. И какъв е изводът? Изводът е ясен!"

Бе длъжен да атакува. Незабавно. С наличните сили.

Стресна се, когато слугата доложи, че в ковашкия квартал отново е избухнал пожар. Желаело ли Негово величество да погледне?

Той вдървено пристъпи към прозореца.

Пламъците отново бяха разноцветни. Избухваха в искри, кадяха към небето. Императорът четеше в огнените езици посланието на бащата. Хеон молеше Императорът да приеме вестоносец от Братството. В двореца, ако е възможно - на четири очи. Нещо повече - на минутата.

Императорът се замисли.

„Денят е дълъг. Вмества в себе си толкова много събития. От изгрев до залез е възможно да се извършат велики дела... ако не се пилее време. И ако предпазливостта бъде отхвърлена като параден турнирен плащ на път към арената.

Към битката."

Владетелят направи знак на охраната си от Волни. Без кръв нищо няма да стане. Това, от което се нуждаеше сега, бяха само няколко часа. Пък после... После да става каквото ще.

- Повикайте Разпоредителката на Дома на удоволствията! Бързо!

Забеляза как вълшебниците от конвоя си размениха светкавични учудени

погледи. После цъфнаха неприкрити мазни усмивки.

„Чудете се! Хилете се! Не ви забранявам. Вие ще сте първите."

Пръстите на Императора нетърпеливо барабаняха по масата. Повелителят на света дори не погледна поклонилата се дама.

- Четири момичета. Най-добрите. Заведете ги в покоите ми, в спалнята. - Той рязко се изправи и запита остро: - Има ли молители в Залата за аудиенции?

- Да, Ваше императорско величество. Не са много, ала се надяват...

- Ще видя какво искат от мен моите поданици - надменно заяви Императорът.

Наистина, хората бяха малко. В залата стояха най-упоритите, разчитащи едва ли не на чудо - повелителят да дойде в неуречен час. Грабливият взор на Императора моментално отдели сред молителите висок, строен момък с обикновено лице, което с нищо особено не привличаше вниманието.

„Да, това е пратеникът - реши владетелят. - С добри бойци разполага Хеон, щом са способни да избягат от кула на Арк."

Седна на трона - опростен вариант на намиращия се в Тържествената зала - и отсечено произнесе: - Кой е първи?

...Решаваше тъжбите и споровете зло, бързо и нетърпеливо. С целия си вид показваше, че досадното задължение му е опротивяло до смърт и бърза да приключи час по-скоро.

Не му се изплъзна реакцията на магостражите. Аколитите на Дъгата си намигаха. Помисли си, че те, както и останалите вълшебници от ордените, са твърде високомерни и прекалено много презират обикновените хора, а даже и простосмъртните аристократи - от последния рицар до Императора.

„Разбира се, струва ли си от тяхна гледна точка да се принизяват до нивото на лишените от чародейски дарби? Именно заради това ще загубите" -закани се той, без да се усъмни и за миг в извода си.

 * * *

Аудиенцията приключваше. Показалецът на Императора внезапно се насочи към Фесис.

-Ти! Върви след мен. Твоята молба ще изслушам пътьом.

Владетелят стана. Люшнаха се завесите на входа. Младежът следваше господаря на Мелиин и усещаше как погледите на придружаващите Императора вълшебници са готови да прогорят дупки в гърба му. Сигурно го бяха разпознали. Няма значение. Щеше да предаде рицарската костена ръкавица, макар и да не бе убеден докрай, че постъпва правилно. Би било добре да я беше показал на някой наистина вещ... да се отбие с подозрителния дар до Долината, да се консултира, например, със същата онази Клара Хюмел...

Крачеше след Императора и все повече и повече съжаляваше, че е дошъл тук. Нещо в него почна да вика да зареже всичко, да бяга, да се спасява, да се прибере вкъщи, докато не е късно!

Владетелят на Мелиин внезапно се озърна през рамо и внимателно се взря в Сивия наемник. Очите му се спряха върху малкото вързопче, което Фесис незабелязано бе измъкнал от пазвата си и притискаше към гърдите. Зениците на императора се разшириха. Ненадеен ужас обхвана Фесис:

„Усети я! Богове, какво става тук?!"

Императорът за миг му заприлича на гладен хищник, забелязал прясно, още топло и кърваво месо.

„Защо Баща Хеон така настойчиво ме убеждаваше да предам подаръка?

Този неразбираем дар от неведомата Тъма?"

Отзад сред маговете се разгаряше тревога.

Спряха пред висока черна врата с изкусна резба по двете й крила. Пред тях се появи дама с грижливо поддържана привлекателност, ала маниерите й бяха гадни, змийски, даже гласът бе неприятен - съскащ, угоднически, изкуствен като грима й, и заради това някак нежив. Фесис едва не се изплю от погнуса.

- Наложниците на Негово императорско величество са готови - ниско се поклони дамата.

Императорът бавно се обърна към вестоносеца на Братството, Фесис хлъцна и онемя.

Очите на Императора бяха кръвясали, направо плувнали в кръв. Зениците едва шаваха в алената мъгла. Той беше разбрал.

- Дай - изхърка владетелят и протегна ръка към вързопчето с бялата ръкавица.

Някой от вълшебниците най-накрая съобрази, че нещо не е наред, Фесис в миг проумя за какво Императорът бе повикал наложници - жалък опит да отвлече вниманието на надзирателите си. Сетне воинът на Братството почувства как гръбнакът му почва да се огъва назад - някой не просто го дърпаше, отдалечавайки го от владетеля, а очевидно възнамеряваше да го прекърши. Болката се стрелна като огнена птица по пукащите кости - Фесис падаше, безсилен да се бори против майсторското заклинание... Императорът се намеси, бърз като вихър. Неговите Волни - също.

Нечовешките телохранители бяха четирима. От главата до петите бяха облечени в скъпа стомана, и се славеха като най-добрите бойци на Империята. Те мразеха хуманусите, ала почитаха честта над живота си и затова спазваха дадената клетва за вярност - да служат и да се сражават за Императора. И, почувствали заплаха за господаря си, реагираха така, както бяха научени, както умееха.

А умееха доста.

Падайки, Фесис се изхитри да метне скрития в ръкава си плосък кинжал. Не разбра дали е улучил, ала така или иначе огъващата го до пречупване сила изчезна, намаля и натискът на болката, макар да не го пусна изцяло от прегръдката си. Нощният боец падна зле - бе изгубил ценен миг, запращайки острието в атакувалия го маг. Забави се да се претърколи... Ослепителна бялосинкава мълния бликна в отговор на кинжала. С нереално спокойствие Фесис забеляза попадението на заклинанието в лявото си рамо -то се овъгли до кост, която на свой ред се напука.

Хладнокръвно си рече, че сега наистина ще заболи.

И не сбърка.

Губейки съзнание, делово отчете факта, че вързопчето с ръкавицата вече не е у него.

 * * *

Императорът предусети посегателството на аколита-пазач срещу воина от Сивото братство и стремително грабна вързопа от ръката на вече падащия момък. Злощастникът бе усукан безпощадно, ала - „Браво на Хеон, страхотни юнаци подбира и обучава!" - отвърна на удара с блестящо като рибка острие, което изхвръкна от ръкава му и се впи в скулата, точно под окото на магьосника в синьо, който се стресна, облещи се и невярващо се хвана за кървящата рана. Едновременно с това се намесиха и Волните. Мечовете им посякоха ранения. Главата му тупна на пода, от жилите пръсна кръв, ала погубилото го оръжие тутакси запламтя с отровнозеленикав огън. Воинът не успя да хвърли меча си - от десницата му по ръката към тялото премина овъгляща вълна... а след нея остатъците плът окапваха оголвайки сухи като на древна мумия кости. Очите на Волния се спукаха, по лицето потече слуз, която също гореше... Кошмарното зрелище целеше да накара останалите да хвърлят оръжията си и да се предадат, ала демонстрацията никак не впечатли другите Волни. Вторият воин с танцова лекота докосна с бърз зигзаг гърлото на аколита в червено - магът се стовари на пода, и започна да се дави. Тутакси Волният прие с гърди злата мълния, запратена от вълшебника на Угус. Кипящата кръв на воина поръси Императора, който се намираше точно зад него.

Видя изтърбушеното падащо тяло на верния си телохранител, който му бе подарил достатъчно време, за да разкъса тъканта на вързопа.

Нямаше представа как ще изглежда „дарът".

„Бяла рицарска ръкавица? Добре, нека е бяла рицарска ръкавица."

Тя сякаш сама се надяна на ръката му. Същата ръка, която неволно се вдигна нагоре, за да предпази лицето от следващата мълния...

Синият език на светкавицата се пръсна на безчет искри, ала очите на насочилия смъртоносното заклинание срещу владетеля на Мелиин не видяха това, защото ослепяха от отражението върху бялата ръкавица.

Императорът усети, че ръкавицата се нагорещява, после спуква заклинанието и поваля вълшебника. Владетелят на Мелиин реагира инстинктивно. С един скок се озова надвесен над мага и го прониза с кинжала си - в гърлото, както обичаха да убиват Волните.

Наоколо горяха скъпи, тежки гоблени. Последните верни стражи загинаха, но всеки от тях взе в обятията на смъртта и по един от вълшебниците. Оцелелите двама аколити отстъпваха със ситни крачки, уплашени и посивели. Единият шептеше нещо.

„Предупреждава онези в кулите" - съобрази Императорът и с вдигнат кинжал се насочи към мага. Чупеща тялото болка го заля като водопад, ала дали ръкавицата гасеше част от заклинанието, дали аколитът бе изпаднал в паника, болката бе преодолима. Императорът изръмжа и скочи напред, с вече оголен меч. Чу вопъла на другия маг - „Не мога да го удържа!" - и замахна към вълшебника, който пращаше съобщение. Тресящият се от страх чародей вдигна ръце да се предпази и мечът гладко отсече китките му. С извъртане на острието Императорът цепна главата на осакатения. Още едно движение -и последният вълшебник рухна на пода с ококорени очи. Всичко бе отнело по-малко от половин минута. Императорът дръпна горящия гоблен, събори го заедно с корниза и стъпка огъня. Без да иска подритна крак в изящна обувка.

„Аха, мадам разпоредител ката. Жертва на случайно попадение - не е зле."

Той се огледа. Труповете лежаха като черни купчини. Ранени нямаше... Всъщност, не - момъкът на Хеон се размърда и застена. Императорът огледа раната му и подсвирна през зъби. „Тоя юнак няма да го бъде. А това вече е загуба... Защо ли не му тече кръв?- Аз... си тръгвам - внезапно ясно и без да заваля думите произнесе Сивият боец. - Свали я, повелителю...

Лицето на младежа се изкриви - явно губеше борбата с болката, която почваше да овладява съзнанието му. Ала Сивият наемник продължи да говори, въпреки че около него се свиваше някакво странно заклинание:

- Не я използвай... Недей... Подарък е от Мрака... Тялото на момъка се покри със ситна мрежа стремително сновящи огнени змийчета, който го превърнаха в огромна светеща какавида. Пашкулът от светлина се изду като мехур. Сетне с тих трясък изчезна. На пода вече нямаше никой.

 * * *

Тави се събуди с вик и плувнала в пот. Съновидението се разпадна на милиарди черни отломки и се стече надолу, в неведомите дълбини на каменния лабиринт. Остана само ужасът и омерзението, все едно девойката бе докосната от нещо студено и лигаво, което се извиваше като червей и много миришеше. Тави не изпадаше в истерия от жаби, гущери, мишки, понасяше змии и би изтърпяла, ако се наложеше, плъхове. Ала сега се задъхваше от отвращение. В паметта не бяха се запазили подробности от съня, освен чувството на погнуса.

- Тави? - Кан-Торог бе нащрек.

- Нещо... лошо - измънка девойката.

- Тук?! - Волният се напрегна.

- Не, не... Просто лош сън. Много гаден.

- Ох, хич не ми допадат лоши сънища у вълшебници, интересно защо ли... - недоволно изръмжа събуденото джудже. -Все се сбъдват накрая! Не да си засънуват нещо хубаво, само гадории...

- Съновиждането - обясни Тави - отдавна и напълно е изкоренено. Иначе си прав, макар и да не го подозираш. Някой от нас такива неща сътворяваха насън, че цялата магошкола се вдигаше по тревога, самият Наставник се налагаше да идва, за да оправя неразборията...

- Вярвам ти, ама само понеже няма кого друг да питаме за мнение -отвърна Сидри и въздъхна. - А бе, и на мен нещо не ми харесва. Заседяхме се. Трябва да се махаме.

- Нима? - подкачи го Кан. - Ще напуснем залата на вашите победили?

- Тъкмо заради тях! - озъби се джуджето. - Заяждай се, заяждай се. Сякаш сам не знаеш, че душите на загиналите тъкмо към такива места ги тегли, където разчитат рано или късно да си отмъстят!

- Любопитно - без да му мигне окото рече Кан. - Знаеш ли, Сидри, всяка наша дружина също си има такава... галерия. Само че там досега никога не са ни навестявали разни вредоносни духове...

- Млъкнете и двамата! - изфуча като котка Тави. - Чувам нешо...

Вълшебницата стоеше в средата на залата, пръстите й се докосваха с върховете си, дланите бяха вдигнати пред лицето.

Като никога преди тя усети отдолу една наистина Велика тъма.

Черна вълна с меко, слято, неразличимо движение погълна долните нива от пещери и тунели. Само до преди миг Тави още успяваше да зърне смътните очертания на начупените пещери, криволичещите тунели, сивите обемни зали и оскъдно осветените бастиони, които гледаха през тесни бойници навън, към стръмни урви. А сега изведнъж бяха изчезнали. И вместо тях се бе появило кадифено святкане, равномерно полюшване на черно като аспид море. Сякаш в Цар-планина никога не бе надзъртало джудже, не се бяха трудили поколения от подземното племе. Като че ли Първородната тъма никога не бе напускала това място от първите дни на Сътворението.

- Да се махаме - прошепна тя.

- Накъде? - едва ли не с насмешка, присъща на неговата раса по отношение на смъртта и опасностите, отвърна Кан. -Те вече са тук, Тави.

Цепнатината бълваше орда отвратителни същества, подобни на слузести, гигантски плъхове. Лапите им затъваха в каменния под като в разкашкан сняг - камъкът се топеше от докосването им, все едно бяха намазани с вековната мечта на всички алхимици - Абсолютният разтворител.

„Това е тя. Тъмата. Ние я обезпокоихме. Ето го нейния отговор..." -успя да си помисли Тави.

Кан не се обремени с разсъждения. За него всичко бе ясно. Имаше врагове. С враговете всеки Волен се биеше. Другото нямаше значение. Меко пристъпване, къс като внезапна мисъл отблясък на факела върху наточена стомана; острието прониза черепа на най-близката твар почти без да усети съпротива. Тялото на поразената мерзост изчезна под напиращия поток други изчадия. Кан-Торог обаче, вместо да продължи атаката си, едва смогна да отскочи. В ръцете му вече нямаше закален, джуджешка изработка меч, а жалка огризка. Металът гореше и капеше на пода като капки зеленикав, светещ восък. Волният с вик на проклятие захвърли останките на оръжието -магическите искри пълзяха по ефеса към дланта му.

Сидри изобщо не посегна към секирата си. Джуджето отскочи назад с невероятна за племето си пъргавина, сви се в най-далечния ъгъл и мушна ръка в пазвата си. В шепата му се появи алена кесия, Сидри широко замахна - сякаш бе селянин по време на благодатна сеитба - и тварите се стъписаха, заотстъпваха. Застенаха с гнили гласове, които жвакаха и бълбукаха като блатна кал от бездънно тресавище.

- Към мен! - кресна джуджето. - Това ще ги задържи... За малко! Кан-Торог и Тави не чакаха втора покана.

Цялата зала със славните барелефи гъмжеше от отвратителната сган. Мокро щракаха челюсти, пълни с остри зъби, като фосфор горяха зли очи, капеше слуз, която разяждаше твърдия гранит, ала нито една твар не дръзна да прекрачи образувалия се от размаха на Сидри полукръг. Границата бе незрима. Тави неволно се притисна към твърдото като канара рамо на джуджето, смаяна от магията, която Сидри бе използвал.

Смайването рухна пред страха. Насреща им се издигна стена от муцуни, нокти, гърбове, лапи и голи опашки, която започна да ги притиска в ъгъла. На Тави й дойде в повече. Тя закрещя. Не издържа. Цялата придобита през тежкото обучение мъдрост, всичките й познания, постигнати с упорит, каторжен труд в школата, криеща се от жестоките забрани на Дъгата, цялата магия, с която девойката се гордееше - всичко това бе нищо пред тварите, невиждани на белия свят.

- Тави! - изрева страшно Кан-Торог. - Всичко е наред! Просто стоманата е безсилна. Ела на себе си. Тави! Опомни се! Твой ред е!

Младата вълшебница с мъка събра остатъците от воля и мъжество в юмрук. Никак не бе лесно - усещаше устремени върху себе си стотици неживи, просмукани с гнилоч и тление погледи, макар че в залата надали имаше повече от няколко десетки плъховидни чудовища. От зиналите им уста лъхаше лютива смрад, която предизвикваше потоци от сълзи и диво дращене в гърлото.

-Довърши ги. Тави! - подхвана Сидри глухо. - Каменният престол ми връчи този прашец за употреба в краен случай... Не знам нататък какво ще е. Може и да е още по-лошо, а прашецът се използва само веднъж...

- Калпав магьосник го е приготвил - прошепна девойката, отърсвайки се от вцепенението. Освежителен гняв кипваше кръвта й.

..Нима не съм истински боен маг?! Какво като е първият ми поход? Чудо голямо. Трябва да се справя! Заклинанията се делят на типове, класове, видове. Стихийни, Възкресяващи, Сътворяващи... Десетки, стотици. Силата се свива в тънка невидима игла, студена като междузвезден мрак. Силата се нуждае от форма - трескаво размишляваше тя. - Магът трябва да избере онази форма, която ще се окаже най-подходяща срещу изскочилите от Великия мрак създания."

А плъховете бавно и предпазливо напираха. Бяха се приближили С цяла стъпка.

-Тави, заклинанието ми отслабва! - изръмжа Сидри.

- Май наистина ще умрем, сражавайки се, и костите ни ще се смесят, Сидри - подхвърли Волният. Стискаше в ръцете си два дълги кинжала.

- Не бързам да мра! - отвърна през зъби джуджето. - Хич не съм се засилил, нито се глася да ходя при предните. И завещание не съм си писал. Бррр... ама че гадини! Откъде се пръкнахте, уроди такива...

„Куражът им звънти като опъната тетива - всеки миг ще се скъса. Поне този на джуджето... и навярно моя - рече си Тави. - Кан-Торог ще остане спокоен докрай."

- Мълчете сега - почти умоляващо прошепна тя към другарите си.

Снагата й почна да се поклаща, от устните й се разнесе змийско съскане, толкова тихо, че самата тя едва го чуваше.

Плъховидните твари внезапно се развълнуваха. Те запристъпваха от лапа на лапа, плътната им глутница се люшна към бариерата на Сидри, сетне като отстъпваща морска вълна се отдръпнаха. Над главите им почна да се къдри сивозеленикава мъгла. Джуджето се разкашля - разяждащият дим дразнеше ноздрите, проникваше през устата и пареше гърлото.

Тави бавно, много бавно вдигна ръка нагоре - погледите на всички твари без изключение последваха движението й, сякаш очите им бяха заковани с железни нишки.

Писъкът, който нададе Тави, накара и джуджето, и Волния да сгърчат лица болезнено. Двамата запушиха уши. По стените на залата се стрелнаха пукнатини. Подът се разтресе.

- Барелефите! - заврещя Сидри, ала бе късно.

Таванът рухна, погребвайки под натрошен камънак всичките твари до една, заедно с древните победни сцени. Вдигна се прах.

Припадналата Тави се озова в ръцете на Кан-Торог.

- Какво си зяпнал! - скара се той на втрещеното джудже. Сидри мигаше към мястото, което преди малко бе галерия на джуджешката слава. - Не стой като пън! Отваряй дисагите!

Изпод камарата струеше тъмнозелено, гъсто поточе, което си дълбаеше русло в гранитните полирани плочи на пода.

Водата от манерката успя да свести девойката, която обаче остана замаяна.

- Кха - прокашля се Сидри. - Трябва да се махаме... Добре, че изходите не рухнаха.

- Вземай вещите, джудже. Аз ще нося Тави.

Промъкнаха се през полузатрупаната зала до тесния проход, посочен от Сидри. Заслизаха по грубо изсечени в плътта на планината стълби, които се усукваха във винт право надолу.

Към Тъмата.

- Кан... - със слаб глас запротестира девойката. - Нека поспрем, да се съвзема... Сега не бива никъде да вървим... а може би изобщо няма да продължим...

- Какви са тия приказки! - веднага подрипна джуджето. -Каменният престол...

- Знаеш ли къде ще ти завра този престол? - надвеси се над него Волният. - Щом Тави е казала, че не може, значи е така!

- Сидри - бързо се намеси вълшебницата, - никога не съм чувала за подобни твари. В книгите на Наставника даже няма и думица за тях. Откъде дойдоха? Защо спряха пред твоето чародейство? Ако сте се сблъсквали и преди с тази сган, защо си мълчеше?

- Такива и аз виждам за първи път! Не сме се сблъсквали -озъби се джуджето. - Дадоха ми талисман-пазител, разбра ли?

- Значи не е бил прашец...

- Не е бил! Амулет на Празните хълмове се нарича! Събира цялата сила на планинита и я превръща в омагьосан кръг, през който никой със зли намерения не може да премине. Не, не, не ме моли да го разгледаш! Заклех се да не го оставям в чужди ръце, даже вашите! Пазех го за обратния път... пък виж какво стана. И то заради тебе! Да беше баела по-чевръсто, магьоснице! Не да въртиш точилен камък нахалост. Какво се туткаше, а? Вместо да срутиш тавана по-бързо, ти се вцепени като млада булка пред... Хм. Аз не мога да направя такова нещо - половин ден ще има да дърдоря заклинания... И с барелефите можеше да си по-внимателна!

Кан-Торог не успя да избухне, защото Тави изведнъж виновно се оклюма.

- Извини ме, Сидри... Уплаших се. Страх ме е от мишки и плъхове от малка. Ако не беше ти...

Нищо не укротява един разгневен мъж толкова бързо, колкото признанието на една жена, че е била слаба. Сидри тутакси сконфузено се ухили.

- Карай... Било каквото било. Да забравим. Казвай сега какво да правим нататък. Ще ви водя, ясна работа, ама само кажи дали може?

Тави поклати глава.

- Засега не. Докато не разбера какво се е случило. Долу... е такъв Мрак! И плъховете...

- По-точно? - намръщи се Кан, който не обичаше дълги и неясни разсъждения.

- Засега им запуших пътя. Ако не прегризат камъка, няма от какво да се притесняваме. В безопасност сме. За известно време. Трябва да помисля. Вие ме пазете, оглеждайте се, защото ще съм заета.

- Добре, Тави. Само мисли по-бързо, ако обичаш.

- Ще направя всичко възможно, Кан. - Тя се съсредоточи.

Наставникът ги учеше да дробят сложните задачи на малки въпроси, лесни за решаване. Тъма. Велика власт, велика сила. От прастари времена живуща „под корените на планините". Смътните видения, които преследваха вълшебницата, откакто бяха поели по джуджешките тунели. В крайна сметка всичко ги доведе до плъховете, чиято слюнка разтваря камъка. Тави не се съмняваше, че противниците им съвсем скоро ще си пробият път през рухналата зала. И тогава ордата щеше да се втурне да преследва живата плът и кръв на тримата търсачи. А по-специално - нейната плът.

Девойката тръсна глава, за да се отърве от видението.

„Засрами се, вълшебнице! Трябва да решаваш как да постъпиш, не да си търсиш поводи за още повече страх! Някакви бариери са рухнали, някакви незнайни забрани са отменени - и сега тварите, които никога преди не са се появявали, дори на тази дълбочина, свободно щъкат из опустелите проходи на джу-джешката твърдина. Дали пък не са последица от бушуващия Порой горе?"

Тави живо си представи как отровните, носещи смърт струйки проникват капка по капка в тялото на планината, изнамират пукнатини, водни жили, плъзгат се по рудни пластове, все по-дълбоко и по-дълбоко - по-ниско от потайните рудници на коболдите, още по-надолу, към легендарните Кости на Майката земя.

„Сигурно вонящите на вкиснала кървава слуз тежки капки бавно се събират в невъобразимо дълбоки пещери и образуват зловонни локви там, където от Сътворението насам не е стъпвало живо същество. Накрая се промъкват до Костите на земята и почват да ги гризат - бавно, безкрайно бавно, ала непоправимо... Кой знае що за сили са сковани там, отвъд познатия на хората и маговете свят, зад черните фундаменти, зад привидно празните и бездънни пространства? Може би Гибелният порой се заражда тъкмо там, недосегаем за Седмоцветието?"

Тялото на Тави се тресеше като от жестока треска.

"Прозренията в съзнанието ми - дали не са породени от предсмъртната агония на одевешните твари, които погубих като срутих тавана на славната джуджешка зала?"

Не можеше да го потвърти и пред себе си със сигурност. Ала едно нещо бе безспорно - пътят назад бе отрязан окончателно. Труповете на мракоплъховете с тяхната топяща гранит кръв бяха непреодолими в много по-висока степен от разполовения труп на свещеника.

- Измисли ли нещо, магьоснице? - наруши тишината Сидри.

- Не - сопна се Тави. „Тук нищо няма за мислене. Няма да тръгна надолу само със заклинания напред като овен с рогата."

- Чакай, ама само ние двамата с Кан ли ще продължим? -запита джуджето поразено.

- Защо не? - студено отвърна Тави. - Ще е по-добре. Ако сега запратя надолу и една магия, ще бръкна с гола ръка в осарник! Разбираемо ли е сравнението, гноме?

- И още как - изсумтя Сидри. - Ама все пак кажи...

- Повече няма да говоря - мрачно отсече Тави. - Пътят ни така или иначе е надолу. Каквото и да си приказваме.

- Тогава защо седим с кръстосани ръце, а ти даже и с кръстосани крака? - саркастично забеляза джуджето.

- Почивам си - изплези се Тави. - Тук засега е безопасно. В известен смисъл, разбира се. Трябва да отдъхна. Да не мислиш, че беше лесно да срутя свода на залата? Майсторите-каменари от Подземното племе добре са си вършели работата. Яко, за хилядолетия да изтрае.

- Тъй е! - наду се веднага Сидри и важно вирна брада. -Най-после ще се сетиш да кажеш добра дума...

* * *

Някъде далеч горе над тях бе ден - ако, разбира се, може да се нарече „ден" зловещият сумрак на Пороя, който никой жив не бе виждал. Разрушената зала с барелефите бе останала високо над главите им.

Ронливата стръмна стълба продължаваше към недрата на Цар-планина като тесен тирбушон. Нямаше площадки, нито странични коридори - те вървяха надолу и надолу, към сърцето на земята...

Гореше една-единствена факла, макар че Сидри и Кан мъкнеха солиден запас. Не се знаеше колко още щяха да блуждаят в тъмните лабиринти, докато стигнат до целта си, нито пък кой или какво - ще им пресече ненадейно пътя?

- Хиляда - въздъхна Тави. - Хиляда стъпала минахме. Сидри, накъде води тази стълба?

- Ще се сетиш ти да питаш най-сетне - измърмори джуджето. - Аз пък си мислех вече, че няма да благоволиш да ми дадеш думата.

- Стига тъпи шегички, гноме! - изръмжа веднага Кан.

- Ако спра да се шегувам, доблестни ми Кан, остава само да легна и да пукна от страх. Та така, красавице. Вървим сега през една много стара жила... много стара и странна. Тук са намирали диаманти, макар че мястото не е такова, където се срещат. Стълбището води към Провлака в старите пещери -първото ниво над Дълбоките мини. Ние сме за още по-дълбокото.

През Горещата пещера право към Топилните. После -Голямата теснина... и край.

- Край ли? - не повярва Волният.

- Край! - наежи се джуджето. - Малко ли ти се струва? Дано твоите Волни богове ни помогнат изобщо да стигнем!

- Аз пък си мислех... - Кан млъкна и равнодушно махна с ръка.

- Тепърва ще има да си мислиш - обеща раздразнен Сидри, изобщо не е толкова просто, раз, два и хоп, през Дълбоките мини! Така не става под земята.

- Сидри, приятелю - ласкаво запита Тави, - защо непрекъснато ни лазиш по нервите? Да не би да ни завиждаш за нещо? Или просто си мрънкаш, за да ти олекне? Не те разбирам, прощавай.

-,Не разбираш, а? - злобно светнаха очите на джуджето. -Или само се преструваш? Добре, хайде да си говорим честно. Ти си магьосница, нали, и хич не си от баячките или дребните вещици, дето повече суеверия носят, отколкото таланти... Ала не си в никой орден на Дъгата! Как стават тези работи, а? Нямаш и патент да вълшебстваш, нали? Значи, според законите да нашия бащица, Императора, първо трябва да те прободат с трепетликов кол, ама тъй, че да не ти светят маслото веднага, а после следва да те изпържат на бавен огън. Най-добре да те предадат на Седмоцветието, техните палачи ще измислят какво да те правят. Вярно ли говоря, а?

- Да речем - спокойно каза Тави. - Само че не разбирам накъде биеш, Сидри.

- Накъде бия ли? Ей сега ще разбереш, жено - лицето на джуджето (и без това мургаво, а сега и мърляво) стана мораво. - Бия натам, че всички сте роби! И роби ще си останете! С нашийници! Като измекяри ще опънете петалата, колкото и да се криете зад красиви речи, само и само да не си признаете истината! - Очите на Сидри се изцъклиха, а едрите длани се свиха в юмруци като буци. - Кланяте се на Империята, подмокряте се от страх, а заклинания шепнете само тайно, скришом, за да не ви спипат стражите. Като че ябълки крадете и се скатавате от градинаря...

- Нека джуджето говори, Кан - ледено каза Тави, като стисна Волния за ръката. Издутите от ярост мускули се отпуснаха, ала лицето на воина бе изпотено от гняв.

Сидри обаче никак не се стряскаше от това. Продължаваше да говори все по-разпалено:

- Да се бяхме събрали повечко такива като теб, Тави, като теб, Кан... такива като мен... от Дану, елфи, коболди, пфу, и орки даже... Ще се споразумеем някак! Тролите ще освободим и ще поведем, ех! Колко време ще устои Империята тогава, а? Кажи де! И никаква Дъга няма да спаси хуманусите. Какво кощунство - да се нарекат със светото знамение на небесата! Та вместо да се съберем и да ударим на едро, ние все дребни пакости знаем да правим. Пфу! Ето за това Каменният престол ме прати тук.

А вие... само за пари мислите. Колко пазарлък падна - това, викате, ще правим, а това - няма. Всичко сте длъжни да правите!!! - изкрещя побеснял Сидри. - Ясно ли е, сметкаджии такива?! Ето затова ви лазя по нервите, искам да ви ядосам, да кипнете, да ви видя на какво сте способни! Дали имате нещо свястно или само горделивост, празна като орехова черупка!

Кан, като те гледам, жив ще ме глътнеш... А аз за теб на всеки имперец ще му разкъсам гърлото със зъби! Трябва всички заедно да ги натиснем, ей! Да им направим втори Бряг на черепите! Само че този път - до крак!

Джуджето се задави и млъкна. Очите горяха с мрачен кръвожаден пламък.

Тави почувства, че одевешния гняв на Волния изчезва като вода в пясъка на пустиня.

- Е, щом направо ще си приказваме - рече спокойно тя, -нека ти призная, че не...

- Че не си Волна - нетърпеливо я прекъсна джуджето. - Аз да не съм кьорав? Хуманусите можеш да ги залъжеш, но не и нас, джуджетата...

- Правилно - Тави не трепна. - Аз съм човек. Осиновен от Волните. Те ме отгледаха, те ме хранеха, с тяхното злато съм изучена. А знаеш ли как попаднах при тях? Чувал ли си, Сидри, за Шаверското клане?

Джуджето сведе глава.

- Как да не знам... чувал съм. От нашите там мнозина кости положиха...

- Ще ти разкажа за едно семейство - в полумрака гласът на Тави звънна като саблено острие. - Баща, майка и момиченце на две-три годинки. Родителите изскочили в лош час навън, на улицата. Тръгнали дюкяна си да спасяват... Къде ти - против Дъгата не се рита. И двамата били изпепелени пред прозорците, защото бащата проснал трима мародери с обикновен ръжен... Там били маговете на Арк - заедно с грабителите, техните слуги. Затова убили таткото... и майката на момиченцето. Тоест - моите.

Съседката се опитала да ме дръпне настрани, ама не успяла, горката.

Тогава маговете ловяли всички деца наред. Търсели такива със заложби, талант към вълшебство. Като откриели малчуган с дарба - убивали го веднага. Не ги вземали за себе си. Нещо ги било подплашило и те унищожавали, колели всеки. И мен ме хвърлили в общия кюп. Събирали Младенците в кошници, като котета. Всички хлапета плачели за мама... Само че нито едно дете вече нямало жива майка...

Тави преглътна, а после изсъска някаква дълга джуджешка ругатня, от която Сидри изпъшка и се изчерви. Девойката сухо продължи:

- Помня, че довтаса един вълшебник. Лилаво наметало, Орден Кутул, инквизитор. Струпаха на площада изпотрошена покъщнина, подпалиха я. Лилавият маг вземаше всяко дете за парцалите, вдигаше го, поглеждаше го в очите ето така... и го хвърляше в огъня. Не беше клада - хлапетата се мъчеха и не умираха веднага.

- А... а после... как се отърва - с пресекващ глас измърмори джуджето.

- Град Шавер просто не издържа на тези гледки. Наемниците, които пазеха маговете - извергите, които, за да вземат пръстен, отсичаха пръста, имаха сърца от камък, а ръцете им бяха окървавени до раменете... - дори те не устояха. Плюха и зарязаха вълшебниците... От тях малцина се отърваха... Изловиха ги честните граждани на Шавер. А от маговете никой не се измъкна. Тълпата ги смачка. А онзи, лилавия... го тъпчеха, размазваха го по паважа. Бавно го газеха, така че да моли за милостта да го пречукат...

- Ама заклинанията... - задъха се Сидри.

- Сред хората имаше един вълшебник, който не принадлежеше към Дъгата. Той скова лилавия. После стана мой учител. Нас, децата, ни грабнаха и кой накъде види... Мен ме взеха Волните. После пристигнаха наказателните легиони. Точно те направиха Клането. Това преди беше само... разгрявка, изглежда. Хората се пръснаха от града, понесли своите и чуждите деца, но ги настигаха, трепеха... Така че, гноме, нямам за какво да обичам Дъгата. Нито Империята, откърмена от същата тази Дъга. Досетих се, че сме тръгнали да дирим нещо много важно. И това нещо сигурно ще пролее реки... морета от кръв. Вие искате война, нали, Сидри?! Знам, че не си обикновен търговец! Тук е останало нещо, тук, в недрата на Цар-планина, нещо, което Каменният престол не е успял да измъкне по време на бягството си. И ние трябва да го върнем... А после, Сидри? Какво ще стане после? Хирд -напред! Ще превземете Хвалин? Ще съкрушите имперската пехота на мелиинските поля? Ще побиете стяга на Камъка над Хребета на скелетите? Това ли искате?

Джуджето дълго мълча. Когато се обади, гласът му бе напълно овладян и спокоен:

- Разбрах те, Тави. Не обичаш Империята. И Дъгата няма с какво да спечели обичта ти. Затова трябва да си с нас. Всеки меч е ценен. А още повече - боен маг. И Волните трябва да са с нас...

- Глупости! - прекъсна го грубо Кан. - Ако джуджетата са откачили, то ние, Волните, още имаме поне капчица здрав разум. Империята може да изправи срещу всеки голям бунт петнайсет легиона. При това - без опълчението, което може да свика под знамената си, без наемници от чуждите страни... Ами вие? На каква сила разчитате? Четири хирда в пълен състав... Хайде, нека са пет. Това са две трети от редовната имперска армия. А ако мислиш, че ще излязат очи в очи против вас да се бият - ще имаш да вземаш. Ще ви разстрелят отдалеч. Империята от век и повече си отглежда арбалетчици, в легионите служат стрелци, чиито дядовци са служели също като стрелци! Първата им детска играчка е било малко арбалетче! А ако те ви започнат, кулите на Дъгата ще ви довършат...

Джуджето пристъпи напред и лицето му изплува от мрака, попадайки под светлината на факлата. Сидри хищно се усмихваше.

-Ако ние, тримата, изпълним волята на Каменния престол - прошепна тайнствено той, - Седмоцветието няма да е в състояние да ни стори нищо.

Тави и Кан се спогледаха. Джуджето бе толкова убедено в правотата си, че от него направо вонеше на увереност.

- Елате с нас! - горещо промълви Сидри. - Бъдете с нас! Тави, Каменният престол няма да пожали никакви богатства, само и само твоят учител да се присъедини към нашето дело! Колкото пожелае скъпоценни камъни, злато... Да, навремето бяхме принудени да зарежем половината от съкровищата си, ала другата половина е наистина много! Освен това опазихме хазната на нашите чародеи, събирана от поколения! Там имаме невероятни неща, истински ценни за един вълшебник! Каквото ти душа поиска - артефакти, еликсири разни, нечувани рецепти, апарати... Имаме камъни от сърцето на земята, което бълва вечен жар, напоени с неговата кръв... И щом ти, ученичката, си способна да събориш цял грот, какво ли може Наставникът ти?! Тави, той ни е нужен! Ако оглави нашето войнство... пък и магията на Дъгата ще бъде обезсилена...

- Сидри... - тихо каза девойката. - Моят учител никога няма да излезе на бран. Той е човек. Той никога няма да се бие против Империята, колкото и лоша да е тя. Или против Дъгата. Да, той е недоволен, той тайно обучава магове, защото смята, че забраната да се практикува магия е по-голямо зло от... - тя рязко млъкна, намръщи се и продължи: - Както и да е. Важното е, че няма да воюва против хората заедно с джуджета, Волни, елфи, Дану и останалите. Това е също толкова сигурно, колкото името ми Тави-Алия. Джуджето се хвана за главата и потъна в сянката.

- Защо? - донесе се от мрака отчаяния му глас. - Защо, защо? Защо говорите така?! Защо всички търсят начин да се приспособят, да се спогодят някак си със Злото, вместо да го низвергнат?! Та твоят учител, Тави, вече е убивал хора. Магове на Дъгата. Чувал съм за Шаверското клане. По време на погромите загинаха доста джуджета. Оцелелите разказваха за... за странни неща. Сега проумявам смисъла на техните свидетелства. Твоят Наставник! Ние подозирахме, че съществуват вълшебници извън ордените. Убедихме се, докато преговаряхме с Кръга на Капитаните, защото от нас поискаха двойно заплащане, ако искаме да наемем боен маг.

О, Велики недра, Тави, твоят учител вече е във война с Дъгата! Тази битка не може да приключи с помирение! Защо тогава...

- Защото бракове на хора и Волни са обречени на безплодие - внезапно се обади Кан-Торог. - Както и съжителство на хора и джуджета, хора и елфи, Дану...

- Не разбирам - сподавено прошепна Сидри.

- Добри ми гноме, ако ти съблазниш елфка да дойде в постелята ти, вие можете да заченете деца. Деца се появяват от Волни и Дану, макар и рядко, джуджета и колобди, орки и троли... А даже, прощавай, и мен ме втриса, но ще го изрека - даже между орки и елфи връзките могат да дадат нов живот, колкото и люто да се мразят тези два народа. Само хората не могат да оплодят или да заченат от Старшите раси. Разбираш ли, приятелю Сидри? Хората наистина са Инакви. Чужди. Пришълци. На Брега на черепите е имало не просто битка между старите господари на някаква територия и онези, които са пожелали да я завоюват. Такива е имало и преди - елфите нападаха Дану, Дану водеха войни с джуджетата, вие, Подземното племе, се; биехте с орки и коболди, те пък се счепкваха с тролите заради пълни с дивеч гори. На Брега на черепите стана нещо друго... и аз не мога да ти кажа какво точно. Но е било нещо повече от решаване на въпроса кой ще господарува, и кой ще мре. На хората им се падна да живеят. Навярно наистина са деца на друг свят. Сътворени от други богове. Навярно наистина ги покровителства незнаен Спасител... Един от служителите на когото ние... - Кан-Торог преглътна на сухо. - Още ли не проумяваш защо учителят на Тави никога не ще вдигне меч против своето племе като цяло? Отделни мерзавци може и да пречука, но против цялото човечество - не, няма да се възправи.

- Но Тави .. .

- Аз не знаех за какво се спускаме в тази бездна - хладно взе думата вълшебницата. - Бойните магове извън Дъгата продават своите услуги срещу злато. Каменният престол предложи добро заплащане. Ние сключихме договор. Само че в него няма условие да се бием с Империята. Аз не бих пропуснала възможността да свия перките на Дъгата, но...

- Ясно - джуджето беше съвсем потънало в сянката. - Всичко е ясно. Е... Поговорихме си... правичката. Все пак е за добро. Поне знам какво да очаквам и доколко мога да разчитам на вас.

-Можеш да разчиташ - с мразовит заплашителен глас произнесе Тави. - В рамките на договора. Ние спазваме обещанията си. Ще те пазим, докато не стигнеш целта си, а после ще те изпратим до повърхността. И ще го направим. Имаш ли основания да не вярваш на думата на Волните? Съмняваш ли се?

- Съмнявам се в думата на човек, който се преструва на Волен.

- Не мога да ти помогна тогава - ядоса се девойката. - Нямаш избор, гноме. Ние също нямаме избор. Или ще си пробием път заедно, или заедно ще загинем. Вързани сме един за друг. Ти задържа плъховете, аз срутих тавана. Ако не бях успяла, кръгът щеше да отслабне и плъховете щяха да те докопат. Вързани сме заедно, Сидри.

- Добре, стига празни приказки - решително каза Кан. - Казахме си доста неща, даже някои бяха... излишни. Сидри! Да продължим. Нека по-малко разсъждаваме за великото и възвишеното. Сега не е време. Имаме да вършим работа. Нека я свършим достойно. В това е цялата истина. Моята истина. Може да не е много мъдро казано, но е така. Нека починем още малко, а когато Тави каже, ще вървим накъдето сме се запътили.

ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Правилно ме чу, Сеамни Оектакан - върховният маг на Арк произнесе истинското име на Ахата нарочно грубо, по човешки. - Трябва да се справим с Господаря на Пороя. И само ти можеш да ни помогнеш. Само ти - потомка на свободната кръв на Дану.

- Защо аз? - нищо друго не й дойде наум да отвърне. Искаше да се усмихне презрително, ала устните й бяха като изтръпнали. - Ти беше много убедителен, ала не ми обясни защо именно на мен предлагаш всичко това.

Малко ли млади робини Дану имате в кошарите си? Потърсете някоя друга нешастница с по-меко сърце!

Съветът избухна в смях.

- Скромността не е в числото на твоите недостатъци, Сеамни - Върховният маг си позволи само една снизходителна усмивка. - Добре, щом настояваш за обяснения... Страхувам се, че отново ще те разочаровам. Не си потомка на някой ваш легендарен чародей. И Сила имаш точно колкото моята Силвия има в нокътя на лявото си кутре. Цялата работа, всичкото това внимание към себе си ти дължиш на Имелсторн. Мечът на Дану легна първо в твоята длан... и от този акт се образуваха безчет на брой тънки, невидими дори за опитен вълшебник взаимовръзки. Това кълбо е толкова заплетено, че цялата Дъга не би съумяла да го разплете. И не защото сме слаби, а защото това би била свръхзадача, нещо като спрем слънцето или да свалим от небесата добрата стара луна. Тези връзки, моето момиче, се протягат към други светове, други звезди, през студените бездни вечна смърт. Позволи ми да не ти ги описвам, ще се отегчиш. За теб е достатъчно да знаеш, че съществуват. Е, девойче непослушно, нещо друго да питаш? -усмихна се той.

- С какво ви пречи Господарят на Пороя? Какво искате да правите с него?

Съветът този път дружно простена. А своенравната Силвия скочи от мястото си - върху кукленото й личице бе изписана ярост.

- Позволете ми - изписка тя. - Жива ще я одера!

- Тихо! - прокънтя гласът на Върховния маг, и то така, че се люшнаха завесите. - Имаше въпрос, ще дам отговор. Сеамни, Пороите опустошават страната ни. Щетите са чудовищни. Всеки Порой - това са десетки, понякога стотици загинали. Следват болести, епидемии, диви и домашни животни побесняват, изведнъж се появяват невиждани чудати чудовища, преди да ги довършат маговете-ловци. Всяко от тях може да схруска обитателите на някой злощастен чифлик до един или жителите на половин село. Защо те учудва желанието ни да сложим край на това бедствие? Ние бяхме врагове на елфите, Дану и други нехора, но за своите си нали трябва да се погрижим! Ти идеално подхождаш за целта. Наградата е повече от щедра. Какви гаранции искаш още? Документ? Клетвена грамота, подписана от командорите на ордена? В името на Спасителя, на когото толкова се осланя простолюдието, ще ти дам тази дреболия, ако за теб е важно.

- Ами ако почна да поставям условия? - изведнъж тихо каза Ахата.

- Условия? Ти - на нас? Хм, интересно - вълшебникът демонстративно се намести в креслото. - Слушам те, Сеамни.

- Разрешение всички Дану да се върнат и да встъпят във владение на родовите си земи. В онази... гора, която наричате Друнг. Гаранция, че няма да ни нападате. И откуп в злато да понесените беди. Указ от Императора, че ни признава за равноправни с хората, с гражданите на Империята.

Съветът тежко мълчеше. Силвия хапеше устнички, нетърпелива да й позволят да се заеме с нахалницата.

- Само толкова ли? - свадливо се осведоми Върховният маг. - А случайно да искаш да станеш Съвладетелка на империята Мелиин?

- Добра идея - отвърна Ахата, давайки си сметка, че тези думи могат да й са последните в живота. - Нямам нищо против. Поне не би ми хрумнало да издавам такива глупави закони като сегашните!

Върховният маг вдигна ръка, за да овладее и потисне в зародиш яростната реакция на командорите.

- Пазариш ли се, дете, или цериш гордостта и съвестта си? Ако това е пазарлък, осъзнай, че поставяш наддаването над живота на родителите си. Предложихме ти съвсем реално заплащане за услугата. А ти искаш невъзможни неща. Ако продължаваш да се инатиш, ще се върнеш в килията. Без повече сладки беседи и преговори. Някак ще се справим без теб. Обаче твоите капризи ще излязат солени за всички укриващи се в Пущинака. Теб ще пуснем да си вървиш веднага щом свърши Пороят... стига да ти се живее, след като легионите пожънат животите на последните свободни Дану...

Ахата мълчеше и с усилие сдържаше сълзите си. „Назад, сълзи, назад, заповядвам ви!"

- Ако искаш, ще увелича наградата. Осем товара злато - заедно със свободата и пътя към твоите съплеменници. Сумата е солидна, в източните провинции много може да се купи с толкова злато. Съгласна ли си?

- Десет товара! - изтърси Ахата, опиянена от собственото си нахалство.

„Нима ще приемат да им се подигравам?" Върховният маг не трепна.

- Съгласен. Десет товара злато. Арк дава думата си. Сега ще ти връчат разписка, срещу която можеш да получиш парите в кой да е банков дом. Това беше, господа. Работата е свършена. Заседанието на Съвета се закрива. Уведомете Сежес да спре войската. Нека се връщат в казармите. Сеамни Оектакан, ти вече си на служба в Орден Арк, да ни помагат Силите.

Обърканата Ахата стоеше, стресната от внезапната промяна. Изправящите се и разотиващи се вълшебници я поглеждаха едва ли не благосклонно. В ръката си стискаше свитък от скъп фин пергамент, украсен с пламенния герб на Червените и с цели три висящи печата. Върховният маг се приближи и тържествено надяна на шията й тежка верига от девствена мед, на която се поклащаха три авалионови езичета. Магът наклони глава настрани, полюбува се и си тръгна.

Силвия тутакси я грабна под ръка и я задърпа.

- Хайде! - От враждебността й нямаше и помен. - Трябва много неща да научиш, а имаме малко време. След три дни сърцевината на Пороя ще се отдалечи твърде много на запад, ще ни е трудно да я гоним, а може и изобщо да я изпуснем... Хайде, де, Сеамни! Не се страхувай, с тази верига всички ще те уважават. Ти си неприкосновена! А навън простолюдието ще ти се покланя доземи! Не ме гледай така, не те водя в килия за мъчения. Отиваме в моята лаборатория...

* * *

„Най-сетне вкъщи" Това бе първата мисъл.

Фесис отвори очи и тозчас не издържа - глухо застена от нахлулата в съзнанието болка. Дори не стон, а вой излетя от гърлото му. Направи опит да запълзи - не успя. Даже главата си не можеше да помръдне, цяло щастие бе, че е в състояние да мисли.

Някак обузда болката, въпреки че за това изхаби последните си сили. Раните се бяха покрили с коричка. Поне не губеше кръв. Слепоочията му пулсираха. Младежът бавно се прекатури по корем, заби лакът в земята, сякаш побиваше кол, понадигна се...

Не беше сгрешил. Заклинанието за завръщане го бе отнесло точно там, където искаше. Намираше се в Долината, съвсем близо до източната застава. Ето го и познатият дъб с раздвоена корона. Само някакви си стотина крачки, не повече, нищо работа...

„Дали ще мога да пълзя толкова дълго? Я да пробвам."

Първото движение го прониза, срути грижливо поставените бентове пред болката и в главата му плувна тръпнеща мъгла от страдание. Черната коричка на раните се спука, гъстата алена кръв потече лениво, сякаш не бе останало много от нея в жилите му.

Отпусна се и челото му се удари в меката, копринена трева. Лятната трева, не сухата есенна четина в околностите на Мелиин. Лежеше и търпеливо чакаше болката да поутихне. Броеше ударите на сърцето си. На стотния поднови опитите си да пълзи. Завлече се на една-две крачки и отново почти припадна.

„Няма да стигна..."

- Я! Пафни! Я ела тука, виж!

Фесис бавно повдигна клепачи. Право пред лицето му се появиха нозе, обути в стари кърпени опинци. Втори глас се обади:

- Тоз пък отгде се взе?

Младежът понечи да отговори, но не издаде никакъв звук, даже не бе сигурен, че устните му мърдат.

- Леле как са го подредили... Магик е, като го гледам - авторитетно заяви селянинът с опинците.

Събеседникът му простодушно се учуди:

- Ти па..!

- Гледай сам. Лежи си на полянката, тревата е смачкана само край него. Изникнал е значи, както магиците знаят да правят! Защото никакви следи няма други - ни човешки, ни животински. Айде, Пафни откърши два пръта, развързвай си пояса. Ще го занесем до заставата, магиците ще ни наградят за туй добро дело.

Два пъти чукна брадва.

Силни, мазолести ръце внимателно наместиха Фесис върху носилката.

- Раз, два! - чу младежът и почувства как се отделя от земята. Над него почна да се поклаща безбрежното синьо небе, неосквернено от нищо.

- Потърпете, господин магик, още мъничко остана... На заставата ще ви викнат баш лечител, ще се оправите. Всякакво се случва. И ние, простите хорица, много неща тук сме видели, ама да ви кажа - добри са ни господарите, магиците, не ни притесняват, добрини ни вършат... Затуй и на вас добрина се полага. Ще се оправите, само потърпете още малко... А, ето...

-Стооой! Къде си тръгнал, бе, селяндур! - чу се рязък женски глас. -Бариера има тук, да не си пиян като приятелчето ти, дето го мъкнете?

- А, хич не сме злоупотребвали. Ваше благородие госпожо магичка...

- Дева-воин!

- Тъй де. Ама ние не се мотаем ей тъй на, намерихме ранен от вашите, така да се каже...

- Ранен ли? Какви ми ги мрънкаш тогава, глупако! Давай го бързо насам! Живо! И внимавайте, въшкари такива! Тук го сложете. А сега се дръпнете и стойте там. Когато дойдат Тяхно магическо достойнство, ще ви разпитат, всичко да си кажете, инак... Познавате ме, нали?!

- Познаваме се, госпожо Райна, всичко, както казвате, ще бъде... -унизено замърмориха в отговор.

Фесис отново успя да прогледне. Над себе си видя нещо пъстро.

„Аха, таван. Караулката на стражите."

Бяха я построили като малък дворец. На фона на мозайката изплува младо разтревожено лице. Големи сиви очи, сега напрегнато присвити. Тъмни от пот, късо подстригани руси коси. Върху раменете - оксидирана метална плетка.

„Аха, ризница... Откъде познавам това момиче?"

- Ваше магическо достойнство! - ахна младата жена и чак плесна с ръце. - Господин Кер! Кой ви причини това?! Кой е посмял?! Само да го спипам!

Ръсейки закани, тя вече ловко промиваше раната, подготвяйки я за превръзка с целебен еликсир.

- Ах, господин Кер! Какво нещастие!

- Стига си... хленчила... Райна... не е... достойно...

- Какво толкова? - сурово отсече валкирията. - Недостойно е да хленча над ранена бойна другарка. Ала вас съм се клела да ви вардя и...

Фесис отново застена - събудената болка го натика обратно в мъглата. Райна мигом изрева към вратата:

- Птах! Къде си, нехранимайко, бълхар, урод! Наряд след наряд ще ми стоиш до побъркване!

- Няма нужда да викаш, Райна - отвърна мек, леко дрезгав женски глас.

- Твоят оръженосец изпълни задълженията си отлично.

- Госпожо Хюмел... - поклони се почтително валкирията.

- Райна, престани да метеш с бретона си пода, чист е. С какво проми раната?

- С отвара от здравец и безсмъртниче, Ваше магическо...

- Карай без титли, Райна! - възмути се вълшебницата. - С теб сме превземали стените на Архада! Я да видя какво си направила... Добре, браво! А сега ми помогни... Дръж го.

Светът избухна за Фесис и той закрещя, едва чувайки яростните вопли на двете валкирии. Бе ослепял от болка.

- Клара! Къде...

- Дръж така, Райна! По-здраво, момиче, че ще те натикам обратно в майка ти! Отварям... Дай леген!

Звънки капки по бронзова ламарина бе последният звук, който Фесис чу, преди да изгуби съзнание.

* * *

Гобленът още тлееше. Императорът мълчаливо се взираше в обезобразените трупове. За първи път мечовете на имперската стража бяха опитали вкуса на магьосническа кръв. Дворецът бе замръзнал в тих ужас, даже владетелят още не смееше да пророни и звук.

Адептите на Дъгата бяха мъртви. Дотук добре. Мъртви бяха и четиримата Волни - всеки от тях бе скъп колкото живото си тегло в злато.

Война.

Отвратителен като гол охлюв животински страх се плъзна по гърба на Императора.

Войната бе започнала. Войната с могъщата Дъга. С вълшебниците, с които плашеха непослушните деца. И не напразно. Сежес сама можеше да надвие цяла армия. Двамина Върховни магове бяха в състояние да изтрият от лицето на земята цели градове. А обединените ордени...

Който започва дело със страх, по-добре да се надене на собствения си меч! - припомни си той цитат от древен трактат по военно изкуство. „Богове, колко кръв..."

Погледът на Императора се плъзна по един от маговете. Мечът на гвардееца бе разсякъл гръдния кош, а в дъното на ужасната рана сърцето още туптеше.

„Тоя още жив ли е?!"

Стените на двореца бяха обкичени с оръжие. Владетелят припряно грабна богато инкрустиран със злато боен тризъбец и промуши тялото. То даже не потръпна - вълшебникът бе мъртъв, агонизираше единствено сърцето му. Стоманените остриета се забиха в пода. Съскане, от раната бликна зелена пяна.

Отскочил назад, Императорът като в унес наблюдаваше трансформацията. Беше чувал за това - маговете се подлагаха на специални заклинания, така че след насилствена смърт да се превърнат в отвратителни твари. Така отмъщаваха на убиеца. Налагаше се да ги довършва втори път.

Сгърчи се от омерзение, но добросъвестно прониза веднъж убиваните си врагове. В трупа на последния тризъбецът се заклещи. Императорът не понечи да изтръгва оръжието. Остави го така, обърна се и тръгна по смълчаните коридори.

С жест заповядваше на втрещените стражници да го следват. Воините-човеци бяха изумени, някои вероятно още не бяха разбрали какво се е случило. Подчиняваха се колебливо - „Такова нещо май няма в устава..." -ала владетелят бе техен върховен командир. Тръгваха.

Императорът се стараеше да не ги поглежда в лицата. Не искаше да мисли колцина от тях щяха да доживеят до утрешния ден. Бе време да престане да мисли за войниците като за хора. Те бяха оръжия, изпълнители на неговата воля. Говорещи оръжия. Нищо повече.

Ако бе съдено, ако бе писано и орисано - щеше да загине заедно с тях. Жив в ръцете на Дъгата нямаше да се даде. Но и просто да умре също не биваше. За некромантите на Седмоцветието ходеха най-различни ужасяващи слухове. И обикновено мълвата се оказваше истина.

- Стотник! - извика Императорът, когато влезе в Малката тронна зала начело на трийсетина войници. - Стотникът на охраната и капитана на Волните при мен!

Кер-Тинор още не бе оздравял, вместо него командир на телохранителите бе станал един десетник, чието старшинство се определяше според никому неведомата вътрешна йерархия на Волните.

- Ким-Лаг! Първо - искам цялата охрана до дойде тук! Назначете вестоносец... Дайте му петима души, нека бързо отскочи до кръчмата „Раирания котарак". Ето заповедта. Нека я предаде на... чичо Паа. И да изчака за отговор. Тръгвай! Второ -градските порти да се залостят. Никой да не излиза! Който напира - убивайте го на място.

Не му хрумна, че под ударите може да се окаже някой лечител, забързан да се притече на помощ на тежко болен селянин. Императорът крачеше назад-напред и продължаваше да дава заповеди:

- Вдигнете легионите под тревога. Легатите - при мен. В двореца. А сега - след мен!

Стотина броненосни войника от дворцовия полк. Четиридесетина арбалетчика. Петдесет Волни. И с толкова - против Дъгата!

Над Мелиин бавно умираше денят.

Императорът спря в оръжейната. Началникът на арсенала му поднесе здрави, изковани от джуджета доспехи, затворен шлем и дълъг меч.

- Не. Нещо по-леко, старче. И да е без магия.

Надяна нагръдник с имперски василиск, избра островръх шлем с открито лице и подхвана секира на дълга дръжка. Помисли и препаса меч средна дължина.

- Да вървим, господа - каза Императорът.

В двора пред двореца се разхождаха хора - най-именитите благородници. Мъжете склониха глави, дамите приклекнаха в реверанс...

- След мен - глухо отвърна на поздравите владетелят. - Който ми е верен, да ме последва!

Лицата на аристократите се изкривяваха от изумление и откровен страх. Побелели устни пошепваха проклятия към съдбата, накарала ги да излязат навън в толкова неподходящ час...

Императорът се усмихна мрачно. Над столицата се сгъстяваше нощта.

Щеше да бъде славна нощ.

- На оръжие! След мен! - извика той, когато предвождания от него отряд се изравни с първата магическа резиденция - на Орден Лив.

Косо се озърна през рамо, усещайки отворена пропаст зад гърба си. Подбраните воини от гвардията вървяха все по-бавно. Мечове трепереха в изпотени длани. Лицата - бледи, очите -пълни с позорно желание за бягство. Бяха разбрали накъде ги водят и що за заповед ще изпълняват.

Само Волните оставаха невъзмутими. Всички като един, те оголиха оръжия. Стрелците вдигнаха арбалети, опънаха тетиви на лъкове.

Императорът нищо не каза на хората си. Просто подскочи, замахна с меча си и отсече веригата, която държеше вече запален фенер. Развъртя фенера за края на веригата като ремъчна прашка и запрати необикновения снаряд право в един от прозорците на резиденцията, където зад светлосините пердета уютно мъждукаха магически пламъчета.

Звънна строшеното тънко стъкло. В стаята избухна огън.

- Убивайте всички! - изрева Императорът. - Смърт на всички вълшебници! Никого не щадете!

И отново пръв пристъпи към вратата. Свирна острието на секирата -трясък на дърво. Хвръкнаха трески, сякаш капки кръв. Яростта усили десетократно удара и масивната брава отлетя встрани.

- След мен!

Като ехо отекна бойния клич на Волните:

- За императора! Смърт! Смърт! Смърт!

Ким-Лаг делово сочеше на част от отряда съседната резиденция - Орден Угус.

С готова за сеч бойна брадва, Императорът нахълта в ароматния полумрак на сградата. През облак дим се разгаряше пожарът, съскаше маслото от окончателно разбития фенер.

- Какво ста... - от странична врата се подаде фигура в старомодна нощница и смешна шапка. Минавайки покрай нея, Императорът млатна с тъпото на секирата. Нещо шляпна глухо и мокро, суха старческа ръка се вкопчи в скъп гоблен, откъсна го от стената и тялото се свлече като мека торба на пода. Владетелят не се обърна да види кого е убил. Над ухото му свирна стрела - арбалетчикът изпразни оръжието си в изникнал отпред силует, в средата на някакво стълбище. Магът тъкмо бе протегнал напред ръце, готов да хвърли срещу нападателите заклинание.

- Смърт! Смърт! Смърт! - грозно и страховито ревяха войниците, даже онези, които отначало се колебаеха. Като че ли бяха избрали на чия страна да застанат.

„А можеха да ми забият един арбалетен болт в гърба" -помисли си Императорът, докато прескачаше по две-три стъпала нагоре.

Озова се в стая, където край прозореца се суетеше млада жена в светлосиня рокля. Тя успя да се обърне.

- Имп... - лявата й ръка се насочи към него, във въздуха замириса на гръмотевична буря... Секирата се впи в основата на дългата, нежна шия. Вълшебницата се задави. - .. .пера...

Тялото рухна и не помръдна. Учудени застинали очи. Също сини. Кръв върху синята коприна, по бялата кожа... „Колко лесно било да убиеш маг...

Те тичаха нататък, нататък, нататък, опиянени от пролятата кръв!

- Няма повече живи, Императоре мой - появи се редом до него Волен. Сабята му бе окървавена, ала едва-едва. - Общо осмина бяха. Трима вълшебника и петима слуги - хора. Убихме всички.

- Да вървим... нататък... - задъхано отвърна владетелят-бунтовник. „Струва ли си да се терзая заради петима мерзавци, след като в тази война тепърва ще загинат хиляди?! - Запалете резиденцията...

- Волята ви ще бъде изпълнена - Волният поднесе свещ към атлазената тапицерия на разкошните мебели. Огънят жадно се нахвърли да опита плячката.

На улицата вече ставаше нещо страшно. Двама волни равнодушно мъкнеха нечие разкъсано и разголено тяло, дълги коси с цвят на лен се влачеха по прахта. Посолството на Угус вече гореше като жертвена клада, от прозорците се донасяха неистови вопли. Пред прага на лилавата резиденция лежеше як, млад вълшебник с разцепен череп, а насреща се търкаляше трупът на неговия екзекутор - воин с прогорена в гърдите броня.

Маговете бяха взели първата си жертва сред хората.

Ким-Лаг хладнокръвно водеше отряда нататък.

Резиденциите пламваха и избухваха в писъци.

Хората-войници с обезумели лица се скупчваха около Императора като изплашени деца около полуделия си баща. Ала някои се втурнаха да помагат на Волните в кървавото дело - не бяха малко тия люде, които имаха да уреждат сметки с Дъгата. Аристократите бяха изчезнали в навалицата, само двама младока, успели да се окичат с доспехи върху паунските си дрехи, с всички сили се стараеха да попаднат пред очите на господаря на Мелиин. Останалите благородници се бяха оказали по-умни.

- Нататък!

Воините тъпчеха на място.

„Навикът да изпълняват заповеди ги удържа, нищо друго - помисли си той. - Ала при първата сериозна съпротива, така както са закърмени с майчиното си мляко да благоговеят пред маговете и да се страхуват от тях, ще хукнат по най-срамен начин. Ще изпуснат оръжието си и ще намокрят гащите..."

- Никой да не се съмнява, че върши нещо нередно! - кресна Императорът ядосан, направо бесен от това прозрение. - Аз съм вашият господар!

Настъпи час за възмездие! Те повече няма да ни тъпчат! - млъкна, дишайки тежко. Войниците продължаваха да го гледат стреснато.

Не знаеше какви думи да каже още.

- Хайде, момци - обади се внезапно един стар десетник. - Щом Негово величество е казал, нашата работа е да изпълняваме. Рече ли да се бием -ще се бием, нали затуй сме войскари... Ти, твое величество, само ни кажи кого трябва да бием, пък ние натам си знаем. Нали, момци? Маговете, викаш, да трепем? Ще ги трепем. Лесна работа - прас с алебардата и готово. Хайде, момци, тръгваме!

И те наистина тръгнаха - като овце подир ветерана, повярвали, че щом досега не е погубил живота си, значи знае какво да прави....

Боят се случи край четвъртата резиденция - посолството на Оранжевия Гарам оказа съпротива.

В тълпата нападащи удари вой, сякаш глутница вълци си деряха гърлата. Вълна от ужас шибна войниците, сякаш ги предупреждаваше да се отърсят от завладялото ги безумие да посягат на свещения живот на вълшебниците от Дъгата! Волните изпускаха мечовете си, опитваха да си запушат ушите през шлемовете. Онези от пехотинците, които се бяха втурнали първи в атака -дали защото си бяха побойници или имаха лични причини да мразят Седмоцветието - падаха на колене, гърчеха се, отстъпваха. Невидими камшици от свиреп писък спряха ордата мародери - както навярно мислеха в красивата постройка под герба на Гарам - и продължиха да налагат дръзките бунтовници, подгониха ги назад...

Черният камък на пръстена се затопли. Ала наистина само луд би използвал заклинанието му против тези вълшебници...

- Ееей! - някой зад гърба на Императора изпадна в истерия. -Магьоснициии! Вие обезчестихте и изгорихте сестра миии! Ааааа!

През тълпата си запробива път един съвсем откачил пехотинец, който с меча напред се втурна право към портата на къщата. Крясъкът на войника, изглежда, зарази и другарите му. Те го последваха, прескочиха изпопадалите на колене Волни, а после с телата си пробиха врати и прозорци - доспехите дрънчаха. Насреща им от един прозорец бликна оранжев дим и двамина бойци се проснаха по очи, ала тутакси защракаха арбалетите, зазвъня разбито стъкло. С жален трясък се строши дограмата и през разсейващата се оранжева мъгла от перваза провисна надупчено с четири арбалетни болта тяло.

А бойното безумие кипваше като войнишка каша в котле. Градът бе това котле, огънят на яростта подгря спотайваните стари обиди.

Надвечер е обявена свобода да убиваш омразните магове!

Падна забраната, братя!

Мачкай!

В резиденцията на оранжевите имаше четирима вълшебника. Един бе застрелян, другите двама попаднаха под мечовете на войниците - сякаш ги хвърлиха в месомелачка. Нападащите платиха още двама убити, ала никой не си беше представял, че ще се случи толкова удачна размяна - един за един.

Последният маг се оказа момиче. Красиво. Личеше дори сега, след като я бяха посекли. Поне дузина дълбоки рани. Локва кръв. Императорът бегло погледна към обезобразеното тяло и махна с ръка:

- Палете!

Сградата пламна.

- Нататък!

В останалите резиденции обаче не намериха никой.

Маговете бяха усетили, че става нещо много лошо за тях. Бяха избягали.

„Какво пък. Най-важното все още предстои."

Опиянените от победата си хора, заедно с окопитилите се Волни, се трупаха около своя повелител. Плачеха от възторг, пресягаха се да го докоснат като светиня. Той е наказващата десница, той знае какво прави, той отдавна всичко е премислил!

Императорът вдигна високо окървавената секира

- Братя! Някои от тях засега се отърваха! Видяхте ли, избягаха като крастави кучета, подвиха опашки! Ала няма да избегнат мечовете ни! Към кулите!

- Към кулитееее! - ревнаха хора и Волни.

На лявата ръка на Императора се белееше рицарска ръкавица, изрязана от кост на незнаен звяр.

* * *

Застаряващият търговец на дребна железария, известен в кръчмата „Раирания котарак" като чичо Паа, седеше кротко на масата си в заведението, изцяло посветил се на халба светло мелиинско пиво. Бе късна, тиха есенна вечер, когато той прекарваше времето най-приятно, топлейки гръб край камината, в спокойна беседа с други клиенти, половината от които също старци. Приказката се въртеше около немирните внуци...

Ала уютната вечер отиде по демоните, когато пред вратата изтропаха тежки ботуши и в хана нахълта цяла глутница Волни. Баща Хеон отказа да се преструва на ни лук ял, ни лук мирисал. Вестоносецът с кръвясали безумни очи се втурна право към него, вадеше от пазвата си свитък. Пергаментът се разви пред очите на стреснатите и напълно слисани посетители. Бащата от Сивото братство протегна ръка и приближи писмото към очите си. Прочете неравни редове руни, явно надраскани набързо:

„Да приключваме с Дъгата, старче. Убивай всеки срещнат маг. Вдигай на крак своите. Пали града и атакувай кулите. Разчитам на теб!"

Нямаше подпис. Вместо това на червен восък се мъдреше печат с имперския герб - разярен василиск.

- Наредено ми е да изчакам за отговор - изхърка вестоносецът.

Баща Хеон се замисли съвсем малко.

- Ние, верноподаните граждани на Мелиин, ще изпълним според скромните си възможности волята на Негово императорско величество.

Каза и се обърна на другата страна, давайки да се разбере, че разговорът е приключил.

Вестоносецът припряно се поклони и бегом хукна обратно. Времето не чакаше. Владетелят се беше вкопчил в смъртна схватка с ордените. Честта повеляваше на пратеника час по-скоро да се върне и да застане редом с господаря си, пред когото бе положил клетва и чийто хляб ядеше.

А Баща Хеон спокойно се надигна от мястото си и тръгна към кухнята на кръчмата, където имаше тайна вратичка. Пътьом подхвърли на Хърбавия Хъмс, който беше цъфнал зад тезгяха и блещеше очи към „чичо Паа":

- Крий семейството, кръчмарю. И се моли за малкия си син... Вие, добри хора, също. Мелиин ще гори тази нощ. Ще пламне от четирите си краища!

Мъртва тишина увисна в залата. Сетне слугинята сподавено изохка и закри лице с пълни длани.

- Да! - зловещо натърти Хеон. - Тази нощ във веселия славен Мелиин ще стане още по-весело... и по-славно. Така че, скатавайте се... Впрочем, който има лъвско сърце, който има зъб на Седмоцветието, да заповяда. Оръжия имаме достатъчно, стига ръце да се намерят да го запашат и завъртят. Нещо да кажете, добри хора?

- Амчи... такова... Дъгата, чичо Паа... - плахо се обади някой. - Ще ни изгорят всинца...

- Тъй ще стане - съгласи се Бащата. - Ако се втурнете на беж да ви няма като стадо овце. Така все едно сами на заколение сте тръгнали. Ей такива като теб, още преди битката разтреперани, ще изпогорят като нищо.

А пък другите, дето ще рекат да се бият. . . Тях току-виж са ги пропуснали... Най-много да ги поопърлят оттук-оттам.

- Че какво лошо ни е сторила Дъгата? - внезапно каза набит мъжага в кожена престилка и набор шила, стърчащи от нагръдни джобчета. - Нали тя не пуща чудовищата да ни нападат... У нас, онзи ден, пак някакъв змей под пода се разскърца, страшна работа... Ако няма магове - тия твари изотдолу, от катакомбите, ще ни излапат като котка пилци! Ей това е то!

- Теб със сигурност ще те излапат, глупчо - усмихна се неприятно Хеон. - Аз пък ще ви кажа, добри хора, да си помислите за нещо друго. Щом е толкоз силна тая ми ти Дъга, защо досега не е пропъдила изпод столицата всички вислюги, таласъми, извръщачи и извивачи, а? Мълчите. Езиците си глътнахте. Това е то! Е, останете си със здраве, нямам време да се разправям повече. Ето, Марик ще остане. Ако някой иска да дойде в дружината, с него да говори. Той ще ви даде оръжие, той ще ви е командир. Чу ли ме, Марик?

- Ъхъ, не мой се тревожете, чичо Паа - с пресипнал глас отвърна едър момък с бръсната глава и черни очи като въглен, които издаваха, че произходът му е от далечните Източни планини. - Всичко ще да е наред.

- Ами, хубаво тогава.

Баща Хеон излезе от залата, свитата - от същите постоянни клиенти на кръчмата - го последва.

Сивите имаха доста работа за вършене.

Бащата не бе избухлив и припрян човек. Нямаше склонността да се изхвърля, да прави необмислени неща. Любимият му хан, разбира се, бе известен на Дъгата. И, естествено, сред посетителите със сигурност присъстваха доносници, чули дума по дума бунтовните му речи, за които се полагаше най-малко бесилка. Нищо чудно в кръчмата да се бе завъдил и призрак-подслушвач - от Дъгата всичко може да се очаква. Затова в най-скоро време щеше да последва реакция...

С тази цел остави Марик. Той не бе толкова добър в близък бой, колкото Фесис, но по силите му бе да се справи с дузина нормални, немагически противници.

„Реакцията на Дъгата ще е страшна. И нека разгневената им десница се стовари в не толкова богатите, но и далеч не най-бедни квартали на Мелиин. Точно там, където хорицата имат какво да губят..."

Многогодишният опит подсказваше на Хеон, че най-сигурният начин да размърда Черния град, бе да разори онези, които все нещичко притежаваха -дюкянче, работилничка, навес за сергия... Трябваше да им се отнеме всичко и след това те щяха да се бият като хора, сложили главата си в торбата -отчаяно и неистово.

Хеон се славеше като най-влиятелния Баща на Братството. А Марик бе един от най-добрите ученици на иначе мълчаливия си наставник.

- Тъй, тъй! - застана с ръце на кръста Марик в средата на помещението. - Какво, пиволеи, жабояди, пияници и страхливци? Ще чакате магиците да ви сграбчат за топките ли? Ха! Или ще се държите като мъже?

- Братя! - възкликна мъжагата с кожената престилка. - Не ги слушайте тез откачени! Да си ходим по къщите, тия да правят каквото щат! Нека се бият с вълшебниците, щом са им толкова празни кратуните! А ние няма какво да делим с Дъгата! Няма да слушам, поганецо, скверните ти речи, пфу! Пфу стократно по тебе, да те подмине Спасителят!

И Кожената престилка решително затрополи с чизми към изхода. Марик с презрителна насмешка го изпроводи с поглед.

- Други страхливци, заешки опашки да има? Да се пръждосват по-бързичко, че след малко маговете ще довтасат да им издърпат ушите!

Неколцина се изкикотиха.

Петима или шестима, озъртайки се смутено, последваха мъжагата с кожената престилка. Ала почти двайсет души останаха.

- Добри човече Марик - притеснено и учтиво рече младо русоляво момче, на не повече от осемнайсет години, ала високо и яко като джудже. Марик чак се прехласна по широчината на раменете му. Юношата продължи, заеквайки: - Та, дайте ни, моля, оръжие, пък ние... Ние ще се справим, бъдете спокоен, господине...

- Ей това е то! - ревна Марик. - Думи на истински мъж! Вземам те за мой десетник, момче! А сега да тръгваме. По пътя предупредете семействата си или да се крият, или с нас да идват...

Вестта за метежа трябваше да се плъзне нашир и надлъж - така учеше Бащата. А той никога не грешеше. И от десетилетия размишляваше как да победи Дъгата.

* * *

Тави седеше, неудобно облегната на неравната стена. Дишането й бе забавено до възможния предел, под който просто би се задушила.

Невиждащите очи бяха широко отворени, застинали към мрака, пронизвайки и камъка, и магическите завеси.

Чудна работа - девойката отново различаваше гъстата мрежа от разпрострени под тях тунели и преходи. Нищо вече не пречеше на вълшебния й взор - само дълбоко долу недрата се криеха в непроницаем мрак.

Този път Тъмата не бе бликнала нагоре. Стоеше си край корените на планината и сякаш дразнеше девойката. Идеалното спокойствие на черното езеро само веднъж се разтревожи от някакво движение - младата магьосница замръзна и се напрегна, мъчейки се да долови причината. Стори й се, че за миг съзря човешка фигура. Непознатият спря и погледна нагоре. И сякаш... Сякаш се ухили и тази усмивка се впи в очите й като милиарди остри-остри игли.

Тави не застена. Докато се обучаваше, бе свикнала да изтърпява и полоша болка. А и бе подготвена. Ненадейната болка често я стряскаше, връхлиташе я изневиделица - тогава неволно възклицание издаваше изпитваното страдание.

Тя се стегна и се насили да не отклони магическия си поглед. И тогава покривалата рухнаха, мракът се разсея. Девойката видя странен пришълец. Той имаше крака на козел и копита. От някакви дълбини на съзнанието, или може би заради внушение, изплува чудатата дума „сатир". Лицето му се сгърчи от ярост. Тя видя, че на лявата си ръка сатирът носи бяла рицарска ръкавица.

Козлокракият сатир вдигна левия юмрук и се закани на вълшебницата. С рязко, конвулсивно движение се загърна в наметалото си. И... се разтвори в тъмното море, все едно се гмурна в него.

Контактът бе прекъснат.

Вълшебницата се огледа. Кан и Сидри жадно я гледаха.

- Не знам какво стана... - прегракнало рече Тави, търсейки нужните думи. Тъмата си е там. Ала пътят като че ли е свободен, отворен. Прилича на... на източен язовир.

- Видя ли някого? - запита делово Сидри.

- Някого? - Тави се поколеба.

- Някой жив.

- Може би не точно жив... така както ние го разбираме. Нямаше чудовища, плъхове или нещо такова.

- А какво имаше? - тутакси се хвана за думата джуджето. Девойката описа видяното. Сидри и Кан се спогледаха и като един свиха рамене.

- Никога не съм чувал за такъв изрод - заяви джуджето и се тупна по коленете.

- Никой не е чувал - рязко отвърна Тави. - И сега? Да се връщаме -няма накъде. Така че, дали са с кози крака или с кози ръце - все тая. Който е предупреден, той е въоръжен. Ставаме!

...Пътят, който избра Сидри, се оказа нисък, неравен, подовете бяха покрити с пукнатини, които често бяха твърде широки и дълбоки, а от тавана се провесваха каменни висулки. Безкрайното вървене в мрака продължаваше. Още повече се отклониха от джуджешките друмища и просторни зали, които бяха твърде близо до наблюдателниците на Дъгата. Вярно бе, че по време на Порой никой не дежуреше там, ала и тримата предпочетоха да са сигурни.

Спираловидните стълбища се сменяха с хоризонтални коридори, дотолкова тесни, че тримата смелчаци започнаха да се опасяват, че ще се наложи да захвърлят раниците си. Запасите от факли се изтощаваха, поредната едва мъждукаше, но Кан не я смени с друга - оскъдицата ги принуждаваше да пестят и да се задоволят с това, което има.

Мина още един „ден".

- Дълбочко се завряхме - измърмори джуджето, докато се гласяха да почиват, - а отпред още нищо...

Той се въздържа да изрече на глас, че този участък от пътя премина гладко, без особени затруднения и нападения - боеше се да не урочаса късмета. Ала наум и тримата си рекоха, че ако им върви все така, биха продължили чак до Сърцето на Земята.

Сидри премълча също така и заради незабравимото видение, връхлетяло го в Хвалин - причакващата ги паст на Мрака и гнусният шепот: Ти сам дойде, сега си мой! „Слава на Suuraz Ypiii', Силата на джуджетата, засега сме живи и здрави."

- Нататък ще се „гмурнем" - отбеляза Тави.

- Къде? - не я разбра джуджето.

- Ами Тъмата никъде не е изчезнала - неохотно обясни вълшебницата. -Стои си там... и ни чака.

Сидри потрепери при думата „чака" и бързо плю три пъти през лявото си рамо.

- Виждам я - продължи разсеяно Тави, без да му обърне внимание. -Виждам Тъмата... но нищо повече. И даже не знам дали там наистина всичко е като... като... - тя щракна с пръсти - като наводнено и мракът е по-гъст, нещо като мъгла... или само си въобразявам разни страхотии. Ала не мога да проникна в нея със заклинанието за Истинно зрение. Тъй че тепърва ще видим с очите си кое как е...

- Кога ще се „гмурнем"? - лениво попита Кан-Торог. Волният като че ли бе почнал да скучае. Расата му трудно се стряскаше от предсказания и обикновено не се нервираше в очакване на опасността. Волните така или иначе живееха с чувството, че схватка може да избухне всеки момент, и затова не се напрягаха излишно. Ала оставаха нащрек, за да реагират.

Наистина, от океани мрак и дори от мракоплъхове не се плашеше онзи, който вървеше срещу съдбата си с вдигнато забрало. За него загубата на живот бе нищо в сравнение с позора.

Сега воинът седеше с притворени очи, пипнешком остреше втория си, резервен меч, и предпазливо опитваше резултата с пръст. Така правеха Волните - в тази работа докосването според тях бе по-сигурно от поглеждането.

- Съвсем скоро, малко остана - отвърна му Тави унесено. -Но не ме питай колко прави това „малко" в разтези и стъпки. Това не се измерва по такъв начин. Просто усещам, че границата... повърхността... е близо.

- Обади се, преди да я прекосим - сериозно помоли Кан-Торог. -Любопитен съм да видя как изглежда.

Тави сви рамене вместо отговор.

Тя усещаше не само границата на Тъмата. Чувстваше и края на похода.

Не бе магическо предусещане, а женска интуиция. Приближаваха се към онази тайнствена цел, към която упорито се стремеше Каменния престол, без да жали пари за заплащане на Волните-наемници.

- Да се надигаме - предложи Кан. - Няма да киснем тук до свършека на дните. Вземай факлата, Сидри. Аз ще вървя пръв. Ти показвай пътя.

- Какво толкоз има да се показва - изсумтя Сидри. -друг няма. Онази черна дупка. Влизай в нея и туй-то.

Ей го там пътят

- Добре - отвърна воинът равнодушно и закрачи към пролома в стената на пещерата. В последния миг, навеждайки глава, за да не се удари в ниския таван, се обърна. - Вади секирата си, гноме. Ще се бием.

- Но там няма никой - сепна се Тави.

- Ще видим - Волният приклекна и с меча напред, леко и тихо като котка, се плъзна в сянката. Тави го последва. Последен затопурка джуджето с факлата.

Доста дълго им се наложи да вървят по надолнище през коридори с изсечени широки и ниски стъпала, при това наведени. Въпреки подозренията на Кан нищо живо и враждебно не срещнаха. Сидри тъкмо си позволи да се подсмихне и да отбележи, че мнителността на Волните май върви заедно с воинските им умения... ...когато това се случи.

Действително приличаше на потапяне под вода. И тримата бяха разтърсени от влажен хлад, а отпред завя леден, смрадлив вятър, сякаш наблизо се намираше зимник с разлагащи се камари мъртви тела. факелът трепна в агония и угасна.

- Сгъстяване на строя! - полугласно изкомандва Волният.

Теснината на пещерата свършваше. Тави чувстваше по бузата си движението на въздуха, твърде слабо, за да бъде забелязано от обикновен човек. Отпред се намираше някаква грамадна пещера, по-голяма отколкото можеха да си представят навярно. Младата магьосница умееше да се ориентира в подземни лабиринти, в което не отстъпваше на стари опитни джуджета, ала сега изведнъж се почувства напълно изгубена. Освен това изчезна познатото като ударите на собственото й сърце усещане на магията. Винаги го бе усещала като някакъв мъчно обясним пламък в гърдите, една постоянна окуражаваща топлина. А сега тя липсваше! Вълна от паника заля девойката - страх, че повече никога няма да усети своята дарба отново! Затрепери като есенно листо.

„Нима усещането наистина е безвъзвратно загубено?! По-добре да умра, ако е така! Маг, лишен от своята Сила, просто не може да живее, също както едно угаснало слънце не бива да осквернява с чернотата си небосклона."

Тримата стояха, леко докосвайки се с лакти. Никой не понечи да разпали факлата.

- Сега - измърмори изведнъж Сидри, - сега трябва да направя едно нещо...

- Млъкни, глупако! - нададе отчаян вой Тави, ала бе вече късно.

Тъмата оживя.

Тя почна да се пука на малки парчета, в пролуките нещо студено сивееше и блестеше като стомана. Пластовете мрак запълзяха, притискайки се към пода, досущ невиждани чудовища. Кан се люшна, врътна меча си, посече едно оживяло петно, разполови друго, обърна се и изкорми трето... Ударените късчета мрак отстъпваха назад като ранени хищници.

- Тави! Ти си наред! - изкрещя Кан.

Тя вече действаше. Все още не усещаше в себе си топлината на магията, но все пак не напразно бе ученичка на най-добрия вълшебник в целия свят!

Пръстите на девойката с невероятна бързина грабваха от кожената торба необходимите принадлежности - сухи корени, кокалчета и ашици, пъстри камъчета, безформени парченца сребро, бронз и мед. С ловкостта на жонгльор тя ги нареждаше на земята, следвайки схема, която бе известна само на нея.

Кан-Торог сечеше и сечеше, завърташе се и пак сечеше -същинско клане, въпреки че схватката бе безкръвна... Но черните петна от мрак продължаваха да прииждат, готови просто да залеят воина.

- Сидри! Къде си?!

Джуджето не отвърна. В същия миг Тави атакува.

Подредения пред нозете й орнамент засия отвътре. Разкъсвайки тъмнината, към високия купол на залата се стрелна ослепителен гейзер от жив пламък. Там, където огънят се сблъска със стоманено мъждукащата сивота, бликна порой от искри. Великанско ръмжене профуча из огромната пещера и разклати древните сводове, отекна в стомаха на девойката. Огънят се вкопчи в нещо високо горе, скрито в сенките. Мракът спешно заотстъпва, гейзерът се разгоря още по-ярко, жалките парцали тъмнина се втурнаха да се спасяват - плъзнаха се към отворили се дупки в отсрещната стена на гигантската, девствено празна пещера...

- Кан! - викна магьосничката.

Опърленият под купола мрак се стовари върху воина. Смътно се мярнаха очертания на грамадно туловище, което донякъде напомняше дракон, но изтъкан от тъмнина. Призрачната сенчеста плът гореше, черните кости се разпадаха на пепел, ала чудовището не знаеше да бяга. Заклинанието на Тави малко закъсня. Лавина от огън и мрак, преплетени в дива битка като слепи от яростта си бесни кучета, пометоха Волния, сякаш бе от пух и перушина. Воинът хвръкна към твърдата стена, Тави едва успя да го отклони от удара - изненадващо рязко в гърдите й се беше завърнало усещането на Сила, сякаш гневът й бе помогнал да разкъса оковите.

После девойката удари врага. С бич от разплитащи се мълнии, способни да превръщат в прах даже кремък.

Горящият мрак изрева. Оттам нещо размазано полетя към нея, толкова бързо, че вълшебницата не успя нито да отскочи, нито да изгради магичен щит.

Пестницата на тъмнината я повали, отляво ребрата й избухнаха в болка. Почувства, че й тече кръв. Даде си сметка, че втори подобен удар няма да преживее. И атакува, изпреварвайки противника.

Заклинанието се получи сякаш от само себе си. Надигна се страшен ураган, който със силата си секваше дъха, от стените на пещерата се посипаха скални отломки, вихърът ги подхвана и като с чудовищен чук халоса по гръбнака неведомата мракотвар...

Вопълът на звяра оглуши девойката. Подът на залата сякаш пропадна една педя надолу. Грохот, прах, пориви на ужасен вятър - предизвиканата от магията на Тави лавина затрупа врага и угаси яростния му огън...

Залата отново потъваше в мрак, ала този път бе обикновена тъмнина, нищо повече...

Треперейки, Тави се изправи - отначало на колене, после на омекналите си крака. По челото и гърба течеше пот, цялата й снага бе отмаляла от усилието, необходимо за магическия удар.

- Кан... - пресипнало изхълца тя. Едва овладя гърлото си. Между камъните струяха конвулсивни гаснещи огньове. - Кан? Жив ли си?

- Впечатлен съм - отвърна й нечий глас от тъмнината. - Много, много съм впечатлен. Ами сега, вълшебнице, изтощила своята Сила? Какво ще правим. Нямаш време да си поемеш дъх - какво ще правиш сега срещу цялата мощ на Планините... и срещу Мен?

Гласът приличаше на човешки.

„Дъгата!" - страшната мисъл опари съзнанието й.

- Глупости! Не е Дъгата! - обади се отново насмешливо гласът. - А само аз.

- Ти... Сатирът! - възкликна, почти изпищя Тави, когато събеседникът пристъпи напред и стана видим. - Козокракия!

- Невероятно! - подигра й се сатирът. На лявата му длан се белееше рицарска ръкавица, като че ли изработена не от метал, а от порцелан или кост. - Позна! Ти позна! У-ха-ха-ха!

- Кой си ти? - изхърка тя.

- Някой, който не е лъжица за твоята уста, малка вещице -последва отговор. - Браво на Сидри, изпълни уговорката. Е, и ти се постара доста.

- Сидри!.... Уговорка? - заекна Тави.

- Разбира се. Досещам се защо се е домъкнал тук този мошеник. А вие му отворихте пътя, дори приехте върху себе си удара на Тъмния страж. И докато се биехте, нашето хитро джудже най-спокойно си продължи нататък. И сигурно вече е свършил заръчаната му от Каменния престол задача.

- Кой си ти?! - застена девойката.

- Не е задължително да научиш, миличка. Пък и какво значение има, след като и без това ще умреш след минута? Тук вече е моето царство. Уви, не бях приключил с настаняването, иначе никога нямаше да се доберете до тук. Съжалявам за Кан, сражаваше се храбро. Не всеки мечоносец би отблъснал моите мракопсета. Твоят приятел успя, даде ти време да подготвиш заклинание... А това вече е излишно...

Имаше предвид метателния нож на Тави, който глухо - точно като по кост - чукна по бялата рицарска ръкавица.

- Не ми минават такива номерца, сладурано - подигравателно съобщи сатирът. - Знам те какво си мислиш. Викаш си, нека си плямпа, нека си дрънка, докато... Ха-ха! Такива неща се случват само в приказките. Аз няма да ти дам време да се съвземеш и да ме нападнеш с нещо по-сериозно от това джобно ножче за рязане на ябълки. Силите не са равни. Ранена си, губиш кръв. Съвсем скоро ще бъдеш моя.

Тави се присви от погнуса.

- Смъртта от загуба на кръв е лека смърт - „окуражи" я козокракият. -После ще те съживя. Ще станеш моя телохранителка. Ще ме пазиш и в леглото

- като те гледам, забавите с теб ше са повече от приятни! Не, недей да фучиш и да присвиваш очи, хубавице. Нищо не можеш да направиш. Сега ще отворя по-широко раната ти... Аааах, желаеш ли ме вече, ти, сладострастна мръсницо?

- Няма да ти позволя да го направиш! - внезапно проехтя силен мъжки глас.

Сатирът, почти надвесен над свляклата се на колене Тави, отскочи като шибнат с камшик.

- Какво... Не! Ти няма да посмееш! Не смей, Заточенико! Това е против волята на Онзи, който те затвори!

- Все едно ми е чия воля ще наруша - отвърна гласът, от който пещерата кънтеше като камбана. - Това момиче няма да е твое. Безразлично ми е кой си и от кои пропасти зловонни идеш, не ме интересува даже откъде ме познаваш. Нея обаче няма да получиш! Ето ти нещо в замяна!

Сатирът с козите крака нададе обиден вой, завъртя се като пумпал. Отвсякъде го нападаше неговата собствена тъмнина. Бялата рицарска ръкавица разби най-смелите мракопесове, те се разпаднаха в топящи се прашинки, ала глутницата бе многобройна...

- Моя е! - заврещя сатирът, млатейки излезлите от контрол мракотвари.

- Тя е моя! Тя е некромантка, тя погуби свещеника с втора смърт!

- И какво от това? Часът й още не е настъпил, затова няма да ти я дам! Бягай, Тави, бягай! По-силен е, отколкото очаквах! Бягай! - тревожно разтърси залата гласът.

Тя се подчини - хукна, без да мисли.

* * *

- Ох... Стигнах - с леко изумление изпъшка Сидри. - Наистина стигнах! АаЬЬаао Doobop! Въпреки всичко стигнах... - твърдеше като заклинание джуджето.

Нишата-килия бе ниска даже за неговия ръст. Седемте секретни двери -тайната на катинарите, която той не би издал пред Волните за нищо на света - бяха зад гърба му. Лабиринтът с клопките - също.

Сидри се намираше пред целта на трудното си пътешествие.

В дъното на килията стоеше исполинска друза от планински кристал, висока половин човешки бой - стигаше до брадичката на Сидри. От друзата се излъчваше мека светлина. В светлината нямаше никаква магия - кристалът просто си светеше.

А в сърцевината му...

- Daaugoir.... - промълви благоговейно джуджето, сякаш произнасяше молитва.

* * *

В сърцевината на друзата дремеше дълъг, почти като за хора, меч -полупрозрачен, все едно бе изрязан от един-единствен кристал или просто се бе образувал така по капризната воля на Силите земни.

Само че не беше каприз.

Това бе Драгнир. Диамантеният меч на джуджетата.

Сидри коленичи и замърмори заклинания.

Волята на Каменния престол бе изпълнена. Жалко за спътниците - Кан и Тави, ала заповедите на Престола бяха ясни и недвусмислени - никой чужд не биваше да зърне Диамантения меч. И никой, освен Пратеника не трябваше да се завърне от Бездната. Баенето в Хвалин напълно бе убедило Сидри, че Волните няма да останат живи след срещата с Тъмния страж...

Планът бе изпълнен в най-трудната си част - при това изпълнен като по вода, почти без непредвидени отклонения. Само онези мракоплъхове... те малко тревожеха Пратеника. Но какво значеше неговият живот пред освободения Драгнир! Сега Мечът сам щеше да намери пътя нагоре. Сидри само щеше да изпълнява волята му.

Диамантеното оръжие предпазливо легна в грижовните ръце на джуджето.

- А сега, вкъщи - прошепна Сидри.

Зад гърба му тихо гаснеше опустялата друза.

* * *

- Ето тук си живея! - Силвия скочи от прага в грамадно разкошно кресло, тапицирано с алено кадифе, и кръстоса крака като източен отшелник. - Харесва ли ти? Сигурно такива неща не си виждала при своите Дану.

Ахата не отговори. Да, не беше виждала - невръстната хуманка имаше право. Пък и къде ли би могла да види. Тя бе родена в походна каруца, докато армиите на Дану вървяха на югозапад, самонадеяно възнамерявайки с един удар да разрушат надигналата се отвъд вековните си граници Империя.

Маршируваха самохвално... и претърпяха поражение. Стрелите им отскачаха от закалените доспехи на хуманусите. Тези техни брони -костенуркови коруби от желязо - бяха тежки и смазваха носещите ги. Дану им се подиграваха отдалеч... Ала благодарение на доспехите си пехотата допълзя до противниковия строй под порой от дълги стрели - и допълзя почти без загуби. Загинаха само две десетки войници. Останалите разрушиха набързо стъкмения стобор и фалангите им стигнаха до рехавата редица стрелци. Подир пехотинците пристигнаха конницата и леката пехота -започна кървава баня...

До ден-днешен Ахата не можеше да си представи как родителите й бяха оцелели и успели да измъкнат от обкръжения лагер мъничката си дъщеря.

Да, Ахата не бе виждала много от знаменитите дворци и съставени от арки пирамиди. Походните къщички, изплетени на бърза ръка в короните на дърветата, добре предпазваха от лошо време - и толкова. А в хуманусовите гори - нима в тях можеше да живее истински Дану?

Лабораторията на горделивата Силвия наистина бе уютна. И тя като дядо си живееше тук, само че бе обзавела помещението по-пищно от Върховния маг. Меки килими, пъстри гоблени, изкусно резбовани мебели, множество огледала. Златни и сребърни инкрустации, черно и розово дърво, дивни панели от кехлибар - и много други неща.

В същото време стаята-лаборатория не беше кичозна, Силвия очевидно имаше вкус и усет за мярка. Разкошът не дразнеше.

- Ела насам. Седни до мен. Гладна ли си? Сега ще повикам да ни донесат нещо за хапване. Щом вече си една от нас, на служба в ордена, трябва да те храним и коткаме - момичето се закиска. - Пък и аз лично не понасям да върша каквото и да е на гладен стомах!

Ахата продължаваше да мълчи. Косо и крадешком поглеждаше малката стопанка.

„Велики Друнг, колко различна е тази палавница сега, напълно противоположна на онази Силвия от килията за разпити."

Магьосницата се държеше така, сякаш с девойката Дану са приятелки от сто години и тъкмо сега ще почнат да си споделят разни малки тайни, както и да си говорят за онези, срамните неща. Ще се червят и кикотят...

- Разкажи ми нещо за себе си, Сеамни?

- Наричай ме, ако обичаш, Ахата - глухо помоли доскорошната робиня.

- Брей, че сме горди - учуди се Силвия и спусна крака на пода. -Гнусиш се низкородната хуманка да осквернява с нечистия си език истинското име на една чистокръвна Дану ли? Ле-ле-леле... Тъй ли стана? Ами, да ти кажа честно, дреме ми. Хубаво, както искаш. Поне ще ядеш ли?

Да откаже бе глупаво, да приеме - противно. -Не.

Силвия се засмя.

- Уважавам те! Май ще се сработим с теб. Харесваш ми. Добре, изчакай тогава, докато презряната хуманка поробува на плътта си. Мисля да си похапна сладко...

„Похапването", както го разбираше Силвия, изискваше унищожаване на половин печена патица, пълнена с ябълки, десетина раци със зелена салата, една кристална стомна с някаква жълта, сякаш светеща напитка, а за десерт - четвъртинка огромен козунак със сусам и маково семе.

- Да си вълшебница - обясни момичето на девойката Дану - е много гот! Плюскаш колкото ти се ще, без страх от напълняване... Уф! Претъпках се! Сега му е времето... - гласът й изведнъж стана някак влажен и омаен - да поиграем някои забранени за деца игри... Навита ли си?

Ахата настръхна. Не напразно народът й смяташе хуманусите за мръсни свине, които мислят само за храна и за съвкупление.

„Те не заслужават да живеят, те са грешка на Небесата или Дълбините, грешка са на всемира - и някой ден Стихиите ще осъзнаят, че са сбъркали!"

Силвия хвърли дълъг премрежен поглед върху Ахата, която обаче остана няма като буца сол.

- И това е добре - невръстната вълшебница се надигна. -Хайде. Да почваме, че нямаме много време, а трябва да запомниш разни неща... Дядо ще се сърди, ако се туткам. Пороят отминава...

- Силвия... За какво ви е нужно... нужен господарят на Пороя? Магьосницата вдигна вежди и се втренчи в Дану. Замислено почеса нос.

- Не мога да повярвам, че не си чула. Искаме да прекратим Пороите.

Щом заловим Господаря, ще убием и самото бедствие. Какво не е ясно?

- А защо аз?

- Не ти ли омръзна да повтаряш „защо аз, защо аз"! - нацупи се Силвия. - Разбирам да имаше като мен на гърба си цялата мощ на Арк, магическа школа и допълнителни уроци... А така - само ще си губя времето да обяснявам. И пак нищо няма да разбереш.

Нямаше смисъл да спори. Надали щеше да получи по-различен отговор.

- Добре. Какво трябва да направя?

- Засега ще гледаш какво правя аз - изкикоти се Силвия. -Не се старай да го запомняш - то само ще си се запомни. Преди всичко обаче... се успокой. Нищо не те заплашва. Разбираш ли? Нищо. Даже наопаки - тук си в пълна безопасност. Докато си послушна, и косъм няма да падне от главата ти. Ясно? Предстои ти наистнна-много трудна задача, но и наградата е царска.

- Все пак не разбирам, Силвия, защо Арк ще плаща такава скъпа цена...

- Не е и необходимо да разбираш - прекъсна я момичето. -Свърши си работата - и си свободна. Добре е за теб, добре е за народа ти, добре е и за нас. А за обикновените люде, дето живеят в Поройната ивица ще е най-добре .

Двете застанаха пред голямата лабораторна маса. Мраморните плочи върху нея бяха девствено чисти. Имаше само една бронзов мангал и плетена кошничка с няколко шепи дървени въглища. Ахата потръпна при мисълта за мъките, които бе изтърпяло дървото при бавното опичане.

„Дърветата умират много по-бавно от нас, умеещите да ходим..."

Силвия се мушна под масата и измъкна оттам глинена стомна, покрита с дебел слой прах. Вълшебницата делово замахна с някакъв кинжал и отчупи гърлото заедно с тапата. Замириса остро и неприятно - на нещо прегоряло или вкиснало, а може би и на двете наведнъж.

- Рисувай пентаграма - момичето пъхна в ръцете на Ахата стомната.

- Къде? С какво?

- На пода. С пръст - Силвия присви устни, раздразнена от несхватливата си ученичка.

- А... какво е това? Или не ми се полага да зная?

- Не, защо... - хуманката гадно се ухили. - Това е кръв на Дану. Поточно, на деца Дану. Момиченца, до тригодишни. Запазена е по магичен начин...

Девойките Дану се обучаваха да се бият още с прохождането си. Първата им играчка бе лък.

Ахата грижовно и нежно притисна стомната към гърдите си с лявата ръка - кръвта на Дану бе свещена. Дясната й ръка се стрелна към бронзовия мангал и го метна право в челото на Силвия.

Бе... сладко!

„Ох, колко сладко!"

Времето послушно се разтегли, за да позволи на девойката да сe наслади на всяка подробност. Очите на малолетната хуманка се разшириха, станаха стъклени от ужас - жертвата бе почнала да проумява какво ще последва. После, ала само за частица от кратък миг, същите очи се напрегнаха в конвулсивно усилие да задействат защитно заклинание... Бронзовият мангал се заби в ненавистното, нескопосно кръгло човешко лице, омерзително и противно с пропорциите и очертанията си. Бликна кръв, момиченцето-вълшебница в къса агония посегна с ръце, всъщност те сами подхвръкнаха към пробития череп... Силвия падна на пода. Тялото потръпна и замря - крехко и сгърчено.

„Нима е толкова просто? Убих същата магьосница, която се беше опълчила на Господаря на Пороя?"

Ахата бавно се наведе към падналото телце, без да изпуска стомната. Повдигна клепача на хуманката.

„Да, мъртва е."

Смъртта я бе застигна толкова внезапно, че изпревари пълното осъзнаване - инак вълшебницата щеше да използва магия.

„Сили Велики... Ами сега? Ами сега? Какво ще правя? Сама съм, обкръжена от врагове... Даже да побягна не мога, защото навън е Пороят."

Ахата като в унес стоеше над мъртвата Силвия, чиято главица лежеше в средата на локва кръв. Не разбра колко време мина. Може би минута, а може би половин ден. Мислите й се въртяха в кръг.

Бягството бе невъзможно. Освен бронзовия мангал друго оръжие нямаше. Девойката Дану трескаво се втурна да търси - припряно надничаше къде ли не, но изглежда Силвия, ако изобщо имаше оръжие, го държеше нейде другаде...

„Кинжалът!"

Грабна го - и за малко да заплаче. Бе чисто декоративно ножче за рязане на тънък пергамент. Пак по-добре от нищо... Или по-зле?

На вратата се почука. Тихо и предпазливо, без натрапване -учтиво.

Ахата се втурна натам. Застана отстрани и вдигна бронзовия мангал. Първият влязъл в покоите на Силвия щеше да бъде наистина топло посрещнат. „Стига да отвори вратата..."

Вратата бе солидна, от дебели дъски, подсилена с железен обков и бе залостена с масивно резе, което потъваше в жлеба в стената поне на една педя.

„Такава врата не се троши току-тъй. Който и да пожелае да влезе, ще му се наложи да се поизпоти..."

Тя усети ледено убождане под лявото си ухо - човекът оттатък използваше магия. Очевидно не възнамеряваше да си дава зор и да се поти. Резето се отмести толкова бързо, че втрещената Дану не успя да задържи вратата с тялото си.

Тя засили бронзовия мангал към тила на влезлия, към червената качулка, за да я направи още по-червена.

Десницата, която пресрещна нейната ръка, се движеше като мълния. Студени сухи пръсти се впиха в китката на Ахата и я извиха, изтръгвайки от девойката неволен стон. Тя изпусна оръжието си. Влезлият блъсна Ахата в гърба и тя се търкулна по пода.

Дану презираха ръкопашната борба, смятаха я за груба забава на неразумни твари. По време на война главното им оръжие беше лък, а чак на второ място, неохотно, стоеше мечът заедно с лекото копие. За този пропуск Дану плащаха от много време насам. Бе дошъл редът и на Ахата.

- Така... - бавно произнесе Върховният маг на Червения орден, обръщайки взор от бездиханната си внучка към свилата се в ъгъла нейна убийца. - Ясно. Скъпата ми Силвия е прекалила. Играчката стана плачка. Най-сетне някой да й въздаде според заслуженото. С какво я утрепа? Аха, разбирам. Бедното дете никога нямаше да стане добра магьосница. Твърде малко самодисциплина. Твърде много надуване. - Тънките устни на вълшебника се свиха в черта. - Пада й се. Бях сигурен, че нещо ще се случи. И ето, случи се. - Върховният маг със старческо пъшкане се настани в червеното кресло на Силвия. - И така, как се чувстваш, Дану? Доволна ли си? Успя да убиеш едно човешко дете, малко хуманско зверче. Едно глупаво и самонадеяно момиченце. Враг. Сега спокойна ли е душата ти, Сеамни? Или ти се иска да убиеш още някой? Например да изколиш цяло градче, защо не. Мога да ти дам съвет - много подходящо е да разрушиш или даже само да понапукаш покривите в Хвалин. Гибелният порой ще довърши останалото, ще проникне в къщите. Всеки дом ще се превърне в гробница. Голямо зрелище, държа да ти кажа, впечатляващо... Да, да - усещам омразата ти... Превъзходно, Сеамни... Съжалявам само за това, че парливата ти ненавист е силно разредена с позорен страх... Ти уби тази, която ти нанесе оскърбление - добре. - Магът стана и тръгна из стаята с бавни крачки, като че ли обмисляше нещо на глас. - Лошото е, че сега си настръхнала от ужас и трепериш, Сеамни от коляно Оектакан! Срам! Предците ти едва ли биха одобрили това.

На Ахата й се виеше свят. Какво става?! Защо този старец изобщо приказва с нея, вместо да повика стражата и да им заповяда да одерат жива убийцата, преди да я разпънат?!

- Към целта водят множество пътища - произнесе Върховният маг. Той спря пред трупа на внучката си и гнусливо побутна с ботуш свободно клатушкащата се глава на момичето. Наведе се и с намусено лице обърса изцапаната подметка. - Мъдрият никога не се ограничава с един-единствен избор. Когато е необходимо, той сменя пътищата, преминава от един на друг. Пак ли не ме разбираш? Върви в Бездната тогава, по демоните...

Така, къде тук има боя? Силвия все хранеше необяснима страст към страховити ефекти... - Старецът поклати глава. -Виж ти, кръв от малки момичета на Дану. Мощно средство. Макар че, ако поразмислим, напълно ще ни е достатъчно и червено мастило, пък ако няма, ще свършим работата с други домашни средства... Ааа, ето я боята.

Той държеше обикновена дървена бъклица.

- Превъзходно червено мастило. И нито капка кръв. Вълшебникът трябва да може да се оправя без всякакви щуротии. Идеалният маг има само един инструмент - собствената си глава. И горко на онези - старецът кимна към убитата, - които не проумяват тази проста истина. И така, Сеамни, сега вече си притисната до стената. Убийството на Силвия е твърде сериозна постъпка, даже аз няма да възпра жаждата за мъст у аколитите на моя орден. Налага се да се махаш оттук, и то много спешно. Мисията ти е по-важна от живота на една надута глупачка, която сама си е виновна, задето се е оставила да я спипат неподготвена... Не стой като препарирана, рисувай пентаграма. Няма значение колко лошо рисуваш. Който ти разправя, че всяко отклонение от точните геометрични линии ще провали всичко, лъже най-гнусно.

Ахата като насън се подчини. Наистина - имаше ли друг изход?

- А сега застани в средата - властно командваше магът. -Отвори съзнанието си пред мен... Не мисли за нищо.

- Пороят...

- За кратко ще го задържа над теб. Пламъкът на Арк има необходимата мощ. От теб не се иска кой знае колко... на пръв поглед. Настигни и убий Господаря на Пороя.

- Ка-какво? - тя се задави. Втрещи се, зяпна. Значи все пак имало уловка. „Убий Господаря на пороя! Как пък не! Осъден на обесване има повече шансове да се отърве - винаги може да му се падне прогнило въже..."

- Ти можеш да го направиш, Сеамни. В ръцете ти е бил Мечът на Дану.

Да не мислиш, че някой друг би се справил толкова лесно с моята клета-проклета внучка? Имелсторн... е велико оръжие. Оръжие за възмездие. И всеки, който поне за малко го е докосвал, става... По Силвия се разбира какъв става. Ти прие Имелсторн от Цар-дървото. Липсва ти единствено малко, хм, самочувствие, вяра в силите си. Силвия тъкмо с това трябваше да се заеме... Уви, ще минем някак си без това. Налага се. Ще те пратя право при Господаря. Останалото ще извършиш сама. Убий го, вземи му меча-фламберг и фенера от череп. След това си свободна. И ти, и твоето племе.

- Защо... Защо правите всичко толкова сложно, господин магистър? Можехте да ме екзекутирате не толкова екстравагантно...

- Помисли за твоите приятели, които киснат долу, в тъмницата. Досещам се, че към госпожа Евелина не изпитваш топли чувства, не ти пука и за Нодлик... Ала Кицум? Трош? Таниша също май не те е тормозила, а ако те е засягала с нещо, било е поради плиткоумието й... Иначе и тя е една изненада, ама хайде да не споменаваме странични неща. Имай предвид обаче, че твоята и техните съдби са сплетени в едно. Целият цирк на господин Онфим е орисан да те следва по горещата ти диря. Хм, колко странно, тази стръв с цирка се оказа добра измислица -клъвнаха чак трима бойци от Сивото братство. Добър улов. Как да е, отвлякох се. И така, върви,

Сеамни. Върви и... - Върховният маг неочаквано се усмихна от сърце - нека Силата на Истинния лес да пребъде с теб.

Слисана до немай-къде, Ахата го гледаше в очите.

„Хуманусите наистина са извратени. Той трябваше да ме хвърли на палачите. Вместо това... Не, човеците следва да бъдат заличени от света. Завинаги. Да не остане и помен от тях, нека изчезнат като от нощен кошмар. А ние ще посадим нови гори. Ще съборим старите градове. Ще се завърнем в дървените си чертози..."

- И това може да стане - полугласно рече вълшебникът. -Неведоми са пътищата Силови. Съдбата може да се обърне срещу нас, хората.

- И го казвате толкова спокойно!? - възкликна Ахата и в същото време тръпки я побиха. Магът твърде лесно бе прочел мислите й, твърде лесно...

- Естествено. Магът е само един вечен странник по великите звездни пътища. За истинския маг животът и смъртта са празни звуци без съдържание. От гибел се боят единствено невежите - Старецът гордо вирна брадичка. - Готова ли си, Сеамни?

- Имам ли друг избор?

- Права си, нямаш. Така. на теб приказвам! Гледай ме в очите мигай...

Сега се изправи.

Не мигай.

Вдигни глава. .. Не мигай..

Вдигни я, Не

СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

От тъмата на небитието го извади меката вълна на заклинание за изцеряване. Нежно го подхвана и измъкна на повърхността - обратно в света на живите, разпръсвайки злия мрак на забвението. Отвори очи.

Видя над себе си висок таван. Таванът беше пресечен от тъмни дъбови греди, причудливо украсени с дърворезба. Познаваше този таван. Намираше се в парадната зала на старата си къща. Неговият и на леля Аглая дом. После чу глас:

- Свести се нашият тарикат, магаре да го ритне по тиквата!

Появи се лице. Женско, не в първа младост, може би към четирийсетте според обикновените човешки мерки. Около очите на жената имаше бръчки. Клара Хюмел не обичаше да се подмладява. Все пак беше прехвърлила триста лета, пушеше лула, винаги носеше мъжки армейски ботуши, а на пояса й подрънкваше дълъг меч - от тия, на които викаха „ръка и половина". Клара използваше този меч невероятно вещо и ловко, понеже в опасните ситуации (а тя помнеше безчет премеждия) се осланяше повече на честната стомана, отколкото на магии... Макар че и във вълшебството бе истински майстор. Но вероятно благодарение на този свой навик беше надживяла мнозина умници, които се придържаха към противоположното мнение.

Разнесе се друг глас.

„Ах, това е милата леля Аглая."

- Сили Велики! Клара, кажи ми истината, ще оживее ли момченцето ми?! „Горката - всеки миг ще зарони сълзи."

- Дрън-дрън, Аля! Момченцето ти след седмица ще хукне да вдига полите на девойките! Не мре лесно такъв юнак...

- Клара! - целомъдрената леля Аглая бе в шок. Готова бе да припадне, при все че с безцеремонната Хюмел бяха приятелки от два века и деветдесет години. Приблизително. С една дума - от дечурлига.

- Не охкай, Аля. По-добре ми донеси от чантата синьото шишенце с орел на тапата. Няма да е зле да му наложа още малко лечебни заклинания...

Той чу отдалечаващи се стъпки и скърцането на врата. Лицето на Клара отново се надвеси над неговото.

- Чуй ме сега, хлапе. Чуй ме, дръвник неокастрен, вагабонт клан недоклан! Ако още веднъж направиш някоя дивотия, от която леля ти се поболее... лично ще ти откъсна топките, запомни ли?! Я се виж, бе, диване, виж се, докато ги държа зрими!

Фесис хрисимо скоси очи към рамото си.

Клара бе направила заклинанията временно видими - рамото бе омотано в тях като буба в пашкул. Може би имаше стотина магически нишки, преплетени в тръпнещо кълбо.

„Хм, интересни вектори..."

- Не ми зяпай магията, себе си погледни! - сопна се старата вълшебница. - Бива ли да си такъв тъпак, че да се подложиш на такова нещо?! Имаше скоротечно гнойно разлагане на тъканите, костите ти също се топяха, едва ти спасих ключицата и ставите на лакътя. От бицепсите ти, фукльо, нищо нямаше да остане, ако не бях сипала навреме регенериращ еликсир. Трай сега! Нищо няма да загубиш от скъпите си рефлекси.

Благодари на не знам кого, от небето или под земята, че тая фъшкия, с която те улучиха, не е стигнала до сърцето, тогава и аз нямаше да те спася... Ааbbао Doobop! Ще ми обясниш ли какво се случи? Да не би да си нахълтал под юргана на онази кучка... как й беше името... Сежес, да. Добре, мълчи си сега, почивай, после ще разправяш... Ама си диване, да знаеш! Райна като ме повика и като зърнах на какво приличаш... Доповръща ми се! И всичко е задето се забърка с онези непрокопсаници Сивите... Кер! Разбирам, че Сежес е мръсница и нимфоманка и каква ли не още, ама да не си посмял да се биеш с нея! Защо беше всичко това, Кер? Забрави ли, че си единствен на Аглая? И все още не си й подарил внук или внучка. А най-добре - и двете. По два пъти. Мрак и лед! Този път няма да ми се изплъзнеш! Кълна се в Кръвта на Дану, ще те оженя и преди да си офейкал отново, ще те вържа за леглото, за да те изнасили булката в първата брачна нощ!

Клара дрезгаво се изсмя и разроши косите на Фесис.

- Добре, шегата настрана. Аля се връща. Бъди добро момче, не й вгорчавай живота, яж каквото ти сготви. И оздравявай. Аз утре ще намина. Ще изпратя и Динтра, нека те види стареца, няма да навреди. Хайде, всичко ти най-добро и до скоро! Сухите, напукани устни леко мляснаха Фесис по челото.

- Клара! - изхленчи откъм вратата леля Аглая. - Обърнах ти чантата наопаки, ама няма никакво синьо шишенце...

- Вече тръгвам, тръгвам - забравих го, пустото! Ще се върна по-късно. А преди това Динтра ще ви навести...

- Динтра?! - леля Аглая се разстрои още повече. - Защо ще идва Динтра? Ти нали ми каза, че... Ох! Ах! Значи наистина е зле?! Клара, Клара, кажи ми истината, колкото и тежка да е тя!

„Леля много романи чете - помисли си Фесис вяло. - От ония, с розовите сърчица на кориците."

- Аля! - кресна Клара като боцман от пиратски кораб срещу юнгата, след като е намерил в чашата си ром удавено плъхче. - Престани с тези истерии, чуваш ли ме? Динтра ще се заеме с фасона на момчето. Нали не искаш да остане грозен урод с белези от изгаряния трета степен!

- Ох, ах, не ме утешавай, Клара, не ме лъжи...

- Уф... Хайде, до утре - Клара целуна леля Аглая по бузата.

- Стегни се.

Тресна входната врата, а Фесис тихо въздъхна, разглеждайки лениво тавана.

„У дома съм. Домъкнаха ме тук безчувствен, пътник към отвъдното, сложили са ме на голямото кожено канапе посред салона за гости. Сигурно моите стаи, както винаги, са задръстени с разни вехтории. Леля е отлична домакиня, обаче много й е жал да изхвърля боклуците от рода на кърпените ми детски панталонки, спуканата топка и други глупости. Спомени й били. А пък освен това ненужните вече вещи някак се струпват от само себе си в по-закътаните места. Леля казва, че още не е стигнала дотам... Горката, милата ми леля. Никаква магическа дарба не е наследила от баба. Е, има нещичко де. Иначе нямаше толкова добре да изглежда на своите триста... Ох... Вкъщи съм. Уютно. Тихо. Мирно. Какво ли става в Мелиин?..."

Какво става в Мелиин!

Тази мисъл го опари като нажежена игла, проникна в мозъка, прободе съзнанието му и младежът пак подрипна в постелята.

„Аз съм тук, а в същото време Мелиин навярно гори като факла от четирите си края! Императорът се разбунтува против Дъгата. В тази игра залозите ще станат повече от тлъсти. Маговете няма да се церемонят - хич даже...

Баща Хеон със сигурност вече е повел Сивата гвардия по улиците - да щурмуват кулите и да се бият на барикадите. О, Небеса, откога ли старецът се е подготвял за този ден! И аз го чаках... А ето, че когато часът удари, аз се излежавам на топло. Къде ли се оглежда за мен сега Бащата. Сигурно клати глава, цъка с език и съжалява, че го няма онзи негов момък, няма го въпреки положената клетва.

Има го, разбира се. Има ме, само че, видите ли, моя милост е малко потрошен и се лекува!"

Фесис застена и захапа възглавницата, забравил за твърде крехките нерви на леля Аглая.

- Кер, гълъбче, соколче! Какво има?!

- Нннищо... лельо. Не е от раната... от... заради несвършена работа.

- Сили велики! И що за работа имаш, че е толкоз важна? И без това те довлякоха тук полужив! От „работа" си на тоя хал! Лежи си кротко, мъко моя, не подрипвай... Ох, при Архимага ли да ида, да го търся да те вразумява! - разстрои се леля Аглая.

-А, не... Само Игнациус ми липсва. Няма нужда, виж, че и без него не мога да мръдна от проклетото канапе.

- И слава на небесата! - сърдито заяви леля Аглая. - Най-после да си починеш. Да се съвземеш. Може пък и да ти дойде ума в главата. Току-виж речеш и да се ожениш най-после... Наистина, колко още ще ергенуваш,

Керли? Знаеш ли наскоро Клара каква мома доведе?

- Лельо, лельо... Само дебнеш да ме вържеш към полата на някоя кукла

- Фесис несполучливо опита да се засмее. Напрежението отекна в цялото му тяло като пожар. - Та ти ако ме видиш до някоя кокетка, дето стрелка с очи насам-натам, ще получиш удар от ревност! Или ще полудееш...

- Хич дори! - последва невъзмутим отговор. - Аз зная твърде добре как да избера подходяща невеста за племенника си. Някоя горделивка или мързелана няма да ти взема.

- Хм... Ами ако взема безумно да се влюбя точно в такава -горделивка и мързелана?

- Само имай този късмет! - закани се леля Аглая с юмруче, донякъде доволна, че разговорът е поел в любимото й русло. Що се отнасяше до брака, тя се чувстваше стъпила на здрава основа. - Ще превъзпитаваме! Заедно с Клара ще превъзпитаме, бъди сигурен!

Фесис не се сдържа да я подкачи:

- Мен или нея?

- И двамата - решително отряза леля Аглая.

* * *

Улиците на Мелиин кипваха.

От порталите на казармите се изливаше железен поток - имперската бронирана пехота. Три пълни кохорти, двайсет и четири стотни меча. Покрай колоните подтичваха легати. Центуриони с посивели мустаци, отдавна сраснали се с доспехите си като раци, строяваха манипулите и не се терзаеха с въпроси кой ще е врагът. Виждаше се, че ще има улични сражения, ветераните знаеха какво да правят.

Резиденциите на ордените представляваха димящи развалини. Но сградите бяха строени майсторски, от дялани камъни. Затова - след като изпепелеше помещенията - огънят нямаше за какво да се закачи и полека-лека стихваше. Неколцина поизостанали войници се отбиха в резиденциите, но се върнаха с разочаровани физиономии - нито злато, нито сребро, нито скъпоценни камъни. Прочутите богатства на Дъгата липсваха.

Трите гвардейски кохорти крачеха учудващо бодро. Сякаш превърналият се в навик страх пред вълшебниците се беше разсеял като дим. А може би командите на центурионите-ветерани звучаха в ушите на редовите войници с по-голяма магическа сила, отколкото изпепеляващите заклинания на ордените.

В средата на колоната, заобиколен от познато поклащащи се стягове и къси стръкове пера върху шлемовете, Императорът почна да се съвзема. Най-страшното бе останало зад гърба му - бе прекрачил границата. Сега оставаше само да се сражава и да се осланя на късмета.

„А ако от Черния град се притече на помощ и Хеон..."

Към върховния командващ и повелител лека-полека си пробиваха път легати и старши центуриони. Императорът на висок глас даваше разпореждания:

- Аврамий! Поемаш цялата първа кохорта. Води я в Черните квартали, там сега трябва да почне... Ще се присъединиш към хората на Баща Хеон.

- Сивото братство ли, Императоре мой? - уточни легатът. Той не се опитваше да се самоизтъкне. Не се страхуваше. Просто питаше дали правилно е разбрал. „Нека е Братството, щом е заповядано, бойците му струват."

- Точно така. Не знам къде се намират, нито кога ще започнат... Вероятно вече са тръгнали, на бой или се канят да го сторят всеки миг. Задачата е трудна, затова пращам теб и първа кохорта. Когато започнете битката, прати някой по-чевръст вестоносец.

- Служа на Империята! - отвърна според устава легатът и притисна юмрук към бронирания си нагръдник, към сърцето. -Заповедта ще бъде изпълнена.

- Не се надувай, Аврамий - измърмори Фибул, легатът на втора кохорта, най-възрастният измежду офицерите. - Магьосниците не са като синьогъзците отвъд океана, нито даже като Дану... Използвай стрелците, момче.

- Знам, старче - усмихна се младият легат. Аврамий бе аристократ, последен син в семейството, който нямаше изгледи да получи по-голямо наследство от безполезната титла на баронет. Затова залагаше на военна кариера. - Нали ти си ме учил. Сега ме остави сам да се оправям, ако обичаш.

- Ще се оправиш ти - угрижено поклати глава Фибул, ала Императорът положи ръка на рамото му.

- Стига шеги, господа, Фибул и Невкратий ще превземат кулите.

Маговете вече ни чакат, боят ще бъде сериозен. Ще атакуваме по следния начин...

Покрай тях с тежки крачки преминаваха центуриите от кохортата на Аврамий.

* * *

Около Баща Хеон пулсираше плътна тълпа доверени хора. Свитата неспокойно шаваше. Долу-горе на всеки четвърт час от нея изскачаше вестоносец и хукваше презглава нанякъде. За да избегнат излишния риск, Хеон и приближените му се спуснаха в мелиинските катакомби. Малцина в града знаеха, че Сивите са разчистили част от подземните лабиринти от тварите. Това им бе струвало немалко кръв и усилия, ала сега разполагаха с доста сигурно убежище и достъп практически до всяка точка на столицата. Вярно, ако Дъгата запретнеше ръкави, нямаше да ги спасят нито камъните, нито земята. Бащата обаче не бе от онези, които се втурват бясно против копия и магия.

Целият Черен град бе покрит с невидима паяжина, която стремително поемаше жива кръв. Всяко възелче от тази мрежа представляваше въоръжена група, която набъбваше от прииждащите доброволци. Пристигащите при Хеон вести обнадеждаваха - простолюдието в черните бедни квартали се бе разшавало. Грабваха оръжие охотно и си шушукаха старите басни за несметните съкровища на Дъгата. Открай време маговете прибираха данъци, бяха се превърнали повече в бирници, отколкото в нещо наистина опасно.

Всеки познаваше поне един вълшебник, който най-често бе отпуснат, потънал в охолство и натрупал тлъстини. Това притъпяваше страха и превръщаше цялото Седмоцветие в старо плашило, което можеш спокойно да замериш с камък.

Едва ли някой от тях си даваше сметка, че познава само низшите степени на аколитите на Дъгата.

Разбира се, още не беше се надигнал целият Черен град. Навярно такова нещо нямаше и да се случи. Горещи глави можеше да има в едно семейство, но рядко цялото семейство бе от горещи глави. Ето защо Хеон не разчиташе на кой знае какъв прилив на доброволци. Бе очаквал и сега забелязваше, че щедро раздаваните мечове и секири първи вземат разбойниците, които никога не бяха липсвали в славния Мелиин въпреки старанието на стражи и вълшебници.

Хеон гледаше към голямата маса, върху която бе разгънат подробен и изкусно начертан план на града. Бяха отбелязани оградите, дори подземните проходи, обиталищата и гнездата на Мерзостните твари. Бащата силно подозираше, че самите Ордени подхранват бърлогите им.

- Какво става с останалите Бащи, Фихте?

- Ами... Елиас нищо не отвърна. Телохранителите му даже не допуснаха нашия пратеник за среща. Гермова е бил забелязан да напуска столицата заедно със семейството, приближените, охраната и своя дял от хазната. Заповядал бил на хората си да се спасяват поединично. Някои от тях придумахме да дойдат при нас... Баща Тома е насочил своите бойци към кулата на Светлосиния Лив. Наредено им е да се бият на страната на вълшебниците. Дренмар пък отговори, че не е луд - нямал намерение да се самоубива като посяга на Дъгата. Доложиха ми, че и той извежда хората си вън от града през катакомбите.

Хеон прегракнало се изсмя.

- Точно както очаквах, че ще стане. Тома е страхливец и предател. Дренмар не вярва, че ще успеем, освен това се гласи да заеме моето място, когато метежът бъде потушен. Прави си сметка, че остатъците на Братството няма да приемат нито страхопъзльото Тома, нито Гермова. Елиас е мъгла неясна. Предпазлив е. Тъй, тъй. Е, Фихте, тревицата готова ли е?

- Ъхъ, бащице. Четирийсет чувала - тъпкани.

- Къде се е запилял Касапина?

- Пристигна вече. Чака оттатък.

- Викай го. И джуджето-алхимик също.

Касапина се появи в неизменния си разрисуван с руни брониран нагръдник, но сега се беше окичил и с меч. Рядката брада на вещера бе войнствено вирната.

До него стоеше джудже. То изглеждаше както всички други, получили правото да живеят в столицата. Беше облечено като занаятчия, ала изцапаната му и поопърлена кожена престилка би се сторила на Императора твърде позната.

- Готов ли си? - направо попита Бащата.

- Не се безпокойте, началник - избуча джуджето. - Така ще ги подредим, че майките си ще забравят.

- Касапин, ти и нашият многоуважаем приятел от Подземното племе ще идете в кулата веднага щом илачите ви постигнат нужното въздействие. От теб, драги, искам пленници. Във вид, удобен за събеседване. Като онзи нахалник, дето имитираше Фесис.

Очите на Касапина мътно блеснаха:

- Ваше бащинско сиятелство, осемнайсет години чакам този ден, нима сега ще се изложа?! Толкоз макети на хълма на орденските кули съм измайсторил, измислил съм куп начини да ги превземем...

- Опа, Касапин - прекъсна го Фихте. - Ще ме прощаваш.... Доклад, бащице. Навън народът се е сбил с маговете. Групата на Марик, бащице, отрядът от „Раирания котарак"...

Да, заточението ми свърши. Наруших обета си. Спасих момичето от неизбежната й участ. Заточилият ме ще изпадне в ярост, ала Появилият се от Тъмата няма да получи прясна плячка. Създанието от Тъмата... Няма да го оставя на мира, докато не науча откъде е дошло и какво търси тук.

А как стана така? Отчаяният призив на девойката, възпитана от Волни, достигна до мен въпреки всичко. Изуми ме задействаната от нея Сила. Преди си мислех, че на такова нещо са способни само маговете на Дъгата, и то от втора степен нагоре.

Огнено избухване наруши бдението ми и сякаш озари с нормална светлина моята килия. Видях огромна подземна зала, в която се намираше уплашена девойка. Тя се притискаше към стената, а над нея тържествуваше наглия победител. Същият, когото издирвах толкова усърдно и безрезултатно в околностите на Мелиин.

Просто не устоях и се намесих съвсем дейно.

Някога в миналото бях твърде предпазлив. В онези времена обичах прекалено много положението, в което се намирах, наслаждавах се на властта и на милостта на Боговете. А после дойде часът да се плащат сметките - и аз платих с позорно бягство пред лицето на най-злия изконен враг. Живот в черупка на палячо... Път към разпадане в нищото, в бездни, където духът се сгърчва от ужас само при споменаването за пътя, да не говорим за крайната цел... или безцелие?

Затова този път рискувах.

Промъкнах се под телата на планините въпреки Гибелния порой. Извървях целия друм от града до джуджешките мини.

Имах чувството, че отровните струи на Пороя сякаш остъргват с грапави, парещи езици плътта от костите ми, оставяйки единствено тракащия скелет.

Буди тревога и онова, което се развихря в Мелиин.

Следях развоя на събитията в столицата, без да спирам преследването на гостенина от Мрака. Отсъдено ми е единствено да гадая що за катастрофа предстои. Мрачно се усмихвам. Преследвах пришълеца от бездънните урви на пространството - съществото, преминало вековечния Предел - и не го намирах.

Затова пък открих нещо друго.

Мелиин винаги е излъчвал силен отзвук. Изграден върху старите основи на Дану (които на свой ред са зидани върху още по-древни фундаменти), този град е напоен с тъгата, радостта и страха на безброй поколения, той прелива от остатъчна магия. И до ден днешен обаче отдолу личат прастарите заклинания на предишните му стопани... Нишката отвежда чак до първите господари на земята, които са носели животински кожи и не са познавали огъня. Този град, в който бе изкована и продължава да се кове мощта на седемте ордена, не можеше да не ме привлича.

Нощната твар, разбира се, ми се изплъзна. Наивно бе да разчитам, че ще седне да чака, докато я хвана. Следите й се загубиха сред мрачните гъсталаци на юг от Хвалинския друм, под непроницаемата завеса на Пороя. Странно... Виждам през това бедствие надалеч, а не мога да различа нищо тук, където се намирам. Даже не съзирам какво става на площада пред храма на Хладния пламък.

Да, ето че най-сетне намирам гостенина от Мрака под Хребета на скелетите, където отървах младата вълшебница...

...Ала в този миг гейзер от отчаяние и ярост бликва от мелиинските улици, поваля ме и ме притегля властно към себе си. Вече не мога да му се съпротивлявам...

* * *

- Първо, момци, трябва тъй да сторите, че магиците да не ви забележат. И не се бутайте като стадо, в строй, а се разпръснете. Разпръсни се, казвам! Който има арбалет или лък - напред! Кой е добър с

прашка? Видях ви, добре. Запасете се с камъни. Откъде ли? Главо глупава, паветата са ти под краката. Селяндур необучен! Кал имало, викаш... Не се притеснявай, господата от ордените не обичат да им е кално около кулите, тъй че нямай грижа. Там ще изчовъркаш от калдъръма само чисти камъни, чисти колкото дупето на благородна девойка. Така! На открити места не си подавайте носовете - ще ви изпържат! Да, знам - вие, мелиинци, това най-добре го умеете... Какво? Как ще разбием вратите? Не, добри ми човече, порти няма да трошим. Ти ако искаш, хуквай и пробвай с чело. Като се справиш, викни ни. Останалите обаче ше минем през прозорците, през ей онази остъклена тераса. Виждаш ли, там преди е имало бойници. А после са ги превърнали в прозорци. Даже балкон са сложили отпред. Ето точно този балкон е за нас. Всички ли имат въжета и куки? Проверявайте си сами такъмките, не сте редовни легионери, няма центурион да ви се кара и да ви подсеща кое как е. Немарливците ще станат на магически пържоли. Е, готови ли сте, драги смъртници? Добре. Чакайте сигнал...

Така приказваше висок човек с бръсната глава и жестоко, сурово лице. Очите му приличаха на две черни дупки. Той се прикриваше зад ъгъла на една къща, а отзад към площада надничаха събрани от кол и въже хора, граждани на Мелиин. До един бяха въоръжени. Ала единствено командирът им носеше цял комплект доспехи и за разлика от останалите по неговия меч нямаше ръжда.

Напред и малко встрани от тях, оттатък площада, се извисяваше кула.

Тя чезнеше в потната въпреки есента нощ. Затова не успявах да видя в сумрака герба над портите й, нито да разбера на кой орден принадлежи. Впрочем, това не бе важно. Обикновените мелиинци бяха готови да се изправят срещу цялата Дъга.

Очите ми бавно свикваха с тъмнината. Да, водачът на въоръжената тълпа имаше право - тежките бронзови двери на кулата не бяха по силите на бунтовниците. Върху портата бяха начертани руни и муцуни на чудовища, предназначени да пъдят разни незрими гадини. Кулата присвиваше тесни бойници като късоглед човек. Строили я бяха да издържа на обсада. Ала после бяха смъкнали гарда. В отсъствието на противник (Дану и при най-успешните си походи не доближиха и на петдесет мили до Мелиин) и при липсата на сериозни бунтове маговете бяха направили тук-там прозорци, разширили бяха някои бойници... Вярно - нависоко от земята, но...

В нощта изсвистя първият камък. Някой не бе издържал или му беше омръзнало да чака. На прага на битката търпението се изпива от бездействието. Прашкарят беше завъртял ремъка и бе пуснал първия снаряд.

Звънна стъкло, бляскащите парчета се посипаха надолу като кристален водопад.

Странно. Нима една крепост на Дъгата няма защита против такова примитивно оръжие?

Подир първия камък литна втори, трети... След миг върху кулата се стовари градушка от павета. Не останаха здрави прозорци, камъните трошаха дограмата, чупеха украсата на балконите, глухо трополяха по стените. Отекнаха сърдити гласове и резки яростни команди, с които предводителите се опитаха да сдържат разгорещяващите се, но неопитни бойци от самоубийствена атака. Ала така или иначе стореното дотук беше достатъчно за смъртната им присъда. Всеки изстрелян по кулата камък бе предизвикателство, което Дъгата нямаше да остави безнаказано!

Почти веднага от една странична уличка изскочиха двама души - единият бе висок и кльощав като копие, а другият - нисък и набит здравеняк с широки плещи, най-вероятно джудже. Водеха отряд прашкари, които тутакси се включиха във веселбата. Ала мятаха не камъни, а нещо, което отначало взех за запалителни снаряди - във всеки случай оставяха димни, ароматни опашки във въздуха след себе си.

Оказа се нещо по-различно. Новодошлите запращаха по кулата тлеещи кълба от сушени билки. Сивкавият пушек се плъзваше по снагата на кулата.

Честно казано, се стъписах. Нима маговете ще се затруднят от толкова смешна атака? От една проста димна завеса?

Атаката бе доста добре организирана. Безформената тълпа се държеше изненадващо стройно. Едни и същи хора командваха стрелците и щурмоваците, които се готвеха да изкатерят стените. Веднага щом кулата се обви в пушеци, улиците блъвнаха десетки хора. Диви вопли разцепиха въздуха, все едно против кулата се бяха втурнали не цивилизованите граждани на престолния град, а орда вечно гладни и зли троли.

Изтръпнах. Дали Дъгата имаше някакъв друг начин за потушаване на въстания, освен проливайки реки от кръв?

Не успях да довърша мисълта си - шегите и игрите свършваха. Всеки миг от кулата щеше да излезе някой, за да опита да обуздае тълпата. Сигурно щеше да попита: „Какво става, верноподани граждани, що за шум и безобразие?"

На върха на кулата припламващо се разгоря жълтеникаво огънче. По лицето ми плъзна жарък повей като от нажежена пещ. Вложената в заклинанието сила издаваше работа на маг от първа степен. Готвеше се магически удар, който навярно би разтопил базалтова канара.

Над зъбците на кулата се появи златисто сияние. Във въздуха се оформи изтъкан от светлина огромен сърп, даже два сърпа. Бяха съединени така, както се прави на бойна колесница. Гигантските остриета изскърцаха едно о друго на метал и почнаха да се спускат. Съвършена илюзия. Оръжията минаваха през каменните издатини като призрачно видение.

Ала не бе съвсем видение. Кривите остриета се насочиха първо към щурмуващите. Те тъкмо бяха закачили куките си и тръгваха да се катерят нагоре, възторжени и опиянени от липсата на съпротива, когато...

Стиснах клепачи. Виждал съм много жестокости и изстъпления, ала не исках да гледам. Сега сърповете щяха да покрият площада с късове човешко месо, а оцелелите да хукнат с писъци назад. Нямаше да стигнат далеч -палачите на Дъгата щяха да ги заловят, да ги хвърлят в ями, а оттам - на дръвника или на гредите за разпъване...

Исках да запуша и уши, за да не чуя предсмъртни вопли и кошмарното хрущене, с което кехлибарените остриета щяха да разрежат костите и живата плът. Винаги става така, когато магия се сблъска с поддала се на буйния си порив тълпа...

Площадът щеше да заприлича на касапско бунище.

...Насилих се да гледам. Изпуснах може би миг-два. Бях длъжен да видя. Да изпия до дъно горчивата чаша на чуждото страдание.

Сърповете се врязаха в първата вълна щурмоваци. Замръзнах. Очаквах навред на плисне кръв, да се разхвърчат черва... Вместо това заклинанието само разбута атакуващите. Някой простенаха, ала раните им бяха далеч по-леки от очакваното.

Други изкрещяха, падайки от високо. И тълпата не спря. Дори се разлюти още повече. А долу, в подножието на стените някакви закачулени фигури трупаха наръчи сено и палеха пушливи огньове. Хората се катереха по въжетата като маймуни от далечните южни земи. Една група шкембести любители на мелиинско пиво мъкнеха ствол на прясно отсечено дърво и го засилиха като таран към портите, псувайки и пуфтейки по пътя. Прашкарите продължаваха да обсипват горните етажи с тлеещите си димни снаряди над главите на атакуващите.

Сърповете се въртяха, ала когато попадаха в струите пушек, се деформираха, изтъняваха и само леко побутваха срещнатия човек.

Клането се превръщаше в циркова комедия.

Таранът през това време удари портата и цялата кула забуча като камбана. Чевръстите катерачи вече нахлуваха през прозорците, някои от тях сядаха на первазите и спускаха надолу въжета, с които издърпваха някакви чували. Гъстият дим извираше вече от множество прозорци.

Бойните сърпове се разпадаха.

След шестия или седмия удар на тарана портата не издържа и тълпата се втурна през нея, с неистови крясъци... Маговете така и не се появиха, нито пък показаха на какво са способни. Може би кулата е напусната? Със сигурност има подземни ходове за оттегляне...

В следващия миг разбрах, че никой не бе напуснал кулата. Бунтовниците се подадоха от средните балкони. През парапета се преметна тяло в жълт плащ и с отвратителен звук се пльосна върху паважа. Главата на нещастника се пръсна като тиква.

Още едно тяло и още... Четвъртият (или петият) вълшебник бе обезглавен предварително, на перваза стоеше млад чирак и с победоносен вик размахваше главата на клетника.

На площада извлякоха с вопли следващия вълшебник. Поточно вълшебница. Пленилите я мъже раздраха жълтата й мантия, повалиха я на паважа, грубо разтвориха конвулсивно свитите й в последно, жалко усилие крака...

Аз усетих ужаса й. Но над страха от предстоящото надделяваше изумлението й. Бе толкова силно, че съвсем ясно достигна чак до мен, в отдалечената ми от столицата килия:

„Как успяха?!"

А кулата вече гореше с истински пожар. Пламъци излизаха от бойниците като от паст на дракон. Ликуващите победители бързаха да се разкарат на безопасно разстояние. Водеха още пленници - двама мъже и още една жена. Маговете бяха пребити от бой, затова ги влачеха като парцали.

Тълпата жадуваше развлечения. Разпадна се на купчини, обкръжи по една от жертвите. Някой домъкна кръчмарска скара, друг размаха плячкосан жертвен нож - стон... и човекът високо вдигна тръпнещо парче плът, при което хората наоколо почнаха да вият от възторг.

Въпреки жалните молби и отчаяната съпротива магьосниците бяха разсъблечени, а победителите се блъскаха един друг с лакти на опашката. Скоро слабите стонове на насилваните нещастници заглъхнаха, смачкани под виковете на тържествуващата тълпа...

* * *

„Топло, спокойно, домашен уют. Какво друго му трябва на човек, боец от Сивото братство, като по чудо оцелял след магически удар? Може би само халба светло мелиинско..."

Фесис се обърна на другата страна и се намръщи. Лявото рамо още го пробождаше при резки движения. Леля Аглая бе стоварила върху племенника си лавини от грижи при пълното съдействие и подкрепа на приятелката си Клара Хюмел. На слугите-таласъми бе наредено да се движат само на пръсти и да приказват шепнешком, дворните тролове цепеха дърва и раздробяваха въглищата само под заклинание за звукогасене, вещиците-камериерки бяха облечени като монахини, за да не предизвикват твърде силни вълнения у оздравяващия млад мъж...

Засега от цялата работа печелеше елфът-готвач Хрондалф, който бе получил рядката възможност да се развихри. Преди за деликатесите му все липсваха важни съставки като от пиле мляко, черен дроб от Цар-риба или гребен от Сиф. За последното Клара лично предприе ловна експедиция, от която се върна с „две дупки повече", както се изрази самата тя, отново шокирайки леля Аглая Така или иначе, феноменалната супа бе приготвена и Хрондалф дори се просълзи, когато Фесис искрено му благодари.

„Сега вече мога да умра спокоен!" - бе казал готвачът от деликатност, на което Клара изтърси пак нещо цинично и трудно осъществимо с телосложението на един елф, който гони хилядарката. Леля Аглая едва не припадна, но Хрондалф, свикнал с пиперливия език на Клара, дари вълшебницата с кротка всеопрощаваща усмивка и някак подозрително премрежен поглед...

Докато младежът критично оглеждаше брадясалите си бузи в огледалото, Клара се възползва от момента, за да му представи две-три свои племенници - поредните изкласили и узрели дъщери на своите втори, трети, четвърти и други братовчедки.

„О, Небеса!"

Беше на легло цяла седмица. В Мелиин обаче бяха изтекли няколко часа - в Долината времето течеше малко по-различно. Имаше места, в които всичко бе наопаки - един час в Долината значеше дни, а даже и месеци оттатък.

Оздравяваше доста бързо физически, ала духом оставаше зле. Това обстоятелство натъжаваше много леля Аглая. Клара присвиваше устни, а нейните племеннички се цупеха. Спешно повиканите за консултация уважавани маголечители, най вече прочутият Динтра, прегледаха Кер и заявиха, че всичко това се дължи на обикновен, „постстресов" синдром, а Фесис лежеше и мълчеше, извърнал лице към стената.

Синдромът бе пълна глупост. Мислите на Сивия боец бяха далеч от стрес. Вълнуваше го единствено Мелиин. Тормозеше се от въпроси, на които нямаше как да получи отговор:

„Какво е станало с Императора? Какво става с Братството, към което съм обвързан с клетва? Ясно е, че свадата с Дъгата е избухнала в кървава война. Седмоцветието е докачливо. Никога не прощава. Винаги отмъщава. А аз просто си лежа, бая си...

Бая си на ръцичата и нищо, абсолютно нищичко не предприемам, за да помогна на своите...

Своите ли? Кои наричам свои? Роден в Долината, Керли, кои са тези свои, а? - запита се той и тутакси си отвърна. - Свои за Фесис. Аз съм Фесис. И точка"

Вратата скръцна. Младежът не помръдна, изучавайки с поглед тапета на една педя от носа си.

„Кожено скърцане на ботфорти, твърдо и решително тропане на корави токове по паркета... Само Клара Хюмел нахълтва, без да почука. Поне този път не изрита вратата, както обикновено."

Фесис се зави през глава.

- Е? Лежиш си, а? - свадливо подхвана магьосницата. - Може би все пак ще ми обясниш що за мирова скръб те е налегнала? Не ми харесваш, момко, никак не ми харесваш. И снощи се отнесе много невнимателно към Фро...

- Твоята Фрома е превзета глупачка - глухо избуча той изпод одеялото.

- „Ах, господин Кер, това желязо меч ли се нарича..." Освен това е къдрава. Не понасям къдрави.

- Не ми ги пробутвай тия - Клара се настани на табуретка до леглото, извади лула и кесия тютюн. - Знам те от пелени. Измивала съм ти наакания задник, приспивала съм те с нани-на...

- И? - отвърна сприхаво одеялото. - Чувал съм го вече двеста пъти.

- Щом си го чувал, пакостнико, би трябвало да се досетиш. Не ми е все тая за теб, Кер. А и изобщо не съм съгласна да тормозиш леля си. Ако знаеш само как се притеснява, не може да заспи, горката...

- Не съм я карал да се притеснява.

- Караш я! Да не мислиш че не виждам какво става?! В главата ти е само едно - Мелиин, та Мелиин!

- Не ми надзъртай в главата, Клара! Моя си е!

- Не надзъртам, Кер. От ушите ти тече. Питай трола Дрол, ако не

вярваш. Като идвах насам, гледам го, подрежда дървата под навеса. И ми вика: „Госпожо, младият господар само битки сънува, някакво величество

вика насън, търси Хион ли, Пеон ли някакъв, бълнува и крещи: В атакаааа! Вижте го, успокойте го някак..." Ей това ми разправя стария Дрол! А щом и той...

- Добре, да допуснем, че е така - поотстъпи одеялото. -Обаче аз съм пълнолетен мъж и сам мога да вземам решения...

- Тук не позна, скъпи! След като си вкъщи - благоволи да бъдеш послушен! Или ще те приспя за стотина години. Какви са тези работи със

Сивите? Приляга ли ти да си с тях, а? Помисли, де! Какво общо имаш с банда наемни убийци? Само не ми говори за чест. Честта ни е тук - в Долината. Така е отредил самият Фатум... Нека мелиинската попара други я сърбат. И без това напоследък загубихме доста младежи магове - Клара се намръщи. - Не искам и теб да загубя! Ти трябва да се върнеш в Академията, Керли! Ако искаш, ще поработим отначало двамата...

- Клара! - Фесис не изтрая и отметна одеялото.

- Аха, добре е зараснало - невъзмутимо каза тя, оглеждайки рамото му.

- Да благодариш на Динтра, постара се човекът. Трябва ти още седмица. Сърби ли?

- Ъхъ.

- Ще търпиш. Накрая новите мускули ще са по-добри и от предишните. Динтра е наистина голяма работа... Е, обещаваш ли?

- Моля?

- Не се прави на идиот. Искам от теб да обещаеш, да дадеш думата си на маг от Долината, че няма да напускаш Аля докато не се възстановиш напълно. Още една седмица. Е? Имай предвид, че ако ме метнеш и офейкаш още сега... Не се шегувах с онова за Спящия красавец. По-добре не се връщай.

Клара рязко се изправи и напусна стаята, без да се сбогува. Очевидно смяташе, че е изтръгнала обещанието от своя любимец, комуто не признаваше привързаността си открито.

„Ох, да не беше толкова досадна с тези си племеннички..."

Фесис тъпо се втренчи в тавана. Клара наистина бе сметнала, че го е вързала с обещание. И нямаше значение, той не го е произнесъл. Тя наистина не се шегуваше - бе един от петимата най-могъщи магове на Долината. Отстъпваше само на Архимаг Игнациус. И към заплахите й следваше да се отнесе възможно най-сериозно...

Младежът седна на леглото, а после скочи и почна да обикаля стаята.

Не го свърташе на място.

„Да, предупреждението на Клара е сериозно... ала нима онова, което става в Мелиин не е? Проклятие! Черният и Белият град се обливат в кръв, бушуват пожари, гинат хора... гинат всички, останали верни на Императора. Навярно падат един по един - закриват с телата си своя бунтовен повелител, сгъстяват строя, запълват празнините на падналите другари. Но всичко е нахалост. Дъгата само загрява. Мълниите поразяват легионерите, под нозете на войниците зейват пропасти, вълни от пламък атакуват... Как ще устоят простосмъртните срещу вълшебниците от ордените? А пък аз, почти истински маг, макар и без диплома, си клатя краката, вечерям с къдрокоси тъпачки и се преструвам пред леля, че съм тежко болен, за да й доставя удоволствие... Срам и позор!"

Той безшумно излезе от стаята си. Изкачи едно обляно в слънце стълбище и се озова на втория етаж, където след смъртта на баща му се намираше вече неговият кабинет. Притисна длан към тъмната дъбова ламперия в коридора и прошепна без звук отключващото заклинание.

Панелът се плъзна послушно настрани и младежът бързо се шмугна в хранилището.

Огледа се. Оръжията, струпани тук - всъщност, грижливо подредени по рафтове - биха впечатлили даже боен маг като Клара Хюмел.

Фесис взе от стойката сгъваема глефа - копие на загубената, която бе потънала в арсеналите на Арк. Преметна ремъка на ножница, в която се криеше елегантен меч с тясно острие - по сивата стомана се виеха черни руни. Този меч бе трофей на баща му, добит от един свят, стенещ от безумните си богове, където храмовете се рушаха, а кървавите жертвоприношения бяха единственият начин да се преживее поредната страшна нощ. Добро оръжие. Младежът продължи да се екипира.

Препаса колан с втъкнати в куките метателни ножове, окачи две кании с кинжали, а една кама пъхна в ботуша, където имаше специално ремъчно гнездо за целта.

Завъртя се на пета към обикновено, очукано шкафче, което отвори отново с парола-заклинание. Без да поглежда, изгреба от вътрешността му всички талисмани и амулети.

„Защото Денят на честта е настъпил и няма за кога да пазим ценните неща...”

Последният предмет бе светлосин кристал, дълъг един пръст.

Фесис внимателно го пое в шепи и се приближи до писалището. Постави кристала в бронзов свещник, в който никой никога не бе палил свещ.

Седна, притвори очи и се съсредоточи.

Камъкът се взриви, изчезна без следа в ярко припламване, а зад гърба на младежа заискри магически портал.

Фесис въздъхна и се изправи. Жал му беше за кристала, оставаха му само още четири такива, но затова пък даже Клара не би могла да проследи пътя му. Което означаваше, че няма да се втурне подире му.

„Всъщност, май не е кой знае колко трудно да се досети накъде съм се отправил. В Мелиин обаче ще й се наложи да ме издирва по нормалния, немагически начин.”

Той прилежно затвори и запечата всички скривалища. След това, без да се озърне назад, прекрачи прага на Портала.

Обхванатият в пламъци и окървавен Мелиин го чакаше.

„Защото е настъпил Денят и никой не ще препречи пътя на Честта...”

Императорът броеше минутите до ответния удар на Дъгата. Ала маговете се бавеха, въпреки че вече бяха дали жертви. Бездействието на врага плашеше много повече, отколкото и най-страховитата атака.

Три кохорти за цял един огромен град, построен върху нечовешки катакомби. Три кохорти за град, в който постоянно живееха няколкостотин вълшебника от първите три магьоснически ранга. В бройката не влизаха послушници, ученици и слуги.

„Някъде в Черния град вече трябва да са се надигнали отрядите на Баща Хеон, ако, разбира се, Седмоцветието вече не е смазало метежното Братство, осуетявайки настъплението му в зародиш...”

Кохортите мълчаливо минаваха покрай плътно затворени врати и слепи прозорци. Тук, в Белите квартали, гражданите имаха какво да губят. Отначало възникна идея да се пратят глашатаи, които да огласят волята на повелителя, но Императорът махна с ръка, въпреки че и на него му бе хрумнало същото. Нямаше време. Освен това тук народът бе наплашен, понеже по-отблизо познаваше възможностите на Дъгата.

Кохортата на Аврамий изпревари основните сили и вече трябваше да е около портата към Черните квартали. Двете други кохорти прегазиха като диво прасе вилите на ордените. Бодливата желязна река наводни разорените сгради и преля навън.

А после...

Изтрещя гръмотевица. Нощното небе се озари от ярко зарево. Долетя сух вятър с дъх на изгоряло. Там, където се намираше Кожарската порта (през която Аврамий извеждаше центуриите си от Белия град), нагоре към облаците се издигаше усукан стълб риж пламък, смесен с катранени къдели дим.

Ето го отговорът, помисли си Императорът втрещен. Това е отговорът.

Черният камък на пръстена се затопли - амулетът усещаше наблизо чуждата магия на контраудара.

„Не мисли за Аврамий - нареди си сурово младият владетел. - Имаш още две кохорти под ръка. Напред!”

- Напред! - извика той на глас.

Волните вече бяха образували непробиваем строй около господаря си.

Наближаваха малкия квартал, построен от Синия Солей. Изящната каменна ограда приличаше на застинала разпенена вълна. Зад оградата се виждаха грижливо стопанисван парк и керемидените покриви на къщи. Зад тях се издигаше високата кула на ордена - щабквартирата на Сините в Мелиин.

- Мечове - вън! - проехтя като натрошено ехо командата на центурионите.

Зад гърба на Императора стрелците вдигнаха арбалети, готови с порой от болтове да отнесат всеки, който дръзне да се покаже на балконите на кулата.

Щурмът започна...........

ВТОРА ЧАСТ

ПЪРВА ГЛАВА

- Избяга! Избяга. А аз го изтървах, изпод носа ми драсна!

Изкуфяла дъртачка съм аз, а не боен маг! - Клара Хюмел яростно подритна невинна табуретка. - Мой грях е, Аля. Недогледах.

Подцених твоето петле, оказа се много по-държелив, отколкото го мислех... имало, значи, някаква полза от моткането му с онези Сиви непрокопсаници... Ах! Избяга! Негодник! Офейка и запечата портала, за да не го настигна! Бащиния амулет не пожали, само и само да ни обърка!

- Сили Велики, Клара, какво ще правим? - простена леля Аглая и обхвана глава с ръце.

Просторната кухня носеше следите от неудържимия гняв на вълшебницата - няколко петна сажди по стените там, където Клара бе разтоварила изблика си на бяс във вид на мълнии, безформени камари съдове и прибори, пометени от рафтове, долапи и полици. В ъгъла подът бе направо усукан, там плочките стърчаха като настръхнала котешка козина. По тавана продължаваше панически да притичва от ъгъл до ъгъл някакво създание с големината на едър плъх, ала повече подобно на паяк или муха - Клара го беше сътворила за разтуха, след което, въпреки протестите на домакинята, известно време го разстрелва с огнени кълба.

- Какво ще правим ли? - вълшебницата се плесна по обтягащите бедрата й мъжки кожени гащи и се тръшна в дървеното кресло.

Високите й ботуши изтропаха върху масата. Клара се настани удобно и злобно почна да тъпче тютюн в лулата. - Нищо не може да се направи, Аля. Хлапакът сигурно вече е в Мелиин. А там и архимагът не ще го намери. Не град, а плъхарник - улици, подземия, катакомби...

- Клара, но момчето...

- Знам! Разбирам! - сопна се магьосницата. - Не казвай нищо повече, приятелко. Ох, какво да се прави... Няма как, налага се да се помъкна на гости у Сежес и сие. Големи грижи, големи разправии.

Нашият Керли обаче е способно момче.

Схватливо, съобразително... как само ме измами, калпазанинът...

- Ах, Клара, благодаря ти! Ако не си ти...

- Rhobuar reacyl!! - изруга на джуджешки Клара, при което срамежливата домакиня се изчерви.

- Клара... какви ги приказваш... открай време си цапната в устата...

- Кажи го ти по-благоприлично. аз не мога инак да тегля чертата на пялата лайнарщина! - изсумтя вълшебницата. -Добре. Тръгвам. Бърже-бърже ще се стегна, на път далечен ще потегля... До скоро, Аля. Не тъжи, миличка. Сигурна съм... че след седмица-две ще ти върна обратно скъпия племенник... ако ще вързан да се наложи да го влача! Не, не, не, само не ми благодари, не охкай и недей скимтя! Ще ти се разсърдя!

...Вече почти бе стигнала до дома си. който се намираше в самото сърце на Долината, на брега на Кръглото езеро, когато до вътрешния " слух се докосна мек, деликатен и предпазлив зов:

- Клара, моля да ме извиниш, че те безпокоя...

- Моите почитания, господин архимаг! - мигновено се стегна Клара.

- Хм... сякаш и кокалите ти са войнишки - въздъхна тихо с безплътен глас Игнациус. Най-могъщият вълшебник в множеството светове не понасяше насилието, войната и всичко свързано с това. Към гилдията на бойните магове той винаги се бе отнасял със зле прикрита погнуса. Единственото изключение от това бе отношението му към Клара Хюмел. - Престани да се изпъваш, Kлapa. Не сме на плац, аз не съм легат, ти не си новобранец... Прощавай че навярно те откъсвам от важни дела и занимания, ала дали не би те затруднило да ми отделиш пет минути за събеседване по личен въпрос?

- Пет минути? - не се сдържа вълшебницата. - А ще успеем ли толкова бързо?

- Клaрxен... - с укор произнесе архимагьт.

- Съжалявам, че бях толкова директна, господин Игнациус - пропя с тънко гласче Клара. - Вече тичам. Незабавно. Събличам се по пътя, за да не хабим напразно петте минути...

- Клaрa - сякаш напълно сериозно се разстрои чародеят, - кога ще пораснеш най-после, моето момиче...

Въпреки че Клара бе прехвърлила триста лазарника, Игнациус имаше всички основания да се държи с нея като с малко момиченце, защото бе поне десетократно по-възрастен от нея.

Архимагьт, некоронованият цар на Долината, живееше скромно. Спретната му къщичка се гушеше до Рунния камък, мъртво врастнал в брега на езерото. Камъкът се смяташе за център на селището.

Токовете на Клара потропваха по прилежно изметените и измити нощес тротоари. Гоблините-чистачи знаеха, че ще имат големи разправии, ако някой нервен вълшебник открие боклук по пътя си из идеално чистите улици на Долината. Вълшебницата бързешком минаваше покрай потъналите в зеленина дворове. Над листака стърчаха малки дворци с мраморни статуи и колонади, арки и кулички - същински парад на архитектурни приумици. Тук живееха чародеите от Гилдията на целителите, които приемаха клиенти от принц нагоре.

В Долината времето винаги бе приятно и хубаво. Вечно лято без жеги, ласкаво и меко. Земята в околностите на селището даваше по три реколти годишно. Обработваха я арендатори, събрани от различни светове. Ох. колко трудно бе за клетниците, смогнали да достигнат стражевите застави, да получат жадуваното парче земя!

Клара никога не се замисляше за тях. Дори не забелязваше ниските им раболепни поклони. Тези, от чийто груб физически труд зависеше процъфтяването на Долината, за Клара не означаваха абсолютно нищо. Тя беше боен маг и това изчерпваше всичко.

Къщата на Игнациус стоеше в двор с невисока ограда, цялата обрасла с тъмнозелен бръшлян. Жилището бе двуетажно, с куличка-обсерватория на покрива. Всички съседи смятаха, че такъв дом би подхождал много повече на някой стар ергенуващ търговец от средна ръка, а не на могъщ чародей, способен да гаси и пак да запалва звезди.

Клара побутна скръцливата портичка. Игнациус нямаше слуги, с всичко вкъщи се занимаваше лично - най-често с ръцете си. Само понякога употребяваше магия - "когато кьопавицитс не ме слушат", както обясняваше той. И, разбира се, кьопавиците все не стигаха до пантите на портата.

"А когато стигат - рече си с усмивка вълшебницата, - все липсва масльонката!"

- Клархен! - Архимагът вече стоеше на малката тераса отпред в очакване на гостенката си. Косата му бе напълно побеляла, кожата - мургава. Бузите му бяха хлътнали, а носът над тънките устни - крив като ястребова човка.

- Не, Клархен, моля те...

Беше късно. Вълшебницата преклони коляно и целуна сухата старческа длан - напълно според изискванията на етикета. Игнациус сърдито намръщи гъсти рошави като храсти вежди и се засуети.

- Какво... Веднага ставай! Знаеш, че не обичам тези неща...

- Как иначе да изразя уважението си към вас, владико? -тихичко отвърна Клара. Тя наистина се чувстваше съвсем млада, когато бе с него, толкова млада, че сякаш едва бе завършила подготвителния курс за Академията.

- Намери начин - промърмори архимагът, смутено пощипвайки дългата си белоснежна брада, - щом толкова ти се изразява... Хайде, ако си приключила с детинщините, влизай. Трябва сериозно да поговорим.

Отвътре къщата още повече приличаше на собственика си. В ъглите бяха застинали тежки мебели от черно дърво -скринове и шкафове, по-древни навярно от самия Игнациус, а по стените -пана от скъпоценен каменен дъб.

Вратата сама, безшумно и плавно, се затвори зад тях и Клара почувства по бузата си лек топъл повей. Домакинът поставяше защита - и то такава, че всичките обитатели на Долината накуп не биха могли да я съборят, ако им хрумнеше безумната и нелепа мисъл да го поискат.

- Заповядай в кабинета, ако обичаш. - Архимагът учтиво изчака гостенката да влезе. Резбованите крила на вратата сами се разтвориха пред нея.

В кабинета цареше строг ред, който граничеше с мания. Спретнати топчета хартия, папирусови свитъци, книги, манускрипти, глинени плочки, писания върху брезова кора и пергамент - всяко си имаше свое място.

Домакинът се приближи до единствения прозорец с изглед към езерото - дебела решетка загрозяваше гледката - и пусна пердетата. Кабинетът потъна в сумрак.

- Не искам да ни виждат - внезапно обясни той. Заявлението и действията му бяха толкова неочаквани, че

Клара си глътна езика. Можа само да се ококори и да оформи в главата си мисъл: "Кой?"

Някак съвсем необичайно за нея пропусна да изтърси нещо като "Май е наистина по-добре да се съблека", защото Игнациус бе необичайно (даже за него) сериозен.

- Вече и такива има - обясни вълшебникът, настанявайки се в знаменитото си кресло, измайсторено от черепите на победените някога от десницата му чудовища. - Кои "такива" ли? Дошлите от Предела, Клархен. От Границата.

Тя почувства, че ръцете й се свиват в юмруци.

- Защо тогава нищо не се предприема?! Защо бездействаме?! Една хайка - и ще изловим мерзавците до един!

- Скъпа моя, както винаги ти разсъждаваш твърде праволинейно... като истински боен маг, а това ме огорчава в известна степен. - Игнациус насочи към нея дългия си сух показалец с нарочно оставен да расте жълтеникав нокът. -Поставих защита, понеже всеки знае, че без магически завеси аз приказвам само със зарзаватчията и млекаря. Отсъствието на защитни заклинания би предизвикало подозрения. Заради това, всичко следва да е както винаги. Както винаги.

Архимагът подпря остра брадичка на преплетените си пръсти, облегна лакти на масата и се загледа в Клара. Няколко минути мълчаливо я съзерцаваше с проницателни очи.

- Мила Клархен - произнесе той най-сетне, - имам към теб една молба... Не, не, чакай, без високопарни слова, моля те. Зная че твоята приятелка, Аглая Штевенхорст, има интерес към Мелиин, където... ммм... който и на теб не ти е безразличен... Прощавай, понасям намесата в личния живот, но...

- Готова съм да изпълня всяка повеля - склони глава вълшебницата.

Игнациус се намръщи.

- Престани, моето момиче. Не повелявам. Това не е заповед. Това е молба. Ако имах какво да заповядам, бъди сигурна, че цялата ви Гилдия в пълен състав щеше да хукне да изпълнява. Обаче... нямам какво да наредя. Поличбите са мъгляви, признаците - неясни, предсказанията - двусмислени, гадаенето дава противоречиви резултати... Сигурно е само това, че тварите от Пределите са вече тук. Стъпкали са пътечка към нашия свят... и само чакат подходящ момент. Ти ме попита - защо да не проследим мерзавците... Би било добре. Само че все още нямаме инвазия.

Поне засега. Затова...

Той се облегна назад и постави дланите си на плота.

- Затова се нуждая от разузнавач в Мелиин. Там става нещо до немай-къде чудато. Даже моите заклинания са безсилни, за да ми представят картина на случващото се. Така че... моля те да идеш в Мелиин, ала. в името на всичко свято, не се намесвай! Не се намесвай в нищо. Слепите стихии, които държат в равновесие всичко Подредено, са много чувствителни към странични въздействия. Лесно е да бъдат разтревожени, а много трудно - успокоени. Знаеш тези неща не по-зле от мен. И така, само отиди и виж на място какво става. Разбери кой с кого се е сбил, защо и с каква цел. Наблюдаваш, изясняваш и се връщаш. Желателно е, даже настоятелно - жива и здрава! Това е, мило момиче... -Игнациус въздъхна притеснено.

- А какво им е необходимо на... онези твари от Предела? -запита Клара. - Съперници сме отдавна, чак от Сътворението, но...

- Това не мога да ти кажа - поклати глава чародеят. - Не зная. Ако тези хайвани бяха просто слуги на Великия Хаос... тогава всичко щеше да е ясно и донякъде предвидимо. Единственият свят, за който имам неоспорими доказателства, че са проникнали в него, а както ми се струва вече са и предприели някакви действия там, това е светът на Мелиинската империя. Моля те да идеш там. Сама. Внимавай дваж - пази се и гледай да не ги стреснеш. Тези твари са по-хитри и по-предпазливи от плъховете.

- Длъжна съм...

- Клархен, мило дете, длъжна си да ги видиш. Поне едно от изчадията. Нищо повече. И да ми докладваш какво си видяла.

Опазил те Творецът да се мъчиш да плениш някое от тях или пък

да се забъркаш в пряка схватка. Тогава те просто ще се махнат, а ние така и няма да намерим прогризаната от тези твари дупка. И следващия път те ще стигнат по-далеч и много по-лесно. Разбра ли ме?

- Да - смирено отвърна тя. - Но, владико мой, нима в едно толкова важно начинание ти разчиташ и се осланяш единствено на...

- Не - сопна се архимагът. - Разбира се, че не, скъпа Клара. Разбира се, че не.

* * *

"Май този път се измъкнах чисто" - рече си Кер.

Бродеше през заблатената низина вече повече от три часа и по нищо не личеше, че Клара ще успее да го догони. Заклинанието не бе прецизно насочено и Кер бе изхвърлен на пет мили от западните порти на Мелиин, право в сърцето на непосещаваната от повечето благоразумни хора Вещина гора. Названието се беше запазило от онези времена, когато едва-едва събралото сили Седмоцветие с огън и меч изкореняваше неподвластната му магия. Според слуховете тъкмо тук бяха извършвани вледеняващи кръвта обреди, при които заловените "вещици" -тоест можещите поне малко да баят жени - бяха пренасяни в жертва на неведоми богове. В Долината коментираха, че този варварски метод се оказал доста ефективен.

Оттогава бяха отминали векове. Гората бе излекувала раните си. На мястото на олтари, жертвеници и клади се издигаха непроходими гъсталаци. И въпреки всичко камъните и корените здраво пазеха паметта за страшните деяния.

Бе привечер, нощта се подготвяше да встъпи в правата си.

Сред столетните дънери на високите дървета духовете на въздуха изплитаха меките плитки на мъгливите покривала. Кер зиморничаво сви рамене. Бе прохладно, а той не искаше да използва магия, затова само се загърна по-плътно с наметалото си, като не пропусна да прихване по-удобно глефата. Вещината гора се радваше на лоша слава. Предишните Императори -дядото и бащата на сегашния - неведнъж се бяха заканвали да я изсекат напълно, ала всеки път Дъгата се бе противопоставяла на желанията им. Доколкото можеше да се съди, тук сега се намираше нещо като ловен резерват. Именно във Вещина гора идваха седемте ордена, за да попълнят запасите от твари в зверилниците си. По изобилието на изроди тази гора успешно съперничеше със северните дебри. Младежът съвсем отчетливо усещаше враждебно присъствие, лакоми очи го следяха изпод корените, нечии носове алчно душеха дирите на пътника, от тъмнеещото небе се донасяше плясък на криле, но определено не птичи.

Разбира се, Дворецът не би търпял в самото сърце на Империята този развъдник на чудовища, ако не бе Дъгата. Кер веднъж мимоходом дочу, че във Вещина гора пращали осъдени на смърт, предимно от знатен произход.

Ала засега никой не дръзваше да го безпокои и да му се пречка. От една страна това го радваше, разбира се, но от друга -нима толкова силно му личеше силата на Долината, че дори неразумните местни твари бързат да се отдалечат, а най-опасните само го наблюдават, без да се решат да го нападнат?

Според сметките му до края на гората оставаше не повече от час. Бива. После още половин час през ливадите и ще излезе на главния път. Малко след полунощ ще е в града. И тогава...

Той замахна с глефата и посече някаква подозрителна лиана, която се люлееше над челото му. Пръсна гореща кръв, обезглавеното змийско тяло тупна под краката на младежа, обгърнато в цветна пара.

Първото здрасти от Вещина гора.

Кер не се наведе да разгледа плячката. Прекрачи я и продължи нататък. От гъсталака подире му смътно светеха нечовешки очи.Твърде втренчено и внимателно даже за полуразумен звяр.

Ала който и да го следеше, позволи на пътника да се отдалечи.

Змията така си и остана единствената твар, с която се срещна във Вещина гора. Както и очакваше, след известно време дърветата се разредиха и Кер застана на ивицата ничия земя, буйно обрасла с ракитак. А да... И селските кози не се весваха насам въпреки апетитната бръстина.

Пътят през пасищата се оказа по-дълъг от предвиденото.

Здрачът гъстееше. В един момент далеч напред замъждука искрица светлина. Кер се напрегна и прибави една щипка магия към зрението си. Различи каменна застава - истинска малка крепост с бойници и две кули със зъбци, предназначени за гнезда на стрелци. Точно през едната от бойниците си пробиваше път тънък лъч от фенер. Легионери.

Кер с досада се плесна по челото.

"Дръвник! Нямаше за какво да се радваш, че те е отнесло в глухи места! Ами че около Вещината гора открай време Императорите са построили пръстен от казарми с джобни гарнизони от по една манипула - очевидно в качеството на компромис между стремежа им да заличат опасния лес и упоритостта на ордените да си запазят резервата непокътнат."

Охраната на леговището на толкова милите на Дъгата чудовища бе възложена на Осми легион. И, естествено, часовоите се доверяваха не само на очите си, но и на алармените заклинания, поставени тук от същата Дъга. Цяло щастие бе, че Кер не пресече една от тези магически линии. Защото тогава щеше да има работа с войниците, които никак не му се щеше да убива.

Той се разтьршува за охранителни нишки. Скоро намери една и вече предпазливо посегна да я даде на късо, когато...

На изток небето се озари от тъмноалено избухване. След повече от двайсет удара на сърцето - Кер се насили да укроти пулса си - до него достигна гръмотевичен отзвук, донесен от горещ порив на вятъра, който накара младежа да покрие лице в шепи.

Вятърът бе напоен със зла магия. Откъм казармата Кер дочу викове.

"Навярно всички легионери сега ще се покатерят на кулите, за да гледат. А какво има да се гледа? Работата е ясна - Дъгата е употребила в Мелиин една от най-мощните си бойни магии.

Можеше да се предвиди."

Кер с две бързи кинжални заклинания - щяха да минат гратис в разтревожената от магоизригването астрала - преряза незримите нишки-пазачки и, без да се крие повече, в пълен ръст широко закрачи напред. В столицата ставаше наистина напечено. До зори от града щяха да останат пламтящи развалини.

"Трябва да успея, трябва да успея - внушаваше си той, докато крачеше по главния път. Оше не знаеше какво да предприеме, но не се съмняваше, че трябва час по-скоро да бъде там, където кипи битката. - Ех, да имах под ръка съшия онзи черен прилеп..."

Нощният друм бе пуст и гробовно притихнал. Изгряваше луната - ликът й бе ръждив от исполинския стълб дим, осветен отдолу от кървавото зарево на пожара.

Мелиин гореше.

Воинът Кер, един от най-добрите разузнавачи в Сивото братство, когото познаваха като Фесис, спря. "Май времето на криене изтече."

Пипнешком измъкна от торбата си дребен предмет - парче кехлибар в бронзов обков. В средата на вкаменената смола бе навеки замръзнал с извита опашка черен скорпион. На пръв поглед дреболийката бе евтино украшение, ала фесис знаеше колко пот и кръв бе пролял баща му, за да се сдобие с нея - там, на Задпределния запад, в страните, където слънцето никога не залязва.

Този предмет бе способен в един миг да препрати притежателя си, където му се заповяда, в кое да е познато или непознато място на света, при това без риск Фесис да се озове вътре в някоя скала или да се натресе на дърво. Друга работа бе, че силите на талисмана бързо се изтощаваха, а зареждането му със сила би могло да се осъществи само в Долината или там, където е бил изработен.

Фесис стисна кехлибара в юмрук. Обърна лице към вече почти угасналото зеленикаво сияние на залеза и в бавен речитатив поде словата на заклинанието. Произнасяше звуците на древен език, роден в толкова отдалечена във времето епоха, че в сравнение с нея бе младо самото слънце. Смисълът на тези изречения бе отдавна загубен и забравен. Бащата на Фесис отделяше дълги часове в опити за разшифроване на загадъчните думи. Беше му станало едва ли не хоби. Безуспешно.

Сричките звучаха като екот на старинни медни камбани.

Светът наоколо внезапно стана болезнено, пронизително отчетлив. Блиокна лунна светлина, ала толкова рязка и силна, че всяка песъчинка под нозете бе различима, все едно бе под луна. Различни предмети и обекти, независимо от отдалечеността си, придобиха необяснима самостоятелност, изглежда, без да се засенчват един друг. Пространството между тях пък изчезваше, лакомо поглъщано от изскочилата от нейде Тъмнина.

Всичко замръзна на границата на светлината и мрака, Фесис бе заобиколен от призраци-дървета, краката му тъпчеха сивия труп на главния път, покрит със саван от прах... а после в самата дълбина на обкръжаващата младежа тъмнина се роди нещо, някакво движение...

Фесис не издържа, трепна. Нищо подобно не се описваше в дневниците на баща му.

Мракът се разкъса, дръпна се настрани като театрална завеса.

И право в лицето на младежа се облещиха алени разярени зъркели.

- Кой... - стъписано и сподавено възкликна Сивият войн, когато познат глас кресна побеснял:

- Ти! Червей, как посмя?!

Бе гласът на нощния гостенин, който оставяше следи от гигантски кози копита. Младежът премига.

"Значи така си изглеждал всъщност, Мрачен гостенино..."

Наметалото на великана се развя от стремително посегналата напред ноктеста лапа, която нямаше нищо общо с човешката плът.

Фесис със свръхусилие издържа натиска на безумен страх, някак не позволи да рухнат бентовете на съсредоточеното съзнание, което би скъсало обтегнатата до предела си нишка на заклинанието. Да помръдне в този миг ръка или крак означаваше да остане бе ръка или крак. Не можеше даже да говори. Всичко възможно вече бе казано.

Ноктите се протягаха ли, протягаха към него...

Ала и заклинанието не бездействаше. Лапата на пришълеца с кози крака някак все не успяваше да достигне плячката си -макар Сивият воин да не бе направил нито една крачка, изобщо не беше помръднал, разстоянието помежду им се увеличаваше, изпреварваше порива на великана. Самото пространство се разширяваше пред козокракия, който не можеше да превъзмогне мощта на древното заклинание. Сивата, бледо сияеща мъгла се свиваше в стегнат непрозрачен пашкул. Изчезнаха дърветата, изчезна пътят, сви се в точка великанът - само черната, обрасла с полуразложена козина, подобна на стар лишей, лапа неподвижно застина в безсилна заплаха, устремила напред кинжалните си нокти. Пашкулът почна да се развива...

През изтъняващата сивота нахлу трепкащо зарево на пожарища.

Фесис бе в Мелиин.

А пред нозете му се търкаляше кошмарна костелива лапа, изтръгната от ставата с късчета живо месо.

* * *

Ахата отвори очи, удивена, че още е жива. Въздействието на заклинанието, което беше използвал върховният маг на Арк, се оказа повече от неприятно.

Тялото й болнаво тръпнеше, всяка фибра отчаяно протестираше даже против мисълта, че е необходимо нанякъде да се върви.

Девойката лежеше по гръб и виждаше черно небе, в което клокочеха като вряща чорба, шупваха насреща й тежки облаци. Въздухът бе подгизнал от отвратителна, метално-кисела смрад, от която на Ахата мигом й прилоша.

"Горска сило... та аз съм под Гибелния порой!" - с ужас осъзна тя.

Едри отровнозелени капки, сякаш стрели, се прицелваха право в очите й. Ала не достигаха желаната си жива мишена -безсилно се стичаха по невидимия шит, покрил девойката Дану от главата до петите. Магията на Арк, поне засега, успешно се противопоставяше на злото вълшебство на Пороя.

Ахата се насили да се изправи. И отново се учуди, щом се погледна. Заклинанието не само я бе прехвърлило от кулата на ордена под Пороя, не само я предпазваше от неминуема гибел, но беше променило и облеклото й. Вместо сивите робски дрипи тя носеше удобна куртка от кожа на млад лос, просторни шалвари и високи кожени чизми. Неволно опипа колана. Не, нямаше оръжие. Разбира се. Следваше да се очаква. Пък и какво друго би й помогнало да се опълчи на такова чудовище като Господаря на Пороя... освен Immelstpoeunn?

Нямаше и храна. Нито огниво, за да накладе огън - макар че що за огън би трябвало да разпали, след като наоколо всичко бе мокро ... и гниещо.

Очевидно маговете от Червения орден разчитаха, че Ахата ще се справи с възложената й задача бързо... или пък още по-бързо ще умре.

Тя не знаеше накъде да върви. Даже Върховният маг бе изказал съжаление, че не е в състояние да я упъти - вълшебното му зрение не можеше да пробие завесата на Пороя. Оставаше надеждата, че Господарят се навърта наблизо - както и да приключеше тази среща с чудовищния великан, нека да свърши по-скоро, пожела си девойката, потискайки страха си.

Няколко минути Ахата се колебаеше. Въпреки уверенията на маговете, се питаше дали все пак не я наблюдават. Реши, че няма как. Ако можеха, сами щяха да се справят с бедствието и нямаше да сключват сделка с някаква си нечовешка робиня, пък била тя и Носителката на Дървения меч.

Пое си дълбоко дъх и закрачи, накъдето бе обърната - всяка посока бе еднакво добра... или еднакво лоша.

Вървеше през кошмар, за който все още бе неуязвима и се стараеше да не се пита докога щитът над нея ще издържи. Под бичовете на Пороя гората се гърчеше. Всички животни се бяха изпокрили и не си подаваха носа без крайна нужда. Струите безпощадно унищожаваха плътта на хората, Дану, джуджетата, елфите, лакомо поглъщаха всякакви вампири и други твари, било сътворени с магия, било използващи чародейство, ала в същото време проявяваха известна милост към обикновените горски същества и дърветата, макар да им причиняваха болезнени изгаряния.

Ахата се мъкнеше през дивите дебри на гората, катереше се по падналите дънери, прескачаше трапове, изкопани неизвестно от какво, заобикаляше заплашително зинали черни ями, обрамчени с грамадни петна мръснорозова плесен. Не знаеше накъде върви, ала инстинктивно усещаше, че трябва да се движи. Ако спреше -смъртта щеше да я застигне.

Тук, под облачното покривало на Пороя, бе сумрачно като в лятна вечер. Слънцето бе безсилно да пробие макар и с един лъч бронята на облаците, ала присъствието му някак се чувстваше.

Ахата бе сигурна в коя посока се намира то, убедена, че едва-едва се е издигнало над хоризонта. Бе ранна сутрин.

Скоро девойката се измъкна от овразите с повалени от бури и старост дървета. Излезе на равно място. Гората се поразреди. Изглеждаше някак...

Ахата не успя да сдържи изуменото си възклицание - по някаква случайност, блуждаейки напосоки, се бе натъкнала на като по чудо оцеляло островче Друнг. Гората на Дану.

Auenno, Drquitti, Atmilla...... Ахата повтаряше имената на дърветата като имена на роднини и приятели. Просто стоеше и шепнеше. Искаше й се да заплаче - ала не горчиво, а така, както плачеше като дете - със светли сълзи, често радостни... Не можеше. Тези сълзи бяха останали сякаш завинаги в невъзвратимото и все едно забравено минало. Искаше да прегърне стволовете, да се притисне към набръчканата, позната и мила дървесна кора, но заклинанието на Върховния маг пазеше девойката Дану дори от нея самата. Нежната и ранима плът не биваше да се докосва до напоена с влагата на Гибелния порой повърхност.

И все пак това бе Друнг! Дърветата я разпознаваха и под пашкула от омразната чужда магия на хуманусите. Ахата като че ли дочуваше неясно мърморене, обърнати към нея гласове. И неволно се протегна с цялото си сърце насреща - да загребе с шепите на душата си от съсредоточената под корените Сила, въпреки че тази Сила не би й стигнала даже да запали свещ.

Ахата никога не бе посвещавана в изкуството на чародеите. Никой не я бе учил сериозно. Беше се родила по времето, когато великите вълшебници на Дану вече бяха паднали в безнадеждната борба с Дъгата, а следовниците им тръгваха на бой, едва усвоили основите на магията. И, разбира се, гинеха, гинеха, гинеха...

Затова сега тя посегна към Силата така, както посяга към вода умиращ от жажда. Навярно помогна магическият щит, който носеше против волята си, или може би й повлия беснеещият наоколо Порой. Така или иначе Ахата за един кратък миг се сля с това малко късче Истински лес, почувства всяко коренче в земята и всяка клонка, потръпваща под ударите на злите капки, усети всеки още неокапал есенен лист, опарен от Пороя. За миг самата девойка се превърна в дърво, разпери ръце-клони, облакът коси стана на шума, пръстите на краката - на корени.

Този миг й се стори дълъг като година. Дърветата споделяха болката и ужаса си с нея. Тя съзря разхвърляните сред боклучавите хуманусови растения парчета Друнг. Потопи се в миналото, когато великата държава на нейния народ се разпростираше на много дни път, когато горските градове бяха съединени с мъчно различими за чужденец пътечки, по които бяха преминавали цели кервани, когато никой нищо още не бе чувал за дремещата в Далечния юг беда...

Мигът-година свърши. Връзката се прекъсна.

Сякаш я шибнаха с огнен камшик. Ахата се присви и захленчи като пребито кученце. Кошмарът на сегашния свят я затисна, по-тежък от канара. Бремето бе непосилно. Нямаше вече страна на Дану. Жалките останки от великия народ доживяваха своя век, криейки се в най-отдалечените и глухи кътчета на Пущинака. А самата тя, нищожна робиня с позорен нашийник, изпълняваше безумно нареждане на един безумен магьосник от една безумна раса...

Внезапно вятърът зафуча рязко и люто, сякаш звяр нададе вой. Струите на Пороя с подновено ожесточение плиснаха по изградената от Арк защита. Разбиваха се като в стъкло и се стичаха на жълтеникави пгусни потоци. Дърветата на Друнга плахо замълчаха. Цялата събрана от Ахата Сила изчезна като отронено сухо листо.

Тя знаеше! Знаеше...

И никак не се изненада, когато забеляза сред дънерите приближаващата се гигантска фигура на Господаря на Пороя.

* * *

И отново аз, заточеникът в подземията на храма на Хладния плам, продължавам хрониките си. Това, което се случва в северните провинции, е една огромна беда. Не мога да намеря инаква дума. Всички надеждно и многократно проверени спойки се късат. Открай време установеното и уреденото се променя, като се превръща в своята пълна противоположност.

Гадината с козите нозе, изскочила от Мрака, продължава да ме тревожи. Зад нея стои такава сила, че и аз бях принуден да отстъпя. Мрак... Вече разбирам, че сгреших. Тъмнината е само една от магическите субстанции на нашия свят. А зловещото й название нека плаши невежите - прискърбният ми опит отдавна ме е отучил да се отнасям с предубеждение към имена и етикети, пък били те силни и страшни.

Само че козокракият не е от нашия свят.

Не е Тъма това, което стои зад него. Облечен е в черно - и какво от това? В последния момент успях да спася момичето, ала нейният спътник бе застигнат от печална участ. Сега трябва да издиря Тави в джуджешките лабиринти и да я изведа навън, на повърхността. Само нея. Третият от експедицията, джуджето, изчезна без следа. Не, не е загинал, просто се скри нейде из недрата на Хребета на скелетите, в паяжината тунели и пещери, които познава като кесията си, или поне далеч по-добре, отколкото хората познават своите.

Възелът на тайната е затегнат твърде силно. Готов съм да се отчая. Не удържах вкопчените в схватка сили. Чудовищно възмущение в магическите потоци закри от мен развитието на събитията в Мелиин. Навярно следва да се очаква най-лошото.

Почвам също така да проумявам защо ми е наложено именно такова наказание. Едва сега ми е ясно напълно какво е целял наказващият - има ли по-мъчително нещо от това да чувствам, да зная, а където не знам, да се досещам... и нищо да не съм в състояние да променя? Остава ми единствено да чакам, бездейно да чакам, като за слаба утеха бълвам върху пожълтелите страници думи, строени в строг ред. Моите летописи.

Някой плачат, вият, скубят си косите, удрят си главата в стената... а аз пиша. Комай е същото. И като споменатите начини за освобождаване от напрежението, моят също оставя белези -написаната хроника...

Все пак имам капчица надежда. Рано или късно тъгата и ужаса, дори предсмъртната агония на някой бродещ по земята, върху когото е спрял взорът ми, ще ми дадат възможността да напусна каменната килия, пол основите на Хвалинския храм на Хладния плам.

Колко непоносимо е очакването...

* * *

Сидри не спираше да се усмихва. Мислите му пееха - заръката бе изпълнена! Работата бе свършена! Делото бе доведено до успешен край! О, как ще се изпънат благоговейно всички членове на Каменния престол, когато Сидри Дромаронг внесе в тайните покои на джуджешките велможи най-великото съкровище на Подземното племе!

Сидри не съжаляваше за загиналите си спътници. Те знаеха към какво вървят. Наемниците винаги знаят, че могат и да загубят живота си, нали? Пък и Тави бе хуманка. Хуманусите са по-омразни от елфите и Дану. Кан-Торог... той бе от Волните.

А Волните са предатели, навремето отказаха да заемат страната на Каменния престол във войната против хората. Така че -замълчи, съвест! Двамина опасни врагове по-малко.

"Успокой се, Сидри - рече си джуджето. - Откъдето и да се погледне, аз свърших святото си дело. Остана само една дреболия -да се измъкна навън. По-точно, да достигна високите пещери, така че да не ми досаждат мракоплъховете или други изроди... А после, в подготвеното от пратеници на Каменния престол място, спокойно ще дочакам края на Гибелния порой... Всичко е наред. Ще забравя за Тави и Кан. Ще забравя завинаги!"

"Ами честта..." - плахо се обади нещо вътре в него, при което джуджето скръцна със зъби.

Чест! Честта бе нищо пред волята на Каменния престол. Какво трябваше да направи, как трябваше да постъпи? Да загине редом с онези наемници, водени не от свещеното желание за отмъщение, а заради пари?!

Кан-Торог и Тави сами признаха, че няма да се сражават за свободата. Задоволяваха се с положението си на привилегировани роби на хуманусите. Сидри имаше пълното право да ги третира като оръдия в ръцете си. Когато едно оръжие се чупи, или го поправяш, или го хвърляш и ковеш ново... А онези оръжия вече не могат да се поправят.

"Затова - забрави за тях! - повтаряше си той. - Мисли си за наградата, която те чака подир завръщането... а най-добре мисли за друго, за армиите на твоя претърпял нечувани лишения и невероятни унижения народ, които тръгват на поход, носейки в заключен и несъкрушим каменен кивот безценния Драгнир. И как трошат и катурват човешките ратници, как настръхналият с копия джуджешки хирд мачка и гази останките на имперските легиони пред стените на Мелиин, а после... после Подземният народ ще диктува на всички останали как ще се живее на освободените, отвоювани земи на Северния свят."

Да, тъкмо за това му се искаше да мисли.

Освен това се радваше на късмет. Магията на Драгнир, ни най-малко не отслабнала през вековете на принудителното заточение, му посочи грижливо маскирана тайна вратичка, убягнала даже от зорките очи на джуджето. И сега Сидри се изкачваше нагоре по съвсем различен път от онзи, по който бе пристигнал. Така трябваше и да бъде.От всяко скривалище джуджетата винаги прокопаваха по няколко коридора. И затова сега той не срещаше и десета част от предишните пречки.

Тревожеха го само мракоплъховете... да, оше ги нямаше, но кой знае кога ще изскочат?

От време на време му се струваше също така, че подушва кисел мирис, напомнящ за смрадта на Гибелния порой. Сидри тутакси слагаше ръка върху гладката хладна дръжка на Диамантения меч, чувствайки как Драгнир се съживява от докосването, готов незабавно да се втурне в сеч - колко ли се е измъчил от жажда и глад - да пие кръвта на враговете и да изяжда животите им...

Заплахите обаче сякаш страняха от щастливия Пратеник на Престола на джуджетата и Сидри крачеше напред и напред, нагоре и нагоре. Налагаше си да спира за почивка, макар да не усещаше умора. Нетърпението бе лош навик според джуджетата - затова през строго определен брой крачки сядаше и мечтаеше за блясъка на славата след като Драгнир поведе племето си на война...

През една от почивките Сидри внезапно се сети за мъртвия свещеник. Джуджето достатъчно разбираше от магия, за да е наясно какво се беше случило. Почувства леко безпокойство.

Клетникът бе умрял от втора смърт, необратима смърт, при която не само плътта се разпада, но и душата. И сигурно е редно да се каже не "смърт", а нещо по-лошо от нея, въпреки че практичният му ум не можеше да си представи какво по-зле има от това да умреш дори от първа смърт. За вторичната бе само чувал, че е голяма беля и с нея не бивало да се шегува и най-силният маг.

Защото никой не бе в състояние да предвиди какво превъплъщение ще стане с погубената душа, що за страшилище ще се получи!

"То навярно забравя всичко от миналия си живот и остава само с неутолима и вечна жажда за възмездие. Такава твар сигурно мъсти на всичко живо!"

Познавачи твърдяха, че чудовището е способно да открие убийците си където и да се скрият... даже отвъд обикновената смърт...

Сидри настръхна, макар че джуджетата по принцип не се стряскаха от призраци. За утеха той стисна дръжката на Драгнир и рипна на крака. Стига с тези почивки! Напред!

Изкачваше безкрайните извивки на винтовите стълбища.

Вървеше в пълен мрак - факлите бяха станали ненужни, след като дивната магия на Диамантения меч бе изострила осезанието и слуха му до немислима степен. Обратният път бе по-дълъг, защото бе таен и заобикаляше големите зали, работилниците и мините.

Сидри се чудеше дали ако знаеше за този проход, не би си спестил трудното спускане в недрата, битките и загубите... Само че тогава и неговите спътници щяха да узная всичко. И ако самият Сидри би се доверил на обещанието на Волни да не разказват никому за наученото, то Каменният престол не би хванал вяра на клетвата на кой да е чужденец. И особено на вълшебницата Тави - твърде проницателна, а и човек... Немислимо бе човек да докосне с нечистите си очи джуджешките светини!

Не. девойката трябваше да умре. Току-виж се бе досетила за силата и възможностите на Драгнир. Пак е добре, че не му се наложи на него, Пратеника, да довършва спътниците си... А и Каменният престол щеше да е доволен от икономията на разходи.

Кой ако не Сидри знаеше с какъв труд и пот се печелят имперските жълтици?! Изгонени от всички що-годе прилични златни находища, лишени от достъп до поне задоволителни жили, джуджетата бяха принудени да разработват най-бедните руди, на които не би се нахвърлил даже алчен хюлин или коболд. Ала даже когато се случваше да открият злато. Каменният престол не се решаваше да фалшифицира имперските монети. Разбира се, чисто като майсторлък, работата не представляваше ни най-малка трудност. За съжаление маговете зорко следяха за движението на парите и винаги по някакъв техен си начин разбираха кои не са излезли от Монетния двор на Мелиин. И бесеха или разпъваха престъпниците на площада пред същия този Монетен двор - за назидание и на работещите там майстори.

Златото се стичаше в кесията на Каменния престол от търговия. Като при това имперските прекупвачи винаги вземаха джуджешките стоки евтино. Даже за скъпоценните камъни, уж милостиво оставени на джуджетата да ги добиват, не даваха и стотна от истинската им цена. А за желязото да не говорим...

"Кой би седнал при такива условия да кове изделия за продажба?!"

Сидри бе уверен, че е свършил двойно добро дело. За всяко късче злато, което Кан-Торог възнамеряваше да вземе като заплащане, бе пролята много пот, прехвърлено бе огромно количество ялова руда, хълмове въглища, без да се включват в сметката премазаните пръсти, болките в кръста и пукнатите глави.

"И всички тези жертви, правени за попълване на хазната, да отидат в джоба на някакъв си надут мечоносец?!"

Джуджето искрено смяташе, че да се попилее макар и един грош, спечелен с толкова мъки, не е нищо друго освен престъпление.

Разреди почивките, продължаваше нагоре и нагоре. Всяко джудже дълго издържаше на глад, като насетне, при първа възможност, се самонаграждаваше за постите с невъздържана лакомия. Но освен мечти за добро и обилно похапване, блянове за въздигането на народа си, предвкусването на личното признание и оправдание за всичко сторено, Сидри пресмяташе колко дни остават до края на Пороя. Не бе сигурен за точната бройка, но при всички случаи щеше да разполага с три-четири дни преднина, за да се върне в Главния чертог, където се намираше Каменния престол, преди иманярите от Хвалин да му пресекат пътя, а даже и преди съплеменниците му да си подадат носовете от укритията.

Пристигна някак внезапно и неочаквано за себе си. Галерията свърши с малка квадратна килия. Джуджето запали една от последните си факли и известно време оглеждаше стените. Подсвирквайки си през зъби, натисна една почти незабележима издатина в ъгъла, точно на височината на очите си.

Последва глухо стържене, древният механизъм, престоял векове в бездействие, отмести лявата стена на килията. Нахлу светлина, а заедно с нея и кисела смрад... Сидри побърза да натисне издатината отново и каменната плоча се върна на мястото си.

Дори за толкова кратко време струите на Пороя образуваха на пода локва от отровна жълтозелени кава течност, подобна на рядка блатна кал. Джуджето старателно я подсуши с натрошен на пясък чакъл. Бе доволен въпреки кашлицата, която го нападна от изпаренията. Видя достатъчно през отвора, за да се убеди, че е попаднал тъкмо там, където му подсказваше и тренираният вроден усет на подземен жител. Бе стигнал до една от наблюдателниците, пръснати из южния склон на Хребета на скелетите.

Щом Пороят утихнеше, Сидри щеше да слезе по скалата навън.

* * *

Тичаше като попарена през мрака. Нозете сами я носеха неизвестно накъде, подчинявайки се на една-единствена заповед: "Бягай!" Напред и нагоре, нагоре и напред - бягай! Планинските недра сякаш сами разтваряха червото си, разплитаха лабиринта тунели, а Тави тичаше, без да се озърта, без да избира път, без да запомня откъде е минала.

Само да е по-далеч от появилото се от Тъмата чудовище.

Спря чак когато капна. Мракът я затисна от всички страни в задушаваща прегръдка и в този момент Тави проумя, че беше бягала без искрица светлина - и нито се спъна, нито се заби в стената на завой. Това бе повече от чудо. Сети се, щом успокои бесния ритъм на сърцето си и успя да си поеме дъх, че докато краката й я носеха напред и напред, тя някак виждаше паяжината проходи като сивкаво светещи контури. И това угасна, щом бе спряла.

Мъчеше я зверска жажда. Преди обаче да потърси пазената за черни дни манерка, девойката се опита да се ориентира.

Като че ли се намираше на някакъв разклон... Опипа стените, седна. Непохватно извади манерката, борейки се с паниката си, че е сама в непознатата плетеница тунели, в които и джуджетата не стъпваха без фенер и поне по двама. Като лекарство против страха тя се помъчи да се пошегува наум, почти искрено учудена как не е изпогубила багажа и оръжието си по време на шеметното си препускане:

"Както бях хукнала, щях и гащите си да посея!"

Глътките вода на тежки буци минаха през гърлото й. Не си позволи повече.

"Спокойно, вълшебнице - рече си наум, защото не смееше дори да шепне. - С теб е топлината на таланта ти и вярната сабя.

Ще се оправиш. Маг винаги намира изход."

Трябваше да предприеме нещо. Първо - да открие Кан-Торог...

Моментално се сви и прегърна с ръце разтрепераните си рамене, стисна омекналите колене. Нима ще се наложи да се спуска обратно?! Там, където я причаква чудовището с кози крака?! Пришълецът бе по-силен, не можеше да го надвие в открита схватка. Ако не беше тайнствената помощ, вече щеше да е мъртва... не, много по-лошо от мъртва!

"Нищожество! Ще подвиеш опашка, страхлива кучко, и ще оставиш Кан непогребан! Фъшкия! Мекотело! Оскърбяваш не само паметта му, а и самата кръв на Волните, които те отгледаха и защитаваха! Позор!"

Суровите думи не помагаха. Човек по произход, Волна по дух, разкъсвана на две от орисията си, сега Тави беше и уплашена до смърт.

Знаеше, че другарят й не би се поколебал да тръгне да търси нейното тяло, ако тя се беше оказала на негово място, а той на нейно. И навярно щеше да загине, презирайки опасността. Волните твърде зле се справят с отстъплението.

И къде, в името на всичко свято, изчезна Сидри! Имаше ли поне прашинка истина в словата на козокракия сатир? Може би... Джуджето изчезна съвсем навреме. Надали се беше побоял от пламналия мрак, приел форми на пещерен дракон - откакто бяха слезли в пещерите, Сидри се биеше доста храбро, не обръщаше гръб на врага...

Значи трябваше да потърси и него.

Тави тежко въздъхна и зарови ръка в торбата си.

Повече се доверяваше на старите методики, особено след като й бяха помогнали там, където по-новите схеми се бяха оказали безсилни. Предпочиташе изсушените си коренчета и мишите лапки пред съсредоточаването за концентрация и визуализация на вълшебството, както учеха маговете на Дъгата.

Запали една борина, отцепена от факлата, използвайки мъничка искра Сила. Започна да подрежда амулетите, старателно начерта пентаграма, внимавайки да спазва особено важните ъгли, който, както казваха, бяха ключът към успеха. Отклонение дори на косъм от благоприятното положение за уравновесяването на магическите потоци можеше да вгорчи живота на немарливия вълшебник или направо да му докара беля на главата...

Чертането върху неравния под на пещерата бе същинско мъчение. Тави не бе силна в изчисляването на поправките, съобразяващи чертежа с терен като този - напукан, грапав... Когато довърши пентаграмата, девойката безсилно отпусна гръб върху студената стена. Пред очите й танцуваха червени кръгове от напрежение, болеше я кръстът. Но за сметка на това чертежът се получи перфектен - чашки с ароматна смола се разполагаха по остриетата, специално съчетаните корени и амулети стояха в основите, а грижливо разрязаните по дължина свещи - по главните пресечници. Наставникът би се гордял с нея.

Оставаше само да задейства заклинанието и да издири пришълеца. Сидри. И... мъртвия Кан. Ако чудовището бе напуснало залата на схватката, Тави щеше да иде там.

Свещите пламнаха от само себе си, без огниво. Меки огнени езичета лизнаха благовонията. Тави не смяташе, че целият обред е всичко на всичко подготовка за несвикнали да се съсредоточават начинаещи вълшебници, нито че е шаманско баене. Тя бе убедена, дори го усещаше, че цялата нелепа последователност от движения, амулети, дим и кандила не е напразна. Като че ли обредът действително се закачаше за някакви неведоми отклонения на потоците в самата им дълбочина. И сетне като рибарски кукички извличаше нагоре жили магическа Сила, с която налагаше подчинение на легиони странни неразумни обитатели на самите скали. Тези пълчища, призовани от беззвучните заповеди - все още не на Тави, а на волята на концентрираните в пентаграмата могъщи сили - бързаха като ударени с камшик коне, потичаха по изтощени рудни пластове, плъзгаха се по незабележими и тънки водни нишки, пронизващи монолитната маса на планинското туловище.

Те прииждаха, за да изпълнят заръчаното. Опитите за проникване в същността на този смътно долавян процес винаги костваха на Тави пристъпи на гадене и помрачаване на съзнанието. Каквато и йерархия да съществуваше в това предизвикано от предметната магия движение, накрая безсмислените наглед обреди и ритуали даваха по-добри резултати от изтънчената мисловна магия, опираща се единствено на дарбата и способностите на вълшебника...

Древното заклинание на Тави не я подведе. Тя веднага усети единия от спътниците си. Ала, уви - Кан-Торог бе мъртъв като обкръжаващия го камък. Волният стискаше меча си с вкочанена ръка и лежеше там, където го бе облъхнал подземният убийствен огън. Залата, в която бе приел последния си бой.

Сидри липсваше. Мрежата тунели, припламналата като тъмноалено зарево пред мисления взор на девойката, бе пуста.

Дори джуджето да беше избягало като нея, магията й щеше да го открие. Жив... или поне тялото му. Ала от него нямаше и следа.

Сатирът също беше изчезнал. Може би той бе отвлякъл клетия Сидри в мрака, превръщайки го в част от тъмнината? Не, щеше да види следата му...

Нямаше го и Тъмният страж, с когото се сражаваха, нямаше ги и песовете, нямаше я Тъмата. Заобикаляше я просто обикновена тъмнина - и нищо особено. Отсъствие на светлина - толкоз.

Тави тежко въздъхна. Заклинанието бе свършило работа, но резултатите приличаха на провал. Провал за целия поход.

Налагаше се да забрави за всичко друго, освен за измъкването си оттук, за да разкаже всичко пред Кръга на Капитаните.

Но преди това бе длъжна да погребе другаря си.

Не се плашеше, че ще се изгуби и няма да намери залата -все пак бе вълшебница, а и силата й се възстановяваше.

Кой знае защо я плашеше само безследното изчезване на Сидри.

* * *

Баща Хеон имаше всички основания да е доволен. Методиката на Касапина действаше безотказно и надеждно. Поразяваше право в целта - обезсилваше и най-мощните заклинания на Дъгата. Прашкарите от личната охрана на Башата предложиха на вълшебниците неописуемо угощение -дим от букет изкусно подбрани билки, дим, който напълно разстройваше способността им да творят заклинания. А владеещият сърцата на тълпата Марик нажежи главите на хората и ги прати на щурм. Разбира се, първите нахлули в кулата не бяха от градските дрипльовци, а опитни бойци от свитата на Бащата. Впрочем, дрипльовците също се включиха, макар че засега наглостта им се беше разраснала свръх всяка мяра. Хората на Хеон бързо прибраха ковчежетата от хазната на маговете, сложиха ръка и на чародейския арсенал. Касапина и помощникът му - джуджето, не губеха време и вещо изкормиха кулата, прибирайки всичко скъпоценно и полезно. Всички разбираха, че ордените скоро, твърде скоро ще се опомнят.

Вестоносците продължаваха да носят добри новини.

Императорът бе вдигнал на оръжие трите си кохорти в двореца, очистил бе маговете в придворните резиденции и сега се движеше право към орденските квартали. А едната кохорта, командвана от небезизвестния Аврамий, бързала за Черния град. Вълшебниците като че ли още се намираха в шок. Бяха стъписани и не знаеха какво да предприемат. За тайната рецепта, противодействаща на магията им, Хеон бе платил на Касапина толкова злато, колкото онзи бе способен да отнесе на гръб (при което се оказа, че въпреки невероятната си кльощавост. Касапина може да носи доста).

Разбира се, лъвския пай от наградата той после загуби на карти -Бащата прекрасно знаеше пороците му и прати най-ловките си мошеници. След приспадането на техните хонорари. Хеон сведе разходите до разумни граници. Впрочем, дори да не беше станало така, Бащата не би съжалявал - незаконно практикуващият магия Касапин, вещ оръжейник, билкар и алхимик, си струваше похарченото. Бе съумял да намери точното съчетание от безобидни билки, димът от които парализираше чародейските способности на маговете, а и допълнително предизвикваше у тях жестока кашлица. Касапина първо бе изпробвал изобретението си върху няколкото вещици, осъдени от самата Дъга на смърт за непозволено вълшебство. И така, бе настъпил звездният час...

В подземието бе сухо и чисто. Бащата се бе погрижил за удобства в скривалището, откъдето възнамеряваше да командва атаката. И където щеше да се оттегли, ако бунтът не успееше.

За разлика от него Императорът нямаше къде да отстъпва.

- Какво е положението около кулата на Флавиз? - запита Хеон.

- Обкръжена е, ваше патриаршество. Таман ги опушват.

- Началство! - Безцеремонно разбутвайки свитата, към Бащата се придвижваше Касапина. - Шефе! Намерихме... ух, направо не е за вярване... много мощен талисман, който ще позволи...

- Успокой се, приятелю! - Хеон се намръщи.

- Дъгата се е окопитила - с кисела въздишка доложи алхимикът. - Скоро ще последва контраатака...

Хората наоколо млъкнаха. Баща Хеон пренебрегна уплахата им и безгрижно запита:

- Тъй ли?

- Талисманът... той дава възможност да се прецени...

- Талисманът е предсказал? - прекъсна го Хеон. - Правилно ли разбрах? И си сигурен, че е...

- Сигурен съм, шефе - изскърца Касапина. - Трябва час по-скоро...

- Това е повече от ясно - отсече Хеон и заповяда: -Отстъпваме. Нека Дъгата изпържи тъпите дрипльовци с тоягите и брадвите. Ще изчакаме. Но кулата на Флавизите...

- Нея ще чукнат най-напред - намеси се отново Касапина. - Тя всеки момент ще падне...

Бащата не се забави нито миг.

- Фихте! Прати подкрепление към кулата Флавиз. Два пълни отряда. Нека засега не се намесват, искам само да наблюдават.

- Но, шефе... - не издържа Касапина. Хеон косо го стрелна с поглед.

- Няма да е зле и ти да идеш там. Ще отарашим развалините веднага след контраатаката.

Касапина прехапа език и се изниза от помещението.

Великолепно знаеше, че Бащата не обича да обсъжда заповедите си, нито пък да ги повтаря.

- Атакуваме кулата на Лив! - провикна се от входа поредният вестоносец. Хеон му кимна и човекът хукна обратно.

- Императорът нещо се бави... - промърмори Бащата.

В същия миг подът, стените и сводовете на тавана се разлюляха, във въздуха замириса, както се изрази Фихте, на прегоряла пепел. Хората замръзнаха. Нито един от тях не бе страхливец, ала ужас, плъзнал се сред тях безшумно като бухал, хвърли сенки върху лицата им. Могъща бе Небесната дъга. С твърде слаби оръжия разполагаха Сивите против ордените...

- Някой да се е подмокрил? - невъзмутимо запита Бащата, без да повишава тон. - Заешките ми опашки... Някой да му се е прищяло да иде да се предава и да иска прошка? Не? Тогава махнете тези тебеширени маски от физиономиите си, момчета. Хич не ви мязат. Фихте! Пришпори си хайлазите! Искам да знам какво е станало.

* * *

Аврамий бе направил всичко, както трябва. В неговия случай нямаше нужда да си припомня лични обиди, нанесени му от маговете. Командирът принадлежеше към онези хора, съществуващи във всяка страна (независимо дали е империя или не), които поставят над всичко, дори над собствения си живот, така нареченото благо за държавата. Естествено, те го разбираха по свой начин. Според Аврамий интересите на Империята изискваха безусловно подчинение на Императора и укрепване на властта му с всички възможни средства.

"Така са решили боговете, така е решил Спасителят. Щом е така - това ще е добро и за хората. Повелителят смята маговете за пиявици, увиснали по снагата на държавата. Колкото по-бързо си отидат, толкова по-добре."

И все пак Аврамий имаше известни претенции към Дъгата.

Сестра му бе вълшебница от Орден Лив. Преди осем лета момичето без колебание бе прекрачило прага на кулата на ордена в Мелиин и оттогава никой от семейството не беше чувал за нея.

Сега навярно командирът не би я познал, ако я срещнеше. Вече трябваше да е навършила двайсет и две години.

"Ако е жива..."

Предвид случващото се - по-добре да не бе.

Кохортата вървеше бързо, стегнато, Аврамий нямаше забележки. Той не смяташе себе си за ветеран, но прекрасно познаваше всички войнишки хитринки. В града имаше доста убежища, където можеше да се изчака отминаване на смутното време. Центурионите даже биха прикрили дезертьорите, ако операцията според тях е мръсна работа. Ала досега нито един легионер не бе напуснал строя. Колоната пълзеше като желязна змия през замръзналия от ужас град.

Белият град свършваше. Отпред вече се виждаше Кожарската порта. Зад нея бе Черният град, където щеше да има истинска работа, достойна за войнишка заплата.

Само че... Аврамий се намръщи. Кожарската порта бе твърде тясна. Една от най-старите по периметъра на крепостната стена. Манипулите, дори да се престрояха в движение, щяха да предизвикат задръстване, а загубеното време не може да се върне с нищо...

В кохортата на Аврамий повечето бяха мелиинци, затова никой не се учуди на дадената заповед.

- През стената! Готви куките!

Никак не му се искаше да промушва осемстотинте си меча през игленото ухо на вехтата порта. Стражата я беше напуснала, здраво залоствайки тежките крила с яка греда.

- Отваряйте! - нареди легатът.

Кохортата вече завиваше наляво и надясно от портата.

Чизмите на войниците затропаха по плоските покриви на къщите, прилепени към стената. Полетяха вързани за въжета куки. В сумрака, на слабия пламък на няколкото факли, Аврамий видя как хората му се катерят по стените.

Неколцина от челната манипула в тръс се приближиха до портата и се заеха с гредата-резе. Напънаха - гредата помръдна.

Легатът с необяснима тревога се вглеждаше в тъмното небе.

Нещо го зачовърка отвътре и той през зъби изкомандва:

- Отдръпнете се от портата! Първа манипула, назад-ходом-марш! Вие - продължавайте да отваряте! Втора манипула - за стрелба!

След което сам се отдалечи.

Тъкмо навреме.

Аврамий не се бе доверил на слуховете, че ордените са в паника и са загубили способността си да се бият. Оказа се, че слуховете са, меко казано, преувеличени.

Той видя как стана. От ниските есенни облаци изведнъж увисна алена сияеща капка. Проточи се, огнената нишка изтъня и съсирекът от пламък, страшният "дар" на маговете, се откъсна от небето.

Земята се изправи като подплашен кон. Течен огън плисна настрани, поглъщайки всичко, което докопа. На мястото на Кожарската порта, малкия площад пред нея и няколкото близки къщи клокочеше котле от огън. А нагоре стремително се издигаше огнен димен стълб, който храчеше къси мълнии и нови капки пламък, макар и далеч по-малки, ала лакоми и безпощадни.

От десетината легионери, отварящи портата, не остана даже пепел.

Аврамий с мъка се надигна на лакти. Главата му бучеше от проехтялата гръмотевица, която даже не бе чул, а усетил в стомаха си. И сега като че ли не чуваше. Гледаше огромната клада, беззвучно гризеше камъка като въглен. Горяха двете странични кули, гореше стената, горяха основите на близките къщи, гореше самият калдъръм. Гореше и пропадаше надолу, слягаше се. По улицата потекоха гъсти като петмез алени поточета - разтопен камък. Аврамий гледаше как пламтят зъбците на стената. Полека-лека почна да чува съскането и пукота на пожара.

Легионерите се изправяха, повалени от въздушния порив на магическия удар. Оглеждаха се към огъня за миг, сетне тръскаха глави, потупваха каските си над ушите и продължаваха да се катерят. Така трябваше да бъде. Какво като е избухнал пожар? За войника заповедите идват чрез сигналните тръби или дрезгавите вопли на центурионите, а не от гръмотевици и знамения.

Аврамий даде знак на тръбачите. Дори небето да се продънеше, а земята разтвореше, дори облаците се пламнеха -кохортата трябваше да чува познатите и очаквани сигнали на командира си.

- Свирете ..Разпръсни се и чакай!" - извика Аврамий и едва чу гласа си. - Колкото ви душа издържи, свирете!

Сигналчиците го гледаха в устата. Закимаха. Яростно надуха бузи, ала легатът едва ги чуваше. Те продължиха с юнашки инат да пъдят от ушите си настанилата се там глухота.

Аврамий още веднъж погледна пожара, пожела на маговете все така да удрят - мощно и неточно - и махна на охраната да го следва. Време бе да се присъедини към войниците си.

* * *

Да стои настрана, докато войската щурмуваше вилите на Лив, Императорът не само че не можеше, но и не искаше. Рече си, че доспехите с разярен василиск на гърдите ще го спасят от обикновено оръжие, а от магическо - бялата рицарска ръкавица. Бронята бе добра - джуджешка ковка, много стара изработка. От времето, когато хората и джуджетата бяха сключили мир и военен съюз против елфите и Дану... Копие се чупеше в нагръдника, без да остави по лъскавия метал дори драскотина. Ала едно силно заклинание би прогорило тази черупка като есенно листо...

Императорът пръв забеляза на високата тераса на обсадената сграда светлосиня женска фигура и вдигна ръка, спирайки арбалетчиците.

Вълшебницата беше простряла ръце с длани напред -предложение за преговори. Маговете не се нуждаеха от оръжия, от мечове и лъкове, но жестът бе еднозначен и мирен.

- Какво става, повелителю!? - с неподправено отчаяние възкликна магьосницата. - Защо е това безумие? Защо ни убиваш? Какво лошо сме ти сторили?!

Ала черният камък на пръстена на Императора се затопли -знак, че насреща се плете заклинание.

Командирът на стрелците улови лекото кимване на господаря си и излая към войниците.

Въздухът се изпълни със стрели.

Пред вълшебницата със светлосиньото наметало замъждука перленосив овал на прозрачен щит - тя нямаше време да сътвори нещо по-сериозно.

Тежките, изцяло железни стрели, които пробиваха доспехи на конник, погубвайки и ездача, и животното, безсилно отскачаха от магическата преграда.

- Това ли е отговорът ти, владетелю? - провикна се вълшебницата. - Това ли е последната ти дума? Нека тогава те сполети...

Пехотинците вече с нарастващ рев се бяха втурнали напред, дрънчейки с брони и оръжия. Императорът насочи към терасата свит юмрук - камъкът напред. Не разчиташе, че ще порази противничката си, ала се надяваше да я разсее, да я накара да се брани пак, вместо да удари войниците му.

Топлината от пръстена се стрелна по ръката му. Камъкът и затвореното в него същество се подготвяха да изпълнят заповедта на собственика си. Макар и подарък от Дъгата, той от векове вярно беше служил на всички Императори, помнеше всеки удар на сърцата им, познаваше вкуса на кръвта им, когато от раните върху него пръснеше от горещата течност, а това оставяше своя печат. Сегашният му притежател се осланяше на тази памет и на навика на талисмана, макар и не най-силен в магическо отношение, да брани владетелите на Мелиин.

Около юмрука на Императора се сгъсти мораво облаче. Най-големият постижим успех щеше да е кратко изтъняване на щита. Силите в камъка различиха посочената жертва. И атакуваха.

Рояк дребни създания с от ципести криле и нокти с неистов вой полетяха напред. Бяха придобили подобие на плът и подобие на живот с една-единствена цел - да убиват. Щяха да просъществуват няколко мига, не повече.

Силите, излюпили тези твари, се прибираха в дълбините на черния камък.

От порите на ръката на Императора излизаше кървава пот

Камъкът никога нищо не вършеше даром, освен когато не отразяваше нападения срещу господаря си.

"Дали ще постъпи така с всеки, комуто позволи да го носи?" -разсеяно си помисли Императорът, докато търсеше с очи началника на стрелците.

Ала онзи знаеше какво да прави. Имперските стрелци умееха изключително чевръсто да презареждат страшните си арбалети.

Роякът дребни създания вече бе захапал щита на магьосницата.

- Махайте се! Къш! - чу се стреснатият вик. Късно. Прекалено късно.

Крилатите твари изгаряха като еднодневки в припламналият щит, превърнал се в огнен воал. Съвсем за миг беше станал проницаем. Арбалетчиците се възползваха майсторски от прекъсването в защитата.

Огънят не бе в състояние да се пребори лесно с желязото. И въпреки това щитът, дори изтънял, дори раздран, успя да стопи и разблъска новия облак стрели. От дадения залп само два болта стигнаха целта си.

Едната стрела прониза девойката под лявата скула и изхвръкна през тила. Другата се заби между гърдите, леко вляво, потъна в плътта и пречупи гръбнака.

Маговете на Седмоцветието не умираха лесно. Бяха като котките - с девет живота. Могъщите им вълшебства ги спасяваха и от по-тежки рани. Навярно ако стрелата бе само една, девойката би спасила живота си.

Ала две смъртоносни рани й дойдоха в повече.

Втората стрела, която остана в тялото на вълшебницата, отблъсна младата жена назад. Светлосинята рокля, по която не успя да падне и една капка кръв, изчезна зад парапета.

Кохортата реагира с възторжени вопли.

Имперските легиони умееха да щурмуват всякакви крепости.

Миг по-късно по въжените стълби нагоре се устремиха войници. Императорът знаеше, че гибелта на един от магьосниците нищо не значи. А втори път нямаше да успее толкова скоро да задейства камъка.

Той вкара в боя резервните манипули. Вълшебниците не трябваше да имат време да се окопитят.

Нямаше представа, че съюзникът му Хеон има добра хватка за справяне с маговете. Ала Касапина и неговото джудже с билки бяха далеч.

Балконите на вилите се покриха с желязо, отекна звън на мечове. Свистяха стрели. Императорът крачеше напред и василискът сияеше върху бронята му.

ВТОРА ГЛАВА

- Проклета да съм! - гръмогласно изрече Клара Хюмел. - Орки да ме шибат, нищо не разбирам!

Стоеше с ръце на кръста пред Морската порта на Мелиин, която гледаше право на юг подир отдалечаващия се към морето друм - разточително широк и майсторски павиран. Пътят минаваше покрай реката, под него се бяха скупчили плаващите кейове, където акостираха търговски кораби, предпочели да продължат нагоре по течението, за да продадат стоките си направо в столицата, защото им излизаше по-изгодно, отколкото в пристанищните градове.

Клара бе чувала, че нощем Мелиин не се слави с кротост и тишина. Тя рядко се отбиваше насам, а ако се случеше, интересуваха я предимно катакомбите - прекрасни места за тренировка на боен маг с нейните възможности. Беше чувала множество истории за веселите квартали на Черния град, които бяха посещавани от нейни другари и колеги по Гилдия.

Ала при все чутото за нощния живот в престолния Мелиин, Клара никак не очакваше подобен фойерверк.

Небето над града бе обляно в мрачна алена светлина, тресяща се като в предсмъртен танц-агония. Заревото бе накарало засрамените от своята немощ звезди да помръкнат. Сред кварталите припламваха пожари, нагоре избликваха яркожълти огнени езици, които щедро засяваха облаците от черен мазен пушек с пълчища злорадо весели искри. Откъм припламванията се дочуваха тежки удари като от исполински чук, който млати по земята.

А незримата за обикновен смъртен среда - магическата астрала, звънтеше, та се късаше от ехото на мощни заклинания.

- Ако ти си надробил тая попара, моето момче -промърмори си под носа Клара, поокопитила се от ненадейната гледка, - значи просто плачеш някой да те замъкне в Академията, ако ще и вързан...

Мнението й за нивото на маговете от Дъгата бе повече от пренебрежително, ала в цялата дандания и сред възмутените до буря магически потоци бе безполезно да търси фината ефирна диря на беглеца.

Вълшебницата замислено погледна плътно затворената порта. Досега никой не беше си подал носа над стената. Тя силно подозираше, че стражата липсва. Впрочем, не. Ако в града ставаше нешо извънредно, през портата щеше да се точи върволица бежанци...

Клара плю и гръмко заруга. Словата й биха смутили даже варварин-орк, тъй като се споменаваха всички без изключение роднини на кое да е лице чак до дванайсето коляно и се изреждаха разнообразните начини за интимен контакт между тях, като преобладаваха екзотичните похвати, сред които зоофилията минаваше за най-невинното извращение.

Почувствала известно облекчение след тази тирада, Клара решително тръгна към портата.

- Бих искала да знам кой с кого се маризи! - съобщи тя на затворените дъбови крила на портата, които съчувствено премълчаха.

Подобно на всеки боен маг от висш клас, Клара Хюмел умееше да лети, ала използваше левитацията крайно рядко. Първо защото изискваше доста усилия, а най-вече заради страничните ефекти впоследствие - мигрена и гадене, което напомняше на Клара за бременност. Ала сега комай нямаше друг изход - магьосницата не обичаше да троши напразно, а да се катери по стената сметна за унизително. Тя потупа дъбовите дъски и снизходително им заяви, че този път им се е разминало, на което отново нищо не отговориха. Навярно мълчанието им бе благодарно онемяване пред тази нечувана милост.

Без да бърза, Клара изплете сложното и донякъде прекалено многослойно заклинание, ала не го задейства веднага след като приключи. Шестото й чувство, присъщо на повечето магове, винаги бе една от силните й страни. И тъкмо то й подсказваше да изчака. Да изчака тук.

Клара винаги слушаше вътрешния си глас. Бе свикнала да се доверява на своята интуиция през дългия си, скандално дълъг дори за един боен маг, живот.

Зачака, като се стараеше да не обръща внимание на заревото. Дебнеше.

До сутринта имаше още много, много време.

* * *

Окървавената, но още жива и конвулсивно помръдваща ръколапа на козокракото чудовище бе страшна даже за гледане, камо ли за пипане, Фесис не се прехласна, нито си въобрази, че противникът е пострадал наистина сериозно - подобни твари мрат трудно, далеч, несравнимо дапеч по-трудно от хора и магове. Нощният пришълец най-вероятно просто се бе ядосал. И сигурно вече си бе отгледал нов крайник на мястото на откъснатия.

Сивият боец се намираше в една полупотайна пряка близо до кръстовището на улиците "Дървосекаческа" и "Въглищарска". Фесис добре познаваше тези квартали на Черния град. Тук обикновено бе тихо и спокойно, не минаваха буйни люде, още по-малко пък разбойници и крадци - какво толкова ще намажат от сиромаси?

Ала тази нощ бе от онези, които преобръщаха целия свят с краката нагоре. Изуменият младеж виждаше разлютени мъже със сопи; видя жени, които от кухненски ножове и дръжки на метли бяха измайсторили къси подобия на копия; видя хлапета и юноши с прашки, които щъкаха около възрастните. Видя нещото, което обикновено се наричаше метеж.

Видя разпилян на парчета дом. От злощастната къща не бяха останали и основите й - само безобразен трап и камара овъглени греди, Фесис вдиша дълбоко, но не усети същински мирис на изгоряло. Къщата не бе погубена от обикновен пожар, беше унищожена от магия.

Наблизо се търкаляха телата на обитателите -обезобразени, овъглени, с разпорени сякаш отвътре кореми. Отново магия.

"Горките хора, хич не са имали късмет..."

Фесис неволно стисна дръжката на глефата, макар че прекрасно разбираше - тук няма с кого да се бие, противникът запращаше поразяващите си заклинания отдалеч, оставайки неуязвим в омагьосаните си кули.

Въпреки че сновящите насам-натам хора бяха забелязали боеца - в тези квартали не бе обичайна гледка да се разхождат истински воини - никой не му обърна особено внимание. Ала все пак, за да научи какво става, Фесис се принуди да улови за ръкава един висок и як мъж, помъкнал ръждива секира с дълъг прът, който доскоро сигурно бе част от конски впряг.

- Къде са те? - запита мрачно, кимвайки към унищожената къща. Всякакъв друг въпрос, особено от рода "С кого, добри хора, сте се счепкали?", в момента не би бил твърде разумен от негова страна.

Здравенякът изобщо не се зачуди кои са тези "те". Отвърна ядно, но като на съюзник:

- В кулата, къде другаде... Крият се, мръсниците! Спотайват се там и храчат огън. Нали сам виждаш... Отиде на Даркинови копторчето... барабар с цялата челяд... люта смърт, братле. -Мъжът внезапно изхлипа. Очевидно загиналите му се падаха по-близки от обикновени съседи.

- И що за "храчка" беше това?

- Дану ги знае! - озъби се здравенякът. - Не видох как стана. Чак кога тресна... видох как се срути къщето...

- Тогава - решително изрече Фесис, удобно захващайки глефата с две ръце, - хайде към кулата им! Никаква магия сега няма да им отърве задниците, кълна се!

Двамата се вляха в тълпата, която от отделни групи хора се беше превърнала в общ разгневен поток, плискащ се в зиданите брегове на улицата.

Внезапно на няколко преки встрани, където според Фесис минаваше улица "Самоцветна", загърмя. Очевидно вълшебниците бяха съзрели там нещо по-опасно от колона бунтовници. Петте удара проехтяха като пляскане от великански ръце. Фесис трепна -усещаше мощта на заклинанието. Хората наоколо се стреснаха, ала навярно вече почваха да свикват - мъжете запсуваха, жените тихичко заплакаха. Сивият воин погледна нагоре, към "Самоцветна". Над силуетите на покривите към небето изригваха пет златисти стълба от усукани огнени езици.

Фесис почувства хлад в стомаха. Против това заклинание той не знаеше как да се брани. Ако на онези от кулата им хрумне да халосат тълпата, заедно с която вървеше...

Рамото го заболя съвсем не навреме, той чак засъска през зъби.

Метежниците минаха покрай голям хан, ударен съвсем преднамерено точно в средата. Не по-малко от двайсетина трупа се различаваха сред развалините.

Кулата на Зеления орден гордо се извисяваше в средата на малък площад, също както останалите твърдини на Дъгата в кварталите на града. На подстъпите към площада имаше доста мъртви - първият опит за щурм беше излязъл скъпо на бунтовниците.

- Досега ни пърлеха с пламъци - каза здравенякът с ръждивата бойна брадва. - С какво ли ще ни гощават оттук насетне...

Маговете наистина можеха да им сервират всякакви изненади. Например да напуснат кулата чрез заклинание за Преместване и да оставят градските бунтовници да си бият главите в несъкрушимите стени и да губят хора, натъквайки се на защитните магокапани.

Острият връх на твърдината се губеше в ръждиви, осветени от пожари кълба дим. Отсреща горяха срутени къщи, ала огънят не смееше да се прехвърля нататък - пак попадения от вълшебни изстрели. По терасите и балконите на кулата нямаше жива душа и се създаваше впечатлението, че пламъците изникват по волята на разгневени богове, които наказват дръзките грешници.

Само дето нито една от жертвите наоколо не бе дело на боговете. "Боговете, дори да се разбеснеят, накрая стават милостиви" - твърдяха жреците.

Дъгата за разлика от тях не знаеше що е милост.

Фесис се притискаше към останките от някаква стена. Бе лоша защита, но пак по-добра от никаква. Младежът разбираше, че атакуващите нямат никакъв шанс. Даже да постелеха с трупове пътя до бронзовата порта на твърдината - пак не биха стигнали.

При други обстоятелства Фесис би рискувал да проникне в кулата през мазетата и катакомбите - не се съмняваше, че всяка резиденция на Седмоцветието има поне един таен проход към подземията. Но, естествено, тъкмо в момента не би предприел подобна авантюра.

Оставаше друга възможност. Все пак и той бе магьосник, дори и не завършил Академията в родната си Долина. Младежът затвори очи в опит да се съсредоточи и да улови течението на потоците сила, за да се възползва от тях...

Незабавно и болезнено почувства парещ гняв. Някой, доста по-вещ от него в магически войни, държеше в стегнат възел всички достъпни енергийни течения, Фесис видя разгръщащо се покривало от мрак и чифт горящи очи - Стражът на Силата бе забелязал чужденеца и се подготвяше да се отбранява. Правилно. Първата грижа на Дъгата е била да си изгради защита против магове-ренегати.

Фесис едва се отскубна от взора на Стража, който вече се превръщаше в наказващо чудовище, ала още не бе уточнил местоположението на своята цел.

Тъкмо се чудеше сега какво да прави, когато далеч вляво, в клисурката на вливаща се в площада тясна уличка, комай "Вехтошарска", някой се разкрещя и викът бе подхванат първо от десетки, а после от стотици гърла:

- На щурм! На щурм! На щурм! На щурм!

"Бойно безумие - помисли си Фесис. - Така става. Хората изведнъж си въобразяват, че са неуязвими. Струва им се, че стените насреща ще се разклатят само от крясъци. Струва им се, че портата ще се разтвори сама, само малко да я натиснат. През тълпата като степен пожар се прехвърля лудостта. И на мястото дори на обучена войска изникват пълчища свирепи берсерки, които не усещат болка, не се боят от нищо, не обръщат внимание на раните, нито на падащите си другари, още по-малко пък на собственото си оцеляване."

Фесис залепна за стената, притисна се към нея - даваше си сметка, че ако хукне заедно с другите, ще загине също толкова сигурно, колкото и ако скочи в дълбок хиляда стъпки трап. Щеше му се да затвори очи и да не гледа - дори воините на Сивото братство имаха своите граници да понасят кошмари. Само че очите му отказаха да се затворят. Клепачите не се подчиниха. Вцепенен и вледенен, Фесис гледаше...

Тълпата плисна от всички страни, от всички сокаци и улици, от прозорци и дупки в огради. Младежът не бе предполагал, че толкова народ може да се събере под наметалото на обагрената от кървава светлина нощ. Свирнаха стрели, прицелени в прозорците.

"Напразно - рече си изтръпнал Фесис, - маговете нямат нужда дори да се доближават до бойниците. По-опитните са вътре, събрани около талисманите си. Гледат през напоени с магия кристали, целят се там, където струпването на хорски гняв е най-голямо, и улучват жива плът... Нищо не би ги накарало да си подадат носовете навън, докато има живи бунтовници."

Разбира се, маговете можеха да постъпят и по-меко, като прибегнат до илюзии, внушавайки на атакуващите животински страх. Посятата паника би разпръснала тълпата... преди няколко минути. Сега обаче устремът на хората не би бил прекършен и от ято огнедишащи дракони.

Оглушително "зумпф", сякаш стадо китове дружно бяха издишали, се разнесе над площада. Кулата засия с режещ очите блясък от върха на острия си покрив до основите, прозорците и бойниците се превърнаха в черни дупки на фона на светещите й стени. Пламтящата обвивка на твърдината се издигна нагоре и се разпростря като исполинска шатра над пълния с народ площад,

Фесис припряно зашепна назубрено още в детските си години заклинание за предпазване. Същински щит вече не би успял да разгъне.

Нажеженото мрежесто платнище на "шатрата" рухна върху паважа и в следващия миг площадът заприлича на ад. Огнените нишки режеха и пореха хукналите напред хора, все едно не срещаха пълнокръвна човешка плът, а леснотопим восък на свещи. Засъска и почна да омеква камъкът, кръвта на атакуващите кипна и гледката се замъгли от парата...

Фесис захлупи очи с длан. Ала виковете на умиращите се удряха в ушите и оставяха в паметта незаличими белези, които навярно нямаше да му дават мира насън... а може би - дори отвъд прага на смъртта.

Ала зверския победоносен рев, макар и отслабнал, не секна. Младежът надзърна между пръстите си. Огнената мрежа бе твърде разредена, поне половината от щурмуващите имаха късмет да избегнат участта на нещастните си другари. Но оцелелите продължаваха, прескачайки падащите разрязани тела, подхлъзвайки се в кръв - напред и напред, само напред!

Фесис простена.

"Нима маговете толкова се страхуват?! Можеха просто да си останат в непристъпната кула, просто да изчакат..."

Бойниците блъвнаха рояци зеленикави кълбовидни мълнии. Замириса на свежа лятна буря. С учудване младежът видя, че този път заклинанието е далеч по-слабо от предишното. Огнената мрежа бе покосила към петстотин души, но този втори залп просна и овъгли не повече от стотина. До стените на твърдината се добраха поне хиляда мъже и двеста-триста жени - удариха се в тях, засилени в лудешкия си бяг. Замлатиха в портата, почнаха да образуват живи пирамиди, катереха се освирепели по гърбовете и раменете на другарите си... Не беше за вярване.

Фесис никога не бе си представял, че обикновените мелиинци са толкова опитни в пгурмуване на крепости. От друга страна, в Черните квартали често попадаха позорно прогонени от армията легионери, инвалиди, не успели да си подсигурят издръжка - те все нещо бяха научили... Ала това не обясняваше всичко. Главното тук бе неукротимата и дълбока омраза на простолюдието към вълшебниците - Фесис просто досега не си беше давал сметка за силата й. А тя се оказа достатъчна, за да насмете човешкото стадо и да го подгони с безсмислени бойни крясъци право към челюстите на смъртта... които челюсти сякаш почваха да се задавят от изобилието безстрашна, неистова плът!

Чародеите от Долината обикновено се отнасяха пренебрежително към простосмъртните. Ала нито един вълшебник от родното място на Фесис навярно не би намерил в себе си толкова храброст, толкова презрение към живота си, за да се втурне към пламъка. Сивият боец, маг от Долината, винаги мислеше как да победи и да остане жив. Умиращите на площада градски жители мислеха единствено как да победят.

В ръцете на атакуващите се появи импровизиран таран -изтръгнат от земята чугунен стълб с фенер. Желязото тържествуващо избумтя в бронза на портата и Фесис затаи дъх -защитниците на кулата губеха битката! Въпреки знанията и могъществото си! Бяха изпепелили стотици, ала останалите с мравешка упоритост продължаваха щурма, не се разбягваха, не вдигаха ръце с молби за пощада. Ако народът успееше да нахлуе в кулата, маговете щяха да усетят дебелия край... хората щяха просто да ги стъпчат, да ги надвият с превъзхождаща жива сила, никаква магия нямаше да помогне... освен най-най... но аколитите на Флавиз надали я владееха.

От бойниците надолу заваляха стремителни светещи стрелички. Бранителите се принудиха да застанат до прозорците. Очевидно в твърдината липсваше достатъчно издигнал се в занаята маг, който да обедини усилията на всички свои събратя и сестри, да зачерпи сила от непресъхващите вълшебни потоци за повторен успешен удар, подобен на одевешния, превърнал площада в касапница, размазал на прах петстотин души. Сега всеки маг се сражаваше поединично.

Стреличките се забиха в атакуващите и над бойния рев на тълпата отново се извисиха жални пронизителни вопли.

Заклинанията разяждаха плътта, одираха кожата, оголваха костите. Таранът издрънча басово върху паветата, изтърван от агонизиращите хора. Ала почти веднага нови ръце го вдигнаха и стълбът пак замлати в портата, която вече се тресеше, според звуците пантите и резетата бяха почнали да подават...

Стрелците-бунтовници без умора и без да се крият обсипваха бойниците и Фесис видя, че черните драскотини на стрелите, може би една от десет, се шмугваха вътре.

В кулата явно разбираха, че няма да издържат дълго.

И отново направиха отчаян опит да избегнат грозната орис, която разчитаха в изкривените от ярост лица на щурмуващите.

Фесис примря - над ветропоказателя на кулата отново се разгоря зеленикаво сияние. Странно, в сътворяваната магия нямаше нищо убийствено. Бе разтваряща, разреждаща. Младежът не можа веднага да проумее какво са намислили бранителите на кулата.

Паважът на площада изведнъж се разшава, настръхна, заигра като развълнувана повърхност на езеро. Тук и там с глух шум се отвориха ями, над които се плъзна дим. Лъхна омерзителна воня и Фесис се досети какво става.

"Тъпак!" - наруга се наум и се хвърли напред.

Маговете бяха намерили най-лесното решение. И вероятно най-доброто.

Столетия наред Мелиин беше стоял върху лабиринт от древни катакомби, дело на нечовешки раси. Най-долните пластове помнеха времена, в които още никой не бе чувал даже за елфите и Дану. Новите господари на тези територии, хората, бяха издигнали градежи върху стари фундаменти. И в отговор на това тяхно деяние се появиха мерзостните твари. Вярно, дълги години подземният и надземният свят не си бяха пречели твърде много. Мелиинци бързо установиха, че за да не безпокоят обитателите на катакомбите, е достатъчно да не се завират надълбоко. Тварите, при цялата си животинска и лакома тъпота, усещаха, че е по-добре да не закачат двукраките същества, които по отмъстителност съперничеха със самите тях. После започнаха редовните магохайки на Дъгата, които измитаха от подземията планини от трупове.

Но тварите под Мелиин не загинаха. Хранеха се с отпадъци, навярно дори се ядяха помежду си... и чакаха. Чакаха, чакаха, чакаха...

И дочакаха.

От траповете и ямите с писък изскочи лавина изроди, подобни донякъде на огромни плъхове с мръснозелени люспи. От друга дупка се надигна мустаката муцуна на безок червей, от пукнатини между ямите плъзнаха сплетени на кълбо пипала, които тутакси хванаха и помъкнаха надолу жива плячка.

Щурмът замря. Хората се обърнаха срещу врага под нозете си. Замахваха с тояги, сопи, боздугани, секири, насочиха самоцелните си копия и мечове. Ала маговете все едно бяха подмамили под площада всички гадини от катакомбите. Сред чудовищата Фесис с погнуса съзря невиждани до този момент изчадия, за които дори не подозираше, че могат да съществуват. Нямаше много твари-великани - те трудно се придвижваха из подземията, пък и мъчно си намираха храна. Но дребни зъбати изроди извираха в изобилие. Бунтовниците буквално затъваха в тази гмеж.

Фесис в движение посече с глефата подал се от близкия трап червей. Острието мина през безчерепната кратуна на изрода, фонтан отвратително смърдяща слуз пръсна на шест-седем стъпки нагоре. Туловището се свлече обратно в мрака,

Фесис понечи да запечати дупката със заклинание, но спря, втрещен от гледката.

Обитателите на горния и нов Мелиин се сражаваха с обитателите на долния и древен град. Маговете и кулата им сякаш бяха забравени.

Само яростта на сражението оставаше същата. Насочваните от маговете твари нападаха, зарязали всякаква предпазливост и страх от огън, увисваха на гроздове по хората, забиваха нокти, отровни жила, рога, шипове... противниците им се биеха с не по-малко ожесточение.

Фесис се вряза в гъмжилото изчадия, като въртеше глефата така, че двете й остриета се превърнаха с съскащ кръг. Сечеше, разпаряше противните тела, по чизмите му шуртеше черна и зелена кръв, сърцата на тварите се пукаха разполовени от омагьосаната стомана. Подире му оставаше същинска просека. Нямаше друг изход, единствено в бързината бе успехът и спасението. Не биваше да позволи на гадините да се вкопчат в краката му, както правеха с останалите бунтовници.

От кулата го забелязаха. Аколитите на Орден Флавиз много внимателно наблюдаваха площада.

Фесис се отърва само благодарение на инстинкта си. Възпитан в Долината, получил сравнително добра подготовка от Клара Хюмел, той се подчини на неосъзнатия импулс и приклекна. Зеленикаво мъждукаща снежинка прелетя над главата му и улучи зловеща стоножка с огромни челюсти-щипки. която тъкмо се измъкваше от цепнатина между паветата. Гнусното създание се затърчи, заклокочи, разяждано от магическата стрела.

Ответното заклинание без малко да се изтръгне на воля. Младежът с мъка се въздържа. Дъгата нишо не биваше да разбере за способностите му. Поне още известно време...

А докато Фесис си пробиваше път към твърдината, на площада нещата се променяха. Тварите имаха преимущество -същото, на което разчитаха метежниците против маговете -количеството. И хората почваха да губят. Яростта им се пропукваше, в сърцата им нахлуваха хладните повеи на страха и желанието за оцеляване.

Таранът отново падна - бунтовниците го захвърлиха.

Отначало мелиинци просто заотстъпваха, постепенно това почна да става по-бързо и по-припряно, докато някой не хукна с хленч... тълпата побягна, юрна се назад, в уличките. Хората се тъпчеха в паника. Тварите ги преследваха. Скачаха в гръб, поваляха нещастниците с тежестта си. И само лакомията на изродите, които моментално се струпваха над падналите, да пируват, забравили всичко останало, спаси онези бунтовници, които се задържаха на нозе.

Люспест зелен плъх скочи на врата на мърляво четиринайсет-петнайсетгодишно девойче, което заквича ужасено, ала вдигна с тънка ръка ножа си и се отърва от първата гадина... три други се впиха в коленете й, момичето с писък се наведе и замахна да промуши тях, но на раменете й увиснаха други твари. Тя се спъна, падна, от ухапванията потече кръв, ножът падна... пълчища плъхове покриха сковано мърдащото телце.

Глефата на Сивия боец се намеси твърде късно - закъсня с миг-два. Момичето вече бе мъртво и страшно за гледане, Фесис тичаше заедно с метежниците.

И между плешките си усещаше пълни с ненавист погледи.

Дъгата бе разпознала врага.

* * *

Ахата замръзна като птиче пред смок, още повече смалена от грамадната уродлива фигура на Господаря на Пороя. Великанът носеше все същата очукана и изтърбушена на много места ръждива броня, на главата му се мъдреше рогатият шлем, в ръката святкаше с очните си кухини черепът-фенер, жълтозеленикави снопове светлина шареха по земята. По дългото вълнообразно острие на огромния древен фламберг се стичаха струите на Гибелния порой. Зла сила, чужда на самата плът на този свят, "от древни орди ратник изостанал", незнайно как избегнал обятията на смъртта и съхранил в себе си едно-единствено всеизгарящо го чувство -жажда. Жажда за топла кръв, сякаш бе вампир.

Ахата не можеше ни да шавне, ни да мръдне.

И маговете на Червения Арк са се надявали, че тя ще се справи с това страшилище?! Без оръжие?

Нямаше сили нито да се сражава, нито даже да побегне.

Стоеше с провиснали парцалени ръце и гледаше приближаващото се чудовище. Приближаващата се смърт.

"Навярно така е по-добре... Ще си отида във Вечната гора, където отиват подир гибелта на телата си всички Дану. И рано или късно ще срещна там мама и тате, приятелките си, с които играехме под походните каруци... Нека само да е по-бързо! Ужасният край е за предпочитане пред ужас без край!"

Великанът внезапно спря. Завъртя се черепът, лъчите-кинжали опряха в Ахата. Щитът на Арк издържа, макар че по цялото й тяло отекна тежка тъпа болка.

- Чувствам, чувствам, чувствам... - замърмори глас. Процепът на шлема пред очите на великана се насочи към девойката-Дану. -Душа ще пия, душа ще пия, пия, пия...

Господарят на Пороя направи първата си крачка към примрялата Ахата.

"Край..." - обречено си рече тя.

И досущ както в приказките, Ахата изведнъж наистина видя самата себе си - съвсем мъничко момиченце, което играеше около родителите си. И едва сега, връщайки се към този пълнокръвен и ярък спомен - не видение, а истина - тя проумяваше какви са тези странни талиги навред и защо баща и майка й са облечени в доспехи, а на поясите им висят дълги тънки мечове, издялани от корените на дърветата, които растяха до дома им.

Заредиха се картина след картина: ето, празникът на Първата къдрица, след срязването на която девойката се смята за пълнолетна и може да живее както намери за добре, ала в пълно съгласие с многобройните обичаи на Дану. По време на обреда жрецът произнася с Устните на Великия лес: "Желаеш ли ти,

Сеамни Оектакан, да напуснеш родната си къща?" И момичето отговаря според ритуала: "Нима ще изменя на баща си и майка си?

Нима ще отблъсна родилото ме лоно и защитавалите ме гърди и ръце?" А сетне - дни и нощи, нощи и дни, походи, сражения, кратки мирни епизоди за поемане на дъх... Империята на хората настъпваше. Легионерите вървяха през горите и даже цялото изкуство на прочутите стрелци Дану се оказа недостатъчно да ги възпре... Пленяването... Робството...

И накрая - о, зла съдба! - случаят постави в дланите й Имелсторн, а след това тутакси й го отне, отне й последната надежда на народа й!

Дървеният меч... Ахата си представи, че усеща грапавата кора на дръжката в ръката си. Представи си дивните му съразмерни линии, съвършения ръб на погубващото врага острие...

Когато отвори очи, девойката от горския народ видя, че ръцете й са празни и съвсем по детски се почувства излъгана, готова да заплаче от обида.

Видя също и Господаря на Пороя. Съвсем близко. Ала неподвижен. Черепът-фенер бе помръкнал, в очните кухини едва тлееха зелени въгленчета.

Върхът на меча-фламберг клюмна надолу, зарови се в пръстта.

- Душа... ще пия... - повтори великанът, но някак неуверено.

Налудничава надежда разтърси Ахата. Нима само мисълта за

Имелсторн е способна да стъписа непобедимото чудовище?!

Девойката бързо замижа и отново извика на помощ изплъзващия се и избледняващ спомен за възхитително хармоничното творение, което бе имала щастие да докосне. Почти усети тежестта на най-силното оръжие на расата си, идеалния му баланс, който го превръщаше в продължение на живата й ръка. Почувства спокойната сила на Гората, дремеща в сърцето на Меча, Сила от най-потайните дебри... Неволно отвори очи...

Имелсторн, разбира се, не бе у нея.

Ала великанът насреща тъкмо нарамваше своя чудовищен фламберг, без да излъчва никаква заплаха.

- Дъще на Дану! - внезапно избоботи Господарят. Този път словата му бяха съвсем отчетливи, никак не приличаха на одевешното му зловещо мърморене. - Дъще на Дану... ти си познала... ти си приела... Дъще на Дану!

Ахата най-сетне намери в себе си сили да заотстъпва. Въпреки че нищо в стойката на великана не подсказваше заплаха, проговорилият Господар на Пороя й се стори по-ужасяващ от мълчаливия и дуднешия.

Страшният череп гледаше в земята. Господарят избумтя този път нещо съвсем неочаквано:

- Възрадвах се премного, иже пресякоха се пътищата наши!

Подай десница. Дъще на Дану, и ще напуснем този триджи клет свят!

- На-на-къ-къде? - запелтечи Ахата.

- В чертога мой те каня, Дъще на Дану. На изгревния бряг на Великото море, гдето слънцето от бездни въздушни се издига, там домът ми е граден! Отдавна диря те, о, Дъще на Дану! Мнозина срещах аз почти достойни, ала... единствената ти, приела силата на Имелсторн... Ела!

- Но аз... аз...

- Не ще е нищо друго важно - вдигна ръка Господарят, -освен че теб открих. Ела!

Страхът отново вцепени девойката. Тя отчаяно потърси образа на Дървения меч в сърцето и ума си, само че този път Господарят на Пороя не спря. Приближи се към Ахата и протегна ръка в проядена от ръжда рицарска ръкавица.

- Да бъде, що е орисано! - тържествено провъзгласи великанът. - Път пред нас се е разстлал, дъще на Дану, път на изток, досами изгрева, гдето планини се извисяват от море пламтящо!

Едрата колкото малко мече длан опря в магическия щит.

- Охооо! - не възклицание, а тътен. - Съзирам аз, че вешерите огнени са пратили насам достойната Дану... - Около желязната ръкавица бликнаха езици пламък, избухна ореол от чист ален огън.

Но старинната стомана бавно продължаваше да се потапя в щита. Господарят глухо простена изпод шлема и отбеляза сподавено: -Силно вълшебство сторили са... не ми е леко да го превъзмогна!

Ала...

Мехурът-заклинание не издържа на напъна. Спука се и сякаш целият свят на Ахата се взриви. Валма мрак, разбъркани с нервно танцуващи жили от яростен пламък, се устремиха срещу нея от всички страни.

Последната й мисъл беше дали тъкмо на това не е разчитал Върховният маг на Арк...

* * *

Пороят спря изведнъж, в един миг. Сидри подскочи, както си лежеше на каменното ложе и се вслушваше в злия ромон на капките по външната стена.

Джуджето предпазливо накара стената да се отмести - и не повярва на очите си. Небето все още бе сиво и без слънце, но страшните черни облаци на Гибелния порой се стопяваха, разсейваха се като безвреден пушек от огнище, като гнила пара... Да, така свършваше Пороят. Но не и толкова рязко. Нито пък толкова рано...

Джуджето замислено почеса тила си, разроши брада. Според сметките му излизаше, че убийствената напаст ще вилнее още три седмици, във всеки случай не по-малко от две и половина. Какво се беше случило? Защо Пороят за пръв път от много-много години насам бе секнал доста преди срока?!

"Ами ако шурне пак? - замисли се Сидри. - Ако ми се изсипе на главата тъкмо сега, когато вече съм се сдобил с Драгнир? Това хич няма да е благоприятен край на похода! Като нищо може да завали отново... Също както внезапно спря, внезапно ще вземе да се нахвърли върху наивниците, повярвали, че се е случило чудо..."

- Не бързай, гноме - изрече на глас Сидри. - НЕ БЪРЗАЙ! Каменният престол не би одобрил припряността. Изчакай. Ден, два. Даже три. Засега всички други...

"Не! - прекъсна се наум. - И дума да не става. Хуманусите не притежават и капка достолепно търпение, винаги ще се намерят луди глави с алчни душици, които да се втурнат насам! Иманярите нали все така правят - гледат да преварят един друг, прецакай другарче му викат... Да, рискувам да попадна под Пороя, но ако се бавя, със сигурност ще налетя на нещо по-лошо - на ондуластовците от Дъгата!"

Тази мисъл зачеркна колебанията и съмненията му. Трябваше да се омита от тук, докато не бяха довтасали иманярите и маговете.

Речено - сторено. Джуджето бързо събра оскъдния си багаж и се зае да върже въже. Затегна възлите много добре, преди да почне да се спуска - само това му липсваше, да се изтърколи надолу по почти отвесния склон! На гърба на Сидри, прикрепен по-здраво и от собствения му гръбнак, се мъдреше увития в кожа Драгнир.

* * *

Тави предпазливо надникна от ниския тунел. Правилно беше преценила - точно това бе мястото.

Девойката не бе запалила факла, използваше маг ическото си зрение в непрогледната тъмнина. Сметна, че сега не е уместно да пести вълшебни сили.

Грамадната зала, където се беше разиграла последната битка, бе пуста. Камък и мрак, мрак и камък. И до едната стена - зверски натрошеното тяло на Кан-Торог. Волният лежеше неестествено извит, десницата му не бе изпуснала меча.

Тави внимателно коленичи до трупа. Нямаше възможност дори да си помисли да извърши пълния погребален ритуал, доста сложен у Волните, но поне някакви думи бе длъжна да намери.

Протегна ръка и затвори очите на мъртвия.

- Ти загина по най-добрия начин за един воин, Кан - тихо изрече девойката. - Загина в сражение с непобедима сила... която надви, плащайки с живота си. Обещавам - Кръгът на Капитаните ще научи как си умрял. Твоята дружина ще се гордее с теб, Кан. А тялото ти нека остане тук до онзи ден, когато светът се промени... когато Спасителят, в когото нито ти, нито аз вярвахме, седне на трон за Последния съд. Почивай дотогава в мир.

Тя внимателно разтвори вкочанените пръсти, свити в агония, и взе меча - според обичаите, оръжието на героя бе длъжно да остане в дружината въпреки смъртта на стопанина си.

- Аз ще занеса вестта до Кръга на Капитаните - обеща Тави на мъртвия. - Всички ще те възславят, Кан-Торог. И твоята душа ще се зарадва, странствайки по неведомите пътища над нашия свят...

Девойката затвори очи и разпери настрани ръце. Потърси в себе си въгленчето на вълшебната сила и го раздуха, а сетне пусна на воля.

Удар! Златист порой от светкавици се вряза в скалната плът на стената - с грохот рухна натрошен камънак, погребвайки тялото на воина.

Тави се забави само колкото да начертае с мълния върху най-едрия скален къс няколко руни - името на Волния на неговия език. Вече можеше да си тръгне.

Предстоеше й да намери път до повърхността. И да изчака да отмине Пороят.

Намираше се твърде дълбоко, за да усети, че той вече е свършил.

* * *

Баща Хеон можеше да бъде доволен. Черният град пламна едновременно от всичките си краища. Хвърковатите чети на Сивите нападаха кулите на ордените ту тук, ту там, стремително атакуваха, също толкова светкавично се оттегляха, така че ответните удари се стоварваха на празно място... тоест върху къщите на невинните граждани.

Нищо чудно, че тази тактика донесе желани плодове - само няколко часа след полунощ всички твърдини и резиденции на магьосниците бяха стегнати в упорити обръчи обсада. И въпреки че целеше тъкмо това, Бащата, доста преживял и доста видял, се изненада от яростта и жертвоготовността на мелиинските "дрипльовци".

Неговите собствени ударни чети от по петдесетима нощни бойци, увличайки подире си събралите се по места тълпи, организираха превземането на четири от четиринайсетте кули в Черните квартали на престолния Мелиин. Трофеите от успешните акции се оказаха тлъста плячка - Хеон имаше право да се нарече най-богатият човек в държавата - освен самия Император, естествено. Касапина се радваше като малчуган на амулети, талисмани, ръкописи, прибори и други дреболии, които изнасяше от твърдините с кошове.

Бащата бе усетил, че противникът се огъва. Маговете бяха объркани, не проумяваха какво е обезсилило способностите им.

Нищо чудно - кога преди са се сблъсквали с "илачите" на Касапина. Затова и не знаеха от какво е предизвикана уязвимостта им. Ала това положение надали щеше да продължи дълго. Вълшебниците вероятно щяха да се окопитят всеки момент.

"Веднага щом си дадат сметка, че имат работа не с обикновен бунт на градски бедняци, а с истинско, умело направлявано въстание - мислеше Хеон, - в потушаването му ще се включат Върховните магове като Реваз или Сежес."

Предвид това се налагаше да бъдат унищожени максимално повече редови вълшебници - ученици, аколити от низши рангове... Хеон познаваше заклинанието на Пръстена, при което могъщ чародей обединяваше силите на по-слабите си събратя по занаят и дарби. В резултат се получаваше такава магия, пред която не биха устояли нито планините, нито небесата.

"Ето затова - разсъждаваше Бащата, - отново и отново, без умора и пощада следва да се избиват всички типове с едноцветни плащове - докато не остане нито един жив от тях в Мелиин!"

А когато това се случеше, Баща Хеон щеше да поиска от Императора заслуженото заплащане.

Лишените от вождовете си магове в провинцията щяха да бъдат лесна плячка. Нямаше съмнение - след всички кървави събития в столицата думата на другите Бащи на Братството нямаше да значи нищо. Спечелилите богатство и пряко благоволение на владетеля воини на Хеон щяха да предизвикват завист. Цели чети нощни бойци щяха да напуснат предишните си господари и да се присъединят към най-прозорливия и сполучил Баща.

Братството под ръководството на Хеон щеше да стане истинският повелител на държавата.

Бащата не си позволи да се отдава на мечтания какво ще става после. По негово мнение един трезвомислещ човек не биваше да си губи времето да витае из облаците. Щастието и късметът бяха на страната на онзи, който здраво стъпваше по земята.

Хеон насочи вниманието си към донесенията, от които си сглобяваше общата картина.

Там, където бунтът бе оглавен от неговите чети и полустотни, всичко вървеше по мед и масло - тоест по кръв и трупове на вълшебници. Обаче на други места, като например край втората кула на Флавиз, на площада между улиците "Въглищарска" и "Дървосекачна", маговете бяха отблъснали опълченците мелиинци с помощта на пуснатата на повърхността Мерзост. Клането било неописуемо. Жителите на Мелиин панически побягнали, а маговете... Маговете излизали от кулата. Намерението им сигурно било да се притекат на помощ на другите ордени, обкръжени от отрядите на Братството...

Докладвайки за проваления щурм, верният Фихте трепереше, гнилите му зъби тракаха като кречетало:

- Т-т-тварите нап-п-право б-б-бъкат, ваше пат-т-триаршество. Т-т-току-виж д-д-довтасат насам...

Хеон не трепна. Никой не биваше да го види слаб. Бащата държеше в резерв още четири пълни чети, имаше с какво да парира ненадейно нападение. Ала с какви сили да затвърди постигнатия досега успех?!

Все пак преди всичко бе длъжен да реагира на ужасната вест за пуснатите в града Мерзостни твари.

- Фихте - нареди той спокойно и властно, - обърни една чета да пресече пътя на гадините, а друга полустотна нека ги удари откъм фланга. Още една чета прати на "Въглищарска". Ако маговете наистина са вън от твърдината си - да ги опушват и разстрелват. Никакви пленници. Нямам повече нужда от такива.

- Слу-слу-слушам - горкият Фихте го втрисаше. Той бе единственият човек в цялото Братство, комуто бе позволено да показва страха си. Невинен каприз на Бащата.

Същият Баща, който подир тази нощ щеше да бъде назоваван не другояче, освен велик.

* * *

Легатът Аврамий успешно прехвърли манипулите си в Черния град. Естествено, вълшебниците не се ограничиха само с удара, превърнал Кожарската порта във вулкан. Второто нападение се оказа по-добре насочено и легатът изгуби двайсет души. Още толкова бяха ранените с тежки обгаряния.

Веднага щом кохортата замарширува по сокаците на Черния град, започна да среща въоръжени групи хора, които се престрашаваха да подвикват към колоната, особено ако разпознаваха приятели и роднини сред легионерите:

- Хей, войската! Накъде?

Хората очевидно се опасяваха, че армията е пратена да потуши бунта. Войниците мрачно и дисциплинирано мълчаха, затова Аврамий извиси глас:

- Заповед на Императора! Волята на Империята! Убивайте маговете!

Миг мълчание, а сетне от тъмните кьошета и дворове наизскачаха с радостни викове пълчища дрипави хора, въоръжени кой с какво сварил да докопа.

- Да живее Императорът! Смърт на Дъгата! - крещяха те. Въпреки бурните чувства, шумотевицата бързо утихна.

Цивилни бунтовници почнаха да се пристрояват към колоната. Центурионите не възразиха. Старите ветерани знаеха, че във всяка битка първи загиват новаците. Неочакваните подкрепления бяха добре дошли - кохортата се сдобиваше с жсртвено месо, което щеше да й позволи да спести напразни загуби сред редовните войници. "По-лесно се жали загинал съюзник, отколкото другар от твоята си манипула" - гласеше една войнишка мъдрост, цинична както всяка армейска поговорка.

Десет преки кохортата премина почти като в церемониален марш. Ала щом наближи следващата махала легатът разбра, че маговете ги очакват.

Аврамий, за разлика от сестра си, не притежаваше и капка вълшебни способности, освен дарбата да усеща насочени срещу себе си заклинания. Той рязко изкомандва "Разпръсни се!", веднага щом почувства магическата вълна на поредния удар.

Отпред лежеше пустата мъртва улица, в края на която лениво гореше една къща. Наглед враг нямаше. Но легатът бе готов да се обзаложи, че това е капан.

Изминаха няколко минути. Нищо не се промени. Разделилите се на отделни групи легионери прикриваха със щитове себе си и стрелците, готови да засилят противника със стрели и болтове - и с право мерене, и с така наречения "валеж", при който арбалети и лъкове сякаш целеха облаците, така че мишените да бъдат поразени отгоре като от истинска градушка.

Легатът, заедно с неколцина телохранители и сигналчици, се промъкна на тавана на изоставен от обитателите си дом. Надникна през пробития изгнил покрив. Видя как над бедните квартали танцуват пожари. Към небето безшумно се издигна мехур от огън, който се превърна в облак дим, избледня и се сля с мрачния черен небосвод. Вятър довя тътен.

- Тия ще изпепелят целия град, докато се мотаем - рече през зъби Аврамий, уж на себе си, а всъщност на войниците, мнозина от които имаха близки в бедняшките махали. За да се плъзнат думите му сред бойците, той прати един сигналист да нареди разделянето на четните и нечетните манипули. В някои отношения такова решение носеше риск, но продължаването на марша по две успоредни улици даваше известна свобода за маневриране, а и правеше кохортата по-малко уязвима.

"С една стрела - два заека" - рече си легатът. Допълнително настървяване на легионерите не бе излишно. Той сведе поглед към улицата.

Нищо. Противникът се беше спотаил. Усещането за насочена магия се бе притъпило. Ясно - врагът изчакваше. Нямаше защо да бърза, нямаше нужда да се издава. Само със сянката си той вече бе спрял настъплението на цяла кохорта.

Аврамий скръцна със зъби. Без разузнаване с бой просто нямаше как да се мине.

Слезе долу и привика центурионите. След малко, следван от двайсет души, които без колебания откликнаха на зова, че командирът иска доброволци, Аврамий тръгна да заобиколи тлеещата къща, където дебнеше смъртоносният капан. Войниците прескачаха огради, тъпчеха в тъмното някакви малки градинки. От мрачните прозорци и да ги виждаше някой от стопаните, не дръзна да се обади.

Стигнаха и приклекнаха зад разкована от времето ограда. Зад нея тъмнееше двуетажно евтино ханче, до него - някакъв коптор без нито един прав ъгъл в очертанията си...

Легатът успя да реагира на сянката от заплаха, докоснала смътно съзнанието му. Рязко посочи с ръка и изсъска:

-Там!

Имперските стрелци умееха да поразяват цели, ориентирайки се дори по жестовете на командирите си, без да виждат мишената. Ала жертвата им ги изпревари с един миг.

Въздухът над легионерите се сгъсти, зазвънтя и застена.

Щитът на единия войник се разпадна на две половини, а след това и тялото на нещастника се разцепи като дървено. В сумрака плисна катранена кръв. .

Едновременно с това изтракаха арбалетите. Осем болта пробиха разкапаните от дървояди дъски на съседния коптор и пометоха залегналия на покрива нападател. Три го улучиха и тялото се прекатури по стряхата. Тупна недалеч от войниците.

Бе кльощав хлапак, на не повече от петнайсет-шестнайсет години. Послушник, най-много - чирак. Надъхан от старшите магове, набързо снабден с две-три бойни заклинания и пратен да умира, за да защити скъпоценните задници на началниците си.

Легатът поклати глава. Този път просто им провървя да се сблъскат с толкова неопитен противник. Размениха живот за живот. Чист късмет. Само че ако на всеки покрив седеше по едно такова хлапе, кохортата щеше да се стопи като ланшен сняг, преди да е стигнала до кулите на ордените.

Аврамий продължи с групата доброволци. Две къщи по-нататък ги чакаше нова засада.

Късметът, уви, този път се забави.

Катереха се по миришещо на мухъл стълбище, за да огледат кръстовището, през което трябваше да минат манипулите. Заклинанието, което се стовари върху войниците, бе по-хитро сплетено. Дъските на стъпалата изведнъж се отпраха с трясък, чудовищно разкривени озверели лица зяпнаха насреща от стените. Войниците уставно и вещо атакуваха появилият се враг - както малко по-късно проумя Аврамий, това бе най-обикновено магическо огледало - докато острите щръкнали отдолу трески пронизаха трима легионера в слабините. И отново арбалетчиците спасиха положението, ала преди да застрелят единият вълшебник -пак невръстно момче, другият малчуган успя да извие с въздушна примка врата на още един щитоносец.

Мечът на легатския телохранител непохватно, заради теснотията, халоса втория нападател по рамото, а легионерите го притиснаха със щитовете си.

- Искам го жив! - успя да кресне Аврамий, преди врагът да бъде посечен.

Центурионът на стрелците, ветеран със сиви провиснали мустаци, сграбчи мършавото телце и го вдигна с една ръка като парцал, след което се изненада.

- Я! Момиче!

Девойчето бе грозничко, хърбаво, гледаше войниците като мишка, попаднала в ноктите на котарак. Аврамий забеляза, че порезната рана на рамото й вече бе спряла да кърви. Извитите ръце на послушницата й пречеха да употреби магията си - явно Ордените пращаха съвсем неподготвени вълшебници само и само да забавят придвижването на войската.

Легатът въздъхна.

- Къде са останалите? - сурово запита той. Не очакваше, че ще получи отговор. Позна.

- Няма да кажа! - озъби се момичето, при което заприлича на притиснат в ъгъла плъх.

Аврамий отново въздъхна и махна с ръка.

- Довършете я.

Нямаше нито време, нито възможност за истински разпит. Центурионът уставно удари с юмрук нагръдника си.

- Служа на Империята! Ааа... командир, може ли преди това да я... таковаме? Бързичко.

- Какво?! Ти с всичкия ли си, Клодиус?!

- Тъй вярно, легат! Тая пикла е от Жълтия Угус, а те, смея да доложа, се посвещават недокосвани, тъй че ако я лишим от девственост, то е за тях по-лошо от умирачка, легат... Ама вижте я как се гърчи, вярно е значи! А гледайте сега!

Центурионът силно дръпна роклята на момичето. Платът се скъса, девойчето с животински вопъл стисна колене.

- Нееее!!! - задави се с вика си тя. От раната й мигом бликна кръв. - Недеееей! Всичко ще кажаааа!

Пот течеше по лицето й, в отблясъка на войнишкия фенер очите й изглеждаха странно заради свитите зеници, снагата й се извиваше като настъпено червейче. От ужас тя напълно бе забравила за магия, Аврамий не усещаше и намек дори за насочено заклинание. Чувстваше единствено искрицата вълшебническа дарба, същата, която притежаваше сестра му.

Легатът не се замисли за повече от миг.

- Вържете я! - заповяда той. - Малката, имаш голям късмет.

Ако ни разкажеш от сърце всичко, което те попитаме, ще си идеш непокътната по живо по здраво. Ако се заинатиш обаче -знаеш какво ще те сполети. Цялата кохорта ще ти се изреди. Разбра ли ме?

Повлякоха плячката към спотаените на двете успоредни улици манипули...

Нощта окончателно възтържествува над града, но именно над, защото заревото от пожарите в Черните квартали пъдеше мрака, фонтани огън изригваха ту тук, ту там из махалите -понякога съпроводени с ужасяващ грохот, понякога напротив, безшумни.

Долитаха близки и далечни викове, от време на време миризмата на пушек и изгоряло се смесваше с гнусна воня. сякаш от разплискал мръсотиите си нужник...

Пленничката наистина разказа доста интересни неща.

- Центурион! - разпореди легатът, като пусна забралото на шлема и по-удобно намести ножницата на меча. - Отговаряш за нея с живота си. Косъм да не падне от главата й... не се хили, откъдето и да е косъмът, не искам да пада. Дръжте й ръцете вързани. Всеки опит да стори заклинание пресичайте с шамар, та да й писнат ушите. Чу ли ме, момиче? И внимавай - ако си ме излъгала, ще те пипна и в мазата на твоя орден.

- Не излъъъгах... - изхленчи послушницата. Кохортата построи бойни фаланги. Къщите, в които дебнеха магове-стрелци, бяха превзети по всички правила на военното изкуство, все едно щурмуваха крепости под прикритието на арбалетчиците.

Аврамий заповяда на войниците да се разделят на манипули.

С високо вдигнати щитове, групите проникваха в посочените от пленничката домове и коптори през врати, прозорци, мазета. Късо изквичаваха стрели, стоманата се счепкваше с бойна магия в смъртоносна прегръдка, срещу легионерите се сипеха мълнии, бликваше течен огън, въздухът се насищаше с парливи вихрушки от отровни снежинки, но повече от едно заклинание нито един от вълшебниците не успяваше да запрати насреша. Някои нямаха време и за едно.

Легатът поведе центуриите си нататък.

При поредното смазване на гнездо на съпротива, Аврамий се покатери до втория етаж по щурмова стълба. От прозореца, към който се беше насочил, направо смърдеше на магия. На първия етаж кипеше схватка - звън и стържене на метал, ръмжене, стонове и ругатни... Чародеят се беше оказал заклинател на зверове.

Аврамий безшумно се прехвърли през перваза и в движение прониза в гръб слабата фигура на мага, наметната с кафеникав плащ. Вълшебникът явно използваше цялата си сила, наметалото носеше тъмно петно от пот. Право в това петно легатът заби острата стомана на оръжието си - и мигом отскочи назад, когато вълна бакъреночервеникави коси конвулсивно се разпиля във всички посоки, сякаш къдриците бяха жилещи змии. Отново девойка. Аврамий стисна зъби и се ослуша. Долу шумът на боя тутакси стихна.

Минаваше полунощ. Два квартала бяха прочистени от легионерите. Кохортата изтреби петдесетина млади магове и магьоснички, като загуби седемдесет души от войниците си и още почти сто човека от присъединилите се към войската граждани. Манипулите заеха позиции съвсем плътно разположени до тройка кули - твърдини на ордените Угус, Солей и Лив.

Оставаха някакви си триста стъпки, за да се съединят с четите на нощните воини от Сивото братство, гвардията на Баща Хеон.

Тъкмо в този момент маговете отприщиха потока гадини от катакомбите. Тварите вилнееха в горния град.

* * *

Съдбата продължаваше да е невероятно благосклонна към Сидри. Джуджето без никакви спънки и премеждия се спусна в подножието на планината и, без да "се задържа, пое покрай хребета на запад, избягвайки да навлиза в мочурищата. Следваше резервния план за оттегляне, съгласуван с Каменния престол, който, както винаги, беше предвидил много възможности.

Доверени джуджета от тайната стража на Престола щяха да чакат Сидри Дромаронг на всички възможни пътеки, които можеше да избере на връщане.

Щастливият пратеник на своя народ крачеше и се усмихваше в гъстата си брада. Наслаждаваше се на успеха си като на кехлибарена медена пита и стомна добре отлежало вино. Изгаряше от нетърпение да пристигне час по-бързо - и в същото време блажено пиеше на малки глътки всеки миг очакване. Пред очите му се мержелееха вълнуващи видения - въодушевени джуджешки ратници, навличат сияйни брони, строяват се в победоносен хирд и тръгват... а Драгнир, бляскавият Драгнир, ги води. Диамантеният меч! Най-великото оръжие на света, оръжие, което не знае що е поражение!

В изблик на възвишени чувства Сидри съвсем забрави за Имелсторн, двойникът на Диамантения меч. Че и защо му трябваше да се сеща за жалката цепеница от забравената легенда на презрените Дану?! Горските стрелци, горделивите и омразни Дану бяха избити - поне някаква полза от хуманусите, единственото им добро дело! - а Подземният народ бе жив, здрав, а сега вече и въоръжен с Драгнир!

Сидри чак си затананика под носа, без да се притеснява, че пее фалшиво. Музикалните таланти бяха също толкова неприсъщи на неговото племе, колкото за елфите и Дану майсторството в зидане и изкопаване на подземни замъци и чертози, дворци и непристъпни крепости.

* * *

Тави уморено се мъкнеше по поредната безкрайна стълба нагоре. Беше изтощена, всяка сторена от нея магия бе изсмукала като пиявица телесните й сили. Особено я изморяваше необходимостта от монотонното поддържане на заклинанието за виждане в мрака.

Подземната зала, която се бе превърнала в гробница за Кан-Торог, бе останала далеч назад, дълбоко под галериите, които в момента пресичаше. Тави бе сигурна, че отдавна е достигнала морското равнище, ала все не успяваше да открие някакви признаци за излаз навън. От една страна, това не бе чак толкова належащо - имаше в запас две седмици, докато не свършеше Гибелният порой, но пък от друга скитането в тъмнината никак не й допадаше. Би предпочела да изчака края на есенната напаст, седейки до прага на изхода от планинските недра. Пък и стомахът я присвиваше все по-настойчиво и мъчително. Магията засега й помагаше да заглуши глада, но съвсем да мине без храна, както го умееха някои магове от висшите рангове, девойката още не бе в състояние.

Заета с извличане на сили от вълшебството си, тя не забеляза веднага странното явление. Обикновено през сезона на Пороя магическата астрала беше приглушена, изпод черните облаци не можеше да се изтръгне навън нито едно заклинание, никаква магия не бе способна да пробие завесата на Пороя. Ето защо Тави се изненада, щом долови слаб отзвук на отдалечени магически потоци. Тя се съсредоточи и скоро се убеди, че не й се струва -наистина усещаше в астралата присъствието на онези места в плътта на своя груб и несъвършен свят, които кой знае защо бяха напоявани от магическите течения. Обикновено в тези точки се изграждаха капища и храмове, а по-късно се издигаха църкви и кули на Дъгата. Немалко на брой от тях бяха просто забравени.

Слабото ехо на пресичащите се потоци накара Тави да се запита дали навън не става нещо извънредно.

"А аз пълзя из тези джуджешки къртичини, пусти да останат, като червей! Ех, да можех да повторя онзи проблясък на Сила, който ми позволи да видя цялата Цар-планина отвътре! А сега най-много да се напъна и да съзра къде горе-долу би могло да има изход. В облачен ден по-лесно селяк ще посочи къде се намира слънцето!" - мрачно си рече девойката. - Но какво се е случило горе? Защо Пороят изведнъж стана проницаем? Да не би..."

Умората накара младата вълшебница да спре и да поседне.

Дори се унесе в дрямка, но зададеният в нищото въпрос изведнъж роди в съзнанието й отговора. Тя подскочи. В ума й съвсем ясно и отчетливо нахлуваха усещанията от външния свят - зовът на древните светилища, слабите повеи природно вълшебство. Навън бе... чисто!

Магическите процеси на повърхността се окопитваха преди срока.

"Нима Пороят е свършил?! Три седмици предварително!? Ама че работа... -Тави зяпна от учудване. - Бързо! Навън, навън! Колко още ще се лутам из тези черни студени лабиринти, проклети да са и те, и строителите им!"

Бе готова на всичко, само и само да излезе. За да се ориентира, използва заклинание, което можеше да бъде забелязано от Дъгата.

"Нищо! Нека всички ордени ме погнат! По-добре открит бой, отколкото това изнервящо дебнене и криене, треперене пред незнайни опасности и прескачащи се съмнения!"

Тя не се съмняваше, че употреби ли твърде силна магия, хайката й е в кърпа вързана. Седмоцветието щеше да реагира като бухал на писък от мишка, като моряк на огън от фар. Пък и постът им се намираше съвсем близо - пред главния вход на подземното царство.

От друга страна нямаше сили повече да търпи. Заклинанието нямаше как да бъде потайно. Маговете щяха да й се нахвърлят като глутница вълци. Наставникът бе казал: "Не всякога битката може да бъде избягвана." И може би тъкмо сега бе такъв случай.

Тя едва се сдържаше. Магията я изгаряше отвътре като язва, разпалвана от гнева на девойката. Тънките ноздри на вълшебницата затрепериха, очите засълзиха от възбуда. Бързо, бързо, бързо!

Заклинанието бе сложно. Тави сплете в едно и древни рецепти и нови канони. За маговете на Дъгата мигът на задействане на чародейството щеше да изглежда пред вътрешния им взор така. сякаш планината е станала стъклена, а от сърцето й блика издайническа светлина. Ала девойката нямаше друг изход.

Задейства заклинанието.

Магическата светлина озари недрата на планината. За няколко мига всички тунели, проходи и шахти станаха зрими, но Тави успя да запомни как да намери изхода. Пътят лежеше пред нея като на длан. Заклинанието угасна и девойката обезсилена легна да си поеме дъх върху гранита. Твърдите, студени пещерни стъпала й се сториха по-меки от пухен юрган.

Нуждаеше се от съвсем кратка почивка... съвсем кратка. И после - нагоре, нагоре, нагоре, навън!

* * *

Императорът едва не закрещя от див възторг, когато видя как войниците му-неговите войници! - нахълтаха във вилния комплекс. Първият сериозен бой бе спечелен. Легионерите влачеха за коси и за бради пленници - добросъвестно напердашени, почти пребити от бой. Някои от маговете бяха не само окървавени, с насинени очи и разкъсани дрехи, а дори в безсъзнание. Особено парцаливи бяха станали одеждите на магьосничките.

Старанието на войниците бе разбираемо - вълшебник, който скимти от болка, не е в състояние да твори магия, да сплита заклинания, да върши чародейства.

Треперещите, загубили ума и дума от страх магове бяха насметени като стадо за оглед пред Императора. Стрелците вдигнаха арбалети. Колкото и бързо да бе едно заклинание, късата желязна стрела често го изпреварваше. Изглежда, вълшебниците схванаха намека - свиваха се и дори не се опитваха да чародействат.

Ала не всички от адептите на Дъгата се оказаха страхливци.

- Какво сме ти сторили, убиецо! - извиси се младежки глас над тълпата пленници. Девойка на двайсетина години, с разрошени руси коси, пристъпи напред, стискайки с ръце разкъсаната си рокля на гърдите. - Какво ти сторихме?! Вярно ти служихме! А ти...

Владетелят с каменно лице слушаше пороя объркани обвинения и проклятия. Държеше пръстена с черния камък пред себе си, така че всеки от маговете да си даде сметка какво го очаква, ако посмее да окаже съпротива.

Вълшебницата се задави в ридания и Императорът невъзмутимо отвърна:

- Осъждам те с дадената ми власт за публично оскърбление на коронована особа. Престъплението се наказва със смърт.

Присъдата е окончателна, не подлежи на обжалване и ще се изпълни незабавно.

Той си позволи няколко мига да остане неподвижен, наслаждавайки се на безсилния животински ужас, който бликна в очите на жертвата, и на вцепенените, пребледнели лица на останалите пленници.

Сетне рязко изтръгна меча от ножницата. Самото изваждане на оръжието се превърна в замах, острието изсъска, цепейки въздуха. Обезглавеното тяло остана за момент на крака, кръв на тласъци пръскаше от жилите, после меко като чувал с вълна се строполи върху шестоъгълните плочки на двора.

Втрещените магове, зарязали всякакви помисли за вълшебства, се блещеха и пулеха към отсечената глава на девойката. Светлите коси бяха окървавени, устата - изкривена от агонията, очите гаснеха и помътняваха...

"Сега вече ги убедих, че не се шегувам" - помисли си Императорът и избърса меча с напарфюмирана кърпичка. Парчето плат с извезан василиск бе небрежно запокитено върху тялото на обезглавената вълшебница.

Маговете миришеха на страх. Желанието им за борба бе прекършено. Императорът забеляза как неколцина нещо си зашепнаха, сочейки с леки кимвания бялата му рицарска ръкавица. Очите им се разширяваха още повече.

"Какво да ги правя сега? - запита се владетелят. - Да ги държа в плен ще е по-опасно, отколкото да воювам с тях... Остава ми само един изход"

Императорът късо махна с ръка.

- Стрелци, залп!

Пръстите на войниците дръпнаха тетивата, още преди да осъзнаят заповедта. Великолепна армия.

Пронизаните магове падаха един върху друг, някои се сгърчваха и затихваха.

- Проверете за живи и ги довършете - нареди Императорът и загърби труповете.

Небесната дъга вече нямаше да има нито сън, нито покой,  докато не го накара да плати за извършеното. Навярно ордените  биха могли да простят жертви в битка, но клане на пленници... Той  знаеше - вече наистина нямаше път назад.

И кой знае защо не изпита и капка страх.

Бялата ръкавица от кост на незнаен звяр стоеше на ръката му  като излята.

ТРЕТА ГЛАВА

"Ясно. Забрави за приятно прекарване във веселия престолен  Мелиин."

Клара поклати глава. Нищо от щенията на простосмъртните не й бе напълно чуждо, особено развлечението да обикаля пазари, тържища, сергии и дюкяни, при това столични. Тя не би изпуснала тази възможност. С най-голямо удоволствие щеше да се пазари до изнемога и би похарчила и последния си грош - ей така, за кеф. Между другото, насетне може би щеше да се окаже, че е купила нещо полезно, без да иска.

Ала този път празникът се отменяше. Един поглед от върха на крепостната стена навътре в града бе повече от достатъчен, за да разбере това.

Тя седеше, зяпаше пожарите и се чудеше какво да предприеме. От една страна, нямаше закъде да бърза. Мелиин гореше като плевня със сено. Бе безсмислено и безнадеждно да хукне да търси в тая каша опърничавия Кер. От друга - заръката на архимаг Игнациус бе недвусмислена: "Търси!" Търси и толкоз. Е, ако архимагът беше седнал подробно и досадно да й обяснява как и какво следва да се прави, Клара Хюмел би се почувствала смъртно обидена. И нямаше да има значение кой я е засегнал - по един или друг начин щеше да го накара да съжалява...

Но Игнациус й беше предоставил свобода да преценява по кой начин да стане издирването на "дивеча". Тварите от Предела...

За тези същества досега имаше само слухове. И то какви ли не. Изясни се, че в Гилдията имало бойни магове, които са срещали Тварите преди. Случило се в някакъв задръстен и забутан свят, далеч от отъпканите пътеки, където в качеството си на наемници изпълнявали поръчки на клиенти, без да се интересуват надълбоко кое и за какво. Но с пришълците отвъд Предела дори се стигнало до инцидентни сблъсъци. Бързите дуели завършили с отстъпление и на двете страни - да си ближат раните. После маговете от Долината и създанията от Предела старателно се отбягвали, никоя от страните не горяла от желание да се бие. Затова взели мерки пътищата им, че и мостовете даже, да не се пресичат... Всемирът гъмжеше от най-причудливи създания, излишно бе да се биеш с всички наведнъж.

Според думите на Игнациус обаче нещата се бяха променили. Тварите не принадлежаха към пълчищата Черни богове, нито пък към Светлите.

"Кой ги знае тези изроди що за цели преследват и какви сметки кроят. Какво искат? Власт над световете? Надали. Друго ги интересува, съвсем друго... но какво?"

Тъкмо в това бе цялата сложност на задачата - трудно е, без да знаеш нечии стремежи, да предвидиш следващия ход, следващата стъпка, поредния удар.

Клара седеше, яхнала един от зъбците на крепостната стена.

Бе превъзходна мишена - тъмен отчетлив силует на фона на червено от пожарища небе. В Мелиин й беше ясно какво става -бунт, въстание. Маговете се мъчат да го потушат. Какво пък - да им помагат Кървавите божества. Клара не изпитваше желание да се намесва. Покрай Великата пътека бяха нанизани като мъниста на гердан хиляди и хиляди светове под хиляди различни небеса -всички до един достъпни за маг от Долината. И навсякъде имаше различни обичаи и традиции. Тъй че нека местните чародеи се оправят с поданиците си сами - нали така е прието в Мелиин?

Откъм бедняшките квартали няколко пъти подред издумтя.

Клара се намръщи - който и да предизвикваше взривовете, той употребяваше прекалено много мощ, боравеше с потоците Сила твърде неумело, сякаш се мъчеше да размаже муха с голям ковашки чук.

"Що за недоучили чародеи си играят с огъня? - раздразнено си помисли тя. - До заран от града нищо няма да остане, ако не ги озапти някой наистина вещ маг!"

Дожаля й за Мелиин, който изглеждаше красив. Язък че така и не успя да го разгледа...

Продължи мрачно да наблюдава пожарите и да брои изригващите бойни заклинания, когато усети нещо като присъствие.

Не напразно стърчеше на стената като петел на плет. Освен от любопитство, култивирано преди време в предпазлива любознателност, присъща на всеки боен маг и не отслабнала въпреки годините, Клара имаше и друга цел. И като че ли нещо наистина захапа "стръвта"...

Нейде на самата граница на мрака (онази граница, известна само на вълшебниците, която бе недостъпна, незрима за простосмъртните, там, където свършваше нощта и започваше великото, необятно и непознаваемо пространство отвъд обикновената липса на светлина) нещо шавна. Движението бе рязко и краткотрайно - като леко потръпване, мънички вълни по повърхността на тъмна вода...

Клара застана нащрек. Нима бе успяла да подмами пришълците от Предела? Толкова лесно? Вярно, за целта вълшебницата съвсем лекичко бе разтворила обвиващите я като наметало защитни и маскиращи заклинания - съвсем-съвсем мъничко.

Тази постъпка не бе кой знае колко благоразумна за възпитаник и уважаван член на Гилдията. Никой боен маг не рискува да използва себе си за стръв, за да привлече вниманието на врага. А Клара точно това правеше. И в същото време даваше ясен сигнал на всеки, който поне малко разбираше от магия: аз не съм от тук, не съм от този свят. Злостно нарушаване на Втората заповед от Кодекса на Гилдията.

Клара винаги бе смятала, че правилата и догмите съществуват само за да бъдат нарушавани. Ако никога не престъпиш поне една забрана, как можеш да твърдиш, че познаваш вкуса и прелестта на живота!

Недоловимото движение се повтори.

Този път Клара вече дебнеше и не изпусна момента.

По ръба на тъмнината меко се плъзгаше размазана сянка, която се преливаше от форма във форма. Създанието ту заприличваше на морска котка с провиснали от муцуната пипала, напомнящи на брада, ту придобиваше почти човешки вид, но с една смущаваща подробност - коленете сякаш бяха обърнати назад. Като на пиле. Или на скакалец. Не, по-скоро като задните крака на козел... да, най-вече на това приличаше.

"Е, щом си довтасал, здрасти, здрасти, гост неканен!"

Дощя й се в този момент до нея да е архимаг Игнациус.

Заедно биха задали множество въпроси на този, хм, сатир, а най-важният от тях бе: какво дириш тук, СКЪПИ?

Сянката се раздвои. Последва още една и още... четири, пет... Преминаваха безшумно, следвайки тясната пътечка между известната на всички нощ и исполииския мрачен свят, който става почти осезаем в късата секунда, когато угасим факлата или свещта, и останем насаме.

Клара с нищо не се издаде, че е забелязала пришълците. А те умееха да се прикриват. Вероятно даже най-добрата от местните чародейки, как й беше името, ах, да - Сежес, дори тя надали би ги видяла. Мисълта за това погъделичка самолюбието на Клара. Но тя потисна въздишката си. Игнациус искаше от нея да не се забърква в битки. Само да наблюдава. Но нима на Клара Хюмел, която има зад гърба си почти три дузини спечелени войни, й отива да се задоволи с ролята на съгледвач? И вместо истинска плячка да донесе някакви си там "сведения"?

"Ха, как пък не! Нека засега тварите си мислят, че крадешком ме заобикалят, че те са ловците. Да, ама не. После ще се окаже, че криво са си правели сметките."

Клара дебнеше - внимателна и напрегната като тигрица.

"Хайде... хайде, по-близо... по-близо! Демони да ви вземат..."

Тя леко се обезпокои, когато пришълците-сенки станаха повече от десетима. На непознат противник не бива да се позволява да постигне числено превъзходство. Дори когато врагът е с размери на буболечка. Да не говорим за по-едрите като тези тук.

Мислите на вълшебницата сякаш почукваха отвътре по слепоочията й. Хладни, ясни мисли. Реши, че е късно да отстъпва. Игнациус щеше да получи не само увлекателен разказ, но и, ако е рекла Съдбата, цял пленник, който наистина щеше да е голям сладкодумник.

Архимагьт. ако я наблюдаваше в този миг, навярно би възкликнал протестиращо. Ала Игнациус бе далеч, за да я спре или подкрепи. Клара стремително, с някакво момичешки хазарт, забравила за своите триста и кусур години, възбудено сплиташе заклинание. Бе сложно и екстравагантно, насочено към залавяне на една от тварите, като заедно с това би отворило Врата за спешно завръщане... не в Долината, разбира се! Клара не бе вчерашна -никой не влачи опасен звяр в къщата си. Щеше да попадне в един сляп свят без слънце, луна и звезди, в царство на вечната нощна дрямка, в което земната твърд не е осквернена с живот. Идеален затвор. На Игнациус щеше да му се наложи да раздвижи старите си кости, за да разпита плененото... нещо. "Готово! Елате насам, гълъбчета!"

Стегнат в примка въздух литна напред, разпорвайки сумрака отвъд градската стена. Почти едновременно със запращането на заклинанието, Клара видя напълно изскочилата в света на Мелиинската империя твар. Наистина приличаше на морска котка -остри като ножове плавници-криле, свито в двоен пръстен жило-опашка, цялото осеяно със синкаво-стоманени шипове. Сноповете пипала по муцуната настръхнаха, внезапно се отвори много широка паст... Подир първото изчадие от Пътеката се появи второ, а сетне - всички останали.

Пришълците се сблъскаха със заклинанието на Клара и въздухът закънтя като стъклен - удариха се една о друга наистина сериозни сили. Вълшебницата стъписано успя да забележи как първият звяр стремително разгъна жилото си и шибна с него незримия магически клуп - ударът отекна в гърдите на Клара, сякаш сърцето й изтръпна, както изтръпват ръцете на неопитен дървосекач, неумело халосал твърд дънер с особено корава дървесина...

Заклинанието се пръсна!

Втрещена от факта, че нечия плът е в състояние да се противопостави на заклинанието й - сега нямаше време, но ако можеше да се порови из паметта си, Клара надали би открила спомен за нещо подобно - вълшебницата обаче реагира инстинктивно и незабавно. Магическият й рефлекс задейства едно от най-убийствените чародейства от магическия й арсенал, още преди тя да осъзнае какво върши. Съвсем неволно Клара избра за оръжие Огнената стихия - обля плъзгащата се във въздуха твар с поток отровен, прогаряш всякаква броня пламък.

Струята жар облиза като жаден език черната плът на гъвкавото тяло, стопи месата без остатък, оголвайки сложен скелет от множество кости. Озъбеният череп продължи напред, сблъска с втория слой на защитата на магьосницата и избухна в искри, разпадна се на пепел, ръсейки зидовете на градската стена.

Клара веднага смени прицела, за да улучи с драконовия си фонтан и втората атакуваща гадина... но закъсня. Тънката камшичена опашка я подсече през глезените, скова ги в жестока примка, настръхналите пипала понечиха да се вкопчат в раменете на вълшебницата... Пришълецът избухна в пламъци като първия, но защитата вече бе разкъсана.

Третата летяща твар с небрежен замах на плавниците дообели Клара от магическия пашкул и издиша право в лицето й мразовит облак от някаква сладникава гадост.

Още при счепкването с втория враг, вълшебницата вече не виждаше нищо, освен вихрещи се в лудешко хоро звезди. Дъхът на третия противник захлупи ума й с похлупака на безсъзнанието.

* * *

Пътят за бягство на Фесис бе отрязан. Воинът на Сивото братство бе единственият жив на затрупания с мъртви тела площад, без да броим подземните гадини (които между другото не бяха точно живи). С гърба си усещаше опрял в плешките му поглед. Извънредно злобен поглед.

"Не мърдай!" - прозвуча беззвучна магическа заповед.

Той и не възнамеряваше да бяга. В улиците, водещи към площада с кулата, кипеше ръкопашната схватка, разбита на множество мелета - гражданите на Мелиин и гадините от катакомбите продължаваха да се изтребват, а от смрадливите ями извираха нови и нови попълнения за армията на подземните обитатели на столичния град.

Младежът бе готов да отправи молитви към боговете, та хората да устоят... поне да оцелеят, ако не надвият...

"Ами аз?" - запита се веднага след това.

"Аз съм загубен" - отвърна си сухо.

Нямаше как да се измъкне. Беше на прицела на маговете в кулата. Кой знае що за заклинание му готвеха.

За съжаление, можеше да си го представи...

Последва втора беззвучна и безсловесна заповед - да хвърли оръжието.

"А, не! - Фесис криво се усмихна. - Тук не сте познали, драги ми господа!"

Той се обърна бавно към кулата.

Играеше си с огъня. Но нямаше друг изход. Не биваше да го заловят отново. Този път нямаше да му позволят да офейка...

"Хвърли оръжието!" - наредиха му от кулата, малко по-нетърпеливо.

Фесис бавно вдигна свободната си ръка... и изпъна пръст в известния на всеки мелиински гамен неприличен жест, за който от възпитан човек можеш да отнесеш шамар, а от друг - и по-лошо.

Маговете се окопитиха бързо. Но младежът просто направи крачка встрани и изчезна в единия от разцепилите площада трапове. А там, където току-що бе стоял, като цирей се изду огнен мехур.

* * *

- Влез в моя замък, дъще на Дану! - тържествено изрече Господарят на Пороя. - Гостенка скъпа бъди в чертога мой. Желана е в покоите ми тази, чиято длан е Дървения меч държала!

Ахата най-сетне успя да се огледа. На изгревния крайморски бряг утрото вече преминаваше в ден, твърде топъл, за да е есенен. Под нозете на девойката имаше синкавочерна скала без ни най-малка инаква пъстринка. Крачка встрани зееше дълбока хиляда стъпки бездна, където кипеше бялата ивица на прибоя -източният океан във вечна ярост гризеше мургавите кости на сушата. Нямаше пътека. Само равно място край пропастта -дълъг и тесен залив от онези, които на север наричаха фиорди -а отвъд нея стърчеше исполински връх на планина, увенчан с черна корона на невиждан замък.

Тънката централна кула изглеждаше като копие, забито в небесата. Остри стени, сърповидни арки, натруфени рондоли с черни железни шатри-покриви. И никакъв признак за мост или порта.

На фона на чистото синьо небе твърдината бе прекрасна. Да не повярваш, че господарят й е повелителят на отровните облаци на Гибелния порой.

Великанът с ръждивите доспехи стърчеше зад гърба на Ахата.

- Смущение долавям в теб, о, дъще на Дану. Защо се бавиш? Влез! Стените стари чакат теб!

Ахата надзърна в бездната и конвулсивно преглътна. Побърза да се отдръпне - беше й прилошало. "Той ме изпитва... Защо?"

- Воистину си досетлива! - възкликна великанът. - Чертогьт длъжен е да те приеме. Ала ще стори той това, едва когато ти сама надвиеш своя страх напразен.

"Искаш... искаш да прекрача през... пропастта?" - плахо попита наум Ахата. Искрено се надяваше да не последва потвърждение.

Напразно.

- Да прекрачиш пропастта - със същата тържественост провъзгласи Господарят на Пороя - от теб се иска. Истину глаголеш, дъще на Дану!

Ахата тихичко изсумтя. Церемониалният тон на великана вече почваше да я дразни. Да прекрачи урвата... лесно бе да се каже!

- Тъй само замъкът ще те приеме - избуча гласът на Господаря на Пороя. - Тъй само той ще разбере дали си истинската дева, чиято орис е била видяна от пророчица Илейна. Инак напразни са били деянията ми и тежкия ми труд, напразно е било търпението мое, нахалост жертвал съм аз мило си и драго! Всуе са били и жертвите върху олтара на Гибелния мой Порой... - додаде полугласно. - Напусто отишли са всички умъртвени под парещите струи...

Ахата се втренчи в пропастта. Беснеещите вълни долу сякаш чакаха тялото й. Да прекрачи? Да стъпи върху безтегловния въздух? Да увисне за миг, а после да рухне надолу... Не. Не, не, Нямаше сили да го направи!

- Имаш! И можеш! И ще го сториш, дъще на Дану! Сила,

Сила, Сила те чака там! Велика сила! Покорна ти велика сила!

"Той... подкупва ли ме?" - мярна се отчаяна мисъл. И усети мек тласък в гърба. И плътен напор на вятъра - в лицето.

Господарят на Пороя просто я бутна надолу. Вятърът натика понечилият да излети вик обратно в гърлото.

А нозете й усетиха опора. Незрима, но здрава.

Без да разбира какво става, Ахата вървеше като препарирана над пропастта. Вървеше по въздуха. И чуваше отзад чудовищният смях на Господаря.

С всяка крачка замъкът се приближаваше. С всяка крачка вцепенението се разсейваше. Съзнанието й постепенно се избистри.

Замъкът. Тя, Ахата, ще влезе в него. И ще остане там. Ще остане докато... докато не овладее Силата... докато не проумее какви са били прозренията на Илейна... а след това ще се завърне като могъща вълшебница. Чародейка на своя народ.

И ще премине над Auerthrin-diDhaan, Страната на Пролетния вятър като пречистваща буря, като ураган. Страната на народа си. Отдавна загубената страна.

Ще освободи земите на тази своя страна. О, това ще бъде жестоко отмъщение! Ще пролее реки от кръв, ще заличи и седемте ордена като плесен в килера, ще изтръгне Имелсторн от мръсните ръце на човеците, ще възвърне на Дървения меч полагащата му се слава, а сетне... сетне ще го окачи над трона си. Цариците имат тронове. Ще я издигнат за царица. И тя ще управлява мъдро и справедливо, а дълги векове подир смъртта й, която все някога ще настъпи, хуманусите ще я помнят като Сеамни Велика, Сеамни Страховитата, Сеамни Отмъстителката... и ще плашат децата си с името й!

...Ахата не забеляза кога се е озовала пред пръстена черни стени. Пропастта бе преодоляна. Едва сега девойката се усети, че трепери и че дрехите й са подгизнали от пот.

Тя протегна ръка. Каменните зидове пред нея внезапно станаха прозирни, камъни от въздух. Не разбираше дали ще мине през тях като през мъгла, или ще се блъсне в твърдите стени. Знаеше само, че не бива да спира - навярно Господарят на Пороя отново я подлагаше на изпитание. А може би я вкарваше в клопка...

Ахата продължи, като неволно замижа, дори се сви в очакване болезнено да връхлети върху стените... Не усети никаква съпротива. Когато след няколко крачки отвори предпазливо очи, вече се намираше във вътрешния двор на твърдината. Стените пак бяха станали мрачни и непроницаеми.

Замъкът не бе голям, както изглеждаше отвън. Надали имаше два пъти по петдесет стъпки до отсрещната стена. Зиданият пръстен заграждаше павирана кръгла площадка, в средата на която се извисяваше тънката кула - отдолу приликата й с турнирно рицарско копие бе оше по-силна. И никакви други градежи. Ахата се учуди - никой, даже смахнатите хумануси не строяха замъци по този начин. Но, досети се тя, местният стопанин сигурно не се вълнува от правила, след като може сам да си ги измисля.

Тъкмо се сети за него и...

Великанът стоеше до входа в кулата. Отвъд прага се виждаха няколко стъпала и обикновена, за разлика от пропускливите стени, врата. Изглежда бе отлята изцяло или бе измайсторена от ковано желязо. Беше достатъчно висока за Господаря на Пороя и богато украсена - различаваха се фигурки на хора, чудовища, дракони, елфи, джуджета, обитатели на дълбини земни и морски, какви ли не създания. Биещи се, пируващи, мирно беседващи... Ахата премига.

Нима е възможно ей така Дану спокойно да приказва с джудже, а елф да дели трапеза с орк? Такива неща стават само в приказките.

- Влез, дъще на Дану! - изгърмя великанът. - Влез и ориста си приеми! Тя влезе.

* * *

Гората още не се беше опомнила от посичащите струи на Гибелния порой. Дърветата и животните сякаш не вярваха, че бедствието е преминало, зверове и зверчета продължаваха да се крият по бърлоги и леговища, без да се осмелят да подадат носовете си навън. Сидри крачеше през смълчаните дебри сам-самичък и необезпокояван.

Беше познал за хуманусите. Иманярите не се забавиха, нито почудиха особено. Едва утихна злокобният ромон на смъртоносните капки и подслонилите се алчни за скъпоценни камъни от недрата на Цар-планина хора тозчас напуснаха лагера си. Вече със сигурност бяха хукнали навътре по тунелите на Главната порта. Джуджето наистина много мъдро постъпи като ги изпревари. Никак нямаше да е добре да им се мерне на пътя на тези разбойници...

Иманярите не го забелязаха. Ала Сидри повече се тревожеше за зорките стражи на Дъгата. Но ето, мина ден, нощ, развидели се следващото утро, а джуджето не усети никакви признаци за магическо преследване.

Боеше се да повярва и на този си късмет. Естествено, не беше си мечтал за толкова сполучлив развой. Предпочете да си държи очите отворени на четири и да бъде нащрек. Продължаваше да върви миля след миля, придържайки се към полите на Хребета на скелетите, внимавайки да не нагазва из блатата.

Мина още един ден, отлетя още една нощ. Съмна се пак.

Стигна до мястото, където планинската верига завиваше на юг. Блатата изчезнаха. Тясната ивица предпланински гори се разшири. По животинските пътеки се появиха пресни следи.

Запърхаха най-смелите - или най-безразсъдни - птици. Джуджето вървеше ли, вървеше нататък.

Никой не се опита да го спре.

Отмина седмица.

Сидри вече крачеше право на юг. Избра този път, защото прехвърлянето през вече снишените и полегати планини криеше опасност - маговете наблюдаваха пътеките през целия Хребет на скелетите особено бдително. Джуджето не желаеше да се излага на излишен риск.

Торбата му с провизии показа дъното си, ала Пратеникът изобщо не се разтревожи. Почти беше стигнал и мисълта за края на прехода му даваше сили по-добре от хляб и месо.

...Сидри зави покрай поредния горист хълм, но свърна в пътека, успоредна на главната, защото му се стори, че на върха стърчи нещо като самотна кула. Навярно бе развалина от стари времена, ала джуджето реши да кара по-предпазливо, затова отново избра заобиколен път. Продължаваше да се чуди къде са изчезнали преследвалите ги в началото на похода магове. Как така още не са го проследили? Как така цялата Дъга още не е по петите му?

"Навярно цялата работа е в Драгнир - рече си мъдро и отново се замечта: - Ах, Драгнир..."

- Сидри Дромаронг?

Джуджето не подскочи, навиците на неговото племе предполагаха да се свие. Някак устоя, но замръзна от дочулите се зад гърба му слова на общоимперски. Все пак нещо в произношението му попречи да се стегне съвсем.

И сякаш за да го успокои, говорещият премина на джуджешки:

- Сидри Дромаронг! Чакаме те съгласно повеленото ни от Каменния престол!

Пътникът се озърна през рамо и тихичко въздъхна с облекчение. Видя две джуджета, въоръжени с бойни секири, които държаха готови за бой. Носеха плътно затворени шлемове, дълги ризници с наклепани върху им метални пластини, по зачернената стомана блестяха сложно преплетени златни руни.

- Пред теб са ърл Хродар Хенсаронг и ърл Китар Хенсаронг -представиха се те.

Сидри почтително се поклони, защото двамата благородни братя бяха от най-близката свита на Каменния престол, като при това не сведе глава твърде ниско - уважението си е уважение, но пък следваше и да пази достойнството си на Носител на Диамантения меч.

- Успешен ли бе пътят на твоя топор, о, Сидри Дромаронг?-избуча изпод забралото си с тесни, почти невидими цепки за очите по-големият брат, ърл Хродар.

- Успешен бе, о, благородни!

- Словата ти приемаме за истина, докато Планините не ги отрекат! - вдигна ръка в ризннчна ръкавица ърл Китар. - Горди сме да те съпроводим до дома. Каменният престол и целият ни народ с нетърпение очаква да узнае що се е случило. Ще пратим вестоносец.

- О не, не! - стресна се Сидри, прекъсвайки съвсем непочтително събеседника си. - Вестоносецът може да попадне в ръцете на врага...

- Този вестоносец, Сидри, не попада лесно в плен - сухо отвърна Хродар. Гордият ърл не обичаше да се съмняват в думите му. - Виж сам!

Над гората се издигна тънък стълб дим. Посрещачите, без да умуват и хитруват, бяха избрали най-лесния начин за пращане на вести. Сидри си отдъхна. Вече се чувстваше в безопасност.

Тръгнаха по тайни пътеки, спирайки през равни интервали време - дали нещо изчакваха, дали се оглеждаха с магически сетива, ърловете не обясниха на Сидри. Но и не го помолиха да им покаже елмазения блясък на Драгнир. Може би се късаха от желание, но спазваха традициите. Диамантеният меч следваше да види слънчева светлина в точно избран за това час, когато Каменният престол и подбрани ърлове на Подземното племе поведат народа си в свещен поход. От този миг Драгнир нямаше да бъде прибиран в ножница, докато не настъпеше славния ден на победата, в който омразните хумануси щяха да бъдат натикани и издавени в морето.

Точно на същото място, където нозете им бяха осквернили преди столетия земята на Северния свят - на Брега на черепите.

* * *

След усилието, с което Тави освети отвътре цялата планина, за да види извеждащите навън тунели, девойката трябваше да спи непробудно. И наистина - спеше. Ала в същото време ясно осъзнаваше, че душата й сякаш е напуснала почиващата плът. И вместо да събира сили, похарчени за разсейване на хилядовековния подземен мрак, тя...

...тя виждаше огън, който като кон тресеше буйна грива над голям град, много подобен на Мелиин... дали не е самата столица? Тя виждаше странни плашещи сенки, обикалящи по ръба на нощта, които подозрително приличаха на същия онзи козокрак сатир, който бе погубил храбрия Кан-Торог.

Тя виждаше смразяващи сцени по улиците на града -пламък поглъщаше старци в постели и младенци в люлки. Виждаше мятащи се безредно хора, разкъсвани от наизлезли от катакомбите твари, които приличаха на кучета, но имаха челюсти като свирепите южни зверове, обитаващи влажните горещи джунгли.

Такива изчадия Учителят наричаше "алигатори".

А после съновидението потъна в мъгла - или кръв - а от този зловещ облак изплува познато лице... Лицето на свещеника приживе.

Девойката се учуди, понечи да се зарадва - нали бе сън, стори й се, че свещеникът е жив, не поруган... но ето че лицето се разкриви, накълца и придоби ужасния си вид от некромантския ритуал.

- Срещаме се пак... Тави - изрече нещастникът, без да движи устни.

- Как... Какво ти трябва от мен! - закрещя насън тя. - Връщай се в обиталището на мъртвите! Нямаш работа в света на живите! Нито в сънищата им!

- Ти наистина ли ме мислиш за умрял? - В гласа прозвуча насмешка. Лицето оставаше неподвижна кървава маска. - Грешиш, вълшебнице. Ти ме уби... уби ме страшно, аз бях погълнат от втора, окончателна смърт... но не докрай. Душата ми сега е в килията за изтезания на Повелителя на Мрака. Познат ти е, злодейке. Има отвратителния облик на получовек-полукозел. И ето, неговите майстори-касапи вече пристъпват към душата ми с инструменти за мъчения...

- Махай се! - запищя Тави. - Какво искаш от мен?! Мъртвецът се ухили - пукнаха се корички засъхнала кръв, потече гной.

- Теб искам - съобщи през смях. - Теб, моята убийца. Ти ще си ми отплата, откуп за Тъмния властелин. Той ми обеща покой, ако те дам на него. Моите хвалински братя по вяра се съгласиха да ми помогнат. Съгласиха се с радост, понеже и без друго ще умрат заедно с всичко живо по земята. Защото иде денят на Великата битка, Спасителят е готов да слезе от небето тук, сред грешниците, за да потопи света в мрак и да въздаде всекиму според делата. И аз ще се възрадвам, когато чуя твоята присъда!

Заплахите и заканите някак минаха покрай ушите на Тави.

Зашемети я друго и тя промълви колебливо:

- Спасителят? Какво каза за Спасителя?

- Казах - вдъхновено отвърна мъртвецът, - че часът на Последната битка е близък. Позната е на всеки притчата за сламката, която притурена към товара, чупи гръбнака на мулето! И кой ли знае, освен Спасителя, дали моето убийство не е било сламката, която ще пусне на воля Звяра от Бездната? Спомни си за пророчеството на Илейна, скъпа моя Тави, спомни си какво е предвиждала. Двамата Братя вече са на свобода, на Боговете им остава само да разтопят този свят и да го отлеят в нов калъп, така че да не остане в бъдещата земя място за злото и порока!

Кънтящият глас на свещеника я събуди, сякаш бе ритник в ребрата.

Тави зъзнеше, вир-вода от студена пот. Никога преди сънищата й не бяха толкова... толкова истински. И никога преди не ги помнеше след като се събудеше.

Тя избърса челото си.

"Засрами се, магьоснице! От сън ще се плашиш! Суета са сънищата. Умът прелива от пусто в празно. Празни закани, кухи слова - всичко е отблясък от моето си разкаяние, мътилка от нечиста съвест. Майната им на такива видения!"

Вече знаеше пътя навън. Имаше ясна цел - да се измъкне и да се прибере у дома. Да разкаже всичко, да отдаде почит към Кръга на Капитаните. А после... после ще потърси стария си Учител. Това няма да е лесно, но е достойна за нея задача. Да, трябва да го намери. Той ще я посъветва как да постъпи. Винаги го бе правил преди.

Тя скочи на крака, опипа колана си, нагласи ножницата. И пое с уверена крачка през мрака на пещерите.

Вървеше, сякаш познаваше лабиринтите от неколкостотин години, като че ли бе попила паметта на всички джуджета, обитавали тези галерии. Крачеше, без да спира, без да се обърква, без да се спъне нито веднъж...

Зад нея останаха старите отдавна изчерпани рудници, от които без остатък бяха извлечени запасите желязо, калай, олово и мед. Останаха далеч назад и запустелите работилници, където тук-там се търкаляха забравени при трескавото отстъпление инструменти, които лакомите иманяри не бяха сметнали за ценна плячка. Иначе дръзналите да стигнат дотук хора задигаха всичко, на което се натъкваха. След техните набези подземията изглеждаха изметени от грижлива домакиня. Тави прекоси и загърби жилищните пещери, церемониалните покои, залите за приеми и тържества, складовете и килерите. Не се спря да разгледа любопитната при други обстоятелства воденица, изградена по течението на подземна река - напразното стържене на мелничните камъни дълго следваше младата вълшебница като напразен зов от живото минало на Цар-планина. Девойката вървеше неуморно, подгонена от безумната жажда час по-скоро да зърне слънчева светлина и да поеме с пълни гърди свеж въздух... или да се усмихне на звездите, ако навън се окажеше нощ - бе загубила представа за точното време...

Безкрайният коридор свърши с отвесна гладка стена. Поредната тайна врата. Без помощта на Сидри вълшебницата загуби почти час, преди да разбие ключалката. Наложи й се с магия да проникне в механизма, който най-сетне освободи резето.

Вратата застърга с каменните си панти...

Прекрасен, ярък, слънчев ден! В чистото небе - никакви следи от черните облаци на Гибелния порой. И птици, птици объркано и колебливо се стрелкат сред дървесните корони! И прясна диря от лос, направо до скалата! Свят, свят, прекрасен свят! Тави не издържа и нададе радостен вик с пълно гърло...

Тутакси затисна устата си с длани. Някъде тук се спотайваха врагове. Някъде из гората кръстосваха одсвешните им преследвачи. Нечии очи шареха, уши слушаха, магически заклинания опипваха за... за Сидри! Точно така - маговете търсеха джуджето. И не се маскираха достатъчно добре, а съвсем небрежно. Каква самонадеяност! Колко типично за Дъгата!

Тави потисна импулса си да залегне в тревата. Маговете дебнеха наблизо, но засега не бяха я забелязали. Заклинанията им бяха насочени само за издирване на джуджето.

За мъртва ли я мислят? За маловажна? Ах, точно сега ли е времето да се засяга! Радвай се, момиче!

Тя внимателно проучи заетите от потерята позиции. Намръщи се. Адептите на Седмоцветието вардеха една тясна пътека, която лъкатушеше досами скалните подножия. Ивица гора отделяше планината от тресавищата - същите блата, за които Тави щеше дълго да си спомня с тръпки на страх и отвращение. Лошото обаче беше в това, че именно по тази пътека трябваше да поеме, за да се насочи към западните граници на Империята. Там, до самия Залез, се намираха земите на Волните дружини.

"Точно на тази ли пътека свариха да устроят засада!" - ядоса се тя .

Не се съмняваше, че маговете са същите, които ги бяха преследвали на идване. Двама души. Някъде бяха се укрили от Пороя, проклетниците, а сега се спотайваха и дебнеха.

"Само че напразно чакате, уважаеми. Няма да се доберете до Сидри. Той остана долу, в недрата, отнасяйки тайната на похода в отвъдното. Даже трупа му не ще получите, господа магове! Душата на джуджето вече в един по-добър свят..."

В мислите й внезапно настъпи засечка. Още щом се сети за доскорошния си спътник, джуджето се появи пред магическия й взор цяло-целеничко. Жалено-непрежалено, то хич не беше за оплакване и помен. Крачеше си бодро през гората и мъчеше слуха на оказалите се наблизо птици с немузикално тананикане.

Мигът на стъписване отмина и Тави изръмжа, зави като млада вълчица наум:

"Предател! Недорасляк! Прасе!"

Проклетият косматоух дребосък, демони му яли червата, просто се беше прикрил с нея и другаря й! От ясно по-ясно - беше ги използвал, мръсникът! Свършил си бе работата и най-спокойно се отдалечаваше на запад към тайните селища на съплеменниците си. И нещо отнасяше. Нещо бе окачено на гърба му...

"Я с колко парцали го е омотал, какво ли е то? Някаква реликва на скапания му Каменен престол, заради която яките дребосъци не се поколебаха да затрият два чужди живота, нито пък да се разделят със златото си?"

Тави се напрегна. Вълшебникът затова има магически очи, за да прозира през прегради.

Проблясък! Кратък като блъвнат бърз пламък от гърлото на дракон.

"Мамо! Мамичко!"

Под парцали и кожени торби в очите й бликна режещ и яростен блясък на меч от елмаз. Драгнир сякаш гневно стрелна с поглед дръзката никаквица, осмелила се да го види.

Тя рухна в тревата по очи, прикри глава с длани и трескаво зашепна предпазни заклинания. Диамантеният меч на джуджетата! Затворената в него сила бе способна за броени секунди да изпепели всеки маг, събудил недоволството на Меча. Всеизгаряща ярост и гняв са се натрупвали в това оръжие векове наред - и сега бяха на път да се излеят! Горко на онзи, който се окажеше на пътя на тази буря!

Ето за какво Каменният престол бе пратил Сидри в лабиринтите на Цар-планина! Не за някакви мощи, не за скъпоценности! Ето защо ърловете се съгласиха с поисканата от Кръга на Капитаните цена. Ето защо пратиха в поход само един свой воин - повече биха привлекли нежелано за джуджетата внимание.

Трябваше да им се отдаде дължимото - планът на Каменния престол бе добър и много прецизно осъществен. Джуджетата бяха пресметнали и премислили всичко - и забранили на Сидри да загива, преди да е изпълнил задачата. Колкото до охраната му от Волни - хем пазачи, хем разменна жертвена плът...

"Ами ако все пак Сидри бе загинал? - питаше се Тави.

Очевидно Престолът се беше смирил пред тази възможност. -О, Богове! Диамантеният меч!"

Тави си припомни смътните предания, разказвани й от Учителя, когато изучаваха историята на Подземния народ. Най-великото оръжие, някога изработвано от ръцете на пещерните майстори-ковачи и каменоделци. Грамаден кристал, израснал от единствена песъчинка - зародишът е бил грижливо отглеждан векове наред. С помощта на Диамантения меч джуджетата разчитали да победят Дану. Същата война, в която подземните ратници и горските стрелци почти се бяха изтребили един друг.

Страшни и невъобразими обреди са подхранвали растящия диамант, предназначен да се превърне в меч. Невероятни и още по-кошмарни ритуали са съпровождали оформянето му. После

Драгнир е бил поставен в някакъв каменен съд - тук легендите се разминаваха най-силно, за да узреят силите в него...

"Процесът обаче е продължил твърде дълго и Драгнир комай не е взел участие в безкрайната война с Дану... - Тави се напрегна. -Никой не знае пределите на възможностите на този меч, никой не може да гадае дори на какво е способен той. Веднъж озове ли се в достойна за него ръка... или НЕДОСТОЙНА, все тая, мечът ще сече и руши без значение кой го държи. Стига да не е хуманус или Дану..."

Тави потрепери.

Вцепенена от откритието си, тя не забеляза, че вниманието на маговете се отклони от бледите дири на Сидри и се насочи към нея.

Тя не почувства, непростимо за вълшебница от нейния ранг, незримите за простосмъртен магически мрежи, които почнаха да се свиват и усукват около нея.

Забеляза опасността едва когато примката почна да се затяга.

Опъна се... и закрещя от срам и отчаяние, защото не можа да се опълчи.

"Хванаха ме! Като последната глупачка ме хванаха! Неееее!"

Умело сплетеното заклинание потискаше нейната собствена магия. Тави се замята, задъхвайки се почти наяве, сякаш й бяха запушили устата. Чувстваше се страшно унизена и безпомощна -досущ селско момиче, спипано от пияни стражници в плевнята, на което вече запретват полата...

Горчиви едри сълзи се стичаха от очите й. Тя, бойната вълшебница, пробила Сърцето на тъмата, попадна в толкова примитивен капан и чакаше своята съдба!

Съдбата се яви във вид на двама магове в едноцветни алени наметала. Разбира се - Орден Арк. Огнените винаги имаха силни позиции в Хвалин и близките територии. И двамата бяха около средната възраст, брадати, много сериозни и не губеха време да застават в поза на тържествуващи победители.

- Ама тая е сама! - възкликна по-възрастният. Сбърчи тънкия си прав нос и разроши черната си брада, в която белееха отделни косми. - А къде е джуджето? Колега, нали ме уверявахте, че дребосъкът ще е с нея! Къде е проклетото джудже?!

- Спокойно, колега - отвърна по-младият, неговата брада бе рижава и къса. - Не бързайте. Сега тя сама ще ни каже.

И той невъзмутимо посегна към парализираната Тави. Ръката му безпрепятствено мина през магическите окови. Магът бръкна в пазвата на девойката и хищно стисна с пръсти едната й гърда.

Освен да изпищи, друго Тави не можа да направи. Магът не й обърна внимание, а продължи делово да я разголва. Викът й не можеше да го спре.

Другият чародей забеляза:

- Има ли смисъл, колега? Трябва ни джуджето.

- Разбира се, че има, колега, какво говорите. Моят метод за разпит на лица от женски пол изиска проникване на някои мои органи в тялото на свидетеля - също толкова сериозно отговори рижият. - Знаете, че по този начин дори в най-лошия случай постигам задоволителни резултати.

Първият маг замислено и мъдро кимна.

- Да, да, наистина има ефект.

- Ами вие, колега? - учтиво запита рижият вълшебник. Ръцете му вече се занимаваха с катарамата на колана, очите му не се отделяха от гърдите на Тави. от настръхналите от ужас тъмни зърна. - Не желаете ли да се присъедините към разпита?

- Хм, защо не? След вас, разбира се... Пък и знаете ли, моят стил изисква малко по-твърдо третиране...

- А, имате предвид бичуване? - досети се рижият, ловко смъквайки панталона на пленничката.

- Напълно сте прав, колега. Така че, ако не възразявате, щом свършите, ще я вържем за онова дърво и...

- Естествено, естествено... Няма смисъл да я пазим. Нали и без това ще я изгорим като вещица - философски изрече по-младият. -

А, ето, целта е подготвена за навлизане. Обърнете внимание, колега, какво великолепно задниче! Достоен обект за камшика ви. Разкош!

- Обърнах внимание, колега... - трескаво облиза устни по-възрастният маг.

Тави отново закрещя. С последно отчаяно усилие се опита да стисне колене - напразно. Ревеше с глас, сълзите бликаха като порой. И сега какво?! Да чака докато тези двамата не се наситят, да се надява, че накрая заклинанието им може и да отслабне?!

Рижият маг я разчекна и нагласи, да му е по-удобна, след което разтвори наметалото си.

- И гърдите не са лоши, колега, дори бих казал, че са великолепни! Бих ви посъветвал и на тях да им отдадете дължимото...

- Аз пък ви съветвам да побързате, колега - напомни първият вълшебник. - Джуджето може да ни избяга. Ще ни се наложи да употребим повече време, отколкото е планирано от Върховния маг.

- Прекрасно разбирам опасенията ви, колега... напълно съм съгласен... една минутка само... Ааах! О-о-ох!

Тави позорно заквича. Писъкът й се накъса от тласъците на насилника, който грухтеше над нея.

- Обичам, когато викат - срамежливо се обади по-възрастният.

- Писъците им ласкаят слуха ми. Ух... ух... ух...

- И! Иии! И! Иии! О! - изтръгваха се нещастните звуци от пресипналото й гърло.

Освен физическото проникване, тя чувстваше и нещо още по-лошо. Чуждата магия се вливаше през слабините й, размътваше ума. Едва сега разбра, че маговете няма да си играят на въпроси и отговори. Рижият я натикваше в някакво състояние на болнаво замайване, подобно на транс, и просто изпомпваше от съзнанието й необходимите му сведения. Нищо чудно накрая, когато се свести -опозорена, употребена, омърсена и пребита -да е една обезумяла идиотка с опустошена памет.

Тя стисна очи, а сетне и зъби - захапа устната си. Болката и вкусът на кръв я накараха отново за захленчи, но в съшия миг усети в гърдите си - о, проклятие, магът облизваше настръхналата й от омерзение кожа! - искрицата на собствената си магия.

Топлинката на дарбата й се беше окопитила. И макар искрицата да бе още съвсем слаба, вълшебницата незабавно атакува враговете си със светкавично сътворено заклинание.

С див вопъл червенобрадият магьосник отхвърча настрани, ниско под корема му обилно кървеше зейнала от удара на Тави рана. Другият маг успя да се прикрие с магичен щит, заклинанието на младата жена се раздроби на пъстри искри, които се забиха в земята пред него.

Ала за сметка на неуспеха с втория противник, проклетата сковаваща Тави мрежа се скъса.

Насилникът продължаваше да врещи и да се гърчи, пръскайки кръв. По-възрастния пребледня, но не загуби самообладание. Той изпъна напред ръце - класическа поза за магическа атака. Тави чувстваше силата му - от такъв не биваше да разчита на простичко нападение.

Но сбърка. Чародеят преди всичко използва миговете, преди жертвата им да събере сили за нов удар, не за да я превари или да се брани, а за да прати съобщение до ордена си. Мръсникът имаше достатъчно воля, за да се погрижи за общото дело на Арк, вместо за безопасността си. Осиновената Волна долови само най-общия смисъл на съобщението. Разбира се, не можеше и да мечтае да го погаси или отклони, нито даже да го разчете по-подробно. А и не възнамеряваше да изпусне възможността да смаже любителя на бичуването.

Атаката й стисна магьосника в хиляди невидими щипки, които се забиха в кожата му и задъвкаха месата, най-вече прицелени в очите. Но чернобрадият съумя да постави магически клин в нападащите го челюсти.

Обикновените бойци след подобен сблъсък - меч в щит, щит в меч - биха отскочили назад, започвайки да се обикалят един друг. Щяха да дебнат всяко противниково движение, за да се вкопчат отново, след като първата размяна на удари бе свършила наравно.

Магът и вълшебницата обаче само замръзнаха, мерейки се с очи. Тави изпита нещо близко до уважение към майсторството на противника си. Беше извратен тип, но знаеше що е дисциплина и владееше занаята си превъзходно.

В този момент Тави леко сбърка - посегна да прикрие голотата си - съвсем инстинктивно. Магът тутакси се възползва от това -земята под младата жена хлътна, сцепи се и от долу щръкнаха десетки уродливи лапи. Тя незабавно отби гнусните израстъци с ветрило от жълти мълнии. Адептът на Арк отвърна с вихрушка от безчет дребни стоманени снежинки, остри и резливи като бръсначи.

По-младият му колега бе утихнал и лежеше по очи върху пръстта, която попиваше кръвта му.

Тави и противникът й си размениха още няколко удара. Ако се бе стигнало до предметна магия, Волната щеше да надвие чернобрадия, но на ниво мислезаклинания силите им се оказаха равни.

Изходът от схватката бе решен от обикновен груб ритник с върха на ботуша - право в чатала. Магът сам й подсказа какво да върши - с наглия си поглед по голите й бедра. Кожените й полушалвари се търкаляха върху смачканата трева, но чизмите й си бяха на нозете. С пламнали от срам бузи тя скочи напред и шутира магьосника в издутото му от гледката на обезчестяването мъжество.

Магът се сви и тънко изхърка. Дъхът му секна, за да може да нададе вой. Рухна на колене. Тави замахна с кинжала си, глуха за закъснялото "Милост!" и с наслада изслуша докрай предсмъртните хрипове на внезапно състарения в агонията си мъж.

Тя бързо провери насилника. Беше мъртъв. Яростно и отмъстително му избоде очите, сетне бързо нахлузи панталона. С треперещи ръце затегна колана. Искаше й се да се измие, но не разполагаше с никакво време. Потерята нямаше да закъснее -чернобрадият бе успял да предупреди своите. А трябваше и да настигне Сидри... и да си поговорят откровено.

"Заради теб ме изнасилиха, мръсен проклет недорасляк!"

Преди да хукне натам, накъдето със сигурност бе поело джуджето, младата вълшебница се изплю върху трупа на мага с рижата брада.

* * *

В подземното укритие на Баща Хеон цареше тежка тишина.

Обратът в хода на военните действия никак не се нравеше на тартора на Братството. След успеха през първата половина на нощта, съдбата обърна лошата си страна към бунтовниците. Шест кули от четиринайсет бяха превзети. Ала останалите се държаха, и то успешно, твърде успешно. Четите на Сивите бяха затънали междувременно в отприщената от катакомбите маса Мерзостни твари. Омразните гадини прииждаха на талази, като лавина, полустотните с мъка сдържаха натиска им. Фланговите удари успяха да спрат настъплението на подземните обитатели, ала нощните бойци не постигнаха нищо повече. Тварите не бяха отхвърлени назад. А под прикритието на ордите от изроди - да не би Дъгата с тази цел да се е въздържала от пълното им изтребление?! - вървяха маговете. Предпазливо, едва ли не пипнешком като слепци, но се придвижваха на групи.

Но най-лошото бе съобщено преди малко. Вестоносците доложиха, че неколцината попаднали в ръцете на вълшебниците Сиви воини, предимно ранени или контузени, са били подложени на... нататък вестоносците продължаваха шепнешком и на ухо.

Хеон бе прочут с умението си да крие чувства и мисли, даже на младини му викаха Маската. Но сега дори той бе принуден да извърне лице към стената. Новините го бяха потресли, въпреки самоувереността му, че нишо на този свят не може да го изненада.

Никой от неговите хора не бе успял дори да се приближи до изоставените от маговете кули, нито до самите магове.

Вълшебниците трепеха всичко, що зърнеха или усетеха.

Баща Хеон дълбоко си пое въздух и се наведе над подробната карта на града. Специално назначен прислужник преместваше върху чертежа цветни пулове, които означаваха включените в бунта сили, както и всичко, което би могло да бъде от значение. Имперските кохорти, според последните донесения, бяха затънали в дребни схватки в лабиринта от улици в махалата край Кожарската порта... бившата Кожарска порта. Очевидно Братството не биваше да разчита в близките часове на подкрепа от страна на Императора. А Бащата разполагаше само с една пълна чета в резерв. Всички останали полустотни бяха вкарани в сражение, търпяха загуби... ех, да можеше да ги оттегли на безопасно място, воините щяха да потрябват на Хеон и по-късно -но уви. Изродите от катакомбите се оказаха непредвиден коз, изигран от Дъгата. Играта сега се развиваше по чужди правила.

Това обстоятелство силно дразнеше Бащата, но не го отказа да се бори. Сивите държаха под обсада четири магьоснически твърдини, а още две се щурмуваха на приливи и отливи от гражданите на Мелиин... ако озверените тълпи все още заслужаваха да се нарекат "граждани".

Хеон отново разгледа пуловете, символизиращи тварите. Те се разпръсваха, увлечени в преследване на лесна плячка сред жителите на столицата. Според сведенията на вестоносците, гадините вече изтребваха хората не заради храна, а просто за да утолят жаждата си за убийства. Това обясняваше защо и мелиинци, и Сивите бойци не успяваха да сдържат пълчищата Мерзост.

Бащата съвсем тихичко изпъшка. Маговете знаеха на какво да заложат и кого да пуснат да върлува из Черния град!

Освен това, рано или късно нощта щеше да свърши. През деня Братството не обичаше да се бие. Наложително бе да се извърши прелом в хода на битката. Най-добре биха дошли един-два имперски легиона, които да настъпват с рогата напред, дори и да мрат - нали са чужди, не му беше жал за тях. А пък поелите си дъх чети щяха да заобиколят противника откъм фланговете и да довършат разгрома.

За беля Хеон нямаше под ръка два легиона, а само една кохорта, която обаче с бой си пробиваше път, превземайки къща подир къща, двор след двор... Твърде бавно, твърде бавно.

- Господин Касапин! - извика Хеон и магът-ренегат моментално цъфна до масата с картата. - Според мен, уважаеми, е време да употребим някой от добитите трофеи. Какво ще кажеш?

Да ти се намира нещо подходящо?

- Какво, шефе? - уточни Касапина.

- Такова, дето ще натика тварите обратно в катакомбите и ще запуши изходите поне за няколко часа? Много ли искам? -измамно ласкаво запита накрая Бащата.

Магът не обърна внимание на скритата клопка, навярно даже не забеляза поредната малка проверчица.

- Речено - сторено, шефе! - бодро изхриптя той. - Тъкмо имам един талисман, който...

- Без подробности, магистър. Просто действай!

Касапина се изпъчи и се обърна към вратата на мазето, където бяха струпани най-ценните магически трофеи, измъкнати от превзетите кули. Ала едва направил три крачки, замръзна и вдигна тънкия си пръст. В убежището се възцари тишина... В безмълвието нарастваше някакъв подозрителен шум - отвъд залата, откъм коридорите в подземието сякаш ромолеше дъжд. Дъжд от остри нокти по каменни плочи. Скрибуцане на люспести хълбоци, сподавено ръмжене...

Ослушващата се свита се смрази. Нима сигурните, прочистени и укрепени подземия на Братството бяха подложени на нахлуване откъм катакомбите?!

- Бягайте, шефе! - заврещя Касапина и хукна към магическия си арсенал. - Бягайте! Аз ще опитам да ги...

Постовете в коридорите вдигнаха тревога. Миг след това зазвънтя оръжие.

Телохранителите на Бащата закриха Хеон с телата си, оголиха мечове, наметнаха на главите си ризнични качулки.

- Оттегляме се! - викна Хеон. Разбира се, като всеки Баща, той разполагаше с резервен изход. Верният Фихте вече дърпаше лоста а тайния люк в пода.

Словата на Бащата бяха заглушени от неистов тънък вой -в помещението нахълта зеленикаво кълбо от зъби, лапи и нокти, повлякло още живите пазачи от коридорите. Вълната твари се блъсна в заработилите с мечовете телохранители... ...а от тайния проход също изригна поток гадини. Още първата се вкопчи в лицето на Фихте. Гейзерът от изроди всмука клетия слуга, тялото му за няколко мига задръсти люка.

А после люспестите плъхове разкъсаха нещастника и се втурнаха в атака. Въздухът закънтя от писъка на тварите, смеси се с воплите на хората. Стонове и хрущене на посичана или разкъсвана плът оглушиха оцелелите в първия момент. Свирнаха стрели от самострели, някои твари се затъркаляха, шибайки пода с шипестите си опашки, ограда от мечове обкръжи Бащата... свитата скъпо продаваше живота си на изчадията.

Хеон също развъртя меч. Биеше се хладно и пресметливо, с обмислена ярост. Заедно с телохранителите си, потънал до коляно в кръв. слуз и леш, той удряше точно и бързо. Бе длъжен да издържи. Нищо, че ще загинат верните воини, нищо, че преданият Фихте изчезна под вонящата мърша. Хеон обаче трябваше да се измъкне. И тогава щеше да започне всичко на чисто!

"Само и само да се отърва!"

Хората му падаха един след друг. Нощните бойци гинеха въпреки превъзходните си ризници, въпреки че унищожаваха дребните си свирепи противници с десетки, въпреки че не се щадяха в жестоката схватка. Тварите неумолимо надвиваха шепата човеци. Нокти и отровни жила улучваха очите, впиваха се в глезени, скачаха по гърбове и рамене. Гадините се вкопчваха във всяко слабо защитено място, ситните им остри зъбки се трошаха в пръстените на гъвкавите брони на Сивите воини, ала успяваха да се доберат до вратните жили на враговете си. преди стоманата да ги помете...

Посред цялата лудешка въртележка на боя Хеон внезапно забеляза окървавения Касапин. Магистърът-ренегат конвулсивно стискаше в едната си ръка меко светещ предмет, подобен на дребно яйце. С другата ръка той трескаво и припряно размахваше украсен с руни сатър, който обаче не му помагаше особено - плъховете висяха на гроздове по него, магът всеки момент щеше да рухне на колене... Пръстите му се свиха около светещо яйце.

- Касапин, недей! - кресна Бащата.

Магът падна. Тварите го покриха с мърдаща ръмжаща камара. Ядяха го жив!

Нечий меч удари купчината - навярно за да отърве злополучния Касапин от мъките. Над зеленикавите гнусни тела внезапно се вдигна изпохапана до кост ръка, покрита с язви от разяждаща отрова. Сгърчените пръсти продължаваха да натискат талисмана, който вече не сияеше в синкаво, а бе станал черен като въглен.

- Не, нед... - викна отново Хеон, но бликналият от строшеното яйце пламък превърна гърлото му и цялото му тяло в пепел.

Бе мъртъв, както и всички останали, затова никой не видя как кипящият огнен поток заля и коридори, и проходи, изгаряйки всичко живо на пътя си. Пламтящите потоци се втурнаха през мрака на катакомбите и където застигаха струпване от Мерзостни твари, ги превръщаха в жарка погребална клада. Освободената стихия стремително запълваше лабиринта катакомби, а заедно с това намери излаз и нагоре. Отворените от маговете на Дъгата трапове се превърнаха в огнени фонтани. Така започнатото от ордените опожаряване на града бе успешно довършено.

Пламна всичко, което можеше да гори. Черният град за едно мигване на очите се превърна в море от огън. Заревото се издигна сякаш до звездите, стана светло като през деня. В настъпилия ад напразно търсеха спасение хора и твари, забравили за лютата вражда помежду си. И ако огънят от подземията убиваше човеците мимоходом, то за тварите нямаше никаква надежда - бели капки огън търсеха и намираха гадините навсякъде, преследваха ги безпощадно, от тях не можеше да се избяга, не можеше да им се оказва съпротива.

На застигнатите твари им оставаше само да мрат - в ужасни гърчове, и да се превръщат във въглени и прах.

Стихията раздели сражаващите се, отряза маговете от бунтовниците, гражданите и легионерите - от враговете им... Сътресението в подземията предизвика срутвания, които преди всичко раздрусаха обсадените от Сивите орденски кули, както и местата, където хората се биеха с тварите. Там огънят бликна най-силно. Рухнаха древни фундаменти. Квартал след квартал, махала по махала се слягаха в пламтящи ями.

Срутиха се и три магьоснически твърдини - още непревзети от бунтовниците.

Касапина бе отмъстил за смъртта си.

Огненият вал не изненада кохортата на Аврамий. Легатът усети чудовищния изблик на магия, "помириса" освободената стихия и успя да заповяда пожарна тревога, каквато обикновено би прозвучала само в казармите. Нищо по-добро от това не се сети. Легионерите заотстъпваха. Отпред на много места изригна пламък, който изкърти калдъръма, разби стени, съсипа сгради. Втурналите се в атака подземни гадини панически се разбягаха, но стихията стръвно ги подгони... което още повече влоши нещата. В предсмъртна агония тварите се мятаха, тичаха в кръг. търкаляха се по земята в напразни опити да погасят огъня.

Около тях избухнаха нови пожари, пламъците се покатериха по стени и стрехи, заподскачаха по покривите. От множество тавани заврещяха хванати в капан магострелци. Малцина от тях успяха да си отворят безопасни коридори през ужасното, пуснато на воля заклинание, подготвено от същите ордени, на които служеха... и за които безславно загиваха.

Легатът нареди на тръбачите да свирят отстъпление. Би било безумие да се бутат сами в пъкъла.

Заедно с легионерите побягнаха и оцелелите жители на бедняшките квартали. Някои войници бързешком се отбиваха настрани и се появяваха в колоната с деца на ръце или повели уплашени цивилни. Повечето граждани не бяха сварили да грабнат дори едно вързопче вещи.

Зад оггеглящата се кохорта пламъкът ревеше победната си дива песен.

* * *

Пораженията върху Белия град бяха значително по-леки. Във вътрешните квартали нямаше пуснати да върлуват твари, затова пожарите прекосиха вътрешната стена случайно. Изпокрилите се по-заможни жители бяха принудени да наизскачат и да предприемат някакви мерки, защото им беше ясно, че стражата и армията няма да се занимават да гасят запалените им домове, обори и гостилници.

Императорът чакаше легатите и центурионите да построят кохортите. Сражението току-що бе приключило с пълна победа -три вилни комплекса бяха превзети и разорени, телата на екзекутираните по бързата процедура магове се търкаляха в локви кръв. Никой не беше пощаден - Императорът знаеше, че заразата трябва да се изгаря с нажежено желязо.

Освен ако и те не почнеха да използват магия. Общите загуби бяха петдесет легионери за двете кохорти. Нищожна цена за победа над враг, който е способен да те изпепели от цяла миля, докато ти трябва да се приближиш на един меч разстояние.

Императорът чакаше. Нагорещеният до непоносимост пръстен с черния камък бавно изстиваше на ръката му. Ала владетелят не погледна към амулета си, от който сякаш го наблюдаваха две гаснещи алени очи. Цялото му внимание бе насочено към бялата костена ръкавица.

Тази ръкавица при последния щурм спаси живота му - по-добре, отколкото можеше да го стори черният талисман на пръстена.

Одеве една от магьосничките, вече вдигната върху острите жила на копията, с див вопъл запрати срещу му сноп разклонени на безчет жилки мълнии... и Императорът едва успя да реагира.

Неволно, неосъзнато, подчинявайки се на непререкаем вътрешен импулс, той рязко вдигна лявата си ръка, за да се предпази... и не сбърка. Способното да прониже скала заклинание се разби като вълна в каменен кей, след като срещна на пътя си спокойното бяло мъждукане на рицарската ръкавица, този странен и дори подозрителен дар. Силата на удара се отклони надолу и бе поета от земята, в която остана димяща дупка, дълбока един човешки бой и половина. Дързък легионер я измери, като застана на дъното й с алебарда при нозе, върха на острието се подаде само на два пръста. Войникът поклати глава и ловко се измъкна, като скришом се озърташе към господаря си.

А господарят през това време полагаше нечовешки усилия да спре нервното си треперене. Пред неговите очи още мержелееше младото лице на умрялата миг след атаката вълшебница. То бе изкривено, ала не от болката на агонията или от ужас, а от неописуема почуда. Погледът й до последно бе насочен към костената ръкавица, докато очите й не угаснаха навеки.

Устните на магьосницата нещо прошепнаха... за съжаление Императорът не успя да разчете точно какво.

Може би имаше смисъл да разпита пленниците известно ли им е нещо за този амулет, преди да ги избие? А дали щяха да му кажат нещо - пък било и лъжа?

Но така или иначе талисманът притежаваше невероятна по сложност и мощ сила. Никой не би могъл да каже към какво се стремеше тази сила, очевидно ръководена от собствена воля, подобно на най-изкусните и заплетени магии, материализирани обикновено в чудовища.

"Какво целиш, за какво е редно да те използвам, а за кое не бива? Дали това, което се крие в теб, е добро или зло? -помисли си Императорът, сетне сви юмрука, облечен в амулета и най-сетне се овладя. Заедно с това в сърцето му кипна глуха ярост. - Маговете опожариха Черния град! - възкликна гневно наум, втренчен в заревото. - Малцина ще оцелеят в тази пещ! Аврамий, Хеон... обикновените хора, честните поданици, които вярваха в своя повелител... същият, който им докара на главите това бедствие!"

Не можеше, не бе разумно да праща кохортите в пламъците на огромния пожар. Не познаваше огнеукротителни заклинания.

Засега можеше единствено да удържа позиции пред стихията и да не позволява на пламъците да нахлуят в Белите квартали. Колкото до бедняшките махали...

"Забравям, че маговете може би няма да ми позволят да опазя Белия град" - разтревожи се той.

Въпреки че бе млад, вече не вярваше нито в късмета, нито в съдбата. Никога не помнеше да е вярвал и да се е осланял сериозно на тях. Всичко бе стечение на обстоятелства, както биха се оправдали страхливите или недостатъчно силните духом. Меките сърца не са способни да стигнат до края на избрания път.

"Днес не успях да спечеля пълна победа, но ще се сражавам и утре, и вдругиден - докато не ги затрия!" Меко сърце...

Сежес, неостаряващата кучка Сежес все това му повтаряше.

"Ах, твърде сте мекосърдечен, принце..."

"Оттогава ти успя доста неща да ми набиеш в главата, вещице! Сега жъни плодовете на своето възпитание! Последния сноп от тази реколта ще поемеш разчекната върху скара за изгаряне..."

Легатите бързаха към него с рапорти. Императорът ги изслуша мълком. Докладваха, че вилите са претърсени, всичко ценно е предадено на интендантите, кохортите са готови да продължават нататък.

- Мъртвите? - запита само.

- Загиналите бойци, повелителю, са грижа на погребалните отделения.

Императорът кимна отсечено.

- Господа, тук разчистихме добре...

- Служим на Империята!

- ...обаче в Белия град има още четири квартала с вили на... Какво става? - прекъсна се сам.

Задъхан арбалетчик със значка на разузнавач се опитваше да разбута пръстенът от охрана - обикновени хора, разбира се. Ако бе опитал така да блъска Волните, главата му вече да се беше търкулнала по калдъръма. Може би заради това колегите му войници не го пускаха до вътрешния кръг от телохранители.

- Господарю! - провикна се разузнавачът. - Донесение, господарю...

- Пуснете го насам - нареди Императорът. - Вижте, че душа не му е останала да вика.

Войникът се приближи на бегом, леко залиташе. Удари юмрук в бронирания си нагръдник, отдавайки чест, и като се опитваше хем да диша през устата, хем да говори, избъбри:

- Магове... От вилите... идат... много са. Там, там... и там! -Войникът посочи с ръка. - Онзи с мен, другаря ми... Кирил... мокро петно от него остана... Аз прострелях един магьосник с това... -Гордо разтърси арбалета пред себе си, но се усмихна горчиво. -

Ама беше късно за другаря ми... Хукнах насам... през дворове, през огради...

Императорът внимателно наблюдаваше лицето и жестовете на войника.

"Не лъже" - помисли си и попита сдържано:

- Как се казваш, боецо?

- Фока съм. Императоре мой...

- Няма да те забравя, Фока. Ще те възнаградя щедро, но ще почакаш до края на войната. А засега вземи това... -Императорът откъсна един златен пул от украсата на пояса си. - Почерпи се, ако останеш жив. Пий за свое и мое здраве, за помен на загиналите! - И приятелски потупа воина по рамото.

Легионерът се изпъна и отсече:

- Съвсем не. Императоре мой! Това няма да го дам на някой ханджия! Ще си го нося за спомен...

- Добре, добре - махна с ръка Императорът и се понамръщи. Изразяването на верноподанически чувства винаги му разваляше настроението. Толкова ли не могат хората да не прекаляват? -Върви. Да те видя дали ще бъдеш и занапред такъв юнак както днес.

Напълно оглупелият от щастие войник отдаде чест, завъртя се кръгом като на парад и се затича към центурията си. В движение преметна арбалета на гръб, а златния пул мушна в пазвата си, бъркайки под бронята.

Повелителят на Мелиин го гледаше как се отдалечава, но вече мислеше за друго.

Маговете не останаха като стадо, нарочено за клане. Не позволиха да бъдат обкръжени. Това или нещо друго ги бе накарало да напуснат защитата на твърдините си и да подирят бойна сполука по улиците на Белия град. Защо? Толкова ли бяха впечатлени от разоряването на три вилни кварталчета, където никакви заклинания не успяха да спрат порива на легионерите?

Императорът потърка хладната и гладка повърхност на бялата ръкавица.

"Ти ли ми помагаш, дар неведом? Пак същият въпрос -Защо?

Кой друг, освен мен, има изгода от поражението на ордените?

Нима Дъгата има още един враг освен мен, обикновените хора и нечовешките раси? Това е... добре. Нали така е казано - врагът на моя враг е мой приятел. Само че... всякога ли? Много неща са писани в мъдрите книги, но и голяма част съветите в тях, при цялата ученост на творците, се е оказвала вятър и мъгла."

- Императоре мой - изкашля се деликатно легатът Сула и изтръгна командващия от дълбочините на размислите, в който неусетно беше потънал, - противникът е близо...

- Разгръщай стрелците, втори легат! - опомни се Императорът.

- Ако успееш да ги задържиш докато не ти дам нова заповед, на връщане ще си върховен легат на Армията!

Сула криво се усмихна.

- Разбрано, повелителю. Но не се съмнявайте - на връщане ще съм мъртъв преди сигнала ви.

Отекнаха команди. Манипулите се плъзнаха, разгръщайки фронт срещу маговете, арбалетчиците заемаха горните етажи, таваните и покривите. Сред редовните войници все по-често се мяркаха шарено въоръжени цивилни. Видът на пламтящия Черен град бе разсеял съмненията на поне част от жителите на Белите квартали на чия страна да застанат. Постъпките, поточно престъпленията на Дъгата убеждаваха далеч по-успешно от всякакви слова.

"Всеки ваш удар умножава моята войска, магове!"

Опълченците не бяха случайни люде. Пенсионирани центуриони, побелели още в строя, началници от градската стража, заслужили ветерани, придобили привилегията да се уволнят, вземайки за спомен пълното бойно въоръжение. Вярно, доспехите бяха стар образец, цветовете - от времето на предишния Император, но какво от това? Редом крачеха възторжено-уплашени младежи, тук-там се мярваше и някой не съвсем затлъстял търговец, който бе преценил, че е по-добре да иде сам, отколкото по някое време да мобилизират синовете му. В най-лошия случай щеше да ограничи загубите на семейството си, а при победа - охо! Всеки сражавал се под имперските знамена, който се занимава с търговия, получаваше правото да плаща малко по-ниски данъци за десет години...

Доброволците според доклада на специално назначения центурион вече наброяваха две стотни и продължаваха да прииждат.

Императорът сви лявата си ръка в юмрук.

"Е, тайнствен талисмане, готов ли си за бой? Не ме е грижа откъде си се появил, от светлината или от недрата на мрака, не е важно чие оръдие си - на хаоса или на реда. Ще се бием ли?"

Трепна, когато едва чут глас, но не в ушите, а вътре в главата, отвърна с леко насмешлив тон:

"Сега и винаги, човеко!"

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

От кулата удряха точно. Някой от вълшебниците се забавляваше да гони напред-назад живата си мишена, запращайки огнени стрели. А може би бяха цяла група любители на подобни развлечения. Не позволяваха на жертвата да се измъкне - щом Фесис се приближеше към бленуваното устие на някой сокак, пътят пред него се превръщаше в кълба жар. Всеки воин на Сивото братство от ранга на Фесис отдавна би се отървал от един-единствен маг. Самият Кер, роденият в Долината, би избягал и на трима или дори четирима магострелци. Ала от кулата в играта се бяха включили приблизително две дузини вълшебници, доста добре обучени и опитни. Такива не се връзваха на разни хитринки, не правеха грешки, още по-малко груби. Масовото изтребване явно ги беше отегчило, те търсеха нешо ново, а играта на котка и мишка ги забавляваше доста добре. Навярно сключваха и облози.

Младежът наистина се чувстваше като мишок пред банда котки. Той прескачаше мъртви тела, падаше, залягаше, скачаше, претъркулваше се през рамо и през глава, тъпчеше човешки леш и мърша на твари, майсторски отбягвайки настигащите го мълнии.

На моменти скоковете му бяха дълги като нисък полет на птица, тялото му летеше успоредно на земята. Следваше падане, понякога болезнено - отзад пръскаше пламнали дрипи и меса поредната неулучила го светкавица, Фесис сякаш даже чуваше разочарованото възклицание на стрелеца, съпроводено с подкачания и снизходителни забележки на другите магове: "Хе-хе, слабак... я виж сега мене... моля, мой ред е!"

Сивият се луташе отчаяно из площада, въртеше се около кулата, стараейки се да пази сили, опитваше се да диша равномерно. Надяваше се на чудо. Уповаваше се на чудо...

Не повярва, когато чудото стана. Ала това не му попречи да реагира незабавно.

В мига, в който всички трапове и ями се оригнаха на пламък, далеч по-изгарящ и яростен отколкото огнените стрели от твърдината, Фесис проумя, че шансът му е хвърлил две седмици на зарове.

Наистина, шансът му се беше усмихнал, но Фесис даже не предположи колко много. Вече бе хукнал на зиг-заг към най-близката улица, когато тежка въздишка го накара да се озърне.

Младежът така и замря насред път, поразен до дъното на душата си.

Несъкрушимата кула на вълшебниците на Дъгата бавно се свличаше, сякаш хлътваше в раззиналата паст земя току под самите основи на твърдината. По стените се плъзнаха пукнатини, тук-там зидовете шумно се срутваха, с грохот падаха тераси и балкони, зейваха вътрешните помещения - етажи, стълбища, зали... От килнатите на една страна стаи и коридори - кулата поразително заприлича на потъващ в бурно море кораб - започнаха да изскачат хора. Повечето от отчаяните тъмни фигурки се сгърчваха във фонтаните огън, които на пресекулки извираха от подножието на твърдината. Кулата като че ли потъваше в езеро от пламък, плисвайки течността настрани и нагоре.

Фесис се окопити и хищно се ухили. Със замах избърса мократа от пот дръжка на глефата и се втурна обратно към кулата, лавирайки между гейзерите жар, бълвани от площада.

Беше време да въздаде дължимото на всички сладури принуждавали го да подскача като палячо!

Усети съпротива - напор на магия от твърдината, ала опърлилата го подземна стихия разбъркваше и раздробяваше атакуващата мощ на всякакви други заклинания. Самият огън отдолу бе магически, нямаше ни най-бегло съмнение. Ала за съжаление източникът му затихваше - значи маговете щяха да се опомнят всеки момент и да се заемат с "мишката" сериозно.

Наоколо вонеше на изгоряло месо, смърдеше на изгорял камък, носеха се и други белязани с огън миризми, а изпепеляващата вълна бе продължила нататък през сиромашките махали на Черния град. Подире й не оставаше друг спомен за копторите на бедняците, освен купчини въглени...

Фесис скръцна със зъби. Наполовина хлътналата в площада кула, полуразрушена, наклонена и напукана, все пак не се срина съвсем. От едната й страна се издигаше купчина натрошен камънак, греди, мебели - чак до третия етаж на твърдината. По този сипей надолу се точеше верига крушенци.

Младежът отново се озърна. Черният град се превръщаше в прах.

Погледна маговете.

"Нима след всичко това смеят да си мислят, че имат право да живеят?! Пуснаха твари, насъскаха ги срещу хората. После, като видяха, че и това не оправя проблема, решиха просто да изгорят града заедно с бунтовниците!"

Фесис стремително се нахвърли върху оцелелите вълшебници.

Не метна ножове, не запрати стоманени звездички. Жадуваше да усети отмъщението - лице в лице с тези изверги!

Първият бе възрастен вълшебник. Водеше за ръка по сипея съвсем младо момиче, което въпреки невръстните си години вече бе заслужило право да носи едноцветно наметало. Прегърбеният старец успя само да изпъшка, когато Сивият боец го връхлетя изневиделица. Глефата го разпори като нож на хирург - сякаш го подготвяше за балсамиране - от гърлото до слабините.

В очите на девойчето се замята животински ужас при гледката на изсипалите се навън черва... Фесис срещна погледа й... Понечи да спре, но ръката му сама довърши движението, а оръжието като че по собствена воля на обратен ход мушна момичето право под ребрата с второто си острие...

Жилване на пламък по рамото - фесис изръмжа от внезапната болка, сниши се пъргаво и избегна втория удар. Дългото ледено копие се взриви в облак дъгоцветни искри, нахалост разбило се в камънака.

Стрелецът стана третата жертва. Него Сивият наемник просто избута да падне в още пламтящ трап. Магът се опита да се задържи, но за свой лош късмет се вкопчи в острието на глефата. Пръстите му се плъзнаха и той без звук пропадна в огнената яма.

Четвъртият бе посечен през кръста. Петият - петата поточно -не загина толкова кърваво, Фесис повали магьосницата като я халоса по тила с дръжката на оръжието си, обърна я по гръб с ритник и с тока на ботуша си й смаза гръкляна. Продължи нагоре, стремителен като вихър, обвит от съскащ облак стомана -въртящата се в ръцете му глефа.

Шестият маг го забави за момент с удушващо заклинание-мрежа, която глефата не можа да разкъса, въпреки че минаваше през нея. Вълшебникът замлъкна, когато в окото му се впи метната с рязко движение на китката желязна звезда. Магията му тутакси секна.

До върха на сипея раните по тялото на Фесис се умножиха. Младежът не им обръщаше внимание - малко по-дълбоки драскотини и незначителни за издръжливостта му изгаряния, чудо голямо. Подире си остави кървава ивица по рухналите зидове.

Мъртви тела лежаха с разперени ръце, възнак или по очи, сякаш напразно се бяха мъчили да се скрият от палача си.

Четиринайсет трупа. Половината бяха жени.

В близък бой маговете отстъпваха на воините от Братството. Заклинанието бе по-точно при далечна цел. Разбира се, ако сред противниците се бяха оказали майстори поне на половината на ранга на Арбел, тежко на Сивия... Ала старши магове в кулата нямаше и това бе проличало, още докато го гонеха из площада.

Фесис влезе в кулата.

Нещо се блъсна в левия му хълбок, мигом се усука около гърдите, право в лицето зина змийска паст.

"Ето, нали ти липсваше майстор!" - успя да си рече Фесис и рязко сви лакти. От левия ръкав се чу сухо метално щракване. Скритият самострел изплю оперен шип в небцето на магосътворената гадина. В същия момент Фесис срита кльощавия вълшебник, чу как врата му изпука, змията изчезна... Докато вдигаше изтърваната си глефа, от която капеше кръв, воинът установи, че бе убил дванайсетгодишно момче.

С това клането свърши. Имаше ли други оцелели магове или не - Фесис не разбра. Живите навярно бяха избягали в неизвестна посока. Сивият боец усети най-сетне страшна умора, почувства всяка своя рана, всяко натъртване и охлузване - все неща, които възпаленият му от схватката разум досега не бе забелязвал, и Фесис приседна на камъните, за да си поеме дъх.

От левия му хълбок течеше нещо топло и лепкаво.

След минута, а може би дори четвърт час, той се помъкна надолу по сипея. В града догаряха пожари. Страшната нощ още не беше свършила. Какво ставаше всъщност в Мелиин? Къде бе Императорът? Жив ли беше бащицата Хеон? Фесис все пак бе полагал клетва - не биваше току-тъй да зареже Братството.

Въпроси, въпроси... Обгорените камъни и трупове нямаше как да отговорят. Затова първо се налагаше да напусне този пъкъл, а чак после да мисли и да търси сведения кой е жив, а кой не.

Фесис се заметна с плаща си, за да се предпази от непоносимата горещина и пое към Белия град през догарящите улици. Във въздуха витеаше лютив пушек, но и без дима бе трудно да се диша.

По пътя си младият мъж не срещна никой жив - било човек, било даже твар от катакомбите.

Впрочем, от тварите нямаше нито следа, нито шепа пепел дори.

* * *

Ахата се беше разположила на ниско кресло, протегнала нозе върху мека табуретка. На пода се търкаляше прерязаният й робски нашийник. Вкованите в желязото му заклинания се оказаха лесна работа за Господаря на Пороя - той се справи като на шега. Пръстите на девойката Дану бавно се плъзгаха по оставените от нашийника белези. От докосването до обезобразената кожа й се доплакваше.

"И за това ще ми платите, хумануси. Много скъпо ще ми платите. Вие, зловонна плесен от лоното на майката Земя, вие, грешка на изпаднали в леност богове - треперете! Треперете и се страхувайте от отмъщението на Сеамни Страховитата!" -повтаряше си наум, а миглите й блестяха от едрите сълзи. Горчиви сълзи.

Не издържа - скочи, извика всичко на глас... и се сви засрамена обратно върху креслото. Очите й изсъхнаха.

Кицум навярно би подхвърлил иронично, че по-добро и впечатляващо изпълнение отдавна не е оказвало чест да се разиграе на някой панаир... Чест и хвала на артистката Ахата!

Девойката неволно се усмихна. И малко след това се намръщи. Посърна.

Уви, Кицум го нямаше наоколо. Старият смешник гниеше в подземията на Арк, докато нерядко покровителстваната от него бивша робиня се опиваше като с гъсто вино от собствените си кръвожадни помисли и замезваше със страшни закани.

И питието, и мезето, ако се вгледаше в тях и помислеше малко, в най-добрия случай можеха да предизвикат смях с надутостта си. Ха-ха. Сеамни Страховитата, моля ви се...

Да, Кицум навярно би се пръснал от смях. Имаше над какво да се посмее. Край Ахата имаше синкавочерни стени и нищо друго.

Целият замък на Господаря на Пороя бе такъв - по-черен от гарваново крило, от въглища, от среднощен мрак в дълбока пещера. От централната му кула, през високите бойници се виждаше далеч околовръст. Понякога на Ахата й се виеше свят. Кацналият на върха на исполинската планина чертог бе наблюдателница, за каквато никой не би посмял и да помечтае. Девойката Дану дълго надничаше навън, всеки път развълнувана от гледката.

Източният хребет се издигаше към небесата като застинал неистов танц на вкаменена клада, като стобор от остри чукари, покрити с тънки воали на снегове. Подножията представляваха ширнали се на десетки левги непроходими лабиринти от клисури и долини, безжизнени и безводни. Там не растеше нито едно дръвце, нито храстче дори. Каменистата пустиня свършваше в линията на прибоя - нататък се простираше великият океан. Ахата досега не си беше представяла, че морето може да бъде толкова безпределно. Далеч-далеч, там, където окото преставаше да различава небето от водата, лежеше вълшебният хоризонт, над линията на който всяка сутрин се подаваше слънцето и поемаше по дневния си път. При изгрева то бе поразително - алена гореща топка, винаги сякаш нарочно придружено от свита леки облачета, които лъчите му обагряха в най-различни празнични оттенъци на розовия цвят.

Веднъж Ахата цял ден прекара до бойницата, широка колкото нормален прозорец - само за великан би била тесен процеп в стената. Любуваше се на морето, на гладката му повърхност, на меките дипли край бялата нишка, където вълните се разбиваха в пяна. Хрумна й, че прибоят прилича на тънък шев, с който неизвестна майсторка на шевици бод подир бод е зашила неразделимите оттогава море и суша.

Ахата се наслаждаваше на самотата си. Твърде дълго момичето от народа Дану, кръстена при раждането си Сеамни Оектакан, бе лишавана от правото да се усамотява, когато изпита нужда от това. Твърде дълго. Години. Години омразно, проклето, мръсно и срамно робство.

Всеки миг тишина и спокойствие бе балсам за душата и.

Господарят на Пороя - той така и не назова истинското си име - ни най-малко не й досаждаше. Всъщност, той изобщо не се мерна пред очите й от... колко време мина? Сякаш цяла седмица. Времето тук, в чертога, каза той преди да я остави насаме със себе си, не е като в Мелиинската държава и другаде по света. Почивай си, рече й великанът. И се запиля нейде в замъка.

Невидими слуги обаче - дали прозрачни духове или изкусни заклинания - поднасяха изискани ястия и напитки, толкова изискани, колкото Ахата бе в състояние да си представи и пожелае. Получените от кулата на Орден Арк дрехи Ахата с омерзение изгори, веднага щом разбра, че по нейна заповед невидимите сили в чертога ще запалят камината. И при това в зева й не горяха живи дънери, а (незнайно как доставени) наистина мъртви тела на дървета, такива, каквито не е грях да се използват за огрев.

След като се отърва от гнусното хуманусово облекло, тя си поръча нещо истинско. Бе разкошна рокля в стила на нейния народ, с цвят на млади листенца със сребристи жилки. Невидими ръце сресаха косите й, Ахата се закичи със семпла берилова диадема. Знаеше, че тук са й достъпни всички скъпоценности и накити на света, но Сеамни избра само онези, които биха й се полагали да носи, ако се готвеше за първия си бал. Не искаше нищо излишно.

"Повикай ме - беше й казал Господарят на Пороя, - когато тишината те измори. След три или два изгрева това ще се случи според мнението мое, дъще на Дану."

"Как пък не - помисли си тогава Ахата. - И един ще ми е достатъчен. Аз умея да ценя дребните неща, малките хапки, пестеливите глътки. Това научих от робските си години!"

Ала когато видя първия изгрев, тя разбра, че не биха й стигнали нито десет, нито сто.

"Този е четвъртият - сепна се тя, след като престана да си представя как Кицум се кикоти. - Четвъртият ден тук. Сред празни зали и стаи... Насаме със себе си. Насаме с отровни мечти за мъст..."

Замъкът бе необитаем, макар и да не изглеждаше занемарен.

Просто беше... пуст. Всичко, което поискаш, ще ти бъде доставено, бе казал Господарят на Пороя. А тя нямаше нужда от нищо. Поне не веднага. Поне не и преди да си почине, да си отдъхне, да се наслади на......докато имперските легиони достигнат Пущинака!

Ахата замръзна, опарена от тази страшна мисъл. Велики лес!

Нека времето тук да тече лениво, нека има време за отдих, но...

"Но аз не изпълних заповяданото ми от маговете на Червения орден! Господарят на Пороя не е убит, мечът му не е донесен в кулата на Арк!"

Не смееше да помръдне и с пръст, сякаш хем се страхуваше да не строши нешо крехко... хем бе затисната с канара.

"Какво ще попречи на маговете да се отметнат от обещанието си - напълно основателно, та тази, на която дадоха дума, според тях е загинала в битка с чудовището... Ха-ха, битка! Вярвали ли са изобщо, че ще има битка, когато ме пратиха с голи ръце против Господаря?! И... какво ще стане с мама... с тате... с останалите от моя народ?! Какво ще стане с всички, които исках да спася дори с цената на едно безчестие. като влязох в сговор с маговете на хуманусите?! Искаше да ги спасиш, нали, Сеамни Оектакан?

Нали?!"

Усети, че тялото й се покрива с пот като роса. Понечи да скочи, да хукне нанякъде, да предприеме нещо... Как бе могла да забрави за това!

Накрая успя да се съвземе от вцепенението си. Като вихър изхвърча от стаята, която бе избрала за живеене. Озова се в средно широка галерия, опасваща централната вита стълба. Спря за миг -къде трябваше да търси Господаря на Пороя? Къде можеше да се намира той?

Прокле се, задето бе избрала - волно или неволно - покои на самия връх на кулата. Навярно стопанинът на чертога беше някъде долу. Девойката Дану хукна по стълбището надолу.

Долният етаж бе пуст. Голи стени. Никой. Нищо. Надолу!

Нататък!

Следващия етаж... същото. Стъпалата сами поемаха нозете й.

Тя тичаше надолу и надолу, без да усеща къде стъпва, без да се тревожи, че може да падне. Надолу, надолу, нататък!

Празните етажи се редяха зад гърба й. Скоро Ахата изхвърча през портата навън, в двора на крепостта. Спря. Озърна се. Стълбището продължаваше надолу. Подземия? Никога не беше надзъртала натам. Дори... дори доскоро нямаше стълби изобщо.

Ахата хукна по тях без миг колебание.

Въздухът се промени. Ставаше сякаш по-гъст и тежък. Стори й се, че долавя киселия дъх на Гибелния порой. Светлината помръкна съвсем.

Ахата спря и тутакси видя факел, който пламна и неохотно се разгоря, пръскайки оранжева сърдита светлина. Беше втъкнат в ръждясал железен пръстен, подаващ се от стената.

Девойката премига. Откъде е тази факла? Отново невидимите слуги? Досега прекрасно се справяше без факли. Винаги имаше светлина - нощем бе сумрачно, колкото да вижда, а денем слънчевите лъчи сякаш проникваха през стените и се скупчваха в ъглите под тавана... Ето, и по стълбището нямаше прозорци, нито бойници, пък всичко се виждаше. И изведнъж - факли.

"Може би и фенер ще поискаш" - обади се насмешливо, но меко въображаемият Кицум от спомена.

Фенерът изникна, закачен на кука до факлата.

Да, слугите, какво друго.

Ахата взе факлата и тръгна надолу. Вече не тичаше, но вървеше бързо.

С всяка нейна стъпка стълбището се променяше. Инакви станаха даже стените. Съвсем неусетно те придобиха някакъв до немай-къде древен вид - с пукнатини като старчески бръчки, с петна мъх като повехнала кожа на болен от проказа... а от фугите сълзеше вода. Откъде се бе взела влага тук, на върха на огромната планина, където дори сняг нямаше.

Девойката Дану се принуди да внимава - стълбите бяха оронени и изтъркани, сякаш векове наред бяха тъпкали от безчет нозе.

Ахата се разколеба, поспря. Накъде вървеше? Сигурно би било достатъчно само да отправи мислен зов към Господаря на Пороя, без да изрича никакви думи на глас - просто да го повика, вместо да се спуска демон я знае къде...

Тя опита. Напрегна ума си и призова Господаря. Ала не усети мисълта си да е стигнала до целта - напротив, все едно хвърли камъче в бездънен кладенец. Нищо. Даже полъх от отговор нямаше.

Тя се ослуша и едва сега различи, че от дълбините, от мрака, в който се губеха безкрайните извивки на каменното стълбище, долитат глухи и далечни бумтежи. Все едно там, неизвестно къде, се намираше ковачница.

Ахата продължи надолу предпазливо. Държеше се с едната ръка за стената, защото стълбите под краката й предателски се ронеха. Боеше се да не загуби равновесие.

Киселата смрад полека-лека стана нетърпима, девойката се закашля.

"Ако сега е така, какво ли ще последва нататък? Просто няма да е възможно да се диша!"

Оказа се, че е възможно или почти възможното. Очите й не спираха да сълзят, гърлото й се свиваше, кашлицата я задушаваше.

Но Ахата не спря, продължаваше да слиза надолу и надолу.

Въздухът вече не само бе натежал от мрак и воня, появи се мъгла, която се сгъсти в осезаема с кожата на лицето и китките завеса. В тази пелена светлината на факлата едва мъждукаше болнаво и още по-мрачно отпреди.

Не след дълго девойката Дану престана да различава собствената си протегната напред факла. Мъждукаше само оранжевото, полумъртво сияние на пламъка, някакво самотно бледо петно. Струваше й се, че вече не върви, а плува в тинята на умиращо езеро, което всеки момент ще се превърне в блато. Ахата мъчително напипваше с ходило всяко следващо стъпало.

Нима ще успея да стигна до Господаря, щом отсега още ми е толкова... толкова... трудно?!

Усети, че към сълзите от киселата воня ще се присъединят и сълзите на отчаянието и слабостта.

Това я отрезви.

"Засрами се! - скастри се наум. - Ти, Сеамни, мина през огън и вода, ти се изплъзна изпод Гибелния порой, в твоите ръце бе отдаден Имелсторн! Нима ще отстъпиш точно сега, когато от теб се иска всичко на всичко да слезеш по едно тъмно стълбище и малко да се позакашляш?!"

За известно време срамът стегна гордостта й и това помогна.

Ала сетне стана наистина зле. Много по-зле. Към бумтежа на грамадния чук, млатещ наковалнята в ритъма на погребална камбана, се прибавиха отначало призрачни, а после и все по-отчетливи стонове. Цял хорал стенещи гробовни гласове.

Разяждащата кисела воня пареше носа, гърлото, гърдите... Ахата откъсна ивица от собствената си рокля и я притисна към влажните стени. През намокрения плат се дишаше малко по-леко.

Киселият дъх на Пороя, ударите от дълбините, стоновете... в този обезкуражаващ фон се вплете цяла армия от зли шепнещи неразбираеми проклятия гласове. И клетвите им бяха отправени към дръзката Дану. Не ги разбираше, но кой знае защо бе сигурна, че и се заканват, предричат и й обещават невиждани мъки и страдания. В сърцето й отново надигна ледена змийска глава страхът, който накара душата й да изтръпне до дъно. Ахата чак спря, смразена, но и учудена - а уж си мислеше, че нищо повече не може да я уплаши след всичко преживяно... Можеше и още как!

Кръвта й се блъскаше в жилите, сърцето се мяташе като обезумяло от ужас зверче в костената клетка на ребрата...

"Не! Трябва, трябва да продължа! Хайде, Сеамни, още една крачка! Само още една! А сега пак..."

Молеше тялото си да не се сковава. Неволно имитираше наум гласа на майка си: хайде, мило дете, ела насам, виждам, че вече можеш..."

Още един завой на стълбището. И оше един. И още. Още.

Ахата старателно отбягваше мисълта за обратния път. Опитваше се да се радва на дребни неща. Ето, стълбите вече са почти изтъркани бабунки, по-лоши няма как да станат... Ето, зловонната мъгла си остава същата, няма накъде повече да се сгъстява - иначе ще се превърне в супа. И водата, в която топваше парцала, през който дишаше - тук я има повече, на цели локви...

Стълбището свърши съвсем ненадейно. Мъглата се разсея, не съвсем, но на Ахата й се стори, че направо е изчезнала. Не че стана по-леко за дишане...

Пред нея зееше отвор на широк тунел, в който се забелязваха мънистени аленооранжеви точки на факли - нанизът им се губеше в безкрая. Глухите удари о наковалнята и стоновете идеха оттам. Олюлявайки се, девойката Дану пристъпи напред.

Залата беше, дали от мрака, дали в действителност -безкрайна. Огньове смътно се отразяваха в полираните колони, които поддържаха невидими, но някак осезаеми сводове - също безумно високи. До тях не стигаше никаква светлина.

"Сякаш съм в сърцето на Земята" - помисли си Ахата.

Забеляза движение. Нешо бавно течеше от една грамада мрак към друга на разстояние не повече от стотина стъпки. Надиплена река от тъмнина? Не... колона. Върволица живи същества. Едните приличаха на животни, другите бяха човекоподобни. Движеха се на странни тласъци, конвулсивно -като сакати или ранени. Ахата се вгледа по-внимателно.

Така си беше. Съществата наистина бяха осакатени от страшни рани по телата си. Виждаха се черни дупки, някъде дори смътно белееха кости. Липсваха крайници.

Унилата върволица пълзеше като цяло монотонно, бавно и обречено. В движението на дългата колона имаше нещо хипнотично. Ахата неволно пристъпи към тях... Хем искаше, хем се боеше да ги разгледа по-подробно.

- Ще изпия, изпия, изпия... - проехтя глухо мърморене от там, накъдето се беше насочила живата върволица обезобразена плът...

Жива ли? Ахата замръзна, заслушана в раздробеното от плахото ехо в залата мърморене на Господаря на Пороя.

О, не! Тези клетници вече не са живи!

Сеамни понечи да отстъпи, да се върне, но краката й не я послушаха. Безсилно и безволно тя крачеше право към обречените. Разширените й очи различиха отделни създания в колоната.

Видя вампир с напълно изгорен хълбок, с оголени кости на черепа, с черна празнина на мястото на едното око. Видя крилат вислюг, чиито люспи отстрани и по гърба бяха разядени сякаш нещастната твар бе давена в корито, пълно с киселина.

Да, разбира се, киселина... Догадката й се оформи окончателно, превърна се в прозрение. Кошмарното шествие бе безкрайна верига от жертви на Гибелния порой. Всички, които са били застигнати от бедствието, които са били покосени от широкия замах на косача-смърт, но не бяха попаднали пред очите на самия Господар на Пороя. Сега се явяваха пред него, вървяха през мрачната подземна тъмница - дали пренесени в замъка като плът, дали представляваха само отражения на нещастните си души, не беше важно. Просто бяха тук. И вървяха към обещаващия да ги изпие Господар на Пороя.

Вървяха като на преклонение към онзи, който ги беше погубил.

Потресена и изтръпнала от осъзнаването, Ахата пристъпваше покрай върволицата и с ням, замръзнал в гърлото си писък се вглеждаше в тях. Имаше хора, чудовища, твари -всякакви, които приживе бяха притежавали поне капка, поне искрица разум.

Клетници, връхлетени от Пороя посред път или в неподходящи укрития. Сега вървяха с угаснали очи (тези, които имаха), покорни, безволеви, безмълвни...

"Нима така си представят хуманусите Съда на своя Спасител?

Или по-скоро се боят, че може би ще е такъв..."

Проблесналата в главата й мисъл не само бе лишена от злорадство, но напоена с ужас и състрадание.

"Нима наистина хората ги очаква нещо подобно при Свършека на света?!"

Ахата с усилие извърна лице от обречените. Затича се покрай скръбната им. пъплеща към наистина окончателния си край колона. Отстрани се извисяваха подобни на жертвени олтари грамади от черен, гладък камък. От тях, полуразличими в тъмата, девойката Дану усещаше безоки погледи - алчни, заплашителни.

Жертвениците й шепнеха, без да имат устни: "Ще те изпием, ще те изпием, ще те..."

Върволицата лъкатушеше между тези олтари като река. Ахата почна да отмалява, боляха я краката, остра като нож на некромант болка я пробождаше отдясно под ребрата. Вече не можеше да тича, но се боеше и да спре...

Колоната убити от Пороя зави покрай поредния жертвеник. Необичайно ярка светлина заслепи девойката Дану. Само след миг тя видя, че тук горят грамадни мангали, поставени направо върху пода. Танцуващите над тях ниски езици пламък бяха повече от странни - огънят, въпреки че режеше очите, бе някак тъмен, почти черен. Мангалите обграждаха монолитен олтар, не по-голям от другите. Ала пред него бумтеше клада от голи скелети, на плоския връх се извисяваше Господарят на Пороя.

Ахата спря все едно налетя на ограда. Прилоша й. За малко не припадна от ужас.

Закованата в ръждивите доспехи ръка на великана внезапно се разтегляше, удължаваше се, протягаше се надолу, грабваше поредната жертва от прииждащата върволица и рязко я вдигаше над оклюманите глави на другите. Господарят на Пороя поднасяше плячката си към познатия на Ахата череп-фенер, който великанът държеше в лявата си ръка. Зелените копия от очните кухини на черепа се кръстосваха върху лицето или муцуната на нещастника, пронизваха главата му със сноповете от мъртвешката си светлина и в миг оцелялата плът потъмняваше, втечняваше се, окапваше от костите и се свличаше на стопени буци, които образуваха локви от черна зловонна слуз. От останките, които ръчището на Господаря стискаше, право към шлема се стрелкаше някакво плахо, дъгоцветно сияние, великанът го поглъщаше... През това време кошмарният фенер оголваше скелета докрай и костите падаха в кладата, за да наситят черните пламъци...

Глухите стонове, които Ахата бе чувала още преди да влезе в залата, бяха последният звук, издаван от телата на обречените, преди края на ужасната процедура - скелетът в огъня, а превърналата се в кал плът - по жлебове някъде нататък...

Рогатият шлем на Господаря сякаш също бе пълен с огън.

Процепът пред очите му се обърна към Ахата. Тя усети как върху й се стоварва тежък нечовешки поглед.

- О! - въздухът потръпна от чудовищния екот на гласа му, девойката го усети и в стомаха си. - Ти вече тук си, дъще на Дану! Познах аз, че в самота не ще ти дълго да изтраеш, душата ти е дейна и те тласка на борба! Жадуваш нещо да извършиш. Добре е туй! Ела тогаз при мен и нуждите си сподели!

Ахата не помръдна. Преглътна с мъка, защото тъкмо в този момент Господарят на Пороя бе грабнал от колоната едно човешко дете. Малко момиче, навярно на около седем лета. Лявата половина на детското лице бе разядена до кост, ала дясната бе невредима... Ахата се задъха - детето е било невероятно, направо неправдоподобно красиво за хуманус! Господарят забеляза реакцията й.

- Подобни хапки - обясни той невъзмутимо - особено обичам!

Вдигна високо черепа-фенер. Насочи кинжалните лъчи зелена светлина. Ахата не можа да се насили да затвори очи. А искаше.

Ох. как искаше!

- Не си готова за храна такава - снизходително и някак благо й рече гигантът. По непостижим начин той се озова на една ръка разстояние пред Дану. - Ала кога отмине време, ти друга няма да поискаш.

- Д-д-да п-п-поиск-кам?

- О, да, разбира се, не ще погледнеш друго! Душите хорски, тварски, нечовешки - това нектарът е за всеки, избрал безсмъртие реално пред тленността - спокойно обясни великанът.

- Н... но... а-а-аз. Аз не дойдох, за да... за да...

- Говори! Кажи си смело, дъще на Дану, какво измъчва ти сърцето! Какво копнееш да получиш? Ще го имаш! Да! Дано по силите ми се окаже, ала и да не - старания чутовни ще положа пред твоите нозе!

- А-ааз... не мога д-д-да говоря т-тук...

- Смутена си от моята трапеза? - слиса се Господарят на Пороя.

-Дъ-дъ... да! - едва смогна да промълви Ахата. Великанът изглеждаше изненадан и разколебан. Явно не му се откъсваше от приятното занимание.

- Да бъде, както кажеш, дъще на Дану - реши накрая той. -Остатъка от плячката за утре да остане. По-сладка ще ми стане, когато престои, а пък гладът ми се изостри. Разумно е да го предложиш, премного аз благодаря. Отлагането част е от всякаква наслада! Ей, вие, вкусна леш! До утре! На втория животец свой се насладете, той заслужава го, дори и кратък! Ха-ха-ха! -гръмотевичният смях на великана разпиля колоната. Обречените закретаха и запълзяха настрани, сякаш изведнъж освободени от вцепенението, което ги бе карало покорно да се нижат право към свършека си.

Ахата потрепери. Пред нея се извисяваше едно съвсем друго създание, сякаш не същото, с което се бе сблъскала в по чудо оцелелия сред човешката гора Друнг. Господарят отново бе онзи, предишният, от когото тя заедно с Кицум и останалите бягаше през тарличините. Бе отново чудовище - ужасно, злобно, ненаситно. Наслаждаващо се, хранещо се с чуждата болка и мъка, пиещо смъртта, оглозгващо душите... Изрод, който мразеше живота...

Ахата мислено прехапа език.

"А нима и аз не мразех също толкова люто хумануситс? Нима не кроях ужасни планове за мъст, не си представях как ще се гърчат... и се радвах на тези представи! Исках да залича цялата им раса... а то на тези хумануси вече е отмъстено. Без мен. Вместо мен. Защо тогава се ужасявам от Господаря на Пороя? Желаех не по-малки беди да стоваря върху главите на хората... Но, какво иска от мен Господарят?"

За момент бе забравила за способността на великана да чете мислите й като разтворена книга. Сепна се и уплашено погледна нагоре.

Господарят обаче не й обръщаше внимание - или защото беше потънал в някакви свои разсъждения, или проявяваше снизхождение към страха, несигурността и отвращението й.

Вече крачеха един до друг и по неразбираем начин пътят до стълбището се скъси - вече излизаха от залата. Киселата задушаваща мъгла ги дебнеше. Ахата преодоля няколко стъпала и се отпусна на колене. Не можеше, нямаше сили да продължи нагоре!

Могъщите ръце на великана я откъснаха от стълбището. Тя се опомни след миг, когато вече беше седнала върху ръждивия нараменник на Господаря на Пороя. Гигантът крачеше по стъпалата, неуморен и равномерен като часовников механизъм.

Ахата се вкопчи в счупения рог на шлема, при което откри, че украсата някога е принадлежала на незнайно древно чудовище.

Някак след всичко видяно в подземието само този рог бе поносим за докосване.

Тя се изненада колко бързо Господарят стигна до приземния етаж на кулата. Въпреки че той се движеше като галопиращ кон, по нейна преценка стълбището трябваше да е по-дълго. Или така й се беше сторило? А може би пътят НАДОЛУ не бе същия като този НАГОРЕ?

Господарят на Пороя я отнесе чак до покоите й, където тя най-сетне можа да се отдръпне от него.

- Какво е развълнувало душата ти, дъще на Дану? - запита Господарят.

Отначало разказът й беше объркан. После девойката успя да се успокои достатъчно, за да обясни кое я плашеше. Съдбата на народа и родителите й.

- Можеш ли да ги спреш? Да спреш маговете? - с отчаяна надежда възкликна тя накрая. Нямаше никакво значение, че съществото пред нея е зло. Зло или добро. Ахата се нуждаеше от някой, владеещ достойна за противопоставяне на Дъгата Сила. Девойката бе готова да поиска помощ дори от боговете на Хаоса!

Господарят на Пороя мълча дълго.

Отговорът му бе съвсем нормален, без помпозния старинен речетатив, присъщ на дворцовите бардове и уместен за тържествени аудиенции или панаирни представления за малко по-изискана публика.

- Не е по силите ми да съкруша легионите на Империята -призна мрачно той.

Сърцето на Ахата прескочи един такт.

- Но нали ти... ти...

- Аз съм повелител на Гибелния Порой, Ахата - отвърна й с нещо като въздишка Господарят. Пак същият, но вече без злокобното си одевешно излъчване. - Но съм и негов роб. В този замък се раждат носещите Пороя облаци... никнат от разлагащата се плът на убитите от същата стихия. Видя сама как става това, Сеамни. Плътта, която се стича като катран. После тя ври над огъня от кости. И парата образува облаците. Те узряват дълго, цяла година, за да могат сетне за един месец да получат воля и да се втурнат по познатата на Пороя пътека през небесата...

- Но тази есен Пороят продължи само една седмица! -възкликна Ахата разпалено. - Прати го отново! Насочи го на юг!

Нека се излее върху главите на хуманусите като възмездие!

Отдавна заслужено от тях възмездие!

- Да насоча Пороя... на юг? - с недоумение повтори Господарят.

- Да, да! Да!!! Там никой не го очаква, там няма толкова яки и непроницаеми покриви, нито каменни убежища покрай

друмищата! Ще прибереш богата реколта! Обилна жътва! Силата ти ше нарасне неимоверно - извика Дану.

Трябваше час по-скоро да се махне, да се отдалечи оттук. Два трупа в магьоснически наметала - това беше достатъчно солидна причина да побърза да го направи. На Дъгата не й бе нужно кой знае колко време да научи, че нещо е станало, още повече, че единият бе пратил съобщение. Разследването щеше да е кратко, но още преди това ордените щяха да пратят подсилена потеря. А Тави, освен че се налагаше да се опази от преследването, за да докладва пред Кръга на Капитаните, трябваше на всяка цена да настигне дребния косматоух предател... би било добре направо да го домъкне и тръсне пред Кръга. Пещерният проклетник щеше да отговаря за деянието си пред съда на Волните - само така дългът пред загиналия Кан-Торог щеше да е изпълнен с чест, напълно и изцяло, без остатък!

Ала залавянето на коварния Сидри не се оказа толкова лесна задача. Нещо непрекъснато й пречеше, объркваше я, разсейваше вниманието на младата магьосница. Тави бе принудена да използва търсач-заклинание. Което даваше допълнително предимство на ловците на Дъгата.

Ала и чародейството, с което се излагаше на допълнителен риск, не й помогна особено. Вътрешният взор на Тави бе заслепен от неистова светлина, сноп бодливи и остри лъчи я улучи право в очите. Размазаната фигура на Сидри се мяркаше сред дърветата и всичко, което вълшебницата успя да разбере, бе, че джуджето я изпреварва съвсем малко. Сидри вървеше по същия път, който би избрала и тя.

Яростта й не знаеше граници.

"Чакай, въшко подземна! - съскаше наум тя, нажежавайки още повече жаждата си за мъст. - Ще те пипна аз теб... -Бълваше шепнешком най-скверни думи, които биха задавили от възхищение и най-върлите любители на псувните. - Ще ти оскубя жалката брада. Това като за начало. Обаче после..."

"После"-то от час на час ставаше по-разнообразно, като някои от хрумванията й бяха достойни да се впишат в Книгата на майсторите на палаческата гилдия.

Есенният ден гаснеше. Леките нозе на Тави извървяваха миля след миля, минутите се нижеха в часове, ала тя все не успяваше да настигне джуджето. Даже още по-лошо - по едно време престана да забелязва и следите му - обикновените, не магическите.

Спря - съвсем леко задъхана. Завъртя се на място. Изфуча като дива котка. Започна да проумява, че е изпуснала жертвата си.

"Изрод! Къде изчезна, твар?!" - ругаеше наум тя, на глас не би могла, задушавана от бяс.

Но и ругатните не помагаха. Сидри беше изчезнал. Сякаш бе потънал вдън земя.

С неистови усилия Тави се успокои. Хладнокръвието сега й бе необходимо повече от всякога.

Не можеше така, не биваше! Ако изтървеше дребния плъх да се скрие с най-ценната плячка в целия свят - Диамантения меч, по-добре бе сама да се предаде на маговете!

"Ако този пръдльо ми избяга, напълно заслужавам целия Арк да ми се изреди! Ще те настигна, мръснико! Ще ти скъсам задника, кървав дрисък ти обещавам, гнидо!"

Ах, само да се добере до Драгнир! Ще настъпи величествено клане! Властта на Седмоцветието ще рухне, всеки ще е свободен да се занимава с магия, вълшебниците може би пак ще се обединяват в гилдии по тертипа на ордените, ала никога повече няма да притежават пълната власт в Мелиин... какъв ти Мелиин - в света!

Владетел ще бъде, естествено, тя самата - Тави Кан-Мола.

Ами Императорът?... Император! Кой Император ще й се опре, когато в ръката й засияе Диамантеният меч!?

И за да се случи всичко това, се изискваше да настигне късокракото недоносче, което хал хабер си нямаше от магия. Но...

Но нощта вече падаше. Здрачът се сгъстяваше. Къде бе Сидри ?!

Тави замръзна. Не, така повече не можеше! Трябваше да разбере какво става.

Не успя дори да бръкне в торбата си за амулетите -нуждаеше се от сериозно предметно заклинание. Не успя.

Горещ порив на вятър опари бузата й. Тъмносиньото небе над главата й внезапно промени цвета си, стана жълто като пъпеш. А иззад почернелите от тази неестествена за спускащия се здрач светлина дървета изникнаха фигури в алени наметала. Иззад всички дървета наоколо. Един след друг.

Първи вървеше рижебрадият насилник, когото тя така необмислено бе сметнала за мъртъв. Беше смъртно блед, очевидно всяко движение му причиняваше непоносима болка.

Ала той вървеше и разпръскваше жареща омраза към Тави.

Имаше за какво да я мрази. Беше още млад, но вече не беше мъж -в онзи смисъл, с който толкова се гордеят отрепки като него - след заклинанието на вълшебницата.

"Катър. Евнух. Ха-ха. Хвани ме, де!" - злорадстваше Тави.

Тя не остана на място в очакване да я вържат и разчекнат пак. Този път - буквално. Като дивите коневъдни племена, които разкъсваха престъпниците си между четворка буйни жребци.

Орден Арк нямаше да се церемони. Бяха изразходвали много енергия за прехвърляне на многоброен отряд на толкова далечно разстояние. Вероятно бяха опустошили до дъно складовете си откъм Мощ. След такъв разход и след седмица нямаше да влязат в пълната си Сила.

Червените не бяха пожалили себе си, залогът за тях бе голям. Нямаше да я пожалят и нея. Тави, нито щяха да я изнасилват или изгарят на бавен огън. Не, такава милост вече не беше за нея.

Чакаше я нещо наистина гадно.

Ала преди да хукне да бяга, младата вълшебница халоса излизащите от магическия проход преследвачи. Сплете заклинанието с един замах, сякаш опитна шивачка точно и прилежно заби иглата в гергефа.

Пазеше тази магия за краен случай - ако я обкръжат и ако са мнозина. Ако нямаше друг изход. Глупаво би било да го хаби на дребно - този род заклинания след това отказваха да се задействат в продължение на месеци. Всемирът не обичаше да бъде разтърсван толкова грубо.

Беше много сериозна магия - от най-тайните и дори забранени. Най-страховита, най-свирепа. Не бе нито огън, нито мълния - опитните й противници биха отклонили с лекота удара.

Нито извикване на пълчища демони - за което не биха й стигнали сили и кураж.

Беше Изместване на световете.

За кратко - ни повече, ни по-матко. Но в този кратък миг настъпваше разкъсване на самата тъкан на вселените, при което различните светове се разбъркваха. И съответно разпиляваха онези, срещу които заклинанието бе насочено, в други реалности.

Попаднали там, нещастниците можеха да разчитат само на късмета си, защото често магическите им дарби имаха сила само в пределите на родните им светове.

Бе настъпил черният ден, часът на неотложната нужда да употреби това страшно чародейство. И тя го задейства.

В отговор чу яростни викове, слели се в един вопъл на изненада и отчаяние. Сред преследвачите изникнаха от нищото бледо светещи конуси, които засмукаха настъпващите адепти на Арк. Само двамина от цялата глутница успяха да отбият удара на Тави. Останалите изчезнаха навеки. Нямаха шанс да се върнат назад дори и да владееха същото заклинание и да успееха да го употребят от там, където се озовяха - тази магия прехвърляше по-случайно от дузина търкулнати имперски зарове.

Но и двамата, преодолели атаката, хич не бяха за подценяване.

Рижият насилник, подсилен от препълващата го омраза, даже не издигна магощит, той просто премина през светещите стени на конусите-капани сякаш през трънак - право срещу свилата се и притиснала се към близкото дърво Тави.

Вторият се оказа непознат, доста млад и наперен маг, който захвърли аления си плащ и остана по черна кожена куртка, украсена със сребърни шипове и трико за упражнения по фехтовка.

За разлика от червенобрадия, този адепт извади меча си.

Тави хукна да се спасява. Двойката преследвачи бе смъртоносно опасна. Рижият - със своето отчаяние и личен мотив, черноризецът - с хладното си презрение към всичко на този свят. Освен това непознатият притежаваше голям магически талант.

Тави като на длан зърна миналото му - роден сред сиромаси, познал мизерия и глад, случаен маг забелязал в тълпата простолюдие момчето с дарби за вълшебник. После -обучение, тренировки, всичко това оцветено във високомерие, пречупено през убеждението на издигналия се от черните съсловия младеж, че той е по-различен от останалите, че ги превъзхожда, че по-долу от него стоят даже благородниците, че му е отредена славна съдба. Такъв не се помайва, а грабва късмета за опашката и го изстисква докрай, като при това е способен да мине и през трупа на майка си.

Нямаше шанс против такива противници. Не можеше да блокира две магически атаки наведнъж. А ако успееше, черноризецът нямаше да чака, а щеше да я довърши с меча си. Едновременно да се бие с оръжие и магия - не, нямаше да устои...

Тави рязко смени посоката два пъти, преди да се устреми в дебрите на гората, под зашитата на дебелите дънери. Горските исполини не обичаха Седмоцветието. Бяха тромави, реагираха бавно, ала все пак бяха някакви съюзници.

Червенобрадият закрещя нещо мръсно подире й. Тави му беше избягала, точно преди да я замери с прецизно сътворено и балансирано заклинание. Изпод земята изникнаха чифт чудовищни хищни щипки и защракаха в очакване на обещаната плячка.

Това бе бедата и слабостта на всички силни заклинания -бяха привързани към определено място, рече си Тави, която с крайчеца на окото си видя какво се беше получило. Леко хлъцна, когато обаче почувства продължението. Не, тази магия бе по-изтънчена и изпипана, отколкото изглеждаше на пръв поглед.

Подир щипките на повърхността се измъкна подобно на скорпион чудовище, големи буци пръст падаха от черупката му.

Имаше два чифта щипки освен отровно жило на опашката. Под удържащата формата му обвивка бясно се въртяха стегнати като корабни въжета пламенни струи. Бе дълго около седем стъпки, а жилото и щипките му - по четири.

Ако Тави се беше забавила, никакъв щит нямаш ла я отърве.

Младата жена тичаше като заек, неочаквано сменяйки посоката, за да избегне заклинанието, което очакваше от втория маг. В същото време тя внимателно следеше и най-дребните трепвания в аурата на враговете си, стараейки се предварително да разгадае откъде ще дойде следващата атака. Подире й се беше устремило огненото чудовище, но Тави само го държеше под око -засега изродът не я безпокоеше. Можеше пък да е създадено за примамка, за да я разсее, да не й позволи да реагира на основния удар, който щеше да дойде съвсем изневиделица...

Скорпионът я настигна край лениво ромолящ поток с мочурливи брегове, покрити с повехнали папрати и рухнали гнили дървета. С два скока, използвайки умело падналите дънери, Тави прекоси ручея, като хвърли през рамо заклинание-примамка.

Засилилото се чудовище връхлетя право в капана. Илюзията за твърда почва се разсея и огнения изрод изригна фонтан пара, сблъскал се с враждебна стихия. Тави тържествуващо се озърна, за да види загиващата твар, счепкала се с изтъканото от пара нейно чудовище с лъвска муцуна и орлова човка.

Това беше любимата й хватка - на пуснато по следите й магическо същество да противопостави свое. Разбира се, за подобен номер се изискваше вещо познаване на типовете вълшебно сътворени зверове, тъй като за успешно единоборство се налагаше на определена твар да се отвърне с нейния "истински" враг според жаргона на маговете. С тази цел нападащият винаги се стремеше да придаде маскираща същността на чудовището си псевдо-тялоформа. Отбраняващият се пък се стремеше да разгадае що за магозвяр се крие под разнообразните маски.

Тави се справи успешно - насъска срещу преследващото я страшилище "истинския" му враг. С вой и разярено тракане на щипки изчадията се вкопчиха едно в друго. Пръсна пара и капки течен огън.

Вълшебницата не остана да догледа схватката. Обикновено битка между "истински" врагове свършваше с гибелта и на двамата противници. Тави бягаше и се молеше на всички богове, светли и тъмни, преследвачите й да загубят поне за кратко следите й, за да се отдалечи и заложи по-сериозни капани или заличаваши чародейства.

Ала знаеше, че упованията са напразни. Маговете не бяха вчерашни, нито глупци.

Те не се намесиха в дуела на магозверовете. И двамата прескочиха ручея на безопасно разстояние от фучашите призрачни чудовища. На всичко отгоре съкратиха разстоянието до жертвата си, защото за разлика от Тави нямаха нужда да криволичат.

Тя чувстваше упорито и неотвратимо стягащата се около нея примка - засега само опорните линии на общото заклинание. Всъщност, главният отново бе червенобрадият вълшебник. Черноризецът се намесваше съвсем слабо, беше нащрек и се готвеше да предприеме самостоятелна атака. Той дебнеше Тави да допусне грешка или да се окаже заета с отразяване на заклинанието на червенобрадия. Или - да атакува сама директно. Не, тя нямаше да направи подобна глупост.

Предпочиташе да се крие, да бяга, да чака на свой ред преследвачите й да се изтощят. Тогава, едва тогава би се осмелила да употреби бойни заклинания.

Ако поне малко повече познаваше втория си враг... Студената мълчалива съсредоточеност на младия магьосник я плашеше. От него лъхаше на сила. А на всичко отгоре той не се изтощаваше, не хабеше заклинания - възнамеряваше да я довърши с меч...

Нощта от часове цареше в гората, а безумната игра на котка и мишка продължаваше...

Развръзката настъпи внезапно.

Тави бе останала без сили, едва си поемаше дъх. В хълбока й сякаш трайно бе свила гнездо глуха болка: левият ръкав беше подгизнал от кръв; на дясното бедро имаше изгаряне от не съвсем успешно отразено заклинание. Два пъти тя от отчаяние атакува сама. И двата пъти като по чудо избегна гибел. Вторият маг отвърна с контраатака - беше по-бърз от светкавица! И крайно опасен! Докато другарят му се изтощаваше и постепенно слабееше, точно както Тави беше предвидила, младокът не показа никакви признаци на умора. Той неумолимо съкращаваше дистанцията, подготвяйки се за последния смъртоносен скок!

И накрая я докопа.

Безшумна сянка в нощта й пресече пътя, стоманата изсвистя във въздуха и Тави едва успя да подложи своя меч. Остриетата със звън се срещнаха, отскочиха и затанцуваха в каскади от нападения и отбивания.

- Рамиз! - изкрещя младият. - Държа я! Удряй!

"Червенобрадият се казва Ремиз..." - някак механично, сякаш това имаше значение, си помисли Тави.

- Внимавай, Илмет! - задъхано отвърна от храсталака червенобрадият. Личеше, че е капнал. - Тая кучка се е шибала с Волните!

- Тъкмо ще видиш чия школа е по-добра - отвърна през зъби Илмет. - Не се туткай, Ремиз!

Тави заръмжа като вълчица, на която отнемат вълчетата. Бяха я хванали натясно. Докато въртеше меча, не бе в състояние да сътвори достатъчно сложно заклинание, нито да подсили щита си.

В момента бе като гола и невъоръжена спрямо и най-примитивните заклинания.

Тя изпищя, замахна с наметалото си в стремеж да закачи острието на противника и с малко повече късмет да омотае меча му, ако не и да го изтръгне от ръцете му. Не успя. Девойката приклекна, парира, атакува, изправяйки се, дръпна от ботуша си нож, хвърли го... той със звън отлетя настрани, стремително отбит от младока.

Тави се стъписа. Досега не беше срещала някой, който да не принадлежи към расата на Волните и да я превъзхожда в ръкопашен бой! Никога през живота си!

- Хайде, Ремиз! - злобно викна Илмет.

Тави разбра, че й остават не повече от няколко секунди.

И тя сляпо се хвърли напред. Мечът на младия маг разпра куртката й, острието се плъзна по ребрата, болката я опари. Но вече бе очи в очи с врага си, близко, като при любовна среща. И тя от все душа го фрасна с ефеса на сабята си по носа. Вопъл, лявата му ръка литна настрани и нагоре... и тогава Тави от няколко педи разстояние запрати в мага огнено клъбце - детински простичко, също като онези, с които учениците се справят още на втория си урок по бойна магия. За опитен вълшебник клъбцето бе не по-опасно от самотен комар.

Ала тя удари отблизо. А ръката на Илмет бе твърде високо, за да се предпази.

Беше го сварила неподготвен. Даже зрял и силен вълшебник можеше да бъде изненадан.

Клъбцето, тази детска закачка, прогори куртката на адепта, мина през кожата и мускулите, овъгли ребрата и угасна чак в дясната част на белия дроб. Илмет се просна възнак без звук -или мъртъв, или в безсъзнание.

Нямаше време да го довършва - почувства литналото към себе си заклинание на Ремиз. Завъртя се и вложи всичко, на което бе способна за толкова кратко време, в стоманата на оръжието си.

Мечът се сблъска с магията. И докато острието търсеше плътта на врага, волята на Тави сечеше заклинанието му. След миг мечът се стовари върху шията на Ремиз. Но преди сърцето на насилника да спре завинаги, вълшебницата пламна... но успя да потуши огъня, защото магът, който го беше сътворил, беше мъртъв. Заклинанието угасна заедно с живота му, преди да подпали наистина дрехите и плътта й.

Тави рухна на земята, болезнено удряйки лакът в изпъкнал корав корен. Не го усети - бе ранена, и то сериозно. Бързаше да

овладее с чародейство страданието си, за да е в състояние да продължи да бяга. Прекрасно разбираше, че ако си позволи да изпадне в несвяст, после ще се събуди в лапите на Арк.

Някак си успя да се изправи. Коленете й се подгъваха. Тя тромаво се затича. Предпочиташе да умре от изтощение, пришпорвайки с магия сърцето и мускулите си, безмилостно гонейки тялото си като кон, отколкото да попадне в плен.

Тя като никой друг знаеше как Дъгата мъсти за убийство на свои хора.

* * *

Ръката ми като че ли по навик, по собствена притъпена воля пише по чистия жълтеникав лист фин пергамент. Без оглед на всичко, което ме разтърсва - ехото на външните събития - аз продължавам летописите си. Моята хроника. Не е ли безсмислено?

Не, не е. Вярвам, че някой ден ще се намери достатъчно мъдър маг, който да разчете и преведе езика, на който пиша. Този език е звучал сред стените на Замъка на Всички Древни дълго преди твърдината да падне. На този упорит и любознателен човек ще са му от полза моите бележки. Историята наистина е поучителна - за това как светът внезапно се е оказал на ръба на собственото си унищожение. И то не защото се е появил пореден Тъмен властелин, полудял от жажда за власт и стремеж да разруши небесата и земята. Не, уви. Не е толкова просто. Заплахата възникна от нищото, от стечение на множество обстоятелства, от преплитане на множество взаимодействащи Сили.

Козокраката твар, с която се бях сблъскал в подземията на Хребета на Скелетите, се оказа далеч не единственият неприятен гост в пределите на нашия свят. Довтасаха и други. Сякаш мухи, привлечени от смрад на гниещо месо - плътта на тази реалност -множество твари се събират край агонизиращия Мелиин, за да се насладят и наситят от еманацията на човешките страдания и смърт. Такъв начин на хранене не е чудат, необичаен или странен -присъщ е на какви ли не същества от демоничните бездни.

Чудатото, необичайното и странното в случая е фактът, че не разбирам откъде са се появили тези изчадия. Не проумявам също така и какво всъщност желаят. Какво?

Обликът им на "сатири" е само маска. Очаквах нещо от този род. Ала се оказах неподготвен, дори не предполагах, че истинската им природа ще е толкова отвратителна за моето, не много по-инакво от човешкото, възприемане на нещата.

Наблюдавах тези твари. Видях ги как действат. И видяното, разкрилото се пред мен едва ли е повод за радост и задоволство. Станах неволен свидетел на това как половин дузина подобни същества плениха вълшебница, на която по всичко личи, че е пришълка от Долината. И тъй като познавам възможностите на родените в този малък свят, който е сред и извън повечето реалности, не мога да не се изпълня с безпокойство. Агресорите са повече от сериозни противници.

Но това не е всичко. Тварите от тъмнината в края на краишата поне засега се спотайваха, предпочитаха да действат с чужди ръце, но пък вторият полюс на Силата... Тревожно.

Помня как се случи. Малко преди това бях почувствал умора. Заспах. В съня ми нахлу яростно пеене на десетки хиляди гърла, облаците се пръскаха, през останките им шуртяха неистови и гневни лъчи светлина. И видението ме подсети за моето минало... същото минало, което искрено, от все сърце желая да забравя завинаги.

Съзрях дребната фигурка на момичето, което спасих от козокраката твар. И видях, че над девойката се е склонил исполински силует. Облечен в злато и пурпур, със сияйно чело. От този силует повя мраз, повя строга Сила, макар и по-слаба от вълшебството на повечето тукашни магове. Помислих си, че е пратеник на външновселенски йерархии. За пришълеца обаче нямаше сериозни прегради - каменните тела на планините се оказаха рехави като тънка мъгла за него. Странни нишки на болка и ужас го привързват към момичето-вълшебница. Хм, бнх желал да се запозная с учителя й - би трябвало да е могъщ чародей, при това не от ордените на Дъгата.

Пратеникът говореше нещо. Аз долавях само беззвучните отражения на словата му. Речите му не бяха насочени към мен, затова въпреки цялата ми мощ не разбрах смисъла им. Но и самата гледка ми бе достатъчна, за да направя някои изводи.

Пророчествата рядко са благоприятно нещо. Обикновено те вещаят беди, нещастия и катастрофи, нищо друго. Този пратеник не е изключение, уви. Но като че ли той предрича идване на толкова важни и върховни Сили, че почти ми призля. От някакво странично измерение идват тези сили, идват готови и пълни със стремеж да сьдят и наказват - според своите си схващания за справедливост. И това сякаш е по-страшно и опасно от всички козокраки твари взети накуп.

...Ами девойката Дану, която неотдавна изведох изпод Пороя?

Тя изчезна от взора ми. И не я откривам, макар че Пороят изненадващо, ненадейно и внезапно секна - предсрочно. Ако не бяха другите възли от заплитащата се мрежа, която отначало бях кръстил "Хвалинска", а сега бих нарекъл световна, сигурно щях да се занимая само с това явление -спирането на Пороя. Сега обаче дори Пороят, гибелното бедствие, е незначителна подробност. Така ми се струва. От него не зависи нищо или почни нищо. Дреболия.

Вече не го разглеждам като ключова брънка.

...Какво да правя, как да постъпя? Веднъж вече наруших една от забраните на Заточилия ме. Дали да пратя по демоните и останалите Му забрани? Всички, до една! Но... кой може да знае как ще се отразят постъпките ми върху събитията в тази вселена?

Ами ако това, последвалото, е последица тъкмо от моите стъпки -необмислени, припрени и... фатални?

...Още пиша. Пиша. Щом свърша, веднага ще се заема с нещо по-съществено. Ще призова духове. Ще поприказвам с тях. Ще се опитам да изнамеря отговори по пътя на високото вълшебство.

И всичко това за да заглуша собствените си, неуморни и негаснещи страхове.

Моите страхове... моето проклятие...

* * *

Кохортата на легата Аврамий се оттегляше от огнения ад в пълен ред. Нямаше какво да правят сред разбушувалите се пожарища. Имаха надежда да спрат огъня само по периметъра на Старата стена, която опасваше Белия град. Бе каменна, дебела и висока - единствено тя можеше да бъде надеждна основа за борба с пламъците. Само тя би устояла.

- Стегни редици! - крещяха от време на време центурионите. -Плътно щитовете!

Наситеният с лютив пушек въздух пареше гърлото. Черен ураган от дим бушуваше зад ариергардните манипули. Зъл жарък вятър носеше искрящи въглени. Свиреп вихър задръстваше ноздри, уста и очи с пепел. Тежко се свличаха проядените от огъня скелети на къщите. Бедняшкият Мелиин се гърчеше в агония като вещица на клада.

Аврамий бе сигурен, че до заранта от Черните квартали ще остане ужасна за взора пустош.

Заедно с легионерите напускаха загиващите си махали и цивилните - онези, които бяха имали невероятния късмет да се отърват от зъбите на Тварите, да избегнат магическите удари на вълшебниците и да се спасят от пожарите. Войниците косо поглеждаха към бежанците и дори суровите ветерани скърцаха със зъби под пуснатите забрала, когато виждаха как отчаяни майки кършат ръце за останалите в горящите домове деца, когато чуваха сподавените мъжки ридания на потъналите в черна ярост бащи, чиито дъщери бавно гаснеха, измъчвани от отровата на мерзостните изчадия от катакомбите.

Освен командите на стотници и десетници. над колоната като мрачни знамена се вееха проклятия. Страшни клетви, почти магически силни.

Всички против ордените.

Кохортата мина през плитката яма, където само преди няколко часа се беше намирала Кожарската порта. По стопения камък скърцаше вулканична шлака, войнишките ботуши захрущяха по встъкления пясък. Посрещнаха ги доброволните огнеборци, които заедно с оредялата вътрешна градска стража бяха успели да се противопоставят на пожарите - поне в тази част на Белия град -облекчени от факта, че в по-заможните квартали къщите бяха изградени от камък.

Едва кохортата прекоси линията на Старата стена, Аврамий прати вестоносци с едно-единствено поръчение - да издирят Императора и двете му кохорти, с които той бе тръгнал да щурмува резиденциите на Дъгата. Своите си войници Аврамий поведе нататък, навътре в Белия град, заедно с цивилното опълчение. Опасяваше се да се задържа на едно място, помнейки печалната участ на Кожарската порта.

Улиците само на две преки от крепостната стена гъмжаха от народ. Хората разпитваха легионерите. Въпросът бе един и същ -какво се случи? Аврамий внимателно огледа тълпите и си рече, че в Белите квартали все още има доста наивници, които се надяват, че ако се спотайват и не вземат страна, ще им се размине - и пожарите, и гнева на маговете... и решимостта на Императора да доведе започнатото до край.

Войниците не успяваха да отворят уста - преварваха ги бежанците от Черния град, които бързаха да избълват цялата си мъка и омраза. Легатът мълчаливо слушаше преминаващите в ридания гласове, пред които гражданите на Вътрешния град се вцепеняваха и се свиваха като ударени. Щом чу откъслечните разкази - всеки припряно излагаше своята си лична трагедия, Аврамий потръпна. Словата на оцелелите му се видяха по-страшни от онова, което бе видял той самият с очите си... Не, просто припомнянето го връщаше в лоното на ужаса, където той, войникът, предпазен от станалата му навик дисциплина, нямаше време да зяпа и да се страхува, а се налагаше да действа, за да оцелее. Затова кошмарът само се беше плъзнал по съзнанието му като стрела по броня. Разказите връщаха безумните минути -отровните зъби на тварите, кладите на дървените коптори... Прималя му.

Легатът стисна зъби. Навярно така се чувстваше цялата кохорта - кой по-малко, кой повече. Някои досетливи центуриони веднага усетиха опасността от това, което наричаха "закъснял страх" и тутакси ревнаха с продрани гърла:

- Преброй сеее! Провери оръжие и имущество и докладвай на десетникааа!

Аврамий се овладя. За да не загуби пак самообладание, се замисли дали бе разумен ход да се отдалечават от Старата стена... огънят можеше да нахълта в Белия град... глупости, там останаха обучените за това стражници-огнеборци, които засега се бяха справили доста задоволително... Засега. Но ако маговете решаха, цял легион не би спрял пожарите... Кохортата продължаваше.

Вестоносците започнаха да се връшат. Щом легатът ги изслуша, заповяда сведенията да бъдат разгласени по манипулите за повдигане на духа, макар че вестите сами по себе си не бяха кой знае какъв повод за ликуване - Императорската армия (в състав от три кохорти; това Аврамий нареди да не се споменава, нека половината легион бъде армия...) се съсредоточаваше в района на една от превзетите резиденции на Небесната дъга.

Чак след това легатът се замисли над чутото от вестоносците и вдигна вежди. Повелителят не настъпваше, а събираше останалите му сили в един юмрук. Черният град пламтеше, значи нямаше с кого да се сражават там. Очевидно Императорът възнамеряваше да напуска, ако трябва с бой, столицата.

"Правилно решение - одобри замисъла на повелителя си Аврамий, докато задъханите вестоносци тичешком викаха "радостните" новини, преминавайки покрай колоната. Обшо взето положителната реакция на войниците не закъсняваше. Най-бурно, но и най-истерично изразяваха чувствата си бежанците. -С това опълчение трябва да внимавам... - отбеляза си той. - Час по скоро да ги разпределя по манипулите, за да влязат в крак и да не създават бъркотия... Да, Императорът е прав. Мелиин е на практика превърнат в развалини. Няма провизии за всички, сринати са укрепленията, опустошени са арсеналите. Пък и няма как да надвие маговете, ако ще си седи в столицата. Време е да се обсаждат и превземат кулите на Дъгата, докато не падне и последната твърдина и на седемте ордена... осемте, ако броим Безцветните от Нерг. Катурнем ли главните им шаб-квартири, нататък ще е по-лесно. Забавянето е опасно. Войната се пренася в провинциите.

Ох... колко сгоден момент за разни метежници, бандити и властолюбиви барони! Особено за източните бунтовници. Тия непременно ще откъснат от снагата на империята още живо месо -три-четири провинции, ако не и повече! И за Нехората е шанс. Ако са замисляли въстание, ако имат някакви тайни общества - и те ще се надигнат. Добре че не сме във времената на войната с Дану... кой знае как би свършило всичко, ако тези остроухи стрелци бяха живи сега..."

Кохортата без произшествия се присъедини към войската на Императора. Повелителят стоеше сред верните си пазачи Волни. Аврамий го видя зад плътна стена сурови спокойни лица и усети убождане на ревност - владетелят предпочиташе за лична охрана не човешки същества, а други... макар и най-близки до хората по облик и донякъде по нрав. Легатът си помисли, че ако зависи от него, би назначил за телохранители свои легионери - онези, които бяха загубили близки и роднини в Черния град. Омразата на Императора към маговете щеше да ги направи десетократно поверни .

"Може и да не са толкова съвършени бойци като Волните, но те никога няма да предадат човешкия род..."

Капитанът на Волните впи мрачен поглед в лицето на легата, сякаш бе прочел мислите му. Аврамий не сведе взор, нямаше от какво да се срамува. Би повторил словата си и гласно, пред Волния.

- Говори, легат! - властно нареди Императорът. - Какво се случи в Черния град? Значи ли това зарево, че Черните квартали горят? Къде е Баща Хеон?

- Служа на Империята! - отсечено отдаде чест легатът. -Животът ми е в ръцете на моя Император. Кохортата ми не стигна до воините на Братството. Не установихме контакт с хората на Хеон. Пътят ни бе преграден от магове. Пробихме засадите им, труповете на противника са преброени, взети са доказателства.

Бяхме близко, когато възникнаха нови пречки. Първо от катакомбите изскочиха чудовища, всякакви твари. А после - огън. Много силно, извънредно мощно заклинание, Императоре мой. Вълшебниците подпалиха Мелиин, когато видяха, че губят битката... Загинаха много от верните поданици на Ваше Величество... - добави той по-тихо.

- Знам - устните на Императора се изкривиха от тик, той за миг притвори очи. - Знам, верни мой Аврамий. Виждам, че си свършил всичко по силите си, затова няма да те наказвам за неизпълнение на главната заповед. И все пак, знаеш, че в моята войска няма неизпълнени заповеди. Затова кохортата ти ще възстанови своята чест в бой. Срещу ни настъпват маговете,

Аврамий. Заеми позиции, ще тръгнете във втората линия след веригата стрелци. - Императорът вдигна юмрук с бяла рицарска ръкавица на нивото на брадичката си и замислено погали с пръстите на дясната си ръка гладката, бяла, сякаш изработена от кост повърхност. - Ще приемем тази битка. След това ще си пробиваме път вън от града. Невкратий! Прати глашатаи из Белия град. Нека всеки, който се чувства верен на поданическата клетва, да последва армията. Това е волята ми. За тяхно собствено добро. Така да казват глашатаите.

- Служа на Империята! - глухо отвърна възрастният центурион, командирът на манипулата вестоносци и тръбачи.

Аврамий продължаваш да стои изпънат като струна.

Владетелят не го беше освободил. Легатът смяташе за чест стриктно да се придържа към повелите на устава. Същите повели, които бяха опазили разсъдъка му от кошмара на избухналите в огън улици...

"Когато ми остане време за спомени - реши той, - ще се напия!"

Императорът се обърна отново към него.

- Върви, Аврамий, върви. Знам, че хората ти изкараха тежки часове...

- По-добре отново в бой - припряно избъбри легатът, внезапно стреснат от перспективата да получи дори и час почивка. Час, през който в дрямката щяха да се появат изгарящите деца и старци...

Повелителят на Мелиин вдигна вежди.

- Радвам се на... ентусиазма ти - сдържано каза той и Аврамий осъзна, че тази битка може да се окаже последна за него и войниците му. - Настина нямам възможност да ви позволя дори половин час отдих... Нуждая се от всеки копиеносец, от всеки здрав меч. Предстои ни да се справим с петдесетина магове на Дъгата.

- Служа на Империята - с мъка отвърна легатът. Бе попарен. Отдаде сковано чест и бързешком се върна при хората си.

Кое бе по-лошото - да не се върне жив от предстоящото сражение или да го измъчват ужасни сънища, които все пак могат да бъдат удавени в няколко стомни вино?

Нямаше отговор. Чудна работа - нямаше отговор... Поне в този момент.

Императорът изпроводи с очи Аврамий. С лека стъпка, въпреки тежестта на кованите доспехи и масивния щит, който мъкнеше сам, без да се доверява на оръженосеца си, легатът изтича до манипулите на кохортата си, набързо събра центурионите, сетне извика обща команда, подхваната от стотници и десетници.

Покритият със сажди и прах строй се обърна като на парад и потъна с маршова крачка, която проехтя необичайно тържествено, в мелиинските улици.

Красиво вървяха... колко жалко, колко обидно жалко бе, че в този бой последната дума нямаше да е на мечовете, а на бялата рицарска ръкавица, която като втора кожа бе прилепнала към китката на Императора.

"Сега и винаги, човеко" - не спираше да звъни в ушите му отговорът на онази неведома Сила, която обитаваше ръкавицата.

Но за кого щеше да се сражава тя? За законния владетел на Империята? За себе си? За незнайния си творец?

Императорът тръсна глава. Нямаше значение за кого или за какво. Маговете се приближаваха.

Скоро всичко щеше да се изясни - веднъж и завинаги.

Императорът стоеше като статуя - неподвижен, сякаш вкаменен. Малобройната му свита освен телохранителите Волни включваше и възрастни ратници, които си шепнеха колко силно прилича владетелят на покойния си дядо - великият воин, който с желязна десница бе потушил баронските бунтове в западните и южни провинции и почти бе обединил отново цялата Империя. Не успя само заради злодействата на маговете, които предпочитаха една по-слаба и по-послушна държава... Сега всички беди, нещастия и несполуки можеха да бъдат приписвани на подмолната дейност на маговете. Ордените се превръщаха в пешкир за изчистване на всякаква вина.

Кохортата на Аврамий изтече като ручей в руслото на уличките, попи в калдъръма. Легионерите бързаха да застанат като стена зад стрелците на Сула и да чакат момента на страшния и съкрушителен удар - в ръкопашен бой, с честна стомана против коварна магия.

Пристъпиха Фибул и Невкратий, за тях - дузина центуриони и неколцина десетници.

- Какво щс заповяда повелителят? - старият легат гледаше право в очите господаря си, без страх и съмнения. Животът на кой да е войник, десетник, старши, стотник, центурион, та чак до легат, минаваше под убеждението, че тиха смърт в собствената постеля е недостъпен разкош за избрания от тях занаят. Сигурно заради това в мътните от прехвърлените години очи нямаше нищо друго, освен спокойствие.

- Сула няма да издържи дълго - рязко каза Императорът. -Бързо ще го смачкат. Трябва да унищожим колкото се може повече магове и да си пробием път навън от столицата. Тук повече няма какво да правим. Вземете хазната, имперските реликви, Фибул, давам ти охраната си... и стотина от ветераните. Донесете всичко от кончежната зала. Разчитам на теб. стари приятелю. Тръгвай. Тук ще сме колкото ни позволят противниците. Не се бави.

- Служа на Империята - с достойнство отдаде чест старият легат. - Волята на повелителя е свещена. Ще бъде изпълнено.

Залагам живота си.

Фибул се завъртя - пъргав и стегнат в движенията си почти като младеж, но плавно и сигурно, без излишната енергичност на младите воини. Това отстрани създаваше впечатление за известна тромавост. Легатът мълком кимна на Ким-Лаг, командирът на

Волните, който направи знак с ръка на своите подчинени.

- Сега ще чакаме - промълви Императорът, когато отрядът на Фибул се скри зад завоя... Очакването не продължи дълго.

ПЕТА ГЛАВА

Първото, което усети Клара, щом отвори очи, бе чувството за опасност. Всеки боен маг беше развил това сетиво до съвършенство и подушваше заплахата като бездомно куче скрита наденица. Да предугажда опасността и да я отбягва - или да нанася изпреварващ удар - това бе едно от главните неща, тренирани и поддържани до последен дъх. Схватки гърди в гърди, очи в очи -това бяха турнирни похвати. Само там подобни геройства бяха добри и уместни. На почит в Гилдията на бойните магове стояха преди всичко уменията да се постигат бързи и чисти победи, най-вече физически безконтактни, по възможност - с минимални загуби за своя отбор.

Зрелищността и "елегантността" се смятаха за опасна и гибелна суета.

Тъмнината около Клара бе плътна като вода. И също като на дъното на дълбок вир този мрак натискаше очите с пресата на налягането, принуждавайки вълшебницата да примижава сякаш от ярка светлина.

Лежеше на студен и влажен под от гладки камъни. Миришеше на нечисто. На плесен, на стара пръст. Вонеше също така и на смърт. И на същества, за които трупната леш е любимо лакомство.

Нозете и ръцете на Клара бяха свободни. Самата тя -съблечена напълно.

"Хм, на кой ли му е хрумнало да ме зяпа дюс гола? И, как е? Ставам ли?" - злобно си помисли тя.

Не помръдна, с пръст не шавна дори. Попиваше обстановката със сетивата си, които бяха далеч повече от зрение, слух, обоняние, осезание и вкус. Простосмъртните говореха за "шесто чувство".

Това чувство обаче бе цял комплект недостъпни за друг, освен за магьосник от висок ранг, сетива.

С някои от тях Клара проучи себе си.

"Така. Цяла съм. Няма рани. Не прилича и да са ме изчукали междувременно. Бива... Лошото обаче е тази гадна пустота в гърдите, където е редно да усещам искрата. Какво е станало? Къде ми е Силата? Съвсем ли пропадна, или..."

Няколко минути тя напрегнато се вслушваше в околния свят, в тялото си, пак навън... Олекна й. Не, хвала на демони и богове, просто се намираше в реалност, в която магията не действаше.

Може би не магията изобщо, а единствено нейните способности.

"Не се радвай. Инаквите може да са силни и тук... въпреки че е малко вероятно."

Рядко й се беше случвало да попада в подобни светове.

Защото и те бяха рядкост сред безброя реалности на Великата сфера. В подобни светове пронизващите Всевсемира магически потоци поради незнайна причина не взаимодействаха с материалната плът на реалността. Изолирани от потоците се оказваха дори родените в Долината чародеи, уж поначало обречени да служат на Вълшебството. В архивите на Гилдията бяха описани девет такива свята. Клара бе посещавала три от тях - през периода на послушничеството си. Наставниците смятаха такива екскурзии за особено поучителни.

Не бе изключено сега тя да е заточена в един от останалите такива.

Впрочем, Наставниците не напразно водеха в тези глухи реалности бъдещите магове. Всеки вълшебник от Долината трябваше да е способен на доста неща и без източници на магия.

Щом не става да се черпят сили от околната среда, осланяй се на собствените си резерви. Магът притежава такива. Малки, но не и никакви.

За един миг Клара се изкуши да разгледа килията си - или обемът, в който я бяха захвърлили. Тутакси отхвърли тази приумица - трябваше да пести Сила, не да я прахосва за "осветяване" на околностите. И без това не разполагаше с много. По-разумно бе да си я запази... за крайни случаи като бесене, обезглавяване или изгаряне. От всички методи за физическо въздействие, традиционно прилагани към маговете пленници,

Клара най-много ненавиждаше тъкмо трите изброени. Нямаше приятни спомени от собствените си две обесвания, едното обезглавяване и трите клади.

Продължи да лежи кротко и неподвижно. Може би положението не беше чак толкова безнадеждно. След като не я бяха пречукали веднага, значи похитителите нещо искаха от нея.

Дори и само това да я изкарат на площад за публична екзекуция с всичките съпровождащи веселото зрелище церемонии. Идиоти!

Клара се преизпълни с дълбоко презрение към противниците си.

Даже за преговори да я бяха отвлекли, пак беше грешка от тяхна страна. И щом не се бяха опомнили и не я бяха удушили тихо и мирно, в не много далечно бъдеще щяха да берат големи ядове.

Защото мелиинският им номер нямаше да мине повторно. Клара бе сигурна, че ще се измъкне. А после щеше да доведе насам ако не цялата, то поне две трети от Гилдията - и бойните магове щяха да залеят този свят с пламъци от хоризонт до хоризонт, стига да сметнеха подобна мярка за наложителна и не се намесеха местните богове. А те рядко се намесваха навреме.

Пък и не всички от тях се оказваха чак толкова костеливи орехи за Гилдията...

Мислите й секнаха, тя се стегна вътрешно - тъмнината някак неуловимо се промени. Не, не проблесна и най-мижав светлик, но Клара усети присъствието на три живи същества - достатъчно далеч, за да не я предизвикат да рипне и да им смени фасона на бърза ръка. И все пак достатъчно близо, за да успее да ги подуши и с носа си. Миришеха на нешо кисело и гадно -едва-едва, но пък обонянието на вълшебницата бе кучешко без преувеличения.

Нозете им потропаха. Копита.

- Ей, чародейке! - дочу се предпазлив повик. - Знаем, че отново си на себе си.

Говорещият използваше езика на Долината. Това никак, ама никак не се хареса на Клара.

Тя отвърна нагло, по царски високомерно:

- Добър си в родната ми реч, но си пълен дръвник, щом не знаеш, че у нас не е прието да събличаш една дама, ако искаш да приказваш с нея. - И добави подигравателно: - А пък ако си ме съблякъл за друго, май не ти стиска да се изложиш да ме яхнеш.

- Моля за извинение - почти засрамено произнесе гласът, като пренебрегна обидата. - Налагаше се да постъпим така, за да се убедим, че не криеш някакви амулети.

- И убедихте ли се? Може да имам някой скрит в задника.

Искаш ли да провериш?

Почувства стъписването на събеседника си.

- Убеди ме... - рече гласът. - Ще получиш дрехите си...

- Веднага след това ще си приказваме! - отсече Клара. - Освен това желая осветление. Не понасям здрач. Без подходящ грим в полумрака изглеждам прекалено болнава и грозна! Ясна ли съм?

- Желанието ти не е трудно за изпълнение, вълшебнице -примирително отрони гласът.

Въздухът рязко се раздвижи и до дясната ръка на Клара тупнаха дрехите, които тя с едно докосване определи като грижливо сгънати и без следи от разпаряне на шевове.

Похитителите определено не бяха от най-примитивните типове...

Тя дочу бързо шепнене, след което тъмнината отстъпи пред мека ненатрапчива светлина без видим източник.

Клара сви зеници и крайно внимателно разгледа пленилите я същества.

Двамина изглеждаха познато - като онези, които я бяха сгащили под стените на Мелиин - грамадни гладкокожн създания, подобни по форма на морски скатове. Ясно различи снопчетата мустаци - пипала на калмар - от двете страни на черните дупки в зъбатите пасти. Не успя само да види очите им - хлътнатините, където вероятно се намираха, бяха като локви мрак. Рееха се на един човешки бой височина над повърхността, напомняща хем на паваж, хем на естествена камениста пустиня.

Третият обаче бе съвсем различен. Видът му беше същинска гротеска - рогат човешки торс върху космати кози крака. И засуканите рогове бяха като на козел.

Помисли си, че ако това е истинската му форма - е, какво пък, всичко става. Но ако представляваше облик-маска...

"Какъв простак! Пишката му била голяма! Евтин фръцльо!"

- Кръ-гом! - изръмжа тя. - Да не съм ви гадже да ми се блещите!

Козокракият послушно извърна лице.

"А така. И за какво си го провесил тоз пишок, след като даже не ме позяпа както кажи-речи всички мъже, които са ме виждали неглиже? О, не ти е истинският вид това, не е..."

Двата ската се подчиниха по-неохотно.

При обличането се потвърдиха подозренията й, че всичко ценно и полезно за нея като боен маг липсва от дрехите.

Тукашните господари наистина разбираха от вълшебство.

Бяха иззели дори умело маскираните като копчета дребни магически сюрпризи, предназначени за употреба при непредвидени обстоятелства. Само по себе си това бе впечатляващо, но на всичко отгоре магийките-дреболийки бяха заменени с идеални копия на обикновените закопчалки. "Това вече усложнява нещата..."

- Къде са ми вещите? - свадливо се осведоми Клара приблизително със същия тон, с който би се обърнала към евентуален свой зет, който се прибира чак на заранта и смърди на чужд женски парфюм. - Имах разни неща из джобовете! И то доста ценни от колекционерска гледна точка!

- Взехме само онова, което би представлявало опасност и би могло да убие някой от нашите - последва незабавен и напълно откровен отговор. - Естествени предпазни мерки, чародейке. Не мисля, че имаш основания да ни се сърдиш. На наше място ти би постъпила по същия начин.

- Не е ваша работа да разисквате как бих постъпила - заяде се Клара. - Ако смятате да водите някакви преговори...

- Да. Искаме да предадеш поздрави от нас на събратята си в Долината - прекъсна я с безкрайно любезен тон човекокозелът. - И едно послание. В смисъл, че ако не се разкарате от пътя ни, ще ви размажем. Нищо лично. Просто ни пречите да минем. Застанали сте на пътя ни като воденичен камък. Ако можехме учтиво да ви заобиколим, нямаше да възникнат никакви разногласия. Уви, в Пролуките на световете това не е възможно, както сама прекрасно знаеш. Единственият ни изход е да ви помолим да се дръпнете... малко. Защото алтернативата е да ви избием. С голямо прискърбие. Прискърбие, понеже принадлежите към висшите същества във Вссвсемира, каквито сме и ние. Бихме желали да избегнем неуместната в този смисъл жестокост...

С една част на съзнанието си Клара наблюдаваше тона на говорещия, като игнорираше смисъла на словата му. Под изискания тон усети сухота, безжизненост - цял пласт равнодушно спокойствие: ето, говоря принципни неща. не влагам емоции.

Ала под тази кора клокочеше лавата на яростта. Съществото беше бясно, въпреки че се стараеше с всички сили да го прикрие.

- Тъй ли? - нехайно рече Клара и подчертано се огледа за стол или даже кресло. В същото време се опита да обхване с взор помещението, в което се намираше. Уви, отвъд конуса светлина цареше мрак. Шаващ мрак. Като кълба безплътен дим.

- Именно тъй, вълшебнице. Наблюдавахме ви и осъзнахме, че сте единствената сила, която е в състояние да ни... забави. Затова напуснете. И без това ви е все едно къде ще живеете.

- Я! - възмути се Клара. - Откъде-накъде?! Ами нашите къщи, градини, земи?

- С лекота ще си ги сътворите на ново място - сухо отвърна козокракият. Прекалено сухо. - Не е сложно за вас, за разлика от обитаващите този свят низши създания.

"Този свят. Намираме се в света на Мелиин? В някаква гънка-джоб на неговия всемир? Интересно..."

- Не е трудно да възродим нещата - присви тя очи. - Не е трудно дори да си ги пренесем, от сантиментални подбуди например. Но да се върнем малко назад. Не ти ли се струва, уважаеми, не ти знам името, че не си избрал най-сполучливия и уместен начин за водене на преговори? Отвлякохте ме, пленихте ме, съблякохте ме чисто гола... И зарад що понасям такива оскърбления?

- Съгласен съм с теб - с усилие отвърна козокракият. Единият от реещите се скатове рязко трепна и шибна пода с опашка -изплющя като бич. Силно замириса на киселина.

- Спокойно - вдигна ръка към него човекокозелът, когото (Клара внезапно се сети) в един от световете наричаха сатир. -Това е неизбежно. Загубилият винаги се стреми да скрие горчивината на поражението си зад перчене и груби обиди към победителя.

Вълшебницата нагло вирна брадичка, усмихвайки се наум.

Дотук добре. Беше извадила от равновесие противниците си. Първа спечелена точка. Вероятно враговете й бяха лоши играчи на петстотинте вида зарове и двестате вида карти, които Клара познаваше.

А сатирът междувременно се обърна пак към нея:

- Да, чародейке, напълно съм съгласен с теб... - Той се намуси и кисело довърши: - Приеми извиненията ни за проявената грубост, неучтивост... Права си, че се получи крайно некрасиво... въпреки че не признаваме условностите и законите на чужди ни светове... но както вече казах, висшите същества следва да се почитат един друг...

"Ти не ми се подмазвай с комплименти за висши същества, с тия лъжи нямаше да ме забаламосаш, даже ако бях девствена!"

- Приемам искрените ти извинения - надуто изрече тя. Нека си мисли, че ласкателството за "равнопоставеността" на маговете от

Долината и на тези твари е погъделичкало самолюбието й и навярно ще допадне на останалите вълшебници, които току-виж поради това "признание" преглътнат горчивия хап и се навият да отстъпят - за да сторят път на "колеги".

Трябваше обаче да признае, че сатирът действаше умело -майсторски плетеше лъжи и истини, балансираше от завоалирани обиди до откровена грубост през любезност и дори известно страхопочитание.

Под това всъщност се спотайваше едно безкрайно, безпределно, чудовищно презрение към всичко живо - и съответно "низше" в сравнение с неговата раса.

- А защо наистина не си спестим подобни недоразумения, като се обърнете директно към Съвета на Долината? - невинно предложи тя. - Говорете с архимага. Коя в края на краищата съм аз, скромният член на Гилдията на бойните магове... С неудоволствие признавам, че не съм дори най-добрата... - Почти си се възхити с лекотата, с която безсрамно лъжеше. - Аз живея от наемничество, тежък хляб е, повярвай, но нямам никакво влияние в Съвета... Щом сме висши създания, няма начин да не постигнем взаимноизгодно компромисно решение. Мисля даже, че трябваше с това да започнете!

- С удоволствие ще ти обясня, чародейке...

В "удоволствието" на говорещия Клара се съмняваше повече, отколкото във вегетарианските обещания на един крокодил.

- Ние - продължи сатирът, - как да го кажа... не сме в състояние да приемаме приятни за очите ви телесни форми. Това е закон, който не ни е дадено да престъпим. Според вашите мерки ние сме безобразни, отвратителни, кошмарни... Първият ви порив би бил да ни унищожите. Впрочем, обратното също е в сила - за нас сте не по-малко, а навярно дори и повече... хм, неприятни наглед... но това не е важно в момента, освен като пример в наша полза, тъй като намерихме сили да преодолеем погнусата си. И така, ако се бяхме появили в Долината, делегацията ни би се възприела за нашествие. Което ще рече -война. Заблуждавам ли се, вълшебнице?

Клара накупено кимна. Виж го ти как извърта нещата... И пак - филия лъжа, намазана с истина. Или обратното. Наистина няма значение. В основата козокраката твар имаше право. Райна първа би вдигнала тревога и би изстреляла цял арсенал светкавики дори по сатирообразната форма на "гостите", а срещу "морските котки" би употребила нещо още по-разрушително. И никакви бели знамена не биха спрели валкирията - такива парцали отдавна са записани в набора коварни военни хитрости.

"Ох, дали навикът на Гилдията първо да удря, а чак после да гледа кого е трсснала, не се е превърнал в капан, в наша си беда? Макар че, тъкмо тези реакции често са ни спасявали кожите. Колко пъти разни изчадия са щурмували Долината!"

- ...И предвид изложеното - продължи да упражнява изискан стил на красноречие сатирът, - решихме, че по-дребна злина ще е да те заловим, чародейке. Не те познаваме, не знаем името ти. Знаем само че си от Долината. Съгласи се, от стратегическа гледна точка ние вършим глупост, което най-добре потвърждава добрите ни по принцип намерения. Заловихме те, за да те пуснем като наш вестоносец. Без да те преправяме и да ти въздействаме, без да те караме да ставаш наш... разузнавач. Ти ще си идеш оттук с мир.

Иди в своя Съвет, иди при своя архимаг. И разкажи за нас. Разкажи за нашите искания. Великата Тъма вижда - това не е толкова сложно, нито унизително за твоята чест на боен маг.

- Хм... - Клара отново се нацупи. - И какво ще разкажа на архимага? Какво толкова знам за вас? Съветът ще ме прати да се лекувам, ако почна да им разправям врели-некипели, подобни на историите, предназначени за деца преди заспиване. Кажете ми за себе си нещо повече, за да има въз основа на какво да се решават толкова важни неща! Кои сте, откъде сте, накъде сте се запътили и защо не можем да се разминем мирно? Това за пътеките между световете, недей да ме мислиш за толкова наивна. Начини за заобикаляне има, поне така съм чувала от по-вещи магове. С какво толкова ви пречи Долината? По-лесно можем да се споразумеем, ако не ни се налага да се "разкарваме" нанякъде, както благоволи да се изразиш. Обръщам ти внимание на последното, на тона.

Хайде да си имаме уважението, щом ще търсим общо решение!

Очакваше нова порция салата от полулъжи и полуистини, но вместо това сатирът изръмжа, загубил търпение:

- Ти не разбра ли, чародейке, че уважението изисква да се говори направо?! Щом казваме "махайте се", ще пощадя слуха ти, значи това следва на направите, иначе ще ви унищожим!

Скатовете яростно свиваха и разплитаха пипала, плющяха със спиралите на опашките си, сечаха въздуха с криле-плавници.

"Преиграваш, дребно рогато добиче - помисли си Клара. - И твоите зверчета също много старателно се правят на ядосани.

Какво криете, господа? Какво премълчавате, какво не споменавате даже под булото на измамата, само и само да не се досетя какво стои под това було? Ах, наистина интересно..."

- Разбрах - сдържано и показно студено каза тя. - Изрази се достатъчно ясно, домакине. Но, господин Не-те-знам-кой-си, това не отменя въпроса ми. Ако наистина смяташ за по-изгодно да избегнеш сблъсък с Долината, длъжен си да ми дадеш повече сведения, с които да убедя Съвета, че ви е наложително да минете точно оттам, където сме отседнали ние. А без такива сведения няма да има благоприятно решение. Тоест ще има война. По твоя начин тя е неизбежна. Мнозина ще загинат независимо кой ще се наложи накрая. И жертвите ще бъдат изобилни и от двете страни още в първото сражение, уверявам те. Така че в крайна сметка пленяването ми наистина е било глупост от ваша страна и скъпо ще платите за него.

Сатирът вдигна ръце, за да укроти свитата си, макар че Клара все още не можеше да определи кой в тази троица е слугата, и кой -господарят.

А козокракият помълча и призна, вече доста по-спокоен:

- Да. Войните не са безкръвни. Бихме желали да избегнем безсмислени жертви от своя страна преди всичко. Но изходът на войната не би се променил от това колко ще платим за победата си... Добре, вълшебнице. В знак на добра воля, за да ви убедим, че не желаем на всяка цена война, слушай ме! Слушай и не казвай после, че не си чула! Повтори словата ми пред своя Съвет и нека боговете на Тъмата вложат в главите на върховните ви магове достатъчно мъдрост, за да стигнат те до правилното решение!

Клара кръстоса ръце, наклони глава на една страна. - Ние -заяви сатирът - сме призованите, чародейке. Ние сме оръжието. Не ти трябва да знаеш чие. Тук сме, защото някога в този всемир са прозвучали велики слова, слова на Сила. Прозвучало е пророчество. То прикова нашето внимание към този свят, както и към множество други, безброй други, където се е случвало нещо подобно. И тези слова са следните: "Когато Диамантеният и

Дървеният брат получат свободата си, ще удари сетният час на този свят, часът на съдбата!" Пророчеството отекна далеч отвъд пределите на тази реалност... и отгласът стигна до нас. Ние сме изпълнители на предсказаното. Ние сме Часът на съдбата. Но ние не възнамеряваме да наказваме, да съдим... Просто трябва да преминем, да стигнем до този свят, който ни призова. И всички Сили ни приветстват да го сторим. Ние само утъпкваме пътя. Павираме го. Градим един велик друм. Това е нашият живот, смисълът на съществуването ни. Родени сме да превръщаме световете в един Велик Път... по който да стъпят нозете на Онзи, който иде подир нас...

Неволно Клара беше затаила дъх, докато слушаше думите на сатира. От тях лъхаше на сила и достойнство. Омайна тържественост. Лекият оттенък на палячовщина и подигравателност в тона му бе изчезнал без следа. Съществото говореше пределно искрено и напълно сериозно.

"Но какво премълчаваш, гадино?" - отърси се от въздействието на словата му Клара, без да трепне и един мускул на лицето й и без да губи нишката на мисълта на сатира. Паметта й попиваше речта му. Можеше да я възпроизведе пред съвета даже с интонациите, с които я беше чула. Това бе важно - всеки детайл, всяко подробност.

- Аз казах - продължаваше козокракият, - но ще повторя: не желаем война със силните обитатели на тези места. Защото не сме воини, не търсим слава, нито плячка. Просто градим път. Не ни трябва нито Долината ви, нито натрупаните в нея богатства.

Защото зад нас стоят съкровищата на множество светове, които са станали част от Пътя. Ти, чародейке, не можеш да си представиш, колкото и да се мъчиш, никога не ще успееш да обхванеш с мисъл или въображение това наше богатство. Бихме могли да ви платим да се махнете. Но това ще подрони нашата, а и вашата чест. Макар че нашата си чест ни е по-скъпа, честта на Строители на Пътя. Затова - вървете си. Напуснете. И ще останете живи.

Сатирът млъкна. Гротесковата му, прекалено подвижна физиономия с гърчещи се при изговаряне устни блестеше от пот.

Клара мълчеше. Бе впечатлена, нуждаеше се да си поеме дъх... и кураж.

- Какво ще кажеш, вълшебнице? Какъв ще е отговорът ти? -запита козокракият.

Магьосницата не бързаше. Претегли първо наум всяка своя дума.

- Разбрах и запомних. Бъди сигурен, че точно ще предам чутото на Съвета и архимага. Ще има много сериозно обсъждане и разискване. И аз... ще настоявам пред Съвета като очевидец да приеме благосклонно условията ви.

- Радвам се - сковано се поклони сатирът. - Когато Съветът на Долината вземе решение... напишете го на вашия си език върху каменна плоча, да речем, и я оставете... Не, излишно е. Ще те чакаме в околностите на Мелиин на третия ден, броен от този, който сега настъпва във вашите владения. Време ти е да се връщаш у вас, чародейке. Всичките си иззети от нас вещи ще намериш във вързопче на половин миля от вашата гранична застава.

Клара само кимна. Тревогата и гневът й ръмжаха дълбоко в сърцето, заключени с катинара на волята. В момента бе важно да събира сведения и впечатления.

Противникът бе сериозен.

- Къде точно около Мелиин? - запита само. Сатирът криво се ухили.

- Сама ше разбереш, когато пристигнеш, къде да ни търсиш... в Мелиин.

Терзийската порта, през която Фесис се върна в Белия град, бе широко отворена, а стражевите й кули - изоставени, защото дървените им шатрообразни покриви-калпаци горяха като факли. Пламъкът отвъд крепостната стена яростно щурмуваше зидарията, но и кулите, и самата стена издържаха и се съпротивляваха на пожара, защото бяха изцяло изградени от каменни блокове.

Горещият вихър на стихията подхващаше разжарени главни и ги хвърляше през стената като истински запалителни снаряди от обсадни катапулти. Ала живите въглени биваха посрещани с кофи вода и торби влажен пясък - жителите на Вътрешния град не се предаваха. Тлееше само декоративният покрив на една от къщите, резбованата гордост на собственика, дело на роби елфи. Засегната се оказа и една железарска работилница - овъглените й търговски сергии димяха и съскаха, обилно облени от огнеборците с не какво да е, ами бира от съседния хан, тъй като в първоначалната суматоха някой беше скъсал въжето на близкия кладенец. Докато трескаво натъкмяваха верига от същата лавка към скрипеца на кладенеца, разтревоженият гостилничар накара слугите си да изнесат няколко бурета светло мелиинско - запаси от Черния град. Това повдигна духа на доброволните защитници, които малко истерично се смееха и отпиваха от кофите, преди да плиснат съдържанието им в новопоявило се огнище.

Така ги завари Фесис. Някой насила тикна в ръцете му ведро, като му предложи да доизкърка остатъка, защото грях било да се похаби, а кофата я чакали при кладенеца.

Останалите хора - по улиците бе излязло мало и голямо -обаче не се държаха толкова бодро. В тълпата бродеха бежанци - по един или на групи, с лица на загубили се в гората деца. Други лежаха или седяха вцепенени където им паднеше. Гражданите на Белите квартали почти не им обръщаха внимание, обезпокоени за своето си имущество - твърде красноречиво бумтеше като в пещ всичко отвъд Старата стена. Само неколцина монаси от храмовете на Спасителя обикаляха с кошници хляб и сирене, раздаваха ги на нещастниците с благи утешителни думи, молеха се за душите на загиналите им близки и за техните собствени.

Опитите на Фесис да научи къде е Императорът завършиха без резултат. Онези, които бяха избрали да се сражават заедно с повелителя си, вече бяха напуснали домовете си. Останали бяха само онези еснафи, които трепереха над живота и имуществото си. Отвръщаха му мъгляво, объркано, противоречиво. Единственото ясно нещо, което разбра Сивият боец, беше, че насам не са се вествали нито имперски войски, нито бойни отряди на вълшебници. Някой изказа предположение, че Императорът е в района на градските резиденции на Дъгата около двореца. Друг потвърди догадката - каза, че точно там през първата половина на безкрайната ужасна нощ са се водели боеве.

- Небето чак се люлееше над двореца, добри ми човече! -разпалено, с разширени от страх очи каза мъжът. Приличаше на хлебар, а и миришеше на брашно. За гърба му стояха неколцина младежи, които усилено закимаха при тези негови думи. Трима от юношите навярно му бяха синове, а другите двама - очевидно храненици-слуги. Бяха по работни престилки и мъкнеха дървени ведра.

Фесис кимна, огледа се към жалка шепа бежанци от Черния град.

- Дай малко хляб на онези клетници, хлебарю. Спасителят няма да забрави това - подхвърли Сивият брат, щом съзря един монах, който се бе насочил към неколцината бежанци, но изведнъж бе спрял на място - ръката му напразно ровеше в кошницата.

Фесис се обърна и пое на север, без да се оглежда.

Белият град бе обхванат от ужас. Силните духом си бяха отишли - кой към стените да се бори с пожарите, кой при Императора. Останалите се въртяха около къщите си.

Имаше обаче и такива, които бяха взели страна на ордените. Особено от семействата, които имаха роднини сред маговете.

Замисленият Фесис налетя точно на такива.

Свистенето на тетивата го предупреди навреме. Тялото му само се хвърли настрани и надолу, ръката литна нагоре и сграбчи треперещата като жива стрела. Преди да насочи вниманието си към нападателите, Фесис забеляза, че върхът на стрелата е увенчан с ловджийски накрайник.

- Сив метежник! Сив метежник! Убий предателя! Да живее Небесната дъга!

Бяха десетина - охранени чистички младоци, явно с благородническа или богаташка търговска кръв. Наскачаха му от портата на разкошна резиденция, но Фесис не се задържа задълго, не му се хабеше време за простаци. Двамина удари много лошо, сигурно нямаше да оживеят, останалите ги разпиля из улицата като торба с парцали. Мимоходом си отбеляза, че на ръката на едно от бабаитчетата блестеше благороднически пръстен. Рече си, че не е на хубаво. Далеч не цялата аристокрация бе заела страната на Императора, а това значеше, че Мелиинската държава стои на прага на същинска гражданска война, ако маговете се третират като някакъв външен враг, разбира се.

"Някои провинции ще останат верни на короната -разсъждаваше Фесис, продължавайки вече по-предпазливо нататък през улиците. - Северните и западните, където почти няма баронски имения и селяните са свободни. Югът обаче ще застане зад маговете - там бароните и ордените са свързани с роднинство, а където има барони, има и баронски дружини, селско опълчение...

Тук-там някой аристократ няма да успее да потъпче честта си и няма да забрави клетвата за вярност към Императора. Него или ще го удушат, ако се противопостави открито, или ще го изолират, ако заеме неутрална позиция. Лошо, ох, лошо... Но пък редовната армия с лекота ще се справи в открит бой с баронските войски. Бронираните легионери не могат се сравнява с бездоспешна сбирщина. Така е. Обаче историята е бъкана с примери като сиромашко куче с бълхи, че заковани в желязо полкове са се огъвали пред нестройната селска тълпа, на бърза ръка въоръжена с коси и вили."

...Колкото и да внимаваше, отново едва не си намери белята. И пак - късмет. Видя ги, преди те да го видят.

Бяха половин дузина, в едноцветни наметала - сини, жълти и оранжеви. Крачеха, без да се прикриват, по средата на улицата, осветена от отразеното в ниските димни облаци зарево от пъкъла на Черния град.

Не вървяха кой-знае колко бодро, следваше да се признае. Двамина куцукаха, трети го водеха за ръце като немощен старец.

Ала всеки държеше в ръката си жезъл с кристал, който от време на време проблясваше.

Фесис изстина. Маговете на Дъгата възнамеряваха да задействат заемна Сила - съединената мощ на Дърво и Камък, каквото всъщност представляваше един вълшебнически жезъл.

Отдавна смятани за прости атрибути на магьосническото съсловие, детство на занаята, жезлите не се използваха освен при церемонии.

Смяташе се, че и без тях магистрите на Седмоцветието могат всичко, при това по-бързо и по-качествено.

Фесис познаваше дългата и объркана легенда за камъните и за дърветата, които се избираха за изработване на жезли. В нея имаше много любопитни неща... но тъкмо сега не бе най-подходящото време да напряга паметта си. Така или иначе беше ясно - Дъгата е решила да се бие не на живот, а на смърт, щом е измъкнала от складовете-арсенали тези реликви. Което значеше, че водачите на ордените преценяват битката като почти загубена, поне що се касае до контрола на столицата Мелиин.

Това беше отчаян порив да обърнат хода на събитията в своя полза. Преломен момент. И крачката бе много, много сериозна.

На върха на всеки жезъл сияеше не какво да е, а Изкривяващ кристал...

"Ако наистина ги употребят, защото може и да сплашват... Глупости, с такова нещо не се плаши! Действа се! После десетилетия наред из цялата Мелиинска империя ще кънти ехото на тези талисмани. Задълго ще бъдат променени по форма ефектите от множество заклинания. Ще бъдат изместени магическите потоци в астралата. Едни магоизточници ще пресъхнат, други ще сменят мястото си, ще избият нови... От чужди измерения ще нахлуят неведоми и невиждани чудовища, ще се появят Бродещи богове, ще завалят бедствия, някои от които ще причинят толкова поражения, че за засегнатите това ще бъде едва ли не краят на света... Дъгата хвърля последен коз! - рече си Фесис и тутакси се запита. - Но къде са Върховните магове?! Те са истинското последно средство на Дъгата - Сежес, Реваз, Гахлан, гросмайсторите на Арк, Флавиз, Угус, Кутул... Къде са?"

Незабелязан, той се промъкваше подир малкия отряд вълшебници. Бяха петима мъже и три жени. Всички бяха изнурени и измъчени от напрежение.

"Стига това да не е капан. Императорът има шанс" - мярна се бърза мисъл в главата на Сивия боец.

Колкото и да се изкушаваше, не ги атакува в гръб. Един ще повали, а останалите? Ще го смачкат въпреки уменията му. Около кулата те само си играеха с него... и прекалиха с игрите.

А после, когато твърдината рухна, бяха в шок, за да окажат адекватна съпротива - заедно с крепостта бяха станали на руини доста от готовите им заклинания.

Младежът се притисна до стената, молейки всички земни и небесни сили да остане невидим за маговете. Инак цялата работа щеше да се окаже последен поход за него. Ех, да знаеше къде е Императорът...

Маговете крачеха, без да се обръщат, без да си дават труда да използват заклинание за търсене. Очевидно добре знаеха накъде да вървят.

Един от маговете внезапно спря и изпъна жезъла си напред. Сияйното острие от Изкривяващ кристал сочеше един керемиден покрив със стръмни скатове. Бе богата къща, на първия етаж се разполагаше оръжейна работилница и помещение, където купувачите оглеждаха стоката. Очевидно бе дом на някой много уважаван и знатен член на Гилдията на оръжейниците.

Вълшебниците спряха като по команда. Не се криеха.

Първият, вдигнал жезъла - Фесис не виждаше лицето му, защото стоеше с гръб към Сивия воин - протегна ръка назад. Веднага му подадоха втори жезъл. Чародеите образуваха широк пръстен, като се държаха за жезлите на другарите си. Насоченият към къщата на оръжейника кристал излъчваше зеленикаво сияние.

Предводителят на отряда гърлено извика нешо. Фесис разпозна стария магьоснически език, на който са били записвани заклинанията приблизително преди пет столетия. Бе излязъл от употреба, заедно с вълшебствата от миналото, тъй като новите вълшебства бяха по-бързи и по-смъртоносни. Ала ето че днес бяха взети на въоръжение старите убийствени магии... Екна едно тежко "Умпф!"

Солидната къща въздъхна като умиращ на одъра си човек. От прозорците и вратите тази въздишка изригна във вид на дразнещ носа каменен прах. Гредоредът между жилищния етаж и магазина-работилница и стените почнаха да се накланят сякаш навътре в себе си, а после се свлякоха към мазата, Фесис различи отчаяните вопли на живо погребаните хора, стоновете на умиращите под срутеното... Какво не бяха харесали маговете в този дом?

Осмината вълшебници бавно продължиха напред по улицата, без да разкъсват затворената си в пръстен верига. Не направиха и пет крачки и пак спряха. Пауза, съсредоточаване, нова смъртна въздишка - и още една сграда се сгъна като направена от фокусник с помощта на карти. Облаци тухлен прах, трясък на чупещи се като трески греди. Писък на умиращите обитатели.

Проклинайки се за малодушието, Фесис вдигна лявата си ръка. Пружинният самострел беше презареден. Беше далечко за него, но...

Младежът отдавна не си спомняше да се е прицелвал толкова щателно. Затаи дъх, пресметна силата на духащия по улицата горещ вятър... Отчете всичко, което можеше да се отчете. Сетне се остави в ръцете на богинята на стрелците и предпазливо, внимателно и плавно издърпа скобата...

Четири пръста дълъг шип от стомана, с три остри надлъжни ръба, изхвърча от тръбата, зашита в ръкава, Фесис гледаше полета му и си мислеше, че дротикът се движи ужасно бавно, вместо да е като черна драскотина във въздуха. Беше като на сън. Острието достигна жълтата качулка на вълшебника, покриваща главата, меко докосна тъканта, промуши се почти без да я набръчква, влезе в плътта... по-дълбоко... по-дълбоко... Върху наметалото цъфна малко петно кръв... а после всичко изведнъж отново се върна на обичайните си времеви обороти - с гаден звук на пробита кост дротикът остана в черепа на мага.

Вълшебникът рухна като отсечен, по лице, без ни най-малък гърч дори - просто падна. Не като в трагедиите на странстващите артисти. Мъртвото тяло затисна жезъла. Седмината мигновено се обърнаха към Фесис. Който от немай-къде им показа колко бързо умее да тича. Едва зави зад ъгъла на близката пряка - и ъгълът на каменната къща зад гърба му се превърна в облак прах и остри дребни отломки. Половин стена рухна, Фесис мерна стая, в която двама ужасени възрастни хора, почтени съпрузи, се прегръщаха, очите им бяха широко отворени, немощните им гърла издаваха неистов крясък... На тях поне им беше провървяло значително повече отколкото на онези, които бяха останали под развалините на къщите си.

Фесис кривна вдясно, като пътьом шибна с глефата някакво обезумяло от страх куче, което понечи да го захапе.

Вихрен бяг нататък! Като че ли се откъснах, едва успя да си помисли той... но маговете вече бяха станали като одевешното куче - хапеха и рушаха всичко наред, независимо дали подозираха гнезда на съпротива или не.

"Да мога да им изляза поне още веднъж! На един изстрел разстояние!"

Младежът в последния възможен момент съумя да се вкопчи в кичозна колона на входа на богаташка къща, за да спре устрема си -право насреща вървеше още една осморка вълшебници от Небесната дъга. Всички до един с жезли.

Ала те го дебнеха и чакаха да се появи, предупредени от събратята си.

- Ето го! - истерично изпищя млада девойка от втория магически отряд.

Сивият боец мигом се хвърли по очи на паветата. Въздухът над него застена. нажежи се и пламна. По стената се стекоха капки стопен камък.

Страшно оръжие бяха Изкривяващите Кристали! Далеч по-сляпо и безпощадно от засилен към плътта обикновен меч! Опитен воин пак имаше възможност да промени посоката на удара, ако не и съвсем да спре ръката си... Но заклинание, бликнало от жезъл с Изкривяващ кристал, бе по-неизбежно и от пусната стрела!

Фесис се затъркаля наляво-надясно, през едното рамо, през другото, обърквайки прицела на врага. С едно око зърна насочените жезли, зловещото зелено сияние на кристалите, усети клокочещата ярост на Изкривяващите амулети, на които след дълги векове бездействие бе дадена воля да унищожават. Младежът освободи скобата на десния самострел, но железният дротик изгоря в полет - маговете знаеха с какво е въоръжен противникът им.

Фесис изкрещя от гняв и безсилие.

"Бягай! - викна на себе си. - Бягай, глупако!"

Скок - като никога рязък, втурване - като никога стремително. През живота си не бе толкова бърз както сега, дори от Гибелния порой се спасяваше не на предела на силите си!

Тичаше с дълги подскоци, помагайки си с простички заклинания, които му позволяваха да променя посоката на движението си във въздуха. Тялото послушно се издигаше над паважа, състезаваше се с всяка частичка време, през която огнените стрели хищно търсеха плътта му. Дрехите почнаха да тлеят, но Фесис не забеляза изгарянията. Държеше меч в дясната ръка, в лявата стискаше кинжала си...

"Стоп! Как можах да забравя?!"

Засмя се, въпреки че отстрани сигурно е изглеждало като обречено хъркане. Запокити кинжала наслука, без да разчита, че ще уцели когото и да е - трябваше му половин секунда преднина, не повече. Острите ръбове на изтръгнатия от пазвата амулет разраниха дланта му.

Маговете удариха едновременно с преследвания. Силата на Изкривяващите талисмани се кръстоса с чародейството на кристала от Долината. Беше го изработил сам, беше първият му амулет, за който Клара Хюмел само поклати глава и дълго не се осмели да докосне изящната дреболийка, а после предпазливо я повдигна над масата с бижутерски клещички... Фесис щеше да се пръсне от гордост, докато наблюдаваше лицето й...

"Това иска кръв... - изрече тя след продължително мълчание. -Момченце, ти даваш ли си сметка какви потоци може да освободи кръвта на маг от Долината? С тези заклинания избягвам да се занимавам даже аз... само архимаг Игнациус е достатъчно вещ... -Тя го погледна строго. - Скрий някъде това, Керли!"

"Не ме наричай Керли!" - възмути се той тогава като наперено и гордо хлапе.

"Млък! Скрий това в най-дълбокото хранилище веднага! Или ми го дай, така ще е най-добре..."

"Направих амулета в памет на мама и татко - заинати се Кер,свил се като вълче.

Няма да ти го дам. Вземи го насила, ако ти стиска, Клара!"

"Бих те цапнала през устата, но да речем че се отказвам за сметка на хвалбите, които заслужаваш за... изделието си. Добре... Вълшебницата остави златистото кристалче, обърна се и си тръгна. Вече пред самата врата промълви, сякаш споделяше с бронзовата брава или прага: - Какво щастие, че нямам деца! Сигурно бих ги пречукала!"

...Фесис усети как дланта му става топла, а кристалът като че ли се издува от попитата кръв.

- Лети! - изкрещя младежът и залегна, прикривайки неволно глава с ръце.

Две могъщи Сили се сблъскаха посред мелиинската улица.

* * *

Седяха и говореха. Ахата в бастисаната си, вмирисана на киселина и гнилоч рокля - и мрачният гигант, който никога не сваляше разкапаните си от ръжда доспехи.

- Ти можеш и сама да поведеш Пороя, Сеамни. Но това ще означава... да станеш същата като мен. Безсмъртна. Силата и мощта ще бъдат с теб. Всичко в този замък ще бъде твое. И нищо от това, което ще владееш, няма да ти е потребно. Виж ме, Сеамни.

Погледни ме внимателно. Аз... аз съм това, което съм, което изглеждам. Пия души. Те са моят хляб... който не засища задълго.

И не се събира бързо. Много неща мога - в този си облик. Но знаеш ли как понякога ми се иска отново да бъда човек!

- Човек?! - подскочи тя и се отдръпна. - Хуманус!?

- А ти за какъв ме мислеше? Роден съм от човешка майка,

Сеамни... Съвсем съм я забравил... Да, мила моя Дану. Хуманус. Не се стряскай. Нима хората за теб са по-ужасни от Господаря на Пороя?

Тя сведе поглед.

- Да - тихо промълви великанът. - Може би имаш право. Но

това е истината, колкото и неприятна да е за теб. Човек съм. Бях. И пак мога да ставам такъв... почти. Но за кратко. Тогава обикалям земите на Мелиин...

- И какво правиш? - Ахата отново беше седнала на предишното си място. Кой знае защо, на една педя по-близо до ръждивата грамада на тялото му. Кой знае защо й се искаше да го докосне.

"Велики лес, Той е имал майка..."

- Гледам. Уча се и обучавам.

- Кого? На какво? - Още една педя по-близо.

- На магия, Сеамни. Обучил съм мнозина. Но никой от тях не постигна много. Не постигна нужното. Всички, щом овладееха силата... се превръщаха в разбойници. Само че истинските разбойници са... по-честни, по-благородни. Обикновените разбойници бягат в гората, дебнат в засада на пътя, въоръжени с нож, брадва или топуз, но знаят, че жертвите им също може да са въоръжени, че могат да налетят на по-силни и юначни от себе си. Очакват, че рано или късно против тях ще тръгне потеря имперски стражници, които получават толкова високи награди, че са станали неподкупни. Обикновеният разбойник залага главата си и често умира на градския площад далеч по-достойно от моите бивши ученици. А те не са готови да дават, искат само да вземат. И заловени, са готови на предателство и сътрудничество с маговете от ордените. Те не желаят да бъдат защитници на народа. Те стават негови потисници заедно със законните власти и могъщото

Седмоцветие, което пък е над всякакви закони и спазва единствено собствените си правила и интереси.

Ахата слушаше.

- Аз спасявах осъдени от Дъгата хора - продължаваше великанът. - Изтръгвах ги от клади и кръстове, вадех ги от тъмници, в които очакваха деня на екзекуцията си. И нито. Сеамни, нищо! Не успявах да ги превъзпитам. От тях, сегашните хора, нищо не става...

- Хуманусите са врагове на моята раса - глухо каза девойката Дану, замръзнала на мястото си, настръхнала, мрачна, враждебна. -Те убиха мои близки, изсякоха и изгориха нашите гори. Моят народ е поробен. Свободните са жалки катунари, отломки, бледо подобие на нявгашно величие. Искам да отмъстя, Господарю.

- Да отмъстиш... защо ми казваш тези неща, Сеамни? На мен, на човека?

- Ти вече не си човек. Ти си Господарят на Пороя. Шлемът поскръцна. Великанът я гледаше през процепа.

Тя не виждаше в сянката очи.

- Надявах се... още се надявам, че не си чак толкова жестока. Виж, Господарят на Пороя би се зарадвал, че си.

- Ти не си човек - упорито повтори Ахата. - Ти си друго. Сам по себе си.

- Роден съм от човешка майка - прошепна Господарят на Пороя. Сърцето на Ахата се сви, тя стисна зъби и юмручета. - Това не може да се заличи. Няма да поведа Пороя на юг. Направи го ти, щом толкова желаеш смърт за... моята... бивша... но незабравена раса.

- Каква раса! - не издържа Ахата. - Каква жестокост! Между мен и теб няма разлика! Ти убиваш, за да живееш. Убиваш хората като вълк добитъка. Ако аз насоча Пороя към южните провинции, каква ще е разликата? Смъртните струи ще пометат легионерите, които са тръгнали да изпепелят последните убежища на народа ми.

Ако го допуснеш, ти ще си мой съучастник в отмъщението.

- Не! - закованият в древна броня пестник с грохот удари каменната масичка, оставяйки паяжина пукнатини. - Не...

- Убиваш, за да живееш! - Ахата приближи лице към шлема на великана. Очите й святкаха като на безумна. - И тези, които мрат под черните ти облаци, не знаят защо го правиш. Загиват в мъки... гърчат се... проклинат съдбата и боговете си... Те не те познават. Все им е едно кой си и защо си. Ти се махна от северните провинции преди срока... Поведи облаците на юг! Жътвата ти не е приключила! В хамбара си имаш твърде малко души! - Устните й почти докосваха шлема. - Души за изпиване... твоят хляб...

Тъмната сянка в процепа на шлема сякаш изригна вятър, който да прогори девойката от главата до петите, ала тя не се отдръпна.

- Боиш се да станеш като мен? - под студените му думи й се стори, че лежи смачкан стон. - Искаш да вземаш, без да даваш? И ти ли?

- Не сме на тържище да се пазарим. Ако легионите вече изпълняват дадената им заповед, аз нямам за какво да живея повече.

- А заради какво живея аз?!

- Не знам - Ахата бавно и коравосърдечно се отдръпна. Даже седнал, великанът се извисяваше над главата й, но тя го гледаше надменно, сякаш той бе недорасло джудже. - Твоето безсмъртие не ми е нужно. Аз искам да измина земния си път и да се върна при предците си, в неповяхващите небесни лесове.

Гигантът тежко подпря с юмрук брадичка. Мълчанието се проточи толкова дълго, че на Ахата й се прииска да му връхлети и да го извади от размисъла с шамари. Въздържа се от срам, не от страх. И заради един спомен - така една селянка с плесници и рев нападаше своя неверен годеник, опипал друго момиче. Това стана по време на представлението на цирка и, уви, се оказа за публиката по-интересно зрелище от смешките на Кицум, от ножовете на Евелина, от всички номера и трикове на странстващите артисти. И това, разбира се, се отрази на приходите...

"Аз нямам даже и неверен любим, когото да пердаша с шамари - сурово си каза Ахата. - Имам единствено врагове, които се пронизват с меч! И един съюзник, който се двоуми, но не заслужава шамари! Той е имал майка... ах!"

- Стига си мълчал! - писна тя изведнъж, спасявайки се в

злобата от горчивината на напиращите сълзи. - Какво реши?!

Господарят на Пороя трепна - железата по него дръннаха - и бавно обърна към нея скритото си под ръждивите люспи лице.

- Реших... Ще ти помогна да спреш легионите. Но не така, както го искаш.

* * *

Багажът ми е повече от оскъден. Бързо се стяга. Повече не бива да се чака. Този свят от много дълго време е бил мой дом.

Не мога равнодушно да наблюдавам падението му, гибелта му. Нека нишката на съдбата ми се скъса тук. Длъжен съм да платя с нея, за да останат здрави милиардите други. Само тя - срещу безчетно множество животи. Добра сделка, както биха казали мелиинските търговци.

Гледам вързопчето с моите вещи и сам си се чудя - как така преди не ме засягаха делата на смъртните, дребните им радости и тъжби? Имал съм шепа ученици само. Винаги се стараех да действам самичък, не желаех да деля с никой слава и победи.

Онзи аз, предишният, в този момент предизвиква у мен само смях. Маговете не са замесени от много по-различно тесто от простосмъртните. Далеч не са таткова мъдри и всезнаещи, както това изглежда на обикновените хорица. Когато работиш с вълшебство, с тази субстанция, която не се поддава, нито подлежи на описване, чиито заклинания с времето се променят и накрая даже се превръщат в своята противоположност - тогава с трудно да предвидиш дори най-общи неща, да скроиш надеждни планове, които да следваш, да действаш със съзнанието, че вървиш по съответната отъпкана от разума ти пътека към набелязана ясна цел. Маговете са принудени до голяма степен да действат не аналитично, а интуитивно. И заради това в един момент разпростират този подход и върху неща, където е уместно да се пресмята точно, да се водят бакалски сметки, за да се види моментната картина на ставащото. Осмислянето й дава целите, целите определят пътищата до тях. Еднозначно. Няма място за интуиция, която предпочита да хвърля зарове, като при това се осланя на несъществуващи комбинации.

В други светове зарът може да ти покаже шестица. Тук обичаите са инакви - поне що се отнася до заровете. Гледам вързопчето с малкото си вещи. Трябва да напусна Хвалин и да протегна ръка, за да стисна за гърлото появилите се от мрака създания, преди те да се докопат до моето гърло, а заедно с това -до сънната артерия на този свят. Трябва, искам, длъжен съм да ги спра. Не е важно как. И не на всяка цена, а на тази, в която монетата е моят живот. Монета? Не, това е коз. Седмици на зарове. Ха-ха!

Сбогом, заточение! Сбогом, тясно мазе! Сбогом, дяволче Ниобий! Нямам време да те повикам за истинско сбогуване, прости ми. Ще ти е тъжно, разбирам, но няма как.

Не знам какво ме чака отвъд прага на стария храм. Стражници-тъмничари са ми били могъщи заклинания, ала сега проумявам, че не са заплашвали точно мен. Ако бяха просто охранителни магии, магически пранги и вериги, лесно щях да ги разчупя и заобиколя. Не, не лесно. Но бих намерил начин. Те обаче не са от този вид. И ако Заточилият ме си е изпълнил заканите... Е, надявам се, да не го е сторил.

Иначе начинанието ми ще приключи още със следващата крачка... крачката вън от затвора, вън от килията.

Налага се да стисна очи и да събера кураж, за да я направя тази пуста стъпка. Време е!

Прекрачих прага... и нищо. Нищо не се случи. Огледах се -влажен коридор на катакомбите под храма. Човешки подземия - без изненади, не много дълбоки, кой знае защо прокопани от строителите преди много, много лета и зими, пролети и есени.

Дали не е било за добив на камък за храма на Хладния плам? Лабиринтът е простичък, дете би се загубило в него за кратко.

Стигнах до тясно и стръмно стълбище с изтъркани стъпала.

Не спрях, поех нагоре.

* * *

Бях горе. Още не навън, но вече в мазето на храма. Натъкнах се на първата жива душа - угрижено, мършаво и уморено човече в кафяво расо. Монахът бродеше между редиците дебели бъчви, като нещо драскаше по восъчна дъсчица, каквито се използват вместо скъпия пергамент от телешка кожа и още по-скъпата хартия.

Не исках да привличам внимание, но за дреболии да използвам магия - също. Притиснах се към покритата с плесен стена с надеждата, че монахът - комай помощник на ключаря или отчето-иконом - няма да ме забележи, а мирно ще си мине нататък, улисан да брои буретата. Уви. Човечето се оказа доста по-внимателно. За своя беля, разбира се.

Дали ме чу, или случайно се озърна? Лицето му се изкриви на една страна, устата се изкълчи, ококори очи, чак и ушите му затрепериха като на инатливо магаре. Изтърва и дъсчицата с прикрепена към нея свещичка. и металния писец. Конвулсивно вдигна ръце и заврещя така, все едно го колеха за курбан. Откъде такъв глас в дръгливото му тяло?! Току-виж таванът рухне от толкова вопли. Без да спира да крещи, монахът хукна, сякаш се спасяваше от всички демони на преизподнята без изключение. И най-глупаво побягна не към стълбата нагоре, а по кръговия коридор на мазето. След малко, ако продържаваше да тича така, щеше пак да се появи - от другата страна. Казах си, че втора среща с мен няма да преживее - сърцето му биеше по-силно от крачките. Затова побързах да се махна - навън.

Какво толкова го уплаши? За миг ми хрумна да сгъстя малко въздух за огледало, после махнах с ръка.

Стълбата водеше към страничния неф на храма. От все душа се надявах тъкмо там да няма много богомолци - този култ и без туй не бе много популярен сред простолюдието.

Тъкмо преди да изляза, се сетих, че кафявия цвят на расото е необичаен за жреците на Хладния плам. Това беше работното облекло на белодрешниците - служителите на Спасителя. Какво е търсил тук, и то с толкова делови вид и занимание? Хм.

Вече знаех, че няма да имам късмета да се измъкна незабележимо. И познах - в храма се провеждаше служба.

Нечувана и неочаквана. В чия глава би хрумнало предположение какво ще видя! Не и в моята...

Пред олтара рамо до рамо стояха главният жрец на Хладния плам и епископът от църквата на Спасителя. Народ -колкото солена риба в каца. И щом се появих от страничната вратичка всички очи се обърнаха към мен.

Чак се почувствах неудобно.

Последвалото не може да бъде описано от ничие перо, включая и моето. Стотици гърла нададоха рев на ужас, ехото се заудря като птица, като заслепен от слънчева светлина прилеп във високите сводове. Жрецът и свещеникът се проснаха ничком и трескаво запълзяха под масата с дарове, като се блъскаха един друг. Все едно там, под масата ги чакаше награда... или единственото на света сигурно убежище?

Богомолците се люшнаха като развълнувано море и, като се спъваха, падаха и тъпчеха, се втурнаха вън от храма. Пред вратата се образува меле, писнаха истерично жени, някои се опитаха да достигнат украсените с витражи прозорци. Повалените хора се свиваха, закриваха глави с ръце, някой сами клякаха, без да ги е бутала тълпата, и тихо виеха от страх. А един мъжага необуздано изкрещя "Последния ден, братя, последния ден!" и... се нахвърли върху жената до себе си. Тръшна я на пода, запретна й полата, вирнаха се бели крака. Не съм убеден, че пищящата жена забеляза какво правят с нея.

Подът в храма, както става винаги при паническо бягство, се осея с парчета плат, дребни предмети, откъснати кесии, някакви стъпкани вързопчета... и множество неочаквани вещи - парцалена кукла например, въпреки че не забелязах деца... и други неща, които не бих си помислил, че се мъкнат в храм.

Минах покрай чифтосващата се двойка, като извърнах лице не само от деликатност, гледката беше грозна. Насочих се към изхода. По ъглите се тресяха свити като от конвулсии хора. Виждах, че е безсмислено да ги успокоявам, най-доброто, което можех да сторя, беше да се махна по-надалеч, за да им дам възможност да дойдат на себе си.

Навън, на улицата - за кратко чистият въздух ме замая -заварих същите следи на паническо бягство. Площадът пред храма бе пуст, градът приличаше на обезлюден, въпреки че в съседния катедрален събор диво и невъздържано биеха камбани.

Свих рамене и продължих. Нямах работа в Хвалин, от този град исках само едно спокойно яко муле, за да мога без всякакви магически номера да стигна до Мелиин, където враговете ми, съдейки по отзвука в магическия ефир, се бяха разпасали до немай-къде.

Вървях по улиците, съпровождан от унил кучешки вой и трясък на залоствани врати и кепенци. Навярно ако ми се беше наложило да потропам на нечия порта, не биха ми отворили дори и под заплаха да изгоря къщата. Май не ми се усмихваше щастието да се сдобия по честен път с ездитно животно. Въздъхнах и тръгнах към южните градски порти.

* * *

Безумната надпревара през гората продължаваше. Тави с последни сили следваше тясната, почти невидима пътечка.

Дишаше тежко и хрипкаво, гърбът й под раницата бе подгизнал от пот.

Преди да посмее да прибегне до вълшебство, раните я боляха и измъчваха. За да си спести време, тя употреби доста брутални лечебни заклинания, от които се напишя и навика с цяло гърло, но само след четвърт час вече бе на път да забрави къде е била ударена, къде е имало порезна или разкъсна рана, къде - изгаряне, къде - тежко натъртване. Останаха само спретнати розови белези, които общо взето не я загрозяваха, но това нямаше никакво значение - Волните не държаха чак толкова на външната красота. Важното за тях бе здравето и доблестта. Тави споделяше това разбиране. Донякъде.

Продължаваше да тича, въпреки че се беше отдалечила доста от мястото на схватката с Ремиз и Илмет. Нямаше достатъчно сили да отрази нова магическа атака, затова не биваше да допусне да я настигнат. Надяваше се да изчака да възстанови вълшебните си способности... но както беше грохнала физически, надали имаше право да се надява.

Като че ли този път щяха да я хванат. Маговете на Дъгата нямаха навик да изпускат жертвата си. Вярно че Тави успя да подплаши конете им и животните се втурнаха обезумели в обратна посока, но това не помогна много - преследвачите зарязаха животните си, като само елин маг си изкълчи крака, скачайки в движение. Ала и той след по-малко от половин час беше отново здрав и читав. Това ги беше забавило, но не и отказало. Пак добре, че им се налагаше да я преследват пеш -ключ към заклинанието, измислено от Учителя, те не успяха да намерят поне засега и не контролираха конете си. Задълго ли? Тави бе сигурна, че няма ла се помайват до безкрайност и скоро ще се появят нови конници. И тогава...

Не, не се боеше от смъртта. Беше й обидно, парещо обидно да умре, а онзи подлец Сидри, който предаде нея и Кан-Торог, да отмъкне Диамантения меч и, разбира се, да получи планини от злато за него. Но и това не бе чак толкова непрежалимо. Най-страшното щеше да настъпи, когато Каменния престол решеше да употреби това древно магическо оръжие. Всъщност, какво наистина искаха тези джуджета - да сринат Империята? "Биха могли! С Драгнир - биха могли и още как!" И докато потерята я притискаше да се спасява на юг, към мочурищата, подземното племе кроеше ужаси на същата тази Дъга, а с нея - и на целия човешки род, ако поне част от вождовете и старейшините на джуджетата споделяха онази кауза за която Сидри се беше опитал да спечели своите спътници-телохранители.

Да, през блатата сама нямаше как да се справи и премине. В един момент щеше да й се наложи да спре и да приеме бой. И тогава... тогава нямаше да се остави в ръцете на Седмоцветието нито жива - за забава на палачите, нито мъртва - за плячка на некромантите на Дъгата. Отдавна беше приготвила предсмъртното си заклинание, което щеше да изпепели тялото и да развее праха й по вятъра, за да не могат изкушените в черните дела майстори на ордените и шепа да съберат.

Тичаше. Гладна, мечтаеща за няколко минути сън. Маговете сякаш бяха неуморни - то беше защото една ловна дружина сменяше друга. Надяваха се Тави да падне от изнемога.

Но засега издържаше. Скърцаше със зъби, стенеше, но не падаше. Може би от инат, от злоба. Беше престанала да разсъждава, само си повтаряше наум, че трябва да се измъкне, трябва да се измъкне, трябва да... по едно време тези думи й се сториха кухи и лишени от смисъл. Но дали те, дали нещо друго я подкрепяше - девойката продължаваше да се изплъзва от потерята.

Уви, разбираше, че я принуждават да се насочи към самото сърце на имперските земи, където Дъгата бе особено силна, почти непобедима. Даже Учителят не смееше да отправя предизвикателства към ордените във вътрешните провинции на Мелиинската империя. Там във всеки град стърчеше поне по една кула на някой от ордените.

Даже да успееше да ухапе още неколцина ловци, щеше накрая да свърши като дивеч - заек, лисица...

''Прекалено много са! - писна отчаяна мисъл в главата й. -Няма да ми позволят да стигна до друма! До друма? Друмът!

Разбира се - друмът!"

Тави сподави ликуващ вик на възкръснала надежда. Ами да!

Защо да хаби сили и да се изтошава през непроходимата мочурлива гора?! Трябва да излезе на пътя, откъдето да атакува врага, докато маговете не очакват подобни действия от нейна страна. Ще ги стресне и ще се измъкне на друма, докато са стъписани. После там ще яхне някой кон - търсете ме цял живот, магове проклети!

Възпитанието на Волна значеше, че след като е взето някакво решение, изпълнението му следва незабавно. Двойката се спотаи близо до друма, залегна в храстите.

Не й се наложи да чака дълго - което потвърди опасенията й, че малко й оставаше да бъде заловена. По пътя глухо затропаха копита. Конниците не препускаха, промъкваха се предпазливо, бяха сигурни, че отчаяното бягство на жертвата им е към своя край. Тави видя ездачите, ниско приведени, почти долепили лица до гривите на животните.

Бяха десетина, въпреки че от тях навярно само трима-четирима представляваха сериозна опасност за вълшебница като нея. Останалите бяха ученици и послушници - смазка за главните оръжия на потерята.

Тави предполагаше, че Илмет е жив. Чернокосият младок бе силен маг, такива се възстановяват даже след пронизване на сърцето им с кинжал. Учителят казваше, че даже секирата на палача не е надеждно средство за унищожаване на чародеи от такъв ранг. Против маговете Учителят признаваше само едно средство - огъня, и то след като вълшебникът е намушкан с поне половин дузина трепетликови кола.

Чак такива сред преследвачите, за щастие, нямаше - такива се намираха далеч, в Мелиин - Сежес и други. Липсваха тук и равни на Илмет. Но между дланите им святкаха огнени кълба, при това изтъкани от силни заклинания, разпознаващи целта и без специално насочване, трудни за париране. Неприятно.

Тя трескаво преценяваше другите оръжия на врага. Прекалено много изненади бяха подготвили. Налагаше се да вдигне магически щит - а той пиеше много сили. Тави нямаше толкова, едва бе дошла на себе си след самолечението на раните си.

Дълбоко си пое въздух. Пробивът трябваше да е бърз... много бърз. Или тази схватка щеше да се окаже последната за нея.

Тави сви лявата си ръка, постави дясната отгоре. Дланите й образуваха нещо като паст - все едно за детска игра, макар че вълшебницата нямаше намерение да играе, още по-малко пък по детски. Деца... нямаше собствени и се радваше, че е така. Мразеше хлапета.

Тя се приготвяше за жестова магия - практика, не толкова древна, колкото предметната, но ползваща се от уважението даже в средите на Дъгата, за щастие - сред по-опитните и издигнали се в йерархията магове. Казваха, че знаменитият Гахлан, един от Върховните магове, започвал всичките си заклинания като жестове. за да отпъди страничните си мисли.

Девойката тръсна глава, Сега!

Тя стисна клепачи и си представи до най-малки подробности двойка сплетени в чудовищен пръстен дракони - единият насочваше тежка, но стремителна глава напред, другият все още не бе разплел извивките на покритото си с броневи люспи тяло. В устите на драконите кърваво аленееха пламъци, слюнките им бяха като лава, капки се стичаха по бисерните мустаци. Очите - два чифта сияещи като слънца изумруди, втренчени в преследвачите, които всеки миг щяха да се превърнат в плячка на сътворените от магията същества. Тънки кожести крила се разгънаха...

- Ето я! Внимавай! - изкрещя някой от конниците.

Съсък на огнените кълба. Костеливата ръка на задушаването стиска гърлото. В очите й все едно плиснаха киселина. Тави скочи от земята, ръцете й литнаха нагоре, сякаш девойката се мъчеше да излети като нападнат от ястреби лебед. Щит! Огнените кълбовидни стрели се разбиха в него, припламванията им отекнаха в слепоочията на вълшебницата като болка от ръждиви клинци.

Ударите о незримата преграда я повалиха, все едно тя отразяваше камъни от катапулт с истински железен щит.

Просна се, раздра длани в корените, но вътрешно ликуваше, защото бе успяла да довърши заклинанието си. Миг след това откъм преследвачите се дочуха писъци на ужас - драконите атакуваха.

Тави припълзя настрани, тежко се надигна и хукна напред, удържайки магическия щит откъм мястото на схватката.

Предвидливо - миг преди маговете да забравят за всичко друго, освен за собственото си спасение, две огнени кълба се разбиха в него.

Плюеше кръв, ръмжеше като зверче, кървава пот се стичаше по челото и натежаваше на веждите й, но тя не спираше да тича, тромаво избягвайки дървета и храсти. Врявата зад нея стихваше. Жажда пареше гърлото й. Нямаше време да сплита заклинание против жажда.

Бягаше.

* * *

Сула и Аврамий седяха превити като от стомашна болка пред малкото таванско прозорче на красива триетажна къща и гледаха към улица "Баронска пътека". Някога по нея бяха минавали васалите на Императора - или за да положат клетва за вярност, или за да отговарят пред съда на върховния повелител на държавата и най-често да свършат на ешафода.

Арбалетчиците на Сула бяха заели позиции на горните етажи на близките къщи, легионерите на Аврамий се спотайваха из първите и по дворовете. Не разполагаха с достатъчно време да издигнат барикади, пък и те биха предупредили маговете на Дъгата за засадата.

Аврамий се мъчеше да различи някакво движение в края на Баронската пътека. Сула човъркаше близкия мертек с ножче.

Младият легат се обърна към възрастния.

- Повелителят заповяда да удържим маговете - каза той. -Сигурно ще изтегли другите кохорти от града.

- Не е много мъдро решение. - Сула лениво плю встрани. -Трябва да бием магьосниците тук, щом сме ги захванали. В открито поле така ще ни емнат, че каските ни за катарамки после няма да стават.

- Ти... - учуди се Аврамий и тонът му стана сух и хладен, -ти се съмняваш в заповедите на Императора?

- Съмнявам се, синко, и още как. Нямаше да съм втори легат, ако винаги изпълнявах нарежданията, без да имам едно наум.

- Но това .. .

- Това са тайните на кариерата, синко, на истинската военна кариера, не печелене на постове в парадната стража. Ще го разбереш, като ти побелеят косите. А сега, внимавай. Моите момци ще ги почнат. Щом запеят стрелите, не се помайвай. Трябва яката да уплашим магьосниците. Нека твоите им се изсипят като порой. Мачкайте ги със щитове, тъпчете ги с крака, не им давайте да се съвземат... защото ако дойдат на себе си...

Аврамий обидено вирна брадичка.

- Бях в Черния град, старче! Знам какво да правя. Моите легионери пратиха в отвъдното не по-малко магове от твоите стрелци, втори легат.

- Добре, добре, знаещи господине - усмихна се ветеранът. - Не се наежвай като младо петле. Номерът е да опазим повече войничета и да загробим повечко магици. Страхувам се, че дъгоцветните няма да позволят на моите хора да покажат как се стреля... Между другото, имай предвид, че почне ли мелето... няма да заповядам прекратяване на стрелбата. Арбалетите ще продължат да звънкат заедно с мечовете на твоите юнаци.

- Сула! Ще ми изтрепеш хората! Няма да ги поведа, щом си намислил такива...

- Ще ги поведеш, синко, ше ги поведеш. Освен ако не искаш

да увиснеш на бесилото за предателство. Момче, един магик струва колкото манипула най-малко. Половин кохорта за дузина чародеи е добра цена. Трябва да пробвам да пробия магическа кратуна без значение дали покрай нея ше прострелям няколко брони на имперски легионери. Разбери, тук сме, за да победим или умрем.

Но и да умрем, трябва да вземем на оня свят магиците за компания - до един.

- Много оригинално мислене - изсумтя Аврамий. - Готов съм на същото, но ако има и мижав изглед да победя, без да мра, ще се възползвам от шанса. Сула, моля те. Четири твои залпа и тръгвам в ръкопашен. Но не стреляй след това!

- Казах ти вече...

- Сула, защо ме принуждаваш да ти заповядвам?

- Командирът никога не е принуждаван да заповядва, момче. Гледаха се в очите.

- Добре, Сула. Като първи легат ти заповядвам да не стреляш, когато започне близкият бой. Разбра ли ме?

Сула глухо тропна юмрук в нагръдника си:

- Служа на Империята, първи легат.

- Служа на Империята - кимна Аврамий и отново се обърна да наднича през прозорчето.

Няколко минути минаха в мълчание.

Сетне навън нещо тежко изпъшка и една от къщите в края на улицата се превърна в развалини сред облак прах. Аврамий замръзна втренчен в руините, осветени от отразените в облаците пожари. Отвори уста, преглътна.

До него Сула скръцна със зъби.

- Онова беше домът на майстор Амброзии... лека му пръст.

- Какво беше това? - опомни се Аврамий.

- Нали сте били в Черния град, първи легат? Маговете, ето какво беше. - Сула помълча. - В оръжейницата на Амброзии имаше дузина мои момчета.

След кратко мълчание, в продължение на което двамата легати се опитваха да видят нещо повече на оскъдната кървава светлина през дима и облаците прах, Аврамий се обърна към Сула, но не каза нищо.

- Трябва да атакуваме - въздъхна в отговор на незададения въпрос ветеранът. - Щом тия за почнали ей така да сплескват къщите като грънци и да мачкат моите и твоите юнаци заедно с челядта вътре...

- Командвай атака, легат - рязко се завъртя към прозорчето Аврамий. - Всяка твоя стрела сега ми е като дар от боговете.

Над пукота на пожара проехтя познат за всеки легионер рев на бойна тръба. Сигнал, в отговор на който нозете на ветераните сами почваха да маршируват, а ръцете с привични движения премятаха шита от гръб пред себе си, сграбчваха дръжката на меча или приготвяха копието за бой. Аврамий на бегом слезе по стълбите и хукна по улицата - от всеки дом извираха ручеи от легионери, които се сливаха в железен поток, настръхнал с остриета.

Ревът на настъпващата кохорта прелетя над покривите, центурионите крещяха команди повече за окуражаване, защото войниците сами знаеха какво да правят.

Напред по улицата къщите почнаха да рухват една след друга. Защракаха арбалети - стрелците на Сула изскачаха на покривите, разреждаха оръжията си, болтовете прелитаха над "Баронската пътека" през прах и пушеци. Пехотата ускори крачка, песента на стрелите над главите им придаде сили и увереност.

Аврамий тичаше заедно с войниците си с изстинало сърце, а по гърба му се стичаше пот. Кохортата все още бе твърде далеч от маговете и представляваше прекрасна мишена за бойни заклинания. Легатът се мъчеше да пропъди от главата си случката пред Кожарската порта на Старата стена.

Сула успя да подкрепи пехотинците с четири залпа, както и с безреден рояк от резервните арбалетчици. Повечето стрелци успяваха да пратят поне четири болта по посока на противника, преди покривът да се срути под нозете им. По-чевръстите с малко повече късмет успяваха да скочат навреме, останалите оставаха под развалините. Оцелелите премятаха арбалети на гръб, грабваха мечове и, подвиквайки по някоя добра дума на съратниците си, които със счупвания или тежки изкълчвания пълзяха в търсене на укритие, се присъединяваха към легионерите на Аврамий. По-опитните делово се престрояваха във втората редица и обтягаха тетиви. Някои вече бяха открили стрелба в движение, между щитовете на пехотата злобно изсъскваха арбалетни болтове.

- Магицитееее! - заврещя някой от челната манипула. - Ей ги тааам!

Аврамий видя враговете си. Седмина души в едноцветни наметала - всички от различни ордени. Единият от тях лежеше на паважа, вероятно лошо изненадан от някой щастлив стрелец.

Другите държаха жезли с мъждукащи върхове.

- Кохортаааа! Сто крачкииии! Бегом, бегом, бегом! - деряха гърла центурионите.

До Аврамий тичаше млад стрелец с юнашки ръст и грозен белег през лицето. Носеше тежък арбалет, който изглеждаше в ръчищата му като детска играчка.

- Последната! - викна войникът и натисна скобата. Оръжието беше заредено с дротик, три пъти по-дълъг и пет пъти по-масивен от обикновена арбалетна стрела. Аврамий очакваше - надяваше се, мечтаеше! - да види как секунди след изстрела тялото на някой от маговете ще отхвръкне назад, а ако дротикът улучи корема, и провиснали черва. Но вместо това летящото жило се натъкна на някаква въздушна мараня - и пламна, сякаш бе от слама, пръскайки искри.

- Проклятие! - изръмжа стрелецът и изтегли от ножницата меч.

До вълшебниците оставаха по-малко от петдесет крачки.

* * *

Легатите Аврамий и Сула започнаха атаката. Императоре мой!

- Вестоносецът бе блед. Стоеше изпънат пред повелителя на Мелиин, ръката му, докосваща бронята над сърцето, трепереше.

- Тия двамата са откачили! - не издържа Невкратий. - Защо им трябваше да се навират сами под заклинанията! Можеха да се отбраняват...

- Не, легат - промълви Императорът. - Не можеха. Не биха могли никак. Не и против маговете. Вестоносец, предайте на Сула и Аврамий, че решението им е правилно и че заповядвам да не отстъпват.

Вестоносецът изхъхри нещо и хукна да изпълнява нареждането. Невратий отново се обади:

- Ако ги завари живи...

- Печелим време докато Фибул се върне с хазната - мрачно каза Императорът.

- Ще загинат, повелителю - не мирясваше легатът. -Позволете ми с моята кохорта...

- Мечовете на твоята кохорта ще са ми нужни после - отсече Императорът. - Когато напуснем града. Този бой... не е последен, Невкратий.

Кученцето с пречупените лапички. Черният жертвеник. Нож, забит в голия корем на Сежсс.

- Този бой не е последният - с усилие повтори Императорът. -Ще отстъпваме. Веднага щом се върне Фибул.

ШЕСТА ГЛАВА

Клара предпазливо надникна над храстите. Козокракият изрод не я беше излъгал. Намираше се точно там, където й беше обещано да я доставят. Вълшебницата виждаше познатия път и покрива на граничната застава. Пред бариерата назад-напред крачеше Райна - в пълно бойно въоръжение, само забралото на шлема й беше вдигнато.

Като си придаде вид, че всичко е наред, Клара се измъкна от храсталака и тръгна по мекия прах на пътя.

Валкирията тутакси се извърна към нея, незабавно се хвана за сабята... и омекна, когато разпозна вълшебницата.

- Госпожо Хюмел! - възкликна тя. - Вече се връщате! Успешно ли мина пътуването?

- Както винаги, Райна, както винаги. - Клара се приближи и снизходително потупа девойката по защитеното с двойно оплетена ризнична дантела рамо. - Нали знаеш, че нямам навика да се връщам от "пътуване" върху щита си?

- О, да! - валкирията гледаше с грейнали очи. - Госпожо Хюмел... простете ме... ще дръзна да...

- Нещо желаеш да ме помолиш, доблестна?

- Бих искала да ми позволите... когато приключи срокът на службата ми в граничната стража... с което си заслужих правото да живея тук...

- Райна, стига си мрънкала като грозна девственица. Какво искаш?

- Ще ме вземете ли с вас когато тръгнете на война? - изстреля почти задъхано девойката. - Повръща ми се от дребни сбивания! Мечът ми умира от жажда! Отдавна не е пил кръв до насита!

На входа към Долината, въпреки всички усилия на маговете, никога не липсваха "дребни" инциденти - твърде много любители на лесната печалба се лакомяха да проверят кемерите на тукашните обитатели. Райна не ядеше хляба си само за да се перчи с доспехи пред заставата. И този хляб никак не й идваше леко.

Обаче - ето ви сюрприз: ножчето на войнственото момиченце не било утолило жаждата си... Ха! Клара леко се намръщи. Едва се сдържа да не запита язвително дали и задникът на доблестната стражница не я е засърбял прекалено силно.

- Моля ви, госпожо Хюмел, много ви моля - продължаваше да нарежда девата-воин. - Уморих се от скука тук! Вземете ме с вас. Пишете ме оръженосец, ако ще и раницата ви да мъкна само, но ме вземете за нещо истинско! Всичко бих дала, за да отида пак на война... Ах!

Лицето на Клара навярно бе станало прекалено мрачно, защото валкирията млъкна и чак отстъпи. Сетне бавно стисна зъби и докосна дръжката на ненаситния си меч.

Клара пое въздух и каза тихо:

- Мисля... че няма нужда да ме молиш да те водя на война, момиче. Боя се, че войната много скоро ще потропа на нашите порти лично. Но не бих се радвала на това... и не ти препоръчвам да се изказваш възторжено по този повод... Райна.

Валкирията се изпъна.

- С ваше позволение, госпожо - сдържано рече тя. - Ще се върна в караулката да направя преглед на бойната подготовка на моите хора.

Клара леко се засрами. Трябваше ли да си го изкарва на девойката? Въздъхна.

- Чакай, Райна. Не е нужно веднага да вдигащ по тревога войската. Нещата не са толкова прости. Да, направи си прегледа, винаги има мегдан за стягане...

- И дълбоко разузнаване ще наредя - вметна живо валкирията.

- Да... добре. И това никога не е излишно. Само че... направи всичко така, че да не бие на очи. Никой да не разбере, че сте нащрек. Само аз и господин архимагът Игнациус.

Попареният израз на лицето на Райна се стопи окончателно. Очите на девойката отново сияеха - от възхита.

- Не се безпокойте, госпожо Хюмел. Всичко ще е тип-топ!

- Дано - изсумтя вместо довиждане Клара.

Животът в Долината продължаваше без промени - поне видимо. Всъщност, тук бе изминало съвсем малко време. Клара бе забелязала една интересна закономерност - колкото и да продължеше този или онзи поход, винаги при завръщане в Долината настъпваше сутрин, предстоеше дълъг ден... ден, който често се оказваше не напълно достатъчен, за всичко необходимо.

Клара вървеше по познатите чисти улици, като пътьом кимаше, покланяше се, отвръщаше на поздрави. Ала старателно заобиколи отдалеч къщата на Аглая Штевенхорст. Тъкмо сега хич не искаше да дава обяснения на старата си приятелка.

Пред дома на архимаг Игнациус Клара забави крачка, но тутакси чу в ума си мекия глас на стопанина:

"Чакам те, мила Клархен. Не е заключено."

Кой знае защо не й хрумна да отвърне нещо фриволно. Изтича по стълбичките на терасата и влезе.

Архимагът я посрещна в гостната, като неочаквано й целуна ръка. Сетне небрежно махна, сякаш обгръщаше с жест стаята и Клара усети, как цялата къща се обвива в невидима пелена, облак от магическа защита.

- Гладна ли си, Клархен? Виждам, че идваш направо от похода... Да наредя закуска?

Вълшебницата поклати глава.

- Надали и залък ще ми мине през гърлото, господин Игнациус. Боя се, че положението е далеч по-лошо, отколкото ни изглеждаше отначало...

Той я изслуша, без да я прекъсва. Дългите му сухи пръсти замислено премятаха едър скъпоценен камък с остри върхове, необичайно яркозелен, по-зелен и от млада пролетна тревица.

Изкривяващ кристал. Нищо повече от безобиден сувенир в ръката на архимага. Ставаше за преспапие, за украса... ала в други светове и реалности бе страшно оръжие.

Когато накрая Клара млъкна, Игнациус въздъхна и се облегна назад в креслото. Вълшебницата трепна. Архимагът за миг й беше заприличал на стар ловен сокол. Само че - побеляват ли като сняг соколите от старост?

- Е, някои работи се изясниха, мила Клархен - каза Игнациус.

От спокойния му тон я втресе. Изпита страх, див и всепоглъщащ страх, какъвто не бе изпитвала никога през живота си, защото следващите думи на архимага щяха да са съдбоносни за Долината.

- Не бих твърдял, че съм очаквал нещо подобно. Бих се радвал да го кажа, но не мога. Хм. Свидетел си на рядък случай - архимаг признава безсилието си. Плитки са били прозренията ми.

Поражение, мила Клархен. Мое лично поражение. Поражение на паметта ми и на паметта на всички предхождали ме архимагове.

Никога не сме се сблъсквали с такива... създания, които преследват такива... цели. Хм. Виж ти. Строяли Път. Разрушавайки светове?

Това трябва да се проучи по-подробно, скъпа. И комай се налага да взема лично участие в разузнавателната акция. Нямаме много време, не желая да рискувам безопасността на цялата Долина.

Моля те да свикаш събиране на вашата Гилдия. На обичайното място, да. Ще говоря с бойните магове.

- Владико... искате да се бием ли?

- Не знам, Клархен. Още не знам какво решение ще взема.

Разбира се, мирното уреждане на спорове и конфликти винаги е за предпочитане, но...

- Но нима ще седим и ще гледаме как онези твари превръщат в нищо цели светове? - тихо промълви вълшебницата. - И нашия свят също. И после... може и да греша, че са били откровени. Дори сме длъжни да предположим, че има нещо премълчано.

- Да, да, естествено... Няма да седим и да гледаме, то се знае...

- Пръстите на Игнациус отново запремятаха Изкривяващия кристал. - Обаче не бих искал и да обричам Долината на гибел в безсмислена съпротива... Моля, не ме прекъсвай, Клархен. -Погледна я изпод вежди и понечилата да отвори уста Клара притихна. - Крайно неразумно е да подлагам нашия свят на

опасност пред лицето на МОГЪЩ враг. Доста неща още се нуждаят от изясняване. Например - що за Път имат предвид козокраките и скатообразни твари? Накъде води? Или е нещо толкова оригинално, че почва от нищото и в нищото отива?

Тварите не ни оставиха много време за размисъл. Проклетници. Необходимо е да спечелим някой-друг ден... а за целта се налага да се върнеш обратно в Мелиин. Мисля, че тварите те следят и бързо ще те намерят. Опитай се да ги убедиш, че даденият срок за размисъл не е достатъчен, за да вземем достойно решение... Пазари се, Клархен. Надхитри ги. Аз ще те прикривам и ще пратя разузнавачи. Публично ще обявя ден и час, в който ще бъде свикан Съветът на Долината. Не се съмнявам, че нашите козокраки приятелчета имат тук уши и очи. Всичко ще изглежда достоверно и убедително. А на Съвета ще се реши, че поради недостиг на достоверни и проверени сведения не можем да вземем толкова сериозно и съдбоносно решение... въпреки че по-скоро сме склонни да приемем предложенията на нашите... хм, гости.

Постарай се, Клархен. Нуждаем се от отсрочка. Съвсем малко -ден, два, най-добре три. Започни пазарлъка от три, моето момиче. После отстъпи, но не скланяй на по-малко от два. Разбра ли ме? Добре, Клархен. Върви сега и събери вашата Гилдия - всички, които в момента се намират в Долината.

* * *

Гилдията на бойните магове никога не бе многобройна като подобните й сдружения на целителите, майсторите-облакотворци или дори инженерите. Причината за това бе прозаична - не всеки маг-воин можеше да си осигури препитание, понеже малцина от управниците на съпределните с Долината държави и светове разполагаха с достатъчно средства, за да плащат за услугите на истински боен вълшебник. Така че в Гилдията се числяха едва шестнайсет души, от които дванайсетина се намираха в Долината и безделничеха.

Клубът на Гилдията обаче бе изряден и се разполагаше на едно от най-престижните места в Долината - на тесен полуостров, който като кинжал изпъкваше от брега на Кръглото езеро към средата на водоема. Въпреки сравнително скромните си финансови възможности на този етап Гилдията бе най-древната задруга на магове и от векове продължаваше да се смята за богата и почитана. Сега, разбира се, бе останала предимно славата, богатствата бяха се превърнали в легенди. Даже Игнациус нямаше спомени от разцвета на бойните магове. И при все трудностите, когато Гилдията се бе принуждавала да излага на търг знаменити трофеи и артефакти, добити с кръв, пот и пак кръв, никому от членовете на сдружението не бе хрумвало да продаде клуба, даже когато лечителите предложиха нечувана цена и безвъзмездно ползване няколко пъти месечно на помещенията. Бойните магове оцениха жеста, но отказаха.

Сградата приличаше на замък, в очертанията на бойните му кули се отгатваха силуети на изправени на задни крака дракони, които с разперените си криле образуваха покрив, а опашките им играеха роля на стълбище. Досами обкованата с желязо дъбова порта се разполагаше малка каменна караулка, пред която сякаш денонощно седеше и пушеше лула старият портиер господин Гормли, за който се носеха какви ли не слухове, често противоречиви. Общото в тях бе едно -че старецът е имал доста бурно минало. Във всеки случай архимаг Игнациус с никой друг не сядаше да пие пресен октомврийски ел - дар от живущите наоколо таласъми, гоблини и орки. В техните прилепени към Долината светове съществуваше сезонът есен, за разлика от реалността на вълшебниците.

Гормли кимна с достойнство на прескачащата по няколко стъпала наведнъж Клара, остави настрани лулата и приветства магьосницата с ужасно тежкия си меч, който държеше като перце. Старият воин смяташе за неприлично да стои на пост невъоръжен.

- Гилдията е тук, събраха се, госпожице - съобщи той.

- Гормли, колко пъти да те моля да не ми викаш госпожица!?

Не ми прилича на годините!

- Ха! Клара, чак когато се натряскам като орк на сватбата ти, тогава ще почна да ти викам "госпожо"! - хитро подшушна старецът.

Клара се усмихна и също полугласно отвърна със станалата традиция шега:

- Ами свари си отвара за подмладяване и може да те поканя на сватбата си... като младоженец!

Гормли, както винаги, тежко въздъхна:

- Не смея, госпожице Хюмел. Ще ме умориш преди венчавката...

За миг замълчаха усмихнати... но със сериозни очи. И двамата чувстваха, че този път шегата звучи кухо.

Над Долината бе надвиснала беда. Гормли го разбираше прекрасно.

Клара леко изтича нагоре по стълбището, а старецът я изпрати с поглед.

Залата за събрания можеше да побере много повече народ от сега присъстващите. Беше предвидено Гилдията да наброява поне двеста души, а за резерва - до петстотин. Сега обаче имаше само дванайсет вълшебника. Голяма, но не чак грамадна камина пламтеше в ъгъла. Членовете на Гилдията бяха придърпали креслата към огъня. Дрънчаха сребърни чаши - по стар обичай стъклените изделия тук не се почитаха - сенки играеха по стените и съживяваха множеството окачени трофеи.

Всички се обърнаха към входа. Шурна поток подмятания и приветствия:

- Клара!

- О, госпожо Хюмел!

- Здрасти, Кларче! То не бе гримиране, то не бе чудо...

- Ей, приятелко, малко запотена и задъхана ми се виждаш! От годините или...

- Не бе, сигурно е зарязала на леглото си полумъртъв от изтощение любовник!

- Или няколко такива...

- Щастливци! Клара, пиши ме в тефтерчето!

- Клара, дай някой от тях назаем за половин нощ, ха-ха! Вълшебницата разсеяно помаха с ръка, друсна се в придърпаното от няколко ръце кресло с герба на Гилдията -дракон, усукан около гол меч - но не отвърна на закачките. Възцари се тишина, оживлението се смени със сдържано очакване.

Някой тикна в ръцете й пълна чаша леко вино, която Клара пресуши на малки глътки, загледана в пращящите в зева на камината цепеници.

- Клара - обади се красив чернокос мъж, наглед към четирийсетте, съвсем леко побелял около слепоочията. Всъщност беше на повече от четиристотин. Казваше се Мелвил и от известно време насам се беше оттеглил от активно участие, предпочитайки да се отдава на градинарство, - какво става?

- Да, защо ни свика?

- Приятели... Владиката ще говори... Мелвил, ръката ти не е съвсем по братски настанена на бедрото ми.

- С тази ръка отглеждам скъпите си орхидеи - отвърна чернокосият. - Добре е да пипам хубави неща.

- He толкова откровено обаче.

Клара си даваше сметка, че Мелвил се опитва да разсее възникналото напрежение.

- Ако си беше замълчала, никой нямаше да забележи.

- О, неее! - засмя се някой. - Щеше да проличи по орхидеите! Вълна усмивки премина през събралите се, ала погледите останаха внимателни и предпазливи.

- Сериозна работа, нали, Клара? - запита Евис, най-младата измежду събралите се. Беше връстница на Кер Лаед. Тънка, стройна, миньонче с елфически бадемови очи и вулканичен темперамент. Живееше на вересия, тъй като обожаваше да се облича скъпо и дори предизвикателно. Ала сега личеше, че беше натрупала доста борчове, защото носеше твърде семпла за вкуса си куртка от драконови люспи.

- Ако се надяваш на добро заплащане - поклати глава Клара, -страхувам се, че ще се разочароваш.

- В известен смисъл, да. За какво става дума все пак?

- За... съдбата на Долината.

Тишината се сгъсти. Клара остави сребърната чаша, вгледа се във всеки от присъстващите и продължи:

- За нашата съдба, приятели. Дошъл е часът да си припомним, че сме бойни магове. Не че някога сме го забравяли. Но досега повечето от нас са се занимавали с наемничество. Този случай е подруг. Става дума за защита на нашия свят.

- Това не значи, че не бива да получим възнаграждение, Клара - без капка притеснение заяви Евис. - Погледни гилдията на лечителите. Воюват само срещу бацилчета и уроки. В същото време имат злато колкото добър селянин оборска тор. Няма да осиромашеят, ако си развържат кесиите. Не ми се вижда редно ние да вървим в бой, а те да хленчат зад гърбовете ни от страх...

- Ах, Евис - театрално плесна с ръце Мелвил, - далеч ще стигнеш с такива разбирания, момиче! Точно до под кривата круша, където навярно ще получиш сериозна рана, например ще ти размажат прелестната главица с тежък цял слон топуз. И тогава хленчещите от страх лечители май ще трябва да те кърпят - и то фино, за да не се охарчиш после за воалетки.

- За воинските целители нищо лошо не съм споменала. Те са момчета на място. Тях просто ги слагам в кюпа с нас. Обаче разните там женски докторчета... детски... дето израждат наследници на херцози и барони или правят тайни аборти на принцеси и кралици, заченали не от мъжете си... откъде-накъде ще си проливаме кръвта и за тях?!

- Защото, пикло такава - ревна изведнъж Мелвин, - теб те е поела на ръце и после ти е мила нааканото целителка от същата Гилдия, по която сега плюеш!

Тишината бе оглушителна. Член на Гилдията бе оскърбил друг! Това значеше само едно - дуел.

- Мелвил - реагира незабавно Клара, - изумена съм от некавалерската ти постъпка. Нещо повече - от глупавото ти високомерно изказване! Първо, ако Евис е пикла, такива сме всички ние, защото не знам някой тук да не се е напикавал и извън младенческа възраст. Аз поне съм мокрела гащите. Последният път беше, когато ме обесиха. Няма как -физиология. И второ - дори Евис да изказва нещо необмислено, то е нейно мнение и тя има правото да го изкаже. Тук сме в залата на Гилдията, не го забравяй!

Мелвил загледа встрани. Изсумтя и рече:

- Дяволите да ме вземат... Казаното - казано. Цапни ме през устата, Евис, и да го смятаме за забравено. Приеми извиненията ми.

- Аз също съжалявам, че те засегнах и предизвиках, Мелвил -изгука Евис и примирително стисна ръката му. Клара усети аромата на парфюма й, от който мъжете просто губеха разсъдъка си.

- Радвам се за вас - каза Клара. - И... стига за това. Първо трябва да обсъдим...

- После ще обсъждате - отекна под свода на залата хладен глас. Архимаг Игнациус.

Евис първа се отпусна на едно коляно според етикета.

Последна опря твърдия под с крака си Клара. Всеки миг очакваше сърдитото мърморене на върховния маг в смисъл "деца, стига с тия церемонии", но...

- Благодаря, дами и господа - след точно премерена пауза изрече Игнациус, което бе сигнал и позволение към всички да се изправят. И едва тогава Клара си даде сметка, че архимагът е облечен тържествено като никога - кафеникава пелерина и сияен обръч с едри диаманти на челото.

Игнациус бавно направи крачка напред и някой тутакси премести зад него кресло. Архимагът сдържано кимна и седна.

Отново пауза, лек жест с ръка... бойните магове седнаха, тихи като ученици в първия си час при строг учител. И отново изненада:

- Бих ви бил признателен, ако ме изслушате на крака... -Вълшебниците не просто се изправиха, а скочиха, - тъй като мисля, че по този начин ще ме изслушате с необходимото внимание и разбиране.

Гласът му също се стори на Клара непознат - тъмен, напоен с твърда като кремък сила. Със затаен дъх маговете попиваха всяка негова дума.

- Стоим на прага, дами и господа. На ръба на изтребителна война. Врагът е почти напълно непознат и крайно опасен. Страшен враг. Противник, който не просто желае да завладее нашия свят и да го превърне във васално имение на Хаоса, а да ни унищожи изцяло и напълно, като от отломките ще изгради нещо напълно чуждо нам, нещо далечно и непостижимо.

Дори огънят в камината бе притихнал. По стените плахо лъщяха оръжия от десетки чудати реалности, зъбеха се глави на невероятни чудовища - спомени от различни времена, дарове от победителите за този импровизиран музей на Гилдията.

Тонът на архимага стана съвсем леко по-мек, но само колкото стомана пред елмаз.

- Моля госпожа Хюмел, която се е сблъсквала с въпросния враг, да изложи фактите, след които ще ви кажа още няколко думи. Клара, бъди така добра...

* * *

При падането Фесис се преметна през рамо - напред, после надясно, пак надясно, рязко вляво - и замръзна с ръце на тила.

Нищо повече не беше в състояние да направи. Освен да призовава милостта на известни и незнайни богове и демони.

Над мелиинската павирана улица разплиташе чудовищни извивки исполинско тяло с тъмноалени люспи. Широки криле опряха в къщите, увенчана с рогове като с корона глава се издигна над покривите. Кехлибарени очи избухнаха в яростен пламък. Синкавостоманени нокти, всеки дълъг колкото платно на жетварска коса, пронизаха калдъръма, изсичайки снопове искри.

Дълга опашка със скорпионско жило накрая с лекота събори масивна стена на винарска изба - случайно, без усилие.

Драконът се въплъти между Фесис и осмината магове.

Чудовището раззина паст, потокът убийствено сияние от Изкривяващите кристали потъна в търбуха му, самата ненаситност. Драконът тържествуващо изрева, после потръпна от улучилите го зеленикави мълнии, сякаш се отъркваше о тях като котарак в крачета на стол. За него тези опити да бъде спрян не бяха нещо повече от милувки, за които чудовището обаче едва ли щеше да пощади жертвите си. И мишката може приятно да погьделичка котката, но на котката няма да й хрумне заради това да пусне плячката.

Създаденото от магията на кръвта на Фесис изчадие се хвърли в атака.

Опашката изплющя, сякаш бе гръмотевичен бич - телата на маговете се разхвърчаха настрани като парцалени кукли, запокитени от капризно разглезено дете. Шията на дракона се изви, от гърлото блъвна огън. Проснатите човешки тела се сгърчиха, запалиха и са секунди станаха на въглен... ала и чудовището изведнъж взе да залита и да се гърчи. Коремът му се спука и жадно погълнатата светлина от Изкривяващите кристали плисна навред...

Вихърът премина над притисналия се в развалините Фесис. Младежът предпазливо надникна напред, без да прави резки движения. От дракона и от маговете нямаше и следа. Прекрасно. Драконов огън - ето я най-добрата противоотрова срещу насочени могъщи заклинания. Жалко, че чудовището не бе издържало по-дълго .

"Комай само кръв е малко за такава магия, трябват и знания."

Фесис се изправи и пристъпи към изстиващото петно, където бяха паднали вълшебниците на Дъгата. Търсеше някакви останки, но нямаше такива. Драконовият огън е силен - не щади нито плът, нито кост, нито камък, нито стомана. Паветата приличаха на стопена върху печка захар, блестяха като огледала. Нищо не бе оцеляло...

Впрочем, някакъв предмет, търкулнал се извън обсега на жаркото дихание на дракона, тъмнееше край отсрещната стена на окаден дом с избити прозорци, Фесис се вгледа.

Виж ти - жезъл!

Без да се замисля, грабна плячката.

И тогава откъм другия край на улицата отекна пеене на тръби. "Легион - в атака!"

Радостта на Сивия боец моментално се изпари. Да, беше намерил войските на Императора. Само че държеше магьоснически жезъл и се намираше там, където допреди малко стояха враговете на войниците.

Фесис присви очи и видя как по улицата набъбва вал от високо вдигнати щитове.

Здрасти, приятно ми е. Хъм. Чудесна реплика. Първият срещнат легионер ще го стисне в братска прегръдка след тези слова. За да може по-удобно да го изкорми с късия пехотен меч. Фесис познаваше армейските похвати.

Завъртя се на пета и хукна в противоположната посока.

Подире му вече свиреха арбалетни болтове. Войниците се сблъскаха с групата магове, от които Фесис одеве бе избягал, преди да налети на втория им отряд.

Не гореше от желание да попадне в мелето.

* * *

Войниците успяха да достигнат групата магове преди онези да нанесат удара си. И все пак удар последва. По средата на атакуващата кохорта избухна бял пламък, езиците щръкнаха като зъбци на корона. Аврамий чуваше оттам неистовите вопли на изгарящи живи хора. Против заклинанията не можеха да устоят нито ризници, нито доспехи, нито щитове.

Първите две редици обаче, в които тичаше и легатът, останаха извън поразената зона. Легионерите не трепнаха. Като на учение -о, радост за очите на всеки командир! - те запратиха напред копията си и веднага измъкнаха мечове от ножниците. Копията още летяха, а войниците вече замахваха и се засилваха за последния скок в лудницата на ръкопашната схватка.

Легатът бърже се озърна. В чудовищната бяла клада горяха купища ударени войници. Ала другарите им, прескачайки овъглените меса, заобикаляйки центъра на огнения фонтан, продължаваха да напредват, като дори успяваха да запазят нещо като боен строй. Може би ако имаше още един миг време, Аврамий щеше да се просълзи. Хората му бяха стигнали отвъд онзи предел, над който страхът има власт. Сега отчаянието им се превръщаше в лишена от разум храброст, самоубийствен устрем да се докопат до врага на всяка цена. Легионерите крещяха и самите им викове ги носеха напред. А копията летяха... ...докато не се врязаха в станалия внезапно видим перлен магически щит - същото онова призрачно въздушно трепкане, което беше унищожило стрелите. Ала копията се оказаха твърде масивни в сравнение с болтовете. Да, те пламнаха, но не успяха да се разпаднат на искри и пепел - поне не всички. И поне едно от тях се заби в хълбока на единия от вълшебниците.

Бариерата бе проницаема!

- Щитове напред! - завика с все сили легатът. Това бе достатъчно. Войниците и сами бяха видели какво е станало с копията. Между озверелите физиономии на легионерите и изкривените от ужас магове избухнаха облаци от искри. Отзад продължаваха да валят арбалетни стрели - с висок прицел, по дъга, за да не засегнат своите - "Ах, Сула! Все пак продължи да стреляш, дърт пръч такъв! Браво на теб! Добре че не слушаш млади будали като мен!" - а насреща им проблясваха къси зелени мълнийки от жезлите на магьосниците.

Щитовете удариха магическата завеса. Желязото пламна като сух пергамент.

Подир това се подпалиха и доспехите, и оръжията на войниците.

Аврамий като насън виждаше изпънатата си напред ръка, горящия си меч, тлеещата ризница. Но беше се засилил, а магическият огън вече не успяваше толкова бързо да изяде стоманата, както и да я нагорещи достатъчно, за да погуби скритата под нея плът.

Насоченият напред меч-факла на легата проби гърдите на близкия вълшебник, острието щръкна от гърба между плешките.

Губейки съзнание, Аврамий злорадо завъртя меча в раната.

* * *

Когато легатът се свлече, поваляйки убития от него вълшебник, легионерът отдясно изпадна в истерия, но се задави с вика си, захълца яростно.

Наоколо другарите му, облечени в огън, сечаха и ругаеха, викаха - от болката на изгарянията и от възторга да почувстват смъртта на омразните врагове. Всъщност, изгарянията бяха леки -твърде много стомана наведнъж бе пресякла очертанията на заклинанието и силата на магията не успяваше да се справи.

В стомаха на легионера, забелязал падането на легата, се заби зелено огнено кълбо и той заврещя оглушително, гърлото му се отпуши за онова, което преди миг искаше да каже на другарите си:

- Убиха легатаааа! - и умря, без да си даде сметка за това.

Чуха го. И отвърнаха с лют рев:

- Мъъъъст! За легата! Мъст!

Само след миг оределият пръстен магове бе пометен от обезумяла вълна в доспехи.

Аврамий остана да лежи, затиснат от паднали в боя тела.

Войниците продължаваха напред в търсене на плячка за мечовете си.

* * *

Едва след няколко минути липсата на живи противници охлади няколко глави. Никак не бе случайно, че тези глави носеха шлемове с пера на центуриони.

- Къде е легатът?! - кресна един от командирите, свирепо облещен към подчинените си. - Къде е легатът, вашата майка непрокопсана?!

- Убиха го... - изломотиха неколцина стреснати легионери.

Стар войнишки навик, гневът на старшият бе по-лошо нещо и от най-ужасния враг.

Центурионът се задави от бяс и излая, пръскайки пяна:

- Убит?! Не ме интередруса, марди с марди такива! Къде е тялото?! Ще ви спукам задниците! Жив или мъртъв, искам го!

Засрамени, войниците хукнаха да търсят, при това не само от страх. Наистина, свята повеля - другар, а още повече командир, не се оставя на бойното поле даже и мъртъв.

Аврамий се съвзе, когато го вдигаха и се намръщи от вика, който го удари в ушите:

- Жив е!!! Центурион, жив е легатът! Жив! Диша! -Жив, Жив!

- Я си махни лапите от гушата му, щом е жив, говедо с говедо!

- чу легатът, сетне почувства нечий дъх. За пръв път дъхът на чесън му се стори омайно приятен. - Легат? Чувате ли ме? На вашите заповеди!

- От...отстъпвайте - изхъхри Аврамий, сетне отново го обгърна черната уютна мъгла, топла като майчина утроба.

* * *

Сула стягаше и въвеждаше ред в разпарчетосаните манипули от кохортата на Аврамий и собствените си, силно оредели отряди арбалетчици. Боят бе свършил, тръбите свиреха отбой. Исканото от Императора време бе спечелено. Цената бе голяма. От четиристотинте меча на Аврамий живи бяха останали две манипули народ - малко повече от двайсет и пет души. Сула смяташе, че равносметката е приемлива. Маговете бяха настъпвали на пет отряда по пет отделни улици, пресичащи "Баронска пътека". Едната осморка вълшебници бе унищожена от отчаяната атака на Аврамий. Другият отряд магове изглежда бе прекалил със заклинанията, защото сътворения от тях дракон ги разпердушини, само един чародей успя да офейка. Това спести животите на настъпващите по пряката манипули и те подкрепиха в нужния момент другарите си, сериозно подгонени от третия отряд магове. Като че ли поражението на първите три осморки някак подрони силите на останалите отряди, но въпреки това те скъпо продадоха животите си.

"Баронска пътека" представляваше кошмарна гледка. Паважът не се виждаше от трупове. Имаше необичайно малко ранени.

Оръжията на вълшебниците бяха наистина много ефикасни.

Остатъците от кохортата отстъпваха. Вестоносците бяха предали на Сула, че Императорът чака верните си живи след касапницата воини. И още - вестоносецът каза, че повелителят на Мелиин поема върху себе си греха, че мъртвите ще останат непогребани...

Старият легат оцени жеста. Владетелите могат да поемат чужд позор и нарушаване на традиции, без да се опетняват. Но за сметка на това облекчават поданиците си.

С тези мисли той застана пред господаря си, който с каменно лице огледа строените манипули. Оцелелите бяха предимно ветерани. По доспехите им личаха язви от магическия огън на врага.

- Докладвайте, втори легат! - пресипнало заповяда Императорът.

- Служа на Империята! Заповедта е изпълнена. Унищожени магове - четирийсет. Един избяга. В кохортата на Аврамий липсват петстотин и петдесет меча. Легатът е тежко ранен. Аз поех командването. Съдбата ми е в ръцете на Ваше величество. Аз, втори легат Сула.

- Ти, първи легат. Сула - поправи го Импраторът. като разлепи стиснати устни, - извърши нещо над човешките сили. Ти и твоите войници. Затова всеки легионер, завърнал се от боя, получава едно звание нагоре. Мечоносците стават старши, старшите -центуриони, центурионите - трети легати. Всички герои ще получат по пет имперски жълтици. Незабавно! Фибул!

- Служа на Империята! - Фибул вече сочеше на подчинените си ковчежето. Със замах откърти катинара и отпрати оръженосеца да раздава наградата. Златните монети звънваха в протегнатите шлемове, покрити със сажди и изсъхнала кръв. Войниците пресипнало викаха:

- Да живее Императорът!

- Да живее!

На този свят нямаше нищо по-добро от повелител, който те праща на смърт, но не забравя да бъде щедър. На такъв можеше да се служи и още как!

А към войската вече летяха нови команди:

- Строй се за поход! Щитове на ремък! Ходом... марш!

Колоната запълзя през развалини и пожари.

Отвъд градските стени ги чакаше изненада. Този път -приятна. Знамената на Шести легион, чийто военен лагер се намираше на трийсет левги на североизток. Легатът застана пред върховния си командир и рапортува:

- По ваша заповед Шести легион пристигна и е готов да се бие до смърт!

Императорът с почуда огледа легата от глава до пети, сякаш никога не го беше виждал преди. Потисна всички въпроси, освен един:

- Кой ви предаде моята заповед? И къде е самата заповед?

- Ето я, повелителю - легатът подаде жълт пергамент.

Изпълнен с предчувствия за някаква измама, Императорът разгледа свитъка. Сви в недоумение рамене. Пергаментът носеше печат с василиск. И не беше фалшив, подозренията бяха погрешни. Да, той бе пратил тези заповеди. Да, вестоносците можеха да преодолеят доста бързо трийсетте левги - изтощавайки конете си до смърт, уморявайки и себе си до изнемога. Но че същите тези трийсет левги са били изминати от целия легион за половин нощ - това Императорът не бе в състояние да проумее, нито да повярва.

- Вестоносецът пристигна привечер, повелителю - обясни легатът. - Веднага тръгнахме... макар че, признавам, повелителю, редно е да ме накажете... в първия момент се усъмних... зная, че заповедите се изпълняват без да се умува много-много, но...

- Какво ви притесни, легат? - присви очи Императорът.

- Вестоносецът, повелителю. Беше... странен. Моля да ми простите дързостта, не е моя работа да обсъждам какви вестоносци праща Негово величество.

- Странен?

- Виноват, повелителю.

- Кое му беше странното според теб, войнико?

- Ами... той имаше крака на козел... - плахо прошепна военачалникът.

Императорът задържа втренчен поглед върху лицето на легата, сетне конвулсивно вдигна рамене. Пак загадки. Първо беше бялата рицарска ръкавица, а сега и мигновено пренесена до отдалечен военен лагер заповед.

- Виноват, повелителю... - повтори легатът, пристъпвайки от крак на крак.

- Не те виня. Изпълнил си заповедта, което ти прави чест. Остава да не я опетниш и в бой... Някакви произшествия по пътя?

- Не, Императоре мой. Освен че... войниците маршируваха без умора, нито един кон не се спъна... и пътят ми се стори по-кратък от обикновеното... но навярно така е нощем - разстоянията не изглеждат същите както на слънчева светлина.

- Имате право, легат - кимна Императорът и се насили да се усмихне. Криво-ляво се получи, военачалникът се отпусна.

"Безсмислено е да го мъча - помисли си Императорът. -Той не знае нищо. Но аз вече знам - някаква могъща сила ми помага в борбата срещу ордените на Дъгата. Сила, която държи да остане в сянка. Е, ще ти благодаря, неведоми покровителю. Не е важно защо си решил да ме подкрепиш, няма значение защо се криеш, важното е че ми помагаш!"

- Вървете, легат. Нека легионът ви прикрива моите кохорти откъм десния фланг. Предайте на войниците, че съм им признателен и няма да го забравя.

Увеличената имперска войска се изтегляше все по-далеч и по-далеч от опустошената столица. Подире й е точеха върволици бежанци. Мнозина от тях носеха оръжие и вървяха под строй.

Към пладне армията набъбна още повече - за сметка на млади яки земеделци от няколкото крайпътни села, в които Императорът нареди да бъдат реквизирани каруци, коне и провизии. За всичко това той плати колкото се откъсна от сърцето на Фибул - а очевидно откъснатото се оказа доста голямо за новоназначения ковчежник, по лицето му личеше.

- Престани, Фибул - сурово пресече възраженията му Императорът. - Аз воювам с маговете, не с народа си. Народът ми дава войници. На войника се плаща.

- Да, но...

- Помниш ли какво ми казваше навремето, старче? Че войната лапала повече пари от скъпа проститутка. Няма да пестим от войнишки заплати, след като не пестим кръвта им.

Мелиин пушеше на хоризонта. Човешката река течеше на североизток. Императорът съжаляваше единствено за дадените на Сежес два легиона. Ах, с Втори и Пети щеше да размаже всички магове в града, никой нямаше да се измъкне жив!

Войската вървеше по друма. Войната с Дъгата продължаваше.

* * *

Фесис без особени затруднения се присъедини към легионите. Направи го на един селски мегдан, където центурионите от кохортата на Аврамий, прославена в нощните боеве в столицата, придирчиво избираха новобранци от събралата се тълпа млади мъже, на които бе обещана веднага на ръка половин заплата напред. Втората половина - за семействата.

- Да има за погребението ви! - мрачно се шегуваха ветераните, като зорко следяха кои от кандидатите за легионерска каска ще трепнат при тези думи. После връчваха по един меч на всеки и го караха да повтори несложно воинско упражнение. С това изпитът приключваше. Звънкаше злато. Тихо хлипаха майки и млади булки.

Фесис показа собственото си оръжие, размаха го, без да се престарава и веднага привлече вниманието на млад втори легат, едва призори сменил значките си на центурион с позлатена легатска каска.

- Ти от Братството ли си, момко? - запита легатът. Не беше много по-възрастен от Фесис.

- Тъй вярно, легате мой! - с достойнство отвърна Сивият боец.

- Вашите се биха много добре. Затова нямаш място в строя при пешаците. Вземам те в разузнаването. Върви нататък, където е побито знаме с кръстосани крилати мечове. Питай за старшия Фарг... пфу, за центуриона Фарг, исках да кажа. Той ще ти даде униформа. Слава на Спасителя, опазихме си складовете, няма да ходим като голтаци-метежници я!

Центурион Фарг скоро бе прехвърлил четирийсетте -нисък, жилав, с очи на граблива птица. Предвождаше две десетки разузнавачи. Вярно, никой от тях не можеше да се сравни с нивото на боец от Братството, но не бяха за изхвърляне - поне две трети от тях, доколкото можеше да прецени Фесис от първите си впечатления.

Много скоро прозвуча сигнал за тръгване и отрядът на Фарг се изнесе в челото на войската. Далеч напред и по фланговете препуснаха конни дозори.

- От Сивото братство, значи, а? - Фарг впи очи в лицето на Фесис. - Бива, бива. Макар че, да си кажа правичката, май ти трябва да си на моето място.

Мъжки комплимент струваше много - особено от устата на имперски центурион. Фесис благодарно склони глава -съвсем леко, и отвърна:

- Това решава началството. Аз не съм командир по душа.

Фарг се подсмихна.

- Знам, че си имате тайни хватки, клели сте се да не ги издавате, аз клетви уважавам. Обаче няма ли нещица, дето можеш да ги споделиш? Да понаучиш момчетата на туй-онуй? Утре-вдруги ден ще се счепкаме с магиците рамо до рамо - хубаво ще е да си помагаме от сега, нали? Какво ще кажеш?

- Ще направя всичко по силите си, центурион! - изпъчи гърди Фесис.

- Е, е... не се натягай толкова, де... Сред нас, разузнавачите това не е прието. Пък и нали те виждам, можеш да ме надвиеш, без да ти мигне окото. Не съм свикнал да ми застават мирно хора, който са по-майстори от мен. Я по-добре разкажи какво стана в Черния град...

- Ами... изгоря.

- Изгоря, да. Тия злодейци, маговете, сума ти народ изтрепаха за едното нищо. Ще ги стиснем ние за топките обаче!

Фесис кимна, но си помисли: "Стига да не ни стиснат те преди това."

Младежът се разтвори в човешката река като капка в поток. Запозна се с бъдещите си другари, които моментално се ухилваха най-приятелски, щом разбираха, че е воин на Братството. Имаше дълга разправия с интенданта, който не се впечатли от славата му на Сив воин. Чувстваше се почти щастлив, че поне за известно време ще се окаже в един регламентиран от заповеди и устави свят, в който може да си позволи да не размишлява надълго и нашироко за възвишени неща, а просто да чака времето за храна, да ходи на акции, да отскача до плевнята, където съгласни моми изразяваха възторжените си чувства към снажните войници срещу съвсем скромно заплащане... Земни, простички неща. Мили и уютни, предвид факта, че още утре неизбежно щеше да му се наложи отново да си блъска главата над коварните ходове на Дъгата. Познаваше се - не би се задоволил с ролята на обикновен легионер. Твърде много неща му бяха известни, твърде добре разбираше и невидимата за обикновените хора страна на повлеклите ги към неизвестното бъдеще събития. Мелиинската сполука нямаше повече да се повтори. Предимството на изненадата беше използвано без остатък. Предстоеше дълга, изтощителна война.

Едва ли Дъгата щеше да пренебрегне метежния Император. Значи -щяха да се появят обикновени въоръжени отряди от привърженици на ордените. Освен това, маговете също са хора. Плътта може да бъде залъгана със заклинание, ала не за дълго. Плътта иска плът, иска храна. Вълшебниците рано или късно щяха да излязат от кулите си да приемат открит бой - в чисто поле, както се казва. И тогава...

Младежът потръпна като си представи предстоящата касапница.

Но пък ордените можеха да възприемат и тактиката на партизанската съпротива - безспирни набези на малки групи, постоянен тормоз, който ще обезкървява имперската армия, докато войниците просто не се пръснат, когато загубят вярата си в успеха, а заедно с това и своята смелост. Куражът бе доста неустойчиво качество, малцина го притежаваха в излишък.

А маговете бяха хитри. Даже след като претърпяха ужасно поражение в столицата, те не употребиха най-могъщите си оръжия.

Е, Изкривяващите кристали бяха наистина сериозна работа, но в ръцете на Върховни магове и гросмайстори същите жезли щяха да са още по-неприятни за имперците. Защо обаче водачите на ордените не се показаха? Висшите вълшебници не бяха страхливци - в това Фесис бе убеден не само на теория. И щом не се бяха включили в боевете, значи за това имаше сериозна причина. Най-вероятно - собственото им решение. А това будеше много, много тежки подозрения... и страх.

Дъгата нещо им готвеше.

Но какво?

* * *

Армията продължаваше да се увеличава. Във всеки градец имаше запасняци, които с готовност заставаха под знамената на Императора, като нерядко водеха със себе си синове, а даже и внуци - един стар арбалетчик с мъжката си челяд състави половин манипула!

За нощувка бе избрана крепостта Скагра, обрасла извън стените си с търговски складове и работилници. Мелиин бе останал на повече от двайсет мили назад.

Въпреки че в покрайнините на Скагра имаше доста пустеещи, но удобни и годни за престой казарми. Императорът заповяда на войниците да се пръснат по къщите и дюкяните, никъде да не се събира повече от една манипула накуп - той очакваше нападения от разстояние, подобни на изгарянето на Кожарската порта в Черния град. Очевидно маговете предпочитаха да удрят по едри цели. А воинските станове около града представляваха твърде лесни мишени, при това - познати от десетилетия. Разбира се, мелиинската нощ беше показала също, че животът на мирното население за Дъгата няма никаква стойност, но вълшебниците не бяха в състояние да изгорят наведнъж цял един град.

Единствената в Скарга магьосническа кула - на Орден Кутул - стърчеше пуста, адептите я бяха напуснали преди войската да стигне до града. Естествено, никой от уплашените граждани не бе посмял да се приближи до нея, въпреки че навярно вътре имаше достатъчно съблазни за всеки мародер.

- Момчета! - каза Фарг на разузнавачите, след като се върна от палатката на легата. Двете десетки бяха запалили огън на едно от кръстовищата, Фесис бе изказал съмнения, че нощуване под покрив е сигурно и всички дружно се съгласиха с него. -Има малко работа за нас в името на Империята! Легатът иска да надникнем в изоставената от магиците кула. Там вече имало отцепление от Шести легион, така че ми трябват петима души. Ама доброволци.

Легионерите се спогледаха. Когато за някаква акция се искаха доброволци, значи работата бе много зле. Със сигурност мирише на пръст и заупокойна молитва.

- Служа на Империята! - Фесис се изправи пръв. -Центурион, нека ида сам. Там има такива капани, повярвай ми, промъквал съм се, е, не в кули, но в резиденции... ама не бих опазил хората, дето ще дойдат с мене. Там само с меч и доблест не става. А на мен това ми е занаятът, нали разбиращ...

- Хубав ти е занаятът, прав си - прекъсна го фарг. -Напълно съм съгласен с теб. Тръгваме двамата.

- Не, нека сам...

- Заповед! - сряза го Фарг. - Лично от Императора. Знаеш ли колко рядко се случва да ти заповяда ЛИЧНО повелителят? Не, не мога да се крия зад ничий гръб, войнико, даже и зад твоя. Хайде. А вие... давайте със залаганията!

Това бе традиция. Залагаха, че другарите им няма да се върнат - нещо като примитивна магия против уроки. Залагаха, за да загубят. Нещо като предварителен курбан.

- Фарг - обади се един от войниците, - и ние ще дойдем. Ще ви гледаме от отцеплението. Хайде, не се мръщи. Ядем от една паница...

Разузнавачите залегнаха зад навеси и сергии - площадът с кулата в същото време приютяваше и малкия градски пазар. "Тук маговете май не се държат толкова високомерно с населението -помисли си Фесис, а после сви рамене. - На кой му пука?"

Стрелците запънаха арбалетите си и се прицелиха в тъмните прозорци, Фарг и Фесис предпазливо тръгнаха към портата.

Като за подигравка бронзовите крила не само че не бяха залостени, ами дори и леко отворени. Двамата воини спряха.

- Центурион - прошепна Фесис. - Нека се разберем. Тук ще командвам аз. И без това сме само двамата.

- Знам, бе - изсумтя тихо Фарг. - Да не мислиш, че съм си правил сметка да ти давам акъл в твоята работа!

- Разбран човек си ти, центурион. Де да имаше повече такива като тебе... Така, като ти кажа "замри", замръзваш веднага, без да питаш.

- Ясно, ясно. Не само ще замръзна, ами и със скреж ще се покрия, ако наредиш. Само да те питам нещо, преди да влезем... Ти одеве се направи на скромен, ама съм чувал, че лани сте били претарашили кулата на Безцветния Нерг. Верно ли е?

- Имаше и такава поръчка, да - небрежно отвърна Фесис. За съжаление наистина трябваше да прояви скромност. Не беше много уместно да споделя, че от трийсетимата нощни бойци се бяха върнали само двама. - Сега помълчи, центурион. Трябва да видя какво са ни приготвили тия...

- Служа на Империята - отвърна му Фарг като на старши по звание.

Фесис предпазливо приклекна пред вратата. Отстрани изглеждаше, че е зает да разплита някакъв много сложен възел. Не му потрябваха прекомерно усилия и знания, за да усети оставените от избягалите господари на кулата капани заклинания. Всички бяха мощни, хитроумни. Едни бяха поставени да се задействат веднага, други - със закъснение.

Със спотаен дъх Фесис измъкна от пазвата си Изкривяващия кристал, който бе отчупил от дървения жезъл, за да се отърве от попилите в дървото магии на предишните господари на вълшебния камък. Като цяло жезълът добре контролираше силите на кристала, но насочваше мощта му в изгодно за Дъгата русло - нещо, което Сивият боец желаеше на всяка цена да избегне.

Фарг забеляза талисмана, но героично премълча, даже не въздъхна. Ала фесис чу дихото съскане на изваден от ножницата меч.

Междувременно кристалът слабо замъждука. Пръстите на младежа почувстваха как през камъка пробягват тръпки - сякаш бе буен жребец, изгарящ от нетърпение да се втурне в галоп.

- Сега, сега ще те пусна - шепнешком промълви Фесис. -Ти само гледай, ако обичаш, да не се взривиш.

Фесис-Кер не познаваше тънкостите в боравенето с подобен амулет, а само най-общите заклинания. Затова и не рискуваше дори да понечи да използва пълните възможности на Изкривяващия кристал - освободената енергия би оставила от неопитен маг само спомен.

Младежът за последно си припомни отдавнашните инструкции на Клара Хюмел какво се прави с такива пленени вражески играчки - начално обучение на послушник в Гилдията на бойните магове - и стисна очи, преди да "махне юздите".

Изчисти съзнанието си - първото необходимо условие за каквото и да е магическо действие. Последва кратка конвулсия в очите и взорът му започна да възприема съвсем други цветове и лъчи, скрити от обикновените смъртни. Усети и пулса на невидимото, скритото в различните слоеве реалност Сърце на всевсемира. С кожата си почувства хладния, предизвикващ треперене поток на Сила, която вечно струи из цялата вселена. Възприемаше Изкривяващия кристал не просто като зеленикаво островръхо парче кристал, а като неимоверно сложна дантела огнени зелени нишки от свити до предел сили.

Разбира се, артефактът в дланта му изобщо не бе камък -никой камък, бил той и активиран с чародейства, не би проявил свойствата на Изкривяващ. Трофеят представляваше свързани накъсо вълшебни поточета - сякаш кълбо захапали опашките си змии.

Младежът бавно започна да отпуска кристала на воля. Пот течеше от всичките му пори, воинът все едно бе застанал на ръба на пропаст. Смътно долови какво би могъл да стори един подготвен вълшебник с това оръжие.

Кристалът постепенно се подчиняваше на волята на Фесис.

Ала повечето възли се оказаха неразбираеми и младежът с ужас си помисли, че вече е късно да приспива силите на талисмана, щом още не е намерил онова лостче, което щеше да накара камъка да бъде послушен. Да, талисманът се отваряше пред него... но досущ като кутия с бои на художник пред пълен профан в изкуството, който даже не знае защо са необходими толкова много различни четки...

Успех! Фесис забеляза позната примка, за която да се улови съзнанието му. Внимателно, за да не разтревожи останалите възли, младежът мислено придърпа избраната нишка.

Потта изсъхна. Суха горещина се плъзна под кожата.

Полазиха го тръпки - чак до костите. Сякаш от собствената му плът навън се мъчеше да се изтръгне нечовешко, чудовищно същество.

Непохватно, бързайки да отклони струята сила, която не бе в състояние да овладее, Фесис насочи енергията на Изкривяващия кристал към портата. - Огнен лъч като косъм обиколи очертанията на вратата. Нещо изсъска.

- Залегни! - викна Фесис. Нямаше време да вдигне заклинание-щит, налагаше се да изтърпи магическия откат от това, което бе направил. Постара се само да отпъжда с набързо стъкмен вълшебен вятър кълбата синкав зловонен дим. Едно вдишване от този пушек означаваше мигновена, но мъчителна смърт.

Фарг без възражения се просна на стълбите, Фесис продължаваше да удържа за опашката вятъра, който издухваше отровния дим нагоре. Това заклинание бе трофей за маговете на Дъгата - някога с него монасите от Каменните обители бяха защитавали планинските си твърдини от яростните нападения на ордените.

За да паднат накрая, а бойните им арсенали да преминат във владението на победителите.

Пушекът бе чиста магия и не можеше да бъде неутрализиран, а само разсейван. Защитата пиеше много сили и когато младежът бе на път да се отчае, че няма да издържи, смъртоносните талази изведнъж секнаха.

Фесис се строполи върху стълбището. Олекналите му от изтощителното напрежение ръце не можеха дори да избършат обляното в пот лице.

Това го направи Фарг.

За най-голямо облекчение на Сивия воин центурионът не зададе никакъв въпрос освен сдържаното "как си?". Освен това не направи глупостта да докосне угасналия Изкривяващ кристал, който лежеше редом - вече приличаше на парче шлака.

- Шъ съ опрая - изхърка Фесис. - Уххх... Първата клопка беше това. Обаче боговете да са ни на помощ, ако за всяка друга се наложи да хабя толкова сили!

- Ами ти закъде си се разбързал като пърле пред майкя си?

Цялата нощ е пред нас, скъпа, ха-ха... - спокойно каза Фарг и Фесис му се възхити на самообладанието. - Тая врата вече може ли да я отворя с един хубав ритник? Цял живот съм мечтал така да вляза в кула на магици - със шут, все едно им ритам задниците!

- По-добре я бутни с копието.

- Ъхъ. Явно не всички мечти ще ми се сбъднат в тоя живот... Центурионът подкачи едното крило и дръпна към себе си.

Добре смазаните панти не издадоха никакъв звук. Портата се отвори съвсем, зейна, сякаш бе черна паст. Вътре като изкълчено небце мъжделееше извито стълбище.

- А сега?

Фесис взе Изкривяващия камък, който отново се втвърдяваше в кристална форма.

Фарг погледна камъка накриво, Фесис сви рамене: - Ще трябва, братле. ...- Центурионът махна с ръка: - Хайде, щом ще потрябва...

Кристалът изведнъж светна - този път още по-ярко от одеве. Зелените му лъчи се втурнаха в помещението и накараха да засветят десетките кръстосани в антрето нишки на стражеви заклинания.

Естествено, Фарг не ги видя, но се намръщи - струваше му се, че в помещението мирише на неприятности.

Фесис даде на кристала заповед... и този път не успя да предупреди другаря си, който за щастие и сам внимаваше. Двамата презглава се претърколиха назад, а от антрето през отворената порта бликна огън като ревящ дъх на дракон.

Очевидно вторият капан бе по-сериозен. И при това Фесис не бе успял да го обезвреди. Притискаха се към паважа. През рева на огъня Фесис чуваше как центурионът ругае. Странно -гласът на Фарг бе по-скоро весел.

Пламъците се укротиха и легионерите се изправиха.

Миришеше на опожарено, Фарг потупа необикновения си подчинен по рамото -с одобрение. Младежът потисна въздишка.

- Справяш се отлично - каза центурионът, забелязал киселата гримаса на Фесис. - Хайде, войнико, усещам, че ще изпълним овреме заповедта на Императора!

* * *

Тави успя да заобиколи Хвалин от безопасно разстояние и щастливо избегна няколко засади. Маговете вече не смееха да влизат в близък бой с безумното момиче. Опитваха се да я притискат отдалеч, да я принуждават да минава през опустошените от Гибелния порой места, където водата все още киселееше от отровата на бедствието. Тави пък упорито се стремеше да се добере до главния Южен друм - да се промъква през горите беше безнадеждно.

Но въпреки нейната умора и усилията на преследвачите, девойката увеличаваше спечелената с отчаяната атака преднина. Надпреварата й костваше много - Тави буквално изгаряше като в пещ плътта си. Беше станала кожа и кости, а когато се одраскваше от бодливи храсталаци, капките кръв бяха тъмнокафяви.

Вълшебницата хладно пресметна колко дни й остават преди да рухне и спокойно броеше залезите до срока -собствения си край... или победа.

...Отново я настигнаха, очевидно усетили състоянието й.

Рядка верига аколити. Всички бяха млади, неопитни, но компенсираха това с идеално съчетани действия - като църковен хор, който й пееше упокойна молитва.

Тя се приготви да унищожи тялото си, когато усети мрежата заклинания около снагата си и чу момчешки радостно-напрегнат глас:

- Държа я кучката...

Изведнъж се обади още един - стряскащ, непознат. Някак много познато непознат... Глас на старец.

- Ей! Я стига!

Като селски пъдар, който хока нападнали кметската ябълкова градина хлапаци.

- Кой си ти, бе?! - Презрението на младостта към старите и немощните.

- Виж ме, може пък и да ме познаеш. - Старецът се присмиваше на младоците.

- Ще те позная аз, дърт задник такъв, ще те... хлъц... Хлъц! А, нееее!!!

Тави не виждаше нищо от умора - черна пелена бе паднала пред очите й. Дори едва чуваше. Не намери сили да се изненада.

Обкръжилите я магове изпищяха в един глас... после се чу тропот на копита, трясък на чупещи се клони... звуците се отдалечаваха...

Притисналото я към земята заклинание изчезна.

- Излез насам, момиче - подкани я мек старчески глас. Тя се изправи, залитайки. Погледът й бавно се избистри.

Хващайки се за околните дънери като за патерици, Тави се измъкна на Южния друм.

Не знаеше какво да очаква. Но се позачуди. Нима този дрипав просяк, прегърбен, с дълга сплъстена брада, е прогонил младите нахални магове?! Та те офейкаха като зайци от глутница хрътки!

Тя изграчи нещо с пресъхнала уста.

- Да, аз ги изпъдих - отвърна старецът. - След всичко преживяно щеше да е много нелепо да загинеш по този начин,

Тави.

- От... откъде ме познаваш? - едва от третия път успя да изрече тя.

Не разбра кога се е опряла на сухата му, необичайно силна ръка.

- Ами... помогнах ти в джуджешките пещери - отвърна просякът, чието наметало сякаш бе съшито от парцали есенна крайпътна кал.

Очите на девойката се отвориха широко и тя жално-радостно изхленчи.

- Не - поклати глава старецът. - Не съм твоят Учител. Не го познавам, макар да бих желал това... Аз съм... имам много имена.

Но напоследък ме познаваха като Заточения.

Тъмна светкавица избухна в главата и изнемощелите гърди на Тави.

"О, богове! Същият отшелник, за когото свещениците приказваха, че може да е самият Спасител! Спасителят, чието пришествие означава ни много, ни малко а......краят на Света!"

Старецът се намръщи.

- Не! - Сетне омекна и се усмихна. - Да вървим, моето момиче. Тук няма повече какво да правим. Имаш нужда от топла гъста чорба, гореща вана и три дни под мека пухена завивка.

Той я поведе - мирно и нежно, грижовен като към малко момиченце. Тя послушно направи няколко крачки, след което я втресе. Опита се да падне пред просяка на колене.

Той поклати главата си, омотана с омазнена кърпа. Кичури мръсна бяла коса стърчаха като слама от бостанско плашило.

- Кой си ти, господарю?!

- Престани, моля те - възкликна вълшебникът. Тави усещаше, че е маг. При това толкова могъщ, че й се завиваше свят. - Ох... добре, драка такава... Наричай ме Акциум. Не го обичам това име. Много дивотии извърших, докато го носех, но какво да се прави, миналото не се поправя.

- Акциум, Акциум... - замърмори в унес Тави.

- Не си насилвай главицата, моето момиче. Няма да си спомниш, защото никога не си го знаела. Така ме наричаха... много надалеч от тук.

- В източните предели ли? - жадно запита Тави. - В задморския изток, нали?

- Хм... - поколеба се чародеят. Изглеждаше притеснен. -Може... и така да се каже." И зад морето, и още по-далеч. Толкова далеч, че не е за разправяне... Хайде, опитай да вървиш сама. Приятно ми е да те държа така през кръста, но като дойдеш на себе си, надали ще ти е хубаво да се сещаш за толкова нескромна прегръдка от един дъртак... И стига си кокорила очи, моля те. Все едно не си виждала просяци.

- Дъгата преследва просяците и скитниците... - промълви Тави, притискайки се към изненадващо якото тяло на вълшебника.

От плътта му струеше толкова живителна сила, че тя не можеше да се откъсне. - Праща ги да работят... истинска каторга. С имперски указ... Не си просяк, господарю. Онези не биха избягали така от теб.

- Стегни се, Тави! - строго рече чародеят. - Запази този глас и това поведение за някой хубав младеж, достоен за сърцето ти. А за онези нехранимайковци, какво да ти кажа... Показах им се в друг лик. Обикновена илюзия. Направо се чудя на какво ги учат, след като се хванаха на толкова проста измама... Виж, когато беше закъсала в пещерата - тогава доста се изпотих от зор!

- Уби ли онази твар?! - възкликна девойката, леко отстранявайки се от мага. Надеждата, че все някой е отмъстил за Кан-Торог, й даде сили.

- Не - въздъхна с огорчение старецът, назовал се Акциум. - Не сполучих да довърша онова изчадие. Много беше... хлъзгав. Не беше лесен. Пък и тогава не бях в пълната си сила. И още не съм. Много дълго, разбираш ли, прекарах в килията под храма.

- Заточеник... Кой те е заточил? Защо църквата на Спасителя вярва, че си...

Акциум погледна встрани. Очевидно темата не му бе приятна.

- Прости ми - прошепна Тави.

- Няма за какво, моето момиче. Нека повече не говорим за това. Светът... наистина ще преживее трудни времена. Заради това напуснах килията си. Козокраките изроди са много опасен противник... Само едно не ми е ясно. Ако приемем пророчествата на Илейна за верни, същите твари не би трябвало да ви пречат... вие нали бяхте тръгнали да приберете Диамантения меч?

Тави кимна.

- Ние с Кан не знаехме точно за какво отиваме... Кан така и не разбра. Имахме договор с Каменния престол - да придружим онова гадно копеле Сидри Дромаронг до едно място в пещерите под Хребета на скелетите и да го защитаваме. След като го върнехме жив и здрав от недрата на Цар-планина, щяхме да си вземем възнаграждението, уговорено от Кръга на Капитаните - и толкова... Обикновени наемници. Но после... когато се сблъскахме с онази козокрака твар... Сидри изчезна. Аз го открих. Той беше поел на запад. И носеше Драгнир...

Акциум замислено кимна. Тави продължаваше да говори, все по-задъхано и все по-бързо:

- Маговете на Дъгата сякаш нарочно ни натириха в подземията. А преди това, докато прекосявахме мочурищата, към нас се присъедини един странен свещеник... много мил човечец... много непохватен... чудат. Той ни разказа за теб... А после загина. Уби го едно блатно чудовище, а пък аз... аз... аз... - Тя захълца.

- Говори, Тави, говори - меко промълви вълшебникът. -Аз не съм ти съдник. Съдник ти е твоята съвест.

- Аз се заех с некромантия. Исках да разбера, да науча, да... Акциум прехапа устни и извърна лице. Тави, готова всеки миг да ревне на глас - не успя, защото в изсъхналото й тяло нямаше достатъчно влага за сълзи - замря, готова да приеме всичко, което този необикновен старец щеше да реши. Акциум въздъхна.

- Миналото не се поправя - повтори той. - Да... всичко съвпада, едно към едно. Не, това не е важно, забрави. Интересно е все пак с какво бяхте криви на козокракия? С какво му пречехте? Ако искаше да пипне Диамантения меч, защо не последва джуджето? Защо го остави да избяга с плячката. Или тварите на Тъмата искаха Мечът да бъде изваден на бял свят? Да не би и тварите да знаят за пророчествата на Илейна? -измърмори под носа си той.

- Учителят ми е разправял за Илейна - плахо вметна Тави.

Акциум горчиво се усмихна.

- Ех, Тави... И хората, и джуджетата, и елфите - всички мислят, че пророчеството е видян къс от едно неотвратимо бъдеще. Дори маговете смятат така. Казват си, че пред пророците се разкривала Великата река на времето... Аз обаче си мисля, че истината не е съвсем същата, никак даже.

Вървяха - бавно като на разходка. Тави държеше вълшебника за ръка. Нямаше желание да го пуска. Чувстваше се защитена. Забравено чувство. Забравено още от времето, когато като дете тропкаше с крачета между родителите си. Забравено детство.

Загинало детство.

Акциум крачеше по калния друм и разсъждаваше:

- Според мен пророкът не толкова прозира бъдещето, колкото го твори. Разбираш ли, Тави? Твори! Волята на пророците е толкова силна, че когато случайно съвпада с хармоничните трептения на потоците Сила в астралата... което е рядко явление, изключително рядко, но не и невъзможно, тогава мислите, образите и чувствата на пророка почват да влияят на бъдещето. Разбираш, нали?

- Да, разбирам... - издиша тя. Беше й толкова спокойно, че чак й се плачеше от умиление.

- Навярно Илейна е изрекла пророчеството си, когато вече всичко е било ясно... става дума за народа Дану. Че са били обречени. Горчилката и болката от осъзнаването са търсели изход... и са го намерили. В пророчеството. - Акциум тежко въздъхна. - И аз имам вина. Твърде много мислех само за себе си.

- Какво искаш да кажеш с това?

- Ами мен не напразно ме познаваха като Заточения - тъжно се усмихна вълшебникът. - Наистина бях заточен. Направи го един... от небожителите. - Лицето на Акциум потръпна от кратък тик. - Не биваше да напускам килията си. Но... сто че пренебрегнах забраната. Престъпих прага на затвора си... защото този свят твърде дълго е бил мой дом... Сега стана и моя отговорност...

- Този свят? - Тави се сви, сърцето й изстина.

- Да. Този свят. Той не е единствен. Навярно си го подозирала. Всемирът е... множествен. Съществуват безчет небеса и безброй звезди, всяка една от тях - нечие слънце. Има множество предели и граници. Съществуват и такива създания, които умеят да пътешестват от едно небе към друго.

- Боговете - прошепна с ужас Тави.

- А... сега разбирам. Учителят ти не е споменавал за това. Да, очаквах го...

- Очаквал си? Какво?

- Предположих, че твоят Наставник първоначално е принадлежал към някой от ордените на Небесната дъга. После е скъсал с миналото си. Маговете на Седмоцветието нямат представа, че световете са много. Само Върховните вълшебници го знаят.

- Ти... ще ми предадеш ли това знание? Ще ме обучиш ли? - не издържа девойката. Забрави за изтощението си, забрави Кръга на Капитаните, всичко. - Ще ме научиш ли да пътувам между световете ?

- Колко си нетърпелива - тъжно се усмихна чародеят. -Видяла си мъничко парченце от своя свят, не си му опознала и една хилядна част, пък вече мечтаеш за други... Нека се върнем към този разговор друг път.

- Кога?

- Когато... - Акциум се замисли. - Когато разберем, дали ще угасне това небе или не.

СЕДМА ГЛАВА

Колкото и да се мъчеше, колкото и да напрягаше паметта си,

Клара не успя да си спомни по-бурно събрание на Гилдията.

Яростният спор избухна, още щом тя приключи разказа си, а архимагът, след няколко заключителни изречения, даде знак, че всеки може да изкаже мнението си.

Първа безцеремонно скочи Евис - очичките й святкаха, куртката от драконова кожа се беше разкопчала, отдолу кокетката-воин носеше полупрозрачна копринена блузка.

- Ще ги попилеем! Ще ги стъпчем! Ние бойни магове ли сме или лукови глави, а?! Някакви си мерзостни изчадия посягат на Долината ни, а ние сме седнали да умуваме! Какви съмнения!

Война до победа и...

Архимагът направи някакво неуловимо движение и над Евис се появи висящо във въздуха ведро. От дъното му капеше вода.

- Малко да ти полея, за да изстинеш, внучке? - ласкаво се осведоми Игнациус. - Разбрах твоята гледна точка. Сега искам да разбера колцина от присъстващите я споделят.

Евис чевръсто запуши устата си с ръка, като се опитваше да се пази от студените едри капки.

Ала същото ведро не охлади страстите на останалите членове на Гилдията.

- Почитаеми Игнациус - неочаквано рече Мелвил, - аз съм съгласен с Евис. Трябва да се бием, а не да се унижаваме да преговаряме.

- Да се унижаваме? - Архимагът подвигна вежди. Момчета и момичета, вие хубаво се забавлявате... но дали не сте забравили, че не сме единствени? Че съществуват сили на природна магия? Че има върховни йерархии, извисяващи се толкова нагоре, че моят взор даже е безсилен да стигне до върха? Че съществуват приковани към даден свят богове, чиято мощ обаче превъзхожда силите на всички ни тук взети заедно? Помните ли това?

- Нека уважаемият архимаг ме извини за дързостта - обади се Егмонт, мъж, облечен в елегантна черна лъскава камизола със сребърна роза на ревера, подарък от боен другар, роден в свят отвъд Пределите, - но оставам с впечатлението, че всичко вече е решено. И след като е решено, за какво е било нужно да свикваме това събрание? Ако вие, владико, сте сметнали за необходимо да водите преговори и да отстъпите Долината без бой, какво можем да направим ние - шепа бойни магове? Дори да ви се противопоставим, вие сте в правото си да свикате Всеобщо събрание... на което Гилдиите на целителите, на майсторите на времето, на инженерите - всички ще ви подкрепят. Ще кажат точно онова, което вие искате от тях. Обяснете ми за какво е нужен този... театър сега?

- Егмонт, ти внимателно ли изслуша разказа на Клара? -безизразно, с равен тон запита Игнациус.

- Да, слушах и чух всичко. Но от гледна точка на военното дело не бива да се отстъпва без съпротива, колкото и да е силен един враг. Разбира се, формите на съпротива могат да варират... Но пък пълната капитулация ще разпали апетита на агресора. Както се казва: "Когато войната е неизбежна, всяка отсрочка играе в полза на неприятеля."

- Неправилно цитираш, Егмонт - намеси се Мелвил. -Отлагането на бойните действия е от полза за отбраняващите се, понеже...

- Агресорът винаги има предимството на първия удар! -възкликна Егмонт.

- Само ако...

- О, не - въздъхна Игнациус. - Започва чисто професионален спор, а бих искал да го избегнем. Клара, ти поне разбираш ли ме?

- Разбирам ви, владика. Недопустими са вътрешни раздори и разногласия точно в такъв момент. Каквото и решение да вземем, било след дебати, било подчинявайки се на наложена, дори от вас, воля, то трябва да стане верую на всеки един от нас. Защото големи бели могат да донесат солови изпълнения на горещите глави от нашата собствена Гилдия, например...

- Благодаря ти, Клара - кимна Игнациус. - Надявам се, че и останалите го чуха. Не държа да се съгласите тутакси, но разчитам да го обмислите... Впрочем, защо вашата гилдия няма свой предводител? - неочаквано запита архимагът и красноречиво се втренчи в Клара.

- Последният глава на Гилдията беше Роб Кламон, магът-легенда... - промърмори Мелвил. - Кой може да се сравни с него...

- Но той отдавна е загинал - каза Игнациус.

- Загина в неравен бой, прикривайки отстъплението на петима обещаващи чираци - настръхна Егмонт.

- Не търси в думите ми скрита обида - меко произнесе архимагът. - Просто бих желал да видя, че сред вас има един авторитет, комуто ще се подчините и няма да станете източник на неприятности и анархия... Егмонт, моето момче, събранието не е театър, не е постановка. Аз наистина искам да чуя решението ви. Предстои ви да изпълните дълбоко разузнаване, защото твърде малко знаем за тези твари. Но разузнаването не е диверсионен рейд, надявам се Евис да прави тази тънка разлика... Колкото повече научим, толкова ще е по-добре. Заради това пращам Клара да изпроси два-три дни да помислим над... щенията им.

Спорът тутакси пламна с нова сила. Евис, Егмонт и неколцина по-млади магове гласуваха за незабавна война, Мелвил отначало бе умерен, след което склони на преговори. Постепенно размяната на доводи започна да клони към препирня, Егмонт сложи ръка на ефеса на шпагата, а Мелвил понечи да си сложи бойните ръкавици. Гилдията скочи на крака, готова да разтърве разгорещените опоненти.

Клара мълчеше. Словата бяха излишни. С удоволствие би взела Евис със себе си, за да може младата вълшебница да усети що за противник се е изправил насреща. Може би тогава би станала по-умерена поне.

"Клара, време е! - стресна я гласът на архимага в съзнанието й.

"Направо от тук ли? Веднага?"

"Да. Така ще е най-сигурно. Никой няма да ти се натрапи и да обърка нещата. Освен това... помисли дали не би било зле да се кандидатираш за глава на Гилдията си."

Клара се изчерви. Кимна. Думата на архимага бе закон... понякога дори по-корав и суров, отколкото й се искаше.

"Можеш да се сбогуваш с Аглая Штевенхорст - добави Игнациус."

"Благодаря, владика..."

"Тръгвай, докато са заети с препирните, моето момиче.

Късмет."

...Въпреки разрешението, магьосницата не се отби у Аглая. Керли беше останал нейде в огненото море на мелиинския пожар.

Беше по-добре да не мисли какво го е сполетяло. Нямаше очи да излъже приятелката си.

"Ох, само дано някой не изтърси пред нея за размириците в Империята..."

Тя съвсем за малко влезе вкъщи, откъдето искаше да вземе някои талисмани и оръжия - този път ги избра много по-придирчиво от обикновеното. Но не се забави прекомерно - един боен маг няма много багаж за стягане, защото винаги е готов за поход, дори от чуждо легло да го вдигнат при необходимост.

Около заставата Клара се озърна, но постът бе поет от друга смяна и Райна отсъстваше. Клара въздъхна. Всъщност, за какво й е Райна? Игнациус бе настоял да иде сама. Жалко. Проверено правило бе, че двама са по-добри от един. Първият води преговори, другият наблюдава, запомня. При сравняването на впечатленията изникват интересни изводи...

Клара крачеше по пътя, който започна да се стеснява и разделя на пътеки. Тук се намираха земите на арендаторите, които признаваха законите на Долината.

Пътеките водеха в гъста гора, където всяка от тях даваше достъп до различен свят. Клара подири мелиинската пътека. Откри я, но тръгна по едно разклонение, което й даваше малко по-заобиколен път до света на Империята. Все още нямаше ясно оформена идея - само желанието да се поогледа предварително.

Пък - кой знае...

* * *

- Влизаме ли? - подхвърли Фарг.

Фесис не виждаше повече капани. Може би бяха маскирани по-умело. Или наистина отсъстваха. Младежът сви рамене и кимна.

Прекрачиха прага, изопнати като струни, Фесис се беше напрегнал, за да долови и най-малкия повей на магия, макар че не съсредоточаването вършеше работа в такива случаи, а напротив -максималното отпускане, така че сетивата да се реят като есенно листо. Така и най-леките пориви на заклинанията щяха да бъдат забелязани. Уви, такова високо ниво на самоконтрол притежаваха само майсторите-вълшебници. Младежът реши, че не му остава друго, освен да се осланя на Изкривяващия кристал.

Подозираше, че няма да е лесно, но антрето се оказа изчистено след избухването на призрачния, ала убийствен за живата плът пожар. Преди да стъпят на стълбището, младежът сложи на първото стъпало кристала. Камъкът не намери никакъв отклик на бойна магия. Всъщност... не, беше толкова слабо, че можеше да иде и от напрегнатите нерви на Фесис.

- Стой тук, ще те повикам, ако е безопасно - рече Сивият наемник на Фарг. Все пак той, Кер, можеше да разчита на вещите

лечители от Долината, а центурионът - само на легионните билкари и ескулапи.

Широкото вито стълбище заведе Сивия боец на втория етаж. Младежът вървеше почти на пръсти, сякаш бос по натрошено стъкло - толкова внимаваше.

Помещението явно бе приемна. Не се изискваше много наблюдателност и магически способности, за да стане ясно, че наоколо няма и прашинка магия. Освен това всичко ценно - от вълшебническа гледна точка - бе изнесено. Личеше, че орденът е напуснал тази твърдина, без да бърза.

Но за какво тогава бяха охранителните заклинания на входа тогава? Просто за да нанесат загуби на легионерите? Да вземат жертви?

Фесис повика центуриона.

- Виж ти - само след минута се обади Фарг. Много умело бе открил късо герданче от перли. - Добре са си живеели господата магици!

- Ей, не го пипай! Може да е капан! - викна Фесис със закъснение... ала Фарг вече бе прибрал накита в кесията на пояса си.

- Беше тяхно, сега е наше! - намигна легионерът на Сивия боец.

- Ама трябва да го проверя!

- Хубаво де, проверявай. Само че разни там магически гадорийки никой не крие зад шкафове, ако ще е клопка. Сигурно е бил някой слуга... Повярвай, поназнайвам някои неща за маговете. Нали съм воювал с пиратите, имахме магове за подкрепления.

Виждал съм ги що за стока са... и какви хора си избират за слуги!

Опитът на плячкаджия в превзети градове не излъга центуриона. В герданчето нямаше и помен от заклинания.

- Сега имаше късмет - мрачно каза Фесис. - Но, повярвай ми, маговете също знаят, че войската обича да си изкарва нещичко към заплатата по тоя начин. И тъкмо затова биха заложили и такива капани. Така че, преди да пипнеш, питай ме, става ли? Ако е читаво - прибираш, ако не... ще се опитам да го обезвредя - и пак ще си го вземеш.

- Хубаво, де, магеснико - ухили се центурионът. - Става. Ти си от свестните. Приемам съвета. Продължаваме ли?

Третият етаж бе трапезария с кухня. Четвъртият - обща спалня.

- Като в казармите - констатира Фарг с нещо като учудване. -Тия май повечето са като монаси, а? Затова навън, в легионите, се държат като отвързани кучета... - Центурионът въздъхна. Повече нищо ценно не откриваше. Оклюма се.

Пети етаж. Било е библиотека. Празни рафтове - и нито едно листче дори, камо ли книга. На такива само миришеше. Подът бе лъснат, Фесис бавно се огледа. Обстановката му напомни за Академията. Дали не беше глупав и наистина детински онзи негов юношески бунт, последван от бягство от Долината? Ако не бе толкова вироглав и беше изучил прилежно, настойчиво и търпеливо вълшебническите науки, сега би могъл да е много повече - боен маг, например...

"Само че тогава светът на Мелиин щеше да ми е безразличен -помисли си той. - Стига! Стореното назад не се връща, даже архимаг Игнациус не е в състояние да обърне времето назад. Безсмислено е да се съжалява!"

Вратата на шестия етаж бе желязна - и здраво залостена при това.

- Охо... - рече Фарг. - Е, Фесис-чародею, сам ли ще я отваряш или да се пробвам аз?

- Ще се пробваш! И после да те събирам с лъжичка ли? Все пак разчитам да ме почерпиш една халба бира, когато продадеш перлите. Пък и - добави малко възмутено - зашо щяха да заключват тая врата, ако зад нея нямаше нишо? Отдръпни се да видя.

Извади зеленикавия кристал.

Фарг се облегна на стената и даже кръстоса ръце, все едно наблюдаваше игра на зарове край лагерен огън.

- Знаеш ли, веднъж щурмувахме един манастир... В него се бяха намърдали пирати. Изклаха почти всички монаси. Дълго се туткахме с тия разбойници... ама за друго е приказката. Та превзехме манастира и се натъкнахме на една ей такава врата.

Викаме си - в тоя килер е скрито голямо имане! И падна такова блъскане - заболяват ме ръцете, като си спомня. Накрая разбихме пустата му врата... а там нищо - чували с ечемик и вързанки билки за чай... Оказа се, че отчето-иконом всичко обичал да заключва. Просто не понасял вратите на килерите да са отключени. И толкоз.

- Толкоз... - измърмори Фесис, настройвайки кристала. -Хубава история. Харесва ми. Само че тук май не е бил оня монах-ключар...

Младежът усещаше, че зад тежкия обков на вратата се намира Нещо. Беше сила... но не нападателна. Талисман? Заклинателни книги?

Изрече го на глас. Фарг мигом застана нащрек.

- Какво откри, Фесис-магеснико? Има ли нещо като за нас или ще се задоволим да зарадваме началството?

- Не знам кого ще зарадваме... - замислено отвърна младежът, като трескаво обмисляше усещанията си. Не, Нещото оттатък не

беше капан. Но пък кой знае? Ех, да става каквото ще! - Отваряй я, центурион Фарг. Да видим.

- Тъй, де! Откога ти приказвам!

Фарг се огледа и грабна масивна подставка за факла. Почука по вратата, ослуша се. После измъкна изпод бронята си дълъг шперц. Зачовърка бравата. Само след миг замърмори презрително:

- Опала! Господата магици. големите специалисти, ха-ха...

Това залостено ли му викат? Хубава врата, пък ключалката -фасулска. Онзи монах, той разбираше от ключалки и катинари, джуджешки си беше поръчал за целия манастир... Пък тия непрокопсаници... Ето!

Фарг взе поставката, напъна - и вратата се отвори, Фесис надникна над рамото му.

Лаборатория.

- Е? - озърна се центурионът.

- Хм. Магическа работилница.

- Какво са криели тук?

- Каквото виждаш. Нищо. Всичко са изнесли. Една колба, едни клещи даже не са оставили. И защо са заключвали?

- Абе нали ти казах, може да им е навик като при покойния иконом... Стой! Виж там! Скришна вратичка!

- Центурион, теб да не са те взели във войската по амнистия от затвора?

- Хайде сега, питат ли се такива работи... Нали сме приятели, магеснико?

- Най-добри - искрено каза Фесис. - Прощавай.

- Някой път ще ти разправям... на по халба. Ама и ти ще ми обадиш туй-онуй, става ли?

- Дадено. Чакай сега да я преслушам тая скришна вратичка.

Така... отваряй.

Ала този път Фарг не постигна успех. Поклати глава и се отмести с думите:

- Надявам се, че в Сивото братство повече ви бива, Фесис... Младежът измъкна кожената си кесия със шперцове, при вида на които Фарг се плесна по бедрата и цъкна възхитено с език:

- Брей! Джуджешка изработка, нали? Правилно - трябва ли ти катинар, иди при джуджетата, трябва ли ти да разбиеш същия катинар - пак при тях...

Бравата поизмъчи Сивия боец, но накрая той напипа нужната пружина.

Вратичката бавно се отвори... и отчаяният вопъл на Фесис успя в последния миг да предупреди центуриона.

Бликна не огън. а жарка светлина, която смачка магическия щит на Фесис и го отхвърли с мощен удар назад. Вратата се затвори, но младежът успя да забележи нещо като прозорец, през който нахлуваше могъщото сияние.

- Ех, магеснико... - жално простена Фарг. - Какво стана, ох... лицето ми...

Центурионът свали шлема си. Кожата му се лющеше като сварена.

- Очите ти са здрави, виждаш ли - подскочи към него Фесис.

- Виждам, ама боли...

- Потърпи малко...

Сивият боец не бе вещ в лечителството, но умееше да оказва първа помощ. Центурионът бързо престана да скърца със зъби и въздъхна с облекчение. Скара се:

- Нали трябваше да внимаваш, момче!

- Това не беше капан, центурион...

- Такава ли ще ми остане муцуната? Като на печено овнешко?

- тъжно попита Фарг, оглеждайки изкривеното отражение в шлема си.

- Ще се оправиш. Обещавам.

- Е, благодаря тогава... И каква беше тая дивотия?

- Сега ще я видя и нея.

Ала този път Изкривяващият кристал се заинати.

Заклинанията на Фесис се плъзгаха по талисмана, без да го овладяват. Младежът изруга и приспа дремещата в камъка сила. Погледна злобно вратата. И пак изруга - този път дълго и умело -по едно време сред младежите в Долината бе станало престижно да редят попържни, които да са пиперливи, но и изящни в своята непристойност - същински поеми.

- Иха! - възхити се Фарг, забравил за болката. - Бива ви в Братството да псувате, не като нас... Нашето е каруцарско, вашето -баронско! Това трябва да ми го повториш, ама по-бавно.

...Фесис се предаде след час безплодни усилия. През този час Фарг жадно попиваше ругатните и примижаваше от удоволствие.

- Центурион, да се връщаме - призна най-сетне поражението си Фесис. - Тоя орех е прекалено костелив за зъбите ми. Тук трябва истински маг да пипне. Аз поназнайвам само някои работи, и то отгоре-отгоре... колкото до нашите псувни...

Легионерът се ухили и изрецитира без запъване една от чутите тиради, Фесис изсумтя:

- Само да псувам мога... Пълен некадърник съм, Фарг!

- Хайде сега, некадърник... Ако беше некадърник, вече отдавна да сме опечени - още долу, на портата. Не се тръшкай, момче. Мъж на място си. Ама щом казваш да си ходим, съгласен съм. Заповедта е изпълнена, дано Императорът не ни забрави, боговете здраве да му дават, а той на нас - жълтици.

...Споменатият Император чакаше двамата разузнавачи пред портата на кулата, обкръжен от свитата си Волни.

Студените очи на повелителя на Мелиин - по-точно на овъглените руини на столицата, а може би в близко бъдеще и на цялата Империя - се разшириха, когато погледът му попадна върху Фесис.

Императорът имаше добра памет за лица. И не само за лица. Понякога му се искаше да забравя по-често.

- Ти?!

Фесис преклони коляно пред юношата с василисков герб на гърдите, въпреки че по кръв бе по-знатен от него.

- Служа на Империята. Аз съм пратеникът, който предаде на Ваше величество бялата рицарска ръкавица.

- И за това ще стане дума - спокойно отвърна Императорът, стискайки в юмрук цялата си воля. - Центурион!

- Центурион Фарг, Императоре мой! - легионерът не падна на коляно, все пак бе от редовната армия, която се радваше на някои привилегии.

- Докладвай.

- Служа на Империята. Заповедта е изпълнена. Изкачихме догоре кулата, но едно помещение остана непретърсено. Не съумяхме да проверим какво има там. Иначе кулата е празна като овършан сноп, Ваше величество. Маговете всичко са изнесли.

- Какво е станало с лицето ви, центурион Фарг? Ветеранът си позволи да се усмихне - още една малка привилегия.

- Нещо като подарък за спомен от магиците, повелителю. Тук-там бяха оставили разни такива хубости, с които да си разкрасим мутрите.

- Какво е имало в непровереното помещение?

- Май някакво огледало, Императоре мой... - (Фесис едва се сдържа да не се плесне по челото. Точно така - огледало!) -Даже легионер Фесис, голям майстор, позволете ми да доложа, и той нищо не можа да направи.

- Искам да видя това огледало - каза Императорът. След миг вече бе скочил от седлото.

- Повелителю! - стресна се възрастен военачалник със значка на първи легат на армията.

- Спокойно, Фибул. Не съм почнал тази война, за да се крия от сенките на Дъгата! Тези двама доблестни воини ще ме придружат догоре. И вие двамата - посочи към свитата Волни.

Старият легат поклати глава. Обкръжилите кулата легионери зашумяха.

- Недейте, Императоре мой - провикна се някой от войниците.

Владетелят се обърна, ропотът утихна.

- Ако не отида - високо и ясно произнесе Императорът, -никога няма да победим маговете. Нямаме право да се страхуваме от тях. Ако се боим, значи вече сме загубили, още преди да е почнало сражението. Воини мои, нима на вас трябва да ви го казвам? На вас, които разбиха врага в Мелиин?

Той тръгна с широка крачка към портата, като с рязък категоричен жест нареди на Фесис да се приближи.

- Обяснявай какво стана... Фесис.

- Две огнени клопки, повелителю - отвърна младежът. -Обезвредени и двете.

- По какъв начин?

- Изкривяващ кристал. Имам известен опит в боравенето с такъв талисман. Сивото братство трупа не само богастства за изпълнени поръчения, но и полезни знания... които също са богатство.

- Баща Хеон нищо не ми е споменавал за това - мрачно каза Императорът. - Но виждам, че е пратил в Хвалин подходящ човек. Човек, ценен за Империята. От какво потекло си, войнико Фесис?

- Повелителят е твърде щедър на хвалби към мен - поклони се Сивият боец. - Аз съм сирак. Дали произхождам от знатен или обикновен род, не знам. Братството ме отгледа от малък. Хеон ми бе като роден баща. Прякорът ми е Ае^апп.

- Сивите дават прякори на езика Дану? - Погледът на Императора бе остър. Дясната длан потупваше облечената в бялата ръкавица лява ръка.

- Традиция, повелителю.

- Традиция... - лицето на владетеля бе неразгадаемо. -Името Фесис ми допада повече.

- Както е угодно на повелителя.

- Така, какво е това?

- Приемна. На горния етаж - трапезария. Тук нямаше капани.

И нищо интересно. Императоре мой. Имали са достатъчно време да си изнесат багажа.

- Водете ме нататък тогава! - заповяда Императорът.

- Това е опасно, господарю - заекна Фесис, на което повелителят само сви рамене. Пръстите му избарабаниха по бялата ръкавица.

Стигнаха до шестия етаж.

- Ето тук е, господарю.

- Виждам - отвърна Императорът през зъби. - Останете тук!

Аз продължавам.

- Служа на Империята, но...

- Млъкни, войнико! Никакви "но".

- С онази дяволия не се справи дори магията на Изкривяващия кристал! - възкликна с ужас Фесис.

- Тъкмо ще видя дали моята ще се справи - отвърна Императорът, на което Сивият боец се пооблещи.

Владетелят направи крачка напред, Фесис се напрегна, готов за скок. С риск да си навлече гнева на повелителя на Мелиин, бе длъжен да осуети подобна безумна стъпка!

- Недей - меко произнесе някой над ухото му. Фесис се озърна. Двамата Волни стояха до него, а мечовете им бяха извадени. - Императорът постъпва така, както пожелае.

Владетелят не се обърна, въпреки че чу всяка дума. Вдигна лявата си ръка, сякаш държеше щит и престъпи прага на лабораторията.

Фесис се опита да го последва... и усети острата стомана на мечовете по гърлото си. Това не би го спряло при други обстоятелства, но не искаше да убива Волните.

Вратата зад Императора се затвори.

* * *

Повелителят на Мелиин стоеше в тясната стаичка с изтъркани от времето зидове. Помещението изглеждаше много по-старо от самата кула. Право насреща имаше вградено в камъка високо овално огледало - съвършено неуместна гледка за подобната на затвор килия.

Огледалото беше живо. Осезаемо, недвусмислено и неприятно живо. Не съвсем като човек, не и като някоя подземна твар. Живо по свой начин. Празните стъклени очи - самото то беше око - втренчено гледаха Императора в челото, където набъбваше гневен мехур, стопяващ мислите и разсъдъка. Съзнанието на владетеля сякаш отразяваше огледалото.

Пръстенът му се затопли предупредително.

"Съжалявам, приятелю, но този път ще пренебрегна предупреждението ти. Не можеш да ме опазиш от всичките опасности на света. Аз трябва, длъжен съм..."

Огледалото светеше отвътре. И светлината бе... радостна, слънчева, дори ласкава - милувка на великан, способна да размаже дребните създания. Нямаше и сянка от мрачен изпепеляващ пламък, смесен с мазен черен дим като кръв, засъхваща сред сажди.

Рицарската ръкавица литна нагоре, увличайки ръката, която я носеше - за да прикрие очите.

"Умри!" - чу Императорът и целият гняв на Дъгата се стовари върху метежника...

Рухна върху му като лавина, като планина от мъст... и се разби безсилно о белия блясък на ръкавицата.

Зли змийчета на болка се шмугнаха нагоре по китката към лакътя и нататък към рамото, Императорът само се намръщи - беше свикнал да изтърпява далеч по-неприятна и остра болка. Не спря. Устремно закрачи към огледалото, сякаш животът му зависеше от това да го достигне. Пръстенът се нажежи, черният камък беснееше, оказал се редом с толкова силен източник на чародейна сила.

Ала откъм бялата ръкавица лъхаше спасителен хлад.

Ръкавицата вдъхваше сигурност. Тя бе оръжие, което бе страшно за коварните огнеплюещи огледала.

Подът в килията не бе равен, а напомняше стълбище.

Стъпалата бяха съвсем изтъркани, древни. Всяка крачка срещаше съпротива. Светлината от огледалото бе като ураган. С насочен напред юмрук на лявата ръка Императорът бавно, но упорито скъсяваше разстоянието. Насреща си имаше враг, когото трябваше да съкруши. Не самото огледало, а онези, които стояха зад отразяващата му повърхност, които го използваха като начин да се доберат до вироглавата си марионетка. Владетелят умееше да се справя с враговете си. Умееше и да пренебрегва, да забравя болката и страха.

Поток жар го удари в лицето! Проби защитата на бялата ръкавица, сцепи кожата, разкървави носа и устните, гъделичкащи струйки потекоха и захапаха върху разярения василиск на герба. Младият владетел потръпна, но твърдо прекрачи и последното стъпало. И от дълбината на огледалото дочу вопъл на паника:

"Не мога да го удържа! Не мога! Той има... има..."

Безплътният поток осезаема светлина секна.

Императорът се взираше в огледалото на маговете от Дъгата. Първият смъртен, присвоил си това право със силата на оръжието.

Мътната повърхност се изчистваше от гнева на предишните господари на артефакта. Яростната сила пресъхваше, отстъпвайки пред мрачния напор на човешката воля. Живата, потръпваща сребриста гладина стоеше покорна пред Императора.

"Ти, огледало на маговете! Ти си мой пленник! Плененото оръжие служи на победителя. Подчини ми се!"

Черният камък на пръстена послушно изстреля напред тънко копие Сила.

Огледалото се развълнува, но повърхността му все още не показваше лицето на Императора. Това не го учуди -магическите огледала не служат, за да си оправя човек прическата пред тях, или да се бръсне. Прозираше обаче друго. Прозираше, че волята му е прекършила съпротивата там, отвъд сребристия скреж на огледалото. Повелителят бе свикнал да побеждава. Беше победил себе си, когато ръката му прекъсна мъките на кученцето върху черния олтар. Победи себе си, когато убиваше маговете. Победи себе си, когато изпрати легионерите си на сигурна и мъченическа смърт. Вече не беше момче, не беше послушната кукла на Сежес и останалите. До тях също щеше да се добере, когато му дойде времето... а точно сега трябваше окончателно да укроти и опитоми това проклето огледало!

И то се предаде. Изображението бе толкова кристално чисто, че сякаш в рамката бе изникнал брат-близнак на суровия юноша в императорски доспехи. И тутакси след това - друга картина.

Виждаше коларски път през почти оголена от есента гора. Рееше се над него - огледалото все едно го бе пренесло там. По пътя вървяха двама души. Висок мъж със странно и неприятно лице - череп с опъната полупрозирна кожа, сякаш от стар легионен барабан. И млада жена, девойка, увила се в скъпо наметало с пухкава подплата. Наметалото бе бяло -забранен за носене от всички простосмъртни цвят, даже за императора. Носеха го само монасите на Спасителя - но и при тях то леко сивееше. А нейното бе по-чисто от девствен сняг.

Качулката й падна назад. Дълга, катраненочерна коса. Не съвсем човешки черти, остри уши. Дану.

Девойката бегло погледна към небето и Императорът се стресна, когато видя лицето й. Едва се сдържа да не извика, да не отстъпи и да се затъркаля надолу по стъпалата. Нима бе тя?!

Същата, с която кръстоса меч, докато се биеше на арената с двуличника, маскирал се като оръжеен майстор от Юга.

С усилие се накара да диша. Да, тя беше. Тя. Стоеше пред него, а наоколо се кикотеха и му се подиграваха десетки, стотици Дану, отвратителни нехора, които...

...двете хлапепца. Притиснали се едно в друго. А към тях се приближава едно опиянено от кръв, нахъсано от възпитателите си момче. Момче, което преди това вече бе изпитвало наслада от убийството на мислещи същества. Разкъсаната от тъпия лгеч шия на момичето-Дану...

- Шията! - закрещя Императорът към огледалото, забравил магическите формули, захвърлил мъртвите буквени нанизи със заклишнгая. Крещеше сякаш по ленив слуга. - Покажи ми шията й!

И не магичен поток, не вълшебна сила, а слабата уж човешка воля удари артефакта като с бич. Волята на едно същество, което след кратък разцвет няма нищо друго пред себе си освен черната яма на гроба, където тъне в забвение, разлагане, прах...

Смъртният не се бои от смъртта - заради това е толкова силен и в слабостта си.

Порив на вятър развя косите на девойката Дану. Тя с досада вдигна ръка да си наметне качулката... за миг гъстите кичури оголиха бялата й шия... тънка, изящна - обезобразена от дълъг прав белег. Тъкмо какъвто би оставило едно нащърбено, тъпо острие.

* * *

- Разкажи ми, де - молеше Тави, която бе готова да застане пред Акциум на колене, без да се притеснява от студената есенна кал по друма. - Разкажи ми! Ще направя всичко, което поискаш... ще ти стана робиня, ако пожелаеш, само ми разкажи! В името на истинските и лъжливи богове, в името на Спасителя, ако вярваш в него, разкажи ми!

- Ох, какво толкова настояваш да ти разкажа?

- За другите светове! За онзи, от който идеш, за другите, през които си минал... заради какво си бил заточен...

- Има време - изсумтя Акциум. Тави не ^ оставяше на мира.

- Защо реши да ни помогнеш?

- Защото около вас тримата се беше сплел много... много стегнат възел. Ключов възел на Съдбата - без особено желание отвърна вълшебникът. - Прекалено сложен беше този възел за обикновени авантюристи. Усетих намесата на Висшите сили, проклети да са! Тези Сили са могъщи, но и равнодушни... а в същото време детински капризни и сприхави. Честичко се чудя дали изобщо са разумни...

- И? И какво после? - Тави нетърпеливо го дърпаше за наметалото.

- Напипах няколко такива... групи като вашата. Ориста ви е да вървите заедно. Може би няма да се срещнете очи в очи, но сте обвързани. Това надали е случайно.

Тави внезапно извърна лице.

- Не вярвам - глухо изрече тя. - Не вярвам в Съдбата. Смешно е. Някакъв си суров чичко, който за собствено развлечение хвърля зарове с неправилни номера, а после гледа кому какво се е паднало и възвестява волята си чрез своите оракули. Смешно! Нали?

Акциум неволно се усмихна.

- Не, не е намусен чичко. Разбира се, че не е. Знаеш ли, преди, като млад, аз също кипях от гняв и възмущение, негодувах от несправедливостта на всемира. Например, много нечестно ми се виждаше това, дето маговете могат да си живеят, колкото пожелаят дълго, ако не ги пречука някой скиташ дракон или противников чародей, а пък трудолюбивите селяни, изкусните занаятчии, прилежните писари и честните търговци... има и такива, поне аз съм срещал, не си криви така устните, не ти отива... Та тези простосмъртни, обикновени хора, трябва да се мъчат и умират, често в разцвета на силите си! Защо Съдбата погубва цели страни, унищожава без остатък народи? Подире й остават градове и континенти, задръстени от трупове... Случва се да се пробуждат разни прастари чудовища, възрастни колкото звездите и небето... и тези живи останки от миналото разрушават и разоряват млади животи, понеже никой не се притича на помощ... Акциум стисна за миг зъби. - И така си седиш под земята в зловонна килия и виждаш, че си безсилен да попречиш, защото...

- Защото? - обади се девойката, тъй като мълчанието на вълшебника беше продължило дълго.

- Защото така. Оказа се, че дори само словата ми влияят върху Съдбата. Върху Съдбата на световете дори... Пфу, демони да го вземат, пусто да опустее! Колко ми е писнало от всичко това! -Дланта му разсече въздуха като острие на меч. Тави се присви от уплаха. - С къртовско постоянство си блъскаш главата в стените, за да стигнеш донякъде в овладяването на Висшата магия, пък щом постигнеш онова, което ти сочат за пример, за идеал - тогава пристига някой си и те тика в зандан за векове!

- За... за какво ми говориш?

- За нищо - раменете на Акциум се отпуснаха. - Няма значение. Пак спряхме. Да вървим. Тави.

- Ти не искаш да ми разказваш това, за което те моля.

- Не мога - въздъхна чародеят. - Някога бях... нещо. О, какво нещо бях! Нямаше друг като мен! А после... падение. Падение. Тъпашкото име Акциум. И накрая - заточението. Тави, този свят стои на ръба на бездна. Върху него се плъзва сянка. Не... не е сянка. Сянка е, когато между теб и слънцето се появи някакъв предмет -облак, чадър... секира на палач... Сега е... друго. Онези твари... виждал съм какви ли не същества, но такива като тях - не. Мислех си, че знанието няма предели...

Вълшебникът млъкна. Под чизмите на двамата пътници жвакаше рядка есенна кал. Матово блестяха сиви локви. От небето почна да ръми нещо противно и ситно - ни дъжд, ни мъгла. От онези, които се промъкват и през най-плътното наметало.

- Накъде вървим сега? - попита Тави.

- Аз отивам в Мелиин.

- Помислих си, че си подгонил тварите с кози крака.

- Тях отдавна ги няма в джуджешките подземни галерии.

Няма смисъл да слизам там. Тварите са около столицата. А в столицата става нещо странно. Не мога да разбера какво.

Употребяват се доста силни бойни заклинания... май кипи сражение. Я познай, кой с кого се бие?

- Дъгата потушава бунт.

- Може и да не е обикновен бунт. Все пак не говорим за провинциална крепост, а за имперска столица. Как да е. Не искам в момента да използвам магия... и без това попрекалих.

- Потерята... - сети се Тави.

- Забрави за тия - небрежно изхъмка Акциум. - Обаче не ми е ясно, как си дръзнала да им се опълчиш? Вярно, че тукашните адепти са малко кекави, но...

- Аз и читави съм надвивала! - моментално се засегна девойката.

- Виждам - мрачно кимна вълшебникът. - Имаш силна дарба.

И много си я развила. Но цялата ти сила е в омразата. Не се ли страхуваш, че искрицата магия в теб ще угасне, когато се наситиш на мъст?

- Не и ако заедно с това се гътне Дъгата! - сприхаво отвърна Тави.

- А ти имаш ли ясна представа какво ще се случи, когато ордените "се тътнат", както благоволи да се изразиш, млада госпожице?

Тя отвори уста и изведнъж не намери думи за отговор.

Посумтя и измърмори:

- Ами... амиии... не знам. Не знам точно. Всеки ще си бае, колкото му се иска и колкото може... Не, не знам. Но по-зле няма да стане! Адептите на Дъгата са злодеи, разбойници!

- Такива са. Понеже са убили близките ти - безжалостно отвърна Акциум. - Но какви са ордените за другите хора, които не са били притеснявани от Дъгата?

- Тогава нямаше да има масови бунтове. Като този в Мелиин.

- Тук съм съгласен. Но това не е отговор на въпроса дали е редно и безопасно всеки да си се занимава с магьосничество, когато му скимне. То е все едно да оставиш деца да си играят с огън в залостена плевня - на всяко по една запалена клечка Сила... това ли наричаш свобода?

- Какво искаш да кажеш? - наежи се Тави.

- Че властта на Дъгата не е съвсем безсмислена, нито е най-голямото зло... може би е необходимото зло. Твоите мераци пък ще хвърлят всички хора в сърцето на горски пожар - примерът с плевнята е твърде блед.

Няколко мига девойката мълчеше, потресена не толкова от укора в думите на вълшебника, колкото заради последната произнесена фраза.

"Всички... горски пожар... Всички!!"

- Значи - примирайки попита тя, - магьосничеството не е само за избрани, така ли?!

Магът с досада се намръщи и цъкна с език.

- Хак да ми е... Да си бях мълчал... Да, Тави, така е. Не всички умеят да свирят на лютня, но всеки може да докосва струните и да кара инструмента да издава разни звуци... даже безръкият e в състояние да го прави - ще хапе грифа... Същото е и с магията.

Честно казано, мислех си, че това е общоизвестно. Стар глупак.

Ох... ами, представи си каква "музика" ще се получи, когато всеки хукне алчно и ненаситно да чародейства. Ако идеше реч за същинска музика - горко на слушателите. Но в случая с магията пострадали няма да са само ушите. Съгласна ли си с мен? Ще плъзнат такива породени от вълшебство изчадия, че едно само да се окаже малко по-трайно и... Ордените тъкмо с това са заети - да предпазват хората сами да си навредят...

- Не е вярно! - викна тя ядосано. - С власт са заети! И с плячкосване! Само дето са го направили законно, нали те диктуват законите! Моят Учител ми казваше...

- А що за човек беше този твой Учител? - меко и умело пресече избухването й Акциус. - Вече стана дума за него.

Продължавам да си мисля, че е бил маг от Дъгата, при това маг от висок ранг, иначе нямаше да те обучи толкова тънко да усещаш силата. Опиши ми го. Познавах мнозина майстори-магове.

- Той беше... - объркана и усмирена измърмори девойката, -беше... много висок. Слаб, кокалест. Плешив. И лицето му едно такова... кокалесто. Приличаше на гол череп. Аз много се бях уплашила отначало. Той ми обясни, че така станало поради едно не съвсем сполучливо заклинание за лечителство...

- Хм. Слаб, плешив, кокалесто лице... Тц. Не познавам такъв.

Сред висшите йерарси на Небесната дъга такъв нямаше, сигурен съм. Орла... тоест, боговете да ми дадат акъл, кой ли е бил тогава? -замърмори Акциус и неочаквано втренчено изгледа младата вълшебница. - Нищо не ми хрумва. Това е лошо. Много лошо.

Изглеждаше много угрижен.

- Толкова ли е важно? - направо попита Тави.

- Сега не, ала нещо ми подсказва, че после ще напомни за себе си - загадъчно отвърна магът. - Но, всъщност... права си. Няма смисъл да мислим предварително. Не е тъй важно.

- А кое е? - незабавно попита Тави.

- Въпросът откъде са изникнали козокраките и как да се справим с тях - сериозно отвърна вълшебникът. - Както и нещо... лично.

- Какво?

- Не страдаш от тактичност, а, Тави? Ще ти кажа. За това, каква цена ще платя, задето съм избягал от затвора си.

- Ти... си избягал? - изуми се тя.

- Да. Наруших забраните и напуснах килията си.

- И сега? - тя почувства хлад в гърдите. - Какво ще стане?

Какво може да се направи?

- Със Заточилия ме - нищо. Уви. Не е възможно да бъде убит. Надявам се само, че ще успея да го разубедя.

- Защо те е заточил - опита отново Тави, след като разбра, че магът не е склонен да каже нищо повече по предишния въпрос.

Но Акциум окончателно бе загубил желание да споделя.

- Няма да засягаме това - отсече той. - Не питай повече. Моля те.

Тави се оклюма. Кимна унило. И почти веднага изхленчи жално:

- А кой ще ме учи, ако нещо стане с теб!? -А? Какво ще стане с мен? - възкликна вече съвсем разстроената девойка.

- С теб? - стъписа се Акциум.

- Да, с мен! Учителят ми изчезна, сигурно е загинал! Или е напуснал този свят, ако е истина онова, което ми казваш... Какво да правя сама?! Кан е убит. Сидри избяга с Диамантения меч, а аз го изпуснах заради проклетниците от Седмоцветието... Дребосъкът има преднина и Каменният престол няма да изпусне случая да ме оклевети пред Кръга на капитаните, за да предпазят себе си и... Ще ме прогонят! Хлъц!

- Е, е... нима безстрашната Тави се кани да заплаче? -неловко смутолеви магът. - Недей, моето момиче. Не си струва. Аз те видях как се биеше - до последно.

- Да... хлъц... но нямам накъде да ида, хлъц...

- Ами... ще си идеш у дома...

- Дом! Във владенията на Волните има една къща... там имам само свой ъгъл - горчиво изхълца девойката. - Там стои леглото ми, а под него едно сандъче с вещи...

- А... преди това?

- Няма никакво "преди това". Бях осиновена от Волните, бях боен маг в дружината им. Първият ми истински поход беше край манастира Tap...

- Тарсваарден - прекъсна я Акциум. - Знам. Чувал съм.

Елегантно. Колцина бяхте?

- Аз, Кан и още двама бойци.

- Елегантно - повтори Акциум. - Дори си помислих, че е било дело на Дъгата, чувстваше се ръката на истински вълшебник...

- Наистина ли? - през сълзи се усмихна Тави.

- Наистина. Само не се надувай, скъпа. Хвалбите понякога вредят повече от хокането.

- Значи, все пак...

- Тави, мило дете, ние с теб едва се познаваме. Е, аз може би прозирам в теб много неща, но ти - какво можеш да кажеш за мен?

Ти дори не си представяш колко опасно нещо е да бъдеш редом с мен. Аз също съм преследван. Но ловците не са някакви си там измършавели от пости дракони, нито откачили елфически разбойници. Заточилият ме не е шега работа. Мощта му е невъобразима, той владее... как да е, няма значение. Пак ме подхлъзна, хитрушо. Още малко и ще взема да играя хоро по твоята свирка. Хайде, от мен да мине, можеш да ме придружиш. Но никакви повече въпроси за миналото ми, инак ще ти запечатам устните със заклинание! Споразумяхме ли се?

- А Сидри? - стресна се Тави. - А Драгнир? Ще ги оставим да се измъкнат ли?!

- Да - сурово отвърна чародеят. - Прав му път.

- Но...

- Много добре мога да си представя на какво е способен Диамантеният меч, Тави! Но нека джуджетата си приберат съкровището, дано го скрият в пещерите си. Така ще е по-добре за всички на този свят, повярвай ми. Сега имаме по-важна работа.

После, ако искаш, можеш да потърсиш онзи коварен страхливец, за да му отмъстиш. Всъщност, свободна си да тръгнеш по дирите му още сега. Тогава пътищата ни се разделят. Но ще изпуснеш шанса да научиш някои неща от мен. А май искаше да ми бъдеш ученичка, бъркам ли нещо?

Това реши нещата.

* * *

Така крачехме по есенния друм, разкиснал се като блато от ситния дъжд. Изпитвах неизразимо блаженство. След векове затворничество аз говорех! Говорех с едно младо очарователно същество! Безкрайно крехко и младо в сравнение с тежкото бреме на отминалите хилядолетия. Тави, мило момиче, от теб би станала превъзходна вълшебница...

Би могла.

Защото може и да не се случи. Колкото повече на юг отивахме, толкова по-зловещи ставаха знаменията наоколо.

Хубавото дете до мен просто не ги забелязваше - за свое щастие.

Само че аз ги виждах. В движенията на облаците, в конвулсиите на дълбоките подземни води, в колебанията на въздушните маси - навсякъде се криеше ужас. Необорим и всепоглъщащ ужас. Единственото, с което можех да сравня това състояние на околните стихии, беше един спомен - за великото заклинание на един метежник, което бе призовало в този свят една нова същност, а тя възнамеряваше да погълне всичко съществуващо...

Ти, който ме заточи, чуй ме! Няма да се предам без бой. Не заради това отхвърлих пътя на Акциум, въпреки че се представих на това мило момиче с презряното от мен име. Аз ще се сражавам за този свят. Ако се наложи - ще се съюзя и с Дъгата!

...кой знае защо ми се струва, че така и ще стане накрая. Ние крачехме по друма. На юг. Към Мелиин. Натам, където вярвах, че се крие разковничето на многото загадки.

* * *

- Ето, нали това искаше, Дану? Преобразяването завърши.

Сега съм човек... или почти човек.

В странния глас се долавяше горчива насмешка. Говорещият произнасяше словата така, сякаш в устата си имаше прекалено много зъби, които щракаха един в друг.

- Едва ли това е подходящо звание за магьосник като теб -отвърна Ахата с неизтребимото си презрение към хуманусовата раса.

- Това не е звание, а телесна форма - щракна над рамото й. Господарят вървеше плътно след нея. - Просто форма. С две ръце, с два крака.

- Защо тогава не приемеш формата на Дану?

- Ушите ми не са остри - напълно сериозно възрази Господарят на Пороя.

Тя премига, след което показно прихна:

- Ха-ха-ха! Дръжте ме, ще падна! Не хората са били първите двукраки и двуръки, а ние - Древните раси! Елфи, джуджета, Дану, Волните... та дори орките и троловете!

- Така ли мислиш?

- Това и децата го знаят! Господарят на Пороя я изгледа странно.

- Добре - каза той. - В такъв случай по пътя ще ни чака една изненада за теб.

- Каква изненада - наежи се Ахата.

- Относно древността на този или онзи - невинно обясни Господарят на Пороя.

Ахата наперено сви рамене.

- Ще видиш - тайнствено обеща той.

Вече почти бяха пристигнали. Бяха вървели малко, но вече се намираха до самото сърце на Мелиинската империя. Разбира се, в сегашния си вид Господарят на пороя не можеше с една крачка да прехвърля огромни разстояния. Той поведе девойката Дану по друг път - от един древен портал към друг. Заставаха пред уж обикновени побити камъни сред забравен дори от дивите зверове гъсталак, пред които той изричаше сложни и сякаш заплетени заклинания. Сетне следваха обтегнатата нишка, свързваща пространството по един непостижим начин. Тези нишки им бяха пътеки.

Ахата неволно се питаше що за човек е бил Господарят преди да се превърне в чудовище? Със сигурност - велик маг.

- Къде искаш да отидеш? - беше я попитал, когато излязоха от замъка.

Тя се бе замислила. Разбира се, преди всичко трябваше да спре легионите, настъпващи към Пущинака, но пътят дотам й се стори прекалено дълъг. Нямаше много време.

- Кулата на Червения Арк в Хвалин. Ако нямаш нищо против...

Не биваше да оставя Имелсторн в мръсните лапи на хуманусите.

Господарят на Пороя само бе вдигнал рамене.

- Все ми е едно, Дану. Обешах да ти помогна и ще го сторя. В човешкия си облик той приказваше съвсем нормално, без старинен речетатив, който да бучи от ръждивия великански шлем.

После те преминаха през паяжината магически пътеки, като от време на време им се налагаше да газят калта между два раздалечени на не повече от четвърт миля портали.

- ...Ето го Хвалин.

Господарят с уморено движение отметна качулката си. Голата му глава лъщеше от пот. Напомняше й череп на умиращ от глад.

- Нарочно избрах да не се появим точно пред градските порти. Ще ти наметна една илюзорна маска, която ще ни спести излишни убийства. Маговете ще те надушат, но поне стражниците няма да загазят.

- Колкото повече човешки стражници - спокойно изрече Ахата, - толкова по-добре. Мога да се справя.

- Не - поклати глава рязко, даже стреснато, Господарят на Пороя. - Няма нужда от невинна кръв... Повярвай ми, дъще на Дану, кръв ще се пролее достатъчно, когато тръгнеш да влизаш в кулата.

Скоро Ахата закрачи по улиците на Хвалин. Вървеше с достойнството на кралица. Само някой, познал робството, отпил от горчивата чаша да бъде говорещ добитък, можеше да я разбере.

Подир нея, а и пред нея се обръщаха. Хората - търговци, чираци, хамали, минувачи, стражници - се зазяпваха, мнозина неуверено се покланяха. Виждаха, че върви знатна дама, при това пеш, не в карета, което ги стъписваше.

Над кулата на Червения Арк се извисяваше ветропоказател във формата на герба на ордена. Сякаш поривите на въздушната стихия раздухваха неистовата мощ на трите преплетени пламтящи езика. Градежът, литнал към небето като свещ, притежаваше известна сурова красота. Дъгата не строеше само твърдини и убежища, сред маговете имаше доста хора с вкус към изкуството.

Ахата и Господарят излязоха на площада пред кулата на Червения Арк.

- Какво ще правим сега, Дану? - спокойно попита Господарят на Пороя, като измери с поглед височината на кулата.

- Ти... какво възнамеряваш?

- Дъгата не ме интересува. Те се домогваха до моя Меч, но той би им свършил точно толкова работа, колкото би свършила бойна секира на петгодишно дете. На теб обаче ти трябва Имелсторн?

-Да.

- Тогава - ще влезем вътре. Само че първо ми кажи, сигурна ли си, че Дървеният меч все още е тук?

Ахата притвори очи.

"Сили горски, помогнете ми!"

Стори й се, че кулата сякаш се накланя над нея, а стените й стават прозрачни. Отблясъкът на силата на ордена оцвети в алено всичко пред вътрешния взор на девойката. Но най-горе, навярно в апартамента на Върховния маг, Ахата съзря студените перлени искрици зеленикаво-сребриста светлина.

- Тук е - кимна тя.

- Добре. Ще ти помогна докрай. Но преди това искам да ми обещаеш, че ще направиш нещо за мен. Съществува средство да си възвърна истинския човешки облик... - дълбоко хлътналите му очи изведнъж светнаха зловещо. - Няма да е лесно, но и ти искаш от мен трудни неща. Съгласна ли си?

Девойката пребледня.

- Казах ти още в замъка - не искам да стана като теб!

- Помня го. Но имаш време да промениш мнението си - и Господарят на Пороя властно вдигна нагоре ръка, като презрително присви очи.

Есенното небе над тях взе стремително да потъмнява, като от обърнат наопаки въртоп почнаха да изникват черните облаци на Гибелния порой.

- Какво правиш?! - изпищя Ахата.

- Знаеш какво е оръжието ми - гласеше почти подигравателният отговор.

- Нееее! - закрещя отчаяно тя. Подскочи и се вкопчи в коравите рамене на Господаря на Пороя. Все едно увисна върху скелет от стомана без шепа плът под наметалото.

Кулата потръпна. Пръстенът бясно кръжащи облаци над нея се разширяваше.

И тогава точно под ветропоказателя се появи човешка фигурка в ален плащ. Въпреки височината, гласът прозвуча съвсем близко.

- Благодаря ти, Ахата - със задоволство произнесе Върховният маг на Арк. - Ти добре се справи. Изпълни заръчаното. Почти...

- Каквоооо?! - изрева Господарят на Пороя и с едно движение откъсна девойката от себе си. Тя падна, а той отскочи настрани.

- Как можа да се вържеш на толкова плитък капан? - в гласа на Върховния маг звучеше насмешка. - Момичето имаше задача да те доведе тук... пред цялата мощ на Арк. Ахата беше стръвта, нещастнико. И ти я налапа - заедно с кукичката. Тъкмо както очаквахме.

Едва сега Ахата си даде сметка, че площадът е подозрително пуст - нямаше даже празни сергии наоколо. Голият камък на паважа, каменните стени на домове, плътно залостените каменни кепенци... Девойката мигна и покривите на околните къщи почервеняха от наизлезли магове с алени наметала. Бяха десетки, може би дори стотици. Навярно целият орден беше събран в Хвалин - на лов за едър дивеч.

- Ти... ти... - Господарят на Пороя се обърна към Ахата, очите му се превърнаха в два нажежени въглена.

- Не!!! - изкрещя тя. - Не съм те предала! Не съм! Не...

Стиснат юмрук се издигна над нея, готов за удар. Ахата се сви на кълбо, закри лице с длани. Цялата й храброст се изпари безследно, остана само животинският страх. Краката й отмаляха, а сърцето сякаш се откъсна и падна в пропаст, от която нямаше изход, нямаше спасение...

- Не смей да обиждаш нашата вярна Дану! - проехтя подигравателен глас от покрива на кулата. Покрай Ахата нещо изсвистя - корав повей на леден вятър, все едно от мразовито-изгарящ невидим меч.

- Бягай, глупачке! - викна й Върховният маг. Заклинание я подхвана и доста нелюбезно я изправи на крака. Ахата не успя да се задържи, омекналите й колене се подкосиха и тя пак падна. Навярно това й спаси живота - невидимата ледена стрела отново прелетя покрай нея.

Сепна се някак изведнъж, като че ли след минута вцепенение, макар да бе отминал кратък миг. Запълзя, конвулсивно забивайки нокти в паважа - по-надалеч от Господаря на Пороя.

Той обаче бе забравил за нея - схватката с маговете бе приковала изцяло вниманието и силите му. Нямаше и секунда за мъст - противостояха му далеч по-страховити противници от измамилото го момиче.

"Не съм! Не съм те предала!" - продължаваше да пищи наум Ахата и пълзеше ли, пълзеше...

Орден Арк бе хвърлил в боя всичките си сили. Площадът аленееше от наметала. В средата стоеше Господарят на Пороя -неподвижен като изваяние. Той, който е бил неуязвим от много години, той, който владееше невероятни сили! Наистина ли Арк смяташе да го надвие?! Алчното чудовище, което изпива души?!

Смяташе. Напълно сериозно. Над кулата набираше сила изумителен дъгоцветен вихър, който се свиваше в исполинско копие, прицелено право в сърцето на прииждащите над Хвалин черни облаци. Самите магове също стояха неподвижни.

Противниците се готвеха за удар. Ахата с кожата си чувстваше колко мощ се трупа над площада.

И, помнейки способностите на Господаря, тя намери в себе си сили да се изправи и да заотстъпва по-живо. Гърбът й опря в каменна ограда. Не успя да се изниже на по-безопасно място, а и надали такова имаше сега в целия град... Атаката започна.

Вероятно маговете на Дъгата бяха изпреварили Господаря съвсем малко. Ала в магическите сражения, както и в обикновените битки, често победата оставаше за онзи, който е ударил пръв.

Ниско над площада, точно около Господаря на Пороя направо от въздуха изникна грамадна мрежа, изтъкана от нажежени огнени нишки. Аленият орден беше решил да не сплита прекалено сложни магии - стихията на огъня и без това му бе по-позната. Мрежата задраска небето, увисна като хищник над жертвата си и рухна надолу.

А от върха на кулата с железен писък-рев се откъсна пъстрият вихър-копие и се стрелна нагоре към облаците.

Гербът на Арк избухна в съвсем истински огън.

Господарят на Пороя нададе пронизителен вик. Нищо човешко нямаше в този вой. Приличаше на проклятие, изречено на толкова древен и толкова чужд на хората език, че самите му звуци оскърбяваха сегашната хармония на света. От него -крясък на болка или боен вик? - лъхаше на такава люта омраза, че Ахата стисна очи - гласът на Господаря бе задушлив и кисел, разяждащ и отровен.

В ръката му изникна черният меч с вълнообразното острие, което се насочи към небето. После екна шепот - шепот на планина, която се стоварва върху крепости. Над притихналия в див ужас Хвалин се чуха слова на неведома Сила.

И подир пъстрото копие литна черна светкавица. Закапаха първите отровни капки на Пороя.

Кошмарът отново почваше да се излива над града.

Мрежата оглушително изпращя, разкъса се. Черна пара пръсна навред, повали стоящите на площада редици аколити, събори някои от покривите. А мрежата... гореше. Изгаряше и самият пламък, който я унищожаваше. Вълшебниците запратиха напред огнени клъбца от навити нови нишки, опитвайки се да закърпят оръжието си. Но не смогваха. Клада от тъмни изпарения се издигаше от центъра на площада и всичките сили на Арк бяха напразни да овладеят ответния удар на Господаря. Въздухът помътня. Хиляди други нишки се мъчеха ла пресрещнат падащите капки. Без резултат. Бедствието нямаше спиране.

Ахата се хвърли към един каменен навес - други в този град не строяха.

Забеляза, въпреки паниката си, че адептите на Червения орден стоят на местата си - всички, които вече не лежаха мъртви или в несвяст. Бяха смели врагове, трябваше да им се отдаде дължимото. Бяха тирани, палачи, подлеци - но не и страхливци.

Битката бе не на живот, а на смърт. Без пощада, без преговори, без компромиси. Очевидно Арк беше заложил много. И всичко свързано с Ахата в тези сметки беше по-малко от нуличка в бакалски тефтер.

Все пак адептите бяха живи хора. Не искаха да умират.

Изпитваха болка. Дългът ги държеше в строя, но виковете на умиращите и агонията на поразените не бе подвластна на ничия воля. Ахата никога не бе чувала подобен хор на страдание, не бе виждала толкова много разпадаща се плът накуп. Беше... ужасно.

Беше грозно. Не искаше да гледа, не искаше да чува, но виждаше и чуваше, даже когато затисна уши с длани.

Тя се покатери на някаква греда, а когато на площада паднаха първите пробили защитата капки, присви крака.

От покривите падаше ту тук, ту там някой от маговете -едни безмълвно, други с писък, трети със стенания. Повечето оставаха да лежат неподвижни. Някои се гърчеха. Но мнозина стояха горе и по краищата на площада. Редиците им обаче оредяваха - бавно, мъчително, въпреки съпротивата...

Като че ли в небесата имаха повече успех. Дъгоцветното копие се беше разцепило на безчет стрели, които атакуваха облаците, караха капките да падат по-бавно, неуверено и нарядко... А после и разкъсванията в мрежата почнаха да се свиват.

Господарят на Пороя изкрещя пак. Този път - от гняв и отчаяние. Рев на попаднал в капана смъртно ранен звяр.

- Проклета да си! - чу почти припадналата Ахата.

И с тези думи Господарят удари за последно. Черният му меч избухна по цялата дължина и се втурна като фонтан отрова. Но не към маговете по покривите, не и към небето, за да помогне на облаците, нито в опит да разкъса отново мрежата, която вече почти докосваше и оплиташе раменете му. Господарят прониза основата на кулата.

Хвалин не помнеше такъв грохот. Безумен, смазващ. Сякаш милиони подземни демони се бяха изтръгнали навън от дълбоките си убежища и върлуваха навред, разрушавайки даже най-здравото нешо на света - костите на земята. Воят им прониза въздуха, муцуните им се разпознаваха в кълбетата дим, плъзнали нагоре по твърдината.

А после кулата се срина. Първо сякаш се помъчи да излети нагоре, късайки фундамента си. После се пръсна отвътре и се стече като вкаменен пресъхващ фонтан. Гербът от авалион се разби в облак от искри.

На мястото на кулата остана камара камъни, щедро смесени с греди, мазилка, размазани мебели... и алени парцали - плащове и окървавена човешка плът.

По околните покриви почти нямаше останали прави вълшебници - отломките ги бяха съборили, сякаш запратени от легионери-прашкари. Оцелелите се свиха заедно с рухналата си твърдина - хванаха се за стомасите и се свлякоха безжизнени по керемидите, един увисна на олука - коремът му беше разпран, червата висяха и се поклащаха...

Край, намери сили да си помисли втрещената Ахата. Шареше с очи по угасващата огнена мрежа, която силно димеше и закриваше гледката.

Жив ли бе Господарят на Пороя?

Уви, краят още не бе настъпил - за добро или за лошо.

Нова вълна алени наметала заля покривите. Бяха далеч по-малко отпреди, но смогнаха да възкресят пламтящата мрежа.

И Господарят бе цял. Стоеше гордо изправен в пашкул от тьмно-ален пламък и сочеше небето с черния си меч.

Битката продължаваше.

Гибелният Порой бе секнал. Господарят губеше сили. Но все още успяваше да се съпротивлява. И навярно затова не се предаваше - за да отнесе в отвъдното повече врагове. Отново почнаха да падат като подкосени човешки фигури с развяващи се червени одежди. Ала мрежата вече бе невъзможна за разкъсване.

Господарят на Пороя избухна в безумен смях. - Ще изпия, изпия, изпия!!! Ха-ха-ха!!!

Раменете му се разширяваха, придобиваха ръждив цвят и форма на доспехи. Цялото му тяло растеше... Кожата на черепа се спука, а под нея вместо кост се показа древният шлем. Чудовището се възраждаше - само така можеше да продължи борбата.

Ахата плахо погледна руините.

Над тях като зарево от угасващ ден трепкаше червена мараня.

Девойката се озърна към покривите. Все още твърде много вълшебници бяха живи. И здраво държаха нишките на мрежата.

Ахата отново се втренчи в останките на кулата. Твърдината е била строена върху стари фундаменти - още преди фаталната битка на Брега на черепите, много преди нея. Ахата, далечна потомка на първостроителите, усещаше оголения полъх от магията на предците си.

Хладен зеленикавоперлен проблясък! Имелсторн бе тук! И я викаше! Нея - презряната робиня, поела го в ръце сред едва оцелял къс Друнг, задушен от боклучавите гори на хуманусите.

Дървеният меч, духът на Истинския лес, я зовеше.

Ахата забрави за всичко. За редките, все още съскащи по паважа капки от Гибелния порой, за маговете, за Господаря на Пороя, за битката...

Тя просто скочи и се втурна натам, където усещаше присъствието на Имелсторн. Затича се през площада.

Викове. Ръмжене. Отдясно. Отляво. Отзад. Какво я интересува? Напред! Пламтящи нишки. Магически стрели.

Изпуснало я на косъм черно острие. Напред! Към отблясъка на Дървения меч.

Нищо друго нямаше значение.

Без да обръща глава, без да чува и да вижда къде стъпва и какво прескача, девойката Дану тичаше към настойчивия зов на Меча.

Тя не забеляза, че неволно е помогнала на Господаря на Пороя, който незабавно използва раздвоеното внимание на противниците си. Великанът рязко изправи снага. Огнените окови, стегнали гърдите му, се разкъсаха като обикновени въжета. Окончателно освободен, той завъртя меча си и черен повей се стрелна към околните покриви.

Като коса през гъсто обрасла ливада.

Маговете падаха - на късове потръпващо месо.

Но и мечът плащаше за всяка капка изпита кръв. Черната стомана се топеше като свещ в безцветен, призрачен пламък. Катранени капки пръснаха настрани и даже самият Господар изкрещя, когато те попаднаха върху изядените от ръждата доспехи.

Но не изпусна оръжието. Само го свали малко надолу.

Първата посочена от загиващото острие къща се превърна в кълбо кафяв дим - самите зидове сякаш се бяха спукали като надут мехур. Хвръкнаха разкъсани тела на магове и на уж скрилите се зад измамно сигурните стени обитатели...

Снопът черни мълнии взриви следващия дом, после онзи до него... Вълшебниците скачаха в напразни усилия да се спасят, но светкавиците ги настигаха и помитаха постройките нататък.

Господарят убиваше всичко наред. Харчеше последните си минути, за да унищожи повече магове.

Бързаше.

Ударът, който го довърши, дойде изневиделица.

На площада се появи абсолютно неуместно за ситуацията шествие. Бели раса, икони и хоругви. Свещениците от Църквата на Спасителя вървяха като на парад, като на празнична процесия.

Пееха химни. Песента им не секна и не се обърка, даже когато стъпиха на превърналия се в пъкъл площад. Вървяха без оръжия напред, сякаш бяха пияни... или овце, отиващи на заколение.

Ахата достигна руините. Отблизо кулата изглеждаше като построена от течна кал, която изведнъж е загубила формата си и се сринала в безформени буци. В пукнатините блестеше кръв.

Девойката Дану съзря подаващи се изпотрошено писалище, сребърна чаша, някакви парцали...

Ахата продължи пъргаво да скача по развалините, търсейки източника на зеления жив пламък сред умиращата червена мъгла.

Не видя как Господарят на Пороя се обръща към шествието на свещениците. Само нозете му оставаха оплетени в посечената мрежа. Той освободи единия си крак, после другия...

В този миг хорът на процесията извиси потрепващи в екстаз гласове, песнопението достигна най-високата си нота, а пред челната редица от въздуха се сгъсти призрак.

Беше човек, също свещеник, но в изцапано с блатна тиня и кръв расо. По ръцете му се виждаха дупки от рани - сякаш в основите на китките му бяха забивани колове.

Ако беше във Хвалин, Тави Кан-Мола навярно би разпознала този свещеник от пръв поглед.

Призракът като лек облак се люшна напред, за да пресрещне черните светкавици от меча на Господаря на Пороя.

Мълниите пронизаха призрака, но не му навредиха, а удариха предните поклонници. Те изпопадаха, загърчиха се, колоната с викове на ужас се разпръсна. На нейно място остана черна клада с умиращи в страшни мъки нещастници.

Но дори и залегнали, следовниците на култа към Спасителя продължаваха да пеят. Скоро взеха отново да се събират, кротко и благо подканвани от игумена. Смелостта им се възвърна, когато забелязаха, че тъмният пламък бяга от голямата икона, която носеха пред себе си. Светкавиците отскачаха от лика на Спасителя като страхливи улични псета от лъв.

Ахата не видя как призракът на свещеника връхлетя върху Господаря на Пороя. Тя не чу закъснялото изумено изхъркване на великана. Доспехите му се пукнаха и цялата фигура се разпадна -празни железни коруби и ръждив прах... а печатът на неизповедима мъка върху призрачното лице на призрачния свещеник се смени с неописуемо на никой език блаженство.

И с умиротворена въздишка, сякаш изшумолил погребален саван, страховитият мъртвец избледня и изчезна завинаги. Беше спасил себе си и своите събратя по вяра.

Ахата не видя нищо от случилото се. Защото държеше в ръцете си Имелсторн и го люлееше като пеленаче.

ОСМА ГЛАВА

Под нозете на Клара Хюмел се разгръщаше Пътека.

Започваше от Долината и лъкатушеше покрай лекомислени брезови горички, към които архимагът хранеше някакви свои сантиментални чувства. Наоколо се виждаха дълбоки чисти рекички, пътеката продължаваше над тях по красиви дървени мостчета, минаваше покрай спретнати плевни, къщи и обори -белезите на мирен, богат и честит живот в един земеделски край.

Клара крачеше стремително напред, на лявото й бедро висеше елегантна шпага с голям рубин на дръжката. Малко лековато оръжие, но пък не й се искаше да отива да преговаря с толкова опасен противник невъоръжена. Пък и шпагата не бе никак за подценяване. Бе изкована с магия още по времето на джуджето Темедар, легендарният основател на Оръжейната гилдия. И въпреки че с рапирата можеше само да се мушка, това оръжие струваше повече от дузина мечове.

Отдясно на колана на Клара висеше изящен кинжал - също древно острие. Изработен бе от ученика на Темедар - Огаст, който до последния миг от живота си бе стоял край наковалнята. Трескавото му желание да надмине наставника си бе изпило силите му преждевременно. В дръжката на дагото също сияеше рубин.

Когато Огаст разбрал, че не ще надмине по майсторство учителя си, а плътта му е изнемощяла, той в отчаянието си се пронизал с този кинжал. И тъкмо с това, след като напоил острието с кръвта си, получил най-сетне мечтания резултат, на който обаче не могъл да се зарадва. А дагото придобило свойства, каквито не бил постигал Темедар...

В ботушите на вълшебницата бяха затъкнати два чифта тесни метателни ножове - подарък от архимаг Игнациус. Косата на Клара бе сплетена в дълга тънка плитка - на края й бе вързано тежко стоманено топче.

Освен това тя носеше специални пръстени-боксове, а в ръкавите на куртката бяха скрити стоманена струна и малък топуз. На шията й висяха талисмани и амулети. И за капак - на гърба й се мъдреше любимият й меч - тънко острие с дълбоко врязани старинни руни. Въпреки че изглеждаше крехко, то устоя на ударите на парния чук на джуджетата от Ризничната планина в източен Хьорвард - на бас. С една дума, магьосницата се чувстваше като накичено със сладкиши дръвче по случай празника на есента. Дори й беше малко смешно и неудобно - знаменитата Клара се кипри с куп магически дрънкулки като начинаеща чародейка. Но на война няма излишно оръжие, а и тя никога не злоупотребяваше с артефактите.

Ако не друго, този комплект можеше да послужи за демонстрация на сила. Никой от посветените в пристигането на неканени гости от Тъмата нямаше основание да смята, че пришълците ще се окажат нечувствителни към мечовете и стрелите, изработени в Долината. Така че - нека да видят с какво им предстои да се сблъскат. При това - само най-скромните оръжия!

Пътеката я отведе в неочаквано изникнало дере. Клара се спусна в сенките. Около нея стана още по-сумрачно, сякаш по небето бяха плъзнали облаци, но облаците нямаха нищо общо -просто Пътеката поемаше през междините на Всемира.

Дори най-добрите магове-теоретици все още нямаха ясна представа как точно работят Проходите между световете. Но въпреки че не разбираха докрай механизмите на пренасянето, в практичен смисъл всичко бе ясно и поколения вълшебници използваха те не се замисляше над това.

Гъсталаците ставаха по-диви и ако се обърне, няма да види познат вирееха странни форми на живот. Едва наскоро един от маговете на Долината, любознателният Клинзор, бе успял да ги засади в оранжерията си. Малката горичка от полурастения-полуживотни като че ли повече служеше за развлечение, защото Гилдията на лечителите така и не се бе похвалила, че е овладяла нещо полезно от странните създания.

Наоколо стана съвсем тъмно, само Пътеката мъждукаше под нозете на вълшебницата. Отстрани се поклащаха лапо-пипало-листата на местните обитатели - Клара всеки път се триумеше как точно да назовава тези техни израстъци. Може би корени? Ръце?

Започваше неприятният етап от пътешествието. След него предстоеше опасният, а най-подир- и "нищовският". По-добра дума още никой друг не бе предложил за загадъчния трети участък от почти всеки един такъв Проход. Клара, както и мнозина други магове, живо се интересуваше тъкмо от третия етап.

Неприятностите й започнаха, когато наоколо изчезнаха и последните следи от обичайната нормална растителност, а небето стана съвсем непрогледно черно. Тогава в храстите, подобни на гротескни животински силуети, нещо започна да буха и вие. Клара не обърна глава дори - трябваше ли да обръша внимание на стенанията на тези клети създания, прокудени преди цели епохи в Междините от по-силни съперници?

Посегна към оръжие едва когато Пътеката изведнъж изчезна и пред магьосницата се изправи жива стена от преплетени листовидни пипала, които се свиваха в тръбички и заприличваха на иглени отровни зъби. Клара леко се стъписа. До опасния участък имаше още известно време... но съмненията й се разсеяха мигом, когато в черното небе се разгоряха три пламъка - три очи. Мярна се триъгълно туловище с опашка-жило...

Гадината приличаше на спътниците на козокракия, ала само външно. Клара не пропусна да забележи разликите - повече вътрешни, отколкото видими с просто око.

Без да се бави, тя се хвърли на земята с бързина, която би изумила и най-близките й хора, които можеха с основание да претендират, че я познават добре.

Клара се прекатури по гръб. почувства ножницата на меча -вече празна - с плешките си. Тънкото острие дебнеше врага, притихнало в ръцете й.

Нападението също не закъсня - от небето надолу се срина самата смърт.

Клара ясно различи пълен с жлъч мехур в пропелите на сегментите броня по корема. Рязко се претърколи пак - по-бързо, отколкото би могъл да мечтае кой да е боец от Сивото братство. Опашката с отровното жило шибна празното място.

И тутакси думата взе сребристото острие на меча. То потъмня, попивайки мрака, ставайки част от него, зареждайки се с разсеяната навсякъде велика сила на Хаоса, която пронизваше тъканта на всяка една Реалност и до най-дребните частици на Реда, наречени в някои светове "атоми".

Мечът с лекота разпра бронята на чудовището и разсече няколко артерии и нервни възли. Клара добре знаеше къде да удря.

Вълшебницата отново се шмугна настрани, за да избегне слузта, пръснала от раната... и усети ледени убождания по рамото. Не издържа и изруга, изсъска от болка. Усети как в нея се влива отрова и мигновено накара тялото си да се противопостави на проникващото вещество. С ъгъла на окото си разпозна новия нападател. Бяха същите храстотвари, но от някаква разновидност, която умееше да се придвижва.

Междувременно тежкото, допреди мигновения реело се като пара в мразовит ден туловище се стовари на земята и смачка стената. Без много да се замисля, Клара се претърколи по бронираното крило на изчадието.

Вече от другата страна на бодливата ограда тя погледна рамото си. Пет кухи шипа потрепваха, от откъснатите места се издуваха кървави мехури - нейната собствена кръв изтичаше.

- Бива си ви - каза през зъби Клара и прибра меча в ножницата. Съсредоточи се.

Видя рамото и плътта си прозрачна. Видя проникващата отрова. И без припряност, но бързо я неутрализира. Мускулите вече бяха почнали да се вдървяват...

В същото време внимателно следеше усещанията си за външно враждебно присъствие. Така де - опитен маг може да върши наведнъж не три, а даже трийсет и три неща.

Част от съзнанието й напипваше връзка с архимаг Игнациус. Трябваше навреме да предупреди Долината, че обичайният път за Мелиин е блокиран. А това значеше, че положението е много по-лошо и по-сериозно от очакваното...

Заклинание - Клара прати зов за помощ към Гилдията.

Всичко това тя извърши за една секунда.

Ала дясната й ръка бе вече парализирана. Въпреки унищожената отрова, в мускулите бяха настъпили необратими -необратими за обикновен простосмъртен - промени. Ох, налагаше се да сътвори нов букет от илачи - направо от обезсилената отрова, най-подходяща за целта. Отначало мислеше да я изхвърли във вид на гной, ама ето че потрябва, проклетницата. Щеше да боли...

"Клара! Какво се случи?! Къде си?!"

Гласът на Игнациус. Тук, на Пътеката, магическото зрение изневеряваше даже нему.

- Тук съм... А! Аааа! Орк да ми го начукаааа! Наистина болеше. И още как.

"Клархен - викна невидимият Игнациус. - Дръж се! Идвам!"

Тя не успя да го спре, нито насочи къде се намира.

Продължаваше да бълва сквернословия - единственият й, чисто неин начин да се бори с болка, която би проснала в несвяст всеки друг на нейно място.

Игнациус, естествено, изпревари останалите бързащи да се притекат на помощ другари.

Клара вече се беше окопитила и овладяла достатъчно -псувните също бяха помогнали.

Архимагът изприпка като младеж по туловището на мъртвия звяр, сухите му корави пръсти опипаха рамото на притихналата навреме Клара - да псува като каруцарка пред Игнациус не й се нравеше.

- Защо не внимаваш, Клархен?! - скара й се архимагът.

- Това ми налетя... - посочи с ръка тя.

- И ти не го разпозна навреме? - загрижено се зачуди Игнациус.

- Забравих му само научното име - нацупи се Клара.

- Това е Zzashpapaut Monsterum ЕЬаир - меко обясни архимагът. - Хубав екземпляр. Рекорден размах на крилете... Хм, даже, струва ми се, някакъв нов подвид... колко интересно... -Игнациус се наведе над звяра. Погледна и нататък. - Аха, и храстчета... Ах, да, върнах назад Евис, Егмонт и останалите. Нямат работа тук. Трябва да обмисля нещата на спокойствие...

- Владика! - писна Клара. От черния зенит пикираше втори жзашпаупат.

Игнациус само небрежно размърда пръсти и изчадието страхливо се шмугна обратно в мрака.

- На спокойствие - повтори архимагът.

Клара си пое дъх, потисна завистлива въздишка и рече разпалено:

- Но пътят към Мелиин е затворен, няма какво да се мисли! Тварите почнаха войната!

- Опасявам се, че грешиш, мила. Затварянето на Пътека не е по силите даже на нашите козокраки познайници. Дори да са се изхитрили да привлекат на своя страна някоя от Висшите сили, което е малко вероятно, бих го почувствал. Това е... - Игнациус внезапно се намръщи. - Клара! Одеве, за да прогоня втория жзаш, употребих толкова сила, колкото би стигнало да превърна цяло ято такива твари в умилкващи се котенца! Нещо става... Но... тъкмо ще видим бива ли ме още! Трябва да продължим.

Пръстите му затанцуваха с непостижима скорост и грация.

Устните на архимага зашепнаха непознати слова.

Клара се втрещи - самият Игнациус, едва ли не основоположникът на принципите за Последователно мислечародейство, прибягваше до магията на жестовете и думите!

Учудването й не успя да се разрасне, защото през гъсталаците легна идеално права просека от бърз и безшумен пламък. Хищните отровни храсти се превърнаха в прах. Новата пътека бе черна и лъскава.

- Ох, Клархен... съжалявам, мила... но трябва отново да продължиш сама. Налага се да се върна, за да вдигам Долината по тревога. Опасността, мило момиче, не идва тъкмо от тварите с кози крака. Да, те май нямат никакво отношение към истинските неприятности.

- Плашиш ме, владика - отвърна Клара, усещайки сърцето си нейде около петите, прегърнало треперещата от страх душа.

- Не те плаша, Клара. Карам те да бъдеш дваж и триж по-предпазлива. Върви, не губи време! Чини ми се, че Пътеката скоро ще стане съвсем непроходима. Хайде, тръгвай. Късметът беше дотук. Разчитай само на себе си.

Клара мълчаливо се подчини.

* * *

Огледалото вече не се съпротивляваше. Императорът почти притисна лице в повърхността му, разглеждайки изображението на девойката Дану. Не забелязваше, че под бялата рицарска ръкавица се пука камъкът на рамката.

Нямаше никакви съмнения, това бе същото онова малко момиче, погубено от едно зло момче... Не, слава на боговете -не погубено. Само ранено.

По слепоочията и челото на императора се стичаше пот.

Гледаше лицето на девойката, без да мига.

От нея започваше непростимата му кървава сметка. И с нея можеше да завърши - ако успееше да я издири. Но защо огледалото в кулата на Дъгата му я показа? Разкри, че е оживяла, че е оцеляла, че я има на този свят... Сигурно защото твърде често съм си я спомнял, каза си повелителят. И може би това е някакво косвено свидетелство, че зад двете покушения е стояла Дъгата, за да получи от Императора легиони за мръсните си тъмни дела.

Владетелят все повече се съмняваше, че в Пущинака има оцелели свободни Дану.

Всичко това бяха интриги на Седмоцветието.

"Ти, момиче Дану, ти си оцеляла. Минала си през кръв и смърт. Извлекли са те безчувствена от арената с железни куки, грубо захапали плътта ти. Изхвърлили са те в трапа заедно с другите жертви от онзи ден. И нощем, преди да довтасат отвратителните мършояди от катакомбите, ти си изпълзяла изпод камарата трупове..."

Той чак затвори очи и мъчително преглътна - твърде живо си представи картината.

"Не е важно кой е твоят спътник и какъв ти се пада. Не ме интересува дали си проститутка или робиня, разбойница или последен воин от своето племе, тръгнал на последен поход срещу поробителите... срещу нас... хуманусите. Аз съм твой длъжник. Чуй ме, дъще на Дану! Чуй ме и ела! С огън и меч ще изкореня плевелите на Дъгата! Да, аз съм потомък на онези, които избиха твоя народ - по настояване и с помощта на ордените. Но аз съм ти длъжник. А един Император не бива, не може, не трябва да е длъжен никому! Дори на себе си! Владетел, който не връща дълговете си, не е никакъв владетел. Ела! Моля те..."

Той с усилие се откъсна от отгледалото. И повърхността тутакси помръкна, онемя, умря.

Чак тогава Императорът забеляза, че вкопчените му пръсти на лявата ръка са превърнали част от рамката на огледалото в пясък. Бялата ръкавица бе по-страшна от легионен таран.

Той замислено погледна странния си подарък. И започна да рони сковаващия огледалото камък.

Този талисман бе плячка, боен трофей. А такъв не се изпуска.

* * *

Фесис си помисли, че ще припадне, когато видя Императора да излиза, помъкнал голямо овално огледало, високо почти един човешки бой.

Сивият боец и центурионът Фарг се втурнаха да помагат, като изпревариха дори Волните.

Освен самия владетел единствено Фесис си даваше сметка що за плячка е попаднала в ръцете на бунтовниците против Дъгата -магическо огледало за проследяване на отдалечени места, към които се насочваше мисълта на взиращия се в него. Също така и за връзка между вълшебници. Честно казано, не беше очаквал Небесната дъга да притежава тайната на подобни заклинания. Но това, което го порази най-вече, бе въпросът как Императорът бе съумял да изтръгне огледалото от стената на килията. Бе готов да си подложи задника на камшика на Клара Хюмел, за да го разбере!

Владетелят се обърна към Фесис.

- Ела с мен! Разбираш от магии, доколкото се вижда. Трябва най-сетне да те разпитам за това... - и той вдигна облеченият в бялата костена ръкавица юмрук.

- Какво да правим с кулата, повелителю? - беше първият въпрос от страна на възрастния легат.

- Пусни войниците да си почиват. С кулата... нищо. Празна е като изядена мидена черупка. Което маговете не са отнесли със себе си, го взех аз!

Императорът плъзна поглед по свитата си и гръмко изрече:

- Тук ще останем няколко дни. Ще дадем срок и възможност на благородните родове на Империята да се присъединят към войската, към правото ни дело. Освен това ще изчакаме свежите сили на маршируващите насам легиони.

- Служа на Империята! - отвърна му хор от гласове.

- Повелителю, а какво да правим с прииждащите от селата доброволци? - запита друг легат, Фесис си спомни името му, Сула, командир на стрелците. - Вече се е разчуло, че воюваме с Дъгата и народът просто тече като северна река след топенето на леда!

- Сформирайте една или две резервни кохорти - нареди Императорът. - Назначете им опитни командири. За съжаление селяните са само смазка за мечовете и месо за копията. Постарайте се да ги направите бойци преди решаващата битка.

- Служа на Империята - удари с юмрук в железния си нагръдник Сула.

- Следвай ме, легионер - подхвърли Императорът на Фесис. -Имаш много да ми разказваш.

Щабът на имперската армия се разполагаше в най-добрата сграда в града - кметската кула. Ала, разбира се, не в горните, изложени на магическа атака етажи, а в дълбокото подземие. Императорът крачеше по плесенясалите стъпала надолу, а Фесис и Фарг носеха огледалото.

Спускането се оказа по-дълго за обикновени винени изби.

Нима и това жалко градче е било издигнато върху древни нечовешки фундаменти? Неволно Фесис си припомни катакомбите под Хвалин... и зиморничаво повдигна рамене.

Стигнаха до изчистен и подсушен коридор, където стояха часови с копия и факли. В края на коридора стояха на стража четирима Волни. Зад дебела дъбова врата се намираше убежището на Императора - просторна подземна зала, подредена като обикновено казармено помещение.

- Оставете огледалото тук. Ти, центурион, можеш да вървиш.

Утре ще те наградя за проявената доблест пред всички -заслужаваш тази слава, войнико. А засега вземи това - в шепата на Фарг звъннаха монети. - Със заповед да не скучаеш тази нощ. И не бъди сам.

- Служа на Империята! Разбира се, повелителю, целият отряд разузнавачи ще обърнем по една халба за ваше здраве. Най-малко по една!

- Пийте за победата - сухо отвърна Императорът. - Без нея здравето ми няма да струва и пукнат грош.

Фесис и повелителят на Мелиин останаха сами. Лицето на владетеля приличаше на изсечено от бял мрамор. Беше студено и вкаменено. Живо проблясваха само очите.

- Говори, воине. От самото начало.

Младежът се подчини. Започна от дадената му от Хеон заръка да иде в Хвалин и да следи адепта на Арк Илмет. Разказа за пленяването си, за бягството - като не пропусна да подчертае, че цялата работа понамирисвала на нагласена - сподели как се е спасил от Гибелния порой. За нощния гостенин в долмена. За пътя към столицата и за това как е почувствал раняването след като предаде ръкавицата...

- Стоп! - прекъсна го Императорът. - Помня раната ти. Рамото ти липсваше заедно с част от костите. Помня и как се покри с някакъв магичен купол и изчезна. Къде?

- Вкъщи - без да мигне отвърна Фесис. - Използвах заклинанието от рождения си талисман. Същото заклинание ме изцели. Получих този амулет от Бащата Хеон...

Можеше да си позволи да смеси искреността с малки измами. Подозираше, дори бе уверен, че Хеон вече не е между живите.

Мъртвият тартор на неговия клон от Братството бе станал удобно извинение за всичко странно и необяснимо.

- Хубави неща е кътал Хеон. - Императорът изсумтя. -Добре, продължавай.

Фесис продължи. За дивите схватки в Черния град, за превземаните кули, за изскочилите Мерзостни твари. За връщането в Белите квартали на столицата. За отрядите магове, въоръжени с Изкривяващи кристали.

- Покажи ми!

Фесис извади талисмана.

Императорът бавно свали рицарската си ръкавица.

Внимателно разгледа зеленикавия камък, без да понечи да го докосне. Потърка пръстена с черния камък и се намръщи като убоден.

- Никога не бях чувал за такива - промълви сухо. - Могъща е Дъгата... Пак добре, че не могат сами да изработват такива играчки, както спомена...

Фесис мислено се прокле - ох, език, враг мой! Беше се изтървал. И то пред човек, който, без да има магическа дарба, умееше да вижда с истинско зрение същността на нещата!

Императорът не обърна внимание на трепналото лице на Сивия боец.

- Опасни играчки... Страшно е да си помисля какви биха ги надробили младите магове, ако им паднеха такива кристали в ръцете... Фесис-Аектакан, мисля, че не си човека, за който се представяш.

Внезапният обрат в разговора обърка младежа. Обърка го до такава степен, че не намери подходящи за случая думи. Мълчеше. Надяваше се, че лицето му е достатъчно безизразно.

- Познавам добре възможностите на Сивото братство -продължи Императорът. - И ако бойците на Бащите владееха поне четвърт от твоите таланти, щяха да са деветия орден на империята като Безцветния Нерг. А в битката за Мелиин биха разпердушинили маговете. Така че относно теб имам два отговора на въпроса "кой си ти, Фесис". Първият отговор е много неприятен... - Ръката на владетеля с неуловима бързина се насочи към младежа, черният камък на пръстена гледаше стреснатия Сив боец право между очите. Почувства се халосан от опитен в юмручни схватки пехливанин. - Мисля, че си шпионин на Седмоцветието!

В помещението нахлуваха Волни с голи мечове в ръце.

Фесис бе притиснат до стената от сила, против която не бе успял да вдигне щит-заклинание. Просто не бе очаквал, че Императорът...

- Вържете го и го претърсете - нареди владетелят, продължавайки да го пронизва с втренчен тъмен поглед. - Какво ще кажеш сега, боецо? Или - съгледвачо?

- Ще кажа - изхърка от задушаващото го въже Фесис, - че си глупав, Императоре мой. Толкова глупав, че поданиците ти напразно леят кръвта си заради теб!

Дързостта на омотания като муха в паяжина младеж не разгневи владетеля. Но и не го накара да омекне. Пръстенът продължаваше да е прицелен в челото на Фесис, от което недоучилият вълшебник от Долината се чувстваше крайно неприятно.

- Така ли? - хладно отвърна Императорът. - И защо мислиш така, позволи ми да запитам? В теб има Сила. Пръстенът ми не умее да лъже. А кой друг в нашия свят може да владее магията, освен ако не е преминал през школите на Дъгата?

- Нима чародеите на елфите и Дану също са били послушници у ордените? - заяде се Фесис.

- Ти си човек - сурово отсече Императорът. - Не си елф, нито Дану. А никой от древните раси няма да седне да учи на вълшебство хуманус, свой смъртен враг. Освен това Сивото братство е участвало във войната против Дану. Надали са забравили вашите полустотни. Измисли нещо по-убедително и не

се бави. Защото ще прибегна до това - Императорът ловко надяна бялата рицарска ръкавица. - Против нея магията ти ще е безполезна. Затова не си и помисляй да я използваш. Е?

- Аз ви донесох този талисман. Императоре мой - горчиво възкликна Фесис. - Ако бях шпионин на Дъгата, щях ли да ви снабдя с такова оръжие?! Помните ли какво стана с мен, когато понечих да ви я дам!

- Казах, че го помня - студено каза Императорът. - Рано ми е да забравям още. Но съм бил обучаван... дресиран... от Сежес. Знам как играе Дъгата. Тя не се пазари за цената, когато иска да постигне нещо. Допустимо е всичко - предателство, убийство на свои, само и само да получат желаното. Например, моето доверие. Ордените пожертвали неколцина простаци - колко му е.

Коварството им е тънко и жестоко. Но в замяна придобиват...

- Какво толкова придобиват! - не издържа Фесис. -

Повелителю, бяхте в моята власт горе в кулата! Ако бях маг. легионерите нямаше да ми попречат!

- Да, има и факти, които говорят в твоя полза - съгласи се Императорът. - Но има и нещо, което не мога да простя с лека ръка. Зададох ти въпрос. И не получих правдив отговор. Нима трябва да

го изтръгна от теб с клещите на палач?

"Тези студени очи - помисли си Фесис - вече за ме осъдили. Той не ми вярва. И с право. Кой на негово място би си позволил подобен разкош - да повярва! Но... но аз нямам право да му разкажа за Долината! Командор Арбел обаче знаеше за Долината! Даже нарече Игнациус от нашите. Какво да правя?!"

Той разлепи устни:

- Никога не съм принадлежал към ордените на Дъгата. Никога не съм учил от тях. Имах дарба. Намери се и учител. Знаете, че в Сивото братство имаше магове-ренегати...

Императорът го прекъсна, сякаш не го беше чул какво говори:

- Ти твърде спокойно работиш с Изкривяващия кристал... а аз чувствам, че този талисман не е толкова покорна вещ. Ти с лекота сне заклинанията-капани в кулата. Имал си учител? Толкова вещ? Такива не напускат Дъгата. Не знам, Фесис, ако наистина това е името ти. Не знам. Коварството на ордените няма предели. Интригите им са сложни и заплетени. Нямам представа дали всичко, което извърших от началото на войната, която според Сежес и компания е метеж, не е било провокирано от самите ордени... Почвам да се съмнявам. Не ти вярвам, войнико.

Това прозвуча като последно предупреждение. Открита заплаха: избирай сам, пленнико - живот или смърт? Фесис направи последен опит. Сковано сви рамене:

- В Дъгата няма единство. Може да им се изплъзне и вещ учител, може и да не съгласуват добре действията си, плетейки толкова сложен заговор против вас...

- Увърташ - ласкаво забеляза Императорът. - И с това само си вредиш. Не е ли по-лесно да ми разкажеш истината. Не ти обещавам предварително милост. Не мога да си я позволя. Ако си шпионин - ще умреш леко. Ако упорстваш...

- Разказах всичко както беше!

- Не си.

Пръстенът докосна челото на Фесис и младежът разпозна разгъващо се заклинание, принуждаващо всеки простосмъртен да говори истината. Не можеше да му се опре, без да използва магия.

За което владетелят моментално щеше да научи. Камъкът му помагаше да чувства чародейството.

- Нека проверя какво от казаното от теб е истина... - По челото на Императора потече пот. Пръстенът бе твърде груб инструмент. -Така... Относно твърденията ти, че нямаш нищо общо с Дъгата...

тук си прав - леко учуден произнесе владетелят, сетне отново присви очи. - Струва ми се, че каза истината. Струва ми се... Мразя този израз! Само обезчестена левица може да говори така - струва пи се, че съм бременна! Мъжете трябва да знаят! Да получават точен и ясен отговор. Или с добро... или насила.

- Казах истината и...

- Не - поклати глава Императорът. - Не цялата истина.

- Императоре мой... - Фесис отхвърли преструвките, вече съвсем не на шега изговаряше думите с усилие. - Принуждавате ме да дам отговор... който може да ми струва живота. Кодексът на моя... истински дом... не ми дава право да разкривам тази тайна.

Това не беше съвсем лъжа. Според една древна традиция, ако нечий прекалено дълъг език станеше причина Долината да бъде нападната и да даде жертви, виновникът биваше наказван със смърт. От друга страна, досега този закон не е бил задействан нито веднъж... но това владетелят на Мелиин не би могъл да знае. Поне формално Фесис не лъжеше.

Императорът кимна, бегло поглеждайки пръстена си:

- Да, принуждавам те.

- Тогава има ли значение как и къде ще умра заради приказливостта си?

Повелителят сякаш се разколеба. Неуловимо, тънко и съвсем слабо заклинание - и вълшебството на пръстена беше отклонено. Повелята за истина сега се плъзгаше покрай Фесис. без Императорът да подозира за това.

Младежът затаи дъх. Искаше още един въпрос, въпрос, на който можеше да отговори... и да разреши опасния обрат в своя полза.

И Императорът го зададе, Фесис отвърна. Устните на владетеля съвсем леко трепнаха в подобие на усмивка.

- Отвържете го! - заповяда на Волните. - И ми дайте пълна кесия злато. За теб е, войнико. Да се почерпиш.

* * *

Вървяха вече втори ден. Акциум неусетно бе влял сили в изтощената снага на Тави.

Отбиваха се в крайпътни ханове, но нощуваха на открито.

Похапваха скромно, но достатъчно. Кой знае защо, нито един ханджия не им поиска заплащане.

Тави предложи да вземат коне, но Акциум след дълъг размисъл отклони предложението, без да даде обяснения.

...Наближаваха един хан, слънцето още беше високо -размазано петно сред сивото небе. Акциум вървеше и гледаше в краката си, замислен за нещо.

Тави също мислеше - за възхода на човешката раса, за разоряваните човешки селища и за железните легиони, които на свой ред после опожаряваха и сриваха горските дворци на Дану и елфите, подземните обиталища на джуджетата, бърлогите на орки и тролове.

- Ох! - Вълшебникът внезапно спря и се хвана за сърцето.

- Почакай, почакай, момиче... Нещо... нещо ужасно става в Хвалин...

Тя го хвана под ръка и заедно докретаха до странноприемницата.

- Ще останем да нощуваме - каза Акциум. Изглеждаше зле. -Трябва да отпочинем... макар че в нощ като тази не е много разумно да спим. Нали знаеш, чародеят в съня си е особено беззащитен... и може неволно да откликне на заклинание за издирване... а точно сега Дъгата ще ни търси особено упорито.

- Защо си толкова предпазлив? - възмути се изведнъж Тави. -Та ти можеш да ги пометеш като досадни мухи!

- Тъкмо заради това. Тави. Помитането ще вземе невинни жертви.

- Невинни жертви? Те ни преследват като дивеч! Ще взема да

си помисля, че... че ти е жал за тия... тия... ти ги щадиш! Те обаче не пощадиха родителите ми, няма да пощадят и нас!

- Хм. Така е. Няма да ни пощадят. Но аз ще ги щадя.

- Как?! Защо?!

- Защото не искам да подкопавам силите на Дъгата.

Козокраките твари са по-страшен враг. Уви, моето момиче. В тази битка Дъгата може да се окаже наш съюзник.

- Не желая ордените за съюзник! - избухна девойката. -Те... те ме изнасилиха!

- Знам. Но ти им отмъсти. Насилниците са мъртви.

- Моите - да! Но има други! Десетки други, които са погубили и озлочестили стотици хиляди наистина невинни жертви!

- Красиви думи, Тави. Сигурен признак за вътрешна несигурност в собствените сили и принципи.

- Ама ти наистина защитаваш... оправдаваш Седмоцветието?! - ахна Тави.

- Мислех, че си ме чула и че си запомнила - отвърна раздразнено Акциум. - Дъгата с всички средства се е мъчела да предотврати неконтролираното разпространение на чародейството. Редно е да осъждам методите на ордените, но не и целта им. Седмоцветието всъщност се оказа пазител на равновесието в света...

- Хич не ми пука за твоето равновесие! - извика девойката. -това равновесие се плаща с кръв на дръвника и пепел от кладите!

- Недопустимо е един маг да разсъждава като кон с капаци. Тави - уморено произнесе вълшебникът. - Разбери, да бъдеш чародей, това не е само да умееш бързо и ловко да твориш заклинания. То е много, много повече... Недей се мръщи. Аз ти го казвам! Аз, който можех да паля и да гася звезди! - гласът на Акциум изведнъж бе станал властен и страшен. - Магът, това е отговорност, неподкупност и липса на предразсъдъци! Магът е длъжен да гледа обективно на нещата...

- Как?

- Без да намесва лични интереси, ето как... - вълшебникът отново помръкна и заговори по-тихо. - Хайде да влизаме в хана, Тави. Чувствам се изцеден отвътре. Утре ще видим какво бих могъл да сторя с обучението ти.

* * *

Навярно никоя майка не беше държала така бебето си, както Ахата притискаше към себе си Дървения меч. Девойката Дану седеше върху руините на кулата на Орден Арк. в центъра на опустошението, останало след магическата битка. Нищо не я интересуваше. Пръстите й галеха Имелсторн, устните мърдаха, тя като в унес напяваше едва чуто някаква песен. И на сърцето й бе светло и спокойно. Мечът отново беше попаднал в ръцете на племето й. Отсега нататък всичко щеше да е прекрасно.

Наоколо се търкаляха трупове, площадът бе изровен, сякаш под него бяха беснели чудовищни къртици, близките къщи димяха разрушени до основите си. Жителите на Хвалин, които бяха имали късмета да живеят по-надалеч от мястото на сражението, не смееха да надничат навън. Развалините мълчаха.

Край Ахата шумно се срути и хлътна навътре парче зидария.

Над черната дупка се носеше облаче прах. Скоро оттам се подаде рошава човешка глава с мърляво лице. Очите болезнено се присвиваха от дневната светлина. Оцелелият съзря Ахата и с глухо възклицание се скри обратно в дупката. След малко се подаде друга глава - плешива. Собственикът й се оказа доста по-храбър и решителен - показаха се рамене, ръце... Човекът носеше парцаливи дрипи, в които някой по-наблюдателен би разпознал костюм на смешник.

Кицум се измъкна на повърхността. След него - Трош, после -жонгльорът Нодлик. Евелина, Таниша, Еремей... последни от дупката изпълзяха Тук и Ток. Целият цирк на господин Онфим, без робинята и самия собственик. Затворниците се оглеждаха леко стреснати.

Що за сила ги беше опазила живи - единствените оцелели от твърдината на Червения орден? Що за сила им бе помогнала да си пробият път нагоре, към въздуха и светлината на деня?

Магията е сляпа и страшна стихия. Но и тя се покорява на съдбата.

Клоунът разкърши рамене. Държеше се бодро въпреки опърпания си вид. Или поне се мъчеше да се държи юнашки.

Прокашля се и подвикна приятелски:

- Ей, Ахата! - все едно бе срещнал на панаир стара позната. - И ти си тук! Какво щастие! Измъкна ни все пак, благодарим ти. Аз поначало си казвах - ще ни отърве нашата Ахата от зандана. И вярно, отърва ни! Дай да те прегърна! А, намерила си и тази играчка... Виж колко добре всичко се нареди.

- Ки... кицум...

- Да, да, Кицум - зарадва се старият смешник. - Хайде, мила, ставай и да си ходим. Тук не е за нас, дай да се изнасяме, докато е време, че знае ли се какво може да стане... виж на какво прилича пустия му площад... Ей, женорята! И другите! Поклон дължим на своята спасителка Сеамни! Кланяйте се, кланяйте се, няма да ви се секнат гърбовете... Нодлик! Евелина! Аз също ще се поклоня, не ме гледайте като гладен пор и мокра кокошка!

Таниша изобщо не се нуждаеше от покана. Тя пое ръката на Ахата, притисна към нея мокрото си от сълзи лице и плахо прошепна:

- Прости ми...

Евелина пък жално нареждаше като в църква:

- Ох, госпожо милостива, смили се над мен грешната! Слаба е човешката природа, госпожо Ахата, слаба и зла! Прости ни, моля те! Аз няма да си простя, срам какъв, какъв срам...

Ахата разсеяно кимаше.

- Е, стига толкова - рече Кицум и се засуети. - Хайде, побързайте, да се махаме...

Ахата се изправи и позволи да я поведат през развалините - не се озърна към камарата ръжда, обезобразените останки на Господаря на Пороя - по притихналите пустинни улици, през градската порта... Вървеше като насън. Целият й свят се беше свил до размерите на Дървения меч.

Никой от артистите на странстващия цирк не забеляза как зад тях една тънка ръка отмести камък и от дупката излезе едно дребно, изранено, почти скалпирано същество, в което Ахата не без почуда би разпознала невръстната вълшебница Силвия.

Олюлявайки се, момичето изкуцука надолу по руините към центъра на площада. Спря се пред онова, което приживе бе Господарят на Пороя. Разрови ръждата и измъкна оттам грамаден, по-висок от нея черен меч с деформирано острие. Простена, помъчи се да го метне на рамо, но се спъна и падна по очи.

Изхлипа, надигна се и изведнъж замръзна, втренчи се в ръждивата пепел. С трепереща ръка изтръгна от натрошените, крехки, овъглени ребра златна пластинка - овална, не по-голяма от дланта на малката магьосница.

Никой не видя това освен може би самотният сокол, който се беше зареял над града.

Силвия конвулсивно стисна пластинката в юмруче -толкова силно, че се поряза. Закапа кръв.

Момичето прошепна една дума - късо заклинание, или име.

Но какво точно, това не научи даже грабливата птица в небето.

* * *

- Ще присъстваш на полевия имперски съвет - каза Императорът. - Искам да слушаш внимателно всяка дума, Фесис.

Насам идват множество от бароните на държавата. Водят и воинските си дружини... Уви, не толкова многобройни, колкото би ми се искало. И все пак идват, подчинявайки се на призива ми. Аз съм техен сюзерен, те са моите васали. Но открай време бароните са пращали синовете и дъщерите си в магическите школи на Дъгата. Така аристокрацията, опората на Империята, е свързана с кръвно родство с моите врагове. Теб повече няма да те разпитвам... макар и да не съм удовлетворен от това, което научих. Бих желал да узная цялата истина за теб. Но сега това не е важно. Важното е, че не си съгледвач на Седмоцветието, това ми е напълно достатъчно засега. Ти ще слушаш какво ше кажат бароните на съвета. И ще ми докладваш за впечатленията си от всеки един от тях. И така, втори легат Фесис, приготви се за новата си служба.

- Служа на Империята, повелителю! - отвърна стреснатият от внезапното повишение младеж. - Благодаря за... ох...

- Не е "ох". Ставаш мой оръженосец. Званието втори легат не ти го давам, за да командваш кохорти или разузнавателни отряди.

- Служа на...

- Да, да. И така, Дъгата на всяка цена ще се стреми да се разправи с мен. Колкото по-скоро вземат крайни мерки, толкова по-добре...

- Императоре мой, ще дръзна да прекъсна мислите ви, но тъкмо по повод предположенията ви. Преценявам и най-отговорно ви заявявам, че ордените в момента нямат никаква изгода от вашата смърт. Отделен въпрос е дали ще се опитат, но изгода наистина нямат.

- Така ли? Защо?

- Държавата се държи най-вече на традицията за приемственост на властта, господарю. Мелиинските императори са предавали короната на синовете си... винаги са имали само един син и никога дъщеря. Майките са били от различни съсловия -аристократки, гражданки, селянки дори. Но винаги са раждали едно дете и то само момче. Очевидно Дъгата е имала пръст в това. Същата Дъга, която е напълно удовлетворена от системата на управление. Да, ордените упражняват... упражняваха реалната власт, но винаги зад гърба на Императора. Маговете не желаят публична власт, не и Върховните магове. Иначе открито биха... разбирате ме. Така че и сега, ако вие загинете... традицията ще бъде нарушена, понеже нямате наследник.

- Имаш известно право - съгласи се незабавно Императорът.

Нито един мускул не трепна по лицето му. - Но пропускаш и другата възможност. Дъгата може да сътвори... кукла. Напълно е според силите им... както и да е. Продължавай. Виждам, че не си свършил.

- Напротив, обмислих и тази възможност. Вече споменах, че сред ордените няма единство... това не е изненада за вас.

Затова те не биха постигнали споразумение кой точно ще управлява въпросната... кукла. Още повече сега, в условия на гражданска война.

- Тъй ли? Защо? - вниманието на владетеля се изостри. В очите се мярна нещо като безпокойство.

- Защото във войната, особено когато е междуособна, а тя е такава, Седмоцветието е част от доскорошната държава, въпреки че и всеки орден е държава в държавата, а пък Съветът на Дъгата е държава в държава в държавата...

- Май трябваше направо да те назнача за канцлер, втори легат Фесис. Продължавай. Имаш цялото ми внимание.

- Войната - ободри се още повече младежът - е превъзходен случай да бъдат избити враговете с чужди ръце, любим похват на маговете. В столицата загинаха предимно адепти на Лив, Солей,

Флавиз и Угус. Орден Кутул е пострадал, но не непоправимо.

Изобщо не видях сред противника алените плащове на Арк.

Нямаше и вълшебници от Гарам. Както винаги, извън бурята остана Безцветният Нерг. А сега, след като са любители на коварни ходове, дали оцелелите от ударените ордени няма да заподозрят, че са били жертва на "събратята" си по занаят? Ще си имат ли същото, и без това резервирано, доверие както преди?

- Интересна постановка. Но твърде много ми понамирисва на добри пожелания, отколкото на нещо реално. Да, една разпра в Дъгата би била голям късмет за нас. Но не мога да се осланям на такава комбинация от зарове. С хазарт не се управлява държава, не се печелят войни. Изключения и да има, те потвърждават правилото - убедено каза Императорът.

- Нямам предвид късмета, Императоре мой. Но съм готов да се обзаложа, че маговете няма да се решат да обезглавят Империята. Навярно кроят планове не да ви убият, нито да ви заменят с марионетка. Защото може да превърнат самия човек в марионетка... не се гневете, повелителю.

- Продължавай - изръмжа Императорът, очите му светнаха злобно.

- Но пак изниква същият въпрос - защо не са го сторили досега? Те приеха уличен бой... приеха да играят по наложените от вас правила, където предимство има численото превъзходство, доблестта и саможертвата на отлично подготвените да се бият в строй легионери. Защо не удариха директно и веднага вас?

- Ти как мислиш?

Фесис красноречиво погледна бялата рицарска ръкавица, с която владетелят вече не се разделяше. Младият Император сведе очи към подаръка от силите на Мрака.

- Разбирам - бавно каза той. - Амулетът на нощта. Може би той носи в себе си велико зло. Чувал съм за такива талисмани... пръстени например. Притежателите им са ставали притежавани от амулетите си. Роби. Не са могли да се откъснат от талисманите си, които са овладявали мислите и душите им... а после са ги предавали, превръщали са ги в нещастни чудовища... Чел съм за тези неща.

- Ръкавицата ви защитава, повелителю. Не зная дали тя притежава свойствата на онези древни амулети, но...

- С една дума - припряно рече Императорът, - заради нея съм неуязвим за Дъгата. Така ли излиза?

- Не бих го твърдял толкова категорично - поклати глава фесис. - Все още не сме се сблъсквали с най-добрите магически воини на Седмоцветието. А аз не съм толкова опитен... за да установя теоретично дали ще устоите на Върховните магове...

- Тогава - сурово промълви владетелят, - няма да се занимаваме с теория и лабораторни изследвания. Не възнамерявам да проточвам военните действия. Не бива да им дам да се обединят и да натрупат нови сили... Но, за това ще стане дума на съвета.

- Искам накрая да изкажа своята благодарност - поклони се Фесис - за доверието. Всъщност, вие не ме познавате, но...

- Император, който греши в избора на хора, на които да даде доверието си - трепна мраморната маска, - не е никакъв Император. Обучаван съм дълго и безпощадно на това умение. Бях прилежен ученик. И смея да твърдя, че съм постигнал нещичко в това отношение. Свободен сте, втори легат. До скоро.

Фесис се отпусна на коляно. Императорът му отвърна с леко кимване.

Съветът се събра в подземието под кметството. Залата грейна от позлатените доспехи на благородниците, от пищните им гербове и разкошни наметала. Сивкавите армейски брони съвсем се изгубиха сред тях. Фесис обърна внимание на това колко малко от присъстващите са легионни командири и кимна на началника на Волните, който си позволи бледа снизходителна полуусмивка: не се притеснявай, оръженосец, знаем си работата.

Все още не бяха пристигнали призованите от далечните гарнизони кохорти на имперската армия. За съжаление, не можеха да се надяват на скорошното завръщане на Втори и Пети легиони, макар да им бе пратена съответната заповед. Колкото до корпусът зад морето, без помощта на Дъгата прибирането им в родината нямаше как да стане, Фесис бе безсилен да съдейства за това.

Началникът на Волните с хладен глас възвести появяването на Императора.

Владетелят бе въоръжен и облечен в доспехи, и Фесис мислено одобри тази негова предпазливост.

С жест владетелят подкани бароните да заемат местата си на голяма кръгла маса, върху която бе разстлана карта на Империята -от ледената полярна пустиня до брега на Задпределния океан. Повелителят остана прав.

- Благодаря на верните си васали за бързината - рече той и тутакси премина по същество, безжалостно мачкайки етикета.

- Всички от вас са чели моя едикт за война против Дъгата, затова няма да повтарям нещо, което вече ви е известно.

Наполовина дългът ви към Империята е изпълнен. Сега предстои да дадете остатъка. Трябва да решим как час по-скоро да приключим тази война. Според заветите на моя царствен баща, приканвам най-младшите по титла да изкажат мненията си преди всички. Моята дума ще бъде последна.

Той спокойно седна на креслото си. След миг тишина бароните се размърдаха неспокойно. Никой не желаеше да взема пръв думата.

Легатите стояха край стената с безразлични лица. Тяхната работа не беше да решават на този съвет.

Фесис стърчеше между легатите и креслото на Императора -нащрек, готов да слуша, да наблюдава, но и да скочи да брани владетеля. Разбира се, Волните бяха тук, но все пак -допълнителната ризница не тежи на войнишкия гръб, както казват в легионите.

"Но и тутакси добавят - ако не си рекъл да плуваш през дълбока река" - припомни си Фесис.

След още около минута мълчание, традицията първи да се изказват младшите аристократи бе пренебрегната - както това беше станало с церемониите.

Изправи се барон Брага, снажен мъж в скъпи доспехи, не толкова здрави, колкото инкрустирани. Навярно струваха цяло състояние. Баронът бе един от най-заможните хора в Мелиинската империя. Беше три пъти вдовец. Не му вървеше много и на челяд -половината от децата му умираха при раждане. Но измежду оживелите четири две негови чеда служеха на Дъгата.

Ненапразно беше взел думата именно той. Бароните бяха имали достатъчно време да се споразумеят как да се държат на съвета. И сега показваха на Императора, че не ламтят да продължават войната.

- Волята на владетеля е закон за поданиците - изкънтя басово Брага. - Ние зарязахме всичко и дойдохме по призива на своя

сюзерен. Това е наш дълг. Но наше право е, потвърдено от вашия баща, да получим отговор на въпроса дали изобщо е необходимо да се воюва? Бием се на свои земи. От такава бран нито плячката е плячка, а разорение за народа, нито славата е слава, а... - Баронът се усети, че може да прекали. - ...Не е като битката отвъд морето!

Освен това, никой от нас не знае как да устои на заклинания, как да воюваме против маговете, защото досега бяхме воювали рамо до рамо с тях. Мечовете не могат да се сравнят с вълшебствата! Благородното съсловие се подчини на призива на своя повелител, но благородното съсловие казва: мечовете в ножницата! Тази война няма смисъл. Участта ни е да бъдем разбити, ако продължим. А в същото време по разорените от тази бран земи ще плъпнат богуомразните Дану и всякакви други елфи...

Императорът слушаше с каменно лице.

- Благородното съсловие предлага... смее да предложи на повелителя да прати нас, събраните тук барони, като пратеници при магическите ордени. Аз вярно съм служил на вашия баща, моята вярност към Империята е вън от всякакво съмнение. Готов съм да стана посредник и да преговарям с чародеите. Интересите на държавата няма да бъдат засегнати. Тази война следва да се спре, за да не отслабва целия човешки род.

Баронът с достойнство се поклони, доспехите му изскърцаха.

- Добре - каза равно Императорът, сякаш точно това бе очаквал да чуе. - Нека благородното съсловие продължи да се изказва.

Този път нямаше нужда от повторни подканяния. Един подир друг бароните ставаха, кълняха се във вярност към короната, след което с различни слова повтаряха приблизително същото, което вече бе заявил барон Брага. Дъгата била непобедима, Дъгата била надеждна опора на държавата и неин страж против мерзките нехора. Как можело лявата ръка да сече дясната, след като недобитите Дану, орки и даже покорните уж джуджета само това и чакали... а между другото, орките на север комай са станали прекомерно, многобройни, размножила се е пак тая сган... и така нататък.

Императорът само кимаше, без да пророни и дума.

Някои аристократи измисляха доста находчиви доводи. Но нито един не посмя да спомене за синовете и дъщерите, някои от които вече носеха едноцветни наметала на магове или още се обучаваха в школите на Дъгата.

Повелителят също не им го напомни. След като изявленията приключиха, той с безизразен глас каза:

- Признателен съм на своите васали за изразените мнения.

Разбрах позицията на благородното съсловие. Нека сега да чуем какво ще рекат командирите на моите легиони.

Ропотът на недоволство бързо стихна, когато Императорът присви очи.

Напред пристъпи Сула - изпънат като новобранец на строеви преглед. И излая в настъпилата тишина:

- С магиците трябва да приключваме бързо. Слава на Спасителя, сега, заедно с баронските дружини имаме достатъчно сили, за да ги размажем. На три дни път оттук се намира главната кула на Орден Кутул. Предлагам атака и пълно изтребление на укрилите се там чародеи. За целта са необходими...

Барон Брага скочи от креслото си, бронята му издрънча.

- Каква атака, легат?! Не чу ли какво говорим тук?! Време е за преговори, не за сеч!

Сула изобщо не се притесни. Отвърна бързо, сякаш изстреля залп от арбалети - право в мишената:

- И какво ще стане, уважаеми бароне, ако като условие за мир маговете поискат главата на нашия повелител?

Баронът хлъцна, почервеня от гняв. Но не успя да отвърне на нахалните слова, защото се обади императорът - с жив тон на заинтригувано дете:

- Наистина, какво ще стане, ако поискат това?

- Кха... повелителю... хм... аз...

- Ще позволи ли моят сюзерен да кажа нещо? - чу се по женски мек, присъскващ глас. - Досега се въздържах да говоря...

От задните редици на благородниците се беше изправил висок слаб човек в черни доспехи. Те също бяха пищно украсени, но им личеше джуджешката изработка.

- Граф Тарвус - промълви Императорът. - Слушам ви.

Черният шлем, изпод който бяха избили толкова руси, че чак белоснежни кичури, се сведе почтително. Графът вдигна забралото. Светна едно бледосиньо око. Вместо другото тъмнееше грозен белег рана. Нямаше превръзка.

Тарвус бе не по-малко богат от Брага. Владенията му лежаха на източната граница.

- Благородни барони, доблестни легионери - изрече той с мекия си глас. - Обърнете внимание на лявото ми око. То се превърна в пара под нажежените клещи на палачите от подземията на Дъгата. Изгаряха го бавно, под контрол на специални заклинания, които продължаваха агонията и не ми даваха възможност да се възползвам от милосърдието на безсъзнанието.

Искате ли да знаете за какво провинение бях подложен на това унижение? Аз, благородник на Империята? Васал на Негово императорско величество? А дори да бях разбойник от простолюдието, нима в занданите на Седмоцветието ми е било мястото? Ще ви кажа с какво съгреших пред маговете. Не им дадох дъщеря си, която имаше вълшебна дарба. Тя ме беше помолила за това. И за да ме предпази, избяга от бащината си къща. Написа ми, че ще стане воин, но няма да служи на Дъгата. Маговете обаче не ми повярваха, че не зная къде е. Аз и да знаех, нямаше да им я издам. Кой ли знае къде се скита тя сега, къде ли гният костите й... навярно в същите онези тъмници, където ми горяха окото. - Графът с изящно движение на ръката посочи празната очна орбита. - Аз знам, уважаеми барони, че мнозина, ако не всички от вас имат свои деца в кулите на гнусната банда, присвоила си името на прекрасно небесно явление, следствие от изумително пречупване на светлината на щедрото слънце. Тези ваши синове и дъщери са не само на служба там. Те са заложници. Вие произнасяте клетви към Императора, но сърцата и честта ви са там, където са вашите деца. Затова и не се учудвам от речта на Барон Брага. Изпитвам истинско съчувствие към този благороден мъж, чието сърце му диктува да каже... какво всъщност каза барон Брага? Каза: "Господа, нека се

предадем колкото се може по-скоро. Да сключим мир на всяка цена." Това каза той. Като баща... като прокълнат от съдбата баща -аз го разбирам и съм изцяло на негова страна. Но аз съм и васал на Империята. И моята чест не е цената, която съм съгласен да платя за мир с маговете!

В паузата се чуваше пуфтенето на барон Брага, който беше станал морав. Гледаше масата пред себе си.

- Затова аз съм съгласен с командир Сула. Кулата на Кутул е най-близо. Предлагам още тази вечер да тръгнем натам. Да се пратят вестоносци до още непристигналите части да се насочат натам. По това време на годината пътищата до назованата кула са добре проходими. Аз казах, господа.

- Моля... моля повелителят да ми даде думата... - изхърка Брага.

- Да, заповядайте, бароне - равнодушно отрони Императорът. -Само че защо ме наричаш "повелител"? Струва ми се, че така би следвало да се обърнеш към почитаемата Сежес или който там сега е председател на Ареопага...

- Моля Императорът да ме извини - вметна Тарвус, -Ареопагът няма председател в момента.

- Ще стане дума и за това, уважаеми графе. Нека сега говори барон Брага.

Баронът стисна юмруци и злобно погледна графа.

- Императоре мой, граф Тарвус си позволи да изкаже съмнения във верността ми... и даже повлия на Негово величество... Но искам да защитя доброто си име със слова от Книгата на Спасителя, че предаността и верността не се градят върху сляпото подчинение... Казано е, че ако пастирът води стадото към пропаст, не е забранено стадото да свие от гибелния път! Войната с маговете е този път към пропастта, повелителю! Ще загинем всички!

- В столицата - забеляза Императорът - не загинахме всички.

- Да! Но колцина храбри войници останаха да гният като леш по улиците на Мелиин! Стотици наши жертви срещу една карета хора от Седмоцветието...

- Дъгата няма повече от седем хиляди души - спокойно каза владетелят. - Две-трети от тях са с ниски рангове на владеене на силата. Ние можем да им противопоставим десетократно повече. И то само легионери, без дружините на бароните.

- Но какви са тези сметки!? - развика се Брага.

- Простички - без да повиши тон отвърна Императорът. - Опит от Мелиин. В близък бой магът сразява деветима. Но десетият го довършва. Но тези сметки не те засягат, бароне. Доколкото разбирам, ти не желаеш да ме последваш. Мълчи! Ти каза достатъчно. Затова спокойно можеш да напуснеш лагера ми. И всички, които споделят вижданията на барон Брага - също. Имате думата ми, че отказът ви да се биете няма да има никакви последствия за вас. Косъм няма да падне от главите ви - защото дойдохте. Но ако се срещнем на бойно поле... ако застанете на страната на врага ми - не чакайте никаква пощада. Нито за себе си, нито за своите семейства, роднини, слуги и приятели.

ДЕВЕТА ГЛАВА

Клара се връщаше. Вече и сама, без предупреждението на Игнациус, усещаше гърчовете на силата в Междините. Нещо наистина ставаше. Нещо зловещо. Катастрофата наистина не идеше от нахлуването на козокраките твари. И цяло чудо бе, че Пътеките още бяха що-годе проходими.

Вълшебницата се страхуваше. Тя безстрашната, се страхуваше. От все сърце й се прииска във висшите небеса да съществуват мъдри и благи богове. Да съществува и онзи Спасител, в когото тъй непоколебимо вярваше приятелката й Аглая. Да не е само красива легенда идеята, че някъде все пак има висша справедливост.

Отхвърляше тези недостойни за боен маг надежди като предателска слабост на духа, но малодушните мисли се връщаха отново и отново.

Беше пристигнала в Мелиин. Гледката се оказа повече от неприятна. Под навъсеното есенно небе догаряше Черният град. Белите квартали бяха сравнително непокътнати, обитателите на вътрешния град успешно се бяха справили с пожарите. А сега с оръжие се отбраняваха от безумната атака на оцелелите от бедняшките махали, които искаха да намерят вода хляб и подслон... Отделни граждани се събираха на мрачни групи и напускаха града.

Клара бе видяла през своите близо триста години много неща, но даже на нея й призля от миризмата на изгоряла плът. Дори приблизително не можеше да определи колко души бяха намерили смъртта си сред огъня в Черните квартали...

Магията в Мелиин бе мъртва и нищо не попречи на вълшебницата да проследи дирята на козокраките. Впрочем, не личеше те да са се криели. Самоувереност ли демонстрираха? Или наистина се чувстваха силни?

Следата я доведе до един стар долмен, потънал в невисок плешив хълм. Изсъхнали треви се трошаха под чизмите на Клара. Намираше се на почти седем мили от разорената столица -разорена от междуособицата на нейните владетели и изоставена на простите хорица.

Каменното укритие не само изглеждаше празно и мъртво, то наистина бе такова. Нито един маг не можеше да открие нещо повече, освен сенки от древно присъствие. Но Клара нямаше доверие на първите впечатления. Долмен до хълм, пък бил хълмът и висок колкото голяма купа сено - това не бяха случайни приумици на строителите, макар повечето хора да мислят, че долмените са преди всичко укрития за пътници против проливни дъждове или върлуващи в нощна доба твари или обикновени вълци. Хълмът определено бе много стара могила. Магьосницата се съсредоточи, плъзна вълшебни сетива, за да напипа подземната камера, в която от хилядолетия навярно гниеше някой забравен владетел от Древните раси - елф, Дану или някой от по-предишните дори. Усилието й костваше болка в слепоочията и тя бързо разбра защо.

Подир деветте слоя дървени трупи - скъпоценно дърво, едно от свещените за горските племена, Клара не си даде труда да си припомня наименованието - съзнанието й се натъкна на пласт натрошен бял камък. В него бяха пръснати парчета кехлибар, зареден със парализиращи магическото зрение и усет заклинания. Охо. Рядко срещана практика. Но пък... никакъв полъх на заровено имане...

Тя почувства празнотата на погребалната камера. Студен, застоял от векове въздух. И нищо. Празна кухина. Плячкосана?

Ами! Винаги е била такава. Хм, интересно.

Без да обръща внимание на мигрената от защитния слой,

Клара проучи камерата педя по педя. Нищо. Още веднъж., аха.

Едва доловимо петно на маскиран проход, който през лъкатушещ тесен тунел, сякаш изровен от пияна къртица, водеше още по-надълбоко. Вълшебницата предпазливо проникваше духом навътре.

Още една камера. Каменен саркофаг. Изпита леко разочарование. Горната камера бе фалшива - за заблуда на иманярите. Нима там лежат мощи на обикновено смъртно същество?

Опита се да надникне в изсечения от гранит ковчег...

Сякаш някой я зашлеви с нажежена рицарска ръкавица през лицето. Догади й се. Отдръпна се.

Създанието вътре будеше ужас и отвращение. А и... наистина ли бе мъртво?

Доколкото можеше да си го представи, то не приличаше на нищо познато. Разбира се, по нищо не приличаше на човек, освен по двата крака, което предполагаше че върви изправено на тях. Самите крака като че ли бяха подобни на кози. А торсът нагоре...

Клара отново едва не повърна.

Бе туловище на жзашпаупат.

Вълшебницата изхълца, студена пот изби по слепоочията й. Разбра, че нещата наистина са страшни. Долината никога преди не се беше изправяла срещу подобен противник.

Ледено опарване - от още по-голяма дълбочина към втората камера идеше някой. Пратениците на тварите. Клара светкавично се изтегли назад и няколкото останали минути, преди парламентьорите да се изнижат от долмена, употреби, за да се успокои - поне външно.

Отново бяха трима. Клара разпозна козокракия, който бе говорил с нея предишния път. За двамата му спътника -изчадията-морски котки, които тутакси се втренчиха в нея с неподвижни рибешки очи - не беше сигурна дали са същите.

Козокракият беше наметнат с черночервен плащ, някак твърде параден и показен.

"Конте - враждебно си помисли тя. - Накиприл се като за бал... И оръжие не носи. Сега ще почне да се лигави колко ми се доверява, а аз, кучката мнителна, подрънквам на какво ли не и нищо от дрънкалцата не мяза на прибори за хранене..."

- Не съм въоръжен, уважаема Клара Хюмел - учтиво се поклони козокракият и Клара се намръщи. - Можеш да ме провериш, все пак се познаваме отскоро и най-добрата основа за доверие е проверката.

Клара пренебрегна съмненията дали изродът чете мисли, загърби въпроса откъде знае името й - не помнеше да се е представяла, и си наложи да не обръща внимание на скритата подигравка. Без много да се замисля мигновено задейства най-сложното и заплетено заклинание, с което претараши пришълеца. Заклинанието съдържаше четири нива за избягване на капани и цели седем пласта защита от отклоняващи чародейства.

Козокракият не лъжеше. Наистина нямаше оръжие. Виж, Сила - от нея имаше толкова, че би могъл да продава и без пари да раздава. Арсеналът от неговите заклинания, до които тя бегло се докосна, беше напълно непознат на магьосницата. Ако й се наложеше да се брани веднага, не би съобразила как да им противодейства. Утеши се, че нейните също ще са поне наполовина също толкова нови за противника.

Заклинанието й се усука около козокракия и почна бавно да гасне, като се всмукваше в долмена. Всмукваше се... попиваше... навътре... надолу...

Клара леко се разтревожи... и направо изтръпна. Непознатата твар във втората камера изведнъж бе шавнала!

Вълшебницата се овладя мълниеносно. И също толкова светкавично разбра какво бе последвало. Хитростта на козокракия беше станала съвсем прозрачна. Тук той бе на своя територия.

Клара можеше да разчита само на обикновени оръжия - инак рискуваше да пробуди звяра в саркофага.

Погребаното чудовище отново замръзна в мъртвешкия си сън.

И сега, неволно принудена отново да обърне към него вътрешния си взор, Клара различи, че подът на втората камера е застлан с кости. Костите бяха човешки.

Тя не успя да се учуди, защото не познаваше добре историята на този свят, не беше чувала за Изхода и битката на Брега на черепите. Затова и не си даде сметка какво забележително откритие е направила.

Човешки кости в древна гробница, по-древна от елфите, Дану и останалите народи.

Единственото, което й хрумна, бе, че вероятно маговете от седемте ордени биха я отрупали с почести. Дори заради това, че толкова дълго време не са забелязвали могилата.

- Добре - разлепи устни Клара. - Тук ли ще преговаряме?

- Откровено казано - с насмешка рече козокракият и лицето му се изкриви в маска на ловък панаирджийски клоун, - бих предпочел да побеседваме долу... до саркофага. За всеки случай.

- Да бяхте постъпили като миналия път тогава - сдържано отвърна Клара. - Сега съм дошла да преговарям, не да се дуелирам.

- Но си въоръжена до зъби.

- И тогава бях въоръжена. Това не ви спря.

- Добре, Клара - неприятно, почти похотливо се ухили козокракият, сякаш отстъпваше подир дълга препирня, великодушен като преял барон. - Ще си поприказваме тук. Дръж си железата. Отиват ти. Но искам да разбереш, че употреба на бойна магия тук е... ъъъ... да речем, неуместна.

- Това го разбрах - надменно отвърна Клара. - Нататък?

- Нататък си ти, уважаема. Носиш ли ни отговора на вашия съвет?

- Да. Искаме три дни, за да обсъдим всичко най-обстойно и внимателно. Това се налага, понеже нямаме един-единствен управник, а традицията не ни позволява да вземаме решения, изхождайки от твърде мъгляви и непроверени свидетелства...

- Мъгляво свидетелство ли е тази могила? - светски я прекъсна пратеникът на Тварите от Тъмата. - Или непроверен свидетел си ти?

- Зарежи риториката - грубо изръмжа Клара, като реши, че няма да е зле да се престори на припряна. - Не съм измислила аз обичаите на Долината.

- О, не се засягай - лекомислено развя наметало козокракият, но продължи сурово и внушително: - Но трябва да си напълно наясно, че нищо не може да ни спре. Ние сме Строители на Пътя.

Дългът е над всичко. Този свят вече е наш. Нека избегнем войната, която ще бъде дълга и кървава... Вие сте стотици, а ние... колкото и от нас да загинат, никога няма да сме в недостиг, за да изпълним Върховния си дълг и смисъл на съществуване. Ние се възраждаме отново и отново. За да довършим Пътя.

- След което? - подхвърли Клара.

- След което ще се завърнем в породилото Лоното. Ще настъпи краят на времената, целта ще бъде постигната. Отново ще станем единни - отвърна с нещо, подобно на вдъхновение козокракият. - Клара, вие случайно се озовахте на пътя ни. С вас си приличаме. Усмивката ти би могла да е лишена от тази ирония, уважаема. И вие, и ние принадлежим към висшите раси. Сблъсъкът помежду ни е излишен. И нежелан, поне от наша страна. Ние не сме бойци поначало. Ние строим Пътя.

- Абе защо не вземеш най-после ясно да ми обясниш какъв е тоя Път! - не издържа Клара. - Що за чудо и приказ е? Хайде, щом вече преговаряме - обясни ми! Щом е толкова важен, кажете си го, пък тогава, сигурна съм, Съветът няма да се двоуми дълго и ще напуснем Долината, ако трябва и в найдълбокия пъкъл ще се заврем! Ако наистина е толкова важен тоя ваш Път - защо ще ви пречим!

- Път, Клара. Пътека. Друм. Какви други думи искаш?

- Откъде и накъде? - настояваше Клара. - Кой ще го ползва?

- Пътят води В къщи - без да се забави отговори козокракият. - Породилият ни ще измине Пътя и ще се завърне у Дома. Сега ясно ли ти е?

- Ох... Мъгляво е, мъгляво е! За мен е мъгла! Произнасяш прекалено общи думи, сътресения на въздуха. "Породилият",

"Дом"... Знаеш ли колко значения може да се вложи в тях? Кое от тях е вярното? Как да преценя!

- Казах, каквото можех да кажа. - Пришълецът разпери ръце.

Клара въздъхна. Помисли. Присви очи.

- Добре. Хубаво. Нека направим малка почивка. Да си побъбрим ей така, за разтуха и за смъкване на напрежението. Да се опознаем. С цел да си имаме повече доверие. Не ме бива много в светски приеми, прощавай предварително, че ще се държа като хулиганка. И така... Как си със здравето? Надявам се, че семейството ти е добре? Разкажи ми нещо за очарователната си съпруга. А дечицата?

- Разбирам и приветствам идеята ти. С прости въпроси искаш да разбереш какви сме. Но съм длъжен да те разочаровам. Ние нямаме семейства.

- Откъде тогава знаеш смисъла на тези думи?

- Това е мое задължение. Аз проучвам терена - света - през който ще мине Пътят. Затова знам какво е съпруга, деца... и така нататък.

- Ясно... Опитът ми да се държа като изискана дама отиде по демоните. Добре. Кажи ми тогава... какво беше онова нещо... онова същество под хълма? Някой от вашите ли е?

Козокракият загадъчно се усмихна. И толкоз. Клара изсумтя.

- Така не става - рече тя. - Така не може да се приказва. Ние не се разбираме.

- Защо? - учуди се събеседникът й. - Ти разбра много неща. Например това, че нямате шанс да спечелите войната против нас. Начинът, по който те пленихме... но сега е друго. Чувството за унижение и гневът могат да влияят твърде зле на способността да се разсъждава. При все че не е позорно да попаднеш в плен. Случва се. Затова говорим на равни начала. Правилно ли се изразявам?

Разбираш ли ме?

- Да - кимна механично Клара. Имаше чувството, че току-що е чула нещо много, много важно.

- Щом е така, какво ще ни отговориш? Ще напуснете ли Долината? Или твоите магове ше предпочетат войната?

- Три дни! Искам само три дни! Сам каза, че унижението и гневът... така де - какво ви струва да ни дадете три дни, за да могат всички пръдльовци дърти в Съвета да се почувстват уважени, а не принуждавани да вземат безалтернативно на практика решение!?

- Ние не бързаме, Клара. Пред нас е вечността. Но от друга страна, ние се стремим да отбягваме неоправдани забавяния, понеже те са престъпление, грях спрямо Породилия ни, ако ме разбираш правилно.

- Разбирам те. Вече се убедих в твоята сила. И повярвах, че намеренията ви са сериозни... и имат основателни причини. Но...какво ще кажеш за два дни? Или пак е грешно да се попилее толкова време? Хайде, тези два дни ще спестят години безсмислена, както казваш, война... а и аз съм склонна да се съглася, че ше е такава. Но, моето мнение няма голяма тежест на Съвета! Имай го предвид.

- Едва ли ще са години - напълно сериозно отвърна козокракият. - Надали чак години. Навярно месеци, това е реално... Добре, Клара Хюмел. Имаш два дни. Но не повече. След два дни

пак ела тук. Надявам се - с положителен и взаимноизгоден отговор.

Козокракият се обърна и ловко се шмугна в каменния портал на долмена. Спътниците му го последваха.

Минаха няколко минути, Клара престана да усеща пришълците, бяха се отдалечили по подземния тунел.

Тогава тя си пое въздух и изрева най-дългата и най-мръсната ругатня през живота си.

* * *

Опитът на Фесис да изпроси от Императора разрешение да проведе разузнаването лично се провали с трясък.

- Не ти е работа да пълзиш по храсталаци с откършени клонки по шлема и да си цапаш лицето с кал - сряза го Императорът. -Трябваш ми тук, до мен.

- Но маговете...

- Маговете няма да пратят насреща войска.

- А засади? Говорих с легионерите, които са се сражавали в Мелиин...

- Тук е друго. - Повелителят сви рамене. - Но и да има, какво пък, неизбежно е. Ще понесем известни загуби.

- Известни... загуби?

- Фесис, имам достатъчно хора. И прииждат още.

Доброволци. Свежи легиони. Войникът не се бие само за заплата.

Той се бие за да отмъсти - за командира си, за загиналия другар. Аз ще дам на всеки легионер тази възможност - да отмъсти. Искам войниците ми да преливат от жажда за мъст. Искам да мразят маговете. Да ги мразят повече от мен! Което надали е възможно...

Сивият боец замлъкна, поразен от преминалата за миг гневна вълна през лицето на Императора. Яздеха един до друг. Около тях се полюшваха в седлата осмината телохранители от Волните, пред които нямаше никаква опасност да се говори открито за какви ли не тайни.

Императорът се овладя и продължи спокойно:

- Остават два прехода до кулата на Кутул. Армията ми расте. Настигна ни Единайсети легион. Събраха се всички манипули на Първи. Пристигна авангардът на Четвърти - жалко че е само половин кохорта. Обсадният корпус от Грецел е с вече с нас... Достатъчно силни сме.

- Но баронските дружини... - вметна Фесис. - Барон Брага...

- Майната му на барон Брага! - прекъсна го Императорът. -Той се възползва от правото си на благородник. Не мисля, че е толкова привързан към децата си, на стария развратник не му пука за чедата, носещи наметала на магове. Просто не вярва, че ще победим. Затова се е отдръпнал. Ще съм доволен, ако се прибере вкъши. Ако не... ще избия целия му род пред очите му. Неговата глава ще падне последна - върху могила от глави.

Фесис потръпна от тази закана - най-вече от спокойствието и студенината, с която бе произнесена. Даже не бе и закана -просто Императорът съобщаваше какво възнамерява да прави.

Младежът вече се беше убедил, че думите и делата на суровия юноша с мраморно лице и василиск на гърдите не се разминават и на косъм.

- Същото се отнася и за другите барони, които си тръгнаха от лагера - додаде повелителят. - Не ме притесняват изобщо.

- Повелителю, легатите и повечето офицери са издънки от благородните родове...

- Но не и обикновените легионери. Имам достатъчно ветерани, за които значките на центурион и легат просто плачат с глас. Не повишавам старите кучета само защото нямам достатъчно свободни места за командири. Но ако стане това, за което се мъчиш да ме предупреждаваш, вакантни длъжности ще се появят в изобилие.

- Маговете вече са дошли на себе си. Ще ударят.

- Нека.

- На картата може да се появи едно ново море. Или пустиня.

На мястото, откъдето сега минаваме.

- И?

Фесис премига. Императорът мрачно се усмихна.

- Моите легиони умеят да се бият, съветнико. Знаят разпръснат и плътен строй. Насън ще се подредят във фаланга и без да се пробудят, ще пробягат така цяла левга. Обучени са и на дуелни схватки. Ще се сражават и под заслепяващо слънце, и в пълен мрак - тренирали са бой със завързани очи. Войниците ми могат всичко - да спрат конница и да пробият крепостна стена. За разлика от нехората, които обикновено са майстори само в една област на военното дело. Джуджетата са ненадминати в сражение под строй. Дану се несравними стрелци, всеки един техен би струвал колкото половин кохорта арбалетчици. По-добри конници от елфите няма. Кой да е орк е по-як от най-силните ми юнаци.

Сред нас, хората, берсерките са рядкост - сред троловете всеки втори е такъв. Човешка армия ще загуби една горска война, човешка крепост ще падне под натиска на джуджетата, а полевите укрепления от трапове и побити набързо колове, изградени от коболдите, биха станали непреодолима преграда и за сто легиона. Гоблините биха ни пребили с камъни от прашките си, ако дръзнем да настъпваме по планинските проходи. Ние отстъпваме на всички. Но! Ние можем да подмамим Дану да напуснат горите, ние можем да накараме джуджетата да нарушат строя, ние ще принудим елфите да приемат бой в блата, а окопните крепости на коболдите ще заобиколим. Срещу гоблините ще настъпваме в мъгла, с орките ще се сразим след една стомна силно вино на калпак. И ще победим.

Защото вече сме побеждавали през всичките войни, които са бушували в Северния свят.

- Волните - неволно напомни Фесис.

- С тях не ни се случи да се бием. Те са почти като нас. Навярно заради това станаха наши съюзници - убедено заяви Императорът. - Или поне не заемаха страната на противника.

- Но маговете... са хора.

- С хора умея да се бия най-добре. ...

Фесис млъкна.

Мислеше си, че с четирите налични легиона Императорът наистина има шанс... против една кула. Стига... стига ордените да не бяха поискали помощ от...

Фесис се смрази... Командор Арбел говореше за Игнациус съвсем приятелски!

Ами ако Дъгата е поискала - и получила! - помощ от Долината?! Бялата ръкавица на Императора - дали ще спре една Клара Хюмел?

Земята, през която се точеше ивицата павиран с камъни път, по който топуркаха копитата на конете, можеше да се превърне в морско дъно...

Фесис тръсна глава, за да се избави от кошмарните видения.

Наоколо трополяха войнишки ботуши и скърцаха колелетата на тежките обсадни машини.

"Светла им памет на предишните владетели на Мелиин -строили са хубави пътища..."

* * *

Главната кула на Орден Кутул представляваше всъщност цяла крепост. Отстрани минаваше река, по която обикновено плуваха шлепове на търговци. Те задължително спираха за проверка на дървеното пристанище, над което се развяваше знамето на Лилавия орден - платнище с цвета на Кутул, украсено със златен змей. От реката около комплекса постройки беше прокопан ров. Самата кула стърчеше близо до него - шестоъгълна, зидана с бял камък.

Три високи пилона на върха й сякаш подпираха небето.

Охраната на тази твърдина бе поверена не само на обичайните защитни заклинания, но и на малка армия стражници, набирани от околните села - обикновено роднини на послушниците и слугите на ордена.

Челната атака срещу щаб-квартирата на Лилавия орден вещаеше кървава баня за нападащите.

Само че никакви загуби нямаше да спрат Императора. Вече нищо не можеше да го спре.

Легионите вървяха бързо и весело. Покрай всеки голям път в Империята открай време се изграждаха военни застави - за стануване на минаващи войски, с пълни продоволствени складове. Императорът заповяда да не се пести нищо. Легионерите получаваха топла и вкусна чорба, ковчезниците сновяха от манипула на манипула, за да връчват заплатите - не войниците да се редят на опашки пред съответните палатки.

Легионерите се чувстваха повече от доволни. Какво повече им трябваше! Може би някоя кръшна и дашна мома...

Такива се намираха - по селата. Владетелят плащаше от личната си хазна на всяка жена, съгласила се да дари с ласка някой от войниците му, отиващи вероятно на смърт. Разбира се, това се отнасяше само до редовната армия.

Към дългата повече от миля колона се присъединяваха доброволци и дружини на дребни васали от благородното съсловие на Империята. Бароните, последвали своя господар обаче бяха малко. Не благоволиха да се появят и йерарсите от църквата на Спасителя.

Фесис се опасяваше, че това значи само едно - лордовете на държавата бързат да се споразумеят с Дъгата. Дъгата пък не се опитваше да се споразумее с Императора.

Значеше ли това, че маговете ще се скрият зад гърбовете на останалите лоялни към тях обикновени простосмъртни, пък били те и от благородно потекло? Че легионите в един момент ще се сблъскат с човешка армия?

Значеше, и още как. Бе ясно като бял ден. Въпрос на време бе... а засега пред крепостта на Кутул можеше да се срещнат с орда магически чудовища. Ордените непрекъснато развъждаха и отглеждаха все по-ужасяващи породи...

* * *

Привечер към свитата на Императора се добра вестоносец.

Беше монах от войнстващото братство на личната гвардия на Мелиинския архиепископ, Фесис с неприязън го разгледа, докато се приближаваше. Червено-бяло расо, препасано с парче въже - въжето бе вплетена невероятно здрава стоманена верижка, тайната за изковаването на която се пазеше от векове - мрачно лице, горящи очи на фанатик. Яздеше чистокръвен жребец - очевидно в конюшните на архиепископа имаше хора, които много добре си вършеха работата.

Младежът бързо предупреди командира на Волните за скритото оръжие на монаха, което според слуховете чупело като стъкло и най-твърдите доспехи, и вестоносецът тутакси бе взет на прицел от стрелците, а Волните измъкнаха мечовете си от ножниците.

Императорът насочи към пратеника пръстена си с черния камък.

- Какво искаш, божи човече - попита той.

- Послание. - От ръкава на монаха се появи дървена кутия със свитък. - Наредено ми е да чакам отговор.

Императорът смръщено погледна вестоносеца, който бе пропуснал титлите на повелителя, но онзи даже не мигна. Императорът стисна зъби. След няколко секунди сухо рече:

- Втори легат Фесис, вземи писмото. А ти почакай, божи човече, но се отдалечи, за да не ядосваш моите телохранители. Те са ревниви хора, не обичат въшни лица да стоят толкова близко.

Монахът кимна нервно и поизостана, след като връчи кутията на Фесис.

Младият недоучил маг внимателно провери кутията. Нямаше и помен от заклинания, нито от коварни механизми, които биха изстреляли омокрена в змийска или друга отрова игла.

Сетне отвори кутията и извади писмото. Опипа пергамента.

- Чисто е, повелителю - каза нарочно високо, за да подразни монаха.

Императорът прочете писмото и с равен спокоен глас произнесе:

- Предай на негово преосвещенство, божи човече, че съжалявам.

- И нищо друго? - възмути се монахът.

- И нищо друго - усмихна се Императорът. Пратеникът гневно погледна повелителя - при което ръката на един от Волните малко по-здраво стисна дръжката на меча - и мълчаливо препусна обратно.

Един стрелец вдигна арбалета и хвърли въпросителен поглед към Императора, но владетелят поклати глава. Арбалетчикът с видимо съжаление свали оръжието.

Фесис не се реши да попита какво е било посланието.

* * *

На третия ден авангардните кохорти видяха кулата.

Шести легион се разпръсна покрай друма и без минута почивка се зае да копае контравал около рова на крепостта - на почтително разстояние, разбира се. Като че ли Императорът бе решил да проведе продължителна обсада по учебник. Отначало -контравалова линия, после - циркумвал... вълчи капани, стобори там, където се очаква пробив от страна противника. Дървени рампи там, където ще се пробива крепостната стена, обсадните кули, под тяхно прикритие - тарани. Класическа схема.

Маговете трябваше да си мислят, че ще е така. От обсадните кули ще почне запълването на рова, стрелците и катапултите ще поливат стените със смъртоносна градушка, после "костенурката" с тарана ше почне да разбива стената или портата... и при направен пролом - сигнал за решаващ щурм.

Всичко това - за един-два месеца при относително бездействие на обсадените.

Подобна тактика за борба с магьосници би възприел единствено някой безумец.

Легионерите копаеха със завидно усърдие.

Маговете внимателно наблюдаваха - Императорът го усещаше даже без Фесис и своя пръстен - но не предприемаха нищо.

Нито едната, нито другата страна прати парламентьори.

Сякаш негласно се бяха споразумели, че преговорите са безполезни.

Владетелят също зорко наблюдаваше крепостта. Никой от свитата не можеше да прочете мислите по лицето му.

А мислите му отново бяха в спомените. Черният жертвеник.

Децата Дану на арената. Кръвта трябваше да бъде отмита.

Дозорните отряди докладваха, че близкото градче е напълно изоставено от жителите си и Императорът се замисли над друго.

Хората бяха избягали. Заедно с домашните си животни. С цялото си имущество. И това бе по-тревожно от всичките магове взети заедно. Защото ако войната на Империята с вълшебниците се превърнеше във война ВЪВ Империята между простосмъртните хора...

Есенният ден бавно гаснеше. Ръмеше ситен дъжд. Маговете чакаха - можеха да си го позволят.

* * *

Тави беше шашната. Акциум бе почнал да изпълнява обещанието си и наистина се зае да я учи. Вече знаеше, че силата на този човек е огромна, той можеше с лекотата на вятър, брулеш есенно листо, да натика в миша дупка кой да е от маговете на Дъгата. Въпреки това обаче заклинанията му я смайваха. Бяха направо в разрез с всичко, което бе учила преди.

- Но преобразуване в системата "вятър-кристал-огън" е недопустимо - опита се да възразява тя. - Всички трудове по чародейство забраняват такъв преход!

- Ха! И защо?

- Защото кристалът, като вечно и неизменно начало, е антагонист на променливия и непостоянен вятър...

- Глупости! Погледни отвъд догмите, момиче! Разгледай кристала не като застинала материя, а като съд, пълен със светлина. Почувствай желанието на тази светлина да се изтръгне от тесния затвор! Усети нейната променливост и непостоянност при безкрайните отражения! Осъзнай вътрешната свобода на кристала, забрави за това, че от гледна точка на краткия ти живот той е застинал!... А сега виж вятъра. Да, той е променлив, да, няма точна форма... но дали е така наистина? В тази хаотична стихия съществува предсказуем ред! Не толкова точен в детайлите, не толкова лесен за пресмятане, но го има. Я си припомни първата ми лекция за природата и възникването на един ураган. Припомни си онова, което знаеш за йерархията на въздушните духове. Кажи ми -това не ти ли напомня строгата структура на кристала? Ето това е! Направи мислена инверсия на заклинанията, тогава едно и също ще стане приложимо към различни стихии, естествено със съответните поправки към спецификата на дадена стихия... Ами огъня? Кое е характерно тук? Унищожаване, разпадане, изтичане на сила. А сега си представи огъня като рояк мънички саламандри. Виж, прекрасен е танцът им! Свържи сега тази представа със затворената в един кристал светлина... Усещаш ли?

- Но, Акциум, това е твърде волно тълкуване...

- Волята, моето момиче, е основата на вълшебството. Огънят е любимото оръжие на Хаоса, понеже води до деструкция. Но всяка деструкция е начало на зараждане на нова структура. Ако обаче дори за съвсем кратко съчетаеш несъчетаемото, това вече не е пролука! Но внимавай с поправките! Всеки храм има своя молитва, както казва поговорката. Общото обаче между тях е - общуване с божественото...

- Но как да внеса точните поправки?! - отчая се Тави.

- Някои неща ще се наложи да научиш наизуст. Другаде ще комбинираш и налучкваш. Но хванеш ли веднъж истинските двойки антагонисти... видиш ли общото между тях в противоположността... тогава ще почнеш да твориш съставните елементи на магията без да мислиш, инстинктивно. Същото, както и ако следваш догмите на практикуващите вълшебници от Дъгата.

Но свободна от тези догми... Ох...

- Какво, какво?

- Нищо. - Акциум стана мрачен.

- Не е нищо, учителю. Тревожен си. Потиснат.

- Земята... самата земя е уплашена от нещо, Тави.

Смъртоносно изплашена. Не зная от какво. Докато не стигнем до Мелиин... колкото и бързо да вървим... дотогава не мога да ти кажа нищо. Ще разберем, когато открием първото гнездо на козокраките твари... - Очите на вълшебника помътняха като на болен. - Стига дотогава Заточилият ме да не почне да действа.

- Учителю...

- Недей, Тави, недей. Вече си почти истинска вълшебница.

Нямаш право на излишни сълзи. Ех, жалко че нямахме време... Поне една година... Тави, ако нещо се случи с мен...

- Какво? Какво трябва да направя? - с готовност се отзова девойката, като в същото време примря от страх.

- Ще избиеш тварите! - отсече Акциум. - Този свят дълго беше мой дом. Държа на него. Държа да пребъде и след мен. Не искам той да се превърне в нищо. Тия твари... отначало ги помислих за изчадия на Хаоса... но не са. Нещо друго е. Нещо съвсем, съвсем различно.

- Но как... как ще се справя с тях? - заекна Тави.

- Ще се справиш - убедено произнесе вълшебникът. - Ще се биеш. Добре го правиш, доколкото успях да те опозная.

Продължаваха да вървят на юг, към Мелиин. Насреща им идеха слухове - плашещи, объркани. Докато не долетя на измъчен кон блед от умора глашатай, облечен в цветовете на Империята -първите ясни и еднозначни сведения за станалото в столицата.

Тъкмо бяха привършили скромния си обяд в един хан.

Акциум тихичко довършваше поредната си теоретична лекция -практическите упражнения той я караше да върши пътьом, далеч от трети очи и уши - когато вестоносецът нахълта в помещението.

Селяните млъкнаха стреснати. В тишината се чу как глашатаят изгълта половин халба бира и веднага извади от пазвата си измачкан свитък, който зачете, гордо изправил гръб.

Хората слушаха онемели.

Императорът бе започнал война против Седмоцветието.

Честните поданици бяха призовавани да не оказват никаква помощ на вълшебниците, да не им плащат данъци, да не им дават убежище. Всеки желаещ можеше да се запише в имперската войска. При записването се даваше четвърт месечна заплата на ръка, четвърт на роднините. Прослуженото време се броеше като три дни за два в строя, по време на сражение - пет за три.

Когато народът се окопити, а глашатаят се скри в облак прах, препуснал към следващото селце, вцепенението изчезна. Някой -по-млади и отчаяни - удряха шапка о земи и тръгваха да се стягат за ратна служба. Ала повечето верноподаници на империята постъпваха другояче - заеха се да заравят зърно в земята и да крият друго ценно имущество. Онези пък, които имаха роднини в по-далечните провинции, решаваха, че тъкмо сега му е времето да навестят забравените братовчеди. Тръгваха "на гости" с цели каруци покъщнина.

Акциум изслуша прокламацията на глашатая, без да обели дума. Само устните му потрепваха. Наоколо в хана хората крещяха и спореха. Едни пиеха, мъчейки се да удавят страха си във вино и бира, други удряха с юмруци по масите, а трети внимателно слушаха, за да запомнят кой какво е говорил... за всеки случай.

Когато продължиха нататък по пътя, Акциум измърмори:

- Лошо. Императорът и Дъгата ще си прегризат гърлата.

Нямаме съюзници...

Тави изсумтя.

- Стига, говорихме за това - каза Акциум. - Ти имаш лоши спомени от два ордена, което не значи, че с някой от другите веднага ще се юрне да те преследва... Пак ти повтарям, Дъгата не се състои само от откачени злодеи или идиоти с възвишени принципи, което е още по-опасно. Има сред маговете на Седмоцветието и много разбрани люде, колкото и да не ти се вярва. Мислех да говоря с Гахлан... Няма как, Тави. Проблемите на този свят трябва да се решават с местните сили. Какви други има, освен Дъгата? Проумей го най-сетне! Или ще ме накараш да изпитам още едно горчиво разочарование - задето си губя времето с теб.

Тави наведе глава.

- Момиче - меко каза Акциум. - Аз няма да поискам помощ от извергите, които избиваха деца, понеже имало подозрение, че имат вълшебни дарби, а пък школите на Дъгата били запълнени за години напред. Аз... аз даже се надявам да нямам нужда и от твоята помощ...

Тя поклати глава. Първото донякъде го приемаше - в края на краищата във война не винаги можеш да избираш кой да ти стане съюзник. Второто обаче никак, ама никак не й се вярваше.

Продължаваха да вървят - на юг, към Мелиин...

ДЕСЕТА ГЛАВА

Постепенно Клара бе почнала да проумява какво е открила в гробницата под долмена.

Нямаше никакви съмнения - чудовището в саркофага бе родствено на Строителите на Пътя. Но тогава излизаше, че веднъж вече са били идвали в този свят. И са били принудени да отстъпят? Защо? Кога се е случило това?

Клара мразеше тези пришълци. Бяха преценили, че ще се натъкне на загадките, за които побърза да прати мислено послание до Долината. Но освен това си бяха дали сметка, че тя не ще се доближи и на крачка от разгадаването им - не и без силна магия. А употребеше ли я - изродът в гробницата щеше да възкръсне. И навярно точно това целяха... но защо? Не можеха ли сами да го... пробудят?

Очевидно Строителите бяха рационални, пресметливи същества, а на всичко отгоре - обременени от налудничав стремеж към велика цел. Доста неприятна диагноза за коя да е разумна раса. Надали вършеха случайни и непремерени ходове.

Клара беснееше, безсилна да реши какво да прави - всяко нейно действие вече й се струваше, че ще бъде в полза на хитрите козокраки гадини. Позволи си само най-предпазливите проучвания. Непрекъснато й се налагаше да снишава нивото на заклинанията, за да не разсъни чудовището.

Могилата бе много стара - по-стара от Мелиинската Империя, по-древна дори от градовете на нечовешките раси, някога процъфтявали из просторите на северния континент. Клара най-сетне успя да определи датата, като си припомни някои неща от алхимията.

Скелетите около саркофага бяха без съмнение човешки. Не елфи, не Дану, не и джуджета. Човешки. Което значеше, че дълго преди звездния час на Дану по тези земи са живеели хора...

Дванайсет хиляди години назад предците на сегашните господари на Мелиин и цялата Северна земя изкопали дълбока яма.

А на дъното й положили каменен ковчег. И в ковчега кошмарната издънка на Хаоса. Извършили и ритуални жертвоприношения.

Наложили заклинания. И то толкова здрави, че те изтраяли много векове. А после заровили всичко това - със слой натрошен камък и парченца кехлибар, дървени трупи, пръст... получил се хълм. И към него - долмен.

Защо? Всеки знае, че долмените се изграждат край гробници с една единствена цел - да бъдат врата на Сила, през която духът на починалия от време на време се връща в съхраненото от тление тяло, за да излиза навън, облечен в плът. Стига, разбира се, всички заклинания при погребването да са били извършени правилно.

Клара се проклинаше с последни думи заради невежеството си относно историята на Мелиинската империя. Малкото, което беше подочула, беше, че хората са дошли в северния континент иззад южните морета, като победили войнството на Дану на Брега на черепите (вълшебницата помнеше още поне две дузина подобни наименования в други светове), след което се разпространили като пълноводна река (според едни източници) или като чума (според други хроники) из цялата Северна земя. Поради каква причина обаче бяха напуснали старата си родина на юг бе неизвестно.

И сега с този скромен запас от знания, Клара трябваше да проумее що за сила е прогонила Създателите на Пътя за цели дванайсет хиляди години...

"Проклети ордени! - кипеше магьосницата. - Хайде, за простосмъртните е ясно, усещането за лошо място прогонва пътници и скитници от околностите на този хълм. Обаче маговете, дрисък да ги превие, треска да ги тръшне, къде са гледали?! Онази кокона Сежес, тя с какво се е занимавала? -Клара я помнеше. Беше идвала в Долината, където се държеше като невръстна селска глупачка, попаднала на царски прием...

- Защо, защо Дъгата не е обърнала внимание на това място?!

А и надали тази могила тук е единствената!"

Клара за кой ли път изфуча сърдито... и се оклюма. Време беше да се връща обратно. Нямаше възможност, сили и знания да разплете този възел. Колкото и да й се искаше да продължи - двата дни бяха почнали да отброяват своите часове. Два дни за размисъл и вземане на решение. Мир или война. Отбрана до последен дъх или бягство презглава.

"Бягство... ами онова хлапе вироглаво - Керли?! Кой го знае -може да е ранен и да остане в този свят, когато тварите си го получат с добро или насила. Може би е мъртъв и вече гние в братска могила, след като е бил съблечен и ограбен от мародери... Ще те намеря аз, малък непрокопсанико! - закани се отново побеснялата Клара. - Колкото и малко време да имам, ще те намеря и ще те замъкна в Долината със шутове! А ушите ти магарешки ще станат! Пък нека Аглая посмее да ми се сърди!"

Вълшебницата не си даваше сметка, че Кер не е от онези, които са винаги на дванайсет.

* * *

Фесис знаеше, че Императорът няма да се бави с толкова туткави и пипкави мероприятия като класическа обсада.

Съмняваше се, че цели изобщо някаква обсада.

Ама размахът на подготовката и изкопните работи успяха да заблудят дори него.

Легионите се готвеха за сън. Палеха огньове, разпъваха палатки, поставяха нощна стража. Нощта като че ли се очертаваше повече или по-малко спокойна. Шумът на обкръжилия крепостта лагер постепенно стихваше.

И изведнъж, тъкмо там, където през целия ден най-старателно се подготвяха контраваловете и временните укрепление против ненадейна атака откъм обсадените, нощната тъмнина потрепна, размърда се и потече като река.

Фесис се навърташе около разкошната шатра на Императора, за която знаеше, че е празна. Въпреки това беше обкръжена от плътен пръстен Волни. Когато в района на тъмните позиции срещу кулата настъпи оживление, личните телохранители на владетеля внезапно зарязаха постовете си, яхнаха конете и препуснаха натам, където все по-отчетливо дрънкаше желязо. Един от Волните потърси с очи императорския съветник по въпросите на магията и чародейството, кимна му и посочи с ръка в мрака.

Фесис напрегна взор. Облаци бяха закрили луната, затова с голямо усилие различи построените за щурм колони. От безредния стан изникваха стегнати подразделения, които се насочваха към укрепленията около моста. Не ревяха бойни тръби, центурионите не си деряха гърлата. Атаката почваше безмълвно и сурово.

Младежът се почувства засегнат, че е останал встрани от истинската работа. Хукна натам, където смътно усещаше присъствието на Императора - по време на похода скришом бе създал здрава нишка за издирване между себе си и повелителя.

Силата й отслабваше поради въздействието на пръстена и бялата рицарска ръкавица - този все още загадъчен и зловещ дар от непознати същества.

Докато наближаваше тръгналите в бой манипули, Фесис реши, че щом владетелят още не го е повикал, няма смисъл да му се набива излишно на очи. Вероятно щеше да е от по-голяма полза за легионерите.

Порив леден вятър плисна в лицето му първите по-едри капки дъжд - ръмежът се засилваше.

Императорът наистина бе успял да започне щурма внезапно и изненадващо. Никой от бароните не знаеше за атаката. Владетелят не сподели плановете си дори с новия си съветник. Не че не му се доверяваше чисто по човешки. И все пак - един държавник не биваше да се поддава на измамни чувства като обикновен простосмъртен поданик. Напълно възможно бе без знанието на Фесис през очите му да наднича някой от маговете на Седмоцветието...

В шатрата бяха останали всичките фамилни доспехи и оръжия, даже любимият меч на Императора. Повелителят на Мелиин носеше обикновен легионен нагръдник и войнишки шлем.

Само че вместо в наметало се беше увил в знаме, така че василискът да личи отблизо. Стори му се добра идея да се опита поне за известно време да заблуди маговете къде се намира.

Изпитваше опияняващ момчешки възторг, който не можеше да бъде охладен от есенния дъжд. Той даже се радваше на дъжда. Струите му бяха добре дошли - за защита срещу огнените стрели на защитниците от кулата-крепост. Освен това започващата буря затрудняваше действието на заклинанията - задължително изискване за творене на магия бе четирите стихии да са в състояние на по-устойчиво равновесие. Настъпваща буря или лошото време бяха гранични състояния, както им викаха вълшебниците. Много неща беше запомнил Императорът, слушайки подмятанията на маговете.

Обкръжен от немногобройна свита - охрана от Волни, група легати с вестоносци - той стоеше максимално близо до укрепения мост над рова. Героите на мелиинската битка - съвзелият се Аврамий и Сула - водеха кохортите си напред. Никой друг командир нямаше техния безценен опит.

Войниците не вървяха в плътен строй, наречен костенурка. Напротив, в момента настъпваха извън всякакви правила -полуразпръснато. Беше се родила нова тактика.

Челните редици достигнаха до първия ров, в който нямаше вода, но укрепленията останаха бездейни. Нито звук, нито пламък от светилник, да не говорим за факла. Очевидно никой от маговете не очакваше, че Императорът ще се хвърли напред срещу силна твърдина без обсадни машини, без катапулти, все едно се бие на равно поле.

Над рова почнаха да падат стълби и преносими мостчета -дело на Шести легион, койго навярно бе изсякъл всички дървета по пътя си. Най-нетърпеливите бойци се засилиха с дълги прътове и вече юнашки прескачаха с тяхна помощ широкия пет разтега трап.

Неколцина легионера направо побиха в средата на рова огромен кол (същински таран, висок колкото корабна мачта) и с въжета прикрепени към върха му почнаха да се прехвърлят с ловкостта на истински моряци. Малко приличаше на селска забава - любимите в западните провинции "народни люлки".

Маговете продължаваха да бездействат. Императорът със злорадство си помисли, че навярно тепърва се изхлузват от топлите си постели, сърдити на слугите, които са ги събудили, понеже ги гони необоснована паника...

По зъбците на защитните кули на моста звъннаха железни куки. Легионерите вече се катереха нагоре по зидовете.

Точно в този момент Лилавите най-сетне повярваха, че противникът им наистина върши нещо безумно. Императорът усети затоплянето на пръстена си, после за кратко му се зави свят.

"Толкоз беше. Играта свърши. Господата вълшебници се усетиха, че ги атакувам съвсем сериозно, а не за тормоз"

- Напред - късо заповяда Императорът на свитата си.

Беше настъпил часът да разбере наистина ли полученият дар е толкова ценен и могъщ.

Двайсетина души, облечени в обикновени войнишки доспехи, се вляха в бронирания и настръхнал с оръжия и обсадни стълби човешки поток.

Смъртоносният удар на защитниците се бавеше.

Когато обсадните стълби заприличаха на узрели гроздове, откъм зъбците свирнаха първите стрели - обикновени, пуснати от простосмъртната стража на крепостта.

- Калпава охрана, къде бяха досега?! - чак ругаеха от досада към толкова небрежната служба легионерите. След това зазвънтяха мечове.

Императорът и свитата му стояха пред портата на моста над наводнения ров. Всъщност, портата бе дънище на подвижен мост над сухия трап, на който кохортите вече не обръщаха внимание, а той и не се виждаше под натрупани греди, на места дори изцяло запълнен с чували тежка мокра пръст.

Императорът чувстваше, че трепери. В гърдите му се надигаше някакво лудо усещане за сила, сякаш можеше сам-самичък да смачка Дъгата като хлебарка. С усилие той си наложи да мисли по-трезво, дори свали шлема. Студеният въздух погали потното му от възбуда чело.

"Да видим" - рече си той и бавно вдигна ръка. Присви преценяващо очи.

Тежкият мост-порта между двете стражеви кули изглеждаше несъкрушим - изграден бе от дебели греди, скрепени с недокоснат от ръжда стоманен обков. И най-мощният таран би ги блъскал много часове, ако не и дни.

Юмрукът на повелителя на Мелиин сочеше портата. Бялата костена ръкавица сякаш слабо мъждукаше в тъмнината. Лявата ръка на Императора бавно се сгъна, все едно юношата с василисково знаме вместо плащ се готвеше да халоса входа към твърдината с пестник.

Кръвта му се раздвижи по странен начин и сякаш се оттегли от всички мускули и органи. Крайниците леко изтръпнаха...

Кипящата вода на живота се устреми към левия юмрук като яростна морска вълна, облиза по пътя си мозъка, отми пяната на омразата към маговете, понесе я напред и я усили в неистов унищожителен ураган! Вълната се надигна, Императорът имаше чувството, че от небесата са обрулени облаците, луната, звездите... Той удари - като селски пехливанин, право в портата.

И закрещя от болка. Ледени щипки стиснаха дланта му, плъзнаха се нагоре към рамото.

Залитна и се свлече в ръцете на верните си телохранители, които мигом понесоха безчувствения си господар назад...

Фесис видя всичко отстрани. Той, чувствителният към магия, сам щеше да припадне още преди удара. Императорът изведнъж се беше превърнал в пламтяща клада от Сила. Фесис през стиснатите си клепачи виждаше сърцето на повелителя, което тласкаше не просто кръв. а някаква развилняла се стихия, която се фокусираше от бялата рицарска ръкавица... кожата се спука, кръвта пръсна върху тайнствения дар на Хаоса и Мрака...

Магия на кръвта! Най-мощната от всички познати - ако я върши подходящ човек. Потайна и тъмна, забранена за употреба, освен при най-най-крайна нужда навсякъде, дори и в Долината, където опитни вълшебници имаше, колкото ти душа поиска. И при все че Фесис знаеше на какво е способно този вид чародейство, изригването бе повече от стряскащо. Рицарската ръкавица усилваше бойната мощ на заклинанието до невероятни предели. И на всичко отгоре - заклинанието бе сплетено по абсолютно непознат начин.

Удар. Юмрукът на Императора не се откъсна и не отлетя напред, както за миг напълно сериозно очакваше Фесис, ръката се изпъна докрай, но сгъстеният облак Сила полетя като огнено ядро и превърна портата, заедно с допиращите се до нея зидове в кошмарен миш-маш от дим и огън. Гореше дърво и камък, гореше даже въздухът - лаком пламък, пламъкът на омразата, жаждата за отмъщение.

"Леле, Императоре..." - само успя да си помисли Фесис. Портата-мост отхвръкна назад, разпадайки се на горящи отломки, които застлаха каменния мост над наводнения ров. Остатъкът от Силата огъна крилата на втората врата, през която се влизаше в самата изнесена напред магическа кула. Бронзовата порта рухна с екот на погребална камбана.

Миг стъписване... и възторжен, див, смразяващ рев от стотици войнишки гърла. Потокът легионери се втурна напред. На пътя им се мярнаха някакви фигури с факли - само за да бъдат стъпкани в мигом окървавените плочи. Щурмуващите нахлуха в крепостта.

Вече не ставаше дума да се сломява съпротивата на защитниците, а да се избиват онези, които не са били достатъчно бързи да хвърлят оръжието си. Както и магиците - за тях нямаше заповед да бъдат пленявани.

Разтреперан от ужас, Фесис приклекна - краката не го държаха. Що за дар бе домъкнал и връчил на този стремящ се към отмъщение юноша? И що за твар бе тази, която му го даде?

"Не е ли това... Не, не, не! Оръжие, което погубва света, не чак всемира, но цял един свят... Това го има само в приказките, нали?"

Фесис преглътна на сухо.

Тръсна глава, за да дойде на себе си. Погледна към крепостта.

Всички заобикалящи цитаделата на Лилавия орден пристройки бяха завладени от имперските войници. Арбалетчиците вече делово брояха с порой железни болтове вражеските бойници на кулата. Пехотата търсеше каменни зидове за укритие.

Съвсем навреме. От кулата се откъсна първата кълбовидна мълния. Разклонена синкава светкавица се срина надолу и трясъкът й се сля с агонизиращия вопъл на някой нещастник, който нямаше никога повече да празнува победа с другарите си... нито да носи бремето на пораженията.

Въпреки това отговорът на вълшебниците бе повече от вял.

Очевидно магическият удар на Императора ги бе раздрусал и смачкал готовите за действие заклинания. И сега, за да успеят опитните магове да изградят ново заклинание, към бойниците се пращаха послушници и ученици, едва обучени да мятат огнени стрели.

Заедно с огнените кълба обаче скоро заваляха и някакви черни зъбати твари, които се вкопчваха в гърбовете на войниците. По каменния мост запъплиха ранени. Устремният щурм беше спрял, водеше се престрелка. Редиците на двете страни оредяваха.

Фесис се отърси от вцепенението. Все още бе втори легат и нямаше значение, че на страната на Императора посредством бялата рицарска ръкавица са се включили едни доста опасни съюзници.

Бившият боец на Сивото братство се втурна напред като сянка. Трябваше да подкрепи другарите си легионери. По своя си, сив начин - в тила на противника.

Волните бяха мълчалив народ, но този път викаха, без да спират:

- Лечител! Лечител! Повелителят е ранен! Императорът ги чу през отстъпващата пелена на безсъзнанието. Второто, което усети, бе ехото на болката в цялото му тяло. Под доспехите бе мокър. Кървава пот. Гадно. Носеха го на ръце. Отдалечаваха се от крепостта...

- Стой! - извиси глас Императорът.

Волните се заковаха на място и млъкнаха. В мълчанието им се усещаше почуда... и облекчение. Да, тежкоранен не би могъл да говори толкова ясно и твърдо.

- Назад! Към крепостта! Боят още не е свършил! Помогнете ми. .. докато си усетя краката.

Слабостта отстъпваше. Като че ли повече нямаше и кръвоизливи.

Волните незабавно изпълниха заповедта. Те никога не се колебаеха и не умуваха в такива моменти.

Императорът рязко смъкна ръкавицата и огледа дланта си.

Под засъхналата кръв видя множество порезни ранички, сякаш е бил кълцан с десетина остри, зли и тънки ножчета.

Отпред се чу хоров вопъл на ударени от мълния войници и владетелят забрави за своите болки. Неговите воини умираха! А той, той беше на път да ги изостави!

- Назад! Към врага!

Край останките от портата той отстрани с жест Волните и тръгна сам. През рамо видя готовите да нахлуят в крепостта кохорти на Осми и Шестнайсети легион. Между стройните войнишки редици на редовната армия сновяха безформените дружини на останалите верни му барони.

- Служа на Империята!

Повелителят се обърна. Видя граф Тарвус, закован в доспехи от черна стомана. Графът ниско се поклони:

- Позволете ми да пратя моите юнаци в атака, Императоре мой!

- Добре. Заемете позициите на Шести легион, за да може той да се прегрупира под ваше прикритие, графе... Няма да забравя вашата услуга.

- Изпълнявам дълга си - с достойнство, но и задоволство от последната фраза отвърна благородникът.

Докато баронските дружини, пъстро облечени и още по-разнообразно въоръжени, се изнасяха напред, Императорът заповяда на Първи легион да се подготвя за атака.

* * *

Фесис не си пилееше времето да се състезава с хлапетата, изкарани от Орден Кутул на бойниците, в точно мятане на кълбовидни мълнии. В куртката си на Сив боец той пълзеше по стената, използвайки два специални ножа с много тънки, но извънредно здрави остриета. За щастие, в зидовете имаше достатъчно дълбоки фуги, не му се налагаше да ги забива със сила.

Катереше се откъм реката. От тази посока никой не чакаше нападение, пък и то бе невъзможно - настъпващи оттук кохорти трябваше да преодолеят широката водна преграда, а после и стръмен бряг.

Освен всичко друго, Фесис разчиташе откъм тази страна на кулата да няма много охрана. Не му се искаше да бележи пътя си с трупове преди това наистина да стане наложително.

...Когато стигна до първата тераса, мускулите на ръцете му вече хлипаха за почивка.

Фесис се шмугна през близката до балкона бойница, като в движение преметна от гърба глефата, готов за бой...

Ослепително сияние го обгърна и се стече по предвидливо изградения магичен щит.

"Ха, заклинание за обездвижване... Охо, че и задушаващо! Хитро, хитро..."

Можеше да бъде доволен от себе си. Почти. От яркото избухване на разрушената магия в очите му още играеха дъгоцветни петна. Нищо не виждаше.

"Хайде, няма време - подкани се мислено. - Не ти е за първи път да действаш на сляпо!"

И той се преметна през парапета към стълбището, водещо до вътрешния двор на крепостта

* * *

- Повелителю, изгарям от срам - граф Тарвус стоеше на едно коляно пред Императора. - Дружините на бароните...

- Бягат като овце! - не издържа и довърши легатът Невкратий.

Васалното опълчение се огъна още при първата кълбовидна мълния, избухнала в редиците им. Повече не им трябваше. С рев на ужасено стадо добитък те се втурнаха назад, като при позорното си бягство дадоха повече жертви, тъпчейки се един друг, отколкото от огнените стрели и крилатите змии на маговете.

Единственото разумно нещо, което направиха опълченците, беше, че се опитаха да се спасят през сухия ров - там обаче ги застигна най-после събудено заклинание и малцина успяха да излязат живи. За щастие самото заклинание не можеше да поразява навън. Така отстъпващите поне не смесиха, нито объркаха редиците на готовия за решителен пробив Първи легион.

Отгоре, от стените на кулата долиташе силен подигравателен смях, който лютиво пареше слуха на легионери, командири и самия Император.

Впрочем, повелителят не очакваше нещо сериозно от баронските дружини. Но пък и не вярваше, че васалното опълчение ще хукне да се спасява толкова скоро.

Той си пое въздух и сви рамене. Какво пък - още по-добре. Повече огнени стрели в гърбовете на баронските пишман-юнаци -по-малко смърт в гърдите на легионерите. Силите и резервите на маговете не бяха неизчерпаеми...

Черна крилата сянка рухна от тъмното небе, но тупна посечена надве от единия от Волните. Второто изчадие се търкулна, сразено от двуръчния меч на графа, който даже не си даде труда да се изправи.

- Моля за извинение, Императоре мой. Изцапах ви ботушите -изискано смутено каза графът. - Все едно бе разплискал вино на прием или бал.

- Благодаря - сдържано кимна Императорът. - И това няма да го забравя. А за вашия отряд, графе, също ли ще се срамувате?

- За тях, не. - Тарвус с елегантен жест избърса острието на меча с дантелена кърпа, след което небрежно я захвърли. - Но виждам, че Негово величество готви решителен щурм на цитаделата. Струва ми се безсмислено преди последния удар да жертваме седемстотин тежкопехотинци, обучени да щурмуват скални убежища на разбойници, които често имат наглостта да върлуват из покрайнините на моите владения. Предполагам, че ще се съгласите, повелителю...

Императорът мълчаливо кимна.

* * *

Заслепеният от охраняващото заклинание Фесис се натъкна на още едно и в последния момент зърна някакви смътни фигури, които издадоха стреснати възклицания. Този път той успя да предпази очите си, но, уви, противникът го беше забелязал. За щастие враговете видяха и светкавиците на парализиращата магия.

Младежът се сгърчи и се преметна по стълбите. Много ефектно наглед се просна по гръб и остана да лежи безсилно. Камъните под него бяха мокри, а въздухът наоколо свеж - значи се беше добрал до вътрешния двор на крепостта. Чудесно.

Зачака.

- Охо! - чу дрезгав глас. Почувства лека топлина от факла по лицето си. - Та това е Сив разбойник! Пазете се, братя!

Магически тласък. Дали бяха разпознали преструвката му, или просто се презастраховаха - не разбра. Но за всеки случай ловко подложи под свързващото заклинание свое собствено -развързващо, което да разкъса невидимите окови, веднага щом понечи да раздвижи тялото си.

- Кво толкова, глей го, че се е пребил! - избоботи друг глас и говорещият се оригна. Фесис подуши миризма на бира и лук.

- Ей сега ще го проверим колко се е пребил... - изрече трети глас, ужасно неприятен.

"Сега" - реши младежът и скочи.

Късото острие на глефата хищно изсвистя. Цапване, изхрущяване - като при клане на прасе. Тупна тежко тяло. Вик, замах - викащият се задави в кръвта си. Къде е третият?

Поредният замах на глефата не успя да се докопа до третия враг. Чуха се нови викове и Фесис реши, че е най-добре да бяга. Тихото промъкване в стила на Сивото братство се беше провалило, той бе попаднал право в гнездо на оси, оставаше му само да бяга. И да убива по пътя си всичко живо. Страшен закон за оцеляване.

Закон, отдавна забравен в Долината.

Като безшумна мълния младежът се стрелна зад камара подредени бурета, мина на зиг-заг през дворчето, зави зад един ъгъл. В лицето му светнаха прозорци. Под тях - люк, вероятно към мазето. Без много да мисли, Фесис се шмугна през него.

Миг относителна безопасност. Помисли си, че Хеон би се намръщил и горчиво би въздъхнал за такова проникване във вражеска крепост. Хеон... Лека ти пръст, старче...

Мазето бе оскъдно осветено от факли, чиито пламъци светеха твърде равномерно, без мирис и без дим - подхранвани от магия, Фесис се втурна през съединените с къси коридори помещения, като криволичеше между бъчви, сандъци и чували, прилежно означени с етикети. Озова се на площадка със стълбище, което водеше надолу и друго - нагоре. За нагоре още бе рано - би попаднал право в неприятелските прегръдки на стражници и магове, незаети пряко с отбраната. Надолу!

Стигна до врата. Бе желязна. За миг Фесис се изпоти - тук бе като капан за мишки, а мокрите му следи го издаваха накъде е тръгнал. Той натисна с цяло тяло и едва не падна - вратата не беше заключена.

Желязното крило със скърцане се захлопна.

За миг младежът замръзна и напрегна сетивата си. Олекна му. Намираше се в подземие, не се беше наврял в хитроумен зандан за глупци. Настрои взора си за виждане в тъмнина.

Стъпала водеха пак надолу. Доста изтъркани от честа употреба. Хм, виж ти...

Нещо силно удари във вратата и Фесис се обърна рязко.

Оттатък яростно блъскаха и проклинаха.

"Не могат да влязат? Ха-ха! Какво ли значи това? Че вратата пропуска само по един човек? И през колко време?"

Нямаше обаче желание да проверява. Бързешком се заспуска надолу, прескачайки тесните площадки на завоите.

Постепенно го обгърна тишина. Дълбока. Подозрителна.

А стълбището ставаше все по-изтъркано, коридорът правеше все по-заоблени завои - проходът се превърна във винтов тунел, който от един миг нататък взе да мирише на застояло. И на древно.

Фесис все по-малко и по-малко харесваше мястото, където се бе набутал.

Тунелът изведнъж свърши, може би след общо двайсетина завоя, Фесис стоеше в малко сводесто помещение. Под нозете му лежеше масивна каменна плоча с вграден голям железен пръстен, сякаш за вдигане на плочата. Бе изработен като че ли от чирак ковач.

Младежът с недоумение разглеждаше пръстена. Къде бе попаднал? Надали тук се намираше съкровищницата на Лилавия орден. Какво тогава? Тунел за напускане на крепостта? Хм. Би било полезно откритие...

Въздъхна и мушна глефата в пръстена като лост. Очакваше, че ще се поизпоти, но каменната плоча неочаквано леко подаде -очевидно имаше скрит механизъм от противотежести.

От още по-гъстия мрак лъхна на студ. Магическият взор на Фесис опря в дървени трупи. Бяха дебели. И... древни. Усещаха се доста примитивни, но действени заклинания за предпазване от гниене. Колко ли старо бе това нещо обаче?!

Едната от трупите бе грижливо срязана с магически инструмент, младежът я вдигна. Поклати глава. Едва можеше да се промуши през тясната цепнатина. Но и пътят назад като че ли беше отрязан.

Едва не се заклещи и изпусна всичкия въздух от гръдния си кош. Под краката си усещаше пустота. Кладенец? Измъкна се обратно, закова клин в трупите и намота въже.

Заслиза по него, чудейки се дали не виси над някаква бездна. Кой знае защо вълшебният му взор правеше номера.

С коленете си усети края на въжето и реши да си пробва късмета, спусна се още, вкопчи се здраво във възела накрая и изпъна надолу нозе...

О, щастие! Върховете на чизмите му напипаха пода. Меко скочи и присви колене, за да не залитне.

Тъмата тук бе толкова дълбока, че дори развитото му в Долината зрение едва улавяше смътни контури. Той предпазливо тръгна напред, опипвайки с дръжката на глефата като някакъв странен воин-слепец. Стигна до стена - дървени подпори като колони.

Хм. Не успяваше да си спомни къде имаха обичай да строят подземни помещения по този начин.

Под краката му нещо изпука, Фесис спря. Не, така не може повече да продължава.

"Дали да не запаля магическо огънче?"

Поразмисли и се отказа. Щеше да бъде разточителство, защото в джоба на куртката си носеше малък маслен светилник -колкото три напръстника. Последва ловък удар с огнивото, фитилът замъждука, разгоря се...

Фесис се огледа и задържа дъх.

Разбра къде се беше озовал. В гробница.

Подът бе затрупан с човешки кости. Десетки, а може би дори стотици черепи го зяпнаха с празните си очни орбити.

Точно в следата на помещението стоеше огромен саркофаг, в който би могло да лежи същество, три-четири пъти по-едро от бившия Сив наемник, настоящ втори легат и съветник на Императора.

Каменният ковчег бе украсен с древни, грубо издялани руни, чиито смисъл Фесис не успяваше да схване, макар че сред символите различи и познати или такива, които му приличаха на нещо познато. И въпреки че не научи нищо смислено от надписите, мощта на впечатаното в тях заклинание го резна като с нож през гърдите. Старинно заклинание. Тук е била използвана магията на кръвта - същата, която горе, пред стените на цитаделата използваше господарят на Мелиин.

Оставаше само да научи кой лежи в този саркофаг.

* * *

- Настъплението срещу цитаделата е невъзможно, Императоре мой - отчаяно докладваше легатът Клав. -Обкръжили сме кулата, но между пристройките и цитаделата има открит паваж и стълбища, огнените стрели на маговете косят хората като трева...

- Ами баронските опълченци, мамка им страхлива? - ревна Невкратий, забравил къде се намира от гняв. - Подкарайте тези говеда напред! Поне да ни послужат за щит, че за нищо друго не ги бива, само да плюскат и серат!

- И това ще направим, ако нищо друго не помогне - хладно прекъсна Императорът стария си легат. - Освен това, Невкратий, само насила ще можеш да ги подгониш напред, а те ще окажат съпротива. Не ми трябва клане в собствената ми армия... Ще пробваме другояче. Графе, вашият отряд ми трябва! Клав, ще предвождаш първа кохорта от своя легион, Фибул, Невкратий, оглавете резервите. Волни, след мен!

Кулата на Лилавия орден се извисяваше над сражението, огряна от падащите като град огнени мълнии, които се срещаха с железните болтове на арбалетите сред вихрушките от черните летящи твари. Зловещи отблясъци се стичаха по стените на цитаделата - сини, зелени, сребърни и червени, ледени и нажежени. Светлините и сенките шаваха по мъртвите тела, задръстили стълбища, мостчета, кули и стени. Танцуваха пожари по пристройките - тухлите се стичаха като люти сълзи.

Легионерите на Първи, Единайсети и Осми легион отстъпваха заднишком, прикривайки се със щитове. От гората копия над тях щракаха арбалетите и от време на време от някоя-друга бойница с предсмъртен вой падаше по някое тяло.

Този път Императорът не се криеше - вървеше гордо под развятото знаме с разярен василиск. Левият юмрук на владетеля бе конвулсивно стиснат, ръкавицата проблясваше заканително.

- Господарю мой, излагате се на излишен риск - забеляза граф Тарвус, без да изостава от Императора.

Повелителят на Мелиин не отговори. Зад свитата тежко крачеше бронираната пехота на графа, подире й вървяха ветераните от първа кохорта на първи легион - стари воини, забравили вече бройката на преживените битки.

От кулата тутакси ги забелязаха. Сноп мразовити мълнии шурнаха насреща - Императорът рязко вдигна лявата си ръка и ударът се разби о блясъка на рицарската ръкавица. Костта на талисмана сякаш привличаше магията - за да я натроши и погълне.

Граф Тарвус за първи път показа някакво стъписване, промърмори нещо и тутакси се извини. Единственото му око скачаше от ръкавицата към кулата.

- Биваше го това. повелителю...

Отпред се извисяваше още една порта. Тя се намираше зад ниската пръстеновидна стена с потрошените бронзови врати и зад нов ров, дълбок и тесен, със зидани брегове, по ръбовете на които стърчаха остри стоманени шипове - нито да прескочиш, нито да прехвърлиш щурмова стълба. Новата порта-мост бе още по-непристъпна от предишната - облицована бе с гранит и споена с магия. Нямаше нито едно уязвимо място.

- И тази си я бива - изрази съмненията си графът.

- Ще видим! - излая Императорът. Замахна. Кръвта му отново се превърна в лава, която се устреми като ураган напред... Вече бе подготвен и не загуби съзнание. Усещаше ръката си удължена и могъща, способна да пробие дърво и желязо, камък и пясъчна дюна, да зашлеви приливна вълна.

На мястото на портата остана ронлива грамада отломки.

Станало бе твърде лесно. А Владетелят се беше засилил за повече! На графа и на хората му, на легати, Волни и легионери им се стори, че от левия пестник на господаря им се изтръгва драконов пламък. Насъбраната в този юмручен удар омраза се превръщаше в разрушителна стихия, която продължи през портата, зафуча в тъмния каменен тунел и се срещна със същинската врата на кулата.

Нажежената стихия се сблъска с герба на Орден Кутул - шест пречупени от тъмнолилав щит стрели. И кръвта на Императора захапа изгражданата от майстори-ковачи и ключари-чародеи последна порта, в която бяха вградени сенки на духове и демони, замръзнали заклинания, преобразили дърво, метал и камък в непробиваема черупка.

Вече не ставаше дума за разбиване на някаква врата, а за това да стиснеш ненавистния враг за гърлото след години непоносимо и търпеливо дебнене на часа за разплата. Императорът не трошеше преграда към това пулсиращо страхливо гърло - той трошеше себе си, предишния, привидно покорния, послушното момче на Дъгата.

И нещо запищя в сърцето му.

- Почакай, недей, спри! - Не можеше да спре.

Трябваше... трябваше... да проправи Път!

Път за своите легиони. Да, навярно това е имало предвид възпаленото му в гръмотевичен устрем съзнание. Път, след който може да си позволи да си почине. За кратко.

Гербът на Кутул, заедно с портата се превърна в прах.

Императорът с усмивка се отпусна в меката тъма. Беше изпаднал в несвяст - от загуба на кръв.

Фесис не просто потръпна - сгърчи се. Малко му оставаше за избълва съдържанието на червата си, навярно даже със самите черва.

Някъде горе бе нанесен удар с чудовищна, неописуема Сила! Нечовешка. Напълно непозната. Губеха се всякакви сравнения като гръм от ясно небе или светкавица при зимна виелица. Никога преди Кер Лаеда не си бе представял непредставимото. А сега го беше усетил - по възнеприятен и болезнен начин.

Масленото светилниче премига - вероятно Фесис без да иска бе издишал срещу фитила... не, просто... просто в гробницата се беше завъртял вятър... Вятър? Щяха да шавнат косите на младежа, да облъхне потното чело...

Страх.

Капакът на саркофага със скърцане почна да се отмества.

Младият воин се усети вече преполовил въжето за нагоре.

Сляп ужас го гонеше нагоре. По демоните достойнството и мъжката чест! Онова нещо в ковчега...

"О. не!"

Фесис-Кер бягаше. Много му се искаше да се озове в Долината. Завит презглава в леглото си в уютната фамилната къща. * * *

- Колко чудесно! Колко прекрасно! - без умора повтаряше Кицум. - Измъкнахме се! Честити да са всички богове, млади и древни, нови и стари, истинни и лъжовни, хвала им, а най-много хвала на теб, Сеамни!

Артистите от бившия странстваш цирк вече само така наричаха Ахата - с рожденото й име. И с все сили се мъчеха да го произнасят правилно. Почти успяваха. Даже подозрително добре го изричаха.

Хвалин бе останал далеч зад тях. Хвалин с разрушената главна кула на Арк. Червеният орден бе понесъл кажи-речи смъртоносен удар - навярно бяха загинали единайсет от всяка дузина негови вълшебници и ученици, заедно с Върховния маг. Но надали това можеше да се прецени като пълна победа на ордена, нито пък над Небесната дъга като цяло.

На излизане от градската порта Кицум си хареса един фургон. Никой не понечи да ги спре, нито да се възмути. Граждани и стражници се бяха сврели в миши дупки.

Сега фургонът се подрусваше по неравния коларски път, водещ на югоизток. Трош седеше на капрата, братчетата-акробатчета и Еремий хвърляха зарове - уж погълнати от играта, пък все се оглеждаха крадешком към Ахата. Таниша спеше, детински примлясвайки с устнички, а Нодлик отново се препираше с Евелина - още не бяха стигнали до размяна на плесници с последващото ги лигаво-сълзливо помиряване.

Всичко беше както преди. Все едно просто пътуваха нататък -към следващия панаир, към нови представления. Волен и изпълнен с лишения живот... Нищо сякаш не беше се променило.

Не, разбира се. Промяната бе пълна. На Ахата вече не й тегнеше позорният робски нашийник. Ръцете и топлеха и милваха Имелсторн. И пътуваха не за поредния градски площад, където Кицум да ръси хванали паяжина шеги, а към югоизточната граница на Империята - към Пущинака.

Кицум, комуто Ахата каза това (само с него говореше, макар и с къси изречения, а на въпросите му даваше съвсем кратки отговори или свиваше рамене), тутакси се съгласи:

- Щом сме за къмто Пущинака, значи сме за там - преиграно радостно подхвана старият клоун. - Там ще ни е по-добре. Потопло. Повече плодове. И по този път е най-сполучливо - ще заобиколим източните кралства, където... прощавай, Сеамни, по онези земи хората току-виж не харесали ушите ти... Затова за Пущинака ще пътуваме по този път.

Ахата разсеяно кимаше - нека си приказва дъртия, каквото му дойде на езика. Тя не го слушаше. Мислеше си, че навярно ще се влачат месец, ако не и повече, но какво значение имаше сега времето? От един крайпътен хан научиха, че в столицата имало размирици. Уж Императорът се скарал с Дъгата и сега магове и легионери си режели гърлата като побеснели псета.

"Още по-добре. Нека се избиват проклетите хумануси - за победоносните отряди на Дану ще е по-лесно... По-малко кръв ще им се наложи да проливат..."

Здрав кожен ремък свързваше дървения меч с китката й. По-скоро би дала сърцето си, отколкото Имелсторн...

Стресна се, защото усети, че е произнесла наум името на светинята, с човешки акцент.

"Нима легендарният рицар-крал Гейнебис е бил прав, когато е заповядвал всички Дану, прекарали в хуманусово робство повече от една година, да бъдат екзекутирани? Нима хорското толкова силно е способно да оскверни душата на един Дану - необратимо?"

Тя се разтрепери и прегърна Дървения меч. И от оръжието я облъхна мека топла вълна - успокой се, Сеамни, успокой се...

Кицум избираше такива пътища, по които много рядко минаваха пътници, а в същото време бяха безопасни. Кончетата -скромни селски добичета - леко теглеха фургона и весело размахваха опашки. По малките градчета, в които странстващият цирк се отбиваше, публиката беше щедра.

Пътуваха вече цяла седмица. Седмица, през която Империята заприлича на разбутан кошер.

Сеамни Оектакан бе единствената в Северната земя, която не се безпокоеше за това.

- Каква мизерия! - с отвращение изкриви устни Сидри

Дромаронг, при което брадата му, грижливо сресана, сплетена по краищата на плитки и намазана с благовонни масла, гнусливо шавна. - Точно тук ли Каменният престол ще обяви началото на великото ни дело!?

- Напълно прав си, уважаеми Сидри - незабавно и с готовност се съгласиха двамата му спътници.

Бившият спътник на Кан-Торог и Тави се кипреше в нови-новенички доспехи - парадни, разбира се, не бойни, но поради джуджешката изработка не отстъпваха по здравина на легионните брони. Цялата метална коруба бе украсена с изумителна гравировка и пищни инкрустации от самоцветни скъпоценни камъни. Двамата братя - благородни ърлове на подземния народ -носеха по-семпло одеяние и се държаха почтително, с благоговение. Че как иначе - бяха удостоени с честта да бъдат лични довереници на героя на джуджешкото племе, който бе върнал от заточение и изгнание Диамантения меч сред родна кръв.

Героят приемаше поведението им като нещо дължимо.

Стояха в голяма, но сравнително ниска пещера, пресъхнало преди стотици години русло на голяма подземна река, чиито води векове наред бяха дълбали мекия варовик. Наоколо нямаше и жилка дори от любимия за джуджетата гранит, нито друга някоя почитана от тях скала и камък. Уви, на прокудения древен народ не му беше до изграждане на разкошни чертози. Ненаситната Империя на човеците изискваше тежък данък за самото право на съществуване на джуджетата - желязо, желязо и пак желязо.

Топилни и ковачници работеха само за това, Каменният престол едва успяваше да спести и укрие малко средства, за да освободи от ангарията необходима за свои цели трудова ръка.

Сидри и сам знаеше, че няма как - налагаше се да се примирят с тази карстова галерия, тъй като другите пещери бяха направо унизително жалки в сравнение с подземията на Цар-планина.

- Е, нека бъде тук - въздъхна Сидри, почеса брада и господарски подвикна през рамо.

Тоз час пещерата се запълни с млади майстори джуджета, които носеха факли, фенери и инструменти. Закипя мълчалива дейност. Работеха усърдно, без суета, сериозно - така, че да не повторят нито едно движение после: пометоха пясъка, вковаха железни пръстени в стените, махнаха пречещите сталактити и сталагмити, тук-там изравниха пода, застлаха пътечка с грижливо запазените в изгнанието царски златоткани килими, която водеше към една бяла издатина. Мястото много приличаше на постамент за трон.

Скоро се появи и истинският трон - грамаден къс черен резбован камък. Внесоха го, пъшкайки от усилие, двайсетина яки джуджета. Премерено, без излишно мърдане насам-натам, поставиха светинята върху издатината.

Сидри и спътниците му, които ревниво следяха процедурата, склониха благоговейно глави.

Всичко бе готово за церемонията.

Пещерата почна да се изпълва с парадно облечени и въоръжени джуджета, мнозина с бради до коленете. Някои от тях хвърляха към Сидри намусени погледи, но предпочитаха да преглъщат слова на недоволство и забележки относно прекалено наперения му вид.

Яките воини в дебели брони изместваха слабите работници в изцапани и изпокъсани кафяви престилки, но джуджетата от простогномието се притискаха към стените, катереха се по сталактитите, само и само да останат, дори в най-отдалечените ъгли на пещерата. Предстоеше нещо, което искаха да видят с очите си и да чуят с ушите си. Нещо, което да стопли и техните души -началото на Възраждащата се слава на Подземния народ!

Над отделните групи благородни джуджета се появяваха набучени на къси копия щитове с кланови гербове. Всички те можеха да се похвалят с велико минало... но не и с достойно настояще. Обаче славното бъдеще предстоеше - съвсем скоро.

В пещерата почна да не достига въздух за дишане - в бързината работниците не бяха успели да изсекат в скалата вентилационни комини. И точно тогава затръби рог. Зловещият звук, изтръгнал се от драконовата кост, накара всички да замръзнат. Драконите някога бяха най-злите и опасни противници на джуджетата. Сега бяха минало. Рогът се обади отново. Заприглася му тънко цвърчене на свирки - от човешки черепи. Хуманусите се бяха оказали по-страшен и опасен враг от драконите.

Рогът изсвири за трети път и от най-широкия страничен тунел се появиха четирима особено плещести джуджета, облечени от главата до петите в бяло. Ризниците им изглеждаха като изрязани от планински кристал, островръхите шлемове сияеха като заснежени планински гърбици. Стражите на Каменния престол.

Подире им креташе много старо джудже, което се подпираше на жезъл от бял камък. Още четирима стражи вървяха от двете му страни, а трета четворка предържаше дългото наметало на древното джудже. Дългите му бели коси докосваха царските килими, на челото сияеше жив елмаз, вграден в масивен обръч от платина.

Насъбралото се множество - поне пет хиляди воини и около хиляда работници - като един преклониха колене. По залата премина вятър от единното им движение, глух тътен попи в пода от чукналите камъка доспехи.

Въпреки уморения си вид Цар Тулвей ар-Гран бе запазил достатъчно сили и не се беше предал нито на годините, нито на горчивината и покрусата от преживените поражения.

Царската титла не му даваше много права по закон, но по традиция всички се съобразяваха с него, макар ърловете да управляваха своите и подчинените им кланове по собствена преценка. Царят приемаше само най-важните решения - обявяване на война, отсъждане на много сериозен кланов спор, сключване на мир... или както сега - свикване на опълчение на всички джуджета, годни и достойни да носят оръжие.

Оръжието, което векове е било укривано и пазено с цената на пот, лишения... и кръв.

То бе дочакало своя час. Драгнир щеше да ги води.

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Намеренията на Клара да издири племенника на приятелката си останаха само намерения.

Вече бе поела обратно към столицата, когато я застигна посланието на архимаг Игнациус. Бе категорично и сухо: Връщай се незабавно, отварям ти Проход!

"И побързай, момиче, ще се секна от усилие!"

Клара изруга безсилно. Нямаше как. Присъствието й на Съвета бе просто наложително. Уж заради баланса на сили и интереси, въпреки че за равновесие изобщо не можеше да става дума - от много време насам мнозинството се държеше от Гилдията на лечителите...

- Хайде, Клара! - този път гласът на Игнациус достигна до нея почти наяве. Архимагът бе ядосан. - Редовните Пътеки в Междините са изместени и крайно несигурни! Нямам време да те чакам да скитосваш и блуждаеш по тях!

Вълшебницата не посмя да се бави. Замахна с ръка, заклинанието й улови края на протегнатата Пътека... във въздуха се оформи черен провал, който неприятно й напомни за отворен гроб, дълбок колкото една бездна.

Тя не без потръпване пристъпи напред...

Долината я посрещна с обсипано със звезди черно небе. Бе толкова високо и чисто, че тя за малко забрави мелиинските пожари и отвратителната твар в саркофага... Не успя съвсем.

Тръсна глава и хукна право към дома на Игнациус.

Завари го на прага - парадно облечен, стегнат, угрижен. Подпираше се на жезъл от драконов рог.

- Най-после... - промърмори той. - Съветът заседава от вчера на обед. Уморих се да ги слушам.

Те закрачиха един до друг.

- Знаеш ли какви са настроенията на Съвета, Клара? Искам да кажа - ще се досетиш ли към какво мнение се накланят везните?

Вълшебницата се спъна.

С неприкрито омерзение Игнациус изрече, сякаш плюше под нозете си:

- Искат да отстъпят пред тварите. Казват, че това било благоразумно поведение. Съгласни са да се напънат и да пренесат цялата Долина в някое друго измерение, но не и да положат същите усилия, за да се опълчат на козокраките изроди.

- Владико...

- Изоставаш, Клара! Краката ли са ти вързани, момиче?

Хайде, искам да говориш пред Съвета.

- Но нима ще мога нещо да променя? - Клара послушно настигна архимага.

- Не знам - мрачно отвърна Игнациус. - Но поне ще опитаме. Длъжни сме да опитаме.

Клара подтичваше до вълшебника, поразена до дъното на душата си. Къде се бе дянал пацифизмът на владиката?! Къде бе отишла нагласата му внимателно да се преценява и обмисля?! Все едно го бе ударил цикъла на Евис...

- Не ми е позната тази страна на женските настроения -изръмжа Игнациус. - Поне не от личен опит, на свой гръб... хм... свой задник, ако щеш, май е по-правилно да се каже...

- Владика! - възкликна Клара и се изчерви. Не вярваше на ушите си.

Игнациус дори не мигна.

- Та, не ме е "хлопнал" цикъла на Евис. Имам съображения.

Ще научиш... като му дойде времето. Хм... дано са се върнали и другите разузнавачи, та да поразкажат туй-онуй на почитаемия Съвет... Създателите на Пътя са такива гнусни твари, че да им отстъпим, ще значи сами да си изядем лайната! О, стига, Клара! Да ме беше познавала като млад... с твоите сквернословия си като срамежлива монахиня...

- Владико - почти простена смаяната до немай-къде магьосница.

- Престани да ме владикосваш! - избухна Игнациус. - И по-живо! Ако обичаш.

Последната фраза някак я успокои. Предпочиташе да не си представя архимага като млад. Въпреки всичките му някогашни плюсове в много отношения.

"Обичам си те такъв, учителю" - помисли си тя възможно най-потайно.

Стори й се, че Игнациус скри усмивка в брадата си.

Съветът заседаваше в специално построена кула -белокаменна, изяшна. устремена към висините, създаваща впечатление на по-висока, отколкото бе всъщност. От амфитеатралната зала за общи събрания се откриваше великолепен изглед към цялата Долина.

Архимагът и вълшебницата влязоха в сградата и завариха Събранието в почивка.

Клара си мислеше да се настани на най-задните пейки от благородно дърво, но залата бе претъпкана. Вълшебницата обаче се стъписа от друго - всички присъстващи се бяха издокарали като за празник. Целители, строители, други майстори - накипрени с най-разкошни кожи и коприна, святкаха накити. Дори и по-възрастните се бяха поддали на младежките тоалети и обикновено строгите им костюми бяха допълнени с цветни барети или бродирани пелерини.

Но неколцина от младите бяха просто прекалили - особено по-хубавките чародейки. Полупрозрачни тъкани подчертаваха линии и форми, които би било по-прилично да се скриват извън някаква друга, по-интимна обстановка.

Клара се намръщи. В същото време я досрамя от прекалено мъжкаранския й вид - прашна куртка, изпръхнала кожа, мръсна коса. А наоколо ухаеше на парфюми, стройни дълги крака гордо вирваха колена, в деколтета потръпваха апетитни прелести...

Вълшебницата стисна зъби и се огледа. Търсеше хора от своята Гилдия. Откри една група едва горе. на вътрешната галерия-балкон за зрители - Егмонт, Мелвил и Евис. Ядоса се -за чий са се сврели чак там! После й стана драго - кокетката Евис гледаше хладно, беше облечена повече от целомъдрено. И тримата бяха въоръжени. ..Само така, колеги!"

Тя им махна и посочи ъгъла, където бдителните квестори бяха разчистили места за имащите право на глас представители на Бойната гилдия.

Игнациус през това време слезе долу, пред катедрата на ораторите. Скромното кресло, което въпреки всичко приличаше на същински трон, стоеше отляво на трибуната. Звънна сребърен гонг.

Залата зажужа като кошер, вълшебниците почнаха да заемат местата си, шляещите се зрители и зрителки се оттеглиха назад по балкони и ложи.

Постепенно се възцари приблизителна тишина.

Игнациус вдигна ръка - Да продължим...

От банките на Гилдията на лечителите се надигна снажен вълшебник, който по човешки мерки изглеждаше на около петдесет и пет. Бе главата на целителите, Ереас Трагне. Той беше прочут с наистина чудодейните си заклинания, способни да лекуват чума, холера и други страшни болести, така и не получили названия на познати за хората езици. Освен това Ереас минаваше за богаташ. Притежаваше няколко кралства в различни светове -обикновено разположени по крайбрежията на топли южни морета, прочистени от пирати и дълбоководни чудовища. И при все че предводителят на лечителите беше заможен маг, когато Клара преди около стотина години се беше наела да му извърши услуга като наемник, нейната Гилдия цели три месена чакаше да си получи възнаграждението, а Върховният целител все се извиняваше, че бил "забравил". После пък почна да търси кусури и заяви, че някъде на един от отдалечените острови наблюдателите забелязали кораб, който можело да се окаже пиратски съд... наложи се Игнациус да се намеси, та Клара и Гилдията й да си получат най-сетне хонорара за далеч не безопасната свършена работа.

- Уважаеми колеги - полугласно, с достойнство промълви Ереас. - Госпожи и господа вълшебници! Днес ни предстои да вземем окончателно решение. Времето за дебати отминава, както с пълно основание ни посочи уважаемият владика архимаг Игнациус. Върнаха се и разузнавачите. Донесенията им, признавам, никак не ми се виждат обнадеждаващи. Моля, госпожице Евис Емплада - трибуната е ваша!

Евис като вихър изтича по стълбите надолу, подрънквайки с двете си саби. Лечителят сбърчи нос и й направи забележка относно подобаващото облекло, в което всеки уважаващ себе си и събранието маг е длъжен да се явява в тази сграда - символ на общото...

- Съжалявам, не ми остана време за преобличане - озъби се девойката, безцеремонно прекъсвайки стареца. - Пък и тук гледам доста "подобаващо" облечени, дето са си направо съблечени, така че - уравновесява се. Пък и мисля, че проблемът с тоалетите ще ви изхвръкне от главите, като видите... - Тя преметна от гърба си ножницата и със замах я тресна на катедрата - ...това!

И преди залата да зашуми, което стана след секунди, тя измъкна и самия меч. По-точно - обгорена огризка от нещото, което някога вероятно бе оръжие.

С тон на нахална хлапачка Евис продължи:

- Това острие беше от майстор Пхум, предполагам доста народ познава какви неща прави. И ми струваше доста скъпо!

Надявам се, че уважаемото събрание ще се сети да ме възмезди за загубата!

Думите й изглежда жегнаха Ереас, който тутакси замърмори нещо за дълга пред Долината и рисковете на професията, но Евис отново го прекъсна най-дръзко.

- Аз не съм се натискала да ходя на това разузнаване!

Ереас бащински въздъхна. Опита се да въздъхне бащински.

И изпуфтя:

- Доложете на Съвета резултатите от вашия поход, госпожице Емплада.

- Това не ви ли е достатъчно?! - страните на Евис горяха от гняв, когато кимна към останките на меча. - Искате още? Моля! С Егмонт и Мелвил се добрахме до знаменития и прехвален Път на противостоящите ни твари. Вместо да продължа, ще ви покажа, но само ще вметна, че видяхме и се посбихме там със същинска супа от най-хищните гадини на Междините. Бяха цял рояк - като мухи около мед... или други апетитни им неща. Но нека не отегчавам събранието с подробности. Гледайте!

Младата магьосница вдигна изящна ръка и светлините в залата помръкнаха. Над трибуната се появи голямо кълбо, подобно на полупрозрачна перла от великанска мида. Кълбото запулсира и...

Всички изохкаха сподавено.

Виждаше се Евис, задъхана, с оголен меч, от който капеше черна слуз. Девойката стоеше на ръба на широка пропаст. Не, не беше пропаст. Беше пропаст в пропастта, Междина в междината. Не-реалност в нереалността, отделяща световете на Всевсемира. Беше... Нищото. По-пусто от пустота. Безцветно, не просто лишено от цветове, а... нито Клара, нито някой друг бе способен да намери точните думи. Защото такива не съществуваха.

Това беше Пътят. Изграден-неизграден от субстанция-несубстанция, която сякаш отричаше самото понятие за каквато и да е позната на маговете от Долината материя. Потоците Сила не преминаваха над тази неописуема бездна, те се сриваха в нея, което предизвикваше у зрителите почти физическо усещане за отвращение.

Евис от изображението напрегнато се вглеждаше в бездната, а после... скочи. Съветът ахна и замря.

Снагата на девойката се издигна, носена от възходящ поток Сила. Прозвуча глухият глас на Евис, която се смили и почна да коментира зрелището:

- Открих поток Сила, който не се поглъщаше изцяло от проклетия им Път. Спускаше се като тирбушон покрай някакъв непознат за мен свят. Напипах недоизграден участък, където бездната не беше толкова агресивна. Летях надолу и... виждате ли облаците? Не са облаци, а късове Нищо. Пъдех ги с меча си. А те ми го ръфаха както гладни тигри ръфат бамбукова тояга. Никакви заклинания не помагаха на стоманата, закалявана шейсет години!

Даже и руслото Сила, в което се носех, по едно време престана да ме предпазва. Ако Съветът пожелае, ще се съблека, за да ме видите на какво приличам. Моля бившите ми любовници да не гледат, ще изпаднат в депресия... И така, стигнах до непознатата реалност, към която се спускаше Потокът. Погледнах... И видях това...

Зрителите осезаемо потръпнаха, втренчени в разкритата от помнещото заклинание гледка. Някога онази земя сигурно е била красива. Но сега там се късаше самата плът на пространството -късаше се като изгнило месо. И в разкъсванията се виждаше белезникавия фронт на настъпващото Нищо. Непознати водни създания в паника се мъчеха да избягат, изхвърляха се на брега отчаяни... и умираха в страшни мъки, което се разпознаваше въпреки чудато построените им тела. Въздушни същества ставаха жертви на познатите вече скатообразни Строители на Пътя. От горите, подобни на гигантски треви, напразно се мятаха стада нелишени от грация тънконоги животни.

А в градове от камък - куполи, куполи и куполи - на площадите горяха черни клади (нова проява на бликащата бездна) върху грозни олтари. Край тях козокраки палачи хвърляха жертвите си в разпадащата се реалност, а скатовете гонеха нови и нови създания, почти човекоподобни, както се гонят овце към кланица.

Загиващият свят бе станал един грамаден олтар, върху който Тварите извършваха кошмарни жертвоприношения.

В залата на Съвета се чу вопъл. Пищеше млада лечителка.

- Стига! Стига! Ще повърна! Ах...

- Почти свърших - мрачно и неумолимо я успокои Евис. -Вижте олтарите отблизо...

Евис от изображението кацна върху улица, застлана с кръгли павета. От тази позиция се виждаше, че къщите приличат на каменни гъби, иззидани от многоъгълни розовеещи камъни. Унила колона мъкнещи се двукраки същества се точеше покрай вълшебницата. Вървяха към жертвеника на козокраките, а отстрани се рееха скатове, на които почти не им се налагаше да размахват своите бичове-опашки, освен за собствено удоволствие - жертвите сами пъплеха към лобното си място.

Евис се затича - Строителите на Пътя не й обръщаха внимание. Стигна до жертвеника. Веригата обречени се катереше върху олтара, жилата на скатовете удряха без умора. Кръвта пръскаше върху камъка... и попиваше без остатък. Мъртвите тела падаха върху подобието на черна факла и Нищото ги поглъщаше.

И тогава Евис направи нещо, което накара Клара да стисне юмруци, сякаш не гледаше нещо вече случило се, а присъстваше в момента на действието. Младата вълшебница с два скока се озова до палачите. Съскане на вече доста разяденото острие на меча -екзекуторите се загърчиха в конвулсии.

Едва тогава козокраките твари, които стояха и наблюдаваха "огъня", благоволиха да обърнат внимание на неканената пришълка. Клара изтръпна още по-силно. В очите на що-годе човекоподобните изроди нямаше бяло, нито ирис или зеници, а същата онази белезникава мъглица, граничният слой на допир на Нищото с въздуха и материята на осъдената реалност.

Обезобразеното острие на меча разпра гърдите на единия козокрак, но другият ловко се отдръпна и веднага контраатакува.

Мечът на Евис се превърна в нещо огризано, не по-дълго от кинжал. Чародейката изкрещя от ярост и болка, но не се стъписа -удари изрода с магия. Огнен пашкул - от истински, жив огън -обхвана козокракия. Хиляди пламтящи змии впиха жарки зъбки в плътта на врага, погориха мъртвешки пустите очи и нахлуха в черепа, опустошавайки тялото му отвътре...

Перлата угасна. Бавно се разгоряха вълшебните светилници в залата. В кънтящата тишина Евис дрезгаво рече:

- Отървах се на косъм. Силата около мен се топеше. Едва смогнах да излетя обратно. Егмонт ми протегна стълба-заклинание, Мелвил го прикриваше от жзашпапаути. Така се измъкнах. Това е... господа магове.

И тя напусна ораторското място - прегърбена и някак състарена. Тихичко седна до Клара, която едва се сдържа да не я прегърне. Вместо това само я потупа по ръката, на което Евис слабо се усмихна. Изтощението от преживяното вече й личеше.

Пръв се окопити Ереас. Той се изкашля и отново застана на катедрата.

- Хм... Кха... Уважаеми колеги. Мисля, че красноречивото свидетелство на госпожица Емплада беше най-добрия аргумент в полза на позицията, която аз и някои други колеги вече застъпиха на предварителното обсъждане на... проблема. Мощта на... опонентите е повече от впечатляваща. На практика ние нямаме избор, приятели. Впрочем, нека се изкажат Гилдиите... Кой иска думата?

На трибуната се появи висока красива жена с пищна прическа.

В ушите й светеха преливащи се кристали. Ирен Мескот - най-вещата акушерка на целителите.

- Мисля - каза тя хладно, - че трябва да благодарим на госпожица Емплада за добитите сведения. Но също така мисля, че последната й проява заслужава порицание, тъй като госпожица Емплада се подложи на излишен риск... като изложи на риск и всички нас в Долината. Ясно личи, че потокът Сила е бил извънредно рядък като явление в показаните условия. Но как да е -станалото станало. Същественото е друго. Отсега нататък строящите своя Път създания могат да се чувстват освободени от всякакви задръжки. Госпожица Емплада де факто обяви война, като извърши убийство на поне три същества! Моля! - Ирен вдигна предупредително ръка, макар никой още не беше зароптал. Клара се наежи, но все още мълчеше. - Гилдията на бойните магове навярно ще протестира, но искам да обърна вниманието на Съвета върху голямата сила на противостоящите ни създания! Войната с тях е безумно начинание. Отново повтарям предложението си да преместим Долината в друго, по-безопасно измерение. Повечето от нас работят за мира, не за войната. Ние сме свикнали - с малки изключения - да ценим и да отглеждаме живот, било чрез лечителство, било чрез дирижиране на благоприятни атмосферни явления или непосредствено въздействайки върху растенията. Ние не унищожаваме живота! Ние превръщаме пустините в градини, не обратното. Не бива да се поддаваме на призивите на шепа отчаяни и безотговорни наши събратя, които до такава степен са свикнали да убиват, че жадуват война на всяка цена, без оглед на последиците! Мога да говоря още... но смятам, че това е достатъчно! От нас зависят милиарди живи същества, да не говорим за собствените си деца... Някои от бойните магове обаче май нямат такива. Помислете върху това, уважаеми колеги.

Ирен грациозно напусна трибуната и с гордо вдигната глава се върна на вястото си.

Клара скочи на крака.

- Искам думата!

- Моля за извинение, госпожице Хюмел - жлъчно рече Ереас. -Но вие ще говорите последна, тъй като сте представителка на най-малобройната Гилдия. Нека спазваме регламента.

Вълшебницата прехапа устни.

- С правото си на архимаг - внезапно се обади Игнациус, който сякаш беше задрямал в креслото си - препоръчвам на председателя на Съвета да даде думата на госпожица Хюмел извън регламента.

Ереас хлъцна, поколеба се и с нежелание посочи с ръка към трибуната. Гледаше Клара в челото.

Вълшебницата бавно се запъти към трибуната. Трескаво обмисляше какво да говори. Да призовава към чест? Да припомня героичното минало? Глупости! Повечето събрали се магове не бяха държали меч в ръцете си. Бе безсмислено да апелира по този начин.

- Уважаемо събрание - мрачно изграчи тя, когато застана на мястото на оратора. - Почитаемият господин Ереас беше скастрил моята посестрима по занаят Евис Емплада за неугледен външен вид. Както виждате, аз също не съм се издокарала като за бал. Това е защото се върнахме от поход и нямахме време да измием лепкавия студен страх, който изпитвахме, докато изпълнявахме поръчението за събиране на сведения. Сведения, които да ни изяснят що за опасност е надвиснала над нас. И въз основа на тези сведения да вземем правилното решение. И сведенията са следните - един свят е на ръба на унищожението. Това е светът на Мелиин.

Към него са отъпкани множество пътеки от нашата Долина.

Госпожа Мескот много красиво говореше за отговорност към живота, но някак изключи отговорността към застрашения от козокраките твари живот! Вероятно спасяването срещу товар злато на живота на някой малоумен принц се смята за по-висше благородство, отколкото стремежа ни да защитим милиарди простосмъртни безплатно... моля за извинение - за наша сметка...

В залата този път зароптаха. Клара настъпваше мнозинството по мазолите.

"Това е първата ми битка с вас, твари на Нищото! Уви, срещу ояли се мои събратя..."

Знаеше, че трябва да я спечели.

* * *

Дори загубил съзнание, той не напусна бойното поле.

Чувстваше се като птица, която се рее над щурмуваната цитадела. Виждаше как легионерите му нахлуват в кулата. Виждаше и схватките вътре по етажите, все едно стените на твърдината бяха от стъкло. Виждаше телата на маговете, набучени на копията.

Виждаше последните кълбовидни мълнии, които пронизваха плътния, подобен на джуджешкия хирд строй войници. Във въздуха стрелите сякаш сами преследваха летящите зъбати твари, породени от магията на защитниците на крепостта. Чуваше и репликите на легионерите, когато поредният вълшебник рухна под нозете им.

- Ха! И тяхната кръв била червена!

Императорът виждаше всичко наведнъж - и умираш центурион с превърнат в изтърбушена кошница стомах, и губещ сили маг, който държеше щит срещу обсипващите го арбалетните болтове. Ветераните търпеливо чакаха силите на противника им да се изчерпят.

Ранените се изнасяха назад, манипулите с убити командири се сливаха с оределите съседни, където зърваха офицерски шлем.

Поелите си дъх редици от строя заместваха другарите си.

Бавно, но сигурно войнишката маса мачкаше маговете -неумолимо, като настъпващ ледник, който заличава вековни гори.

* * *

Игнациус сътвори поне двайсет кофи със студена вода по време на последвалите дебати, без да се намесва по никакъв друг начин. Въпреки това обстановката продължаваше да е нажежена и вероятно скоро залата на Съвета щеше да заприлича на сауна. Впрочем, най-активно изказващите се се потяха обилно, но кой знае защо не изглеждаха грозно - особено магьосниците. Потеклият грим на Ирен се беше размазал направо елегантно. Някои по-практични госпожици, запазили хладнокръвие, вече развиваха наум идеята за по- абстрактен тоалет, вихрен и експресивен.

А въздухът в залата наистина се беше затоплил - вероятно от пламенните речи на опонентите. Заради това Ереас дебнеше пауза в изказванията и когато я дочака, гръмогласно възкликна, че обявява гласуване.

В този миг се надигна Игнациус. Залата замлъкна. Архимагът с известна почуда обиколи с взор банките, балконите на зрителите, позагледа се в паркета и тихо рече:

- Искам думата.

Ереас с усилие изхълца едно "Моля, владико".

Игнациус се изкачи на трибуната бавно, като старец с натежал на плещите му товар на преживените години. Мълчаливо подпря брадичка с юмрук и отново огледа вълшебниците - един по един.

Най-после тихо произнесе нещо не съвсем очаквано:

- Знаете ли кой, как, кога и защо създаде, Долината, деца? Или може би сте го забравили?

Залата смутено се размърда. Чу се нестроен хор от гласове:

- Не... не... как може...

- Не? Хм. Виждам обаче, че поне нещо сте забравили. Знаете ли какво? Това, че сте ученици на учениците на моите ученици. Аз съм последният още жив от онези, които изградиха този свят.

Намерихме удобно място в Междината на реалностите. Видя ни се добра идея...и .... Речено - сторено... Да, зная, не сте го забравили. Казвам само, че някак пропускате да си спомняте, че сте ученици на учениците на учениците... Гордея се, че сте ни надминали. В много отношения. Но тъкмо тази гордост прави още по-горчиво разочарованието ми сега... Аз не искам неограничена власт.

Достатъчно е, че ме имате за авторитет, уважавате ме. Пък и сами се справяте отлично. Тоест... справяхте се. За първи път, с болка и обида, се налага да кажа, че сте на път да се провалите в нелеката и неотменима нито за миг задача - да носите отговорността пред всевсемира. Защото всяко едно могъщо същество носи тази отговорност независимо дали я желае или не. Тя е, как да я нарека, безплатно приложение към могъществото. И се изразява не само в разумно и уредено управление и стопанисване на собствените ни светове и реалности. Но също така и в опазването на другите светове, които изобщо не ни засягат, които са ни даже безинтересни. И сега аз изпитвам срам. Ужасен, дълбок срам.

Задето страхливо бягате от отговорността си, която е ваша съдба.

Това ми горчи най-силно. Не просто желанието ви за бягство от по-силен противник. Горчи ми, че се плашите да бъдете отговорни докрай... Нямам какво повече да кажа, магове. Решавайте сами. Ще приема вашето решение, каквото и да е то.

Потропвайки с жезъла, Игнациус тежко напусна катедрата, но вместо да заеме креслото си, кротко седна на края на най - близката пейка.

Празният стол на архимага бе приковал десетки очи.

- Хм... кхе... колеги, мисля, че е време да се гласува -произнесе Ереас колебливо. - И така... хм... имаме две предложения. Първото - да обявим война и... ясно какво после.

Второто предложение е да сътворим свръхзаклинанието "Пръстен" и... тоест да отстъпим пред... пред...

- Ултиматума - подхвърли Евис.

- ...пред ултиматума - механично повтори Ереас, усети се и блесна гневно, но и уморено с очи. - Две предложения, за война и за мир. Моля, гласувайте за първото...

Алени звездички се разгоряха отляво на трибуната. Една, пет, десет, дванайсет... двайсет. За миг бройката остана непроменена, после към нея се добавиха още четири червени искри.

Клара си пое дъх. Беше доста повече, отколкото бе разчитала -но все пак твърде малко. Не беше дори обикновено мнозинство от имащите право на глас. Стисна палци в юмруците си. Ако въздържалите се окажеха повече от една трета, решението шеше да увисне. И вероятно щеше да последва второ гласуване след прекъсване за размисъл.

Имаше чувството че хвърля мелиински зарове с техните чудати точки.

- Кой е за второто предложение? - запита със сдържано тържествуващ глас Ереас.

Небесносини пламъчета почнаха да изникват отдясно на катедрата.

Десет... петнайсет... двайсет и пет...

Клара изскърца със зъби. Все още имаше шанс.

"Дано миролюбците бъдат по-малко от четирийсет и девет, ох, богове, дано!..."

Трийсет. Трийсет и пет. Пауза. Трийсет и седем. По-дълга пауза. Колебаещите се се двоумяха, числото растеше мъчително бавно.

Четирийсет. Дланите на Клара се изпотиха. Четирийсет и две.

И пет... и шест... и седем... Клара силно стисна клепачи. Четирийсет и осем гласа не бяха достатъчни за утвърждаване на позорното бягство! Вълшебницата предпазливо отвори едното си око.

Четирийсет и осем. Тишина.

- Всички ли се изказаха? - изскърца Ереас. Пламна още едно огънче. Четирийсет и девет "за".

Клара захлупи лицето си в шепи.

* * *

Фесис тичаше нагоре по стълбището. Подире му се чуваше скърцане и трясък - чудовището разбиваше погребалната си камера в стремеж да се измъкне на свобода.

"Проклятие! Ще успея ли да изляза през захлопналата се желязна врата?! С изчадието, което ще ми диша на разложено в тила?"

Фесис настръхна.

"Комай ще се наложи да се върна в Долината... О, само не това! Завръщане с позор, в търсене на закрила от леля Аглая и от Клара с нейната безкрайна върволица от племеннички!"

Така се беше засилил, че връхлетя върху вратата, блъсна се в нея и без малко да се търкулне обратно. Наложи си да се успокои.

Оттатък се чуваше дрънчене на оръжие, викове, трясък на стрели-мълнии. щракане на арбалети, дрезгави команди -шумове на сражение. Ох, поне легионерите вече бяха тук...

"А гадината е отзад - напомни си той. - Стегни се... Керли!"

Плъзна проучващо заклинание към вратата, търсейки брава.

Нямаше сили да избие самата врата, беше строена сериозно и отговорно. Но с механизма бе длъжен да се справи...

Отзад долетя грохот на срутване и тежък, неописуем, нечовешки повей на абсолютно непозната магия. Съществото долу сигурно се отърсваше от затрупалите го отломки. А после нададе вой:

- Хрооооооооооооо!

Като стон. Като въздишка. Като преглъщане.

Фесис се разтрепери от глава до пети. Страх. Небивал, незапомнен страх.

"Стегни се! Работи! Бравата е фасулска! Зъбни колела и противотежести! Действай, глупак с глупак такъв!"

И той натисна. Магическите образи на пръстите му се протегнаха напред, минаха през желязото и докоснаха отключващия механизъм.

И нищо!

Той опита пак. И пак. В гърдите му нарастваше кухото кълбо на паниката. Какво става?!

"Гадината от гробницата! - сети се изведнъж. - Тази твар пие моята магия!"

Фесис отпусна ръце. Май не му оставаше друг изход, освен бягството към Долината.

Без да се бави, младежът се сви като бебе в майчина утроба.

Пое си дъх. Трябваше да събере сили за един мощен изблик, който да го пренесе у дома.

И то бързо - преди чудовището да изяде пуснатата за пренасянето Сила.

* * *

Невъзможното ставаше - подир векове хирдът на джуджетата отново излизаше на повърхността. Воините бяха оставили зад гърба си тъмни лъкатушещи коридори, сухи русла на подземни реки, пукнатини и тесни тунели.

Хирдът излизаше под слънцето. Войнството се бе озовало в самото сърце на безлюдните Диви гори - същите гори, които някога бяха принадлежали на Дану. Същите гори, в превземането на които бяха взели участие джуджетата, които тогава бяха съюзници на младата човешка Империя.

Тези места така си и останаха диви и никому ненужни. На човеците не им трябваха хилавите горички и непроходими храсталаци, израснали на мястото на посечения и осквернен Друнг. Маговете на Дъгата можеха да облагородят гората, но явно бяха сметнали това за излишно - наоколо нямаше големи градове, а глуха провинция. И на всичко отгоре - бивше обиталище на гнусни нехора!

Хирдът се раздели на бронирани ручейчета и потече през гората на изток. В центъра на разпръснатия походен строй се движеше скинията с Диамантения меч, а отделните отряди се навъртаха около свещеното оръжие като пчелен рой около царицата-майка.

Прекосяването на Дивите гори отне три дни - точно колкото време отне на императорските легиони да достигнат кулата на Орден Кутул и да я превземат.

На четвъртия ден хирдът удари ботуши о имперския друм. по който като мъниста се редяха човешките градове.

В навечерието на зимата пътят бе пуст. Реколтата беше отдавна прибрана, селяните гледаха да съберат повече дърва за огрев, благородното съсловие се забавляваше с традиционните есенни ловни хайки. Всички чакаха първия сняг.

Джуджешката войска, без да се крие, с максималната бързина, на която бяха способни късите крака на подземните воини, пое по друма към Мелиин. Мълчаха, въпреки че душите им пееха. Пееха за кръв, за прясна човешка кръв. Вървяха като победители.

Първото градче, което достигнаха привечер, се казваше Шевраз. Караулният легионер не успя да гъкне. Войникът си стоеше под стряхата на стражевата кула с градската порта. Тъкмо се прозяваше и си мислеше за топлата чорба с препечен комат ръжен хляб, когато от бързо сгъстилият се заради облаците здрач свирна тежка и къса стрела от арбалет. Острието удари право в нагръдника на легионера и изхвръкна всред фонтан кръв и късчета плът и кости през гърба - сякаш това не бе добра имперска стомана, а дрипи от зебло на просяк.

Без никакъв боен сигнал, без нито един вик джуджетата атакуваха портата. Все едно израснаха изпод храстите покрай пътя - вълна от стотина облечени в броня до очите фигури. Отрядът на Сидри, разузнавателният авангард на хирда.

Скучаещите стражници даже не успяха да си помислят да залостят портата - умряха много бързо под остриетата на секирите, подобни на лунни сърпове. Само един войник успя да отвори уста и да изграчи нещо, което предизвика зловещ смях (и мълниеносен замах с бойна брадва) в отговор:

- Кви сте вие бе...

Джуджешката секира пречупи меча на нещастника, спука доспехите му и разцепи гръдния му кош. Сидри чак се изненада от лекотата, с която погуби омразния хуманус. Не чувстваше тежестта на доспехите - виждаше само димящата човешка кръв, която го опияняваше и разпалваше жаждата му да пролее още, още и още!

И едва когато отрядът премина портата, джуджетата нададоха страховития си боен вик - оглушителен, смразяващ рев, който наподобяваше ръмжене на пещерен дракон.

Свилият се в бронирана буца отряд се понесе по смълчаните улици, разпиля като слама изникнала на пътя му шепа стражници, които се бяха запътили да сменят другарите си на поста до портата.

Джуджетата спряха на площада. Хищно се озърнаха.

- Там! - кресна Сидри, сочейки осветените прозорци на просторна кръчма.

Подземните воини не си дадоха труда да отварят вратата -влязоха с нея. С див зверски вой джуджетата нахълтаха в хана.

Вътре беше топло и уютно, гореше огромна камина. На не много чистите маси седяха и пиеха бира занаятчии и дребни търговци, сновяха пищни слугини, собственикът гръмко подвикваше към кухнята за още наденица и бъчонки. Бе умерено задимено, умерено пияно, умерено весело. Почти никой не носеше оръжие, освен двамината най-млади синове на местен заслужил ленно владение рицар на Империята, които бяха отскочили насам да се поотпуснат.

Първата жертва на секирата на Сидри се оказа жена - леко повехнала блудница, която кокетно пърхаше с мигли към по-младия благороден господинчо. Тя нарочно беше станала да си вземе от тезгяха халба бира, за да демонстрира съблазнителна походка. Не успя дори да изохка, главата й със зинала уста и изцъклени очи се търкулна по дъските на пода, тялото остана още секунда изправено, пяната в халбата поаленя от кървавите фонтанчета.

Друго джудже халоса с брадвата си седящ гърбом към вратата чирак-кожар, толкова пиян, че и умирайки, не спря да преглъща разлялото се пиво. Трима други воини на подземното племе се втурнаха към кухнята, млатейки с двуострите си секири наляво и надясно.

Вече бяха мъртви двама души, когато хората се усетиха и се разкрещяха. Ханджията нададе вой като прегазено от каруца куче. Посетителите рипнаха, преобръщайки маси и столове. Едни се мятаха към прозорците, други падаха на колене и молеха за пощада, без изобщо да осъзнават кои са нападателите. Жените диво пищяха, в кухнята отекна грохот на котли и зафуча пара. Двамата благородници скочиха, изтрезнявайки в движение, мечовете им излетяха от ножниците. Сидри чак заквича от удоволствие, заряза една притиснала се в ъгъла компания играчи на зарове и се втурна към дръзналите да се съпротивляват с оръжие хумануси.

Само след секунди неумелите и глупаво храбри юноши се търкулнаха върху окървавения под. Острата джуджешка стомана режеше кости и плът като меко дърво.

Воините на подземното племе продължаваха да въртят секири.

Пред камината се разби стомна с олио, пламъкът се плъзна към дюшемето, огънчета запращяха по близките натрошени маси. Лицето на Сидри се изкриви в жестока гримаса.

- Cshorve, Ypud! Raanna abzig! (Да се махаме братя! Нека се пържат!) - ревна той.

И помъкна с една ръка тежка дъбова маса към твърде прибързано избитата врата.

С див подигравателен смях джуджетата изскачаха навън. Барикадираха вратата и се отдръпнаха назад, за да се насладят на зрелището. Черен дим вече излизаше от прозорците, които се бяха оказали твърде тесни, във всеки един от тях се беше заклещил по един хуманус. Чуваше се нарастващото боботене на пожара, но най-вече - неистовите писъци на обречените. О, сладостни звуци за ухото на всеки доблестен пещерен воин!

Групата остана да варди да не би някой да се измъкне от горящия хан, а останалите разузнавачи от отряда се плъзнаха по околните къщи и не си губеха времето. Нахлуваха в домовете, откъдето екваха викове и молби за милост, прекъсвани от гърлен джуджешки смях и свистене на стомана. Един подземен юнак измъкна на улицата висока девойка, беше намотал дългата й коса на ръката си. Просна я на паважа, но изобщо нямаше намерение да я насилва - кой ще се цапа с човешка жена! - Просто искаше да се похвали на другарите си как ще я обезглави - с красив и елегантен удар. Примера му бе последван и от други воини.

Когато жените свършиха, през прозорците почнаха да изпадат люлки с деца. Джуджетата се състезаваха в ловкост -кой по-високо от земята ще пресрещне ревящите и пръскащи сополи телца на гнусните малки животни, потомството на хуманусите. После някой каза, че няма да си цапа повече секирата с недоносчета и почна да мачка бебетата с бронирани ботуши.

Отрядът на Сидри по неволя се придвижваш из града бавно. Твърде много мека плът си просеше острието на бойните брадви. Твърде много стрехи чакаха да бъдат подпалени. Твърде много глави трябваше да бъдат отсечени. Но колкото и да убиваха и да рушаха, все беше малко. А жаждата - ненаситна...

Срещнаха съпротива пред храма. Двайсетина войника от местната стража и петдесетина мъже, глави на семейства. Бяха се строили във фаланга, закривайки входа на сградата, за тях младежи запълваха прозорците на църквата с камъни, за да я превърнат в укрепление. Неколцина от хуманусите вдигнаха арбалети.

С победоносен вопъл Сидри поведе бойците си в атака.

Блясъкът на Диамантения меч сияеше в жестоките очи на джуджетата...

Насреща им изщракаха арбалети...

Но, о, чудо, нито една стрела не мина близо от воините на Подземния народ! Стрелците шашнато погледнаха оръжията си.

Втори залп не успяха да направят.

Тълпата джуджета се носеше право срещу съединените в стена щитове и щръкналите копия, но хуманусите, даже и опитните войници, изведнъж сякаш станаха сакати. Щитовете се килнаха кой напред, кой настрани, копията клюмнаха или се вирнаха прекомерно... Човеците сами бяха усетили, че става нещо нередно. Един замахна с меч... и улучи собственото си бедро, свлече се... Хората-воини умираха повече изненадани от ненадейната си непохватност, отколкото ужасени.

Джуджетата просто пометоха мъжете и нахлуха в църквата.

Зад тях вече гореше поне една трета от града. Жени. деца и старци се притискаха, прегърнали се един друг, жално хленчеха за пощада, но получаваха брадва, брадва и брадва! Момиче с плитки и широко отворени от ужас очички? Брадва - през зъркелите, храс! Жена с две хлапета на ръце? Брадва - през пълните гърди, откърмили навярно не един омразен поробител вече, прас! Прегърбен старец се мъчи да отблъсне гордите пещерни воини с жалка тояга? Аха, пазиш си сбръчканата бабичка, а? През подутите колене, дъртакът пада на пода - ха сега гледай какво стана с бабишкерата! На ти сега и на тебе -през челото, храс!

Сърцето на Сидри радостно и хищно думкаше в гърдите, покрити с броневи плочки. Той закрачи към олтара, като пътьом направи на кайма две деца на хумануси, вкопчени в полата на тлъстата си майка. Кучката още диша? Хайде при кутретата - прас!

Секирата искаше още.

Сидри прекрачи конвулсивно попръпващото тяло и погледна нагоре.

Замръзна за миг, после изхъмка. Ха, прословутият Спасител на хуманусите! Обикновени дървени дъски, при това от калпаво дърво, върху тях размазана боя. Това лик ли е бе? Така крава рисува с опашката си! Това по лика - брада ли е бе? Ако такава кьоселива работа се паднеше на някое джудже - би си прегризало гърлото от срам! Тъпи животни!

Но...

Но защо толкова живо гледат нарисуваните очи? И...

И защо в тях няма страх или поне омраза, закана, гняв?

Вместо това - болка и... опрощение? Някакво предупреждение? Сякаш казваше: "Спрете, опомнете се..."

Сидри не издържа и заврещя като хванат в капан заек.

Подскочи и удари с изпружената нагоре бойна брадва долния край на иконата. Още веднъж. И още. И пак.

Бездарно изобразеното човешко лице сякаш преливаше от жал и страдание. Но не към себе си. А към него, Сидри. И към другите вилнеещи в църквата воини на Подземния народ.

Иконата рухна. Секирата я направи на трески. А после Сидри дълго тъпчеше с крака изчезналите очи, които като че ли плуваха над окървавените каменни плочи на пода...

* * *

- Куме, какво ти е?! На себе си не приличаш!

- Къ-къ-кръчмата...

- Да не се е подпалила? Ах! Ние веднага...

- Нъ-нъ-нъ...

- А какво тогава? Седни, бе, човек, стига си пелтечил! Жено! Бързо донеси малко мътеница.

Гълготене. Задавяне. Очите на ханджията лека-полека се проясниха. Но мина още половин час, преди струпалите се роднини най-сетне да чуят чудатия му разказ.

- Одеве... дойдоха в кръчмата двама. Старец и една млада булка, засукана такава... Погледнах ги - магици...

- От кой орден?

- Не знам... Старецът беше маг, оная повече мязаше на ловджийка, от благородните. Не носеха герб или наметало.

- Безцветни да са били?

- Не знам бе, баджанак! Чуй какво стана, после питай... Ох, да имате още мътеница да пийна? Жули ме гръкляна, ох...

- Хайде, стига ти, куме, разправяй нататък!

- Викам си, тоя или й е баща, или е някой стар мръсник, дето я е омаял за разни такива работи... Поръчаха си зелева чорба... И току дъртакът взе че изпъшка, хвана се сърцето, ох... чак мен ме заболя. А оная, засуканата, рипна, вика му: учителю, немой да мреш! А той, той и казва: нещо стана, дъще, значи щерка му била, някой използвал забранена Сила... Аз така разбрах, че са магици...

- Нали каза, че веднага си ги помислил за чародеи?

- Стига си го прекъсвал за глупости! Продължавай, куме, зарежи го тоя заядливец.

- И после... ами дъртакът уж се пооправи, нещо си

шушукаха... мина не мина час, почнаха хора да идват, ама поседят, пийнат една малка халба, начумерят се и се изнижат. Викам си, тая вечер няма да съм на печалба, тия двамата ми пъдят клиентите!

Чудя се как да ги изпроводя и тогаз оня, дъртия, на просяк мязаше, не на маг, ама глас имаше като на вълшебник...

- От кой орден?

- Млъквай бе! Продължавай, куме.

- Ами... пак се хвана за сърцето, този път го гледам - ще пукне проклетникът, само това ми липсваше. Скочих да им викна, да се махат, не ми трябват неприятности и мръсотии в кръчмата, нали така, ама младата така ме погледна изпод вежди - онемях, направо си глътнах езика.

- И пукна ли?

- Тц. Подиша тежко, побая си, изправи се, ама залита. И вика на засуканата си щерка: хайде, мойто момиче, направи това, което

те учех. И тогава... ох, дай ми още нещо да пийна, водица ако ще да е, не мога!

- И после?

- После... заразмаха ръце оная ми ти мома, тури си празната паница на пода. А от дупките в дюшемето като изскочиха едни хлебарки - първом бяха мънечки, а пък само мигнах - и станаха колкото баронски жребци! А оная вещица засукана два косъма си откъсна от косата, тръсна ги - в едната й ръка камшик. Хвърли другия - стана на сбруя за хлебарките, а паницата се превърна в карета...

- Лъжеш!

- Кумът ми не лъже, дръвник такъв!

- Паница на карета, косми на сбруя, хлебарки на коне... Лъже!

- Аз ли лъжа, бе?! Ще искаш пак на вересия да ти сипвам, ама ядец вече! Я ела да видиш как ми измушиха стената! Като рипнаха тия двамата - дъртия магьосник и младата вещица в каретата, като развъртя засуканата уроспия камшика и тия хлебарки като се втурнаха...

- Нали бяха коне?

- Не съм казвал за коне! Хлебарки си останаха! Ама големи! Грамадни! Страшни!

- Стига, куме, стига, не му се връзвай. Всички ти вярваме. И?

- И... нищо. Отпрашиха. Събориха двете каруци, кокошки из двора изпогазиха...

- А накъде се юрнаха?

- Към Мелиин. По друма за престолния град... Аз...

- Какво има, куме?

- Страх ме е сам да си ида до кръчмата, братле... Много ме е страх. Ще дойдеш ли с мен? Само до заранта. Моля ти се...

* * *

Хлебарковият впряг, уж стъкмен от самата нея, се оказа много по-бърз, отколкото си представяше Тави.

Пътят, по който щяха да се мъкнат близо седмица, беше изминат за няколко часа. Точно на зазоряване грамадните насекоми се смалиха и побързаха да се скрият под шумките, каретата се търкулна - обикновена пръстена паница от крайпътен хан в малко селце - и изшумоля в изсъхналите магарешки бодили.

Акциум и Тави Кан-Мола стояха пред Северната порта на Мелиин.

Девойката гледаше със зинала уста.

Нямаше град. Великият Мелиин лежеше в черни, смърдящи на пожар руини. Порутени бяха и Белите квартали. Императорският дворец стърчеше в подножието на знаменитата Скала като самотен изгнил кътник - посипан с пепел и сажди.

По пътя се точеше върволица бежанци, които носеха вързопи, тикаха каручки. Всички гледаха в нозете си, смазани от скръб.

Всеки бе загулил някой близък в пламъците на развихрилата се битка.

Акциум също беше потресен. Клатеше глава и шепнеше:

- Не може да бъде... Не мога да повярвам... Девойката дойде на себе си преди своя учител. Нежно го хвана за ръка и поведе настрани, накара го да седне на един пън, притисна чело към коленете му.

- Много неща съм виждал, Тави - промълви вълшебникът, - но все не мога да свикна, когато градове изгарят досущ църковни свеши, когато силните на света почват да си решават споровете с оръжие... Е, май трябва да търсим. Хайде, моето момиче...

За щастие, не им се наложи дълго да обикалят.

Тави първа усети дирята. Не можеше да не я усети - бе твърде чужда на фона на всичко останало. Следата тръгваше от обгорелите стени на столицата и се губеше на югозапад.

Акциум се зарадва - странна радост.

- Добре е, че ги открихме - рече той. Тави почувства, как вълшебникът проучва следата. - Добре... добре... всичко друго обаче хич не е добре.

Девойката трепна, залисана в лекотата, с която учителят твореше заклинания - преливащи се мислеформи към жестова магия и дори чародейство на словото.

- Кое е лошото, Акциум?

- Светът се пука по шевовете, Тави - глухо отвърна старецът. -И не зная, аз ли съм причината за това, или виновни са козокраките твари... А когато един маг не знае нещо съществено... това е много зле. Незнаещият най-често греши, такава попара надробява, че сам после е готов да повръща... Е, няма как. Да вървим да видим докъде ще стигнем. Дано научим нещо важно.

Дирята ги доведе до древна, хлътнала в земята могила. В единия склон бе потънала порта на долмен.

- Тук - каза Тави и потръпна.

- Тук е - кимна вълшебникът. - Чакай да видя какво толкова се крие под това хълмче... ох...ооох!

- Учителю!

- Мълчи! Мълчи...

Акциум бе станал бял като сняг. Тави му помогна да седне направо върху земята. Понечи да му влее от жизнената си сила, но вълшебникът я спря с жест и дори сърдито присви вежди: Недей.

Постепенно идваше на себе си. Тави чакаше той да наруши мълчанието, въпреки че сама не знаеше как издържа -търпението й отдавна се бе изчерпало, изпарило се като вода от котле върху огъня на безпокойството.

- Този долмен, моето момиче - пророни най-сетне Акциум, - е много, много стар. Сега ще погледнем самите камъни и ще видиш там руни. Древни руни. Написаното е на езика на най-първите хора, живеели някога по тези места. Първите обитатели на Саверния свят, доста преди елфите, джуджетата и Дану. Преди дванайсет хиляди години...

- Преди?! - Тави се ококори. - Как така "преди"? Хората дойдоха тук... много по-късно от Древните раси...

- Много по-късно се завърнаха - натърти вълшебникът и се замисли над нещо. - Това тук е построено дълго преди на хората да им хрумне да се заселят отвъд южните морета.

- А... защо са напуснали Северния континент?

- Заради климата - разсеяно отвърна Акциум. Той сякаш се потапяше в спомени. - Времето се променяше... зимите ставаха все по-сурови. Валеше много сняг, който не успяваше да се стопи през все по-краткото лято. Животните напускаха обичайните си места на обитаване. Птиците отлитаха и не се връщаха назад. Тръгнаха си и хората. Установиха се на другия бряг на Вътрешното море и дълги векове живяха там. А Северният свят постепенно станал отново обитаем - от нечовешки раси, залели го откъм изток и запад. Пришълците владеели магия, променяли климата, а и били по-приспособени към суровите тукашни условия... преди цяла епоха. Първите си градове елфите и Дану основали върху запустели човешки градежи... Но стига мили спомени! Дошли сме работа да вършим! Ела, не стой като дирек!

Той неочаквано бодро закрачи към долмена. Посочи левия изправен скален блок.

- Изчисти го!

Тави извади меча си - беше й по-лесно да насочва струята магия по дължината на острието.

- Не! Без заклинания!

Тя послушно кимна и просто остърга с острата стомана вековните, почти вкаменени мъхове. Оголените руни я накараха да затаи дъх. Бяха... наистина древни! Сякаш връстници на Сътворението!

- Погледни - със задоволство промълви вълшебникът. - Още тогава са имали азбука. Един символ - един звук. А елфите цяло хилядолетие рисуваха пиктограмки!

- Какво пише тук?

- "Със силата на кръвта залостен е този вход. Да пребъде светът с онзи, който от света е бил лишен". Думата "свят" в случая може да се преведе на сегашен общоимперски и като "мир".

- И какво означава това?

- Този хълм е гробница. Тави. Строителите са го изградили... за да заключат вътре едно... създание. И са го заключили с... жертвена човешка кръв - най-силното средство от предметната магия.

- Човешки жертвоприношения! - настръхна Тави.

- Там, долу, лежат стотици скелети. Били са необходими наистина много жертви, за да запечатат гробницата, та Ужасът никога да не получи свобода и възраждане. Затова ти забраних да използваш магия. Разбираш ли ме?

- Да - Тави зиморничаво се сви. - Онова нещо долу... не е умряло напълно. Не са ли го знаели Древните?

- Знаели са. Но не са били в състояние да го убият завинаги. И долменът е бил поставен, за да могат шаманите да влизат в камерата при саркофага и да подновяват защитните заклинания чрез... чрез наистина кошмарни, но, уви, необходими обреди и ритуали. Вярно, престаравали са се. Първоначалното вълшебство се държи до ден днешен.

- Ами Дъгата? Как така не са открили тази гробница?

- Тук вече бъркаш. Забеляза ли са я. Не разбирам обаче защо не са се опитали да унищожат спящата твар веднъж завинаги.

Може пък да не са били сигурни в силите си. Или са се осланяли на поговорката "Да си спи злото под камък, като не го ръчкаш - не мирише"... Това е обяснението май. Не са искали да си създават излишни главоболия. Такааа... Ние с теб обаче ще си ги създадем.

- Защо? - Зъбите на девойката неволно изтракаха.

- Защото онова нещо в ковчега е един от боговете-праотци, ако мога да се изразя по този начин, доста условно, разбира се, на нашите козокраки познайници... Те са прегризали проход до гробницата, някак са заобиколили заклинанието на кръвта - не напълно, но в необходимия обем... колкото до достатъчното условие... вероятно се нуждаят от тукашна магия, за да съживят погребаната гадина. Откъде все пак идват? Хм... Няма значение. Имаме пред себе си пробойна, трябва да я запушим. Тави, от теб искам да си спомниш, че по възпитание си Волна и си майстор на меча.

- За-защо?

- Защото магията тук неизбежно ще събуди гадината. И ти ще си тази, която ще ме прикрива от събуденото Зло, докато зашия дупката в реалността. И щом приключа... тогава ще видим сметката на този роднина на козокраките! Няма какво да губим, моето момиче. Готова ли си? Започваме!

Акциум удари с тояжката си в земята и около обикновеното дърво се зазмеиха струйки синкав пламък. Те бързо се сплетоха в дантелено копие, което удари хълма. Тави отскочи - очакваше във всички посоки да се разхвърчат буци пръст, ала нищо такова е последва. Но за сметка на това на склона се появи овално петно, от което се струеше ослепителна светлина.

- Бързай,провикна се Тави, чудовището се размърда!

Акциум, втурна се към сияйното петно и изчезна в него.

Тави хукна подир него, без да разсъждава. Учителят бе казал: бъди Волна! И тя беше.

За миг й притъмня, после в очите й затацуваха вихрушки от немислимо оцветени искри. Тави се озова в мрачна зала, сред камари човешки кости. В центъра се извисяваше грозен и зловещ саркофаг - като за великан. Акциум стоеше пред него и гръмко произнасяше някакви слова, всеки звук от които бе чужд за човешкия слух, а навярно и непроизносим от човешко гърло.

А в каменния ковчег нещо - някой - хъркаше и драскаше като че ли с нокти капака, напъваше отвътре. Каменните пръстени, които удържаха капака се ронеха от напъна на чудовището.

Тави застана с меч, готов за бой. Беше Волна. Заради това и не се замисли как ще се опълчи на съживеното изчадие. Трябваше - и толкоз. Какво повече имаше да се умува?!

Първият каменен пръстен се натроши, капакът се плъзна надолу, като мачкаше в прах натрупаните камари кости.

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

Клара бързо вървеше по улицата, без да усеща къде стъпва. Решението на Съвета беше утвърдено. Квалифицирано мнозинство - няма повод за искане на Всенародно събрание. А и нямаше смисъл.

Всичко беше загубено. Игнациус нямаше да предприеме нищо. Той като суха гора от огън се боеше от разкол в Долината, която за него бе нещо повече от Дом.

Какво все пак можеше да се направи? Клара бе убедена - поне да се спаси честта на всички магове от този свят, независимо дали разбират както Гилдията на бойните вълшебници или не... И трябваше да побърза с тези си намерения! Защото останалите Гилдии вече се канеха да започнат подготовката за свръхзаклинанието "Пръстен", което щеше да измести Долината в друго измерение, в Друга Междина на Всевсемира.

И тогава всички Пътеки, водещи към света на маговете, щяха да останат да висят към никъдето. И всеки обитател на Долината, който в момента странстваше из други светове, щеше дълго, много дълго да търси обратния път за вкъщи.

Клара се спъна, плесна се по челото и гръмко се прокле.

Керли! Ами да! Хлапето също ще се окаже отрязан от родния свят.

На всичко отгоре той не е истински квалифициран вълшебник и надеждата да открие верния път към новото реалностно местоположение на Долината щеше да е малка. Много малка.

Щеше да се превърне в скиталец през Междината, несретник сред безкрая светове.

Клара хукна към дома си, едновременно ругаейки и премисляйки какво от екипировката си да вземе.

Нахлу през собствената си врата като разбойник в царска съкровищница, обръщаше мебели, чупеше вази, ровеше по скринове и долапи... Само след минута къщата й приличаше на нападната от стадо павиани.

Вълшебницата минаваше от стая в стая, като оставяше подире си хаос и отворени тайни вратички.

На китката й цъфна гривна от сложно преплетени тънки жички от оранжев метал, неизвестен в нито елин от Подредените светове. Всъщност беше овеществена плът на самия Хаос. Клара беше го свалила като трофей от трупа на един мъртъв безумец с огромна Сила, който всяваше ужас в три свята.

Пет тънки стрелички за мятане. На острието на всяка една гореше живо пламъче - още един страховит талисман, който...

Клара изръмжа към мислите си. Не е време за съчиняване на мемоари! Действай, Клара!

Пръстен с рубини. Не бяха рубини, разбира се - засъхнали капки драконова кръв. И то не на обикновен дракон, а на един от Великите змейове, които живееха в Реката на времето. Този трофей поне не беше свързан с убийство - просто едно малко змейче (способно да стъпче цяла луна) се беше изгубило в Междината. Гилдията проведе спасителна акция. Така и не научиха какво беше одраскало създанието, но капките негова кръв останаха за спомен...

"Пак спомени! Клара, дърта глупачко, шавай!" - рече си тя.

Прибираше всички амулети, които бе пазила за черни дни. А по-черен ден от днешния не можеше да си представи.

Преди да излезе, Клара провери "хладните" си оръжия. Шпага, меч, кинжали, ножове... поразмисли и взе трети меч, изкован от металоподобна субстанция с ярко-ален цвят. Острието бе вълнообразно.

Сетне отправи магичен повик към другарите си. Откликна й Евис.

- Готови сме, Клара.

- Чудесно. Тръгнете на групи от по трима...

- Клара...

- Какво още?

- Само трима сме. Аз, Мелвил и Егмонт. Другите... казаха, че няма да вършат нищо против решението на Съвета и зад гърба му. Съжалявам...

На Клара й причерня. Тя дори се олюля и се хвана за оградата - бе вече край портичката на излизане от занемареното си дворче. Дълбоко си пое въздух.

- Добре - отвърна тихо тя. - Тогава ме чакайте край граничната застава. Ще вземем с нас Райна от стражата. Сещаш ли се за кого говоря?

- О, да, за валкирията. Казват, че била по-свирепа от десет тигрици.

- И даже повече... Евис? -Да.

- Аз също съжалявам. Но това няма да ни спре, нали?

- Няма, сестро. Няма.

* * *

- Служа на Империята! - командирът на Първи легион, легатът Клав преклони коляно. - Победа, повелителю мой! Кулата е превзета. Единайсет ученици на магове са пленени. Загубите още се броят. При нужда сме готови да се отбраняваме от нападение в крепостта. На вашите заповеди, господарю!

Императорът лежеше в шатрата си, обкръжен от Волните. До него трепереше изплашен лечител - обикновен войнишки знахар, комуто се бе паднала смазващата отговорност да се грижи за владетеля. И въпреки страха си, свикналият да превързва не особено опасни порезни рани легионер се осмели да възрази, когато Императорът се надигна от одъра:

- Господарю, загубили сте много кръв... Трябва да лежите...

- Ако остана да лежа, скоро до мен ще легне цялата армия -глухо отсече Императорът.

- Тогава - отчаяно рече лекарят, - позволете ми да вървя редом с вас, за да мога...

- Добре, лечителю - Владетелят леко се усмихна. - Волните няма да те пъдят. Бъди до мен.

- До последен дъх. Императоре мой!

- Ако се наложи - сухо отвърна повелителят на разрушения Мелиин. Обърна се към легата: - Повикайте останалите легати,

Клав. Ще огледаме кулата.

- Служа на Империята! - отдаде чест легатът и напусна шатрата.

Императорът стоеше и галеше бялата рицарска ръкавица. Прохладната кост успокояваше болката му. Многобройните ранички по тялото му бяха зараснали от само себе си, оставяйки тънки белези. Съвсем леко му се виеше свят, но това бе повече от преодолимо.

- Намерете съветник Фесис - нареди владетелят. - Излизаме.

Легионите приветстваха своя Император с възторжен рев.

Войниците само за това си говореха - как техният върховен военачалник прекършил злата магия на Лилавия орден и с таранен замах съкрушил портите на крепостта. И щяха още дълго да си разправят за това. Онези, които не бяха видели атаката с очите си, щяха да завиждат на гордите очевидци.

Императорът мина покрай войниците си - блед, спокоен.

Бегло погледна към изложените край портата трупове на убити магове. Бяха почти деца. Майсторите вълшебници отново бяха пратили на смърт учениците си. Нито един маг над четвърто ниво.

"И за това ще платите! Ще платите, задето ме принудихте да стана убиец на деца..."

Мигновено изникна споменът за арената - тогава, преди години. Момичето и момченцето Дану.

"Аз вече съм убиец на деца. Клетите Дану. Жертвите от Черния град..."

- Къде е втори легат Фесис? - кресна владетелят, като се опитваше да вдигне щит срещу парещите мисли и спомени.

- Няма го, повелителю... Търсим го сред убитите...

Императорът изсумтя.

"Фесис - убит! Този сладур се е измъквал от занданите на Арк, спасил се е от Гибелния порой... такъв не може да бъде покосен от смъртта толкова лесно. Откъде ли е намирал такива юнаци бащицата Хеон?"

- Ще почакам. Търсете.

Императорът закрачи напред-назад пред изтърбушената порта на орденската кула. Не му се искаше да влиза вътре без фесис.

Мина почти четвърт час. Вторият легат бе изчезнал безследно.

Повелителят махна с ръка. Не искаше повече да чака.

- Напред!

* * *

Нещото пълзеше по стълбището нагоре, Фесис чуваше скърцане на нокти по изтърканите от времето каменни стъпала, шумолене на люспеста броня по стените, драскане на рога по тавана. Какво беше затвореното в саркофага изчадие? Дракон?

Надали - каменният ковчег бе прекалено тесен за гордия повелител на залезните небеса. Пък и никой маг не би успял да плени най-свободолюбивото същество в целия Всемир. Не, пробуденото чудовище беше нещо друго... Чуждо, до омерзение чуждо и непознато.

Фесис не държеше да го опознае. Полъхът от гадината му бе достатъчен, за да се убеди в това си желание.

Време бе да се връща. Да, не по най-достойния начин, но... Стига колебания! Все щеше да има възможност някога да измие от себе си позора от това бягство - ако оживееше сега.

Предпазливо той протегна магически нишки към Долината.

Трябваше да употреби заклинанието за завръщане рязко, като пружина на самострел, макар че за предпочитане беше да си отвори една тънка пътека и да се плъзне по нея като дете по ледена пързалка. Но нямаше друг начин - тварта щеше да изпие силата на магията, ако действаше според препоръките за оптимално разгръщане на заклинанието.

Щеше да се украси при излизане в реалността на Долината с няколко пищни синини и охлузвания. Дребна грижа.

Младежът усети Дома. Малко му поолекна, усещането за безопасното убежище му вдъхна сигурност. Той се приготви да се изстреля извън света на Мелиин и...

Долината изчезна от магическите му сетива!

Фесис замръзна.

Проклятие! Гадината беше успяла да усети заклинанието и бе погълнала готовата за действие магия!

Отдолу се дочу глухо ръмжене. Скърцането и драскането се приближаваха. Край.

Младежът няколко секунди тъпо се взираше пред себе си, после скочи на крака.

Не, един воин на Сивото братство се бори докрай, до последно.

Впи взор във вратата.

И този път съзря запечатващото за отваряне отвътре заклинание. Несъмнено то беше предназначено за пълзящата сега нагоре гадина. Сигурно насам са се спускали по двойки.

"Единият е държал вратата отворена. Другият... какво е правил другият в гробницата, демони да му гризат червата!? За чий изобщо са се завирали в тая дупка адептите на Дъгата?! Защо не са зазидали този коридор, защо не са залели с магма стълбището?! Проклетници... Орелът Кутул, обожаващ разни чудовища и изчадия. Разбира се - как да изпуснат такава плячка!

Изследователи!

Фесис се потеше и трепереше. Умът му трескаво търсеше изход от положението. Конвулсивно опипа камъните около вратата. Краткият проблясък на магия изчезна, изпит от приближаващата се твар. Но все пак успя да види - зидарията тук не бе много дебела. Бе споена с магия, но магия, която би възпряла онова, чуждото нещо от саркофага.

фесис удари с глефата по камъка, като подсили замаха с още едно заклинание. И то изчезна, попито от ненаситното присъствие на пробуденото изчадие. Но успя да направи няколко дълбоки пукнатини.

Младежът замлати с все сила.

Дори когато черното туловище изпълзя на площадката под вратата, той все още вярваше, че ще събори камъните.

* * *

- Бързо, Кицум - с мъртъв глас произнесе Ахата. Седеше на капрата до стария смешник. - Още по-бързо!

- Къде по-бързо от това, Сеамни! Като да гасим пожар сме се втурнали! Ще уморим кончетата... Защо не им наложиш някакво заклинание?

Ахата поклати глава. Циркът на Онфим в почти пълен състав беше си въобразил, че бившата презряна робиня изведнъж се е сдобила с велика Сила и сега е всемогъща чародейка. Нямаше желание да ги разубеждава.

Кицум изчака, но след като Ахата премълча, старият клоун кимна и бодро изрече:

- Е, ще се справим и така... Хайде, милитеее! - И развъртя камшик.

Ахата се облегна на рамото му, като с две ръце притисна към себе си завития в зебло Дървен меч. Съзнанието й отново потъна в златистото сияние на светинята.

"По-бързо! По-бързо! Последните воини Дану са напуснали смрадните блата на Пущинака и вървят, призовани от Имелсторн, към мястото, където ще ги срещна. На самата граница на Империята. А сетне... сетне ще обърнем назад. И ще покажем гнева на Дану. Ще изгорим по пътя си всичко, даже и пепелта!"

Не беше видение, не бе и плод на озарение. Просто някак постепенно, едва ли не незабелязано за самата себе си, тя съвсем ясно разбра, че сънародниците й са почувствали освобождаването на Дървения меч. И бяха откликнали. Идваха. Бяха тръгнали всички - жени и деца, немногобройните оцелели сред мочурищата старци. Въоръжение за последния си победоносен поход на отмъщението.

Ахата ги виждаше съвсем наяве. Бяха сто-сто и петдесет души. Различаваше лицата им и дори й се струваше, че ги разпознава. Ала очите им... очите им нямаха бяло, нямаха зеници и ириси - между миглите сияеше изпълнилата главите им златиста светлина. Дану вървяха, без да гледат къде стъпват, но нито един от тях не се спъна.

Дану идваха.

Обзе я страх.

После чу и гласовете им:

"Води ни, Сеамни Оектакан, води ни към последната победа!"

Златото на цъфналия лес на Дану набираше сила, наводняваше света. Друнгът настъпваше, корените трошаха камъка на зидовете и павираните пътища, цепеха основите на надменните и горделиви хуманусови градежи. И всичко, строено от хората, се разсипваше на прах. Златен пламък се вееше като знаме на вятъра, армията на горските стрелци преследваше ужасения, смазан от отчаяние в самото си сърце враг. Дану изтласкваха човеците към Брега на черепите - за да се повтори знаменитата битка, ала този път по верния начин. И да изчезне дори паметта за владичеството на хората в този свят.

Ахата се взираше в лицата на воините от народа си, напразно търсеше своите родители...

Внезапно нахлула мъгла запречи вътрешния й взор. Иззад залезния хоризонт се надигнаха злокобни буреносни облаци-сенки, плъзна дъх на кръв и смърт. Бе нещо познато и ненавистно, по-древно от хуманусите. Нещо, под чиято сянка са били изсичани и поругавани пазените от Имелсторн гори.

Черният амулет, отгледан в проклетите пещери от Подземния народ. Джуджетата също бяха възвърнали силата си. Древните съперници на Дану. Истинският враг. Хуманусите вече й се струваха незначително и досадно препятствие пред действително важната и достойна битка...

Но засега и Драгнир вървеше, за да мачка хората.

Нека. Колкото повече хора бъдат избити пътьом, толкова по-добре. Дану нямаше да останат встрани от делото за възмездие.

А после щеше да настъпи и Часът на Съдбата. Само дето Имелсторн бе изостанал от брата си съперник.

- Бързо, Кицум! - викна тя толкова гръмко, че клоунът едва не се изтърколи от капрата. - По-бързо! Няма време!

Тя сама хвана юздите... ала това не бяха юзди. Бяха някакви необясними за нея нишки от непозната субстанция. Светът трепна, не само кончетата. По небето стремително почнаха да прелитат облаци, слънцето и луната се втурнаха да се надпреварват.

"Но... аз наистина съм чародейка - учуди се мимоходом Ахата.

- Имелсторн ми помага да творя чудеса, не просто магия!"

Пътят пред тях се сля в почти гладка лента, макар че фургонът

бе застинал на място. А отсреща, във вътрешния й взор, като гледките от широко отворените й очи и вълшебното зрение се смесваха, отрядът Дану напредваше със спокойна крачка покрай префучаващи гори, поляни, тресавища, поля и ливади. Всяка стъпка на тръгналите на Великия поход преодоляваше по десетина мили наведнъж.

Златистото сияние пееше в душата на Ахата-Сеамни и тази песен постепенно замъгляваше очите й. Приличаше на опиянение -опиянение от светлина. Цялото й същество плуваше.

"Аз съм велика магьосница... Невероятно... Аз пришпорвам Времето, нагъвам го, преплитам наново отделни нишки от величествената му тъкан... тъкан ли е това? Нито един от маговете на Дъгата, освен Върховните, не могат да управляват времето. Или поне нс с такава лекота. А аз мога... и не знам сама как се получава..."

Усещаше се, че се топи като свещ. Жадуваше да изчезне, да стане част от светлината на Дървения меч. Отнасяше се все по-надалеч и далеч от плътта си...

Грубовато разтърсване за рамото.

- Сеамни, Сеамни! Събуди се! Виж! Виж! Погледни кой ни иде насреща! - Кицум всъщност не викаше, а шепнеше.

Девойката Дану отвори очи и никак не се учуди, когато видя как от гъсталака - кончетата мирно пасяха от крайпътните нисички храсти - излизат воини от нейния народ.

* * *

Първата победа - разоряването на Шавер - окрили настъпващата армия на джуджетата. А след още три превзети градчета, в които "загубите" на хирда бяха двамина лекоранени, и последните съмнения изчезнаха - победоносната Suuraz Ypud.

Силата на Подземния народ се беше възвърнала при чедата си.

Покрай мелиинския друм пламнаха села. Джуджетата бяха забравили що е умора, що е жал и милост. Можеха ден и нощ да вървят напред и напред, да се сражават, отново да вървят и пак да се сражават. Да избиват вековния си враг. Наред - мъже, жени, деца, старци. Под секирите падаха отрудени селяни, шкембести търговци, занаятчии с мазолести ръце, стражници и легионери. Всички изведнъж се оказваха беззащитни и непохватни пред неукротимата ярост на настъпващия хирд. Хората бягаха, рядко се осмеляваха да приемат открит бой. Тук-там жалки опити за съпротива оказаха няколко фамилни замъци, но нищо не спря избликналата изпод земята стоманена вълна на отмъщението. Благородниците и техните дружини гинеха безславно, не ги спасяваха нито дълбоки ровове с вода и побити колове на дъното, нито високи стени с улеи за изливане на вряща смола.

Защитниците действаха хаотично, сякаш предварително се бяха примирили с поражението. Отчаянието им връзваше ръцете, правеше неточни стрелите им, слаби и трошливи мечовете им, а противообсадните съоръжения или се чупеха, или се използваха сякаш от деца. Джуджетата бързо нахлуваха в твърдините и избиваха всичко живо, даже котките и кучетата - гадни, подмазващи се на хуманусите твари! - след което рушаха сгради и опожаряваха развалините. На джуджетата не им трябваха крепости, там не отекваше кънтящото ехо, както в гротовете, пещерите и каверните.

Войната сама изхранваше себе си. Човеците изоставяха пълни хамбари и килери с достатъчно припаси за воините на подземния народ. Често победителите пируваха на крак - сред изкормените и посечени победени. Джуджетата отпиваха по халба пиво, вино или просто вода, след което трошаха бурета, разливаха казани, задръстваха с леш кладенците. Чупеха самуни хляб, печаха в огъня на пожарите месо, лапваха деликатеси, колкото да се заситят, сетне тъпчеха с презрение хуманусовата храна - плод на труда на същите онези ръце, които бяха държали гордия подземен народ в унизително робство. Не вземаха мляко и сирене от мандри за изпът - само след няколко левги ги чакаше нова плячка.

Подире си хирдът оставяше ужасно, неописуемо разорение.

Редовната войска не се изпречи на пътя им. Отделни групи войници - най-често отпускари или градска стража, отстъпваха в паника, като приемаха бой само ако бяха застигнати. Ставаха лесни жертви - Драгнир от скинията си парализираше волята им за борба, превръщаше ги в несъобразителни животни.

Прехвалените магове на Дъгата също никакви ги нямаше.

Дори един послушник не се изправи насреща. Империята сякаш рухваше като изядено от червеи дърво. Хирдът пронизваше плътта на държавата на човеците като кинжал на убиец и сякаш нищо не можеше да спре проникването на смъртоносното острие към сърцето на поробителя.

Чак след няколко дни командирите на малката джуджешка армия почувстваха, че предстои нещо повече от клане на хумануси. Пазителите на скинията с диамантения меч заявиха, че виждат на изток грамаден жълто-зелен облак, отровен и заплашителен, в който се отгатваха очертания на гигантско дърво. Дърво, което малцина ветерани успяха да разпознаят.

Бе дърво от Друнга на Дану.

Това обаче, както реши военният съвет на ърловете, бе повод единствено за свирепа, мрачна радост.

Какво по-добро за един истински воин от достоен за него враг?! Древен враг, желан враг - не човешката пищяща измет...

Но, подчертаха ърловете, след като изслушаха мнението на Сидри, Приносителят на Меча има право - докато се стигне до истинския сблъсък, хирдът ще продължи да унищожава имперската паплач. Истинското бойно поле трябваше да се изчисти от човешката мерзост, за да се състои дуелът в Часа на Съдбата.

Манипула легионери тъкмо бе привършила почистването на оръжието си - чакаха появата на Императора - и що-годе бе въвела ред във вътрешния двор на долепената до кулата пристройка, когато от една почти незабележима желязна врата в най-отдалечения ъгъл се разнесе смразяваш глух вой и отчаян човешки вопъл.

Насядалите да превържат рани или да сръбнат малко чорба войници рипнаха като един. По каменните плочи издрънчаха изтървани канчета, меко паднаха окървавени парцали - манипулата образува малка фаланга, щитовете изскърцаха един о друг с обкованите си ръбове, копията настръхнаха срещу източника на шума. Почти едновременно с това желязната врата отлетя заедно с облак прах и парчета зидария. Към войнишката редица се търкулна човек, изхвърлен с мощен удар от разрушаваното помещение.

Без малко да го пронижат с копията, но за щастие някой от легионерите кресна предупредително:

-Свой!

Въпреки това част от остриетата останаха насочени към измърляния човек, който за учудване на войниците се раздвижи и седна.

- Втори легат Фесис?

Съветникът на Императора обърна ококорени очи към легионера, който му поваше ръка. Замаяно я пое, изправи се...

- Внимавай!!! - ревнаха хором няколко гърла и фалангата отново застана нащрек.

От дупката в стената се измъкваше нещо черно и съскащо. Легионерите се втрещиха.

Съществото бе доста по-високо от човек, стоеше на два крака, които изглеждаха животински. Донякъде фигурата напомняше на нещо познато, но когато се изправи в пълен ръст...

Вместо ръце - две меки крила като плавници. Сложно сегментиран корем. Глава без шия, върху катранената муцуна - две ярко пламенеещи в червено очи. И опашка, подобна на жило - тя плющеше и съскаше.

Гадината направи две крачки напред и, без да обръша внимание на хората, вирна муцуна към небето. Неволно легионерите проследиха погледа й.

Небето стремително се изчистваше от пушека, осветен отдолу от пожарите, после почнаха да се разкъсват и облаците. Като огромна черна зеница отгоре се ококори парче черно небе с бодливи есенни звезди.

- Недей! - нареди центурионът към вдигналия арбалет войник.

Изчадието очевидно нямаше намерение да напада. То кръжеше като в танц с поглед, устремен право нагоре.

- Ама че радост го тресе тоя... - рече един от легионерите. И в следващия миг всички чак приклекнаха стреснато, защото грозното създание изведнъж скочи, изплющя с удължаващи се криле и като стрела излетя нагоре с пищящ вой, от който лицата на войниците се изкривиха, хората затиснаха уши. Чудовището бързо се издигна до дупката в облаците и изчезна сред звездите, а небосводът отново взе да се забулва.

Фесис през цялото време седеше на паважа зад първата редица и тъпо гледаше дланите си. Легионерите го посочиха на офицера-вестоносец, който преди малко повече от половин час им беше предал да се оглеждат за императорския съветник, бившия Сив боец.

От саркофага излезе кошмарно същество с въгленочерна кожа и чифт подобни на рибешки перки криле вместо ръце. Огнените му червени очи се втренчиха в замрялата от стъписване Тави.

Създанието бе... чуждо. Толкова чуждо, че изненадваше с вида си, а освен това младата вълшебница бе стъписана и от магическата му аура. Тя бе жарка и размътваше разсъдъка.

Спаси я обучението на Волна. Да, за да им бъдеш равностоен, трябва са имаш тяхната кръв, но и техен възпитаник да си бил - пак струваш нещо. Затова девойката не загуби съзнание като някой обикновен хуманус. Лекият меч затанцува в ръцете й.

- Внимавай! - изкрещя Акциум. - Има и други! Не ги допускай близо до мен!

Чудовището обаче не атакуваше. Просто гледаше. Бе разумно. Древно. Но преди всичко - чуждо. Толкова чуждо, че и след хиляда години мъдреците на Северния свят не биха успели да намерят с него и една обща дума. Но въпреки това Тави някак бе убедена -изчадието прекрасно познаваше такива като нея. Беше се сблъсквало с човешка остра стомана, както и с бойна магия. То беше подготвено за дуела. Тя - не.

Пролича веднага. Опашката с шипове-жила изплющя току пред очите й. Тави все пак успя да отскочи. Друг на нейно място би бил рухнал обезглавен. Шипът на края на опашката приличаше на жетварска коса и - вълшебницата беше готова да се закълне в това -със сигурност би пробил дори джуджешки доспехи.

Девойката закри с тялото си стария маг, който плетеше неописуеми заклинания с бързината на ураганен морски вятър.

Мечът й се превърна в свистящо ветрило - ответният удар. Самият замах й костваше болка в ставите - все пак техниката на Волните бе за тяхното си телосложение, но Тави издържа и изпълни нападението перфектно.

Сребристата светкавица на острието разпра левия хълбок на създанието - пръсна, кръв, която изкипя във въздуха на едри мехури. Чудовището се сгърчи - но не отстъпи.

В същото време възкръсналата гадина употреби главното си оръжие - нямаше намерение да си губи времето в ръкопашни боричкания. Долната част на плоското му лице сякаш се разцепи -устата бе пълна с червен огън също като очите. Високо и ясно в погребалната камера отекнаха някакви слова, които Тави за нищо на света не би могла да възпроизведе, ако ще и животът и да зависеше от това.

Заклинанието я блъсна като ковашки чук и я запрати върху подпиращите свода на гробницата трупи. Посрещна дървото с гръб и пред очите й притъмня, дъхът й секна.

Нямаше начин да отбие това заклинание! Тя дори и приблизително не разбра какво беше то!

- Тави! - изпищя Акциум.

Чудовището измъкна странно човешки и в същото време кози крак с копито от ковчега. Сухите кости по пода изхрущяха. Тварта пристъпи към вълшебника.

Тави като насън гледаше как чудовището извива опашка, за да нанесе фаталния удар.

"Вземай Силата директно от потока, моето момиче -спомни си внезапно тя думите на първия си учител. - Вземай тази сила и я остави да те поведе. Но внимавай, да не те завладее..."

И тя неочаквано силно за себе си изкрещя слова на Силата, която витаеше в гробницата. Почувства се като изстискван след пране парцал и побърза да оттегли душата си - маговете използваха душата си като инструмент, така както простосмъртните използваха ръцете си - от предизвиканата вълна.

Успя за частица от секундата да проумее какво бе изрекла.

Беше заклинание на древния език на маговете - най-първия, най-забравения, върху който се изграждаше и съвременната магия на словото.

"Ето откъде било тръгнало всичко!" - успя да възкликне наум девойката.

А чудовището отхвръкна обратно, спряно и върнато насред атаката си от прастарата магия. Туловището му се стовари върху саркофага, който стана на парчета с оглушителен трясък.

Въпреки болката от удара в стената и болката от употребеното вълшебство. Тави моментално скочи към повалената твар, въртейки меча. Не смееше да повярва на късмета си, пък и това бе временен успех в една абсолютно неясна за нея схватка. И все пак тя атакуваше. Нали Акциум бе казал: "Бъди Волна" Тави изпълняваше нареждането на Учителя си.

Потръпваше от възбуда. Прастарото чудовище използваше истинните слова на старинните заклинания на Седмоцветието!

Може би все пак схватката нямаше да се окаже чак толкова тежка. Акциум напразно се безпокоеше...

Мечът полетя към гърлото на изчадието, но замаяната твар успя да замахне с опашка. Шипът не просто отби стоманеното острие, той отблъсна Тави като пионка назад, но този път девойката бе подготвена. Тя се преметна през рамо и незабавно силете ново заклинание - не се съмняваше, че следващият удар на създанието ще бъде магически.

И не сгреши.

Двата потока бойни заклинания се сблъскаха в средата на криптата и озариха гробницата с ярка, яростна експлозия от светлина. Откатът на сблъсъка повали и двамата съперника. Само Акциум продължаваше да стои до стената с вдигнати ръце. Между тях премигваха странни видения, понякога пейзажи на невъобразими светове - но толкова бързо, че не бе възможно да се разгледат подробности. Старият маг непоколебимо продължаваше да зашива дупката в реалността, каквото и да значеше това. Той вече не забелязваше нищо наоколо и щеше да си върши работата до нейния - или своя собствен - край.

Тави и чудовището отново се изправиха един срещу друг.

Изродът не изглеждаше стъписан или разколебан, нито дори уморен. Продължаваше да владее древната магия, която бе толкова пренебрегвана от сегашните вълшебници. Съществото не бързаше да атакува - то сякаш подканяше противничката си да удари първа.

Девойката се изкушаваше да го направи. Но се сдържаше, макар и с последни сили. Крепеше я мисълта, че магията никога не минава безнаказано за този, който я ползва. Опитваше се да си спомни нещо...

Около Акциум въздухът се превърна в огън. Призрачносинкав пламък потече по снагата на вълшебника като дъжд, капеше и се разплискваше по мъртвите кости. Вълшебникът се гърчеше като в конвулсии, но стоеше. Очите му бяха плътно затворени, но и през стиснатите клепачи бликаше някаква луда светлина.

Тави ахна. Спомни си. Тук не биваше да се използва магия! А тя го направи!

Скелетите по пода се размърдаха.

Тави хукна напред с насочен към гърдите на чудовището меч.

И в същия миг на мястото, където току-що бе стояла, изпъната от напрежение като тетива на лък, изникна леден блок.

А между ръцете на Акциум се виждаше разтварящата се паст на бездната, която поглъщаше лакомо свят подир свят. И като уродливи езици от тази паст се протягаха напред колони от маршируващи армии, изтъкани от белезникава мъгла.

"Не бива да използвам магия! - напомняше си Тави. - И гадината не бива да го прави!"

Девойката нападна. Този път не толкова за да убива от първия удар, колкото да изтощава противника си, да му отвлича вниманието. Беше разбрала, че главната цел на чудовището е да попречи на вълшебника да свърши това, което правеше - макар че Тави не разбираше какво всъщност върши Акциум.

Тя затанцува пред изчадието, нанасяйки бързи удари с меча, отскачайки и нападайки отново и отново. Успя да застане между вълшебника и пробудената твар и сега го бранеше. Мечът се сблъскваше с опашката на създанието със съскане и звън.

И пак И пак. И пак.

"Кога Акциум ще свърши с проклетото си заклинание?!"

Когато този въпрос изникна за трети или трийсет и трети път в главата й. Тави не издържа и нададе боен вик. Изтръгна от ботуша си тежък кинжал и го запрати в гърлото на чудовището. В същото време се втурна в отчаяна атака, надявайки се да се разкрие достатъчно и гадината да забрави за захвърленото острие.

Едва успя да отскочи, за да не попадне в шурналия от раната фонтан кръв - задушлива и разяждаща като Гибелен порой.

Чудовището замръзна за миг, сетне се просна върху помръдващите скелети.

Девойката не си даде труда да вади кинжала. Предпазливо проучи изчадието с магическите си сетива. Бе мъртво. Сърцето -охо, не едно, а три! - не туптеше.

"Толкова просто? - усъмни се Тави. - Я да видим..."

Мушна няколко пъти с меча туловището - никакво трепване. никакво движение.

Почувства се горда, но някакво съмнение продължаваше да я човърка отвътре. Бързо огледа острието на меча си. Беше доста пострадало от киселинната кръв на тварта.

Тави приседна върху остатъците на саркофага така, че да държи под око грамадния труп на противника си. Погледна към Акциум.

Вълшебникът като че ли не мислеше да привършва. Но не можеше да се каже, че не бърза.

Девойката отново погледна мъртвото изчадие.

"Това беше просто. Дано да е било достатъчно"

Измъкна от кесията на пояса си точилен камък и се зае да върне на меча си достоен за едно оръжие на Волен вид.

ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Хищните храсталаци по Пътеката в Междината към Мелиин стояха сухи и безжизнени. Сякаш нещо ги беше изсмукало - като паяк муха.

Клара и Евис се заеха да проучат въпроса. Егмонт, Мелвил и Райна стояха нащрек, прикривайки другарките си по Гилдия.

- Е? - подхвърли Егмонт. - Какво става?

- Липсват каквито и да е следи от жизнени сокове - съобщи Евис. - Нито обикновени, нито вълшебни.

- Забелязах отзвук от предсмъртен ужас - добави Клара.

- Били са убити - довърши Евис.

- Ужас? - вдигна вежди Егмонт.

- Убити? - почеса брада Мелвил.

Само Райна премълча. Тя дебнеше за неочаквани опасности.

- Растенията също могат да изпитват страх - сухо отвърна Евис.

- Убити са, да. Но не ме питай кой го е свършил. Не мога да разпозная заклинанието, Мелвил - каза Клара.

Бойният маг спокойно забеляза:

- Тогава, лоша работа.

- Достатъчно ли сме далеч от Долината? - внезапно се

разтревожи Евис. - Хич не ми се иска да бъдем завлечени в незнайни измерения поради преместването й на майната си или където там решат господата ветеринари, дъждогонци и часовникари!

- Не би трябвало да ни засегне - успокои я Егмонт. Обърна се към Крала. - Значи ли това, че козокраките са минали оттук?

- Може би - изръмжа Клара. - Хайде, нямаме време да се чудим. Макар че би трябвало да проучим що за заклинания са работили тук...

Само след стотина крачки ги чакаше нова изненада - Пътеката бе преградена от туловище на мъртъв жзашпаупат.

- Стига бе! - възклицанието на Егмонт прозвуча като изблик на възмущение. - Тия да не са решили да превърнат подстъпите към Долината в гробище?! И с каква цел?

- С ваше позволение, господин Егмонт - внезапно се намеси Райна, - този звяр не е бил убит. Умрял е от страх.

- Моля? Тая твар да се уплашила от нещо? Абсурд!

- Вярвай й, скъпи друже - рече Клара. - Валкириите разбират от тези работи.

- Ние усещаме мръсотията на страха - сухо обясни Райна. -Защото за нас това е най-презряното чувство. И съм готова да се закълна, че този юнак е пукнал не в честен и доблестен бой, а като е молел за пощада по свой си начин. Напразно е молел - Райна срита грамадната мърша.

Егмонт и Евис изсумтяха, но Клара запита най-сериозно:

- Имаш ли представа кой е бил противникът на този звяр,

Райна?

Валкирията отрицателно поклати глава.

- Хубаво. Продължаваме тогава. Дръжте оръжията си готови за бой!

Изминаха доста път, преди оръжията им да влязат в употреба.

Първо Клара почувства необяснимо безпокойство.

- Евис, момчета, искам щит!

- Сега ли? - изненада се Егмонт. - Струва ми се прибързано, не усещам никакви потоци Сила. Защо да хабим...

Не успя да довърши, защото мракът на Пътеката се взриви на милиарди разноцветни искри - сякаш цял океан от огнени анемонии развяваха гаснещи и преливащи се пипала.

- Щит! - закрещя Клара и замахна с меча си. Останалите също удариха. Синият пламък от пръстите на

Евис превърна близката анемония в рояк безвредни искрици. Егмонт и Мелвил разчистиха терена около себе си с нещо като магичен боздуган. Райна с удоволствие въртеше двуглавата си бойна секира.

- Какво е това?! - извика Егмонт, когато получи възможност да си поеме дъх за кратко. Под нозете на петимата съратници жвакаше неизвестно откъде появила се кал.

- Дивият лес! Хишните растения! - отвърна Клара през зъби. Острието на меча й святкаше, убийствената му аура се протягаше напред, като оставяше просеки във вихъра пълзящи напред анемонии.

- Качва се нагоре по Пътеката! - заприглася й Евис. - Някой го е насмел да се втурне към Долината!

- Междината е откачила - изруга Мелвил.

- Каква ти Междина! Козокраките са това! Май са решили да прекарат гадния си Път направо оттук! А тази пътека свързва Мелиин и Долината!

- С една стрела два заека ли? - делово попита Мелвил и задейства някакъв амулет, който покоси настъпващите анемонии.

- Май да!

- Госпожо Клара - извика Райна. - Ето там тия гадини настъпват по-рехаво! Ще си пробием път!

Клара не се остави да я убеждават дълго. Рамо до рамо маговете и вал кирията преминаха през строя панически бягащата гмеж. Гърчещите се анемонии - огромни струпвания от познатите уж що-годе поносими полуживотни-полурастения в междинната реалност - продължиха натам, откъдето маговете идеха.

Вълшебниците спряха, за да се съвземат от внезапното премеждие и за да излекуват набързо получените леки рани.

- Ама че... - промълви Евис. - Това не беше нападение срещу нас.

- Принуден съм да се съглася - откликна се Мелвил. Дивият лес приличаше на стадо подплашени говеда.

- Каква ли трябва да е силата на Строителите на Пътя -произнесе Егмонт глухо, - щом са ужасили даже безмозъчните твари от междината?

- Сега ще разберем - отвърна ядно Клара. - Хайде, стига почивки!

Пълчищата Див лес останаха зад гърба им. Пътеката изглеждаше не по-широка от няколко педи, сякаш бе дъска, прехвърлена над бездънна пропаст.

- Гръм да ме... - прошепна Евис. - Никога не съм виждала подобно нещо!

Младата магьосница неволно хвана Клара за ръка и стисна пръстите й.

- Аз също - отвърна Клара.

- Заклинанията ми за самоизцеление не действат достатъчно ефективно - съобщи Мелвил сухо.

- Хм, моите също - призна със смущение Егмонт. - От дете си ги знам като таблицата за умножение, пък сега...

- Явно тук обичайната магия не работи както трябва - каза Клара. - Но няма да се отказваме заради такива дреболии!

- Мечовете са си с нас - сви рамене Мелвил, а Егмонт с крива усмивка измъкна от пояса си и един топуз с удължаваща се верига.

- Това е чиста механика - уточни той и развъртя твърдата като диамант топка с шипове. - Няма и грам магия. Пазех си го за такъв случай... Е, Клара, кой води?

Един след друг те поеха по изтънялата пътека, която висеше над великата бездна на Нищото.

* * *

- Какво ще кажеш за онази твар, съветник? - попита Императорът. - Щом си бил в самото й леговище?

Младежът склони глава, преди да отговори. Владетелят заслужаваше уважение. Армията му бе превзела магьосническа кула в открит бой, докато бившият Сив боец се луташе в подземната крипта.

- Твърде малко, повелителю. Със сигурност тя е Зло. И се пробуди от... така ми се струва...

- Чудовището се събуди от моята магия? - очите на Императора срещнаха погледа на Фесис.

- Да, повелителю - без да мигне, честно отвърна младежът. Владетелят погали бялата рицарска ръкавица с опакото на дясната си длан.

- Все пак... изчадието не причини никаква вреда.

- Засега, Императоре мой - предпазливо вметна Фесис.

Повелителят на Мелиин присви очи към небето, отново покрито с облаци.

- Можеш ли да проследиш къде е?

- Не, Императоре мой - засрамено сведе лице младежът. - Аз не съм истински маг...

- Не съм го забравил - отвърна Императорът. - Добре. Ела с мен, искам да огледаме кулата. После ще я подпалим и ще продължим към следващата.

Главната твърдина на Лилавия орден бе доста по-голяма от онази кула, в която Императорът се сдоби с магическо огледало. Оттук със сигурност имаше проходи - ако не към други светове, то поне към отдалечени на мили и левги скривалища.

Свитата на Императора не бързаше, владетелят оглеждаше всеки етаж, след като Фесис го проверяваше за капани.

Уви, не намериха нито един артефакт, лабораториите сякаш предварително бяха изнесени, в библиотеките липсваха най-важните книги, в хранилищата - арсеналите от амулети и овеществени заклинания.

Нима Кутул бе допускал поражението си и затова бе пренесъл своите съкровища другаде?

Всъщност, по-прозаичните съкровища се оказаха налице,

Фесис откри злато, при това в изобилие. Вратата към хазната бе небрежно притворена, сякаш подканяше да бъде ограбена. Някой от вестоносците към легатите дори неволно пристъпи напред... и замръзна на прага, спрян от ледения глас на Императора:

- В тази стая няма да се влиза.

Вестоносецът отскочи назад като опарен. Скръцливо се обади Фибул:

- Повелителю, това богатство ще е нужно за военни разходи.

- Покажи им, Фесис - прекъсна го владетелят. Младежът сви рамене. Не усещаше нищо магическо. "Явно вълшебниците са бързали да приберат друго имущество, какво е за тях някакво си злато, ако се замислим?"

Той извади Изкривяващия кристал и внимателно го постави на прага. Щом Императорът искаше проверка - щеше да я има. От кристала към сандъците, чиито капаци бяха повдигнати от натрупаните монети и накити, се протегна тънък зелен лъч. Светлината обходи помешението и се прибра обратно в камъка като пипало.

- Чисто е, повелителю. Императорът обаче поклати глава.

- Това е клопка. Те са знаели, че имаш Изкривяващ камък. Гледайте!

Той се изправи на прага и замахна с лявата си ръка. Костената ръкавица светна матово. Юмрукът на владетеля се вряза във внезапно паднала завеса от тъмнолилав пламък. Преддверието се изпълни с лютив пушек. С глухо възклицание петима Волни наведнъж се озоваха до господаря си, но Императорът ги спря с жест и спокойно извади невредимата си лява ръка от убийствената завеса на заклинанието.

- Нататък е още по-зле - каза той, като гнусливо изтръска капките лилав огън от рицарската ръкавица. - Господата магове са се надявали да се полакомим за фалшивото им злато... Вижте.

И той халоса въздуха към един от сандъците - съвсем леко. Бялата светлина от ръкавицата прогриза тунел през яростно противопоставилата се магия на клопката и катурна сандъка. По пода се пръснаха парчета ръждиво желязо и само няколко шепи имперски монети.

- Надали бихме събрали и една надница за нашите герои,

Фибул - насмешливо произнесе Императорът и гласът му отново стана остър и мразовит: - Зазидайте тази врата! Ако някой глупак се пъхне вътре - никаква помощ! Нататък, господа.

Повече изненади в твърдината нямаше, Фесис през цялато време си блъскаше главата над въпроса откъде Императорът можеше да знае за съкровищницата повече от него. За момент този въпрос дори го занимава повече от мисълта за изтръгналото се на свобода чудовище.

Какво наистина представляваше тази твар? И що за хитрост на Дъгата се криеше за това? Или... бе провал, нещо нежелано от Седмоцветието ?

"И защо, по демоните, гадината имаше копита като нощния гостенин край долмена?"

Въпроси, въпроси, въпроси... И нито един отговор, нито едно разумно предположение, което младежът да не отхвърли тутакси като наивно или твърде встрани от целта.

Все пак повелителят на Мелиин не остана съвсем без плячка.

В малка стаичка свитата откри второ магическо огледало.

Императорът тутакси заповяда да донесат първото от шатрата му.

фесис мислено захапа кокалчетата на китката си. Сега пък какво беше намислил юношата с мраморното лице и студените очи, господарят на Империята, владетелят-бунтовник?

- Поставете го точно срещу второто! - нареди Императорът, когато предишната заповед бе изпълнена бързо и безпрекословно. -Напуснете стаята. Ще ви повикам.

Фесис се оттегли заедно с Волните и военачалниците.

* * *

Императорът действаше по инстинкт. Нямаше представа как се борави с магически огледала - това бе висше изкуство, даже не и за магове от втори ранг.

Застана между огледалата. Измамно реалният коридор от отражения се протегна в двете посоки към безкрайността на мъчително-недостижимия Задогледален свят, в който, според слуховете имали достъп избрани измежду Върховните магове на ордените.

За миг Императорът усети призрачни чукчета по слепоочията си, които причиниха съвсем реално главоболие - някой закъсняло се мъчеше да го прогони от трофея. Жалки напъни. Императорът не им обърна внимание.

Отново искаш да видиш момичето? - отекна в сърцето му не чут глас.

Той трепна. И призна - да, искам. Беше му тежко да си го каже, дори наум. Но дваж по-тежко се оказа да не го направи.

Искаше. У нея липсваше сладко-измъчващата красота на елфическите жени, но пък присъстваше една недоловима аура.

Аура на черна обреченост, която по дивен начин променяше чертите й, уголемяваше и без това големите тъмни очи.

Ние си приличаме - внезапно си каза Императорът. Ние сме близки. Въпреки враждата и презрението...

Той си спомни за покушенията. Ами ако Сежес не го бе излъгала и виновниците наистина бяха Дану? Тогава тази девойка вероятно бе третото покушение? Сега навярно нямаше да го спаси и бялата ръкавица. Може би защото не искаше да се предпазва от нея, от отмъстителката с грозния белег на красивата шия...

Той тръсна глава, за да разсее омаята. Какво да правя, когато я открия, огледало? Да й дам злато и богатства, да я отпратя зад морето заедно с остатъците от народа й? Да освободя всички роби Дану в пределите на Империята?

Не.

Владетелят не се изненада от отговора. Разбира се. Тази девойка нямаше да се остави да бъде купена. И нямаше да спре, докато не си отмъсти - особено сега, когато човешкият вожд още няма наследник. Само смъртта можеше да я откаже да продължи пътя си...

Изведнъж огледалата се замъглиха, цялата стаичка изчезна.

Императорът стоеше посред коларски път. И беше ден. Бели петна на първия сняг, ласкаво зимно слънце. Не чувстваше тялото си, бе само безплътен взор, невидим наблюдател. Какво виждаше -минало, бъдеще? Над кулата на Кутул още тегнеше нощта. Може би ставаше дума за място далеч на изток?

До малко порутено ханче стоеше фургон с избеляло платнище, върху което пишеше с червена боя "Цирк Кицум,

Нодлик и съдружници". На капрата седеше момиче.

Беше ТЯ.

Парцалива, отслабнала, с отнесен взор. Притискаше към гърдите си продълговат предмет, увит в зебло. Зеблото беше прозрачно.

Девойката Дану държеше нещо, което излъчваше мека златиста светлина - есенни листа върху вълшебни клони...

"Дървеният меч! - възкликна Императорът. - Разбира се!

Когато Братята получат свобода... Двата меча ли е имало предвид древното предание - Дървения Имелсторн и Диамантения Драгнир?"

Повелителят се взря в чудодейното оръжие на вековния човешки враг. В лицето му плисна разяждащата омраза на меча.

Омраза, ферментирала от поколение на поколение. Омраза към всичко, свързано с хуманусите. Омраза, която не знаеше граници и пощада.

С онемяла душа Императорът се отдръпна малко назад.

"Все пак един меч и един боец... ще се справя. Зад гърба си имам хиляди легионери, опълчение... Но нима ще трябва да я убия отново?! Добре, все пак, че е сама..."

Човекът и държавникът в него се бяха вкопчили в непримирима борба.

"Добре, че е сама"

"Пак ли трябва да я убивам?!"

"Добре, че е сама..."

Не е.

Магическото огледало бе наистина силен инструмент. То обърна взора на императора встрани от фургона.

Това, което видяха очите на владетеля, разтърси вкопчилите се в схватка сърце и разум и решиха еднозначно кой се оказа победител.

Право срещу ханчето вървяха въоръжени Дану. И опъваха големите си лъкове. Стрелите им литнаха - огледалото проследи полета им - и се забиха в група хора, които бягаха, за да се спасят от ненадейно появилите се стари врагове. Писъци.

Императорът стисна зъби.

Някъде на изток загиваха негови поданици.

- Ахата! Ахата! Какво правят тия гадове! - закрещя Кицум,

като разтърси девойката за рамото. - Стрелят по женорята и хлапетата! Гледай, гледай, запалиха онази къща! Хвърлят старци в огъня! Съвземи се. Ахата, Сеамни! Озапти ги, моля те!

Ахата с мъка отвори очи. Пред погледа й все още стоеше висок тъмнокос юноша с изсечен върху нагръдника на бронята му василиск. Имаше приятно лице, но бе твърде блед. И в очите му... в очите му имаше болка. И стара вина. Тези очи търсеха нея, Сеамни Оектакан, не просто една робиня Дану, не просто коя да е жена или девойка в целия познат свят. Кой знае защо от призрачния поглед на непознатия младеж белегът на шията й се затопли и я засърбя.

Юношата искаше нещо да й каже. Нещо... сърцето й неочаквано затрептя.

Тутакси се намеси Дървеният меч. Беше златистокехлибарен гняв:

Това е хуманус! Това е твой и па народа ти враг! Не го гледай! Не го слушай! Убий го! УБИЙ ГО! Не се поддавай на коварството на врага! Убий го! Заслушва смърт - бавна и мъчителна, смърт за цялата му раса, за паметта му, за изградения от него свят! Той и племето му са оскърбление за великата Майка!

Великата майка? - повтори слисано Сеамни-Ахата. - Коя Велика майка?

Но гневът на Имелсторн отстъпваше назад, а до слуха й достигнаха неистови вопли, молби за помощ и пощада, трясък на рухващи в пламъка къщи. В носа й удари зловонен мирис на изгоряло.

Тя различи с прояснени очи фигурите на бойци в доспехи сякаш от дървесна кора, с тънки мечове и големи лъкове.

Профучаха дълги стрели с бяло оперение.

Все едно вихър подхвана Ахата и я отнесе от капрата на фургона. Тя тичаше към своите със свито от възторг гърло. Беше забравила за всичко друго, освен за това, че държи Дървения меч и вижда наяве свои съплемеиници. Душата й ликуваше и пееше бойни песни.

Дану щяха да се възродят. Горите и земята щяха да се очистят.

Върху пепелищата на поробителите, върху техните кости.

- Сеамни! - викна някой подире й, но тя не се обърна. Кицум объркано гледаше как Ахата се отдалечава, как в движение размотава зеблото... В ръката й затанцува лек, златистокафяв меч, сякаш изработен от полирано дърво.

Ахата тичаше право към настъпващия отряд Дану, който вилнееше сред няколкото къщи, приютили се до пътя зад хана.

Погледът на Кицум стана твърд.

- Нодлик! Евелина! - подвикна той. Жонгльорите спокойно застанаха до стария смешник.

- Кицум - почти светски запита Евелина и измъкна от диплите на полата си сърп на дълга дръжка, - ти за кого работеше в Братството?

- Не съм си подавал оставка - изсумтя клоунът. В очите му се топяха последните капки съжаление. - За Хеон. Защо?

- За тая стара лисица? - учуди се Нодлик. Държеше два къси меча. Навярно само Евелина знаеше къде ги бе крил досега.

- Че аз да не съм в първа младост?... Таниша! Какво си зяпнала? Идваш ли с нас?

Братчетата-акробатчета вече бяха духнали заедно с Еремий.

Трош мигаше изпод платнището на фургона.

- Бягай, момче - посъветва го Таниша и преметна през рамо ремък с втъкнати в каниите метателни ножове. После хукна да догони клоуна и жонгльорите.

Насреща си имаха повече от стотина Дану.

- Нашият Баща ни заповяда да оцелеем - дрезгаво подметна Нодлик.

- Защо не драснем и ние, Кицум? Таниша? - веднага подхвана Евелина.

Смърт-девата сви рамене и мълчешком продължи' напред.

- Да не искате да живеете вечно, скъпи мои? Ако не умрете днес, ще е утре... Кой беше вашият бащица в Братството?

Нодлик изхъмка, Евелина се изкикоти.

- Хеон, разбира се. Винаги праща неколцина, които да се състезават...

- Умно - отбеляза Кицум.

- Да бе! Щяхме да се изтрепем помежду си... Таниша, а твоят Баща?

- Не е твоя работа - глухо отсече жената.

- Ама и ти пък...

- И на нея ли си се пускал, бе, пръч безсрамен? - ахна Евелина.

- На кой му пука! Чакай, Кицум, ами ония, другите? Те да си живуркат, а? Егати!

- Тук и Ток, Еремий и Трош не са от Сивите - отвърна клоунът. - Не се тревожи и не им завиждай. Ще ги заколят като овце. А преди това ще ги скопят...

- Пада ти се - изфуча Евелина към Нодлик. - Да се натискаш на Таниша! Мръсник! Миличка. защо не му клъцна парчето на моя хубостник!

- За ми извадиш после червата ли? - резонно отговори Таниша и приготви ножовете си.

- Ей, сега ли намерихте да си изяснявате отношенията? -разсърди се Кицум. - По добре си простете и се целунете за сбогом! И се молете да загинете в бой, от стрела в сърцето...

Нещо свирна, изпука и пред нозете на Евелина тупна пречупена от сърпа й стрела.

- Става, братко. Но нали не бързаме?

- Никак - съгласи се клоунът. - Освен това... може пък и да се измъкнем... Охо!

Отпред Дану викаха и виеха като обезумели.

- Нашата данка стигна при своите - констатира Евелина. -Ех, жалко. Трябваше да я пречукам по-рано. Ти сбърка, Кицум.

- Уви - тъжно промълви клоунът. - Сбърках жестоко.

- Стига си хленчил - избъбри Таниша. - Трябва работа да вършим. Ей онази каруца ми се вижда добра.

Нодлик и Кицум бързо преобърнаха каруцата, натоварена с празни бурета, запречвайки улицата. Тъкмо навреме. В дървото се впиха рояци стрели.

- Мечоносци! - провикна се Евелина, надничайки бързешком през дъските на каруцата.

- Готови! - изкомандва Кицум. - Слушайте им стъпките, не надничайте!

Затаиха дъх, напрегнаха се. Топуркането наближаваше.

- Сега!

Над колелото на каруцата се появи глава във висок блестящ шлем. Бадемовите очи на воина Дану бяха пълни с безумна ярост. Изсвистя тънък и дълъг меч - вече обагрен от човешка кръв.

Таниша рязко изхвърли напред ръка - воинът се катурна назад, от окото му щръкна метателен нож.

- Аплодисменти - викна цирковата артистка и запрати втори нож, без да гледа. Тъп удар, хъркане.

Евелина също метна сърпа си. Оказа се, че острието е свързано с дръжката посредством дълга верижка, може би съединена с пружина, защото когато кривият стоманен бръснач порази изскочилия над нея Дану, острието само се върна обратно.

- И на теб аплодисменти - каза Кицум. - Май вече е мой ред, момичета?

- Давай, запълвай паузите с вицове - изхили се Нодлик. Кицум развъртя масивна верига със зъбци, която почти отнесе главата на появилия се над края на барикадата враг.

Евелина пък размаха сърпа си, жънейки пречупващи се стрели пред жонгльора, който встъпи в схватка с двамина мечоносци едновременно. Бързо се справи с тях - на единия разпори корема, другия промуши под брадичката.

Таниша уби още един Дану.

Горските воини упорито продължаваха да щурмуват барикадата челно, вместо да я заобиколят и спокойно да разстрелят с лъковете си неочакваните храбреци. Просто щяха да залеят фалшивите циркаджии със стрели - и цяла трупа Евелини не би удържала на такъв порой.

Но изглежда някаква лудост тласкаше воините Дану напред и те не разсъждаваха - те просто настъпваха.

Първо Ахата налетя на не кой да е, а на Седрик - принцът-воин, последният благородник Дану, избегнал позорната смърт върху кръстовете на хуманусите. Immelstporunn ослепително сияеше в ръцете й.

Девойката стъписано спря и въпреки вдъхновението, което вливаше в нея Дървеният меч, с почуда и благоговение зяпна принца. А той - Ахата за миг се смути - преклони пред нея коляно.

Седрик!

"С мен ли се случва това?!" - ахна наум Ахата.

- Immelstporunn... - изхърка принцът. Очите му предано се взираха в Ахата. - Khoi dhett Immelstporunn! Immelstporunn, Dhanu!

На колене, право в есенната кал, изпопадаха и останалите воини.

Нямаше по-прекрасна музика от истинската реч на Дану, звуците галеха слуха й. Сеамни Оектакан - не, стига с този проклет човешки говор! - Seamni Ое^ассапп се опияняваше да слуша гласа на народа си. Сладко, прекрасно, възхитително...

Seamni трепна. Не, сега не бе време за такова опиянение. Бе време за мъст. За сладка ярост, за свещен гняв! И тя, първата сред първите, Приносителката на Меча, възкликна:

- Насетне ще коленичим, Дану! След като посечем онова, що е за посичане!

- Води ни, Приносителко! - отвърна Седрик.

Seamni не усещаше тялото си. Най-после - мъст! Най-после -разплата! За всичко преживяно, изстрадано и изплакано! За ВСИЧКО!

Гневът на Дървения меч я поведе напред.

* * *

Първата рядка вълна атакуващи се отдръпна, след което към барикадата тръгна вече не толкова хаотичен строй Дану. Първата, по-разредената редица се състоеше от мечоносци, а подире им идваха копиеносци. Отзад бяха стрелците. Градушка от дългооперени, прави като лъч стрели заваля върху дръзналите да се опълчат срещу Силата на Дървения меч хумануси.

- Красиво вървят - възхити им се старият клоун и избърса потно чело. От ниските облаци към земята бавно падаха първите снежинки.

- Кицум - изхриптя Евелина. - След няколко минути здраво ще се счепкаме с тях... Направи ми една услуга!

- Казвай, де.

- Ако оцелееш... погрижи се за децата ни! В Братството знаят къде са. Ето ти моя смъртен медальон, за да го покажеш на Бащицата...

- Ама вие и челяд сте имали?! - изуми се клоунът.

- Че какво толкова чудно - засегна се Нодлик. - Двечки, момче и момиче. Не им разказвай лошите неща за нас, Кицум...

- Дадено... Само че - повиши глас той, - това е ако не се измъкнем! Стига сте плакали! Живи сме още... Пазете се! Идат!

Вълната атакуващи се вряза в барикадата.

Ножовете на Таниша не пропускаха целта си. Евелина сееше железни звездички като просо напролет. Мечовете на Нодлик вдигаха фонтани кръв. Веригата на Кицум жънеше глави. Една, втора, трета...

- Таниша, Евелина! Мерете се в Ахата! Не я изпускайте!

Сивите наемници виждаха бившата робиня, която тичаше в средата на тълпата Дану. В ръцете си момичето размахваше нелеп, макар и красиво изработен дървен меч.

Уви, Кицум, а и останалите Сиви знаеха, че това хич не е играчка.

Имелсторн се приближаваше.

- Убийте Ахата!

Разстоянието бе достатъчно за сигурно поразяване. Таниша замахна и метна наведнъж три ножа - един от знаменитите й изпълнения като циркова артистка. Остриетата трябваше да пронижат Ахата в гърлото, сърцето и над слабините. Дори да не улучеше единият, другите два щяха да свършат работа.

Кицум видя светналите във въздуха остриета. И... се спъна. На равно място. Просто се оплете в краката си като прохождащо дете. Мечът на близкия до него Дану тутакси намери плътта му.

Ножовете на Смърт-девица пропуснаха целта. Нещо повече -не засегнаха никой, макар да бяха запратени в най-гъстото гъмжило врагове.

Нодлик отби атаките на двама свои противници, кръстоса мечове да се предпази от трети... Когато ги разделяше над главата си, за да атакува на свой ред, острието на единия се отплесна и мина през пръстите му на другата ръка. Изуменият, ненадминат жонгльор Нодлик стреснато погледна осакатената си ръка. Не усети болка - само безкрайно изумление.

Така и не успя да почувства нищо повече. Три меча го нанизаха и приковаха към мократа, побеляваща, но все оставаща розова земя.

Евелина развъртя сърпа си, за да се притече на помощ на мъжа си... Неловко движение - и собственото й острие се заби в тила й. Дану с особено ожесточение превърнаха тялото й в кървящи късове.

Притиснатата към обърнатата каруца Таниша падна последна - обезглавена - след като изразходва запаса си ножове и се опита да се отбранява с тежка пиратска сабя, подобна на грамаден сатър. Желязото се счупи, когато срещна меча на първия нападнал я Дану. Следващият удар на горския воин сложи край на разочарования й, гневно-ужасен писък.

Seamni Приноситслката на Меча тъкмо се катереше по барикадата.

* * *

Луната бе преполовила небесния си път. Звездният небосвод се въртеше бавно над самотния хълм една миля встрани от мелиинския друм.

Шестима джуджешки чародея извършваха магически ритуал.

Драгнир беше неспокоен. Диамантеният меч внуши на Пазителите си да се отбият от главния път. Оръжието усещаше чужда магия и яростно търсеше врага си. Но видим враг нямаше.

Военният съвет реши да помогне на светинята с магия.

Хирдът зае позиция за отбрана там, където Драгнир предизвикваше у пазителите най-силен отглас на гняв и безсилие.

Чародеите сплитаха сложни заклинания в центъра на широкото каре - точно на върха на невисока бабуна, която надали можеше да се нарече хълм. Воините стояха нащрек.

Полугласно се чудеха какво ли се беше случило. Може би най-сетне Небесната дъга бе решила да даде честен бой на подземния народ? Или се готвеше да стовари пред носа на пещерните воини цял легион, пренасяйки го през вълшебните си проходи от далечните воински лагери? Още по-добре! Най-сетне достойна за сeкирите сеч! Само бягаха тези хумануси! И то така, че победите взеха да им нагарчат, понеже битките приличаха на касапница. Що за слава можеше да се спечели в такива сражения?!

Или бе... древният враг? Вероятно проклетите Дану крояха някакви коварни планове, но Драгнир ги усещаше?

Чародеите всичко ще разберат, братя. Малко търпение. А засега... използвайте времето за почивка. Телата ви са силни с духа на Диамантения меч, но кожените ремъци на броните се протриват, бойните брадви се нуждаят от заточване.

Сидри пръв заподозря, че става нещо нередно. Под хълма, дълбоко в земята се размърда нещо, затворено в каменен ковчег. Бе нова, непозната сила, досега спяла в прастара гробница.

Джуджето се стресна и подскочи. Беше задрямал. Озърна се към хълма.

Диамантеният меч, изваден от скинията, сияеше и светлината му се стичаше към земята, попиваше в пръстта и слизаше надолу, надолу, надолу...

Сидри закрещя. Изведнъж ясно видя какво се намира под хълма - кръгла крипта, облицована с дървени трупи, камари сухи скелети... и ужасяваща твар, която чупеше саркофаг от гранит, сякаш трошеше сирене.

Предупреждението закъсня.

Черната земя на върха на хълмчето пръсна нагоре като течна кал и погълна чародеите, а после оттам се измъкна невиждано и противно чудовище.

Черни криле. Опашка с шипове. Туловището като на хуманус, но без ръце. Рибешка муцуна. Чифт светещи алени очи.

Сидри нe чакаше. Втурна се с невероятна, непостижима за джудже бързина - натам, накъдето гнусната опашка на гадината се протягаше към изтървания Драгнир.

Дрехите му пламнаха, но той не спря, дори не забеляза. Успя да достигне Диамантения меч, грабна го и презглава се търкулна надолу по склона. По чудо не се посече сам върху острите ръбове на светинята. Подире му изплющя отровното жило, но Пазителите на меча вече се катереха на помощ чудовището улучи тях. Викове и удари, удари и викове. Сидри продължаваше да бяга с меча в ръце.

Рухна и последният Пазител, а Сидри се блъсна в строя на стъписаните воини, които обкръжаваха мястото на ритуала. И силите изведнъж го напуснаха. Той се свлече на земята. Успя само да обърне глава, за да види какво става на хълма.

Чудовището пляскаше с криле и виеше - смразяващо, чуждо, дълбоко. Сетне съществото подскочи и излетя нагоре към звездите.

Червените очи в миг обгърнаха десетки и стотици мили навред. И забелязаха събрат над кулата на Кутул. Черните криле понесоха чудовището право на изток.

* * *

Тави бе успяла да задреме, защото Акциум продължаваше да плете магия край процепа в реалността. Старият маг работеше без умора час подир час, а убитата гадина не помръдваше. Девойката си позволи да се отпусне.

И скочи, когато нещо я докосна по рамото.

- Спокойно, моето момиче, аз съм...

Вълшебникът уморено приседна край нея върху отломките на саркофага. Там, където бе стоял досега, тлееше магическа факла. Ръцете на Акциум висяха като парцалени.

- Какво стана, учителю? Свърши ли това, което трябваше? Вълшебникът слабо се усмихна.

- Горе-долу... много работа падна, Тави. Отдавна не бях се напъвал толкова... Имаш ли вода? Гърлото ми е пресъхнало.

Благодаря.

Той дълго бълбукаше с манерката, дори се задави.

- Ух... - въздъхна накрая и избърса устни с длан. - Яка гадина ми се падна. И не една...

- Какво беше това, учителю?

- Това беше... нахлуване. Тави. Козокраките. Бях познал. Тук имаше пробойна в реалността. Бяха толкова много, че не успях напълно да им преградя пътя.

- Не си успял?!

- Разбира се. И никой друг не би успял. Твърде велика е тяхната Сила. И прекалено чужда за нас. Пребродил съм множество светове, но никъде не съм срещал подобна. Те идват...

Отвъд. Само това мога да кажа. И като че ли с това е казано всичко...

- Видях бездна... - прошепна Тави. - Пропаст в пропастта. Нищото.

- Милата ми... Не биваше да надзърташ. Силно момиче си ти,

Тави. Радвам се, че Съдбата ни срещна. Как си?

- Ами... - пообърка се девойката. - Добре. Защо?

- Наистина си силна. Видя онова, което аз се страхувам да погледна, и си запазила разсъдъка си.

- Ти се страхуваш?!

- Ужасявам се - призна Акциум. - Защото не мога да проумея законите на магията на моя враг. И не мога да разбера какво е това... Едно ми е ясно, тяхната победа ще значи пълно разпадане на самата същност на битието в този свят. Не Хаос, а Нищо. Няма и дума подходяща даже... Как да е... Момиче, трябва да съм сигурен, че съм запечатил тази дупка за плъхове веднъж завинаги. Закрепих бариерата, колкото да си почина. Ще се справиш ли?

- С кое? - настръхна Тави.

- Надявам се да не се наложи, но за всеки случай бъди готова. Тук е нужна магия на кръвта, дете.

- Учителю! - скочи на крака Тави. - Ти искаш... искаш...

- Не, не, моля те, недей веднага със сълзи. Не съм те домъкнал тук за жертва!

Девойката преглътна.

- Не си го и помислих. Изплаших се, че възнамеряваш... да убиеш себе си...

Акциум тежко въздъхна.

- Тави - меко каза той и взе ръката й в сухите си длани. -Трябва да разбереш, че се случват и такива неща, когато магът не успява да овладее Силите, които сам е пуснал на воля. Първият ти учител сигурно ти е споменавал за това, но позволи ми да го повторя, може пък да кажа нещо ново за теб. Ако загуби контрол над Силите, истинският вълшебник, тоест един отговорен и достоен за званието си... той е длъжен да постъпи така, че силите да не нанесат вреда никому. И ако трябва за целта да пожертва себе си, цената е повече от приемлива... Тави, недей. Просто ме изслушай. Виж сега, маговете, истинските магове, не умират съвсем. Дори тялото им да загине, самата памет остава да броди сред звездите...

- Учителю... не умирай... моля те...

- Тави... аз не възнамерявам да умирам.

- Обещаваш ли?

- Хм. Ами... - вълшебникът се почеса по тила. - Знаеш ли, ти прекрасно се справи с тая гадина.

- Мъчиш се да ме разсееш, нали?

- Глупости! Наистина ти се възхищавам! Я да я видя... Хм.

Тави? Всъщност и ти само си залостила портата.

- Жива ли е? - скочи веднага девойката и мечът със съскане се озова в ръцете й.

- Чакай, чакай...

- Сега ще отсека главата на тази твар!

- Почакай, момиче! Леле, колко лесно се палиш... Ти направи наистина максимално възможното. Никой не би могъл да убие докрай това създание. И с грубо обезглавяване няма да се решат нещата... Тази гадина е част от настъпващата Бездна. Не е просто живо същество, което умира от честен меч. Защото и Бездната е част от звяра. Не чудовището е дошло от Нищото, а Нищото иде към него. Никой не може да убие Нищото, тоест отсъствието на битие като такова. Това тук уж има сърце... даже сърца, но те са имитация, също като кръвта му. Цяло чудо е, че ти запрати това създание в нещо като смърт... Виновен съм пред теб, че те накарах да се изправиш против това... И мисля, че почвам да разбирам защо Древните са се страхували от тези твари и ги почитали като богове. Разбираемо е и защо са плащали с толкова жертвоприношения, за да приспят господарите си. Това, което не разбирам, е защо този свят все още не се е разпаднал и Бездната не го е погълнала... Магията на кръвта е силно нещо, но чак толкова силно... хм...

Акциум се замисли.

- Учителю - не издържа дългата пауза Тави.

Магът се сепна и заговори, все едно се боеше да чуе какво й иде на езика:

- Ако бях прочел свещените книги на храмовете не като приказки, щях да разбера всичко по-рано. А пък сега няма време за повторно проучване. Но накратко е станало приблизително следното: Древните не са разбрали какво са направили. Маговете им са жертвали живота си, за да спасят своя народ от страшната участ на съвършеното унищожение... И всичко това е достигнало до наши дни, зашифровано в легендата за разпнатия Спасител, който приживе не е бил разбран и е умрял оклеветен... за да се върне преди Страшния съд. Но тава е просто алегория! Ключ към магията, която е в състояние да предпази света от Бездната, както вече е било сторено при предишното нашествие, дванайсет хиляди години назад. А аз пропуснах да видя това в старите текстове! -Акциум удари с юмрук коляното си. - Поради недомислие и горделивост! Е... вече няма смисъл да се съжалява... Тави, искам да направиш нещо - за себе си, за мен, за небето, под което живееш. Трябва да спрем войната на Дъгата с Императора. Маговете от ордените са ми нужни, за да отблъсна нападението. Пък после... после може и да се помисли как да ги помирим трайно.

* * *

Хирдът продължаваше марша си. Не срещаха никаква съпротива. По пътя минаваха през изоставени села и градчета. Хората в паника бягаха от воините на Каменния престол и се криеха в горите. Горите пък, уви, не можеха лесно да се подпалят поради кишавото време.

След като взе предвид мнението на Сидри, военният съвет на ърловете, обяви случилото се на хълма за поредна победа.

Очевидно Дъгата беше заложила капан с цел да открадне Диамантения меч. Изводите от това бяха ясни - останалите чародеи да внимават с магиите, за да не бъдат отново проследени и нападнати от ордените.

В нощта, когато над оголената и премръзнала земя заваля първият сняг, хирдът най-сетне се срещна с имперските легиони.

* * *

Снежецът бързо се превърна в лека виелица, но подир пладне слънцето плахо показа лика си през рехавите облаци. Зимата бе настъпила.

Войската на Каменния престол стоеше в плътна фаланга на около миля от разгънатия строй на два легиона - крайграничните Дванайсети и Четиринайсети, подсилени с градско опълчение, което възлизаше на още шестнайсет пълни кохорта.

Възрастният легат не се съмняваше в победата - имаше двайсет и четири хиляди меча срещу непълни пет хиляди секири.

Но годините го бяха научили да не подценява противника. Може би това бе пореден бунт на самозабравили се фанатици от иначе послушното подземно племе. Но дори загубилите разсъдъка си джуджета се славеха като корав и упорит народ. Легатът си даваше сметка, че дори малоброен, хирдът е опасен враг. Здравите доспехи щяха да предпазят джужешкия строй от градушка арбалетни болтове. Да се разкъса стоманената фаланга бе възможно само с тежки катапулти и балисти, които можеха да мятат тежки каменни блокове и обковани с желязо островръхи талпи. Командирът щеше да е щастлив, ако имаше подкрепата на някой-друг вълшебник, но уви - за първи път от векове насам маговете не само че липсваха, но и бяха от другата страна на барикадата. Е, поне не помагаха на кръвожадните бунтовници, разказите за изстъпленията на които бяха предизвикали буря от страх, негодуване и гняв всред легионерите.

Затова легатът не бързаше да атакува. Да хвърля напред хората си без поддръжка на чародеи, бе все едно да полива каменна стена с вода - като в случая водата щеше да бъде заместена с човешка кръв. На всичко отгоре конницата се разполагаше на югоизточната граница на Империята, в степите. Легатът пък не разполагаше с достатъчно ездачи-стрелци, за да изтощи с безконтактни атаки противника, след което да прати пехотинците да довършат разгрома.

Впрочем, нямаше мегдан за съжаления, а и легатът предпочиташе да действа - разумно и предпазливо.

Преди всичко той внимателно избра позицията си, така че излизащият от гъстата гора път да се изкачва и така хирдът да е принуден да върви по леко нагорнище, цялото досегаемо за лъковете и арбалетите на редовната армия, която се разположи напряко на друма към Мелиин зад плитък ров и рехава ограда от заострени колове.

Във втората линия се разполагаха опълченците - предимно местни ловци, които се изхранваха от добив на кожи. Носеха грамадни лъкове, за които се хвалеха, че убивали глиган и мечка от сто крачки. Те се кълняха, че ще пронизват джуджетата като пъдпъдъци от петдесет крачки: "Като на шишове! Само накладете огньове, за да ги опечем после!"

На тях легатът заповяда да изкопаят по-широк ров и да поставят по-здрав стобор. Планът бе прост - след удара на хирда по легионите, войниците да имитират отстъпление и да се покрият сред деретата отляво и отдясно на пътя. Там имаше засади, които дебнеха да не би подземните воини да предприемат обходна маневра. Хирдът неминуемо щеше да се забави на втората линия. Следваше флангов удар от легионерите, обкръжение, а натътък бе лесно. Ако не се предадат - смърт, ако вдигнат ръце - имперските мини щяха да получат доста на брой здрави работници. Въпреки че не се съмняваше в победата, легатът си остави три кохорти резерва.

Време бе да приключи безобразията в тази провинция на Мелиинската държава.

Безпокоеше го само вероятността джуджетата да се върнат назад - хич не му се нравеше да се впуска в преследване. Поне нямаше как да заобиколят армията. В околностите дебнеха достатъчно скрити манипули, пък и теренът пречеше на врага да запази строя, без който бе загубен.

Малко след пладне джуджетата тръгнаха напред.

Не отговориха на призивите на тръбите за преговори.

* * *

Императорът напускаше кулата на Кутул. Легионите маршируваха по пътя, а подире им бавно се разгаряше огромен пожар, в който се губеше светлината на начеващия изгрев.

Владетелят получи второ писмо от архиепископа.

Вестоносецът този път бе друг, но отново монах. Връчи на Императора свитъка и се оттегли мълчаливо настрани, слезе от коня и се отпусна на колене за молитва.

Императорът разгърна пергамента.

"Изпращам ти отново послание, о, неразумни невернико!

Бой се от гнева Божи, защото настъпва Денят на гнева Му и никой не ще устои!

Защото се сбъдна казаното в пророчествата. Подир снемането на два от Печатите, двамина от трите Звяра излязоха на свобода, а пробуден е вече и третият. Четвърти нашият свят не ще дочака, защото няма да ни има нито нас, нито нещо друго над Бездната.

Покай се, сине мой, помири се с вълшебниците, щото тъй гласи Книгата на Второто Пришествие, глава единайсета, стих осми: Но ако се изнамери Единствен, който да надвие Звяра, ще пребъде този свят още дванайсет хилядолетия честит и богобоязлив."

И пак, както и в предишното писмо, под текста се мъдреше личният печат на архиепископа.

Императорът сви рамене.

- Заповядано ми е да чакам отговор - каза монахът.

- Отговор няма да има, Божи човече.

- Тогава - монахът вирна брадичка и се изправи на стремената - слушай и нека го чуят и другите, които си повел към гибел! Покайте се, защото иде Съдният ден! Спасителят слиза от небесата, защото е препълнена чашата на търпението Му! Който има уши, да слуша! Два звяра са на воля, третият е готов да се покаже, а за четвърти няма да го има нашият свят, защото претопен ще бъде в преизподнята и отлят изново...

Императорът леко повдигна вежда и един от Волните се насочи към монаха. Божият човек тутакси прекъсна речта си, хищно изръмжа и се хвана за скритото оръжие във въжения си пояс. Арбалетна стрела незабавно го удари в рамото и го изби от седлото. Монахът тупна в калта, съскайки през зъби думи, които никак не приличаха на благослов.

Волният с крива усмивка се върна назад. Ама че са глупави тези хумануси...

- Вдигнете го, обезоръжете го, погрижете се за раната му и го положете в обоза - нареди Императорът. - Искам добре да го пазите! В най-близкия град ще го предадем в местната Църква на Спасителя.

После се озърна към съпровождащата го свита.

Червените отблясъци на факлите и пожара в крепостта на маговете осветяваха лицата на Волните - те оставаха каменно-невъзмутими, защото не се трогваха от човешките вярвания и суеверия. Военачалниците също изглеждаха спокойни. Но бароните се развълнуваха и си зашушукаха.

Владетелят обърна глава към тях и ропотът стихна.

- Императоре мой! - Беше центурион с посивели мустаци, който заедно с трима други легионери претърсваше монаха. - Поясът на божия служител... нямаше скрит нож или нещо такова... но тежичък ми се чини.

- Фесис! - повика Императорът.

Младежът пое въжето от войника погледна го и помоли легионера да вдигне копие. После с един замах отсече с помощта на пояса железния обков заедно с дебелата дръжка на копието.

Бароните се спогледаха.

- Имаме такива неща и в Сивото братство - скромно поясни Фесис. - Джуджешка режеща верига. Тайната на изработката е загубена от векове. Иманяри са намирали такива играчки в старите мини на джуджетата. Освен Бащите, само Светият престол е купувал такова оръжие, доколкото успяхме да научим в Братството...

- Умееш ли да боравиш с тази "играчка" - запита Императорът.

- Ще се справя, повелителю.

- Задръж я тогава. Господа, продължаваме. - Владетелят дръпна юздите.

"Никакви пророчества няма да го отклонят от избрания път" -помисли си Фесис.

* * *

Легатът се усмихна, когато различи по какъв начин се бяха строили джуджетата. Разбира се - хирд от три фаланги. Главен по средата и флангови прикриващи. Нито лека пехота, нито конница. Джуджетата презират резервите. Юначеството за тях бе над всичко.

Хирдът пълзеше неуморно напред. Легатът си спомни историческите трактати по военно дело, в които се разказваше за обичая на джуджетата да връзват щитовете си с вериги, така че нищо да не разкъсва строя им - поради паника, да речем.

Гората от дългите копия на подземните воини се насочи напред - защита против конница. Легатът сви рамене - и без това не разполагаше с такава. Нека се уморяват.

- Катапулти - заповяда той.

Каменните топки литнаха нагоре и с трясък се стовариха върху хирда. Попаденията бяха сполучливи - подир фалангите останаха да лежат неподвижни тела. Чудесно. Нямаше намерение да харчи хората си напразно.

Ала хирдът не трепна, подземните воини дори преминаха на бяг и легатът въздъхна завистливо. Човешка фаланга не би могла да изпълни такова нещо, защото биха дотичали до противника без сили за ръкопашен бой.

- Балисти! - даде нова заповед легатът.

Обстрелът с балисти се оказа даже още по-сполучлив, защото една от гредите проби истински коридор в строя на джуджетата. Те наистина бяха вързали щитовете си един за друг.

Настъпи часът на стрелците.

Арбалетите защракаха, тетивите на лъковете запяха.

Легатът бе буквално измел военните складове и разполагаше с доста на брой самострели, затова всеки арбалетчик разполагаше с неколцина помощници-зареждачи. Болтовете шурнаха като порой срещу пещерните безумци. Но въпреки това ефектът се оказа дори под очакваното. Разбира се, джуджешките доспехи бяха яки, но чак толкова!

Легатът удари отново с катапулти, подсили стрелците... като че ли почнаха да падат повече противници. Това вече беше друга работа!

Командирът на човешката армия напрегнато чакаше ответа на джуджетата. Всъщност, беше подготвил резервен план.

Джуджетата хукнаха още по-бързо напред.

"Ха така! Безсмислено е да се провежда отвличаща маневра" -съобрази легатът. Очевидно резервният план щеше да му осигури още по-лесна победа.

- Кохорти, напред!

Строят легионери трепна и потече срещу врага - манипула подир манипула. Хирдът бе трудно маневрираща единица, метежниците сами се набутваха в устата на вълка. Колкото и храбри да бяха, колкото и омраза да грееше кръвта им -предимството винаги бе на страната на професионалистите с хладен разум.

Джуджетата почти нямаха стрелци - може би стотина, не повече. Намираха се в третите редици и запращаха болтове над главите на другарите си - малко вероятно бе да уцелят.

Легионерите все пак вдигнаха щитове.

На побелялото от снега поле правилните четириъгълници на войските бързо се сближаваха. Империята имаше защо да се гордее с легионите си - никой не наруши строя.

Манипулите леко разредиха редиците си, за да постъпят така, както бяха обучени - първата редица с все сили запраща сулиците по противника и отстъпва през строя в дълбочината на фалангата, сменя ги втората, третата, четвъртата редица... После дългите копия щяха да се забият в хирда, мечовете да секат вражеските копия... Започна истинската сеч.

Тържествуващ рев от стотици и стотици гърла. Легионните знамена се вееха сякаш и от издишания от войниците въздух.

Пороят къси метателни копия заля джуджетата. Разбира се, това не разкъса строя, но забилите се в щитовете сулици тегнеха на подземните воини, а под краката им се търкулнаха коварни, способни да спънат, топки от пясъчник - "дар" от имперските прашкари.

Роговете затръбиха, давайки сигнал на манипулите. Първите се отдръпнаха назад, за да сторят път на второсшелонните - легатът нямаше никакво намерение да губи хора в същински ръкопашен бой, преди да е стоварил върху врага всичко, което предполагаше най-безкръвна победа. Безкръвна за човеците, разбира се.

Джуджетата извънредно рядко се предаваха в плен.

В този момент хирдът сякаш като един скочи напред и едва не смачка близката манипула. Центурионът на своя глава даде команда за маневра настрани. Легатът, който видя това, се стресна, но след минута му олекна - войниците хладнокръвно и организирано се разминаха с освирепелите метежници.

Какво пък, планът за боя бе съставен така, че да може да се импровизира. Легатът даде знак на сигналчиците, които надигнаха тръби и рогове.

Воините не спираха да хвърлят по хирда камъни от прашките, стрели от арбалети и сулици. Манипулите им тръгнаха настрани, но без да се снишават в деретата. Открито почнаха да заобикалят джуджетата откъм фланговете. Пред набралия скорост хирд изникна първата линия с рова и стобора - опълчението без остатък беше прехвърлено междувременно напред. Легатът се беше отказал от твърде сложния замисъл да вкара джуджетата между двете отбранителни линии и да ги разстреля с арбалети. По негова преценка хирдът сам щеше да си строши зъбите заедно с главите, защото фалангите на врага продължаваха тъпо и упорито да настъпват, без да обръщат внимание, че само след броени минути ще бъдат обкръжени.

Бодлив ураган стрели и болтове шибаше хирда в лице, удряше по щитовете, мъртво захванати с вериги, и по шлемовете, като има-няма намираше прорезите пред очите и поваляше поредния воин на Каменния престол. Все по-близо и по-близо до оградата и плиткия изкоп...

Центурионите готвеха хората си за ръкопашна отбрана. Опълченците прехвърляха от ръка в ръка алебарди - най-доброто оръжие против обкованите с броня ниски здравеняци. Някои войници носеха тежки секири, подобни на джуджешките.

Командирите търпеливо чакаха хирдът най-сетне да наруши строя -инак не бе възможно да се щурмува оградата.

Подземните воини продължаваха напред, без никакво колебание. Имперските легиони израстваха зад гърбовете им.

Легатът почна да изпитва смътна тревога. Не разбра защо.

Ясно се виждаше, че битката вече е спечелена, при това с малко загуби.

В този миг нещо ослепително засия над хирда и противникът екзалтирано се развика:

- Драгнир! Драгнир! Драгнир!

Щитовете паднаха долу, строят се разпадна на бясна, обкована с броня до очите тълпа, която се втурна напред... и тръгна да помита и да събаря колове, легионери, опълченци... Да, алебардите удряха по шлемове, нараменници, нагръдници. Някой джуджета падаха, техните си другари ги тъпчеха без жал. Но повечето... повечето сякаш бяха омагьосани - стоманата на имперските оръжия отхвърчаше като от наковалня, често се чупеха остриета.

Опълченците изведнъж се сбутаха толкова нагъсто, че си пречеха да маневрират и да се сменят редица по редица, да запълват дупките от падналите.

Секирите на джуджетата обаче почнаха да святкат като спици на препуснала карета. Само подир няколко минути в човешкия строй се разнесе подхващан от все повече и повече гърла вопъл. Вопъл на отчаяние. Така би могъл да вие смъртно ранен звяр.

Линията им бе разкъсана наведнъж на десетки места.

- Резерви - изръмжа легатът, когато джуджетата хукнаха право към палатката му, очевидно забелязали знамената на командира и устремили се да обезглавят човешката армия.

Охраната на легата се сблъска с джуджетата. Опитните ветерани насочиха копия, но първият подземен воин с див смях сам се хвърли на тях. Бронята му издържа три остриета, но четвъртото намери съчленение в доспехите. Бликна кръв, но джуджето разцепи главата на своя убиец и посече още двамина, преди да го довършат с боен чук по шлема.

Накрая падна върху труповете на легионерите и кръвта му се смеси с тяхната - червена топла кръв, неразличима, еднаква за почти всички същества, които дишаха въздуха на този свят.

Всяко убито джудже излизаше скъпо на хората.

* * *

Когато легионите удариха, Опълчението вече беше разпиляно. Хирдът отново се сви, този път в два стоманени юмрука, и зае позиции зад втория стобор. Приближилите се кохорти бяха обсипани с град стрели - от пленените арбалети.

А после през рова прелетя разкъсаното легатско знаме, заедно с обезобразен труп. когото разпознаха само по доспехите. Беше самият легат.

Кохортите трепнаха. Центурионите си завикаха, за да се помъчат да съгласуват действията си, но някаква неочаквана сприхавост им попречи да се чуят, при все че имаше строга йерархия и командващ офицер трябваше да стане центурионът на първа кохорта от легиона с по-малък армейски номер. Вместо това, в разрез с основното правило, което всеки войник знаеше отлично още от новобранец, центурионите почнаха да командват хората си така, сякаш бяха сами на цялото бойно поле.

Ударът на хирда не закъсня. Двете фаланги стиснаха разбърканата войнишка маса като с клещи. Копията на джуджетата не пропускаха да се забият в меко месо, пробивайки доспехите на легионерите. Копията на кохортите се чупеха, пречеха на самите войници, легонерите се спъваха и падаха. Непохватно изваждани от ножниците мечове нанасяха неволни рани на съседа отляво. На места в човешкия строй избухнаха свади...

Кохортите почнаха да отстъпват към гората. Все още имаха числено превъзходство, но двата юмрука-фаланги на хирда ги бъхтеха, нахвърляха се като зли псета срещу стъписана мечка. Една по една от общия строй на легионите се откъртваха отделни манипули - джуджетата ги прегазваха като суха тръстика, без да се забавят никак.

Над редиците на войската на Каменния престол като призрачно знаме се вееше чудат диамантен блясък.

Само недостигът на бойци не позволи на подземното племе да обкръжат човешките воини. Оцелелите, неорганизирани кохорти открито побягнаха.

Още преди мръкнало хирдът беше победил. Десет хиляди трупа на хумануси останаха на разкаляния и окървавен сняг.

Пътят към сърцето на Империята бе открит.

Това струваше на Каменния престол само двеста джуджешки живота.

ЧЕТЕРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Междината наистина бе откачила - Клара вече не се съмняваше. Познатите пътеки свършваха с провали към Нищото.

Освен това всички твари от междуреалността сякаш бяха сметнали за свой дълг да излеят породената от страх ярост върху отряда на вълшебницата. Тварите бягаха в паника, а по пътя си нападаха всичко - даже себеподобни. Стомана и магия с мъка си пробиваха път през пространството извън световете, където нямаше нито ден, нито нощ, не светеше слънце, нс мъждукаха звезди, липсваше мекия блясък на една или повече луни.

Мелвил беше със счупена ръка, Евис хвърляше всички сила да го изцели, но заклинанията играеха номера още повече от преди. Райна, Клара и Егмонт също губеха кръв от порезните си рани, получени от хищни храсти, жзашпаупати и други "прекрасни" създания.

Главният противник, козокраките твари, не се виждаше никакъв и никъде.

Пътеките се разклоняваха, израстваха пред очите на уморените магове и ставаше все по-трудно да се налучка вярната, която водеше към Мелиин.

Разгорещената Евис предложи да зарежат всичко друго и да се насочат направо към Пътя, което не се прие, защото бе чисто самоубийство.

В един от кратките моменти на затишие, Клара в дрямката си получи странно видение: небесата над света на Мелиин се превърнаха в кипящо море от кръв и оттам към земята слизаше човек в скромно сиво наметало. Той говореше, взирайки се в лежащия пред краката му изтерзан свят, говореше без думи, само с мисъл: "Пророчествата се сбъднаха, чашата се препълни. Аз се върнах."

В съня си Клара бе убедена, че тези слова са били чути от всички обитатели на северната земя.

- Ама и ти намери време да сънуваш... - потръпна пребледнялата Евис, когато Клара сподели с другарите си видението.

Магьосницата сви рамене. От близкия храсталак - кой го знае дали бе растение или скелет на животно - изпълзя лилава змия,

Клара плю към нея. Във въздуха слюнката се превърна в оловно топче за самострел или прашка. Гадината бързо се шмугна обратно.

- Сигурно много дивотии съм изчела покрай Аглая - опита се да се пошегува Клара.

- Какво общо има това? - вдигна вежда Егмонт.

- Аля вярва в Спасителя - мрачно обясни вълшебницата.

Мелвил се намръщи от болка, костта му зарастваше прекалено бавно. - Да не искаш да кажеш, че всичко това е истина?

- Нищо не искам да кажа - тросна се Клара. - Просто споделям какво сънувах.

- Хм - изсумтя Егмонт. - Подобна легенда е разпространена в още няколко свята. Но ние познаваме доста богове в доста светове... Има ли наистина вероятност във известната ни вселена да се е пръкнал нов?

- Кой знае... Не съм специалист по мелиинските суеверия.

Помня само за пророчествата за двамата Братя и за последния грях, която щял да препълни някаква си чаша... Но не мисля, че това ще ни даде ключ към победа над козокраките. Нали за тяхната кожа сме тръгнали, а не да си блъскаме главите над предсказания на пророци.

- Тук съм съгласна - стисна юмручета Евис. - Само меч ще ги оправи онези твари с техния Път към ада!

- Да вървим тогава? - обади се Райна. - С усета си на валкирия смея да твърдя, че козокраките са на път да превземат света на Мелиин.

Клара я изгледа, но не попита нищо. Интуицията на една валкирия бе нещо, което не можеше да се анализира.

- Хайде - надигна се Мелвил. - Госпожица Райна има право. Лозето не ще молитва, а... подсетете ме какво искаше лозето, ъ?

Никой не успя да се сети веднага.

Все пак рядко хващаха мотики в ръце. Бяха свикнали с мечове.

* * *

Старият воин от Сивото братство простена. Болката го връщаше в света на живите и той не знаеше дали наистина се радва на това или не. Цялото тяло гореше в треска, зловоние на изгоряло го задушаваше.

- Трай, Сиви - чу се глас, доста млад глас, някъде над него. -Недей да хабиш сили, ще ти потрябват. Виждаш ли ме?

Кицум с огромно усилие успя да отвори очи - клепачите сякаш не просто бяха се слепнали, а направо сраснали.

Простена отново - светлината го резна в очите. Примижа.

Опита пак. Виждаше някакви петна, които постепенно, през мигане и сълзи, се оформиха в човешко лице. Младо лице.

Мърляво девойче със сплъстена коса, покрита със засъхнала кал. Бял кичур на челото.

- Коя... си ти?

- Ха! Май старост-нерадост. Забравил ли си ме? - Кицум дълго мълча. После въздъхна. Спомни си пронизалия го меч на Дану. Въздъхна отново, в устата си чувстваше отвратителна горчилка.

"Докопахте ме, гадове! Некромантия. Хм, защо ли тогава не се чувствам мъртвец? Глупости! Да не би някой приживе да знае как се чувства един съживен за разпит труп?!"

- Познах те. Ти си от Дъгата, Червения Арк. Казваш се... Силвия.

- Браво! Добре са ви обучили Бащите на Братството... Кой беше твоят покровител?

"Почна се" - кисело си рече Кицум.

- Ами ако не искам да ти кажа - опита предпазливо да се противопостави, като в същото време се изненада от гласа си. Не усещаше никаква принуда, породена от магия.

"По демоните, как наистина трябва да се чувства един труп?!"

Силвия сбръчка изцапаната си муцунка.

- Ами ако щеш. Ставай. Аз малко те позакърпих. Но само теб. Останалите пукнаха преди да дойда. Само теб заварих да береш душа.

Кицум обмисляше чутото.

- Значи... не съм умрял?

- Надявам се, че не - с изненадващо нещастен глас каза момичето.

Бившият клоун предпазливо се изправи. Очакваше болка, но тялото му се подчини, макар и леко изтръпнало. От студа ще да е, реши Кицум. Опипа се. Там, където преди да загуби съзнание беше почувствал острието на горския воин, пръстите му се натъкнаха на голям белег.

Налагаше се да повярва.

- Благодаря...

- Има за какво - Силвия избърса съвсем по детски нослето си.

- Съветвам те да не зяпаш много настрани. Първо ела на себе си.

- Защо, какво има... О, не!

Труповете на убитите Дану липсваха - вероятно победителите им бяха устроили подобаващо погребение. Но пък телата на жителите на селцето, както и сварените в хана пътници, бяха тук. Вееха се обесени на околните дървета - с главата надолу, които имаха глава. Червата им висяха от разпраните кореми. Жени, деца, съвсем малко мъже...

Кицум се свлече на колене и тежко повърна.

- Предупредих те - заядливо рече момичето.

- Ще... ще ми мине - изхърка клоунът-наемник.

- Дано. Защото като си видиш приятелите...

- Къде?!

- Чакай, де, съвземи се първо. Чуй какво ти казвам. Ще ги видиш. Всичките - и Нодлик, и акробатите...

След няколко минути ги видя. Бе още по-безобразна гледка от поруганите селяни. От очите на Кицум потекоха сълзи. Той захлупи лице с длани и мълча повече от минута. Изрече глухо, без да открива лицето си:

- Защо са им изболи очите...

- Гневът на Имелсторн ги води - безжалостно отвърна Силвия.

- Ти какво очакваше?

- Но защо и Трош?! И то по този гаден начин. Не само че са му отрязали топките, но и... О, Спасителю, смили се над мен грешния! Ахата го харесваше това момче! Той една лоша дума не й беше казал, камо ли да й посегне!

- Забрави за Ахата. Няма вече такава. Има Сеамни - Робинята на Меча. Ще убива и убива, докато някой не пречука нея... А това няма да стане скоро, ако вярваме на пророчествата... По-добре ли си вече? Хайде, помогни ми да ги свалим.

Не почнаха да копаят гробове. Вместо това Силвия просто бълваше огън от устичката си, сякаш бе огнедишащо създание, древен дракон например. Вятърът развяваше пепелта. Сивият боец тихо мърмореше молитва за упокой на душите на нещастниците.

Когато привършиха скръбния си дълг към мъртвите, Кицум се сети да се учуди:

- Ами мен защо не ме бяха провесили заедно с другите?

- Много ли ти се иска? - отряза го Силвия. - Аз те прикрих, ти какво си мислиш. Калпава магия беше, дядо ми щеше да ми скъса ушите за такива изпълнения, ама той... той... той остана под кулата в Хва-хва-лин, хлъц, ааааа... - Силвия изведнъж ревна с глас и заби чело в лакътя на Сивия боец.

Стъписаният Кицум непохватно погали плачещото момиче, което нареждаше нещо неразбираемо и постепенно се успокояваше. Заедно с това стана ясна и речта й: - ...хитри сме били, нали... Да преварим другите ордени... Хак ни е сега, за нищо не ставаме. А голям мерак беше и трите велики меча да съберем наведнъж, хлъц!

- Трите? Какви три меча? - наостри уши Кицум. - Не бяха ли само два?

- Тц, хлъц. Не са. Устойчивите системи винаги са троични.

Просто никой не е знаел за Третия.

- И кой е той?

Момичето не отвърна веднага. Когато спря да хълца, вдигна лице към стария наемник и дълго го гледа в очите. Не го наблюдаваше като магьосница, а като обикновено уплашено дете.

- Мечът на Господаря на Пороя.

- Ох...

- Ти знаеш за Дървения и Диамантения, Сиви. Те са били оръжията на възмездието. Третият - също. Бил е породен от еманацията на първите два. Оказал се още по-разрушителен от родителите си. Така де - Имелсторн и Драгнир се мразят, значи и чедото им станало от чиста омраза, омраза към всичко живо... И този меч си намерил Пазител.

- Господарят на Пороя.

- Същият.

- Кой е бил той?

Силвия въздъхна.

- Наш. Маг от Орден Арк. Ренегат. Ние заради това толкова се мъчехме да го унищожим. Той ни беше обявил война. Третият меч му даваше грамадна сила. Дори му позволяваше от време на време да става човек. Тогава обикаляше из Империята и учеше даровити деца на магия извън ордените...

Кицум бавно кимна.

- До последно се съмнявах - рече той, - че това са били басни и празни легенди.

- Не са.

- Къде е мечът?

- Скрих го. Много тежък ми се видя... Кицум, трябва да настигнем онези обезумели Дану. Ще ми помогнеш ли?

- Разбира се. Пък някой ден, когато станеш командор на Арк... надявам се да не го забравиш. Пък и тайна ми издаде...

Силвия се намръщи.

- Най-вероятно ще загинем и двамата. А от мен командор няма да излезе. Не ме обичат останалите от Дъгата. Оная извратена Сежес... - Момичето се изчерви и довърши: - Тайни! Кому са нужни тайните сега? А и после? Ако светът ни не загине, вече никога няма да е същият...

- Добре - разкърши рамене Кицум. - Да не се бавим. Имаш ли обаче някаква идея как да надвием нашата данка, която държи Дървения меч? Струва ми се работа за поне двайсет легиона.

- Разчитам на силата на Черния меч.

* * *

Вървяха бързо и привечер стигнаха до голямо разорено от Дану село. Същите бесилки, разпрани кореми, обезобразени гениталии... Кицум се беше овладял достатъчно, за да устои на кошмарните гледки.

Но все пак хлъцна, когато видя изгорената Църква.

Сред пепелищата бе оцеляла единствено иконата на Спасителя. И тази икона плачеше с кървави сълзи.

* * *

Имперската армия се движеше към следващата си цел -щабквартирата на Орден Солей. Вестите за победите на повелителя се разнасяха по-бързо от зимния вятър. Поданиците на короната реагираха различно. Повечето се присъединяваха към легионните колони. Но имаше и такива, които напускаха домовете си, сякаш бягаха от настъпващ враг. Едно такова градче Императорът заповяда да бъде подпалено. Войниците обаче не се постараха особено, а и Императорът се чувстваше облекчен - бе благодарен на съдбата, че не му се наложи да реже глави на площада.

Легионите маршируваха към поредната магическа кула.

Но внезапно последва заповед да се спре за стануване - посред бял ден. Заповедта бе странна - никакво окопаване, никакви палатки, само разпалени огньове и опънати срещу вятъра платнища. Обичайната стража - тройно подсилена.

Единствено шатрата на Императора се кипреше над спрялото множество - гора от копия и знамена.

Втори легат Фесис, който се беше отбил да се види с отряда на центурион Фарг, бе спешно повикан при владетеля.

Императорът стоеше пред магическото огледало.

- Погледни - каза през зъби на влезлия с поклон Сив боец. Фесис погледна и очите му се присвиха, лицето стана сурово.

- Кажи ми какво виждаш. Дали и аз виждам същото.

За първи път вълшебникът от Долината чу някакви странни нотки в гласа на Императора. Като че ли болка... и отчаяние?

- Дану изгарят села, Императоре мой. И зверски убиват хората.

- Точно така! - владетелят удари с юмрук походната маса с картите. - Трябва да ги спрем!

- Готов съм незабавно да тръгна на изток, повелителю...

- От запад също има лоши вести - прекъсна го Императорът. -Пощенски гълъб ми достави донесение от центурион, служещ в Дванайсети легион. Близо пет хиляди джуджета са прекосили река Тила и напредват по Западния друм. Два легиона и шестнайсет кохорти опълчение са били разбити. Легатът загинал в боя. Добре е направил, иначе щеше да се наложи да го екзекутирам... Какво още видя в огледалото, Фесис?

Фесис прекрасно разбираше какво иска да чуе владетелят.

Каза го.

- Възможно ли е недорасляците да са толкова смели, защото и те са получили своята светиня, Диамантения меч - изрази съмненията си Владетелят. - Щом Дану вече разполагат с Имелсторн...

Фесис се замисли.

- Мога да се опитам да проверя с Изкривяващия камък...

- Не се опитвай, а го направи! Подземният народ атакува държавата от залез слънце, а Дану - от изгрев! Кога ще разбереш какво наистина става? Какво ти е нобходимо за заклинанието.

- Само малко тишина, повелителю.

- Да те оставя ли сам?

- Не е необходимо. Мисля... направо да ви покажа какво става през огледалото.

- Действай!

Този път никакви затруднения с кристала не възникнаха -камъкът сякаш окончателно беше признал властта на Фесис над себе си. По повърхността на огледалото затрепка сива мараня, после то се изчисти и...

Виждаха хирда, който бодро крачеше по Западния друм като едно същество от тъмносинкава стомана на фона на снежната белота и черните силуети на оголените от листа дървета. Отрядът трудно можеше да се нарече истинска войска. Императорът с опитно око оцени бройката - четири и половина хиляди секири, не повече.

- Добре - каза той. Отново бе хладен и сдържан. - Какво ти е, Фесис? - запита неочаквано.

По лицето на съветника течеше пот.

- Усещам нещо... откъм хирда... - изхърка младежът. - Ето го! Императоре мой! Погледнете в средата! Там, на носилка! Ох!

Огледалото помръкна.

Няколко минути Императорът мълчеше, а Фесис идваше на себе си от стисналата го за сърцето болка.

- Прав бях - бавно изрече владетелят. - Драгнир,

Диамантеният меч, води джуджетата на изток. От другата страна вървят Дану с Дървения меч. Какво значи това?

- Ако... ако са верни пророчествата, Дървеният и Диамантеният меч са създадени да се унищожат взаимно...

- Би било прекалено хубаво. Въпросът с въстаналите Дану и метежните джуджета би се решил от само себе си. Само че същите пророчества казват, че двата Меча ще завладеят света. Някакви си два Меча. Не пълчища твари или незнайни армии отвън... Е, съветнико мой, какво предлагаш?

- Разделете армията на две и...

- Не! - Императорът чак потръпна. - Бароните и Седми легион са станали несигурни след онзи фанатик на архиепископа! Ще почне гражданска война!

- Но Империята е изправена пред нашествие! Дълг на всеки поданик е да брани човешкото!

- Така е... и при други обстоятелства бих те послушал. Но не и сега.

- А какво смята да предприеме моят господар, позволете да запитам?

- Ще чакаме.

- Какво? - изуми се Фесис.

Императорът с широки крачки се върна към масата с картата и махна на Фесис с ръка.

Върху пергамента лежаха два кинжала - единият с дръжката на запад, другият - на изток. Остриетата им сочеха средата на Империята.

- Ние сме тук. - Императорът заби пръст в картата. - Ще наредя на стратезите да пресметнат къде двата меча ще се срещнат. Засега са се насочили към Мелиин. Щом обаче видят какво е останало от столицата...

- Взаимната им омраза ще надделее над ненавистта им към хуманусите - довърши Фесис.

Владетелят кимна:

- А ние ще ги чакаме.

Сетне зарея неразгадаем взор към тавана на шатрата.

- Свободен си. Повикай вестоносците и стратезите! - Фесис с поклон напусна.

* * *

Сеамни бе щастлива. Народът й напредваше, режейки гнилата плът на държавата на поробителите.

Родителите й също бяха живи, но военният съвет на князете ги беше оставил заедно с малка група стрелци да пазят децата -бъдещето на Дану - в убежищата сред Пущинака.

Последната радостна вест й бе съобщена лично от принц Седрик.

Благородният Дану, по своя инициатива нарекъл се оръженосец на Приносителката, продължаваше да докладва:

- Ние не стояхме със скърстени ръце, о, Сеамни Велика! Ние дори нападнахме самия Император на хуманусите!

- Самия Иператор? - ахна Сеамни.

- Два пъти - гордо съобщи Седрик. - Ала, уви, той се оказа добре защитен от нашата магия. Първо пратихме двуличник, но той се провали. Вторият удар може обаче да смятаме, че постигна известен успех. Проникнахме в спомените на вожда на хуманусите. Някога, когато още е бил дете, маговете са го накарали да убие на арената две наши чеда. Невероятно, но хуманусът изпитваше чувство за вина от стореното! За съжаление после не успяхме да му въздействаме така, че да се самоубие, преди да е дал наследник на престола. Но пък сполучихме в друго - Императорът прехвърли отговорността за престъплението си върху маговете на Дъгата -типично за жалките хумануси! И така успяхме да го скараме с ордените.

Ахата потърка чело. Припомни си едно видение - висок младеж с красиво дори за хуманус лице... открито лице. С броня, върху която се виждаше василиск...

- Повече нашите чародеи не успяха да постигнат, но споменът за момичето с белег на шията продължава да преследва главния ни враг и разпалва омразата му към маговете, без които той не може да ни победи само със своите легиони!

Ахата-Сеамни мълчеше. Седрик предпазливо се изкашля.

- Доволна ли си от нас, Приносителко? - почти плахо попита той.

Тя трепна. Обърна лице към принца. В чертите му продължаваше да вижда юношата с болката в очите.

- Доволна съм - твърдо изрече тя. - Чуй ме, благородни и храбри принце! Стига сме се забавлявали с обиталищата на хуманусите. Опожаряването на дребни градчета и екзекуциите на хуманусите само ни бавят! Трябва час по-скоро да стигнем до древния град, където ще поискаме пълната разплата за всичко! Имелсторн ще ни защити!

- Да бъде волята на Приносителката - поклони се развълнуваният Седрик.

* * *

Зимата на война и разорение се оказа на всичко отгоре и сурова. Като вражески армии плъзнаха виелици. Поданиците на Империята със старх се питаха какво ще им донесе съдбата нататък. Някои от заран до заник редяха молитви в Църквата на спасителя, останалите култове губеха вярващи. Други правеха запаси от храна, дърва за огрев, събираха оръжия, укрепваха домовете си. Вече съвсем малко хора тръгваха да се записват във войската. Немалко от тях ставаха жертви на плъзналите по заснежените гори вълчи глутници.

Императорската армия отново стоеше на стан. Легионните знамена се развяваха на няколко хвърлея от пепелищата на Мелиин, край северната порта. Маршът бе проведен бързо и без усложнения въпреки студовете и липсата на фураж за товарните коне. По заповед на Императора повечето животни отидоха в казаните, а багажът от обоза бе разпределен по войнишките раници, за което всеки легионер получи на ръка щедро заплащане.

В императорската шатра безспир прииждаха разузнавачи.

- Джуджетата от запад се приближават, повелителю. Песни пеят. Храбро вървят, чак да им завидиш. Пердашат през преспите, в които човек би затънал до кръста. Ние решихме да не нападаме...

- Добре сте постъпили - кимна Императорът. - Всяко нещо с времето си. Благодаря за службата, центурион.

- Служа на Империята!

На изток не бяха пратени съгледвачи - владетелят следеше придвижването на Дану с помощта на магическото огледало, Фесис почти не се отделяше от Императора. Направи му впечатление израза на лицето на Негово величество, когато гледаше маршируващите горски воини. Но не можа да го разтълкува.

Вестта, че Дану са престанали да убиват и рушат по пътя си, владетелят прие някак прекалено радостно. На Фесис му се струваше, че това не се дължи само на облекчението, че поданиците на държавата ще запазят живота и имуществото си.

Последва заповед да не се пречи на придвижващите се към града войски на нехората.

Легионите чакаха. Отделни групи проверяваха пепелищата, които бяха опустели и съвсем за кратко време бяха придобили вид на древни развалини. От столицата си бяха отишли даже мародерите.

Постепенно войската плъзваше пипала към околните градове, които бяха пълни с бежанци. Те интересуваха Императора най-вече откъм финансовата страна. Легионерите докараха делегация бивши мелиински търговци, които много се оплакваха от окаяното си положение, но не посмяха да откажат да платят военни данъци. Срещу това им бе обещано намаляване на таксите за през следващите пет години. Търговците обаче не бяха във възторг.

По настояване на Фесис срещу хирда бе пратен бързоподвижен конен отряд арбалетчици. Докладът стресна младежа, но пък прибави сигурност у Императора.

- Нашите болтове хвърчат покрай тях! - твърдеше разузнавачът. - Уж го чукнеш където трябва, пък стрелата се отплесне...

- Видя ли? - обърна се Императорът към Фесис, след като освободи войника. - Диамантения меч ги пази. Безсмислено е да се мъча да ги спра. Нека се срещнат, сбият и изтощят сами - Драгнир против Имелсторн.

Фесис само клатеше глава, но вече се беше отказал да увещава Императора. Планът продължаваше да му се струва несигурен и твърде рискован. Никой не можеше да предвиди как и дали ще потръгне сблъсъкът между древните Братя-врагове в благоприятна за човеците насока. Какво щеше да последва, ако на Мечовете им хрумнеше да се обединят, за да унищожат хората, а чак насетне да си изясняват отношенията помежду си?

Но Императорът бе непреклонен. А и Фесис се разколеба, след като прочете донесенията за гибелта на Дванайсети и Четиринайсети легиони.

Имаше и още нещо, което силно вълнуваше Фесис-Кер, бившият Сив наемник и настоящ втори имперски легат.

Завръщането вкъщи. По-точно - невъзможността да се завърне в Долината, дори ако му се наложеше.

Не, заклинанието не се беше повредило от срещата с изчадието от гробницата, Фесис го провери внимателно, брънка по брънка. Другаде бе грешката и младежът се страхуваше да си помисли за нея. Но накрая му се наложи да си признае - Долината бе изчезнала от мястото си във всемира. Тази почти безобидна формулировка можеше да означава какво ли не - от преместването на света на магьосниците по тяхна воля... до крайно нежеланата вероятност Долината да е била унищожена. Последното Фесис с огромно усилие се осмели да си каже наум. Все пак се надяваше, че "прицелът" на заклинанието се беше отклонил от магическия "фар", който привързваше вълшебния коридор за прибиране. Да, навярно беше това...

Но новата препроверка на заклинанието не откриваше нищо нередно.

И все пак - това с унищожението бе абсурдно! Кому би хрумнало да превърне в развалини цял един свят... фамилната къща... вечно загрижената, мила леля Аглая...

"Има кой!" - изплува упорито пъдената мисъл и Фесис изтръпна.

Козокраките. Загадъчните зловещи дарители.

Младежът отново и отново си налагаше да не си блъска главата над тези въпроси и гледаше да се залисва с армейските дела. Като втори легат и имперски съветник имаше правото да си пъха носа почти навсякъде.

Използваше го бракониерски.

* * *

След две седмици вестоносците тичешком нахълтаха в шатрата на Императора.

Отрядът на Дану бе на няколко левги от руините на престолния град.

Хирдът на джуджетата бе почти на същото разстояние от Мелиин.

Фесис започна да усеща връхлитащите от двете посоки враждебни потоци Сила.

ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

- Какво имаш да кажеш, Фесис?

- Моля за извинение за изказваните преди съмнения в прозорливостта на моя Император. Драгнир и Имелсторн наистина са в капан. Враждата ги влече по-силно от двойка лудо влюбени пеперуди. Сблъсъкт им е неизбежен. За нашите легиони ще остане единствено работа по почистване.

- Почистване? - устните на владетеля се раздвижиха в тънка жестока усмивка, Фесис се смути.

- Имах предвид, да се пленят оцелелите...

- Те надали ще се предадат, съветнико. Бъди прям. Няма място за емоции, когато се обсъждат толкова важни неща. Оцелелите ще бъдат избити...

Гласът на Императора изведнъж изтъня, владетелят млъкна -намръщен, мрачен. Младежът с изумление се взираше в лицето на владетеля.

"Какво му става, демони Фесис. Легатите, граф Тарвус... е, то други читави хора няма. Нека заповядат.

Щом палатката се напълни, граф Тарвус по покана на Императора започна да излага становището си, че хирдът е по-опасният враг отколкото шепата Дану (никой освен Фесис не бе посветен в плановете на Императора), но изведнъж в шатрата влетя зачервен от бързане вестоносец. Нарушавайки всякакви традиции, войникът извика:

- Магове, Императоре мой!

Легатите като един се хванаха за мечовете. Само владетелят остана спокоен.

- Пръстенът ми не усеща присъствие на атакуваща магия, войнико. Да не би да атакуват, яхнали коне и навлекли обикновени доспехи?

Вестоносецът се усети. Беше съвсем младо момче, очите му се насълзиха от срам. Той преклони коляно и с отчаян глас каза, гледайки земята:

- Не, Императоре мой... накажете ме за нарушението... Маговете са пратили парламентьор... Върховният маг на Лив, магичката Сежес покорно моли за аудиенция...

Този път и Тарвус се вкопчи в меча, Фесис едва не изтърва Изкривяващия кристал. Императорът само трепна като от убождане.

След миг произнесе със спокоен глас:

 - момко  наказанието ти ще е да доведеш назованата дама,  с прицелен в тила й арбалет. Нека острието на болта я гъделичка и я подсеща с кого си има работа. Изглежда е забравила... Капитане! -обърна се към командира на Волните. - Две дузини стрелци насам! Графе, останете вие... и съветник Фесис. Господа легати, бъдете при войниците си.

В шатрата за миг възцари мълчание.

- Нека видим какво ще ми предложи тази кучка - изрече Императорът с такъв тон, че ако репликата бе насочена към Фесис, младежът би дезертирал начаса.

* * *

Сежес стоеше в центъра на плътен пръстен стрелци - не смееха все пак да я доближат на повече от пет крачки - близо до платнището на шатрата, през което духаше студен вятър и развяваше светлосиньото й наметало, заедно с тънката рокля в същия цвят. Войниците потракваха със зъби от поривите, но вълшебницата не трепваше - висока, тънка, стройна.

- Насам, мадам - без капка уважение рече един от Волните и й посочи място до походната маса, от която бяха прибрани всички карти и свитъци.

- Благодаря, ще остана тук - мелодично отвърна Сежес.

Волният се обърна към Императора. Владетелят сви рамене и тръгна сам насреща. С жест накара войниците да се отдръпнат, за да я гледа цялата. Деляха ги дванайсет крачки. Бялата му рицарска ръкавица стоеше като щит. Очите на Сежес се уголемиха, когато я забеляза.

Противниците - бившата наставница и вчерашният ученик -мълчаха.

Императорът я разглеждаше сякаш за първи път.

Беше копнял за тази среща. Но си я представяше другояче -в двора на превзета крепост, сред още топли тела на убити. А тя -гола, изнасилена от поне една кохорта легионери. Гърдите -отрязани, коремът - разпран. Чудесна среща!

- Напуснете всички, освен Фесис. Графе, вас ви моля да го сторите, не бих искал да ви заповядвам като на обикновен войник.

Словата на Императора паднаха като гръм от ясно небе.

- Повилителю... сигурен ли сте? - учтиво се осведоми Тарвус.

- Напълно. Госпожата надали ще дръзне да прави глупости срещу това - владетелят високо вдигна лявата си ръка и с удоволствие забеляза как Сежес потръпна.

- Служа на Империята! - поклони се графът. Шатрата опустя.

Сежес хвърли бърз поглед към бившия Сив боец, усети скрития в пазвата му Изкривяващ кристал и злобно присви устни.

- Ти май искаше да говориш пред моите воини и командири? - запита Императорът. - Съжалявам, че те лиших от публика.

- Нямам време да играя глупави игри с теб, момче! - свадливо изсъска Сежес. Без да чака покана, тя се настани в креслото и протегна напред крака, обути във високи, оплескани с кал ботуши.

- Недей да стърчиш, трябва да си поговорим.

Без да обели и дума, Императорът вдигна левия си юмрук. По костената бяла повърхност, по хитроумно огънатите пластини на ръкавицата потекоха бързи тънки ручейчета оранжев пламък - все едно гневът на владетеля мигновено придобиваше плът.

Сежес изохка и вдигна ръце пред лицето си, за да се предпази, Фесис отстрани долови как тя мигновено изплете и вдигна заклинание-щит, ала оранжевите отблясъци го пронизваха и я заслепяваха.

- Знаех си - сподавено каза вълшебницата. - Оръжието на Врага. И този ратай... - Тя хвърли унищожителен поглед към Фесис. - Ти го донесе!

Но омразата в очите й беше маска, под която прозираше страх и недоумение. Тя или още не беше проумяла що за птица е съветникът на Императора, или се чудеше какво прави тук един маг от Долината.

- Нали уж дойде да преговаряме, Сежес? - язвително запита Императорът. - Или си пристигнала, за да сипеш оскърбления?

- Махни това... свали си ръката... - Лицето на Сежес се изкриви от напрежение. - Добре, моля за извинение... Знаеш ли, че светът ни е на ръба на гибелта?

- И преди съм чувал тези басни - равнодушно кимна владетелят.

- Само че този път е истина! - не издържа вълшебницата. Императорът повдигна вежди.

- Този път? Да разбирам ли, че преди това сте ме гощавали със зелен хайвер? И редно ли е сега да седна и да ти повярвам, да зяпна с отворена уста и да ми потекат лигите за нова лъжичка?

Сежес отчаяно плесна с ръце. Ако се преструваше, бе безукорна актриса, Фесис си помисли, че дамата вероятно си е сбъркала призванието.

- Мога да ти покажа... - възкликна тя, но Императорът я прекъсна.

- Не, Сежес, аз ще ти покажа. Да не мислиш, че ще ти позволя да ми баеш след всичко, което се случи?

- Този тук - тя посочи с пръст към Фесис - си твори магия на воля до теб, а нему едва ли можеш да имаш доверие! Знаеш ли кой е той? Той е маг! При това - не от нашия свят. Нека ти каже истината... ако смее!

- Нямам намерение да обсъждам пред теб достойнствата или недостатъците на верните си съратници... - хладно отвърна Императорът, сякаш нищо от изреченото не го бе изненадало.

- Но как тогава да те убедя в искреността си?! - развика се съвсем невъздържано Сежес.

- Ти и искреност?

Вълшебницата се оклюма. Тънките й пръсти нервно се свиваха. Императорът продължи:

- Ти си майка на лъжата, Сежес. Зная, че искахте да ме убиете. Сигурно ви беше дотегнало да управлявате иззад кулисите, нали?

Да, наистина добре би звучала императорска титла към името ти, признавам. Двете покушения също бяха добре изпипани, пак ви свалям шапка. После обвинихте жалките остатъци от народа Дану, за да ме лишите от най-верните ми легиони. С Първи и Пети бих ви смачкал още в Мелиин. Никой нямаше да се измъкне.

Сежес вдигна лице. Очите й бяха пълни с ужас. Притискаше с пръсти слепоочията си, сякаш я мъчеше мигрена.

- Ти... ти... вярваш, че атентатите са били наша... постановка?

- Как иначе, скъпа? - усмихна се мразовито Императорът. -Гениален план. Ако покушението постигнеше целта си, вие поемахте цялата власт в Империята. Ако не, щяхте да ме наплашите така, че да не смея и до нужника да ида без глутница от ваши доверени магостражи. И да ме въртите на малкия си пръст, както ви се прииска. Разбира се, за пред поданиците виновници щяхте да изкарате нещастните Дану. Обаче оплетохте конците.

Сигурно се изпокарахте предварително за рибата, която още плуваше в развъдника. Сдърпахте се за празния тиган, скъпа. И то така, че поради вашата некадърност Дану си върнаха Имелсторн, а джуджетата - Драгнир. И сега два отряда бунтовници се приближават към това, което остана след вашите магически щуротии от столицата. С тях трябваше да се занимавате, не с интриги. Нито да пускате муха под опашката на архиепископа на най-влиятелната църква в държавата за някакъв си Съден ден и Свършек на света! О, може това да не е ваше дело, а истерия на свещениците, които само чакат Пришествието на Спасителя си. Но в такъв случай ваше задължение към човешката раса и държавата беше да успокоите поданиците.

Сежес направо се вкамени, Фесис се напрегна, напипа Изкривяващия кристал. Но не - магьосницата не се готвеше за удар. Тя наистина бе потресена от обвиненията.

- Впрочем - добави Императорът, - поне да се бяхте погрижили да върнте обратно в зандана онази черна крилата твар, която изхвръкна от подземията на главната кула на Кутул.

- Императоре мой - намеси се Фесис.

- Слушам те, съветнико.

- Позволете ми да разпитам пратеничката!

- Аз... - подскочи Сежес.

- Ти ще мълчиш. - Бялата ръкавица отново се наля с оранжев огън. - Разрешавам, втори легат.

- Що за чудовище беше онова от криптата под замъка на Лилавия орден, Сежес? - Фесис погледна вълшебницата право в обезумелите очи. Наложи му се да напрегне цялата си воля. -Откога е там? Защо е имало прокопан тунел до гробницата, след като е трябвало гадината да бъде зазидана во веки веков?! За какво сте искали да използвате онова чудовище, Сежес? Ти знаеш, че то е родствено на същите твари, които ми дадоха ръкавицата за Императора. Отговаряй!

Сежес хапеше устните си. Императорът с изумление се вглеждаше в наставницата си. Това ли е същата Ледена Сежес, която той познаваше, олицетворението на хладнокръвието?

- По-добре си кажи истината - подкани я той. - В твой интерес е. След като смяташ, че моят съветник е способен да разпознава лъжата.

- Истината... - Вълшебницата горчиво се усмихна. - Цялата истина... И да ти кажа... каквото и да ти кажа, няма да ми повярваш. Ти наистина порасна, момче. Не се усетих кога стана това. Добре, нека бъде твоето. Ще бъда напълно откровена. При едно условие.

Остави Дъгата на мира.

- Императорът не дължи никому нищо... - надменно заяви младият владетел. - Особено обещания. Ако признаваш, че си виновна в държавна измяна...

- Нямам какво да признавам - избухна Сежес. - Слушай, щом си ме питал, и не казвай после, че не си ме чул!

- Слушам.

- Ние... най-силните магове на Дъгата в този момент водим битка. Битка с най-страшния враг, какъвто не познават летописите ни. Същият, който някога е прокудил предците ни и те са избягали от Южния континент насам през вътрешните морета - право към Брега на черепите.

- Истина ли казва тя. Фесис? ... - Очите на Сежес бяха отчаяни.

- Нека говори още, повелителю. Така ще мога да определя поточно .

- Продължавай, Сежес.

- Този Враг... се завърна. Не зная по какъв начин, но се върна.

Подхвърли ти тази ръкавица... насъска те срещу нас...

- Това можеш да го пропуснеш. Нататък... - Сежес нервно преглътна на сухо.

- Не си ли учуден, Императоре, че легионите ти не срещнаха никой от Върховните магове на ордените? Не те ли учудиха примитивните бойни заклинания? Общата мощ на Небесната дъга би накарала Мелиин да потъне вдън земя!

- Без изхвърляния, Сежес. Нямам желание да слушам самохвалства.

- Но ще се съгласиш, че щурмът на кулата на Кутул щеше да ти коства много повече войници, ако на стените не стояха момчета и момичета от школата на Лилавия орден?

- Тук аз задавам въпросите, Сежес, не се самозабравяй! -заплаши я открито Императорът.

Сежес сякаш не го чу.

- Върховните магове бяхме заети, Императоре. Заедно с всички останали адепти, които бяха достигнали нужния ранг, ние зарязахме всичко и всички, за да водим съвсем друго сражение. Противопоставихме се на онези, които някога са владеели Северния свят, които са ни преследвали като дивеч в Южния, а сега са се върнали, за да подложат на изтребление всичко живо от единия хоризонт до другия. И ти им бе нужен, Императоре - за да ни отвличаш силите и вниманието. Замисълът им се оказа верен, плановете - точни... и те напълно сполучиха засега... Да, признавам, че... - Сежес се насили да продължи, преглътна, - ...че отровното им семе попадна в подходяща почва. Ти ни мразеше. Навярно още от самото начало ние, Седмоцветието, допуснахме грешки по отношение на теб...

- Кутрето ми - неочаквано каза Императорът. - Малкото смешно кученце. Моето кученце. Защо го уби, Сежес?

Вълшебницата не издържа, сведе поглед пред пламналите му с черен огън очи.

- Владетелят не бива да бъде привързан към никого и нищо... Трябва да управлява с желязна десница...

- И това е всичко, което имаш да ми кажеш? - живо запита Императорът. - Защо изобщо сте търпели нечия желязна десница?

Защо се примирихте уж да имате над себе си имперска власт? Защо не ме убихте или не ме накарахте да се откажа от престола? За какво ви беше нужна Мелиинската династия?

- Защото не сме злодеи и властолюбци, Императоре! - вирна брадичка Сежес. - Ние вършим своята работа, дори и сега, когато сме избивани от своите, ние изпълняваме дълга си към всички смъртни, каквито сме и ние самите! Доизслушай ме! Най-добрите магове на Дъгата в този миг се сражават извън пределите на нашия свят, откъдето злокобните нашественици нанасят своя удар. Затова съм дошла да моля за мир... Ние се нуждаем от всичките сили на ордените, за да отблъснем Врага. Вероятно ще ни се наложи да... -вълшебницата едва не изхлипа, - прибегнем до магията на кръвта.

Ще се наложи да жертваме своите собствени ученици, невинни момчета и момичета, своето бъдеше... Но няма да се спрем, ако това е цената на оцеляването на този свят.

- Фесис! - Гласът на Императора изплющя като бич. Младият воин държеше пръстите си върху Изкривяващия кристал. Камъкът, сътворен тъкмо за изопачаване на самата реалност, тънко усещаше всякаква лъжа. Но сега нищо не трепна в него.

- Тя казва истината, повелителю. Или поне си вярва. - В шатрата настъпи мълчание.

Сежес притисна ръце към гърдите си

- В името на всичко свято -  Ако искаш моя живот, вземи го. Но сключи мир с Дъгата. Умолявам те. Прояви... милосърдие.

Императорът бавно потърка чело и произнесе:

- Преди години... едно глупаво и малко пале искаше да живее. Същото искаше и едно малко момче, за което същото кученце бе единственото близко същество... Милосърдието ми остана върху онзи жертвеник, Сежес. Ти беше добра учителка. Ще умреш.

Вълшебницата преглътна на сухо и дрезгаво прошепна:

- Да бъде волята на справедливия владетел... Но нека моята смърт утоли жаждата ти за отмъщение! Прекрати войната против маговете! Обърни оръжие против богуомразните Дану и непокорните джуджета! Унищожи ги!

- Нямам нужда от съвети как да защитавам поданиците си - студено отвърна Императорът. - Войната ще продължи, докато не избия цялото ви проклето сборище. А които се присъединят към мен в този свещен поход, ще обучават само лечители и дъждогонци, ще се грижат за реколтите и ще ни пазят от разни дребни мерзостни твари... за които не съм сигурен дали няма да изчезнат заедно с вас. Силно подозирам, че тварите са ваши творения. И никога повече магове няма да властват - открито или негласно - над други простосмъртни, които са лишени от вълшебни дарби. Разбра ли ме?

- Да - Сежес гледаше в пода. - Излиза, че напразно жертвам живота си, така ли?

- Така излиза. Ще се справя с бунтовните джуджета, ще се споразумея и с Дану. А вашите кули ще изгоря една по една, ако ще от небето да завалят чудовища вместо сняг и дъжд!

- Императоре мой - намеси се Фесис. - Сежес не отговори на въпросите ми.

- Да, вярно е. Отговаряй, Сежес! - кимна владетелят.

- Има ли смисъл, след като присъдата ми вече е произнесена? - горчиво се изсмя вълшебницата. - Не можеш да ме измъчваш.

Нищо няма да кажа, нищо няма да узнаеш.

Отново увисна тежка тишина. Императорът многозначително потропваше с пръсти по облечената с бялата ръкавица длан. Рязко обърна глава към Фесис.

- Съветник, струва ли отговора на твоя въпрос живота на тази жена?

Фесис дълбоко си пое въздух. Сежес бе враг, може би най-силната магьосница от Дъгата, но...

- Смятам, че струва, Императоре мой. - Цяла минута кънтяща тишина.

- Нека бъде както казваш, съветнико... Сежес, ако Фесис получи задоволителен отговор, ще те помилвам. Ще говориш ли сега?

Тя бавно кимна.

- Говори,тогава.

- За чудовището от подземията на замъка Кутул знам, че... тези твари са владеели целия Северен свят. Подготвяли са велико Разрушение. Нуждаели са се от време, за да го сторят, понеже не са всесилни. А и самото Разрушение не може да се осъществи, без да се сбъднат съответните Пророчества. Във всеки свят, населен от смъртни същества, се съдържат зрънцата на неговата собствена гибел. Не зная защо е така. Просто е... свойство на Всевсемира.

Или пък - воля на боговете...

- Продължавай - кимна й сурово Фесис. Вътрешно бе смразен и от малкото, което чу. В главата му изникваха нови въпроси... но и доста стари сами намираха отговори или се обезсмисляха.

Сежес го изгледа с неприязън, но и с известно уважение, и се подчини:

- Старите господари на нашия свят, този свят, управлявали жестоко... много свирепо. Така подтиквали хората към страдания и жестокости в отношенията помежду им. По този начин... всъщност, това са мои предположения, не знам цялата истина... по този начин човешкият род е щял да се поквари и да пожелае своята гибел, а сетне и да облече това си самоубийствено щение в свети думи на пророчества. Ала древните въстанали против тиранията. И съумели да надвият Господарите. Но не смогнали да ги убият завинаги. Не знам поради каква причина... но тези създания са нещо като безсмъртни... съжалявам - Сежес се изчерви. - Знанията ми имат предели, колкото и да ми е неприятно и унизително да го призная... Древните постигнали победа и заточили тираните в гробници, запечатани с магията на кръвта на огромни жертвоприношения.....

...Човешки жертвоприношения, да... Заклинанията се оказали доста издръжливи, мнозина Господари спят от много хилядолетия насам. За съжаление магията на кръвта има един недостатък - друга силна магия, употребена близо до криптите със спящото Зло, може да пробуди Господарите отново...

- А защо държахте една от тези твари в кулата на Кутул? Поточно, защо орденът е построил своя замък върху тази гробница?

Сежес беше готова да си отхапе езика, но беше принудена да говори докрай.

- Спящите Господари... са Сила сами по себе си. И тази Сила може да бъде използвана. Магията на Дъгата се основава върху тази Сила... - Вълшебницата улови убийствения поглед на Императора и продължи почти жално: - Ние можехме да ги убием... Спящите... да ги унищожим заедно със саркофазите... но тогава щяхме да изгубим своята мощ. Всички главни кули стоят върху такива гробници. Ние... не намерихме всички погребани тирани.

Много неща са забравени... колкото и да ни се иска, ние не сме много по-силни и вещи от древните магове... Императоре, нуждаехме се от Силата на Спящите, за да защитаваме човешкия род от нехората, които ни нападаха още от времето на Брега на черепите! Ето защо, щом победихме, наказахме така жестоко неорганизираната в седемте ордени магия, за да не би някой, без да иска, да пробуди древното зло.

Императорът прехапа устни. Гледаше вълшебницата мрачно.

- Имаше пророчества - простена Сежес. - Воля, която превишава нашата, свърза старите Господари с култа към Спасителя. Две твари вече са на свобода. С тях много трудно ще се справим... Засега само се реят във висините, събират сила... но наближава часът, в който ще се стоварят върху ни - върху целия ни свят. Веднага щом третата твар се измъкне на воля...

- Можем ли да предотвратим това? - бързо запита Императорът.

Сежес поклати глава.

- Пророчествата... Някой от най-проницателните умове на Безцветния Нерг отдавна са изказали предположението, че пророците не предсказват, а по един особен начин променят света, предизвикват събитията, за които говорят. Но даже мъдреците от Нерг не знаят защо и как става това. Докато е била жива паметта за владичеството на Господарите, първите кули на ордените са били строени върху гробници. После... Ние чувстваме, че третата твар е почти възкръснала, но не знаем къде е тя...

- Момент - Императорът потърка чело. - За каква памет ми говориш? Сега почвам да виждам в разказа ти противоречия.

Навярно си успяла да заблудиш съветника ми Фесис, но за каква памет, за какви първи кули става дума, след като сме пришълци в Северния свят?

- Кулите са били построени преди Изхода, повелителю -усмихна се Сежес.

Веждите на владетеля литнаха нагоре в искрена почуда.

- Хората не са пришълци. Просто сме били прокудени, а после сме се върнали пак. Това е истината. Повелителю, настъпващите отряди на Дану и джуджетата носят със себе си своите вълшебни светини - внезапно смени темата Сежес. - Известно ли ти е това?

- Повече от известно.

- Ти имаш силата да разгромиш метежниците и да завладееш Мечовете. Въпреки че никой не знае какво после следва да се прави с тях... Орден Арк знаеше, но Арк е унищожен.

- Унищожен?! - Императорът се облещи от изненада. - Как?

От кого? Кога?

- Съвсем неотдавна. Съсипа ги бивш техен човек. Маг-ренегат. Тъй наречения Господар на Гибелния порой. Той отмъсти на старите си събратя, но и сам загина. И знаеш ли кой го погуби? Служителите от Църквата на Спасителя. Техните боядисани дъски изведнъж придобиха вълшебна сила, която не се поддава на проучване с нашите методи... И като споменах Спасителя... Императоре мой, слуховете, които разпространява архиепископът, изобщо не са празни бръщолевици. Наистина е бил извършен Последният Грях и сега Спасителят е на път да дойде отново.

- Ти вярваш ли в тези детски приказчици, Сежес? - с кух глас попита Императорът.

Вълшебницата сви рамене.

- Вече не зная на какво да вярвам... Ние се мъчехме да отблъснем Врага... и някак успяхме, като че ли получихме неочаквана подкрепа. Което може да е поради причини в техния... хм, лагер. Но скоро тварите ще подновят щурма. Изглежда на теб ще ти се наложи да се справиш с Дървения и Диамантения меч.

Добре би било да унищожиш и двете оръжия, но се страхувам, че в целия свят надали ще се намери вълшебник, способен да го направи.

Фесис вдигна вежди. Нито Сежес, нито Императорът забелязаха това.

- Това е, повелителю - промълви Сежес. - Искаме мир с теб. Разрушаването на кулите ни омаломощава. Ще приемем всички разумни условия за бъдещия ни статус в държавата. Ще... ще поискаме прошка. Няма повече да има трибунали на ордените, които да произнасят присъди, без ти да имаш правото на помилване... Съгласни сме и на... А! Ах! Ааах!

- Фесис! Какво й става?!

Магьосницата бе станала мъртвешки бледа. Тя залитна, двамата млади мъже едва успяха да я подхванат да не падне.

- Не знам, Императоре мой! Пратиха й някакво съобщение...

- Сежес, престани с твоите номера!

- Повелителю... моля за извинение... позволете ми да се оттегля... Врагът е почнал нова атака... Помнете думите ми, Императоре мой!

Тялото й се покри със светещ пашкул от перлени нишки-мълнии, сетне се сгърчи като в жестока конвулсия и изчезна с пукот.

Императорът и Фесис се спогледаха.

- Истината ли ни каза тя, Фесис?

- О, да, Императоре мой. Откъм опакото на нашия свят става нещо... Извинете ме, но кръвта ми се вледенява...

- Седни, втори легат, пребледнял си като нея преди малко. -Фесис благодарно се тръшна в стола. Усещаше снагата си като мека кашкавалена пита.

Императорът направи няколко крачки напред-назад. Пое си дълбоко въздух, досущ както го правеха осъдените на обесване, когато им надяваха клупа.

- Остава ни само едно, приятелю Фесис - произнесе владетелят. - Да изпълним дълга си и да завладеем Мечовете.

- Те могат сами по себе си да разкъсат света.

- Ще го имаме предвид. Променяме плановете. Тръгваме да пресрещнем Дану. Опасно е да се осланям само на разсъдъка си, когато се сблъскват такива Сили - добави замислено. Тръсна глава. - И още нещо, прати вестоносец до негово преосвещенство. Ти ще напишеш писмото, прецени какво е необходимо да му съобщиш и какво не му се полага да знае. Покажи ми го за подпис. Искам посланието до един час. Това е. И нека ни помага Спасителят, в когото не вярвам, както и... - Императорът погледна бялата рицарска ръкавица от кост на незнаен звяр.

* * *

Отрядът на горските воини вървеше леко и весело. Дану в движение превземаха селца и градчета, вземаха провизии и продължаваха, без да губят време да отмъщават на жалките хумануси. Ако някой им попаднеше под ръка, меч и стрела -убиваха го бързо и безболезнено. Засега си позволяваха да бъдат милосърдни. Но после, когато разбиеха главните сили на човеците, цялата страна щеше да падне под огън и меч. Щяха да ожънат плевелите на хуманусовия род с огнен сърп!

За ден покриваха разстояние от три-четири прехода, без да обръщат внимание на злите виелици, донесени от северния вятър. Сякаш на нозете им бяха поникнали криле.

Имелсторн изпиваше умората им, вливаше сили, водеше ги от ръката на Приносителката, великата Сеамни Оектакан.

Никой не се съмняваше в победата. Никой не се съмняваше във Възраждането на Истинния лес и целия древен народ. Нищо, че бяха останали малцина. Когато загинеха всички хумануси, една двойка Дану щеше да е достатъчна.

Разбира се, после можеше да се появят изневиделица пълчища орки, гоблини, коболди и други низши племена. Сеамни-Ахата обаче бе сигурна, че Дървеният меч щеше да им подскаже верния път. След унищожаването на хуманусите Дану щяха да са заети да раждат и да възпитават деца, не да воюват...

Мечът обаче не даваше обяснения даже на Приносителката си. Сеамни искаше да вярва, че мълчанието му по този въпрос не е пренебрежение, че Имелсторн желае именно възраждането на Дану и Друнга, че не цели единствено и само разрушение и смърт...

Ахата си спомни последния град, през който минаха. Беше изоставен. Вратите на къщите зееха, прозорците изглеждаха като очи на слепец. Тук-там догаряха пожари, избухнали от недоугасени огнища. По улиците се търкаляше изтървана в бързината покъщнина, багаж, жалки дрешки, уродливи играчки на уродливите хуманусови деца... Едно дете плачеше на ъгъла, зарязано на произвола на съдбата - близо до площада.

Човешкото дете плачеше и този плач преряза Сеамни през сърцето. Този плач щеше да звучи над мъртвите хуманусови градове и след Великата победа. Този плач щеше да попречи на мястото на мръсните улици да се извисят към небето величествените и свободни гори на Дану.

Значи това ревливо хлапе трябваше да млъкне! Навеки! Още сега!

Отрядът Дану вече бе напуснал градчето, но Ахата продължаваше духом да търси детето сред сергиите на търговците. Накрая го намери - сополиво момченце на около четири години, което прегракнало викаше мама.

Тя вдигна Дървения меч. Плачът я измъчваше. Главата й се цепеше от този рев...

Хленченето внезапно млъкна. Дребосъчето я беше видяло. Сълзичките му пресъхнаха, върху личицето се появи щастлива усмивка. Детето протегна напред ръчички и каза:

- Мама!

И хукна право към нея.

Сякаш гръм я удари. Острието на Имелсторн клюмна... а сетне от дръжката по ръката на Сеамни се шмугна вълна златистозелено сияние:

От какво си стъписана?! От жал? Неее! Ти си стъписана от гняв! Това изродче те нарече майка! Това плъхче, тази недорасла хуманусова твар! Добре, прояви милост. Убий го бързо. И без туй ще пукне - дали от глад и жажда, дали от зъбите на хищните зверове.

Мечът поведе Сеамни. Беше му все едно кого ще посича -воин или хлапе, стига да е враг. Всеки хуманус е враг на народа Дану. Присъдата е смърт!

...Трош - той също гледаше с детски очи. И молеше. И викаше нещо за обич. И даже не прокле мъчителката си, а само пищеше и плачеше, викайки "Защо, защо, защоооо!"...

"Мръсна човешка отрепка! Всички са мерзост - до един! Присъдата е произнесена и не подлежи на обжалване!"

...А хлапенцето вече бе съвсем близо. В очичките святкаше радост. Мама се е сетила за него, мама се е върнала.

Сеамни по-здраво стисна дръжката на меча.

"Няма да го боли. Дори няма да усети какво е станало. Само ще замахна по-силно и по-бързо. И по-точно. Ще умре щастливо.

Не като онези деца Дану на арената в Императорския дворец."

Чий беше този глас?

- Не - внезапно чу Ахата. Говореше суров мъжки глас от юношеско гърло. Бе човек, който не беше имал детство.

Закована в стомана ръка спря тичащото момченце. И то някак изведнъж притихна, загледа плахо, притисна се към бронирания крак на воина. Погледна към Сеамни стреснато.

Воинът й се стори смътно познат. Висок, тъмнокос, без шлем, с изкован върху доспехите си василиск - омразният герб на Империята.

- Коя си ти? - попита той.

Девойката не смогна веднага да му отговори - омразата я задушаваше.

- Не ти е нужно моето име... - изцеди от себе си тя. - Ще се биеш ли? Бързаш да идеш в отвъдното? Добре, така да бъде. Без теб ще стане по-чист въздуха, проклетнико. Сражавай се и се гордей, че Сеамни Оектакан ти е оказала честта да се бие с теб! Въпреки че би било редно да те заколя като шопар!

- Сеамни... - повтори воинът. Студените му очи странно се промениха. Уплашен? - Твърде сигурна си в Дървения меч, доблестна девойко. Ала знайно е, че побеждават не оръжията,

побеждават бойците. Освен това държа изкован от джуджета меч, а той сигурно ще си спомни за отдавнашния враг на подземното племе, така че ще сме почти равни. Да се бием, Сеамни. Да се сразим... колкото и да не искам да кръстосвам оръжие именно с теб.

- Защо? - неволно попита Ахата. Очите на младия мъж я омайваха. С какво? Или това прималяване се дължеше на предвкусването от убийството на този самонадеян хуманус? От това как кръвта му ще потече по острието на Имелсторн.

- Защото веднъж вече те убивах...

Тя мигна и магията на очите му се разсея. Но заедно с това изчезнаха и гневът, и омразата.

Противникът й въздъхна и промълви:

- Не ме ли позна? Не си ли спомняш? Червеният пясък на арената в Мелиин. Моят тъп сатър. Как те ударих по шията...

Докосни белега си, Сеамни, спомни си всичко това, за което ти говоря.

Ахата се стъписа и обърка.

- За какво говориш?! Кой си ти...

Високото му чело - кожата му бе бледа като мрамор - се проряза от бръчки.

- Аз съм Императорът. Тогава, когато те убивах, бях принц.

- Как се казваш?

- Нямам име. Императорите нямат имена. Никога не ми е липсвало. Но сега... - воинът докосна с бялата си рицарска ръкавица, която не се вписваше в доспехите му, главицата на детето. Галеше го. - Сега искам отново да имам име. Дай ми име, доблестна Дану. За да можем да говорим.

Тя изумено го гледаше. После гневът плисна, чак я накара да се олюлее.

- Какво?! Чистокръвната Дану, Приносителката на меча, ще кръщава някакво си полуживотно? За да си говорим? Ти да не си откачил, мръсен хуманус?! Или просто печелиш време, иска ти се да поживееш още малко?

- Не. Не печеля време. Давам ти време - за да си спомниш всичко. Добре... Хайде фъстъче, тичай и се скрий ей в онази голяма бяла къща. Ние ще си поиграем с тази хубава кака...

Детето послушно се обърна и затрополи с крачета към изоставената резиденция с имперски герб на фасадата.

Сеамни атакува незабавно. Имелсторн крещеше в ума й, че малкият плъх не бива да се измъкне.

Дървеният меч се засили, готов да помете половината град.

И се удари в непреодолимо препятствие - в стоманения меч на Императора. Телата на дуелиращите се залитнаха напред. Лицата им изведнъж се оказаха на една педя разстояние.

Момченцето беше изприпкало до резиденцията и се притискаше към белокаменната стена.

Сеамни се усети, че стоят от половин минута с противника, без да помръдват.

Той прошепна - тя усети дъха му по лицето си:

- Няма смисъл от този бой, Сеамни. Няма чест в убийството на деца. В убийството на невинен и невъоръжен няма нищо друго освен позор. Виновен съм пред теб. Виновен съм пред вас. Виновен съм пред себе си.

В дъхът му нямаше нищо неприятно. А и очите - бяха топли, живи. И изпълнени с непознат за нея копнеж.

- Искам да изкупя вината си, Сеамни...

Наистина беше копнеж. Страст. И то такава, която не предизвиква гняв и желание да убиеш насилника - може да не е посегнал, но го е пожелал! - а вместо това Ахата почувства подтик гордо да вирне глава, да разкърши рамене и да пропее на висок глас, че е красива, че е желана... Завиждайте ми, аз съм хубава!

Призрачната кръв на Дървения меч на тласъци проникна в жилите й - много повече приличаше на изнасилване, отколкото погледа на младия мъж без име - и вля обезумяваща доза омраза.

Сеамни натисна. Императорът не трепваше. Тя отскочи, завъртя оръжието - удар!

Трябваше да му е отнесла главата - но дървеното острие отново срещна стоманеното.

Сеамни удари пак. И пак, и пак...

- Да спрем убийствата, Сеамни. Нека поговорим. Имаме какво да си кажем...

Човекът бе блокирал удара й и сега бавно притискаше китката й надолу, като почти я изкълчваше, за да накара пръстите й да се разтворят и Имелсторн да падне.

Ахата изстена, стонът премина в ръмжене, тя се отскубна от хватката на хумануса, отблъсна го, замах - Дървеният меч с бръмчене разсече въздуха и върхът му остави на челото на Императора тънък и неестествено равен разрез.

- Ето ти! - изкрещя Сеамни.

Съжаляваше, че наоколо нямаше неколцина стрелци-Дану.

Тогава вождът на хората щеше да живее още колкото й трябва на една стрела да прелети разстоянието от лъка до белязаното му чело. Вървеше бой не на живот, а на смърт, бой без правила, без условностите "честно-нечестно".

Очакваше, че той ще изохка, ще изсъска проклятие. Но Императорът само слабо се усмихна. А сетне развъртя своя меч. Стоманени ветрила и вихрушки обкръжиха дървеното острие и самата Сеамни.

Девойката отстъпваше крачка подир крачка назад и с мъка отбиваше атаките. По-точно Имелсторн ги отбиваше. Сеамни се беше разтворила в златистото му сияние, беше се отдала на светинята на своя народ.

Замръзналото до стената на бялата къща момче омагьосано гледаше схватката.

Императорът на хората настъпваше. Няколко пъти бе имал възможността да я прониже, но тогава мечът му се забавяше, острието само леко докосваше доспехите на девойката - като милувка. После тутакси се отдръпваше и парираше яростните контраудари на Имелсторн, който побесняваше от тези жестове:

Как?! Низшата твар ми показва великодушие?! ШАДИ моята Приносителка?! Ще платиш за това, хуманус, ще платиш, ЩЕ ПЛАТИШ!!!

Безумието на Имелсторн достигна връхната си точка, когато Императорът с плоското на меча погали белега по шията на Сеамни, след като бе замахнал уж да я обезглави... и чевръсто отстъпи. Свенлива усмивка: прости ми...

Дървеният меч избухна в лавина от движения. Атака! Още! И още! Напред! Императорът се спъна, отстъпи, на лицето му -изумление и ужас. Атака! Оръжието на човека неумело се опитва да парира... Ахата с все сили се завъртя и стовари

Имелсторн върху бронираното рамо на хумануса. Дървеният меч се плъзна и се впи с незащитената му шия.

Отсечената глава подхвръкна нагоре. Плисна кръв като благодатен дъжд, окъпа девойката-Дану, под нозете й падна мъртвото тяло. Главата се търкулна на една страна, мечът иззвънтя на друга.

Сеамни, задъхана и тържествуваща, постави крак върху герба, изкован върху нагръдника.

"Това ще е символът на нашата победа - ботуш на горски воин гази имперския василиск!"

- Довърших те, надменно нищожество - изрече тя на глас... и усети, че не изпитва истинска радост.

Тези негови очи... и топлата искра в дълбочината им... Никой досега не я беше гледал по този начин. С въжделение, което бе чисто и почти свято. Останалите Дану биха го сметнали за кощунство. Може би защото не биха успели да я пожелаят по толкова мек, топъл и възвишен начин... Те й се прекланяха - и толкова. Преди, когато беше робиня, хората я поглеждаха мазно, животински. Навярно само Трош... клетият Трош... но в неговите очи нямаше същата дълбочина... и всеотдайност.

Тя въздъхна и се отпусна на колене пред обезглавения труп.

Не ти помогнаха, човеко. Императоре без име, нито здравите доспехи, нито дългият меч, нито воинското ти майсторство.

Дървеният меч те срази, макар да го държаха неумели ръце. И така ще бъде с цялата ти раса.

Тя не разбра какво стана. Изведнъж усети остра, непоносима болка между плешките, а после окървавеният връх на стоманения меч на Императора се показа от гърдите й. Беше пробил доспехите като пергамент.

Ахата се задави, свлече настрани. Последното й нелепо желание бе да види убиеца си. Някак успя да завърти глава.

С гаснещи очи съзря момченцето. С малката си ръчица то бършеше пръснала кръв на Дану от личицето си. Другата все още твърдо стискаше дръжката на меча на човешкия владетел.

Агония!

...агонията сложи край на видението, Сеамни дойде на себе си, сякаш жилната с камшика на забравения си някогашен собственик, господин Онфим.

Воините Дану стояха около своята Яснозряща и Приносителка на меча и с изумление и ужас гледаха снега под нея.

Всичко бе оплискано с кръв, макар по Сеамни да нямаше рани.

Тя още усещаше прималяване, но рязко изтръгна Имелсторн от ножницата - по острието имаше засъхваща черна кръв.

* * *

Той с огромно усилие изплува от небитието на несвяста. Пред него бавно гаснеше магическото огледало - объркана, готова да заплаче девойка Дану, обкръжена от воините си.

Болеше го гърлото. Сякаш Дървеният меч наистина бе минал през шията му.

- Повелителю?

Императорът слабо се усмихна.

- Всичко е наред, втори легат... Благодаря ти. Всичко стана точно както го исках. Сега вече знам името й... как ли е оцеляла тогава.

- Императоре мой...

- Да, Фесис, слушам те. Само ми подай ръка, за да се изправя...

- Повелителю, във войската е почнало брожение. Надежден е само отрядът на граф Тарвус, Първи легион и кохортата арбалетчици на легат Сула. Ако не дадем сигнал за настъпление, ще избухне бунт. Нямаме време...

Императорът втренчено и внимателно погледна съветника си в лицето.

- Даваш добри съвети, Фесис. Не те знам откъде си и не искам да зная, освен ако сам не се решиш да ми разкажеш... Добре. Поемаме. Цялата ярост на Имелсторн ще си стовари върху ни, но си прав - нямаме избор. Нека повикат графа и легата на Първи.

* * *

Бяха си построили малка колибка от клони, вкопана подобно на долмена от друга страна на могилата. В стената от пръст имаше огнище, димът излизаше през дупка покрай покрива от наръчи суха трева. Снегът наваля, натрупа и вътре бе станало почти уютно.

Имаше място колкото за спане. Повече не им трябваше.

Тави ловуваше зайци със саморъчно изработен лък. Акциум размишляваше и се вслушваше в недостъпните за девойката Висши сфери на астралата.

Всеки ден по три-четири пъти двамата слизаха в гробницата. Полумъртвата твар лежеше, както я бяха зарязали. Тави Кан-Мола тъкмо бе почнала да се успокоява, когато изведнъж й се стори, че безобразната муцуна е придобила израз на злорадо ухилване. В същото време положението на този труп-нетруп не се беше променило и на косъм.

Девойката потръпна и сподели с учителя си своите впечатление, но Акциум само поклати глава.

- Бедата още е далеч от нас, Тави. Скъпите ни гости отново атакуват Седмоцветието. Още не са почнали истинския пробив, засега само провеждат отвличаща маневра. Те чакат ние да предприемем нещо. Главният им удар ще е тук. Да не хабим сили предварително. Нека почнат първи. Ако съкрушат магоратниците на Дъгата - ще срещнат нас.

- Но... знаменията - проплака Тави. - Тази сутрин ходих да проверя капаните. И видях облак скакалци. Скакалци! През зимата!

Лицето на Акциум помръкна.

- И аз ги забелязах.

- Летят на облаци! Кацат по гората и я гризат, гризат, гризат... остават голи оглозгани дънери без клонки като след пожар! Аз изгорих три рояка, но колко други са минали далеч от нас?!

- Недей, недей, момиче. Не плачи. Да, знамения има... за пришествието на Спасителя. Безсилни сме да предотвратим това...

- Сънувах... - изхълца девойката, - че отново се гавря с мъртвия свещеник, скверня тялото му с некромантия... Учителю, ами ако тази моя постъпка е била... Последният грях?!

- Стига, престани! Престани! Стига си поемала цялата вина на света! Последният грях може да е бил извършен, от който и да е по света! Някой хойкаджия може да е направил поредната си мръсотия. Или дребен крадец да е отмъкнал нещо от сергия на пазара. Избий си това от главата! Имаме съвсем реален враг, да не се разсейваме заради знаменията.

- Ще се постарая - унило отвърна Тави, бършейки сълзите си.

* * *

Сидри стоеше като треснат от гръм. Не можеше да повярва на очите си.

Целият хирд мълчаливо зяпаше заснежените развалини на столицата, омразният хуманусов град, който желаеха да разорят, да удавят в кръв и пожари... А ето че някаква неведома сила бе ударила първа. И то как ударила!

Дори подивели кучета не бродеха сред овъглените руини, покрити като с мъртвешки саван от мразовити преспи.

Джуджетата предпазливо навлязоха в онова, което някога се бе наричало Мелиин. Никой не пророни и дума, но някак се чувстваха... ограбени. Кой бе отнел славата им на покорители на хората?! Кой им бе изтръгнал от ръцете сладката чаша на отмъщението, подготвяна за последния пир в течение на векове?!

Чародеите сред воините нямаха отговор.

Хирдът премина крепостната стена през една дупка - никой не посмя дори крачка да направи към отворените крила на Северната порта.

Скоро се убедиха, че Смъртта беше изиграла на това място един от най-вдъхновените си танци. Под снега и пепелищата лежаха стотици, хиляди обгорени скелети. В Белия град - зарязано злато и скъпоценни камъни, пръснати по улиците, пак сред кости. Дворецът не се охраняваше нито от живи стражници, нито от заклинания.

Градът бе мъртъв. И прокълнат - щом нямаше следи от мародери.

Хирдът заотстъпва заднешком, когато стреснатите джуджета проумяха всичко това. Никой нямаше желание да пълни дисаги с плячка. Нямаше и кому да се отмъщава.

Преди да напуснат града, в който осезаемо се усещаше присъствието на неуспокоени призраци на безчет мъртъвци, Сидри все пак поби знамето на Каменния престол върху Двореца. Но всичко това стана без викове и радост, а някак крадешком. Джуджетата мрачно и подивяло гледаха провисналото в зимното безветрие платнище.

Сетне подземните воини с облекчение напуснаха зловещото забеляза пресни следи - беше преминала многобройна човешка войска. Хората бяха стояли на лагер допреди часове, а после бързо бяха го напуснали. Хирдът тръгна по дирята.

ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Облаци скакалци летяха на север - точно както го пишеше в Книгата на Спасителя. Дори и онези легионери, които не носеха под броните си скосен кръст, се разтреперваха. Мнозина се покръстваха - посред голото поле, често без свещеници, пред свои вярващи другари. Дружините на бароните се топяха като восъчни свещи, опълченците дезертираха. А и самите барони гледаха Императора с ококорени от ужас очи. Владетелят мълчеше, не преследваше бегълците, не устройваше показни екзекуции.

Нямаше смисъл да заплашва и наказва. Щом като утре този свят няма вече да го бъде, с какво можеш да уплашиш хората днес?

Легионите се влачеха през надигналата се виелица. И също се топяха.

Отчаяните доклади на легати и центуриони биваха посрещани от владетеля със свиване на рамене и неизменното:

"Продължавайте марша."

Императорът се надяваше, че ще се срещнат с отряда Дану преди цялата армия да се е разбягала.

Даже и през кратките почивки на войниците се даваше месо, изпичано в походните кухни-фургони, предвидливо качени на шейни. Пиеше се вино. Щъкаха евтини курви, на които се плащаше в злато като на куртизанки за благородното съсловие. Горяха оглозганата от скакалците гора. Пламъците се издигаха неестествено високо, сякаш бяха още едно знамение -предупреждаваха какви ще бъдат пожарите, когато Той реши да потопи света в огнен купел за пречистване.

Легатите псуваха и стискаха зъби - потъпкването на уставите все пак забавяше пълното разпадане на армията. Хранеха надеждата, че срещата с врага ще се отрази върху легионерите благотворно. Ако не друго, поне по здраво вкоренен навик щяха да се стегнат.

Императорът оставаше спокоен като камък.

"Войната с Дану няма смисъл. По-лесно би било да им се дадат територии, нещо като анклав, подобен на Волните... Ще се съгласят ли?"

- Скакалцииии! - диво заврещя някой в челото на колоната. Войниците почнаха да падат по лице. Облакът насекоми се движеше право срешу войската.

Без да прекъсва мислите си, Императорът вдигна лявата си ръка.

Облакът падна като дъжд от милиарди сухи мъртви телца.

След кратко объркване манипулите се заизправяха, центуриони и старши с укрепнали гласове ругаеха мързеливите. Армията тръгна малко по-бодро.

Императорът продължаваше да си задава наум въпроси и да си отговоря, да отхвърля идеи, да измисля нови. Какво да прави с джуджетата? Договор с Каменния престол? Връщане на Цар-планина и Хребета на скелетите? Хм...

Момичето. Девойката Дану. Сеамни Оектакан. Скоро щеше да я види.

"Семената на омразата трябва да паднат върху мъртва земя и да изгният. Стига толкова черни реколти. Би ли склонил Каменният престол да стане васал на Мелиинския Император?"

Императорът планираше бъдещия свят.

Стига светът да оцелееше.

* * *

На четвъртия ден от похода имперската войска срещна отряда на Дану.

Фесис яздеше от дясната страна на Императора. Свитата бавно обикаляше тила на строяващата се армия. Легионерите бяха паднали духом, когато високо в небето бяха забелязани да кръжат две черни чудовища. Ала в другия край на покритото с недълбок сняг поле се виждаше отрядът на Дану и това, както и очакваха командирите, малко стегна войската.

Легионите се строяваха за бой - трийсет хиляди души срещу сто и петдесетте горски воини. Дръзките бунтовници нямаше да устоят дори на един арбалетен залп.

Освен ако Дървеният меч не ги предпазеше.

Фесис не усещаше обаче никаква бойна магия. Вместо това го болеше сърцето - светът, към който беше успял да се привърже, сякаш наистина отиваше към неизбежния си край. Защото насреща вреше и клокочеше омразата на Имелсторн, а силата му бе невероятна. Това оръжие просто нямаше място под тези небеса.

Мечът изобщо нямаше място никъде, в никоя реалност, защото навсякъде би преследвал една и съща цел - пълно разрушение, смърт за всички. Такъв го бяха сътворили. Може би сам по себе си той не носеше вина за това.

Болеше го и за друго. Пътят към Долината бе изгубен. Вече нямаше друг дом, освен този, който бе готов да потъне - отначало в кошмарен хаос, а сетне и в небитието... Какво пък, навярно това щеше да мобилизира Фесис да се бори докрай.

"О, да! Да стана Великият Герой, Спасил Света! Момко, я се виж... Видя ли? Сега си трай! Нищо друго не ти остава, освен да умреш с чест. Пред всичките тези сили си повече от жалък..."

Фесис погледна към готовите за бой Дану.

Те стояха без никакви признаци за страх.

Самите те внушаваха страх.

- Следвай ме, Фесис! - Императорът насочи коня си през междините на легионните фаланги. - Бъди нащрек.

Волните изостанаха след предната линия лека пехота. Двама самотни ездачи бавно прекосяваха бялото поле. Отлична мишена за майсторите на лъка Дану.

Добре, нека се пробват.

Пробваха се. Петдесетина дълги, черни на фона на светлосивото небе стрели литнаха насреща в дълги дъги.

Фесис стисна Изкривяващия кристал. Стрелите избухнаха в пламъци, когато достигнаха невидимия купол на магическия щит над вълшебника и Императора.

Дану се отказаха да стрелят. Чакаха.

С всяка крачка Фесис все по-остро усещаше безумието на Дървения меч. Имелсторн се нуждаеше от човешка кръв така, както всяко растение, от тревичката до величествения дъб, копнееше за животворна влага. Кръвта бе бъдешата вода за Истинния лес на Дану.

На младежът му прилоша от злобното излъчване на Меча.

Виждаше лицата на противниците. Нечовешки, но обикновено с приятни за окото черти, сега Дану бяха погрознели от зверски гримаси. Под свъсените вежди святкаха очи... Празни очи.

Дървеният меч ги беше завладял - те му отдаваха силата си, той им я връщаше, напоена с отровата на ненавистта.

Бившият Сив наемник в този момент не би рискувал да излезе и срещу най-слабия и неопитен горски воин.

Императорът спря коня на трийсетина крачки от замръзналия строй на противника. Зад линията мечоносци се виждаше разпръсната тълпа стрелци.

- Искам да говоря - бавно и високо изрече Императорът - с вашата предводителка, Сеамни Оектакан.

Сред Дану премина вълна от движение - като вятър през дървесни корони. После воините се заотдръпваха от пътя на невисоко младо момиче, което измамно мирно прегръщаше златистокафявия Имелсторн.

- За какво искаш да говорим, Императоре на хората? -гласът й бе чист и ясен, произношението правилно, без ни най-малък акцент.

- За неща, за които не се приказва посред голо студено поле.

- Не ти вярвам! - викът й бе по-скоро отчаян, отколкото презрителен.

- Никой никому не вярва в днешно време, когато иде Свършека на света... Фесис, приятелю, разпъни шатра, ако обичаш.

Фесис изпълни поисканото, шашнат от необичайния, мек тон на владетеля. Косо погледна момичето Дану, към която Императорът се беше обърнал толкова... нежно?

..Ох, по демоните, да не са го омагьосали!?"

Хвърленият върху снега купол се изду, докато младият маг си блъскаше главата над странното поведение на Императора.

- Нямам оръжие - каза през това време повелителят на Мелиин. - Не искам да оставяш своето. Ще говориш с мен, държейки ръката си на ефеса на Дървения меч. Съгласна ли си?

В тълпата Дану избухнаха яростни протестиращи вопли,

Фесис не разбираше езика на им, но ропотът бе сам по себе си красноречив.

Въпреки недоволството на своите, девойката все пак излезе от строя. Висок воин, изглежда вождът, се опита да я спре, но тя не му

обърна внимание. Вървеше право към Императора, насочила Имелсторн във василиска на нагръдника на човека.

Императорът спокойно слезе от коня, хвърли юздите на Фесис и заедно с девойката изчезна под платнището на шатрата.

* * *

Стояха един срещу друг. Императорът свали нагръдника си и остана в обикновена черна кожена куртка. На пояса си нямаше дори кинжал. Девойката Дану носеше сребриста ризница, а на главата си - островръх шлем. Дървеният меч бе готов за смъртоносен удар.

Сеамни заговори първа:

- Какво искаш да ми предложиш, нещастнико? - мъчеше се да разбуди в себе си омраза, ала гледаше виновно. - Може би си дошъл да се предадеш?

- Ти вече ме уби - каза тихо Императорът. - Квит сме.

- А-аз? Т-теб... Не си играй с думите, хуманус! Стоиш пред мен жив и здрав!

- Забрави ли схватката ни на площада в изоставения град? Ти искаше да посечеш едно човешко хлапе. Надали щеше да се гордееш с този подвиг, Яснозряща приносителко.

- Но... - Девойката не намираше думи. Бе смутена и потресена, - онова беше видение! Илюзия...

- Докато беше в него, не ти приличаше на илюзия, Сеамни.

Помниш думите ми.

- Ка-какви д-думи?...

- Че веднъж съм те убивал. После ти уби мен. Върху острието на Имелсторн остана моя кръв. Не беше ли така?

Девойката силно потръпна и сведе очи.

- Сеамни... Защо трябва да воюваме? Дори с мощта на Дървения меч вие няма да надвиете човешките легиони. Знаеш го.

И си готова да умреш. Само че тогава и племето Дану ще изчезне завинаги. На Имелсторн му е все едно дали това ще се случи.

Главното за него е отмъщението да се осъществи. Той е меч, той е предназначен да убива. Но ти, ти от природата си предназначена да даряваш живот... Нима не се замисляш за това? Нима вярваш, че Дървеният меч може да те защити... от мен... и от това?

Рязко вдигане на лявата ръка с бяла рицарска ръкавица.

Сеамни изохка от изненадваща, ненадейна болка.

Императорът бързо свали ръката си, дори я скри отзад на кръста.

- Не ми харесва да ти причинявам страдания... Само ти показах, че имам какво да противопоставя на Дървения меч. Този талисман е нещо непознато за Имелсторн. Ръкавицата е дар от Друг свят, от Чужда магия. Тази магия е зла и безпощадна... но ако не ми оставиш друг избор... Разбери, аз мога да си позволя да платя за всеки твой воин сто легионера и пак ще съм спечелил. Няма смисъл да се заплашваме. Това искам. Мир с народа Дану. Готов съм да обсъдя условията ви. А освен това... предлагам да си простим. Ние ще ви простим Брега на черепите. Вие - последната война.

Сеамни с усилие откъсна взор от очите му. Дишаше тежко, на пресекулки.

"Топлите искри в тези очи! Също както във видението! О,

Велик лес... Имелсторн, спаси ме! Това са лъжи и уловки на хуманусите, нали?! Дъгата иска да ме купи отново! Империята иска да ме излъже и да спечели битката с измама и хитрост! Имелсторн, избави ме от тежестта да мисля! Влей златистата мъгла на омразата си в мен, поведи ме!"

Дървеният меч, притихнал и свил се от одевешния натиск на бялата ръкавица, се отзова незабавно.

- Мръсен хуманус! - изкрещя грозно девойката. - Приготви се да умреш! Този път наистина!

И тя атакува - Мечът атакува. Поведе я напред, замахна и едва не й изкълчи ръцете. Имелсторн нападаше, а Сеамни се развяваше след него като вързано за ефеса му знаменце.

Императорът успя да избегне стремителния прав удар -острието нзевистя покрай бузата му, по кожата лъхна хлад.

Втора атака. Хуманусът отново отбегна смъртта. Бе ловък като благородните воини Дану. Опасен враг. Опасен враг. Опасен...

Словата отекваха в съзнанието на Сеамни и се превръщаха в лишени от смисъл звуци - шум на неразумна боклучава човешка гора.

Трета атака! Сега...

Върхът на Дървения меч сцени куртката на императора, но в съшия миг бялата рицарска ръкавица стисна острието като клещи.

Топлите тъмни очи на младия повелител се оказаха съвсем близо до черните на Дану. Диханията на девойката и човекът се смесиха.

Имелсторн изпадна от отмалялата й китка. Сеамни като в унес, в просъница чу гласа на Императора:

- Вдигни го и да продължим преговорите.

Той не я държеше. Стоеше близо и я гледаше. От рамото му надолу по куртката се разширяваше влажно петно.

- Хайде, вземи си го - повтори хуманусът... не, човекът. Просто човек. Разумно същество. Не двукрак добитък. -Предлагам ви мир. Не искам повече да лея кръв!

- Ами... нашите земи? - Плах опит за съпротива, по-скоро по навик. Златистото сияние бе напуснало ума й, нищо не й пречеше да се вслушва в думите на този човек... на този млад мъж. Юноша с топли очи.

- Източните провинции са слабо населени. Ще ви стигнат ли?

- Да, но...

- Но? Виждам, че искаш да се биеш, дъще на Дану. Вземи Меча!

Куртката на гърдите му беше съвсем подгизнала. Тесните изящни китки на Сеамни внимателно се допряха до тялото му. Усетиха как трепнаха коравите мускули. Снага на воин. Чувстваше болката му, виждаше как той я понася.

- Моите воини...

- Избирай, Сеамни Приносителко. Или властта като Яснозряща, докато не бъдете смачкани от легионите ми, или...

- Или какво?

Лицето му бе съвсем близко до нейното. Шепот - въздухът гъделичка устните й:

- Или... това!

Ръцете му обгърнаха талията й, притиснаха девойката в нежна прегръдка. Сребристата ризница на Дану се обагри от човешката кръв.

Сеамни не се възпротиви. Знаеше какво ще последва - тя също го желаеше.

* * *

Фесис скришом подхвърли заклинание, което направи шатрата звуконепроницаема. Лекичко поклати глава. Бе наистина изненадан. И впечатлен.

Имаше за какво да уважава Императора. И да го чувства близък.

"А е даже по-млад и от мен..."

* * *

Джуджетата забелязаха врага отдалеч. Имперските легиони бяха застанали като стена на полето, фланговете на човешката войска се допираха до гъсти борови гори.

Това няма да ги спаси от Възмездието на Драгнир!

Завиха бойни рогове. Подземните воини не се криеха. Нека обреченият противник знае - хирдът тръгва в атака!

Но, какво е онова там?

Дану! Древният враг! По-омразен и по-проклет от жалките хумануси! Чудесно! С един удар - две глави. Наистина пребляскава победа!

Отново се разделиха на три фаланги - централна голяма и две малки флангови.

Сидри с благоговение извади от новостъкмената скиния светинята на народа си. Диамантеният меч засия под заоблаченото сивкаво небе. Заслужаваше си - наведнъж щяха да паднат всички врагове на Каменния престол!

Хирдът спря на около сто крачки от легионните редици. Бяха се приближили откъм тила. Но се гнусяха да удрят в гръб. Затова отново засвириха рогове - призив за бой.

Хората обаче не се обърнаха. Вместо това от човешкия строй се отделиха трима парламентьори.

Джуджетата им позволиха да се приближат на двайсет крачки. Изслушаха предложението за мир и разстреляха пратениците с арбалети.

Едва тогава легионите се обърнаха с лице и към тях.

Сега хирдът вече можеше да атакува, без да изпада в безчестие.

Подземните воини се втурнаха напред.

* * *

Фесис видя хладнокръвното избиване на парламентьорите.

Ясно, щяха да се бият докрай. Магът си позволи да прати мислепослание до Императора - повелителят бе длъжен да оглави войската.

Уви, чудесният план беше се провалил - просто недостиг на време. Сега имперската армия трябваше да се бие на два фронта.

- Сеамни...

Тя притисна лице към гърдите му.

- Зная - глухо каза, омаяна от миризмата на потната му кожа. -Дойдоха джуджетата. Виж, трябва да ти кажа нещо...

- Не сега, мила. Обличай се, време е за сражение... С мен ли си?

Тя се усмихна, но не успя да отговори.

* * *

Фесис вече беше разбрал името на военния вожд на Дану.

Принц Седрик стоеше пред съветника на Императора, облечен в посребрена ризница и с тънък меч с перлен оттенък в ръка.

- Народът Дану вика Яснозряща си - надменно каза воинът.

- Тя е свободна да излезе от шатрата, когато пожелае. Изчакай да приключат преговорите, благородни.

Седрик мълчеше. После очите му изведнъж се изпълниха със златистокехлибарен блясък.

Фесис закъсня с част от мига. Принцът се беше втурнал към шатрата и глефата на бившия Сив боец не успя да го закачи.

Очевидно Имелсторн беше решил да изостави Яснозрящата и да се сдобие с нов Приносител.

Фесис развъртя глефата, за да се предпази от литналите в гърба му стрели. Тилът го засърбя, очакваше всеки миг да усети тъпия удар от улучването. Последва Седрик, но принцът вече бе разпрал черния плат на шатрата.

Императорът и Сеамни стояха един до друг, бяха облечени, девойката тъкмо затягаше пояса на ризницата си.

Дървеният меч се търкаляше като забравена играчка.

Принцът-воин стоеше на една педя от Имелсторн.

Запратения от Фесис нож безсилно изскърца по ризницата на Седрик.

Принцът вече вдигаше Имелсторн, и със самото вдигане нападаше.

Бялата ръкавица отново стисна острието - реакцията на Императора бе на нивото на наемниците от Сивото братство.

Лицето на владетеля се изкриви от напрежение, но и принцът не издържа - падна на едно коляно.

Ала не изпусна Дървения меч.

- Фесис! Да бягаме!...

Стрелите вече летяха като градушка. Изкривяващият кристал в ръката на Фесис припламна. Стрелите се пръснаха в огнени искри. Но не всички изгоряха.

Фесис видя, как една от тях удари девойката Дану, отхвърлената от Меча Плиносителка. Момичето се олюля.

Императорът извика, подхвана я и с великолепен скок се озова в седлото, понесъл на ръце Сеамни - леко, като перушинка. Конете се втурнаха в галоп към желязната стена щитове и знамена на Империята.

- Тя ни предаде! - изкрещя Седрик. - Убийте ги! Убийте всички! Мъст! Имелсторн е с нас!

* * *

- Убивайте всички! Мъст! Драгнир е с нас! - изкрещя Сидри и

размаха Диамантения меч.

Хирдът се люшна като стоманена вълна.

Легионите насреща не трепнаха. Първата редица застана на едно коляно, над щитовете се вдигнаха скобите на арбалетите.

Лявото крило бе успяло да се прегрупира да посрещне джуджешката атака. Само след минута малката фаланга на Подземния народ се сблъска с легионерите - нагоре пръснаха фонтани кръв. Две кохорти тръгнаха да заобиколят центъра на джуджетата - веднага ги пресрещна втората малка фаланга.

Трясък на чупещи се копия и звън на секири о мечове.

* * *

Императорът влетя в пръстена Волни и свирепо издърпа юздите - конят се вдигна на задни крака и спря, успял да се разпени от бясното препускане.

- Капитане! - изрева Императорът към командира на телохранителите си. - Погрижи се за нея! С главата си отговаряш!

Волният само кимна.

Владетелят се изправи на стремената и впи очи към мястото на започналата ръкопашна схватка с подземните воини. Пешите Дану бяха изостанали, но тичаха бързо и скъсяваха разстоянието. Стрелите им вече чаткаха по шлемовете и щитовете на легионерите, неколцина войници се проснаха простреляни смъртоносно.

- Свийте десния фланг - заповяда Императорът. - Легат Клав! Изтегли Първи легион назад! Граф Тарвус!

- Тук съм, господарю!

- Вашата дружина трябва да забави настъплението на Дану. Постарайте се да ги пленявате. Зашеметявайте ги, хвърляйте мрежи върху им - искам минимум убити.

- Но, повелителю...

- Такава е волята ми! Никой друг не ще се справи с тази заповед, освен твоите броненосци, графе! Действай и след боя ще станеш херцог на Империята, кълна се във василиска! А твоите момчета - барони! Така им кажи!

- Хер-херцог? Барони... - Графът се задави от изненада, но бързо се окопити. - Служа на Империята! Ще изпълним заповедта и няма да умрем, господарю!

- Фесис!

- Слушам, повелителю!

- Имелсторн е там! Драгнир - там! Ще се счепкат ли? - по бузите на младия владетел бе избила руменина.

- Ако им отворим път, надявам се да...

- Невкратий! Заповед за манипулите на левия фланг! Да се разпръснат и да пропуснат джуджетата. Избягвайте близък бой доколкото е възможно! Фесис! - Императорът сниши глас. -Дръж твоя кристал готов за работа...

Седемстотинте тежкопехотинци на граф Тарвус вървяха срещу Дану, арбалетите им щракаха безспир, но от горските воини паднаха само двамина. Дървеният меч предпазваше своите, при това все по-успешно - вторият залп не даде никакъв резултат.

Хирдът на джуджетата газеше онези манипули, които не бяха успели да отстъпят навреме. Дългите копия на подземните воини пронизваха щитовете на опитващите се да изградят строй костенурка легионери. За секунди манипулата бе унищожена.

Левият фланг на имперската армия се разпадаше. Джуджетата нададоха дивашки крясъци - врагът бе побягнал. Напред! Като леден блок, повлечен от течение, хирдът трошеше оцелелите, отчаяно отбраняващи се групи хора.

И изведнъж строят на джуджетата замръзна като вкопан. Диамантеният меч в средата на хирда заблестя, безмилостен към всеки непредпазлив взор.

Драгнир бе почувствал старинния си враг.

- Получи се, Императоре мой - издиша Фесис.

- Тръбачи! Предайте на граф... на херцог Тарвус и неговите барони, да отворят строя си. Нека стоят и не се намесват! Оставете Дану и джуджетата да се сблъскат... Капитане! Извадихте ли стрелата?

- Да, господарю.

- И?

- Раната е опасна... но има шанс.

- Благодаря. Продължавайте да се борите за живота й! ...Легионите лека-полска възстановяваха разбития от хирда строй, фалангите отстъпиха, за да разчистят полето за сблъсъка между древните съперници. Откъм войнишките редици вече се чуваха подмятания за сключване на облози - колко време ще им потрябва на джуджетата да стъпчат лековъоръжените откачени остроушковци. Ветераните сядаха на земята върху щитовете си, сякаш се готвеха да гледат представление на странстващ цирк.

Зрелището наистина щеше да бъде повече от интересно. Ех, да можеше всякога така да се воюва!

Ала хирдът забавяше устрема си. Дану също скоро спряха. И трите враждебни армии застинаха неподвижни.

Фесис стисна зъби. Императорът с присвити очи наблюдаваше горските воини.

От отряда на Дану напред излезе висок воин, който държеше чудновато, крехко на вид оръжие със златистокафяв цвят. Той го вдигна нагоре и нещо извика към замръзналия хирд.

В отговор напред пристъпи плещесто джудже в богато украсени доспехи, което държеше нещо болезнено блестящо.

Дану и джуджето се приближиха. Легионерите затаиха дъх.

Не можеха да разберат говорят ли си двамата воини. Но ето - мечовете им се вдигнаха, кръстосаха се...

...и отново се отпуснаха.

Хирдът и строят Дану дружно се обърнаха срещу стъписаната имперска войска.

- Херцог Тарвус да изпълнява предишната заповед -невъзмутимо нареди Императорът, без да се оглежда. - Фесис, можеш ли нещо да направиш?

Фесис поклати глава. Изкривяващият кристал бе страшно оръжие, но дори в умели ръце бе като песъчинка пред обединената сила на Дървения и Диамантения меч.

- Е, щом е така... - Императорът замислено погледна бялата рицарска ръкавица. - Тръбачи! Сигнал за обща атака. Аз ще предвождам войниците си.

* * *

Дългият, извит в дъга имперски строй бе като примка, готова да се увие около малобройните си противници. Вече летяха арбалетни болтове - стрелците на легат Сула отработваха обещаната им тройна заплата. Манипулите пълзяха напред, обкръжавайки хирда на джуджетата, без да обръщат внимание на обстрела на подземните воини. Трийсетохилядната маса ободрени от превъзходството си хора застрашително настъпваше срещу четирите и половина хиляди бойци на Каменния престол.

Легионерите бяха убедени, че макар и тежък, боят ще завърши с тяхна победа. Колкото до Дану - тях щяха да ги пометат като едното нищо.

Първите, които разбраха, че не количеството ще реши съдбата на Империята, бяха тежкопехотинците на вече обявения за херцог Тарвус.

Волните обкръжиха Императора. Те трябваше да пробият път за господаря си през полето, на което бе почнала да вилнее Смъртта, за да може повелителят да нанесе удар с подарената му чужда магия.

Лявата китка на Императора вече се наливаше с гъста кръв, сякаш тялото му се подготвяше за предстоящото.

Армиите се сблъскаха.

Броневаците на Тарвус тръгнаха, размахвайки двуръчните си мечове като жетварски коси. И първи се умиха в собствената си кръв, отскочиха, прибраха се да си поемат дъх зад челните манипули. Само непрекъснатите подвиквалия "Господа барони!" от страна на новоизпечения херцог ги възпряха от безредно бягство. И все пак близкият досег с противника ги беше ужасил, те за малко щяха да разбият строя на следващите ги легионери.

Тънките мечове на Дану поразяваха като мълнии, за тях нямаше прегради, сякаш тежките ковани доспехи бяха от зебло. Масивните мечове на хората се трошаха като тръстика, когато се удряха в тънките сребристи остриета на горските воини. За броени секунди паднаха повече от стотина души, още толкова се простиха с живота от точните стрели докато отстъпваха - и самото отстъпление на косъм се размина с вълна от паника.

Разпръснатият строй на Дану продължи да напредва.

Виделите това легионери не се натискаха за ръкопашна схватка. Срещу Дану полетяха копия и сулици. Но врагът сякаш не усещаше натежалите си щитове. За сметка на това майсторите-ветерани, които никога не пропускаха целта със сулица, гинеха от неправдоподобно точните стрели на горските воини, които се впиваха и в най-малките междини и сглобки в доспехите на имперските войници. Падаха като покосена трева и мечоносците, така и недостигнали до врага.

Ранени почти нямаше - всяка стрела сякаш носеше убийствена отрова.

- Повелителю! - кресна Фесис, сочейки напред. Центърът на хирда бе катурнал Осми легион, кохортите му бягаха. Шести легион още издържаше на напора на двата малки строя, но те го изтласкваха неумолимо назад. Подире им оставаха купища мъртви човешки тела, нацепени от секирите на джуджетата в нещо ужасно за представяне, камо ли за гледане.

Императорът нищо не отвърна, само пришпори коня.

Кохортите се отдръпваха като опарени от неочаквано мощния си враг.

Свитата на владетеля се озова на открито и тутакси привлече облак от стрели. Но тук силата на Имелсторн срещна заклинанията на Изкривяващия камък - Фесис изпепеляваше с невидимия магически щит стрелите на Дану във въздуха.

Императорът закова коня на място и вдигна лявата си ръка напред.

Щедри са били дарителите, помисли си той, преди да удари...

- Недейте, Императоре мой! Моля ви, недейте! - Фесис скочи пред повелителя.

Юношата с василиска на гърдите присви побелели от бяс очи.

- Измяна?!

- Не! Не! Не така, Императоре мой! Инак трябва, инак...

След няколко минути тръбачите на легионите препредадоха заповедта "отбой".

* * *

За Сидри изходът на сражението бе повече от ясен - поне що се отнася до хуманусите. Но и той не бе очаквал, че имперската армия ще се огъне толкова бързо. Не беше минал и половин час, а манипулите вече хвърляха тежкото си оръжие и се криеха в гората, спасявайки нищожните си животи.

Хуманусите не искаха да се бият до последна капка кръв.

Нищо. Нямаше да им се размине.

"Ще ги колим поединично!" - ухили се джуджето. И вдигна ръка.

Той единствен от всички бе съхранил ясен разсъдък, не се беше поддал на бойната лудост. Нямаше смисъл да се впускат в преследване и да се разпиляват. Кой знае, може пък подлите човеченца да предприемат лъжлива маневра. Ами да си се лъжат. Хирдът имаше по-важна работа за уреждане, отколкото да преследва толкова страхлив дивеч.

Бе настъпил часът да се срещнат с Истинския враг...

Хирдът спря. Преподреди се. И смени посоката на удара.

* * *

Никой от воините Дану не се сети повече за изчезналата Яснозряща. Златната светлина от силата на Имелсторн играеше в очите им. Те преследваха хуманусите и се наслаждаваха на посятата в редиците им смърт.

Най-после бойното поле бе изчистено от паплач. Благо зрелище за очите на Дану! Камари човешки трупове! Самите горски воини бяха загубили петима убити и двама леко ранени -велика бе мощта на Дървения меч!

...А сега предстоеше да бъде изпълнена уговорката преди началото на боя.

* * *

- Вижте, Императоре мой... те тръгват един срещу друг...

- Фесис! Май ти повече заслужаваш да станеш херцог на Империята! Моля да ме извиниш за одевешната ми невъздържаност.

- Повелителю - намеси се легатът Клав. - Ако сега ударим... Императорът се обърна.

- Не, легате. Магията на враговете ни отново ще почувства заплаха, която ще обедини двата Меча. Капанът ни няма да щракне. Води хората към Мелиин. Събери всички, които успееш. И чакай моите заповеди. Не забравяй за семействата на загиналите -двойна заплата.

- Служа на Империята!

- Повелителю! Девойката Дану дойде на себе си. Иска да говори с вас. Донесохме я.

- Капитане... благодаря ви... Сеамни, как се чувстваш? Тя скри лице на гърдите му и зашепна - горещо и настойчиво:

- Спри ги! Спри ги! Виждам... крак, който тъпче небето.

Виждам... сива власеница на цвят като небитието... Той е близо! И третият Звяр е готов да се пробуди! Пророчествата ще се изпълнят, защото е извършен Последният грях и сърцето Му се е ожесточило...

- Какво говориш, Сеамни?!

- Спри гиии! Изпълни молбата ми, ти, който вече си ме убивал веднъж!

Лицето на Императора се сгърчи.

- Това нищо няма да промени, Сеамни. Просто ще погубя още много хора, но пак няма да успея да осуетя дуела на Имелсторн с Драгнир.

- Спри ги...

Тя отново загуби съзнание.

Як центурион я пое от седлото на Императора, който не откъсваше очи от лицето й.

- Първи легион - мрачно изрече владетелят.

- Войниците ще изпълнят заповедта - отвърна легатът.

- Фесис?

- Нека започнат да се бият. Имаме шанс само ако ги ударим, докато са залисани да се...

- Спри ги! - Сеамни отново се беше свестила, сълзи се лееха по лицето й. - Само позволи на моите съплеменници да избягат...

Не давай на Мечовете да се кръстосат... Омразата им е много силна... Ще прелее чашата на търпението Му... Повярвай, аз съм Яснозряща... Обещай ми, обещай...

Девойката затихна. Императорът хапеше устни.

- Охрана! - изръмжа той след малко. - След мен! Фесис, оставаш тук.

- Но стрелите...

- Ще се оправя! Първи легион!

Думите "отказвам да се подчиня" умряха в гърлото на императорския съветник, когато чу шепота на Ахата-Сеамни:

- Ако Братята не се сблъскат, пророчествата няма да се сбъднат... и Той ще пощади света...

* * *

- Нищо няма да се получи - въздъхна Кицум.

Двамата със Силвия се криеха в гората. Вълшебницата не използваше магия, бе твърде опасно.

- Ако направим всичко, както го замислихме, ще стане! -отсече тя. - Нали видя, че всичко се сбъдва? Нали помниш какво пише в Книгата на Спасителя, и за скакалците, и за трите Звяра... А какво пише в Апокрифите, помниш ли?

- Не съм ги чел. Нямаше да ставам монах!

- Жалко. Че не си ги чел. Двамата Братя третият ще ги укроти. Така че, щом тия двамцата, Дървения и Диамантения, се замаризят, тръгваме...

- А ще се замаризят ли? - усъмни се Кицум.

- И още как - мрачно се усмихна момичето. - Къде ще се дянат! Те се мразят помежду си повече, отколкото ненавиждат нас.

Да изчакаме.

* * *

- Учителю! - възкликна Тави и посегна към сабята си.

Застоялият въздух в подземната крипта изведнъж беше станал тежък и лепкав, рязко замириса на разложено. Светилникът угасна и девойката трескаво зашари за огниво.

- Учителю!

Оръжието вече бе в ръката й, тя стисна със зъби огнивото.

Изсече искра - челюстите я заболяха.

- Дръж се, Тави - изшумоли гласът на магьосника. - Те подновиха щурма си...

* * *

Светилникът сякаш с нежелание се разгоря отново. Бледото езиче пламък плахо се надигна от фитила. Тави бързо огледа гробницата.

Вълшебникът отново беше неподвижен - черно петно в сумрака, пълна със скрита сила фигура. Неговото сражение бе започнало.

Сянката на мъртвото чудовище изведнъж шавна, не както другите сенки, предизвикани от трепкането на светилника. Тави изстина. Ето я и нейната битка - двубой с почти безсмъртна твар, безнадеждна война. Но нямаше друг изход, освен да приеме предизвикателството и да не мисли какво ще последва...

"Злоба. Злоба. Злоба. Древна като света, дори още по-стара. По-стара от водите на океана, по-давна от слънцето и звездите. Противникът ми е такъв, че мога да насека на късове черното му тяло и да ги изгоря до пепел, а сетне да изгоря и пепелта... ала докато е жива неговата злоба, пуснала кълнове в целия свят, докато не се изпълнят Пророчествата на Разрушението - дотогава тварите, пристигнали отвъд Предела, са непобедими."

Пророчествата на Разрушението. Прокобата на Северния свят.

"Прави това, което трябва, пък нека да става каквото е орисано."

- Тави... - приглушеният глас на Акциум достигна до нея като призрак. - Тави... аз виждам, че чудовището не е съвсем безсмъртно, нито всесилно... ти вече го уби веднъж. Направи го пак и тогава...

Магът рязко замлъкна, а девойката се сгърчи от парлива вълна страдание, която избухна в снагата й, обля я от главата до петите. Акциум беше употребил нещо извънредно смъртоносно от арсеналите на Висшата магия, до нея бе достигнало ехото на отзвука.

От повторното разпалване на светилника до този миг бяха изминали не повече от двайсет удара на сърцето - човешкото й сърце бе обучено да бие равномерно, спокойно, сякаш тупкаше в гърдите на истинска, по кръв родена Волна.

Черната гадина бе възкръснала и готова за действие.

Чудовището и Тави се нахвърлиха един срещу друг едновременно.

Сабя против нокти и жило. Сила против сила, без никаква магия. Честен двубой. Честен?

"Трябва да издържа. Трябва. Да издебна тварта и да я убия пак... на гърлото на изчадието още личи засъхналата кръв от раната... Ето, сега!"

За неин ужас смъртното вцепенение на изрода трая не повече от секунда. Нов сблъсък.

Честен двубой?

* * *

Това бе великолепна атака. Първи легион, всичко което бе останало от армията от трийсет хиляди меча, маршируваше, сякаш бе на парад, действаше като на показни учения. Императорът вървеше в първата редица на дяснофланговата манипула. Беше захвърлил наметалото си и само гербът на гърдите му издаваше, че не е обикновен войник, Фесис го следваше като сянка, готов всеки момент да хукне да бяга, ако владетелят нареди да го екзекутират за неподчинение на заповедта... за да се върне отново.

Все пак момичето Дану бе под сигурната защита на Волните, а мястото му като маг, дори и недоучил, беше там, където Съдбата избираше по кой път да поеме.

Фесис почти четеше мислите на Императора, който вървеше в крак с войниците си:

"Тя е права. Нещо все още удържа Силата на Разрушението. И ако двамата Братя не се кръстосат в смъртен бой...може би невидимият бент ще издържи... светът ще оцелее... Сеамни е права. Напред!"

Първи легион маршируваше като жертвено агне към олтара.

Противникът насреща бе образувал общ строй от две, рязко различаващи се крила.

Легионерите нападнаха джуджетата и Дану, без да се щадят. И кипналото продължение на боя замръзна в равновесна точка.

Хората и нехората се биеха с равни сили.

В Първи легион нямаше случайни люде. В него не попадаха такива, които трепваха, бягаха или отстъпваха. В Първи легион служеха майстори ратници, юначаги, които умееха при насрещен сблъсък с голи ръце да прихванат вражеско копие и да го изтръгнат заедно с воина от чуждия строй. В Първи легион никой не се огъваше пред страшния хирд, посрещаше убийствените стрели на Дану без страх. В Първи легион мечоносците с един замах чупеха тежките джуджешки щитове, пукаха брони, цепеха шлемове, отхвърляха насочени напред яростни остриета на секири като вейки по пътя си. Стрелците три пъти поред улучваха тесните процепи на сглобките в доспехите и разреждаха редиците на противника с арбалетите си четвърти път от упор. И въпреки магията на Дървения и Диамантения меч воините на Истинния лес и бранниците на Каменния престол почнаха да дават жертви. Там, където фалангите се бяха вклинили една в друга, вреше кървава пяна, която щедро разпръскваше неподвижни зловещи капки -упокоени навеки тела на бойци в пещерно желязо и вълшебни сребристи ризници.

Но и човешката доблест достигна предела на силите си -противостоящото им чародейство бе достатъчно, за да ги спре.

Хирдът и строя на Дану също спряха - джуджешките фаланги забуксуваха на място като впрегнати волове, изведнъж опрели рога в скала, а горските воини се озоваха в обръч от имперски щитове.

Биещите се мълчаха, над полето трещеше желязо, в шума на което заглъхваха сподавените стонове на умиращите.

Първи легион се топеше като буца лед върху нагорещен мангал. Болтовете от арбалетите все по-рядко и по-рядко намираха прорезите на джуджешките шлемове, не улучваха дори откритите лица на Дану. Завъртян в привична дъга меч внезапно натежаваше и кълчеше китката, щитовете се отплесваха, дори едва-едва плъзнал се по доспехите на имперските легионери удар със секира отнасяше ръка или глава, копията на Каменния престол също не пропускаха...

Десният фланг на легиона се сражаваше с хирда. Императорът предприе отчаян опит да си пробие път към светинята на джуджетата. Манипулата гинеше, гинеха верните Волни, Фесис едва успяваше да опази себе си и владетеля - нищо повече.

Отчаят центурион на левия фланг, без да знае какво прави неговият върховен командир, също се помъчи да завладее Имелсторн. Манипулата му изгоря в пещта на схватката като шепа шума в буен огън.

Сблъскалите се чело в чело армии заскърцаха. Първи легион почна бавно да отстъпва - противникът просто го изтласкваше назад. Легионерите падаха по дузини всяка минута.

"Изчакайте! Изчакайте!" - кънтеше в главата на Императора отчаяната молба на Сеамни.

Той беше разбрал какво иска тя. Трябваше малка отсрочка.

Може би сбъдването на пророчествата трябваше да се състои в някакъв определен момент. И ако закъснееха - бентът щеше да издържи.

Дали не бе минало твърде много време? Защото легионът загиваше! Всички щяха да умрат, до един! В името на какво? Не се ли самозалъгваше Яснозрящата?!

- Тръбач! Отстъпление!

Трясък на десетки копия - манипулите отскочиха от противника на разстояние едно копие и продължиха заднешком, плюейки малкото им останали сулици и редки арбалетни стрели.

Джуджетата и Дану спряха. Хуманусите отстъпваха.

Подземните и горските воини нямаха желание да преследват вековния си враг. Имаха договор - най-сетне да се разнищят още по-стара вражда, най-сетне окончателно да си изяснят кой е по-силен - Драгнир или Имелсторн.

Двата понамалели отряда се раздалечиха и застанаха лице в лице.

Остатъците на Първи легион ги гледаха, войниците вече бяха в гората.

- Къде е Фесис, центурион?

- Служа на Империята... видях господина втори легат да пада, повелителю. Зарови се в снега... Май джуджетата го намушкаха с копие.

Владетелят стисна зъби. Втренчи се в джуджетата и Дану, за които сякаш не съществуваше никой друг, освен турнирът на техните Мечове.

"Направихме всичко, каквото можахме, Сеамни - мислено рече Императорът. - Не мога да заповядам на хората си да умрат до един на това поле!"

Каза го наум - и трепна, зашото чу в главата си:

"Те така и така ще умрат... съвсем скоро..." Императорът се обърна рязко към капитана на волните:

- Момичето...

- В несвяст е, господарю. Почти изпълнихме заповедта ви -ще живее... но само ако до един час я види истински лечител.

"Не за дълго... не за дълго, мили. Исках... исках да ти дам име..." - изшумоля като падащ есенен лист гласът й.

Императорът потръпна, понечи да хукне към носилката, където лежеше Сеамни. Нещо го накара да спре и да се обърне към бойното поле.

Диамантеният и Дървеният меч се кръстосаха в удар.

Този път вече се биеха, не сключваха договор.

Звукът от сблъсъка проникна до корените на земята.

Пророчествата продължаваха да се сбъдват.

* * *

Сабята на Тави клюмна, върхът заора стъпканите по време на двубоя мъртви кости. Чудовището разпери широко черните си криле, уродливата муцуна се ухили с алената си паст. Гробницата закънтя като камбана - от зловещ победоносен смях.

Отчаянието на девойката-воин премина в последен изблик на ярост, сабята отново литна нагоре... В следващия миг Тави пищеше от ужас.

От пода, от стените, от тавана течеше белезникава мъгла.

Беше отвратително мазна, лъхаше на зловонна топлина като от леш... Тази мъгла бе жива - първожива. Като онази търсена от алхимици субстанция, от която уж всичко било произлязло и сетне пак щяло да се върне в нея. Не... не бе точно това. Не беше Творящото начало, а Абсолютния разтворител на самото битие -другата мания на побъркали се в лабораториите си вълшебници.

Изглежда поне второто наистина съществуваше, а не бе плод на теоретични постулати и изследователско въображение. Тави пишеше.

Писъкът й секна само когато подземието внезапно изчезна и девойката заедно с Акциум се озоваха посред една безкрайна сива равнина с хоризонти на много животи път разстояние. Мъртъв вятър носеше смрад. Жалко светлосиво кръгче слънцето -срамежливо се мотаеше в долната част на схлупения небосклон като завряло се в ъгъла животинче.

- Тави! - Акциум се блещеше. - Какво напра...

Двамата все още стояха върху къс твърда обикновена земя, но само на десетина крачки пръстта се превръщаше в едно сиво Нищо - псевдоживо, псевдомърдащо. Допирът до него означаваше едно - пълно разпадане, повече смърт и от смъртта, при която плътта все пак остава в един непрекъснато раждащ свят.

Тук нищо повече не се раждаше.

- Какво стана. Тави?!

- Гадината! Убих я... а тя възкръсна тутакси! И почна да се смее...

Вълшебникът глухо изстена. По слепоочията му избиха капки

пот.

Тави с последни усилия си забрани да се разплаква.

- Какво значи това, учителю? - Отчаянието в гласа й я издаваше.

Той я погледна в очите и бавно отвърна:

- Тварите са намерили обходен път насам. Подготви се, ученичке. Днес ще ни е последният урок, скъпа. Тварите почват истински пробив. Ще хвърлят насам всичките си резерви. Тук ще стане много горещо... или много студено - зависи какво ще предпочетат...

* * *

- Страхувам се - мрачно изрече Евис, - че закъсняхме.

Кривите сгърчени пътеки на Междуреалноста отдавна бяха останали зад гърба им. Четиримата бойни магове и валкирията продължаваха през гънките на Всевсемира към онази реалност, откъдето се излъчваха вълни на агония, а тъканта на пространството бе разкъсана и през пробива нахлуваше чуждата груба Сила. На пръв поглед Силата бе подобна на Хаоса... ала даже начинаещ вълшебник знаеше каква е разликата между Хаоса и Небитието, между разбърканото нещо и абсолютното Нищо.

- Вижте там, вижте - извика Райна.

Маговете и девата-воин хем като че ли стояха на твърда почва, хем сякаш се рееха в пустота, в обем на призрачна прозрачна сграда с безброй етажи. И едно - или безброй - ниво под тях се разгръщаше картина на велико сражение.

Сиво безгранично поле, в което субстанцията на повърхността се бръчкаше във вълни, устремени към малко островче оцеляла реалност. С приближаването към целта си тези вълни ставаха по-големи, начупваха се и се раздробяваха на талази от същества. Легиони от разнообразни изчадия атакуваха островчето. На парченцето твърд стояха двама души и се биеха против сивите валове.

Използваха магия. Майсторска магия. Егмонт даже подсвирна.

Тайфуни от чист пламък се втурваха от островчето навътре в лъжеживото море и изпепеляваха атакуващото войнство.

Блестящите черни Кости на света се оголваха - приличаха на разяждани от гнилоч зъби. Реалността трепереше, бездънната утроба гълташе милиард след милиард твари, но на тяхно място изникваха нови. Синкави мълнии доизтребваха отделните приближили се същества, а най-напористите от тях накрая попадаха под сабята на девойка в кожени дрехи на наемник.

Кожата бе в тъмни петна - от пот, но и от кръв.

- Ехей! Аз съм с тия смелчаци! - провикна се Райна и без да се замисля, се хвърли надолу.

Маговете не бяха толкова припряни, те първо прегледаха снаряжението си. Егмонт се зачуди кой ли е вълшебникът долу.

- Такива неща само Игнациус би могъл, нито аз, нито Мелвил сме толкова кадърни!

Клара само поклати глава. Уви, магът не бе Игнациус.

За съжаление. Въпреки че се биеше доста успешно. Клара вече бе почувствала, че отпор на козокраките дава и Небесната дъга. Само че Сежес и другите командори на ордените не знаеха откъде ще последва главният удар на тварите - Строители на отвратителния Път. Така или иначе, двамата бойци долу сдържаха цялото нахлуване на козокраките!

- Дали не е някой местен бог? - каза Мелвил.

- Къде ти! - възрази Евис. - Боговете рядко са толкова жертвоготовни, поне аз не съм срещала такива... Обаче май не му достигат сили да запуши дупката. Предлагам аз и Мелвил да поемем сивите пълчища, а вие, Клара и Егмонт, да... Клара? Чуваш ли ме?

Клара Хюмел тръсна глава. Беше се загледала във въртопа от твари. Хрумна й, че козокраките, скатовете, цялата страховита нахлуваща армия не е нищо повече от бледи отблясъци на онова съвършено непредставимо Нещо, което се намира в Началото на Пътя. Обитаващата Началото Велика Сила нямаше облик и форма, нямаше име и дори съзнание. Настъпил бе часът на истината и Клара прозря изведнъж. Нещото бе обзето от всепоглъщащото желание да се засили по Пътя, за да може веднъж и завинаги да напусне, да се изтръгне от Всевсемира.

Но... къде щеше да отиде?

- Клара, какво ти е?!

- А? Нищо, замислих се. Да, онзи сладур долу не е архимагът. Е, тръгваме ли?

Вълшебниците се спогледаха. Евис сви рамене. Четиримата дружно скочиха надолу.

* * *

Магът бе възрастен, вероятно по-стар и от Игнациус. И въпреки че обстоятелствата бяха абсолютно неуместни - в разгара на сражението е глупаво да се спазват церемонии, щом някой е изникнал отнякъде и ти се е притекъл на помощ, кимни му и толкоз, после ще се разправяте и запознавате - старият вълшебник галантно се поклони на двете магьоснички и произнесе:

- Акциум на вашите услуги, прекрасни дами.

Евис, нахаканата Евис, кокетка и свалячка, поруменя като невинно девойче и отвърна с реверанс, като прошепна:

- Идваме ви на помощ, владика...

Клара също изпита желанието да се поклони най-благоговейно. Не я подразни обръщението на младата й посестрима по Гилдия - този вълшебник наистина бе достоен за уважение заради силата, която владееше. Игнациус със сигурност би се преклонил пред него.

Той комай самият бе изтъкан от Сила, а не от плът. Черпеше мощ отвсякъде, дори сякаш от самата тъкан на Всемира. Не беше просто магьосник, даже не и архимаг, а архиархимаг!

Акциум посочи настъпващата гмеж, тонът му стана сух -командир по време на сражение:

- Трябва да им пресечем пътя!

- Ще бъде изпълнено! - в един глас отвърнаха мъжете.

- Пръстен! - нареди вълшебникът Акциум. - Вие също, войнствена девойко! - кимна на Райна.

Клара с трепет протегна ръка към него. Сякаш се страхуваше да докосне въплътена в тялото му Сила.

Стегнат сноп яркоалени мълнии изскочи от шпагата на Клара и се втурна към хоризонта, обръсна пълчищата твари като с титанична коса, макар унищожаването на несметните легиони да бе безсмислено - пръстенът трябваше само да допълни мощта на стареца, да я усили като леща, за да може той спокойно да наложи нужното заклинание, да пресече смъртоносната пъпна връв, по която в света на Мелиин нахълтваше еманацията на враждебната сила.

- Действайте, владика! Ние ще ги задържим! Евис, Егмонт, Мелвил, Райна - пръстен!

Те се хванаха за ръце... Евис бе прехапала устни от напрежение, Егмонт бе пребледнял, По слепоочията на Мелвил се появиха бели кичури. Самата Клара се задъхваше...

Изригна обръч синкаво сияние, който се разшири и отново помете настъпващите гадини.

А сивите небеса - схлупени като плесенясал таван на сиромашки коптор - изведнъж придобиха дълбочина и просветляха. Исполински човешки лик надзърна отгоре и бавно обходи с взор обречения свят.

- ВРЕМЕ Е.

- Не! - побеснял викна старият маг. - Ти няма да надвиеш! Ние ще издържим!

- НИКОЙ НЕ ЩЕ ИЗДЪРЖИ СРЕЩУ СЪДБАТА. ПРОРОЧЕСТВАТА СЕ СБЪДВАТ.

От беззвучните Слова, падащи от висините върху изгорените при сражението пространства, се разля дълбока, бездънна скръб. Тъгата като планина затрупа всичко наоколо. Евис изхлипа. Даже Клара, която успя да стисне волята си в юмрук, почувства тъпа болка в сърцето, сякаш току-що някой близък си бе отишъл без време...

Сивата пелена отново покри и схлупи небето.

Синкавият огнен пръстен се изгуби в далечината, угасна. Изпепелената равнина бе пуста - нови твари не се появяваха. Подходящ миг!

Акциум стоеше неподвижно, вирнал брадичка, с подбелени очи и протегнати напред и настрани ръце. Клара не издържа:

- Побързайте, владика! Отсечете им мостовете за насам! фигурата на мага излъчваше мъчително усилие.

- Прекалено бързаш, Клара Хюмел, боен маг от Долината! - чу се нечий друг глас.

Козокракият парламентьор изникна направо от нищото, уродливото му тяло се сгъсти като пара от въздуха. Изродът говореше спокойно, без капка злорадство.

- Прекалено. Бързането означава поражение. Ти и твоите приятели загубихте. Между нас, Създателите на Пътя, и Долината няма война. Вашите съплеменници постъпиха мъдро и благоразумно, те отстъпиха. Не искам да нарушавам договора.

Вървете си и вие.

"Как ли е оцелял в тази битка?" - помисли си Клара и изфуча към козокракия:

- Чупка! Този свят няма да ви го дадем.

- И ще рискуваш да бъдеш прокудена от своите, когато се върнеш в Долината, ако изобщо се върнеш?

- Не е твоя работа каква е моята съдба.

Козокракият сви равнодушно рамене и се обърна към стария магьосник:

- Ами ти, вълшебнико, който се мислиш за спасител на светове? Известно ли ти е, че всяко твое заклинание само приближава края на тази реалност?

Магът пребледня.

- Знам, Враже. И знам какво следва да сторя.

- Хубаво. Радвам се, че си даваш сметка... А ти, девойче? -Козокракият гледаше Тави. - Ти, която извърши Последния грях, какво ще...

Отговорът дойде преди да е довършил. Отговор от проблеснала стомана. Девойката атакува стремително, към нея се присъедини Райна, а сетне и ръцете на Клара сами посегнаха към гърлото на изрода.

Очите на козокракия се изцъклиха, ноктестите му пръсти се вкопчиха в пронизалите го оръжия... и омекнаха.

Трите жени гнусливо изтърсиха трупа от остриетата на мечовете си.

- Пригответе се, приятели - полугласно рече старият маг. -Сега ще стане още по-зле.

* * *

- Смаризиха се! - Силвия сръга спътника си с лакът в ребрата.

- Време е, Кицум! Хайде.

Пред неподвижно застиналите строеве на джуджетата и Дану се разиграваше ритуален танц - предвестникът на непоправимото. Пазителите-носители на Мечовете се дуелираха и макар това да бе само символично, Братята вече се удряха сериозно. Невидимите потоци сила се стягаха в злокобни страховити бързеи и се усукваха, трошейки небето. Още някакви Сили напираха да се освободят от

черните си окови - щяха да го сторят всеки миг. Двете чудовища описваха плавни кръгове като лешояди. На хоризонта се трупаха облаци скакалци - също замръзнали в очакване обредът да приключи. Каменният престол и Истинният лес не бързаха. Забравени демони излизаха на повърхността, пробудени от древни заклинания. Те знаеха, че часовете им са преброени. Но се подчиняваха на неизбежното.

Кицум не помръдна.

- Хайде! - Силвия го задърпа за ръкава, но клоунът се опъна замърмори:

- Краят иде... Свършекът на Света. .. Спасителят.. . Виждам го...

Момичето подскочи и с все сила шамароса възрастния мъж, наемник от Сивото братство. Главата на Кицум се отметна настрани.

Той се ококори към невръстната магьосница.

- Спасителят идва - изхленчи жално.

Силвия пресметливо и хладно го зашлеви втори път.

- Добре де, идва. Ако се справим, може и да не пристигне. Времето на третия Звяр още не е настъпило, старче. После ще се измъкнем по заклинанието... Идваш ли?

- Ух... да, да, идвам, да...

Пълзяха по снега. Силвия влачеше грамадния черен меч на Господаря на Пороя. Кицум бе приготвил тънката си верига удушвачка.

Танцът на Мечовете приключваше.

Нито джуджетата, нито Дану очакваха, че точно в края на свещенодействието изневиделица сред тях ще цъфнат двама хумануси. В танца на светините се включваха нови и нови двойки, всички с нетърпение очакваха да отекне сигнала за същински бой. за да се пролее кръв, за да оцелее или Имелсторн, или Драгнир -да владее света...

Силвия с див писък развъртя Черния меч, джуджета и Дану се разхвърчаха като парцалени кукли. Замах на веригата на Кицум -двамина горски стрелци рухнаха - единият обезглавен, другият с разпран стомах и прекършен гръбнак.

Яростни вопли. Вълна от джуджета, потоп от по-дългокраките Дану.

- Бързай, Силвия! - закрещя Кицум. Двама подземни бойци и един горски воин паднаха в нозете му. Той продължаваше да върти веригата.

Силвия успя да грабне Диамантения меч - и изведнъж замръзна.

Старият воин от Сивото братство повали още трима противници... Вихър от копия.

- Кицум, боли! - проплака Силвия.

Остриетата на копията я вдигнаха нагоре. Клоунът се хвърли към нея - и получи дузина арбалетни болтове в гърдите и още толкова в гърба.

Крака и оръжия, фонтани сняг. Красивият турнир се превърна в диво меле, напоено със страх и паника: Мечовете са в опасност спасете мечовете! Джуджета и Дану се тъпчеха, търсейки светините си, снегът почна да се топи, земята отдолу изсъхна и напука, вълни тъмен пламък плиснаха нагоре, гълтайки последната си плячка. Викове на смачканите воини.

Мечовете! Къде са мечовете!!!

Имелсторн и Драгнир бяха изчезнали.

Телата на двамата хумануси също.

Седмината магобойци върху малкия хълм недокосната реалност бяха обградени от еднакви като дъждовни капки козокраки твари - полк след полк, подредени така, че биха им завидели императорските гвардейци в Мелиин и в поне дузина други светове. Бяха въоръжени с мечове и копия. Вместо знамена над главите им се рееха онези твари, които Клара наричаше "морски котки".

Цялото войнство на разрушителната магия.

Никоя от двете страни не можеше да вземе надмощие. Вярно, че Клара и другарите й предимно отбиваха заклинанията на врага, без да успеят да нанесат сериозен удар сами. Вълшебният им щит поне не даваше възможност на огромната войска сатири да се приближат достатъчно, ала кой е печелил война само в отбрана, без настъпление!?

Мълнии се кръстосваха, заклинания рушаха заклинания, лицето на Евис бе състарено от умора, белите дробове на Клара не успяваха да поемат достатъчно въздух. Райна и непознатата девойка, въоръжена като Волна, кръстосваха по границата на щита, бързите им оръжия успяваха да цапнат някой-друг непредпазлив враг.

И една-единствена мисъл пулсираше в издутите вени на слепоочията: да издържим, да издържим, да издържим...

Но противникът не намаляваше, полковете му не орепяваха достатъчно бързо, а напротив - множаха се. Силата, която ги твореше от своята неизвестност, не познаваше нито жалост, нито състрадание даже и към своите слуги. Та те бяха инструменти, те трябваше да изграждат Пътя... Нима един дървар, който прави просека в гората, щеше да се съобразява с брадвата, ако тя възроптаеше, че ще се изхаби?

Редките удари на седмината, които все пак отблъскваха напиращите орди...

Гората от копия, сляла се с хоризонта...

Изведнъж Клара усети, че е станало малко по-леко. Все едно съвсем наблизо, но и невъобразимо далеч - навярно там, където се биеха Сежес и маговете от Седмоцветието - вражеските ратници бяха трепнали и заотстъпвали. Никой не разбра какво се е случило, но всеки усети облекчението.

- Надвиваме! - изкрещя валкирията Райна със свирепа радост.

Но замлъкна, не продължи, защото срещна пълния със смъртна умора поглед на стария вълшебник Акциум.

- Третият звяр - прошепнаха устните на мага.

И всички съзряха чудовището - над вражеските пълчища в небето се сгъсти нова сянка... и засенчи небесата! Черните криле станаха небосвод, нает като огнена бездна, алените очи - двойка зловещи слънца.

От шиповете-жила капеше отрова, капеше и всред полковете козокраки - и със съсък оставяше грамадни голи плешивини в масата настъпващи.

Третият Звяр.

Тави се вцепени, защото позна гадината - по пресния белег на шията.

Клара през това време трескаво се мъчеше да проумее какъв е смисълът от появата на третата твар в този й вид. Та чудовището не бе Абсолютното зло. Просто още една твар, която се е измъкнала на свобода...

Над смаленото парче небе отново се появи човешко лице.

Този път Словата звучаха истински - като гръмотевици. Евис се свлече на колене и затисна уши с длани, трепнаха и мъжете, само младата Волна и валкирията продължаваха да стоят по периметъра и да пронизват враговете. Телата на убитите се изпаряваха. ,

Човешкото лице в небето рече:

- ЧАСЪТ НАСТЪПИ.

Акциум вдигна глава и бавно поклати глава.

- Не. Аз знам какво да направя. И закрачи надолу по хълма.

- Учителю! - възкликна подире му Тави и се втурна да го следва.

Хукна толкова внезапно и бързо, че даже Райна не успя да я спре.

* * *

Тави виждаше над себе си страшен лик. Бе невъзможно и немислимо един смъртен да дръзне да вдигне очи към Него. И още по-невъзможно беше да го направи, защото очите й бяха познати -очите на мъртвия свещеник, толкова нелепо загинал в мочурищата.

"Защо постъпи с мен така, Тави?"

Тя нямаше отговор. Какво би могла да отвърне? Стореното -сторено. Нищо не може да се промени.

"Това беше Последният грях. Аз не успях да Му се примоля и сега ще бъде Неговата воля. Пророчествата трябва да се изпълнят..."

Пророчествата... Все тези Пророчества!

- Проклети да сте!!! - не издържа и закрещя тя.

Сабята й сечеше наляво и надясно. Влагаше във всеки замах цялото войнско изкуство на Волна, цялата си сила на вълшебница, цялата си омраза на осиротяло момиче. И дори бездушните козокраки твари отскачаха назад пред яростта й.

Акциум продължаваше да върви през строя сатири напред, към летящата твар. Не бе благородно създание като драконите, а отвратително изчадие, именно твар - страховита и жалка едновременно. Около вълшебника ташгуваше пашкул от призрачен пламък, който разбутваше и разпиляваше мъчещите се да го спрат козокраки воини и техните крилати помощници.

А после магът изведнъж спря... Тави видя в ръката му, високо вдигната нагоре...

- Учителю!!!

...видя жертвен нож. Крив, лъскав, наточен като бръснач.

- Учителю...

Тя почувства удар по гърба, но за нея това вече нямаше значение. Завъртя сабята си, посече един нападател, втори, трети... Нямаше значение, че в снагата й се впиваха копия, шипове, жила.

Бе длъжна да даде достатъчно време на Учителя си, след като не можеше да го спре.

"Когато не можеш да удържиш другаря си в строя и той хукне напред - поне му прикрий гърба. Победата често се отдава на отчаяно храбрите безумци."

- Теб, Идещи! С кръвта си своя нетукашна, Теб обвързвам с клетва, като себе си в жертва принасям без надежда за възкресение. Приемам смъртта, сетна и окончателна, Теб, за да погубя!

Акциум с бързо и рязко движение си преряза гърлото.

Над бойното поле настъпи тишина. Вълшебникът все още стоеше, кръвта му плискаше в подложените шепи. Акциум замахна и запрати една огромна тъмночервена капка право срещу Звяра.

Чудовището понечи да избегне кълбото, но то го улучи право в гърлото, в белега, оставен от сабята на Тави.

Гадината дрезгаво изквича. Чудовищните криле трескаво потърсиха опората на въздуха, напразен опит - черният гигант рухна, мачкайки редиците козокраки бойци. Още докато падаше, кръвта на Акциум се плъзна по цялото туловище и го заръфа като че ли бе киселина, а сетне и пламна.

Трупът се превърна в клада за няколко полка козокраки. Останалите воини изотвъд Предела изпаднаха в паника, замятаха се, нарушиха строя...

Тави не видя нищо от това. Виеше й се свят, снагата й се изпълваше със странна лекота. Болката отстъпваше, беше й меко и удобно - усещаше нежна тревица до бузата си...

"Откъде се взе тази трева? Умирам ли?

Умирам. Но не е било напразно - защитих Учителя. И сега ми е леко... леко... леко..."

* * *

- Запушете пробойната! - изрева Клара. - Използвайте изтичащата Сила от Звяра!

Райна се беше завтекла към лежащите Акциум и Тави. Клара изпсува - нямаше време да спира валкирията, толкова бе благородна и смела, че чак глупава в тези си качества. Имаше друга работа.

Изгарящото чудовище излъчваше силна ослепителна светлина. Далеч-далеч почна да се различава Първичният разрив, откъдето бе почнало нахлуването.

Поток от огън стапяше самата реалност, пространството течеше като вулканична магма.

- Клара! Изпускам потоците!

Май беше Егмонт. Ох, мъже! А това кой е? Райна. Успяла е все пак да измъкне окървавеното тяло на девойката-воин -очевидно й беше допаднала, носеше я на ръце, а не преметната като агне през рамо.

- Клара! - Този път беше Мелвил. - Трябва още Сила! Дърпам от горните нива!

Груби схеми на носещите се устремно магически потоци.

Тежко шаване на абсолютно чужд разум далеч-далеч по скверния Път. Изпепеляваща болка на късащата се плът на света, в който се намираха. Грохот на размествани земни пластове, вой от недрата. Клара чувстваше допир с остатъците от чуждата мощ, които щяха да останат запечатани навеки в тази реалност. Те щяха винаги да се стремят да я напуснат, като при това неизбежно щяха да се съчетаят с аналогични местни сили и от това съединение щеше да се роди... Кой знае какво щеше да се роди. Последен удар.

Мирозданието утихна от конвулсиите си. Кошмарна горещина опърли лицето на Клара.

Този свят не можеше да бъде запечатан съвсем, щеше да остане Разлом или Разрив - място на съприкосновение на две различни вселени-реалности... Клара успя да постави единствено предел на разпространението на Разрива - да не загрозява цялата плът на Северния свят с уродлив белег.

Ала какво щеше да коства всичко това... Страшно бе за помисляне.

Козокраките също се бяха озовали като в капан. Щяха да оцелеят в Разлома или покрай него, но вече не представляваха голяма опасност. Вълшебните им сили щяха драстично да намалеят. Мелиин все пак оставаше интересно - и опасно - място за живеене. Но поне си имаха организирани в Гилдия магове...

Нямаше какво повече да мисли. Бяха сторили всичко по силите си.

Петимата едва успяха да се хванат за ръце и да напуснат чрез пренасящо заклинание, миг преди околностите на разлома да бъдат погълнати от паст на страшен взрив - от онези, след които се раждат звезди.

Бяха в Междината.

Чакаше ги труден и дълъг път - назад, към Долината. Стига да откриеха къде се намира сега...

* * *

Полумрак. Уют. Топлина. Тих разговор - от онези, при които приказват повече очите, отколкото уморените от целувки устни.

Две тела едно до друго - отпуснати от скорошното блаженство, което ги е сливало в Едно.

- Знаеш ли, всичко свърши...

- Зная... благодаря ти.

- Заповядах да пуснат твоите - да вървят накъдето им видят очите.

- А джуджетата?

- Те причиниха твърде много разрушения и посяха доста повече смърт. Докато не поправят стореното, техните воини ше поседят в тъмницата. Хем ще им минат мераците да се самоубиват. Когато изчезна техният Драгнир, плачеха като деца...

- А какво с Дъгата?

- Ох... С ордените още ще имам разправии. Онзи чудовищен Пролом... Дано имат достатъчно ум да се заемат с него, вместо да се дърлят с държавата.

- Твоята ръкавица?

- Мислех, че тя ще изгуби чудодейната си Сила. Пък то не се случи. Може би е заради Пролома. На онези, които ми я подхвърлиха, май им излезе крива сметката.

- Защо замълча така тъжно?

- Спомних си за Фесис. Мъчно ми е. Беше добър момък. Такъв ми трябваше за канцлер.

- Да, жалко. Наистина беше добър. В такъв бих се влюбила.

- Ти?! В него? Май е по-добре, че загина. Иначе щях да го заточа на някой остров в Южните морета.

- Шегуваш се.

- Глупави шеги. Не са ме учили да се шегувам.

- Аз ще те науча. Познавах един... също добър човек...

- Опала... пак ли кандидат за сърцето ти?

- По-скоро се държеше с мен бащински.

- Значи поне него няма нужда да убивам... дори и на шега.

- Преди време аз също бих убила всеки, който ми кажеше, че ще бъда... така... с човек...

- Да не би... да съжаляваш? От това престана да бъдеш Яснозряща...

- Не съжалявам никак. Аз... също съм виновна. Нали хуманусите и Дану вече ще живеят без вражда?

- И джуджетата. И всички други, които пожелаят обща Империя. Само че онази думичка...

- Трябва да ти кажа нещо.

- Какво?

- Ами... още не съм ти измислила име...

- Ела при мен... и побързай, защото...

- Ох, недей, гъдел ме е! Ооох... почакай... трябва да ти кажа още нещо... да призная... че не съм онази, за която ме мислиш.

- Какво?!

- Ти си мислиш, че преди много години аз съм била онова момиче на арената. Но не е така. Не съм била аз. И белегът ми е робския нашийник - от вътрешната страна беше много грапав и се наложи дълго да моля да ми го изпилят... Прости ми. Сърдиш ли ми се? Кажи... Не ме гледай така... Недей...

от

- Не плачи. Разбрах те. И... и себе си разбрах. Ти си била, Сеамни. Могла си да бъдеш ти. Радвам се... че си жива.

- Не ми се сърдиш, нали?

- Не... но... мисля все пак да те накажа. Ето така...

- Ох... продължавай... да ме наказваш. Дану не могат така, само вие, човеците...

- Не "вие". Ние. Разумните същества. Дану, човеци, джуджета, Волни.

- Да... да, мили. Да, живот мой!

* * *

Фесис висеше в Междината, откъдето не минаваха никакви Пътеки. Е, заклинанието за завръщане поне го беше извадило от света на Мелиин. Долината обаче наистина я нямаше. И никаква магия не можеше да го отведе право до дома.

Щеше да се наложи дълго, много дълго да обикаля Всемира, докато не се натъкне на своя свят - или не срещне познати в другите светове.

Много по- слаба надежда от хвърлянето на седем седмици със седем Мелиински зарове от първия път.

Воинът тежко въздъхна. Мелиин... там нещата поне се оправиха. Но не благодарение на него, на Фесис-Кер. Ако не се бяха намесили онези двамата - старият мъж и малкото момиче... Къде ли бяха пропаднали пък те, смъртоносно ранени от стрели и копия? В коя гънка на Всемира? Едва ли бяха оцелели. Не всеки маг-лечител би ги спасил, даже ако се погрижеше за раните им незабавно.

Така или иначе, гибелта им не бе напразна. Няма значение, че не той, бившият императорски съветник, е свършил работата.

Важното бе, че работата е свършена.

А сега - към вкъщи. По дългия път за вкъщи...

ЕПИЛОГ

На мястото на някогашния зловещ, макар и незабележим хълм с долмен отстрани, зееше дълбок трап. Очистителен пламък бе облизал почернялата земя. Зад ръба на исполинския кратер, ширнал се на две мили, танцуваше призрачното сияние на магически еманации - тук бе Разривът. Един протуберанс от това сияние се откъсна от другите, излетя над останалите пламъкоподобни езици, порив на вятъра му откъсна пъпната нишка и го запокити далеч от Разлома. Парцалът призрачна субстанция тупна върху уродлива буца спечена от взрива пръст, едра колкото малък вол.

Буцата мигновено се размърда, появиха се къси криви лапи, отвориха се чифт мътни очиша. Новоизникналото чудовище закрета право към лежащо на дъното на малка яма тяло.

- Това не си го познал - мрачно произнесе властен глас.

Говореше сух висок мъж на около четирийсет и пет, с резки черти на лицето. Беше наметнат с черен плащ, на краката си носеше ботуши от груба кожа, каквито имаха имперските легионери. Стегнатата му фигура приличаше на готов за скок вълк. Подпираше се на тояга с насадени железни пръстени върху нея -типичен за странниците обичай.

Буцата засъска срещу гласа, показа бял раздвоен език.

Замах с тоягата - трясък - животът на буцата се прекъсна също толкова внезапно, колкото бе започнал. Мъжът гнусливо се намръщи.

Сетне се приближи до мъртвеца. Отпусна се на колене и предпазливо посегна да затвори очите му.

По ръба на падината на Разлома се чуха стъпки. Мъжът рязко се обърна. Там стоеше един много висок юначага с телосложение на воин. Носеше алено наметало, нямаше оръжие. Дългите му черни коси се разпиляваха от вятъра.

Първият мъж огледа пришълеца и без да каже нито дума, се обърна пак към покойника

Великанът в червено слезе надолу по изкопа. Когато стигна до мъжа с черния плащ, протегна ръка. Онзи мълком му връчи лопата.

Двмата си плюха на ръцете. Скоро гробът беше готов.

Изпотени, мъжете се спогледаха.

- Дъски да имаше - изтътна великанът.

- Щом има лопати, значи има и дъски. Да не мислиш, че бих го зарязал така?

- Чук? Клинци?

- Под тях.

- Как не ги забелязах? Аха... сетих се.

Ковчегът стана за минути. Великанът свали наметалото си за саван.

Отново белезникави пръски пламък над Разрива се опитаха да протегнат пипала към гроба. Гигантът недоволно се намръщи, духна - тъмен пламък отсече израстъците - и каза:

- Хич не ми харесва тая работа! Дай да поставим защита. Ниският кимна.

- Хайде, щом се налага... Но преди това...

- Да, братко, прав си - въздъхна чернокосият. - Ех, Мерлин, Мерлин. Кой би си помислил, че някога ще те погребваме? И то в земята на някакъв варварски свят...

- ...който ти спаси срещу огромна цена... - сумрачно и тържествено додаде ниският мъж.

- Да, така е - като ехо се съгласи великанът. Грижливо положиха тялото в ковчега и заковаха капака.

- Ще го...

- Не, почакай - рече ниският. - Нека кажа още нещо. За сбогом...

- Хубаво, де. Казвай. Прав си. Не бива да се бърза. Мерлин заслужава повече от една добра дума. Макар и не приживе.

- Сбогом, Мерлин - каза ниският. - Ти наистина беше велик. Велик като слънцето. Ти... ти беше достоен враг. Гордея се с теб. Ти претърпя поражение, но не се отрече от себе си. Искам да ти поискам прошка. Закъсняла, уви, но искрена. Моля те да ми простиш, задето някога бяхме противници. Ако можеш...

- Аз бих казал същото - рече чернокосият. - Но и бих добавил... Мерлин, дълго време те смятах за средоточие на злото. Признавам, че сбърках, животът го доказа. Ти победи, велики! Ти намери сили да направиш онова, за което аз в своето време не бих намерил кураж... Това е.

- Хайде да го заравяме - глухо каза ниският.

С усилие спуснаха ковчега в гроба и без да бързат, натрупаха пръстта на хълмче. Тъкмо приключваха, когато ниският изведнъж рязко се изправи.

- Я виж кой идва!

Гигантът се озърна.

На ръба на кратера имаше още един странник. Бе среден на ръст, с тесни рамене, облечен в сиво парцаливо наметало и обикновени сандали на босо, прекалено неподходящи за настъпилата вече зима, с които пристъпваше по овъглената земя.

- Ама че работа - тихо измърмори гигантът и извика по-високо към новопристигналия: - Какво става, братко? Ще има ли малко бой или как?

- Ще има! - последва отговор. - Но този свят няма да му го дам!

Разломът изхлипа, а може би изръмжа... Плиснаха белезникави пръски, които се превръщаха в твари, но вятърът ги върна обратно в избълвалото ги гърло. Сивите облаци в небето се завихриха във въртоп, който послушно следваше човека със сандалите.

Двамата гробари наежено чакаха.

Облаците изчистиха небето - бе черно и обсипано със звезди.

- Ще ми се да зная къде е дянал слънцето... - измърмори гигантът, като взе да навива ръкави като за юмручна схватка.

Човекът със сандалите се усмихна леко и с укор. Не спираше.

- Пророчествата не се изпълниха! - подвикна му ниският. - Пукни се от яд! Няма какво да правиш тук! Махай се, докато не сме те почнали... Втори Разлом ще се пръкне, кълна се в Замъка на всички Древни, който вече не съществува!

Странникът пак нищо не отговори. Но отново се усмихна -скръбно, меко, разбиращо.

Спря над гроба. И протегна ръка.

С нея направи знака на скосения кръст на вярващите в Спасителя. Премигна, сякаш сдържаше сълзите си. А после бавно се отдалечи, без да се обърне.

Двамата гробари мълчаха изумени.

- Ама той - накрая издиша гигантът. - Той...

- Той го благослови...

Гигантът и ниският изпроводиха с поглед странника в сиво, докато онзи не се скри зад гребена на кратера. Сетне великанът се обърна към другаря си.

- Знаеш ли, мисля си...

- Не - поклати глава ниският. - Нека бъде обикновен скосен кръст.

- Добре - въздъхна чернокосия. - Както кажеш.

Те стояха и замислено гледаха гроба, подпрени на лопатите си като обикновени гробари, уморени от цял ден копане на градското гробище.

- Между другото - обади се накрая ниският. - Все се каня да попитам, братко... Поради що заточи Мерлин? Нали ти беше?

- Аз? Да съм го заточвал? - искрено се изуми великанът. -Стига бе, братко! И наум не ми е идвало. Аз тъкмо теб щях да питам, защо...

Двамата се втренчиха един в друг - озадачени. А после в един глас промърмориха:

- Щом не си ти... тогава - кой?