Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Войната на близнаците
(книга 2 от "Легенди за драконовото копие")
Тази книга е посветена на теб, който споделяш пътешествието ни през Крин.
Благодаря ти, читателю, задето крачиш редом с нас.
Стъпки в пясъка, водят ме…
Вдигам очи и виждам ешафода, закачулената фигура с глава върху дръвника, закачулената фигура на палача, наточеното, блестящо под лъчите на пламтящото слънце острие на брадвата му.
Брадвата се спуска, отсечената глава на осъдения се търкаля по дъските на платформата, качулката й се вдига…
— Моята глава! — прошепна трескаво Рейстлин, сплел разтреперани пръсти.
Палачът избухва в смях и също вдига качулката си…
— Моето лице! — произнесе вцепенено, чувствайки как го обливат топли и студени вълни.
Той стисна главата си в ръце. За кой ли път направи опит да прогони злите видения от сънищата си, да надвие нощните кошмари, които не го оставяха дори сутрин, които превръщаха в пепел всеки залък в устата му.
Ала напразно.
— Господарят на миналото и настоящето — сега собственият му смях звучеше горчиво и подигравателно. — Господар на нищото! При цялата тази власт съм в капан. В капан! Следвам неговите стъпки и зная, че всяка отминала секунда вече се е случвала! Виждам непознати лица, а съм сигурен, че съм ги виждал и преди! Чувам ехото на собствените си думи още преди да съм ги изрекъл! Това лице! — Рейстлин притисна ръце към бузите си. — Това лице! Неговото лице! Не моето! Кой съм аз? Собственият си палач!
Книга първа
Реката тече…
Пролог
Мрачните води на времето бяха като гигантски водовъртеж около черната мантия на архимагьосника. Носеха го напред през годините заедно с неговите спътници.
Небето се разтвори и стовари огнен дъжд над град Истар, премаза го, наби всеки негов камък в недрата на земята. Водите на морето благосклонно нахлуха и запълниха зейналата празнина. Великият Храм, където върховният свещенослужител все още очакваше боговете да изпълнят молбите му, просто изчезна от лицето на света. Даже най-смелите измежду морските елфи, които поеха риска да се появят в близост до новосъздаденото Кърваво море на Истар, гледаха изумено към мястото, където дотогава бе стоял Храмът. Сега там нямаше нищо друго освен огромна черна яма. Толкова бездънна и така студена им се стори тя, че дори онези от тях, родени, отгледани и живеещи под водата, не посмяха да плуват по-продължително време около нея.
И все пак мнозина из Ансалон изпитваха завист към участта на жителите на Истар. Смъртта им поне бе дошла бързо.
За онези, които оцеляха след унищожението, смъртта щеше да идва бавно, щеше да бъде грозна и ужасяваща — глад, болести, кланета…
Война.
Глава 1
Сънят на Кризания се разпадна на хиляди парчета. Разнеслият се вик бе неочакван и страшен, дрезгав, изпълнен с ужас. В първия момент дори не можа да си даде сметка какво я бе събудило, толкова дълбоко бе заспала. Огледа се объркано и изплашено, като се опитваше да разбере къде се намира и какво бе накарало дъхът й да секне.
Подът под нея със сигурност бе влажен и твърд. Тялото й несъзнателно започна да се тресе от всепроникващия мраз, зъбите й затракаха от студ. Вслуша се напрегнато в непроницаемия мрак и тревожната тишина.
Внимателно издиша и вдиша. Паниката най-сетне я овладя. Отчаяно се опита да придаде форма на тъмнината, да я насели с хора и предмети, ала умът й отказа да се подчини. Съществуваше само лишен от мащаби мрак. Вечен мрак…
После отново чу крясъка и моментално разпозна в него онова, което я бе накарало да се събуди. И макар самият факт, че чуваше звук от човешки глас да бе успокоителен, страхът в него проряза душата й.
Отчаяно, полуобезумяло, тя се опита да надмогне тъмнината, да мисли, да помни…
Имаше някакъв напев, монотонен глас — може би на Рейстлин, — а после и ръцете му около нея. Усещането за прегръдката на вода, отнасяща я надалеч в огромното нищо.
Рейстлин! Кризания протегна разтреперано ръка, ала пръстите й не напипаха друго освен все същия влажен, мразовит камък. След което споменът я връхлетя внезапно и безмилостно. Карамон, промушващ брат си, пробляскващото острие на меча в ръката му… Собствените й думи, докато изричаше защитното заклинание, за да предпази магьосника… Звукът от падналото оръжие.
Само че този вик — това беше Карамон! Ами ако той…
— Рейстлин! — изкрещя ужасено Кризания и опита да се изправи на крака.
Гласът й сякаш потъна безследно в надвисналия мрак. Чувството бе толкова потискащо, че моментално съжали, че се е обадила. Обгърна раменете си с ръце и започна да трепери от студ. Неволно докосна медальона на Паладин, окачен на врата й. Благотворното въздействие я изпълни със спокойствие.
— Светлина — прошепна тя и като вдигна високо медальона, отправи молитва към бога да разпръсне тъмнината.
От украшението избликна мека светлина и се процеди през пръстите й, отблъсквайки черния воал на мрака, колкото да й позволи да започне да диша спокойно. Тя прехвърли верижката на медальона през косата си и го издигна нагоре. Светлината озари по-ярко пространството около нея. Трябваше да си припомни откъде бе долетял викът.
Бързо огледа почернелите мебели, паяжините, разпръснатите книги, потрошените лавици. Всички тези предмети бяха дори по-плашещи от самата тъмнина, именно тя им бе дала живот. Даде си сметка, че собственото й присъствие грубо нарушава изградения ред на това място.
А сетне викът се разнесе отново.
Обърна се бързо в неговата посока с неудържимо трепереща ръка. Светлината на бога раздроби тъмнината, за да разкрие в ужасяващи подробности две застинали фигури. Едната, облечена в черни одежди, лежеше върху студения под. Над неподвижните й очертания се бе изправил огромен мъж в опръскана с кръв златна броня. Около врата му имаше железен нашийник. Взираше се в мрака с протегнати ръце, разкривена, широко отворена уста и побеляло от ужас лице.
Медальонът едва не се изплъзна от безчувствените й пръсти, когато най-после разпозна тялото, застинало неподвижно в краката на война.
— Рейстлин! — прошепна Кризания.
Чак сега си даде сметка, че безценната светлина намалява и успя да улови по-здраво изплъзващата се платинена верижка на медальона.
Запълзя по пода, докато светът наоколо диво се люлееше заедно с несигурната светлина в ръката й. Изпод нея се разбягаха мрачни сенки, ала жената дори не ги забеляза, обзета от неистов страх, който бе надмогнал дори този от заобикалящата я тъмнина. Кризания коленичи до магьосника.
Рейстлин лежеше по очи. Качулката закриваше главата му напълно. Тя внимателно го обърна по гръб. Отмахна качулката и освети лицето му с медальона. Почувства как сърцето й се свива.
Кожата му бе пепелявобледа, устните — посинели, а очите — потънали дълбоко в изпъкналите скули.
— Какво си направил? — изкрещя тя на Карамон, като вдигна поглед, все така коленичила до неподвижното тяло на магьосника. — Какво си направил? — повтори с глас, който се разкъсваше едновременно от скръб и напираща ярост.
— Кризания? — прошепна дрезгаво войнът.
Медальонът караше извисяващата се фигура на гладиатора да хвърля причудливи сенки. Ръцете му все така се протягаха напред, пръстите продължаваха немощно да се опитват да сграбчат нещо във въздуха. Той наклони глава към звука от гласа й.
— Кризания? — изрида.
Направи крачка към нея, препъна се в краката на брат си и полетя тежко към пода.
Почти незабавно отново се озова на колене и запълзя неуверено, като дишаше с дълбоки хрипове. Очите му бяха все така широко отворени и втренчени нанякъде. Войнът протегна ръка:
— Кризания? Светлина! Твоята светлина! Бързо!
— Вече имаме светлина, Карамон! Аз… Свети Паладине! — промърмори тя, загледана към него през мекото сияние на медальона. — Та ти си сляп!
Жената улови търсещите му пръсти. Щом усети докосването й, войнът изрида за втори път. Ръката му се сключи около нейната с премазваща сила и Кризания прехапа устни от внезапната болка. Продължи да го държи, без да престава да осветява тялото на Рейстлин.
Взаимно си помогнаха да се изправят на крака. Огромното тяло на Карамон трепереше неудържимо и се притискаше към нея. Очите му се взираха право напред — подивели и невиждащи. Тя се огледа с отчаяната надежда да открие нещо — стол, кушетка, каквото и да е.
След което изведнъж осъзна, че тъмнината отвръща на погледа й.
Забързано отвърна очи към успокояващата светлина на медальона и отведе Карамон към единствената по-голяма мебел, която се виждаше наоколо.
— Седни тук — нареди му тя. — Облегни се.
Настани го на пода и му помогна да опре гръб в богато украсеното с дърворезба писалище, което й изглеждаше някак познато. Сякаш нещо в това място се опитваше да отключи в нея порой от болезнени спомени. Засега обаче бе твърде разтревожена и заета, за да му обърне по-сериозно внимание.
— Карамон? — попита колебливо. — Рейстлин мър… Той… Ти ли го… — гласът й се пречупи.
— Рейстлин? — Войнът обърна слепите си очи към нея. Лицето му бе разтревожено. Помъчи се да се изправи. — Рейст! Къде…
— Сядай! — заповяда му бързо и разгневено Кризания. Постави ръка на рамото му и го принуди отново да се облегне назад.
Очите на Карамон се затвориха и по устните му плъзна горчива усмивка. За момент й се стори, че разпознава в чертите му тези на неговия брат близнак.
— Не, не съм го убил аз — каза уморено той. — Как бих могъл? За последно те чух да отправяш молитва към Паладин, а после всичко потъна в мрак. Не можех да помръдна, мечът падна от ръката ми. След това…
Ала Кризания не го слушаше. Тя изтича обратно до мястото, където лежеше Рейстлин и отново коленичи до него. Издигна медальона и докосна с пръсти шията на магьосника през гънките на черната роба, за да провери дали има пулс. Облекчено стисна клепачи и произнесе едва чута благодарствена молитва към Паладин.
— Жив е! — прошепна. — Но тогава какво му има?
— Какво му има? — повтори разтревожено Карамон. — Не виждам…
Внезапно обладана от вина, Кризания набързо му описа състоянието на магьосника. Войнът сви рамене:
— Изтощен е от действието на магията — обясни той безизразно. — А и не забравяй, че още преди това вече е бил твърде слаб, поне така ми каза ти. Близостта на боговете или нещо подобно. — Поклати глава. — И друг път се е случвало. Когато за пръв път му се наложи да използва драконовата сфера, му трябваха дни за да се възстанови. Носил съм го на ръце… — Изведнъж той притихна, загледан в нищото със спокойно и мрачно лице: — Не можем да направим много за него. Трябва да почива.
Замълча, след което попита тихо:
— Лейди Кризания, можеш ли да ме излекуваш?
Лицето на жената пламна от срам.
— Страхувам се… страхувам се, че не — отвърна тя смутено. — Навярно заклинанието ми те е ослепило.
В спомените й още веднъж се мярна образът на огромния войн с окървавен меч в ръка — готов да убие собствения си близнак, готов да убие и нея, ако му се изпречи на пътя.
— Съжалявам — произнесе тихо. Чувстваше се толкова уморена и й беше така студено, че почти усещаше как започва да се разболява. — Бях отчаяна и… изплашена, Карамон. Не се тревожи. Действието на Магията ще отслабне с времето.
Войнът въздъхна.
— Разбирам. Къде се намираме? Каза, че имаме някаква светлина.
— Да. Медальонът още е в мен.
— Огледай се. Искам да знам къде сме. Опиши ми какво виждаш.
— Но Рейстлин…
— Ще се оправи! — отсече сурово и заповедно Карамон. — Ела близо до мен. Чуваш ли? Животът ни… неговият живот… може би зависи от това какво ще предприемем сега. Опиши ми къде сме!
Кризания си наложи отново да се вгледа в заобикалящия ги мрак, а заедно с това страхът й отново се завърна с пълна сила. Тя неохотно се отдели от магьосника и седна до война.
— Аз… Не зная — каза неуверено, като все така държеше сияещия медальон над главата си. — Не успявам да разгледам добре отвъд кръга на светлината. Струва ми се, че вече съм била тук, но не мога да го свържа с никой спомен. Навсякъде се виждат строшени и овъглени мебели. Има и много разхвърляни книги. И голямо дървено писалище — облегнал си се на него. Изглежда само то е оцеляло. Украсено е с всевъзможни създания и също ми изглежда познато. — Тя замълча объркано. — Красиво е.
Карамон опипа пода под себе си:
— Килим. Върху камък.
— Да, подът е покрит с килим, или поне е било килим. Сега е разкъсан и изглежда така, сякаш някой го е дъвкал…
Кризания задавено възкликна, когато една мрачна сянка избяга извън обсега на светлината.
— Какво? — попита остро войнът.
— Очевидно онова, което е гризало килима — отвърна жената с нервен смях. — Плъхове. — Тя си наложи да продължи: — Има огнище, но не са го използвали от години, пълно е с паяжини. Всъщност всичко наоколо е покрито с паяжини.
Мисълта за спускащи се от тавана паяци и тичащи наоколо плъхове я накара да преглътне и да събере разкъсаните краища на бялата си роба. Зейналото черно гърло на огнището й бе напомнило колко студено й беше всъщност.
Карамон явно усети как тялото й започна да трепери, защото се усмихна безрадостно и потърси ръката й. После я потупа и произнесе с ужасяващо спокоен глас:
— Лейди Кризания, ако всичко, срещу което сме изправени, са просто някакви си плъхове и паяци, можем да се поздравим, повярвай ми.
Тя си спомни за ужасения крясък, който я бе събудил. А Карамон дори не можеше да вижда! Огледа се подозрително:
— Какво тогава? Сигурно си чул или доловил нещо?
— Доловил — повтори тихо войнът. — Да, долових е точната дума. Тук има разни неща, Кризания. Ужасни неща. Усещам как се взират в нас. Усещам омразата им. Където и да сме попаднали, ние сме натрапници. Не чувстваш ли същото?
Жената се втренчи в мрака. Значи наистина някой бе отвърнал на погледа й. Сега, щом Карамон бе заговорил на тази тема, трябваше да признае, че там наоколо имаше нещо. Или, както той бе казал, неща.
Колкото по-дълго се вглеждаше и съсредоточаваше върху тях, толкова по-реални й се струваха. И макар да не можеше да ги види, знаеше, че чакат — точно на границата на кръга от светлина. Омразата им бе силна, но по-лошото бе, че злото просто протичаше смразяващо навсякъде около нея. Беше същото като… като…
Кризания затаи дъх.
— Какво? — попита отново войнът и се опита да стане.
— Шшш — тя стисна здраво ръката му. — Нищо. Просто… зная къде сме.
Той не отговори, но ослепените му очи се обърнаха въпросително по посока на гласа й.
— Кулата на Върховното чародейство в Палантас! — прошепна Кризания.
— Там, където живее Рейстлин? — Карамон звучеше облекчено.
— Да… не — тя безпомощно вдигна рамене. — Изглежда така, сякаш никой не е живял тук от поне сто години и… Именно! Той спомена, че ще ме вземе със себе си на „място и време, където няма свещенослужители“! Сигурно сме някъде в годините между Катастрофата и войната. Преди…
— Преди да се върне и да заяви правата си над Кулата — довърши мрачно Карамон. — А това означава, че над Кулата все още тегне проклятие, лейди Кризания. Означава, че се намираме на единственото място в Крин, където злото е в пълното си владение, най-ужасяващото в целия свят. Там, където никой смъртен не би посмял да стъпи, пазено от Дъбравата Шойкан и бог знае още от кой. Довел ни е право тук, в самото сърце на проблема!
Изведнъж тя съзря как в периферията на обръча от светлина заплуваха бледи лица, сякаш призовани от гласа на Карамон. Безплътни мъртвешки глави, олюляващи се във въздуха с отворени, жадни за топла кръв усти.
— Карамон, виждам ги! — каза тя задъхано, като се сви в огромния мъж. — Виждам лицата им!
— Усещах ръцете им — отвърна войнът. Той също трепереше. Ръката му я обгърна и я притисна близо до себе си. — После ме нападнаха. Докосването им е смразяващо. Точно тогава сигурно си ме чула да викам.
— Но защо досега не ги виждах? Какво ги спира.
— Причината е в теб. Ти си свещенослужител на Паладин. Това са създания, породени от злото и отгледани в проклятие. Но не могат да ти сторят нищо.
Кризания погледна медальона в ръката си. Светлината все така струеше от него, ала сега й се стори, че сякаш е започнала да намалява. С чувство за вина си спомни за свещенослужителя елф Лоралон и отказа си да го придружи. Думите му отекнаха още веднъж в съзнанието й: „Следващият път, когато видиш истината, ще бъдеш заслепена от мрака…“
— Вярно е, аз съм свещенослужител — произнесе жената тихо, като се стараеше да не се поддава на напиращото отчаяние. — Ала вярата ми е… несъвършена. Тези създания долавят съмненията и слабостта ми. Може би някой достатъчно силен, като Елистан, би могъл да се изправи срещу тях. Но не и аз. — Сиянието отслабна застрашително. — Светлината ми изчезва, Карамон — каза тя след секунда. Мъртвешките лица незабавно последваха мрака в настъплението му и се приближиха още повече. — Какво да правим?
— Какво, според теб! Нямам меч! И не мога да виждам! — изкрещя от безсилие войнът със стиснат юмрук.
— Тихо! — заповяда му Кризания, без да откъсва очи от бледото сияние на олюляващите се лица. — Струва ми се, че стават по-силни, когато говориш по този начин! Сигурно се хранят от страха ни. Поне Даламар твърдеше, че онези в Дъбравата правят така.
Карамон си пое дълбоко въздух. Потеше се обилно и вече започваше да трепери неудържимо.
— Трябва да се опитаме да събудим Рейстлин — настоя жената.
— Няма смисъл! — прошепна през тракащите си зъби войнът. — Знам какво ни…
— Но се налага да опитаме! — каза твърдо тя, макар също да трепереше и да се смразяваше от страх само при мисълта, че ще й се наложи да извърви няколкото стъпки под ужасяващите погледи на създанията.
— Бъди предпазлива, движи се бавно — предупреди я Карамон преди да я пусне.
Като държеше медальона възможно най-високо, без да откъсва очи от тъмнината, Кризания запълзя към Рейстлин. Сложи ръка върху облеченото в черно рамо на мага.
— Рейстлин! — повика съвсем тихо и го разтърси. — Рейстлин!
Никакъв отговор. Със същия успех можеше да опита да възкреси труп. Мисълта я накара да хвърли един поглед към неясните очертания на лицата. Щяха ли да убият магьосника? В края на краищата, той все още не съществуваше в това време. „Господарят на миналото и настоящето“ тепърва трябваше да се завърне, за да предяви претенции към собствеността си — към тази Кула.
Или вече го беше направил?
Кризания отново го повика, а очите й не се отделяха от тези на неумрелите, които се бяха приближили заедно със замирането на крехката светлинка в ръката й.
— Фистандантилус! — извика отчаяно.
— Да! — обади се Карамон, който очевидно бе разбрал. — Те знаят това име! Какво става? Чувствам някаква промяна…
— Спряха — отвърна тя, без да смее да си поеме дъх. — Сега само го наблюдават.
— Веднага се връщай! — нареди войнът полуизправен. — Дръпни се от него. Веднага отдалечи светлината! Позволи им да го видят такъв, какъвто съществува в техния мрак!
— Не! — възпротиви се гневно жената. — Да не си полудял! Веднага щом го оставя, ще се нахвърлят върху него…
— Това е единственият ни шанс!
Внезапно Карамон се хвърли към нея и успя да я хване неподготвена. Сграбчи я със силните си ръце и безмилостно я изтегли обратно през пода. Сетне се стовари отгоре й с цялата си тежест и почти напълно я лиши от способността да диша свободно.
— Карамон! — произнесе с усилие Кризания. — Те ще го убият! Не… — забори се отчаяно, ала войнът не й позволяваше да помръдне.
Медальонът мъждукаше все по-слабо. С огромно усилие на волята успя да се извърти така, че да вижда тялото на Рейстлин. Сега магьосникът се намираше изцяло извън кръга светлина.
— Рейстлин! — изпищя тя. — Не! Пусни ме, Карамон! Вече са съвсем близо до…
Войнът сякаш не я чуваше. Върху лицето му се бе изписала силна душевна болка, ала въпреки това в изражението му имаше мрачна решителност — слепите му очи просто се взираха в нея. Усещаше изстиналото му тяло, стегнатите във възли трептящи мускули…
Налагаше се да направи още една магия срещу него! Думите вече излизаха от устата й, когато тъмнината в помещението се раздра от остър вик на болка.
— Паладин, помогни ми! — помоли се тя.
Не последва каквото и да било.
Направи още един опит да се освободи от хватката на Карамон, ала знаеше, че е безполезно. А сега очевидно дори собственият й бог я бе изоставил. Тя зарида от безсилие и като ругаеше Карамон, загледа онова, което се случваше.
Бледите проблясващи сенки вече бяха наобиколили Рейстлин. Виждаше го единствено, защото бе осветен от адската аура на отвратителните им разложени форми. Когато мъртвешките създания положиха ръце върху него, от гърлото й се изтръгна нисък стон.
Рейстлин запищя. Тялото му се затресе от ужасяващи спазми.
Без съмнение и Карамон чу виковете на брат си. Лицето му беше пребледняло.
— Пусни ме! — каза умолително Кризания.
Ала макар студената пот да се лееше на ручеи по челото му, войнът поклати твърдо глава и я притисна още по-здраво към пода.
Рейстлин изпищя повторно. Карамон потрепери и жената усети как мускулите му се отпуснаха. Захвърли медальона, за да стисне юмруци и да го удари. Веднага щом го направи, украшението угасна съвсем и ги остави в непрогледна тъмнина. Тялото на война изведнъж се отдели от нейното. Дрезгавите му викове се преплетоха с писъците на брат му.
Кризания се изправи замаяно в седнало положение и заопипва пода с разтуптяно сърце.
Нечие лице се приближи до нейното. Хвърли бърз поглед към него, без да престава да търси медальона, уверена, че принадлежи на Карамон…
Но не беше той. В непосредствена близост до нея се олюляваше едно от мъртвешките създания.
— Не! — прошепна изнемощяло, неспособна да помръдне.
Усещаше как животът бързо напуска ръцете, тялото й, самата й същност. Безплътните пръсти я сграбчиха и я приближиха към себе си. Безкръвните устни се разтвориха в търсеща целувка, жадни за топлина.
— Палади… — започна да се моли Кризания в същия миг, в който почувства как душата й се засмуква от мъртвешкото докосване.
Сетне отнякъде много далече до ушите й достигна неясен слаб напев на магически фрази. Наоколо избухна светлина. Носещото се само на няколко сантиметра от нея лице изчезна с писък, а ледените ръце я изпуснаха. Разнесе се парлив мирис на сяра.
— Ширак!
Ярката светлина бе изчезнала. Стаята се изпълни с меко сияние.
Кризания се изправи и седна.
— Рейстлин! — прошепна тя с благодарност. Запълзя на четири крака през почернелия под към магьосника, чиито гърди се повдигаха тежко и ясно доловимо. Едната му ръка почиваше върху жезъла на Магиус. От инкрустираната в златна драконова лапа кристална топка на върха му струеше светлина.
— Рейстлин! Добре ли си?
Кризания коленичи до него и се вгледа в слабото му пребледняло лице. Уморените му очи я гледаха. Той кимна бавно. После се протегна и я придърпа към себе си. Погали черните й коси. Долавяше пулса му, а странната топлина, която почувства, внезапна я накара да забрави пронизващия студ.
— Не се страхувай — прошепна успокоително магьосникът, доловил трепването й. — Няма да ни направят нищо. Вече са ме виждали, а сега ме разпознаха. Не ти сториха зло, нали?
Тя не успя да проговори и вместо това просто поклати глава. Магьосникът въздъхна. Кризания се отпусна в обятията му със затворени очи.
Сетне, когато ръката му отново мина през косите й, тя усети как тялото му се напрегна. Едва ли не гневно, той я стисна за раменете и я отдалечи от себе си:
— Разкажи ми какво се случи! — заповяда със слаб глас.
— Събудих се… тук — заекна тя. Ужасът от преживяното и топлият допир до тялото му я бяха объркали напълно. Когато обаче видя завръщането на студенината и нетърпението в очите на Рейстлин, жената се стегна и продължи уверено: — Чух Карамон да вика…
Очите на мага се разтвориха широко:
— Брат ми? — попита сепнато. — Значи заклинанието е довело и него? Учудвам се, че все още съм жив. Къде е? — Главата му се повдигна и той уморено се вгледа в проснатия в безсъзнание войн. — Какво се е случило?
— Аз… Наложи се да направя магия. Ослепял е — отвърна Кризания изчервена. — Не исках да го нараня, случи се точно когато той опита да те у-убие… в Истар, точно преди Катастрофата…
— Ослепила си го! Паладине… ослепила си него? — избухна в смях Рейстлин. Звукът отекна в помещението и накара жената да се свие от страх.
Магьосникът се задави от собствения си смях и започна да кашля мъчително, като се бореше за глътка въздух.
Кризания безпомощно изчака пристъпът да отмине, додето магът отново легна успокоено по гръб.
— Продължавай — прошепна раздразнено той.
— Чувах го да крещи, но не виждах нищо. С помощта на медальона разпръснах сенките и го открих, но веднага… разбрах, че е ослепен. Открих и теб. Беше изгубил съзнание. Не успяхме да те събудим. Карамон ме накара да му опиша къде се намираме, след което видях — тя потрепери, — видях тези… тези ужасни…
— Продължавай — настоя Рейстлин.
Жената пое дълбоко дъх.
— После светлината от медальона започна да отслабва…
Той кимна.
— … и тези… неща се приближиха до нас. Повиках те, като използвах името Фистандантилус. За момент това ги накара да спрат. Тогава — сега вече напълно бе превъзмогнала страха си и в гласа й се долавяше гняв — брат ти ме сграбчи ме хвърли на пода, като не преставаше да крещи да им позволя да те видят такъв, какъвто си в техния мрак! Когато светлината на Паладин престана да те огрява, създанията… — Тя скри лице в шепи, разтърсена от отекващия спомен за ужасения писък на магьосника.
— Брат ми е казал това? — поинтересува се меко Рейстлин след минутка размисъл.
Кризания отмести ръце, объркана от смесицата на възхищение и изумление в гласа му.
— Да — отвърна студено. — Защо?
— Просто е спасил живота на всички ни — отбеляза язвително Рейстлин. — Колкото и да е странно, този път на дангалака му е хрумнала блестяща идея.
Страховитият му смях за пореден път прерасна в безсилна кашлица. Кризания понечи да му помогне, но замръзна, възпряна от яростния поглед, който той й хвърли, независимо от ужасната болка, която очевидно изпитваше. Сетне магьосникът се наведе настрана и повърна.
Когато отново легна по гръб, на устните му бе разцъфнала кръв, а ръцете му потрепваха конвулсивно. Дишаше плитко и учестено. От време на време тялото му се разтърсваше от спазматично кашляне.
Жената се взираше безпомощно в него:
— Веднъж ми каза, че боговете не могат да излекуват подобно страдание. Но ти умираш, Рейстлин! Няма ли поне нещо, което да направя за теб? — попита го внимателно, без да смее да го докосне.
Той кимна, ала в продължение на минута не успяваше да проговори или да помръдне. Най-накрая с очевидно усилие вдигна ръка от студения под и й даде знак да се приближи. Кризания се наведе. Пръстите му се плъзнаха по бузата й. Усещаше горещия му дъх.
— Вода! — процеди Рейстлин. Даде си сметка, че го е разбрала единствено по помръдването на окървавените устни. — Една магическа отвара може… да ме спаси. — Ръката му безсилно посегна към единия от джобовете на робата. — И… и топлина, огън!… Вече… нямам… силата да…
Тя кимна, за да му покаже, че го е разбрала.
— Карамон? — оформиха устните му.
— Тези… тези неща го нападнаха — каза жената и погледна към неподвижното тяло на война. — Не съм сигурна дали е още жив.
— Нуждаем се от него! Трябва… да… го излекуваш! — магьосникът не успя да продължи. Сега просто лежеше задъхано. Очите му се затвориха.
Кризания преглътна и се разтрепери по-силно:
— Си-сигурен ли си? — поколеба се тя. — Той се опита да те убие…
Рейстлин се усмихна и поклати глава. Качулката на черната му роба прошумоля нежно при това движение. Той отвори очи и се вгледа в нея. Стори й се, че може да надникне някъде много дълбоко в кафявата им бездна. Сега огънят в мага гореше съвсем слабо и това придаваше особена топлина на взора му, топлина, съвсем различна от яростния огън, който дотогава бе виждала да гори там.
— Кризания — произнесе Рейстлин като въздишка. — Сега…, ще изгубя съзнание… Ще бъдеш… съвсем сама… на това… мрачно място… Брат ми… може… да ти помогне… Топлина… — Очите му отново се склопиха, ала ръцете му затегнаха хватката си, сякаш със сетни усилия се стараеше да се задържи в реалността. Магьосникът положи чудовищно усилие да я погледне. — Не напускай тази стая! — изговори и зениците му се обърнаха.
„Ще бъдеш съвсем сама!“ Кризания се огледа ужасено, задушена от страх. Вода! Топлина! Как щеше да се справи? В тази стая на злото!
— Рейстлин! — извика умолително, като сграбчи крехката му десница и притисна буза в нея. — Рейстлин, моля те, не ме оставяй! — прошепна, потръпвайки от студения допир на плътта му. — Не мога да го направя! Нямам силата! Не мога да създам вода от прахта!
Очите на Рейстлин се отвориха. Бяха почти толкова мрачни, колкото и мястото, на което бяха попаднали. Пръстът му бавно се протегна и отново прокара линия надолу по бузата й. После ръката му се отпусна настрани за последно.
Кризания несъзнателно посегна към бузата си, зачудена какво ли е искал да каже. Със сигурност не бе опитал да я погали. Поне това можеше да каже убедено, съдейки по настоятелния поглед в очите му. Но тогава какво? Кожата й гореше от докосването му… спомените започваха да се завръщат…
И ето, че разбра.
„Не мога да създам вода от прахта…“
— Сълзите ми! — произнесе тихо.
Глава 2
Докато седеше съвсем сама в мразовитата стая, коленичила до неподвижното тяло на Рейстлин, загледана към проснатия наблизо Карамон, Кризания внезапно почувства завист и към двамата. Колко по-лесно щеше да бъде, помисли си тя, ако и тя изпаднеше в безсъзнание и позволеше на тъмнината да я обгърне! Злото, обитаващо това място — побягнало от гласа на магьосника — вече започваше да възвръща отнетите си позиции. Чувстваше втренчените в нея погледи, които продължаваха да стоят на разстояние единствено заради светлината от жезъла на Магиус. Дори и в несвяст, собственикът му все така не отделяше ръката си от него.
Жената внимателно освободи дланта на Рейстлин и я остави да легне на гърдите му. После се отпусна на пода с плътно стиснати устни и опита да преглътне напиращите сълзи.
— Сега той зависи изцяло от мен — произнесе сама на себе си, колкото да прогони звука от шепнещите гласове. — Неговата слабост срещу моята сила. Цял живот — продължи тя, като бършеше сълзите си и гледаше блещукащата в светлината на жезъла течност по пръстите си — съм се осланяла на силата в мен. И все пак никога досега не съм била истински силна. — Очите й се насочиха към магьосника. — Ето, че най-после опознах могъществото у този човек. И няма да позволя на никой или нищо да му го отнеме!
— Топлина — каза след миг. Трепереше толкова силно, че едва успяваше да се държи изправена. — Нуждае се от топлина. Всички се нуждаем от нея. — Въздъхна безпомощно. — Но как мога да му я дам! Ако бяхме в замъка Айсуол само молитвите ми щяха да бъдат достатъчни. Паладин щеше да ни се притече на помощ. Само че този мраз не идва от сняг или лед… Да, съвсем различно е. Замръзва духът, а не кръвта. На подобно място, вярата ми може единствено да ме поддържа жива, но не и да ни сгрее!
Кризания огледа неясно осветената стая и погледът й се спря върху сенчестите форми на разкъсаните завеси на прозореца. Бяха ушити от тежка коприна и със сигурност имаше достатъчно плат, с който и тримата да се увият. Искрицата надежда за миг я накара да се оживи, но почти незабавно бе отрезвена от мисълта за разстоянието до завесите. В действителност бяха толкова далеч от нея, че едва ги различаваше извън светлината на жезъла.
— Ще трябва да отида до там — изрече на висок глас. — В сенките! — Сърцето й примираше от ужас, а вярата й за пореден път бе готова да я изостави. — Тогава ще помоля Паладин за помощ.
Очите й се насочиха към помръкналия медальон, захвърлен на пода. Наведе се да го вдигне, но за момент скръбно се поколеба при спомена за това как светлината на украшението бе помръкнала при допира със злото.
Още веднъж си помисли за Лоралон, великия елфически свещенослужител, който бе дошъл да я отведе точно преди Катастрофата. Беше му отказала, с риск за живота си бе избрала да изслуша думите на Главния свещеник — думи, които предизвикаха яростта на боговете. Нима Паладин бе разгневен? Нима в яда си бе изоставил нея така, както според мнозина бе изоставил Крин и бе осъдил Истар на неминуема гибел? Или божествената му ръка просто не можеше да проникне през многобройните пластове на злото, населило прокълнатата Кула?
Объркана и изплашена от мислите си, Кризания вдигна медальона. Блясъкът му бе изчезнал напълно. От него нямаше никаква полза, беше просто парче студена платина. Застанала в средата на помещението, стиснала украшението в ръка и с тракащи зъби, жената пое дълбоко дъх и се насили да направи крачка към прозореца.
— Ако не го сторя — измърмори през изсъхналите си устни, — така или иначе ще умра от студ. Всички ще умрем — добави, като се извърна, за да погледне двамата братя.
Наистина, Рейстлин бе добре увит в черните си одежди, ала тя ясно си спомняше вледенените му ръце. Колкото до Карамон, той все още носеше дрехите си от гладиаторските игри — златна ризница и обикновена набедрена препаска.
Тя вдигна високо брадичка и отправи предизвикателен взор към пълзящия, шепнещ мрак пред себе си. После уверено тръгна напред и напусна защитния кръг, образуван от светлината на жезъла.
Почти в същия миг тъмнината сякаш оживя! Шепотът я връхлетя още по-силен и за свой ужас Кризания откри, че сега разбира думите!
Почувства как нечии ледени пръсти пролазиха по кожата й. Допирът я накара да отскочи ужасено и да се свие, неспособна да помръдне. Нищо! Нямаше никой, макар отвратителната любовна песен да продължаваше да звучи в ушите й.
— Не! — произнесе гневно тя. — Ще продължа! Зли създания, не ще ме спрете! Аз съм свещенослужител на Паладин! Дори и моят бог да ме е изоставил, това няма да ме накара да се откажа от вярата си!
Вдигна глава и просто тръгна напред към прозореца. Съскането на шепота зазвуча двойно по-силно, разнесоха се смехове, ала нищо не я докосна, нищо не посмя да я нарани. Най-сетне, сигурна, че кратката й разходка е продължила с часове, тя достигна до завесите.
Улови се за тях с премалели нозе и рязко ги дръпна с надежда пред очите й да се разкрият нощните светлини на Палантас. Някъде там навън, не спираше да си повтаря тя, има и други живи същества, трябва да има поне някой.
Ала макар да притискаше лице към стъклото, не успяваше да види каквото и да е. Пророчеството тепърва трябваше да се сбъдне. Рейстлин — като господар на миналото и настоящето — все още не се бе завърнал, за да обяви Кулата за своя, както се предполагаше, че трябва да се случи някъде в бъдещето. Кулата си оставаше в плен на непроницаемия мрак и надвисналата черна мъгла. Дори и светлините на прекрасния град Палантас да бяха някъде там, тя не можеше да ги види.
Кризания въздъхна мрачно, хвана по-здраво една от завесите и дръпна силно. Зашиващата материя поддаде незабавно и се изля отгоре й като истински водопад от прашен брокат. Жената с благодарност уви тежкия плат около раменете си и се сгуши в топлината му.
Зае се несръчно и с другата завеса, след което я повлече заедно със себе си през стаята, като се вслушваше тревожно в драскащите звуци от нахвърляните обгорели парчетии, които коприненият шлейф преобръщаше по пътя си.
Магическата светлина на жезъла я водеше към себе си. Когато най-сетне се озова в безопасност, тя се строполи на пода, разтреперана от изтощението и изпитания ужас.
До този момент дори не бе обърнала внимание колко уморена беше в действителност. Сигурно не беше спала няколко поредни нощи, още откакто бе започнала бурята в Истар. Ала ето, че започваше да се затопля и изкушението да се увие в тежката коприна и да заспи непробудно ставаше все по-неустоимо.
— Престани! — нареди си строго.
Насили се да се изправи и затегли завесата към Карамон. Коленичи до него и го зави грижливо чак до раменете. Широкият му гръден кош бе неподвижен, дишаше едва-едва. Пулсът му бе бавен и неравномерен. Чак тогава забеляза следите по врата му — смъртно бели, като от безплътни устни.
Мъртвешкото лице още един път изникна в съзнанието й. Кризания потрепери и тръсна глава, за да прогони видението, след което се уви по-добре в завесата и постави длан върху челото на война:
— Паладин — отправи тиха молитва тя, — ако си се отвърнал от своя свещенослужител в гнева си, моля те да разбереш, че всичко, което тя стори, бе в твое име. Пресегни се през ужасния мрак, който ни дели и излекувай този мъж! Ако пътят му не е свършил, ако все още има нещо, което трябва да постигне по време на дадения му живот, умолявам те, изцери го. Ако пък това е волята ти, вземи душата му с внимателни ръце и му помогни да се приюти във вечността…
Кризания не успя да продължи. Беше на края на силите си. Уморена, изтощена до дъното на душата си от страховете и вътрешните си борби, тя скри лице в шепи и заплака с горчивите ридания на човек, който е изгубил всяка надежда.
Ала ето, че нечия ръка я докосна. Топла и силна ръка.
— Хайде, хайде, Тика — каза един дълбок сънен глас. — Ще се оправя, не плачи.
Жената вдигна обляното си в сълзи лице, за да види как гърдите на Карамон се повдигат и спадат. Сега войнът не изглеждаше толкова блед и следите по врата му започваха да изчезват. Той я потупа успокоително и се усмихна:
— Просто лош сън, Тика — промърмори братът на Рейстлин. — До сутринта… ще го забравиш…
Карамон придърпа завесата към брадичката си, прозя се широко и се обърна на другата страна, за да потъне в дълбок, спокоен сън.
Беше твърде уморена, за да отправя благодарности към когото и да било. Стоеше и го наблюдаваше. Сетне нещо привлече вниманието й… звук от капеща вода! Кризания се обърна и за пръв път забеляза, че на ръба на писалището стои стъклена кана с вода. Източеното гърло бе счупено и каната лежеше настрани. Очевидно бе стояла празна твърде дълго, а разпиляната по пода течност навярно се бе изпарила преди повече от сто години, ала по всичко личеше, че сега отново бе пълна. Водата изтичаше от нея бавно — капка по капка, блестяща в светлината на жезъла.
Тя протегна ръка, за да улови част от капките и колебливо доближи длан до устните си.
— Вода! — произнесе съвсем тихо.
Вкусът й бе някак горчив, дори солен, но й се струваше най-вкусното нещо, което някога бе опитвала. Насили умореното си тяло, отля още от водата в шепата си, след което жадно отпи. Изправи каната и невярващо забеляза как съдържанието й нараства отново, за да запълни онова, което бе изпила.
Сега вече почувства в себе си сили да благодари на Паладин с думи, които извираха от дълбините на душата й и които едва ли бе намирала дотогава. Страхът й от тъмнината и блуждаещите из нея създания изчезна напълно. Нейният бог не я бе изоставил — все още бе край нея, макар че може би наистина го бе разочаровала.
Освободена от ужасите си, тя хвърли последен поглед към Карамон и като видя, че спи спокойно, му обърна гръб и отиде до неподвижното тяло на неговия брат. Устните на магьосника бяха посинели от студ.
Легна до него с ясното съзнание, че топлината от телата им ще ги сгрее по-добре от всичко друго. Внимателно уви завесата около Рейстлин и себе си, положи глава на рамото му, затвори очи и позволи на мрака да я обгърне.
Глава 3
— Тя го нарече Рейстлин!
— Но после и… „Фистандантилус“?
— От къде можем да бъдем сигурни? Нещо не е както трябва! Този не дойде от Дъбравата, както беше предсказано. Не дойде в блясъка на своята мощ! А другите с него? Трябваше да бъде сам!
— И все пак, чувстваш ли магията му? Не бих посмял да го предизвикам…
— Дори и за толкова голяма награда?
— Мирисът на кръв те подлудява! Ако това е той и открие, че си посегнал на избраниците му, ще те запрати право във вечния мрак, където ще сънуваш топла кръв, без никога да я вкусиш!
— А ако не е той? И се провалим? Когато Тя се появи в гнева си, участта, която току-що ми описа, ще ми се стори далеч по-приемлива!
Мълчание. И после:
— Има един начин да проверим.
— Опасно е. Той е твърде слаб, това може да го погуби.
— Трябва да узнаем! По-добре той да умре, отколкото да не изпълним задължението си към Нейно Мрачно Величество.
— Да… Смъртта му би могла да бъде обяснена… не и живота.
Когато нечии пръсти проникнаха като ледени върхове през пластовете на безсъзнателното състояние, в което се намираше, мозъкът му се сгърчи от изгаряща болка. Рейстлин положи усилия и за миг успя да се пребори с налитащата мъгла от нарастващо изтощение. Отвори очи и задъхано погледна право в изпълнените с бездънен мрак очни ябълки на олюляващите се мъртвешки лица, надвесени над него. Ръцете на създанията докосваха гърдите му.
Трябваше му само секунда, за да осъзнае какво търсят. Мисълта го ужаси.
— Не — произнесе, останал без въздух. — Няма да мина отново през това!
— Ще минеш, трябва да знаем! — отговориха те.
Разгневен от безцеремонните им действия, Рейстлин изръмжа горчиво проклятие и направи опит да вдигне вдървените си ръце, за да се пребори със смъртоносната им прегръдка. Напълно безполезно. Мускулите му просто отказаха да се подчинят.
Яростта и болката, и безсилието изтръгнаха от него писък, който не можа да чуе никой, дори самият той. Пръстите уловиха нещо, болката се усили до непоносимост и той потъна — не в тъмнина, а в спомените си.
В Учебната зала, където седмината послушници работеха същата сутрин, нямаше прозорци. Достъпът на слънчева светлина бе изрично забранен. Не се допускаше дори светлината на двете луни — сребърната и червената. Колкото до третата, черната луна, присъствието й така или иначе се усещаше както в помещението, така и навсякъде другаде из Крин, без да се налага някой да я вижда.
Залата беше осветена от дебели восъчни свещи в сребърни светилници, поставени на масата. Това позволяваше на послушниците да ги разнасят със себе си, докато учеха. Помещението бе единственото в целия замък на великия Фистандантилус, където горяха свещи. Навсякъде другаде се използваха сфери, заредени с магия за вечна светлина — можеха да се забележат къде ли не — носещи се леко във въздуха и разпръскващи мрачната атмосфера, която сякаш завинаги бе обгърнала с потайността си укреплението. В Учебната зала нямаше сфери поради една-единствена основателна причина — внесена в помещението, светлината им моментално щеше да изтлее заради ефекта на блокиращата магия. Ето кое обясняваше необходимостта от свещи, както и постоянната грижа да се избегне нежеланото влияние на слънчевата и лунната светлина.
Шестима от послушниците седяха близо един до друг на една от масите. Някои разговаряха, а други учеха в мълчание. Седмият стоеше зад маса в далечния край на помещението. От време на време някой от шестимата вдигаше стеснителен поглед към този самотник и почти веднага бързаше да го сведе, тъй като изглеждаше така, сякаш седмият послушник неизменно се взира към тях.
Самият той намираше ситуацията по-скоро за забавна. По лицето му плъзна едва забележима усмивка. Откъдето и да го погледнеше, Рейстлин не бе имал кой знае колко поводи за веселие през няколкото месеца от престоя си в замъка на Фистандантилус. Дните зад тези стени минаваха бавно. Е, разбира се, беше се оказало съвсем елементарно да поддържа илюзията, за да не позволи на архимагьосника да прозре истинската му самоличност, за да прикрие действителните си възможности и да се превърне в един от групата на глупците, които се надяваха да заслужат доверието на Фистандантилус и да станат негови ученици.
Способността да заблуждава околните с дребни фокуси бе в кръвта му. Всъщност даже се забавляваше от приятното предизвикателство винаги да бъде на крачка пред тях, винаги да ги държи в напрежение. Харесваше му и играта с Фистандантилус. Усещаше, че го наблюдава внимателно. И знаеше съвсем точно какво си мисли великият магьосник — кой беше всъщност този послушник? Откъде взимаше силите, които очевидно горяха някъде дълбоко в него и все пак не можеха да бъдат разбрани?
Понякога даже почти долавяше как Фистандантилус разглежда лицето му, сякаш се чуди дали не го е виждал някъде…
Да, Рейстлин се забавляваше. Ето защо бе доста изненадан, че все пак се е натъкнал на нещо, което в миналото не му бе доставяло голямо удоволствие, най-неприятната част от спомените му — училищните дни.
Лукавият — така го бяха наричали помежду си послушниците в школата на стария му Учител. Не го харесваха и не му се доверяваха. Дори Учителят се страхуваше от него. Младостта на Рейстлин бе преминала твърде безрадостно. Единственият човек, който го приемаше такъв, какъвто е, бе собственият му брат близнак, Карамон, чиято любов бе до такава степен покровителствена и задушаваща, че понякога омразата на съучениците му се струваше далеч по-приемлива.
А сега, въпреки че презираше тези нещастници, чието единствено желание бе да се подмажат на своя господар, само за да може той накрая да убие един от тях, макар да се наслаждаваше на възможността да си играе и да им доказва превъзходството си, понякога, особено през дългите самотни нощи, Рейстлин усещаше жегване, когато до ушите му долитаха ехтящите звуци от техните разговори или смехове…
Той сърдито си напомни, че всичко това е много далеч от истинските му притеснения. Трябваше да постигне далеч повече. Налагаше се да поддържа концентрацията си, да пести сили. Защото днес бе денят, в който Фистандантилус щеше да избере своя ученик.
„Вие шестимата ще живеете — помисли си Рейстлин. — Всички до един ще си тръгнете от тук и ще ме мразите до края на дните си, без да подозирате, че някой от вас ми дължи живота си!“
Вратата на Учебната зала се отвори със скърцане, което накара шестте облечени в черни роби фигури да трепнат едновременно. Загледан с изкривена усмивка към тях, Рейстлин забеляза как посивялото лице на мъжа, застанал в рамката на вратата, също се набръчква от презрение.
Стъкленият поглед на магьосника обходи всяко лице, докато послушниците нервно свеждаха очи, за да се скрият зад черните си качулки, а ръцете им несъзнателно посягаха към измамната сигурност на магическите компоненти пред тях.
Най-сетне Фистандантилус се обърна и към седмия послушник на отдалечената маса. Рейстлин отвърна на взора му, без дори да помръдне — всъщност кривата му усмивка стана дори по-широка и подигравателна. Веждите на архимагьосника се свъсиха и той ядосано затръшна вратата. Шестимата послушници стреснато вдигнаха глави.
Старецът отиде с провлачена крачка до креслото си и ставите му осезателно изпукаха, докато облегнат на жезъла си се отпусна в него. Съсухрената му ръка несъзнателно се повдигна и улови тежкия медальон, който носеше, а очите му още веднъж огледаха всеки от шестимата млади послушници. Беше странен медальон — един-единствен овален халцедон, инкрустиран в обикновен сребърен обков.
Послушниците често бяха обсъждали помежду си това украшение, без да имат ясната идея за какво точно служи в действителност. Фистандантилус го носеше винаги със себе си, така че очевидно бе ценно за него. Дори най-низшия измежду тях обаче, долавяше съвсем ясно могъщите защитни заклинания, с които бе предпазен медальонът. Но какво точно правеше? Предположенията се колебаеха между способността му да призовава нечисти създания от други измерения и осигуряването на директна връзка с Нейно Мрачно Величество.
Само един измежду послушниците знаеше отговора на този въпрос. Рейстлин. Но разбира се нямаше намерение да го споделя с когото и да било.
Изкривените пръсти на Фистандантилус отново потърсиха украшението и се сключиха около овалния камък, докато очите му гладно оглеждаха младежите. Стори му се, че магьосникът за миг облиза устни и това го изпълни с внезапен страх.
„Ами ако се проваля? По-силен е, отколкото си мислех! Най-могъщият, който някога се е раждал! Ами аз? Мога ли да се изправя срещу него? Ами ако…“
— Да започваме — произнесе Фистандантилус с дрезгав глас и се втренчи изпитателно в първия от шестимата.
Рейстлин бързо прогони всякакви мисли за неуспех. Цял живот се беше готвил за този момент. Провалът означаваше сигурна смърт. И преди се бе изправял лице в лице с опасността. Не беше толкова различно.
Един по един послушниците ставаха, разтваряха записките си и произнасяха предварително подготвените заклинания. Сега единствено блокиращата магия успяваше да опази Учебната зала непокътната. В противен случай ги грозяха опасности като експлодиращи нажежени топки, огнедишащи дракони и смъртоносни същества, призовани пищящи от обитаваните от тях измерения. Помещението си оставаше потънало в тишина, осветявано от несигурната светлина на свещите — чуваха се единствено напевите на младите магьосници и шумоленето на отгръщаните страници.
След като приключеше с изпитанието, всеки от послушниците заемаше отново мястото си. До този момент всички се представяха изключително добре. Това не беше учудващо. Фистандантилус допускаше до себе си само седем от най-изтъкнатите млади магове, които преди това бяха преминали през изтощителното Изпитание в Кулата на Върховното чародейство. А от тези седем, за да го провъзгласи за свой помощник, избираше винаги най-добрия.
Поне така предполагаха те.
Ръката на архимагьосника отново докосна халцедона. Очите му се обърнаха към Рейстлин:
— Твой ред е, момче — каза безизразно, макар в погледа му да се долавяха стаени отблясъци. Бръчките по челото му едва забележимо се вдълбаха, сякаш продължаваше да се опитва да си припомни къде е виждал лицето му.
Без ни най-малко да прикрива циничната си презрителна усмивка, Рейстлин се изправи. Сви рамене равнодушно и шумно захлопна книгата със заклинания. Останалите послушници се спогледаха мрачно. Фистандантилус се намръщи. Черните му очи продължаваха да блестят любопитно.
Започна да рецитира заклинанието по памет — думите се лееха свободно, произнасяше ги бързо и с лека насмешка. Съучениците му се размърдаха от неудобство при тази нагла демонстрация на умения, а в погледите им се четяха омраза и неприкрита завист. Колкото повече чуваше Фистандантилус, толкова по-ясно се забелязваха нетърпеливия глад и извратеното му желание за притежание, които едва не нарушиха концентрацията на Рейстлин.
Завърши заклинанието, без да изгуби необходимото за него състояние на ума и миг по-късно Учебната зала се обля в искрящи, многоцветни отблясъци, а надвисналото мълчание се разкъса от експлозия!
Усмивчицата от устните на архимагьосника изчезна напълно. Чуха се изумените викове на другите послушници.
— Как преодоля блокиращата магия? — попита заповедно Фистандантилус. — Що за странни сили притежаваш?
В отговор младият маг разтвори ръце. В дланите му лумнаха топки, съставени от синя и зелена светлина, толкова ярка, че никой не успя да погледне директно в тях. Сетне все така подигравателно плесна веднъж и пламъците изчезнаха.
Мълчанието и тишината отново връхлетяха Учебната зала с единствената разлика, че сега над всичко надвисна и страхът на присъстващите, когато Фистандантилус бавно стана от креслото. Яростта му бе толкова концентрирана, че около него се излъчваше ясно забележим ореол. Той пристъпи към седмия послушник.
Рейстлин дори не трепна. Просто проследи приближаването на архимагьосника.
— Как… — простърга гласът на стареца.
Очите му се сведоха към слабите ръце на младежа. Протегна се злобно и улови една от китките му.
Рейстлин за малко не извика от болка. Докосването на Фистандантилус бе студено като лед. Продължи да се усмихва, макар да си даваше сметка, че лицето му навярно се е изкривило като на смъртник.
— Искряща прах! — старецът грубо го дръпна след себе си към светлината на най-близката свещ, за да могат всички да видят ясно следите по дланите му. — Най-обикновен трик! А ти си просто поредният уличен измамник!
— Наистина, така изкарвам прехраната си — произнесе Рейстлин през зъби. — Стори ми се подходящо предизвикателство, предвид сбирщината от аматьори, кандидатстващи за твои помощници, Велики.
Хватката на архимагьосника се затегна. Младежът видя червени кръгове пред очите си, но отново не направи опит да се отдръпне. Нито да сведе поглед встрани. Сега, независимо от болката, която му причиняваше, магьосникът изглеждаше заинтригуван.
— Смяташ себе си за по-добър от тях? — запита едва ли не любезно, без да обръща внимание на сърдитото мърморене на послушниците.
Рейстлин не отговори веднага, изгубен сред фонтаните от болка:
— Знаеш, че е така! — процеди той.
Хватката около китката му продължи още цяла вечност. Някъде през пластовете ненаситен глад за момент се мярна нещо като страх, който тутакси угасна и Фистандантилус най-сетне пусна ръката му. Младежът сподавено улови китката си и почти падна в креслото с вик на облекчение. Започна да разтрива появилия се снежнобял отпечатък.
— Махайте се! — отсече Фистандантилус. Шестимата послушници се изправиха сред шумоленето на черните си роби. Рейстлин ги последва. — Ти остани — нареди хладно архимагьосникът.
Подчини се, като не преставаше да разтрива наранената си китка. Усещаше как постепенно топлината и животът започват да се завръщат в нея, докато, сподирени от учителя си, младежите се измъкваха един по един през вратата. След като останаха сами, Фистандантилус се обърна към новия си помощник:
— Съвсем скоро замъкът ще бъде само наш. Ела в подземието по тъмно. Подготвям експеримент, който изисква… присъствието ти.
Рейстлин проследи ужасено и очаровано как пръстите на магьосника отново посегнаха и се плъзнаха нежно по повърхността на халцедона. За момент думите сякаш бяха отлетели от устата му. Сетне разтегна устни в широка усмивка. Знаеше, че този път шегата щеше да е за негова сметка.
— Разчитайте на мен, Учителю — каза той.
Рейстлин лежеше прикован върху някаква каменна плоча дълбоко в подземията на замъка. Дори дебелите черни копринени дрехи не можеха да го предпазят от всепроникващия студ на това място. Той потрепери. Трудно му беше да прецени дали от студ, страх или вълнение.
Не виждаше Фистандантилус, но чуваше действията му съвсем ясно — шепотът на робата му, лекото почукване на жезъла върху пода, отгръщането на страниците на книгата със заклинания. Младежът се напрегна, като не преставаше да се преструва, че е изпаднал в транс от чародействата на архимагьосника. Моментът най-после бе настъпил.
В същия миг в полезрението му се появи и самият Фистандантилус. В очите на стареца все така гореше налудничавият глад, докато оглеждаше нетърпеливо жертвата си. Халцедонът леко се олюляваше на дългата си сребърна верига.
— Да — каза магьосникът, — ти си различен. По-умел и по-могъщ от всеки друг послушник, който съм имал досега.
— Какво ще правиш с мен? — попита дрезгаво Рейстлин. Отчаяната нотка в гласа му не бе съвсем престорена. Трябваше да знае как действа медальонът.
— Има ли някакво значение? — вдигна рамене Фистандантилус и постави длан върху гърдите му.
— Да… Дойдох тук в търсене на познание — отвърна младежът през стиснати зъби, за да надмогне отвращението от неприятното докосване. — Сега жаждата ми е дори по-голяма.
— Достойно за уважение — кимна старецът с изгубени в мрачните си мисли очи. Навярно вече преповтаряше наум заклинанието, предположи Рейстлин. — Възнамерявам да се вселя в тялото и ума ти. Фактът, че едновременно изпитваш нужда от познание и имаш вроден усет към Изкуството, те прави още по-ценен. Е, добре, ще ти разясня. Ето и последния ми урок, послушнико. Научи го добре…
Едва ли знаеш какво значи ужас пред настъпването на старостта, младежо. Колко ясно само си спомням своя първи живот и колко добре виждам чудовищното усещане за надигащ се гняв и безсилие пред осъзнаването, че аз… най-могъщият чародеец, раждан някога… съм хванат в капана на нещастието и старостта! Умът ми — о, той бе в отлично състояние! Наистина, макар и грохнал, бях по-жив и изпълнен с желание за живот от когато и да е! Но цялото ми могъщество, всички задълбочени познания щяха да бъдат изгубени, бяха на път да се превърнат в прах! Очакваха ме смъртта и червеите!
Тогава носех Червената роба…
Струва ти се странно, нали? Изненадан ли си? Приех Червената роба с ясното съзнание, че мога да постигна много, ако просто подходя хладнокръвно към живота. Човек учи далеч по-добре, ако избере пътя на неутралитета, без да му се налага да държи сметка за която и да е от двете страни. Получава възможност да черпи с пълни шепи от целия спектър на магията. Обърнах се за помощ към Гилиън, бога на Неутралитета, с молбата да ми позволи да остана в това измерение, за да науча още. Само че Богът на Книгата не можеше да ми помогне. Хората са негово дело. Нямаше нищо необичайно в това, веднъж осъзнал краткостта на живота си, да поискам повече. Посъветваха ме да се откажа и да приема съдбата си…
Фистандантилус сви рамене:
— В очите ти виждам разбиране, послушнико. В известен смисъл дори чувствам съжаление, че се налага да те унищожа. Може би двамата с теб щяхме да развием рядка форма на взаимно сътрудничество. Но стига разяснения. Избрах страната на мрака. Проклех червената луна и отправих молитва да ми бъде позволено да видя черната. Царицата на Мрака чу молбата ми. Така облякох Черната роба и се посветих в службата на нов господар. В замяна позволих да ме отведат в нейното измерение. Виждал съм бъдещето. Преживял съм миналото. Царицата ми подари този медальон. С негова помощ, по време на пребиваването си в настоящето, мога да избирам за себе си млади тела, с които да продължа пътя си към бъдещето. Така душата ми остава непокътната.
Рейстлин не успя да потисне потръпването си. Устните му се извиха от презрение и омраза. Тялото от думите на магьосника беше неговото. Беше готов…
Фистандантилус дори не му обърна внимание. Магьосникът издигна халцедона с намерение да освободи заклинанието.
Взирайки се в медальона, който проблясваше на бледата светлина, излъчвана от глобуса в центъра на помещението, Рейстлин усети как сърцето му ускори ход. Пръстите му се свиха.
Като се стараеше гласът му да не трепери повече от обичайното за ролята му на жертва, той прошепна:
— Кажи ми как действа! Кажи ми какво ще се случи с мен!
По устните на стареца плъзна усмивка и ръката му за момент увисна, провесила медальона над гърдите на младежа:
— Ще положа камъка върху сърцето ти. Ще усетиш как животът постепенно те напуска. Мисля, че болката е дори по-непоносима, отколкото можеш да си представиш. Но едва ли ще продължи дълго, стига, разбира се, да не й се съпротивляваш, послушнико… Отдай й се и бързо ще изгубиш съзнание. От личните си наблюдения мога да заключа, че борбата само удължава агонията.
— Има ли някакви по-специални думи? — попита разтреперано Рейстлин.
— Естествено — отвърна Фистандантилус и се наведе близо до лицето му. Той положи внимателно халцедона върху гърдите на младежа. — Сега ще ги чуеш… Ще бъдат наистина последните думи, които ще достигнат до теб…
Младият маг почувства как по кожата му пролазиха ледени тръпки и за момент почти се подчини на паническото желание да се освободи от хватката на стареца и да побегне. „Не — нареди си студено и заби нокти в дланите си, за да позволи на болката отново да проясни съзнанието му от страха. — Трябва да чуя думите!“
Треперенето му се усили. Той стисна очи, за да не вижда непосредствено пред себе си съсухрената кожа на Фистандантилус. Продължаваше да усеща дъха на разложение от магьосника…
— Точно така — произнесе старецът тихо. — Отпусни се…
Мъчителят му започна сложния напев на заклинанието. Съсредоточен изцяло върху онова, което правеше, Фистандантилус на свой ред затвори очи и започна да се поклаща, притиснал камъка към гърдите на Рейстлин. Ето защо не успя да забележи, че всяка негова дума бива повторена, трескаво промърморена от беззащитната му жертва. А когато най-сетне осъзна, че нещо не е наред, вече бе привършил и стоеше в очакване състарените му кости да усетят първия прилив от топлина и жизненост.
Не последва каквото и да било.
Фистандантилус стреснато отвори очи. Втренчи се в положеното върху каменната плоча тяло на младия маг и залитна назад с нечленоразделен звук, който напълно изрази смайването и внезапно връхлетелия го страх.
— Виждам, че най-сетне ме позна — каза Рейстлин и се изправи в седнало положение. Едната му ръка почиваше върху каменната плоча, ала другата стоеше скрита в един от тайните джобове на черната му роба. — Толкова по въпроса с тялото, което те очаква в бъдещето.
Старецът не отговори. Взорът му прониза с мъчително любопитство тъмната тъкан на тайния джоб.
После сякаш бързо възвърна хладнокръвието си:
— Да не би великият Пар-Салиан отново да ми е изпратил някоя своя марионетка, дребно магьосниче? — поинтересува се подигравателно. Погледът му не се откъсваше от джоба на младежа.
Рейстлин поклати глава и спусна крака на пода. Без да вади скритата си ръка, той посегна и отметна качулката на робата, за да позволи на архимагьосника да види истинското му лице — онова, което толкова грижливо бе прикривал с помощта на илюзия през последните няколко дълги месеца.
— Не. Дойдох сам. Сега аз съм Господар на Кулата.
— Невъзможно — изръмжа старецът.
Устните на Рейстлин се извиха, ала в стъкления поглед, с който неотклонно следеше Фистандантилус, не се появи дори намек за усмивка:
— Е, може би все още не ти се вярва. Но допусна грешка. Подцени ме. По време на Изпитанието изтръгна само част от жизнените ми сили. И ме принуди да водя живот, изпълнен с непрестанна болка, в тяло — развалина, обрече ме на зависимост от грижите на брат ми. Научи ме да използвам драконовата сфера и запази живота ми, когато бях на косъм от смъртта във Великата библиотека в Палантас. По време на Войната на Копието ми помогна да прогоня Царицата на Мрака обратно в Бездната, където повече нямаше да представлява заплаха за света — или за теб самия. Накрая, когато вече имаше достатъчно сили в настоящето, реши да се завърнеш в бъдещето и пожела моето тяло! Ти щеше да се превърнеш в мен!
Рейстлин забеляза как очите на Фистандантилус внезапно се превърнаха в тесни процепи и се напрегна, свивайки пръсти около предмета в джоба си. Гласът на архимагьосника звучеше измамливо благо:
— И какво смяташ да правиш? Да ме убиеш?
— Не — отвърна тихо Рейстлин. — Аз ще се превърна в теб!
— Глупак! — избухна в пронизителен смях старецът. Ръката му издигна медальона: — Можеш да го постигнеш единствено с помощта на това. А те уверявам, че с жалките способности, които имаш, едва ли ще успееш да преодолееш предпазващите го заклинания…
Гласът му заглъхна от внезапния шок на осъзнаването, когато Рейстлин извади ръка от джоба си. В дланта му лежеше съвсем същият медальон.
— Заклинания срещу чиято и да е магия — произнесе младият магьосник с усмивка, която вече приличаше на ухилване на скелет. — Но не и срещу ловкостта на пръстите. Не и срещу уменията на един най-обикновен уличен измамник…
Лицето на стареца придоби смъртно блед оттенък. Очите му трескаво потърсиха веригата на медальона около врата му. Сега, след като илюзията най-сетне бе разбулена, Фистандантилус осъзна, че ръката му е празна.
Настъпилото мълчание се пропука от разкъсващ звук. Каменният под под краката на Рейстлин се олюля и го запрати на колене. Скалата се разцепи на две, поддала заедно с основите на цялата лаборатория. А в настъпилия хаос се възправяше Фистандантилус, подел могъщ, призивен напев.
Младежът трескаво оцени замисъла на архимагьосника и също започна да тъче защитно заклинание, стиснал халцедона в юмрук. Думите бързо изградиха покров, за да предпазят тялото му, докато отвърне на атаката. С периферното си зрение, като опитваше да се изправи на крака, забеляза как през пукнатината на пода пропълзява създание, чиито форми сякаш бяха излезли от най-ужасния му кошмар.
— Хвани го! — изпищя Фистандантилус и посочи Рейстлин. — Не му позволявай да избяга!
Чудовището протече през напукания под и протегна пипала към младия маг. Защитното заклинание започна да се разпада под ужасяващия натиск на яростта му. Изчадието бе на път да се добере до него и да впие зъби в плътта му.
Контрол! Безбройните часове на обучение и дисциплина и изградената увереност в собствените възможности автоматично изпратиха необходимите думи към устата му. Още докато започваше съответния напев, младежът усети как в тялото му се надига чистият екстаз от протичащата магия и липсата на какъвто и да е страх. Внезапният отпор накара въздуха да заискри.
Съществото се поколеба.
Фистандантилус гневно му нареди да нападне.
Рейстлин му заповяда да се закове на място.
Чудовището объркано погледна първо към единия, а сетне и към другия. Пипалата му се замятаха като змии, очертанията му несигурно заблещукаха и изгубиха контраст… Мигът се проточи до безкрайност. Магьосниците се дебнеха, без да изпускат контрол. Всеки от тях очакваше мигването, издайническото потрепване на устните, нервният спазъм в изкривените от напрежение ръце на противника, грешката, която щеше да доведе до решаващото превъзходство.
Не помръдваха и, ако твърдостта на Рейстлин му даваше предимство, то древните магически извори на могъщество позволяваха на Фистандантилус да почерпи сили от самата бездна на мрака.
Накрая създанието реши спора по единствения възможен начин. Уловено между двамата равни по мощ противници, премазано в гневното им желание за надмощие, чудовището изпищя от ужас и избухна в ярка експлозия.
Взривната вълна отхвърли магьосниците от епицентъра си и ги запрати към стените на лабораторията. Във въздуха заваля дъжд от нажежено стъкло и се разнесе зловонна смрад. Лумналите огнища на начеващия пожар обляха в грозни многоцветни отблясъци опушените стени.
Рейстлин бързо скочи на крака и избърса кръвта от порязаното си чело. Врагът му не бе закъснял да направи същото. И двамата знаеха, че подобна грешка би коствала живота на по-бавния. Маговете се втренчиха предизвикателно един в друг през нагорещения въздух.
— Е, това е! — каза дрезгаво Фистандантилус. В гласа му се долавяше нещо древно и заплашително. — Имаше избор. Предлагах ти живот, лишен от страдания и немощ, без нерадостите на неизбежната старост. Защо искаш да те унищожа?
— Знаеш отговора — отвърна тихо Рейстлин. Дишаше тежко и се стараеше да възстанови поне част от изгубените си сили.
Старият магьосник кимна бавно, без да откъсва очи от него:
— Както казах, твърде жалко, че се налага да те погубя. Двамата можехме да постигнем много. Ала сега вече е…
— Живот за едного. Смърт за победения — произнесе твърдо Рейстлин.
Той остави медальона върху студената каменна плоча. После, доловил първите напеви, сам издигна глас в отговор и започна да изплита могъща магия.
Битката продължи дълго. Двамата пазители на Кулата объркано наблюдаваха картината, която сами бяха призовали от спомените на уловеното в ноктите им тяло. До този момент бяха проследили събитията изцяло от гледната точка на Рейстлин, но сега битката протичаше едновременно през очите на младежа и на Фистандантилус.
Екотът и грохотът от разтрошено дърво и камък се смесваха с писъците на магьосниците и отблясъците на унищожителни мълнии, протичащи през пръстите им.
Магически огнени стени помитаха лавини от заострени ледени късове, горещи ветрове се носеха със силата на урагани. Коридорите на подземията изчезваха в бури от пламъци. От Бездната изскачаха уродливи създания и под командата на повелителите си потапяха основите на замъка в адски стихии. Мрачното укрепление на Фистандантилус мъчително стенеше и се разтърсваше все по-силно след поредната атака, а от бойниците му валяха отчупени зъбери.
Докато най-накрая, с ужасен крясък, единият магьосник се строполи, а от устата му избликна фонтан от черна кръв.
Трудно беше да се каже кой от двамата е победеният. Пазителите обезумяло заровиха по-дълбоко в спомените на тялото, но спряха, напълно изгубили отправната си точка.
Оцелелият магьосник остана известно време неподвижен, след което вдигна глава и запълзя по пода. Треперещата му ръка се протегна към каменната плоча, потърси опипом и сграбчи медальона. Притиснал халцедона към себе си, победителят си позволи още една кратка почивка и отново запълзя, този път към жертвата си, която все още дишаше. После коленичи над нея.
Магьосникът на пода не успя да проговори, ала очите му, втренчени в очите на неговия убиец, запратиха върху му толкова пъклено проклятие, че дори двамата пазители на Кулата можеха да смятат отредената им участ за приятна почивка в сравнение с последствията от него.
Онзи, който държеше халцедона, сякаш се поколеба. Беше толкова близо до жертвата си, че съвсем ясно бе доловил неизказаното. Сетне поклати скритата си зад черната качулка глава и се усмихна триумфално. Внимателно и преднамерено бавно той притисна камъка към едва-едва повдигащите се гърди на победения.
Тялото на пода се изпъна в непоносима агония. През кървавата пяна на устните избликна бълбукащ писък, който спря също толкова внезапно, колкото бе започнал. Кожата по лицето се сви и сгърчи като сух пергамент, очите се загледаха невиждащо някъде в мрака, крайниците престанаха да потрепват и магьосникът бавно замря.
Другият най-сетне въздъхна и просто се строполи върху жертвата си, самият той отслабнал, ранен и съвсем близо до смъртта. Може би единственото, което сега можеше да го спаси, бе медальонът в ръката му. С негова помощ през вените му пулсираше нова кръв, носеща живот. С времето този живот щеше да го възстанови напълно. В ума му имаше познание, спомени, събирани в продължение на стотици години могъщество, заклинания, видения за чудеса и многовековен ужас. Имаше и друго — паметта за брат близнак, за тяло, превърнато в безполезна черупка и продължително, изпълнено с болка съществуване.
Дълбоко в него се преплиташе присъствието на двама души, а съзнанието му зашеметено се опитваше да въведе ред в стотиците отделни, нищо незначещи парчета. Коленичил над тялото на съперника си, облеченият в черна роба магьосник се втренчи в ръката, с която държеше медальона. И прошепна ужасено:
— Кой съм аз?
Глава 4
Пазителите се отдръпнаха от Рейстлин, втренчили в него бездънните си очи. Твърде слаб, за да се движи, магьосникът просто отвърна на погледите им.
— Чуйте думите ми — произнесе безгласно и беше разбран. — Докоснете ме още веднъж и ще ви превърна в прах… както превърнах него.
— Да, Господарю — измърмориха те и образите им изтляха в мрака.
— Какво… — размърда се сънено Кризания. — Каза ли нещо? — Внезапно жената осъзна, че е положила глава върху рамото му и изчервено се изправи в седнало положение. — Искаш ли… да ти донеса ли нещо? — попита объркано.
— Гореща вода — Рейстлин не помръдваше. — За… моята отвара.
Кризания се огледа и прокара пръсти през тъмната си коса. През прозорците се процеждаше сива светлина. Беше почти неуловима и някак не успяваше да я успокои. Жезълът на Магиус все така държеше на разстояние нощните създания около тях, но не можеше да ги стопли. Тя потри врата си с въздишка. Усещаше тялото си вдървено. Навярно бе спала с часове. В помещението цареше вледеняващ студ. Погледна мрачно към черната яма на камината.
— Имаме дърва — изрече със съмнение, като оглеждаше натрошените мебели край тях, — но няма с какво да запаля огън…
— Събуди брат ми! — изръмжа Рейстлин и моментално се закашля, борейки се за въздух. Опита се да каже още нещо, ала кашлицата му позволи единствено да направи немощен жест с ръка. Очите му блестяха, а лицето му бе изкривено от такава ярост, че Кризания за момент бе готова да изпадне в паника.
Магьосникът изморено притвори клепачи и сложи ръка на гърдите си.
— Моля те — прошепна измъчено. — Болката…
— Разбира се — кимна Кризания, завладяна от внезапен срам.
Какво ли беше всекидневно да ти се налага да живееш с подобна болка? Тя разкъса на две завесата от раменете си и нежно го зави. Той кимна, без да успее да проговори. Кризания се изправи и разтреперано тръгна към мястото, където лежеше Карамон.
Посегна към рамото му, но се поколеба. Ами ако все още не можеше да вижда? Или можеше да вижда и решеше… да убие Рейстлин?
Колебанието й продължи не повече от секунда. Решително положи длан на рамото му и го разтърси. „Ако опита нещо — каза си сурово, — ще го спра. Вече го направих веднъж.“
Усещаше втренчените погледи на спотаените в мрака същества. Наблюдаваха всяко нейно движение.
— Карамон — повика го тихо. — Карамон, моля те, събуди се! Нуждаем се от…
— Какво? — войнът се изправи, а ръката му несъзнателно посегна към дръжката на меча… за да не я открие.
Очите му се фокусираха върху Кризания. С облекчение, примесено със страх, тя осъзна, че я виждаше. Взираше се в нея неразбиращо. После се огледа неуверено.
Най-накрая, заедно с прииждането на спомените, в очите му нахлу болка, която накара мускулите на челюстта му конвулсивно да се свият. Той се втренчи студено в Кризания.
Жената вече беше на път да каже първото, което й хрумнеше, каквото и да е — извинение, обяснение, укор, когато чертите му изведнъж омекнаха и студенината се замени със загриженост.
— Лейди Кризания — каза той, като се изправи и й подаде завесата. — Вие замръзвате! Ето, завийте се с това.
Още преди тя да е успяла да отвори уста, за да протестира, Карамон вече нежно я бе загърнал. Забеляза, че докато го правеше, войнът хвърли бърз поглед към своя близнак. Очите му обаче се плъзнаха през Рейстлин, сякаш магьосникът не съществуваше.
Кризания улови ръката му:
— Карамон, той ни спаси живота. Направи магия. Онези… неща… в тъмнината ни оставиха на мира, само защото той им заповяда!
— Нищо чудно, ако са разпознали в него един от своите — отвърна дрезгаво войнът със сведен поглед и опита да издърпа ръката си от нейната.
Тя не му позволи:
— Мислиш си, че сега е удобен момент да го довършиш, нали? — запита гневно. — Да, напълно безпомощен е… И сигурно въобще не те интересува, че ако го направиш, с нас ще бъде свършено?
— Не мога да го убия — отговори Карамон. Очите му изглеждаха по-кафяви и чисти от всякога. Кризания за пореден път осъзна до каква степен двамата братя си приличаха. — Да говорим направо, дъще на Най-уважавания. Ако опитам нещо подобно, ще ме ослепиш отново. — Войнът отблъсна ръката й. — Поне един от нас трябва да запази трезвия си разсъдък — добави той.
Кризания усети как се изчервява от срам и гняв, долавяйки ехо от думите на Лоралон в саркастичното му подмятане. Карамон й обърна гръб:
— Ако тези… приятели на моя брат ми позволят — махна към тъмнината, — ще запаля огън.
— Вярвам, че няма да ти попречат — сви рамене жената, като се опитваше да запази присъствие на духа и също се изправи. — Не ми създадоха неприятности, когато… разкъсах завесите. — При последното гласът й отново потрепери от спомена за мъртвешките сенки и смразяващия им шепот.
Той мълчаливо я погледна и Кризания за пръв път се запита как ли изглежда в очите му. Увита в парцаливата черна копринена завеса, с разкъсани, опръскани с кръв дрехи, които само напомняха за предишната си белота под дебелия пласт прах и сажди. Несъзнателно посегна с пръсти към някога грижливо поддържаната си коса, която сега висеше в пълен безпорядък. Усещаше засъхналите сълзи, мръсотията и кръвта по бузите си…
Смутено потърка лице и направи опит да внесе някакъв ред в оплетените си кичури. Точно навреме, за да осъзнае безполезността на това действие. Съжалителният поглед на Карамон само влоши нещата още повече. Тя стоически вдигна брадичка и го погледна предизвикателно:
— Какво пък, вече не съм студената девица, с която се запозна преди време — каза надменно. — Точно както и ти не си пропадналият пияница, когото познавах. Явно и двамата сме научили едно-друго по време на това пътешествие.
— Поне що се отнася до мен, това е вярно — подхвърли остро Карамон.
— Мислиш ли? — не му остана длъжна Кризания. — Питам се дали е така! А случайно известно ли ти е — както на мен — че магьосниците ме изпратиха обратно във времето, знаейки, че никога няма да се върна?
Той зяпна. Тя се усмихна жестоко:
— Едва ли. Този дребен детайл ти е убягнал, или поне така каза брат ти. Устройството за време може да се използва само от един човек — от онзи, на когото е дадено — от теб! Магьосниците ме изпратиха назад във времето, за да умра… защото се страхуваха от мен!
Карамон се намръщи. Той понечи да каже нещо, затвори уста и поклати глава:
— Нищо не ти пречеше да напуснеш Истар с онзи елф.
— Как би постъпил ти на мое място? — запита остро тя. — Защо смяташ, че се различаваме един от друг?
Войнът се намръщи още повече и вече се готвеше да отговори, когато Рейстлин се закашля. Кризания погледна косо към магьосника и въздъхна:
— Най-добре да запалиш огън, иначе наистина няма да имаме никакъв избор.
Обърна му гръб и отиде при брат му. Карамон продължи да я гледа объркано.
Кризания се запита дали магьосникът бе чул нещо от казаното. Запита се дали изобщо е в съзнание.
Беше, но дори в това състояние не проявяваше какъвто и да е интерес от искрите, които бяха прехвръкнали между нея и брат му. Тя отсипа малко от водата в някаква напукана паница, откъсна парче от робата си и коленичи до него. Докато почистваше лицето му, усети колко силно го измъчваше треската, въпреки пронизващия студ в помещението.
От звуците, които се разнесоха, предположи, че Карамон се е заел да събере разхвърляните дървени парчета и да ги струпа върху решетката на камината.
— Трябват ни подпалки — промърмори огромният мъж. — А, книгите…
Очите на Рейстлин рязко се отвориха и той направи мъчително усилие да повдигне глава.
— Недей, Карамон! — извика изплашено Кризания.
Войнът спря насред крачка с един от томовете в ръка.
— Опасност, братко мой — произнесе задъхано магьосникът. — Съдържат заклинания. Дори не ги докосвай…
Гласът му бе съвсем слаб, ала наблюдаваше брат си с такава загриженост, че дори Карамон явно си даде сметка какво е бил на път да стори. Войнът промърмори нещо неразбираемо, захвърли книгата и започна да претърсва писалището. Очите на Рейстлин се затвориха с благодарност.
— Тук има… приличат ми на… писма… — обади се след няколко секунди Карамон, докато ровеше из някаква купчина на пода. — Дали… е безопасно да…
Магьосникът кимна безмълвно. След минута Кризания чу припукването на пламъците. Лакираното дърво от мебелировката се разгаряше бързо и съвсем скоро огънят лумна по-ярко. Мъртвешките лица се оттеглиха още по-надълбоко в сенките, но не изчезнаха напълно.
— Трябва да го преместим близо до камината — каза тя и се изправи. — Рейстлин спомена за някаква отвара…
— Да — отговори безизразно Карамон. Той се присъедини към нея и погледна надолу към магьосника. После внезапно сви рамене. — Макар че, ако питаш мен, е най-добре да го оставим да се справи сам.
Очите на Кризания проблеснаха гневно. Тя тъкмо се канеше да му отвърне нещо язвително, когато едно слабо движение на Рейстлин я накара да прехапе долната си устна и да замълчи.
— Избра твърде неподходящо време, за да израснеш, братко мой — прошепна магьосникът.
— Възможно е — съгласи се тъжно войнът. Той поклати глава още веднъж и се върна при огъня. — Вече е без значение.
Кризания изненадано проследи как по устните на Рейстлин плъзна загадъчна усмивка, примесена със задоволство. Погледът му се обърна към нея и усмивката внезапно изчезна. Направи й знак да се приближи.
— Мога да се изправя — рече задъхано. — С твоя помощ.
— Чакай, ще ти дам жезъла — предложи жената и посегна да го вземе.
— Не го докосвай! — заповяда магьосникът. — Не — повтори по-меко, а кашлицата почти удави думите му: — Чуждите ръце… докоснат… светлината ще… помръкне.
Жената несъзнателно и разтреперано обгърна стаята с поглед. Забелязал уплахата и, Рейстлин побърза да я успокои:
— Не, не вярвам да ни нападнат — каза, докато тя му помагаше да стъпи на крака. — Знаят срещу кого са изправени — устните му се извиха презрително и той отново се закашля. — Няма да посмеят. Но… — Вече преметнал ръка през раменете й и подпрян на жезъла си Рейстлин добави: — Все пак ще бъде по-безопасно, ако разполагаме с нещо, което да ги възпре в случай на нужда.
Магьосникът залитна от внезапен пристъп на слабост и едва не падна, задавен от хрипове. Кризания търпеливо му даде възможност да дойде на себе си. Собственото й дишане бе учестено от смесените чувства, които я бяха обзели. Изпитваше жалост към него. Беше твърде слаб — усещаше горящото му от треската тяло. Към всичко това се прибавяха упойващите ухания на магическите съставки из джобовете му и мекотата на черната роба — далеч по-приятна на допир от завесата, с която се бе увила. Очите им се срещнаха. За миг й се стори, че нещо в неизменно непроницаемия му поглед се пречупи и някъде от дълбините на този човек я обляха топлина и страст. Пръстите му потрепнаха и сякаш несъзнателно се опитаха да я привлекат по-близо до него.
Кризания се изчерви. Най-много от всичко на света искаше този миг да продължи безкрайно. Сведе очи, но бе твърде късно. Рейстлин се отдръпна. Ръката му гневно я отблъсна и магьосникът се залови по-здраво за жезъла.
Все още бе твърде слаб — беше на път да се строполи на земята, когато помежду им изникна нечие огромно тяло и нечии силни ръце подхванаха Рейстлин с лекота. Карамон отнесе брат си до едно оръфано, почерняло, тежко драпирано кресло, което беше примъкнал по-близо до огъня и му помогна да се настани в него.
В продължение на няколко мига Кризания просто стоеше подпряна на писалището, без да може да помръдне. Едва когато осъзна, че се намира извън кръга от топлина и светлина, разпръсквани от огъня и жезъла, тя бързо се приближи до камината.
— Най-добре седнете, лейди Кризания — предложи Карамон, като довлече още едно кресло и доколкото можа отупа прахта и саждите от него.
— Благодаря — кимна тя. Поради някаква причина старателно се опитваше да избегне погледа му.
Отпусна се изтощено и се загледа невиждащо в пламъците, усещайки как постепенно възвръща силите си. Когато отново бе в състояние да се озърне, забеляза, че Рейстлин лежи неподвижно в креслото си със спуснати клепачи. Дишането му бе накъсано. Междувременно Карамон затопляше вода в очукано желязно гърне, което очевидно бе изровил от пепелта в огнището.
Стоеше наведен над него и се вглеждаше в съдържанието му. Отблясъците на пламъците танцуваха по повърхността на златната броня и огряваха гладката му загоряла от слънцето кожа. Мускулите на ръцете му заиграха, когато протегна пръсти, за да се стопли по-добре.
„Той наистина е великолепно сложен мъж“, помисли си тя и потръпна. В съзнанието й още веднъж се мярна картината на влизащия в подземието под обречения Храм войн, на окървавения му меч, на смъртта, която се лееше от очите му…
— Водата е готова — обяви Карамон и Кризания стреснато осъзна къде се намира.
— Ще приготвя отварата — предложи тя, благодарна, че може да се заеме с нещо полезно.
Когато приближи Рейстлин, той отвори очи. Кризания видя собственото си отражение в тях — бледа, изнурена и разчорлена. Без да каже и дума, магьосникът й подаде малка копринена торбичка. После посочи към брат си и отново се отпусна изтощено.
Карамон я наблюдаваше със смесено изражение на смущение и тъга. Лицето му изглеждаше необичайно изморено. Той каза:
— Сложи няколко листенца на дъното на чашата и ги попари с гореща вода.
— Какво е това? — попита с любопитство Кризания.
Тя отвори торбичката и се намръщи от странната остра миризма на билки. Войнът наля вода в чашата, която тя му подаде.
— Не зная — отговори със свиване на рамене. — Рейст винаги събира и смесва билките си сам. Получи рецептата от Пар-Салиан след… след Изпитанието, когато беше много зле. Да, знам — той й отправи виновна усмивка, — мирише ужасно и сигурно е два пъти по-противно на вкус. — Вгледа се в брат си с нещо, което твърде много напомняше привързаност. — Но ще му помогне… — довърши дрезгаво и рязко й обърна гръб.
Кризания отнесе вдигащата пара чаша на Рейстлин. Магьосникът я пое с треперещи ръце и допря устни до ръба й. Отпи малко, въздъхна с облекчение и още веднъж се отпусна сред възглавниците на креслото.
Настъпи неловка тишина. Карамон се взираше в пламъците на огъня. Рейстлин също гледаше към тях и мълчаливо допиваше отварата си. Кризания се върна обратно до собственото си кресло, за да постъпи по същия начин, както и останалите — да се опита да обмисли случилото се, да внесе някакъв ред в хаоса от събития и впечатления.
Само допреди няколко часа се намираше в обречен град — град, който бе на път да изпита гнева на боговете. Макар тогава да не й се бе искало да го признае, само преди няколко часа се бе намирала на ръба на умственото и физическото изтощение. Колко наивна само й се струваше сега представата за гранитните основи на нейната вяра. Със срам и съжаление трябваше да признае, че гранитът се бе оказал най-обикновен лед, който се бе разтопил под първите лъчи на истината, за да я остави уязвима и изпълнена с несигурност. От неизбежната гибел я бе спасила единствено грижата за Рейстлин.
Рейстлин… Тя усети как лицето й пламва. Ето нещо, срещу което никога не си бе мислила, че ще трябва да се изправи — любов, увлечение. Годежът й отпреди години напълно изключваше подобно предположение. Но тогава не бе имало любов. Всъщност никога не бе вярвала истински в любовта — такава, каквато съществуваше в детските приказки. Идеята да бъдеш отдаден някому й се струваше нереална, приличаше на слабост, която трябва да се избягва на всяка цена. Танис бе споменал нещо за съпругата си — какво беше? „Когато я няма, имам чувството, че са ми взели дясната ръка…“
„Романтично, но безсмислено“, беше си помислила тогава тя. Ала сега бе принудена да се запита дали не изпитваше същите чувства към Рейстлин? Мислите й се понесоха обратно към онзи последен ден в Истар, към ужасната буря, чудовищните мълнии и внезапното откритие, че се намира в обятията на магьосника. Сърцето й още веднъж се сви от сладката болка, сякаш можеше за пореден път да изпита прекрасното усещане от допира на силните му ръце. Неволно си припомни трескавата светлина в очите му, чистата екзалтация от бурята край тях.
Последното й приличаше на странния аромат на магически компоненти, който винаги се носеше около него — приятното ухание на рози и подправки, но и съвсем ясно доловимият парлив мирис на разложение и сяра. Въпреки че тялото й жадуваше прегръдките му, нещо в душата й се отдръпваше ужасено.
Сепнато установи, че до слуха й отчетливо достига звука от куркането на стомаха на Карамон.
Тя вдигна унесено очи и забеляза как големият мъж почервенява като домат от смущение. Внезапното напомняне за собствения й глад, както и за факта, че дори не си спомняше кога за последен път е сложила нещо в уста, я накара да избухне в смях.
Войнът я погледна с подозрение, сякаш се питаше дали не я е обхванала истерия. Озадаченото му изражение я накара да се разсмее още по-силно. В действителност дори й беше приятно. По някакъв начин смехът бе успял да отблъсне надвисналия мрак в стаята и да прогони сенките от душата й. Продължаваше да се смее, докато най-сетне, заразен от непринуденото й веселие, Карамон също се присъедини към нея, макар че продължаваше да клати глава от смущение.
— Ето как боговете понякога ни напомнят, че сме просто хора — обади се Кризания, когато най-после беше в състояние да проговори и започна да бърше сълзите от очите си. — Стоим си тук, насред най-ужасното място, което човек може да си представи, заобиколени сме от създания, които нямат търпение да се нахвърлят върху нас, а всичко, за което мога да мисля в този момент е, колко потресаващо гладна съм всъщност!
— Нуждаем се от храна — произнесе отрезвено Карамон. — Както и от някакви прилични дрехи, ако смятаме да се задържим дълго тук. — Той се обърна към брат си: — Колко според теб ще бъде това?
— Не много — отвърна Рейстлин, който току-що бе довършил отварата и вече изглеждаше по-добре. Цветът на лицето му отново започваше да се завръща. — Нуждая се време, за да възстановя силите си и да довърша някои проучвания. — Дамата с нас — обърна се той към Кризания и тя трепна от неочакваното безразличие в тона му — трябва да възобнови връзката си със своя бог и да го увери във вярата си. Едва тогава ще бъдем готови да преминем през Портала, а ти, братко, ще можеш да поемеш по своя път, какъвто и да е той.
Жената улови въпросителния поглед на Карамон, но запази безизразното си изражение, въпреки че небрежно споменатия от Рейстлин Портал, който от само себе си напомняше за влизане в Бездната и среща с Царицата на Мрака, моментално я бе изпълнил с вледеняващ страх. Тя се взря в огъня.
Огромният мъж въздъхна и прочисти гърлото си, преди да попита своя близнак:
— Ще ме изпратиш ли обратно у дома?
— Това ли е мястото, където искаш да отидеш?
— Да — отговори твърдо войнът. — Искам да се върна обратно при Тика и… да си поговоря с Танис. — Гласът му сякаш се пречупи: — Налага се да… му обясня по някакъв начин смъртта на Тас… там, в Истар…
— В името на всички богове, Карамон — отсече внезапно Рейстлин и махна раздразнено с крехката си ръка. — Мислех си, че в дебелата глава на раменете ти вече започват да се мяркат някакви проблясъци на здрав разум! Уверявам те, че когато се върнеш, ще завариш Тасълхоф в собствената ви кухня, зает да угощава Тика с неизброимите си глупави истории! След като те е обрал по най-безсрамен начин!
— Какво? — попита пребледняло войнът с разширени от учудване очи.
— Чуй много добре онова, което ще ти кажа, братко! — изсъска Рейстлин. — Кендерът сам се обрече, когато развали заклинанието на Пар-Салиан. Има много разумно обяснение на факта, че на неговата раса, както и на расите на джуджетата и гномите, е забранено да пътуват в миналото. Създаването им е смес от чиста случайност, приумица на съдбата и безгрижието на бог Реоркс, а съществуването им не се вписва в потока на времето, както това на хората, елфите и великаните, които са се появили първи… Така че не можех да му позволя да промени нормалния ход на събитията, както между другото той съвсем ясно си даваше сметка, че може да стори. Трябваше да направя нещо! Ако бе успял да спре Катастрофата, щяхме да се изправим пред един куп непредвидими проблеми. Какво ще кажеш, например, за сценарий, в който Катастрофата не се е състояла? Ролята й е да подготви света за идването на Царицата на Мрака. Без Катастрофа Царицата просто щеше да се появи и да заграби всичко, без да има кой да й се противопостави.
— Значи си го убил? — прекъсна го грубо Карамон.
— Казах му да вземе устройството — обясни съвсем бавно Рейстлин. — Обясних му как да го използва и го изпратих обратно у дома!
Войнът премигна.
— Наистина ли?
Магьосникът въздъхна и отпусна глава:
— Да, но така или иначе не очаквам от теб да ми повярваш. — Пръстите му несъзнателно уловиха някаква гънка на черната роба. — Всъщност дори си в правото си да не ми вярваш.
— Знаете ли — обади се Кризания. — Наистина имам някакъв спомен от онези последните минути, преди да ни връхлети земетресението… мисля, че видях Тасълхоф. Той… беше с мен… В Стаята на Посветените…
Очите на Рейстлин се отвориха едва-едва и през цепките на клепачите му проблесна нещо, което за миг я прониза и обърка.
— Продължавай — настоя Карамон.
— Аз… спомням си… магическото устройство беше в него. Или поне така смятам. Чух го да казва нещо за него. — Младата жена вдигна ръка към челото си. — Но… нямам дори идея какво… Всичко ми се струва толкова ужасяващо оплетено. И все пак… Сигурна съм, че го чух да споменава, че устройството е в него!
Магьосникът се усмихна леко.
— Е, братко, на нея поне имаш вяра, нали? — Той сви рамене. — Един свещенослужител на Паладин никога не би изрекъл лъжа.
— Значи Тасълхоф си е у дома? В този момент? — произнесе Карамон, като се опитваше по някакъв начин да асимилира чутото. — И когато се върна, ще го открия…
— … в прекрасно здраве и добре натоварен с голяма част от личните ти вещи — довърши кисело Рейстлин. — Да оставим това. Трябва да обсъдим по-належащи въпроси. За едно си прав, братко. Нуждаем се от храна и топли дрехи, каквито надали ще открием тук. Озовали сме се на приблизително сто години след Катастрофата. Тази Кула — той махна с ръка — е стояла изоставена през цялото това време. Единствените й обитатели са мрачните създания, призовани от проклятието на магьосника, чието тяло продължава да стои набито върху шиповете на портите долу. Дъбравата Шойкан вече е израсла и блокира всякакъв достъп до Крин, но и без друго никой от жителите му не би посмял да се мерне насам… Никой освен мен, естествено. Не, достъпът на външния свят до вътрешността на крепостта е напълно отрязан и все пак пазителите не биха попречили на някой от нас — например на теб, братко, — да излезеш оттук. Предлагам да отидеш до Палантас, за да купиш храна и дрехи. Бих могъл да създам нещо с помощта на магия, но предпочитам да пестя силите си поне до момента, в който аз — аз и Кризания — преминем през Портала.
Очите на Карамон се присвиха. Той погледна преценяващо към покритите със сажди стъкла на прозореца, очевидно припомняйки си за ужасяващите истории, свързани с Дъбравата отвъд тях.
— Разбира се, братко, ще те снабдя с талисман, който да те закриля — добави леко раздразнено Рейстлин при вида на стъписания войн. — Впрочем талисманът наистина ще ти свърши работа, но не докато прекосяваш гората. Тук, вътре, е далеч по-опасно. Пазителите ми се подчиняват, но изпитват глад. Никога не се опитвайте да напуснете това помещение без мое знание. Запомнете го добре. И двамата.
— Къде се намира този… Портал? — попита внезапно Карамон.
— В лабораторията точно над нас, на върха на Кулата — отговори магьосникът. — Порталите винаги са били пазени на възможно най-добре осигурените места, за които магьосниците са можели да се сетят, защото, както вероятно разбирате, са изключително опасни!
— Нищо ново — изръмжа войнът. — Някои хора просто не знаят кога да престанат да любопитстват за неща, които е по-добре да оставят на мира. И защо, в името на всичко свято, са създадени тези проходи към Бездната?
Рейстлин докосна върховете на пръстите си и загледан в пламъците на огъня, започна да говори на тях, сякаш единствени те имаха силата да разберат думите му:
— Много неща са създадени само поради простия глад за познание. Някои са си заслужавали и ползата от тях е неоспорима. Мечът в ръката ти, Карамон, нима той не защитава невинните и не отстоява една справедлива кауза? Ала от друга страна, попаднал във властта на прелюбимата ни сестра Китиара, същият този меч твърде вероятно ще започне да разцепва главите на слабите. Как мислиш, има ли вина създателят на меча за положението на нещата?
— Н… — започна войнът, ала неговият брат близнак не му обърна внимание и продължи.
— Преди много години, в Епохата на Мечтите, когато владетелите на чистата магия били на почит и в Крин все още процъфтявало вълшебството, петте Кули на Върховното чародейство, се издигали като сигнални фарове над морето от мрак и невежество, които владеели нашия свят. По това време били изковани най-великите магии и ползата от тях била всеобща. Имало планове дори за още по-велики дела. Кой знае, ако нещата наистина се бяха получили, сега може би щяхме да яздим ветровете и да се реем в небесата като дракони. Може би щяхме вече да сме напуснали пределите на света, за да населим други места… отдалечени страни…
Гласът му постепенно бе изгубил силата си. Карамон и Кризания го слушаха запленени от думите и образите, които им разкриваше.
Той въздъхна:
— Не ни е било писано. В желанието си да ускорят нещата, чародеите решили, че се нуждаят от непосредствена връзка помежду си, връзка между самите Кули, без да използват тромавите заклинания за пренасяне. Така възникнали Порталите.
— Значи са успели? — очите на младата жена блестяха от удивление.
— Да, успели са! — изсумтя магьосникът. — Надминали са и най-смелите си очаквания. — Той помълча. — И най-ужасяващите си опасения. Съвсем скоро станало ясно, че Порталите не само свеждали пътуването между Кулите до една-единствена стъпка, но и — за нещастие на един особено несръчен магьосник от собствения ми орден — отваряли проходи към владенията на боговете.
Рейстлин внезапно потрепери и се загърна по-плътно в черните си одежди, все така загледан в огъня.
— Изкушен от Царицата на Мрака — сега лицето му побледня още повече, — той използвал Портала, за да прекрачи в нейния свят и да получи наградата, обещана му в един негов сън. — Магьосникът се изсмя горчиво и подигравателно. — Глупак! Никой не знае какво се е случило с него. Но със сигурност никога повече не го видели. Затова пък съвсем скоро се срещнали с Нея. И с легионите й от дракони…
— Първите Драконови войни! — възкликна Кризания.
— Именно. Започнати с любезното съдействие на едного от моя вид. Човек без дисциплина и с пълно отсъствие на самоконтрол, който се оставил да бъде съблазнен.
Магьосникът млъкна и се взря още по-мрачно в пламъците.
— Защо никога не съм чувал тази история? — обади се с подозрение Карамон. — Според легендите драконите долетели заедно…
— Познанията ти по история са ограничени до детските приказки, братко мой! — отвърна нетърпеливо Рейстлин. — И още веднъж доказват колко малко знаеш за драконите. Драконите са независими създания, горди и себични, и напълно неспособни да се организират, за да хванат собствената си вечеря, да не говорим за далеч по-трудоемки задачи, като подготовката на една война, да кажем… Не, този път Царицата пристъпила в нашия свят в истинския смисъл на думата и вече не била сянката, която сме се срещнали в предишната си война с нея. Войната се разразила като чума и единствено безкористната жертва на Хума ни позволила да я отблъснем за пореден път.
Магьосникът замислено подръпна долната си устна.
— Някои твърдят, че Хума в действителност не е използвал Драконовото копие, за да я унищожи физически, както твърди мълвата. По-скоро се смята, че копието дава някакво решително преимущество от магически характер, което му е позволило да я изтласка обратно в нейния свят и да запечата прохода зад нея. Фактът, че той я е изтласкал, сам по себе си говори, че в този свят тя е уязвима. — Очите му не помръдваха. — Ако по това време в близост до Портала е имало някой, някой с истински магически умения, способен да я унищожи напълно и безвъзвратно, вместо просто да я отблъсне, днес може би щяхме да говорим за една съвсем различна история.
Никой не проговори. Кризания се взираше в огъня, вероятно завладяна от същите величествени видения, които съзираше и архимагьосникът. Карамон просто изучаваше лицето на брат си.
Очите на Рейстлин внезапно изоставиха играта на огъня и се фокусираха, за да му придадат напълно концентриран вид:
— Когато укрепна, утре, ще се кача — сам — до лабораторията — студеният му поглед се плъзна над двамата му събеседници — и ще започна подготовката. Лейди Кризания, съветвам ви час по-скоро да започнете да общувате с вашия бог.
Младата жена преглътна нервно и почувствала студ, придърпа креслото си по-близо до огъня. В същия миг Карамон вече се бе изправил и стоеше пред нея. Той протегна силните си ръце и я улови за раменете, за да я накара да вдигне очи:
— Милейди, това е лудост! — произнесе с мек и изпълнен със състрадание глас. — Позволете ми да ви отведа от това мрачно място! Виждам, че сте уплашена — и наистина имате причина да се страхувате! Може би не всичко, което Пар-Салиан каза за Рейстлин, е вярно. Дори е възможно много от нещата, които мислех за брат ми да не са верни. Вероятно просто не съм преценил правилно. Но поне за едно съм сигурен. Вие сте уплашена и никой не може да ви упрекне за това! Оставете Рейстлин да довърши започнатото сам! Нека сам отправи предизвикателството си към боговете, ако това е желанието му! Не е необходимо да се въвличате в това. Върнете се у дома! Позволете ми да ви отведа обратно със себе си, в нашето време, надалеч от тук!
Рейстлин не се намеси, ала мислите му отекнаха в съзнанието й почти толкова ясно, сякаш го бе сторил: „Чу думите на Царя-жрец! Сама твърдеше, че знаеш къде е допуснал грешка! Паладин те обича. Даже на това забравено място той откликва на молитвите ти. Ти си негова избраница! И ще успееш там, където той се провали! Ела с мен, Кризания! Последвай съдбата си!“
— Страхувам се — призна жената, като внимателно отстрани ръцете на война от раменете си. — Трогната съм от загрижеността ти. Но страхът ми е слабост, срещу която трябва да се изправя сама. Паладин да ми е на помощ, но преди да прекрача през Портала — заедно с брат ти — ще съм се справила със страховете си.
— Така да бъде — кимна Карамон и се обърна.
Рейстлин се усмихна. Беше мрачна и потайна усмивка, която не се отрази нито в очите, нито в гласа му, когато отново се обади:
— А сега, братко, ако най-сетне си приключил с намесата си във въпроси, които нямаш никаква възможност да обхванеш, е най-добре да се подготвиш за малкото си пътешествие — каза със зле прикрит сарказъм. — Пазарите, доколкото съществуват такива в тези бедни времена, вече започват да отварят. — Ръката му изчезна в единия от джобовете на черните му одежди и се появи с няколко монети, които подхвърли на война. — Това би трябвало да ти стигне.
Карамон автоматично посегна и улови монетите. Нещо го накара да се поколебае и да погледне магьосника по същия начин, по който го бе погледнал в Храма на Истар. „Каква ужасна омраза… и каква ужасна любов!“, помисли си Кризания.
Накрая войнът сведе очи и натъпка парите в пояса си.
— Ела при мен, Карамон — обади се Рейстлин.
— Защо? — промърмори подозрително едрият мъж.
— Съществува проблемът с желязната яка около врата ти. Или предпочиташ да се разхождаш из улиците с нея? Бих казал, че подхожда повече на доскорошен роб. А и да не забравяме за талисмана — отвърна брат му с безкрайно търпение. Забелязал, че Карамон продължава да се колебае, той добави: — Не те съветвам да напускаш това помещение без него. Все пак решението остава твое…
Войнът хвърли поглед към съсредоточените в тях мъртвешки лица, които продължаваха да се крият недалеч в сенките и пристъпи срещу магьосника.
— Сега какво? — изръмжа.
— Застани на колене.
Очите на Карамон заблестяха от гняв. Вече беше готов да изригне някаква ругатня, когато бързо стрелна с поглед Кризания и преглътна напиращите думи.
Пребледнялото лице на Рейстлин изглеждаше някак натъжено:
— Изтощен съм, братко. Няма сили да се изправя. Умолявам те…
Едрият мъж стисна зъби и бавно се приведе, докато едното му коляно не опря в пода и лицето му се оказа на една височина с това на слабия магьосник.
Рейстлин произнесе няколко тихи изречения. Желязната яка изтрака и се раздели на две половини, които паднаха с метално дрънчене на пода.
— Приближи се — нареди брат му.
Като преглъщаше и разтриваше врата си, Карамон се подчини, макар че продължаваше да го гледа с недоверие.
— Правя го само заради Кризания — каза напрегнато. — Ако бяхме само двамата, по-скоро бих те оставил да изгниеш в това противно място!
С почти нежни движения Рейстлин обхвана с две ръце главата на брат си:
— Наистина ли? — попита го тихо. — Наистина ли би ме изоставил. И наистина ли в Истар имаше намерение да ме погубиш?
Карамон просто го гледаше, неспособен да отговори. Сетне магьосникът се наведе и го целуна по челото. Войнът се присви, сякаш го бяха жигосали с нажежено желязо.
Рейстлин го пусна.
Огромният мъж му отправи изпълнен с болка поглед.
— Не зная! — измърмори покрусено. — Боговете да са ми на помощ — не зная!
Внезапно раменете му се разтърсиха от ридания и той склони глава в скута на брат си.
Магьосникът погали кестенявата му къдрава коса.
— Хайде, Карамон — обади се тихо. — Току-що получи талисмана. Сега създанията на мрака не могат да те наранят. Не и докато съм тук.
Глава 5
Карамон стоеше неподвижно в рамката на вратата към кабинета и се взираше в тъмнината, изпълваща коридора пред него — тъмнина, оживена от шепот и взиращи се очи. Непосредствено до него стоеше и Рейстлин. Едната му ръка почиваше върху рамото на война, а другата стискаше жезъла на Магиус.
— Ще се оправя, повярвай ми — увери го магьосникът.
Карамон го погледна с крайчеца на окото. Забелязал това, Рейстлин се усмихна насмешливо:
— Ще проводя едного от тези заедно с теб — добави, като направи неясен жест с ръка.
— Не е необходимо! — възрази бързо войнът, намръщен от заплашителното приближаване на безплътното лице.
— Грижи се за него! — заповяда магьосникът на злобните очи. — Той е под моя закрила. Виждаш ме, нали? И знаеш кой съм?
Очите се сведоха в знак на подчинение и отново насочиха мъртвешкия си поглед към огромния мъж. Карамон потрепери и за последен път хвърли поглед към брат си, само за да установи, че лицето на Рейстлин вече бе добило отсъстващо изражение.
— Пазителите ще ти помогнат да преминеш през Дъбравата. Предполагам, че истинските неприятности ще те сполетят чак след като я напуснеш. Бъди внимателен, братко. В тези дни градът не е красивото, безоблачно място, в което ще се превърне след двеста години. Улиците му са пълни с бежанци. Хората живеят из канавките и всекидневно се борят за живота си, а по калдъръмите му трополят каруци, които товарят телата на онези, които не са имали късмет през изминалата нощ. Там някъде има хора, които не биха се поколебали да те изкормят, за да получат ботушите ти. Първото, което те съветвам да направиш, е да си купиш меч и да не сваляш ръка от дръжката му.
— Остави на мен да се тревожа за града — отсече Карамон.
Той тръгна бързо надолу по коридора, като се стараеше да не обръща внимание на очите, които се носеха над раменете му.
Рейстлин мълчаливо проследи как войнът и пазителят постепенно потънаха в нездравата тъмнина отвъд обсега на светлината от жезъла. Когато дори глухите стъпки на брат му вече бяха престанали да се чуват, той се обърна и се прибра в стаята.
Лейди Кризания продължаваше да седи в креслото и без особен успех да се опитва да среше с пръсти заплетените си коси. Той я заобиколи тихо и без тя да го забележи, извади от джоба си шепа фин бял пясък. Приближи се до нея и остави пясъка леко да се посипе върху тъмната й коса.
— Аст тасарк симиралан кринауи — прошепна и проследи как главата на жената клюмна почти незабавно, очите й се затвориха, а тя самата потъна в дълбок магически сън.
Рейстлин мина пред нея и остана вгледан в чертите й в продължение на няколко дълги минути.
Макар да бе положила усилия да заличи следите от сълзи и кръв, белезите на нелекото пътуване все още се забелязваха в тъмните сенки под очите, порязаната устна и бледото й лице. Ръката му нежно посегна и отметна тъмния кичур, паднал напряко през клепките й.
Кризания бе дръпнала копринената завеса, тъй като с времето огънят бе успял да затопли стаята. Бялата й роба, сега разкъсана и покрита с петна от кръв, се бе набрала около врата й. Рейстлин мълчаливо наблюдаваше как нежните очертания на гърдите й се повдигат и спускат под светлата тъкан.
— Ако бях като другите, щеше да бъде моя — произнесе тихо магьосникът.
Пръстите му се побавиха близо до лицето й, изгубени в къдравите кичури коса.
— Ала не съм — промърмори и се зае да загърне раменете й с копринената завеса. Кризания се усмихна на нещо приятно в съня си и се сгуши още по-дълбоко в креслото, подпряла буза с ръка.
Магьосникът омаяно плъзна върховете на пръстите си по гладката кожа на лицето й, изгубен в мъглата на ярките спомени. Нещо го накара да затрепери. Искаше му се обърне действието на заклинанието за сън и да я вземе в прегръдките си, както бе направил малко преди да произнесе магията, довела ги на това място. Имаше поне час преди Карамон да се върне от града. Само за тях двамата…
— Аз не съм като другите! — изръмжа той.
Извърна се, а непреклонният му взор срещна немигащите погледи на пазителите.
— Наглеждайте я докато ме няма — заповяда на няколкото едва забележими привидения, блуждаещи из ъглите на кабинета. — А вие ме придружете — нареди на онези, които бяха в най-близък контакт с него още от събуждането му.
— Да, Господарю — промърмориха създанията. За момент светлината на жезъла ги бе огряла, за да разкрие слабите очертания на черните роби, които носеха.
Озовал се в коридора Рейстлин грижливо затвори вратата към кабинета. После стисна по-здраво жезъла, произнесе нещо съвсем кратко и моментално се озова в лабораторията на върха на Кулата.
Дори не бе успял да си поеме дъх, когато, още в мига на появата му от сърцето на мрака, нещо го атакува.
Навсякъде около него се разнасяха писъци и викове. Във въздуха се стрелкаха тъмни форми, а срещу светлината на жезъла се протягаха кокалести пръсти, търсеха гърлото му, улавяха полите на робата и раздираха плата й. Нападението бе толкова неочаквано и изпълнено с толкова неистова омраза, че Рейстлин почти изгуби контрол.
Колебанието му не продължи дълго. Жезълът в ръката му описа широка дъга, а от устата му излязоха грачещи магически слова, които отблъснаха назад призраците.
— Говорете им! — заповяда той на двамата пазители. — Кажете им кой съм!
— Фистандантилус — чу ги да изричат през невероятния рев в ушите си. — … дошъл е, макар и не както беше предречено… някакъв магически експеримент…
Почувствал внезапна слабост, магьосникът се довлече до най-близкото кресло и уморено се отпусна в него. Като се проклинаше за проявената непредвидливост и немощта на тялото си, той избърса кръвта от порязаната си буза. Даде си сметка, че напряга всичките си сили да остане в съзнание.
„Значи така искаш да се справиш с мен, Царице — помисли си през мъглата от пулсираща болка. — Не смееш да се изправиш открито срещу мен. Тук аз съм по-силният. Пристъпила си в моя свят и дори в този миг Храмът съществува в извратената си форма някъде в Нерака. Събудила си злите дракони и те вече крадат яйцата на добрите. Но вратата остава затворена. Камъкът в основата продължава да удържа напора ти благодарение на саможертвата и любовта. Тъкмо тук е грешката ти. Защото докато пристъпваш в нашето измерение, позволяваш и на нас да нахлуем в твоето! Все още не мога да те достигна… и ти не можеш да достигнеш мен… но времето наближава… скоро…“
— Зле ли ви е, Господарю? — разнесе се изплашен глас в близост до него. — Извинете ни, не успяхме да ви предпазим. Движехте се толкова бързо! Молим за прошка. Нека ви помогнем.
— Не можете да ми помогнете — закашля се магьосникът. Вече усещаше как болката в гърдите му отшумява. — Нека си поема дъх… Трябва да си почина. Разкарайте ги някъде по-надалеч.
— Да, Господарю.
Притихнал в мрака, със затворени очи, изчаквайки болката и замайването да отминат, Рейстлин прекара следващия час в премисляне на плановете си. Нуждаеше се най-малко от две седмици пълна почивка. Времето беше най-лесната част. Поне от него тук се намираше в изобилие. Колкото до Кризания, тя беше негова и щеше да го последва с желание. Силата на Паладин щеше да му помогне да отвори Портала и да се изправи срещу смъртоносните Пазители отвъд него.
Разполагаше и с познанията на Фистандантилус, знания, които магът бе събирал търпеливо в продължение на векове. Освен това имаше и собствените си познания, както и преимуществото на младото си тяло. По времето, когато станеше готов, щеше да се намира на върха на могъществото си — най-великият измежду великите магьосници, живели някога на Крин!
Мисълта за последното му вля нови сили. Замайването бе изчезнало, а болката намаля до напълно поносими размери. Рейстлин се изправи и огледа косо лабораторията. Всичко в нея му беше познато. Изглеждаше точно по същия начин, по който я беше намерил в миналото, което сега се намираше на двеста години напред в бъдещето. Тогава се бе завърнал в пълното си могъщество, както предричаха легендите. Портите се бяха разтворили, а пазителите го приветстваха с цялата си почит, вместо да го нападат.
Докато крачеше из лабораторията, осветявайки пътя си с жезъла на Магиус, Рейстлин несъзнателно се оглеждаше с любопитство. Забелязваше странни, объркващи промени. На теория всичко трябваше да бъде съвсем същото, както и след двеста години. В спомените му обаче имаше една счупена кана. Кана, която сега стоеше на мястото си непокътната. А там, където очакваше да открие съборена книга със заклинания, нямаше нищо. Книгата спокойно почиваше върху каменната си поставка в непосредствена близост.
— Пипали ли сте нещо в мое отсъствие? — попита двамината, които бяха с него. Робата шумолеше около глезените му, докато си пробиваше път към дъното на лабораторията и Вратата, Която Никога Не Е Отваряна.
— О, не, Господарю — отговори изплашено единият. — Не ни е позволено да докосваме каквото и да било.
Рейстлин сви рамене. Наистина, за двеста години можеха да се случат много неща. „Като едно земетресение, например“, каза си той, докато бързо губеше интерес с приближаването си към Портала.
Вдигна жезъла на Магиус и насочи светлината му право пред себе си. Сенките панически отстъпиха в далечния край на помещението, където се намираше Порталът с платинените си орнаментации на пет драконови глави и огромната си врата от сребро и стомана, която никой ключ в Крин не можеше да отвори.
Магьосникът повдигна още малко жезъла… и отвори изумено уста.
В продължение на няколко дълги секунди не можеше да помръдне, а дъхът излизаше с хриптене от дробовете му. Мислите му се преплитаха и обгаряха всичко, до което се докоснеха. Чак тогава пронизителният му гневен и яростен вик разкъса самата тъкан на мрака в Кулата.
Писъкът беше толкова ужасен и отекващ из безкрайните коридори на укреплението, че злите пазители безредно потърсиха укритие обратно в сенките, питайки се дали Царицата най-сетне не се бе завърнала, за да потърси сметка за делата им.
Карамон го чу тъкмо когато влизаше през голямата врата в основата на Кулата. Разтреперан от ужас, едрият мъж пусна на земята купените в града пакети и запали факлата, която носеше със себе си. Секунда по-късно, измъкнал лъщящото острие на новия си меч, войнът се втурна нагоре по стълбището.
Когато нахлу в кабинета, завари лейди Кризания да се оглежда с ужасено и все още сънено изражение.
— Чух вик… — промълви тя, като търкаше очи и се опитваше да се изправи.
— Добре ли си? — попита задъхано Карамон.
— Защо… да? — отвърна стреснато младата жена, осъзнала смисъла на въпроса му. — Не бях аз. Трябва да съм заспала. После го чух и се събудих…
— Къде е Рейст? — попита настоятелно войнът.
— Рейстлин! — повтори разтревожено тя и понечи да го изблъска от пътя си, преди той да я улови.
— Ето причината за съня ти — обясни и внимателно изтърси белият пясък от косата й. — Заклинание.
Кризания премигна озадачено.
— Но защо би…
— Време е да открием.
— Войнико — произнесе един студен глас едва ли не в ухото му.
Карамон се извъртя като котка, за да остави Кризания зад гърба си. Пред тях сякаш от нищото се материализира полупрозрачната фигура на привидение, облечено в черна роба.
— Търсиш магьосника ли? Той е горе в лабораторията. Нуждае се от помощ, а на нас ни е забранено да го докосваме.
— Аз ще отида — каза Карамон. — Сам.
— Идвам с теб — възрази младата жена. — Ще дойда — повтори твърдо в отговор на намръщването му.
Войнът вече се готвеше да оспори решението й, когато си даде сметка, че Кризания е свещенослужител на Паладин и веднъж вече беше успяла да се справи със създанията. Ситуацията беше достатъчно усложнена за каквито и да е кавалерски жестове, така че просто сви рамене.
— Какво му се е случило, след като ви е забранено да го докосвате? — попита грубо създанието, докато двамата го следваха плътно през тъмния коридор. — Дръж се близо до мен — нареди й, макар да нямаше нужда.
Ако преди тъмнината им се бе струвала жива, то сега всичко край тях буквално пулсираше и се гърчеше от разтревожени привидения. И макар да се бе снабдил с топли дрехи, Карамон несъзнателно потрепери от студа, който вееше от мъртвешките им тела. Кризания се тресеше толкова силно, че едва успяваше да поддържа темпото.
— Дай да нося факлата — изговори през тракащите си зъби тя.
Карамон й я подаде, след което обви раменете й с ръка и я притисна към тялото си. Усещането за живо докосване сякаш им помогна да дойдат на себе си, докато продължаваха да се изкачват по витата стълба към върха на Кулата.
— Какво се случи? — повтори настоятелно войнът, ала призракът отново не отговори и само мълчаливо посочи напред.
Удвоиха усилията си, за да не изостават.
След неопределено дълго време, което заплашваше да се превърне във вечност, двамата най-сетне успяха да се доберат до върха — изплашени и задъхани.
— Трябва да си починем — успя да изговори с вдървена уста Карамон. Кризания мъчително се опитваше да изпълни дробовете си с глътка живителен въздух. Самият той вече бе изоставил мисълта, че е способен да направи и крачка повече, а определено беше в чудесно физическо състояние.
— Къде е Рейст… Фистандантилус? — заекна тя, след като бе успяла донякъде да възстанови нормалното си дишане.
— Вътре — посочи отново призракът, този път към една затворена врата, която в същия момент се отвори широко.
От помещението се разнесе студена вълна, която разроши косата на Карамон и развя наметката на младата жена. В продължение на цяла секунда войнът не успя да помръдне. Чувството за връхлитащо зло го изпълваше непреодолимо. Най-сетне Кризания направи първата крачка, стиснала здраво медальона на Паладин пред себе си.
Той посегна и постави ръка на рамото й:
— Нека вляза пръв.
Тя му се усмихна уморено:
— Всеки друг път, но не и сега — отвърна. — С удоволствие бих ти отстъпила привилегията, но тук медальонът е два пъти по-убедително оръжие от меча в ръката ти.
— Не се нуждаете от оръжия — увери ги студено призракът. — Господарят заповяда да не ви вредим. Възнамеряваме да се подчиним.
— Ами ако е мъртъв? — попита Карамон, чувствайки как тялото на младата жена се вдървява от тази мисъл.
— Ако той беше мъртъв — отговори с пламтящи очи призракът, — топлата ви кръв вече щеше да се стича по устните ни. Сега влизайте.
Притиснати близо един до друг, Кризания и Карамон пристъпиха в лабораторията. Младата жена вдигна високо факлата, за да огледат по-добре.
— Там — прошепна Карамон, чиято естествена връзка с неговия брат близнак и този път не го бе подвела. Той посочи неясните очертания на нечие тяло, проснато на пода в дъното на помещението.
Забравила напълно страховете си, Кризания се хвърли напред, последвана от война, който внимателно оглеждаше тъмнината.
Рейстлин лежеше, полегнал настрани. Качулката бе закрила лицето му. Жезълът на Магиус, захвърлен и напълно изгаснал, бе недалеч от него — сякаш магьосникът съзнателно го бе запратил там в пристъп на ожесточена ярост. Падайки, жезълът бе съборил една книга на земята и бе успял да направи на парчета някаква кана.
Кризания подаде факлата на Карамон и коленичи до Рейстлин, за да провери дали има пулс. Беше слаб и неравномерен, но бе жив. Тя въздъхна с облекчение и поклати глава:
— Добре е. Не разбирам. Какво се е случило?
— Не е наранен в истинския смисъл на думата — обясни носещият се близо до тях призрак. — В началото търсеше нещо. Точно на това място спря, мърморейки за някакъв портал и вдигна високо жезъла, втренчен право пред себе си. После изкрещя, запрати жезъла надалеч от себе си и падна на пода, като не преставаше да ругае от бяс, докато не изгуби съзнание.
Озадачен, Карамон се вгледа в сенките от светлината на факлата.
— Какво по дяволите се е случило? — промърмори той. — Тук няма нищо! Нищо! Просто бяла стена!
Глава 6
— Как е той — попита тихо Кризания, докато влизаше в стаята. Младата жена отметна бялата качулка от главата си и развърза наметката си, за да позволи на Карамон да я свали от раменете й.
— Неспокоен е — отвърна войнът, като хвърли поглед към потъналия в сенки ъгъл на помещението. — Едва дочака завръщането ти.
Кризания въздъхна и прехапа устни.
— Иска ми се да му носех по-добри новини — промърмори.
— Това може само да ме радва — подметна едрият мъж и сгъна наметката й върху облегалката на едно кресло. — Може би най-после ще се откаже от безумните си идеи и ще се върне у дома.
— Знаеш, че… — започна тя.
— Ако вие двамата най-после сте свършили с гукането, може би нашата лейди ще дойде да ми разправи какво е открила — прекъсна я нечий глас.
Кризания се изчерви. Очите й раздразнено се завъртяха и тя побърза да отиде при Рейстлин, легнал на един сламеник близо до огъня.
Последният пристъп на ярост на магьосника му бе струвал скъпо. Беше се наложило Карамон лично да го изнесе от лабораторията. След като му приготви леглото, Кризания безпомощно бе наблюдавала как огромният войн се грижи за брат си, подобно на разтревожена майка около болно дете. Така или иначе усилията им имаха твърде незначителен ефект. Рейстлин бе останал в безсъзнание в продължение на повече от ден, без да престава да бълнува странни и неразбираеми думи. Само веднъж бе дошъл на себе си, за да изкрещи от ужас и отново да потъне в мрака, който го обгръщаше.
Тъй като дори Карамон нямаше смелост да докосне захвърления жезъл, двамата бяха решили да го оставят в лабораторията. Лишени от светлината му, войнът и Кризания седяха сгушени близо един до друг и се редуваха да бдят над неподвижното тяло на магьосника. Поддържаха огъня, ала даже ярките пламъци не им позволяваха да забравят за дебнещите очи на пазителите и смразяващото им присъствие сред надвисналите сенки.
Когато Рейстлин най-накрая се събуди, първата му работа, бе да нареди на Карамон да му приготви отварата и да изпрати единия от двамата пазители да донесе жезъла. Чак след това бе направил знак на Кризания да се приближи.
— Трябва да отидеш при Астинус — прошепна той.
— Астинус! — повтори озадачено младата жена. — Историкът? Но защо… не разбирам защо…
Нещо в очите на магьосника заблестя, а по бледите му бузи изби трескава червенина.
— Порталът е изчезнал! — изръмжа той, като скърцаше със зъби от безсилна ярост. Пръстите на ръцете му се изкривиха и почти незабавно отново започна да кашля, втренчен с разширени очи в Кризания. — Престани да ми губиш времето с глупавите си въпроси! Тръгвай! — заповяда й грубо, след което отново започна да се бори за глътка въздух.
Карамон я изгледа разтревожено. Младата жена се приближи до писалището, загледана с празни очи към пръснатите по него обгорели книги със заклинания.
— Виж — приближи се той до нея. — Нали не смяташ наистина да отидеш там? Кой всъщност е този Астинус? И как въобще възнамеряваш да прекосиш Дъбравата без амулет за закрила?
— Имам амулет — измърмори тя. — Получих го от брат ти, когато… когато се срещнахме за пръв път. Колкото до Астинус, той е пазителят на Великата библиотека в Палантас. Летописец на историята на Крин.
— Възможно е да е такъв в нашето време, но сега? — възрази раздразнено войнът. — Мислете, лейди!
— Точно това правя — отговори остро младата жена. — Астинус е известен като Безсмъртния. Легендата разказва, че е бил първият, чийто крак е стъпил на Крин и ще бъде последният, който ще го напусне.
Карамон я изгледа скептично.
— Задачата му е да записва всичко, което се случва. И му е известно онова, което се е случило в миналото или се случва в настоящето. Само че… — Кризания се взря разтревожено в Рейстлин — не умее да прозира в бъдещето. Тревожа се. Как според него би могъл да ни помогне той?
Изпълненият с подозрения войн дълго се бе противил срещу решението й да тръгне, ала в края на краищата бе принуден да се съгласи, че нямат никакъв избор. Състоянието на Рейстлин бе започнало да се влошава. Гореше от треска и изпадаше в дълги периоди на безпаметност, а когато идваше на себе си, гневно настояваше да получи отговор защо Кризания все още не е ходила при Астинус.
И така, младата жена се бе изправила срещу ужасите на Дъбравата и заплахите, дебнещи из улиците на Палантас, а сега стоеше коленичила край леглото на магьосника и загрижено следеше болезнените му опити да се изправи, втренчил трескав поглед в нея.
— Разкажи ми всичко! — нареди й дрезгаво той. — В подробности. Не изпускай и най-дребния детайл.
Тя кимна безмълвно и като се опитваше да забрави за току-що преживяния преход през коридорите на Кулата, започна да говори:
— Когато стигнах до Великата библиотека, поисках веднага да се срещна с Астинус — подхвана, без да забелязва, че пръстите й несъзнателно се опитват да изгладят ръбовете на снежнобялата роба, която Карамон й бе купил по-рано от града. — Библиотекарите отказаха да ме допуснат, но склониха, щом им показах медальона на Паладин. Както вероятно можеш да си представиш, медальонът наистина ги обърка — добави с усмивка. — Очевидно са минали не по-малко от сто години, откакто някой за последен път се е натъквал на следи от старите богове, така че най-сетне един от тях се разбърза и отиде да извести за мен… Наложи ми се да изчакам известно време, преди да ме въведат в стаята, където Астинус работи по цял ден, а понякога и до късно нощем, за да записва историята на света. — Тя направи пауза, обезпокоена от напрегнатия му поглед. Струваше й се, че стига да можеше, би изтръгнал думите направо от сърцето й. Кризания отмести очи и втренчена в пламъците на огъня, продължи разказа си: — Когато влязох, той просто си седеше там, без да престава да пише и без да ми обръща внимание. После библиотекарят с мен обяви високо името ми:
„Кризания от дома Тариниус“, точно според инструкциите ти. И тогава.
Тя спря и леко се намръщи.
— Какво? — размърда се Рейстлин.
— Тогава Астинус вдигна очи — каза объркано тя и отново обърна лице към магьосника. — Буквално престана да пише и остави перото настрана. И извика: „Ти!“ с толкова гръмовен глас, че ме накара да подскоча на мястото си, а библиотекарят, който ме бе въвел, едва не припадна от ужас. Преди още да съм успяла да отворя уста, за да кажа нещо и дори да попитам какво има предвид или откъде ме познава, той отново взе перото, проследи с него онова, което вече бе написал и… го зачеркна!
— Зачеркнал го е — повтори замислен Рейстлин с потъмнял поглед. — Зачеркнал — промърмори и потъна в завивките на сламеника си.
Кризания търпеливо изчака, докато магьосникът обмисли добре казаното от нея.
— А после? — попита отслабнало той.
— Там, където беше допуснал грешка, ако е било грешка, записа нещо друго. После пак ме фиксира. Изненада ме това, че вече беше напълно спокоен. Отпрати библиотекаря и ми предложи да седна. Чак тогава се поинтересува каква е целта на посещението ми… Обясних му, че издирваме Портала. Както ми нареди, споменах, че имаме информация, според която местонахождението му е в Кулата на Върховното чародейство в Палантас, но тя се е оказала невярна и не е там… Той кимна, сякаш не беше особено изненадан и каза: „Порталът беше преместен, когато Царя-жрец направи опит да превземе Кулата. Разбира се, от съображения за сигурност. След време вероятно отново ще се озове в Палантас, но сега наистина го няма“. „Тогава къде е?“, попитах аз. В продължение на няколко секунди той не отговори нищо. И тогава…
Гласът й изневери и тя изплашено стрелна с очи Карамон, сякаш искаше да го предупреди. Това не убягна на Рейстлин. Магьосникът отново се изправи в сламеника:
— Кажи ми! — нареди и дрезгаво.
Кризания си пое дъх. Вече беше на път да отмести поглед към огъня, ала Рейстлин я улови за китката и я стисна толкова силно, че едва не премаза костите й.
— Каза… каза, че тази информация ще ти струва нещо. И че всеки си има цена, дори и той.
— Ще ми струва нещо… — повтори беззвучно магьосникът с пламнали очи.
Кризания безуспешно опита да се освободи от хватката му, но само сполучи да я затегне още по-болезнено.
— Каква е цената? — попита заповедно той.
— Каза, че сам ще се сетиш! — отвърна измъчено младата жена. — Каза, че някога, много отдавна, си му обещал нещо.
Той я пусна. Кризания се отдръпна, като разтриваше китката си и отбягваше състрадателния поглед на Карамон. Внезапно огромният мъж рязко се изправи и се отдалечи от тях. Рейстлин отново потъна в тънките възглавници на сламеника, изгубил интерес и към двамата. Очите му бяха засенчени от мрак.
Тя също стана и отиде да си налее чаша вода. Ръцете й трепереха неудържимо, така че бе принудена да остави каната обратно върху писалището. Карамон се приближи, напълни чашата и й я подаде с мрачно изражение.
Кризания отпи от чашата, ала в същия момент забеляза, че войнът се е втренчил в китката й. Пръстите на магьосника се бяха отпечатали върху нежната й плът. Младата жена остави чашата и бързо прикри ранената си ръка с ръкава на робата.
— Той не искаше това — отговори на безмълвния въпрос в суровите му очи. — Болката го прави нетърпелив. Нима нашите страдания могат да се сравняват с неговите? Ти трябва да знаеш това по-добре от всеки друг. Голямата картина го е обладала и вече не вижда нищо около себе си.
Кризания се върна обратно при загледания в огъня магьосник.
— Вижда всичко, уверявам те — чу мърморенето на Карамон зад гърба си. — При това дяволски добре… чак сега започвам да го разбирам.
Астинус от Палантас, историкът на Крин, се намираше в собствения си кабинет и както обикновено пишеше. Беше късна вечер, наистина късна. Всъщност Нощната стража отдавна бе застъпила, а библиотекарите отдавна бяха затворили и залостили вратите на Великата библиотека. Малцина успяваха да влязат при него през деня и никой през нощта. Но резетата и ключалките не представляваха трудност за онзи, който точно в този момент влезе в Библиотеката и се изправи пред Астинус като безплътна сянка.
Историкът не вдигна поглед:
— Вече започвах да се тревожа за теб — произнесе, без да спира да пише.
— Леко неразположение — отвърна мрачната фигура и се изкашля, сякаш последното й бе напомнило за прекараната болест.
— Надявам се, че вече си по-добре — поинтересува се Астинус, като все така не вдигаше глава.
— Здравето ми се подобрява — отвърна фигурата и черната й роба прошумоля. — Но не и грижите.
— Моля, седни. — Астинус посочи един стол с върха на пачето си перо, зает с онова, което пишеше.
Мъжът пред него се усмихна криво, положи ръка върху облегалката на стола и се отпусна в него. В кабинета се възцари тишина, която продължи няколко дълги минути, накъсвана единствено от скърцането на перото и покашлянето на нарушителя на нощното спокойствие.
Най-сетне Астинус остави перото и вдигна очи, за да срещне тези на посетителя си, а посетителят му на свой ред отметна черната качулка от главата си. Историкът го разгледа внимателно и кимна:
— Не познавам това лице, Фистандантилус, но очите са същите, макар сега в тях да има нещо различно. Виждам в тях бъдещето… Е, значи се превърна във властелин на времето. Защо обаче не се появи в целия си блясък, както беше предречено?
— Името ми не е Фистандантилус, Безсмъртни, а Рейстлин. Това би трябвало да дава отговор на въпроса ти какво се е случило — усмивката на Рейстлин беше изчезнала и сега очите му се бяха превърнали в тесни цепнатини! — Естествено, всичко това ти е известно? — Той направи неопределен жест с ръка. — Вярвам, че финалната битка помежду ни е била записана.
— Записал съм както името, така и битката — отвърна хладнокръвно Астинус. — Искаш ли да погледнеш вписаното… Фистандантилус? — Рейстлин се намръщи и в очите му проблесна стаена заплаха. Историкът продължи да го гледа невъзмутимо, облегнат назад в стола си. — Донесе ли онова, което искам?
— Да — отговори злобно магьосникът. — Струваше ми дни на болка и слабост. Тъкмо това ме забави.
В студеното, лишено от възраст изражение на Астинус за пръв път се появи някакъв намек за емоция. Той нетърпеливо се наведе напред, докато Рейстлин разтваряше гънките на робата си и втренчи развълнувано поглед в кристалната сфера, увиснала в кухината пред гърдите на магьосника подобно на чисто като сълза, кристално сърце.
Дори човек като Астинус не можа да сдържи уплахата си от тази гледка, ала съвсем бързо стана ясно, че всичко е просто игра на светлината. Пръстите на Рейстлин заповядаха на кълбото да отлети напред и бързо загърнаха гърдите му.
Сферата заплува около историка, който благоговейно протегна ръце и я взе в шепите си. От докосването му вътрешността й се изпълни с лунна светлина — ясно се долавяха сребърният и червеният оттенък. Имаше дори намек за странната аура на черната луна. А под луните се сменяха видение след видение.
— Сам виждаш, че докато двамата си седим тук, времето лети — обади се Рейстлин със зле прикрита гордост в гласа. — Сигурен съм, че вече няма да ти се налага да разчиташ на безплътните си пратеници от други измерения, за да попълваш знанията си за света. От сега нататък ще виждаш всичко със собствените си очи.
— Да! Да! — В очите на Астинус се забелязваха сълзи. Историкът не можеше да отмести поглед от дълбините на сферата, а ръцете, с които я държеше, трепереха неудържимо.
— А сега е мой ред — продължи с хладен тон магьосникът. — Къде е Порталът?
Астинус вдигна очи.
— Нима не можеш да отгатнеш сам, Човече на Бъдещето и Миналото? Чел си хрониките…
Рейстлин се взираше в Астинус, без да говори, с пребледняло лице, което бе на път да се превърне в маска на смъртник.
— Прав си, наистина съм чел хрониките. Значи затова Фистандантилус е ходил в Заман — произнесе след секунда. Астинус кимна. — Заман, магическата крепост, намираща се в Равнините на Дергот… близо до Торбардин — домът на планинските джуджета. Заман също е в земите им — продължи магьосникът с безизразен глас, сякаш четеше направо от книга. — Там, където в този миг техните братовчеди, джуджетата от хълмовете, искат да се върнат, подгонени от последствията от Катастрофата, превърнали света в опасно, изпълнено с глад и болести място. — Порталът е…
— … скрит дълбоко в подземията на Заман — довърши мрачно Рейстлин. — Там Фистандантилус взима участие във Великата война на джуджетата…
— Ще вземе участие — поправи го историкът.
— Ще вземе участие — измърмори раздразнено магьосникът. — Война, която ще предопредели гибелта му.
Гостът на Астинус потъна в мълчание. Сетне внезапно се изправи, приближи писалището на историка и безцеремонно обърна книгата на хрониките така, че да може да я разгледа. Астинус го наблюдаваше с безпристрастен интерес.
— Прав си — произнесе Рейстлин, като плъзгаше поглед по все още мокрото мастило. — Аз съм от бъдещето. Чел съм „Хрониките“ или поне части от тях. Но помня много добре нещо вписано от теб, нещо, което ще впишеш ето тук — той посочи едно празно място и изрецитира по памет: „На същата дата, след 30-ия край на Нощната стража, Фистандантилус ми донесе Сферата на Отминаващото настояще“…
Астинус не отговори. Ръката на Рейстлин започна да трепери:
— Ще го напишеш, нали? — настоя и в гласа му изстърга нотка на зараждащ се гняв.
Историкът продължаваше да мълчи. Вместо това просто вдигна рамене.
Магьосникът въздъхна:
— Значи не правя нищо, което вече не е било направено! — Пръстите му се свиха от напрежение и когато отново заговори, личеше, че едва успява да се сдържа: — Преди няколко дни при теб идва жена на име Кризания. Тя ми разказа, че когато влязла, си пишел нещо, но щом си я видял, си го задраскал и поправил.
Астинус се намръщи.
— Покажи ми го! — изрева внезапно Рейстлин.
Историкът с нежелание остави сферата да отплува встрани от него. В мига, в който ръцете му се отделиха от нея, светлината й помръкна и изчезна. Той се обърна, порови нещо зад креслото си и извади оттам голяма, облечена в кожа книга, която без много да се замисля отвари точно на необходимото място.
Обърна и нея, за да може архимагьосникът да я разгледа.
Рейстлин прочете първо зачеркнатото, а сетне и поправката. Когато отново се изправи и скри ръце в ръкавите на шумолящата си черна роба, лицето му бе бледо, но смъртоносно спокойно.
— Времето е изменчиво.
— Не бих казал — възрази Астинус. — Тя дойде на мястото му, нищо повече. Равностойна замяна. Времето продължава да си тече и нищо не може да го смути.
— И ме влачи заедно със себе си?
— Освен ако не смяташ за възможно да промениш течението на реката, като хвърлиш в нея камъче — отбеляза с кисела усмивка историкът.
Рейстлин сведе очи към него и също се усмихна бързо и за кратко. После посочи към носещата се във въздуха сфера.
— Само гледай, Астинус — прошепна той. — Гледай за камъчето! Сбогом, Безсмъртни.
Изведнъж стаята сякаш се изпразни, ако не се броеше обичайният й обитател. Историкът постоя мълчаливо, потънал в мислите си. Сетне обърна книгата към себе си и още веднъж прочете онова, което бе вписвал в момента на влизането на Кризания:
„На тази дата, след 15-о начало на Дневната стража, пристигна Денубис, свещенослужител на Паладин, изпратен от великия архимагьосник Фистандантилус, за да му разкрия местоположението на Портала. В замяна на помощта ми, Фистандантилус ще ми даде отдавна обещаното — Сферата на Отминаващото настояще…“
Името на Денубис бе зачеркнато и вместо него бе вписано това на Кризания.
Глава 7
— Мъртъв съм — каза Тасълхоф Кракундел.
Позволи си леко изчакване.
— Мъртъв съм — повтори. — Хм, хм, а това трябва да е Задгробният живот.
Почака още малко.
— Е — каза Тас, — едно ще му призная — със сигурност е мрачно.
Все така нищо. Постепенно фактът, че е мъртъв започна да му се струва безинтересен. А и — това беше второто откритие — очевидно лежеше на собствения си гръб върху нещо изключително твърдо и неудобно. Може би дори хладно като камък.
— Нищо чудно да са ме положили върху мраморна плоча, също като тази на Хума — промърмори, опитвайки да възвърне ентусиазма си. — Или да се намирам в истинска героична гробница, като оная, в която заровихме Стурм.
Мисълта известно време го забавлява, докато…
— Ох!
Беше докоснал хълбока си, което моментално бе изпратило пронизваща болка през всичките му ребра. Чак тогава забеляза и болката в главата. Освен това трепереше, някакво камъче му убиваше на гърба, а вратът му се беше схванал.
— Е, това със сигурност не го бях очаквал — рече си раздразнено. — Имам предвид, че човек очаква, когато умре, да не усеща каквото и да било. — Беше произнесъл последното доста високо, в случай, че някой слушаше. — Казах: предполага се, че не трябва да усещам каквото и да било! — натърти, когато болката не изчезна.
— Да му се не види! — измърмори Тас. — Сигурно е станала някаква грешка. Може би наистина съм умрял, но тялото ми още не го знае. Още не съм се вкочанил, а това поне е нормално. Ще почакам малко.
Той се помъчи да се намести по-добре (първо извади камъчето изпод гърба си), след което скръсти ръце на гърдите си и се загледа в гъстия, непрогледен мрак. След няколко минути се намръщи:
— Ако на туй му викат да си умрял, не виждам смисъла за цялата олелия — отбеляза със строг тон. — Не стига, че сега съм мъртъв, а и ми е скучно. — Е — въздъхна след още няколко секунди в тъмнината, — сигурно не мога да направя много по първата част, но определено бих могъл да се справя с второто. Очевидно е станала грешка. Просто ще отида да поговоря с някой.
Той се изправи и понечи да спусне крака от мраморната плоча, но откри, че вместо това досега е лежал върху каменния под.
— Каква неучтивост! — възнегодува Тас. — Защо просто не ме изхвърлихте в някой зимник?
Изправи се със залитане, пристъпи несигурно и почти незабавно заби нос в нещо изключително твърдо.
— Скала — заключи мрачно и заопипва повърхността й с пръсти. — Хм! Флинт умира и получава дърво! Аз умирам и какво получавам — скала! Сега вече ми е напълно ясно, че някой здравата е объркал конците.
— Хей! — извика и се залута слепешком в тъмнината. — Има ли някой… Гледай ти, оставили са ми дори торбичките! Всичко си е на мястото, даже магическото устройство. Колко мило. И все пак… — той стисна решително устни. — Най-добре някой да се погрижи за тази болка, понеже вече започва да ми омръзва.
Той продължи да опипва скалата с любопитство. Беше покрита с издялани образи — вероятно руни. Ето кое му се струваше познато. А и формата на огромната скала по някакъв начин също бе странна.
— Ха, та това не е скала, а маса… — произнесе объркано. — Каменна маса, покрита с руни… — Споменът го връхлетя. — Знам! — извика триумфално. — Това е същото каменно писалище в лабораторията, където отидох да търся Рейстлин и Карамон, и Кризания, но открих, че вече са заминали и са ме изоставили. Стоях пред нея точно когато планината се сгромоляса върху ми! Тъкмо това е мястото, където съм умрял!
Вдигна ръка към врата си. Да, желязната яка все още беше там — същата, която му бяха сложили, когато го продадоха в робство. Тас се защура наоколо и едва не се препъна. Посегна надолу и едва не извика, когато се поряза на нещо остро.
— Мечът на Карамон! — рече и улови оръжието за дръжката. — Спомням си. Намерих го на пода. Но това означава, че… — в гласа му вече се долавяха нотки на кръвна обида — та те дори не са ме погребали! Просто са зарязали тялото ми да си стои там! Намирам се в подземията на разрушения Храм! — Той засмука кървящия си пръст. Внезапно му хрумна нещо друго. — Значи така? Сега от мен се иска да отида пеша до… където там трябва да се явя в Отвъдното. Даже не са ми осигурили превоз? Това беше последната капка!… Вижте! — изкрещя Тас и размаха малкото си юмруче. — Искам веднага да говоря с отговорника!
Никакъв отговор.
— Нищичко не виждам — оплака се той, докато се препъваше в друго нещо. — Зарязан в основите на разрушен храм… мъртъв! И сигурно съм на дъното на морето? Ъъъ, дали пък няма да срещна някакви морски елфи? — замисли се изведнъж. — Като онези, за които говореше Танис. Ох, все забравям — поправи се с въздишка. — Умрял съм, а когато си умрял, доколкото мога да преценя, не ти е позволено да се срещаш с разни хора. Освен разбира се, ако си неумрял, като лорд Сот, например. — Мисълта значително го ободри. — Чудя се как ли ти възлагат такава работа? Ще попитам. Сигурно е страшно вълнуващо да си неумрял рицар. Но първо трябва да открия къде се предполага, че трябва да се намирам и защо не съм там!
Като се стегна, той тръгна към онази част на помещението, където смяташе, че се намира входната врата. Разсеяно разсъждаваше за Кървавото море на Истар и вече започваше да се пита защо наоколо няма вода, когато изведнъж му просветна нещо друго:
— О! — измърмори. — Храмът не отива на дъното на Кървавото море, а в Нерака. Когато победих Царицата, аз се намирах в Храма!
Тас най-сетне се бе добрал до рамката на вратата и надникна в тъмнината отвъд.
— Нерака, а?
Не можеше да прецени дали това беше по-добър вариант от дъното на морето. Внимателно протегна крак и усети как се удря в някакъв предмет. Опипа с ръка и пръстите му се сключиха около…
— Факла! Сигурно е онази над входа. Сега само да намеря кутийката си с прахан… — Затършува из торбичките на кръста си и най-сетне я намери. — Странно — произнесе, като хвърли един поглед надолу по коридора веднага щом я запали. — Изглежда си съвсем същото, както когато можех да го усетя след земетресението — разбито и рухнало. Човек би си помислил, че Царицата ще се поразвърти наоколо. Всъщност май дори е прекалено занемарено. Чудя се откъде ли се излиза навън?
Погледна назад към стълбището, по което бе слязъл в търсене на Кризания и Рейстлин. В съзнанието му живо отекна споменът за сгромолясващи се колони и рухващи стени.
— Оттук няма да стане, това поне е ясно — поклати глава. — Ох, боли — сложи ръка на челото си. — Но доколкото си спомням е и единствения път за навън. — Въздъхна, готов да се предаде на унинието. Съвсем скоро обаче типичната за кендерите бодрост и жизнерадост отново взе връх. — Стените сигурно са се напукали. Няма начин да не са се отворили пролуки.
Ходейки съвсем бавно, за да не предизвиква допълнително болката в ребрата и главата си, Тас запристъпва в коридора. Оглеждаше внимателно всяка стена, без да забележи нищо обещаващо, додето най-сетне не достигна края на галерията. Тук най-после откри достатъчно голяма пукнатина в мраморната стена. Беше толкова дълбока, че дори светлината от факлата му не можеше да проникне достатъчно навътре.
Само един кендер можеше да се промъкне оттук, ала задачата и така си беше почти неизпълнима. Наложи се да пренареди всичките си торбички и да се плъзне странично.
— Какво да си говорим. Куп грижи, ето какво те очаква, когато умреш — мърмореше си, докато се промъкваше с риск да нареже на парчета панталоните си.
Съвсем скоро вече разполагаше с дупка в гамашите си и нещата никак не се подобряваха. Една от торбичките му се закачи за издаден остър ръб и му се наложи да спре и да се забори с нея, докато най-накрая успее да я освободи. Пукнатината се стесняваше заплашително. Свали всичките си торбички и — след като ги вдигна заедно с факлата над главата, задържа дъх, напрегна се до крайност и раздра ризата си, но най-сетне успя да преодолее стесняването. Сега вече наистина беше изпотен, чувстваше, че всичко го боли и бе на път да побеснее.
— Винаги съм се питал защо хората предпочитат да не умират — каза задъхано. — Е, вече ми е ясно!
Спря, за да окачи торбичките и да си поеме въздух и почти незабавно бе възнаграден с гледката на процеждаща се светлина някъде в дъното на тясната пролука. Размаха факлата. Пукнатината явно започваше да се разширява. След минутка продължи пътя си.
Когато подаде глава на светло и се огледа, Тас въздъхна и каза:
— Хм, това вече не го бях очаквал!
Никога допреди не бе виждал подобна гледка. Местността беше напълно равна и оголена и се простираше до самия хоризонт под огромно, празно небе, озарено от странно сияние, сякаш слънцето току-що залязваше или някъде далече бушуваше чудовищен пожар. С тази разлика, че цялото небе имаше подобен цвят. При цялата светлина обаче, нещата изглеждаха изненадващо мрачни. Земята приличаше на черна хартия, залепена под зловещо небе. Освен това нямаше нищо друго — нито слънце, нито луни, нито дори звезди. Нищичко.
Тас направи няколко предпазливи крачки напред. Земя като земя, макар че — забеляза го едва няколко мига по-късно — като че ли имаше цвят подобен на този на небето. Той вдигна очи и установи, че колкото по-надалеч към хоризонта се простираше, толкова повече потъмняваше и отново ставаше черна. След като направи още няколко крачки, кендерът се обърна, за да погледне към руините на Храма.
— Свети Дългобради Реорксе! — изпъшка Тас и едва не изпусна факлата.
Зад гърба му нямаше нищо! Откъдето и да бе дошъл, сега всичко беше изчезнало! Кендерът се завъртя около оста си. Нищо напред, нищо назад, абсолютно нищо в която и посока да погледнеше.
Сърцето на Тасълхоф Кракундел потъна право в зелените му обувки и обяви, че ще остане там, независимо от опитите му да го привика обратно. Без всякакво съмнение, това беше най-скучното място, на което някога бе попадал!
— Това не може да е Отвъдното — извика възмутено кендерът. — Невъзможно е! Трябва да има някаква грешка. Я чакай малко! Сигурен съм, че трябва да срещна и Флинт някъде тук! Физбан твърдеше, че е така и макар старият нехранимайко да не знаеше кое е горе и кое — долу, поне за тези неща беше съвсем уверен!
— Я да видим сега… Говореше за някакво голямо дърво, красиво дърво, а под него седяло мърморещо старо джудже, което си дялкало и… Ей! Ами че това е дърво! Един момент, как така се появи от нищото?
Кендерът премигна удивено. Точно пред него, където до този момент бе съществувала единствено потискаща пустота, сега се извисяваше чудовищно дърво.
— Не е красиво, ако решим да обръщаме внимание на детайлите — сви рамене Тас и се упъти към него, като мимоходом отбеляза любопитния навик на земята да се старае да се изплъзне изпод краката му. — Но, като се замислиш, Физбан имаше странен вкус, а като заговорихме за това, Флинт също.
Докато се приближаваше към него, осъзна, че дървото, също както и всичко друго наоколо, беше черно и разкривено, и даже прегърбено, подобно на вещица, каквато веднъж беше виждал. Нямаше листа.
— Тази чудесия е мъртва поне от цял век! — изсумтя Тас. — Ако Флинт си мисли, че с радост ще прекарвам времето си в Отвъдното седнал под умряло дърво, май ще му се наложи да помисли пак. Аз… Хей, Флинт! — викна кендерът, когато стигна при ствола и се огледа. — Флинт? Къде си? Искам да… А, ето те — добави, след като мярна нечия ниска брадата фигура, седяща на земята от другата страна на дънера. — Физбан ми каза, че ще те открия тук. Обзалагам се, че не очакваше да ме видиш. Ако…
Кендерът заобиколи дървото и внезапно се закова:
— Я! — кресна ядосано. — Ти не си Флинт! Кой… Арак?
Тас се олюля назад. Джуджето, което бе заемало длъжността Господар на Игрите в Истар, внезапно вдигна глава и го погледна с толкова злобна усмивка, че кендерът почувства как изстива от ужас — доста необичайно усещане; нямаше спомен някога да го е изпитвал. Преди още да е успял да му се наслади докрай, джуджето скочи на крака и се хвърли към него с яростно изръмжаване.
Тас замахна изненадано към него с факлата, докато отчаяно се опитваше да сграбчи дръжката на ножа си. Точно когато най-сетне бе успял да го измъкне, Арак внезапно се изпари във въздуха. А също и дървото. Още веднъж кендерът установи, че се намира в центъра на нищото, под ширналото се подпалено небе.
— Е, добре — изрече с едва доловимо потрепване В гласа, макар да полагаше всички усилия да го прикрие. — Въобще не е смешно. Гадно е и ме плаши, и въпреки че Физбан едва ли е имал предвид, че всичко ще бъде едно безкрайно забавление, не вярвам да е имал точно това наум! — Кендерът се обърна съвсем бавно, без да изпуска факлата и ножа. — Знам, че никога не съм бил особено религиозен — добави, като напрегнато оглеждаше пустия хоризонт и се стараеше да запази равновесие върху странната земя, — но вярвам, че водих доста добър живот. А и надвих Царицата на Мрака. Естествено с малко помощ — каза бързо, решил, че мъничко честност ще му бъде от полза, — но пък съм личен приятел на Паладин.
— В името на Нейно Мрачно Величество — произнесе един спокоен глас точно зад гърба му. — Ти пък какво правиш тук?
Тасълхоф подскочи най-малко на метър във въздуха — сигурен знак, че е на ръба на нервния срив — и бързо се обърна. Там, където допреди миг не бе имало никой, се издигаше фигура на свещенослужител, който изключително много му напомняше на Елистан. Само дето този носеше черна, а не бяла роба и от врата му вместо медальона на Паладин, висеше този на петглавия дракон.
— Ъъъ, простете, сър — заекна Тас, — но въобще не съм сигурен какво търся тук. За да бъдем напълно честни, дори не знам къде е това тук и, о, между впрочем, името ми е Тасълхоф Кракундел. — Той учтиво протегна ръчичка. — Как е вашето?
Фигурата игнорира ръката на кендера и като отметна назад черната си качулка пристъпи към него. Тас здравата се стресна, когато изпод качулката се показа стоманеносива коса, толкова дълга, че сигурно щеше да стига до земята, ако заедно с изумителната брада на подобното на череп лице, не се гърчеше във въздуха по изключително странен начин.
— Я гледай, много интересно — опита да си затвори устата кендерът. — Как точно го правите? Е, сигурно едва ли имате желание да се повтаряте, но къде казахте, че се намирам? Виждате ли… — Фигурата направи още една стъпка. Макар в действителност да не се страхуваше от този мъж, или това нещо, каквото и да бе то, Тас откри, че изведнъж е започнал да се чувства изключително некомфортно в присъствието му. — Аз… аз съм мъртъв — постара се да отстъпи, но откри, че поради някаква необяснима причина това е невъзможно. — И… интересува ме… — Какво пък, възмущението бе за предпочитане пред страха: — Вие ли сте главният тук? Понеже, да ви призная, не смятам, че си вършите много добре работата! Целият съм натъртен! — добави обвинително. — Боли ме главата, а и ребрата нещо не са ми в ред. Пък и се наложи да ходя по целия път насам от подземието на Храма…
— Подземието на Храма! — фигурата спря на сантиметри от Тасълхоф. Сивата й коса се вееше, сякаш бе излязъл бурен вятър, а очите й имаха съвсем същия кървавочервен цвят като небето.
— Да! — Тас преглътна шумно. Освен всичко друго лицето на мъжа беше мъртвешки сиво и от него се носеше чудовищна смрад. — Следвах по петите лейди Кризания, тя пък преследваше Рейстлин и…
— Рейстлин! — мъжът повтори думата по такъв начин, че косата на кендера буквално се изправи. — Тръгвай с мен!
Ръката му — а беше ръка, от която наистина можеха да те побият тръпки — се сключи около китката на Тас.
— Ау! — изхленчи кендерът, усетил как през костите му се стрелва огнена болка. — Боли ме…
Мъжът не му обърна внимание. Вместо това, уловил здраво кендера, затвори очи, сякаш изгубен в дълбока концентрация. Земята около Тас внезапно се разми и започна бързо да се движи. Той извика от удивление, когато осъзна, че цялата околност край тях се измества.
„Не се движим ние, а земята!“, помисли си объркано.
— Ъъъ — реши да направи още един опит. — Та къде разправяхте, че съм попаднал?
— Намираш се в Бездната — отвърна мъжът с гробовен глас.
— Хм, хм — кимна примирено Тас. — Не вярвах, че съм бил чак толкова лош. — По носа му се търколи една сълза. — Значи, Бездната. Надявам се, нямате нищо против да споделя с вас, че съм ужасно разочарован от нея. Винаги съм смятал, че Бездната е изумително място. Дотук не видях нищо особено. Ни най-малко. Ужасно… ужасно отегчително и… грозно… и, не се обиждайте, но си е най-неприятно миришещото място, на което съм попадал досега. — Той подсмръкна и избърса носа си с ръкава, твърде нещастен, за да си спомни за ползата от кърпата в джоба си. — А къде казахте, че ме водите?
— Пожела да се срещнеш с отговорника — отговори мъжът и кокалестата му ръка докосна медальона.
Пейзажът започна да се променя. Приличаше на всеки друг, който Тас бе виждал, и все пак в него имаше нещо изумително различно. Струваше му се, че разпознава отделни части, но в действителност знаеше, че го вижда за пръв път. Изглеждаше мрачен, плосък и лишен от живот и обратното — претъпкан с хора. По същия начин не можеше да види или чуе нищо конкретно, но бе уверен, че го залива водопад от звуци и картини!
Тасълхоф се втренчи във фигурата на мъжа до себе си — изгубена сред приплъзващите се пластове на реалността, и почувства, че е онемял. За втори път в живота си (първият бе, когато беше осъзнал, че старият Физбан е по-мъртъв от всякога), Тас не можеше да произнесе и дума.
Ако някой се постараеше да състави списък на Местата, които най-много би искал да види, въз основа на предпочитанията на кендерите, измерението, което обитаваше Царицата на Мрака, вероятно би било трето по важност.
И ето че сега Тасълхоф Кракундел се намираше в приемната на ужасяващата Кралица, тоест беше попаднал на едно от най-интересните места, познати на човек или кендер, ала противно на всяка логика се чувстваше по-нещастен от всякога.
Реално погледнато помещението, в което сивокосият мъж му бе наредил да чака, беше напълно празно. Нямаше нито маси с разни интересни дреболии върху тях, нито столове (това беше и причината, поради която стоеше прав), нито пък каквито и да било стени! Всъщност знаеше, че се намира на закрито единствено поради факта, че старецът му беше казал „да остане в чакалнята“. Едва тогава Тас почувства, че е попаднал в такава.
Доколкото обаче можеше да вярва на очите си, се намираше в средата на едно голямо нищо. Всъщност в този момент му бе трудно да прецени даже кое е горе и кое долу. И двете посоки доста си приличаха — зловещо пламтящи стени от пламъци.
Не преставаше да си напомня, че е на път да се срещне със самата Мрачна Кралица. Неведнъж бе слушал Танис да разправя истории за сблъсъка му с Царицата в Храма на Нерака.
„Бях заобиколен от необятна тъмнина“, говореше Танис и макар да бяха изминали дълги месеци от случилото се, гласът му бе разтреперан и несигурен. „Знаех, че тъмнината е по-скоро отражение на собствените ми страхове, отколкото нещо действително. Не можех да дишам. Сетне мракът се вдигна и тя проговори направо в съзнанието ми. Тогава я видях във всичките й форми — Петглавия дракон, Мрачния войн, Тъмната изкусителка. Все още не се бе появила напълно в нашия свят и не бе постигнала необходимия й контрол.“
Тас си спомняше, че Танис бе поклатил глава: „Ала величието й беше несъмнено. В края на краищата тя е богиня, създателка на света. Тъмните й очи проникнаха в самите дълбини на душата ми и ме заставиха да падна на колене и да я възвеличая…“
А в каква форма щеше да я види той, Тасълхоф Кракундел, след като Царицата се намираше в собственото си измерение?
— Нищо чудно да се появи като Петглавия дракон — каза си тихо, колкото да разсее притесненията, които не му даваха мира.
Но дори тази вълнуваща възможност не успя да помогне, въпреки че никога досега не бе виждал каквото и да било петглаво нещо, най-малкото дракон. Имаше чувството, че са изстискали всичкото любопитството и от желанието му за приключения не е останала и капка.
— Ще попея малко — реши, поободрен от собствения си глас. — Това обикновено помага.
Започна да си тананика първата хрумнала му песен — „Химнът на зората“, която бе научил от Златна Луна.
Тас тъкмо подхващаше следващия куплет, когато за свой ужас осъзна, че песента отеква обратно към него, само дето сега думите й бяха леко променени и вледеняваха душата:
— Престани! — изкрещя подивяло към зловещата, пламнала тишина, която отекваше заедно с думите на песента му. — Нямах това предвид. Исках да…
Внезапно свещенослужителят с черна роба изникна точно пред него от самото сърце на тъмнината.
— Нейно Мрачно Величество ще се срещне с теб — произнесе той и преди Тасълхоф да успее дори да премигне, вече се намираше на друго място.
Знаеше, че е така, не защото бе направил дори крачка, нито понеже мястото бе различно от предишното. Работата беше в усещането за промяна. Странните отблясъци и празнината си бяха все същите, ала сега към тягостното чувство се бе прибавило впечатлението, че не е сам.
В мига, в който го осъзна, видя как от нищото се материализира стол от гладко черно дърво, обърнат с облегалката към него. А в стола седеше някой или нещо, облечено в черна роба със спусната качулка.
Мислейки, че вероятно свещенослужителят е допуснал някаква грешка и го е отвел на друго място, Тасълхоф си пое смело дъх и заобиколи стола, за да види лицето на седящия в него. Или може би столът се обърна, за да види неговото лице, кендерът не беше сигурен.
Независимо от гледната точка обаче, лицето на закачулената фигура най-сетне се показа и Тас разбра, че едва ли ставаше дума за грешка.
Не беше петглав дракон, нито огромен войн в пламтяща броня. Нито дори мрачната изкусителка, която дълги вечери наред бе посещавала сънищата на Рейстлин. Беше жена, облечена изцяло в черни дрехи — с лице, обрамчено от овала на качулката. Кожата й бе искрящо бяла, гладка и сякаш недокосната от времето, а очите й бяха големи и тъмни. Деликатните й ръце почиваха върху страничните облегалки на стола.
Изражението на лицето й не беше ужасяващо, стряскащо, заплашително или потресаващо. Всъщност дори не беше изражение в истинския смисъл на думата, но Тас не можеше да се отърси от впечатлението, че го изучават в най-малки подробности, че разравят най-тъмните ъгълчета на душата му и се спират пред части от спомените му, за чието съществуване дори не подозираше.
— Аз… с-съм Тасълхоф Кракундел, Ваше Величество — произнесе кендерът и несъзнателно протегна ръка.
Осъзна грешката си твърде късно и се опита да я прикрие с нещо като неумел поклон, когато усети докосването на пръстите й. Беше съвсем за кратко, ала Тас можеше да се закълне, че се е ръкувал с наръч пареща коприва. Ръката му мигом бе пронизана от пет независими, жилещи до смърт усещания за болка, които достигнаха до сърцето му и го накара да изохка.
Пръстите изчезнаха толкова бързо, колкото се бяха появили. Откри, че се е приближил твърде близо до една красива, бледа жена с толкова меко изражение в очите, че му бе трудно да си представи, че тя е истинската причина за болката, която бе изпитал. Тас сведе очи и откри, че на дланта му се е появил белег. Приличаше на звезда с пет лъча.
Разкажи ми историята си.
Кендерът трепна. Устните на жена не бяха помръднали, но я бе чул съвсем ясно. Сетне изплашено осъзна, че Царицата вероятно знаеше много повече подробности, отколкото вероятно би чула от него.
Като не преставаше да се поти и нервно да мачка ъглите на дрехите си, Тасълхоф Кракундел започна да разказва… И в рамките на пет секунди бе вписал името си в историята — поне в тази на кендерите разказвачи, като описа всичко и всяка дума, излязла от устата му бе самата света истина.
— Благодарение на грешката на Пар-Салиан заедно с Карамон се върнахме обратно във времето. Възнамерявахме да убием Фистандантилус, но разбрахме, че той всъщност е Рейстлин и не го направихме. Щях да спра Катастрофата с помощта на едно магическо устройство, но Рейстлин ме накара да го разваля. Последвах лейди Кризания в подземията на Храма в Истар, за да открием Рейстлин и да го принудим да го поправи. После таванът се срути и ме събори на земята. Когато дойдох на себе си, всички бяха изчезнали, Катастрофата връхлетя, а сега съм мъртъв и съм попаднал в Бездната.
Тасълхоф си пое разтреперано дъх и избърса потта от челото си. Сетне, осъзнал, че последните му думи не са били особено ласкателни, побърза да добави:
— Не че се оплаквам, Ваше Величество. Сигурен съм, че който и да ме е пратил тук, сигурно е имал доста добра причина да го стори. В края на краищата, съвсем ясно си спомням, че веднъж счупих една драконова сфера и е възможно от време на време да съм влизал в притежание на някоя и друга чужда вещ… както и че не отдавах на Флинт дължимото уважение, поне не в твърде голяма степен и че се е случвало да крия дрехите на Карамон, докато се къпе, за да видим как ще стигне съвсем гол до Утеха. Но — Тас подсмръкна мелодраматично, — винаги съм помагал на Физбан да си намери шапката!
Не си умрял, каза гласът. Нито някой те е изпращал. Всъщност дори не би трябвало да си тук.
Изумен от внезапното разкритие, Тасълхоф вдигна очи и срещна мрачния, изпълнен със сенки поглед на Царицата:
— Не съм? — изписка той, без да осъзнава, че гласът му е започнал да звучи чудато. — Не съм умрял? — ръката му несъзнателно се вдигна към все още болящата го глава. — Разбира се, това е обяснението! Аз пък през цялото време си мислех, че някой е оплескал нещата.
Тук не допускаме кендери, продължи гласът.
— Никак не съм учуден — съгласи се тъжно Тас, който се чувстваше далеч повече на себе си откакто бе разбрал, че все още е сред живите. — На Крин има доста малко места, където допускат кендери.
Гласът сякаш не го слушаше:
Когато си влязъл в лабораторията на Фистандантилус, те е защитавало собственото му заклинание над нея. Останалата част от Истар е изчезнала дълбоко под земята по време на Катастрофата. Удаде ми се да запазя Храма на Царя-жрец. Когато съм готова, ще му позволя да се появи обратно във вашия свят заедно със самата мен.
— Но вие никога няма да спечелите — обади се кендерът, преди дори да е успял да обмисли добре казаното. — З-знам го със сигурност — заекна, когато тъмният поглед на Царицата го прониза. — Б-бях там.
Всъщност не си бил, понеже тези събития още не са настъпили. След като развали заклинанието на Пар-Салиан, внесе известни… промени в начина, по който протича времето. Фистандантилус — или Рейстлин, както го познаваш — вече ти го е обяснил. Точно поради тази причина магьосникът те изпрати на сигурна смърт… тоест се опита да го стори. Той не желаеше времето да може да бъде променяно: Катаклизмът му е нужен, за да отведе напред във времето един свещенослужител на Паладин — единственият съществуващ в този момент.
На Тас му се стори, че за пръв път в очите на Царицата нещо сякаш потрепна в нямо изумление и това неизвестно защо го накара да потрепери.
Съвсем скоро, Фистандантилус, амбициозни ми приятелю, ще съжаляваш за това свое решение. Сега е твърде късно. Жалък смъртен. Допусна грешка, скъпо струваща грешка. Влезе в капана на вечен времеви цикъл. И си осъден завинаги да се стремиш към собствената си гибел.
— Нищо не разбирам — намръщи се кендерът.
О, напротив, спокойно го увери гласът. Идването ти ми разкри бъдещето. И тъкмо ти ми даваш шанса да го променя. Като е унищожил теб, Фистандантилус си е отрязал единствения път за спасение. Тялото му ще загине по същия начин, по който е загинало много, много отдавна. Само че този път, когато душата му потърси ново тяло, аз ще й попреча. Следователно младият маг, Рейстлин, ще започне Изпитанието в Кулата на Върховното чародейство и ще намери там смъртта си. Няма да живее достатъчно дълго, за да попречи на плановете ми. Останалите ще си отиват един по един. Защото без помощта на Рейстлин Златна Луна няма да открие жезъла със синия кристал — а това е началото на свършека на света.
— Не! — изскимтя ужасено Тас. — Това… това не може да бъде истина! Не исках да става така. С-само реших да з-замина с Карамон и да изживеем поредното приключение! Той нямаше да се справи сам. Нуждаеше се от мен!
Кендерът се озърна изплашено, търсейки начин да побегне. Ала макар на пръв поглед да изглеждаше, че може да тръгне във всяка една посока, знаеше че няма къде да се скрие. Той се строполи на колене пред облечената в черно жена и се взря в нея:
— Какво сторих? Какво сторих? — извика обезумяло.
Стори онова, което би накарало дори Паладин да ти обърне гръб.
— Какво ще правиш с мен? — попита нещастно Тас. — Къде мога да отида сега? — Той вдигна потъналото си в сълзи лице. — Предполагам, че не м-можеш да ме изпратиш обратно при Карамон или в собственото ми време?
Твоето време вече не съществува. Колкото до изпращането ти при Карамон, сам знаеш, че е невъзможно. Не, ще останеш тук, с мен, като един вид застраховка срещу бъдещи грешки.
— Тук? — изпъшка Тасълхоф. — Но докога?
Пред очите му жената бе започнала да избледнява в леки проблясъци, които сякаш сгъстяваха нищото на мястото, където до преди миг бе стояла.
… Не задълго, предполагам. Дори никак… Или може би завинаги…
— Какво… Какво иска да каже тя? — попита Тас, вече към сивокосия свещенослужител, който бе изникнал на мястото на Нейно Мрачно Величество. — Не задълго или завинаги?
— Макар да не си мъртъв, дори в този момент ти умираш. Като всеки смъртен и твоите жизнени сили постепенно те напускат. Такава е природата на Бездната. Малко живи същества могат да се противопоставят на злото, което ги изяжда отвътре. Когато най-сетне умреш, боговете ще отсъдят съдбата ти.
— Разбирам — преглътна Тас. Той увеси нос. — Предполагам, че така ми се пада. О, Танис, ако знаеш само колко съжалявам! Наистина, не исках да става така…
Пръстите на свещенослужителя грубо го уловиха за ръката. Действителността край тях отново започна да се променя заедно с побягналата земя под краката им. Тасълхоф дори не обърна внимание. В този момент кендерът предпочиташе да се отдаде на бликналите сълзи и черната мъка. В този момент Тас желаеше смъртта повече от всичко друго на този свят.
Глава 8
— Къде? — попита равнодушно Тасълхоф Кракундел, повече по силата на навика, а не защото наистина искаше да научи.
Свещенослужителят замълча и вдигна рамене:
— Предполагам, че ако в Бездната имаше затвори, това щеше да бъде един от тях.
Тас се огледа. Както обикновено край тях нямаше нищо — просто обширна, зловеща и напълно безсмислена празнота. Нямаше стени, килии, решетки, ключалки. Нито дори надзирател. Едно обаче бе сигурно — и този път нямаше мърдане, — бягството оттук беше невъзможно.
— Да не би от мен да се очаква просто да вися тук, докато умра? — попита с изтънял гласец. — Искам да кажа, нямам ли право поне на легло и някакъв стол… О!
Още докато изговаряше последното, пред очите му се бе материализирало легло заедно с едно трикрако дървено столче. Даже тези съвсем привични предмети изглеждаха съвсем не на място тук, в средата на нищото и скоро Тас откри, че няма сили да гледа към тях.
— Б-благодаря — каза тихо и седна с въздишка на столчето. — Полагат ли ми се вода и храна?
Почака малко, за да види дали няма да се появят. Не се появиха. Свещенослужителят поклати глава. Сивата му коса бе образувала огромен гърчещ се облак около него.
— Не, нуждите на смъртното ти тяло ще бъдат задоволявани по друг начин. Няма да изпитваш глад или жажда. И се погрижих за раните ти.
Тас откри, че болките в ребрата му бяха изчезнали, а главата му си беше съвсем наред. Желязната яка също бе свалена.
— Освен това не е необходимо да ми благодариш — продължи свещенослужителят, забелязал, че кендерът отваря уста. — Направихме го, за да не прекъсваш задълженията ни. И така, сбогом…
Мъжът издигна ръце, готов да отпътува.
— Чакай! — извика Тас, като скочи от стола и увисна за крайчеца на веещата се черна роба. — Искаш да кажеш, че повече няма да се видим? Не ме оставяй!
Със същия успех можеше да се опита да улови облак дим. Робата се изплъзна от пръстите му и отлетя безследно.
— Когато умреш, ще върнем тялото ти на по-високите равнища и ще се погрижим душата ти да поеме своя път… или да се завърне тук. Дотогава контактът с теб е нежелателен.
— Сам! — проплака Тас, като се огледа диво и отчаяно. — Напълно сам… докато умра? Не след дълго… — добави тъжно. Върна се и отново седна на столчето. — Дали пък да не свърша със себе си, за да стане по-бързо? Така поне ще отида на някое друго място… надявам се.
Зарея очи към празния хоризонт.
— Физбан — произнесе след малко. — Сигурно не можеш да ме чуеш оттук. И предполагам, че едва ли има нещо, което би могъл да направиш за мен в този момент, но искам да знаеш, че не го направих нарочно. Да променя заклинанието на Пар-Салиан, да се върна назад във времето, без никой да ме е карал и нещата от този род.
Той въздъхна разтреперано и сплете мъничките си ръце.
— Е, сигурно сега е късно за извинения… Навярно, ако трябва да бъдем напълно честни, част от мен се съгласи да тръгне с Карамон, понеже — той преглътна напиращите сълзи, — ами, понеже ми изглеждаше толкова забавно. Но, уверявам те, една друга част прие приключението, защото Карамон не трябваше да тръгва съвсем сам! За всичко е виновна пиячката на джуджетата. А и обещах на Тика да се грижа за него… О, Физбан! Ако само виждах някакъв изход от тази каша, щях да направя всичко възможно да оправя нещата. Честно…
— Ейти.
— А? — Тас едва не падна от столчето. Обърна се бързо, уверен, че ще види Физбан, ала вместо него видя малко човече — по-ниско дори от него самия — облечено в кафяви панталонки, сива туника и кафява кожена престилка.
— Казахейти — повтори малко раздразнено то.
— Ъъъ, з-здравей — заекна Тас. Човечето определено не приличаше на мрачен свещенослужител, или поне никога досега не бе чувал свещенослужителите да носят кафяви кожени престилки. Разбира се винаги имаше място за изключения, особено ако човек си даде сметка колко удобни са всъщност този вид престилки. Независимо от всичко обаче, човечето му напомняше за някой… само ако можеше да си спомни кой…
— Я! — щракна с пръсти Тас. — Ти си гном! Извинявай, че ти задавам толкова личен въпрос — кендерът се изчерви от притеснение, — но… ъъъ… ти мъртъв ли си?
— Мити? — попита гномчето и го измери с поглед подозрително.
— Не, разбира се! — възмути се Тас.
— Азсъщо! — отсече човечето.
— Ъъм… би ли забавил малко — предложи кендерът. — Знам, че така си говорите, но понякога трудно ви се разбира.
— Казах, ами и аз също! — кресна гномът.
— Благодаря ти — отвърна учтиво Тас. — Но те чувам прекрасно. Би могъл да говориш малко по-тихо… хм, хм… да говориш бавно и малко по-тихо — побърза да добави, забелязал, че човечето си поема дъх.
— Как… се… казваш? — произнесе изключително бавно гномът.
— Тасълхоф… Кракундел. — Кендерът протегна ръчичка, която гномът пое и разтърси мъжки. — А… ти? Искам да кажа — а ти? Не, не исках да кажа…
Твърде късно. Гномчето беше в стихията си.
— Гнимшмаригонгалесефрахутспътхтурандотсаманела…
— Кратката версия! — извика Тас, когато човечето спря да си поеме дъх.
— О — това сякаш уби настроението на гнома. — Гнимш.
— Още веднъж ти благодаря. Радвам се да се запознаем… ъъъ… Гнимш — въздъхна от облекчение кендерът. Съвсем беше забравил, че всяко гномско име изправяше неподготвения слушател пред необходимостта да изслуша пълен списък на семейната история, стигаща до най-ранните известни (или измислени) предци на съответния гном.
— Радвам се да се запознаем, Кракундел — кимна човечето и двамата отново си стиснаха ръцете.
— Моля, седни — предложи любезно Тас, като се настани на леглото и посочи столчето: Гнимш хвърли един унищожителен поглед на трикраката мебел и вместо това седна направо в стола, който се материализира точно под него. Гледката хвърли кендера във възторг. Беше наистина забележителен стол — имаше си поставка за краката, която се спускаше и вдигаше, както и странни полуобръчи, които го превръщаха в люлеещ се стол, без да се брои механизмът, позволяващ на седящия в него да се излегне в хоризонтално положение и хубаво да си почине.
За нещастие веднага щом гномчето се облегна назад, столът се преобърна заедно с него и го прекатури през глава. Гнимш измърмори някакво проклятие, покатери се отново и дръпна една ръчка. Този път поставката за крака отскочи нагоре и го удари по носа. В същото време облегалката се бе прегънала право напред и още преди да се е усетил, Тас спасяваше госта си от очевидните намерения на стола да изяде своя собственик.
— Да му се не види! — изруга Гнимш и отпрати люлеещия се звяр обратно там, откъдето се беше появил, след което неутешимо се настани върху трикракото столче на Тас.
Кендерът бе посещавал гномски домове и беше запознат с изобретенията им, така че просто се помъчи да избъбри нещо подобаващо от сорта на:
— Изключително интересно… какъв напредничав дизайн…
— Дори напротив — възрази за негово учудване Гнимш. — Проектът не струва. Принадлежи на първия братовчед на жена ми. Трябваше да помисля преди да го извикам. Нали знаеш — той въздъхна, — понякога човек се замисля за дома и…
— Така е — съгласи се Тасълхоф и преглътна буцата в гърлото си. — Ако… ако не възразяваш срещу въпроса ми, какво всъщност правиш тук, щом… ами, щом не си… мъртъв?
— Би ли ми казал какво правиш ти тук? — парира го гномчето.
— Естествено — каза кендерът, ала внезапно се сети нещо. Огледа се предпазливо и се наведе напред. — Никой няма нещо против, нали? — прошепна. — Че си говорим? Да не би да е забранено или…
— Хич не им пука — махна пренебрежително Гнимш. — След като не им се пречкаме, можем да ходим където си пожелаем. Разбира се — добави, — навсякъде гледката е горе-долу една и съща, така че няма смисъл.
— Разбирам — кимна Тас, чието любопитство се бе разгоряло. — А как точно пътуваш?
— С ума си. Още ли не си се сетил? Не, не вярвам — гномчето изсумтя. — Кендерите не се славят с особено големи мозъци.
— Гномите и кендерите имат доста общо — отбеляза намусено Тасълхоф.
— Да, така разправят — отвърна скептично човечето, очевидно без да влага твърде много вяра в твърдението.
В името на запазването на мирните им отношения, кендерът реши да смени темата:
— Значи, ако искам да отида някъде, просто си помислям за мястото и се пренасям там?
— В определени граници — рече Гнимш. — Например, няма как да влезеш в светите места, където работят свещенослужителите…
— О — разочарова се Тас, като със съжаление си помисли, че вероятно същите тези свети места биха били на първо място в списъка му с туристически атракции. После му хрумна друго: — Ти накара стола да се появи от нищото, само като си помисли за него, а аз създадох леглото и столчето. Ако си помисля за нещо друго, ще се появи ли и то просто така?
— Пробвай — предложи Гнимш.
Тас се напрегна.
Откъм долната страна леглото се появи закачалка за шапки. Гномчето изпръхтя:
— Браво. Много удобно.
— Просто се упражнявах — защити се Тасълхоф.
— Най-добре внимавай — предупреди го Гнимш. — Понякога нещата не се получават точно по начина, по който си искал.
— Да — кендерът внезапно си спомни за дървото и джуджето. Потръпна. — Предполагам, че си прав. Е, поне сега сме двама. Можем да си говорим. Нямаш никаква представа колко скучно ми беше в началото. — Той се излегна в леглото, като преди това си представи, изключително предпазливо, една възглавница. — Ами давай, разкажи ми историята си.
— Ти пръв. — Гнимш го стрелна с крайчеца на окото.
— Не, не, ти си ми гост.
— Настоявам.
— Аз настоявам.
— Да започнем с теб. В края на краищата съм тук от по-дълго.
— Откъде си толкова сигурен?
— Просто съм… Давай.
— Но… — изведнъж Тасълхоф си даде сметка, че по този начин няма да стигнат доникъде и макар очевидно да разполагаха с цяла вечност, не му се искаше да я прекара в компанията на оспорващ предложенията му гном. Пък и едва ли имаше разумен довод срещу това да не разкаже историята си. И без друго му харесваше да разказва. Така че, облегнат възможно най-удобно, той започна и скоро установи, че Гнимш го слуша с интерес, въпреки че интересът на гномчето се изразяваше в непрестанни прекъсвания и обаждания като „давай нататък“ точно в най-интересните части.
Накрая Тас завърши:
— И тъй, ето ме тук. А сега ти — каза, доволен, че може да си поеме дъх.
— Ами — поколеба се Гнимш и се огледа подозрително, сякаш се страхуваше, че някой може да ги подслушва. — Всичко започнало преди много, много години, когато семейството ми си избрало своята Цел в Живота. Нали знаеш какво е Цел в Живота?
— Разбира се — отвърна незабавно Тас. — Приятелят ми Гнош също имаше Цел в Живота. Неговата беше свързана с драконовите сфери. Всеки един от вашия народ има предопределена роля в живота, която трябва да бъде изпълнена успешно под угрозата никога да не попадне в Отвъдното. — Той се замисли. — Нали не си тук заради това?
— Не — гномчето поклати рошавата си глава. — Целта в живота на семейството ми беше да изобретим устройство, което да пренася притежателя си от едно измерение в друго. И — Гнимш въздъхна трагично — моето работеше.
— Работело? — изправи се изумено Тас.
— Без грешка — кимна унило човечето.
Кендерът почувства как му се замайва главата. Никога дотогава не беше чувал за подобно нещо… изобретение на гном, което да работи… при това без грешка!
Гнимш го погледна срамежливо:
— Знам какво си мислиш — каза. — Че съм се провалил. Но не знаеш цялата истина. Виждаш ли… всички мои изобретения работеха. Всички до едно.
— Но как… защо смяташ, че си се провалил? — обърка се Тас.
Гномчето се втренчи твърдо в него:
— Каква полза има от това да изобретиш нещо, което работи? Къде е предизвикателството? Нуждата от творчески подход? Напредничавото мислене? Къде би отишъл прогресът? Знаеш ли — призна си с помрачняло лице, — че ако не бях дошъл тук, със сигурност щяха да ме изпратят в изгнание? Разправяха, че съм заплаха за обществото. И съм на път да върна научните изследвания със сто години назад. — Той сведе глава умърлушено. — Ето защо нямам нищо против, че съм в Бездната. Заслужавам си го, точно като теб. Така или иначе най-вероятно щях да свърша тук.
— И къде е това устройство? — попита с нарастваща възбуда кендерът.
— Ами те го взеха, разбира се — махна с ръка човечето.
— Е, и? — Тас направи пауза. — Не можеш ли да си измислиш ново? Нали си измисли онзи стол?
— Сигурен съм, че видя какво направи той — отвърна Гнимш. — Тъй че е по-вероятно да свърша с нещо подобно на изобретението на баща ми. Е, да, пренесе го в друго измерение. Комитетът по Експлодиращите устройства още го изучаваше, преди да се окажа тук… Защо? Какво се опитваш да постигнеш? Да избягаш от Бездната?
— Налага се — заяви Тас. — Иначе Царицата на Мрака ще спечели войната и всичко ще бъде по моя вина. Освен това приятелите ми са в ужасна опасност. Е, добре де, единият не ми е точно приятел, но е интересен човек и въпреки че се опита да ме убие, като ме накара да повредя устройството, съм сигурен, че не е било нищо лично. Вероятно е имал причина…
Той спря.
— Ами да! — скочи от леглото. — Разбира се! — извика толкова развълнувано, че около леглото изникна цяла гора от закачалки, които накараха гномчето да подскочи уплашено.
Гнимш се плъзна лекичко от столчето и заотстъпва предпазливо:
— Какво има? — блъсна се в една закачалка той.
— Виж! — каза Тас, докато тършуваше из торбичките на кръста си. Отвори една, а после и друга. — Ето го! — Той показа съдържанието й на човечето. Гнимш надникна. В този момент кендерът я дръпна: — Един момент!
— Кво? — шашна се гномът.
— Нали не ни наблюдават? Ще научат ли?
— Да научат какво?
— Просто ми отговори. Има ли начин да разберат?
— Не, предполагам, че не — отвърна колебливо Гнимш. — Не мога да твърдя нищо със сигурност, тъй като не знам какво точно не бива да разбират. Но те уверявам, че в момента са доста заети, поне доколкото ми е известно. Събуждат разни дракони и такива работи. Иска се голяма концентрация.
— Добре — промърмори мрачно Тас и отново седна на леглото. — А сега виж това. Той разтвори торбичката и изсипа съдържанието й. — Напомня ли ти за нещо?
— Да, за годината, в която майка ми изобрети устройство, което трябваше да мие чинии — повдигна рамене гномчето. — Газехме до колене в счупени съдове. Налагаше се да…
— Не! — отсече раздразнено Тасълхоф. — Виж, като приближим тази част до ето тази и…
— Устройството ми за пътуване през измеренията! — възкликна Гнимш. — Прав си! Наистина изглеждаше по този начин. Моето нямаше такива евтини имитации на скъпоценни камъни, но… Не, гледай сега. Напълно погрешно е. Мисля, че тази част стои тук, а не тук. Да. Ясно? А после тази верига се окачва тук и после я завъртаме ето така. Не, чакай малко. По-точно… Сега разбирам. Първо ей това трябва да щракне отсам. — Гнимш се настани на леглото, подбра единия от скъпоценните камъни и го постави на точно определено място. — Така, трябва ми още една от тези червените дреболии. — Той затърси сред камъните. — Какво изобщо си му правил на това чудо? — измърмори. — Да не си го метнал в месомелачка?
Така или иначе гномчето напълно бе изключило и не можа да чуе отговора на Тас. Междувременно кендерът се възползва от възможността да разкаже историята си отново. Настанен удобно на столчето и цъфтящ от задоволство, че няма кой да го прекъсва, Тас говореше и говореше, докато забравил за всичко и всеки, Гнимш подреждаше безбройните скъпоценни камъни и малките сребърни и златни части и вериги на спретнати купчинки.
Въпреки че не спираше да разказва, Тасълхоф обнадеждено не откъсваше очи от човечето и онова, което то вършеше. Естествено, налагаше се да си припомни, че бе отправил молитвата си към Физбан, а това означаваше, че има доста голяма вероятност, веднъж щом устройството бъде сглобено, да ги запрати на някоя от луните или да ги превърне в пилета, ала, мислеше си той, все някой трябваше да поеме този риск. В края на краищата, бе обещал да оправи нещата. Фактът, че срещна провалил се гном може би не беше най-желаната възможност, но бе за предпочитане пред изгледите да се помайва наоколо в очакване на смъртта.
В същото време Гнимш си бе представил плоча и парче тебешир и вече скицираше диаграми, като не преставаше да си мърмори:
— Приплъзваме скъпоценен камък А в гнездо Б…
Глава 9
— Мизерно място, а, братко? — подхвърли Рейстлин, додето вдървено се изхлузваше от седлото.
— Отсядали сме и на по-лоши — отбеляза Карамон, зает да помага на лейди Кризания да слезе от коня си. — Но вътре поне е топло и сухо, което го прави сто пъти за предпочитане пред нощуването на открито. Освен това — добави, като погледна сърдито към магьосника, който се бе подпрял от безсилие на коня и кашляше мъчително — няма как да продължим, без да си починем поне малко. Ще се погрижа за животните. Вие влизайте.
Кризания пристъпи в дълбоката една стъпка кал и се уви по-добре в подгизналото си наметало. Точно според думите на Рейстлин, мястото си беше съборетина.
Както и да се бе наричало, едва ли вече някой вече бе в състояние да каже, тъй като никъде не се виждаше табела. Единственото, по което човек можеше да разбере, че вижда пред себе си хан, бе плочата, подпряна от вътрешната страна на един от прозорците, върху която с груби, разкрачени букви бе написано: „Дубре дошел, пътниче“. Самата постройка беше доста стара и солидно укрепена. Въпреки очевидните опити да бъде спряна разрухата обаче, покривът бе на път да се срути, единият от счупените прозорци бе неумело закрит с парче плъст, а дворът приличаше на необятно езеро от кал с няколко боднати, уморени от живота бурени.
Рейстлин бе избързал напред и сега стоеше в рамката на вратата, загледан към Кризания. От вътрешността на хана извираше топла светлина, а миризмата на дим обещаваше огън. По лицето на магьосника се бе изписало нетърпение. Един по-силен порив на вятъра изпълни качулката на жената и запрати към лицето й пронизващо студени пръски дъжд. Тя въздъхна и изгази през калта, за да се присъедини към него.
— Добре дошли, господарю. И на гус’жата ви тъй също.
Гласът я накара да се озърне стреснато. При влизането им не бе забелязала никой наблизо. Кризания се обърна, точно когато вратата се захлопна, за да види грозноват мъж, скрит сред сенките.
— Какъв ден, господарю, какъв ден — подхвана мъжът, като потриваше угоднически ръце. Последното, заедно с мазната престилка и наметнатата през раменете му дрипа, вероятно го правеха съдържателя на заведението.
Помисли си, че ако се вземе предвид окаяното състояние на хана, собственикът му си е точно на мястото. Той се приближи до тях, без да престава да потрива ръце, докато се оказа толкова близо до нея, че можеше съвсем ясно да долови отвратителния му бирен дъх. Кризания прикри лице с наметката си и се отдръпна. Това сякаш го развесели и съдържателят се ухили пиянски с усмивка, която можеше да бъде взета за глуповата, ако в кривогледите му очи съвсем ясно не проблясваше определена пресметливост.
Загледана към него, Кризания си даде сметка, че в този момент би желала да бъде на всяко друго място, дори и навън под дъжда, стига да не й се налага да търпи неприятното присъствие на този човек. Рейстлин обаче просто го измери пронизващо и кратко нареди:
— Маса. По-близо до огъня.
— Тъй, тъй, господарю, на вашите услуги. Една маса близо до огъня. И как не в тоз ден? Оттук, господарю, ’спожо…
Като не преставаше да се кланя раболепно с все същия лукав блясък в очите и без да откъсва поглед от тях, мъжът ги поведе към една мръсна маса.
— Господарят ще да е магьосник, а? — Ханджията протегна ръка, за да докосне черната роба на Рейстлин, но мълниеносно я отдръпна под тежкия му взор. — Ще да сте едного от черноризците, нал’ тъй? Отдавна не сме съзирали с очите си таквизи като вас — продължи той.
Рейстлин не отговори. Задавен от поредния пристъп на кашлица, магьосникът се сви, опрян на жезъла си. Кризания му помогна да се отпусне на един стол близо до огъня. Той протегна ръце към пламъците с благодарност.
— Гореща вода — нареди тя, докато развързваше подгизналата си наметка.
— Какво му е? — попита подозрително съдържателят. — Да не е изгарящата треска? Щото, ако е тъй, по-добре веднага да си излезете…
— Не е — отсече жената и свали наметката си. — Болестта му мъчи само него. — Тя се наведе загрижено над магьосника и произнесе с нетърпящ възражение тон: — Поисках гореща вода.
— Тъй, тъй — отвърна презрително съдържателят. Ръцете му бяха престанали странния си угоднически танц и изчезнаха някъде под престилката, точно преди да се заеме с поръчката.
Забравила за отвращението си от ханджията, Кризания се зае да помогне с каквото може на Рейстлин. Разхлаби наметалото му и му помогна да го свали, след което просна мократа дреха близо до огнището, за да може да изсъхне. После претърси общото помещение на хана. Единственото, което откри, бяха няколко мръсни възглавници, които нареди около магьосника, за да може да се отпусне и да си поеме дъх.
Когато коленичи до него, за да свали мокрите му ботуши, младата жена почувства как нечия ръка докосва косата й.
— Благодаря ти — прошепна Рейстлин в отговор на въпросителния й поглед.
Кризания се изчерви от удоволствие. В кафявите му очи се появи топлина, а пръстите му нежно отстраниха влажните кичури коса от лицето й. Откри, че не може да отговори, нито да помръдне, коленичила, изгубена в дълбокия му взор.
— Твойта ли е таз жена?
Грубият глас на съдържателя я накара да трепне още веднъж. Даде си сметка, че така и не бе успяла да разбере кога се е приближил. Кризания се изправи и рязко извърна очи към огъня, неспособна да погледне никой от двамата.
— Тя е дама от един от знатните домове на Палантас — намеси се някой откъм входната врата. — Ще ти бъда благодарен, ако говориш уважително в нейно присъствие.
— Тъй, господарю, тъй — побърза да отговори ханджията, очевидно обезкуражен от широките рамене на Карамон, който тъкмо влизаше, заедно с вълна студен въздух и дъждовни пръски.
Кризания запази мълчание. Тя се обърна и нареди съвсем тихо:
— Остави водата на масата.
Карамон затвори вратата и се присъедини към тях, докато Рейстлин вадеше торбичката с билковата смес за отварата си. Хвърли я на масата и й даде знак да се заеме с нея. Сетне отново се отпусна изтощено сред възглавниците и се загледа в огъня. При всяко вдишване от гърдите му се разнасяха мъчителни хрипове. С ясното съзнание, че е наблюдавана от загрижения Карамон, Кризания започна да приготвя напитката.
— Конете са напоени и нахранени. Не сме ги преуморили. Предполагам, че ще им трябва не повече от час да починат. Искам да стигнем до Солантас преди залез-слънце — обади се Карамон, за да запълни неудобното мълчание. Войнът също свали наметалото си и го разстла да съхне пред огъня. От мократа тъкан веднага започнаха да се издигат облаци пара. — Поръчахте ли вече нещо за ядене? — попита внезапно.
— Не… само гореща вода — измърмори Кризания, докато подаваше на Рейстлин готовата отвара.
— Стопанино, вино за дамата и магьосника и вода за мен. И каквото там ти се намира за хапване — каза Карамон и се настани на масата срещу брат си. След седмици пътуване през опустошените земи на път за равнините на Дергот и тримата знаеха много добре, че в крайпътните ханове човек се задоволява с онова, което има, ако въобще имаше нещо. — Това е само началото — подхвърли той към магьосника, след като съдържателят бе отишъл да изпълни поръчката му. — Тепърва предстоят есенните бури. Колкото по на юг се спускаме, толкова по-лошо ще става. Сигурен ли си, че не искаш да направим една по-дълга почивка? Мен ако питаш, направо си търсиш белята.
— Какво искаш да кажеш? — сепна се Рейстлин и едва не разля по-голямата част от съдържанието на чашата в ръката си.
— Нищо… просто… — Карамон сякаш се опитваше да избегне пронизващия му поглед. — Кашляш. Времето е влажно, това е всичко.
Очевидно успокоен, че брат му не се е опитвал да вложи нещо повече в думите си, магьосникът отново потъна във възглавниците:
— Дори напротив. И те съветвам да забравиш за тази мисъл. Почивката само те отдалечава от дома, братко.
— Все ми е едно — сви мрачно рамене Карамон. — Дори ако умреш по пътя.
Кризания шокирана се извърна към него. По устните на Рейстлин плъзна горчива усмивка.
— Трогнат съм от загрижеността ти, братко. Не се тревожи за здравето ми. Освен ако междувременно не ми се наложи да се подложа на още някое изпитание, силата ми ще бъде достатъчна, за да произнеса решителното заклинание.
— Изглежда разчиташ на това, че някой ще се погрижи да избегнеш изпитанията по пътя си — отвърна мрачно Карамон, вгледан в Кризания.
Тя се изчерви още веднъж и вече се готвеше да отвърне нещо на забележката, когато бе прекъсната от влизането на съдържателя. Мъжът се приближи, понесъл неголям бакърен котел. Съдържанието му бе неизвестно, но поне изпускаше пара. В другата си ръка ханджията носеше напукана стомна. Преди да ги остави на масата, той огледа пресметливо тримата пътници:
— Големи извинения, господарю — започна той, — но най-добре първом да видя цвета на парите ви. Времената са си неспокойни, ’нал знайте…
— Ето. — Рейстлин извади една монета от кесията си и я подхвърли на масата. — Достатъчно ли е?
— Да, господарю — кривогледите очи на мъжа заблестяха при вида на среброто.
Той се освободи от товара на котела и стомната и грабна алчно монетата, като през цялото време наблюдаваше Рейстлин така, сякаш магьосникът щеше да я накара да изчезне.
После я пусна в джоба си, изчезна за секунда зад мръсния тезгях в дъното на помещението и се върна с паници, лъжици и чаши, които прибави към храната на масата. Зачака нещо, потривайки ръце. Кризания огледа паниците. Бяха толкова мръсни, че се налагаше да ги измие сама. Докато се занимаваше с това, съдържателят попита с толкова любезен тон, че Карамон неволно се намръщи:
— Ще има ли още нещо, господарю, ’спожо?
— Имаш ли хляб и сирене?
— Да, господарю.
— Сложи за трима ни в една кошница. Ще я вземем с нас.
— Ще си… продължите значи? — поинтересува се ханджията.
Кризания тъкмо подреждаше измитите купи на масата, но бе принудена да вдигне поглед, усетила едва доловимата промяна в тона на мъжа. Тя се обърна въпросително към Карамон, за да види дали и той е забелязал нещо, ала едрият мъж вече разбъркваше задушеното и се навеждаше, за да го подуши изгладняло. Рейстлин също сякаш не бе доловил каквото и да е, втренчен невиждащо в пламъците. Ръцете му отсъстващо стискаха празната чаша.
— Определено не смятаме да прекараме нощта тук — отговори Карамон и започна да разлива по паниците с един черпак.
— Не вярвам да намерите по-добро място за нощуване по пътя за… накъде казахте, че отивате? — продължи да разпитва съдържателят.
— Не е твоя работа — отвърна студено Кризания.
Тя взе една пълна паница и я отнесе на Рейстлин. Магьосникът хвърли един поглед на гъстото, плувнало в мазнина съдържание в нея и само махна с ръка. Самата тя, макар да изпитваше силен глад, успя да се насили да хапне едва няколко лъжици от неизвестната смес, преди решително да остави паницата настрана и да се увие зиморничаво във все още мократа си наметка. Затвори очи и се опита да не мисли за това, че само след час отново трябваше да се изправят срещу бурята, дъжда и унилия, еднообразен пейзаж.
Рейстлин вече бе заспал. Единствените звуци, които смущаваха тишината, идваха от шумното дъвчене на Карамон, който се хранеше с апетита на навикнал на всичко ветеран. След малко съдържателят се върна от кухнята, само колкото да остави поръчаната кошница с храна.
Час по-късно Карамон отиде да изведе конете от обора — три ездитни и един натоварен с най-различен багаж, покрит с одеяло и здраво овързан с въжета. Войнът помогна на двамата да се качат на седлата и сам се метна на собствения си огромен жребец. Застанал наблизо под дъжда, гологлавият съдържател му подаде кошницата и се закланя още по-угоднически с широка усмивка, без да обръща внимание на измокрените си дрехи.
Карамон му кимна рязко и метна в краката му втора монета, след което подкара полека коня надолу по пътя, следван от свитите в изливащия се порой Кризания и Рейстлин.
Ханджията вдигна монетата и ги проследи с очи, докато най-сетне фигурите им се скриха зад близкия завой. Иззад конюшнята изникнаха двама непознати и се присъединиха към него.
Съдържателят подхвърли монетата във въздуха и ги погледна:
— Кажете му, че са тръгнали по пътя за Солантас.
Попаднаха в засадата съвсем лесно.
Яздеха в отслабващата светлина на отминаващия мрачен ден, под големи дървета, от чиито клони монотонно се стичаше вода. Шумът от нападалите листа заглушаваше всичко друго, включително и собствените им мисли. Така че никой от тях не успя да чуе навреме звука от галопиращите копита и звънтенето на проблясващата стомана.
Когато разбраха какво се случва, вече бе твърде късно. Иззад околните дървета изскочиха още нападатели и се спуснаха върху тях като огромни грабливи птици. Последвалите събития се развиха бързо и с обичайната за подобни нападения вещина.
Преди Рейстлин да е успял да се обърне, един от бандитите се покатери отзад на седлото му и го просна в несвяст. Друг се стовари зад Кризания, запуши й устата и приближи острието на камата си към гърлото й. За разлика от спътниците си, Карамон принуди трима от нападателите да впрегнат задружни усилия, за да го съборят от коня. Борбата продължи дълго, а когато най-сетне приключи, единият от тримата бе останал да лежи неподвижно на земята. По всичко личеше, че едва ли отново ще се изправи. Главата му бе изкривена под странен ъгъл.
— Счупен врат — докладва едного на човека, който се появи веднага щом всичко бе свършило.
— Дори не гъкна — добави невъзмутимо друг бандит и погледна преценяващо Карамон. Държаха го четирима души и се бе наложило да вържат огромните му ръце с тетива. Дълбоката рана на главата му кървеше обилно. Кръвта се стичаше по лицето му и се смесваше с изливащия се дъжд. Войнът тръсна коса в опит да я отстрани и продължи да се бори.
Водачът на бандитите се втренчи преценяващо в изпъкналите мускули на едрия мъж. Неколцина забелязаха погледа му и също закимаха с възхищение.
Карамон най-после бе успял да отърси кръвта от очите си и се озърна. Бяха наобиколени от близо двайсет, дори трийсет тежковъоръжени мъже. Когато насочи вниманието си към водача, войнът тихо изруга. Това бе най-големият човек, който някога бе виждал през живота си!
Мислите му се зареяха обратно към Рааг и дните на гладиаторски живот в Истар. „Полувеликан“, каза си и изплю един избит по време на борбата зъб. Образът на огромния великан, който бе помагал на Арак да ръководи и подготвя гладиаторите за Игрите, все още бе съвсем жив в паметта му. Водачът на бандитите, макар да бе с очевидно човешки черти, все пак имаше някакъв особен жълтеникав нюанс на кожата си. Плюс типичния за расата сплескан нос. Освен това ръстът му далеч надвишаваше този на повечето хора — извисяваща се глава, широки рамене, ръце като дънери. Карамон забеляза, че походката му бе някак странна и че носи дълго до земята черно наметало, което скриваше напълно краката му.
Усвоил добре уроците на гладиаторската арена, завързаният войн се опита да прецени от пръв поглед врага си. Трябваше да открие някаква слабост. Когато вятърът подхвана дебелото вълнено наметало, Карамон изумено осъзна, че мъжът има само един крак. Другият бе направен от стомана.
Забелязал погледа му, водачът на бандитите се ухили и пристъпи към него. Огромната му ръка се протегна и го потупа по рамото:
— Възхищавам се на хора, които не се дават лесно — каза тихо. Ръката му изведнъж се сви в юмрук, отдръпна се и се стовари върху челюстта на Карамон. Силата на удара едва не повали война заедно с онези, които се опитваха да го задържат. — Но ще се наложи да платиш за смъртта на моя човек.
Водачът на бандитите оправи полите на наметалото си и се завъртя към мястото, където един от хората му бе хванал Кризания. Бандитът все още държеше устата й запушена, ала макар да бе силно пребледняла, в очите й вече искреше ужасен гняв.
— Трудно е за вярване, нали, момчета? — продължи все така тихо полувеликанът. — Вече получаваме подаръци, а дори не е дошла Коледа.
Смехът му отекна сред гъстата гора. Той се протегна и разкъса наметката й. Очите му бързо обходиха формите на тялото под нея, още повече, че бялата роба моментално подгизна под непрестанно сипещия се дъжд. Усмивката му се разшири, а очите му загледаха диво. Огромната му ръка посегна към нея.
Кризания се изви, за да му се изплъзне, ала полувеликанът я улови и задържа с лекота, без да престава да се смее:
— Я гледай, сладурчето си има някаква дрънкулка — произнесе замислено, втренчен в медальона на Паладин, провесен от шията й. — Дали пък… интересно. Чиста платина! — Той подсвирна от учудване. — Най-добре да ти го пазя, скъпа. Страхувам, че в удоволствията и страстта ни, може да се изгуби…
Карамон вече бе дошъл на себе си, за да види как водачът на бандитите протяга пръсти към медальона. Странно, ала макар да трепереше от уплаха, в очите на Кризания се мяркаха отблясъци от мрачна насмешка. Внезапно под дъжда се изви мълния от чисто бяла светлина. Полувеликанът изкрещя от болка и отдръпна ръка, след което пусна младата жена, за да притисне изгорените си пръсти.
Сред бандитите се разнесе приглушено мърморене. Мъжът, който я държеше, внезапно отслаби хватката си и тя успя да му се измъкне, втренчила изпълнен с омраза поглед в него, докато полагаше усилия да се прикрие с остатъците от разкъсаната наметка.
Полувеликанът се приготви да я зашлеви, а Карамон с всички сили се опитваше да й се притече на помощ, когато точно в този момент някой изкрещя предупредително:
— Магьосникът! Идва на себе си!
Очите на водача не се отделиха от Кризания, ала ръката му се отпусна и той се усмихна:
— Е, вещице, май спечели първата битка. — Той се обърна към Карамон: — Обичам състезанията. И в боя, и в любовта. А нощта се очертава многообещаваща.
Полувеликанът даде знак на бандита, държал Кризания да я хване отново. Мъжът се подчини, макар и с огромно нежелание. Водачът на бандитите се приближи до мястото, където Рейстлин идваше на себе си с мъчителни стенания.
— Магьосникът е най-опасен. Вържете му ръцете зад гърба и му запушете устата — нареди със стържещ глас. — Ако се опита да изграчи нещо, отрежете му езика. Това ще сложи край на кариерата му на заклинател.
— Защо просто не го убием? — изръмжа един от бандитите.
— Ами давай, Брак — насърчи го любезно водачът му. — Измъкни ножа и му прережи гърлото.
— Не и с моите ръце — измърмори мъжът и се отдръпна боязливо.
— Нали? Предпочиташ убийството на черноризец да падне върху мен! — продължи с все така измамно любезен тон полувеликанът. — Иска ти се да видиш как изсъхва моята ръка?
— Аз-аз… разбира се, че нямах това предвид, Стоманен Пръст… Н-не мисля като говоря, това е…
— Не е зле поне да се опитваш. Сега той е безвреден. Вижте го. — Стоманения Пръст посочи Рейстлин.
Магьосникът лежеше по гръб с вързани пред себе си ръце. Устата му бе запушена с мръсна кърпа. Независимо от всичко очите му, скрити в сенките на качулката блестяха с гибелна ярост, а пръстите му се извиваха с такъв гняв, че не един от мъжете навярно си задаваше въпроса дали взетите мерки не бяха твърде скромни.
Вероятно почувствал общата несигурност, Стоманения Пръст докуца до Рейстлин, а по жълтеникавото му лице плъзна широка усмивка. Внезапно той заби стоманения пръст на изкуствения си крак в слепоочието на магьосника. Ритникът моментално запрати Рейстлин в несвяст. Кризания изкрещя изплашено, ала мъжът, който я държеше, не й позволи да се отскубне. Дори Карамон се почувства донейде виновен при вида на отпуснатото в калта тяло на брат си.
— Това ще го усмири за няколко часа. Когато се върнем в лагера, ще му вържем очите и ще го разходим до Скалата. А ако между другото се подхлъзне и падне от високо, е, така стоят нещата, нали мъже? Кръвта му няма да изцапа ръцете ни.
Разнесоха се отделни смехове, ала Карамон забеляза, че не един и двама се спогледаха, клатейки глави със съмнение.
Стоманения Пръст сякаш забрави за Рейстлин и насочи вниманието си към тежко натоварения кон:
— Ударихме добра плячка, момчета — каза със задоволство. Той се заклатушка тромаво и отново се зае с Кризания, която все още стоеше прикована в ръцете на нервния си пазач. — Добра плячка, без всякакво съмнение — измърмори. Пръстите му грубо уловиха брадичката на младата жена. После се наведе и я целуна.
Неспособна да помръдне, Кризания просто стоеше на мястото си. Не предприе нищо, може би предугадила, че бандитът очаква точно това. Ръцете й обаче издаваха вътрешната борба, която водеше със себе си и Карамон забеляза, че когато Стоманения Пръст я освободи, тя извърна лице, така че черната й коса да прикрие напиращите сълзи.
— Знаете обичая, мъже — заяви полувеликанът, докато непохватно милваше къдриците й. — Делим всичко, след като съм взел своя дял, разбира се.
Разнесоха се още смехове. Тук-там се дочуха и радостни възгласи. Карамон нямаше никакви съмнения относно смисъла на последното, а и от дочутите коментари на бандитите можеше да се заключи, че това няма да бъде първият път, когато „деляха плячка“ помежду си.
И отново имаше неколцина, главно от по-младите, които се намръщиха недоволно, клатейки глави. Разнесе се и мърморене: „Не искам да имам нищо общо с вещици!“ и „По-добре да си легна с магьосника!“
Вещица! Отново тази дума. Неясните спомени се преплитаха в съзнанието му — спомени от дните, в които той и Рейстлин бяха пътували заедно с Флинт Наковалнята. От дните, в които идването на боговете тепърва предстоеше. Карамон потръпна при съвсем живия спомен за посещението им в градчето, чиито жители искаха да изгорят жива стара жена, обвинена в магьосничество. В паметта му ясно се бе отпечатало как неговият брат и Стурм, неизменният в своето благородство рицар, бяха рискували живота си, за да спасят кожата на старицата, която в края на краищата се бе оказала обикновена второкласна крадла.
Изведнъж си даде сметка колко бързо бе забравил как гледаха хората от тези времена на всякакъв род магически сили. А силите на свещенослужителката Кризания — в дни, когато нямаше истински свещенослужители — щяха да изглеждат дори още по-подозрителни. Помъчи се да мисли трезво. Изгарянето беше ужасен начин да завършиш дните си, но бе далеч по-бързо и за предпочитане пред…
— Ще я взема с мен. — Стоманения Пръст закуца през пътеката към мястото, където държаха коня му за юздите. Метна се на седлото: — Последвайте ме с останалите.
Мъжът, който държеше Кризания, я повлече напред. Водачът на бандитите се наведе и я изтегли при себе си. После хвана здраво юздите, така че младата жена се оказа в капана на здравите му ръце. Карамон удивено откри, че тя се взира право напред с безизразно лице.
„Дали знае? — зачуди се той, докато наблюдаваше безсилно как Стоманения Пръст препуска край него с похотлива усмивка. — Винаги са я защитавали, никога не са й позволявали да се сблъсква с тази действителност. Може би дори не осъзнава на какви отчаяни действия са способни тези мъже…“
И ето, че Кризания го погледна. Точно преди да го отминат. Лицето й бе спокойно и бледо, ала в очите й имаше такъв ужас, ужас и безгласна молба, че войнът отпусна безсилно глава, чувствайки как сърцето му ще се пръсне от мъка.
„Знае… Боговете да са й на помощ. Тя знае…“
Някой го изблъска грубо. Няколко човека го грабнаха едновременно и го метнаха напряко на седлото на собствения му кон. Провесен с главата надолу, с ръце, посинели от впитата тетива, той вдигна очи и видя как постъпват по същия начин с брат му. Бандитите се метнаха на собствените си коне и поведоха пленниците си навътре в гората.
Дъждът продължаваше да се лее. Конят му се препъваше в калта и при всяко разтърсване, тялото му протестираше. Седлото притискаше хълбока му, а нахлулата в главата му кръв го замайваше. Ала всичко, което виждаше из целия път към лагера, бяха двете изпълнени с ужас и молба очи.
Беше повече от сигурен, че не могат да се надяват на ничия помощ.
Глава 10
Рейстлин крачеше през пламналата пустиня. В пясъка пред него се нижеха стъпки, които той следваше. Стъпките го водеха все напред, нагоре и надолу по белите дюни. Беше му горещо, бе уморен и чувстваше ужасна жажда. Единственото, което искаше, бе да легне някъде и да почива. В далечината се виждаше кладенец, обграден от дебелата сянка на гъсти палми. Ала колкото и да опитваше, не можеше да се добере до него. Стъпките не водеха натам, а той нямаше воля да се отклони от пътя им.
Вече едва ходеше. Черната роба висеше тежко от тялото му и сякаш се опитваше да го повали върху пясъка. А сетне, почти изгубил сили, той вдигна очи и се задъха от ужас. Стъпките водеха до ешафод! До дръвника бе коленичила закачулена с черно фигура и главата й лежеше върху него. И макар да не можеше да види лицето на човека под качулката, бе сигурен, че това е самият той. Палачът се възправяше наблизо с окървавена брадва в ръце. И неговото лице бе скрито под черна качулка. Брадвата се издигна и увисна над врата на Рейстлин. А когато се спусна, магьосникът за миг успя да зърне лицето на палача…
— Рейст! — прошепна някой.
Главата му се пръскаше от болка. Заедно с шепнещия глас обаче го бе връхлетяло и невероятното успокоение, че всичко е било просто сън. Отчаяно се забори да дойде на себе си, да надделее над кошмара.
— Рейст! — изсъска още по-нетърпеливо гласът. Усещането за истинска, а не мнима опасност го разбуди окончателно. Остана неподвижен, със затворени очи, за да даде възможност на ставащото да го връхлети окончателно.
Лежеше върху мократа земя със завързани ръце и запушена уста. В главата му пулсираше болка, която гласът на Карамон сякаш усили до непоносими размери.
Усещаше мириса на лагерни огньове и чуваше звука от гласове и груби смехове. Никой от гласовете не изглеждаше достатъчно близо, с изключение на този на брат му. После си припомни всичко. Нападението, мъжа със стоманения крак… Рейстлин отвори очи съвсем бавно.
Карамон бе проснат до него. Ръцете му бяха вързани зад гърба, ала в очите му блестеше нещо, което накара Рейстлин да си припомни за отдавна отминали дни, за времена, в които се бяха сражавали рамо до рамо, обединили силата на меча и магията в едно.
Въпреки болката и обгръщащата ги тъмнина, Рейстлин се почувства ободрен. Отдавна не бе изпитвал нещо подобно.
Сега връзката помежду им бе по-силна от всякога. Опасността им позволяваше да общуват не само с думи, но и с мисли. Забелязал, че брат му е дошъл на себе си, Карамон се загърчи в усилие да се приближи до него възможно най-незабелязано. После прошепна едва доловимо:
— Можеш ли да се освободиш? Пазиш ли още сребърната кама?
Рейстлин кимна. От незапомнени времена боговете бяха забранили на магьосниците да носят в себе си каквото и да е оръжие или да се обличат в каквато и да е броня. Предполагаше се, че причината е очевидна: не биваше да губят време в овладяването на грубите оръжия, след като имаха далеч по-висши цели и съществуваха много по-изтънчени начини за сражение. Ала след като маговете създали драконовите сфери и помогнали на Хума да прогони Царицата на Мрака, боговете им разрешили да носят близо до тялото си ками — в памет на копието на Хума.
Камата бе хитроумно прикачена от вътрешната страна на китката му с помощта на кожен ремък и в случай на нужда можеше да се окаже в ръката му по всяко време. Тя бе средство за защита, което трябваше да се използва само в момент, когато и последното заклинание е изречено… или в случаи като този.
— Имаш ли сили? Можеш ли да правиш заклинания? — прошепна отново Карамон.
Рейстлин притвори уморено очи. Да. Имаше. Само че… това означаваше допълнителна слабост, означаваше още време, за да успее да се възстанови за момента, в който се изправи пред Пазителите на Портала. И въпреки всичко, ако така или иначе нямаше да доживее дотогава…
Естествено, че щеше да живее, помисли си с горчивина. Отвори очи и кимна. Достатъчно силен съм, произнесе на ум и брат му въздъхна с облекчение.
— Рейст! — произнесе с внезапна сериозност Карамон. — Нали… се сещаш… какво очаква Кризания?
Магьосникът си представи подобния на мечка полувеликан и нечовешки силните му ръце, протягащи се към младата жена. В този момент го жегна странно чувство, чувство което изпитваше рядко и поради това можеше да бъде определено като необичайно — гняв, ярост. Сърцето му сякаш прескочи няколко пъти и в продължение на няколко секунди магьосникът не можеше да вижда нищо друго, освен кървавата пелена пред очите си.
Сетне откри, че Карамон го наблюдава удивено и осъзна, че емоциите му навярно са се изписали съвсем открито. Рейстлин се намръщи. Брат му продължи забързано:
— Имам план.
Магьосникът кимна раздразнено. Отдавна бе прозрял плана му.
Карамон продължи:
— Ако се проваля…
Ще убия първо нея, а после и себе си, довърши вместо него брат му. Разбира се, нищо подобно нямаше да се случи. Беше в безопасност… защитен…
Някой приближаваше и магьосникът затвори очи, за да потъне още веднъж в дълбините на собственото си съзнание. Това щеше да му даде време, за да се справи с оплетените си емоции и да възвърне контрола си. Усещаше студеното острие на камата от вътрешната страна на ръката си. Размърда мускулите, които щяха да освободят ремъка. Имаше нещо, което не му даваше мира. Тази странна реакция. Собствените му чувства спрямо жена, на която не разчиташе в абсолютно никакъв смисъл… освен в качеството й на свещенослужител, разбира се.
Двама мъже изправиха грубо Карамон и го повлякоха със себе си. Войнът с благодарност установи, че освен бързия поглед, който хвърлиха към Рейстлин, за да се уверят, че все още е в безсъзнание, очевидно никой от тях не смяташе да обърне по-сериозно внимание на магьосника. Докато мъчително се опитваше по-скоро да ходи с вдървените си крака, отколкото да се влачи по неравната земя, Карамон още веднъж се замисли за странното изражение, изписало се по лицето на брат му, когато бе споменал лейди Кризания. Можеше да се определи единствено като яростта на измамен любовник и се срещаше често при обикновените мъже. Но при брат му? Способен ли бе Рейстлин на подобни чувства? Още в Истар Карамон бе решил за себе си, че не е, че магьосникът е изцяло погълнат от злото в сърцето си.
Сега обаче неговият близнак изглеждаше различен и твърде много му напомняше за стария Рейстлин, за брата, с когото толкова пъти се бе сражавал рамо до рамо — всеки поверил живота си в ръцете на другия. Онова, което магьосникът бе казал на Карамон за Тас, звучеше логично. Значи в края на краищата не бе убил кендера. А и макар често да бе раздразнителен, брат му се държеше изключително внимателно с Кризания. Може би…
Единият от мъжете го сръга безмилостно в ребрата, сякаш за да му напомни за отчайващата ситуация, в която бяха попаднали. Той изсумтя. Може би бе писано всичко да свърши тук и сега. Навярно единственото, което щеше да получи в замяна на живота си, би било бързата смърт на двамата му спътници.
Докато прекосяваха пространството на лагера, съсредоточен върху всичко, което бе видял и чул от засадата досега, Карамон започна мислено да подготвя предначертания план за действие.
Лагерът на бандитите приличаше по-скоро на малко градче, отколкото на разбойническо скривалище. Живееха в грубо построени колиби от дървени трупи и държаха конете си в една съседна пещера. Очевидно се навъртаха наоколо от известно време насам, но явно не се бояха от закона — по всеобщо мълчаливо споразумение тук признаваха водачеството и способностите единствено на Стоманения Пръст.
Доколкото можеше да прецени обаче, много от мъжете не бяха типичните недодялани главорези, каквито човек би очаквал да срещне по тези места. Несъмнено мнозина от тях поглеждаха към Кризания и клатеха неодобрително глави пред онова, което имаше да се случи. Макар повечето да бяха облечени в дрипи, голяма част носеха качествени оръжия — стоманени мечове от онзи вид, който се предава от баща на син и за който се полагат грижи като към наследствено придобита, а не спечелена по време на грабеж вещ. А и, въпреки че не можеше да бъде напълно сигурен, му се бе сторило, че на не един и два от тези мечове бе съзрял древния символ на соламнийските рицари — розата и синьото рибарче.
Мъжете бяха гладко избръснати, а не с дългите мустаци, отличаващи рицарите по принцип, ала Карамон ясно бе забелязал в неумолимите им очи нещо от погледа на своя приятел, рицаря Стурм Блестящото Острие. Последното веднага го накара да се замисли за това как се бе развила историята на рицарството веднага след Катастрофата.
Обвинявани от разгневените тълпи за връхлетялото ги нещастие, рицарите били принудени да напуснат домовете си. Мнозина били избити, като не малко от тях станали свидетели на гибелта на собствените си семейства. Онези, които преживели тези събития, се укривали дълго из земите си или се присъединявали към бандитски формирования — точно като това.
Загледан към насядали край огньовете хора, почистващи оръжията си или разговарящи тихо помежду си, войнът си даде сметка, че по лицата на много от тях се забелязваха очевидните следи на здраво вкорененото зло, ала имаше и такива, които изглеждаха примирени и сякаш останали без капчица надежда. Самият той също не бе преживял малко. Знаеше на какво е способен човек, когато някой му отнеме надеждата.
Всичко това го караше да мисли, че планът му все пак можеше да успее.
В центъра на лагера се извиваха пламъците на един по-голям огън — недалеч от мястото, където с Рейстлин ги бяха захвърлили на земята. Карамон погледна назад, за да се увери, че брат му все още се преструва на изпаднал в безсъзнание. Със задоволство отбеляза, че магьосникът е сполучил да извие тялото си така, че все пак да може да чува и да вижда всичко.
Когато най-после го изтикаха в светлината на големия огън, онези, които бяха най-близо, прекъснаха заниманията си и започнаха да се събират в полукръг около него. Стоманения Пръст седеше на огромен дървен стол до огъня с халба в ръка, заобиколен от обичайната заливаща се от смях пасмина ласкатели и подлизурковци. Не се изненада, когато сред тях мерна и ухиленото грозновато лице на съдържателя на хана, който бяха посетили по-рано през деня.
До Стоманения Пръст седеше Кризания. Отново й бяха отнели наметката. Роклята й бе разкъсана при деколтето. С внезапен прилив на гняв Карамон забеляза, че на едната й буза се бе появила голяма синина, а краят на устната й бе подут.
Младата жена се държеше спокойно и с достойнство, гледаше право пред себе си и не обръщаше внимание на грубите шеги и пиперливите историйки, които се разказваха на висок глас тук и там сред мъжете. Изпълнен с възхищение, Карамон се усмихна мрачно. Знаеше до какво състояние я бе докарала паниката през последните дни в Истар, а и като се замислеше за безопасния живот, който бе водила дотогава, можеше да се каже, че е доволен, дори изумен, да види, че при окаяното им положение Кризания реагира с хладнокръвие, на което можеше да завиди дори Тика.
Тика… Войнът се намръщи. Не бе имал намерение да мисли за нея, нито да я сравнява по какъвто и да е начин с лейди Кризания! Наложи си да мисли за настоящето. Отвърна очи от жената. Трябваше да се концентрира върху най-належащото, върху своя враг.
Забелязал Карамон, Стоманения Пръст прекъсна разговора, който водеше и даде знак на война да се приближи:
— Време да умреш, войниче. — Тонът му бе все така любезен. После мързеливо хвърли един поглед към Кризания. — Дамата вероятно няма да възрази, ако отложим любовната ни среща за няколко минути? Зная, скъпа… Мисли за това като за любовна игра. — Той я потупа по бузата. Когато младата жена отдръпна гневно глава, потупването му изведнъж се превърна в изненадваща плесница.
Кризания не извика. Просто вдигна брадичка и се втренчи в мъчителя си с мрачна гордост.
Карамон не можеше да си позволи да отвлича вниманието си, така че продължи да изучава с хладна любознателност лицето на Стоманения Пръст. „Този човек управлява с помощта на страха и грубата сила — помисли си той. — Следват го, но със сигурност има и такива, които изпитват съмнения. Вероятно ги е страх от него и с право; водачът на глутницата е единственият закон из тези покварени земи. Сигурно се грижи добре за тях и цени живота им. А това му осигурява тяхната лоялност… Каква ли обаче е цената на тази лоялност?“
Той се поизправи и като се стараеше да вложи възможно най-голямото презрение в гласа си, каза почти безразлично:
— Така ли доказваш смелостта си? Като удряш жена? — войнът се подсмихна. — Развържи ме и ми върни меча. Тогава ще видим що за мъж си всъщност!
Стоманеният Пръст го изгледа с интерес и Карамон с безпокойство осъзна, че той съвсем не е толкова глупав, за какъвто го бе смятал досега.
— Смятах да ти подготвя нещо по-оригинално, войниче — въздъхна полувеликанът и се изправи напълно в духа на представлението, което разиграваше. — Но май няма да се окажеш чак такова предизвикателство. Така или иначе тази вечер нямаме други забавления. За началото на вечерта, искам да кажа… — поправи се с похотливо изражение и елегантен поклон към Кризания, която не му обърна внимание.
Стоманения Пръст свали кожената си наметка и нареди на един от бандитите да му донесе меча. Антуражът му от ласкатели мигом се разкъса, за да се присъедини към вече събралите се наблюдатели около разчистеното пространство край огъня — очевидно този вид забавление се практикуваше твърде често тук. Докато мъжете се бореха за по-добри места, Карамон успя да улови погледа на младата жена.
Наклони глава и завъртя бързо очи към мястото, където лежеше магьосникът. Кризания моментално схвана мисълта му. Тя също се загледа нататък и кимна тъжно. Ръката й се вдигна и улови медальона на Паладин. Подутите й устни помръднаха.
В същия момент двамата мъже изблъскаха война в средата на широкия кръг и той я изгуби от очи.
— Ще ни бъде нужно нещо повече от молитви към боговете, за да се измъкнем оттук, лейди — измърмори, до известна степен развеселен от мисълта, че вероятно брат му в този момент също отправяше молитви, но към Царицата на Мрака.
Е, лично той нямаше към кого да отправи молба за помощ. Не можеше да разчита на нищо друго, освен на собствените си мускули.
Някой преряза тетивата от лък, с които бяха вързани ръцете му. Карамон се намръщи от неприятното усещане, когато през изтръпналите му крайници нахлу вълна от кръв. Раздвижи се, за да се съвземе и постопли. Сетне изу мократа риза и панталоните си, за да не му пречат по време на боя. „Дрехите — учеше го старият му инструктор в Истар, джуджето Арак — дават предимство на противника и могат лесно да се окажат решаващ коз в ръцете му.“
При вида на великолепната му мускулатура, от наблюдаващите се изтръгна вик на възхищение. Дъждът се стичаше по загорялото му тяло, светлината на огньовете се отразяваше по силния му гръден кош и широките рамене, разкривайки безбройните вече заздравели белези от рани. Подадоха му някакъв меч и Карамон го завъртя уверено и с очевидно умение. Дори Стоманения Пръст, който тъкмо влизаше в кръга от мъже, изглеждаше леко смутен от внушителния външен вид на бившия гладиатор.
Ала ако водачът на бандитите — макар и за миг — бе почувствал искрица съмнение в себе си, самият Карамон бе повече от слисан при вида на своя противник. Полувеликан-получовек, мъжът срещу него бе наследил най-доброто от отличителните черти и на двете раси. Имаше внушителния ръст и мускулатурата на великаните и същевременно се движеше с лекота и завидна пъргавина, а в очите му блестеше опасната интелигентност на човек. Той също бе предпочел да се сражава без дрехи, облечен единствено с лека кожена препаска. Онова обаче, което накара Карамон да се изуми най-много, бе оръжието, което носеше — може би най-прекрасния меч, който войнът някога бе имал щастието да зърне през живота си.
Беше наистина гигантски меч, създаден за употреба с две ръце. Не можеше да се отрече, че малко хора биха могли дори да го повдигнат, а камо ли да го овладеят подобаващо. Колкото до Стоманения Пръст, той не само го носеше без видимо усилие, но дори го държеше с една ръка! При това по наистина завиден начин, поне с това Карамон трябваше да се съгласи като експерт и доколкото можеше да прецени от няколкото бързи, добре отмерени удара, които полувеликанът нанесе във въздуха, за да раздвижи мускулите си. Металното острие за момент блясваше в нощния въздух като опашката на звезда и издаваше свистящ звук.
Докато противникът му куцаше, за да достигне центъра на кръга, Карамон с горчивина си даде сметка, че съвсем не е изправен срещу брутален и глупав враг, за какъвто го бе взел, а пред умел войн, интелигентен мъж, надмогнал собствения си недъг и готов да се изправи просто за забавление срещу човек с два крака и явен опит в боя.
А и както щеше да открие съвсем скоро, Стоманения Пръст не само бе надмогнал недъга си, но и го използваше по изключително ефикасен начин.
Двамата започнаха да се обикалят с бързи финтове, за да доловят първите признаци от пропукване в защитата на противника си. Сетне, без всякакво предупреждение, водачът на бандитите подскочи и използва стоманения си крак като оръжие. Кракът се стовари в гърдите на Карамон и го запрати на земята, принуждавайки го да изпусне меча си.
Стоманения Пръст бързо възвърна равновесието си и се хвърли в атака, решен да приключи схватката по възможно най-бързия начин. Макар и изненадан, Карамон бе добре запознат с този вид нападения. Той се престори, че не може да си поеме въздух и просто изчака врагът му да се приближи на достатъчно разстояние. Сетне се пресегна, улови бандита за здравия крак и го изви с мощно движение.
Мъжете около тях възкликнаха и започнаха възторжено да го аплодират. Възгласите им по някакъв странен начин предизвикаха прилив на спомени в него — спомени за арена и за борба на живот и смърт, които накараха кръвта му да запрепуска във вените. Всичките му тревоги, свързани с черни и бели свещенослужители изведнъж отлетяха надалеч. Същото се бе случило и с мисълта за дома. Съмненията му изчезнаха, заменени от възбудата на битката и опияняващата мисъл за надвиснала опасност, докарващи го до екстаз, какъвто Рейстлин навярно чувстваше при употребата на магия.
Изправи се някак на крака, докато противникът му също се опитваше да стане и скочи отчаяно към падналия на няколко стъпки от тях меч. Стоманения Пръст се оказа по-бърз. Бандитът стигна до меча пръв и го изрита надалеч.
Без да изпуска врага си от поглед, Карамон се озърна за друго оръжие и веднага забеляза лагерния огън в другия край на кръга от наблюдатели.
Още веднъж предугаждайки намеренията му, полувеликанът бързо зае такова положение, че да блокира пътя му в тази посока.
Карамон се затича. Мечът на Стоманения Пръст проряза въздуха в близост до корема му и разпръсна по целия си път искрящи капчици кръв. Войнът се претърколи близо до струпаните дърва за огъня, улови едно и бе отново на крака, малко преди мечът на бандита да се забие в земята, точно там, където само допреди секунда се бе намирала главата му.
Огромното острие описа нова дъга. Карамон се ориентира по свистенето и успя да парира удара в последния момент. Във въздуха се разлетяха искри и трески. В бързината си бе хванал дърво, което вече се бе подпалило. Силата, вложена от Стоманения Пръст в удара, бе невероятна. Ръцете на война моментално изтръпнаха от разтърсването, а дланите му пламнаха от забилите се в тях остри парченца дърво. Наложи му се да напрегне мишци до крайност, така че да удържи по някакъв начин напъна на надвисналото метално острие, след което изблъска бандита, за да го накара да изгуби баланс.
Полувеликанът успя да се задържи като заби изкуствения си крак дълбоко в пръстта и отхвърли Карамон назад. Двамата мъже отново започнаха да се обикалят, без да престават да се дебнат за някоя дребна, но съществена грешка. След секунда въздухът за пореден път избухна в проблясваща стомана и разлетели се въгленчета.
Постепенно войнът изгуби представа за времето. Всичко се бе сляло в поредица от непоносима, жилеща болка, страх и напиращо изтощение. Дишаше хрипливо. Дробовете му горяха, а ръцете му бяха разкървавени от ударите, които бе принуден да парира. Колкото и да се опитваше, не можеше да добие осезаемо превъзходство. Никога до този момент не бе срещал подобен противник. Стоманения Пръст, влязъл в боя с презрителна усмивка, сега даваше всичко от себе си и от цялото му поведение лъхаше мрачна решимост. Насъбраните около тях мъже наблюдаваха ставащото, завладени от напрежението на смъртоносното състезание.
Всъщност единствените звуци идваха от припукването на лагерния огън, тежкото дишане на противниците или плясъка на тежко стоварило се в калта тяло и глухия стон, последвал някой сполучлив удар.
Вече виждаше лицата на бандитите съвсем смътно и неясно. Огромният клон в изморените му ръце тежеше колкото цял дънер. Дишането се бе превърнало в чиста агония. Доколкото можеше да прецени, Стоманения Пръст също изпитваше трудности, защото само до преди миг съзнателно бе пропуснал да се възползва от удалата му се възможност, просто за да може да остане на място и да си поеме живителна глътка въздух. На хълбока му ясно се забелязваше дълъг пурпурен белег от оръжието на Карамон. Всички наблизо бяха чули отчетливия звук от строшени ребра и бяха забелязали как жълтеникавото лице на бандита се беше изкривило от острата болка.
Стоманения Пръст веднага бе отвърнал на предизвикателството със сложно замахване, принудило Карамон да отстъпи на границата на допустимото, за да успее да се измъкне от неминуема смърт. Сега двамата се дебнеха внимателно, без да се интересуват от нищо друго освен от противника срещу себе си. Всеки от тях знаеше, че който допусне грешка следващия път, ще заплати скъпо за нея.
И ето, че водачът на бандитите се подхлъзна в калта. Беше съвсем леко подхлъзване, което го запрати на коляното на здравия му крак и го накара да потърси опора с изкуствения. В самото начало на битката той вероятно щеше да възвърне равновесието си за по-малко от миг. Ала силите вече го бяха напуснали и това се оказа решаващо.
Последвалата секунда бе тъкмо онова, от което се нуждаеше Карамон. Влагайки цялата останала му сила, войнът стовари размазващ удар върху коляното на изкуствения крак. Клонът поби крака дълбоко в подгизналата земя като че ли забиваше пирон.
Бандитът изръмжа от ярост и болка и се извъртя така, че да държи на разстояние обикалящия го войн, без да престава да прави отчаяни опити да се измъкне от капана. Силата му, или поне каквото бе останало от нея, бе толкова голяма, че почти успя. Дори и в този момент, когато противникът бе попаднал в безнадеждна ситуация, Карамон трябваше да се пребори с изкушението да си почине за няколко секунди.
Ала състезанието трябваше да има само един победител. И двамата знаеха това още от самото начало. Войнът полетя напред и клонът изби огромния меч от ръката на противника му. Видял смъртта в помрачнелите очи на Карамон, Стоманения Пръст упорито се забори с калта и обездвижения си крак. А когато клонът просвистя в смълчания въздух за последен път, ръцете на бандита се помъчиха да го уловят за гърлото…
Оръжието на война се стовари върху главата на полувеликана с мокър, глух звук на строшена кост и премазана плът и го накара да се просне по гръб. Тялото му се изкриви от един последен мъчителен спазъм и замря неподвижно. Стоманения Пръст лежеше в калта, изкуственият му крак все така го приковаваше към земята, а дъждът отмиваше кръвта и парченцата мозък, бликнали от надробения му череп.
Като се олюляваше от слабост, Карамон рухна на колене и потърси опората на хлъзгавия от дъжда и полепналата кръв клон. Опитваше се да си поеме дъх, тъкмо когато в ушите му нахлуха виковете на разгневените бандити, втурнали се към него, за да го убият. Не го беше грижа. Нямаше никакво значение. Беше готов.
Само че никой не го нападна.
Карамон объркано вдигна притъпен поглед и съзря как до него коленичи нечия фигура, облечена в черни дрехи. Загрижената ръка на брат му го обгърна в опит да го защити и войнът видя как от върховете на пръстите му засия сгряваща светлина. Огромният мъж затвори очи и склони глава върху слабите гърди на Рейстлин. Мъчително си пое дъх.
Сетне долови как нечии други пръсти докосват пламналата му кожа и някой произнася едва чута молитва към Паладин. Карамон стреснато вдигна взор. Опита се да я отблъсне, но бе твърде късно. Лечебната сила на заклинанието й плъзна успокояващо през тялото му, а събралите се наоколо бандити възкликнаха при вида на изчезващите рани и жестоки натъртвания. Даже обикновените огнени светлини на Рейстлин едва ли биха предизвикали такъв страх у тях.
— Магьосничество! Тя го излекува! Изгорете вещицата!
— Да изгорим и двама им! Магьосник и вещица!
— Превзели са тялото на войника. Да ги погубим и да освободим душата му!
Карамон хвърли един поглед към Рейстлин и веднага долови, че в брат му също са се пробудили стари спомени и той е напълно наясно с опасността, пред която са изправени в този момент.
— Чакайте! — извиси глас войнът и се изправи задъхано пред напиращите мъже.
Сега ги удържаше единствено уплахата от магията на Рейстлин. Дочул кашлянето на брат си, Карамон си даде сметка, че едва ли могат да се изправят срещу всички наведнъж.
Той улови слисаната Кризания и я издърпа зад себе си, като на свой ред застана пред разгневените, изплашени до смърт хора:
— Който я докосне ще последва своя водач! — изкрещя войнът и викът му се разнесе високо и ясно над плющящия дъжд.
— Защото да оставяме една вещица да ходи свободно наоколо? — изръмжа едного и около него се разнесе одобрително мърморене.
— Защото е моята вещица! — заяви неумолимо Карамон и се огледа предизвикателно. Долови как Кризания остро си пое дъх, ала Рейстлин й отправи предупредителен поглед, който я накара да преглътне онова, което вероятно искаше да каже. — И не съм неин роб, защото както тя, така и магьосникът се подчиняват на моите заповеди. Кълна ви се, че няма да ви навреди с нищо.
Разнесоха се още измърморени проклятия, но заплахата в очите на мъжете бе започнала да изчезва, заменена от неохотно възхищение и желание да го изслушат.
— Позволете ни да продължим по пътя си — започна тихо Рейстлин — и ще ви…
— Чакай! — нареди му Карамон. Той дръпна брат си на страна и му прошепна: — Имам идея. Пази Кризания!
Магьосникът кимна и се присъедини към младата жена, която стоеше мълчаливо, загледана към бандитите. Карамон отиде при неподвижното тяло на водача им. Стоманения Пръст все така лежеше в почервеняващата кал. Войнът изтръгна огромния меч от вкочаняващите се пръсти на полувеликана и го вдигна високо над главата си. Внезапно всичко се изгуби пред великолепната гледка — Карамон, огрян от светлината на огньовете, възправен над тялото на мъртвия си противник.
— Аз погубих вашия водач! Сега предявявам правото си да заема мястото му! — извика високо той и гласът му отекна надалеч сред дърветата. — В замяна ще поискам от вас само едно нещо: да изоставите досегашния си живот на злодейства, изнасилвания и кланета и да тръгнете с мен на юг.
Реакцията от думите му бе незабавна и изненадваща:
— На юг! Те пътуват на юг! — разнесоха се възклицания, последвани от нестройни радостни викове.
Карамон ги изгледа неразбиращо. Рейстлин се приближи и го стисна за лакътя:
— Какво си мислиш, че правиш? — попита с побледняло лице.
Войнът вдигна огромните си рамене, учуден от неочаквания ентусиазъм, който сам бе предизвикал.
— Просто ми се стори, че ще бъде добра идея, ако имаме на свое разположение въоръжен ескорт — отговори той. — Земите на юг от тук сигурно са далеч по-запустели и опасни в сравнение с онези, през които яздихме досега. Помислих си, че ако вземем неколцина от тези мъже, ще ни бъде много по-лесно, това е всичко. Не разбирам какво…
Един младеж с благородно излъчване, който най-много от всички напомняше на Карамон за Стурм, пристъпи напред. Той даде знак на останалите да запазят мълчание и попита:
— Отивате на юг? Дали случайно не сте тръгнали за баснословното богатство на джуджетата от Торбардин?
Рейстлин се намръщи:
— Разбираш ли сега? — изръмжа той. Кашлицата го задави и той се преви, неспособен да си поеме дъх. Ако точно в този момент Кризания не се бе доближила, за да го подкрепи, магьосникът най-вероятно би се свлякъл на земята от безсилие.
— Разбирам, че имаш нужда от почивка — отговори мрачно Карамон. — А и ние също. И че ако не си осигурим някаква въоръжена защита, никога няма да се наспим като хората. Но какво общо имат джуджетата от Торбардин така или иначе? Какво става тук?
Рейстлин сведе очи към земята, скрит в сенките на качулката си. Най-сетне той въздъхна и каза:
— Кажи им, че отиваме на юг. Ще нападнем джуджетата.
Очите на война се разшириха:
— Да нападнем Торбардин?
— Ще ти обясня по-късно — прекъсна го магьосникът. — А сега направи така, както ти казах.
Карамон се поколеба.
Слабите рамене на Рейстлин се свиха и по устните му плъзна неприятна усмивка:
— Това е единственият ти път към дома, братко. И може би единственият път встрани от сигурната смърт.
Огромният мъж се огледа. По време на кратката размяна на реплики помежду им, мъжете отново бяха започнали да мърморят, заподозрели някаква измама в намеренията им. Осъзнал, че бързо трябва да вземе някакво решение, ако не иска да ги изгуби завинаги като съюзници, или дори да бъде изправен пред заплахата от ново нападение, той сведе глава, за да спечели време и да обмисли действията си. Колебанието му продължи съвсем кратко:
— Вярно е, отиваме на юг — заяви накрая. — Но имаме свои причини. Спомена нещо за богатствата на Торбардин?
— Говори се, че джуджетата са складирали припаси и имущество дълбоко под планините — отговори с готовност младият мъж. Другите край него закимаха.
— Богатства, които са отнели от хората — добави друг.
— Точно тъй! Не само пари — извика трети, — но и жито, добитък… Тази зима ще ядат като крале, а нашите стомаси от сега са се свили на топки!
— И преди сме обсъждали идеята да тръгнем на юг и да вземе полагащото ни се — продължи младежът, — ала Стоманения Пръст твърдеше, че нещата тук и без друго си вървят добре. А и не всички бяха на нашето мнение.
Карамон се замисли. Искаше му се познанията му по история да бяха малко по-обширни. Беше чувал за Великите войни за прохода на джуджетата, разбира се. Старият му приятел Флинт нямаше друга тема за разговор. Флинт бе джудже от хълмовете. И му бе напълнил ушите с истории за жестокостта на планинските си събратя, които не се различаваха много от думите на мъжете. Ала разказите на Флинт се отличаваха в една съществена част: приятелят му твърдеше, че в Торбардин държали неща, откраднати от техните братовчеди — джуджетата от хълмовете.
Ако последното бе истина, то решението му щеше да бъде лесно. Естествено, можеше да постъпи както му бе наредил брат му. Но нещо вътре в самия Карамон се бе пречупило още в Истар. И макар да започваше да осъзнава, че навярно е постъпил нечестно спрямо Рейстлин, все пак имаше нещо, което го спираше да му се довери напълно. Никога повече нямаше да се подчини на магьосника, без предварително да обмисли думите му.
Ала ето, че усети блестящия поглед на брат си втренчен в него и думите на Рейстлин отново отекнаха в съзнанието му:
Единственият ти път към дома!
Карамон стисна юмрук в безсилна ярост. Знаеше, че този път магьосникът е надделял.
— Пътуваме на юг и целта ни е Торбардин — произнесе дрезгаво, свел разтревожено поглед към меча в ръката си. Сетне вдигна глава, за да погледне мъжете в очите: — Ще дойдете ли с нас?
Настъпи миг на колебание. Неколцина от мъжете пристъпиха, за да подшушнат нещо на благородника, който очевидно се явяваше техен говорител. Той ги изслуша, кимна и отново се обърна към Карамон:
— Ще последваме теб без възражения, защото си голям войн. Но искаме да знаем какво общо имаш с черноризеца? Кой е той, че да следваме него?
— Името ми е Рейстлин — отвърна магьосникът. — Този човек е мой телохранител.
Никой не отговори. Хвърляха им само изпълнени със съмнение погледи.
— Вярно е, аз съм негов телохранител — произнесе тихо Карамон, — но истинското име на черноризеца е Фистандантилус.
При последните му думи сред скупчените хора се разнесоха остри възклицания. Намръщените физиономии мигом се замениха от уважителни погледи и ясно доловимо страхопочитание.
— Името ми е Гарик — представи се младият благородник и се поклони на архимагьосника, съгласно старомодния етикет на соламнийските рицари. — Чували сме името ти, Великолепни. И макар деянията ти да са също толкова черни, колкото и робата ти, може да се каже, че всички ние живеем в черни и неблагодарни времена. Ще те последваме — теб и великия войн, където и да отидете.
Той пристъпи напред и положи меча си в краката на Карамон. Последваха го и други, някои с несъмнено желание, но и по-предпазливи. Неколцина се измъкнаха в сенките на нощта. Напълно наясно, че по този начин се освобождават от необходимостта да си имат вземане-даване със заклети главорези, Карамон ги остави да правят каквото намерят за добре.
Оставаха им всичко на всичко около трийсетина мъже; разбира се имаше един или двама със знатния произход на Гарик, но повечето бяха просто дрипльовци или обикновени разбойници.
— Моята армия — произнесе войнът сам на себе си и се усмихна мрачно, докато разстилаше одеялото си в колибата на Стоманения Пръст. Пред вратата й Гарик разговаряше с мъжа, когото Карамон бе решил да назначи на стража.
Беше изтощен до смърт и предполагаше, че ще заспи почти веднага. Вместо това сега лежеше в мрака. Размишляваше и кроеше планове.
Както мнозина млади войници, и Карамон бе мечтал един ден да се издигне до офицерски ранг. Ето, че сега най-неочаквано му се бе предоставил такъв шанс. Вярно, не беше кой знае какво, но поне бе някакво начало. И за пръв път, откакто бяха пристигнали в това забравено от боговете време, той почувства искрица удоволствие от онова, което се случваше.
В ума му се преплитаха планове. Учения, определяне на най-добрите маршрути в южна посока, провизии, снабдяване… Всички тези проблеми бяха съвсем нови и неизследвани територии за бившия наемник. Дори и по време на Войната на Копието бе гледал да се придържа към водачеството на Танис. Колкото до брат му, той едва ли знаеше нещо повече в това отношение. Рейстлин студено бе информирал огромния войн, че е напълно сам в това начинание. Карамон откри, че предизвикателството му се нравеше. Струваше му се странно… освежаващо. Това бяха проблеми от плът и кръв, дошли като по магия, за да изтласкат встрани по-мрачните и тежки въпроси, свързани с брат му.
Замислен за него, Карамон хвърли един поглед към Рейстлин, който вече спеше дълбоко, свит на топка близо до огромното каменно огнище в средата на колибата. Въпреки горещината, магьосникът се бе увил плътно в наметалото си, плюс одеялата, които Кризания бе успяла да му намери. Войнът мълчаливо се заслуша в нестройното му дишане. От време на време Рейстлин мъчително кашляше в съня си.
Кризания спеше от другата страна на огнището. Въпреки че бе преживяла много през изминалия ден, сънят й бе неспокоен и накъсан. Неведнъж младата жена извикваше стреснато и се изправяше пребледняла. Карамон въздъхна. Така му се искаше да я успокои по някакъв начин — да я вземе в ръцете си, да й каже, че няма от какво да се страхува. За пръв път си даде сметка колко много искаше да го стори. Може би защото бе казал на мъжете, че тя му принадлежи. Може би в края на краищата всичко се дължеше на това, че бе видял полувеликанът да посяга към нея, може би всичко се повтаряше и чувствата му не бяха твърде различни от онези, които бе изпитал Рейстлин малко по-рано същата вечер.
Каквато и да беше причината, Карамон осъзна, че в този момент я наблюдава по далеч по-различен начин в сравнение с друг път, и че в ума му се появяват мисли, които караха кожата му да гори и сърцето му да ускорява ритъма си.
Той затвори очи и се помъчи да насочи мисълта си към Тика, неговата съпруга. Само че от толкова дълго време си бе наложил да не си припомня нищо за нея, че сега всичко му се струваше някак незадоволително. Имаше чувството, че Тика е много, много надалеч, изгубена сред мъглата на преживяното. А Кризания бе от плът и кръв и се намираше точно пред него… Можеше да долови дори дишането й…
Проклятие! Жени!
Карамон раздразнено се обърна на другата страна, решен да помете с един замах всички нежелани мисли за жените в живота си и да се заеме с по-належащите проблеми. По някакъв начин това проработи. Умората най-сетне го надви.
Докато постепенно потъваше в дълбините на съня, нещо все пак продължаваше да го тревожи. Не беше свързано нито с материалното осигуряване на хората, за които отговаряше, нито с червенокосите жени войни, нито дори с прекрасните свещенослужителки в бели роби.
Не беше нещо повече от един мимолетен поглед, начинът, по който Рейстлин го бе изгледал, когато спомена името „Фистандантилус“.
Не беше просто поглед, предизвикан от раздразнение или гняв, какъвто напълно оправдано можеше да очаква от магьосника. Всъщност, последното, което войнът видя преди окончателно да заспи, бяха изпълнените с неизказан и всеобхватен ужас очи на своя брат.
Книга втора
Армията на Фистандантилус
Пролог
Колкото по на юг към великото джуджешко кралство Торбардин се спускаше групата от бивши бандити под командването на Карамон, толкова повече растеше славата им, а оттам и техният брой. Баснословните „богатства, скрити в недрата на планините“ от дълго време тревожеха фантазията на хората, населяващи опустошените от нещастието и глада земи на Соламния. Същото лято се бе случила незапомнена суша, която бе съсипала реколтата пред очите им. Ширеха се смъртоносни епидемии, към които се прибавяха нашествията на банди от гоблини и великани, напуснали естествените си обиталища в търсене на каквато и да е прехрана.
И макар все още да бе есен, зимните студове вече се усещаха в нощния въздух. Изправени пред възможността безпомощно да наблюдават как броят на собствените им деца се топи безмилостно под бичовете на глада, студа, или болестите, които дори свещенослужителите на новите богове не можеха да излекуват, мъжете и жените на Соламния вярваха, че едва ли имат какво да губят. Изоставяха домовете си, взимаха семействата си и оскъдната покъщнина, която все още им се намираше и се присъединяваха към армията в похода й на юг.
Изведнъж от необходимостта да се грижи за трийсетина мъже, Карамон се изправи пред нуждата да изхранва няколкостотин, без да се броят жените и децата. А в лагера всекидневно се стичаха още и още. Някои бяха рицари, обучени в изкуството на войната, чието благородно потекло прозираше под пластовете дрипи без всякакво съмнение. Други пък — фермери, държащи дадените им мечове по същия начин, по който биха държали мотиките си. В тях също имаше някакво мрачно благородство. След години, прекарани в сянката на неволята и глада, сега идеята да се подготвят за среща с враг, който може да бъде победен вероятно им се струваше повече от ободряваща.
Без изобщо да си дава сметка за случващото се, Карамон внезапно се оказа генерал, начело на армия, която вече открито наричаха „Армията на Фистандантилус“.
В началото снабдяването им не изискваше големи усилия. С времето обаче му се наложи да си припомни дните на отминало наемничество и да издири сред мъжете опитни ловци, които да се грижат лагерът никога да не изпитва недостиг. От своя страна жените трябваше да поемат задължението да опушват или сушат месото, което не можеха да изядат веднага, за да могат да го запазят в резерв.
Много от пристигащите носеха със себе си житото и плодовете, които бяха успели да съберат. Карамон се грижеше житото да се разпределя в общите запаси, за да бъде смляно, а на по-късен етап — превърнато в твърди като камък сухари, които да поддържат една армия в продължение на дълги месеци. Дори децата трябваше да се включат по някакъв начин в общия процес на оцеляване — тяхно бе задължението да залагат капани, да се упражняват в стрелба с лък по малки животни, да ловят риба, да носят вода и да секат дърва за огрев.
Чак след като организира тази дейност, Карамон си позволи да се заеме с подготовката на необучената си армия — всеки годен за война мъж трябваше да умее да си служи с лък, копие, меч и щит.
Разбира се, преди това им се наложи да си осигурят тези оръжия.
И колкото по на юг се спускаха, толкова повече нарастваше славата им.
Глава 1
Пакс Таркас — символът на мира, сега се бе превърнал във въплъщение на войната.
Историята на голямата каменна крепост Пакс Таркас проследяваше корените си до една невероятна легенда — разказ за изчезналата раса от джуджета, известни като клана Кал-такс.
Знайно е, че хората обожават метала — създаването на блестящи оръжия, сеченето на купища искрящи монети, точно както елфите обожествяват своите гори — като се грижат за тях и за живота, който те носят. Джуджетата се отнасят по същия начин към камъка — или както те го наричат костите на света.
Епохата на Мечтите се предхожда от Епохата на Здрача. Историята на света от онова време е забулена в мъглата на зазоряването. Някъде тогава сред огромните зали на Торбардин, живеели джуджета, които били толкова изкусни каменари, че бог Реоркс, или Онзи, Който Е Изковал Света, не можел да не погледне към тях и да не възкликне от възхищение. Реоркс знаел, че подобно умение крие в себе си една коварна опасност — веднъж постигнато от простосмъртен, то не му оставяло нищо, към което да се стреми, така че богът решил да отведе със себе си всички от клана Кал-такс и да им позволи да се заселят недалеч от небесните ковачници.
Малкото останали предмети говорят за изкусните умения на тези джуджета и те са пазени като извънредно голяма и високо ценена рядкост някъде в Торбардин. След като времената на Кал-такс били безвъзвратно отминали, амбицията да достигне съвършенство в каменоделската работа се превърнала в основен смисъл в живота на всяко джудже, таящо надежда, че един ден и то ще получи правото да живее заедно с Реоркс.
С времето, разбира се, тази заслужаваща уважение цел, се изродила и се превърнала в изопачена мания. Заети да мислят и мечтаят единствено за камък, джуджетата неусетно превърнали живота си в еднообразно и лишено от гъвкавост ежедневие — съвсем точно копие на основния обект на тяхното обожание. Те се заравяли все по-надълбоко под земята и отбягвали всякакъв досег с околния свят. В същото време светът охотно започнал да им отвръща със същото.
Годините минавали и донесли със себе си трагичните стълкновения между хора и елфи, които завършили с подписването на Свитъка на ножницата и доброволното изгнание на Кит-Канан и част от последователите му сред населението на родните земи на елфите в Силванести. Според условията на Свитъка, елфите от Квалинести (което в превод означава „свободния народ“) получили земите западно от Торбардин, за да могат да започнат живота си наново.
Споразумението било изгодно едновременно и за елфи, и за хора. За съжаление обаче на никой не му хрумнало да се осведоми за мнението на джуджетата. Схванали пристигането на елфите като нашествие, джуджетата незабавно ги нападнали. Кит-Канан със съжаление открил, че е сложил точка на един конфликт, само за да бъде въвлечен в друг.
Едва след дълги години мъдрият крал на елфите успял някак да убеди упоритите джуджета, че народът му не проявява никакъв интерес към техните камъни. Елфите искали за себе си единствено красотата на природата. И макар идеята безрезервно да обичаш вечно променливото да била напълно неразбираема за джуджетата, те склонили поне да се опитат да я приемат. Така елфите престанали да враждуват със съседите си и народите най-сетне постигнали мир.
В чест на това споразумение бил построен Пакс Таркас. Предназначението му било да се издига като пазител на планинския проход между Квалинести и Торбардин, да бъде твърдина и символ на различното и общото между народите.
В онези времена, още преди Катастрофата, по бойниците на могъщата крепост се разхождали и елфи, и джуджета. Ала ето че сега само джуджетата продължаваха да стоят на стража в двете високи кули. Мрачните години за пореден път бяха довели до разделянето на тези раси.
Елфите бяха предпочели да се оттеглят дълбоко в горите на Квалинести и да изоставят Пакс Таркас. Понастоящем всички пътища за вътрешността на земите им бяха отрязани. Натрапниците, независимо дали бяха хора или гоблини, джуджета или великани, се убиваха на място и без въпроси.
Дънкан, крал на Торбардин, размишляваше над всичко това, докато наблюдаваше как слънцето постепенно се скрива зад планините на Квалинести. Внезапно пред очите му се разигра забавна картина: елфите, нападащи самото слънце, задето е посмяло да нахлуе в земята им и мисълта за това го накара да се подсмихне иронично. Е, поне имаха добра причина да са толкова недоверчиви към света и да му откажат достъп до себе си. Защото какво всъщност бе направил светът за тях?
Светът погазваше законите им, изнасилваше жените им, убиваше децата им, изгаряше домовете, които обитаваха, крадеше храната им. Не! Дънкан изръмжа някъде от дълбините на брадата си. Проблемът беше в хората — на тях се бяха доверили и тях бяха посрещнали с отворени обятия.
„А сега е наш ред — помисли си той, докато крачеше отмерено край бойниците, загледан в залеза, окъпал света в кървавата си светлина. — Сега е наш ред да затворим портите си и да кажем на света да се пръждосва! Вървете в Бездната по вашия си път и ни оставете да направим същото, както ние си знаем!“
Изгубен в мислите си, Дънкан почти не забеляза, че към него се е присъединил още някой, чиито подковани ботуши умело се изравниха с неговите. Новото джудже бе поне с две глави по-високо от краля и с дългите си крака лесно би могло да взима извървяното разстояние два пъти по-бързо. От уважение обаче, то спазваше ритъма на своя монарх.
Дънкан се намръщи. По всяко друго време би приветствал присъствието на джуджето. Сега това му се струваше лош знак. Самата поява на новия му спътник хвърли сянка над мислите му по същия начин, по който сенките на планинските върхове се издължаваха и протягаха хищни пръсти към Пакс Таркас.
— Поне пазят добре западната ни граница — обади се Дънкан, колкото да подхване някакъв разговор, загледан към подстъпите на Квалинести.
— Така е, благородни — отвърна другото джудже и това накара Дънкан да го измери остро изпод гъстите си сиви вежди. Макар по-високото джудже да се бе съгласило на думи със своя крал, в тона му се долавяше нотка на резервираност и хладно неодобрение.
Дънкан изсумтя раздразнено и рязко се обърна, за да тръгне в посоката, от която бе дошъл. За негово удоволствие, действията му свариха джуджето напълно неподготвено. Спътникът му обаче не си даде труда да го настигне. Вместо това, той спря и се загледа натъжено към смрачаващите се земи на елфите.
Още по-раздразнен, Дънкан понечи да продължи по пътя си без него, но все пак спря, за да даде възможност на джуджето да го догони. След като това не се случи, кралят на Торбардин въздъхна и се върна с наведена глава.
— В името на дългобрадия Реоркс, Карас — изръмжа той. — Какво има?
— Мисля, че трябва да се срещнете с Огнената Наковалня — произнесе бавно Карас, загледан към тъмнината на пурпурното небе. Някъде високо над тях вече премигваше първата ярка звезда.
— Нямам какво да му кажа — отсече Дънкан.
— Танът постъпва мъдро — изрече ритуалните думи високото джудже, ала с дълбока въздишка и сключило ръце зад гърба си.
Сдържаният гняв на Дънкан просто експлодира:
— Искаш да кажеш „танът е глупаво магаре“! — Той го ръгна с пръст в рамото. — Не съм ли прав?
Карас се извърна с усмивка, като поглаждаше леко копринените плитчици на брадата си. Светлината на факлите по стените се отразяваше в гъстите му къдрави кичури. Вече се канеше да отвърне нещо, когато думите му бяха заглушени от трополене на ботуши, викове и трясъка на секири, срещнали стомана: смяната на стражата. Капитаните крещяха команди, а мъжете заемаха местата си, докато други сдаваха. Загледан в ставащото, Карас направи дълга пауза, която сякаш целеше да подчертае думите му и най-сетне каза простичко:
— Смятам, че вместо това, трябва да се вслушате в онова, което той има да ви каже, тан Дънкан… Говори се, че нарочно подтиквате братовчедите ни към война…
— Аз! — изрева яростно кралят. — Аз да ги подтиквам към война? Те са тези, които започнаха всичко. Плъпнаха като орди плъхове изпод хълмовете си! А не забравяй, че те са напуснали тези планини. Никой не ги е задължавал да го правят, нали? Само че не, толкова са горди, че… — Той продължи да крещи, като пръскаше навсякъде слюнка, изреждайки дълъг списък от потвърдени и напълно измислени обвинения.
Карас търпеливо изчака тирадата му да свърши. Сетне каза:
— Нищо няма да ви струва, ако ги изслушате. А в дългосрочен план дори можем да спечелим. Помнете, че сега върху нас са се спрели и други очи, които не изпускат и най-дребните ни грешки.
Дънкан изръмжа, но предпочете да замълчи и да обмисли казаното от високото джудже. Независимо, че обвиняваше Карас, че го смята за глупав, кралят на Торбардин не беше никак глупав. Нито пък Карас го мислеше за такъв, дори напротив. Един от седмината танове, управляващи седемте джуджешки клана в кралството, Дънкан умело бе успял да обедини всички джуджета и за пръв път от векове насам да подсигури на Торбардин истински крал. Даже от клана Дюлър, макар и с нежелание, го признаваха за лидер.
Дюлър, или мрачните джуджета, живееха дълбоко под земята, в слабо осветени, нечисти пещери, в които дори планинските джуджета на Торбардин, въпреки че прекарваха по-голямата част от живота си в недрата на земята, не смееха да влизат твърде често. Преди много време сред потомците на този клан се бе появила жилката на безумието, която и бе предопределила отношението на останалите към тях. След векове на кръвосмешения, наложени им от принудителната изолация, безумието сред тях бе силно изразено и онези, които се смятаха за нормални, бяха вечно навъсени и озлобени срещу всички и всеки.
Разбира се, от тях имаше несъмнена полза. Пламваха бързо като горски пожар и бяха свирепи убийци, намиращи удоволствие в самото убийство. Някои твърдяха, че са едно от най-ценните допълнения към армията на Торбардин. Дънкан се отнасяше с тях повече от добре поради същата причина, а и защото така или иначе в сърцето му нямаше място за несправедливост или зло. Но и не беше дотам глупав, че да остави гърба си незащитен.
Ето защо сега не можеше да не обмисли добре казаното от Карас: „Върху нас са се спрели и други очи.“ Достатъчно истина имаше в тези думи. Той отново се загледа, но вече загрижено, на запад. Беше сигурен, че елфите не искаха неприятности. Независимо от това, ако в тях се появеше подозрение, че джуджетата замислят нещо, вероятно щяха да вземат бързи и безмилостни мерки, за да пресекат войната още в зародиш.
До ушите му бяха достигнали слухове, че войнолюбивите хора от равнините на Абанасиния обмислят съюз с джуджетата от хълмовете, които им бяха позволили да лагеруват на тяхна територия. Всъщност, доколкото му беше известно, този съюз отдавна вече трябваше да е факт. Разговорът с Огнената Наковалня можеше най-малкото да го потвърди със сигурност.
Пък и имаше друго. Други, далеч по-мрачни слухове за армия, спускаща се от подивелите соламнийски земи, предвождана от магьосник с черни дрехи…
— Е, добре! — изръмжа той. — Отново печелиш, Карас. Предай на джуджето от хълмовете, че ще се срещна с него в Залата на тановете при застъпването на следващата стража. Виж дали ще можеш да осигуриш присъствието на представители и на другите танове. Ще постъпя така, както ме съветваш.
Карас се поклони с усмивка, при което почти докосна с брада върховете на ботушите си. Дънкан му кимна грубо и се отдалечи тромаво. Джуджетата по бойниците също се покланяха, когато ги подминаваше, но почти незабавно отново насочваха вниманието си към задълженията, които изпълняваха. Това никога нямаше да се промени: джуджетата бяха лоялни преди всичко на своя клан и чак след това на който и да било друг. Макар до един да уважаваха Дънкан, със сигурност никой не благоговееше пред него и това му бе до болка известно. Всекидневно му се налагаше да се бори със зъби и нокти, за да задържи поне онова, което вече бе постигнал.
Разговорите на стражите, прекъсвани при преминаването му, мигом биваха подновявани. Те знаеха, че се задава война и до известна степен дори я приветстваха. Вслушан в дълбоките им гласове и разказите им за битки и безмилостни кланета, Карас още веднъж въздъхна натъжено.
Той пое в противоположна посока, за да намери делегацията от хълмисти джуджета. Сърцето му бе натежало поне колкото бойния чук, който носеше, а това беше тежък чук — малко джуджета можеха да се похвалят, че дори ще успеят да го повдигнат. Карас също знаеше, че се задава война. Чувстваше се по същия начин, както се бе чувствал някога в Тарсис като младеж, застанал на брега и загледан с удивление към гигантските разбиващи се вълни. Войната сега му изглеждаше точно по същия начин — също толкова неизбежна, колкото и морските вълни. Независимо от страховете си обаче, той бе решен да направи всичко възможно, за да я предотврати.
Не криеше, а и не искаше да крие от когото и да било, че мрази войната и аргументите му срещу нея нерядко бяха изключително остри. Мнозина сред джуджетата намираха това за странно, понеже бе известно, че Карас е всепризнатият герой на своята раса. Още като съвсем младо джудже, в дните преди Катастрофата, когато по вина на Царя-жрец в Истар се бе разгоряла Голямата война срещу гоблините, той бе сред онези, които се сражаваха в първите редици срещу легионите от великани и гоблини.
В онези времена народите все още поддържаха доверието помежду си. Като съюзници на рицарите, джуджетата се бяха отзовали на помощ, за да отблъснат гоблините от земите им в Соламния. Карас не можеше да отрече, че по време на тези незабравими сражения дълбоко се бе впечатлил от Кодекса на честта, който спазваха рицарите. А рицарите от своя страна не бяха скрили, че са впечатлени от уменията му на войн.
По-висок и по-силен от който и да е друг от своя народ, Карас притежаваше огромен боен чук. Беше го изработил съвсем сам — или както гласеше легендата, с помощта на бог Реоркс — и неведнъж бе удържал положението на бойното поле, докато джуджетата под негово командване успеят да се прегрупират и да поемат в поредната атака срещу врага.
Заради проявената храброст, рицарите го бяха нарекли „Карас“, което на техния език означаваше „рицар“. Това бе най-високо отличие, което можеха да дадат на някой извън своите кръгове.
А когато Карас се завърна у дома, откри, че славата му е нараснала и сред джуджетата.
За всички беше ясно, че стига да бе пожелал, можеше да се превърне в неоспорим предводител и дори крал, ала той нямаше подобни амбиции. Освен всичко друго, той винаги бе подкрепял с всички усилия Дънкан и много бяха на мнение, че настоящият крал на Торбардин дължеше издигането си в своя клан до голяма степен на високото джудже. Дори тези слухове обаче не можеха да отровят взаимоотношенията помежду им. Старият крал и младият герой се превърнаха в първи приятели. Допълваха се взаимно — непоклатимата като скала практичност на Дънкан срещу вечния идеализъм на Карас.
Сетне дойде Катастрофата. В тези първи, ужасни години, последвали разцепването на земята, храбростта на Карас нерядко бе блестяла с примера си за обкръжения от всички страни народ на джуджетата. Тъкмо неговата реч бе обединила тановете и ги бе накарала да провъзгласят Дънкан за крал. А кланът Дюлър му имаше доверие повече отколкото на всеки друг. Ето как, обединени по този начин, джуджетата бяха успели да оцелеят и дори да заякнат всред всеобщата разруха.
Колкото до Карас, той бе в разцвета си. Вече се бе женил веднъж, ала съпругата му беше изчезнала по време на Катастрофата, а когато джуджетата се женят, те се женят до живот. Никога нямаше да има синове, които да продължат името му. Загледан в онова, което се случваше със света, Карас бе почти благодарен за този факт.
— Регър Огнената Наковалня от страна на хълмистите джуджета и придружители!
Вестителят произнесе името, като удари тежко с края на церемониалното си копие в гранитния под. Хълмистите джуджета влязоха и се насочиха с гордо вдигнати глави към трона на Дънкан, разположен в пещерата, която сега се наричаше Залата на тановете в крепостта Пакс Таркас. Зад него, настанени в набързо примъкнатите специално заради събитието кресла, седяха шестимата представители на останалите кланове в качеството си на свидетели на своите танове. Правомощията им бяха точно такива — единствено на свидетели, доколкото бяха в състояние на война и взимането на решения лежеше в ръцете на Дънкан (или поне онази част от тях, която той можеше да заяви открито и да отстоява).
Свидетелите бяха просто капитани на подразделения. По този начин армията на джуджетата се състоеше от съвкупност от кланове, като всеки клан на свой ред запазваше собствените си особености и собствените си водачи. Естествено, разприте помежду им съвсем не бяха рядкост. Съществуваха кръвни вражди, продължаващи поколения наред. Дънкан правеше всичко възможно да тушира различията, ала понякога напрежението стигаше връхната си точка и запращаше похлупака на врящия казан от неразбирателства до самите небеса.
Разбира се, сега, изправени срещу общ враг, клановете временно бяха сключили примирие. Дори Аргът, представителят на Дюлър, джудже с неумито лице и дрипави дрехи, което носеше брадата си сплетена в съответствие с варварските обичаи и което по време на предварителното заседание се бе забавлявало подхвърляйки собствения си нож, сега бе потънало в мълчание и не прекъсваше церемонията с обичайното си презрително сумтене.
В добавка към капитаните се бе присъединило и джудже на име Хайгъг, което представляваше корпуса на блатните джуджета и чието присъствие бе узаконено единствено от учтивост. Думата „гъг“ на техния език означаваше „редник“, следователно Хайгъг бе „главен редник“, чин, смятан за смехотворен навред из джуджешката армия. Независимо от всичко, тактът на Дънкан бе високо оценен от блатните джуджета и Хайгъг се почиташе от повечето от войните си като някакво рядко срещано чудо. Нещо повече, кралят се отнасяше към него с неизменна вежливост и по този начин бе спечелил доживотната му лоялност. Макар мнозина да смятаха присъствието на Хайгъг по-скоро за пречка, политикът в краля не се уморяваше да повтаря, че човек никога не знае кога подобни дреболии биха се отплатили подобаващо.
Така че редникът също присъстваше, въпреки че почти не го забелязваха. Бяха го настанили в един от по-тъмните ъгли с нареждането да седи мирен и да мълчи — инструкции, които той спазваше дословно. Всъщност дори се наложи след два дни някой да надникне в залата и да се разпореди да го изнесат оттам.
— Джуджетата са си джуджета — говореха сред по-голямата част от населението на Крин, когато станеше дума за различията между джуджетата от хълмовете и техните планински събратя.
Ала наистина имаше такива различия — огромни различия, поне в съзнанието на самите джуджета, макар и едва забележими за предубеденото око на страничния наблюдател. Все пак бе достатъчно странно — нещо, което нито елфите, нито джуджетата биха признали, — че хълмистите джуджета бяха напуснали древния Торбардин поради същата причина, поради която елфите от Квалинести бяха напуснали родината си Силванести.
В Торбардин животът следваше неизменни, строго установени правила. Всеки знаеше своето място в собствения си клан. Смесените бракове бяха нещо нечувано, а лоялността към клана бе невидимата връзка, която определяше жизнения път на всяко джудже. Контактите с външния свят бяха нежелателни, а за особено ужасяващо наказание се смяташе да бъдеш прокуден в изгнание; дори екзекуцията беше далеч по-милостива форма на превъзпитание. Представата на джуджетата за идеален живот бе да се родиш, израснеш и умреш, без да ти се налага дори да си подадеш носа извън портите на Торбардин.
За нещастие сега — или поне в миналото — това бе просто една неизпълнима мечта. Принудени да водят непрестанни войни, за да отбраняват земите си, джуджетата често влизаха в досег с външния свят. А ако нямаше война, винаги се намираха такива, които да платят добре за уменията им в строителството. Красивият Палантас, например, бе издигнат благодарение на усилията на истинска армия от вещи в занаята джуджета. Същото важеше и за много други градове на Крин. Ето как постепенно се бе обособила прослойка от често пътуващи, свободолюбиви и независими джуджета, които си позволяваха да говорят за смесени бракове и безсрамна търговия с хора и елфи. Тези смутители на вековния ред всъщност дори повдигаха въпроса за живот на открито. И — най-отвратителното от всичко — изразяваха на висок глас предположението си, че в живота може да съществуват и други радости, освен безрезервното обожание на камъка.
Това, разбира се, бе смятано от най-праволинейните представители на Торбардин за директна заплаха срещу обществото на джуджетата. И разривът не закъсня. Независимите бяха принудени да напуснат дома на предците си и да потърсят нов. Не всичко бе станало по напълно мирен начин; бяха се разменили не едно и две сурови обвинения, бяха подхванати кръвни вражди, продължили с векове. Заселилите се сред хълмовете — макар и да не бяха търсили точно такъв начин на живот — поне можеха да се радват на жадуваната свобода. Женеха се за когото си поискат, пътуваха където и когато желаеха и безнаказано печелеха свои собствени пари. Онези, които бяха предпочели да останат пък, се организираха дори още по-строго, ако това изобщо бе възможно.
Двете джуджета, застанали лице в лице в този момент, мислеха за изминатия път и вероятно в съзнанието им се прокрадваше разбирането, че е настъпил исторически миг — двете страни на един и същи конфликт за пръв път от стотици години се срещаха съзнателно и възможно най-миролюбиво.
Регър Огнената Наковалня бе по-възрастният от двамата, висш представител на силния клан на хълмистите джуджета. Въпреки че сигурно отдавна бе наближило две хилядния ден от дадения му Дар на Живота, старото джудже бе все така силно и изпълнено с енергия. Произлизаше от клан с дълга история. Същото обаче не можеше да се каже за синовете му, чиято майка бе умряла от слабо сърце. Болестта се бе предала и на тях, а Регър бе доживял да погребе най-големия, като напоследък с безпокойство забелязваше и в другото си момче — млад седемдесет и пет годишен мъж, който току-що се бе оженил, същите симптоми на ранна смърт.
Облечен в животински кожи, наглед също толкова изостанал (може би по-чист), колкото дюлъра, Регър стоеше стъпил здраво, втренчен в Дънкан изпод вежди, които бяха толкова гъсти, че много джуджета си задаваха въпроса как не му пречеха да вижда. Косата му бе стоманеносива, поддържана по маниера на хълмистите джуджета: сплетена, добре почистена и затъкната в колана. Представляваше наистина завладяваща гледка, още повече, че бе заобиколен от представителите на клана си, облечени по сходен начин.
Крал Дънкан отвърна на втренчения взор на Регър с добре отработено безочие. Тези особени състезания по взиране бяха типични за традициите на джуджетата и можеха да продължат неопределено дълго време. Бяха известни случаи, при които двете страни се взирали толкова дълго една в друга, че краят бил слаган от припадъци от изтощение и обезводняване. Те можеха да бъдат прекъснати единствено от независима страна. Дънкан мрачно поглади собствената си копринена брада и лекичко изсумтя с презрение. Регър почервеня от гняв.
Шестимата представители на клановете стоически стояха в креслата си, подготвени за дълго чакане. За всеобщо раздразнение дюлърът продължи да си подхвърля ножа. Ситуацията изглеждаше като една от онези, при които Торбардин се сгромолясва от старост над главите им преди някой да е проговорил. Най-сетне Карас въздъхна примирено и пристъпи в пространството между Регър и Дънкан. По този начин мислената линия на погледите им се наруши и всяка от страните можеше да сведе очи без да загуби достойнство.
Карас се поклони на краля, след което повтори поклона си по посока на хълмистото джудже. Чак след това войнът се оттегли. Двамата представители вече можеха да започнат разговора на равни начала, макар несъмнено всеки от тях да имаше собствена представа за това колко равни бяха помежду си.
— Осигурих ти публика, Регър Огнената Наковалня — обади се пръв Дънкан с любезност, която между джуджетата никога не продължаваше особено дълго. — Готови сме да чуем кое води нашите роднини обратно към кралството, което напуснаха толкова отдавна.
— Добър ден бе онзи, в който отърсихме прахта на прогнилата гробница от краката си — изръмжа Регър. — За да живеем под небето като честни мъже, вместо да лазим под камъните като влечуги.
Хълмистото джудже поглади сплетената си брада, Дънкан също. Двамата се измериха преценяващо. Придружителите на Регър заклатиха глави, уверени, че техният водач се е справил добре при първия сблъсък с думи.
— Защо честни мъже като вас биха се върнали обратно в прогнилата гробница, както наричаш владенията на дедите си? Дали пък между временно не сте се превърнали в осквернители на гробове? — изстреля Дънкан, като се облегна доволно назад.
Беше ред на шестте джуджета зад гърба да се размърдат, доволни от отбелязаната точка. Регър пламна:
— Нима мъжът, който отива да получи обратно откраднатото от него, е крадец? — попита настоятелно.
— За съжаление не мога да открия смисъл във въпроса ти — парира с лекота кралят на Торбардин. — Трудно ми е да повярвам, че притежавате нещо, което някой би искал да открадне. Говори се, че дори кендерите избягват да навлизат в земите ви.
Планинските джуджета се хванаха за стомасите и се затресоха от смях, докато хълмистите им събратя буквално излизаха от кожите си от ярост. Обидата беше кръвна. Карас въздъхна.
— Ще ви кажа нещо за кражбата! — изръмжа Регър, чиято брада трепереше от гняв. — Договори, ето какво крадете от нас! Подбивате цените и работите на загуба, само за да ни вземете хляба от устата! Нападате селата ни! Крадете житото и добитъка ни! Чухме историите за богатствата, които сте натрупали и сме тук, за да поискаме онова, което е наше. Ни повече, ни по-малко!
— Лъжи! — изрева Дънкан и скочи на крака. — От начало до край! Онова, което сме струпали под планините, е наше! Изработили сме си го с честен труд и пот на челата! А ето ви и вас, идвате като някакви разглезени деца с празни стомаси и се оплаквате, че сме ви взели нещо, без да си признавате, че когато е трябвало да работите, сте пирували! — Той направи обиден знак. — Та вие дори приличате на просяци!
— Просяци? — ревна на свой ред Регър с потъмняло лице. — В името на брадата на Реоркс, не! Дори и да умирах от глад, пак нямаше да приема от теб и коричка хляб! Ще отречеш ли, че се подготвяте за война под носа ни! Ще отречете ли, че настроихте елфите срещу нас и така провалихте търговията ни с тях! Просяци! В името на Реоркс и ковачницата му, и чука му, ще се върнем тук, но като завоеватели! Ще се вземем онова, което ни се пада по право и ще ви научим на малко уважение!
— Е, добре, какво чакате? Подсмърчащи пъзльовци! — изсумтя Дънкан. — Криете се зад полите на един черноризец и бляскавите щитове на хората и безмерната им алчност! Бъди сигурен, че преди кракът ти да стъпи тук, ще ви намушкат в гърба и ще оберат труповете ви!
— Кой ми говори за обиране на трупове! — подигра се Регър. — Та вие обирате нашите от години!
Шестимата капитани скочиха на крака. В същото време ескортът на хълмистото джудже се бе наежил, готов за отговор. Над всичко се разнесе пронизителния, смразяващ кръвта кикот на дюлъра, а Хайгъг вече се привеждаше в ъгъла си с широко отворена уста.
Ако Карас не се бе втурнал между двете наежени страни, войната може би щеше да започне още там и в същия момент. Високото джудже ги разблъска и ги принуди да отстъпят. И макар вече да не съществуваше непосредствена опасност от кръвопролитие, спорещите продължаваха да си подхвърлят обиди и подигравателни забележки. След няколко по-остри погледа от страна на Карас джуджетата най-сетне потънаха в мрачно, навъсено мълчание.
Той заговори сърдито:
— Преди много време се помолих на бог да ми даде сили, за да се боря срещу несправедливостите и злото, които шестват по света. Реоркс отвърна на молитвите ми, като ми позволи да използвам наковалнята му. На същата тази наковалня аз направих своя чук. Оттогава този чук блести на всяко бойно поле, където си е заслужавало да защитавам родината и народа си. Да не би днес, ти, моят крал, да изискваш от мен да обърна оръжие срещу роднините си? А вие, моите роднини, ще заплашите ли мен и родината ми с война? Натам ли водят думите ви — искате да ме принудите да използвам този чук срещу собствената си кръв?
Никой не искаше да отговори. И двете страни се наблюдаваха заплашително изпод вежди, макар да изглеждаха позасрамени от сърцатата реч на Карас. Имаше само двамина от тях, които я изслушаха, без да помръднат. И двамата бяха възрастни, и двамата много отдавна бяха изгубили илюзиите си за света и знаеха, че зейналата празнина вече не може да бъде запълнена с думи. Все пак някой трябваше да направи необходимия жест:
— Ето моето предложение, Дънкан, кралю на Торбардин — произнесе Регър, като дишаше тежко. — Изтегли хората си от укреплението. Позволете на нас и на нашите съюзници да навлезем в Пакс Таркас и обкръжаващите го земи. Дайте ни половината от съкровищата под планината — половината, която ни се пада по право — и позволете на онези от нас, които биха желали, да потърсят убежище в планината пред злото, което напира насам. Убедете елфите да вдигнат търговските възбрани и разделете каменоделските договори по равно и за двете страни… В замяна ще облагородим нивите около Торбардин и ще ви продадем реколтата си на по-ниски цени, отколкото би ви струвало да я отгледате под земята. Също така ще ви помогнем да защитите границите си и самата планина, ако възникне такава необходимост.
Карас погледна умолително своя владетел. В очите му се четеше молба да обмисли или поне да се спазари за поставените условия. Ала Дънкан вече бе отишъл твърде далече в гнева си:
— Вън! — изръмжа той. — Върнете се при вашия черноризец! Върнете се при вашите приятели, хората! Да видим тогава дали магьосникът ви е достатъчно могъщ, та да издуха стените на крепостта или да изкорени планината ни! Да видим колко дълго ще ви останат верни хората, щом северният вятър задуха покрай лагерните огньове и по снега закапе алена кръв!
Регър хвърли последен поглед на Дънкан. В очите му се таеше такава враждебност и толкова силна омраза, че ако можеше, вероятно би съборил краля по гръб. Сетне хълмистото джудже се завъртя на пети и даде знак на придружителите си да го последват. Групата им бързо прекоси Залата на тановете, за да се насочи към портите на Пакс Таркас.
Разказите за случилото се щяха да се разпространят бързо. По времето, когато хълмистите джуджета се бяха подготвили да отпътуват, бойниците на укреплението вече бяха претъпкани от техните планински събратя, които крещяха и дюдюкаха подигравки към тях. Регър и ескорта му препуснаха диво, без да си дадат труд дори да ги погледнат.
В същия момент Карас бе останал съвсем сам със своя крал в Залата на тановете (и напълно забравения Хайгъг). Шестимата свидетели бяха побързали да се завърнат при клановете си и да докладват за събитията. Още същата вечер навред из Торбардин бъчвите с пиво или силна джуджешка ракия, щяха да се пробият, за да сложат начало на празненствата. Вече се чуваше как из каменните зали на крепостта, символ на мира, отекват първите песни и груби смехове.
— Защо поне не опитахте да се пазарите, благородни? — попита тъжно Карас.
Дънкан, чийто гняв очевидно бе напълно отшумял, погледна високото джудже и поклати глава. Беше в пълното си право да откаже да отговори на толкова фамилиарен въпрос. И наистина, никой освен Карас дори не би си помислил да поставя под съмнение решенията, които взимаше.
— Карас — той постави нежно ръка на рамото на приятеля си. — Кажи ми само едно: има ли скрити съкровища под планините? Ограбвали ли сме нашите роднини? Въобще нападали ли сме техните земи или земите на хората, щом стана дума за това? Има ли нещо вярно в обвиненията им?
— Не — отвърна твърдо Карас, като го погледна в очите.
Дънкан въздъхна:
— Сам видя колко оскъдна беше реколтата тази година. И знаеш, че с малкото пари в хазната възнамеряваме някак да изкараме идващата зима.
— Защо не им го казахте? — настоя високото джудже. — Защо не им разкрихте истината? Та те са наши роднини, щяха да ви разберат!
Кралят се усмихна тъжно и уморено.
— Така е, те не са чудовища. Но за съжаление са започнали да разсъждават като деца. — Той вдигна рамене. — Е, можем да им кажем истината, дори да им позволим да се уверят в нея със собствените си очи. Но пак няма да ни повярват. Няма да повярват нито на нас, нито на онова, което видят. Защо ли? Защото искат да вярват в противното!
Карас се намръщи, ала Дънкан продължи търпеливо:
— Те се нуждаят от вярата си, стари друже. По-лошо, налага им се да вярват, защото това е единствената им надежда за оцеляване. Нямат нищо, нищо друго, освен надеждата. Ето защо са готови дори да се сражават заради нея. Разбирам ги много добре… — очите на краля се замъглиха и Карас с изумление осъзна, че всичко е било преструвка, че гневът му е бил просто фасада на истинските чувства.
— Сега вече ще могат да се върнат при своите гладни жени и деца и да кажат: „Ще се бием срещу потисниците! А когато победим, стомасите ви отново ще бъдат пълни.“ Това ще им помогне поне за миг да забравят нещастието.
Лицето на Карас се бе изкривило от вътрешни терзания:
— Нужно ли е да се стига толкова далеч? Можем да споделим с тях онова, което…
— Приятелю — прекъсна го меко Дънкан. — В името на бойния чук на Реоркс, кълна ти се, че ако склоня на исканията им, всички ще измрем. Цялата ни раса просто ще престане да съществува.
Високото джудже се втренчи в него.
— Толкова ли е зле? — попита той.
Кралят кимна.
— Точно така. Досега знаеха само малцина. Водачите на клановете, а сега и ти. И те заклевам да запазиш мълчание. Реколтата се оказа пълен провал. Хазната е почти изпразнена, а сега ще трябва да помислим и как да плащаме за войната, която се задава. През зимата ще бъдем принудени да въведем порциони дори за собствените си хора. Изчислихме, че с онова, което имаме, едва ще изкараме до пролетта. А ако добавим още стотици гладни гърла… — Той поклати глава.
Карас просто стоеше, потънал в размисъл. Сетне вдигна глава. В потъмнелите му очи имаше странен блясък:
— Ако това е вярно, нека да бъде така. По-добре да измрем от глад, отколкото да се избиваме един друг! — каза непреклонно.
— Благородни думи, приятелю — съгласи се Дънкан. През цялата зала вече отекваше тътенът на барабани и бойни напеви, по-стари от стените на Пакс Таркас, по-стари дори от костите на света. — И все пак не можеш да ядеш благородството си, Карас. Не можеш нито да го пиеш, нито да увиеш краката си в него или да го гориш в огнището си и да го даваш на изгладнелите деца.
— А какво тогава очаква онези деца, чийто баща ще замине и никога повече няма да се върне? — попита твърдо високото джудже.
Едната вежда на краля се повдигна учудено.
— Какво ли? Ще плачат в продължение на месец — отвърна простичко. — А после ще изядат неговия порцион. И баща им няма да има нищо против.
С тези думи той остави Карас и напусна залата, за да нагледа още веднъж положението на бойниците.
Докато Дънкан се съвещаваше с Карас в Залата на тановете, Регър Огнената Наковалня и неговите придружители вече се отдалечаваха от крепостта Пакс Таркас, яхнали рунтавите си понита. Виковете и подигравките все още звучаха в ушите им.
Старото джудже не продума в продължение на часове, додето двете огромни кули най-сетне се скриха зад гърба им. Когато се озоваха на някакъв кръстопът, Регър дръпна юздите на кончето си и се обърна към най-младия от ескорта с мрачен, безизразен глас:
— Дарън Железният Юмрук, оттук ще продължиш сам. На север — възрастното джудже извади окъсана кожена кесия. Извади от нея последната си златна монета. В продължение на няколко безкрайни мига той се взира в нея, след което я пусна в дланта на младежа: — Ето. Използвай я, за да прекосиш Новото море. Намери този Фистандантилус и му кажи… кажи му… — Той замълча, осъзнал грандиозността на постъпката си. Нямаше друг избор. — Кажи му, че когато се добере дотук, ще го очаква армия, готова да се сражава в негово име.
Глава 2
Нощта над земите на Соламния бе мрачна и студена. Звездите блещукаха изцъклено върху тъмното небе. Съзвездията Платинен дракон Паладин, Такхизис Царицата на Мрака, продължаваха безкрайния си цикъл около Везните на Гилиън. Щяха да изминат поне двеста години, преди боговете и хората да решат по-нататъшната съдба на света, за да могат тези съзвездия да изчезнат от мястото си на небето.
Засега всички се наблюдаваха внимателно.
Ако някой от боговете си дадеше труд да погледне надолу, вероятно щеше да бъде изумен от смешните опити на човечеството да имитира божественото им великолепие. В равнините на Соламния, близо до предпланинския крепостен град Гарнет, обширните пасбища бяха осеяни с хиляди огньове, осветяващи земята така, както звездите огряваха небето.
Армията на Фистандантилус.
Пламъците се отразяваха в щитове и излъскани до блясък нагръдници, танцуваха по остриетата на мечове и върховете на копия. Огньовете осветяваха с топлината си лица, изпълнени с надежда и новооткрита гордост и горяха в мрачните очи на мъжете, жените и безгрижно играещите деца, които следваха армията по пътя й на юг.
Около същите тези огньове бяха насядали хора, залисани в разговори, смехове, хранене и работа над оръжията си. Нощният въздух бе изпълнен с шеги, клетви и опашати истории. Тук-там се разнасяха стенания, докато войните разкършваха рамене, изтръпнали от непривичните упражнения през деня. Ръцете, навикнали да държат мотика — загрубели и твърди като челик, сега бяха покрити с мехури от дръжката на копието или меча, нещо което се приемаше с добронамерено вдигане на рамене. Най-малката награда за тези хора бе, че можеха доволно да наблюдават игрите на децата си около огъня — ако не с напълнени стомаси, то поне без да са гладни. Сега тези мъже можеха да погледнат жените си с гордост и за пръв път от години, всички чувстваха, че имат някаква цел, някакъв смисъл в живота.
Немалко осъзнаваха, че целта вероятно бе равносилна на смърт, ала това с нищо не можеше да промени намерението им да останат докрай с армията.
„В края на краищата — каза си Гарик, докато другият постови идваше да го смени, — смъртта ще застигне всички ни, рано или късно. По-добре е за един мъж да я срещне под слънцето, с меч в ръка, наместо да я очаква със свито сърце в нощта или да се бои, че ще го навести под образа на болест или недохранване.“
Младежът побърза да се върне при огъня и да се наметне с одеяло, след което без да се бави изгълта купа топла заешка яхния.
Когато се нахрани, той стана и пое през лагера, като отклоняваше с дружеско махване не една и две покани да се присъедини към компанията на приятелите си. Малцина отдаваха някакво значение на отминаването му, тъй като не само той бе решил да се скрие сред топлите сенки, изпълнени със сладки въздишки, тихо произнесени думи и весел смях.
Независимо, че доста жени в лагера с радост биха прекарали нощта в компанията на младия благородник, Гарик имаше среща. Макар и не точно любовна. Съвсем скоро той се отдалечи доста от палатките и озовал се непосредствено до голям валчест камък на едно усамотено място, се загърна по-добре в наметалото си, седна на земята и зачака.
Не му се наложи да чака дълго.
— Гарик? — обади се един колеблив глас.
— Майкъл! — възкликна благородникът и се изправи. Двамата си стиснаха ръце, след което, обхванати от чувства, се прегърнаха.
— Не можах да повярвам на очите си, когато днес те видях да влизаш в лагера, братовчеде — продължи Гарик, уловил ръката на другия младеж, сякаш се страхуваше, че нещо в този момент може да ги раздели.
— Нито пък аз — отвърна новодошлият, без да може да овладее емоциите в одрезгавелия си от лека настинка глас. Той се закашля и седна на камъка, последван от Гарик.
В продължение на няколко минути двамата младежи помълчаха, като се стараеха да възвърнат суровите изражения на лицата си и да се престорят на обръгнали на всичко войни.
— Сметнах те за призрак — рече най-сетне Майкъл с изкуствен смях. — Чухме, че си мъртъв. — Гласът му отново му изневери и той пак се закашля. — Проклета влага — измърмори. — Човек лесно се разболява.
— Спасих се — отвърна тихо Гарик. — Ала баща ми, майка ми и сестра ми нямаха този късмет.
— Ан? — изтръгна се мъчителен въпрос от Майкъл.
— Отиде си бързо — продължи младият благородник. — Както и майка ми. Баща ми се беше погрижил, преди тълпата да ги е достигнала. Били са толкова вбесени, че бяха поругали тялото му…
Силите му изневериха. Майкъл сложи ръка на рамото му:
— Баща ти беше благородник и по наследство, и по сърце. Умрял е като истински рицар, защитавал е дома и семейството си. Такава смърт е за предпочитане пред онази, която сполетя мнозина други — добави мрачно приятелят му. Гарик го изгледа проницателно. — Но какво се е случило с теб? Как успя да се изплъзнеш от тълпата? И къде беше през последната една година?
— Не им се изплъзнах — отговори с горчивина благородникът. — Пристигнах, когато всичко вече бе приключило. Не е от значение откъде се връщах — младежът се изчерви. — Просто трябваше да съм с тях, когато нещастието се случи. Трябваше да умра заедно със семейството си!
— Сигурен съм, че баща ти едва ли би искал да стане така — поклати глава Майкъл. — Трябвало е да оцелееш, за да запазиш името му.
Гарик се намръщи. В очите му се появи мрачен проблясък:
— Може би. Но оттогава не съм бил с жена. — Той разтърси глава. — Не можех да сторя нищо друго, освен да опожаря замъка… — Майкъл учудено вдигна вежди, ала младежът продължи, сякаш не го чуваше: — … за да не може тълпата да се добере и до него. Сега пепелта на семейството ми почива сред почернелите стени на дома, който е построил моят пра-прадядо. После препуснах и яздих безцелно в продължение на седмици. Най-сетне случаят ме събра с група мъже, много от които в същото положение като мен — прокудени от дома по силата на различни обстоятелства… Не ми задаваха въпроси и това ме устройваше. Интересуваше ги само, че мога да въртя меча. Реших да се присъединя към тях.
— Бандити? — попита Майкъл, като се стараеше да прикрие ужасената нотка във въпроса си.
Очевидно не бе успял. Очите на Гарик потъмняха още повече:
— Да, бандити — отвърна хладно той. — Шокиран ли си? Че един соламнийски рицар се е самозабравил дотам, че да пренебрегне Кодекса на честта, че е станал бандит? Ще те попитам нещо, Майкъл: къде беше този Кодекс, когато убиха баща ми, твоят чичо? Къде е останала поне мъничко чест сред тази опустошена страна?
— Вероятно никъде — съгласи се твърдо братовчед му. — Или само в сърцата ни.
Гарик потъна в мълчание. Сетне тялото му внезапно се разтърси от дълбоки ридания. Ръката на Майкъл стисна още по-здраво рамото му. После младежът внезапно положи усилия да се овладее и въздъхна дълбоко и скръбно:
— Не бях плакал, откакто ги открих — изрече с приглушен глас. — И да, братовчеде, прав си. Живеех сред отрепки и може би никога нямаше да изпълзя от вонящата яма на този живот, ако не се бе появил генералът…
— Онзи Карамон?
Гарик кимна.
— Причакахме го, него и неговите спътници, в една ранна вечер. Тогава очите ми най-после се отвориха. Преди това бях обирал пътници, без да се замислям много за действията си. Понякога дори ми доставяше удоволствие да си казвам, че вдигам меча си над кучетата, които бяха посегнали на баща ми. Ала заедно с генерала пътуваха онази жена и чародеецът. Магьосникът беше болен. Когато го ударих, рухна като кукла. А жената — знаех много добре какво ще я сполети и само мисълта за това ме накара да се почувствам зле. Но страхът от водача ни беше по-голям — казваше се Стоманения Пръст. Истински звяр. Полувеликан…
Тогава генералът го предизвика на двубой. Същата вечер видях нещо, което отдавна не бях виждал. Истинско благородство. Човек, който рискуваше живота си, за да защити по-слабите. И той победи. — Младежът бе възвърнал поне отчасти хладнокръвието си. Докато продължаваше да говори, очите му блестяха от възхищение: — Вече знаех в какво се е превърнал животът ми. А когато Карамон ни попита дали искаме да пътуваме с тях, с готовност дадох съгласието си заедно с мнозина други. Нямаше значение дали и те щяха да тръгнат — бих го последвал независимо от всичко.
— А сега си част от личната му гвардия? — подхвърли с усмивка Майкъл.
Младият благородник кимна, изчервен от гордост:
— Казах му… казах му, че не съм по-различен от останалите — бях бандит и крадец. Но той само ме погледна така, сякаш виждаше до дъното на душата ми и ми отвърна, че всеки мъж трябва да върви в мрака, преди да види утрото. А когато това стане, най-добре да е готов за него.
— Странно — рече замислено братовчед му. — Какво ли е имал предвид?
— Мисля, че знам — отговори Гарик. Той погледна към голямата палатка на Карамон в средата на лагера. Коприненото знаме на върха й плющеше като черна ивица на фона на звездната нощ и пушеците от огньовете. — Понякога се питам дали и той не върви по своя мрачен път. Често съм го виждал в очите му… — Той отново разтърси глава. После бързо добави: — Знаеш ли, че той и магьосникът са близнаци? — Очите на Майкъл се разшириха. Гарик кимна в знак на потвърждение. — Наистина странна обвързаност. Питам се дали все още има някаква обич помежду им.
— С един черноризец? — изсумтя събеседникът му. — Не ми се вярва! Странно е дори, че магьосникът пътува с армията. Чувал съм, че Черните роби умеят да яздят ветровете и да вдигат мъртъвци от гробовете, когато имат нужда от войска.
— Несъмнено има такива умения — съгласи се Гарик и хвърли бърз поглед към по-малката палатка до тази на Карамон. — Виждал съм го да използва магията си само веднъж, преди да се присъединим към тях, но съм сигурен, че е могъщ. Достатъчно ми е само да го погледна в очите, за да ми се обърне стомахът и кръвта ми да се превърне в чиста вода. Както ти казах обаче, когато за пръв път го срещнахме, той не се чувстваше добре. Нощ след нощ съм го чувал да кашля в палатката си, додето не остане без дъх. Неведнъж съм се питал как е възможно някой да живее с такава болка.
— Днес ми се стори съвсем добре.
— Здравето му се подобри значително. Така или иначе, изглежда полага големи грижи за себе си. Не прави нищо друго, освен по цял ден да чете книгите със заклинания от големите сандъци, които носим с нас. Но и той по свой собствен начин върви по мрачния си път… — Гарик объркано замълча. — Сякаш над него виси тъмен облак, който се сгъстява все повече със спускането ни на юг. Сънува ужасни кошмари. Често го чувам да издава писъци, толкова ужасни, че биха събудили и мъртвец.
Майкъл потрепери. После въздъхна тихо и също се загледа към палатката на Карамон.
— Не мога да кажа, че се присъединих без известни съмнения към армия, водена от черноризец. От всички живи и умрели магьосници, Фистандантилус е известен като най-могъщия. Дори днес, докато яздех насам, все още не бях напълно решен на тази стъпка. После си казах, че поне мога да опитам, докато не разбера със сигурност дали е истина, че армията ви отива на юг, за да помогне на потиснатите хора от Абанасиния в борбата им срещу джуджетата.
Той въздъхна повторно и несъзнателно посегна с ръка към лицето си, сякаш искаше да поглади дълги мустаци, но спря. Беше идеално избръснат. Древните символи на рицарския орден в тези опасни времена лесно можеха да вкарат човека в беля.
— Макар баща ми все още да е жив, Гарик — продължи младежът, — съдбата му бе не по-лека от тази на твоя. Управникът на крепостта Вингард ни даде избор. Можехме да останем в града и да умрем. Или да напуснем. Баща ми с радост би умрял. Аз също. Но трябваше да мислим не само за себе си. Вече не можехме да си позволим предишния лукс. Денят, когато трябваше да опаковаме малкото, което можехме да вземем, бе черен за всички ни. Погрижих се семейството ми да отседне в една запустяла къща в Тройтъл. Надявам се да изкарат някак си поне зимата. Майка ни е силна жена и често върши работата на мъжете, а по-малките ми братя са добри ловци.
— Баща ти? — попита внимателно Гарик, когато Майкъл замълча против волята си.
— В онзи ден сърцето му не издържа — отвърна просто братовчед му. — По цели седмици седи, загледан през прозореца с меч в скута си. Откакто напуснахме семейния дом, не е проговорил никому.
Майкъл стискаше юмруци от безсилие:
— Защо те лъжа, Гарик? Въобще не ме е грижа за потиснатите хора на Абанасиния! Дойдох заради съкровищата! Съкровищата под планините на джуджетата! Заради славата! За да видя отново светлина в очите му! Ако сега успеем, рицарите пак ще могат да вдигнат главите си, без да се срамуват! — Сега и неговите очи се спряха върху малката палатка до тази на генерала. Онази със знака на чародейците, онази, която всички в лагера по възможност най-старателно отбягваха. — Но каква слава ще е тази, ако ни води човек, известен като Мрачния? Старите рицари никога не биха избрали такъв път. Паладин…
— Паладин ни е забравил — отвърна с горчивина Гарик. — Сега трябва да разчитаме само на себе си. Не знам много за черноризците и честно казано дори не ме е грижа за този. Тук съм само заради един — генерала. Ако той ме отведе до богатство и слава, добре. Ако пък не — младежът въздъхна дълбоко. — Тогава най-сетне ще открия търсения покой. Желая същото и на него — добави едва чуто. След няколко секунди се изправи, сякаш за да се отърси от мрачните мисли. Майкъл последва примера му. — Трябва да поспя. Утре ще ставаме рано. Казват, че до една седмица потегляме… Е, братовчеде, какво решаваш? Ще останеш ли?
Майкъл го погледна. Сетне се обърна към палатката на Карамон и разноцветното знаме с изобразена звезда с девет лъча, което се вееше в мразовития въздух над нея. Загледа се и към палатката на магьосника. Чак тогава кимна. Гарик се усмихна широко. Двамата си стиснаха ръцете и тръгнаха към лагера.
— Исках да те питам — обади се шепнешком Майкъл. — Вярно ли е, че този Карамон държи при себе си вещица?
Глава 3
— Къде отиваш — попита настоятелно Карамон. Застанал на прага на палатката си, той премигна няколко пъти, за да привикнат очите му с полумрака след ярката светлина на есенното слънце.
— Местя се — отвърна Кризания, докато внимателно полагаше бялата си роба на свещенослужител в отворения сандък до леглото.
— Вече сме говорили за това — измърмори тихо той и като хвърли един поглед към стражите отпред, спусна платнището на входа, за да не слушат разговора им.
Палатката на Карамон бе личната му гордост и радост. Беше принадлежала на някакъв богат рицар от Соламния и се бе оказала негово притежание под формата на подарък от двама млади мъже със сурови изражения, които — въпреки че според думите им я бяха „намерили“ — се грижеха за нея с такова завидно умение и внимание, че навярно по-скоро биха позволили да им отрежат ръцете, отколкото да позволят да попадне у неправилния човек.
Ушита от материя, чийто произход едва ли някой можеше да установи със сигурност, палатката не пропускаше нито вятър, нито влага. Дъждовната вода просто се плъзгаше надолу по плата й и според Рейстлин ефектът се дължеше на особената смес, с която го бяха импрегнирали. Беше достатъчно голяма и с лекота побираше не само леглото на Карамон, големите сандъци с карти, пари, скъпоценности, дрехи и снаряжение, които бяха взели със себе си от Кулата, но и леглото на Кризания, заедно със собствения й сандък и лични принадлежности. Дори и при това положение трудно можеше да се каже, че вътрешността е претъпкана, независимо от честото присъствие на външни посетители.
Магьосникът бе решил да вземе за себе си същата, но далеч по-малка палатка, издигната непосредствено до тази на Карамон. Независимо от настоятелната покана на война, Рейстлин бе непреклонен и не отстъпи от решението си. Всъщност и двамата знаеха, че така е най-правилно, предвид обтегнатите отношения помежду им и нуждата от усамотение на магьосника. От друга страна, Кризания открито се бе възпротивила на заповедта да остане в жилището на генерала.
Карамон напразно бе опитал да я придума, че така е много по-добре за нея. Историите за „вещицата“, странния медальон и чудодейното изцеление на огромния мъж, се разказваха и преразказваха с желание на всеки новодошъл в лагера. Младата жена напускаше рядко палатката, ала когато се налагаше да го стори, често я сподиряха мрачни погледи. Жените забързано грабваха бебетата си и ги притискаха до гърдите, а децата се пръскаха при приближаването й със страх, който бе наполовина подигравателен и не по-малко истински.
— Знам какво ще кажеш сега — сви рамене тя, без да престава да сгъва дрехите си и да ги подрежда в сандъка. — Но не мога да се съглася с теб. Не. — Тя му даде знак да замълчи, забелязала, че се готви да й възрази. — Вече ми омръзнаха историите ти за изгаряния на вещици! Не се съмнявам, че са съвсем достоверни, но до една са се случвали във времена, които са много по-различни от сегашните.
— Къде ще отидеш тогава? — попита Карамон. По лицето му изведнъж плъзна руменина: — В палатката на брат ми?
Ръцете на Кризания престанаха да се движат. Очите й гледаха невиждащо. Лицето й остана съвсем спокойно, но някак побледня още повече. Когато най-сетне отговори, гласът й бе хладен и безизразен като мразовит зимен ден:
— Съществува още една малка палатка като тези. Ще живея там. Ако смяташ за необходимо, можеш да назначиш стража и пред нея.
— Кризания, съжалявам — произнесе с разкаян тон войнът и пристъпи към младата жена. Тя не го погледна. Той нежно улови раменете й и я принуди да се обърне с лице към него. — Не… Не исках да кажа това. Моля те, прости ми. И, да, смятам, че наистина е необходимо да поставя охрана пред новото ти жилище! Само че нямам доверие на никой друг, освен на себе си. Но има нещо друго — дишането му се учести, а ръцете му едва забележимо затегнаха хватката си. — Обичам те. Не приличаш на никоя друга жена, която някога съм познавал. Не зная как се случи. В началото дори не те харесвах. Мислех, че си студена и надменна, и не се интересуваш от нищо друго, освен от религията си. Но когато те видях в лапите на онзи полувеликан, щом видях храбростта ти и си помислих какво… какво могат да ти причинят…
Войнът почувства как тя неволно потрепери, принудена да си припомни кошмарите, които все още я будеха нощем. Кризания объркано се опита да каже нещо, ала той забързано продължи:
— Виждал съм те с брат ми. По някакъв начин това ми напомня за самия мен. Такъв, какъвто бях някога. — Гласът му бе необикновено тъжен. — Виждам как се грижиш за него, толкова нежно и търпеливо.
Младата жена не направи опит да се освободи от ръцете му. Просто стоеше пред него, притиснала сгънатата бяла роба към гърдите си. Ясните й сиви очи гледаха право в неговите.
— Това също е една от причините да искам да се махна оттук, Карамон — каза му тихо. — Отдавна усещам, че напоследък — сега тя най-сетне се изчерви — привързаността ти към мен расте. И макар да те познавам твърде добре, за да се страхувам, че би опитал нещо в разрез с желанието ми, чувствам, че не е правилно да спя под един покрив с теб.
— Кризания! — започна измъчено войнът с разтреперани ръце.
— Онова, което изпитваш към мен, не е любов, Карамон — произнесе нежно тя. — Самотен си. Тика ти липсва. Обичаш нея. Знам го, защото съм виждала очите ти, когато говориш за нея.
Лицето на огромния мъж бе помрачняло при споменаването на името на съпругата му.
— Какво знаеш ти за любовта? — попита внезапно и я освободи, за да се извърне встрани. — Вярно е, обичах Тика. Обичал съм много жени и се обзалагам, че тя също е обичала други мъже. — Карамон изнервено си пое дъх. Говореше лъжи и ясно го осъзнаваше. Но не можеше да се противопостави на нуждата да ги изрича. Само те му помагаха да се пребори с вината, която изпитваше от месеци насам. — Тика е жена като всички останали! — продължи уверено. — И е от плът и кръв, а не се самоиздига на пиедестал от лед!
— Какво знам аз за любовта? — повтори Кризания, забравила за студенината си, готова да се отдаде на внезапно избликналия гняв. — Ще ти кажа какво знам за любовта. Ще…
— Недей! — извика Карамон, който вече напълно бе изгубил контрол над себе си и сега я грабна отново в ръце. — Не казвай, че обичаш Рейстлин! Та той не заслужава любовта ти! Той те използва, също както използваше мен! А когато те употреби докрай, ще те захвърли без каквито и да е угризения!
— Пусни ме! — заповяда му младата жена с пламнали бузи и потъмнели очи.
— Не виждаш ли какво става? — продължи войнът. Той я разтърси. — Да не си сляпа!
— Простете, ако прекъсвам нещо — разнесе се нечий тих глас, — но пристигнаха спешни новини.
Лицето на Кризания внезапно изгуби цвета си също толкова бързо и пламна неудържимо. Карамон сепнато отпусна ръце. Жената мигом отстъпи и едва не се препъна в отворения сандък. Тя се отпусна на колене и скри лице зад дългата си черна коса. Остана коленичила до сандъка, като се преструваше, че подрежда нещо в него с разтреперани ръце.
Войнът намръщено и не по-малко изчервено се обърна, за да се изправи лице в лице със своя брат близнак.
Рейстлин хладнокръвно отвърна на погледа му с подобните си на бездънни огледала очи. Изражението му бе също толкова безизразно, колкото и тонът, с който бе обявил присъствието си. Ала за миг — само в продължение на един мимолетен миг, Карамон бе съзрял нещо зад тази маска на незаинтересованост: изгаряща ревност, която му подейства почти физически. Моментът бе отлетял, оставяйки след себе си мъчителното съмнение за това дали въобще го е имало.
— Какви новини? — изръмжа войнът и прочисти гърлото си.
— Пристигнаха пратеници от юг — отвърна Рейстлин.
— И? — попита настоятелно Карамон в настъпилата пауза.
Магьосникът отметна качулката си и се приближи, без да сваля очи от тези на брат си. Изведнъж връзката и приликата помежду им станаха съвсем очевидни, а външното му спокойствие като че ли окончателно се разруши:
— Джуджетата от Торбардин се готвят за война! — изсъска той със свит юмрук.
Рейстлин бе изговорил последните думи с толкова зле прикрита ярост, че Карамон премигна от изненада, а Кризания загрижено вдигна глава и се обърна към тях.
Почувствал неудобство, войнът отмести поглед от втренчения взор на своя брат и се обърна към масата, където се престори, че разглежда някакви карти. Той вдигна рамене:
— Какво друго очакваш? В края на краищата, идеята беше твоя. Пък и всички тези приказки за скрити богатства… Изобщо не криехме накъде сме тръгнали и какво възнамеряваме да предприемем. В момента призивът да възвърнем отнетото се е превърнал във всенароден зов: „Присъединете се към армията на Фистандантилус и нападнете планините!“
Беше произнесъл първото, което му бе дошло наум, ала ефектът надхвърли и най-смелите му очаквания. Магьосникът сякаш побесня. Опита се да отговори нещо, ала устата му отказа да се подчини. Очите му пламтяха от гняв. Той направи още една крачка към брат си със свит юмрук.
Кризания скочи на крака. Разтревоженият Карамон отстъпи с ръка върху дръжката на меча. Съвсем бавно и с очевидно усилие на волята, Рейстлин започна да идва на себе си. Той изруга и изхвърча от палатката, а гневът му бе така силен, че стражите отвън потрепериха от ужас, когато ги подмина.
Войнът просто стоеше на мястото си, неспособен да разбере защо магьосникът е реагирал по този начин. Кризания също не помръдваше. Известно време двамата мълчаха, додето виковете отвън не ги изтръгнаха от мислите им. Карамон поклати глава и се упъти към изхода. Вече почти излязъл, той се обърна наполовина, без да поглежда към нея:
— Ако войната наистина е започнала, няма да имам време да се тревожа за теб. Както вече казах, няма да бъдеш в пълна безопасност, ако обитаваш своя собствена палатка. Така че оставаш тук. Естествено, ще ти дам пълна свобода и спокойствие. Имаш честната ми дума.
С това той пристъпи навън и започна да разпитва стражите какво е разбунило духовете.
Изчервена до корените на косите си, Кризания не помръдна още няколко секунди, докато си възвърне самообладанието. Сетне и тя излезе навън. Хвърли един поглед към охраната и веднага разбра, че са чули всяка дума от проведения вътре разговор.
Без да им обръща внимание, тя се огледа и скоро откри изчезващата сред близките дървета черна роба. Върна се забързано, за да вземе наметката си и пое в същата посока.
Отдалечаването й не остана незабелязано от Карамон. И макар да не бе видял, че Рейстлин тръгва натам, накъдето изчезваше и тя, имаше доста добра идея какво всъщност се случва. Понечи да я извика. Независимо, че не можеше да се сети за каквато и да е непосредствена опасност, времената бяха размирни и в боровата гора, покриваща по-голямата част от склоновете на планините Гарнет, вероятно се спотайваха не една или две неизречени заплахи, така че беше най-добре да не поема излишни рискове.
Вече се канеше да изрече високо името й, когато забеляза, че двама от хората му се споглеждат с разбиране. Внезапно в съзнанието му изникна жалката картина на генерал, който вика името на омразна вещица като някакъв болен от любовни копнежи младеж и рязко затвори уста. Пък и в същия момент видя, че към него се приближаваха Гарик, следван от изнурено на вид джудже и висок, смугъл мъж, облечен в украсени с дрънкулки варварски кожи.
Осъзна, че вероятно това бяха пратениците, за които бе споменал брат му. Налагаше се да ги приеме. Погледна още веднъж към смълчаната гора. Кризания вече бе изчезнала. Обзе го някакво особено чувство за надвиснала опасност. Беше толкова силно, че успя да се въздържи да не се хвърли след нея още в същия миг с огромно усилие на волята. Всичките му инстинкти на войн крещяха да постъпи тъкмо по този начин. Чувстваше, че няма логично обяснение за страховете си, но поне знаеше, че са реални, а не измислени.
И все пак не можеше да тръгне да преследва някакво момиче и да остави емисарите да го чакат. Ако постъпеше по този начин, вероятно щеше да изгуби уважението на хората си завинаги. Разбира се, вместо това можеше да изпрати някой друг, но това щеше да го направи глупак в очите им. Ситуацията беше безизходна. Щом желанието й бе такова, сега единствено Паладин можеше да се погрижи за нея. Като скърцаше със зъби от безсилие, Карамон се обърна, за да приветства пратениците и да ги въведе в палатката си.
Ала веднага щом ги бе настанил, веднага щом обмениха формалните безсмислени любезности, които се изискваха за подобни случаи, щом донесоха храната и разляха напитките, той се извини и незабелязано от никой излезе през задния вход.
Стъпки в пясъка, водят ме…
Вдигам очи и виждам ешафода, закачулената фигура с глава върху дръвника, закачулената фигура на палача, наточеното, блестящо под лъчите на пламтящото слънце острие на брадвата му.
Брадвата се спуска, отсечената глава на осъдения се търкаля по дъските на платформата, качулката й се вдига…
— Моята глава! — прошепна трескаво Рейстлин, сплел разтреперани пръсти.
Палачът избухва в смях и също вдига качулката си…
— Моето лице! — произнесе вцепенено, чувствайки как го обливат топли и студени вълни.
Той стисна главата си в ръце. За кой ли път направи опит да прогони злите видения от сънищата си, да надвие нощните кошмари, които не го оставяха дори сутрин, които превръщаха в пепел всеки залък в устата му.
Ала напразно.
— Господарят на миналото и настоящето — сега собственият му смях звучеше горчиво и подигравателно. — Господар на нищото! При цялата тази власт съм в капан. В капан! Следвам неговите стъпки и зная, че всяка отминала секунда вече се е случвала! Виждам непознати лица, а съм сигурен, че съм ги виждал и преди! Чувам ехото на собствените си думи още преди да съм ги изрекъл! Това лице! — Рейстлин притисна ръце към бузите си. — Това лице! Неговото лице! Не моето! Кой съм аз? Собственият си палач!
Гласът му прерасна в писък. Обезумяло заби нокти в кожата си, сякаш лицето му бе маска, която можеше да откъсне направо от костта.
— Спри! Рейстлин, какво правиш? Моля те, престани!
Виковете едва достигаха до съзнанието му. Нечии силни, но внимателни ръце уловиха китките му. Забори се с тях. Сетне лудостта изчезна в мрака, а студените бездънни води на водовъртежа, който го задушаваше, се просмукаха в черните пясъци на пълното изтощение. Отново можеше да вижда, да чува, да възприема околния свят. Усещаше лицето си пламнало. Сведе очи и забеляза кръв по ноктите си.
— Рейстлин!
Беше Кризания. Стоеше над него и държеше ръцете му с изпълнени със загриженост очи.
— Добре съм — каза безизразно той. — Остави ме!
Ала въпреки всичко, магьосникът въздъхна и сведе глава, все още ужасен от преживяния кошмар.
— Не, не си — настоя тя и се зае нежно да почиства кръвта от дълбоките рани по лицето му. — Моля те, остави на мен — каза, когато той измърмори нещо неразбираемо. — Зная, че няма да ми позволиш да те излекувам, но наблизо има един бистър поток. Ела с мен, пийни малко вода. Някой трябва да се погрижи за теб.
Острите думи бяха на път да излетят от устните му. Той вдигна ръка, за да я отблъсне. Но изведнъж осъзна, че не иска тя да си тръгва. Чувстваше, че когато Кризания е наблизо, сънят се оттегля някъде надълбоко. А след ледените пръсти на смъртта топлината от докосването на човешки ръце бе успокояваща и изпълнена със сигурност.
Така че просто кимна с въздишка.
Пребледняла от тревога, младата жена му помогна да се изправи, като преметна ръката му през раменете си и го поведе към потока. Рейстлин не се възпротиви. Чувстваше съвсем ясно всяко движение на тялото й.
Когато най-сетне се добраха до брега на потока, архимагьосникът се отпусна върху една сгряна от есенното слънце скала, а Кризания потопи края на наметката си във водата и се зае да почиства кървавите бразди по бузите му. Около тях с нежно шумолене се спускаха умиращи есенни листа, падаха в потока и течението ги отнасяше надалеч.
Магьосникът мълчеше. Очите му безсилно наблюдаваха как вятърът безжалостно откъсва листата от дърветата, завърта ги стремглаво във въздуха и ги оставя да паднат сред бързите води на потока, за да бъдат отнесени безследно. Проследил пътя им, той спря поглед върху собственото си размито отражение на повърхността на водата. Видя кървавите следи по бузите си, видя, че очите му вече не приличаха на бездънни огледала, а бяха потъмнели и бяха като очите на човек, обсебен от демони. Видя в тях страх и мисълта за това го накара да се усмихне горчиво.
— Кажи ми — Кризания колебливо постави ръка върху неговата, — кажи ми какво има? Не мога да те разбера. Държиш се странно още откакто напуснахме Кулата. Да не би да е заради случилото се с Портала? Или е заради нещо, което Астинус ти е казал?
Рейстлин не отговори. Дори не я погледна. Лъчите на слънцето го потапяха в топлината си, ала докосването й бе дори още по-приятно. Някъде дълбоко в съзнанието си обаче магьосникът студено преценяваше ситуацията. Да й каже ли? Какво щеше да спечели? И какво би спечелил, ако запазеше мълчание?
„Да… Привлечи я към себе си, обвий се около нея, накарай я да свикне с тъмнината…“
— Известно ми е — отвърна той сякаш колебливо, без да я поглежда, загледан в накъдрената повърхност на потока, — че Порталът се намира в близост до Торбардин, в магическата крепост Заман. Научих го от Астинус… Легендата разказва, че Фистандантилус започнал Войните за прохода на джуджетата, за да може да обяви Торбардин за своя собственост. Астинус го е описал в своите „Хроники“ — Рейстлин се усмихна с горчивина. — Описал го е по почти същия начин! Ако обаче четеш внимателно, ако четеш написаното между редовете, както трябваше да постъпя аз, но не го сторих от арогантност, ще откриеш истината!
Пръстите му се свиваха нервно. Кризания го слушаше, забравила за окървавената си наметка, забравила за всичко друго в желанието си да чуе докрай историята му.
— Фистандантилус е дошъл тук, за да направи съвсем същото, което искам да направя и аз! — Думите излизаха със съскане от устата му и я караха да настръхва от ужас. — Въобще не го е било грижа за Торбардин! Всичко е било просто фасада, хитър ход! Искал е само едно — да се добере до Портала! А джуджетата са стояли на пътя му. Контролирали са прохода, а следователно и всичко около него. Можел е да получи онова, за което е дошъл, единствено ако възбуди брожение, което да прерасне във война! Ето как историята се повтаря… Трябва да постъпя така, както е постъпил той… Постъпвам така, както е постъпил той.
Той се загледа измъчено в течението на водата.
— Доколкото съм запозната с „Хрониките“ на Астинус — обади се неуверено Кризания, — войната така или иначе е щяла да се разрази. Всичко се е дължало на кръвната вражда между хълмистите и планинските джуджета. Не можеш да обвиняваш себе си за…
Рейстлин поклати нетърпеливо глава:
— Джуджетата не ме интересуват ни най-малко. Да вървят където искат. — Сега той я погледна със студено изражение. — Твърдиш, че си чела написаното от Астинус. Ако е така, мисли! Кое е предизвикало края на Войните за прохода?
Очите й се замъглиха, докато се опитваше да си припомни съвсем точно. Сетне тя пребледня.
— Експлозията — произнесе едва чуто. — Експлозията, изличила Равнините на Дергот. Измрели хиляди, а Фистандантилус…
— Фистандантилус загинал заедно с тях — натърти мрачно магьосникът.
В продължение на няколко дълги секунди Кризания не можеше да направи нищо друго, освен да се взира в него. Накрая явно проумя какво искаше да й каже:
— Не е възможно. — Наметката се изплъзна от пръстите й и тя го сграбчи за раменете. — Та ти не си същата личност! Обстоятелствата са съвсем различни! Не може да бъде иначе! Допускаш грешка!
Рейстлин поклати глава. Той внимателно се освободи от ръцете й и повдигна брадичката й, за да може да я погледне право в очите:
— Не, обстоятелствата не са различни. И не съм допуснал грешка. Просто напредвам във времето, устремен към собствената си гибел.
— Откъде можеш да си сигурен?
— Зная, защото… Още един човек е загинал през онзи ден заедно с Фистандантилус.
— Кой? — попита Кризания, но още преди да е отворила уста, почувства, че върху нея се спуска черният плащ на смразяващ страх, потискащ и задушаващ като гледката на леко стелещите се есенни листа.
— Един твой стар приятел — усмихна се криво Рейстлин. — Денубис!
— Денубис? — повтори беззвучно младата жена.
— Да — отвърна магьосникът и несъзнателно прокара пръсти по бузата й. — Това научих от Астинус. А ако си спомняш добре, приятелят ти вече беше привлечен от Фистандантилус, макар да не го признаваше дори пред себе си. И имаше своите съмнения спрямо църквата, които доста напомнят за твоите. Можем само да предположим, че през онези последни, ужасяващи дни в Истар Фистандантилус го е придумал да тръгне заедно с него…
— Но на теб не ти се наложи да придумваш мен — прекъсна го твърдо Кризания. — Аз сама избрах да дойда с теб. Решението беше мое!
— Разбира се — отвърна тихо Рейстлин и ръката му се отдръпна.
Въобще не си бе давал сметка, че междувременно е галил нежно кожата й. Изведнъж почувства как кръвта му се раздвижва. Откри, че очите му несъзнателно проследяват извивката на устните й, гладката бяла шия. Внезапно в съзнанието му съвсем ясно проблесна видение, в което брат му я взимаше в обятията си. И си припомни дивото усещане за ревност, което неотдавна бе изпитал.
„Това не бива да се случва! — укори се вътрешно. — Иначе плановете ми ще се объркат напълно…“ Той понечи да се изправи, ала Кризания го задържа, взе ръката му и опря буза в нея.
— Не — каза тихо младата жена. Сивите й очи блестяха в кристалната светлина на процеждащите се през листата на дърветата слънчеви лъчи. — Двамата с теб, заедно, ще изменим хода на историята! Ти си по-могъщ от Фистандантилус, а моята вяра е два пъти по-силна от тази на Денубис! Чух молитвите, които Царя-жрец отправи към боговете. И знам къде е грешката му! Паладин ще се вслуша в моя зов и ще откликне на него, както е откликвал и преди. Двамата с теб… заедно… ще променим предначертания край…
Завладяна от страстните си думи, Кризания не откъсваше очи от неговите. Сивото им се бе превърнало в дълбоко синьо, а хладната й кожа бе леко порозовяла. Усещаше учестения й пулс. Долавяше нежността и мекотата на гладката й кожа… и внезапно вече бе на колене до нея. Тя бе в ръцете му. Устата му търсеше нейната, устните му докосваха очите й, шията й. Ароматът й изпълваше ноздрите му, а цялото му тяло бе изгубено в сладката болка на желанието да я притежава.
Младата жена му се отдаде напълно по същия начин, по който се бе отдала и на неговата магия. Рейстлин потъна в мекия килим от нападали листа и я привлече заедно със себе си. Слънчевата светлина в синьото есенно небе го заслепяваше. А самото слънце напичаше тялото му през черната тъкан на робата по също толкова непоносим начин, колкото и изгарящата в душата му болка.
Хладната кожа на Кризания му носеше утеха, устните й бяха като вода за умиращия от жажда странник. Магьосникът се потопи в светлината, затвори очи, позволи си да се изгуби в нея. Ала изведнъж в съзнанието му се появи нечие лице: богиня с тъмна коса и черни очи; ликуваща, тържествуваща, заливаща се от смях…
— Не! — извика Рейстлин. — Не! — отекна викът му още веднъж, докато отчаяно се опитваше да отблъсне Кризания от себе си.
Изправи се разтреперан и замаян.
Слънчевата светлина го ослепяваше. Откри, че не може да си поеме дъх от жегата. Спусна качулката си и застина, опитвайки да дойде на себе си.
— Рейстлин! — Кризания увисна на ръката му.
Гласът й бе изпълнен със страст. Докосването й, макар да обещаваше освобождаване, само изостри болката му. Решимостта му отново започна да се пропуква. Нещо в него бе на път да се разкъса.
Магьосникът яростно издърпа дланта си. Сетне посегна мрачно и стисна в юмрук бялата й дреха. Дръпна я рязко, за да я разкъса, а с другата ръка блъсна полуголата жена в килима от мъртви листа.
— Това ли искаш? — попита с треперещ от гняв глас. — Ако е така, можеш да изчакаш брат ми. Ще се появи съвсем скоро! — Той замълча, като се бореше да си поеме дъх.
Полуразсъблечена, съзряла собственото си отражение в очите му, Кризания прикри голотата си и се вгледа безмълвно в него.
— Заради това ли ме последва дотук? — продължи безмилостно Рейстлин. — Смятах, че имаш по-високи цели! Вярата ти в Паладин, всичките ти самохвалства за силите, които притежаваш… Смяташ ли, че молитвите ти най-сетне са чути? И че съм успял да се поддам на магиите ти за любов?
Последното сякаш попадна право в целта. Кризания трепна, погледът й помътня. Младата жена затвори очи и се сви, разтърсена от ридания. Черната й коса се бе разпиляла върху бялата, гладка кожа на раменете… Така нежна и подканяща…
Рейстлин рязко се обърна и се отправи обратно към лагера, без повече да я погледне. Колкото повече се отдалечаваше, толкова по-спокоен и концентриран ставаше. А болката на страстта отшумяваше и отново бе в състояние да разсъждава трезво.
Нещо привлече погледа му — движение, лъч светлина, отразен в излъскана броня. Усмивката му се разтегна в презрителна гримаса. Точно както бе предположил, Карамон я търсеше. Е, нямаше да им пречи. Какво изобщо го интересуваха отношенията им?
Скоро магьосникът се добра до лагера и побърза да влезе обратно в мрачните покои на личната си палатка. Лицето му все още носеше презрителната си гримаса, която постепенно започваше да избледнява под напора на спомена за проявената слабост. Малко му бе останало да се поддаде на омаята на меките устни и гладката кожа. Хвърли се разтреперано в креслото си и скри лице в шепи.
Усмивката му отново се върна след около половин час, когато в палатката шумно нахлу Карамон. Лицето на едрия мъж бе почервеняло, очите му бяха разширени и държеше ръка върху дръжката на меча си.
— Заслужаваш да те убия, тук и сега! — произнесе задавено войнът.
— Този път за какво, братко? — попита раздразнено Рейстлин и продължи да чете книгата със заклинания, която наизустяваше. — Да не би да съм убил още някой твой любимец кендер?
— Много добре знаеш какво! — изрева грозно Карамон. Той се завтече към магьосника и шумно захлопна книгата. Пръстите му мигновено обгоряха при допира с тъмната като нощ подвързия, ала той дори не обърна внимание: — Открих лейди Кризания в гората, разплакана и с разкъсани дрехи. А тези белези по лицето ти…
— Са дело на собствените ми ръце. Не ти ли разказаха какво се случи? — прекъсна го магьосникът.
— Да, но…
— А спомена ли ти, че тя ми се предложи?
— Не вярвам на нито…
— И че аз я отблъснах? — продължи, без да показва каквито и да било признаци на притеснение Рейстлин.
— Ти, арогантно к…
— Сигурен съм, че дори сега тя седи в палатката си и горчиво оплаква съдбата, задето я обичам толкова, че да запазя прехвалената й добродетел. — Рейстлин се изсмя предизвикателно. Смехът му отекна болезнено в ушите на Карамон.
— Не ти вярвам! — каза тихо едрият войн. Той го сграбчи за дрехите и го дръпна към себе си. — Не вярвам и на нея! Би ми казала всичко, за да те защити, мръсен…
— Махни си ръцете от мен, братко — предупреди го безизразно магьосникът.
— По-скоро бих те завлякъл в Бездната!
— Казах, махни си ръцете от мен! — Отнякъде избликна ярка синя светлина и се разнесе сухо пращене.
Карамон изкрещя от болка, почувствал как през тялото му преминава разтърсващо електричество.
— Мисля, че те помолих за нещо. — Магьосникът приглади с ръце робата си и отново седна в креслото.
— В името на боговете, този път ще те убия! — изръмжа през зъби брат му и измъкна разтреперано меча си.
— Така да бъде — отсече Рейстлин, вдигайки поглед от книгата, която отново бе отворил. — И гледай да е по-бързо. Постоянните ти заплахи вече започват да ме отегчават до смърт!
В очите му имаше нещо странно — подкана, желание.
— Давай! — прошепна, вгледан във война. — Опитай да ме убиеш и никога няма да се завърнеш у дома…
— Няма никакво значение! — Изгубен в яростта на ревността си, Карамон пристъпи към него, без да забелязва странното изражение, което все така проблясваше в очите му.
— Какво чакаш? — обади се заповедно Рейстлин.
Мечът се издигна заплашително.
— Генерал Карамон! — разнесе се нечий разтревожен глас; чуха се забързани стъпки и гласове на викащи хора. Карамон замръзна. Поколеба се, сякаш заслепен от сълзите в очите си и обхваналата го ярост.
— Генерале, къде сте? — Сега онези, които го търсеха, се чуваха съвсем близо. Към виковете им се присъединиха и хората от охраната пред палатката на Рейстлин.
— Тук съм! — извика най-сетне той. Обърна гръб на брат си, прибра рязко меча в ножницата и отметна платнището на вратата. — Какво има?
— Генерале, аз… Сър, ръцете ви! Изгорили сте се. Как…?
— Няма значение. Какво се е случило?
— Вещицата, сър. Изчезнала е!
— Изчезнала? — повтори невярващо той.
Хвърли един последен, изпълнен с омраза поглед на брат си и забързано излезе навън. Рейстлин се заслуша в гърмящия му глас, докато шумно изискваше обяснения от охраната.
После, като че изгубил интерес към онова, което се случваше, магьосникът затвори очи и въздъхна. Карамон не бе успял да го убие.
Право пред него, губещи се в далечината, изчезващи към хоризонта, стъпките безжалостно го водеха към своята цел.
Глава 4
Веднъж Карамон й беше направил комплимент за умелата езда. Ала преди да напусне Палантас заедно с Танис Полуелф, Кризания никога не се бе доближавала до кон, освен по време на обичайните разходки с елегантните карети на баща си. Дамите от Палантас, както между впрочем и всички соламнийски жени, не яздеха, дори и за удоволствие.
Сега всичко това бе останало в предишния й живот.
Другият й живот. Кризания се усмихна мрачно на тази мисъл, докато пришпорваше коня си в тръс, приведена над врата му. Колко далечен й изглеждаше той. Отдавнашен и далечен.
Тя задържа дъха си и се приведе още по-ниско, за да избегне някакви ниско израснали клони. Не поглеждаше назад. Можеше само да се надява, че преследвачите й няма да се организират твърде скоро. Карамон трябваше първо да се погрижи за пратениците си и бе твърде малко вероятно да изпрати стражите подире й. Не и след една вещица!
Внезапно тя прихна.
„Ако изобщо някой в този момент прилича на вещица, това със сигурност съм аз!“
Не си бе направила труд да смени разкъсаните дрехи. Когато войнът я бе открил в гората, просто й бе заел закопчалките от плаща си. Така или иначе робата й отдавна се бе разделила със снежната си белота. Дългите преходи, както и водата на десетките потоци и реки, я бяха оцветили в мръсно гълъбовосиво. А сега, докато препускаше все по-нататък, се вееше, разкъсана и опръскана с кал заедно с раздраната наметка. Черната й коса бе в окаяно състояние — разчорлена и оплетена. Всъщност едва виждаше през нея.
Най-сетне напусна гората и пред нея се ширнаха безкрайните пасища. Кризания дръпна юздите, за да огледа добре пътя, който я очакваше. Навикналият на мудния ход на армията кон, бе превъзбуден от неочакваната свобода. Животното разтърси глава и нетърпеливо затанцува странично, сякаш се молеше да го пуснат да потича сред ширналата се трева. Младата жена го потупа по шията.
— Хайде, момче — подкани го тя и отпусна юздите.
Конят разшири ноздри и присви уши, след което препусна охотно напред. Вкопчена в него, Кризания си позволи на свой ред да се наслади на новооткритата си свобода. Топлото следобедно слънце бе в приятен контраст с острия хапещ вятър в лицето й. Успокояващият ритъм на галопиращия кон, вълнението от ездата и лекият страх, който винаги изпитваше, бяха добре дошли, за да се отърси от неприятното свиване на сърцето пред неизвестността.
Колкото повече се отдалечаваше от лагера, толкова по-ясен й се струваше предварително начертаният план. Земята пред нея постепенно се смрачаваше в пълзящите сенки на една борова гора. От дясната й страна заснежените върхове на планините Гарнет искряха в ярката слънчева светлина. Тя стегна юздите, колкото да напомни на коня, че все още е на гърба му и като овладя поне отчасти желанието му да галопира, го насочи право към гората.
Беше изминал не по-малко от час от изчезването на Кризания, преди Карамон да успее да организира така нещата, че да му се удаде да се впусне в гонитбата й. Точно според очакванията на младата жена, първо му се наложи да обясни по що-годе задоволителен начин на пратениците необходимостта да ги остави и да се увери, че действията му не ги обиждат, а за това бе необходимо време. Още повече, че мъжът от равнината говореше доста слабо Общия език и почти никак джуджешки, докато джуджето пък говореше Общия доста добре (една от причините да бъде изпратено при тях), но едва успяваше да схване смисъла на думите, които изричаше Карамон заради странния акцент на генерала. Последното го принуждаваше да се повтаря непрекъснато, за да могат да се разбират поне отчасти.
В началото бе опитал да им обясни коя е Кризания и какво свързва двамата, ала както се оказа, за мъжа от равнините и джуджето бе просто невъзможно да вникнат в заплетените им взаимоотношения. Накрая войнът вдигна ръце и набързо им описа онова, което така или иначе щяха да дочуят в лагера: че тя е негова жена и е решила да избяга.
Варваринът кимна с разбиране. Жените от неговото племе, бидейки забележително своенравни, нерядко също поставяха на изпитание търпението на своите мъже с подобни постъпки. Той посъветва Карамон когато я хване, да накара да я подстрижат за наказание за проявеното непокорство. От друга страна, джуджето бе твърде изумено. Жените от неговия народ по-скоро биха обръснали брадите си, отколкото да помислят за бягство от съпруг и дом. Все пак то бързо си напомни, че се намира сред хора, а какво друго можеше да се очаква от подобни създания?
Двамата пожелаха на Карамон приятно пътуване и се приготвиха да се насладят на една бъчвичка с първокласно пиво. Чак тогава войнът въздъхна облекчено и побърза да се насочи към палатката си, където Гарик вече бе оседлал за него кон и търпеливо го държеше за юздите.
— Открихме следите й, генерале — доложи той. — Поела е на север по една тясна животинска пътека. Яздила е бързо. — Той поклати глава с възхищение. — Откраднала е първокласно животно, поне това трябва да й се признае. Но не смятам, че ще стигне много далеч.
Карамон се метна на седлото.
— Благодаря ти, Гарик — започна, ала млъкна, забелязал, че водят още един кон. — Какво е това? — изръмжа. — Казах, че тръгвам сам.
— Не и без моята компания, братко — обади се някой от сенките.
Войнът се извърна. Архимагьосникът тъкмо излизаше от входа на палатката си, облечен в пътнически черен плащ и ботуши. Карамон се намръщи, ала Гарик вече помагаше на Рейстлин да се качи на стройния черен жребец, към който магьосникът проявяваше особена слабост. Нямаше как да предизвика спор пред всички присъстващи и брат му го знаеше много добре. Едрият мъж жегнат забеляза развеселения блясък в огледалните му очи, когато магьосникът вдигна глава и го погледна предизвикателно.
— Да тръгваме — измърмори Карамон, като се опитваше да потисне яда си. — Гарик, докато ме няма очаквам от теб да се справиш както можеш с командването. Не смятам, че ще се забавим много. Погрижи се гостите ни да не остават гладни и се разпореди онези земеделци да се залавят за работа. Искам, когато се върна, да видя, че намушкват коремите на сламените плашила, а не своите собствени!
— Слушам, сър — отвърна мрачно Гарик и му отдаде чест по маниера на рицарите.
Това изведнъж отприщи в съзнанието му спомени — за Стурм Блестящото Острие и за дните на младостта му. Дни, в които двамата с брат му бяха пътували заедно с приятели като Танис, Флинт, Стурм… Той поклати глава и се помъчи да прогони мислите за отминалите времена, докато внимателно направляваше коня си по пътя, водещ извън лагера.
Спомените обаче го връхлетяха с нова сила, щом се озоваха на пътеката и, без да иска, хвърли един поглед към брат си. Както обикновено, магьосникът яздеше малко зад него. Макар Рейстлин да не обичаше особено ездата, се справяше добре с нея, както и с всичко, в което виждаше смисъл да се концентрира в дадения момент. Сега бе потънал в мълчание и не го поглеждаше, скрил лице в качулката и изгубен в собствените си мисли. Последното също не бе чак толкова необичайно. Понякога им се бе случвало да пътуват с дни, без да разменят и дума.
И все пак връзката съществуваше. Връзка, основаващата се на кръвта и душата. Войнът откри, че старото усещане за общност отново го завладява, а гневът му постепенно изчезва — той без друго бе насочен към самия него.
Обърна се и каза:
— Съжалявам… за онова преди малко, Рейст. — Двамата отново поеха по ясно забележимите следи на Кризания. — Прав си. Тя наистина ми спомена, че… че е… — Карамон заекна и се изчерви. Размърда се неспокойно. — Че тя… Дявол да го вземе, Рейст! Защо е трябвало да постъпваш така?
Магьосникът вдигна глава.
— Налагаше се — отвърна тихо. — Трябваше по някакъв начин да я накарам да види бездната под краката си. Бездната, която щеше да погълне всички ни!
Карамон изумено се втренчи в него:
— Ти не си човек!
За негово още по-голямо изумление Рейстлин просто въздъхна. За момент острият поглед на брат му сякаш се смекчи и той каза толкова тъжно, че сърцето на война се сви:
— В мен са останали повече човешки качества, отколкото можеш да си представиш, братко.
— Тогава я обичай, човече! — извика Карамон, като накара коня си да се изравни с неговия. — Забрави всички тези глупости за бездни, ями или каквото там се е изпречило на пътя ни. Може ти да си могъщ магьосник, а тя свещенослужител, но под робите си и двамата сте просто същества от плът и кръв! Вземи я в ръцете си и… и…
Сякаш без да осъзнава къде се намира и какво прави, едрият мъж спря коня в средата на пътеката с лице, озарено от светлината на вътрешното вълнение. Рейстлин също спря. Той се наведе и сложи ръка на рамото на брат си. Пръстите му бяха толкова горещи, че почти опариха кожата на Карамон. Изражението му бе сериозно, а очите му бяха възвърнали студения си блясък.
— Чуй ме много внимателно и опитай да ме разбереш — безизразният му тон накара войнът да потръпне. — Аз не съм способен да обичам. Още ли не си го осъзнал? Да, прав си. Колкото и да е жалко, под тези дрехи наистина има плът и кръв. И както всеки друг мъж, аз съм податлив на похотта. Но това е всичко… похот. — Той сви рамене: — Може би, ако й се отдам, няма да бъде от кой знае какво значение, може би просто ще изгубя малко от силите си, нищо повече. Магията ми със сигурност няма да се повлияе. Само че… — погледът му бе студен като парче лед. — Когато Кризания го открие, това ще я съсипе. А тя ще открие, рано или късно!
— Мръсник с озлобено сърце, ето какво си ти — въздъхна през стиснати зъби войнът.
Едната вежда на Рейстлин се повдигна.
— Наистина ли? — попита простичко. — Ако отговарях на определението ти, нямаше ли да се възползвам от предоставилата ми се възможност? Разликата е там, че съм способен да разбирам себе си и да се контролирам — за разлика от някои други.
Карамон премигна. Той смушка коня и продължи надолу по пътеката, очевидно объркан от думите на магьосника. По някакъв начин брат му още веднъж бе успял да обърне всичко в своя полза. Изведнъж той, Карамон, се бе почувствал виновен — жертва на животинските си инстинкти, мъж без достатъчно самоконтрол, докато брат му, признал неспособността си да обича, заприличваше на благороден и самоотвержен човек. Войнът поклати глава.
Следваха пътя на Кризания без никакви проблеми. Стъпките й навлизаха дълбоко в гората и се забелязваха съвсем ясно, още повече че младата жена дори не си бе правила труд да ги прикрива.
— Жени! — измърмори след няколко минути Карамон. — Ако е искала да ни се разсърди, защо просто не се е разходила, а ни кара да препускаме през половината страна, за да я догоним?
— Очевидно изобщо не я разбираш, братко — отвърна Рейстлин, без да сваля поглед от следите. — Повярвай ми, Кризания има съвсем ясно определена цел и я следва неотклонно.
— Ха! — изсумтя войнът. — И това излиза от устата на всепризнатия експерт по жените! Бил съм женен. Знам какво говоря. Препуснала е, само за да ни накара да я търсим. Уверявам те, че след малко ще я открием някъде по пътеката до преуморения, вероятно окуцял кон. Ще се държи с нас надменно и студено. Ние ще се извиним и… проклет да съм, ще й позволя да се настани в новата палатка и… я виж! Какво ти казах? — Той дръпна юздите и посочи напред към ширналото се пред тях пасище. — Следата е толкова ясна, че може да я следва и сляпо блатно джудже! Хайде, да побързаме.
Рейстлин не отговори, но лицето му бе станало замислено, докато яздеше зад коня на брат си. Двамата прекосиха пасбището, за да открият, че Кризания отново е навлязла в гората, а малко по-късно е прегазила една малка рекичка. Когато стигнаха брега й, Карамон рязко накара коня си да спре.
— Какво по… — той погледна първо наляво, а после и надясно, извъртайки главата на животното.
Рейстлин също спря до него, въздъхна и се приведе над врата на коня си.
— Казах ти — обади се мрачно. — Има цел. И не е никак глупава, братко. Всъщност е достатъчно умна, че да знае как работи умът ти… когато работи!
Карамон го изгледа намръщено, но не продума.
Следите на младата жена бяха изчезнали.
Точно според предположението на Рейстлин, Кризания имаше цел. И беше достатъчно умна, че да предвиди действията на война и да успее да го подведе. Макар да не бе толкова умела в придвижването в гориста местност, от месеци живееше в компанията на хора, които бяха. Често бе оставала съвсем сама — малцина бяха проявявали желание да разговарят с „вещицата“ — и нерядко бе принудена да се справя с непосредствените проблеми без ничия чужда помощ. Кризания прекарваше времето си в езда и слушане на историите, които се разказваха сред хората. По този начин, докато Карамон се занимаваше с ръководенето на новата си армия, а Рейстлин поглъщаше съдържанието на купища книги със заклинания, младата жена бе научила много.
Ето защо лесно стигна до заключението, че ако насочи коня си нагоре по течението, а по-късно го изведе на някой скалист бряг, следите й ще изчезнат. После просто трябваше да използва някоя от по-малките пътеки и да избягва откритите местности, за да го заблуди напълно. Едрият войн едва ли щеше да си даде труда да потърси някакъв заплетен умисъл, така че се чувстваше в пълна безопасност.
Ако обаче бе предположила, че Рейстлин ще тръгне с брат си, вероятно би имала някакви опасения, тъй като очевидно магьосникът я познаваше далеч по-добре, отколкото тя сама себе си. Само че тази възможност дори не й бе хрумнала. Кризания подкара коня си съвсем бавно, както за да му позволи да почине, така и за да обмисли по-добре собствените си планове.
Преди всичко, в кожените отделения на седлото си носеше карта, открадната от палатката на Карамон. На картата бе отбелязано неголямо селце, сгушено в склоновете на планината. Беше толкова малко, че дори не му бяха дали име — или поне не се бяха постарали да го впишат. Точно това селце бе целта й. В него щеше да постигне две неща едновременно: щеше да измени хода на историята и да докаже — на война, на неговия брат и на себе си, че не е била просто безполезен и дори опасен багаж. Щеше да им покаже колко струва в действителност.
Точно в това село Кризания възнамеряваше да възвърне вярата на хората в древните богове.
Мисълта за това не беше съвсем нова. Винаги бе искала да опита нещо подобно, но все нещо успяваше да я разубеди. Карамон и Рейстлин изрично й бяха забранили да упражнява под каквато и да било форма магическите си способности докато е в лагера. И двамата с основание се опасяваха за нейната безопасност, тъй като на младини бяха ставали свидетели на не едно и две изгаряния на обвинени в магьосничество жени (самият Рейстлин сам едва не бе станал жертва, но за щастие Стурм и Карамон го бяха спасили тъкмо навреме).
От своя страна Кризания също бе наясно, че никой от мъжете и жените, пътуващи заедно със семействата си не би отдал голямо значение на думите й. Всички те я смятаха за вещица и нищо не можеше да промени мнението им. В ума й от известно време обаче се бе загнездила мисълта, че ако намери някой, който не знае нищичко за нея, ако му разкаже историята си и му предаде посланието, че боговете не са изоставили хората, а хората са изоставили боговете, тогава може би, би успяла да възбуди движение и да намери последователи, каквито Златна Луна щеше да открие едва двеста години по-късно.
До този момент идеята си бе оставала просто идея, докато жилещите думи на Рейстлин най-сетне не я бяха подтикнали към действие. Дори в този момент, докато яздеше спокойно през смълчаната гора, потънала в настъпващия здрач на вечерта, все още чуваше обвинителните му думи и виждаше изпълнените му с укор вледеняващи очи.
Не можеше да не признае, че си бе заслужила обвиненията му. Беше пренебрегнала вярата си. Бе опитала да го привлече с очарованието си, вместо посредством личен пример и непоколебима вяра в Паладин. Тя въздъхна и разсеяно прокара пръсти през оплетените си коси. От пълен провал я бяха спасили единствено неговата сила и воля.
Както беше предвидил Рейстлин, възхищението й от способностите на младия архимагьосник бе нараснало още повече. Сега бе решена повече от всичко друго да заслужи отново доверието му и да го накара да я приеме. Понеже — в това не можеше да има съмнение — едва ли точно в този момент магьосникът бе особено впечатлен от онова, което бе сторила. В плановете й влизаше да се завърне в лагера с армия от последователи, с които не само да докаже на Рейстлин, че е възможно да се промени хода на историята като се създадат свещенослужители в свят, където няма такива, но и да разпространи влиянието си сред самата войска на Фистандантилус.
Изгубена в тези мисли, Кризания осъзна, че за пръв път през дългите месеци, откакто бяха попаднали в това време, най-после се чувства на мястото си и е успяла да постигне вътрешен мир. Най-сетне правеше нещо съвсем сама. И не просто следваше пътя на магьосника или пък указанията на Карамон. Духът й отново се възроди. Ако запазеше това темпо, щеше да достигне до селото точно преди мръкване.
Пътеката, която следваше, упорито се изкачваше по склона на планината. Внезапно пътят й превали едно малко възвишение и се заспуска в неголяма долина. Кризания накара коня си да спре, загледана към сгушеното долу селце — крайната цел на пътуването й.
Нещо не беше наред, ала младата жена, несвикнала на продължително пътуване, все още не се бе научила да се доверява на вродения си инстинкт за самосъхранение. Знаеше само, че иска да стигне в селото преди мрак и незабавно да се заеме за работа. Тя оправи юздите на коня и отново се метна на гърба му, след което полека го поведе надолу, стиснала в ръка медальона на Паладин.
— Е, какво ще правим сега? — попита Карамон, като се оглеждаше нагоре и надолу по течението на потока.
— Ти беше експертът по жените — отвърна язвително Рейстлин.
— Добре, признавам, допуснах грешка — измърмори мрачно войнът. — Но това не ни е от голяма полза. Скоро ще се смрачи и никога няма да успеем да намерим следите й отново. А до този момент така и не чух да даваш някакъв особено полезен съвет. — Той му хвърли враждебен поглед. — Да ти се намира някоя бърза магия в ръкава?
— Ако можех, отдавна щях да съм ти направил нов мозък — подметна заядливо магьосникът. — Какво искаш от мен? Да я накарам да се появи направо от въздуха? Да я открия с помощта на кристалната си топка? Не, не възнамерявам да губя ценни сили за такива дреболии. Сега единственото, което ме интересува, е дали си взел карта. Или не си си дал труд да помислиш дори толкова напред в бъдещето?
— Имам карта — озъби се войнът. Той я измъкна от пояса си и му я подаде.
— Междувременно можеш да напоиш конете и да ги оставиш да починат малко — подметна Рейстлин, докато се изхлузваше от седлото.
Докато магьосникът разучаваше картата, Карамон наистина се зае да изпълни онова, което му бе наредено.
По времето когато той вече бе привързал животните, слънцето залязваше, а Рейстлин държеше картата едва ли не под носа си, опитвайки да разгледа съдържанието й в спускащия се полумрак. Карамон го чу да кашля и забеляза, че брат му се увива по-добре в пътническия плащ.
— Не биваше да тръгваш с мен. Нощният въздух не ти действа добре — каза му той.
Брат му го погледна, без да престава да кашля.
— Ще оживея.
Едрият мъж вдигна рамене и надникна през рамото му. Рейстлин посочи с пръст една малка точица горе-долу в средата на планинския склон.
— Тук.
— Защо? За какъв дявол би се насочила към такъв пущинак? — намръщи се озадачено Карамон. — Не виждам смисъла.
— Защото все още не си разгадал плановете й! — отвърна остро магьосникът.
Той замислено нави картата, зареял поглед в настъпващата вечер. Между веждите му се бе появила дълбока бръчка.
— Е? — запита скептично войнът. — Какви са тези велики планове, за които не спираш да споменаваш?
— Мисля, че сама се е поставила в огромна опасност — проговори най-сетне Рейстлин.
В хладния му глас имаше нотка на едва сдържан гняв. Карамон се втренчи разтревожено в него.
— Но… Откъде знаеш? Да не си видял…
— Разбира се, че нищо не съм видял, малоумник такъв! — изръмжа магьосникът през рамо и се упъти към коня си. — Вместо това мисля! Използвам мозъка си! Насочила се е към това село, за да поднови основите на старата вяра. Отива там, за да им разкаже за древните богове!
— В името на Бездната! — възкликна войнът с разширени очи. — Прав си, Рейст — добави след секунда размисъл. — Чувал съм я да споменава, че има такова намерение, но никога не съм вярвал, че го мисли сериозно.
Сетне, забелязал, че Рейстлин отвързва коня си и се кани да го възседне, Карамон го настигна забързано и улови животното за юздите.
— Почакай, Рейст! Точно в този момент не можем да направим нищо. Налага се да изчакаме до сутринта. — Той посочи към планините: — И двамата знаем, че нощно време тесните планински пътеки не са точно мястото, на което бихме искали да попаднем. Твърде опасно е, а и конете лесно могат да се препънат и да пострадат. Без да споменавам за създанията, които може би се навъртат из тези забравени от боговете гори.
— Все още разполагаме с това. — Рейстлин посочи към жезъла на Магиус, окачен отстрани на седлото. Той понечи да се качи на коня, ала поредният пристъп на кашлица го принуди да се свие на две.
Карамон търпеливо изчака магьосникът да дойде на себе си.
— Виж — каза внимателно той, — аз също се тревожа за нея… но ми се струва, че малко прекаляваш. Да разсъждаваме трезво. Все още не се е отправила към някое свърталище на гоблини! А магическата светлина от жезъла ти ще привлече към нас и онези гадини, които биха ни подминали. Конете се изморени, а и ние не сме в по-добро състояние. Да не говорим какво би станало, ако ни се наложи да влезем в сражение. Предлагам да останем да лагеруваме тук през нощта. Почини си, а на сутринта ще продължим с нови сили.
Магьосникът не помръдваше, загледан в брат си. Изглежда вече се готвеше да възрази нещо, когато го връхлетя нов пристъп на кашлица. Ръцете му се изплъзнаха от ефеса на седлото и той опря чело в хълбока на коня.
— Прав си, братко — промълви, когато отново бе в състояние да проговори.
Стреснат от необичайната проява на слабост от страна на своя брат, Карамон понечи да му помогне, ала се спря навреме — подобна проява на загриженост само щеше да задълбочи упоритите опити на Рейстлин да го унижи. Реши да се престори, че нищо не се е случило и вместо това се зае да приготвя леглото на магьосника, като през цялото време бъбреше, без въобще да мисли върху онова, което казва:
— Ето така. Ще можеш да починеш. Предполагам, че нищо няма да се случи, ако запалим малък огън, колкото да подгрееш онази твоя отвара срещу кашлицата. Имаме малко месо и някакви зеленчуци, които Гарик ми е приготвил за пътуването — продължаваше да бърбори той. — Ще ги сварим и всичко ще бъде както в старите дни, нали? В името на всички богове! — засмя се. — Дори не знаехме откъде ще профучи следващата стрела, а? И пак се хранехме като крале. Спомняш ли си? Имаше една подправка, която все настояваше да използвам. Обикновено я хвърляше в гърнето, без да те забележа. Как се казваше? — Карамон се загледа в мрачината, сякаш се опитваше да проникне през мъгливите пластове на времето. — Нямам никаква идея, а ти? Използваше я и в заклинанията си. Признавам, че си я биваше и за супа обаче! Но името… беше нещо като рагин, реген? Ха! — някаква мисъл го бе развеселила още повече: — Никога няма да забравя как онзи твой стар учител веднъж ни спипа да готвим с магическите му съставки! Имах чувството, че му се искаше да ни превърне в крастави жаби на секундата!
Той въздъхна и отново се зае да разпалва огъня.
— Знаеш ли, Рейст — обади се след минутка мълчание. — Оттогава съм ял какво ли не и къде ли не. Хранили сме се в дворци и под короните на дърветата на елфите, но нищо не може да се сравнява с онази храна. Иска ми се да можех да я опитам поне още веднъж, за да видя дали ще ми се стори същата. Ще бъде като в старите дни…
Разнесе се съвсем слабо прошумоляване на роба. Карамон замръзна, осъзнал, че брат му е извърнал глава и го гледа внимателно. Войнът премигна и опита да се съсредоточи върху праханта и огнивото. Въобще не си бе давал сметка, че думите му го правят уязвим, но вече бе твърде късно. Сега не му оставаше нищо друго, освен да очаква със свито сърце укора или горчивата подигравка на Рейстлин.
Прошумоляването се разнесе повторно и Карамон усети, че до ръката му се допира нещо меко — малка кожена кесия.
— Риган — прошепна тихо магьосникът. — Името на подправката е риган…
Глава 5
Кризания разбра, че нещо не е наред едва когато навлезе сред първите къщи на селото.
Разбира се, човек като Карамон би го забелязал още от пръв поглед. Издайнически белези като липсата на какъвто и да било пушек от огън и неестествената тишина. Не се чуваха нито гласове на майки, викащи децата си за вечеря, нито дрънкането и трополенето на добитък, връщащ се от паша или веселите поздрави, които съседите обикновено си разменят след изминалия работен ден. Щеше да се усъмни още от пръв поглед, тъй като от комина на ковачницата не се издигаше дим и през нито един от прозорците не блещукаше несигурната светлина на запалени свещи. И само един поглед към небето и виещите се гарвани над селото щеше да бъде достатъчен, за да го разтревожи.
Всичко това би направило впечатление на хора като Карамон, Танис или Рейстлин и щеше да ги принуди, стига действително да се налагаше, да влязат в селото с ръка на меча или защитно заклинание на уста.
Кризания обаче забеляза, че има нещо нередно едва когато дръпна юздите на галопиращия кон и се огледа, зачудена защо ли наоколо не се вижда жива душа. Едва тогава чу писъците на раздразнените от присъствието й птици. Подплашени, гарваните вече отлитаха нанякъде или тежко се спускаха и кацаха по клоните на околните дървета, за да се слеят със спускащия се мрак.
Младата жена скочи от седлото пред сграда, чиято табелка я обявяваше за местния хан, завърза животното за един дървен стълб и тръгна предпазливо към входната врата. Ако въобще беше хан, то бе сравнително уютен, с чисти набрани перденца по прозорците и добре поддържан външен вид, който в злокобната тишина й се струваше едва ли не заплашителен. От вътрешността на сградата не се процеждаше каквато и да е светлинка. Междувременно мракът бе на път да погълне цялото село. Когато бутна вратата и надникна вътре, Кризания установи, че не може да види почти нищо в тъмнината.
— Хей? — повика колебливо. При неочаквания звук от гласа й, птиците по дърветата заграчиха неспокойно, карайки я да потрепери. — Има ли някой? Може ли да преспя тук?
Въпросът й потъна безследно в надвисналата тишина. Вече нямаше абсолютно никакви съмнения, че това място е напълно изоставено. Дали пък всички не го бяха напуснали, за да се присъединят към армията в равнините? Беше чувала за такива села. Ала, щом се огледа, си даде сметка, че случаят едва ли бе такъв. Ако бяха заминали, хората не биха оставили след себе си нищо друго, освен по-големите мебели и биха взели всичко, което можеха да отнесат.
А една маса недалеч от вратата бе наредена за вечеря…
Пристъпи по-навътре. Очите й вече се бяха нагодили към царящия сумрак. Забеляза, че в чашите върху масата е налято вино, а бутилката стои в средата. Не се виждаше храна. Част от чиниите се търкаляха съборени по пода непосредствено до някакви оглозгани кости. Двете кучета и котката, чиито изгладнели погледи срещна, й дадоха смътна идея какво точно се бе случило поне тук.
Към втория етаж водеше тясно стълбище. Кризания мислено обсъди със себе си възможността да се качи горе, ала куражът й стигаше само дотук. Реши преди това да разгледа селото. Трябваше да е останал поне някой. Някой, който да й помогне да разреши неочакваната загадка.
Тя взе една лампа от хана и я запали, след което отново излезе на потъналата в непрогледен мрак улица. Какво бе връхлетяло жителите на това село? Къде бяха всички? От пръв поглед ставаше ясно, че не е било нападение. Обичайните следи от борба, изпотрошени мебели, кръв и захвърлени оръжия не бяха налице. Нямаше тела.
Веднага щом излезе от вратата на хана, безпокойството й нарасна. Конят изцвили радостно при появата й. Младата жена потисна желанието си да се метне на него и да го пришпори накъдето й видят очите. Ала животното бе уморено и се нуждаеше от храна и вода. Мисълта за това я накара да го развърже и отведе в конюшнята зад странноприемницата. Беше празно, което не бе необичайно в тези времена — конете се бяха превърнали в рядък лукс. Поне имаше слама и вода, така че явно съдържателите се бяха старали да бъдат подготвени за нуждите на гостите си. Тя окачи лампата на една греда и разседла животното, след което се постара да го почисти, доколкото можеше, макар никога да не й се бе налагало да го прави.
Конят изглежда остана доволен от оказаното внимание, защото още докато Кризания излизаше, се бе заел да дъвче овеса от едно корито.
Отново се озова на празната, смълчана улица. Надничаше през прозорците на мрачните къщи, без да забележи нищо и никой. Когато вече почти се бе отказала, до нея долетя тих звук. Сърцето й спря да бие, а лампата се затресе в несигурната й ръка. Спря и се ослуша, като се опитваше да се убеди, че е чула животно или птица.
Не, звукът се повтори. И потрети. Беше странен звук. Нещо като повтарящо се свистене, последвано от глухо тупване. Определено не й звучеше заплашително. И все пак Кризания не можеше да се осмели дори да помръдне, за да открие какво го предизвиква.
— Колко съм глупава! — каза на висок глас.
Разочарована от себе си и провала на замисления план, Кризания твърдо закрачи право към звука, решена да разбере какво става тук. Независимо от това обаче, ръката й несъзнателно потърси закрилата на медальона, просто за всеки случай.
Звукът ставаше все по-отчетлив. Скоро редицата от къщи и малки магазини свърши. Чак когато зави зад ъгъла в дъното на улицата, се сети, че е трябвало да угаси лампата. Твърде късно. Стреснат от ярката светлина, човекът, който дотогава бе вдигал шума, рязко се обърна към нея и заслони очи с ръка.
— Кой е? — извика той. — Какво искаш?
Не звучеше изплашено, а по-скоро смъртно уморено, сякаш присъствието й означаваше допълнителна, нежелана грижа.
Вместо да отговори, Кризания се приближи. Сега вече знаеше кое бе предизвиквало шума. Мъжът копаеше! В ръката му имаше лопата. Работеше на тъмно, очевидно без да има време да забележи, че слънцето е залязло и нощта се е спуснала.
Младата жена издигна лампата, за да може светлината й да огрее и двама им и си позволи да разгледа мъжа по-внимателно. Беше съвсем млад, може би по-млад дори от нея самата — около двайсет, двайсет и една годишен. Беше човек с бледо, сериозно лице и носеше дрехи, които — ако не бе странният непознат символ върху тях, Кризания лесно можеше да вземе за роба на свещенослужител. Когато го доближи съвсем, младата жена забеляза, че мъжът се олюлява. Очевидно единствено лопатата му помагаше да остане на крака. Изглеждаше изтощен до крайност.
Забравила за всичките си страхове, тя се спусна да му помогне, но изненадано спря, когато забеляза, че той вдига предупредително длан:
— Не се приближавай!
— Какво? — попита стреснато тя.
— Казах, не се приближавай! — повтори настойчиво младият мъж.
Лопатата се изплъзна от пръстите му и той се отпусна на колене, стиснал корема си с изкривено от болка лице.
— Не мога просто да те оставя — заяви тя, осъзнала, че непознатият е или болен, или ранен.
Забързано слезе при него и вече посягаше, за да му помогне да се изправи, когато най-сетне видя с какво се бе занимавал досега.
Замръзна, скована от ужас.
Мъжът запълваше гроб. Общ гроб.
Огромната яма бе пълна с тела — на мъже, жени и деца. Не се забелязваха никакви белези от насилствена смърт. И все пак всички до един бяха мъртви. В ямата, осъзна тя, бяха телата на всички жители на селото.
А когато отново се обърна към младия мъж и видя потта по челото, трескавите очи и размътения му поглед, Кризания разбра.
— Опитах се да те предупредя — прошепна уморено и задавено той. — Горящата треска.
— Хайде — подкани го печално тя.
Обърна решително гръб на ужасната гледка от безредно струпани тела и се опита да го вдигне. Той се помъчи да я отблъсне.
— Недей! — помоли отпаднало. — Ако се заразиш… ще умреш за няколко часа.
— Болен си. Нуждаеш се от грижи — отвърна тя, без да обръща внимание на протестите му.
— Но гробът — прошепна младият мъж, загледан към небето, където гарваните отново бяха започнали да се вият. — Не можем да оставим телата.
— Душите им са отлетели при Паладин — възрази Кризания, като се стараеше да се пребори с ужасната представа за отвратителното пиршество, което щеше да последва отдалечаването им. Вече се разнасяха тържествуващите крясъци на птиците. — Сега с нас са само техните обвивки. Сигурна съм, че ще се съгласят първо да се погрижим за живите.
Мъжът въздъхна уморено и наведе глава, докато тя му помагаше да се изправи. Беше необичайно отслабнал — почти не усети тежестта му, когато се облегна на нея. Запита се колко ли време е минало, откакто за последно е ял прилична храна.
— Домът ми е ей там — посочи той и двамата поеха бавно нататък.
Къщата беше съвсем малка, по-скоро колиба, разположена в края на селото. Кризания кимна:
— Кажи ми какво се е случило тук? — подкани го, колкото да отвлече мислите и на двамата от плясъка на криле зад гърбовете им.
— Няма много за разказване — отвърна той. Беше започнал да трепери неудържимо. — Разпространява се бързо. Без предупреждение. Вчера децата все още си играеха из градините. А през нощта умираха в ръцете на майките си. По масите из къщите остана храна, която никой не можа да хапне. На сутринта онези, които все още можеха да ходят, изкопаха този гроб. Знаехме, че и ние ще легнем в него…
Гласът му изневери, задавен от внезапната болка.
— Всичко ще бъде наред — каза успокоително Кризания. — Трябва да поспиш. Ще ти направя компрес и ще се помоля за теб…
— Молитви! — младият мъж се засмя с горчивина. — Аз бях техният свещеник! — Той махна с ръка към масовия гроб. — Ето какво постигнаха молитвите ми!
— Тихо, трябва да пазиш силите си.
Вече се бяха добрали до малката къща. Успя някак да му помогне да се отпусне в леглото и се зае да стъкне огъня. Скоро пламъците му се разгоряха. Кризания запали няколко свещи и отново се върна при пациента си. Трескавите му очи следяха всяко нейно движение.
Придърпа един стол близо до леглото, настани се в него и натопи парче плат в паницата с хладка вода, която бе приготвила. Постави напоения с вода плат на челото му.
— Аз също съм свещенослужител — обясни и му посочи медальона на шията си. — Смятам да се помоля на своя бог, за да те излекува.
Кризания остави паницата на малката маса до леглото, сложи ръце на раменете на свещеника и се съсредоточи:
— Паладин…
— Какво… — прекъсна я той. Младата жена неволно потръпна от допира на горещите му пръсти. — Какво правиш?
— Ще те излекувам — усмихна му се търпеливо. — Вече ти казах, че съм свещенослужител. На Паладин.
— Паладин! — Лицето му се сгърчи от неочаквана болка, след което мъжът отново я погледна невярващо. — Помислих, че не съм чул добре. Как е възможно? Свещенослужителите му са изчезнали точно преди Катастрофата.
— Дълга история — отговори тя и придърпа завивките над треперещото му тяло. — Ще ти я разкажа по-късно. Засега те съветвам просто да повярваш, че той е моят бог и че мога да те излекувам!
— Не! — ръката му стисна нейната с изненадваща сила. — Аз съм свещеник на Боговете на търсещите. И се опитах да помогна на своето паство — каза дрезгаво. — Но… бях безсилен. Всички измряха! — очите му се затвориха в агония. — Как само се молих! Но боговете… не ми отговориха.
— Така е, защото си се молил на погрешните богове — увери го тя и посегна да отметне един кичур от запотеното му чело.
Очите на селския свещеник се отвориха. Беше красив мъж. Помисли си, че от външността му се излъчва някаква особена интелигентност и образованост. Очите му бяха сини, а косата — руса.
— Вода — произнесе през пресъхналите си устни.
Тя му помогна да се изправи. Свещеникът жадно отпи от ръба на купата и отново с нейна помощ се отпусна в леглото. Притвори очи.
— Значи си чувал за Паладин и древните богове? — попита Кризания.
Той я погледна.
— Да — отвърна с горчивина. — Чувал съм за тях. Чувал съм, че са разпространили сред нас глад и мор. И че позволили на злото да шества из света. А после ни изоставили в час на нужда!
Сега беше ред на младата жена да се втренчи невярващо в него. Беше очаквала всичко друго — отричане, безверие, даже незаинтересованост, но не и нещо подобно. С това не можеше да се справи. Не можеше да се изправи срещу гнева на този мъж. Не за такъв сблъсък се бе подготвяла. Очакванията й се простираха най-много до някоя и друга суеверна тълпа, а откриваше масов гроб и умиращ свещеник.
— Боговете не са ни изоставили — заговори с глас, треперещ от вложената в него молба. — Те са сред нас и очакват молитвите ни. Злото, което се е спуснало над Крин, е резултат единствено от гордостта и незнанието на хората.
Разказът на Златна Луна за изцелението на Елистан и приобщаването му към вярата все още бе съвсем жив в съзнанието й и бе на път да я изпълни с екзалтация. Сега от нея се очакваше да постъпи по същия начин — да излекува този млад свещеник и да го приобщи към Паладин…
— Ще ти помогна — каза тя. — После ще имаме време да поговорим. Тогава ще успееш да разбереш онова, което…
Кризания коленичи до леглото и сключи пръсти около медальона си. След което отново започна:
— Паладин…
Ръката му грубо я накара да изпусне медальона. Тя стреснато вдигна очи. Беше се изправил в седнало положение и я наблюдаваше трескаво, но абсолютно спокойно:
— Не — произнесе твърдо той. — Ти трябва да разбереш. Не е нужно да ме убеждаваш в каквото и да било. Вярвам ти! — Той извърна глава към сенките с мрачна усмивка. — Да, Паладин е с теб. Усещам присъствието му. Може би е така, защото вече съм твърде близо до смъртта.
— Това е прекрасно! — възкликна в екстаз младата жена. — Така ще мога да…
— Чакай! — свещеникът се забори за глътка въздух, без да пуска ръцете й. — Чуй ме! Точно защото вярвам, отказвам… да бъда излекуван.
— Какво? — Не успяваше да схване. И после: — Болен си. Вече не знаеш какво говориш — произнесе решително.
— Напротив, зная — възрази той. — Виж ме. Нима не ти изглеждам с всичкия си?
Кризания го огледа и бе принудена да кимне против волята си.
— Точно така. Знам какво говоря. В пълно съзнание съм и те разбирам напълно.
— Тогава… защо?
— Защото — започна свещеникът и бе очевидно, че всяка глътка въздух му костваше неимоверни усилия, — ако Паладин е тук, а сега вече съм уверен, че е така, тогава защо той… позволи всичко това да се случи! Защо остави хората ми да измрат? Защо е цялото страдание? Отговори ми! Защо го е предизвикал? — Ръцете му настоятелно я разтърсиха. — Защо?!
Нейните собствени въпроси! Въпросите на Рейстлин! Кризания почувства, че умът й се лута в объркващ мрак. Как би могла да му отговори, след като и тя самата не знаеше?
Ала през изтръпналите си устни предпочете да повтори думите на Елистан:
— Трябва да запазим вярата си. Пътищата на боговете са неведоми. Не можем да видим по-далеч…
Вече отпуснат обратно сред завивките, мъжът просто поклати глава. Младата жена отчаяно замълча, изправена пред упорития му гняв.
„Ще го излекувам, въпреки всичко — помисли си с решително. — Сега е твърде слаб. Не мога да очаквам от него разбирането, което…“
Сетне въздъхна. Не. При други обстоятелства Паладин вероятно би й дал разрешение. Сега обаче бе сигурна, че нейният бог нямаше да откликне на молитвите й. Чувстваше, че в божествената си мъдрост Паладин щеше да прибере младежа при себе си и чак тогава всичко щеше да се изясни.
Но не и сега, не и в този момент. Не и с нейна помощ.
Внезапно си даде сметка, че ходът на историята не може да бъде променен. Каквито и усилия да положеше, едва на Златна Луна щеше да се удаде да възвърне вярата на човека в боговете, но във време, в което този ужасен гняв щеше да е отмрял, когато хората бъдеха готови да слушат и да вярват. Не и преди това.
Провалът й бе пълен. Все така коленичила до леглото, тя сведе глава в ръцете си и тихо се помоли за опрощение, задето не бе пожелала да разбере очевидната истина.
Нечия ръка докосна нежно косата й. Тя вдигна очи, за да срещне изнурения поглед на свещеника.
— Съжалявам — произнесе тихо той с треперещи от треската пръсти. — Не исках… да те разочаровам.
— Разбирам — промълви Кризания. — И уважавам желанието ти.
— Благодаря — кимна мъжът. В продължение на няколко дълги минути единствените звуци, който се разнасяха, бяха хриповете от затрудненото му дишане. След малко тя понечи да се изправи, но усети, че горещите му ръце я стискат силно: — Ще направиш ли нещо за мен? — прошепна той.
— Всичко — отвърна с усмивка младата жена, макар почти да не го виждаше от сълзите в очите си.
— Остани до леглото ми. Докато умра…
Глава 6
Изкачвам се по стълбите, водещи към ешафода. Със сведена глава. С ръце, завързани зад гърба. Боря се да се освободя дори когато най-сетне стъпвам на площадката, но зная, че е безполезно — изминали са дни, седмици в безрезултатни усилия. Съдбата ми е неизбежна.
Черната роба ме препъва. Някой ме улавя, за да не падна, но в същия момент ме повлича напред. Сега съм на върха. Покритият с лепнеща кръв дръвник е точно пред мен. Отчаяно се опитвам да измъкна ръцете си! Само ако можех! Щях да използвам магия и да избягам! Да избягам!
— Не можеш! — смее се палачът ми и по някакъв начин съм сигурен, че чувам собствения си смях. Собственият си глас! — На колене, жалък чародеецо! Отпусни глава върху студената, окървавена възглавница!
Не! Писъкът ми отеква. Не спирам да се боря ожесточено, ала нечии ръце ме хващат грубо и ме заставят да застана на колене. Усещам как бузата ми се допира до хладния, слузест дръвник! Не искам да се призная за победен. Крещя от безсилие, без да мога да помръдна.
Нахлузват черна качулка на главата ми… но чувам как палачът се приближава, чувам шумоленето на черната роба около глезените му, чувам как брадвата се издига над мен… толкова високо…
— Рейст! Рейстлин! Събуди се!
Очите на магьосника се отвориха. Тялото му с пружиниране се изправи в седнало положение. За момент, полудял от ужас и страх, нямаше никаква представа къде се намира или кой го бе събудил.
— Рейстлин, какво има? — повтори гласът. Силните ръце го държаха, а така добре познатият глас — изпълнен със загриженост и топлота, караше подигравателния смях на палача да изтлява в съзнанието му, а представата за издигнатата на него брадва да изчезва безследно…
— Карамон! — извика с облекчение Рейстлин и се вкопчи в брат си. — Помогни ми! Накарай ги да спрат! Не им позволявай да ме убият! Спри ги! Спри ги!
— Шшш. Няма да позволя това да се случи, Рейст — промърмори войнът, уловил своя брат близнак в обятията си. Ръката му погали меката коса на магьосника. — Тихо… Всичко е наред. Аз съм тук. Чуваш ли? Тук съм…
Положил глава върху широките гърди на Карамон, Рейстлин се вслуша в равномерните, бавни удари на сърцето му и въздъхна дълбоко и ужасено. После отново затвори очи, за да се предпази от връхлитащата тъмнина и зарида като дете.
— Каква ирония, а? — каза тихо магьосникът, докато войнът подклаждаше огъня и слагаше на него желязно котле, за да кипне малко вода. — Най-могъщият магьосник, който някога е живял на тази земя, а само един сън може да ме извади от равновесие и да ме накара да пищя като бебе.
— Значи все пак има нещо човешко в теб — изтъкна Карамон, зает да наблюдава котлето с особеното внимание, което хората отделят, когато искат водата да заври по-бързо. Той сви рамене: — Сам ми го каза.
— Да… просто човек! — повтори ожесточено Рейстлин, увит дълбоко в наметалото си и все пак разтреперан от студ.
Карамон му хвърли притеснен поглед, припомняйки си онова, което Пар-Салиан му беше казал по време на Тайния съвет в Кулата на Върховното чародейство: „Брат ти възнамерява да предизвика самите богове! Иска да стане един от тях!“
Ала в същия момент магьосникът присви колене и положи глава върху тях. Непознатото задушаващо чувство и спомена за това как брат му бе протегнал ръце към него, когато се нуждаеше от утеха, го накараха да отмести очи и отново да насочи вниманието си към водата.
Внезапно Рейстлин вдигна глава:
— Какво беше това? — попита в същия момент, в който и Карамон, чул странния шум, вече бе скочил на крака.
— Не знам — отвърна тихо и се ослуша напрегнато.
Огромният мъж запристъпва внимателно и с изненадваща бързина се озова при постелята си. Мечът изсвистя от ножницата и блесна в пламъците на огъня.
В същия момент Рейстлин протегна ръка към жезъла на Магиус и с умели движения изля водата от малкия котел в огъня. Тъмнината ги обгърна с мекия съсък на изтляващите въглени.
Братята затаиха дъх и се заслушаха напрегнато, докато очите им се нагодят към мрака.
Острият есенен вятър изведнъж се бе усилил и нощните звуци сякаш се умножиха. Чуваше се ромоленето на потока, край който лагеруваха, шумоляха клони и падащи листа. Ала и двамата знаеха, че онова, което бяха чули не бе нито вятърът, нито бълбукането на течаща вода.
— Ето го пак — прошепна Карамон, когато магьосникът се прокрадна по-близо до него. — В гората от другата страна на потока.
Звукът бе по-скоро дращещ, като че ли някой без особен успех се опитваше да се прокрадва в непозната местност. Продължи още няколко секунди, след което отново замлъкна. Някой или нещо — тромаво и с тежки ботуши.
— Гоблини! — изсъска Карамон.
Той стисна по-здраво меча. Братята се спогледаха. В този миг годините на отчуждение, завист и омраза бяха изчезнали. Изправени пред общата опасност, двамата действаха като един, сякаш все още се намираха в утробата на майка си.
Войнът предпазливо стъпи във водата на потока. Червената Лунитари разпръскваше лъчите си между клоните на дърветата, ала сърпът й бе съвсем тънък и едва-едва успяваше да разкъса тегнещия сумрак. Като се опасяваше да не се подхлъзне на някой подводен камък, Карамон внимателно опипваше дъното преди да пренесе цялата си тежест напред. Рейстлин го последва. С едната си ръка държеше потъмнелия жезъл, а с другата леко се подпираше на рамото на брат си, за да не изгуби равновесие.
Прекосиха потока по-тихо и от шепнещия над ромолящите води вятър, след което излязоха на другия бряг. Отново чуха шума. Нямаше никакво съмнение, че го предизвиква живо същество, защото даже когато един от поредните пориви на острия вятър утихна, звуците не престанаха.
— Авангард. Нападателен отряд! — измърмори полуобърнат към брат си Карамон.
Рейстлин кимна. Гоблините имаха обичая, когато възнамеряват да нападнат някое селище, предварително да проучат терена пред основните си части. Задачата беше досадна и не носеше дял от убийствата и плячката, така че обикновено се падаше на онези с по-нисък чин — най-неопитните и лишени от реална стойност бойци.
Магьосникът стисна рамото на Карамон и го принуди да спре.
— Кризания! — изшептя той. — Селото! Трябва да разберем накъде са се упътили!
Войнът се намръщи.
— Ще се постарая да остане жив.
Ръката му красноречиво описа движение, сякаш спипваше някой за врата.
Рейстлин се усмихна мрачно:
— А аз ще го разпитам — добави, правейки на свой ред неразбираем жест.
Братята предпазливо се запромъкваха напред, като се придържаха към сенките, за да не ги издаде някой случаен проблясък на острие или тока. Все още чуваха шума. Макар често да заглъхваше, той неизменно се разнасяше отново и винаги от една и съща посока. Който или каквото и да бе срещу тях, очевидно нямаше никаква идея за приближаването им. Излязоха на някаква пътека и се прокраднаха от двете й страни, докато — доколкото можеха да преценят — не се оказаха непосредствено до смутителя на нощното спокойствие.
Звукът се разнасяше на двайсетина стъпки навътре в гората. Острият взор на Карамон бързо съзря друга, по-тясна пътечка, водеща право към потока. Мястото беше идеално за засада и предоставяше добра възможност на нападателя както да атакува изненадващо преминаващите по-основния път, така и да се изтегли сравнително необезпокоявано в случай, че жертвите му се окажеха по-опасни от очакваното.
— Стой тук! — даде той знак на Рейстлин.
Магьосникът кимна. Войнът отстрани някакъв надвиснал клон от пътя си и съвсем бавно навлезе в гората, като се държеше встрани от тясната пътечка.
Рейстлин се притаи до едно дърво, докато пръстите му сръчно оформяха топка от сяра и гуано. Думите на заклинанието се рееха на повърхността на съзнанието му. Той си ги повтори, без и за миг да отклонява вниманието си от шума, който вдигаше брат му при придвижването си.
Макар войнът да се опитваше да се промъква възможно най-тихо, кожената му броня проскърцваше, металните й закопчалки дрънчаха, а изпод краката му пращяха настъпени съчки. За щастие жертвата им на свой ред също вдигаше шум, така че едрият мъж надали щеше да бъде забелязан преди…
Нощният въздух се разцепи от ужасен писък, последван от още викове и трясък, сякаш ги нападаха поне сто човека.
Магьосникът се напрегна. Сетне някой изкрещя:
— Рейст! Помощ! Ооох!
Шум от боричкане и потрошени клони. И падане на тежко тяло. Рейстлин прибра полите на робата си и се затича по тясната пътечка. Времето за изненадващо нападение отдавна бе отминало. Все още чуваше виковете на брат си. Звукът бе ясен, а не приглушен или задавен от болка.
Стараеше се да не обръща внимание на клонките, които го шибаха през лицето или на бодлите, протягащи алчни пръсти, за да издерат дрехите му. Неочаквано се озова на неголяма поляна и приклекна до едно дърво. Право пред него се виждаше огромна сянка, носеща се над земята. И доколкото можеше да се съди по ужасните звуци и викове, които се разнасяха, със сянката се бореше не друг, а Карамон!
— Аст шранан Сотаран! Су кали Яранан — произнесе напевно магьосникът и запрати топката от сяра високо над главата си сред клоните на дърветата. Внезапната експлозия от ярка светлина бе придружена от ниския тътен на взрива. Короните на дърветата избухнаха в пламъци и най-после осветиха разиграващата се под тях сцена.
Рейстлин се впусна напред, готов да изрече ново заклинание, с изкривени, озарени от пропукваща синкава светлина пръсти.
Той се закова изумено.
В самия край на поляната, провесен за единия крак на края на въже, завързано за някакъв клон, се гърчеше Карамон. Непосредствено до него, провесен по същия начин, но далеч по-ужасен от бушуващите пламъци, се извиваше един заек.
Рейстлин просто зяпаше брат си. Без да спира да вика за помощ, Карамон съвсем бавно се въртеше около оста си, докато наоколо му се сипеше дъжд от подпалени листа.
— Рейст!… Искам да сляз… Ох!
Вече се бе обърнал с лице към вкаменения си от изненада брат близнак. Изчерви се и на устните му цъфна глуповата усмивка.
— Вълчи капан.
Цялата гора бе озарена от ярка оранжева светлина. Отблясъците на огъня се отразяваха в изпуснатия му недалеч меч, блещукаха по бронята му, докато се завърташе отново и отново и пълнеха очите на паникьосания заек с всеобхватен ужас.
Рейстлин се закиска от удоволствие.
Сега беше ред на Карамон да се втренчи неразбиращо в него. При следващото си завъртане той дори обърна глава, за да се увери, че смехът на магьосника е предизвикан именно от положението, в което е изпаднал. В погледа му се появи жалък опит за молба.
— Хайде, Рейст! Свали ме долу!
Раменете на брат му се тресяха от смях.
— По дяволите, Рейст, не е смешно — изфуча войнът и замаха с ръце. Последното, разбира се, спря въртенето, но накара тялото му да се залюлее напред-назад. Заекът в другия край на примката се замята и замаха още по-усилено с лапи във въздуха. Съвсем скоро и двамата се въртяха в противоположни посоки, усуквайки въжетата, които ги държаха.
— Свали ме долу! — изрева Карамон.
Заекът изпищя изплашено.
Това вече бе прекалено. Спомените за младостта им връхлетяха архимагьосника, за да пропъдят надалеч мрака и ужаса, които не му даваха мира в продължение на безкрайно дълги години. Още веднъж се почувства кипящ от енергия и изпълнен с надежди за бъдещето пред себе си. И още веднъж бе заедно със своя брат — с човека, който беше и щеше винаги да бъде по-близък с него от който и да е друг. Глупавият му, дебелоглав, любим брат… Рейстлин се преви на две. Като едва поемаше дъх, магьосникът се отпусна на тревата и се смя неудържимо, додето по бузите му не потекоха сълзи и коремът не го заболя.
Карамон не сваляше очи от него, ала опасният поглед от човек, който в същия момент висеше провесен на собствения си крак и махаше тромаво с ръце, накара брат му да се залее от повторен неудържим изблик на веселие. Рейстлин се смя, докато най-сетне си даде сметка, че на сутринта навярно всичко щеше да го боли и все пак нещо го караше да мисли, че смехът му се е отразил добре. Най-малкото поне за известно време бе прогонил сковаващия мрак. Накрая просто си лежеше на мократа поляна и се кискаше, чувствайки как веселието искри във всяка частица от тялото му и се разлива като игриво вино. Най-сетне и самият Карамон се присъедини към него. Смехът му отекна като заплашителен тътен из цялата, озарена в неземни отблясъци, гора.
Едва когато близо до тях се посипаха горящи клонки, Рейстлин най-после дойде на себе си. Той избърса сълзите от очите си и се изправи несигурно. Ръката му отсечено помръдна и в нея се появи сребърната кама, която винаги държеше в готовност, прикрепена към китката си.
Доближи Карамон и се протегна възможно най-високо, за да пререже въжето около глезена на война. Брат му се стовари тежко на земята със сподавено проклятие.
Без да престава да се киска, магьосникът преряза и въжето, което някой ловец бе завързал около задния крак на зверчето и успя да улови в прегръдките си ужасения заек. Животното едва ли не бе загубило ума си от страх, ала само няколко тихи думи и леко погалване по главата го накараха постепенно да се успокои и сякаш да изпадне в транс.
— Е, спипахме го — каза Рейстлин с потрепващи от усилие да не се разсмее отново устни. Той вдигна заека. — Защо обаче ми се струва, че няма да изкопчим кой знае колко информация от нашия пленник?
Почервенял до корените на косата едновременно от притока на кръв и от срама, който изпитваше, Карамон седна на земята и започна да разтърква натъртеното си рамо.
— Много смешно — подхвърли, като погледна към заека с все същата глуповата усмивка.
Огънят по върховете на дърветата вече започваше да намалява, ала въздухът бе изпълнен с дим, а тук-там тревата бе започнала да тлее. За щастие есента се бе оказала влажна и дъждовна и пламъците щяха да изгаснат бързо.
— Добро заклинание — кимна към останките от заобикалящите ги дървета и се изправи с охкане.
— Винаги съм го харесвал — отвърна кисело Рейстлин. — Показа ми го Физбан, спомняш ли си? — Той също се загледа към пушещите клони и добави с усмивка: — На стареца би му харесало.
Като люлееше приспивно заека, галейки отсъстващо копринените му уши, той тръгна в обратна посока. Притихнало и успокоено от докосването и думите на магьосника, животното затвори очи. Карамон прибра меча си и последва брат си с леко накуцване:
— Проклет капан, едва не ми преряза крака. — Той го разтърси, за да възстанови циркулацията на кръвта.
Небето се бе покрило с тежки облаци, които напълно бяха закрили слабата Лунитари. Когато и последните пламъци по дърветата изгаснаха, над тях се спусна мрак, през който едва можеха да видят носовете си.
— Предполагам, че вече няма смисъл да се спотайваме — подметна Рейстлин. — Ширак.
Кристалът на върха на жезъла на Магиус засия с ярка магическа светлина.
Двамата се върнаха в лагера, без да си продумат, отдадени на приятното простичко мълчание, което не бяха споделяли от години. Единствените звуци сега бяха сънливото трополене на конете, скърцането и дрънченето на ризницата на Карамон и тихото шумолене на черната роба на Рейстлин. Тишината зад тях се наруши само веднъж, когато някакъв обгорял клон се стовари шумно на земята.
Когато се върнаха, войнът обезсърчено се зае да разпали огъня наново, след което хвърли един поглед към заека в ръцете на брат си.
— Предполагам, че едва ли ти е хрумвало да сметнеш животинчето в ръцете си за закуска.
— Не ям гоблини — ухили се магьосникът и остави животното на пътеката. В мига, в който усети студената земя под нозете си, заекът трепна и разтвори широко очи. Без бавене, той се озърна само колкото да установи къде се намира и заприпка към гората, за да потърси убежище.
Карамон прикри разочарованата си въздишка, след което се изкиска и се настани тежко в постелята си. Свали единия си ботуш и разтърка наранения си глезен.
— Дулак — прошепна Рейстлин и жезълът потъмня.
Той го остави до собствената си постеля, легна по гръб и придърпа одеялото към брадичката си.
Усети как със завръщането на мрака сънят му отново се приготви да оголи зъби. Спотаен някъде там. Очакващ.
Рейстлин потръпна. Нима не смееше да затвори очи? А беше толкова уморен… толкова изтощен. Колко нощи бяха минали, откакто бе спал за последно?
— Карамон — повика тихо той.
— Ъм? — отвърна брат му в тъмното.
— Карамон — проговори отново магьосникът след минутка размисъл, — спомняш ли си… спомняш ли си как, когато бяхме деца, имах онези… ужасни кошмари?… — Той се закашля.
Войнът не отговори. Рейстлин прочисти гърлото си:
— А ти, братко, стоеше на стража и гонеше лошите сънища…
— Да — каза най-сетне брат му с дрезгав глас.
— Карамон — започна отново Рейстлин, но не успя да довърши.
Болката и умората бяха по-силни от него. Мракът сякаш пропълзя с още няколко крачки към него, сънят бе на път да се спусне.
Ала ето, че се разнесе подрънкване и нечия огромна тромава сянка се мярна над него. Скърцане на стара кожа. Карамон се настани точно до брат си и отпусна широкия си гръб на дънера на едно дърво, положил меч напряко през коленете си.
— Заспивай, Рейст — каза той тихо. Магьосникът почувства как грубата тежка ръка го потупа по рамото. — Ще поостана малко… и без друго някой трябва да поеме първата стража…
Рейстлин се уви още по-топло в одеялото и затвори очи. Сега сънят, срещу който с мъка бе удържал клепките си отворени, изглеждаше по съвсем различен начин. Последното, което си спомняше преди да заспи, бе как кошмарът протяга кокалести пръсти към него, само за да отлети назад пред светлината от меча на Карамон.
Глава 7
Конят на Карамон не спираше да подскача изнервено, докато едрият мъж се взираше от седлото към долината и селото под тях. Той се намръщи мрачно и погледна брат си. Лицето на Рейстлин бе скрито под черната качулка на робата. По изгрев бе завалял едър монотонен дъжд. Дори и в този момент валеше, а тежките сиви облаци сякаш нямаха намерение да се разпръскват, надвиснали над огромните корони на дърветата. Чуваше се единствено падането на дъждовните капки.
Магьосникът поклати глава. Сетне тихо каза нещо на коня си и го подкара напред. Карамон побърза да го последва, измъквайки меча от ножницата си.
— Оръжието няма да ти бъде необходимо, братко — обади се Рейстлин, без да се обърне.
Звукът от тропането на конските копита се разнасяше надалеч в звънтящия от дъжда въздух. Независимо от думите на магьосника, войнът не откъсна ръка от дръжката на меча до самите покрайнини на селото. Сетне пръв скочи от седлото, подхвърли юздите на брат си се насочи към същия хан, който бе огледала и Кризания при пристигането си.
Той надникна вътре и огледа подредената за вечеря маса и изпочупените съдове. Отнякъде се появи куче, което размаха опашка и го близна по ръката със скимтене. Под столовете крадливо се плъзнаха две котки и изчезнаха в сенките. Войнът разсеяно потупа кучето по главата и вече се канеше да влезе, когато го спря гласът на Рейстлин:
— Чух пръхтене на кон. Ей там.
Карамон измъкна меча си и заобиколи сградата. Върна се след минутка с прибрано оръжие и навъсено изражение.
— Нейният — обясни. — Разседлан, нахранен и напоен.
Магьосникът кимна, сякаш бе очаквал съвсем същото и се загърна по-добре в наметалото си.
Карамон се огледа напрегнато. От стрехите на къщите капеше вода, а вратата на странноприемницата се поклащаше на ръждивите си панти с протяжно скърцане. Не се чуваха никакви звуци. Нито на играещи деца, нито на обменящи клюки жени или на оплакващи се от времето мъже, тръгнали по работа.
— Какво има, Рейст?
— Чума — отговори магьосникът.
Войнът едва не се задави и побърза да прикрие устата и носа си с наметалото. Скрит в сенките на качулката си, Рейстлин си позволи да се усмихне иронично.
— Не се страхувай, братко — каза той, докато слизаше от коня. Карамон отведе животните и ги привърза към един дървен стълб. — Нали не си забравил, че тръгнахме на път в компанията на истински свещенослужител?
— И къде е този свещенослужител? — измърмори едрият мъж, без да маха ръка от устата си.
Главата на магьосника се завъртя, за да изучи редиците от къщи надолу по улицата.
— Ето там, предполагам — каза накрая.
Карамон проследи погледа му и най-после съгледа трепкащата светлина, излизаща от прозореца на последната къща.
— Предпочитам да се разхождам насред стан, пълен с великани — каза недоволно войнът, когато двамата се упътиха нататък през дълбоката кал.
Дори не се опитваше да скрие страха си. Лично той отдавна бе свикнал с мисълта, че може да умре от нож в стомаха. Ала идеята да си отидеш просто така, без дори да успееш да се защитиш, от нещо невидимо, носещо се по въздуха, го ужасяваше.
Рейстлин не отговори. Лицето му оставаше все така скрито в качулката. Каквото и да мислеше в този момент, то щеше да остане тайна за Карамон. Скоро се добраха до последната къща и за момент постояха отвън сред шума от непрестанно сипещия се дъжд. Понечиха да се насочат към вратата, когато войнът случайно погледна вляво от себе си.
— Велики богове! — извика задавено и сграбчи брат си за рамото.
Посочи към общия гроб.
И двамата замълчаха. Гарваните, принудени да прекъснат пиршеството си, заграчиха и тежко размахаха черни криле. Войнът почувства, че му се повдига. Лицето му пребледня и той отмести очи от ужасната гледка. За разлика от него Рейстлин продължи да се взира в телата. Устата му се бе превърнала в тясна права линия.
— Хайде, братко — произнесе той и отново тръгна към малката къща.
Карамон надникна през прозореца с ръка на дръжката на меча и въздъхна от облекчение. Даде знак на брат си. Рейстлин леко бутна вратата и я изчака да се отвори.
Върху неоправеното легло лежеше млад мъж. Очите му бяха затворени, а ръцете — скръстени на гърдите. На лицето му се бе изписало странно изражение на покой, макар очите да бяха потънали дълбоко в изпъкналите скули, а устните му да бяха мъртвешки сини. Младата жена, облечена в изцапаните си бели дрехи на свещенослужител, стоеше коленичила до леглото със сведена глава. Карамон понечи да каже нещо, ала магьосникът го спря и поклати глава в знак, че не бива да прекъсват молитвата й.
Двамата мълчаливо стояха на вратата, без да обръщат внимание на сипещия се дъжд.
Изгубена в общението си, Кризания не бе забелязала появата на близнаците. Чак когато едрият войн се размърда, дрънченето на бронята му успя да я върне към действителността. Жената вдигна глава. Разчорлените й тъмни коси се посипаха по раменете й и тя ги погледна изненадано.
Лицето й, макар бледо и изпито от умора, изглеждаше непоколебимо. Въпреки че не се бе молила на Паладин да ги изпрати, нямаше никакво съмнение, че богът отвръщаше както на изречените, така и на спотаените дълбоко в сърцето й молитви. Тя отново склони глава, този път в безмълвна благодарност, след което въздъхна и се изправи на крака.
Погледът й срещна очите на Рейстлин. Взорът на магьосника отразяваше изгасващите пламъци в огнището дори изпод дълбините на черната качулка. Когато Кризания заговори, гласът й сякаш се сливаше със звука от падащите дъждовни капки:
— Провалих се.
Рейстлин с нищо не показа, че признанието й го засяга. Погледна тялото на младия мъж.
— Отказал е да повярва?
— Дори напротив — тя също сведе глава към трупа. — Но не ми позволи да го излекувам. Гневът му беше… твърде голям. — Ръката й се вдигна и тя закри главата на селския свещеник с одеялото. — Паладин прие душата му. Сигурна съм, че му е простил.
— Без съмнение — съгласи се Рейстлин. — А ти?
Кризания наведе още по-ниско глава и лицето й се скри в тъмните кичури. Остана така толкова дълго, че накрая Карамон, който продължаваше да не разбира, се покашля:
— Ъъъ, Рейст… — започна той.
— Шш — прекъсна го магьосникът.
Младата жена вдигна глава. Дори не бе чула думите на война. Сивите й очи бяха потъмнели и сякаш отразяваха бездънния мрак на черната роба на Рейстлин.
— Разбирам — произнесе тя. — За пръв път от дълго време насам разбирам напълно и зная как трябва да постъпя. В Истар видях как вярата в боговете отмира. Паладин откликна на молитвите ми и ми показа грешката на Царя-жрец — неговата гордост. Моят бог ми посочи как бих могла да избегна тази грешка за в бъдеще. И ми разкри, че стига да попитам, ще ми бъде отговорено…
Тя замълча.
— Само че в Истар Паладин ми показа и друго — колко слаба съм всъщност. Когато напуснах онзи разрушен град и дойдох тук заедно с вас, не бях нищо повече от изплашено дете, което се държи за полите на майка си. Сега чувствам, че притежавам сила. Никога повече няма да забравя онова, което видях тук.
Докато говореше, Кризания бе приближила Рейстлин. Очите му я следяха немигащо. Имаше чувството, че може да види собственото си отражение в тях. Медальонът на Паладин, все така окачен на шията й, грееше със студена бяла светлина. Постепенно гласът й се разпалваше, а ръцете й се свиха в юмруци.
— Точно така, тази гледка се отпечата в душата ми. — Сега вече бе застанала пред архимагьосника. — И ще бъде пред очите ми, дори когато двамата с теб прекрачим през Портала, за да прогоним завинаги злото от този свят!
Рейстлин хвана ръцете й. Бяха изстинали. Той нежно обви длани около тях, за да ги стопли.
— Не е необходимо да променяме хода на историята! — каза Кризания. — Фистандантилус е бил зъл човек. Онова, което е сторил, е било единствено с цел да се самовъзвеличи още повече. Но нас ни е грижа, мен и теб. Само това ще бъде достатъчно, за да променим края. Зная, защото моят бог ми го каза!
Съвсем бавно, усмихнат, Рейстлин вдигна ръцете й и ги целуна, без да откъсва очи от нейните.
Кризания усети, че се изчервява, но изведнъж сепнато се огледа. Издавайки задавено сумтене, Карамон се бе обърнал и бе напуснал помещението.
Застанал в потискащата тишина на мъртвото село, под сипещия се дъжд, Карамон чуваше все същия глас — също толкова монотонен, колкото и трополящите капки:
Да предизвика самите богове. Да стане един от тях!
Почувствал, че отново му се повдига, войнът мъчително разтърси глава. Внезапно разбра, че интересът му към войската, очарованието от възможността да стане „генерал“, влечението му към Кризания и хилядите дребни тревоги напълно бяха заличили главната причина, поради която бе дошъл тук. Сега думите на младата жена неочаквано го бяха отрезвили.
И все пак не можеше да се застави да мисли за нищо друго, освен за Рейстлин — такъв, какъвто го бе видял предната вечер. Колко време бе минало откакто бе чул за последно брат си да се смее по този начин? От колко време не бяха споделяли тази топлота, тази близост? Съвсем живо си спомняше лицето на магьосника, докато пазеше съня му. Омекотените линии на дълбоко отпечатаната злина и изглаждането на презрителните бръчици около устата. Брат му сякаш се бе подмладил и изглеждаше такъв, какъвто го помнеше Карамон от тяхното общо детство и юношество — в онези най-щастливи дни от собствения му живот.
Ала ето, че в него се породиха и нежелани спомени, сякаш умът изпитваше някакво извратено удоволствие в това да изтезава и измъчва душата му. Още веднъж съзря себе си в Истар, в момента, в който за пръв път ясно бе осъзнал огромния потенциал на чистото зло, което дремеше в Рейстлин. Припомни си твърдата решимост да убие брат си. А сетне мислите му се насочиха към Тасълхоф…
Разбира се, магьосникът му беше обяснил всичко! Всичко от случилото се в Истар. Карамон още веднъж откри, че е дълбоко объркан.
Ами ако Пар-Салиан грешеше? Ами ако всички те грешаха, а Рейст и Кризания наистина можеха да спасят света от ужаса и страданията?
„Просто му завиждам, това е всичко. Какъв глупак съм! — помисли си той и изтри дъждовната вода от лицето си с трепереща ръка. Може би всички онези стари магьосници са точно като мен — завистници.“
Ставаше все по-тъмно. Тежките облаци не се разпръскваха и вече бяха започнали да се обагрят във всички нюанси на тъмносивото. Дъждът се усилваше.
Рейстлин и Кризания излязоха от колибата, хванати за ръце. Младата жена се бе увила в тънката си наметка и бе вдигнала посивялата качулка над главата си. Войнът се покашля от неудобство.
— Ще го пренеса при останалите в гроба — каза с дрезгав глас и се упъти към вратата. — После ще го запълня.
— Не, братко — спря го магьосникът. — Не. Тази гледка не бива да бъде погребвана под земята. — Той вдигна очи към небето, за да позволи на дъжда да докосне лицето му. — Тази гледка трябва да послужи за урок на боговете! Димът от собственото им унищожение ще се издигне до самите небеса! А грохотът ще проглуши ушите им!
Изненадан от неочакваното избухване на Рейстлин, Карамон се обърна, за да го погледне. Слабото лице на брат му бе толкова бледо и измършавяло, че донейде приличаше на това на трупа вътре. Думите му бяха прозвучали обвинително и гневно.
— Елате с мен — каза изведнъж Рейстлин и пусна ръката на Кризания, за да се насочи към центъра на селото.
Младата жена го последва, като придържаше качулката си, за да се предпази от напорите на изпълнения с дъждовни капки вятър. Войнът се поколеба, но също тръгна след брат си.
Магьосникът спря в средата на калната улица и се обърна с лице към тях:
— Изведи конете, Карамон — нашите и този на Кризания. Закарай ги в гората извън селото. — Той посочи към близкия склон. — Завържи им очите и се върни тук.
Войнът се втренчи в него.
— Направи го! — нареди с нетърпящ възражение глас Рейстлин.
Карамон се подчини.
— Сега застани там — продължи магьосникът, когато брат му се върна. — Стой спокойно и не се приближавай към мен, независимо от това какво ще се случи. — Очите му се насочиха към Кризания и отново спряха върху едрия мъж. — Разбираш ли, Карамон?
Войнът безмълвно кимна. После нежно взе ръката на младата жена.
— Какво е намислил? — попита тя, като стисна силно пръстите му.
— Магия — отвърна той.
Замълча, уловил настойчивия заповеден поглед на брат си. Забелязала странното ожесточено изражение върху лицето на Рейстлин, Кризания се притисна разтреперано към война. Едрият мъж обгърна раменете й с ръка, без да откъсва взор от магьосника. Двамата затаиха дъх в изливащия се дъжд, сякаш се страхуваха, че с това могат да нарушат концентрацията му.
Рейстлин затвори очи. Той вдигна глава към небето и разпери ръце с длани, обърнати към надвисналите облаци. Устните му помръднаха, ала — за момент — не успяваха да го чуят. Сетне, въпреки че не бе повишил глас, думите като че ли сами започнаха да изникват в съзнанията им. Паякоподобният език на чистата магия. Повтаряше ги отново и отново, докато постепенно заклинанието се превърна в магнетичен напев. Думите оставаха едни и същи, ала се променяше интонацията, с която ги изговаряше — всеки път, щом подхванеше фразата наново.
Внезапно над долината се спусна тишина. Дори звукът от плющящия дъжд заглъхна в ушите на Карамон. Всичко, което можеше да чуе, започваше и свършваше с мекия напев и зловещата мелодия, зародила се от гласа на брат му. Кризания се притисна по-силно към него с разширени от ужас очи.
Постепенно войнът усети, че монотонната музика го изпълва с влудяващо страхопочитание. Имаше непреодолимото чувство, че нещо го привлича към Рейстлин, че целият свят сега се концентрираше около магьосника, макар бързият поглед наоколо да го успокои, че все още се намира на мястото, което му бе посочил брат му. Усещането обаче се възобнови веднага щом отново погледна към него.
Рейстлин се намираше в центъра на света, с разтворени ръце, и всички звуци, цялата светлина, дори самият въздух изглежда нямаха търпение да се озоват в негова власт. Земята под нозете на младата жена и Карамон започна да пулсира вълнообразно по посока на магьосника, който издигна ръце още по-високо, повишавайки съвсем леко гласа си.
Изведнъж Рейстлин замълча. Отново заговори, произнасяйки всяка дума от заклинанието съвсем бавно и отчетливо. Вятърът се усили, а земята сякаш се измести. Сега вече войнът не изпитваше никакво съмнение, че светът се е устремил към тъмния въртоп, в чийто център се намираше брат му. Карамон ужасено разкрачи крака, за да не бъде засмукан от зараждащия се ураган. Пръстите на Рейстлин се устремиха към изкривеното, врящо небе и в същия миг енергията, която бе извлякъл от земята, протече през него във вид на сребърна мълния, която порази покрова от облаци над тях.
В отговор ярка назъбена светкавица проряза небето, и се стовари право върху покрива на малката колиба в края на селото. Почти в същия миг постройката експлодира в разширяващо се кълбо от синьо-бели пламъци.
Рейстлин пак проговори, а от пръстите му се стрелна нова мълния. И този път отговорът на небето порази самия него! Този път самият магьосник изчезна в червено-зелени пламъци.
Кризания извика. Забори се в ръцете на Карамон, за да се спусне към Рейстлин. Едрият мъж я задържа здраво, запомнил добре предупреждението на брат си.
— Виж! — показа й той, без да я изпуска. — Огънят не го докосва!
Застанал в центъра на бушуващия пожар, Рейстлин издигаше ръце към небето, а робата се вееше около него, сякаш бе попаднал в средата на безпощадна зимна буря. Той отново заговори. Езиците на пламъците избликнаха надалеч от него и затанцуваха по мократа трева край фасадите на къщите, плъзнаха се по повърхността на локвите и се закатериха по дърветата, оставяйки магьосника в центъра на огромно, разширяващо се огнено колело.
Кризания не можеше да помръдне. Беше парализирана от ужас и благоговение, каквито никога дотогава не бе изпитвала. Продължаваше да се притиска към война, ала докосването му не можеше да я предпази от неистовия страх, който изпитваше. Двамата просто се бяха свили един в друг като изплашени деца, а навсякъде край тях бушуваше исполински пожар. Огънят се разпространяваше по всички улици и караше къщите да избухват в пламъци една след друга.
Магическото зарево — пурпурно, червено, синьо и зелено — огряваше самото небе, сякаш целта му бе да замести светлината на невидимото слънце. Гарваните се разлетяха с писъци, щом дървото, на което бяха накацали на свой ред се запали като факла.
Рейстлин проговори за последен път. От небето се спусна чисто бяла огнена вълна и погълна телата в масовия гроб.
Горещият вятър отметна качулката на Кризания. Жегата бе непоносима. Димът започна да я задавя. Искрите танцуваха около краката й и по всичко изглеждаше, че съвсем скоро двамата с Карамон също ще се превърнат в част от пожара. По някакъв начин обаче те оставаха невредими, макар и в средата на невероятната огнена буря. Внезапно тя осъзна, че Рейстлин я наблюдава.
От мястото си, магьосникът мълчаливо й кимна да се приближи.
Младата жена възкликна и несъзнателно се притисна към война до себе си.
Рейстлин отново й кимна, изгубен сред плющящата черна роба и урагана от пламъци, който сам бе създал. После протегна ръце към нея.
— Не! — извика Карамон.
Кризания нежно се освободи от ръцете му и пристъпи към магьосника, без да откъсва очи от него.
— Ела, Преподобна дъще! — долетя от далече гласа на Рейстлин. Осъзна, че чува думите му в сърцето си. — Прекрачи стената от огън. Ела и вкуси от могъществото на боговете…
Непоносимата топлина, която обгръщаше архимагьосника, изгаряше самата й душа. Струваше й се невъзможно да оцелее. Имаше чувството, че пламъците ще я превърнат в почерняла пепел. Дъхът й излезе със свистене, засмукан от бурята. Ала светлината около фигурата му я омайваше, а танцът на пламъците я мамеха ведно с подканящия му глас.
— Не! — чу изплашения вик на Карамон зад себе си, ала сега той не означаваше нищо за нея, беше по-незначителен от ударите на сърцето й.
Тя достигна завесата от пламъци и вече се канеше да поеме протегнатата ръка на Рейстлин, когато нещо я накара да се поколебае.
Ръката й гореше! Виждаше как кожата се сбръчква и почернява неумолимо.
— Ела, Кризания! — прошепна още веднъж гласът му.
Разтреперана, тя затвори очи и направи крачка напред. За момент болката стана непоносима. Младата жена отвори уста и изкрещя. После Рейстлин я улови и я издърпа при себе си.
Внезапно въздухът край нея се превърна в хладен бриз. Отново си бе възвърнала способността да диша с пълни гърди. Единствената топлина, която чувстваше, идваше от тялото на магьосника. Отвори очи и го погледна. Вдигна поглед и срещна неговия. Сърцето й се сви.
Слабото му лице лъщеше от пот, очите му отразяваха чистия бял пламък на горящите тела, дишаше бързо и плитко. Изглеждаше изгубен, без всякаква връзка със заобикалящата го действителност. И това изражение на екстаз, екзалтация… триумф.
„Разбирам — помисли си тя, без да пуска ръката му. — Разбирам. Ето защо той не може да ме обикне. Има само една любов в неговия живот и тя е магията. За тази любов той е готов да даде и рискува всичко!“
Мисълта й се стори болезнена, но болезнена по особен, меланхоличен начин.
„И все пак — каза си с премрежени от сълзите очи, — само него имам за пример. Прекалено дълго си позволявах да се занимавам с жалките тревоги на този свят и да обръщам внимание на себе си. Той е прав. Сега вече мога да вкуся от могъществото на боговете. И трябва да отговоря достойно — на тях и на него!“
Рейстлин затвори очи. Притисната към него, Кризания усети как магията го напуска, как изтича от цялото му същество, както би изтичала кръвта му от дълбока рана. Раменете му се отпуснаха. Кълбото от пламъци около тях премигна и угасна.
Магьосникът въздъхна едва доловимо и се отпусна върху обгорената земя. Дъждовните капки отново се сипеха тежко и подлудяващо монотонно, като единствената разлика сега бе, че младата жена вече чуваше как съскат изстиващите въглени на опожарените къщи. Във въздуха се издигаше пара и се носеше леко край скелетите на някогашните сгради — изпълваше улиците като армия от призраците на някогашните обитатели на селото.
Кризания също коленичи до него и отметна кестенявите му коси. Рейстлин отвори очи, ала сякаш не успя да я разпознае. Вместо това в тях имаше дълбока, непоносима тъга на човек, комуто е било разрешено да пристъпи във владенията на смъртоносната красота, а сега е открил, че отново е захвърлен обратно на сивата, дъждовна земя.
Архимагьосникът се приведе с отпуснати ръце. Кризания вдигна глава, щом едрият войн дотича при тях.
— Добре ли си? — попита той.
— Да — прошепна жената. — Но той не е.
Двамата помогнаха на Рейстлин да се изправи на крака. Той сякаш не им обърна внимание. После се олюля и успя да се подпре на брат си.
— Ще се оправи. Винаги е така — измърмори Карамон. — Винаги! Какви ги говоря? Никога досега не бях виждал нещо подобно! В името на боговете! — Той се втренчи в магьосника. — Дори не знаех, че подобно могъщества може да съществува! Не знаех! Не…
Опрян на него, Рейстлин се преви и започна да кашля, борейки се за глътка въздух, като едва се удържаше на краката си. Карамон го подхвана по-здраво. Около краката им се кълбяха мъгливи изпарения и дим. Дъждът се изливаше като из ведро. Тук-там из селото се разнасяше пукот и съсък, щом някой покрив рухнеше сред порой от искри. Когато пристъпът на кашлица отмина, Рейстлин вдигна глава, сякаш дошъл на себе си.
— Кризания — произнесе тихо той, — помолих те да дойдеш при мен, защото се нуждаеш от вяра в моите способности. Ако походът ни успее, все пак ще ни се наложи да прекрачим през Портала. Отвъд него е Бездната, а тя е място, където владее вечен и неописуем ужас.
Младата жена трепереше неудържимо, втренчена в хипнотизиращия му поглед.
— Трябва да бъдеш силна, Преподобна дъще — продължи внимателно той. — Това е другата причина, поради която те взех с мен на това пътуване. Вървя по собствените си стъпки. А ти трябва да извървиш своя собствен път. В Истар се наложи да се изправиш лице в лице с изпитанието на вятъра и водата. Премина изпитанието на мрака в Кулата. Ето, че сега издържа и изпитанието с огън. Очаква те едно последно изпитание, Кризания! Само още едно, ала трябва да бъдеш готова за него, както и ние.
Очите му се затвориха уморено. Той отново залитна. Карамон, чието лице внезапно бе обхванато от тревога, го вдигна на ръце и го отнесе при очакващите ги коне.
Кризания ги последва. Собствената й тревога не бе по-малка от тази на едрия войн. Стори и се, че въпреки умората и нечовешкото изтощение, Рейстлин изглеждаше пречистен, горд и помирен със себе си.
— Какво му има? — попита тя.
— Вече е заспал — отвърна Карамон. В тона му имаше емоция, която обаче оставаше скрита за нея.
Младата жена се поколеба, след което твърдо се обърна и погледна онова, което оставяха след себе си.
От овъглените руини на селото се издигаше дим. Скелетите на къщите вече се сриваха, превръщайки се в купчини чисто бяла пепел. От дърветата не бе останало нищо друго, освен пушещи стълбове. Докато наблюдаваше тази картина, дъждът вършеше своето. Пепелта потъмняваше, превръщаше се в кал и се отмиваше в мътни потоци. Мъглата се разкъсваше бързо от силния вятър.
Селото изчезваше. Съвсем скоро нищо нямаше да напомня, че някога въобще го е имало.
Тя потръпна и се обърна, за да проследи как войнът качва Рейстлин на седлото и се опитва да го разбуди достатъчно, за да може магьосникът да се справи с ездата по обратния път.
— Карамон — поколеба се тя, когато едрият мъж се приближи с намерението да помогне и на нея. — Какво искаше да каже той. „Едно последно изпитание“? Видях как ме погледна, когато го спомена. Знаеш, нали? Знаеш всичко?
Карамон не отговори веднага. Близо до тях Рейстлин се олюляваше замаяно на седлото. Най-сетне главата му клюмна и той отново потъна в сън. Войнът й помогна да се метне на коня. Когато и той се озова на гърба на своя, се протегна и измъкна юздите от безволевите пръсти на брат си. Тримата поеха нагоре по склона през неспиращия дъжд, без да се обръщат назад.
Едрият мъж яздеше мълчаливо. До него Рейстлин почти се изхлузи и полегна върху врата на коня си. Карамон го изправи с твърда ръка.
— Карамон? — обади се настоятелно тя, когато превалиха билото на възвишението.
Той се обърна към нея. Сетне въздъхна и се обърна на юг, където, някъде много далече от тях, се намираше Торбардин. Буреносните облаци надвисваха ниско над хоризонта.
— Преданието разказва, че преди да се изправи срещу Царицата на Мрака, Хума трябвало да издържи успешно изпитанията на вятъра, огъня и водата. Но имало и още едно — добави съвсем тихо. — Нарича се изпитание на кръвта.
Песен за Хума
(реприза)
Книга трета
Стъпки в пясъка…
Пролог
Армията на Фистандантилус се придвижваше на юг и достигна Киргот заедно с падането на последните изсъхнали листа от дърветата и настъпването на сковаващия северен студ.
Едва бреговете на Новото море принудиха войните да спрат. Карамон отдавна се бе подготвил за преминаването му. Генералът предаде командването на по-голямата част от армията на своя брат и най-доверените от подчинените си, а сам поведе неголямо формирование от най-добре обучените си хора, придружени от всички ковачи и дърводелци, които междувременно се бяха присъединили към тях.
Установиха предния си пост в Киргот. През целия си живот — през целия си минал живот, генералът бе слушал какво ли не за известния крайбрежен град. Триста години след Катастрофата Киргот щеше да се разрасне и да започне да процъфтява. Ала сега, едва век след като пламтящата планина бе поразила Крин, пристанището приличаше на сполетяно от бедствие градче. В това нямаше нищо чудно — преди Катастрофата Киргот се бе препитавал като земеделски център и все още не можеше да се съвземе от внезапното нашествие на Новото море току пред самите му порти.
Загледан надолу от щаба си към пътищата извън града, които внезапно свършваха пред стръмната пропаст на скалите и крайбрежната ивица под тях, Карамон без всякаква връзка се замисли за Тарсис. Катастрофата се бе отнесла жестоко с него — лодките и корабите му гниеха по пясъка като умиращи морски птици, докато тук, в Киргот, Новото море плискаше водите си върху някогашната орна земя.
Трябваше да признае, че сега повече от всичко му се искаше онези изоставени кораби в Тарсис да са тук, под негово командване. Наистина в градчето имаше няколко лодки, но те едва можеха да покрият най-належащите им нужди. Беше разпратил на стотици километри нагоре и надолу по бреговата ивица отряди, които да изкупят или да наемат всичко, годно да плава по море, по възможност направо с екипажите. Веднъж докарани в Киргот, с плавателните съдове се заемаха ковачите и дърводелците, чиято задача бе да ги подготвят за предстоящото кратко пътуване до Абанасиния през Проливите на Скелсия.
Всекидневно до него достигаха слухове и доклади за подготовката на джуджешката армия — за начина, по който укрепваха Пакс Таркас, за хитрия ход да използват робски труд в мините и ковачниците (пълчища блатни джуджета, най-низшата каста сред тях) и за върволиците от претоварени каруци, пълзящи към недрата на планината.
Освен това го занимаваха и сведенията, които получаваше за хълмистите джуджета и хората от равнината. Племената най-сетне бяха изоставили вековните кръвни вражди и се обединяваха в името на общото оцеляване. Съюзниците им от Абанасиния на свой ред използваха робски труд (отново блатни джуджета) и също усилено трупаха оръжия за предстоящите сражения.
Дори си бе позволил пръв да направи постъпки за установяване на контакт с елфите от Квалинести. Още не можеше да се отърси от странното и зловещо усещане, което бе изпитал, когато се оказа, че трябва да изпрати посланието си до Солостаран, Говорителя на Слънцата, знаейки, че същият в неговото време вече е умрял. Рейстлин просто изсумтя презрително, щом научи за опитите му да привлече елфите на тяхна страна, тъй като много добре знаеше какъв ще бъде отговорът им. Все пак магьосникът запази за себе си тайната надежда, че поне този път събитията ще се развият иначе…
Но тя не се оправда.
Хората на Карамон дори не получиха шанс да разговарят със Солостаран. Пратениците още не бяха слезли от седлата, когато във въздуха прозвъняха десетки стрели, които се забиха пред самите копита на конете. Един поглед им бе достатъчен, за да се уверят, че сред околните дървета са заели позиции буквално стотици стрелци с изпънати лъкове. Преговорите така и не се бяха състояли, а единственото, което получи Карамон като послание, бе стрелата, донесена му за доказателство.
Войната започваше да изпълва генерала със зловещи предчувствия. И сам можеше да сглоби парчетата. От онова, което бе чувал да обсъждат Рейстлин и Кризания, Карамон започваше да разбира, че не върши нищо по-различно от вече правеното. Тази мисъл му се струваше кошмарна. Ала макар двамата с магьосника да изпитваха сходни чувства по въпроса, причините бяха напълно различни.
„Имам усещането, че желязната яка е отново около врата ми — помисли си той една вечер, докато седеше в странноприемницата, в която бе разположил щаба си в Киргот. — Отново роб, също като в Истар. Единствената разлика е, че сега е дори още по-зле от тогава. В Истар поне можех да избирам дали да продължа да се боря. Винаги можех да намеря смъртта! Сега очевидно нямам право даже на този избор.“
Ситуацията му се струваше безумна и дълбоко смущаваща и нощем не му даваше покой. Искаше му се да може да я обсъди на спокойствие с брат си, ала знаеше, че дори Рейстлин да не бе останал навътре в сушата заедно с основната част от армията, едва ли би проявил желание да говори с него на тази тема.
Междувременно Фистандантилус възвръщаше силите си бавно, но решително. В продължение на два дни след огнения погребален ад в планинското село Рейстлин бе спал непробудно, изтощен до смърт. Първите му думи веднага щом се събуди, бяха, че е гладен. В следващите няколко дни изяде повече храна, отколкото някой от двамата с Кризания си бе представял преди това, че може да понесе. Кашлицата му изчезна. Тялото му заякваше и сякаш се изпълваше с живот.
Ала дори най-силните му отвари за сън не можеха да прогонят кошмарите.
Мисълта не му даваше мира ден и нощ. Ако само откриеше коя е била фаталната грешка на Фистандантилус, може би тогава щеше да успее да я избегне!
В ума му се оформяха безумни планове. Позволи си да обмисли идеята за пътуване напред във времето, за да направи необходимите проучвания, но почти веднага я отхвърли. Ако опожаряването на едно село можеше да го изтощи до толкова, че два дни да не е в състояние да стъпи на краката си, би могъл само да предполага докъде ще го докара заклинанието за прехвърляне през времето. А и ако в тяхното време изминеха едва няколко дни докато отново успее да дойде на себе си, колко ли месеца щяха да отлетят в миналото, додето се завърнеше и щеше ли да има необходимите сили, за да даде достоен отпор на Царицата на Мрака?
Изгубен в безизходния лабиринт на собствените си страхове, Рейстлин вече бе на път да се предаде на отчаянието, когато отговорът го намери сам…
Глава 1
Магьосникът повдигна платнището на входа на палатката си и излезе навън. Мъжът на стража отпред се изпъна и го погледна разтревожено. Неочакваната поява на Рейстлин винаги хвърляше в смут дори хората от собствената му охрана. Никой никога не успяваше да предугади или да чуе идването му. Винаги изникваше сякаш от нищото. А първият знак за присъствието му неизменно беше изгарящото докосване на ледените му пръсти, тихо прошепнатите думи или прошумоляването на черната му роба.
Избягваха палатката на архимагьосника старателно и често се взираха в нея със смущение, близко до чистия ужас, макар досега никой да не бе забелязвал нещо наистина странно. Хората и особено децата рядко сваляха очи от нея със съкровената надежда да забележат някое чудовище, избягало от контрола на Рейстлин. Последното предполагаше, че чудовището ще се втурне да изяжда всички в лагера и само тяхната храбра намеса би помогнала да го укротят с помощта на парче сладкиш.
Естествено, нищо от този род не се случваше. Магьосникът грижливо пазеше силите си. До настъпването на тази нощ. Тази нощ щеше да бъде различна, помисли си мрачно той. Беше неминуемо.
— Стража? — повика тихо Рейстлин.
— М-милорд? — заекна изплашено пазачът. Фистандантилус рядко заговаряше когото и да било, особено обикновените войници от охраната.
— Къде е лейди Кризания?
Пазачът не успя да потисне презрителната извивка на устните си, когато доложи, че след вечеря „вещицата“ се е оттеглила в палатката на генерал Карамон.
— Да изпратя ли някой да я повика, милорд? — попита с такова очевидно нежелание, че Рейстлин без да иска се усмихна в сенките на черната си качулка.
— Не — кимна магьосникът, сякаш поради никому неизвестна причина бе останал доволен от тази информация. — Има ли някакви вести от брат ми? Кога се очаква завръщането му?
— Генерал Карамон е известил, че ще се прибере утре, милорд — отговори объркано пазачът, сигурен, че магьосникът вече знае за намеренията на брат си. — Наредено ни е да изчакаме идването му и същевременно да сме подготвени за пристигането на кервана с доставките. Първите коли започнаха да влизат в лагера днес следобед, милорд. — Пазачът се размърда от внезапната мисъл, която му бе хрумнала. — Ако… ако възнамерявате да промените тези заповеди, милорд, трябва веднага да известя началника на стражата и…
— Не, не, нищо подобно — успокои го Рейстлин. — Просто исках да се уверя, че никой няма да ме безпокои тази вечер — никой или нищо. Ясно ли е… ъъ… Как се казваш?
— М-майкъл, господарю — отвърна пазачът. — Разбира се, милорд. Ако това е желанието ви, ще се погрижа веднага.
— Много добре.
Магьосникът замълча, загледан към студеното, ярко, осветено от Лунитари и звездите небе. Нащърбената Солинари почти не си струваше да се споменава — беше просто сребриста драскотина. По-важна за него бе онази луна, която бе видима единствено за собствените му очи. Нуитари, Черната луна, беше пълна и кръгла, подобно на дупка от непроницаем мрак сред океана от звезди.
Той пристъпи към пазача. Отметна леко качулката си, за да позволи на червената луна да се отрази дълбоко в очите му. Мъжът потрепери и несъзнателно понечи да отстъпи, ала дисциплинираността му на соламнийски рицар се оказа по-силна и не му позволи да се огъне пред погледа на магьосника.
Рейстлин проследи скованата му реакция с усмивка. Той сложи слаба ръка върху покритите с броня гърди на война.
— Никой по никакъв повод не бива да влиза в палатката ми — изсъска тихо и заплашително той. — Независимо какво се случва! Никой, разбираш ли? Нито лейди Кризания, нито брат ми, нито дори самият ти… никой!
— С-слушам, милорд — отвърна несигурно пазачът.
— Възможно е тази вечер да чуеш или видиш странни неща — продължи Рейстлин, впил омагьосващия си поглед в очите му. — Не им обръщай внимание. Всеки, който се осмели да влезе вътре, рискува собствения си живот… а също и моя!
— Д-да, господарю! — преглътна Майкъл. По слепоочията му бе избила пот, макар есенната нощ да бе изключително студена.
— Ти си — или си бил — соламнийски рицар, нали? — поинтересува се внезапно магьосникът.
Мъжът го погледна колебливо. Той отвори уста, ала Рейстлин поклати глава:
— Няма значение. Не е необходимо да ми отговаряш. Избръснал си мустаците си, но е изписано на лицето ти. Винаги мога да позная един соламнийски рицар. Искам от теб да ми се закълнеш в Кодекса на честта, че ще изпълниш нарежданията ми.
— Кълна се… — прошепна Майкъл.
Магьосникът кимна удовлетворено и се обърна, за да влезе отново в палатката. Освободен от необходимостта да вижда единствено собствените си отражения в хипнотизиращите очи на Рейстлин, мъжът се върна на поста си, разтреперан, независимо, че се бе загърнал в дебело вълнено наметало. В последния момент обаче, Рейстлин спря и се обърна, а черната му роба прошумоля около него:
— Сър Рицарю.
Младежът се обърна.
— Ако все пак някой влезе — подхвърли благо магьосникът — и наруши концентрацията ми… ако оцелея… ще очаквам, когато изляза, да открия изстиващия ти труп. Това е единственото извинение, което ще приема.
— Слушам, милорд — изпъна се твърдо Майкъл, въпреки че бе произнесъл думите съвсем тихо. — Est Sularas oth Mithas. Моята чест е моят живот.
— Да — Рейстлин сви рамене. — Обикновено така свършва всичко.
Магьосникът влезе в палатката си и остави война в очакване да се случи онова, което само новите богове можеха да знаят. В този момент му се искаше неговият братовчед Гарик също да е тук, за да сподели с него това странно и отблъскващо задължение. Само че Гарик беше с Карамон. Майкъл се уви още по-добре в наметалото и отправи към лагера поглед, изпълнен със стаен копнеж.
Там сега горяха топли огньове, имаше греяно вино и приятели и се разнасяха весели смехове. Тук всичко бе залято от лепкава, червена звездна светлина. А единственият звук, който се чуваше, бе дрънченето на бронята върху неудържимо треперещото му тяло.
Рейстлин прекоси вътрешността на палатката и спря пред големия дървен сандък, поставен до леглото. Наред с жезъла на Магиус, покритият с издялани руни сандък бе другата негова вещ, която не позволяваше да бъде докосвана от друг. Не че някой имаше желание да го направи. Не и след като се бе разнесъл слухът за онова, което бе сполетяло пазача, който се бе опитал да го вдигне.
Магьосникът не бе казал нищо. Просто се втренчи в нещастника, докато онзи не изпусна сандъка със задавено възклицание.
По-късно, около лагерния огън, пазачът разтреперано бе разказвал, че на пипане сандъкът бил невероятно студен. Но не това го накарало да го изпусне, а усещането за невероятен, връхлитащ ужас, толкова силен, че човекът се чудеше как не се е побъркал.
От този случай нататък Рейстлин се грижеше сам за пренасянето на сандъка, макар никой да не знаеше как успява. Присъствието му в палатката бе неизменно и все пак не си спомняха да са го виждали натоварен на някой от конете, с които пренасяха личните му вещи.
Магьосникът вдигна капака и мрачно огледа съдържанието на сандъка — облечените в сини подвързии книги със заклинания, стъклениците, бутилките и торбичките с магически съставки, личните му книги (с черни подвързии), два-три свитъка, както и няколко прилежно сгънати черни роби. Нямаше магически пръстени или медальони, каквито често притежаваха чародеите с по-незначителни способности. Рейстлин намираше подобни атрибути за признак на крещяща некомпетентност.
Погледът му бързо премина през тези вещи, включително и през една изтъркана от употреба книга, която бе в толкова жалко състояние, че безпристрастният наблюдател лесно можеше да се зачуди какво ли прави сред останалите тайнствени предмети. Заглавието й, изписано с големи, богато украсени букви, гласеше: Фокусите — начин да изумяваме и забавляваме! Беше напълно възможно част от текста на корицата да е изтрит от прекомерната употреба на нечии любящи ръце, но така или иначе никой вече не можеше да го твърди със сигурност.
Като остави настрана книгата, която дори и в този момент успя да извика на лицето му едва забележима усмивка, Рейстлин порови сред сгънатите роби и извади оттам малка кутия. Върху нея също бяха изрязани магически руни. Магьосникът измърмори няколко думи, за да неутрализира защитния им ефект и отвори кутията почти благоговейно. Във вътрешността й имаше един-единствен предмет — богато украсена сребърна поставка. Той я извади изключително внимателно, след което я отнесе и я остави върху масата, която бе подготвил в центъра на палатката.
Настани се удобно на стола и измъкна от един от безбройните тайни джобове на робата си малка кристална сфера. На пръв поглед сферата приличаше на разноцветно топче за игра. Ала ако човек се загледаше по-внимателно във вътрешността й, щеше да забележи, че цветовете се движат и сякаш притежават свой собствен живот. И сякаш се опитват да избягат.
Рейстлин я положи върху сребърната поставка. Закрепена по този начин, сферата изглеждаше почти нелепо малка и незначителна. Ала изведнъж, както обикновено, присъствието й там му се стори напълно в реда на нещата, тя бе намерила своето собствено място. Топката от преплитащи се цветове нарасна, изпълвайки вдлъбнатината на поставката, докато поставката, заедно със самия Рейстлин и всичко останало наоколо, като че ли се смали и започна да изглежда нелепо.
Усещането не беше ново за него. Просто драконовата сфера — защото топката от преплитащи се цветове бе именно това, действаше по този начин. Винаги се стараеше да постави онзи, който я използва, в неизгодно положение. Отдавна обаче (всъщност не, това тепърва му предстоеше!) Рейстлин се бе научил да овладява това измамно чувство за непълноценност. Беше се научил не просто да овладява, а да контролира драконовата същност, която я обитаваше.
Магьосникът затвори очи, отпусна се и се потопи в магията. После докосна с върховете на пръстите си студената повърхност на драконовата сфера и произнесе древните думи:
— Аст билак моипаралан / Су аквлар тантангусар.
Вледеняващото усещане под пръстите се разпространи по ръцете и проникна до мозъка на костите му. Стиснал зъби, Рейстлин повтори думите:
— Аст билак моипаралан / Су аквлар тантангусар.
Мързеливият танц на цветовете в сферата се превърна в луд вихър. Магьосникът отвори очи и се потопи в зашеметяващия водовъртеж, борейки се с напиращото усещане за гадене, без да маха ръцете си от сферата.
Още веднъж и съвсем бавно, той прошепна думите за трети път.
Цветовете замръзнаха. В центъра на сферата засия ярка светлина. Рейстлин премигна и се намръщи. Светлината не биваше да бъде нито черна, нито бяла, трябваше да бъде съставена от всички цветове и все пак от нито един от тях, за да символизира смесицата от добро и зло — неутралитетът бе есенцията на съществуването на драконите, затворени в сферата. Винаги беше така, още откакто за пръв път се бе взрял в дълбините й, за да наложи волята си над нея.
Сега светлината, която виждаше, макар и в общи линии такава, каквато беше обикновено, изглеждаше заключена в пръстени от тъмни сенки. Втренчи се още по-настоятелно и хладнокръвно в нея, отхвърлил всякакви опити на измамливата магия да използва въображението му, за да го заблуди. Бръчките му се изостриха. В центъра на сферата наистина имаше някакви сенки, които му напомняха за… напомняха му за сенки на… крила!
Неочаквано от светлината се протегнаха две ръце. Рейстлин ги улови — и възкликна от изненада.
Ръцете го дръпнаха с такава сила, че едва не го повлякоха. Чак когато почти бе потънал в сенчестата светлина на сферата, той си даде сметка какво се случва и панически ги издърпа назад заедно със себе си.
— Какъв е смисълът? — произнесе със заповеден глас. — Защо ме предизвикваш? Отдавна станах твой повелител.
Тя на вика… Тя ни вика и ние трябва да се подчиним!
— Кой може да бъде по-важен от мен? — попита остро той, усещайки как кръвта във вените му се смразява от неочакваното предположение.
Нашата Царица! Чуваме гласа й в съня си. Той е по-силен от нас. Ела, господарю, ще те отведем при нея! Побързай!
Царицата! Рейстлин потръпна. Ръцете, сякаш доловили моментната му слабост, задърпаха още по-силно. После ядосано им даде отпор, колкото да си поеме дъх и да обмисли ситуацията. Цветовете в сферата се гърчеха неудържимо и лудо.
Царицата! Естествено, трябваше да го предположи. Беше навлязла в неговия свят — поне отчасти — и сега се движеше сред злите дракони. Прокудени от Крин от соламнийския рицар Хума, сега и добрите, и злите дракони спяха на потайни и закътани места.
Мрачната Царица, Такхизис, Петглавият Дракон, будеше само злите и ги призоваваше да се съберат и да й помогнат да възвърне контрола си над света.
Беше напълно в реда на нещата и драконовата сфера да откликне с желание на повика на Царицата — същността й беше съставена от добри, зли и неутрални дракони, но особено в тези времена, злото в нея вероятно преобладаваше.
„Дали сенките, които виждам, са крила или това е просто отражението на собствената ми душа?“, запита се Рейстлин, без да откъсва очи от сферата.
Нямаше време за губене. Мислите прелетяха през ума му само докато си поеме дъх, след което ужасната истина се появи в кристалната си чистота — ако дори само за миг изгубеше контрол, Такхизис щеше да го постави във властта си.
— Не, Царице — измърмори, стиснал здраво двете си ръце. — Не, няма да бъде толкова лесно.
А на сферата каза тихо, но твърдо:
— Все още съм твой господар. Аз те спасих от Силванести и Лорак, лудия крал на елфите. Аз бях онзи, който те отнесе в безопасност надалеч от Кървавото море на Истар. Аз съм Рей… — той преглътна, усетил внезапна горчивина в устата си и продължи през стиснати зъби: — Аз съм… Фистандантилус — Господарят на миналото и настоящето. И ти заповядвам да ми се подчиниш!
Светлината в сферата помръкна. Магьосникът почувства как ръцете потрепериха и започнаха да му се изплъзват. Гневът и страхът пронизаха всеки негов нерв, но си наложи да овладее емоциите си и да не им позволи да избягат. Треперенето престана и ръцете се успокоиха.
Ще ти се подчиним, господарю.
Рейстлин едва сдържа въздишката си на облекчение.
— Прекрасно — произнесе с непреклонен глас, като че ли говореше на провинило се (и опасно!) дете. Продължи с хладен тон: — Трябва да установя контакт със своя послушник в Кулата на Върховното чародейство в Палантас. Слушай моята заповед. Пренеси гласа ми през етера на времето. Накарай Даламар да ме чуе.
Говори, господарю. Ще чува думите ти така, както чува ударите на сърцето си. А ти ще чуеш отговора му.
Рейстлин кимна…
Глава 2
Даламар захлопна книгата със заклинания и стисна безсилно юмрук. Беше сигурен, че прави всичко както трябва, че произнася думите с правилната интонация и ги повтаря необходимия брой пъти. Съставките бяха съвсем същите. Стотици пъти беше виждал Рейстлин да прави тъкмо това заклинание. И все пак не можеше да го доведе до успешен край.
Той уморено отпусна глава в ръцете си, затвори очи и се опита да извика обратно в спомените си своя шалафи, да чуе отново тихия глас на Рейстлин, точния тембър и ритъм. Да открие нещо, което не правеше както трябва.
Нямаше полза. Всичко изглеждаше съвсем същото!
„Е, може би просто трябва да изчакам, докато се върне“, помисли си уморено той.
Мрачният елф се изправи и произнесе една-единствена дума, с която накара кристалната сфера върху бюрото на неговия учител да помръкне. В камината не гореше огън. Беше топла и чудесна пролетна нощ. Даламар дори се бе осмелил да открехне прозореца съвсем мъничко.
През по-голямата част от времето, което бяха прекарвали заедно, здравето на Рейстлин бе крехко и капризно. Магьосникът ненавиждаше чистия въздух и предпочиташе да стои затворен в кабинета си, обгърнат от топлината на огъня и мириса на рози, магически съставки и разложение. Обикновено Даламар нямаше нищо против. Ала имаше дни, особено през пролетта, когато душата му се натъжаваше, а спомените за дома и гористите земи, които бе напуснал завинаги, го връхлитаха по-силно отвсякога.
Застанал до прозореца, вдъхващ ароматите на обновения живот, който дори ужасите на шойканската гора не можеха да надмогнат, Даламар позволи на мислите му да се зареят — само за миг — обратно към Силванести.
Мрачен елф — такова беше определението за онзи, който се е отвърнал от светлината. За своя народ Даламар бе именно това. Когато го бяха хванали, че носи Черната роба, към която никой елф не можеше дори да погледне, без да потръпне вътрешно, още повече, че упражняваше забранените изкуства — нещо твърде неуместно за низшия му статус, неговите господари бяха наредили да го хванат, да му запушат устата и да му завържат очите. След което хвърлиха тялото му в първата каруца и го откараха извън пределите на родните земи.
Последните му спомени от Силванести бяха свързани с мириса на трепетлики, цъфтящи цветя и глинеста почва. Всъщност сега си спомняше, че и тогава пролетта бе в разгара си.
Щеше ли някога да се върне, ако му се удадеше възможност? Би ли изоставил всичко без съжаление? Изпитваше ли поне мъничко тъга по изгубеното? Ръката му несъзнателно се издигна към гърдите. Макар да бе изминала повече от седмица, откакто Рейстлин го бе докоснал, прогаряйки пет дупки в кожата му, раните все още не искаха да заздравеят. Нито пък изобщо някога щяха, помисли си той с горчивина.
До края на живота си щеше да изпитва болка. И всеки път, щом свалеше дрехите си, щеше да ги вижда — гнойни белези, вечен знак за новата му принадлежност. Това бе наказанието, задето се бе осмелил да предаде своя шалафи.
Както се беше изразил пред Пар-Салиан, главата на Ордена, господарят на Кулата на Върховното чародейство в Уейрит — и господар на самия Даламар, след като мрачният елф бе изпълнявал ролята на шпионин от негово име — и на изплашените му до смърт магьосници: „Не беше повече, отколкото заслужавах.“
И тъй, би ли напуснал това опасно място? За да се върне у дома, обратно в Силванести?
Даламар се загледа през прозореца с мрачна, изкривена усмивка, обзет от спомените за Рейстлин, неговия шалафи. Погледът му се откъсна от обсипаното със звезди небе и се зарея към вътрешността на кабинета, към стотиците тъмносини томове със заклинания, подредени в библиотеката. Имайки привилегията да бъде послушник на Рейстлин, неведнъж бе ставал свидетел на невероятни, ужасяващи, красиви, смъртоносни гледки. Чувстваше кълновете на могъществото в душата си и удоволствието от цялото това познание сякаш далеч надхвърляше изпитваната болка.
Не, никога нямаше да се върне. Никога нямаше да тръгне по обратния път.
Внезапно размишленията му бяха прекъснати от ясния звън на сребърна камбана. Чу се само веднъж. Тонът й бе сладък и нисък. За онези, които живееха в Кулата (както и за отдавна умрелите), звукът имаше по-скоро обратен ефект, подобен на гръмовно издрънчаване на гонг. Някой се опитваше да влезе! Някой се бе осмелил да се изправи срещу ужасите на Дъбравата Шойкан и се намираше пред самите порти на Кулата.
Все още замаян от виденията и мислите за Пар-Салиан, Даламар внезапно почувства, че го връхлитат предчувствия за могъщия чародей в бели одежди, който нетърпеливо чака на прага. Освен това съвсем ясно си спомняше какво бе казал пред Съвета само няколко нощи по-рано: „Ако някой от вас дойде и се опита да проникне в Кулата по време на отсъствието му, бих го убил!“
Всичко, което трябваше да направи, бе да произнесе няколко магически фрази, за да изчезне от кабинета и да се появи отново, но от другата страна на портата.
Фактът, че отвън не го очакваше група страховити магьосници със святкащи очи, не го успокои особено. На тяхно място се възправяше фигура, облечена в ризница от драконови люспи, носеща грозната рогата маска на върховен драконов повелител. В облечената си в тежка ръкавица ръка неканеният посетител държеше черен скъпоценен камък — среднощен камък, осъзна Даламар, — а зад него се долавяше, въпреки че не се виждаше, нечие присъствие, нечия чудовищна мощ — неумрял рицар.
Драконовият повелител използваше камъка, за да държи на разстояние Пазителите на Кулата — бледите им лица можеха да се видят в почти недоловимата му светлина: озъбени и жадни за кръв. Въпреки че Даламар не можеше да види лицето на Повелителя, той усещаше съвсем ясно гнева й.
— Повелителко Китиара — произнесе мрачно и се поклони. — Простете грубото ми посрещане. Но ако ни бяхте известили предварително за пристигането си…
Китиара свали шлема със замах и впи в Даламар студените си кафяви очи, които внезапно напомниха на елфа за роднинството й с неговия шалафи.
— … щеше да се погрижиш да получа дори още по-интересно посрещане, не ще и дума! — каза рязко и тръсна тъмната си къдрава коса. — Идвам и си отивам, когато поискам, особено ако правя посещение на собствения си брат! — Гласът й буквално трепереше от гняв. — Едва успях да се промъкна покрай онези проклети дървета във веселата ви горичка, а ето, че сега ме спират и на входната врата! — Ръката й посегна към меча. Тя пристъпи напред. — В името на боговете, някой трябва да ти даде един хубав урок, подлизурко такъв…
— Повтарям извинението си — каза напълно спокойно Даламар, при все че в продълговатите му очи се забелязваше леко блещукане, което накара Кит да осъзнае безумието на постъпката, която се канеше да извърши.
Както повечето войни и Китиара смяташе магьосниците за слабаци, които си губят времето да четат книги, вместо да го употребят за нещо по-разумно, като овладяването на парче добре наточена стомана, например. Е, понякога от тях имаше полза, но когато ставаше дума за сериозна работа, самата тя предпочиташе да се осланя на собствения си меч и умения, вместо на куп дрънканици и щипка прилепова тор.
В общи линии мнението й за Рейстлин и неговия послушник не се различаваше много от тази представа, плюс факта, разбира се, че Даламар спадаше към една още по-презряна от нея категория — тази на елфите, раса, известна със слабостта си.
От друга страна, в Китиара имаше и някои други черти, които не се вписваха точно в занятието й на войн. Това беше и причината да е надживяла по-голямата част от онези, които се осмеляваха да се изправят насреща й. Умението й да преценява качествата на противника от пръв поглед не я подведе и този път. Спокойствието в очите на Даламар и непринудената му стойка — особено пред демонстрираното от нея раздразнение — значеха само едно. Че този път Китиара се бе изправила срещу враг, който вероятно нямаше никакво намерение да отстъпи и щеше да се защити по подобаващ начин.
Все още не го разбираше напълно. Но вече бе разпознала опасността в този мъж и макар мислено да си взимаше бележка да остане бдителна, както и, евентуално, за в бъдеще да използва информацията в своя полза, жената войн почувства някакво странно привличане към него. А и това, че поведението му вървеше в комплект с не чак толкова неприятна външност (трябваше да признае, че не приличаше на типичен елф) и изключително мускулесто тяло (макар и скрито под черната роба, силното му телосложение не оставаше незабелязано за нея), внезапно я накара да си даде сметка, че би могла да постигне повече, ако подходи към него любезно, вместо да го обсипва със заплахи.
„Защо пък не — помисли си тя, докато погледът й се плъзгаше по гърдите на Даламар, където черната роба се бе разтворила и разкриваше бронзовата му кожа. — Може дори да се окаже забавно.“
Прибра наполовина измъкнатия си меч и продължи напред, само дето сега блясъкът, който бе искрял по острието му, се излъчваше от очите й.
— Прости ми Даламар… така се казваш, нали? — Намръщеното й изражение се стопи в изкривената очарователна усмивка, която бе покорявала не един и двама мъже. — Проклетата гора ми дойде в повече. Прав си. Трябваше да известя брат си, че идвам. Признавам, че действах импулсивно. — Сега Китиара спря точно пред него, всъщност съвсем близо. Загледа се към скритото в сенките на качулката лице и добави: — Често… се случва да постъпвам по този начин… импулсивно.
Даламар направи знак на Пазителите да се оттеглят. Сетне младият елф огледа жената пред себе си с усмивка, която по своето очарование можеше да съперничи единствено на нейната.
Китиара протегна ръка:
— Мир?
Усмивката на Даламар се разшири. Той каза:
— Свалете си ръкавицата, повелителко.
Тя трепна. За момент кафявите й очи се разшириха заплашително. Даламар продължаваше да се усмихва. Китиара сви рамене и измъкна един по един пръстите си от ръкавицата.
— Ето — рече презрително. — Убеди ли си, че не крия оръжие?
— О, аз вече знаех — отвърна елфът, след което приближи устни до ръката й и я целуна продължително. — Но нима бих пропуснал това удоволствие?
Устните му бяха горещи, а ръцете толкова силни, че Китиара почувства как кръвта заиграва из жилите й. В същия момент обаче забеляза в погледа му, че Даламар ясно осъзнаваше играта и сам я играеше не по-зле от нея. Уважението й към него нарасна едновременно с необходимостта да остане нащрек. Очевидно си имаше работа с достоен враг, който не биваше да изпуска от поглед дори за миг.
Тя деликатно изплъзна ръка и я скри зад гърба си с игриво женствено движение, което бе в рязък контраст с ризницата и типично мъжкото й поведение. Движение, което целеше да предизвика и обърка и, ако се съдеше по лекото изчервяване на мрачния елф, със сигурност този път точката беше за нея.
— Може би съм скрила оръжие и под бронята си. Някой път трябва да ме претърсиш — подметна тя насмешливо.
— Едва ли — върна й топката Даламар, като скри ръце в ръкавите на робата си. — Оръжията ви се забелязват от пръв поглед. Но ако трябваше да ви претърсвам, щях да диря там, където много мъже са прониквали, но никой не е успявал напълно. — Очите му се смееха.
Китиара затаи дъх. Развълнувана от думите му, припомняйки си усещането за допира на горещите му устни върху кожата си, тя пристъпи още една крачка, за да приближи лице до неговото.
Хладнокръвно, сякаш отстъпвайки небрежно, Даламар спокойно и грациозно се отмести встрани. Вместо да попадне в обятията на младия мъж, Кит загуби равновесие и тромаво залитна.
Успя да възвърне баланса си с котешка бързина и се извърна към него с лице, върху което се бореха едновременно срама и неистовия бяс. Китиара беше убивала и за далеч по-дребни простъпки спрямо личното си достойнство. Единственото, което я спираше сега, бе очевидно абсолютното му неведение за сериозността на току-що стореното от него. Или тъкмо обратното? Лицето му си оставаше безизразно. Ето, че сега говореше нещо за брат й… Не, със сигурност го беше направил нарочно и щеше да си плати…
Най-после бе опознала противника си и вече бе напълно наясно с уменията му. Съвсем в стила си, Китиара не губи време да оплаква допуснатата грешка. Беше се разкрила и бе получила удар. Оттук нататък нямаше да се остави да я изненадат.
— … и искреното ми съжаление, че шалафи не е тук — тъкмо довършваше Даламар. — Сигурен съм, че вашият брат ще съжалява, задето ви е изпуснал.
— Не е тук? — повиши глас Кит. Най-сетне вниманието й се насочи отново към думите му. — Защо? Къде е? Къде би могъл да отиде?
— Уверен съм, че не може да не ви е споменал — каза Даламар с престорена изненада. — Брат ви се отправи назад в миналото, за да потърси мъдростта на Фистандантилус и по този начин да открие местонахождението на Портала, през който ще…
— Искаш да кажеш, че е заминал! Без свещенослужителката? — Внезапно Кит си даде сметка, че не би трябвало някой да знае, че е изпратила лорд Сот да убие Кризания, за да пресече безумните планове на брат й да предизвика в битка на живот и смърт Царицата на Мрака. Тя прехапа устни и хвърли един поглед към неумрелия рицар зад себе си.
Даламар проследи погледа й и се усмихна. Виждаше като на длан всяка изписала се мисъл върху лицето й.
— А, знаели сте за нападението срещу лейди Кризания? — попита невинно той.
Кит се намръщи.
— Много добре ти е известно, че знаех! Както и брат ми знаеше. Може да е глупак, но не е идиот. — Тя се завъртя на пети: — Каза ми, че жената е мъртва!
— Беше мъртва — изтътна лорд Сот. Неумрелият рицар се материализира от сенките и се втренчи в нея с пламтящите си оранжеви очи. — Никое човешко същество не може да преживее онова, което й сторих. — Оранжевите очи се завъртяха в невидимите си орбити към мрачния елф: — А господарят ти не можеше да я спаси.
— Не, разбира се — съгласи се Даламар. — Но нейният успя. Паладин изпрати контразаклинание и призова душата й при себе си. Братът близнак на шалафи, вашият полубрат, повелителко — поклони се той към вбесената Китиара, — отнесе тялото на младата лейди в Кулата на Върховното чародейство, където магьосниците я изпратиха обратно при единствения достатъчно могъщ човек, способен да я върне към живот — Царя-жрец на Истар.
— Малоумници! — изрева Кит с почервеняло от ярост лице. — Изпратили са я при него! Точно това е искал Рейстлин!
— Беше им известно — прекъсна я меко елфът. — Аз им казах.
— Ти? — задъха се Китиара.
— Имах известни съображения, които на драго сърце ще ви разясня — вдигна рамене Даламар. — Но ще отнеме време. Нека първо се настаним удобно. Бихте ли дошли с мен в покоите ми?
Той протегна ръка. Китиара се поколеба, но я пое. Мрачният елф я придърпа и обви длан около кръста й. Жената стреснато се противопостави, без да полага особено сериозни усилия. Неочакваната прегръдка на Даламар беше едновременно силна и непоколебима.
— За да проработи заклинанието за пренасяне на разстояние — обясни той, — се налага да се притиснете възможно най-плътно към мен.
— Имам крака — отвърна Кит. — И пет пари не давам за фокусите ти!
Ала независимо от думите й, тялото й се притисна още по-силно до неговото.
— Щом такова е желанието ви — сви рамене Даламар и внезапно изчезна!
Китиара се огледа неразбиращо, и после чу гласа му:
— Нагоре по спираловидната стълба, повелителко. След петстотин тридесет и деветото стъпало завийте вляво.
— Така че, както разбирате, за мен залогът също е от огромно значение — завърши той. — Задачата ми беше възложена от Съвета на трите Ордена — Черния, Белия и Червения, и се състоеше в това на всяка цена да предотвратя тази ужасяваща опасност.
Двамата се бяха разположили в личните, разточително обзаведени покои на мрачния елф. Остатъците от леката им среднощна закуска бяха разчистени само с едно елегантно движение на ръката му. В момента седяха пред запален огън, който в топлата пролетна нощ гореше най-вече заради светлината. Танцът на игривите пламъци сякаш подсилваше значението на водения разговор…
— Но защо тогава не си го спрял? — настоя гневно Китиара и стовари златния си бокал върху дръжката на креслото. — Толкова ли е трудно? — последните й думи бяха придружени с подобаващ жест, който съвсем ясно илюстрираше вложения смисъл. — Нож в гърба. Бързо и резултатно. — Тя му хвърли един унищожителен поглед: — Или тези неща са под достойнството на разните му там магьосници?
— Не бих казал. — Той не откъсваше проницателния си поглед от нея. — Но ако човек носи черна роба, е длъжен да използва далеч по-изтънчени методи, за да се отърве от враговете си. За съжаление, проблемът е в това, че се налагаше да се справя не с друг, а с него, повелителко. Уверявам ви, че задачата не е никак проста.
Той отпи от виното си, сякаш се опитваше да скрие обзелата го тревога.
— Ха! — изсумтя Китиара.
— Не, чуйте ме добре и разберете онова, което искам да ви кажа — каза тихо Даламар. — Вие въобще не го познавате. И което е по-лошо, не се страхувате от него! Това ви води право към собствената ви гибел.
— Да се страхувам от Рейстлин? От този дребен, кашлюкащ негодник? Не говориш сериозно… — подхвана тя през смях. Ала смехът й секна. Китиара се наведе към него: — Наистина говориш сериозно. Изписано е в очите ти!
Даламар се усмихна мрачно.
— Страхувам се от него повече от което и да е друго нещо на този свят, включително и от смъртта. — Той разтвори робата на гърдите си, за да разкрие пресните белези оставени от пръстите на Рейстлин.
Китиара озадачено разгледа раните и вдигна очи към бледото лице на мрачния елф:
— Що за оръжие е използвал? Не разби…
— Собствената си ръка — произнесе безизразно Даламар. — Това беше посланието му към Пар-Салиан и Съвета, когато ми заповяда да отида и да им предам поздравите му.
Кит беше виждала какви ли не ужасни гледки — пред очите й бяха изкормвали хора или бяха откъсвали главите им, беше присъствала на изтезания, провеждани в подземия дълбоко в недрата на планините от Господарите на Смъртта. Ала при вида на сълзящите, възпалени белези и при мисълта, че ги е причинил собственият й брат, нещо я накара да потръпне от ужас.
Тя потъна в креслото си, за да обмисли по-добре онова, което бе чула от Даламар. Може би наистина подценяваше Рейстлин. Отпи от чашата си с потъмняло лице.
— Значи възнамерява да прекрачи през Портала — произнесе бавно, като все още се опитваше да нагоди плановете си към новите разкрития. — Заедно със свещенослужителката. И ще попадне в Бездната. А после какво? Трябва да му е повече от ясно, че не може да се изправи срещу Царицата на Мрака на нейна територия!
— Разбира се, че му е ясно — каза Даламар. — Той е силен, но… там… тя е по-силна. Точно поради това възнамерява да я подмами навън, иска да я принуди да влезе в нашия свят. Тук, според него, задачата му ще се окаже далеч по-лесна.
— Луд! — прошепна Китиара, изгубила ума и дума. — Той е луд! — Тя остави златния бокал и в бързината разля по-голямата част от съдържанието му върху ръката си. — Нима не я е виждал в нашия свят, когато не беше повече от сянка, когато пълното й влизане в него беше възпрепятствано!
Тя се изправи и тръгна да се разхожда по мекия килим, богато украсен с така обожаваните от всички елфи разноцветни образи на дървета и цветя. Застана пред огъня и протегна пръсти към него, за да прогони внезапния студ, който я бе обзел. Даламар застана до нея в шепота на черната си роба. Кит заговори отново и макар да бе погълната от собствените си мисли, нещо в нея я караше почти физически да долавя топлината, която се излъчваше от тялото на мрачния елф:
— Какво ще се случи според твоите господари чародеи? Кой изобщо ще победи, ако Рейстлин успее в налудничавите си планове? Има ли някакъв шанс?
Даламар сви рамене и пристъпи още по-близо до нея. Ръката му се плъзна по гърба й. Пръстите му нежно погалиха гладката кожа на врата й. Усещането беше невероятно. Китиара затвори очи и си пое дъх.
— Чародеите не знаят — каза той и се наведе, за да я целуне малко под ухото. Тя изви гръб като котка и се сгуши в него. — Тук той е в стихията си — продължи Даламар. — А Царицата ще бъде слаба. Естествено, нищо не гарантира лесната му победа. Някои дори са на мнение, че магическата битка помежду им може да унищожи целия свят.
Ръката на жената войн се зарови в гъстата му копринена коса. Тя притисна устните му към шията си.
— Но… Има ли някакъв шанс? — настоя дрезгаво.
Движенията на Даламар престанаха и той се отдръпна. Ръцете му обхванаха раменете й и я накараха се обърне с лице към него. Китиара се взря дълбоко в очите му и видя в тях отговора, който търсеше.
— Разбира се. Винаги съществува такъв шанс.
— А какво ще правиш ти, ако той успее да прекрачи през Портала? — Дланите й почиваха върху гърдите му. Там, където Рейстлин бе оставил своя ужасен отпечатък. Очите й бяха озарени от напиращото желание, което почти, но не напълно, успяваше да прикрие хладно отсъждащия зад тях ум.
— Няма да му позволя да се върне — отвърна той. — Ще запреча Портала, така че да не успее да премине през него. — Пръстът му проследи закачливата извивка на устните й.
— И каква може да е личната ти награда в замяна на една толкова опасна мисия? — попита тя, като се притисна към него и закачливо ухапа пръста му.
— Ако успея, ще стана Господар на Кулата — отговори той. — И ще оглавя Ордена на Черните роби. Защо?
— Бих могла да ти помогна — рече с въздишка Китиара и заби нокти в гърдите му като мъркаща котка. Даламар я прегърна още по-здраво. — Нуждаеш се от помощта ми — прошепна тя. — Не можеш да се изправиш срещу него съвсем сам.
— Ах, скъпа моя. — Мрачният елф я изгледа с крива, иронична усмивка. — И на кого смяташ да помогнеш в действителност? На мен или на него?
Ръцете й се плъзнаха под робата му.
— Това… ще зависи изцяло от развитието на битката!
Усмивката на Даламар се разшири. Той прошепна в ухото й:
— Повелителко… двамата с вас се разбираме така добре.
— О, да разбираме се — въздъхна от удоволствие тя. — Но стига сме говорили за брат ми. Искам да те попитам нещо друго. Един въпрос отдавна не ми дава мира. Какво носят магьосниците под тези дълги роби, мрачни елфе?
— Не много — измърмори Даламар. — А какво носят жените войни под броните си?
— Нищо.
Китиара вече си беше тръгнала.
Даламар лежеше в леглото си и се бореше със сънливостта. Все още долавяше аромата на косите й по възглавницата си — странна, опияняваща смес от парфюм и стомана, която съвсем точно пасваше на самата Китиара.
Мрачният елф се протегна мързеливо и се усмихна широко. Нямаше абсолютно никакво съмнение, че тя ще го предаде при първи удобен случай. А и тя също знаеше, че той на свой ред ще я унищожи, стига това да му помогне да осъществи намеренията си. Никой от двамата не намираше тази мисъл за смущаваща. Всъщност тя дори правеше любовната игра още по-забавна.
Вече затворил очи и на път да се остави на съня да го погълне, Даламар чу звука от размаха на драконови криле, долитащ през отворения прозорец. Представи си я, възседнала синия си дракон. Шлемът й сияеше под лъчите на луната и…
Даламар!
Мрачният елф стреснато се изправи в леглото. Сънят бе избягал надалеч. Стомахът му се свиваше от ужас. Този така познат глас… Той огледа стаята.
— Шалафи? — произнесе колебливо. Нямаше никой. Постави ръка на челото си. — Просто сън — измърмори.
Даламар!
Този път не можеше да има грешка. Младият послушник се огледа безпомощно, чувствайки как страхът започва да го задушава. Въобще не беше в стила на Рейстлин да играе подобни игрички. А и архимагьосникът се бе върнал назад във времето. Нямаше го от почти седмица и се очакваше да отсъства доста повече. И все пак Даламар познаваше този глас така, както познаваше звука от ударите на собственото си сърце!
— Шалафи, чувам ви — произнесе той, като се стараеше интонацията му да остане непроменена. — Но не ви виждам. Къде…
Както и предполагаш, в момента се намирам в миналото, чирако. Говоря с теб посредством драконовата сфера. Трябва да изпълниш една задача. Слушай ме внимателно. Искам да следваш инструкциите ми дословно. Започвай веднага. Няма време за губене. Всяка секунда е от значение…
Даламар затвори очи, за да се концентрира върху гласа и все пак до ушите му достигаха смеховете, долитащи през прозореца. Започваше фестивал в прослава на настъпващата пролет. Извън портите на Стария град горяха огньове. В светлината младежите си разменяха цветя, а в тъмнината — целувки. Въздухът бе изпълнен с мириса на радост, любов и разцъфнали рози.
Ала ето, че Рейстлин отново заговори и мрачният елф не успя да чуе нищо повече. Забрави Китиара. Забрави любовта и пролетта. Просто слушаше, задаваше въпроси, разбираше, а тялото му трептеше като изпъната струна заедно с гласа на неговия шалафи.
Глава 3
Бертрем се разхождаше съвсем бавно из коридорите на Великата библиотека в Палантас. Робата му на библиотекар шумолеше нежно около глезените му, а крачките му отмерваха ритъма на песничката, която си тананикаше. Известно време си беше позволил да наблюдава фестивала през прозорците и сега, додето се връщаше към работата си сред неизброимите томове и свитъци в Библиотеката, в главата му продължаваше да отеква една от дочутите песни:
— Тра-ла-ла — мърмореше си той, без особено да се притеснява, че го прави фалшиво. Гледаше само да не вдига много шум, за да не нарушава надвисналата тишина под сводовете на огромните зали.
Впрочем единствено ехото можеше да се оплаче от пеенето му. Нощно време Великата библиотека се затваряше за посещения. Повечето от библиотекарите — членовете на ордена, отдали себе си на изучаването и поддържането на библиотеката в Палантас, съдържаща колекция от книги, събирана от възникването на Крин — или спяха, или на свой ред се бяха отдали на личните си занимания.
— Та-ра-ла, тра-ла-ла. Очите на любимата са очи на сърна. Та-на-на-на. А аз съм ловец и приближавам… — Бертрем дори си позволи да импровизира няколко игриви танцови стъпки. — Тра-ла-ла. Вдигам лъка и запъвам стрела. — Той зави зад един ъгъл. — Запращам я право в сърцето й… Хей! Кой си ти?
Собственото му сърце едва не скочи в гърлото, когато почти се сблъска с нечия висока, облечена в черно и закачулена фигура, застанала в средата на слабо осветения мраморен коридор.
Натрапникът не отговори. Просто се взираше в него.
Когато най-после успя да се съвземе от уплахата и в общи линии да дойде на себе си, Бертрем се втренчи ядосано в него:
— Нямаш работа тук! Библиотеката е затворена! Да, даже за вас, големите клечки с черни роби. — Той се намръщи и му махна с пухкавата си ръка: — Махай се. Върни се на сутринта и използвай входната врата като всички останали.
— Аз не съм като всички останали — проговори най-сетне непознатият и Бертрем сепнато си даде сметка, че долавя в думите му елфически акцент, макар да ги бе произнесъл на соламнийски. — А колкото до вратите, те са за онези, които не могат да минават през стени. Аз например мога. Мога и други, доста по-неприятни неща.
Бертрем потрепери. Беше сигурен, че човек с подобен безизразен елфически глас, не отправя празни заплахи.
— Ти си мрачен елф — обвини го той, докато мозъкът му отчаяно се опитваше да измисли нещо. Дали нямаше да е по-добре да вдигне тревога? Или направо да започне да вика за помощ?
— Да. — Натрапникът свали качулката си, за да може светлината от сферите, реещи се под високите сводове — личен подарък на Астинус, направен му от магьосниците в Епохата на мечтите, — да очертае по-добре елфическите му черти. — Името ми е Даламар. Служа на…
— Рейстлин Маджере! — възкликна Бертрем. Той се огледа втрещено, сякаш всеки момент очакваше архимагьосникът да изскочи от сенките и да го нападне.
Даламар се усмихна. Чертите му бяха деликатни и красиви. Ала освен това в тях имаше нещо студено и егоистично, което накара Бертрем да усети как изстива. Внезапно всички мисли за вдигане на тревога просто се изпариха от главата на Библиотекаря.
— Ка-какво искаш? — заекна той.
— Правилният въпрос е какво иска моят господар — поправи го мрачният елф. — Не се страхувай. Тук съм в търсене на познание, нищо повече. Ако ми помогнеш, ще си тръгна също толкова бързо и безшумно, както дойдох.
„Ако не му помогна…“ Бертрем дори не искаше да си помисли какво може да се случи тогава.
— Ще направя каквото мога, магьоснико. — Библиотекарят се поколеба, — но наистина е по-добре да говориш направо с…
— Мен — долетя нечий друг глас от сенките.
Бертрем едва не припадна от облекчение.
— Астинус — забърбори той и посочи Даламар, — този… той… аз не съм… появи се… Рейстлин Маджере…
— Да, Бертрем — каза успокоително Астинус. Той се приближи и потупа библиотекаря по рамото. — Зная какво се е случило. — През това време мрачният елф нито бе помръднал, нито пък показал по какъвто и да било начин, че е забелязал появата на Астинус. — Можеш отново да се захващаш за работа, Бертрем — продължи той, а дълбокият му баритон отекваше под сводовете на смълчаните коридори. — Аз ще поема оттук.
— Да, господарю! — Библиотекарят заотстъпва с благодарност надолу по коридора, без да сваля очи от Даламар, който продължаваше да стои неподвижно.
Веднага щом достигна най-близкия ъгъл, Бертрем изчезна бързо зад него. Двамата чуха как сандалите на библиотекаря запляскаха по пода сякаш мъжът тичаше колкото краката му държат.
Управителят на Великата библиотека в Палантас се усмихна вътрешно. За наблюдателните очи на мрачния елф обаче неостаряващото лице на Астинус бе също толкова лишено от емоция, колкото и мраморните стени, които ги заобикаляха.
— Оттук, млади магьоснико — посочи историкът и тръгна надолу по коридора. Енергичните му стъпки изобщо не съответстваха на човек, който на пръв поглед е преминал средната си възраст.
Даламар изненадано се поколеба, след което, забелязал че започва да изостава, побърза да го настигне.
— Откъде знаеш какво търся? — попита той.
— Аз съм летописец на историята — отвърна невъзмутимо Астинус. — Дори в този момент се случват събития, които са ми известни. Чувам всяка произнесена дума и виждам всяко деяние, без значение колко обикновено, колко добронамерено или злонамерено е то. Така прекарвам дните си от началото на света. Аз съм първият и ще бъда последен. А сега оттук.
Астинус рязко зави наляво. Пътьом взе с тях една светлинна сфера и я понесе напред. Даламар забеляза, че вървяха покрай дълги редици томове, натрупани върху дървени стелажи. По кожените им подвързии човек можеше да заключи, че бяха доста стари, но добре поддържани. Библиотекарите се грижеха прахта по тях да се почиства редовно. А когато се налагаше, подменяха особено износените подвързии.
— Тук — показа му Астинус. — Великите войни за Прохода на джуджетата.
Даламар се втренчи неразбиращо.
— Всичко това? — Той огледа безкрайната редица от книги, чувствайки как отчаянието постепенно пропълзява в душата му.
— Да — отвърна безизразно Главният библиотекар. — Както и следващата редица.
— Аз… — Мрачният елф напълно се беше объркал.
Естествено, Рейстлин едва ли би могъл да предположи необятността на възложената задача. И едва ли очакваше от него да прерови съдържанието на стотиците томове в рамките на срока, който му бе определил. Никога досега Даламар не се бе чувствал толкова безпомощен. Внезапно осъзна, че Астинус не сваля ледения си поглед от него и се изчерви ядосано.
— Може би мога да ти помогна — обади се любезно историкът.
Той се пресегна и без дори да прочете заглавието, измъкна една книга от рафта.
После я отвори и бързо започна да прелиства дебелите, чупливи страници, докато очите му бързо се плъзгаха по редовете от акуратно изписани с черно мастило думи.
— Да, ето го. — Той извади от джоба си една лентичка за отбелязване с неопределен цвят, остави я между страниците, затвори книгата и внимателно я подаде на Даламар. — Вземи я със себе си. Дай му сведенията, които търси. И му предай следното: вятърът вее. Стъпките в пясъка ще бъдат заличени, но само след като бъдат изминати.
Историкът се поклони на мрачния елф в гробовната тишина, мина край него и се упъти надолу покрай редиците с книги, за да излезе обратно в коридора. Малко преди да се скрие, той се обърна към вкаменения от учудване Даламар.
— Между другото, млади магьоснико. Не е необходимо да идваш пак. Книгата сама ще се върне, когато вече няма да ти бъде необходима. Не мога да ти позволя повече да плашиш библиотекарите ми. Бедният Бертрем със сигурност ще остане на легло след срещата си с теб. Предай на твоя шалафи моите поздрави.
Астинус се поклони за втори път и изчезна сред сенките.
Даламар остана на място, притиснал книгата към гърдите си, заслушан замислено в отекващите стъпки на историка. После сви рамене, произнесе една магическа дума и се завърна в Кулата на Върховното чародейство.
— Онова, което успях да получа от Астинус, шалафи, са личните му коментари за развитието на Войните за Прохода на джуджетата. Все пак текстът е изключително древен…
Астинус си знае работата. Продължавай.
— Да, шалафи. Отбелязаният пасаж започва така: „И ето, великият архимагьосник Фистандантилус използва драконовата сфера, за да се свърже със своя послушник и да му нареди да отиде във Великата библиотека в Палантас, откъдето да почерпи познание за резултата на замисленото от своя господар…“
Гласът на Даламар заглъхна от чистото изумление, което го бе връхлетяло при прочитането на откъса.
Продължавай! — долетя гласът на неговия шалафи и макар да отекваше по-скоро в ума, отколкото в ушите му, вложената ядна нотка не остана скрита за Даламар. Той забързано откъсна поглед от абзаца, написан преди стотици години, и все пак описващ съвсем точно собствените му действия от същата нощ. Зачете нататък:
— „Важно е да се отбележи следното: Хрониките, такива каквито съществуват в онази точка от времето посочват, че…“ Тази част е подчертана, шалафи — обади се внезапно Даламар.
Коя част?
— „В онази точка от времето.“ Подчертана.
Рейстлин не отговори. Мрачният елф намери мястото, където бе спрял да чете и продължи:
— „… посочват, че плановете му може би щели да се осъществят. Фистандантилус, придружен от свещенослужителя Денубис, според предвижданията на самия архимагьосник, щял да прекрачи през Портала. По-нататъшното развитие на пътуването им в Бездната, разбира се, трудно може да се предвиди, тъй като историческите събития се разиграват различно.
… И така, убеден, че главната му цел — да прекрачи през Портала и да предизвика на двубой Царицата на Мрака, ще се увенчае с успех, Фистандантилус още по-енергично подклажда Великите войни за Прохода на джуджетата. Пакс Таркас падна под ударите на хълмистите джуджета и хората от равнините (Виж Хроники, том 126, книга 6, страници 589–700). Водена от изтъкнатия генерал Ферагас — бивш роб от Северен Ергот, когото магьосникът купи и обучи за гладиатор в Истар, — армията на Фистандантилус изтласка войската на крал Дънкан и принуди джуджетата да се изтеглят в укрепленията си в планините Торбардин.
… Фистандантилус не отдава голямо значение на тази война. Тя е просто параван за неговите тайни кроежи. Когато най-сетне откри Портала в планинската крепост Заман, той установи там щаба си и започна подготовка, която да му осигури необходимата мощ, за да проникне в забранените измерения. Войната остана в ръцете на неговия генерал.
… Какво се случи от този момент нататък, не мога да твърдя дори аз със сигурност, тъй като концентрацията на магия е толкова силна, че напълно закрива погледа ми върху събитията.
… Генерал Ферагас бе убит в сражение с дюлърите, мрачните джуджета на Торбардин. Веднага след смъртта му, армията на Фистандантилус изведнъж изгуби почва под краката си. Планинските джуджета излязоха от Торбардин и се насочват към крепостта Заман.
… Битката бе предрешена. Осъзнали, че са на път да изгубят и не разполагат с много време, Фистандантилус и Денубис се втурнаха към Портала. Великият чародеец започна да изрича необходимото заклинание.
… В същия момент един гном, когото джуджетата държали в плен, в желанието си да избяга от принудителния затвор, активира устройството за време, което сам бе изобретил. И в разрез с всеки документиран случай до този момент по лицето на Крин това устройство (сглобено от гном!) наистина проработи. Всъщност изпълни задачата си доста добре.
… Мога само да предполагам за начина, по който са се развили събитията оттук нататък, но ми се струва вероятно устройството на гнома по някакъв начин да се е намесило в деликатната, но могъща плетеница от заклинания, която в същия момент изтъкава Фистандантилус. Резултатът е известен на всички.
… Експлозията бе толкова силна, че Равнините на Дергот бяха унищожени. И двете армии просто изчезнаха в огнения вихър. Крепостта Заман се срути, за да оформи възвишението, което днес наричат Черепа.
… Денубис също намери смъртта си. По всяка вероятност и Фистандантилус щеше да загине, но магията му била толкова силна, че духът му оцеля, макар и заключен в друго измерение, докато на по-късен стан успее да открие подходящо тяло, в което да се всели. Тялото принадлежало на млад магьосник на име Рейстлин Маджере…“
Достатъчно!
— Да, шалафи — измърмори Даламар.
Гласът на архимагьосника бе изчезнал.
Даламар беше абсолютно уверен в това. Усети, че трепери неудържимо, изумен от онова, което току-що бе принуден да изчете. Искаше му се да открие поне някакъв смисъл в него. Мрачният елф се поколеба, след което се отпусна в креслото зад писалището на Рейстлин и потъна в размисъл, додето нощните сенки започнаха да се оттеглят, а по небето пропълзяха първите сиви лъчи на зората.
Тялото на магьосника се тресеше от необузданата радост, която го бе обзела. Мислите му се преплитаха и щеше да се наложи първо хубаво да поразмишлява върху новото си откритие, за да бъде напълно сигурен. Но едно изречение не му даваше мира: плановете му може би щяха да се осъществят.
Плановете му може би щяха да се осъществят!
Осъзна, че за момент е престанал да диша и шумно си пое дъх. Ръцете му трепереха силно, ала нищо не можеше да помрачи ликуването, което го бе обзело. Изведнъж той се разсмя — със странния смях, който рядко някой чуваше. Стъпките от съня му вече не водеха към ешафод, а към декорирана със символите на Петглавия дракон платинена врата! Която щеше да се отвори по негова заповед. Просто трябваше да открие и унищожи онзи гном…
Усети, че нещо дърпа ръцете му.
— Спрете! — нареди, като вътрешно се прокле за моментното невнимание.
Сферата не се подчини. Беше твърде късно. Вече го привличаше във вътрешността си…
Ръцете й някак се бяха променили. Забеляза го, защото го привличаха все повече и повече. Преди не приличаха на нищо, което дотогава бе виждал — не бяха нито човешки, нито елфически, нито млади, нито стари. Сега обаче бяха по-скоро ръце на жена — с нежна, бяла кожа и смъртоносна хватка.
Изпотен, борещ се да запази контрол, Рейстлин призова цялата си мощ — едновременно физическа и умствена, за да даде отпор на волята зад тях.
Дърпаха го все по-силно. Вече виждаше лицето й — красиво, женствено, с черни очи; устните й неуморно повтаряха изкусителни думи, на които тялото му мъчително отвръщаше, макар душата му да се свиваше от отвращение.
Все по-близо…
Рейстлин отчаяно се противопостави на хватката, която на пръв поглед изглеждаше толкова нежна, а в действителност бе по-силна дори от собственото му желание за живот. Очите й проникваха дълбоко в най-съкровените му тайни, търсеха… какво — трудно му беше да прецени. Нещо в него, някъде там, онова, което можеше да го спаси…
Изведнъж в мислите му изплува образът на облечена в бяла роба свещенослужителка, носеща медальона на Паладин. При вида й ръцете сякаш изгубиха силата си, но само за миг. Рейстлин чу как жената се изсмя предизвикателно. Видението се разпръсна на хиляди парчета.
— Братко! — извика магьосникът през вдървени устни и образът на Карамон тутакси се появи. Облечен в златна броня, с блестящ меч в ръка, неговият близнак безстрашно застана пред Рейстлин, за да го защити. И в същия момент се сгърчи като обгоряла хартия и също изчезна.
Все по-близо…
Главата му оклюма. Губеше сили бързо. Бе на път да изпадне в безсъзнание. И ето, че от най-закътаното ъгълче на душата му изникна нечия фигура. Не беше облечена в бели дрехи, нито пък носеше меч. Беше дребничко, омърляно човече, а лицето му бе обляно в сълзи.
В ръката си държеше само един умрял… много умрял… плъх.
Карамон се завърна в лагера, точно когато първите лъчи на зората разпръскваха последните нощни сенки по небето. Бяха яздили цяла нощ. Чувстваше се изморен, скован и невероятно гладен.
През последния час го бяха поддържали единствено мислите за топъл огън и добра закуска, а когато лагерът най-сетне се откри пред очите им, устните му се разтегнаха в широка, доволна усмивка. Вече се канеше да забие шпори в корема на коня и да препусне напред, когато нещо го накара да дръпне рязко юздите и да накара яздещите след него също да спрат.
— Какво става там? — попита разтревожено. Всички мисли за храна и почивка бяха изчезнали от ума му.
Гарик поклати глава, не по-малко объркан от него.
Вместо обичайната гледка на дим, издигащ се от утринните огньове и звуците от мърморещи недоволно мъже, готвещи се да поемат всекидневните си задължения, сега пред очите му се разкриваше нещо, което твърде много приличаше на разбунен кошер. Никъде не горяха огньове, хората се щураха безцелно насам-натам или се събираха на малки групички и разговаряха тихо помежду си.
Сетне някой забеляза Карамон и извика развълнувано. Тълпата мигом се втурна към генерала. Гарик издаде пронизителна заповед. Мъжете с него препуснаха и само за няколко секунди около Карамон се оформи жив щит от бронирани тела.
Генералът за пръв път ставаше свидетел на толкова ясно изразена преданост и привързаност към него и за момент сякаш бе лишен от способност да говори. Сетне, леко одрезгавяло и след като прочисти гърлото си, той им нареди да се отдръпнат.
— Не е бунт — изръмжа, като накара коня си да пристъпи напред, докато мъжете с нежелание му правеха път. — Вижте! Никой не е въоръжен. Половината са жени и деца. Но… — Той им се усмихна широко. — Благодаря, че се сетихте.
Очите му гледаха към младия Гарик, който се изчерви от удоволствие, макар и да не сваляше ръка от дръжката на меча.
По това време първите хора от прииждащата тълпа вече достигаха Карамон. Протегнаха се ръце, за да уловят юздите на коня му. Животното изцвили неспокойно и присви уши, готово да си проправи път с копита както го бяха учили, мислейки, че започва битка.
— Отдръпнете се! — изрева войнът, като едва го удържаше. — Отдръпнете се! Да не сте се побъркали? Приличате точно на това, което сте — земеделци! Отдръпнете се веднага! Какво става тук? Къде са началниците на отделения?
— Тук, сър — обади се един от капитаните.
Мъжът се промъкна през струпания народ със зачервено от срам лице. Тълпата сякаш се бе постреснала от виковете на Карамон, защото започваше да се смълчава. Скоро се разнасяше единствено мърморене, докато група стражи опитваха да настигнат капитана.
— Моля генерала да ми прости за всичко туй, сър — каза той в същия момент, в който Карамон скачаше на земята и се опитваше да успокои коня с ласкаво потупване по шията. Животното престана да се бунтува, ала продължаваше да върти очи и да мърда неспокойно с уши.
Капитанът беше на възраст и макар да не бе рицар, все пак имаше трийсетгодишен опит като наемник. Лицето му бе покрито с белези, част от лявата му ръка липсваше и накуцваше силно. В утринната светлина обаче лицето му бе поморавяло, докато се изправяше лице в лице с младия си генерал.
— Съгледвачите ни предупредиха, че идете, сър, ала преди да се добера дотук, тези подивели кучета — той изгледа намръщено тълпата, която отстъпи изплашено — се метнаха към вас, сякаш са видели разгонена кучка. Моля да ми простите — измърмори. — Не че исках да ви засегна, сър.
Карамон се постара да смекчи тона в гласа си:
— Какво стана? — попита той, като поведе умореният си кон към лагера.
Капитанът не отговори веднага, а погледна внимателно към ескорта на генерала.
— Продължавайте напред, мъже — нареди им Карамон, разбрал намека на бившия наемник. — Гарик, погрижи се да подготвят палатката ми.
Когато двамата с капитана най-после останаха сами — доколкото въобще можеше да става дума за уединение в лагер, където всеки ги зяпаше любопитно, войнът отново се обърна към него с въпросително изражение.
Старият наемник произнесе само една дума:
— Магьосникът.
Когато се добра до палатката на Рейстлин, Карамон с нарастващо безпокойство забеляза, че около нея са застанали пазачи, които отблъскват надалеч любопитните. При приближаването му се разнесоха викове на облекчение и забележки от рода на: „Генералът е тук. Той ще се погрижи за всичко“, сподирени от накъсани радостни възгласи.
Окуражена от гръмогласните ругатни на капитана, тълпата се разкъса, за да пропусне Карамон. Пазачите също му сториха път, но почти толкова бързо отново заеха местата си зад него. Събралите се хора се натискаха и подскачаха, за да могат да видят по-добре ставащото. Капитанът така и не бе пожелал да му опише в подробности инцидента, така че очакванията му варираха от огромен дракон, седнал върху палатката на Рейстлин, до синьо-виолетови пламъци, обгърнали цялата околност.
Вместо това пред палатката го очакваха лейди Кризания и някакъв млад стражник. Кризания крачеше нетърпеливо напред-назад. Карамон се втренчи любопитно в младежа. Стори му се, че го познава отнякъде.
— Братовчедът на Гарик — каза колебливо, като се мъчеше да си припомни името. — Майкъл, нали?
— Да, генерале — отвърна младият рицар.
Той застана мирно и се постара да отдаде чест — твърде неумел опит. Лицето му бе бледо и изпито, а очите му изглеждаха зачервени. Личеше си, че е на път да рухне от изтощение, но се държеше и решително преграждаше пътя към вътрешността на палатката с копието си.
Дочула гласа на Карамон. Кризания вдигна глава:
— Слава на Паладин! — произнесе с благодарност.
На война му бе достатъчно да погледне в трескавите й сиви очи.
— Разкарайте тези хора! — нареди на капитана, който веднага се зае да крещи заповеди на подчинените си.
Скоро, с ругатни и ядовито мърморене, тълпата се бе разотишла, като повечето така или иначе вече бяха решили, че представлението е свършило.
— Карамон, чуй ме! — каза Кризания и сложи ръка на рамото му. — Това…
Войнът отмести ръката й. Без да обръща внимание на думите й, той се опита да изблъска Майкъл назад. Младият рицар полагаше отчаяни усилия да го спре.
— Махай се от пътя ми! — заповяда му решително Карамон.
— Съжалявам, сър — произнесе твърдо стражът, ала устните му трепереха. — Фистандантилус ми нареди да не допускам когото и да било.
— Виждаш ли — обади се Кризания, след като Карамон отстъпи объркано. По лицето на война се бореха едновременно тревогата и напиращия гняв. — Опитах се да ти кажа, но ти не ме слушаш! Цяла нощ е така. Сигурна съм, че вътре се е случило нещо ужасно. Рейстлин го е принудил да се закълне… в Кодекса или нещо подобно…
— На честта — поклати глава Карамон. — Кодекса на честта. — Той се намръщи, замислен за Стурм. — Никой рицар не би се осмелил да наруши такава клетва. Независимо от последствията за себе си.
— Но това е лудост! — извика Кризания. Гласът й затихна. Тя скри лице в ръцете си. Войнът обгърна раменете й. Вместо да го отблъсне, тя се скри в прегръдките му. — О, Карамон, толкова бях изплашена! — каза тихо. — Бях заспала непробудно, когато ме събудиха виковете на Рейстлин. Викаше името ми. От вътрешността на палатката му излизаше странна светлина, а той продължаваше да пищи несвързано, а после… после го чух да вика и твоето име… тогава започна да стене отчаяно. Опитах се да вляза, но… — тя посочи отпаднало Майкъл, който се взираше право пред себе си. — А сетне гласът му… отслабна. Беше ужасно, сякаш нещо го привличаше в дълбок кладенец!
— Какво се случи след това?
Кризания замълча. Каза нерешително:
— Каза… каза нещо друго. Едва успях да го чуя. Светлините изчезнаха, нещо като че ли се строши и настъпи тишина, ужасно мълчание! — Тя затвори очи и потрепна.
— Какво каза той? Успя ли да го разбереш?
— Това е най-странното. — Младата жена вдигна глава и го погледна объркано. — Звучеше като… Бупу.
— Бупу! — повтори изумено Карамон. — Сигурна ли си?
Тя кимна.
— Но защо му е да вика името на блатното джудже? — настоя огромният мъж.
— Нямам никаква идея — въздъхна уморено тя и отметна един кичур коса от очите си. — И аз се чудех същото. Хрумна ми само, че това беше същото джудже, което каза на Пар-Салиан колко добре се е държал Рейстлин с нея.
Карамон поклати глава. Щеше да се тревожи за блатните джуджета по-късно. Сега по-важната пречка беше Майкъл. Ярките спомени от преживелиците му със Стурм отново го връхлетяха. Колко пъти бе виждал съвсем същото изражение в очите на рицаря? Клетвата в името на Кодекса на честта…
Проклетият Рейстлин!
Майкъл щеше да стои на поста си, додето не рухне, а сетне, щом се събудеше, и откриеше, че се е провалил, щеше да се самоубие. Трябваше да има някакъв заобиколен път! Карамон погледна Кризания. Би могъл да я накара да използва силите си на свещенослужител, за да окове младежа със заклинание…
Той отново разтърси глава. Това в най-добрия случай би дало на хората в лагера доста добра причина да я изгорят жива! Проклетият Рейстлин! Проклети свещенослужители! Проклети да бяха соламнийските рицари и техният глупав Кодекс на честта!
Той въздъхна и се приближи до Майкъл. Младежът вдигна заплашително копието, но генералът просто му показа празните си ръце.
Карамон се покашля, знаейки какво иска да каже, без да е сигурен по какъв начин да го изрази. И изведнъж, докато в съзнанието му се преплитаха мислите за Стурм, той отново видя лицето на рицаря така, сякаш се намираше пред него и това го накара да се вкамени. Не по такъв начин си спомняше Стурм. В живота рицарят винаги се бе държал сурово, благородно и сериозно. После разбра — виждаше лицето на Стурм, но го виждаше в смъртта му! Следите от ужасната болка и страданията бяха смекчили строгите, горди и непреклонни черти на това лице. Сега по него се забелязваха състрадание и разбиране, а в тъмните му очи имаше — или поне така му се струваше — намек за безкрайно тъжна усмивка.
За момент Карамон бе така поразен от неочакваното видение, че не можеше да помръдне. После образът изчезна и се замени с лицето на един далеч по-млад рицар. Мрачен, уплашен, изтощен… изпълнен с решителност.
— Майкъл — произнесе генералът, без да сваля ръцете си, — някога имах приятел, беше соламнийски рицар. Сега… сега той е мъртъв. Загина в една война, която… Но днес това е без значение. Сгур… моят приятел беше точно като теб. Той вярваше в Кодекса на… честта. И беше готов да даде живота си за него. Ала накрая откри, че има нещо далеч по-важно от Кодекса, нещо, което дори той не може да обхване.
Лицето на Майкъл си оставаше упорито. Той стисна копието по-здраво.
— Самият живот — произнесе тихо Карамон.
Забеляза, че в зачервените очи на рицаря нещо потрепна, може би внезапно бликнала сълза. Младежът мигна ядосано, за да възвърне твърдата си увереност, макар че сега — и войнът го виждаше съвсем ясно, решимостта му бе примесена с отчаяние.
Карамон се улови за това отчаяние. Думите му изведнъж се превърнаха в острие, което сякаш проникваше в самото сърце на врага.
— Животът, Майкъл. В това е целият смисъл. Това е всичко, което имаме. Не просто нашите животи, а тези на всички живи същества в този свят. Точно заради тях е бил създаден Кодекса на честта, но някъде по пътя смисълът се е изгубил и той е станал по-важен от самия живот. — Съвсем бавно, без да сваля ръце, той пристъпи към младежа: — Не те моля да напуснеш поста си и да извършиш предателство. И двамата знаем, че няма да го направиш от малодушие. — Той поклати глава. — Само боговете знаят какво си чул или видял през изминалата нощ. Но сега искам от теб да ни позволиш да влезем в името на състраданието. Там вътре е брат ми и може би точно в този момент умира. Когато те е накарал да дадеш тази клетва, едва ли е можел да предвиди какво ще се случи. Трябва да отида при него. Пусни ме да мина, Майкъл. Не те моля за нищо безчестно.
Рицарят стоеше втренчен пред себе си. После нещо в него внезапно се пречупи. Раменете му се отпуснаха, а копието се изплъзна от омекналите му пръсти. Карамон го улови точно преди да падне и го задържа в прегръдките си. Тялото на младежа потръпна и той изрида като че ли от дъното на душата си. Генералът го потупа несръчно по гърба и се огледа:
— Някой да намери Га… А, ето те — въздъхна с облекчение, когато забеляза, че младият рицар вече се е втурнал към тях. — Отведи братовчед си обратно при огъня и се погрижи да му осигурят гореща храна и сън. Ти — Карамон даде знак на един друг пазач — поеми поста му.
Когато Гарик вече бе отвел изтощения до смърт младеж, Кризания понечи да влезе в палатката, ала войнът я спря:
— По-добре аз да бъда пръв, милейди.
Липсата на възражения от нейна страна го изненада. Жената отстъпи смирено и Карамон тъкмо се канеше да отметне платнището, когато усети как пръстите й стискат ръката му. Обърна се сепнато.
— В теб има много от мъдростта на Елистан — каза тя, като го наблюдаваше внимателно. — И аз можех да кажа същото на младежа, но не го сторих. Защо?
Войнът поруменя:
— Просто… просто успях да го разбера, това е всичко — измърмори той.
— А аз не пожелах да го разбера — Кризания прехапа устни. Беше пребледняла. — Не исках от него нищо друго, освен да ми се подчини.
— Виж — произнесе твърдо той, — можеш да се занимаваш с душевните си терзания и по-късно. Точно сега ми е необходима помощта ти.
— Да, разбира се. — Тя отново си бе възвърнала решимото и самоуверено изражение. Кимна, готова да го последва.
Без да забравя за пазача и любопитните погледи на зяпачите отвън, Карамон побърза да спусне платнището веднага щом влязоха. Вътрешността бе потънала в тъмнина и мълчание; беше толкова тъмно, че отначало никой от двамата не успя да различи каквото и да било в сенките. Докато стояха на входа и изчакваха очите им да се нагодят към мрака, Кризания изведнъж го улови здраво за лакътя:
— Чувам дишането му! — каза с облекчение.
Карамон кимна и тръгна съвсем бавно напред. С всяка следваща стъпка различаваше все повече подробности.
— Там — посочи той. Забързано изрита встрани от пътя си едно походно столче. — Рейст! — извика тихо и коленичи до брат си.
Архимагьосникът лежеше на пода. Лицето му бе сиво, а устните посинели. Дишаше плитко и неравномерно, но все пак беше жив. Войнът го вдигна внимателно и го отнесе до леглото. В неясната светлина забеляза по устните на брат си лека усмивка, сякаш магьосникът бе потънал в някакъв особено приятен сън.
— Мисля, че просто спи — произнесе озадачено към Кризания, която завиваше Рейстлин с едно одеяло. — Но очевидно нещо се е случило. — Той огледа вътрешността на палатката. — Чудя се… В името на всички богове!
Младата жена надникна през рамо.
Подпорите на палатката бяха опърлени и почернели. Самото дърво бе овъглено, а на някои места дори стопено. Изглеждаше така, сякаш вътре беше горял пожар и все пак, противно на всяка логика, подпорите бяха останали по местата си. Онова, което привлече вниманието на Карамон обаче, бе един предмет, забравен на масата.
— Драконовата сфера! — прошепна той благоговейно.
Все още се намираше в сребърната си поставка. Същата сфера, която бяха направили магьосниците и от трите Ордена, за да заключат в нея същината на добрите, злите и неутралните дракони — достатъчно могъща, за да обхване самите брегове на времето.
Някога средоточие на неземна, омайваща магическа светлина, сега същата тази сфера представляваше просто безлична, лишена от живот вещ. През средата й минаваше пукнатина, която почти я бе разцепила на две.
— Счупена — каза съвсем тихо Карамон.
Глава 4
Армията на Фистандантилус премина през проливите на Скелсия с помощта на флота, която в най-добрия случай можеше да се нарече разнородна: рибарски и гребни лодки, груби салове и дори натруфени увеселителни корабчета, закупени от по-заможните жители на крайбрежието. Макар разстоянието да не бе голямо, им отне повече от седмица, докато успеят да превозят всички хора, животни и провизии.
По времето, когато Карамон нареди да отплават, армията се бе увеличила дотам, че нямаше да успеят да прехвърлят всички наведнъж. Много от лодките трябваше да направят по няколко курса. Използваха по-големите кораби главно, за да превозват добитъка. Бяха ги превърнали в огромни плаващи обори, с отделения за конете и кравите и кочини за прасетата.
Нещата протекоха гладко в по-голямата си част, макар Карамон да успяваше да поспи едва по два-три часа на нощ, тъй като всеки смяташе, че само той може да се справи с възникващите проблеми — от страдащия от морска болест добитък, до една ракла, пълна с мечове, която инцидентно бяха изпуснали през борда и трябваше да си вземат обратно. Сетне, точно когато краят вече се виждаше и почти всички бяха успели да се прехвърлят, се изви буря. Развълнуваното море успя да изтръгне два кораба от котвите им и да блокира преминаването на теснините за цели два дни. В края на краищата обаче, всички бяха превозени невредими, ако не се брояха няколкото случая на морска болест, детето, прекатурило се през борда (спасено) и един кон, който си бе счупил крака в пристъп на паника в твърде тясното отделение (убит и послужил за храна).
Когато най-после се добраха до бреговете на Абанасиния, армията бе посрещната от старейшината на хората от равнината — племена, населяващи северните равнинни области на Абанасиния, чието единствено желание бе да сложат ръка върху баснословните богатства на Торбардин — както и от група представители на хълмистите джуджета. Карамон още не можеше да се отърве от изненадата, която го връхлетя при срещата с последните.
— Регър Огнената Наковалня и придружители — оповести Гарик от мястото си при входа на палатката.
Рицарят отстъпи и позволи на трите джуджета да влязат.
Генералът се втренчи невярващо в първото от тях, без да спира да си повтаря отекващото в съзнанието му име. Тънките пръсти на Рейстлин го стиснаха болезнено за лакътя.
— Нито дума! — прошепна магьосникът.
— Но той… той прилича на… и името! — заекна приглушено Карамон.
— Естествено — сви рамене брат му, сякаш отдавна бе имал време да свикне с тази мисъл. — Дядото на Флинт.
Дядото на Флинт! Флинт Огнената Наковалня — неговият стар приятел. Старото джудже, което бе издъхнало в ръцете на Танис в Дома на боговете. Старото джудже, толкова грубо и раздразнително на моменти, чието сърце все пак бе изпълнено с добрина и което изглеждаше като някаква останка от древността. А все още дори не бе родено! Пред себе си виждаше дядо му.
Внезапно Карамон осъзна напълно къде се намираше и какво вършеха всички те. Всичко, което бе правил досега, беше просто поредица от приключения в собственото му време. Даже тогава бе знаел, че не взима насериозно онова, което върши. Всъщност дори думите на Рейстлин, че „ще го изпрати у дома“, досега му бяха звучали по съвсем обикновен начин, сякаш магьосникът щеше да му помогне да се качи на поредния кораб и да му пожелае приятно пътуване. Винаги бе смятал приказките за промяна на хода на историята за врели-некипели. Объркваха го и имаше чувството, че просто го карат да се върти в безкраен, безсмислен кръг.
Усети замайване. Флинт все още не беше роден. Не съществуваха нито Танис, нито Тика. Самият той не съществуваше! Не! Всичко това бе твърде невероятно! Как изобщо можеше да случва?
Вътрешността на палатката се залюля пред очите му. За щастие Рейстлин навреме забеляза бледността по лицето на брат си. Не бе необходимо даже да си представя какво преминаваше през ума му, за да се изправи и да произнесе няколко приветствени думи към джуджетата, докато Карамон преодолее объркването си. После го стрелна с мрачен поглед, за да му напомни какво се опитват да постигнат и какви са задълженията на огромния войн.
Генералът си пое дълбоко въздух и се постара да прогони всички отчайващи мисли. Напоследък често му се случваше да изпада в подобни ситуации. Успяваше да се справи някак само благодарение на редките моменти, в които оставаше сам. За нещастие, мирът и спокойствието бяха особено дефицитна стока в тези трудни времена…
Той също се изправи и успя да се ръкува с жилавото сивобрадо джудже.
— Дори не си бях представял — каза рязко Регър, като се настани на предложения му стол и небрежно пресуши халбата с бира, която му връчиха, — че някога ще ми се наложи да правя сделки с хора и магьосници срещу собствената си плът и кръв.
Той се намръщи на празната халба. Карамон даде знак на момчето да я напълни отново.
Все така намръщено, Регър почака додето пяната спадна малко, след което с въздишка я издигна към генерала, който се бе върнал на мястото си:
— Дурт замиш оч дурт табор. Странните времена създават странни братя.
— Ти го каза — промърмори Карамон.
Той също вдигна чашата си с вода й отпи от нея. Магьосникът, по-скоро от учтивост — на свой ред накваси устни с виното си и го остави обратно.
— Утре сутринта ще се съберем, за да обсъдим плановете си — каза едрият войн. — Старейшината на хората от равнината също ще присъства. — Намръщената физиономия на Регър не претърпя никаква промяна и дори се задълбочи. Съзрял задаващите се неприятности, Карамон мислено въздъхна. Продължи със сърдечен тон: — Предлагам довечера да устроим пир, за да подпечатаме съюза си.
Джуджето се изправи рязко.
— Може да ми се наложи да се бия рамо до рамо с варвари — изръмжа той. — Но в името на брадата на Реоркс, не желая да се храня на една маса с тях… или пък с теб!
Карамон отново се изправи. Беше облечен в най-добрата си церемониална броня (още подаръци от рицарите) и представляваше наистина завладяваща гледка. Джуджето присви очи срещу него:
— Големичък си, а? — То изсумтя и поклати глава със съмнение. — Дали обаче в главата ти няма повече мускули, отколкото мозък?
Генералът неволно се усмихна, макар да почувства бодване в сърцето. Сякаш чуваше Флинт!
Ала Рейстлин не се усмихваше.
— Брат ми има достатъчно ум, за да се справи с всичко, свързано с военната страна на въпроса — обади се внезапно той с хладен тон. — Когато напуснахме Палантас, бяхме само трима. Единствено благодарение на неговите умения и проницателност сега разполагате с най-могъщата армия на този континент. Мисля, че ще откриете, че бихте имали единствено полза от неговото водачество.
Регър отново изсумтя, като се втренчи остро в Рейстлин през надвисналите си вежди. Джуджето се обърна и тръгна към изхода, съпроводено от тропота и дрънченето на бронята си. Малко преди да излезе спря и се обърна към тях:
— Само трима? А сега… това? — Очите му се впиха в Карамон, докато обгърна с жест палатката, рицарите в блестящи ризници, застанали на пост отвън, стотиците мъже, които бяха видели да работят на шлеповете, за да разтоварят доставките, другите, които се упражняваха, неизброимите лагерни огньове…
Изумен от внезапната похвала, излязла от устата на брат му, Карамон не успя да отговори. Просто кимна.
Джуджето пак изсумтя, но този път в очите му се мярна ядно възхищение. Сетне излезе от палатката.
Само след секунда обаче, главата му отново се появи през отвора в платнището:
— Ще дойда на угощението — изръмжа грубо и закуца по пътя си.
— Аз също трябва да тръгвам, братко — произнесе отсъстващо Рейстлин и се приготви да излезе.
Магьосникът скри ръце в ръкавите на робата, напълно погълнат от собствените си мисли. Почувства нечие докосване. Вдигна раздразнено поглед, за да срещне очите на брат си.
— Какво?
— Просто… исках… да ти благодаря. — Карамон преглътна и продължи одрезгавяло: — За онова, което каза. Досега… никога не си… говорил така за… мен.
Рейстлин се усмихна. Очите му си останаха отдалечени.
— Казах самата истина, братко — отвърна той и вдигна рамене. — Проста необходимост, за да привлечем тези джуджета в съюза. Винаги съм смятал, че имаш доста неразкрити заложби, които никога не си имал достатъчно време, за да развиеш. В края на краищата сме близнаци — добави иронично. — Не сме чак толкова различни, колкото си мислиш.
Той понечи да тръгне, но отново усети докосването на Карамон. Въздъхвайки нетърпеливо, Рейстлин се обърна.
— В Истар исках да те убия — призна войнът и облиза пресъхналите си устни. — И… и мисля, че имах причина. Поне в светлината на онова, което знаех тогава. Но сега… съм объркан. — Той се загледа в краката си и вдигна засрамено поглед: — Искаше ми се… да мисля, че го направи — че принуди магьосниците да ме изпратят заедно с теб, — за да ме накараш да науча важен урок. Вярно, че това може и да не истинската причина — добави, забелязал, че очите на Рейстлин се превръщат в тесни цепнатини, — всъщност, сигурен съм, че е така. Поне не цялата. Зная, че го правиш единствено заради себе си. Но ми се струва, че някаква малка част от теб все пак я е грижа. Съвсем мъничко, може би. Някаква малка частица от теб видя, че съм изпаднал в беда и поиска да ми помогне.
Магьосникът изумено се втренчи в брат си. После пак сви рамене:
— Много добре, Карамон. Ако тази романтична идея ти помага да се биеш по-добре, ако ти помага да кроиш по-смислени планове и — преди всичко — ако ще ми позволи най-после да изляза от тази палатка и да се върна към работата си, тогава — в името на всичко свято — продължавай все така! За мен е без значение.
Той издърпа ръката си от пръстите на Карамон и закрачи към изхода. Точно преди да излезе, се поколеба. После, полуобърнал закачулената си глава, проговори тихо и сякаш раздразнено, макар в думите му да се долавяше някаква дълбока тъга:
— Никога не си ме разбирал напълно, Карамон.
Сетне излезе и се отдалечи, докато шумоленето на черната му роба постепенно заглъхна.
Проведоха угощението на открито. Началото се оказа трудно.
Храната бе подредена на дълги дървени маси, сковани набързо от саловете, с които бяха преминали през проливите. Регър пристигна с огромната си свита от около четиридесет джуджета. Тъмна Нощ, старейшината на хората от равнината, който — със суровото си изражение и горда стойка, напомняше на Карамон за Речен Вятър — също доведе със себе си поне четиридесет човека, в резултат на което генералът нямаше друг избор, освен да нареди на угощението да присъстват и четиридесет от неговите хора, с надеждата да се представят най-малкото добре и (поне се надяваше) да умеят да се държат прилично под влияние на огромни количества алкохол.
Вече се досещаше, че когато групите се съберат, представителите им едва ли ще имат желание да се смесят и никакви увещания нямаше да ги склонят в противното. Очакванията му се оправдаха. Джуджетата се бяха скупчили около водача си, варварите около своя, а мъжете на Карамон се оглеждаха несигурно в очакване генералът им да се появи.
Когато се присъедини към тях, бе грижливо облечен в златната ризница и шлема, които пазеше от гладиаторската арена, плюс новите допълнения към бронята, изработени така, че да пасват на останалото. Бронзовият му загар, впечатляващото телосложение и красивото му, силно лице накараха дори намусените джуджета да разменят погледи, изпълнени с неохотно одобрение.
Той вдигна ръце:
— Поздрави на нашите гости! — извика със силния си, бумтящ баритон. — Добре дошли. Добре дошли на това угощение, организирано в името на дружбата и новооткритото приятелство между нашите раси…
Последните му думи бяха съпроводени от промърморени проклятия, сумтене и една-две иронични усмивки. Някакво джудже дори плю на земята, карайки неколцина от хората от равнината да стиснат по-здраво лъковете си и да пристъпят напред — заплюването се смяташе за смъртна обида сред техните племена. За щастие главният старейшина успя да ги укроти, докато, без да обръща внимание на прекъсването, Карамон продължи хладнокръвно:
— Ще ни се наложи да се сражаваме рамо до рамо, може би дори да умираме един до друг. Така че нека подхванем това сътрудничество сядайки заедно и споделяйки хляба си. Зная, че не искате да оставате повече от необходимото, но ви предлагам следното: създайте си нови приятели. Реших, че това ще стане най-лесно, ако ви предложа една малка игра.
При тези негови думи очите на джуджетата се разшириха от удивление, а брадите им затрепериха. Във въздуха се разнесе гръмовито мърморене като пред буря. Никое възрастно джудже не си губеше времето в игри! (Някои забавни практики, като „Удари камъка“ или „Хвърли чука“ се смятаха за спортове.) За разлика от тях Тъмна Нощ и неговите хора грейнаха. Хората от равнината живееха, за да провеждат състезания от всякакъв характер — всъщност дори ги смятаха за далеч по-забавен начин да си прекарваш дните, вместо да водиш войни със съседното племе.
Карамон посочи с широк жест новата конусовидна палатка, издигната встрани, която до този момент бе оглеждана и обсъждана подозрително и от двете страни. Беше поне двайсет стъпки висока и увенчана с флага на генерала. Коприненото знаме плющеше на нощния вятър, ярко осветено от огромния огън, запален наблизо.
Докато вниманието на всички бе насочено към палатката, Карамон дръпна едно въже. В същия момент платнените й стени се свлякоха на земята и бързо бяха извлечени настрана от няколко ухилени до уши момчета.
— Що за глупост? — обади се Регър и прокара палец по острието на брадвата си.
В средата на голямо езеро от черна кал се издигаше самотен дървен стълб. Той бе толкова гладък, че отразяваше светлината на огньовете. На върха му бе поставена кръгла платформа, в която бяха изрязани няколко неравно оформени дупки.
Ала нито стълба, нито платформата, нито калта бяха причина за внезапно надигналите се развълнувани викове едновременно от джуджета и хора, а вида на забитите на върха меч и бойна брадва. Дръжките на оръжията бяха кръстосани и също проблясваха на игривата светлина на огньовете. Любопитното бе, че това не бяха грубите железни оръжия, каквито носеха повечето бойци. Личеше си, че са направени от най-фина стомана, а изработката им е съвършена.
— В името на Реоркс! — въздъхна Регър. — Тази брадва струва колкото цялото ни село! Бих разменил петдесет години от живота си, за да я притежавам!
Тъмна Нощ премигна няколко пъти към меча, за да се увери, че не сънува. Карамон се усмихна.
— Тези оръжия са ваши — обяви той.
Старейшината и водачът на джуджетата се втренчиха изумено в него.
— Ако… — продължи генералът — успеете да си ги вземете оттам!
Глъчката заля пространството около масите. Изведнъж и варвари, и джуджета се втурнаха към езерото от кал, като го принудиха да извиси глас, за да бъде чут:
— Регър! Тъмна Нощ! Всеки от вас може да избере по деветима войни, за да му помогнат! Първият, който се добере до върха, печели всичко за себе си!
Старейшината на хората от равнината не се нуждаеше от повече подкани. Без дори да дочака помощта на хората си, той се хвърли в калта и започна да гази през нея към стълба. Колкото по-надалеч стигаше, толкова по-дълбоко затъваше. След малко калта вече бе покрила коленете му.
Регър предпазливо проследи действията на съперника си. После даде знак на девет от най-яките си джуджета и също стъпи в калта. Групичката им изведнъж изчезна, потопена от тежестта на собствените си брони. Другарите им помогнаха да се измъкнат. Последен изникна Регър.
Като ругаеше по адрес на всеки бог, за който можеше да се сети, водачът на джуджетата изтръска калта от брадата си, след което не без известни колебания реши да се раздели и с плетената ризница. Сетне вдигна високо брадвата над главата си и отново се хвърли в калта, сподирен от последвалите примера му девет джуджета.
Тъмна Нощ вече достигаше стълба. Близо до основата му калта не беше чак толкова дълбока. Старейшината се хвана за него и се закатери нагоре. Вече бе изкачил близо метър и се хилеше на съплеменниците си, които бурно го аплодираха, когато внезапно започна да се пързаля надолу. Той заскърца със зъби и се забори отчаяно, но усилията му не дадоха резултат. Най-сетне пльосна по задник в калта сред развеселените възгласи и подигравките на джуджетата. Остана седнал и се втренчи мрачно в стълба. Беше покрит с животинска мазнина.
Междувременно повече с плуване, отколкото с ходене, Регър също се бе добрал до основата на платформата. Джуджето бе затънало почти до гърдите, но огромната му сила не му позволяваше да се предаде.
— Отдръпни се — изръмжа то на изнервения варварин. — Използвай мозъка си! Ако не можем да се качим горе, ще накараме наградата сама да дойде при нас!
Лицето му се заля от тържествуваща, скрита усмивка зад пластове кал. Той замахна с брадвата и я стовари върху стълба.
Карамон също се усмихваше, но търпеливо.
Разнесе се ужасен звънтящ звук. Брадвата на джуджето отскочи като от скала — стълбът бе направен от дънера на желязно дърво. Оръжието излетя от ръцете на Регър, а самият той отхвръкна назад и се просна по гръб в лепкавата кал. Сега беше ред на хората от равнината да избухнат в дружен смях — заедно с развеселения си, оплескан до ушите в кал старейшина.
Човек и джудже настръхнало се втренчиха един в друг. Смеховете заглъхнаха и бяха заменени от ядно мърморене. Карамон затаи дъх. Очите на Регър се насочиха към нащърбената брадва, която бавно потъваше в калното езеро. Обърна поглед към блестящата красавица на върха на стълба и недоволно зачака хората си.
Деветте джуджета почти го бяха достигнали. Предводителят им се разкрещя и започна бързо да ги подрежда в редица в основата на гладкия стълб. После им обясни нещо и всички видяха как джуджетата започнаха да оформят жива пирамида. Три застанаха в основата й, две се покачиха на гърбовете им, последвани от още едно. Първата редица моментално потъна почти до кръста, но скоро краката им стъпиха на твърда почва.
Тъмна Нощ мрачно проследи приготовленията на противниците си и даде знак на деветима от своите войни да се приближат. Само след няколко секунди и варварите бяха последвали примера на съперника. Единствената разлика беше в това, че поради ниския си ръст джуджетата се принуждаваха да строят своята с по-тясна основа, продължавайки я към върха с по едно джудже. Най-отгоре щеше да застане самият Регър. Когато се озова върху клатушкащата се кула от пъхтящи джуджета, той протегна ръце, за да се хване за платформата. За съжаление не беше достатъчно висок.
Тъмна Нощ — тъкмо напротив, бързо се изкатери по гърбовете на хората си и достигна дъното на платформата с лекота. Сетне, като се присмя безсърдечно на намръщеното, покрито с кал джудже, опита да се провре през една от дупките със странна форма.
Тялото му не успяваше да мине.
Ругатните, задържането на дъха и напъванията му оставаха без резултат. В същия момент Регър направи отчаян, лишен от грация скок към платформата.
Пропусна.
Джуджето полетя във въздуха и се гмурна с главата надолу в калта, докато, изгубили баланс от силата на отблъскването му, останалите под него рухнаха с псувни и се затъркаляха навсякъде.
Този път обаче не се чуха смехове. Загледан към помръдващите крака на Регър, Тъмна Нощ внезапно взе някакво решение и бързо се спусна в основата на стълба. После бързо го хвана и го изтегли преди джуджето да се е задушило. В този момент и двамата бяха покрити с кал до ушите. Втренчиха се един в друг.
— Знаеш ли — каза Регър, като бършеше очите си, — аз съм единственият, който може да се провре през онези дупки.
— А пък аз — подметна през стиснати зъби Тъмна Нощ — май съм единственият, който може да те покачи там горе.
Джуджето грабна ръката му и двамата бързо отидоха при неразтурената пирамида от варвари. Тъмна Нощ се покатери пръв, за да осигури последното стъпало към върха. А когато Регър се покачи на раменете му и се промъкна през една от дупките, избухнаха радостни възгласи.
Джуджето изпълзя по платформата, измъкна меча и брадвата и ги издигна триумфиращо над главата си. Тълпата се смълча. Двамата водачи още веднъж се спогледаха подозрително.
„Това е! — помисли си Карамон. — Сега въпросът е колко от Флинт има в Регър? И колко от Речен Вятър има в Тъмна Нощ? Колко много зависи от толкова малко!“
Регър се наведе и погледна отблизо суровото лице на старейшината. После каза:
— Дължа тази брадва, която сигурно е изкована от самия Реоркс, на теб. За мен ще бъде чест, ако се сражаваме заедно. Но щом ще се биеш с мен, ще имаш нужда от подобаващо оръжие!
Изгубен в бурята от радостни викове, които отдавна бяха заразили целия лагер, той подаде блестящия меч на Тъмна Нощ.
Глава 5
Угощението продължи почти през цялата нощ, а над масите се разнасяха наздравици, смехове, викове и добронамерени ругатни, изречени на джуджешки, варварски, соламнийски и дори на Общия език.
За Рейстлин не представляваше проблем да се измъкне незабелязано. Така или иначе във всеобщото вълнение мълчаливият, циничен архимагьосник едва ли щеше да липсва някому.
Докато крачеше към новата си палатка, гледаше да се придържа към сенките. Черната роба го скриваше напълно и фигурата му приличаше на петно от мрак.
Пътьом подмина палатката на Кризания. Младата жена гледаше тъжно към веселбата, но не смееше да се присъедини към нея, тъй като присъствието на „вещицата“ точно в този момент щеше повече да навреди, отколкото да помогне на Карамон и онова, което се опитваше да постигне.
„Каква ирония — помисли си Рейстлин, — толерират един черноризец, а хулят и мразят до дъното на душите си свещенослужител на самия Паладин.“
Докато крачеше съвсем тихо през мократа трева на полето, в което лагеруваше армията им, Рейстлин за момент си позволи да се позабавлява с тази мисъл. Нещо го накара да вдигне очи към небето и да се усмихне подигравателно към изправените един срещу друг Платинен и Петглав дракон.
Съзнанието, че Фистандантилус е можел да успее без неочакваната намеса на някакъв си жалък гном, му бе донесло неизказана наслада. Според всичките му изчисления, именно този гном трябваше да бъде ключът към предстоящите събития. Създанието със сигурност бе променило хода на историята, ала тепърва му предстоеше да установи как го бе направило. На първо време обаче смяташе да се добере планинската крепост Заман, а чак по-късно щеше да се погрижи да си пробие път до Торбардин, да открие гномчето и да го обезвреди.
Времето — такова каквото трябваше да бъде в действителност — отново щеше да се завърне в нормалното си русло. А той щеше да успее там, където Фистандантилус се бе провалил.
Точно поради тази причина и — както предполагаше — с подход не много по-различен от този на Фистандантилус, Рейстлин неотклонно наблюдаваше и контролираше малката им война, за да е сигурен, че ще успеят да се доберат необезпокоявани до Заман. Двамата с Карамон прекарваха часове над старите военни карти, чертаейки планове, изучавайки укрепления, като се опитваха да сравнят спомените си от пътувания, които още не се бяха състояли и да отгатнат пред какви трудности щяха да се окажат изправени.
Най-важно за спечелването на битката обаче бе падането на Пакс Таркас.
А това, както бе повторил неведнъж с въздишка брат му, изглеждаше едва ли не непреодолима задача.
— Дънкан се е погрижил в крепостта да има повече от достатъчно войници — беше възразил Карамон, докато пръстът му почиваше върху картата и изобразената на нея твърдина. — Сигурен съм, че си спомняш какво представлява, Рейст. И че онези хитреци са я издигнали между две високи до небето възвишения. Проклетниците могат да я удържат с години! Ще затворят портите, после ще задействат механизма, който освобождава скалите и това ще бъде краят. А и доколкото си спомням, за да вдигнат камъните са използвали сребърни дракони — добави безутешно.
— Можем да заобиколим — предложи замислено магьосникът.
Карамон поклати глава:
— Откъде? — Пръстът му се премести на запад. — От едната страна е Квалинести. Елфите ще ни нарежат на парчета и ще провесят кожите ни да съхнат по дърветата. — Той насочи вниманието си на изток. — От другата пък имаме или море, или планини. Не разполагаме с достатъчно кораби, за да се придвижим по вода, а — пръстът му се спусна надолу, — окажем ли се тук на юг, в тази пустиня, ще открием и двата си фланга — с Пакс Таркас на север и Торбардин на юг.
Едрият войн закрачи из стаята, като от време на време спираше, за да се втренчи раздразнено в картата.
Рейстлин се прозя, след което се изправи и внимателно постави ръка върху рамото на Карамон:
— Помни едно, братко — произнесе твърдо, — Пакс Таркас е паднал!
Лицето на генерала си остана мрачно.
— Да — промърмори, изнервен от факта, че всичко това беше просто игра, чиито правила бе принуден да следва. — Предполагам, не си спомняш как?
— Не — магьосникът поклати глава. — Но съм сигурен, че точно така се е случило… — Той замълча. После повтори настойчиво: — Ще се случи!
Недалеч от края на гората, като внимаваха да се държат встрани от светлината на лагерните огньове и предните постове, пълзяха три сенки. Когато достигнаха началото на лагера, сенките се поколебаха, сякаш не бяха сигурни накъде точно трябваше да тръгнат. Накрая една от тях посочи нещо и измърмори тихо. Другите две кимнаха и всички отново поеха, вече с далеч по-бърза крачка.
Движеха се бързо, но далеч не толкова тихо. Никое джудже за нищо на света не може да бъде принудено да се промъква тихо, а тези бяха дори още по-шумни от обичайното. Броните им скърцаха и дрънчаха, нозете им настъпваха съчки, които не биваше да настъпват, а всичко това се придружаваше от непрестанни ругатни и забързано суетене.
Докато ги очакваше в мрака на собствената си палатка, Рейстлин поклати глава. Чуваха се отдалеч. За щастие бе предвидил подобно развитие на нещата и нарочно бе определил срещата по време на шумните празненства, за да имат поне някакво прикритие.
— Влез — каза високо, когато тропота и дрънченето на подкованите ботуши спря пред входа на палатката.
Настъпи мълчание, прекъсвано от тежко дишане и тихи възклицания, тъй като никой от тримата му посетители не искаше да докосне платнището пръв. После някой изръмжа предупредителна псувня. Платнището се отметна толкова ожесточено, че едва не бе разкъсано и във вътрешността пристъпи джудже, което, ако се съдеше по наперената походка, очевидно беше водачът им.
То се приближи до масата в центъра на палатката без особени затруднения, макар вътре да цареше пълна тъмнина. След годините, прекарани под земята, дюлърът имаше отлично нощно зрение. Някои от неговата раса, поне според носещите се слухове, подобно на елфите имаха дарбата да виждат блясъка, който се излъчва от всички живи същества.
Ала колкото и добре устроени да бяха, очите на джуджето си оставаха безпомощни пред фигурата в черни дрехи, която търпеливо очакваше гостите си от другата страна на писалището. Всичко, което виждаше то, бе огромна, бездънна празнина. Трудно можеше да се твърди, че дюлърът е слаб или страхлив, даже напротив — в него имаше нещо наистина безразсъдно. Знайно бе, че баща му бе умрял по време на ужасен пристъп на лудост. Мрачното джудже обаче откри, че не може да потисне внезапното потръпване, което пропълзя по протежение на целия му гръбнак.
То се настани на един стол.
— Вие двамата — нареди на джуджешки на онези с него. — Наблюдава вход.
Джуджетата кимнаха и с облекчение пропълзяха до платнището, за да се втренчат в сенките навън. Внезапният блясък на ярък пламък накара и тримата да подскочат. Водачът изръмжа ужасено проклятие и вдигна ръка, за да предпази очите си.
— Без светлина… без светлина! — извика на груб Общ език.
Сетне езикът му сякаш залепна за небцето и в продължение на няколко мига успяваше да издаде единствено нечленоразделно ръмжене. Защото светлината бе избликнала не от факла или свещ, а направо от дланта на магьосника.
По природа всички джуджета се отнасят подозрително към магията. Положението се влошаваше още повече от факта, че дюлърът бе необразован и суеверен, така че този най-обикновен трик, който можеше да изпълни всеки уличен фокусник, почти го извади от равновесие и накара сърцето му да забие учестено.
— Предпочитам първо да видя онези, с които сключвам сделки — произнесе тихо и заплашително Рейстлин. — Не се страхувай. Никой отвън не може да забележи светлината, но дори и да се случи, ще си помислят, че работя.
Джуджето съвсем бавно свали ръка и замига от болка срещу яркия блясък. Двамата му придружители поуспокоено приклекнаха дори още по-близо до изхода на палатката. Дюлърът бе същият, който бе присъствал на съвета, свикан от Дънкан. И макар на лицето му лесно да се забелязваше отпечатъкът на лудостта, която отличаваше цялата им раса, все пак нещо в погледа му навеждаше на мисълта, че в него има достатъчно интелигентност, която при определени обстоятелства можеше да го направи особено опасен.
В този момент очите му наблюдаваха преценяващо магьосника, докато магьосникът на свой ред наблюдаваше преценяващо него. Дюлърът беше впечатлен. Отношението му към хората бе почти същото, както и на повечето джуджета. А човек, който при това се занимава с магия, ставаше два пъти по-подозрителен. В джуджето обаче имаше достатъчно проницателност и вродено умение за преценка от пръв поглед, за да му стане ясно, че в тънките устни на магьосника, в изпитото му лице и студени очи обитава единствено безскрупулно желание за абсолютна власт, на което нямаше нищо против да се довери.
— Ти… Фистандантилус? — изръмжа грубо то.
— Да. — Магьосникът затвори дланта си и пламъкът изчезна, за да ги потопи в предишната непроницаема тъмнина. Това най-малкото поуспокои джуджето. — И говоря джуджешки, така че можем да водим разговора на вашия език. Всъщност дори настоявам, за да не се окаже, че не сме се разбрали.
— Добре и хубаво — дюлърът се наведе напред. — Аз съм Аргът, тан на своя клан. Аз получавам твоето съобщение. Ние заинтересовани. Но трябва знаем повече.
— В смисъл „какво ни засяга то“? — отвърна подигравателно Рейстлин.
Той посочи към единия ъгъл на палатката.
Аргът проследи погледа на магьосника и в началото не видя нищо. Сетне там започна да се очертава някакъв предмет — в началото съвсем слабо, а после и все по-ясно, додето не заблестя почти ослепително. Джуджето още един път изгуби ума и дума, макар този път реакцията му да бе продиктувана повече от неверие, отколкото от страх.
Внезапно очите му стрелнаха Рейстлин подозрително.
— В името на всички богове с бради, защо просто не се увериш сам? — вдигна рамене магьосникът. — Всъщност можеш да го вземеш със себе си още тази нощ… стига да се споразумеем.
Аргът вече се бе смъкнал от стола и се препъваше към ъгъла на палатката. Там се отпусна на колене и зарови ръце в ковчежето, пълно със стоманени монети, които блестяха с ярка магическа светлина. В продължение на няколко минути дюлърът не можеше да откъсне очи от парите и жадно ги оставяше да се изсипват между пръстите му. После въздъхна покъртено, изправи се и отиде да седне.
— Имаш план?
Рейстлин кимна. Магическият блясък на монетите отслабна почти до границите на доловимото, но не достатъчно, за да позволи на джуджето да откъсне поглед от тях.
— Нашите шпиони твърдят — започна магьосникът, — че Дънкан планира да ни посрещне в равнината пред Пакс Таркас и да ни разгроми. В случай, че не успее, в плана му влиза да ни нанесе тежки поражения. Ако все пак спечелим това сражение, кралят ще се изтегли зад стените на твърдината и ще задейства механизма, който освобождава хиляди тонове скална маса, готова да блокира портите на Пакс Таркас… Със запасите от храна и оръжия, които е складирал там, може да издържи достатъчно, за да ни накара да се оттеглим или да изчака пристигането на подкрепления от Торбардин, които да ни приклещят в долината. Прав ли съм?
Аргът прокара пръсти по черната си брада. После измъкна ножа си, подхвърли го във въздуха и сръчно го улови. Очите му уловиха острия поглед на магьосника и той разпери широко ръце:
— Аз съжалявам. Нервен тик — рече, като се хилеше противно. — Надявам се, не си разтревожен. Ако ти е неприятно, мога спра…
— Ако ми е неприятно, ще се оправя някак — отбеляза учтиво Рейстлин. — Давай. Изпитай ме.
Джуджето сви рамене. Чувстваше се неудобно под втренчения поглед на тези странни очи, които дори не можеше да види под сянката на черната качулка. Още веднъж подхвърли ножа.
Ръката на магьосника — слаба и бяла — се стрелна като змия във въздуха, улови оръжието за дръжката и пъргаво заби острието в масата помежду им.
Очите на Аргът проблеснаха:
— Магия — изръмжа той.
— Сръчност — поправи го с хладен тон Рейстлин. — А сега ще продължим ли разговора или ще играем на игри, в които превъзхождах другите още в детството си?
— Твоята информация правилна — измърмори недоволно Аргът, като прибра оръжието обратно в ножницата. — Такъв планът на Дънкан.
— Добре. Моят план пък е много по-прост. Дънкан ще се прибере в крепостта. Но няма да ни нанесе поражение на бойното поле. И няма да даде заповед да затворят портите. — Рейстлин се облегна назад в креслото и събра върховете на пръстите си. — Или по-точно: когато даде заповедта, портите няма да се затворят.
— Толкова лесно? — изсумтя Аргът.
— Толкова лесно — магьосникът разтвори ръце. — Тези, които трябва да ги затворят, ще умрат. Искам от вас да удържите положението, докато успеем да преминем. Пакс Таркас ще падне, а твоите хора ще сложат оръжия и ще ни гарантират услугите си.
— Лесно, но има проблем — възрази джуджето, като го погледна хитро. — Нашите домове и семейства в Торбардин. Какво стане с тях, ако ние превръщаме в предатели?
— Нищо — каза Рейстлин. Той извади от гънките на робата си един свитък, превързан с черна панделка. — Ще се погрижиш това да бъде отнесено на Дънкан. — Магьосникът подаде свитъка на Аргът: — Прочети го.
Джуджето намръщено го взе, хвърли още един изпълнен с подозрение поглед на Рейстлин, след което отиде да го прочете под слабата магическа светлина на ковчежето с монетите.
Очите му се вдигнаха изумено:
— Това… това на езика на моя народ!
Магьосникът кимна леко нетърпеливо.
— Естествено, какво друго очакваше? Дънкан никога няма да се хване, ако е написано на друг език.
— Ама… — Аргът не можеше да си затвори устата. — Този език таен. Знае го само дюлър и неколцина други, като Дънкан, крал…
— Чети! — махна раздразнено Рейстлин. — Не разполагам с цяла нощ.
Като измърмори под нос една ругатня към Реоркс, джуджето зачете. Отне му доста време, макар да ставаше дума едва за няколко изречения. После поглади гъстата си оплетена брада и потъна в размисъл. Накрая се изправи, нави свитъка и бавно потупа с него дланта си.
— Ти прав. Това разрешава всичко. — Отново се настани на стола и се втренчи с присвити очи в магьосника: — Но искам дам нещо друго за Дънкан. Не само свитък. Нещо… впечатляващо.
— Кое смята вашият вид за впечатляващо? — попита Рейстлин с извита от презрение горна устна. — Няколко дузини нарязани на парчета тела?
Аргът се захили:
— Главата на твоя генерал.
Настъпи продължително мълчание. Рейстлин мислеше, макар с нищо да не го издаваше — просто стоеше неподвижно. Дори изглеждаше така, сякаш бе спрял да диша. Тишината се проточи влудяващо, додето Аргът си даде сметка, че е започнал да я възприема като живо същество.
Джуджето потръпна и се намръщи. Не, смяташе да настоява в искането си. Така Дънкан щеше да бъде принуден да го обяви за герой, като онзи кучи син Карас.
— Съгласен съм. — Гласът на Рейстлин бе лишен едновременно и от интонация, и от каквато и да е емоция. Още докато го изричаше обаче, магьосникът се наведе през масата. Доловил приближаването му, Аргът се отдръпна колкото можеше повече. Сега вече виждаше ледения блясък на очите под качулката, усещаше как го пронизват до самите дълбини на съществото му. — Съгласен съм — повтори магьосникът. — Погрижи се да спазите вашата част от сделката.
Джуджето преглътна шумно и се усмихна несигурно:
— Май не те наричат Мрачния без причина, а, приятел? — рече с насилен смях, след което слезе от стола и напъха свитъка в колана си.
Рейстлин не отговори. Единственият знак, че е чул забележката на Аргът бе лекото прошумоляване на робата му. Аргът сви рамене, обърна се и даде знак на двамата си спътници да се заемат с ковчежето в ъгъла. Джуджетата се разбързаха. Затвориха капака и използваха ключа, който магьосникът безшумно извади и им подаде. Когато го вдигнаха, и двете изпъшкаха от усилие, но героично го помъкнаха навън.
На входа Аргът спря с блеснали от удоволствие очи и загледа към тях, додето се скриха в безопасност сред сенките на близката гора. Сетне се обърна към магьосника, който отново се бе превърнал в езеро от необятен мрак.
— Не се тревожи, приятел. Няма провалим теб.
— Не, приятел — съгласи се тихо Рейстлин. — Няма.
Аргът се закова. Тонът на магьосника не му хареса.
— Виждаш ли, Аргът, тези пари са прокълнати. Ако се опиташ да ме преметнеш, всеки, който се е докосвал до тях, съвсем скоро ще забележи, че кожата на ръцете му почернява и започва да гние. А по времето, когато ръцете му вече няма да бъдат нищо повече от сърбяща, кървава каша от плът, ще почернеят и краката му. После, докато наблюдава безпомощно, проклятието ще се разпространи по цялото му тяло. Накрая вече няма да може да се държи върху разложените си крака. Едва тогава ще му бъде позволено да умре.
Джуджето издаде някакъв неопределим звук.
— Ти… ти лъжеш! — произнесе с мъка.
Рейстлин не отговори. Съвсем спокойно можеше и да е изчезнал от палатката. Аргът вече нито го виждаше, нито го чуваше. Магьосникът сякаш се бе стопил в нищото. Онова, което чу обаче, бяха виковете и смеховете откъм поста на караула, когато вратата му се отвори с трясък и от нея се изляха светлина и залитащи джуджета и хора.
Аргът изруга под нос и забързано хукна в тъмнината.
И докато тичаше, бършеше обезумяло ръцете си в панталоните.
Глава 6
Утро. Слънцето на Крин изпълзя съвсем бавно иззад линията на планините, сякаш предчувстваше ужасяващите картини, които лъчите му щяха да огреят през новия ден. Времето обаче не можеше да спре. Най-сетне лицето на слънцето се издигна над върховете и бе посрещнато с радостни възгласи и трясък на мечове удрящи се в щитове. Принадлежаха на онези, които виждаха изгрева, но може би нямаше да доживеят залеза.
Сред ликуващите бе и Дънкан, крал на планинските джуджета. Възправен сред бойниците на великата крепост Пакс Таркас, заобиколен от генералите и крещящите войни, той се усмихна със задоволство. Щеше да бъде славен ден.
Само едно джудже посрещаше безрадостно утринта. Дънкан дори не трябваше да поглежда към него, за да долови със сърцето си гръмовното му мълчание.
Застанал встрани от останалите, стоеше Карас, героят на народа им. Висок и донякъде великолепен в блестящата си плетена ризница, уловил тежкия боен чук в здравите си ръце, той се взираше в лъчите на изгрева. И ако някой си направеше труда да погледне към него, щеше да забележи в очите му сълзи.
Само че никой не го гледаше. Погледите на всички старателно отбягваха Карас. Не защото ридаеше, макар джуджетата да смятаха сълзите за слабост, присъща единствено на децата. Не заради това избягваха да го поглеждат другите войни. А защото сълзите му се стичаха надолу по оголялото лице, без да има какво да ги спре.
Карас бе избръснал брадата си.
Дори когато Дънкан оглеждаше равнината пред Пакс Таркас, дори додето умът му старателно преценяваше позициите на врага по блясъка на морето от върхове на копия, танът продължаваше да мисли за безпределния потрес, който бе изпитал, когато заедно с останалите джуджета проследи как голобрадият Карас заема мястото си сред другите по бойниците на укреплението. В ръката си войнът носеше отрязаните кичури на великолепната си брада, които почти веднага хвърли през стените на крепостта.
Брадата е рождено право на всяко джудже. Тя е не само негова, но и семейна гордост. Разбира се, съществуват моменти на много силна скръб, които му позволяват да не я сресва в продължение на дни или месеци, но само едно би го накарало да се раздели с нея. Срамът. Обръсването й бе символ на позора — наказание за извършено убийство, кражба, проявено малодушие или дезертьорство.
— Защо? — бе всичко, което успя да произнесе потресеният Дънкан.
Загледан над планините, Карас отговори с дрезгав глас:
— Ще участвам в тази битка, защото такива бяха заповедите ви. Обещах ви вечната си вярност и смятам да удържа думата си с чест. Но докато се бия, искам всички да знаят, че не виждам нищо благородно в това да се сражавам срещу собствения си народ или срещу човеците, които неведнъж са заставали рамо до рамо с мен на бойното поле. Искам всички да знаят, че днес Карас оплаква срама си.
— Чудесно ще изглеждаш в очите на онези, които водиш! — отвърна с горчивина Дънкан.
Ала устата на Карас остана затворена и той не проговори повече.
— Тане! — извикаха неколцина мъже едновременно, принуждавайки Дънкан отново да насочи мислите си към онова, което се случваше пред очите му.
Той също бе забелязал четирите малки колкото мравки фигури, които се бяха откъснали от армията в равнината и в момента препускаха към Пакс Таркас. Трима от конниците носеха развяващи се флагове. Четвъртият държеше единствено жезъл, от чийто връх струеше чиста, ярка светлина, видима дори в лъчите на изгряващото слънце.
Две от знамената му бяха познати — това на хълмистите джуджета със символа на чука и наковалнята, който се срещаше в своите разновидности и сред тези на собствената му армия, и на Хората на равнината, което не беше виждал досега, но разпозна веднага: беше съвсем в техен стил — трева, олюлявана от прерийния вятър. Третото знаме, доколкото можеше да предположи, вероятно принадлежеше на новоизлюпения генерал, появил се от нищото, за да им създаде всички тези неприятности.
— Хм! — изсумтя презрително Дънкан към звездата с девет лъча, изобразена на него. — Проклетникът трябва да изрисува на флага си знака на Гилдията на крадците и мучащата крава!
Генералите край него избухнаха в смях.
— Или мъртви рози — предложи един. — Чувам, че сред тези крадци и земеделци има и много дезертирали соламнийски рицари.
Четиримата конници приближаваха в галоп през полето. Копитата на конете им вдигаха едри облаци плах.
— Онзи с черната роба ще да е магьосникът, Фистандантилус? — подметна сърдито Дънкан. Веждите му се бяха свъсили гневно.
Реакцията му бе напълно разбираема. Джуджетата нямаха талант за правене на магии и винаги се отнасяха с подозрение към подобни неща.
— Да, тане — отвърна друг генерал.
— Опасенията ми са свързани най-вече с него — измърмори мрачно кралят.
— Ха! — Един от по-старите генерали поглади самодоволно брадата си. — Че защо? Шпионите ни твърдят, че здравето му е разклатено. Почти не правел магии и прекарвал времето си в спотайване в собствената си палатка. Пък и ще им е необходим повече от един магьосник, за да се справят с крепост като Пакс Таркас.
— Може би имаш право — сви рамене Дънкан, като на свой ред поглади брадата си. Очите му несъзнателно се насочиха към Карас. Кралят с неудобство скри ръката си зад гърба. — Все пак не сваляйте очи от него. — После издигна глас: — Стрелци! Торба злато за оня, който промуши ребрата на магьосника със стрелата си!
Отекна радостен рев, който бе прекратен от началниците на отделения, веднага щом четиримата конници дръпнаха юзди пред стените. Онзи, който ги водеше, генералът, издигна дланта си, за да покаже, че са дошли като парламентьори. Дънкан прекоси бойниците, покатери се на един каменен блок и като постави ръце на кръста си и се разкрачи широко, се втренчи в него с мрачен поглед.
— Искаме да поговорим! — извика отдолу генерал Карамон. Гласът му отекна между двата склона, които ограждаха стените на Пакс Таркас.
— Всичко беше казано! — отвърна кралят не по-малко гръмовно, макар ръстът му да бе едва една четвърт от този на огромния войн.
— Решихме да ви дадем последна възможност! Възстановете на роднините си онова, което знаете, че им принадлежи по право! Върнете на хората отнетата храна и вещи. Разделете с тях приказното си богатство. В края на краищата, мъртвите не могат да му се радват, нали така?
— Не, но вие живите лесно ще му намерите края — отговори предизвикателно Дънкан. — Онова, което имаме, сме добили с честен труд. Работили сме в домовете си под планината, а не сме обикаляли като чакали из равнината в компанията на диви варвари. Ето отговорът ни!
Дънкан издигна ръка. Стрелците, очакващи неговия знак, опънаха тетивата на лъковете. Ръката на краля се спусна отсечено и във въздуха изсвистя облак от стрели. Джуджетата по бойниците започнаха да се смеят в очакване четиримата да обърнат конете си и да препуснат диво назад.
Ала усмивките им замръзнаха. Мъжете дори не помръднаха. Облеченият в черна роба магьосник насочи жезъла си напред. В същия момент остриетата на стрелите избухнаха в пламъци, а дървените им части се превърнаха в димни следи. По времето, когато стрелите трябваше да са достигнали целта си, от тях не бе останал и помен.
— А това е нашият отговор! — произнесе твърдо генералът.
Той обърна коня си, смушка го и четиримата препуснаха обратно.
Забелязал, че хората му се споглеждат мрачно и разколебано, Дънкан потисна собствените си съмнения и извика с трепереща от гняв брада:
— Какво е това? Да не би да се изплашихте от номерата на някакъв си уличен фокусник? Да не би вместо на армия от мъже, да възлагам надежди на хленчещи деца?
Когато удовлетворено видя, че главите им се навеждат засрамено, той слезе от каменния блок. Прекоси укреплението по дължина и се загледа надолу към обширния вътрешен двор, образуван от естествените стени на планинските склонове. От двете страни на двора се редуваха отворите на пещери. Обикновено от гърлата им излизаха димът и трясъкът от ковачниците и мините, в които добиваха желязо, ала днес никой не работеше.
Тази сутрин дворът бе почернял от джуджета, облечени в тежки брони, носещи щитове, брадви и бойни чукове — предпочитаните оръжия на пехотинците. При появата му всички глави се вдигнаха и радостният възглас, който за момент бе замрял, се надигна отново.
— Война! — Кралят надвика шума, като вдигна и двете си ръце.
Възгласите се усилиха и внезапно затихнаха. След секунда мълчание дълбоките джуджешки гласове подхванаха песен:
Дънкан се огледа гордо, усетил как кръвта му кипва от песента. Всичките му съмнения бяха изчезнали така, както бяха изчезнали и стрелите на войните му. Генералите вече се спускаха от бойниците и бързаха да заемат местата си. Само един беше останал — Аргът, водачът на дюлърите. Карас също не помръдна и Дънкан понечи да отвори уста, за да заговори, ала героят на джуджетата просто изгледа своя крал с мрачен, невиждащ поглед, поклони му се церемониално и също се отправи надолу, за да поеме командването на своята част.
Дънкан разгневено го проследи с очи.
— Дано Реоркс запали брадата му! — измърмори и започна също да се приготвя. Трябваше да бъде начело, когато огромните порти се разтвореха и джуджешката армия потеглеше надолу към равнините. — За кой изобщо се мисли? Дори на синовете си не позволявам да се държат така с мен! Това трябва да спре. След края на битката ще го поставя на място.
Като продължаваше да недоволства с тих глас, Дънкан стъпи на първото стъпало към двора, когато почувства докосването на нечии пръсти. Обърна се и срещна погледа на Аргът.
— Кралю, нека помоля те — каза джуджето на странния си диалект — размислиш още веднъж. Нашият план добър. Изоставим безполезно парче скала. Нека го имат. — Той посочи към армията в равнината. — Те няма укрепят се тук. Щом се оттеглим към Торбардин, те последват. После завземем отново Пакс Таркас и… бам — мрачното джудже удари с юмрук дланта си — ги хванем натясно! Хванем между Пакс Таркас от север и Торбардин от юг.
Дънкан се втренчи студено в дюлъра. Аргът бе направил това предложение по време на Военния съвет и кралят продължаваше да се пита откъде ли му е хрумнала тази идея. Обикновено дюлърите проявяваха съвсем слаб интерес към военните въпроси и се интересуваха живо от едно-единствено нещо — своя дял от плячката. Може би в дъното на всичко стоеше пак Карас? Може би Карас правеше последен опит да се измъкне от сраженията?
Кралят гневно отърси ръката на Аргът:
— Пакс Таркас никога няма да падне! — каза той. — Стратегията ти е стратегия на страхливец. Не възнамерявам да отстъпя на тази сбирщина каквото и да било. Няма да получат от нас дори една медна монета, дори едно камъче от онова, което ни принадлежи! По-добре да умра, отколкото да допусна това да се случи!
Той се заклати тромаво надолу по стълбището, а брадата му трепереше от негодувание.
Аргът проследи как кралят се отдалечава с презрително повдигната устна.
— Може Дънкан умира се на жалко парче земя, но не и на Аргът — измърмори той.
Джуджето се обърна към двама от своите хора, които търпеливо очакваха малко встрани от него и им кимна два пъти. Те му кимнаха в отговор и бързо се изгубиха нанякъде.
Изправен на бойниците, Аргът се загледа към все по-високо издигащото се слънце. Все така замислено и без да осъзнава какво прави той започна да бърше ръцете си в кожената ризница, сякаш се опитваше да ги изчисти от нещо.
Хайгъг не беше много сигурен, но все пак усещаше, че нещо не е както трябва.
И макар да не бе твърде схватлив и да разбираше малко от сложните военни тактики, все пак му се струваше, че победилите джуджета не се връщат от бойното поле залитайки, покрити с кръв, нито пък се стоварват мъртви в краката му.
Можеше да приеме един или два такива случая за част от нещастието на войната, ала вече и за него бе напълно ясно, че броят на джуджетата, които правеха подобни неща или изглеждаха по този начин, се увеличава и започва да придобива застрашителни размери. Хайгъг реши, че трябва да открие какво става.
Той направи няколко крачки напред, ала дочул зад себе си ужасна суетня, спря на секундата. Въздъхна тежко и се обърна. Беше забравил за ротата си.
— Не, не, не! — извика, като размахваше ръце. — Колко пъти вас казва? Стоите Тук! Стоите Тук! Крал казва Хайгъг: „Вие, гъгита, Стоите Тук!“ Туй значи Стоите Тук! Ясно?
Хайгъг се втренчи неумолимо в ротата си, карайки онези, които все още се държаха на крака и в същия момент гледаха към окото му (другото липсваше), да потреперят от срам. Тези от джуджетата, които пък се бяха спънали в собствените си копия, които ги бяха изпуснали или в объркването си бяха намушкали с тях съседа си, които лежаха проснати на земята или бяха поели в противоположна посока (и дори в този момент упорито я следваха), обаче чуха заповедта на своя началник и също се свиха от ужас.
— Слушайте, лигави, мазни негодници — изръмжа Хайгъг, като дишаше тежко. — Аз отива разбере какво става. Не изглежда правилно всеки връща по такъв начин в крепост. Няма песни, само кръв. Така не било, както крал Дънкан казал стане. Тъй че Аз Отива, а Вие Стои Тук. Ясно? Повтори!
— Аз Отива — повториха покорно войните. — Вие Стои Тук.
Хайгъг едва не стъпка брадата си от яд:
— Не! Аз Отива! Вие… О, няма значение! — Той отново пое надолу, без да обръща внимание на подновената шумотевица от спъващи се джуджета зад себе си.
За щастие, може би, не му се наложи да ходи твърде надалеч. В противен случай, когато се върнеше, вероятно щеше да открие половината от хората си мъртви, набодени на собствените си копия. В крайна сметка Хайгъг научи онова, което искаше да знае доста по-рано и се върна по времето, когато се бяха разиграли едва шест нещастни случая с фатални последици.
Едва бе успял да направи и двайсетина крачки, когато неочаквано налетя на Дънкан. Дънкан не го забеляза веднага, тъй като идваше с гръб към него, погълнат в разговор с Карас и неколцина от командващите офицери. Хайгъг бързо отстъпи встрани и се заслуша разтревожено в думите им.
За разлика от повечето връщащи се от бойното поле джуджета, чиито ризници и брони изглеждаха така, сякаш се бяха търкаляли с тях по някоя урва, тази на Карас бе засегната само на няколко места. Ръцете на героя бяха покрити до лактите с кръв, която обаче не бе негова. Малцина бяха онези, които успяваха да се задържат на крака след могъщите удари на бойния му чук. Неизброими бяха жертвите на храброто джудже в този ден, макар не един и двама в предсмъртните си мигове да си бяха задавали въпроса защо докато нанася фаталния удар, Карас рони горчиви сълзи.
Сега обаче в очите на джуджето вече нямаше сълзи. В момента спореше с краля:
— Победиха ни — каза непреклонно той. — Генерал Желязната Ръка беше напълно прав, когато нареди отстъпление. Ако искаме да задържим Пакс Таркас, трябва веднага да се приберем в крепостта и да залостим портите според предварителния план. Помнете, че предвиждахме този момент.
— И все пак това е момент на срам — изръмжа Дънкан и прибави една горчива ругатня. — Победени от сбирщина земеделци и крадци!
— Сбирщина от земеделци и крадци, но добре обучена, тане мой — отвърна сериозно Карас, а генералите закимаха сериозно и ядно в знак на съгласие с думите му. — Колкото до хората от равнината, те се наслаждават на всяка битка и я приветстват, а собствените ни братовчеди се бият с обичайния кураж, присъщ на всяко джудже още от рождението му. Да не забравяме и за помитащата сила на соламнийските рицари откъм хълмовете.
— Трябва да дадеш тази заповед, кралю! — обади се един от генералите. — Или ще ни изколят още тук и сега.
— Затворете проклетите порти тогава! — изкрещя извън себе си Дънкан. — Но не задействайте механизма. Не и докато все още има някакъв шанс. Може пак да ни се размине. Ще им коства много дори да атакуват крепостта и ми се иска да избегнем разчистването на тонове скална маса.
— Затворете портите, затворете портите! — надигнаха се предупредителни гласове.
Всички в огромния вътрешен двор, включително ранените и умиращите вдигнаха глави, за да проследят как големите крила на портите се люшнаха и започнаха да се затварят. Хайгъг също бе сред онези, които просто зяпаха поразено. Той също бе чувал разказите за великолепното съоръжение и внимателно смазаните му панти, които се движеха толкова леко, че бяха необходими само две джуджета, за да ги залостят. По някакъв начин новината, че механизмът няма да бъде задействан обаче, му се стори разочароваща. Можеше само да съжалява, че ще пропусне гледката на тоновете камъни, които се свличат с трясък и блокират вратите на крепостта отвън.
Но все пак и вратите бяха забавни…
При вида на следващата гледка обаче, Хайгъг изгуби напълно способността си да говори и едва не се задуши, когато за миг забрави да диша. Зазяпан към портите, той забеляза онова, което се случваше отвъд тях.
Право срещу него прииждаше огромна армия. И за да бъдем по-точни — не неговата армия!
Светлината на обедното слънце играеше ярко върху броните на соламнийските рицари, отскачаше от щитовете и танцуваше по извадените им мечове. Малко зад тях се задаваше пехотата. Армията на Фистандантилус тичаше към Пакс Таркас в опит да достигне портите преди да са се затворили. Малкото неустрашими планински джуджета, които се осмелиха да застанат на пътя й, бяха пометени под напора на свистящата стомана и трополящите копита.
Врагът се приближаваше все повече. Хайгъг преглътна изнервено. Наистина не разбираше много от военни маневри, но моментът му се струваше ужасно подходящ някой най-сетне да дозатвори портите. Изглежда повечето от генералите бяха на същото мнение, защото в този момент всички се бяха разтичали към вратите с викове и псувни на уста.
— В името на Реоркс, какво ги спира да… — започна Дънкан.
Внезапно лицето на Карас пребледня.
— Дънкан — каза той, — предадени сме. Трябва да се махнеш оттук възможно най-бързо.
— З-защо? — заекна озадачено кралят. Той се надигна на върха на пръстите си в напразен опит да види какво се случва над главите на разбунената тълпа във вътрешния двор. — Предадени! Но как…
— Дюлърите, тане мой — отговори Карас, който благодарение на необичайно високия си ръст виждаше съвсем ясно ставащото отпред. — Погубили са вратарите и в момента водят схватка, за да задържат портите отворени.
— Избийте ги! — изкрещя С избила на устата пяна Дънкан. — Избийте ги до един! — Кралят на джуджетата измъкна собствения си меч и се хвърли напред. — Лично ще…
— Не, тане! — извика Карас и го задърпа назад. — Твърде късно е! Хайде, трябва да се доберем до грифоните! Кралю мой, трябва да се върнете в Торбардин!
Дънкан вече не слушаше никого. Той се забори ожесточено с Карас. Накрая по-младото джудже стисна мрачно зъби, сви ръката си в юмрук и я стовари върху челюстта на краля. Отхвърлен от удара, Дънкан се олюля, но не изгуби съзнание.
— Ще поискам главата ти заради тази постъпка! — изруга той и замаяно затърси дръжката на меча си.
Карас го удари повторно и този път резултатът бе незабавен. Дънкан се просна в безсъзнание на земята.
Младежът се наведе със скръбно изражение, вдигна краля заедно с цялото му снаряжение и го метна през рамо, като изпъшка от усилие. После даде нареждане на онези край тях, които все още можеха да се бият, да прикрият отстъплението им и забърза към мястото, където държаха грифоните. Ръцете на Дънкан се люлееха безжизнено през рамото му.
Хайгъг се взираше в приближаващата армия с изражение, в което се бореха едновременно ужасът и очарованието. В съзнанието му отново и отново отекваше последната заповед на Дънкан: „Вие Стоите Тук.“
Точно в този момент джуджето възнамеряваше да стори тъкмо това — да се върне обратно при очакващите го войници.
Макар блатните джуджета да имаха напълно заслужената репутация на един от най-малодушните народи на Крин, когато ги притиснеха в ъгъла, същите тези джуджета се превръщаха в свиреп противник, способен да изуми и най-безстрашния си враг.
Повечето армии, разбира се, използваха блатните джуджета главно за поддръжка и се стараеха да ги оставят във възможно най-задните позиции, тъй като бе добре известно, че хвърлени в атака, можеха да причинят поне толкова вреда на съюзниците и на самите себе си, колкото и на врага.
Ето защо и Дънкан бе разположил единственото си подразделение от такива джуджета — бивши работници от мините — в средата на вътрешния двор и им бе наредил да стоят там, като по този начин се надяваше да избегне евентуалните неприятности. Беше ги въоръжил с обикновени копия в случай, че се изправеха пред невероятния сценарий врагът да препусне в кариер през портите на укреплението.
Само че сега се случваше тъкмо това. Армията на Фистандантилус бе на път да нахлуе в Пакс Таркас и вече бяха останали малцина, които можеха да разсъждават трезво.
Стрелците по кулите обсипваха приближаващите войни със стрели и по този начин успяваха поне малко да ги забавят. Неколцина командири събираха частите си и се готвеха да дадат отпор, докато междувременно отстъпваха към планината. Повечето обаче просто бягаха, за да спасят живота си и вече покриваха околните възвишения.
Съвсем скоро на пътя на прииждащата армия стоеше само едно непокътнато формирование — това на блатните джуджета.
— Това е — каза Хайгъг на хората си, когато дотича с пъхтене при тях.
Лицето му бе побеляло като чаршаф под пласта мръсотия, но изглеждаше напълно спокойно. Беше му наредено да Стои Тук и, в името на брадата на Реоркс, той възнамеряваше да Стои Тук.
Все пак, забелязал, че не едно от неговите джуджета вече се кани да направи крачка встрани при вида на галопиращите към отворените порти конници, той реши, че няма да е зле, ако по някакъв начин повдигне малко духа им.
За щастие вече бяха тренирали за подобни случаи. Хайгъг бе особено доволен, че е успял да научи войните си на един боен призив. Естествено, така и не го бяха схванали напълно, но имаха известен напредък:
— Да видим сега — извика той. — Какво ще ми дадете?
— Смърт! — креснаха мъжете в един глас. Хайгъг се сви, сякаш го бяха ударили.
— Не, не, не! — извика раздразнено и зарита земята. Хората му се спогледаха разочаровано. — Гнусни тъпанари, вече ви обясних, че е…
— Неумираща вярност! — изрева триумфално някой.
Другите го загледаха с неприязън. Тук-там се чуха подвиквания от сорта на „мазник“ и „подлизурко“. Един от по-завистливите му съседи дори го ръгна с копието си, но за късмет го бе хванал наопаки, така че не успя да го нарани сериозно.
— Точно така — кимна Хайгъг, като се опитваше да не обръща внимание на факта, че тропотът на стотиците копита зад гърба му става все по-силен и по-силен. — Да опитаме отново. Какво ще ми дадете?
— Не-неуми… раща вяр… вяр… ност! — разнесе се нестройният им отговор. Освен това доста от тях едва произнасяха по-трудните думи. При всички случаи синхронът (и ентусиазмът) на първия им отговор липсваше.
Някой от последните редици вдигна ръка.
— Е, добре, Гъг Снъг, какво сега?
— ’Мчи как да ти дадем… таквоз… неумираща вяр… вярност, кат сми умрели?
Хайгъг се втренчи злобно в него с едното си око.
— Не, гъбест смърдящ червей такъв — скръцна със зъби. — Смърт или неумираща вярност. Което дойде първо.
Джуджетата се захилиха пооблекчени. Той въздъхна и като поклати глава се обърна с лице към врага.
— Насочи копията! — изрева.
Беше грешка, но я осъзна едва в момента, в който изричаше заповедта. В последвалата конфузия от ругатни и сподавени крясъци, вече беше безсмислено да я променя.
Всъщност точно в този миг вече нищо не беше от особено значение…
Слънцето залязваше в кървавочервена пелена и бе на път да се потопи в смълчаните гори на Квалинести.
Малко след средата на деня могъщата, непревземаема крепост Пакс Таркас бе паднала. Следобедът премина в отделни схватки с пръснати отряди от безредно изтеглящи се към планините джуджета. Мнозина се бяха спасили, след като атаката на рицарите бе спряна за кратко от малка група въоръжени с копия джуджета, които бяха застанали на пътя им и не бяха помръднали до последния момент.
Карас, взел в ръце изпадналия в безсъзнание крал, бе отлетял с грифон към Торбардин, придружен от все още живите офицери на Дънкан.
Остатъците от планинските джуджета бързаха да се доберат до домовете си в пещерите под заснежените върхове на планината. Дюлърите се наливаха щедро със заловената бира на краля и шумно възхваляваха предателството си, без да ги е грижа, че по-голямата част от армията на Карамон гледа на тях с отвращение и погнуса.
Вечерта, докато слънцето все още изчезваше на запад, вътрешният двор бе изпълнен с джуджета и хора, които празнуваха победата си, както и с офицери, опитващи безуспешно да въведат някакъв ред, за да предотвратят задаващото се масово пиянство. След няколко шумни свади и две-три потрошени глави, последните бяха успели да сформират нещо като караул и да назначат отряди по разчистване на мъртвите тела.
Кризания бе преминала успешно своето изпитание на кръвта. Въпреки старанието на Карамон да я държи надалеч от сражението, веднъж озовала се в Пакс Таркас, младата жена успя да се изплъзне от опеката му и сега, загърната в наметката си и със спусната качулка обхождаше ранените и лекуваше онези, на които можеше да помогне, без да привлича излишно вниманието върху себе си. Години по-късно оцелелите щяха да разправят на внуците си, че са видели как сред тях броди облечена в бяло жена, на чиято шия блестяла неземна светлина и, която просто поставяла нежно ръката си върху им и облекчавала ужасната болка.
В това време Карамон провеждаше съвещание с офицерите си в една от по-малките зали на Пакс Таркас, макар че самият той бе на границата на пълното изтощение и едва успяваше да мисли от умора.
Малцина бяха тези, които наистина видяха влизането през портите на облечената в черна роба фигура, яздеща непокорен кон, който пръхтеше неспокойно, усетил миризмата на кръв. Странникът дръпна юздите и прошепна нещо на животното, сякаш искаше да го успокои. Онези, които все пак забелязаха присъствието му, сетне разказваха как за миг са си помислили, че Смъртта е дошла да прибере непогребаните.
Едва по-късно някой измърмори „онзи магьосник“ и присъстващите се разотидоха с насилен смях или въздишка на облекчение.
Рейстлин подкара коня си нататък. Лицето му си оставаше скрито в мрачните сенки на качулката, ала очите му не изпускаха и най-малкия детайл. Най-сетне магьосникът се озова на мястото, което предлагаше най-потресаващата гледка — стотина или повече тела на блатни джуджета, проснати (в по-голямата си част), без да нарушат редиците си. Много все още стискаха вкочанено копията си (немалко — наопаки). Сред труповете имаше и няколко коня, ранени (случайно) по време на бясното мушкане на отчаяните джуджета. Любопитното бе, че по предните крака на животните се виждаха белези от ухапвания.
Явно накрая джуджетата бяха захвърлили безполезните копия и се бяха сражавали по единствения познат им начин — използвайки зъби и нокти.
— Това го нямаше в хрониките — измърмори сам на себе си Рейстлин, загледан в мъничките премазани телца със свъсени вежди. Нещо проблесна в очите му. — Може би… — прошепна. — Дали пък времето вече не е променило своето русло?
Остана замислен дълго. Сетне внезапно проумя.
Никой не виждаше лицето му, но ако все пак някой бе успял да надникне през пластовете непрогледен мрак, щеше да забележи, че в изражението му е настъпила промяна — сега в него имаше тъга и безсилен гняв.
— Не — промърмори отново той. — Тази жалка жертва на бедните, беззащитни създания е пропусната от историците, не защото не се е случила, а просто защото…
Той замълча, загледан мрачно в изтерзаните тела.
— … никой не го е било грижа…
Глава 7
— Трябва да се срещна с генерала!
Гласът прониза топлия облак на съня му — първият истински спокоен сън, който успяваше да си позволи от месеци насам. Карамон се размърда тревожно в меките завивки.
— Махай се — измърмори той. Чу как Гарик произнася същите или почти същите думи.
— Невъзможно. Генералът си почива. Не мога да го безпокоя.
— Трябва да го видя. Спешно е!
— Не е спал от повече от четиридесет и осем часа…
— Зная! Само че…
Гласовете стихнаха. „Добре — помисли си Карамон, — сега вече ще се наспя…“ За съжаление обаче, шепотът отвън само го разбуди. Нещо не беше наред, чувстваше го. Той се превъртя в леглото с пъшкане и скри глава под възглавницата. Болеше го всеки мускул; беше прекарал на гърба на коня почти осемнайсет часа без прекъсване. Гарик щеше да се оправи и сам…
Вратата към стаята му леко се отвори. Карамон стисна клепачи и се зарови още по-дълбоко в пухеното легло. Внезапно му хрумна, че след двеста години драконовият повелител Верминаард, вероятно щеше да спи в същото това легло. Дали някой го бе събудил по същия начин през онази сутрин, за да му съобщи, че героите са освободили робите на Пакс Таркас?
— Генерале — повика тихо Гарик. — Карамон.
Откъм възглавницата долетя сподавено проклятие. „Може би, когато си тръгваме, трябва да сложа една жаба в леглото — помисли си едрият войн. — След двеста години ще се е изсушила хубавичко…“
— Генерале — разнесе се настоятелният глас на Гарик. — Съжалявам, че ви будя, сър, но присъствието ви във вътрешния двор е наложително.
— За какво? — изръмжа Карамон, като отметна одеялото и се намръщи от болката в крайниците и гърба си. Той разтърка очи и се втренчи ядосано в младежа.
— Армията, сър. Потегля.
Генералът го зяпна.
— Какво? Да не си се побъркал?
— Не, с-сър — намеси се войникът, който се бе промъкнал след Гарик. Очите му бяха се бяха разширили от благоговение пред Карамон; независимо от факта, че главнокомандващият не носеше дрехи и изглеждаше полусънен. — Съ-събират се във вътрешния двор, сър. В този момент. Джуджетата и хората от равнината… също и някои от нашите.
— Без рицарите — вметна бързо Гарик.
— Ами… ами… — Карамон не знаеше какво да каже. После махна с ръка. — Кажете им да се разпръснат, проклети да са! Какви са тези глупости. — Той изруга отново. — В името на боговете, три четвърти от тях вчера бяха мъртвопияни!
— Тази сутрин са достатъчно трезви, сър. Мисля, че трябва да отидете — каза внимателно Гарик. — Води ги брат ви.
— Какъв е смисълът от всичко това? — настоя генералът.
В студения въздух от устата му излизаше пара. Беше една от най-мразовитите утрини през тази есен. По каменните блокове на Пакс Таркас бе полепнал тънък скреж, милостиво скривайки от погледа кървавите петна от битката. В бързината бе смогнал да нахлузи ботушите си и кожените панталони. Карамон се уви по-добре в дебелата си наметка и огледа вътрешния двор. Беше претъпкан с джуджета и хора, които стояха смълчани в очакване да им наредят да потеглят.
Суровият поглед на генерала се спря първо върху Регър Огнената Наковалня, а сетне и върху старейшината на хората от равнината — Тъмна Нощ.
— Мисля, че вчера вече обсъждахме този въпрос — произнесе Карамон. Гласът му преливаше от едва сдържан гняв. Той приближи водача на джуджетата. — Налага се да изчакаме поне още два дни, докато каруците с провизиите ни настигнат. Самият ти признаваш, че нямаме достатъчно храна, за да продължим напред. А и едва ли ще намерим нещо повече от мършави зайци сред Равнините на Дергот…
— На нас не пречи липсата на няколко вкусни вечери — изръмжа Регър.
Това, че бе наблегнал върху думата „нас“ не оставяше никакво съмнение върху смисъла на изказването. Любовта на Карамон към доброто хапване бе всеизвестна.
Последното по никакъв начин не успя да подобри настроението на генерала. Лицето на едрия мъж пламна:
— Ами оръжията, дългобрад глупак такъв? — отсече той. — Ами прясната вода, подслона и фуража за конете?
— Няма да останем сред Равнините завинаги — контрира Регър с проблясващи очи. — Планинските джуджета, дано Реоркс порази вкаменените им сърца, са изпаднали в паника. Трябва да ударим веднага, преди да са успели да се съвземат.
— И за това говорихме снощи! — извика раздразнено Карамон. — Силите, които изправиха срещу нас тук, бяха само част от цялото. Под планината Дънкан разполага с цяла проклета армия, която очаква само теб!
— Може би. А може би не — отвърна навъсено джуджето, като се загледа на юг и скръсти ръце на гърдите си. — При всички случаи обаче променихме решението си. Заминаваме още днес. Със или без теб.
Генералът се обърна към Тъмна Нощ, който бе запазил мълчание по време на целия разговор. Сега старейшината просто кимна. Хората му стояха отзад със сериозни изражения и също не говореха, макар по лицата на не един от тях да се забелязваше особен зеленикав оттенък, по който можеше да се заключи, че все още не са успели да се възстановят от снощните празненства.
Накрая погледът му се премести към фигурата в черна роба, която вече бе възседнала коня си. Въпреки че очите на брат му бяха скрити в потайните сенки на качулката, Карамон долавяше, че Рейстлин развеселено не го е изпускал от взор още откакто се бе появил на входа на покоите си.
Генералът обърна гръб на джуджето и се приближи до магьосника. Никак не се изненада, когато най-сетне му направи впечатление, че и лейди Кризания също се е приготвила за път, увита в дебелата си бяла наметка. Когато се приближи съвсем, забеляза, че краищата на наметката й са напоени с тъмна кръв. Лицето й, скрито зад плътно увития около врата и брадичката шал, изглеждаше бледо, но напълно овладяно. Мимоходом се зачуди къде ли е била и какво ли е правила през изминалата дълга нощ. Мислите му неудържимо се върнаха обратно към Рейстлин.
— Това е твое дело, сигурен съм — каза тихо, след като стигна до него и постави ръка върху врата на коня му.
Брат му кимна безучастно. После се наведе. Войнът си помисли, че лицето му изглежда бяло като на смъртник и поне толкова студено, колкото полепналия по каменната настилка скреж.
— Каква е идеята? — настоя все така тихо Карамон. — За какво е всичко това? Много добре ти е известно, че не можем да продължим напред без провизиите!
— Играеш прекалено на сигурно, братко — каза Рейстлин. Той вдигна рамене и добави: — Каруците с провизиите ще ни настигнат, така или иначе. Колкото до оръжията, мъжете сложиха ръка върху онези, които открихме тук. Регър е прав. Трябва да ударим първи, преди Дънкан да е успял да се организира.
— Трябваше преди това да го обсъдиш с мен! — изръмжа през стиснати зъби генералът. — Аз издавам заповедите!
Рейстлин погледна встрани и едва доловимо се размърда на седлото. Карамон усети как брат му потрепери под черната си роба.
— Нямаше време — заяви архимагьосникът след няколко секунди мълчание. — През нощта имах видение, братко. Тя ми се яви — моята Царица… Такхизис… Налага се да се добера до Заман възможно най-бързо.
Карамон се втренчи в своя близнак с внезапно разбиране:
— Те не означават нищо за теб! — каза още по-тихо, като посочи застаналите в очакване зад гърба му хора и джуджета. — Интересува те единствено безценният ти Портал! — Изпълненият му с горчивина поглед се премести върху Кризания, която го наблюдаваше хладно, макар в потъмнелите й сиви очи да се забелязваха следи от изпълнената с ужаси безсънна нощ, прекарана сред умиращите и ранените. — А ти? И ти ли си на негова страна?
— Изпитанието на кръвта, Карамон — произнесе тя. — Всичко това трябва да свърши веднъж и завинаги. Сега вече съм убедена, че злото трябва да бъде спряно, преди човечеството да е успяло да си причини още по-големи вреди.
— Трудно ми е да го повярвам! — възкликна иронично генералът, като погледна брат си.
Рейстлин вдигна слабите си ръце и съвсем бавно отметна качулката толкова, колкото да открие очите си. Карамон се сви, съзрял собственото си отражение като в огледало, преобразило лицето му до неузнаваемост — изпито, небръснато, с разрошена, развявана от ледения вятър коса. Сетне очите му бяха привлечени неудържимо от взора на магьосника, който безмилостно го хипнотизираше така, както змията омайва птицата преди да се нахвърли върху нея. И в съзнанието му отекнаха думите на Рейстлин:
Познаваш ме добре, братко. Понякога кръвта във вените говори по-силно от всичко друго. Да, прав си. Тази война ме интересува слабо. Поведох я по една-единствена причина и тя е Порталът. Тези глупци ще ми помогнат само колкото да го открия. Отвъд тази цел, те нямат никакво значение за мен. Какво ме интересува дали ще спечелим или ще загубим?
Досега ти позволявах да си играещ на генерал. Изглежда по някакъв начин това ти допада. Всъщност, трябва да призная, че си изненадващо добър в тази игра. Изпълнението ти послужи добре на плановете ми. Но все още се нуждая от теб. Ще отведеш армията до Заман. Когато двамата с лейди Кризания сме в безопасност, ще те изпратя обратно у дома. Помни едно, братко — битката в Равнините на Дергот е била загубена! Не можеш да го промениш!
— Не ти вярвам! — каза глухо Карамон, загледан с подивели очи в Рейстлин. — Ти никога не би отишъл доброволно на смърт! Трябва да знаеш нещо! Трябва да има поне…
Карамон се задави. Рейстлин се наведе още повече, сякаш искаше да изсмуче думите направо от гърлото му.
Плановете ми не те засягат! А онова, което зная или не зная не ти влиза в работата, така че престани да си напрягаш мозъка с безполезни размисли.
— Ще им кажа — произнесе генералът, като говореше с мъка през стиснатите си зъби. — Ще им кажа истината!
Ще им кажеш какво? Че виждаш в бъдещето? Че са обречени?
Забелязал вътрешната му борба, Рейстлин се усмихна:
Едва ли, братко. А сега, ако изобщо искаш някога отново да видиш дома, ти предлагам да се качиш горе, да сложиш бронята си и да поведеш армията.
Архимагьосникът се отдръпна и отново смъкна съвсем ниско черната си качулка. Карамон рязко си пое дъх, сякаш някой го бе облял с ледена вода. В продължение на няколко секунди войнът успяваше единствено да се взира в брат си и да трепери от гняв, който напълно бе парализирал мускулите му.
Всичко, за което можеше да мисли в момента, бе Рейстлин… Рейстлин, заливащ се от смях до дървото… Рейстлин, уловил заека в ръце… Тогава другарството помежду им бе истинско. Истинско, хладно и добре наточено, като острието на нож, проблясващо в чистата ярка светлина на утринта.
И ето, че съвсем бавно върхът на този нож проникна през облаците на объркването му, за да пререже още една от връзките, които го държаха в близост до магьосника.
Ножът се движеше полека. Имаше много непрекъснати нишки.
Първата се бе скъсала на пропитата с кръв арена в Истар, поне така му се струваше. Сега бе дошъл ред и на следващата — тук, в центъра на заскрежения вътрешен двор в Пакс Таркас.
— Изглежда нямам избор — каза през замъгления си от сълзи поглед.
— Никакъв — отговори Рейстлин. Той дръпна юздите на коня и се приготви за тръгване. — Има неща, които изискват вниманието ми. Естествено, Кризания ще язди заедно с теб в челния отряд. Не ме чакайте. За известно време ще ви следвам отзад.
„Е, ето, че ти отново пое командването“, помисли си Карамон. Докато наблюдаваше как брат му се отдалечава, вече не чувстваше гняв, просто тъпа болка. Беше чувал за подобни пристъпи. Ветераните с ампутирани крайници я изпитваха на мястото на липсващия крак или ръка…
Той се обърна и като по-скоро усещаше, отколкото чуваше надвисналото мълчание във вътрешния двор, се качи обратно в покоите си и започна да се подготвя за заминаването.
Когато Карамон отново се появи, облечен в обичайната си златна броня, с развяващо се на вятъра наметало, джуджетата и хората от равнините нададоха радостни викове.
Не само, че наистина му се възхищаваха и го уважаваха, но всички се чувстваха задължени да му отдадат дължимото заради блестящата тактика, донесла им победата през предния ден. Говореше се, че генералът е късметлия и дори, че е благословен от някой от боговете. В края на краищата, не беше ли цяло щастие, че планинските джуджета не успяха да затворят портите навреме?
Мнозина бяха изпитали тягостно чувство, когато се бе разнесъл слухът, че е възможно да поемат на път без него. Немалко мрачни погледи бяха отправени към облечения в черно магьосник, независимо, че никой не посмя да издигне глас на неодобрение.
Радостните им възгласи за момент възвърнаха самоувереността на Карамон. За момент напиращите чувства сякаш му пречеха да заговори. Най-сетне той отвори уста и дрезгаво започна да издава заповеди, докато сам се приготвяше за тръгване.
— Майкъл, реших да ти поверя командването на Пакс Таркас — каза той, като извади чифт ръкавици.
Младият рицар се изчерви от удоволствие, макар несъзнателно да погледна към празнината, която зейваше сред редиците на неговите съратници.
— Но, сър, аз съм от низшите чинове… Сигурен съм, че има далеч по-заслужили от…
Карамон му отправи изпълнена с тъга усмивка и поклати глава:
— Запознат съм с качествата, които притежаваш, Майкъл. Спомняш ли си? Беше готов да дадеш живота си, за да изпълниш дадените нареждания, но откри в себе си достатъчно състрадание, за да им се възпротивиш. Уверявам те, че и тук няма да ти бъде лесно, но зная, че ще дадеш най-доброто от себе си. Разбира се, ще оставя жените и децата. Ще изпращам обратно ранените. Когато каруците с продоволствията пристигнат, искам да се погрижиш да потеглят след нас незабавно. — Той отново поклати глава в размисъл. — Не че ще стане толкова скоро, колкото ми се иска — измърмори. После добави с въздишка: — Вероятно ще изкарате поне до края на зимата, ако се наложи. Без значение какво ще се случи с нас…
Забелязал, че при последните му думи рицарите се споглеждат объркано, Карамон побърза да преглътне онова, което искаше да каже. Не, не биваше по никакъв начин да демонстрира знанието си за горчивата истина. Възвърнал привичната си бодрост, макар и престорена, генералът тупна Майкъл по рамото, добави още няколко безсъдържателни думи за кураж и се метна на седлото сред морето от радостни викове.
Щом знаменосецът издигна флага на армията, виковете се усилиха дори повече. Личното знаме на Карамон блестеше със звездата си на яркото слънце. Рицарите се подредиха зад него. Кризания също се присъедини към тях, а мъжете се посместиха, за да й позволят да заеме мястото си. Въпреки че самите те имаха толкова полза от една вещица, колкото и всеки друг в лагера, все пак Кризания беше жена, а Кодекса ги задължаваше да я защитават с цената на живота си.
— Отворете портите! — извика Карамон.
Избутани от здрави ръце, портите започнаха да се отварят. Генералът се огледа за последен път, колкото да се увери, че всички са готови за път. Очите му неочаквано се спряха върху тези на неговия близнак.
Рейстлин седеше върху коня си мълчаливо, скрит в сенките на огромните врати. Не помръдваше. Просто стоеше там. Наблюдаваше, очакваше.
Мигът продължи не повече от няколко секунди, през които братята се изгледаха преценяващо, след което Карамон извърна лице и смушка коня си.
Посегна и взе флага от ръцете на знаменосеца. После го вдигна високо и изкрещя една дума:
— Торбардин!
Утринното слънце тъкмо се издигаше над планинските върхове. Лъчите обливаха с искрящ огън доспехите на генерала, отскачаха от златните конци, с които бе избродирано знамето му, превръщаха остриетата на хилядите копия в океан от пламък.
— Торбардин! — изкрещя повторно той и пришпори коня си право през широко разтворените порти.
— Торбардин! — подеха войните в едно с трясъка на мечовете в щитовете.
На свой ред джуджетата подхванаха добре познатия си, зловещ напев „Метал върху камък, скала върху меч, метал върху камък, скала върху меч“ и се заклатиха с тежки подковани стъпки, докато излизаха от укреплението в стройни колони.
Последваха ги хората от равнината, които се движеха не толкова организирано, но с не по-малка готовност. Увити в косматите си кожи, за да се предпазят от хапещия студ, точещи оръжията си в движение, затъкващи пера в косите си, изрисувани със странни символи по лицата… Скоро, уморени от принудителния ред на колоната, варварите щяха да се отклонят от пътя й и да поемат в привичните за тях накъсани ловни групи. Малко по-нататък идваха и земеделците и крадците, поели на път заедно с Карамон. Тук вече ясно се забелязваха последиците от снощния запой. И най-накрая, в опашката на колоната, се задаваха дюлърите.
Аргът се постара да улови погледа на Рейстлин, докато преминаваха покрай него, ала магьосникът продължаваше да стои на мястото си, непроницаем за чиито и да е очи. Единственият намек за плът и кръв в него, бяха слабите, мъртвешки бледи ръце, с които държеше юздите на врания си жребец.
Очите на Рейстлин не търсеха нито дюлърите, нито който и да било друг от преминаващата армия. Вместо това те се бяха спрели върху фигурата в искрящи златни доспехи в нейното чело. Но дори острото зрение на един дюлър не можеше да долови, че ръцете на магьосника стискат юздите малко по-силно от обичайното, а тялото му сякаш за миг потръпва под погребалния покров на черната роба.
Скоро и мрачните джуджета отминаха и вътрешният двор остана съвсем празен, ако не се брояха онези, които занапред щях да обитават крепостта. Жените избърсаха сълзите си и като разговаряха шумно, се завърнаха към обичайните си задължения. Децата вече се бяха покачили на стените, за да приветстват армията, поне докато отдалечаващите се части все още се виждаха. Най-сетне портите на Пакс Таркас се люшнаха върху добре смазаните панти и започнаха безшумно да се затварят.
Застанал на бойниците Майкъл също наблюдаваше отдалечаването на войската на юг, загледан към блестящия й авангард и облаците пара от горещия дъх на пристъпващите мъже и припяващите джуджета.
Непосредствено зад всички тях яздеше една самотна, увита в черна роба фигура. Втренчен към нея, Майкъл се почувства ободрен. Струваше му се, че това е добра поличба. Сега Смърт яздеше зад армията, вместо пред нея.
Слънцето мълчаливо изгряваше при отварянето на портите на Пакс Таркас и все така мълчаливо залязваше по време на затварянето на вратите на Торбардин. Докато водният им механизъм пухтеше в усилието си да ги премести, сякаш се преместваше част от самата планина. Всъщност, когато се затвореха, вратите ставаха неразличими от скалата, толкова умела бе работата на джуджетата, които бяха изгубили години, докато ги построят.
Затварянето им означаваше война. Новините за напредващата армия на Фистандантилус се разпространяваха бързо, носени върху леките криле на грифоните. Ето че планинската твърдина отново гъмжеше от живот. В оръжейните хвърчаха искри. Ковачите заспиваха с чуковете в ръцете си. Нощем кръчмите удвояваха печалбите си, тъй като всеки бързаше да отиде и да разправи на всеослушание великите дела, които ще извърши на бойното поле.
Само една част от огромното подземно кралство бе тиха и тъкмо там отекнаха подкованите стъпки на един от големите герои на джуджетата — почти два дни след като Карамон бе напуснал с армията си Пакс Таркас.
Влязъл в залата, където кралят на планинските джуджета обикновено провеждаше аудиенциите си, Карас чу как стъпките му отекват глухо сред извитите стени, покрити с изсечени в самата твърд на планината орнаментации. Сега залата бе празна, запазена за няколкото джуджета, насядали пред каменния подиум.
Карас премина забързано по пътеката между редиците от каменни пейки, където предната вечер хиляди джуджета бяха посрещнали с одобрителен рев заявлението на своя крал, че трябва да обявят война на собствените си роднини.
Днес се провеждаше Военното събрание на Съвета на тановете. Последното не налагаше присъствието на обикновените граждани, така че Карас донякъде бе изненадан да открие, че и той също е поканен. Довчерашният герой бе изпаднал в немилост — това беше известно на всички. Разправяха дори, че Дънкан възнамерявал да го изпрати в изгнание.
И наистина, докато се приближаваше към старото джудже, Карас си даде сметка, че то го наблюдава някак намръщено, въпреки че това вероятно се дължеше на факта, че пространството около едното око и лявата му буза бе порядъчно почерняло и подуто — резултатът от юмручните удари на самия Карас.
— О, моля те, изправи се — отсече кралят, когато високото голобрадо джудже се поклони пред него.
— Не и докато не получа прошка, тане мой — отвърна Карас, без да вдигне глава.
— Прошка за какво? Задето изби малко глупост от главата на един стар глупак? — усмихна се накриво Дънкан. — Не, не ти прощавам. Вместо това ти благодаря. — Кралят разтърка челюстта си. — „Дългът носи болка.“ Така казват. Сега вече знам защо. Но стига сме говорили за това.
Когато Карас най-сетне се изправи, Дънкан му подаде един пергаментов свитък:
— Помолих те да дойдеш за друго. Прочети това.
Карас озадачено изучи свитъка. Беше завързан с черна панделка, но не и запечатан. Погледът му премина през насядалите в каменните си столове (до един разположени по-ниско от този на краля) джуджета и се спря на един точно определен, който понастоящем бе празен — столът на Аргът, тан на Дюлър. Карас намръщено разви свитъка и зачете на глас, като се опитваше да схване по-добре смисъла, вложен в недодялания език на дюлърите:
До Дънкан, на джуджетата от Торбардин, крал
Поздрави от онези, които сега наричаш предатели.
Този свитък идва до теб от нас, които знаем, че ще накажеш народа ни под планините заради онова, което ние сторим при Пакс Таркас. Ако писмото ни те намира, значи успяваме задържим портите отворени.
Ти презираш нашия план пред Съвета. Сега сигурно виждаш мъдрост. Врагът води магьосник. Магьосникът наш приятел. Той кара армията марширува към Равнини на Дергот. Ние също маршируваме с нея и ние приятели на тях. Когато дойде часът, онези, които наричаш предатели, ще ударят. Ние ще нападнем врага отвътре и ще ги изтикаме под остриетата на брадвите ви.
Ако имаш съмнения за нашата лоялност, задръж за заложници народа ни под планините, докато настъпи времето и ние се върнем. Ние ти обещаваме голям дар като доказателство за вярност.
Карас прочете писмото два пъти, но това не накара намръщеното му изражение да се промени. Дори напротив.
— Е? — настоя Дънкан.
— Не желая да имам нищо общо с предатели — заяви високото джудже, като нави свитъка и му го върна с отвращение.
— Но ако са искрени — продължи кралят, — това ще ни осигури голяма победа!
Карас вдигна очи и погледна краля, който се издигаше над него върху подиума.
— Ако в този момент имах възможност да поговоря с генерала на нашите врагове, този Карамон Маджере, който — според сведенията ми — е човек на честта, бих му обяснил съвсем точно пред каква опасност е изправен, дори ако това ни струва победата.
Останалите танове изсумтяха и замърмориха.
— Трябвало е да се родиш соламнийски рицар! — подметна един от тях и думите му не бяха комплимент.
Строгият поглед на Дънкан ги накара да млъкнат намусено.
— Карас — каза търпеливо кралят, — знаем как се чувстваш по въпроса за доблестта и ти се възхищаваме за това. Но доблестта няма да нахрани децата на онези, които ще паднат в битката, нито ще попречи на собствените ни роднини да оглозгат костите ни, ако изгубим. Не — продължи той с нарастваща твърдост в гласа, — има време за доблест и време, когато едно джудже трябва да направи онова, което е необходимо.
Лицето на Карас помрачня. Ръката му несъзнателно се вдигна, за да поглади гъстата брада, която вече не носеше. Той объркано сведе поглед и се загледа в краката си.
— Съгледвачите ни потвърждават тази информация — додаде Дънкан. — Армията им е потеглила.
Високото джудже отново вдигна очи:
— Не го вярвам! Не го повярвах още щом го чух! Да напуснат Пакс Таркас? Преди да са дочакали каруците с провизии? Значи сигурно е вярно, че магьосникът дърпа конците. Никой генерал не би допуснал такава грешка…
— Ще се доберат до Равнините до два дни. Според нашите шпиони, целта им е крепостта Заман, където планират да установят главното си командване. Там разполагаме с малък гарнизон, който ще се престори, че ги напада, след което ще се изтегли с надеждата да ги увлечем на открито.
— Заман — измърмори Карас и този път се почеса по брадичката. Внезапно той пристъпи решително напред: — Тане, ако ти кажа, че имам план, който ще ни помогне да приключим тази война с възможно най-малко кръвопролития, ще ме изслушаш ли и ще ми позволиш ли поне да опитам да го изпълня?
— Ще те изслушам — произнесе с подозрение Дънкан.
— Дай ми група войни, които сам ще избера и ме изпрати да убия този чародеец, този Фистандантилус. След смъртта му ще покажа свитъка на неговия генерал и нашите роднини. Така те ще се уверят, че той ги е предал. Ще видят мощта на собствената ни армия, готова да ги помете. Няма начин да не сложат оръжие!
— И какво ще правим с тях, ако наистина се предадат? — отсече раздразнено кралят, макар мислено вече да претегляше ползите от плана му.
Другите танове бяха престанали да мърморят в брадите си и се споглеждаха с тежко смръщени вежди.
— Ще им дадем Пакс Таркас — изрече с нарастваща възбуда Карас. — На онези, които искат да живеят там, разбира се. Роднините ни, без съмнение, ще се върнат обратно по домовете си. Можем да им направим някои отстъпки… само няколко — добави бързо, забелязал мрачното лице на Дънкан. — Ще ги уточним едновременно с условията по капитулацията. Но поне през зимата за хората и нашите роднини ще има подслон и закрила — могат дори да работят в мините…
— Съзирам определени възможности в плана ти — каза замислено кралят. — Веднъж, щом се окажете в пустинята, можете да се криете в Могилите… — Той замълча. После бавно поклати глава: — Но все пак е опасно, Карас. И може да се окаже напразно. Дори и да успееш да погубиш Мрачния — а се твърди, че е чародеец с голямо могъщество, нека ти го напомня — съществува много голяма вероятност да ти отнемат живота още преди да си се добрал до този генерал Маджере, камо ли да говориш с него. Чувал съм, че бил близнак на самия магьосник!
Карас се усмихна отпаднало. Ръката му все така поглаждаше голата брада:
— Това е риск, който ще поема с удоволствие, стига само да знам, че ако успея, вече няма да ми се налага да убивам собствените си роднини.
Дънкан го изгледа намръщено и потърка подутата си буза, след което въздъхна:
— Много добре — каза Той. — Имаш разрешението ми. Избирай хората, от които имаш нужда, внимателно. Кога тръгваш?
— Довечера, тане мой, с твое разрешение.
— Ще наредя да отворят портите заради теб, но ще ги затворят веднага щом излезете. От теб зависи дали следващия път през тях ще преминеш ти или от там ще се излее могъщата армия на планинските джуджета. Нека пламъкът на Реоркс блести на бойния ти чук.
Високото джудже се поклони и се отдалечи със стъпки, в които се долавяше по-голяма увереност, отколкото на идване.
— Ето едного, за когото ще скърбя, ако загубим — произнесе някой от тановете и погледите на всички се насочиха към отдалечаващото се голобрадо джудже.
— Изгубихме го още от самото начало — отсече дрезгаво Дънкан. Лицето му обаче си остана изпито и мрачно, когато промърмори: — Време е да поговорим за истинската война.
Глава 8
— Отново няма вода — каза тихо Карамон.
Регър се намръщи. Макар генералът да бе произнесъл последното абсолютно безизразно, джуджето знаеше, че държат именно него отговорен за положението, в което се намираха. Осъзнаването, че до голяма степен вината наистина е негова, не можеше да подобри настроението му. Единственото чувство, което може да се сравнява по сила и непоносимост с вината, е заслуженото чувство за вина.
— На половин ден път от тук има друга водна яма — изръмжа с мрачно изражение Регър. — В старите дни цялата околия беше пълна с такива. — Той махна неопределено с ръка.
Карамон се озърна. Докъдето стигаше погледът, не се виждаше нищо — нито дървета, нито птици, нито дори обичайните бодливи храсти. Нищо, освен безкрайни километри пясък с разпръснати тук-там куполовидни могили. Някъде много далеч напред мрачните сенки на Торбардин се спускаха в Равнините като мъчителен спомен за непоносим кошмар.
Армията на Фистандантилус губеше битката, преди още да е влязла в нея.
След дни продължителен преход най-после бяха излезли от прохода, водещ към Пакс Таркас и се бяха озовали в Равнините на Дергот. Провизиите така и не ги бяха догонили заради бързото темпо, което поддържаха и вече едва ли имаше шанс изобщо да се съберат с тях — каруците бяха тромави и на всичко отгоре щеше да им се наложи да ги търсят.
Рейстлин бе упражнил натиск върху командирите на съюзническите армии и въпреки че Карамон му се опълчваше открито, Регър остана твърдо на страната на брат му, като по-късно дори сполучи да привлече и Старейшината на хората от равнината. Още веднъж генералът се оказа в ситуацията просто да се съгласи с мнозинството и да продължи заедно с тях. И така, армията се вдигаше преди изгрев, придвижваше се до към средата на деня, когато правеше кратка почивка, и отново продължаваше почти до здрач, за да имат хората време да издигнат палатките преди да се е смрачило напълно.
Вече не приличаха на армия от победители. Изчезнали бяха другарството, шегите, смехът и игрите вечер край огньовете. Изчезнали бяха и песните през деня. Дори джуджетата предпочитаха да прекратят напевите и да пазят дъха си, докато уморено се влачеха напред. По залез мъжете просто рухваха там, където им бяха наредили да спрат, изяждаха оскъдните си дажби и моментално потъваха в непробуден сън, само за да бъдат събудени грубо от сержантите на следващата утрин и да продължат да вървят.
Бойният дух бе спаднал. Чуваха се мърморене и оплаквания, особено след като стана ясно, че храната им започва да намалява. Докато се движеха в планината проблемът не изглеждаше чак толкова неотложен. Дивечът там бе в изобилие. Ала веднъж щом се озоваха в Равнините, точно както бе предсказал Карамон, единствените живи същества, които виждаха, бяха самите те. В този момент живееха единствено от препечен, безквасен хляб и парчета сушено месо, което се разпределяше по два пъти на ден — сутрин и вечер. Беше сигурен, че ако каруците не ги догонеха, съвсем скоро щяха да бъдат принудени да намалят наполовина дори минималните дажби, които имаха сега.
Генералът имаше и други грижи, които не бяха свързани с храната и две от тях бяха наистина сериозни. Първата бе липсата на прясна вода. Макар Регър уверено да заяви, че в Равнините често се срещат водни ями, първите две, които откриха, се оказаха празни. Тогава — и само тогава — се бе отнесъл малко грубо към него, принуждавайки го да признае, че за последен път е посещавал тези места още преди Катастрофата. Другият му проблем бе влошаването на отношенията между довчерашните съюзници.
Съвсем неубедителен в началото, сега съюзът бе започнал неудържимо да се разпада. Северняците не се колебаеха да обвиняват за всичките си неприятности джуджетата и хората от равнината, доколкото те бяха подкрепили най-горещо плановете на магьосника.
Хората от равнината, от своя страна, никога досега не бяха живели в планините и съвсем скоро откриха, че ловуването и животът там са свързани със студ и сняг, или както го бе изложил съвсем открито пред Карамон техният старейшина, нещата бяха „или прекалено нависоко, или твърде ниско“. Ето, че съзрели пред себе си гигантските очертания на планините Торбардин, хората от равнината започваха да мислят, че и цялото злато или стомана на света не можеха да се сравняват със златните, равни пасбища на родния дом. Неведнъж генералът улавяше отправените им на север погледи и просто знаеше, че някоя сутрин ще се събуди, само за да открие, че варварите са си заминали.
Джуджетата, от друга страна, гледаха на хората като на най-обикновени страхливци, които тичат разплакани при майките си при първия признак, че нещата са започнали да загрубяват. Смятаха недостига на храна и вода за маловажен проблем, а джудже, което дори си позволеше да намекне, че изпитва жажда, моментално ставаше обект на подигравки от страна на другарите си.
През същата вечер Карамон мислеше върху всичко това, както и върху останалите надвиснали над главата му проблеми, докато стоеше в средата на пустинята и безцелно ровеше пясъка с върха на ботуша си.
Той вдигна очи към Регър. Джуджето вероятно дори не подозираше, че генералът го наблюдава, защото бе изоставило обичайната си каменна увереност. Раменете му бяха увиснали и въздишаше уморено. Приликата с Флинт бе поразителна и болезнена. Засрамен от проявения гняв, който преди всичко трябваше да насочи към самия себе си, Карамон реши да направи поне някакъв опит да заглади положението:
— Не се тревожи. Имаме достатъчно вода да изкараме нощта. Сигурен съм, че утре ще се натъкнем на пълна яма, не мислиш ли? — каза той и потупа несръчно Регър по гърба.
Старото джудже стреснато вдигна поглед, заподозряло, че се е оказало в центъра на лоша шега. Забелязал, че Карамон му се усмихва уморено, но ободрително, Регър си позволи да се отпусне.
— Да. — То също се усмихна с неохота. — Утре със сигурност.
Двамата обърнаха гръб на сухата яма и се насочиха обратно към лагера.
Нощта се спускаше рано над Равнините на Дергот. Слънцето сякаш бързаше да се скрие зад билата на планините, отвратено от вида на необятната, оголена пустиня. Само тук-там имаше запалени огньове, тъй като мъжете бяха твърде изморени за да ги поддържат, а и нямаше храна, която да готвят на тях. Скупчени поотделно и настрани едни от други, групите на северняците, джуджетата и варварите се наблюдаваха внимателно и с подозрение. Естествено всички отбягваха какъвто и да било контакт с дюлърите.
Карамон погледна към собствената си палатка, която пък бе издигната встрани от всички, сякаш вече ги бе отписал.
Една древна кринска легенда разказва, че някога живял мъж, който извършил толкова ужасно дело, че самите богове се събрали, за да решат как да го накажат. Когато накрая обявили, че отсега нататък му отсъждат дарбата да вижда бъдещето, той им се изсмял, защото си помислил, че ги е надхитрил. Всъщност същият този човек впоследствие умрял от мъчителна смърт — нещо, което Карамон никога не бе успявал да разбере напълно.
Ала сега вече му бе ясно и душата му кървеше от разбирането. Наистина, едва ли може да има по-голямо наказание за един смъртен от това да вижда в бъдещето и да знае предварително всичко, което ще се случи. Така най-големият дар, даден на хората — надеждата — му е отнет.
До този момент Карамон се беше надявал. Вярваше, че Рейстлин ще измисли някакъв план. Че брат му не би допуснал да се случи нещо подобно. Не, Рейстлин не можеше да го допусне. Ала сега, след като бе разбрал, че магьосникът не проявява никакъв интерес към по-нататъшната съдба на хората и джуджетата с тях, както и към семействата, които бяха оставили зад себе си, Карамон бе престанал да се надява. Бяха обречени. И не можеше да стори нищо, за да предотврати онова, което вече се бе случвало и преди.
Ето как, без да иска, генералът бе започнал да се дистанцира от онези, за които по задължение трябваше да се грижи. И отново се улавяше изгубен в мисли по дома.
У дома! Почти забравените и дори нарочно отбягвани спомени за дома, отново го заливаха с кристалната си яснота, която — без да си дава сметка — неведнъж се замъгляваше от напиращите сълзи. Особено вечер, когато оставаше насаме, взрян невиждащо в играещите пламъци на огъня.
Поддържаше го една-единствена мисъл. Колкото повече армията му се приближаваше към пълния си разгром, толкова по-реална ставаше мисълта за Тика и за дома…
— Хей, внимавай! — извика Регър и го улови точно преди да се спъне в една от могилите, с които бяха осеяни Равнините.
— Що за чудо е това? — възкликна раздразнено Карамон. — Животни ли са ги строили? Чувал съм, че в Ествилде има безопашати катерици, които живеят в съвсем същите чудесии. — Той огледа образуванието, което бе високо почти три стъпки и горе-долу толкова широко и поклати глава: — Но не ми се иска да срещам катерицата, способна да построи нещо подобно!
— Ха! Как не! — изсумтя подигравателно Регър. — Построили са ги джуджетата. Не личи ли? Почеркът е съвсем очевиден. — Той с любов прокара ръка по гладката повърхност на купола. — Откога според теб на Природата й е позволено подобно съвършенство?
Карамон се усмихна широко:
— Джуджета, а? Но… защо? Дори джуджетата не обичат толкова много безцелния труд, че да си губят времето в средата на нищото. А и каква е ползата от тях в пустинята?
— Наблюдателни постове — отвърна кратичко Регър.
— Наблюдателни? — ухили се генералът. — И какво толкова са наблюдавали? Змиите?
— Земята, небето, армиите… като твоята. — Регър удари с крак по земята, вдигайки облак прах. — Чуваш ли?
— Кое?
— Това. — Регър отново тропна с крак. — Кухина.
Веждите на Карамон се повдигнаха.
— Тунели! — възкликна с широко разтворени очи.
Загледа се към пустинята. Наистина, могилите бяха навсякъде. Той подсвирна от учудване.
— Километри от тях! — кимна Регър. — Построени са толкова отдавна, че са по-стари и от прадядо ми. Е, разбира се — въздъхна той, — повечето не са използвани от много дълго време. Легендите разказват, че някога между Пакс Таркас и Торбардин имало и други крепости, свързани с планините Каролис. Всяко джудже можело спокойно да се придвижва между Пакс Таркас и Торбардин, без дори да му се налага да излиза на открито, стига старите приказки да са верни… Сега крепостите са рухнали, както по всяка вероятност и повечето от тунелите. Катастрофата ги е унищожила. И все пак — продължи бодро Регър, когато двамата с Карамон отново тръгнаха към лагера, — не бих се учудил, ако Дънкан е наредил на шпионите си да ни наглеждат. Може дори в този момент да се промъкват наоколо като плъхове.
— В тунелите или над тях, все някога ще забележат, че се приближаваме — измърмори генералът, докато оглеждаше околния пейзаж.
— Да — съгласи се Регър. — Това е изцяло в тяхна полза.
Карамон не отговори. Когато стигнаха лагера, всеки пое по своя път — едрият войн към палатката си, а джуджето към лагера на своите.
В една от могилите, недалеч от палатката на Карамон наистина имаше някой и този някой внимателно наблюдаваше всяко движение на армията. Ала не армията го интересуваше, а по-скоро само трима души…
— Не остава много — обади се Карас. Той се взираше през прорезите, направени толкова изкусно, че да позволяват на човека вътре да наблюдава околността, но да остава незабелязан за всеки, който минава наблизо. — Колко според теб има до там?
Въпросът му бе отправен към едно мърляво, извънредно древно на вид джудже, което отегчено се надигна, за да хвърли един поглед през прорезите, след което се загледа по дължината на тунела:
— Двеста петдесет и три стъпки. Ще те отведе право в средата — каза без колебание.
Карас отново се взря към пустинята, където, отделена от лагерните огньове, се издигаше палатката на генерала. Струваше му се просто невероятно старото джудже да е определило разстоянието до там с такава точност. На драго сърце би поспорил с него, но знаеше, че си има работа не с друг, а със самия Разбивач.
Разбивачът беше джудже от старата школа и бивш крадец, който отдавна се бе оттеглил на заслужена почивка, но го водеха с тях тъкмо поради репутацията, която имаше. Репутация, която съперничеше дори на неговата собствена.
— Слънцето залязва — докладва високото джудже, макар това да бе напълно излишно, защото по скалните стени зад тях вече пълзяха издължени сенки. — Генералът се връща. Сега влиза в палатката. — Той се намръщи. — В името на Реоркс, надявам се точно тази нощ да не реши да променя навиците си.
— Няма — успокои го Разбивачът. Пропълзял в един ъгъл, той подхвърли последното с убедеността на джудже, което (в миналите дни) е изкарвало прехраната си точно по този начин — гледайки как идват и по-специално, как си отиват останалите край него. — Това е първото, което научаваш, когато се занимаваш с проникване с взлом. Всеки си има навици. И не обича да ги нарушава. Времето е хубаво, не се е случвало нищо тревожно… Нищо, освен пясък и пак пясък. Не, няма да реши каквото и да е.
Карас се намръщи, недоволен от напомнянето за тъмното минало на джуджето до себе си. Добре запознат със собствените си слабости, той бе извикал Разбивача за тази мисия, защото му трябваше някой умел в безшумното промъкване, някой запознат изтънко с изненадващите нощни атаки и безпроблемното изтегляне под прикритието на мрака.
Ала неслучайно соламнийските рицари се бяха възхищавали от доблестта и честността му — независимо от всичко, Карас изпитваше угризения от общуването със своя спътник. Опитваше да се успокои с мисълта, че Разбивача отдавна бе изплатил дължимото си за сторените злодеяния и дори бе извършил няколко лични услуги на краля, които — ако не изглаждаха напълно репутацията му — поне го бяха превърнали в своего рода второстепенен герой.
„Пък и — добави той сам на себе си — помисли за животите, които ще спасиш по този начин.“
Всички тези мисли обаче не можеха да го откъснат напълно от задълженията му. Карас въздъхна облекчено:
— Прав си, Разбивачо. Чародеецът се задава от палатката си. Ето я вещицата откъм нейната.
Той пристегна към колана си дръжката на брадвата и използва другата си ръка, за да премести късия меч, който носеше, в малко по-удобно положение. Сетне бръкна в една торбичка, измъкна от нея парче навит пергамент и със замислено, почти тържествено изражение на голобрадото си лице го прибра на сигурно място в един от джобовете на кожената си ризница.
После се обърна към четирите джуджета, които стояха наблизо в очакване и каза:
— Помнете: не наранявайте жената и генерала повече от необходимото. Но… магьосникът трябва да умре и то бързо, защото е особено опасен.
Разбивача се захили и се разположи още по-удобно. Беше твърде стар, за да тръгне с тях. Подобно отношение навремето щеше да го обиди, но вече бе навлязъл във възраст, в която го смяташе за комплимент. А и коленете не го държаха.
— Нека се отпуснат — посъветва ги старият крадец. — Да започнат да се хранят. Тогава — той прокара показалец през гърлото си и тихичко се изсмя. — Двеста петдесет и три стъпки…
Гарик стоеше на пост пред палатката на генерала и се вслушваше в тишината вътре. Струваше му се по-тревожна и неприятна за ухото от която и да е шумна караница.
Той надзърна през пролуката в платнището, за да види познатата картина. Хранеха се мълчаливо, както всяка нощ, или промърморваха нещо неясно, изгубени в собствените си мисли.
Магьосникът бе зает с изследванията си. Слухът нашепваше, че се готви за някакво нечувано могъщо заклинание, с което ще издуха портите на Торбардин. Колкото до вещицата, кой ли можеше да каже какво мисли тя? Гарик с благодарност си помисли, че поне Карамон я държи под око.
Сред мъжете се носеше странна мълва за нея. Мълва за чудеса, извършени в Пакс Таркас, за събудени от докосването й мъртъвци, за пораснали ръце и крака. Естествено Гарик не вярваше на подобни глупости. Все пак обаче, напоследък в жената имаше нещо, което караше младежа да мисли, че първото му впечатление за нея не е било съвсем правилно.
Рицарят се размърда неспокойно, за да прогони неприятното усещане от студения вятър, веещ през пустинята. Най-много се тревожеше за генерала. През изминалите месеци благоговението му пред Карамон постепенно бе прераснало в култ. Ала зает да наблюдава едрия войн и да му подражава доколкото може, Гарик бе забелязал, че Карамон е потиснат и нещастен, колкото и старателно да се опитваше да скрие това от околните. За младия рицар генералът се беше превърнал в семейството, което някога бе имал и изгубил, и сега не можеше да не се притеснява за него, както би се притеснявал за по-голям брат.
— За всичко са виновни тези проклети мрачни джуджета — измърмори на глас Гарик, като потропваше с крака, за да се стопли. — Едно е сигурно и то е, че не може да им се има вяра. Ако бяха на мястото на генерала, отдавна да съм ги изпратил да си събират багажа. Сигурен съм, че и той би направил така, ако не беше брат…
Младият рицар млъкна и се ослуша напрегнато.
Нищо. Но можеше да се закълне, че…
Положил ръка върху дръжката на меча си, Гарик се загледа към пустинята. Макар и гореща през деня, нощем тя се превръщаше в студено и негостоприемно място. В далечината се виждаха светлините на лагерните огньове. Тук-там се забелязваха и сенките на разхождащи се хора.
После го чу отново. Звукът идваше иззад него. Точно зад гърба му. Звукът на тежки, подковани ботуши…
— Какво беше това? — вдигна глава Карамон.
— Вятърът — измърмори Кризания, като се озърна зиморничаво към плющящите стени на палатката, които помръдваха като живо, дишащо същество. — На това ужасно място вятърът никога не спира.
Едрият войн се изправи, посегнал към меча си:
— Не беше вятърът.
Рейстлин го погледна недоволно.
— Я сядай! — озъби му се раздразнено. — Да довършваме по-бързо тази проклета вечеря. Трябва да се връщам обратно към книгите.
Архимагьосникът тъкмо си бе повтарял наум едно особено трудно заклинание. Бореше се с него от дни насам. Опитваше се да открие правилната интонация, коректното произношение, необходими за да отключи същинския смисъл на думите в нето. До този момент безуспешно. Просто не виждаше смисъла.
Той отмести все още пълната си чиния настрани и понечи да се изправи…
… когато светът буквално рухна под краката му.
За момент изпита усещането, че се намира на палубата на кораб, поел по стръмния скат на огромна вълна. Той изумено сведе очи, за да види как точно под него в земята се отваря огромна дупка. Един от стълбовете на палатката се прекатури надолу, карайки цялата конструкция да хлътне подире му. Някакъв окачен наблизо фенер се залюля полудяло и изведнъж обля всичко в демонично зарево от подскачащи сенки.
Рейстлин инстинктивно се улови за масата и може би само това го спаси да не пропадне в бързо разширяващата се дупка. В същия момент очите му съзряха някакви приклекнали, брадати фигури, които стремително изпълзяха от нея. Танцуващата светлина се отрази в оголени остриета и мрачни, решителни очи. Сетне фигурите се гмурнаха във феерията от сенки.
— Карамон! — извика магьосникът.
Даде си сметка, че предупредителният му вик е безполезен. Зад гърба му се разнесе грозна ругатня и звук от измъкване на меч от ножница — брат му вече бе напълно наясно със случващото се.
До ушите му достигна и силен женски глас, призоваващ името на Паладин. С периферното си зрение долови как в палатката избухна обръч чисто бяла светлина, но точно в този момент нямаше време да се занимава с Кризания, тъй като от сърцето на тъмнината изскочи огромен джуджешки боен чук, който проряза отблясъците на фенера и се насочи право към главата му.
Рейстлин изстреля първото заклинание, което му хрумна и удовлетворено видя как някаква невидима сила измъкна чука от ръката на джуджето. По негова заповед магията отнесе оръжието през мрака и го пусна с глух звук в един от ъглите на палатката.
Независимо, че в първия момент умът му бе отказал да приеме случващото се, сега Рейстлин вече се чувстваше господар на положението. Изведнъж всичко му се стори просто поредното дразнещо прекъсване на далеч по-важните му задачи. Решен да приключи въпроса възможно най-бързо и изцяло в своя полза, архимагьосникът насочи вниманието си към своя враг, който стоеше пред него и го наблюдаваше без каквато и да е сянка от страх в очите.
Рейстлин също не се страхуваше. Съзнанието, че нищо не може да го убие, тъй като е защитен от самия ход на времето, му даде възможност за момент да обмисли напълно равнодушно какво да бъде следващото му заклинание.
Вече усещаше как магическите потоци протичат през тялото му и предизвикват желаната реакция на екстаз и чувствено удоволствие. Реши, че поне за момент почивката от безкрайното тежко наизустяване ще му се отрази добре. Още едно интересно упражнение… Той протегна ръце и започна да изговаря думите, които щяха да запратят мълнии от синя светлина през гърчещото се тяло на неговия враг. След което нещо го прекъсна.
Случи се толкова внезапно, че наистина го изненада. В рамките на един-единствен гръмовен миг и сякаш от небето точно пред него се появиха две фигури.
Едната се прекатури право в краката му и вдигна полуделите си от възторг очи:
— Я гледай! Ами че това е Рейстлин! Успяхме, Гнимш! Успяхме! Ей, Рейстлин! Бас държа, че си изненадан да ме видиш, а? Чакай само да чуеш какво имам да ти разказвам! Разбираш ли, бях умрял. Е, не съвсем, но…
— Тасълхоф? — възкликна най-сетне магьосникът.
През съзнанието му, подобно на мълниите, които се готвеше да запрати към противника си, се загърчиха светкавични въпроси и заключения.
Първо — кендер! Времето можеше да промени своя ход!
Второ — времето може би бе променило своя ход…
Трето — можеше да загуби живота си!
Шокът от осъзнаването превърна грижливо подредените му мисли в паническа смес, разкъсвайки спокойствието и увереността, необходими на всеки практикуващ заклинател. А в секундата, когато осъзна едновременно неочакваните последици от възникналия проблем и цената, която можеше да заплати, Рейстлин изгуби контрол. Магическите думи се изплъзнаха от ума му. Докато врагът му — напротив — вече се бе втурнал напред.
Магьосникът реагира напълно автоматично. Китката му помръдна и в ръката му се появи малката сребърна кама, която винаги носеше със себе си.
Но беше прекалено късно…
Глава 9
Карас се концентрира напълно върху човека, който се бе заклел да убие. Ето защо появата на двете привидения не можа да извади от равновесие тренирания му за такива ситуации ум. Помисли ги просто за част от магията, която чародеят се готвеше да запрати срещу него.
В същия момент джуджето объркано забеляза, че очите на Рейстлин се изпразват. Видя как устата на магьосника — отворена и готова да изрече заклинанието — провисва. За Карас всичко това бе сигурен знак, че поне в следващите няколко безценни секунди, Рейстлин е напълно в негова власт.
Джуджето се хвърли напред, втъкна късия си меч в черната роба и удовлетворено установи, че острието прониква дълбоко в плътта му.
Телата им се приближиха максимално. Мечът влезе още по-навътре. Странната, изгаряща топлина, излъчвана от магьосника го обгърна като пламтящ покров. Сетне интензивната омраза и гняв на Рейстлин му подействаха почти като физически удар и Карас бе отхвърлен назад. Той се претърколи на земята.
Знаеше обаче, че е ранил магьосника — смъртоносно. Поне това можеше да твърди със сигурност. Джуджето вдигна очи към изпълнения с повяхваща, но все така гибелна ярост поглед на Рейстлин и видя как постепенно болката в него взима връх. Подскачащата светлина на фенера съвсем ясно очертаваше стърчаща дръжка на меча му от корема на изчадието. Ръцете на Рейстлин се обвиха около оръжието и от устата му се изтръгна агонизиращ писък. Карас въздъхна с облекчение. Магьосникът вече не представляваше опасност.
Джуджето се изправи на крака, посегна и измъкна меча си. Противникът му извика още веднъж от болка, политна напред с плувнали в собствената му кръв ръце и се строполи неподвижно на земята.
Едва сега Карас намери време, за да се огледа както трябва. Хората му се биеха на живот и смърт с генерала, който, чул предсмъртния вопъл на брат си, бе удвоил усилията си да се добере до него. Вещицата не се забелязваше никъде, а зловещата бяла светлина, избликнала от нея, отново се бе стопила в тъмнината.
Вниманието му бе привлечено от нечие задавено възклицание. Той сведе очи и видя двете създания, които магьосникът бе призовал, да се взират ужасено в тялото му. Сега, когато вече имаше възможност да прецени външността им, Карас установи, че двата демона, извикани от пъклените измерения, не представляват нищо повече от най-обикновен кендер със сини гамаши и оплешивяващо гномче с кожена престилка.
За съжаление не му остана време, за да осъзнае напълно нелогичността на създалата се ситуация. До известна степен можеше да се каже, че бяха постигнали онова, за което бяха дошли. Бе сигурен, че моментът едва ли е подходящ, за да поговори спокойно с генерала. Сега единствената му грижа бе да измъкне хората си оттук. Карас притича през палатката, за да вземе чука си и като извика на джуджешки към мъжете, засили оръжието към главата на Карамон.
Чукът се стовари върху челото на огромния войн и почти незабавно го просна в несвяст. Генералът се сгромоляса като вол на заколение, а във вътрешността на палатката настъпи внезапна и абсолютна тишина.
Всичко се бе развило само за няколко кратки минути.
Карас надникна през платнището на входа, за да се увери, че рицарят на пост отвън също лежи неподвижно на земята. Нищо не подсказваше, че някой около огньовете в далечината дори е заподозрял за развилите се събития.
Джуджето се протегна, за да спре бясното люлеене на фенера и се огледа. Магьосникът не помръдваше в центъра на локва от собствената си кръв. Генералът бе наблизо с протегната напред ръка, сякаш единствената му мисъл до последния момент бе свързана с брат му. В единия от ъглите вещицата също лежеше по гръб със затворени очи.
По бялата й роба се забелязваха петна от кръв. Карас се втренчи гневно в хората си. Едно от джуджетата поклати глава:
— Съжалявам, Карас — каза и потръпна още веднъж, загледано към нея. — Но… светлината й беше толкова ярка! Направо ми разцепи главата. Всичко, което исках в този момент, бе да престане. Не можех да мисля за нищо друго, но после магьосникът изкрещя, а после изкрещя и тя и светлината помръкна. Чак тогава я фраснах, ама не много силно. Не е сериозно ранена.
— Добре — кимна Карас. — Да тръгваме. — Той вдигна падналия на земята боен чук и погледна генерала в краката си. — Съжалявам — произнесе, докато търсеше парчето пергамент и го втъкваше в протегнатата ръка на Карамон. — Може би някой път ще имам време да ти обясня.
Изправи се и огледа джуджетата:
— Всички добре ли са? Да изчезваме от тук.
Мъжете се разбързаха към входа на тунела.
— Ами тези двамата? — попита един и посочи към кендера и гномчето.
— Вземете и тях — нареди сурово Карас. — Не можем да ги оставим. Ще вдигнат тревога.
Кендерът сякаш за пръв път дойде на себе си:
— Не! — извика към водача на джуджетата с ужасени, изпълнени с молба очи. — Не можете да ни отведете! Току-що пристигнахме! Открихме Карамон! Вече можем да си отидем у дома! Не, моля те!
— Вдигнете ги! — заповяда неумолимо Карас.
— Не! — изрида кендерът и се забори в ръцете на джуджетата. — Моля ви, не разбирате ли? Първо бяхме в Бездната, после избягахме…
— Запушете му устата — изръмжа нетърпеливо Карас и се взря в тунела, за да се увери, че пътят е чист.
Той им даде знак да побързат и коленичи до дупката в земята. Мъжете започнаха да се спускат един по един през нея, понесли със себе си кендера, който упорито отказваше да стои мирен и дори се опитваше да ги рита и дращи. Накрая се принудиха да спрат и да го овържат като пиле, за да могат да го промушат надолу. За разлика от него, другият пленник не представляваше никаква трудност. Бедният гном бе толкова ужасен, че сякаш се бе парализирал. Просто се оглеждаше наоколо със замаяни очи и увиснала челюст и изпълняваше всичко, което му кажеха.
Карас бе последен. Преди и той да скочи в дупката, си позволи да хвърли един последен поглед към вътрешността на палатката.
Фенерът вече бе престанал да се клати и меката му светлина обливаше сцена, сякаш излязла от нечий кошмар. Потрошени маси, разхвърляни столове и разпиляна храна навсякъде, накъдето погледнеше. Препълнената локва кръв около черната роба на магьосника се стичаше на тънко ручейче и отдавна бе започнала да капе в тунела под него.
Джуджето скочи в дупката и притича известно разстояние навътре, след което спря. Грабна края на въжето пуснато по пода и го дръпна рязко. Другият му край бе завързан за носещата греда на тунела точно под палатката на генерала. Гредата се измъкна и прекатури, предизвиквайки нисък тътен. Видя как някъде там се срутва купчина камъни и веднага след това гледката се затули от гъст облак прах.
Проходът бе блокиран напълно. Карас се обърна и забърза, за да догони останалите.
— Генерале…
Карамон скочи на крака с протегнати към гърлото на противника си ръце. Той оголи зъби и изръмжа. Гарик изненадано се препъна назад.
— Генерале! — извика. — Карамон! Аз съм!
Чак сега огромният войн усети пронизващата болка в главата си. Познатият глас на младия рицар отново го върна към действителността. Той изпъшка и стисна слепоочията си с две ръце. Гарик го улови точно преди да се строполи от замайването и му помогна да се отпусне в едно кресло.
— Брат ми? — попита генералът с удебелен глас.
— Карамон… аз… — младежът преглътна.
— Брат ми! — повтори той със стържещ глас през стиснатите си зъби.
— Отнесохме го в палатката му — каза Гарик. — Раната е…
— Какво? Раната е какво? — каза нетърпеливо генералът и стрелна младежа със зачервени очи.
Рицарят отвори уста, затвори я, след което просто поклати глава. Карамон забеляза, че е смъртно пребледнял. Той въздъхна, стисна клепачи и вътрешно се приготви за замайването и пристъпът на гадене, които щяха да го връхлетят веднага щом се изправеше. После тромаво стана и моментално се почувства изгубен във водовъртеж от тъмнина. Замръзна неподвижно и изчака да дойде на себе си. Чак тогава отвори очи.
— Ти как си? — попита Гарик и внимателно огледа младежа.
— Добре съм. — Рицарят почервеня от срам. — Из-изне-надаха ме… в гръб.
— Разбирам — Карамон вече бе забелязал съсирващата се кръв по косата му. — Случва се. Не се тревожи. — Той се усмихна тъжно. — Мен пък ме нападнаха отпред.
Гарик кимна, но по лицето му си личеше, че мисълта за провала го гризе.
„Ще се справи — помисли си едрият войн. — Рано или късно се случва на всеки един от нас.“
— Трябва да видя брат си — понечи да излезе навън, но се спря. — Лейди Кризания?
— Спи. Получила е нараняване с нож в областта на… ъъъ… ребрата. Аз… превързахме я… колкото можахме. Наложи се да… разкъсаме робата й. — Той се изчерви още повече. — Дадохме й малко бренди, за да дойде на себе си…
— Знае ли за Рейст… Фистандантилус?
— Магьосникът ни забрани да й казваме.
Веждите на генерала учудено се повдигнаха и той се намръщи. Огледа вътрешността на палатката. Очите му се задържаха върху следите от кръв по отъпканата земя. Пое си дълбоко дъх и отметна платнището, за да излезе навън с несигурни крачки. Гарик го последва.
— Армията?
— Вече научиха. Слуховете се разнасят. — Младежът безпомощно разтвори ръце. — Трябваше да свършим много неща едновременно. Опитахме се да последваме джуджетата…
— Ха! — изсумтя Карамон и примижа от острата болка в главата. — Със сигурност са срутили тунела след себе си.
— Да. Направихме опит да разчистим, но със същия успех можехме да прокопаем цялата проклета пустиня — отвърна с горчивина Гарик.
— Ами армията? — настоя генералът и спря пред входа на палатката на Рейстлин. Отвътре долитаха глухи стенания.
— Мъжете са разтревожени — въздъхна рицарят. — Говорят помежду си и повечето не знаят какво да мислят. Не знам.
Карамон кимна с разбиране. Той надникна към мрачната вътрешност на палатката на брат си.
— Ще вляза сам. Благодаря ти за всичко сторено, Гарик — добави тихо. — А сега отиди да си починеш, преди да си припаднал. По-късно ще се нуждая от помощта ти. Няма да ми бъдеш от голяма полза, ако се разболееш.
— Слушам, сър — младежът полуполитна-полупристъпи встрани, но спря, измъкна изпод металния си нагръдник едно окървавено парче пергамент и му го подаде: — Намерихме това… в ръката ви, сър. На ръкописен джуджешки е…
Карамон го разтвори, прочете написаното и го прибра в колана си.
Около палатките вече бяха разположени стражи. Генералът даде знак на един от тях и изчака, докато мъжът помогне на Гарик да се упъти към постелята си. После сам се стегна и пристъпи в палатката на Рейстлин.
На масата, в близост до отворена книга със заклинания, гореше свещ — архимагьосникът очевидно бе възнамерявал да се завърне към наизустяването на текстове веднага след вечеря. В сенките до леглото бе приседнало покрито с множество белези от бойни рани джудже. Беше от личния антураж на Регър. Стражът до вратата му отдаде чест.
— Изчакай отвън — нареди му Карамон.
— Не ни позволява да го докосваме — обясни лаконично джуджето, когато генералът се приближи до леглото. — Раната трябва да се превърже. Няма да е от голяма полза, но поне на първо време вътрешностите му няма да се разсипват.
— Аз ще се погрижа — произнесе дрезгаво Карамон.
Джуджето сякаш се поколеба дали да заговори и прочисти гърлото си. Очевидно взе някакво решение, защото го погледна с проницателните си очи:
— Регър ми нареди да те попитам. Ако искаш да се погрижа… нали разбираш… за да стане по-бързо. И преди съм го правил. Вече ми е навик. По професия съм касапин и…
— Излез.
Джуджето сви рамене.
— Както желаеш. Твоя воля. Но ако беше моят брат…
— Излез! — повтори тихо Карамон.
Дори не си направи труда да проследи джуджето докато излизаше. Не чу и тропота на тежко подкованите му ботуши. В този момент всичките му сетива бяха концентрирани върху Рейстлин.
Магьосникът лежеше на леглото. Все още бе облечен и стискаше ужасната рана с ръце. Гледката беше непоносима. Кръвта бе напоила цялата му роба. Приличаше на парцалива топка. И очевидно изпитваше невероятна агонизираща болка. Несъзнателно се поклащаше напред-назад и всеки негов дъх бе придружен от глухо, мъчително стенание.
Ала най-разтърсващи бяха очите. Блестящите очи, които го наблюдаваха, които не го изпускаха дори за миг. Рейстлин бе в пълно съзнание.
Карамон коленичи до леглото и положи ръка върху рамото на брат си.
— Защо не им позволи да извикат Кризания? — попита той.
Лицето на магьосника се сгърчи в гримаса. Той произнесе през стиснатите зъби и окървавените си устни:
— Паладин… няма… да… ме… излекува! — Последното прозвуча по-скоро като въздишка, примесена с тих писък.
Генералът се втренчи объркано в него.
— Но… ти умираш! Не можеш да умреш! Сам каза, че…
Очите на Рейстлин се завъртяха в орбитите и той тръсна глава. От устата му се стече кръв.
— Времето… е… променено… Всичко… се… променя!
— Но…
— Остави ме! Искам да умра! — изкрещя изнемощяло Рейстлин и се сгърчи от болка.
Карамон потръпна. Опитваше се да изпита поне мъничко съжаление към брат си, но изтерзаното, изкривено от страданията лице не беше лицето, което познаваше.
Маската на мъдрост и интелигентност бе смъкната напълно, разкривайки грозните черти на гордостта, амбицията, алчността и безчувствената жестокост. Струваше му се, че за пръв път вижда собствения си близнак такъв, какъвто е в действителност.
„Може би — помисли си той — Даламар е видял съвсем същото лице, когато Рейстлин е оставил отпечатъка от ръката си в плътта му. Може би съвсем същото лице е видял и Фистандантилус точно преди да умре…“
Отвратен, покъртен до дъното на душата си, Карамон отмести очи от ужасното скелетоподобно изражение и протегна сурово ръка:
— Поне ми позволи да те превържа.
Рейстлин отново поклати глава. Окървавените му пръсти се откъснаха от опитите си да задържат живота в тялото му и уловиха ръката на генерала.
— Не! Довърши ме! Провалих се. Боговете ми се присмиват. Не мога да… го понеса…
Карамон се взря сериозно в него. Внезапно го обзе напълно ирационален гняв — гняв, който извираше от годините, прекарани в безропотно понасяне на подигравки и подчинение. Гняв, причинен от вида на умиращите му приятели, потъпканата или недооценена любов. Той сграбчи робата на магьосника и го повдигна от възглавницата:
— Не! Не, в името на боговете — извика с глас, който буквално трепереше от ярост. — Не, няма да умреш! Чуваш ли? — Очите му се бяха превърнали в тесни цепнатини. — Няма да умреш, братко! Цял живот си мислил единствено за себе си. А сега, дори и в смъртта, търсиш лесния начин — но за теб! Искаш да ме оставиш тук, в средата на нищото. Искаш да изоставиш Кризания! Не, братко! Ще живееш, проклетнико! Ще живееш, за да ме изпратиш обратно у дома. А онова, което ще правиш със себе си след това, си е лично твоя работа.
Рейстлин го погледна и независимо от болката, която изпитваше, по устните му плъзна грозна пародия на усмивка. Изглеждаше така, сякаш ще избухне в смях, ала вместо това по устата му изби кървава пяна. Карамон отпусна хватката си и блъсна брат си обратно на възглавницата. Магьосникът го наблюдаваше с горящи очи. В този момент единственият признак за живот в тях бяха горчивата омраза и яростта.
— Сега ще отида и ще извикам Кризания — заяви едрият войн като се изправи, без да обръща внимание на настойчивия взор на брат си. — Трябва да й дадеш поне възможност да опита да те излекува. И да, ако погледът ти можеше да убива, сигурно щях да падна мъртъв още сега. Но ме чуй много внимателно: ако волята на Паладин е да умреш преди да си предизвикал още по-голямо нещастие на този свят, така да бъде. Ще се примиря. И Кризания също. Но ако волята му е да живееш, ще трябва да се примириш ти!
Рейстлин продължаваше да го стиска с окървавените си пръсти. Животът сякаш бе на път да го напусне.
Карамон твърдо отстрани ръката му. Той се изправи и обърна гръб на леглото, откъдето сега го наблюдаваше топка от чиста, неподправена агония и ужасни стенания. Поколеба се. Виковете на магьосника разкъсваха сърцето му. После си помисли за Тика, помисли си за дома…
Продължи да крачи, докато не се озова навън в нощта. Преди да влезе в палатката на Кризания, забеляза, че същото джудже е застанало недалеч в сенките и равнодушно дялка някаква дървена клечка с ножа си. Войнът спря и отново извади парчето пергамент. Не беше необходимо да го препрочита. Две изречения. Кратки и ясни:
Магьосникът е предал теб и армията ти. За да научиш истината, изпрати пратеник до Торбардин.
Карамон захвърли пергамента на земята.
Каква жестока шега!
Каква жестока, извратена шега!
Струваше му се, че дори през кървавата пелена на болката до ушите му достига подигравателният смях на боговете. С едната си ръка му предлагаха спасение, а с другата му го отнемаха! Колко ли се веселяха при вида на адските му мъки!
Тялото на Рейстлин се извиваше в спазми, както и душата му, сгърчена в безсилна ярост, горяща от осъзнаването, че се е провалил.
„Слаб, жалък човек! — чуваше гласовете им. — Трябваше ли да ти напомняме, че си просто един смъртен?“
Нямаше намерение да застава лице в лице с триумфа на Паладин. Да стане свидетел на презрителния поглед на бога, стиснал в ръцете си падението му — не! По-добре да умре още сега и да позволи на душата си да намери спасение в бездната на мрака. Но този негов брат, другата му половина, онази част от него самия, на която завиждаше, която презираше и която по право трябваше да бъде той… Беше му отказал… дори тази последна утеха…
Тялото му отново се разтърси от конвулсии.
— Карамон! — извика в самотата на мрака Рейстлин. — Карамон, нуждая се от теб! Карамон, не ме изоставяй! — Зарида, стиснал стомаха си, свит на топка. — Не ме оставяй… да преживея това… сам…
Сетне съзнанието му изгуби нишката на логичната последователност на събитията и бе залято от видения на собствения му живот, които сякаш изтичаха през пръстите му. Тъмни драконови криле, счупена драконова сфера… Тасълхоф… един гном…
Моето спасение…
Моята смърт…
През ума му проникна ярка бяла светлина. Той се сви и опита да избяга, опита да се потопи в успокояващата тъмнина. Чуваше собствения си глас, умоляващ Карамон да го довърши, да сложи край на пронизващата чиста, бяла светлина. Видя как брат му му обръща гръб.
Светлината заструи още по-нетърпимо и се превърна в красиво лице — спокойно, чисто лице с тъмносиви очи. Нечии студени ръце докоснаха горящата му кожа.
— Позволи ми да те излекувам.
Светлината го нараняваше по-лошо и от добре наточена стомана. Рейстлин запищя и опита да се измъкне, но ръцете го държаха здраво.
— Позволи ми да те излекувам.
— Махай… се!
— Позволи ми да те излекувам.
Умората го връхлетя като огромна морска вълна. Беше прекалено изтерзан, за да се противопостави на болката, подигравките, мъките, които го бяха преследвали през целия му живот.
Той затвори здраво очи, за да не вижда светлината и зачака присмеха…
… и внезапно съзря лицето на бога.
Карамон стоеше в очакване пред палатката на брат си и стискаше главата си с две ръце. Протяжните молби на Рейстлин да го оставят да умре прорязваха съзнанието му и усилваха болката още повече. Накрая вече не можеше да издържа. Свещенослужителката очевидно се бе провалила. Той стисна дръжката на меча си, влезе вътре и се насочи към леглото.
Точно в този момент виковете на Рейстлин престанаха.
Лейди Кризания се отпусна върху магьосника и положи глава на гърдите му.
„Мъртъв е! — помисли си Карамон. — Рейстлин е мъртъв.“
Но дори когато погледна брат си, не успя да почувства нищо. Вместо това в него се промъкна нещо като ужас от една-единствена мисъл: „Какъв грозен начин да умреш!“
Лицето на Рейстлин бе вкочанено. Устата му зееше, без да издава звук. Невиждащите, потънали дълбоко в скулите очи се взираха право напред.
Карамон пристъпи сковано, все така без да изпитва и следа от печал или облекчение и се загледа към странното изражение на магьосника, ала в същия момент стряскащата истина го овладя напълно: Рейстлин не беше мъртъв! Уголемените, неподвижни очи се взираха невиждащо, но само в този свят, поради простата причина, че наблюдаваха друг.
Тялото на магьосника се разтърси от скимтящ вик, който бе дори по-ужасяващ от агонизиращите писъци. Главата му помръдна, устните му се разделиха, адамовата му ябълка се раздвижи, но устата му не издаде звук.
Изведнъж очите на Рейстлин се затвориха. Главата му се отпусна на една страна, спазмите престанаха. Измъченият му вид изчезна, а лицето му придоби особен, бледен вид. Магьосникът си пое дъх, изпусна го, пак вдиша дълбоко…
Поразен от онова, което виждаше, без да е сигурен дали трябва да изпитва благодарност или съжаление, че брат му е оживял, Карамон не можеше да откъсне очи от окървавеното, измъчено тяло.
Долавяйки как започва да трепери от парализиращото усещане, което понякога връхлита човек след особено неприятен кошмар, генералът коленичи до Кризания и внимателно й помогна да се изправи. Тя се втренчи неразбиращо в него, без да може да го познае. Погледът й отново се насочи към Рейстлин. Усмихна се. Затвори очи и мълчаливо произнесе благодарствена молитва. Сетне се притисна към Карамон. По бялата й роба имаше пресни кървави петна.
— Трябва да излекуваш и себе си — каза той, докато я извеждаше от палатката, обвил силната си ръка около нея, за да я задържи да не падне.
Лицето й, макар и отслабнало от безмерна умора, изглеждаше красиво и озарено от хладен триумф.
— Може би утре — отвърна младата жена. — Тази нощ постигнах далеч по-важна победа. Не виждаш ли? Това беше отговорът, който очаквах.
Загледан в нейната умиротворена, ведра красота, Карамон почувства, че очите му се замъгляват от напиращите сълзи.
— Значи това е твоят отговор? — попита рязко и извърна поглед към лагера.
Огньовете отдавна бяха оставени да изтлеят. Забеляза, че някой тича натам и бе сигурен, че новината вече се разпространяваше. По някакъв начин вещицата бе успяла да възкреси магьосника, да го върне от света на мъртвите.
Усети как озлоблението се надига в него. Можеше да си представи разговорите, вълнението, въпросите и умуването, мрачните погледи, поклащането на глави.
Душата му не можеше да понесе всичко това и сякаш се свиваше от отвращение. Сега единственото, което искаше, бе да заспи, за да забрави всичко и всички.
Ала Кризания говореше трескаво:
— Това е и твоят отговор, Карамон. Това е знакът от боговете, който и двамата очаквахме. — Тя спря, вдигна очи и го погледна. — Нима не виждаш? Нима още не си повярвал? Оставихме нещата в ръцете на Паладин и богът ни проговори. Рейстлин трябваше да остане жив. Трябва да живее, за да извърши своето велико дело. Заедно — аз, той и ти, ако пожелаеш да се присъединиш към нас, ще се изправим срещу злото и ще го надвием така, както тази нощ победихме смъртта!
Карамон се втренчи продължително в нея. Сетне сведе глава и раменете му се отпуснаха. „Не искам да се боря срещу злото — помисли си изморено. — Просто искам да си отида у дома. Твърде много ли е това?“
Той притисна ръка към слепоочието си. Внезапно осъзна, че в сумрачния светлик на настъпващото утро върху кожата му са се отбелязали кървавите пръсти на Рейстлин.
— Ще назнача стража в палатката ти — заяви дрезгаво. — Опитай се да поспиш…
Той й обърна гръб.
— Карамон — повика го Кризания.
— Какво? — едрият войн въздъхна.
— Утре ще се почувстваш по-добре. Ще се моля за теб. Лека нощ, приятелю. Не забравяй да благодариш на Паладин задето пощади живота на брат ти.
— Да, разбира се — измърмори той.
Главоболието му се усилваше, а заедно с него и неудобството, което изпитваше. Знаеше, че съвсем скоро нещата ще се влошат, така че побърза да остави Кризания и се добра със залитане до палатката си.
Когато остана сам в тъмнината, той се преви на две и повръща, додето в стомаха му не остана почти нищо. Сетне се хвърли в леглото и опита да се противопостави на болката и изтощението.
Докато мракът милостиво го обгръщаше, в съзнанието му още веднъж отекнаха думите на Кризания: „Не забравяй да благодариш на Паладин задето пощади живота на брат ти“.
Споменът за ужасяващото лице на Рейстлин заплува пред очите му и молитвата му остана неизречена.
Глава 10
Карас потропа на камъка за гости пред дома на Дънкан и зачака нервно. Вратата се отвори и в рамката й застана кралят на джуджетата.
— Влез и добре дошъл, Карас — произнесе Дънкан и се отдръпна, за да му даде път.
Високото джудже се изчерви от притеснение и пристъпи вътре. Като се усмихваше любезно, за да го предразположи, кралят го поведе към личния си кабинет.
Построен дълбоко под земята, в сърцето на планинското кралство, домът на Дънкан представляваше сложен лабиринт от стаи и тунели, претъпкани с тежки солидни мебели от така обожаваното от всички джуджета тъмно дърво. Макар да бе далеч по-голям и просторен от повечето домове в Торбардин, в редица отношения обиталището на Дънкан не се различаваше много от тях. Противното щеше да се сметне за изключително неприятна проява на лош вкус. Само защото Дънкан беше крал, това не му даваше право да се простира нашироко. Така че, макар да имаше прислуга, той отваряше сам вратата си и обслужваше гостите със собствените си ръце. Беше вдовец и живееше в къщата заедно с двамата си синове, които все още не бяха женени, защото бяха твърде млади (само на по осемдесет или там някъде).
Кабинетът, в който въведоха Карас, очевидно бе любимото място на краля. Стените бяха окичени с бойни брадви и щитове заедно с добре подбрана колекция от зловещо закривени мечове на гоблини, както и един тризъбец на минотавър, спечелен от някой от предшествениците му, плюс, разбира се, обичайните чукове, длета и други инструменти за обработка на камък.
Дънкан се постара гостът му да се радва на възможно най-доброто джуджешко гостоприемство: настани го на най-удобния стол, наля му пълна чаша с пиво и накара огъня да се разгори игриво. Разбира се, Карас и преди бе идвал тук; всъщност повече от веднъж. Ала сега се чувстваше така, сякаш влиза в дома на непознат. Може би последното се дължеше на факта, че независимо от приятелското отношение на Дънкан, старото джудже от време на време го пронизваше с проницателния си поглед.
Забелязал необичайното настроение на краля, Карас стоеше като на тръни и нервно бършеше с опакото на ръката пяната от устата си, докато очакваше да приключат с формалностите.
Съвсем скоро това се случи. Дънкан също си наля чаша пиво и го пресуши, докато се настаняваше срещу него. После положи чашата на масичката до себе си, поглади брада и се взря мрачно във високо джудже.
— Карас — каза накрая. — Твърдиш, че си убил магьосника.
— Да, тане — отвърна стреснато той. — Нанесох му смъртоносен удар. Никой не може да преживее подобна рана.
— Но той го е преживял — отвърна накратко кралят.
Карас се намръщи:
— Да не би да ме обвиняваш в…
Сега беше ред на Дънкан да се изчерви:
— Не, не, приятелю! Далеч съм от тази мисъл. Сигурен съм, че каквото и да се е случило, наистина вярваш в онова, което ни разказа. — Кралят въздъхна тежко. — Но съгледвачите ни твърдят, че са го видели да се разхожда из лагера. Ранен, но жив. Поне сега не е в състояние да язди. Армията се е придвижила към Заман, а той е бил превозен с каруца.
— Тане! — запротестира Карас с почервеняло от гняв лице. — Заклевам се в най-святото си! Кръвта му обагри ръцете ми! Лично измъкнах меча си от корема му. Реорксе! — Джуджето потрепери. — Смъртта в очите му!
— Не се съмнявам, синко! — успокои го с откровен тон Дънкан и потупа младия герой по рамото. — Никога не съм чувал някой да преживее раната, която ми описа — с изключение на старите дни, когато свещенослужителите все още крачеха сред нас.
Както и всички останали свещенослужители, и тези на джуджетата бяха изчезнали от лицето на Крин точно преди Катастрофата. За разлика от другите раси, джуджета не бяха забравили напълно вярата си в древния Реоркс, Създателя на Света. И макар те също да бяха разочаровани от него, задето бе предизвикал Катастрофата, вярата им бе твърде дълбоко вкоренена и обхващаше прекалено голяма част от културата им, за да я отхвърлят с лека ръка при първия намек за дребна несполука. Все пак му се сърдеха точно толкова, колкото да престанат да го боготворят открито.
— Имаш ли някаква идея как се е случило това? — попита намръщено Дънкан.
— Не — каза тежко Карас. — Но повече ме интересува защо генерал Карамон все още не се е свързал с нас. — Той потъна в размисъл. — Някой успя ли вече да разпита двамата затворници? Може те да знаят нещо.
— Един кендер и един гном? — Дънкан изсумтя. — Ха! Какво изобщо могат да знаят те? Пък и не е необходимо да ги разпитваме. Магьосникът така или иначе не ме интересува особено. Всъщност причината, поради която те повиках днес е, че искам да те помоля да забравиш всички тези безполезни мисли за мир и да се концентрираш върху по-непосредствените ни проблеми, като войната.
— В тези двамата има нещо повече от две бради, тане — измърмори все така замислено Карас, като несъзнателно употреби стария израз за подобни ситуации. Очевидно не слушаше краля. — Мисля, че трябва да…
— Знам какво имаш предвид — прекъсна го мрачно Дънкан. — Демонични създания, призовани от чародееца. Но ти казвам, че това е пълна безсмислица! На първо място кой уважаващ себе си магьосник би призовал някакъв си кендер? Не, според мен, двамата са му слуги или нещо подобно. Било е тъмно и лесно си можел да направиш грешна преценка. Ти сам го каза.
— Не съм сигурен — отвърна съвсем тихо Карас. — Но ако само беше видял изражението на лицето му, когато се появиха! Приличаше ми на човек, който си ходи насред полето и неочаквано се е натъкнал на сандък, пълен със злато и скъпоценности. Умолявам те, тане, дай ми разрешение — каза нетърпеливо високото джудже. — Нека ги доведа пред теб и да ги разпитам, това е всичко, което искам!
Дънкан въздъхна изключително дълбоко и погледна натъжено Карас:
— Много добре — отсече. — Предполагам, че с нищо няма да навреди. Но — той се втренчи изпитателно в него, — ако се окаже, че всичко е безсмислено, обещаваш ли, че ще си избиеш от главата тези глупости и ще се заемеш сериозно с онова, в което си най-добър? Битката няма да бъде лесна, синко — добави внимателно кралят, забелязал изпълнения с горест поглед на младия герой. — Нуждаем се от теб, Карас.
— Да, милорд — кимна сериозно високото джудже. — Ще се съглася. Ако се окаже така, ще се съглася.
Дънкан кимна рязко и извика на стражите, след което се изправи и съпроводи Карас до входната врата.
Някъде дълбоко под тях, на другия край на огромното кралство, през извиващи се улици, през подземното море Уркан, се простираха първите нива на занданите. Тук държаха затворниците, извършили по-маловажни престъпления или нарушения на разпоредбите — длъжници, млади джуджета, говорили неуважително на по-възрастни от тях, бракониери, както и неколцина пияници, които си доспиваха след поредния гуляй. Тук държаха и кендера и гнома.
Или поне до предната вечер.
— Всичко е заради това — заяви Тасълхоф Кракундел, когато пазачът го бодна, за да го принуди да върви, — че нямаме карта.
— Чух те да твърдиш, че си бил тук и преди — подхвърли раздразнено Гнимш.
— Не преди — поправи го Тас. — След. Или може би по-късно е по-правилният израз. Поне сто години след това сега, доколкото се справям с пресмятането. Историята си я бива. Дойдох тук с едни приятели. Да видим… Беше точно след като Златна Луна и Речен Вятър се ожениха и преди да отидем в Тарсис. Или беше след като отидохме в Тарсис? — Тас се почеса. — Не, не може да е било така, понеже Тарсис беше, когато онази сграда се сгромоляса върху мен и…
— Вечесъмгочувал! — отсече Гнимш.
— Какво? — премигна Тас.
— Вече… съм… го… чувал! — кресна гномът.
Тънкото му гласче отекна рикоширащо в подземната камера и накара неколцина минувачи да се втренчат раздразнено в него. Стражите с мрачни лица побързаха да подбутнат напред заловените си след опит за бягство пленници.
— О — каза оклюмало кендерът. Той отново се оживи. — Но кралят още не е, а точно при него ни водят, нали? Със сигурност ще прояви интерес…
— Каза, че не бива да споменаваме нищо за бъдещето — прошепна гръмовно Гнимш. Кожената престилка пошляпваше около глезените му, докато тичаше след Тас. — Предполага се, че трябва да се държим така, сякаш сме местни, спомняш ли си?
— Понеже мислех, че всичко ще бъде наред — възрази с въздишка кендерът. — И наистина беше. Устройството проработи. Избягахме от Бездната…
— Позволиха ни да избягаме… — изтъкна гномът.
— Както и да е — съгласи се раздразнено Тас. — Така или иначе, се измъкнахме. Това се брои. А магическото устройство проработи, точно както каза ти — Гнимш се усмихна щастливо и кимна — и открихме Карамон. Думите ти се оказаха верни и устройството си беше напълно ка-кали… както там му казваше, и ни изпрати право при него…
— Калибрирано — прекъсна го гномът.
— … и тогава… — Тас нервно прехапа устни, — по някакъв начин всичко се обърка. Промушиха Рейстлин. Сигурно вече е мъртъв. А джуджетата ни повлякоха със себе си, без дори да ми дадат шанс да им обясня каква сериозна грешка допускат.
Кендерът крачеше дълбоко замислен. Най-сетне изглежда стигна до някакво заключение, защото поклати глава:
— Това е, Гнимш. Знам, че е прекалено отчаяно и при нормални обстоятелства не бих разчитал много на него, но вече едва ли имаме друга възможност. Ситуацията излезе извън контрол. — Той въздъхна тежко. — Мисля, че трябва да кажем истината.
Гномчето толкова се стресна от последното му изявление, че дори се препъна в собствената си престилка и се прекатури на земята. Стражите, които не говореха Общия език, просто го сграбчиха и го повлякоха през останалата част от пътя, додето най-сетне не се озоваха пред огромна дървена врата. Тук им хвърлиха по един последен предупредителен поглед и бутнаха тежките крила, които започнаха да се отварят съвсем бавно.
— О, вече съм бил тук! — заяви изведнъж Тас. — Вече знам къде сме.
— Голяма помощ, не ще и дума — измърмори Гнимш.
— Залата за аудиенции — продължи кендерът. — Последният път, когато идвахме, Танис се разболя. Той е елф, нали разбираш. Добре де, наполовина елф. Затова не може да живее под земята. — Той отново въздъхна. — Иска ми се Танис да беше тук. Той поне щеше да знае какво да правим. Иска ми се някой наистина мъдър да беше тук.
Пазачите ги избутаха вътре.
— Поне — подхвърли Тас към гномчето — не сме сами, нали така? Аз и ти. Двамата заедно.
— Тасълхоф Кракундел — представи се кендерът и се поклони ниско пред краля на джуджетата. После се поклони последователно на всеки един от тановете, насядали в каменните кресла, разположени зад и малко по-ниско от трона на Дънкан. — А това е…
Гномът подхвана бодро:
— Гнимшмари…
— Гнимш! — произнесе високо Тас, като стъпи върху крака на гномчето, когато то спря, за да си поеме дъх. — Би ли оставил говоренето на мен?! — смъмри го шепнешком, така че всички чуха.
Спътникът му се намръщи и замълча сърдито. Кендерът отново огледа обаятелно присъстващите. Очите му зашариха из залата.
— Леле, май наистина не сме много по нововъведенията, а? Искам да кажа, поне през следващите двеста години. Мястото и тогава изглеждаше по същия начин. С изключение на ей оная пукнатина там… не, ей онази там… Да, тъкмо тя. В бъдещето е станала малко по-големичка. Сигурно ще ви се стори уместно да…
— Откъде идваш, кендере? — изръмжа Дънкан.
— От Утеха — отвърна Тас, припомняйки си, че трябва да говори истината. — Не се притеснявайте, ако дори не сте го чували. Все още не съществува. В Истар също не го бяха чували, но и без друго нямаше значение, понеже там не ги интересува нищо, освен онова, което е под носа им. В Истар, де. Утеха е на север от Хейвън, който също все още го няма, но ще се появи по-рано от Утеха, ако ме разбирате правилно.
Дънкан се наведе напред и се втренчи унищожително в кендера изпод гъстите си вежди:
— Лъжеш!
— Не, не! — запротестира Тас. — Виждате ли, дойдохме тук с помощта на магическо устройство, което заех — в известен смисъл — от един приятел. Работеше си съвсем добре, когато го взех, но после без да искам го счупих. Е, не беше съвсем по моя вина. Но това е друга история. Във всеки случай, преживях Катастрофата и се оказах в Бездната. Ако трябва да бъдем честни, не особено приятно място. Така де, после в Бездната срещнах Гнимш и той го поправи. Устройството. Страшен приятел — продължи бодро и потупа спътника си по рамото. — Нищо, че е гномче, изобретенията му винаги работят.
— Значи… вие сте от Бездната — обади се сурово Карас. — Току-що го призна! Създания от Владенията на Мрака! Черноризецът ви призова, а вие се появихте.
Стряскащото обвинение за секунда накара Тас да изгуби дар слово.
— Хм-хм — оплете си езика той и отново откри, че може да говори: — Никога досега не са ме обиждали така! Освен може би, когато пазачът в Истар се обърна към мен с онази дума… как беше… няма значение. Без да споменаваме факта, че ако Рейстлин изобщо е възнамерявал да призовава някой, това със сигурност не сме били ние. Което ми напомня за нещо! — Кендерът се втренчи обвинително в Карас. — Защо трябваше да се появяваш и да го убиваш така? Искам да кажа, може наистина да не беше много добър човек. И може да се е опитал да ме убие, като ме накара да счупя устройството, за да се срути планината върху мен. Но — Тас въздъхна натъжено — със сигурност беше един от най-_интересните_ хора, които съм познавал.
— Твоят магьосник, както добре знаеш, създание, не е мъртъв — изръмжа Дънкан.
— Слушай какво, не съм ти никакво съз… Не е мъртъв? — Лицето на кендера грейна. — Вярно ли? Дори след като го мушнахте така и след цялата кръв и всичкото му там… О! Разбирам! Кризания! Разбира се! Лейди Кризания!
— А, вещицата! — промърмори сякаш на себе си Карас, докато останалите танове също се размърдаха и се спогледаха неспокойно.
— Добре де, не отричам, че понякога тя се държи малко студено и недружелюбно — отдръпна се потресено Тас, — но това не ви дава право да я наричате с разни имена! В края на краищата тя е свещенослужителка на Паладин.
— Свещенослужителка! — разсмяха се тановете.
— Ето отговора, който търсеше — подхвърли Дънкан към високото джудже, без да обръща внимание на кендера. — Вещерство.
— Разбира се, вие сте прав — отвърна намръщено Карас. — Но…
— Вижте — примоли се Тас, — ако само ми позволите да довърша. Опитвам се да ви обясня, джуджета такива. Станала е голяма грешка! Трябва да се добера до Карамон!
Думите му най-сетне предизвикаха нужната реакция. Тановете моментално се смълчаха.
— Познаваш генерал Карамон? — попита подозрително Карас.
— Генерал? — повтори озадачено Тас. — Брей! Почакай само Танис да научи за това! Генерал Карамон! Тика ще си умре от смях… Ъъъ, разбира се, познавам Кара… генерал Карамон — подхвана забързано кендерът, забелязал как веждите на Дънкан се сключват за пореден път. — Той е най-добрият ми приятел. Ако ме слушате внимателно, ще разберете съвсем ясно какво се опитвам да кажа. Гнимш и аз дойдохме, за да отведем Карамон у дома. Сигурен съм, че въобще не му харесва да е тук. Разбирате ли, Гнимш оправи устройството така, че да може да пренася повече от един човек…
— Да го отведете у дома? Къде точно? — изръмжа Дънкан. — В Бездната? Да не би чародеецът да е призовал и него?
— Не! — отсече Тас. Започваше да губи търпение. — Да го отведем обратно в Утеха, естествено. Както и Рейстлин, ако пожелае. Дори не мога да си представя какво толкова търсят тук. Последният път, когато идвахме, Рейстлин не можеше да понася Торбардин така или иначе — тоест, това ще се случи след около двеста години. През цялото време кашляше и се оплакваше от влагата. Флинт каза… Флинт Огнената Наковалня, по-право, мой стар приятел…
— Огнената Наковалня! — Дънкан скочи от трона си и се втренчи в кендера. — Ти си приятел на Огнената Наковалня?
— Да, но не е необходимо да се вълнувате толкова — рече потресен Тас. — Вярно, Флинт си имаше трески за дялане — вечно мърмореше и постоянно обвиняваше хората, че крадели разни неща, въпреки че имах съвсем сериозни намерения да върна гривната обратно там, откъде я взех, но това не ви позволява да…
— Огнената Наковалня — произнесе мрачно Дънкан — е водачът на нашите врагове. Не го ли знаеше?
— Не — каза заинтригувано кендерът. — Не, не го знаех. О, но съм сигурен, че не може да е същият Огнената Наковалня — добави след секунда размисъл. — Флинт едва ли ще се роди през близките петдесет години. Може да е баща му. Рейстлин твърдеше, че…
— Рейстлин? Кой е Рейстлин? — настоя кралят.
Тасълхоф фиксира джуджето със сурово изражение:
— Въобще не внимавате, а? Рейстлин е магьосникът. Онзи, когото убихте… Ъъъ, онзи когото не убихте. Онзи, който си мислехте, че сте убили, но не сте.
— Името му не е Рейстлин. Казва се Фистандантилус! — изсумтя Дънкан. Кралят на джуджета седна обратно на мястото си с непреклонно изражение. — Е — продължи, когато се настани удобно и отново погледна от високо Тас, — ако правилно съм те разбрал, планираш да отведеш магьосника, който е бил излекуван от свещенослужител, при положение, че такива не съществуват в нашия свят, и генерала, за когото твърдиш, че е твой приятел, обратно на място, което все още не съществува, за да се срещнеш с нашия нероден враг, като за целта използвате устройство, изобретено от гном, което всъщност работи?
— Именно! — извика тържествуващо кендерът. — Разбрахте най-после! Вижте само колко добре се справяте, когато ме слушате!
Гнимш кимна енергично, за да подкрепи думите му.
— Стража! Отведете ги! — изръмжа Дънкан. Той се обърна към Карас с хладен тон: — Даде ми думата си. След десет минути ще те очаквам на Военния съвет.
— Но, тане! Ако те наистина познават генерал Карамон…
— Достатъчно! — изрева внезапно кралят. — Задава се война, Карас. И цялата ти доблест, и всичките ти благородни възражения срещу избиването на наши роднини няма да променят този факт! Ще излезеш на бойното поле и ще се биеш, или можеш да вземеш посраменото си голобрадо лице и да го скриеш в занданите, заедно с онези, които ни предадоха — дюлърите! Кое избираш?
— Естествено, заклел съм се да ви служа, тане мой — отговори с вкаменено лице Карас. — Животът ми е в ръцете ви.
— Гледай да не го забравиш пак! — отсече Дънкан. — И за да съм сигурен, че няма да ти хрумне още някоя детинщина, ще наредя да те задържат в покоите ти. Можеш да излизаш само по време на Военните съвети. Колкото до тези двамата — той махна към Тас и Гнимш, — ще бъдат затворени на тайно място, додето не приключим с войната. Над главата на всеки, който се опълчи срещу заповедите ми, виси заплаха от смъртно наказание.
Тановете се спогледаха и отново замърмориха одобрително, макар да се чуваха и подмятания, че мерките са твърде закъснели. Стражите сграбчиха кендера и гномчето и ги повлякоха навън. Тас не спираше да протестира:
— Слушайте, казах самата истина — хленчеше той. — Трябва да ми повярвате! Знам, че звучи странно, обаче всеки може да ви каже, че обикновено не… ъъъ… не съм никак искрен! Само ми дайте малко време. Накрая може и да свикна…
Тасълхоф никога не би повярвал, че някой ден ще се озове толкова надълбоко под земята, ако собствените му крака не го бяха отвели дотам. Спомняше си, че веднъж Флинт му бе разправил как Реоркс живее именно на подобно място и кове с огромния си чук съдбините на Света.
— Трябва да е веселяк този Реоркс — измърмори кендерът и затрепери толкова силно от студ, че чак зъбите му затракаха. — Очаквах, че щом Реоркс кове съдбините на света, тук ще е малко по-топло.
— Доверисенаджуджетата — подхвърли Гнимш.
— Какво? — На Тас му се струваше, че е прекарал половината от живота си в започване на всяко изречение с „какво“.
— Казах, довери се на джуджетата! — каза високо гномчето. — Вместо да строят домовете си върху действащи вулкани, които между другото са отличен източник на топлина, предпочитат да живеят във вътрешността на отдавна угаснали парчета скала. — Гнимш поклати олисяващата си глава. — Трудно ми е да повярвам, че имаме общи корени.
Тас не отговори, зает с други по-важни мисли. Като например, как ще се измъкнат от тази неприятност, къде ще отидат, ако се измъкнат и кога ли сервират вечерята? Изглежда нямаше да получи незабавни въпроси на нито един от тези въпроси (включително и на този за вечерята), така че кендерът изпадна в определено мрачно настроение.
По пътя имаха само един по-вълнуващ момент, додето ги спускаха по някакъв тесен скалист тунел, прокопан право надолу в недрата на планината. Устройството се наричаше „повдигач“, както обясни Гнимш. („Не е ли по-правилно да се нарича повдигач, ако издигаш разни неща с него?“ — поинтересува се Тас, но гномчето не му обърна внимание.) Тъй като едва ли щеше да надделее в този спор, кендерът реши да не си губи времето в униние, а да прекара пътешествието надолу по възможно най-приятния начин, макар на места клатушкащата се дървена конструкция — задвижвана от мускулести джуджета, дърпащи дебелите дълги въжета — неведнъж да се блъскаше в стените на тунела и с това да предизвикваше истинска паника сред пътниците си.
Последното се оказа изключително забавно, особено когато стражите им най-сетне закрещяха пиперливи джуджешки ругатни и заразмахваха юмруци към онези, които ги спускаха.
Колкото до гномчето, Гнимш тутакси бе изпаднал в състояние на невероятна възбуда. Той извади отнякъде парче въглен, зае една от кърпичките на Тас и като се просна на пода, започна да рисува плановете на нов подобрен повдигач.
— Макарикабелипара — мърмореше си под нос щастливо и драскаше скицата на нещо, което кендерът можеше да оприличи единствено на огромен омар, принуден да се придвижва на колелца. — Горедолугоредолу. Койетаж? Молянеотваряйтевратата. Капацитеттридесетидве. Засяда? Сигнализация! Камбанасвиркатръба.
Когато най-сетне се добраха до долу, Тас се опита да запомни накъде се насочват (тъй че ако успееха да избягат, да може да се ориентира и без карта). В същото време гномчето се бе лепнало за него и развълнувано му разясняваше детайлите върху кърпичката.
— Да, Гнимш, колко интересно наистина — каза Тас, без да проявява особено задълбочен интерес, защото точно в този момент сърцето му потъваше дори по-дълбоко от мястото, на което бяха попаднали. — Успокояваща музика от тръба в ъгъла? Да, Гнимш, прекрасна идея.
Стражите ги сръчкаха да вървят напред и това даде възможност на кендера окончателно да довърши трагичната ситуация с една дълбока въздишка. Не само, че мястото изглеждаше поне толкова скучно, колкото и самата Бездна, но и на всичко отгоре към това се прибавяха всички предимства на поразително неприятната миризма. По стените се редуваха редици големи и грубо издялани в скалата затворнически килии. Тъмнината разпръскваха факли, които одимяваха допълнително и без друго зловонния въздух, а самите килии бяха претъпкани едва ли не до тавана с джуджета.
Докато крачеха по тясната пътечка между стените, Тас се оглеждаше все по-объркано. Тези джуджета никак не приличаха на престъпници. Сред тях имаше както мъже, така и жени, а също и деца — всичките напъхани на едно място. Някои се свиваха под мърляви одеяла или просто седяха отпуснато върху разклатени столове и се взираха намръщено иззад решетките.
— Ей! — рече кендерът и подръпна един от стражите за ръкава. Говореше малко джуджешки, който бе научил от Флинт. — Какво е всичко това? — попита и махна с ръка. — Защо всички тези хора са тук? (Или поне това предполагаше, че е попитал. Съществуваше съвсем реална възможност просто да се е поинтересувал къде е най-близката таверна.)
Ала джуджето се втренчи мрачно в него и произнесе една-единствена дума:
— Дюлър.
Глава 11
— Дюлър? — повтори безизразно Тас.
Стражът отказа да дава повече обяснения и го засили още по-грубо напред. Кендерът се олюля, след което отново възвърна равновесие и продължи да ходи, като се оглеждаше живо и опитваше да схване в какво точно се бяха забъркали. По същото време Гнимш, очевидно поразен от поредната атака на вдъхновението, пространно се бе спрял върху раздела „хидравлика“.
Тас се замисли дълбоко. Дюлър, къде беше чувал тази дума? Внезапно отговорът му се яви съвсем сам:
— Мрачните джуджета! — рече. — Разбира се! Сега си спомням! Биеха се на страната на Върховния драконов повелител. Само че миналия… ох, предполагам, следващия път, когато бяхме… ще бъдем тук, тях вече няма да ги има? Да му се не види, каква каша само. Със сигурност едва ли живеят в тези килии. Ей — Тас отново дръпна стража за ръкава, — какво са направили? Искам да кажа, за да ги вкарате в затвора?
— Предатели! — отсече джуджето.
Вече бяха стигнали до една килия в най-отдалечения край на коридора. Пазачът извади ключ, вкара го в ключалката и отвори вратата пред тях.
Кендерът надникна вътре. Килията беше натъпкана с двайсет или трийсет джуджета. Някои лежаха отпуснато на пода, а други спяха, опрели гърбове на стените. Имаше и някаква група, тихичко разговаряща в един от ъглите, която тутакси прекрати разговора си, когато вратата се отвори. В килията нямаше жени или деца: само мъже, които изгледаха Тас, гномчето и стража с изпълнени с омраза очи.
Кендерът сграбчи приятеля си точно преди Гнимш да пристъпи невиждащо вътре, все така улисан в дрънкане за хора, засядащи между етажите.
— Хм, хм — проточи Тас, като придърпа до себе си гнома и се обърна към пазача. — Обиколката беше наистина… ъъъ… поучителна. А сега, ако обичате, бихте ли ни отвели обратно в нашата килия, която, смея да твърдя, беше тъй светла, добре проветрена и… мисля, просторна… Аз и спътникът ми ви даваме тържественото си обещание повече да не предприемаме неразрешени екскурзии из вашия град, макар той да е изключително интересен и би ми се искало да видя повече от него. А и…
Стражът не го слушаше. Ръката му грубо блъсна Тас във вътрешността на килията така, че кендерът се просна по корем.
— Е, кога най-после ще решите? — извика раздразнено гномчето, като последва спътника си. — Вътре или вън?
— Предполагам, вътре — произнесе опечалено Тас, като се изправи в седнало положение и отправи поглед към мрачните, смълчани дюлъри.
Стъпките на пазача се отдалечиха, сподирени от обидни подвиквания и крясъци, долитащи от съседните килии.
— Здравейте — каза бодро кендерът, без да предлага ръката си, за да се здрависат. — Казвам се Тасълхоф Кракундел, а това е приятелят ми Гнимш. Изглежда отсега ще споделяме една и съща килия, а? Та, как ви е името? Ъъъ, хей, един момент, не бих казал, че това е особено учтиво…
Тас се изправи на крака и се помъчи да отстъпи възможно най-далеч от дюлъра, който се приближаваше неумолимо към тях.
Джуджето бе необичайно високо. Лицето му почти не се виждаше изпод четинестата, сплъстена брада. Внезапно то им се ухили. Нещо проблесна и в ръката му изведнъж се появи нож. Дюлърът неотстъпчиво ги последва, даже когато Тас панически повлече след себе си гнома в един от близките ъгли.
— Кви_са_тияхора? — изписка Гнимш, който най-сетне бе обърнал внимание на неприветливото място, където бе попаднал.
Преди кендерът да успее да отговори, джуджето го спипа за врата и опря ножа в гърлото му.
„Това е! — помисли си със съжаление Тас. — Този път със сигурност ще умра. Обзалагам се, че на Флинт това ще му се стори ужасно забавно.“
В същия момент ножът на мрачното джудже се премести към рамото му и опитно преряза ремъка на торбичките, за да им позволи да се стоварят с тропот на пода.
За момент в килията настъпи пълен хаос. Дюлърите се хвърлиха едновременно да събират разпиляното. Джуджето, което бе нападнало кендера, грубо събра по-голямата част и си проби път с ритници и лакти, за да отнесе спечелената плячка. Тас установи, че почти всичките му вещи бяха изчезнали в рамките на по-малко от две секунди.
Дюлърът се усамоти и веднага се зае да рови из торбичките. Така или иначе в него бяха попаднали и по-ценните неща. Джуджето притисна всичко до гърди и се върна в дъното на килията, за да се похвали на приятелчетата си, които веднага посегнаха към торбичките и започнаха да изсипват съдържанието им пред себе си.
Тас въздъхна с облекчение и се отпусна с омекнали крака върху студения каменен под. Всъщност въздишката му бе резултат по-скоро на напрегнато облекчение. Беше сигурен, че веднага щом торбичките престанеха да ги интересуват, джуджетата щяха да стигнат до идеята, че няма да е зле да претърсят и тях двамата.
„А ще им бъде далеч по-лесно да ни ограбят, ако сме трупове, разбира се“ — помисли си той, което пък го наведе на още едно неочаквано заключение.
— Гнимш! — разбърза се той. — Магическото устройство! Къде е?
Гномът мигна и потупа един джоб на кожената си престилка, след което поклати глава. Потупа друг и измъкна от него дървена линийка и парченце въглен. Позволи си за момент да ги изучи подозрително, ала след като установи, че нито едно от двете не е магическото устройство, ги върна обратно там, откъдето ги бе взел. Тас вече сериозно обмисляше дали да не го сграбчи за гушата, когато с тържествуващ вик Гнимш се наведе към ботуша си и го извади от там.
По време на предишното им затворничество, гномчето бе сполучило отново да сгъне машинарията. Сега тя по-скоро приличаше и имаше размерите на най-обикновен медальон, вместо на интригуващ и дори красив скиптър.
— Пази го от тях! — предупреди го Тас. Той погледна крадешком към дюлърите и откри, че все още бяха заети да се боричкат над онова, което бяха намерили в торбичките му. — Гнимш — прошепна, — това чудо ни помогна да се измъкнем от Бездната и успя да ни отведе право при Карамон, защото е ка-каликаквототаммувикаш специално за онзи, на когото го е дал Пар-Салиан. Разбираш ли, не искам отново да ни прехвърля през времето, но мислиш ли, че, примерно, може да ни послужи за едно съвсем дребно скокче встрани оттук? Ако Карамон наистина е генерал на това място, сигурно армията му не е много надалеч.
— Каква страхотна идея! — очите на гнома засияха. — Минутка, нека помисля…
Ала бе прекалено късно. Тас усети нечие докосване на рамото си. Кендерът се обърна, а сърцето му подскочи в гърлото му, като се постара да залепи върху лицето си онова, което се надяваше да бъде Мрачното Изражение на Закоравял Убиец. Очевидно успя, защото дюлърът, положил ръката си върху рамото му, отскочи ужасено и в желанието си да го избегне едва не се прекатури през глава.
Забелязал, че това джудже е поне наполовина по-младо от предишния му нападател и че в очите му все пак се забелязва някакъв проблясък на здрав разум, Тас въздъхна и се отпусна. От своя страна, видял, че кендерът няма да го изяде жив, дюлърът престана да трепери и го погледна обнадеждено.
— Какво? — попита на джуджешки Тас. — Какво искаш?
— Дойди. Ти дойди — даде му знак дюлърът и заотстъпва, без да престава да му прави знаци, за да го успокои.
Тас предпазливо се изправи на крака.
— Стой тук, Гнимш — нареди той.
Гномчето не му обърна внимание, заето да мърмори щастливо, докато преобръщаше и извиваше тази или онази дреболия в устройството.
Кендерът запълзя с нарастващо любопитство след джуджето. Може би това приятелче бе намерило пътя за навън. Може би дори копаеше тунел…
Дюлърът продължаваше да ръкомаха, додето не отведе кендера в центъра на килията. Тук най-сетне спря и попита с надежда, като посочи надолу:
— Помощ?
Тас сведе очи. Не беше тунел. Вместо това на пода имаше одеяло, върху което лежеше умиращо джудже. Лицето му бе покрито с пот, а косата и брадата му бяха мокри от влага. Очите му бяха затворени. Тялото му потрепваше конвулсивно. Кендерът усети как също започва да трепери. Той се озърна колебливо. После отново погледна дюлъра, който го бе довел и поклати глава със съжаление:
— Не… Простете, не мога да мога направя нищо… простете ми — вдигна безпомощно рамене.
Джуджето изглежда разбра, защото се смъкна на колене до болния и наведе опечалено глава.
Тас изпълзя при Гнимш с усещането, че е на път да изгуби съзнание от ужас. После обърна очи към мрачната килия и внимателно се взря в онова, което трябваше да види или чуе още от самото начало — дивите, нечленоразделни звуци, крясъците от болка, молбите за вода, както и обезпокоителната тишина, надвиснала над неподвижните тела.
— Гнимш — произнесе тихо. — Тези джуджета са болни. Виждал съм същите признаци и преди. Тук върлува чума.
Очите на гномчето се разшириха и то едва не изпусна магическото устройство.
— Гнимш — продължи кендерът, като се стараеше да говори с възможно най-спокойния си глас. — Трябва да се махаме от тук! Така, както го виждам аз, шансовете ни се свеждат или до бърза смърт от добре наточен нож — което, макар да е доста интересна възможност, определено си има своите неудобства, — или до малко по-бавна такава и доста по-скучна, но от болестта.
— Мисля, че ще стане — рече гномчето и насочи вниманието си към устройството. — Естествено, може да ни запрати обратно в Бездната…
— Съвсем не лошо място — кимна забързано Тас, като бавно се изправи на крака и помогна Гнимш да направи същото. — Отнема известно време, докато свикнеш и едва ли ще ни се зарадват много, но ми се струва добра идея да опитаме.
— Много добре. Нека само го наглася…
— Не го докосвай!
Познатият глас бе дошъл някъде от сенките и прозвуча така неумолимо и заповедно, че гномчето замръзна, посегнало към устройството.
— Рейстлин! — извика Тас и се заозърта подивяло. — Рейстлин! Тук сме! Тук сме!
— Знам къде сте — отвърна магьосникът и се материализира точно пред тях, направо от задимения въздух в помещението.
Внезапната му поява накара насядалите наоколо дюлъри да възкликнат ужасено. Джуджето, което бе нападнало кендера с ножа си, се приведе и атакува.
— Рейстлин, внима… — изпищя Тас.
Магьосникът се обърна. Не проговори. Не издигна ръце. Просто се втренчи в нападателя си. В същия момент лицето на дюлъра изгуби цвят, а ножът се изплъзна от безчувствените му пръсти. Джуджето се сниши още повече и се скри някъде в сенките в дъното на килията. Преди отново да насочи очи към кендера, Рейстлин огледа добре помещението. Настъпи тишина. Дори болните бяха накарани да замълчат.
Магьосникът удовлетворено насочи вниманието си към Тас.
— … вай — довърши неуверено кендерът. После лицето му се проясни. Той плесна с ръце: — О, Рейстлин! Толкова се радвам да те видя! Изглеждаш чудесно. Особено, след като ти забиха… ъъъ… меч в… ммм?… Е, няма значение. Дойде да ни спасиш, нали? Прекрасно! Аз…
— Стига глупости — произнесе безизразно магьосникът. Той улови Тас и го приближи към себе си. — А сега искам да знам откъде се появихте?
Кендерът заекна, загледан в бездънната пропаст на очите му:
— Аз… Не съм много сигурен, че ще ми повярваш. Никой не иска да ми повярва. Но е истина, кълна се!
— Просто ми кажи! — озъби се Рейстлин, а ръката му безмилостно разтърси яката на Тасълхоф.
— Да! — преглътна кендерът и направи деликатен опит да се изплъзне. — Ъъъ, спомняш ли си, че доста помага, ако от време на време ми позволяваш да дишам… Да видим сега. Опитах се да спра Катастрофата, но устройството се повреди. С-сигурен съм, че не си искал да… — той се поколеба, — но май ми беше дал погрешни инструкции…
— Така е. Направих го нарочно — отвърна мрачно Рейстлин. — Продължавай.
— Много бих искал. Но е ужасно мъчно да говориш, без да дишаш…
Магьосникът поохлаби хватката си. Тас дълбоко си пое дъх.
— Добре! Докъде бях стигнал? О, да. Последвах лейди Кризания надолу, надолу, надолу до самото дъно на Храма в Истар, точно когато се срутваше, нали се сещаш? После я видях да влиза там и бях сигурен, че търси теб, защото спомена името ти, а аз се надявах да поправиш устройството…
— Давай по-накратко!
— Мда. — Кендерът започна да говори толкова бързо, че почти нищо не му се разбираше: — После се чу тропот зад мен и това беше Карамон, само дето не ме видя и всичко стана тъмно, а когато се събудих, теб те нямаше, но беше тъкмо навреме, за да видя как боговете хвърлят планината… — Пое си дъх. — Това вече беше нещо. Дали не би те заинтересувало да ти… Не? Добре, някой друг път… П-предполагам, че пак съм заспал, понеже се събудих отново и всичко беше тихо. Помислих, че съм умрял, ама не бях. Намирах се в Бездната. Храмът беше отишъл там след Катастрофата.
— Бездната! — изсъска Рейстлин. Ръката му затрепери.
— Не е от най-приятните места — увери го Тас. — Нищо, че преди малко казах друго. Срещнах се с Царицата… — Той потръпна. — А-ако нямаш нищо против, бих искал да не ти разправям тази част, става ли? — Вдигна ръка. — Но тези пет малки бели петна са от нейното ръкостискане… Както и да е, тя ми каза, че трябвало да остана там долу завинаги, за-защото така можела да промени хода на историята и да спечели войната. Нямах никакво намерение да — кендерът се взря умолително в Рейстлин — … просто исках да помогна на Карамон. Тогава, докато още се помайвах в Бездната, срещнах Гнимш…
— Гномът — прошепна магьосникът към мъничкото човече, което също го зяпаше изумено, без да смее да помръдне.
— Да. — Тас изви глава, за да се усмихне на приятеля си. — Представяш ли си, построил е устройство за пътуване във времето, което работело — наистина работело, помисли си само! И — пуф! Ето ни и нас!
— Измъкнали сте се от Бездната? — Рейстлин обърна огледалния си поглед към кендера.
Тас се размърда от неудобство. Онези последни няколко секунди не го оставяха на мира дори нощем, а кендерите сънуват наистина рядко.
— Ъъъ, да — усмихна се, както се надяваше, обезоръжаващо на магьосника.
Очевидно усмивката му не постигна желания ефект. Рейстлин наблюдаваше гномчето с изражение, което накара Тасълхоф да почувства как по гърба му пролазват студени тръпки.
— Казваш, че устройството се е повредило? — подхвърли магьосникът.
— Да — той преглътна.
Усетил, че Рейстлин е отпуснал още повече пръсти, кендерът направи още един опит да се измъкне от хватката му. За негова изненада опитът се увенча с успех и той тупна на земята.
— Устройството беше повредено — промърмори магьосникът. Внезапно погледът му се впи в Тас: — Но кой тогава го е пипал? — гласът му бе малко по-висок от шепот.
Като отстъпваше назад, кендерът рече с полуоплетен език:
— Н-надявам се, че магьосниците няма да се сърдят много. Гнимш не го бърникаше в истинския смисъл на думата. Ще го кажеш на Пар-Салиан нали, Рейстлин? Не бих искал да си имам неприятности с него… е, не повече от онези, които вече имам. Не сме направили нищо нередно. Гнимш просто… ами събра го отново, точно както си беше, за да проработи.
— Поправил го е? — настоя Рейстлин с все същото зловещо изражение в очите.
— Д-да. — Тас изприпка до гномчето и го смушка в ребрата, за да му затвори устата. — По… правил. Добре де, това е думата. Поправил.
— Но, Тас — започна на висок глас Гнимш. — Не си ли спомняш какво се случи. Аз го…
— Млъкни — прошепна трескаво кендерът. — Остави говоренето на мен. Забъркали сме се в голяма каша! Магьосниците не обичат да им пипат устройствата, дори и за да подобриш нещо в тях! Сигурен съм, че ще се оправя с Пар-Салиан. Без съмнение, поне той ще бъде много доволен, че си пипнал това-онова в него. В края на краищата, сигурно е било страшно отегчително, че може да пренася през времето само един човек. Пар-Салиан ще разбере, стига аз да съм този, който му го обясни — ако разбираш какво искам да кажа. Докато Рейстлин е малко… ами нервен по тези въпроси. Не ми се вярва дори да се опита да ни разбере и повярвай — поглеждане към магьосника, преглъщане, — сега не е моментът да си правим разни експерименти.
Гнимш изгледа подозрително мъжа в черна роба и се притисна по-силно в Тасълхоф:
— Гледа ме така, сякаш ей сега ще ме обърне с опакото навън! — промърмори неспокойно.
— Той гледа така всички — отвърна шепнешком Тас. — Ще свикнеш.
Замълчаха. В претъпканата килия някакво джудже изстена в съня си. Кендерът бързо метна поглед към него и отново се концентрира върху Рейстлин. Магьосникът не отместваше очи от гномчето. Бледото му лице отразяваше неразбираемите чувства, които сякаш се преплитаха в него.
— Ммм, наистина, това е всичко, което мога да ти кажа до този момент, Рейстлин — каза високо Тас, като подхвърли още един нервен поглед към болните джуджета. — Можем ли вече да тръгваме. Ще ни вземеш ли със себе си, както правеше в Истар? Беше адски забавно и…
— Дай ми устройството — произнесе магьосникът и протегна ръка.
Поради някаква причина — дали заради странния блясък в очите му, или заради влагата в зандана, кендерът започна да трепери неудържимо. Гнимш задържа устройството и му отправи въпросителен поглед.
— Хм, хм, би ли възразил, ако… остане в нас за известно време? — Започна Тас. — Няма да го изгубя…
— Дай ми устройството — гласът на Рейстлин бе съвсем тих и отчетлив.
Кендерът отново преглътна. Чувстваше странен вкус в устата си.
— Н-най-добре му го дай, Гнимш.
Гномчето мигна объркано. Явно все още се опитваше да разбере какво става. Продължаваше да се взира въпросително в Тас.
— Всичко… Всичко ще бъде наред — опита да се усмихне кендерът, макар изведнъж лицето му да се бе вцепенило. — Рейст-рейстлин ми е приятел, нали разбираш. При него ще бъде в безопасност.
Малкото човече сви рамене, отдели се на няколко крачки от спътника си и подаде устройството на магьосника. То изглеждаше съвсем безинтересно под потрепващата светлина на факлите. Рейстлин внимателно го взе. Изучи го отблизо и съвсем грижливо го пусна в един от тайните джобове на робата си.
— Ела при мен, Тас — произнесе тихо и му даде знак да се приближи.
Гнимш продължаваше да стои пред магьосника и да се взира печално в джоба, където бе изчезнало устройството му. Тасълхоф протегна пръсти и го издърпа за презрамките на престилката. После го обви с една ръка пред себе си и вдигна очи:
— Готови сме, Рейстлин — каза весело. — Да ни няма! Представям си физиономията на Карамон!
— Казах… ела тук, Тас — повтори бавно и безизразно магьосникът.
— Стига, Рейстлин, нали няма да го оставиш съвсем самичък тук, а? — изхленчи кендерът. — Той пусна гнома и се приближи до магьосника. — Защото, ако е така, предпочитам да остана и аз. Имам предвид, че без мен никога няма да се измъкне сам. А и току-що му хрумна една страхотна идея за механичен повдигач…
Ръката на Рейстлин се стрелна като усойница и улови Тас точно преди да се е изплъзнал. Кендерът не успя да гъкне и вече се намираше от дясната страна на магьосника.
— Не, Тас, няма да го оставя тук.
— Видя ли? Сега всички заедно ще отидем при Карамон. Казвам ти, магията е страхотно забавление — започна кендерът с широка усмивка, като се постара да се извърти към гнома, макар пръстите на Рейстлин да му причиняваха невероятна болка.
Ала при вида на изражението, изписало се върху лицето на Гнимш, усмивката му помръкна. Понечи да изтича при приятеля си, но магьосникът го държеше здраво.
Гномчето бе останало съвсем само. Изглеждаше напълно объркано и нещастно. Все още стискаше кърпичката на кендера.
Тас се загърчи.
— О, Гнимш, моля те. Всичко ще бъде наред. Казах ти, Рейстлин ми е при…
Магьосникът премести ръката си и го улови за яката, докато повдигаше другата и насочваше пръста си към малкото човече. Мекият му глас започна да припява:
— Аст киранан каир…
Тас усети как го залива ужасно предчувствие. И преди беше чувал тези думи…
— Не! — изкрещя той. Извъртя се така, че да погледне Рейстлин в очите. — Не! — хвърли се с всички сили към магьосника и започна да го удря с мъничките си ръце.
— … Гардурм Сотарн / Су кали Яларан! — довърши спокойно Рейстлин.
Уловен за Черната роба на магьосника, Тас изведнъж престана да се бори и се вслуша в пращенето на въздуха.
Обърна се с нечленоразделен вик тъкмо навреме, за да види как от пръстите на Рейстлин се стрелват огнени мълнии и се насочват право към тялото на гнома. Магическата светлина порази Гнимш в гърдите. Ужасната енергия повдигна тялото му и го запрати към каменната стена зад него.
Човечето се строполи на пода, без да издаде звук. Кожената му престилка димеше. Разнесе се сладникав мирис на изгоряла плът. Ръката, която държеше кърпичката на кендера, потрепна и замря.
Тас не можеше да помръдне. Почти се беше оплел в робата на магьосника и просто стоеше и се взираше.
— Да вървим, Тас — обади се Рейстлин.
Кендерът го погледна.
— Не — прошепна треперейки, като се опитваше да стъпи на пода. После изкрещя: — Ти го уби! Защо? Той беше мой приятел!
— Основанията ми са си моя работа — отвърна студено магьосникът и го улови по-здраво. — А сега идваш с мен.
— Не, няма! — извика Тас и се забори още по-упорито. — Ти не си интересен или вълнуващ… ти си зъл… зъл като Бездната! Ти си ужасен и грозен, и не искам да ходя никъде с теб! Никога повече! Пусни ме! Пусни ме!
Той риташе, пищеше и ръкомахаше със стиснати юмруци, полузаслепен от напиращите сълзи.
Дюлърите, които най-сетне бяха успели да дойдат на себе си от преживяния ужас, започнаха да крещят панически. Това привлече вниманието на джуджетата от останалите килии. Изведнъж всички се залепиха за решетките, за да видят по-добре какво се случва.
Сякаш се бяха отприщили вратите на самия ад. Над виковете и крясъците се чуха и гърлените гласове на стражите, които се опитваха да въведат ред, като издаваха заповеди на джуджешки.
Рейстлин бе запазил абсолютно спокойствие. Лицето му не изразяваше нищо. Той постави длан върху челото на Тас и произнесе няколко тихи думи. Тялото на кендера моментално се отпусна. Магьосникът го улови точно преди да падне на земята, проговори отново и двамата просто изчезнаха. Изумените дюлъри останаха зазяпани с отворени усти към празното място на пода и сгърченото, свито на топка тяло на мъртвия гном.
Час по-късно, Карас, който с лекота бе избягал от собствения си затвор, най-сетне успя да си проправи път до отделението с килиите, където държаха клана Дюлър.
Той закрачи мрачно по коридора.
— Какво става тук? — попита един пазач. — Ужасно тихо е.
— Преди малко имаше нещо като бунт — измърмори стражът. — Така и не разбрахме за какво става дума.
Карас се огледа остро. Дюлърите го наблюдаваха, ала не с омраза, а по-скоро подозрително и дори уплашено.
Колкото по-нататък отиваше, толкова по-голяма тревога го обхващаше. Нещо ужасно се бе случило тук. Той ускори крачка. Достигна последната килия и надникна вътре.
Когато го видяха, джуджетата скочиха и се изтеглиха навътре. Там се скупчиха едно до друго и замърмориха, сочейки към противоположния ъгъл.
Карас се намръщи. На пода лежеше неподвижното тяло на гнома.
— Кой направи това? — попита заповедно. — И къде е кендерът?
За негово изумление, вместо да започнат отричат вината си, дюлърите се втурнаха към него и започнаха да говорят един през друг. Високото джудже рязко им даде знак да мълчат.
— Ти — посочи един, който все още стискаше торбичките на Тас. — Откъде взе тези кесии? Какво се е случило? Кой направи това? Къде е кендерът?
Дюлърът с тътрене се приближи до решетките. Карас погледна право в очите му. И за свой ужас откри, че дори в тези очи някога да бе имало поне частица здрав разум, сега нямаше абсолютно нищо.
— Видях го — захили се дюлърът. — Видях го. В черната му роба и сичко. Дошъл за гнома. Дошъл за кендера. Дошъл за всички ни! — Мрачното джудже се изсмя налудничаво. — Всички! — повтори.
— Кого? — попита със сурово изражение Карас. — Кого си видял? Кой е дошъл за кендера?
— Сам той — прошепна дюлърът и се обърна с подивели очи към тялото на гнома. — Смърт…
Глава 12
От векове ничий крак не бе стъпвал в магическата крепост Заман. Джуджетата гледаха на нея с подозрение и недоверие поради няколко причини. Първо, бе принадлежала на магьосниците. Второ, каменоделската работа не беше джуджешка, нито пък естествена. Крепостта — както разказваше легендата — бе издигната от самата земя посредством магия и именно магията й помагаше да не се сгромоляса.
— Трябва да е магия — измърмори Регър към Карамон, като погледна унищожително високите шпилове на укреплението. — В противен случай отдавна щеше да се е изравнила със земята.
Хълмистите джуджета отказаха дори да пристъпят във вътрешността й и предпочетоха да разположат лагера си отвън. Хората от равнината постъпиха по подобен начин, не толкова от страх пред магията, макар тя в никакъв случай да не им вдъхваше доверие, а поради факта, че по принцип не се чувстваха удобно на закрито.
Северняците, напротив, се подиграха на всички и смело пристъпиха вътре, като си подхвърляха шеги за призраци и страшилища. Останаха една нощ. На следващата сутрин ги намериха заети да издигат лагера си на открито, мърморейки за свеж въздух и здрав сън под звездите.
— Какво се е случило тук? — попита объркано брат си Карамон, докато се разхождаха вътре веднага след пристигането си. — Твърдиш, че не е Кула на Върховното чародейство и все пак тук има магия. Очевидно е. Построили са я магьосници. И — едрият войн потръпна — човек изпитва странно чувство. Не е зловещо, като в Кулите, но е някак… някак… — замълча объркано.
— … извратено — промърмори Рейстлин. Очите му обходиха стените край тях. — Извратено и смъртоносно, братко. Тук са се провеждали експерименти. Неслучайно магьосниците са построили това място далеч от оживените пътища поради една причина. Знаели са, че магията лесно може да им се изплъзне от контрол. Така и станало — всъщност, случвало се е неведнъж. Но е имало и щастливи моменти. Тук са се изковавали магии, които след това са носили всеобща полза.
— Но защо са я изоставили? — обади се лейди Кризания и се загърна по-добре във вълнената си наметка.
Беше проветриво и въздухът миришеше на прах и камък.
Рейстлин намръщено замълча. Продължиха през смълчаните, извиващи се коридори, без да говорят. Леките кожени ботуши на Кризания почти не издаваха звук, тежко подкованите стъпки на Карамон отекваха в стените, а робата на Рейстлин шумолеше заедно с ритмичното потропване на жезъла на Магиус, на който се подпираше при всяка крачка. Беше толкова тихо, че тримата можеха да бъдат взети за призраци. Когато магьосникът отново заговори, гласът му почти стресна едрия войн и Кризания:
— Макар чародеите винаги да са били разделени на трите основни цвята роби — за добрите, неутралните и злите — невинаги сме поддържали баланса толкова съвършено, колкото би ни се искало. Когато обикновените хора се обърнали срещу нас, Белите роби се оттеглили в Кулите си и оттам започнали да призовават към помирение. Черните, разбира се, отначало искали да потърсят възмездие. Те завзели крепостта и провели опити за създаването на цели армии. — Той отново замълча. — Опити, които тогава завършили с неуспех, но донесли гибелни вреди на нашата епоха… Грешката им струвала осъзнаването за безизходността на ситуацията. Изоставили Заман и се присъединили към онези от тях, които водели битките, известни като Изгубените сражения.
— Изглежда мястото ти е добре познато — отбеляза внезапно Карамон.
Рейстлин отвърна остро на погледа му, за да открие, че лицето на брат му е напълно спокойно и открито — макар, разбира се, в кафявите му очи да се таяха странни, неразбираеми сенки.
— Още ли не разбираш, братко? — каза магьосникът и спря в началото на един особено ветровит, мрачен коридор. — Никога не съм бил тук и все пак познавам всички тези проходи. Стаята, която си избрах, е била моя спалня и преди, макар да не съм прекарал и една нощ в нея. Тук съм странник, но мога да се ориентирам и със затворени очи. От тези стаи за размисъл, до банкетните зали на първото ниво.
Карамон също спря. Той бавно огледа мрачния таван и погледът му се зарея надолу по галерията и прозорците от които на снопове нахлуваше слънчева светлина и образуваше продълговати решетести петна по пода. Най-сетне погледът му отново се върна върху собствения му близнак.
— Тогава, Фистандантилус — произнесе с натежал глас, — сигурно знаеш, че тук ще бъде и твоята гробница?
За момент едрият войн успя да се наслади на леката пукнатина в стъкления взор на магьосника и видя в него не гняв, но развеселеност, триумф. Сетне огледалните отражения се завърнаха и Карамон видя самия себе си, застанал в средата на едно ярко слънчево петно зимна светлина.
Кризания се приближи до Рейстлин. Тя положи длан върху ръката, която държеше жезъла и се втренчи във война със студените си сиви очи:
— Боговете са с нас — каза, — а не с Фистандантилус. Уменията на брат ти са големи, вярата ми също. Няма да се провалим!
Все така загледан в своя близнак, уловил отражението му в очите си, Рейстлин се усмихна.
— Да — прошепна той, а в гласа му се долавяше леко съскане. — Да, боговете са с нас!
На първото ниво на магическата крепост Заман се намираха огромни, украсени с ваян камък галерии и зали, които — в отминалите дни — бяха служили на обитателите на това място за събирания и празненства. Имаше помещения, някога пълни с книги, където магьосниците да прекарват в размисъл приятни, необезпокоявани от никого часове, а в задната част се намираха кухните и складовете, които отдавна не се използваха и с годините бяха потънали под дебел пласт прах.
На горните етажи бяха спалните, обзаведени с чудати, старомодни мебели. По леглата все още стояха ленените покривки, недокоснати от времето и сухия пустинен въздух. Именно в тези стаи спяха Карамон, лейди Кризания и офицерите от щаба на генерала. И дори сънят им да не бе здрав, дори понякога да се събуждаха, защото им се бе сторило, че дочуват напевни гласове или зърват призрак, случайно преминал през осветената от лунна светлина стая, никой не споменаваше за това на сутринта.
След няколко нощи обаче тези дреболии бързо бяха забравени под напора на новите тревоги около липсата на провизии, възникналите побои между хора и джуджета и докладите на шпионите им, че в Торбардин се формира огромна, добре въоръжена армия.
Все пак на първото равнище в Заман имаше един наистина странен коридор, който на пръв поглед приличаше на грешка в плановете на крепостта. Всеки, който се престрашеше да тръгне по него, откриваше, че той неочаквано свършва пред съвсем гладка стена. Изглеждаше така, сякаш строителите просто бяха захвърлили инструментите си с отвращение и бяха вдигнали безпомощно ръце.
Ала този коридор не беше грешка. Щом правилните ръце докоснеха гладката стена, щом се изговореха точните думи и се изпишеха необходимите руни в прахта пред нея, сякаш от нищото се появяваха очертанията на врата, зад която имаше широко стълбище, прорязано в самите гранитни основи на Заман.
Стълбището водеше надолу и надолу, в мрака и като че ли към самия център на света. Надолу към занданите на крепостта.
— Още веднъж — гласът бе тих, търпелив, подканящ и се извиваше като змия точно над главата на Тасълхоф.
Кендерът имаше чувството, че той има зъби, които се впиват в плътта му, за да изсмучат и последните капчици воля, които му бяха останали.
— Да повторим още веднъж. Разкажи ми за Бездната — продължи гласът. — Всичко, което си спомняш. Как се озова в нея. Как изглежда. Кого и какво видя там. А Царицата? Как би я описал? Какво ти каза тя?
— Опитвам се, Рейстлин, наистина! — изхленчи Тас. — Цели два дни ти повтарям едно и също. Не мога да си спомня нищо повече! Главата ми е пламнала. Студено ми е на ръцете и краката, а… стаята се върти около мене… Ако… само ако я накараш да спре да се върти, Рейстлин, мисля, ще успея да се сетя още нещо… — Усетил докосването на магьосника върху гърдите си, кендерът се сви ужасено. — Не! — изстена, като полагаше отчаяни усилия да се отдръпне встрани. — Ще бъда добър, Рейстлин! Ще си спомня. Не ме наранявай, не ме наранявай, както нарани бедния Гнимш!
Ръката на магьосника остана върху гърдите му само за секунда. Сетне го докосна по челото и ако дотогава Тас си мислеше, че гори, сега вече наистина усети изгарящата топлина на магьосника.
— Лежи спокойно — нареди му Рейстлин.
Той вдигна кендера за раменете и се взря внимателно в очите му. Най-сетне остави тялото му да падне обратно в леглото и се изправи с проклятие на уста.
Потънал във влажната възглавница, Тас видя как образът на магьосника за момент надвисна над него, след което Рейстлин му обърна гръб, карайки черната роба да прошумоли и излезе от помещението. Кендерът опита да се надигне, за да види къде отива, ала усилието му коства твърде много и той отново се отпусна изнемощяло в леглото.
„Защо съм толкова отслабнал? — запита се объркано. — Какво става с мен? Искам да поспя. Може би тогава болката ще престане.“
Тас затвори очи. Клепачите му мигом се отвориха, сякаш бяха прикрепени към пружини.
„Не, не мога да заспя! — помисли си ужасено. — В тъмнината има разни неща, страшни неща, които само това очакват, да скочат върху мен и да…“
Сякаш от много далеч чу гласа на Рейстлин, който разговаряше с някой. Тас се озърна, като премигваше, за да прогони съня от очите си и реши засега да се концентрира върху магьосника.
„Може би ще открия нещо — каза си безрадостно. — Може би така ще разбера какво става с мен.“
Рейстлин говореше на някаква мрачна, приклекнала фигура. Определено приказваха нещо за него. Кендерът се напрегна, за да различи думите, ала умът му продължаваше да се държи изключително странно — просто се рееше и отказваше да се съюзи с нуждите на тялото му. Така че не можеше да бъде сигурен дали чува онова, което чуваше, или просто бе потънал в изпълнен с кошмари сън.
— Дай му още малко от отварата. Това ще го накара да се успокои — произнесе онзи, който най-вероятно бе Рейстлин на ниската, тъмна фигура. — Малко вероятно е някой да го чуе тук долу, но не мога да си позволя дори този риск.
Ниската фигура отвърна нещо. Тас затвори очи и позволи на хладните сини води на езерото — езерото Кристалмир — да обгърнат пламналата му кожа. Може би в края на краищата умът му бе решил да се съюзи наново с тялото.
— Когато изляза — долетя като изпод водата гласът на Рейстлин, — заключи вратата и угаси светлината. Напоследък брат ми е изключително подозрителен. Ако по някакъв начин успее да намери магическата врата, без съмнение ще слезе и тук долу. Не бива да открива каквото и да било. Всички тези килии трябва да изглеждат така, сякаш са празни.
Фигурата промърмори и вратата изскърца на пантите си.
Водите на Кристалмир внезапно завряха около него. От дълбините им се протегнаха пипала, които сграбчиха Тас. Той панически отвори очи.
— Рейстлин! — изкрещя умолително. — Не ме оставяй! Помогни ми!
Ала вратата се затръшна. Ниската, тъмна фигура се довлече до леглото му. Кендерът се втренчи в нея в полуунес и видя, че пред него всъщност стои джудже. Той се усмихна:
— Флинт? — измърмори през напуканите си устни. — Не! Арак! — опита се да побегне, ала пипалата се бяха увили около краката му. — Рейстлин! — изпищя още веднъж.
Не можеше да помръдне. Нещо го сграбчи! Пипалата! Тас започна да се бори, без да престава да пищи от ужас.
— Млъквай, негоднико! Изпий това. — Пипалата го стиснаха за опашката на косата и приближиха към устните му една купа. — Пий, или ще ти изтръгна косата из корен!
Като се давеше, втренчен подлудено в лицето на джуджето, Тас полека отпи. Течността беше горчива, но прохладна и успокояваща. Беше жаден, толкова жаден! Кендерът изхленчи, грабна купата от ръцете на мъчителя си и я изпи на един дъх. После отново се отпусна на възглавницата. Само след няколко секунди пипалата се оттеглиха, болката в крайниците му започна да отшумява, а чистите, дълбоки води на Кристалмир го обгърнаха напълно.
Кризания се събуди с непреодолимото усещане, че някой е извикал името й. И макар да не си спомняше да е чувала звук в истинския смисъл на думата, чувството бе толкова силно, че моментално я бе разбудило напълно и я накара да се изправи разтревожено в леглото, преди дори още да е наясно каква е причината да го стори. Може би бе сънувала нещо? Не. Вместо да намалява, впечатлението, че е била повикана се усилваше.
В стаята имаше още някой! Тя бързо се огледа. Светлината на Солинари се процеждаше през единия ъгъл на прозореца, но бе твърде слаба, за да освети напълно вътрешността на помещението. Не виждаше много, но знаеше, че долавя движение. Кризания отвори уста, за да повика стражата…
И почувства нечия ръка върху устните си. Сетне Рейстлин се материализира от самото сърце на мрака. Магьосникът бе приседнал на леглото й.
— Прости ми, ако те изплаших, Преподобна дъще — произнесе едва чуто. — Нуждая се от помощта ти, но не искам да привличам вниманието на охраната.
Той отмести ръката си съвсем бавно.
— Не се изплаших — възрази Кризания. Тя се усмихна и се изчерви. Беше толкова близо до нея, че можеше да усети треперенето й. — Просто… се стреснах, това е всичко. Бях заспала и си помислих, че си част от съня ми.
— Разбираемо е — отвърна Рейстлин. — Порталът е тук и ние сме съвсем близо до боговете.
„Не близостта на боговете ме тревожи“ — помисли си тя и въздъхна, без да успее да овладее треперенето си. Усещаше пламтящата топлина на тялото му, долавяше загадъчния му, опияняващ аромат. Младата жена ядосано отвърна очи и опита да потисне чувствата и желанията си. Той беше над тези неща. Нима трябваше да му докаже слабостта си още веднъж?
Тя се върна на темата без повече уговорки:
— Спомена, че се нуждаеш от помощта ми. За какво? — Внезапно я обзе страх. Тя се протегна и хвана ръката му. — Добре ли си? Раната ти…
По лицето на Рейстлин премина бърз спазъм, след което изражението му възвърна обичайната си твърдост.
— Не, всичко е наред с мен — отговори грубо.
— Слава на Паладин — усмихна се Кризания, без да сваля ръката си.
Очите на магьосника се присвиха:
— Твоят бог не заслужава благодарностите ми! — измърмори. Пръстите му стиснаха ръката й до болка.
Младата жена потрепери. За момент й се стори, че горящата топлина на тялото му изсмуква жизнената й енергия и почти е на път да я смрази. Тя опита да измъкне дланта си, ала движението й като че ли изтръгна Рейстлин от размисъла, в който бе потънал и той я погледна:
— Прости ми, Преподобна дъще — пусна я. — Болката беше нетърпима. Молих се да получа смърт. Но тя ми бе отказана.
— Знаеш причината — произнесе утешително Кризания, забравила напълно за страховете си.
Ръката й се поколеба за миг, след което тя си позволи да я отпусне на завивката, без да докосва неговата.
— Така е и съм готов да я приема. И все пак не мога да му простя. Но това е само между твоя бог и мен — каза укорително той.
Младата жена прехапа долната си устна.
— Приемам порицанието ти. Беше заслужено. — Тя замълча. Рейстлин сякаш също нямаше желание да поднови разговора. Чертите на лицето му се бяха изострили още повече. — Каза на Карамон, че боговете са на наша страна. — Значи си влязъл във връзка с моя бог… с Паладин? — поинтересува се внимателно Кризания.
— Естествено — по лицето на магьосника плъзна обичайната му изкривена усмивка. — Това учудва ли те?
Тя въздъхна. Отпусна глава и позволи на тъмната коса да се разпилее върху раменете й. Слабата лунна светлина блестеше със сини оттенъци по къдриците й, а кожата й излъчваше млечна белота. Парфюмът й изпълваше стаята и сякаш се прибавяше към самия аромат на нощта. Усети, че той я докосва. Вдигна глава и видя в очите му единствено горяща страст — страст, която нямаше нищо общо с магията. Кризания затаи дъх, ала в същия миг Рейстлин се изправи и се отдалечи от леглото. Младата жена въздъхна.
— Значи си общувал с двама от боговете? — попита натъжено.
— Общувал съм и с трима им — отвърна безцеремонно той, като се обърна отново към нея.
— Трима? — озадачи се тя. — Гилиън?
— Кой друг може да е Астинус, освен самия говорител на Гилиън? — подметна враждебно магьосникът. — Ако не е и самият Гилиън, както мнозина подозират. Това, разбира се, едва ли е ново за теб…
— Никога не съм разговаряла с Мрачната Царица — каза Кризания.
— Не? — Рейстлин зададе последния въпрос, втренчен пронизително в нея. Погледът му сякаш се простираше до самото сърце на душата й. — Нима не й е известено какво жадуваш? Нима не ти го е предлагала?
Взряна в него, усещайки близостта му, Кризания почувства, че отговорът й потъва сред вълната от желание, което я бе обзело. Рейстлин не сваляше очи от нея. Тя преглътна и поклати глава:
— Ако е така — произнесе едва чуто, — значи ми го е предложила с едната си ръка и не ми е позволила да го имам с другата.
Чу как черната роба прошумоля, когато магьосникът стреснато трепна. Огряното му от луната лице за момент изглеждаше разтревожено и замислено. После се смекчи.
— Не дойдох тук, за да обсъждаме теологични въпроси — рече леко подигравателно той. — Имам далеч по-належащи тревоги.
— Разбира се. — Кризания се стегна и отметна един кичур от лицето си. — Още веднъж поднасям извиненията си. Нуждаеше се от моята помощ, защото…
— Тасълхоф е тук.
— Тасълхоф? — повтори изумено тя.
— Да, и е много болен. Всъщност е съвсем близо до смъртта. Нуждая се от способностите ти на лечител.
— Но, не разбирам. Защо… Как изобщо се е оказал тук? — заекна смутено младата жена. — Сам каза, че се е върнал в нашето време.
— И наистина го вярвах — отвърна с гробовен глас Рейстлин. — Очевидно съм сгрешил. Магическото устройство го е довело тук. Прекарал е известно време в типичното за кендерите размотаване из този свят и доста се е позабавлявал. Вероятно е научил, че се води война и е дошъл, за да сподели приключението. За нещастие, по време на пътешествието си е заболял от чума.
— Но това е ужасно! Разбира се, че ще дойда.
Кризания бързо взе хвърлената в единия край на леглото вълнената наметка и я уви около раменете си, а от вниманието й не убягна, че Рейстлин се обръща с гръб, докато тя се приготвяше. Лунната светлина съвсем ясно очерта потрепващите мускули на челюстта му, сякаш магьосникът водеше някаква вътрешна битка със себе си.
— Готова съм — произнесе простичко, докато връзваше наметката си.
Рейстлин най-сетне се обърна и протегна ръка към нея. Тя го погледна объркано.
— Трябва да използваме пътеките на нощта — каза магьосникът тихо. — Както ти споменах, не искам да привличаме вниманието на охраната.
— Но защо? — попита младата жена. — Каква разлика би…
— Какво да кажа на брат си?
Кризания замълча.
— Разбирам…
— Именно в това е дилемата — продължи Рейстлин, като я наблюдаваше внимателно. — Ако му кажа, новината само ще се прибави към многото тревоги, които в момента лежат на плещите му. Тас е повредил магическото устройство. Това също ще се прибави към грижите на Карамон, макар да знае, че съм обещал да го изпратя у дома. Ала… не, права си, трябва да му кажа, че кендерът е тук.
— Карамон наистина изглежда угрижен и нещастен през последните няколко дни — съгласи се замислено Кризания. В гласа й се долавяше притеснение.
— Войната не се развива добре — уведоми я без заобикалки магьосникът. — Армията се разпада буквално с всеки изминал ден. Хората от равнината говорят за отпътуване. Дори в този момент може вече да са си тръгнали. Джуджета под командването на Огнената Наковалня пък са просто една сган, на която не може да се има вяра. Постоянните им оплаквания принуждават Карамон да взима решения, за които все още не е готов. Каруците с провизиите са изчезнали и никой не знае какво се е случило с тях. Собствената му войска проявява признаци на недоволство. И ако на всичко отгоре се появи един кендер, да бърбори неспирно, да отклонява вниманието му… — Магьосникът въздъхна. — И все пак… не мога… няма да е честно да го скрия от него.
Лицето на младата жена бе напълно сериозно:
— Не, Рейстлин. Мисля, че си прав. Не е разумно да му казваме, поне засега. — Забелязала изпълнения със съмнения поглед на Рейстлин, тя продължи с искрена увереност: — В момента Карамон не може да стори нищо. Ако кендерът е болен, както ти подозираш, мога да го излекувам, но ще изминат поне още няколко дни, докато дойде на себе си. Една грижа в повече за брат ти. Карамон планира да потегли най-късно до седмица. Ще се погрижим за кендера и когато се възстанови съвсем и стига да е такова желанието му, ще му позволим да се срещне с брат ти на бойното поле.
Архимагьосникът въздъхна отново, борейки се със съмненията и нежеланието си. После вдигна рамене:
— Много добре, Преподобна дъще. Осланям се на твоята преценка. Думите ти са мъдри. Няма да казваме на Карамон, че кендерът се е появил.
Той се приближи до нея и Кризания успя да види как устните му се разтягат в странна усмивка — усмивка, която този път се отразяваше и в блестящите му очи. Тя стреснато и без да знае защо се опита да се отдръпне от него, ала той я прихвана по-здраво през кръста и младата жена потъна в гънките на черната му роба.
Затвори очи, напълно забравила за усмивката му. Сгуши се по-близо, обгърната от топлината… заслушана в ускорения му пулс…
Магьосникът промърмори няколко думи, за да накара телата им да се стопят в нищото. Сенките им за момент останаха зареяни в лунната светлина, след което и те, както и всеки намек за присъствието им, изчезнаха с шепот.
— Държиш го тук? В тъмницата? — попита тя и потръпна в хладния въздух на мрачното място.
— Ширак! — Кристалът на върха на жезъла на Магиус обля стаята в мека светлина. — Настанил съм го ето там — посочи Рейстлин.
До стената бе примъкнато грубо легло. Младата жена погледна укорително магьосника и побърза да се приближи. Когато коленичи до него и положи длан върху трескавото му чело, Тас изкрещя. Очите му се отвориха широко, но невиждащо. Рейстлин я последва бавно и махна към приклекналото в ъгъла мрачно джудже.
— Остави ни — нареди и се загледа към кендера. Вратата щракна зад гърбовете им.
— Как може да го държиш заключен и на тъмно? — възмути се младата жена.
— Някога лекувала ли си страдащи от чума, лейди Кризания? — попита със странно изражение магьосникът. — Тя стреснато го погледна. Изчерви се и отклони очи. Рейстлин се усмихна с горчивина и сам отговори на въпроса си: — Не, разбира се, че не си. Чумата никога не е стигала до Палантас. Никога не е покосявала богатия, красив… — Той дори не направи опит да прикрие презрението си. Кризания почувства как пламва, сякаш самата тя се бе разболяла от треска. — Е, при нас дойде — продължи Рейстлин. — И покоси най-бедните части на Хейвън. Разбира се, там нямаше лечители. Нито пък мнозина на драго сърце изявиха желание да останат и да се погрижат за заболелите. Дори членовете на семействата им ги изоставяха. Бедни, жалки души. Правех каквото можех, лекувах ги с помощта на познанията за билките, които наскоро бях придобил. И ако не можех да ги изцеря, поне успявах да облекча болките им. Учителят ми не го одобряваше. — Сега вече говореше полугласно, сякаш бе забравил за присъствието й. — Също и Карамон. Страхувал се за здравето ми, така твърдеше. Ха! — Той се изсмя кухо. — Страхуваше се за самия себе си. Мисълта, че може да се зарази от чума го плаши повече дори от армия гоблини. Как можех да им обърна гръб? Нямаха си никой… абсолютно никой. Презрени, умиращи… умиращи в самота.
Кризания го наблюдаваше вцепенено и усещаше как в очите й започват да напират сълзи. Рейстлин не я виждаше. В съзнанието си той се намираше сред вонящите бордеи из покрайнините на града. Мизерните домове на прокудените от славата и богатството. Виждаше себе си, облечен в червената роба, изгубен между страдащите, даваше им лекарства, държеше ръцете на умиращите, беше с тях в последните мигове от живота им. Работеше сред болните, без да очаква благодарност, без да я търси. Лицето му — последното човешко лице, което мнозина щяха да видят през живота си — не изразяваше нищо. Нито състрадание, нито загриженост. И все пак умиращите намираха утеха. До тях имаше някой, който разбираше, който всекидневно живееше с болката, който гледаше смъртта право в очите, без да изпитва страх…
Рейстлин се бе грижил за жертвите на чумата. Правеше необходимото според собствените си чувства, но защо? Все още не знаеше причината. А може би я бе забравил…
— При всички случаи — върна се към настоящето той, — открих, че светлината наранява очите им. Онези, които успяваха да се възстановят, най-често губеха зрението си от…
Ужасеният писък на кендера го прекъсна. Тасълхоф се взираше подивяло в него:
— Моля те, Рейстлин! Опитвам се да си спомня! Нали няма да ме върнеш обратно при Царицата…
— Тихо, Тас. — Кризания го улови, за да му попречи буквално да се изкатери по стената зад себе си. — Успокой се, Тас. Аз съм лейди Кризания. Позна ли ме? Тук съм, за да ти помогна.
Кендерът обърна разширените си очи към нея. Погледът му остана празен. Сетне той изплака и се притисна в свещенослужителката.
— Не му позволявай да ме върне обратно в Бездната, Кризания! Не му позволявай да ме изпрати там! Там е ужасно, ужасно! Всички ще умрем като клетия Гнимш. Мрачната Царица ми каза!
— Бълнува — измърмори младата жена и внимателно се освободи от него. Помогна му да се отпусне обратно в завивките. — Много странно. Така ли е при всички болни от чума?
— Да — отвърна Рейстлин. Магьосникът се втренчи в Тас и коленичи до леглото. — Понякога дори е по-добре да влезеш в тона им. Успокоява ги. Тасълхоф…
Рейстлин положи ръка върху гърдите на кендера. Тас се сви ужасено и отново се загърчи, сякаш искаше да избяга.
— Ще бъда добър, Рейстлин — изплака той. — Не ме наранявай като клетия Гнимш. Светкавици, мълнии!
— Слушай ме внимателно — започна магьосникът с намек за гняв и раздразнение в гласа си, които накараха Кризания отново да му хвърли неодобрителен поглед.
Ала върху лицето на Рейстлин бе изписана единствено хладнокръвна загриженост. Помисли си, че вероятно е станала грешка, че магьосникът просто е объркал тона. Тя затвори очи, докосна медальона на Паладин около шията си и започна да изрича молитва за изцеление.
— Няма да те нараня, Тас. Шшшт, лежи спокойно — продължи Рейстлин. Сетне, забелязал, че Кризания е погълната от общуването си с нейния бог, той внезапно изсъска: — Какво, Тас? Какво ти каза Мрачната Царица?
Лицето на кендера бе изгубило трескавата си червенина, докато успокоителните думи на Кризания се носеха около него, по-сладки и по-прохладни от защитните образи на собственото му въображение. Делириумът оцветяваше кожата му в призрачнопепеляв цвят. В очите му се забелязваха слаби проблясъци на здрав разум. Той не откъсваше очи от Рейстлин.
— Каза ми… точно преди да заминем… — Тас се задави.
— Да заминете? — магьосникът се наведе напред. — Нали бяхте избягали?
Кендерът се сви като попарен. Облиза сухите си напукани устни. Опита да отмести поглед, ала очите на Рейстлин, блестящи в светлината на жезъла го задържаха като уловено в капан животно и безмилостно го подканяха да признае всичко. Тас преглътна. Гърлото го болеше.
— Вода — помоли той.
— Когато ми кажеш! — озъби се магьосникът и хвърли бърз поглед към свещенослужителката, която все така бе коленичила и продължаваше да се моли, свела глава в ръцете си.
Кендерът пак преглътна мъчително.
— Мислех си… че… че сме избягали. Използвахме… устройството… и започнахме да се издигаме. Видях… Бездната, полето, плоско, празно… да пропада надалеч под краката ми. И — той потръпна — изведнъж вече не беше празно! Там… имаше сенки и… — разтърси глава и изстена. — О, Рейстлин, не ме карай да си припомням! Не ме карай да се връщам обратно там!
— Тихо — прошепна магьосникът, като запуши устата му.
Кризания вдигна разтревожено поглед, само за да види как Рейстлин нежно гали бузата на кендера. После съзря ужасеното и пребледняло лице на Тас и поклати глава:
— Вече е по-добре. Няма да умре. Но наоколо му са надвиснали мрачни сенки, които не позволяват на светлината на Паладин да го изцери напълно. Сенките на тези трескави бълнувания. Разбираш ли нещо от онова, което казва? — Веждите й се събраха объркано. — Каквото и да е, изглежда за него е реално. Трябва да е било наистина ужасно, за да вземе страха на един кендер.
— Може би, ако ни оставиш, ще се почувства по-добре и ще може да ми каже какво го измъчва — предложи меко Рейстлин. — Двамата сме много добри приятели.
— Вярно. — Кризания се усмихна и се изправи. За нейно учудване Тас тутакси сграбчи ръцете й.
— Не ме оставяйте с него, милейди! — Пое си въздух. — Той уби Гнимш! Бедният Гнимш. Видях го как ум-умира! — Той зарида. — Пламтящите мълнии…
— Хайде, хайде, Тас — успокои го младата жена и внимателно, но твърдо го накара да се отпусне в леглото. — Никой няма да те нарани. Който и да е убил този… мм… Гнимш, вече не може да се добере до теб. Сега си при приятели. Нали, Рейстлин?
— Магията ми е могъща — отвърна тихо той. — Помни това, Тасълхоф. Помни могъществото на магията ми.
— Да, Рейстлин — отвърна кендерът и замръзна неподвижно, прикован от пронизващия му поглед.
— Мисля, че наистина е по-разумно да останеш и да поговориш с него — каза тихо Кризания. — Тези мрачни страхове няма да го оставят на мира и само ще затруднят излекуването му. Сега най-добре да се връщам в стаята си. Ще намеря пътя сама, с помощта на Паладин.
— Значи няма да казваме на Карамон? — погледна я с крайчеца на окото си магьосникът.
— Да — отвърна решително тя. — Това само ще го натовари допълнително. — После се обърна към пациента си: — Ще се върна на сутринта, Тасълхоф. Поговори с Рейстлин. Отърви се от товара, който измъчва душата ти. После е най-добре да поспиш. — Положи ръка върху изпотеното челце на кендера и промълви: — Нека Паладин бъде с теб.
— Карамон? — обади се с нотка на надежда в гласа Тас. — Карамон ли каза? Той тук ли е?
— Да. А когато се наспиш, нахраниш и отпочинеш, ще те отведа при него.
— Не може ли да го видя още сега! — извика развълнувано кендерът, но бързо погледна към магьосника и добави: — А-ако не ви представлява трудност, искам да кажа…
— Той е много зает — отговори студено Рейстлин. — Сега той е генерал, Тасълхоф. Трябва да заповядва на армията си и да води война. Няма време за някакви си кендери.
— Да, п-предполагам, че е така — Тас въздъхна тихичко и се отпусна на възглавницата, загледан в него.
Кризания го потупа нежно по рамото. После вдигна ръка към медальона си, прошепна някаква молитва и се стопи в нощта.
— А сега, Тасълхоф — произнесе магьосникът с тих глас, който накара кендера да потрепери, — вече сме сами. — Ръцете му вдигнаха одеялото до брадичката на Тас и оправиха възглавницата под главата му. — Ето, удобно ли ти е?
Не можеше да отговори. Успяваше само да се взира вцепенено в мъчителя си с все по-нарастващ ужас.
Рейстлин се настани на леглото до него. Погали трескавото му чело и приглади потните му коси назад.
— Спомняш ли си моя послушник Даламар, Тас? — запита разговорливо магьосникът. — Мисля, че се срещнахте в Кулата на Върховното чародейство, прав ли съм? — Пръстите му пробягаха леко като паяк по лицето на кендера. — Спомняш ли си как Даламар разтвори робата на гърдите си и показа петте рани, които някой му бе нанесъл? Да, виждам, че си спомняш. Това беше неговото наказание, Тас. Наказание, задето криеше разни неща от мен. — Пръстите му прекратиха омайващия си танц, пропълзяха по кожата на кендера и замряха, притиснали челото му.
Тас започна да зъзне и прехапа език, за да не изкрещи.
— С-спомням си… Рейстлин.
— Интересно преживяване, не мислиш ли? — каза съвсем спокойно магьосникът. — Мога да прогоря плътта ти с докосване, както например — той сви рамене, — например, както горещ нож минава през масло. Кендерите си умират за интересни преживявания, нали?
— Не… не чак дотам интересни — поправи го шепнешком Тас. — Ще ти кажа, Рейстлин! Ще ти разкажа всичко, което… което се случи! — Той затвори очи за миг и започна да говори. Цялото му тяло се затресе от преживявания наново ужас: — Изглежда… изглеждаше така, сякаш не толкова се издигахме над Бездната, колкото… като че ли тя се изплъзваше изпод краката ни! А после видях, че равнината не е празна, както си мислех в началото. Виждах сенки и си казах… казах си, че може би са планини и долини… — Очите му се отвориха, пламнали. Той се втренчи в магьосника с почуда. — Но дори това не беше! Сенките бяха нейните очи, Рейстлин! А възвишенията и долините бяха нейните нос и уста. Издигахме се над лицето й! Сетне тя ме погледна, а в очите й горяха огньове. Сетне отвори уста и аз… ами помислих си, че се кани да ни погълне! Само че ние се отдалечавахме все повече, а тя пропадаше надолу и надолу, въртеше се, додето накрая не ме погледна и каза… каза…
— Какво каза? — настоя магьосникът. — Посланието е било за мен! Трябва да е било! Ето защо те е изпратила! Какво каза Царицата?
Гласът на Тас бе едва доловим. Той прошепна:
— Каза: „Върни се у дома…“
Глава 13
Ефектът от тези думи върху Рейстлин стресна Тасълхоф повече от всичко друго през целия му живот. И преди беше виждал магьосника разгневен. Виждал го бе доволен и в моменти, в които бе извършвал убийства. Беше видял лицето му, когато Карас втъкна меча си в корема му.
Но нищо до този момент не можеше дори да наподоби онова, което съзря сега.
Лицето на Рейстлин придоби пепеляв цвят и стана толкова бяло, че за един изпълнен с ужас момент Тас си помисли, че магьосникът е умрял, просто ей така, както си стоеше надвесен над него. Огледалните очи сякаш се разпръснаха на стотици парченца, а кендерът видя миниатюрните си отражения да се разпръскват в хиляди посоки. Сетне погледът на Рейстлин угасна изпразнен и той се втренчи невиждащо пред себе си.
Ръката върху челото му започна да трепери неудържимо. И, докато Тас го наблюдаваше изумено, магьосникът като че ли започна да се съсухря на мястото си. А когато се изправи и хвърли наоколо си объркан взор, цялото му тяло се разтърси.
— Добре ли си? — попита нервно кендерът, доволен, че вниманието на мъчителя му най-сетне се е насочило в друга посока, но независимо от всичко удивен от странното му поведение. Той се изправи отпаднало. Ужасното замайване се бе стопило, заедно със странното, непознато чувство на страх. Усещаше се почти същия, както преди. — Рейстлин, не исках да кажа, че… Да не би пък сега да ти стане лошо? Изглеждаш ужасно…
Архимагьосникът не му отговори. Той политна назад и се подпря с гръб на каменната стена. Остана там, дишайки плитко и учестено. Плъзна ръка през лицето си и отчаяно се опита да дойде на себе си, вкопчен в мълчалива борба с противник, който бе толкова видим за кендера, колкото и призрак.
Сетне, като издаде нисък, изпълнен с ярост и болка вик, Рейстлин се наведе напред. Улови жезъла на Магиус, завъртя се на пети като вихрушка от мрак и излетя през отворената врата.
Загледан потресено след него, Тас видя как магьосникът профуча край стоящото на пост в преддверието мрачно джудже. Дюлърът хвърли един поглед към мъртвешкото му изражение и с див крясък отскочи в противоположната посока.
Тасълхоф беше толкова поразен, че за момент пропусна простия факт, че вече не е затворник.
— Гледай ти — каза си той и постави ръка на челото си. — Кризания беше права. Наистина се чувствам по-добре, след като се освободих от тези спомени. Е, не помогнах много на Рейстлин, но и без друго не ме е грижа за него. Добре де, не много — въздъхна. — Не мога да разбера защо уби клетия Гнимш. Може би някой ден трябва да го попитам.
— Но сега — кендерът се огледа — първото, което трябва да направя, е да намеря Карамон и да му кажа, че магическото устройство е в мен и вече можем да се приберем у дома… Не ми се вярваше, че някога ще го изрека — сви рамене тъжно, — но думата дом сега ми звучи като страшно приятно място.
Накани се да се изправи, ала краката му очевидно предпочетоха да си останат в леглото, защото откри, че отново е седнал.
— Тази няма да я бъде! — рече на краката си недоволно. — За къде сте без мен! Просто си го напомняйте от време на време! Аз съм ви началник и когато кажа движение — значи движение! Сега ще се изправя отново — предупреди ги той строго. — И очаквам от вас поне някакво желание за сътрудничество.
Речта му изглежда имаше известен резултат. Краката очевидно взеха решение да се държат послушно, защото кендерът успя да прекоси, макар и със залитане тъмната стая и да излезе в обляния в треперливата светлина на факлите коридор, който се виждаше през вратата.
Огледа се нагоре и надолу, но не видя жива душа. Промъкна се на известно разстояние, но не забеляза нищо по-различно от поредица мрачни килии, подобни на онази, в която го бяха държали — както и водещо нагоре стълбище в единия край на коридора. В другия край нямаше нищо друго освен мрачно спотаени сенки.
— Чудя се къде ли съм? — Той тръгна към стълбището. Доколкото можеше да прецени, това бе единственият път за навън. — Е, какво пък — реши философски. — Едва ли има някакво значение. Добрата страна на това да си бил в Бездната е, че на колкото и неприветливо място да попаднеш впоследствие, винаги можеш да си кажеш, че си бил и на далеч по-лошо.
Позволи си да спре за миг, колкото отново да се скара на краката си — все още бяха твърдо решени да се върнат обратно в леглото, — ала слабостта му бързо отшумя и той най-сетне се добра до основата на стълбището. Заслуша се и успя да долови нечии гласове.
— Проклятие — измърмори и се шмугна обратно в сенките. — Там горе има някой. Пазачи, както може да се предположи. Тези, как ги викаха, дюлъри… — Тас замръзна, като напрегнато се вслушваше, опитвайки да различи отделните думи. — Само ако говореха малко по-цивилизовано — изсумтя раздразнено. — Нещо, дето да им се разбира. Звучат доста развълнувани.
Любопитството най-сетне го надви напълно. Кендерът изкачи първата поредица от стъпала и надникна зад ъгъла. Отдръпна се възможно най-бързо и въздъхна:
— Двамина. Точно на пътя ми. И няма начин да ги заобиколя.
Торбичките с инструментите и оръжията му бяха изчезнали още в зандана на Торбардин. Но все още разполагаше с ножа си.
— Не че ще бъде от полза срещу тези приятелчета — сви рамене, като надникна още веднъж, за да огледа огромните бойни брадви, които джуджетата носеха.
Изчака още няколко секунди с надеждата, че ще се махнат. Изглеждаха развълнувани от нещо, но явно нямаха намерение да напускат поста си.
— Мога да си вися тук цяла нощ или ден, зависи кое време е — оплака се кендерът. — Но, както казваше баща ми, „винаги първо се опитай да поговориш със собственика, преди да се заемеш с ключалката му“. Най-_лошото_, което могат да ми направят, имам предвид, освен да ме убият де, ще бъде отново да ме заключат долу. И ако изобщо разбирам нещо от ключалки, ще бъда обратно на свобода след не повече от половин час. — Той тръгна нагоре по стълбите. — Дали пък това не го казваше чичо Трапспрингър? — зачуди се, без да спира.
Когато се озова близо до тях, двете джуджета стреснато се втренчиха в него.
— Здравейте — рече бодро той. — Казвам се Тасълхоф Кракундел. — Протегна ръка. — А вие сте? Разбира се, не възнамерявате да ми кажете. Ами добре, всичко е наред. Така или иначе, едва ли мога да ви произнеса имената. Виждате ли, аз съм затворник и търся човека, който ме държеше заключен ей там долу. Няма начин да не го знаете — облечен в черно магьосник. Тъкмо ме разпитваше, когато наистина го изненадах и едва не припадна, а после избяга през вратата. Забрави да я заключи обаче. Дали някой от вас случайно не е видял накъде е тръг… Хм! — Тас мигна. — Колко невъзпитано от ваша страна.
Последното бе в отговор на реакцията на двамата дюлъри, които след първия пристъп на уплаха, последвана от внимателно преценяване на ситуацията, изкрещяха една-единствена дума и търтиха да бягат.
— Антаракс — повтори кендерът, загледан объркано подире им. — Да видим. Звучи ми като джуджешката дума за… за… О, ама разбира се! Изгаряща смърт. Аха, значи мислят, че все още съм болен от чума! Мхмм… доста удобно. Или пък не?
Тас откри, че крачи по още един коридор, който бе не по-малко безрадостен и мрачен от предишния.
— Все още не мога да разбера къде съм, а и явно никой не възнамерява да ми каже. Единственият път за навън явно е онова стълбище хей там в дъното. И понеже джуджетата избягаха по него, значи просто трябва да ги последвам. Карамон все ще е някъде наблизо.
Краката му обаче, след като отдавна вече бяха отправили протестна нота на притежателя си, го информираха, че тичането е напълно невъзможно. Когато с мъчително накуцване успя да стигне едва до средата на коридора, джуджетата бяха изчезнали от погледа му. Като пъхтеше от усилие, но твърдо решен да не се поддава на виенето на свят, Тасълхоф изкачи стълбите след тях. Трябваше да открие Карамон. Веднага щом заобиколи зад следващия ъгъл, отново му се наложи да спре.
— Опа — каза и забързано се прикри в сенките. Сложи ръка на устата си и мълчаливо се укори за невъздържаното възклицание. — Млъквай, Кракундел! Или искаш да те погне цялата дюлърска армия!
Последното беше доста близо до истината. Двете джуджета очевидно се бяха срещнали с поне двайсетина от своите. Приклекнал в сенките, Тас се заслуша в развълнуваното им джавкане. Очакваше всеки момент да се втурнат в неговата посока… Но нищо подобно не се случи.
Почака още малко и рискува едно свръхвнимателно надникване иззад ъгъла, за да открие, че някои от джуджетата не приличаха на дюлъри. Бяха чисти, брадите им бяха сресани и носеха блестящи ризници. И никак не изглеждаха доволни. Гледаха мрачно към един от дюлърите, сякаш се канеха да го одерат жив.
— Планински джуджета! — измърмори изумено Тас, разпознал ризниците им. — А според думите на Рейстлин, тъкмо те са враговете ни. Което значи, че би трябвало да са в тяхната си планина, а не в нашата. Стига да сме в планина, разбира се, което ми се струва все по-вероятно. Но се чудя дали…
Когато едно от джуджетата започна да говори, кендерът грейна.
— Най-после някой, който може да говори! — Той въздъхна от облекчение.
Заради участието на различни раси в разговора, използваха изключително груба смесица от Общ език и джуджешки. В основната си част смисълът се въртеше около това, че планинското джудже не даваше и пукнат камък за побъркания магьосник или за някакъв си болен от чума кендер, който се размотава наоколо.
— Тук сме, за да вземем главата на генерала — изръмжа то. — Казахте, че магьосникът ви я е обещал на тепсия. Щом е така, можем да минем и без разни чародеи. При всички случаи не ми се занимава с черноризци. А сега ми отговори ясно и точно, Аргът. Готови ли са хората ти? Готови ли сте да довършите генерала? Или и това беше просто номер? Ако е така, да знаеш, че на народа ти в затвора никак няма да му бъде леко.
— То не номер! — изръмжа в отговор и със стиснат юмрук мрачното джудже. — Ние готови тръгваме. Генералът във Военната стая. Магьосникът казва ще го остави съвсем сам с охрана. Нашите хора атакуват хълмистите джуджета. Когато вашите хора спазват твоя част от сделката, когато давате сигнал, големите порти на Торбардин се отварят…
— Сигналът звучи дори и в този момент — отсече джуджето от планините. — Ако бяхме над нивото на земята, щеше да чуеш тръбите. Атаката е започнала!
— Тогава ние тръгваме! — заяви Аргът. Той се поклони и добави озъбено: — Ако твое господарство смее, идваш с нас. Ние взимаме главата на генерал Карамон още сега!
— Ще ви последвам — отвърна с хладен тон джуджето, — но само за да се уверя, че не замисляте още някое коварство.
По-нататъшната част от разговора им стана неразбираема за Тас. Кендерът се отдръпна и опря гръб в стената. Краката му трепереха неудържимо, а в ушите си чуваше бръмчене.
— Карамон — прошепна, като обхвана главата си с ръце и се насили да мисли. — Канят се да го погубят! И това е дело на Рейстлин! — Той потръпна. — Бедният Карамон. Собственият му близнак! На джуджетата не са им необходими брадви. Ако научи, сам ще си пререже гърлото.
Внезапно кендерът вдигна глава.
— Тасълхоф Кракундел! — рече ядосано. — Вайкаш се като баба. Трябва да го спасиш! В края на краищата, обеща на Тика, че ще се грижиш за него.
„Да го спасиш? И как, куха главо? — изтътна нечий глас в него. Подозрително му напомняше за този на Флинт. — Сигурно са поне двайсетима! А ти си въоръжен с нож за колене на пилци!“
— Все ще измисля нещо — отвърна Тас. — Ти пък продължавай да киснеш под дървото си.
Отговорът му заприлича на презрително изсумтяване. Той се изправи решително и се постегна. Измъкна малкия нож и запълзя съвсем тихичко — така, както само кендерите умеят — надолу по коридора.
Глава 14
Тя притежаваше тъмната къдрава коса и коварна усмивка, които години по-късно мъжете щяха да обожават в дъщеря й, простодушната откритост, наследена от единия от синовете й и дарбата — наистина рядката и могъща дарба — която щеше да предаде на неговия брат.
В кръвта й течеше магия, но за разлика от сина си имаше слаба воля и непостоянен дух. Така позволи на магията да я контролира и в края на краищата — да я доведе до собствената й гибел.
Нито коравосърдечната Китиара, нито пък физически силният Карамон бяха особено разтърсени от преждевременната й смърт. Китиара мразеше майка си от чиста ревност, а Карамон, макар да я обичаше, бе далеч по-привързан към болнавия си брат. Младият войн така и не успя да свикне с безкрайните дрънканици и трансове на майка си. За него те си останаха просто една загадка.
Ала смъртта й опустоши Рейстлин. Той бе единственият от тримата, който я разбираше напълно, дори и да изпитваше съжаление, а на моменти и презрение към слабостта й. Нещо повече — магьосникът бе разгневен заради смъртта й, разгневен, задето го бе изоставила съвсем сам на този свят с дарба, която никога не бе искал. Беше разгневен и дълбоко в себе си — изплашен, провидял в смъртта й своята собствена кончина.
Веднага след като баща му си отиде завинаги, тя бе изпаднала в дълбока печал, от която така и не успя да се измъкне. Рейстлин нямаше друг избор, освен ужасено да наблюдава как майка му преминава през всички фази на бавното полудяване. В началото тя просто отказа да се храни, а сетне започна да потъва все по-дълбоко в магическите измерения, видими само за нейните очи. Собственият й син, магьосникът, бе напълно безпомощен. Именно тогава в душата му се отвори първата дълбока бездна.
През онази последна нощ бе седял редом с нея. Държеше ръката й и се взираше в хлътналите бузи и горящите очи, загледани в трескав транс към нещо непонятно и отдалечено.
Същата нощ Рейстлин се закле, че няма да позволи на нищо и никой да го притежава по същия начин — нито на неговия близнак, нито на сестра им, нито дори на самите богове. Той и само той щеше да определя собствената си съдба.
Клетвата му бе подпечатана от горчивата решимост, която изпитваше в този момент. По онова време магьосникът бе просто момче, останало само в мрака до умиращата си майка. Принудено да остане до нея, додето тя изпусне и последния си дъх.
Тогава, стиснал деликатните й ръце, той отправи тиха молитва през сълзи:
— Майко, върни се… Върни се у дома!
Ето, че в Заман отново чуваше тези думи. Думи, които го предизвикваха, подиграваха му се, смееха се в лицето му. Звънтящи и отекващи в съзнанието му. Разцепващата болка в главата го ослепи. Той се блъсна в една стена.
Веднъж Рейстлин бе станал свидетел как лорд Ариакас измъчва някакъв рицар, като го затвори в камбанарията. Същата вечер мрачните свещенослужители се редуваха да бият камбаната в чест на тяхната Царица. Мъчението бе продължило през цялата нощ. На следващата сутрин откриха човека мъртъв — на лицето му се бе изписал неподправен, дълбок ужас, пред който дори най-закоравелите мъчители побързаха да отстъпят и да наредят трупът му да бъде заровен без бавене.
Сега магьосникът се чувстваше по същия начин, само дето камбанарията бе собственият му череп и вътре звучаха думи, които предричаха неминуемата му гибел. Той залитна, хвана главата си с ръце и се помъчи да изтръгне от нея нетърпимия звук.
„Върни се у дома… Върни се у дома…“
Замаян и полузаслепен от болка, Рейстлин се затича. Препъваше се, без ни най-малка идея накъде отива. Искаше единствено да избяга колкото може по-далече. Краката му отказаха да го държат. Той се препъна в подгъва на робата си и се строполи на колене.
Нещо изскочи от един от джобовете му и заподскача по каменния под. Рейстлин го съгледа и възкликна уплашено и разгневено. Още един признак за неговия провал — драконовата сфера. Потъмняла, напукана, безполезна. Той бясно посегна, за да я хване, ала сферата се изплъзна от хищните му пръсти и се затъркаля по мраморните плочи.
Отчаяно запълзя подире й, додето тя най-сетне спря. Магьосникът озъбено понечи да я грабне, но нещо го накара да замръзне. Повдигна бавно глава и най-после видя къде се намира. Сви се ужасено и затрепери.
Пред него се издигаше Големият Портал.
Беше съвсем същият като в Кулата на Върховното чародейство в Палантас. Огромна овална врата, поставена върху издигната платформа, орнаментирана и защитавана от главите на пет дракона. Змиевидните им шии се издигаха от пода, а главите гледаха към самия портал с разтворена паст, крещящи възхвала в чест на Мрачната Царица.
В Кулата в Палантас вратата към прохода бе залостена. Никой не можеше да я отвори, освен от вътрешната страна, откъм Бездната — изход, до който едва ли някой някога се беше добирал. Тази врата също бе затворена, но имаше двама души, които можеха да преминат през нея — свещенослужител от ордена на Белите роби, изпълнен с безкрайна доброта и архимагьосник от ордена на Черните роби, отдаден на абсолютното зло. Комбинацията беше крайно невероятна. По този начин великите чародеи се бяха надявали да запечатат завинаги ужасния проход към измерението на боговете.
Ако към Портала се загледаше най-обикновен смъртен, едва ли щеше да види нещо по-различно от застинала, смразяваща тъмнина.
Ала Рейстлин отдавна вече не беше обикновен човек. Привличан все по-близо и по-близо от своята богиня, покорил енергии и заклинания, даващи му правото да съзира невероятното, архимагьосникът в момента се намираше някъде между двата свята. Той се втренчи в затворената врата и усети как почти успява да проникне с поглед отвъд тъмнината! Видението трептеше. Той с мъка откъсна поглед от него и отново насочи вниманието си към драконовата сфера.
„Как е успяла да се измъкне?“ — зачуди се той. Държеше сферата в торбичка, скрита дълбоко сред тайните джобове на черната си роба. Внезапно изсумтя, намерил верния отговор: всяка драконова сфера притежаваше силно чувство за самосъхранение. Онази в Истар бе избегнала Катастрофата, изигравайки елфическия крал Лорак. Беше го принудила да я открадне и отнесе в Силванести. А когато полуделият крал вече не можеше да я защити, се бе присламчила към Рейстлин. Беше поддържала живота му, докато се бореше със смъртта в библиотеката на Астинус. Бе заговорничила с Фистандантилус, за да положи душата на младежа в краката на Царицата. А сега, доловила най-голямата опасност за съществуването си, се опитваше да избяга и от него.
Нямаше да го допусне! Посегна. Пръстите му се свиха решително около сферата…
Разнесе се писък…
И Порталът се отвори.
Рейстлин вдигна очи. Не се бе отворил, за да го допусне. Не, беше се отворил, за да го предупреди — за да му покаже как изглежда наказанието в случай на провал. Застанал на колене, притиснал сферата към гърдите си, Рейстлин почувства как присъствието и великолепието на Такхизис, Царицата на Мрака, се възправят неумолимо пред него. Поразен от благоговение, магьосникът се сви на топка и затрепери в краката й.
Такава е съдбата ти! — просъскаха думите в съзнанието му. — Нещастието на майка ти ще настигне и теб. Магията ще те погълне. Ще останеш завинаги в плен на собствените си заклинания и дори сладката утеха на смъртта ще ти бъде отказана!
Рейстлин рухна. Усети как тялото му се сгърчва. Спомни си, че и тялото на Фистандантилус се бе сгърчило по същия начин от докосването на халцедона.
Главата му лежеше върху каменния под, сякаш бе положена върху дръвника на палача. За момент магьосникът бе готов да признае поражението си…
Ала в Рейстлин имаше сила, която никой не можеше да му отнеме, която се намираше дълбоко в него. Много отдавна боговете бяха натоварили Пар-Салиан със задачата да открие магьосник, който е достатъчно силен, за да надвие нарастващото зло на Мрачната Царица. След дълго търсене магът се бе спрял на Рейстлин, съзирайки в младия магьосник тъкмо тази вътрешна сила. По онова време тя бе просто безформено парче желязо, ала годините, огънят на болката, страданието, войната и амбициите щяха да я превърнат в добре закалена стомана.
Рейстлин вдигна лице от студения камък.
Горещината на яростта й го обгръщаше. Тялото му бе потънало в пот. Огънят изсмукваше дъха от дробовете му. Измъчваше го, подиграваше му се, показваше му света, пречупен през собствените му думи и видения. И, макар да бе заслепен от ужас, какъвто никога до този момент не бе изпитвал, магьосникът усети, че душата му ликува.
Объркано се опита да анализира чувствата си. Забори се за контрол и след едно последно усилие, което го остави слаб и разтреперан, успя да прогони звънтящите звуци от гласа на майка му и да проясни съзнанието си. Затвори очи, за да не вижда презрителната усмивка на Царицата.
Тъмнината го обгърна и в тази тъмнина — прохладна, сладка и успокояваща, той съзря страха й.
Тя се боеше… боеше се от него!
Рейстлин съвсем бавно се изправи на крака. От Портала вееха горещи ветрове и караха робата му да плющи немилостиво. Осъзна, че е обгърнат от буреносни облаци. Сега вече можеше да гледа право към прохода. Присви очи. Втренчи се във вратата с мрачно изкривена усмивка. Сетне вдигна ръка и запрати драконовата сфера в пастта на Портала.
Сферата срещна невидима стена и се разпръсна. Отекна почти недоловим писък. Над главата му запърхаха мрачни, сенчести криле, след което се разнесе ридание, а крилете се превърнаха в дим и бяха отвени надалеч.
През тялото му протичаше енергия, каквато никога не бе притежавал. Знанието за слабостта на врага го изпълваше с опияняваща смелост. Усети как магията се заражда в ума му, спуска се към сърцето и потича като нажежено желязо в кръвта му. Събираното с векове познание беше изцяло в негова власт — неговата и на Фистандантилус!
А после до ушите му достигна кристалночист тръбен звук. Студен и ясен като заснежените върхове над дома на планинските джуджета. Сигналът отекна, за да прогони гласовете, които отвличаха вниманието му, призова го към мрака, давайки му власт над самата смърт.
Рейстлин се поколеба. Не бе възнамерявал да прекрачи през Портала толкова скоро. Искаше му се да изчака още съвсем малко. Но и сега щеше да се справи, стига да бе абсолютно наложително. Пристигането на кендера означаваше, че времето може да измени своя ход. А смъртта на гнома бе премахнала всяка възможност от намесата на магическото устройство — намесата, коствала смъртта на Фистандантилус.
Беше време.
Рейстлин отправи към Портала един последен, изпълнен с копнеж поглед. Сетне се поклони на Царицата, обърна се и закрачи уверено надолу по коридора.
Кризания стоеше на колене в стаята си и се молеше.
Веднага след завръщането си от посещението при Тасълхоф, понечи да си легне, но я възпря някакво странно предчувствие. Въздухът бе застинал и изпълнен с очакване. Сънят така или иначе бягаше от очите й. Беше нащрек и по-будна от всеки друг път.
Небето се къпеше в студения огън на звездите. Сребърната луна Солинари блестеше като острие на добре наточена кама. Виждаше всеки предмет в стаята си с почти свръхестествена яснота. И всеки предмет изглеждаше оживял. Имаше чувството, че я наблюдават отвсякъде.
Вцепенено се загледа към звездите, като мислено съединяваше точките на отделните съзвездия: Гилиън, Книгата, Везните на неутралитета; Такхизис, Царицата на Мрака, Драконът на всички и на никой цвят; Паладин, Храбрият войн, Платиненият дракон. И луните: Солинари, Божието око и Лунитари, Вечерницата. Отвъд тях се въртяха звездите на по-маловажните богове, а сред тях и планетите.
А някъде там, съвсем невидима, бе и Черната луна. Само неговите очи можеха да я съзрат.
Застанала напълно неподвижно и загледана нагоре, Кризания усети, че пръстите, с които се бе облегнала на студения камък, са изстинали като лед. Осъзна, че е започнала трепери. Обърна гръб на небето, решена най-сетне да поспи поне няколко часа…
Ала нощта не й даваше мира.
„Чакай — шепнеше тя, — чакай…“
А после чу тръбата. Чиста, пронизваща мелодия, която възвести победно присъствието си и смрази кръвта й.
В този момент вратата на стаята се отвори.
Изобщо не се изненада, че го вижда. Всъщност дори бе очаквала идването му. Кризания спокойно се обърна и го погледна право в очите.
Рейстлин се възправяше в рамката на вратата. Силуетът му се очертаваше на фона на светлината от потрепващите факли в коридора отвън, но освен тази светлина имаше и друга — извираща от тялото му, нечиста светлина, която като че идваше от дълбините на душата му.
Привлечена от някакъв неясен подтик, младата жена отново извърна поглед към небесата и най-сетне я съзря. Тя озаряваше всичко. Нуитари, Черната луна.
За момент затвори очи, надвита от опияняващия приток на кръв и учестените удари на сърцето си. Сетне отново ги отвори, вече по-уверено, за да открие, че Рейстлин се е приближил и стои точно пред нея.
Тя затаи дъх. Беше го виждала в екстаза на магията, в борба с победи и поражения. Сега обаче пред нея стоеше човек, достигнал върха на своята мощ и мрачно великолепие. На лицето му бяха изписани древна мъдрост и проницателна интелигентност. Но това беше лице, което не познаваше.
— Време е, Кризания — произнесе магьосникът и протегна ръце.
Тя ги улови. Пръстите й бяха премръзнали, ала докосването му ги опари.
— Страхувам се — прошепна.
Той се приближи.
— Не бива да се страхуваш — каза й. — Твоят бог е с теб. Виждам го съвсем ясно. Моята богиня е тази, която трябва да се страхува, Кризания. Усещам го! Двамата заедно, ти и аз, ще прекосим границите на времето и ще пристъпим във владенията на смъртта. Ще се изправим един до друг срещу Мрака. С общи усилия ще успеем да поставим Царицата на колене!
Ръцете му я привлякоха и нежно обгърнаха тялото й. Устните му се впиха в нейните, за да откраднат дъха й с целувка.
Кризания затвори очи и позволи на магическия огън да завладее тялото й и да погълне студената, уплашена бяла черупка, в която се криеше от години.
Тя се отдръпна. Прокара ръка по устните му, вгледа се в бездънните му очи. А там, отразена в огледалото на душата му, видя себе си: в пламтяща, лъчиста аура от ярка, бяла светлина. Видя себе си красива, обичана, боготворена. Носеща истина и справедливост на света, готова да прокуди завинаги всяка печал, страх и отчаяние.
— Паладин да ни е на помощ — прошепна Кризания.
— Да — отвърна Рейстлин. После добави: — Ще ти дам още един талисман, като онзи, който те пазеше в Дъбравата Шойкан. Използвай го, за да преминеш невредима през Портала.
Тя потръпна. Той се притисна в нея, наведе главата й и я докосна с устни по челото. През цялото й тяло пропълзя болка, която достигна до сърцето, готова да го пресуши. Кризания понечи да се отдръпне, ала не извика. Той й отправи усмивка.
— Хайде.
Двамата се стопиха в нощта на крилете на прошепнатата магия, огрени от червените лъчи на Лунитари — кръв, избликнала от острието на Солинари.
Глава 15
— Каруците с провизии? — попита Карамон с равния, отмерен тон на човек, който вече знае отговора на въпроса си.
— Нямаме никакви сведения, сър — отвърна Гарик, като избягваше тежкия поглед на генерала. — Но… продължаваме да ги очакваме…
— Няма да дойдат. Натъкнали са се на засада. Знаеш го не по-зле от мен — усмихна се отпаднало едрият войн.
— Поне разполагаме с вода — каза неуверено младият рицар в напразен опит да демонстрира бодрост, който се провали напълно.
Той се загледа в разтворената върху масата карта и очерта нервен кръг около едно малко зелено петно върху пергамента.
Карамон изсумтя.
— Дупка, която ще се изпразни най-късно до обяд. Е, вярно, нощем се пълни отново, но истината е, че и потта ми има по-добър вкус от водата в нея. Проклета работа. Сигурно е замърсена с морска.
— И все пак става за пиене. Разбира се, разпределяме я по равно и се погрижих да назначат охрана. Струва ми се обаче, че няма да пресъхне.
— Все тая. След известно време така и така няма да разполагаме с достатъчно хора, че да успеем да я изпием — рече генералът и с въздишка прокара пръсти през къдравата си коса. В стаята бе горещо и душно. Преди да са успели да го спрат, един от по-напористите ординарци, бе сварил да хвърли още дърва в огъня. Прозорецът беше отворен, ала буйните пламъци в камината зад гърба му вече така или иначе го опичаха бавно и мъчително. — Колко дезертьори имаме днес?
Гарик се покашля.
— Около… около стотина, сър — доложи неохотно.
— Накъде са тръгнали? Пакс Таркас?
— Да, сър. Така смятаме.
— Какво друго? — попита мрачно Карамон. Очите му огледаха лицето на младежа. — Криеш нещо от мен.
Рицарят пламна от смущение. В този момент му се искаше лъжата да не е забранена от всеки известен му кодекс на честта. На драго сърце би дал живота си, за да спести на човека пред себе си истината, но нищо не му позволяваше да го излъже. Той се поколеба. После и сам видя, че не е необходимо. Генералът вече знаеше.
Карамон кимна бавно.
— Хората от равнината?
Гарик сведе очи към картите.
— Всички ли?
— Да, сър.
Едрият войн затвори очи. Въздъхна тихо и взе една от дървените фигурки, които им служеха за нагледно представяне на разположението на войската върху картата. Поигра си малко с нея и за секунда остана замислен. Сетне изведнъж изруга, обърна се и запрати фигурката в огъня. Стисна пулсиращата си глава с ръце.
— Е, не мога да виня Тъмна Нощ. Дори и при това положение на него и хората му никак няма да им бъде леко. Планинските джуджета без съмнение са завардили проходите зад нас. Именно това се е случило с провизиите. Ще му се наложи да се сражава на всяка крачка, за да се добере до дома. Нека боговете му помагат. — Той замълча. После сви юмруци: — Проклет да бъде този мой брат! — изруга. — Проклет да бъде!
Гарик се размърда неспокойно. Очите му огледаха бързо помещението, сякаш се страхуваше, че магьосникът ще се появи направо от въздуха.
— Е — рече Карамон, като се поуспокои и още веднъж се наведе над картите, — така няма да стигнем доникъде. Сега единствената ни надежда — поне според мен — е да се помъчим да задържим каквото ни е останало тук, в равнината. Трябва да залъжем джуджетата и да ги пресрещнем на открито, за да разгърнем кавалерията. Иначе в планината нямаме никакви шансове — добави с горчива нотка в гласа си. — Поне ни остава надеждата, че ако ни принудят да се изтеглим, ще им дадем отпор при Пакс Таркас. Ще се укрепим и…
— Генерале. — Един от стражите нахлу в стаята, въпреки че очевидно се бореше с нежеланието си да ги прекъсва. — Простете, сър, но пристигна пратеник.
— Въведете го.
В стаята влезе млад мъж. Беше покрит с прах, а бузите му бяха зачервени от студа. Той хвърли изпълнен с копнеж поглед към огъня, ала пристъпи към едрия войн, за да му предаде известието.
— Не, давай, стопли се — махна към огнището Карамон. — Поне някой да има полза от този огън. И без друго имам чувството, че новините ти няма да бъдат особено радостни.
— Благодаря, сър — кимна с благодарност младежът. Той се приближи до пламъците и протегна ръце към тях. — Новините са следните: хълмистите джуджета са заминали.
— Заминали? — подскочи изумено генералът. — Заминали къде? Не и обратно към…
— Поели са към Торбардин. — Пратеникът се поколеба. — И, сър, рицарите са с тях.
— Но това е пълна лудост! — Юмрукът на Карамон се стовари върху масата, разпращайки навсякъде дървени фигурки и навити карти. Лицето му бе почервеняло. — Брат ми — процеди.
— Не, сър. Очевидно е работа на дюлърите. Инструктираха ме да ви дам това. — Той измъкна един свитък от пояса си и го връчи на едрия войн, който бързо зачете:
Генерал Карамон,
Току-що получих известие от шпионите на мрачните джуджета, че портите на Торбардин ще се отворят, когато прозвучи сигналната тръба. Планираме нападение. Тръгваме по изгрев, за да стигнем там, когато слънцето залязва. Съжалявам, но нямаше време да ви информираме предварително. Бъдете сигурен, че ще получите своя дял от плячката, дори и да пристигнете твърде късно. Нека пламъкът на Реоркс блести върху брадвите ви.
Спомените му мигом го върнаха обратно към опръсканото с кръв парче пергамент, което бе държал в ръка преди толкова много време. Магьосникът те е предал…
— Дюлъри — рече навъсено. — Шпиони да, но не и за нас! Предатели да, но не и на собствения си народ!
— Капан! — възкликна Гарик и скочи на крака.
— А ние се хванахме в него като проклети зайци — измърмори Карамон, замислен за един друг заек. В спомените му Рейстлин още веднъж освобождаваше животинчето. — Пакс Таркас пада. Не е голяма загуба. Винаги могат да си го върнат. Особено ако отбраната му е изклана. Хората ни дезертират, хората от равнината си тръгват. А сега пък джуджетата атакуват сами Торбардин. Дюлърите ги следват. А когато тръбата даде знак…
Точно в този момент прозвуча чистият звук на тръба. Карамон трепна. Дали го чуваше в действителност или просто образите от въображението му бяха решили да оживеят в кървав кошмар? Имаше чувството, че присъства на самото място: дюлърите лекичко се присламчват и се смесват с редиците на хълмистите джуджета, ръцете внимателно обвиват дръжките на брадвите, чуковете се издигат…
Повечето от хората на Регър така и нямаше да получат шанс да разберат какво се е случило, малцина биха имали възможността да се защитят.
Сякаш чуваше виковете, тропота на подковани ботуши, дрънченето на оръжията, грубите викове и гърлените предсмъртни писъци. Беше толкова реално, толкова невероятно реално…
Изгубен в странното си видение, Карамон едва успя да забележи как лицето на Гарик силно пребледнява. Младият рицар измъкна меча си и скочи към вратата с вик, който моментално върна генерала към действителността. Завъртя се точно навреме, за да види как по коридора към тях нахлува черна вълна от атакуващи джуджета. Проблесна стомана…
— Предателство! — изкрещя Гарик.
— Върни се! — изтътна Карамон. — Не излизай през вратата! Рицарите са заминали. Ние сме единствените останали! — Той се хвърли след младежа и го завлече обратно. — Стража, изтеглете се! — извика на двамата пазачи, които все още стояха отвън и вече се бореха за живота си.
Карамон улови единия от мъжете и го дръпна навътре, докато в същото време стоварваше меча си върху главата на първия от дюлърите. Шлемът на джуджето се пръсна на парчета. Плисна кръв, ала той не й обърна внимание. Засили стража зад себе си и сам се изпречи на пътя на нападателите. Мечът му още веднъж описа кървав откос сред ниските войни.
— Отстъпи, глупако! — изрева на втория пазач, който се поколеба само за миг, преди да се хвърли назад.
Свирепият отпор на генерала за секунда произведе нужния ефект сред дюлърите — спряха стъписано, готови да се паникьосат. Ала объркването не продължи дълго. Карамон вече виждаше как започват да възвръщат куража си.
— Генерале! Внимавайте! — извика Гарик, застанал на вратата с меч в ръка. Едрият войн се обърна и затича към безопасността на стаята с картите.
Неочаквано се подхлъзна върху окървавените каменни плочи и падна на земята, изкълчвайки болезнено коляното си.
Дюлърите чакаха само това, за да се нахвърлят върху му с диви крясъци.
— Приберете се, глупаци! Залостете вратата… — останалата част от думите му бе задушена от купчината джуджета, които се стовариха върху него.
— Карамон!
Като се проклинаше до дъното на душата си за проявеното малодушие, Гарик смело се хвърли в кашата от тела. Нечий чук просвистя и удари ръката му. До ушите му достигна пукот на строшена кост. Лявата му ръка моментално стана безчувствена. „Е — помисли си, без да обръща внимание на болката, — поне не е тази, с която държа меча.“ Оръжието му се завъртя в дъга и един от дюлърите се строполи обезглавен. Край ухото му безгрижно профуча острието на брадва. Джуджето изруга, но бе посечено откъм гърба от единия от стражите, който също бе излязъл.
Въпреки че не можеше да стане, Карамон продължаваше да се бори. Напрегна се и изрита нещо със здравия си крак. В резултат две джуджета полетяха с викове и се стовариха сред прииждащите си другари. Едрият войн се извъртя настрани и стовари дръжката на меча в лицето на друг нападател, чиято кръв го оплиска почти до лактите. Разчистил място за удар в противоположната посока, Карамон замахна за втори път и заби острието на оръжието дълбоко в стомаха на нещастника, оказал се на пътя му. Намесата на Гарик като че ли наклони за миг везните в тяхна полза. Миг, който очевидно нямаше да се проточи.
— Карамон, над теб! — изкрещя младият рицар, докато се сражаваше ожесточено.
Генералът се превъртя по гръб и видя застаналия над него Аргът да издига високо брадвата си. Той понечи да я посрещне с меча, но в същия миг поне четири от мрачните джуджета скочиха върху му и го обездвижиха.
Почти плачейки от безсилие и без да обръща внимание на свистящите остриета край себе си, Гарик направи опит да го спаси. Ала помежду им имаше твърде много нападатели. Брадвата на дюлъра започна да се спуска…
И падна, но от отпуснатите ръце на Аргът. Очите на джуджето се разшириха рязко от изумление. Оръжието издрънча върху окървавения плочник, последвано от мрачното джудже, което се прекатури върху Карамон. Гарик се втренчи в тялото на Аргът и забеляза, че от него стърчи дръжката на малък нож.
Потърси с очи убиеца на предателя и възкликна смаяно.
Над мъртвото джудже стоеше не друго, а кендер.
Младият рицар премигна, уверен, че страхът и болката го карат да вижда привидения. Ала нямаше време да осмисли напълно ситуацията. Най-сетне се добра до генерала и с няколко замахвания на меча успя да разгони вкопчените в него джуджетата. Зад гърба си вече чуваше разтревожените подвиквания на останалите, докато се изтегляха под напора на двамата стражи. Бягаха, изгубили желание за битка, която според очакванията им трябваше да протече като най-обикновено клане.
Карамон се мъчеше да се измъкне изпод бездиханното тяло на Аргът. Гарик хвана яката на бронята на дюлъра и го хвърли настрани, след което изправи генерала на крака. Едрият войн се олюля и изпъшка от болка, когато изкълченото коляно поддаде под тежестта му.
— Помогнете ни! — извика рицарят на двамата стражи, макар това да не беше необходимо, защото вече им се бяха притекли на помощ. С общи усилия мъжете полузавлякоха, полупренесоха накуцващия Карамон обратно в стаята с картите.
Преди да ги последва, Гарик хвърли сетен поглед край себе си. Мрачните джуджета несигурно гледаха към тях откъм края на коридора. Забеляза някакво раздвижване зад тях и мимоходом отбеляза, че пристигат още нападатели. „Планински джуджета“ — помисли си той.
А на мястото, където до преди миг бе лежал Карамон, сякаш вкаменен, продължаваше да стои изникналият от нищото кендер, който бе спасил живота му. Лицето на създанието бе бяло като чаршаф, а устните му изглеждаха позеленели. Без да знае какво друго да направи, Гарик обви кръста на кендера със здравата си ръка и го понесе към стаята. Веднага щом се озоваха вътре, стражите затръшнаха вратата и на секундата я залостиха здраво.
Карамон бе покрит с кръв. Той се ухили на младежа. После изражението му стана сериозно:
— Глупав, опърничав рицар — изръмжа. — Дадох ти пряка заповед, а ти не се подчини. Трябва да те…
Гласът му замря несигурно, когато кендерът в ръката на Гарик се изви и го погледна.
— Тас? — прошепна зашеметено той.
— Здрасти, Карамон — произнесе отпаднало кендерът. — Аз… ами ужасно се радвам да те видя отново. Имам да ти разправям страшно много неща и е много важно, и наистина трябва да ти ги разправя още сега, но… мисля… че ще… припадна…
— И така, това е всичко — завърши уморено Тас. Очите му се бяха налели със сълзи, но не сваляше поглед от безизразното лице на приятеля си. — Излъга ме. Когато се опитах да пусна устройството, то просто се разпадна на части в ръцете ми. Все пак видях как пада пламтящата планина — добави той. — И това май почти си струваше всички неприятности. Дори бих казал, че си струва да умреш, за да го видиш. Не съм много сигурен, понеже още не съм умрял, макар за известно време да смятах, че съм. Но определено нямаше да си струва, ако трябваше да прекарам Вечността в Бездната, която не е хубаво място. Въобще не ми е ясно защо му е притрябвало да ходи там.
Тас въздъхна.
— Както и да е, това мога да му простя. — Гласът на кендера стана твърд, а малката му челюст се издаде решително напред: — Но не и другото. Онова, което стори на бедния Гнимш. Онова, което искаше да стори на теб…
Той млъкна. Въобще нямаше намерение да го споменава.
Карамон го погледна внимателно.
— Продължавай, Тас — подкани го. — За онова, което е искал да стори на мен?
— Н-нищо — заекна кендерът и се усмихна глуповато. — Просто дърдоря, нали си ме знаеш.
— Какво е искал да ми стори? — усмихна се в отговор генералът. — Нямах идея, че въобще е останало нещо, което да не ми е сторил досега.
— Искаше да те убие — измърмори Тас.
— А, да — изражението на война не се промени. — Как не се сетих. Значи това е означавало посланието на джуджето.
— Остави те на… дюлърите — произнесе нещастно кендерът. — Възнамеряваха да ти вземат главата и да я отнесат на крал Дънкан. Рейстлин е отпратил всички рицари от крепостта и им е казал, че си наредил да се упътят към Торбардин. — Тас посочи Гарик и двамата стражи. — Уверил е джуджетата, че ще те охраняват съвсем слабо.
Карамон не отвърна нищо. Чувстваше се празен. Не изпитваше нито болка, нито гняв, нито дори изненада. Празен. Сетне изведнъж почувства нещо. Огромна тъга по дома, по Тика, по приятелите си, Танис, Лорана, Речен Вятър и Златна Луна, която нахлу като необятна вълна, за да запълни ограбеното.
Сякаш можеше да прочете мислите му, Тас положи малката си глава на рамото на Карамон:
— Можем ли вече да си ходим? — попита невинно. — Ужасно съм изморен. Имаш ли нещо против да остана известно време при двама ви с Тика? Само докато се пооправя. Обещавам да не ви се пречкам…
Очите му преливаха от сълзи. Карамон обви ръка около раменете на кендера и го разтърси окуражително:
— Колкото пожелаеш, Тас. — Загледа се с тъжна усмивка в пламъците. — Ще довърша къщата. Едва ли ще отнеме повече от няколко месеца. После ще отидем да видим Танис и Лорана. Обещах на Тика. Обещах й го толкова отдавна, а така и не можах да го направя. Знаеш ли, Тика винаги е искала да види Палантас. А може после всички заедно да посетим гробницата на Стурм. Така и не успях да се сбогувам с него.
— Можем да потърсим и Елистан и… О! — лицето на Тас придоби разтревожено изражение. — Кризания! Лейди Кризания! Опитах се да я предупредя за Рейстлин, но тя не ми повярва. Не можем да я оставим! — Той скочи и зачупи ръце. — Не бива да му позволяваме да я отведе на онова отвратително място!
Карамон поклати глава:
— Ще опитаме, Тас. Не ми се вярва да ни послуша, но поне ще опитаме — той се размърда неспокойно. — Сигурно вече са при Портала. Рейстлин не може да си позволи да чака повече. Скоро укреплението ще рухне върху планинските джуджета… Гарик — той докуца до мястото, където седеше рицарят, — добре ли си?
Един от другите рицари тъкмо бе превързал счупената ръка на младежа към тялото му, за да я обездвижи. Гарик вдигна очи към генерала със стиснати зъби, но успя да се усмихне, въпреки силната болка.
— Ще се оправя, сър — рече отпаднало. — Не се тревожете за мен.
Карамон си придърпа един стол:
— Можеш ли да пътуваш?
— Разбира се, сър.
— Добре. Всъщност нямаш голям избор. Скоро ще превземат това място. Трябва да опитате да се измъкнете още сега. — Едрият войн потърка брадичката си. — Регър разправяше, че под равнините са прокопани тунели, които свързват Пакс Таркас с Торбардин. Съветът ми е да се насочите към тях. Едва ли ще представлява трудност. Могилите отвън са нещо като входове. Можете да ги използвате поне за да се отдалечите оттук.
Гарик не отговори. Той хвърли поглед към стражите и попита тихо:
— Казвате „съветът ми“, сър. Ами вие? Няма ли да дойдете с нас?
Карамон се покашля и се накани да отвърне, ала сякаш не намираше думи. Той се втренчи във върховете на ботушите си. Отдавна се бе подготвял за този момент, но изведнъж внимателно замислената му реч се разпадна на хиляди хартиени късчета и бе отвяна от вятъра.
— Не, Гарик — рече накрая, — няма. — Забелязал, че очите на рицаря се разширяват и отгатвайки мислите му, той вдигна успокоително ръка: — Не, не възнамерявам да извърша някоя благородна глупост. Като да спася живота на командващия си офицер, например!
Младежът пламна от срам, ала Карамон му се ухили широко.
— Не — продължи едрият мъж малко по-сериозно. — Слава на боговете, не съм рицар. Разполагам с достатъчно здрав разум, за да бягам, когато съм победен. А точно в този момент — той не можа да потисне уморената си въздишка — съм победен. — Прокара пръсти през косата си. — Не мога да ти го обясня така, че да стане разбираемо за теб. Понякога се чудя дали самия аз го разбирам. Но… да кажем, че кендерът и аз разполагаме с магически път за дома.
Гарик огледа и двамата много внимателно.
— Без брат ви? — каза, като се намръщи.
— Да — отговори Карамон. — Без брат ми. Тук пътищата ни с него се разделят. Той трябва да продължи живота си сам, а аз — най-сетне разбирам това — трябва да продължа своя. — Той постави ръка на рамото на рицаря. — Върни се в Пакс Таркас. С Майкъл трябва да обедините усилията си, за да могат онези, които останаха там, да преживеят зимата.
— Но…
— Това е заповед, рицарю — скастри го войнът.
— Слушам, сър — Гарик извърна очи и бързо посегна, за да избърше сълзите си.
Карамон обви ръка около раменете му поразмекнато.
— Нека Паладин бъде с теб, момчето ми — каза и го разтърси леко. Огледа другарите му. — Нека бъде с всички вас.
Гарик се втренчи изумено в него. По бузите му блестяха сълзи.
— Паладин? — попита с горчивина. — Богът, който ни изостави?
— Не бива да губиш вярата си, Гарик — посъветва го войнът, като се изправи с измъчено лице. — Дори и да не можеш да повярваш в своя бог, довери се на сърцето си. Вслушвай се в гласа му, даже когато Кодексът на честта те съветва друго. И някой ден ще разбереш.
— Да, сър — измърмори Гарик. — Нека… нека боговете, в които вярвате вие, също бъдат с вас.
— Мисля, че е било така — усмихна се печално Карамон — през целия ми живот. Просто бях прекалено твърдоглав, за да слушам. А сега, най-добре тръгвайте.
Сбогува се с двамата стражи, като се престори, че не забелязва мъжествените им усилия да прикрият сълзите си. Тъгата им наистина го бе трогнала — тъга, която споделяше до такава степен, че му се искаше сам да заплаче като малко момче.
Рицарите предпазливо открехнаха вратата и надникнаха в коридора. С изключение на труповете, навън бе празно. Дюлърите се бяха оттеглили. Ала Карамон бе убеден, че е настъпило затишие пред буря. Скоро враговете им щяха да се прегрупират и да нападнат отново, за да довършат човеците веднъж завинаги.
Гарик поведе рицарите с изваден меч, решен да достигнат до долните нива на крепостта, следвайки обърканите инструкции, които Тас им бе дал. (Кендерът предложи да им нарисува карта, но едрият войн бе възразил, че нямат никакво време.)
Когато и последният звук от отдалечаващи се стъпки заглъхна, Тас и Карамон се отправиха в противоположната посока. Преди да тръгнат, кендерът измъкна ножа си от тялото на Аргът.
— А твърдеше, че с нож като този можеш да убиеш само много, много страшен заек — заяви гордо, докато изтриваше кръвта от острието, преди да го прибере в ножницата.
— Не споменавай думата зайци — рече Карамон с толкова странен тон, че кендерът го погледна стреснато.
Лицето на приятеля му бе побеляло като платно.
Глава 16
Това беше неговият миг. Мигът, заради който се бе родил. Заради който бе понасял болки, унижения и мъки през целия си живот. За който се бе обучавал, борил, жертвал… и убивал.
За кратко си позволи да се наслади на момента, да усети как могъществото протича около и през него, позволявайки му да го обгърне и издигне. В този момент за него не съществуваше нищо друго, освен Порталът и магията.
Ала дори и в тези минути на тържество, умът му бе съсредоточен върху работата, която го очакваше. Очите му внимателно се вглеждаха в прохода, изучаваха всеки детайл, макар вероятно това да не бе от особено значение. Беше го виждал в сънищата си и наяве безброй пъти. Заклинанията, необходими за отварянето не бяха нито сложни, нито особено дълги. Всеки един от петте дракони трябваше да бъде умилостивен с точно определена фраза, произнесена в съответния ред. А веднъж, щом свещенослужителят в бяла роба склонеше Паладин да задържи Портала отворен, можеха да пристъпят през него. Щеше да се затвори веднага след тях.
Чак тогава щеше да се изправи пред най-голямото изпитание.
Мисълта го вълнуваше. Сърцето му пулсираше учестено и запращаше вълни от кръв в слепоочията и гърлото му. Той се обърна към Кризания и кимна. Беше време.
Свещенослужителката, не по-малко развълнувана от него, с очи, заблестели от екстаза на напиращите молитви, застана в самия Портал с лице към него. Положението й изискваше пълно, абсолютно доверие в магьосника. Една грешно произнесена сричка, един погрешен дъх, поет в неправилния момент, и най-лекото потрепване на ръката можеха да бъдат фатални, както за нея, така и за Рейстлин.
Ето как древните бяха решили да защитят прохода, защото заради глупостта си не искаха да го унищожат завинаги. Дори идеята, че магьосник от ордена на Черните роби — неминуемо извършил ужасни престъпления, за да се озове тук, защото такива стояха на пътя на всеки, решен на подобна постъпка — и свещенослужител на Паладин — с чиста вяра и душа — ще се доверят един другиму до толкова голяма степен, беше просто смешна.
И все пак веднъж това вече се бе случвало: обвързани от извратеното обаяние на единия и погубената вяра на другия, Фистандантилус и Денубис бяха сторили същото. И по всичко изглеждаше, че това щеше да се случи отново, но в резултат на съюза между двама души, привлечени от нещо, което древните, въпреки цялата си мъдрост, така и не бяха предрекли — странна и нечестива любов.
Кризания пристъпи в Портала и погледна към Рейстлин за последен път в границите на този свят. Тя му се усмихна. Той се усмихна в отговор, докато думите на първото заклинание вече се оформяха в съзнанието му.
Младата жена издигна ръце. Очите й се отправиха някъде отвъд Рейстлин, отвъд всичко, към красивите владения на собствения й бог. Беше чула съвсем ясно последните думи на Царя-жрец и знаеше къде е била грешката му — грешка, породена от гордост и алчност, когато бе необходимо най-обикновено смирение.
В този момент Кризания знаеше защо боговете в справедливия си гняв бяха запратили унищожение над света. И в сърцето си чувстваше нещо повече от увереност, че Паладин ще откликне на молитвите й така, както не бе откликнал на молитвите на Царя-жрец. Беше настъпил мигът на величие, който Рейстлин очакваше от толкова дълго време. Бе настъпил и нейният миг.
Също като и светия рицар Хума, тя бе преминала през своите изпитания. На огъня, мрака, смъртта и кръвта. Беше готова. Нищо не можеше да я спре.
— Паладин, Платинен драконе, вярната ти служителка коленичи пред теб и те моли да я благословиш. Очите й са отворени за светлината ти. Най-сетне е разбрала какво си пожелал да я научиш в безмерната си мъдрост. Чуй молитвите й, Лъчисти. Бъди с нея. Отвори този Портал, за да може да прекрачи през него и да понесе факела ти. Повърви с нея в усилията й да прогони завинаги мрака!
Рейстлин затаи дъх. Всичко зависеше от това! Дали щеше да се окаже прав за Кризания? Притежаваше ли тя силата, мъдростта и вярата? Наистина ли бе избраница на Паладин?
От Кризания започна да струи чист, неземен блясък. Тъмните й коси заискриха, белите й дрехи излъчваха меко сияние, подобно на огрени от слънцето облаци, очите й приличаха на сребърни луни. Беше поразително красива.
— Благодаря ти, че откликна на молитвата ми, Боже на Светлината — измърмори младата жена и сведе глава. По бледите й страни блещукаха сълзи. — Няма да те посрамя!
Загледан към нея и ослепителната й красота, Рейстлин за момент сякаш забрави всичките си стремления. Можеше единствено да се взира в нея, обзет от неподправен възторг. За частица от секунда бяха изчезнали дори мислите за собствената му магия.
Сетне сърцето му възликува. Нищо! Сега нищо не можеше да го спре…
— О, Карамон! — прошепна благоговейно Тас.
— Закъснели сме — произнесе войнът.
След като двамата си бяха проправили път до най-ниските равнища на тъмниците, до самите основи на магическата крепост, най-сетне бяха достигнали до място, от което не можеха да продължат — сега просто наблюдаваха Кризания. Младата жена бе обгърната в ореол от сребриста светлина. Стоеше в центъра на Портала с разперени ръце и вдигнато към небесата лице. Неземната й красота прониза сърцето на Карамон.
— Закъснели? Не! — извика изтерзано Тас. — Не може да бъде!
— Виж — каза тъжно войнът. — Погледни в очите й. Тя е сляпа! Толкова сляпа, колкото бях и аз в Кулата на Върховното чародейство. Сега не може да види нищо и никой отвъд тази светлина…
— Трябва поне да опитаме да поговорим с нея, Карамон! — вкопчи се обезумяло в него кендерът. — Не бива да й позволяваме да отива. Ви-вината е моя! Аз й казах за Бупу! Сигурно дори нямаше да дойде, ако не бях аз! Ще я повикам!
Тас се хвърли напред с размахани ръце. Внезапно обаче скокът му рязко бе пресечен от Карамон, който се пресегна и го улови за опашката на косата. Кендерът изохка от болка и негодувание. Доловил някакъв шум, Рейстлин се обърна.
За секунда архимагьосникът се втренчи в кендера и едрия войн, без да може да ги разпознае. Сетне нещо се промъкна в очите му. Не беше особено приятно.
— Тихо, Тас — прошепна Карамон. — Вината не е твоя. А сега, стой мирен! — Той го избута зад една дебела гранитна колона. — Не мърдай оттам — заповяда. — Пази медальона… пази себе си.
Тасълхоф отвори уста, за да оспори нареждането. После осъзна онова, което виждаше изписано върху лицето на Карамон и проследи посоката на погледа му до самия магьосник. Нещо му нашепна да замълчи. Чувстваше се така, сякаш отново бе попаднал в Бездната.
— Добре, Карамон — каза тихичко. — Няма да мърдам. Аз… обещавам.
Облегна се на колоната и се помъчи да отпъди от ума си спомените за бедния, свит на кълбо върху пода Гнимш.
Като му отправи един последен предупредителен поглед, едрият мъж закуца надолу по коридора към брат си.
Магьосникът го наблюдаваше внимателно, стиснал жезъла на Магиус.
— Значи оцеля — отбеляза той.
— Благодарение на боговете, не на теб — отговори Карамон.
— Благодарение на един от тях, скъпи ми братко — произнесе Рейстлин с едва доловима, порочна усмивка. — Царицата на Мрака. Тя изпрати кендера обратно при мен и именно той, подозирам, е променил хода на времето така, че животът ти да бъде пощаден. Не те ли оскърбява фактът, че дължиш всичко на нея?
— А теб не те ли оскърбява фактът, че й дължиш душата си?
Очите на магьосника просветнаха опасно. Нещо във вътрешността им сякаш се изгуби за момент. Сетне язвителната му усмивка се върна на мястото си. Обърна се към Портала и вдигна дясната си ръка с дланта нагоре към първата драконова глава в най-долния десен край на платинения овал.
— Черен дракон — тонът му бе тих като милувка. — От мрак до мрак / Гласът ми отеква в празнотата.
В същия миг около Кризания започна да се оформя аура от черна светлина; толкова черна, колкото светлината на среднощен скъпоценен камък или на самата тъмна луна…
Усети, че Карамон сключва пръсти около ръката му. Разгневено се опита да се отърси хватката му, ала войнът го държеше здраво.
— Отведи ни у дома, Рейстлин…
Магьосникът се изсмя презрително.
— Какъв сополанко си, Карамон! — озъби се той. Още по-раздразнено от преди се постара да се отскубне от него, но със същия успех можеше да се опита да отмести скала. — Не вярвам вече да не си научил какво сторих! Кендерът навярно ти е разправил за гнома. Знаеш, че те предадох. Възнамерявах просто да те изоставя на това прокълнато място. Ала ето, че дори сега не желаеш да погледнеш истината в очите!
— Тук съм, защото си на път да се удавиш, Рейстлин — отвърна безизразно Карамон. Сведе очи към загорялата ръка, с която държеше ръката на магьосника. Кожата на брат му бе бяла, почти прозрачна. Хрумна му, че през нея може да забележи как кръвта пулсира в сините вени. — Ръката ми държи твоята. Само това ни остана. — Той замълча, след което си пое дълбоко дъх. Когато отново заговори, в гласа му се долавяше дълбока тъга: — Нищо не може да промени онова, което си направил, Рейст. Нещата помежду ни никога няма да бъдат същите. Очите ми най-сетне се отвориха. И сега те виждам такъв, какъвто си в действителност.
— Но продължаваш да ме умоляваш да тръгна с теб! — подигра му се магьосникът.
— Мога да се науча да живея със знанието за онова, което си и което си сторил — взря се в него войнът. — Усещам, че чувството ти е познато. Сигурно има нощи, когато не можеш да понасяш собствените си сънища.
Рейстлин не отвърна нищо. Лицето му се бе превърнало в безизразна маска.
Карамон преглътна. Гласът му одрезгавя, а ръката му стисна магьосника още по-силно:
— Помисли. Правил си и добрини — може би дори по-големи от повечето от нас. О, разбира се, и аз съм помагал на хората. Лесно е да предлагаш помощта си, когато знаеш, че ще я оценят. Ала ти помагаш дори на онези, които биха се изплюли в лицето ти, които не го заслужават. Помагал си даже, когато си знаел, че е безнадеждно и ще получиш единствено неблагодарност. — Пръстите на война потрепнаха. — В теб все още има достатъчно добро, за да… надмогнеш злото. Остави всичко. Върни се у дома.
Върни се у дома… Върни се у дома…
Рейстлин затвори очи. Болката в сърцето му бе непоносима. Лявата му ръка помръдна и се вдигна. Деликатните й пръсти за момент преминаха над тези на Карамон в едва доловимо докосване. Някъде от много далече, на границата на заобикалящата го действителност, можеше да чуе тихия глас на Кризания и молитвите й към Паладин. Прекрасната бяла светлина играеше по клепките му.
Върни се у дома…
Когато заговори отново, думите му бяха толкова внимателни, колкото и докосването му:
— Дори не можеш да си представиш мрачните престъпления, които тегнат над душата ми. Ако само знаеше, щеше да се отвърнеш от мен погнусено и ужасено. — Въздъхна и потръпна леко. — Да, прав си. Понякога нощем дори аз не мога да се понасям.
Той най-сетне отвори очи и се втренчи в брат си.
— Но трябва да знаеш, братко, че извърших тези престъпления с пълно съзнание. Трябва да знаеш също, че по пътя, който съм поел, ме очакват още по-мрачни и жестоки постъпки, но това също няма да ме спре…
Погледна Кризания. Младата жена се възправяше невиждащо в Портала, изгубена в молитвите си, искряща от красота и могъщество.
Карамон също се загледа мрачно към нея.
Рейстлин се усмихна унесено:
— Да, братко. Тя ще влезе в Бездната заедно с мен. Ще върви пред мен и ще води моите битки. Ще се опълчи срещу мрачни свещенослужители, мрачни магьосници и срещу духовете на мъртъвци, обречени да бродят вечно из прокълнати земи. Мога да прибавя към това и невероятните мъчения, които й е подготвила Царицата. Всички тези неща ще я връхлетят, ще погълнат съзнанието й и ще разкъсат душата й. Накрая, когато няма да може да понесе и грам страдание повече, ще се свлече в краката ми… окървавена, окаяна и на прага на смъртта… Ръката й ще се вдигне към мен с последни сили в търсене на утеха. Няма да поиска от мен да я спася. Твърде силна е, за да го направи. Вместо това ще жертва живота си заради мен и ще го стори с радост. Всичко, което ще поиска, е да остана до нея докато умира.
Рейстлин си пое дълбоко дъх и потрепери.
— Но аз ще я отмина, Карамон. Ще я прекрача, без да я погледна и без да кажа и дума. Защо? Защото повече няма да се нуждая от помощта й. Ще продължа напред в преследване на целта, а силата ми ще нараства с всяка процедила се от разкъсаното й сърце капка кръв.
Той отново се обърна към Портала и вдигна лявата си ръка с дланта нагоре. Загледан към драконовата глава точно над прохода, зашепна втория напев:
— Бял дракон. От този свят до следващия/ Гласът ми крещи за живот.
Карамон не можеше да откъсне очи от Портала и Кризания. Съзнанието му се сгърчи от ужас и отвращение. Не пускаше брат си. Искаше да направи един последен опит. Изведнъж усети, че слабата ръка между пръстите му помръдва остро и се извива. Нещо проблесна светкавично и студеното острие на сребърната кама се озова опряно в гърлото му, точно там, където пулсираше артерията.
— Пусни ме, братко — произнесе тихо Рейстлин.
И макар камата да не го прониза, все едно, че вече го бе сторила. Защото сега кървеше не плътта, а душата му. Тя бе прерязала и последната духовна връзка, която свързваше двамата близнаци — бързо и чисто. Карамон затвори очи, за да преодолее внезапната болка в сърцето си.
Болката отшумяваше бързо. Връзката бе прекъсната. Най-сетне свободен, войнът пусна ръката на брат си, без да каже дума.
После се обърна и тръгна с накуцване обратно към мястото, където го чакаше скритият зад колоната Тас.
— Един последен съвет, братко — обади се равнодушно Рейстлин, като прибираше камата в ръкава си.
Карамон не му обърна внимание, нито спря да крачи натам, накъдето се бе упътил.
— Внимавай с това магическо устройство за време — продължи присмехулно магьосникът. — Нейно Мрачно величество го е променила. Тя е изпратила кендера обратно. Ако го използвате, нищо чудно да се озовете на някое наистина неприятно място!
— Само че не е! — кресна Тас и изскочи иззад колоната. — Защото Гнимш си поигра с устройството! Гнимш, моят приятел. Гномът, когото ти уби! Аз…
— Тогава го използвайте — прекъсна го студено Рейстлин. — Вземи и него с теб, Карамон, но помни, че съм те предупредил.
Войнът улови ядосания кендер.
— Стига, Тас. Достатъчно. Това вече е без значение.
Карамон се обърна и погледна брат си. Макар лицето на едрия мъж да бе изпито от болка и тревоги, изражението му бе спокойно и изразяваше мислите на човек, който най-после е открил себе си и е постигнал мир. Той погали щръкналите кичури коса на приятеля си и каза:
— Хайде, Тас. Да се прибираме вкъщи. Сбогом, братко мой.
Рейстлин не го чу. Обърнат към Портала, той бе напълно изгубен в магията си. С крайчеца на окото си, докато се готвеше да произнесе третия напев, забеляза, че близнакът му взе медальона от кендера и започна манипулацията, която отново щеше да го превърне в устройство за пътуване във времето.
„Прав му път! Нека върви — помисли си той. — Най-после се отървах от този тъпоумен идиот!“
Загледан към Портала, Рейстлин се усмихна. Кризания бе обгърната от кръг ярка светлина, наподобяваща отблясъците, които слънцето хвърля върху снега. Повелята му към Белия дракон бе чута.
Издигна ръка и изрецитира напева към драконовата глава в долния ляв ъгъл на прохода:
— Червен дракон. От мрак до мрак те призовавам / Под нозете ми е твърдина.
От Кризания се стрелнаха червени нишки, които пронизаха бялата и черната светлина. Червени като кръв, нишките прорязаха и изпълниха хаотично празнината между Портала и магьосника — като мост към Отвъдното.
Рейстлин издигна глас. Обърна се надясно и проговори на четвъртия дракон:
— Син дракон. Време, което протича / Не се отклонявай от пътя.
Около младата жена затанцуваха сини потоци, които постепенно се превърнаха в истински водовъртеж. Тя отметна глава назад и се отпусна в обятията на светлината с разтворени ръце и трептящи дрехи и коси, понесена от теченията на времето.
Магьосникът усети как Порталът потрепери. Магическото поле се активираше и започваше да откликва на заповедите му! Душата му ликуваше от радост, която и Кризания в същия миг споделяше напълно. Очите й блестяха, облени във възторжени сълзи, устните й се разделиха в сладка въздишка. Ръцете й се раздалечиха още повече и от докосването им Порталът се отвори!
Дъхът на Рейстлин секна напълно. Приливът на могъщество и най-чист екстаз едва не го задави. Сега можеше да вижда през самия проход. Съзираше мимолетни образи от измерение, забранено за всеки смъртен.
Някъде от много далече се разнесе гласът на брат му, докато активираше магическото устройство:
— Твойто време си е твое, макар да си го изоставил… Дръж здраво началото и края… и нека твоята съдба се сбъдне…
У дома. Върни се у дома…
Рейстлин подхвана петия напев:
— Зелен дракон. Защото даже боговете са подвластни на съдбата / Плачете всички с мен.
Гласът му пресекна, магьосникът се поколеба. Нещо не беше наред! Пулсиращата през тялото му магия забави ход, стана мудна. Той заекна при последните думи, като си поемаше дъх с усилие. Сърцето му престана да бие за миг и отново изтласка кръвта с гигантско усилие, което едва не го покоси.
Рейстлин се втренчи объркано в Портала. Беше ли проработило последното заклинание? Не! Светлината около Кризания започваше да изтлява. Полето се изместваше!
Магьосникът отчаяно изкрещя отново думите. Напевът се изви непокорно и го удари през лицето като камшик. Какво ставаше? Усещаше как магията се изплъзва от пръстите му. Губеше контрол…
Върни се у дома…
Гласът на неговата Царица. Присмехулен, подигравателен. Гласът на брат му, изпълнен с молба и печал… И един друг глас — крясъкът на кендер — нечут, изгубен сред по-важните дела. Ето, че сега отново се разнесе в съзнанието му като ослепителна мълния:
„Гнимш си поигра с устройството… Моят приятел…“
Внезапно думите на Астинус от „Хрониките“ го пронизаха така, както го бе пронизало острието на джуджето:
В същия момент един гном, когото джуджетата държали в плен, активира устройството за време… Устройството на гнома по някакъв начин се намеси в деликатната, но могъща плетеница от заклинания, която в същия момент изтъкаваше Фистандантилус… Експлозията бе толкова силна, че Равнините на Дергот бяха унищожени.
Рейстлин гневно стисна юмруци. Убийството на гнома се бе оказало безполезно! Проклетото създание беше пипало устройството още преди да умре. Историята щеше да се повтори! Стъпки в пясъка…
Загледан в Портала, магьосникът видя палача си да пристъпва отвъд. Видя собствената си ръка да вдига черната качулка, видя ръцете си да издигат брадва, която се спусна над собствената му шия!
Магическото поле започна да се потрепва като побесняло. От раззинатите усти на драконовите глави се разнесе триумфален писък. Лицето на Кризания се изкриви от ужас и болка. Рейстлин виждаше в очите й същия поглед, който бе съзирал и в очите на майка си — тя потъваше все по-дълбоко в някакво далечно, непознато измерение.
Върни се у дома…
Вътре в самия Портал вече се въртяха полудели светлини. Изпуснати от контрол, светлините изригнаха в хищни пламъци, които обгърнаха отпуснатото тяло на свещенослужителката така, както огньовете ги бяха заобиколили в покосеното от чума село. Кризания изкрещя. Плътта й започна да се съсухря, попарена от красивите, смъртоносни пламъци на необузданата магия.
Полузаслепен от ярката светлина и сълзите в очите си, Рейстлин продължаваше да гледа невярващо в урагана от светлина. А после Порталът започна да се затваря.
Магьосникът захвърли жезъла на земята и освободи гнева си в горчив, нечленоразделен, изпълнен с ярост писък.
В отговор от прохода долетя жизнерадостен, подигравателен смях.
Върни се у дома…
Внезапно Рейстлин почувства, че го обгръща усещане за абсолютно спокойствие — студеното разбиране на отчаянието. Беше се провалил. Но нямаше да й позволи да го види как пълзи. Ако се налагаше да умре, щеше да го стори само сред собствената си магия…
Той вдигна глава. Стъпи здраво на крака. И като черпеше от дъното на могъществото си — от мощта на древните, от собствената му мощ, от сили, за които дори не подозираше, че притежава, извиращи от дълбините на най-мрачните кътчета на съзнанието му, магьосникът вдигна ръце, а гласът му се извиси още веднъж. Само че този път не бе нечленоразделен и безпомощен. Сега думите звучаха кристално ясно. Заповедни думи, произнасяни за пръв и последен път в историята на света.
И те бяха разбрани.
Полето удържа. Той го удържа! Чувстваше неимоверния му натиск почти физически. По негова заповед Порталът потръпна и престана да се затваря.
Рейстлин си пое дъх от облекчение. Сетне в периферното му зрение нещо проблесна. Магическото устройство се беше активирало!
Полето подскочи и се загърчи диво. Докато в същия момент магията на устройството се разрастваше и разпространяваше, могъщите й вибрации накараха камъните на крепостта да запеят. Гласовете им обляха като вълна всичко около магьосника. Драконите им отвърнаха с разгневените си писъци. Неостаряващите гласове на камъните и долитащите извън времето писъци на драконите се срещнаха и оплетоха, докато най-накрая от тях не остана нищо, освен дисхармонична, разкъсваща ума какофония.
Звукът бе оглушителен, пронизващ. Силата на двете могъщи заклинания разцепи земята, а подът под краката на Рейстлин се разклати. Пеещите камъни се пръснаха. Металните драконови глави се напукаха.
Самият Портал започна да се срива.
Магьосникът се отпусна на колене. Полето се разреждаше, а извивките му започваха да се разкъсват една по една със звук, който наподобяваше трошенето на костите на света. Магията се разединяваше на съставните си части и понеже Рейстлин не я освобождаваше от волята си, той също започна да се разкъсва бавно и постепенно.
Болката потопи главата му в кървава пелена. Тялото му се затресе конвулсивно и той изкрещя в агония.
Беше изправен пред ужасен избор. Ако позволеше на магията да изчезне, щеше незабавно да го последва гибел, пред която и най-тъмният мрак бе за предпочитане. Но ако се противопоставеше на неминуемото, със сигурност щеше да бъде разкъсан на части, които безконтролната магия би разхвърляла във всички посоки.
Мускулите му започнаха да се отскубват от костите, сухожилията му заскърцаха от напрежение.
— Карамон! — изстена той, ала брат му и Тас бяха изчезнали.
Магическото устройство, направено от гном, чиито изобретения работеха, наистина бе свършило работа. Нямаше ги. Нямаше откъде да дойде помощ.
Оставаха му секунди живот и още по-малко време, за да действа. Болката бе така непоносима, че не можеше да мисли.
Ставите му вече се отделяха една от друга, очите му изскочиха, сърцето му бе смачкано, а мозъкът — изсмукан от черепа.
Чуваше собствения си крясък и знаеше, че това е предсмъртният му вик. Но не преставаше да се бори така, както се бе борил през целия си живот.
Аз… ще… овладея…
Думите бяха избликнали заедно с кръвта му.
Аз ще овладея…
Ръката му се протегна и той сключи пръсти около жезъла на Магиус.
Аз ще!
А после просто пропадаше напред в ослепителната, въртяща се, връхлитаща вълна от многоцветни светлини…
Върни се у дома… върни се у дома…