ОСМА ГЛАВА

Под припадащия мрак бе заваляло и градът блестеше. Колите правеха безкраен поток от цветове по улиците, а пешеходците се движеха плътно до сградите или с бързи стъпки се отправяха към входовете на метрото. Оставих колата в един гараж, откъдето щяха да я приберат, и отидох в апартамента на Уоли Гибънс. Той едва не затръшна вратата в лицето ми, но аз я блъснах, влязох и заключих след себе си.

— Тайгър…

— Зная, приятел. Ясен си ми. Вземам си дрехите и изчезвам. Само ми светни къде крият Рондин!

— IATS я държи в Карбой Билдинг. И теб ще те приберат, ако се появиш наоколо. Всяко ченге в града души за теб, а аз не си търся още проблеми, така че се изпарявай, мой добър приятелю, който само беди ми носи. Изчезни от живота ми, докато въздухът се прочисти.

— О’кей, спокойно. Дейв Севърн получи ли „разказ“ от теб?

— Разбира се, а също и много неприятности, защото не пожелал да разкрие източника си на информация. Имаше късмет, че историята му можа да излезе толкова бързо в пресата. А аз ще си пиша колоната в моя вестник за клюки от Бродуей. Там поне засега всички са живи. А покрай теб всички ги убиват!

— Я стига! — отрязах го. — Свърза ли се със специалния отдел за наркотици?

— Казаха, че ще проверят и ще ми се обадят. Не им харесва идеята някой да си пъха носа в техните работи.

Извадих от чантата си мушамата дъждобран, намерих и резервните патрони за „звяра“ и ги пуснах в джоба си.

— Куфара ще оставя тук.

— Добре — кисело отвърна той я аз си тръгнах.

Долу се обадих на Нюарк Кънтрол и попитах Адамс за плана „Валчек“. Засега нямаше сведения, освен едно обаждане от Лондон, в което бяха придали на плана голямо значение. Казах, че ще му се обадя по-късно и затворих.

Стигнах до Карбой Билдинг преди Рандолф и приятелите му. Някъде но пътя бяха оставили Чарли. Шофьорът превключи на надпис „заето“ за да не ни спират. Знаеше си работата. Когато Рондин излезе от сградата, аз щях да остана прикрит, докато той й даде знак да се качи.

Ако руснаците бяха пуснали опашка след Рондин, щяха да имат и други хора наоколо. Знаят какво искат и как да го получат, а тя сега бе толкова ключова фигура, колкото и аз. Чудех се дали ще ударят направо или първо ще опитат отвличане. Така щеше да стане много по-лошо. Сега, след като ме изпуснаха, имаше само един начин да се доберат отново до мен.

Измина повече от час, докато я освободят. Двадесет минути преди това видях Албърт Катър с още един да излизат и заемат позиция, а един седан се плъзна по улицата, готов да следи. Докато Катър не им даде незабележим знак е ръка, не бях сигурен кои са. Усмихнах се, излязох от сянката и се върнах обратно в колата. Шофьорът също се нахили до уши. Много си падаше по емоциите и ми се налагаше да го укротявам.

Точно в уречения час я видях да излиза, дадох знак на шофьора и се свих в колата. Колата се озова там, преди още Рондин да стигне бордюра. Вратата се отвори просто като на всяко такси, което взема пътници в дъжда, и в мига, в който Рондин ме зърна, аз я дръпнах вътре, затръшвах вратата и колата потегли рязко с острия звук на превъртащи гуми.

Сякаш всичко стана едновременно. Една друга кола имаше същата идея и диагонално пресече улицата от мястото, където бе паркирана, и се опита да се вреже в нашата кола отзад.

За миг съзрях шофьора с физиономия на копой и едно мазно, жестоко лице отзад, преди моят шофьор да ни измъкне. Седанът от другата страна на улицата видя какво става, опита се да попречи и на двете коли. Не успя, но все пак забави преследвачите, така че ние изминахме половин пряка. Другата кола се освободи, като се завъртя странично, и бързо ни последва. На светофара мина направо на червено.

За миг допуснах, че е случайно, докато на уличните светлини разпознах светналото от удоволствие лице на полковник Корбинет. Колата му внезапно се появи от втората пресечка по-долу, препречи пътя на тези зад нас и ги притисна до бордюра. Преди още колата им да спре напълно, шофьорът и пътникът изскочиха и побягнаха, а навсякъде наоколо вече виеха клаксони.

Прибрах револвера в кобура и двамата с Рондин седнахме спокойно. Шофьорът ни си бе загубил шапката и по врата му се стичаше пот. За първи път не можа и да продума. Зяпаше ме непрекъснато във визьора и тънеше в недоумение, дали прескартата, която му показах, е истинска, или не.

Когато можа да проговори, Рондин каза:

— За какво беше всичко това?

— Ти имаше двойна „опашка“, сладурано. А ти стигаше и само една…

Хм, тя запази хладнокръвие. Рондин, с цялата тази нейна непокътната британска студенина остава невъзмутима и при най-голяма опасност.

— Съжалявам, че те хванаха. Нищо не можех да направя.

Тя се усмихна и докосна ръката ми.

— Не беше толкова страшно, както това, което почти се случи на теб.

— Кой ти каза?

— ТЕ ми казаха там.

— Така ли?

— Бях толкова уплашена за теб, че вече не се страхувах за себе си.

Кимнах и прокарах пръст по врата й.

— Когато видя Мартрел…

— Той… Ами, той се разтрепери. Промени се. Грабна снимката, целуна я, мушна я под завивките. Казах му, че тя е добре и той като че ли схвана, а после се уплаши. Настояваше да говори с нея или да я види.

— В стаята му има ли телефон?

— Да, видях, че има.

— Може би ще го уредим. Как се стига до мястото, където остави момичето?

Тя ми го описа точно и стегнато и аз го запомних. Районът като цяло ми е познат и нямаше да е трудно да стигна дотам. Казах на шофьора да ни остави на няколко преки от апартамента на Уоли Гибънс, мушнах му още 10 долара за късмет, хванах Рондин за ръка и я поведох по улицата към блока на Уоли.

Приятелят ми почти се задави, когато я видя на вратата, а направо побеля, когато и аз цъфнах зад нея. Вече му идваше прекалено много и си му личеше. Почти уморено се примоли:

— Хайде, Тайгър, остави ме на мира.

— Помня, едно време беше репортер, Уоли…

— Да, тогава бях по-млад и сърцето ми издържаше. Сега съм много стар за такива работи. За теб може да е игра и затова да ти плащат, но аз си имам моята работа, която обичам, а преди да почнеш да се въртиш край мен, обичах и живота. Вече ме е страх да отворя вратата. Сега какво има?

— Известно време я пази тук!

— По дяволите! — измърмори той и се отпусна в един фотьойл.

— Тя е „мишена“, Уоли. Под прицел. Ясно ти е.

Той отвори очи, погледна първо мен, после нея. Знаеше какво имам предвид.

— Сигурен ли си?

— Напълно.

— А ти?

— Мога да се грижа за себе си.

— А за мен кой ще се погрижи?

— Винаги можеш да се окажеш в списъците на Мартин Грейди.

— Не и когато ще съм мъртъв — тъжно сви рамене Уоли и вдигна ръце. — Добре, и този път. Но само този път, запомни. След тази нощ не ме закачай. Намеря някой друг!

— Благодаря ти, Уоли.

Май не бе толкова нещастен, колкото изглеждаше. Поне щеше има нещо красиво за гледане, когато си тръгна. Вдигнах телефона, обадих се на „Коли под наем“ и поръчах да ми изпратят една. Докато чакахме, накратко разказах на Уоли за последните събития и че ТЕ са готови да пуснат Мартрел.

— Мислиш ли, че блъфират?

— Вероятно. Ще го държат покрит, докато могат, но не смятам, че ще успеят. Убийците винаги намират начин и не ги интересува, кой им застава на пътя. Ще „покрият“ цялата болница и тъй като медиите са набелязали Гейбън за новина, няма начин да се придвижи незабелязано.

— Нашите хора могат да останат с него.

— Ами Далас?

Помисли за момент и вдигна глава:

— Какво си намислил?

— Ако го освободят, може би ще мога да уредя момичето му да го убеди, че за него е по-добре да остане под охрана. Достатъчно важна личност е, за да го изиска, ако пожелае.

От фирмата за коли бяха казали десет минути и времето изтичаше. Казах, че ще ги видя пак, отидох долу и изчаках във входа, докато един човек в бял работен комбинезон влезе с името на фирмата, изписано на гърба му. Взех пътния му лист, подписах го и му платих, плюс петарка отгоре за такси обратно до гаража.

През целия път до бариерата за Кънектикът аз премислях нещата, като търсех двата края на плетеницата. Отначало винаги сякаш всичко е ясно, но вече бях сигурен, че нищо не е наред. Започваш с предстояща женитба и вместо това свършваш с убийство. Цялата работа бе дяволски объркана още от първия ден. Клемънт Флетчър все се връщаше в мислите ми.

Поредната смърт, прибавена в списъка. До каквото ида се докосна, или който ида се приближи до мен…

На бариерата завих с колата, прекосих един жилищен квартал и се насочих към Саунд. Дъждът се засилваше, барабанеше по колата и сякаш се стелеше на вълни пред фаровете. Рондин ми бе описала добре мястото и лесно се оправих. Стигнах до голямото, оградено с метална ограда дърво от описанието, свих вляво и сред редицата дървета открих отбивката между бетонните стълбове. Там се отправих нагоре по път от чакъл. През храстите и високите дъбове мярнах светлина в къщата и спрях пред вратата, вдигнах пазещата ме от дъжда яка и изскочих. На позвъняването ми не отговориха веднага. Извиках:

— Тайгър Мен е, Соня, отвори!

Вратата се открехна леко, без да се маха веригата. Отвори, едва когато се убеди напълно, че съм аз.

— Цяла вечност мина, откакто съм тук. Радвам се да те видя!

Затворих вратата, заключих и изтръсках шапката си от дъжда.

— Някой идвал ли е?

— Само тези, дето включиха електричеството и телефона — тя ми посочи вътре. — Влез, моля те. Вътре е по-топло. Ще се изсушиш. Дай да ти взема шлифера.

Подадох й го заедно с шапката и отидох до барчето да си приготвя питие. Тя ме изчака да отпия половината и запита:

— Имаш ли сведения… от Гейбън?

— Още е в болницата, но ще го изведат оттам.

Тя се свъси огорчено.

— Но…

— Той не може да се движи свободно. Ще опитаме да се свържем по телефона с него. Искам да му кажеш, че си в сигурни ръце. Той трябва да остане под охрана, докато разкрие всичко пред нашите хора.

— Може би, ако отида там…

— Веднъж вече се опитаха да те хванат. Искаш наведнъж да им паднете и двамата ли? Ако се доберат до теб, Мартрел никога няма да проговори. Не става, кукло. Ще се обадим от градски уличен телефон. Може да ни свържат, но разговорът ще се подслушва. Ако се свържеш, кажи му че си в безопасност, а той да стои под охрана. Бъди кратка, за да не успеят да проследят разговора. Ще засекат района на обаждането, но нямат време да ни блокират, така че не се притеснявам.

— А ако… не ме свържат с него?

— Кажи коя си. Ще те свържат.

— Както кажеш.

— Облечи си палтото.

Излязохме и се отдалечихме, намерихме телефон пред една затворена бензиностанция. Взех от „справки“ номера на болницата. Дадох на Соня шепа монети и номера, пуснах я в телефонната кабина и застанах отвън, наблюдавайки пътя, докато тя се обаждаше.

Виждах я през стъклената врата. Тя се обърна, направи един жест на отчаяние, опита се да настоява, но после затвори. Излезе от кабината с прехапани устни.

— Свързаха ме с някакъв мъж. Опита се да ме отклони. Каза, че Гейбън спи и не може да го безпокои, и да се обадя по-късно.

— Искали са да спечелят време, за да засекат мястото на обаждането. Дявол да ги вземе!

— Може би по-късно, можем…

— Не. Ще сложат подслушватели навсякъде — набутах я в колата да не стои на проливния дъжд. — Ще се обадим сутринта от друго място. Ще сменяме местата, но накрая те ще ни открият.

— Той в безопасност ли е?

— Засега.

Оставих колата на същото място и я последвах в къщата. Дъждът бе намокрил дрехите ми и бях мокър до кости. Тя също. Пламъците на газовата камина заподскачаха по изкуствените пънове, приятно затоплиха лицето ми и аз си свалих сакото, ризата и вратовръзката. Соня одобрително ме погледна и каза:

— Може ли?

Кимнах, оставайки с ръце, протегнати към огъня. Чух как зад гърба ми тя излезе от стаята.

Когато се върна, беше облякла чисто бяла, полупрозрачна роба, която очертаваше извивките на тялото й, и като застана с ръце на кръста, доволна от одобрителния поглед, който и хвърлих, каза:

— Позната ли ти е?

— На Рондин ли е?

— Да. Надявам се… че съм хубава… като нея.

— Така е. — Не лъжех. Нейната хубост беше различна, малко по-първична, но във всяко движение имаше огнено предизвикателство. Въпреки че с времето тялото й бе позагубило мускулестия изглед на спортистка, походката оставаше гъвкава и виждах как очертанията на бедрата й излъчват жизненост.

Под бялата роба прозираше тъмното очертание на крайно оскъдно бельо, което имаше възбуждащ, екзотичен ефект; силно изрязан сутиен, който едва скриваше върховете на гърдите и оставаше много, много място за розовата кожа. Гледка, от която ушите ми забучаха. Опитах да се обърна настрани, но продължавах да я гледам с крайчеца на окото, докато тя се настаняваше на дивана.

Усмихна ми се със съблазнителни червени устни, бузите й горяха. Пръстите й приповдигнаха гънките на ефирната роба и тя ги разстла нашироко около себе си.

— Преди много време нямаше такива неща. В Русия не се считаше за редно.

— Твърде капиталистически? Разложение на морала?

— Не се считаше за редно да показваш… такива чувства. Тайно можех да обличам такива неща. Но никога пред мъж!

— Дрехата изглежда хубава на теб.

Тя възкликна от удоволствие и се изви щастлива, така че красивото й бедро се показа от цепката на робата.

— Ще седнеш ли до мен?

— Трябва ли? Предполага се, че те пазя, момиче.

— Моля те — леки бръчки се появиха в ъгълчетата на очите й.

— Ти си принадлежала на Мартрел.

— Не, никога, не истински. Казах ти, че бяхме приятели.

— И само толкова?

Тя сведе очи към свитите в скута й ръце.

— Загубих баща ми страшно отдавна. Струва ми се, че Гейбън… просто ми беше като баща.

— Това е трудно за обясняване — отбелязах. — И неубедително.

Тя вдигна очи и кимна.

— Да. Но той трябва да научи. Винаги съм знаела, какви чувства има. Трябва да му се каже. Затова и дойдох при него. Ще има нужда от мен известно време, после ще се оправи.

Вдигнах чашата си, допих я, оставих я и седнах до нея. Навън дъждът, гонен от вятъра, яростно биеше по стъклата и една гръмотевица изтрещя като топовен изстрел в далечината. Ярка светкавица озари земята, хвърляйки светли отблясъци и в стаята. С вик Па уплаха тя се притисна в мен и зарови лице в рамото ми.

— Спокойно. Това е само буря. — Нежно я прегърнах и повдигнах брадичката й. В очите й можах да съзра едно малко момиченце. Точно като изплашено момиченце тя се притискаше в мен при всеки; гръмотевичен гръм. И всеки път — все по — силно. Аз започнах да чувствам топлината и свежестта й до тялото си. Всичко наоколо се разпадна, когато устните ни се сляха. От дълго потисканата в нея страст те потръпваха — меки, сочни, уханно влажни в жаждата си да бъдат задоволени.

Тя взе ръцете ми и ги притисна до красивото си тяло, от което през тънката материя се излъчваше топлина. Под пръстите ми кожата й бе копринено гладка. Тялото й — по младежки стегнато и гъвкаво, потръпваше в нервните импулси на очакване.

И тогава ние докарахме бурята вътре в стаята — наша собствена буря, див полет в лудия свят на напълно необузданата страст. Вече не чувахме шумовете на света, вятърът и дъждът по стъклата притихнаха и се сляха с ударите, които отекваха в ушите ми.

Времето и мястото изчезнаха, не помнехме нищо безкрайно дълго време, докато накрая легнахме един до друг изтощени и светът отново се появи. Отвън синьобяла светлина раздра небето, изпука и се чу съскащ звук. Сетне — моментното затишие, последващо паднал наблизо гръм, преди да изтрещи. Двете лампи в стаята ярко светнаха и изгаснаха.

Соня се сви в ръцете ми, докато я успокоявах, и ме сграбчи. Изправих се и се освободих от пръстите й.

— Падна отвън. Стой тук. Най-добре да проверя.

— Необходимо ли е? — гласът й бе уплашен.

— Може да стане пожар. Не можем да рискуваме.

Облякох се, метнах си мушамата и излязох от предната врата. Изтичах до мястото, където видяхме светкавицата, като търсех признаци на пушек или пламък. Нищо не открих, но видях прясно бяло петно на един висок бор близо до къщата — кората бе обелена и овъглена от силната горещина. Тихо изругах мълниите, които се сипеха от небето всяка секунда.

А не трябваше. Една от светкавиците ми отърва кожата, защото на светлината й долових движение зад един храст и се хвърлих на земята едновременно с трясъка на изстрел, който се сля с гърма, и куршумът се заби в къщата зад мен. Смъкнах мушамата, която блестеше от дъжда, с претъркаляне на земята, скочих на крака и се втурнах вдясно от храстите, пресмятайки, че и другият също ще си смени позицията, за да е сигурен, че ще улучи, и изчаках, докато блесна следващата мълния.

Видях го, преди той да ме види, и с голям скок го спипах и стиснах с ръце, като изхвърлих и пистолета му в тъмнината. Понечи да извика, но викът замря в гърлото му, когато рязко го вдигнах от земята и го прехвърлих зад гърба си. Този трябваше да го накарам да говори, по какъв начин, нямаше значение. Ударих го в земята и се ухилих на страха, изписан в очите му. Повдигнах го, притиснах го в хватка, която можеше да му счупи гърба, ако исках, и точно когато го притиснах здраво, отново блесна светкавица и аз видях другия съвсем ясно в ослепителната светлина. Стоеше на 30 фута. В ръката му се виждаше пистолет с пръст на спусъка.

Инстинктивно се сниших, когато пистолетът светна и почувствах, че нещо се удари в човека, който държех пред себе си като предпазен щит. Той издаде тих, задавен стон и се отпусна тежко, преди да го пусна. Не останах там. Хвърлих се встрани, напипвайки храстите, и чаках нова светкавица, за да открия човека.

Но е присъщата непоследователност на природните стихии светкавица не последва. Усетих чакъл под краката си, застанах, за да привикнат поне малко очите ми с тъмнината и тогава чух шум от потегляща кола. Нямаше никакъв смисъл да го преследвам. Имаше голяма преднина. Просто трябваше да се махаме оттук.

Мъртвият лежеше на място и аз бързо проверих дрехите му. Не беше достатъчно светло, за да открия някакви следи, но намерих шепа банкноти и монети в джоба, връзка ключове, цигари и портфейл във вътрешния джоб на сакото. Взех го, оставих другото, влязох в къщата, щракнах една забравена на барчето масивна запалка и отворих портфейла.

Имаше служебна карта на гранична митница, идентифицираща притежателя като Хенри Бакмън. Там бе и значката му. Сега вече добре се подредих. С едно мъртво ченге всичките ми усилия отиват напразно.

Затворих портфейла и го хвърлих на фотьойла. Все пак имаше две възможности. Ако човекът с пистолета е също от специалните служби и е улучил колегата си случайно, целейки се в мен, ще стане много лошо. Но ако двамата са от различни места и другият не е от специалните служби, а от руската група, около врата ми са затяга примка.

Соня, все още свита на дивана, се обади:

— Тайгър… какво беше това?

— Нищо.

— Чух шум.

— Забрави! Навличай си дрехите. Трябва бързо да изчезваме.

Нищо не каза. Видях я да се движи в тъмнината.

Докато тя пипнешком излезе от тъмната стая, аз стигнах телефона и набрах Уоли Гибънс в града. Той вдигна на второто позвъняване, гласът му беше потресен. Казах:

— Някой подслушва ли?

— Не… Отидоха си.

— Какво се е случило?

— Проклет да си! В капан съм!

— Просто ми кажи какво стана.

— Двама от митническите власти дойдоха тук. Искаха да знаят за „Мейтланд“. Нищо не ми казаха. Само задаваха въпроси.

— Познаваш ли ги?

— Да, попадал съм на тях и по-рано. Завариха Рондин тук и когато единият проверяваше чантата й, намери квитанциите от електрическата и телефонната компании от някакво място в Кънектикът.

— Добре, добре, и какво направиха?

— Нищо. Само задаваха въпроси. Нищо не споменаха.

— Рондин все още там ли е?

— Да. Те казаха да останем тук. Сутринта ще дойдат и други.

— Утре ще се видим.

— Остави ме на мира!

Скръцнах със зъби и затворих. Соня дойде, носеше куфар, аз и казах да го остави. Хванах я за ръка и я изведох от къщата. Тя изчака, после се качихме в колета и се спуснахме по тъмен заден път, който се извиваше до бариерата. Едва сега ме запита отново какво става. Отвърнах:

— Открили са ни. Сетили са се за Уоли Гибънс и че може да отида при него, и са чакали там. Видели са ме да излизам и са ме проследили дотук.

— Но… Как не си ги видял?

— Как да ги видя в тази буря? Може и да са карали със загасени фарове. Но сгрешиха, като изчакаха толкова много, преди да нападнат. Този от митническите власти е стигнал тук пръв, видял ме е отвън, помислил е че съм го забелязал и ще реагирам. Опита се да стреля, не улучи и при схватката другият случайно го уцели. Загина от куршум на свой.

— Сега какво ще стане?

— Всичко е заради теб, мен и Мартрел. Непрекъснато ни следят. Хайката става вече жестока. Сега не трябва да оставяме никакви следи. Ще те скрия някъде на сигурно място.

— Но Гейбън… Те ще опитат да го убият!? — гласът прозвуча остро и уплашено.

— Можеш да се обзаложиш…

— Тайгър… Моля те… Не допускай да го наранят. Моля, те, тигре мой!

— Ще направя каквото мога. Точно сега го охраняват.

— Това достатъчно ли е?

— Не. Скоро ще го освободят. Повече не могат да го задържат.

Тя леко докосна ръката ми, пръстите й умоляваха.

— Ще направиш нещо, нали?

— Нещо? Да!

Над нас небето внезапно се разведри, както внезапно отминават бурите, и се появи блед рубинен отблясък от изгрева, за да сгрее нощта.

— Зазорява се — казах аз.

— Това е като знамение. Денят ще бъде прекрасен!

— Надявам се, че си права.

По пътя спряхме да хапнем, а денят идваше бавно. Заведението бе малко, с открита телефонна кабина на стената. Когато свършихме със сандвичите, аз й дадох няколко монети и казах:

— Хайде пак да се обадим в болницата.

Отидох с нея, тя набра номера и поиска Гейбън Мартрел. Държеше слушалката далеч от ухото си, така че чувах грубия мъжки глас, които я попита по какъв въпрос, каза името й на някой друг и се чуха поредица прищраквания, докато прехвърлят разговора в стаята му. Тя направи, както й бях казал, предаде съобщението бързо. Прекъсваше въпросите, които той й задаваше на руски. Дадох й знак да свършва. Тя каза, че пак ще се обади с повече информация и затвори, точно когато той говореше нещо.

— Какво каза?

— Беше много развълнуван. Дори не можеше да говори на английски.

— Обяснимо е.

— Ще направи, както му казах. Много се страхува заради мен.

— Да се махаме от тук.

Платих сметката, качихме се в колата и потеглихме. На четвърт миля нататък по шосето се разминахме с патрулна кола с включена сирена.

— Не губят време — отбелязах.

— Страх ме е…

Посегнах, пуснах радиото и намерих местна станция. Беше точно времето за новините и току-що бяха започнали. Най-важната новина бе, че е намерено тяло в околността на Бъртън Селуик. Нищо повече. По-късно се очаквали подробности. Открили моите отпечатъци. А тези на Соня бяха навсякъде в къщата.

Завихме в жилищния квартал и се насочихме към Ню Йорк по по-тежкия път с натоварено сутрешно движение. Като стигнахме в града, се насочихме към центъра по Уест Сайд Хайуей до едно място, което Мартин Грейди държеше в готовност. Аз паркирах пред сградата.

Някога е било гараж, после станало склад, преди Грейди да го вземе. Понякога го ползвахме — при необходимост да се скрием от света, а също държахме и екипировка. Имаше отвор за измъкване и през покрива, задната стая бе обзаведена с легло и достатъчно провизии, за да осигури доста приличен подслон.

Въведох Соня през страничната врата, заключих и й показах обстановката. Не беше луксозно, но трябвате да се задоволи с това. Докато тя разглеждаше, аз се обадих на Нюарк Кънтрол и свързах с Андерсън, вместо с Адамс. Каза ми да се видя с Ърни Бентли, по възможност незабавно. Беше получил снимка на Спаад Хело по факса от Европа и искаше да я видя. Нищо ново с плана „Валчек“, освен това, че работата става напечена. Мартин Грейди бил разпитван в друга комисия на щатския Конгрес, а моята снимка с описанието ми са разпространени из цялата страна.

— Чудесно! Какво друго ново?

— Мислим, че направиха нов опит за убийство на Мартрел…

— Мислите?

— Грейди изпрати друга група да следи болницата. Един от тях беше в стаята за пощата, сортирал писма, събирал адресите на изпращалите поща за Мартрел и забелязал един плик, който му се сторил подозрителен. Помислил, че е номер, както онзи, дето Килм Роузър използва да отрови оня свидетел в Мадрид… Номерът с отровния ръб, който порязва, когато го отваряш. Човекът предал плика на Ърни.

— Ще разбера, когато го видя.

— Ако не успеят и този път, скоро ще приключат.

Той затвори, а аз стоях, премисляйки чутото. Соня видя лицето ми.

— Сега вече става по-лошо?

— Отново са се опитали да ликвидират Мартрел.

Тя шумно си пое въздух.

— Той не може да остане там!

— Засега никой не знае за този опит, освен нас. Няма да засилят охраната му.

— Отведи го оттам, моля те!

— Единственият начин е да го отвлечем.

— По какъвто и да е начин, Тайгър, отведи го!

— По-добре би било, ако можех да го убедя да сътрудничи. Можем и да уредим нещата. — Погледнах я.

— Той ще ме послуша — отвърна тя разбиращо.

Обадихме се на около миля разстояние от мястото, свързаха ни с подслушвателната апаратура и тогава стигнахме до Мартрел. Стъписахме ги, когато тя му заговори бързо на руски. Ако бяха пропуснали да си осигурят преводач, щяхме да успеем. Когато тя затвори, аз бързо я заведох до колата. Очите й блестяха от възбуда.

— Ще направи, каквото е необходимо. Много се зарадва, но явно не разбира в каква опасност е.

— Ще говори ли пред нашите хора?

Тя кимна енергично.

— Заедно с мен. Казва, че когато може да вземе ръката ми в своята, ще говори. Иска аз да съм с него.

— О’кей, малката, ще бъдеш част от това ШОУ.

Оставих я при склада, след като уточнихме сигнала за почукване на вратата. За да съм сигурен, че ентусиазмът й няма да надделее и я подтикне за нов опит да се обади на Мартрел, изключих телефона от един скрит контакт. По-добре бе въобще да не рискувам. Може би за нея той наистина е с образа на баща… Може би тя отговаря на страстни импулси, когато този образ й се яви, но аз видях блясък очите й след разговора по телефона и знаех, че изпитва към Гейбън Мартрел нещо много повече, отколкото ми казва. Или може би съзнава самата тя…

Целунах я леко, преди да тръгна, намигнах й и затворих вратата. Върнах колата чрез обаждане по телефона, че съм я оставил на един паркинг, и се отправих към лабораторията на Ърни Бентли.

Умореното му лице показваше, че не е спал цялата нощ. Бутна един стол към мен и започна да търси нещо на бюрото си.

— Или трябва да ми дадат повече помощници, или вие трябва да забавите малко темпото.

— Да, но тук поне не стрелят по теб.

— Да, но все пак не мога да си отида у дома, при жена ми.

— Казвал си ми, че вече не ти и трябва… — подхвърлих.

— Само понякога, но ако стане, не искам да съм тук по 24 часа и да ме разкъсват от работа.

— Ами, защо тя не се премести при теб?

— Тя мисли, че се занимавам с някакви прости експерименти. Само това остава, да разбере и за работата ми…

Той се изправи с една снимка в ръка и ми я подаде през бюрото.

— Спаад Хело. Изпратили са я от архивни военни картотеки, леко е увеличена. Пратили са я по факс и от това не е станала по-ясна. Прибави 20 години към възрастта му, също и следите от времето и ще добиеш представа как изглежда днес.

— Правена ли е компютърна обработка?

— Два пъти. — Той ми подаде две снимки.

— Ето тази. — Посочих едната, напомняща ми повече едно лице, което бях виждал два пъти. Веднъж на задната седалка на таксито, и втори път с пистолет, проблясващ в ръката му, в двора на Бъртън Селуик.

— Категоричен си?

— Абсолютно! — потвърдих. — По-добре уведоми Грейди. Той ще иска това за досиетата. Може да използва някои добри обществени връзки в момента. — Хвърлих му обратно снимката. — Какво ще кажеш за писмото, изпратено на Мартрел?

— Още един удар. Хитър номер, истинско бижу. Изненадан съм, че не го правят по-често. Има четири различни порязващи ръба, така че да се нараниш, като отваряш плика или на самото писмо. Използвана е отрова с втори дестилат от формулата Мондър. Причинява смърт за 30 секунди, действа светкавично и веднъж попаднала в теб — няма спасение. Много малко са посветените в тези опити на Мондър, така че се сещам с какви хора си имаш работа…

— Ще си взема пистолет да се пазя…

— Ти и досега си носеше пистолетчето. — Ърни се ухили до уши. — Дето гърми като топ. — Подаде ми още три малки снимки.

— Ето снимки на Спаад Хело, ако ти трябват за разпознаване.

— Благодаря. — мушнах ги в джоба си.

— Знаеш историята му, нали?

Кимнах.

— Е, все пак проучих досието му, за твое улеснение. С една дума — този е абсолютен тип! Жестока работа! Прилича на теб, но по свой начин. Прави и невъзможното, за да изпълни поставена задача. Получава само свръхважни поръчения. Сигурни сме, че е замесен на високо ниво в някои от сериозните сривове в световната политика през последните години и въпреки че никой в действителност не го познава, той има достъп почти до всичко, посредством огромната разузнавателна мрежа на противника. Ако можем да прекъснем тази верига, ще е голяма работа.

— Ще ликвидираме OONA-3?

— Точно така. Ако локализираме начина на свръзка, можем да пипнем агентите. Тъй като всички те са високообучени експерти, добре внедрени в Щатите, няма да е лесно да ги заменят. Това действително може да разстрои руския шпионаж.

— Точно Мартрел беше шеф на тази операция.

— А — каза Ърни, — там е работата. При тях никой не знае достатъчно много, за да познава нещата в цялост. Винаги спазват това дяволски добре. Обзалагам се, че и той не знае повече от няколко агенти. Те действат в малки, независими клетки под здраво и твърдо ръководство… По дяволите, защо ли ти разправям неща, които знаеш много добре?

— Продължавай, Ърни.

— Добре. Мартрел може да знае същността на проектите, но не и всички агенти, включени в действие. Ако стигнем до тях, можем да спрем всяка от техните операции, преди да са я започнали. Ще е лесно да открием нововнедрените им хора, ако се опитат да завербуват агенти от розоволибералната тълпа, защото ще си имат работа с аматьори, а това, приятелю, не е никак безопасно при организиране на международна агентура. Ще им трябва адски дълго време да възстановят нивото на OONA-3. Всяка следа, каквато и да е, е по-добра от никаква и затова Мартин Грейди иска Мартрел да си развърже езика.

— Мога да помогна. Малко ще „посмажа“ нещата, та да потръгнат…

— Не ми казвай нищо! Не понасям проклетите подробности.

— Може да е по-лесно, отколкото си мислиш.

Ърни стана и разтри с пръсти уморените си очи.

— Имаш ли нужда от нещо?

— Не.

— Носиш ли още писалката?

Потупах джоба на ризата си.

— Тук е.

— Внимавай с нея. Капроновите нишки на капачката понякога сами се разхлабват. Когато е в теб, трябва винаги да си сигурен, че капачката е добре завита.

Пръстите ми автоматично пипнаха писалката, провериха капачката и след като се уверих, че не съм ходеща бомба, дръпнах стола назад. Ърни имаше пишеща машина в ъгъла и аз написах доклада си за Центъра. Сетне му го подадох.

— Предай това вместо мен.

— Разбира се. — Той сгъна листата и ги мушна в бюрото.

Вдигнах слушалката и навъсено набрах номер. Този на Уоли Гибънс. Когато вдигна, гласът му излая едно остро „Ало“, на което казах:

— Тайгър е. Пристигнаха ли вече да ви правят компания?

Изобщо не прозвуча приятелски:

— Да, стари приятелю. Бяха тук, това е сигурно. Също моят редактор и адвокатите от вестника. Страшно са заинтересувани от моята дейност и по-специално, как точно е свързана с теб.

— Сега има ли някой?

— В момента сме под нещо като домашен арест. Просто лек „натиск“ от митническия отдел да не мърдаме, докато те душат наоколо. Един от IATS беше тук с тях, а долу на улицата в колата си седи един симпатяга от CIA.

— Албърт Катър — подхвърлих.

— Много често проверява дали твоята приятелка е тук. Не ми харесва тази работа…

— Трябва да си доволен от факта, че ти обръщат такова внимание, Уоли. Това е начин да стоиш на „завет“. Никой не може да ти направи нещо, докато те се навъртат наоколо.

— Слушай ти, твърда главо! Изобщо не искам да се набърквам! Разбираш ли какво ти говоря? Тези от митническите…

Прекъснах го:

— Набараха ли нещо на „Мейтланд“?

— Не, голяма уста такава! Нищо! А точно това ме забърка в тази проклета каша. Не обичат да ги подвеждат. Претърсили са целия кораб, задържаха го да не отплава. Корабособствениците надали вой директно в Вашингтон и сега всичко това виси над моята глава. А и преди да им подам сигнала, не са претърсвали.

— Няма да се издадат, че са ровили там.

— Долно копеле такова! Нещо скриваш! Въртиш ми номерца…

— Същото правите и вие, от другата страна…

Той замълча, гласът му се сниши и аз знаех, че отново надушва новини.

— Добре. И без това съм загазил здраво с тази работа, така че казвай!

Казах му за писмото, изпратено до Мартрел, и как е било приготвено.

— Запази го в тайна още малко, а когато се разчуе, ти ще направиш сензация. Дори ще ти дам проклетото писмо.

— Укриваш веществено доказателство — нахално ми напомни той.

— Не и докато някой не разбере…

— Тогава защо ми казваш? Защо аз да зная за вината на някой?

— Ами като знаеш, ще има какво да предложиш, когато ще трябва да се молиш да те върнат на работа. Не познавам редактор или издател, който да не е луд за сензации, а когато един обикновен репортер, дето пише клюките за Броудуей, предлага „голямата сензация“, това автоматично му осигурява идеална позиция във всеки вестник…

— Моля те, и преди ти казах — не ми прави никакви услуги! — Той трясна слушалката, мърморейки. Даже и Рондин, на която той можеше да се наслаждава, поне като гледка, не го спасяваше от собствената му неврастения. Ърни каза:

— Май се навъдиха доста проблеми около теб, а?

Не му отговорих. Стоях там с ръка на телефона и се опитвах да вържа двата края на плетеницата. Накрая казах:

— Ще измъкна Мартрел от тази болница, Ърни.

— Как?

— Засега не зная, но трябва да го направя.

— Късмет. Ако имаш някакви специални предложения, дай ми поне един час.

— Разбира се, приятелю. Свържи се с Лондон и виж дали имат нещо за плана „Валчек“.

Интересно. Само, като споменах този план, Хал Рандолф побесня, а ако той има връзка с нашия случай или с нещо ги изпреваря в разследването, можеше и да „отърва въжето“.

— Как, така „свържи се“. Ти къде ще бъдеш?

— Из града. Ще се обадя.

— Аз ще съм тук — каза той. — Случайно, ако имаш нужда от помощ в болницата, държим онези, двамата в готовност. Високият червенокос в пощенския отдел, а също и момчето на боклукчийския камион. Името на фирмата е: „В. Р. Санитейшън къмпани“, син камион, тон и половина; един от филиалите на Грейди…

— Добра идея. Ще запомня.

* * *

Срещнах се с Чарли Корбинет в един малък ресторант на Второ авеню. Бях седнал до една маса в дъното и го наблюдавах как си пийва на бара и ме проверява дали съм „чист“, преди да седне при мен. Келнерът дойде и взе поръчката ни. После казах:

— Благодаря за помощта.

— Мислех, че ще ти потрябва. Там бях преди всичко, за да елиминирам проследяването, подготвено ти от Рандолф. Знаех, че и сам ще се справиш, но не исках да рискувам. Кои бяха в таксито?

— Двама убийци, полковник. Със същите намерения, като на Рандолф. Използват всяка възможност. Какво каза Рандолф за всичко това?

Чарли сви рамене. Набразденото от годините му лице бе непроницаемо.

— Естествено се разяри, но нищо не можеше да направи. Когато видях таксито, схванах работата и реших да попреча. Пак извади късмет, Тайгър.

— Ти си отдавна в бизнеса. Как са действали?

— Преди около два часа откраднали таксито. Били са спокойни — откриването на крадена кола в Ню Йорк не е лесно. Готвели са се с колата да отмъкнат Рондин под носа ни, но ти ги изработи.

Извадих от джоба една от снимките, дадени ми от Ърни.

— Този беше на задната седалка в таксито. Преснимана е от най-старите картотеки на командосите, но е същият. Казва се Спаад Хело.

Очите на полковника бързо се вдигнаха изпод гъстите му вежди към лицето ми и бързо пак се впериха в снимката.

— Това може да пооправи нещата с Рандолф. Знаеш ли, че IATS го търси от години?

— Хм…

— Никога преди не е бил визуално разпознат.

— Тези времена минаха.

— Как се добра до тази снимка?

— Фирмена тайна, полковник. Нека засега остане така…

— Какво стана, след като спря таксито?

— И двамата се измъкнаха. Не беше трудно. Има вход на метрото на ъгъла и те се шмугнаха там. При това натоварено движение на влаковете не можах да ги открия в тълпата. Обаче и едно ченге се заяде, че съм избягал от мястото на катастрофата. Трябваше да действам пъргаво, за да го укротя.

— В такъв случай бързо разпространи снимката на Спаад Хело. Той е тук, в града. Застрелял е онзи от митническия отдел в Кънектикът, а там навсякъде съм се подписал…

Чарли вдигна очи и поклати глава.

— Не е бил от митниците, Тайгър.

— Какво?!

— Видях доклада. Взели са отпечатъци — твоите и на Соня Девъл. Направената справка пристигна направо в офиса. Тялото все още не е идентифицирано.

Намръщих се. Както си бях с чаша в ръка, ми се мярна интересна идея.

— Можеш ли да ми намериш снимка на тялото на убития? Едър план, само главата.

— Разбира се. Къде да ти я изпратя?

— В бар Стентън на Броудуей, дай я на Рон.

— Мислиш, че ще го разпознаят?

— Може би. Искам да я покажа тук-там. Ако излезе нещо, веднага ще научиш. Направи ми тази услуга и се навъртай около мен. Трябва ми бърза и сигурна ръка и ако не мога да открия един от нашите хора, ще ти се обадя.

Слушаше ме с полузатворени очи и аз знаех, че вижда в мен себе си като млад и за миг се е пренесъл назад във времето, към отминалите години. Накрая кимна, пресегна се и ме потупа по ръката.

— Смяташ ли, че си достатъчно голям, за да приемеш един съвет?

— Когато поискам, го приемам.

— Няма да поискаш този, но все пак ще го получиш.

— Слушам те.

— Остави Мартин Грейди. Зарежи този случай. Беше страхотно, когато трябваше да се действа така, но усилията бяха напразни. Чудесно бе времето, когато ти сам направо вилнееше, изпълнен с дива ярост до степен всичко да е без значение за теб. Но ти си се променил, Тайгър, а и времената са други. Една жена те чака и вече не си сам.

— Тази работа все пак трябва да се върши.

— Остави я на някой друг! Има и други, които са млади и бързи, способни не по-малко от теб и мен. Добре обучени, с опит и шанс. Могат спокойно да ни заместят.

— Не нарушаваш старите си навици, полковник.

— А ако ти не промениш своя нрав, той ще те унищожи. Рано или късно ще се случи Рондин да ти е в главата, когато трябва да мислиш за нещо друго, и ще умреш, или ще мислиш първо за нея, преди да рискуваш, както правеше по-рано, и някой друг ще умре заради теб. Това се случва и ти го знаеш. Оттегли се, преди да стане твърде късно. Винаги има място за човек като теб в цивилния живот.

— Не, полковник, не и за тип като мен. Никога няма да има място. Тигърът не може да пази къща вързан за каишка като кученце. Ако е решил да служи, той го прави, като е свободен в действията си, волен и див. Винаги ще бъда в списък „А“ на противника и винаги някой ще ме търси, независимо дали ми харесва, или не. Аз все още съм въвлечен. Не мога да дойда във висшите служби заради хора като Рандолф. Те винаги ще помнят миналото ми и ще ме отрежат. Независимо къде ще се озова оттук нататък, ще трябва да си пазя гърба и ако искам да остана жив, трябва да съм във форма. Точно като теб, приятелю, това е нещо вътре в мен и не мога да се преборя с него. В главата ми има планина от имена, места и лица. Много хора ще срещна отново един ден като врагове. А те трябва да се унищожават.

Очите му нито за миг не се отклониха от моите и осезателно чувствах съжалението в тях.

— Щеше да се оттеглиш, преди това да започне…

— Това е, което казах.

— Но никога не си го мислил сериозно.

— Добре. Няма да заблуждавам нито теб, нито себе си. Щях да изпратя с писмо оставката ми и да замина c Рондин. За известно време щяхме да сме щастливи, но после нещо щеше да ме човърка отвътре или някой щете да ми се обади, или щях да попадна на нещо — няма значение, к това щеше да разбие всичко.

— Тя няма да приеме това, знаеш го.

— В такъв случай всичко свършва. Ще ме приеме такъв, какъвто съм, или скъсвам. Старият боец твърде дълго е бил вътре нещата. И този калъп му приляга най-добре.

— Съжалявам за теб, Тайгър.

Несъзнателно се усмихнах.

— По-рано и аз се съжалявах, сега така ми харесва повече. Просто всичко е ясно. — Посочих го с пръст. — А и точно ти не си съвсем подходящ да даваш този съвет…

— Аз поне съм сам. Нямам никого, на чиито въпроси да отговарям или да съм отговорен за него. Работя за законна агенция, това ми е приятно и те могат да използват знанията и опита ми.

— Не го усуквай, стари приятелю — отвърнах. — Просто си търсиш извинение. Не искаш нищо повече от това да си с десет години по-млад, твърд и издръжлив, както по-рано. Просто не можеш да се размекнеш и да стоиш настрана от нещата. Следващият път, когато държиш пистолет в ръка и някой ти е на прицел, няма да се сетиш за тази реч, което току-що ми държа.

— Надявам се, че същото важи и за теб.

— Трудно е човек да наруши навиците си…

Стиснахме си ръце с Чарли Корбинет и аз излязох.

Знаех, че ме наблюдава в огледалото и изпитва благородна завист.

На улицата завих на север и закрачих.

Много отговори можех да дам на полковника, но какъв бе истинският?

Трябваше да й кажа и знаех какво ще стане. Представях си погледа и почти чувах думите й. И двамата свършихме своята част от работата и това е достатъчно. Трябваше да се вкопчим във времето, останало за самите нас, преди да стане твърде късно. Рондин подобно на ехо щеше да повтори думите на Чарли, насочвайки ги към мен, и в края на краищата нямаше да имам никакъв отговор. Просто бързо скъсване, и всичко щеше да свърши.

Може би в последна сметка някои имат късмет, а други просто нямат. Тогава бих мразил дори по-силно, с цялата омраза, която отвращението поражда. Щях да търся лесен начин да се измъкна и никога нямаше да го намеря, просто защото съм доста по-добър и малко по-бърз от другите.

Засега.

И един ден ще се видя в задънена улица и всичко ще свърши. Отвращението и омразата ще бъдат пометени за миг и няма да мисля за нищо повече, защото мъртвите не мислят… А може да бъде и по-лошо. Големият удар никога няма да дойде и аз ще трябва да живея без нея, както през всичките тези години от войната насам.

Ще мога ли да понеса това да я загубя два пъти!

Заслужаваше ли си?

На ъгъла пред мен двама полицаи разговаряха с ръце на гърба. Професионално и малко небрежно те оглеждаха всяко лице, минаващо покрай тях, и регистрираха чертите му, правейки го донякъде несъзнателно. Отсреща на улицата имаше още един полицай и това ме принуди да взема досадно, но разумно решение. Нямаше защо да „дразня лъва“. Дадох 80 цента, купих си билет, намерих място на последния ред и спах през целия филм.

Към 7:30 излязох, огледах се за ченгета и като не забелязах, отново се насочих на север. В едно заведение вечерях набързо, после влязох в метрото и не след дълго стигнах до станцията под централната градска болница.

Свечеряваше се и имаше малко хора. Смесих се с тях и заобиколих сградата. Тя заема цяло каре между четири улици с много входове от всички страни и двойна алея за коли отпред. Улиците бяха задръстени от две страни с паркирани автомобили, тъй като бе време за свиждане.

Отне ми време, но трябваше да го направя. Докато минавах покрай колите, поглеждах във всяка за да съм сигурен, че е празна. Всеки поглед трябваше да е бърз и небрежен, но достатъчно изчерпателен. Също, когато поглеждах към магазините и барчетата, а не трябваше да губя и време. Но как можех да съм сигурен?

По дяволите! Някъде там имаше някой, който наблюдаваше. Не биха пропуснали нищо на този етап. Време бе да се ускори темпото, защото всичко това не можеше повече да продължава. Първият, добрал се до някакъв резултат, щеше да отбележи точка и да поведе в състезанието.

Два пъти обиколих болничния комплекс. Доколкото можах да видя, нямаше нищо не на място, но това нищо не означаваше. Една група от достатъчно на брой хора можеше да е разположена наоколо, да е в постоянно движение и никой да не я забележи.

Хора без лица, помислих си. Те са просто като всички други. И аз съм от същия тип. Само че ТЕ имат досието ми и ще използват все „чисти“ агенти — такива, каквито са пазили досега за особено специални задачи, като тази.

От западната страна на сградата забелязах синия камион с надпис „В. Р. Санитейшън къмпани“. Очевидно шофьорът току-що бе прибрал боклука, защото беше паркирал, стоеше до колата и пушеше. Аз минах покрай него, казах паролата на групата и той отвърна точно.

Остави ме да взема преднина стотина фута и ме последва. Дочух, че се приближава, и докато ме подминаваше, казах:

— Стой тук. Камионът ми трябва. Дръж мотора запален и се навъртай около кабината.

Нямаше отговор. Той разбра. Видях го да се отправя към един магазин, а аз завих на ъгъла към централния вход на болницата, обмисляйки как да действам. Вътре щеше да има полиция и всеки, който се мотае наоколо, щеше да бъде забелязан. Трябвате да направя всичко естествено и непринудено. Минах по алеята и чух писък на спирачки пред себе си. Нечий висок глас взе да ругае някого, който му се бе изпречил на пътя.

Една кола излезе от улицата със свирещи гуми, зави остро по алеята и закова на място. Слезе някаква жена, заливаща се от смях, но мъжът бе като възел от нерви. Тя щеше да ражда буквално след минути и това, странно защо, й бе забавно, но на мъжа изобщо не му беше до смях.

Усмихнах се леко, насочих се към главния вход, качих се по стълбите и влязох във фоайето. Съвсем не бях сам. Повече от дузина бъдещи бащи седяха с вестници в ръка или нервно крачеха, в зависимост от това колко пъти вече им се е случвало. До асансьора имаше униформен полицай, а друг бе застанал в дъното на коридора до стълбището. Застанах с гръб към тях така, че да мога да наблюдавам, и зачаках.

От време на време слизаше някоя сестра или лекар, съобщаваха име и някой от бащите се отправяше към дъното по стълбите нагоре. Ченгетата не си правеха труд да гледат по белите болнични престилки. Попитах момичето на входа, къде е мъжката тоалетна. Тя се усмихна учтиво, явно свикнала с нервните позиви на бащите, и ми посочи.

Четвърт час. Тогава щеше да се обади Соня. Измих ръцете си няколко пъти преди един от интернистите да влезе. Свалих го с един силен удар в челюстта, който щеше да го държи мълчалив поне половин час, взех му дрехите, навлякох ги и го оставих заключен в една кабинка. Носеше картонче с името си. Ако ви се наложи някога да влезете в охранявана зона, трябва ви точно това. Убедително е психологически, а и с един стетоскоп на врата можете да направите почти всичко в една болница при достатъчно бързо действие.

Минах покрай охраната, отидох с асансьора на петия етаж, завих надясно по коридора, следейки бързо номерата на вратите. 11:30 часа. Ако Соня е успяла да се свърже, сега би трябвало да говори.

Полицаят в края на коридора, застанал пред последната врата, замислено ме огледа, та се наложи да вляза в първата стая, покрай която минавах. Един дребен стар човек ме погледна, усмихна се, когато разгледах болничния му картон, после притвори очи.

Така влизах в четири стаи без някой да ми обърне особено внимание. Две санитарки минаха, разговаряйки високо, и момче с машина за чистене на пода се зададе от другия край на коридора, тикайки я пред себе си.

Когато стигнах до вратата, която ми бе нужна, изпреварих ченгето, и преди да ме пита каквото и да било, казах:

— Обичайна проверка за заразни болести. Някой е пренесъл нещо. Повече се трудил нощем…

Полицаят кимна, оставайки нащрек, отвори вратата да вляза и застана точно зад мен. Разгледах картона, прикрепен на леглото, написах нещо нечетливо и се приближих до пациента.

Той ме позна. Лицето му беше напрегнато и той се колебаеше, дали да сигнализира охраната, или да мълчи. Аз се усмихнах, кимнах към телефона и казах:

— Вкарват какви ли не зарази тук. Може да пипнете нещо дори по телефона…

— На мен ми се обиждат само здрави хора — каза той, като лицето му се отпусна.

Направих се, че му меря пулса, проверих очите и езика му, после подхвърлих през рамо:

— Подайте ми картона, моля.

Полицаят несъзнателно посегна към ръба и за миг свали поглед от мен. Беше достатъчно. Отне само минута да му вземем униформата и Мартрел я облече. Сложихме ченгето в леглото, където щеше да се чувства удобно за известно време.

Докато Мартрел се обличаше, го попитах.

— Какво каза Соня?

— Не много. Че е в безопасност и в сигурни ръце.

— Така е. Готов ли си?

Дрехите не му стояха както трябва, но ако не го видеше друг от охраната, щеше да мине незабелязан. Една важна подробност, когато си с униформа — хората рядко гледат лицето.

Мартрел нервно кимна и си облиза устните.

— А ако ни хванат?

— Аз ще имам проблеми, не ти. След това, което направих с охраната, по-лошо не може да стане. Сега се отпусни, дръж се естествено и върви след мен. Не трябва да бързаме. Ако сме нервни и припрени, ще привлечем вниманието, разбираш ли?

Усмивката му бе многозначителна. Този вид работа беше вършил и той по-рано.

— Да, разбирам.

Вместо да ползваме асансьора тръгнахме по стълбите, като се движехме отстрани, за да минават хора, които се качват. Повечето бяха погълнати от собствените си мисли, за да ни обърнат внимание. Полицаи и лекари са обичайни за градските болници и нашето присъствие беше нещо обикновено. Когато стигнах ме до фоайето, казах на Мартрел да изчака на входа, заложих, че няма да ме забележат и се отправих към мъжката тоалетна, където бях оставил доктора.

Минах през група хора, събрана около гишето, в очакване да получи пропуски за свиждане и отидох в тоалетната. Беше празна. Отворих вратата на кабината, в която интернистът все още седеше на тоалетната чиния. Облякох се и закачих дрехите на доктора зад вратата. Като тръгвах, го погледнах. Клечеше си там тихо и похъркваше с отворена уста. Ухилих се и казах:

— Докторе, излекувай се сам.

Не беше подобаващата благодарност за това, което бе направил за мен.

Сега имаше много повече хора и това ме прикриваше добре, но можеше да скрие и другите. Но трябваше да се рискува. Стигнах до изхода, махнах с ръка на Мартрел да излиза и той ме последва към вратата, мина през нея и ме последва на улицата. Ако засадата ни е засекла и не ни е познала на момента, ще предпочетат да останат незабелязани и да ни разгледат отблизо.

Имах готовност, ръката ми бе на револвера, ако трябваше със стрелба да си проправяме път. Мартрел разбра и въпреки че нищо не каза, се огледа внимателно.

Момчето от камиона ни видя и без въпроси се метна на волана. Качихме се бързо и потеглихме спокойно, без бавене.

— Карай! — наредих. — Където и да е.

— Добре.

Потупах Мартрел.

— Махай тая фуражка и униформата. Ако някой полицай те види така, ще загазим. — Той разбра и се съблече.

Шофьорът попита.

— Накъде?

— Трябва да отидем някъде и му намерим дрехи.

— Имам малък апартамент наблизо. Само че няма дрехи. Само работни комбинезони.

— За това ще мислим после. Нека използваме апартамента за тази нощ. Полицията ще блокира целия град и ще проверява всички пътища за излизане и влизане.

Апартаментът беше двустаен в една стара сграда, близо до Ривърсайд Драйв. Влязохме, без да ни види никой, и казах на шофьора да върне полицейската униформа в болницата. Можеше да каже, че я е намерил в някоя улична кофа за боклук, или нещо друго, правдоподобно. Той се преоблече в чист, бял работен комбинезон и се върна в болницата с подготвено обяснение за униформата.

За съжаление в апартамента нямаше телевизор, нито радио, така че не можех да чуя новините, за да съм в течение как се развиват нещата. Не че наистина трябваше. Точно сега всички възможни служби щяха да работят по случая и болницата щеше да е запечатана като гробница. Тъй като IATS знаят за интереса ми към Мартрел, нямаше да е трудно ченгето, което зашеметих, да ме разпознае по снимка. Но първо щяха да действат по случая самостоятелно, преди да допуснат други до него.

Завъртях на Ърни Бентли в лабораторията, но най-накрая той си бе тръгнал. Вкъщи той нямаше телефон и тъй като щеше да се върне в лабораторията едва късно на следващата сутрин, нямаше смисъл да го тревожа в този час.

До момента Мартрел не задаваше въпроси, но аз знаех за какво мисли. Ние седяхме в полутъмната стая и се гледахме. Накрая той попита:

— Соня… на сигурно място ли е?

— Настанил съм я в центъра на града.

— Това е добре. Кога ще я видим?

— Ако всичко е наред, утре.

Той кимна.

— Толкова дълго съм чакал…

— Кажи ми — попитах, — защо избяга? Заради нея ли?

За миг той ме изгледа изпитателно.

— Мисля, че вече знаете това, сър.

— И все пак, защо?

Мартрел погледна ръцете си, после прозореца.

— Вече не съм млад. Отдадох живота си на моята родина и моята партия. Е, да, когато човек е млад, е различно, чувстваш вълнения, сила и можеш да управляваш съдбата на света. Ние всички имахме идеали и се борехме за нещо ново, но нещата се променят. Човек остарява. Бях забравил, че младостта може да мине покрай мен. Докато не срещнах Соня, жените нямаха място в живота ми. Не бяха нужни, поне на мен. Тези неща се заместваха от политическия аспект, който бяхме изградили. Но сега тази моя любов… А Соня… Е, как може да се изкаже с думи това?

— Много лесно. Случва се на всички.

— Никога не съм очаквал да се случи и с мен. Тя беше толкова млада и хубава… свежа, непорочна. Изведнъж всичко се промени и аз отново се почувствах млад. Всичко, което ми бе изглеждало толкова важно, се сведе до едно НИЩО. Почувствах любовта, виждах красотата и в същото време съзнавах, че животът ми е преминал в насилие и корупция. Беше пропилян, напълно пропилян. Всичките идеали… Какво бе станало с тях? „Силата“ ги бе смачкала; прекрасният свят, който виждахме в мечтите си, сега бе отвратително блато. Имаше нещо безсмислено във всичко това. Соня беше добре внедрена в младежките групи, но все пак чувствах, че тя е по-проницателна от мен и при разговорите ми с нея тя го разбра. Направих така, че тя да може да види как живеят другите хора, как мислят. Когато тя успя да избяга, бях щастлив, наистина много щастлив. Въпреки че тя ме изостави, се чувствах щастлив. Знаех, че някой ден ще я последвам.

— Обичаш ли я?

— Да, приятелю. Обичам я. Много.

— А ако тя не изпитва същите чувства към теб?

Той поклати глава и нежно се усмихна.

— Зная, че ако мога да я видя пак… Да бъда с нея, да мога да й говоря. Сигурен съм, че тя също ще ме обича!

— А тогава обичаше ли те?

— Това е нещо, което не съм настоявал да ми каже. Тя добре знаеше чувствата ми. Не бе необходимо да го казвам.

— Когато тя избяга, за теб е настъпил ад.

— Можеше да се очаква. Бях заподозрян, разбира се, но за да не направя нещата по — трудни за нея, се хвърлих още по-ожесточено в работата си. Не беше трудно. Имам огромен опит и това ме запази, въпреки че имаше и такива „колеги“ в системата, които искаха да ме изхвърлят c трясък. Известно ти е, завистниците са на пълчища по цял свят. Но аз бях вградил „сегмент“ на високо ниво в системата, за който бе по-добре да ме държи на поста ми. — Усмихна се с широка, многозначителна усмивка. — Както казвате вие, американците, „зная прекалено много“.

И политически нямаше да е умно да ме отстранят. А по-късно даже и най-яростните ми противници бяха доволни от работата ми.

Той спря, облегна се на прозореца и се загледа в нощния град. В далечината можеше да се види бавният поток коли, минаващи по моста Джордж Вашингтон, й големите светлинни табели на фабриките откъм Джърси, проблясващи в нощта. Казах:

— Наясно си, че си под прицел, нали? Искат да те убият.

— Да — каза той, — но това е неизбежно, така или иначе. И трябваше да стане.

— Ако направиш разкрития пред нашите хора, „онези“ ще отклонят огъня от теб, а можеш да очакваш и закрила. В противен случай оставаш мишена под прицел, а също и Соня.

— Често съм мислил за това. — Той си пое дълбоко въздух и въздъхна. — Но там са ми останали няколко приятели…

— Наистина ли? — попитах тихо. — Мислиш, че няма да се обърнат срещу теб като змии, за да запазят себе си. Смяташ, че политическото уреждане на нещата е благоприятно за запазване на старите ти връзки? В игра като нашата няма приятели! Помисли още малко за това, Мартрел, ти си професионалист!

Той се отдръпна от прозореца и тежко се отпусна на стола.

— Да, прав си, разбира се. Имах и други… приятели… които минаха при вас. Аз самият се погрижих те да бъдат унищожени, защото смятах, че така е правилно. Самият живот не трябва да се измерва с политически пристрастия. Да, приятелю, така е.

— Сега ТЕ са тук, наоколо, Мартрел. Времето тече. Най-накрая ще ни открият и часовникът ще спре. Направи разкрития пред нашите и може би ще можем да направим нещата благоприятни за теб. Ако получим информацията от теб, „ТЕ“ ще трябва да реорганизират системата си и предимството ще бъде на наша страна. Това е адски важно, защото би могло да отложи цяла една война, а в наше време всичко се променя буквално за часове. Сменя се цялата ви система. Можеш да го направиш, ако искаш.

— Не забравяй, че дори да заприличаме на вас, както е тръгнало, няма да ми бъде простено минаването от другата страна. Така, просто за назидание. Тези неща не се прощават, а специалните служби винаги са водили война, независимо от цвета на системата. И никога не са променяли нрава си. Било е, и ще бъде. Милост — за никого. А аз съм само обикновена фигура, както и ти, независимо къде сме в йерархията. Просто аз… трябва да видя Соня. Може би тогава…

Беше прав за много неща. Не исках да прекалявам с натиска. Ако сам вземеше решението, щеше да е по-лесно, но ако го натиснех твърде много, можеше да реши друго.

— Утре — заявих аз. — Тя те чака.

На лицето му личеше умора и изглеждаше по-възрастен отпреди. Чудех се какво ще направи, когато открие, че Соня изпитва само една любов към него — любовта на дъщеря към баща. Ако това е достатъчно, добре. А ако не е… Не исках дори да мисля за това.

Казах на Мартрел да ползва леглото и когато той легна, събрах два фотьойла, настаних се и затворих очи.

В седем се събудих, а Мартрел още спеше. Дишаше тежко, спеше като човек, който е напълно изтощен. Намерих кафе, сварих и изпържих няколко яйца. В девет часа крачех неспокойно из стаята. Проверих Мартрел, който не беше помръднал, слязох долу и се отправих по улицата към вестникарска сергия. Взех вестник, хвърлих монета в кутията и се върнах в апартамента.

На първа страница пишеше за отвличането на Гейбън Мартрел от стаята му в болницата и наред с голямата негова снимка в едър план се мъдреше снимка и на предполагаемия похитител.

Моя милост.

Снимката бе лоша, отпреди няколко години. На нея съм небръснат и без белега на лицето ми, „спомен“ от един „екшън“. Косата ми тогава беше по-дълга, сега съвсем къса, тип „рейнджър“. Може би някой професионалист щеше да ме познае по снимката, но случаен наблюдател — едва ли.

Снимката на Мартрел обаче бе добра. Лицето му имаше твърде много отличителни черти, за да мине незабелязано. Но това е Ню Йорк, с осем милиона души, заети предимно със собствените си проблеми, така че с малко повече внимание можехме да се придвижваме незабелязано в града.

По-голямата част от статията бяха глупости за запълване на страницата. Отново се описваше случая Гейбън Мартрел и подробности от идването му. Въпреки че с нищо не се намекваше за местонахождението му в момента, смяташе се, че похитителите са политически идеалисти от руски тип, действащи в сътрудничество с американски гражданин, заподозрян за няколко престъпления — наемник, готов да служи на всеки за пари.

За Бога, наистина разпространяваха това! Може би IATS целяха да ме изкарат от скривалището ми, за да отрека обвинението и снема подозренията от себе си. Едно нещо бе съзнателно пропуснато — името ми. Просто не бях идентифициран и аз казах едно голямо „благодаря“ на полковник Корбинет за това. Излагаше се на опасност заради мен и можеше да пострада.

Когато Мартрел най-накрая се събуди, му донесох кафе и му показах вестника. Устните му се залепиха в тънка черта, докато разглеждаше снимките.

— Не може да излизаме през деня или поне, докато тези вестници са навсякъде по вестникарските щандове, нали?

— По-добре да не рискуваме — отвърнах. — Следващият вестник ще публикува нещо друго, а хората бързо забравят. Ще чакаме до довечера.

— Тук ли?

Нещо ме тревожеше от известно време — шофьорът на камиона. Трябваше досега да се е прибрал вкъщи. Ако са го задържали за разпит, можеше да ги баламосва за известно време с лъжлив адрес, но когато проверят и открият лъжата, ще пуснат глутници ченгета да търсят нещо за камиона и рано или късно някой щеше да си спомни и да посочи апартамента.

— Не, не тук. — Отворих стенния гардероб, извадих един работен комбинезон и го хвърлих към Мартрел. — Облечи го. Искам да се махнем от това място.

Той ме гледаше учудено, докато му казвах това, сетне без въпроси се облече и дръпна ципа. С писалката на Ърни позацапах надписа отзад на комбинезона. Внимателно избърсах всичко за отпечатъци и бутнах Мартрел към вратата. Не исках нашият човек с камиона да загази още повече, ако стигнат до това място и го обследват за отпечатъци.

Тръгнахме към Ривърсайд Драйв и точно когато стигнахме ъгъла, чух писъка на сирена. Една патрулна кола се отправи към блока. Внезапно се закова пред него и две ченгета изскочиха с извадени пистолети.

Още една кола пристигна веднага след първата, а от противоположната страна с вой долетя и трета.

Усетих, че Мартрел се стегна и го хванах за ръката.

— Спокойно. Не бързай, отпусни се.

Когато патрулната кола минаваше покрай нас, аз тъкмо разгъвах вестника, така че за момента той успешно прикри лицата ни. Знаех, че ще оградят всичко наоколо и продължих на юг, към един вход на метрото. Добрахме се успешно до него и се качихме в предните вагони за Брайтън Бийч.

— Сега ще започнат щателна проверка на изходите на цялото метро. Ще сменяме влаковете на няколко спирки, за да не изглежда съмнително и така седнали в първия вагон ще видим дали вече са плъзнали по станциите. Облегни се назад. Това ще бъде един маратон до побъркване, поне десет или дванадесет часа, но не се сещам за по-добро място, където да сме едновременно далеч от полезрението им, и не будим подозрение. Ние сме просто бачкатори на път за или от работа, като всички, така че свий някой забравен вестник по седалките и разпускай.