II.Блянът на Гарднър

Името и беше Вайълит Гарднър и макар че трудно можеше да бъде наречена чудо невиждано, още с ражането си тя беше нещо твърде специално: единственото дете на баща, който, преди да се установи постоянно в сърцето на Републиката, беше спечелил огромно състояние, разработвайки рудни находища в Граничните светове, и на майка, изпробвала силите си на сцената, в драматургията и поезията, при това с немалък успех на всяко от тези поприща. От детето на Лорънс Гарднър и Белора Айвър се очакваха велики дела и тя правеше всичко според силите си да не излъже очакванията.

Вайълит израсна на Лундквист IV, тиха зелена планета в непосредствена близост до огромния Делурос VIII, който беше на път да се превърне в главно средище на човешката раса. Образованието є беше такова, че дори изключителните є родители не можеха да възразят нищо. Освен това владееше много спортове, макар нито един от тях да не я интересуваше истински. Имаше огненочервена коса и също такъв огнен темперамент и прекарваше немалка част от времето си в усилия да го обуздава или да заглажда последиците от него.

Когато стана на седемнадесет, тя замина за университетската планета Аристотел, откъдето се завърна след седем години с научни степени по литература, металургия (за което беше настоял баща є) и политически науки, но все още без някаква определена представа какво да прави с живота си.

През следващите две години тя диктуваше светския живот на Делурос VIII, Земята и останалите модерни човешки планети. Говореше се, че имала купища любовници, но дори и така да беше, тя проявяваше твърде голяма дискретност и нищо не можеше да се твърди с положителност. Говореше се също, че е била в клиника за лечение на наркомани, но и това не можеше да се докаже с никакви документи. Със сигурност се знаеше, че се е подложила за кратко на психоанализа, за да се научи да контролира емоционалните си изблици. Предполага се, че сеансите са оказали нужното въздействие, защото лечението не се повторило.

После, докато вятърът я вееше от една планета на друга, Вайълит се захващаше с какво ли не, без някога да бъде напълно удовлетворена от живота, който водеше. Тогава се случи нещо. Многото є биографи още спорят какво точно е станало, но във всеки случай нещо я беше накарало пак да се отправи на Аристотел за две години, след което тя се върна с още една диплома — по картография — и с цел в живота.

Човешката експанзия в галактиката винаги беше вървяла отвън навътре, към центъра. Роден в Спиралния ръкав, където звездите не са струпани нблизо, човекът се беше отдалечавал все повече от родната си планета, за да избере накрая за свое главно средище Делурос VIII. Той бавно и методично беше изграждал своята империя, домогвайки се до нови завоевания къде с политически, къде с икономически, а понякога и с военни средства, разпростирайки господството си извън системата на Делурос. Беше си проправил път до центъра на Галактиката, към световете от така наречената Вътрешна граница, после и до галактическата периферия — световете от Външната граница — но по някаква причина, вероятно поради невъобразимия мащаб на предприетите операции, не беше постигнал особен напредък в Спиралния ръкав, от който беше тръгнал.

На двадесет и девет години Вайълит Гарднър реши да промени това.

Беше є се явило видение — ако искате, наречете го блян — как човешката империя се разпростира и върху целия Спирален ръкав. Познаването на картографията є позволяваше да прозре най-лесно осъществимия начин за постигане на целта, защото тази нейна специалност се беше превърнала едва ли не в политическа наука, която се занимаваше не само с карти, а и с чуждите раси, с транспортните връзки и енергийните доставки. Опитът є в политиката и по-точно в междузвездната и междурасовата политика є беше дал необходимото, за да бъде на висота в отношенията си както с човешките, така и с чуждите правителства. Знанията є в областта на минното дело и съветите, за които се обръщаше от време на време към престарелия си и тежкоподвижен, но все още с бистър ум баща, є посочиха начина да осъществи мечтата си, без да зависи материално от когото и да било. А при нейната интелигентност и напористост, която нямаше граници — според някои от биографите ставаше дума за същия този неин необуздан нрав, насочен и ръководен както следва, успешният старт беше едва ли не неизбежен.

И ако до този момент от галактическата история на човека проникването му в други светове се предприемаше от военните и за техните цели, Вайълит Гарднър убеди Републиката да є продаде икономическите права върху седемнадесет звездни системи в Спиралния ръкав и по този начин се превърна в нещо като частен филиал на човешката завоевателска машина. Тя се интересуваше не толкова от военните начинания, колкото от политиката на икономическо подчиняване и контакти. На тридесет и две години мечтата є не беше вече мимолетно видение, а логичен, рационален, добре обоснован трактат от шестстотин седемдесет и две страници, превърнал се едва ли не в библия за подчинените є. В него се обясняваше защо точно тези седемнадесет звездни системи трябва да разширят човешкото влияние в Спиралния ръкав, как и в каква последователност трябва да се проникне във всяка една от тях, каква ще е цената на завоюването и на каква печалба може да се разчита.

Вайълит започна с Пирели и Доксус II, две на пръв поглед незначителни кислородни планети без никакво население, чието единствено предназначение беше да доставят гориво и боеприпаси. После се насочи към Касълстоун — планета, богата на скъпоценни камъни и ядрени материали. Бяха є нужни три години, за да въведе парична икономика сред местните разумните двуутробни. Износът от мините є в Касълстоун беше повече от достатъчен, за да финансира следващите є няколко начинания, но междувременно тя успя да си докара и рак (който се лекуваше), както и някаква много рядка болест на кръвта (по всяка вероятност неизлечима). Реалистка както винаги, тя реши, че Времето е единствената стока, която не е в състояние да купи и продаде и че не може да си позволи да прекара повече от три години на която и да било планета.

Изтънчената жестокост се превърна в нейно главно оръжие — първо на Нарабела, после на Шугармун, кислородния спътник на огромния Борго ХI, и по времето, когато спря вниманието си върху Голдстоун, възнамерявайки да го превърне в основополагащ камък на малката си търговска империя, тя беше подготвена за всякакви непредвидени обрати.

При кацането си там тя завари една примитивна хуманоидна раса, чиито народи непрекъснато воюваха помежду си и нямаха никакво понятие от парична икономика. След като двете срещи с владетелите на най-могъщите страни се оказаха безплодни, тя потърси сътрудничеството на Космическия флот и с негова помощ въведе немалко подобрения в бита на жителите. Построи мостове и пътища, внесе торове и хибридни семена, дори докара екип от екзобиолози да осигурят на населението квалифицирана медицинска помощ.

На жителите на Голдстоун не беше нужно много време, за да свикнат с нововъведенията, които правеха суровия им живот по-поносим, а междувременно тя насочи вниманието си към други два свята. После един хубав ден без никакво предупреждение всички хора напуснаха Голдстоун, помощите секнаха, а удобствата, от които местните вече бяха зависими, започнаха да изчезват.

Владетелите на различните държави я издириха — тя беше на тяхно разположение винаги, когато им потрябваше — и я помолиха да им върне онова, което им беше отнето. Вайълит обясни, че подобна благотворителност струва пари, а Републиката е отрязала всички помощи за Спиралния ръкав. И тъй като те нямат парична икономика, очевидно не могат да є дадат парите, нужни за излизането от това затруднение. Тя изпитва най-искрени симпатии към тях, разбира се, но какво би могла да направи?

Последва цял месец на пазарлъци. Голдстоун нямаше нищо против да премине към парична икономика, но на правителствата им липсваше база за данъчно облагане, тъй като населението не получаваше пари. Вайълит изслуша замислено проблема им, след което заяви, че може да се намери решение: ако є отстъпят всички права по разработката на полезни изкопаеми на Голдстоун, тя ще им плаща по десет милиона кредита годишно или десет процента от печалбата си — което се окаже повече като сума. А в случай, че се наемат да є осигурят за начало работна сила от два милиона местни миньори, като броят им постепенно се увеличи до пет милиона, тя ще им плаща заплати по тридесет кредита седмично на работник и малко повече на надзирателите, с което ще създаде база за данъчно облагане. При тези два източника на доходи правителствата биха могли да направят огромен скок, преминавайки към парично стопанство и връщайки си удобствата и придобивките, които до този момент бяха получавали безплатно от Републиката.

Година по-късно мините на Голдстоун работеха денонощно и всеки ден се откриваха нови. Вайълит Гарднър беше толкова богата, колкото не є се беше присънвало и в най-фантастичните є сънища. Само че тя бленуваше не за богатство, а за човешка империя, простираща се от единия до другия край на Спиралния ръкав, и разбираше, че все още є предстои много работа.

И ето, застанала на покрива на неотдавна построената своя административна сграда, тя се взираше в небето към две блещукащи в далечината жълти звезди. Около тях кръжаха две планети — онези, които трябваше да се присъединят към нейната финансова империя. И макар че никога не беше стъпвала на никоя от тях, тя ги познаваше така добре, както познаваше собственото си отразено в огледалото лице — почерняло от слънцето и отслабнало от болестта.

Нямаше да мине много време и те също щяха да я опознаят.

— Покажете Джаланопи на холоекрана — нареди Вайълит Гарднър.

— Изпълнява се… изпълнено! — съобщи компютърът.

Когато изображението се появи, осветлението на тавана автоматично намаля и илюминаторите, гледащи към открития космос, се затъмниха. Вайълит седеше в единия край на дълга хромирана маса, закрепена с магнит към пода на заседателната зала. В другия є край се бяха струпали шестима мъже и три жени.

— Прилича на змия с крайници — отбеляза Вайълит.

— Да, но мисли почти като човек — горчиво подметна Артур Грюнинг. — Ловко старо копеле.

— Да — сухо се съгласи Вайълит, без дори да се опита да скрие презрението си към Грюнинг — той работеше не за нея, а за Републиката, затова моментално беше окачествен като некомпетентен и шпионин. — Доколкото разбирам, успял е блестящо да се справи с вас.

Вайълит достигаше едва метър и шестдесет. Огненочервената є някога коса сега висеше на грозни сиви кичури, а болезненият жълтеникав оттенък на кожата говореше за първите признаци на заболяването на кръвта. Независимо от това всяка нейна проява на гняв и недоволство извикваше ужас у подчинените є.

— Какво можех да направя? — заоправдава се Грюнинг. — Републиката ми връзва ръцете. Нямах пълномощия да предприема каквото и да било, докато „Спирал Арм Дивелъпмънт“ не подпише договора с Републиката за правата и не установи контрол над Каримон. — Той се усмихна. — Бедният дявол представа си няма как стоят нещата.

— Линъс! — обърна се Вайълит към Линъс Ролс, висок слаб мъж с мустаци, който се беше отпуснал небрежно на един стол. Официалният му костюм беше измачкан, а от устните му висеше угаснала цигара. Той работеше с нея вече десет години и единствен в залата не се боеше от нея или поне умееше да скрива страха си.

— Да?

— Разкажи ми за жителите.

— Аз мога да го направя, мадам Гарднър — обади се Грюнинг.

— Предпочитам да го чуя от някой, който е живял с тях няколко месеца, отколкото от човек, изигран още при първата си среща с тях.

— Вече ви обясних… — с раздразнение подхвана Грюнинг.

— Да, да — прекъсна го Вайълит. — Затова не е нужно да го правите отново. Линъс?

— И така — започна Ролс, — ловувах три месеца в северната част на кралството на Джаланопи заедно с Фуентес — точно според инструкциите ви. Дивечът тук е невероятен — имат едно животно, наречено червен хълм, което…

— Животните не ме интересуват, Линъс — прекъсна го тя.

— Извинявайте. — Ролс преглътна и започна пак: — Използвахме няколко от тези змии за оръженосци, готвачи, водачи, разузнавачи и за поддръжка на лагера, с една дума, момчета за всичко, така че познавам някои доста добре. Едно мога да кажа — много са схватливи.

— Наричаш ги змии?

— Фуентес ги нарича така. И знаете ли, те не живеят в колиби или къщи, а се вмъкват пълзешком в тези техни намотани като змия могилки и там спят, а пък ако видите езиците им, направо ще се шашнете. Могат да хванат с език летящо насекомо на трийсетина сантиметра от тях. Гласовете им също са странни — съскащи.

— На вид приличат на хора — забеляза Вайълит.

— Е, аз не бих ги нарекъл хора. Прекарват много време във водата, а и тези техни нелепи къщички… освен това нито един човек не би хапнал това, което ядат тулабетите.

— Разликата изобщо не е толкова голяма — сви рамене тя. — А колко са силни?

— Ами Джаланопи сигурно би могъл за една седмица да вдигне на крак армия от двадесет хиляди души. Колкото до останалите…

— Нямах това предвид — поклати глава Вайълит. — Въпросът ми беше за физическата сила на тези змии.

— Могат да носят доста тежък товар.

— Раменете им изглеждат много тесни и полегати.

Ролс кимна.

— Да, и на мене така ми се струва.

— Добре. Ще им дадем винтовки 975-и калибър.

— Мадам Гарднър, те не могат да се целят с оръжието, което вече сме им давали — заобяснява Ролс. — Никога няма да се научат да стрелят. Да вземем носачите на Фуентес — след като са прекарали години с него, те не разбират, че като натискат спусъка с всичка сила, куршумът няма да полети по-бързо. — Той замълча. — Ще стане така, че ще дадат изстрел, ще пробият огромна дупка в нещо, в което не са се целили, и при отката ще си счупят рамото.

Вайълит го изгледа безизразно.

— Накъде биеш, Линъс?

Той отвърна на погледа є и неочаквано се засмя:

— Никъде не бия, мадам Гарднър. Просто споделям наблюденията си.

— Няма съмнение, че Джаланопи ще поиска от нас оръжие — разсъждаваше тя. — Не виждам причина да не им дадем най-мощното, с което разполагаме.

Тя се обърна към друг свой помощник:

— Мистър Лохмайер, предполагам, че сте получили доклада на геодезистите?

Спретнатият сивокос мъж се изправи.

— Да, мадам Гарднър. Огромни залежи от злато, известно количество платина, много богати медни находища, някои редки камъни… Още не сме открили диаманти, но сме сигурни, че ги има.

— А радиоктивни материали?

— Възможно е на северната тулабетска граница, отвъд планинската верига, да има известно количество уран. Още не сме имали възможност да проучим изцяло местността, но геоложките условия са налице.

— Колко време ще е нужно, докато планетата започне сама да плаща за себе си?

Лохмайер сбърчи чело, обмисляйки различните фактори.

— Не виждам възможност за печалба в близките пет години, мадам Гарднър. Тук трябва да започнем от нулата: няма индустрия, няма търговия, няма космодрум, няма нито жилища, нито елементарни удобства за хората, които ще контролират процеса. Всичко това трябва да се построи или да се достави отвън. В тези планини и водата не достига. Ще се наложи да намерим водоизточник и да го уловим. Но всичко това може да стане при положение, че не срещнем проблеми с организирането на работната сила. — Той поклати глава. — Не, не виждам възможност за някаква сериозна печалба в близко бъдеще, а може дори да се окаже, че прогнозите ми са прекалено оптимистични.

— Този срок никак не е малък, мистър Лохмайер — изрече Вайълит.

— Наистина не виждам как бихме могли да го съкратим, като се имат предвид тукашните условия — отвърна Лохмайер.

— Вие си имате свои срокове, а аз мои — заяви Вайълит, която криеше истината за заболяването си. Макар и да не представляваше непосредствена опасност за живота є, то не можеше да бъде излекувано и с всяка изминала година щеше да подкопава силите є и да я прави все по-малко способна да издържи на лудешкото темпо, с което беше живяла досега. — За мене покоряването на Спиралния ръкав от човека е станало професия и съдба и аз не мога да позволя всяка планета да ни отнема по пет години, докато започне да ни носи печалба.

— С радост ще се вслушам във всяко ваше предложение, как Каримон би могъл да стане платежоспособен в по-кратък срок — съгласи се Лохмайер.

— Много просто — обясни Вайълит. — Ще го отворим за колонизация — ще позволим достъпа не само на фермери, но и на миньори. Ще доставим наше оборудване и ще приемем наши хора на работа, освен това ще дадем възможност на всеки желаещ да придобие свой участък срещу известен процент от печалбата си.

— Какъв процент? — обади се Ролс заинтригуван.

— Да речем, половината.

— Петдесет процента?

— Точно така.

— Интересно, колко ли рудокопачи ще купите по този начин? — изсмя се Ролс.

— Всички, които имат желание да се включат в рудодобива — отговори Вайълит. — В противен случай ние сами ще разработим всички находища на планетата. Ще ни трябва повече време, затова пък забавянето ще ни направи по-богати. — Тя помълча. — Струва ми се, че можете да разчитате на доста желаещи. Освен това без съмнение ще трябват и фермери, тъй като миньорите ще имат нужда от храна.

— Ние стигнахме до заключението, че ще е най-добре да дадем на фермерите Беламин — намеси се Грюнинг. — На пръв поглед тя е близнак на Каримон, но единствените рудни залежи, които притежава в прилични количества, са от мед и желязо. На галактическия пазар се търси мед, така че можем да преотстъпим концесията на правителството на планетата срещу правото да използваме северния континент за земеделски работи. Той е почти необитаем, а изследванията на климата и почвата показват отлични условия за земеделие.

Вайълит поклати глава.

— Вие не познавате местните раси, мистър Грюнинг. Те нямат парична икономика и не умеят да използват металите… но умеят да ценят земята. Ще започнем да добиваме мед на Беламин и ще отворим магазини за нашите работници. Както на всички останали планети, контролирани от „Спирал Арм Дивелъпмънт“, в тях няма да се допуска стокова размяна. Щом местните разберат, че в разработката на рудните залежи има пари, те ще си поискат обратно мините. Ние ще им дадем някои от тях срещу аграрни концесии и ще открием работни места за тях в онези, които ще останат под наш контрол. — Тук тя направи презрителна гримаса. — Никак не се учудвам, че на Републиката є се е налагало да воюва толкова често. Би трябвало да познавате по-добре онези, които възнамерявате да покорите, мистър Грюнинг.

— И вие не сте избегнали някои стълкновения, мадам Гарднър — опита да се защити Грюнинг.

— Така е — съгласи се тя. — Но никога не съм започвала с това. Не и преди да сме готови и преди голяма част от местното население да е научила достатъчно, за да застане на наша страна. Не бива да пилеете човешки ресурс във война с чужди раси, когато можете да накарате други чужденци да се бият вместо вас. — Тя го изгледа хладно. — И не е нормално да опустошите цяла планета така, че да я направите икономически безполезна за Републиката. В противен случай ще получите още един ненужен свят, прибавен към всички останали, вместо действащи в съгласие колелца в огромната човешка машина.

Грюнинг се размърда неспокойно на стола си.

— Моментът не е най-подходящ за политически спорове.

Ролс високо се изсмя.

— На кораба на мадам Гарднър няма неподходящ момент за каквото и да било, което на нея є харесва.

Вайълит се обърна към него.

— Благодаря, Линъс, но мистър Грюнинг е напълно прав. Нашата задача е да решим какво да предприемем по отношение на Беламин и най-вече на Каримон.

Обсъждаха този въпрос още час. Появи се пилотът и съобщи, че са влезли в орбита около Каримон и всеки момент ще кацнат.

— Къде ще се срещнете с Джаланопи — в неговото село или предпочитате той да дойде тук? — попита Ролс.

— Ние действаме от позиция на силата — отвърна Вайълит, разглеждайки отново изображението на Джаланопи. — Да му оставим малко достойнство в очите на племето и да идем ние.

Ролс кимна и се зае да организира кацането.

Корабът се приземи на около три мили от селото на Джаланопи и няколко минути по-късно три сухопътни коли, в които се бяха разположили Вайълит Гарднър и придружителите є, се отправиха към дървото на Джаланопи.

— Много хубава планета — отбеляза Вайълит.

— Да си кажа честно, с удоволствие бих останал в гората с Фуентес още три-четири месеца — усмихна се в отговор Ролс. — Прекрасен свят. Съвършени пейзажи и невероятен едър дивеч.

— Струва ми се, че видях някакъв огромен водопад, докато излизахме от орбитата — забеляза Вайълит. — Видя ми се близо четири мили широк, макар че бих могла и да греша.

— Да, знам го. Разположен е на река Каримона и е наистина страховита гледка. Казват, че можел да се чуе от двадесет мили разстояние.

— Има ли име? — поинтересува се Вайълит.

— Местните го наричат Доратуле.

— Звучно име, навява някои представи… И какво означава?

— Гръмлива мъгла.

Тя сбърчи нос.

— Този свят ще бъде човешки. Водопадът трябва да има човешко име.

— Сещате ли се за нещо?

Тя се замисли.

— Случвало ли се е Джони Рамзи да ловува на Каримон, след като си подаде оставката като секретар на Републиката?

— Не — отговори Ролс. — Струва ми се, че се е ограничил само с Пепони и още една-две планети, всичките близо до центъра на галактиката.

— Добре — отсече Вайълит. — Да го наречем водопада Рамзи. По този начин ще отдадем заслуженото на един добър политик, пък и кой знае? Може да чуе за това и да дойде тук на сафари, което да опише в мемоарите си. Малко реклама от този род няма да ни навреди.

— Тъкмо смятах да ви кажа две думи по този повод.

— По повод на Джони Рамзи?

Той поклати глава:

— По повод на лова.

Вайълит се усмихна.

— Мистър Фуентес май вече си има запалени последователи.

— Вие никога не сте виждали дивеч като този, мадам Гарднър — възкликна Ролс, опитвайки се да сдържи ентусиазма си. — Червени хълмове, високи над шест метра, хищници от рода на беснозъбите и нощните убийци, чудовища като рогатите дяволи — това е направо рай за ловеца! — Той млъкна притеснен. — Та си мислех… сигурно можете да минете без мене като ръководител на концесията и…

— И?

— Трябва ми някоя и друга година, за да организирам ловна индустрия на планетата. Докато бях с Фуентес, си прекарах много приятно времето. Струва ми се, че една верига от ловни домове и лагери, със съответната реклама в Републиката, скоро би възвърнала средствата, които ще вложите.

Тя се замисли.

— Идеята ти може да се окаже добра, Линъс. Така ще попаднем на страниците на някои популярни списания. Ще се появи нужда от хотели и всички останали дейности, свързани с ловната индустрия. Нищо чудно дори построяването на втори космодрум да се окаже доста рентабилно. Колко дълго ще издържи дивечът?

— Извинете, не ви разбрах?

— Колко време ще мине, преди да го избиете всичкия или да остане толкова малко, че да ни се наложи да правим паркове и да продаваме климата и панорамата?

— Няма никакви проблеми, мадам Гарднър — заяви самоуверено Ролс. — Дивеч ще има винаги.

Той посочи три същества, наподобяващи газели, които пасяха на около три мили от тях, без да обръщат внимание на колите.

— Виждате ли тези бързоноги скокливци? Когато бях с Фуентес, видях толкова голямо стадо, че му трябваше цял ден да ни подмине.

— Нищо не е вечно, Линъс. Била съм на много планети като тази. За по-малко от половин век на мястото на човешките островчета сред морето от диви животни се появяват изолирани островчета от защитени животни сред човешкото море.

— Тук това не може да се случи — отсече той. — Вие дори не можете да си представите невероятните количества диви животни в тези равнини.

— Това се случва навсякъде — повтори тя. — Запомни го, за да не ни дойде изневиделица.

— Ще го запомня — увери я искрено Линъс. — Иска ми се лично да поема работата, след като приключим с организирането на рудодобива.

— Предполагам, че ще искаш дял?

— Аз ще си го заслужа.

Тя кимна.

— Добре. Сега доволен ли си, Линъс?

— Да, мадам Гарднър.

— Тогава може би ще се съсредоточиш върху предстоящата среща с Джаланопи. Струва ми се, че пристигаме.

Трите автомобила спряха на двайсет-трийсет метра от дървото, което бяха видели още пет мили преди това. Кралят, увенчан с короната, седеше на спираловидния си трон, заобиколен от Паратока и останалите си съветници. Андрю Макфарли беше застанал от лявата му страна, на три-четири метра от него.

Вайълит почака да є отворят вратата и слезе. Тя се запъти към Джаланопи, с по един телохранител от двете си страни, а останалите я последваха. Вайълит спря на около пет метра от него.

Макфарли пристъпи напред.

— Добро утро, мадам Гарднър — приветства я той. — Аз съм преподобният Андрю Макфарли. Джаланопи ме помоли да му бъда преводач.

— Радвам се да се запозная с вас, преподобни — протегна ръка Вайълит. — От колко време сте на Каримон?

— От близо две години — отговори той.

— И как ви се струват климатът и жителите на планетата?

— Намирам ги възхитителни.

Тя се усмихна.

— Като че ли долавям нотка на пристрастие, преподобни отче Макфарли?

— Знам как смятате да постъпите с тази планета — отговори той. — Виждал съм го и преди и никак не ми се нрави.

— Преподобни Макфарли, ако не се смята намерението ми да избавя вашия приятел Джаланопи от глупостта и да се заема с концесията по рудодобива, дори аз не знам какво възнамерявам да правя с тази планета.

— А защо просто не ги оставите на мира? — попита той.

Тя вдигна вежда.

— Вие защо не го направите?

— Аз им нося Божието слово. Не ги тъпча и не ограбвам планетата им.

— А само мозъците им — подметна Вайълит. — Вие ще им втълпите чувство за вина и срам. Аз им предлагам далеч по-реална изгода — да се приобщят към човешката цивилизация. Ще мине време и ще разберем кой от нас им е навредил повече.

Макфарли понечи да каже още нещо, но после явно размисли и се отказа. Вайълит се обърна към Джаланопи:

— Кралю Джаланопи — тя прикри очи от един внезапен порив на вятъра, донесъл облак фина червеникава прах, — аз съм Вайълит Гарднър и представлявам компанията „Спирал Арм Дивелъпмънт“. Щастлива съм, че имам възможността да се запозная с вас.

— Радвам се да се запознаем, човеко Вайълит — изрече Джаланопи, след като изслуша превода. — Добре дошла в Мастабони.

Вайълит се обърна към Макфарли.

— Какво е това Мастабони?

— Името на селото — обясни Макфарли.

— Какво означава то?

— Лобно място. Тук са изклани хората на дядо му.

Тя предпочете да не обсъжда повече въпроса и се обърна отново към Джаланопи:

— Разбира се, вие знаете защо сме тук.

— Да, човеко Вайълит. Знам защо сте дошли. Донесохте ли оръжие?

— Донесох оръжие. И още нещо.

— Още нещо? — повтори Джаланопи. — Не съм искал нищо освен оръжие.

— Това е приятелски подарък.

— И какъв е този подарък? — запита той недоверчиво, стрелкайки език да хване някакво заблудено насекомо.

— Ние искаме да бъдем ваши приятели — отговори Вайълит. — Приятелите никога няма да позволят техните приятели да страдат без нужда. Ето защо не само докарах петстотин оръжия за вашите воини, но и наредих на компанията да прехвърли на Каримон пет хиляди души от собствените си сили за сигурност. Вашите врагове са и наши врагове и ние ще воюваме редом с вас, докато ги победим.

— Не съм искал помощ, а само оръжие — възпротиви се Джаланопи.

Вайълит му се усмихна.

— Нали затова са приятелите?

— Колко дълго ще останат на Каримон вашите сили за сигурност?

— Толкова, колкото ще е нужно да се утвърдите като най-могъщия крал на най-могъщия народ на планетата.

Джаланопи изслуша превода и се обърна към Макфарли:

— Истината ли казва, човеко Андрю? — попита той, а в това време на тридесет метра над главата му семейство клатиопашки започна да пищи срещу един златист гущер, който пъргаво се стрелкаше нагоре по огромния дънер.

— Да — отговори Макфарли, — само че не казва цялата истина.

— И каква е тя?

— Ти ще бъдеш най-могъщият крал на най-могъщото племе на Каримон. Но не бива да забравяш, че тя не е крал, а „Спирал Арм Дивелъпмънт“ не е племе, нито народ.

Джаланопи се замисли върху казаното от човека.

— Значи тя очаква от мене да бъда кукла в ръцете є?

— В общи линии това е целта є.

— И аз ще трябва да се съглася, така ли? — продължи Джаланопи, притваряйки очи пред напора на топлия вятър, донесъл нов облак прах. — Защото ако откажа, тя ще направи същото предложение на краля на фаните. — Той се вгледа изпитателно в Макфарли, но не получи отговор и продължи: — Мога още сега да ги избия всичките.

— Тогава ще изгубиш войната с фаните и рако — ти и в този момент я губиш. А и за убийството на Вайълит Гарднър ще последва жестоко наказание.

— Колко жестоко? — поинтересува се Джаланопи, като продължаваше да обмисля възможните варианти.

— По-жестоко, отколкото си в състояние да си представиш. Нямаш никакъв избор, Джаланопи.

— В този момент — поправи го кралят. — Ще сключа договора, защото съм принуден, но аз ще опозная врага си и ще открия слабите му места, както нощният убиец следи стадата витороги и си избира най-слабите за жертва. Те също не може да нямат слаби места и аз ще ги открия.

— Ти вече си победен, приятелю — изрече Макфарли с горчивина. — Ти никога досега не си се сблъсквал с нещо подобно, но за хората — и по-точно за Вайълит Гарднър — това е ежедневие. Тя е минала през всичко и е открила начини да се пребори, каквото и да измислиш.

— Но досега не се е сблъсквала с Джаланопи — твърдо заяви той. — И ще дойде ден, когато ще пожелае никога да не го е правила. Това мога да ти обещая, човеко Андрю. — Той се обърна отново към Вайълит. — Кажи є, че с радост ще приема нейните воини, които, разбира се, ще бъдат под мое командване.

— Тя никога няма да се съгласи на това, Джаланопи.

— Въпреки това є го кажи.

Макфарли преведе думите му.

— Моите хора имат оръжия и правила, с които вие не сте запознат, кралю Джаланопи — отговори Вайълит. — За тях ще бъде много по-добре да останат под командването на собствените си офицери.

— Настоявам те да се подчиняват на моите заповеди, докато воюват на страната на моето племе — заяви Джаланопи.

Вайълит сведе поглед надолу, където в краката є две бубулечки водеха война на живот и смърт, и след няколко минути размисъл отново вдигна глава и кимна в знак на съгласие.

— Щом толкова държите, силите ми ще бъдат под ваше командване.

— Убедена ли сте, че това е добро хрумване, мадам Гарднър? — прошепна Грюнинг.

— Не сега, мистър Грюнинг! — отвърна тя неопределено, без да отмества поглед от Джаланопи.

Грюнинг не посмя да каже нищо повече.

— И така — продължи Вайълит, — в замяна на нашата помощ и в знак на приятелство вие ще отстъпите изключителните права върху рудодобива на „Спирал Арм Дивелъпмънт“.

— Оценявам вашето желание да ми се притечете на помощ в този дребен сблъсък с моите врагове — отговори Джаланопи. — Това наистина е приятелски жест… но едва ли заслужава да ви отстъпя цялото си рудно богатство.

— Готови сме да платим за това, което получаваме.

— Слушам ви — заяви Джаланопи.

— Първо, за изключителното право да разработваме рудните находища на вашата планета ще ви дадем още две хиляди оръжия — най-мощните карабини, които човекът е изобретил.

— А какво ще кажете за другите оръжия?

— Какви други оръжия?

— Онези, за които ми разказа човекът Андрю. Съветникът ми Паратока ги е видял при посещението си във вашата Република — лазерни карабини, звукови пистолети, молекулни детонатори.

— Законът ни забранява да даваме такова оръжие на която и да било раса, нечленуваща официално в Републиката. Но аз мисля, че нашата помощ и оръжията ни ще се окажат напълно достатъчни за нуждите ви. — Тя направи пауза. — Освен това всяко първо число на месеца ще получавате по пет хиляди кредита, и така докато сме тук.

— Те още нямат календар, мадам Гарднър — прекъсна я Макфарли.

— Как тогава определят сезоните?

— Имат дълги дъждове и къси дъждове.

— Кажете му тогава, че ще му давам по двадесет и пет хиляди кредита в първия ден на дългите дъждове и в първия ден на късите дъждове, през цялото време, докато хората добиват руда от неговите хълмове.

Макфарли бързо пресметна наум и я погледна.

— Това е капка в морето — заяви той.

— Вие преводач ли сте или посредник? — раздразнено попита тя. — Превеждайте това, което ви казах.

Макфарли преведе предложението є.

— Ти на какво мнение си, човеко Андрю? — попита Джаланопи.

— Че това е капка в морето.

— Не разбирам.

— Много е малко.

— Колко трябва да поискам?

— По милион кредита преди всеки дъжд — отвърна Макфарли. — Проблемът е, че няма за какво да ги харчите.

— Ще намеря нещо — заяви Джаланопи и устните му се разтеглиха.

— Така ли?

— Май че и канфоритите правеха оръжие?

Макфарли се обърна към Вайълит и є предаде контрапредложението на Джаланопи.

— Това е ваша работа! — заяви тя с упрек.

Макфарли я изгледа мълчаливо и тя продължи:

— Първо, те имат само по три пръста на ръката си. Вижда ми се доста неправдоподобно да са измислили десетична система, пък и как би се сетил Джаланопи да ми излезе с такава хубава кръгла сумичка?

— Много ви сече умът, мадам Гарднър — призна Макфарли с крива усмивка. — На мене ми трябваше близо месец, докато схвана начина им на броене. — Внезапно усмивката му изчезна. — Още не сте отговорила на контрапредложението му.

— Не знам дали ще ми повярвате, преподобни, но нямам никакво желание да бъда ваш враг, нито пък на Джаланопи — увери го Вайълит. — Кажете му, че приемам неговите условия и ще му плащам милион кредита, или тяхната равностойност, всеки първи ден на дъждовете.

— Тяхната равностойност ли? — веднага се заинтересува Макфарли. — В какво? В конски тор, в хлорни таблетки или в гранит?

— Много недоверчива личност сте. Това е лоша черта у един човек, особено у свещеник. Ще плащам договорената сума в републикански кредити или в равностойна валута.

— Интересно къде ли е тук клопката?

— Няма клопка. Съгласна съм всичко да се оформи в писмен договор с Джаланопи. Всъщност моите инвеститори даже ще настояват за това. Всички договори трябва да бъдат документирани. Сигурна съм, че с радост ще представлявате Джаланопи, ако той не умее да чете на нашия език.

— Нямам нищо против.

— Вярно ли е, че тулабетите нямат писмен език?

— Вярно е.

— Тогава им кажете, че приемам техните условия и ще изготвим документ, под който ще поставим имената си. Договорът ще бъде в четири екземпляра. Той ще вземе единия, у мене ще се пази вторият, третият ще остане у „Спирал Арм Дивелъпмънт“, а последният екземпляр ще се съхранява в Комитета по външните работи на Делурос VIII.

Макфарли предаде предложението на Джаланопи.

— Това е най-добрата сделка, която ще сключиш — добави той от свое име. — Мисля, че би трябвало да приемеш.

— Къде са тези документи? — попита Джаланопи, като се огледа — никак не беше сигурен какво означава „документ“.

— Веднага щом се съгласиш, те ще бъдат изготвени на кораба на мадам Гарднър. После тя ще се върне, ние ще прочетем договора дума по дума, за да няма недоразумения, и тогава, ако и двете страни са съгласни, всеки ще постави знака си върху всичките екземпляри.

— И човешките закони я задължават да се подчинява на договора? — попита Джаланопи.

— Точно така.

Устните на Джаланопи се разтеглиха и от тях се изтръгна висок съскащ звук, който Макфарли не можа да изтълкува.

— Моите закони също ме задължават — изрече най-сетне кралят. — Само че има една разлика — аз сам си правя законите и мога да ги променям по своя воля. Тази жена има още много да учи, човеко Андрю.

— Аз останах със съвсем друго впечатление. Тази жена почти няма какво повече да научи — мрачно изрече Макфарли.

Той преведе отговора на Джаланопи и групата хора се върна за един час на кораба. Когато се появиха отново, те носеха документите, упълномощаващи официално човешката раса да започне разработката на рудните находища на Каримон.

Джаланопи постави знака си върху договора, Вайълит се подписа, после се подписаха Паратока и някои от хората, в това число и Макфарли, в качеството си на свидетели. Преди залез слънце Вайълит Гарднър и нейният екип вече бяха на път към близката планета Беламин. Беше дадено нареждане пет хиляди души от силите за сигурност на компанията да бъдат прехвърлени от Голдстоун на Каримон.

И вече нищо нямаше да бъде същото.

Официално това бяха Силите за сигурност на компанията „Спирал Арм Дивелъпмънт“, но скоро започнаха да ги наричат Колоната. Тя наистина беше внуши-

телна колона — дължината є достигаше близо три мили.

Джаланопи замина да се запознае с положението на северната си граница и взе със себе си Макфарли като преводач. Това, което видя, не му хареса, и той незабавно прати да повикат Линъс Ролс.

— Човеко Линъс — рязко изрече Джаланопи, — настоявам за обяснение. Споразумяхме се да пратите пет хиляди човека. Тук са поне тридесет хиляди, а съветниците ми докладват, че още толкова са тръгнали на юг срещу рако.

— Ако прочетете внимателно договора — спокойно отговори Ролс, — ще видите, че сме обещали сили за сигурност с численост пет хиляди души. Така и направихме. Тук са три хиляди, готови да влязат в бой с фаните веднага щом получат заповед, а на юг има още две хиляди, решени да защитават кралството на Джаланопи от рако.

— А аз ви казвам, че тук са не по-малко от тридесет хиляди войници! — настойчиво повтори Макфарли, без да изчака отговора на Джаланопи.

Ролс хвърли поглед към обширната савана, където хората му се разполагаха на лагер за обяд.

— Грешите, преподобни Макфарли. Тук има само три хиляди войници от Силите за сигурност. Всички останали са обслужващ персонал.

— Каква е разликата?

— Само войниците ще участват в бойните действия. Такова беше нашето споразумение и ние възнамеряваме да го спазим до най-малката подробност. Останалите са шофьори, готвачи, лекари, артелчици и така нататък. Много от тях дори не са въоръжени.

— А след два или три дни, когато приключите с фаните и рако, всички те ще станат миньори, нали?

— Защо, някои ще станат фермери, предполагам — проточи Ролс. — На ваше място повече щях да се притеснявам дали боевете ще свършат само за два дни.

— С вашето оръжие? — изсмя се презрително Макфарли.

— Все още не сме се добрали до фаните — осведоми го Ролс. — Цялата информация, която имаме, е, че са на близо двеста мили северозападно оттук и че силите на Джаланопи търпят сериозно поражение.

— Кога ще влезете в бой с тях?

— Веднага щом получим заповед — отговори Ролс. — Прочетете си договора.

Той се запъти към походната столова да си поръча обяд.

— Ти очакваше ли това, човеко Андрю? — попита Джаланопи, след като Макфарли му предаде същината на разговора.

— Не точно това. Знаех, че са подли, но не предполагах в каква форма ще се прояви подлостта им.

— А аз го очаквах от момента, в който се съгласиха хората да бъдат поставени под мое командване.

— Боя се, че при това положение нищо не можеш да направиш.

— Мога да издам заповед да атакуват.

— Не знам техните кодове. И бъди сигурен, че ще се получи голяма каша.

— Какво значи това?

— Значи, че не мога да предам заповедта по радиостанцията.

— Че нали са тук! — учуди се Джаланопи. — Аз ще издам заповед, а ти ще я преведеш.

— Не мисля, че ще се подчинят.

— Длъжни са. Така пише в техния любим договор. Повикай човека Линъс, той ще ме подкрепи.

— Съмнявам се.

— Ти приятел ли си ми или си ми враг? — разсърди се Джаланопи.

— Знаеш, че съм ти приятел.

— Тогава повикай човека Линъс.

Макфарли се запъти към походната столова и след малко се върна заедно с Ролс.

— Какво мога да направя за вас, Джаланопи? — любезно се осведоми последният.

— Доведи ми най-високопоставения офицер тук — нареди Джаланопи.

— Това не е армия, а сили за сигурност — отвърна Ролс. — Ние нямаме офицери.

— Ти си играеш с думите. Доведи ми войника, който командва всички останали.

— Веднага — съгласи се Ролс и повика един набит посивял мъж с брада, който се приближи и застана мирно.

— Джаланопи, това е Честър Майкълс — човекът, с когото искахте да говорите.

— Човеко Честър — каза Джаланопи, — знаеш ли за договора, който подписах с човека Вайълит?

— Не съм го чел, но същината му ми е известна, сър — отговори Майкълс.

— Знаеш ли, че твоята армия е под мое командване?

— Аз нямам армия, сър. Имам сили за сигурност.

— То е същото. Вие сте под мое командване.

— И аз така разбирам положението, сър — съгласи се Майкълс.

— Тогава ви заповядвам да нападнете фаните.

— Слушам, сър! — Майкълс огледа пустата савана. — А къде са те, сър?

— Те са на северозапад!

Майкълс постави ръка над очите си и погледна на северозапад.

— Нищо не виждам, сър!

— На двеста мили оттук.

— Боя се, че ще ми трябват по-точни данни за местоположението им, сър — заяви Майкълс. — Двеста мили северозападно — това звучи доста неопределено. На практика то включва стотици квадратни мили, сър.

— Отказваш ли да изпълниш заповедта ми, човеко Честър?

— В никакъв случай, сър. Ако ми посочите точното местоположение на врага, аз с радост ще поведа хората си срещу него.

— Вие имате машини, които могат да го засекат.

— Тъй вярно, сър. В този момент те са под ваше командване. Ако пожелаете да се запознаете с тях, сър, и по този начин да определите местоположението на противника, атаката може да започне незабавно.

— Аз не разбирам от машини, а човекът Андрю може да си служи с радиостанция, но казва, че не разполага с нужните кодове.

— Да, тук възниква малък проблем, сър.

— Заповядвам ви да му дадете кодовете.

— Така ще нарушим мерките за сигурност, сър. Преподобният Макфарли не е нито тулабет, нито член на нашите сили. Аз с радост бих дал кодовете лично на вас, сър. Те са доста сложни, но след като веднъж ги прочетете… Предполагам, че можете да четете и да пишете, сър? Тогава не бих имал никакво законно право да ви попреча да ги споделите с когото пожелаете, в това число и с преподобния Макфарли.

Джаланопи изслуша превода на Макфарли и изгледа втренчено Ролс и Майкълс с оранжевите си котешки очи. Лицевите му мускули се раздвижиха и по кожата му изби бистър секрет. Той се обърна и си тръгна, следван от Макфарли.

— Какво щяхте да направите, ако можеше да чете и да пише? — полюбопитства Ролс.

Майкълс се ухили.

— Дори да можеше да чете и да пише, той говори само на змийския си език и не знае нашия.

— Е, добре, приятен обяд и поставете хората си в готовност — усмихна се в отговор Ролс. — Имам чувството, че нашият зеленокож приятел изпитва това, което ние, търговците, наричаме „мъчителна преоценка“.

— Да, сър — отговори Майкълс, рязко отдавайки чест, и се запъти към походната столова.

Двадесет минути по-късно Джаланопи предаде командването на Колоната на Линъс Ролс, който незабавно прехвърли всички операции на Честър Майкълс и помощниците му.

Ролс се върна в Мастабони с Джаланопи и Макфарли и оттам поддържаше постоянна връзка както със северното, така и с южното звено на Колоната. На Силите за сигурност бяха нужни точно четири дни, за да се справят с рако, а два дни по-късно капитулираха и фаните. Единадесет хиляди местни жители бяха убити, ранените бяха двойно повече. От хората загинаха само четирима, като трима бяха покосени от заблудени куршуми, изстреляни от скорострелните карабини на тулабетите.

На около петдесет мили от Мастабони Колоната се прегрупира и остана там още месец, докато Ролс не се увери, че броженията сред враговете на Джаланопи са свършили. Тогава Силите за сигурност се върнаха на Голдстоун и част от „обслужващия персонал“ се пръсна из различните светове. Повечето — над двадесет хиляди души — предпочетоха да останат на Каримон: да регистрират рудодобивни участъци, да разработват огромни ферми в обширните равнини източно и западно от Мастабони, да захванат дребен бизнес или просто да си губят времето в лов на диви животни, с каквито гъмжаха саваните и хълмовете на планетата.

Вайълит Гарднър се върна месец и половина след войната от съседния Беламин с договор, грижливо прибран в сейфа є на Голдстоун.

— Как вървят работите? — запита тя дошлия да я посрещне Ролс веднага щом излезе от кораба си.

— Горе-долу по план — отвърна той. — Лошите змии са усмирени, а добрите започват да добиват някаква представа какво могат да си купят с кредитите. Мисля, че до две години вече няма да ни се налага и да внасяме храна — кандидатите за фермери от Колоната са повече, отколкото разчитах. Може би дори след четири-пет години ще сме в състояние да изнасяме зърно.

— Добре! — похвали го Вайълит. — Пирели, Доксус II и Касълстоун винаги ще имат нужда от зърно. Там не расте нищо освен камъни. — Тя направи пауза. — А как приема всичко това нашият приятел Джаланопи?

— Струва ми се, че свиква. В края на краищата той е крал на всичко, което се намира в полезрението му — стига да не гледа в посока на хората — усмихна се Ролс. — А как се развиха нещата на Беламин?

— Не се мина без малко клане, съжалявам, че трябва да го кажа. Важното е, че всичко си дойде на мястото. Е, планетата не е кой знае какво — безкрайни поля, пълни с животни и диваци, които чакат да дойде човекът и да ги култивира. От красотата на Каримон там няма и помен.

— Но вие сте била тук само няколко часа — учуди се Ролс.

— Не е така, Линъс — възрази тя. — Всъщност бях тук миналия месец. Прекарах една седмица в кръстосване на тулабетското царство, съпровождана от вашия приятел мистър Фуентес, който ми беше вместо екскурзовод.

— Не знаех — изненада се Ролс.

— Не е било нужно. Аз често си правя такива излети из моите светове извън разписанието. — Тя се замисли за миг. — Със заплащането на Силите за сигурност, наемането на минно оборудване и откупването на правата по рудодобива от Републиката Каримон вече ми струва повече от два милиарда кредита. Трябваше да видя какво съм купила с парите си.

— И какво?

— Както казах, това е един прекрасен свят. Умерен климат, притегляне, малко по-слабо от галактическия стандарт, чудесни планини и реки, неограничен запас от евтина работна ръка. На Каримон човек може да живее като цар, Линъс. Освен това е много удачно разположен — по средата между Голдстоун и Земята. Можем да направим много повече от обикновеното разграбване на рудното богатство на планетата. Бихме могли да заселим и оживим цялата планета.

— Вие май наистина сте впечатлена? — попита Ролс развеселен.

— И други ще бъдат не по-малко впечатлени — заяви уверено тя.

— Най-напред ще трябва да ги убедите да дойдат и да видят всичко с очите си. Как предлагате да стане това?

— Знаете ли онази река, на която са водопадите Рамзи?

— Да, Каримона.

— Фуентес и аз тръгнахме по течението над водопадите и изминахме почти шестстотин мили. Накрая стигнахме до прекрасна долина, около петнадесет мили в диаметър, заобиколена от три страни с хълмове, топла през деня и прохладна нощем. Реката тече точно през нея.

— И какво?

Тя се усмихна.

— Там ще построя града си.

— Ще построите града си? — изуми се той.

Вайълит кимна.

— Проектът вече е готов. В него ще има всичко за привличане на колонистите, които са ни нужни — модерна болница, театър, опера, та дори и спортен стадион. Тази земя е на фаните, които едва ли ще протестират, защото ще им дадем работа и ще плащаме на вождовете им с някакво оръжие, което не функционира твърде добре.

— Наистина ли възнамерявате да строите град?

— Смятам следващата седмица да започна разчистването на терена за първата сграда.

— И каква ще бъде тя? — поинтересува се Ролс.

— От дълго време вече живея в кабинети и космически кораби, Линъс — отговори тя. — Аз остарявам, губя инерция. Време е вече да се установя на постоянно местожителство. След като построя резиденцията си и є придам завършен вид, ще издигна около нея град, а когато приключа и с това, ще застроя цялата планета около него.

— Ще го повярвам, когато го видя — усмихна се невярващо Ролс. — Колкото до мен, готов съм да прекарам целия си живот тук, само веднъж да уредим нещата с ловната концесия. Но вие… трудно ми е да си представя, че ще се спрете на едно място след всичките тези години.

— Аз умирам, Линъс. Е, не веднага и не много болезнено… Но не е далеч денят, когато вече няма да имам сила да летя все така от планета на планета, преследвайки интересите си. Имам нужда от свят, който да превърна в свой щаб.

— А защо не Голдстоун? Истинската работа се върши там. А от докладите разбирам, че тази планета тук никога няма да произведе метали и скъпоценни камъни в количествата, които произвежда той.

— Аз вече опитомих Голдстоун — отвърна тя. — И научих много от него.

— И сега искате да опитомите още един свят?

Тя кимна.

— Само че този път искам да го направя съвършен.

Атина нямаше вид на типичен колониален град. Вайълит Гарднър беше избрала добре името и беше наела също така добри архитекти. Градът ся-

каш покълна от високите треви в долината и бързо се разрасна около сърцевината — бял, изящен и девствено чист.

Първият проблем бяха животните. Огромните червени хълмове, високи по пет-шест метра и достигащи тегло до дванадесет тона, използваха долината като миграционен път. Вайълит предложи на Фуентес награда за всяко убито животно, но той беше ловец, а не убиец, затова тя трябваше да повика екип от дванадесет души да отърват долината от тази напаст.

Червените хълмове, въпреки огромните си размери, не представляваха сериозна заплаха за хората. Те бяха тревопасни стадни животни, кротки и доверчиви дори когато ги изтребваха поголовно, и само след месец около седем хиляди от тях бяха избити, а останалите напуснаха долината завинаги.

Хищниците представляваха по-сериозна опасност. Беснозъбът — огромно, подобно на котка същество, тежащо около триста килограма, можеше да пробяга половин миля с невероятна скорост и не се боеше абсолютно от нищо. Вечер се появяваха нощните убийци — същества, които се чувстваха еднакво добре и на земята, и по дърветата. Те имаха огромни многофасетъчни очи, които виждаха както по здрач, така и на разсъмване, и рядко издаваха близостта си, докато не се нахвърлеха върху злощастната си жертва. Още през първите три месеца от строителството на града Вайълит изгуби целия си екип по вина на беснозъбите и нощните убийци. Беснозъбите бяха особено опасни. Те си бяха изработили навика да се прокрадват около строителните площадки и да чакат закуската — някой човешки екземпляр — да им дойде на крак. Тя беше на път да поиска нов екип, когато Фуентес, неспособен да отмине предизвикателството, пристигна и остана цял месец, изтребвайки всички беснозъби и нощни убийци в околността, увеличавайки още повече славата си на най-добър ловец на своето време.

Зъбатият плувец и водният кон също създаваха сериозни проблеми на жените фани, които упорито продължаваха да се потапят във водата до кръста, докато се наслаждаваха на ритуалните си бани или черпеха вода за домакинствата си. Не минаваше и седмица, без някое от тези влечуги — зъбатите плувци, да се прокрадне и отвлече жена или дете и рядко се случваше огромният, необуздан воден кон да не нападне канутата на туземците повече от четиридесет и осем часа. Ала хората бяха достатъчно умни да стоят далеч от водата и жертви ставаха само фаните, затова Вайълит нареди да се спре избиването на животните и позволи на амфибиите да се радват на живота. Тя така и не разбра, че построяването на нейния град точно насред пътя на ежегодната миграция на кафявите лосове ще намали броя на минаващото през долината стадо от над един милион глави на някакви си пет хиляди за по-малко от десет години, но дори и да знаеше, разликата нямаше да бъде голяма. Атина се беше превърнала в нейна страст и докато строителството є не завърши, всички останали съображения минаваха на заден план.

Едновременно с Атина тя издигна на около две мили по-нататък, в подножието на хълмовете, Талами — туземски квартал, наречен на името на селото, съществувало на същото място. Тя беше изравнила със земята старото Талами, за да издигне за фаните нов град от четвъртити постройки, подредени в правилни редици, всяка от които разполагаше със собствена канализация и енергийно захранване.

Месец по-късно Вайълит ги събори, защото никой от фаните не искаше да живее в тях — те предпочитаха змиевидните си къщички и землянки. Архитектите є ги изучаваха и се опитваха да ги възпроизведат, но така и не успяха да построят жилище, в което местните биха се съгласили да живеят. В крайна сметка тя просто махна с ръка, а в това време край Атина израсна едно ново Талами, което приличаше като две капки вода на някогашното.

Три дни преди да завърши строителството на четирикорпусния централен градски масив, Вайълит получи вест за първата миньорска злополука. Седемнадесет тулабети бяха погребани живи на шестдесет-седемдесет метра под земята при срутването на една от стените на забоя. Докато се доберат до тях, онези, които не бяха премазани, умряха от задушаване.

Тя отлетя за Мастабони с частния си самолет и се приземи на новопостроената писта, където я чакаше Линъс Ролс.

— Къде стана провал? — попита тя, докато Ролс я придружаваше до близкия сухопътен автомобил. Контролната кула, заобиколена от стадо бързоноги скокливци и тълпа мръсни тулабетски деца, блестеше нова и бяла под лъчите на утринното слънце.

— Мината се срути — обясни Ролс. — Това трябваше да се случи рано или късно. Лош късмет, че стана толкова рано.

— Змиите създават ли ви някакви проблеми?

Той поклати глава.

— Дадохме на всяко семейство по пет хиляди кредита обезщетение.

— И те ги приеха? — попита тя, когато поеха по широкото ново шосе край завъртените къщички и землянки на тулабетите.

— Преди година те нямаше да знаят какво е това кредит, а днес можете да видите повечето от опечалените семейства да пилеят парите си в магазина на компанията.

— Такива са предимствата на паричната икономика — изрече мрачно тя. — Какви щети са нанесени на мината?

Ролс вдигна рамене.

— Няма да разберем в близките седмици. Има много боклук за разчистване.

— Наеми още змии и ги накарай да работят денонощно. Искам продукцията точно по график.

— Не знам как ще накараме някоя змия да се хване отново на работа, докато не ги убедим, че мините са безопасни.

Тя го изгледа студено.

— Не си спомням да съм го формулирала като молба, Линъс! Направи каквото е нужно, но тази мина трябва да заработи отново!

— Джаланопи вероятно ще ни създаде спънки.

— Плати му.

Ролс въздъхна тежко.

— Тук може да възникне малък проблем. Той вече си е дал сметка, че оръжията, които му дадохме, на практика са негодни, пък и знае, че запасът от боеприпаси е ограничен. Няма да сгреша, ако кажа, че той не е сред най-възторжените ни поддръжници.

— Не е нужно да ни поддържа. Достатъчно е да не ни пречи.

— Бих могъл да му дам повече пари — изрече предпазливо Ролс, — но…

— Но?

— Той няма за какво да ги харчи. Повечето змии нямат почти нищо, но Джаланопи вече има достатъчно пари, за да купи всичко, което се продава на тази проклета планета. — Ролс млъкна притеснен. — Мисля, че бихме могли да приберем някое и друго дълговрато от фаните.

— Прави това, което трябва да се направи — отсече тя. — Искам мината да проработи.

— Бих предпочел да оставя това задължение на Клайн и Шиндлер. И така си имам достатъчно работа.

Тя поклати глава.

— Това е твоята работа! А концесията за лова ти е наградата. Ти си най-старият и най-опитният член на екипа ми на тази планета, Линъс. Ти ще направиш така, че мината да започне работа.

— Но…

— Без спорове, Линъс. Много се радвам, че откри нещо, с което ти е приятно да се занимаваш, и съм сигурна, че то ще ни донесе печалба. Само че всяко нещо по реда си. Мините са на първо място.

— Щом го казвате вие…

— Да, така мисля.

На следващата сутрин Макфарли се отправи към временния є офис и поиска аудиенция с нея. Тя го накара да чака, докато привърши закуската си и вземе многобройните си лекарства, след което нареди в стаята да звучи успокояваща музика и стените да бъдат полупрозрачни, за да пропускат вялите слънчеви лъчи. Сега вече Макфарли можеше да бъде въведен при нея.

— Какво мога да направя за вас, преподобни Макфарли? — попита тя, вдигайки поглед от компютъра си.

— Можете да спрете работата в мината, докато не бъде осигурена пълна безопасност — отговори той, отупвайки праха от костюма си.

— Тя вече е осигурена — заяви Вайълит, взирайки се безучастно в холографските изображения на родителите си, които сякаш плаваха над самата повърхност на бюрото є. На стената зад нея висеше в рамка копие на договора є с Джаланопи — едно от стотиците, окачени във всеки офис на компанията „Спирал Арм Дивелъпмънт“ по цялата планета.

— Искате да кажете, че мината е достатъчно безопасна за тулабетите — жлъчно изрече той. — Не виждам обаче в нея да работят хора.

— Не сте виждали да работят хора и преди инцидента. Те са тук, за да надзирават работата.

— Хората са тук, за да експлоатират — поправи я Макфарли.

— Да, за да експлоатират рудното богатство на планетата — съгласи се тя.

— Знаете какво имам предвид! — изрече той разгорещено. — Вие наемате тези нещастници да ви работят за някакви жалки грошове, не им осигурявате никаква защита, а при катастрофа плащате на семействата им също такива жалки суми. Плащате на Джаланопи, за да си затваря очите, и продължавате да работите при същите опасни условия, сякаш нищо не се е случило.

— Седнете, преподобни.

Той се огледа, забеляза единствения стол в стаята и седна.

Вайълит дълго се вглежда в него, изучавайки лицето му на слабата светлина, и накрая изрече:

— Вие имате вид на човек, преподобни Макфарли. Защо тогава непрекъснато вземате страната на тези змии в ущърб на собствените си хора?

— Хората не бива да постъпват така с тези нещастни, примитивни създания!

— Грешите. Всички хора постъпват точно като мене. Да господстваме в галактиката — такава е нашата съдба, преподобни Макфарли. Вече сме присъединили и обединили около четиридесет хиляди свята и с всеки изминал ден те стават все повече. Нито един от тях не е бил в по-добро положение, преди да стане част от Републиката.

— Въпрос на виждане.

— Историята ще докаже, че се заблуждавате, преподобни — отговори тя, борейки се с пристъпа на замайване и гадене, който винаги следваше сутрешния прием на лекарства. — Ние ще дарим тези нещастници с благото на просветеността, технологичния напредък и медицината, а защо не и със собствено управление? Но хората са стигнали твърде далеч и са така разпръснати, че не са в състояние да го правят безплатно. Всяка планета трябва да си плаща и Каримон ще си плати, като ни снабдява с руди и ценни метали.

— Щом мотивите ви са толкова възвишени, защо не почакате, докато се осигури безопасността на мината?

— Защото не се занимавам с филантропия. Каримон вече погълна милиони кредити на компанията „Спирал Арм Дивелъпмънт“. Време е вече да получим някаква възвръщаемост на вложените средства.

— Глупости! Вие имате десетки милиарди кредити в многобройните си банки! Колко би могло да ви струва едно изчакване от месец-два? Какво ще ви навреди, ако се уверите, че нито един тулабет няма да загине в катастрофа, която може да се избегне?

— Моят график е доста по-сгъстен от този на Републиката. Планетата би могла да бъде оазис на човешката цивилизация сред огромната пустош на Спиралния ръкав. Нейното рудно богатство и плодородните є земи могат да я превърнат във водещ свят на този сектор. Предвиждам, че ще дойде ден, когато Атина ще се превърне във финансов и културен център на целия Ръкав. Това е моят блян, преподобни Макфарли, и аз ще го превърна в действителност, преди да напусна живота.

— И месец-два са от такова голямо значение?

— Може би — рязко отговори тя. — Имам да свърша много неща в Спиралния ръкав, а времето единствено не може да се купи с пари.

— А онези хиляди тулабети, които ще загинат заради този ваш блян?

— Аз не съм чудовище, преподобни Макфарли. Разбира се, аз се надявам, че никой няма да загине, и ще направя всичко, което е по силите ми, за да осигуря безопасността им. Но ако е нужно шепа туземци да загинат, за да се осъществи съдбата на Каримон, какво пък — така наследниците им по-скоро ще пожънат плодовете на благоденствието.

— Как мислите, дали това ще ги удовлетвори? — запита той с убийствена ирония.

— Едва ли — призна тя.

— Тогава?

— Все пак вие не говорите за хора. Те са чужда раса, която се храни с насекоми, безогледно тормози дребните животни, все още не е открила колелото и лоста и живее в землянки. Вие бихте ли позволили да останат на това стъпало на развитие во веки веков?

— В никакъв случай. Но не бих се опитвал насилствено да им налагам промени.

— Така ли? — изрече тя с неприкрит сарказъм. — Значи ли това, че не се опитвате да разпространявате сред тях словото на нашия Господ Исус Христос?

— Не е същото.

— Разбира се, че не е същото! Защото го правите вие, а не аз. — Тя се усмихна. — Струва ми се, че точната дума за това е „лицемерие“.

— Нямате право! — възмути се Макфарли. — Аз се опитвам да им донеса спокойствие и утешение, а не да ги експлоатирам!

— Това са глупости — извъднъж произнесе уморено Вайълит. — Водила съм този спор и тази битка вече много пъти. — Тя изчака да премине поредният пристъп на главозамайване. — Позволете да ви напомня, преподобни, че откакто сте тук, не сте успели да привлечете към вярата нито един туземец.

— Вярно е, не съм — съгласи се той с отбранителна нотка в гласа.

— Не ви ли е хрумвало, че това е, защото те не споделят човешките ценности?

— Те споделят всеобщото желание да живеят. Това е достатъчно.

— Да живеят, да ядат и да се размножават. Същото правят животните на полето и насекомите, с които тези диваци се хранят.

— Има разлика — възрази Макфарли. — Тулабетите са разумни същества.

— Не, преподобни Макфарли! — заяви Вайълит твърдо. — Те са на нивото на усещанията. Когато им поднесем благата на човешката цивилизация, тогава ще се превърнат в мислещи същества. Ще ги научим да използват мозъците си, да четат и пишат, да работят със сложни машини, да развиват икономика, приемлива и за другите общества, и да обработват земята си, вместо просто да я тъпчат.

— Вие се опитвате да ги превърнете в нещо, което те не са.

— Опитвам се да ги превърна в нещо, което би трябвало да станат един ден и без нашата намеса. И да им спестя безчет поколения, тънещи в невежество, страдания и болести. — Вайълит направи нова пауза. — Ще ги превърна в раса, радваща се на нормална продължителност на живота. Преди да дойдем тук, на цялата планета нямаше нито едно колело, а аз ще ги науча да използват инструменти, за да не им се налага да вършат работата, срещу която така решително възразявате. Те не познават енергията — електрическа, слънчева, ядрена и каквато и да било друга. Аз ще построя язовири и енергийни станции, та и най-отдалеченото село да бъде осветено през нощта. — Тя се вгледа в него над бюрото си. — И щом веднъж направя всичко това, тогава вие може би с по-голям успех ще ги убедите, че си струва да се почита нашият Бог.

— Никак не съм сигурен, че ние с вас почитаме един и същ бог.

— Мога да го преживея, щом на вас не ви пречи.

— Но дали те могат?

— Знам нещичко за тях. Когато дойдохте тук, Каримон не беше райско местенце, нали? И не заварихте невинни младенци, живеещи в мир и любов? Те воюват, те убиват и измъчват враговете си, те се кланят на куп божества. Това не е компания от Адамовци и Еви, които само чакат да си заминем, за да заживеят отново в мир и любов. — Тя замълча и го изгледа. — Тяхното общество се е развивало бавно, но с всеки изминал ден все повече се е приближавало към онова, което ние наричаме цивилизация. Аз само ускорявам процеса, нищо повече.

— Като ограбвате природните им богатства и си присвоявате земята им? — попита Макфарли.

— Никой никого не ограбва, преподобни Макфарли — спокойно отговори Вайълит. — Ние сме платили на тяхното правителство за правото да открием тук мини и не сме посегнали върху обработваема земя.

— Независимо от всичко тази земя е тяхна! А колкото до заплащането на тяхното правителство — вие използвахте един безкрайно наивен и простодушен вожд и му платихте нищожна сума, за да ви позволи да печелите от земята му милиарди кредити.

— Сключили сме договор, преподобни Макфарли. Щом смятате, че той е непочтен, защо не изтъкнахте възраженията си пред Джаланопи?

— Той нямаше избор и вие го знаете! — избухна Макфарли. — Ако не го беше подписал, фаните и рако щяха да опустошат страната му и вие щяхте да направите сделката си с тях.

— Тогава сте съгласен с мене, че за него беше по-добре да сключи договора?

— Щеше да е още по-добре, ако никога не бяхте кацали на Каримон.

— Съмнявам се. Нищо чудно, ако след година или две той станеше жертва на неприятелите си или на някой от приближените си. А дори и да оцелееше, щеше да прекара остатъка от живота си, седнал под своето нелепо дърво, увит в одеяло и издавайки заповеди, които важат в радиус от пет мили. Аз го направих най-богатата и могъща змия на планетата и докато спазва условията на договора, той ще си остане такъв.

Макфарли едва се сдържаше.

— На всичко имате отговор, нали?

— Не, преподобни Макфарли. Единствено Бог има отговор на всичко. А аз имам само своя блян, който смятам да осъществя.

— Независимо на каква цена!

— Очаквам и печалба.

— Не разбирате за какво говоря, нали?

— Знам много добре за какво става дума. Да не мислите, че сте първият човек, обърнал гръб на собствената си раса, който се опитва да ми попречи? С времето повечето от тях стигат до прозрението, че това, което правя, е добро както за хората, така и за чужденците.

— Добре, но има един човек, който никога няма да се съгласи с вашите похвати — твърдо заяви той.

— Вие без съмнение предпочитате да видите Каримон като сателит на канфорийската империя.

— Предпочитам Каримон да не бъде експлоатиран от никого — нито от канфорийци, нито от хора.

— Някой от тях трябва да го прави.

— Не разбирам защо — упорстваше той.

— Тогава сте глупак. — Вайълит се изправи. — И вече изгубих достатъчно време да слушам глупостите ви. Разговорът е приключен.

— Няма ли да обмислите още веднъж решението си?

— Ако някой от вашето паство — да допуснем, че някога ще имате такова — внезапно падне и умре, обхванат от религиозен екстаз, вие няма да се опитвате да спрете Божия промисъл, нали така? Е, и аз няма да се опитвам да се меся в човешките дела.

— Това още не е последната ми дума — обеща Макфарли.

— Убедена съм — отвърна Вайълит. — Но може би, преди да седнем да говорим отново, вие ще се погледнете в огледалото. Вие сте човек, преподобни Макфарли, колкото и да не ви се иска. Змиите може да ви допускат до себе си, но вие никога няма да бъдете един от тях. Нито видът, нито мислите ви са като техните, не споделяте техните ценности и дори божествата им. Какво ще постигнете, отричайки се от човешкото у себе си? Промените вече настъпват на Каримон, независимо дали ги желаете. Той ще се превърне в модерна планета, в действащ член на Републиката. Можете да направите прехода от диващината към цивилизацията по-лесен или да го затрудните, но не сте в състояние да го спрете. — Тя замълча и още веднъж го изгледа внимателно. — Иска ми се да си помислите върху тези неща, преди да се е състоял следващият ни разговор.

С едно махване на ръката Вайълит го отпрати и се върна към компютъра си. След обяда се получиха уверенията на инженерите, че срутената мина може да бъде отворена още на следващата сутрин, и тя отлетя с частния си самолет за Атина, където я чакаше единствената оборудвана стая в болницата, готова за ежемесечното є кръвопреливане.

Вайълит се носеше над пода във въздушното си легло. Една тръбичка отвеждаше кръвта є до пулверизатор, друга вливаше във вените є свеж запас от животоподдържащата течност. Тя не преставаше да се изумява, че медицинската наука е успяла да запази живота и работоспособността є толкова дълго, и в същото време се чудеше какви ли са тези демони в нея, способни така да омърсят прясната кръв, че само след месец тя да бъде безполезна и болна като онази, която сега изтичаше от вените є. Макфарли сигурно би нарекъл това проклятие на честолюбието, мина є през ума. Вайълит предпочиташе да го възприема като цена на величието. От време на време си задаваше въпроса кого от двамата ще оправдае времето и дали сегашното є състояние не се дължи на безразличието на Бога в една равнодушна вселена.

Тя всеки път се изненадваше, излизайки от кръвопреливането по-скоро изтощена, отколкото бодра и енергична, въпреки свежия запас от кръв. Затова сега предпочете да се възстанови на спокойствие в малката си вила с изглед към водопадите Рамзи, която беше построила с такава цел.

Вайълит пристигна късно следобед и прекара оставащите няколко слънчеви часа, бродейки из околността, придружена от тримата си телохранители, после се върна във вилата, където личният є готвач вече беше приготвил вечерята. По-късно седна на високата веранда пред входната врата, окъпана от лъчите на двете луни на Каримон, и започна да наблюдава огромните червени хълмове, величествените витороги и пъргавите бързоноги скокливци, спускащи се към Каримона на водопой. Въздухът беше прохладен, чист и свеж и за няколко прекрасни мига тя се почувства единственият човек на планетата.

Вайълит прекара два дни и две нощи на водопадите, възвръщайки изчерпаната си енергия. Смяташе да остане там още една седмица и сетне да се върне в Атина.

Тогава се получи съобщение от Ролс, което бързо я върна към действителността.

— Стачка ли? — повтори Вайълит. — Знаят ли поне какво е това стачка?

Холографското изображение на Ролс витаеше над компютъра є — по-скоро с раздразнен, отколкото с разтревожен вид.

— Вече знаят — промърмори той с кисела гримаса. — Имам чувството, че един известен нам джентълмен в расо им е преподал кратък курс по трудови правоотношения.

— Този човек май започва да ни носи повече неприятности, отколкото полза — зловещо произнесе тя. — Поставете го под домашен арест и не го пускайте да излиза от къщи, докато не оправим положението.

— По какво обвинение?

— Измислете нещо и не отстъпвайте.

— Той не е нарушил законите на Каримон, а човешките закони тук не важат.

Тя замълча за миг, обмисляйки ситуацията, накрая изрече:

— Обявете военно положение в целия район. Повикайте на помощ от Атина силите за сигурност. Аз ще им съобщя, че нареждането е съгласувано с мене, и след три часа те ще бъдат тук. Арестувайте Макфарли за подстрекателство към насилие. Отнасяйте се с него учтиво, създайте му всички удобства, но го дръжте изолиран. Не искам да разговаря с когото и да било от тулабетите.

— Нужно ми е някакво законно основание за обявяване на военно положение — забеляза Ролс.

— Основанието е сигурността на планетата. Получили сме сведения, че канфорийците могат да ни нападнат всеки момент. Естествено ние не бихме позволили прекъсване на жизненоважното производство заради създалото се напрежение. Затова ти имаш основание да мобилизираш всички работоспособни змии и да ги пратиш на работа в мините.

— Не бих искал да защитавам подобна версия пред някой съд в Републиката — подметна Ролс.

— Републиката няма нищо общо — отговори Вайълит. — Каримон не влиза в Републиката. Той е независима планета, сключила договор с частна компания.

— А ако окажат съпротива?

— Няма такава опасност.

— И все пак…

— Тогава поставете Джаланопи под стража — за негова защита — и направете същото с всяка змия, която има достатъчно власт да призове към стачка. Отнасяйте се с тях учтиво, но не им позволявайте да влизат в контакт със своите. — Тя отново помълча. — Утре по някое време ще пристигна и ще поема работите в свои ръце.

— Може би е по-добре да си останете там — предложи Ролс — или да се върнете в Атина. Тук може да стане опасно.

Тя поклати глава.

— Те не са имали време да се организират. Отстранете Джаланопи и Макфарли и ще видите, че до неприятности няма да се стигне. — И добави с кисела гримаса: — Този път.

Стачката продължи три дни.

Тулабетите, които отначало не бяха съвсем наясно защо трябва да работят в мините, сега не разби-

раха защо трябва да спрат. Ролс арестува петимата, които на пръв поглед бяха инициаторите, макар да беше сигурен, че нарежданията идват от Джаланопи. После отмени всички придобивки, с които тулабетите вече бяха свикнали. Когато това не даде очаквания резултат, той нареди на силите за сигурност да отведат под стража в мините стотина тулабетски мъже и ги освободи едва когато изпълниха дневната си норма. На следващия ден отведоха двеста, на по-следващия — триста, и още преди броят на работоспособните мъже в зоната да достигне шестстотин, стачката на практика беше прекратена.

Ролс почака още една седмица, за да се увери, че повече проблеми няма да има, сетне освободи Джаланопи и ръководителите на стачката със строгото предупреждение, че ако отново се стигне до безредици, арестът и този път им е сигурен.

Два дни по-късно той посети църквата на Макфарли, където преподобният беше напълно изолиран от самото начало на стачката. Стражата въведе Ролс вътре. Макфарли седеше на стъпалата към катедрата, зачетен в Библията под слабата светлина, процеждаща се през високите прозорци.

— Добро утро, преподобни Макфарли — поздрави го Ролс.

— Какво търсите тук? — отзова се подозрително Макфарли.

— Нося ви добри вести — отговори Ролс с усмивка. — Извънредното положение е отменено и Мастабони вече не се подчинява на военни закони. Свободен сте да вървите където искате.

— Потушили сте стачката — изрече Макфарли. Това не беше въпрос.

— Стачка ли? — повтори Ролс. — Каква стачка?

— Я не ме разигравайте! Нали затова ме затворихте, заради стачката в мините.

Ролс сви вежди в недоумение.

— Не знам за какво говорите, преподобни. Затворихме ви, за да осигурим собствената ви безопасност поради напълно реалната заплаха от нападение на Пети канфорийски флот. За щастие Космическият флот на Републиката успя да предотврати нападението.

— И колко дълго продължи това?

— Те се оттеглиха едва тази сутрин, така че извънредното положение по мои изчисления е продължило дванадесет дни.

— Много добре знаете какво имам предвид — изрече Макфарли с раздразнение. — Колко време продължи стачката?

— Продължавате да говорите за стачка. Когато мината се срути, имаше известно вълнение, но всички се върнаха на работа веднага щом влизането в забоя стана възможно. Мога само да се възхищавам на мъжеството и твърдостта на вашите енориаши.

— А Джаланопи?

— С вас не може да се излезе на глава! Какво Джаланопи?

— Жив ли е?

Ролс се изсмя.

— Разбира се, че е жив! Сигурно лапа бубулечки под глупавото си дърво. Можете да го навестите.

— Още ще си говорим, да знаете! — Макфарли се изправи на крака и отупа праха от дрехата си.

— И на мене така ми се струва, преподобни — съгласи се Ролс. — Никой не може да знае предварително кога ще дойде следващата канфорийска заплаха. Просто ще трябва да останем в състояние на готовност.

— Къде е Вайълит Гарднър? Искам да говоря с нея.

— Тя е в болницата в Атина. Казаха ми, че няма нищо сериозно. Сигурен съм, че с удоволствие ще си поприказва с вас, щом излезе оттам. Това ще стане утре преди обяд, струва ми се.

Макфарли обходи с поглед църквата.

— Казахте, че мога да си вървя?

— Никога не бихме ви задържали пряко волята ви — увери го Ролс.

— Както направихте в последно време за кажи-речи две седмици.

— Собствената ви безопасност го налагаше, преподобни. Вие може и да се мислите за змия, но ние знаем най-добре, а хората винаги защитават собствения си вид.

— Колко утешително! — жлъчно произнесе Макфарли.

— Радвам се, че го оценявате, сър — отвърна Ролс.

— Мога ли вече да се движа без ограничение?

— Разбира се, сър. Свободен сте да отидете където пожелаете.

— Дори да напусна планетата?

— Безусловно. Нямаме никакво желание да ви задържаме на Каримон. Всъщност, да ви кажа честно, това ще бъде най-разумното. Вие вършехте благородно дело тук, но вече е време да дадете път на специалистите.

— Благодаря ви, господин Ролс. — Макфарли не се опитваше да скрие неприязънта си към този човек. — Тогава, ако бъдете така добър да не ми препречвате пътя, бих искал да изляза.

— Мога да ви закарам до кораба, стига да желаете, сър.

— Смятам най-напред да навестя моя приятел Джаланопи. И не дай си боже да открия, че сте му навредили по някакъв начин, веднага ще информирам Комисията по външна политика на Делурос VIII.

— Това е ваше право, сър. Ако Джаланопи се оплаче, че е бил физически малтретиран, аз лично ще издиря и ще накажа виновника.

Макфарли понечи да каже още нещо, но се отказа, мина по пътеката между скамейките и излезе от църквата. Ролс кимна на войника до вратата, който направи крачка встрани и пропусна преподобния.

— Върви след него — нареди Ролс. — Искам да знам къде ходи и с коя от змиите разговаря.

Войникът отдаде чест и изчезна, а Ролс се замисли дали някога ще му се удаде отново да седне край лагерния огън и да крои планове за утрешния лов. Потънал в тези мисли, той се свърза с Вайълит Гарднър.

— Как се чувствате? — обърна се Ролс към изображението є върху екрана на компютъра, обкръжено от стерилната болнична обстановка.

— Ще се оправя — отговори тя, повдигайки ръката си, свързана с половин дузина лъскави нови апарати посредством всевъзможни тръбички и проводници. — Тук имаме нов лекар от Земята, специалист по екзотични болести на кръвта, и той сега ми прави изследвания.

— Ще може ли да ви излекува?

Тя поклати глава.

— Никой не е в състояние да ме излекува, Линъс. Но може би ще успее да направи нещо, та да не губя сили толкова бързо. Още има много работа за вършене, а аз не мога цял живот да карам на амфетамини. — Тя сви рамене. — Както и да е, няма да говорим за това. Защо ми се обаждаш?

— Освободих Макфарли преди двадесет минути.

— И какво?

— Приказва нещо за заминаване. Това не ми харесва. Хора като него не се предават така лесно.

Вайълит се намръщи.

— И аз съм на това мнение.

— Какво ли крои, как мислите?

— Не знам.

— Искате ли да го задържа тук?

— Не — въздъхна тя. — Може да ни създаде нови проблеми и да се наложи да предприемем срещу него нещо твърде неприятно.

— В момента той е на посещение при Джаланопи. Не допускам, че ще се опита да подстрекава змиите към нова стачка, след като толкова лесно се справихме с първата.

— Не, не е толкова глупав — съгласи се Вайълит. — Замислил е нещо друго.

— Комисията по външна политика? — предположи Ролс.

— Едва ли. Ние сме се заели с развитието на една първобитна планета и никому не сме причинили вреда. Аварията в мината е просто един инцидент и нищо повече. Те ще ни подкрепят напълно.

— Да, но той дали го знае?

— Ако не го знае, ще го научи.

— Може би за пръв път е на чужда планета…

— Убедена съм, че е така. Хора като Макфарли решават, че са единствената бариера, която стои между чуждопланетния рай и човешката безнравственост, и стават повече чужденци от чужденците, докато се опитват да им натрапват своята криворазбрана помощ. Кацнат ли веднъж на някоя планета, те остават там.

— Какво да правим тогава?

— Мисля, че трябва просто да чакаме. Следващата стъпка е негова. — Тя се намръщи. — Времето е толкова ценно! Ако има нещо, което да мразя, това е чакането.

— Може пък да не се наложи дълго да чакаме — успокои я той.

И не се наложи.

Изминаха седем седмици и две нови кръвопреливания, преди да повикат Вайълит Гарднър в Мастабони от дома є в Атина.

— Какво има? — попита тя Ролс, когато най-сетне успя да се свърже с него от борда на частния си самолет.

— И нашата крушка вече си има опашка.

— Обясни за какво става дума, Линъс.

— Макфарли се върна с двама високопоставени служители от Делурос VIII. Цяла сутрин са говорили с Джаланопи.

— Кои са те?

— Никой от онези, с които вече сме си имали работа. Мъж на име Уилис Гонт от Комисията по външна политика и една жена — Катрин Нджобе, от Управлението по картография. — Той направи пауза. — Проверих ги. И двамата са легитимни.

— Имаш ли някаква представа какво са намислили?

— Никаква… освен усещането, че то няма да ни хареса.

— На мене вече не ми харесва. Ако Републиката има желание да приеме всички тези планети, които є поднасяме, редно е да се предположи, че ще ни остави да си гледаме работата, вместо непрекъснато да ни създава спънки. — Тя въздъхна уморено. — Добре. Ще кацна след по-малко от час. Намерє някой да ме посрещне.

— Аз лично ще ви посрещна.

— Не. Искам да останеш на компютъра си. Изрови всичко, което е възможно, за тези Гонт и Нджобе. Къде са живели, какво са работили, преди да постъпят на сегашната си служба, дали е имало някакви оплаквания срещу тях. Виж ако можеш да провериш и финансовото им състояние.

— Не ми давате много време — оплака се той.

— Свърши каквото можеш.

Тя прекъсна връзката, проклинайки полугласно единствения си враг — Времето. Джаланопи, Макфарли, онези бюрократи, целият Спирален ръкав — всички бяха само едни досадници. Но както Ролс разполагаше с ограничено време, за да открие някакви слабости с помощта на компютъра си, така и тя имаше твърде малко време, за да осъществи бляна си. Кръвните проби бяха донякъде обнадеждаващи, но беше нужно известно време — отново този кръст!, — за да се изследват резултатите, да се разработи подходяща формула и да се стигне до промяна в състоянието є.

Републиката, на която тя служеше, беше най-големият времеяд. Ако не погълнеше Каримон днес, щеше да го направи утре, или догодина, или след век. Вайълит се чувстваше мимолетен слуга на някакъв дълговечен господар, който само с едно мигване на окото можеше да прекъсне нишката на живота є. Единственият начин да докаже, че изобщо някога е съществувала, беше да остави някаква следа, нещо зад гърба си, от което човечеството да научи, че е имало на света Вайълит Гарднър, че е живяла и дишала, че е направила нещо през малкото отредени є години.

Тези мисли продължаваха да владеят ума є, когато самолетът планира меко за кацане, после внезапно увеличи скоростта и в последния момент стремително излетя нагоре.

— Какво става? — попита тя.

Пилотът я погледна през рамо и се засмя.

— Рогати дяволи на пистата. Това не е Земята, нито Сириус V. Шумът на двигателя ги подплаши и следващия път няма да имаме никакви проблеми.

Вайълит погледна през илюминатора — дузина от тези огромни животни, всяко от които тежеше по два тона, препускаха тежко, обхванати от ужас. „Преди да умра, ще погледна през прозореца същото това място и ще видя само култивирана селскостопанска земя, способна да изхрани милионите хора, които ще се заселят тук, за да започнат живота си отначало и да изковат съдбата си.“

Самолетът кацна и посрещачът, един от помощниците на Ролс, я придружи до автомобила. Няколко минути по-късно пристигнаха в Мастабони, което се беше променило значително от последното є идване тук преди два месеца. Човешката общност, чието присъствие по-рано се свеждаше до един ред кантори за регистрация на участъци и количествен анализ на рудите и една-две набързо построени сгради със стаи под наем, сега се беше разширила — три дълги блока с магазини и ресторанти, няколко хотелчета по протежение на главната улица и около триста набързо съоръжени геодезически купола. Всичко това образуваше внушителен жилищен район. Имаше дори и малка административна сграда, а някакъв предприемач беше организирал в съседство търговия със сухопътни автомобили. На около половин миля по-нататък се издигаха осем или девет големи, солидни къщи с изложение към реката. Раждащият се човешки град все още беше обкръжен от много мили пуста, необработена земя, обрасла с ниски храсти, все още заблудени скокливци или витороги се мяркаха тук-там из улиците. Не можеше да става и сравнение с нейната безукорно чиста, сияеща Атина, но въпреки това гледката я изпълни с радост. Промяната беше движение от една точка във Времето до друга, а когато движението спреше, спираше и Времето.

— Изгубила съм ориентирите си — оплака се тя. — Къде е дървото на Джаланопи?

— На около три мили надолу по реката — отговори шофьорът. — Те нямат никакво намерение да се махнат от това проклето дърво, а никой не иска да им бъде съсед, така че строежът на градчето започна оттук. Ние не ходим при змиите без покана, а и те не идват при нас. Това напълно ни устройва.

— Е, аз съм поканена. Да вземем Линъс и да посетим Джаланопи и гостите му.

Те се приближиха към малък магазин, който още не беше отворен за широката публика. Във витрините се виждаха множество ловни пособия и всевъзможни оръжия. Плъзгащата се врата ги сканира, разпозна ги и ги пропусна. Ролс седеше зад малко бюро.

— Как се чувствате? — попита той.

— Бясна съм.

Ролс се ухили широко.

— Чудесно, това е най-доброто за случая. Да вървим.

Той стана от бюрото и я поведе към автомобила, изпреварвайки помощника си.

— Какво успя да откриеш? — попита Вайълит, когато оставиха новия град зад гърба си и се насочиха на юг.

— Засега нищо особено. Изглеждат образцови държавни служители. Дори и да има нещо недотам достойно в биографиите им, още не съм успял да го открия. От двамата Гонт като че ли предизвиква повече опасения.

— Представителят на Комисията по външна политика?

Ролс кимна.

— Изглежда е яростен привърженик на чуждопланетната кауза и има невероятен стаж на държавна служба.

— А Нджобе?

— Работи в Картографията от шестнадесет години. Още не знам какви ги върши там.

— Е, скоро ще разберем — закани се Вайълит.

Някъде на половината път Ролс трябваше да спре, за да пропусне малко стадо червени хълмове, което пресичаше шосето.

— Внушителна гледка, нали? — забеляза Вайълит, наблюдавайки огромните животни. — Не мога да разбера какво удоволствие намирате с Фуентес да ги убивате.

Ролс не отговори и след няколко секунди автомобилът отново се носеше по пътя. Подминаха група тулабетски деца, които им махаха, и не след дълго спряха на няколко метра от дървото на Джаланопи.

Кралят, увенчан с официалната си корона, седеше на дървения си трон с Макфарли и Паратока от едната страна, а от другата бяха застанали Уилис Гонт, слаб мъж в прашен бял костюм, и Катрин Нджобе, дребна жена с къса черна коса и облекло в защитен цвят, далеч по-подходящо за местните условия.

Ролс помогна на Вайълит да слезе от колата и я придружи до малката група, след което застана отстрани, а тя спря точно пред Джаланопи.

— Добро утро, кралю Джаланопи — поздрави Вайълит. — Разбрах, че си искал да говориш с мене.

— Ще оставя други да говорят вместо мене, човеко Вайълит — отговори Джаланопи завалено на родния є език. Той посочи двамата пратеници на Републиката. — Това са човекът Гонт и човекът Нджобе.

Вайълит се обърна към тях:

— Добре дошли на Каримон. Надявам се, че престоят тук ще ви хареса.

— Нямаме намерение да оставаме дълго, мадам Гарднър — отговори Гонт, произнасяйки думите ясно и натъртено. — Тук сме по работа, не за удоволствие.

— Не виждам защо да не съчетаете двете неща. На Каримон има множество живописни, удивителни кътчета, а ако ви влече спортът, мистър Ролс може да организира във ваша чест някой ловен или риболовен излет.

— Боя се, че нямам интерес.

— Тогава може би ще успеем да убедим поне мис Нджобе да се наслади на красотите на нашия свят — продължи любезно Вайълит.

— Имате ли нещо против да преминем към работата, мадам Гарднър? — прекъсна я Гонт. — Изминал съм целия този път от Делурос VIII именно за да уточним чий свят е Каримон.

— Можех да ви изпратя копие от договора и да ви спестя разкарването. — Вайълит се обърна към Катрин Нджобе: — Мога ли да ви попитам каква работа има тук представителят на Картографията?

— Всяко нещо с времето си — отговори Гонт. — С мис Нджобе се споразумяхме аз да говоря най-напред.

— Както желаете — сви рамене Вайълит.

— Преди няколко седмици преподобният Макфарли посети Министерството на външните работи с известна обезпокоителна информация.

— Не се изненадвам — подметна Вайълит. — Преподобният Макфарли намира доста неща за обезпокоителни. Подози-рам, че това е част от професията му.

— Моля, не ме прекъсвайте — рязко продължи Гонт. — Преподобният Макфарли постави на нашето внимание факта, че сте мобилизирали местна работна ръка за работа в мините си и…

— Това не са мои мини — прекъсна го Вайълит. — Те са собственост на компанията „Спирал Арм Дивелъпмънт“.

— Чийто главен акционер сте вие.

— Нито пък тулабетите са били мобилизирани — продължи тя. — На всички, които работят в мините, се плаща и „Спирал Арм Дивелъпмънт“ може да представи документи като доказателство.

— Дайте да говорим по същество — заяви Гонт. — Една от мините се е срутила, работниците са отказали да работят, докато не бъде гарантирана безопасността им, и вие сте поставили под стража Джаланопи, преподобния Макфарли и петима членове на тулабетската общност. Ще отречете ли?

— Разбира се, че ще отрека. Каримон беше заплашен от канфоритски флот и Джаланопи, както и преподобният Макфарли, бяха взети под охрана.

— А другите петима?

— Бяха заподозрени в симпатии към канфорийците. Освободихме ги веднага щом опасността премина.

— А с какво право обявихте военно положение? — продължи с въпросите Гонт.

— Договорът, който Джаланопи сключи с компанията „Спирал Арм Дивелъпмънт“, ни дава това право, дори ни задължава да защитаваме неговото племе и да му помагаме да запази върховната си власт.

— Преподобният Макфарли твърди, че Джаланопи е бил принуден да подпише договора заради намесата ви във вътрешнополитическите борби на Каримон и че при отказ да го направи народът му е щял да бъде унищожен от другите племена, които вие самите сте въоръжили. Джаланопи поддържа твърдението на преподобния Макфарли.

— Джаланопи нямаше никакви възражения срещу договора, когато той беше единствената преграда между него и военното поражение — отговори Вайълит. — Не виждам никаква причина той да се счита невалиден при сегашните условия.

— Мадам Гарднър, той е невалиден, защото така реши моето министерство. Съжалявам само, че не застанах на същата позиция, когато принудихте Голдстоун да приеме условията ви. Разгледах наново този договор — за съжаление вече е твърде късно да бъде анулиран, но аз ви обещавам, че няма да допусна да поробите или експлоатирате нито тулабетите, нито която и да било чужда раса. Струва ми се, че съм напълно ясен?

— Да, вие сте напълно ясен, но не мисля, че действията ви се базират на някакво законно основание — отвърна Вайълит. — Аз имам юридически издържан договор, подписан от мене и Джаланопи, и обстоятелството, че той вече не желае да го спазва, не го прави по-малко законен.

— Това ще реши Министерството на външните работи.

— Не, господин Гонт. Ако има нещо, то ще се реши от съда. Вече съм минала по този път на Доксус II и на Шугърмун и ви уверявам, че съдът ще подкрепи правото ни да бъдем тук.

— Запознах се обстойно с цялата ви кариера, мадам Гарднър — каза Гонт. — В случаите с Доксус II и Шугърмун сте имали подкрепата на Министерството на външните работи, но ви уверявам, че сега нещата стоят по-иначе.

— Вашата подкрепа винаги е добре дошла, но не е чак дотам необходима. Повтарям ви: аз имам законен, валиден договор с Джаланопи.

— От този момент нататък нямате — изрече неумолимо Гонт. — Ако искате да се обърнете към съда да отмени нареждането ми, никой не може да ви попречи. Министерството ще се противопостави на всяко ваше действие в тази насока. По мои пресмятания ще са ви нужни не по-малко от тридесет години, за да си извоювате отмяна на разпореждането ми, а може би и повече — ако въобще успеете да постигнете нещо. На ваше място щях да насоча усилията си не към безогледна експлоатация на чуждите раси, а към помощта, от която се нуждаят.

— Мистър Гонт — изрече Вайълит, — извинете ме за прямотата, но вие сте един канцеларски плъх и говорите глупости. Аз правя точно това — помагам на туземците от планетите, контролирани от „Спирал Арм Дивелъпмънт“, да се издигнат на по-високо ниво, и то без да ги бомбардирам, както неведнъж вече е правила Републиката, опитвайки се да покори някоя планета. Аз не издигам марионетни правителства — друг любим номер на Републиката — и не намирам за нужно да търся подкрепата на Космическия флот, за да защити шепата хора, емигрирали тук. Аз правя това, което вашето любимо министерство би трябвало да прави, и съм възмутена от вашата късогледа, враждебна позиция, както и от незаконното ви вмешателство. Надявам се, че и аз бях достатъчно ясна?

— Вие ми бяхте ясна още в момента, в който сложихте ръка на първата планета и се заехте да експлоатирате наивните туземци — заяви Гонт с нескривана враждебност. — Становището на министерството е, че вие сте изфабрикували условията, принудили Джаланопи да подпише договора с вашата компания, че съзнателно сте го заблудили относно степента на правомощия, които договорът ви дава, че сте потушили законна стачка на местните работници и че незаконно сте задържали един човек и шестима тулабети, в това число и крал Джаланопи, за да облагодетелствате финансово компанията си. — Той млъкна да си поеме дъх и я погледна право в очите. — Договорът е невалиден. Вие имате законното право да оспорвате решението, но докато то не бъде отменено по съдебен път, вие ще бъдете третирана като престъпник, ако се опитате да предприемете на Каримон някакви действия, основаващи се на правата, които договорът ви дава. — След кратка пауза той добави: — Давам на всички хора един месец да се споразумеят лично с крал Джаланопи или да напуснат планетата. — Гонт се обърна към Джаланопи. — Устройва ли ви това, кралю Джаланопи?

— Да, човеко Гонт — отговори тулабетът, който внимателно слушаше превода на Макфарли, тъй като все още не владееше земния език достатъчо добре.

— Не ви питам дали сте съгласна с моето нареждане, мадам Гарднър, а дали го разбирате?

— Разбирам го — отговори Вайълит.

— Имате ли намерение да го спазвате?

Тя го погледна, но не каза нищо.

— Повтарям, имате ли намерение да спазвате нареждането ми?

— Не отговарям на въпроси, целящи да ме оскърбят — заяви Вайълит и се обърна към Катрин Нджобе: — Какво общо има Комитетът по картография с всичко това?

— Досега говорехме така, сякаш Джаланопи е владетел на цялата планета — започна Нджобе. — Нещата обаче стоят по-иначе. Той е крал на тулабетите, но на Каримон има и други племена. Когато Картографията получи информацията за решението на Министерството на външните работи, дадено ни беше нареждане да изработим карта, на която да бъдат нанесени границите между различните племена на планетата. — Тя млъкна и се усмихна притеснено. — Републиката си дава сметка, че вече сте направила значителни капиталовложения на Каримон, и смята, че може би ще пожелаете да сключите споразумение с някое от другите племена, вместо да се оттеглите напълно от планетата. — Тя неловко пристъпи от крак на крак. — Такова споразумение, разбира се, ще трябва да получи одобрението на Комисията по външна политика.

Вайълит се усмихна развеселена.

— Това е тя, Републиката! Оставя господин Гонт и неговото министерство да ме бие през дясната ръка, а в същото време ме кара с лявата да се окопавам и да є спестя грижата да завоюва сама Каримон след петдесет или седемдесет години.

— В общи линии е така.

— По този въпрос може да се спори — прекъсна ги Гонт. — Като се има предвид досегашната ви дейност, мога, струва ми се, да ви гарантирам, че моето ведомство ще погледне с лошо око на всеки договор, който бихте подписали с чуждопланетна раса. От съседния Беламин оплакване не е постъпвало, така че нямаме основание да се месим там, но преди да си замина днес следобед, вие ще получите официален едикт, с който ще ви бъде наредено да съгласувате с Комисията по външна политика всеки следващ договор до влизането му в сила. — На лицето му се мярна високомерна усмивка. — Надявам се, че сте доволна от империята, която сте създала на гърба на потиснатите чуждопланетни раси, защото тя няма да се разширява повече.

— Ще видим — Вайълит се обърна отново към Катрин Нджобе: — Колко време ще ви е необходимо, за да приключите работата си тук, госпожице Нджобе?

— Три-четири дни. Доколкото вече се ориентирам в политическата структура на Каримон, действителните граници постоянно се менят. Аз ще изработя изчерпателна обобщена карта, с която всички племена да са съгласни, после ще командироваме двама специалисти от Комитета по картография да я доуточнят и допълнят в подробности. Надявам се, че с помощта на местните правителства те ще могат да изработят за половин година подробна всеобхватна карта.

„Страхотен шанс — помисли си Вайълит. — Никой от тези владетели змии и понятие си няма къде са му границите.“

А на глас изрече:

— Имам апартамент в Мастабони и къща в Атина. Те са на ваше разположение по време на престоя ви тук.

— Благодаря — отговори Катрин Нджобе.

— Ще ви дам водач из земите на тулабетите и ще ви осигуря охрана за онези граници, които се смятат за опасни.

— Много великодушно от ваша страна, мадам Гарднър.

— С Комитета по картография нямаме никакви противоречия — увери я Вайълит. — Дори се надявам да обядваме заедно преди отпътуването ви оттук.

— Стига да имам време.

— Мистър Гонт, имаме ли нещо друго за обсъждане с вас?

— Не, това е всичко.

— Тогава, ако не възразявате, ще ви оставя. — Тя се обърна към Макфарли: — Доволен ли сте, преподобни?

— Безусловно! — отвърна той с тържествуваща усмивка.

— Чудесно.

— Защо ме гледате така?

— Просто искам да запомня тази усмивка — отговори тя с най-любезния си тон.

После се обърна и се запъти към автомобила си.

Вайълит се върна в Атина веднага след като срещата приключи и на следващата сутрин повика Ролс при себе си. Той пристигна в току-що завър-

шеното є жилище точно преди обяд и беше въведен в частния є кабинет. Помещението беше украсено със свидетелства и фотоси на документи от Републиката, холографии на домакинята в компанията на хора и на чуждопланетни владетели, както и всевъзможни награди, които беше спечелила с делата си през всичките тези години. Холографиите на родителите є бяха разположени на бюрото, а на около метър над пода плаваше триизмерен модел на Спиралния ръкав. Планетите, открити и присъединени от Вайълит, искряха в яркозелено, а онези, които тепърва предстоеше да бъдат погълнати, за да превърнат бляна є в реалност, мигаха с чиста синя светлина на равни интервали.

Тя седеше зад блестящо метално бюро, доставено от Републиката, а множеството компютри и видеофони оставаха извън полезрението на влезлия.

— Тук е къде по-хубаво от офиса ви в Мастабони — одобрително произнесе Ролс, оглеждайки обстановката. — Само че не виждам договора.

— Той е невалиден, ако случайно си спомняш — каза тя сухо.

— Спомням си. Имате ли нещо против да седна?

— Заповядай. — Тя направи знак и един стол плавно се приближи към него. — Предполагам, че господин Гонт си е заминал?

— Да, вчера.

— Чудесно. Беше започнал ужасно да не ми харесва.

— Имам чувството, че това е взаимно.

— Без съмнение — съгласи се тя.

— И така — изрече Ролс след кратко мълчание, — каква ще бъде следващата ни стъпка?

— Ясно е, че няма да започваме съдебно дело. Нямам време за губене, дори и да бях напълно здрава и да ми бяха гарантирали, че ще живея двойно по-дълго от нормалното.

— Мисля, че можем да игнорираме нареждането. Не си представям, че е възможно Космическият флот да получи заповед да нападне хора, които разработват чужда планета.

Вайълит поклати глава.

— Това е глупаво, Линъс. Имаме работа с фанатик, който е подкрепян от едно от най-могъщите учреждения в Републиката. Той ще представи работите така, че за Космическия флот ще бъде въпрос на чест да постъпи точно по този начин. — Тя изсумтя презрително. — По дяволите, това може дори да го прати на изборна длъжност. Не искам подобно нещо да ми тежи на съвестта.

Ролс се изсмя.

— Тъкмо имахте случай да му направите тази услуга. — Той изведнъж стана сериозен и се наведе напред. — И така, какво смятаме да правим по-нататък?

— Смятаме да се подчиним изцяло на едикта на господин Гонт.

— Нали не мислите сериозно, че можем да се оттеглим от планетата? — изрече Ролс настоятелно. — Достатъчно добре ви познавам. Вие никога в живота си не сте бягала от битките.

— Кой говори за оттегляне? Каримон сега е мой дом. Аз имам намерение да прекарам живота си тук, в мир и спокойствие, надявам се.

Ролс се облегна назад успокоен.

— Вие всичко сте пресметнала. Знаех си, че няма да ви е нужно цяло денонощие, за да вземете решение. И как смятате да атакувате?

— Ти какво би направил, Линъс?

— Аз ли?

Тя кимна.

— В близките дни ще се стигне до криза — докато аз съм в болницата или на посещение на някоя друга планета. Ти си работил с мене най-дълго от всички. Ще ми се да вярвам, че си в състояние да не мислиш за убийството на беззащитни животни известно време, за да можеш да поемеш работите в свои ръце, ако се наложи.

Ролс се размърда на стола, обмисляйки отговора си.

— Добре, ясно е, че не можете да разчитате да умилостивите Гонт. А Макфарли по-скоро ще танцува на гроба ви, отколкото да си мръдне пръста за вас. Тогава остава Джаланопи. — Той се намръщи. — Но ще трябва да го откъснете от Макфарли, а имате само месец на разположение.

— Така е.

— Чакайте малко. А Катрин Нджобе? Тя все още е на Каримон. — Ролс отново сви вежди. — Но какво общо може да има тя с всичко това, по дяволите? Тя е един обикновен картограф.

Вайълит обърна глава и се загледа в модела на Спиралния ръкав.

Накрая уморено произнесе:

— Ех, Линъс, та това е просто като две и две! Като носа ти и като рогата на твоите трофейни животни. Мисли!

Той наведе глава и се замисли, но само след миг се изправи и възкликна:

— Извинявайте! Днес малко бавно съобразявам, нали? — Той се усмихна. — Тук правенето на карти няма нищо общо. Става дума за нейното предложение, нали?

— Точно така.

— Това ме обърка за момент. В проклетите земи на фаните няма нищо, което си заслужава да се добива.

— Ти го знаеш, знам го и аз… — Вайълит отново се усмихваше.

— Но Джаланопи не го знае, нито пък Макфарли! — довърши тържествуващо Ролс. — Ето защо ще сключим нов договор, този път с фаните, и ще вдигнем много шум около намерението си да прехвърлим цялото предприятие там. Ще затворим магазините на компанията и местната лечебница, ще изключим електричеството, ще направим всичко, та Джаланопи да остане с впечатление, че е изгубил нашите пари, нашите оръжия и всичко останало, за да бъдат облагодетелствани фаните.

— Мисля, че това ще свърши работа — кимна Вайълит. — Всъщност Републиката почти ни помоли да останем тук.

— Но има няколко проблема — продължи Ролс. — Дори Джаланопи да поиска да се върнем, Министерството на външните работи в никакъв случай няма да даде благословията си за нов договор с него. — Той замълча. — А и след всичко, което Гонт наприказва, не виждам как ще успеете да прокарате такъв договор зад гърба му.

Вайълит се усмихна.

— Има голяма разлика между подписването на договор с фаните и пускането на слух сред тулабетите, че смятаме да подпишем такъв договор. Колкото до Джаланопи, за какво ни е притрябвало да се договаряме с него? — продължи тя с престорена наивност. — Ние сме твърдо решени да преместим предприятието при фаните, разбираш ли? Джаланопи ни е докарал немалко главоболия със собственото ни правителство, и ние нямаме намерение да му дадем нито кредит отсега нататък.

Ролс изглеждаше озадачен.

— Тогава не ми е съвсем ясно…

— Постави се на мястото на Джаланопи, Линъс. Той иска да ни види как си заминаваме, но ние няма да напуснем планетата. Нещо повече, ние имаме намерение да вложим всичките си пари при фаните. Неговите хора не само не знаят къде да разположат и как да експлоатират мините — а Макфарли не е човекът, който ще ги научи на това — но дори и да успеят да добият някакво количество руда във вече разработените мини, те нямат пазар за нея. На Каримон само ние имаме космически кораби, а Макфарли така и няма да разбере къде да отиде, за да получи някакви пари за това, което искат да продадат. — Тя замълча. — Е, добре. Ти си Джаланопи и всичко това ти е известно. Виждаш как фаните стават богати и могъщи, а собствените ти мини са изоставени от единствените същества, които могат да върнат господството ти над планетата. Какво ще направиш при това положение?

— Ще търся инвеститор. Човек.

— Точно така.

— Само че тук няма такива. Макфарли няма никакви пари, а всички останали хора на планетата работят за нас или вече са похарчили всичките си пари, за да емигрират на Каримон.

— Тук грешиш.

Той я изгледа заинтригуван.

— Кого пропуснах? — И изведнъж на лицето му отново се разля широка усмивка. — А тя дали ще го направи?

— Нали ти є прави финансовата проверка? Какво мислиш?

— Катрин Нджобе, тридесет и седем годишна, неомъжена, цялата є кариера е протекла в Комитета по картография — заизрежда Ролс. — Спестявания — седемдесет и две хиляди кредита.

— Не е кой знае какво за петнадесет години, нали? — подметна Вайълит. — Особено ако є дам възможност да спечели милион кредита само за един месец.

— На мене ми звучи добре — каза Линъс. — Как ще го направим? Да основем фиктивна корпорация от нейно име, да вложим няколко милиона и да ги изплатим чрез нея на Джаланопи като израз на добра воля за подписването на нов договор…

— След което тя ще ни продаде правата, които е откупила — довърши Вайълит. — Ще има законно сключен договор с тулабетите, а ние ще се договаряме направо с нея, без въобще да си имаме работа с Джаланопи, и по този начин ще спазим решението на господин Гонт безпрекословно.

— А ако тя откаже?

— Тогава спокойно ще є обясня, че ще отлетя за Голдстоун и ще се върна с първия човек, който се съгласи, и единствената разлика ще бъде, че някой друг ще прибере милиона, предназначен за нея.

Ролс си запали една бездимна цигара и тъжно поклати глава.

— Бедната змия! — изрече той. — Така и няма да разбере какво точно се е случило.

— Той ще бъде „бедната змия“, ако оставим Републиката да ни изрита от планетата — поправи го Вайълит. — Имам намерение да го направя крал на най-могъщата държава на една планета от първостепенно значение. Ако Джаланопи беше обмислил добре нещата и не беше слушал глупаци като Макфарли и Гонт, щеше да разбере, че с нас е много по-добре, отколкто без нас.

— Знам ли… — произнесе Ролс.

— Какво искаш да кажеш?

— Дали не е бил по-щастлив, преди да дойдем ние? Кралството му може да е било само едно дърво и парче безплодна земя, но думата му е била закон и никой не му е нареждал какво да прави.

— Разбира се, че е бил по-щастлив, преди да дойдем ние — каза тя с раздразнение. — Точно както хората са били щастливи, когато са нямали друга грижа, освен да си напълнят стомасите и да се скрият на топло и сухо. Тогава не са познавали неврозите, не са водели войни, не са се тревожели за дреболии. — Тя помълча. — Затова пък са губели повече от половината си деца още в ранно детство, ставали са жертва на всяка болест, която минавала покрай тях, не са имали език, нито история, нито пък изкуство — вместо това са ставали плячка на всяко по-голямо и силно същество. Може и да са били по-щастливи, но не са били по-добре. В живота доброто и злото си съпътстват, Линъс.

— Сигурно — съгласи се той. — Но това ме навежда на един друг въпрос.

— Да?

— Ние какво сме — добро или зло?

— Зависи.

— От какво?

— От това кой пише историческите книги.

Бяха изминали две седмици след този разговор, когато Линъс Ролс пристигна под дървото на Джаланопи, слезе от автомобила и се запъти към мястото, където кралят и неговият съветник човек го очакваха.

— Добро утро, Джаланопи — поздрави Ролс, като леко наклони глава. — Добро утро, преподобни.

— Надявах се, че предишната ни среща е била последна, мистър Ролс — изрече Макфарли с неприязън.

— Точно по този въпрос съм дошъл да поговорим — безгрижно се отзова Ролс. Той се обърна към Джаланопи: — Знам, че учехте нашия език. Овладяхте ли го вече достатъчно, за да разговаряме направо, или предпочитате преподобният Макфарли да превежда?

— Можеш да говориш направо, човеко Ролс — отвърна Джаланопи. — Ако нещо не разбирам, ще попитам човека Андрю.

— Чудесно — съгласи се Ролс. — Ако говоря прекалено бързо, кажете ми.

— Ще го направя. — Джаланопи се вглеждаше в Ролс с оранжевите си котешки очи. — Защо си дошъл, човеко Ролс?

— Тук съм, за да обсъдим една работа — Ролс измъкна от джоба на жилетката си дълга пура, внос от Антарес, и я запали.

— Наредено ни е да не влизаме в делови отношения с Вайълит Гарднър или с нейната „Спирал Арм Дивелъпмънт“ отсега нататък — гневно изрече Макфарли. — Струва ми се, че господин Гонт от Министерството на външните работи го каза съвсем ясно.

— Аз вече не работя за нея. Тук съм по свой въпрос.

— Разногласия в лагера на крадците? — подметна Макфарли.

— Да го наречем преоценка на целите — отговори Ролс. — Тя си има свои цели, а аз — мои.

— Не искам да си имам работа с никой от хората — отсече Джаланопи.

— А, не се и съмнявам — невъзмутимо заяви Ролс. — Ни най-малко не се съмнявам. — Той сви рамене. — Но ако не искате да ме слушате, това си е ваш проблем. Благодаря ви, че ми отделихте от времето си, и съжалявам, че ви обезпокоих.

Той понечи да си тръгне, но Джаланопи го спря.

— Чакай!

Макфарли се обърна към Джаланопи.

— Защо го спря? — попита той на тулабетски.

— Да чуем какво има да ни каже. Държанието му не ми харесва. Вижда ми се прекалено самоуверен.

— Не трябва да го слушаш — предупреди го Макфарли. — Запомни: Министерството на външните работи е на наша страна.

— Така е — съгласи се Джаланопи. — Но нищо не ми пречи да го изслушам. Искам да разбера защо говори така самонадеяно. — Той се обърна към Ролс и изрече на неговия език: — Ще чуя предложението ти, човеко Ролс.

— Благодаря. Мисля, за никого не е тайна, че искам да организирам ловен бизнес на Каримон. Вече бях предприел някои предварителни стъпки по времето на нашето малко стълкновение преди две седмици. Все още имам желание да открия своя фирма и бих искал да взема под наем района, който наричате равнините Баски.

Джаланопи схвана най-същественото, но въпреки това се обърна към Макфарли за точен превод.

— Какво ме засяга това? — попита той, след като чу превода. — Наредено ми е да не влизам във взаимоотношения с вас.

— Изслушай ме поне — настоя Ролс. — Готов съм да ти плащам наем сто хиляди кредита годишно и десет процента от брутната ми печалба. Това не е договор, както ще ти каже и преподобният Макфарли. Става дума за единична сделка. Земята си остава твоя. Всичко, което искам, е изключителното право да ловувам на нея.

— Това, което искаш, не ме интересува, човеко Ролс, пък и ти нямам доверие.

— Виж сега — настоя Ролс. — Ако те притеснява Вайълит Гарднър, съгласен съм да се споразумеем, че никой от нейните хора няма да стъпи в равнините Баски.

— Те така или иначе си тръгват след дванадесет дни най-късно — прекъсна го Макфарли. — За какво им е притрябвало да стъпват в равнините Баски?

— Ама вие не сте ли чули? — учуди се Ролс. — Тя прехвърля предприятието си при фаните.

Макфарли и Джаланопи се спогледаха изненадани.

— Не — каза тулабетът. — Не сме чули.

Ролс кимна.

— Така е, тя си прибира всичко, което е нейно в Мастабони — хората, машините, генераторите. Предполагам, че ще трябва да ви остави пътищата, дори и да няма нито една кола, която да ги използва.

— Тя не може да сключи договор с фаните — възкликна Макфарли. — Господин Гонт ни увери в това.

— Господин Гонт си седи на Делурос VIII и няма представа какво става тук. Освен това си мисля, че предупреждението му е хванало място. Тя предлага на фаните далеч по-изгодни условия. Нещо от рода на пет милиона кредита годишно, безплатни болници и училища и повече оръжие, отколкото могат да носят — оръжие, което действа, а не като онова, дето го пробута на тулабетите. Освен това е съгласна да плаща на миньорите несравнимо повече, отколкото им плащаше тук. — Ролс замълча за миг. — Имала е на разположение две седмици, за да плати на някой и друг политик на Делурос, който є е дължал услуга. Според мене тя е успяла да прескочи Гонт и да си осигури благословията на Комисията по външна политика. — Той отново се загледа в Макфарли и Джаланопи с нескривано недоверие. — Ама вие наистина ли не знаехте?

— За пръв път чувам за това — заяви Макфарли, свивайки вежди.

— Колко оръжие ще им даде? — попита Джаланопи.

Ролс отново вдигна рамене.

— Не знам. Двадесет хиляди, може и тридесет. А може и повече.

— Защо се отказахте да работите при нея? — попита Макфарли недоверчиво.

— Независимо какво си мислите, ние се разделихме като приятели — отговори Ролс. — Тя е необуздана жена. Няма да спре, докато не изгради напълно своята империя в Спиралния ръкав, но ще умре, преди да е приключила. Един ден обмислих сериозно положението и разбрах, че аз не съм от необузданите. Имам достатъчно пари, за да преживея спокойно остатъка от живота си, пък и изведнъж ми хрумна, че съм по-близо до края, отколкото до началото. Време е да се насладя на плодовете на труда си, а за времето, което прекарах с Фуентес, открих кое ми харесва най-много.

— Тогава защо трябва да започвате ловен бизнес? Защо просто не заминете и не посветите на лова остатъка от живота си?

Ролс се усмихна.

— Може и да не съм необуздан, но не съм и глупак. Не владея изкуството и нямам нужната репутация, за да сключвам договори с огромните музеи на Републиката като Фуентес, но не виждам защо и аз да не спечеля нещо от хобито си, стига да мога.

За миг настъпи тишина, която Джаланопи наруши.

— А какво ще стане с Атина? Тя не може да премести цял град в страната на фаните.

— Не мислете, че си имате работа с някой любител — каза Ролс. — Тук става дума за Вайълит Гарднър.

— Какво искате да кажете? — попита Макфарли.

Ролс се ухили.

— Щом не може да премести Атина при фаните, тогава ще закара фаните в Атина.

— Не разбирам — изрече Джаланопи.

— Миналата седмица границата на фаните официално беше преместена двеста мили на юг, а някъде там има една специалистка по картография от Републиката, която е с около пет милиона кредита по-богата от миналия път, когато я видяхте.

— Не ви вярвам — каза Макфарли.

— Имам копия от картата в кабинета си в Атина, подпечатани с печата на Комитета по картография. Ще наредя да ви изпратят едно.

— Но това е незаконно! — извика Макфарли.

— Доколкото това е в сферата на дейност на Комитета по картография, то е напълно законно — отговори Ролс. — Е, можете да се обърнете към съда или да накарате господин Гонт да го направи вместо вас, но Катрин Нджобе е в състояние да протака толкова, колкото и Гонт с договора. Всички ние ще бъдем мъртви и погребани, преди да излезе съдебното решение.

— Тогава ще си върна земята с война — заяви Джаланопи.

Ролс имаше развеселен вид.

— Как? Оръжията ви ще убият повече тулабети, отколкото фани.

Макфарли го изгледа изпитателно.

— Защо ни казвате всичко това, мистър Ролс? — попита той.

— Защото ме питате и защото е в мой интерес да разберете, че аз съм единственият източник на републикански кредити, с който разполагате. Ако Джаланопи иска да купи оръжие или да си върне някои удобства, с които хората му вече са свикнали, можете да се договорите и с мене, преди да започнат да го упрекват, че е изгонил Вайълит Гарднър.

— Имаме доста информация, върху която трябва да помислим — каза Джаланопи. — Ще ти дам отговора си след десет дни.

— Боя се, че трябва да го знам утре — възрази Ролс, който реши, че е дошло времето да сложи стръвта на кукичката и да я размаха пред тях. — Моят партньор настоява да бързаме. Ако не успеем да се сдобием с ловна концесия тук, ще трябва да се договаряме с фаните или с рако. — Той замълча за миг. — Аз имам предпочитание към равнините Баски. Фуентес казва, че това е най-добрият ловен район на планетата.

— Кой е партньорът ви? — попита Макфарли. — Вайълит Гарднър?

— Казах ви, вече не съм свързан с Вайълит Гарднър.

— Тогава кой е?

— Мисля, че нищо не ми пречи да ви кажа — заяви Ролс, след като си даде вид, че обмисля въпроса. — Партньорът ми е Катрин Нджобе. Тя не вижда никакви причини да работи за едната заплата след късмета, който є се падна миналата седмица, и иска да вложи парите си на Каримон. Аз нямам нищо против да почакам десет дни, но тя никога досега не е разполагала с толкова пари и, както се казва, ръцете я сърбят да ги намести някъде. Иска всичко да стане от днес за утре. — Той се усмихна. — Знаете ли, най-нелепото е, че тя въобще не обича лова. Смята, че е неморално да обикаляш и да стреляш животни, освен ако не ги използваш за храна. Обаче иска парите є да започнат да работят за нея, а мисълта да бъде един от дребните акционери на мадам Гарднър никак не я привлича. Може да се бои, че Вайълит ще намери начин да постъпи с нея така, както постъпи тя с границата — изсмя се той.

— Да-а… — произнесе замислено Макфарли.

Ролс се вгледа в лицата на двамата — на човека и на тулабета, които се опитваха да скрият какво става в главите им, и реши, че си е свършил работата.

— Трябва да се върна в Атина и да приключа с някои документи — това е последният ми официален акт като служител на компанията „Спирал Арм Дивелъпмънт“ — и може би няма да съм в състояние да се върна по-рано от утре вечер. Катрин би трябвало да кацне в Мастабони късно днес следобед. Тъй като тя осигурява основно парите, освен това е единствената, която знае точните граници на равнините Баски, правото да сключи окончателния договор с вас се пада на нея.

— Ще помислим за една среща с нея — каза Джаланопи.

— Това е добре — съгласи се Ролс. — Може да сме имали известни противоречия в миналото, но ще видите, че моето делово предложение ще облагодетелства и двете страни. Разчитам на едно дълго и ползотворно сътрудничество с вас.

— Ще видим — каза Джаланопи.

— Само си помислете добре какви други възможности ви се предлагат. Нищо друго не искам.

Пътувайки обратно към аеродрума, Ролс беше сигурен, че те правят точно това — разглеждат възможностите, които им се предлагат. И много преди да пристигне Катрин Нджобе, щяха да стигнат до извода, че единствената друга алтернатива е да се превърнат в икономическа и военна провинция, докато фаните процъфтяват благодарение на измисления договор с компанията „Спирал Арм Дивелъпмънт“. Начинът да се избегне това беше сключването на сделката със специалистката по картография при възможно най-добри условия.

И не за пръв път той изпита нещо като съчувствие към онези, които бяха достатъчно глупави да се изпречат на пътя на Вайълит Гарднър към осъществяването на нейния блян.

На сто осемдесет и третия ден от 1826 галактическа година Джаланопи, крал на тулабетите, подписа договор, с който даваше на новооснованата „Каримон Дивелъпмънт Корпорейшън“, собственост на Катрин Нджобе, ограничени права върху земеделието и заселването и неограничени права върху рудодобива в кралството на тулабетите, както и ловна концесия в равнините Баски, срещу вноска от пет милиона кредита годишно, която да се изплаща без прекъсване на Джаланопи и неговите наследници.

На сто осемдесет и шестия ден от 1826 галактическа година компанията „Спирал Арм Дивелъпмънт“ изкупи всичките сто процента от акциите на „Каримон Дивелъпмънт Корпорейшън“, в това число всички нейни имущества и задължения, за сумата от един милион кредита, а Катрин Нджобе получи място в борда на директорите на „Спирал Арм Дивелъпмънт Корпорейшън“.

На триста и четвъртия ден от 1826 галактическа година Катрин Нджобе представи пред Комитета по картография картите си на Каримон и съседния Беламин.

На триста и шестнадесетия ден от 1826 галактическа година Комитетът по картография одобри предложението на Катрин Нджобе имената на Каримон и Беламин, планетата-близнак, специализирана в рудодобива и селското стопанство, да бъдат сменени с Рокгардън и Флауъргардън в чест на Вайълит Гарднър, чиито усилия като ръководител на компанията „Спирал Арм Дивелъпмънт“ бяха довели толкова много планети в горещите прегръдки на Републиката.

А Вайълит Гарднър се приближи с още две стъпки до осъществяването на бляна, който гореше с безумен пламък в сърцето и.