V. РАННО УТРО

Всичко беше в пълна готовност. Кабели, шифри, телетайпи дремеха вече две години. Беше достатъчно обаче едно позвъняване на Манчек, за да се задвижи цялата машина.

Когато набра номера, той чу серия прещраквания и после глухо бръмчене, което означаваше, че бе попаднал на една от линиите за шифрована връзка. След миг бръмченето спря и един глас каза:

— Запис. Кажете си името, съобщението и затворете телефона.

— Майор Артър Манчек. Въздушна база Вандънбърг. Център за управление на програмата „Скууп“. Смятам, че трябва да обявя тревога по програмата „Уайлдфайър“. Разполагам със снимки, които потвърждават извънредно произшествие. Базата е затворена.

Докато говореше, изведнъж всичко му се стори доста невероятно. Даже магнетофонът не би му повярвал. Известно време той задържа телефонната слушалка — по навик. Чакаше някой да му отговори.

Чу само прещракване, връзката прекъсна автоматично. Слушалката стоеше безмълвна. Той я окачи и въздъхна. Никак не беше доволен.

Манчек очакваше да го повикат от Вашингтон след няколко минути, затова остана до телефона. Никой обаче не позвъни. Той не знаеше, че процесът, който беше започнал, е автоматичен. Веднъж обявена, тревогата „Уайлдфайър“ щеше да се движи строго по план и не можеше да се отмени по-рано от 12 часа.

Десет минути след позвъняването на Манчек беше предадено следното съобщение по най-строго зашифрования кабел на държавата:

Това беше автоматична телеграма. Всичко, включително нареждането за пресата и евентуалната заповед 7–12, беше автоматично следствие на позвъняването.

Пет минути по-късно се получи второ съобщение, в което се казваха имената на хората от екипа „Уайлдфайър“.

Предполагаше се, че тази телеграма също има съвсем служебен характер — просто да се съобщят имената на петимата членове, които се поставяха в положението „зет капа“. За нещастие обаче, машината сгреши едно от имената и отказа да прочете съобщението изцяло. (Обикновено, когато се случеше машината да сгреши нещо при секретните съобщение, цялото съобщение се преписваше отново или пък се препрочиташе от компютър, за да се свери текстът.)

Така че и това съобщение не беше сигурно. Във Вашингтон и на други места извикаха специалист, за да потвърди точността му по метода на „обратното проследяване“. Вашингтонският експерт изказа сериозно съмнение за валидността на съобщението, щом като машината допускаше и други малки грешки.

Следователно, можеше да се разчита само на първите двама от списъка, а за останалите трябваше да се чака допълнително потвърждение.

Елисън Стоун беше изморена. В къщата им на хълма, от която се откриваше изглед към Станфордския университет, тя и съпругът й, шеф на факултета по биология, бяха поканили петнадесет семейства и всички останаха до късно. Госпожа Стоун се отегчи. Отраснала всред официалните кръгове на Вашингтон, тя знаеше, че втората чаша кафе, предложена подчертано без коняк, означава, че гостите трябва вече да си отиват. За нещастие професорите, изглежда, не спазваха това правило. Беше я сервирала преди няколко часа, но все още никой не си тръгваше.

Малко след един часа на вратата се позвъни. Тя отиде да отвори и се учуди при вида на двамата военни, които стояха един до друг в нощта. Сториха й се смутени и нервни и предположи, че са се заблудили. Хората често се губят нощно време в този квартал, където имаше само частни къщи.

— Какво обичате?

— Съжаляваме за безпокойството, госпожо — каза единият учтиво. — Това ли е домът на доктор Джеръми Стоун?

— Да — каза тя, като се понамръщи.

Погледна по пътеката зад двамата мъже. Пред къщата беше паркирала синя военна кола. Трети човек стоеше до нея и изглежда държеше нещо в ръка.

— Пушка ли държи онзи човек там? — попита тя.

— Госпожо, трябва да видим доктор Стоун веднага

Всичко й изглеждаше много странно и тя, без да иска, се изплаши. Друг човек прекосяваше ливадата пред къщата и гледаше през прозореца. На бледата светлина, която струеше от прозореца, тя ясно различи пушката в ръцете му.

— Но какво става?

— Госпожо, не искаме да разстройваме вашето тържество. Моля, извикайте доктор Стоун.

— Не зная дали…

— В противен случай ние трябва да влезем и да го вземем — добави мъжът.

Тя се поколеба за миг и след това промълви:

— Почакайте тук.

Върна се и понечи да затвори вратата, но единият от мъжете вече беше влязъл в хола. Той стоеше до вратата изправен, много учтив, с шапка в ръка.

— Ще почакам тук — усмихна й се той.

Влезе отново при гостите, като се опитваше да скрие вълнението си. Всички разговаряха и се смееха. Беше шумно и запушено. Откри Джеръми в един ъгъл, разгорещен в спорове за някакви бунтове. Докосна ръката му и той се отдели от групичката.

— Знам, че ще ти се стори смешно, но един военен чака в хола ни, друг стои отвън, а още двама с пушки — в градината. Искат да те видят.

В първия момент Стоун изглеждаше учуден, но после кимна.

— Ще се разберем — отвърна той.

Неговото държание я подразни. Той сякаш ги очакваше.

— Мисля, че ако си бил осведомен, би трябвало да ми кажеш…

— После ще ти обясня.

Отиде в хола. Военният беше все още там. Тя последва мъжа си.

Стоун каза:

— Аз съм доктор Стоун.

— Капитан Мортън — представи се мъжът, като не подаде ръка. — Избухнал е пожар, господине.

— Добре. Имам ли време да се преоблека? — попита Стоун, като погледна вечерното си сако.

— Мисля, че не, сър.

За нейно най-голямо учудване мъжът й кимна спокойно.

— Добре.

Той се обърна към нея и каза:

— Трябва да отида с тях.

Лицето му стана празно и безизразно. Всичко приличаше на някакъв кошмар. А и това лице… Недоумяваше. Стана й страшно.

— Кога ще се върнеш?

— Не знам точно. След седмица или две. А може и повече.

Тя се стараеше да говори тихо, но не можеше да прикрие безпокойството си.

— Но какво се е случило? Арестуват ли те?

— Не — отговори той, като се усмихна. — Нищо подобно. Извини ме пред гостите.

— Защо са тези пушки тогава?

— Госпожо Стоун — обърна се към нея военният, — наше задължение е да пазим мъжа ви. От сега нататък нищо не трябва да му се случи.

— Точно така — кимна Стоун. — Нали разбираш, сега изведнъж ставам много важен човек. — Той пак се усмихна. Усмивката му беше странна и измъчена. После я целуна.

Преди тя да се опомни, той вече излизаше през вратата. Отляво — капитан Мортън, отдясно — друг военен, а отзад безмълвно застана въоръженият. В това време четвъртият го поздрави и отвори вратата на колата.

Фаровете светнаха, вратите се затвориха, колата даде заден ход и изчезна в нощта. Тя все още стоеше на прага, когато една от гостенките се приближи и попита:

— Елисън, добре ли си?

Обърна се — успя дори да се усмихне и да каже:

— О, нищо особено. Джеръми трябваше да тръгне веднага. Повикаха го от лабораторията. Пак някакъв несполучлив нощен опит.

Гостенката поклати глава.

— Жалко. Толкова беше приятно.

В колата Стоун седна отзад и погледна втренчено мъжете. По лицата им не можеше да се прочете нищо.

— Какво ми носите?

— Какво да носим?

— О, по дяволите. Какво ви казаха да ми предадете? Трябва да са ви дали нещо.

— Ах, вярно.

Подадоха му една тънка папка. На корицата беше написано: Кратки сведения по програмата „Скууп“.

— И нищо повече?

— Не, сър.

Стоун въздъхна. Никога не беше чувал за програмата „Скууп“, папката трябваше да се прочете внимателно. Но в колата беше много тъмно. Щеше да има време после, в самолета. Той започна да си мисли за последните пет години. Спомни си за странния симпозиум в Лонг Айлънд и малкия докладчик, англичанин, който всъщност започна всичко това.

През лятото на 1962 година Дж. Дж. Мерик, английски биофизик, представи своя доклад на десетия симпозиум по биология в Коулд Спринг Харбър на Лонг Айлънд. Заглавието му беше „Честотата на биологичните контакти в съответствие с вероятностите за видообразуване“. Мерик беше един непокорен учен без предразсъдъци, чиято репутация на човек с ясна мисъл не беше подронена нито от скорошния му развод, нито от наличието на красивата секретарка — блондинка, която го придружаваше на конгреса. След доклада имаше кратко сериозно обсъждане на основните му изводи, резюмирани в края.

„Трябва да заключа, че първият контакт с извънземния живот се предопределя от възможностите на видообразуването. Не може да се отрече фактът, че сложните организми са редки на земята, докато по-простите са в изобилие. Има милиони видове бактерии, хиляди видове насекоми. Има няколко вида примати. И само четири вида човекоподобни маймуни. А човешкият вид е само един.

Съответен на броя видове е и броят на членовете на отделните видове. Простите организми се срещат много по-често от сложните. На земята живеят три милиарда хора, а в една голяма колиба има десет, дори сто пъти повече бактерии.

Всички налични данни за произхода говорят за развитие от прости към по-сложни форми на живот. Това важи за живота на земята, а може би и за цялия космос. Шейпли, Мероу и други учени са изчислили броя на най-близките планети, на които може да има живот. Моите собствени изчисления, посочени в доклада, се отнасят до относителния брой различни организми в цялата вселена.

Целта ми е да определя възможността за контакт между човека и друга форма на живот. Тази възможност е както следва:

От всичко това може да се стигне до заключението, че първият човешки контакт с извънземни форми на живот ще бъде с организми, подобни или еднакви със земните бактерии и вируси. Последствията от такива контакти могат да бъдат обезпокоителни, особено ако си спомним, че три процента от земните бактерии са способни да окажат вредно въздействие върху човека.“

По-нататък сам Мерик допусна възможността, че първите хора, които стъпят на Луната, могат да донесат някаква чума оттам. Това предположение предизвика оживление.

Един от малкото учени, които го приеха сериозно, беше Джеръми Стоун. Тогава беше на тридесет и шест години, но това не му пречеше да бъде най-известната личност на симпозиума. Той беше професор по бактериология в Станфордския университет от тридесетгодишната си възраст и току-що бе получил Нобелова награда.

Списъкът на неговите открития, без да се взимат предвид сериите експерименти, които му донесоха Нобеловата награда, беше направо изумителен. През 1955 година той пръв бе използвал специален метод за преброяване на бактериите в бактериалните култури. През 1957 година бе разработил метод за получаване на чисти суспензии. През 1960 бе представил радикално нова теория за действие на оперони в E.coli и S.tabuli и бе получил факти за физическата природа както на възбуждащите, така и на подтискащите вещества. Докладът му от 1958 година върху линейните вирусни трансформации положи началото на ново направление в научните изследвания, по-специално на учените от института Пастьор в Париж, които впоследствие спечелиха Нобеловата награда през 1966 г. През 1961 година Стоун сам спечели престижната награда. Присъдиха му я заради неговите изследвания върху мутантните бактериални реверсии2, които беше правил в свободното си време като студент по право в Мичиганския университет на двадесет и шест години.

Може би най-важното за Стоун беше, че той още като студент по право бе започнал трудове от величината на този, за който получи Нобелова награда, или както казваше един негов приятел: „Джеръми знае всичко, а останалото му доставя удоволствие.“ Вече го сравняваха с Айнщайн и Бор. Смятаха го за учен със съвест, с широк кръгозор, човек, който знае как да преценява различните събития.

Стоун беше слаб, плешив, с изключителна памет, която задържаше с еднаква лекота както научните факти, така и неприличните вицове. Най-характерното за него обаче беше нетърпението, което правеше всички около него да имат чувството, че му губят времето. Той имаше лошия навик да прекъсва събеседника си и да приключва разговорите. Опитваше се да се въздържа, но не винаги успяваше. Високомерното държание и факта, че беше спечелил Нобеловата награда много млад, както и скандалите в личния му живот (женен четири пъти, от които два пъти за съпруги на свои колеги), караха хората да странят от него.

И все пак именно той през 1960 година си проби път всред правителствените кръгове, като се застъпи за образуването на нов научен център. По повод на тази своя нова роля той се шегуваше: „вакуум, жадуващ да бъде изпълнен с горещ газ“, но всъщност влиянието му беше значително.

В началото на 1960 година САЩ неохотно трябваше да признаят, че притежават значителен брой научни учреждения. Те имаха четири пъти повече учени от Европейската икономическа общност и изразходваха седем пъти повече средства за научни изследвания. Повечето от тези средства пряко или косвено идваха от Конгреса, а последният се нуждаеше от хора, които да го съветват как да ги изразходва.

През петдесетте години повечето от тези съветници бяха физици: Тейлър, Опънхаймър, Брукман, Уайднър. Но десет години по-късно, поради това, че бяха отпуснати повече пари за биологията и се появи по-голям интерес към нея, се създаде нова група, ръководена от Де Бейки от Хюстън, Формър от Бостън, Хегърман от Ню Йорк и Стоун от Калифорния.

Издигането на Стоун се дължеше на много фактори: престижа от Нобеловата награда, политическите му контакти, последната му жена, дъщеря на сенатора Томас Уейн от Индиана, юридическото му образование. Всичко това обясняваше непрекъснатото му появяване пред обърканите сенатски комисии и му даваше силата на доверен съветник.

Това беше същата сила, която той успешно използваше, за да извърши научноизследователските и организационни работи, които доведоха до програмата „Уайлдфайър“.

Стоун беше заинтригуван от идеите на Мерик, защото те съответстваха на някои негови схващания. Това той обясни в кратък доклад „Стерилизация на космическите апарати“, публикуван в списание „НАУКА“ и по-късно препечатан в английското списание „ПРИРОДА“. Той доказваше, че заплахата от бактериална зараза е нож с две остриета и че човек трябва да се предпазва и от двете.

До излизането на статията му основа за подобни научни дискусии беше главно въпросът за опасността от заразяване на другите планети от спътниците и пробите, които по невнимание отнасят земни организми. Този проблем беше обсъждан още при началните космически опити. През 1959 година НАСА издаде строги наредби за стерилизация на земните проби.

Целта на наредбите беше да се предпазят от зараза другите планети. Ясно е, че ако се изпрати сонда на Марс или Венера, за да се изследват нови форми на живот и на нея се окажат земни бактерии, опитът ще бъде провален.

Стоун пък разглеждаше обратната ситуация. Той заявяваше, че е еднакво възможно извънземните организми да заразят земята чрез тези сонди. Разбира се, апаратите, които изгаряха при навлизане в атмосферата, не представляваха проблем, но онези, които се връщаха, полетите с хора и сонди като спътниците от програмата „Скууп“ бяха нещо съвсем различно. Въпросът за заразата беше много важен.

Тази статия предизвика известен интерес, но както той се изрази „нищо особено“. Ето защо през 1963 година организира неофициална семинарна група, която се събираше два пъти месечно в стая №410, на последния етаж на Станфордския медицински институт, в крилото по биохимия. Тук групата обядваше и обсъждаше въпроса за възможните зарази. Именно тази група от пет човека — Стоун и Джон Блек от Станфорд, Самюъл Холдън и Терънс Лисът от Кол Мед, и Андрю Вайс от Бъркли — стана ядрото на проекта „Уайлдфайър“. Те изпратиха петиция до президента на САЩ през 1965 година, като внимателно я написаха точно по начина, по който Айнщайн беше съобщил на Рузвелт за създаването на атомната бомба.

Отговорът на писмото дойде обнадеждаващо бързо. След двадесет и четири часа един от съветниците на президента позвъни на Стоун. На другия ден той отлетя за Вашингтон, за да се срещне с президента и членовете на Съвета за национална сигурност. Две седмици по-късно Стоун отиде в Хюстън, за да обсъди по-нататъшните планове с шефовете на НАСА.

Въпреки че Стоун трябваше да понася шеги от рода на „обеззаразител на буболечки“, повечето от учените възприеха проекта. След един месец свободният семинар на Стоун се превърна в официален комитет за изучаване на проблемите на заразата и мерките за предотвратяването й.

Този комитет беше включен в списъка на проекти за перспективни изследвания (СППИ) към Министерството на отбраната на САЩ и бе финансиран именно от Министерството на отбраната. По това време в СППИ бяха инвестирани големи суми за развитие на физиката и химията — йонно разпръскване, обратно дублиране, пи-мезонни субстрати, но напоследък се наблюдаваше нарастващ интерес към проблемите на биологията. Така например една от групите към СППИ се занимаваше с електронно сондиране на мозъчната дейност (евфемизъм за контрол на мозъчната дейност); друга изследваше биосинергизма — възможността за комбинации между човек и механизъм, вложен в тялото му. Имаше и една, която оценяваше резултатите от проекта „Озма“ — търсенето на извънземни форми на живот, осъществен през 1961–1964 година. Четвъртата група се занимаваше с проектирането на машина, която да изпълнява всички човешки функции и да може да се самовъзпроизвежда.

Всички тези проекти имаха предимно теоретичен характер и над тях се трудеха най-известни учени. Да бъдеш допуснат до СППИ беше знак на признание и главно осигуряваше средства за прилагане и разширяване на експериментите.

Ето защо, когато комитетът на Стоун предложи проект за „Методика за анализ на живите организми“ с детайлно разработен начин, по който може да се изследва всяко живот същество, Министерството на отбраната отговори със сумата двадесет и два милиона долара за построяването на специална изолирана лаборатория. Очакваше се тази доста голяма сума да бъде оправдана, тъй като резултатите можеха да се приложат и за други, вече започнали, разработки. През 1965 година въпросът за изследването на стерилитета и заразяването беше добил голямо значение. Например НАСА започна строеж на Лунна лаборатория за приемане на космонавтите от „Аполо“, които, връщайки се от Луната, можеха да донесат бактерии и вируси, вредни за човешкия организъм. Всички космонавти щяха да бъдат изследвани в лабораторията в продължение на три седмици след тяхното завръщането до пълното им обеззаразяване. Други важни проблеми, които се разрешаваха в момента, бяха осигуряването на „чисти пространства“ в индустрията (където прахът и бактериите трябваше да бъдат сведени до минимум) и „стерилните камери“, които се изпробваха в Националния институт по здравеопазване в Бетезда. Голямо бъдеще се предричаше на асептичната среда, т.нар. „острови на живота“, и системите за поддържане на стерилитет. Ето защо финансирането на Стоун се смяташе същевременно и за добро капиталовложение във всички тези области.

Щом парите бяха отпуснати, строежът започна бързо. Крайният резултат — лабораторията „Уайлдфайър“ беше построена през 1966 година във Флетрок, Невада. Проекта направиха конструктори-корабостроители от корабната компания „Дженеръл Дайнамикс“. Тази компания имаше значителен опит при конструирането на жилищните помещения за персонала на атомните подводници, където хората трябваше да работят и живеят продължително време.

По план лабораторията представляваше конична структура на пет етажа. Всеки етаж беше кръгъл, а в средата му се преплитаха кабели, тръбопроводи и лифтове. Всеки следващ етаж беше по-стерилен от предишния. Първият не беше стерилен, вторият беше средно стерилен, третият — по-стерилен и т.н. Преминаването от един етаж на друг не можеше да става свободно. Всеки човек трябваше да премине през обеззаразителни и карантинни процедури.

След като завършиха лабораторията, оставаше само да се състави екипът „Уайлдфайър“ — групата учени, които щяха да изследват всеки нов организъм. След продължителни проучвания на възможните кандидати бяха избрани пет души, включително и самият Джеръми Стоун. Тези пет човека трябваше да бъдат готови за незабавна мобилизация в случай на биологична тревога.

Не минаха и две години от писмото му до президента, и Стоун можеше с пълно право да каже, че „неговата страна вече е способна да се справи с всеки непознат биологически враг“. Той си даваше вид, че е много поласкан от бързия отговор на Вашингтон и предоставената му възможност да осъществи веднага предложението си, а споделяше с приятели, че му се струва доста странна готовността, с която Вашингтон се съгласи да изпълни плановете му.

Стоун не би могъл да знае причината за нетърпението на Вашингтон или за истинската загриженост на много от правителствените кръгове. До вечерта, в която напусна гостите си и потегли със синята военна кола, той нямаше и понятие за проекта „Скууп“.

— Нямаме никакъв по-бърз начин, сър — поясни военният.

Стоун се качи в самолета, смутен от абсурдността на положението — беше Боинг 727. Озова се сам всред дълги редове от празни седалки.

— Ако предпочитате първа класа — предложи военният с лека усмивка. — На нас ни е все едно.

След миг той изчезна. На негово място не дойде стюардеса, а намръщен военен полицай с пистолет на бедрото, който застана до вратата. Запалиха моторите и те тихо завиха в нощта.

Стоун се облегна назад и се зачете в папката с проекта „Скууп“, която лежеше на коленете му. Страшно го заинтригува. Прочете я бързо, толкова бързо, че полицаят помисли, че само я прелиства. Всъщност обаче Стоун четеше всяка дума.

Програмата „Скууп“ беше рожба на генерал-майор Томас Спаркс, шеф на Управлението за химично и биологично оръжие при медицинската служба на американската армия. Спаркс ръководеше изследванията на този вид оръжие, които се извършваха във Форт Детрик, щата Мериленд; Харли, щата Индиана; Дъгуей, щата Юта. Стоун го беше виждал един-два пъти. Правеше впечатление на кротък човек, с два чифта очила на носа, във всеки случай никога не можеше да се предположи, че се занимава с такава работа.

Като четеше нататък, Стоун научи, че договорът за разработката на спътниците „Скууп“ е сключен с лабораторията за реактивни двигатели при Калифорнийския технологически институт в Пасадена през 1963 г.

Целта на програмата „Скууп“, се казваше в материала, е събирането на всякакъв вид организми в „близкия космос“, т.е. в горните слоеве на атмосферата. Всъщност това беше военен проект, но финансиран чрез Националното управление по аеронавтика и космически изследвания (НАСА), което се смяташе за гражданско учреждение. Фактически НАСА беше правителствено учреждение със сериозни военни цели. През 1963 година 43% от неговите контрактации бяха секретни.

Теоретически лабораторията за реактивни двигатели конструираше спътник, който трябваше да бъде изведен на необходимата височина, за да събере организми и прах за проучване. Това се смяташе за чисто научен експеримент — едва ли не само от любопитство. И наистина учените, които работеха по проекта, го възприемаха така.

Фактически истинските му цели бяха съвсем различни — а именно, да се намерят нови форми на живот, полезни за програмата „Форт Детрик“, т.е. да се открие ново биологично оръжие.

Форт Детрик в щата Мериленд бе център за откриване на химично и биологично оръжие. Той се разпростираше на хиляда и триста акра, имаше завод, който струваше сто милиона долара и се смяташе за едно от най-големите съоръжения от този вид в САЩ. Само 15% от неговите открития бяха публикувани в научни списания, останалите се класифицираха, както и докладите от Харли и Дъгуей. Харли бе свръхсекретен институт, който се занимаваше главно с вируси. През последните години тук бяха създадени много нови вируси от групата с кодово название „Кери Нейшън“ (които причиняват стомашно разстройство) и от групата с кодово название „Арнолд“ (предизвикващи спазми и смърт). Изпитателният полигон в Дъгуей, щата Юта, бе по-голям от целия щат Роуд Айлънд и се използваше главно за изпробване на отровни газове като „Табун“, „Склар“ и „Каф-11“.

Стоун знаеше, че малко американци имаха представа за мащабите на американските изследвания, свързани с химичното и биологичното оръжие. Общите държавни разходи в тази област надминаваха половин милиард долара годишно. Голяма част от тези средства се разпределяха между университетските центрове — университета „Джон Хопкинс“ в Пенсилвания и Чикагския университет, където изследвания за военни цели се контрактуваха под различни мъгляви формулировки. Разбира се, понякога мъглата се разсейваше. Програмата, разработвана в университета „Джон Хопкинс“, имаше за цел изучаването на съществуващите или потенциално възможните наранявания и болести, които представляват интерес при воденето на биологическа война, както и на някои химични и имунологични реакции на отделни антитоксини и ваксини.

През последните осем години никое от откритията на университета „Джон Хопкинс“ не беше публикувано. Някои открития в Чикагския университет и в Лос Анжелос понякога виждаха бял свят, но военните ведомства ги смятаха за „опитни балони“ — преди всичко целящи да сплашат чуждестранните наблюдатели. Класически пример за това бе публикуваният доклад на Тендрън и още пет учени, озаглавен „Изследвания върху токсин, който бързо прекъсва окислителната фосфорилация по пътя на кожната абсорбция“.

В този труд се описваше, без да се идентифицира, отрова, която убива човек за по-малко от минута и се абсорбира чрез кожата. Това обаче се смяташе за сравнително по-маловажно постижение в сравнение с токсините, открити през последните години.

С толкова много усилия и пари можеше да се очаква, че смъртоносните видове химично и бактериологично оръжие непрекъснато ще се усъвършенстват. Но през периода 1961–1965 година това не се случи. Заключението на сенатската подкомисия по бойна готовност от 1961 година беше, че „резултатите от изследванията са доста незадоволителни“, и че „трябва да се търсят нови начини и пътища“.

Точно това се беше стремил да постигне майор Томас Спаркс с проекта „Скууп“.

Крайната цел на тази програма беше да се изведат в орбита около Земята седемнадесет спътника, които да събират организми от атмосферата и да ги донасят на Земята. Стоун прочете кратките отчети за всеки полет…

„Скууп I“ беше позлатен конусовиден спътник с тегло около седемнадесет килограма и пълно оборудване. Той беше пуснат на 12 март 1966 година от военно-въздушната база Вандънбърг в Калифорния. Вандънбърг се използва за орбитите запад-изток, за разлика от кейп Кенеди, където се пускат спътници с направление изток-запад. Освен това Вандънбърг има и предимството, че е по-секретна. Полетите по-лесно можеха да се запазят в тайна тук, отколкото на кейп Кенеди.

„Скууп I“ летя шест дни. Приземи се успешно в тресавището близо до град Атенс, щата Джорджия. За съжаление обаче съдържаше само познати на земята организми.

„Скууп II“ изгоря при навлизане в по-ниските слоеве на атмосферата поради някаква повреда в съоръженията. „Скууп III“ също изгоря, въпреки че беше защитен с нов вид пластично-волфрамова изолация.

„Скууп IV“ и „V“ бяха пренесени невредими от Индийския океан и предпланините на Апалачите, но нито един от тях не съдържаше някакви нови организми. Събрани бяха безвредни варианти на S.albus, разпространени представители на микрофлората на човешката кожа. Тези несполуки наложиха решително подобрение на стерилизацията преди пускането.

„Скууп VI“ влезе в орбита през първия ден на новата 1967 година. Той притежаваше всички усъвършенствания, направени благодарение на предишните опити. Възлагаха му се големи надежди. Приземи се след единадесет дни близо до Бомбай, Индия. При най-строга тайна тридесет и четвърта въздушнопреносима дивизия, намираща се на територията на Франция, в Европа, близо до Париж, трябваше да прибере капсулата. Според правилата на „Операция Скраб“, план, разработен първоначално за капсулите Меркурий и Джемини (в случай че се приземят в СССР или някоя от социалистическите страни), тридесет и четвърта дивизия бе винаги в бойна готовност, когато имаше полет в космоса.

„Скууп VI“ се завърна без особени произшествия. Той съдържаше непознат едноклетъчен организъм с кокобацилярна форма3.

Микроорганизмът се оказа безвреден и нанасяше поражения само на домашните кокошки, като им причиняваше леко неразположение за четири дни.

Сътрудниците от Форт Детрик вече доста се съмняваха в успешното откритие на какъвто и да било патогенен материал. Въпреки това обаче „Скууп VII“ беше пуснат много скоро след „Скууп VI“. Точната дата бе секретна, вероятно 5.II.1967 година. „Скууп VII“ веднага влезе в устойчива орбита с апогей петстотин и осем километра и перигей триста петдесет и осем километра. Такава беше орбитата в продължение на два дни и половина. След това по неизвестни причини спътникът рязко измени стабилната си орбита и бе решено да се приземи по радиокоманда от Земята.

Предполагаемото място за кацане беше една пустиня на североизток от Аризона.

По средата на полета Стоун трябваше да прекъсне четенето. Един офицер влезе, подаде му телефона и отстъпи на почтително разстояние, докато Стоун разговаряше.

— Ало — каза Стоун смутено. Не беше свикнал да разговаря по телефона, докато пътува със самолет.

— Тук е генерал Маркъс — чу той уморен глас. Стоун не познаваше никакъв генерал Маркъс. — Исках само да Ви информирам, че е събрана цялата група с изключение на професор Кърк.

— Какво му е?

— Професор Кърк е в болница — отвърна генерал Маркъс. — Повече подробности ще научите, когато се приземите.

Разговорът свърши. Стоун върна телефона на офицера. За миг помисли за другите от групата — как ли са реагирали, като са ги вдигнали от кревата.

Разбира се, Ливит беше налице. Сигурно бързо се е окопитил. Той се занимаваше с клинична микробиология, специалист по заразни болести. Видял е достатъчно чуми и епидемии, за да се научи колко е важно да реагираш бързо. Освен това у него се беше загнездил и песимизъм, който никога не го напускаше. (Веднъж той призна, че единственото нещо, за което мислел на собствената си сватба, било „каква ли издръжка ще иска тя след развода“). Беше раздразнителен, вечно мърмореше, тромав, с мрачно лице и тъжни очи, които като че ли виждаха само сурово и окаяно бъдеще. Но същевременно той беше разумен, с въображение и дръзки мисли.

После, патологът Бъртън от Хюстън. Стоун никога не го беше обичал кой знае колко, но признаваше таланта му на учен. Бъртън и Стоун бяха различни. Докато Стоун беше организиран, Бъртън бе разпилян. Стоун умееше да се контролира, Бъртън действаше импулсивно. Докато Стоун беше уверен, Бъртън бе нервен, страхлив, сприхав. Викаха му „Спънатия“, отчасти задето непрекъснато се спъваше в развързаните връзки на обувките си и размъкнатите маншети на панталоните си и отчасти заради способността му да се натъква, без да иска, на най-важни открития.

В групата беше и Кърк, антропологът от Йейл, който явно нямаше да може да присъства, ако разбира се, сведенията бяха верни. Стоун знаеше, че щеше да му липсва неговото присъствие. Кърк беше зле информиран и доста суетен човек, но като че ли съвсем случайно притежаваше изключително логичен ум. Беше способен да схване най-важните моменти от даден проблем и да ги използва така, че да получи необходимия резултат. Въпреки че не можеше никога да свърже двата края на собствения си бюджет, математиците често го молеха за помощ при разрешаването на най-абстрактни задачи.

Стоун щеше да чувства липсата на такъв именно логичен мозък. По всяка вероятност петият човек нямаше да може с нищо да им помогне. Стоун се намръщи, като си помисли за Марк Хол. Всъщност те направиха компромис, като го допуснаха в групата. Стоун би предпочел да има опитен специалист по обмяната на веществата, а не хирург, какъвто с неохота трябваше да приемат. Оказаха им голям натиск от Министерството на отбраната и Комисията по атомна енергия — там много силно вярваха в хипотезата за решаващия глас на случайния човек, и в края на краищата Стоун и другите трябваше да отстъпят.

Стоун не познаваше добре Хол, чудеше се какво ли е казал, като са му съобщили за тревогата. Той не можеше и да предполага, че имаше голямо забавяне при осведомяването на останалите от групата. Не знаеше например, че патологът Бъртън беше уведомен едва в пет часа сутринта, а Питър Ливит, микробиологът — чак в шест и тридесет — в момента, когато пристигна на работа в болницата.

А Хол беше повикан в седем и пет сутринта.

По-късно именно Марк Хол беше казал: „Страшна история. В миг като че ли някой ме грабна от най-обикновеното всекидневие и ме хвърли в най-необикновения свят.“

В шест часа и четиридесет и пет минути Хол се миеше в предоперационната стая — приготвяше се за първата си за деня операция и се шегуваше със своя асистент.

После влезе в операционната, като държеше ръцете си напред. Сестрата му подаде кърпа и той се избърса. Другият асистент вече приготвяше болния за операция, мажеше го с йод и разни други дезинфекционни препарати. Имаше и още една сестра. Поздравиха се.

В болницата Хол беше известен като експедитивен, раздразнителен, необикновен хирург. Оперираше бързо, почти два пъти по-бързо от другите. Когато работата вървеше гладко, той се шегуваше и смееше, докато оперираше, пускаше закачки по адрес на асистентите, сестрите и анестезиолога. Ако нещо не беше в ред обаче, ако вървеше бавно и трудно, Хол можеше да стане страшно раздразнителен.

Както повечето хирурзи, държеше на реда. Всичко трябваше да се прави по установения ред и по установения начин. Всяко отклонение от правилото го изваждаше от равновесие.

Всички знаеха това и когато забелязаха Ливит в галерията за наблюдение са изплашиха. Ливит включи микрофона, който свързваше галерията с операционната, и каза:

— Здравей, Марк.

Хол покриваше пациента със зелен стерилен чаршаф, като остави отвор на корема. Той погледна изненадано нагоре:

— Здравей, Питър.

— Съжалявам, че те безпокоя, но е много спешно.

— Трябва да почакаш. Почвам операция.

Той свърши с увиването и поиска скалпела. Опипа стомаха, за да види къде да започне разреза.

— Не може да се чака.

Хол спря. Остави скалпела и погледна нагоре. Последва дълго мълчание.

— Какво, дявол да го вземе, означава това „не може да се чака“?

Ливит запази спокойствие.

— Трябва да прекъснеш. Спешно е.

— Слушай, Питър. Имам пациент. Дадена му е упойка. Трябва да започвам, не мога просто така…

— Кели ще направи операцията.

Кели също беше хирург в болницата.

— Кели ли?

— Той вече се мие — каза Ливит. — Всичко е уредено. Очаквам те в съблекалнята след тридесет секунди.

И след това си тръгна.

Хол изгледа в недоумение всички в стаята. Никой не помръдна и не проговори. След минута свали ръкавиците си и излезе, като по пътя изруга високо.

Хол смяташе ролята си в програмата „Уайлдфайър“ за повече от незначителна. През 1966 година при него дойде Ливит, главният микробиолог на болницата, и в най-общи линии му обясни целта на програмата. Хол намери всичко това много забавно и се съгласи да се присъедини към групата, ако някой път имат нужда от неговата помощ, но самият той смяташе, че от „Уайлдфайър“ нищо няма да излезе.

Ливит бе предложил да му дава папките на програмата, за да го държи в течение. Отначало Хол учтиво ги приемаше, но скоро стана ясно, че изобщо няма намерение да ги чете и тогава Ливит престана да му ги дава. Хол се зарадва, защото никак не обичаше да има разни ненужни неща по бюрото си.

Преди година Ливит го беше попитал не му ли е поне любопитно да научи нещо за работата на групата, в която фактически се бе включил и която в един момент можеше да се окаже опасна.

Хол отговори:

— Не.

Сега, в лекарската стая, Хол съжали за тези думи. Стаята беше малка, без прозорци, с гардероби до стените. В средата имаше голяма машина за кафе и пластмасови чашки до нея. Ливит с унило изражение на сериозното си лице на булдог си наля една чаша.

— Кафето сигурно е отвратително. Няма една свястна чаша в тази болница. Бързо се обличай.

— Имаш ли нещо против да ми кажеш първо защо? — каза Хол.

— Да, имам, имам. Бързо, обличай се, вън ни чака кола. И без това сме закъснели. Може би вече твърде много сме закъснели.

Той имаше особен, грубо-мелодраматичен начин на изразяване, който винаги дразнеше Хол.

Ливит шумно засърба кафето.

— Точно както предполагах. Как го пиете! Побързай, моля ти се.

Хол отключи шкафа си и го ритна, за да се отвори. Той се облегна на вратата, откопча черните гумени гамаши, които се носеха специално в операционната, за да предпазват от електрични заряди.

— И сега сигурно ще ми кажеш, че това е във връзка с оня проклет проект.

— Точно така — отговори Ливит, — опитай се все пак да побързаш. Колата ни чака, за да ни откара на летището, а ти знаеш какво е движението сутрин.

Хол се облече бързо, без да се замисля. Главата му беше като празна. Никога и през ум не му бе минавало, че подобно нещо можеше да се случи. Излязоха заедно с Ливит. Отвън, на слънцето, той вида спрялата военна кола, като сбъднат кошмар, доказателство, че Ливит не се шегуваше, че никой не се шегува.

От своя страна Питър Ливит се дразнеше от Хол. Не понасяше много лекарите. Въпреки че и той имаше лекарска диплома, никога не беше практикувал, предпочете да се посвети на научна работа. Занимаваше се с микробиология и епидемиология, а специалността му беше паразитология. Изучаваше паразитите по целия свят. Работата му бе ознаменувана с откриването на бразилския плосък червей Taenia Renzi, който той описа в едно свое изследване през 1953 година.

Като поостаря обаче, Ливит престана да пътува. „Здравеопазването — обичаше да казва той — е работа за младежи; когато се разболееш за пети път от амебна дизентерия, значи е време да оставиш практиката.“ Ливит се разболя за пети път в Родезия през 1955 година. Три месеца лежа тежко болен и отслабна с двайсетина килограма. След това се отказа от лекарската практика. Предложиха му да стане главен микробиолог на болницата и той прие, като смяташе, че ще има достатъчно време за научна работа.

В болницата беше известен като отличен клиничен бактериолог, но интересите му си оставаха в областта на паразитологията. През периода 1955–1964 година издаде серия от изискани научни трудове за обмяната на веществата в Ascaris и Necator, които имаха голям успех сред специалистите.

Неговата репутация обясняваше присъствието му в групата „Уайлдфайър“, а той пък беше привлякъл Хол. Ливит знаеше защо именно Хол беше привлечен, докато самият Хол нямаше представа.

Когато Ливит го помоли да участва, Хол го беше запитал защо.

— Аз съм само хирург — беше казал Хол.

— Да — отговори Ливит, — но ти си запознат с хематологията.

— И какво от това?

— Може да потрябва. Всички тези неща — химия на кръвта, РН, киселинност, алкалност. Може да се окаже жизнено важно някой път.

— Има и други специалисти — отбеляза Хол. — Много от тях са и по-добри от мен.

— Да — отговори Ливит, — но повечето са женени.

— Е, и?

— А ние имаме нужда от ерген.

— Защо?

— Трябва един член от групата да бъде неженен.

— Но това са глупости.

— Може би да, но може и да не са — заяви Ливит.

Излязоха от болницата и тръгнаха към военната кола. Що наближиха, млад офицер, застанал мирно, ги поздрави.

— Вие ли сте доктор Хол?

— Да.

— Мога ли да видя документите ви?

Хол му подаде малката лична карта със снимката си. Носеше я в портфейла си от една година. Беше доста странна на вид — само име, снимка и отпечатък на палеца, нищо повече, нищо, което да показва, че това е официален документ. Офицерът погледна първо картата, после Хол и отново картата.

— Добре, господине — върна му я той и отвори задната врата на колата. Хол влезе вътре, последван от Ливит, и присви очи от проблясващата червена светлина на въртящата се лампа върху покрива на колата.

— Какво ти стана?

— Нищо, не обичам такива светлини, напомнят ми войната, когато карах линейка. — Ливит се настани и колата потегли.

— Като стигнем летището, ще получиш папка, която трябва да прочетеш по време на пътуването.

— Какво пътуване?

— На летището ще се качиш на Ф-104 — поясни Ливит.

— За къде ще пътувам?

— За Невада. Опитай се да четеш по пътя, защото когато пристигнем, ще имаме много работа.

— А другите?

Ливит погледна часовника си.

— Кърк има остра атака на апендисит и е в болница. А останалите вече започнаха работа. Сега летят с хеликоптер над Пидмонт, щата Аризона.

— Никога не съм чувал за такова място — учуди се Хол.

— Никой не беше чувал — отвърна Ливит, — поне досега.