Ubiyte Raym Lovech

На Дебора Снайдър... най-добрия агент и най-добрия

приятел.

От мозъка и само от мозъка идват всички наши удоволствия и радости, смехът и любовта, а също жалостта, болката, тъгата и сълзите... Той е източник и на лудостта и безумието, на страховете и кошмарите, които ни преследват нощем и денем...

Хипократ

Първа част

НА СЕВЕР ОТ ПАКО

Тя дойде, за да постави цветя на мястото, където бе убит младежът и бе отвлечено момичето.

Дойде, защото беше пълна, с белези от акне по лицето и нямаше много приятели.

Дойде, защото така трябваше.

Дойде, защото така искаше.

Плувнала в пот, двайсет и шест годишната Лидия Джонсън тромаво прекоси прашната отбивка на Шосе 112, където бе оставила колата си, и заслиза внимателно към тинестия бряг близо до мястото, където Блакуотър Канал се свързва с мътната река Пакенок.

Дойде, защото смяташе, че така постъпва правилно.

Дойде, въпреки че я беше страх.

Слънцето едва бе изгряло, но този август бе най-горещият от години в Северна Каролина и бялата престилка на Лидия вече беше мокра от пот. Тя се запъти към полянката край реката, обградена от върби, каучукови и лаврови дървета. Лесно намери мястото, което търсеше: жълтата лента се виждаше добре дори през храсталака.

Наоколо се чуваха обичайните за гората утринни звуци: песен на присмехулник, ровене на животни из тревата, шумолене на тръстиките, разлюлени от вятъра...

„Господи, колко ме е страх“ - помисли си тя.

През съзнанието ѝ преминаваха ужасяващи сцени от романите на Стивън Кинг и Дийн Кунц, които четеше до късно вечер на бутилка бира. Приятелят ѝ се смееше, но тези книги я плашеха дори да ги е чела и преди и да знае как завършват.

Шумоленето в храстите се усили. Тя спря, огледа се, после продължи.

— Здрасти - обади се мъжки глас съвсем наблизо.

Лидия се стресна и се обърна рязко. Едва не изпусна букета.

— Джеси, как ме уплаши!

— Извинявай.

Джеси Корн стоеше зад една плачеща върба, близо до заградената с жълта лента поляна. Лидия забеляза, че и двамата гледат към едно и също място: белите контури с форма на човешко тяло върху почвата. Имаше и някакво тъмно петно, което тя, като медицинска сестра, веднага определи като кръв.

— Значи тук е станало - прошепна тя.

— Да, тук.

Джеси избърса челото си и заглади русата си коса. Светлокафявата му униформа на заместник-шериф бе намачкана и прашна, с тъмни петна от пот под мишниците. Беше на трийсет, с момчешки черти и бе съвсем различен от високите намръщени мъже от каубойските филми, по каквито Лидия си падаше. Въпреки това тя си помисли, както неведнъж досега, че и той не е за изхвърляне.

— Откога си тук? - попита тя.

— Не знам. Може би от пет.

— На пътя видях още една кола. На Джим ли е?

— Не. На Ед Шефър. Отиде на другия бряг на реката. - Джеси кимна към цветята: - Хубав букет.

Лидия погледна маргаритките в ръцете си.

— Купих ги за два и четирийсет и девет от „Фуд лаян“. Взех ги снощи, защото рано сутрин нищо не работи. Е, освен „Дел“, но те не продават цветя.

Защо изобщо говореше тези глупости? Тя пак се огледа.

— Нямате ли представа къде може да е Мери Бет?

Джеси поклати глава:

— Ни вест, ни кост от нея.

— Предполагам, че и от него.

— От него също.

Джеси погледна часовника си, после мътната вода, гъстите тръстики и гнилия дървен кей.

На Лидия никак не ѝ хареса, че строгият пазител на закона изглежда също толкова нервен, колкото и тя. Джеси се заизкачва по тревясалия склон към шосето. Спря и се обърна:

— Само два и деветдесет и девет, а?

— И четирийсет и девет - поправи го тя. - Във „Фуд лаян“.

— Голяма далавера - отбеляза той и се взря във високите тръстики. После се заизкачва отново. - Отивам при патрулната кола.

Лидия Джонсън се приближи до местопрестъплението. Помоли се няколко минути. Молеше се за душата на младежа, която бе напуснала окървавеното му тяло предната сутрин на същото това място.

Също и за душата на Мери Бет Макконъл, където и да се намираше сега.

Също и за своята душа.

От храсталака се чу ново шумолене.

Слънцето се беше вдигнало по-високо, но все още не успяваше да освети достатъчно Блакуотър Ландинг.

Реката тук бе дълбока, обрасла с чепати върби, кедри и кипариси, някои живи, други изсъхнали, потънали в мъх и диви лози. Недалеч оттук, на североизток, се простираше блатото Грейт Дизмал Суомп и Лидия като всяко дете в окръг Пакенок знаеше много страховити легенди за него... Не те обаче я тревожеха в момента - в Блакуотър Ландинг имаше друг призрак, момчето, което бе отвлякло Мери Бет.

Лидия си спомни всички истории, които се разказваха за него. Как се скитал безшумно из блатата и горите. Как се промъквал зад любовни двойки, легнали на тревата или спрели колата си на някой черен път. Как влязъл в двора на една къща покрай Канал роуд и се вмъкнал през прозореца при едно заспало момиче. Гледал я дълго време, потърквайки ръце като белоглава каролинска богомолка, и накрая, като не могъл повече да се стърпи, бръкнал под нощницата ѝ. Друг път просто дебнел пред някаква къща в Блакуотър Ландинг и надничал през прозорците.

Лидия отвори чантичката си, извади кутия „Меритс“ и запали цигара с трепереща ръка. Това я поуспокои. Тя тръгна покрай брега. Спря до един гъсталак от високи треви и папур, които шумоляха от лекия ветрец.

Отгоре се чу бръмчене на мотор. Да не би Джеси да си тръгва? Лидия вдигна тревожно очи. Колата обаче си стоеше там. Вероятно беше решил просто да пусне климатика. После отново погледна към гъсталака; тревите още се поклащаха.

Сякаш някой се промъкваше към нея.

Не, не, само си въобразяваше. Просто вятърът люлееше тръстиките. Тя се успокои и остави внимателно букета до една върба, недалеч от зловещите контури, обозначаващи местоположението на трупа, и кървавото петно, тъмно като водата на реката.

Заместник-шериф Ед Шефър се облегна на един дъб, без да обръща внимание на рояците комари. Клекна и заоглежда отново земята.

После се изправи. Наложи се да се подпре на един клон: виеше му се свят от изтощение. Като повечето полицаи от шерифството, той будуваше вече двайсет и четири часа, откак бе започнало издирването на Мери Бет Макконъл и момчето, което я беше отвлякло. За разлика от другите, които един по един се бяха прибрали, за да се изкъпят и да дремнат някой и друг час, Ед продължаваше да обикаля наоколо. Беше най-възрастният и най-едрият в шерифството (бе петдесет и една годишен и тежеше поне сто и двайсет килограма), но въпреки умората, глада и болките в ставите не смяташе да се отказва.

Полицаят отново огледа земята.

Включи радиостанцията.

— Джеси, аз съм. Чуваш ли ме?

— Казвай.

— Открих следи. Пресни.

— Сериозно? Мислиш ли, че е той?

— Кой друг ще се мотае в този час край Пако?

— Май беше прав. Отначало не ти вярвах, но този път позна.

Ед бе предположил, че момчето ще се върне. Не заради клишето, че убиецът винаги се връща на местопрестъплението, а защото винаги идваше в Блакуотър Ландинг да дебне жертвите си или да се занимава със своите глупости.

— Струва ми се, че следите идват към теб - продължи Ед, - но не съм много сигурен. Стъпвал е по шумата. Дръж си очите отворени, аз ще проверя откъде е дошъл.

Ед мъчително се изправи и тръгна тихо назад по следите - навътре в гората и далеч от реката.

След трийсетина метра забеляза стара ловна барака - достатъчно голяма, за да побере трима-четирима ловци. Постройката изглеждаше пуста. Вероятно момчето го нямаше, но все пак...

„Дали момчето е въоръжено?“ - запита се той. Даде си сметка, че в момента представлява идеална мишена.

Представи си как през някоя от амбразурите се появява дуло на пушка и се насочва към него. Обхвана го внезапен страх, приведе се и се втурна към бараката. Долепи гръб до гнилата дървена стена, затаи дъх и се ослуша. Отвътре се чуваше само леко бръмчене на насекоми.

„Добре. Хайде да погледна. Бързо.“

Изправи се и надникна през една амбразура.

Вътре нямаше никой.

Той присви очи и огледа пода. Усмихна се самодоволно и заговори развълнувано по радиостанцията:

— Джеси.

— Казвай.

— Открих една барака, на около четиристотин метра на север от реката. Мисля, че момчето е нощувало тук. Вътре има обвивки от бисквити и празни бутилки. Също руло тиксо. И познай какво още. Карта.

— Карта ли?

— Да. Май е на района. Може би на нея е означено мястото, където крие Мери Бет. Ти какво мислиш?

Ед Шефър обаче никога не научи мнението на партньора си, защото в гората внезапно отекна женски писък и радиостанцията на Джеси прекъсна.

Лидия Джонсън се препъна и отново изпищя. Момчето изскочи от тръстиките и я хвана за ръцете.

— О, Господи! Моля те, не ме наранявай!

— Млъквай! - изсъска той и се огледа бързо.

Беше висок и слаб, както повечето шестнайсетгодишни момчета в провинцията, и много жилав. Кожата му бе зачервена и подпухнала (явно се беше натъкнал на отровен бръшлян), късата му коса изглеждаше, сякаш я е подстригвал сам.

— Исках само да донеса цветя... Не съм...

— Шшшт.

Заби дългите си мръсни нокти в ръката ѝ и тя отново изпищя. Той постави ръка на устата ѝ. Допря се до нея - миришеше на пот, явно не се беше къпал дълго време.

Тя извърна глава:

— Не ми прави нищо лошо! Моля те...

— Просто млъкни!

Гласът му бе дрезгав, като шум от чупене на сухи съчки, опръска лицето ѝ със слюнка. Разтърси я гневно, сякаш беше непослушно куче. Тя опита да се измъкне, но той я повали в напечената от слънцето трева. Едната му обувка се изхлузи при борбата, но той не ѝ обърна внимание. Запуши отново устата на Лидия и тя престана да се съпротивлява.

— Лидия? Къде си? - изкрещя Джеси Корн от шосето.

— Шшшшт - предупреди отново момчето. - Хайде да се махаме. Ако опиташ да викаш, ще те заболи. Ясно ли е? Ясно ли е?!

Бръкна в джоба си и извади ножче.

Лидия кимна.

Той я повлече към реката.

„О, само не там - замоли тя ангела си пазител. - Не му позволявай да ме завлече там. Не искам на север от Пако...“

Лидия погледна нагоре и видя Джеси Корн, който стоеше на шосето и се взираше надолу.

— Лидия? - извика той.

Момчето я задърпа по-силно.

— По-бързо, по дяволите!

Джеси ги забеляза и викна:

— Стой!

Втурна се надолу по склона.

Те обаче вече бяха на брега, където в тръстиките момчето бе скрило малка лодка. Блъсна Лидия вътре, качи се и загреба силно към другия бряг. Там спря лодката, издърпа девойката и я повлече към гората. Излязоха на тясна пътечка.

— Къде отиваме? - прошепна Лидия.

— При Мери Бет. Ще останеш с нея.

— Защо? Какво съм направила?

Той не отговори, само изпука разсеяно с кокалчетата на пръстите си и я задърпа след себе си.

— Ед! - извика разтревожено Джеси по радиостанцията. - Всичко се обърка. Отвлече Лидия, не успях да го спра.

— Какво?!

Ед Шефър спря. Когато чу писъка, веднага се беше затичал към реката.

— Лидия Джонсън. Отвлече я.

— Мамка му! Защо?

— Полудял е. Ето защо. Мина реката и тръгна в твоята посока.

— Добре. Сигурно ще мине през бараката, за да си вземе нещата. Ще се скрия вътре и ще го изненадам. Въоръжен ли е?

— Не видях.

Ед въздъхна:

— Е, добре... Идвай веднага. Обади се и на Джим.

— Дадено.

Ед изключи радиостанцията и се взря през храсталака към реката. Момчето и новата му жертва не се виждаха. Полицаят изтича при бараката и ритна вратата. Тя се блъсна с трясък в стената и той бързо влезе. Толкова беше възбуден от новия обрат на нещата, че отначало не забеляза малките насекоми на жълти и черни ивици, които зажужаха около главата му.

Изведнъж усети болка като от десетки карфици, забодени във врата и ръцете му.

— О, Господи! - изпищя.

Опита се да прогони осите, които го нападаха от всички страни, но това още повече ги разяри. Жилеха навсякъде. Той закрещя. Никога не бе изпитвал такава болка, нито когато си счупи крака, нито когато се допря до горещата ютия, без да знае, че Оливия я е включила.

Бараката се изпълни с облак насекоми; все нови и нови излизаха от смачканото сивкаво гнездо в ъгъла зад вратата. Сигурно бяха повече от сто. Заплитаха се в косата му, кацаха по ръцете му, вмъкваха се под ризата и панталона му, сякаш знаеха, че няма смисъл да жилят през дрехите, и търсеха незащитена кожа. Той се втурна към вратата, хвърли ризата си и с ужас забеляза, че десетки насекоми вече са се впили в гърдите и корема му. Дори не се опита да ги пропъди, просто се втурна презглава навън.

— Джеси. Джеси! - закрещя той, но си даде сметка, че от подутото му гърло излиза само сподавено хриптене.

„Тичай към реката!“

Втурна се натам; никога в живота си не беше бягал толкова бързо.

„Давай... Не спирай. Изплъзни им се. Мисли за жена си, за децата. Тичай, тичай...“

Сега насекомите бяха по-малко, въпреки че по тялото му бяха накацали трийсет-четирийсет. Извиваха коремчета и го жилеха отново и отново.

„Още три минути до реката. Ще скоча във водата, ще прекратя болката. Ще ги удавя. Всичко ще се оправи.“

Тичаше като състезателен кон, скачаше като елен, толкова бързо, че всичко наоколо изглеждаше размазано.

Вече беше... Чакай. Нещо не беше наред. Ед Шефър погледна надолу и осъзна (което в друга ситуация щеше да му се стори забавно), че изобщо не тича. Дори не стоеше прав. Беше паднал на земята на десетина метра от бараката и не тичаше, а краката му се гърчеха неконтролируемо.

Посегна към радиостанцията и въпреки че ръката му бе станала двойно по-дебела, успя да натисне копчето. Гърчовете обаче преминаха от краката към гърдите и ръцете му и той изпусна микрофона. Известно време послуша гласа на Джеси Корн, после всичко се смеси в едно постоянно жужене. Накрая и то заглъхна. Настъпи тишина.

Само Господ можеше да го излекува. А той явно нямаше никакво намерение да го нрави.

Не че имаше значение. Линкълн Райм бе човек на науката и не вярваше много в божествени сили. Затова не предприе пътуване до Лурд или Торино или до някое друго чудот- ворно изцелително място, а дойде в тази севернокаролинска болница с надеждата отново да постигне контрол над тялото си, или поне над някои негови части.

Райм слезе с яркочервената си самоходна инвалидна количка „Сторм ароу“ от рампата на микробуса. Заедно с болногледача си и Амелия Сакс току-що бяха пропътували осемстотин километра от Манхатън дотук. Стиснал в уста тръбичката на устройството за управление, той умело насочи возилото си към входа на Института за неврологични изследвания на Университетския медицински център на Северна Каролина в Ейвъри.

Том прибра рампата на приспособения за инвалиди черен микробус „Крайслер Гранд Ролкс“.

— Паркирай на място за паралитици - напомни му шеговито Райм.

Амелия Сакс погледна въпросително Том, който отбеляза:

— В добро настроение е. Възползвай се. Няма да е задълго.

— Чувам, чувам - провикна се Райм.

Болногледачът откара микробуса, а Сакс настигна Райм.

Беше включила мобилния си телефон. През следващата седмица Том щеше да е постоянно зает с Райм, а тя искаше малко независимост, за да обиколи района. Освен това не беше любителка на микробусите и по принцип избягваше коли, чиято максимална скорост се измерва с двуцифрено число. Затова реши да се обади на една местна фирма за коли под наем, за да си вземе нещо по-бързо.

Бяха я оставили на изчакване. Вече пет минути стоеше така. Накрая се изнерви и затвори.

— Нямам нищо против да чакам, но музиката, която пускат, е ужасна - оплака се тя. - Ще пробвам по-късно. - Погледна часовника си: - Едва десет и половина е, а жегата вече не се търпи.

Манхатън не е най-хладното място на света, но все пак се намира доста по на север от Щата на катранените хълмове. Предния ден, когато тръгваха на юг през тунела „Холанд“, температурата бе около двайсет градуса и подухваше лек морски бриз.

Жегата не правеше впечатление на Райм. Умът му беше зает само с това, за което бяха дошли.

Автоматичната врата се отвори послушно пред тях (това явно бе едно от приспособленията за улеснение на инвалидите) и двамата влязоха в прохладния коридор. Докато Сакс разпитваше на рецепцията, Райм огледа фоайето. Забеляза пет-шест празни прашни инвалидни колички. Какво ли бе станало с притежателите им? Дали положението им се беше подобрило и сега се придвижваха с патерици, или се бе влошило и сега лежаха приковани на легло, още по-неподвижни отпреди...

Може би някои бяха умрели.

— Насам - каза Сакс и кимна към коридора.

Том ги настигна при асансьора (с двойна врата и копчета на по-малко от метър от земята). След броени минути откриха кабинета, който търсеха. Райм забеляза контролно устройство, което се управлява с гласова команда.

— Сезам, отвори се - заповяда той и вратата послушно се отвори.

— Много пациенти използват този израз - отбеляза секретарката, която седеше вътре. - Вие сигурно сте Линкълн Райм. Ще съобщя на доктора, че сте тук.

Доктор Шерил Уивър беше стройна, кокетна жена около четирийсетте. Райм веднага забеляза бързия ѝ поглед и силните ѝ ръце, заякнали вероятно в многобройни операции. Ноктите ѝ бяха късо изрязани, без лак. Тя стана от бюрото си и се здрависа със Сакс и Том. Кимна на пациента си:

— Здравейте, Линкълн.

— Добър ден, докторе.

Райм заразглежда многобройните медицински томове по етажерките. По стените бяха окачени сертификати и дипломи от реномирани учебни заведения и институти. След не- колкомесечно търсене се бе убедил, че Университетският медицински център в Ейвъри е сред най-добрите лечебни заведения в света. Онкологичното и имунологичното му отделение бяха едни от най-известните в страната, а институтът по неврология на доктор Уивър се славеше с големите си успехи при лечението на травми на гръбначния мозък.

— Радвам се най-сетне да се запознаем - каза тя.

На бюрото ѝ лежеше медицински картон, вероятно на самия Райм. Какво ли беше записано в графата „Възможности за лечение“? „Добри“? „Лоши“? „Никакви“?

— Линкълн, вече говорихме по телефона и знам, че сте решили да се подложите на операцията. Нека обаче да повторя онова, което ви казах и тогава. Така ще е по-лесно и за двама ни.

Райм кимна. Беше се подготвил да издържи някои формалности, въпреки че нямаше особено желание да слуша оправдания. Явно лекарката искаше да се презастрахова в случай на провал.

— Чели сте литературата за института - продължи тя. - Сигурно знаете, че изпробваме нов метод за възстановяване на гръбначния мозък. Искам да подчертая - става дума за изпробване.

— Това ми е ясно.

— Много от пациентите ни имат по-големи познания по неврология от повечето общопрактикуващи лекари. Сигурна съм, че вие не правите изключение.

— Е, разбирам малко от наука. Нещичко от медицина...

— Извинете ме тогава, че пак ви повтарям неща, които знаете, но трябва да разберете какво може и какво не може да се постигне с този метод.

— Продължавайте, не се притеснявайте.

— Нервите са изградени от аксони, които предават нервните импулси. При травма на гръбначния мозък аксоните се увреждат и вече не са в състояние да изпълняват функцията си. Престават да провеждат импулсите, които предават командите на мозъка към останалите органи. Някъде може да чуете, че нервите не се възстановяват. Това не е съвсем вярно. Аксоните в периферната нервна система, като ръцете и краката например, могат да регенерират. В централната нервна система обаче, в главния и гръбначния мозък, не могат. Поне не сами. И така, когато се порежете, кожата зараства и чувствителността ѝ се възстановява. В гръбначния мозък това не става. Напоследък обаче бяха направени редица открития, които могат да подпомогнат такова възстановяване. В нашия институт провеждаме масирана терапия на гръбначномозъчните травми. Действаме на всички фронтове. Използваме традиционната декомпресионна хирургия, за да възстановим костната структура на самите прешлени и така да защитим мястото на травмата. След това присаждаме два различни типа тъкани в увреденото място: нервна тъкан от собствената периферна нервна система на пациента...

— Защото може да регенерира, така ли? - попита Том, поглаждайки вратовръзката си на сини и жълти цветчета.

— Да, да, очевидно - сряза го нервно Райм. Обърна се към д-р Уивър: - Продължавайте.

Том се обърна към Сакс и раздвижи безмълвно устни. На Райм му се стори, че ѝ казва: „Казах ли ти, че няма да е задълго?“ Криминологът се намръщи, после се усмихна широко на лекарката.

— Другата тъкан, която присаждаме, са ембрионални нервни клетки от централната нервна система на...

— А, акулите - отбеляза Райм.

— Точно така, синя акула.

— Линкълн спомена това - намеси се Сакс. - Защо точно от акула?

— По имунологични съображения - тъканта не се отхвърля от човешкия организъм. Освен това - допълни с усмивка - тези риби са големи, така че от един екземпляр можем да получим доста зародишна тъкан.

— Защо от зародиш? - пoинтересува се Сакс.

— Защото възрастната централна нервна система не се възстановява - изръмжа раздразнено Райм. - Очевидно нервната система на едно бебе трябва да расте.

— Точно така. Ембрионалната тъкан съдържа стволови клетки, или клетки предшественици, както още се наричат. Те подпомагат растежа на нервната тъкан. Освен декомпресионната хирургия и микротрансплантацията ние сме разработили (и това е най-голямата ни гордост) нови медикаменти, които вярваме, че имат значителен ефект за подобряване на регенерацията. Причината за неспособността на аксоните от централната нервна система да растат е в това, че съществуват белтъци, които потискат регенерацията. Затова ние създадохме антитела срещу тези белтъци. В същото време въвеждаме неуротропин, който пък стимулира растежа. Тези препарати обещават добри резултати, но все още не са изпробвани върху хора.

— Има ли рискове? - попита Сакс.

Райм я погледна. Знаеше, че има риск, но вече бе взел решение. Не искаше Сакс да научава повече. Цялото внимание на помощничката му обаче бе насочено към доктор Уивър. Райм познаваше това изражение: сякаш разпитва заподозрян в убийство.

— Разбира се, че има рискове - отвърна лекарката. - Самите лекарства не са опасни, но лечението крие опасности. При травма на четвъртия шиен прешлен пациентът получава нарушение на белодробната функция. Вие не използвате дихателен апарат, но при упойката съществува опасност за увреждане на дишането. Освен това самият стрес от операцията може да доведе до дисрефлексия, а оттам - до силно повишение на кръвното налягане, което пък да доведе до инсулт. Има и риск от допълнителна травма по време на хирургическата намеса. Може да се получи повишение на налягането, което да доведе до допълнителни увреждания.

— Значи състоянието му може да се влоши - заключи Сакс.

Доктор Уивър кимна и сведе поглед към медицинския картон, сякаш да прочете нещо, въпреки че не отвори папката. После вдигна глава:

— Можете да движите лумбрикалния мускул на безименния пръст на лявата ръка и голяма част от мускулите на врата и рамото. Възможно е да загубите частично или напълно тази способност. Също и способността да дишате самостоятелно.

Сакс изглеждаше потресена.

— Разбирам - промълви тя след кратко мълчание.

— Трябва да прецените тези рискове, като ги сравните с възможните подобрения. Няма да сте в състояние отново да ходите, ако на това сте се надявали. Такива операции дават някои подобрения при пациенти с гръбначномозъчни травми на нивото на кръста и на гръдния кош, много по-леко увреждане от вашето. Досега сме отбелязали малки успехи при пациенти с мозъчни травми и никакви при пациенти с увреждане на четвъртия шиен прешлен, какъвто е вашият случай.

— Аз съм човек на риска - побърза да каже Райм.

Сакс го изгледа тревожно. Много добре знаеше, че Линкълн Райм не е човек на риска. Той бе човек на науката, вярваше само в доказани факти и живееше по строги правила.

— Искам да ме оперирате - допълни кратко той.

Доктор Уивър кимна. Явно ѝ беше все едно какво решение ще вземе пациентът.

— Преди това трябва да ви направим някои изследвания - продължи тя. - Насрочили сме ги за вдругиден. Освен това ще се наложи да попълните сума ти формуляри и въпросници. - Погледна Сакс: - Вие ли сте пълномощникът му?

— Аз - обади се Том. - Аз съм упълномощен да подписвам вместо него.

— Добре. Изчакайте, моля. Сега ще донеса документите.

Сакс последва лекарката навън. Райм я чу да казва:

— Докторе, има ли...

После вратата се затвори.

— Това е заговор - измърмори криминологът. - Наговарят се зад гърба ми.

— Тя се тревожи за теб - отбеляза Том.

— „Тревожела“ се. Тази жена кара с двеста километра в час и води престрелки из Южен Бронкс! На мен само ще ми инжектират няколко акулски клетки.

— Знаеш какво искам да кажа.

Райм тръсна нервно глава. Погледна към ъгъла на кабинета, където на метален статив бе поставен гръбначен стълб (най-вероятно истински). Изглеждаше прекалено крехък, за да издържи такова сложно нещо като човешко тяло.

Духна в тръбичката на контролното устройство и количката се завъртя към вратата. Присви очи, сякаш се опитваше да погледне през стената!

— Какво толкова обсъждат! - измърмори. Погледна заплашително Том: - Ти знаеш ли? Криеш ли нещо от мен?

— Линкълн...

В този момент вратата се отвори и на прага се появи Сакс. Зад нея вървеше висок, слаб мъж с полицейска униформа.

— Имаш гости - каза мрачно тя.

Непознатият свали шапката си и кимна. Погледна Райм в очите (за разлика от повечето хора, които при първа среща гледаха тялото на паралитика), но бързо насочи вниманието си към гръбначния стълб в ъгъла на кабинета. После отново се обърна към криминолога:

— Господин Райм, аз съм Джим Бел, братовчед на Роланд Бел. Той ми каза, че сте в града, и аз веднага тръгнах от Танърс Корнър.

Роланд работеше в Нюйоркското полицейско управление и беше участвал в няколко разследвания заедно с Райм. В момента бе партньор на Лон Селито, стар приятел на криминолога. Роланд му беше дал адресите на някои роднини в Северна Каролина, в случай че има нужда от помощ. Джим Бел бе един от тях. Парализираният погледна към вратата, надявайки се доктор Уивър да го избави от тази нежелана среща, и каза разсеяно:

— Приятно ми е да се запознаем.

Бел се усмихна смутено:

— Всъщност, опасявам се, че запознанството ни няма да ви е много приятно.

Посетителят наистина приличаше на братовчед си.

Същата стройна фигура, същите дълги ръце, оредялата коса, непринуденото държание. Беше малко по-мургав и с малко по-груби черти на лицето. Вероятно прекарваше много време сред природата. Бел се настани на един стол до Том.

— В голямо затруднение сме, господин Райм - каза направо.

— Наричайте ме Линкълн.

— Хайде - подкани го Сакс. - Разкажете му, каквото разказахте на мен.

Райм я погледна хладно. От три минути се познаваше с новодошлия, а вече се бяха съюзили срещу него!

— Аз съм шериф на окръг Пакенок. Намира се на трийсетина километра на изток оттук. Изникна един проблем и аз си спомних какво ми е говорил братовчед ми за вас; много добри неща...

Райм кимна нервно - знак, че не му се слушат ласкателства.

„Къде е тази проклета лекарка? - мислеше си той. - Сега ли ги печата тези формуляри? Да не би и тя да е в заговора?“

— Та значи, този проблем... Чудя се дали няма да се съгласите да ни отделите малко време.

Райм се изсмя сухо:

— Предстои ми операция.

— Знам много добре. В никакъв случай не искам да ви преча. Мислех си, само за няколко часа... Няма да ни отнеме повече, надявам се. Разполагаме с основните неща за една криминологична лаборатория, но повечето изследвания се извършват в Елизабет Сити, най-близкото управление на щатската полиция, или в Роли. Резултатите се бавят със седмици. Сега обаче нямаме толкова време. В най-добрия случай имаме няколко часа.

— За какво?

— За да открием две отвлечени момичета.

— Отвличанията са работа на федералните. Обадете се на ФБР.

— Не си спомням изобщо федерален агент да е идвал в окръга, освен при акцията срещу нелегалното производство на алкохол. Докато дойдат, момичетата ще са мъртви.

— Разкажете какво е станало - подкани го Сакс.

Беше възприела характерното си загрижено изражение за най-голямо неудоволствие на Райм.

— Вчера едно момче от гимназията бе убито, а една студентка - отвлечена. Тази сутрин извършителят се върнал и отвлякъл друго момиче - обясни шерифът. Лицето му помръкна: - Заложил капан и един от заместниците ми пострада сериозно. Сега лежи в кома.

— Родителите на момичетата богати ли са? - попита Сакс. - Има ли искане за откуп?

„Логични въпроси - домиели си Райм. - Само че - ако е започнало разследване.” Той обаче нямаше никакво желание да се занимава с такова нещо.

Сакс все така се правеше, че не забелязва намръщената му физиономия.

— О, не е за пари. - Шерифът понижи глас: - Причините са сексуални. Момчето е арестувано няколко пъти за опипване на момичета и веднъж за мастурбиране на обществено място.

Явно се смущаваше от „дамата“. На Райм му идваше да разкаже за последното разследване на Сакс в Бронкс, при което трупът бе нарязан на парчета, а убиецът бе документирал всяко свое действие със снимки, грижливо подредени в албум.

Забеляза, че помощничката му е спряла да чопли темето си и внимателно слуша Бел. Е, може би не бе в заговор с шерифа, но интересът ѝ по случая явно не беше случаен. А вероятната причина никак не му харесваше!

— Амелия... - започна той, поглеждайки нервно към часовника на стената.

— Защо не, Райм? Какво ще ни навреди? - прекъсна го тя.

Тръсна дългата си червена коса и тя се разпиля по раменете ѝ като водопад.

Бел пак погледна гръбначния стълб в ъгъла.

— Ние сме малък участък. Направихме каквото беше по силите ни, помощниците ми и някои от местните будуваха цяла нощ, но не постигнахме нищо. Ед, полицаят, който е в кома, видял някаква карта, която може би показва къде е отишло момчето. Лекарите обаче не знаят кога и дали изобщо ще дойде в съзнание. Бихме искали да погледнете веществените доказателства и да ни дадете някои насоки. Този случай е извън възможностите ни. Наистина ни трябва помощ, разберете.

Райм обаче не разбираше. Работата на криминолога е да анализира улики, които да помогнат за идентифициране на престъпника и за доказване вината му в съда.

— Нали знаете кой е престъпникът, знаете къде живее. Прокурорът ви спокойно може да насрочи дело. Сигурно имате предостатъчно доказателства.

— Не, не за процеса се тревожим, господин Райм. Искаме да го открием, преди да е убил момичетата. Или поне Лидия. Мислим, че Мери Бет може би вече е мъртва. Вижте, четох една книга по криминология. Там пише, че при отвличане по сексуални подбуди жертвата трябва да се открие още през първите двайсет и четири часа; след това похитителят престава да гледа на нея като на човешко същество и повече нищо не го възпира да я убие.

— Нарекохте извършителя „момче“ - обади се Сакс. - На колко години е?

— На шестнайсет.

— Значи непълнолетен.

— Теоретично да, но всъщност досието му е по-голямо, отколкото на повечето възрастни нарушители в района.

— Свързахте ли се с родителите му? - попита Сакс, сякаш вече водеше разследването.

— Мъртви са. Живее у приемно семейство. Претърсихме стаята му. Не открихме нищо съществено.

Това никак не учуди Райм. Искаше само този човек да си вдигне парцалките и заедно с проблемите си да отпътува час по-скоро към окръга си с непроизносимо име.

— Мисля, че трябва да се заемем - повтори Сакс.

— Но, Сакс, операцията...

— Има две жертви за един-единствен ден! Честотата може да се увеличи! Серийните убийци са като наркомани.

Бел кимна:

— Логично предположение. Не споменах и друго - през последните две години в окръг Пакенок бяха извършени още три убийства, а само преди няколко дни - едно доста странно самоубийство. Смятаме, че въпросният престъпник може да е замесен и в тях. Просто досега нямахме доказателства, за да го арестуваме.

„Да, но тогава не съм участвал в разследването“ - помисли си Райм. Веднага обаче си даде сметка, че има опасност честолюбието му да го въвлече и в този случай.

С неудоволствие установи, че случаят започва да го интригува. Тъкмо предизвикателствата към разума поддържаха Райм през всичките години след злополуката. В един момент бе мислил да се обърне към организациите за подпомагане на самоубийството, но пак страстта към загадките го разубеди. Въпреки че копнееше отново да се движи, ако трябваше да избира между тази способност и феноменалния си мозък, веднага щеше да се откаже от всички операции и трансплантации. Но операцията все пак бе съдбовно важна за него. Като Светия Граал.

— Операцията е вдругиден, Райм - отбеляза Сакс. - Дотогава имаш само няколко изследвания.

„А, най-после изплю камъчето, Сакс...“

В думите й имаше логика. До операцията му оставаше много свободно време. Свободно време, през което дори нямаше право да пие. Какво може да прави един паралитик в някакво тъпо провинциално градче? Най-големият враг на Линкълн Райм не бяха спазмите, отразената болка или дис- рефлексията, които измъчват всички пациенти с травма на гръбначния стълб; най-големият му враг бе скуката.

— Един ден - склони накрая той. - Стига това да не забави операцията. Чакам я от четиринайсет месеца.

— Дадено - зарадва се Бел. Лицето му светна.

Том обаче поклати глава:

— Слушай, Линкълн, тук сме само заради операцията. Нямам и половината неща, които са ми необходими, за да се грижа за теб, докато работиш.

— Това е болница, Том. Няма да се изненадам, ако намериш повечето от тези неща тук. Ще говорим с доктор Уивър. Сигурен съм, че с удоволствие ще ни помогне.

— Не съм съгласен - повтори Том упорито.

Райм не го удостои с внимание и се обърна към Бел:

— Кога е избягал?

— Преди не повече от два часа. Веднага ще се обадя да донесат уликите и може би карта на местността. Ще организирам издирване. Мислех да...

Райм поклати глава и се намръщи. Сакс се подсмихна; знаеше какво ще каже криминологът.

— Не, не. Аз ще дойда в шерифството. Ще ми уредите една стая в... как се казваше главният град на окръга?

— Ъ... Танърс Корнър.

— Уредете ни някакво помещение, където да работим. Ще ми трябва помощник. Имате ли лаборатория в това шерифство?

— Ние ли?... Всъщност не.

— Добре, ще направим списък на апаратурата, която ни трябва. Можете да я вземете на заем от щатската полиция. - Райм погледна часовника: - Ще пристигнем след половин час. Нали, Том?

— Линкълн...

— Нали?

— Да, половин час - измърмори недоволно болногледачът.

— Поискай формулярите от доктор Уивър. Ще ги вземем с нас. Можеш да ги попълниш, докато работим.

— Добре, добре.

Сакс започна да съставя списък на основните криминологични апарати. Показа го на Райм. Той кимна:

— Добави и комплект за измерване на плътностен градиент. Иначе това е достатъчно.

Тя допълни списъка и го връчи на Бел. Шерифът го прочете и кимна неуверено:

— Ще осигуря всичко, разбира се, но не искам да ви въвличам в толкова много неприятности...

— Джим, може ли да ти кажа нещо честно?

— Разбира се, господин Райм.

— Линкълн - поправи го криминологът. - Никаква полза няма да има, ако погледна набързо някои улики. Щом ще има разследване, искам ние с Амелия да го ръководим. Да е само в наши ръце. Проблем ли е това?

— Ще се постарая да не е - отвърна с облекчение Бел.

— Добре. Сега най-добре започвай да търсиш апаратурата. Да действаме!

Шериф Бел се изправи, постоя за момент с шапка в едната ръка и списъка на Сакс в другата; после тръгна към вратата.

— А, и още нещо - извика Сакс. Бел се обърна. - Как се казва извършителят?

— Гарет Ханлън. В Танърс Корнър е по-известен като Насекомото.

Пакенок е малък окръг в североизточната част на Северна Каролина. Танърс Корнър, най-големият му град, се намира приблизително в центъра и е обграден от по-малки жилищни и търговски комплекси като Блакуотър Ландинг, разположен на брега на река Пакенок (която повечето местни жители наричат накратко Пако), на няколко километра от главния град.

Повечето жилищни и търговски комплекси на окръга са разположени на юг от реката, сред малки блата, горички и езерца. Почти цялото население на окръга е съсредоточено тук. На север от Пако земите пустеят. Голямото блато, Грейт Дизмал Суомп, е погълнало къщи и вили, както и малкото търговски и индустриални обекти, които са се намирали там. Езерата и ливадите са се превърнали в мочурища, вековните гори са почти непроходими. От тази страна на реката не живее никой освен производители на незаконен алкохол и наркотици и неколцина превъртели отшелници. Дори ловците отбягват района, след като преди две години диви прасета нападнали Тал Харпър и въпреки че застрелял десетина, останалите го изгризали почти целия.

Както повечето жители на окръга, Лидия рядко ходеше на север от Пако, а когато отидеше, никога не навлизаше прекалено навътре. Сега си даваше сметка, че е попаднала на място, от което може никога да не се върне, както във физическия, така и в духовния смисъл.

Ужасяваше се, разбира се, от това нечовешко същество, което я мъкнеше след себе си, от начина, по който я гледаше, от начина, по който я докосваше, от жегата и змиите, но най-голям ужас изпитваше, когато си даваше сметка какво е оставила от другата страна на реката: нищожния си, но безметежен живот. Можеше никога вече да не види и без това малкото си приятели, колежките си медицински сестри, лекарите, с които напразно се опитваше да флиртува, книгите на ужасите, децата на сестра си; никога вече да не яде пица или сладолед. Дори лошите моменти в живота ѝ ѝ бяха скъпи: опитите да свали наднорменото си тегло, самотните нощи, часовете на напразно очакване приятелят ѝ да се обади.

Тук всичко я изпълваше със страх.

Спомни си ужасната гледка пред ловната барака - проснатия на земята Ед Шефър, обезобразеното му, подуто тяло.

— Не трябваше да ги дразни - бе промърморил Гарет. - Осите нападат само ако застрашиш гнездото им. Той го е смачкал. Голяма грешка.

После влезе вътре, внимателно взе някаква карта, няколко бутилки вода и няколко пакета с бисквити, овърза ръцете ѝ с тиксо и я поведе през гората. Вече бяха изминали няколко километра.

Момчето се движеше нервно, дърпаше я ту на една, ту на друга страна. Говореше си сам. Чешеше червените обриви по лицето си. По едно време спря до някаква локва и се загледа във водата. Изчака някаква буболечка да пробяга по повърхността, после натопи лице, за да облекчи сърбежа. Погледна краката си, свали и другата си обувка и я захвърли. Продължиха пак напред.

Лидия го огледа. Знаеше за него, за Насекомото. Всички в Танърс Корнър го знаеха. Никога обаче не го бе виждала толкова отблизо. Странно колко силен изглеждаше: яки мускули, жилести ръце, широки длани. Събраните му вежди и загриженото изражение, което понякога придобиваше, му придаваха глуповат вид, но тя знаеше, че това е измамно. Беше хитър като лисица. Носеха се слухове как Гарет си е отмъстил на единия от играчите в училищния футболен отбор, който много често му се надсмивал. Отворил с шперц шкафчето му и оставил вътре пистолет. След това се обадил анонимно на охраната и подал сигнал за незаконно притежавано оръжие. Звъннал и в местния вестник и на един радиорепортер. Журналистите се появили точно когато портиерът на училището отварял шкафчето на футболиста. По тази причина директорът бил принуден да изключи момчето, въпреки че не бил склонен да се разделя с един от най-добрите играчи на отбора. Никой не можеше да докаже, че Гарег го е направил, но всички го знаеха.

Тя погледна картата, стърчаща от джоба му.

— Къде отиваме?

— Аз... такова... не ща да говоря с теб.

След десетина минути я накара да свали обувките си, за да преджапат през някакво мътно поточе. После я натисна на земята, за да седне, настани се пред нея и докато жадно гледаше голите ѝ бедра през отвора на престилката ѝ, избърса краката ѝ със салфетка. Тя почувства същото отвращение, както когато трябваше да взима проби от трупове в моргата. След това той нахлузи белите обувки на краката ѝ, завърза ги здраво, хвърли поглед на картата и я поведе отново през гората.

Постоянно пукаше с кокалчетата на пръстите си.

Тресавищата ставаха по-големи и по-дълбоки. Вероятно вървяха към Грейт Дизмал Суомп и Лидия нямаше никаква представа защо. Тъкмо когато й се стори, че няма накъде да продължат из блатата, Гарет свърна в някаква борова горичка, където, за радост на отвлечената, се оказа доста по-хладно, отколкото на открито.

Гарет се движеше вече по-бавно, оглеждаше се, като внезапно извръщаше глава ту в една, ту в друга посока също като психично болните пациенти в болницата. Това я отвращаваше и плашеше.

Тръгнаха по друга пътека. След известно време стигнаха в подножието на стръмен скалист хълм.

— Не мога да се кача оттук - заяви Лидия. - Поне не със завързани ръце. Ще се подхлъзна и ще падна.

— Глупости - изръмжа сърдито той. - Нали си с обувки. Нямаш проблеми. Виж мен. Бос съм, а пак мога да го изкача. Виж ми краката, виж!

Вдигна единия си крак. Ходилото бе цялото в жълти мазоли.

— Хайде, размърдай си дебелия задник. Като стигнеш догоре, стой и чакай. Слушаш ли? Чуваш ли какво ти говоря? - изсъска той и отново опръска бузата ѝ с плюнка.

Кимна и тръгна нагоре. След малко спря и се обърна. Гарет гледаше краката ѝ и пукаше кокалчета. После вдигна очи и погледна под роклята ѝ.

Лидия продължи.

На върха на хълма имаше полянка, през която минаваше една-единствена пътека към някаква горичка. Лидия тръгна натам.

— Хей, ти уши имаш ли? - извика Гарет след нея. - Казах ти да чакаш!

— Не съм се опитала да избягам! Просто ми е страшно горещо. Искам да се скрия на сянка.

Той посочи земята на пет-шест метра пред нея. На средата на пътеката имаше дебел слой борови иглички.

— Можеше да паднеш вътре - каза момчето - и да ми развалиш капана.

Лидия се вгледа по-внимателно. Боровите иглички покриваха голяма яма.

— Какво има отдолу?

— Това е смъртоносна клопка.

— Какво има вътре?

— Ами... изненада за онези, които ни преследват - заяви гордо той и се усмихна самодоволно, сякаш е измислил нещо много гениално.

— Ама някой може да падне вътре!

— Глупости. Тук сме на север от Пако. Единствените, които ще дойдат, са преследвачите. А те са си го заслужили.

Хвана я за ръката и я преведе отстрани на ямата.

— Няма нужда да ме теглиш - скара му се тя.

Гарет отслаби хватката си, но Лидия имаше чувството, че го прави само за да може да опипва от време на време китката ѝ с дългите си пръсти.

Като кърлеж, който търси подходящо място да се впие.

Микробусът мина покрай гробищния парк на Танърс Корнър. Тъкмо се извършваше погребение.

— Вижте ковчега - обади се Сакс.

Беше малък, детски. Опечалените бяха едва двайсетина, всичките възрастни. Райм се почуди защо не са повече.

Погледна отвъд гробището - до хоризонта се простираха само гористи хълмове.

— Не е лошо за гробище - отбеляза той. - Нямам нищо против да ме погребат на такова място.

Сакс, която наблюдаваше загрижено траурната процесия, го погледна хладно.

Вероятно заради предстоящата операция не ѝ се говореше за смърт.

Микробусът зави рязко и засили по следващата права отсечка след колата на шерифа. Гробището изчезна зад тях.

Както бе казал Бел, Танърс Корнър се намираше точно на трийсет километра от медицинския център в Ейвъри. На табелката в началото на града пишеше, че в него живеят ни повече, ни по-малко от 3018 жители. Пустите, прашни улици създаваха впечатление за призрачен град. Възрастна двойка седеше унило на една пейка. Имаше и двама хилави мъже с измъчен вид, вероятно местните пияници. Единият седеше на бордюра, подпрял глава с двете си ръце, сигурно го мъчеше тежък махмурлук. Другият се беше облегнал на едно дърво и гледаше с празен поглед, очите му дори отдалеч изглеждаха пожълтели. Някаква жена миеше прозорците на аптеката.

— Доста спокойно - отбеляза Том.

— Меко казано - отвърна Сакс, която очевидно, както и Райм, чувстваше празнотата и безнадеждността в градчето.

По главната улица бяха разположени ред стари къщи и два малки търговски комплекса. Райм забеляза супермаркет, две дрогерии, два бара, една закусвалня, офис на застрахователна компания и един смесен магазин: касети под наем, сладкарница и салон за маникюр. Автосалонът се намираше между банката и магазин за риболовни принадлежности - три капана за балъци. Една реклама информираше, че на десет километра по Шосе 17 има ресторант на „Макдоналдс“. На друга се виждаше избеляла картина на корабите „Монитор“ и „Меримак“ от Гражданската война. Надписът подканваше: „Посетете военния музей“. За да се наслади на това преживяване, човек трябваше да шофира трийсет и пет километра.

Райм внимателно запомняше всяка подробност. Даде си сметка колко неподготвен за криминологична работа се чувства тук. В Ню Йорк анализираше успешно всяка улика, защото бе прекарал целия си живот там - беше обиколил всички улици, познаваше из основи историята, флората и фауната му. Тук обаче, в Танърс Корнър и околностите му, не знаеше нищо нито за обичаите на жителите, нито за почвата, за въздуха, за водата, за колите, които карат, за къщите, в които живеят, за предприятията, в които работят, за страстите, които властват над живота им...

Спомни си времето непосредствено след като постъпи на работа в полицията. Един старши детектив им изнасяше лекция.

„Какво означава изразът „Риба на сухо“?“ - попита той.

„Значи, че някой е попаднал в чужда среда. Чувства се объркан“ - отговори младият полицай Райм.

„Да, ама не съвсем. Какво става, когато извадим рибата от водата? Тя не се „обърква“. Тя направо умира. Най-голямата опасност за един детектив е непознатата обстановка. Помнете го добре!“

Том спря микробуса и се зае с разтоварването на инвалидната количка. Райм лапна тръбичката на контролното устройство и се насочи към стръмната рампа на сградата на общинския съвет, където се помещаваше и шерифството. Рампата явно бе добавена набързо, веднага след приемането на Закона за подкрепа на инвалидите.

Трима мъже с дънки, работни ризи и сгъваеми ножчета на колана излязоха от шерифското управление и се запътиха към тъмночервен „Шевролет Събърбан“.

Най-хилавият от тримата сръга най-едрия, брадат мъж с коса, вързана на опашка, и кимна към Райм. След това очите им почти едновременно се насочиха към Сакс. Едрият огледа Том, слабото му тяло, безупречно изгладените му дрехи и златния му пръстен, и прошепна нещо на третия, който, за разлика от другарите си, приличаше на консервативен бизнесмен от южните щати. Той вдигна рамене. Тримата бързо загубиха интерес към новодошлите и се качиха в шевролета.

„Риба на сухо...“

Бел, който вървеше до количката на Райм, забеляза интереса на криминолога към тримата.

— Този едрият е Рич Кюлбо - обясни той. - Другите са му приятели. Шон О’Сараян е хилавият, другият е Харис Томъл. Кюлбо не е такъв размирник, на какъвто прилича. Прави се на голям бияч, но не ни причинява много главоболия.

О’Сараян ги изгледа от задната седалка на шевролета.

Шерифът изтича напред, за да отвори вратата за инвалиди, която бе запечатана.

— Явно няма много инвалиди - отбеляза Том. После попита Райм: - Как се чувстваш?

— Чудесно.

— Не изглеждаш така. Пребледнял си. Веднага щом влезем, ще ти премеря кръвното.

Влязоха. Райм предположи, че сградата е строена през петдесетте. Отвътре беше боядисана в зелено, а по стените висяха картини, снимки, показващи историческото развитие на града, и обяви за свободни места в общинската администрация.

Една майка и малко момченце се зададоха по коридора. Детето не можеше да свали очи от Райм. Когато количката мина покрай него, се усмихна въодушевено.

— Страхотно - каза на майка си.

Райм понечи също да се усмихне, но жената дръпна детето и го смъмри тихо. Продължиха към изхода, без да се обръщат. На излизане обаче майката хвърли бърз поглед назад.

„Може би след няколко месеца няма да ме гледат така. Може би след операцията вече няма да съм инвалид. Ако мине успешно. Ако оживея.“

„Разбира се, че има рискове...“

После се сепна: „Не. Това са глупости!“

Бел отвори една врата и се обърна към Райм:

— Това върши ли работа? Използваме помещението за склад за веществени доказателства, но ще ги преместим в мазето.

Покрай стените бяха наредени десетина кашона. Един полицай се мъчеше с количка, върху която бе натоварен огромен телевизор „Тошиба“. Друг носеше два кашона с бутилки от сок, пълни с някаква бистра течност. Райм ги изгледа любопитно. Бел се изсмя:

— Характерните престъпления за Танърс Корнър: кражби на електроника и нелегално производство на алкохол.

— Това алкохол ли е? - попита Сакс.

— Оригинално менте. Отлежало трийсет дни.

— Марка „Оушън спрей“, а? - отбеляза Райм.

— Това са любимите бутилки на производителите. Защото имат широко гърло. Ти пиеш ли?

— Само шотландско уиски.

Бел кимна към бутилките:

— Това е чиста отрова. ФБР и Данъчният отдел се интересуват от печалбата им, ние се тревожим за живота на гражданите. Тази партида не е лоша, но в много ментета има фор- малдехид, разредител или химически торове. Годишно имаме средно по две смъртоносни отравяния.

Райм огледа стаята. Кимна към контакта:

— Ще имаме нужда от допълнителни мощности.

— Ще прекараме кабели - обеща Бел. - Веднага ще накарам някой да се заеме.

Натовари един полицай с тази задача, после каза, че бил поръчал спешно уредите, които бе поискал Райм, от лабораторията на щатската полиция в Елизабет Сити. Апаратурата щяла да пристигне след не повече от час. На криминолога това му се стори светкавична бързина за окръг Пакенок; явно случаят бе много спешен.

„При отвличане по сексуални подбуди жертвата трябва да се открие още през първите двайсет и четири часа; след това похитителят престава да гледа на нея като на човешко същество и повече нищо не го възпира да я убие.“

Дали тази статистическа извадка бе вярна, или не, Райм не можеше да каже. Повечето похитители убиват жертвите си много скоро след отвличането. Причините може да са най- различни: паника, объркване, грешна преценка на ситуацията. Вероятно Мери Бет вече бе мъртва, а на Лидия, медицинската сестра, не ѝ оставаше много време.

Полицаят се върна с два дебели кабела с много щекери.

— Това е достатъчно - каза Райм. - С колко хора разполагаме?

— Имам трима старши помощник-шерифи и осем редови полицаи. Разполагаме с две телефонистки и пет секретарки. Използваме ги заедно с Градоустройствения отдел, което е голям недостатък, но сега заради спешността на случая ще работят само за нас. Окръжният управител го одобри, вече говорих с него.

Райм погледна стената и се намръщи.

— Какво има? - попита шерифът.

— Трябва му черна дъска - обясни Том.

— Мислех си за карта на района, но да, искам и черна дъска. Голяма.

— Нямате грижи - каза Бел.

Райм и Сакс се спогледаха и се засмяха. Това бе любимият израз на братовчед му Роланд Бел.

— Кога мога да се срещна със старшите ви заместници? За инструктаж.

— И климатична инсталация - добави Том. - Трябва му и климатична инсталация.

— Ще видим какво може да се направи - каза небрежно Бел. Явно като южняк не разбираше нуждата на хората от северните щати от по-умерени температури.

— Не е хубаво да стои в такава жега - настоя болногледачът.

— Това не е голям проблем - възрази Райм.

Том вдигна вежди и погледна Бел:

— Стаята трябва да се охлади, иначе го връщам в болницата.

— Том! - опита се да противоречи Райм.

— Страхувам се, че нямаш друг избор - заяви спокойно болногледачът.

— Добре, ще го уредим - успокои го Бел. Викна към вратата: - Стив, ела за малко.

На прага се появи млад полицай с късо подстригана коса.

— Това е шуреят ми, Стив Фар - представи го шерифът.

Беше най-високият от всички полицаи в градчето, които Райм бе видял досега - сигурно над метър и осемдесет. Големите му уши стърчаха смешно. Видът на Райм явно не го притесни много и той скоро се усмихна непринудено. Бел му възложи задачата да намерй климатична инсталация за стаята.

— Веднага ще се заема, Джим - каза полицаят, завъртя се на пети като войник и излезе.

На вратата се показа някаква жена:

— Джим, Сю Макконъл е на трета линия. Направо не е на себе си.

— Добре, свържи ме - каза Бел, после обясни на Райм: - Майката на Мери Бет. Горката жена... Съпругът ѝ почина от рак, няма и една година оттогава. Сега и това. Лоша работа. Аз самият имам две деца. Представям си как...

— Добре, Джим - прекъсна го безцеремонно Райм, - би ли пратил някого за картата и черната дъска?

Бел примигна, изненадан от резкия тон на криминолога.

— Разбира се, Линкълн. Виж, ако решиш, че действаме много по южняшки, ако сметнеш, че много се мотаем, не се притеснявай да ни дадеш малко зор.

— О, не се и съмнявай, че ще го направя, Джим.

Единият от старшите заместник-шерифи изглеждаше радостен да се запознае с Райм и Сакс. Другите двама кимнаха сдържано и очевидно предпочитаха странните янки да са си стояли на север.

Онзи, който им се зарадва, бе синеок полицай около трийсетте на име Джеси Корн. Той бе присъствал сутринта на местопрестъплението и гузно призна, че Гарет е измъкнал Лидия точно под носа му. Когато пък стигнал до другия бряг на реката, Ед Шефър бил почти мъртъв от ужилванията на осите.

Единият от двамата по-сдържани заместник-шерифи се казваше Мейсън Жермен, нисък мъж около четирийсетте, с тъмни очи и сивееща, пригладена назад коса, в която ясно личаха следите от гребена. Беше се намазал с огромно количество евтин, смърдящ афтършейв. Поздрави Райм и Сакс с кратко кимване и явно се радваше, че криминологът е парализиран, за да не се налага да се ръкуват. Сакс, като жена, бе удостоена само с едно снизходително: „Госпожице“.

Люси Кър бе третият старши помощник-шериф и прие гостите със същата неприязън, както Мейсън. Беше висока жена, малко по-ниска от Сакс, слаба, със спортна фигура и красиво, издължено лице. За разлика от намачканата униформа на Мейсън нейната беше безупречно изгладена. Русата ѝ коса бе стегната в скромна прическа. Човек лесно можеше да си я представи като манекенка за „Ел Ел Бийн“ или „Ландс енд“.

Райм разбираше, че студеното посрещане е съвсем нормална реакция на полицай, в чиято работа внезапно се е намесил някой друг (особено ако става дума за инвалид и жена, и то северняци). Сега обаче нямаше време да ги убеждава в ползата от участието му в разследването. Похитителят се отдалечаваше с всяка изминала минута, а и операцията беше скоро.

Едър полицай, единственият чернокож в шерифството, донесе голяма черна дъска и карта на окръг Пакенок.

Бел посочи стената:

— Закачи я тук, Трей.

Райм погледна картата. Беше много подробна. Полицаят я закачи на стената и излезе.

— Разкажете ми сега какво точно се е случило от отвличането на първата жертва досега - каза криминологът.

— Казва се Мери Бет Макконъл. На двайсет и три години е. Учи в университета в Ейвъри.

— Има ли си приятел? - попита Сакс.

— Не, според майка ѝ.

— Съпругът на майка ѝ, онзи, който е починал, ли е истинският ѝ баща? - осведоми се Райм.

— Да.

— Има ли втори баща? - попита Сакс.

— Не. И е единствено дете.

— Разкажете какво е станало вчера.

Мейсън започна:

— Ами, беше доста рано. Мери Бет беше...

— Бихте ли уточнили? - прекъсна го Райм. - В колко часа?

— Ами, не знаем точно в колко часа е станало - тросна се Мейсън. - Не намерихме спрял часовник като на „Титаник“.

— Било е преди осем - намеси се Джеси Корн. - Били, убитото момче, е излязъл да потича, а местопрестъплението е на половин час от дома му. Трябвало да се върне в осем и половина, за да се изкъпе и да отиде на училище.

— Добре, продължавайте.

— Мери Бет е била в Блакуотър Ландинг.

— Какво е това, някакво градче ли? - почуди се Сакс.

— Не, една местност на няколко километра на север оттук. Край реката. Има двайсетина къщи и една фабрика. Няма магазини. Заобиколена е от гори и блата.

Райм погледна буквите и цифрите, с които бяха означени отделните участъци по картата.

— Къде е? Покажете ми.

Мейсън посочи квадрант Л-10.

— Представяме си, че всичко е протекло по следния начин: Гарет изскача и хваща Мери Бет. Опитва се да я изнасили, но Били Стейл ги вижда от пътя и тръгва да му попречи. Гарет обаче грабва лопата и убива Били. След това отвлича Мери Бет. - Мейсън стисна зъби: - Били беше добро момче. Наистина добро! Редовно ходеше на църква. На миналото първенство хвана една топка в последната минута на мача срещу „Албърмарл Хай“ и обърна...

— Не се съмнявам, че е бил добро момче - прекъсна го нетърпеливо Райм. - Гарет и Мери Бет пеша ли са тръгнали?

— Да - отвърна Люси. - Гарет не шофира. Никога не е ходил на курсове. Сигурно защото родителите му загинаха при автомобилна катастрофа.

— Какви улики имате?

— А, оръжието на убийството - заяви гордо Мейсън. - Лопатата. Много внимавахме. Пазим я по всички правила.

Райм зачака, но полицаят спря дотук. Накрая криминологът попита:

— И какво друго?

— Ами, някои отпечатъци.

— Само това ли е? - изуми се Сакс.

Люси стисна устни и кимна.

— Не огледахте ли местопрестъплението? - поинтересува се Райм.

— Огледахме го, разбира се - измънка Джеси. - Нищо не намерихме.

„Не били намерили нищо!“ На местопрестъпление, на което престъпникът убива едната жертва и отвлича другата, сигурно има улики за цял филм, в който да се разказва какво е правил всеки от участниците през последните двайсет и четири часа. Явно тук ставаше дума за двама извършители: момчето и невежеството на местните полицаи. Райм погледна Сакс; по очите й личеше, че и тя смята така.

— Кой проведе огледа? - попита той.

— Аз - отговори Мейсън. - Пристигнах първи на местопрестъплението. Бях най-близо, когато бе подаден сигналът.

— Кога стана това?

— В девет и половина. Един шофьор на камион забелязал трупа на Били от шосето.

А момчето било убито преди осем. Райм не беше никак доволен. Час и половина бе дълго време за едно местопрестъпление. Много улики могат да бъдат откраднати или добавени. Престъпникът може да е изнасилил и убил момичето, да го е заровил и да се е върнал, за да скрие някои веществени доказателства и да подхвърли други.

— Сам ли извършихте огледа? - поинтересува се криминологът.

— Първия път да. После дойдоха още трима-четирима. Хубаво обиколиха навсякъде.

„И са намерили само оръжието на убийството. Боже Господи!...“

— Може ли да попитам - намеси се Сакс - откъде сте толкова сигурни, че Гарет е убиецът?

— Аз го видях, когато отвличаше Лидия тази сутрин - отвърна Джеси.

— Това не доказва, че е убил Били и че е отвлякъл другото момиче.

— А - обади се Бел, - намерихме негови отпечатъци. По лопатата.

Райм кимна:

— И имате проби от отпечатъците му, защото е бил арестуван и преди, така ли?

— Точно така.

— Добре. Разкажете сега за тази сутрин.

Джеси взе думата:

— Беше рано. Малко след изгрев-слънце. С Ед Шефър пазехме местопрестъплението, в случай че Гарет се върне. Лидия дойде да остави цветя. Аз се върнах при колата. Явно съм сбъркал. Изведнъж тя запищя и после двамата изчезнаха на другия бряг на Пако. Избягаха, преди да успея да намеря лодка или друг начин да прекося реката. Ед не се обаждаше по радиостанцията. Разтревожих се за него, а когато отидох на другия бряг, го заварих ни жив, ни умрял от ужилванията. Явно Гарет е поставил капан за всеки, който влезе в бараката му.

— Мислим, че Ед знае къде е Мери Бет - вметна Бел. - Успял е да погледне картата, която Гарет е държал в бараката. Сега обаче е в безсъзнание, а момчето е взело картата.

— Какво е състоянието му? - поинтересува се Сакс.

— В шок е. Никой не знае дали ще се оправи и дали, ако дойде в съзнание, ще си спомня какво е видял.

Значи щяха да се осланят само на уликите. Което Райм и бездруго предпочиташе пред свидетелските показания.

— Някакви веществени доказателства от тазсутрешното престъпление? - попита той.

— Намерих това - обяви Джеси и показа една маратонка, завита в найлонов плик. - Гарет я е загубил, докато е отвличал Лидия.

Това вече беше нещо. Райм кимна към масата:

— Добре, оставете я ей там. Нещо друго?

— Нищо.

— Разкажете ми за другите убийства, в които го подозирате.

— Всичките са извършени в Блакуотър Ландинг - започна Бел. - Две от жертвите бяха удавени в Блакуотър Канал. Уликите показват, че са си ударили главата при падането. Съдебният лекар обаче смята, че може да са зашеметени преди това и после да са блъснати в канала. Гарет се е навъртал около домовете им малко преди да умрат. Не успяхме обаче да намерим никакви доказателства за вината му. Миналата година имахме случай на ужилване от оси. Също като с Ед. Сигурни сме, че Гарет го е направил.

Мейсън го прекъсна:

— Жертвата беше двайсетгодишно момиче, също като Мери Бет. Прекрасно същество, добра християнка. Спяла на верандата си. Гарет ѝ хвърлил гнездо с оси. Бяха я ужилили на сто трийсет и седем места. Почина от сърдечен удар.

— Аз се отзовах първа на сигнала - намеси се Люси Кър. - Ужасна гледка. Умря бавно, много се мъчи.

— А това погребение, което току-що видяхте - добави шерифът. - Малкият Тод Уилкс. Едва осемгодишен. Самоуби се.

— О, не! - възкликна Сакс. - Защо?

— Ами, беше доста болен - обясни Джеси Корн. - Не можеше да излиза, не можеше да играе... Много тежко го приемаше. Има обаче и още нещо. Преди няколко седмици Гарет се нахвърлил с викове срещу него. Наистина много грубо. Предполагаме, че Гарет го е заплашвал и той не е издържал.

— Какъв може да е мотивът?

— Превъртял е, това е мотивът - изсъска Мейсън. - Хората му се присмиват и той си отмъщава. Много просто.

— Да няма шизофрения?

— Според училищния психолог - не - отвърна Люси. - Антисоциално поведение, така го наричат. Има висок коефициент на интелигентност. Беше отличен ученик, преди да започне да бяга от училище преди две години. Мога да ви дам снимка.

— Не е необходимо - спря я Райм.

— Да, моля ви - в същия момент каза Сакс.

— Защо ни е, Сакс? Това не е важно. Интересува ни онова, което е извършил.

— Просто искам да го видя.

Шерифът отвори една папка.

— Ето го при ареста за гнездото на оси.

На снимката се виждаше слабо, късо подстригано момче със събрани гъсти вежди и хлътнали очи. Бузата му бе одрана.

— Ето и друга - добави шерифът и подаде изрезка от вестник.

На нея имаше снимка на четиричленно семейство около масичка за пикник. Отдолу пишеше: „Семейство Ханлън на годишния пикник на Танърс Корнър, една седмица преди тра- гичната катастрофа на Шосе 112, която отне живота на Стюарт, 39 г., Сандра, 37 г., и дъщеря им Кей, на 10 г. На снимката се вижда и Гарет, 11 г., който не е бил в колата по време на злополуката.“

— Може ли да видя доклада от огледа на вчерашното местопрестъпление? - попита Райм.

Бел отвори една папка. Том я взе. Райм не разполагаше тук с устройство за прелистване, така че разчиташе на болногледача си за тази работа.

— Би ли я подържал, без да ти треперят ръцете?

Том въздъхна.

Криминологът остана възмутен. Огледът бе извършен през пръсти. Имаше снимки на следи от обувки, но без мащабна линийка. Освен това следите не бяха номерирани, за да се покаже кои са от един и същи човек.

Сакс също го забеляза, поклати глава и изказа наблюдението си.

Люси се опита да се оправдае:

— Аз винаги го правя. Винаги номерирам отпечатъците.

— Така трябва - каза Сакс. - Това е стандартна процедура.

Райм продължи да разглежда доклада. Мястото и положението на тялото бяха описани набързо. Личеше, че контурите му са очертани с цветен спрей, който е от най-нежеланите замърсители на местопрестъплението.

От мястото не бяха взети никакви проби за следови улики. На снимките се виждаха много фасове, които са добро веществено доказателство.

— Следващата - нареди криминологът.

Том обърна на другата страница.

Докладът за пръстовите отпечатъци беше малко по-добър. По дръжката на лопатата имаше четири пълни и седемнайсет частични, всичките или от Гарет, или от Били. Повечето бяха латентни, но имаше и някои ясни - добре видими без химическо третиране и изследване с алтернативен източник на светлина. Мейсън бе работил много небрежно: отпечатъците от гумените му ръкавици закриваха повечето от тези на убиеца. За такова нехайно отношение към веществените доказателства Райм би уволнил полицая на минутата. Все пак добрите отпечатъци бяха достатъчно.

Апаратурата се очакваше скоро.

Райм се обърна към Бел:

— Ще ми е необходим лаборант, който да извършва анализите. Предпочитам да е полицай, но по-важно е да може да работи с апаратурата. И да познава добре района. Да е местен.

Мейсън поглади ръкохватката на пистолета си:

— Ще открием някого, но мислехме, че вие сте специалистът. Нали затова сме ви повикали?

— Една от причините, поради които сте ме извикали, е, че знам, когато не мога да се оправя сам - тросна се криминологът. После се обърна отново към Бел: - Сещате ли се за някого?

Люси Кър се обади:

— Синът на сестра ми, Бени, ъ... Бен, учи в Университета на Северна Каролина.

— Ще се справи ли?

— Предполагам... само дето е малко мълчалив.

— Не ми трябва да говори.

— Ще му се обадя.

— Добре. И така, искам Амелия да направи оглед на местопрестъплението и на стаята на момчето.

— Ама... - запротестира Мейсън. - Вече сме го направили. Най-прилежно.

Посочи към папката.

— Просто искам отново да ги огледа - отсече Райм. Обърна се към Джеси: - Вие познавате района. Бихте ли отишли с нея?

— Разбира се. С най-голямо удоволствие.

Сакс го изгледа накриво. Райм обаче знаеше цената на чара: Сакс се нуждаеше от съдействие, а Люси и Мейсън изобщо не изглеждаха склонни да ѝ помагат, за разлика от влюбения Джеси.

— Искам да осигурите оръжие на Амелия - добави криминологът.

Когато полицаят излезе от границите на щата, в който работи, той загубва правата си да носи оръжие. Сакс беше оставила служебния „Глок“ и резервния си револвер в бруклинския си апартамент.

— Това е най-лесното - каза Бел. - Какво предпочитате?

— Деветмилиметров „Глок“, но мога да мина и с „Браунинг“, трийсет и осми калибър.

— Ами... Малко ще ни е трудно да ви осигурим точно такива. В Пакенок нямаме голям избор на оръжия.

— Добре, дайте каквото имате.

— Джеси е специалист по оръжията. Може да ви намери доста добър „Смит и Уесън“.

— Разбира се - обади се с готовност младият полицай.

— Бих искала да имам и белезници.

— И това ще се уреди.

Бел забеляза, че Мейсън гледа сърдито картата.

— Какво има? - попита шерифът.

— Наистина ли искаш да знаеш мнението ми?

— Иначе нямаше да питам.

— Прави каквото сметнеш за добре, Джим, но мисля, че нямаме време за допълнителни огледи. Това е голям район. Трябва да действаме бързо.

Райм загледа квадрант Л-10, където за последен път бе видяна Лидия Джонсън, и отговори вместо шерифа:

— Нямаме време да действаме бързо.

— Искахме да вземем точно него - каза мъжът; погледът му несигурно заигра из буренясалия двор, в който стоеше вдигнат на тухли пикап без колела. - Обадихме се в социалната служба и питахме специално за Гарет. Защото знаехме за него и ни беше жал. Той обаче започна да прави бели от самото начало. За разлика от всички други деца, които сме гледали. Правихме всичко възможно да му угодим, но - казвам ви - той явно не виждаше нещата по този начин. Сега съжаляваме. И ни е страх. Много ни е страх.

Стояха пред олющената врата на къщата. Джим Бел бе казал, че предния ден изпратил друг полицай да извърши огледа на стаята и да разбере дали приемните родители на Гарет имат някаква представа къде може да е отишъл. Те обаче не знаеха. Амелия Сакс бе дошла само да огледа стаята, но остави Хал Бабидж да дърдори с надеждата, че може да спомене нещо, което да им помогне. Тя не споделяше съвсем мнението на Райм, че веществените доказателства са единственото, по което може да бъде разкрит и проследен престъпникът.

Това, което разбра от разговора, бе, че приемните родители на Гарет са наистина (както бе казал Хал) много уплашени, че Гарет ще се върне и ще направи нещо лошо на тях или на другите им деца. Жената, която стоеше на входната врата до съпруга си, бе дебела, с къдрава червеникава коса. Като мъжа си и тя често отместваше поглед от посетителите и нервно се взираше ту към двора, ту към околните гори, сякаш се страхуваше Гарет да не се появи отнякъде.

— Не сме му правили нищо лошо - продължи мъжът. - Никога не съм го бил, но бях стриктен, държах го изкъсо. Храним се например винаги по едно и също време. За това съм непреклонен. Гарет обаче често закъсняваше. След ядене заключвах храната и той оставаше гладен. Понякога го водех на неделно училище в църквата. Това също не му харесваше. Седеше и не казваше нито думичка през цялото време. Това ме ядосваше, казвам ви. Карах го да си подрежда стаята, винаги прилича на кочина! Всички родители се държат така с децата си. Сигурен съм обаче, че ме е намразил заради това.

— Държахме се добре с него - добави жената, - но той няма да си спомни това. Ще си спомни само моментите, когато сме били строги.

— Казвам ви, ще се защитаваме - предупреди Хал, гледайки към Джеси Корн. Кимна към купчина пирони и ръждив чук. - Ще заковем прозорците, но ако се опита да ги разбие... ще се защитаваме. Децата знаят какво да правят. Знаят къде е пушката и че Гарет няма да се върне за добро.

Да кара децата да стрелят по човек! Сакс бе шокирана. Беше видяла няколко деца да надничат през прозореца. Изглеждаха на не повече от десет години.

— Хал - изпревари я Джеси, - недей да предприемаш нищо. Ако видиш Гарет, обади ни се. И не позволявай на малките да пипат оръжие. Хайде, не прави глупости.

— Упражняваме се - оправда се Хал. - Всеки четвъртък след вечеря. Знаят как да си служат с пушката. Купих четирийсет и първи калибър, за да могат да я вдигат.

Той забеляза нещо в двора. За момент тялото му се напрегна. После си пое дълбоко въздух и отново се обърна към Сакс. Понечи да заговори, но видя, че тя вече не се интересува от него, и замълча.

— Бих искала да видя стаята му - каза Сакс.

Той вдигна рамене:

— Заповядайте, но ще идете сама. Аз не влизам там. Страх ме е. Ще им покажеш ли стаята, Маг?

Той взе чука и шепа пирони и започна да кове прозорците. Сакс забеляза от джоба му да се подава револвер.

— Джеси - обърна се тя към полицая, - иди отзад и погледни през прозореца на стаята да не би да е поставил някакъв капан.

— Нищо няма да видите - обясни майката. - Боядисал го е в черно.

— Тогава просто пази пътя откъм прозорците - продължи Сакс. - Не искам изненади. Провери района. Внимавай да не дебне отнякъде.

— Разбира се. Ще проверя района. Веднага.

Той кимна, но личеше, че няма никаква представа какво трябва да прави. Забърза към задния двор.

— Насам - посочи домакинята.

Сакс я последва по мрачен коридор, натъпкан с мръсно пране, обувки и купчини списания „Семеен кръг“, „Християнски живот“, „Оръжия и боеприпаси“, „Земя и вода“ и „Рийдърс дайджест“. От едната страна имаше три отворени врати към тъмни помещения - идеално място за засада. Сакс стисна стария „Смит и Уесън“, чието единствено добро качество бе дългата цев, което означаваше по-точна стрелба. Спомни си за един случай в Бронкс, когато, докато вървеше по подобен тъмен коридор, от всяка врата се показваха любопитни лица. За части от секундата трябваше да преценява дали да стреля, или не.

„Гарет ѝ хвърлил гнездо с оси. Бяха я ужилили на 137 места...“

Кожата ѝ настръхна. Пред всяка врата се оглеждаше тревожно наляво и надясно. Стаята на момчето бе затворена.

„Насекомото...“

Домакинята кимна към една полица с три големи черни флакона„Райд“:

— Щом му за случката с онзи полицай, Хал веднага отиде до магазина и ги купи. Освен това извади револвера си, който никога не е ползвал.

— Толкова ли се страхувате, че ще се върне?

— Вижте, Гарет е объркано хлапе. Хората не го разбират. Аз храня повече добри чувства към него, отколкото Хал. Не знам дали ще се върне, но съм сигурна, че ако го направи, няма да е за добро. Гарет няма да се спре пред убийство. По едно време няколко момчета започнаха да му отварят шкафчето в училище и да му оставят цинични бележки и мръсно бельо. Нищо сериозно, само си правели лоши шеги. Гарет обаче конструирал специална клетка, която да се отваря, ако човек не отключва шкафчето по определен начин, и поставил вътре скитащ паяк. Следващия път, когато момчетата разбили шкафчето му, паякът ухапал едното, от което то едва не ослепяло.

Стигнаха до вратата на Гарет. Отпред бе поставена табелка: „Опасност за живота. Влизането забранено.“ Отдолу беше залепена нескопосана рисунка на оса.

В къщата нямаше климатична инсталация и дланите на Сакс започваха да се потят. Избърса ги в дънките си.

След това включи радиостанцията и си сложи слушалките. За няколко секунди нагласи на чрстотата, която ѝ бе дал Стив Фар. Връзката беше лоша.

— Райм, чуваш ли ме?

— Чувам те, Сакс. Доста време чакам. Къде се губиш?

Тя предпочете да премълчи за разговора с приемните родители на момчето. Задоволи се само да каже:

— Беше ми нужно малко време, докато ме пуснат.

— Добре. Какво откри?

— В момента влизам.

Сакс натисна бравата. По дяволите, вратата беше заключена. Обърна се към домакинята:

— Имате ли ключ?

Жената се поколеба, после ѝ го подаде. Сакс отключи.

„Бързо ли да вляза, или бавно?“

„Когато се движиш, не могат да те хванат.“

Сакс кимна на жената да се връща във всекидневната. После ритна вратата и веднага отскочи назад и настрани. Долепи се до стената. От мрачната стая не се чу никакъв шум.

„137 ужилвания...“

Тя вдигна револвера, преброи до три и скочи вътре.

— Господи!

Едва не застреля силуета в стаята.

— Какво има, Сакс?

— Момент.

Тя включи лампата. От плаката отсреща я гледаше зловещото извънземно същество от „Пришълецът“.

Сакс бързо отвори вратата на гардероба.

— Мястото е обезопасено, Райм. Украсата все пак е доста страшна.

После усети миризмата: мръсни дрехи, пот и...

— Пфу!

— Какво има, Сакс?

— Смърди.

— Добре. Знаеш какво е правилото.

— Да: винаги първо да подуша местопрестъплението. Тук обаче не се трае.

— Мислех да почистя - оправда се госпожа Бабидж зад гърба ѝ. - Трябваше да го направя, преди да дойдете, но ме беше страх да вляза. Освен това миризмата на скункс се премахва само с доматен сок, което за Хал е излишно харчене на пари.

Точно това беше. Най-силната миризма в стаята бе на скункс, малко като от изгоряла гума. Сакс се извърна: домакинята стоеше на прага и кършеше ръце, сякаш всеки момент ще избухне в сълзи.

— Щеше да побеснее, че сте влезли без позволение - каза полицайката. - Сега бихте ли ме оставили малко сама?

Затвори вратата.

— Стига си си губила времето, Сакс - изгърмя гласът на Райм в слушалките.

— Започвам.

Гледката беше отвратителна: посивели от прах чаршафи, купища мръсни дрехи, слепени от мухлясали хранителни остатъци чинии, целофанови пликчета с трохи от чипс и царевични пръчици. Цялото помещение изглеждаше някак зловещо. Сакс нервно се зачеса по темето. Спря, после пак започна. Защо ли толкова се изнервяше? Може би защото от тази кочина личеше, че приемните родители изобщо не са се грижили за момчето, че то е станало убиец и изнасилван отчасти и заради тяхната незаинтересованост. Неделното училище и яденето в точно определен час не са това, от което се е нуждаело детето. Какво си мислеха тези хора?

Сакс забеляза десетки следи от пръсти и обувки по перваза на прозореца. Явно момчето го използваше по-често от вратата. Почуди се дали Хал не го е заключвал през нощта.

Погледна към стената срещу леглото. Побиха я тръпки.

— Имаме си колекционер, Райм.

Там, на една масичка, бяха наредени десетина големи буркана с насекоми. На всеки бе поставен разкривен надпис с името на съответния вид: „Гърбоплавач“, „Воден паяк“... На масата се търкаляше издраскана лупа. Имаше и някакъв стар стол, който изглеждаше като взет от боклука.

— Разбрах защо му викат Насекомото - обяви Сакс.

Разказа на Райм за буболечките.

— О, това е много добре - възкликна той.

— Защо?

— Защото е рядко срещано хоби. Ако си падаше по тенис или събираше монети, щяхме по-трудно да се досетим къде може да отиде. Продължавай.

Гласът му бе мек, почти весел. Представяше си, че той извършва огледа, използвайки очите и краката на Сакс. Като началник на Криминологичния отдел на нюйоркската полиция Линкълн Райм бе прекарвал огромна част от времето си в огледи на местопрестъпления. Извършвал бе повече оперативна работа дори от младшите детективи. Точно тези огледи сега най-много му липсваха.

— Какъв е криминологичният комплект? - попита той.

Джеси Корн бе изнамерил едно куфарче с екипировка.

Сакс избърса прахта от капака и го отвори. Вътре не се съдържаше и една десета част от криминологичния ѝ комплект в Ню Йорк, но поне имаше основните неща: пинцети, фенерче, стъклени пръчици, гумени.ръкавици и пликчета за веществени доказателства.

— Олекотеният вариант - отвърна тя.

— Тук сме като риби на сухо, Сакс.

— Не се отчайвай, Райм.

Нахлузи ръкавиците и отново огледа стаята. Спалнята на Гарет беше, както се нарича в криминологията, място, свързано с престъплението - не мястото, на което е извършено престъпното деяние, а където е било замислено, или където злосторникът се е крил след извършването му. Райм я беше учил, че тези места често се оказват по-важни от самите местопрестъпления, защото тук престъпниците действат по-непредпазливо и следователно оставят повече улики.

Сакс започна огледа по решетъчния метод: крачка напред, след това обръщане на деветдесет градуса и преминаване през същия участък в перпендикулярна посока.

— Разказвай, Сакс. Разказвай - настоя нетърпеливо Райм.

— Мястото е зловещо, Райм.

— Зловещо ли? Какво, по дяволите, означава „зловещо“?

Линкълн Райм не обичаше отвлечените понятия. Предпочиташе твърдите определения, като „студен“, „кален“, „син“, „зелен“, „остър“. Дори недоволстваше, когато партньорката му използваше думи като „малък“ и „голям“. „Говори в милиметри, Сакс, или изобщо не го казвай“ - повтаряше той. Затова Амелия Сакс винаги носеше линийка при огледите.

„Ами, зловещо, Райм - помисли си тя. - Не си ли изпитвал такова чувство?“ По радиостанцията обясни:

— Накачил е плакати. От „Пришълецът“, от „Звездни рейнджъри“ - онези големи буболечки, които убиват хора. Някои е рисувал сам. Изглеждат свирепи. Стаята е мръсна. Има останки от храна, много книги, дрехи, насекомите в бурканите. Друго май няма.

— Дрехите мръсни ли са?

— Да. Взех един добър образец - чифт панталони, целите в петна. Дълго време не са прани; сигурно има тонове следови улики по тях.

Тя прибра панталоните в найлонов плик.

— Има ли ризи?

— Само фланелки. Нищо с джобове.

Криминолозите обожават джобове. Вътре могат да се намерят всякакви полезни улики.

Зад гърба ѝ се чу шумолене. Тя се обърна. Звукът идваше от един буркан. Десетки кафеникави насекоми с дълги крака пълзяха по купчина сухи листа.

Амелия Сакс страдаше от клаустрофобия. Вонящата, гореща, мрачна стая и затворените в буркани насекоми я ужасяваха. Побиха я тръпки, сякаш буболечките пълзяха по тялото ѝ.

Представи си Мери Бет, затворена в някакво подземие, и почувства гняв. Искаше ѝ се да вземе един от флаконите с „Райд“ и да избие всички гадини, но, разбира се, никога не би замърсила местопрестъпление. Главното правило на Райм бе: „Единственото, което трябва да остане след криминолога, е споменът, че е бил там.“ Сакс си наложи да се успокои и продължи:

— Намерих два бележника, Райм. Джим Бел и другите полицаи сигурно не са им обърнали внимание.

— Не прави никакви предположения за действията на колегите ни. Действай, сякаш местопрестъплението е непокътнато.

— Добре.

Тя запрелиства бележниците:

— Не са дневници. Няма карти. Няма нищо за отвличането... Правил е скици на насекоми... Я чакай! Рисувал е насекомите, които са в бурканите.

— Има ли рисунки на момичета? Порнографски, садистични?

— Не.

— Вземи бележниците. Какво ще кажеш за книгите?

— Сигурно са стотина. Учебници, книги за животни... Чакай, ето нещо друго, годишник на гимназията. Отпреди пет години.

Райм заговори с някого в стаята. После - отново по радиостанцията:

— Джим казва, че Лидия е на двайсет и шест. Трябва да е завършила училище преди осем години. Провери на „М“. Макконъл.

Сакс разлисти дневника:

— Да. Снимката на Мери Бет е изрязана. Съвпада с класическия профил на изнасилвач.

— Психологическите профили не ни интересуват. В момента търсим улики. Виж другите книги. Вземи онези, които чете най-често.

— И как да...

— По захабяването на страниците. Започни с онези, които са най-близко до леглото. Вземи четири-пет от любимите му.

Сакс избра четири от книгите с най-измърсени страници: „Наръчник на ентомолога“, „Полеви определител на насекомите в Северна Каролина“, „Водни насекоми в Северна Америка“ и „Миниатюрният свят“.

— Готово, Райм. Много е подчертавал. Означил е някои пасажи със звездички.

— Добре, вземи ги. Искам обаче да откриеш нещо по-необичайно.

— Не виждам нищо такова.

— Търси още, Сакс. Момчето е на шестнайсет. И друг път си разследвала непълнолетни престъпници. Децата живеят в свой свят. Мисли като шестнайсетгодишна. Къде щеше да си скриеш най-ценните неща?

Тя погледна под дюшека, и чекмеджетата, под парцаливите възглавници. Светна с фенерче, за да огледа между леглото и стената.

— Открих нещо, Райм...

— Какво?

Бе намерила купчина смачкани салфетки и тубичка вазелин. Разгледа една от салфетките. Бе изцапана със засъхнала сперма.

— Под леглото има десетки мръсни салфетки. Явно нашето момче добре работи с дясната ръка.

— На шестнайсет е. Бих се учудил, ако не го правеше. Вземи една салфетка за ЦНК-тест.

Под леглото имаше и още нещо: евтин скицник с рисунки на насекоми - мравки, оси, бръмбари. На една страница бе залепена снимка на Мери Бет Макконъл. Имаше и албум със снимки, все на същото момиче. Бяха лепкави. Повечето бяха направени в двора на училището или на улицата. На две от тях момичето бе по бански на брега на някакво езеро. И на двете беше наведена и на преден план изпъкваше седалището ѝ. Сакс съобщи на Райм за откритието си.

— Това е момичето на неговите мечти - измърмори криминологът. - Продължавай.

Тя търси още двайсетина минути, но не откри нищо друго, което да им послужи. Никакви карти, дневници или бележници с адреси. Тази липса на полезни улики засилваше все повече чувството ѝ, че за Лидия може да стане твърде късно.

— Мисля, че трябва да приключваме и да тръгвам към местопрестъплението.

— Не бързай, Сакс. Не помниш ли, че ти реши да се правиш на добра самарянка, не аз!

В думите му звучеше раздразнение.

— Какво още искаш от мен? - изсъска тя. - Да сваля отпечатъци ли? Да търся косми ли?

— Разбира се, че не. Целта ни не е да събираме улики, които да послужат в съда. Трябва ни нещо, от което да получим представа къде може да е завел момичетата. Със сигурност няма да ги върне по къщите им. Някъде си е приготвил затвор специално за тях. Ходил е там няколко пъти, за да го подготви. Може да е малолетен, но явно е планирал престъплението предварително. Дори да е решил да убие момичетата, сигурен съм, че им е изкопал хубави, уютни гробчета.

Макар че бе работила дълго с Райм, Сакс все още не бе свикнала с коравосърдечните му забележки. Знаеше, че криминологът не трябва да обръща внимание на ужасите, които вижда, но все още отказваше да го приеме. Може би защото виждаше същото равнодушие към страданието и у себе си - способността да се абстрахираш от видяното, която притежават най-добрите детективи. Сакс се опасяваше, че това равнодушие може да убие нещо в душата ѝ.

„Хубави, уютни гробчета...“

Тя заоглежда за пореден път стаята.

„Аз съм на шестнайсет. Аз съм объркано момче, сираче, децата в училище ми се подиграват, аз съм на шестнайсет, аз съм на шестнайсет, аз съм...“

Някаква мисъл бавно изплува в съзнанието ѝ.

— Райм, знаеш ли кое е странно?

— Какво, Сакс?

— Той е дете, нали?

— Да.

— Спомням си Томи Бриско, ходех с него, когато бях на шестнайсет. Знаеш ли с какво бе окичил стените на спалнята си?

— По мое време момчетата си закачваха плакати на Фара Фосет.

— Точно така. Гарет няма нито една порноснимка, нито един плакат от „Плейбой“ или „Пентхаус“. Няма карти за игра, няма играчки. Няма плакати на роксъстави... И слушай, няма видео, нито телевизор, нито уредба, няма дори най-обикновен транзистор. Няма касетки, по дяволите, той е на шестнайсет! Дори няма компютър.

Кръщелницата на Сакс, дъщерята на приятелката ѝ Ейми, бе едва на дванайсет, а стаята ѝ беше нещо средно между магазин за играчки и изложбена зала за електроника.

— Може приемните му родители да имат финансови проблеми.

— По дяволите, Райм, ако бях на неговата възраст и исках да слушам музика, щях сама да си направя радио. Тийнейджърите не се спират пред нищо. Той обаче не се интересува от такива работи. Умът му е само в насекомите.

— Чудесно, Сакс, продължавай.

„Добре, но какво от това?“ - помисли си тя. Наблюдението е само половината от работата на криминолога. Другата половина са изводите от това наблюдение.

Линкълн Райм заговори със съблазнителен глас, както винаги когато си представяше някое местопрестъпление:

— Хайде, Сакс, мисли като него. Превърни се в Гарет Ханлън. Какво си мислиш? Как живееш? Какво правиш в тази смрадлива стая? Какви са най-съкровените ти мисли?

Сакс затвори очи. Най-добрите криминолози (както все ѝ повтаряше Райм) са като талантливи писатели, които се вживяват в героите на романите си и могат да се потопят в съвсем различни светове.

— Сакс...

— Шшшт.

Тя се опита да забрави истинската си самоличност: ченгето от Бруклин, любителката на бързи коли, бившата манекенка в „Шантел“, шампионката по стрелба, червенокосата жена, която си изрязва дълбоко ноктите заради навика си да драще темето си и да човърка кожичките на пръстите си.

Опита да се превърне в шестнайсетгодишно момче, момче, което изпитва нужда или желание да отвлича жени. Което изпитва нужда или желание да убива.

„Какво чувствам?“

— Не се интересувам от нормален секс - започна тя, сякаш говореше сама на себе си. - Не се интересувам от нормални взаимоотношения. Хората са като насекомите, трябва да се държат в клетки. Всъщност само насекомите ме интересуват. Само с тях се чувствам добре. Само те ме радват.

С тези думи тя пристъпи към бурканите. Погледна пода пред краката си.

— Следите от стола!

— Какво?

— Столът на Гарет... на колелца е. Поставен е срещу бурканите. Той се върти ту към тях, ту към масата и ги рисува. По дяволите, сигурно дори им говори. Буболечките са целият му живот.

Следите от колелата на стола обаче не стигаха до буркана в края на масичката - най-голям от всички и поставен малко встрани от останалите. Беше пълен с оси-убийци. На стената му бе залепено сиво гнездо от подобна на хартия материя; малките насекоми на жълти и черни ивици жужаха гневно, сякаш усещаха натрапника.

Сакс се приближи и се загледа внимателно.

— Тук има един буркан с оси - каза тя на Райм.

— Защо ти направи впечатление?

— Защото е отделен от другите. Момчето никога не го наблюдава, личи по следите от стола. Освен това в останалите буркани има само водни животни. Страхотна идея, Райм: кой би бръкнал вътре? Отдолу има около една педя пръст. Струва ми се, че е заровил нещо вътре.

— Провери!

Сакс отвори вратата и помоли госпожа Бабидж за чифт дебели кожени ръкавици. Като ги донесе, домакинята завари полицайката да гледа буркана с осите.

— Да не смятате да бръкнете вътре? - ужаси се жената.

— Смятам.

— О, Гарет ще побеснее. Мрази да му пипат буркана с осите.

— Госпожо Бабидж, Гарет се издирва за углавно престъпление. Какво мрази, няма никакво значение.

Очите на жената се наляха със сълзи:

— Ама ако се промъкне и види, че сте пипали... тогава...

— Ще го заловим, преди да се върне. Не се тревожете.

Сакс си сложи ръкавиците и уви ръката си с калъфката от една възглавница. Внимателно отвори буркана и бръкна вътре.

Две оси кацнаха на ръкавицата, но после пак излетяха. Останалите не обърнаха внимание на натрапницата. Сакс внимаваше да не бутне гнездото.

„Ужилили я на 137 места...“

Разрови малко пръстта и откри найлоново пликче.

— Хванах те!

Тя извади плика. Преди да затвори буркана, една оса успя да се измъкне.

Свали кожените ръкавици и отново си сложи гумените. Изсипа съдържанието на плика на леглото. Вътре имаше десетина стари пощенски марки с картинки на насекоми, макара с корда, стотина долара в банкноти и четири сребърни монети, изрезката от вестника със снимка на семейството му преди катастрофата, малък ключ на верижка, без отличителни знаци освен серийния номер. Тя разказа на Райм какво е намерила.

— Добре, Сакс. Отлично. Не знам какво ще открием по тези улики, но за начало е добре. Тръгвай сега за местопрестъплението. Блакуотър Ландинг.

Преди да излезе, Сакс отново огледа стаята. Избягалата оса се опитваше отново да влезе в буркана. Какво ли искаше да каже на посестримите си?

— Не мога повече - оплака се Лидия. - Много бързо вървиш.

Едва си поемаше дъх. Лицето ѝ бе плувнало в пот. Дрехите ѝ бяха мокри.

— Млък! - тросна се той. - Не чувам нищо от теб. Не можеш ли, без да бърбориш през цялото време?

„Какво иска за слуша?“ - почуди се тя.

Той отново погледна картата и я поведе по друга пътека. Все още вървяха из гъстата борова гора, но въпреки че бяха на сянка, на Лидия ѝ се виеше свят - ясен симптом на топлинния удар.

Той отново погледна гърдите ѝ.

Изпука с кокалчетата на пръстите си.

„Ужасна жега.“

— Моля те - проплака тя. - Не мога повече! Моля те!

— Тихо! Да не повтарям повече.

Минаха през облак мушички. Две влязоха в устата ѝ и тя плю с отвращение. Как само мразеше тази гора! Лидия Джонсън изобщо мразеше да е сред природата. Много хора обожават гори, басейни, градини. Тя обаче бе щастлива само ако се намира в затворено пространство: обичаше работата си, разговорите с единствената си приятелка, която още не бе омъжена, романите на ужасите, ходенето на пазар, редките нощи с приятеля си.

Всичките ѝ любими занимания се правеха в затворени помещения.

Като погледнеше навън, се сещаше за излетите, които организираха омъжените ѝ приятелки; представяше си семейства, седнали около някой басейн, докато децата им играят с надуваеми играчки; пикници; стройни жени с тесни клинове; мислеше си за живота, за който мечтаеше, но не можеше да води.

Когато излезеше на открито, Лидия осъзнаваше колко е самотна.

Тъкмо отправяше молитва към ангела си пазител, когато Гарет я прекъсна:

— Хайде, идвай. Насам. Трябва да пийнем нещо.

Поведе я по друга пътека. Изведнъж дърветата свършиха и пред тях зейна огромна яма. Беше стара кариера. Дъното ѝ бе покрито със зеленясала вода. Лидия си спомни как като дете бе плувала тук, преди блатата да завземат земята на север от Пако и районът да стане толкова опасен.

Гарет кимна надолу:

— Хайде.

— Не. Не искам. Страх ме е.

— Хич не ми пука дали те е страх. Хайде!

Хвана я за ръцете и я поведе по стръмната пътека към скалистия бряг. Свали фланелката си, наведе се, наплиска възпалената си кожа. Зачеса се, стисна няколко пъпки, после загледа ноктите си. Беше отвратителен. Погледна Лидия:

— Искаш ли и ти да се измиеш? Ще ти стане добре. Ако искаш, можеш да се съблечеш и да поплуваш.

Мисълта да се покаже гола пред него я ужаси. Поклати глава. После седна на брега и наплиска ръцете и лицето си.

— Само не пий - предупреди я Гарет. - Имам хубава вода.

Измъкна някаква стара торба иззад един камък. Вътре имаше бутилки минерална вода и няколко пакета солени бисквити с фъстъчено масло. Гарет изяде цял пакет и изпи една бутилка. Предложи и на Лидия, но тя поклати глава.

— По дяволите, няма да те отровя. Трябва да пийнеш нещо.

Лидия се направи, че не вижда бутилката, наведе се и отпи голяма глътка от локвата. Водата беше солена и с метален вкус. Отвратителна. Тя се задави и едва не повърна.

Гарет отново ѝ подаде бутилката:

— Нали ти казах. Тук има всякакви помии. Стига си правила глупости.

Хвърли ѝ бутилката. Тя я пое непохватно със завързаните си ръце и я изпи до дъно.

Водата я ободри.

— Къде е Мери Бет? - попита тя. - Какво си ѝ направил?

— На брега на океана е. В една стара банкерска къща.

В Северна Каролина „банкер“ означава човек, който живее на Аутърбанкс, бариерните острови, отделящи континента от океана. Значи там била Мери Бет. Ето защо отиваха на изток, към безлюдните блата. Гарет вероятно имаше лодка, с която да прекоси тресавищата, после да мине по Крайбрежния плавателен канал до Елизабет Сити и през пролива Албърмарл да излезе на Банкс.

— Харесва ми там - продължи той. - Чисто е. Обичаш ли океана?

Говореше непринудено, сякаш водеха съвсем нормален разговор.

За момент страхът ѝ намаля. Гарет обаче внезапно постави пръст пред устните си и се намръщи - сякаш тъмната му половина отново се завръщаше. Заслуша се за момент, после поклати глава. Явно звукът, който бе чул, не му се стори опасен. Почеса подпухналото си лице и посочи с глава стръмната пътека нагоре:

— Хайде. Няма да ходим много.

— До Аутърбанкс има цял ден път.

— По дяволите, днес няма да ходим чак дотам. Ще се скрием и ще изчакаме негодниците, които ни преследват, да ни подминат. После ще отидем при Мери Бет. Сега ще нощуваме само двамата.

Когато каза последните думи, погледна смутено встрани.

— Ще „нощуваме“ ли?

Гарет обаче не уточни какво има предвид. Задърпа я нагоре, към изхода на кариерата.

Откъде идва този интерес към местата, на които е умрял някой?

Амелия Сакс често си бе задавала този въпрос по време на десетките огледи на местопрестъпления, които беше извършвала. Задаваше си го и сега, когато стоеше на завоя на Шосе 112 при Блакуотър Ландинг.

На това място бе извършено кървавото убийство на Били Стейл, тук бяха отвлечени две млади жени, тук стотина оси бяха променили завинаги (ако не отнели) живота на един съвестен полицай. Дори под палещото слънце мястото изглеждаше зловещо.

Линкълн Райм бе написал една книга: „Сцени на престъплението“. Тя беше първото нещо, с което се захвана след злополуката, която го остави инвалид за цял живот. В книгата се описваха сцените на световноизвестни престъпления. Въпреки че не беше леко четиво, тя продължаваше да се търси. Хората любопитстваха да научат, да речем, как е бил застрелян Пол Кастеляно или как серийният убиец с прозвище Алиса в Страната на чудесата е издебвал жертвите си из Сентрал Парк.

Сакс отново огледа Блакуотър Ландинг. Намираше се на север от Танърс Корнър и представляваше блатиста местност при устието на някакъв канал, който се вливаше в Па- кенок. Гъсти гори, много от дърветата в които бяха мъртви, покрити с пяна блата, изсъхнали треви, голи пространства с напукана почва. Тук, на местопрестъплението, от шосето към тинестия бряг се спускаше стръмен склон, осеян с боклуци. Долу, на равното, растяха върби, кипариси и туфи висока трева. На десетина метра в реката навлизаше стар кей, крайната му част бе потънала под водата.

Около самото място нямаше никакви постройки, но на идване от градчето Сакс бе забелязала доста красиви къщи в жилищния район на Блакуотър Ландинг. Както самият Танърс Корнър, и това населено място изглеждаше призрачно и изоставено. Чак сега Сакс си даде сметка откъде идва това чувство - никъде не се виждаха деца, въпреки че беше ваканция. Нямаше надуваеми басейни, нямаше велосипеди, нямаше детски колички.

Това я накара да си спомни погребението, което бяха видели на идване.

Прогони тъжните мисли и се зае с огледа. На местопрестъплението имаше два участъка, оградени с жълта лента. Около разположения по-близо до водата бяха оставени цветя - оттук Гарет бе отвлякъл Лидия само преди няколко часа. Другият участък бе прашен, ограден с дървета - там момчето беше убило Били Стейл и отвлякло Мери Бет. В средата, където момичето бе откопавало някакви археологически останки, имаше няколко плитки дупки. На шест метра встрани от центъра с цветен спрей бяха очертани контурите на трупа на Били.

Цветен спрей! Тия хора явно си нямаха и понятие от криминология.

На отбивката спря полицейска кола и от нея слезе Люси Кър. Тя пък какво търсеше тук? Полицайката кимна хладно на Сакс:

— Намери ли нещо полезно в къщата?

— Няколко неща - отвърна кратко Сакс и кимна към склона: - Там защо не е оградено?

— Гарет не е правил нищо на склона - оправда се Люси.

— Не, но може да е слязъл по него. Пътищата за подход и отстъпление на извършителя също се включват към местопрестъплението.

— Местопрестъплението толкова ли зле изглежда, колкото на снимките? - попита Райм по радиостанцията.

— Изглежда, сякаш стадо бизони са минали през него. Сигурно има двайсетина следи от обувки.

— По дяволите!

Люси чу коментара на Сакс, но не каза нищо. Загледа реката. Сакс кимна към тинестия бряг:

— Това ли е лодката, с която е избягал?

— Да - отвърна Джеси Корн. - Откраднал я е. Искаш ли да я претърсиш?

— По-късно. Откъде е минал на идване? За вчера говоря.

Джеси посочи на изток:

— Сигурно не е оттам. Там няма нищо, само блата и тръстики. Дори лодка няма откъде да мине. Значи или е дошъл по Шосе 112 и е слязъл по склона, или с лодка по реката.

Сакс отвори куфарчето с инструменти.

— Трябват ми няколко проби от почвата.

— От почвата ли?!

— Да.

— Защо?

— Защото, ако на местопрестъплението има почва, която не се среща в района, може да е от мястото, където Гарет държи момичетата.

— Може да е от градината на Лидия или от задния двор на Мери Бет, или от обувките на някой рибар - отбеляза Люси.

— Може - съгласи се спокойно Сакс, - но така или иначе трябва да я изследваме.

Подаде на Джеси едно найлоново пликче. Той послушно се зае със задачата. Сакс заслиза по склона. Изведнъж спря и пак отвори куфарчето. Вътре нямаше гумени ленти. Косата на Люси Кър бе вързана с ластик.

— Би ли ми дала тези ластици? - помоли Сакс.

Полицайката се поколеба, после ги свали и ѝ ги подаде.

Сакс ги уви около обувките си.

— Така ще знам кои са моите следи - обясни тя.

„Като че ли има някакво значение в тази бъркотия.“

Провря се под жълтата лента.

— Сакс, какво откри? - попита Райм; връзката беше още по-лоша.

— Не мога да разбера точно как е станало. Има прекалено много следи. Сигурно десетина души са се разхождали тук през последните двайсет и четири часа. Предполагам, че Мери Бет е била клекнала. От запад, откъм канала, се приближават мъжки следи - явно Гарет. Помня какви бяха грайферите на обувката, която е намерил Джеси. Мери Бет се изправя и отстъпва назад. От юг се приближава друг мъж - Били. Слязъл е по склона. Върви бързо, тежестта му е върху пръстите на краката. Значи е тичал. Гарет излиза срещу него. Скарват се. Гарет сигурно е взел вече лопатата, Били отстъпва към една върба. Гарет се нахвърля върху него. Спречкват се. Ето и очертанията на трупа. По почвата и в основата на дънера на дървото има следи от кръв... Добре, започвам огледа.

Тя тръгна. Напред и встрани. Крачка по крачка. Внимателно заоглежда пръстта и тревата, напуканата кора на дъбовете и върбите, клоните над главата си („Местопрестъплението е триизмерно“ - често ѝ напомняше Райм).

— Тези фасове защо не са прибрани?

— О - обади се Джеси, - от Натан Грумър са.

— Кой е той?

— Един от заместник-шерифите. Опита се да ги откаже, но...

Сакс въздъхна, но замълча. Идеше ѝ да им каже, че всеки полицай, който пуши на местопрестъплението, трябва да бъде моментално уволнен.

Внимателно огледа земята, но напразно. Отиде на мястото на тазсутрешното отвличане, провря се под жълтата лента и заоглежда около върбата. Напред и назад. От жегата ѝ призляваше.

— Райм, и тук няма нищо интересно... Чакай... Намерих нещо.

Забеляза нещо бяло до реката. Беше намачкана салфетка. Клекна и я вдигна. Коленете я заболяха - артритът се обаждаше. По-скоро би предпочела да гони някой престъпник, отколкото да кляка, за да събира улики.

— Това е салфетка, Райм. Прилича на онези от къщата. Само че по тази има кръв.

— Мислиш ли, че Гарет я е изпуснал? - попита Люси.

Сакс огледа салфетката.

— Не знам. Мога да кажа само, че е изпусната днес. Много е суха. Ако беше стояла през нощта, щеше да се размекне от росата.

— Чудесно, Сакс - похвали я Райм. - Откъде си го научила? Не си спомням да съм ти го казвал.

— Напротив. Пише го в учебника ти по криминология. Дванайсета глава - „Хартия“.

Сакс слезе при водата и огледа малката лодка. Вътре нямаше нищо.

— Джеси, би ли ме откарал на другия бряг? - помоли тя.

Той, разбира се, бе готов на драго сърце. Сакс се запита след колко ли време ще се осмели да я покани на кафе. Люси също се качи в лодката и тримата преминаха мълчаливо на другия бряг.

Там Сакс откри следи от обувките на Лидия и от едната маратонка и от босия крак на Гарет. Проследи ги в гората. Стигна до бараката, в която Ед Шефър бе нажилен от осите.

„Какво, по дяволите става тук?“ - помисли.

— За Бога, Райм, тук, изглежда, е метено!

Престъпниците често заличават следите си така.

— О, не - обади се Джеси Корн, - това е от хеликоптера.

— Хеликоптер ли?

— Ами да. Бърза помощ. За да откарат Ед.

— Завихрянето от витлата е заличило всички улики. Стандартната процедура е да се премести пострадалият далеч от местопрестъплението и чак тогава да се извози.

— Стандартна процедура ли? - сопна се Люси. - Съжалявам, но бяхме малко притеснени за Ед. Опитвахме се да му спасим живота, ако не си разбрала още.

Сакс не отговори. Влезе внимателно в бараката, за да не раздразни десетките оси, които бръмчаха около смачканото гнездо. Каквото и да беше видял полицай Шефър обаче, вече го нямаше, а хеликоптерът беше разместил горния слой на почвата, така че нямаше смисъл да се взимат проби.

— Да се връщаме в лабораторията - каза Сакс.

Тъкмо бяха стигнали до брега, когато зад тях се чу шумолене и от храстите излезе някакъв човек.

Джеси Корн и Сакс моментално насочиха оръжия към него. Натрапникът застина, вдигна ръце и замига изненадано. Сакс имаше чувството, че го познава отнякъде. Беше едър, с брада, косата му бе вързана на опашка. Носеше дънки, сива фланелка, дънкова риза и тежки обувки.

Къде ли го бе виждала?

Сети се едва когато Джеси го нарече по име.

— Рич!

Беше единият от тримата, които бяха видели сутринта пред шерифството. Рич Кюлбо - малко необичайно име. Сакс си спомни как тримата плъзнаха очи по тялото ѝ, лекото презрение, с което изгледаха Том; затова задържа оръжието насочено към натрапника по-дълго, отколкото ако беше някой друг. След това бавно го свали, пусна предпазителя и го прибра в кобура.

— Извинявайте - каза Кюлбо. - Не исках да ви стряскам. Здрасти, Джеси.

— Тук е извършено престъпление - изсъска Сакс.

— Кой е там? - прозвуча гласът на Райм в радиостанцията.

Сакс се обърна настрани и зашепна в микрофона:

— Един от онези типове, които видяхме на влизане в шерифството.

— Имаме работа, Рич - смъмри го Джеси. - Не можеш ли да се мотаеш другаде?

— Нямам намерение да ви преча - успокои го Кюлбо, - но както всички останали, искам да се пробвам за хилядарката.

— Каква хилядарка?

— По дяволите - прошепна Сакс в микрофона, - обявили са награда, Райм.

— О, не. Само това ни липсваше!

От всички фактори, които водят до унищожаване на улики и пречат на криминолозите, най-опасни са търсачите на награди и на сувенири от местопрестъплението.

— Майката на Мери Бет обяви награда - обясни Кюлбо. - Жената е червива от пари и мога да се обзаложа, че ако момичето не бъде намерено до вечерта, ще вдигне сумата на две хиляди. - Обърна се към Сакс: - Няма да ви преча, госпожице. Не сте оттук и сигурно си мислите, че съм от хората, които създават проблеми. Недейте да съдите толкова прибързано. Джеси, кажи ѝ как спасих онова момиче, дето се беше загубило миналата година в Грейт Дизмал. Всички я бяха отписали!

— Рич и Харис Томъл я намериха - каза Джеси. - Три дни скитала сама из блатото. Ако не бяха те, щеше да умре.

— Е, аз свърших повечето от работата - допълни нескромно Кюлбо. - Харис не обича много да се каля.

— Много добре сте направили - съгласи се Сакс. - Искам само да не ни пречите.

— Няма да ви пречим. Няма защо да се палите толкова.

Кюлбо се обърна и изчезна в гората.

Сакс разказа на Райм за нежеланата среща.

— Нямам време да сс занимавам с местните, Сакс - каза той. - Трябва да се заемем с издирването. И то бързо. Връщай се да видим какво си намерила.

Докато плаваха към другия бряг, Сакс попита:

— Този ще ни създава ли много ядове?

— Кой, Кюлбо ли? Той е мързеливец - отвърна Люси. - Пуши трева и пие много, но няма сериозни нарушения, ако изключим пиянските сбивания. Предполагам, че има казан за уиски някъде из горите и дори за хилядарка не вярвам да си даде труд.

— Какво работят той и приятелите му?

— О, и тях ли си видяла? - изненада се Джеси. - Ами, Шон, най-хилавият от тримата, и Рич нямат постоянна работа. Бракониерстват, събират изхвърлени неща, хващат се на временна работа. Харис Томъл е ходил две години в колеж. Постоянно опитва някакви сделки, но досега не съм чул да е спечелил нещо. И тримата обаче имат пари, което означава, че произвеждат нелегално уиски.

— Защо тогава не ги арестувате?

Джеси замълча. Люси отговори вместо него:

— Първо трябва да открием казана. - После добави: - Тук понякога предпочитаме да не си създаваме главоболия.

Сакс се замисли - тази философия надали беше характерна само за Юга.

Пристигнаха на другия бряг и Сакс скочи от лодката, преди Джеси да успее да ѝ подаде ръка.

По канала се зададе черен моторизиран шлеп, петнайсетина метра дълъг. Навлезе в реката и продължи надолу по течението. Отстрани имаше надпис: „Давет индъстрис“.

— Какво е това? - поинтересува се Сакс.

— Една фабрика в покрайнините на града - отвърна Люси. - Прекарват продуктите си по Крайбрежния плавателен път, през Дизмал Суомп Канал до Норфолк. Асфалт, катран, такива неща.

Райм чу обяснението по радиостанцията и се обади:

— Не е зле да разпитаме дали по време на убийството не е минал някой шлеп.

Сакс го спомена на Люси, която отговори:

— Това е едно от първите неща, които направихме. Не е имало шлеп. Ако се интересуваш, разпитахме и всички, които пътуват редовно по Канал роуд и Шосе 112. Нищо интересно не научихме.

— Добре сте се сетили - похвали я Сакс.

— Това е стандартна процедура - тросна се Люси и се запъти към колата си със самодоволната физиономия на ученичка, която най-сетне е успяла да натрие носа на най-големия всезнайко в класа.

— Няма да му позволя да направи нищо, докато не осигурите климатична инсталация.

— Том, нямаме време да чакаме - възрази Райм. Апаратурата от управлението на щатската полиция беше пристигнала.

— Стив работи по въпроса - оправда се Бел. - Задачата излезе по-трудна, отколкото си я представях.

— Не ми трябва климатична инсталация.

— Опасявам се да не получиш дисрефлексия, Линкълн.

— Не съм чувал високата температура да е вредна за кръвното, Том. Ти чел ли си го някъде? Аз не съм.

— Стига е този подигравателен тон, Линкълн.

— Подигравателно ти звуча, така ли?

Болногледачът търпеливо обясни на Бел:

— Високата температура води до обезводняване на тъканите. При това те се свиват и оказват по-голямо налягане върху кръвоносните съдове. Това може да доведе до дисрефлексия, която може да го убие. Няма да минем без климатик. Всичко е пределно ясно.

Том бе единственият болногледач, който се задържа повече от половин година при Райм. Другите или напускаха, или биваха уволнявани от криминолога.

— Включете го - нареди Райм на един полицай, който вкарваше олющен апарат за газова хроматография.

— Не!

Том застана със скръстени ръце пред разклонителя. Полицаят се стъписа.

— Когато получим климатичната инсталация, тогава ще го включвате - изсъска болногледачът.

— Боже Господи! - възкликна Райм.

Едно от най-неприятните неща за всеки парализиран е неспособността да дава израз на яростта си.

След злополуката Райм бързо си даде сметка, че такива прости действия като стискането на юмруци например (да не говорим за хвърлянето на тежки предмети - любимото занимание на бившата му жена, Блейн) много облекчават гнева.

— Ако ме ядосваш още, пак ще ме заболи вратът или ще получа гърчове - предупреди той.

— Това не може да те убие за разлика от дисрефлексията - отбеляза спокойно Том, което още повече ядоса криминолога.

— Изчакайте пет минути - каза неохотно Бел и излезе.

Линкълн Райм оглеждаше апаратите. Чудеше се дали някога ще бъде способен да докосне някой предмет. Само безименният пръст на лявата му ръка бе запазил някаква чувствителност и можеше да се движи.

Тери Добинс, лекарят от Нюйоркското полицейско управление, който се занимаваше с Райм, му бе разказал за всички неприятни емоции, които съпътстват живота на паралитика, и го беше уверил, че ще преживее всичките. Бе споменал обаче, че някои не отминават веднъж завинаги, а периодично се връщат.

Райм неведнъж бе чувствал отчаяние и желание да сложи край на живота си.

Сега бе обхванат от гняв. Две млади жени бяха отвлечени, едно момче - убито. Страшно му се искаше да отиде на местопрестъплението, да направи оглед, да събере улики, да ги погледне под микроскопа, да натиска копчетата на компютрите и другите апарати, да крачи напред-назад, докато мисли.

Искаше да може да работи, без да се тревожи, че скапаната топлина може да го убие. Замисли се за чудотворните ръце на доктор Уивър, за операцията.

— Нещо се умълча - отбеляза подозрително Том. - Какво замисляш?

— Нищо не замислям. Би ли включил, ако обичаш, хроматографския апарат? Трябва да загрее.

Том се поколеба, после включи апарата. Нареди останалите неща на една маса.

Стив Фар влезе в стаята, помъкнал климатик „Кериър“. Беше много як, само зачервените му уши показваха, че товарът му тежи.

— Откраднах го от Градоустройствения отдел. И без това не се разбираме много с чиновниците.

Бел му помогна да го монтират на прозореца и скоро в стаята започна да става по-хладно.

На прага се появи млад мъж. Всъщност тялото му изцяло изпълни касата на вратата. Беше около двайсетте, с яки рамене и високо чело. Бе висок около метър и деветдесет и пет и тежеше сигурно повече от сто и двайсет килограма. За момент Райм си помисли, че може да е някой роднина на Гарет и е дошъл да ги заплашва.

— Аз съм Бен - каза смутено новодошлият.

Тримата мъже се обърнаха и той объркано загледа неподвижното тяло на Райм.

— Кого търсите? - попита Бел.

— Ами... търся господин Бел.

— Аз съм шериф Бел.

Младежът изглеждаше хипнотизиран от безжизнените крака на Райм. Най-сетне отмести поглед и преглътна:

— Ами... Аз съм племенникът на Люси Кър.

— А, помощникът ми за криминологичната работа! - обади се Райм. - Чудесно! Точно навреме идвате.

Младежът отново погледна инвалидната количка:

— Ама леля Люси не каза...

„Какво ли ше изтърси?“ - почуди се Райм.

— ... ъъъ... не каза нищо за криминологична работа. Аз съм само студент, в Ейвъри. Ъъ... какво искате да кажете, сър, че идвам точно навреме?

Въпросът бе предназначен за Райм, но Бен гледаше шерифа.

— Искам да кажа: Седнете до онази маса. След малко ще ви донесат проби, които да анализирате.

— Проби ли... Ъъ... добре. От каква риба?

— Риба ли? Риба?!

— Какъв вид? - попита тихо едрият младеж, като все още гледаше Бел. - Ще се радвам да ви помогна, но трябва да ви кажа, че нямам опит с повечето видове. В момента специализирам.

— Тук не става дума за никаква риба. Говорим за улики от местопрестъпление. Вие какво си помислихте?

— Местопрестъпление ли? Ами, не знам - запъна се Бен.

— Защо не ме гледате, като говорите с мен? - смъмри го Райм.

Младежът почервеня като рак. Потръпна и неохотно се обърна към криминолога:

— Ами, просто... ъъ... нали той е шерифът.

— Да, но Линкълн ще ръководи следствието - обясни Бел. - Той е криминолог от Ню Йорк и е дошъл да ни помогне.

— Амиии, добре... - измънка Бен. Очите му зашариха по инвалидната количка, по неподвижните крака на Райм, по устройството за управление, накрая се втренчи в една точка на пода.

Райм веднага намрази младежа, който се държеше, сякаш криминологът е най-грозният изрод на някой селски панаир. Прииска му се час по-скоро да се върне в болницата и да легне под ножа на доктор Уивър.

Мразеше и Сакс - тя бе организирала целия този цирк.

— Ами, сър...

— Можеш да ме наричаш... ъъ... Линкълн.

— Аз всъщност не разбирам много от физиология и морфология. Специализирам морска социобиология.

— Това пък какво е?

— Ами, общо взето, се занимава с поведението на морските животни.

„И таз хубава - помисли си Райм. - Не стига, че го е страх от инвалиди, ами и е превъртял на тема риба.“

— Е, няма значение - каза той. - Правилата са едни и същи. Методите са си методи. Работил ли си газова хроматография?

— Да.

Това вече беше добре.

— А с микроскоп?

Бен кимна неуверено:

— Всъщност... - Погледна за момент Бел, но после бързо се обърна към Райм: - ъъ... леля Люси ме помоли само да се отбия. Не знаех, че иска да се включа в работата... Искам да кажа, трябва да ходя на занятия...

— Бен, нуждаем се от помощта ти - каза Райм.

— Работим по случая „Гарет Ханлън“ - обясни шерифът.

Бен се замисли, после погледът му се проясни:

— А, онова момче от Блакуотър Ландинг.

Шерифът му разказа накратко за отвличанията и злополуката на Ед Шефър с осите.

— О, съжалявам за Ед - каза Бен. - Веднъж беше у леля Люси и...

— Имаме нужда от теб - повтори Райм.

— Нямаме представа къде е завлякъл Лидия - продължи шерифът. - Трябва да спасим момичетата, не ни остава много време.

— Ами... Скоро имам изпит. И трябва да ходя на занятия. Както вече казах...

— Нямаме голям избор, Бен - заговори търпеливо Райм. - Гарет е с три часа преднина и може всеки момент да убие някое от момичетата, ако не го е направил вече.

Зоологът огледа прашната стая с надежда някой да го подкрепи. Като не видя такъв, каза примирено:

— А, може да остана за известно време.

— Благодаря.

Райм смукна в тръбичката на устройството за управление и се завъртя към масата с апаратите. Огледа ги, после пак се обърна към Бен:

— Би ли ми сменил катетъра? Време е да започваме.

Младежът се втрещи:

— Искате...

— Шегува се - побърза да го успокои Том.

На Бен обаче никак не му стана смешно. Той кимна смутено, тромаво се приближи до хроматографския апарат и заразглежда контролното табло.

Сакс се втурна стремглаво в импровизираната лаборатория, следвана по петите от Джеси Корн.

Люси Кър се появи малко след тях, без да бърза. Поздрави племенника си и го запозна с Джеси и Сакс. Сакс извади няколко найлонови пликчета:

— Това е от стаята на Гарет. - Извади още няколко: - Тези са от местопрестъплението, от Блакуотър Ландинг.

Райм погледна уликите, но в очите му не личеше голям ентусиазъм. Не стига, че веществените доказателства бяха малко, ами и трябваше да ги анализира, без да има ни най- малка представа за района.

„Риба на сухо...“

— Бен, от колко време живееш тук? - попита той.

— Откакто съм се родил, сър.

— Добре. Как се казва този район на щата?

— Северна крайбрежна равнина, доколкото си спомням.

— Познаваш ли някой геолог, който да работи в района? Някой картограф?

— Не. Само хидробиолози.

— Райм - намеси се Сакс, - когато бяхме при канала, видях един шлеп. Прекарват асфалт и катран от някаква местна фабрика.

— Фабриката на Давет - уточни Люси.

— Там нямат ли геолог? - попита Сакс.

— Не знам дали имат - намеси се Бел, - но самият Давет е инженер и живее тук от много години. Сигурно добре познава местността.

— Би ли му се обадил?

— Дадено. - И излезе.

Върна се след няколко минути.

— Свързах се с Давет. Нямат геолог, но той се съгласи да помогне. Ще дойде след около половин час. И така, Линкълн, как ще проведем издирването?

— Аз, ти и Бен ще стоим тук и ще изследваме уликите. Искам веднага да се сформира малък отряд, който да започне издирването от Блакуотър Ландинг. От мястото, на което Джеси е видял за последно Лидия и Гарет. Ще направлявам отряда оттук, в зависимост от това, което открия по уликите.

— Кой искаш да се включи в отряда?

— Сакс ще го ръководи. Люси също да се включи.

Бел кимна. Люси не реагира.

— Бих искал и аз да участвам - обади се Джеси.

Райм кимна:

— Добре. Може би още един.

— Само четирима души? - изненада се Бел. - Мога да намеря десетки доброволци.

— В случай като този, колкото по-малко, толкова по-добре.

— Кой да е четвъртият? - попита Люси. - Мейсън Жермен ли?

Райм погледна към отворената врата. Не забеляза никого в коридора, но въпреки това понижи глас:

— Какво е положението с Мейсън? Странно се държи. Не обичам такива ченгета.

Бел вдигна рамене:

— Имал е трудно детство. Местен е, но е отрасъл на север от Пако. Баща му пробвал различни неща, накрая започнал да дестилира незаконно уиски. След като го разкрили, се самоубил. Самият Мейсън е започнал от нищо. Имаме такъв израз тук: Прекалено беден, за да си боядисаш къщата, прекалено горд, за да я варосаш. Такъв е Мейсън. Постоянно се оплаква, че нещо го спира, че не получава това, към което се стреми. Амбициозен е, но градчето не му предоставя възможност да се развива.

— И иска да застреля Гарет - отбеляза Райм.

— Точно така.

— Защо?

— Мейсън настояваше той да оглави разследването за смъртта на момичето, което бе нажилено от оси. Мисля, че е имал някаква връзка с нея. Може да са излизали заедно, не знам, но той страшно много искаше да тикне момчето в затвора. He успя обаче да намери достатъчно доказателства. Когато старият шериф се пенсионира, общинският съвет не одобри Мейсън точно заради този случай. Избраха мен, въпреки че той е по-възрастен и има по-дълъг стаж. Оттогава Гарет му е като трън в окото. Така се държи, сякаш иска да намекне на Мейсън, че наистина е убил момичето, а се е измъкнал.

Райм поклати глава:

— Не искам такива луди глави в отряда. Избери друг.

— Нед Спото - предложи Люси.

Бел вдигна рамене:

— Способен полицай е. Добре стреля, но знае кога да си държи оръжието в кобура.

— Само се погрижи Мейсън да не се навърта наоколо - каза Райм.

— Това няма да му хареса.

— Нямаш избор. Намери му друга работа. Накарай го да мисли, че върши нещо важно.

— Ще се постарая.

На вратата се показа Стив Фар.

— Обадих се в болницата. Ед още е в критично състояние.

— Успял ли е да каже нещо?

— Нито думичка. Още е в безсъзнание.

Райм се обърна към Сакс:

— Добре... Хайде. Тръгвайте по пътеката от Блакуотър Ландинг и чакай да ти се обадя.

Люси погледна скептично пликчетата с улики:

— Наистина ли смятате, че така ще намерим момичетата?

— Сигурен съм! - отвърна кратко Райм.

— Имам чувството, че ще правите някакъв фокус.

Райм се засмя:

— Точно това е. Правиш заклинания, вадиш зайци от цилиндър. Не забравяйте обаче, че фокусите се основават на... на какво, Бен?

Едрият младеж се изкашля, изчерви се и поклати глава:

— Не разбирам какво имате предвид, сър.

— Фокусите се основават на научните закони. Това е - заяви Райм. Обърна се към Сакс: - Ще се обадя веднага щом открия нещо.

Двете жени и Джеси Корн излязоха.

И така, след като получи скъпоценните улики, след като апаратурата бе загряла и след като уреди вътрешните проблеми в екипа, Линкълн Райм облегна глава в инвалидната количка и загледа пликчетата, които му бе донесла Сакс. Представяше си, че отива там, докъдето краката не могат да го отнесат, че докосва онова, което ръцете му не могат да пипнат.

Полицаите в шерифството си говореха.

Мейсън Жермен стоеше в коридора до самата врата на оперативната зала и слушаше.

— Защо още седим и не правим нищо? - недоумяваше един.

— Не, не... - отговори друг. - Не си ли разбрал още? Джим изпрати отряд.

„По дяволите!“ - помисли си Мейсън, който също не беше разбрал.

— Люси, Нед, Джеси и онази полицайка от Вашингтон.

— Не, от Ню Йорк е. Видя ли само каква коса има?

— Не ме интересува каква коса има! Искам само да намерим Мери Бет и Лидия.

— Аз също. Казвах само...

Стомахът на Мейсън се сви. Спомни си човека, за когото работеше през свободното си време като ученик - бивш шофьор на камион, който плащаше на малкия Мейсън, за да му помага да краде тютюн за цигари и да го продава на черния пазар. Старецът все казваше за едно или друго нещо, че е „сухо“. Това е южняшки израз, който се използва за уиски и означава, че не е разредено. Старият мошеник обаче го употребяваше за всичко, което е чисто и силно. Сега, докато подслушваше колегите си в коридора на шерифството, Мейсън Жермен осъзна, че желанието му да хване Гарет Ханлън е страшно „сухо“. Беше бесен на Бел, задето не го е включил в отряда.

Втурна се по коридора към кабинета на шерифа и едва не се сблъска със самия Бел, който тъкмо излизаше от склада, в който сега се бе настанил онзи чудак с инвалидната количка и се правеше, че помага. Бел се стресна.

— А, Мейсън... Тъкмо бях тръгнал да те търся.

Явно не търсеше много усърдно.

— Искам да идеш при Рич Кюлбо.

— При Кюлбо ли? Защо?

— Сто Макконъл е обявила някаква награда за Мери Бет и той е решил да се заеме с издирването. Не искам да ни се бърка. Дръж го под око. Ако не е вкъщи, изчакай го да се прибере.

— Изпратил си Люси след Гарет и не си ми казал.

Бел огледа подчинения си от глава до пети:

— Отидоха в Блакуоуър Ландинг да потърсят следите му.

— Знаеш колко исках да се включа в издирването.

— Не мога да изпратя всеки, който иска. Кюлбо вече е бил забелязан в Блакуотър Ландинг. Само ще провали издирването.

— Не ме будалкай, Джим!

Бел въздъхна:

— Добре. Истината ли искаш да знаеш? Заради омразата ти към момчето реших да не те пращам. Животът на двете момичета е поставен на карта. Трябва да го заловим час по-скоро.

— И аз това искам, Джим. Преследвам това момче от три години. Не мога да повярвам, че ми отнемаш случая заради онзи инвалид...

— Да не спорим...

— Познавам Блакуотър Ландинг сто пъти по-добре от Люси! Живял съм там. Не си ли спомняш?

Бел понижи глас:

— Прекалено много искаш да го хванеш, Мейсън. Ще направиш някоя глупост.

— Сам ли се сети за това? Или онзи те подучи?

Мейсън кимна към стаята, от която сега се чуваше зловещото бръмчене на инвалидната количка. Напомняше му за зъболекарска машина. Намесата на този паралитик можеше да им причини такива главоболия, каквито Бел не си е и представял!

— Стига! Всички знаят какво мислиш за Гарет!

— Целият свят мисли като мен.

— Така или иначе ще стане както съм решил, Мейсън. Ще трябва да се примириш.

Полицаят се изсмя тъжно:

— Затова ме пращаш да дундуркам един изпаднал негодник, а?

Бел погледна зад рамото му и извика към друг полицай:

— Хей, Франк...

Едрият мъж се приближи.

— Франк, идете с Мейсън при Рич Кюлбо.

— Да вадя ли заповед за обиск? Какво пак е направил?

— Нищо, няма да го арестуваме. Мейсън ще ти обясни. Ако Кюлбо не е вкъщи, изчакайте го. Гледайте с приятелчетата му да не пречат на отряда, който провежда издирването. Ясно ли е, Мейсън?

Мейсън не отговори. Завъртя се и забърза по коридора.

— Така е по-добре за всички - извика шерифът след него.

„Не мисля така“ - каза си Мейсън.

— Мейсън...

Той обаче не се обърна. Влезе в оперативната зала. Франк го последва. Мейсън дори не удостои с поглед неколцината си колеги, които сега обсъждаха Насекомото. Запъти се право към кабинета си. Седна на бюрото си, отключи чекмеджето и извади пълнител с шест .357-калиброви патрона. След това стана и влезе в общото помещение. Обърна се към Натан Грумър - около трийсет и пет годишен рус полицай:

— Грумър, отивам да поговоря с Кюлбо. Идваш с мен.

— Ама - започна бавно Франк, който вече си беше взел шапката, - нали Джим изпрати мен.

— Аз искам Натан да дойде.

— При Рич Кюлбо ли? - изненада се Грумър. - С него не се понасяме. Три пъти съм го арестувал, веднъж дори му разбих носа. На твое място бих взел Франк.

— Да - съгласи се високият полицай. - Братовчед му и тъст ми са колеги. Роднини сме. Уважава ме.

Мейсън погледна упорито Натан:

— Ти ми трябваш.

— Ама Джим каза... - започна Франк.

— Искам Натан да дойде!

— Добре, Мейсън. Щом държиш.

Мейсън загледа изработения от дърво макет на женска патица на бюрото на Натан. Беше красива. Това момче имаше дарба.

— Готов ли си?

Натан въздъхна и се изправи.

— А аз какво да кажа на Джим? - попита Фред.

Без да отговори, Мейсън излезе от помещението. Натан го последва. Качиха се в служебната кола на Мейсън.

След като си сложиха коланите, както призоваваше един плакат на улицата, Мейсън започна:

— Слушай сега. Аз...

— Стига, Мейсън. Исках само да ти кажа кое смятам за най-правилно. Миналата година Франк и Кюлбо...

— Млъквай и слушай!

— Добре. Слушам. Няма нужда да ми говориш така... Слушам. Какво пак е направил Кюлбо?

Мейсън обаче не отговори. Вместо това попита:

— Къде ти е пушката?

— Карабината ли? М 77?

— Същата.

— В джипа. У дома.

— Имаш ли оптически мерник?

— Разбира се.

— Отиваме да я вземем.

Излязоха от паркинга и веднага щом се озоваха на Мейнстрийт, Мейсън включи сигналната лампа на покрива.

Натан лапна една порция тютюн за дъвчене, което не смееше да направи в присъствие на Бел.

— Пушката, значи... Затова искаше аз да дойда, а не Франк!

— Точно така.

Натан Грумър бе най-точният стрелец с пушка в шерифството, един от най-добрите в окръга.

— Значи след като си взема пушката, отиваме при Кюлбо, така ли?

— Не.

— Къде тогава?

— На лов.

— Хубави къщи - отбеляза Сакс.

Пътуваха с Люси Кър по Канал роуд към Блакуотър Ландинг. Джеси Корн и Нед Спото, набит мъж около четирийсетте, караха зад тях. Люси погледна постройките от другата страна на канала и не каза нищо.

Липсата на деца в Блакуотър Ландинг отново направи впечатление на Сакс. Замисли се, но после реши да не си губи времето с това.

Люси зави надясно по Шосе 112, после спря на отбивката, откъдето бяха тръгнали само преди половин час. Джеси Корн спря зад тях. Четиримата слязоха до реката и се качиха в лодката. Джеси се зае с греблата и промърмори:

— Не мога да повярвам - да отида на север от Пако!

Каза го с толкова тревожен тон, че Сакс отначало помисли, че се шегува. Другите обаче не се засмяха.

Слязоха на другия бряг и тръгнаха по следите на Гарет и Лидия.

След бараката, където бе пострадал Ед Шефър, следите продължиха още двайсетина метра в гората, после изчезнаха.

По предложение на Сакс четиримата се разделиха и започнаха да търсят нещо, което да им подскаже накъде е тръгнал Г арет.

Не откриха нищо и се върнаха на мястото, на което следите се губеха.

Люси се обърна към Джеси:

— Сещаш ли се за онази пътека? Онази, по която побягнаха малките наркоманчета, когато Лу Стърджис ги погна миналата година?

Той кимна и каза на Сакс:

— Намира се на петдесетина метра на север. Гарет сигурно я знае. Тя е най-бързият път през храсталаците. Иначе много ще се забави.

— Да я проверим - предложи Нед.

Сакс се замисли как ще е най-добре да наложи мнението си. Реши, че има само един подход - директният. Ако прояви колебание, другите трима щяха да надделеят.

— Оставаме тук, докато не ни се обади Линкълн - заяви.

Джеси се усмихна смутено; явно не знаеше на чия страна да застане.

Люси поклати глава:

— Гарет е минал оттам!

— Не можем да сме сигурни.

— Тук храсталакът е много гъст - отбеляза Джеси.

— Всичко е обрасло - подкрепи го Нед. - Има и много змии. Ако не минеш по пътеката, няма откъде.

— Ще чакаме - отсече Сакс.

Спомни си един пасаж от учебника но криминология на Линкълн Райм:

„Много разследвания се провалят поради прибързани действия. Всъщност при повечето случаи внимателното анализиране на уликите много по-бързо показва кой е престъпникът и спомага за по-скорошното и по-безопасното му арестуване.“

— Просто хората от града нямат никаква представа какво е в гората. Ако вървиш без пътека, ще се движиш поне два пъти по-бавно. Гарет трябва да е тръгнал оттам.

— Може да се е върнал до реката - отбеляза Сакс. - Може да е имал друга лодка, скрита наблизо.

— Има логика - съгласи се Джеси; Люси го изгледа сърдито.

— Тогава щяхме да видим стъпките му в обратната посока - възрази Нед.

— Не и ако е минал през храсталака - контрира Сакс.

— Много малко вероятно ми изглежда - заяви Люси.

Млъкнаха и останаха безмълвни известно време. Плувнаха в пот, комарите ги хапеха безмилостно.

— Ще чакаме - повтори Сакс.

След това се настани на може би най-неудобния камък в гората и с престорен интерес загледа един кълвач, който усилено пробиваше ствола на високия дъб пред тях.

— Първо местопрестъплението - каза Райм на Бен. - Блакуотър.

Кимна към купчината улики върху масата:

— Да започнем с маратонката на Гарет.

Бен отвори плика.

— Ръкавици! - нареди Райм. - Уликите се пипат само с ръкавици.

— Защото може да останат отпечатъци ли? - поинтересува се зоологът.

— Това е едната причина. Другата е замърсяването. За да не объркаме местата, на които ти си ходил, с онези, на които е бил извършителят.

— Добре.

Бен кимна енергично, сякаш се страхуваше да не забрави това правило. Погледна в маратонката.

— Пълна е с нещо като едър пясък.

— По дяволите, не сме взели стерилни листове. - Райм се огледа. - Какво е онова списание там? „Пийпъл“ ли?

Бен взе списанието. Поклати глава:

— Отпреди три седмици е.

— Не ме интересува дали любовните истории за Леонардо ди Каприо са актуални. Откъсни страницата с абонаментната бланка. Не ги ли мразиш? В момента обаче ще ни свърши работа. Излизат от пресата стерилни; подходящи са за поставяне на улики.

Криминологът накара Бен да изтърси съдържанието на маратонката върху листа. После добави:

— Сложи проба на микроскопа.

Приближи се с количката до масата, но не достигаше окуляра на микроскопа с няколко сантиметра.

— По дяволите!

— Може да го подържа малко, за да погледнете - предложи Бен.

Райм се подсмихна:

— Сигурно тежи петнайсетина кила. Не, ще измислим друг...

Зоологът обаче хвана микроскопа с яките си ръце и го поднесе пред очите му. Райм, разбира се, не можеше да нагласи фокуса, но все пак видя каквото го интересуваше.

— Това е натрошен варовик - обяви той. - Пусни проба на хроматографа. Искам да видя какво друго съдържа.

Бен нагласи хроматографския апарат, сложи проба от варовика и натисна копчето.

— Докато чакаме - добави криминологът, - нека разгледаме пръстта по връзките на маратонката. Да знаеш, Бен, обожавам връзките. Обувките и гумите също. Попиват уликите като гъби. Запомни го.

— Добре.

— Отдели малко пръст и да видим дали е от Блакуотър Ландинг, или от друго място.

Без да споделя ентусиазма на Райм, Бен изчегърта малко пръст върху хартията. Пръстта е много важна за криминолога. Полепва по дрехите и оставя следи до къщата на престъпника като трохите в приказката за Хензел и Гретел. Има повече от хиляда различни видове почва. При анализа ѝ може да се направи връзката между извършителя и местопрестъплението. Големият френски криминолог Локар е формулирал правило, наречено на негово име, което гласи, че между престъпника, жертвата и местопрестъплението винаги се извършва някакъв обмен. Райм бе установил, че след кръвта най-често обменяното вещество е почвата.

Проблемът с пръстта е, че се среща навсякъде. За да има тя криминологична стойност, детективът трябва да намери почва, разлияна от характерната за местопрестъплението.

Първата стъпка при изследването на почвата, която се предполага, че е пренесена от престъпника, е да се направи контролна проба от местопрестъплението.

Райм обясни всичко това на Бен и младежът взе плика, означен като: „Контролна проба - Блакуотър Ландинг“. Беше записана и датата, на която е взета. Имаше и ръкописна бележка с почерк, който не беше на Сакс: „Събрана от полицай Джеси Корн“. Райм си представи как младият заместник-шериф послушно изпълнява нарежданията на Амелия. Бен изтърси от контролната проба върху друг лист хартия. Сложи го до листа с пръстта от връзките на Гарет.

— Как ще ги сравним? - попита младежът, гледайки апаратите на масата.

— С просто око.

— Ама...

— Само ги разгледай. Сравни ги по цвят.

— Как да го направя?

Райм едва се сдържа да не избухне.

— Просто ги разгледай.

Бен загледа едната купчинка пръст, после другата.

„Хайде, по-бързо - мислеше Райм, - не е толкова сложно.“

Опита да запази спокойствие - едно от нещата, които най-трудно му се удаваха.

— Едната проба е пo-тъмна, сър - заяви накрая зоологът. - Тази от Блакуотър Ландинг. Вижте.

Показа ги на Райм, но той се намуси.

— Бъркам ли нещо, сър?

— Не, не. Виж само дали тази проба не е влажна.

— Ъъ... как?

— Пипни я с пръст.

— Доста е мокра.

— Първо ще се наложи да я изсушим. Не можем да ги сравним, ако не са еднакво влажни.

Райм огледа стаята. Ако ги изсушат на слънце, цветът на пробите можеше да се промени. На сянка пък щяха да съхнат много дълго. Погледна Том и си спомни, че болногледачът е запален готвач.

— Микровълнова печка! - възкликна криминологът. - Виж дали наоколо няма някоя закусвалня. Там сигурно имат. Помоли ги да ти изсушат пробата.

Бен излезе, държейки листа, сякаш е новородено коте.

Том кимна към врата:

— Това момче умира от притеснение.

— Тътри се като охлюв... и е свит като... не знам какво. Едва се сдържам да не избухна.

— И по-трудно ще ти стане.

Бен се върна след няколко минути. Носеше листа с пробата върху пластмасова паничка. Сега почвата бе значително по-светла.

— Сравни ги пак - накара го Райм. - Има ли разлика?

— Ъ... не мога да кажа, сър.

— Ъ... погледни ги под микроскопа тогава.

Бен постави двете проби на един микроскоп с по-малко увеличение и погледна през окуляра.

— Не съм сигурен. Трудно е да се каже. Предполагам... може би има някаква разлика.

— Дай да видя.

Младежът отново поднесе микроскопа пред очите на Райм.

— Определено има разлика - заяви криминологът. - Пробата от връзките е по-светла. Има и повече кристални частички. Повече гранит и глина и различни растителни остатъци. Значи не е от Блакуотър Ландинг. Ако имаме късмет, може да се окаже от бърлогата му. Като излязат резултатите от стрития варовик, пусни проба от пръстта от обувката.

— Добре.

След малко на монитора на хроматографския апарат се появи графика. Райм понечи да се приближи с количката си, но се блъсна в една ниска масичка.

— Мамка му!

Бен се ококори ужасено:

— Добре ли сте, сър?

— Да, да, да. Какво прави тази проклета маса тук? Не ни трябва.

— Веднага ще я махна.

Бен хвана тежката масичка с една ръка, сякаш беше от картон, и я премести в един ъгъл.

— Съжалявам, трябваше да се сетя да я махна по-рано.

Без да обръща внимание на този неловък израз на разкаяние, Райм погледна монитора:

— Големи количества нитрати, фосфати и амоняк.

Това беше много объркващо, но Райм не го сподели с помощника си. Искаше да види и резултатите от пръстта от връзките. Накара го да пусне пробата на хроматографа. Скоро и тези резултати се появиха на монитора.

Райм въздъхна:

— Още нитрати, още амоняк. Много високи концентрации. Също и фосфати. Детергент. И нещо друго... Какво е това, по дяволите?

— Къде? - Бен погледна екрана.

— Това най-отгоре. Пише „камфен“. Чувал ли си за такова вещество?

— Не, сър.

— Е, и да не сме чували, Гарет се е накиснал в него. - Райм погледна пликовете с другите улики: - Я да видим сега какво друго има. Каква е тази бяла салфетка?

Бен взе пликчето и го показа на Райм. По салфетката имаше доста кръв. Той погледна салфетката от стаята на Гарет:

— Еднакви са.

— Така изглежда. Еднакъв цвят, еднакъв размер.

— Дай ги на Джим Бел. Искам ДНК-анализ. Експресния метод.

— Какъв... сър?

— По-бързия метод за анализ на ДНК - полимеразната верижна реакция. Нямаме време за съставяне на пълна генетична карта, при което вероятността за грешка е най-малка, едно на шест милиарда. Искам само да разбера от кого е кръвта. Някой да вземе контролни проби от трупа на Били Стейл и от Мери Бет и Лидия.

— Проби ли? От какво?

— От генетичния им материал, ето от какво! От трупа на момчето е лесно. От жените е достатъчно да се намери един косъм, стига да е с луковицата. Някой полицай да вземе четка за коса или гребен от домовете им.

Бен взе пликчето със салфетката и излезе.

Върна се след няколко минути:

— Резултатът ще излезе след час-два. Ще изпратят пробите в Медицинския център в Ейвъри. Господин Бел... тоест шериф Бел каза, че така е по-лесно, отколкото, ако ги пратят в щатското управление.

— Един час ли? - намръщи се Райм. - Много дълго.

Замисли се дали това забавяне няма да струва живота на някое от момичетата.

— Ъ... можех да им се обадя да кажа колко е важно, но... - заекна Бен. - Искате ли да го направя?

— Няма нужда, Бен. По-добре да продължаваме. Том, прави списък.

Том се приближи до черната дъска, взе тебешира и Райм започна да му диктува:

Улики от местопрестъплението - Блакуотър Ландинг:

Салфетка с кръв; стрит варовик; нитрати; фосфати; детергент; камфен.

Криминологът погледна таблицата. Имаше повече въпроси, отколкото отговори.

„Риба на сухо...“

Погледът му се спря на купчинката пръст, която Бен беше изчегъртал от обувката на момчето.

— Джим! - изкрещя изведнъж, стряскайки Том и Бен. - Джииим! Къде е, по дяволите? Джим!

Шерифът се втурна разтревожен в стаята:

— Какво? Случило ли се е нещо?

— Колко хора работят в тази сграда?

— Не знам. Двайсетина.

— И живеят в различни краища на окръга, нали?

— Някои дори идват от Накотанк, Албърмарл и Чоан.

— Искам ги всички веднага.

— Моля?

— Всички служители в сградата да се явят незабавно тук. Искам да взема проби от почвата по обувките им... Чакай. И от подовите покрития в колите им.

— Почва ли?...

— Почва! Пръст! Кал! Сещаш ли се? Веднага!

Бел излезе. Райм се обърна към Бен:

— Виждаш ли онзи статив?

Зоологът се обърна непохватно към статива с епруветки.

— Това е комплект за изследване на плътностен градиент.

Бен кимна:

— Не съм работил с такова нещо, но съм чувал.

— Лесно е. Взимаш онези бутилки там... - Райм кимна към две тъмни бутилки с надписи „Етанол“ и „Тетра“. - Смесваш ги, както ти кажа, и пълниш епруветките догоре.

— Добре.

— Започвай. Ще ти кажа кога да спреш.

Бен смеси двете вещества според напътствията на Райм, след което напълни двайсетина епруветки. Течността стоеше на слоеве с различен цвят според съдържанието на етанола и тетраброметана в сместа.

— Сложи малко от пръстта от обувката на Гарет. Различните частички ще се разделят и така ще получим профила на плътностния градиент. След това ще вземем пръст от обувките на хора, които живеят в различни райони на окръга. Ако профилът на някоя от тях съвпада с този, значи е много вероятно Гарет да е минал през съответния район.

Бел дойде заедно с първата група служители и Райм му обясни какво смята да прави. Шерифът се усмихна възхитено:

— Това е идея и половина, Линкълн. Братовчедът Роланд не напразно толкова те хвали.

Следващият половин час обаче отиде напразно. Никоя от пробите не съвпадна с пръстта от обувката на момчето. Райм изруга.

— Е, струваше си да се опита - успокои го Бел.

— Да изхвърля ли епруветките? - попита Бен.

— Не. Пробите никога не се изхвърлят! - сопна се Райм.

После си напомни, че не трябва да се държи грубо. Младежът им помагаше заради роднинските си връзки и от загриженост за жертвите.

— Том - обърна се към болногледача, - Сакс поръча фотоапарат „Полароид“. Трябва да е някъде тук. Намери го и снимай всички епруветки. Напиши на гърба на снимките имената на служителите, от чиито обувки са пробите.

Том се зае със задачата.

— Хайде сега да видим уликите от къщата на приемните родители на Гарет. Вземи панталоните. Виж дали има нещо в подгъва.

Бен внимателно отвори найлоновия плик и огледа панталоните:

— Да. Има борови иглички.

— Цели или начупени?

— Начупени, струва ми се.

— Чудесно. Това означава, че са му трябвали за нещо. Откъснал ги е с някаква цел. А тази цел може да има връзка с престъплението. Не знам още за какво са му трябвали, но предполагам, че за да замаскира нещо.

Райм отпусна глава на възглавницата, която бе прикрепена на инвалидната количка. Погледна часовника на стената. Гарет беше избягал преди почти четири часа. Достатъчно, за да стигне до някое скривалище. Може би вече нямаше как да го открият. Може би вече беше прекалено късно. За това време можеше спокойно да прикрие следите си или да заложи капани за преследвачите си.

— Подушвам скункс - отбеляза Бен.

— И аз го усетих. Жалко, че не ни върши работа. Поне засега.

— Защо не?

— Защото няма как да свържем животното с определен район. Ако живее на едно място, да, но ако е скитащ, няма да ни свърши работа. Дай да видим следовите улики по дрехите. Отрежи някое парче от панталона и го пусни на хроматографа.

Докато чакаха резултатите, Райм огледа останалите улики.

— Дай да видя бележника, Том.

Болногледачът го разлисти пред очите му. Вътре имаше нескопосани скици на насекоми. Райм поклати глава. Тук нямаше нищо интересно. Кимна към четирите книги, които беше донесла Сакс:

— Я да видя книгите.

Едната от тях - „Миниатюрния свят“ - беше четена толкова често, че вече се разпадаше. Някои изречения бяха заградени, подчертани или отбелязани със звездички. От никой от тези пасажи обаче не се разбираше къде обича да прекарва времето си момчето. Съдържаха само данни за насекомите. Изоставиха книгите.

След това Райм разгледа нещата от буркана с осите. Пари, снимки на Мери Бет и на починалите родители на Гарет, стар ключ, корда за въдица.

Парите бяха в банкноти по пет и десет долара и няколко сребърни монети. По банкнотите нямаше бележки (някои престъпници пишат бележки или планове върху банкноти, за да могат бързо да се отърват от уликите, като пуснат купюрите в обращение). Райм накара Бен да облъчи парите с апарат „Полилайт“. Имаше стотина частични отпечатъка от пръсти - прекалено много, за да свършат работа. На рамките на снимките и кълбото корда нямаше етикети, по които да се разбере в кои магазини обича да пазарува момчето.

— Кордата издържа товар до килограм и половина - отбеляза Райм. - Това е за дребни риби, нали, Бен?

— Трудно ще хванете и каракуда с такава корда.

На монитора се появиха резултатите от панталоните на Гарег. Райм зачете на глас:

— Керосин, пак амоняк, пак нитрати и пак този камфен.

Започна да диктува:

— Улики от място, свързано с престъпника - стаята на Гарет: Миризма на скункс; натрошени борови иглички; рисунки на насекоми; снимки на Мери Бет и на родителите на момчето; книги за насекоми; корда; пари; ключ; керосин; амоняк; нитрати; камфен.

Загледа се в дъската, после каза:

— Том, обади се на Мел Купър.

Болногледачът отиде до телефона и набра номера; знаеше го наизуст.

Купър, който често помагаше на Райм в криминологичните изследвания, тежеше вероятно наполовина на Бен, имаше вид на темерут и беше един от най-способните кримино- логични техници в страната.

— Ще ме свържеш ли, Том?

Болногледачът натисна едно копче и гласът на Купър веднага прозвуча в слушалките на инвалида:

— Здравей, Линкълн. Нещо ми подсказва, че не си в болницата.

— Как стигна до този извод, Мел?

— Не ми беше много трудно. Дисплеят на мобилния ми телефон показва, че се обаждаш от административната сграда на окръг Пакенок. Да не си отложил операцията?

— Не, само помагам за едно разследване. Слушай, Мел, нямам много време, а ми трябва информация за едно вещество, наречено камфен. Чувал ли си го?

— Не, но изчакай. Ще видя в компютъра.

В слушалките се чу бясно тракане по клавиши. Купър пишеше най-бързо на компютър от всички познати на Райм.

— Ето, готово... Интересно...

— Не ми трябва мнението ти, Мел. Искам факти.

— Органично вещество от групата на терпените, съединение на въглерода и кислорода. Получава се от растения. Използва се за производство на пестициди, но е забранен в началото на осемдесетте. Най-много се е употребявал в края на деветнайсети век за осветление. Било е революционно откритие - дотогава са ползвали китова мас. Бил толкова популярен, колкото е природният газ в наши дни. Неизвестен извършител ли търсиш?

— Не е неизвестен, Мел. Напротив, много добре го познават. Просто не можем да го открием.

— Чудна ваканция караш, Линкълн!

— Каква ти ваканция! Значи камфенът показва, че се крие в някаква стара сграда?

— Може. Но има и друга възможност. Тук пише, че в момента камфенът се използва в различни есенции.

— Какви например?

— Парфюми, афтършейв и други козметични продукти.

Райм се замисли.

— Какво е съдържанието му в крайния продукт?

— Под един процент.

Значи много ниско. Райм обичаше да казва, че криминологът не трябва да се страхува да прави смели заключения.

Сега обаче времето го притискаше и той реши да не хаби енергия с фантастични теории.

— В този случай трябва да залагаме само на сигурно - каза той. - Ще приемем, че камфенът е от стара лампа, не от парфюм. Слушай, Мел, ще ти пратя и фотокопие на един ключ. Искам да разбереш откъде е.

— Лесна работа. От кола ли е?

— Не знам.

— От къща?

— Не знам.

— Наскоро ли е произведен?

— Нямам представа.

— Май ще е по-трудно, отколкото си мислех. Прати го все пак, ще видя какво мога да направя.

След като свършиха, Райм накара Бен да фотокопира двете страни на ключа и да изпрати копията по факса на Купър. След това се опита да се свърже със Сакс. Радиостанцията не работеше, затова ѝ се обади на мобилния телефон.

— Ало?

— Сакс, аз съм.

— Какво ѝ е на радиостанцията?

— Не работи.

— Накъде да вървим, Райм? От другата страна на реката сме, но загубихме следата. И, честно казано... - тя понижи глас - местните са бесни. Люси още малко, и ще ме изяде.

— Направих началните изследвания, но не знам как да тълкувам данните. Сега чакам онзи човек от фабриката в Блакуотър Ландинг. Давет. Ще дойде всеки момент. Слушай, Сакс, има още нещо. Открих значителни количества амоняк и нитрати по дрехите на Гарет и в обувката.

— Да не е бомба? - попита удивена тя.

— Така излиза. Пък и тази корда е прекалено тънка за каквато и да било риба. Мисля, че я използва за капани. Внимавайте къде стъпвате! Ако видите нещо, което прилича на улика, помни, че може да е клопка. Изчакайте още малко. Надявам се скоро да ви кажа накъде да вървите.

Гарет и Лидия минаха още пет-шест километра. Слънцето печеше безмилостно; вероятно минаваше обяд. Въпреки че бе пила в кариерата, Лидия бързо ожадня, започна да ѝ се вие свят.

Гарет сякаш го усети, защото я успокои:

— Още малко! Там е по-хладно и има вода.

Местността бе открита. Редки гори и блата. Никакви къщи или пътища. В различни посоки се отклоняваха стари, обрасли пътеки. Ако някой тръгне да ги търси, надали щеше да разбере откъде са минали в този лабиринт.

Гарет я поведе по тясна пътека. От едната ѝ страна се издигаха скали, от другата зееше пропаст. Вървяха около километър. Изведнъж Гарет спря и се извърна рязко. Изтощена и отпаднала, Лидия се облегна на едно дърво и загледа жилавото хлапе, мръсните му ръце и крака, гъстите му вежди, безумните очи.

„Ще те хванат, негоднико! - помисли си тя. - Ще те разкъсат на парченца.“

Гарет явно остана доволен, че никой не ги преследва. След това се завря в храстите и извади тънка корда за въдица. Опъна я през пътеката, на няколко сантиметра над земята. Беше почти незабележима. Върза я за една пръчка, която пък опря в голяма стъклена бутилка, пълна с някаква мътна течност. Лидия долови лека миризма на амоняк. Това я ужаси; в болницата често виждаше изгаряния от основи. Такова количество амониева основа можеше да причини сериозни поражения на десетина души.

— Не можеш да го направиш! - прошепна тя.

— Тебе пък кой те пита? Сега свършвам и отиваме вкъщи.

„Вкъщи ли?“

Момчето замаскира голямата бутилка с клонки. Лидия си представи как съдържанието ѝ опръсква хората, тръгнали да я спасят, как ги ослепява, изгаря кожата им.

Преди години Лидия бе участвала в момичешката скаутска организация, но задачите, които ги караха да изпълняват там, ѝ бяха скучни. Завиждаше на момчетата, които учеха полезни неща: да се ориентират по компас, да поставят капани, да добиват вода от различни растения, да познават ядивните плодове. Тя не знаеше точно къде се намират, но имаше добра ориентация за посока и предполагаше, че са изминали около осем километра на североизток от Блакуотър Ландинг, въпреки че Аутърбанкс, накъдето очевидно се бяха запътили, се намираше на изток от Танърс Корнър. Явно целта на Гарет бе не да отидат по най-прекия път при Мери Бет, а да подмами преследвачите да навлязат още по-дълбоко в опасните земи на север от Пако.

Дали да не предупреди по някакъв начин Джим Бел и останалите? Нямаше как да го направи: ръцете ѝ бяха вързани, а Гарет я наблюдаваше през цялото време. Затова тя отправи молитва към ангела си пазител да бди над хората, които идват да я спасят.

Сега вървяха по-бързо въпреки жегата. Лидия едва успяваше да догони Гарет, който като че ставаше по-мръсен с всяка изминала минута, целият бе в прах и останки от гнили листа. Сякаш бавно се превръщаше в насекомо.

Той кимна към един хълм:

— Там горе. Там ще нощуваме. Утре сутринта ще продължим към океана.

Престилката ѝ отдавна бе мокра от пот. Горните ѝ две копчета бяха разкопчани и се виждаше сутиенът ѝ. Момчето постоянно зяпаше закръглените ѝ гърди. Това обаче не я интересуваше. Искаше само да влезе в някое хладно помещение, каквото и да е то.

След петнайсетина минути излязоха на една поляна сред гората. Пред тях се виждаше стара воденица, обградена с тръстики и папур. Покрай нея течеше поток, който в по-голямата си част приличаше вече на блато. Постройката бе изгоряла; сред развалините се издигаше очукан комин. Лидия си спомни, че това се нарича Паметник на Шърман, на името на генерала от Гражданската война, който по пътя си към океана оставял след себе си опожарени домове със стърчащи комини.

Предната част на воденицата бе останала незасегната от пожара. Гарет блъсна Лидия вътре, затръшна тежката дъбова врата и я заключи с резе. Приближи се до счупения прозорец и се заслуша. Стоя неподвижно известно време, после, след като се увери, че никой не ги преследва, подаде на пленницата си бутилка вода. На Лидия ѝ се искаше да изгълта всичко на един дъх, но се сдържа и започна да пие по малко.

После завърза ръцете ѝ зад гърба.

— Необходимо ли е да го правиш? - попита тя.

Той завъртя очи, за да покаже колко глупав е въпросът ѝ, и не отговори. Бутна я да седне на пода.

— Кротувай и си дръж устата затворена.

Приседна до отсрещната стена и затвори очи. Останаха така около половин час, в пълно мълчание. През това време Лидия се убеди, че не само ангелът ѝ пазител, ами и всички жители на окръг Пакенок са я забравили.

10.

Заедно с Джим Бел в стаята влезе мъж около петдесетте, с оредяла коса и кръгло, благородно лице. Носеше синьото си сако в ръка, бялата му риза беше безупречно изгладена и колосана, въпреки че под мишниците му се забелязваха тъмни петна. Раирана вратовръзка със златна игла допълваше облеклото му.

Това явно бе Давет.

Острият поглед на Райм още от вратата разчете монограма на иглата за вратовръзка на новодошлия: ББНД.

Какво ли означаваше? Бенджамин? Бърнард? Браян?

Новодошлият погледна Райм, присви очи и кимна за поздрав.

— Хенри, това е Линкълн Райм - представи ги Бел.

Значи не е монограм. Това наистина бе Давет, но малкото му име беше Хенри. Дали щипката не е принадлежала на баща му? Бенджамин Бърнс Никълъс Давет. На този човек определено му отиваше да носи четири имена. Може би бе взел пример от баща си.

Райм също кимна.

Давет бързо огледа апаратите в стаята.

— Разбирате ли от хроматографски апарати? - попита Райм.

— В изследователския ни отдел има два. Но този модел... Вече дори не се произвежда. Защо го използвате?

— По финансови причини, Хенри - обясни Бел.

— Ще ви пратя един от моите.

— Не е необходимо.

— Този е абсолютен боклук. Ще ви осигуря нов за двайсет минути.

— Получаването на резултатите не е проблем - отбеляза Райм. - Тълкуването им е трудното. Точно за това ми е нужна помощта ви. Запознайте се с Бен Кър, той ми помага за изследванията.

Двамата мъже се здрависаха. Бен изглеждаше безкрайно радостен, че най-после в стаята е влязъл друг „нормален“ човек.

Бел избута един стол на колелца към новодошлия:

— Заповядай, Хенри, седни.

Индустриалецът седна, като внимателно оправи вратовръзката си. По жестовете му, по позата на тялото му, по уверения му поглед личеше (поне така прецени Райм), че е честен човек и способен бизнесмен.

Райм продължаваше да си блъска главата за съкращението. Нямаше да намери покой, докато не го разгадае.

— Цялата работа е заради двете отвлечени момичета, нали? - попита новодошлият.

Бел кимна:

— Не можем да твърдим със сигурност, но... мислим, че момчето може би вече е изнасилило и убило Мери Бет.

„Двайсет и четири часа...“

— Все още обаче имаме шанс да спасим Лидия - продължи шерифът. - Поне се надяваме. Освен това трябва да заловим Гарет, преди да е нападнал някого другиго.

— Колко жалко за Били. Чух, че загинал, защото се опитал да спаси Мери Бет.

— Гарет му разбил главата с лопата. Неприятна гледка.

— Имам чувството, че всяка минута ви е ценна. Да говорим по същество. - Давет се обърна към Райм: - Казахте, че искате да разтълкувате някакви резултати.

— Имаме някои улики от местата, през които е минал Гарет. Надявам се да познавате района и да ни кажете нещо по-конкретно.

Давет кимна:

— Познавам района доста добре. Учил съм геология и химия. Освен това цял живот съм прекарал в Танърс Корнър и съм обикалял целия окръг Пакенок.

Райм кимна към черната дъска:

— Погледнете тези улики и се опитайте да ги свържете с определено място.

— Сигурно дотам може да се стигне пеша - добави Бел. - Гарет не кара кола.

Давет сложи очила и погледна черната дъска. Прочете бавно списъка, на няколко пъти присви очи. Намръщи се леко:

— Нитрати и амоняк ли? Знаете ли от какво може да са?

Райм кимна:

— Мисля, че е оставил някоя саморъчна бомба, за да забави преследвачите си. Предупредих ги вече.

Давет отново погледна дъската:

— Камфен... мисля, че се е използвал в старите газови фенери.

— Точно така. Затова смятаме, че е завел Мери Бет в някаква стара сграда. От деветнайсети век например.

— Наоколо сигурно има стотици стари къщи, бараки и колиби... Какво още? Натрошен варовик... Това няма много да ни помогне. През окръг Пакенок минава дебел варовиков пласт. Едно време много хора са печелели от него.

Той прокара пръст по диагонал на картата, от южния край на Грейг Дизмал Суомп на югоизток:

— Навсякъде по тази линия има варовик. Това няма много да ви помогне. Но... фосфатите са добра улика. Северна Каролина е крупен производител на фосфати, но не се добиват тук, а по на юг. Значи, като имам предвид и детергента, мога да заключа, че се намира някъде около замърсена вода.

— По дяволите - възкликна Бел, - сигурно е около реката.

— Не - възрази Давет, - Пако е чиста като сълза. Мътна е, но това е така, защото извира от блатата.

— О, вълшебната вода - възкликна шерифът.

— Какво е това? - поинтересува се Райм.

— В миналото хората са наричали водата от Грейт Дизмал Суомп „вълшебна“ - обясни Давет. - Пълна е с танинова киселина от разлагащите се кипариси и хвойни. Киселината убива бактериите и водата се запазва бистра дълго време. Използвала се е за пиене на корабите. Хората са вярвали, че притежава магически свойства.

— Добре - отсече Райм. Не се интересуваше от местните митове и легенди. - Как са се появили тези фосфати?

Давет се обърна към Бел:

— Откъде е отвлечено второто момиче?

— Откъдето и Мери Бет - отвърна шерифът, посочвайки картата. - От Блакуотър Ландинг. Пресекли са реката, минали са през ловната барака и са продължили на север още около километър. После хората ми изгубиха следата. Сега чакат да ги насочим.

— О, значи няма място за съмнение - заяви убедено индустриалецът. Премести пръст на изток по картата: - Минали са през Стоун Крийк. Ето тук. Виждате ли? Около водопадите тази рекичка се пени като бира. Извира близо до Хобът фолс, откъдето в нея се изливат тонове отпадни води. Тези хора не дават пукната пара за опазване на околната среда.

— Добре, като са преминали рекичката, накъде мислите, че са продължили?

Давет отново погледна към дъската.

— Щом сте намерили борови иглички, предполагам, че са минали оттук - Той посочи квадранти Ж-5 и Ж-8. - В Северна Каролина има много борови гори, но по-често се срещат дъбови, кедрови, кипарисови и от каучуково дърво. Единствената голяма борова гора е на североизток. Ето тук. По пътя за Грейт Дизмал. - Замислено поклати глава: - Повече май не мога да ви помогна. Колко отряда сте пратили?

— Един - отвърна Райм.

— Какво? Само един? Няма ли да проведете по-мащабно преследване?

— Не - отвърна Бел, който явно се притесни, че Давет държи такъв тон на инвалида.

— Добре, колко души са?

— Четирима полицаи - отвърна шерифът.

Давет изсумтя:

— Това е глупаво. - Махна към картата: - Трябва да обходите стотици квадратни километри. Този Гарет Ханлън... Насекомото. Районът на север от Пако му е като роден дом. Винаги може да избяга.

Шерифът се изкашля:

— Детектив Райм смята, че не е хубаво да са много хора.

— В такава ситуация хората никога не са много. Трябва да се мобилизират петдесетина мъже, да им се раздадат пушки и да претърсят всяко проклето храстче, докато не го открият.

Райм забеляза, че Бен слуша възраженията на Давет с възмущение. Зоологът явно смяташе, че с инвалиди не трябва да се спори.

— Голямата хайка само ще подплаши Гарет и ще увеличи опасността за живота на жертвите - обясни спокойно криминологът.

— Не - възрази енергично Давет, - като се уплаши, ще ги пусне. Във фабриката в момента са на смяна около четирийсет и пет души. Десет да са жени. Тях няма да замесваме. Но мъжете... Веднага мога да ги мобилизирам. Ще намерим пушки и ще започнем претърсване около Стоун Крийк.

Райм си представи как петдесетима пишман преследвачи тъпчат из горите и блатата. Поклати глава:

— Не, имаме нужда от малък отряд. Хирургическа операция. Само така ще го намерим.

— Мисля, че грешите - заяви разпалено Давет.

— Хенри - обади се Бел, - господин Райм ръководи операцията и ние се радваме, че прие да ни помогне.

Думите на шерифа бяха предназначени по-скоро за Райм - като извинение за държанието на Давет.

Присъствието на индустриалеца обаче бе много приятно за инвалида. Той не вярваше в поличби, но смяташе, че този човек ще му донесе късмет: операцията щеше да мине благополучно и положението му щеше да се подобри. Смяташе така, защото бизнесменът единствен досега го бе погледнал в очите и му бе казал, че греши. Здравословното състояние на Райм не правеше никакво впечатление на Давет, интересуваха го само действията, решенията и мнението на криминолога. Индустриалецът дори не забелязваше парализираното му тяло. Чудотворните ръце на доктор Уивър щяха да накарат всички да се отнасят с него по този начин.

Разбира се, Райм беше доволен и от помощта, която му бе оказал Давет за стесняване кръга на търсенето. Беше му благодарен и за прямотата. Даде си сметка, че е имал нужда от потвърждение на правилността на решението си. Не бе признавал пред никого, но досега не беше уверен, че трябва да се подложи на операцията. Сега, благодарение на Давет, увереността му се завърна.

— Разбирам подбудите ви - каза криминологът, - но мисля, че моят подход е по-правилен.

Позицията на Райм явно не засягаше особено бизнесмена. Той се обърна към Бел:

— Е, изборът е ваш. Аз бих постъпил другояче, но всеки си има мнение... Ще се моля за тези момичета. - После се обърна към Райм: - За вас също.

Задържа погледа си няколко секунди върху криминолога и Райм разбра, че последното обещание е било искрено.

Разбра и още нещо.

Когато бизнесменът излезе, той се обърна към Бел:

— Джим, едното „Б“ от монограма на щипката на Давет „Бог“ ли означава?

Бел се засмя:

— Точно така. Хенри би отстранил безскрупулно всеки конкурент, но иначе е дякон в църквата. Ходи три пъти седмично. Една от причините да иска да вдигне цяла армия след момчето е, че го смята за безбожник.

Райм още не можеше да разтълкува всички инициали.

— Предавам се. Какво означават другите букви?

— „Благодарете на Бог за Неговите Дарове.“ Това е послание към всички добри християни. Не знам дали тези улики са дарове от Бога, но благодарение на тях разбрахме накъде да продължим търсенето. По-скоро да го съобщаваме на Люси и на твоята приятелка.

— Стоун Крийк ли? - възкликна Джеси Корн, след като Сакс им предаде думите на Райм. - На около километър е.

Тръгна през храстите. Люси и Амелия го последваха. Нед Спото вървеше отзад, оглеждайки тревожно гъсталака.

След пет минути излязоха на добре отъпкана пътека. Джеси махна на изток.

— Това ли е пътеката, по която мислехте, че е минал? - попита Амелия.

— Да - отвърна Люси.

— Прави бяхте - призна едва чуто Сакс, - но въпреки това трябваше да изчакаме.

— Не. Ти искаше да покажеш кой командва.

„Точно така“ - помисли си Сакс. Гласно каза:

— Сега обаче знаем, че може би по пътеката има заложена бомба.

— И без това щях да внимавам - озъби се Люси.

За десет минути стигнаха до мътната и разпенена от замърсители Стоун Крийк. На брега забелязаха два чифта отпечатъци: едните от обувки, малки, но дълбоки, като на пълна жена; другите - от боси мъжки крака. Гарет явно бе хвърлил и другата си маратонка.

— Да пресечем тук - предложи Джеси. - Познавам боровата гора, за която спомена господин Райм. Това е най-прекият път да се стигне до нея.

Сакс тръгна към рекичката.

— Чакай - спря я Джеси.

— Какво има?

Люси и Нед бяха седнали на земята и се събуваха. Усмихнаха се на реакцията ѝ.

— Ако се намокриш и продължиш с мокри обувки, ще ти излязат мехури - обясни Люси. - Няма да можеш да минеш и сто метра.

— Ходенето сред природата не е любимото ти занимание, нали? - отбеляза Нед.

Джеси Корн се усмихна неловко и смъмри колегата си:

— Ами това е, защото живее в града, Нед. Също както ти надали ще се оправиш в метрото или в някой небостъргач.

Сакс не обърна внимание нито на заядливата забележка, нито на опита да я защитят. Събу обувките и чорапите си и нави крачолите на дънките си.

Нагазиха в реката. Водата беше леденостудена и ги освежи. Сакс съжали, че трябва да излязат толкова скоро.

На другия бряг изчакаха краката им да изсъхнат и се обуха. Огледаха брега и отново забелязаха следите. Тръгнаха към гората, но почвата стана по-суха и следите не личаха.

— Боровата гора е в тази посока - каза Джеси и махна на изток. - Най-логично е да са тръгнали направо натам.

Повървяха двайсетина минути в индианска нишка; внимателно оглеждаха земята за клопки. Скоро дъбовете и тръстиките се смениха с хвойни и американски ели. Отпред се появи тъмнозелената ивица на боровата гора. Следи обаче нямаше, не можеше да се разбере откъде са влезли в гората.

— Много е голяма - промърмори Люси. - Как ще намерим следите?

— Да се разпръснем - предложи Нед. - Ако е заложил капан, ще ни е дяволски трудно да забележим.

Тъкмо смятаха да се разпръснат, когато Сакс вдигна ръка:

— Чакайте!

Тръгна внимателно през храстите. След петнайсетина метра, сред група от някакви прецъфтели ниски дървета, откри отново следите. Оттам започваше добре очертана пътека през гората.

— Оттук са минали! - извика тя. - Вървете по моите следи, проверих за клопки.

— Как ги откри? - попита възхитено Джеси Корн.

— Надушваш ли нещо?

— Скункс - отвърна Нед.

— Панталоните на Гарет миришеха на скункс. Предположих, че е минавал оттук и друг път. Затова тръгнах по миризмата.

Джеси се засмя и се обърна към Нед:

— Е, как ти се струва нашето градско момиче?

Нед не каза нищо. Отрядът пое бавно през боровата гора.

На няколко пъти минаваха през обширни, почти голи пространства, осеяни с изсъхнали дървета и храсти. Липсата на прикритие тревожеше Сакс. След като за трети път я стресна някакво животно, тя се обади на Райм.

— Райм, там ли си?

— Какво има? Открихте ли нещо?

— Вървим по следите им. Мислиш ли, че Гарет е въоръжен?

— Не. Защо?

— Тук, сред гората, има големи голи пространства. Растенията са загинали от киселинни дъждове или от някакво замърсяване. Няма къде да се скрием. Това е идеално място за засада.

— По уликите не можем да съдим, че носи оръжие. Има нитрати, но ако бяха от боеприпаси, щеше да има и остатъци от барут, смазка, кордит и живак. Нищо такова не сме открили.

— Това доказва само, че не е стрелял наскоро.

— Така е.

Тя затвори.

Повървяха още няколко километра. Наоколо миришеше на смола, насекомите жужаха, жегата бе непоносима. Все още се движеха по пътеката, по която бяха минали Гарет и Лидия, но следите вече не се виждаха. Сакс се чудеше дали не са пропуснали...

— Стой! - изкрещя Люси Кър и коленичи. Нед и Джеси застинаха на място. Сакс мълниеносно извади револвера си.

После разбра какво гледа Люси - тънка сребриста нишка, опъната през пътеката.

— Уха! - възкликна Нед. - Как я забеляза? Почти невидима е.

Люси не отговори. Запромъква се внимателно през храстите.

— Да извикаме сапьорния отряд от Елизабет Сити - предложи Джеси.

— Шшшт.

Люси разгърна няколко листа.

Сакс затаи дъх. Наскоро бе пострадала от бомба. Не беше сериозно ранена, но добре помнеше оглушителния гръм, горещината, ударната вълна и разрушенията. Не искаше да го преживее за втори път. Знаеше, че в някои самоделни устройства престъпниците слагат дребни монети, които при взрива се разпръскват като куршуми. Дали и Гарет не бе направил нещо подобно? Спомни си снимката му: мътните, хлътнали очи. Спомни си бурканите с насекомите. Начина, по който бе загинала онази жена в Блакуотър Ландинг. Полицая Ед Шефър, който лежеше сега в кома. Да, реши тя, Гарет е в състояние да заложи и най-смъртоносната клопка.

Люси отмести и последното клонче. Сакс потръпна.

Полицайката въздъхна и седна на земята:

— Проклет паяк!

Нишката не беше корда, а паяжина.

Всички си отдъхнаха.

— Паяк, а? - изхили се Нед Спото.

Джеси също се засмя.

От гласовете им обаче не личеше да им е забавно и когато продължиха по пътеката, всички внимателно прескочиха безобидната нишка.

Линкълн Райм гледаше черната дъска:

Място, свързано с престъпника: стаята на Гарет:

Миризма на скункс; натрошени борови иглички; рисунки на насекоми; снимки на Мери Бет и семейството на момчето; книги за насекоми; корда; ключ; керосин; амоняк; нитрати; камфен.

Въздъхна ядосано. Чувстваше се напълно безполезен. Уликите му изглеждаха необясними.

„Риба на сухо...“

Очите му се спряха на „Книги за насекоми“.

Обърна се към Бен:

— Ти си студент, нали?

— Да.

— Сигурно четеш много.

— През повечето време, когато не съм на практика.

Райм заразмишлява на глас:

— Какво можеш да разбереш за човека, ако знаеш кои са любимите му книги? Освен очевидното, разбира се: че темата на книгата му е интересна.

— Какво?

— Ами, ако някой чете главно книги от типа „направи си сам“, това говори едно нещо за човека. Ако повече се интересува от художествена литература - друго. Гарет чете само научни книги. Какъв е изводът?

— Не знам, сър.

Младежът хвърли поглед към краката на Райм, после бързо отмести очи към таблицата.

— Не съм голям познавач на човешката природа - измънка той. - От животни разбирам повече. Те са по-постоянни, по-лесно предвидими от хората. Също и по-умни.

Даде си сметка, че говори безсмислици и млъкна.

Райм отново погледна книгите.

— Том, би ли ми монтирал устройството за прелистване? Май остана в микробуса.

— Да, мисля, че е там - каза болногледачът.

— Надявам се да си го взел. Поръчах ти да го вземеш.

— Казах, че мисля, че е там. Ще ида да проверя.

Том излезе.

„Насекомите били и по-умни...“

Том скоро се върна с устройството за прелистване.

— Бен - извика Райм, - би ли ми подал най-горната книга?

— Тази ли? - Младежът посочи „Полеви определител на насекомите в Северна Каролина“.

— Да, сложи я върху устройството... ако обичаш.

Болногледачът показа на Бен как да постави книгата, после включи устройството към системата за управление.

Райм прочете първата страница, но не откри нищо интересно. Помести леко безименния си пръст и устройството прелисти страницата.

11.

Гората ухаеше на смола.

Докато оглеждаше пътеката за клопки, Люси Кър си даде сметка, че отдавна не са виждали следите на Гарет и Лидия. Тя махна, за да отпъди някакво насекомо, което ѝ се струваше, че пълзи по врата ѝ. Оказа се струйка пот. Това скитане я дразнеше. Вечер след работа и в свободното си време обичаше да излиза и да се грижи за градината си. Веднага щом се прибереше вкъщи, навличаше избелели шорти, фланелка и сини гуменки и излизаше в двора на светлозелената си къща, която Бъд с готовност ѝ бе приписал след развода. Там Люси грижливо поливаше и плевеше теменужките, крехките диви орхидеи и оранжевите камбанки. Почистваше листата им от прах и им шепнеше, сякаш бяха децата, които някога бе сигурна, че ще има.

Понякога, забелязала някое напъпило цвете край пътя, тя спираше полицейската кола, изваждаше го и го занасяше в градината си. Познаваше всички растения, покрай които минаваха сега - бъз, див ориз, папур, чиито остри като мечове листа бяха по-високи от човек, вечерна иглика... Ето и едно паразитно растение, което се впива с корените си в съседните треви и смуче жизнени сокове. Люси му хвърли кратък поглед, после пак се съсредоточи върху земята пред краката си.

Пътеката вървеше нагоре по стръмен скалист хълм. Люси Кър го изкачи с лекота, но на върха спря. Не, тук имаше нещо нередно.

След нея се качи Амелия и също спря. После се появиха и мъжете. Джеси едва си поемаше въздух, а Нед, който бе добър плувец и турист, дори не се беше изпотил.

— Какво има? - попита Амелия.

— Няма логика.

— Кое?

— Гарет да е минал оттук.

— Нали вървим по пътеката, както ни каза господин Райм - обади се Джеси. - Това е единствената борова гора в района. Следите на Гарет водеха насам.

— Така беше, но от три километра не сме ги виждали.

— Защо мислиш, че не е минал оттук? - поинтересува се Амелия.

— Гледай какво расте тук. Все повече и повече блатни треви. Става все по-блатисто. Хайде, разсъди логично, Джеси. Къде ще отиде Гарет, ако е минал оттук? Вървим направо към Грейт Дизмал.

— Какво е Грейт Дизмал? - попита Амелия.

— Огромно блато. Най-голямото по Източното крайбрежие - обясни Нед.

— Там няма нищо - обясни Люси. - Никакви къщи, никакви пътища. В най-добрия случай може да стигне до Вирджиния, но това ще му отнеме дни.

— А през този сезон трябва направо да се къпеш в препарат против комари, за да не те изядат жив - добави Нед Спото. - Да не говорим за змиите.

Сакс се огледа.

— Има ли къде да се скрият наоколо? Пещери? Изоставени постройки?

— Няма пещери - отвърна Нед. - Може би има няколко стари бараки, но повечето вече са погълнати от блатата. Люси е права. Този път не води наникъде.

— Мисля, че трябва да се връщаме - заключи Люси.

Сакс не възрази.

— В боровата гора сме, Райм - каза по телефона. - Има пътека, но не се виждат следи. Люси твърди, че няма логика да е минал оттук. Казва, че на североизток имало само блата. Няма къде да отиде.

— Мисля, че е тръгнал на изток - каза Люси. - Или на юг, назад към реката.

— Може да е тръгнал към Милъртън - предположи Джеси.

Люси кимна.

— Това са две големи фабрики, които вече не работят. Собствениците преместиха дейността си в Мексико. Сега са банкова собственост. Има десетки изоставени постройки, в които може да се скрие.

Амелия предаде думите ѝ на Райм.

„Странен човек“ - помисли си Люси.

Нюйоркчанката послуша няколко секунди, после затвори.

— Линкълн каза да продължаваме - обяви тя. - Уликите не показват, че е тръгнал на юг.

— На юг и на запад да не би да няма борове? - тросна се Люси.

Червенокосата поклати глава:

— Може да не изглежда логично, но така показват уликите. Продължаваме.

Люси погледна Джеси и разбра, че от него не може да очаква подкрепа.

— Не, мисля, че трябва да се върнем - настоя тя - и да видим дали не е свърнал встрани от пътеката.

Амелия я погледна в очите:

— Знаеш ли какво... Хайде да се обадим на Джим Бел да видим той какво мисли.

Искаше да ѝ напомни, че проклетият Линкълн Райм ръководи цялата акция, а той е поставил Амелия начело на отряда! Каква глупост - мъж и жена, които никога преди не са стъпвали в Щата на катранените хълмове, които нямат никаква представа за хората тук, изобщо за района, да казват на хора, които са прекарали целия си живот тук, как да си вършат работата!

Трябваше обаче да се подчини.

— Добре - промърмори тя. - Искам обаче да отбележа, че не съм съгласна.

Обърна се и тръгна сърдито напред. Стъпките ѝ изведнъж заглъхнаха - пътеката бе покрита с дебел слой борови иглички.

Телефонът на Амелия иззвъня и тя забави ход, за да го включи.

Люси продължи бързо през игличките. Едва сдържаше гнева си. Нямаше начин Гарет Ханлън да е минал оттук. Само си губеха времето. Трябваше да вземат кучета. Да поискат подкрепления от Елизабет Сити. Трябваше...

Изведнъж всичко се разлюля пред очите ѝ и тя политна напред. Изкрещя и протегна ръце, за да омекоти удара.

Стовари се на земята, въздухът ѝ излезе, в дланите ѝ се забиха борови иглички.

— Не мърдай - предупреди я Амелия; внимателно започна да се изправя.

— Защо, по дяволите, ме блъсна?

— Не мърдай! Нед, Джеси, останете на място!

Нед и Джеси застинаха с ръце на кобурите.

Амелия се намръщи болезнено, докато се изправяше, след това взе някаква дълга пръчка и започна да рови с нея из игличките. На две крачки от Люси пръчката потъна дълбоко под купчина клонки.

— Това е капан - заяви нюйоркчанката.

— Никъде не се вижда корда. Гледах много внимателно - възрази Люси.

Амелия повдигна клонките. Бяха закрепени върху мрежа от корда и криеха половинметрова дупка.

— Това е вълча яма, Люси - каза Нед. - Замалко да паднеш вътре.

— И какво има в нея? - попита Джеси. - Бомба ли?

— Дай си фенерчето - нареди Амелия.

Светна в дупката и бързо отстъпи.

— Какво има? - попита Люси.

— Гнездо на оси!

— Мамка му! - възкликна Нед. - Мръсник...

Амелия внимателно махна останалите клонки. Гнездото бе с размерите на футболна топка.

— Божичко! - промълви Нед.

— Как разбра? - обърна се Люси към Амелия.

— Линкълн ме предупреди по телефона. В момента чете книгите на Гарет. В една от тях имало подчертан пасаж за някакво животно, наречено мравколъв. То си изкопава дупка, крие се на дъното и ухапва с отровните си челюсти всяко насекомо, което падне вътре. Мастилото било прясно. Райм си спомнил за боровите иглички и решил, че момчето може да е изкопало яма и да я е замаскирало с борови клонки.

— Хайде да изгорим гнездото - предложи Джеси.

— Не.

— Опасно е да го оставим така.

Люси се съгласи с нюйоркчанката:

— Димът ще ни издаде. Нека просто оставим ямата открита. После ще се върнем да го обезвредим. Оттук и без това надали ще мине някой.

Амелия кимна. Отново се обади по телефона.

— Открихме клопката, Райм. Няма пострадали. Не беше бомба, а гнездо на оси... Ще внимаваме... Обади се, ако откриеш още нещо.

Продължиха и едва след двеста-триста метра Люси събра смелост да каже:

— Благодаря. Ти беше права, че е минал оттук. Аз сгреших. - Поколеба се няколко секунди, после добави: - Джим е направил добър избор, като ви е повикал чак от Ню Йорк. Отначало не го одобрявах, но ако успеем, ще се радвам.

Амелия се намръщи:

— Повикал ни от Ню Йорк, така ли?

— Да, за да ни помогнете.

— Никой не ни е викал.

— Как така?

— Бяхме в медицинския център в Ейвъри. Линкълн ще се подложи на операция. Джим разбрал, че сме тук, и тази сутрин дойде да ни помоли да прегледаме уликите.

Люси се замисли. После се изсмя с облекчение:

— А пък аз да си помисля, че е изхарчил общински пари, за да ви докара.

Амелия поклати глава:

— Операцията е вдругиден. Имаме малко свободно време. Това е.

— Ех, този Джим... Защо не ни каза? Все така тайнствено се държи.

— Помислила си, че е решил, че сами не можете да се справите, така ли?

— Нещо такова.

— Братовчед му работи с нас в Ню Йорк. Той е съобщил на Джим за идването ни.

— Чакай. Роланд ли имаш предвид? Познавам го, и още как. Познавах и покойната му жена. Страхотни момчета има.

— Наскоро ми идваха на гости.

Люси отново се засмя:

— Май съм си направила прибързани заключения. Значи идвате от Ейвъри? От медицинския център?

— Да.

— И Лидия Джонсън работи там.

— Така ли? Не знаех.

В съзнанието на Люси нахлуха спомени. Някои бяха радостни, други искаше да забрави. Не беше сигурна дали иска да ги сподели Амелия. Каза само:

— Затова толкова искам да я спася. Преди няколко години имах здравословни проблеми и Лидия се грижеше за мен. Много добър човек е.

— Ще я спасим - увери я Амелия.

Вече се движеха по-внимателно. Клопката ги беше уплашила. Жегата бе непоносима. Джеси извади бутилка вода. Пиха един след друг, без дори да си правят труд да бършат гърлото.

— Каква операция ще правят на приятеля ти? - попита Люси. - Нещо, свързано със... състоянието му ли?

— Да.

— Не си много въодушевена...

— Не вярвам да има подобрение.

— Защо тогава се подлага на нея?

— Има шанс да му помогне - обясни Амелия. - Макар и нищожен. Става дума за нов метод.

— Но ти не искаш да се оперира?

— Не, не искам.

— Защо?

Амелия се замисли.

— Защото може да умре. Или състоянието му да се влоши - изрече бавно.

— Как може да има по-лошо състояние?

— Може да изпадне в кома от упойката. Да загуби способността да диша сам. Да говори.

— Обсъждали ли сте това?

— Да.

— Той обаче е упорит, така ли?

— Да.

Люси кимна:

— Отдалеч му личи, че е твърдоглав.

— Меко казано!

Изведнъж нещо в храстите изпращя. Докато Люси извади оръжието си, Сакс вече бе насочила револвер към една дива пуйка, която изскочи от гъсталака. Четиримата се усмихнаха, но скоро облекчението им отново отстъпи място на тревогата.

Прибраха оръжията си и продължиха мълчаливо.

Хората реагираха по различен начин пред Линкълн Райм.

Едни започваха с добродушни шеги за инвалиди и паралитици.

Други, като Хенри Давет, изобщо не обръщаха внимание на недъга му.

Трети реагираха като Бен - правеха се, че не го виждат, и копнееха час по-скоро да се махнат от погледа му.

Точно тези третите бяха най-омразни на Райм - отношението им му напомняше колко е по-различен от другите. Сега обаче нямаше време да се занимава с поведението на временния си асистент. Гарет завличаше Лидия все по-дълбоко и по-дълбоко в пущинака, а Мери Бет можеше всеки момент да умре от задушаване, жажда или загуба на кръв.

Джим Бел влезе в стаята и викна:

— Има добри новини от болницата. Ед Шефър прошепнал нещо на една от сестрите. После отново загубил съзнание, но аз го приемам като добър знак.

— Какво е казал? Нещо за картата в бараката ли?

— Казал е нещо като „важно“ и „олива“.

Бел се приближи до картата. Посочи една местност на изток от Танърс Корнър:

— Това е вилна зона. Едно от пътчетата се казва Олив стрийт, но се намира на юг от Стоун Крийк. Да кажа ли на Люси и Амелия да проверят?

Пак вечното противоречие: веществените доказателства срещу показанията на свидетели. За Райм спор нямаше.

— Да останат, където са - отсече той. - На север от реката.

— Сигурен ли си?

— Да.

— Добре - съгласи се неохотно шерифът.

Телефонът иззвъня и Райм го включи с бързо движение на безименния си пръст.

Гласът на Сакс прозвуча в слушалките:

— Райм, намираме се на място, където се пресичат четири-пет пътеки, не знаем накъде да тръгнем.

— И аз не знам, Сакс. Ще се опитаме да поработим още по уликите.

— От книгите не можеш ли да измислиш нещо?

— Не, но са много интересни - доста сериозно четиво за шестнайсетгодишно момче. По-умен е, отколкото си мислехме. Къде точно се намираш, Сакс? Бен, иди, ако обичаш, при картата.

Сакс отново поиска мнението на останалите от отряда, след това заговори на Райм:

— На около шест километра на североизток от мястото, на което пресякохме Стоун Крийк, почти по права линия.

Райм повтори думите ѝ на Бен, който постави ръка на картата. Квадрант Ж-7.

Близо до дебелия му пръст Райм забеляза някакво правоъгълниче.

— Бен, какво е това?

— Мисля, че е никаква стара кариера.

— О, Господи!

— Какво има?

— Защо, по дяволите, никой не ми е казал, че наблизо има кариера?

Бен сведе виновно очи; явно приемаше упрека лично.

— Ами аз...

Райм не го слушаше. Можеше да обвинява само себе си. Трябваше да се досети, нали Давет говореше, че много хора изкарвали препитанието си с добиване на варовик. Как иначе да го добиват освен в кариери? Райм веднага трябваше да попита. А и нитратите не бяха от самоделна бомба, а от динамита, с който са разбивали скалите.

— Сакс, на около половин километър на запад от вас има изоставена кариера.

В слушалките се чу тих разговор. След това гласът на Сакс отново прозвуча ясно:

— Джеси я знае.

— Гарет е минал през нея. Не знам дали още е там, така че внимавайте. Може да не е поставил бомби, но е майстор на капаните. Обади се, като откриете нещо.

Сега, когато заветното желание на Лидия - да се скрие от жегата, най-сетне се бе сбъднало, тя огледа помещението, за което беше копняла, и го намери ужасяващо.

Похитителят ѝ ту крачеше нервно из стаята, ту поглеждаше през прозореца, после сядаше, изпукваше с кокалчета, мърмореше си, оглеждаше тялото ѝ, пак ставаше и започваше да крачи... По едно време забеляза нещо на пода, наведе се и го вдигна. Лапна го лакомо и го глътна. Лидия се зачуди дали не е било насекомо. Само от мисълта ѝ призля.

Продължаваше да седи със завързани ръце до стената. Помещението, в което се намираха, вероятно беше нещо като приемна за клиентите. Опушен коридор водеше към складовете и мелничните помещения. През пукнатините на стените се процеждаше ярка слънчева светлина и Лидия си представи, че ангелът ѝ пазител слиза на земята. Забеляза нещо оранжево. Присви очи и различи няколко пакета бисквити и чипс. Имаше и бутилки минерална вода. Не ги беше видяла, когато влизаха.

Защо му беше всичката тази храна? Колко време смяташе да я държи тук? Твърдеше, че ще останат само за през нощта, но тук имаше провизии за месец. Дали не смяташе да я държи по-дълго време?

— Добре ли е Мери Бет? - попита тя. - Да не си ѝ направил нещо?

— Не би ми хрумнало дори!

Каза го, без да се замисли, и на Лидия ѝ се стори, че е репетирал отговора. Тя отново загледа слънчевите лъчи, които се процеждаха през процепите. Отнякъде се чуваше леко стържене - вероятно от въртящия се воденичен камък.

— Отведох я само защото исках да я предпазя - продължи да рецитира Гарет. - Тя сама искаше да се махне от Танърс Корнър. На морето много ѝ харесва. На кого няма да му хареса?

Беше нервен. Бързо разкъса един плик с чипс. Изяде лакомо няколко шепи. Дъвчеше бързо, от устата му падаха трохи. Подаде пликчето на Лидия:

— Ако си гладна, да ти вържа ръцете отпред?

Тя поклати глава. Едва се сдържаше да не повърне.

Той изпи цяла кутия кока-кола на един дъх. След това продължи да яде.

— Воденицата изгоря преди две години - обясни ѝ. - Не знам кой я запали. Харесва ли ти звукът от камъка? Готин е. Колелото се върти. Напомня ми за една песен, която ми пееше татко: „Върти се голямо колело...“

Той натъпка още чипс в устата си, без да спира да говори. Известно време нищо не му се разбираше. Накрая преглътна и продължи по-ясно:

— ... ми харесва много. Седиш си нощем, слушаш цикади- те и жабите. Когато отивам към океана, винаги прекарвам нощта тук.

Той спря да говори и внезапно се втренчи в нея. Усещаше погледа му. Изведнъж скочи и клекна до нея.

Лидия едва не се задуши от вонята на пот. Очакваше да заопипва гърдите или бедрата ѝ.

Той обаче явно не се интересуваше от прелестите ѝ. Отмести един камък и вдигна нещо.

— Стоножка - обяви гордо.

Беше дълга и жълтеникавозелена на цвят. Лидия помисли, че всеки момент ще повърне. Страхуваше се, че момчето ще изяде гадината или ще накара нея да го направи.

— Много са чисти. Много ги харесвам - продължи той. Остави я да пълзи по ръката му. - Знаеш ли, те не са насекоми... Ако ги уплашиш, стават опасни. Индианците ги смачквали и намазвали с тях стрелите си. Когато стоножката е уплашена, такова... изхвърля отрова и така се спасява. Враговете налапват отровата и умират. Страхотно, а?

Той се замисли за минута, после пак се разпали:

— Точно това не харесвам във филмите за Пришълеца. Гледала ли си ги? Направо ме ядосват. Не е честно! Помисли само, хората нападнаха първи, не е ли така? Животните не им бяха направили нищо! По дяволите! Те просто бяха гладни. Как можем да ги обвиняваме, че са убили онези хора на космическия кораб? Как можеш да виниш някого само защото е останал верен на природата си?

Гарет полека-лека се успокои и продължи да наблюдава стоножката, която вече пълзеше към рамото му. Гледаше я по същия начин, по който Лидия наблюдаваше племенничката си: с умиление, радост, едва ли не с любов.

Обзе я паника. Знаеше, че трябва да запази спокойствие, че не бива да се съпротивлява на Гарет, а да го предразположи. Но това гадно животно, което пълзеше по тялото му, начина, по който пукаше кокалчетата на пръстите си, възпалената му кожа, влажните му, зачервени очи и трохите по брадичката му я изпълваха с отвращение.

Чувствата ѝ надделяха и тя се извъртя по гръб. Гарет я погледна с любопитство. Лидия го изрита с все сила. Краката ѝ бяха силни. Уцели го право в гърдите.

Той отхвърча назад. Удари главата си в стената и се търкулна на пода. После изкрещя от болка и се хвана за ръката - стоножката явно го беше ухапала.

„Само така!“ - помисли си въодушевено Лидия. Ангелът ѝ хранител се беше завърнал. Тя скочи на крака и се затича към мелничното помещение в края на коридора.

12.

Според Джеси Корн кариерата беше съвсем наблизо.

— Още пет минути - каза той на Амелия. После я погледна и добави: - Знаеш ли, исках да те питам... Когато извади револвера, като чухме пуйката... А и в Блакуотър Ландинг, когато Рич Кюлбо ни стресна... Това беше... забележително.

Сакс само вдигна рамене.

— Явно си доста бърза в стрелбата - добави той.

— Това ми е хоби - отвърна тя.

— Без майтап!

— По-лесно е от тичането за здраве. По-евтино от фитнеса.

— Състезаваш ли се?

— В клуба по стрелба „Норт Шор“ на Лонг Айлънг - кимна Сакс.

— А участвала ли си в състезания на Националната асоциация по спортна стрелба?

— Да.

— И аз си падам по този спорт! Стрелям и с пушка, разбира се, но силата ми е късоцевното оръжие.

Тя също го предпочиташе, но замълча. Не искаше да има прекалено общи неща с Джеси Корн.

— Сама ли си подготвяш заряда на патроните? - продължи да разпитва той.

— Да. Е, само големите калибри. При малките остават много мехурчета в куршума.

— Да не би и сама да си лееш куршумите?

— Да.

Усмихна се при мисълта как, докато домовете на съседите ѝ ухаят на сладкиши, нейният мирише на разтопено олово.

— А аз не - призна той, сякаш се извиняваше. - Купувам си ги от магазина.

Продължиха известно време мълчаливо, оглеждайки земята за корда.

— Какво ще кажеш - попита лукаво Джеси, отмятайки русата коса от потното си чело - да ти покажа моя...

Сакс го изгледа подозрително.

— ... най-добър резултат в състезанието на Асоциацията - уточни той. - Твоят колко е?... Хайде, кажи, не се притеснявай. Това е спорт. Пък и аз се състезавам от десет години. Нищо чудно да съм малко по-добър.

— Две хиляди и седемстотин - отвърна тя.

Джеси кимна:

— Да, това е максималният възможен резултат. Стрелба с три различни пистолета, максимум по деветстотин точки за всеки. Питах кой ти е най-добрият резултат.

Ставите я заболяха. Тя присви очи от болка:

— Това ми е най-добрият резултат. Две хиляди и седемстотин.

Джеси спря и я изгледа подозрително. Явно си мислеше, че се шегува, но тя говореше съвсем сериозно. Той се усмихна смутено:

— Ама това е най-добрият възможен резултат.

— Е, не го постигам винаги, но нали питаше кой ми е най-добрият.

— Ама... Не познавам някой, който да е постигал две хиляди и седемстотин точки.

— Сега познаваш - засмя се Нед. - Не се притеснявай, Джеси, това е само спорт.

Младият полицай поклати глава:

— Две хиляди и седемстотин...

Сакс съжали, че не го излъга. И бездруго беше хлътнал...

— Кажи, като свърши всичко, дали няма да имаш малко време да постреляме заедно? - предложи срамежливо той.

„По-добре да изстреляме някоя кутия патрони, отколкото да ми говори на чаша кафе колко е трудно да срещне подходящата жена в Танърс Корнър.“

— Ще видим - отвърна уклончиво.

— Каня те на среща - произнесе той думите, които най не ѝ се искаше да чува.

— Ето, стигнахме - обяви Люси.

Спряха в края на гората. Кариерата беше пред тях.

Сакс ги накара да клекнат. Господи, колко я болеше! Всеки ден пиеше кондроидин и гликозамин, но при тази жега и в този влажен въздух...

— Райм смята, че Гарет може още да е тук - каза. - А това, че уликите не показват, че е въоръжен, не означава, че не е.

Загледа изкопа - около двеста метра в диаметър и трийсетина метра дълбок. Отвесните скални стени бяха жълти като стари кости, дъното беше пълно с тъмнозелена, воняща вода. На двайсетина метра около ямата не растеше нищо.

— Стойте настрани от водата - предупреди Люси. - Опасна е. Едно време децата идваха да се къпят. Племенникът ми, по-малкият брат на Бен, също идва веднъж. Баща му хубаво го наложи с каиша. Аз пък просто му показах снимката на Кевин Добс, след като беше престоял една седмица във водата. След това не е стъпил наблизо.

— Този психологически подход доктор Страх ли ти го препоръча? - пошегува се Сакс.

Люси се засмя.

Сакс отново си помисли за деца.

„Не сега, не му е сега времето...“

Телефонът ѝ завибрира. Беше изключила звука, тъй като се приближаваха до престъпника.

— Сакс, къде сте? - чу се гласът на Райм.

— На ръба на кариерата - прошепна тя.

— Има ли някой?

— Току-що дойдохме. Засега не се вижда нищо подозрително. Тъкмо започваме претърсването. Всички постройки са сринати до основи, не виждам къде може да се скрие. Има обаче много удобни места за клопки.

— Сакс...

— Какво има, Райм?

Загриженият му глас я тревожеше.

— Има още нещо. Току-що получих резултатите от ДНК-анализа на салфетката, която намери тази сутрин.

— И?

— Спермата е на Гарет. Кръвта е на Мери Бет.

— Изнасилил ли я е?

— Внимавайте, Сакс, но не се бавете. На Лидия не ѝ остава много време.

Лидия се криеше в тъмна, мръсна стаичка, някогашен склад за зърно. Ръцете ѝ все още бяха вързани зад гърба, виеше ѝ се свят от жегата и обезводняването. Това бе първото скривалище, което намери, след като избяга от Гарет. Когато се вмъкна и затвори вратата, десетина мишки се разбягаха в краката ѝ и тя мобилизира цялата си воля, за да не запищи.

Стъпките на Гарет се чуваха някъде навън заедно с постоянното стържене на воденичния камък.

Обхвана я паника и започваше да съжалява, че му е избягала. Само че вече нямаше връщане назад. Не можеше да се предаде. Беше му причинила болка и той щеше да ѝ отмъсти, ако я хване. Може би дори щеше да я убие. Не ѝ оставаше друго, освен да избяга.

Тя погледна през една пролука на вратата и се заслуша внимателно. Чу стъпките му в съседната стая, мърмореше си нещо и отваряше вратите на другите складови помещения. Беше се надявала да помисли, че е избягала навън, но той очевидно знаеше, че не е успяла, и я търсеше в сградата. Реши да не стои повече в склада. Гарет скоро щеше да я намери. Измъкна се от скривалището си и безшумно влезе в съседната стая. Единственият изход оттам бе стълбището за втория етаж. Тръгна нагоре. Задъха се. Едва пазеше равновесие.

Момчето се обади от коридора:

— Заради теб ме ухапа! Боли!

„Да те беше ухапала по окото или между краката - помисли си тя. - Върви по дяволите, сополанко такъв!“

Той затропа из стаята под стълбището. Лидия чу пъшкането му. Стори ѝ се дори, че го чува как пука кокалчета.

Отново я обхвана страх. Зави ѝ се свят.

Стаята на горния етаж беше голяма и многобройните ѝ прозорци гледаха към изгорялата част на воденицата. Имаше само една врата. Лидия я отвори и се озова в мелничното помещение. Зъбните колела бяха ръждясали и двата големи воденични камъка в средата на помещението не се движеха. Явно звукът, който се чуваше, бе от колелото, което се въртеше бавно от водата. Лидия забеляза дълбока, тясна яма, напомняща кладенец. Дъното ѝ не се виждаше. В нея се изливаше ръждивожълтата вода от водното колело и сигурно оттам се връщаше в реката.

— Стой! - изкрещя Гарет зад гърба ѝ.

Тя се стресна. Обърна се. Той стоеше на вратата. Гледаше я с широко отворени очи и притискаше ръката си, върху която се виждаше голяма синкава подутина.

— Заради теб ме ухапа - изръмжа. - Накара ме да я убия. Сега е мъртва! Не исках да го правя, ти ме принуди! Връщай се в стаята! Ще ти завържа и краката. - И тръгна към нея.

Тя погледна скулестото му лице, гъстите му вежди, широките му длани, гневните му очи. През съзнанието ѝ запрепускаха образи: умиращ от рак пациент; момчето, което хрупа лакомо чипс; гнусната стоножка; пущинака навън; самотните ѝ нощи, докато чакаше приятелят ѝ да се обади; цветята, които бе оставила в Блакуотър Ландинг, въпреки че май изобщо не искаше да ги носи...

Това ѝ дойде много.

Лидия спокойно се отдръпна от Гарет, мина покрай воденичните камъни и се хвърли в бездънната яма.

Кръстчето на оптическия мерник сочеше рамото на червенокосата.

„Това се казва коса“ - помисли си Мейсън Жермен.

Двамата с Натан Грумър се намираха на едно възвишение над старата кариера на „Андърсън рок продъктс“, на стотина метра от малкия отряд.

Натан най-сетне стигна до заключението, което трябваше да си извади още преди половин час:

— Това няма нищо общо с Рич Кюлбо.

— Няма. Поне засега.

— Какво значи „поне засега“?

— Кюлбо е някъде наблизо. Заедно с Шон О’Сараян...

— Този нехранимайко е по-опасен от двама Кюлбовци.

— Няма спор. Харис Томъл сигурно също е с тях. Не заради тях обаче сме тук.

Натан отново погледна полицаите и червенокосата.

— Явно. Защо се целиш в Люси с пушката ми?

Мейсън му я върна.

— Защото не съм си взел проклетия бинокъл. И не гледах Люси.

Тръгнаха по билото на хълма. Мейсън си мислеше за червенокосата. За красивата Мери Бет Макконъл. За Лидия. Мислеше си как животът понякога не върви както му се иска на човек. Сега например трябваше да е шериф. Знаеше, че е трябвало да представи искането си за повишение по друг начин. Знаеше, че е трябвало да постъпи по друг начин и когато преди пет години Кели го напусна заради онзи шофьор...

Трябваше да постъпи по друг начин, когато за пръв път залови Гарет. Сега плащаше за тези грешки. Животът му се беше превърнал в поредица еднакви, самотни, удавени в алкохол дни. Нямаше желание дори да иде за риба.

— Ще ми кажеш ли какво смяташ да правим? - попита Натан.

— Търсим Кюлбо.

— Ама нали каза... Трябваше да стоим пред къщата на Кюлбо, която се намира на десетина километра оттук. Вместо това се намираме на север от Пако, въоръжени с моята пушка, а ти не щеш да ми кажеш защо!

— Казвам, че ако Джим пита, сме тръгнали да търсим Кюлбо.

— А всъщност...

Натан Грумър можеше да уцели ябълка от сто метра. Можеше да прави дървени фигурки, за които колекционерите са готови да дадат петстотин долара, ако се сети да ги продава. Беше надарен с изключителна сръчност, което не можеше да се каже за съобразителността му.

— Ще заловим момчето - обяви Мейсън.

— Гарет ли?

— Да, Гарет. Кой друг? Те ще го подплашат да се покаже, а ние ще го пипнем.

— Какво значи „ще го пипнем“?

— Значи, че ще го застреляш, Натан. Ще го утрепеш.

— Да го застрелям?!

— Да.

— Чакай малко. Няма да си провалям кариерата заради болните ти амбиции.

— Ти нямаш кариера! Имаш работа. И ако искаш да не я загубиш, ще правиш каквото ти казвам. Слушай сега, говорил съм с Гарет. При разследването на другите му убийства.

— Така ли? Говорил си, значи. Сигурно!

— И знаеш ли какво ми каза той?

— Не. Какво?

Мейсън се опита да измисли нещо правдоподобно. Спомни си отнесения поглед на Натан, докато с часове изглаждаше с шкурка някоя фигурка.

— Гарет каза, че ако бъде принуден, ще убие всяко ченге, което му се изпречи на пътя.

— Така ли е казал? Това хлапе?

— Да. Гледаше ме в очите. Даже каза, че ще го направи с удоволствие. Надявал се аз да съм първият, който ще му се изпречи.

— Мръсник! Каза ли на Джим?

— Разбира се, че му казах. Мислиш ли, че ще премълча такова нещо? Той обаче не ми обърна никакво внимание. Уважавам Джим Бел, знаеш това, но той мисли само как да запази службицата си.

Натан кимна загрижено и Мейсън се учуди, че толкова лесно налапа въдицата.

— Въоръжен ли е? - попита след кратко замисляне Грумър.

— Не знам, но нали си наясно, че лесно може да се купи оръжие в Северна Каролина?

— Така е.

— Никой не разбира това хлапе, колкото аз.

— Разбираш го?

— Разбирам опасността, искам да кажа.

— Ааа...

— Засега е убил четирима души, вероятно дори Тод Уилкс. Направил го е да изглежда като самоубийство. Или поне го е подтикнал да се самоубие, което си е чиста проба убийство. Ами онова момиче, което беше нажилено от оси? Видя ли как изглеждаше? Ами Ед? Миналата седмица седяхме на чашка. Сега е в кома и не се знае дали ще оживее.

— Все пак не мога да го застрелям, Мейс.

— Знаеш как ще постъпят в съда. Той е на шестнайсет. Ще кажат: „Бедното дете. Загубил е родителите си. Хайде да го пратим в някой поправителен дом.“ Ще го пуснат след шест месеца или година и всичко ще започне отново. Пак ще убие някое момче, което е тръгнало за Чапъл Хил, или някое невинно момиче.

— Ама...

— Не се тревожи, Натан. Ще направиш голяма услуга на Танърс Корнър.

— Не това исках да кажа. Проблемът е, че ако го убием, няма да можем да намерим Мери Бет.

Мейсън се изсмя тъжно:

— Мери Бет ли? Още ли мислиш, че е жива? Гарет със сигурност вече я е убил, изнасилил и зарил из пущинака. Отпиши я! Наше задължение е да се погрижим това да не се случва повече. Става ли?

Изщракването на затвора, когато зареди карабината, бе отговорът на Натан Грумър.

Втора част

БЯЛАТА СЪРНА

13.

От външната страна на прозореца се виждаше голямо гнездо на оси.

Мери Бет Макконъл долепи лице до мръсното стъкло на затвора си и го загледа.

Това гнездо, сиво, леко влажно, отвратително, я обезсърчаваше най-много от всичко.

Беше по-потискащо от решетките, които Гарет бе зазидал внимателно от външната страна на прозорците. По-обезкуражаващо от дебелата дъбова врата и яките резета. По-ужасно от пътя от Блакуотър Ландинг дотук в компанията на Насекомото.

Гнездото имаше формата на конус, обърнат с тясната част към земята. Беше закрепено на един клон, който Гарет бе опрял до прозореца. Вътре имаше сигурно стотици лъскави насекоми на жълти и черни ивици, които излитаха и влитаха през дупката в долния край.

Когато се събуди тази сутрин, Гарет вече го нямаше. Остана в леглото още час, за да се свести след силния удар по главата. След това се изправи несигурно на крака и погледна през прозореца. Първото, което видя, бе гнездото.

Момчето го беше оставило на прозореца и Мери Бет не можеше да си представи защо. След известно време ѝ дойде една мисъл: Гарет използваше гнездото като свой боен флаг, символ на победата.

Мери Бет Макконъл познаваше добре историята. Знаеше за военното изкуство, за армиите, които побеждават други армии. Бойните знамена се използват не само за да обозначиш на коя страна си, а и за да напомнят на победения кой го е надвил.

Гарет я беше надвил. Е, поне бе спечелил битката. Изходът от войната още не се знаеше.

Мери Бет докосна раната на главата си. Беше се ударила ужасно по слепоочието. Кожата ѝ бе наранена. Запита се дали ще се получи инфекция.

Намери ластик в раницата си и върза дългата си кестенява коса на опашка. По врата ѝ се стичаше пот, мъчеше я ужасна жажда. Жегата я задушаваше и тя се замисли дали да не свали дънковата си риза - винаги носеше дълги ръкави, когато се налагаше да копае сред храсталаци и треви. Въпреки жегата сега реши да не се съблича. Не искаше, когато похитителят ѝ се завърне, да я завари само по розов сутиен. Гарет Ханлън със сигурност не се нуждаеше от допълнителни насърчения в тази насока.

Мери Бет хвърли последен поглед на гнездото и се отдалечи от прозореца. Обиколи за пореден път тристайната барака, търсейки напразно някакъв изход. Сградата беше солидна и много стара, с дебели дървени стени. Отвън се виждаше широка поляна, стотина метра по-нататък започваше гората. Самата барака също се намираше в гъста група дървета. От прозореца на задната страна (онзи с гнездото) се виждаше блестящата повърхност на голямото езеро, покрай което бяха минали предния ден.

Стаите бяха малки, но изненадващо чисти. В главното помещение имаше дълъг кафеникавожълт диван, няколко стари стола около евтина маса, друга маса, върху която бяха наредени десетина двулитрови буркана от нектар, покрити със ситна мрежа и пълни с насекоми. В другата стая имаше дюшек и празен гардероб. Третата стая бе празна. В единия ъгъл имаше няколко полупразни кутии кафява боя. Явно Гарет (или някой друг) бе боядисвал наскоро бараката отвън. Цветът беше тъмен и потискащ и на Мери Бет не ѝ идваше наум защо е избрал точно такъв. После си даде сметка, че такава е и кората на дърветата около бараката. Маскировка. Това я накара отново да си помисли, че момчето е много по-умно и много по-опасно, отколкото го беше мислила.

Главното помещение беше пълно със зеленчукови консерви от марката „Чичо Джон“, за която Мери Бет никога досега не бе чувала. От етикетите се усмихваше едър фермер в старомодни дрехи. Тя претърси навсякъде за вода или нещо друго, което може да се пие, но не намери нищо. Зеленчуците вероятно бяха консервирани в саламура, но никъде не се виждаше отварачка или друг уред, с който да ги отвори. Раницата ѝ беше тук, но инструментите за разкопки бяха останали в Блакуотър Ландинг. Тя се опита да смачка една консерва в ръба на масата, но металът не поддаде.

На долния етаж имаше малко мазе, затворено с капак, в което се влизаше през главното помещение. Мери Бет погледна долу и я побиха тръпки. Миналата нощ, когато Гарет бе излязъл за нещо, тя събра кураж да слезе по скърцащите стълби и да потърси изход от ужасната барака. Път навън обаче нямаше; мазето беше натъпкано със стари кашони, буркани и торби.

Не усети кога се е върнал Гарет. Той бързо заслиза към нея. Тя изпищя и се опита да избяга. След това всичко ѝ се губеше. Когато дойде в съзнание, бе цялата в кръв, просната на земята, а Гарет, смърдящ на пот, се приближи, обгърна я с ръце и загледа гърдите ѝ. Докато я качваше на горния етаж, тя усети твърдия му пенис до тялото си...

„Стига! Не мисли за това! Нито за болката, нито за страха... Къде ли е Гарет сега?“

Вчера я беше страх да стои заедно с него в бараката. Сега, когато бе сама, тревогата не намаляваше. Да не би да я е забравил? Или да е загинал при някаква злополука; да го е застрелял някой полицай? В такъв случай и тя щеше да умре - от жажда. Мери Бет Макконъл си спомни един проект, по който бе работила като студентка: Историческото общество на Северна Каролина финансираше ДНК-анализа на останките в някакъв гроб от деветнайсети век, за да се докаже дали там е бил погребан сър Франсис Дрейк, както се твърдеше в някаква местна легенда. За неин ужас, когато отвориха ковчега, видяха, че костите в горната част на трупа са в изправено положение и от вътрешната страна на капака има следи от нокти. Нещастникът е бил погребан жив.

Тази барака щеше да е нейният ковчег. И никой...

Изведнъж ѝ се стори, че нещо се движи навън, в края на гората. Стори ѝ се, че вижда сред храсталака мъж с широкопола шапка. Заради тъмния цвят на дрехите му и стойката на тялото му тя си помисли: „Прилича на мисионер.“

Чакай... Наистина ли имаше някой, или това бе само игра на сенки сред дърветата? Мери Бет не можеше да определи.

— Насам! - изкрещя тя.

Прозорецът обаче бе затворен, а дори и да нямаше стъкло, непознатият надали щеше да я чуе на това разстояние.

Тя грабна раницата си с надежда да открие свирката, която параноичната ѝ майка настояваше да носи за по-голяма сигурност. Мери Бет ѝ се беше присмяла за идеята (свирка против изнасилвачи в Танърс Корнър?) и хвърли безполезната вещ в шкафчето си при порцелановата статуетка на балерина. След това свирката изчезна от шкафа и Мери Бет си помисли, че майка ѝ сигурно я е пъхнала незабелязано в раницата.

Свирката обаче я нямаше. Може би Гарет я е намерил и я е взел, докато тя е била в безсъзнание. Значи се налагаше да крещи, въпреки че беше прегракнала. Тя взе един от бурканите с насекоми с намерението да го запрати по прозореца. Вдигна го, но спря. Не! Мисионера беше изчезнал. На мястото, където го бе видяла, сега се виждаха само една дебела върба, трева и ниско лаврово дърво, което се клатеше от вятъра.

Може би само това е видяла.

За Мери Бет Макконъл, с размътен от жегата, страха и умората разум, реалност и въображение започнаха да се размиват. Всички зловещи легенди за Северна Каролина оживяха в съзнанието ѝ. Може би Мисионера бе един от тези приказни герои, като Девойката от езерото Дрюмънд.

Или като призраците от Грейт Дизмал Суомп.

Или като Бялата сърна - легенда, на която поразително започваше да напомня собственият ѝ живот.

Главата я болеше, виеше ѝ се свят. Тя се отпусна на прашния диван и затвори очи, унесена от бръмченето на осите около гнездото пред прозореца - бойното знаме на похитителя ѝ.

Лидия усети дъното под краката си и се отблъсна към повърхността.

Показа глава над водата и се закашля. Намираше се в някакъв блатист вир на двайсетина метра под воденицата. Зарита силно с крака, за да се задържи на повърхността. Усети жестока болка. Сигурно си беше изкълчила или счупила глезена.

Вирът бе около три метра дълбок и ако не риташе с крака, щеше да се удави.

Въпреки болката успя да задържи лицето си над водата и да се насочи към брега.

Беше преплувала към два метра, когато усети нещо студено да се увива около врата ѝ. Змия! Спомни си мъжа, когото миналия месец бяха докарали в спешното отделение. Беше ухапан от мокасинова змия. Ръката му бе надебеляла почти двойно, а нещастникът се гърчеше от болка. Тя се извъртя и сивкавото влечуго се отърка в устата ѝ. Лидия изпищя. Престана да рита, потъна под водата и се задави. Змията изчезна. Къде беше отишла? Ако я ухапе по лицето, можеше да я ослепи, а ако уцели сънната ѝ артерия, смъртта беше сигурна.

Къде е? Дали не я чака да изплува, за да нападне?

„Моля те, моля те, помогни ми“ - замоли мислено тя ангела си пазител.

Ангелът явно я чу, защото, когато се показа отново на повърхността, змията я нямаше и тя най-сетне успя да напипа тинестото дъно с босите си крака (обувките ѝ се бяха изхлузили във водата). Спря, за да си поеме дъх и да се успокои. Запълзя бавно към стръмния, покрит с тиня и разлагащи се листа бряг. Едва напредваше. „Внимавай да не нагазиш каролинска глина - напомни си. - Ще те погълне като плаващи пясъци.“

Тъкмо се измъкваше от водата, когато чу изстрел.

„Господи, Гарет е въоръжен! Стреля по мен!“

Тя се хлъзна отново във водата и потъна под повърхността. Изплува отново, за да си поеме въздух. На другия бряг стоеше бобър. Удари с опашка по тинята и звукът прозвуча като изстрел. После се шмугна в една дупка в бента си.

Лидия отново се измъкна сред тръстиките и легна на една страна. След около пет минути успя да нормализира дишането си и да се успокои. Седна и се огледа.

Гарет не се виждаше никъде. Тя се изправи. Опита се да скъса тиксото, с което бяха вързани ръцете ѝ, но то държеше здраво, въпреки че се беше намокрило. Оттук се виждаше обгореният комин на воденицата. По него се ориентира за пътеката, вече знаеше накъде да върви. Трябваше само да мобилизира цялата си воля и сила. Замисли се дали да не се скрие в храстите до мръкване, но реши, че комарите ще я изядат.

„Тръгвай - каза си тя. - Върви!“

Опита се, но не успя да направи и крачка. Чувстваше се парализирана от страх и отчаяние.

Спомни си за любимото си телевизионно предаване, „Благословен от ангел“. Последния път, точно след края му и в началото на рекламите, вратата на стаята ѝ се отвори и вътре влезе приятелят ѝ с няколко бири. Не правеше често такива изненадващи посещения. Прекараха два незабравими часа. Сигурна беше, че ангелът ѝ пазител ѝ е изпратил този спомен като знак, че и в най-голямата безизходица има надежда.

С тази мисъл Лидия се изправи непохватно на крака и закуцука през тръстиките. Наблизо се чу гърлен звук. Нещо като тихо ръмжене. В този район живееха диви котки, мечки, глигани. Въпреки страха и болката Лидия продължи уверено в посоката, в която знаеше, че се намира пътеката.

— Я вижте! Там! - извика Джеси Корн. - Торба.

Сакс извърна поглед накъдето ѝ сочеше - към един варовиков къс с гладки стени. Върху камъка личаха следите от дупките, в които е бил сложен динамитът. Нищо чудно, че Райм бе открил нитрати.

До камъка лежеше стара брезентова торба.

— Райм, чуваш ли ме? - заговори Сакс по мобифона.

— Казвай. Има смущения, но те чувам.

— Открихме някаква брезентова торба.

— Гарет ли я е оставил?

Тя огледа земята между камъните и стените на кариерата.

— Това със сигурност са следите на Гарет и Лидия. Качили са се по склона към изхода на кариерата.

— Да тръгваме след тях - предложи нетърпеливо Джеси.

— Още не - спря го Сакс. - Да разгледаме първо торбата.

— Опиши ми я - нареди криминологът.

— Брезентова. Стара. Приблизително шейсет на деветдесет сантиметра. Не е много пълна. Не е завързана, отворът ѝ е само подгънат.

— Отвори я внимателно, помни осите.

Сакс леко разви крайчето на торбата и надникна вътре:

— Няма нищо, Райм. Не е капан.

Люси и Нед също слязоха на дъното на кариерата.

— Какво има вътре?

Сакс нахлузи гумени ръкавици.

— Празни бутилки от минерална вода - заизрежда тя. - „Дийрпарк“. Нямат етикети от магазина. Два пакета солени бисквити с фъстъчено масло „Плантърс“. И по тях няма етикети. Искаш ли производствените кодове, за да проследиш откъде са купени?

— Ако имахме на разположение една седмица, може би. Сега не. Кажи нещо повече за торбата.

— Мухлясала е, мръсна. Има някакъв надпис, но е прекалено избелял и не може да се прочете - продължи Сакс. Обърна се към останалите: - Някой може ли да го разчете?

Никой не успя.

— Имаш ли представа какво е държано преди това в нея? - попита Райм.

Сакс отвори торбата и я подуши:

— Мирише на мухъл. Сигурно е стояла дълго време на влажно. Не мога да определя какво е държано вътре.

Обърна торбата наопаки и я удари силно с ръка. На земята изпадаха няколко сбръчкани житни зърна.

— Вътре има жито, Райм.

— Стига бе! - изсмя се Джеси.

— Има ли ферми наоколо? - попита криминологът.

Сакс предаде въпроса на останалите.

— Отглеждат добитък, не жито - отвърна Люси.

— Да, но житото се използва за фураж - отбеляза Джеси.

— Да - потвърди Нед. - Може би е от някой силоз.

— Чу ли какво казват, Райм?

— Силоз. Добре. Ще питам Бен и Джим Бел. Има ли нещо друго, Сакс?

Тя погледна ръцете си. Бяха почернели. Обърна торбата:

— Изцапана е със сажди, Райм. Самата тя не е обгорена, но е стояла около въглени. Сега тръгваме по следите.

— Добре, ще ти се обадя, когато измисля нещо.

Сакс се обърна към останалите:

— Хайде обратно нагоре.

Погледна жално склона. Коленете я боляха непоносимо.

— Не изглеждаше толкова стръмно, като идвахме - измърмори.

— Такова е правилото - обади се Джеси Корн. - На слизане винаги изглежда по-лесно, отколкото на качване.

14.

Без да обръща внимание на лъскавата синьозелена муха, която бръмчеше около главата му, Райм загледа последните данни, нанесени на дъската:

Улики от място, свързано с престъпника - кариерата:

Стара брезентова торба с нечетлив надпис; жито - вероятно от силоз; следи от сажди по торбата; минерална вода „Дийрпарк“; солени бисквити „Плантърс“.

Колкото по-нейбичайни са уликите, толкова са по-добри. Райм обичаше най-много необикновените веществени доказателства. Защото, ако се идентифицират, могат по-лесно да бъдат проследени до източниците им.

Уликите от кариерата обаче бяха съвсем обикновени. Ако надписът на торбата можеше да се разчете, може би това щеше да ги наведе на някоя следа. Само че той не се четеше. Ако минералната вода и бисквитите имаха етикети от магазина, в който са закупени, продавачът може би щеше да си спомни за Гарет и да даде някаква полезна информация. Само че нямаше етикети. Ами саждите? Можеха да са от камината на всяка къща в окръг Пакенок. Напълно безполезни неща.

Житните зърна можеха да се окажат следа. В момента Джим Бел и Стив Фар се обаждаха до всички силози и складове на зърно, но Райм се съмняваше, че чиновниците могат да кажат нещо повече от „Да. Продаваме жито. В стари брезентови чували, както всички.“

По дяволите! Изобщо не можеше да се ориентира в този район. Нужни му бяха седмици, дори месеци, за да го опознае.

Разбира се, нямаше толкова време.

Плъзна поглед по списъците с веществени доказателства.

Нищо.

Реши да се заеме отново с книгите за насекоми.

— Бен, би ми подал „Миниатюрният свят“ ?

— Разбира се - отвърна разсеяно Бен.

Подържа няколко секунди книгата пред гърдите на инвалида. Райм го изгледа накриво. Бен изведнъж си даде сметка, че подава книга на човек, чиято ръка може да се помръдне само с магия. Отстъпи смутено назад; почервеня като домат.

— О, господин Райм... Извинявайте. Изобщо не се замислих, сър. Дявол да ме вземе, колко съм глупав. Наистина не исках...

— Бен! Млъкни, мамка ти!

Едрият младеж примигна удивено. Преглътна тежко. Отпусна ръка.

— Направих го, без да искам, сър. Съжаля...

— Млък-вай!

Челюстта на Бен увисна. Огледа отчаяно стаята, но наоколо нямаше кой да му помогне. Том стоеше до стената със скръстени ръце и никак не приличаше на умиротворител от ООН.

Райм продължи студено:

— Писна ми да се отнасяш с мен, сякаш ще се счупя. Престани да се държиш като страхливец.

— Като страхливец ли? Просто се опитвах да се държа внимателно с човек, който... Искам да кажа...

— Не, това не е внимателно държание. През цялото време се чудиш как да избегнеш погледа ми, за да не пострада „нежната“ ти душа.

— Вижте, сър. Не е честно...

— Глупости. Време е да сваля меките ръкавици... - Райм се изхили злобно: - Какво ще кажеш за тази метафора? Аз, да си сваля ръкавиците. Няма да ми е лесно, а?... Как ти се струва този майтап?

Бен копнееше да избяга, да се махне от стаята, но краката му сякаш бяха враснали в пода.

— Болестта ми не е заразна - продължи Райм. - Мислиш, че ще я прихванеш ли? Не става така. Страх те е да дишаш, за да не се парализираш и ти. По дяволите, дори те е страх да ме погледнеш!

— Не е вярно!

— Не е ли? Мисля, че е точно така... Какво у мен те плаши толкова?

— Нищо не ме плаши! Нищо!

— Нима? Напротив, плашиш се до смърт да стоиш в една стая с мен. Ти си един шибан страхопъзльо!

Едрият младеж се наведе напред, от устата му захвърча слюнка:

— Добре тогава. Начукай си го, Райм! Стоя тук само за да направя услуга на леля си. Всичките ми планове се объркват, а не получавам и стотинка за тази работа! Слушам те как се отнасяш с хората, сякаш всички са длъжни да ти се възхищават! Не знам как още те търпят, господинчо...

Замълча. Райм избухна в смях.

— На какво се смеете?

— Виждаш ли колко е лесно?

— Не разбирам какво имате предвид!

— Да ме погледнеш в очите и да ми кажеш, че съм мръсник. Бен, аз съм като всеки друг човек. Не искам хората да се отнасят с мен като с порцеланова кукла. Много по-лесно е, ако не се страхуваш да не ме счупиш.

— Предизвикахте ме. Наговорихте всичко това само за да ме изкарате от нерви!

— Да речем, че просто исках да те накарам да се отпуснеш.

Райм не знаеше дали Бен някога ще стане като Хенри Давет - прям човек, който съди за хората не само по външността им, - но можеше поне малко да заприлича на него.

— При такова държание би трябвало да си изляза и никога повече да не стъпя в тази стая.

— Много хора биха постъпили така, Бен, но аз имам нужда от теб. Ти имаш талант! Ето, най-после строшихме леда. Да се връщаме на работа.

Бен започна да монтира „Миниатюрният свят“ на устройството за прелистване. Обърна се и погледна Райм:

— Много ли хора са ти казвали в очите, че си мръсник?

— О, да - обади се Том. - След като го опознаят по-добре, разбира се.

Лидия беше само на трийсетина метра от воденицата.

Вървеше колкото можеше по-бързо към пътеката, но болката ѝ пречеше. Освен това се налагаше да пази тишина. Тъй като ръцете ѝ бяха вързани, тя залиташе наляво-надясно като пациентите с мозъчни травми от болницата и вдигаше много повече шум, отколкото ѝ се искаше.

Заобиколи отдалече воденицата. Спря. От Гарет нямаше и следа. Не се чуваше друг шум освен ромон на вода.

Още няколко крачки.

Десет крачки...

Как само я болеше! Дали глезенът ѝ не беше счупен? Беше се подул и тя знаеше, че ако е счупен, ходенето много ще влоши състоянието ѝ. Кожата ѝ започваше да посинява. Имаше опасност от инфекция. Може би гангрена. Ампутация. Какво ще каже приятелят ѝ, ако ѝ отрежат крака? Сигурно щеше да я изостави начаса. От опита си като клинична сестра знаеше колко бързо приятелите изоставят пациентите, претърпели ампутация.

Огледа се. Дали Гарет се беше отказал да я преследва и се беше запътил към Аутърбанкс и Мери Бет?

Тя продължи към пътеката за кариерата. Щом излезе на нея, трябваше да се движи още по-внимателно заради капана с амоняка. Не си спомняше точно къде беше заложен. Представи си как бутилката се разбива в някой камък над главата ѝ и как течността я облива. В интензивното веднъж бяха докарали трима работници от фабриката на господин Давет. Някакъв контейнер се разлял и ги оплискал с концентрирана солна киселина. Спомни си мъчителната смърт на единия от тях. Другите двама оцеляха, но по лицата и гърдите им останаха ужасни белези.

„Още пет крачки... ето я пътеката!“

Отново спря и се заслуша. Нищо. По ствола на един дебел кедър се плъзна змия.

Лидия потегли пак.

Изведнъж някой я хвана за здравия крак. Тя политна, извъртя се и се стовари тежко на земята.

Гарет скочи върху нея. Лицето му бе червено от гняв. Сигурно петнайсетина минути я беше дебнал в храстите. Като богомолка.

— Моля те - прошепна Лидия, ужасена, че ангелът й пазител я е изоставил. - Не ме убивай...

— Млък! - изсъска той. - Писна ми вече от теб!

Загледа я, сякаш се чудеше дали първо да я изнасили и после да я убие, или обратното. После грубо я изправи на крака. Можеше да я хване за ръцете и така да я вдигне, но той предпочете да я обгърне през гърдите. Допря жилавото си тяло до гърба и седалището ѝ. Най-сетне, след цяла вечност, отпусна прегръдката. Хвана я за едната ръка и я задърпа към воденицата, без да обръща внимание на стенанията ѝ.

Със стържене, което винаги бе напомняло на Райм звука при точенето на месарски нож, устройството за прелистване заразгръща страниците на „Миниатюрният свят“ - любимата книга на Гарет, ако се съди по плачевното ѝ състояние.

„Насекомите притежават удивителни приспособителни възможности. Естественият цвят на брезовата пеперуда например е бял, но в индустриални райони като Манчестър в Англия тя става черна, за да не се забелязва на фона на изцапаната със сажди кора на дърветата.“

Райм прелисти нататък. Четеше само подчертаните от Гарет пасажи. Информацията за мравколъва бе спасила отряда от клопката на момчето. Познавачът на рибешката душа Бен му бе обяснил, че животинското поведение често служи за пример на човека, особено когато става дума за оцеляване.

„Богомолките търкат коремчето си в крилата и така издават зловещ шум, който отблъсква враговете им. Впрочем самите те са ненаситни хищници и изяждат всяко животно, което е по-малко от тях, включително птички и дребни гризачи...“ „Смята се, че торните бръмбари са дали на човека идеята за колелото...“

„През седемнайсети век естествоизпитателят Ромюр открил, че осите правят гнездата си от дървесни нишки и слюнка. Това му дало идеята да произвежда хартия от дървесина, а не от памук, както се правело дотогава...“

Каква полза можеше да извлече от това? Какво в тези книги можеше да му помогне да открие избягалото момче сред двеста квадратни километра гори и тресавища?

„Насекомите имат много силно развито обоняние. За тях това е основното сетиво. Всъщност те „напипват“ миризмите. Използват ги за много цели: обучение, разузнаване, общуване. Когато някоя мравка намери храна, тя се връща в мравуняка, като оставя миризлива следа с коремчето си по земята. Така другите мравки се ориентират къде е храната. Разбират в коя посока да вървят, защото миризмата има „форма“: по-тясната част на миризливата следа сочи към храната като стрелка. Насекомите използват миризми и за да се предупреждават едни други за приближаването на опасност. Усещат от километри дори единични молекули от миризливото вещество. Така неприятелите им рядко успяват да ги изненадат...“

В стаята сияещ нахлу шериф Бел.

— Току-що говорих с една сестра в болницата. Ед май излиза от комата. Лекарят ще се обади след няколко минути.

Райм бе толкова отчаян от безизходицата, в която се намираше, че щеше да се зарадва и на свидетелски показания.

Бел закрачи бавно из лабораторията. Всеки път, когато навън се чуеха стъпки, поглеждаше нервно към вратата.

Линкълн Райм отново облегна глава на възглавницата. Очите му зашариха ту към картата, ту към черната дъска, ту към книгата. И през цялото време блестящата синьозелена муха летеше из стаята. Неориентирана като самия него.

През пътеката претича някакво животно и се шмугна в храстите.

— Какво беше това? - попита Сакс; приличаше ѝ на нещо между куче и котка.

— Сива лисица - обясни Джеси. - Не съм виждал много често, но и рядко идвам от тази страна на реката.

Движеха се бавно по едва различимите следи на Гарет. Внимателно оглеждаха за капани.

Сакс отново се почувства потисната. Вече не вървяха сред борове, а през нещо като тропическа гора. Люси ѝ обясни, че това са каучукови дървета, кедри и водни кипариси. Стволовете им бяха покрити с дебел мъх, короните им - оплетени от диви лози, които поглъщаха всеки шум. По земята растяха лигави гъби, навсякъде се стелеха жабунясали блата, въздухът миришеше на гнило.

Сакс загледа отъпканата земя. Обърна се към Джеси:

— Тук сме на километри от града. Кой отъпква тези пътеки?

Той вдигна рамене:

— Разни бродяги. Хора, които не си плащат данъците, хора, които правят незаконно уиски, отшелници, деца...

Нед Спото, който се беше облегнал на едно дърво и пиеше вода, допълни:

— Понякога получаваме сигнали: някой чул стрелба, писъци, викове за помощ, забелязал тайнствени светлини. Такива неща. Само че, като дойдем, няма нищо. Никой, нито престъпник, нито жертви. Понякога намираме някоя кървава следа, но тя не води доникъде. Винаги се отзоваваме, няма начин, но никога не идваме сами.

— Тук се чувстваш различно - продължи Джеси. - Смешно е, но имаш усещането, че тук животът няма никаква стойност. Предпочитам да се разправям с надрусани въоръжени хлапета, отколкото да дойда тук. Там, в цивилизацията, поне действат някакви правила. Знаеш какво да очакваш. А тук...

Той вдигна рамене.

Люси кимна:

— Вярно е. Правилата на нормалния живот не важат за никого на север от Пако. Нито за нас, нито за тях. Можеш да стреляш по някого, без да се замислиш дори, и всеки ще го сметне за напълно правилно. Трудно е да се обясни.

Тези мрачни разговори никак не се харесваха на Сакс. Ако и другите полицаи не бяха също толкова нервни като нея, щеше да си помисли, че се опитват да я уплашат, защото е гражданка.

Спряха на един кръстопът. Минаха по двайсетина метра по всяко разклонение, но не успяха да открият следите на Гарет и Лидия. Върнаха се на кръстопътя.

В главата на Сакс звучаха думите на Райм:

„Внимавайте, но се движете бързо. На Лидия сигурно не ѝ остава много време...“

Да се движат бързо, добре. Но накъде? Вероятно и самият Линкълн Райм не бе в състояние да разбере коя от трите пътеки е правилната.

Мобифонът ѝ иззвъня. Люси и Джеси се усмихнаха, явно и те се надяваха Райм да ги упъти. Сакс послуша известно време. После затвори. Пое си дъх и погледна сериозно тримата си колеги.

— Какво има? - попита Джеси.

— Току-що са се обадили от болницата. Ед Шефър дошъл в съзнание. Успял само да каже: „Обичам те, Оливия“, и умрял. Преди мислели, че има предвид Олив стрийт, но всъщност просто споменавал името на жена си. Това е. Съжалявам.

— О, Господи! - промълви Нед.

Люси наведе глава, Джеси постави ръка на рамото ѝ.

— Какво ще правим сега? - попита той.

Люси вдигна глава. В очите ѝ блестяха сълзи.

— Ще хванем момчето - каза решително тя. - Ще изберем най-логичния път и ще продължим по него, докато не го намерим. И няма да се бавим. - Обърна се към Сакс: - Допада ли ти тази идея?

— Напълно.

15.

Лидия Джонсън бе виждала стотици пъти този поглед.

Поглед, в който се чете желание.

Дебелата медицинска сестра с остра коса и пъпчиво лице съзнаваше, че няма с какво да привлече мъжете. Знаеше обаче, че те винаги търсят едно и също нещо от нея, и беше решила да използва малкото власт, която имаше над тях, за да уреди живота си.

Гарет я бе върнал във воденицата и сега се намираха в същата тъмна стаичка като преди. Момчето стоеше надвесено над нея. Лицето му блестеше от пот. Панталоните му бяха издути отпред.

Не сваляше очи от гърдите ѝ. Деколтето на престилката ѝ бе разкъсано, при падането в ямата сутиенът ѝ се беше смъкнал (а може би самият Гарет я е разголил!).

Лидия се отдръпна от него. Опря гръб в стената.

Помисли: „Дали да не му пусна?“

Беше още малък. Сигурно не бе спал с жена. Щеше да свърши бързо. Може би после щеше да заспи и тя да успее да докопа ножа му и да се освободи, а след това да го зашемети и да го завърже.

Но тези кокалести ръце, това подпухнало лице, този лош дъх, миризмата на пот... Как щеше да го изтърпи? И какво щеше да каже приятелят ѝ, като научи?

„Да или не?“

Стигаше само да му се усмихне. Веднага щеше да се хвърли върху нея.

„Изчукай ме бързо и да отиваме на кино...“ - така посрещаше тя приятеля си на вратата. Прегръщаше го и му пошепваше тези думи на ухото.

„Направи го - помисли тя. - Така ще успееш да избягаш.“

„Не мога!“

Гарет не сваляше очи от нея. Изпиваше я с поглед. Членът му надали щеше да ѝ навреди повече от тези очи. Господи, той не беше просто насекомо - той бе зловещо същество от роман на ужасите. Някоя от измислиците на Дийн Кунц или Стивън Кинг.

Изпука с пръсти.

Премести поглед към бедрата ѝ - пълни и гладки (най-добро качество, както нескромно си мислеше тя).

— Защо плачеш? - попита той. - Ти сама си си виновна. Ако не беше избягала, нямаше да се удариш. Дай да видя.

Кимна към подутия ѝ глезен.

— Нищо ми няма - каза бързо тя и протегна крака си към него.

— Веднъж някакви кучи синове ме блъснаха по насипа зад гарата. Изкълчих си глезена. Страшно болеше.

„Хайде да свършваме - каза си тя. - Направи го, и ще се спасиш.“

„Изчукай ме бързо...“

„Не! Не мога да го направя.“

Гарет клекна до нея и тя не се отдръпна въпреки цялото си отвращение. Той взе крака ѝ в ръце. Започна да гали прасеца, после глезена ѝ с дългите си пръсти („Господи, колко са големи!“). Тялото му трепереше. Започна да съзерцава дупките на чорапогащите ѝ, през които прозираше розовата ѝ кожа.

— Няма рана, но целият е посинял. Какво значи това?

— Може да е счупен.

Той замълча. В очите му се четеше всичко друго, но не и състрадание. Сякаш не предполагаше, че и друг освен него може да изпитва болка. Просто гледаше прасеца ѝ. После плъзна поглед по бедрото ѝ.

Лидия преглътна тежко.

Гарет прокара ръка нагоре по крака ѝ. Ноктите му се закачиха в чорапогащите ѝ.

Внезапно застина.

Отметна рязко глава и ноздрите му се разшириха. Вдиша дълбоко. Лидия също подуши въздуха. Усети остра миризма. Амоняк!

— По дяволите - промълви уплашено той. - Как дойдоха толкова бързо?

— Какво?

Той скочи на крака:

— Капана! Бутнали са го! Ще се появят след броени минути! Как, по дяволите, са ни открили толкова бързо?

Той се наведе над нея. Лидия никога не бе виждала толкова ярост и омраза в нечии очи.

— Да не си оставила нещо по пътеката? - изсъска той. От устата му захвърча слюнка. - Оставила си им някакъв знак, а?

Беше побеснял. Тя потрепери. Сигурна беше, че ще я убие.

— Не съм! Заклевам се! - изхлипа отчаяно.

Запълзя назад. Той бързо разкъса дрехите си. Фланелката, панталоните, бельото... Остана гол. Втурна се към един ъгъл на стаята, извади нови дрехи и обувки и бързо ги навлече.

Лидия протегна шия и погледна през прозореца. Навън не се виждаше никой. Сигурно спасителите ѝ бяха наблизо. Джим и Джеси, може би Люси Кър. Дали амонякът бе залял някого? Дали някой не беше пострадал?

— Трябва да отида при Мери Бет - прошепна сам на себе си Гарет.

— Аз не мога да се движа - изхленчи Лидия. - Какво ще правиш с мен?

Той бързо се приближи до вратата. Погледна навън, после се върна. Извади едно сгъваемо ножче от джоба си. Отвори го и се обърна към нея.

— Не, не, моля те... - заплака тя.

— Ранена си. Не можеш да дойдеш с мен!

Втренчи обезумели очи в ръждясалото острие. Затаи дъх. Отправи отчаяна молитва за спасение.

Гарет се наведе над нея.

„Как се добраха дотук толкова бързо?“ - чудеше се Гарет.

Затича се към реката. Обхвана го паника, толкова мъчителна, колкото възпаленията от отровния бръшлян по кожата му.

Враговете му бяха преминали цялото разстояние от Блакуотър Ландинг до воденицата само за няколко часа. Това го изненадваше: мислеше си, че ще им е нужен поне един ден, ако не и повече, докато открият следите му. Момчето погледна към пътеката. Нямаше жива душа. Изтича в обратната посока и тръгна по друга пътека, надолу по течението на реката.

„Как, как?... Успокой се. Имаш достатъчно време.“

След бутилката с амоняк полицаите сигурно пълзяха като охлюви, от страх да не попаднат на други клопки. Вероятно имаше половин час преднина. След няколко минути щеше да се скрие в блатата, а там никога нямаше да го открият. Дори с кучета. За осем часа щеше да стигне при Мери Бет. Щеше...

Гарет застина.

До пътеката се търкаляше празна бутилка, сякаш някой току-що я беше изпуснал. Само че тук никой не идваше. Той подуши въздуха, вдигна бутилката и доближи нос до гърлото ѝ. Амоняк!

В съзнанието мy изплува един образ: муха, оплетена в паяжина.

„О, не!“

— Не мърдай, Гарет! - изгърмя женски глас.

От храстите се появи красива червенокоса жена с дънки и черна фланелка. Стискаше револвер, насочен право в гърдите му. Спря поглед на ножа му.

— Тук е! - изкрещя тя. - Хванах го! - Понижи глас и се обърна към него: - Прави каквото ти казвам и няма да пострадаш. Искам да хвърлиш този нож, после да легнеш на земята по очи.

Момчето обаче не легна.

Остана да стърчи, пукайки нервно кокалчетата на палеца и показалеца си. Изглеждаше ужасно уплашен и отчаян.

Амелия Сакс отново погледна ножа в ръката му. С какво беше омазано острието? Дали с кръвта на Мери Бет?

Очите ѝ смъдяха от амоняка и потта. Тя избърса лице с една ръка, без да сваля оръжието.

— Гарет... - повтори с привидно спокоен глас. - Легни на земята. Никой няма да ти стори нищо лошо, ако се подчиниш.

Отдалеч се чу гласът на Нед Спото:

— Намерих Лидия. Добре е. Мери Бет я няма.

— Къде е Амелия? - извика Люси.

— Тук съм, на пътеката към реката - обади се Сакс. - Хвърли ножа, Гарет, и легни веднага на земята.

Той я огледа внимателно. Кожата му бе възпалена, очите - подпухнали и влажни.

— Хайде, Гарет. Четирима сме. Няма как да се измъкнеш.

— Как? - промълви той. - Как ме намерихте?

Гласът му беше съвсем детски, дори по-тънък, отколкото на повечето шестнайсетгодишни момчета.

Тя не му отговори. Заслугата беше на Линкълн Райм. Малко след като тръгнаха по средната пътека след кръстопътя в гората, криминологът им се обади:

— Един от фермерите, с които говори Джим Бел, каза, че житото никога не се е използвало за фураж тук. Торбата вероятно била от някаква стара воденица, която миналата година изгоряла. Това обяснява и саждите.

Бел взе телефона и им обясни как да стигнат до воденицата. След това Райм отново се обади и каза, че е измислил обяснение и за амоняка.

Като четял книгите на Гарет, попаднал на един подчертан пасаж, в който пишело, че насекомите използвали миризмите като средство за предупреждение. Въпреки че амонячните съединения се използват за приготвяне на експлозиви, криминологът смяташе, че момчето е вързало бутилка амонячна вода с корда, така че когато преследвачите минат по пътеката, да я бутнат. Така Гарет щял да усети враговете си и да избяга.

След като откриха клопката, Сакс даде идея да напълнят една празна бутилка с амонячна вода и да я разлеят около воденицата, за да подплашат момчето.

Така и направиха.

Сега обаче Гарет отказваше да се подчини на заповедите ѝ. Гледаше я внимателно, сякаш се опитваше да прецени дали е готова да го застреля, или не.

Той се почеса по лицето, избърса чело и стисна по-здраво ножа. Огледа се отчаяно.

Сакс се опасяваше да не би от страх да побегне или да я нападне. Затова се опита да придаде на гласа си майчинска загриженост:

— Хайде, Гарет. Направи, каквото ти казах. Всичко ще се оправи. Бъди послушен. Моля те.

— Прицели ли се? Стреляй! - прошепна Мейсън Жермен.

Заедно с Натан Грумър се спотайваха на върха на едно възвишение, на стотина метра ог червенокосата нюйоркска кучка и убиеца.

Мейсън стоеше прав. Натан лежеше, беше опрял пушката си на буца пръст и се опитваше да нормализира дишането си, както прави всеки ловец, независимо по какво се кани да стреля: гъска, елен или човек.

— Хайде - подкани го Мейсън. - Няма вятър, имаш добра видимост. Стреляй!

— Мейсън, момчето не прави нищо!

Люси Кър и Джеси Корн излязоха от храстите с насочено оръжие.

— Всички го държат на прицел - продължи Натан. - Пък и той има само нож. Нищо и никакво джобно ножче. Освен това май смята да се предаде.

— Той няма да се предаде! - изсъска Мейсън. - Нали ти казах, че се преструва. Ще ги избие веднага щом свалят оръжието. Смъртта на Ед Шефър не е ли достатъчно доказателство?

— Стига, Мейсън. И на мен ми е тъжно за него. Това не означава, че трябва да нарушаваме законите. Освен това Джеси и Люси са на два метра от него. Не виждаш ли?

— Да не те е страх, че ще ги улучиш по погрешка? По дяволите, Натан, можеш да уцелиш стотинка на такова разстояние. Няма по-добър стрелец от теб. Хайде. Стреляй!

— Ама...

На поляната отпред червенокосата свали револвера и пристъпи към момчето. Гарет не пускаше ножа. Продължаваше да върти нервно глава.

Червенокосата направи още една крачка.

„Кучка!“

— Пречи ли ти на мерната линия?

— Не, но... ние изобщо не трябва да сме тук.

— Да, ама сме тук. Дошли сме като подкрепление на отряда и аз ти заповядвам да стреляш. Свалил ли си предпазителя?

— Да.

— Стреляй тогава.

Натан погледна през мерника. Пушката застина в ръцете му. Сякаш стрелец и оръжие се сляха ведно. Мейсън беше наблюдавал това странно явление и друг път, когато бе ходил на лов с по-добри стрелци от него. Като че секунди преди изстрела оръжието става част от човека.

Мейсън зачака да чуе гърмежа.

Нямаше дори най-слаб полъх. Имаше ясна видимост.

„Стреляй, стреляй, стреляй!“

Вместо гърмеж обаче чу въздишка. Натан отпусна глава:

— Не мога.

— Дай ми скапаната пушка!

— Не, Мейсън. Стига!

Изражението на старшия заместник-шериф обаче го накара да се подчини. Натан му подаде пушката и се изправи.

— Колко има в пълнителя?

— Аз...

— Колко патрона си сложил?

Мейсън зае позиция.

— Пет, но... не се обиждай, ама не си най-добрият стрелец. Да не пострада някой невинен, ако...

Вярно беше. Мейсън не беше най-точният стрелец, но бе убил десетки елени, пък и на стрелбището в Роли постигаше задоволителни резултати. Това сега нямаше значение; Насекомото трябваше да умре, и то веднага.

Той затаи дъх, леко натисна спусъка... И откри, че Натан го е излъгал: пушката беше на предпазител.

Мейсън свали предпазителя и отново се опита да нормализира дишането си.

Насочи кръстчето на оптическия мерник в лицето на момчето. Червенокосата се изпречи пред него и рамото ѝ попадна на мерната линия.

„И ти ли ще ми пречиш, госпожичке?“

Тя се дръпна отново. После вратът ѝ се появи пред кръстчето на мерника. Отново се измести встрани, но остана на опасно близко разстояние до момчето.

„Дишай спокойно.“

Въпреки че ръцете му трепереха, Мейсън се съсредоточи върху подпухналото лице на жертвата.

Свали леко пушката и насочи мерника в гърдите на Гарет.

Червенокосата отново се набута на мерната му линия. После отново се отдръпна.

Знаеше, че трябва да натисне съвсем леко спусъка, но както ставаше много често в живота му, гневът надделя. Мейсън дръпна рязко спусъка.

16.

Зад Гарет се вдигна облаче прах. Той запуши уши.

След миг проехтя гърмеж.

Сакс се извърна бързо. По промеждутъка между изстрела и гърмежа прецени, че изстрелът не идва от Люси или Джеси, а от стотина метра зад тях. Полицаите също се бяха извърнали, готови за стрелба.

Сакс залегна. Погледна Гарет - в очите му се четеше безкраен страх и объркване. Вече не приличаше на хладнокръвен убиец и изнасилван, а на уплашено малко момченце.

— Не, не! - прошепна той.

— Кой е? - изкрещя Люси Кър. - Кюлбо, ти ли си?

— Залегни, Амелия - извика Джеси. - Не знаем по кого стрелят. Може да са приятели на Гарет!

Сакс обаче не мислеше така. Куршумът бе предназначен за Гарет. Тя огледа възвишенията наоколо.

Последва нов изстрел, още по-неточен.

— Боже Господи! - промълви объркано Джеси Корн. - Чакай, чакай... това е Мейсън. И Натан Грумър. На онова възвишение.

— Жермен ли? - попита ядосано Люси, присви очи и се загледа в указаната посока. - Какво, по дяволите, прави там? - Яростно натисна копчето на радиостанцията си: - Мейсън, какво, по дяволите, правиш? Там ли си? Чуваш ли ме?... Централа. Обади се! Централа! Мамка му, няма връзка!

Сакс извади мобифона си и набра номера на Райм. Той вдигна веднага. Гласът му звучеше глухо:

— Сакс, успяхте ли...

— Намерихме го, Райм, но този полицай, Жермен, се е скрил на едно възвишение и стреля по момчето. Не можем да се свържем по радиостанцията.

— Сакс! Трябва ни жив! Кръвта по салфетката... на Мери Бет е. Миналата нощ е била още жива! Ако Гарет умре, никога няма да я открием.

Сакс предаде думите му на Люси, но полицайката още не можеше да се свърже с Мейсън.

Нов изстрел. Едно камъче се разби на парчета, вдигна се облаче прах.

— Стига - изкрещя Гарет. - Не, не...

— Питай Бел дали Мейсън има мобифон - каза Сакс на Райм. - Трябва да му се обади и да го накара да спре!

— Добре, Сакс...

Райм затвори.

„Ако Гарет умре, никога няма да я открием...“

Сакс взе решение бързо. Хвърли оръжието и застана между Гарет и Мейсън. Добре съзнаваше, че полицаят може вече да е натиснал спусъка и куршумът да лети към нея.

Минаха няколко секунди. Не се чуха повече изстрели.

— Гарет, хвърли ножа! - нареди тя.

— Опитахте се да ме убиете! Излъгахте ме!

Дали, заслепен от ярост и паника, нямаше да се нахвърли с ножа върху нея?

— Не! - изкрещя тя. - Нямаме нищо общо с това! Застанах пред теб, за да те защитя! Той няма да стреля повече!

Гарет внимателно огледа лицето ѝ, клепачите му потрепваха.

Дали Мейсън я чакаше да се отдръпне, за да се прицели отново? Очевидно не беше добър стрелец. Сакс си представи как куршумът прекъсва гръбначния ѝ стълб.

„О, Райм, подлагаш се на тази операция, за да заприличаш повече на мен; може би днес аз ще стана като теб...“

Джеси Корн се втурна нагоре по хълма, през храсталаци и бурени. Размахваше неистово ръце:

— Мейсън, не стреляй! Не стреляй!

Гарет продължаваше да изучава внимателно лицето на Сакс. Накрая пусна ножа.

Люси притича бързо и му сложи белезници. Сакс се обърна към скривалището на Мейсън. Той се изправи, говореше по мобилния телефон. Погледна я сурово, после прибра апарата и тръгна бавно надолу.

— Какво, по дяволите, правиш? - изсъска Сакс.

— Спасявам ти кожата, госпожичке. Не ти ли направи впечатление, че престъпникът е въоръжен?

— Мейсън - намеси се Джеси Корн, - тя се опитваше да го успокои. Тъкмо го беше склонила да се предаде.

Амелия Сакс обаче не се нуждаеше от защитници. Изправи се срещу Мейсън; беше с два пръста по-висока.

— Извършвам арести от години. Той нямаше да ме нападне. Единствената заплаха за живота ми тук си ти. Можеше да улучиш някого от нас.

— Глупости.

Мейсън се наведе към нея, вонеше, сякаш се беше къпал в афтършейв. Тя се отдръпна малко.

— Ако беше убил Гарет, Мери Бет щеше да умре от глад.

— Тя е мъртва - възрази Мейсън. - Заровена е някъде, никога няма да открием трупа ѝ.

— Линкълн е получил резултатите от анализа на кръвта ѝ. До снощи е била още жива.

Той се замисли за секунда.

— Снощи не е сега - изръмжа.

— Стига, Мейсън - намеси се пак Джеси. - Досега всичко вървеше добре.

Това обаче не успокои полицая. Той вдигна ръце и се плесна по бедрата. Втренчи се в Сакс:

— Не ми е ясно само защо още те търпим!

— Мейсън - сряза го Люси Кър, - стига толкова! Нямаше да открием Лидия, ако не бяха господин Райм и Амелия. Трябва да сме им благодарни. Стига си спорил.

— Тя е тази, която продължава да спори.

— Никой не може да стреля по мен без причина - изсъска Сакс. - Пък и това, че не си успял ти да арестуваш момчето, не е причина да го убиваш.

— Не ме учи какво да нравя. Аз...

— Добре, стига толкова - прекъсна го Люси, - да си вдигаме парцалите и да се връщаме в шерифството. Ще приемем, че Мери Бет е още жива, и ще се опитаме да я открием.

— Я - извика Джеси, - хеликоптер.

Хеликоптерът на медицинския център се приземи на една поляна до воденицата и санитарите изнесоха Лидия на носилка. Имаше лек топлинен шок, а глезенът ѝ бе сериозно изкълчен. Като видяла Гарет да се приближава с нож в ръка, изпаднала в истерия и въпреки че той имал намерение само да отреже парче тиксо, за да ѝ запуши устата, тя все още трепереше. Все пак успя да се успокои достатъчно, за да каже на Люси, че Мери Бет не е в околностите на воденицата. Гарет я бил скрил някъде на брега на океана, на Аутърбанкс.

Не знаеше къде точно. Люси и Мейсън се опитаха да изкопчат информацията от Гарет, но той мълчеше като риба, вперил поглед в земята.

Люси се обърна към Мейсън:

— С Натан и Джеси ще заведете Гарет до Ийздейл роуд. Ще се обадя на Джим да ви изпрати кола. Амелия иска да претърси воденицата. Ще остана да ѝ помогна. Изпратете друга кола на Ийздейл след около половин час.

Сакс погледна Мейсън в очите, но той бързо извърна поглед. Насочи вниманието си към Гарет. Изгледа го свирепо от глава до пети и кимна на Натан:

— Хайде. Тези белезници здрави ли са, Джеси?

— Разбира се, че са здрави.

Сакс се радваше, че Джеси ще е с тях, за да следи Мейсън да не направи някоя глупост. Беше слушала достатъчно за побои над затворници, които уж се опитали да избягат. Нерядко такива случаи завършват със смърт.

Мейсън хвана момчето и грубо го изправи на крака. Гарет погледна отчаяно Сакс, после тръгна след полицая.

Сакс се обърна към Джеси Корн:

— Дръж Мейсън под око. За да намерим Мери Бет, трябва да спечелим доверието на Гарет. Ако го уплашите или ядосате, нищо няма да ни каже.

— Ще се погрижа за това, Амелия. Беше много смело от твоя страна да го закриеш с тялото си. Аз не бих го направил.

— Е, понякога човек действа, без да се замисля.

Хич не ѝ беше до комплименти.

— А, мислех да те попитам... имаш ли някакъв прякор? Как ти викат приятелите?

— Нямам.

— Добре. Значи ще ти викам Амелия.

Той се наведе леко, сякаш да я целуне, но бързо се извърна и се затича след останалите. Като ги настигна, се обърна и ѝ махна весело.

„Ама че глупаво - помисли си тя, - един иска да ме застреля, другият само дето не е насрочил сватбата.“

Сакс внимателно огледа воденицата. Обърна най-голямо внимание на стаята, където Гарет бе държал Лидия. Знаеше, че със сигурност има нещо, което да им подскаже къде е затворена Мери Бет Макконъл. В много случаи обаче връзката между престъпника и скривалището му е толкова слаба, че съществува само под формата на микроскопични частици. Сакс не откри нищо полезно в стаята: само пръст, счупени машинни части и инструменти, обгорели парчета дърво от пожара, хранителни продукти, вода, хартийки и тиксото на Гарет. Откри картата, която бе видял и злощастният Ед Шефър. Върху нея бе означен пътят на Гарет до воденицата, но нищо повече.

Въпреки това тя огледа още веднъж. После за трети път. Правеше го отчасти защото Райм я беше учил така, отчасти защото такъв беше собственият ѝ подход. Питаше се дали не повтаря огледа и за да забави неизбежното. Да отложи колкото се може повече срещата на Райм с доктор Уивър.

Люси Кър прекъсна мислите ѝ:

— Открих нещо.

Сакс бе предложила на полицайката да претърси мелничното помещение. Там Лидия се бе спречкала с Гарет. Много вероятно, ако е имало борба, нещо да е изпаднало от джобовете на момчето. Сакс бе провела на полицайката кратък инструктаж за извършване на огледи и за боравене с веществени доказателства.

Люси гордо ѝ показа някаква картонена кутия.

— Виж, беше скрита зад воденичния камък.

Вътре имаше чифт стари обувки, шушляково яке, компас и карта на крайбрежието на Северна Каролина. По обувките и в гънките на картата се виждаше бял пясък.

Люси понечи да разгъне картата.

— Не - спря я Сакс. - Може да има някакви следови улики. Изчакай да я занесем на Линкълн.

— Може да е обозначил мястото, където я е затворил.

— Може, но докато я занесем до лабораторията, няма да се изтрие. Ако загубим следовите улики сега, никога няма да ги възстановим отново. Продължавай да търсиш. Аз ще изляза навън, за да огледам пътеката, по която вървеше, когато го хванахме. Може да води до лодката му. Току-виж сме намерили друга карта или нещо полезно.

Сакс излезе от воденицата и тръгна покрай реката. Като зави зад възвишението, от което ги беше дебнал Мейсън, едва не се сблъска с двама мъже, въоръжени с пушки.

„О, не. Само те ми липсваха.“

— Я - възкликна Рич Кюлбо.

Отпъди една муха от загорялото си чело, после тръсна глава. Гъстата му коса се развя като конска опашка.

— Моите поздравления, мадам - каза иронично другият.

Сакс успя да си спомни и неговото име: Харис Томъл, онзи, който приличаше на консервативен бизнесмен от Юга. Кюлбо пък имаше вид на колоездач.

— Изпуснахме наградата - продължи Томъл. - Цял ден се трепем в тази жега.

— Момчето каза ли ви къде е Мери Бет? - попита Кюлбо.

— Питайте шериф Бел - отвърна Сакс.

— Просто си помислих, че може да е пропял.

Как ли бяха открили воденицата? Сигурно ги бяха проследили, а може би някой им беше подсказал - Мейсън Жермен, с надеждата да му послужат като подкрепление при стрелбата.

— Бях прав - отбеляза Кюлбо.

— За какво?

— Сю Макконъл увеличи наградата на две хиляди. Толкова бяхме близо, а ни се изплъзна.

— Извинете ме, господа, имам работа.

Сакс понечи да ги заобиколи. Чудеше се къде ли е третият от компанията, онзи, хилавият.

Неочаквано зад гърба ѝ се чу шумолене и някой измъкна револвера ѝ от кобура. Тя се извърна и се приведе, хилавият Шон О’Сараян отскочи назад. Хилеше се като ученик, който е направил някаква магария.

Кюлбо поклати глава.

— Стига, Шон.

Сакс протегна ръка:

— Върнете ми го.

— Само да го разгледам. Готино парче. Харис колекционира оръжие. Този е хубав, нали, Харис?

Томъл не отговори. Въздъхна и избърса чело с ръка.

— Търсите си белята - предупреди Сакс.

— Върни ѝ го, Шон - каза Кюлбо. - Не е лъжица за твоята уста.

О’Сараян се направи, че ѝ връща револвера, но в последния момент се захили и дръпна ръка:

— Хей, сладурано, откъде си точно? Чух, че си нюйоркчанка.

— Стига си си играл с проклетия патлак! - настоя Кюлбо. - Изпуснахме вече мангизите. Хайде да се прибираме.

— Върнете ми оръжието веднага! - нареди Сакс.

О’Сараян обаче нямаше никакво намерение. Скачаше насам-натам, прицелваше се в дърветата като дете, което си играе на стражари и апаши:

— Па, па...

— Добре, задръжте го - направи се, че се е примирила, Сакс. - И без това не е мой. Като ви омръзне да си играете, върнете го в шеривството.

И му обърна гръб.

— Хей - извика той, разочарован, че тя не иска вече да си играе. - Недей...

Сакс се извърна внезапно надясно, приведе се и се плъзна зад гърба му. Светкавично извади автоматичния нож от джоба си, отвори го и го допря до брадичката му. По врата на О’Сараян потече струйка кръв.

— Ох, Господи, какво правиш? - изломоти той, но бързо си даде сметка, че като говори, острието се забива повече в гърлото му.

Кюлбо вдигна ръце:

— Добре, добре. Да не...

— Хвърлете оръжието на земята - заповяда Сакс. - И тримата!

— Ама аз не съм направил нищо - възнегодува Кюлбо.

— Слушайте, госпожице - заоправдава се Томъл, - не искаме проблеми. Приятелят ни само...

— Правете каквото ви казва - проплака О’Сараян. - Хвърлете скапаните пушки.

Кюлбо остави карабината си на земята. Томъл също.

Отвратена от вонята на О’Сараян, Сакс протегна свободната си ръка и си взе револвера. Отстъпи, блъсна О’Сараян и насочи оръжието към него.

— Само се шегувах - оправда се той. - Всички знаят, че не съм опасен. Не исках да ви направя нищо лошо. Кажете ѝ, че само се закачам...

— Какво става тук? - викна Люси.

Кюлбо поклати глава:

— Шон се правеше на интересен.

— Което някой ден ще му струва живота - изсъска полицайката.

Сакс затвори ножа с една ръка и го прибра в джоба си. О’Сараян погледна оцапания си с кръв пръст:

— Гледайте, ранен съм. Вижте бе, това е кръв!

— По дяволите - изруга Томъл.

Люси се обърна към Сакс:

— Ще предприемеш ли нещо?

— Ще си взема душ.

Кюлбо се засмя.

— Да не си губим времето с тях - добави Сакс.

Люси кимна на мъжете:

— Тук е извършено престъпление. Изпуснахте вече наградата. Ако искате да ловувате, ходете другаде.

— Сега не е сезонът - отбеляза саркастично О’Сараян. - Искам да кажа... ох, как болиии.

— Връщайте се тогава в града. Преди да загазите.

Мъже вдигнаха пушките си. Кюлбо пошепна ядосано нещо на ухото на О’Сараян. Той вдигна рамене и се усмихна смутено. За момент Сакс си помисли, че Кюлбо ще удари приятеля си, но високият мъж се успокои и се обърна към Люси:

— Открихте ли Мери Бет?

— Още не, но хванахме Гарет и той ще ни каже.

— Исках да пипна наградата, но съм доволен, че го хванахте. Това хлапе създава само проблеми.

— Благодаря, Рич.

След като тримата се загубиха от поглед, Сакс попита:

— Откри ли нещо във воденицата?

— Не, реших да дойда да ти помогна за лодката. Продължиха по пътеката.

— А, щях да забравя - сети се Сакс. - Трябва да изпратим някого при капана. Да убие осите и да затрупа дупката.

— Вече е направено. Джим изпрати Трей Уилямс, един от помощник-шерифите, с флакон инсектицид и лопата. Само че в гнездото нямало никакви оси.

— Празно ли е било?

— Точно така.

Значи изобщо не било капан, само уловка, за да ги забави. Бутилката с амониева основа също бе сложена така, че да не навреди на някого. Гарет можеше да я нагласи така, че да напръска преследвачите, да ги ослепи и да ги изгори, но я беше сложил отстрани на една ниска скала. Ако се бяха спънали в кордата, бутилката щеше да падне в едно дере под пътеката. Миризмата щеше да предупреди Гарет за приближаването им, без амонякът да навреди на никого.

Сакс отново си представи тревожните очи на момчето.

Сепна се: Люси ѝ говореше нещо.

— Извинявай, какво казваш?

— Питах как си се научила да си служиш така добре с ножа.

— С много тренировки на едно диво и жестоко място.

— Диво място ли?

— Да. Бруклин.

Не ѝ оставаше нищо друго освен да чака.

Мери Бет Макконъл гледаше през мръсния прозорец. Беше нервна и ѝ се виеше свят от жега и жажда. В цялата постройка нямаше капка от каквато и да било течност. Навън се виждаше купчина празни бутилки от минерална вода. Видът им още повече усилваше жаждата ѝ. Знаеше, че няма да издържи повече от ден-два без вода.

„Къде си? Къде?“ - питаше тя мълчаливо Мисионера.

Дали наистина съществуваше, или бе само плод на възбуденото ѝ от отчаяние и жажда въображение?

Те се облегна на нагорещената стена. Струваше ѝ се, че всеки момент ще припадне. Опита се да преглътне, но в устата ѝ нямаше вече слюнка. Задушаваше се от жега, сякаш беше увита презглава с вълнено одеяло.

„Ах, Гарет... знаех си, че не мога да очаквам нищо хубаво от теб.“

Спомни си старата поговорка: Храни куче, да те лае.

„Не трябваше да му помагам... Но как можех да не му помогна? Как можех да не го спася от онези момчета?“

Случи се миналата година, на Мейпъл стрийт. Четиримата стояха около припадналия Гарет. Едно от момчетата, приятел на Били Стейл от футболния отбор, разкопча дънките си... Канеше се да уринира върху Гарет.

„Трябваше да ги спра. Но като те спасих, вече не можех да се отърва от теб...“

В началото ѝ беше забавно.

След случката на улицата Гарет все се навърташе около нея, следваше я като сянка, като срамежлив обожател. Махаше ѝ за поздрав, обаждаше ѝ се вкъщи, за да я пита за разни неща, които слушал по новините, оставяше ѝ подаръци пред вратата (ама че подаръци: блестящ зелен бръмбар в буркан; нескопосани, страшни рисунки на паяци и стоножки; водно конче на конец - живо водно конче!). Чуваше стъпките му, когато се прибираше вечер вкъщи. Виждаше силуета му сред дърветата около дома си в Блакуотър Ландинг. Чуваше пискливия му, зловещ глас да шепне неразбираеми думи. Вървеше след нея по Мейнстрийт, плямпаше ѝ глупости, като така я караше да се чувства още по-неловко. Оглеждаше гърдите, краката и косата ѝ.

„Мери Бет, Мери Бет... знаеш ли, че ако прокараш паяжина около Земята, нишката ще тежи по-малко от трийсет грама?... Хей, Мери Бет, знаеш ли, че паяжинната нишка е пет пъти по-здрава от стоманата? По-еластична е от найлон. Паяжината е наистина готино нещо... нещо като хамак. Мухата ляга в нея и никога не се събужда.“

Трябваше да забележи. Прекалено много ѝ разказваше за паяците и как дебнат плячката си.

Тя промени много навиците си, само и само да не го среща повече: пазаруваше в различни магазини, прибираше се вкъщи по други улици, караше колелото си по други пътеки.

Неочаквано обаче се случи нещо, която я приближи до Гарет много повече, отколкото ѝ се искаше. Мери Бет Макконъл направи уникално откритие на брега на река Пакенок близо до Блакуотър Ландинг. Толкова важно откритие, че не Гарет, ами цяла армия от лунатици нямаше да я спрат да ходи там.

Мери Бет нямаше представа защо толкова се увлича от историята, но винаги се беше интересувала от миналите събития. Спомняше си излетите до Уилямсбърг, когато беше още малка. Историческият град се намираше само на два часа с кола от Танърс Корнър и родителите ѝ я водеха често. Малко преди да пристигнат, тя затваряше очи. След това майка ѝ я извеждаше от колата и тя ги отваряше. Представяше си, че се е пренесла във времето на колониална Америка.

Почувства същата възбуда (само че сто пъти по-силна), когато преди седмица скиташе по брега на река Пакенок в Блакуотьр Ландинг. Изведнъж забеляза нещо, полузарито в земята. Коленичи и започна да разравя пръстта, внимателно като хирург, който оперира биещо сърце. И откри... да, без съмнение... останките им - доказателството, което смаяната двайсет и три годишна Мери Бет Макконъл бе търсила толкова дълго. Доказателство, което щеше да потвърди теорията ѝ, да промени коренно историческите представи за миналото на Америка.

Както всички деца в Северна Каролина и повечето ученици в Съединените щати, Мери Бет беше учила за Изчезналата колония на Роанок.

През 1500 г. група английски преселници акостирали на остров Роанок, между континенталната част на Северна Каролина и Аутърбанкс. След първоначално приятелските контакти на новодошлите с местното индианско население отношенията им се влошили. Преди настъпването на зимата, тъй като заселниците започнали да изпитват недостиг на храна и други провизии, губернатор Джон Уайт, който основал колонията, отплавал за Англия за подкрепления. Когато се върнал в Роанок обаче, заселниците (повече от сто мъже, жени и деца) били изчезнали.

Единственото, което подсказвало къде може да са отишли, бил надписът „Кроатоан“, издълбан на няколко дървета около форта. Това било индианското название на остров Ха- терас, разположен на около седемдесет километра южно от Роанок. Повечето историци предполагат, че преселниците са загинали в океана на път за Хатерас или са били убити при пристигането си, въпреки че няма никакви доказателства, че изобщо са се добрали дотам.

Мери Бет бе ходила на Роанок няколко пъти и беше гледала представление за трагичната съдба на заселниците в малкия театър на острова. Постановката я трогна... и потресе. Замисли се по-сериозно за това едва когато постъпи в Университета на Северна Каролина в Ейвъри, където се запозна подробно с историческите материали за Изгубената колония. Една от неразрешените загадки за съдбата на заселниците засягаше едно момиче на име Вирджиния Деър и легендата за Бялата сърна.

Легенда, която Мери Бет Макконъл, единствено дете в семейството, малко странна и своенравна, много добре разбираше. Вирджиния Деър била първото английско дете, родено в Америка. Била внучка на губернатор Уайт и изчезнала заедно с останалите заселници. В повечето книги по история се твърдеше, че е загинала, както и другите, на път за Хатерас. В една легенда обаче се разказваше, че заселниците не загинали, а оцелели и заживели сред местните племена. Вирджиния Деър станала красива млада жена: русокоса, с бяла като мляко кожа, непокорна и със силна воля. Един шаман се влюбил в нея, но тя го отблъснала и не след дълго изчезнала безследно. Шаманът твърдял, че не ѝ е направил нищо лошо, но тъй като отхвърлила любовта му, я превърнал в бяла сърна.

Никой не му повярвал, разбира се, но не след дълго хората започнали да виждат красива бяла сърна, която, изглежда, била предводител на всички диви животни. Старейшините на племето, явно разтревожени от мощта на сърната, обявили награда за онзи, който я хване.

Един млад смелчага с много мъки успял да я проследи и да я простреля със сребърна стрела. Улучил я в гърдите и когато се приближил, раненото животно го погледнало с жални човешки очи.

— Коя си ти? - попитал смаян ловецът.

— Вирджиния Деър - отвърнала тя и издъхнала.

Мери Бет реши да се отнесе сериозно към легендата за Бялата сърна. Прекара много дни и нощи в архивите на Университета на Северна Каролина и университета „Дюк“, изчете безброй стари документи от шестнайсети и седемнайсети век и в крайна сметка откри няколко източника, в които се споменаваха „бяла сърна“ или „бял звяр“. Тайнствените създания обаче не били забелязани нито на остров Роанок, нито на Хатерас, а „на бреговете на Черната вода, където Лъкатушещата река тече на запад от Големите блата“.

Мери Бет знаеше, че и в най-невероятните легенди има частица истина. Тя предположи, че изгубените заселници вероятно са се опасявали от нападения от страна на местните племена и са оставили надписа „Кроатоан“ само за заблуда. Вместо на юг са избягали на запад и са се заселили на брега на Лъкатушещата река - Пакенок, близо до Танърс Корнър, в местността, известна сега под името Блакуотър Ландинг. Изчезналите заселници започнали да укрепват все повече и повече поселението си и в крайна сметка индианците, уплашени от мощта им, ги нападнали и избили. Вирджиния Деър (както си фантазираше Мери Бет) се сражавала за живота си заедно с останалите.

Не разполагаше обаче с никакви доказателства. Прекара много дни в скитане из Блакуотър Ландинг, ориентирайки се по стари карти, като се опитваше да отгатне къде са акостирали заселниците и къде е било селището им. Най-сетне, миналата седмица, докато обикаляше по брега на Пако, тя направи своето откритие, което според нея щеше да докаже съществуването на Изчезналата колония.

Спомни си ужаса на майка си, когато ѝ съобщи, че смята да направи някои археологически разкопки в Блакуотър Ландинг.

— Само не там - проплака жално пълната жена, сякаш собственият ѝ живот бе в непосредствена опасност. - Точно там Насекомото убива жертвите си.

— Мамо, говориш като онези задници в училище, които го тормозят.

— Помолих те да не използваш тази дума!

— Стига, мамо, говориш като пастор.

— Дори името е страшно: Блакуотър - Черна вода.

Мери Бет ѝ обясни, че в Северна Каролина има десетки местности, които носят името Блакуотър. Всяка река, която извира от тресавищата, се нарича „черна вода“ заради гнилите растителни останки, които влачи. Река Пакенок се подхранва от Грейт Дизмал Суомп и околните мочурища.

Тази информация обаче ни най-малко не успокои майка ѝ.

— Моля те, не ходи, скъпа - продължи да настоява тя. - Ако нещо стане с теб, оставам сам-самичка на света. Какво ще правя тогава? Нима ще ми причиниш такова нещо?

Мери Бет обаче не се вслуша в молбите ѝ. Завладяна от изследователска страст, взе четките, бурканите и пликчетата си за образци и една лопата и се зае с археологическото си проучване. Това стана предния ден сутринта.

И какво се случи? Майка ѝ се оказа права. Гарет Ханлън, Насекомото, я отвлече. Оказа се много по-опасен, отколкото бе смятала.

Сега седеше в горещата, противна барака, сама, измъчвана от жажда, и си мислеше за майка си. Както неведнъж бе казвала Сю Макконъл, Мери Бет беше единственото ценно нещо в живота ѝ. Съпругът ѝ бе починал от рак. Бедната жена нямаше нито приятели, нито близки роднини. След смъртта на баща си Мери Бет се беше превърнала в родител за собствената си майка, която киснеше по цял ден пред телевизора, без да спира да яде.

Бащата на Мери Бет я беше научил на едно нещо: да прави винаги онова, което ѝ е предопределено, и никога да не се опитва да променя живота на хората. Момичето не напусна училище, както я беше молила майка ѝ. Намери си работа близо до дома. Успяваше да съчетае грижата за майка си със собствените си духовни нужди - да завърши университет и да работи в областта на антропологията. Щеше да се радва, ако се устрои близо до родното си място, но дори да се наложи да участва в разкопки в пустинята на Аризона, в Аляска или в Ню Йорк, нямаше да се откаже. Обичаше майка си, но искаше да уреди и собствения си живот.

Само че сега, вместо да събира нови исторически доказателства в Блакуотър Ландинг, вместо да пише дипломната си работа или да кандидатства за работа, тя се оказа затворена в любовното гнездо на някакъв смахнат юноша.

Обхвана я отчаяние.

Очите ѝ се наляха със сълзи, но тя се сдържа и не заплака.

„Хайде... Овладей се. Недей да посрамваш баща си, който до последния си миг се бореше с болестта. Не бъди като майка си.“

„Бъди като Вирджиния Деър, която сплоти загубените заселници. Бъди Бялата сърна, кралицата на животните.“

И тогава, докато си мислеше за картината на царственото животно, която бе видяла в една от книгите, Мисионера излезе от гората с въдица и кутия за рибарски принадлежности в ръце.

Значи съществуваше!

Мери Бет грабна един от бурканите на Гарет, в който имаше някакъв подобен на динозавър бръмбар, и го запрати с все сила в прозореца. Бурканът разби стъклото и се пръсна в решетките отвън.

— Помощ! - закрещя Мери Бет. - Помощ!

Въпреки че викаше с всички сили, гласът ѝ излизаше дрезгав и слаб от пресъхналото ѝ гърло.

Мъжът спря и се огледа.

— Моля ви! Помогнете!

Той погледна зад себе си, после към гората.

Тя си пое дълбоко въздух и понечи отново да завика, но гърлото ѝ се сви от болка. Задави се и изплю кръв.

Мисионера продължи пътя си към гората. След миг изчезна.

Мери Бет се отпусна на прашния диван и заплака от отчаяние и болка. Изведнъж някакво движение привлече погледа ѝ. Нещо мърдаше при прозореца. Бръмбарът от буркана, миниатюрният трицератопс, най-сетне се бе опомнил от стреса след разбиването на стъкления му затвор. Тромаво полази през счупеното стъкло, мина през решетките и излезе на свобода.

17.

— Хванахме го - каза Райм на Джим Бел и шурея му, заместник-шериф Стив Фар. - Двамата с Амелия. Такава беше сделката. Трябва да се връщам в Ейвъри.

— Ами... Линкълн - започна деликатно Бел, - всичко е много хубаво, ама той не ще да говори. Не иска да ни каже къде е затворил Мери Бет.

Бен Кър стоеше неловко пред светещия монитор на хроматографския апарат. Беше преодолял началното си объркване и сега явно съжаляваше, че задачата му завършва толкова скоро. Амелия Сакс също беше в импровизираната лаборатория. Мейсън Жермен отсъстваше, което също бе добре - Райм беше бесен, че своенравният полицай е застрашил живота на Сакс. Бел му бе забранил да се намесва в случая до края на разследването.

— Това ми е ясно - каза безгрижно Райм, - само че тя не се намира в непосредствена опасност.

Лидия им бе казала, че Мери Бет е жива, и им съобщи приблизителното ѝ местонахождение. При по-обстойно претърсване на Аутърбанкс щяха да я открият за няколко дни.

Истинската причина, поради която Райм бързаше да си тръгне, обаче бе друга: възбудата от преследването на похитителя беше изчезнала веднага след залавянето, за да отстъпи на още по-силното желание да се върне в болницата и да се подготви за операцията. Спорът с Хенри Давет му се струваше като добра поличба, харесваше му начинът, по който бизнесменът го бе гледал в очите, без да обръща ни най-малко внимание на безжизненото му тяло. Този спомен го караше да желае още повече да легне на операционната маса.

Той се обърна към Бен и тъкмо смяташе да му обясни как да опакова апаратурата, когато Сакс застана на страната на Бел:

— Открих някои улики във воденицата, Райм. Всъщност Люси ги намери. Добри улики.

— Ако наистина са добри улики, както казваш, всеки друг ще може да ги разтълкува.

— Виж, Линкълн, не искам да те принуждавам, но тук ти си единственият човек с опит в разследване на сериозни престъпления като това - допълни Бел.

Райм потърка глава в облегалката на инвалидната си количка и се обърна към Сакс, която го гледаше умолително. Най-накрая въздъхна:

— Значи Гарет не казва нищо, така ли?

— Напротив, говори - отвърна Фар, почесвайки се по ухото, - но отрича да е убивал Били и твърди, че е отвел Мери Бет от Блакуотър Ландинг за нейно добро. Това казва. Нито думичка за мястото, на което я държи.

— В тази жега тя сигурно ще умре от жажда - изтъкна Сакс.

— Или от глад - добави Фар.

„За бога, тия са се наговорили...“

— Том - извика Райм, - обади се на доктор Уивър в медицинския център. Кажи ѝ, че ще се забавя още малко.

— Само за това те молим - каза с облекчение Бел. - Час или два. Ще сме ти много благодарни. Ще те направим почетен гражданин на Танърс Корнър. Ще ти дадем ключа на града.

„Само да си отключа вратата и да се махна час по-скоро“ - помисли си саркастично Райм.

— Къде е Лидия? - попита той.

— В болницата.

— Добре ли е?

— Нищо сериозно. Ще остане под лекарско наблюдение няколко дни.

— Какво точно каза тя?

— Гарет ѝ казал, че държал Мери Бет някъде на изток оттук, на брега на океана - отвърна Сакс. - На Аутърбанкс. Твърди, че не я е отвлякъл. Тя тръгнала доброволно. Направил го от грижа за нея и тя била добре.

— Нещо друго?

— Изненадахме го. Не беше предполагал, че ще открием воденицата толкова скоро. Като подуши амоняка, изпадна в паника, преоблече се, запуши ѝ устата и побягна.

— Отрядът пристигна точно навреме. Искал да я изнасили - добави Бел.

— Добре... Бен, хайде да проверим няколко неща.

Младият учещ кимна и извади гумените си ръкавици, без Райм да му напомня.

Криминологът поиска да види провизиите от воденицата. Бен му показа кутиите и бутилките.

— Няма етикети от магазините, в които са закупени - отбеляза Райм. - Както и предишните. Няма да ни бъдат от голяма полза. Виж дали нещо не е полепнало по тиксото.

Сакс и Бен се заеха с рулото и го заоглеждаха с лупа. Откриха трески, но под микроскопа се разбра, че са от дъските на воденицата.

— Нищо - каза Сакс.

След това Бен взе картата на окръг Пакенок. На нея с кръстчета и стрелки беше означен пътят на Гарет от Блакуотър Ландинг към воденицата. Тук също нямаше етикет от магазин. Не беше означено и накъде е искало да ходи момчето след воденицата.

Райм се обърна към Бел:

— Имате ли АЕСА?

— Какво?

— Апарат за електростатичен анализ.

— Дори не съм го чувал.

— Използва се за откриване на неравности по хартия. Ако Гарет е използвал картата за подложка, ще разберем какво е писал.

— Е, нямаме. Да се обадя ли в щатската полиция?

— Не. Бен, освети картата с фенерче под ъгъл. Виж дали няма някакви драскотини.

В продължение на десет минути Бен оглежда всеки сантиметър на картата. За съжаление не откриха следи от писане.

— Кажи ми за кутията, Сакс. Къде я намери?

Бен вдигна кутията от масата. Райм надникна вътре.

— Люси я намери в мелничното помещение - обясни Сакс.

Райм нареди на Бен да огледа другата карта:

— Провери за следови улики по гънките. Разтвори я над някой вестник.

От картата се посипа пясък. Райм веднага забеляза, че е морски. Песъчинките бяха светли, не матови, както ако беше от вътрешността на страната.

— Пусни го на хроматографа, да видим дали няма да открием нещо интересно.

Бен включи апарата и той затрака. Вече работеше със сръчността на специалист.

Докато чакаха резултата, Бен разпъна картата на масата. Бел и Райм я разгледаха внимателно. На нея беше изобразено източното крайбрежие на Северна Каролина от Норфолк и търговските пътища по границата с Вирджиния до границата на Южна Каролина. Огледаха я сантиметър по сантиметър, но Гарет не беше обозначил нищо.

„Разбира се, че няма да обозначи - помисли си Райм. - Прекалено лесно би било.“

Огледаха и тази карта с фенерчето, но пак не откриха следи от писане.

Резултатът от газовата хроматография се появи на екрана. Райм погледна бегло графиката:

— Не ни помага много. Натриев хлорид, йод, органична материя... Типично за морската вода. Друго май няма. Надали ще успеем да определим от кое място е пясъкът. Има ли някакви следи по обувките, Бен?

Младежът ги огледа, дори ги развърза, точно както смяташе да му каже Райм.

„От това момче може да излезе добър криминолог - помисли си Райм. - Ме трябва да похабява таланта си с някакви невротични риби.“

Обувките бяха стари маратонки „Найк“, толкова често срещана марка, че беше невъзможно да открият от кой магазин са купени.

— Парченца сухи листа - обяви Бен. - Клен и дъб, предполагам.

— Има ли още нещо в кутията?

— Нищо.

Райм погледна резултатите от предишните изследвания. Сети се за камфена.

— Сакс, във воденицата имаше ли стари газени лампи?

— Не. Никакви.

— Сигурна ли си, или просто не си обърнала внимание?

Тя скръсти ръце и заговори с делови тон:

— Подът е от двайсет и пет сантиметрови кестенови дъски, стените - от летви, шпакловани с гипс. На едната стена има надпис със син спрей: „Джош и Британи, вечна любоф“, с „ф“. В стаята, където беше Лидия, имаше счупена посредата черна маса, три бутилки минерална вода „Дийрпарк“, два пакета бисквити „Доритос“, два пакета „Читос“, печени, не пържени, шест кутии „Пепси“, четири кутии „Маунтин дю“, осем пакета крекери със сирене и фъстъчено масло „Плантърс“. Има два прозореца. Единият е закован. Другият е с единични стъкла, само едното е здраво, другите са счупени. Всички брави и дръжки на прозорците са откраднати. На стените има старомодни електрически ключове и - в това съм сигурна - няма и следа от газени лампи.

— Ха, удариха те в земята, Линкълн - изсмя се Бен.

Райм му се усмихна; младежът вече беше част от екипа и можеше да си позволи такива шеги.

Криминологът погледна още веднъж резултатите и поклати глава. Обърна се към шерифа:

— Съжалявам, Джим, мога да кажа само, че я държи в някаква постройка на брега на океана, но не много близо до водата, защото дъбът и кленът не растат в пясък. Сигурно е стара, ако се съди по газените лампи. От деветнайсети век. Това е най-доброто, което мога да направя. Съжалявам.

За своя собствена изненада Райм не остана доволен от отговора си. Въпреки че бързаше да се махне, въпросът, къде е скрита Мери Бет Макконъл, все още го измъчваше. Все пак, както обичаше да казва бившата му жена, когато той скачаше посред нощ, за да отиде на поредния оглед, „не можеш да спасиш целия свят“. Отново си помисли за Хенри Давет, щастливото му предзнаменование, и реши, че е време да тръгва.

— Желая ви късмет, Джим.

Бел погледна картата на Северна Каролина и поклати глава:

— Е, ще поприказвам отново с Гарет, може пък да проговори. Ако откаже, ще го предам на прокурора и ще се опитам да сключа споразумение срещу предоставяне на информация. Междувременно ще започна претърсване на Аутърбанкс. Уверявам те, Линкълн, огромна услуга ни направи. Не знам как да ти се отблагодаря. Ще останеш ли още малко?

— Само колкото да покажа на Бен как се опакова апаратурата.

Сакс се обърна към шерифа:

— Може ли да дойда с вас?

— Заповядайте.

Бел понечи да добави нещо (вероятно за женския чар и за това, че тя може да накара Гарет да проговори), но после (и много правилно, според Райм) замълча.

— На работа, Бен - подвикна бодро Райм, приближи се до масата с колонките за плътностен градиент. - Слушай сега внимателно. За криминолога апаратите са като тактическите оръжия за офицера. Трябва да се опаковат и съхраняват по най-правилния начин. Трябва да се отнасяме към тях така, сякаш нечий живот зависи от това. Повярвай ми, наистина е така. Слушаш ли какво ти говоря, Бен?

— Да, слушам.

18.

Градският арест на Танърс Корнър се намираше на две преки от шерифството.

Сакс и Бел вървяха натам по напечения тротоар. Чувството, че е попаднала в град на призраци, не я напускаше. Пияниците, които бе забелязала при идването си, още седяха мълчаливо на същите места. Една жена със скъпа фризура спря мерцедеса си на един празен паркинг и влезе в салона за маникюр. Бляскавата кола изглеждаше съвсем не на място в малкото градче. По улиците не се виждаше никой друг. Пет-шест магазинчета по главната бяха фалирали. Едно от тях беше за играчки. Зад витрината лежеше кукла бебе с избеляло от слънцето костюмче. Къде се бяха дянали всички деца?

Откъм другата страна на улицата, от задимения бар на Еди, някой я наблюдаваше.

— Виждаш ли онези тримата? - попита Сакс.

— Кюлбо и приятелчетата му ли?

— Да. Създават доста неприятности.

— Винаги са създавали неприятности.

— Опитаха се да ме обезоръжат. Оня, хилавият. О’Сараян.

Шерифът се намръщи:

— И какво стана?

— Взех си го обратно.

— Искаш ли да го арестувам?

— Не, но реших, чe трябва да знаеш. Ядосани са, задето изпуснаха наградата. Ако питаш мен, истинската им цел е друга. Искат да застрелят момчето.

— Не само те, всички в града го искат.

— Да, но не всички в града носят заредени пушки.

Бел се засмя:

— Е, наистина не всички.

— Интересно ми е също да разбера как се озоваха изведнъж при воденицата.

Шерифът се замисли за момент:

— Подозираш, че Мейсън ги е извикал, така ли?

— Да.

— Иска ми се да го бях изпратил в отпуск миналата седмица. За съжаление няма как. Ето, пристигнахме. Не прилича много на затвор, но върши работа.

Влязоха в едноетажната бетонна постройка. Шумната климатична инсталация поддържаше поносима температура. Оставиха оръжието си в сейфа и влязоха в стаята за разпити.

Гарет Ханлън бе облечен в син гащеризон и седеше до талашитена маса срещу Джеси Корн. Заместник-шерифът се ухили на Сакс, тя го удостои с хладна усмивка.

След това погледна хлапето. Остана поразена от отчаяния му вид. По лицето и ръцете му имаше подутини, които не беше забелязала преди.

— Какво ти е на кожата? - попита тя.

Той се почеса смутено.

— Отровен бръшлян.

— Знаеш си правата, нали - заговори меко Бел. - Заместник-шериф Кър прочете ли ти ги?

— Да.

— Разбираш ли какво означават.?

— Май да.

— Всеки момент очакваме да пристигне адвокатът ти, господин Фредерикс. Идва от някаква среща в Елизабет Сити и скоро ще е тук. Имаш право да мълчиш, докато дойде. Разбираш ли?

Момчето кимна. Сакс погледна огледалното стъкло в стаята. Запита се кой ли седи от другата му страна.

— Ние обаче се надяваме да ни кажеш някои неща преди това, Гарет - продължи Бел. - Интересува ни нещо много важно. Преди всичко, вярно ли е, че Мери Бет е жива?

— Разбира се, че е жива.

— Изнасилил ли си я?

— Аз, такова... никога не бих го направил - възкликна възмутено момчето.

— Но я отвлече.

— Не съвсем.

— Не съвсем ли?

— Тя, такова... не искаше да разбере, че Блакуотър Ландинг е опасно място. Това е. Аз я спасих. Такова... понякога трябва да принудиш хората да правят неща, които не искат да правят. За тяхно добро. И нали се сещате, после разбират, че е било правилно.

— Близо до някой плаж е, нали? На Аутьрбанкс, така ли е? Гарет примигна, присви зачервените си очи. Сигурно си даваше сметка, че са открили картите и са говорили с Лидия. Сведе очи към масата и не каза нищо.

— Къде точно си я скрил, Гарет?

— Не мога да ви кажа.

— Гарет, сериозно си загазил. Ще те съдят за убийство.

— Не съм убил Били.

— Защо реши, че говоря за Били? - попита бързо Бел. Джеси Корн вдигна вежди и погледна Сакс. Очевидно за да я накара да забележи находчивостта на шефа му.

Гарет запука с кокалчета.

— Всеки знае, че Били е убит.

Той плахо огледа стаята, накрая спря погледа си върху Амелия Сакс. Тя издържа за кратко, после извърна очи.

— Снехме отпечатъците ти от лопатата, с която е бил убит.

— Лопата ли? Убит е с лопата?

— Да.

Момчето явно се замисли върху това.

— Видях я на земята. Може би съм я вдигнал по погрешка.

— Защо?

— Не знам. Не съм се замислял. Стори ми се странно: Били, проснат в локва кръв...

— Като не си ти, тогава кой го е убил?

— Онзи човек. Мери Бет ми каза, че... такова... работела по някакъв проект за училище там, при реката, и Били отишъл да поговорят. И тогава онзи човек се появил, и започнали да се карат с Били и да се бият, и онзи човек хванал лопатата и го убил. Тогара аз се появих и той избяга.

— Видя ли го?

— Да.

— За какво са се карали? - попита скептично Бел.

— За наркотици, за нещо такова. Така каза Мери Бет. Май Били продавал наркотици на момчетата от футболния отбор, такова... стероиди ли, какво?

— Господи! - Джеси Корн се изсмя сухо.

— Гарет, Били не е продавал наркотици - възрази Бел. - Познавах го. И никога не е носил стероиди в училището.

— Чух, че Били Стейл много те е тормозил - каза Джеси. - Той и няколко други момчета от отбора.

Гарет сведе очи. На Сакс ѝ стори несправедливо - двама яки полицаи да разпитват едно беззащитно хлапе.

— Присмивали са ти се. Викали са ти, че главата ти е пълна с бръмбари. Веднъж си се нахвърлил върху Били, но приятелите му те натупали.

— Не си спомням.

— Директорът Гилмор ни го разказа. Наложило се охраната да ви разтървава.

— Може и така да е, ама не съм убивал никого.

— Знаеш ли, че Ед Шефър умря. Бил е нажилен от твоите оси.

— Съжалявам, че така се е получило. Не съм аз виновен. Не съм поставил аз гнездото в колибата.

— Не беше ли капан?

— Не, просто си беше там. От сума ти време е така. Аз си влизах, спях там, а пък нищо не са ми направили. Те жилят само като ги раздразниш.

— Добре, разкажи ни за човека, който уби Били. Виждал ли си го и друг път?

— Да. Два-три пъти през последните две години. Скита из горите около Блакуотър Ландинг. Веднъж го видях и при училище.

— Бял ли е, или чернокож?

— Бял. Висок. Може би е на възрастта на господин Бабидж...

— Около четирийсетте?

— Да, предполагам. Беше рус, носеше работен гащеризон, тъмен. И бяла риза.

— Да, ама на лопатата открихме само твоите отпечатъци и тези на Били. Никакви други.

— Май такова... носеше ръкавици.

— Кой носи ръкавици посред лято? - възкликна Джеси.

— Може би за да не оставя отпечатъци.

Сакс се замисли за отпечатъците по лопатата. Двамата с Райм ги бяха изследвали. В някои случаи, ако ръкавиците са кожени, могат да бъдат открити следи от тъканта. Следите от памучни или вълнени ръкавици се откриват трудно, въпреки че влакна от плата могат да се задържат по треските на дървото.

— Е, Гарет, това, което казваш, не е изключено, но просто не звучи правдоподобно.

— Били беше вече мъртъв! Аз само вдигнах лопатата. Не трябваше да го правя, но го направих. Така беше. Знаех, че Мери Бет е в опасност, и реших да я заведа на сигурно място.

През цялото време, докато говореше, гледаше умолително Сакс.

— Да се върнем тогава на Мери Бет - предложи Бел. - Защо мислиш, че е била в опасност?

— Защото беше в Блакуотър Ландинг.

Гарет отново изпука с кокалчета.

„Лош навик. Като моя - помисли си Сакс. - Аз разранявам кожата си, когато съм нервна, а той пука с кокалчетата на пръстите си. Кое е по-лошо?... Може би моето; по-вредно е.“

Момчето отново обърна влажните си, зачервени очи към нея.

Тя извърна очи.

— А Тод Уилкс? - попита шерифът.

— Тод ли?

— Момчето, което се обеси. Заплашваше ли го?

— Не!

— Брат му те видял да му крещиш миналата седмица.

— Палеше мравуняците. Това е гадно и подло, казах му да не го прави.

— Ами Лидия? Защо я отвлече?

— Защото се тревожех за нея.

— Защото беше в Блакуотър Ландинг, така ли?

— Да.

— Искаше да я изнасилиш, напи?

— Не! - Гарет заплака. - Нямаше да ѝ направя нищо лошо! Нито на нея, нито на някой друг! Не съм убил Били! Всички се опитват да ми приписват неща, които не съм направил...

Бел му подаде салфетка.

Вратата се отвори и Мейсън Жермен нахлу в стаята. Явно беше стоял от другата страна на огледалното стъкло. По изражението му личеше, че е загубил търпение. Сакс не можеше да понася одеколона му.

— Мейсън... - опита се да го спре Бел.

— Слушай какво, момченце! - закрещя ниският полицай. - Ще ни кажеш къде е момичето, и то веднага! Защото, ако не го направиш, ще те пратим в „Ланкастър“ и там ще гниеш, докато дойде време да те съдят... Чувал си за „Ланкастър“, нали? Ако не си, нека ти разкажа...

— Достатъчно! - прекъсна го глас откъм вратата.

В стаята влезе наперен дребосък с къса коса, закопчан догоре сив костюм, светлосиня риза и раирана вратовръзка. Носеше обувки на осемсантиметрови токове.

— Не казвай нито думичка повече - предупреди той Гарет.

— Здрасти, Кал - поздрави го Бел хладно. Не беше особено радостен, че го вижда.

Шерифът запозна Сакс с Калвин Фредерикс, адвоката на Гарет.

— Как, по дяволите, си позволявате да разпитвате клиента ми в мое отсъствие? И какви, мътните го взели, са тези глупости за „Ланкастър“? Би трябвало да ви съдя за такова отношение!

— Той знае къде е момичето, Кал - оправда се Мейсън. - Не иска да ни каже. Прочетохме му правата. Той...

— Шестнайсетгодишно дете?! Веднага прекратете този разпит! - Обърна се към Гарет: - Как си, млади момко?

— Лицето ме сърби.

— Да не са те били?

— Не, господине, случва ми се от време на време.

— Ами тогава трябва да се погрижат за теб. Дайте му някакъв мехлем! Сега, аз съм назначен за твой служебен защитник. Безплатно. Прочетоха ли ти правата? Казаха ли ти, че имаш право да мълчиш?

— Да. Съгласих се да говоря с шериф Бел.

Адвокатът се обърна към Бел:

— Хубава работа, Джим. Какво си мислите, бе? Четирима полицаи!

— Загрижени сме за Мери Бет Макконъл, която е отвлечена - обясни Мейсън.

— Това е в процес на изясняване.

— И изнасилена - допълни Мейсън.

— Не съм я изнасилвал! - изкрещя Гарет.

— Намерихме кървава салфетка с неговата сперма.

— Не, не! - възрази хлапето. Лицето му почервеня. - Мери Бет се одраска. Така беше, удари си главата и аз такова... избърсах ѝ кръвта с една салфетка, която носех в джоба си. А за онова... понякога, нали се сещате, правя неща, дето... знам, че не трябва. Знам, че не трябва да ги правя, но не мога.

— Шшшт, Гарет - спря го Фредерикс, - няма нужда да обясняваш нищо на никого. - Обърна се към Бел: - Разпитът свърши! Връщайте го в килията.

Докато Джеси Корн го извеждаше, Гарет изведнъж спря и се обърна към Сакс:

— Моля ви, направете ми една услуга. Моля ви! В стаята ми вкъщи... имам едни буркани.

— Хайде, Джеси - изкомандва Бел, - води го.

Сакс обаче го спря:

— Чакай. Бурканите ли? С насекомите?

Момчето кимна:

— Ще им давате ли вода? Или поне да ги пуснете... за да не умрат. Господин и госпожа Бабидж няма да направят нищо за тях. Моля ви...

Тя се поколеба. Всички я гледаха. Накрая кимна:

— Добре. Обещавам.

Гарет се усмихна тъжно. Когато Джеси изведе момчето, Бел изгледа озадачено Сакс, после кимна към вратата. Адвокатът тръгна да излиза, но шерифът опря пръст в гърдите му:

— Никъде няма да ходиш, Кал. Ще чакаш Макгуайър.

— Не ме докосвай, Бел - изръмжа дребосъкът, но се подчини и седна. - Боже Господи, какъв фарс. Да разпитвате шестнайсетгодишно момче без...

— Млъквай, по дяволите. Не съм се опитвал да изтръгна самопризнание и дори да беше дал такова, нямаше да го използвам. Имаме предостатъчно улики да го тикнем зад решетките завинаги. Искаме само да намерим Мери Бет. Знаем, че е някъде на Аутърбанкс, а това е прекалено голям район, за да я открием без чужда помощ.

— Няма начин. Той няма да ви каже и думичка повече.

— Тя може да умре от жажда, Кал, може да умре от глад. От топлинен удар!

Адвокатът не отговори.

— Кал - продължи шерифът, - това момче е заплаха за обществото. Срещу него има подадени цял куп жалби...

— Които секретарката ми ми прочете, докато пътувах насам. По дяволите, повечето са за бягство от училище. А, и една за пикаене на обществено място, когато (това е най- интересното) дори не е бил стъпил в имота на тъжителя, а просто е стоял на тротоара.

— Ами гнездото с оси преди няколко години? - изсъска Мейсън.

— Тогава го пуснахте. Дори не сте го картотекирали.

— А сексуалния тормоз миналата година?

— Голяма работа. Отъркал се в циците на някакво момиче, както всеки играч във футболния отбор прави стотици пъти, без на никого да му направи впечатление. А непристойното поведение? Предполагам, че не е първият тийнейджър, когото са забелязали да мастурбира на публично място... Извинете за израза, госпожице Сакс.

— Това обаче е различно, Кал - не отстъпваше Бел. - Имаме очевидци, имаме неоспорими доказателства, а сега и единият от помощник-шерифите ми е мъртъв. Можем да го осъдим както си поискаме!

Вратата пак се отвори и в стаята влезе строен мъж, около петдесетте, с оредяла коса.

Той кимна разсеяно на Сакс и погледна мрачно Фредерикс:

— Чух достатъчно, за да заключа, че това ще бъде един от най-лесните ми процеси за предумишлено убийство, отвличане и изнасилване от години.

Бел запозна Сакс с Браян Макгуайър, окръжния прокурор на Пакенок.

— Той е на шестнайсет - изтъкна Фредерикс.

— Всеки съд в този щат ще се отнесе към него като към възрастен и ще го прати зад решетките поне за двеста години - заяви коравосърдечно прокурорът.

— Хайде, изплюй камъчето, Макгуайър. Надушвам, че искаш да предложиш споразумение. По очите ти познавам.

Макгуайър кимна на Бел и Сакс се досети, че прокурорът и шерифът вече са обсъждали този въпрос.

— Разбира се, че предлагаме споразумение - намеси се Бел. - Има голям шанс момичето да е живо и искаме да я открием, преди да е станало късно.

— Имаме толкова много обвинения, Кал - добави прокурорът, - че ще се изненадаш колко гъвкава може да бъде позицията ни.

— Едва ли ще ме изненадате с нещо.

— Разполагаме с две обвинения за незаконно задържане и две за предумишлено убийство, едно за Били Стейл и едно за заместник-шерифа. Да, господинчо, всяко от тези обвинения мога да заменя срещу информацията за момичето.

— Смъртта на Ед Шефър е нещастен случай.

— Проклетият капан беше заложен от момчето! - изръмжа Мейсън.

— Ще оттегля първото обвинение в убийство, а второто ще пишем убийство по невнимание - предложи прокурорът.

Фредерикс се замисли за момент.

— Я да видим какво мога да направя.

Стана и излезе.

Токчетата му затракаха по коридора към килията на клиента му.

Върна се след пет минути. Не изглеждаше никак доволен.

— Какво е положението? - попита Бел, обезкуражен от изражението на адвоката.

— Нямате късмет.

— Отказва ли да говори?

— Категорично.

— Ако знаеш нещо и не ни казваш, Кал, хич не ми пука за отношенията адвокат-клиент... - предупреди Бел.

— Нищо подобно, Джим, наистина. Той твърди, че защитава момичето. Казва, че там, където я е завел, ѝ е добре и че трябва да търсите мъжа с тъмния гащеризон и бялата риза.

— Дори не може да ни го опише, а и да го направи, утре ще промени описанието, защото само си измисля.

Макгуайър заглади мазната си коса. Защитникът използваше „Акванет“, Сакс го надушваше. Обвинителят пък беше привърженик на „брилкрийм“.

— Слушай, Кал - каза прокурорът. - Това си е твой проблем. Предложението е направено. Ако помогнеш да открием момичето и то е още живо, оттегляме обвиненията. Иначе отиваме на съд. Момчето никога няма да излезе! Много добре го знаеш!

За момент настъпи тишина.

След известно време Фредерикс се обади:

— Имам една идея.

— Така ли? - измърмори скептично Макгуайър.

— Слушайте сега... Преди години имах един случай в Албърмарл. Една жена твърдеше, че синът й избягал от къщи. Не звучеше много правдоподобно.

— Случая „Уилямс“ ли? Онази, чернокожата?

— Същият.

— Слушал съм за него - намеси се Бел. - Бил си ѝ адвокат.

— Да. Разказваше ни врели-некипели, освен това имаше някакво психическо разстройство. Наех един психолог от Ейвъри с надеждата да ми даде заключение за невменяемост. Той ѝ направи някои изследвания. По време на един от сеансите тя се разприказва и ни каза всичко.

— Хипноза ли, тези глупости за събуждане на стари спомени ли? - попита презрително Макгуайър.

— Не, друго е. Казва се „метод на празния стол“. Не знам как точно действа, но жената наистина се разприказва. Трябваше ѝ съвсем малко. Хайде да извикаме онзи психолог и да си поговори с Гарет. Момчето може да заговори и да се вразуми... Но... - Сега адвокатът заби пръст в гърдите на шерифа. - всичко, което каже, остава тайна, освен ако съдебният настойник и аз не сме съгласни да го разгласим.

Бел кимна.

— Обади му се - съгласи се Макгуайър.

— Добре.

Фредерикс веднага се запъти към телефона в другия край на стаята.

— Извинете? - каза Сакс.

Адвокатът се обърна.

— Този случай... „Уилямс“...

— Да?

— Какво стана? Детето наистина ли беше избягало?

— Не, майка му го убила. Завързала му камък на врата и го удавила в езерото зад къщата. Хей, Джим, как да набера за външен разговор?

Мери Бет изкрещя толкова силно, че ѝ се стори, че си е повредила гласните струни.

Мисионера, който отново се беше показал от гората, спря и се огледа.

— Насам! Помощ! - изкрещя отчаяно Мери Бет.

Той погледна бегло бараката, после понечи да си тръгне.

Тя си пое дълбоко дъх, спомни си как изпукваха кокалчетата на пръстите на Гарет, как я гледаше с навлажнени очи, как се беше възбудил. Помисли си за отчаяната борба на баща ѝ със смъртта, за Вирджиния Деър... и нададе най-силния писък в живота си.

Този път Мисионера спря и погледна бараката. Свали шапката си, остави въдицата и кутията и се затича към нея.

„Благодаря ти, Боже... Благодаря!“

Тя заплака от радост.

Беше слаб мъж около петдесетте, загорял от слънцето, въпреки че лятото едва започваше. Очевидно прекарваше повечето от времето си сред природата.

— Какво има? - попита той, когато стигна на десетина метра от нея; беше се задъхал от тичането и забави ход. - Добре ли сте?

— Моля ви! - изхриптя тя.

Болката в гърлото ѝ бе непоносима. Тя изплю още кръв.

Той се приближи до счупения прозорец.

— Как да ви помогна?

— Не мога да изляза. Отвлякоха ме...

— Отвлекли ли са ви?

Мери Бет избърса мокрото си от сълзи и пот лице:

— Едно момче от Танърс Корнър.

— Чакайте... май чух нещо за този случай. Казаха го по новините. Значи вие сте тази, която е отвлякъл?

— Да.

— Той къде е сега?

Тя се опита да заговори, но гърлото я заболя още по-силно. Пое си дълбоко въздух.

— Не знам. Срощи тръгна нанякъде. Моля ви... имате ли вода?

— Имам една манерка при такъмите. Сега ще ви донеса.

— Обадете се на полицията. Имате ли телефон?

Той поклати глава:

— Вкъщи. Нямам мобифон. Ранена ли сте?

— Нищо ми няма. Само... съм много жадна.

Той изтича отново до гората и тя за момент си помисли с ужас, че ще я остави сама. Той обаче взе манерката и се върна. Тя я пое с треперещи ръце и започна да пие бавно, въпреки че ѝ се искаше да изгълта всичко наведнъж. Водата беше топла и миришеше, но Мери Бет никога не бе пила по-вкусна течност.

— Ще се опитам да ви освободя - каза непознатият.

Заобиколи отпред и скоро откъм вратата се чу блъскане.

Мисионера явно се опитваше да я разбие с ритници или с рамо. Не постигна резултат. Върна се пред прозореца.

— Това е истински затвор. Сигурно ще са ми нужни часове, за да я разбия. По-добре да потърся помощ. Как се казвате?

— Мери Бет Макконъл. От Танърс Корнър.

— Ще се обадя на полицията. После ще се върна да ви освободя.

— Моля ви, не се бавете.

— Къщата ми е на шест-седем километра оттук, но имам един приятел, който живее по-близо. Ще се обадя на полицията от тях. Това момче... въоръжено ли е?

— Не знам. Не съм видяла оръжие, но не съм сигурна.

— Спокойно, Мери Бет. Всичко ще се оправи. По принцип не обичам да тичам, но днес ще направя един спринт.

Той се затича към гората.

— Благодаря ви... господине.

Той не обърна внимание на думите ѝ. Прекоси обраслата с буйна трева поляна и изчезна сред дърветата. Дори не спря да вземе риболовните си принадлежности.

19.

Люси Кър седеше на една пейка пред закусвалнята от другата страна на улицата и пиеше чай с лед. Сакс излезе от ареста и се приближи до нея. Ярък надпис гласеше: „Студена бира“.

— Имате ли закон за бандеролите? - попита Сакс.

— Да, и го спазваме много строго. Гласи, че преди да пиеш от бутилката, трябва да свалиш бандерола.

На Сакс ѝ бяха нужни няколко секунди, за да разбере шегата. После се засмя:

— Искаш ли нещо по-силно?

— Не, благодаря.

Сакс излезе след малко с чаша пенлива бира „Сам Адамс“ и седна до Люси. Разказа ѝ за разговора между Макгуайър и Фредерикс и за психолога.

— Дано да свърши работа - каза Люси. - По Аутърбанкс сигурно има хиляди стари постройки. Трябва малко да стесним периметъра на издирването.

Поседяха мълчаливо няколко минути. Някакво хлапе премина с раздрънкания си скейтборд и бързо изчезна от погледите им. Сакс отбеляза, че не е видяла много деца в града.

— Така е - съгласи се Люси. - Не съм се замисляла преди, но тук наистина няма много деца. Предполагам, че повечето млади се преместват в по-големи градове или по-близо до магистралата. Танърс Корнър не е много интересно място за живеене.

— Ти имаш ли деца? - попита Сакс.

— Не. Навремето с Бъд не се решихме. После се разделихме. Сега съжалявам.

— От колко време си разведена?

— От три години.

Сакс се изненада, че не се е омъжила повторно. Беше много привлекателна, особено очите ѝ. Докато работеше като фотомодел в Ню Йорк, преди да реши да защитава закона като баща си, Сакс се бе срещала с много красиви жени. В повечето случаи обаче очите им бяха безизразни. Ако очите не са красиви, бе заключила тя, и самият човек не е привлекателен.

— О, сигурно ще срещнеш някого - увери я Сакс.

— Работата ми е достатъчна - отвърна бързо Люси. - Човек не може да има всичко в живота.

Сакс усети, че събеседницата ѝ крие нещо, нещо явно я измъчваше. Почуди се дали да я разпитва още.

— В окръг Пакенок сигурно има хиляда мъже, които са готови да излязат с теб - каза предпазливо.

Люси помълча малко.

— Всъщност не излизам много с мъже.

— Така ли?

Сакс огледа прашната, пуста улица. Люси си пое дъх да каже нещо, но вместо това отпи голяма глътка от чая си. После, съвсем импулсивно, призна:

— Спомняш ли си... казах ти, че имах здравословен проблем.

Сакс кимна.

— Рак на гърдата. Не беше в напреднал стадий, но лекарят каза, че може би ще се наложи двойна ампутация. Така и направиха.

— Съжалявам. Подложи ли се на лечение?

— Да. Известно време ходих без коса. Интересен вид имах. Сега съм добре. Странно откъде ми дойде това на главата. В рода ми никой не е имал рак. Баба ми е здрава като бик. Майка ми още работи на пълен работен ден в резервата „Матамускийт“. С баща ми правят преходи из Апалачите по два-три пъти годишно.

— Заради облъчването ли не можеш да имаш деца?

— О, не. При терапията използваха предпазен екран. Просто... Предполагам, че просто не ми се излиза с мъже. Нали знаеш къде искат да пипнат, след като те целунат...

Сакс не можеше да спори по този въпрос.

— Излизам с някой хубав мъж, пием кафе или нещо друго, а аз през цялото време се притеснявам какво ще си помисли, като разбере. Накрая той ме търси няколко пъти, а аз не смея да вдигна телефона.

— Значи си се отказала да създаваш семейство, така ли?

— Може би след години ще срещна някой вдовец с две големи деца. Ще бъде хубаво.

Искаше да звучи непринудено, но по гласа ѝ личеше, че често си го повтаря за самоуспокоение.

— Винаги си искала да имаш деца, нали?

Люси наведе глава:

— Готова съм веднага да заменя значката си за две бебета. Животът обаче не винаги се нарежда, както ние искаме.

— И съпругът ти те напусна след операцията, така ли? Как му беше името?

— Бъд. Не веднага след операцията, но скоро след това. Не го обвинявам.

— Защо?

— Какво защо?

— Защо не го обвиняваш?

— Ами... просто не мога. Аз се промених, вече не съм такава, каквато бях, когато се оженихме.

Сакс помълча малко, после каза:

— Линкълн е различен. Различен от всички други мъже.

Люси се замисли:

— Значи не сте просто колеги, така ли?

— Да.

— Помислих си, че може да е така. Ами ти, безстрашното ченге от големия град... Какво мислиш за децата?

— И аз бих искала да имам. Баща ми искаше внуци. Той също беше полицай. Харесваше му идеята за три поколения служители на реда. Даже се надяваше да напишат статия за нас в списание „Пийпъл“. Много обичаше да чете „Пийпъл“.

— Защо говориш в минало време?

— Почина преди няколко години.

— Загинал при изпълнение на служебния си дълг?

— Рак.

Люси помълча известно време. После погледна Сакс:

— А той, Линкълн, може ли да има деца?

Сакс отпи замислено:

— Теоретично, да.

Реши да премълчи пред Люси как, когато бяха в Центъра за невроложки изследвания в Ейвъри, беше влязла при доктор Уивър, за да я попита дали операцията ще се отрази на възпроизводителните способности на Райм. Лекарката бе отговорила, че няма, и започна да ѝ обяснява процедурата, при която би могла да забременее от него. Точно тогава се беше появил Джим Бел.

Не спомена, че Райм винаги отбягва въпроса за децата. Не разбираше защо толкова не му се говори на тази тема. Причините можеше да са най-различни: страхът, че семейството ще попречи на работата му като криминолог; или може би искаше да си запази свободата да сложи край на живота си, когато реши, че не му се живее повече. Може би се съмняваше, че Сакс ще бъде нормален родител (въпреки че тя веднага можеше да възрази: кой е нормален в днешно време?).

— Винаги съм cе питала дали, ако имах деца, щях да продължа да работя - каза замислено Люси. - А ти?

— Аз се занимавам преди всичко с огледи на местопрестъпления. Ще трябва да предприемам по-малко рискове. Може би ще започна да карам по-бавно. Имам едно „Камаро“, триста и шейсет конски сили. Не мога да си представя да си монтирам някоя от онези седалки за бебета. Може би ще го сменя с някое „Волво“ комби автоматик. Ще се наложи да взимам допълнителни уроци как да го управлявам.

— Представям си как излизаш от паркинга на супермаркета и след теб остават следи от гуми!

Отново замълчаха, както непознати хора, които изведнъж са осъзнали, че са си споделили прекалено много лични тайни.

Люси погледна часовника си.

— Трябва да се връщам в шерифството. Да помогна на Джим с обажданията по къщите на жителите на Аутърбанкс.

Тя хвърли празната си кутия в кошчето и поклати глава:

— Все си мисля за Мери Бет. Къде ли е сега? Добре ли е? Сигурно е много уплашена.

Сакс си мислеше не за момичето, а за Гарет Ханлън. Като си заговориха за деца, тя се запита как ли щеше да се почувства, ако синът ѝ е обвинен в убийство и отвличане. Как ли щеше да прекара тази нощ в затвора? А... още стотици нощи?

— Тръгвате ли скоро? - попита Люси.

— След малко.

— Надявам се да се видим, преди да си заминеш.

— Ще се помотая още малко наоколо. Операцията е след два дни, после Линкълн трябва да лежи около седмица.

Полицайката стана и тръгна към шерифството.

След няколко минути Мейсън Жермен излезе от ареста. Беше намръщен както винаги. Огледа се, но не забеляза Сакс. Тръгна по разбития тротоар и влезе в една постройка между ареста и шерифството.

После от другата страна на улицата спря някаква кола. От нея слязоха двама души. Единият беше адвокатът на Гарет, Кал Фредерикс. Другият бе едър мъж, около четирийсетте, с разкопчана яка и разхлабена вратовръзка. Беше навил ръкавите на ризата си и носеше сакото си на рамото. Тъмните му панталони бяха безобразно намачкани, лицето му имаше добродуш- но изражение като на учител. Влязоха в сградата на ареста.

Сакс хвърли чашата си в кошчето пред закусвалнята, пресече пустата улица и ги последва.

20.

В ареста Кал Фредерикс запозна Сакс с доктор Елиът Пени.

— О, значи работите с Линкълн Райм? - попита психологът за нейна най-голяма изненада.

— Да.

— Кал ми каза, че са хванали Гарет благодарение на вас. Линкълн тук ли е?

— В шерифството е. Може би скоро ще си тръгне.

— Имаме общ приятел. Искам да му пратя много поздрави. Ще се отбия да го видя, като свършим тук.

— Ще остане още около час - уведоми го Сакс; обърна се към Фредерикс: - Мога ли да ви попитам нещо?

— Да - отвърна предпазливо адвокатът: Сакс беше от противниковия лагер.

— Мейсън Жермен спомена „Ланкастър“. Какво е това?

— Център за задържане на особено опасни престъпници. Момчето ще бъде преместено там, след като му предявят обвиненията в съда. Ще остане там до делото.

— Той е непълнолетен!

— Напротив.

— На шестнайсет е!

— О, ако не се споразумеем, Макгуайър ще го третира като възрастен.

— Там много ли е лошо?

— Къде, в „Ланкастър“ ли? Ще го малтретират, не може да се избегне. Не знам колко жестоко, но е сигурно. Момчетата като него са на най-ниското стъпало на затворническата йерархия.

— Не може ли да бъде отделен?

— Не и там. Има само общи помещения. Можем само да се надяваме надзирателите да го пазят.

— Не можете ли да издействате пускане под гаранция?

Фредерикс се изсмя:

— При такива обвинения? Изключено. Нищо не може да го измъкне.

— Не можете ли да го изпратите в друг център за задържане? Линкълн има някои връзки в Ню Йорк.

Фредерикс се усмихна снизходително:

— Ню Йорк ли? Тук сме в южните щати, това име не означава нищо. - Кимна към доктор Пени: - Най-добрият ни шанс е да накараме Гарет да ни сътрудничи и да сключим споразумение.

— Приемните му родители не трябва ли също да дойдат?

— Би трябвало. Обадих им се, но Хал каза момчето да се оправя само. Дори не ми позволи да говоря с Маги - майката.

— Гарет не е отговорен за действията си. Той е дете!

— Преди предявяването на обвиненията ще му назначат съдебен настойник. Не се тревожете, няма да го оставим така.

Сакс се обърна към лекаря:

— Какво смятате да правите? Какъв е този тест на празния стол?

Доктор Пени погледна адвоката, който кимна, и обясни:

— Не е тест, а вид терапия, метод, който дава много бързи резултати при изследването на някои видове поведение. Ще накарам Гарет да си представи, че Мери Бет седи пред него, и да ѝ говори. Да ѝ обясни действията си към нея. Надявам се да го накарам да си даде сметка, че е извършил нещо нередно, че ѝ е причинил болка. Да разбере, че тя иска да се върне вкъщи, и така да го убедя да ни каже къде я е затворил.

— Мислите ли, че ще успеете?

— Методът всъщност не е предназначен за такива случаи, но мисля, че ще заработи.

Адвокатът погледна часовника си:

— Готов ли си, докторе?

Лекарят кимна.

— Да вървим тогава.

Влязоха в стаята за разпити.

Сакс остана в главното помещение. Наля си чаша вода и отпи бавно. Когато дежурният полицай зачете отново вестника си, тя бързо се вмъкна в стаята за наблюдение, където бе монтирана видеокамерата, записваща разпитите. Помещението беше празно. През огледалното стъкло Сакс видя Гарет в средата на стаята за разпити. Лекарят стоеше до масата. Кал Фредерикс седеше със скръстени ръце в ъгъла. Беше преметнал единия си крак върху другия, така най-добре личеше колко са високи токовете му.

Пред Гарет бе поставен празен стол.

На масата имаше няколко запотени кутии кола.

Сакс чу гласа на психолога в пращящия микрофон над главата си:

— Гарет, аз съм доктор Пени. Как си?

Момчето не отговори.

— Доста горещо е тук, а?

Гарет продължаваше да мълчи. Наведе глава и изпука с кокалчетата на палеца и показалеца си. Звукът се чуваше и в стаята за наблюдение. Сакс усети, че и тя е започнала да човърка кожата около показалеца си. Беше го разкървавила. Веднага спря и изпъна ръце до тялото си.

— Гарет, искам да ти помогна - продължи лекарят. - С адвоката ти, господин Фредерикс, се опитваме да облекчим присъдата ти. Можем да ти помогнем, но трябва да ни съдействаш.

— Ще се опитаме да научим някои неща, Гарет - заговори Фредерикс. - Всичко, което кажеш, ще си остане между нас. Без твое разрешение няма да кажем нищо на никого. Разбираш ли?

Момчето кимна.

— Запомни, Гарет - продължи лекарят, - ние сме на твоя страна... Искаш ли да опитаме нещо?

Момчето почеса подутината на лицето си.

— Добре.

Пени кимна към празния стол:

— Виждаш ли този стол?

— Виждам го.

— Ще си поиграем една игра. Представи си, че на стола седи някой наистина важен човек.

— Като президента ли?

— Не, някой, който е важен за теб. Представи си, че седи пред теб. Какво искаш да му кажеш? Бъди честен с него. Кажи му онова, което най-много ти се иска да му кажеш. Сподели тайните си с него. Ако си му ядосан, кажи му го. Ако го обичаш - също. Ако го желаеш (както мъж желае жена), кажи му го. Можеш да говориш, каквото си поискаш. Никой няма да ти се разсърди.

— Да говоря на стола ли? Защо?

— Така ще се успокоиш след лошите неща, които се случиха днес.

— Като това, че ме хванаха ли?

Сакс се усмихна.

На Пени явно също му идваше да се усмихне, но се сдържа. Премести празния стол по-близо до Гарет.

— Представи си сега, че някой, на когото наистина много държиш, седи на този стол. Да речем, Мери Бет Макконъл. Представи си, че сега ти се удава възможността да ѝ кажеш нещо, което си премълчавал дълго време. Нещо, което никога не си се осмелявал да ѝ кажеш. Нещо наистина важно, не някакви глупости.

Гарет огледа тревожно стаята. Погледна адвоката си, който кимна насърчително. Момчето си пое дълбоко въздух:

— Добре. Готов съм.

— Добре. Представи си Мери Бет и...

— Да, ама на нея нямам какво да ѝ казвам.

— Така ли?

Момчето поклати глава:

— Вече съм ѝ казал всичко, което съм искал.

— Няма ли нещо друго?

Момчето се поколеба:

— Не знам... Може би. Само че... по-скоро искам да си представя някого другиго на стола.

— Засега нека бъде Мери Бет. Каза, че може би искаш да ѝ кажеш още нещо. Помисли си пак. Може би искаш да ѝ кажеш, че те е предала или че те е обидила с нещо. Може би те е ядосала. Да ѝ кажеш, че искаш да я накажеш за това. Каквото искаш, ѝ кажи, Гарет. Каквото искаш. Става ли?

Гарет вдигна рамене:

— Не знам... Наистина ли трябва да си представя нея? Не може ли друг?

— Точно сега не. Представи си Мери Бет.

Момчето внезапно се обърна към огледалното стъкло и погледна право към Сакс. Тя неволно се отдръпна, макар да знаеше, че не може да я види. В очите му се четеше мълчалива молба.

Момчето се обърна отново към доктор Пени:

— Добре. Бих ѝ казал, че се радвам, че е на сигурно място.

Лицето на лекаря светна:

— Много добре, Гарет. Да започнем оттук. Кажи ѝ, че си я спасил. Обясни ѝ защо си го направил.

Гарет погледна смутено празния стол.

— Тя беше в Блакуотър Ландинг и... - започна той.

— Не забравяй, че говориш на нея. Представи си, че е седнала на стола.

Гарет се изкашля:

— Ти беше в Блакуотър Ландинг. Това е... такова... много, много опасно място. Можеше да пострадаш, можеше да те убият. Тревожех се за теб. Не исках мъжът с тъмния гащеризон да те нарани.

— Какъв е този мъж? - попита лекарят.

— Онзи, който уби Били.

Лекарят погледна адвоката, който леко поклати глава.

— Гарет - продължи Пени, - знаеш ли, въпреки че си я спасил, Мери Бет може да си е помислила, че си ѝ ядосан за нещо.

— Ядосан ли? Няма за какво да ѝ се ядосвам.

— Ами, ти си я отделил от майка ѝ, от дома ѝ.

— Отведох я, за да не ѝ се случи нищо лошо.

Той си спомни правилата на играта и се обърна към празния стол:

— Отведох те, за да не ти се случи нищо лошо.

— Струва ми се - продължи лекарят, - че искаш да ѝ кажеш още нещо. С такова впечатление останах: че искаш да ѝ кажеш нещо наистина важно, но нямаш смелост да го направиш.

Сакс имаше същото чувство. В очите на момчето се четеше тревога, но играта на лекаря явно му беше интересна. Какво ли си мислеше? Какво знаеше? Наистина искаше да каже още нещо. Какво?

Гарет сведе очи към ръцете си:

— Ами, може би наистина има още нещо.

— Давай.

— Трудно ми е...

Кал Фредерикс се наведе напред. Стисна здраво химикалката и бележника, готов да записва.

— Хайде да си представим ситуацията - каза доктор Пени. - Мери Бет седи пред теб. Тя чака да ѝ го кажеш. Иска да ѝ го кажеш.

— Иска ли? Наистина ли мислите така?

— Наистина - увери го лекарят. - Искаш ли да ѝ кажеш нещо за мястото, където се намира сега? Където си я завел. Как изглежда? Може би трябва да ѝ кажеш защо си я завел точно там.

— Не. Не искам да ѝ казвам нищо такова.

— Какво тогава?

— Аз...

— Знам, че е трудно.

Сакс също се беше навела напред.

„Хайде - мислеше си тя. - Хайде. Искаме да ти помогнем. Помогни ни и ти.“

Доктор Пени продължи с хипнотизиращия си глас:

— Хайде, Гарет. Мери Бет седи на стола пред теб. Тя чака. Пита се какво искаш да ѝ кажеш. Говори ѝ, Гарет!

Лекарят подаде кутия кока-кола на Гарет. Момчето я взе и отпи жадно. След кратката пауза лекарят продължи:

— Какво искаш да ѝ кажеш? Кое е толкова важно за теб? Виждам, че искаш да ѝ го кажеш. Мисля, че тя трябва да го знае.

Той побутна стола още по-близо до момчето:

— Ето я, Гарет, седи право срещу теб. Какво искаш да ѝ кажеш? Сега е моментът, Гарет. Хайде.

Момчето отпи отново. Ръцете му трепереха. Какво ли искаше да каже?

Изведнъж, за изненада на двамата мъже в стаята, Гарет се наведе напред и промълви:

— Наистина, наистина ми харесваш, Мери Бет. И... и ми се струва, че те обичам.

Отпи бързо от кока-колата, изпука с кокалчета, после стисна седалката на стола и наведе глава. Лицето му беше станало червено като домат.

— Това ли искаше да ѝ кажеш? - попита лекарят.

Момчето кимна.

— Нещо друго?

— Ами... не.

Този път лекарят погледна адвоката и поклати глава.

— Господине - започна Гарет. - Докторе... Може ли... такова... една молба?

— Казвай, Гарет.

— Добре... имам една книга, бих искал да ми я донесете. „Миниатюрният свят“. Може ли?

— Ще го уредим.

Лекарят погледна Фредерикс, който завъртя смутено очи. Двамата мъже станаха и облякоха саката си.

— Засега свършихме, Гарет.

Момчето кимна.

Сакс бързо се изправи и излезе в главното помещение на ареста. Дежурният полицай дори не беше забелязал отсъствието ѝ.

Фредерикс и лекарят спряха пред вратата на стаята за разпити. Гарет беше отведен в килията си.

Джим Бел влезе в помещението, Фредерикс му представи лекаря.

— Нещо интересно? - осведоми се шерифът.

Адвокатът поклати глава:

— Абсолютно нищо.

— Току-що говорих със съдията - обяви тържествено Бел. - В шест ще му предявят обвиненията, а довечера го преместват в „Ланкастър“.

— Още довечера ли? - изненада се Сакс.

— За него е по-добре да се махне от града. Тук прекалено много хора искат да поемат нещата в свои ръце.

— Мога да пробвам пак по-късно - предложи Пени. - Сега беше прекалено възбуден.

— Разбира се, че ще е възбуден - измърмори шерифът. - И мен да ме бяха арестували за убийство и отвличане, и аз щях да съм възбуден. В „Ланкастър“ можете да правите, каквото искате. Макгуайър смята да му предяви обвиненията веднага. Два часа след това го изпращаме. Между другото, Кал, ако искаш някакво споразумение, сега му е времето. Иначе Макгуайър ще настоява за предумишлено убийство.

Сакс се върна в шерифството. Райм я посрещна с обичайното си мрънкане:

— Хайде, Сакс, помогни на горкия Бен да се справи с останалата апаратура и да се махаме.

Тя застана мълчаливо на прозореца. Накрая проговори:

— Райм.

Криминологът я погледна. Присви очи, сякаш изучава някакво веществено доказателство.

— Не ми харесва, Сакс.

— Какво?

— Никак не ми харесва. Бен, не така. Свали първо арматурата, после го опаковай.

— Арматура ли?

Бен се бореше с алтернативния източник на светлина.

— Статива - обясни Сакс и му показа как да го демонтира.

— Благодаря. - Бен започна да навива кабела на компютъра.

— Погледа ти, Сакс, това не харесвам. Погледа ти и гласа ти - уточни Райм.

— Бен, би ли ни оставил за минутка насаме? - помоли тя.

— Не, не може - възрази Райм. - Нямаме време. Трябва да опаковаме нещата и да се махаме час по-скоро.

— Само пет минути.

Бен погледна Райм, после Сакс и тъй като тя го гледаше умолително, а не гневно като криминолога, едрият младеж реши да изпълни нейното желание и излезе от стаята.

Райм се опита да сложи край на разговора.

— Сакс, направихме всичко, което ни беше по силите. Спасихме Лидия. Хванахме престъпника. Той ще се съгласи на споразумение и ще им каже къде е Мери Бет.

— Няма да им каже.

— Това не е наш проблем. Нищо повече не можем...

— Не мисля, че го е направил.

— Че е убил Мери Бет ли? Може би не, но...

— Имам предвид Били. Не го е убил той.

Райм тръсна гневно глава:

— Вярваш на бръщолевенията му за човека с тъмния гащеризон, така ли?

— Да, вярвам му.

— Сакс, момчето е нещастно и ти му съчувстваш. И аз му съчувствам, но...

— Това няма нищо общо със съчувствието.

— Права си, няма. Единственото, на което можем да вярваме, са веществените доказателства, а те показват, че няма никакъв човек с гащеризон и че Гарет е виновен.

— Веществените доказателства показват, че може би е виновен, Райм. Не го доказват. Уликите могат да бъдат тълкувани по много различни начини. Освен това аз имам някои собствени улики.

— Какви например?

— Той ме помоли да се грижа за насекомите му.

— Е, и?

— Не ти ли се струва малко странно хладнокръвен убиец да се тревожи за някакви си буболечки?

— Това не е доказателство, Сакс. Това е неговата стратегия. Психологическа атака, опит да спечели благоразположението ни. Момчето е умно, не забравяй. Висок коефициент на интелигентност, добри оценки. Погледни само какво чете! Научил е много неща от насекомите. А един от характерните им признаци е, че нямат морален код. Стремят се само да оцелеят. Това е научил от тях. Това е повлияло на развитието му.

— Знаеш ли за капана, който беше поставил? Дупката в боровата горичка.

Райм кимна.

— Беше дълбока само петдесет сантиметра, а гнездото беше празно. Никакви оси. Бутилката с амоняк пък беше поставена така, че да не нарани никого. Беше я сложил само за да ни усети, като се приближим.

— Това не е обективно доказателство, Сакс, като кървавата кърпичка например.

— Каза, че мастурбирал. Мери Бет си ударила главата и той избърсал кръвта с кърпичката. Пък и да я е изнасилил, за какво му е притрябвала кърпичката?

— За да се избърше след това.

— Глупости, това не е поведение на изнасилвач.

Райм започна да цитира от учебника си по криминология:

— „Поведението само подсказва, уликите...“

— ... доказват“ - завърши тя. - Добре, на местопрестъплението имаше сума ти следи от обувки. Спомни си, че сцената беше замърсена. Някои от отпечатъците може да са на човека с гащеризона.

— По оръжието на убийството няма други отпечатъци.

— Момчето твърди, че мъжът бил с ръкавици.

— Нямаше следи от кожа.

— Може да са били от текстил. Дай да огледаме отново лопатата и да...

— Може това, може онова! Стига, Сакс, това са безпочвени предположения.

— Да го беше чул само как говореше за Мери Бет. Той се тревожеше за нея.

— Преструвал се е. Кое е първото ми правило?

— Кое от всичките?

— Не се доверявай на свидетели.

— Не, той я обича, тревожи се за нея! Наистина вярва, че я пази.

— О, със сигурност я пази - прекъсна ги мъжки глас откъм вратата.

Сакс и Райм се обърнаха. На прага стоеше доктор Елиът Пени.

— Пази я от себе си - допълни той.

Сакс го запозна с криминолога.

— Исках да се запозная с вас, Линкълн - каза лекарят. - Специалността ми е съдебна психология. Миналата година се запознах с Бърт Маркам на една конференция. Много хубави неща ми е говорил за вас.

— Бърт е един от най-добрите ми приятели - отвърна Райм. - Наскоро го назначиха за началник на Криминологичния отдел в Чикагското полицейско управление.

— Исках само да се запознаем. - Лекарят кимна към вратата: - Адвокатът на Гарет разговаря в момента с прокурора, но не мисля, че шансовете на момчето са големи.

— Какво имахте предвид, като казахте, че я пазел от себе си? - попита Сакс. - Нещо като раздвояване на личността ли?

— Не - отвърна Пени, без ни най-малко да се смущава от скептичната нотка в гласа ѝ. - Безспорно момчето страда от някакво психологическо разстройство, но раздвояването на личността е нещо изключително рядко. Гарет знае много добре какво е причинил на Мери Бет и Били Стейл. Почти съм сигурен, че я е отвлякъл далеч от Блакуотър Ландинг, където вероятно е убил всички онези хора през последните две години и където е уплашил... как му беше името?... онова момче, Уилкс, което след това се е самоубило. Мисля, че е възнамерявал да изнасили и да убие Мери Бет, когато е убил Били, но тази част от съзнанието му, която я „обича“, не му е позволила да го направи. Затова веднага я е отвлякъл далеч от Блакуотър Ландинг, за да я предпази от себе си. Убеден съм, че впоследствие я е изнасилил, въпреки че според него това не е изнасилване, а взимане на това, което му се полага за грижата. За него това е толкова нормално, колкото ако беше женен за нея. Той обаче продължава да чувства необходимост да я убие, затова се е върнал в Блакуотър Ландинг, за да си намери заместваща жертва, Лидия Джонсън. Несъмнено се е канел да я убие вместо Мери Бет.

— Надявам се, няма да вземете хонорар от защитата, ако това са показанията ви в полза на подсъдимия - отбеляза остро Сакс.

Пени поклати глава:

— Като знам доказателствата на обвинението, момчето ще отиде в затвора независимо от показанията ми като експерт.

— Грешите. Аз не вярвам, че той е убил младежа, и мисля, че нещата с отвличането не са толкова ясни, колкото си ги представяме.

Пени вдигна рамене:

— Професионалното ми мнение е, че го е извършил. Разбира се, не съм провел всички необходими изследвания, но момчето ясно показва склонност към антисоциално поведение. Естествено ще се наложи да проведа пълния набор от тестове, но той проявява типично поведение на престъпник. Има висок коефициент на интелигентност, обмисля хладнокръвно действията си, не чувства угризения. Това момче е опасно.

— Сакс, какво повече искаш? - попита Райм. - Това вече не е наша грижа.

Тя не му обърна внимание:

— Ама, докторе...

Лекарят вдигна ръка:

— Нека ви попитам нещо.

— Какво?

— Имате ли деца?

— Не - отвърна тя след кратко колебание. - Защо питате?

— Симпатията ви към момчето е съвсем разбираема, всички му съчувстваме, но вие може би сте объркана от някакво скрито майчинско чувство.

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа, че тъй като самата вие искате да имате деца, не сте в състояние да направите правилна преценка за вината или невинността на едно шестнайсетгодишно момче. Особено като става дума за сираче, което е преживяло трудно детство.

— Напълно обективна съм. Тук много неща не се връзват. Гарет няма мотив...

— Мотивите не са доказателство пред съда, Сакс - напомни ѝ Райм.

— Стига с твоите мъдри умозаключения, Линкълн.

— Чух, че питахте Кал Фредерикс за „Ланкастър“ - продължи психологът, - за това, какво ще стане с момчето там. Интересувахте се дали можете да помогнете с нещо.

Сакс вдигна вежди.

— Е, мисля, че има с какво да му помогнете. Най-доброто, което можете да направите, е да прекарате известно време с него. Съдът може да ви назначи за помощничка на съдебния настойник. Разбира се, първо ще трябва да ви одобрят, но съм сигурен, че няма да имате проблеми. Може на вас да каже къде е Мери Бет.

Докато Сакс обмисляше предложението, на вратата се появи Том.

— Микробусът е долу, Линкълн.

Райм хвърли последен поглед към картата, после обърна количката си към вратата:

— Време е да се сбогуваме, приятели...

Джим Бел влезе и постави ръка на рамото му:

— Започнахме претърсване на Аутърбанкс. Ако имаме късмет, ще я открием за няколко дни. Не знам как да ти се отблагодаря, Линкълн.

Райм кимна и му пожела късмет.

— Ще ти дойда на свиждане в болницата, Линкълн - каза Бен. - Ще ти донеса бутилка уиски. Кога мислиш, че ще ти разрешат отново да пиеш?

— Не много скоро.

— Ще помогна на Бен да довърши опаковането - каза Сакс.

— Ако искате, ще ви откараме до Ейвъри - предложи ѝ Бел.

Тя кимна:

— Благодаря. Скоро идвам, Райм.

Както изглеждаше обаче, криминологът вече бе напуснал Танърс Корнър, духом, ако не телом. Той не отговори. Сакс чу само заглъхващото бръмчене на инвалидната количка.

След петнайсетина минути по-голямата част от изследователската апаратура бе опакована. Сакс благодари на Бен Кър за помощта и той си тръгна.

Веднага след това се появи Джеси Корн. Сакс се зачуди дали е чакал в коридора да остане сама.

— Голяма работа е, а? - каза Джеси. - Господин Райм, де.

Започна да мести кутиите, без да са го молили, и то не там, където трябва.

— Да - отвърна безразлично Сакс.

— Тази операция, за която говори, ще го оправи ли?

Искаше ѝ се да му отговори: „Ще го убие. Ще влоши положението му“, но каза само:

— Не.

Очакваше Джеси да я попита защо тогава се подлага на нея, но полицаят отбеляза:

— Понякога човек чувства, че трябва да направи нещо. Независимо колко безнадеждно му се струва.

Сакс вдигна рамене. Съгласна беше с това. Заключи кутията на микроскопа и нави последния останал кабел. Забеляза на масата книгите, които бяха взели от стаята на Гарет. Взе „Миниатюрният свят“. Отвори я и зачете:

„За науката са познати само около 4500 вида бозайници. Насекомите са повече от 980 хиляди, а се смята, че има неоткрити още два-три милиона вида. Разнообразието и учудващата приспособимост на тези организми будят повече от просто възхищение. Харвардският ентомолог Е. О. Уилсън използва термина „биофилия“, за да означи емоционалната привързаност, която изпитват някои хора към други живи същества. Напълно е възможно човек да изпитва към насекомите същата любов както към кучето си, към чистокръвен кон или дори към друго човешко същество.“

Сакс хвърли поглед в коридора, където Кал Фредерикс и Браян Макгуайър oщe водеха сложни юридически преговори.

Затвори книгата. Спомни си думите на лекаря:

„Да прекарате известно време с него...“

— Малко тъпо ще е да те каня на стрелбището - каза Джеси Корн. - Затова какво ще кажеш за едно кафе?

Сакс се засмя наум. Значи все пак се осмели да я покани на среща.

— Няма да имам време - каза. - Трябва да занеса тази книга в ареста. После отивам в болницата в Ейвъри. Какво ще кажеш за друг път?

— Съгласен.

21.

В бар „При Еди“, на една пряка от ареста, Кюлбо изръмжа:

— Това не е игра, Шон.

— Не казвам, че е игра - оправда се О’Сараян. - Не може ли човек да се посмее? По дяволите, стана ми смешно! Гледах онази реклама по телевизията. В която човекът се опитва да стигне до летището, а колата му...

— Много често почна да ти се случва. Постоянно си правиш глупави шеги. Изобщо не внимаваш какво ти се говори.

— Добре де. Целият съм в слух. И така, отиваме отзад. Вратата ще бъде отключена.

— Точно това щях да попитам - намеси се Томъл. - Задната врата на ареста никога не е отключена. Заключват я с резе.

— Резето ще е дръпнато и вратата ще бъде отключена, ясно ли е?

— Щом казваш - съгласи се скептично Томъл.

— Вратата ще бъде отключена - продължи Кюлбо. - Влизаме. На масата ще има един ключ, на малката метална маса, сещате ли се?

Разбира се, че знаеха за коя маса става дума. Всеки, който бе прекарал някоя нощ в ареста на Танърс Корнър, се беше спъвал в проклетата маса, особено ако е бил пиян.

— Добре, продължавай - подкани го О’Сараян, който вече внимаваше в разговора.

— Отключваме килията. Аз ще напръскам хлапето със спрея. Ще му нахлузя торба на главата (взел съм онази, дето давя котета в нея) и го извеждаме. Може да вика, колкото си иска, никой няма да го чуе. Харис, ти ще чакаш в камиона. До самата врата, с включен двигател.

— Къде ще го закараме? - поинтересува се О’Сараян.

— Не у нас, разбира се - отвърна Кюлбо.

Питаше се дали О’Сараян не е мислил, че ще заведат отвлечения затворник у дома на някого от тях. Това означаваше само, че хилавият мъж бе по-глупав, отколкото Кюлбо предполагаше.

— Ще го закараме в изоставения гараж край линията.

— Добре - съгласи се О0’Сараян.

— Ще го закараме там. Аз съм си взел газовата горелка. Ще се позанимаваме малко. Пет минути са му достатъчни да пропее къде е скрил Мери Бет.

— И после ще го...

— Какво? - сопна се Кюлбо, после зашепна: - Внимавай да не изтървеш нещо пред другите клиенти.

— Ама ти току-що разправяше как ще изпробваш горелката си върху момчето - оправда се също шепнешком О’Сараян. - Не ми изглежда по-добро от това, за което питам... за после.

Кюлбо нямаше какво да възрази, въпреки че хич не му се признаваше, че О’Сараян може да е прав. Затова каза само:

— Всичко се случва.

— Да - съгласи се Томъл.

О’Сараян завъртя капачка от бира между пръстите си; зачегърта калта под ноктите си с нея. Беше се умърлушил.

— Какво има? - попита Кюлбо.

— Много е рисковано. По-лесно щяхме да го пипнем в гората, на воденицата.

— Само че сега той не е в гората, нито на воденицата.

О’Сараян вдигна рамене:

— Просто се питах дали си струва за тия пари.

Кюлбо се почеса по брадата. Чудеше се дали да не се обръсне, за да не му е толкова горещо. Само че така двойната му брадичка щеше да личи повече.

— Искаш да се откажеш ли? Така няма да получиш нищо. Аз предпочитам да деля на две вместо на три.

— А, не, не се отказвам. Планът ми звучи добре.

О’Сараян отново се загледа в телевизора над бара. Показваха някакъв сериал. Главната актриса привлече вниманието му и той се зазяпа в бюста ѝ.

Томъл погледна през прозореца.

— Я гледайте. Онази сладурана. Възбуждам се само като си помисля за нея.

Червенокосата полицайка от Ню Йорк, онази, дето работеше толкова бързо с ножа, вървеше по улицата с книга в ръка.

— Апетитно парче - съгласи се О’Сараян.

Кюлбо обаче помнеше решителния ѝ поглед и ножа, опрян в гърлото на другаря му.

— Не си струва - отсече той.

Червенокосата влезе в ареста.

— Това май променя малко плановете - отбеляза О’Сараян.

— Не, не ги променя. Харис, закарваш камиона отзад и чакаш със запален двигател.

— Ами тя? - попита Томъл.

— Имаме достатъчно сълзотворен газ.

Заместник-шериф Натан Грумър кимна на Сакс. Влюбеният поглед на Джеси Корн вече ѝ беше писнал; сдържаната усмивка на Натан бе направо облекчение.

— Здравейте, госпожице.

— Вие бяхте Натан, нали?

— Да.

— Май майсторите някаква примамка, а?

— Това старо чучело ли? - измънка смутено той.

— Какво е?

— Женска патица.

— Сам ли я направихте?

— Това ми е хобито. В шерифството имам още две. Идете да ги видите, ако искате. Нямаше ли да си ходите?

— Скоро си тръгвам. Как е той?

— Кой? Шериф Бел ли?

— Не. Гарет.

— А, не знам. Мейсън отиде да го види, поговориха малко. Опита се да изкопни нещо за момичето, но момчето продължава да мълчи.

— Мейсън там ли е още?

— Не, тръгна си.

— А шерифът и Люси?

— Няма ги, и те си отидоха. В шерифството са. Мога ли с нещо да ви помогна?

— Гарет искаше да му донеса тази книга. Мога ли да му я дам?

— Каква е? Библията ли?

— Не, за насекомите е.

Натан взе книгата и я разгледа внимателно; сигурно се опасяваше да няма скрито оръжие. След това ѝ я върна:

— Голяма откачалка, а? Като от филм на ужасите. Трябва да му донесете и Библията.

— Това май повече го интересува.

— Права сте. Оставете оръжието си в сейфа и елате.

Сакс остави револвера си и пристъпи към вратата, но Натан продължаваше да я гледа настоятелно. Тя вдигна вежди.

— Ами, госпожице, разбрах, че имате и нож.

— О, да, забравих.

— Правилата са си правила, нали разбирате.

Тя му подаде автоматичния си нож и той го прибра при револвера.

— Искате ли и белезниците? - попита тя.

— Не. Те не могат да ви създадат неприятности. Въпреки че веднъж едно отче доста загази точно заради белезници. Жена му го заварила вързан за леглото, а Сали Ан Карлсън седяла отгоре му. Елате, ще ви отключа.

Рич Кюлбо и Шон О’Сараян се приближиха до увехналия люляков храст зад ареста.

Задната врата на постройката гледаше към голяма поляна, обрасла с бурени и затрупана с боклук, ръждясали авточасти и домакински електроуреди. Не липсваха и употребявани презервативи.

Харис Томъл докара лъскавия си „Форд F 250“. Кюлбо си помисли, че щеше да е добре да мине от друго място, не по главната улица, но наоколо не се виждаше жива душа, пък и закусвалнята отсреща вече бе затворена. Поне камионът беше нов и не бръмчеше много.

— Кой е дежурен? - попита О’Сараян.

— Натан Грумър.

— Полицайката с него ли е?

— Не знам. Откъде, по дяволите, да знам? И да е вътре, револверът и ножът, с който се опита да те татуира, трябва да са в сейфа.

— Натан няма ли да я чуе, ако вземе да вика?

Кюлбо отново си спомни хладнокръвния поглед на червенокосата.

— По-вероятно е момчето да се развика.

— Добре де, какво ще правим тогава?

— Нахлузваме му бързо торбата. Дръж.

Кюлбо подаде на О’Сараян флакон спрей:

— Пръскай на ниско, защото могат да залегнат.

— Това... няма ли да задуши и нас?

— Ако не си го пръснеш в скапаната мутра, не. Пръска в една посока, не е като облак.

— С кого да се заема?

— С момчето.

— Ами ако жената е по-близо?

— Тя е за мен - изсъска Кюлбо.

— Ама...

— Остави я на мен!

— Добре, добре.

Наведоха глави, за да минат покрай мръсния прозорец от задната страна на ареста, и спряха пред металната врата. Тя бе леко открехната.

— Виждаш ли, отворена е - прошепна Кюлбо, горд, че всичко върви, както той е предвидил. - Хайде, като кимна, влизаме бързо и ги напръскваме... И недей да пестиш тази гадост.

Подаде голяма торба на другаря си.

— После му я нахлузваш на главата.

О’Сараян стисна спрея, после кимна към торбата в ръцете на Кюлбо.

— Значи и нея ще откараме, така ли?

Кюлбо въздъхна отегчено:

— Да, Шон. И нея.

— А? Добре де. Само питам.

— Като ги зашеметим, веднага ги изкарваме. Ие спирай по никаква причина.

— Добре... А, да ти кажа само. Взел съм си колта.

— Какво?

— Револвера бе, донесъл съм го за всеки случай.

Кюлбо се замисли за момент, после каза:

— Добре.

И хвана дръжката на вратата.

22.

Дали това ще е последното нещо, което наблюдаваше?

От леглото си Линкълн Райм виждаше парка на Университетския медицински център в Ейвъри. Разкошни дървета, криволичеща между тучни ливади алея, каменен шадраван, копие, по думите на една сестра, на някакъв известен фонтан в парка на Севернокаролинския университет в Чапъл Хил.

От апартамента се в Сентрал Парк в Манхатън Райм виждаше небето и някои от небостъргачите по Пето авеню. Не можеше обаче да види самия Сентрал Парк, освен ако не преместят леглото му до прозореца.

Тук, може би защото сградата е била строена с грижа за пациентите, прозорците бяха по-ниски.

Отново се замисли дали операцията ще бъде успешна. Дали щеше да я преживее.

„Разбира се, че има риск...“

За Линкълн Райм най-неприятното нещо на света бе неспособността му да извършва най-обикновени човешки дейности.

Пътуването от Ню Йорк до Северна Каролина например бе планирано толкова дълго, че не му създаде никакъв проблем. Най-мъчителна за него беше невъзможността да извършва дори най-обикновени движения: да се почеше, да си измие зъбите, да обърше устата си, да си отвори бутилка минерална вода, да седне на стол и да погледа как врабчетата се къпят в прахта...

Отново се запита дали всичко това не е една голяма глупост.

Беше се срещал с най-известните невролози в страната, самият той бе учен. Беше изчел почти цялата литература по въпроса и много добре разбираше колко малка е вероятността да се възстанови след травмата на четвъртия шиен прешлен. Все пак беше готов да се подложи на операцията.

Въпреки че гледката от прозореца на тази непозната болница в този непознат град можеше да се окаже последна.

Защо все пак го правеше?

А, имаше много важна причина.

Всъщност точно тази причина хладнокръвният кримино- лог още не можеше да приеме и никога не беше изказвал на глас. Защото тя нямаше нищо общо с познанията му за веществените доказателства. Нищо общо с миенето на зъбите или седенето на леглото. Не, всичко бе само заради Амелия Сакс.

Най-накрая той призна пред себе си истината: страхуваше се да не я загуби. Страхуваше се, че тя рано или късно ще си намери друг Ник. Това беше неизбежно: тя щеше да предпочете всеки друг пред прикования на легло инвалид. Тя искаше да има деца. Искаше да води нормален живот. И така, Райм беше готов да рискува живота си, да рискува да влоши състоянието си заради слабата надежда, че може да се оправи.

О, знаеше, разбира се, че ако операцията се окаже успешна, пак няма да може да се разхожда по Пето авеню под ръка със Сакс. Надяваше се да постигне поне малко подобрение, една съвсем малка крачка към нормалния живот. Да бъде малко по-близо до нея. В най-смелите си мечти Райм си представяше как стиска ръката ѝ, как усеща допира ѝ.

За всеки друг това бе дреболия.

За Линкълн Райм беше чудо.

— Може ли да изкажа едно наблюдение? - попита Том.

— Не. Къде е Амелия?

— Все пак ще ти кажа. Не си пил от няколко дни.

— Знам. Затова съм толкова кисел.

— Готвиш се за операцията, а?

— Така ми наредиха докторите.

— Откога спазваш нарежданията им?

Райм вдигна рамене:

— Ще ме натъпчат с Бог знае какви химии. Реших, че няма да е много разумно да се тровя допълнително.

— Прав си, няма да е разумно. Важното е, че най-после се вслуша в лекарски съвет. Гордея се с теб.

— Гордост, най-после едно положително чувство.

Том обаче бе свикнал с ироничните му забележки.

— Може ли да кажа още нещо? - попита той.

— Така и така ще го кажеш, независимо дали ти разреша, или не.

— Четох за тази операция, Линкълн.

— О, така ли? Надявам се, в свободното си време.

— Исках да кажа, че ако не проработи този път, можем да се върнем следващата година. След две години. След пет. Все някога трябва да подейства.

Чувствата на Линкълн Райм се бяха парализирали заедно с гръбначния му мозък, но той все пак измънка:

— Благодаря, Том. И така, къде е тази проклета лекарка? Помогнах на обществото, като залових онзи превъртял хлапак. Мисля, че могат да ми обърнат малко повече внимание.

— Закъснява само с десет минути, Линкълн. Освен това ние отлагаме тази среща от два дни.

— Почти с двайсет минути закъснява. А, ето я.

Вратата се отвори и Райм вдигна поглед в очакване да види доктор Уивър.

Очакването му обаче бе излъгано.

В стаята влезе шериф Джим Бел, целият плувнал в пот. Отзад в коридора стоеше шуреят му, Стив Фар. И двамата очевидно бяха доста разтревожени.

Отначало криминологът си помисли, че са открили Мери Бет мъртва. Че момчето все пак я е убило. След това си помисли колко болезнено Сакс ще приеме вестта, която ще разбие вярата й в невинността на хлапето.

Бел обаче явно имаше други новини:

— Съжалявам, че трябва да ти го съобщя, Линкълн...

Райм веднага се досети, че става дума за нещо, което го засяга много по-лично от съдбата на Мери Бет Макконъл и Гарет Ханлън.

— Щях да се обадя - продължи шерифът, - но реших, че трябва да ти го кажа лично.

— Какво има, Джим?

— Амелия...

— Какво? - намеси се Том.

— Какво за Амелия?

Райм естествено не можеше да почувства, че сърцето му започва да бие по-бързо, усети само учестяването на пулса в слепоочията си.

— Какво има? Казвай!

— Рич Кюлбо и приятелите му отишли в ареста. Не знам какво точно си били наумили, вероятно нищо хубаво, но така или иначе, открили заместника ми, Натан, заключен с белезници в предното помещение. Килията била празна.

— Килията?

— Да, на Гарет - добави Бел, сякаш това обясняваше всичко.

Райм все още не разбираше.

— Какво...

— Натан каза, че твоята Амелия го завързала и измъкнала Гарет. Това е съучастничество при бягство на престъпник. Избягали са, въоръжени са и никой няма представа къде са.

Трета част

ВСЯКА КОЗА ЗА СВОЙ КРАК

23.

Амелия Сакс бягаше.

Колкото ѝ държаха краката. Артритните болки пронизваха цялото ѝ тяло. Беше плувнала в пот, виеше ѝ се свят от жега и жажда.

Още не вярваше, че го е направила.

Гарет тичаше до нея; безшумно се промъкваше из гората около Танърс Корнър.

„Това е повече от глупаво, госпожичке...“

Когато влезе в ареста, за да даде на Гарет „Миниатюрният свят“, очите на момчето светнаха от щастие. Вгледа се в него, после, сякаш някой друг я направляваше, посегна през решетките и го хвана за рамото. Момчето смутено извърна поглед.

— Не, Гарет, погледни ме в очите. Погледни ме.

Той вдигна очи. Тя разгледа подутото му лице, изкривените му устни, тъмните сенки под очите му, гъстите му вежди.

— Гарет, искам да знам истината. Ще си остане само между нас. Кажи, ти ли уби Били Стейл?

— Заклевам се, не съм го убивал. Заклевам се! Мъжът с тъмния гащеризон. Той го уби. Видях го през храстите и се втурнах към тях. Мери Бет беше уплашена и плачеше. Вдигнах лопатата, без да се замисля. Не трябваше да го правя, но не се замислих. После отведох Мери Бет, за да не пострада. Това е истината!

— Само че фактите показват противното, Гарет.

— Хората виждат едни и същи неща по различен начин. Както начина, по който ние виждаме нещо, и начина, по който го вижда някоя муха.

— Какво искаш да кажеш?

— Ние виждаме движещи се предмети, едно непрекъснато движение, както когато някой замахне да размаже мухата. От гледна точка на мухата обаче ръката спира стотици пъти на различно разстояние във въздуха. Тя вижда поредица от неподвижни картини. Ръката е същата, движението е същото, нали разбирате, но мухата го вижда по съвсем различен начин. А цветовете... За нас има един червен цвят, а насекомите различават десетки видове червено.

„Веществените доказателства показват, че може да е виновен, Райм. Не го доказват. Уликите могат да бъдат тълкувани по десетки различни начини.“

— А Лидия? - настоя Сакс, стискайки рамото му още по- силно. - Защо я отвлече?

— Вече казах защо... Тя също беше в опасност. Блакуотър Ландинг... това е опасно място. Там се случват нещастия. Някои умират, изчезват там. Исках да я защитя.

„Разбира се, че е опасно място - помисли си тя. - Не е ли опасно обаче точно заради теб?“

— Тя твърди, че си искал да я изнасилиш - възрази Сакс.

— Не, не, не... Тя скочи във водата, намокри се и си скъса дрехите. Виждаше ѝ се всичко, нали се сещате... Гърдите. И аз... такова... възбудих се. Ама нищо не съм направил.

— Ами Мери Бет? Нарани ли я, изнасили ли я?

— Не, не, не! Нали ви казах! Удари си главата и аз ѝ избързах кръвта с онази кърпичка. Никога не бих направил такова нещо, не на Мери Бет!

Сакс го гледаше замислено.

„Блакуотър Ландинг... това е опасно място.“

— Ако те измъкна оттук, ще ме заведеш ли при Мери Бет? - попита накрая тя.

Гарет се намръщи:

— Ако го направя, ще я върнете в Танърс Корнър, а тук може да пострада.

— Няма друг начин, Гарет. Ако те измъкна, трябва да ме заведеш при нея. Ние ще се погрижим да не ѝ се случи нищо лошо. Аз и Линкълн Райм.

— Наистина ли можете да го направите?

— Да, но ако не се съгласиш, ще останеш в затвора много дълго време. А ако Мери Бет умре заради теб, това е все едно, че си я убил. Никога няма да излезеш на свобода.

Той погледна през прозореца.

— Добре - склони накрая.

— Далече ли е?

— Пеша ще ни отнеме осем-десет часа. Зависи.

— От какво?

— От това, колко души ни преследват и колко внимателно се движим.

Гарет взе решението си много бързо. Увереността му бе съмнителна, сякаш беше очаквал, че някой ще го измъкне, и през цялото време си беше мислил как да избяга на преследвачите.

„Да или не?“ - питаше се отчаяно тя.

— Ти си готина, харесваш ми - каза тогава Гарет, толкова невинно, че Сакс загуби всяка представа за това, което прави, и се изсмя високо.

— Чакай малко - каза му тя и се върна в главното помещение.

Взе си оръжието и противно на всяка логика го насочи към Натан Грумър.

— Съжалявам - прошепна тя. - Дай ми ключа от килията, после се обърни и сложи ръце зад гърба си.

Той застина, чудеше се дали да извади оръжието си.

— Това е повече от глупаво, госпожичке.

— Ключа!

Той го извади от чекмеджето и ѝ го хвърли. После сложи ръце зад гърба си. Собствените му белезници изщракаха остро.

Амелия Сакс изтръгна телефонния кабел, отключи килията, сложи белезници на Гарет и го поведе към задната врата. Чуха бръмчене на кола. Измъкнаха се незабелязано през главния вход.

Сега бяха вече на повече от километър от центъра на града, сред храсталаци и дървета, и момчето я водеше по някаква едва забележима пътека. Белезниците му подрънкваха.

Бяха задъхани от тичане. Сакс се питаше колко ли време имат, преди да бъде открито бягството им. Най-вероятно броени минути. Много скоро някой (прокурорът, адвокатът на Гарет, Бел, Мейсън Жермен...) щеше да отиде до ареста по някаква работа, за да завари горкия Натан, обезоръжен и пос- рамен, заключен със собствените си белезници за бюрото си.

Обърна се мислено към Райм:

„Не можех да постъпя по друг начин, Райм! Не разбираш ли? Нямах избор! Знаеш какво ще стане с това дете в затвора.“

Ако центърът за задържане „Ланкастър“ беше такъв, какъвто си го представяше, момчето сигурно щеше да бъде изнасилено и бито още първия ден и може би нямаше да преживее и една седмица зад решетките.

„Не, не бъркам майчиния си инстинкт с търсенето на справедливост, доктор Пени. Знам само, че ако с Линкълн имахме син, той щеше да е също толкова своенравен и упорит като нас, и че ако нещо се случи с нас, бих искала някой да се грижи за него, както аз се грижа за Гарет...“

Сакс знаеше, че само така могат да открият Мери Бет. Райм бе изчерпал всички възможности на криминологията, а решителността, кояго личеше в очите на Гарет, ѝ подсказваше, че той никога няма да проговори.

Движеха се бързо. Сакс се изненадваше колко ловко се промъква момчето, въпреки че ръцете му бяха в белезници. Явно знаеше точно къде да стъпи, през кои храсти може да се мине най-лесно, къде почвата е прекалено мека за ходене.

— Не стъпвай тук - предупреди той. - Това е глина от каролинско езерце, ще залепнеш като в лепило.

Вървяха вече половин час, почвата постепенно ставаше по-мека, въздухът вонеше на гнило. После пътеката свърши в дълбоко тресавище. Гарет я изведе на някакво шосе. Зап- ромъкваха се през храстите от едната страна на асфалта.

По пътя минаха няколко коли, шофьорите им очевидно не подозираха, че само на няколко метра от тях се крият престъпници.

Сакс им завиждаше. Бягаше едва от половин час, а вече копнееше да се върне към нормалния живот.

— Ало, госпожице!

Мери Бет Макконъл се стресна и отвори очи.

Беше заспала на мухлясалия диван.

Гласът отново се чу:

— Госпожице, добре ли сте? Ехо? Мери Бет?

Тя скочи от дивана и се втурна към счупения прозорец. Зави ѝ се свят, наложи се да се подпре на стената. Главата ѝ се пръскаше от болка.

„Върви по дяволите, Гарет!“ - помисли си тя.

Болката отмина и зрението ѝ се проясни. Изправи се и продължи към прозореца.

Беше Мисионера. С него вървеше висок мъж с плешиво теме, сиви панталони и работна риза. Носеха брадва.

— О, Господи, благодаря ти! - промълви Мери Бет.

— Госпожице, добре ли сте?

— Добре съм. Още го няма.

Гърлото я болеше, едва говореше. Спасителите ѝ дадоха пълна манерка и тя я изпи до дъно.

— Обадих се в полицията - рече Мисионера. - Казаха, че тръгват веднага. Ще пристигнат след петнайсет-двайсет минути. Ние обаче няма да ги чакаме. Ще ви освободим веднага.

— Не знам как да ви се отблагодаря.

— Отдръпнете се настрани. Цял живот сека дърва, тази врата след минута ще стане на трески. Това е Том.

— Здравейте, Том.

— Здравейте. Как е главата? Не изглежда добре.

Тя докосна драскотината.

— А, дреболия, изглежда по-зле, отколкото е.

Откъм вратата се чу думкане. От прозореца се виждаше как Мисионера вдига високо брадвата, острието проблясваше на слънцето. Когато баща ѝ бе жив, Мери Бет му помагаше да цепи дърва за камината. Спомни си колко обичаше да го наблюдава как точи брадвата - от острието излизаха оранжеви искри като фойерверки на Четвърти юли.

— Кое е това момче, дето ви е отвлякло? - поинтересува се Том. - Някакъв извратен тип ли?

— От Танърс Корнър е. Много е странен. Вижте!

Тя махна към бурканите с насекоми.

— Ама че откачалка - възкликна Том; приближи се до прозореца, за да разгледа по-добре.

Тряс... От вратата се отцепи голямо парче дърво.

Тряс... Мери Бет погледна вратата. Мисионера още не я беше пробил. Гарет сигурно я бе подсилвал, може би беше заковал две врати една за друга. Обърна се пак към Том:

— Чувствам се, сякаш съм една от буболечките му. Той...

Том неочаквано пъхна ръка през прозореца и стисна яката на ризата ѝ. Хвана я за гърдите. Дръпна я до решетките и долепи влажните си, смърдящи на тютюн устни до нейните. Тя извърна глава с отвращение, започна да плюе и да пищи.

— Дявол да те вземе, какви ги вършиш? - възкликна Мисионера.

Мери Бет си помисли, че ще удари Том с брадвата, за да го зашемети. Преди обаче Мисионера да издърпа приятеля си, тя хвана ръката, която опипваше гърдите ѝ, и я дръпна силно надолу. Едно стърчащо парче стъкло се заби в китката му. Нападателят изпищя от болка, пусна момичето и се отдръпна.

Мери Бет избърса уста и избяга в средата на стаята.

Мисионера се нахвърли върху Том:

— Защо, по дяволите, го направи?

„Удари го! - мислено викаше Мери Бет. - Фрасни го с брадвата! Той е полудял. Кажи на полицаите да го арестуват.“

Том не слушаше какво му говори приятелят му, а стискаше ръката си, гледаше с ужас раната и нареждаше:

— О, Господи, Господи...

— Нали ти казах да траеш! След половин час вече щеше да е в леглото ти! Всичко прецака!

Мери Бет с ужас осъзна, че никой не е имал намерение да я спасява. Никой не беше известил полицията!

Том вдигна окървавената си ръка:

— Гледай бе, човече. Гледай!

Запъти се с олюляваща се походка към гората. Спря на няколко метра от бараката и се обърна към нея:

— Шибана кучка! Приготви се. Пак ще се върнем!

Той погледна надолу и се наведе. След малко се изправи с камък в здравата си ръка. Запокити го към прозореца. Мери Бет отскочи назад, камъкът прелетя на десетина сантиметра от главата ѝ. Тя се хвърли на дивана и заплака.

Отвън отново долетя гневният глас на Том:

— Готви се, кучко! Ще се върнем!

Събраха се у Харис Томъл, на голямата буренясала ливада, която той не си даваше труд да поддържа. Единствената „украса“ на двора му бяха камионът, паркиран пред къщата, и шевролетът му - спрян отзад.

Той беше най-образованият от тримата и се опитваше да си създаде образ на сваляч. Само той бе лежал в затвора - бяха го хванали да продава ценни книжа, които „случайно“ се оказали на друг човек. Беше отличен стрелец, но доколкото бе известно на Кюлбо, никога не бе стрелял по човек. Освен това мислеше прекалено много, обръщаше прекалено голямо внимание на външния си вид и не обичаше да черпи. Всичко го правеше изключително ненадежден партньор в това, с което тримата се занимаваха през последните няколко години в окръг Пакенок.

За разлика от Кюлбо, който сам поддържаше къщата си, и от О’Сараян, който редовно забърсваше някоя сервитьорка, която да оправи фургона му, Харис Томъл не се грижеше за дома си. Така, предполагаше Кюлбо, вероятно се надяваше да създаде впечатление за бохемски живот.

Това обаче си беше проблем на Томъл, а и не се бяха събрали на буренясалата ливада, за да обсъждат дизайна на домовете си. Причината беше арсеналът, който Томъл бе наследил, когато една Нова година баща му отиде за риба на заледеното езеро Спайви Понд, за да изплува едва през пролетта.

Стояха на остъклената тераса и разглеждаха сандъците с пушки и револвери по същия начин, както в детството си бяха разглеждали бонбоните в магазина на Петерсън на Мейпъл стрийт, чудейки се какво да откраднат.

О’Сараян, който все хленчеше за Виетнам и гледаше всички филми на тази тема, си хареса черна автоматична пушка „Колт AR 15“, версия на М-16, предназначена за масова употреба.

Томъл взе красивата гладкоцевна пушка „Браунинг“ с инкрустации, която Кюлбо копнееше да притежава повече от всичко на света, въпреки че предпочиташе да стреля с карабина. Самият Кюлбо пък избра стилната карабина „Уинчестър“ на Томъл с огромен оптически мерник.

Взеха достатъчно боеприпаси, вода и храна, уиски, клетъчния телефон на Кюлбо и спални чували, въпреки че не очакваха ловът да продължи много дълго.

24.

Линкълн Райм вкара количката си в изпразнената лаборатория на административната сграда на окръг Пакенок.

Люси Кър и Мейсън Жермен стояха със скръстени ръце до масата, върху която по-рано бяха микроскопите. Когато криминологът и болногледачът му Том влязоха, двамата по- мощник-шерифи ги изгледаха подозрително.

— Как може да направи такова нещо? - възкликна Мейсън. - Какво, по дяволите, си мисли?

На тези два въпроса вероятно и самата Амелия Сакс не можеше да отговори. Затова Райм се задоволи да попита:

— Нали няма пострадали?

— Не - отвърна Люси, - но Натан е доста разстроен. Не е приятно да гледаш отблизо дулото на „Смит и Уесън“, който бяхме достатъчно глупави да ѝ предоставим.

Райм се тревожеше за Амелия. Всички улики сочеха Гарет Ханлън като извършител на изнасилване и убийство. Сакс бе позволила да я подлъже и сега се намираше в компанията на човек, който няма да се поколебае да я елиминира веднага щом реши, че не се нуждае от нея.

Трябваше да я открие колкото може по-скоро.

— С кола ли са избягали? - продължи да разпитва Райм.

— Не мисля - отвърна с влизането си шериф Бел. - Никой не е съобщил за открадната кола. Човек не може да се измъкне лесно от този район. Цялата местност е в блата, няма много пътища. Аз...

— Вземи няколко кучета, Джим - предложи Люси. - Ърв Уонър тренира две за щатската полиция. Вземи телефона му от капитан Декстър от Елизабет Сити. Ърв ще ги открие.

— Добра идея. И така...

— Имам едно предложение - прекъсна го Райм.

Мейсън се изсмя скептично.

— Какво? - попита шерифът.

— Предлагам ви сделка.

— Никакви сделки - възрази Бел. - Тя е престъпник, въоръжена е.

— Тя няма да убие никого - вметна Том.

— Амелия е убедена, че няма друг начин да открием Мери Бет - продължи криминологът. - Затова го е направила.

— Няма значение. Освобождаването на убийци от затвора е престъпление.

— Тя не го мисли за убиец. Мисли, че е невинен.

— О, Господи - измърмори Люси.

— Изчакайте двайсет и четири часа, преди да повикате щатската полиция. Аз ще ги намеря. После ще се споразумеем някак си за обвиненията. Ако се включат командоси и кучета, има голяма опасност някой да пострада.

— Мамка му, Линкълн! Приятелката ти измъква затворник...

— Нямаше да е затворник, ако не бях аз. Сами никога нямаше да го хванете.

— Забрави! - намеси се Мейсън. - Само губим време. Докато си чешем езиците, те се отдалечават. Мисля, че трябва да вдигнем всички мъже в града и да започнем преследването веднага. Да направим, както предложи Хенри Давет: да раздадем пушки и...

Бел го прекъсна и се обърна към Райм:

— Ако ти дадем двайсет и четири часа, какво печелим?

— Ще остана и ще ви помогна да намерите Мери Бет, независимо колко време ще ми отнеме.

— Операцията, Линкълн... - понечи да възрази Том.

— По дяволите операцията!

Райм знаеше, че графикът на доктор Уивър е толкова натоварен, че ако изпусне деня, отново ще се наложи да чака на опашката. После му мина през ума, че може би Сакс е освободила момчето не за друго, а за да предотврати операцията. Той побърза да прогони тази мисъл.

„Намери я, спаси я. Само това е важно в момента.“

— Тук става дума за, така да се каже, раздвоена лоялност - отбеляза Люси.

— Да - съгласи се Мейсън, - откъде да сме сигурни, че няма да ни пратите за зелен хайвер, за да печелите време?

— Защото - обясни търпеливо Райм - Амелия греши. Мисля, че Гарет наистина е убиец и я използва, за да се измъкне. Няма да се поколебае да я убие.

Бел направи няколко крачки из стаята, после отново вдигна поглед към картата:

— Добре, Линкълн. Имаш двайсет и четири часа.

Мейсън изпухтя:

— И как смятате да я намерите в тази дивотия? Може би ще ѝ се обадите и ще я попитате къде се намира.

— Точно това смятам да направя. Том, заеми се с разопаковането на апаратурата.

Люси Кър стоеше в кабинета до оперативната стая на шерифството и говореше по телефона.

— Щатско полицейско управление на Северна Каролина, Елизабет Сити - обади се бодър женски глас. - Какво желаете?

— Може ли да говоря с детектив Гper?

— Момент, моля.

— Ало? - обади се след малко мъжки глас.

— Здравей, Пит. Люси Кър от Танърс Корнър се обажда.

— Здрасти, Люси, как е? Каква е тази работа с изчезналото момиче?

— Положението вече е под контрол.

Люси се стараеше да говори спокойно въпреки гнева си. Бел ѝ беше наредил да повтори каквото ѝ бе казал Райм.

— Има само един малък проблем - продължи тя.

— Какво ви трябва? Неколцина командоси?

— Не, само да проследите един клетъчен телефон.

— Имаш ли съдебна заповед?

— След малко ще я получиш по факса.

— Дай ми номера на телефона и серийния номер на апарата.

Тя му ги продиктува.

— Какъв е този код, двеста и две?

— Нюйоркски. Субектът в момента е в движение.

— Няма проблем. Искаш ли да запишем какви разговори води?

— Не, само да определите местоположението му.

— Кога... чакай малко. Ето го факса... Издирване на изчезнал, а?

— Да, нищо особено.

— Знаеш, че излиза скъпичко. Ще ви изпратя сметката.

— Ясно.

— Добре, не затваряй, ще извикам техниците.

В слушалката се чу слабо изщракване. Люси седна, погледна похабените си от градинска работа пръсти - стар белег от порязване с връвта на една бала слама, следите от венчалната ѝ халка.

Като оглеждаше пръстите си, Люси Кър си даде сметка, че престъплението на Амелия Сакс я е ядосало повече от всичко друго досега. Когато отрязаха част от плътта ѝ, тя се почувства обезчестена. Когато съпругът ѝ я изостави - виновна и отчаяна. По-късно, като обмисляше случилото се с нея, я завладя гняв - болезнен, но все пак контролируем.

Сега, без разумно обяснение, бе обхваната от неописуема ярост към нюйоркската полицайка. Гняв, необуздан като осите, които Гарет използваше, за да убива жертвите си в Блакуотър Ландинг.

Люси Кър, жената, която никога не беше причинявала съзнателно вреда на никого, не можеше да прости предателството.

Вече не чувстваше нито срам, нито вина, нито жалост.

Само гняв, гняв срещу онези, които я бяха предали: собственото ѝ тяло, съпруга ѝ, Господ.

А сега и Амелия Сакс.

— Ало, Люси. Слушаш ли?

— Да, на телефона съм.

— Добре ли си? Звучиш странно.

Тя прочисти гърлото си:

— Нищо ми няма. Готови ли сте?

— Можете да действате. Кога ще се обади субектът?

Люси надникна в другата стая и извика:

— Готови!

Райм кимна.

Тя заговори отново в слушалката:

— Всеки момент ще се обади.

— Стой на телефона. Готови сме за засичане.

„Дано само да успеят, Господи - помоли се. - Дано...“

После допълни:

„И ми позволи да убия моя Юда.“

Том постави слушалките на главата на Райм и набра номера.

Ако Сакс си беше изключила телефона, след третото позвъняване щеше да се чуе приятният глас на телефонистката.

Едно позвъняване... две...

— Ало?

Райм не можеше да повярва, че гласът ѝ ще му донесе такова облекчение.

— Сакс, добре ли си?

Тя замълча за секунда, после отговори кратко:

— Да.

От другата стая Люси Кър кимна.

— Слушай, Сакс. Слушай внимателно. Знам защо го правиш, но трябва да се предадеш. Ти... Ало, слушаш ли?

— Слушам, Райм.

— Знам какво си решила. Гарет се е съгласил да те заведе при Мери Бет.

— Така е.

— Не му се доверявай.

„Нито на мен“ - помисли.

От другата стая Люси описа с пръст кръг във въздуха, което означаваше да продължава да говори.

— Сключих сделка с Джим - продължи той. - Ако те убедя да се предадеш, ще уредим някакво споразумение с обвинението. Щатската полиция още не се е намесила. Обещах им да остана, докато не намерим Мери Бет. Отложих операцията.

Той затвори очи за миг. Чувстваше се виновен пред нея, но нямаше как. Представи си как е загинала онази жена в Блакуотър Ландинг, как е загинал Ед Шефър... Осите по тялото на Амелия. Трябваше да я предаде, за да я спаси!

— Гарет е невинен, Райм. Сигурна съм. Не можех да позволя да го изпратят в центъра за задържане. Там ще го убият.

— Пак ще огледаме уликите. Ще открием още улики. Заедно, ти и аз. Нали така, Сакс? Ти и аз... Няма нещо, което да не можем да открием.

— Никой няма да застане на страната на Гарет. Той е сам-самичък, Райм.

— Ще се погрижим нищо да не му се случи.

— Не можеш да защитиш някого от цял град, Линкълн.

— Не използвай малки имена. Това носи лош късмет.

— Цялата тази работа е един провал.

— Моля те, Сакс...

— Понякога човек трябва да действа по съвест.

— Говориш като проповедник.

Той се изсмя насила, отчасти за да ѝ вдъхне увереност, отчасти за да вдъхне увереност на себе си.

„Върни се, Сакс. Моля те. Все още можем да те спасим. Животът ти е толкова крехък, колкото и единственият нерв, който действа в цялото ми тяло, тънката жичка, която мърда безименния ми пръст. И е също толкова ценен за мен.“

— Гарет твърди, че ще стигнем до Мери Бет тази нощ или утре сутринта - каза тя. - Ще ти се обадя, като я открием.

— Сакс, не затваряй още. Изчакай да ти кажа още нещо.

— Какво?

— Каквото и да мислиш за Гарет, не му се доверявай. Мислиш, че е невинен, но просто приеми, че може и да не е. Нали помниш как работим на местопрестъпленията, Сакс?

— Без предубеждения. Без да изключваме нито една възможност.

— Точно така. Обещай ми, че ще спазваш това правило.

— Той е с белезници, Райм.

— Добре, не му ги сваляй. И не му давай оръжие.

— Няма. Ще ти се обадя, като открием Мери Бет.

— Сакс...

Връзката прекъсна.

Райм затвори очи и тръсна ядосано глава, за да смъкне слушалките. Том бързо му ги свали. Извади четка за коса и го среса.

— По дяволите - измърмори криминологът.

Люси затвори телефона в другата стая и влезе при тях. По изражението ѝ си личеше, че в Щатското управление не са успели да засекат телефона.

— Пит каза, че са в радиус от пет километра от центъра на Танърс Корнър - съобщи тя.

— Не можаха ли да определят по-точно? - измърмори Мейсън.

— Ако беше поговорила още няколко минути, щяха да определят местонахождението ѝ с точност до пет метра.

Бел вече разучаваше картата:

— Добре, пет километра от центъра.

— Дали няма да се върнат в Блакуотър Ландинг? - попита Райм.

— Не - отсече шерифът, - знаем, че момичето е на Аутърбанкс. Блакуотър Ландинг е в обратна посока.

— Как най-бързо се стига на Аутърбанкс?

— Пеша няма да успеят. Трябва или да вземат кола, или лодка. Има два начина да се доберат дотам. Могат да продължат на юг по Шосе 82 до Шосе 17. По него ще стигнат до Елизабет Сити, откъдето могат или да вземат лодка, или да продължат до Шосе 158 и по него да излязат на брега. Другият вариант е да стигнат по Шосе 17 до Харпър роуд... Мейсън, взимаш Франк Стърджис и още двама и отивате на Шосе 112. Блокирате го при Белмънт.

Райм забеляза, че това е в квадрант М-10.

— Люси - продължи шерифът, - с Джеси и Харпър ще блокирате Милъртън роуд.

Това беше квадрант Г-14.

След това Бел извика шурея си:

— Стив, ти ще поддържаш връзката. Раздай радиостанции, ако някой все още няма.

— Добре, Джим.

Бел се обърна отново към Люси и Мейсън:

— Съобщете хората, че момчето е със син затворнически гащеризон. Какво носеше твоето момиче, Линкълн?

— Тя не е „моето момиче“.

— Извинявай.

— Дънки и черна фланелка.

— Има ли шапка?

— Не.

Люси и Мейсън тръгнаха. След малко в стаята останаха само Бел, Райм и Том. Шерифът се обади в Щатското управление да каже на детектива, който провеждаше подслушването, да продължат засичането на същата честота, защото изчезналият можел да се обади по-късно.

За миг шерифът замълча. Погледна Райм, после отново заговори по телефона:

— Благодаря за предложението, Пит, но засега само издирваме изчезнал. Нищо сериозно.

Затвори и измърмори:

— Нищо сериозно ли? Мили Боже...

Бен Кър дойде половин час по-късно. Изглеждаше доволен, че отново ще се заеме с криминологична работа, въпреки че новините явно го бяха разтревожили.

Докато двамата с Том разопаковаха апаратурата, Райм гледаше картата и списъка на веществените доказателства.

Местопрестъпление - Блакуотър Ландинг

Кървава салфетка; стрит варовик; нитрати; фосфати; детергент; камфен.

Място, свързано с престъпника - стаята на Гарет

Миризма на скункс; натрошени борови иглички; рисунки на насекоми; снимки на Мери Бет и родителите на момчето; книги за насекоми; корда; пари; ключ; керосин; амоняк; нитрати; камфен.

Място, свързано с престъпника - кариерата

Стара брезентова торба; царевични зърна; следи от обгаря не по торбата; минерална вода „Дийрпарк“; бисквити „Плантърс“.

Място, свързано с престъпника - воденицата

Карта на Аутърбанкс; океански пясък; дъбови и кленови листа.

Райм спря поглед върху последния ред и си даде сметка колко малко улики е намерила Сакс във воденицата. Това е често срещана грешка, когато човек открие веществени доказателства с ясно значение - като картата и пясъка. Насочваш вниманието си към тях и пренебрегваш дребните неща. Как му се искаше да разполага с повече улики от последното място!

Изведнъж му хрумна нещо. Обърна се към Бел:

— Гарет е със затворнически гащеризон, така ли?

— Да.

— Дрехите, които е носил при арестуването, при вас ли са?

— Трябва да са в ареста.

— Би ли накарал някой да ги донесе?

— Дрехите ли? Веднага.

— Да ги сложат в хартиен плик и да не ги разгъват.

Шерифът се обади в ареста и нареди на дежурния да донесе дрехите. От това, което дочу ог разговора, Райм заключи, че полицаят е повече от щастлив да помогне за залавянето на жената, която го беше завързала и унижила.

Райм загледа картата на Аутърбанкс и Северна Каролина. Можеха да ограничат търсенето само до стари постройки (заради газените лампи), и то разположени встрани от плажната ивица (заради листата от дъб и клен). Въпреки това районът беше огромен.

Телефонът иззвъня. Бел се обади, поговори известно време, после затвори и отиде до картата:

— Пътищата вече са блокирани. Гарет и Амелия могат да минат през гората ето тук... - посочи квадрант М-10 - но от поста на Люси се разкрива добра гледка натам, така че няма как да се промъкнат.

— Ами железопътната линия на юг от града? - попита Райм.

— Не се използва за пътнически превози. Само товарни влакове и те не се движат по определено разписание. Все пак могат да се придвижват покрай нея. Затова поставих поста на Белмънт. Обзалагам се, че ще се опитат да минат оттам. Мисля си също, че Гарет може да реши да се скрие в резервата „Маниту фолс“. Вероятно доста добре познава района.

Шерифът посочи квадрант С-10.

— А това летище? - намеси се Фар.

Бел погледна Райм:

— Възможно ли е да откраднат самолет?

— Не, тя не може да пилотира.

Райм забеляза един надпис на картата.

— Каква е тази военна база?

— Използвала се е за складиране на оръжие през шейсетте и седемдесетте. Вече не работи. Навсякъде обаче има бункери и тунели. Ако Гарет се скрие из тях, никога няма да го открием.

— Няма ли караул?

— Вече не.

— А това квадратче на Е-5 и Е-6 какво означава?

— Това ли? Стар увеселителен парк.

— Да - потвърди Бен. - С брат ми ходехме като деца. Как се казваше? Индиан Ридж, нещо такова.

Бел кимна:

— Беше устроен като индианско село. фалира преди няколко години. Нямаше кой да ходи. Уилямсбърг и Сикс Флагс са много по-посещавани. Добро е за скривалище, но е в противоположна посока спрямо Аутърбанкс. Гарет няма да отиде там.

Шерифът посочи квадрант Г-14:

— Мейсън е тук, а Гарет и Амелия ще бъдат принудени да се придържат към Харпър роуд тук и тук. Ако навлязат в блатата, ще затънат в глината. Ще са им нужни дни да се измъкнат, ако изобщо оцелеят, което е много малко вероятно. И така, мисля, че просто трябва да изчакаме. Сами ще се покажат.

Райм кимна. Очите му трескаво се местеха ту към едно, ту към друго място на картата.

25.

Гарет Ханлън изведе Амелия от гората на някакво шосе. Движеха се вече по-бавно, смазани от изтощение и жега.

Околността ѝ беше позната и тя си даде сметка, че са излезли на Канал роуд - шосето, по което бе отишла сутринта в Блакуотър Ландинг. Напред се виждаше тъмнага повърхност на река Пакенок. От другата страна на канала се издигаха онези високи хубави постройки, които по-рано бяха обсъждали с Люси.

— Не разбирам - каза Сакс. - Вече трябва да са открили бягството ни. Това е главният път за града. Защо не са го завардили?

— Мислят си, че сме тръгнали в друга посока. Ще блокират пътищата на юг и на изток.

— Откъде си толкова сигурен?

— Мислят ме за побъркан. За глупак. Така си мислят хората, когато някой е по-различен от тях. Аз обаче не съм глупав.

— Ама нали отиваме при Мери Бет?

— Разбира се. Само че не по пътя, по който си мислят, че ще минем.

Самоувереността му ѝ се стори подозрителна, но нямаше време да мисли за това. Продължиха мълчаливо покрай пътя. Вървяха двайсетина минути и стигнаха на около половин километър от мястото, където Канал роуд пресича Шосе 112 близо до Блакуотър Ландинг - мястото, където бе убит Били Стейл.

— Чуй! - прошепна момчето и я хвана за ръката.

Тя се заслуша, но не чу нищо.

— Бързо в храстите.

Шмугнаха се сред група бодливи дръвчета.

— Какво има? - попита тя.

— Шшшт.

След малко на пътя се появи голям камион.

— От фабриката е - прошепна момчето. - Ето там.

На камиона бе изрисувана емблемата на „Давет индъстрис“. Когато се скри от поглед, те отново излязоха на пътя.

— Как го чу? - изненада се тя.

— О, човек трябва да внимава през цялото време. Като нощните пеперуди.

— Като нощните пеперуди ли?

— Да! Те са големи хитреци. Усещат ултразвуковите трептения. Като радари са. Когато някой прилеп издаде ултразвукова вълна, за да ги открие, нощните пеперуди свиват криле, падат на земята и се скриват. Усещат и магнитни и електрически полета. Неща, за които ние дори не подозираме. Знаеш ли, че можеш да привлечеш някои насекоми с радиовълни? Или да ги отблъснеш, зависи от честотата.

Той замълча, завъртя се и замръзна неподвижно. После отново се обърна към нея:

— Трябва постоянно да се ослушваш. Иначе могат да се промъкнат зад гърба ти.

— Кои например?

— Ами... всички.

После кимна към Блакуотър Ландинг и реката:

— Още десет минути и ще сме на сигурно място.

Тръгнаха отново.

Сакс се питаше какво ли ще стане с Гарет, когато намерят Мери Бет и се върнат в Танърс Корнър. Обвиненията срещу него нямаше да отпаднат. Ако обаче Мери Бет потвърди версията за истинския убиец - мъжа с тъмния гащеризон, - прокурорът може би ще приеме, че Гарет я е отвлякъл, за да я предпази. Показания от страна на жертвите в полза на обвиняемия се приемат във всеки съд. Вероятно в този случай обвиненията щяха да отпаднат.

Кой ли беше този мъж е тъмен гащеризон? Защо скиташе из горите на Блакуотър Ландинг? Той ли беше убил онези трима души, чиято смърт се приписваше на Гарет? Той ли бе подтикнал малкия Тод Уилкс към самоубийство? Наистина ли съществуваше наркопласьорска мрежа, в която е бил замесен Били Стейл? Проблемите с наркотиците са еднакво сериозни както в големите, така и в малките градове. Изведнъж ѝ хрумна нещо друго: щом Гарет може да идентифицира истинския убиец на Били Стейл, мъжът с тъмния гащеризон, който вероятно вече беше научил за бягството им, сигурно щеше да се опита да ги открие и да им запуши устата. Не трябваше ли... Изведнъж Гарет застина. По лицето му се четеше тревога. Обърна се рязко.

— Какво има? - прошепна тя.

— Кола. Движи се много бързо.

— Къде?

— Шшшт.

Сакс забеляза светлина от фарове.

„Трябва постоянно да се ослушваш. Иначе могат да се промъкнат зад гърба ти.“

— Не! - възкликна Гарет и бързо я дръпна в една туфа тръстика.

По Канал роуд с пълна газ хвърчаха две патрулни коли. Чернокож полицай, когото Сакс не беше виждала досега, шофираше челната. В едната си ръка стискаше пушка. Зад волана на другата кола седеше Люси Кър.

Гарет и Сакс залегнаха.

„Свиват крила и падат на земята...“

Колите профучаха покрай тях и спряха на кръстовището на Канал роуд и Шосе 112. Препречиха и двете платна и полицаите слязоха с оръжия, готови за стрелба.

— Блокираха пътя - измърмори Сакс. - По дяволите!

— Не, не, не - прошепна отчаяно Гарет. - Трябваше да си помислят, че сме тръгнали в другата посока: на изток. Трябваше да си помислят така.

Една кола мина покрай тях. Люси махна на шофьора да спре, накара го да слезе и да отвори багажника за проверка.

Гарет се сви в тревата.

— Как, по дяволите, са разбрали, че сме тръгнали насам? Как?

„Защото Линкълн Райм е с тях“ - помисли си Сакс.

— Никой още не се е показал, Линкълн - каза Джим Бел.

— Да не очакваш Амелия и Гарет да вървят насред платното? - сряза го Райм. - Сигурно се крият някъде из храстите.

— Пътят вече е блокиран. Нашите хора проверяват всяка кола от и към Танърс Корнър, дори да познават шофьорите.

Райм отново погледна картата.

— Няма ли друг път, по който да се измъкнат на запад?

— Единственият път през блатата е Канал роуд и после Шосе 112. - В гласа на Бел се усещаше колебание. - Трябва да ти кажа, Линкълн, че пренасочването на всичките ни сили към Блакуотър Ландинг крие голям риск. Ако са тръгнали на изток, към Аутърбанкс, ще се измъкнат и никога няма да ги открием. Това твое хрумване ми се струва малко нелогично.

Райм обаче беше убеден, че е прав. Докато гледаше картата преди двайсетина минути, проследявайки пътя, по който Гарет бе отвлякъл Лидия (пътят водеше направо към Грейт Дизмал Суомп), той започна да се чуди каква е била целта на похитителя. Спомни си какво му бе казала Сакс сутринта, докато преследваше Гарет:

„Според Люси няма логика да върви в тази посока.“

Това го накара да си зададе един въпрос, на който досега никой не бе дал задоволителен отговор: Защо му беше на Гарет да отвлича Лидия Джонсън? Доктор Пери предполагаше, че за да я убие вместо Мери Бет. Само че той не я беше убил. Нито изнасилил. Каква друга причина можеше да има за отвличането ѝ? Той не я познаваше, нямаше защо да ѝ се сърди, тя не беше станала свидетел на убийството на Били. Каква беше причината?

После си спомни, че Гарет бе казал на Лидия, че Мери Бет е на Аутърбанкс, че била на сигурно място и нямало нужда някой да я спасява. Защо му е трябвало да се издава? А уликите във воденицата? Океански пясък, карта на Аутърбанкс... Според Сакс Люси ги намерила много лесно. Прекалено лесно. Райм реши, че местопрестъплението е било режисирано, че престъпникът е нагласил лъжливи веществени доказателства, за да заблуди детективите.

Веднага щом си даде сметка за това, Райм изкрещя:

— Подведени сме!

— Какво искаш да кажеш, Линкълн? - попита Бен.

— Излъгал ни е!

Едно шестнайсетгодишно момче ги беше измамило! Райм обясни, че момчето нарочно е „изгубило“ едната си обувка, когато е отвличало Лидия. Напълнило я е със стрит варовик, за да ги насочи към кариерата, където беше оставило другите улики: обгорената торба с житните зърна, която да ги отведе до воденицата.

Преследвачите щяха да намерят Лидия заедно с останалите подхвърлени улики, които щяха да ги убедят, че Мери Бет е на Аутърбанкс.

Което естествено означаваше, че тя се намира точно в обратната посока - на запад от Танърс Корнър.

Планът на Гарет беше блестящ, но имаше един недостатък - бе сметнал, че на полицията ще са ѝ нужни няколко дни, докато открие Лидия. Докато те претърсват Аутърбанкс, той щеше да се забавлява с Мери Бет в истинското си скривалище.

Затова Райм попита шерифа за най-добрия път на запад от Танърс Корнър.

— През Блакуотър Ландинг. По Шосе 112 - бе отговорил Бел.

Райм нареди Люси и другите полицаи да тръгнат незабавно затам.

Имаше вероятност Гарет и Сакс вече да са минали Блакуотър Ландинг, но Райм прецени разстоянията и пресметна, че пеша не би трябвало да са се добрали още дотам.

Люси се обади от пресечката на Канал роуд и Шосе 112. Том включи телефона в слушалките на Райм. Полицайката заговори:

— Никакви ги няма. Проверяваме всяка кола. Сигурен ли си, че ще минат оттук?

— Да. Напълно - отвърна той.

— Да се надяваме, че си прав - тросна се тя. - Иначе някои много ще съжаляват! - И затвори.

След малко иззвъня телефонът на Бел. Той послуша известно време, после се обърна към Райм:

— Още трима полицаи са излезли на Канал роуд, на около километър и половина южно от пресечката с Шосе 112. Ще тръгнат на север пеша и ще претърсят около пътя. Ако Гарет и Сакс са там, ще ги открият.

Отново долепи слушалката до ухото си. Погледна Райм, после заговори по телефона:

— Да, въоръжена е... Да, чух, че стреля добре.

Сакс и Гарет останаха в тръстиките, докато полицаите освободят спряната кола.

После откъм града се чу друг звук, който Сакс определи като вой на сирени.

От юг пристигна нова кола и още двама полицаи с пушки се присъединиха към колегите си. Тръгнаха бавно по пътя, претърсвайки всеки храст.

Гарет я погледна отчаяно.

— Какво има? - прошепна тя.

Той кимна към кобура ѝ:

— Ще го използваш ли?

— Разбира се, че не.

— Те няма да се поколебаят.

— Никой няма да стреля! - Бе ужасена, че го е помислил.

Погледна към гората. Почвата бе разкаляна. Невъзможно беше да се измъкнат незабелязано оттам. Пред тях бе телената ограда на „Давет индъстрис“. На паркинга се виждаха коли.

Амелия Сакс разследваше улични престъпления от една година. Този ѝ опит, комбиниран с големите ѝ познания за автомобилите, ѝ позволяваше да разбие и подкара всяка кола за по-малко от трийсет секунди.

Дори да вземат кола обаче, как щяха да се измъкнат от района на фабриката? Входът ѝ беше откъм Канал роуд. Пак трябваше да минат през блокадата. Дали, ако откраднат някой джип или камион, нямаше да успеят да се измъкнат незабелязано през оградата откъм Шосе 112? Навсякъде около Блакуотър Ландинг се издигаха стръмни хълмове, оградени от всички страни с блата. Можеха ли да избягат с камион, без да рискуват да катастрофират?

Полицаите бяха само на петдесетина метра. Време беше да действат. Нямаха избор.

— Хайде, Гарет. Прескачай оградата.

Запромъкваха се към паркинга.

— Кола ли ще крадем? - попита момчето, като видя накъде са тръгнали.

Сакс хвърли поглед назад. Полицаите бяха на около сто метра.

— Не обичам колите - продължи Гарет. - Плашат ме.

Тя обаче не му обърна внимание.

„Свиват крила и падат на земята.“

— Къде са? - попита нетърпеливо Райм. - Полицаите, които претърсват пътя.

Изправен до картата, шериф Бел говореше по телефона. Погледна Райм и посочи едно квадратче:

— Някъде тук. На стотина метра от входа на фабриката на Давет. Движат се на север.

— Могат ли Амелия и Гарет да заобиколят от изток?

— Не, фабриката е заобиколена отвсякъде с блата. Ако тръгнат на запад, ще се наложи да преплуват канала и вероятно няма да успеят да се качат по другия бряг. Няма къде да се скрият. Люси и Трей със сигурност ще ги забележат.

Чакането бе мъчително. Райм знаеше, че на негово място Сакс щеше да разкървави кожичките на пръстите си. Лош навик, но как ѝ завиждаше за него! Преди злополуката той облекчаваше напрежението, като крачеше напред-назад. Сега не му оставаше нищо, освен да мисли за опасността, която я грози.

Една секретарка се показа на вратата:

— Шериф Бел, от щатската полиция ви търсят на втора линия.

Джим Бел влезе в съседния кабинет и натисна копчето на телефона. Говори няколко минути, после бързо се върна при криминолога.

— Хванахме ги! - извика възбудено той. - Щатската полиция е засякла мобилния ѝ телефон. Движат се на запад по Шосе 112. Успели са да се промъкнат покрай блокадата.

— Как? - изненада се Райм.

Явно бяха откраднали джип или камион от паркинга на Давет и се бяха измъкнали през гората.

„Това е моята Амелия - помисли си гордо Райм. - Тази жена може да мине с кола отвсякъде...“

— Решила е да изостави колата и да вземе друга - продължи Бел.

— Откъде знаете?

— Обадила се е в бюрото за коли под наем в Хобът Фолс. Люси и другите тръгнаха веднага след тях, без сирени. Ще разпитаме хората на Давет чия кола липсва. Ако обаче телефонът поработи още малко, и това няма да ни е нужно. Още пет минути и техниците ще определят точното ѝ местонахождение.

Линкълн Райм погледна картата, въпреки че вече я знаеше наизуст, и въздъхна:

— Късмет!

Не се разбра обаче дали това пожелание е за преследвачите, или за преследваните.

26.

Люси Кър наду газта.

„Обичаш да караш бързо, нали, Амелия? Аз също!“

Летяха по Шосе 112 с включени сигнални светлини, но без сирена. Джеси Корн седеше до нея и разговаряше по радиостанцията с Пит Грег от Щатското полицейско управление в Елизабет Сити. Зад тях, без да изостават, се движеха Трей Уилямс и Нед Спото. Мейсън Жермен и Франк Стърджис бяха в третата кола.

— Къде са сега? - попита Люси.

Джеси предаде въпроса на детектива от щатската полиция. Изслуша отговора, после се обърна към Люси:

— На седем-осем километра оттук. Отбили са от главното шосе и карат на юг.

„Хайде, остани още малко на телефона, Амелия.“

Люси натисна педала за газта до пода.

„Караш бързо; и аз карам бързо.“

„Стреляш добре. Аз също стрелям добре. Не се хваля като теб наляво и надясно, но аз съм израснала с оръжията.“

Спомни си как, когато Бъд я напусна, събра всички боеприпаси вкъщи и ги хвърли в черните води на Блакуотър. Страхуваше се, че някоя нощ ще се събуди, ще погледне празното легло до себе си и ще налапа хладното дуло.

Три месеца и половина ходи с незаредено оръжие. Арестуваше бандити, хулигани и надрусани младежи, като успяваше да ги убеди да се предадат само с блъф.

Една сутрин се събуди и сякаш внезапно оздравяла, отиде направо в местния оръжеен магазин и си купи цяла кутия 357-калиброви патрони. „Бога ми, Люси - възкликна продавачът, - май шерифството го е загазило повече, отколкото си мислех. Да те карат сама да си пазаруваш боеприпасите...“

Оттогава ходеше със заредено оръжие. То бе символ на оцеляването ѝ.

„Амелия, аз споделих най-тежката си болка с теб. Разказах ти за операцията. Разказах ти за проблемите си с мъжете. За любовта ми към децата. Подкрепих те, когато Шон O’Caраян ти взе оръжието. Извиних ти се, когато беше права, а аз грешах. Доверих ти се. Аз...“

Някой я докосна по рамото. Тя се обърна - Джеси Корн се усмихваше плахо.

— Отпред има завой. Не е зле да понамалиш.

Тя издиша бавно и се отпусна в седалката.

Намали скоростта.

Въпреки това зави с деветдесет вместо с шейсет, както бе указано преди завоя.

— Трийсет метра напред по пътя - прошепна Джеси Корн.

Полицаите бяха слезли от колите и се бяха събрали около Мейсън Жермен и Люси Кър.

Щатската полиция беше загубила сигнала от мобилния телефон на Амелия, но в продължение на пет минути тя не бе сменила местоположението си. За последен път я бяха засекли тук, в една барака на петнайсетина метра от някаква къща сред гората, на около километър от Шосе 112. Намираха се, точно както бе предрекъл Линкълн Райм, на запад от Танърс Корнър.

— Да не мислите, че и Мери Бет е тук? - попита Ник Стърджис. След смъртта на Ед Шефър той бе най-възрастният полицай в шерифството. - Едва на десет километра сме от града. Големи глупаци ще излезем, ако държи момичето толкова близо!

— Няма такова нещо - отвърна Мейсън. - Скрили са се и чакат да ги подминем. После ще отидат до Хобът Фолс, за да наемат кола.

Джеси се беше осведомил за собственика на къщата.

— Някой си Пит Халбъртън - каза той. - Някой да го познава?

— Аз - обади се Трей Уилямс. - Женен е. Няма никаква връзка с Гарет.

— Има ли деца?

Трей вдигна рамене:

— Може и да имат. Май миналата година в отбора по футбол играеше някакъв...

— Лято е. Децата сигурно са си вкъщи - отбеляза Франк. - Гарет може да ги е взел за заложници.

— Може - съгласи се Люси, - но сигналът е засечен в бараката, не в къщата. Не знам... не мога да си представя да взимат заложници. Според мене Мейсън е прав. Просто се крият, докато решат, че е безопасно. После ще тръгнат за Хобът Фолс.

— Какво ще правим? - попита Лу. - Ще блокираме ли пътя?

— Ако докараме колите, ще ни чуят - отбеляза Джеси.

Люси кимна:

— Най-добре да обградим веднага бараката. Пеша, от две посоки.

— Нося сълзотворен газ - каза Мейсън.

— Не, не - възрази Джеси. - Може да изпаднат в паника.

Люси си помисли, че не това го тревожи всъщност. Можеше да се обзаложи, че младият полицай не иска да излага любимата си на действието на опасното вещество. Самите те също нямаха предпазни маски.

— Без газ! - отсече тя. - Аз отивам отпред. Трей, ти...

— Не - прекъсна я Мейсън, - аз отивам отпред.

Люси се подвоуми, после се съгласи:

— Добре, аз ще ида на страничната врата. Трей и Франк, вие сте отзад. - Обърна се към Джеси: - Вие с Нед наблюдавайте къщата. Оттам.

— Добре.

— И прозорците - допълни Мейсън. - Погрижете се никой да не ни зяпа от къщата.

— Ако тръгнат да бягат с кола - инструктира ги Люси, - стреляйте в гумите. Който има оръжие с голям калибър като Франк, да се цели в двигателя. Не стреляйте на месо, освен ако не се наложи. Знаете правилата.

Докато изричаше последните думи, гледаше Мейсън. Той обаче не ѝ обърна внимание. Тя се обади на Джим Бел да съобщи, че тъкмо се канят да влязат в бараката.

— Готови сме да изпратим линейка, ако се наложи - каза той.

— Това не е антитерористична операция - възрази Джеси. - Няма да се стреля.

Люси изключи радиостанцията и кимна към бараката:

— Хайде.

Втурнаха се приведени, използвайки дърветата за прикритие. Люси наблюдаваше внимателно тъмните прозорци на бараката. На два пъти ѝ се стори, че някой се движи вътре. Можеше да е от отраженията на дърветата или облаците, но не беше сигурна.

Събраха се зад бараката, откъдето нямаше прозорци. Люси си даде сметка, че никога не е участвала в подобна акция.

„Не било антитерористична операция...“

„Грешиш, Джеси, точно такава е. И аз хич не горя от желание да участвам.“

Едро водно конче забръмча над главата ѝ. Тя махна с ръка да го пропъди. То се върна и отново забръмча настойчиво, сякаш Гарет го беше пратил на разузнаване.

„Глупости“ - помисли си тя.

— Влизам! - прошепна Мейсън. - Люси, като ме чуеш да ритам вратата, влизаш през страничния вход!

Тя кимна и въпреки че се тревожеше от прекалената възбуда на Мейсън, все пак се радваше, че той ще влезе пръв.

— Само да се уверя, че страничната врата е отключена - рече тихо.

Разпръснаха се и бързо заеха позиции. Люси приклекна, докато минаваше под един прозорец, и изтича към страничната врата. Беше открехната. Кимна на Мейсън.

През пролуката на вратата се долавяше мирис на мухъл, бензин и машинно масло. Люси се заслуша. Чу леко пукане - изстиващия мотор на пикапа, който бе откраднала Амелия.

„Пет, четири, три...“

Пое дълбоко въздух, за да се успокои.

„Бъди готова.“

От другата страна се чу силен трясък.

„Хайде!“

— Полиция! - крещеше Мейсън. - Никой да не мърда!

Люси ритна страничната врата, но тя се отвори само няколко сантиметра - от вътрешната страна бе оставена голяма самоходна косачка. Нямаше да може да я помръдне. Блъсна още два пъти вратата, но безуспешно.

— По дяволите! - прошепна и се затича към главния вход.

— О, Господи! - чу се гласът на Мейсън

Последва изстрел. След секунди проехтя втори.

— Какво става? - попита Райм.

— Добре - каза колебливо Бел по телефона.

Нещо в стойката му разтревожи Райм: шерифът притискаше слушалката с все сила до ухото си, свободната му ръка бе стисната в юмрук. Закима енергично. Обърна се към Райм:

— Някой е стрелял.

— Стрелял ли?

— Мейсън и Люси влезли в бараката. Джеси казва, че чул два изстрела. - Закри слушалката с ръка и изкрещя: - Линейката веднага да тръгва към Халбъртънови. На Баджър Холоу роуд, пресечка на Шосе 112.

— Тръгна вече - отвърна Стив Фар.

Райм отпусна глава в количката. Погледна Том.

— Ами разбери, Джеси! - викаше Бел. - Има ли ранени? Какво, по дяволите, става?

— Добре ли е Амелия? - попита Райм.

— След няколко минути ще разберем - отвърна шерифът.

Тези минути обаче му се сториха като дни.

— Какво!? - кресна Бел в слушалката. После се обърна към разтревожения Райм: - Всичко е наред. Няма пострадали. Мейсън влязъл в бараката и видял някакво работно облекло, закачено на пирон. Отпред имало някакво гребло или лопата, не знам точно. Било много тъмно. Решил, че е Гарет и че е въоръжен, и стрелял два пъти. Това е.

— Добре ли е Амелия?

— Изобщо не са там. Само пикапът! Гарет и Амелия сигурно са в къщата, но сега, като са чули изстрелите, ще побягнат в гората. Няма да стигнат далеч. Познавам района, обграден е с тресавища.

— Искам да отстраниш Мейсън от отряда - изръмжа гневно Райм. - Казах ти, че е прекалено нервен.

Бел очевидно бе на същото мнение:

— Джеси, дай ми Мейсън... Мейсън, какво, по дяволите, правиш? Защо стреля? Добре де, ами ако беше Пит Халбъртън? Или жена му, или някое от децата му? Не ме интересува! Веднага се прибирай. Това е заповед!... Ами нека останалите да претърсят къщата. Качвай се на колата и да ге видя тук!... Няма да повтарям повече. Ще...

И тресна слушалката.

След малко телефонът отново иззвъня.

— Люси, какво става?... - Шерифът се заслуша намръщено. Закрачи из стаята. - О, по дяволите... Сигурна ли си? Добре, стойте там. Ще ви се обадя.

— Какво става? - попита Райм.

Бел поклати глава:

— Не мога да повярвам. Пак ни пратиха за зелен хайвер. Изиграла ни е номер, приятелю.

— Какво?

— Пит Халбъртън си е вкъщи... Люси и Джеси току-що са разговаряли с него. Жена му работи вечерна смяна при Давет. Забравила си вечерята, той ѝ я закарал преди половин час, после се прибрал.

— Той ли е карал? Амелия и Гарет не са ли били в пикапа?

Бел въздъхна:

— Това е пикап! Няма къде да се скрият! Има обаче предостатъчно място за мобифона ѝ. Намерили го зад хладнината кутия в каросерията.

Райм се изсмя подигравателно:

— Обадила се е на фирмата за коли под наем, там са я оставили на изчакване, после е подхвърлила телефона в пикапа.

— Точно така.

— Помниш ли, Линкълн - намеси се Том, - тя звъня тази сутрин във фирмата за коли под наем. Беше бясна, защото я накараха да чака прекалено дълго време.

— Знаела е, че ще се опитаме да засечем телефона ѝ - каза разочаровано Бел. - Изчакали са патрулните коли да освободят Канал роуд и са продължили по пътя си. - Той погледна картата: - Имат четирийсет и пет минути преднина. Може да са навсякъде.

27.

След като полицейските коли отпътуваха с пълна скорост по Шосе 112, Гарет и Сакс изтичаха до края на Канал роуд и пресякоха шосето.

Минаха покрай мястото на убийството в Блакуотър Ландинг, после завиха наляво и се запромъкваха между дървета и храсталаци по брега на Пакенок.

След половин километър достигнаха до един приток. Не можеха да продължат по сушата, а Сакс нямаше никакво намерение да плува в мътната вода, по чиято повърхност се носеха удавени насекоми, жабуняк и петна от мазут.

Гарет беше предвидил всичко. Посочи към брега:

— Хайде на лодката.

— Лодка ли? Къде?

— Ето там.

Тя се взря и едва успя да различи контурите на малка лодка, покрита с шума и клони. Гарет слезе до нея и доколкото му позволяваха белезниците, започна да маха шумата. Сакс му помагаше.

— Маскировка - обясни той. - Научил съм я от насекомите. Във Франция живее един малък щурец, казва се труксалис. Страшно готин е, сменя си цвета по три пъти в годината, за да нагоди окраската си към тревата през различните сезони. Така се крие от хищниците.

Е, и Сакс използва част от знанията му за насекомите. Когато Гарет спомена за способността на нощните пеперуди да долавят радиосигнали, тя си даде сметка, че Райм със сигурност се опитва да засече телефона ѝ. Спомни си как сутринта, когато говореше с фирмата за коли под наем „Пиемон-Каролина“, я оставиха на изчакване сума време. Когато се промъкнаха на територията на фабриката на Давет, тя се обади във фирмата и остави мобифона в каросерията на пикапа, спрян с работещ двигател пред главния вход.

Номерът явно подейства, защото полицаите потеглиха скоро след пикапа.

Докато вадеха лодката, Сакс попита:

— А амоняка? Ямата с гнездото на оси? И това ли си научил от насекомите?

— Да - отвърна гордо той.

— Не искаше да нараниш никого, нали?

— Не, не. Дупката на мравколъва трябваше само да ви уплаши и да ви забави. Амонякът трябваше да ме предупреди, че приближавате. Това също съм научил от насекомите. Те използват миризми, за да общуват помежду си. - В очите му се четеше любопитство и възхищение. - Бяхте страхотни, като ме намерихте във воденицата. Никога... такова... не съм предполагал, че ще дойдете толкова бързо.

— А ти си оставил лъжливи улики, за да ни подведеш: пясъка и картата.

— Да, нали ти казах. Насекомите са хитри. Затова оцеляват.

Извадиха лодката. Беше боядисана в тъмносиво, дълга около три метра, с малък мотор. Вътре имаше десетина пластмасови двулитрови бутилки с прясна вода и кутия с бисквити и чипс. Момчето ги огледа да не липсва нещо. Кимна и се качи.

Сакс го последва. Седна срещу него, с гръб към носа. Той ѝ се усмихна, сякаш да ѝ покаже, че разбира недоверието ѝ, и дръпна стартера. Моторът забръмча. Изкара лодката в средата на реката и потегли по течението.

Като съвременен Хъкълбери Фин.

Сакс се замисли. Беше време да се оправя сама.

Така обичаше да казва баща ѝ. Слабият, леко оплешивял мъж, работил цял живот като патрулиращ полицай в Бруклин и Манхатън. Когато дъщеря му му съобщи, че се отказва от работата като фотомодел и иска да стане полицай, двамата поговориха сериозно. Той уважаваше решението ѝ, но държеше да я предупреди за трудностите на професията.

„Ейми, трябва да разбереш едно: понякога действаш, без да мислиш; понякога постигаш това, което искаш; понякога не. А понякога, слава богу - не много често, трябва да се оправяш сама. Очи в очи с опасността. Всяка коза за свой крак. Няма кой да ти помогне. Не се изправяш само срещу престъпниците. Понякога трябва да се опълчиш срещу шефа си. Срещу неговия шеф. Срещу приятелите си. Ако искаш да станеш ченге, трябва да си готова да се справяш сама. Няма начин.“

„Ще се справя, татко.“

„Добре, скъпа. Хайде да покараме.“

Сакс никога не се беше чувствала толкова сама, както сега, седнала в тази лодка с това объркано момче.

„Всяка коза за свой крак... Очи в очи...“

— Гледай - извика Гарет и посочи някакво насекомо. - Това ми е любимото. Гърбоплавач. Лети под водата. - Очите му блестяха. - Наистина! Не е ли страхотно? Да летиш под водата. Обичам водата. Приятно е да плуваш. - Той се намръщи и се зачеса: - Този проклет отровен бръшлян... Все ме намира. Страшно сърби.

Заобикаляха малки и по-големи острови, коренища, дървета, наполовина потопени под водата, но винаги възстановяваха курса си на запад, към залязващото слънце.

Сакс се сети за нещо, за което си бе помислила и преди, в килията на момчето, преди да го измъкне. Лодката с провизиите беше доказателство, че Гарет е предвиждал, че ще се измъкне от затвора. Дали ролята ѝ в това бягство не бе част от предварителен план?

„Каквото и да мислиш за Гарет, не му се доверявай. Мислиш, че е невинен, но просто приеми, че може и да не е. Нали помниш как работим на местопрестъпленията, Сакс?“

„Без предубеждения. Без да изключваме нито една възможност.“

Взря се в него. Със светнали от радост очи той гледаше ту в една, ту в друга посока. Не приличаше на избягал затворник, а на ентусиазирано хлапе на разходка сред природата, любопитно да види какво ще се открие пред очите му при следващия завой на реката.

— Добра е, Линкълн - отбеляза Бен. Имаше предвид номера с телефона, който им бе изиграла Сакс.

„Да, добра е - помисли си криминологът. - Толкова добра, колкото и аз.“

Но пред себе си призна, че в този случай бе проявила по-голяма находчивост от него.

Умираше от яд, че не е предвидил действията ѝ. Това не беше игра, не беше упражнение. Животът ѝ бе в опасност! Оставаше му съвсем малко време, преди Гарет да реши, че тя не му е нужна вече и е време да се отърве от нея. Не можеше да си позволи да му се изплъзнат отново.

На вратата се показа полицай с хартиена торбичка в ръка. Това бяха дрехите на Гарет от ареста.

— Добре! - каза Райм. - Том, Бен... Пишете: „Място, свързано с престъпника - воденицата“. Бен, пиши по-бързо!

— Ама ние вече имаме такава графа - възрази зоологът.

— Тези улики са лъжливи. Гарет ги е подхвърлил, за да ни заблуди. Също както стритият варовик в обувката, която уж изгубил, докато отвличал Лидия. Ако има истински улики, те са в дрехите. Те ще ни подскажат къде е Мери Бет.

— Ако имаме късмет - добави Бел.

„Не - помисли Райм, - ако сме добри.“

Обърна се към Бен:

— Отрежи парче от дънките, близо до подгъва. Пусни пробата на хроматографа.

Бел излезе. Нареди на Стив Фар да поиска извънредни честоти за радиостанциите, без да обяснява на щатската полиция какво става.

Криминологът и Бен се съсредоточиха върху резултата от хроматографския анализ.

— Какво откри? - попита Райм.

— По панталоните има петна от кафява боя. Тъмнокафява. Изглеждат пресни.

— Кафява, значи. Какъв цвят беше къщата на приемните родители на Гарет?

— Не знам.

— Не съм и предполагал, че знаеш цвета на всички къщи в Танърс Корнър. Исках да ти намекна да им се обадиш!

Бен намери телефонния им номер и се обади. Поговори известно време, после затвори.

— Ама че неуслужлив тип... Приемния баща на Гарет имам предвид. Както и да е, къщата е бяла, нямат нищо в тъмнокафяво.

— Значи вероятно боята е от сградата, в която държи момичето.

— Има ли някъде база данни за сравнение на различните видове боя? - попита едрият младеж.

— Добра идея! Имам в Ню Йорк, но тя няма да ни свърши работа. Базата данни на ФБР пък е само за автомобилни бои. Да продължаваме. Какво има в джобовете? Сложи си...

Бен вече нахлузваше гумените ръкавици и без да му напомнят.

— Това ли имаше предвид? - усмихна се.

— Да - промърмори Райм.

— Мрази да предвиждат репликите му - вметна Том.

— Значи да продължавам в същия дух! - каза Бен. - А, тук има нещо.

Райм присви очи. Младежът извади няколко малки бели парченца от джоба на Гарет.

— Какво е това?

Бен ги помириса.

— Сирене и хляб.

— Още храна ли? Като бисквитите и...

Бен се разсмя.

Райм се намръщи:

— Какво ти е толкова смешно?

— Храна е, да, но не за Гарет.

— Какво искаш да кажеш?

— Не си ли xoдил за риба?

— Не, никога. Като ми се прияде риба, отивам в магазина. Какво общо имат сандвичите със сирене с риболова?

— Това не са сандвичи, а примамки - обясни Бен. - Миризмата привлича рибата. Хлябът и сиренето се смесват, след това се оставят малко да вкиснат. Дънните риби ги обожават. Сомовете например. Колкото повече смърдят, толкова по-добре.

Райм вдигна вежди:

— А, най-после нещо полезно. Какво друго има?

— По края на крачолите има кал.

Бен остърга малко върху лист хартия, после постави една проба под микроскопа.

— Нищо особено. Някакви малки частици. Бели.

— Я да видя.

Зоологът занесе тежкия микроскоп при Райм и криминологът погледна в окуляра.

— Това са хартиени влакна.

— Така ли?

— Очевидно е. Какво друго да бъдат? Попивателна хартия. Само дето нямам представа откъде се е взела. Я, тази пръст е много интересна. Можеш ли да остържеш още малко от крачола?

— Ще опитам.

Бен разряза подгъва на крачола и го разгъна. Изтръска още пръст върху листа.

— Сложи я на микроскопа - нареди Райм.

Зоологът приготви препарата и го постави на предметната масичка. Отново поднесе микроскопа на Райм.

— Има много глина, страшно много, фелдшпат, може би гранит. А... какво е това? Торфен мъх.

— Откъде знаеш толкова неща? - удиви се Бен.

— Просто ги знам.

Райм нямаше нито време, нито желание да обсъжда източниците на знанията си.

— Какво още има по крачолите? - продължи той. - Какво е това? Онова малко зеленикаво нещо?

— Някакво растение, но не мога да кажа какво. Учил съм океанска ботаника, но не ми беше любимият предмет в университета. Повече си падам по организмите, които се опитват да избягат, като искаш да ги хванеш. По-спортно е някак си.

— Опиши ми го - нареди Райм.

Бен погледна парченцето през лупата:

— Червеникава власинка с капка течност на края. Течността е доста гъста. Има и бяло цветче с формата на камбанка... Ако мога да предположа...

— Не само можеш, но и трябва. Бързо.

— Почти съм сигурен, че е росянка.

— Какво е пък това? Звучи ми като много тъпо име на тоалетен сапун.

— От рода на венерината мухоловка. Насекомоядно растение. Удивителни са. Като деца сме ги наблюдавали с часове. Начинът, по който улавят...

— „Удивителни“ били - изсумтя Райм. - Хранителните им навици не ме интересуват. Кажи къде се срещат. Това вече ще е „удивително“.

— Ами... навсякъде.

— По дяволите! Добре, след като излязат резултатите от плата, пусни на хроматографа проба от пръстта. Какви са тези петна по фланелката му?

Бен погледна червеникавите петна и поклати глава.

Криминологът се ухили злобно.

— Искаш ли да ги пробваш на вкус?

Без да се колебае, Бен взе фланелката и облиза едното петно.

— Добро куче! - похвали го Райм.

Бен вдигна вежди:

— Мислех, че това е стандартна процедура.

— За нищо на света не бих го направил - отвърна криминологът.

— Не ти вярвам. - Бен отново облиза петното. - Това е плодов сок. Не мога да определя с каква есенция.

— Добре. Том, запиши това. - Райм кимна към хроматографския апарат: - Резултатите от плата на панталоните са готови. Пусни проба от пръстта.

Скоро идентифицираха всички вещества, с които бяха нацапани дрехите на момчето: захар, камфен, спирт, керосин, мая. Керосинът беше в значително количество. Бен записа всичко на дъската.

Място, свързано с престъпника - воденицата

Кафява боя; росянка; глина; торфен мъх; плодов сок; хартиени влакна; примамки за риба; захар; камфен; спирт; керосин; мая.

Какво означаваше всичко това?

Имаше прекалено много улики. Райм не виждаше никаква връзка помежду им. Дали захарта беше от плодовия сок, или от друг източник? Дали момчето бе купило керосина, или го беше откраднало? Спиртът се използва в повече от три хиляди домашни и индустриални продукта - от разтворители до афтършейв. Маята без съмнение беше от воденицата.

После насочи вниманието си към другия списък.

Място, свързано с престъпника - стаята на Гарет

Изведнъж се сети нещо, което му бе казала Сакс, докато претърсваше стаята на момчето.

— Бен, би ли отворил бележника на Гарет?

— Да го сложа ли върху устройството за прелистване?

— Не, ти ще ми го покажеш.

Райм разгледа рисунките на буболечки: гърбоплавач, воден паяк, водомерка.

Спомни си, че Сакс му беше казала, че освен гнездото на осите (сейфа на Гарет) в колекцията му от насекоми имало само водни животни.

— Всичките са водни - каза на глас Райм.

Бен кимна:

— Така изглежда.

— Той обича водата. А тези примамки? Каза, че били за дънни риби, нали?

— Да.

— За морски или за сладководни?

— За сладководни, разбира се.

— А керосинът, използва се за гориво за лодки, нали?

— За малки двигатели, да.

— Какво ще кажеш за това предположение? Тръгнали са на запад с лодка по река Пакенок.

— Има логика, Линкълн. Сигурно използва толкова много керосин, защото е пътувал често между Танърс Корнър и мястото, където държи Мери Бет. За да се подготви за отвличането.

— Добро предположение. Извикай Джим Бел.

След няколко минути шерифът беше при тях и Райм му обясни теорията си.

— И тази идея ти дойде само от водните буболечки? - удиви се Бел.

Райм кимна:

— Ако опознаем насекомите, ще опознаем Гарет Ханлън. Какво ще кажеш, Бен? Не смяташ ли, че насекомите са по-постоянни и по-предвидими от хората?

— Има нещо такова.

„И са много по-умни...“

— Днес чух и по-щури идеи - отбеляза Бел.

— Шерифството разполага ли с лодка?

— Не, но някои от хората ми имат собствени. Можем да ги използваме. Само че не мисля, че ще ни бъдат от полза.

— Защо?

— Не знаеш какво представлява Пако. На картата прилича на всяка друга река, с брегове и така нататък, но е задръстена от тиня и гнили дървета от съседните блата. Ако Гарет е в нея, няма да се придържа към основното течение. Мога да се закълна. Няма начин да го открием.

Райм проследи течението на Пакенок на запад:

— Ако е карал провизии до мястото, където държи Мери Бет, с лодка, сигурно то не е много далеч от реката. Колко на запад трябва да отиде, за да попадне в необитаем район?

Шерифът посочи квадрант Г-7:

— Ето, това е районът на север от Пако, никой не живее тук. Нa юг става доста населено, някой може да го забележи.

— Значи поне петнайсет километра на запад, така ли?

— Да.

Райм кимна към картата:

— А този мост?

— Това е мостът „Хобът“.

— Как се стига до него? По асфалт?

— По черен път, но е добре поддържан. Мостът е висок около десет метра. Я чакай... Искаш да кажеш, че Гарет ще се наложи да излезе в главното течение, за да мине под моста.

— Точно така, защото, като е строен пътят, всички по-малки канали са били запълнени.

— Да, има логика.

— Изпрати веднага Люси и останалите на моста. Бен, свържи ме с онзи... Хенри Давет. Кажи му, че отново се нуждаем от помощта му.

„О, Сакс, внимавай. Не му сваляй белезниците. Той все ще си намери някакво извинение да те помоли да го направиш. После ще те заведе на някое пусто място, ще успее да те обезоръжи... Не му позволявай да спечели доверието ти, Сакс. Той е търпелив като богомолка.“

„Ако опознаем насекомите, ще опознаем Гарет Ханлън...“

28.

Гарет познаваше реката като пръстите на ръката си, навлизаше в ръкави, които изглеждаха задънени, и пак намираше път, караше уверено през лабиринта от канали.

Показваше на Сакс видри и бобри - срещи, които биха въодушевили всеки природолюбител, но не и нея. Тя се интересуваше от обитателите на града - плъхове, гълъби и катерички, - и то само ако допринасят по някакъв начин за разследванията.

— Гледай, гледай! - извика момчето.

— Какво?

Той показваше нещо, но тя не можеше да види какво. Гарет се взря към брега, погълнат от някаква сцена, която се разиграваше във водата. Най-накрая Сакс забеляза буболечка, плъзгаща по повърхността.

— Това е водомерка - обясни сериозно момчето. - Насекомите са... такова... много по-важни от хората. Искам да кажа... планетата съществува благодарение на тях. Слушай, това го четох някъде, ако всички хора изведнъж изчезнат от Земята, животът ще си продължи да съществува без никакъв проблем. Ако обаче насекомите изчезнат, скоро всички други живи организми ще загинат. Първо растенията, после животните и Земята отново ще превърне в едно мъртво скално кълбо.

Въпреки юношеския си жаргон Гарет говореше важно като професор на научна конференция.

— Да - продължи той, - някои насекоми вършат големи поразии, но това са съвсем малка част от всички видове, само един-два процента. Онези, дето пренасят болести, и онези, които ядат полезните растения. Знаеш ли каква идея имам? Да създам някакво водно конче, което да яде вредните насекоми. Така няма да се използват повече инсектициди. Водното конче ще свърши работа. Никой не се е сетил досега.

— Мислиш ли, че е възможно, Гарет?

— Не знам още как може да се направи, но ще науча.

Сакс се сети за термина „биофилия“ - привързаността на хората към другите живи същества на планетата.

И докато го слушаше как разпалено ѝ говори за насекомите, тя си помисли, че човек, който изпитва такава любов към другите живи същества, не може да бъде изнасилван и убиец.

Това си мислеше Амелия Сакс, докато плаваше по река Пакенок, бягайки от Люси Кър, от тайнствения мъж с тъмния гащеризон и от странното градче Танърс Корнър.

Бягаше и от Линкълн Райм, от предстоящата му операция и от катастрофалните последствия, които можеше да има тя и за двамата.

Лодката се плъзгаше по реката. Залязващото слънце се отразяваше във водата като в огледало, обагряйки я в оранжево, както онзи щурец, за който ѝ беше говорил Гарет, сменя цвета си. Отново излязоха в главното корито на реката и Сакс погледна назад за други лодки. Видя само един от товарните шлепове на „Давет индъстрис“, който се отдалечаваше нагоре по течението. Гарет вкара лодката в малък залив и надникна между клоните на една върба към някакъв мост.

— Трябва да минем под него - каза той. - Няма как да го заобиколим. Виждаш ли някого?

Сакс се загледа.

— Не знам. Слънцето много блести.

— Мръсниците ни чакат. Винаги съм се страхувал от този мост. Преследвачите винаги дебнат тук.

„Винаги“. Пак тези параноични твърдения.

Гарет спря лодката до брега и изгаси мотора. Слезе, отви някакъв болт и свали двигателя и резервоара. Скри ги в един храст.

— Какво правиш? - попита го тя.

— Не можем да рискуваме да ни забележат.

Гарет свали кутията и бутилките и закрепи греблата за борда с мазно въже. После изля водата от половината бутилки и отново ги запуши. Остави ги настрана, като си мърмореше:

— Жалко за водата. При Мери Бет няма никаква. Трябва да ѝ занесем, но мога да налея от езерото зад бараката. - После се обърна към Сакс: - Помогни ми да я преобърнем.

— Ще я потопим ли?

— Не, само ще я обърнем с дъното нагоре. Ще сложим бутилките отдолу, за да се задържи на повърхността.

— С дъното нагоре ли?!

— Да.

Сега разбра какво е намислил. Щяха да се скрият под лодката и така да се промъкнат под моста. Преследвачите нямаше да забележат тъмното дъно на плавателния съд от моста. Щом минат отдолу, отново щяха да обърнат лодката и да продължат към Мери Бет.

Момчето отвори кутията и извади найлонов плик.

— Тук ще сложим нещата, които не трябва да се мокрят.

Пъхна книгата си вътре. Сакс сложи портфейла и револвера си. Натъпка фланелката в дънките си и прибра плика в пазвата си.

— Ще ми свалиш ли белезниците? - помоли Гарет.

Тя се поколеба.

— Иначе ще се удавя. Няма да направя нищо лошо, обещавам.

Сакс неохотно извади ключа от джоба си и му ги свали.

Индианците уепемеок, които са населявали сегашните земи на Северна Каролина, принадлежат към езиковото семейство на алгонкините и са близки по произход до племената поатан, чоан и памлико от средната част на атлантическото крайбрежие на Съединените щати.

В миналото били миролюбив народ и не се интересували много от оръжие.

С опитите си за покръстване обаче, с непознатите дотогава грип и дребна шарка, които намалили десетократно населението, с безкрайните си искания за храна и подслон, които били прекалено мързеливи да си осигурят, и най-сетне с убийството на вожда Уигина, несправедливо набеден, че е организирал заговор срещу кралицата, британските заселници скоро успели да превърнат този мирен народ във войнстващо племе.

Индианците обявили война на Великобритания, чието начало (според историята, както я схващаше Мери Бет Макконъл) било внимателно подготвеното нападение над Изчезналата колония от остров Роанок.

След като заселниците избягали, индианците погледнали със съвсем други очи на средствата за самозащита и започнали да използват мед, от която преди това правели само украшения, за изработка на оръжията си. Металните върхове за стрелите били по-остри от кремъчните и се правели по-лесно. Стрелите обаче не се забивали много дълбоко в плътта на неприятеля и рядко причинявали смърт. За да довършат ранените врагове, войните от племето уепемеок използвали тъй наречения coup de grace - или по-просто казано, удар по главата със специални томахавки, в производството на които племето много се усъвършенствало.

Тези томахавки не били нищо друго освен голям кръгъл камък, закрепен с кожени ремъци на единия край на най-обикновена тояга. Оръжието се оказало много ефикасно. Мери Бет Макконъл, използвайки познанията си по археология, се зае да майстори точно такава томахавка. Беше сигурна, че произведението ѝ ще бъде също толкова смъртоносно, колкото оръжията, използвани за разбиване на главите на заселниците от Роанок при последната им битка на бреговете на Пакенок, в местността, която сега носи името Блакуотър Ландинг.

Тя направи своята томахавка от двата разкривени крака на масата и камъка, с който Том, приятелят на Мисионера, я беше замерил. Свърза двете тояги с ленти, които откъсна от дънко- вата си риза. Оръжието стана тежко - към четири килограма, - но не и за Мери Бет, която редовно вдигаше петнайсет-двайсеткилограмови камъни на археологическите разкопки.

Тя стана от леглото и замахна няколко пъти с томахавката. Оръжието ѝ вдъхна сили. Насекомите в бурканите леко шумоляха. Мери Бет потрепери: спомни си звука, който издаваше Гарет, когато пукаше кокалчетата си. Тя замахна яростно с томахавката към най-близкия буркан.

Спря, преди да го удари. Да, мразеше насекомите, но не те бяха причината за страха и гнева ѝ. Омразата ѝ бе насочена към Гарет. Тя остави бурканите на мира и отиде до вратата. Удари я няколко пъти с томахавката близо до ключалката. Вратата не помръдна. Е, не беше и очаквала друго. Искаше само да се увери, че е закрепила здраво камъка за тоягата.

Разбира се, ако Мисионера и Том се върнат с пушки, томахавката нямаше да ѝ свърши много работа. Все пак бе решена да разбие черепа на първия, който посегне да ѝ направи нещо. Другият можеше да я убие, но поне единият от двамата щеше да загине с нея. Така си представяше, че е умряла и Вирджиния Деър.

Мери Бет седна и се загледа през прозореца. Слънцето вече потъваше зад дърветата, сред които бе видяла Мисионера за пръв път.

Какво беше това чувство, което я изпълваше? Вероятно страх.

Не, не беше страх. Беше нетърпение. Нетърпение да посрещне враговете си.

Мери Бет остави томахавката в скута си.

„Приготви се...“

Да, вече беше готова.

— Гледайте, лодка. - Люси се криеше под сянката на едно лаврово дърво на брега до моста „Хобът“.

— Къде? - попита тя.

— Там - посочи Джеси Корн.

Във водата, на около половин километър нагоре по течението, се виждаше тъмно петно, което се движеше бавно към тях.

— Каква ти лодка? Не виждам...

— Погледни по-внимателно. Обърната е с дъното нагоре.

— Не мога да я различа добре. Ти имаш по-силни очи.

— Дали са те? - попита Трей.

— Какво е станало? Да не са потънали?

— Не - отвърна Джеси Корн, - крият се отдолу.

Люси присви очи.

— Откъде си толкова сигурен?

— Предчувствие.

— Има ли достатъчно въздух отдолу? - попита Трей.

— Разбира се. Дъното се издига достатъчно над водата. Като деца сме го правили с канута в езерото Бамбърт. Играехме си на подводница.

— Какво да правим? - попита Люси. - Ако искаме да стигнем до тях, ще ни трябва лодка.

Нед свали кобура си и го подаде на Джеси.

— По дяволите, ще вляза вътре и ще ги избутам на брега.

— Нима ще се потопиш в тази тиня?

Младият мъж свали ботушите си.

— Плувал съм в тази река милион пъти.

— Добре, ще те прикриваме.

— Нали са под водата - отбеляза Джеси. - Няма да стрелят.

— Ако смажеш патроните с малко грес, могат да изтраят седмици под водата - изтъкна Трей.

— Амелия не би стреляла - възрази Джеси, защитникът на Юда.

— Няма да поемаме рискове! - отсече Люси; после се обърна към Нед: - Само избутай лодката насам. Трей, ти ще вземеш пушката и ще отидеш при онази върба. Джеси и аз ще останем тук. Ако нещо се случи, ще ги подложим на кръстосан огън.

Бос и гол до кръста, Нед се спусна по тинестия бряг. Огледа се внимателно (за змии, както предположи Люси) и се потопи в реката. Люси се запита колко ли ѝ е неприятно на Амелия Сакс под лодката. Надяваше се да ѝ е много неприятно. Отново я обхвана гняв.

Нед заплува безшумно към лодката. Люси извади пистолета си и вдигна предпазителя. Джеси Корн погледна смутено оръжието.

Трей беше заел позиция зад дървото с пушка в ръце. Забеляза, че Люси е готова за стрелба, и зареди.

Лодката бе на десетина метра.

Нед беше добър плувец и бързо се приближаваше. Още няколко загребвания с ръце и щеше да я достигне.

Изведнъж отнякъде проехтя изстрел. На няколко метра от Нед се разхвърчаха пръски.

— О, не! - възкликна Люси и започна да оглежда храстите за нападателя.

— Къде, къде? - извика Трей, приклекна и стисна пушката.

Нед се гмурна.

Проехтя нов изстрел. Отново се разхвърчаха пръски вода. Трей вдигна пушката и започна да стреля по лодката. Беше изпаднал в паника. Изстреля всичките си седем патрона за броени секунди.

— Не по лодката! - закрещя Джеси. - Отдолу има хора!

— Откъде стрелят? - извика Люси. - Изпод лодката ли? От другия бряг ли? Къде са?

— Къде е Нед? - крещеше Трей. - Ранен ли е?

— Не знам! - В гласа ѝ звучеше паника. - Не го виждам!

Трей презареди и отново се прицели в лодката.

— Не стреляй! - изкрещя Люси. - Само ме прикривай!

Тя изтича по брега. Чу се сподавен хрип и Нед се показа на повърхността. Трепереше. Джеси и Трей насочиха оръжията си към другия бряг и излязоха напред. Джеси гледаше с ужас надупченото дъно на лодката.

Люси хвана Нед за ръката и му помогна да излезе на брега. Беше останал под водата колкото може по-дълго и бе блед и отпаднал от липсата на кислород.

— Кой, по дяволите... - успя да промълви той.

— Не знам - отвърна тя.

Издърпа го до близките храсти. Той легна на една страна, задави се и се закашля. Тя го огледа внимателно - не беше ранен.

Трей и Джеси също се приближиха, без да свалят очи от отсрещния бряг.

— Проклета вода. Има вкус на лайна! - изруга Нед.

Лодката се приближаваше бавно. Беше потънала малко по-дълбоко.

— Мъртви са - прошепна Джеси Корн. - Няма начин да са оцелели...

Свали кобура си и пристъпи към реката.

— Не - спря го Люси. - Изчакай сама да дойде.

29.

Преобърнатата лодка се заклещи в клоните на един изкоренен кедър, паднал напреко на реката.

Полицаите изчакаха няколко минути. Нищо не помръдваше. Водата беше червеникава, но Люси не можеше да определи дали този цвят се дължи на кръв, или на отблясъците от залеза.

Джеси Корн беше бял като платно. Нагази във водата и обърна лодката.

Няколко спукани пластмасови бутилки отплаваха по течението. Под лодката нямаше никого.

— Не разбирам... - промълви отчаяно Джеси.

— По дяволите! - изруга Нед. - Пак ни изиграха. Устроили са ни засада.

Люси не вярваше, че може да изпитва толкова силен гняв; тялото ѝ се тресеше, сякаш във вените ѝ течеше не кръв, а електрически ток. Нед беше прав: Амелия бе използвала лодката като едно от чучелата на Натан Грумър, за да ги вземе на мушка от другия бряг.

— Не - възнегодува Джеси. - Тя не би направила такова нещо. Ако е стреляла, то е било само за да ни сплаши. Амелия знае как да си служи с оръжията. Не е искала да нарани никого.

— По дяволите, Джеси, осъзнай се! От такова разстояние? Колкото и да е добра, пак можеше да го улучи. Можеше да го уцели някой рикошет!

Джеси Корн не се сещаше как да възрази.

— Добре, ето какво ще направим - продължи Люси. - Става късно. Ще продължим по реката, докато е още светло. Ще поискаме от Джим да ни изпрати провизии и спални чували за през нощта. Ще лагеруваме край реката. Престъпниците са въоръжени. Трябва да внимаваме. Заредени ли са всички оръжия?

— Да.

— Готово, Люси.

— Да вървим!

Тръгнаха по петдесетметровия мост. Вървяха на големи разстояния един от друг. Ако Амелия Сакс отново решеше да стреля, можеше да улучи само един. Трей поиска да води колоната, но Люси настоя тя да е първа.

— Замалко да се претрепеш.

— Няма начин - отвърна Томъл.

— Казах ти само да ги сплашиш - не отстъпваше Кюлбо. - Знаеш ли в каква каша щяхме да се забъркаме, ако беше уцелил Нед?

— Нямаше да го уцеля. Знам какво правя, Рич. Имай ми вяра.

„Надут всезнайко!“ - помисли си Кюлбо.

Всъщност, въпреки че наистина беше бесен, задето Томъл едва не уби полицая, който плуваше към лодката, Кюлбо остана доволен от ефекта, който постигнаха. Ченгетата се бяха уплашили и щяха да се придвижват много по-бавно и по-внимателно.

Стрелбата имаше и друг положителен ефект - Шон O’Caраян също се уплаши и най-после млъкна.

Повървяха мълчаливо двайсетина минути, после Томъл попита:

— Сигурен ли си, че момчето ще тръгне в тази посока?

— Да.

— Обаче нямаш представа къде отива, нали?

— Разбира се, че не. Ако знаех, щяхме да идем направо там.

„Хайде, умнико, размърдай си мозъка.“

— Ама...

— Не се притеснявай, ще ги намерим.

О’Сараян най-сетне се осмели да проговори:

— Може ли малко вода?

— Вода ли? Искаш вода?

— Да, вода искам.

Кюлбо го изгледа подозрително и му подаде една бутилка. Не беше виждал хилавия си приятел да приема течност, различна от бира и уиски. О’Сараян изпи водата, избърса устата си и хвърли бутилката.

Кюлбо въздъхна:

— Ей, Шон, не оставяй следи по пътя.

— О, прав си. - Хилавият мъж се мушна в храстите и прибра бутилката. - Извинявай.

„Извинявай“? Шон О’Сараян да се извинява? Кюлбо бе удивен.

Излязоха на някакво възвишение при един завой на реката. Оттук се разкриваше гледка на километри.

— Виждате ли? - каза Томъл. - Онази къща! Може там да отиват.

Кюлбо погледна постройката през оптическия мерник на карабината. Беше на около три километра пред тях, на самия бряг на реката. Идеално скривалище. Той кимна:

— Сигурно са там. Хайде.

На километър и половина под моста „Хобът“ река Пакенок прави остър завой на север.

Там става плитка и покрай брега се образуват дебели наноси от тиня, повалени дървета, гнила шума и боклук.

По реката се зададоха два неподвижни човешки силуета, течението ги завлече в наносите.

Амелия Сакс пусна празната пластмасова бутилка (импровизираното ѝ плавателно средство) и протегна ръка, за да се хване за един сух клон. Веднага си даде сметка, че не постъпва много разумно, защото джобовете ѝ бяха пълни с камъни за баласт и веднага започнаха да я теглят към дъното. Успя обаче да се изправи на крака - реката тук бе дълбока едва около метър и двайсет. Сакс се олюля несигурно, после тръгна към брега. Гарет се появи след малко и ѝ помогна да излезе на тинестия бряг.

Изпълзяха сред храстите на една полянка и се проснаха задъхани на тревата. Сакс извади найлоновия плик изпод фланелката си. Беше пропуснал малко вода, но нямаше сериозни щети. Подаде книгата на Гарет и се зае да подсушава оръжието.

Не беше отгатнала намеренията на Гарет при моста. Наистина пъхнаха празните бутилки под обърнатата лодка, но я пуснаха по течението, без влизат под нея. Напълниха джобовете си с камъни, изпревариха лодката по брега, после взеха по една полупълна бутилка и влязоха във водата. Гарет ѝ показа как да потопи глава, така че само лицето ѝ да се подава на повърхността. Заплуваха по течението пред лодката.

— Водният паяк прави така - обясни момчето. - Като водолаз е. Носи въздуха около тялото си.

Призна, че го е правил вече няколко пъти, за да се „измъкне“, въпреки че не обясни от кого. Каза, че ако полицията не ги дебне на моста, ще обърнат отново лодката, ще я изпразнят от водата и ще продължат с нея. Ако пък преследвачите ги чакат, лодката щяла да отвлече вниманието им и нямало да забележат как бегълците минават покрай тях.

За последното бе прав: минаха незабелязано под моста. Това, което се случи после обаче, напълно обърка Сакс. Без никаква причина полицаите започнаха да стрелят по преобърнатата лодка.

Гарет много се уплаши от изстрелите.

— Мислят, че сме отдолу. Мръсниците се опитаха да ни убият!

Сакс не отговори.

— Може да съм направил някои лоши неща - продължи той, - но не съм фимата.

— Какво?

— Бръмбар, който прави засади. Лежи, чака и убива. Това щяха да направят с нас. Просто да ни застрелят. Без никакво предупреждение.

„О, Линкълн - помисли си тя, - каква е тази бъркотия? Защо постъпих така?“

Искаше ѝ се да се предаде веднага. Да се върне в Танърс Корнър и да си понесе наказанието.

Погледна треперещия от страх Гарет и разбра, че не може да се откаже. Трябваше да продължи докрай.

„Всяка коза за свой крак...“

— Къде отиваме?

— Виждаш ли онази къща?

Той посочи една дървена постройка.

— Там ли е Мери Бет?

— Не, но вътре има малка лодка, можем да я вземем на заем. Ще се изсушим и ще хапнем.

Е, какво беше този малък взлом пред всичко, което бе извършила?

Гарет се изправи, после внезапно взе револвера ѝ. Тя застина. Момчето огледа оръжието с вид на познавач.

„Каквото и да мислиш за Гарет, не му се доверявай...“

Той ѝ върна револвера.

— Да вървим.

Тя го прибра в кобура. Сърцето ѝ още не можеше да се успокои.

Тръгнаха към къщата.

— Празна ли е? - попита Сакс.

— Да. - Гарет се озърна. - Сега са ядосани още повече. Полицаите де. Преследват ни, въоръжени са до зъби. По дяволите!

Обърна се и продължи към къщата. След известно време отново заговори:

— Знаеш ли какво, Амелия?

— Какво?

— Мислех си за нощните пеперуди. За голямото нощно пауново око.

— Какво за него? - попита разсеяно Сакс.

В ушите ѝ още звучаха изстрелите, предназначени за нея и момчето. Люси Кър се опитваше да ги убие. Ехото от гърмежите още отекваше в съзнанието ѝ.

— Знаеш ли как са оцветени крилата ѝ? Когато ги разтвори, приличат на котешки очи. Такова... много готино, дори имат малко бяло петънце в ъгълчето, което прилича на светлината, отразена от зеницата. Птиците си мислят, че е котка или лисица, и бягат.

— Птиците не могат ли да разберат по миризмата, че не е хищник, а пеперуда? - попита, без да се замисли, Сакс.

Той я изгледа възмутено.

— Птиците нямат обоняние - отвърна, сякаш го беше попитала дали Земята е плоска. Погледна назад, към реката: - Ще се наложи да ги забавим. Мислиш ли, че са близо?

— Много близо.

„Въоръжени до зъби.“

— Те са.

Рич Кюлбо гледаше отпечатъците в тинята:

— Минали са преди десет-петнайсет минути.

— И отиват към къщата - добави Томъл.

Продължиха внимателно по пътеката.

О’Сараян все още не беше извършил никаква поразия, което бе още по-тревожно от обичайното му държание. Не беше изпил и капка алкохол, не говореше глупости, всъщност изобщо не се обаждаше, а се славеше като най-големия бъбривец в Танърс Корнър. Стрелбата край моста наистина го беше изплашила. Сега, докато вървяха през гората, той се стряскаше и насочваше пушката си към храстите дори при най-малкия шум.

— Видяхте ли онази чернилка? - отбеляза страхопочтително той. - Изстреля десет куршума в лодката за по-малко от минута.

— Това бяха сачми - поправи го Харис Томъл.

Вместо обаче да започне да се хвали колко много знае за оръжията, О’Сараян само измърмори:

— А, да, сачми. Май си прав. Трябваше да се сетя.

И закима като ученик, който току-що е научил нещо ново и интересно от учителя си.

Приближиха се към къщата. Изглеждаше хубаво място. Вероятно принадлежеше на някой лекар или адвокат от Роли или Уинстън-Салем. Хубава веранда, пълен бар, удобни спални, фризер за дивеча.

— Харис - обади се О’Сараян.

И това беше ново, негодникът никога не се обръщаше към тях на малко име.

— Какво?

— Нагоре ли бие това чудо? - О’Сараян вдигна пушката.

Томъл и Кюлбо се спогледаха.

— При първия изстрел е точна, но бие малко по-високо, отколкото си свикнал. Затова трябва да свалиш мерника при втория изстрел.

— Защото прикладът е пластмасов, така ли?

— Да.

О’Сараян отново кимна. Лицето му бе придобило още по-сериозен вид отпреди.

— Благодаря.

„Благодаря“!?

Излязоха от гората на поляната около къщата - около петдесет метра широка. Дори не си правеха труда да се крият.

— Мислиш ли, че са вътре? - попита О’Сараян.

— Едва ли... Чакай, залегни!

Приведоха се.

— Видях нещо на долния етаж. На левия прозорец - каза Кюлбо; погледна през оптическия мерник: - Някой се движи. На долния етаж. Не го виждам добре, щорите пречат, но със сигурност има някой.

Той огледа другите прозорци.

— По дяволите! - прошепна и се хвърли на земята.

— Какво? - попита разтревожено О’Сараян и стисна пушката.

— Залегни! Единият има пушка с оптически мерник. Цели се право в нас. От горния етаж. Мамка му!

— Сигурно е мацката - предположи Томъл. - Момчето е прекалено глупаво, за да знае как се държи пушка.

— Шибана кучка - изсъска О’Сараян; пропълзя зад едно дърво и вдигна пушката си.

— Държи на прицел цялата поляна - отбеляза Кюлбо.

— Да изчакаме, докато се мръкне - предложи Томъл.

— При положение че госпожицата без цици е по петите ни? Не.

Томъл кимна към прозореца:

— Не можеш ли да я уцелиш оттук?

— Сигурно мога - отвърна Кюлбо.

Тъкмо мислеше да смъмри Томъл за глупавото му предложение, когато О’Сараян заговори със странно спокоен глас:

— Ако Рич стреля, ченгетата ще чуят. Мисля, че трябва да обградим къщата. Да минем отзад и да се опитаме да ги изненадаме. Ако стреляме оттам, гърмежът няма да се чуе толкова далече.

Точно каквото смяташе да предложи и Кюлбо.

— Това ще ни отнеме половин час - възрази Томъл; не му беше приятно, че О’Сараян се е проявил като по-разсъдлив от него.

След това свали предпазителя и се прицели в прозореца.

— Мисля да ускорим нещата, какво ще кажеш, Рич?

30.

Стив Фар въведе Хенри Давет в стаята. Индустриалецът му благодари и кимна за поздрав на Райм.

— Добър вечер, Хенри - поздрави го криминологът. - Благодаря, че дойдохте.

Както и преди, индустриалецът не обръщаше никакво внимание на физическото състояние на Райм. Сега обаче поведението му не успокояваше инвалида. Съзнанието му бе обхванато изцяло от тревогата за Сакс.

„Жертвата трябва да се открие още през първите двайсет и четири часа; след това похитителят престава да гледа на нея като на човешко същество и повече нищо не го възпира да я убие.“

Райм се боеше, че Сакс разполага с по-малко.

— Мислех, че сте заловили хлапето - отбеляза Давет. - Така поне чух.

— Избяга - обясни Бен.

— Стига бе!

— Вярно е - потвърди Фар. - Класическо бягство.

— Открихме още улики - намеси се Райм, - но не знам как да ги разтълкувам. Надявах се да помогнете.

— Ще направя всичко възможно.

Райм кимна към черната дъска.

— Воденицата... там ли го хванахте? В старата воденица на североизток от града? - попита Давет.

— Да.

— Познавам мястото. Как не се сетих?

— В тази работа човек не може да мисли за всичко - успокои го Райм. - Погледнете отново. Хрумва ли ви нещо?

Давет зачете внимателно:

— Място, свързано с престъпника - воденицата. Кафява боя; росянка; глина; торфен мъх; плодов сок; хартиени влакна; примамки за риба; захар; камфен; спирт; керосин; мая... Голяма главоблъсканица.

— Това ми е работата.

— Доколко свободни предположения мога да правя?

— Колкото искате.

— Добре.

Давет се замисли. После отсече:

— Каролина Бей.

— Какво е това? Състезателен кон ли?¹¹ - попита Райм.

Давет го изгледа подозрително, после обясни:

— Не, това са каролински езерца, геоложко образувание, което се среща по Източното крайбрежие и най-вече в Северна и Южна Каролина. Представляват кръгли езера, около метър-метър и половина дълбоки. Може да са с площ от два декара до един квадратен километър. Дъното им е покрито главно с глина и торф. Точно каквото сте записали.

— Глина и торф се срещат на много места - отбеляза Бен.

— Така е - съгласи се Давет. - Само по тези две неща не може да се определи откъде са дошли. Но има още нещо. Едно от най-характерните неща за каролинските езерца са насекомоядните растения. Около езерата растат стотици венерини мухоловки, росянки и непентеси, вероятно заради изобилието на насекоми. Ако сте намерили росянка, торфен мъх и глина, значи момчето прекарва доста дълго време около някое каролинско езерце. Друго характерно растение за тях е лавровото дърво.

— Как са се образували тези езерца? - попита Райм.

— Има всякакви теории. Местните жители са смятали, че са изкопани от морски чудовища или от вещици. Преди няколко години имаше теория, че са образувани от метеорити. Всъщност са естествени вдлъбнатини, образувани при подкопаването на почвата от водата.

— Тук навсякъде ли се срещат, или са характерни за определен район? - попита Райм.

— В известна степен, да.

Давет стана и се приближи до картата. Вдигна ръка и описа голям кръг около Танърс Корнър. Квадранти от Б-2 до Е-2 и от Ж-13 доБ-12.

— В този район има най-много. Между брега и хълмовете.

Това съвсем обезкуражи Райм. Районът, който беше посочил Давет, сигурно включваше към двеста квадратни километра.

Давет забеляза реакцията на криминолога.

— Надявах се да ви помогна повече - извини се той.

— О, не, помогнахте ни. Просто трябва да стесним още малко границите на търсенето.

Бизнесменът отново зачете:

— Захар, плодов сок, керосин... - Поклати загрижено глава. - Сложна задача, господин Райм.

— Така е при трудните случаи - обясни криминологът. - Когато човек няма никакви улики, може да прави каквито си иска предположения. Когато има много, отговорът идва доста бързо. Когато са малко обаче, като сега...

— Оплитаме се във фактите - промърмори Бен.

— Точно така.

— Трябва да се прибирам - рече Давет. - Семейството ми ме чака. - Подаде на Райм визитна картичка. - Можете да ми се обаждате по всяко време.

Райм му благодарили отново се загледа в списъка с веществените доказателства.

„Оплетени във фактите...“

Рич Кюлбо облиза кръвта от ръката си - беше се одрал дълбоко. Плю гневно към едно дърво.

Вече двайсет минути се промъкваха през храсталаците към страничната врата на дървената вила, внимателно, за да не ги забележи кучката със снайпера. Дори Харис Томъл, който обикновено изглеждаше като току-що излязъл от бутик, бе надран и изцапан.

Неузнаваемият Шон О’Сараян лежеше до едно дърво на пътеката като морски пехотинец в джунглите на Виетнам, готов да отблъсне атаката на Люси и другите „виетконгци“, ако случайно се появят.

— Готов ли си? - попита Кюлбо.

Томъл кимна.

Кюлбо внимателно отвори задната врата и влезе с готова за стрелба пушка. Томъл го последва.

Момчето и червенокосата сигурно бяха на горния етаж, откъдето се чуваха рокмузика и гласове.

Пристъпваха на пръсти. Знаеха, че червенокосата ги дебне.

— Чуваш ли нещо? - прошепна Кюлбо.

— Само музиката.

Продължиха бавно по мрачния коридор. Забавиха ход. Бяха стигнали до кухнята, където Кюлбо бе забелязал някой да се движи, вероятно момчето. Той кимна към вратата.

— Не мисля, че са ни чули - каза Томъл; музиката свиреше доста силно.

— Влизаме заедно. Стреляй в краката. Трябва да го пипнем жив, за да изпее къде е скрил Мери Бет.

— А жената?

Кюлбо се замисли за момент.

— Да, защо не? Можем да я оставим жива за известно време. Сещаш се защо.

Томъл кимна.

— Едно, две... три.

Двамата нахлуха едновременно в кухнята и едва не застреляха синоптика, който съобщаваше прогнозата от екрана на голям телевизор. Огледаха набързо стаята. От момчето и жената нямаше и следа. Кюлбо погледна телевизора. Не му беше мястото тук. Някой го беше донесъл от всекидневната и го бе поставил пред печката.

После надникна през щорите.

— По дяволите, поставили са го тук, за да го видим от гората и да помислим, че някой се движи вътре.

Втурна се нагоре по стълбите.

— Чакай - предупреди го Томъл. - Тя е горе, с пушката.

Червенокосата, разбира се, не беше там. Кюлбо нахълта в стаята, през чийто прозорец бе видял пушката с оптическия мерник... и откри онова, което вече очакваше да види: парче от водопроводна тръба, върху която с тиксо бе прикрепена празна бутилка от минерална вода.

— Такава била пушката с оптическия мерник - изсъска той гневно. - Мамка му, изиграха ни! Изгубихме половин час. Проклетите ченгета сигурно ще довтасат всеки момент. Да се махаме по-скоро оттук.

Профуча покрай Томъл, който започна:

— Доста умно от нейна...

Но като видя изражението на Кюлбо, реши да не завършва изречението.

Акумулаторът се изчерпа и електрическото моторче бавно заглъхна. Тясната лодка забави ход и се понесе със скоростта на течението през тънката мъгла, която се стелеше над реката. Смрачаваше се.

Гарет Ханлън насочи лодката към брега.

— Трябва да излезем на сушата, преди да се е стъмнило съвсем - каза той.

Пейзажът се беше променил. Дърветата бяха по-хилави, големи разливи обграждаха реката. Момчето беше право: в тъмното можеха да объркат пътя и да попаднат в някое блато.

— Хей, какво има? - попита той.

— Мисля за Бруклин.

— Това в Ню Йорк ли беше?

— Да.

— И си неспокойна, защото си на чуждо място, така ли?

— Да.

Той загреба към брега.

— Това тревожи и Насекомите.

— Как така?

— Странно е наистина. Когато се озоват на чуждо място, изпадат в паника. Дори да няма никаква опасност. Мразят да попадат на чуждо място, не знам защо.

„Добре - помисли си Сакс, - и аз съм такава. Насекомо на непознато място.“

Но повече ѝ харесваше изразът на Райм. Риба на сухо.

— Винаги се познава кога едно насекомо е разтревожено. Започват непрекъснато да търкат антените си... Антените на насекомите показват настроението им. Както нашите лица. Само дето... те не се преструват.

Той се изхили странно - досега Сакс не го беше чувала да се смее така.

Гарет се взря в тъмнината.

— Ето я пътеката. Ще идем в един фургон, където понякога отсядам.

Нагази във водата и изтегли лодката на сушата. Сакс слезе. Дрехите ѝ бяха мокри и воняха на гнило. Момчето се насочи към гората, изглежда, знаеше точно къде да върви въпреки мрака и липсата на ясно очертана пътека.

— Откъде знаеш накъде да вървиш? - попита тя.

— Не знам. Предполагам, че съм като монарсите. Просто следвам дадена посока.

— Монарси ли?

— Нали се сещаш, пеперудите монарх. Прелитат хиляди километри и знаят точно къде отиват. Страшно, страшно готино... ориентират се по слънцето и такова... променят посоката в зависимост от положението му на хоризонта. А пък, като е тъмно или облачно, използват другите си сетива: могат да се ориентират по магнитното поле на Земята.

„Когато някой прилеп издаде ултразвукова вълна, за да ги открие, нощните пеперуди свиват крила, падат на земята и се скриват.“

Тя се усмихна на ентусиазма му, но изведнъж спря и приклекна:

— Внимавай! Там! Нещо свети.

В една локва се отразяваше слаба жълтеникава светлина като от фенерче с изтощени батерии.

Гарет се засмя.

Тя го погледна объркано.

— Това е само един призрак - каза той.

— Какво? - Не ѝ беше до шеги.

— Блатната девойка. Едно индианско момиче, което умряло един ден преди сватбата си. Духът ѝ още скита из Дизмал Суомп и търси годеника си. Тук не сме в Дизмал Суомп, но сме близко. - Той кимна към светлината: - Всъщност това е най-обикновена светеща гъба.

Зловещата светлина изобщо не ѝ харесваше. Напомняше ѝ за неудобството, което бе почувствала, когато на пристигане в Танърс Корнър сутринта бе видяла малкия ковчег на гробищата.

— Блатото не ме интересува - тросна се тя, - със или без призраци.

— Така ли? Може би един ден ще ти хареса.

Излязоха на някакъв черен път, после завиха по обрасла с бурени пътека към стар, ръждясал фургон, покрит с диви лози, в средата на малка поляна.

— Твой ли е? - попита тя.

— От години никой не живее тук! Предполагам, че вече е мой. Имам ключ, но е вкъщи. Нямаше време да го взема.

Той успя да открехне прозореца, вмъкна се вътре и след минута отвори вратата.

Сакс влезе. Гарет ровеше из един шкаф в малката кухничка. Извади кибрит и газов фенер. Запали го и стаята се обля в жълта светлина. Момчето отвори друг шкаф и погледна вътре.

— Бях прибрал малко бисквити, но скапаните мишки са ги изяли. - Извади една пластмасова кутия и я огледа: - Прояли са я. Мамка им. Добре че имам макарони „Чичо Джон“. Хубави са. Много ги обичам. Имам и малко боб. - Той започна да отваря кутиите, а Сакс заразглежда фургона. Имаше няколко стола, маса, в спалнята се виждаше износен дюшек. На пода във всекидневната бяха поставени твърда постелка (като онези, които се ползват за йогийски упражнения) и възглавница. фургонът бе олицетворение на мизерията: разбити панти, дупки от куршуми по стените, счупени стъкла, мръсен килим. Когато работеше като патрулиращ полицай в Ню Йорк, беше виждала много такива жилища, но винаги отвън; сега трябваше да живее на такова място.

Спомни си какво бе казала Люси сутринта:

„Правилата на нормалния живот нe важат за никого на север от Пако. Нито за нас, нито за тях. Можеш да стреляш по някого, без да се замислиш дори, и всеки ще го сметне за напълно правилно. Трудно е да се обясни.“

Гарет закри прозорците с мръсни дрехи, за да не се вижда светлината отвън. Излезе и се върна с ръждясала съдинка, пълна вероятно с дъждовна вода. Подаде ѝ я. Сакс поклати глава:

— Чувствам се, сякаш съм изпила половината Пакенок.

— Тази е по-добра.

— Сигурна съм. Само че пак има вкус на пикня.

Той изпи водата и започна да бърка консервата, която бе сложил на малък газов примус. Запя тихо:

— Чичко Джон, Чичко Джон, прясна манджа с Чичко Джон...

И така безспир. Песничката беше от рекламата на макароните, но въпреки това гласът му звучеше зловещо. Сакс остана много доволна, когато той най-сетне млъкна.

Беше решила да мине без храна, но изведнъж осъзна, че умира от глад. Гарет раздели макароните в две панички и ѝ подаде лъжица. Тя плюна върху прибора и го изтърка прилежно във фланелката си. Започнаха да ядат мълчаливо.

Отвън се чу пронизителен звук.

— Какво е това? - попита Сакс. - Цикада ли?

— Да. Само мъжките пеят. Правят целия този шум с две малки пластинки на гърба си. - Той присви очи и се замисли, после продължи: - Странен живот водят... Какавидите се заравят под земята и остават там двайсет години. Когато им дойде времето, изпълзяват на някое дърво, обвивката им се пука и отвътре излиза възрастното насекомо. Толкова години да се криеш под земята!

— Защо обичаш насекомите?

— Не знам. Просто ги обичам.

— Не си ли се замислял за причината?

Той спря да яде. Почеса възпалената си от отровния бръшлян кожа.

— Май започнах да се интересувам от тях след смъртта на родителите ми. Бях много нещастен. Много странно, чувствах се много странно. Бях объркан. Не знам, чувствах се различен. Психологът в училище каза, че просто тежко съм преживявал смъртта им и трябвало да се постарая да превъзмогна тъгата. Само че не успях. Просто не бях на себе си. Нищо не ме интересуваше. Лежах по цял ден или скитах из блатата и горите. Цяла година само това правих. Почти не говорех с никого. Само сменях приемните семейства... После обаче прочетох нещо мъдро. В тази книга.

Той прелисти „Миниатюрният свят“. Намери желаната страница и я показа на Сакс. Беше заградил пасаж със заглавие „Характеристики на здравите живи същества“. Сакс му хвърли бърз поглед. Няколко от деветте точки ѝ направиха впечатление:

* Здравият организъм се стреми да се превърне във възрастен и да се развива.

* Здравият организъм се бори да оцелее.

* Здравият организъм се стреми да се приспособи към външната среда.

— Прочетох това - продължи Гарет - реших, че отново мога да съм такъв. Отново мога да съм здрав и нормален. Опитах се да следвам правилата от книгата. Така започнах да се чувствам много по-добре. Като че книгата ме спаси. Предполагам, че затова толкова ги харесвам. Насекомите имам предвид. От тях съм научил много неща за живота.

Един комар кацна на ръката на Сакс. Тя се засмя:

— Само че някои от тях пият кръвта ти. - Шляпна се по ръката. - Хванах го.

— Нея - поправи я Гарет. - Само женските пият кръв. Мъжките се хранят с нектар.

— Така ли?

Той кимна и помълча известно време. Погледна отока на ръката ѝ.

— Никога няма да изчезнат.

— Какво искаш да кажеш?

Той намери друг пасаж в книгата и зачете:

— „Ако някой организъм може да се нарече вечен, то това са насекомите. Те са населявали Земята милиони години преди появата на бозайниците и ще продължат да съществуват много след изчезването на разумните същества.“ - Остави книгата и погледна Сакс: - Разбираш ли, ти убиваш едно, но те са безброй. Нали знаеш за прераждането? Да се върнеш на земята под формата на друго живо същество?

Сакс кимна.

— Всичко това е измислено заради пеперудите. Гъсеницата не умира, а се превръща в нещо съвсем различно. Жалко, че хората умират завинаги... Ако мама, татко и сестра ми бяха насекоми, сега нямаше да съм сам.

— Нямаш ли приятели?

Гарет вдигна рамене:

— Мери Бет. Тя ми е нещо като приятелка.

— Наистина я харесваш, нали?

— Да. Тя ме спаси от онова момче, което се канеше да направи една гадост с мен. И... разговаря с мен. Мисля, че точно това ми харесва у нея. Че можем да разговаряме. Понякога си мисля, че... такова... след няколко години, като порасна, тя може да се съгласи да излезе с мен. Можем да правим разни неща като останалите хора. Да ходим на кино. Или на пикник. Веднъж я наблюдавах, когато беше на пикник с майка си и някакви приятелки. Как само се забавляваха! Гледах ги с часове. Седях сред храстите с бутилка вода и пакет бисквити и си представях, че съм с тях. Ходила ли си на пикник?

— Да, разбира се.

— Със семейството ми ходехме много. Имам предвид истинското ми семейство. Много обичах пикниците. Мама и Кейти подреждаха масата и печаха разни неща на една малка скара. Ние с татко се събувахме боси и нагазвахме във водата да ловим риба. Още си спомням меката тиня и студената вода.

Сакс се запита дали затова обичаше толкова водата и водните насекоми.

— Значи си мислил, че може да идеш на пикник с Мери Бет, така ли?

— Не знам. Може би. - После поклати глава и се усмихна тъжно: - По-скоро не. Мери Бет е красива и умна, и много по-голяма от мен. Сигурно ще си вземе някой хубав и умен младеж. Можем да останем просто приятели. Дори и това да не стане обаче, аз ще се погрижа да не ѝ се случи нищо лошо. Ще остане с мен, докато премине опасността. Може ти и приятелят ти, онзи човек в количката, за когото всички говорят, да ѝ помогнете да се премести на някое безопасно място.

Той се загледа през прозореца и замълча.

— Заради мъжа с тъмния гащеризон ли? - попита Сакс.

Той се замисли за момент, после кимна:

— Да. Заради него.

— Ще изляза да налея вода.

— Чакай - спря я той.

Откъсна няколко сухи листа от едно клонче над кухненския тезгях, стри ги между дланите си и ги посипа върху лицето, врата и голите части на ръцете ѝ. В стаята се разнесе сил- на миризма на билки.

— Това е цитронела - обясни той. - Пропъжда насекомите. Няма вече да ти досаждат.

Сакс взе канчето и се запъти към варела за събиране на дъждовна вода. Беше покрит с лек похлупак. Тя го повдигна, загреба и отпи от канчето. Водата бе сладникава. Тя се заслуша в жуженето на насекомите.

„Може ти и приятелят ти, онзи човек в количката, за когото всички говорят, да ѝ помогнете да се премести на някое безопасно място.“

Думите му не ѝ даваха покой: Човекът в количката, човекът в количката...

Тя се върна във фургона. Остави канчето и огледа малката всекидневна.

— Гарет, ще ми направиш ли една услуга?

— Да.

— Имаш ли ми доверие?

— Да.

— Седни там.

Той я изгледа за момент, после се подчини и седна на старото кресло, което му бе посочила.

Тя взе един от разкривените плетени столове, натрупани в ъгъла, и го постави пред момчето.

— Гарет, помниш ли какво те караше да правиш доктор Пени, докато беше в затвора? За празния стол.

— Дето трябваше да говоря на стола, тази ли игра?

— Да. Искам отново да я изиграем. Съгласен ли си?

Той се поколеба, избърса ръце в крачолите си, погледна стола.

— Става.

31.

Амелия Сакс си спомни стаята за разпити и срещата с психолога.

Беше видяла всичко през огледалния прозорец на стаята за наблюдение. Спомни си как лекарят се опитваше да накара момчето да си представи, че Мери Бет седи пред него и как Гарет повтаряше, че иска да говори с някого другиго. Беше видяла изражението му, беше усетила тъгата и разочарованието (вероятно и гнева) от желанието на лекаря да го застави да прави нещо против волята си.

„О, Райм, знам, че обичаш твърдите, неоспоримите доказателства. Знам, че не вярваш на „меките“ неща - думите, емоциите, сълзите, погледът в очите на човека пред теб... Това обаче не означава, че те винаги са лъжливи. Аз вярвам на Гарет Ханлън повече, отколкото на уликите.“

— Погледни стола - каза тя. - Кого си представяш?

Той поклати глава:

— Не знам.

Тя приближи стола и се усмихна насърчително:

— Хайде, кажи. Някое момиче ли? Някой съученик?

Той отново поклати глава.

— Кажи ми.

— Ами, не знам, може би... Може би баща ми.

Сакс си спомни хладния поглед и нелюбезните маниери на Хал Бабидж. Гарет вероятно имаше да му каже много неща.

— Само баща ти ли, или двамата с госпожа Бабидж?

— Не, не той. Истинския ми баща.

— Истинския ти баща?

Гарет кимна. Беше възбуден, нервен. Не спираше да пука с кокалчета.

„Антените показват настроението им...“

Като гледаше тъжното му лице, тя си даде сметка, че предприема нещо, без да е наясно за последствията. Разбира се, психолозите си правят какво ли не с пациентите: карат ги да споделят тайните си, насочват ги, внимават да не увредят психиката им по време на сеансите. Дали така нямаше да влоши състоянието на Гарет? Дали нямаше да го подтикне към насилие или самоубийство? Въпреки това реши да го направи. В Ню Йорк ѝ беше излязъл прякорът Д. С. - Дъщерята на стражаря, дъщерята на патрулиращия полицай - и тя наистина се беше метнала на баща си: страстта към колите, любовта към полицейската работа, непримиримостта към престъпниците, всичко бе взела от него и особено способността да разбира човешката душа. Линкълн Райм изтъкваше интереса ѝ към хората като недостатък. Искаше да развива таланта ѝ на криминолог и тя наистина добре се справяше. В сърцето си обаче оставаше като баща си - за Амелия Сакс най-добрите веществени доказателства бяха тези, които се крият в душата на човека.

Гарет се загледа към прозореца, където привлечени от светлината бръмбари се блъскаха в стъклото.

— Как се казваше баща ти? - попита тя.

— Стюард. Стю.

— Ти как му викаше?

Гарет се усмихна тъжно:

— Най-често „татко“. Понякога „сър“. Като направех някаква беля, гледах да пазя поведение.

— Добре ли се разбирахте?

— По-добре, отколкото повечето ми приятели с техните. Някои ги биеха и им се караха постоянно. Нали се сещаш: „Защо пропусна този гол?“; „Защо стаята ти пак е разхвърляна?“; „Защо не си си написал домашното?“ Моят татко се държеше добре с мен през повечето време. Докато...

— Продължавай.

— Не знам дали трябва.

— Докато какво, Гарет? - настоя тя.

Той не отговори.

— Можеш да ми се довериш!

— Не! Ще прозвучи глупаво.

— Тогава не го казвай на мен. Кажи го на него, на татко си. - Тя кимна към стола. - Ето го, седи пред теб. Представи си го. Там седи Стю Ханлън.

Момчето погледна плахо стола. В очите му се четеше такава тъга, че Сакс се боеше да не заплаче. Знаеше, че е попаднала на нещо важно, и искаше да разбере какво.

— Хайде, Гарет. Разкажи ми за него! Как изглеждаше... Как се обличаше...

След кратко мълчание момчето заговори:

— Беше висок и доста слаб. Косата му беше черна и щръкваше, след като се подстрижеше. Налагаше се да я маже с един от ония балсами, дето миришат на хубаво. Винаги се обличаше добре. Май дори нямаше дънки. Винаги носеше ризи с вратовръзки и панталони с ръб. - Гарет се усмихна леко: - Пускаше четвъртдоларова монета по крачола си и ако влезеше в подгъва, я даваше на мен или на сестра ми. Такава игра си играехме. На Коледа носеше сребърни монети и се опитваше да ги хване в подгъва, след това ни ги даваше.

„Сребърните долари в буркана с оси“ - спомни си Сакс.

— Имаше ли някакво хоби? Спортуваше ли?

— Не много. Обичаше да чете. Купуваше много книги и ни ги четеше. Много исторически и приключенски книги. И разни неща за природата. А, и ходеше за риба. Почти всяка седмица.

— Добре, представи си, че седи на стола. Облечен е с добре изгладени панталони и риза с колосана яка, чете книга. Става ли?

— Добре.

— Оставя книгата...

— Не, първо... такова... отбелязва докъде е стигнал. Имаше тонове картончета за отбелязване. Колекционираше ги. Със сестра ми винаги му подарявахме по някое за Коледа.

— Добре, отбелязва мястото, до което е стигнал, и оставя книгата. Поглежда те. Сега имаш възможност да му кажеш нещо. Какво искаш да му кажеш?

Той вдигна рамене и поклати глава. Огледа се нервно, сякаш се е сетил, че трябва да свърши нещо.

— Да помислим за нещо, което искаш да му кажеш. За някаква беля например. Нещо, за което се чувстваш гузен. Има ли нещо такова?

Момчето търкаше нервно ръце и пукаше с кокалчета.

— Говори му, Гарет.

— Добре, сетих се нещо.

— Какво?

— Ами, онази нощ... когато загинаха.

Сакс потрепери. Осъзна, че е стигнала прекалено далеч. Запита се дали да не се откаже.

— Какво за онази нощ? Искаш да говориш с баща си за онази нощ, така ли?

Той кимна:

— Бяха в колата и се канеха да тръгнат за ресторанта. Беше сряда. Всяка сряда вечеряхме в „Бениганс“. Правят страхотни печени крилца. Аз си поръчвах печени крилца, картофки и кола. Кей, сестра ми, взимаше пържен лук. Аз ѝ давах половината картофки, а тя - половината лук. После рисувахме върху празните чинии с кетчуп.

Беше блед като платно. В очите му се четеше болка. Сърцето ѝ се сви.

— Какво си спомняш от онази нощ?

— Бях пред къщата, на алеята. Те седяха в колата, татко, мама и сестра ми. Канеха се да тръгнат за ресторанта. И... - той преглътна - искаха да тръгнат без мен.

— Наистина ли?

— Бях закъснял. Ходих в гората на Блакуотър Ландинг и бях загубил представа за времето. Тичах, за да стигна навреме, но татко не искаше да ме пусне в колата. Сигурно е бил бесен, че съм закъснял. Толкова исках да стигна навреме! Треперех от студ. Прозорците на колата бяха заскрежени, но те не искаха да ме пуснат вътре.

— Може би баща ти не те е видял от скрежа.

— О, не, видя ме! Бях застанал от неговата страна и тропах на стъклото. Той ме видя, но не пожела да отвори. Скара ми се. Помислих си: „Той е бесен и ще ме остави на студа. Тази вечер няма да ям крилца и картофки. Няма да вечерям със семейството си.“

Сълзите рукнаха неудържимо.

Прииска ѝ се да постави ръка на рамото му.

Кимна към стола.

— Продължавай. Говори на баща си. Какво искаш да му кажеш?

Той я погледна, но тя посочи стола. Най-сетне Гарет се обърна към него:

— Студено ми е. Искам да вляза в колата. Защо не ме пуска?

— Не, говори на него. Представи си, че е пред теб.

„Също както когато Райм ме кара да си представя, че съм престъпникът.“

Тогава ѝ беше страшно неприятно и тя съчувстваше на момчето. Въпреки това настоя:

— Кажи го на него. Кажи го на баща си.

Гарет погледна смутено стария стол:

— Аз...

— Давай, Гарет - прошепна тя. - Няма страшно. Аз ще те пазя. Говори му!

— Исках само да дойда в „Бениганс“ с вас! - изхлипа момчето. - Това е всичко. Исках да вечеряме заедно. Защо не ме пусна в колата? Видя ме и заключи вратите. Не бях закъснял чак толкова! - Продължи с гневен тон: - Остави ме навън! Не беше прав да ми се сърдиш. Не съм направил чак такава беля. Сигурно съм те ядосал с друго. С какво? Защо не искаше да дойда с вас? Кажи какво съм направил. Върни се и ми кажи. Върни се! Искам да знам! Какво съм направил? Кажи ми, кажи ми!

Гарет скочи и изрита стола. Той прелетя през стаята и падна настрани. Момчето го вдигна и го удари с все сила о пода. Сакс отскочи назад. Гарет яростно блъскаше стола, докато се строши. Накрая се свлече на пода. Сакс се приближи и го прегърна. Той хлипаше и трепереше.

След няколко минути спря да плаче. Стана и избърса лице с ръкава си.

— Гарет... - започна тя, но той поклати глава:

— Ще изляза за малко.

И избяга навън.

Сакс нагласи часовника си за пет сутринта. Беше ужасно уморена. Загаси фенера, свали парцалите от прозореца и се отпусна на креслото.

Вън Гарет седеше на дънера на един повален дъб и наблюдаваше светулките.

32.

— Не е възможно - промълви Линкълн Райм.

Бе говорил с разгневената Люси Кър, която му съобщи, че Сакс стреляла няколко пъти по един полицай при моста „Хобът“.

— Не е възможно - прошепна той на Том.

Болногледачът бе специалист по физическите недъзи и психическите смущения, причинени от тези недъзи. В случая обаче не можеше да го успокои с нищо. Единственото, за което се сети, бе:

— Сигурно е станала някаква грешка. Амелия не би направила такова нещо.

— Не може - промълви Райм, този път обръщайки се към Бен. - Няма начин. Не би го направила дори за да ги сплаши.

Опитваше се да си втълпи, че тя никога не би стреляла по друг полицай, но също така си даваше сметка за безизходното ѝ положение, за неразумните рискове, които бе поела.

„О, Сакс, защо си толкова импулсивна, защо си такъв инат? Защо толкова приличаш на мен?“

Бел беше в съседната стая. Успокояваше жена си по телефона. Тя явно не бе свикнала съпругът ѝ да отсъства нощем: опазването на обществения ред в Танърс Корнър вероятно не отнемаше толкова време, колкото преследването на Гарет Ханлън.

Бен Кър седеше със скръстени ръце до един от микроскопите и гледаше втренчено картата. За разлика от шерифа той не се беше обадил на никого и Райм се запита дали има съпруга или приятелка, или животът му е изцяло отдаден на науката и тайните на океанските дълбини.

Шериф Бел приключи разговора и влезе в лабораторията.

— Имаш ли други идеи, Линкълн?

Райм кимна към списъка на веществените доказателства. Отново повтори онова, което знаеха за къщата, където бе затворена Мери Бет:

— Наоколо или по пътя има каролински езерца. Половината от подчертаните пасажи в книгата му се отнасят до маскировка. По кафявата боя мога да предположа, че е боядисал постройката с цвета на дървесна кора, защото се намира близо до гора. Газени лампи не се използват от деветнайсети век, затова вероятно къщата е строена тогава. Останалите улики обаче не са от голяма полза. Маята сигурно е от воденицата. Хартиените влакна може да са отвсякъде. А плодовият сок и захарта - от храната и напитките, с които се е запасил.

Телефонът иззвъня.

Райм включи контролното устройство с безименния пръст на лявата си ръка.

— Ало?

— Линкълн?

Разпозна тихия, уморен глас на Мел Купър.

— Какво откри, Мел? Надявам се да имаш добри новини.

— И аз се надявам. Сещаш ли се за онзи ключ? Цяла нощ ровим из каталози и архиви. Най-после открихме от какво е.

— От какво?

— От жилищен фургон на фирма „Макфърсън“. Фургоните са произвеждани от 1946 година до началото на седемдесетте, когато компанията фалирала. Според каталога серийният номер на ключа отговаря на фургон от 1969-а.

— Как изглежда?

— Няма снимки.

— По дяволите! Кажи ми, Мел, за да живее човек в такъв фургон, на едно място ли го паркира, или го разкарва насам-натам като къща на колела?

— Предполагам, че се установяват на постоянно място. Три на шест метра не са много удобни размери за преместване. Освен това нямат собствен двигател, трябва да се теглят.

— Благодаря, Мел. Дремни малко.

Райм изключи телефона. Каза на Бел какво е научил.

— Какво мислиш, Джим? Има ли такива фургони в околността?

Шерифът се замисли:

— Има два - на Шосе 15 и на Шосе 158, но изобщо не са в посоката, в която бягат Гарет и Амелия. Освен това са обитаеми. Трудно ще се скрият там. Да изпратя ли някого да провери?

— На какво разстояние са оттук?

— Стотина километра.

— Не. Гарет вероятно е намерил някой изоставен фургон в гората.

Райм погледна картата и си помисли: „И е някъде в цялата тази пустош.“

Питаше се също дали хлапето е успяло да се освободи от белезниците. Дали се е докопал до оръжието на Сакс. Дали тя не се унасяше в сън точно в този момент. Гарет само това чакаше. Дали сега не се промъкваше към нея с камък или гнездо на оси в ръка?

Измъчваше го тревогата. Облегна глава назад и чу слабо изпукване. Застина. Дали не получаваше криза? Страшно несправедливо му се струваше травмата, парализирала почти цялото му тяло, да го измъчва и с непоносими гърчове и болки в мускулите, които все още притежаваха някакви нерви.

Не почувства болка, но Том забеляза тревогата в очите му и веднага нареди:

— Линкълн, стига за днес... Меря ти кръвното и си лягаш. Не приемам възражения.

— Добре, Том, добре. Само преди това ще проведа един разговор.

— Виж кое време е... Кой е буден в този час?

— Въпросът е не кой е буден, а кого ще събудя - поправи го криминологът.

Насекомите жужат. Сенките на прилепите се стрелкат в мрака. Луната къпе дърветата в студена светлина.

Люси и другите полицаи изминаха шест километра по Шосе 30, където ги чакаше караваната, която Бел бе взел от фирмата за коли под наем на Фред Фишър. Стив Фар я беше докарал на уговореното място, за да осигури подслон на отряда.

Влязоха вътре. Джеси, Трей и Нед лакомо погълнаха сандвичите, които Стив бе донесъл. Люси изпи цяла бутилка вода и пропусна храненето, Фар и Бел (благословени да са) се бяха сетили да донесат и чисти униформи.

Люси се обади на Джим, за да съобщи, че са проследили бегълците до някаква дървена вила, в която явно бяха влезли с взлом.

— Гледали са телевизия, можеш ли да си представиш? - завърши тя.

Беше станало прекалено тъмно, за да продължат търсенето, и решиха да изчакат до съмване.

Люси взе комплект чисти дрехи и влезе в банята. В малката кабина тя първо изми косата, лицето и врата си, после, както обикновено, плахо насапуниса плоските си гърди, усещайки белезите от операцията. Накрая, малко по-уверено, продължи с корема и бедрата си.

Замисли се защо толкова категорично отказва да се подложи на пластична операция или на реконструктивна хирургия, при която, както ѝ бе обяснил един лекар, се взима мастна тъкан от бедрата или седалището и с нея се изграждат гърдите.

Защото, отговаряме си тя, щяха да бъдат изкуствени. Нямаше да са истински.

Всъщност какво толкова?

След това се замисли за Линкълн Райм. Той беше половин човек. Краката и ръцете му бяха безполезни, не можеше да се оправя без количката и болногледача. Мисълта за него ѝ напомни за Амелия Сакс и я изпълни с нова ярост.

Люси се избърса, облече си чиста фланелка. Сети се за сутиените си, които преди две години искаше да изхвърли, но по някаква неясна причина още държеше в едно чекмедже. После навлече униформената си блуза и панталоните и излезе от банята. Джеси тъкмо затваряше телефона.

— Нещо ново? - попита го тя.

— Не. Още работят по уликите.

Той ѝ предложи сандвич, но тя поклати глава. Седна и извади оръжието си от кобура.

— Стив, донесе ли онова, за което те помолих?

Младият мъж вдигна поглед от вестника си.

— А, да.

Отвори жабката на караваната, извади кутия с патрони „Ремингтън“ и ѝ ги подаде. Тя изпразни пълнителя и го зареди с новите боеприпаси - кухи куршуми, които причиняват повече поражения на меките тъкани на човешкото тяло.

Джеси я погледа известно време, после, точно както беше предполагала, отбеляза тихо:

— Амелия не е опасна.

Люси го погледна в очите.

— Джеси, всички си мислехме, че Мери Бет е при океана, а се оказа, че е точно в обратната посока. Всички мислеха, че Гарет е глупаво хлапе, а той е хитър като лисица и вече ни прати за зелен хайвер поне пет пъти. Вече за нищо не мога да бъда сигурна. Може би Гарет крие някъде оръжия и планира да ни устрои засада.

— Нали Амелия е с него. Тя няма да допусне такова нещо.

— Амелия е предателка, не можем да ѝ имаме никакво доверие. Слушай, Джеси, видях как гледаше, когато се разбра, че не е била под лодката. Видях облекчението ти. Знам, че я харесваш и се надяваш и тя да те харесва... Не ме прекъсвай! Тя измъкна убиец от затвора! Ако ти беше в реката вместо Нед, Амелия пак нямаше да се поколебае да стреля.

Той отвори уста да възрази, но хладния ѝ поглед го накара да замълчи.

— Лесно е човек да хлътне по такава жена - продължи Люси. - Красива е, идва от друг град, от град, който мислиш за много интересен... Тя обаче не разбира нашия начин на живот. Тя не разбира Гарет. Знаеш го, той е едно извратено хлапе и мястото му е в затвора.

— Знам, че Гарет е опасен. По това не споря. За Амелия мисля.

— Е, аз пък мисля за нас и за всички жители на Блакуотър Ландинг, които това момче може да убие, ако остане на свобода. Сега искам да знам дали мога да ти имам доверие. Ако не, връщай се в града и кажи на Джим да изпрати Франк или Лу на твое място.

Джеси погледна кутията с патроните, после нея.

— Можеш, Люси, можеш да ми имаш доверие.

— Добре. Дано да е така. Защото съм решена да ги открия и да ги върна в затвора. Надявам се, живи, но казвам ти, това не е задължително!

Мери Бет Макконъл седеше сама в бараката. Беше изтощена, но се страхуваше да заспи.

Постоянно ѝ се причуваха зловещи звуци.

Не смееше да седне на дивана. Боеше се, че може да заспи, а като се събуди, Мисионера и Том вече да са разбили вратата и да влизат. Затова седна на един твърд и неудобен стол.

Отвсякъде се чуваха странни звуци.

Нямаше представа колко е часът. Страхуваше се дори да светне лампичката на часовника си, за да види - сякаш така щеше да се издаде.

Беше изтощена до смърт, прекалено уморена дори да обмисли отново случилото се и какво е могла да направи, за да го предотврати.

„Храни куче, да те лае...“

Тя погледна навън - цареше непрогледен мрак. През този прозорец щеше да види съдбата си. Кой щеше да се появи пръв? Убийците или спасителите ѝ?

Какъв беше този шум? Скърцане на клони или драскане на клечка кибрит?

Каква беше тази светлинка? Светулка или далечен лагерен огън?

Ами тази сянка? Елен, който бяга от хищник, или Мисионера и Том, които идват да задоволят долните си страсти?

Тази нощ Мери Бет тълкуваше двузначно всичко, което чуваше и виждаше, но не беше ли така и в живота?

Откриваш останки от древни заселници, а се питаш дали теорията ти не е напълно погрешна.

Баща ти умира от рак и лекарите казват, че е неизбежно, а ти се чудиш дали наистина е така.

Двама мъже бродят из гората с намерението да те изнасилят и убият. Но може би не е така.

Може би са се отказали. Може би са решили, че е по-добре да се напият. А може би са се уплашили от последствията...

Нещо изпращя силно в мрака. Тя подскочи. Изстрел! Идваше от посоката, в която бе забелязала светлината. След малко го последва друг. По-близо. Към нея ли идваха?

Пулсът ѝ се ускори, тя стисна томахавката. Искаше да погледне навън, но се страхуваше. Страхуваше се, че бледото лице на Том бавно ще се появи на прозореца.

Вятърът се беше усилил.

Стори ѝ се, че чува смях, звукът скоро изчезна, заглушен от воя на вятъра, като че някой от свещените духове на индианците се разхождаше наоколо.

Стори ѝ се, че чува далечен глас.

— Готви се, готви се...

А може би само ѝ се струваше.

— Чу ли изстрелите? - попита Кюлбо.

Седяха около гаснещия огън. Чувстваха се объркани и дори не бяха пияни.

— Револвер - определи Томъл. - Голям калибър. Четирийсет и четвърти, четирийсет и пети. Автоматичен.

— Глупости - възрази Кьолбо. - Как може да се разбере дали е автоматичен, или не?

— Може. Револверът гърми по-силно заради луфта между цилиндъра и цевта. Логично е.

— Глупости! - повтори Кюлбо. - На какво разстояние?

— Въздухът е влажен. Нощ е... Шест-седем километра. - Томъл въздъхна: - Как ми се иска това да свършва вече...

— Да, в Танърс Корнър изглеждаше по-лесно. Нещата се пообъркаха.

Томъл замахна да смачка някакъв комар и изруга:

— Проклети гадини!

— Кой мислиш, че стреля в този час? Почти един е.

— На някого му е влязъл пор в кофата за боклук или мечка в палатката, някой стреля по любовника на жена си...

Кюлбо кимна:

— Виж, Шон спи. Може да задреме на всяко място и по всяко време.

Разрита въглените.

— Защото взима лекарства - обясни Томъл.

— Така ли? Не знаех.

— Затова все му се спи. Странен е станал, не мислиш ли?

Томъл погледна спящия, сякаш беше отровна змия.

— Преди повече ми харесваше - отбеляза Кюлбо. - Сега е някакъв такъв, сериозен. Плаши ме. Държи пушката, сякаш ще го ухапе.

— И още как. Хей, я дай спрея против комари, жив ще ме изядат. И хвърли една бутилка уиски, като ставаш.

Амелия Сакс се стресна. Навън проехтя изстрел.

Надникна в спалнята на фургона, където спеше Гарет. Той не беше чул нищо.

Последва втори изстрел.

„На кого му е притрябвало да стреля в този час?“

Изстрелите ѝ напомниха за случката край реката, когато Люси и останалите, непредизвикани от нищо, започнаха да стрелят по лодката, мислейки, че Сакс и Гарет са отдолу.

Заслуша се внимателно, но не чу други изстрели. Нищо освен вятъра. И цикадите, разбира се.

„Странен живот водят... Какавидите се заравят под земята и остават там двайсет години. Когато им дойде времето, изпълзяват на някое дърво, кожата им се пука и отвътре излиза въз- растното насекомо. Толкова години да се криеш под земята!“

Скоро обаче се замисли за онова, което занимаваше съзнанието ѝ преди изстрелите.

Мислеше си за празния стол.

Не за психологическия метод на доктор Пени. Не за онова, което ѝ бе разказал Гарет за баща си и онази ужасна нощ преди пет години. Не, тя си мислеше за друг стол - за червената инвалидна количка „Сторм ароу“ на Линкълн Райм.

За какво все пак бяха дошли тук, в Северна Каролина? Райм рискуваше всичко: живота си, онова, което бе останало от здравето му, съвместния си живот със Сакс, само и само да стане от тази количка. Да я остави празна.

И сега, легнала в мизерния фургон, търсена от полицията, Амелия Сакс си даде сметка какво я тревожеше в тази операция. Разбира се, тревожеше се за живота и здравето на Райм.

Тези страхове обаче бяха нормални. Друго я караше да иска провалянето на операцията. Най-много от всичко се боеше, че ще бъде успешна.

„О, Райм, не разбираш ли? Аз не искам да се променяш. Обичам те такъв, какъвто си. Какво щяхме да правим, ако и ти беше като всички останали?

Ти казваш: „Винаги ще бъдем заедно, ти и аз, Сакс“, но тези отношения се дължат на сегашното ти състояние. Аз обичам скоростта... Ти с неподвижното си тяло и острия си ум си по-бърз и от най-бързата кола.

Точно този твой ум ме привлича по-силно и от най-страстния любовник на света.

Какво ще стане, когато отново станеш „нормален“? За какво ще съм ти аз, когато отново ще можеш да движиш ръцете и краката си? Няма ли отново да бъда за теб едно обикновено патрулиращо ченге? Ще срещнеш отново някоя друга като онази красива, но самолюбива жена, която разби живота ти, и ще ме изоставиш, както съпругът на Люси Кър я е изоставил след операцията ѝ.

Искам те такъв, какъвто си...“

Тя си даде сметка колко егоистично е желанието ѝ и потрепери.

„Стой си в количката, Райм! Не искам да я оставяш празна... Искам да живея с теб както досега. Искам да имам деца от теб, деца, които да те познават такъв, какъвто аз те познавам сега.“

Амелия Сакс отпусна глава и затвори очи, но вятърът и монотонната песен на мъжките цикади успяха да я приспят едва след час.

33.

Сакс се събуди на разсъмване от слабо бръмчене. Преди да отвори очи, си помисли, че пак е цикадата, но се оказа часовникът. Тя го изключи.

Цялото тяло я болеше от неудобната постелка, но се чувстваше изненадващо бодра. През прозореца проникваше ярка слънчева светлина и тя я прие като добра поличба. Днес щеше да открие Мери Бет Макконъл и да я върне в Танърс Корнър. Момичето щеше да потвърди историята на Гарет и Джим Бел и Люси Кър можеха да започнат издирването на истинския убиец - мъжа с тъмния гащеризон.

Гарет също се разбуди и стана от мръсния дюшек. Заглади мазната си коса с дългите си пръсти. Сакс се „среса“ по същия начин.

„Изглежда като всяко друго момче на неговата възраст - помисли си тя. - Сякаш сега ще вземе училищния автобус, за да отиде да учи, да се закача с момичета, да играе футбол.“

Като го гледаше как търси фланелката си, тя забеляза колко е слаб. Трябваше да се храни по-добре: мляко, плодове; да се изпере и изкъпе. Сигурно така се грижи човек за собствените си деца. Не е като с хлапетата на някои приятели, които взимаш да гледаш за няколко часа, както тя правеше с кръщелницата си в Ню Йорк. Да живееш постоянно с тях, да ги будиш всяка сутрин, да им оправяш стаите, да им готвиш, да им купуваш дрехи, да им се караш, да ги пазиш, това бе друго.

Тя се усмихна:

— Добро утро.

— Трябва да вървим - каза той. - Да стигнем по-скоро до Мери Бет. Много дълго я оставих сама. Сигурно умира от жажда.

Сакс се изправи несигурно.

Той разгледа загрижено обривите от отровния бръшлян по гърдите си. Бързо навлече фланелката си.

— Излизам за малко. Трябва, нали се сещаш... да свърша една работа. Ще оставя и няколко празни гнезда на оси наоколо. За да ги забавя, ако минат оттук.

Излезе, но се върна след няколко минути. Остави ѝ канче с вода на масата.

— Това е за теб - каза срамежливо и отново излезе.

Тя пийна вода. Как ѝ се искаше да си измие зъбите и да си пусне душ. Може би, като стигнат до...

— Той е! - прошепна някой отвън.

Сакс застина. Погледна през прозореца. Не видя нищо, но гласът продължи:

— Хванах го на прицел.

Гласът ѝ бе познат - единият от приятелите на Кюлбо, Шон О’Сараян, онзи слабият. Тримата безделници ги бяха открили. Канеха се да убият момчето или да го хванат и да го измъчват, за да им каже къде е Мери Бет и да грабнат наградата.

Гарет надали бе чул гласа. Сакс го виждаше - беше на десетина метра от фургона и поставяше едно празно гнездо на пътеката. Тя чу стъпки и храстите се размърдаха.

Излезе тихо от фургона. Приклекна и започна да маха отчаяно на Гарет. Той не я виждаше. Стъпките се приближиха.

— Гарет - прошепна тя.

Той се обърна и я видя, че му маха. Намръщи се. Хвърли поглед наляво, към храстите, и по лицето му се изписа ужас. Вдигна ръце пред себе си и закрещя:

— Не стреляй, не стреляй, не стреляй!

Сакс пропълзя напред и насочи оръжие към Шон, който тъкмо изскачаше от храстите.

После всичко стана много бързо...

Гарет се хвърли по очи и заплака:

— Не, не!

Амелия стисна револвера с две ръце, готова да стреля.

Нападателят изскочи от храстите с насочена към момчето пушка.

Точно в този момент заместник-шериф Нед Спото се показа зад ъгъла на фургона, зад Сакс. Примигна от изненада и без да се замисля, се хвърли върху нея. Сакс се извъртя да му се изплъзне. Чу се изстрел.

На десет метра пред нея куршумът се заби в челото на мъжа, който се криеше в храстите и който се оказа не Шон О’Сараян... а Джеси Корн. Над окото на младия полицай се появи черна дупка, главата му се изви рязко назад, зад тила му избухна зловещо червено облаче и той безмълвно се строполи на земята.

Сакс застина. Падна на колене, ръцете ѝ затрепериха.

— Господи! - промълви Нед.

Преди полицаят да се опомни, Гарет притича, грабна револвера на Сакс от земята и го насочи към главата му. След това взе оръжието на Нед и го запрати в храстите.

— Лягай! - заповяда момчето. - По очи!

— Боже Господи... - нареждаше Нед.

— Веднага!

Нед се подчини. От очите му бликнаха сълзи.

— Джеси! - чу се наблизо гласът на Люси Кър. - Къде си? Кой стреля?

— Не, не... - изстена Сакс.

Не можеше да отмести очи от кървавата рана на полицая.

Гарет Ханлън хвърли поглед към трупа на Джеси. После се обърна по посока на приближаващите стъпки на Люси. Хвана Сакс за ръката:

— Да се омитаме.

Тя не реагира. Продължаваше да гледа като хипнотизирана ужасяващата сцена пред себе си - края на живота на Джеси Корн; края на своя живот. Гарет я вдигна на крака и я задърпа след себе си. Изчезнаха в гората като изплашени деца, които търсят подслон от приближаваща буря.

Четвърта част

ГНЕЗДО НА ОСИ

34.

„Какво става?“ - питаше се Линкълн Райм. Преди час, в пет и половина, висшият чиновник от отдел „Недвижими имоти“ на Данъчното управление на Северна Каролина най-сетне му се обади. Райм го беше събудил в един и половина, за да му възложи задачата да издири данъчните сметки на всеки, който е декларирал, че обитава фургон на „Макфърсън“. Райм първо провери дали родителите на Гарет не са притежавали такъв и след като се увери, че не са, реши, че момчето се крие в някой изоставен фургон. А щом е изоставен, значи собственикът вероятно не плаща вече данъци.

Служителят от данъчното му съобщи, че в щата има два такива фургона. В единия случай, близо до Блуридж, фургонът бил продаден на младо семейство, което в момента живеело там. Другият, близо до река Пакенок, не си струвал труда да се продава. Даде и местонахождението му: на черен път на около половин километър от реката, в квадрант В-6 на картата.

Райм веднага се обади на Люси и останалите и ги насочи към мястото. Щяха да се приближат по съмване и ако Гарет и Амелия бяха вътре, да ги обградят и да ги накарат да се предадат.

Последните сведения, които се получиха от тях, бяха, че открили фургона и се приближавали внимателно.

Недоволен, че работодателят му не е мигнал цяла нощ, Том изгони Бен от стаята и се зае с обичайните сутрешни процедури.

— Високо е, Линкълн - измърмори, оставяйки апарата за измерване на кръвно налягане.

Високото кръвно можеше да причини пристъп на дисрефлексия, която да доведе до инсулт. Райм обаче не му обърна внимание. Беше възбуден, отчаяно искаше да открие Амелия. Вдигна очи. В стаята влезе Джим Бел, по лицето му се четеше тревога. Бен Кър, също разстроен, вървеше след него.

— Какво има? - попита нетърпеливо Райм. - Добре ли е Амелия...

— Тя уби Джеси - прошепна Бел. - Застреляла го в главата.

Том застина. Погледна Райм.

— Тъкмо щял да арестува Гарет - продължи шерифът. - Тя го застреляла и двамата избягали.

— Не, не е възможно - промълви Райм. - Има някаква грешка. Някой друг го е направил.

Бел поклати глава:

— Нед Спото е видял всичко... Не казвам, че го е убила умишлено. Нед се хвърлил върху нея и тя натиснала спусъка, без да иска, но въпреки това става дума за убийство.

Амелия, второ поколение ченге, Дъщерята на стражаря, бе убила колега. Най-лошото престъпление за един полицай.

— Стига толкова, Линкълн. Трябва да извикам вече щатската полиция.

— Чакай, Джим. Моля те... Тя вече е отчаяна, уплашена. Също и Гарет. Ако извикаш командосите, рискуваш живота на още хора. Те ще ги застрелят.

— Ами, крайно време е - сопна се Бел. - Още от началото трябваше да ги застреляме.

— Аз ще ги намеря. Съвсем близко съм.

— Дадох ти възможност да го направиш и гледай какво стана.

— Ще ги открия и ще я убедя да се предаде. Сигурен съм, че ще успея. Ще...

Изведнъж Бел бе избутан встрани и в стаята нахълта Мейсън Жермен.

— Мръсник! - изкрещя той и се хвърли към инвалида.

Том му препречи пътя, но якият полицай го блъсна на пода. Хвана Райм за ризата:

— Шибан инвалид! Дошъл си да си играеш...

— Мейсън! - Бел се опита да го дръпне, но Мейсън отново го изблъска.

— ... игрички с веществените доказателства, да си измисляш гатанки. Заради теб един добър човек загина!

Полицаят вонеше силно на афтършейв. Райм извърна глава.

— Ще те убия! Ще те...

Мейсън млъкна. Бен Кър го хвана през кръста и го изблъска встрани.

— Кър, по дяволите, пусни ме! - извика изненадано Мейсън. - Мръсник! Арестувам те!

— Успокой се, заместник-шериф - каза бавно мъжагата.

Мейсън посегна към кобура, но Бен стисна здраво китката му със свободната си ръка. Погледна шерифа, който кимна, после пусна Мейсън. Полицаят се обърна гневно към Бел:

— Ще отида там, ще открия онази жена и ще...

— Никъде няма да ходиш, Мейсън. Ако искаш да продължиш да работиш в това шерифство, ще изпълняваш каквото ти кажа. Оставаш в офиса! Ясно ли е?

— По дяволите, Джим. Тя...

— Ясно ли е?

— Да, ясно е, дявол да те вземе!

Мейсън изхвърча от стаята.

— Добре ли си? - попита Бел.

Райм кимна.

— А вие? - обърна се към Том.

— Нищо ми няма.

Болногледачът отправи ризата на Райм. После, въпреки протестите на криминолога, отново му премери кръвното.

— Все същото - отбеляза. - Високо, но не критично.

Шерифът поклати глава:

— Трябва да се обадя на родителите на Джеси. Господи, колко ми е трудно. - Приближи се до прозореца и се загледа навън. - Първо Ед, сега Джеси. Кошмарно е.

— Моля те, Джим - каза Райм. - Дай ми възможност да ги открия и да поговоря с нея. Ако не го направиш, нещата само ще се влошат. Знаеш го. Ще има още убити.

Бел погледна картата и въздъхна:

— Имат двайсет минути преднина. Мислиш ли, че можеш да ги откриеш?

— Да. Мога.

— Натам - каза Шон О’Сараян. - Сигурен съм.

Кюлбо погледна на запад, накъдето сочеше приятелят му.

Преди петнайсет минути оттам се чу изстрел, после - викове.

— Какво има там? - попита Кюлбо.

— Блата, няколко стари постройки - отвърна Харис Томъл, който бе обходил вероятно всеки квадратен метър на окръг Пакенок. - Пустош. Веднъж видях вълк там.

Вълците се смятат за изчезнали по тези места, но от време на време се появява по някой.

— Без майтап? - възкликна Кюлбо.

— Застреля ли го? - попита О’Сараян.

— Забранено е - отвърна Томъл.

— Защитени са - добави Кюлбо.

— И какво от това?

Кюлбо не се сети как да отговори на този въпрос.

Изчакаха няколко минути, но не чуха повече нито изстрели, нито викове.

— Да идем да проверим - предложи Кюлбо.

— Хайде - съгласи се О’Сараян и надигна бутилка вода.

— Пак ще бъде горещо - отбеляза Томъл, гледайки издигащото се над хоризонта слънце.

— Всеки ден е горещо - промърмори Кюлбо.

Взе пушката си и тръгна напред. Другите двама го последваха като верни кучета.

Мери Бет чу удар.

Отвори очи.

Нов удар.

— Здрасти, Мери Бет.

Гласът беше весел, като на човек, който говори на детето си. В просъница тя си помисли: „Това е татко! Защо се е върнал от болницата? Не трябва да цепи дърва в това състояние. Трябва да го убедя отново да си легне. Взел ли си е лекарството?“

Тя се изправи, главата я болеше. Беше заспала на стола.

Нов удар.

„Чакай. Това не е баща ми. Той е мъртъв... Сигурно е Джим Бел...“

Нов удар.

— Мееери Бе-ет...

Тя подскочи. Голата, загоряла от слънцето глава на Том се появи на прозореца.

Мисионера отново заби брадвата във вратата. Том долепи лице до решетките, присви очи и огледа стаята:

— Къде си?

Тя загуби ума и дума.

— А, ето те, палавнице. Я, била си по-хубава, отколкото си мислех. - Вдигна ръка и ѝ показа шевовете на раната си. - Изгубих цял литър кръв заради теб. Сега ще се наложи да ми се реваншираш.

Нов удар.

— Знаеш ли какво, скъпа? Снощи, като си легнах, сънувах циците ти. Благодаря ти за този приятен сън.

Нов удар.

Този път острието на брадвата се показа от вътрешната страна. Том се отдръпна от прозореца и се притече на помощ на приятеля си.

— Хайде, брато - викна той окуражително. - Още малко, и сме вътре.

Последва нов удар.

35.

Сега Райм се тревожеше да не би Амелия да направи нещо, с което да причини смъртта си.

Беше я наблюдавал как чеше главата си до кръв, как гризе ноктите и разкървавява пръстите си, как кара с бясна скорост. Нещо подтикваше Амелия Сакс към саморазрушение.

Сега, когато бе убила човек, тази склонност щеше да се засили. След злополуката, която направи Райм инвалид, Тери Добинс, психологът на полицията, му беше обяснил, че от време на време ще му се иска да се самоубие. Не депресията обаче подтиква хората към такива действия. Депресията прави индивида пасивен; повечето убийства се дължат на комбинация от безпокойство и панически страх.

Точно това сигурно чувстваше Амелия - преследвана, предадена от самата себе си.

„Открий я! Открий я час по-скоро!“

Той отново погледна таблицата. Не разполагаше с улики от фургона. Люси и другите полицаи го бяха претърсили набързо - прекалено невнимателно, разбира се. Бяха заслепени от треската за преследване и нетърпението да заловят бегълците.

Единствените свидетелства за местонахождението на Мери Бет (закъдето се бяха запътили Сакс и Гарет) бяха пред него. Тези улики обаче бяха най-заплетеното нещо, което бе анализирал в живота си.

Трябваха му още, но нямаше.

След злополуката Райм напразно се бе опитвал да извика някакви свръхчовешки сили, за да помръдне тялото си. Беше чувал за хора, които са отмествали цели коли, за да спасят затиснати под тях деца, или са карали с невероятни скорости, за да превозят някого до болницата. Скоро обаче си даде сметка, че това не е по неговите възможности.

Оставаше му само една сила - силата на ума.

„Мисли! Разполагаш само с ума си и уликите пред очите ти. Уликите няма да се променят. Затова промени начина си на мислене.“

Той отново погледна дъската. Бяха разбрали откъде е ключът. Маята беше от воденицата. Камфенът - от стар фенер. Боята - от постройката, в която бе затворена Мери Бет. Керосинът - за лодката. Алкохолът можеше да е дошъл отвсякъде. Калта от панталоните на момчето - нищо особено и...

„Чакай... Калта!“

Райм си спомни за пробите от пръст от обувките на хората, работещи в общинската сграда. Снимките от изследването на плътностния градиент все още бяха при него.

— Бен?

— Да?

— Пусни калта от панталоните на Гарет на плътностния градиент.

След като пробата бе готова, младежът попита:

— Сега какво?

— Сравни резултата с пробите от вчера сутринта.

— Добра идея - възхити се зоологът. Прегледа снимките: - Има съвпадение! Почти точно.

Младежът вече не се колебаеше да изказва мнението си. Това допадаше на криминолога.

— Откъде е пробата?

Бен погледна надписа на обратната страна на снимката:

— От обувките на Франк Хелър. Работи в Отдела за комунални услуги.

— На работа ли е още?

— Веднага ще проверя.

Бен се втурна навън. След няколко минути се върна заедно с набит мъж с рядка коса и бяла риза с къси ръкави. Новодошлият погледна несигурно Райм:

— Вие ли ни карахте да си чистим обувките вчера?

Изсмя се смутено.

— Франк, отново се нуждаем от помощта ви. Калта от обувките ви е като тази от дрехите на престъпника.

— На онова момче, дето отвлече момичето ли? - промърмори виновно Франк.

— Да. Това означава, че може би държи момичето на три-четири километра от дома ви. Бихте ли показали на картата къде точно живеете?

— Да не ме подозирате?

— Не, Франк, нищо подобно.

— Защото всяка нощ прекарвам с жена си. Гледаме телевизия. „Опасност“ и „Колело на съдбата“. Все по едно и също време. После „Защитете дивата природа“. Понякога идва и брат ѝ. Те ще потвърдят. Той ми дължи пари, ама ще ме подкрепи, дори да нямаше дългове.

— Няма нищо страшно - успокои го Бен. - Искаме само да научим къде живеете. Покажете на картата.

Франк пристъпи напред и посочи едно място:

— Ето тук.

Квадрант Д-3, на север от Пакенок, на север от фургона. В района бяха означени няколко малки пътчета, но нямаше населени места.

— Как изглежда околността? - попита Райм.

— Главно гори и поляни.

— Знаете ли някое място, където може да се скрие отвлечено момиче?

Франк се замисли сериозно:

— Не, не знам.

— Бихте ли отговорили на още един въпрос?

— Освен тези, на които вече отговорих ли?

— Да.

— Ами питайте.

— Знаете ли за каролинските езерца?

— Разбира се, всеки знае за тях. Образувани са от метеорити преди милиони години. Когато са измрели динозаврите.

— Около вас имали от тях?

— О, пълно е.

Точно това се надяваше да чуе Райм.

— Поне петдесет-шейсет - добави Франк.

Това пък никак не хареса на криминолога.

Райм седеше с отпусната назад глава и затворени очи и премисляше за пореден път веществените доказателства.

Джим Бел и Мейсън Жермен се бяха върнали в стаята, но криминологът не им обръщаше внимание. Беше се пренесъл в друг свят, свят на наука и логика, свят, в който човек няма нужда да се движи, свят, в който забравяше дори Амелия и извършеното от нея. Виждаше уликите ясно, сякаш бяха пред него. Всъщност със затворени очи ги виждаше по-добре.

„Боя, захар, мая, кал, боя, камфен, захар, кал, мая... Мая... мая...“

Някаква мисъл мина през ума му, но веднага изчезна.

„Върни се, върни се...“

Да! Сети се.

Райм отвори очи. Погледна към ъгъла на стаята. Бел проследи погледа му:

— Какво има, Линкълн?

— Имате ли кафе-машина?

— Кафе ли? - наостри уши Том. - Никакъв кофеин. Кръвното ти е прекалено високо и...

— Не искам да пия кафе, по дяволите! Искам филтъра на кафе-машината.

— Филтър ли? Веднага ще донеса - каза Бел и излезе.

Върна се след малко.

— Дай го на Бен - нареди Райм. Обърна се към зоолога: - Виж дали хартиените влакна от филтъра не са като тези от дрехите на Гарет.

Бен постави няколко влакна под микроскопа. След това сложи и проба от дрехите на момчето. Погледна в окуляра и фокусира.

— Цветът не е съвсем същият - обяви той, - но по строеж и размер са почти еднакви.

— Добре.

Райм погледна фланелката с петната от сок.

— Пробвай отново плодовия сок от петното на фланелката. Не е ли малко кисел? Тръпчив?

Бен изпълни нареждането.

— Може би малко. Трудно е да се каже.

Райм загледа картата. Представяше си как се стеснява обръчът около Амелия и Гарет. Представяше си как момчето взима оръжието на Сакс и го насочва срещу нея.

Или как тя сама държи насочено към главата си дуло и натиска спусъка.

— Джим, би ли ми направил още една услуга? Една контролна проба.

— Разбира се, веднага тръгвам. Откъде да я взема?

Шерифът извади ключовете за колата от джоба си.

— О, няма нужда от кола.

Спомените нахлуха в съзнанието на Люси Кър.

Джеси Корн през първия си работен ден в шерифството - с безупречно лъснати обувки, но с различни чорапи. Беше се облякъл още по тъмно, за да не закъснее.

Джеси Корн, приведен зад патрулната кола, опрял гръб в нейния, докато Бартън Снел, извън нерви от хапчетата, които е изпил, стреля по тях. Само добродушните шеги на Джеси успяха да убедят едрия мъж да остави пушката.

Джеси Корн, който гордо докарва новия си червен пикап пред шерифството в почивния си ден и разхожда няколко деца в каросерията.

С тези мисли Люси се промъкваше през гората. Джим Бел им беше наредил да чакат при фургона. Щеше да изпрати Стив Фар, франк и Мейсън да ги сменят, а нея, Трей и Нед искаше да върне в града. Те обаче взеха единодушно решение. Бързо прибраха трупа на Джеси във фургона и го покриха с един чаршаф. После Люси каза на Джим, че тръгват след бегълците и нищо на света няма да ги спре.

Гарет и Амелия бягаха бързо и не си правеха труда да заличават следите си. Движеха се по една пътека покрай блатата и отпечатъците им личаха ясно в меката почва. Люси си спомни какво бе казала Амелия на Райм за местопрестъплението на Блакуотър Ландинг - следите на Били Стейл бяха по-дълбоки отпред, което означаваше, че е тичал към Гарет, за да спаси Мери Бет. Сега виждаше същото в отпечатъците на бегълците.

След около километър почвата стана по-суха и следите вече не личаха толкова добре. Пътеката се загуби в тревата на голяма поляна и полицаите не можеха да разберат накъде са тръгнали престъпниците.

— По дяволите - изруга задъхано Люси. - По дяволите!

Обиколиха поляната, огледаха всеки метър, но не откриха нито пътека, нито нещо, което да им покаже накъде са тръгнали Амелия и Гарет.

— Какво ще правим? - попита Нед.

— Ще се обадим в шерифството и ще чакаме – отвърна тя.

Облегна се на едно дърво, хвана бутилката минерална вода, която ѝ хвърли Трей, и я изпи до дъно.

Отново потъна в спомени.

Джеси Корн срамежливо ѝ показва блестящия сребрист пистолет, който възнамерява да използва на полицейското състезание по стрелба.

Джеси Корн отива с родителите си на църква на Локюст стрийт.

Спомените бяха болезнени, но тя не се опитваше да ги пропъди. Когато открие Амелия Сакс, гневът ѝ щеше да намери отдушник.

Вратата поддаде с няколко сантиметра.

— Мери Бет - провикна се Том. - Излез да си поиграем.

Двамата с мисионера си зашушукаха. След това Том пак се обади:

— Хайде, хайде, сладурче. Така ще е по-добре за теб. Няма да ти направим нищо лошо. Вчера се пошегувахме. Нямаме намерение да ти правим нищо лошо.

Тя се долепи с гръб към стената до вратата и стисна томахавката с две ръце.

Вратата се открехна още, пантите изскърцаха. На пода се появи сянка. Том се подаде внимателно през пролуката.

— Къде е? - пошепна Мисионера иззад вратата.

— Виждам вход за мазето. Сигурно е вътре.

— Добре, хайде да я измъкване и да се махаме. Тук никак не ми харесва.

Том пристъпи напред. Държеше ловджийски нож.

Мери Бет нямаше намерение да чака повече. Знаеше философията на индианците - когато битката е неизбежна, нападай без предупреждение. Целта на войната не е да убеждаваш врага да се предаде или да му доказваш надмощието си; целта е да го унищожиш.

Затова тя се показа спокойно иззад вратата, нададе вик като нападащ индианец и замахна с все сила с томахавката.

— Внимавай! - изкрещя Мисионера.

Том не успя да реагира. Камъкът го удари силно под ухото, разби долната му челюст и премаза гърлото му. Той изпусна ножа, хвана се за врата, падна на колене и се задави. Изпълзя панически навън.

— По... мощ, по... мощ.

Никой обаче нямаше намерение да му помага. Мисионера просто го издърпа от прага и го остави на земята.

— Нещастник! - изсъска той. Извади револвер от задния си джоб. Мери Бет затръшна вратата и отново зае мястото си зад нея. Избърса дланите си и стисна още по-силно томахавката. Отвън се чу изщракване на предпазител.

— Мери Бет, имам револвер, сигурно вече си видяла. Няма да се поколебая да го използвам. Затова излез доброволно. Ако не излезеш, ще стрелям и може да пострадаш.

Тя се приведе зад вратата в очакване на изстрела.

Мисионера обаче блъфираше. Вместо да стреля, изрита с все сила вратата, която удари Мери Бет и я повали на земята. Когато обаче понечи да влезе, момичето също ритна вратата. Мисионера не го очакваше, дебелото дърво го удари по рамото и той загуби равновесие. Мери Бет излезе напред и замахна с томахавката към единствената част от тялото му, която виждаше - лакътя му. Той обаче се отдръпна навреме. От инерцията на удара томахавката се изплъзна от потните ѝ длани и се изтърколи настрани.

„Няма време да я гониш. Бягай!“

Мери Бет го прескочи, преди да се е опомнил, и избяга навън.

Най-после на свобода.

Поне успя да се измъкне от тази дупка.

Затича се наляво, към пътеката, от която бяха дошли с Гарет и която минаваше покрай едно доста голямо каролинско езерце.

Зави зад ъгъла на бараката и попадна право в ръцете на Гарет Ханлън.

— Не! - изкрещя тя. - Не!

Момчето се ококори от изненада. В ръцете си държеше револвер. Хвана я за ръката:

— Как излезе? Как?!

— Пусни ме!

Тя се опита да се измъкне, но хватката му беше желязна.

Зад него стоеше някаква жена с тъжно лице. Беше красива, с дълга червена коса. Дрехите ѝ, също както на Гарет, бяха кални. Жената мълчеше. Изобщо не изглеждаше изненадана от появата на момичето. Имаше вид на дрогирана.

— По дяволите - крещеше Мисионера. - Шибана кучка!

Той също зави зад ъгъла и се намери очи в очи с Гарет.

Момчето насочи оръжието си към лицето му и закрещя:

— Кой си ти? Какво правиш в къщата ми? Какво си направил на Мери Бет?

— Тя ни нападна! Виж какво направи на приятеля ми!

— Хвърли това веднага! - продължи да крещи момчето. - Хвърли го, или ще те убия! Сериозно говоря. Ще ти пръсна скапаната кратуна!

— Господи... - промълви и хвърли оръжието на земята.

— Сега се разкарайте оттук! Бързо.

Мисионера отстъпи назад, помогна на Том да се изправи и двамата закуцукаха към гората.

Гарет издърпа Мери Бет към входа на бараката:

— Влизай вътре! Всички трябва да влезем. Те са след нас. Трябва да се скрием. Ще се скрием в мазето. Гледай какво са направили с бравите! Счупили са ми вратата!

— Не, Гарет! - възрази с прегракнал глас Мери Бет. - Няма да вляза повече там.

Той я издърпа вътре. Мълчаливата червенокоса жена също влезе. Гарет затвори вратата и загледа възмутено нацепените дъски и счупените резета.

Мери Бет се приближи и го удари с все сила в лицето. Той примигна удивено и отстъпи.

— Мръсник! - закрещя тя. - Можеха да ме убият заради теб!

— Извинявай! - запелтечи момчето. - Не знаех за тях. Мислех, че наоколо не минава нйкой. Не исках да те оставям толкова дълго сама. Арестуваха ме.

— Арестували ли са те? Какво тогава правиш тук?

Най-сетне червенокосата проговори:

— Аз го измъкнах от затвора. За да те намерим и да те върнем в града. Така ще подкрепиш твърденията му за мъжа с тъмния гащеризон.

— Какъв мъж? - попита объркано Мери Бет.

— Онзи от Блакуотър Ландинг. Мъжът с тъмния гащеризон, който уби Били Стейл.

Мери Бет поклати глава:

— Ама... Гарет уби Били. Той го удари с лопатата. Видях го. Стана пред очите ми. После ме отвлече.

Мери Бет никога не беше виждала такова изражение. Пълен шок и объркване. Червенокосата понечи да се обърне към Гарет, но нещо привлече погледа ѝ: полицата с няколко зеленчукови консерви „Чичо Джон“. Тя се приближи до тях като сомнамбул и взе една. Загледа картинката на етикета - весел рус фермер с тъмен гащеризон и бяла риза.

— Всичко си измислил - прошепна тя на Гарет. Вдигна консервата: - Няма никакъв мъж. Излъгал си ме.

Гарет пристъпи напред и с бързината на скакалец смъкна белезниците от колана на червенокосата и ги щракна около китките ѝ.

— Съжалявам, Амелия - каза той, - но ако ти бях казал истината, нямаше да ме освободиш. Нямаше другиачин. Трябваше да се върна за Мери Бет.

36.

Линкълн Райм трескаво разглеждаше списъка с уликите.

„Какво, по дяволите, прави този хроматограф толкова време?“

Джим Бел и Мейсън Жермен седяха мълчаливо. Люси се беше обадила да съобщи, че са загубили следата и чакат на няколко километра северно от фургона - квадрант В-5 на картата.

Хроматографът бръмчеше, всички чакаха резултатите.

Дългото мълчание най-после бе прекъснато от гласа на Бен Кър:

— Знаеш ли как ме наричат? Сигурно вече си се досетил.

Райм го погледна въпросително.

— Биг Бен - обясни зоологът, - на големия часовник в центъра на Лондон.

— Не се бях сетил. В училище ли ти викаха така?

— В гимназията. Като бях на шестнайсет, бях метър и деветдесет висок и тежах сто килограма. Много ми се присмиваха. Винаги съм се срамувал от външния си вид. Затова може би реагирах малко странно, като те видях за пръв път.

— Другите момчета сигурно много са те тормозили - отбеляза Райм, без да показва дали приема, или отхвърля извинението.

— И още как. Докато не пораснах. После взех първо място по борба за юноши и нокаутирах Дарил Тенисън за три секунди. Доста повече време му трябваше, за да се съвземе.

— Аз бягах много от часовете по физическо - призна Райм. - фалшифицирах извинителни бележки от името на лекаря и родителите си, доста се бях ошлайфал. Вместо това ходех в химическата лаборатория.

— Сериозно?

— Поне два пъти седмично.

— И си правил експерименти?

— Четях много, играех си с апаратите... Няколко пъти водих и Соня Мецгер.

Том и Бен се засмяха.

Споменаването на Соня, първата му приятелка, го накара отново да се замисли за Амелия Сакс.

— Готово - обяви Бен.

Мониторът на апарата просветна и показа хроматографс- кия профил на пробата, която Райм бе поискал от Джим Бел. Едрият младеж кимна:

— Ето: петдесет и пет процентен алкохол, вода, много минерални соли. Има следи от формалдехид, фенол, фруктоза, декстроза и целулоза.

— Това ми стига - каза Райм.

Помисли си: „Рибата може да е на сухо, но май са ѝ пораснали бели дробове.“

— Допуснах грешка - обяви той. - Голяма грешка. Предположих, че маята е от воденицата, не от затвора на Мери Бет. В коя воденица обаче има мая? Само хлебарниците я използват. Значи... - той вдигна вежди и погледна Бел - е от някое място, където правят това.

Кимна към една бутилка на масата. Беше накарал Бел да я донесе от мазето на шерифството. Когато полицаите освобождаваха кабинета, за да го оборудват като лаборатория, бе видял един от тях да изнася няколко бутилки от нектар. Вътре имаше домашно уиски.

— Захарта и маята се слагат за закваска - обясни криминологът. - А целулозата в тази проба вероятно е от хартиените филтри, които, предполагам, се използват за прецеждане на уискито.

— Да - потвърди Бел, - повечето хора, които варят незаконно уиски, използват филтри за кафе.

— Точно като влакната от дрехите на Гарет. А декстрозата и захарозата са сложни въглехидрати от плодовете. От плодовия сок, който е останал в бутилката, преди да налеят уискито. Бен каза, че бил стипчив, като сок от френско грозде. Нали тези бутилки се използват най-често за наливане на уискито, а, Джим?

— Да, нектар „Оушън спрей“.

— Значи Гарет държи Мери Бет в някоя барака, в която се е правило нелегално уиски, вероятно изоставена след акцията.

— Каква акция? - поинтересува се Мейсън.

— Ами, като фургона - каза Райм; писнало му беше да обяснява очевидни неща. - Щом Гарет използва бараката за скривалище, значи е изоставена. Защо му е на някого да изоставя работещ казан за уиски?

— Данъчните са ги разкрили - отвърна Бел.

— Точно така. Обади им се и ги питай за нелегалните фабрики за уиски, които са били разкрити и затворени през последните две години. Трябва ни стара постройка, близо до гора и да е боядисана в кафяво, въпреки че по време на акцията може да е била в друг цвят. Намира се на шест-седем километра от дома на Франк Хелър и наблизо има каролинско езерце.

Бел излезе.

— Много добре - похвали го Бен.

Дори Мейсън Жермен изглеждаше впечатлен въпреки предубежденията си.

След малко Бел се върна:

— Хванахме ги!

Погледна листчето, на което беше записал координатите, после огледа картата и накрая загради една точка в квадрант Б-4.

— Точно тук - обяви той. - Началникът на отдел „Данъчно разследване“ каза, че акцията била мащабна. Разкрили фабриката преди около година и я затворили. Един от агентите им проверил постройката преди два-три месеца, била боядисана в кафяво. Затова огледал внимателно да не би отново да я ползват. Казал, че била празна и повече не са се занимавали с нея. А, и се намира на двайсетина метра от доста голямо каролинско езерце.

— Има ли начин да се стигне с кола?

— Би трябвало. Всички нелегални фабрики за уиски са близо до път.

Райм кимна:

— Добре, Джим, открих ги. Сега искам един час насаме с нея. Знам как да я накарам да се предаде.

— Опасно е, Линкълн.

— Един час - повтори Райм и погледна шерифа в очите.

Най-сетне Бел склони:

— Добре, но ще извикам щатската полиция. Ако Гарет избяга и този път, ще го преследваме по всички правила.

— Разбрано. Мислиш ли, че микробусът ми може да стигне дотам?

— Е, пътищата не са от най-добрите, но...

— Аз ще те закарам - каза решително Том. - Каквото ще да става, ще те закарам.

Пет минути след като Райм тръгна и Джим Бел се прибра в кабинета си, Мейсън Жермен се измъкна от шерифството.

В сградата имаше десетина телефона, които можеше да ползва, но той предпочете да излезе в жегата и да се обади от един автомат пред банката. Извади няколко монети. Огледа се, за да се увери, че никой не го е видял, измъкна от джоба си листче, на което бе надраскан телефонен номер, и набра.

„Чичко Джон, Чичко Джон, прясна манджа с Чичко Джон... Чичко Джон, Чичко Джон, прясна манджа с Чичко Джон...“

Десетина фермери я гледаха подигравателно от консервените кутии. Тъпата рекламна песничка звучеше в ушите ѝ като химн на невъобразимата ѝ глупост.

Глупост, заради която Джеси Корн загуби живота си, а тя провали своя.

Почти не забелязваше какво става в бараката, не обръщаше внимание на караницата между Гарет и Мери Бет. Беше помогнала на това момче, рискувайки живота си, а сега бе негова затворничка.

Пред очите ѝ бе само черната дупка в челото на Джеси.

В ушите ѝ звучеше само глупавата песничка: „Чичко Джон... Чичко Джон...“

Изведнъж Сакс осъзна едно: от време на време Райм се пренасяше мислено в друг свят. Разговаряше, но думите му нямаха смисъл; усмихваше се, но усмивката му бе фалшива; даваше си вид, че слуша, но всъщност не чуваше нищо. В такива моменти той мислеше за смъртта. Обмисляше възможността да се свърже с някой лекар от организациите за подпомагане на самоубийството, като „Лете“ например, или дори да си наеме убиец. (Райм, който бе допринесъл за вкарването в затвора на не един мафиот, със сигурност имаше връзки в тези среди. Всъщност някои хора с удоволствие биха свършили работата и безплатно.)

До този момент, в който животът ѝ изглеждаше толкова разбит, колкото животът на Райм, ако не и повече, тя винаги бе смятала желанието му да сложи край на живота си за грешно. Сега обаче го разбираше.

Гарет подскочи уплашено:

— Какво е това?

„Трябва постоянно да се ослушваш. Иначе могат да се промъкнат зад гърба ти.“

После и Сакс чу бръмченето. Бръмчене на бавно приближаваща се кола.

— Откриха ни! - изкрещя момчето.

Отвън се чу затръшване на врата.

— Сакс. Аз съм.

Тя се усмихна леко. Никой освен Линкълн Райм не можеше да открие това място.

— Сакс, там ли си?

— Не! - прошепна Гарет. - Не отговаряй! Нека си помислят, че ни няма.

Тя не му обърна внимание. Стана и се приближи до счупения прозорец. Пред бараката, на неравния черен път, бе спрял черният микробус на криминолога. Самият Райм седеше в инвалидната си количка. Беше се приближил колкото можеше повече до бараката - една купчина пръст го бе спряла. Том стоеше зад него.

— Здравей, Райм.

— Тихо! - изсъска момчето.

— Може ли да поговорим? - попита криминологът.

„Какъв смисъл има?“ - помисли тя.

— Да - отвърна.

Приближи се до вратата и нареди на Гарет:

— Отвори я. Излизам.

— Не, това е клопка. Ще ни нападнат...

Тя го погледна в очите:

— Отвори, Гарет!

Той се наведе и издърпа летвите, с които бе подпрял вратата. Сакс се показа навън, белезниците ѝ дръннаха.

— Той го е направил, Райм. Той е убил Били... Сгреших. Страшно сбърках.

Тя седеше на едно стъпало пред вратата.

Криминологът затвори очи. „Какъв ли ужас изпитва?“ - помисли си той. Огледа я внимателно: бледото лице, студените ѝ очи.

— Добре ли е Мери Бет?

— Да. Уплашена е, но е жива и здрава.

— Видяла ли го е?

Сакс кимна.

— Не е имало никакъв мъж с тъмен гащеризон, нали?

— Не. Гарет си го е измислил, за да го освободя. Планирал е всичко от самото начало. Насочил ни е на грешна следа към Аутърбанкс. Беше си приготвил лодка с провизии. Измислил е какво да прави, ако полицаите го открият. Имал си е дори скривалище: онзи фургон, който откри. Ключът беше от него, нали? По него си го открил.

— Да, по ключа - потвърди Райм.

— Трябваше да се досетя. Ако се бяхме скрили на друго място...

Амелия беше с белезници на ръцете, Гарет надничаше от прозореца с револвер в ръка. Тук вече ставаше дума за заложници. Гарет нямаше да се предаде доброволно. Време беше да извикат ФБР. Един приятел на Райм, Артър Потър, макар и пенсионер, бе най-големият специалист в преговорите за освобождаване на заложници. Живееше във Вашингтон и можеше да пристигне за няколко часа.

— А Джеси Корн? - попита тихо Райм.

— Не знаех, че е той, Райм. Мислех, че е един от приятелите на Кюлбо. Другият полицай ме нападна и аз стрелях, без да искам. Грешката обаче е моя: бях се прицелила в човек с необезопасено оръжие. Наруших правило номер едно.

— Ще ти наема най-добрия адвокат в страната.

— Има ли смисъл?

— Има смисъл, Сакс. Има. Ще измислим нещо.

Тя поклати глава:

— Няма какво да се измисля, Райм. Това е убийство. Случаят е ясен.

Изведнъж се сепна. Погледна зад него:

— Какво е...

Отзад се чу женски глас:

— Амелия Сакс, арестувана си!

Райм се опита да се извърне, но не успя. Духна в контролното устройство на количката и я завъртя настрани. Люси и другите двама полицаи тичаха приведени между дърветата. Бяха готови за стрелба и следяха внимателно прозорците на бараката. Двамата мъже ползваха за прикритие дърветата. Люси вървеше открито, право към Райм, Амелия и Том, като държеше на прицел Сакс.

Как бяха открили бараката? Микробуса ли бяха чули? Дали бяха попаднали отново на следите на Гарет?

Или Бел бе изменил на думата си и ги беше насочил?

Люси се приближи до Сакс и я удари с юмрук в лицето. Сакс леко присви очи от болка и отстъпи крачка назад.

— Не! - изкрещя Райм.

Том излезе напред, но Люси не му обърна внимание. Хвана Сакс за ръката.

— Тук ли е Мери Бет?

— Да.

По брадичката на Сакс потече кръв.

— Добре ли е?

Сакс кимна. Люси погледна прозореца на бараката:

— Оръжието ти у него ли е?

— Да.

— По дяволите - изруга Люси. Извика на другите полицаи: - Нед, Трей, вътре е. И е въоръжен. - Обърна се към Райм: - Съветвам ви да се прикриете.

После дръпна Сакс зад микробуса. Райм и Том ги последваха.

Люси стисна Сакс за ръката:

— Той го е направил, нали? Мери Бет е потвърдила. Гарет е убил Били.

Сакс сведе очи към земята:

— Да... Съжалявам. Аз...

— Съжалението ти няма да помогне на никого. Най-малко на Джеси Корн... Гарет има ли друго оръжие?

— Не знам. Не видях да има.

Люси се обърна към бараката и изкрещя:

— Гарет, чуваш ли? Аз съм Люси Кър. Искам да оставиш оръжието и да излезеш с ръце на тила. Веднага!

Вместо отговор вратата на бараката се затръшна. Люси извади мобифона си и започна да набира.

— Здрасти, заместник-шериф. Трябва ли ви помощ? - прекъсна я мъжки глас.

Тя се обърна:

— О, само това не!

Райм също погледна в посоката, от която се чу гласът. Висок мъж с коса, вързана на опашка, и ловджийска пушка вървеше към тях през тревата.

— Кюлбо - изкрещя Люси, - тук аз командвам! Не мога да се разправям и с теб. Изчезвай!

Друг мъж, въоръжен с черна пушка, вървеше през поляната към бараката.

— Това Шон ли е? - попита полицайката.

— Да, и Харис Томъл е тук.

— Ако момчето е в бараката, ще ви е нужна малко помощ да го изкарате - не отстъпваше Кюлбо. - Какво да правим?

— Това е полицейска акция, Рич. Нямаме нужда от вас. Изчезвайте. Трей! Разкарай ги оттук.

— Хайде, Рич, няма вече награда. Откажете се и... - тръгна към тях Нед Спото.

Кюлбо вдигна пушката и стреля. Куршумът улучи Нед в гърдите, ударната вълна го отхвърли няколко метра назад.

Трей погледна изумено Харис Томъл. И двамата изглеждаха еднакво изненадани, останаха неподвижни за няколко секунди. После О’Сараян стреля три пъти, Трей се хвана за корема и се свлече на земята.

— Не! - изкрещя Люси.

Инстинктивно насочи дулото към Кюлбо, но докато реагира, тримата мъже залегнаха във високата трева.

След секунди Томъл се опомни от изненадата и стреля. С първия изстрел от дългата си пушка счупи предното стъкло на микробуса.

37.

В микробуса, близо до мястото, на което само преди секунди бяха стояли Сакс и Люси, се забиха още куршуми. Том опитваше да измъкне тежката количка от калта.

— Линкълн! - изкрещя Сакс.

— Добре съм. Скрийте се от другата страна на микробуса.

— Гарет ще ни вземе на прицел оттам - възрази Люси.

— Само че не той стреля в момента - отбеляза Сакс. - Хайде, мърдай!

Чу се нов изстрел и сачмите прехвърчаха на сантиметри от нея. Том успя да измъкне количката и я избута към безопасната страна на микробуса, без да обръща внимание на изстрелите.

— Пази се - предупреди го Райм.

Двете жени ги последваха.

— Защо, по дяволите, го правят? - възкликна Люси.

Стреля няколко пъти, О’Сараян и Томъл залегнаха. Райм не виждаше Кюлбо, но знаеше, че едрият мъж е някъде пред тях. Пушката му беше далекобойна и имаше оптически мерник.

— Свали ми белезниците и ми дай оръжие - изкрещя Сакс.

— Послушай я - обади се Райм. - Тя е по-добър стрелец от теб.

Полицайката поклати глава, удивена, че ѝ предлагат такова нещо. По микробуса продължаваха да тракат куршуми.

— Те имат пушки! - настоя Сакс. - Не можеш да се справиш с тях.

— Какво става? - промълви Люси ужасена, по бузите ѝ потекоха сълзи. - Какво става?!

Прикритието им нямаше да издържи много. Микробусът ги пазеше от Кюлбо, но другите двама заобикаляха от двете страни и след няколко минути щяха да ги подложат на кръстосан огън.

Люси стреля още два пъти - в тревата, където бе видяла проблясване от цевта на пушка.

— Само хабиш патроните. Изчакай да се покажат - посъветва Сакс. - Иначе...

— Млъквай, по дяволите - сряза я Люси. Опипа джобовете си: - Къде се дяна скапаният телефон?

— Линкълн - обади се Том. - Ще те смъкна от количката. Прекалено добра мишена си така.

Райм кимна. Болногледачът разкопча ремъците, хвана го през гърдите и го свали внимателно на земята. Райм се опита да вдигне глава, за да наблюдава какво става, но силна болка проряза врата му. Наложи се да се отпусне на тревата, докато му мине. Никога не се беше чувствал толкова безпомощен.

Чуха се нови изстрели, този път по-близо. Някой се изсмя. Нападателите явно се забавляваха.

— Почти са ни обградили - промърмори Люси.

— Колко патрона ти остават? - попита Сакс.

— Три. И един резервен пълнител.

— С шест патрона ли?

— Да.

Един куршум уцели инвалидната количка и я събори сред облак прах.

Люси стреля по О’Сараян, но пак не улучи. По ответния изстрел стана ясно, че скоро ще бъдат заобиколени.

Тук щяха да загинат, притиснати между разбития микробус и бараката. Райм се запита какво ли ще почувства, когато куршумите се забиват в тялото му. Никаква болка, разбира се, нищо нямаше да усети. Погледна Сакс, по лицето ѝ бе изписано отчаяние.

„Ти и аз, Сакс...“

После обърна глава към бараката.

— Гледайте!

Жените се обърнаха. Гарет беше отворил вратата.

— Бързо вътре - изкрещя Сакс.

— Луда ли си? Гарет е с тях. Комбина са.

— Не - отсече Райм. - Можеше да ни застреля през прозореца, но не го направи.

Съвсем наблизо проехтяха още два изстрела. Храстите се размърдаха, Люси се прицели.

— Не хаби куршумите! - изкрещя Сакс.

Люси обаче стреля два пъти. Камъкът, който единият от нападателите бе хвърлил, за да я подмами, се изтърколи от храстите. Сакс бързо се хвърли върху Люси и я дръпна. Сачмите от пушката на Томъл прелетяха на сантиметри от тях и се забиха в микробуса.

— По дяволите! - изруга полицайката и отново зареди.

— Бягайте вътре! - изкрещя Райм. - Бързо.

Люси кимна:

— Добре.

— Хвани ме по пожарникарския начин - нареди Райм.

Това е най-лошият начин за пренасяне на инвалид – има опасност да се увредят някои части от тялото му. Така обаче пренасянето щеше да е най-бързо и Том щеше да се изложи за най-кратко време на куршумите. Освен това тялото на Райм щеше да му служи за прикритие.

— Не - възрази болногледачът.

— Хайде, Том. Недей да спориш.

— Ще ви прикривам - извика Люси. - Тръгвайте. Готови?

Сакс кимна. Том вдигна Райм на ръце, сякаш носеше дете.

— Том... - запротестира инвалидът.

— Тихо, Линкълн, ще действам, както аз реша.

— Хайде! - изкрещя Люси.

Прозвучаха няколко силни изстрела. Ушите на Райм заглъхнаха, зрението му се замъгли.

Във вратата на бараката се забиха няколко куршума. Тримата се вмъкнаха вътре. След секунди дотича и Люси. Затръшна вратата зад гърба си. Том остави внимателно Райм на дивана.

На един стол седеше млада жена и ужасено гледаше инвалида. Явно това беше Мери Бет Макконъл.

Гарет Ханлън седеше на друг стол и пукаше нервно с кокалчетата на пръстите си. Лицето му бе възпалено, в очите му се четеше ужас.

Люси се прицели в главата му:

— Дай оръжието! Веднага!

Той примигна и веднага ѝ го подаде. Тя го прибра и изкрещя нещо. Райм не чу какво: гледаше ужасените очи на момчето. Очи на уплашено дете.

„Разбирам защо си го направила, Сакс - помисли си той. - Сега разбирам защо си му повярвала. Защо си решила да му помогнеш. Разбирам...“

— Всички ли са добре? - попита той.

— Да - отвърна Сакс.

Люси кимна.

— Всъщност - обади се виновно Том, - не съвсем.

Вдигна ръка от корема си, където личеше изходната рана от куршум. После падна тежко на колене.

38.

„Провери за разкъсани кръвоносни съдове, спри кръвотечението, ако е възможно, провери дали пациентът не е в шок.“

Като патрулиращ полицай Амелия Сакс бе изкарала пълен курс по спешна помощ. Наведе се над Том и огледа раната.

— Свали тези белезници - извика тя. - Така не мога да му помогна.

— Не - отказа категорично Люси.

— Как си, Том? - попита Райм. - Кажи нещо.

— Изтръпвам... Чувствам се... странно...

Болногледачът затвори очи и изпадна в безсъзнание.

Над главите им се чу трясък. Един куршум проби дървената стена. В същото време във вратата се заби нова порция сачми. Гарет подаде на Сакс няколко салфетки. Тя ги взе с две ръце и натисна с тях раната на Том. Удари го леко по бузата. Той не реагира.

— Жив ли е? - попита отчаяно Райм.

— Диша. Едва-едва, но все пак диша. Изходната рана не е много лоша, но не знам какви са поражения на вътрешните органи.

— Защо го правят? - възкликна Люси.

— Джим каза, че се занимавали с незаконно производство на уиски - обясни Райм. - Може би бараката е била тяхна и не искат да се разбере. А може би наблизо има нарколабо- ратория.

— Докато бях сама, дойдоха двама души - обади се Мери Бет. - Опитаха се да разбият вратата. Може да са комбина.

— Къде е Бел? - попита Люси. - А Мейсън?

— Ще дойдат след половин час.

Люси поклати глава. Отново погледна през прозореца. Прицели се.

— Стига, дай на мен! - извика Сакс.

Люси не ѝ обърна внимание и стреля. По физиономията, която направи, стана ясно, че пак е пропуснала. Присви очи и се обърна към момчето, което стоеше неподвижно, свито на пода, сковано от паника:

— Шон е намерил някаква червена туба. Какво има вътре, Гарет? Газ ли? Гарет! Отговори ми!

— Какво има в червената туба, Гарет?

— Ами, такова... керосин. За лодката.

— По дяволите, искат да запалят бараката.

— Мамка му - изкрещя Гарет. Изправи се на колене и погледна ужасено Люси.

Сакс единствена предвиди какво е намислил.

— Не, Гарет, недей...

Момчето не ѝ обърна внимание, скочи, блъсна вратата и изскочи навън. След него по вратата затракаха куршуми. Не се разбра дали са го уцелили.

След това изстрелите престанаха; нападателите се приближаваха към бараката.

Сакс огледа прашната стая:

Мери Бет седеше свита на стола и плачеше.

Люси, с изпълнени с ярост очи, проверяваше оръжието си.

Том, бял като платно, лежеше неподвижно на земята.

Линкълн Райм лежеше по гръб и дишаше тежко.

„Ти и аз...“

Тя прошепна на Люси:

— Трябва да се справим сами с тях. Ти и аз.

— Те са трима. Имат пушки.

— След броени минути тази барака ще избухне в пламъци и ние или ще изгорим живи, или ще бъдем застреляни, като излезем. Нямаме избор. Свали ми белезниците. Хайде.

— Как да ти се доверя? Ти ни устрои засада край реката.

— Засада ли? Какви ги дрънкаш?

— Какви ги дрънкам ли? Използва лодката, за да ни подмамиш и започна да стреляш, когато Нед влезе във водата.

— Глупости! Вие започнахте да стреляте, защото си мислехте, че сме под лодката.

— Ти първа започна...

Люси млъкна. Сакс също разбра какво е станало.

— Били са те - каза тя. - Кюлбо и другите. Някой от тях е стрелял, за да ви сплаши или да ви предизвика.

— А ние си помислихте, че си ти.

За момент изражението на Люси се смекчи, но после очите ѝ отново заблестяха от гняв - явно се сети за Джеси Корн.

Сакс протегна ръце:

— Нямаме друг избор.

Полицайката я изгледа, после отключи белезниците. Сакс разтри китките си:

— Колко патрона ни остават?

— Аз имам три.

— А аз - пет.

Сакс измъкна дългия си „Смит и Уесън“ от кобура на Люси. Погледна Том. Мери Бет се изправи:

— Аз ще се погрижа за него.

— Само едно трябва да знаеш. Хомосексуалист е. Изследван е, но...

— Няма значение. Ще внимавам. Действайте.

— Сакс - заговори Райм. - Аз...

— По-късно, Райм. Нямаме време за приказки.

Тя се приближи до вратата, хвърли бърз поглед навън, запомняйки разположението на различните предмети, зад които можеше да се скрие, и зае позиция за стрелба. Отново беше свободна, отново въоръжена. Вече не мислеше за нищо друго, нито за Райм и операцията му, нито за Джеси Корн, нито за предателството на Гарет Ханлън, нито за това, което я очакваше, ако успееха да се измъкнат живи.

„Когато се движиш, не могат да те хванат...“

Обърна се към Люси:

— Излизаме. Ти тръгваш наляво, към микробуса. В никакъв случай не спирай до него! Продължаваш, докато не се скриеш в тревата. Аз отивам надясно, към онова дърво. Залягаме в тревата и започваме да се промъкваме към гората, за да им излезем в гръб.

— Ще ни видят, като излизаме.

— Трябва да ни видят. Нека знаят, че се крием някъде в тревата. Така ще им отвлечем вниманието от бараката. Не стреляй, ако не си сигурна. Ясно ли е?

— Ясно.

Сакс хвана дръжката на вратата. Погледите им се срещнаха за миг.

Шон О’Сараян и Томъл бяха заети с керосина и не гледаха към предната врата. Затова нямаха време да вдигнат пушките си, когато двете жени изскочиха и се втурнаха към прикритията си.

Кюлбо стоеше по-назад, за да ги прикрива, но явно и той не очакваше някой да излезе от бараката, защото, когато стреля, Сакс и Люси вече се бяха скрили в гъстата трева.

О’Сараян и Томъл също залегнаха в тревата, Кюлбо изрева:

— Оставихте ги да се измъкнат. Къде, по дяволите, гледате?

Стреля още веднъж по Сакс, тя залегна и когато отново погледна, той вече не се виждаше.

— Мини отдясно - изкрещя Кюлбо.

— Къде? - попита онзи, за когото се отнасяше нареждането; Сакс реши, че е Томъл.

— Чакай да помисля...

Настъпи тишина.

Сакс запълзя към мястото, където преди малко бе видяла О’Сараян и Томъл. Забеляза нещо червено и се насочи към него. Вятърът наклони тревата и тубата с керосин се показа. Сакс се приближи, вятърът отново ѝ помогна да се прицели. Стреля и улучи точно в средата. Тубата отхвърча и се разплиска.

— Мамка му - изруга някой и из тревата се чу шумолене. Нападателят явно бързаше да се отдалечи от тубата, въпреки че керосинът не се възпламени.

Чу се ново шумолене, после стъпки.

Откъде обаче идваха?

Забеляза отблясък близо до мястото, където бе видяла за последен път Кюлбо. Сигурно беше от оптическия му мерник. Сакс вдигна глава, погледна Люси, посочи себе си, после мястото, откъдето идваше светлината. Полицайката кимна, посочи себе си, после махна встрани.

Когато обаче Люси се изправи и побягна приведена покрай бараката, О’Сараян скочи и започна да стреля. За момент полицайката бе добра мишена. Спаси се само благодарение на това, че в бързината О’Сараян не се целеше добре. Люси се хвърли на земята и стреля. Куршумът пропусна на сантиметри хилавия мъж, който бързо залегна.

Сакс отново запълзя към позицията на Кюлбо. Чу няколко бързи гърмежа от револвер, после няколко изстрела от карабина, накрая оглушителния трясък на ловната пушка.

Тъкмо се питаше дали не са уцелили Люси, когато чу гласа на полицайката:

— Амелия, идва към теб.

Наблизо се чуха стъпки.

Кой идваше? Къде беше? Чувстваше се като сляпа. Обхващаше я паника.

Стъпките заглъхнаха. Мъжки глас извика нещо неразбираемо.

Стъпките започнаха да се отдалечават.

Вятърът отново наклони тревата и Сакс пак видя отблясъка от оптическия мерник. Кюлбо бе заел добра позиция за стрелба. Държеше на прицел цялата поляна. Сакс запълзя още по-бързо към него, страхуваше се, че се цели в Люси или в Райм и Мери Бет през прозореца.

„По-бързо, по-бързо.“

Тя скочи и се затича приведена. Възвишението, зад което се криеше Кюлбо, бе на пет-шест метра.

Шон О’Сараян обаче се оказа по-близо. Тя се сблъска с него и падна по гръб. За миг очите им се срещнаха. В неговите блестеше безумен пламък.

Бяха едва на метър един от друг. Вдигнаха оръжията си и стреляха едновременно. Не улучиха. Сакс се прицели отново, но той скочи и се втурна да бяга.

Възможността не беше за изпускане. Тя рискува да стане мишена за Кюлбо, изправи се и се прицели, но преди да стреля, Люси Кър също натисна спусъка. О’Сараян спря, хвана се за гърдите, после бавно се свлече на земята.

По лицето на Люси се четеше учудване. Сакс се запита дали за пръв път убива човек. Полицайката моментално залегна. След секунди тревата, сред която беше стояла, бе покосена от сачмите на ловната пушка.

Сакс продължи бързо към Кюлбо. Сега той знаеше къде се крие Люси и щеше да я застреля при следващото ѝ изправяне.

Шест метра, четири метра...

Светлината блесна по-силно и Сакс залегна, мислейки, че оптическият мерник е насочен този път към нея. Извъртя се встрани и зачака гърмежа. Никой не стреля и тя запълзя вдясно, за да го заобиколю Потеше се ужасно, артритът не ѝ даваше мира. Два метра.

„Бъди готова. Бързо.“

Трябваше да премине пространство, обрасло с ниска трева. Нямаше зад какво да се прикрие.

„Като се движиш, не могат да те хванат...“

Тя скочи, претърколи се през празното пространство, застана на коляно и се прицели в пушката.

Не повярва на очите си.

„Пушката“ на Кюлбо се оказа някаква тръба, вероятно от старата фабрика за уиски, а оптическият мерник - счупена бутилка. Същият номер, който им бяха погодили с Гарет във вилата край Пакенок.

„Изигра ме...“

Встрани нещо изшумоля в тревата. Амелия Сакс се обърна.

Към бараката се приближаваха стъпки. Тежки стъпки, първо през храстите, после по дървените стълби на постройката. Приближаваха се бавно - по-скоро небрежно, отколкото внимателно. Това означаваше, че нападателят е уверен в себе си, следователно - опасен.

Линкълн Райм се опита да вдигне глава от дивана, но не видя кой приближава.

Вратата се отвори със скърцане.

Рич Кюлбо бързо огледа стаята.

Райм отново се разтревожи. Беше ли жива Сакс? Дали някой от десетината изстрела, които бе чул, не я беше улучил? Дали сега не лежеше ранена някъде в тревата?

Кюлбо погледна Райм и Том и реши, че не представляват заплаха. Без да влиза, попита криминолога:

— Къде е Мери Бет?

— Не знам. Преди пет минути избяга да търси помощ.

Кюлбо огледа стаята, погледът му се спря на вратата за мазето.

— Защо го правите? Защо искате да ни убиете? - попита припряно Райм.

— Избягала навън, а? Не съм я видял. - Кюлбо влезе, без да сваля очи от вратата на мазето. После кимна към поляната: - Не трябваше да те оставят тук сам. Голяма грешка. - Спря и огледа тялото му: - Какво е станало с теб?

— Пострадах при нещастен случай.

— Ти ли си оня нюйоркчанин, за когото приказват всички? Ти ли разбра, че са тук? Наистина ли не можеш да мръднеш?

— Наистина.

Кюлбо се изхили, сякаш е хванал някаква странна риба, която не е подозирал, че съществува.

Райм погледна тревожно вратата на мазето, след това пак Кюлбо.

— Доста си загазил - отбеляза едрият мъж.

Райм не отговори. Кюлбо най-после отмести очи от него и насочи пушката към вратата на мазето:

— Мери Бет била излязла, а?

— Избяга. Къде отиваш?

Кюлбо не му обърна внимание. Бутна вратата и стреля. После още три пъти. След това, докато презареждаше, надникна в задименото помещение.

Тогава Мери Бет Макконъл излезе иззад входната врата, където се беше скрила. В ръце държеше примитивна томахавка, за която бе казала на Райм, че е направила сама. Без да издаде звук, тя замахна с оръжието си и го стовари върху главата на Кюлбо, откъсвайки част от ухото му. Той изпусна пушката и тя се търколи по стълбите в тъмното помещение. Ударът обаче не успя да го зашемети и той удари с юмрук момичето в гърдите. Тя залитна, падна и отчаяно се опита да си поеме въздух.

Кюлбо опипа ухото си и вдигна ръка пред очите си:

— Мамка му! Боли!

После погледна младата жена. Измъкна автоматичния си нож от калъфа на колана си и го отвори. Сграбчи Мери Бет за косата и дръпна главата ѝ назад.

Тя го хвана за китката и се опита да отблъсне ръката му, но той бе много по-силен от нея и тъмното острие бавно се приближи към бялото ѝ гърло.

— Спри - изкрещя някой.

Гарет Ханлън стоеше на прага с голям сив камък в ръка.

— Пусни я и се махай - каза с треперещ глас.

Кюлбо пусна косата на Мери Бет и главата ѝ издрънча на пода. Той се изправи, отново опипа ухото си и присви очи от болка. Погледна кървавите си пръсти, после - Гарет.

— Хей, сополанко, кой си ти, че да ми заповядваш?

— Хайде, изчезвай.

Кюлбо се изсмя хладно:

— Защо се върна? Аз съм почти с петдесет кила по-тежък от теб. Имам нож. Какво ще ми направиш с този камък? Хайде, ела да видим кой е по-силен.

Гарет се приведе като борец и пристъпи бавно напред. На лицето му бе изписана странна увереност. На няколко пъти се направи, че ще хвърли камъка, и Кюлбо приклекна и отстъпи леко назад. После мъжагата се изсмя, явно бе решил, че момчето не представлява особена заплаха. Избърса потта от грубото си лице и замахна с ножа към корема на Гарет. Момчето отскочи. Не беше изчислил обаче разстоянието и се намери притиснат към стената. Нямаше накъде да бяга.

Тогава Мери Бет грабна томахавката и удари с все сила Кюлбо по глезена. Той изрева от болка и се обърна към нея. Гарет скочи напред и го блъсна с все сила. Кюлбо залитна и се свлече по стълбището към мазето. Спря се посредата.

— Ах ти, сополанко такъв! - изсъска той.

Затършува в тъмното.

— Гарет! Има пушка! - изкрещя Райм.

Момчето се приближи спокойно до вратата на мазето и вдигна камъка, но не го хвърли.

„Какво прави?“ - зачуди се Райм.

Гaрет измъкна някакво парцалче от дупката в единия край. Когато първите разгневени оси излетяха оттам, запрати гнездото в лицето на Кюлбо и затръшна капака.

Един куршум проби вратата на мазето и се заби в тавана. После още един. Изведнъж стрелбата спря. Райм мислеше, че Кюлбо ще стреля повече от два пъти, но това предположение не се сбъдна. Писъците от мазето също продължиха повече, отколкото бе очаквал.

Харис Томъл реши, че вече е време да се омита, да се връща в Танърс Корнър.

О’Сараян беше мъртъв, но Кюлбо сигурно вече бе довършил червенокосата и онези в бараката. Оставаше само Люси Кър. Томъл гореше от нетърпение да я довърши и да се прибира вкъщи. Цялата работа се оказа отвратителен кошмар. Никое богатство на света не бе достатъчна награда за това, което беше преживял през последните дни.

Двамата с Кюлбо бяха затънали сериозно и ако искаха да прекарат остатъка от живота си извън затвора, трябваше да довършат работата докрай.

Изведнъж зад едно дърво видя нещо тъмно - кафявата униформена блуза на Люси Кър.

Той се запромъква към нея. Как ли щеше да се почувства, преди да я застреля? Винаги я беше харесвал. Е, поне преди лекарите да я орежат. Реши, че това може леко да го разколебае. Мишената не беше добра - само част от гърдите ѝ се показваше иззад дънера. С карабина щеше да му е доста трудно. С ловната пушка обаче беше фасулска работа. Той нагласи наконечника на цевта така, че сачмите да се разпръснат в по-голям радиус, за да увеличи вероятността за попадение.

Изправи се бързо, прицели се направо в блузата и стреля.

Откатът го блъсна назад. Той присви очи.

„О, Господи... Не и това!“

Блузата се развяваше свободно от вятъра, надупчена от сачмите. Полицайката я бе закачила на дървото за примамка.

— Предай се, Харис - извика Люси зад гърба му. - Всичко свърши.

— Добър номер. Успя да ме метнеш.

Той се обърна. Държеше пушката на нивото на кръста си, скрита в тревата и насочена към нея. Люси бе по фланелка.

— Хвърли пушката - заповяда тя.

— Вече я хвърлих.

— Вдигни си ръцете. Хайде, Харис. Последно предупреждение.

— Слушай, Люси...

Тревата бе висока над метър. Можеше бързо да клекне и да стреля в краката ѝ. Но беше рисковано.

Изведнъж забеляза нещо: погледа ѝ. Беше прекалено несигурен.

Блъфираше!

Той се ухили:

— Свършили са ти патроните.

Отчаяното ѝ изражение потвърждаваше предположението му. Той вдигна пушката и се прицели.

— Моите обаче не са - чу се нечий глас наблизо.

Червенокосата! Той бързо се обърна. Мислеше си: „Няма да стреля. Тя е жена? Тя е...“

Чу гръм. Последното, което почувства, бе лек натиск отстрани на главата.

Мери Бет се показа на вратата и извика, че Кюлбо е мъртъв, а Райм и Гарет са добре.

Амелия Сакс се приближи до трупа на Шон О’Сараян. Люси отиде да провери Харис Томъл. Наведе се и вдигна скъпата пушка. Даде си сметка, че би трябвало да изпитва ужас, че взима оръжие от ръцете на мъртвец, а всъщност се интересуваше само дали е заредено.

На двайсетина метра от нея Сакс оглеждаше О’Сараян с насочено към него оръжие.

Люси взе блузата си и я облече. Беше надупчена, но тя се чувстваше неловко да ходи само по фланелка. Застана до дървото и продължи да наблюдава Сакс.

„Предадена от тялото си, от съпруга си, от Господ, а сега и от Амелия Сакс...“

Погледна Харис Томъл. Между него и гърба на Сакс имаше пряка видимост. Сценарият беше правдоподобен: Томъл се криел в тревата, изправил се, застрелял Сакс в гърба...

Люси вдигна пушката. Имаше чувството, че е лека като перце. Допря я до бузата си. При допира до студения метал си спомни как след операцията лежеше, долепила лице до хромираната табла на болничното легло. Прицели се в гърба на Сакс. Щеше да умре бързо и безболезнено.

Също като Джеси Корн.

Зъб за зъб.

Допря показалец до спусъка.

После свали пушката и се обади на щатската полиция.

Медицинският хеликоптер пристигна първи, санитарите превързаха Том и го откараха в болницата. Един остана да се грижи за Линкълн Райм, чието кръвно налягане се беше покачило до критични граници.

След малко кацна и полицейският вертолет. Командосите арестуваха първо Сакс. Оставиха я да лежи в прахта със заключени зад гърба ръце, след което влязоха в бараката за Гарет Ханлън.

39.

Том щеше да се оправи.

Лекарят от спешното отделение на Университетския медицински център в Ейвъри заяви лаконично:

— Куршумът ли? Минал и заминал. Не е уцелил важни органи.

Въпреки това болногледачът нямаше да е в състояние да изпълнява задълженията си месец-два.

Бен Кър доброволно се отказа от лекциите в университета за няколко дни, за да помага на Райм.

— Не заслужаваш да ти се помага, Линкълн - изръмжа той. - Изобщо не разтребваш след себе си.

Понеже не беше свикнал още с шегите за инвалиди, той бързо погледна Райм, за да види дали този вид са позволени. Киселата гримаса на криминолога бе красноречива. Райм обаче преглътна шегата, защото работата, с която предлагаше да се нагърби младежът, изискваше човек да ѝ посвети цялото си време, пък и бе доста неприятна, особено ако пациентът е Линкълн Райм. Доктор Шерил Уивър обеща да осигури болногледач от медицинския център.

— Все пак се навъртай наоколо, Бен - каза Райм. - Може да ми потрябваш. Повечето ми болногледачи не издържат дълго.

Разследването срещу Амелия Сакс вървеше зле. Балистичната експертиза доказа, че куршумът, причинил смъртта на Джеси Корн, е изстрелян от нейния „Смит и Уесън“. Въпреки че Нед Спото бе мъртъв, Люси Кър разказа какво ѝ е казал за злополуката. Браян Макгуайър обяви, че ще иска смъртно наказание. Добродушният Джеси бе любимец на жителите на града, пък и беше загинал при изпълнение на служебния си дълг. Делото щеше да има голям отзвук.

Джим Бел и щатската полиция се опитаха да разберат защо Кюлбо и приятелите му са искали да убият Райм и останалите. Един следовател от Роли откри десетки хиляди долари, скрити в домовете им.

— Множко, за да са само от незаконно производство на уиски - отбеляза детективът. После, сякаш четеше мислите на Райм, добави: - Близо до бараката сигурно има някаква нарколаборатория. Сигурно са сметнали Гарет за заплаха за бизнеса си. Ще говорим с него за това. Може да е видял нещо.

Бел, също както Райм, подозираше, че двамата мъже, които се бяха опитали да изнасилят Мери Бет, също са замесени в производството на наркотици. Щатската полиция започна издирване.

Райм седеше в инвалидната си количка (работеща въпреки дупката от куршума) в импровизираната лаборатория и чакаше да пристигне новият му болногледач. Тъкмо размишляваше върху съдбата на Сакс, когато на прага се появи сянка.

Криминологът вдигна очи и видя Мери Бет Макконъл.

— Господин Райм?

Беше красива, усмихната, с хубави зелени очи. Нищо чудно, че Гарет бе хлътнал по нея. Главата ѝ беше бинтована.

— Как е главата? - попита Райм.

— Доста голям белег ще ми остане. Ще се наложи да си реша косата все напред. Иначе нищо сериозно.

Както всички останали, Райм си отдъхна, като научи, че Гарет всъщност не я е изнасилил. Поне за напоената с кръв салфетка бе казал истината. Стреснал я, докато се криела в мазето на бараката. Тя се изправила рязко и се ударила в една ниска греда. Бил е възбуден, но това е нормално за един подрастващ. Не ѝ сторил нищо, само я качил горе и я превързал. След това дълго ѝ се извинявал, че се е наранила заради него.

— Исках само да ви благодаря - каза момичето. - Не знам какво щеше да стане с мен, ако не бяхте вие. Съжалявам за приятелката ви. Ако не беше постъпила така, сега сигурно щях да съм мъртва. Онези мъже щяха... е, можете да си представите какво щяха да направят. Предайте ѝ благодарностите ми.

— Непременно. Бихте ли ми отговорили на един въпрос?

— Какъв?

— Знам, че сте дали показания на Джим Бел. Аз обаче научих за случилото се на Блакуотър Ландинг само от уликите. Бихте ли ми разказали какво точно стана?

— Разбира се... Отидох край реката да събера още от онези останки. Когато вдигнах глава, Гарет стоеше пред мен. Разтревожих се. Досаждаше ми. Винаги щом ме видеше, идваше и започваше да ми говори. Онази сутрин беше страшно възбуден. Все повтаряше: „Не трябваше да идваш сама, опасно е, на Блакуотър Ландинг се случват нещастия“, такива неща. Започваше да ме плаши. Казах му да ме остави на мира. Че имам работа. Той ме хвана за ръката и се опита да ме накара да си тръгна. После Били Стейл излезе от гората, закрещя и се нахвърли отгоре му с лопатата. Гарет обаче я измъкна от ръцете му и го уби. После отново ме хвана, завлече ме на лодката си и ме закара в бараката.

— От колко време ви дебне?

Мери Бет се засмя:

— Да ме дебне ли? Не, не. Не слушайте какво говори майка ми. Преди около шест месеца няколко момчета искаха да го бият. Аз го спасих. Затова, предполагам, е решил, че сме гаджета. Вървеше подир мен, но не правеше нищо лошо. Възхищаваше ми се отдалеч, като таен обожател. Сигурна бях, че няма да ми направи нищо. - Усмивката ѝ се стопи: - До онзи ден. - Погледна часовника си: - Е, трябва да вървя. А, исках да ви питам и друго. Ако костите не ви трябват вече, мога ли да си ги прибера?

— Какво кости? - попита Райм.

— Ами, онези от Блакуотър Ландинг. Които събирах, когато Гарет ме отвлече.

Райм поклати глава:

— Не разбирам.

— Костите, останките, които открих. Бях се заела да изкопая и останалите, когато Гарет ме отвлече. Много са важни... Да не са се загубили?

— Никой не е прибирал кости от местопрестъплението. Не са споменати в доклада от огледа.

Тя поклати глава:

— Не, не... Не може да са изчезнали!

— Какви бяха костите?

— Човешки. Открих останки от Изчезналата колония на Роанок. От края на шестнайсети век.

Познанията по история на Райм се ограничаваха с Ню Йорк.

— Това не ми говори нищо.

Тя започна да му обяснява и той кимна:

— А, да, май съм учил нещо такова в училище.

— Вижте - продължи тя, - преди да изчезнат, издълбали по кората на дърветата послание, в което казвали, че отиват на юг, към Хатерас. Аз смятам, че това е уловка, за да заблудят индианците. Всъщност се заселили на брега на Пакенок и били избити по-късно на Блакуотър Ландинг. Теорията ми ще промени напълно досегашните схващания.

— Защо мислите, че останките са от тях?

— Костите бяха стари и разложени и не бяха нито в типична алгонкинска гробница, нито в гробище от колониалния период. Просто са били заровени. Така индианците са заравяли убитите си врагове. - Тя отвори раницата си. - Преди Гарет да ме отвлече, бях събрала вече няколко.

Показа му няколко човешки кости, увити в найлон, черни и разядени. Райм разпозна лъчева кост, част от лопатка и част от бедрена кост.

— Имаше още много - продължи тя. - Това е една от най-големите археологически находки в Съединените щати. Много са ценни. Трябва да ги намеря.

Райм погледна лъчевата кост. После вдигна очи.

— Бихте ли извикали Люси Кър от кабинета ѝ?

— Това ще помогне ли за откриването на костите?

— Може би.

„Когато се движиш, не могат да те хванат“ - така обичаше да казва бащата на Амелия Сакс.

Този израз може да се тълкува по много начини, но най-вече олицетворяваше общото между баща и дъщеря. И двамата обичаха бързи коли, и двамата обичаха полицейската работа, и двамата изпитваха ужас от затворените пространства и ограниченията в живота.

Сега обаче я бяха хванали.

И бързите коли, полицейската работа, животът ѝ с Линкълн Райм, бъдещото ѝ семейство... всичко пропадна.

Полицаите, които ѝ носеха храна и вода в килията, не обелваха нито дума, само я гледаха студено. Райм бе наел адвокат от Ню Йорк, но тя, като всички полицаи, знаеше добре закона. Знаеше, че каквото и да се споразумеят манхатънският адвокат и окръжният прокурор на Пакенок, животът ѝ е загубен. Чувстваше се толкова безпомощна, колкото парализираният Райм.

Някакво насекомо упорито пълзеше по пода. Каква ли беше целта му? Да си осигури прехрана, да се чифтосва, да търси подслон?

„Ако всички хора изведнъж изчезнат от Земята, животът ще продължи да съществува без никакъв проблем. Ако обаче насекомите изчезнат, скоро всички други живи организми ще загинат. Първо растенията, после животните и Земята отново ще превърне в едно мъртво скално кълбо.“

Вратата към главното помещение на ареста се отвори и един полицай, когото не беше виждала досега, се показа на прага.

— Търсят ви по телефона.

Отвори килията и я заведе до метална маса с телефон. Сигурно беше майка ѝ. Райм би трябвало вече да я е известил. А може би беше приятелката ѝ Ейми от Ню Йорк.

Когато вдигна слушалката обаче, чу гласа на Линкълн Райм:

— Как е там, на „топло“, Сакс? Хладничко ли е?

— Добре е.

— Адвокатът ще пристигне довечера. Добър е. Занимава се с криминално право от двайсет години. Успя да оправдае един престъпник, когото аз разкрих. Щом успя да постигне такова нещо, значи наистина е добър.

— Стига, Райм. Струва ли си труда? Помогнах на убиец да избяга от затвора и убих местно ченге. Не мога да си представя по-безнадежден случай.

— За това ще говорим после. Искам да те попитам едно нещо. Прекара два дни с Гарет. Разговаряхте ли за нещо?

— Да.

— За какво?

— За разни неща. За насекомите. За гората, за блатата. Не си спомням всичко.

— Трябва да си спомниш. Искам да науча всичко, което е казал.

— Какъв смисъл има?

— Хайде, Сакс. Достави радост на един стар инвалид.

40.

Линкълн Райм седеше сам в импровизираната лаборатория и се бе съсредоточил върху списъка на веществените доказателства. Проследи по картата течението на Пакенок, от изворите ѝ в Грейт Дизмал Суомп, през Блакуотьр Ландинг, до океана на запад.

В единия край картата бе леко намачкана. Така, че на човек да му се прииска да стане и да я оправи.

„Така тече животът ми през последните няколко години - помисли си той. - Не мога да оправя нищо сам.“

„А може би скоро ще бъда в състояние сам да се справям. След като доктор Уивър ме нареже и запълни дупките с чудодейните си препарати от акулски зародиши... може би тогава ще мога да прокарам ръка по тази карта и да изпъна малката неравност.“

„Безполезно движение, но какво удовлетворение ще ми донесе...“

Отвън се чуха стъпки. Вероятно от тежки военни обувки с твърди подметки. По интервала между стъпките личеше, че човекът е висок. Райм реши, че е Джим Бел, и действително самият шериф влезе в стаята.

— Линкълн, какво има? - попита шерифът. - Натан каза, че било спешно.

— Влез, затвори вратата. Виж първо дали има някой в коридора.

— Никой няма.

Затвори вратата, облегна се на масата и скръсти ръце. Райм продължаваше да разглежда картата.

— Тази карта не включва района на север и на изток, където се намира Дизмал Суомп Канал, нали? - отбеляза той.

— Канала ли? Не.

— Какво знаеш за него?

— Не много - отвърна уклончиво шерифът.

— Направих малка справка. Каналът е част от Крайбрежния плавателен път. Нали знаеш, можеш да тръгнеш с кораб от Норфолк във Вирджиния и да стигнеш до Маями, без изобщо да видиш океана. Само по канали.

— Да, всеки в Каролина знае за Крайбрежния път. Аз лично никога не съм плавал по него. Само да видя параход, и хващам морска болест.

— За изкопаването на Дизмал Суомп Канал са били необходими двайсет години. Дълъг е трийсет и три километра. Копан е само на ръка. Удивително, не смяташ ли?... Имай търпение, Джим, скоро ще научиш за какво ти разправям всичко това. Погледни синята ивица на картата, между Танърс Корнър и река Пакенок.

— Нашия канал ли имаш предвид? Блакуотър Канал?

— Същия. И така, по него може да се стигне до Пако, после до Грейт Дизмал и...

Отвън се чуха стъпки и вратата се отвори. Райм замълча.

На прага се появи Мейсън Жермен.

— Ето къде си бил, Джим! Трябва да се обадиш в Елизабет Сити. Капитан Декстър има някои въпроси за случилото се в бараката.

— Говорим си с Линкълн. Тъкмо обсъждахме...

Райм побърза да го прекъсне:

— Виж, Мейсън, би ли ни оставил малко насаме?

Мейсън ги изгледа с недоумение. После кимна.

— Искат да им се обадиш колкото се може по-скоро, Джим.

Излезе, преди шерифът да успее да му отговори.

— Тръгна ли си? - попита Райм.

Бел отново надникна в коридора.

— Каква е тази тайнственост, Линкълн? - попита.

— Би ли погледнал и през прозореца? Искам да съм сигурен, че Мейсън си е тръгнал. И затвори тази врата.

Бел затвори вратата. После отиде на прозореца и погледна навън.

— Да. Излезе. Защо...

— Добре ли познаваш Мейсън?

— Колкото останалите заместник-шерифи. Защо?

— Защото той е убил семейството на Гарет.

— Какво? Мейсън ли?

— Да, Мейсън.

— Защо, по дяволите?

— Защото Хенри Давет му е платил.

— Чакай, чакай. Не разбирам.

— Още не мога да го докажа, но съм сигурен.

— Хенри ли? Защо му е да го прави?

— Всичко е свързано с Блакуотър Канал. През осемнайсети век каналите са били необходими, защото не е имало хубави пътища. С подобряване на шосейната и железопътната мрежа постепенно престанали да се използват.

— Това пък откъде го научи?

— От Историческото дружество в Роли. Разговарях с една очарователна дама: Джули Дьовер. Според нея Блакуотър Канал е бил затворен непосредствено след Гражданската война. Не е използван от сто и трийсет години. Докато Хенри Давет не започнал отново да прекарва шлепове по него.

— Да, преди пет години.

— Да те попитам нещо - продължи Райм. - Замислял ли си се защо го прави?

Шерифът поклати глава.

— Отначало се тревожехме да не би някое хлапе да реши да доплува до шлепа и да се удави, но нищо такова не се случи. Сега като спомена, наистина не се сещам защо му е каналът. Има си достатъчно камиони. По шосе до Норфолк се стига за нула време.

Райм кимна към таблицата с уликите:

— Отговорът е пред очите ни. Онова вещество, което така и не разбрах откъде е дошло. Камфенът.

— Горивото за фенерите ли?

Райм поклати глава и се намръщи:

— Не. Тук допуснах грешка. Наистина камфенът е използван за гориво, но не само за това. Той е суровина за производство на токсафен.

— Това пък какво е?

— Един от най-опасните пестициди. Използвал се е най-вече в южните щати, но през осемдесетте е забранен от Управлението за защита на околната среда. Понеже употребата му е незаконна, бях изключил възможността той да е източникът на камфен, затова се подлъгах със старите фенери. Само че никъде не намерихме фенери. Трябваше да си го обясня, прегледах отново таблицата с уликите. Най-накрая, тази сутрин, разбрах откъде е дошъл камфенът.

— И откъде?

— Отвсякъде. Накарах Люси да донесе проби от пръстта и водата около Танърс Корнър. Навсякъде е пълно с токсафен. Водата, почвата, всичко е замърсено. Трябваше да послушам какво ми говореше Сакс вчера. Видяла е огромни пространства, лишени от растителност. Мислеше, че е от киселинните дъждове, но не е така. Всичко се дължи на токсафена. Най- много го има около фабриката на Давет - Блакуотър Ландинг и канала. Давет произвежда асфалт и катран, но това е само за прикритие. Всъщност основният му продукт е токсафенът.

— Ама нали е забранен?

— Обадих се на един приятел във ФБР, а той пък се свърза с някакъв негов познат в Управлението за защита на околната среда. Не е напълно забранен, фермерите имат право да го използват при спешни ситуации. Не те обаче са основните клиенти на Давет. Чувал ли си за тъй наречения „затворен кръг на отровите“?

— Не звучи добре.

— Така е. Токсафенът наистина е забранен в САЩ, но само за употреба. Производството и износът му за други страни са разрешени.

— Там може ли да се използва?

— В повечето страни от Третия свят и Латинска Америка е разрешен. Това е затвореният кръг: изостаналите страни използват пестициди, Съединените щати внасят продукцията им. Управлението за контрол на храните и лекарствата проверява само малка част от плодовете и зеленчуците, които се внасят. Така много хора в САЩ са изложени на отровата, въпреки че е забранена на територията на страната.

— Значи Давет не може да го транспортира по шосе, защото никой окръг няма да разреши през територията му да минават камиони с токсични вещества. Да не говорим за обществения отзвук, ако се разчуе какво произвежда.

— Точно така. Затова е възстановил корабоплаването по Блакуотър Канал. Прекарва токсафена по Крайбрежния плавателен път до Норфолк, където го натоварва на чуждестранни търговски кораби. Имал е само един проблем: когато каналът бил затворен през деветнайсети век, земята наоколо била разпродадена. Хората, чиито къщи се намирали покрай канала, имали право да определят за какво ще се използва.

— Значи Давет е изкупил земята около канала, за да има пълен контрол - досети се Бел. - Сигурно доста се е изръсил. Да видиш само какви луксозни къщи и коли има в Блакуотър Ландинг. Какво общо имат тук Мейсън и семейството на Гарет?

— Бащата на Гарет е притежавал земя покрай канала. Само че не е искал да продава правото си на контрол. Затова Давет или някой негов подчинен наел Мейсън да убеди бащата на Гарет да продаде. Когато не успял, наел няколко местни безделници: Кюлбо, Томъл и О’Сараян, да убият цялото семейство. След това Давет подкупил изпълнителя на завещанието да му продаде собствеността върху земята.

— Ама семейството на Гарет загина при катастрофа. Лично видях доклада!

— Да не би Мейсън да го е писал?

— Не помня. Може и той да е - призна Бел. Погледна Райм с възхищение: - Как, за бога, разбра всичко това?

— О, лесно беше. Защото през юли няма скреж. Поне не в Северна Каролина.

— Скреж ли?

— Говорих с Амелия. Гарет ѝ разказал, че в нощта, когато семейството му загинало, колата била цялата в скреж, а родителите и сестра му треперели. Катастрофата обаче е станала през юли. Спомням си статията по въпроса, имаше снимка на Гарет със семейството. Той е по фланелка. Били са на празненство по случай Четвърти юли. В статията се казваше, че снимката е направена една седмица преди катастрофата.

— Какви са този скреж и това треперене, за които говори момчето?

— Мейсън и Кюлбо са използвали токсафен, за да убият семейството. Говорих с лекарката ми в медицинския център. Тя каза, че високите дози нервнопаралитични отрови причиняват гърчове. Оттам идва треперенето. „Скрежът“ вероятно е от изпаренията на веществото, което е кристализирало по прозорците.

— Като е видял всичко, защо не е разказал на никого?

— Описах момчето на лекарката. Тя предположи, че и той е бил отровен същата нощ. Не смъртоносно, но достатъчно, за да получи множествено химическо отравяне. Изразява се в загуба на паметта, мозъчни увреждания, силна чувствителност към други химикали. Спомняш ли си обривите по тялото му?

— Да.

— Гарет мисли, че са от отровен бръшлян, но лекарката ми обясни, че това е типичен симптом на множествено химическо отравяне. И най-безобидното химическо вещество може да причини обриви. Например съдържащите се в сапуните или дезодорантите химикали.

— Има логика - съгласи се Бел. После се намръщи и допълни: - Но ако нямаш твърди доказателства...

Райм не можа да сдържи самодоволната си усмивка (скромността никога не му е била присъща):

— Всъщност имам някои доказателства. Открих останките на родителите на Гарет.

41.

В хотел „Албърмарл мейнър“, на една пряка от ареста на Пакенок, Мейсън Жермен се заизкачва бързо по смърдящото на нафталин стълбище.

Спря пред стая 201 и почука.

— Отворено е - извика някой отвътре.

Мейсън бавно отвори вратата и влезе в окъпаната от оранжевата светлина на залеза стая. Вътре не се дишаше от жега. Полицаят не можеше да си представи, че на някого може да му харесва да живее при такава температура, затова предположи, че мъжът, отседнал в стаята, или е прекалено мързелив, за да си пусне климатичната инсталация, или прекалено глупав, за да разбере как работи. Което само усили подозренията му.

Слабият негър бе черен като катран и носеше също толкова черен намачкан костюм. Изглеждаше съвсем не на място в Танърс Корнър.

— Вие сигурно сте Жермен - каза той.

— Да.

Чернокожият измъкна ръка изпод списанието, което лежеше на скута му, и извади пистолет.

— Това дава отговор на единия от въпросите, които смятах да ви задам - каза Мейсън. - Дали имате оръжие.

— Кой е другият?

— Дали умеете да го използвате.

Чернокожият мълчаливо отбеляза с молив мястото, до което бе стигнал.

Мейсън отново го огледа. По лицето му започваше да се стича пот. Без да пита, дали може, той отиде в банята, взе кърпа и се избърса.

Чернокожият се изхили (което подразни Мейсън дори повече от жегата в стаята) и каза:

— Оставам с впечатление, че не си падате много по такива като мен.

— Не - отвърна Мейсън, - но ако си вършите добре работата, какво харесвам и какво не, няма никакво значение.

— Това е добре. Казвайте сега по същество. Не горя от желание да кисна тук повече от необходимото.

— Ето как стоят нещата. Оня, Райм, в момента е в шерифството и разговаря с Джим Бел. Амелия Сакс пък е в ареста.

— При кого да идем най-напред?

— При жената - отвърна без колебание Мейсън.

— Това и ще направим - заключи чернокожият, сякаш той бе дал предложението.

Остави списанието върху нощната масичка и с учтив жест, който Мейсън схвана повече като подигравка, посочи вратата:

— След вас.

— Останките на семейство Ханлън ли? - изненада се Джим Бел. - Къде са?

— Ето ги - отвърна Райм и кимна към костите, които бе донесла Мери Бет. - Мери Бет ги е намерила в Блакуотър Ландинг. Помислила ги за останки от преселниците от Изчезналата колония, но за нейно разочарование, ще трябва да ѝ съобщя, че не са чак толкова стари. Изглеждат разядени от времето, но това е, защото са частично овъглени. Занимавал съм се много със съдебна антропология и мога да твърдя със сигурност, че не са прекарали под земята повече от пет години. Преди толкова са били убити и родителите на Гарет. Тук има кости на мъж и жена около четирийсетте и на момиче на около десет години. Това напълно съвпада със семейството на Гарет.

— Не разбирам.

— Къщата на семейство Гарет се намирала в Блакуотър Ландинг, непосредствено до реката, на Шосе 112. Мейсън и Кюлбо ги отровили, после изгорили и заровили труповете и потопили колата в реката. Давет подкупил съдебния лекар да напише лъжлив смъртен акт, после платил на някого в погребалното бюро да каже, че останките са кремирани. Мога да се обзаложа, че в гробовете няма нищо. Мери Бет сигурно е споменала, че е открила останките, и слухът е стигнал по някакъв начин до Мейсън. Той платил на Били Стейл да отиде в Блакуотър Ландинг, да убие момичето и да скрие уликите, т. е. костите.

— Какво? Били ли?

— Само че Гарет се оказал там. Пазел Мери Бет. Той е прав: Блакуотър Ландинг наистина е опасно място. Там наистина загиват хора - трите случая през последните години. Само дето не Гарет ги е убил. Убийците са Мейсън и Кюлбо. Хората се разболели от токсафена и започнали да задават много въпроси, например защо са хванали рак, след като не са в рисковата група. Затова наемниците на Давет са побързали да им запушат устата. Всички в града знаят за Насекомото. Затова Мейсън и Кюлбо убили онова момиче с гнездото на оси, за да излезе, че Гарет е виновен. Другите просто са зашеметили и са ги хвърлили в канала да се удавят. С хората, които не са задавали въпроси за неочакваните си болести, като бащата на Мери Бет и Люси Кър например, не са се занимавали.

— Ама нали по дръжката на лопатата имаше отпечатъци от Гарет... Това е оръжието на убийството.

— А, лопатата. Много е интересна тази лопата. Тук също се бях заблудил... На нея имаше отпечатъци само от двама души.

— Да, на Били и на Гарет.

— Само че къде са отпечатъците на Мери Бет?

— Вярно бе, нейните ги нямаше! - възкликна Бел.

— Защото това не е нейната лопата. Мейсън (след като е изтрил собствените си отпечатъци, разбира се) я дал на Били. Питах Мери Бет за това. Каза, че Били носел лопата. Мейсън решил, че това е идеалното оръжие за убийството, защото археоложката Мери Бет със сигурност е имала лопата. И така, Били отива на Блакуотър Ландинг и вижда Гарет. Решава да убие и него. Гарет обаче успява да измъкне лопатата от ръцете му и да го удари. Решава, че го е убил, но само го е зашеметил.

— Нима Гарет не е убил Били?

— Не, не. Ударил Били и само го зашеметил. После взел Мери Бет и я завел в бараката. Мейсън е първият полицай, пристигнал на местопрестъплението. Той сам го каза.

— Така е, той отиде пръв.

— Не е ли малко странно, че точно в този момент се е намирал най-близо до местопрестъплението?

— Може би. Не съм се замислял.

— Мейсън открива Били. Хваща лопатата (носил е гумени ръкавици) и го убива.

— Как разбра това?

— По разположението на отпечатъците от гумени ръкавици по дръжката на лопатата. Преди час накарах Бен да я огледа отново на алтернативния източник на светлина. Мейсън я е държал като бейзболна бухалка, не както би вдигнал веществено доказателство от местопрестъплението. Освен това няколко пъти е променил положението на ръцете си. Според доклада от аутопсията, Били е бил ударен поне двайсетина пъти.

Бел погледна през прозореца:

— Защо му е на Мейсън да убива Били?

— Вероятно от страх, че Били ще се уплаши и ще проговори. А може би когато Мейсън е пристигнал, Били е бил в съзнание и му е казал, че иска да се откаже.

— Значи затова искаше да се увериш, че Мейсън си е тръгнал... Преди пет минути. Чудех се за какво е тази тайнственост. Как смяташ да докажеш всичко това, Линкълн?

— Разполагам с отпечатъците от гумените ръкавици по лопатата. Имам костите, които показват високо съдържание на токсафен. Ще повикам водолази, за да намерят колата на Ханлънови в Пакенок. Някои улики остават дори след пет години. После ще претърсим къщата на Били за парите, които му е дал Мейсън. Ще претърсим и къщата на Мейсън. Разследването ще е трудно, но аз съм добър, Джим. Мейсън ще разкрием лесно, но ако откаже да свидетелства срещу Хенри Давет, основният виновник за всичко ще се измъкне. Само това имам срещу него.

Райм погледна към двулитрова туба, пълна с прозрачна течност.

— Какво е това?

— Чист токсафен. Люси го донесе от склада на Давет преди половин час. Каза, че имало тонове. Ако това вещество е същото като отровата, убила родителите на Гарет, може би ще убедим прокурора да заведе дело.

— Ама нали Давет ни помогна да открием Гарет?

— И как няма да ни помогне? Той най-много от всички искаше да открием момчето и Мери Бет. Само че мъртви.

— Мейсън, не мога да повярвам. Познавам го от години... Мислиш ли, че подозира нещо?

— Само на теб съм казал. Дори Люси не знае. Тя само ми събра пробите. Страх ме беше, че някой ще ни подслуша и ще предупреди Мейсън и Давет. Този град е гнездо на оси, Джим. Не знам на кого да имам доверие.

Бел въздъхна:

— Откъде си сигурен, че е Мейсън?

— Кюлбо и приятелите му се появиха при бараката веднага след като разкрихме местоположението ѝ. Мейсън беше единственият, който знаеше... освен мен, теб и Бен. Сигурно се е обадил на Кюлбо и му е казал къде да иде. Така че... давай да викаме щатската полиция, да пратим водолази в реката и да претърсим Блакуотър Ландинг. Трябват ни и заповеди за обиск на домовете на Били и Мейсън.

Бел се изправи, но вместо веднага да телефонира, отиде до прозореца и го затвори. След това се приближи до вратата, отвори я, огледа пак коридора, затвори и заключи.

— Джим, какво правиш?

Бел се поколеба, после пристъпи към инвалида.

Райм погледна шерифа в очите, после бързо лапна тръбичката за управление на количката и духна с все сила. Количката тръгна напред. Бел обаче пристъпи и дръпна кабела на акумулатора. Количката продължи малко по инерция и спря.

— Джим - промълви Райм. - И ти ли?

— Правилно си разбрал.

Райм затвори очи.

— О, не - промълви той и отпусна леко глава.

Както повечето велики мъже, и Райм не даваше видим израз на отчаянието си.

Пета част

ГРАД БЕЗ ДЕЦА

42.

Мейсън Жермен и мрачният чернокож се запътиха бавно към ареста на Танърс Корнър.

Чернокожият се потеше; раздразнено пропъди някакъв комар. Промърмори нещо и прокара ръка по късата си къдрава коса. На Мейсън му идеше да се заяде за нещо, но се сдържа.

Чернокожият бе висок и ако се изправеше на пръсти, можеше да надникне през прозореца на ареста. Носеше ниски черни обувки от луксозна кожа, което по някаква причина още повече усили неприязънта на Мейсън към него. Как ли щеше да стреля този надут гражданин?

— Там е - обяви чернокожият. - Сама. Вие минете отпред. Отзад може ли да се влезе?

— Аз съм заместник-шериф, не помните ли? Имам ключ - отбеляза саркастично Мейсън. Чудеше се дали онзи е толкова тъп, та да не се сети.

— Само питах дали има врата отзад - тросна се чернокожият. - Което няма откъде да знам, защото съм за пръв път в този блатист град.

— Да, има врата!

— Хайде тогава.

Чернокожият вече държеше пистолета си в ръка. Мейсън не беше видял кога го е извадил от кобура.

Сакс втренчено наблюдаваше една муха.

Какъв ли вид беше? Гарет сигурно веднага щеше да определи. Бе цяла енциклопедия по естествена история. Какво ли чувства един родител, когато знанията на детето му надминат неговите собствени? Сигурно безкрайна гордост. А може би малко завист? Чувство, което тя никога нямаше да изпита.

Отново се замисли за баща си. За мъжа, който предотвратяваше престъпленията. За мъжа, който не бе изстрелял нито един куршум в живота си. Гордееше се с дъщеря си и в същото време се тревожеше заради голямата ѝ любов към оръжията. „Стреляй винаги последна“ - ѝ казваше той.

„О, Джеси... Какво мога да ти кажа за оправдание?... Нищо, разбира се. Теб вече те няма.“

Замисли се за Райм.

„Ти и аз... Ти и аз.“

Спомни си как преди няколко месеца лежаха един до друг на голямото легло в манхатънския му апартамент и гледаха „Ромео и Жулиета“ на Лурман, съвременна постановка от Маями. Тогава тя си даде сметка, че и те са като онези нещастни любовници. После ѝ мина друга мисъл: може би бяха обречени да умрат заедно.

Не посмя да го сподели с Райм - той винаги разсъждаваше рационално, в неговия мозък нямаше и частица сантименталност. Но оттогава често се сещаше за това и по необяснима причина то я успокояваше.

Сега обаче не можеше да намери покой дори в тази мисъл. Не, щяха да живеят и да умрат разделени! И вината бе изцяло нейна!

Вратата на ареста се отвори и един млад полицай влезе в коридора между килиите. Тя го позна. Беше Стив Фар, шуреят на Джим Бел.

— Здрасти - каза той.

Сакс кимна. После забеляза две необичайни неща. Едното беше, че заместник-шерифът носеше часовник „Ролекс“, който сигурно струваше половин годишна заплата за обикновен севернокаролински полицай.

Другото бе, че държеше нож и кобурът му бе разкопчан.

Въпреки надписа на вратата към килиите: „Преди да влезете в района за задържане, оставете всички оръжия в сейфа.“

— Как е? - попита фар.

Тя не отговори.

— Днес не сме много разговорливи, а? Добре, госпожичке, имам добра новина. Свободна си.

— Свободна ли?

— Да. Решиха, че си стреляла неволно и няма защо да те задържат.

— Ами заповедта за освобождаване?

— Каква заповед?!

— Никой задържан не може да бъде освобождаван без заповед, подписана от главния прокурор.

Фар отключи килията и се отдръпна встрани. Постави ръка на кобура.

— О, сигурно е така в големите градове. Тук обаче избягваме тази бюрократщина. Казват, че южняците сме били мързеливи, но това не е вярно. Не, ние действаме по-ефективно.

Сакс не помръдна от пейката.

— Мога ли да попитам защо носите оръжие в ареста?

— Е, тук не спазваме много стриктно правилата. Хайде, свободна си да си ходиш. Друг на твое място щеше да подскочи от радост при такава новина.

Той кимна към задната врата на ареста.

— През задната врата ли? - изненада се Сакс.

— Ами да.

— Не можеш да застреляш бягащ затворник в гърба. Това е убийство!

Той кимна спокойно.

Каква ли клопка ѝ бяха устроили? Дали истинският убиец не я чакаше отвън? Вероятно. Младият полицай си удря главата в нещо, започва да вика за помощ, изстрелва, разбира се, първия куршум в тавана. Навън някой чува виковете, решава, че Сакс е въоръжена и я застрелва.

Тя не помръдна.

— Хайде, ставай и тръгвай - нареди Фар.

Извади оръжието си.

Тя бавно се изправи.

„Ти и аз, Райм...“

— Почти позна, Линкълн - каза Джим Бел. - Към деветдесет процента. Добър резултат за разследване. Лошото е, че в останалите десет процента се включвам аз.

Бел изключи климатика. В стаята започна да става горещо. Райм усети, че челото му се запотява. Задиша по-трудно.

— Две семейства покрай Блакуотър Канал отказаха да продадат правата си върху земята на господин Давет - продължи шерифът.

„Господин Давет! Голямо уважение.“

— Затова шефът на охраната му нае неколцина от нас да решим проблема. Поговорихме си надълго и нашироко с Конклинови и те най-сетне склониха. Бащата на Гарет обаче продължаваше да упорства. Искахме да направим всичко като пътнотранспортно произшествие, затова взехме една тубичка от тази помия... - Той кимна към тубата на масата. - Знаехме, че всяка сряда ходят на ресторант. Изляхме отровата в отдушника на колата и се скрихме в гората. Те влязоха и бащата на Гарет включи климатика. Отровата навлезе в купето. Обаче бяхме сипали прекалено много...

Той отново погледна тубата:

— Това тук е достатъчно да убие човек два пъти. Нещастниците започнаха да се гърчат... Не бяха много приятна гледка. Гарет дойде по-късно. Опита се да влезе, но не успя. Вдиша порядъчна порция от отровата и стана като зомби. Избяга в гората, преди да успеем да го хванем. Когато се появи отново, след седмица-две, не си спомняше вече нищо. Заради отравянето, дето спомена, предполагам. Затова го оставихме: щеше да е много подозрително, ако умре толкова скоро. Точно както ти предположи. Изгорихме труповете и ги заровихме в Блакуотър Ландинг. Потопихме колата в един вир край Канал роуд. Платихме на съдебния лекар сто хиляди за лъжливия доклад от аутопсията. Като се разбереше, че някой е пипнал рак и много любопитства, Кюлбо и другите се заемаха с него.

— Ами онова погребение, което видяхме онзи ден? Вие убихте детето, нали?

— Тод Уилкс ли? Не, той се самоуби.

— И това обаче е заради токсафена, нали? Какво имаше? Рак ли? Чернодробни увреждания? Мозъчни увреждания?

— Може би. Не знам - отвърна шерифът, но по погледа му личеше, че много добре знае.

— Гарет няма нищо общо с това, нали?

— Не.

— Ами онези мъже при бараката? Онези, които са нападнали Мери Бет?

— Сами Бостън и Лот Купър. И те бяха замесени. Изпробваха продуктите на Давет из слабо населените райони. Знаеха, че търсим Мери Бет, и като я намерили, решили да я задържат малко, за да се позабавляват. Вярно е също, че бях наел Били да я убие. Само че Гарет успя да я измъкне.

— Моята помощ ти беше нужна, за да я открия, нали? Не да я спасиш, а да я убиеш и да унищожиш останалите улики.

— След като хванахме с твоя помощ Гарет и го затворихме, бях оставил вратата на ареста отключена, за да могат Кюлбо и приятелчетата му да го измъкнат и да го „убедят“ да проговори. Твоята приятелка обаче провали плана.

— Когато разбрах къде е бараката, ти си се обадил на Кюлбо и си го изпратил да ни убие.

— Съжалявам... Работата много се обърка. Не исках да ви убивам всички, но... така се наложи.

— Гнездо на оси...

— О, да, в този град има няколко оси.

— Кажи ми, струва ли си заради тези луксозни къщи и скъпи коли да унищожаваш цял град? Огледай се, Бел. Онзи ден погребваха дете. В този град не се чува детска глъч. Знаеш ли защо? Хората са стерилни.

— Да, опасно е да сключваш сделки с дявола, но не е ли целият живот една голяма сделка?

Приближи до масата, сложи си гумени ръкавици и вдигна тубата с токсафена. Пристъпи към инвалида и бавно започна да развива запушалката.

Стив Фар опря цевта в гърба на Амелия Сакс и грубо я изблъска към задната врата.

Класическа грешка! Така тя знаеше на каква височина е оръжието и можеше да го блъсне с лакът. При малко късмет Фар щеше да го изпусне, а тя щеше да има време да дотича до Мейнстрийт. Там полицаят нямаше да посмее да стреля, защото щеше да има прекалено много свидетели.

Той отвори вратата.

Слънцето блесна в очите ѝ и тя замижа.

— И сега какво? - попита.

— Свободна си - отвърна безгрижно полицаят.

Тя напрегна мускули, приготви се да се извърти, но той бързо я изблъска навън и се отдръпна назад. Сега не можеше да му направи нищо. Тя въздъхна.

Отстрани, от един храст, се чу леко изщракване.

— Хайде - подкани я Фар. - Бягай.

Тя отново си помисли за Ромео и Жулиета.

И за хубавото гробище на хълма срещу Танърс Корнър, покрай което бяха минали, както ѝ се струваше, преди векове.

„О, Райм...“

Тръгна бавно напред.

— Не мислиш ли, че някой може да се усъмни? - попита Райм. - Аз не съм в състояние да отвия капачката.

— Блъснал си се в масата - отвърна Бел. - Капачката не е била добре завита и тубата се е разляла върху теб. Аз съм тръгнал да търся помощ, но вече е било прекалено късно.

— Амелия няма да остави това така. Нито пък Люси.

— Гаджето ти не е никаква пречка. А Люси? Тя може да се разболее отново... и този път няма да има какво да ѝ режат, за да я спасят.

Бел се замисли за момент, после се приближи и лисна течността в лицето на Райм. Отстъпи бързо и закри уста с кърпичката си.

Райм рязко дръпна глава назад, устните му се разтвориха и част от течността попадна в устата му. Той се закашля.

Бел свали ръкавиците и ги пъхна в джобовете си. Наблюдава няколко минути Райм, после бавно се приближи до вратата, отключи я, отвори и изкрещя:

— Помощ! Някой да дойде на помощ! - Излезе в коридора: - Помо...

И се изправи срещу насоченото оръжие на Люси Кър.

— Господи, Люси!

— Стига, Джим. Всичко свърши!

Шерифът отстъпи. След него нахлу Натан и бързо го обезоръжи. Последва го едър мъж с тъмен костюм и бяла риза.

Бен също се втурна в стаята и без да обръща внимание на останалите, извади салфетка и започна да бърше лицето на криминолога.

Шериф Бел заобяснява припряно:

— Случи се нещастие! Отровата се разля! Аз тъкмо...

Райм плю и се закашля. Обърна се към Бен:

— Би ли ми избърсал бузата малко по-нагоре? Да не ми влезе в очите. Благодаря.

— На твоите услуги, Линкълн.

— Тръгнах да търся помощ! - продължи да се оправдава Бел. - Това се разплиска и...

Мъжът с костюма извади белезници и ги щракна около китките на шерифа:

— Джеймс Бел, аз съм детектив Хюго Бранч от Щатското полицейско управление на Северна Каролина. Арестуван сте. - Обърна се укорително към Райм: - Казах ли, че ще ви потече по ризата? Трябваше да поставим предавателя някъде другаде.

— Нали записахте разговора?

— Да, но не в това е проблемът. Тези неща струват пари!

— Удръжте ми от хонорара - заяви безцеремонно Райм, докато Бранч вадеше микрофона от вътрешната страна на ризата му.

— Това е клопка! - възкликна Бел.

„Най-после се сети.“

— Ами отровата...

— О, не е токсафен - обясни Райм. - Най-обикновено домашно уиски. От бутилката, която изследвахме. Между другото, Бен, ако има останало, бих смукнал една глътка. И, за бога, някой да пусне тази климатична инсталация.

„Приготви се, отскочи наляво и бягай. Може да ме уцели, но ако имам късмет, няма да ме убие.“

„Когато се движиш, не могат да те хванат.“

Амелия Сакс направи три крачки напред.

Мъжки глас откъм сградата я накара да спре:

— Стой, Стив! Остави оръжието. Веднага! Няма да повтарям!

Сакс се обърна. Мейсън Жермен стоеше с насочен револвер към главата на уплашения младеж, Фар пусна оръжието. Мейсън се приближи и му сложи белезници.

Отвън се чуха стъпки и шумолене. Замаяна от жегата и адреналина, Сакс се обърна. От храстите излезе слаб чернокож. Тъкмо прибираше пистолета си в кобура.

— Фред! - възкликна тя.

Агентът на ФБР Фред Делрей се потеше обилно в черния костюм.

— Здравей, Амелия. Господи, каква жега е тук! Отвратителна дупка. И гледай на какво ми стана костюмът, това прах ли е, какво е? Да не е цветен прашец? В Манхатън нямаме такива гадости. Виж ми само ръкава!

И заизтупва сакото си.

— Какво правиш тук? - попита тя.

— А ти какво мислиш? Линкълн не знаеше на кого може да има доверие и на кого - не, затова ме привика да те държа под око заедно със заместник-шериф Жермен. Не беше сигурен, че може да има доверие на Бел и родата му.

— Бел ли?

— Линкълн смята, че той е наредил цялата работа. Сега сигурно вече е разкрил всичко. Явно е имал право, след като този тук е шуреят му... - Делрей кимна към Стив Фар.

— Замалко да ме застреля - оплака се Сакс.

Хилавият агент се подсмихна:

— Не си била изложена и на най-малката опасност. Щях да тресна този приятел право в десетката, между големите уши. Само да беше примижал да се прицели, щеше да е мъртъв.

Делрей забеляза, че Мейсън го гледа подозрително. Изхили се и се обърна пак към Сакс:

— Нашият приятел, ей този пазител на закона, хич не харесва тия като мен. Така ми каза.

— Ама... - възрази Мейсън - Имах предвид само...

— Имахте предвид федералните агенти, мога да се обзаложа.

Полицаят поклати глава:

— Не, имах предвид северняците.

— Така е - потвърди Сакс.

Двамата с Делрей се засмяха. Мейсън обаче остана сериозен. Обърна се към Сакс:

— Съжалявам, но трябва пак да се върнеш в килията.

Сакс хвърли поглед наоколо, вдиша дълбоко... После се обърна и бавно влезе в мрачния арест.

43.

— Ти уби Били, нали? - попита Райм.

Бел не отговори.

— Местопрестъплението е останало неохранявано около час и половина. Мейсън наистина е пристигнал пръв, но ти си го преварил. След като Били не ти се е обадил да докладва, че е изпълнил задачата, ти си се разтревожил и си отишъл лично в Блакуотър Ландинг. Там си заварил Били, който ти е разказал, че Гарет е избягал с Мери Бет. Ти си сложил гумени ръкавици, взел си лопатата и си го убил.

Най-после шерифът даде израз на гнева си:

— Защо заподозря точно мен?!

— В началото наистина смятах, че е Мейсън: само ние тримата и Бен знаехме за бараката. Реших, че той се е обадил на Кюлбо и го е изпратил там. След като говорих с Люси обаче, се оказа, че Мейсън се е обадил на тях. За да се увери, че Гарет и Амелия няма пак да се измъкнат. Като се замислих за случката на воденицата, се сетих, че Мейсън е искал да застреля Гарет; ако беше замесен в убийствата, щеше да се стреми да го запази жив, докато не откриете Мери Бет. Проверих финансите му и научих, че живее в евтина къща и кредитните му карти са на червено. Не е получавал никакви допълнителни пари. За разлика от вас с шурея ти. Ти живееш в къща за четиристотин хиляди долара и имаш солидна сметка в банката. Къщата на Стив Фар пък струва триста и деветдесет, а яхтата му - сто и осемдесет хиляди. Ще вземем съдебно разрешение да погледнем и сейфовете ти. Интересно колко ли ще намерим там? Бях малко любопитен защо Мейсън толкова иска да застреля момчето. Бил е доста разочарован, че точно ти си станал шериф, въпреки че той има по-дълга служба и повече заслуги. Решил, че ако хване сам престъпника, градският съвет може да избере него, щом ти изтече мандатът.

— Ами този маскарад... - изсъска Бел. - Нали уж вярваше само на веществените доказателства?

Линкълн Райм наистина смяташе думите за безполезни от гледна точка на криминологията.

— Да, предпочитам веществените доказателства. Понякога обаче се налага да импровизирам - поясни. - Не съм чак такъв гений на уликите, за какъвто ме мислят.

Инвалидната количка не можеше да мине през вратата на килията.

— Това е дискриминация - оплака се Райм.

Явно искаше да я развесели, но тя не каза нищо.

Заради проблема с инвалидната количка Мейсън Жермен им предложи да се видят в стаята за разпити. Сакс влезе, подрънквайки с белезниците и оковите на краката си (замес- тник-шерифът бе отказал да ѝ ги свали).

Адвокатът от Ню Йорк, сивокосият Соломон Гибърт, бе пристигнал. Райм ѝ обясни, че на няколко пъти са се сблъсквали в съда при дела срещу разобличени от криминолога престъпници. Въпреки яростните спречквания в съдебната зала обаче двамата мъже оставаха приятели.

Като член на нюйоркската, масачузетската и вашингтонската адвокатска колегия Гибърт бе допуснат в съдебната система на Северна Каролина pro hac vice - т. е. само за едно дело: „Народът срещу Амелия Сакс“. За всеобщо учудване с добродушното си изражение и любезното си държание той приличаше повече на мекушав южняшки адвокат от романите на Джон Гришам, отколкото на манхатънска акула. Късата му коса бе пригладена с гел, а по италианския му костюм нямаше нито една гънка въпреки невероятната влажност.

Линкълн Райм седеше между Сакс и адвоката. Тя постави ръка върху облегалката на пробитата му инвалидна количка.

— Назначиха прокурор от Роли - обясни Гибърт. - След като шерифът и съдебният лекар са следствени, явно нямат доверие и на Макгуайър. Така или иначе, той преразгледа доказателствата и оттегли всички обвинения срещу Гарет.

— Така ли? - оживи се Сакс.

— Гарет призна, че ударил онова момче, Били, и помислил, че го е убил. Линкълн обаче беше прав. Бел е истинският убиец. Дори да бъде обвинен, че е нападнал човек, Гарет явно е действал при самозащита. Смъртта на другия заместник-шериф, Ед Шефър, бе обявена за нещастен случай.

— Ами отвличането на Лидия Джонсън? - поинтересува се Райм.

— Когато разбра, че Гарет не е имал намерение да ѝ причини нищо лошо, тя оттегли жалбата си. Мери Бет също. Майка ѝ се противеше, но да бяхте чули само какво ѝ наговори момичето! Перушина хвърчеше, честна дума.

— Значи Гарет е свободен, така ли?

— Всеки момент ще го пуснат. Но да си дойдем на думата, Амелия. Въпреки че Гарет е оправдан, прокурорът продължава да настоява на обвинението за подпомагане бягство на заподозрян и убийство на полицай по време на извършването на това престъпление. Държи на убийство първа степен.

— Първа степен! - възкликна Райм. - Убийството беше предизвикано, нещастен случай!

— Това ще се опитам да докажа. Другият помощник-шериф, онзи, който я е нападнал, е частична непосредствена причина за стрелбата. Мога да ви уверя обаче, че присъдата ще бъде за предумишлено убийство, фактите са неоспорими.

— Какви са шансовете за оправдателна присъда?

— Малки. Десет-петнайсет процента вероятност. Съжалявам, но съм длъжен да предложа споразумение.

Това ѝ дойде като шамар. Затвори очи и издиша.

— Господи - промълви Райм.

Сакс се замисли за Ник, бившия си приятел. Излежаваше присъда за отвличане и взимане на подкуп. Беше отказал споразумение и бе рискувал да се яви в съда. „Както казваше баща ти, Ейми, когато се движиш, не могат да те хванат. Всичко или нищо.“ На съда му бяха нужни само деветнайсет минути, за да го признае за виновен.

Тя погледна миловидния адвокат.

— Какво споразумение предлага прокурорът?

— Още никакво, но предполагам, че ще приеме умишлено убийство, ако лежиш при строг режим. Осем-десет години. Да ти кажа само, че в Каролина режимът наистина ще е строг. Няма да е курорт.

— Срещу петнайсетпроцентова вероятност за оправдателна присъда - измърмори Райм.

— Точно така. Разбери, Амелия, в този случай чудо не може да се случи. Ако отидем на съд, прокурорът ще докаже, че си професионален полицай и шампион по стрелба, и съдебните заседатели няма да повярват лесно, че си стреляла неволно.

„Правилата на нормалния живот не важат за никого на север от Пако. Нито за нас, нито за тях. Можеш да стреляш по някого, без да се замислиш дори, и всеки ще го сметне за напълно правилно. Трудно е да се обясни.“

— Ако това стане - продължи адвокатът, - ще те осъдят за предумишлено убийство първа степен и ще получиш двайсет и пет години.

— Или електрическия стол - измърмори тя.

— Тук използват смъртоносна инжекция. Да, възможно е. Не мога да те лъжа.

Незнайно защо тя си представи сокола скитник, който гнездеше пред прозореца на Райм в Манхатън.

— Ако пледираме за непредумишлено убийство, колко ще получа? - попита тя.

— Вероятно шест-седем години. Без възможност за предсрочно освобождаване.

Тя си пое дълбоко въздух:

— Ще пледираме за непредумишлено.

— Сакс... - започна Райм, но тя повтори:

— Ще пледираме.

Адвокатът се изправи.

— Веднага ще се обадя на прокурора. Няма ли вероятност да си промениш мнението?

— Не.

— Ще ви съобщя веднага щом се разбере нещо конкретно.

Той кимна на Райм и излезе.

Мейсън погледна Сакс. Стана и се отправи към вратата.

— Ще ви оставя насаме за няколко минути. Няма нужда да те претърсвам, нали, Линкълн?

Райм се усмихна:

— Не нося оръжие, Мейсън.

Полицаят излезе.

— Каква бъркотия, а, Линкълн?

— Без първи имена, Сакс!

— Защо? Да не предизвиквам лошия късмет, а?

— Може би.

— Не си суеверен. Или само така приказваш?

— Общо взето, не, но тук имам чувството, че съм заобиколен от призраци.

Танърс Корнър - градът без деца.

— Трябваше да те послушам - продължи той. - Беше права за Гарет. Аз сгреших. Неправилно разтълкувах уликите.

— И аз не бях сигурна, че казва истината. Не бях сигурна в нищо. Просто имах предчувствие.

— Каквото и да стане, Сакс, ще те чакам. - Кимна към количката: - Няма да мърдам оттук. Ако отидеш в затвора, ще те чакам.

— Това са празни приказки, Райм. Баща ми също обеща, че няма да мърда никъде, а след една седмица почина.

— Аз съм прекалено голям инат, за да умра.

„Но това няма да ти попречи да се излекуваш и да срещнеш друга“ - помисли си тя.

Вратата се отвори и на прага застана Гарет. Зад него стоеше Мейсън. Момчето държеше ръцете си събрани отпред.

— Здрасти - каза той, - виж какво хванах в килията си.

Разтвори ръце и оттам излетя някакво насекомо.

— Това е сфинксова пеперуда, обича да смуче нектар от валериановите цветове. Нямат навик да влизат в къщите, много им е студено.

Тя се усмихна леко:

— Гарет, искам да ти кажа нещо.

Той се приближи.

— Помниш ли какво ми каза във фургона? Когато говореше на баща си в празния стол?

Той кимна неуверено.

— Казваше му колко лошо си се почувствал, че не те е пуснал в колата онази вечер.

— Да, спомням си.

— Не знаеш само защо не те е пуснал... Искал е да те спаси. Знаел е, че колата е пълна с отрова и че те ще умрат. Не те е пуснал, за да не умреш и ти.

— Мисля, че се досещах - каза неуверено той.

Докато момчето се върне към нормален живот, сигурно щеше да мине много, много време.

— Не го забравяй - заръча му тя.

— Няма.

Сакс погледна дребната кафеникава ношна пеперуда, която летеше из стаята.

— Остави ли ми нещо в килията? Нещо, което да ми прави компания?

— Да. Две калинки, един скакалец и една муха сирфус. Страшно интересно летят. Можеш да ги наблюдаваш с часове. - Той замълча, после добави смутено: - Аз... такова... съжалявам, че те излъгах. Ако не го бях направил, нямаше да мога да се измъкна и да спася Мери Бет.

— Няма нищо, Гарет.

Той се обърна към Мейсън:

— Мога ли сега да си ходя?

— Да.

Преди да излезе, погледна Сакс:

— Ще минавам да те видя. Може ли?

— Много ще се радвам.

Той излезе навън и през отворения прозорец. Сакс го видя да се качва в една кола. Колата на Люси Кър. Полицайката му отвори вратата. Като майка, която прибира сина си от тренировка.

— Сакс - извика я Райм, но тя вече се бе отдалечила.

Искаше да се скрие от криминолога, от момчето, от града без деца. Искаше да остане сама.

Като излезе от Танърс Корнър, малко преди да достигне река Пакенок, Шосе 112 прави остър завой. От едната му страна има гъст храсталак, в който често се крият полицаите от местното шерифство. Пият чай с лед, слушат музика и чакат. Ако радарът засече превишена скорост, те изскачат и за най-голяма изненада на нарушителя добавят сто долара към общинския бюджет.

В този неделен ден през завоя мина черен джип „Лексус“ и въпреки че радарът показа разрешените шейсет и шест километра в час, Люси Кър подкара патрулната кола и включи сигналната лампа.

Доближи се плътно зад лексуса. От опит се беше научила да гледа винаги огледалото за обратно виждане на преследваната кола. По очите на шофьора може да се познае какви престъпления може да е извършил, освен, разбира се, превишената скорост или развалените стопове. Наркотици, кражби на оръжие, алкохол - опитният полицай разбира какво може да очаква. В очите на този шофьор не личеше и следа от вина или гузна съвест.

Очи на безскрупулен човек...

Това още повече засили гнева ѝ и тя си пое дълбоко въздух, за да се овладее.

Джипът отби на едно прашно разширение и Люси спря отзад. Рутинна проверка на талона, книжката и застраховката на колата. Не това обаче бе истинската цел на Люси. Из- рядността на возилото не я интересуваше ни най-малко. Тя отвори с трепереща ръка вратата си и слезе.

Шофьорът я загледа в огледалото за обратно виждане. В очите му се четеше известна изненада, вероятно от това, че тя не носеше униформа - само дънки и работна риза. Защо му е на полицай да спира в извънработно време кола, която дори не е превишила скоростта?

Хенри Давет смъкна прозореца си.

Люси Кър погледна вътре. До Давет седеше изрусена жена около петдесетте. Носеше диамантени обеци, гривна и огърлица. На задната седалка седеше малко момиченце и си играеше с компактдискове, наслаждавайки се мислено на музиката, която баща ѝ не ѝ позволяваше да слуша в празничния ден.

— Полицай Кър, какво има? - попита Давет, но по очите му личеше, че знае много добре.

— Слизай от колата, Давет.

— Какво има, скъпи? - обади се жената до него.

— Полицай, какво означава това? - попита Давет.

— Слизай. Веднага.

Люси се пресегна през отворения прозорец и натисна копчето за автоматично отключване на вратите.

— Ама, скъпи, редно ли е това? Може ли...

— Млъквай, Една.

— Добре, млъквам.

Люси отвори вратата. Давет откопча предпазния колан и слезе.

По шосето мина камион и вдигна облак прах.

— С жена ми закъсняваме за църква. Не мисля, че...

— Млъквай! - изсъска тя.

— Какво значи това?

— Знам всичко.

— Така ли, полицай Кър? Какво по-точно знаете?

— За отровата, за убийствата, за канала...

— Никога не съм имал преки контакти с Джим Бел или някой друг от Танърс Корнър. Ако сред служителите ми има психопати, които да наемат други психопати, за да вършат беззакония, вината не е моя. Ако наистина се е случило такова нещо, готов съм да съдействам с всички сили на властите.

— Ще отидеш зад решетките заедно с Бел и шурея му - изсъска тя. Безочието му я изумяваше.

— В никакъв случай. Нищо не доказва връзката ми с кое да е от престъпленията им. Няма свидетели, няма банкови трансфери, няма улики. Аз произвеждам химични продукти от нефт: перилни препарати, асфалт и някои пестициди.

— Незаконни пестициди.

— Пак грешка. Токсафенът е разрешен в Съединените щати - при определени обстоятелства. В повечето страни на Третия свят употребата му е съвсем законна. Образовайте се малко, полицай. Без пестициди маларията, енцефалитът и гладът ще взимат ежегодно стотици хиляди човешки жертви...

— ... за сметка на това предизвикват у хората, изложени на тях, рак, уродства, чернодробни заболявания...

Давет вдигна рамене:

— Покажете ми литература по този въпрос, заместник-шериф Кър. Покажете ми научните статии, които го доказват.

— Толкова са „безопасни“, че престана да ги превозваш с камиони. Защо започна да използваш шлепове?

— Не мога да се добера по друг начин до пристанищата, защото някои нещастници в общинските съвети забраниха пренасянето на токсични вещества. Не познават фактите, а аз нямам нито време, нито достатъчни връзки, за да променя законите.

— Е, предполагам, че някой от Управлението за защита на околната среда ще се поинтересува от дейността ти.

— О, не ме плаши с тях. Нека дойдат! Сам ще ти дам номера им, за да ги извикаш. Дори да направят проверка, нивата на токсафен навсякъде около Танърс Корнър са в рамките на допустимите концентрации.

— Може поотделно във водата, във въздуха, в селскостопанските продукти да са в допустими концентрации, но какво ще кажеш за общото им количество? Какво ще стане с едно дете, което пие вода от кладенеца в градината, после играе в тревата, после изяжда една ябълка, после...

— Законът е ясен, заместник-шериф Кър. Ако не ти харесва, стани конгресмен.

Тя го хвана за ревера:

— Не разбираш ли? Ти си за затвора!

— Не, ти не разбираш, полицай. Нещо не ти е ясно. Аз съм много, много добър в това, което върша. Аз не греша! - Погледна часовника си: - Крайно време е да тръгвам.

Давет се върна при джипа и заглади оредялата си коса. От потта космите се слепиха.

Качи се и затръшна вратата.

— За какво беше това...? - започна жена му, но той я накара да замълчи с бързо махване с ръка.

Посегна да запали двигателя. Люси се приближи откъм неговата страна:

— Чакай.

Давет я погледна, но тя се обърна към жената и момичето:

— Искам да видите какво ми причини вашият съпруг и баща.

Рязко разтвори ризата си. Двете жени в колата зинаха при вида на розовите белези на мястото на гърдите ѝ.

— О, за бога! - промълви Давет и извърна очи.

— Татко... - прошепна ужасено момичето. Жената бе загубила ума и дума.

— Твърдиш, че не правиш грешки, Давет?... Лъжеш се. Допусна тази.

Индустриалецът запали двигателя и бавно потегли.

Люси остана неподвижна дълго, докато лексусът се изгуби от поглед. После закопча ризата си, облегна се на колата и постоя така известно време. Забеляза малко червено цвете на земята. Присви очи. Беше венерина пантофка, вид орхидея. След пет минути, с помощта на шпатулата за изчегъртване на скреж от стъклата тя успя да го извади с грудките и да го постави в кутията от студения чай. Остатъците от напитката бяха принесени в жертва за красотата на градината ѝ.

44.

Един надпис на входа на съда обясняваше, че името на щата, Каролина, идва от Каролус, което е латинският еквивалент на Чарлз. В чест на Чарлз I, който дал разрешението за образуването на колонията.

Амелия Сакс си беше мислила, че щатът е кръстен на някоя кралица или принцеса. Като типична нюйоркчанка тя не се интересуваше особено от кралските персони.

Сега седеше с белезници между двама полицаи в съдебната зала и гледаше разсеяно наоколо. Подовете на старата тухлена сграда бяха от мрамор, мебелите - от махагон. Сериозни мъже с черни дрехи, съдии или властници, я гледаха строго от картините по стените, сякаш бяха убедени във вината ѝ. Нямаше климатична инсталация, но в архитектурния паметник от осемнайсети век бе хладно.

— Хей, искаш ли кафе или нещо друго? - попита я Фред Делрей.

— Забранено е да се говори с... - понечи да възрази единият от полицаите, но служебната карта на агента бързо му затвори устата.

— Не, благодаря, Фред. Къде е Линкълн?

Наближаваше девет и половина.

— Не знам. Нали го познаваш, понякога просто се появява. За човек, който е неподвижен, щъка повече, отколкото може да се очаква.

Люси и Гарет също ги нямаше.

Сол Гибърт, облечен в скъп сив костюм, се отправи към тях. Полицаят отдясно се отдръпна и го пусна да мине.

— Здравей, Фред.

Агентът кимна хладно и Сакс предположи, че адвокатът е постигнал оправдателни присъди и за някои престъпници, заловени от Делрей.

— Голяма далавера - каза Гибърт. - Прокурорът се съгласи на непредумишлено убийство, шест години затвор, без право на предсрочно освобождаване. Има обаче един проблем, за който не се сетих вчера.

— Какъв проблем? - попита Сакс, опитвайки се да не показва тревогата си.

— Това, че си полицай.

— Какво значение има това?

Преди адвокатът да обясни, Делрей се намеси:

— Проблемът е, че ще трябва да лежиш в отделна килия. Като ченге, ако те поставят в общо помещение, няма да преживееш и една седмица.

— Значи шест години в изолация, така ли?

— Страхувам се, че да - потвърди Гибърт.

Шест години самота, ограничения, кошмари...

И после, като бивша затворничка, как би могла изобщо да си мечтае да има деца? Тя едва сдържа сълзите си.

— Е? - попита адвокатът. - Какво мислиш?

Сакс пое дъх:

— Приемам споразумението.

Съдебната зала бе пълна. Сакс забеляза Мейсън Жермен и неколцина други полицаи от шерифството. На предния ред седяха мрачни мъж и жена, вероятно родителите на Джеси Корн. Искаше ѝ се да им каже нещо, но презрението, което се четеше в очите им, я спря. От цялата зала само две лица не я гледаха с омраза: Мери Бет Макконъл и една жена, седнала до нея, вероятно майка ѝ. Люси Кър още я нямаше. Линкълн Райм - също. Сигурно не искаше да я гледа във вериги; тя също не гореше от желание да се срещат при тези обстоятелства.

Приставът я заведе до мястото за подсъдимия. Не свали белезниците ѝ. Сол Гибърт се настани до нея.

Всички станаха, съдията влезе. Той прегледа документите, кимна и секретарката му обяви:

— Народът на Северна Каролина срещу Амелия Сакс.

Съдията кимна към прокурора от Роли, висок, среброкос мъж, който стана и каза:

— Ваша милост, защитата и обвинението постигнаха споразумение. Подсъдимата се признава за виновна в непредумишлено убийство на заместник-шериф Джеси Рандълф Корн. Оттеглям останалите обвинения и препоръчвам присъда от шест години лишаване от свобода без възможност за предсрочно освобождаване.

— Госпожице Сакс, обсъдихте ли споразумението с адвоката си?

— Да, ваша милост.

— Той каза ли ви, че имате право да го отхвърлите?

— Да.

— Ясно ли ви е, че така се признавате за виновна за извършване на убийство?

— Да.

— По собствена воля ли взехте решението?

Тя се замисли за баща си, за Ник. И за Линкълн Райм.

— Да, ваша милост.

— Много добре. Признавате ли се за виновна по обвинението за непредумишлено убийство?

— Да, ваша милост.

— Имайки предвид препоръката на обвинението, ви обявявам за виновна и ви осъждам на...

Двойната тапицирана врата се отвори и количката на Райм влетя с пронизително бръмчене, последвана от Люси Кър.

Съдията вдигна раздразнено поглед, беше готов да изгони нарушителя. Когато обаче видя инвалида, както повечето хора, реши да замълчи - поведение, което Райм ненавиждаше.

Съдията се обърна отново към Сакс:

— Осъждам ви на шест години...

— Извинете ме, ваша милост - пресече го Райм. - Трябва да поговоря за минутка с обвиняемата и защитника ѝ.

— Прекъсвате ме насред процедурата - измънка съдията. - Можете да говорите след това.

— С цялото ми уважение, ваша милост, спешно е!

Пак влизаше в съдебна зала, като в доброто старо време.

Повечето хора смятат, че единствената работа на криминолога е да открива и анализира улики. Като началник на криминологичния отдел на нюйоркската полиция обаче Линкълн Райм бе прекарал на свидетелската скамейка почти толкова време, колкото по местопрестьпленията. Бившата му жена, Блейн, често казваше, че обичал повече да говори пред публика (включително пред нея), вместо да общува нормално с хората.

Райм приближи количката до масата на защитата. Амелия изглеждаше ужасно. За три дни в затвора беше отслабнала видимо, лицето ѝ бе бледо. Червената ѝ коса беше загубила блясъка си и бе вързана отзад, както когато правеше оглед на местопрестъпление. Така лицето ѝ изглеждаше тъжно и измъчено.

Гибърт се наведе към Райм и си зашушукаха. Адвокатът само кимаше, без да си води бележки. Това отначало разтревожи криминолога, но после си спомни, че юристът се слави с феноменална памет. Накрая Гибърт се изправи и заговори:

— Ваша милост, разбирам, че сме в процедура, но изникнаха някои нови улики...

— Които можете да представите в съда, ако клиентът ви отхвърли споразумението - тросна се съдията.

— Не искам да представям нищо пред съда. Бих искал да доведа доказателствата до знанието на обвинението и да разбера дали уважаемият ми колега е склонен да ги приеме.

— С каква цел?

— Може би да промени обвиненията срещу клиента ми, което ще облекчи задачата на ваша милост.

Съдията извъртя очи, за да покаже, че северноамериканското лукавство няма да постигне никакъв успех в съдебната му зала. Обърна се към прокурора:

— Какво ще кажете?

— Какви доказателства? - попита прокурорът. - Свидетел?

— Не - отвърна Райм. - Веществени доказателства.

— Вие ли сте този Линкълн Райм, за когото толкова се говори? - попита съдията, сякаш в Щата на катранените хълмове вилнееха не един, а двама инвалидизирани криминолози.

— Да, аз съм.

— Къде са доказателствата? - попита го прокурорът.

— Под охрана в Шерифството на окръг Пакенок - обади се Люси.

— Съгласен ли сте да свидетелствате? - обърна се съдията към Райм.

— Разбира се.

— А вие, господин прокурор?

— Да, ваша милост, но ако уликите се окажат несъществени за делото, ще предявя на господин Райм обвинения за възпрепятстване на правосъдието.

Съдията се замисли за момент, после каза:

— Да се отбележи в протокола, това не е част от процедурата. Съдът позволява на страните да направят допълнителни уточнения по обвиненията. Изслушването на свидетеля ще бъде извършено в съгласие с Правилника за съдебно разследване в Северна Каролина. Свидетелят да се закълне.

Райм спря количката си пред свидетелската скамейка. Секретарката на съдията се приближи неуверено с Библията.

— Не, не мога да си вдигна ръката - спря я Райм; после изрецитира: - Кълна се, че ще кажа истината и само истината.

Погледна Сакс, но тя съзерцаваше изтърканата мозайка.

— Господин Райм, бихте ли съобщили на съда пълното си име, адреса и професията си? - започна Гибърт.

— Линкълн Райм, Западен Сентрал Парк 345, Ню Йорк. Криминолог съм.

— Каква е връзката ви с подсъдимата Амелия Сакс?

— Тя беше мой помощник в няколко разследвания.

— Защо дойдохте в Танърс Корнър?

— Помагахме на шериф Джим Бел в разследването на убийството на Били Стейл и издирването на отвлечените Лидия Джонсън и Мери Бет Макконъл.

— И така, господин Райм, твърдите, че имате нови доказателства по случая, така ли?

— Да.

— Какви?

— След като разкрих, че Били Стейл е отишъл в Блакуотър Ландинг, за да убие Мери Бет Макконъл, започнах да размишлявам върху подбудите му. Стигнах до извода, че му е било платено, за да извърши убийството. Той...

— Защо мислите така?

— Очевидно е - изръмжа раздразнено Райм.

— Споделете го пред съда.

— Били не е имал никакви любовни връзки с Мери Бет, не е бил замесен в убийството на семейство Ханлън и следователно не е имал други мотиви освен финансовата изгода.

— Продължавайте.

— Логично е, който го е наел, да е заплатил в брой. Заместник-шериф Кър получи заповед за обиск на дома на родителите на Стейл и откри десет хиляди долара, скрити под дюшека му.

— Какви бяха тези...

— Защо не ме оставите да довърша? - тросна се Райм.

— Добра идея, господин Райм - съгласи се съдията. - Адвокатът свърши вече достатъчно работа.

— С помощта на полицай Кър - продължи Райм - анализирахме пръстовите отпечатъци на горните и долните банкноти на двете пачки. Открихме общо шейсет и един латентни отпечатъка. Освен тези на Били, два от тях се оказаха на друго лице, замесено в случая. Заместник-шериф Кър получи заповед за обиск на дома и на това лице.

— Претърсихте ли го? - поинтересува се съдията.

— Аз лично не - отвърна заядливо Райм. - Не е по възможностите ми. Наставлявах обаче полицай Кър, докато извършваше обиска. В къщата тя откри касова бележка от покупката на лопата, идентична с оръдието на убийството, осемдесет и три хиляди долара в брой с бандероли, идентични с онези в дома на Били Стейл.

Както винаги, за по-голям драматизъм Райм бе запазил най-важното за накрая:

— Заместник-шериф Кър откри парчета от кости в градината на разследваното лице. Тези парчета са идентични с костите на семейство Ханлън.

— И чия е тази къща?

— На заместник-шериф Джеси Корн.

Залата зашумя. Прокурорът запази привидно спокойствие, но затропа с крак и зашепна нещо на помощниците си. Родителите на Джеси Корн се спогледаха ужасено; майка му заплака.

— Накъде биете, господин Райм? - попита съдията.

На Райм му се прииска да възкликне, че изводът е очевиден, но вместо това обясни търпеливо:

— Ваша милост, Джеси Корн е един от съучастниците на Джим Бел и Стив Фар в убийството на семейство Ханлън преди пет години и в опита за убийство на Мери Бет Макконъл преди няколко дни.

„Да, в този град има няколко оси.“

Съдията се облегна назад:

— Това мен не ме засяга. - Кимна към адвоката и прокурора: - Вие се разберете. Давам ви пет минути да постигнете споразумение, иначе освобождавам подсъдимата под гаранция и насрочвам ново разглеждане на делото.

Прокурорът се обърна към Гибърт:

— Това не означава, че не е убила Джеси. Дори Корн да е бил съучастник, той все пак е жертва на убийство!

— Това означава - възкликна Гибърт, сякаш прокурорът е бавноразвиващ се, - че Корн е действал в нарушение на служебните си задължения и когато се е промъквал към Гарет, е застрашавал живота на момчето. Джим Бел призна, че са имали намерение да го измъчват, за да научат къде е Мери Бет. Корн е можел да извика Кюлбо и останалите и да убият Люси Кър и другите двама полицаи.

— Аз разглеждам само настоящия случай. Дали Джеси Корн е имал намерение да убие някого, или не, това не е от значение - възрази прокурорът.

Гибърт поклати глава:

— Какъв е смисълът да продължаваме? Корн е убиец.

Райм се намеси, обърна се към прокурора:

— Ако това стигне до съд, какво мислите, че ще решат съдебните заседатели, когато Сол докаже, че жертвата е бил корумпирано ченге и е възнамерявал да измъчва едно невинно момче и да убие едно момиче?

— Нямате нужда от такива главоболия - допълни Гибърт. - Хванахте Бел, шурея му, съдебния лекар...

Преди прокурорът да възрази, Райм го погледна в очите и добави с мек глас:

— Аз ще ви съдействам.

— Какво?

— Знаете кой стои зад всичко това, нали? Знаете кой е причинил смъртта на половината жители на Танърс Корнър.

— Хенри Давет - отвърна прокурорът. - Вече подготвям обвиненията.

— И как върви?

— Не много добре. Няма достатъчно доказателства. Не може да се докаже връзка между него и Бел или който и да било друг в града. Използвал е посредници и всички те отказват да свидетелстват срещу него.

— Не искате ли да го осъдите, преди още хора да умрат от рак? Преди още деца да заболеят и да се самоубият от отчаяние? Преди да се родят още уродливи бебета?

— Разбира се, че искам.

— Тогава ще имате нужда от мен. Никъде в щата няма да намерите криминолог, който да докаже вината на Давет. Аз мога да го направя.

Райм погледна Сакс. В очите ѝ проблясваха сълзи. Знаеше, че са от радост, задето не е убила невинен човек.

Прокурорът въздъхна. Кимна и бързо, сякаш се боеше да не би криминологът да промени решението си, обяви:

— Съгласен съм. Ваша милост, в делото „Народът срещу Сакс“ прокуратурата оттегля обвиненията.

— Така да бъде - отсече нетърпеливо съдията. - Обвиняемата е свободна. Край на делото.

Дори не си даде труд да удари с чукчето си.

45.

— Не бях сигурен, че ще минеш - каза Райм.

— И аз не бях сигурна - отвърна Сакс.

Намираха се в стаята му в Медицинския център на Ейвъри.

— Тъкмо се връщам от Том - каза той. - Странно е, аз съм по-подвижен от него.

— Как е той?

— Оправя се. След ден-два го изписват. Казах му, че сега ще се запознае с физиотерапията от другата ѝ страна. Не знам защо не му стана смешно.

В ъгъла седеше симпатична латиноамериканка - временната болногледачка - и плетеше шал. Тя спокойно понасяше прищевките на Райм, но той подозираше, че това е, защото не знае добре английски, за да разбере язвителните му забележки.

— Знаеш ли, Сакс? Когато научих, че си измъкнала Гарет от затвора, си помислих, че си го направила, за да ми дадеш възможност да променя решението си за операцията.

Тя се усмихна:

— Може би и това е една от причините.

— Искаш да ме разубедиш, така ли?

Тя стана от стола и се приближи до прозореца:

— Хубава гледка.

— Да. Фонтан, зеленина... Какви ли са всички тези цветя?

— Питай Люси. Тя познава растенията толкова добре, колкото Гарет бръмбарите. Извинявай, насекомите. Бръмбарът е вид насекомо. Не, Райм, не съм дошла да те разубеждавам. Тук съм, за да бъда първият човек, когото ще видиш, след като излезеш от упойка.

— Променила си си мнението, така ли?

— Когато бях с Гарет, той ми разказа нещо, което прочел в книгата си. В „Миниатюрният свят“.

— След като я четох, започнах да уважавам бръмбарите.

— Показа ми един пасаж. Характеристики на живите същества. Една от тях е, че живите същества се развиват и се приспособяват към средата. Реших, че това трябва да направиш и ти, Райм. Трябва да опиташ. Нямам право да те спирам.

След кратък размисъл той каза:

— Знам, че така няма да се излекувам, Сакс. Но какво представлява нашата професия? Последователност от малки победи. Откриваме някое влакно, размазан отпечатък, няколко песъчинки, които могат да ни заведат до къщата на убиеца. Точно това искам да постигна: малко подобрение. Знам, че няма да стана от тази количка. Просто имам нужда от една малка победа.

„Може би възможността да подържа ръката ти.“

Тя се наведе, целуна го и седна на леглото.

— Какъв е този лукав поглед, Сакс?

— В тази книга прочетох и друго.

— Какво?

— Живите организми се стремят към продължаване на вида.

— Предложение за нова сделка ли надушвам? - изръмжа той. - Ново споразумение?

— Можем да поговорим за някои неща, като се върнем в Ню Йорк.

На вратата се появи една сестра:

— Време е за операцията, господин Райм. Готов ли сте?

— О, да... - отвърна той; обърна се към Сакс: - Добре, обещавам.

Тя отново го целуна, стисна лявата му ръка и той усети съвсем слабо допира с безименния си пръст.

Двете жени седяха огрени от лъч светлина. Пред тях, на оранжева масичка със следи от прогаряне от времето, когато пушенето в болниците е било разрешено, стояха чашки кафе.

Амелия Сакс погледна Люси Кър, която седеше наведена напред, със скръстени в скута ръце.

— Какво има? - попита Сакс. - Добре ли си?

Полицайката се замисли, после каза:

— Онкологията е в съседното крило. Прекарах няколко месеца там, преди и след операцията. На никого още не съм казвала, но в Деня на благодарността, след като Бъди ме за- ряза, дойдох тук. Просто да се поразходя. Пих кафе и ядох сандвичи със сестрите. Не е ли странно? Можех да отида на пълнена пуйка при братовчед си в Роли или при сестра си в Мартинсвил. Дойдох тук, защото тук се чувствах у дома.

— Преди баща ми да почине, майка ми прекара три големи празника в болницата: Деня на благодарността, Коледа и Нова година. Татко се шегуваше, че трябвало да си резервира свиждане и за Великден. Не доживя дотогава.

— Майка ти жива ли е?

— Да, дори е по-здрава от мен. Аз съм наследила артрита на баща си. Моят дори е по-лош.

Сакс замалко да се пошегува, че е такъв добър стрелец, за да не ѝ се налага да тича след престъпниците, но си спомни Джеси Корн и дупката от куршум в челото му и замълча.

— Не се притеснявай за Линкълн. Всичко ще мине добре - успокои я Люси.

— Не мога да не се притеснявам.

— Имам предчувствие. Когато човек премине през толкова перипетии по болниците, започва да чувства тези неща.

— Сигурно е така.

— Колко мислиш, че ще продължи?

— Четири часа. Така поне каза доктор Уивър.

Някой спря пред тях. Сакс вдигна поглед.

— Здравейте, момичета.

— Лидия. Как си? - възкликна с усмивка Люси.

Беше Лидия Джонсън. Сакс отначало не я позна, защото беше в зелена престилка и с боне.

— Чу ли новините? - продължи Люси. - Джим и някои други са арестувани. Кой би могъл да си помисли?

— Никога не бих ги заподозряла. Целият град говори само за това. Ти на преглед ли си?

— Не. Днес оперират господин Райм. Дойдохме, за да му стискаме палци.

— Е, пожелавам му успех.

— Благодаря.

Дебеланата им махна за довиждане и влезе в един кабинет.

— Симпатично момиче - отбеляза Сакс.

— Представяш ли си какво бреме е тази професия? Сестра в онкологията. Когато ме оперираха, тя даваше дежурства всеки ден. Държеше се еднакво мило както към обречените, така и към оздравяващите. Голяма смелост се изисква за това.

На Сакс обаче хич не ѝ беше до Лидия. Мислите ѝ бяха заети със съвсем други неща. Тя погледна часовника - минаваше единайсет. Операцията започваше всеки момент.

Той се стараеше да се държи прилично. Сестрата, която го подготвяше за операцията, му обясняваше какво трябва да се прави и Линкълн Райм кимаше с разбиране, въпреки че съзнанието му беше замъглено вече от упойката и не осъзнаваше точно какво му говори. Искаше му се да й каже да го остави на мира, но реши, че човек трябва много да внимава с хората, които се канят да му режат врата.

— Наистина ли? - възкликна той, въпреки че нямаше ни най-малка представа за какво става дума. - Много интересно.

После дойде един санитар и го закара в операционната.

Две сестри го преместиха от количката на операционната маса. Едната отиде в другия край на стаята и започна да вади инструменти от автоклава.

Залата не отговаряше много на представите му за операционна. Наистина беше постлана със зелени плочки и имаше метални умивалници, инструменти и апарати, но също така в нея бяха натрупани огромно количество кашони. Имаше и голяма стереоуредба. Прииска му се да попита каква музика ще слушат, но после се сети, че ще спи през цялото време и това изобщо не го засяга.

— Странно - наза той на сестрата, която стоеше до него.

Тя се обърна. Носеше маска; само очите ѝ се виждаха.

— Кое? - попита тя.

— Оперират единствената част от тялото ми, която може да ме заболи. Ако ми режеха апендикса например, нямаше да има никаква нужда от упойка.

— Наистина е забавно, господин Райм.

Той се изсмя леко и си помисли: „Откъде знае името ми?“

Линкълн Райм разделяше хората на две групи: пътуващи и пристигащи. Някои обичат самото пътуване, други - само мястото, към което са се запътили. Той спадаше към пристигащите. Крайният отговор на криминологичната загадка му бе много по-интересен от търсенето му. Сега обаче, проснат по гръб под операционния прожектор, той предпочиташе обратното. Предпочиташе да остане в това състояние и да се надява за бъдещето, вместо да види крайния резултат.

Анестезиоложката се приближи и заби игла в ръката му. Беше индийка, работеше много чевръсто.

— Сега ще поспите - каза тя с лек акцент.

— С удоволствие.

— Когато ви сложа упойката, ще ви помоля да започнете да броите назад от сто. Ще заспите, без дори да усетите.

— Какъв е рекордът?

— При броенето ли? Един човек, много по-едър от вас, стигна до седемдесет и девет.

— Аз ще се постарая да издържа до седемдесет и пет.

— Ако успеете, ще ви запишат в „Рекордите на Гинес“.

Тя изпразни спринцовката в системата му и загледа някакъв монитор.

— Сто, деветдесет и девет, деветдесет и осем, деветдесет и седем... - започна Райм.

Другата сестра, онази, която знаеше името му, се наведе и прошепна:

— Здрасти.

Гласът ѝ звучеше странно. Той я погледна.

— Аз съм Лидия Джонсън - продължи тя. - Джим Бел и Хенри Давет ми поръчаха да ви кажа „Сбогом“ от тях.

— Не! - промълви той.

— Спокойно. Всичко е наред - каза анестезиоложката, без да сваля очи от монитора.

Лидия доближи уста до ухото му и прошепна:

— Запитвали ли сте се откъде Джим е научил за другите болни от рак?

— Не! Спрете!

— Аз му давах имената им, за да може Кюлбо да се погрижи за тях. Джим Бел ми е любовник. От години се занимаваме с това. Той ме прати в Блакуотър Ландинг след отвличането на Мери Бет. За примамка... Отидох да се помотая наоколо, в случай че Гарет пак се появи. Щях да отвлека вниманието му, за да могат Джеси и Ед Шефър да го заловят. Ед също беше замесен. После щяха да го принудят да каже къде е скрил Мери Бет. На никого не му беше дошло наум, че ще реши да ме отвлича. Така успя да се измъкне, преди Джеси да дойде.

„О, да, в този град има няколко оси...“

— Спрете! - понечи да извика Райм, но от устата му се изтръгна само неразбираем шепот.

— Петнайсет секунди минаха - каза анестезиоложката. - Може би все пак ще биете рекорда. Продължавате ли? Не чувам да броите.

Лидия го докосна по челото:

— Ще „бдя“ над вас. Знаете ли колко много неща могат да се случат по времето на една операция? Прекъсване на тръбата за кислорода, грешки в лекарствата. Какво ли не.

— Чакайте - опита се да извика Райм. - Чакайте!

— Уха - изсмя се анестезиоложката, без да изпуска от поглед монитора. - Двайсет секунди. Мисля, че ще успеете, господин Райм.

— Не мисля така - прошепна Лидия и бавно се изправи.

Пред очите на Райм всичко бавно посивя.

46.

„Това наистина е едно от най-красивите места на света... - помисли си Амелия Сакс. - За гробище.“

Гробищният парк на Танърс Корнър бе разположен на върха на един хълм, от който се разкриваше широка гледка към река Пакенок. Местността беше много красива и това бе първото нещо, което се виждаше, ако човек пристига откъм Ейвъри.

Блакуотър Канал също блестеше под слънчевите лъчи. Оттук дори това мрачно съоръжение, причинило толкова смърт и тъга, изглеждаше красиво.

Около отворения гроб, в който гробарят спускаше една урна, стояха още посетители. До Сакс бяха Люси Кър и Гарет Ханлън. От другата страна стояха Мейсън Жермен и Том, с бастун и както винаги, с безупречно изгладени панталони и риза. Носеше и червена карирана вратовръзка, която въпреки цвета си изглеждаше подходяща за тържествения момент.

Фред Делрей, с неизменния си черен костюм, също стоеше наблизо, замислен, сякаш си повтаряше наум пасажи от някоя от философските книги, които обичаше да чете. Щеше да прилича на проповедник, ако носеше бяла риза, а не светлозелена на жълти точки.

Свещеник не присъстваше, въпреки че щатът се слави с набожността на жителите си. Гробищният служител вдигна поглед и попита дали някой от присъстващите иска да каже няколко думи. Тъй като никой друг не пожела, Гарет бръкна в джоба на раздърпания си панталон и извади намачкана книга - „Миниатюрният свят“. Зачете с несигурен глас:

— „Някои отричат съществуването на божествена сила, но това цинично схващане търпи сериозна критика, ако се вгледаме в света на насекомите. Те са надарени с толкова много удивителни особености: крила, толкова ефирни, че изглеждат изтъкани от невидима материя; сетива за определяне скоростта на вятъра, които позволяват на мухите да разберат кога е опасно за летене; толкова съвършен строеж, че инженерите ги взимат за прототипи на съвременните роботи; и най-важното, насекомите притежават удивителната способност да оцеляват въпреки старанието на човека да ги унищожи, въпреки хищниците и замърсяването на околната среда. В моменти на отчаяние трябва да се вгледаме в упоритостта и постоянството на тези чудни създания и така да намерим утеха и да възродим собствената си вяра.“

Гарет вдигна очи, затвори книгата и запука нервно с кокалчета. Погледна Сакс:

— Искаш ли... такова... и ти да кажеш нещо?

Тя поклати глава.

След известно време мълчаливата групичка тръгна бавно по виещата се нагоре алея. Гробарите започнаха да засипват дупката. Докато стигнат на върха на покрития с дървета хълм, на който се намираше паркингът, Сакс остана почти без дъх.

„Не бих имал нищо против да ме погребат на такова място...“

Тя спря и избърса чело: севернокаролинското слънце все така печеше безмилостно. Жегата явно не правеше впечатление на Гарет. Той изтича към колата на Люси и започна да вади торби с храна от багажника.

Нито времето, нито мястото бяха подходящи за пикник, но може би руската салата и динята все пак не бяха чак толкова лош начин да изразят почитта си към мъртвите.

И алкохолът, разбира се. Сакс разрови торбите и най-сетне откри бутилката осемнайсетгодишно уиски „Макалан“. Дръпна запушалката и тя се отвори с леко изпукване.

— О, любимият ми звук! - възкликна Линкълн Райм.

Той внимателно се приближи с количката си. Склонът към гроба бе прекалено стръмен и той се беше задоволил да наблюдава погребението на тленните останки на семейството на Гарет от паркинга.

Сакс наля уиски в чашата му, в която бе потопена сламка. После сипа и на себе си. Останалите пиеха бира.

— Внимавай с ментетата, Сакс - предупреди я той. - Най-добре си пий оригинал но уиски.

Сакс се огледа:

— Къде е жената от болницата? Болногледачката.

— Госпожа Руис ли? Напусна. Заряза ме без никакво предупреждение.

— Напуснала ли? - обади се Том. - Сигурно си я изкарал от нерви. Да не би сам да си я уволнил?

— Държах се като ангелче - тросна се криминологът.

— Как си с температурата? - попита болногледачът.

— Чудесно. Ами ти?

— Може би е малко висока, но затова пък нямам проблеми с кръвното.

— Да, ама имаш дупка от куршум.

— Ти по-добре...

— Казах ти, че се чувствам чудесно.

— ...се прибери на сянка.

Райм изръмжа недоволно, но се вмъкна под дърветата.

Гарет внимателно подреждаше храната и напитките на една пейка.

— Как си? - прошепна Сакс на Райм. - И недей да ми ръмжиш, не те питам за температурата.

Не беше добре. Дишаше с помощта на диафрагмен стимулатор. Апаратчето му беше противно (преди години се беше откачил от него), но сега без него не можеше да живее. Преди два дни, докато лежеше на операционната маса, Лидия Джонсън едва не спря дишането му завинаги.

В чакалнята, след като се сбогува с Амелия и Люси, тя влезе в някакъв кабинет. Сакс обаче забеляза, че на вратата пише „Неврология“.

— Не спомена ли, че работи в онкологията? - попита тя.

— Да.

— Тогава каква работа има там?

— Може би иска да поздрави Линкълн.

Сакс обаче не мислеше, че е нормално сестрите да посещават пациенти в операционната. Бързо си даде сметка, че Лидия е имала информация за заболелите от рак жители на Танърс Корнър. После си спомни, че някой е давал сведения на Бел. Кой друг, ако не сестра от онкологичното отделение?

Сподели това с Люси, която веднага се обади в телефонната централа, за да провери с кого е разговарял Бел. Оказа се, че е провел стотици разговори с Лидия.

— Тя ще го убие! - извика Сакс и двете жени нахълтаха в операционната точно когато доктор Уивър се канеше да направи първия разрез.

Лидия изпадна в паника и издърпа тръбата на кислородния апарат от гърлото на Райм. От травмата и упойката диафрагмата му спря да работи. Доктор Уивър успя да го спаси, но се наложи дишането му отново да се поддържа със стимулатор.

Това беше достатъчно неприятно, но за още по-голямо разочарование на Райм доктор Уивър отказа да продължи с операцията, преди да минат поне шест месеца, до пълното нормализиране на дишането му. Той се опита да спори, но лекарката се оказа по-голям инат и от него.

— Каза ли на Роланд Бел за братовчед му? - попита Райм.

Сакс кимна:

— Прие го много тежко. Каза, че Джим бил черната овца на семейството, но никога не бил предполагал, че ще извърши такова нещо. - Тя погледна на североизток: - Я виж. Там. Знаеш ли какво е това?

— Подскажи ми. Какво гледаш? Хоризонта? Някой облак? Самолет?

— Грейт Дизмал Суомп. Около езерото Дрюмънд.

— Колко „вълнуващо“.

— Пълно е с призраци.

Люси се приближи, сипа си уиски и отпи. Сбърчи вежди:

— Ужасно е. Има вкус на сапун.

Отвори си бира.

— Струва осемдесет долара бутилката - отбеляза Райм.

— Значи скъп сапун.

Гарет набута малко чипс в устата си и дотича при Люси:

— Има ли нещо ново от общината?

— Да ти стана приемна майка ли? - попита тя. Поклати глава: - Не е много вероятно. Разведена съм. Пък и работата ми не е много подходяща. Много време отсъствам от къщи.

— Те пък какво разбират? - изръмжа Райм.

— Не е важно какво разбират, а какво решение ще вземат. Не мисля, че ще е в наша полза. Адвокатът ми обаче смята, че имаме шансове за осиновяване. Засега Гарет ще живее у едно семейство в Хобът. Свестни хора. Проверила съм ги.

Сакс не се съмняваше в това.

Гарет дебнеше нещо в тревата.

Когато се обърна, Сакс забеляза, че Райм я наблюдава.

— Какво има? - попита.

— Какво би казала на един празен стол, Сакс?

— Засега смятам да го запазя в тайна, Райм.

Изведнъж Гарет се изсмя гръмко и се затича из тревата.

Гонеше някакво насекомо. Подскочи, хвана го и се претърколи на земята. Стана и бавно се приближи към пейката.

— Познайте какво хванах!

— Покажи ни! - извика Амелия Сакс. - Искам да видя!

Notes

[

←1

]

¹ Игра на думи. Bay означава залив, малко езеро край брега на море и дорест кон. - Б. пр.