Profesionalistite Lovech

Не одобрявам какво казвате, но ще защитавам до смърт правото ви да го казвате.

Ивлин Биатрис Хол,

„Приятелите на Волтер“, 1906 г.

Вторник, 9 май

Отровното дърво

Светкавицата го обезпокои.

Проблясък в далечината, бял или светложълт.

Откъм водата? Откъм ивицата суша срещу тихия тюркоазен залив?

Тук беше в безопасност. Тук се намираше на красиво и уединено място. Тук беше далеч от медийния блясък и от враждебните погледи.

Роберто Морено хвърли поглед през прозореца. Беше около четирийсетте, но не виждаше добре, затова побутна очилата и огледа околността - градината отвъд прозореца на апартамента, тесния бял плаж, трептящото синьо-зелено море. Красиво, уединено... и защитено. Наблизо не се поклащаха лодки. Но дори някой въоръжен неприятел да бе научил, че той е тук, и да бе успял да се промъкне незабелязано през фабриките на малкия остров на километър и половина отвъд водата, разстоянието и замърсяването замъгляваха гледката и изстрел би бил невъзможен.

Никакви светкавици, никакви проблясъци.

Разбира се, че беше на сигурно място.

Но Морено беше напрегнат. При него, също като при Мартин Лутър Кинг и Ганди, винаги имаше риск. Такъв беше животът му. Не се страхуваше от смъртта. Страхуваше се да умре, преди да си е свършил работата. Беше още млад и го чакаше много работа. Събитието, с чието организиране беше приключил преди около час, беше важно и със сигурност щеше да привлече внимание, но беше само едно от поне дузина, планирани за следващата година.

Отвъд се разкриваше богато бъдеще.

Облечен със скромен жълто-кафяв костюм и бяла риза и кралскосиня вратовръзка - съвсем в карибски стил, ниският и набит мъж наля две чаши кафе от каничката, донесена от румсървиз, и се върна на канапето. Подаде едната на репортера, който нагласяваше диктофон.

- Сеньор Де ла Руа. Мляко? Захар?

- Не, благодаря.

Говореха на испански, който Морено владееше свободно. Мразеше английския и го употребяваше само при необходимост. Така и не успя да се отърве напълно от акцента от Ню Джърси, когато говореше на майчиния си език. Звученето на собствения му глас го връщаше в ранните му години в САЩ - баща му работеше много и беше трезвен, а майка му - точно обратното. Пусти пейзажи, побойници от гимназията наблизо. Докато не дойде спасението: семейството се премести на доста по-приятно място от Саут Хилс, където дори езикът беше по-изтънчен.

- Моля, наричайте ме Едуардо - каза репортерът.

- Аз съм Роберто.

Името му всъщност беше Робърт, но то се свързваше с адвокати от Уолстрийт, политици във Вашингтон и генерали на бойното поле, осеяли като с евтино семе чуждата земя с телата на местните.

Така че предпочиташе Роберто.

- В Аржентина ли живеете? - попита Морено журналиста - слаб, оплешивяващ мъж, със синя риза без вратовръзка и с овехтял черен костюм. - В Буенос Айрес?

- Точно така.

- Знаете ли какво означава името на града?

Де ла Руа отговори, че не знае.

- Означава „хубав въздух“, разбира се - каза Морено. Четеше много - по няколко книги на седмица, предимно латиноамериканска литература и история. - Обаче въздухът, който се има предвид, е в Сардиния, Италия, а не в Аржентина. Наречен е така на селище на върха на хълма в Каляри. То се намирало, така да се каже, над острите миризми на стария град и затова е наречено Буен Айре. Испанският изследовател, който открил днешния Буенос Айрес, го кръстил на това селище. Разбира се, говорим за първите заселници в града. Били пометени от местните, които не харесвали европейската експлоатация.

- Дори и легендите ви имат определена антиколониална насоченост - отбеляза Де ла Руа.

Морено се изсмя и отново погледна през прозореца.

Проклетият проблясък. И все пак не виждаше друго освен дърветата и растенията в градината и мъглявата ивица суша на около километър и половина. Мястото, където беше отседнал, се намираше на безлюдния югозападен бряг на Ню Провидънс, островът на Бахамите, където се намираше Насау. Територията беше оградена и охранявана. Градината бе запазена само за този апартамент и защитена от високи огради на север и юг, а на запад се простираше плажът.

Нямаше никого. Нямаше как да има.

Може би птица. Или потрепване на листо.

Неотдавна Симон беше огледал района. Морено погледна към него - огромен, мълчалив бразилец, с тъмна кожа и хубав костюм - телохранителят му, облечен по-елегантно от него. Трийсет и няколко годишният Симон изглеждаше достатъчно опасен, както се очакваше от всеки охранител, но не беше гангстер. Преди да стане цивилен експерт по сигурност, той беше офицер в армията.

Освен това беше добър в работата си. Симон завъртя глава; беше разбрал, че шефът му гледа навън, и веднага пристъпи към прозореца и надникна.

- Просто светкавица - обясни Морено.

Телохранителят предложи да спусне завесите.

- По-добре не.

Морено беше решил, че Едуардо де ла Руа, който беше долетял в икономична класа на свои разноски от града на хубавия въздух, заслужава да се наслади на красивата гледка. Като журналист, известен, че отразява истината, вместо да пише напудрени статии за корпоративни висшестоящи и политици, надали живееше в лукс. Морено реши да го заведе на хубав обяд в ресторанта на „Саут Коув Ин“.

Симон погледна още веднъж навън, върна се на стола си и взе списание.

- Може ли? - Де ла Руа включи диктофона.

- Разбира се. - Морено съсредоточи вниманието си изцяло върху журналиста.

- Господин Морено, вашето Движение за местна власт току-що отвори първото си представителство в Аржентина. Кажете ми как ви хрумна тази идея? С какво се занимава вашата организация?

Морено беше изнасял тази лекция десетина пъти. Променяше я в зависимост от конкретния журналист и публика, но основното беше простичко: да насърчи местните да отхвърлят правителството и корпоративното влияние на САЩ, като станат самодостатъчни, единствено с помощта на микрозаеми, микроземеделие и микробизнес.

- Противопоставяме се на американското корпоративно развитие. На правителствената помощ и на социалните програми, чиято цел в крайна сметка е да ни пристрастят към своите ценности. Не гледат на нас като на човешки същества; третирани сме като евтина работна ръка и пазар за американските стоки. Виждате ли порочния кръг? Нашите хора са експлоатирани в компании, собственост на американци, а след това са подмамени да купят продукти от същите тези компании - отвърна той на репортера.

- Писал съм много за бизнесинвестициите в Аржентина и в други южноамерикански страни. Знам, че движението ви също прави такива инвестиции. Човек би казал, че критикувате капитализма, но все пак се възползвате от него - каза журналистът.

Морено прокара пръсти през въздългата си, преждевременно прошарена черна коса:

- Не, аз критикувам злоупотребата с капитализма и в частност американската злоупотреба с капитализма. Използвам бизнеса като оръжие. Само глупаците разчитат единствено на идеология, за да постигнат промяна. Идеите са кормилото, а парите - витлата.

- Ще го използвам за заглавие. Чел съм, че според някои хора сте революционер - усмихна се репортерът.

- Аз съм просто бъбривец! - Усмивката угасна. - Но помнете ми думата, светът се съсредоточава върху Близкия изток и всички пропуснаха раждането на далеч по-мощна сила: Латинска Америка. Това представям аз. Новия световен ред. Не може повече да бъдем пренебрегвани.

Роберто Морено се изправи и пристъпи към прозореца.

Около дванайсет метра високо отровно дърво се извисяваше в градината. Той често отсядаше в този апартамент и много харесваше дървото. Всъщност изпитваше приятелски чувства към него. Отровните дървета са огромни, находчиви и поразително красиви. Обаче, както подсказва името им, са отровни. Полените или димът от изгарянето на дървесината и листата може да проникнат в белия дроб. Но все пак дървото храни красивата бахамска пеперуда, а белоглавите гълъби кълват плодовете му.

„Аз съм като дървото - помисли си Морено, - може би ще е добър образ за статията. И това ще спомена.“

Пак онзи проблясък.

За част от секундата редките листа на дървото потрепнаха и високият прозорец пред него експлодира. Стъклото се превърна в милион кристални снежинки, в гърдите му лумна огнено цвете.

Роберто се оказа на канапето, което се намираше на метър и половина зад него.

„Но... какво се случи? Какво е това? Губя съзнание. Губя съзнание. Не мога да дишам.“

Той се взря в дървото, което вече се виждаше много по-ясно без стъкло, което да пречи на гледката. Клоните се поклащаха от вятъра откъм водата..

Листата се приближаваха и отдалечаваха. Дървото дишаше вместо него, защото самият той не можеше, не и с този огън в гърдите. Не и с болката.

Около него се чуваха плач и викове за помощ.

Навсякъде имаше кръв.

Слънцето залязваше, небето потъмняваше. Не беше ли сутрин? Морено си представи жена си, сина си и дъщеря си. Мислите му постепенно изчезваха и накрая долавяше само едно: дървото.

Огънят в него се успокояваше, изчезваше. Печално облекчение. Тъмнината ставаше все по-дълбока.

Отровното дърво.

Отровно...

Отров...

Понеделник, 15 май

Опашката

- Идва ли? - попита Линкълн Райм, без да се опитва да прикрие раздразнението си.

- Случило се е нещо в болницата - долетя гласът на Том от коридора, от кухнята или където се намираше. - Ще закъснее. Ще се обади, когато се освободи.

- Нещо. Е, това казва много, няма що. Нещо в болницата.

- Така ми каза.

- Той е лекар. Би трябвало да е конкретен. И не бива да закъснява.

- Той е лекар - повтори Том, - което означава, че има спешни случаи.

- Обаче той не казва „спешен случай“. Казва „нещо“. Операцията е насрочена чак за двайсет и шести май. Не искам да се отлага. А и не виждам защо не може да я направи по-рано.

С червената си инвалидна количка Райм стигна до един монитор. Спря я до ратановия стол, в който седеше Амелия Сакс. Тя беше с черни дънки и черна грейка без ръкави. На тънка верижка на врата ѝ висеше медальон с един диамант и една перла. Беше рано и пролетното слънце влизаше през прозорците, които гледаха на изток, и се отразяваше в червената ѝ коса, старателно пристегната в кок с помощта на фиби. Райм насочи вниманието си отново към екрана, преглеждайки доклада от местопрестъплението на убийство, чието разследване Полицейското управление на Ню Йорк току-що бе приключило с негова помощ.

- Почти е готово - каза тя.

Седяха във всекидневната на неговата къща на Сентрал Парк Уест в Манхатън. Вероятно някога, по времето на Бос Туид, стаята е била тиха и уединена, но сега изпълняваше функциите на криминална лаборатория. Беше пълна с оборудване и измервателни уреди за изследване на доказателства, компютри и кабели, навсякъде имаше кабели, които затрудняваха придвижването на инвалидната количка.

- Лекарят закъснява - промърмори Райм на Сакс. Не беше необходимо, тъй като тя се намираше на три метра от него. Обаче той все още бе раздразнен и му стана по-добре и от неодобрението на някой друг. Внимателно премести лявата си ръка на тъчпада и прегледа последния абзац от доклада.

- Добре.

- Да го изпратя ли?

Той кимна и тя натисна някакво копче. Шейсет и пет шифровани страници се отправиха към ефира, за да пристигнат на десетина километра от тук, в Нюйоркското полицейско управление в Куинс, където щяха да се превърнат в гръбнака на случая „Щатът срещу Уилямс“.

- Готово.

Беше готово, с изключение на свидетелските показания по делото срещу наркобарона, който изпращаше дванайсет-тринайсетгодишни деца по улиците на Източен Ню Йорк и Хар- лем, за да убиват по негово нареждане. Райм и Сакс бяха успели да открият и анализират частична следа и отпечатъци, които ги отведоха от обувките на един младеж до витрина в Манхатън, до килима на един лексус, до ресторант в Бруклин и най-накрая - до къщата на самия Тай Уилямс.

Водачът на бандата не беше присъствал на убийството на свидетеля, не беше докосвал оръжието, нямаше доказателства за поръчката, а младият стрелец беше прекалено уплашен, за да свидетелства срещу него. Но тези пречки нямаха значение за делото: Райм и Сакс бяха събрали доказателства, които водеха от местопрестъплението право към Уилямс.

Той щеше да прекара живота си в затвора.

Сакс положи ръка върху лявата ръка на Райм, привързана върху инвалидната количка. Сухожилията, едва видими под бледата ѝ кожа, му подсказаха, че го стиска. Високата жена се изправи и се протегна. Работеха по завършването на доклада от рано сутринта. Тя се събуди в пет. Той - малко по-късно.

Райм забеляза, че Амелия потрепна, докато вървеше към масата, където беше чашата ѝ с кафе. Напоследък артритът в бедрото и коляното ѝ я мъчеше. Нараняването на гръбначния стълб на Райм, което го остави напълно парализиран от шията надолу, беше описано като унищожително. И все пак дори за миг не му причини болка.

„Които и да сме, телата ни донякъде ни предават“ - помисли си той. Дори доволните в момента бяха обезпокоени от облаци на хоризонта. Той съжаляваше атлетите, красавците и младите, които вече очакваха упадъка със страх.

По ирония на съдбата за Линкъл Райм беше точно обратно. Той беше излязъл от деветия кръг на ада благодарение на новите хирургически техники и на екстремното си отношение към упражненията и рискованите експериментални операции.

Мисълта за предстоящата операция отново извика раздразнението му от закъснението на лекаря за днешната среща.

Чу се звънецът на входната врата.

- Ще отворя - извика Том.

Къщата, разбира се, беше пригодена за състоянието на Райм и с помощта на компютър той можеше да види и да разговаря с всеки, който е на вратата, и да го пусне вътре. Или да не го пусне. (Не харесваше да идват хора и ги отпращаше - понякога грубо, ако Том не действаше бързо.)

- Кой е? Провери първо.

Нямаше как да е доктор Барингтън, тъй като той щеше да се обади, след като се освободи от „нещото“, което го беше забавило. Райм не беше в настроение за други посетители.

Но очевидно нямаше значение дали Том първо ще провери или не. Лон Селито се появи във всекидневната.

- Линк, ти си вкъщи.

Нисичкият и набит детектив бързо се отправи към подноса с кафе и сладкиши.

- Искаш ли прясно кафе? - попита Том. Слабичкият помощник беше облечен с бяла риза, синя флорална вратовръзка и тъмни всекидневни панталони. И днес носеше копчета за ръкавели, абаносови или ониксови.

- Не, благодаря, Том. Здравей, Амелия.

- Здрасти, Лон. Как е Рейчъл?

- Добре. Започна да ходи на пилатес. Странна дума. Май е някаква гимнастика.

Както винаги Селито беше с измачкан кафяв костюм и измачкана светлосиня риза. Носеше раирана тъмночервена вратовръзка, която, нетипично за него, беше гладка като дъска. Нещо ново, отбеляза Райм. Може би подарък от приятелката му Рейчъл? Обаче беше май - нямаше празници. Може би беше подарък за рождения му ден. Той не знаеше кога е рожденият ден на Селито. И на повечето хора.

Детективът отпи от кафето и хапна само две хапки от един сладкиш. Вечно беше на диета.

Двамата с Райм бяха работили като партньори заедно преди години и Лон Селито беше човекът, който го подтикна да се върне на работа след инцидента. Той грубо го накара да надигне задника си и отново да започне да разкрива престъпления. (В случая на Райм по-скоро да остане на задника си и да се захване за работа.) Въпреки историята им Селито никога не идваше само за да се видят. Първокласният детектив поемаше важни случаи, работеше в голямата сграда - на Полис Плаза номер едно - и винаги водеше разследването на случаите, когато Райм беше наеман като консултант. Появата му сега беше предвестник.

- И така - огледа го криминалистът, - имаш ли нещо интересно за мен, Лон? Примамливо престъпление? Интригуващо?

Селито отпи от кафето и гризна от сладкиша.

- Знам само, че получих обаждане от горе с питане дали си свободен. Казах им, че привършваш с Уилямс. После ми наредиха да дойда тук колкото се може по-бързо, за да се срещнем с някого. Те идват насам.

- Някого? Те? - попита Райм кисело. - Същото точно опредление като „нещото“, което задържа лекаря ми. Изглежда е заразно. Като грип.

- Ей, Линк, само това знам.

Райм хвърли огорчен поглед към Сакс:

- Забелязвам, че никой не ми се обади за това. На теб някой обади ли ти се, Сакс?

- Никой.

- О, това е заради другото нещо - каза Селито.

- Какво друго нещо?

- Каквото и да се случва, тайна е. И трябва да остане така.

Райм реши, че това поне е крачка към интригуващото.

Райм наблюдаваше двамата посетители, които влизаха във всекидневната, и забеляза, че бяха напълно различни.

Единият беше мъж на около петдесет със стойка на военнослужещ и носеше зле скроен костюм - раменете го издаваха - в тъмносиньо, почти черно. Имаше гладко избръснало лице, двойна брадичка, загар и добре подстригана коса. Явно офицер, помисли си Райм.

Другият посетител беше жена, някъде около трийсетте. Беше ниска и набита, но все още не беше с наднормено тегло.

Русата ѝ коса без блясък беше старомодно подвита и силно напръскана с лак. Райм забеляза, че бледият цвят на лицето ѝ се дължи на плътен слой фон дьо тен. Не видя никакво акне или други пъпчици и заключи, че гримът е въпрос на избор. Нямаше сенки или очна линия около черните си очи, които изглеждаха още по-голи заради кремавия цвят на лицето, на което се намираха. Тънките ѝ устни също бяха без цвят и сухи. Райм заключи, че не се разтягат често в усмивка.

Жената си избираше нещо, което да гледа - оборудването, прозореца, Райм, - взираше се безмилостно в него и го разгалваше, докато не го разнищи или не го сметне за неуместно. Костюмът ѝ беше тъмносив и немного скъп, а трите пластмасови копчета бяха прилежно зашити. Черните дискове изглеждаха леко неравни и той се чудеше дали жената беше намерила костюм, който ѝ става идеално, но има несполучливи пиринчени елементи, които собственоръчно е заменила. Ниските черни обувки бяха износени и наскоро бяха поправени.

„Сетих се“ - помисли си Райм. Сигурен беше, че познава работодателя ѝ. И любопитството му се засили.

- Линк, това е Бил Майърс - каза му Селито.

- Капитане, за мен е чест - кимна посетителят. Той използва последната титла на Райм в Нюйоркското полицейско управление, преди да се пенсионира по болест преди няколко години. Това потвърди длъжността на Майърс; Райм беше познал - офицер. И то доста висш.

Райм придвижи електрическата си инвалидна количка напред и подаде ръка. Офицерът забеляза рязкото движение, поколеба се и после я пое. И Райм забеляза нещо: Сакс леко настръхна. Тя не харесваше, когато той използва крайника и пръстите просто така, без да е необходимо, от учтивост. Но Линкьлн Райм не можа да се сдържи. Изминалото десетилетие беше изпълнено с усилия да поправи това, което му причини съдбата. Гордееше се с няколкото си победи и ги експлоатираше.

Освен това каква полза от играчката, ако не можеш да си поиграеш с нея?

Майърс представи и мистериозната посетителка. Казваше се Нанс Лоръл.

- Линкълн - представи се. Още едно ръкостискане, изглежда беше по-силно от това на Майърс, въпреки че Райм не можеше да определи. Жестът не бе съпътстван от усещане.

Острият поглед на Лоръл се вряза в гъстата кестенява коса на Райм, в месестия му нос, в пронизващите му тъмни очи. Тя изрече само „Здравейте“.

- И така - каза той, - вие сте ЗП - заместник-прокурор.

Тя не реагира на умозаключението му, което отчасти беше предположение. Поколеба се, после потвърди:

- Да.

Гласът ѝ беше рязък, наблягаше на съскащите звуци. После Селито представи Майърс и Лоръл на Сакс. Офицерът се отнесе с нея, сякаш беше напълно наясно и с репутацията ѝ. Райм забеляза, че Сакс леко потрепери, когато тръгна към него, за да се здрависат. Докато се връщаше към стола, походката ѝ се нормализира. Сигурен беше, че я видя да взема няколко противовъзпалителни таблетки и да ги гълта без вода. Не прибягваше до нищо по-силно, колкото и остра да беше болката.

Оказа се, че и Майърс е капитан по ранг и управлява отдел, който Райм не беше чувал, очевидно беше нов. Специални операции. Съдейки по самоувереното му поведение и пронизващите очи, Райм предположи, че той и костюмът му имат власт в Нюйоркското полицейско управление. Вероятно беше играч, хвърлил око на бъдеще в градската управа.

Самият Райм никога не се беше интересувал от игрите в институции като Нюйоркското полицейско управление, още по-малко от това, което се простираше отвъд - Олбъни или Вашингтон. В момента го интересуваше само присъствието на този мъж. Появата на старши полицай от мистериозен отдел, придружен от съсредоточеното душене наоколо на заместник-прокурор, обещаваше задача, която щеше да го държи далеч от убийствената скука, превърнала се в най-големия му враг след инцидента.

Той усети тръпката на нетърпение в сърцето си, но чрез слепоочията си, а не в безчувствените си гърди.

- Ще я оставя да разгърне историята - каза Бил Майърс.

Райм се опита да срещне погледа на Селито, но той отклони очи.

- Започвайте. - Райм не харесваше подобни измислени термини, употребявани от бюрократите и журналистите. „Визионер“ беше друг наскоро измислен термин. Също и „кабуки“. Тези думи бяха като яркочервени кичури в косите на жена на средна възраст или татуировка върху буза.

Последва още една пауза и Лоръл заговори:

- Капитане...

- Линкълн. Оттеглих се.

Нова пауза.

- Да, Линкълн, занимавам се с едно дело и поради определени необикновени обстоятелства ми беше предложено вие да поемете разследването. Вие и детектив Сакс. Чувам, че често работите заедно.

- Точно така. - Чудеше се дали заместник-прокурор Лоръл някога се отпуска. Надали.

- Ще обясня - продължи тя. - Миналия вторник, девети май, в луксозен хотел на Бахамите е бил убит гражданин на САЩ. Полицията там разследва престъплението, но имам причина да вярвам, че стрелецът е американец и се е върнал в страната. Вероятно в района на Ню Йорк.

Преди почти всяко изречение тя правеше пауза. Дали подбираше думите, или оценяваше пасивите, ако грешната дума излезе от устата ѝ?

- Няма да повдигам обвинения срещу извършителите. В щатския съд трудно се води дело за престъпление, извършено в друга държава. Може да се направи, но ще отнеме много време. - Последва още по-сериозно колебание. - Важно е да се действа бързо.

Райм се зачуди защо.

Интригуващо...

- Търся други, независими обвинения в Ню Йорк - продължи Лоръл.

- Заговор - мигновено заключи той. - Добре. Харесва ми. На основа на това, че убийството е планирано тук.

- Точно така - потвърди тя. - Убийството е поръчано от жител на Ню Йорк. Затова е под моята юрисдикция.

Като всички полицаи или бивши такива Райм познаваше закона толкова добре, колкото повечето адвокати. Спомни си съответната разпоредба от нюйоркския наказателен кодекс: Някой е виновен в организиране на заговор, когато преднамерено, с цел извършване на престъпление, се съгласи да участва в извършването на престъпление или го предизвиква.

- И можете да водите делото тук, макар че убийството се е случило извън щата, защото планирането му е прстъпление в Ню Йорк - добави той.

- Точно така - потвърди Лоръл. Може би беше доволна, че той анализира ситуацията правилно. Трудно беше да се каже.

- Поръчково убийство, казвате. Какво е било, удар на организираната престъпност? - попита Сакс.

Много от най-лошите ръководители на организираната престъпност така и не бяха арестувани и обвинени за изнудванията, убийствата и отвличанията, които са извършили - можеха да ги свържат с местопрестъплението. Но често ги пращаха в затвора заради заговор за подготовката им.

- Не. Това е различно - отвърна Лоръл.

Райм реагира веднага:

- Обаче ако идентифицираме и хванем заговорниците, жителите на Бахамите ще поискат екстрадиране. Поне на убиеца.

Лоръл само го изгледа. Паузите, които правеше, започнаха да стават изнервящи.

- Ще се съпротивлявам на екстрадицията. Шансовете ми за успех са повече от деветдесет процента - каза най-накрая тя. За трийсетгодишна жена Лоръл изглеждаше твърде млада. Притежаваше невинност на ученичка. „Невинност“ не беше правилната дума, помисли си Райм. Праволинейност.

„Твърдоглава“ беше друго клише.

- Имате ли заподозрени? - попита Селито.

- Да. Все още не знам самоличността на убиеца, но знам кои са двамата, поръчали убийството.

Райм се усмихна. Почувства се като вълк, надушил плячката си. Знаеше, че Нанс Лоръл изпита същото, макар нетърпението ѝ да не беше толкова явно под фасадата от грим. Вярваше, че знае накъде вървят нещата.

И тази дестинация беше още по-интригуваща.

- Убийството е целенасочено и е поръчано от служител на правителството на САЩ, ръководител на НРОС - Националната разузнавателна и оперативна служба, със седалище тук, в Манхатън - каза заместник-прокурорката.

Райм в общи линии беше заключил същото. Обаче си беше помислил за ЦРУ или Пентагона.

- Господи! - прошепна Селито. - Искате да спипате федерален? - Погледна Майърс, който не реагира, после пак Лоръл. - Можете ли да го направите?

Паузата ѝ продължи две вдишвания.

- Какво имате предвид, детектив?

- Няма ли имунитет? - Селито вероятно имаше предвид точно това, което каза.

- Адвокатите на НРОС ще се опитат да издействат имунитет, но това е позната за мен област. Написала съм си домашното относно закона за имунитет на правителствени служители. Шансът ми за успех в щатския съд е около деветдесет процента, а за обжалване на втора инстанция - осемдесет. Стигаме до Върховния съд и всичко е решено.

- Какъв е законът за имунитета? - попита Сакс.

- Законът е свързан с върховенството - обясни Лоръл. - Според конституцията, когато се стигне до противоречие, федералният закон взема връх над щатския. Ню Йорк не може да съди федерален служител за щатско престъпление, ако служителят е действал в сферата на своите правомощия. Вярвам, че в нашата ситуация ръководителят на НРОС е сгафил - действал е извън правомощията си.

Лоръл погледна към Майърс, който каза:

- Съсредоточихме се над проблема, но има солидни данни, които ни карат да вярваме, че този мъж е манипулирал за своя собствена изгода разузнаването, подготвило убийството.

Съсредоточаване... данни...

- И какъв е този план? - попита Райм.

- Не сме сигурни - продължи капитанът. - Изглежда обсебен от идеята да защитава страната, да елиминира всеки, който представлява заплаха - дори и тези, които може би не са, стига да смята, че не са патриоти. Мъжът, чието убийство е поръчано в Насау, не е бил терорист. Бил е просто...

- Откровен - допълни Лоръл.

- Прокурорът одобри ли делото? - попита Сакс.

Този път колебанието ѝ може би прикриваше настръхването ѝ при споменаването на шефа ѝ и на разрешението му да води делото. Трудно беше да се каже. Тя отговори равно:

- Информацията за убийството пристигна в офиса ни в Манхатън, НРОС е под наша юрисдикция. С областния прокурор го обсъдихме. Исках този случай, защото имам опит в проблеми с имунитета и защото такива престъпления доста ме притесняват - според мен поръчковите убийства са противоконституционни поради процесуални особености. Прокурорът ме попита дали осъзнавам, че си търся белята. Потвърдих. Той посети министъра на правосъдието в Олбъни, който даде разрешението си да продължа. Така че да, имам благословията му. - Последва втренчен поглед в Сакс, която отвърна със също толкова непоколебимо взиране.

Райм отбеляза, че и двамата мъже - прокурорът на Манхатън и правосъдният министър - са от политическата партия, която е в опозиция на сегашната администрация във Вашингтон. Основателно ли беше да се отчита този факт? Реши, че цинизмът не е циничен, ако фактите го подкрепят.

- Добре дошли в гнездото на осите - каза Селито и всички му отвърнаха с усмивка, с изключение на Лоръл.

- Затова предложих вас, капитане, когато Нанс дойде при нас. Вие, детектив Селито и Сакс работите малко по-независимо от другите. Не сте вързани за центъра, както повечето следователи - обърна се Майърс към Райм.

В момента Линкълн Райм беше консултант на Нюйоркското полицейско управление, ФБР и всяка друга организация, която беше склонна да плати значителната сума, която той взимаше за услугите си, стига случаят да беше поне малко предизвикателен.

- И кой е главният заговорник, ръководителят на НРОС? - попита.

- Казва се Шрив Мецгър.

- Имате ли някаква информация за убиеца? - попита Сакс.

- Не. Може да е военен, което би било проблем. Ще извадим късмет, ако е цивилен.

- Ще извадим късмет ли? - отново се обади Сакс.

Райм предположи, че Лоръл има предвид, че военната правосъдна система ще усложни нещата. Обаче тя обясни:

- Съдебните заседатели съчувстват повече на войници, отколкото на наемни убийци или цивилни извършители.

- Споменахте двама заговорници заедно с убиеца. Кой е другият освен Мецгър? - попита Селито.

- Ааа - продължи Лоръл леко презрително, - президентът.

- На кое?

Независимо дали отговорът изискваше внимателно колебание, тя все пак направи пауза.

- На Съединените щати, разбира се. Сигурна съм, че всяко поръчково убийство изисква одобрението на президента. Но няма да го разследвам.

- Господи, надявам се, че няма! - отвърна Лон Селито със смях, който прозвуча като потисната кихавица. - Това е повече от политическа мина. То е шибано ядрено оръжие!

Лоръл се намръщи, сякаш трябваше да превежда коментара му от исландски.

- Политиците не са проблем, детективе. Дори президентът да е действал извън правомощията си, като е поръчал убийството, наказателната процедура в неговия случай би била обвинение в държавна измяна. Но очевидно това не е в моята юрисдикция.

Миризмата на риба на грил вероятно със зелен лимон и банан го разсея за миг. Нещо друго, някаква подправка. Не можеше да определи точно.

Подуши въздуха отново. Какво можеше да е?

Стегнат, с късо подстригана кестенява коса, той продължи разходката си по разбития тротоар - черен път, където напълно липсваха бетонни плочки. Беше много горещо и той се зарадва, че поне не носи вратовръзка. Отново спря близо до буренясал двор. Улицата с ниски магазини и пастелни къщи, които се нуждаеха от още боя, беше безлюдна в късната сутрин. Нямаше хора, само два мързеливи мелеза се бяха изтегнали на сянка.

После се появи тя.

Излизаше от магазин „Дийп Фън Дайв“ и вървеше в посока Уест Бей.

Младата жена беше с тен и светлоруса разрошена коса, а от слепоочието до гърдите ѝ се спускаше тъничка плитчица, украсена с мъниста. Фигурата ѝ беше като на пясъчен часовник, но тъничък. Носеше жьлто-червен бански костюм и прозрачен оранжев шал, завързан на кръста. Стигаше до глезените ѝ. Беше гъвкава, енергична и усмивката ѝ можеше да бъде палава.

Каквато беше сега.

- Я виж ти - каза тя и спря до него.

Мястото беше тихо, недалеч от центъра на Насау и доста замряло в търговско отношение. Кучетата гледаха летаргично, с провиснали уши като подгънати страници в книга.

- Здрасти! - Джейкъб Суон свали слънчевите си очила, избърса лице и пак ги сложи. Щеше му се да си беше взел слънце-защитен лосион. Пътуването до Бахамите не беше планирано.

- Хм. Може би телефонът ми не работи - изрече Анет кисело.

- Вероятно работи - предположи той с гримаса. - Знам. Казах, че ще се обадя. Виновен съм.

Обаче вината му беше съвсем дребна. Анет беше жена, за чиято компания той беше платил, така че престорено свенливата ѝ забележка не беше толкова остра, колкото щеше да бъде при други обстоятелствата.

От друга страна, онази нощ миналата седмица беше нещо повече от предвиденото. Беше го таксувала само за два часа, но беше останала с него цялата нощ. Не беше като в „Хубава жена“, разбира се, но пък бяха прекарали добре.

Договорените часове бяха отлетели бързо, докато нежният влажен ветрец влизаше и излизаше през прозореца, а шумът на океана ритмично нарушаваше тишината. Беше я попитал дали ще остане и Анет се беше съгласила. Хотелската му стая имаше кухненски бокс и Джейкъб Суон приготви късна вечеря. След като пристигна в Насау, си беше купил малко козе месо, лук, кокосово мляко, олио, ориз, лют сос и местни подправки. Опитно отдели месото от кокала, наряза го на хапки и го маринова. До единайсет вечерта яхнията беше къкрила на бавен огън в продължение на шест часа и беше готова. Изядоха храната и пиха червено вино от долината на Рона.

После се бяха върнали в леглото.

- Как е работата? - попита той и кимна към магазина, за да стане ясно за коя работа говори, въпреки че почасовата работа в „Дийп Фън“ ѝ докарваше клиенти, които ѝ плащаха много повече, отколкото за шнорхели под наем. (Иронията в името на магазина не убягваше и на двамата.)

Анет сви прекрасните си рамене:

- Не е зле. Икономиката е в криза, обаче богаташите все още търсят контакт с коралите и рибите.

Буренясалият двор беше украсен с голи гуми и бетонни блокове, няколко вдлъбнати и ръждясали обвивки на уреди, чиито вътрешности отдавна бяха изтърбушени. С всяка секунда ставаше все по-горещо. Навсякъде беше пусто и прашно, имаше празни консервени кутии, храсти за подрязване, избуяла трева. Разнасяха се остри миризми на печена риба на грил, зелен лимон, банани и на запален боклук.

И онази подправка. Каква ли беше?

- Не си спомням да съм ти казвала къде работя - кимна тя към магазина.

- Каза ми - изтри той изпотеното си лице.

- Не ти ли е горещо със сако?

- Имах среща на закуска. Трябваше да изглеждам официално. Върнах се само за деня. Не знам каква ти е програмата...

- Довечера? - предложи Анет.

- Имам друга среща. - Лицето на Джейкъб Суон не изразяваше никакви емоции. Просто я погледна в очите и го каза. Нямаше съжаление, нито момчешки флирт. - Надявах се да се видим сега. - Представи си, че правят секс. Това почувства.

- Какво беше онова вино?

- Което сервирах с вечерята ли? „Шатоньоф дьо Пап“. Не си спомням от коя винарна.

- Беше страхотия.

Това не беше дума, която Джейкъб използваше често - по-скоро никога, - но реши, че виното наистина беше такова. Връзките на долнището на банския ѝ висяха, готови да бъдат развързани. Джапанките ѝ показваха сини нокти и златни пръстени на големите пръсти. Отиваха на халките на ушите ѝ и на сложната комбинация от златни гривни.

Анет също го измери с поглед, спомняйки си мускулестото му тяло, тънкия кръст, силните гърди и ръце. Изваяни. Тренираше здраво, за да ги оформи.

- Имах планове, но... - Изречението завърши с усмивка.

Докато вървяха към колата му, тя го хвана за ръка. Той я съпроводи до предната седалка. Вътре тя му даде напътствия как да стигне до апартамента ѝ. Той запали колата, но спря, преди да превключи на скорост.

- О, забравих. Може и да не се обадих, но ти донесох подарък.

- Не може да бъде! - изписка от удоволствие тя. - Какъв?

Той извади кутия от раницата на задната седалка, която използваше и като делово куфарче.

- Харесваш бижута, нали?

- Че кое момиче не обича? - попита Анет.

Докато тя отваряше кутията, той поясни:

- Това не замества таксата ти, а е допълнение към нея.

- О, моля те - отвърна тя с усмивка и се съсредоточи върху отварянето на дългата тясна кутия. Суон огледа улицата. Все още беше пуста. Прецени ъглите, дръпна лявата си ръка назад - отворена, с раздалечен палец и показалец, - и удари жената силно по гърлото по един особен начин.

Тя изпъшка. Повдигна се назад и хвана шията си.

- Ъх, ъх, ъх...

Ударът беше рискован. Трябва да го нанесеш нежно, за да не смачкаш напълно трахеята на жертвата и тя да може да говори, но да не може да вика.

Взираше се в него. Може би се опитваше да изрече името му - фалшивото име, което ѝ беше казал миналата седмица. Суон имаше три американски и два канадски паспорта и кредитни карти с пет различни имена. Не помнеше кога за последен път беше използвал Джейкъб Суон с някого, когото не познава добре.

Изгледа я спокойно и се обърна, за да извади тиксото от раницата си.

Суон си сложи латексови ръкавици с телесен цвят и откъсна парче тиксо от ролката. Поспря. Това беше. Подправката, която готвачът наблизо беше добавил към рибата.

Кориандър.

Как не се беше сетил?

- Жертвата е Робърт Морено - осведоми ги Лоръл, - на трийсет и пет години.

- Морено, звучи ми познато - отвърна Сакс.

- Съобщиха в пресата, детективе - каза Бил Майърс. - На първа страница.

- Чакайте, антиамерикански настроеният американец? Май така го наричаше едно заглавие - добави Селито.

- Точно така - каза капитанът. После изказа горчиво мнението си: - Никаквец.

Съвсем прилично.

Райм забеляза, че коментарът не се понрави на Лоръл. Изглежда, не търпеше отклоняващи вниманието закачки. Спомни си желанието ѝ да се действа бързо и причината вече беше ясна: щом НРОС разберат за разследването, вероятно ще предприемат мерки да спрат делото - законно или не.

Е, и Райм нямаше търпение. Искаше интрига.

Прокурорката показа снимка на красив мъж с бяла риза, седнал пред радиомикрофон. Имаше обло лице и оредяваща коса. Тя им каза:

- Това е скорошна снимка в радиостудиото му в Каракас. Имал е американски паспорт, но бил емигрант, който живее във Венецуела. На девети май бил на делова среща на Бахамите, когато снайперист го застрелял в хотелската му стая. Убити са още двама - телохранителят на Морено и репортерът, който го интервюирал. Телохранителят му бил бразилец, който живее във Венецуела, а репортерът - пуерториканец от Аржентина.

- Нямаше много шум в пресата. Ако правителството беше хванато с пръст на спусъка, така да се каже, щеше да е по-голяма новина. Кой е предполагаемият извършител? - попита Райм.

- Наркокартели - отвърна му Лоръл. - Морено е създал организацията Движение за местна власт, която се занимава с местното население и бедните граждани на Латинска Америка. Критикувал е трафика на наркотици. Разбунил духовете в Богота и в някои страни от Централна Америка. Не успях да открия нищо, което да подкрепи тезата, че конкретен картел е желал смъртта му. Убедена съм, че Мецгър и НРОС са пуснали тези слухове за картелите, за да отклонят вниманието от себе си. Освен това има нещо, което не съм ви споменала. Знам със сигурност, че снайперист на НРОС го е убил. Имам доказателство.

- Какво доказателство? - попита Селито.

Езикът на тялото на Лоръл, но не и изражението ѝ, показа, че тя с удоволствие иска да им покаже подробностите:

- Имаме информатор в НРОС или свързан с нея. Изтече заповедта за убийството на Морено.

- Нещо като „Уикилийкс“ ли? - попита Селито. После поклати глава. - Не, няма как да се е случило.

- Да - съгласи се Райм, - в противен случай историята щеше да е по всички медии. Прокуратурата я е получила директно и без шум.

- Точно така. Информаторът е пуснал заповедта за убийство по капилярите - каза на свой ред Майърс.

Райм не обърна внимание на капитана и странния му изказ.

- Разкажи ни за Морено - обърна се той към Лоръл.

Тя го направи. Роден в Ню Джьрси, но семейството му напуснало страната, когато той бил на дванайсет, и се преместило в Централна Америка заради работата на бащата, който бил геолог в северноамериканска нефтена компания. В началото Морено бил записан в американско училище, но след като майка му се самоубила, се преместил в местно училище, където се справял добре.

- Самоубийство ли? - попита Сакс.

- Изглежда трудно понесла преместването... А работата на съпруга ѝ изисквала той да е постоянно на път, за да разкопава и изследва места в региона. Не си стоял много вкъщи.

Лоръл продължи с портрета на жертвата. Още от малък негодувал срещу експлоатацията на местните жители в Централна и Южна Америка от страна на северноамериканското правителство и корпоративните интереси. След като завършил колеж в град Мексико, станал радиоводещ и активист, пишел и излъчвал остри нападки към американците и техния така наречен от него империализъм от двайсет и първи век.

- Установил се в Каракас и сформирал Движението за местна власт като алтернатива за работниците, за да разчитат на себе си, вместо да се налага да се обръщат към американски и европейски компании за работа и към САЩ за помощ. Има пет-шест клона в Южна и Централна Америка и на Карибите.

- Това изобщо не е биография на терорист - отбеляза Райм.

Лоръл продължи:

- Точно така. Но трябва да ви кажа, че Морено е говорил благосклонно за някои терористични организации: „Ал-Кайда“, „Ал-Шабаб“, Ислямското движение от Източен Туркестан в Синдзян, Китай. Сформирал е съюзи с няколко екстремистки групировки в Латинска Америка: Колумбийската АНО - Армията за национално освобождение - и ФАРК, както и Обединените сили за самозащита. Симпатизирал много на „Сендеро Луминосо“ в Перу.

- „Сияйния път“? - попита Сакс.

- Да.

„Врагът на моя враг е мой приятел - отбеляза Райм. - Дори и да взривява деца.“

- И все пак? - попита той. - Поръчково убийство на терорист? За какво?

Лоръл обясни:

- Напоследък блоговете и предаванията на Морено ставали все по-антиамерикански. Той наричал себе си „Пратеник на истината“. Някои от изявленията му били страшно злобни. Наистина ненавиждал страната ни. Носеха се слухове, че хора, вдъхновени от него, са стреляли по американски туристи и служители или са взривявали американски посолства и компании отвъд океана. Обаче не успях да намеря нито един случай, когато той действително заповядва или дори предлага да бъде извършено определено нападение. Да вдъхновяваш не означава да заговорничиш.

Въпреки че познаваше госпожа Нанс Лоръл едва от няколко минути, Райм подозираше, че тя бе подбрала думите си много внимателно.

- Обаче според НРОС имало разследване, което доказва, че Морено планира нападение: бомбардировка на седалище на нефтена компания в Маями. Прихванали телефонен разговор на испански и потвърдили, че гласът е на Морено. - Тя отвори износеното си куфарче и погледна бележките си. - Морено казал: „Искам да погна Американ Петролиум Дрилинг енд Ри- файнинг“, Флорида. Във вторник“. Неизвестният му събеседник отговорил: „На десети. Десети май?“ Морено: „Да, когато работниците излизат на обяд.“ Другият: „Как ще ги закараш там?“ Морено: „С камиони.“ Следва тенденциозно подбран разговор и отново Морено: „И това е само началото. Планирал съм още много такива послания.“ - Тя прибра записа на разговора обратно в куфарчето си. - В момента компанията АПДР има две съоръжения във или близо до Флорида: югоизточното седалище в Маями и нефтени съоръжения на брега. Няма как да става дума за нефтените съоръжения, тъй като Морено споменава камиони. Така че според НРОС мишената била седалището на Брикъл Авеню. В същото време аналитици на разузнаването открили, че компании, които имат връзка с Морено, доставят дизелово гориво, торове и нитрометан на Бахамите през последния месец.

Три популярни съставки за самоделни бомби. Тези вещества заличиха федералната сграда в Оклахома, където също са били доставени с камиони. Лоръл продължи:

- Ясно е, че според Мецгър ако Морено бъде убит, преди бомбите да бъдат контрабандно внесени в Съединените щати, подчинените му няма да довършат плана. Застрелян е ден преди инцидента в Маями, на девети май.

Без значение дали подкрепяш убийствата или не, засега изглежда решението на Мецгър е спасило доста хора.

Райм тъкмо щеше да спомене това, но Лоръл го изпревари:

- Обаче Морено не говорел за нападение. Става дума за мирен протест. На десети май по обяд пред седалището на АПДР се появили шест камиона. Не докарали бомби, а демонстранти. А съставките за мнимите бомби били за клона на движението на Морено на Бахамите. Дизеловото гориво било за транспорта компания, торовете - за селскостопански кооперативи, а нитрометанът използвали като почвен дезинфектант. Всичко било законно. Това били единствените материали, забелязани в поръчката, които налагат убийството на Морено, но в същата доставка имало и тонове семена, ориз, резервни части за камиони, бутилирана вода и други невинни стоки. НРОС удобно са забравили да споменат това.

- Да не би да е грешка на разузнаването? - предположи Райм.

Последва по-дълга пауза и Лоръл най-накрая каза:

- Не, мисля, че става дума за манипулация на разузнаването. Мецгър не харесвал Морено, не харесвал начина, по който говори. Записан е да го нарича жалък изменник. Смятам, че не е споделил по веригата цялата информация, която открил. Затова по-висшестоящите във Вашингтон одобрили мисията, мислейки, че става дума за бомба, докато Мецгър знаел, че не е така.

- Значи НРОС са убили невинен човек? - попита Селито.

- Да - отвърна Лоръл. - Но това е хубаво.

- Моля? - рече Сакс, а веждите ѝ се сключиха.

Кратка пауза. Лоръл очевидно не разбираше смайването на Сакс, аналогично на реакцията на детектива по-рано към коментара на Лоръл, че биха имали „късмет“, ако убиецът е цивилен, а не военен.

- Отново става дума за съдебните заседатели, Сакс. По-вероятно е да осъдят обвиняем, убил активист, който просто е упражнявал правото си на свободно слово според Първата поправка, отколкото жесток терорист - обясни Райм.

- За мен няма никаква морална разлика между двете: не екзекутираш някого без съответната процедура. Който и да е той. Но Линкълн е прав, съдебните заседатели трябва да се имат предвид - каза Лоръл.

- И така, капитане - обърна се Майърс към Райм, - ако този случай ще набира сила, имаме нужда от някой като вас, здраво стъпил на земята.

Като се имаше предвид основното средство за придвижване на криминалиста, изразът не беше уместен.

На Райм му се искаше веднага да се съгласи. Случаят беше интригуващ и предизвикателен, откъдето и да го погледнеш. Но забеляза, че Сакс гледа надолу и почесва главата си с пръст. Той се зачуди какво я притеснява.

- Не погнахте ЦРУ за Ал-Аулаки - каза тя на прокурора.

Ануар ал-Аулаки, гражданин на САЩ. беше радикален мюсюлмански имам и застъпник за джихад, както и основен играч на „ Ал-Кайда" в Йемен. Емигрант като Морено, той бе наричан „Бен Ладен на Интернет пространството“ и въодушевено насърчаваше нападения срещу американците чрез своите блогове. Измежду тях бяха стрелецът на Форт Худ и самолетният атентатор с бомба в бельото, и двамата през 2009 година, както и атентаторът от Таймс Скуеър през 2010 година.

Ал-Аулаки и още един американски гражданин, неговият онлайн редактор, бяха убити при нападение с безпилотен самолет, ръководено от ЦРУ.

Лоръл изглеждаше объркана:

- Как да се захвана с този случай? Аз съм прокурор в Ню Йорк. Убийството на Ал-Аулаки няма връзка с щата. Но ако ме питате дали си избирам дела, които мога да спечеля, детектив Сакс, отговорът е да. Обвинението към Мецгър за убийството на известен и опасен терорист вероятно няма да има успех. Нито дело за убийството на човек, който не е гражданин на САЩ. Но убийството на Морено е нещо, което мога да представя пред съдебните заседатели. Щом осъдя Мецгър и снайпериста му, ще мога да се захвана с други случаи, които са по-зловещи. - Тя направи пауза. - Или може би правителството ще преоцени политиката си и ще се придържа към конституцията... И ще престане да урежда убийства.

Сакс погледна към Райм и каза на Лоръл и Майърс:

- Не съм сигурна. Нещо не е както трябва.

- Не е както трябва? - попита Лоръл, очевидно объркана.

- Не знам, не съм сигурна, че това е работа за нас - рече Сакс.

- За вас с Линкълн ли? - попита Лоръл.

- За когото и да е от нас. Въпросът е политически, а не криминален. Добре е, че искате да спрете НРОС да убива хора. Но не е ли това работа на Конгреса, а не на полицията?

Лоръл тайно хвърли поглед към Райм. Сакс несъмнено имаше право - а на него дори не му беше хрумнало. Когато ставаше дума за закона, той слабо се интересуваше от това кое е правилно и кое е грешно. Достатьчно му беше, че Олбъни, Вашингтон или Градският съвет са формулирали подходящо обвинение. Оттук нататък работата му беше проста: да събере доказателства срещу обвиняемия.

Все едно да играеш шах. Имаше ли значение, че създателите на тази мистериозна игра са решили кралицата да е всемогъща, а конят да се движи под формата на “Г“? Не. Обаче щом са установени, трябва да играеш по правилата.

Той не обърна внимание на Лоръл и продължи да гледа Сакс.

Стойката на заместник-прокурора се промени леко. Първо Райм си помисли, че позата ѝ е отбранителна, но после осъзна, че не е така. Беше заела адвокатска поза. Все едно се бе изправила в съдебната зала и беше застанала пред съдебните заседатели, които все още не са убедени във вината на заподозрения.

- Амелия, мисля, че справедливостта е в детайлите - започна тя. - В малките неща. Не водя дела за изнасилване, защото обществото става по-нестабилно, когато се упражнява сексуално насилие върху жени. Водя дела за изнасилване, защото един човек е нарушил забраните в Наказателния кодекс на Ню Йорк, параграф сто и трийсет точка трийсет и пет. Това правя аз, това правим всички. - След пауза продължи: - Моля ви, Амелия. Следя работата ви. Искам да участвате.

Амбиция или идеология, чудеше се Райм, докато гледаше Нанс Лоръл, твърдата ѝ лакирана коса, късичките пръсти и ноктите без лак, малките ѝ стъпала с удобни обувки, които старателно беше намазала с боя, както лицето си - с фон дьо тен. Не можеше да каже със сигурност, но беше забелязал едно: вледени го липсата на страст в черните ѝ очи. Линкълн Райм не се вледеняваше лесно.

В тишината, която последва, погледът на Сакс срещна този на Райм. Очевидно тя усещаше колко силно той иска случая. Това беше решаващият фактор. Кимна.

- С вас съм - каза Амелия.

- И аз. - Райм гледаше не към Майърс или Лоръл, а към Сакс. Изражението му казваше „благодаря“.

- Въпреки че никой не ме попита - измърмори Селито, - и аз с удоволствие ще прецакам кариерата си, за да спипам висш федерален служител.

- Предполагам, че дискретността е приоритет - каза Райм.

- Не трябва да вдигаме шум - отвърна Лоръл. - Иначе доказателствата ще започнат да изчезват. Но засега да не се тревожим. В службата сме направили всичко да запазим случая в тайна. Силно се съмнявам НРОС да знае нещо за разследването.

Докато караше взетата под наем кола към кей на югозападния бряг на остров Ню Провидънс близо до огромния парк „Клифтън Херитидж“, телефонът на Джейкъб Суон завибрира, което означаваше, че е получил текстово съобщение. Последни данни относно полицейското разследване в Ню Йорк на смъртта на Робърт Морено и обвиненията в заговор. През следващите няколко часа щеше да получава информация, включително и имената на участващите в разследването.

Движеха се бързо, много по-бързо, отколкото очакваше.

От багажника на колата, където злочестата проститутка Анет Бодел беше свита, се чу потропване. Беше тихо и наоколо нямаше кой да го чуе, нямаше улични метачи или други хора, събрали се край пътя, които често се срещат на Бахамите: пият бира, шегуват се, клюкарстват и се оплакват от жени и шефове.

Нямаше никакви кораби и лодки в тюркоазената вода.

Карибите са толкова противоречиви, помисли си Суон, докато се оглеждаше наоколо: лъскаво място за забавление на туристите, вехта платформа за живота на местните. Фокусът беше върху опорната точка, където долари и евро се срещаха с услуги и забавление, а останалата част от страната до голяма степен беше изтощена. Като това горещо, буренясало, покрито с боклуци песъчливо място близо до плажа.

Суон излезе и свали ръкавиците. По дяволите, беше горещо. Беше тук миналата седмица. След като един труден, но точен изстрел беше разкъсал сърцето на предателя господин Робърт Морено, беше дошъл тук, за да зарови някои дрехи и други доказателства. Имаше намерение да ги остави заровени завинаги, но след като получи странната и тревожна новина, че прокурори в Ню Йорк разследват смъртта на Морено, реши да ги изрови и да се отърве от тях.

Но първо имаше друго задължение... Друга задача.

Суон отиде до багажника, отвори го и погледна потната, разплакана от болка Анет.

Опитваше се да диша.

После отиде до задната седалка, отвори куфара си и извади едно от съкровищата си - любимия си нож за филетиране на „Кай Шун Премиър“. Беше дълъг около двайсет и три сантиметра и имаше характерния за „Кай Шун“ кован “цучиме“ горен слой, направен от майстори в японския град Секи. Острието беше от първокачествена неръждаема стомана с трийсет и два слоя. Дръжката му беше орехова. Ножът струваше двеста и петдесет долара. Суон притежаваше ножове с различна форма и размер от същия производител, предназначени за различни готварски техники, но този му беше любим. Обичаше го, както малко дете обича играчка. Използваше го, за да филетира риба, да реже прозрачни парчета телешко за карпачо и да мотивира хората.

Суон пътуваше с този и другите ножове, прибрани в протрит калъф за ножове „Месермайстер“, както и с две оръфани готварски книги - едната на Джеймс Биърд, а другата на френския главен готвач Мишел Жерар, познавач на кулинарните тънкости. Ако се намират в чекиран багаж заедно с готварска книга, митническите служители почти не обръщаха внимание на комплект професионални ножове, колкото и смъртоносни да са. Освен това, когато работеше далеч от къщи, ножовете бяха полезни: Джейкъб Суон често предпочиташе да готви, вместо да обикаля по баровете или да ходи сам на кино. Отделяше козето месо от костта като миналата седмица например и го режеше на кубчета за яхнията.

Малкият ми касапин, малкият ми скъп касапин...

Чу друг шум, тупване. Анет започваше да рита.

Суон се върна при багажника и я измъкна от там за косата.

- Ъх, ъх, ъх...

Вероятно това беше нейната версия на „не, не, не“.

Намери вдлъбнатина в пясъка, оградена от тръстика и увенчана със смачкани кутии и бутилки от бира, използвани кондоми и гниещи фасове. Обърна я по гръб и седна на гърдите ѝ.

Огледа се. Нямаше никого. Виковете щяха да бъдат много по-глухи след удара по гърлото, но нямаше да бъдат тихи.

- Сега ще ти задам няколко въпроса и ще трябва да ми отговориш. Трябват ми отговори, и то бързо. Можеш ли да говориш?

- Ъхъ.

- Кажи „да“.

- Дддаааа.

- Добре. - Той извади носна кърпа от джоба си, стисна носа й с другата си ръка и когато тя отвори уста, сграбчи езика й с кърпата и издърпа върха на два сантиметра от устните й. Тя за- тръска глава яростно, докато не разбра, че това е по-болезнено от хватката му.

Успокои се.

Джейкъб Суон изнесе ножа напред, възхищавайки се на острието и дръжката. Готварските принадлежности често са сред най-стилно направените предмети. Слънчевата светлина се отрази в горната половина на острието и проблясна по вдлъбнатините като по вълни. Суон внимателно погали върха на езика ѝ с острието и той стана тьмнорозов, но не прокърви.

Чу се някакъв звук. Може би „моля те“.

Малък касапин...

Той си спомни как преди няколко седмици приготвяше патешки гърди със същия нож, правеше три плитки разреза, за да се стича мазнината върху грила. Наклони се напред.

- Сега ме слушай внимателно - прошепна той. Устата му беше близо до ухото ѝ и той усети горещата кожа, долепена до бузата си.

Точно както миналата седмица.

Е, не съвсем.

След като беше предал щафетата на Райм и екипа, капитан Бил Майърс си беше тръгнал заедно с дразнещия си изказ.

Разследването на заговора срещу Морено беше до някаква степен величаво, но в крайна сметка беше просто един от хилядите случаи на углавно престъпление в Ню Йорк, така че и други неща вълнуваха капитана и мистериозния му отдел от Специалните служби.

Райм предполагаше, че капитанът иска и да се дистанцира. Майърс беше подкрепил областния прокурор - един капитан трябва да го направи, защото полицията и прокуратурата са неразривно свързани, но вече беше време Майърс да се отправи към тайно място. Райм си мислеше за политическата му амбиция, която беше надушил по-рано, и ако беше прав, висшият чиновник щеше да се оттегли и да наблюдава как се развива случаят. После щеше да се върне под светлината на прожекторите, точно навреме, за да привлече вниманието на медиите. Или щеше напълно да изчезне, ако случаят се превърне в пиар кошмар.

Беше много вероятно да се случи точно това.

Райм нямаше нищо против. Всъщност беше доволен, че Майърс си тръгна. Не се разбираше добре с други готвачи в кухнята.

Лон Селито, разбира се, остана. На практика той беше главният следовател и сега седеше в скърцащ плетен стол и размишляваше върху една кифличка на подноса за закуска, въпреки че вече беше излапал половин сладкиш. После потупа два пъти корема си, сякаш се надяваше да е отслабнал достатъчно по време на последната диетична прищявка, че да си заслужи сладкиша. Очевидно не беше.

- Какво знаеш за ръководителя на НРОС? - попита Селито Лоръл. - За Мецгър?

Тя отново заговори:

- Четирийсет и три годишен. Разведен. Бившата му съпруга е адвокат с частна практика на Уолстрийт. Завършил е в корпуса за обучение на запасни офицери в Харвард. После влязъл в армията в Ирак като лейтенант и излязъл капитан. Говорело се, че ще продължи нагоре, но плановете се объркали. Има проблеми, за които ще ви разкажа по-късно. Уволнил се, след това завършил право, както и магистратура по обществена политика в Йейл. Отишъл в държавния департамент, а преди пет години започнал работа в НРОС като оперативен директор. Когато тогавашният ръководител на НРОС се пенсионирал миналата година, Мецгър получил поста, въпреки че бил един от най-младите в ръководството. Говори се, че нищо не би го спряло да поеме властта.

- Ами деца? - попита Сакс.

- Какво? - отвърна Лоръл.

- Мецгър има ли деца?

- О, да не мислиш, че някой го е притискал и е използвал децата, за да го накара да се заеме с неподходяща задача?

- Не - отговори Сакс. - Просто се чудех дали има деца.

Лоръл примигна и погледна бележките си:

- Син и дъщеря. В прогимназията. Отнето му било попечителството за една година. Вече има право да ги посещава, но децата живеят предимно с майка си. Мецгър е настроен повече от войнствено. Има запис на изявлението му, че би взривил с ядрени ракети Афганистан на дванайсети септември 2001 година. Много е откровен, когато става дума за превантивно елиминиране на враговете. Най-големият му противник са американските граждани отвъд океана, за които смята, че се занимават с неамерикански дейности - бунтове или словесна подкрепа на терористични групировки. Но това е неговата политика и тя не ме засяга. - Последва пауза. - По-важното е, че е психически нестабилен.

- Как така? - попита Селито.

Райм започна да губи търпение. Искаше да разгледа криминологичната страна на случая.

Но тъй като Сакс и Селито подхождаха към случаите „глобално“, както би се изразил капитан Майърс, той остави Лоръл да продължи и се опита да изглежда заинтересуван. Тя продължи:

- Има емоционални проблеми, предимно с гнева. Като цяло смятам, че това е нещото, което го движи. Уволнил се е от армията с почести, но там са му се случили неща, които вредят на кариерата му. Пристъпи на ярост, избухвания - наречете ги както искате. Напълно губи контрол. По едно време дори бил хоспитализиран. Успях да изровя някои данни и излезе, че все още ходи на психиатър и си купува лекарства. Задържан е от полицията няколко пъти заради проява на насилие. Но не са му повдигани обвинения. Честно казано, смятам, че е на ръба на параноята. Не е невротик, но определено има моменти на заблуда и пристрастяване - пристрастяване към самия гняв. За да бъдем точни - към последствията от гнева. Според това, което съм проучила по въпроса, облекчението, което изпитваш след изблик на гняв, е пристрастяващо като наркотик. Мисля, че поръчката на снайперист, който да убие омразен човек, за него е наркотик.

Наистина беше проучила. Говореше като психиатър, който изнася лекция пред студенти.

- Как е получил работата тогава? - попита Сакс. Въпрос, който си задаваше и Райм.

- Защото е много-много добър в убиването на хора. Поне това показва служебното му досие - продължи Лоръл. - Трудно ще е да представя личностните му проблеми пред съдебните заседатели, но ще го направя някак. Моля се само да свидетелства. Би било страхотно. Бих се радвала съдебните заседатели да го видят как избухва. - Тя прехвърли погледа си от Райм към Сакс. - Докато водите разследването, бих искала да търсите нещо, което разкрива нестабилността и гнева на Мецгър, както и склонността му към насилие.

Сега паузата предшестваше отговора на Сакс:

- Не мислиш ли, че това е малко несигурно?

Последва битката на мълчанията.

- Не разбирам какво искаш да кажеш.

- Не знам какви криминалистични доказателства бихме могли да намерим, които да покажат, че този човек има гневни изблици.

- Не мислех за криминалистично, а за общо разследване. - Заместник-прокурорката гледаше нагоре към Сакс, която беше с двайсетина сантиметра по-висока. - В досието ви има добри отзиви за умението да изготвяте психологически профил и да разпитвате заподозрени.Сигурна съм, че ако потърсите, ще намерите нещо.

Сакс вирна леко глава и присви очи. Райм също беше изненадан, че заместник-прокурорката ѝ беше изготвила профил. Сигурно имаше и неговия профил.

Проучила ги беше...

- Така - отсече Лоръл. Бяха се уточнили - трябваше да търсят нестабилност. Схванаха.

Появи се помощникът на Райм. Носеше каничка с прясно кафе. Криминалистът представи мъжа. Забеляза, че гримираното лице на Нанс Лоръл за миг се оживи, когато погледна Том. В очите ѝ несъмнено се появи интерес, макар че колкото и добре да изглеждаше и колкото и очарователен да беше Том Рестън, той не беше подходящ романтичен партньор за тази скарана с романтиката жена. Но малко по-късно Райм заключи, че реакцията ѝ беше предизвикана не от привлекателността на помощника му, а защото той ѝ напомня на някого, когото познава или е познавала добре.

Накрая, след като отклони поглед от младия мъж, прокурорката отказа кафе, като че ли беше в разрез с работата ѝ. Потърси нещо в идеално подредената си чанта. Папките бяха с цветни кодове и той забеляза два компютъра, чиито лампички примигваха в оранжево. Тя извади документ.

- А сега - вдигна поглед тя - искате ли да видите заповедта за убийство?

Кой би могъл да откаже?

- Разбира се, не я наричат заповед за убийство - увери ги Лоръл. - Това е стенограма. Терминът е ЗСЗ - „Заповед за специална задача“.

- Звучи още по-зле - каза Лон Селито. - Някак дезинфекцирано, нали се сещате. Зловещо.

Райм се съгласи.

- Дали ще можете да ги окачите, за да ги виждаме всички? - Лоръл подаде на Сакс три листа.

Тя се поколеба и после направи това, за което я помоли прокурорката.

Лоръл потупа първия лист.

- Ето го имейла, който дойде в офиса ни миналия четвъртък, на единайсети:

„ Вижте новините за Роберто Морено. Това е заповедта за всичко. Ниво две е настоящият ръководител на НРОС. Идеята е негова. Морено е бил гражданин на САЩ. КЖ означава косвени жертви. Дон Брънс е кодовото име на служителя, който го е убил.

Един човек със съвест “

- Ще видим какво може да се направи, за да проследим имейла - каза Райм. - Родни.

Погледна към Сакс, която кимна. Тя обясни на Лоръл, че често работят с отдела за киберпрестъпления в Нюйоркското полицейско управление.

- Ще им изпратя запитване. Имате ли имейла дигитално?

Лоръл извади пликче с флаш памет от куфарчето си. Райм се впечатли, че доказателството е придружено от картонче, което прокурорката подаде на Сакс:

- Бихте ли?

Тя вече пишеше името си върху картата. После включи флашката в компютъра си и започна да пише.

- Ще им кажете, че сигурността е приоритет, нали?

Без да вдигне поглед, Сакс отвърна:

- Написах го в първия абзац. - След малко изпрати запитването.

- Кодовото име ми звучи познато - отбеляза Селито. - Брънс, Брънс...

- Може би снайперистът обича кънтри музика - посочи Сакс.

- Има Дон Брънс, който е композитор и изпълнител на кънтри музика. Доста е добър.

Лоръл наклони глава, като че ли никога не е слушала никаква музика, камо ли нещо толкова живо като кънтри.

- Провери в Информационната служба - каза Райм. - Потърси „Брънс“. Ако е под прикритие, все ще присъства някак в истинския свят.

Агенти, които работеха под неофициално прикритие, все още имаха кредитни карти и паспорти, които вероятно позволяваха движението им да бъде проследено и осигуряваха доказателства за истинската им самоличност. Информационната служба беше ново подразделение на Нюйоркското полицейско управление, огромна база-данни, една от най-добрите в страната.

Докато Сакс пускаше запитването, Лоръл се обърна към дъската и посочи втория лист, който беше закачила там.

- Ето я и самата заповед.

СТРОГО СЕКРЕТНО - СТРОГО СЕКРЕТНО - СТРОГО СЕКРЕТНО

Заповеди за специални задачи

Опашка

8/27

Задача: Робърт А. Морено (НРОС идентификационен номер: ram278e4w5)

Дата и място на раждане: 4/75, Ню Джьрси

Да бъде завършена до: 5/8 - 5/9

Одобрения:

Ниво две: Да

Ниво едно: Да

Съпровождаща документация: Виж „А“

Изисквано потвърждение: Да

Изискван ПИН: Да

КЖ: Одобрени, но сведени до минимум

Подробности:

Специалист: Дон Брънс

Стая на смъртта, „Саут Коув Ин‘\ Бахамите, Апартамент 1200

Статус: Приключен

9/27

Задача: Ал-Барани Рашид (НРОС идентификационен номер: abr942pd5t)

Дата и място на раждане: 2/73, Мичиган

Да бъде завършена до: 5/19

Одобрения:

Ниво две: Да

Ниво едно: Да

Съпровождаща документация: Не е получена

Изисквано потвърждение: Не

Изискван ПИН: Да

ЮК: Одобрени, но сведени до минимум

Подробности: Очакват се

Статус: Висящ

Другият документ на дъската беше озаглавен ,А“. Той даваше информацията, която Нанс Лоръл беше споменала по-рано, съпровождащата документация за доставките на тор, дизелово гориво и химикали на Бахамите. Доставките бяха от Коринто, Никарагуа и Каракас.

Лоръл кимна към флаш паметта, все още включена в компютъра.

- Той изпрати и файл с разширение-wav, аудиофайл на разговор по телефона или с радиопредавател, очевидно проведен между снайпериста и неговия ръководител.

Погледна Сакс очаквателно, а тя се сепна за миг и после седна отново пред компютъра. Написа нещо. След секунда от тонколоните се чу размяна на реплики.

- Изглежда, в стаята има двама или трима души.

- Можете ли със сигурност да идентифицирате гласа на Морено?

- Ето... Има някакъв проблясък. Да, така е по-добре. Да. Идентифицирам задачата. Виждам го.

След това записът приключи. Райм тъкмо щеше да накара Сакс да пусне разпечатка на записа, но тя вече го беше направила и каза:

- Не доказва, че той е дръпнал спусъка, но го свързва с местопрестъплението. Сега ни трябва само тяло, с което да свържем гласа.

- Специалисти - отбеляза Лоръл. - Очевидно такава е официалната длъжност на убийците.

- Какъв е този идентификационен номер на НРОС? - попита Селито.

- Вероятно за да се убедят, че е този Робърт А. Морено, който им трябва. Смущаващо би било да допуснат такава грешка - отвърна Райм. - Интересно защо информаторът не ни даде името на снайпериста.

- Може би не го знае - предположи Селито.

- Изглежда, че знае всичко останало. Съвестта му е доста избирателна. Ще предаде ръководителя на организацията, но съчувства на човека, който е нает да стреля - отбеляза Сакс.

- Съгласна съм. Информаторът би трябвало да знае. Искам и него. Не за да го съдя, а за информация. Той е най-добрата ни следа към снайпериста, а без снайперист няма нито заговор, нито дело - заяви Лоръл.

- Дори да го хванем, той няма да ни говори доброволно. Иначе досега щеше да го е направил - отвърна Сакс.

Прокурорката продължи разсеяно:

- Хванете информатора... И той ще проговори. Ще проговори.

- Смятате ли да преследвате Мецгър и за другите две убийства, на телохранителя и на репортера Де ла Руа? - попита Сакс.

- Не. Не искаме да размътваме водата, след като само Морено е споменат в заповедта за убийство, а те са косвени жертви.

Киселото изражение на Сакс сякаш казваше: „Въпреки че са също толкова мъртви, колкото и жертвата. Но не можем да объркваме скъпите съдебни заседатели, нали?“

- Дайте ми подробности за самото убийство - поиска Райм.

- Разполагаме с много малко. Полицията на Бахамите ни даде предварителен доклад и толкова. Не отговарят на обажданията ни. Знаем само, че Морено е бил в апартамента си в хотела, когато е застрелян. - Тя посочи мястото: - Апартамент 1200. Наричат я „стаята на смъртта“. Снайперистът е стрелял от открито на около два километра от хотела.

- Е, това се казва изстрел! - отбеляза Сакс с извити вежди. Тя беше добър стрелец, често се състезаваше и беше поставяла рекорди в Нюйоркското полицейско управление и в частни състезания, макар че предпочиташе пистолети пред пушки. - Наричаме това куршум за милиони. Рекордът за стрелба със снайпер е около два километра и половина. Който и да е стрелецът, със сигурност го бива.

- Е, това е добра новина за теб - продължи Лоръл. - Стеснява кръга на заподозрените.

„Така е“ - помисли си Райм.

- Какво друго знаем?

- Нищо.

Това ли беше всичко? Няколко имейла, изтекъл правителствен документ, името на един от заговорниците.

Очевидно липсваше онова, от което се нуждаеше най-силно: доказателство. То се намираше някъде на стотици километри под чужда юрисдикция - по дяволите, в друга страна.

Ето го и него, специалист по местопрестъпления без местопрестъпление.

Шрив Мецгър седеше неподвижен пред бюрото си в Долен Манхатън, а ивица сутрешна слънчева светлина се отразяваше във високата сграда наблизо и падаше върху ръката и гърдите му.

Той се взираше в река Хъдсън и си припомняше ужаса вчера, докато четеше шифрирания текст от отдела за наблюдение към НРОС. Отделът не притежаваше повече умения от тези на ЦРУ и АНС, но не беше и толкова видим, следователно не беше спъван от неудобните разпоредби на Закона за наблюдение на чуждестранното разузнаване. Което пък означаваше, че качеството на информацията му е превъзходно.

Вчера, в ранната неделна вечер, Мецгър беше посетил футболния мач на дъщеря си срещу „Уолвъринс“ - труден противник. За нищо на света не би напуснал мястото си на трибуните с изглед към центъра на игрището.

С децата действаше внимателно, това поне беше научил прекрасно.

Но когато сложи очилата си с тънка рамка, след като избърса стъклата, и прочете объркващите, тревожни и съсипващи думи, Пушекът се появи бързо и неотстъпчиво, по-скоро гел, отколкото пара, и го обгради. Задушаваше го. Целият се разтрепери, стисна зъби и юмруци, сърцето му се сви.

Мецгьр си издекламира: „Мога да се справя. Това е част от работата. Знаех, че има риск всичко да се разкрие. Пушекът не те определя, не е част от теб. Можеш да го накараш да си отиде, ако искаш. Но трябва да го искаш. Просто го остави.“

Поуспокои се, отпусна юмруци и забарабани с пръсти по кокалестите си крака във всекидневни панталони (другите футболни бащи бяха с джинси, но той не бе намерил време да се преоблече, преди да отиде на мача). Мецгьр беше около метър и осемдесет и тежеше шейсет и осем килограма. Като момче беше дебел, но свали излишните килограми и повече не напълня. Оредяващата му кестенява коса беше малко по-дълга от приетото за правителствена служба, но така му харесваше.

Вчера, когато прибра телефона, дванайсетгодишната полузащитничка се беше обърнала към неговата трибуна и се беше усмихнала. И Мецгър ѝ се усмихна в отговор. Усмивката беше фалшива и може би Кейти го знаеше. Щеше му се да продават уиски, но това беше прогимназия в Бронксвил, Ню Йорк, затова кофеинът беше най-силното предложение в менюто, макар че бисквитките и блондинките от родителския комитет на “Удроу Уилсън“ също бяха много готини.

Както и да е, алкохолът не беше начин да прогониш Пушека.

Мисля, че ви вярвам, доктор Фишър.

Снощи се беше върнал в офиса и не си беше тръгвал, опитваше се да осмисли новините: някаква войнстваща заместник-прокурорка от Манхатън го беше погнала за смъртта на Морено. Понеже беше адвокат, Мецгьр прецени възможностите и знаеше, че най-голямото и сериозно обвинение би било в заговор.

Още по-изненадан беше, че областният прокурор е научил за убийството на Морено, защото някой беше издал заповедта за специална задача.

Шибан информатор!

„Предател. На мен, на НРОС и още по-лошо - на страната.“ О, това беше върнало Пушека. Беше си представил как пребива с лопата до смърт прокурора, който и да беше той или тя - никога не знаеше как ще се прояви гневът му. Тази фантазия, особено кървава и със страховит саундтрак, го озадачи и дълбоко го задоволи с колорита и трайността си.

Когато се успокои, Мецгър се захвана за работа, обаждаше се и изпращаше съобщения, добре шифровани, за да направи всичко по силите си проблемът да изчезне.

Сега, в понеделник сутринта, той отклони поглед от реката и се протегна. Беше работоспособен, след като беше спал четири часа (много лошо; умората дава сила на Пушека) и беше взел душ във фитнеса на НРОС. В кабинета си шест на шест, празен с изключение на сейфовете, шкафовете, компютрите и няколко снимки, книги и карти, Мецгър пиеше лате. Беше купил на секретарката си същото - кафето на Рут беше със соево мляко. Чудеше се дали да не си вземе същото. Тя твърдеше, че отпуска.

Разгледа снимката си с децата на почивка в Бун, Северна Каролина. Спомни си ездата в туристическата конюшня. След това служителят ги беше снимал. Мецгър беше забелязал, че фотоапаратът, който използва облеченият като каубой служител, е „Никон“, същата компания, която прави мерниците на снайперистите му в Ирак. Спомни си конкретно как един от войниците му стреля с патрон ,.Лапуа“.338 на хиляда и седемстотин метра и уцели рамото на иракчанин, който щеше всеки момент да взриви самоделна бомба. Не е като по филмите; изстрел като този може да те убие, където и да те уцели. Крак, рамо, където и да е. Бунтовникът беше ранен и падна на пясъка, а Шрив Мецгър радостно въздъхна.

„Усмихнете се, господин Мецгьр. Имате прекрасни деца. Искате ли три големи и няколко малки за портфейл?“

В него нямаше Пушек, когато планираше и изпълняваше смъртта на предател. Никакъв. Беше го казал на доктор Фишър. Психиатърът се беше смутил и повече не повдигна въпроса.

Мецгър погледна компютъра и вълшебния си телефон.

Бледите му очи - лешников цвят, който не му харесваше, примесен с жьлтеникавозелено, болнави - отново погледнаха през прозореца към отрязъка от река Хъдсън, гледка, подарена му от шепа луди глупаци, които в ясен септемврийски ден бяха срутили запречващата я сграда. И които, без да подозират, за жалост на живите си сънародници, бяха тласнали Мецгър към новата му професия.

От тези мисли Пушекът се сгъсти, както често се случваше, когато Мецгьр се сетеше за единайсети септември. Преди спомените за този ден го изтощаваха. Сега просто го пробождаха болезнено.

Остави...

Телефонът му звънна. Той погледна кой го търси и екранчето му съобщи: прецакан си.

- Мецгър на телефона.

- Шрив! - чу се весел глас от другата страна. - Как си? Не сме се чували от месец.

Той не харесваше вълшебника от Оз. Както и самия вълшебник като герой (но филмът доста му допадна). Беше потаен, манипулативен, деспотичен и се беше възкачил на трона с измама... И все пак командваше всички.

Горе-долу като мъжа, с когото разговаряше сега.

Собственият му личен Вълшебник го мъмреше:

- Не ми се обади, Шрив.

- Все още събирам информация - каза на мъжа, който се намираше на четиристотин километра на юг във Вашингтон. - Има много неща, които не знаем.

Тоест нищо. Обаче той не знаеше доколко е наясно с това Вълшебника.

Затова щеше да продължава с двусмислиците:

- Изглежда, сведенията за Морено не са били верни, а, Шрив?

- Изглежда.

- Случва се. Случва се, разбира се. В нашата шантава работа. Твоята информация сигурна ли е, проверена ли е няколко пъти?

Твоята...

Непоколебим избор на местоимение.

- Разбира се.

Вълшебника не му припомни как Мецгър го беше уверявал, че смъртта на Морено е наложителна, за да се спасят много хора, защото емигрантът е на път да взриви седалището на „Американ Петролиум“ в Маями. Всъщност най-сериозният инцидент беше, че една протестираща жена замерила полицай с домат и дори не го беше улучила.

Но разговорите с Вълшебника включваха предимно подтекст, а думите му - или липсата на такива - изглеждаха още по-целенасочени.

Мецгър работеше с него от няколко години. Не се срещаха често, но когато се случваше, ниският и набит усмихнат мъж винаги носеше син шевиот, впечатляващо шарени чорапи, както и значка с американското знаме на ревера. Никога не беше имал проблеми като на Мецгър, проблеми с Пушека, и винаги говореше възможно най-спокойно.

- Трябва да действаме бързо - каза Мецгър, негодувайки, че се налага да се отбранява. - Обаче знаем, че Морено е заплаха. Финансира терористи, подкрепя продажба на оръжия, бизнесът му пере пари, много неща.

Мецгьр се поправи. Морено беше заплаха. Беше застрелян и вече не съществуваше.

Вълшебника от Вашингтон продължи с медения си глас:

- Понякога просто трябва да действаш бързо, Шрив, така е. Луда работа.

Мецгър извади нокторезачка и се захвана за работа. Така поне малко пречеше на Пушека да се материализира. Странно беше, но по-добре, отколкото да се тъпче с пържени картофи и бисквити и да крещи на жена си и децата.

Вълшебника заглуши телефона си и проведе друг тих разговор.

Кой, по дяволите, беше в стаята с него, чудеше се Мецгьр. Главният прокурор?

Някой от Пенсилвания Авеню?

- Доколкото чуваме, има някакво разследване - каза Вълшебника, когато се върна на линията.

Така значи. По дяволите. Той наистина знаеше. Как се беше разчуло? Изтичането на информация беше толкова голяма заплаха за това, което правеше, колкото и самите терористи.

- Изглежда има. - Този път имаше много Пушек.

Последва пауза, която очевидно означаваше: „Кога щеше да ни го споменеш, Шрив?“

- Полицията ли? - гласеше въпросът на Вълшебника.

- Да, Нюйоркското полицейско управление. Без федералните. Имам солидни основания за имунитет. - Дипломата по право на Мецгър събираше прах от години, но той беше прегледал случая „Найджъл“ и други случаи много внимателно, преди да се захване с работата тук. Можеше да изрецитира решението на съда по случая и насън: федерални служители не могат да бъдат разследвани за щатски престъпления, в случай че са действали в сферата на своите правомощия.

- А, да, имунитет - подхвърли Вълшебника. - Разгледали сме това.

Вече? Всъщност Мецгър не беше изненадан. Последва дълга пауза.

- Радваш ли се, че всичко беше в сферата на правомощията ти, Шрив?

- Да.

„Господи, моля те нека удържа Пушека вътре!“

- Отлично. Брънс беше специалистът, нали?

Никакви имена или само кодови по телефона, колкото и добре да беше кодиран.

- Да.

- Полицията говорила ли е с него?

- Не. Крие се. Няма начин да го открият.

- Разбира се, няма нужда да казвам, че трябва да внимава.

- Взел е предпазни мерки. Всички са взели предпазни мерки.

Последва пауза.

- Е, стига сме говорили по този въпрос. Ще те оставя да се погрижиш за него.

- Ще го направя.

- Добре. Защото изведнъж са започнали разисквания на бюджета на комисията по разузнаване. Не разбирам защо. Нищо конкретно, но нали ги знаеш тези комитети. Гледат къде отиват парите. Исках само да ти кажа, че по някаква причина - наистина ми е трудно да го кажа - НРОС е попаднала в полезрението им.

Нямаше Пушек, но Мецгър беше смаян. Вълшебника продължи:

- Пълни глупости, нали? Знаеш, че се борихме много, за да задвижим вашата служба. Някои хора бяха много притеснени от НРОС. - Последва смях. - Нашите либерални приятели, изглежда, изобщо не харесват това, което сте намислили. Някои от приятелите ни от другата страна на пътеката не одобряват, че изземвате функции на Лангли и Пентагона. Между чука и наковалнята съм. Както и да е. Вероятно нищо няма да излезе от това. Ех, пари. Защо винаги всичко се свежда до пари? Та така. Как са Кейти и Сет?

- Добре са, благодаря.

- Радвам се. Трябва да затварям, Шрив.

Той прекъсна.

О, боже!

Това беше лошо.

Това, което всъщност казваше веселият Валшебник с вълшебния си шевиотен костюм, неподходящи чорапи и тъмни, остри очи беше: „Ти отстрани гражданин на САЩ въз основа на лош план и ако делото стигне до щатския съд, ще кърви чак до Оз. Много хора в столицата ще държат Ню Йорк и резултатите от случая „Морено“ под око. Напълно подготвени са да изпратят стрелец по самата НРОС - в преносен смисъл, разбира се, под формата на съкратен бюджет. След шест месеца агенцията няма да работи.“

Всичко щеше да мине по мед и масло, ако не беше информаторът.

Предателят.

Заслепен от Пушека, Мецгър извика секретарката си по интеркома и отново взе кафето си.

Информацията е сигурна, проверена е няколко пъти...

По този въпрос...

Мецгьр си каза: „Премисли ситуацията - обадил си се тук-там, изпратил си съобщения. Вече се разчиства.“

- Добре ли си, Шрив? - Погледът на Рут беше върху пръстите му. Мецгьр осъзна, че е на път да смачка картонената чаша и да залее с топло кафе ръкавите си и документи, които само няколко души в цяла Америка бяха упълномощени да прочетат.

Отпусна хватката и успя да се усмихне:

- Да, разбира се. Нощта беше дълга.

Личната му секретарка беше на шейсет и няколко години, с издължено, привлекателно лице, все още осеяно с бледи лунички, които я правеха да изглежда по-млада. Знаше, че е била „дете на цветята“ преди десетилетия. Лято на любовта в Сан Франциско. Живяла е на Хайт Стрийт. Сега прошарената ѝ коса беше вързана на стегнат кок, както обикновено, и носеше шарени гумени гривни на китките, които показваха, че е подкрепила най-различни каузи. Рак на гърдата, надежда, мир. Кой да предположи? Искаше му се да не го беше правила, подобни послания, дори и двусмислени, изглеждаха неуместно в правителствена агенция с мисия като тази на НРОС.

- Спенсър дойде ли? - попита той.

- Каза, че ще е тук до половин час.

- Кажи му веднага да дойде при мен.

- Добре. Мога ли да направя нещо друго за теб?

- Не, благодаря.

Когато Рут излезе от кабинета и затвори вратата, оставяйки аромат на масло от пачули подире си, Мецгьр изпрати още съобщения и получи няколко. Едно от тях беше окуражително.

Поне разсея малко Пушека.

10.

Райм забеляза, че Нанс Лоръл разглежда лицето си на металния корпус на газовия хроматограф като в матово огледало. Не реагираше на това, което вижда. Не изглеждаше като суетна жена.

- Как предлагате да процедираме? - обърна се тя към Селито и Райм.

Случаят вече ясно се беше разгърнал в съзнанието на Райм.

- Ще проуча местопрестъплението възможно най-добре. Сакс и Лон ще открият каквото могат за НРОС, Мецгър и другия заговорник - снайпериста. Сакс, направи табло. Дори и да не знаем много, окачи действащите лица на него - отвърна Райм.

Тя взе маркер, застана пред една чиста бяла дъска и нахвърли разпиляната информация.

- Искам да проследя и информатора. Това няма да е лесно. Той е наясно, че рискува. Не е подшушнал на пресата, че някаква компания използва некачествено жито за производството на зърнена закуска; той обвинява правителството в убийство. А ти как мислиш, Амелия? - попита Селито.

- Изпратих на Родни информацията за имейла, както и за ЗСЗ. Ще се координирам с него и отдел „Компютърни престъпления“. Ако има някой, който може да проследи анонимно качване на информация, това е той. - Тя помисли малко и продължи: - Да се обадим и на Фред.

Райм помисли и одобри.

- Кой е той? - попита Лоръл.

- Фред Делрей, ФБР.

- Не - отсече прокурорката. - Никакви федерални.

- Защо не? - попита Селито.

- Информацията може да стигне до НРОС. Не мисля, че можем да рискуваме.

- Фред е специалист в работата под прикритие. Ако му кажем да бъде дискретен, той ще го направи. Нуждаем се от помощ и ще имаме достъп до много повече информация, отколкото Националният криминален информационен център и щатската криминална база-данни могат да ни предоставят - противопостави се Сакс.

Лоръл помисли. Кръглото ѝ бледо лице - красиво, погледнато от определен ъгъл, красиво като на селско момиче - се промени едва доловимо. Безпокойство? Любопитство? Неподчинение? Израженията ѝ бяха като букви на арабски или на иврит, само дребните допълнителни знаци подсказваха различно значение.

Сакс я погледна и настоя:

- Ще му кажем колко деликатен е въпросът. Ще направи каквото трябва.

Преди Лоръл да успее да каже нещо, Амелия натисна говорителя на телефона наблизо. Райм видя как прокурорката се наежи и се чудеше дали няма да пристъпи и да натисне копчето на телефона.

Разнесе се глухо звънене.

- Делрей на телефона - отговори агентът. Приглушеният му глас подсказваше, че може да е под прикритие някъде в Трентън или Харлем и не иска да привлича внимание.

- Фред, Амелия е.

- Виж ти, какво става? Мина време. Опасно ли е да водя разговор, който от единия край на линията е приятен и личен, а от твоята се предава на „Медисън Скуеър Гардън“? Наистина мразя високоговорители.

- В безопасност си Фред. Тук сме с Лон, Линкълн...

- Здрасти, Линкълн. Загуби онзи облог за Хайдегер, нали знаеш? Всеки ден поглеждам в пощенската си кутия и до вчера не се беше появил никакъв чек. Плати на Фред Делрей, с когото не се спори за философия.

- Знам, знам - измърмори Райм. - Ще ти платя.

- Дължиш ми петдесетачка.

- Ако трябва да сме честни, Лон трябва да плати част от парите. Той ме подтикна.

- По дяволите, не съм. - Прозвуча като една дума.

Нанс Лоръл озадачено следеше размяната на реплики. Със сигурност не беше шегаджийка. А може би просто беше ядосана, че Сакс не зачете мнението ѝ и се обади на агента от ФБР.

- И един прокурор, заместник-прокурор Нанс Лоръл - продължи Сакс.

- Е, това е специален ден. Здравейте, прокурор Лоръл. Добра работа по делото „Лонгшормън“. Вие бяхте, нали?

- Да, агент Делрей - каза тя след пауза.

- Изобщо не вярвах, че ще се справите с това дело. Знаеш ли за случая, Линкълн? Делото срещу Джоуи Барон, Южния район? Повдигнахме федерални обвинения срещу момчето, но съдебните заседатели само го плеснаха през ръцете. Прокурор Лоръл от своя страна отиде в щатския съд и докара на момчето минимум двайсет години. Чух, че главният прокурор си е сложил ваша снимка на стената... върху мишена за дартс.

- Не знам - гласеше сдържаният ѝ отговор. - Доволна съм, че нещата се развиха така.

- И така, продължете.

- Фред, имаме ситуация. Деликатна - каза Сакс.

- Е, бих казал, че гласът ти звучи странно интригуващо, не спирай сега.

Райм видя лека усмивка на лицето на Сакс. Фред Делрей беше един от най-добрите агенти на ФБР, с известна мрежа от информатори, семеен и баща... и философ аматьор. Но годините, прекарани като агент под прикритие на улицата, му бяха създали уникален стил на говорене, толкова странен, колкото избора му на облекло.

- Престъпникът е твоят шеф, федералното правителство.

- Хм - каза Фред след пауза.

Сакс погледна Лоръл, която след кратко колебание пое щафетата и повтори фактите около убийството на Морено, които знаеха засега.

Фред Делрей чакаше спокойно и уверено, но Райм долови необичайно притеснение.

- НРОС? Те не са точно „нас“. Те са в друго измерение. И нямам представа дали това е нещо хубаво.

Той не обясни повече и Райм не беше сигурен дали беше необходимо.

- Сега ще проверя някои неща. Почакайте - От говорителя долетя тракане по клавиатура, като черупки по маса.

- Агент Делрей... - поде Лоръл.

- Наричайте ме Фред. И не се страхувайте. Напълно дискретен съм.

- Благодаря - примигна тя.

- Добре, само преглеждам файловете ни тук... - Последва дълга пауза. - Робърт Морено, известен като Роберто. Разбира се, има някакви бележки за АПДР,, Американ Петролиум Дри- линг енд Рифайнинг“. Изглежда, бюрото ни в Маями е попаднало на потенциален терористичен акт, но се е оказало фалшива тревога. Искате ли това, което имам, относно Морено?

- Моля те, Фред, продължавай. - Сакс седна пред компютъра и отвори файл.

- Добре, нашето момче е напуснало страната преди повече от двайсет години и се връща само веднъж годишно. Е, връщал се е... Бил е под наблюдение, но никога не е попадал в рискови списъци. Повечко е говорил - затова не ни е бил приоритет. Общувал е малко с ,Ал-Кайда“, „Сияйният път“ и други подобни, но в действителност никога не е организирал нападение - Агентът прошепна нещо тихо. После продължи: - Една бележка тук гласи, че официалното становище е за някакви картели, които може да стоят зад стрелбата. Но няма как да се провери... А, ето това.

Отново пауза.

- Фред, там ли си? - попита Райм нетърпеливо.

- Хм.

Линкълн въздъхна. После Делрей продължи:

- Това може да е полезно. Доклад от Държавния департамент. Морено е бил тук, в Ню Йорк. Пристигнал е късно на трийсети април. Тръгнал си е на втори май.

- Има ли информация какво е правил тук, къде е ходил? - попита Селито.

- Не. Това е ваша работа, приятели. Аз ще продължа от тази страна. Ще се обадя на моите хора от Карибите и Южна Америка. А, имам снимка. Искате ли я?

- Не - каза рязко Лоръл. - Трябва да ограничим комуникацията с твоя офис. Бих предпочела телефонни разговори с мен, детектив Селито и детектив Сакс или Линкълн Райм. Дискретността е...

- По-голямата част от доблестта - довърши загадъчно Делрей. - Няма проблем. Проучете този въпрос: Сигурни ли сте, че приятелите ни в НРОС не знаят нищо?

- Не знаят - отговори заместник-прокурорката.

- Аха.

- Не звучиш убеден - каза Райм.

- Успех на всички - засмя се Фред.

Сакс затвори телефона.

- Аз къде мога да работя? - попита Лоръл.

- Как така? - зачуди се Сакс.

Заместник-прокурорката се заоглежда.

- Имам нужда от бюро. Или маса. Няма нужда да е бюро. Само да е нещо голямо.

- Трябва ли да оставате тук?

- Не мога да работя в офиса си, нали? - каза тя, сякаш беше очевидно. - Може да изтече информация. Все някога НРОС ще разберат, че водим разследване, но трябва да забавя това колкото се може повече. Онова ей-там изглежда добре. Имате ли нещо против? - Лоръл посочи една работна маса в ъгъла.

Райм повика Том и го накара да разчисти масата от книгите и няколко кутии от стари криминологични принадлежности.

- Имам компютри, но ще ми трябва собствена телефонна линия и рутер за безжичен интернет. Ще трябва да си направя собствен кодиран профил. Предпочитам да не деля мрежата. - Тя хвърли поглед към Райм. - Ако е възможно.

Сакс очевидно не харесваше идеята за този нов член на екипа. Линкълн Райм по природа беше самотник, но щом ставаше дума за случай, приемаше присъствието на други. Нямаше конкретни възражения.

Нанс Лоръл вдигна куфарчето си и тежката адвокатска чанта на масата и започна да вади папки и да ги подрежда на отделни купчинки. Изглеждаше като студентка, която се мести в общежитие през първия ден от първата година и слага някои вещи на бюрото и нощното шкафче за утеха.

После Лоръл погледна другите.

- А, още нещо: докато работим по случая, трябва да изровите всичко, което да го представи като светец.

- Моля? - Въпросът дойде от Сакс.

- Роберто Морено - светец. Казвал е много провокативни неща. Критикувал е доста страната. Затова трябва да намерите всички добри дела, които е извършил. Като неговото Движение за местна власт. Дали е строял училища, дали е хранил деца от Третия свят, такива неща. Дали е бил любящ съпруг и баща.

- Искате да направим това? - попита Сакс невярващо

- Точно така.

- Защо?

- По-добре е. - Сякаш беше очевидно.

- О! - Пауза. - Това не е истински отговор. - Сакс не гледаше Райм и той не искаше тя да го прави. Напрежението между нея и заместник-прокурорката се засилваше и без чужда помощ.

- Заради съдебните заседатели. - Лоръл погледна към Райм, който беше подкрепил предишния ѝ аргумент. - Трябва да покажа, че е почтен, добър и етичен човек. Защитата ще представи Морено като заплаха - както адвокатите се опитват да внушават, че жертвите на изнасилване се обличат провокативно и флиртуват с нападателя си.

- Има огромна разлика - каза Сакс.

- Наистина ли? Не съм сигурна.

- Смисълът на разследването не е ли да се стигне до истината?

Последва пауза, за да може Лоръл да осмисли чутото.

- Какво ще донесе истината, ако не спечелим в съда? - За нея въпросът беше приключен. Тя се обърна към всички: - И трябва да действаме бързо. Много бързо.

- Добре. НРОС може да разберат за делото по всяко време. Може да започнат да изчезват доказателства - каза Селито.

- Ясно, но не става дума за това. Погледнете дъската, заповедта за убийство - отвърна Лоръл.

Всички го направиха, включително и Райм. И все пак не можа да стигне до заключението веднага. Изведнъж разбра:

- Опашката.

- Точно така - потвърди прокурорката.

СЕКРЕТНО - СТРОГО СЕКРЕТНО - СТРОГО СЕКРЕТНО - СТРОГО СЕКРЕТНО

Заповеди за специални задачи

Опашка

8/27

Задача: Робърт А. Морено (НРОС идентификационен номер: ram278e4w5)

Дата и място на раждане: 4/75, Ню Джърси

Да бъде завършена до: 5/8 - 5/9

Одобрения:

Ниво две: Да

Ниво едно: Да

Съпровождаща документация: Виж ,А“

Изисквано потвърждение: Да

Изискван ПИН: Да

КЖ: Одобрени, но сведени до минимум

Подробности:

Специалист: Дон Брънс

Стая на смъртта, „Саут Коув Ин“, Бахамите, Апартамент 1200

Статус: Приключен

9/27

Задача: Ал-Барани Рашид (НРОС идентификационен номер: abr942pd5t)

Дата и място на раждане: 2/73, Мичиган

Да бъде завършена до: 5/19

Одобрения:

Ниво две: Да

Ниво едно: Да

Съпровождаща документация: Не е получена

Изисквано потвърждение: Не

Изискван ПИН: Да

КЖ: Одобрени, но сведени до минимум

Подробности: Очакват се

Статус: Висящ

Тя продължи:

- Не мога да намеря никаква информация за Рашид, нито къде се намира. Може би неговата стая на смъртта е колиба в Йемен, където продава части за ядрени бомби. Или, като се има предвид устремът на Мецгьр, може би той се намира в семейна стая в Риджфийлд, Кънектикьт, където пише блогове срещу Гуантанамо и обижда президента. Но знаем, че НРОС ще го убие преди петък. И кой ще бъде косвена жертва тогава? Съпругата и децата му? Някой минувач? Искам Мецгьр в ареста, преди това да се случи.

- Може така да предотвратим убийството - изтъкна Райм.

- Така е, но ще изпратим послание до НРОС и Вашингтон, че някой следи много внимателно какво са намислили. Може да отложат нападението, да поръчат на някой независим да прегледа заповедта за специална задача и да провери дали е законна. Това няма да се случи, докато Мецгър е на власт.

Като адвокат, който приключва пледоария, Лоръл пристъпи напред и театрално потупа с пръст заповедта за убийство.

- Ами тези числа най-отгоре? Осем/двайсет и седем, девет/ двайсет и седем? Не са дати. Те са задачи на опашката, тоест жертви. Морено е осмият човек, когото НРОС убиват. Рашид ще бъде деветият.

- Общо са двайсет и седем - каза Селито.

- Били са преди седмица - отсече Лоръл. - Кой знае колко са днес?

11.

Човешки силует като невъзмутим, търпелив призрак застана на прага на Шрив Мецгьр.

- Спенсър.

Административният му директор, дясната му ръка в щаба, се наслаждаваше на хладното синьо небе и на тихия бряг на езерото в Мейн, когато го призова кодирано съобщение от Ме- цгър. Бостън незабавно прекрати почивката му. Ако беше ядосан, а вероятно е било точно така, с нищо не го показа.

Би било неуместно.

Би било неприлично.

Повехналата елегантност на Спенсър Бостън принадлежеше на друго поколение. Той имаше старческо лице, бръчки покрай стиснатите устни и гъста, вълниста бяла коса - беше с десет години по-възрастен от Мецгьр. Излъчваше спокойствие и разумност. Подобно на Вълшебника, Бостън не бе тормозен от Пушека. И ето че сега влезе в кабинета му, затвори вратата инстинктивно, за да не ги чуват чужди уши, и седна срещу шефа си. Не каза нищо, но погледна към мобилния в ръката на шефа си. Рядко използваното устройство, което никога не напускаше сградата, беше тъмночервено, но този факт нямаше нищо общо с неговата строга секретност. Просто компанията разполагаше с този цвят за незабавна доставка. Мислено го наричаше „вълшебния телефон“.

Директорът на НРОС осъзна, че мускулите му са парализирани от стискане на телефона.

Мецгьр прибра телефона и кимна леко на мъжа, с когото работеше вече няколко години, откакто беше заел мястото на предишния директор на НРОС, изчезнал във вихъра на политиката. Неуспешно изчезнал.

- Благодаря, че дойде - каза директорът бързо и сковано, усещайки, че все пак трябва да спомене провалената ваканция. Пушекът му влияеше по много различни начини. Един от тях беше да размъти разсъдъка му и той да забравя да се държи като нормален човек дори когато не е ядосан. Когато някаква болест управлява живота ти, винаги си нащрек.

Тате... добре ли си?

Усмихвам се, нали?

Май да. Просто изглеждаш странно.

Административният директор настани едрото си тяло на стол срещу този на Мецгьр. Столът изскърца. Отпи студен чай от висока пластмасова чаша и повдигна рошавите си вежди.

- Имаме информатор - осведоми го Мецгьр.

- Моля? Невъзможно.

- Потвърдено е. - И Мецгьр му обясни какво се е случило.

- Не - прошепна по-възрастният мъж. - Какво ще предприемеш?

Той отклони предизвикателния въпрос и додаде:

- Искам да го намериш. Не ме интересува как.

„Внимавай - напомни си. - У теб говори Пушекът.“

- Кой знае? - попита Бостън.

- Ами той. - Поглед към вълшебния телефон.

Нямаше нужда да е по-конкретен.

Вълшебника.

Бостън се свъси, беше притеснен. Преди беше работил в друга държавна агенция и много успешно управляваше активи в Централна Америка - по негов избор - в такива възлови точки като Панама. А специалността му? Изкуството на смяната на режима. Това беше средата на Бостън, не политиката, но той знаеше, че без подкрепата на Вашингтон и той, и активите му може да останат на сухо в най-неподходящия момент. Няколко пъти беше пленяван от революционери, бунтовници или босове на наркокартели, бяха го разпитвали, вероятно дори го бяха изтезавали, но той никога не говореше за това.

И беше оцелял.

Бостън прокара ръка през завидно гъстата си, прошарена коса и зачака.

- Той... - поде Мецгьр - е осведомен за разследването, но не каза и дума за изтичането на информация. Надали знае. Трябва да намерим предателя, преди информацията да стигне до околовръстното на столицата.

Докато Бостън отпиваше от чая си, бръчките на лицето му се вдълбаха още повече. По дяволите, този човек можеше да конкурира Доналд Съдърланд в ролята на прочут възрастен брокер на власт. Мецгър, макар и значително по-млад, имаше доста по-олисял череп от този на Бостън и беше кльощав и мършав. Имаше чувството, че изглежда като невестулка.

- Какво мислиш, Спенсър? Как така ще изтече една ЗСЗ?

Бостън отправи поглед към прозореца. Той не виждаше река Хъдсън от стола си, а само малко отразена светлина на късното утро.

- Инстинктът ми подсказва, че е някой от Флорида. Или, на второ място, от Вашингтон.

- Тексас и Калифорния?

- Съмнявам се - отговори Бостън. - Те имат копия на ЗСЗ, но ако не е активиран техен специалист, няма дори да ги отворят... А колкото и да не ми се иска да го казвам, не можем да изключим изцяло и тукашния офис. - Кимване на впечатляващата глава към централата на НРОС.

Със сигурност. Някой колега можеше да ги е продал, колкото и да болеше да си го помисли човек.

- Ще проверя при компютърните специалисти сигурността на сървърите, скенерите и ксероксите. Ще тествам с полиграфа висшите служители, които имат право да свалят информация от компютрите. Ще проведа голямо търсене във „Фейсбук“. И не само във „Фейсбук“, а и по блоговете, и по всички социални медии и сайтове, за които се сетя. Ще проверя дали някой с достъп до ЗСЗ е поствал критични материали за правителството и за нашата мисия тук.

Мисия. Да избиваме лошите.

Звучеше логично. Мецгър се впечатли:

- Добре. Много работа е.

Обърна поглед към прозореца. Видя един човек да мие прозорци, стъпил на скеле на стотина метра височина. Помисли си за хората, които бяха скачали от прозорците на единайсети септември, както често му се случваше...

Пушекът изригна в дробовете му.

Дишай...

Прогони Пушека! Но не можеше. Защото те, хората, скочили в онзи страховит ден, не са можели да дишат. Техните дробове са били пълни с мазния дим от върховете на пламъците, които са щели да ги погълнат след броени секунди, пламъците са бушували в кабинетите им три на три метра и единственият им изход е бил полет през прозореца към вечността на бетона.

Ръцете му отново затрепериха.

Мецгър забеляза, че Бостън внимателно се взира в него. Шефът на НРОС небрежно намести снимката си заедно със Сет, Кейти и един пръхтящ кон, направена с прекрасна оптика, която в онзи случай беше увековечила скъп спомен, но не беше много по-различна от другата, способна ефективно да насочи куршум към нечие сърце.

- Имат ли доказателство за изпълнение?

- Не мисля. Статутът е „приключена“, това е всичко.

Заповедите за убийства бяха точно това - инструкции за приключване на задача. Никога нямаше документи, че убийството действително е било извършено. Ако някой задава въпроси, стандартната процедура беше да отричаш, отричаш, отричаш.

- Ще направим ли нещо... - подхвана Бостън.

- Звъннах тук-там. Дон Брънс знае, разбира се. И неколцина други. Нещата... са задвижени.

Двусмислен глагол и подлог. Като за Вълшебника. Бостън имаше предвид хората не по-малко зловредни от издайника: прокурора, следователите.

Нещата били задвижени...

Спенсър Бостън с впечатляващата си бяла грива и още по-впечатляващата си биография като шпионин отпи отново от чая си. Сламката се плъзна по-надолу през отвора на пластмасовото капаче и леко потрепери като лък по струните на цигулка.

- Не се тревожи, Шрив. Ще го намеря - мъж или жена.

- Благодаря, Спенсър. Можеш да ми звъниш по всяко време, и денем, и нощем.

Бостън се изправи и закопча елегантния си костюм, шит по поръчка.

Когато той си тръгна, Мецгьр чу сигнала от вълшебния си червен телефон, че е получил съобщение от екипите за наблюдение и претърсване на базите-данни.

Прокурор беше Нанс Лоръл. Скоро щяха да му изпратят и имената на следователите от Нюйоркското полицейско управление.

Пушекът съществено се разсея, след като Мецгьр прочете това. Най-сетне. Поне беше някакво начало.

12.

Джейкъб Суон приближи с колата си до терминала на „Мерийн Ейр“ на летище „Ла Гуардия“.

Внимателно пъхна куфара си в багажника на своя нисан - вътре бяха ножовете му. Разбира се, не можеше да ги носи в ръчен багаж. Отпусна се тежко на предната седалка, протегна се и си пое дълбоко въздух.

Суон беше изморен. Беше потеглил от апартамента си в Бруклин за Бахамите преди близо двайсет и четири часа и за изминалото време беше спал само три часа - повечето от тях пътувайки.

Сеансът с Анет беше приключил по-бързо от очакваното. Но след като се освободи от тялото, му отне известно време да намери изоставено място, на което изгарят смет, за да изгори уликите от предната седмица. След това трябваше да се погрижи за други подробности, например да поразчисти в апартамента на Анет и да предприеме рисковано, но в крайна сметка успешно посещение до мястото, където беше застрелян Морено - „Саут Коув Ин“.

След това трябваше да напусне острова по същия начин като миналата седмица - от един док близо до Миларс Саунд, където познаваше някои от хората, които всеки ден се събираха да работят по корабите, да пушат цигари „Кемъл“ или ганджа и да пият местна бира или по-вероятно, малцовата витаминна напитка „Трипъл Би“. Освен това вършеха и най-различни странични неща. Ефективно и дискретно. Бързо го отведоха с малка лодка до един от неизброимите острови близо до Фрийпорт, а после замина с хеликоптер до площадка южно от Маями.

Така беше на Карибите - имаше полиция, имаше и традиция. А второто отваряше възможност хора като Джейкъб Суон с една бала пари - естествено работодателят му разполагаше с много - да отива незабелязано, където е необходимо да бъде.

След работата с ножа, след кръвта той беше сигурен, че Анет не е казала на никого за него, за въпросите, които уж нехайно ѝ беше задавал преди седмица относно „Саут Коув Ин“, апартамент 1200, телохранителя на Морено и самия Морено. Всички тези факти можеха да бъдат свързани и това да доведе до силно компрометиращи заключения.

Беше използвал японските си ножове само няколко пъти, клъц, клъц... Вероятно дори не беше необходимо, понеже тя беше адски уплашена. Джейкъб Суон обаче беше много прецизен. Лесно можеш да развалиш деликатен сос, ако твърде бързо добавиш гореща течност към цвъртящата запръжка от брашно и масло. А случи ли се така, не можеш да го направиш. Беше въпрос на няколко секунди и на няколко градуса. Освен това човек не бива да пропуска възможността да усъвършенства уменията си. Така да се каже.

В момента излизаше покрай будката на изхода на паркинга, плати в брой и кара километър и половина по Гранд Сентрал, преди да спре и да смени регистрационните номера. След това продължи към къщата си в Бруклин.

Анет...

Клетата проститутка нямаше късмет, че се бяха срещнали, докато той планираше изпълнението на задачата си в „Саут Коув“. Провеждаше наблюдение, когато забеляза телохранителя на Морено, Симон Флорес, да говори с тази жена и да флиртува с нея. Явно излизаха заедно от някаква стая, а от езика на тялото им и от бърборенето той се досети какво са правили.

А, работещо момиче. Чудесно.

Той изчака час-два и после обиколи хотела нехайно, докато не я откри в бара, където тя си поръчваше разредени напитки и чакаше следващия си клиент като стръв на въдица.

Снабден с хиляда долара непроследими пари в брой, Суон с удоволствие заплува към нея.

След хубавия секс и още по-хубавата яхния той получи много солидни данни във връзка със задачата си. Обаче не беше очаквал да има разследване и не почисти изцяло подире си, както вероятно би трябвало. Затова се наложи второ пътуване до острова.

Успешно. И удовлетворително.

И ето че се върна в градската си къща в Хайтс, близо до Хенри Стрийт, и паркира в гаража на алеята. Захвърли сака си във вестибюла, съблече се и си взе душ.

Дневната и двете спални бяха обзаведени скромно, предимно с неособено скъпи антики и с няколко неща от „Икеа“. Изглеждаше като всяка друга ергенска квартира в Ню Йорк, с изключение на две неща: огромния зелен сейф за оръжие, където имаше пушки и пистолети, и кухнята. На която и професионален готвач би завидял.

Точно към тази стая се запъти той, след като се избърса и облече халат и джапанки. „Вайкинг“, „Миеле“, „Кичън Ейд“, „Събзиро“, отделен фризер, охладител за вино, печка с лъчиста нагревателна зона - сам си ги беше избирал. Неръждаема стомана и дъб. По цялата стена имаше шкафове със стъклени вратички, пълни с тенджери и различни други принадлежности. (Подобни рафтове до тавана са показни, но трябва ли да ти се налага да миеш съда, преди да сготвиш в него?)

Суон си направи кафе с френска преса. Зачуди се дали да си приготви и нещо за закуска, докато отпиваше от силното кафе без захар и мляко.

Спря се на яхния с месо и зеленчуци. Той обичаше предизвикателствата в кухнята и готвеше рецепти на великите кулинари като Хестьн Блументал или Гордън Рамзи. Докато служеше в армията, се връщаше от мисия и в квартирата си в Багдад готвеше за събратята си по оръжие, като използваше военния порцион и разни продукти, които купуваше от арабските пазари. Никой не го подкачаше за това. Първо, защото ястията винаги бяха превъзходни. И после, защото всички знаеха, че вероятно сутринта Суон е драл кожата от пръстите на някой бунтовник, за да изтръгне от него местонахождението на изчезнала пратка с оръжие.

А с такива хора се шегуваш на своя отговорност.

Сега извади половинкилограмов рибай стек от хладилника и разви бялата восъчна хартия. Лично беше приготвил това идеално като размери и форма парче месо. Всеки месец купуваше половин телешка плешка, съхранявана в специални хладилни помещения за хора като него - касапи аматьори. Посвещаваше цял един прекрасен ден на това да отделя месото от костта, да го оформя на филета, къси ребърца, дебели парчета, флейки, гърди.

Някои хора, които купуваха на едро, харесваха мозък, черва, шкембе и други дреболийки. Обаче на него това не му харесваше и той го пренебрегваше. Нямаше нищо морално или емоционално притеснително в тези части от животните, за Суон месото си беше месо. Беше просто въпрос на вкус. Кой не обича хрупкаво сотирани момици? Обаче повечето дреболийки бяха горчиви и обикновено създаваха повече ядове, отколкото удоволствие. Вонята от бъбречетата например се задържаше седмици наред в кухнята, а мозъкът беше твърде мазен и безвкусен (и тъпкан с холестерол). Не, времето, което Суон прекарваше облечен с престилка, боравейки с нож и трионче, беше посветено на класическите разрези, които той правеше като скулптор, за да постигне образци със съвършена форма, като същевременно остави възможно най-малко месо по костите. Това беше изкуство, не спорт.

То го успокояваше.

Малкият ми касапин...

Сега той сложи стека върху дъската за рязане - винаги дървена, за да предпазва ръбовете на ножовете - и плъзна пръст по месото, опипа колко е стегнато, провери структурата му, нашареността със тлъстина.

Обаче преди да го среже, изми и отново наточи ножа си „Кай Шун“ на бруса си „Данс Блек Хард Арканзас“, който струваше почти колкото ножа и беше най-доброто точило на планетата. Докато беше възседнал Анет, беше плъзнал ножа от езика до пръстите ѝ и ножът по една нещастна случайност се бе натъкнал на кост. Сега трябваше да бъде наточен до съвършенство.

Най-сетне ножът беше готов, той отново насочи вниманието си към пържолата и наряза месото на кубчета със страна около половин сантиметър.

Можеше да ги направи по-големи и можеше да работи по-бързо.

Но защо да вършиш бързо нещо, което ти е приятно?

След като приключи, оваля кубчетата в примесено с градински чай брашно (личния му принос към класическата рецепта) и ги сотира в чугунен тиган, от който ги извади все още розови отвътре. След това наряза два червени домата и половин глава лук. Приготви зеленчуците с олио в тигана и върна при тях месото. Добави малко телешки бульон, наряза италиански магданоз и сложи тигана под директен огън, за да се образува коричка отгоре.

След минутка ястието беше готово. Добави сол и черен пипер и седна да изяде ястието с една кифличка с розмарин на много скъпа маса от тиково дърво до еркерния прозорец в кухнята си. Беше изпекъл кифличката преди няколко дни. Отбеляза си, че е станала още по-хубава, защото вкусът на билките се бе примесил добре с ръчно смляното брашно.

Слоун се хранеше бавно както винаги. Изпитваше единствено съжаление към хората, които се хранят бързо.

Тъкмо приключи, когато получи имейл. Явно огромната разузнавателна машина за национална сигурност на Шрив Мецгър функционираше ефективно както винаги.

Получих съобщението ти. Радвам се на днешния успех.

Рискове, които трябва да сведеш до минимум/елиминираш:

1. Свидетели и други индивиди, информирани за операцията по ЗСЗ.

- предложение: разрови пътуването на Морено в Ню Йорк 30 април - 2 май.

2. Нанс Лоръл е водещ прокурор. Имената на следователите от Нюйоркската полиция ще бъдат изяснени скоро.

3. Има информатор за ЗСЗ. Издирваме самоличността му в момента. Ако ти хрумва нещо, предприемай мерки. По твоя преценка.

Суон звънна на своите техници и ги накара да му съберат малко данни. След това си сложи дебели жълти гумени ръкавици. Натри тигана със сол, избърса го и третира повърхността с горещо олио - разбира се, чугунът никога не трябва да се мие със сапун и вода. След това се зае да мие чиниите и готварските прибори с много гореща вода. Работата му беше приятна и беше установил, че най-добре мисли, докато стои тук и съзерцава едно твърдоглаво гинко в малката градина пред сградата. Ядките на това растение бяха интересни. Използваха ги в азиатската кухня - бяха основната съставка на вкусния японски яйчен чаванмуши. Обаче в големи количества бяха отровни. Но всъщност всяко ядене в ресторант може да е отровно - кой от нас не се пита в ресторанта дали случайно няма да се зарази със салмонела или с ешерихия коли! В Япония Джейкъб Суон беше опитвал фугу - небезизвестната риба балон с отровни органи. Ястието не му хареса не защото евентуално може да се окаже смъртоносно (при обучените готвачи отравянето е на практика невъзможно), а защото вкусът беше твърде деликатен за него.

Търкаше ли търкаше, отстраняваше всяка следа от храна от метала, стъклото и порцелана.

И размишляваше усилено.

Елиминирането на тези свидетели щеше да хвърли подозрение върху НРОС и свързаните с него хора, разбира се, защото заповедта за убийствата беше станала публично достояние. Това не беше добре и при други обстоятелства той щеше да се опита да инсценира нещастни случаи или да изфабрикува някакви фиктивни играчи, върху които да се стовари обвинението за убийствата, които предстояха: картелите, които Мецгьр беше определил като истинските виновници за смъртта на Морено, или престъпници, вече вкарани в затвора от полицията и от прокурорката, с цел отмъщение.

Обаче в този случай това нямаше да свърши работа. Джейкъб Суон просто щеше да направи онова, което прави най-добре. Докато Шрив Мецгьр отрича съществуването на заповед за убийствата, Суон щеше да се погрижи да не останат никакви улики или свидетели на неговата операция по прочистването, които да свържат НРОС или други истински действащи лица с убийствата.

Можеше да го направи. Джейкъб Суон беше много педантичен човек.

Освен това нямаше друг избор, освен да елиминира тези заплахи. Нямаше да допусне някой да застраши организацията му, работата му беше твърде важна.

Суон избърса съдовете, приборите и чашата от кафето с ленена кърпа и с прилежанието на хирург, който прави шевовете след успешна операция.

13.

УБИЙСТВОТО НА РОБЪРТ МОРЕНО

- местопрестъпление 1

- апартамент 1200, „Саут Коув Ин“, остров Ню Провидънс, Бахамски острови (Стаята на смъртта).

- 9 май

- Жертва 1: Робърт Морено

- ПС - огнестрелна рана, следват подробности

- Допълнителни сведения: Морено, 38 г., американски гражданин, емигрант, живеещ във Венецуела. Силно антиамерикански настроен. Прякор: Пратеник на истината.

- Посещение в Ню Йорк 30 април - 2 май. Цел?

- Жертва 2: Едуардо де ла Руа

- ПС: огнестрелна рана, следват подробности

- Допълнителни сведения: журналист, интервюирал Морено. Роден в Пуерто Рико, живее в Аржентина.

- Жертва 3: Симон Флорес

- ПС: огнестрелна рана, следват подробности

- Допълнителни сведения: телохранител на Морено; бразилски гражданин, живеещ във Венецуела.

- Заподозрян 1: Шрив Мецгьр

- Директор на Националната разузнавателна оперативна служба.

- Психически нестабилен - гневни изблици

- Подправяне на улики с цел обосновка на Заповед за специална задача?

- Разведен. Завършил право в Йейл.

- Заподозрян 2: Снайперист

- Кодово име: Дон Брънс

- Информационната служба проучва Брънс.

- Наличен гласов запис.

- Доклад от местопрестъплението и от аутопсията. Следват допълнителни подробности.

- Слухове, че наркокартелите стоят зад убийствата. Слабо вероятно.

- Местопрестъпление 2.

- Укритие на снайпериста Дон Брънс на 2000 метра от Стаята на смъртта на остров Ню Провидънс, Бахамски острови.

- 9 май

- Предстои получаването на докладите от местопрестъплението.

- Допълнително разследване.

- Да се разкрие самоличността на информатора - неизвестния субект, от когото е изтекла информацията за Заповедта за специална задача.

- Изпратена от анонимен имейл.

- Връзка с отдела за компютърни престъпления на Нюйоркската полиция за проследяване; очаквани резултати.

С ръце на кръста Амелия Сакс разглеждаше бялата дъска.

Забеляза погледа на Райм, който се плъзна незаинтересовано по плавния ѝ почерк. Той нямаше да обърне много внимание на написаното от нея, преди да започнат да се появяват неопровержими факти - в конкретния случай, предимно веществени улики.

В момента бяха само тримата: Сакс, Лоръл и Райм. Дон Селито беше отишъл в центъра на града, за да събере специално подбрани хора в екип за наблюдение от Отдела за специални операции на капитан Бил Майърс. Тъй като секретността беше приоритет, Лоръл не искаше да използва обикновени патрулиращи полицаи.

Сакс се върна на бюрото си. Не можеше просто да седи, а през последните два часа предимно това правеше. Затворена тук, отново стана жертва на лошите си навици: гризеше си ноктите, разчесваше главата си до кръв. И бездруго не я свърташе на едно място и постоянно чувстваше нужда да ходи, да бъде навън, да шофира. Баща ѝ казваше нещо, което тя бе превърнала в свой девиз:

Движиш ли се, не могат да те пипнат...

За Херман Сакс твърдението означаваше няколко неща. Със сигурност се отнасяше за работата му - за тяхната работа, - защото и той беше ченге, патрулиращ полицай, който обикаляше района си около Таймс Скуеър по време, когато убийствата в града бяха достигнали кулминацията си. Бързите крака, бързата мисъл и бързото око можеха да ти спасят кожата.

И живота като цяло. Движението... Колкото по-кратко си прицел на някаква опасност, толкова по-добре, независимо дали от страна на любими хора, шефове или съперници. Той много често повтаряше тези думи, чак до смъртта си (има неща, например разпадът на собственото ти тяло, които не можеш да надбягаш).

Всички случаи обаче изискват проучване и документиране и това важеше особено за този, при който фактите се намираха трудно, а местопрестъплението беше недостъпно. Затова Сакс в момента беше като затворник на бюрото си, ровеше из документи и проучваше дискретно по телефона. Разсеяно притисна болезнено място на пръста си. Прониза я болка. Не ѝ обърна внимание. Върху разузнавателните данни, които четеше в момента, се появи размазан червен вихър, но тя и него пренебрегна.

Част от напрежението се дължеше на Надзирателката, както беше започнала да нарича Нанс Лоръл. Не беше свикнала някой да ѝ наднича през рамото, дори да ѝ е началник, а като детектив Амелия Сакс имаше много такива. Прокурорката вече съвсем се беше пренесла при тях - с два впечатляващи и постоянно работещи лаптопа - и беше донесла още дебели папки с документи.

Сигурно скоро и походно легло щеше да си домъкне.

Сериозната и съсредоточена Лоръл, от друга страна, изобщо не беше напрегната. Седеше приведена над документите, тракаше шумно и дразнещо по клавиатурата на лаптопа си и си нахвърляше бележки с невероятно дребен и старателен почерк. Четеше, водеше си записки и организираше страница след страница. Четеше внимателно текстове от екрана на компютъра и после или ги отхвърляше, или им осигуряваше ново прераждане с лазерния принтер и ги добавяше към бойните им другари в папката „Щатът срещу Мецгър и др.“

Сакс стана, отново се приближи до белите дъски и се върна на омразния си стол, мъчейки се да научи каквото може за пребиваването на Морено в Ню Йорк между трийсети април и втори май. Проверяваше хотели и служби за автомобили. В две трети от случаите разговаряше с хора, в останалата една трета оставяше съобщения.

Погледна към Райм в другия край на стаята - той говореше по телефона, опитвайки се накара бахамската полиция да съдейства. По изражението му личеше, че не постига по-голям успех от нея.

В този момент телефонът на Сакс звънна. Обаждаше се Родни Шарнек от Отдела за компютърни престъпления на Нюйоркската полиция, елитен екип от трийсетина детективи и технически лица. Райм беше криминолог в традиционния смисъл на думата, но през последните години двамата със Сакс работеха във все по-тясно сътрудничество с ОКП, тъй като компютрите и мобилните телефони - както и превъзходните улики, които съхраняваха сякаш завинаги, - бяха от изключителна важност за успеха на провежданите разследвания в наше време. Шарнек беше на четирийсет и няколко години според Сакс, но несъмнено беше трудно да определиш точната му възраст. От него струеше младост - от чорлавата му коса до обичайните му смачкани джинси и фланелка, а и от страстната му любов към компютрите, които наричаше „кутии“.

Да не говорим за слабостта му към силната и обикновено лоша рокмузика.

Която и сега гърмеше някъде зад него.

- Здрасти, Родни - каза Сакс, - може ли да намалиш малко звука? Нещо против?

- Извинявай.

Шарнек беше ключът им за намирането на информатора, изпратил ЗСЗ, защото проучваше обратния път от кабинета на прокурора на Манхатън и се опитваше да открие откъде е изпратена изтеклата информация.

- Бавно става - докладва той на фона на тихо звучащ рок-мотив на бас и барабани. - Имейлът е минал през прокси сървъри през половината свят, всъщност по цял свят. Досега успях да го проследя от кабинета на прокурора до транслатор в Тайван, а оттам до Румъния. И да ти кажа, румънците не са много отзивчиви. Обаче докопах малко информация за кутията, която е използвал. Помъчил се е да бъде хитър, но е сгафил.

- Искаш да кажеш, че си открил марката на компютъра му?

- Възможно е. Неговият потребителски стринг... Хм, знаеш ли какво е това?

Сакс призна, че не знае.

- Информацията, която компютърът изпраща към рутери, сървъри и други компютри, когато си онлайн. Всеки може да го види и да разбере точно каква операционна система и какъв браузър имаш. И така, вашият информатор е с Епъл 9.2.2 и Интернет Експлорър 5 за Мак. Отпреди доста време е. И наистина стеснява полето. Допускам, че е имал лаптоп айбук. Това е първият преносим Мак с вградена антена, за да се свързва с безжична мрежа без отделен модем или сървър.

Айбук ли? Сакс никога не беше чувала за такова нещо.

- Колко е стар, Родни?

- Повече от десет години. Сигурно го е купил втора ръка и е платил в брой, за да не може да го проследят до него. Обаче не се е сетил, че можем да разберем марката на компютъра.

- Как изглежда?

- Ако имаме късмет, ще е от онзи модел като мида - бяха в два цвята, бяло и нещо ярко, зелено или оранжево. Формата им е точно като каквато подсказва името.

- Като миди.

- Заоблени. Има и стандартен четвърти модел, графитен, квадратен. Обаче е голям. Два пъти по-голям от днешните лаптопи. По това ще го познаеш.

- Добре, Родни, благодаря.

- Ще продължа с рутерите. Румънците ще се огънат. Просто трябва да преговарят. - Музиката отново се усили и линията прекъсна.

Сакс се извърна и видя, че Нанс Лоръл я гледа с едновременно безизразно и въпросително изражение. Как успяваше да го постигне? Тя ѝ предаде сведенията от полицая от отдела за компютърни престъпления. Райм кимна и се върна към телефонния си разговор. Не каза нищо. Сакс допусна, че са го оставили на изчакване.

Лоръл погледна сякаш одобрително.

- Би ли го документирала и да ми го изпратиш?

- Кое?

Пуаза.

- Това, което току-що ми каза за проследяването и за вида на компютъра.

- Тъкмо се канех да го напиша на дъската - отговори Сакс и посочи към бялата дъска.

- Всъщност искам всичко да се документира почти в реално време, ако е възможно - кимна прокурорката към собствената си купчина папки. - Ако обичаш. - Последното изречение беше по-скоро като размахан меч.

Сакс имаше против, но не ѝ се водеше тази битка. Написа кратката бележка.

- Благодаря ти - додаде Лоръл. - Изпрати ми я като имейл, сама ще си я принтирам. На сигурния сървър, разбира се.

- Разбира се. - Изстреля бележката, забелязвайки, че микромениджмънтът на прокурорката не засягаше Линкълн Райм.

Телефонът ѝ звънна и тя изви учудено вежди, като видя кой я търси.

Най-сетне. Солидна следа. Обаждаше се секретарка от службата „Елитни лимузини“, една от десетките, на които Сакс беше звънила по-рано, за да пита дали Робърт Морено се е възползвал от услугите им на първи май. Всъщност беше. Жената ѝ съобщи, че той е наел кола и шофьор, когото е осведомил къде ще пътува едва след като колата го е взела. Компанията нямаше сведение за спирките му, но служителката даде на Сакс името и телефонния номер на шофьора.

След това тя му звънна, представи се и попита дали може да отида да поговори с него във връзка с един случай.

Той се съгласи и ѝ даде адреса си. Говореше със силен и трудноразбираем акцент. Тя затвори и си облече сакото.

- Намерих шофьора на Морено от посещението му тук на първи май - каза на Р^йм. - Ще говоря с него.

- Ще можеш ли да напишеш бележките от разговора си с агент Делрей, преди да тръгнеш?

- Веднага щом се върна.

Сакс забеляза, че Лоръл леко се напрегна, но явно прокурорката не искаше да води тази битка.

14.

На този етап от разследването Линкълн Райм обикновено би потърсил помощ, вероятно от най-добрия лабораторен криминолог в Нюйоркската полиция. Мел Купър.

Обаче присъствието на слабичкия и невъзмутим Купър беше безсмислено без веществени улики, затова Райм само го предупреди да стои на повикване - което от устата на Линкълн означаваше да бъде готов да зареже всичко, освен ако не му правят операция на сърцето, и веднага да си домъкне задника в лабораторията.

Което не изглеждаше твърде вероятно в момента. Райм отново се бе заел със задачата, отнела му цяла сутрин - опита се да намери веществени доказателства, свързани със стрелбата по Морено.

Някакъв служител от бахамската полиция в Насау за четвърти път го оставяше на изчакване по телефона. Най-накрая нечий глас каза:

- Да, ало? С какво мога да ви помогна? - попита жена с мелодичен алт.

Крайно време беше. Той обаче овладя нетърпението си, макар да му се налагаше отново да обяснява.

- Обажда се капитан Райм от Нюйоркската полиция. - Вече не казваше „консултант“ или „сътрудник“, защото така ставаше твърде сложно и явно предизвикваше подозрение. Щеше да накара Лон Селито да го упълномощи официално, ако някой го надушеше, че блъфира. (Всъщност дори му се искаше - блъфиращите са хора, които постигат своето.)

- Да, от Ню Йорк.

- Бих желал да разговарям с някого от съдебна медицина.

- Криминолог, да.

- Точно така. - Райм си представяше жената, с която разговаряше, като ленива и неособено умна чиновничка, седнала в прашен кабинет без климатик, под бавно въртящ се вентилатор.

Вероятно недостоверна представа.

- Извинете, кой отдел търсехте?

- Криминологията. Някой началник. Във връзка с убийството на Робърт Морено.

- Изчакайте, моля.

- Не, ако обичате... Един момент!

Изщракване.

Мамка му!

Пет минути по-късно той разговаряше с полицайката, приела първото му обаждане, но тя изглежда не го помнеше. Или се преструваше, че е така. Райм повтори молбата си и този път в изблик на вдъхновение добави:

- Извинете, че съм толкова настойчив, но репортерите не спират да звънят. Ще се наложи да ги насоча направо към вас, ако не мога да им дам нужната информация.

Нямаше представа що за заплаха може да е това.

- Репортери ли? - попита жената със съмнение.

- От Си Ен Ен, Ей Би Си, Си Би Ес, „Фокс“. Отвсякъде.

- Разбирам. Добре, господине.

Думите му обаче свършиха работа, защото този път изчака на телефона най-много три секунди.

- Поатие на телефона - прозвуча дълбок и мелодичен глас с британски акцент и карибска интонация. Райм я разпозна не защото самият той беше ходил на островите, а заради ролята си, довела до изпращането в нюйоркските затвори на хора от тази част на света. Ямайските банди несъмнено се вихреха с много повече насилие от мафията.

- Ало, обажда се Линкълн Райм от Нюйоркската полиция. - Идеше му да добави: и да не сте посмели да ме оставите на изчакване, но се въздържа.

- А, да - предпазливо рече бахамското ченге.

- С кого разговарям? Полицай Поатие, правилно ли чух?

- Ефрейтор Майкъл Поатие.

- Криминолог ли сте?

- Не, аз водя разследването на разстрела на Морено... Чакайте, Линкълн Райм ли казахте. Капитан Райм? Виж ти!

- Чували ли сте за мен?

- В лабораторията имаме една от вашите книги по криминология. Чел съм я.

Може би това щеше да му спечели поне частица съдействие. От друга страна, ефрейторът не спомена дали харесва книгата и дали я намира за полезна. От биографията на последна страница ставаше ясно, че Райм се е пенсионирал - факт, който за щастие явно не беше известен на Поатие.

Райм поде речта си. Без да споменава Мецгър или НРОС, той обясни, че Нюйоркската полиция има подозрения за американска връзка в убийството на Морено.

- Имам някои въпроси във връзка със стрелбата, за уликите. Имате ли време сега? Може ли да поговорим?

Пауза, съперничеща на паузите на Нанс Лоръл.

- Опасявам се, че не, господине. Разследването по случая „Морено“ засега е прекратено и има...

- Как така прекратено? - Неразрешен случай на убийство, станало преди седмица? В момента би трябвало разследването да е в най-интензивната си фаза.

- Точно така, капитане.

- Но защо? Арестували ли сте някой заподозрян?

- Не, сър. Първо, не разбирам за каква американска връзка говорите - убийството е дело на наркокартел от Венецуела. Най-вероятно. Очакваме новини от местните власти, преди да продължим. А лично аз трябваше да се заема с по-спешен случай. Изчезнала студентка. Американка. Ох, стават такива престъпления у нас - додаде отбранително, - но рядко, много рядко. Знаете как е, сър. Изчезва красива студентка и пресата ни се нахвърля. Като лешояди са.

Пресата. Може би заради това Райм най-после успя да говори с някого. Блъфът му беше засегнал болно място. Ефрейторът продължи:

- При нас изнасилванията са много по-малко, отколкото в Нюарк, Ню Джьрси, значително по-малко. Но изчезването на студентка на островите се раздува като през телеобектив. Позволете да ви кажа, с цялото ми уважение, че вашите новинарски емисии са изключително несправедливи. Британската преса също. Сега обаче имаме изчезнала американска студентка, не английска, така че се занимаваме със Си Ен Ен и останалите лешояди. С цялото ми уважение.

Вече дърдореше несвързано - за да го отклони, според Райм.

- Ефрейторе...

- Много е несправедливо - повтори Поатие. - Студентка пристига тук от Америка. Идва на почивка или... да учи тук един семестър. А вината винаги е наша. Говорят ужасни неща за нас.

Криминологът беше изгубил и последната си капчица търпение, но се мъчеше да запази спокойствие.

- Ефрейторе, нека се върнем отново на убийството на Морено. Сигурни сме, че картелът няма нищо общо със смъртта му.

Мълчание в рязък контраст с дърдоренето на полицая преди малко. И после:

- Е, моите усилия са насочени към намирането на студентката.

- Пет пари не давам за студентката - изстреля Райм, вероятно проявявайки лош вкус, но в момента наистина не му пукаше. - Робърт Морено. Моля ви. Има американска връзка и аз я разследвам в момента. Доста е спешно.

Задача: Ал-Барани Рашид (НРОС: abr942pd5t)

Роден: 2/73, Мичиган

Райм нямаше никаква представа кой е Рашид, следващото име на опашката от ЗСЗ, и се съмняваше, че е невинен баща от Кьнектикът. Но беше съгласен с Нанс Лоръл, че този човек не бива да умре заради невярна или подправена информация.

Изпълнение: 5/19...

- Бих желал да получа копие от доклада от местопрестъплението, снимки и мястото, от което е стрелял снайперистът, доклад от аутопсията, лабораторните анализи. Цялата документация. И цялата налична информация за човек на име Дон Брънс, намирал се на острова приблизително по време на стрелбата. Това е неговото прикритие. Псевдоним на снайпериста.

- Ами всъщност още нямаме окончателния доклад. Имам някои бележки, но не са завършени.

- Не са завършени ли? - процеди Райм. - Убийството е станало на девети май.

- Мисля, че е така.

Мислел?

Изведнъж Линкълн се притесни:

- Направен ли е оглед на местопрестъплението?

- Ами, да, естествено.

Е, какво облекчение!

- Веднага се заехме в деня, след като господин Морено беше застрелян.

- На следващия ден ли?

- Да. - Поатие се поколеба, сякаш разбираше, че е сгазил лука. - Имахме друг проблем, друг случай през същия ден. Известен адвокат беше убит и ограбен в центъра на града, в кантората си. Това беше по-важно. Господин Морено не е наш гражданин, а адвокатът беше.

Две обстоятелства съществено намаляваха значението на местопрестъплението за следователите. Първото беше замърсяването му от хората, минали оттам - включително самите небрежни полицаи. Второто беше изминалото време между престъплението и огледа. Основните улики за установяването на самоличността на заподозрения и за отправяне на обвинението можеха да се изпарят буквално за часове.

Еднодневно забавяне на огледа за важни улики намаляваше броя им наполовина.

- Значи местопрестъплението още е запечатано?

- Да, сър.

Е, това поне беше нещо. Райм произнесе с тон, който се надяваше да звучи достатъчно мрачно:

- Ефрейтор, причината да се замесваме е, че който е убил Морено, ще продължи да убива.

Този път пауза.

- Наистина ли мислите така? - Прозвуча искрено разтревожен. - Тук ли?

- Не знаем.

После някой друг заговори ефрейтора. Нечия ръка закри телефонната слушалка и Райм вече не чуваше мърморенето. Поатие отново се върна на линията.

- Ще си запиша телефона ви, капитане, и ако успея да открия нещо полезно, ще ви звънна.

Райм стисна зъби. Продиктува номера си и бързо попита:

- Бихте ли претърсили отново местопрестъплението?

- С цялото ми уважение, капитане, вие в Ню Йорк разполагате с много по-голям ресурс от нас. Честно казано, всичко това ми идва малко в повече. Първият ми случай на убийство е. Чужденец активист, снайперист, луксозен курорт и...

- Първият ви случай на убийство ли?

- Ами да.

- Ефрейтор, с цялото ми уважение... - повтори той репликата на мъжа, - може ли да говоря с началника ви?

Поатие не звучеше оскърбено, когато отвърна:

- Един момент, моля. - И отново ръката закри слушалката. Райм чуваше приглушените думи. Сякаш различи думите „Морено“ и „Ню Йорк“. Поатие се обади отново след секунди: - Съжалявам, капитане. Оказва се, че началникът ми го няма, но аз имам номера ви. С радост ще ви се обадя, когато разполагаме с още нещо.

Райм смяташе, че това може да се окаже единственият му шанс, и съобрази бързо:

- Кажете ми само едно: извадихте ли куршумите цели?

- Единия да... - Разговорът секна. - Не съм сигурен. Извинете ме, моля. Трябва да вървя.

- Куршумът? Това е най-важното за случая. Само ми кажете...

- Струва ми се, че сгреших по този въпрос. Вече трябва да затварям.

- Ефрейторе, от кой отдел на полицията ви прехвърлиха?

Поредната пауза.

- От Бизнес инспекции и лицензи, сър. А преди това бях в пътна полиция. Трябва да затварям.

И разговорът прекъсна.

15.

Джейкъб Суон спря сивия си нисан до къщата на шофьора на лимузината на Робърт Морено.

Техничарите се бяха свързали с него. Бяха научили, че Морено е използвал услугите на „Елитни лимузини“, докато е бил в града на първи май. Установи също, че Морено винаги наемал един и същ шофьор. Казваше се Влад Николов. След като беше редовният шофьор на активиста, той вероятно имаше информация, до която следователите биха искали да се доберат. Суон трябваше да се погрижи да не получат фактите.

Звънна набързо от предплатена карта и научи, че в момента шофьорът си е у дома. Гласът му със силен руски или грузински акцент звучеше малко изморено, следователно беше работил до късно предната нощ. Добре. Значи нямаше да излиза скоро. Обаче Суон знаеше, че трябва да действа бързо. Полицията не можеше да изрови същите данни толкова безнаказано, колкото неговия технически отдел, обаче дори формалната проверка щеше да разкрие самоличността на шофьора.

Суон излезе от колата си, протегна се и се огледа.

В Куинс живееха много работници с униформи. Това се дължеше на факта, че положението с паркирането в Манхатън беше направо ужасно, а цените на имотите - безбожни. И защото работата като шофьор на лимузина често изисква курсове от и до ,,JIa Гуардия“ и летище „Кенеди“, които се намираха недалеч.

Къщата на Влад Николов беше скромна и добре поддържана. Покрай бежовата тухлена къща имаше цъфнали храсти, гъсти и ярки благодарение на деликатните пролетни температури и скорошните дъждове. Тревата беше окосена, пътеката от плочи към входната врата беше пометена и вероятно дори измита през последните ден-два. В средата на двора имаше два старателно подрязани чемшира. Информацията от сметките, включително от умните дигитални електромери, и други потребителски профили според техническия отдел показваше, че четирийсет и две годишният Николов живее сам. Това беше необичайно за емигранти от Русия или от Грузия, които бяха доста семейно настроени. Суон подозираше, че Николов вероятно има семейство у дома.

Така или иначе, самотният му живот беше в полза на Суон.

Той подмина къщата, надникна през прозорците, закрити с тънко перде. Дантела. Може би Николов имаше приятелка, която го посещаваше от време на време. Надали един руснак би си купил дантела. Ако вътре имаше друг човек, можеше да възникне проблем - не защото Джейкъб Суон имаше нещо против да убива, а понеже ако жертвите бяха две, се увеличаваше броят на хората, на които убитият щеше да липсва и които щяха по-бързо да повикат полицията. А и новинарската сензация ставаше по-голяма. Надяваше се смъртта на шофьора да остане незабелязана колкото може по-дълго.

Стигна до края на пресечката, зави и надяна обикновена черна бейзболна шапка на главата си, свали си якето, обърна го наопаки и отново го облече. Свидетелите забелязват най-вече горната дреха и шапките. Ако някой наблюдаваше, щеше да изглежда, че покрай къщата са минали двама различни човека, а не един човек два пъти.

Всяко зрънце на съмнение е важно.

Докато минаваше за втори път, той се озърна на другата страна - огледа всички коли на улицата пред и близо до къщата. Нямаше полицейски коли, но не видя и полицейски автомобили без опознавателни знаци.

Приближи се до вратата, бръкна в раничката си и извади дълга петнайсетина сантиметра тръба с капачета, пълна с оловни сачми. Целта на тръбата беше да служи за опора на вътрешната страна на пръстите, така че ако той се натъкне на кост или на друга твърда част от тялото на жертвата си, когато замахне, метакарпалните му кости да не се счупят. Беше научил това по трудния начин - от един неточен удар в гърлото, завършил в бузата на мъжа, при който беше счупил кутрето си. Овладя положението, но болката в дясната му ръка беше нетърпима. Установи, че трудно съдираш нечия кожа с нож с ръката, която не ти е силна.

Суон извади ненадписан запечатан плик от чантата си.

Озърна се. На улицата нямаше никого. Натисна звънеца с кокалчето на пръста си и си лепна бодра усмивка.

Никаква реакция. Да не би да спеше?

Извади хартиена салфетка от джоба си и завъртя топката на вратата. Заключено. В Ню Йорк винаги беше така. В покрайнините на Кливланд или на Денвър беше различно - миналия месец беше убил там един търговец на информация. Всички врати в Хайланд Ранч бяха отключени, прозорците също не бяха залостени. Човекът дори не беше заключил беемвето си.

Суон тъкмо се канеше да се шмугне зад къщата и да потърси прозорец, през който може да проникне.

Но в този момент чу тропот, щракване.

Отново натисна звънеца, за да покаже на господин Николов, че появата му още е наложителна. Така би постъпил всеки обикновен посетител.

Зрънце на съмнение...

Глас, приглушен от дебелата врата. Не нетърпелив. Само изморен.

Вратата се отвори и Суон се изненада и зарадва, тъй като предпочитаният от Робърт Морено шофьор беше висок само около метър и седемдесет и надали тежеше повече от осемдесет килограма, с дванайсет по-лек от него.

- Да? - попита той със силен славянски акцент и погледна към лявата ръка на Суон, към белия плик. Дясната му ръка не се виждаше.

- Господин Николов?

- Аз съм. - Беше облечен с кафява пижама и по чехли.

- Възстановяваме ви надвзети такси за абонаментната ви карта. Трябва само да се подпишете.

- Моля?

- Възстановяване на надвзети такси за картата ви за такситата.

- А, да. За тях ли работите?

- Не, само разнасям чековете.

- Гадняри такива. Не знам какво възстановяват, но таксите им са огромни. Чакайте, откъде да знам, че няма да ми одерете кожата? Ако подпиша, няма ли да се откажа от правата си? Може би трябва да извикам адвокат?

Суон вдигна плика.

- Може да прочетете това. Всички взимат чековете, но пише, че ако не го искате, можете да говорите с арбитър. Не ме интересува. Аз само нося чековете. Щом не го искате, не го взимате и толкова.

Николов отвори мрежестата врата.

- Дайте ми го.

Суон смяташе, че не притежава чувство за хумор, но нямаше как да не се впечатли от неуместния израз на човека.

Когато вратата се отвори, Суон пристъпи бързо напред и заби дясната си ръка с тръбата в слънчевия сплит на мъжа, прицелен не в грозния кафяв плат на пижамата, а в едно местенце на около пет сантиметра по-навътре - в корема му. Там трябва да се целиш винаги, никога в повърхността, за да може ударът да бъде максимално силен.

Николов ахна, понечи да повърне и се строполи на земята.

Суон мигновено го заобиколи, сграбчи го за яката и го вкара вътре, преди онзи да започне да повръща. Той го ритна веднъж, отново в корема, много силно, после надникна през дантеленото перде на прозореца.

Тиха, приятна улица. Никой не разхождаше куче, нито един минувач. Нито една кола.

Сложи си гумени ръкавици, заключи и прибра тръбата.

- Ехооо? Ехооо? - провикна се Суон.

Нищо. Бях сами.

Той отново сграбчи шофьора за яката, после го замъкна в хола, далеч от прозорците. Отново погледна към останалия без дъх мъж, сгърчен от болка.

Крехкото телешко филе - основният мускул псоас, който свързва бедрото с торса, - наистина е съвсем крехък, трябва ти само вилица да го разкъсаш, когато месото е приготвено както трябва. Обаче издълженото трапецовидно парче месо, от което се прави филе миньон, има много по-неприятно изходно състояние и приготвянето му отнема повече време. И голяма част от всичко това е работа с ножа. Трябва да отстраните грубата част от мускула, разбира се, но най-трудна е ципата, тънката съединителна тъкан, която обгръща по-голяма част от месото.

Номерът е да отстраниш напълно ципата, но да оставиш непокътнато колкото може повече месо. За да го постигнеш, трябва да движиш ножа като трион, като в същото време поддържаш точен ъгъл. Нужна е доста практика.

Джейкъб Суон си мислеше за въпросната техника в момента, докато вадеше ножа си от намазания с парафин дървен калъф и коленичеше.

16.

На път към къщата на шофьора на лимузината на Робърт Морено Амелия Сакс се наслади на усещането да бъде извън контрола на Надзирателката.

„Добре де - помисли си, - не е честно.“

Нанс Лоръл явно беше добър прокурор. Съдеше по думите на Делрей, а и от начина, по който жената подготвяше делото.

Което не означаваше, че Сакс беше длъжна да я харесва.

Разбери коя църква посещава Морено, Амелия, колко дарява за благотворителност и на колко възрастни дами помага да пресекат улицата.

Ако обичаш...

Съмнявам се.

Сакс поне се движеше, и то доста бързо. Караше своя кафяв форд „Торино Кобра“ от 1970 година, наследник на „Феърлейн“. Автомобилът можеше да се похвали с превъзходните 405 конски сили и въртящ момент от 446. Разбира се, Сакс имаше и четиристепенна скоростна кутия. Трансмисията „Шифтър“ беше твърда и темпераментна, но за Сакс беше единственият начин за смяна на скоростите - според нея това беше по-чувствена част на колата от двигателя. Единствената несъвместима особеност на колата - освен архаичния ѝ външен вид по съвременните нюйоркски улици - беше клаксонът от шевролет „Камаро“ СС, спомен от първата ѝ мощна кола, станала жертва на сблъсък при преследване на престъпник преди няколко години.

Сега тя управляваше кобрата по моста на Петдесет и девета улица - Куинсбъро. Знаеше от баща си, че Пол Саймън е написал песен за моста. Реши да провери в айтюнс, когато научи този факт. Възнамеряваше да я потърси след смъртта му. Канеше се всяка година оттогава.

Така и не го направи.

Поппесен за мост. Интересно. Сакс си напомни да я потърси.

Трафикът на изток беше добър. Скоростта се увеличи мъничко, тя натисна съединителя и даде на трета.

Болка. Потръпна.

По дяволите! Отново коляното ѝ. Ако не е коляното, ще е хълбокът. По дяволите!

Артритът я мъчеше през целия ѝ живот на зряла възраст. Не беше ревматоиден - онова коварно заболяване на имунната система, което уврежда всичките ти стави. Нейният беше по- разпространеният остеоартрит, който беше или генетичен, или се дължеше на онази мотоциклетна надпревара, когато Сакс беше на двайсет и две години, по-точно на зрелищно приземяване, след като нейният „Бенели“ реши да се изстреля от пистата само на четиристотин метра преди финала. Но каквато и да беше причината, състоянието ѝ сега беше мъчително. Беше установила, че аспиринът и ибупрофенът ѝ помагат донякъде. Беше научила, че хондроитинът и глюкозаминът не ѝ помагат - поне на нея. Съжалявам, любители на хрущяла от акула. Правеше си инжекции с хиалуронова киселина, но те я изваждаха от строя за няколко дни заради възпаление и болка. И, разбира се, инжектирането на изкуствена синовиална течност беше само временно решение. Тя се научи да гълта хапчета без вода и да не докосва нищо, на което пишеше „Само три зареждания“.

Но най-важното беше, че се научи да се усмихва и да се преструва, че не изпитва болка и че ставите ѝ са здрави като на двайсетгодишна.

Движиш ли се, не могат да те пипнат...

Въпреки това болката в ставите не позволяваше на Сакс да се движи бързо като преди. Нейната метафора: теглещото въже на аварийната спирачка е ръждясало и отпуснато и не освобождава челюстите.

Влачи се, влачи се...

И най-лошото - опасението да не би да я извадят от играта заради болестта ѝ. Отново се запита дали капитан Бил Майърс гледаше нея онази сутрин в лабораторията, когато нещо я блъсна и тя се препъна? Всеки път в присъствието на офицер тя се опитваше да скрие състоянието си. Дали беше успяла днес сутринта? Надяваше се.

Мина моста и бързо превключи на втора в съответствие с оборотите на мощния двигател. Правеше го, за да си докаже, че болката не е толкова силна. Прекаляваше. Можеше да превключва, когато пожелае.

Само дето повдигането на лявото ѝ коляно, за да натисне силно съединителя, предизвикваше остра болка в цялото ѝ тяло.

В едното ѝ око бликна сълза. Изтри я вбесено.

Започна да шофира по-умерено към целта си.

След десет минути вече влизаше в приятния квартал в Куинс.

Мънички спретнати морави, подрязани храсти, дървета, които растяха от идеални наторени кръгове.

Проследи номерата на къщите. По средата на пресечката намери къщата на шофьора на Робърт Морено. Едноетажна, добре поддържана. На алеята, наполовина в гаража, наполовина отвън беше паркиран един ликълн, черен и излъскан като оръжието на новобранец за парад.

Сакс паркира, запречвайки линкълна, и хвърли полицейската си карта на таблото. Погледна към къщата и забеляза как тънкото перде на дневната се отмества леко, после се връща.

Шофьорът си беше у дома. Добре. Понякога при посещение на полицията хората внезапно си припомняха, че трябва да свършат нещо в другия край на града. Или просто се скриваха в мазето и не отваряха вратата.

Тя излезе от колата, проверявайки левия си крак.

Приемливо, макар че продължаваше да я боли. Беше между вземането на хапчетата и устоя да не вземе още един ибупрофен. Заради онзи проблем с черния дроб.

След това се ядоса на себе си, че се лигави. За бога, Райм използваше пет процента от тялото си, а изобщо не се оплакваше. Трябваше да се залавя за работа. Застана на площадката пред входа на къщата на шофьора, натисна звънеца, чу го да дрънчи като камбана вътре - сложен камбанен звън, който ѝ се стори претенциозен за такава малка къща.

Какво можеше да им каже шофьорът? Дали Морено е споменал, че го следят, че е получавал смъртни заплахи, че някой е влизал в хотелската му стая? Дали шофьорът можеше да им даде описание на някого, който ги е следил?

После чу стъпки.

По-скоро усети, отколкото видя някой да наднича през тънкото перде на прозорчето на вратата.

Небрежно вдигна значката си. Ключалката изщрака.

Вратата се отвори.

17.

- Здравейте, полицай. Не, детектив. Нали сте детектив? Така казахте, когато се обадихте.

- Да, детектив съм.

- Аз съм Таш. Наричайте ме Таш. - Предпазлив като по телефона, когато тя се обади по-рано, но вероятно защото е жена, при това не непривлекателна, сега свали гарда. Акцентът му от Близкия изток е все така силен, но по-лесно се разбира, когато разговаряш с него лице в лице.

Грейнал я въведе в къщата, украсена предимно с ислямско изкуство. Беше слаб мъж, с тъмна кожа, гъста черна коса и семитски черти. Иранец, предположи тя. Носеше бяла риза и памучни панталони. Цялото му име било Аташ Фарада и бил шофьор в „Елитни лимузини“ през последните десет години, така ѝ обясни. С известна гордост.

Жена, приблизително на същата възраст - към четирийсет и пет, изгледа Сакс, поздрави я сърдечно и я попита дали иска чай или нещо друго.

- Не, благодаря ви.

- Съпругата ми Файе.

Ръкуваха се.

- От компанията ви „Елитни лимузини“ ми казаха, че Роберто Морено обикновено е използвал друг шофьор, Влад Николов - обърна се Сакс към Фарада.

- Да, Влад Николов.

Тя помоли да ѝ продиктува името буква по буква и той го направи. Сакс си го записа.

- Обаче той беше болен на първи май, затова повикаха мен да го возя. Бихте ли ми казали за какво става дума, моля?

- Господин Морено е бил убит.

- Не! - Фарада видимо се разстрои. - Но моля ви, какво се е случило?

- Точно това се опитваме да установим.

- Толкова тъжна новина. Той беше истински джентълмен. Обир ли е било?

Без да му дава повече подробности, тя попита:

- Бих искала да ми кажете къде откарахте господин Морено.

- Мъртъв - обърна се той към жена си. - Чу ли, мъртъв е? Ужас!

- Господин Фарада? - търпеливо повтори Сакс: - Къде го откарахте?

- Къде ходихме, къде ходихме... - Изглеждаше притеснен. Твърде притеснен. Подчертано притеснен.

Сакс не се изненада от отговора му:

- За жалост не мога да си спомня.

А, ясно!

- Хрумна ми нещо - мога да ви наема отново и да проследим маршрута. Ще започнем оттам, откъдето сте го взели. Това може да освежи паметта ви.

Той отмести поглед.

- О, да, би могло. Но може да имам поръчка от службата. Аз...

- Ще ви платя двойно - каза Сакс и се замисли доколко е етично да плащаш на евентуален свидетел в разследване за убийство. Само че този случай беше морално спорен още от самото начало.

- Може и да се получи - отговори Фарада. - Много ми е мъчно, че е мъртъв. Нека да се обадя на едно-две места.

Той се запъти към кабинета, вадейки мобилния си телефон от калъфчето. Съпругата на Фарада отново я попита:

- Наистина ли не искате нищо?

- Не, благодаря ви. Наистина.

- Много сте красива - отбеляза жената с възхита и завист.

Файе също беше привлекателна, но нисичка и пълна. Сакс си помисли, че човек винаги завижда за онова, което не е. Например първото, което тя забеляза у другата жена, беше, че когато се запъти да стисне ръката на детектива, походката ѝ беше съвсем стабилна.

Фарада се върна, облечен с черно сако над същите панталони и риза.

- Свободен съм. Ще ви откарам. Надявам се да си спомня всички места, на които отиде той.

Тя го погледна съсредоточено и той бързо додаде:

- Надявам се, като потеглим, паметта ми да се върне. Такава е тя, нали - почти като живо същество.

Целуна жена си, каза ѝ, че ще се върне за вечеря, и погледна към Сакс за потвърждение.

- Няколко часа, струва ми се - каза тя.

Двамата излязоха и се качиха на черния линкълн.

- Няма ли да седнете отзад? - попита той, объркан, че пътничката му се настани на предната седалка.

- Не.

Амелия Сакс не си падаше по лимузините. Беше се возила само веднъж - на погребението на баща си. Не по тази причина мразеше дългите черни седани, просто не обичаше да я возят други хора, а ако седеше на задната седалка, усещането се задълбочаваше.

Потеглиха. Мъжът шофираше умело, уверено, но учтиво, без да използва клаксона, макар да се натъкнаха на няколко идиоти, които Сакс би отсвирила към тротоара. Първата им спирка беше „Хелмзли“ на Сентрал Парк Саут.

- Така, взех го от тук към десет и половина.

Тя слезе от колата, влезе в хотела и се запъти към рецепцията. Обаче мисията ѝ се провали. Служителите бяха учтиви, но не дадоха важна за разследването информация. Морено си поръчал няколко неща в стаята - едно от които храна, - но нямаше никакви входящи или изходящи обаждания. Никой не помнеше дали е имал посетители.

Сакс се върна в лимузината.

- Сега накъде? - попита.

- Някаква банка. Не помня името, но помня къде се намира.

- Да тръгваме.

Фарада я откара до клон на „Американ Индипендънт Банк енд Тръст“ на Петдесет и пета улица. Тя влезе вътре. Наближаваше краят на работното време и част от служителите си бяха тръгнали. Служителката на рецепцията повика някакъв управител. Без заповед Сакс не успя да измъкне много информация. Но управителката, една от типичните вицепрезидентки, ѝ каза, че по време на посещението си на първи май Робърт Морено е закрил сметките си и е прехвърлил авоарите си в банка на Карибите. Не искаше да ѝ каже в коя.

- Можете ли да ми кажете каква сума?

- Средно голяма шестцифрена сума. - Само толкова.

- Остави ли тук някакви пари?

- Не. И спомена, че прави същото с всичките си сметки в други банки.

Сакс се върна при Таш Фарада и се отпусна на предната седалка.

- А след това?

- Красива жена - отговори шофьорът.

За момент Сакс си помисли, че той говори за нея. След това се присмя на себе си, когато той обясни, че е откарал Морено в Пет Сайд, откъдето са взели една жена, съпровождала го през целия ден.

Морено му беше дал адрес - кръстовището на Лексингтън Авеню и Петдесет и втора улица - и беше наредил на шофьора да спре пред сградата

Отидоха на мястото и Сакс огледа постройката. Висока стъклена офисна сграда.

- Каква беше тя?

- С тъмна коса - отговори той. - Струва ми се, че беше към един и седемдесет, на трийсет и няколко, привлекателна, както ви казах. Пищна. И полата ѝ беше къса.

- Всъщност ме интересува по-скоро как се казва и какво работи.

- Чух само първото ѝ име. Лидия. А що се отнася до работата ѝ... - лукаво се подсмихна Фарада.

- Е?

- Ще го кажа така: сигурен съм, че двамата не се познаваха, преди да я вземем.

- Това не ми говори много - каза Сакс.

- Разбирате ли, детектив, работата ни е такава, че научаваме разни неща. Опознаваме човешката природа. Неща, които клиентите ни не биха желали да научаваме, неща, които самите ние не искаме да научаваме. Караме и не задаваме други въпроси освен: „Накъде, господине?“, обаче виждаме.

Езотериката на тайния орден на шофьорите на лимузини я отегчаваше и тя нетърпеливо изви вежди.

Той каза тихо, сякаш още някой ги слушаше:

- Беше ми ясно, че тя е... Нали се сещате?

- Компаньонка?

- Пищна, ако ме разбирате.

- Едното не означава непременно другото.

- Но пък имаше пари.

- Пари ли?

- Голяма част от работата ни е да се научим да не виждаме разни неща.

Божичко! Тя въздъхна:

- Какви пари?

- Видях, че Морено ѝ даде плик. От поведението и на двамата разбрах, че вътре има пари. Освен това той каза: „Както се договорихме.“

- А тя какво каза?

- Благодаря.

Запита се какво ли би казала целомъдрената Нанс Лоръл, като разбере, че благородната жертва е взел проститутка посред бял ден.

- Забелязахте ли някаква връзка между тази жена и сградата? Конкретна служба, в която тя работи?

- Беше във фоайето, когато спряхме отпред.

Сакс се съмняваше, че службата за компаньонки има тук офис за фасада. Вероятно въпросната Лидия работеше временно или пък имаше и друга работа. Звънна на Лон Селито, обясни му за жената и я описа.

- И пищна - вметна Таш Фарада.

Сакс не му обърна внимание и даде адреса на детектива.

- Събрал съм проучвателен екип от отдела на Майърс - осведоми я Селито. - Ще ги изпратя да се заемат със сградата. Да видим дали някой е чувал за тази Лидия.

След разговора тя попита Фарада:

- Къде отидоха след това?

- В центъра. На Уолстрийт.

- Да тръгваме.

Той се включи в движението. Ускори и големият линкълн се запровира през натоварения трафик. След като беше принудена да бъде затворник на пътническото място, поне ѝ оставаше утехата, че шофьорът не е муден. Предпочиташе рисковото пред прекалено внимателното каране. Според нея колкото по-бързо, толкова по-добре.

Ако се движиш...

Докато пътуваха към центъра на града, тя попита:

- Чухте ли за какво си говорят Морено и Лидия?

- Да, да. Но не беше каквото очаквах... за работата ѝ, така да се каже.

Пищна...

- Той говори много за политика. Изнесе ѝ нещо като лекция. Лидия се държа учтиво и задава въпроси, но както питаш разни неща на сватба или на погребение, ако си непознат. Въпроси, чиито отговори не те интересуват. Просто бъбриш от учтивост.

- Разкажете ми какво ѝ каза - настоя Сакс.

- Ами, помня, че беше ядосан на Америка. Което ме притесни, всъщност ми се стори дори оскърбително. Може би си мислеше, че може да говори такива неща пред мен заради акцента ми и защото съм от Близкия изток. Като че ли имаме нещо общо. Но аз плаках, когато рухна Търговският център. През онзи ден изгубих свои клиенти, които ми бяха и приятели. Обичам тази страна като брат, макар че понякога човек се ядосва на брат си. Вие имате ли брат?

Той изпревари един автобус и едно такси.

- Не, единствено дете съм. - Стараеше се да запази търпение.

- Е, понякога човек се ядосва на брат си, но после се одобрявате и всичко е наред. Такава е истинската обич. Защото сте кръвно свързани завинаги. Обаче Морено отказваше да прости на страната заради онова, което му е причинила.

- Какво му е причинила?

- Не знаете ли тази история?

- Не - отговори Сакс и се извърна към него. - Разкажете ми, моля ви.

18.

Във всяко начинание стават грешки.

Не бива да допускаш да те засегнат емоционално.

Ако разбиваш сметана, без да охладиш купата и бъркалката, накрая ще получиш масло.

Заедно с техническия отдел намирате името на редовния шофьор на клиента на компанията за наемане на лимузини, а се оказва, че в деня, за който искаш да го разпиташ, той бил болен. Дори след като внимателно отрязваш няколко къса плът, пак не ти казва името на заместника си. Което означава, че не го знае.

Ципата...

Джейкъб Суон си помисли, че би трябвало да го знае, би трябвало да бъде подготвен, и това го накара да се смири. Не бива да правиш предположения. Първото правило на всяко добро ястие е подготовката. Подготви всичко необходимо предварително, нарежи всичко, отмери всичко, приготви бульоните.

Всичко.

И чак тогава започваш да смесваш, да готвиш и да довършваш.

Той почисти бързо в къщата на Влад Николов, отбелязвайки мислено, че изминалият един час не е бил пълна загуба на време - никога не е, когато усъвършенстваш уменията си. Освен това Николов можеше и да знае нещо, което да се окаже полезно за полицията (макар да се оказа, че не знае). Тъй като трябваше да се погрижи за хора като онази прокурорка Нанс Лоръл и информатора, той искаше трупът на Влад Николов да остане тайна колкото може по-дълго. Уви кървящото тяло в десетина хавлиени кърпи и после в чували за смет, които завърза здраво. Замъкна трупа в мазето, ту-туп-туп надолу по стълбите, и го остави в едно складово помещение. Щеше да се размирише чак след няколко седмици.

След това се обади от мобилния на жертвата на „Елитни лимузини“ и на колеблив английски със славянски акцент съобщи, че е братовчед на Влад Николов. Шофьорът получил новина за смъртта на свой близък в родината си (не спомена Москва, Киев или Тбилиси, защото не знаеше). Влад си взел няколко седмици отпуск. Служителката от фирмата възрази - само заради нарушения график, не защото историята ѝ се стори неправдоподобна, - но той затвори.

Суон огледа местопрестъплението и установи, че не е оставил почти никакви улики. Беше събрал кръвта с чували за смет и хавлиени кърпи. Сега избърса останалото с белина и прибра телефона и кърпите в друг чувал за смет, който взе със себе си, за да го изхвърли в контейнер.

Тъкмо се канеше да си тръгва, когато получи кодиран имейл. Е, изглежда, НРОС бяха докопали интересна информация. Информаторът все още беше неизвестен, но Мецгьр беше възложил на хора да проучват въпроса. От техническия отдел обаче бяха открили имената на други хора, които работеха по случая, освен прокурорката Нанс Лоръл. Главните следователи бяха двама - детектив Амелия Сакс от Нюйоркската полиция и някакъв консултант с интересно име, Линкълн Райм.

Време беше да порови и да се поразтърси, помисли си Суон, докато вадеше телефона си. В крайна сметка силата на най-хубавата готварска книга на света, „Радостта от готвенето“, се дължеше на търпеливото събиране и подреждане на факти, с две думи, от знанието, а не от показни рецепти.

19.

- Знаете ли за Панама? - попита Таш Фарада Сакс, седнала на предната седалка на лимузината. Беше оживен и явно му беше приятно да кара бързо из трафика, докато пътуваха към Уолстрийт.

- Знам за канала. За някакво нахлуване или нещо подобно. Преди време - отговори тя.

Шофьорът се засмя и ускори, за да избегне една бавна колона от превозни средства по „Франклин Делано Рузвелт“.

- Нахлуване или нещо подобно! Да, да. Аз чета много исторически книги. Приятно ми е. През осемдесетте години в Панама се извършва смяна на режима. Революция. Точно като в нашата страна.

- Да, в Иран. През седемдесет и девета, нали?

Той я изгледа намръщено.

- Имам предвид в Персия - поправи се тя.

- Не, аз говоря за хиляда седемстотин седемдесет и шеста. Аз съм американец.

А! Нашата страна.

- Извинете.

Челото му се смръщи, но опрощаващо.

- И така, Панама. Нориега бил приятел на Америка. Борел се с комунистическото зло. Помагал на ЦРУ и на Агенцията за борба с наркотиците, водели война с тази напаст наркотиците... Разбира се, Нориега помагал и на босовете на картела да се борят с другата напаст - ЦРУ и АБН. Поувлякъл се в играта и през хиляда деветстотин осемдесет и девета на Съединените щати им омръзнало. И сме нахлули. Проблемът е, че войната с Панама била мръсна малка война. Чели ли сте Джордж Оруел?

- Не - отговори Сакс. Може и да го беше чела отдавна, но никога не блъфираше и не се хвалеше с познания, които няма.

- Във „Фермата на животните“ той пише: „Всички животни са равни, но някои са по-равни от други“. Е, всички войни са лоши, но някои войни са по-лоши от други. Държавният глава на Панама бил корумпиран, подчинените му също били корумпирани. Те били опасни хора и потискали народа. Нахлуването обаче също било съпроводено с много насилие. Роберто Морено живеел там, в столицата, заедно с родителите си.

Сакс си спомни разговора си с Фред Делрей, който им каза, че Робърт Морено е известен и под името Роберто. Запита се дали е променил името си официално, или е използвал испанската разновидност като псевдоним.

- По онова време той бил тийнейджър. Онзи ден в колата каза на Лидия, на пищната си приятелка, че не живял особено щастливо у дома - баща му често пътувал, а майка му трудно преодолявала тъгата. Не му била опора.

Сакс си спомни работата на бащата в нефтената компания, дългото работно време и самоубийството на жената в крайна сметка.

- Изглежда, момчето се сприятелило с някакво семейство, което живеело в град Панама. Роберто и двамата братя много се сближили. Енрико и Хосе, май така се казваха. Били почти връстници, така го чух да казва... - Фарада замълча.

Сакс усети накъде върви историята.

- Двамата братя са загинали по време на инвазията, така ли?

- Единият бил най-добрият приятел на Роберто. Не знае кой точно е стрелял, но обвинява американците. Каза, че правителството променило правилата. Не се интересували от хората или от свободата, както твърдели. Нямали нищо против да подкрепят Нориега и да толерират наркотиците, докато положението му не станало нестабилно и те се притеснили, че каналът ще затвори и танкерите с петрол няма да могат да преминават. Тогава нахлули. - Шофьорът вече зашепна: - Господин Морено намерил трупа на приятеля си. Сънувал кошмари за това, така каза на онази жена Лидия.

Доказателствата сочеха, че Морено не е съвсем светец, противно на онова, което би желала Нанс Лоръл, но Сакс се трогна от историята. Питаше се дали Лоръл би се трогнала. Надали.

- Докато разказваше на Лидия тази история - додаде шофьорът, - гласът му секна. Но после изведнъж се засмя и каза, че се сбогува с Америка и че това го радва. Това щяло да бъде последното му пътуване тук. Знаел, че повече няма да може да се върне.

- Няма да може да се върне ли?

- Точно така, нямало да може. „И слава богу!“, така каза - добави мрачно Таш Фарада. - Пък аз си помислих, че и ние се отърваваме. Обичам тази страна. - Пауза, после добави: - Разбирате ли, не се радвам, че е мъртъв. Но той наговори много лоши неща за родината ми, която според мен е най-хубавата страна на света и винаги е била.

Когато наближиха Уолстрийт, Сакс кимна към мястото на нападенията от единайсети септември.

- Поиска ли да види кота нула?

- Не - отговори шофьорът, - предполагах, че ще поиска, че ще злорадства след всичко, което наговори. И тогава щях да го помоля да слезе от колата. Но той не го стори. Умълча се.

- Къде го закарахте след това?

- Просто ги оставих ето тук - спря той на Фултън Стрийт, близо до Бродуей. - Което ми се стори странно. Просто на ъгъла на улицата. Слязоха и казаха, че ще се забавят няколко часа. Ако не съм можел да ги изчакам тук, щели да ми звъннат. Дадох му визитката си.

- Какво ви се стори странно в това?

- В тази част на града ние, шофьорите на лимузини, можем да отидем почти навсякъде, ако няма ремонт някъде. А той изглежда не искаше да видя къде отива. Допускам, че в някой хотел, „Милениум“ или някой друг. Тръгнаха ето в тази посока.

На среща с пищната си приятелка? Но тогава защо просто не са останали в хотел в нетърговската част на града?

- Обади ли ви се? - Сакс се надяваше да получи телефонния номер на Морено, ако още е в паметта на телефона на шофьора.

- Не - отвърна мъжът, - аз ги изчаках тук и те се върнаха.

Тя слезе от линкълна и после тръгна в посоката, указана от шофьора. Провери в трите хотела, които се намираха на пешеходно разстояние, но никъде не намери данни за гост на име Морено на първи май. Ако се бяха регистрирали, явно е било под името на Лидия, но тази следа нямаше да доведе до никъде без повече информация за нея. Сакс показа и снимка на Морено, но никой не го разпозна.

Дали активистът не беше платил да прави секс с друга, запита се тя. Или двамата се бяха срещнали с някого в хотел или в офис тук? За да го подкупят или да го изнудват? Сакс отново излезе на оживената улица пред последния хотел и огледа стотиците сгради наоколо - офиси, магазини, апартаменти. Екип от Нюйоркската полиция можеше цял месец да разпитва за Робърт Морено и за спътницата му и пак да не узнае нищо.

Зачуди се също дали Лидия не е получила пари по друга причина. Дали пък не е част от клетка, от терористична организация, с която е работел Морено? Дали не са се срещнали е група, която е искала да изпрати поредното изпълнено с насилие послание във финансовия център на града?

Това предположение, макар разумно според Сакс, със сигурност нямаше да е приятно за Нанс Лоръл.

С други думи, не можеш да си обективна...

Сакс се извърна и пое обратно към лимузината. Отново се настани на предната седалка, протегна се, смръщи се от болка и заби един нокът в друг. „Престани“ - нареди си. Заби нокътя малко по-дълбоко и изтри кръвта в черните си джинси.

- А след това?

- Върнах ги в хотела - отговори Фарада. - Жената слезе с него, но поеха в различни посоки. Той влезе вътре, а тя тръгна на изток.

- Прегърнаха ли се?

- Не точно. Докоснаха си бузите. И толкова. Той ми даде бакшиш, и то доста щедър, нищо че е включен в цената.

- Добре, да се връщаме в Куинс.

Той включи на скорост и се отправи на изток през натоварения трафик в часа пик. Беше към седем вечерта. Докато се движеха едва-едва, тя попита Фарада:

- Да сте усетили да го следят или да го наблюдават? Да се е почувствал напрегнат? Да се е държал подозрително или параноично?

- Хм. А, мога да кажа, че беше предпазлив. Често се озърташе. Обаче не е имал конкретни тревоги. Не е казвал например: „Червената кола ме следи“. Изглеждаше като човек, който се старае да бъде добре запознат с обстановката. Това мога да кажа. Деловите хора са такива. И мисля, че в наше време трябва да е точно така.

Сакс се почувства безсилна. Не беше научила нищо убедително за пребиваването на този човек в Ню Йорк. Сега дори имаше още повече въпроси. Въпреки това тя не успяваше да се отърси от усещането за неотложност, защото в ЗСЗ някой си Рашид беше споменат като следващата мишена.

Знаеха със сигурност, че НРОС ще го убие преди петък. И кой тогава щеше да бъде косвената жертва? Съпругата и децата му? Някой минувач?

Намираха се на моста „Уилямсбърг“, когато звънна телефонът ѝ.

- Здрасти, Фред.

- Здравей, Амелия. Слушай, има едно-две неща. Накарах нашите хора да поразузнаят, като засекат сигнали във Венецуела. Уловихме съобщение с гласа на Морено отпреди около месец. Може да има връзка. Казва: „Да, на двайсет и четвърти май, точно така... изчезва безследно. След това ще настане рай.“

Двайсет и четвърти беше след по-малко от две седмици. Да не би той да планираше някакво нападение, след което да се покрие като Бен Ладен?

- Някаква представа? - попита Сакс.

- Никаква, но продължават да проверяват.

Тя разказа на агента какво ѝ беше обяснил Фарада - че това щяло да бъде последното пътуване на Морено до Ню Йорк, и за загадъчните му срещи близо до кота нула.

- Има връзка - съгласи се Делрей. - Да, да, може да е намислил нещо противно и после да се покрие. Има логика, особено след като чуеш какво още имам да ти казвам.

- Давай - приготвя тя бележника и писалката си.

- Имаме и още един гласов капан. Десет дни преди да умре. Морено казва: „Можем ли да намерим някой да ги вдигне във въздуха?“

Стомахът на Сакс се сви. Делрей продължи:

- Според техничарите той споменава датата тринайсети май и Мексико.

Това беше преди два дни. Сакс не помнеше в Мексико да е ставал инцидент, но страната в по-голямата си част беше военна зона с толкова много свързани с наркотиците нападения и убийства, че често изобщо не ги споменаваха по американските телевизионни новини.

- Проверявам да видя дали нещо се е случило тогава. И последно - казах ти едно-две неща, но всъщност са три. Имаме сведения за пътуванията на Морено. Готова ли си?

- Слушам те.

- На втори май Морено е летял от Ню Йорк до град Мексико, може би за да планира бомбения атентат - продължи агентът. - После на следващия ден е отишъл в Никарагуа. На последващия - в Сан Хосе, Коста Рика. Останал е там няколко дни и после е летял до Бахамите на седми, където - няколко дни по-късно - се е натъкнал на точния мерник на господин Дон Брънс. - Делрей додаде: - В град Мексико и в Коста Рика е бил наблюдаван несистемно, но е бил забелязан пред американските посолства. Няма данни обаче поведението му да е намеквало за опасност, затова момчето ви не е било задържано.

- Благодаря, Фред. Много ми помогна.

- Ще продължавам да ровя, Амелия, но да знаеш, че нямам много време.

- Защо, нещо голямо ли готвиш?

- Аха. Сменям си името и заминавам за Канада. Присъединявам се към конната полиция.

Щрак.

Тя не се засмя. Коментарът му напипа болно място - този случай беше като опасен експлозив.

Половин час по-късно Таш Фарада паркира на алеята пред къщата си и двамата слязоха. Той застана в една безпогрешна разпознаваема поза.

- Колко ви дължа? - попита Сакс.

- Обикновено вземаме от гараж до гараж, но за вас няма да е справедливо. Защото колата беше тук. Така че ще бъде според времето на тръгване и пристигане. - Той погледна часовника си. - Тръгнахме в четири и дванайсет и се връщаме в седем и трийсет и осем.

Това се казва точност.

- Ще закръгля във ваша полза. От четири и петнайсет до седем и половина. Това са три часа и петнайсет минути.

И доста бързо пресмятане.

- Колко е тарифата на час?

- Деветдесет долара.

- На час ли? - попита тя, преди да си спомни, че вече беше уточнила това с предишния си въпрос.

Усмивка.

- Триста осемдесет и два долара и петдесет цента.

„По дяволите!“ - помисли си Сакс, защото смяташе, че ще струва една четвърт от тази сума. Ето още една причина да не си пада по лимузините.

- И, разбира се... - додаде той.

- Аз се съгласих да ви платя двойно.

- Което прави общо седемстотин шейсет и пет долара.

Въздишка.

- Ще ме закарате ли до още едно място? - попита тя.

- Ако няма да се бавим много - кимна той към къщата. - Чакат ме за вечеря.

- Само до най-близкия банкомат.

- А, да, да... И ще го направя безплатно!

20.

Дали не си внушаваше?

Не.

Докато се връщаше към Манхатън със своята кола, Сакс беше сигурна, че някой я следи.

Погледна в огледалото за обратно виждане на излизане от тунела „Мидтаун“ и установи, че я следва един автомобил - светъл, но не можеше да определи марката и модела. Нищо особено. Сив, бял, сребрист. Тук и по улиците, след като потегли от къщата на Фарада.

Но как беше възможно? Надзирателката ги беше уверила, че НРОС, Мецгър и снайперистът изобщо не знаят за разследването.

А дори да бяха разбрали, как ще разпознаят личния ѝ автомобил и ще го намерят?

Въпреки това Сакс беше научила от един случай, който бяха водили преди няколко години, че дори човек с примитивна система за търсене на данни може с лекота да проследи нечие местоположение. А видеозаписите на регистрационните номера, системите за разпознаване на лица, телефонни обаждания и кредитни карти, джипиесите, електронните системи за плащане на таксите по магистралите с идентификационни радиочипове в колите и НРОС със сигурност щяха да измъкнат много повече данни от базова система. Беше внимавала, но може би недостатъчно.

Това лесно можеше да се поправи.

Тя се усмихна и направи няколко сложни, бързи и изключително забавни завои, повечето от които включваха свистене на гуми и вдигане на деветдесет километра в час на втора.

Когато направи и последния завой и стабилизира превъзходната си кобра, усмихвайки се мило на шофьора сикх, когото беше засякла, беше убедена, че се е изплъзнала от опашката си, ако изобщо е имала такава.

Поне докато отново не се доберат до нея.

А дори да я следеше някой, дали представляваше реална заплаха?

НРОС може би щяха да търсят информация за нея и да се опитат да забавят разследването или да го осуетят, но трудно можеше да си представи, че правителството ще преследва нюйоркски полицай.

Освен ако опасността не идваше от самото правителство, а от някакъв тласкан от гнева си психопат, който случайно работи за правителството, но използва положението си, за да осъществи заблудената си маниакална идея да елиминира хората, които не са толкова патриотично настроени, колкото му се иска на него.

Но пък можеше и заплахата да няма нищо общо с Морено. Амелия Сакс беше тикнала много хора в затвора и надали някой от тях беше доволен от този факт.

Тя усети тръпка по гърба

Паркира съвсем близо до Сентрал Парк Уест, на една пресечка, и метна полицейския си пропуск на таблото. Излезе от колата и потупа кобура на своя глок, за да го усети къде е. Струваше ѝ се, че всяка кола наблизо е светла и обикновена на вид, но с призрачен шофьор, който я наблюдава. Всяка антена, водонапорна кула и тръба върху всяка сграда в тази част на Ню Йорк ѝ се струваше като снайперист, насочил мерника си към нея.

Сакс бързо закрачи към къщата и влезе. Подмина салона, където Нанс Лоръл продължаваше да трака на клавиатурата си, както я беше оставила преди няколко часа, и влезе в стаята за рехабилитация на Райм - една от спалните на първия етаж, - където той си правеше упражненията.

Под зоркия поглед на Том Райм седеше привързан за сложен стационарен велосипед - всъщност електрически симулатор. Уредът изпращаше електрически импулси към краката му посредством кабели, имитиращи мозъчни сигнали, и ги караше да въртят педалите. В момента той се бъхтеше като състезател от обиколката на Франция.

Амелия се усмихна и го целуна.

- Потен съм - оповести той.

И наистина беше.

Тя го целуна отново. Този път по-дълго. Симулаторът нямаше да излекува неговата квадриплегия, но поддържаше мускулите и кръвоносната му система във форма и подобряваше състоянието на кожата му, което беше важно за предотвратяване на раните, които често съпровождат тежки инвалидни състояния. Както често оповестяваше Райм, понякога просто за да шокира: „Сакатите много дълго си седят на задника...“

Упражненията действаха добре и на нервната система.

Това беше аеробната част от упражнението. Другата включваше укрепване на мускулите на врата и раменете му. Тези части на тялото му до голяма степен щяха да контролират движението на лявата му ръка, както в момента контролираха дясната. На това щеше да стане след предстоящата след няколко седмици операция, ако всичко минеше добре.

На Сакс ѝ се искаше да не си беше помисляла последната част на изречението.

- Откри ли нещо? - попита той задъхано.

Тя му разказа за пътуването си с шофьора, обясни за гибелта на близкия приятел на Морено по време на американското нахлуване в Панама. Понякога озлоблението може да бъде изключително силно. Обаче Райм не се интересуваше от дрънканиците за човешката психика. Открай време. Повече го интересуваше какво е научила Сакс за Лидия, закритите банкови сметки, загадъчната среща, намерението на Морено да си самоналожи изгнание от САЩ - да изчезне яко дим - и евентуалната връзка с експлозии в град Мексико на тринайсети май.

- Фред ще продължи да рови. Провървя ли ти на Бахамите?

- Пълна гадост - рязко и задъхано каза той. - Не знам дали се дължи на некомпетентност, или е въпрос на политика - вероятно и на двете, - обаче звънях и все ме оставяха на изчакване, докато накрая не затварях. За днес ми се събират общо седем пъти. Страшно мразя да ме оставят на изчакване. Канех се да звънна на посолството или на консулството ни там, за да се намесят, обаче Нанс каза, че не е добра идея.

- Защо? Защото НРОС ще научат, така ли?

- Аха. Май съм съгласен с нея. Сигурна е, че в мига, в който научат, ще започнат да изчезват доказателства. Проблемът е, че... - пое си той дълбоко дъх и с функциониращата си дясна ръка увеличи малко скоростта на велосипеда - ...няма никакви проклети доказателства.

- Забави малко - обади се Том.

- Кое - дитирамбата си или упражнението? Това е доста поетично, не мислиш ли?

- Линкълн!

Криминалистът го изгледа предизвикателно и намали скоростта.

- Близо пет километра - оповести той. - Доста е.

Сакс взе една кърпа и изтри потта, стичаща се по слепоочието му.

- Според мен някой вече е научил за разследването.

Тъмните му очи я изгледаха изпитателно.

Тя му разказа за колата, която вероятно я следеше.

- Значи неидентифицираният снайперист е научил за нас? Някаква самоличност?

- Не. Или наистина е много добър, или въображението ми се е развихрило.

- Надали има параноя във връзка с този случай, Сакс. Трябва да кажеш на приятелката ни в салона. Съобщи ли ѝ, че Морено може и да не се окаже светец?

- Още не.

Тя установи, че Райм я гледа с особено изражение.

- И какво означава това? - попита го.

- Защо не я харесваш?

- Много сме различни - като олио и вода.

Райм се изсмя.

- Митът за хидрофобията. Те се смесват, Сакс. Достатъчно е да премахнеш газовете от водата и тя ще се примеси с олиото.

- Трябваше да съобразя да не пробутвам клише на учен.

- Особено когато не отговаря на въпроса.

Минаха цели пет секунди, преди тя да отговори:

- Не знам защо не я харесвам. Първо, не ми харесва този микромениджмънт. Теб тя не те тормози. Може би е нещо женско.

- Нямам мнение по темата.

Тя се почеса по главата и въздъхна:

- Отивам да ѝ кажа.

На прага спря и се обърна да погледне Райм, който се упражняваше усилено. Сакс имаше смесени чувства по отношение на плановете му за предстоящата операция. Беше рискована. Хората с увреждания имат и увредена психика, а една операция може да предизвика огромни усложнения, които иначе не биха били проблем за здрави хора.

Да, тя несъмнено искаше партньорът ѝ да се почувства добре в кожата си. Но нима Райм не знаеше истината - че той, както и всички останали, е преди всичко ум и сърце, и едва след това тяло? Че нашето физическо превъплъщение винаги ни разочарова по един или друг начин. Е, зяпаха го на улицата. Не беше единствен. Когато нея я зяпаше някой, обикновено беше много по-зловещ, отколкото в неговия случай.

Тя се замисли за дните си като модел, когато всъщност се беше чувствала изолирана заради хубавата си външност, ръста си и чупливата си рижа коса. Беше се разгневила - и дори се засегна, - че я третират само като ценен трофей. Рискува да си навлече гнева на майка си, но се отказа от тази професия и постъпи в Нюйоркската полиция, следвайки стъпките на баща си.

В какво вярваш, какво знаеш, как правиш избора си, кога отстояваш позициите си - това бяха качествата, които те определят като полицай. А не как изглеждаш.

Разбира се, Линкълн Райм беше човек със сериозни физически увреждания. Кой в неговото състояние не би желал да е по-добре, да може да хваща с двете си ръце, да ходи? Понякога обаче тя се питаше дали той не се подлага на рискованата операция заради нея, а не толкова заради самия себе си. Рядко обсъждаха този въпрос, а когато го правеха, думите им отскачаха от темата като куршум от плоска скала. Но подразбиращото се значение беше ясно: „За какво ти е да си със сакат човек, Сакс? Без мен ще ти е по-добре.“

Като че ли тя търсеше господин Съвършенство - просто не беше така и никога не е било. Беше имала само още една сериозна връзка - отново с полицай - и тя беше завършила ка- тастрофално (макар че Ник най-сетне излезе от затвора). Беше се срещала и с други, обикновено колкото да запълва времето, докато не разбра, че отегчението от нечие присъствие е в пъти по-голяма от скуката в самота.

Беше доволна от независимостта си и ако Райм не беше в картинката, тя щеше да се чувства добре и сама - завинаги, ако не се появеше някой друг.

„Прави каквото искаш - помисли си Сакс. - Оперирай се или не се оперирай. Но го направи за себе си. Каквото и да решиш, аз съм тук.“

Погледа го още малко с лека усмивка. След това усмивката ѝ се стопи и тя отиде в салона да се види с Надзирателката и да ѝ съобщи новините.

Свети Морено може би не беше чак такъв светец...

21.

Докато Сакс нахвърляше на белите дъски информацията, която беше научила по време на пътуването с Траш Фарада, Нанс Лоръл завъртя стола си към детектива.

Премисляше онова, което ѝ бе разказала Сакс.

- Компаньонка ли? - попита. - Сигурна ли си?

- Не, но има такава вероятност. Обадих се на Лон. Изпратил е няколко от хората на Майърс, за да опитат да я намерят.

- Момиче на повикване - озадачено изрече Лоръл.

Сакс очакваше да е по-изненадана. Информацията, че проститутка е съпровождала женената ти жертва в Ню Йорк, надали щеше да спечели симпатията на съдебните заседатели.

Още повече се изненада, когато прокурорката заяви хладно:

- Е, мъжете кръшкат. Можем да го изиграем фино.

Сигурно имаше предвид, че ще опита съдебните заседатели да бъдат предимно мъже, които вероятно няма да се отнесат толкова критично към изневярата на Морено.

Ако ме питате дали избирам случаи, които съм сигурна, че ще спечеля, детектив, отговорът е да...

- Така или иначе, това е добре за нас - продължи Сакс. - Може би не са прекарали цялото време в леглото. Може да я е завел на среща с приятел, може тя да е забелязала някой от НРОС да ги следи. Ако е професионалистка, ще имаме лостове, с които да я накараме да говори. Надали ще иска да се ровим много в живота ѝ. - И додаде: - Възможно е обаче да не е компаньонка, а да е замесена в нещо различно, може би дори престъпно.

- Заради парите - кимна Лоръл към бялата дъска. - Именно. Мислех си за възможна терористична връзка.

Сакс си помисли: „Ти го установяваш, не фактите.“

- Но все пак... - кимна и тя към бялата дъска. - Никакво връщане в САЩ, банковите преводи, изчезването яко дим... Споменаването, че ще вдигне някого във въздуха в Мексико.

- Може да значи много неща. Строителство, събаряне на сграда, например за някоя от кампаниите му за местна власт. - Въпреки това последиците от откритията явно я притесняваха.

- Шофьорът забелязал ли е някой да ги следи?

Сакс ѝ обясни, че според Фарада Морено се е озъртал неспокойно.

- Знае ли дали Морено е забелязал нещо конкретно? - попита Лоръл.

- Не.

Нанс Лоръл плъзна стола си напред и впери поглед в бялата дъска със странно сходна поза на тази на Райм, когато паркираше инвалидната си количка пред схемите.

- И нямаме нищо за благотворителната дейност на Морено, което да го представя в добра светлина?

- Шофьорът го определи като джентълмен. И му дал щедър бакшиш.

Лоръл не търсеше точно това.

- Разбирам. - Погледна часовника си. Наближаваше единайсет през нощта. Тя се намръщи, сякаш бе очаквала да е по-рано. За момент Сакс наистина си помисли, че прокурор- ката се кани да работи цяла нощ. Обаче тя се зае да подрежда папките върху масата си и каза: - Ще се прибирам. - Погледна към Сакс: - Знам, че е късно, но ако искаш, може да напишеш бележките си относно сведения от детектив Делрей и да ги изпратиш...

- На сигурния сървър.

- Ако обичаш...

* * *

Райм движеше инвалидната си количка напред-назад пред изписаните бели дъски, заслушан в настойчивото стакато на Амелия Сакс, която пишеше.

Не изглеждаше доволна.

Линкълн Райм със сигурност не беше. Отново огледа дъските. Проклетите дъски. Целият случай се крепеше само на двусмислени и спекулативни слухове.

Несигурна работа.

Никакви събрани, анализирани или подложени на анализ веществени доказателства. Той въздъхна безпомощно.

Преди сто години френският криминолог Едмон Локар беше казал, че на всяко местопрестъпление се осъществява обмен между извършителя и местопрестъплението или между извършителя и жертвата. Може и да е невидима, но със сигурност съществува и трябва да бъде открита... ако знаеш къде да търсиш и ако си търпелив и прилежен.

Надали имаше по-уместно приложение на принципа на Локар от убийството на Морено. Стрелбата винаги оставя огромен брой улики: гилзи, патрони, следи от триене, следи от барут, стъпки, материални следи на мястото, от което е стрелял снайперистът...

Райм знаеше, че такива улики съществуват, но не му бяха достъпни. Вбесяващо. С всеки изминал ден, по-дяволите - с всеки изминал час, те ставаха все по-незначителни, защото състоянието им се влошаваше, губеха чистотата си и вероятно дори биваха откраднати.

Райм очакваше с нетърпение да анализира събраните веществени доказателства лично, собственоръчно, да ги разгледа, да ги докосне... Невероятно удоволствие, останало недостъпно за него твърде много трудни години.

Само че тази възможност изглеждаше все още неосъществима, защото времето минаваше, а от никъде не получаваха никакви сведения.

Служител от Информационната служба се обади и съобщи, че в базата-данни е открил много „Дон Брънс“ или „Доналд Брънс“, обаче алгоритъмът за установяване на неясни връзки не е преценил нито един от тях като съществен. Този алгоритъм вземаше несвързани данни като имена, адреси, организации и дейности и с помощта на суперкомпютри се опитваше да намери връзки помежду им, които традиционното разследване не би успяло да открие. Райм не беше силно разочарован от отрицателния резултат. Не беше очаквал много. Правителствените агенти на това ниво - особено снайперистите - несъмнено често сменяха прикритието си, в повечето случаи плащаха в брой и се стараеха да не се набиват на очи.

Погледна към Сакс, която не откъсваше поглед от екрана на лаптопа си и пишеше бележките си за Лоръл. Беше бърза и акуратна. Болестта, засегнала коляното и таза ѝ, беше пощадила пръстите. Тя изобщо не натискаше копчето за изтриване, за да нанесе поправки. Райм си спомни, че когато преди години започваше работа в полицията, полицайките никога не признаваха, че умеят да печатат, защото се опасяваха да не бъдат изолирани и третирани като секретарки. Сега беше различно – който пишеше по-бързо, имаше по-бързо достъп до информацията и поради това беше по-ефективен следовател.

Сакс обаче имаше изражение на експлоатирана секретарка.

- Да ти донеса ли... - понечи да попита Том.

- Не - сряза го Райм.

- Е, понеже всъщност питах Амелия - рече помощникът му, - защо не я оставиш тя да отговори? Искаш ли нещо за хапване или за пиене?

- Не, благодаря, Том.

Това достави на Райм дребнаво задоволство. И той отклони предложението на Том. И отново потъна в мрачен размисъл.

Сакс отговори на обаждане по телефона. Райм чу мелодията, с която ѝ звъняха, и позна кой е. Тя го пусна на високоговорител.

- Какво имаш за нас, Родни? - провикна се той.

- Здрасти, Линкълн. Напредвам бавно, но проследих имейла на информатора от Румъния до Швеция.

Райм погледна часовника. В Стокхолм трябваше да е ранно утро. Явно биологичният часовник на откачените техничари отмерваше времето по свой си начин.

Полицаят от отдела за компютърни престъпления продължи:

- Всъщност познавам човека, който обслужва прокси сървъра. Поспорихме относно „Момичето с татуирания дракон“ преди около година и известно време се хаквахме взаимно. Добър е. Обаче не колкото мен. Както и да е, успях да го убедя да ни помогне, стига да не трябва да свидетелства.

Колкото и да беше кисел, Райм се засмя:

- Добрата стара мъжка мрежа си съществува и действа - в истинския смисъл мрежа.

Шарнек може би също се засмя, но трудно можеше да се разбере заради музиката, която гърмеше.

- Той е напълно сигурен, че имейлът и ЗСЗ за убийството са изпратени от района на Ню Йорк и че нито една правителствена служба не участва в пренасочването. Изпратени са по търговска безжична мрежа. Информаторът може да е влязъл в нечий акаунт или да е използвал свободен безжичен достъп до интернет в кафене или хотел.

- От колко места? - попита Сакс.

- Има около седем милиона незащитени акаунта в района на Ню Йорк. Приблизително.

- Майчице!

- Обаче успях да елиминирам един.

- Само един? Кой?

- Своя - засмя се той на собствената си шега. - Не се тревожете, много бързо можем да свием бройката. Трябва да разшифроваме един код, но си издействах малко време на суперкомпютъра в Кълъмбия. Открия ли нещо, веднага ще ви съобщя.

Благодариха на полицая. Той се върна към ужасната си музика и любимите си кутии, Сакс възобнови гневното писане, а Райм се насочи отново към анемичните бели дъски.

Мобилният му телефон звънна и той го стисна, когато забеляза, че кодът е 242.

„Е, това е интересно“ - помисли си той, приемайки обаждането.

22.

- Ало, вие ли сте ефрейторе?

- Да, капитане, аз съм - отговори ефрейтор Поатие от Бахамската кралска полиция. И тихо се засмя. - Май сте изненадан, че ме чувате. Смятахте, че няма да ви се обадя ли?

- Да, така е.

- Късно е. Дано не ви безпокоя.

- Радвам се, че се обаждате.

В далечината се чуваше камбанен звън. Къде беше Поатие? Вече беше късно, но чуваше мърморенето на тълпа, на многолюдна тълпа.

- Не бях сам по време на предишния ни разговор. Някои от отговорите ми вероятно са ви озадачили.

- Мислех си за това.

- Сигурно сте усетили, че има известна неохота за сътрудничество. - Полицаят замълча, сякаш се чудеше дали се е изразил правилно.

- Усетих го.

Разнесе се силна музика като от парен орган, класическата циркова тема.

- И сигурно ви е било любопитно - продължи Поатие - защо млад полицай като мен е получил толкова важен случай, след като досега не е разследвал убийство.

- Млад ли сте?

- На двайсет и шест съм.

Млад при определени обстоятелства, при други - не толкова. Но за работа в отдел „Убийства“, да, беше си новобранец.

Сега зад Поатие се разнесе силен шум, някакво дрънчене. Ефрейторът продължи:

- Не съм в управлението.

- И това разбрах - засмя се Райм. - На улицата ли сте?

- Не, не, вечер работя друго. Охрана съм в едно казино в курорт на остров Парадайз. Близо до прочутото „Атлантис“. Знаете ли го?

Райм не го знаеше. Никога през живота си не беше ходил на морски курорт.

- У вас полицаите работят ли на две места? - попита Поатие.

- Да, някои. Не можеш да изкарваш добри пари като полицай.

- Да, така е. Обаче не ми се идваше на работа. Бих предпочел да продължа да се занимавам със случая на изчезналата студентка, но ми трябват пари... Нямам много време. Купих си карта за телефона, десет минути. Нека ви обясня за случая „Морено“ и какво е моето участие. Разбирате ли, от известно време съм в списъка на чакащите за преместване в централния детективски отдел. Открай време целта ми е да стана детектив. Миналата седмица началникът ми каза, че съм избран за младши детектив. И което е още по-чудно, че ми е възложен случай - убийството на Морено. Мислех, че ще мине най-малко година, преди изобщо да разгледат кандидатурата ми за този отдел. А да ми възложат случай беше направо немислимо. Но естествено, се зарадвах.

След това ми казаха, че са ме избрали, защото на този етап случаят бил предимно административен. Зад убийството стоял някакъв картел, както вече ви казах. Вероятно от родината на сеньор Морено, Венецуела. Снайперистът със сигурност вече бил напуснал страната и се върнал в Каракас. Трябваше да събера улики, да взема показания в хотела, където е бил убит господин Морено, и да изпратя досието на венецуелската полиция. Трябваше да действам като свръзка, ако те решат да дойдат да разследват в Насау. А след това ме накараха да помагам на старши детектив, който разследваше убийството на адвоката, за когото ви споменах.

Известния адвокат.

Още тракане и викове. Какво беше това, ротативка?

Настана пауза, после Поатие се провикна към някого наблизо:

- Не, не, те са пияни. Само ги наблюдавай. Зает съм. Трябва да си довърша разговора. Изведи ги навън, ако станат агресивни. Повикай Големия Самюъл. - После отново заговори на Райм: - Подозирате, че заговор на върха и тъмни интриги целят да попречат на разследването на смъртта на Морено. В известен смисъл е така. Първо трябва да се запитаме защо картелите ще искат да го убиват. Сеньор Морено беше харесван в Латинска Америка. Шефовете на картели са преди всичко бизнесмени. Не биха желали с убийството на популярен активист да отблъскват хората, които са им нужни като мулета и работна ръка. Моето впечатление от проучване, което направих онлайн, е, че картелите и Морено са се толерирали взаимно.

- Както вече ви казах, ние сме на същото мнение - отговори му Линкълн.

Ефрейторът направи пауза.

- Господин Морено говореше много открито против Америка. А неговото Движение за местна власт, което има антиамериканска основа, набираше популярност. Нали знаете това?

- Да, знам го.

- Освен това имаше връзка с организации с терористична нагласа. Сигурен съм, че и това не ви изненадва.

- Да, и това знаем.

- Ето защо ми хрумна... - снижи глас той, - че може пък вашето правителство да иска смъртта на този човек.

Райм си даде сметка, че е подценявал ефрейтора.

- Нали разбирате в какво положение са се оказали моите началници - всъщност цялото Министерство по националната сигурност и парламентът ни. - Поатие вече почти шепнеше: - Ами ако нашето разследване докаже, че е точно така? ЦРУ и Пентагонът изпращат снайперист тук, за да застреля господин Морено? И какво, ако полицейското разследване открие този човек и разбере за коя организация работи? Последиците ще бъдат фатални. Като отмъщение за злепоставящите разкрития може в САЩ да бъдат взети решения за промяна на имиграционната политика по отношение на Бахамите. Или за промяна на митническата политика. А това ще ни се отрази зле. Икономиката ни не е в добро състояние. Имаме нужда от американците. Нуждаем се от семейства, които да идват тук, за да плуват децата им с делфините, бабата да играе аеробика в басейна, а съпругът и съпругата да се усамотят в спалнята за първата си романтична среща от месеци. Не можем да изгубим туристите си. Категорично. А това означава, че не бива да рошим перушината на Вашингтон.

- Смятате ли, че ще има такива мерки, ако проведете по-сериозно разследване?

- Това е разумно обяснение на иначе необяснимия факт, че преди две седмици водещият разследването на убийството на Морено детектив, тоест аз, проверяваше дали има нужните противопожарни изходи в новите сгради и дали компаниите за отдаване на джетове под наем са платили навреме всичките си такси. - Поатие извиси глас и в него се прокрадна стоманена нотка: - Но ви уверявам в едно, капитане: може и да съм работил в отдела за бизнес инспекции и лицензи, но всяка моя инспекция и всеки един лиценз са резултат от навременна, задълбочена и почтена работа.

- Не се съмнявам, ефрейторе.

- Затова се притесних, когато ми възложиха този случай, ако разбирате какво искам да кажа.

Мълчание, нарушено от силното тракане на ротативка в ухото на Райм.

Когато шумът престана, Поатие прошепна:

- Случаят „Морено“ тук е на сух док, капитане. Допускам обаче, че вие продължавате напред.

- Точно така.

- И допускам, че сте отправили обвинение в заговор.

Наистина го беше подценил.

- Точно така.

- Поразрових около онова име, Дон Брънс. Казахте, че е прикритие.

- Да.

- Няма никакви сведения в нашите бази-данни. Митница, паспортна служба, хотелски регистри. Обаче лесно може да се е промъкнал незабелязано на острова. Не е трудно. Две неща обаче може да ви бъдат полезни. Може да се каже, че не съм пренебрегнал случая изцяло. Разпитах свидетели, както ви казах. Служителка в „Саут Коув Ин“ ми каза, че някой се обадил на рецепцията два дни преди пристигането на Морено, за да потвърди резервацията му. Мъж с американски акцент. Което озадачило служителката, защото телохранителят на Морено звъннал само около час преди това, също за да провери дали всичко е наред с резервацията. Кой е вторият обадил се човек - онзи във или от Америка - и защо толкова се интересува от пристигането на Морено?

- Имате ли номера?

- Казаха ми, че е с американски код. Но не разполагам е пълния номер. Честно казано, предупредиха ме да не ровя повече да търся номера. Второто нещо е, че в деня преди стрелбата в хотела се появил човек, който задавал въпроси. Разговарял с една камериерка в апартамента, където щял да отседне сеньор Морено, и питал дали навън постоянно има служители по поддръжката, дали апартаментът има завеси, къде е настанен телохранителят, въобще за движението на различни хора. Допускам, че същият човек се е обадил, но не знам със сигурност, разбира се.

- Имате ли описанието му?

- Бял мъж, на около трийсет и пет, с къса коса, светлокестенява. И с американски акцент. Слаб, но атлетичен, така каза камериерката. Каза също, че приличал на военен.

- Това е нашият човек. Първо се е обадил, за да провери дали Морено ще пристигне. След това се е появил в деня преди стрелбата, за да огледа зоната около мишената. Някаква кола? Други подробности?

- Не, боя се, че няма.

Чу се някакво пиукане.

Райм го долови по линията и си помисли: „Мамка му, НРОС ни подслушват!“

Обаче Поатие поясни:

- Остават ми само няколко минути. Този сигнал предупреждава, че картата ми изтича.

- Мога аз да ви набера...

- И бездруго трябва да вървя. Надявам се, че това...

- Чакайте, моля ви - настойчиво го прекъсна криминалистът. - Разкажете ми за местопрестъплението. По-рано ви попитах за куршума. Това е основното за разследването...

Пауза.

- Снайперистът е стрелял три пъти от много голямо разстояние, повече от километър и половина. Двата изстрела не са улучили целта и куршумите са се раздробили на бетонната стена пред стаята. Куршумът, убил Морено, е намерен до голяма степен непокътнат.

- Само един ли? - объркано попита Райм. - Ами другите жертви?

- О, те не са застреляни. Изстрелът бил много мощен. Натрошил прозореца и по всички се посипали стъкла. Телохранителят и репортерът, интервюирал Морено, били зле нарязани и умрели от кръвозагуба на път за болницата.

Куршум за милиони.

- А металът? Гилзите?

- Помолих криминолозите да определят откъде е стрелял снайперистът. Но... - замълча. - Чинът ми е много нисък и те ми отговориха, че не им се занимава.

- Не им се занимава ли?

- Теренът би неравен, скалист бряг, който се претърсвал трудно. Възпротивих се, но вече беше взето решение случаят да не се разследва.

- Можете и сам да потърсите, ефрейторе. Мога да ви кажа как да намерите откъде е стрелял снайперистът - каза Райм.

- Е, както ви казах, случаят е прекратен.

Пиукане.

- Можете да потърсите някои съвсем простички неща. Снайперистите оставят много следи, колкото и да внимават. Няма да ви отнеме много време.

Пиу, пиу...

- Не мога, капитане. Изчезналата студентка още не е намерена.

- Добре, ефрейторе, но, моля ви... - побърза да каже Райм, - изпратете ми доклада, снимки, резултатите от аутопсията. Ако мога да получа и дрехите на жертвите. Най-вече обувките. И... куршума. Куршумът наистина ми трябва. Ще бъдем много прилежни по отношение на йерархията.

Пауза.

- О, не, капитане, съжалявам. Трябва да вървя.

Пиу, пиу, пиу...

Последното, което Райм чу, беше настойчивото тракане на ротативката и гласа на един изключително пиян турист, който каза:

- Страхотно, страхотно! Нали си даваш сметка, че ти струваше двеста кинта да спечелиш трийсет и девет скапани долара!

23.

През нощта Райм и Сакс лежаха в леглото си „СънТек“ съвсем хоризонтално. Тя го беше уверила, че леглото е неописуемо удобно - мнение, за което трябваше да ѝ се довери, тъй като усещаше само гладката възглавница. Която беше доста приятна всъщност.

- Погледни - прошепна тя.

В този миг на перваза на прозореца на спалнята на Райм на втория етаж нещо се раздвижи, трудно различимо в мрака.

После едно перо политна и се скри от поглед. И още едно.

Време за вечеря.

Перегринските соколи живееха на този перваз или на някой от другите на градската му къща, откакто самият той я обитаваше. Много се радваше, че са избрали неговия дом да гнездят.

Като учен той категорично не вярваше в знаци, в поличби или в свръхестественото, но не виждаше нищо лошо в символите. Възприемаше птиците метафорично и размишляваше най-вече над един факт за тях, който мнозина не знаеха: че когато нападат, те по същество са неподвижни. Пикиращи вързопчета от мускули с изпънати навън крачета и прибрани криле, идеално обтекаеми. Носят се с повече от триста и двайсет километра в час и убиват жертвата при силния сблъсък с нея, а не като я разкъсват или хапят.

Неподвижни, но хищни.

Още едно перо политна, когато двойката птици се насочиха към основното си ядене. За предястие им беше послужил един охранен и невнимателен гълъб. Соколите обикновено са дневни птици и ловуват преди здрач, обаче в градовете нерядко стават нощни хищници.

- Вкусотия! - каза тя.

Той се засмя.

Тя се притисна до него и той усети богатото ухание на косата ѝ. Мъничко шампоан, аромат на цветя. Амелия Сакс не си падаше по парфюмите. Той вдигна дясната си ръка и обгърна главата ѝ.

- Ще продължиш ли с Поатие? - попита тя.

- Ще опитам. Той настойчиво твърдеше, че няма да ни помага повече. Обаче аз знам, че се чувства безсилен, загдето не са му позволили да напредне с разследването.

- Ама че случай - отбеляза тя.

- Как се чувстваш като преобразувана в играч от базово ниво, Сакс? Справяш ли се, или не?

Тя се засмя:

- За кой точно отдел работеше този капитан Майърс - за „Специални операции“ ли?

- Ти си ченгето. Мислех, че ти ще знаеш.

- Не съм го чувала.

Замълчаха и после с рамото си, нормално като на всеки друг човек, той усети как тя се напрегна.

- Кажи ми - подкани я той.

- Знаеш, Райм, мнението ми за случая не се е променило.

- Имаш предвид онова, което каза преди на Нанс? Че не си сигурна дали Мецгър и нашият снайперист са престъпници, които бихме искали да преследваме?

- Именно.

- Съгласен съм, Сакс. Досега не съм подлагал разследване на съмнение. Не са попадали в сивата зона. А това е в сивата зона. Обаче не бива да забравяме едно нещо, Сакс. За самите нас.

- Ние сме доброволци.

- Аха. Можем да се оттеглим, ако поискаме. Майърс и Лоръл да си намерят някой друг.

Тя замълча и застина неподвижно, поне на местата, където Райм можеше да усети движение.

- Ти от самото начало не искаше този случай.

- Така е, не го исках. И част от мен наистина иска да се откаже. Твърде много неща не знаем за играчите и за намеренията им, за мотивите им.

- Моята царица на мотивите.

- И като казвам играчи, имам предвид и Нанс Лоръл, и Бил Майърс, и Мецгьр и Брънс или както там се казва. Фред Делрей спомена, че газим в блато, в което надали искаме да газим. Има нещо вярно. - И след малко додаде: - Имам лошо предчувствие за този случай, Райм. Знам, че не вярваш в тези неща. Но ти през по-голяма част от кариерата си си работил с местопрестъплението, аз - на улицата. Там предчувствието важи.

Помълчаха минута-две, докато наблюдаваха как мъжкият сокол се издига и разперва криле с размах. Не бяха едри птици, но отблизо изглеждаха кралски величествени, досущ какъвто беше погледът, който птицата стрелна мигновено, но съсредоточено в стаята. Зрението им беше удивително - забелязваха жертвата си от километри.

Символи...

- Ти искаш да продължим, нали? - попита тя.

- Разбирам те, Сакс - каза той. - Но за мен това е просто възел, който трябва да бъде разплетен. Не мога да се откажа. Обаче не е нужно ти да го правиш.

Тя прошепна незабавно в отговор:

- Не, с теб съм, Райм. Ти и аз. Двамата.

- Добре, а сега аз...

Думите обаче секнаха внезапно, защото устните на Сакс се озоваха върху неговите и тя започна да го целува жадно, почти отчаяно, и отметна завивките. Качи се върху него и обхвана главата му с ръце. Той усети пръстите ѝ на тила си, по ушите си, по бузите си - бяха твърди и в следващия миг омекваха нежно. После отново ставаха силни. Галеха врата му, галеха слепоочията му. Устните на Райм се преместиха от нейните към косата ѝ, после към местенцето зад ухото ѝ, после надолу към брадичката и отново на устата ѝ. Където се позабавиха.

Райм използваше отскоро функциониращата си ръка, за да работи с микроскопа на „Бауш и Ломб“, с телефоните, с компютъра и с уреда за измерване на плътността. Обаче още не я беше използвал за това: придърпа Сакс по-близо, хвана горнището на копринената ѝ пижама и плавно я издърпа през главата ѝ.

Сигурно щеше да се справи с копчетата, ако опиташе, обаче положението беше спешно и диктуваше друго.

Вторник, 16 май

III

Хамелеони

24.

Райм отиде с количката си от предната дневна на градската си къща до мраморното входно антре.

Доктор Вик Барингтън, специалистът по гръбначната травма на Райм, го последва навън и Том затвори вратата към стаята и се присъедини към тях. Домашните посещения на специалист бяха от друга епоха и дори от друго измерение, но когато травмата е толкова голяма, че е по-лесно планината да отиде при Мохамед, тогава много добри лекари правеха точно това.

Барингтън обаче беше нетрадиционен в редица отношения. Черната му чанта беше раничка „Найк“, а от болницата беше дошъл с колело.

- Благодаря, че идвате толкова рано - каза Линкълн на лекаря.

Беше шест и половина сутринта.

Райм харесваше този човек и реши да не го съди, и да не пита какво е било толкова „спешно“ и кое е било нещото, заради което се бе наложило да отмени вчерашната им уговорка. Би въртял на шиш всеки друг лекар.

Барингтън току-що беше приключил последната група изследвания преди операцията, насрочена за двайсет и шести май.

- Ще взема кръвните изследвания и ще погледна резултатите, но не виждам никакви признаци за промяна от последната седмица. Кръвното налягане е нормално.

Това беше най-големият враг на пациентите със сериозно увреждане на гръбначния стълб - пристъп на автономна дисрефлексия можеше да предизвика покачване на кръвното налягане за броени минути и да доведе до удар и смърт, ако лекар или болногледач не реагира незабавно.

- Белодробният капацитет се подобрява след всеки преглед и съм готов да се обзаложа, че си по-силен от мен.

Барингтън не увърташе и когато Райм зададе следващия въпрос, знаеше, че ще получи честен отговор.

- Какви са шансовете ми?

- Лявата ти ръка отново да функционира ли? Близо до стоте процента. Присадките на сухожилия и електродите са доста сигурна работа...

- Нямах това предвид. Питам дали ще оживея след операцията, дали няма да се появят някакви катаклизмени пречки.

- А, това е малко по-различно. Тук ти давам деветдесет процента.

Райм се замисли. Хирургията не можеше да направи нищо за краката му, нищичко не можеше да поправи това, поне през следващите пет или десет години. Обаче той беше убеден, че за хората с увреждания нормалната работа с ръцете е ключът към нормалния живот. Никой не обръща особено внимание на хората в инвалидни колички, ако могат да вземат нож или вилица, или да се ръкуват. Обаче ако някой трябва да ви храни и да ви бърше брадичката, дори присъствието ви предизвиква неудобство като пръски кал.

А онези, които не отместват поглед, ви удостояват със състрадателни погледи. Клетият, клетият!

Деветдесет процента... разумен процент да си върнеш огромна част от живота.

- Да го направим - каза Райм.

- Ако нещо в кръвните изследвания ме тревожи, ще ти кажа, но не го очаквам. Датата остава двайсет и шести май. Седмица след това можеш да започнеш рехабилитация.

Линкълн се ръкува с лекаря и после, докато той се отправяше към вратата, криминалистът каза:

- А, има едно нещо. Може ли предната нощ да пийна едно-две?

- Линкълн - обади се Том, - трябва да си в най-добрата си форма за операцията.

- Искам и настроението ми да е добро - промърмори той.

Лекарят изглежда се замисли.

- Не се препоръчва прием на алкохол четирийсет и осем часа преди подобна процедура... Но строгото правило гласи: в корема не трябва да има нищо след полунощ преди операцията. Какво става преди това не ме интересува особено.

- Благодаря ви, докторе.

След като той си тръгна, Райм отиде в лабораторията, където огледа белите дъски. Сакс приключваше с доклада на наученото от Поатие предната вечер. Редактираше информацията, като използваше по-дебел маркер, за да представи по-новите данни.

Той се взира в дъските известно време. После се провикна:

- Том!

- Тук съм.

- Мислех, че си в кухнята.

- Е, не съм. Тук съм. Какво искаш?

- Искам да проведеш няколко телефонни разговора.

- С удоволствие - отвърна болногледачът му. - Но си мислех, че на теб ще ти е приятно сам да го направиш. - И погледна към функциониращата ръка на Райм.

- Обичам да провеждам телефонни разговори, обаче мразя да ме оставят на изчакване. А имам усещането, че точно това ще ми се случи.

- Значи сега съм сурогатният ти изчакващ на телефона - каза Том.

Линкълн се замисли и отговори:

- Интересна формулировка, но немного точна.

УБИЙСТВОТО НА РОБЪРТ МОРЕНО

Почернените букви означават актуални данни

- местопрестъпление 1

- апартамент 1200, „Саут Коув Ин“, остров Ню Провидънс, Бахамите (Стаята на смъртта)

- 9 май

- жертва 1: Робърт Морено

- ПС: единствена огнестрелна рана в гърдите

- Допълнителна информация: Морено, 38 г., американски гражданин, емигрант, живее във Венецуела. Силно антиамерикански настроен. Псевдоним: Пратеник на истината. Планира „да изчезне яко дим“ на 24 май. Вероятна връзка с терористичен инцидент в Мексико на 13 май, твърди се, че търсел някой „да ги вдигне във въздуха“ на този ден.

- Прекарал три дни в Ню Йорк от 30 април до 2 май. Цел?

- 1 май, използва „Елитни лимузини“

- Шофьор Таш Фарада. (Обичайният му шофьор Влад Николов бил болен. Опитваме се да го открием.)

- Ликвидира сметката си в „Американ Индипендънт Банк енд Тръст“, вероятно и в други банки.

- Взема жена на име Лидия от кръстовището на Лексингтън Авеню и Петдесет и втора, тя го придружава цял ден. Проститутка? Плаща ѝ пари? Проверка за установяване на самоличност.

- Причина за антиамериканските настроения: най-добрият му приятел е убит по време на нахлуването в Панама през 1998 г.

- Последно пътуване на Морено до САЩ. Повече няма да идва.

- Среща на Уолстрийт. Цел? Място?

- Втора жертва: Едуардо де ла Руа

- ПС: Кръвозагуба. Порязване на стъкла, разлетели се след изстрел.

- Допълнителна информация: журналист, интервюиращ Морено. Роден в Пуерто Рико, живее в Аржентина.

- Трета жертва: Симон Флорес

- ПС: Кръвозагуба. Порязване от стъкла, разлетели се след изстрел.

- Допълнителна информация: телохранител на Морено. Бразилец, живее във Венецуела.

- Първи заподозрян: Шрив Мецгър

- Директор на Надионалната разузнавателна и оперативна служба.

- Психически неуравновесен? Проблеми с гнева.

- Манипулира улики, за да оторизира Заповед за специална задача?

- Разведен. Завършил право в Иейл.

- Втори заподозрян: Снайперист

- Кодово име: Дон Брънс

- Информационните служби проверяват Брънс

- Отрицателни резултати

- Вероятно сам в „Саут Коув Ин“, 8 май. Бял мъж, около трийсет и пет годишен, късо подстриган, светлокестенява коса, американски акцент, слаб, но атлетичен. Изглежда „военен“. Разпитва за Морено.

- Вероятно индивид с американски акцент, който се обажда в „Саут Коув Ин“ на 7 май, за да се увери в пристигането на Морено. Обаждането е с американски код.

- Получен запис на гласа.

- Доклад от местопрестъплението, доклад от аутопсията, предстои получаването на други подробности.

- Слухове, че наркокартели стоят зад престъплението. Слабо вероятно.

- Второ местопрестъпление:

- Укритие на снайперист Дон Бърнс, на около двеста метра от стаята на смъртта, остров Ню Провидънс, Бахамски острови.

- 9 май

- Предстои получаването на доклад от местопрестъплението

- Допълнително разследване

- Установяване на самоличността на информатора

- Неизвестен заподозрян, издал Заповедта за специална задача

- Изпратена чрез анонимен имейл

- Проследена през Тайван до Румъния и Швеция. Изпратен от района на Ню Йорк чрез обществен безжичен интернет, не е използван правителствен сървър.

- Използван стар компютър, вероятно отпреди десет години, айбук, или модел мида, в два цвята (напр. зелено и оранжево), или традиционен модел, графитен, но много по-дебел от днешните лаптопи.

- Светъл седан преследва дет. А. Сакс

- Моделът и марката не са установени.

25.

Шрив Мецгър се върна на горния етаж на сградата на НРОС след посещение в техническия отдел на организацията - подслушвачите - в мазето. Докато крачеше по коридорите, забеляза, че някои служители избягват да го гледат в очите и рязко завиват към тоалетните, в които несъмнено не им се налага да ходят в момента. Замисли се над онова, което току-що беше научил за разследването от хората си, които използваха доста съвременни техники за събиране на информация - още по-впечатляващи поради факта, че официално тези хора не съществуваха. (НРОС нямаше правомощия на територията на Съединените щати и не можеше да послушва телефонни разговори, да следи чрез имейл или да хаква компютри. Мецгър обаче имаше решение: задният вход.)

Когато забеляза, че служителите му го избягват, Мецгър се улови, че мислите му блуждаят. Чуваше гласове не, не такива гласове, по-скоро спомени и части от тях.

Създай образ на гнева си. Символ Метафора.

Разбира се, докторе. Какво препоръчвате?

Не аз трябва да кажа, Шрив. Ти избери. Някои хора избират животни или лоши герои от телевизионни филми, или горещи въглени.

„Въглени ли?“ - запита се той. Това щеше да свърши работа. Беше намерил образ за чудовищния гняв, който усещаше у себе си. Спомни си един инцидент от времето, когато беше още дундест юноша в северната част на щата Ню Йорк, преди да отслабне. Стоеше пред един есенен огън на открито в прогимназията си, стеснително насочил вниманието си към момичето до себе си. Край тях се носеше пушек. Красива нощ. Приближи се към нея, уж за да избегне парещия очите дим. Усмихна ѝ се и я поздрави. Тя му каза: „Не се приближавай до пламъците, толкова си дебел, че ще се запалиш.“ И той се отдръпна.

История точно като за психиатър. На доктор Фишър много му хареса, много повече от историята за това как гневът му се стопява, когато заповяда нечия смърт.

Добре, значи Пушек, с главно „П“... Хубав избор, Шрив.

Когато наближи кабинета си, забеляза вътре Рут, наведена над бюрото му. Обикновено се разстройваше, ако види някой да влиза в личното му пространство без позволение. Обаче тя имаше право да е там при повечето обстоятелства. Срещу нея Мецгър не беше избухвал нито веднъж, което не можеше да се каже за повечето хора, с които работеше в НРОС. Ядосваше се и дори крещеше, понякога хвърляше доклади и бележници, но най-често не срещу обекта на яростта си. Никога срещу Рут обаче. Може би защото тя работеше в непосредствена близост до него. След това реши, че тази теория не върши работа. Лусинда, Кейти и Сет също бяха близо до него, но той не беше успял да се владее пред съпругата си и с децата си, което се доказваше от бракоразводния документ, от уплашените очи и от сълзите им.

Може би причината на Рут да ѝ се разминава беше, че тя никога не бе сторила нещо, с което да го ядоса.

Но не, това също нямаше да свърши работа. Мецгър се вбесяваше на хората дори само ако си представи, че те го обиждат, или ако очакваше да го направят. Думите продължаваха да се вихрят в главата му - беше си приготвил реч, ако полицай го спре на път за офиса след футболния мач на Кейти в неделя вечерта.

„Ти, проклет държавен чиновник... Ето ти картата ми на федерален служител. Става въпрос за националната сигурност, а ти ме спираш. Току-що изгуби работата си, приятел...“

Рут кимна към една папка, която явно тъкмо беше оставила върху бюрото му.

- Документи от Вашингтон - докладва. - Само за вашите очи.

Въпроси относно Морено, разбира се, и за това как така е сгафил. Мамка му, тези негодници действаха бързо, проклети бюрократични акули. Лесно е да си седиш в тъмен хладен кабинет във Вашингтон, да размишляваш и да говориш надуто.

Вълшебника и неговите приятелчета нямаха представа какъв е животът на фронтовата линия.

Вдишване.

Гневът бавно-бавно отшумя.

- Благодаря. - Той взе документите, белязани с яркочервена ивица. Много приличаха на документите за малолетен, пътуващ сам - формулярите, които той трябваше да попълни, когато качваше Сет на самолета, за да отиде на лагер в Масачузетс. „Няма да ти е мъчно за дома“, налагаше се да утешава Мецгър десетгодишното дете, озъртайки се неловко. Но после забеляза, че противно на неговата тревога момчето е мрачно, защото все още е с баща си. Обаче останеше ли насаме със стюардесата, се оживяваше, ставаше щастлив.

Само и само да е далеч от този родител като бомба с часовников механизъм.

Мецгър разкъса плика и извади очилата от вътрешния си джоб.

Засмя се. Грешеше. Информацията беше просто разузнавателна преценка за потенциала на ЗСЗ за в бъдеще. Пушекът причиняваше и това - караше те да правиш предположения.

Прегледа страниците доволен, че данните са за мисията „Ал-Барани Рашид“, следващата по важност след Морено.

Боже, искаше да пипне Рашид. Страшно много.

Остави доклада и погледна към Рут.

- Срещата за този следобед е уредена, нали? - попита я.

- Точно така.

- Сигурен съм, че ще мине както трябва.

- И аз съм сигурна.

Тя седна на бюрото си, на което имаше снимки на семейството ѝ - двете ѝ дъщери тийнейджърки и втория ѝ съпруг. Първият ѝ мъж беше загинал още в началото на войната в Залива. Сегашният също беше военен, ранен и затворен от месеци в неприятна болница за ветерани.

Хората правят толкова жертви за страната, а колко малко ги ценят...

Вълшебника трябваше да поговори с нея, да разбере от какво се беше отказала в името на страната си - от живота на единия си съпруг, от здравето на другия.

Мецгър седна и се зачете в доклада, но установи, че не успява да се съсредоточи. Проблемът с Морено го тормозеше.

Обадих се на разни места. Дон Брънс знае, разбира се. И неколцина други. Ние... се справяме...

Усилията им бяха напълно незаконни, разбира се, но освен това вървяха добре. Пушекът се разсея още повече. Той помоли Рут да повика Спенсър Бостън. След това прочете кодирано съобщение относно усилието да бъде провалено разследването.

Бостън пристигна след няколко минути. Беше с костюм и вратовръзка както винаги. Като че ли старата разузнавателна школа си имаше дрескод. Известният мъж инстинктивно затвори вратата. Мецгър видя как очите на Рут се впериха към кабинета за миг, преди тежката дъбова врата да се затвори с щракване.

- Какво имаш? - попита Метър.

Спенсър Бостън седна, понечи да отстрани влакънце от панталона си, което се оказа топче от плата. Престана да го дърпа. Той явно не беше спал много, което определено придаваше измъчен вид на човек над шейсетте. „А как ли изглеждам аз, по дяволите?“ - зачуди се Мецгър и потърка брадичката си, за да провери дали не е забравил да се обръсне. Беше.

Въпреки репутацията на Мецгър Бостън никога не се колебаеше да му поднася лошите новини. Когато управляваш активи в Централна Америка, получаваш такава закалка, че никакъв млад бюрократ, колкото и да е избухлив, не може да я одраска. Той отговори с равен глас:

- Нищичко, Шрив. Нищо. Проверих всяко влизане в регистъра на заповедите за специални задачи. Служителите ни по сигурността проверяват всички изходящи имейли, всички еф ти пи сървъри и сървъри за ъплоуд. Сигурността в Хоумстед също. Никой освен хората в списъка не е свалял информация. Това означава, че някой вероятно я е отмъкнал от бюро тук, във Вашингтон или във Флорида, изнесъл я е тайно и я копирал на ксерокс или сканирал у дома или в „Кинко“.

В НРОС и свързаните с нея организации всяко фотокопиране и влизане в системата се записваше автоматично.

- В „Кинко“. Боже!

Административният директор продължи:

- Върнах се и прегледах проверката на персонала тук. Няма и намек, някой да е имал проблем с мисиите по ЗСЗ. По дяволите, повечето от хората ни знаеха прекрасно с какво се залавят, когато се присъединиха към нас.

НРОС беше създадена след единайсети септември, за да извършва целеви мисии, както и различни екстремни оперативни действия като отвличания, подкупи и други измамни и опасни задачи. Повечето служители преди това са били военни и бяха отнемали човешки живот по време на кариерата си, преди да се присъединят към НРОС. Изглеждаше невероятно някой от тях да промени мнението си и да се опита да провали тази операция. А що се отнася до другите служители, Бостън имаше право - повечето желаещи да започнат работа тук знаеха с какво се занимава организацията, преди да се включат.

Освен, разбира се, ако не се бяха включили тъкмо с тази цел. Като къртици. Презрени къртици.

- Трябва да продължим да търсим. И за бога, не може да допускаме повече изтичане на информация. Той вече знае твърде много.

Вълшебника.

Белите вежди на Бостън се свъсиха и той прошепна:

- Те няма... Това няма да ни повали, нали?

Мецгър болезнено съзнаваше, че няма никаква представа какво са намислили във Вашингтон, защото нямаше вест от човека след онова първо телефонно обаждане:

„Оказва се, че се водят някакви дискусии за намаляване на бюджета на разузнаването. Внезапно. Не разбирам защо...“

- За бога, Шрив. Не могат. Ние сме най-подходящите за тази работа.

„Така е. Обаче явно не сме най-подходящите да пазят такива тайни.“ - Това Мецгър не изрече на глас.

- Какво още знаеш за разследването, за полицията? - попита Бостън.

Мецгър стана предпазлив.

- Не много - отговори. - Още обикалят и душат. За всеки случай.

И погледна към вълшебния телефон с вградена капсула с киселина, която щеше да разтопи хардрайва му за броени секунди. На екранчето нямаше данни за получени съобщения. Той въздъхна.

- Всъщност според мен не се движат бързо. Имам имената на следователите и ги проверих. Ченгетата използват базов екип, за да не се набиват на очи, а не служители в Нюйоркската полиция. Действат тихомълком. Всъщност са само прокурорката Нанс Лоръл, още двама човека и технически персонал. Главното ченге е детектив Амелия Сакс и има един консултант криминолог Линкълн Райм. Пенсионирал се от полицията преди известно време. Действат от апартамента му в Ъпър Уест Сайд. Частен дом, не полицейски участък.

- Чакай малко - Райм ли? Чувал съм за него - намръщи се Бостън. - Известен е. Гледах предаване за него. Най-добрият криминолог в страната.

Разбира се, Мецгър го знаеше. Райм беше „другият“ следовател, прицелил се в него, гласеше докладът от вчера.

- Знам. Обаче той е инвалид.

- Какво значение има?

- Спенсър, къде е местопрестъплението?

- А, да, на Бахамите.

- Какво ще направи той - ще обикаля с количката по пясъка и ще търси гилзи и следи от автомобилни гуми ли?

26.

Значи това са Карибите.

С ръка върху джойстика на червената като захаросана ябълка инвалидна количка Линкълн Райм излезе от вратата на летище „Линдън Пиндлинг“ в Насау на толкова горещ и влажен въздух, какъвто не беше вдишвал от години.

- Направо дъхът ти спира - провикна се той. - Харесва ми.

- Намали темпото, Линкълн - каа му Том.

Обаче той беше като дете в коледната сутрин. За пръв път от много години се намираше в чужбина. Вълнуваше се и от пътуването, и от онова, което можеше да им донесе то: категорични веществени доказателства по случая „Морено“. Реши да дойде тук заради нещо, което се срамуваше да признае: заради интуицията си, онова съмнително чудо, за което Амелия постоянно говореше. Райм имаше чувството, че единственият начин да се добере до онзи куршум за милиони и до останалите улики е да отиде с количката си право при ефрейтор Майкъл Поатие и да го помоли за тях. Лично.

Знаеше, че полицаят е притеснен от смъртта на Робърт Морено, както и от това, че началниците му го използват като пешка, за да омаловажат случая.

Всяка моя инспекция и всеки един лиценз са резултат от навременна, задълбочена и почтена работа...

Смяташе, че лесно ще убеди ефрейтора да му съдейства.

И така, Том се беше хвърлил с голи гърди към трудната задача да резервира билети за самолета и за хотел, защото постоянно го оставяха на изчакване и му пускаха лоша музика - както неколкократно се оплака болногледачът, - а задачата му се усложняваше от състоянието на Райм.

Но не толкова, колкото предполагаха.

Да, трябваше да се съобразяваш с някои неща, когато пътуваш като инвалид - специални инвалидни седалки, специални възглавници, проверка дали има налични инвалидни колички, практически проблеми като ходенето по нужда, такива неща, които може да възникнат по време на полета.

В крайна сметка обаче пътуването не мина зле. Всъщност в очите на Службата по сигурност на транспорта всички ние сме инвалиди, всички сме недвижимости, предмети, багаж, който се мести по нечия прищявка. В действителност Линкълн смяташе, че е по-добре от повечето свои спътници, които бяха свикнали да са подвижни и независими.

Пред зоната за получаване на багажа, на приземния етаж на летището Райм се придвижи до пълния с туристи и местни тротоар, които се суетяха и блъскаха към такситата и микробусите. Погледна към малката градинка - никога не беше виждал някои от растенията. Градинарството го интересуваше не от естетически съображения, а защото флората беше много полезна в сферата на криминологията.

Освен това беще чувал, че ромът на Бахамите е страхотен.

Върна се при Том, който говореше по телефона. Райм звънна на Сакс и ѝ остави съобщение.

- Пристигнах благополучно... - Извърна се, защото чу невероятен крясък зад гърба си. - Мили боже, изкара ми ангелите! Тук има папагал. Говорещ!

Клетката беше поставена там по поръчка на местна туристическа служба. Според табелата вътре имаше бахамски папагал абако. Кресливата птица, сива с малко зелено на опашката, нареждаше: „Здрасти! Здравейте! Ола!“ Райм записа част от монолога за Сакс.

Още една глътка от влажния солен въздух, примесена с кисел мирис - пушек, както установи Райм. Какво гореше? Никой не изглеждаше притеснен.

- Взех багажа - чу се глас зад тях.

Нюйоркският полицай Рон Пуласки - млад, рус, слаб - буташе куфарите върху една количка. Тримата не очакваха престоят им да е дълъг, но състоянието на Райм изискваше доста неща. Много. Лекарства, катетри, тръбички, дезинфектанти, въздушни възглавници за предотвратяване появата на язви, които можеха да доведат до инфекции.

- Какво е това? - попита Рон, когато Том извади раничка от единия сак и я провеси на гърба на инвалидната количка.

- Портативен респиратор - отговори Райм.

- На батерии - допълни Том. - С двойна кислородна бутилка. Ще издържи няколко часа.

- Защо си донесъл тази чудесия, по дяволите?

- Заради полета в кабина под налягане на две хиляди метра височина - отговори болногледачът, като че ли отговорът беше съвсем очевиден. - Заради стреса. Има десетки причини, поради които не е зле да го имаме.

- Да ти изглеждам стресиран? - попита Райм. Още преди години беше престанал да ползва респиратор и дишаше самостоятелно - едно от постиженията му като инвалид, с което най- много се гордееше. Обаче Том явно беше забравил - или пренебрегнал - този негов успех. - Не ми трябва.

- Да се надяваме. Но няма да навреди, нали?

Той нямаше отговор на въпроса. Погледна към Пуласки:

- И между другото, не е респиратор. Дишането е обмен на кислород и на въглероден двуокис. Вентилирането е вкарване на газ в дробовете. Така че е вентилатор.

Полицаят въздъхна:

- Добре, Линкълн.

Новобранецът поне се беше отърсил от досадния навик да нарича Райм „сър“ или „капитане“.

- Има ли значение? - попита младият офицер.

- Разбира се, че има - сряза го той. - Прецизността е ключът за всичко. Къде е бусът?

Другата задача на Том беше да осигури бус, оборудван за инвалиди. В момента Том още беше на телефона и каза намръщено на Райм:

- Пак съм на изчакване.

Явно помощникът му осъществи връзка и няколко минути по-късно един микробус спря до тротоара близо до мястото, където чакаха превозните средства от курортите. Белият форд беше очукан и вътре вонеше на цигари. Прозорците бяха мръсни. Пуласки натовари багажа им отзад, докато Том подписваше формулярите и ги подаваше на слабия тъмнокож мъж, докарал превозното средство. Размениха си кредитни карти и малко пари в брой, после шофьорът си тръгна пеша. Райм се запита дали бусът не е откраднат. След това реши, че не е справедлив: „Сега си в различен свят, не си в Манхатън. Не бъди тесногръд.“

Том се настани на волана и поеха по пътя към Насау - двулентово шосе в добро състояние. Движението от летището беше натоварено, предимно с по-стари модели американски и японски автомобили, очукани камиони, микробуси. Нямаше почти никакви джипове, което не беше чудно в страна със скъп бензин, без лед, сняг или планини. Любопитното обаче беше, че макар движението да беше в лявата лента - Бахамите бяха бивша британска колония, - повечето автомобили бяха с ляв волан като американските.

Докато се придвижваха на изток, Райм забеляза покрай пътя магазинчета без табели, от които да става ясно какво продават или какви услуги предлагат, много неподдържани парчета земя, търговци, които предлагат плодове и зеленчуци от багажниците на автомобилите си, но някак незаинтересовани да осъществяват продажби. Микробусът подмина няколко големи къщи с огради - предимно старо строителство. Доста по-малки къщи и бараки изглеждаха изоставени, вероятно жертва на урагани, предположи Райм. Почти всички местни жители имаха много тъмна кожа. Повечето мъже бяха облечени с фланелки или с ризи с къс ръкав, джинси, памучни панталони или шорти. Жените носеха подобно облекло, но имаше и много с обикновени рокли на цветя или едноцветни.

- Ей! - задъхано възкликна Том, натисна рязко спирачката и успя да заобиколи една коза, без да преобърне целия им багаж.

- Погледнете само - обади се Пуласки и засне животното с камерата на мобилния си телефон.

Том се кланяше на бога, наречен джипиес и преди да стигнат до центъра на Насау, се отклониха от главния път и от натовареното движение. Минаха покрай варовиковите стени на стара крепост. Пет минути по-късно болногледачът на Райм спря буса, който целият се тресеше заради лошото окачване, на паркинга на скромен, но добре поддържан мотел. Двамата с Пуласки предадоха багажа на едно пиколо и Том се запъти към рецепцията, за да ги регистрира и да разгледат достъпните части на мотела. Върна се и докладва, че са приемливи.

- Част от форт Шарлот - оповести Пуласки, като прочете табелата до пътя, който водеше от мотела към крепостта.

- Моля? - попита Райм.

- Форт Шарлот. След построяването ѝ повече никой не е нападал Бахамите. Е, поне остров Ню Провидънс. На който се намираме.

- Аха - изсумтя Райм незаинтересовано.

- Погледнете това - каза Пуласки и посочи към застинал неподвижно гущер на стената до входа на мотела.

- Зелен анолис, американски хамелеон. Бременна е.

- Моля?

- Бременна е. Очевидно.

- Шегувате се - засмя се младият офицер.

- Защо да се шегувам? - изръмжа Райм. - Какво смешно има в един бременен гущер?

- Няма. Просто се чудя откъде знаете.

- Защото пристигам в страна, която не познавам, а какво пише в първа глава на моята книга по криминология, новобранецо?

- Че трябва да познаваш географията, когато оглеждаш местопрестъпление.

- Трябваше да получа основна информация относно геологията, флората и фауната, която може да ни е полезна тук. Фактът, че не е имало нападения след построяването на форт Шарлот, за мен е безполезен, затова не си направих труда да го науча. Гущерите, папагалите, бирата „Калик“ и мангровите дървета обаче може би ще ни потрябват. Затова четох за тях по време на полета. А ти какво чете?

- Ами, списание „Пийпъл“.

Райм изсумтя презрително.

Гущерът примигна и завъртя глава, но иначе не помръдна. Райм извади мобилния си телефон от джоба на ризата. Първата операция, на дясната му ръка, се оказа много успешна. Движенията му бяха леко несръчни в сравнение с тези на здрав крайник, но бяха достатъчно плавни, така че неосведомен наблюдател да не забележи нищо неестествено. Телефонът му беше айфон и той отдели часове, за да усвои езотеричното умение да плъзга пръст по екрана и да включва приложенията. Имаше и пълно гласово разпознаване заради състоянието си, така че да приспива „Сири“. В момента използва функцията за последно проведени разговори, за да набере номер с едно докосване. Женски глас със силен акцент каза:

- Полиция, спешен случай ли има?

- Не, не е спешен случай. Бих искал да говоря с ефрейтор Поатие, моля.

- Един момент, господине.

Блажено кратък период на изчакване.

- Поатие на телефона.

- Ефрейторе?

- Линкълн Райм. - Последва много дълго мълчание. - Да.

Тази единствена дума подсказваше огромна неувереност и неловкост. Казината явно бяха много по-безопасно място за разговор от кабинета на този човек.

Райм продължи:

- Можех да ви дам номера на собствената си кредитна карта или да ви набера аз.

- Не можех да говоря повече. И в момента съм доста зает.

- Изчезналата студентка ли?

- Разбира се - отговори ефрейторът с мелодичния си баритон.

- Някакви улики?

Пауза.

- Засега не. Минаха повече от двайсет и четири часа. Няма сведения от колежа ѝ, нито от мястото, където работи на половин ден. Напоследък се е виждала с някакъв белгиец. Изглежда много разстроен, но... - Думите му заглъхнаха. - Опасявам се, че не мога да ви помогна във връзка е вашия случай.

- Бих искал да се срещнем, ефрейторе.

Най-дългото мълчание досега.

- Да се срещнем ли?

- Да.

- Е, как да стане?

- Аз съм в Насау. Предлагам да не е в полицията. Можем да се срещнем където поискате.

- Но... аз... Вие сте тук?

- Може би ще е най-добре да се видим извън службата ви - повтори Райм.

- Не, не е възможно. Не мога да се срещна с вас.

- Наистина трябва да поговорим - настоя Линкълн.

- Не, трябва да затварям, капитане. - В гласа му се долавяше отчаяние.

- Тогава ще дойда в службата ви - побърза да каже Райм.

- Наистина ли сте тук? - отново попита Поатие.

- Точно така. Случаят е важен. Приемаме го много насериозно.

Райм знаеше, че това напомняне - че Бахамската кралска полиция явно не приемаше случая сериозно - е доста нагло. Но все още беше убеден, че Поатие може да му помогне, ако го притисне.

- Както ви казах, много съм зает.

- Ще се срещнете ли с нас?

- Не, не мога.

Чу се щракване, когато ефрейторът затвори.

Райм погледна към гущера, после се извърна към Том и се засмя:

- Ето ни в Карибите, заобиколени от такава прелестна вода. Я да предизвикаме малко вълнение.

27.

Странно. Просто много странно.

С черни джинси, тъмносиня копринена блуза и боти, Амелия Сакс влезе в лабораторията и отново остана поразена от това колко различен е този случай.

При всяко друго разследване седмица след началото в лабораторията щеше да цари пълен хаос. Мел Купър, Пуласки, Райм и Сакс щяха да анализират уликите, да нахвърлят факти, изводи и размишления на белите дъски, да трият и да пишат още.

Сега усещането за спешност никак не беше отшумяло - изтеклата заповед за убийство, окачена на дъската, напомняше, че господин Рашид и още много хора скоро ще умрат, - но в стаята беше тихо като в гробница.

Лош избор на думи.

Но уместен. Нанс Лоръл още не беше дошла, а Райм беше заминал на първото си пътуване извън страната след инцидента. Тя се усмихна. Не бяха много криминалистите, които биха си дали толкова труд, за да претърсят едно местопрестъпление, но тя се радваше, че той го направи. По много причини.

Обаче отсъствието му беше объркващо.

Странно...

Тя мразеше усещането, студената празнота.

„Имам лошо предчувствие за това, Райм.“

Мина покрай една от дългите маси за улики, върху които имаше комплекти с хирургични инструменти, много от които в стерилните си опаковки, в очакване да анализират улики, с които още не разполагаха.

Сакс седна на осиротялото си място и се зае за работа. Обади се на шофьора от „Елитни лимузини“, който обикновено возеше Морено - Владимир Николов. Надяваше се той да познава тайнствената Лидия - евентуална компаньонка или евентуална терористка. Обаче според компанията шофьорът не бил в града, заминал по неотложен семеен въпрос. Тя му остави съобщение в службата, както и на личната му гласова поща.

Щеше отново да му звънне по-късно, ако той не я потърсеше.

Беше потърсила подозрения за терористична или престъпна дейност в района, където Таш Фарада беше оставил Морено и Лидия на първи май в консолидираната база-данни на полицията за щатски и федерални разследвания. Откри няколко заповеди за обиск и наблюдение в района, но предвид мястото не беше никак чудно, че те бяха свързани с вътрешна търговия и инвеститорски измами в банки и брокерски къщи. Всички бяха стари случаи и Сакс не откри никаква връзка с Робърт Морено.

И после най-сетне направи пробив.

Телефонът ѝ звънна, тя видя откъде е обаждането и бързо вдигна.

- Родни? - Специалистът по компютърни престъпления, който се опитваше да проследи информатора.

Дум, дум, дум...

Звучеше рок. Той постоянно ли слушаше музика? И защо не джаз или поп?

Силата на звука понамаля и Шарнек каза:

- Амелия, не забравяй, че суперкомпютрите са наши приятели.

- Ще го имам предвид. Какво имаш?

Тя огледа празното помещение, в което прашинки се носеха в снопа светлина на сутрешното слънце като балони с горещ въздух, гледани от много далеч. Отново усети болезнено отсъствието на Райм.

- Знам откъде е изпратен имейлът. Няма да те отегчавам с подробности за мрежите и разклоненията, само ще кажа, че вашият информатор е изпратил имейла, към който е приложил ЗСЗ от „Джава Хът“ близо до Мот и Хестър. Само си помисли: верига кафенета в Портланд, Орегон, отваря заведение в центъра на Малката Италия. Какво би казал Кръстника?

Тя погледна към горната част на страницата с копието на съобщението от информатора, закрепено на бялата дъска.

- Датата на имейла вярна ли е? Възможно ли е да я подправи?

- Не, това е датата на изпращането. В имейла може да напише каквато дата си поиска, но рутърите не лъжат.

Значи техният човек е бил в кафенето в един часа и две минути на обяд на единайсети май.

Детективът от отдела за криминални престъпления продължи:

- Проверих. Човек може да се свърже с безжичната интернет връзка там без никаква лична информация. Само трябва да се съгласиш с условията за ползване на услугата, заемащи три страници. Което всички правят, обаче никой на планетата не чете.

Сакс благодари на колегата си и затвори. Обади се в кафенето и помоли да говори с управителя, като му обясни, че се опитва да открие човек, изпратил важни документи по безжичната му мрежа на единайсети май, а също, че иска да отиде на място и да поговори с него за това.

- Имате ли охранителна камера? - попита също Сакс.

- Да, имаме. Във всички заведения на „Джава“ има. В случай на обир.

Тя попита:

- През колко време се презаписва видеото? - Беше сигурна, че новите записи заемат мястото на старите през няколко часа.

- О, дискът ни е пет терабайта. Имам записи от три седмици. Качеството е доста лошо и са черно-бели, но можете да различите лице, ако се налага.

- След половин час съм при вас.

Сакс облече черно ленено сако и прибра косата си на опашка. Извади от шкафа кобура с глока си, провери го, както правеше винаги, и го окачи на колана на джинсите си. Кобурът застана на левия ѝ хълбок. Тъкмо премяташе голямата си чанта през рамо, когато иззвъня мобилният ѝ. Дали не се обаждаше Райм? Тя знаеше, че са кацнали благополучно на Бахамите, но се притесняваше как ще се отрази пътуването на здравето му.

Не, беше Лон Селито.

- Здрасти.

- Амелия. Спецекипът е проверил половината сграда, откъдето шофьорът е взел Лидия. Още нищо. Попадат на много Лидии - кой би допуснал, - но нито една не е нашата. Не могат ли хората просто да кръстят детето си Тиара и Естансия? Много по-лесно ще ги намираме, да му се не види.

Тя му разказа за следата до кафенето и че е тръгнала натам.

- Добре. Охранителна камера - отлично. Ей, Линк наистина ли е на Карибите?

- Да, кацнал е. Не знам как ще се държат с него. Сигурно като с натрапник.

- На бас, че той ще се оправи.

Настана мълчание. Имаше нещо. Лон Селито се умисли, но обикновено го правеше доста шумно.

- Какво? - попита тя.

- Добре, ама не си ме чула да го казвам.

- Казвай.

- Бил дойде в кабинета ми - осведоми я старшият детектив.

- Капитан Бил Майърс ли?

„Как се чувстваш като преобразувана в играч от нулево ниво...“

- Аха.

- И?

- Питаше за теб - отговори Селито. - Искаше да знае дали си добре. Физически.

Мамка му.

- Защото куцам ли?

- Може би, не знам. Както и да е, така каза. Чуй ме, на стар дебелак като мен може да му се размине с няколко лоши дни, с малко накуцване. Обаче ти си още хлапе, Амелия. И си кльощава. Проверил е докладите ти. Видял е, че по свое желание си вършила много тактическа работа, винаги като ръководител, а понякога в челните екипи. Просто попита дали си имала някакви проблеми на място и дали някой е споменавал, че не се чувства спокойно с теб по време на арести или на спасителни мисии. Уверих го, че не, категорично. Че си супер.

- Благодаря, Лон - прошепна тя. - Смята ли да ме изпрати на преглед?

- Не повдигна въпроса. Което не означава, че не смята.

За да започне работа в Нюйоркската полиция, човек трябва да премине медицински преглед, но веднъж постъпил в полицията - за разлика от пожарникарите или от служителите в „Спешна помощ“, - не му се налага да го прави отново, освен ако не разпореди по-висшестоящ или полицай не поиска да спечели точки за повишение. Освен първия си медицински преглед преди години Сакс никога не беше ходила на профилактичен преглед. Единствените данни за артрита ѝ съществуваха в картона при личния ѝ ортопед. Майърс не би имал достъп до тях, но наредеше ли ѝ да се подложи на преглед, щеше да стане ясно колко сериозно е заболяването ѝ.

А това би било катастрофа.

- Благодаря ти, Лон.

Затвориха и Сакс застина неподвижно за момент и се замисли: сякаш случаят само донякъде беше свързан с тревогите около извършителите. Изглежда, не по-малко важно беше човек да се пази и от съюзниците си.

Сакс провери оръжието си отново и се запъти към вратата, упорито отказвайки да се предаде и да закуцука.

28.

Джейкъб Суон беше установил, че Амелия Сакс има мобилен телефон с 3G. И това беше добра новина. По-трудно му беше да разбие кода и да слуша разговорите ѝ, отколкото при телефони с GPRS - общ пакет радиоуслуги - или 2G мрежи, но поне беше осъществимо, защото 3G телефоните имаха хубаво старомодно А5/1 гласово кодиране.

Не че техническият им отдел имаше право да върши такива неща, разбира се.

Обаче явно някъде нещо се беше случило, защото само десет минути, след като небрежно - и напълно теоретично, разбира се - обсъди въпроса с директора на Технически услуги и поддръжка, Суон се оказа омагьосан от мелодичния и доста секси глас на Сакс, който долиташе до него в ефира.

Вече разполагаше с много интересни факти. Някои конкретно свързани с разследването на случая „Морено“. Други по-общи, но също толкова полезни: например че въпросната Амелия Сакс има здравословни проблеми. Щеше да го запомни за бъдещо ползване.

Освен това получи тревожна информация: че другият следовател по случая, Линкълн Райм, е на Бахамите. Ето това можеше да се превърне в наистина голям проблем. Когато го научи, Суон веднага позвъни на свои контакти на място - неколцина от пиячите на бира на дока - и направи някои уговорки.

Обаче за момента не можеше да се съсредоточи над това. Беше зает. Клечеше на неприятно смрадлива алея и човъркаше ключалката на служебния вход на някаква имитация на „Старбъкс“. Заведение, наречено „Джава Хът“. Носеше тънки гумени ръкавици - с телесен цвят, така че на пръв поглед ръцете му да изглеждат нормално.

Сутринта беше топла, затова му беше още по-топло заради ръкавиците и шушляковото яке. Потеше се. Не колкото Анет на Бахамите, но все пак...

И тази ужасна воня. Малките улички на Ню Йорк. Не може ли някой от време на време да ги залива с белина?

Най-сетне ключалката изщрака. Суон открехна вратата и надникна вътре. От мястото си виждаше канцеларията, която беше празна, кухня, в която един кльощав латинос се бореше със съдовете, и отвъд беше самото заведение. Не изглеждаше много пълно и той допусна, че тъй като кварталът е туристически - онова, което беше останало от Малката Италия, - оживлението ще е по-голямо през почивните дни.

Той се шмугна вътре, побутна притворената врата и пристъпи в канцеларията, където разтвори якето си и се постара ножът да му е под ръка. А, ето го монитора, на който се виждаше коя охранителна камера следи ресторанта в момента. Камерата бавно обхождаше напред-назад с хипнотично черно-бяло изображение. Щеше да се докопа до хубав образ на информатора, на пробойната на информация, когато се върне на единайсети май, датата, на която този негодник беше изпратил по интернет ЗСЗ за убийството в кабинета на прокурора. След това забеляза един ключ отстрани на монитора: 1-2-3-4. Натисна последното и екранът се раздели на квадранти.

О, по дяволите...

В ресторанта имаше четири камери и една от тях в момента записваше самия Суон, приклекнал пред компютъра. Снимаше само гърба му, но и това беше много тревожно.

Той бързо огледа компютъра и се притесни още повече, когато установи, че е невъзможно да го разглоби и да открадне харддиска. Големият компютър беше закрепен за пода с метални ремъци и огромни болтове.

Като че ли някой ще иска да краде вехтория на пет години с операционна система Windows HP. Оприличи машината на ръчен пластмасов миксер в сравнение с онова, което притежаваше самият той: кухненски робот за шестстотин долара с приставка за месене и за приготвяне на прясна паста.

После Суон застина. Чу гласове, замаян женски глас и латиноамерикански мъжки. Пресегна към японския си нож.

Думите им заглъхнаха обаче и коридорът опустя. Суон отново се зае със задачата си. Провери болтовете и ремъците. Не поддаваха, а той не си носеше нужните инструменти. Разбира се, не можеше да се обвинява. Разполагаше с основните инструменти, но това тук изискваше електрическа ножовка.

Въздишка.

Реши, че най-доброто, което може да направи в този случай, е да не допусне и полицията да се добере до диска.

Жалко, това не беше първият му избор, но нямаше други варианти.

Отново долетяха гласове от предната част на ресторанта. Като че ли чу млада жена да казва:

- Извинете, търся Джери.

Възможно ли беше? Да. Гласът му беше познат.

Доброто старо гласово кодиране А5/1...

- Аз съм Джери. Вие ли сте детективът, който се обади?

- Точно така. Амелия Сакс.

Беше пристигнала по-бързо, отколкото очакваше Суон.

Приведен напред, за да скрие от камерата какво прави, той бръкна в раницата си и извади самоделно взривно устройство, противопехотен модел, което щеше не само да взриви компютъра, но и да запокити стотици парчета шрапнел в задната половина на кафенето. Позамисли се. Можеше да нагласи таймера на една минута. Но реши, че ще е по-добре да нагласи детонатора за след по-дълъг период. Така госпожа Сакс щеше да разполага с достатъчно време да влезе в канцеларията и да започне да разглежда записите, преди да се взриви.

Суон натисна копчето, после спусъка и плъзна кутията зад компютъра.

След това бавно се изправи и излезе от канцеларията, като внимаваше да не показва лицето си.

29.

Въздухът в „Джава Хът“ беше наситен с десетки различни ухания - ванилия, шоколад, кардамон, горски плодове, лайка, индийско орехче... и дори кафе. Управителят Джери беше дьлгурест младеж с по-силно загорели от слънцето ръце, отколкото може би трябваше да има управител на кафене от верига заведения в цялата страна, дори ако централата ѝ е в Портланд. Той силно стисна ръката ѝ и плъзна поглед към ханша ѝ. Мъжете често го правеха - не оглеждаха тялото ѝ, опитваха се да видят пистолета.

Десетината клиенти бяха заети - пишеха нещо или разглеждаха едно или друго електронно устройство. Неколцина четяха вестници. Само една възрастна жена седеше мълчаливо, гледаше през прозореца и спокойно се наслаждаваше на чаша кафе.

- Ще пиете ли нещо? - попита Джери. - Заведението черпи.

Тя отказа. Искаше да се добере до единствената следа по този случай, която евентуално можеше да доведе до нещо.

- Искам само да погледна записите от охранителните камери.

- Разбира се - каза той и отново се помъчи да види оръжието ѝ. Добре че беше закопчала сакото си. Знаеше, че той ще я попита дали е използвала скоро пистолета и после щяха да обсъждат различните калибри.

Мъже. Секс или оръжия.

- Така, имаме една камера тук - посочи той над касовия апарат. - Всеки, който влиза, бива сниман поне веднъж, доста отблизо. Какво е качил в интернет този тип? Нещо като вътрешна информация ли?

- Да, нещо такова.

- Банкери. Как да не ги мрази човек! Има и още две камери - посочи ги той. Едната беше на страничната стена и се въртеше бавно като пръскачка на морава. Масите бяха подредени перпендикулярно на камерата, така че, макар клиентите да не се виждаха, Сакс най-вероятно щеше да зърне ясен профил на информатора.

Добре.

Другата камера следеше малката ниша вляво от входната врата, в която имаше само четири маси. И тя щеше да даде хубави профили на посетителите, а и беше по-близо до масите от камерата в главното помещение.

- Нека да видя видеото - каза тя.

- В канцеларията е. След вас - изпъна той ръка, покрита с шарени татуировки на китайски йероглифи от по стотина знака.

Какво толкова пише, че да си струва да изтърпиш болката, зачуди се Сакс.

Да не говорим какво ще обяснява на внуците си.

30.

Божичко, пресечката в горещ следобед!

Нюйоркските пресечки притежават някакво очарование, ако ги погледнеш така: те сякаш пренасяха историята в съвремието, като в музей. Фасадите на апартаментите и - тук, в Малката Италия - на магазинчетата се променяха с всяко поколение, но уличките си бяха до голяма степен, каквито са били преди век. Украсени с изсветлял метал и дървени табели с указания и предупреждения. Използвайте клинове за КАРУЦАТА си! Стените, тухлите и камъкът не бяха боядисани, бяха мръсни и занемарени. Различни импровизирани врати, докове за товарене, тръби, които неДл игат никъде, и кабели, които не смееш да докоснеш.

А как вонеше!

В горещи дни като този работникът в кухнята мразеше да изнася отпадъците до контейнера, който ползваха с още няколко ресторанта, защото предната вечер съседният суши ресторант беше изхвърлил отпадъците си. Можеше да се отгатне на какво ще мирише тази вечер.

На риба.

Въпреки това нещо му харесваше в уличката: сградата над „Джава Хът“. Явно е била дом на известна личност. Келнерът Санчес му каза, че бил някакъв американски писател. Май че Марк Твин. Общият работник не можеше да чете английски добре и каза на Санчес, че ще намери нещо написано от този Твин, ама така и не стигна дотам.

Изхвърли сметта, притаил дъх, разбира се, и после се обърна към ресторантчето си. Забеляза една кола, паркирана в пресечката близо до „Джава Хът“. Червеникав форд „Торино Кобра“.

Гот.

Обаче паякът щеше да я вдигне.

Кухненският работник усети, че все още е притаил дъх. Издиша и после вдиша, набърчвайки нос. Противна воня.

На стара риба. На топла риба.

Зачуди се дали няма да повърне. Запъти се да огледа колата. Харесваше коли. Зет му беше арестуван за кражбата на едно много хубаво беемве M3, от новите. А това си беше нещо. Всеки може да открадне акорд, обаче само смелчага може да задигне M3. Не е задължително обаче да е умен смелчага. Арестуваха Рамон точно два часа и двайсет минути по-късно, но човек трябва да му отдаде заслуженото.

О, я гледай! На таблото на колата имаше пропуск на Нюйоркската полиция. Що за ченге ще кара такава кола? Може би...

В този момент кълбо от пламъци и дим изригна от задната врата на , Джава Хът“ и кухненският помощник отхвръкна назад. Препъна се в купчина кашони пред задния вход на „Хеър Катъри“. Претърколи се по кашоните и остана проснат и смаян върху мазните и мокри камъни.

Боже...

От кафенето се носеше пушек и пламъци.

Общият работник извади мобилния си телефон и примигна силно да прогони сълзите.

Примижа, за да вижда клавиатурата. Но в този момент си даде сметка какво ще се случи, ако се обади дори анонимно.

Господине, кажете ни името, адреса, телефонния си номер и дали случайно имате шофьорска книжка или паспорт?

Или пък акт за раждане? Зелена карта?

Господине, имаме телефонния ви номер тук...

Прибра мобилния си.

Реши, че така или иначе няма значение. Сигурно вече други се бяха обадили.

Пък и експлозията беше толкова силна, че надали някой вътре беше оцелял, а къщата на господин Марк Твин след броени минути щеше да се превърне в купчина димящи развалини.

31.

Бусът пое по Бей Стрийт, после мина през центъра на Насау, покрай магазините с дървена ламперия и къщи, боядисани в меко розово, жълто и зелено, в нюансите на ментовите бонбонки, които Линкълн Райм помнеше от коледите от своята младост.

Градът беше предимно равен, на хоризонта се очертаваха океанските лайнери, спрели на пристана или носещи се по водата отляво. Райм не беше виждал никога лайнер отблизо. Бяха масивни, извисяваха се на стотици метри нагоре. Центърът на града беше чист и подреден, много повече от района около летището. За разлика от Ню Йорк навсякъде имаше дървета, отрупани с цвят, надигнали тротоарите и улиците с корените си. Този квартал беше смесица от сериозен бизнес - адвокати, счетоводители и застрахователни агенти, и магазини, предлагащи всякакви предмети, които евентуално биха могли да разделят туристите от круизните кораби от парите им.

Пиратските дрехи бяха популярен начин да бъде постигнато това. Всяко второ дете на тротоара носеше пластмасова сабя и черна шапка с череп и кости.

Минаха покрай правителствените сгради. Площад „Парламент“, отбеляза мйслено Райм. Пред статуята на седналата на трона си и със скиптър в ръка кралица Виктория, загледана в далечината, сякаш мислите ѝ занимаваха по-важни или пък по-размирни колонии.

Специално оборудваният микробус беше изключително подходящ, голяма част от транспорта се осъществяваше с подобни превозни средства и минибуси, различаващи се от техния само по липсата на механична рампа. Както и по-рано уличното движение беше бавно, дразнещо. Райм реши, че това не е бавно каране. Просто имаше твърде много коли и твърде малко улици и пътища.

Също и скутери. Бяха навсякъде.

- Това ли е най-добрият маршрут? - попита той.

- Да - отговори болногледачът му и зави надясно по Ист Стрийт.

- Отнема повече време, отколкото предполагах.

Том не отговори. Кварталът ставаше по-мръсен, колкото по на юг отиваха. Повече разруха от ураганите, повече бараки, повече кози и пилета. Минаха покрай табела: „Пазете си нещата!“

„ВИНАГИ използвайте гумичка!“

Наложи се Райм да проведе няколко телефонни разговора, за да открие точно къде се намира Поатие - естествено, без да звъни на самия ефрейтор. Насау имаше Централен детективски отдел, който беше отделно от централата. Поатие намекна, че работи в ЦДО, обаче според служителката на рецепцията той бил назначен в този отдел, но не се намирал там. Не беше сигурна къде е кабинетът му.

Най-накрая се обадиха на централата и научиха, че Поатие работи в седалището на Бахамската кралска полиция на Ист Стрийт.

Когато пристигнаха, Райм огледа сградата през опръсканото стъкло на буса. Централата на полицията беше комплекс от разнородни сгради - главната постройка беше съвременна и светла на цвят, имаше формата на хоризонтално полегнал кръст. Спомагателните сгради бяха пръснати хаотично наоколо. Едната изглежда беше арест (съседната улица се казваше Призън Лейн). Околността беше смесица от тревни площи - някои окосени, други не - и паркинги, покрити с чакъл и пясък.

Работещо полицейско управление.

Слязоха от микробуса. И отново острата миризма на пушек във въздуха. А, да. Райм погледна към задния двор на близката къща и откри източника: запалена смет. Явно такива огньове имаше навсякъде.

- Погледни, Линкълн, трябва ни една от тези - каза Пуласки. Сочеше към фасадата на главната сграда.

- Какво? - сряза го Райм. - Сграда, радиоантена, брава на врата, затвор?

- Емблема.

Бахамската кралска полиция наистина имаше много впечатляваща емблема, която обещаваше на гражданите на островите смелост, почтеност и лоялност. Къде по света можеш да намериш и трите в едно-единствено спретнато пакетче?

- Ще ти купя тениска за спомен, новобранецо. - Райм пое с инвалидната си количка по тротоара и влезе във фоайето, което не впечатляваше с нищо, беше мръсно и протрито. Пълзяха мравки и жужаха мухи. Май нямаше цивилни полицаи, всички бяха униформени. Най-вече с бели сака и черни панталони с тъмночервени ленти отстрани. Няколкото жени пък бяха с такива сака и раирани поли. Голяма част от служителите - до един чернокожи - бяха и с полицейски фуражки или с бели тропически каски.

Колониално...

Десетина местни жители и туристи чакаха по пейките или се редяха да разговарят с полицаите, вероятно за да докладват за престъпление. Повечето изглеждаха по-скоро раздразнени, отколкото травмирани. Райм допускаше, че най-често става дума за джебчийство, изчезнали паспорти, опипване, откраднати фотоапарати и автомобили.

Съзнаваше, че привлича внимание заедно с антуража си. Двойка на средна възраст, канадци или американци, бяха на опашката пред него.

- Не, не, минете преди нас, господине - каза му жената, все едно е петгодишен. - Настояваме.

Снизхождението им подразни Райм и Том, който го усети, се напрегна, вероятно очаквайки поредната тирада. Криминалистът обаче се усмихна и им благодари. Вълнението, което възнамеряваше да предизвика, беше запазено за самите полицаи.

Висок мъж, който в момента беше начело на опашката пред Райм, имаше лъскава черна кожа и носеше джинси и свободна риза върху тях. Оплакваше се за откраднатата си коза на привлекателната и внимателна жена на рецепцията.

- Може да се е изгубила - каза му тя.

- Не, не, въжето беше отрязано. Снимах го. Искате ли да видите? Беше отрязано с нож. Имам снимки! Съседът ми. Знам, че съседът ми го е направил.

Следите от инструмента щяха да свържат срязаното въже с ножа на съседа. Конопените нишки са много лепливи, вероятно ще има убедителен пренос по острието. Неотдавна беше валяло, несъмнено щеше да са запазени и следи от стъпки.

„Лесно престъпление“ - помисли си Райм. Искаше му се и Сакс да беше тук, за да сподели с нея историята.

Кози...

Убедиха мъжа да потърси още малко.

После Райм пристъпи напред. Служителката се понадигна и погледна надолу към него. Той попита за Майкъл Поатие.

- Да, ще го повикам. А вие сте?

- Линкълн Райм.

Тя вдигна телефона:

- Ефрейтор, обажда се полицай Бетел от приемната. Търси ви Линкълн Райм, придружаван от още няколко човека. - Тя забоде поглед в бежовия си старомоден телефон и се напрегна, докато слушаше какво ѝ казват. - Добре, ефрейтор. Той е тук, както ви казах... Ами, пред мен.

Да не би Поатие да ѝ беше поръчал да му съобщи, че го няма?

- Ако е зает, с удоволствие ще го почакам - обади се Райм. - Колкото трябва.

Очите ѝ се стрелнаха несигурно към очите му. Тя каза в слушалката:

- Той каза... - Явно обаче Поатие беше чул. - Добре, ефрейтор. - Жената затвори. - Идва след минутка.

- Благодаря ви.

Групата на Райм се оттегли в по-свободна част на помещението.

- Бог да ви благослови - каза жената, отстъпила мястото си на опашката на клетия инвалид.

Криминалистът усети ръката на Том на рамото си, но и този път само се усмихна.

Том и Пуласки седнаха на една пейка до Райм под десетина рисувани и фотографски портрети на старши комисари и началници от Бахамската кралска полиция отпреди много години. Райм огледа галерията. Такива стени имаше навсякъде: безизразни лица и, като това на кралица Виктория, зареяли поглед в далечината, а не към художника или към фотоапарата. Лишени от емоция. Какво ли бяха видели тези очи през общо стотиците си години работа като полицаи?

Райм тъкмо се чудеше колко ли ще протака Поатие, когато от коридора се появи млад полицай, който се приближи към рецепцията. Беше с вездесъщите черни панталони с червен кант и синя риза с къси ръкави и разкопчана яка. Верижка от горното му копче се губеше в левия джоб на ризата му. „Свирка?“ - зачуди се Райм. Тъмнокожият мъж, въоръжен с полуавтоматичен пистолет, беше гологлав и имаше гъста, късо подстригана коса. Кръглото му лице не беше радостно.

Полицай Бетел посочи Райм на ефрейтора. Младият мъж се извърна и примигна с нескрито учудване. Опита да се сдържи, но погледът му веднага се плъзна по инвалидната количка и краката на Райм. Отново примигна и сякаш целият се поду от неловкост.

Линкълн знаеше, че не само присъствието му разстройва полицая. Не стига убийството, не стига геополитиката, ами сега ще си имам работа с инвалид?

Поатие отложи срещата за още мъничко, вероятно питайки се дали са го забелязали.

Можеше ли да избяга? След това той се овладя, неохотно откъсна поглед от рецепцията и се приближи към тях.

- Е, капитан Райм - каза с обичайния си почти ведър тон. Същия като на туристката преди малко. Ръката на Поатие беше протегната наполовина, сякаш не му се искаше много да се ръкува, но смяташе за морално неприемливо да не направи усилие. Райм вдигна ръка и полицаят я стисна бързо, много бързо, и я пусна.

„Инвалидността не е заразна“ - помисли си Райм с горчивина.

- Ефрейторе, това е полицай Пуласки от Нюйоркската полиция. И Том Рестьн, който се грижи за мен.

Ръкува се с тях по-уверено. Но Поатие измери Том с поглед, сякаш се питаше за какви точно грижи става дума.

После се озърна и установи, че няколко други полицаи са вперили погледи в тях и са застинали в различни пози като деца, които си играят на статуи.

Поатие отново насочи вниманието си към инвалидната количка и безчувствените крака на Райм. Бавните движения на дясната ръка обаче изглежда най-неустоимо привличаха вниманието му. Накрая ефрейторът впрегна цялата си воля и се принуди да погледне Райм в очите.

Отначало криминалистът се подразни от реакцията му, но после изпита нещо, което не беше изпитвал от известно време - срамуваше се. Всъщност се срамуваше от състоянието си. Надяваше се чувството да се преобрази в гняв, но не стана така. Чувстваше се слаб, малоценен.

Слисаният поглед на Поатие го съсипа.

Срам...

Постара се да прогони мъчителното усещане и каза с равен глас:

- Трябва да обсъдя с вас случая, ефрейторе.

Поатие се озърна:

- Опасявам се, че ви казах всичко, което мога.

- Искам да видя докладите за веществените доказателства. И самото местопрестъпление.

- На практика е невъзможно. Местопрестъплението е запечатано.

- Запечатваме го за странични хора, не за криминолозите.

- Но вие сте... - Поатие успя да не поглежда към краката му. - Вие нямате правомощия тук, капитан Райм. Тук сте цивилен. Съжалявам.

- Нека да ви помогнем със случая - обади се Пуласки.

- Зает съм. - Поатие с радост се извърна към Пуласки, който беше стъпил на двата си крака. Към нормален човек. - Зает съм - повтори Поатие и се извърна към дъската с бюлетините, на която беше забоден един-единствен лист. Заглавие: Изчезнала. На листа се виждаше снимка на усмихната блондинка, явно свалена от „Фейсбук“.

- Студентката, за която споменахте - отбеляза Райм.

- Да, онази, за която... - Ефрейторът се канеше да каже „за която не ви пука“. Линкълн беше сигурен. Но се въздържа.

Защото, разбира се, Райм не беше равностоен съперник. Беше слаб. Някоя неподходяща дума можеше да го разтърси прекомерно.

Лицето му пламна.

- Ефрейторе - поде Пуласки, - може ли да видим копия на докладите за уликите и от аутопсията? Бихме могли да ги прегледаме тук, на място. Няма да ги изнасяме.

„Добър подход“ - помисли си Райм.

- Боя се, че не е възможно, полицай Пуласки. - Поатие успя отново да погледне към Райм.

- Тогава нека набързо да огледаме местопрестъплението.

Поатие се закашля.

- Трябва да го запазя непокътнато в очакване на вести от полицията във Венецуела.

- Ще се постарая местопрестъплението да остане чисто за тях - включи се в играта Райм.

- Въпреки това не мога. Съжалявам.

- Нашето разследване на смъртта на Морено се различава от вашето - сам го изтъкнахте онзи ден. Но въпреки това се нуждаем от някакви веществени доказателства от тук.

„Иначе рискът, който пое онази вечер, когато ми се обади от казиното, ще се обезсмисли“ - беше подтекстът.

Райм много внимаваше да не споменава американските агенции за сигурност или снайперисти. Ако Бахамите искаха венецуелските наркобосове, той нямаше да им се бърка. Обаче му трябваха проклетите улики.

Погледна към плаката с изчезналата студентка.

Беше доста привлекателна, с невинна и широка усмивка.

Наградата за предоставяне на информация беше само петстотин долара. Райм прошепна на полицая:

- Имате балистичен отдел, видях на уебсайта ви. Не може ли поне да видя доклада за куршума?

- Още не са го изследвали.

- Чакат венецуелските власти.

- Точно така.

Райм си пое дълбоко въздух и се помъчи да запази спокойствие:

- Моля ви...

- Ефрейтор Поатие! - прокънтя нечий глас във фоайето.

Мъж с униформа в цвят каки стоеше в рамката на отворена врата и зад него се виждаше полутъмен коридор.

Тъмното му лице - и като цвят на кожата, и като изражение - се взираше към четиримата мъже до стената.

- Ефрейтор Поатие - повтори строго той. Полицаят се извърна и примигна.

- Да, сър!

Мълчание.

- Когато приключите тук, искам да ви видя в кабинета си.

Строгият мъж вероятно беше местната версия на капитан Бил Майърс.

- Слушам, сър. - Младият полицай се извърна притеснено към тях: - Това е заместник-комисар Макферсън. Той отговаря за целия остров Ню Провидънс. Вече трябва да тръгвате. Ще ви изпратя до колата.

Докато ги съпровождаше, той спря неловко да отвори вратата на Райм и отново се помъчи да избегне смущаващата гледка на мъжа в инвалидна количка.

Райм излезе. Том и Пуласки го следваха. Отправиха се към буса.

- Капитане - прошепна Поатие, - поех огромен риск, като ви дадох онази информация: за телефонното обаждане, за мъжа в „Саут Коув Ин“. Надявах се да разследвате от Съединените щати, не от тук.

- Много съм признателен за онова, което ми казахте, но не е достатьчно. Ще ни трябват уликите.

- Невъзможно. Помолих ви да не идвате. Съжалявам, не мога да помогна. - Младият полицай отмести поглед отново към входната врата на фоайето, като че ли шефът му продължаваше да ги наблюдава. Поатие беше бесен, Райм виждаше това. Идеше му да се разкрещи. Но единствената реакция на полицая беше, образно казано, потупване по главата.

Бог да те благослови...

- Нямате работа тук, господине. Останете ден-два, отидете на ресторант. Надали излизате често... - Спря се навреме. После смени темата: - Сигурно сте толкова зает, че не ви остава време да се позабавлявате. До пристана има хубави ресторанти. За туристи.

Оборудвани за инвалиди, защото болните и възрастни пътници пристигат с туристическите кораби.

- Предложих ви да се срещнем другаде, но вие отказахте - настоя Райм.

- Не съм допускал, че наистина ще дойдете.

Райм спря и се обърна към придружителите си:

- Искам да поговоря с ефрейтора насаме.

Двамата мъже се отдръпнаха към буса. Поатие отново плъзна поглед по краката и тялото на криминалиста.

- Бих искал...

- Ефрейторе - гневно го прекъсна Райм, - не си играйте игрички с мен.

Срамът най-сетне се бе превърнал в леден гняв. Полицаят примигна изненадано.

- Дадохте ми няколко следи, които не струват нищо без веществените доказателства в тяхна подкрепа. Можехте да си спестите парите за телефонното обаждане, по дяволите!

- Опитвах се да помогна - оправда се ефрейторът с равен глас.

- Опитвахте се да изкупите вината си.

- Какво?

- Не ми се обадихте, за да ви помогна за случая. Обадихте ми се, за да се оневините за лошата полицейска работа. Подхвърляте ми няколко безполезни трохи и после продължавате да се измъквате с венецуелските власти, както ви е наредено.

- Не разбирам - изстреля Поатие в отговор, също дал воля на гнева си. Лицето му лъсна от пот, очите му бяха съсредоточени и яростни. - Вие печелите парите си в Америка - десет пъти повече от нашите заплати тук, - а ако не ви харесва, можете да си намерите друга работа, на която да печелите пак толкова, че и повече. Ние нямаме такива възможности, капитане. Вече рискувах твърде много. Казвам ви някои неща поверително, а после... - нареждаше бързо и разгорещено. - А после вие пристигате. Вече и комисарят знае! Имам жена и две деца. Обичам ги много. Какво право имате да застрашавате работата ми?

- Работата значи? - гневно изсъска Райм. - Работата ви е да откриете какво се е случило на девети май в хотел „Саут Коув Ин“, кой е изстрелял куршума, кой е отнел човешки живот под вашата юрисдикция. Ето това е работата ви, а не да се криете зад измишльотините на началниците си.

- Не разбирате! Аз...

- Разбирам едно - щом твърдите, че искате да сте ченге, бъдете ченге. Ако ли не, върнете се при инспекциите и лицензите, ефрейторе.

Райм се завъртя и се насочи към буса, откъдето Пуласки и Том го гледаха притеснено и объркано. Забеляза, че някакъв човек ги наблюдава от прозорците. Беше сигурен, че е заместник-комисарят.

32.

След като си тръгнаха от полицейското управление, Том насочи буса на север и на запад през тесните и зле павирани улици на Насау.

- Добре, новобранецо, поставям ти задача. Искам да се поразровиш в „Саут Коув Ин“.

- Няма ли да си тръгваме?

- Разбира се, че няма. Искаш ли да чуеш каква е задачата ти, или ще продължаваш да ме прекъсваш? - И без да дочака отговора му, Райм напомни на младия полицай за информацията, която им бе дал по телефона ефрейтор Поатие онази вечер в Ню Йорк: за обаждането от американец, който се интересува от резервацията на Морено, и за мъжа в хотела в деня преди стрелбата, който разпитвал една от камериерките за Морено - Дон Брънс, техния талантлив снайперист.

- На около трийсет, американец, атлетичен, нисък, с къса кестенява коса - беше запомнил Пуласки от картона.

- Добре. Не мога да отида лично - каза криминалистът. - Доста се набивам на очи. Ще те чакаме на паркинга. Отиди на рецепцията, покажи си значката и разбери от кой номер е звънил онзи човек от Америка, а също каквото успееш за типа, разпитвал за Морено. Не обяснявай много. Само кажи, че си полицай, който разследва инцидент.

- Ще кажа, че идвам право от полицейското управление.

- Хм, това ми харесва. Авторитетно и същевременно неопределено. Ако намериш номера, тоест когато се добереш до него, ще се обадим на Родни Шарнек и той ще се свърже с телефонния оператор. Ясно ли е?

- И още как, Линкълн.

- Какво означава това „и още как“?

- Че ще го направя.

- Това са паразитни изрази. - Райм още беше засегнат и ядосан от предателството на Поатие - и то само отчасти заради отказа му да сътрудничи.

Докато подскачаха по улиците на Насау, на него му хрумна нещо.

- И докато си в хотела, провери дали Едуардо де ла Руа, загиналият репортер, не е оставил там нещо. Багаж, бележник, компютър. И се постарай да го вземеш.

- Как?

- Не знам. И не ми пука. Искам бележките или записите на Де ла Руа, ако е правил такива. Полицията не е събрала прилежно веществените доказателства. Може в хотела да е останало нещо.

- Може да е записал как Морено му казва как някой го следи.

- Че някой го следи - саркастично го поправи Райм. - Иначе изречението е ужасно.

Пуласки въздъхва. Том се усмихна.

Младият полицай се замисли за момент.

- Де ла Руа е бил репортер. Сигурно е имал фотоапарат. Може да е направил снимки в стаята или в хотела преди стрелбата.

- Не се сетих за това. Браво. Да. Може да има снимки на човека, който ги е наблюдавал. - После Райм отново се ядоса: - Венецуелските власти! Пълни глупости!

Мобилният му иззвъня. Погледна кой го търси.

Е, това пък какво беше!

Натисна копчето и каза:

- Ефрейторе?

Да не би да бяха уволнили Поатие? Или се обаждаше да се извини, загдето си е изпуснал нервите и да повтори, че не може да им помогне?

Полицаят съобщи с тих и ядосан шепот:

- Обикновено обядвам късно.

- Моля?

- Заради смяната си - остро продължи Поатие. - Обядвам към три часа. И знаете ли къде обядвам?

- Трябва ли...

- Въпросът е много прост, капитан Райм! - сряза го ефрейторът. - Искате ли да знаете къде обядвам всеки ден?

- Да, искам - успя да изрече Райм, съвсем объркан.

- Обядвам в „Хърикейн“ на Байлу Хил Роуд. Близо до Уест Стрийт. Там обядвам!

Линията прекъсна. Чу се само едно тихо щракване, но Райм си представи как ефрейторът гневно беше стоварил палеца си върху копчето на телефона.

- Е, в крайна сметка той може би ще ни помогне - уведоми другите.

- Или ще ни арестува - каза Пуласки.

Райм понечи да възрази, но реши, че младият полицай има основание.

- В случай че си прав, новобранецо, смяна на плана - каза той. - С Том отиваме да обядваме или да бъдем арестувани. Вероятно и двете. А ти отиваш да душиш в „Саут Коув Ин“. Ще ти наемем кола. Том, минахме ли покрай някоя служба за автомобили под наем?

- „Авис“. Искаш ли да отида?

- Очевидно. Не попитах от любопитство.

- Не ти ли омръзва непрекъснато да си в добро настроение, Линкълн!

- Кола под наем, моля те. Веднага.

Райм видя, че го е търсил Лон Селито. Беше пропуснал обаждането по време на „дискусията“, която бе провел с Поатие. Не му беше оставил съобщение. Райм му звънна, но попадна на гласова поща. Остави съобщение на Лон да му се обади и пъхна мобилния си в джоба.

Том намери офис на „Авис“ с помощта на джипиеса си и насочи колата натам. След броени минути се обади несигурно:

- Линкълн?

- Какво?

- Някой ни следи, сигурен съм.

- Не се обръщай назад, новобранецо!

Райм вече не прекарваше много време в оперативна работа по очевидни причини, но докато беше активен, често работеше на „горещи“ местопрестъпления - там, където извършителят все още можеше да се навърта, за да разбере кои полицаи разследват случая, какви улики намират, а понякога дори за да се опита да убие полицаите. Инстинктите, които си беше изработил след години подобна работа, още действаха. И първото правило беше да не се издаваш, че си погнал някого.

- Една кола се движеше срещу нас, но когато подминахме, направи обратен завой. Отначало не ми се стори подозрително, но ние доста лъкатушим, а колата още е зад нас.

- Опиши ми я.

- Златист мъркюри, с черен винилов таван. На десет години и повече, струва ми се.

На колкото бяха и много други коли тук.

Болногледачът погледна през огледалото си:

- Вътре има двама, не, трима човека. Чернокожи мъже. Към трийсетте. С фланелки, едната сива, другата зелена, с къси ръкави. И един с потник. Не виждам лицата им.

- Говориш точно като полицейски патрул, Том - сви рамене Райм. - Сигурно ченгетата ни държат под око. Онзи комисар, Макферсън, не се радва, когато в града му идват непознати.

Том погледна в огледалото за обратно виждане с присвити очи.

- Не мисля, че са полицаи, Линкълн.

- Защо?

- Шофьорът има обици, а типът до него е с плитки.

- Ченгета под прикритие.

- И си подават един джойнт.

- Добре де, може и да не са ченгета.

33.

Малко неща са по-неприятни от химическия дим след взривяването на пластичния експлозив на самоделна бомба.

Амелия Сакс усещаше миризмата, вкуса. Потръпна от отвратителното нападение.

А и ушите ѝ бучаха.

Сакс стоеше пред онова, което беше останало от „Джава Хът“, и чакаше сапьорите да си свършат работата. Лично би ръководила огледа на местопрестъплението, но експертите по експлозивите от Шести участък на Гринидж Вилидж винаги правеха първия оглед след взривове, за да проверят за вторични неизбухнали устройства, чиято цел е да елиминират спасителните екипи. Това беше разпространен подход, поне в държави, където бомбите бяха средство за отправяне на политически послания. Може би Дон Брънс беше усвоил същото умение в чужбина.

Сакс щракна с пръсти пред ушите си и се зарадва, че въпреки бученето чуваше доста добре.

Отначало ѝ идеше да прихне заради онова, което беше спасило нея и другите клиенти на кафенето.

Двамата с Джери, татуирания управител на „Джава Хът“, бяха отишли в тясната му сумрачна канцелария, където се намираше компютърът на заведението. Дръпнаха си столове да седнат и той въведе паролата за старата система на „Уиндоус“.

- Ето я програмата за охранителните камери. - Той я отвори и после ѝ показа командите за преглед на файловете с разшиpeние .mpg, как да превърта напред и назад, как да прави стоп кадър и да си записва клипчета в отделни файлове, за да ги изпраща по интернет или да ги качи на флашка.

- Ясно, благодаря.

Сакс се приведе напред и се вгледа внимателно в екрана, разделен на квадрати - по една сцена от всяка камера. Имаше две камери в салона на кафенето: до касата и в канцеларията.

Тъкмо беше започнала да пренавива назад до 11 май - датата, на която информаторът беше изпратил оттук ЗСЗ, - когато забеляза един мъж в канцеларията, в която седяха в момента, който пристъпва напред.

Един момент. Странно. Сакс спря видеото.

Какво не беше наред?

Ама, разбира се, ето какво. Засмя се. Тъй като тя превърташе назад, във всички други сцени хората се движеха назад. А на записа от канцеларията мъжът се движеше напред, което означаваше, че в реално време той е излизал от помещението заднишком.

Защо ще постъпва така човек?

Тя го показа на управителя, който обаче не се усмихна.

- Погледнете времето. Случило се е преди десет минути. А аз не го познавам. Не работи тук.

Мъжът беше слаб и с къса коса под бейзболната шапка. Носеше шушляково яке и малка раничка.

Джери стана и се приближи към задната врата. Опита да я отвори.

- Отключено е. Явно е влязъл с взлом!

Сакс върна още малко назад и пусна видеото. Видяха как мъжът влиза в канцеларията, как няколко пъти се опитва да проникне в компютъра, после се мъчи да го вдигне, но не успява заради стоманените скоби, захванати за пода. След това той погледна в монитора и явно забеляза, че е заснет. Вместо да се обърне и да застане с лице към охранителната камера, излезе на заден ход от канцеларията.

Беше сигурна, че това е снайперистът.

Някак беше научил за информатора и беше дошъл да види дали няма да научи самоличността му. И сигурно беше чул как двамата с Джери се лриближават. Сакс отново пусна записа и този път забеляза, че преди да излезе, мъжът поставя нещо малко зад компютъра. Какво?

О, по дяволите!

Беше оставил самоделна бомба - това беше пуснал зад компютъра. Не бе успял да го открадне, затова беше решил да го унищожи. Сакс се зачуди дали да се опита да обезвреди бомбата? Не, сигурно я беше настроил да избухне всеки момент.

- Вън, всички вън! - извика тя. - Бомба, има бомба! Напуснете мястото. Всички вън!

- Но това е...

Сакс сграбчи татуираната ръка на Джери и го издърпа навън в заведението, крещейки на момичетата на бара, на миячката и на клиентите да бягат. Показа значката си.

- Полиция на Ню Йорк. Незабавно се евакуирайте! Има изтичане на газ.

Твърде сложно беше да обяснява за бомбата.

Устройството се взриви точно когато тя избута и последния клиент през вратата - млад студент, който се оплакваше, че още не са му долели кафе в чашата.

Сакс все още беше вътре, когато усети детонацията с гърдите и ушите си, а също и с краката, стъпили на пода. Две грамадни витрини се строшиха и голяма част от интериора също се разхвърча на парчета. Противен мазен пушек изпълни всичко почти незабавно. Сакс изхвърча през вратата, но остана на крака, защото беше сигурна, че метне ли се на бетона - като в клишираната сцена от филмите, - коляното никога няма да ѝ прости.

Сапьорите се показаха на вратата.

- Чисто е - чу тя да казва лейтенантът, но сякаш говореше през памук. Бомбата наистина беше оглушителна. Пластичният експлозив се взривява с бързина приблизително седем хиляди и шестстотин метра в секунда.

- Какво беше? - попита тя и по усмивката му разбра, че крещи.

- Не мога да кажа със сигурност, докато не изпратим подробностите на бюрото и на Агенцията за алкохола, тютюна и експлозивите. Но знаете ли какво предполагам? Военни са - намерихме камуфлажен шрапнел. Предимно противопехотен е, но много качествено взривява и всичко наоколо.

- Например компютри.

- Моля? - попита полицаят.

Заради влошения си слух този път Сакс беше говорила твърде тихо.

- Компютри.

- Особено компютри - каза сапьорът. - Харддискът е на милион парченца и повечето са се разтопили. Абсолютно е съсипан.

Тя му благодари. Екип криминолози от Куинс пристигнаха със специализиран автомобил - микробус, пълен с оборудване за събиране на веществени доказателства. Сакс познаваше двама служители: млад мъж от Джорджия и американка от азиатски произход. Махнаха си за поздрав. Те щяха да ѝ помогнат, но тя щеше лично да свърши основното, така гласеше правилото на Линкълн Райм.

Сакс огледа димящите останки на „Джава Хът“ с ръце на кръста. Братко мили...

Пластичните експлозиви не само вонят отвратително, но и замърсяват местопрестъплението.

Тя облече предпазен гащеризон - луксозната версия, която предпазва не само местопрестъплението от замърсяване, но и човека, който го носи, от опасни материали, а заради дима надяна очила и филтрираща маска.

Първата ѝ мисъл беше дали Линкълн ще я чува през маската.

Но после си спомни, че няма да говори онлайн с него, както правеше обикновено чрез радио- или видеовръзка. Този път беше сама.

По тялото ѝ премина същото студено усещане като преди.

„Забрави - каза си тя ядосано. - Хващай се за работа.“

И тръгна да обхожда местопрестъплението, снабдена с пликчета за веществени доказателства и нужното оборудване.

Сакс се опитваше да събере каквото може от самото взривно устройство, но то не беше много, както я беше предупредил и сапьорът. Озадачи се най-вече, че престъпникът е използвал не екзплозиви, които целят разруха, а които целят да убиват.

Съсредоточи се над пътя, по който той беше влязъл и излязъл, задната врата, където би трябвало да се е позадържал, преди да проникне вътре, и където щетите от взрива бяха минимални. Взе десетки проби: следи от уличката и от бравата в достатъчно количество, за да бъде изготвен профил на типичните за този квартал вещества. Всяко нещо можеше да бъде оставена от извършителя улика, която да ги отведе до дома или до офиса му.

Не беше сигурна колко полезно би било това. На всяка пресечка в Ню Йорк имаше толкова много материални следи, че щеше да е много трудно да изолират важните. Твърде многото улики нерядко са не по-малък проблем от твърде малкото.

След като приключи с обиколката, Сакс бързо свали гащеризона - не защото се безпокоеше да не се зарази от нещо, а защото страдаше от клаустрофобия и се напрягаше.

Вдъхна дълбоко, затвори очи за миг и даде възможност на усещането да се успокои и после да избледнее.

Информаторът... Как да го намери сега, по дяволите, след като записът от охранителните камери беше унищожен?

Струваше ѝ се безнадеждно. Ако човек използва сложна система за препращане на имейл през прокси сървъри, за да прикрие следите си, ще избере мястото, от което да качи документите в интернет. Надали беше редовен посетител тук и едва ли беше платил с кредитна карта. Но ѝ хрумна нещо: ами другите клиенти? Можеше да проследи поне някои от хората, които са били тук към един часа на единайсети май. Може някой да е забелязал необикновения компютър на човека, онзи айбук. Или пък туристи са се снимали с мобилните си телефони и случайно са заснели в кадър и информатора.

Сакс се приближи към Джери, отчаяния управител на някогашното кафене, и го попита къде пази данните за плащанията с кредитна карта. Той откъсна печалния си поглед от заведението си и се обади в централния офис на „Джава Хът“. След десет минути тя разполагаше с имената на десетина клиенти, които са били в заведението по онова време. Благодари му и изпрати файла на Лон Селито. След това се обади на детектива.

Попита го дали може да накара служителите на Бил Майърс от отдела за специални операции да се обадят на хората и да проверят дали някой е правил снимки в „Джава Хът“ във въпросния ден или пък си спомня човек със стар и странен на вид компютър.

- Да, разбира се, Амелия, ще го разпоредя - изсумтя той. - Това изцяло променя случая. Пластичен експлозив? Мислиш ли, че е бил Брънс или както там му е истинското име?

- Мисля, че трябва да е бил той. На записа не се виждаше добре, но човекът най-общо отговаря на описанието, дадено от камериерката в „Саут Коув Ин“. Изглежда, разчиства след изпълнението на задачата - вероятно по заповед на Мецгър. - Сакс добави с мрачен смях: - А в „Джава Хът“ по-чисто няма как да стане!

- Боже, Мецгър и Брънс не се шегуват. Явно им е адски важно да запазят плана за разпоредените убийства, след като отстраняват и невинни хора.

- Чуй ме, Лон, не искам да вдигаме много шум.

Той се изсмя дрезгаво:

- Ама, разбира се. Скапан пластичен експлозив в Манхатън!

- Може ли да се престорим, че е било изтичане на газ, което още се разследва? Просто за да не се разчува още няколко дни.

- Ще видя какво мога да направя. Но знаеш какви са проклетите медии.

- Това ми е предостатъчно - ден-два.

- Ще опитам - промърмори той.

- Благодаря.

- Радвам се, че се обади, Амелия. Хората на Майърс са намерили жената, с която е пътувал в лимузината Морено на първи май - Лидия. След минути ще имат адреса и телефонния ѝ номер.

- Проститутката.

Той се засмя.

- След като поговориш с нея, надали ще мислиш така.

34.

Дясната му ръка се вдигна бавно към устата и Линкълн Райм си хапна пържена хапка от рапани - хрупкава отвън и мека отвътре, - топната в домашно приготвен сос. След това вдигна кутийка бира „Калик“ и отпи.

Ресторант ,Хърикейн“ - любопитно име предвид местното време - беше семпъл, намираше се на пресечка в центъра на Насау. Стени в яркосиньо и червено, изкорубен дървен под, няколко оплюти от мухи снимки на местните плажове - или на Гоа, или на Джърси. Не се знаеше. Няколко вентилатора на тавана се въртяха бавно и изобщо не разхлаждаха. Само дразнеха мухите.

Обаче мястото се славеше с някои от най-вкусните храни, които Райм беше опитвал.

Макар да смяташе, че всяко ястие, което можеш собственоръчно да пронижеш с вилица, а не да ти го дават в устата, е по дефиниция хубаво.

- Рапан - чудеше се на глас той. - Досега не съм имал случай с участието на мекотело с една черупка. Веднъж работих с черупки от стриди. Много пикантни. Може ли да се сготви в домашни условия?

Том, който седеше срещу Райм, стана и отиде да поиска рецептата от готвачката. Пълничката жена с червена бандана, която изглеждаше като марксистка революционерка, му я написа и го предупреди да готви с пресни рапани.

- Никога от консерва, никога.

Беше почти три часът и Райм започваше да се пита дали ефрейторът не му е отправил примамливата покана само за да го отстрани, докато, както бе допуснал Пуласки, всъщност подготвя ареста му.

Там обядвам!...

Райм реши да не се притеснява, да хапне още рапани и да пие бира.

В краката им едно сиво-черно куче се молеше за остатъците. Райм пренебрегна дребното мускулесто животно, обаче Том му даде малко рапан и хляб. Беше високо малко над половин метър и имаше клюмнали уши и издължена муцунка.

- Вече няма да те остави на мира - промърмори Райм. - Нали знаеш?

- Сладък е.

Келнерката, по-слабичко и по-младо копие на готвачката, вероятно нейна дъщеря, каза:

- Местен мелез е. Такива ще видите само на тукашните острови. Храним ги с ориз и грах, с каквото падне.

- И се навъртат край ресторантите, така ли? - попита язвително Райм.

- О, да, клиентите ги обожават.

Той изсумтя и се загледа към вратата, откъдето очакваше всеки момент да се появи ефрейтор Поатие или един-двама униформени бахамски полицаи със заповед за арест.

Телефонът му избръмча и той го вдигна.

- Какво става, новобранец?

- Намирам се в „Саут Коув Ин“. Имам го. Имам номера на човека, който е звънил да пита за резервацията на Морено. Мобилна централа в Манхатън.

- Отлично. Така ще се окаже предплатен, непроследим. Обаче Родни ще успее да стесни кръга до относително малък участък. Може би до офис, спортна зала или „Старбъкс“, където снайперистът ни обича да си пийва лате. Надали ще му отнеме...

- Но...

- Не, лесно е. Може да тръгне по обратния ред от ретранслаторните клетки и да интерполира данните за сигнала от околните кули. Снайперистът сигурно вече е изхвърлил телефона, но данните би трябвало да са...

- Линкълн.

- Какво?

- Не е предплатен и още е активен.

Райм остана без думи за миг. Не можеше да повярва на добрия си късмет.

- Готов ли си?

Възвърна дар-словото си:

- Новобранец, говори направо!

- Регистриран е на името на Дон Брънс.

- Нашият снайперист.

- Именно. Използвал е номера на социалната си осигуровка за телефонната сметка и е оставил адрес.

- Къде?

- Пощенска кутий в Бруклин. Ангажирана от фиктивна фирма в Делауер. И номерът на социалната осигуровка е фалшив.

- Обаче имаме телефона. Кажи на Родни да започне да рови за мястото и разговорите. На този етап не можем да вземем официална заповед, но провери дали Лон или някой друг няма да очарова някой съдия, който да позволи петсекундно прослушване за запис на гласа.

Така щяха да могат да сравнят гласа с аудиофайла, изпратен им от информатора, и да потвърдят, че всъщност снайперистът използва телефона в момента.

- И накарай Фред Делрей да провери кой стои зад компанията.

- Добре. Няколко още неща.

„Още няколко неща“ - поправи го мислено Райм, но се въздържа да го стори на глас. Достатъчно изтормози хлапето за днес.

- Репортерът, Де ла Руа, не е оставил нищо в хотела. Дошъл за интервюто с чанта или с куфарче, но са сигурни, че полицията го е взела заедно с телата.

Дали Поатие - ако наистина се появеше и беше склонен да сътрудничи - ще им осигури достъп до тези вещи?

- Още не съм говорил с камериерката за американеца, който ходил в деня преди стрелбата. Започва работа след половин час.

- Компетентно свършена работа, Пуласки. Нали си предпазлив? Да си мяркал онзи онзи форд „Мъркюри“ с типовете, дето пушат дрога?

- Не, но се оглеждам. А при вас как е?... А, чакайте. След като питате мен, значи сте им се изплъзнали.

Райм се ухили. Хлапето учеше бързо.

35.

- Значи Лидия не е проститутка - каза Амелия Сакс.

- Не - отговори Лон Селито, - преводачка е.

- И това не е прикритие за работата ѝ като компаньонка? Сигурен ли си?

- Напълно. При нея всичко е законно. Работи като преводач вече десет години за големи компании и адвокатски кантори. Въпреки това проверих: няма досие - нито в щата, нито във ФБР, нито в Националния информационен център за престъпленията. Изглежда Морено и друг път е работил с нея.

Сакс се изсмя кратко и скептично.

- А аз какво предполагах! Компаньонка, терористка. Братко мили! Ако работи законно, Морено не би я използвал за незаконни срещи, но вероятно знае нещо полезно. Сигурно има много информация за него.

- Би трябвало - съгласи се Селито.

И какво точно знаеше Лидия? Това се питаше Джейкъб Суон, седнал на предната седалка на своя нисан, паркиран в Мидтаун, докато слушаше разговора на двамата, защото отново подслушваше по 3G мрежата лесния за подслушване телефон на Амелия Сакс. Сега се радваше, че взривът в „Джава Хът“ не я беше изпепелил. Тази следа беше златна.

- От какви езици? - попита Сакс. Суон установи кой е човекът, с когото разговаря тя. Лон Селито, друго ченге от Нюйоркската полиция, осведомиха го от техническата служба.

- Руски, немски, арабски, испански и португалски.

Интересно. Суон вече много държеше да се докопа до адреса на преводачката.

- Ще отида да я разпитам.

Е, това щеше да е много удобно - детектив Сакс и свидетелката заедно в частен апартамент. Заедно с Джейкъб Суон и неговите японски ножове.

- Имаш ли писалка?

- Готова съм.

„Аз също“ - помисли си Суон.

- Пълното ѝ име е Лидия... - поде Селито.

- Чакай! - извика Сакс.

Суон се намръщи от силния звук и дръпна мобилния от ухото си.

- Какво?

- Нещо не е наред, Лон. Току-що ми хрумна. Откъде Брънс е знаел за „Джава Хът“?

- Какво искаш да кажеш?

- Не ме е проследил дотам. Бил е там преди мен. Откъде е научил за мястото?

- Мамка му! Мислиш, че подслушва телефона ти ли?

- Възможно е.

„По дяволите!“ - въздъхна Суон.

- Ще намеря друг телефон, стационарен - продължи Сакс, - и ще ти звънна през централата на управлението.

- Добре.

- Хвърлям си мобилния. Ти направи същото.

Връзката прекъсна и Джейкъб Суон остана заслушан в пълна тишина.

36.

Отначало Амелия Сакс само извади батерията от телефона си.

Но после параноята плъзна в тялото ѝ като вода в наводнено бруклинско мазе и тя захвърли апарата през решетката на една канавка пред димящите руини на „Джава Хът“.

Намери един полицай, размени най-малката си банкнота, десет долара, за монети на стойност четири долара, и звънна в полицейското управление от близкия уличен телефон. Прехвърлиха обаждането ѝ до Лон.

- Селито.

- Лон.

- Наистина ли мислиш, че той ни слуша? - попита той.

- Не искам да рискувам.

- Нямам нищо против, но се вбесявам. Имах нов телефон с ,Андроид“. Да му се не види! Готова ли си?

Сакс държеше писалка и беше облегнала бележника си на стоманената полица в телефонната кабинка.

- Казвай.

- Преводачката се казва Лидия Фостьр. - Селито продиктува адреса на Трето Авеню. И телефонния ѝ номер.

- Как са я открили?

- Като са обикаляли - обясни той. - Започнали от последния етаж на офис сградата, откъдето Морено я взел е колата, и тръгнали надолу двайсет и девет етажа. Естествено, успели чак на третия етаж, отнело им цяла вечност. Работела на свободна практика, превеждала за някаква банка.

- Ей-сега ще ѝ се обадя. - После Сакс попита: - Как, по дяволите, е успявал да подслушва телефоните ни, Лон? Не всеки може да го прави.

- Този тип има страхотни връзки - промърмори по-възрастният детектив.

- Знае и твоя номер - напомни му тя. - Пази си гърба.

Той се изсмя дрезгаво:

- Това клише определено би харесало на Линк.

Думите му я накараха още по-силно да усети колко ѝ липсва Райм.

- Ще ти съобщя какво съм научила - каза тя.

Няколко минути по-късно Сакс разговаряше с Лидия Фостър и ѝ обясняваше причината за обаждането си.

- А, господин Морено. Да, новината много ме натъжи. Превеждала съм му три пъти през последната година.

- Винаги в Ню Йорк ли?

- Точно така. Хората, с които се срещаше, говореха доста добър английски, но той искаше да разговаря чрез мен на родните им езици. Смяташе, че така ще ги усети по-добре. Искаше да му казвам как са настроени, не само какво говорят.

- Разговарях с шофьора, който ви е возил из града на първи май. Каза ми, че с господин Морено сте обсъждали и най-общи теми.

- Точно така. Той е много общителен.

Сакс усети, че слепоочията ѝ започват да пулсират. Тази жена можеше да се окаже златна мина на сведения.

- С колко човека се срещнахте по време на последното му пътуване?

- С четирима, струва ми се. Някакви неправителствени организации, управлявани от руснаци, и с хора от бразилското консулство в Дубай. Освен това той се срещна с някого сам. Човекът говореше испански и английски. Не се нуждаеше от мен, затова го изчаках в „Старбъкс“ в офис сградата.

Или пък не е искал тя да чуе за какво си говорят.

- Бих желала да дойда да поговорим.

- Да, ще направя всичко, за да помогна. Днес съм си вкъщи. Ще намеря всичките си записки от онзи ден и ще ги подредя.

- Пазите копия на всичко ли?

- Всяка дума. Няма да повярвате колко клиенти губят каквото им изпращам или не си правят копия.

Още по-добре.

В този момент телефонът ѝ завибрира със сигнала за получено съобщение.

- Изчакайте за момент, моля - каза тя на Лидия Фостър. И прочете съобщението.

Телефонът на Брън е активен. Гласът е проверен - той е. Следя го в реално време. В момента е в Манхатън. Обади се на Родни Шарнек.

Рон

- Госпожо Фостър, трябва да свърша нещо, но много скоро ще съм при вас - каза Сакс на Лидия.

37.

Райм тъкмо допиваше бирата си в ресторант „Калик“, когато чу зад себе си глас:

- Здравейте.

Майкъл Поатие.

Синята риза на ефрейтора беше осеяна с потни петна, а тъмните му панталони с царствените червени кантове, бяха прашни и опръскани с кал. Носеше раничка. Махна на келнерката и тя се усмихна изненадано, когато той седна до инвалида от Америка. Поръча му храна, без да го пита какво иска, и му донесе безалкохолна кокосова напитка.

- Закъснях, понеже намерихме студентката. Загинала е при нещастен случай по време на плуване. Извинете ме за момент. Трябва да кача доклада си. - Извади айпад в оръфано кожено калъфче от чантата си и го включи. Написа няколко думи и после натисна бутона за изпращане. - Така ще си осигуря известно време с вас. Ще им кажа, че разследвам още няколко въпроса, свързани със смъртта ѝ. - Кимна към айпада: - Голяма трагедия - отбеляза с мрачно изражение.

Райм си помисли, че вероятно докато е работил в пътна полиция, а и после в отдела за лицензи и инспекции, Поатие не се е сблъсквал лично и не е трупал опит с човешки трагедии - нещо, което променя из основи полицейските служители и те или се закаляват, или се разколебават.

- Удавила се е на място, което обикновено не е опасно, само че момичето изглежда е било пияно. В колата ѝ намерихме ром и кока-кола. Ех, студенти! Мислят се за безсмъртни.

- Може ли да погледна? - попита Райм.

Поатие завъртя електронното устройство и той разгледа снимките, които бавно се редуваха. Тялото на жертвата беше потресаващо бяло заради загубата на кръв и сбръчкано от водата. Риби и други морски животни бяха изяли голяма част от лицето и шията ѝ. Трудно беше да определиш възрастта ѝ. Райм не я помнеше от снимката. Попита на колко години е била.

- На двайсет и три.

- Какво е учела?

- Латиноамериканска литература за един семестър в колежа в Насау. Обадих се на семейството ѝ в Америка. Идват да приберат тялото... Досега не се бях обаждал с такава новина. Беше ми много трудно.

Момичето имаше стегната фигура, скромна татуировка на рамото - стилизирана звезда - и носеше златни бижута, макар че на шията ѝ се виждаше малко колие от сребърни листенца.

- Акули ли са я нападнали?

- Не, вероятно баракуда. Тук рядко имаме нападения от акули. А баракудите просто са се нахранили, след като вече е била мъртва. От време на време хапят по някой плувец, но нараняванията не са съществени. Сигурно силното насрещно течение я е повлякло и тя се е удавила. И после рибите са се заели.

Райм забеляза, че най-сериозните увреждания са около шията. През разкъсаната плът се виждаха дебелите съдове на каротидната артерия. Голяма част от черепа беше оголена. Той бодна на вилицата си парченце рапан и го изяде. Наистина беше много вкусно.

После побутна айпада към полицая.

- Ефрейторе, допускам, че не идвате да ни арестувате.

- Хрумна ми - засмя се Поатие. - Бях много ядосан. Но не, идвам да ви помогна отново.

- Благодаря ви, ефрейторе. И сега съвсем честно ще споделя с вас всичко, което знам.

И той му обясни за НРОС, за Мецгър и за снайпериста.

- Стаята на смъртта. Доста безсърдечно име.

Сега, след като вече знаеше, че Поатие е повече или по-малко на негова страна, Райм му каза, че Пуласки чака да поговори с камериерката в „Саут Коув Ин“, за да научи повече за разузнавателната мисия на снайпериста в деня преди стрелбата по Морено.

Поатие се намръщи.

- Полицай от Ню Йорк е принуден да ми върши работата. Ама че положение, и то заради политиката!

Келнерката поднесе храната - гореща яхния със зеленчуци и късчета тъмно месо. Пилешко или козе, предположи Райм. И пържен хляб. Поатие откъсна залък хляб и го даде на уличното куче. След това придърпа чинията към себе си, пъхна салфетката в ризата си като пешкир точно на мястото, където от копчето на якичката му се спускаше верижката към джоба му. Написа нещо на айпада, после вдигна поглед.

- Сега ще се наобядвам и междувременно ще разкажа на Том за Бахамите, за историята, за културата на островите. Ако иска.

- Разбира се.

Поатие побутна айпада към Райм.

- А вие, капитане, сигурно ще искате да разгледате някои снимки от фотогалерията с красивите ни местни пейзажи.

Ефрейторът се обърна към Том и двамата подеха разговор, а Райм започна да разглежда снимките.

Снимка на Поатие и семейството му, вероятно на плажа. Прелестна съпруга и засмени деца. Бяха на барбекю с още десетина човека.

Снимка на залез.

Снимка на училищен концерт.

Снимка на първата страница на доклада за убийството на Морено.

Като същински шпионин Поатие я беше снимал с камерата на айпада. Линкълн погледна към ефрейтора, но полицаят не му обърна внимание и продължи да разказва на Том историята на колонията и да споделя обяда си с уличното куче.

Първо, имаше разказ за последните дни от живота на Морено, както беше успял да ги сглоби ефрейторът.

Заедно с телохранителя си Симон Флорес Морено беше пристигнал в Насау късно в неделя, седми май. Бяха прекарали понеделника в хотела, вероятно в срещи - Морено не беше човек, който ще плува с делфините или ще кара джет. На следващия ден от девет нататък беше имал няколко посетители. Малко след като те си бяха тръгнали, към десет и половина, пристигнал репортерът Едуардо де ла Руа. Стрелбата била към единайсет и петнайсет.

Поатие беше идентифицирал и разпитал другите посетители на Морено. Бяха местни бизнесмени, свързани със селскостопански и транспортни компании. Морено смятал да основе с тях съвместно предприятие, когато открие бахамския клон на своето Движение за местна власт. Бяха законни и уважавани членове на бизнес средите в Насау от години.

Нито един от свидетелите не споменаваше Морено да е бил под наблюдение или някой да е проявявал специален интерес към него - освен телефонното обаждане в деня преди пристигането му и кестенявия американец.

След това Райм разлисти страниците на доклада от местопрестъплението. Разчарова се. Екипът на бахамската полиция беше открил седемдесет и седем отпечатъци от пръсти - освен на жертвата, - но беше анализирал едва половината. А те всички бяха на служители на хотела. В бележка се казваше, че останалите снети отпечатъци са изчезнали.

Не беше направен почти никакъв опит да бъдат събрани веществени доказателства, свързани със самите жертви.

Обикновено при убийство, извършено от снайперист, подобна информация за мястото, където е застреляна жертвата, не беше особено полезна, защото стрелецът се намираше на доста голямо разстояние. В този случай обаче снайперистът бил в хотела, макар и един ден преди това, а може би дори е влизал в Стаята на смъртта, за да огледа околността и ъгъла за стрелба. Може би беше оставил следи в стаята, дори и да са само обвивки от бонбони и няколко цигарени фаса до пепелника близо до тялото на охранителя.

Обаче следващите страници на айпада, снимки на самата Стая на смъртта, бяха истинско просветление. Морено беше застрелян в дневната на апартамента. Всичко и всеки в стаята бяха посипани със стъкла. Морено лежеше проснат на дивана, с отметната назад глава, отворена уста, кърваво петно на ризата, в средата на което имаше голяма черна точка - входящата рана. Тапицерията зад него беше покрита с тъмна кръв и съсирени петна от голямата изходяща рана, причинена от куршума на снайпериста.

Другите жертви лежаха по гръб близо до дивана: единият беше едър латиноамериканец, идентифициран на снимката като Симон Флорес, телохранител на Морено, а другият беше оплешивяващ мъж с брада на петдесет и няколко години - репортерът Де ла Руа. Бяха покрити със счупени стъкла и кръв, кожата им беше разкъсана и нарязана на няколко места.

Куршумът беше сниман на пода до малка табелка за улики с номер 14. Беше заседнал в килима на няколко метра зад дивана.

Райм разлисти страницата, очаквайки да види още нещо.

Но следваше отново снимка на ефрейтора със съпругата му, седнали на плажни шезлонги.

Без да поглежда към него, Поатие каза:

- Това е всичко.

- А аутопсията?

- Правена е. Нямаме резултатите.

- Дрехите на жертвата? - попита Райм.

Сега вече погледна криминалиста.

- В моргата са.

- Помолих служителя си в „Саут Коув Ин“ да потърси фотоапарата на Де ла Руа, касетофона му и нещо друго, ако е носел. Каза, че и те са в моргата. Бих искал да ги видя.

Поатие се засмя скептично:

- И аз бих искал.

- Как така?

- Да, правилно ме разбрахте, капитане. Когато помолих за тези предмети, те бяха изчезнали, както и по-ценните лични вещи на жертвата.

Райм забеляза на снимката, че телохранителят е носел часовник „Ролекс“, а до репортера лежеше златна писалка.

Поатие додаде:

- Явно човек трябва много бързо да прибира уликите, когато прави оглед на местопрестъпление. Сега се уча. Помните ли адвоката, за когото споменах?

- Известният адвокат.

- Да - потвърди той с усмивка. - След като е бил убит, преди пристигането на детективите половината от кантората му била ограбена.

- Обаче имате куршума - каза Райм.

- Да. В хранилището за веществени доказателства. А срещата със заместник-комисар Макферсън, след като вие си тръгнахте от управлението? Нареди ми да му предам всички улики по случая „Морено“. Постави ги под свой контрол и запечата шкафа. Никой няма достъп. Освен това ми забрани да контактувам с вас.

- Наистина не искат разследването да напредне, нали? - въздъхна Райм.

Ефрейторът отвърна с горчивина, която не беше долавял в думите му преди:

- Но случаят всъщност се придвижи напред. Дори е приключен. Картелите са убили жертвата като отмъщение за едно или за друго. Кой би могъл да знае точно с тези непроницаеми картели? - Направи гримаса той. После снижи глас: - Е, капитан Райм, не успях да ви осигуря веществените доказателства, на които се надявах. Но мога да ви бъда екскурзовод.

- Екскурзовод ли?

- Разбира се. Имаме превъзходна туристическа атракция на югозападния бряг на остров Ню Провидънс. Вдадено в морето парче земя, дълго около осемстотин метра, на което бушуват урагани и където има предимно скали, плажове и тъмен пясък. Основните забележителности са едно сметище, металообработващ завод, споменаван често заради замърсяването на въздуха, и цех за рециклиране на автомобилни гуми.

- Очарователно! - отбеляза Том.

- Много е популярно. Поне за един американски турист. Посетил го е на девети май. Към единайсет и петнайсет сутринта. Едно от най-привлекателните места, на които се е насладил, бил хотел „Саут Коув Ин“. Безпрепятствена гледка, точно на две хиляди сто и десет метра. Мислех, че като туристи в нашата страна на вас мястото също ще ви допадне. Прав ли съм?

- Разбира се, ефрейторе.

- Тогава да вървим. Кариерата ми като екскурзовод няма да продължи дълго.

38.

Докато фучеше през центъра на града, Амелия Сакс проведе разговор с Родни Шарнек от отдела за компютърни престъпления. Тя използваше предплатен мобилен телефон - платен в брой от собствения ѝ джоб, разбира се - и беше сигурна, че разговорът не е бил засечен от мъжа, когото преследваха.

Шарнек я осведоми, че снайперистът в момента провежда разговор близо до Уолстрийт и се движи пеша.

Полицаят съобщи на Сакс най-общо местоположението на човека и сега тя летеше натам. Когато пристигна, му се обади отново и Родни се помъчи да уточни координатите.

Сакс натисна до долу съединителя на своя торино кобра и рязко смени скоростите, изравни оборотите и после ускори, като остави на бетона черна гумена диря.

Лъкатушеше през натовареното движение, докато не се натъкна на задръстване. „Хайде, хайде.“ Зави по една уличка на изток и се помъчи да направи обратен завой, но се наложи да промени траекторията му, за да избегне пешеходец, който пресича неправилно. Опита отново и не след дълго се стрелна по страничните улички, отправяйки се на изток и на юг към центъра.

- По дяволите! - промърмори, натъкнала се на поредното задръстване, и реши да тръгне по най-близката странична уличка, която изглеждаше по-свободна, обаче тя се оказа еднопосочна в обратната на нейната посока. Маневрата предизвика паника у шофьорите и предизвика симфония от дисхармонични клаксони. И няколко средни пръста. След това тя се стрелна покрай едно жълто такси точно преди шофьорът да се прибере към тротоара, и излезе на Бродуей в южна посока. Спря на повечето червени светофари.

Много противоречия съпътстват предоставянето от страна на мобилните оператори на данни относно използването на даден телефон и местоположението му. Обикновено при спешен случай операторите съдействат на полицията и без съдебна заповед. Обаче в другите случаи изискват заповед. Родни Шарнек не желаеше да рискува, затова след като научи номера на снайпериста от Пуласки на Бахамите, се свърза със съдия и си осигури нужния документ - за петсекундно подслушване, за вземане на гласов отпечатък и за проследяване на местоположението.

Шарнек научи, че телефонът се използва близо до ъгъла на Бродуей и Уорън Стрийт, извличайки тази информация посредством основна триангулация, която му даде приблизителни резултати. В момента работеше над интерполирането на данните за сигнала от близките антени на мрежата. Заради по-големия брой ретранслатори претърсването на градските зони беше много по-лесно, отколкото в провинцията. Недостатъкът, разбира се, беше, че в която и да е зона на града има много повече потребители, затова е по-трудно да изолираш заподозрения си, отколкото в селска зона.

Шарнек се надяваше да се добере до джипиес данните, което беше златното правило на проследяването и щеше да му даде местоположението на снайпериста с точност до метър-два.

Най-сетне Сакс пристигна близо до мястото, направи завой с шейсет километра в час, едва не се блъсна в автобус и сергия за хот-дог и спря на една пресечка на Бродуей. Усети мириса на нагорещени гуми, едновременно носталгичен и успокоителен.

Огледа стотиците минувачи, около десет процента от които говореха по телефона. Дали стрелецът беше сред хората, които гледаше в момента? Слабичкият млад мъж с късата прическа, облечен с панталони в цвят каки и работна риза? Приличаше на военен. Или намръщения мъж с тъмна кожа и зле ушит костюм, който се озърташе подозрително зад тъмните си очила? Приличаше на наемен убиец, а можеше да бъде и счетоводител.

Колко дълго Брънс щеше да говори по телефона, зачуди се Сакс. Ако прекъснеше разговора, пак можеха да го следят, стига да не извади батерията. Обаче беше по-лесно да намериш някого, който действително използва телефона.

Освен това си напомни, че това може и да е капан. Много ясно помнеше експлозията в „Джава Хът“. Снайперистът знаеше за разследването. Явно знаеше и за нея - беше научил за кафенето точно защото беше подслушвал телефона ѝ. По гърба ѝ отново се спусна електрическата тръпка на страха.

Мобилният ѝ звънна.

- Сакс.

- Засякох го с джипиеса - съобщи Родни Шарнек възбудено като тийнейджър (веднъж ѝ беше казал, че да работи като ченге му е почти толкова забавно, колкото да играе на видеоигри). - Следим го в реално време на сървъра на оператора. Върви от западната страна на улицата, на Бродуей. В момента е на „Веси“.

- Тръгвам. - Сакс се запъти в посоката, която той ѝ указа, и усети болка в десния си хълбок. Като че ли коляното не стигаше! Бръкна в задния си джоб - напипа мимоходом сгъваемото си ножче и измъкна блистер с аврил. Разкъса го със зъби, бързо глътна хапчетата и изхвърли опаковката.

Приближаваше към мишената си възможно най-бързо.

- Той спря. Може би за огънче - оповести Шарнек.

Лъкатушейки сред пешеходците, както го беше правила сред колите преди малко, Сакс се приближи до кръстовището, където червен светофар беше спрял уличното движение и пешеходците, запътили се на юг.

- Още е там - каза Шарнек. В момента в кабинета му не гърмеше рокмузика.

Сакс видя, че на петнайсетина метра пред нея червеният светофар се сменя със зелен. Хората, които чакаха на тротоара, се люшнаха напред.

- Той тръгва. - След една пресечка Шарнек съобщи равнодушно: - Прекъсна връзката.

Мамка му!

Сакс избърза, за да се опита да види дали някой не прибира в този момент мобилния си. Никой. Нямаше как да не си помисли, че вероятно току-що приключилият разговор ще бъде последният, който човекът ще проведе от този телефон. В крайна сметка снайперистът беше професионалист. Сигурно знаеше, че мобилните крият опасности. Може би дори я беше забелязал и беше запратил телефона си в канавката, както беше направила самата тя.

На Дей Стрийт светофарът светна червено. Наложи се Сакс да спре. Заобиколена от може би двайсет човека - делови мъже и жени, строители, студенти, туристи. И, разбира се, етнически пъстри: азиатци, англо, латино, чернокожи и всякакви комбинации.

- Амелия? - отново се обади Родни Шарнек.

- Казвай.

- Търсят го. Би трябвало телефонът му да звъни в момента.

Точно в този момент телефонът в джоба на мъжа на сантиметри от Сакс избръмча.

Бяха буквално рамо до рамо.

Той отговаряше на описанието на мъжа от „Саут Коув Ин“, дадено от ефрейтор Поатие от бахамската полиция: бял мъж с атлетична фигура, стегнат. Носеше памучни панталони, риза и шушляково яке. И бейзболна шапка. Сакс не можеше да види дали косата му е кестенява, по-скоро изглеждаше тъмноруса, но свидетел би могъл да я опише като кестенява. Беше късо подстригана като косата на снайпериста. Обувките му с връзки бяха лъснати до блясък.

Военен.

- Разбира се, много интересно - весело каза тя по телефона си.

- До него ли си? - попита Шарнек.

- Точно така. - „Не преигравай“ - напомни си Амелия.

Светофарът се смени и тя пусна мъжа да тръгне пръв.

Запита се дали не може да направи нещо, за да установи самоличността му. Преди няколко години с Райм бяха работили по случай, във връзка с който бяха потърсили помощта на млада илюзионистка и жонгльорка, сред чиито умения се нареждаше и джебчийството - уж само с развлекателна цел, както ги увери жената през смях. Сега тя би била много полезна на Сакс. Дали не би могла самата тя да плъзне пръсти в джоба на мъжа и да измъкне оттам портфейла му или някоя квитанция?

Невъзможно. Дори да имаше такива умения, мъжът изглеждаше твърде бдителен, често се озърташе.

Пресякоха улицата и продължиха по Бродуей, като оставиха „Либърти“ зад гърба си. След това снайперистът рязко зави и прекоси парка „Зукоти“, в момента пуст, точно когато Шарнек я осведоми:

- Тръгва на запад през „Зукоти“.

- За това си прав - продължи да изпълнява Сакс ролята си, макар че субектът надали я чуваше.

Последва го диагонално през парка. В западния край той се запъти на юг към „Тринити“.

- Как ще се оправиш, Амелия? - попита специалистът. - Да извикам ли подкрепление?

Тя се замисли. Не можеха да го арестуват, не разполагаха с достатъчно улики.

- Ще го следвам, докато мога, за да си изясня картинката - каза тя, рискувайки да разговаря без заобикалки с Шарнек, защото снайперистът вече беше достатъчно далеч и не чуваше. - Ако ми провърви, той ще отива към колата си и ще запиша номера. Ако не, може да се наложи да отида с метрото до „Фар Рокауей“. Ще ти звънна.

Сакс се престори, че продължава да говори по телефона, подмина бързо снайпериста и спря на следващия червен светофар. Изви се, привидно съсредоточена в разговора си, насочи към него камерата на телефона си и натисна копчето пет-шест пъти. Когато светофарът се смени, Сакс пусна снайпериста да пресече улицата преди нея. Той също разговаряше и изглежда не я забелязваше.

Тя продължи да го следи и звънна на Шарнек.

- Добре, той вече прекъсна - осведоми я техничарят.

Сакс видя как мъжът пъха телефона в джоба си. Запъти се към една десетинаетажна сграда в сумрачния проход на Рестър Стрийт. Вместо да влезе през глания вход обаче, той заобиколи през страничната уличка. По средата се обърна, надяна на шията си пропуск и мина през порта, която изглежда беше на някакъв паркинг, ограден с бодлива тел.

Сакс остана в сянката и накара Шарнек да я прехвърли на Селито. Съобщи на детектива, че е намерила стрелеца и че се нуждае от екип, който да го наблюдава.

- Добре, Амелия, веднага ще изпратя някой от специални операции.

- Ще ти пусна няколко негови снимки. Накарай ги да се свържат с Родни. Той може да продължи да следи телефона и ще им каже, когато човекът отново тръгне. Ще остана при него, докато екипът пристигне. След това ще отида да говоря с Лидия Фостър.

- Къде точно се намираш? - попита Селито.

- На „Ректър“ осемдесет и пет. Той влезе през порта отстрани на сградата. Това е паркинг или вътрешен двор. Не исках да се доближавам прекалено.

- Разбира се. Каква е сградата?

Тя се засмя. Беше забелязала една дискретна табелка. „Национална разузнавателна и оперативна служба“.

- Работното му място - каза тя на Селито.

39.

Ужасна новина - милият господин Морено е мъртъв.

В апартамента си на Трето Авеню Лидия Фостър си приготви чаша кафе, като избра аромат на лешник от стотиците капсули, и се върна в дневната, чудейки се кога ли ще дойде полицайката.

Лидия много го харесваше. Умен, галантен. И голям джентълмен. Знаеше, че има доста хубава фигура и че хората биха я описали кото привлекателна, но за разлика от някои мъже, използвали услугите ѝ като преводачка, господин Морено нито веднъж не бе флиртувал с нея. Когато за пръв път превежда за него преди няколко месеца, той ѝ показа снимки на децата си - божествени! Някои мъже го правят като прелюдия към свалката, което според нея беше много противно дори за самотни бащи. Обаче господин Морено след това ѝ показа снимка на жена си и оповести с какво нетърпение очаква годишнината от сватбата им.

Какъв възпитан човек - държеше ѝ вратата, нищо че имаха шофьор. Морено беше очарователен. И разговорлив. Бяха водили доста интересни разговори. Например и двамата обожаваха думите. Той пишеше за блогове и за списания и беше радиоводещ, а тя си изкарваше прехраната, като превежда думите на други хора. Поговориха си за сходствата между езиците и дори за някои конкретни особености: за падежите номинатив, датив и генетив, както и за глаголни спрежения. Той сподели с нея, че ненавижда английския, макар да е майчиният му език, което ѝ се стори любопитно. Може и да не ти допада звученето на някой език, защото е прекалено остро - например на немския или на кхоса, - да си озадачен от трудността, с която го овладяваш, например японски, но да не харесваш някой език най-общо - Лидия не беше чувала за такова нещо.

Той го описваше като хаотичен и ленив (всички неправилни конструкции), объркващ и лишен от изисканост. Оказа се, че причината за неговата неприязън е много по-различна.

- И принуждават хората по цял свят да го говорят, независимо дали им харесва. Просто поредният начин другите държави да станат зависими от САЩ.

Господин Морено обаче имаше особено мнение за доста неща. Заговори ли за политика, не можеш да го спреш. Лидия установи, че не ѝ се мисли по тези въпроси.

Трябваше да каже на детектива, че господин Морено беше притеснен за сигурността си. Докато се движеха из града, той често се озърташе. Веднъж, тъкмо си тръгваха от една среща и се бяха запътили към следващата, той внезапно се закова на място.

- Онзи човек? Не го ли видяхме и преди, пред другия офис? Да не би да ни следи?

Беше бял млад мъж със сериозно лице, който разглеждаше списание. Това се бе сторило странно на Лидия, като от стар криминален филм, в който детективът се преструва, че чете вестник на улицата, докато шпионира заподозрения. Никой не се мотае по улиците на Ню Йорк, разлиствайки нещо за четене. Сега хората проверяват айфоните или блекберитата си.

Тя щеше да разкаже на полицайката за този случай - може би този мъж беше свързан със смъртта на господин Морено.

Ровейки из папките си, събра бележките от ангажиментите си с господин Морено през последните няколко месеца. Беше запазила всичко. Като преводачка от време на време работеше с полицията и със съда. Беше ѝ станало навик да подхожда прецизно към съхранението на всичките си материали по тези случаи, защото неправилно перифразиране на въпрос на детектив или на отговор на заподозрян можеше да доведе до осъждането на невинен човек или до освобождаването на виновника. Същото старание се беше пренесло и в другите ѝ ангажименти като преводачка.

Полицията щеше да получи близо хиляда страници преводен материал от и относно покойния господин Морено.

Интеркомът ѝ звънна и тя отговори:

- Да?

- Госпожице Фостър, аз съм от Нюйоркската полиция - представи се мъжки глас. - Детектив Сакс е говорила с вас по-рано. Задържаха я и тя ме помоли да мина и да ви задам няколко въпроса за господин Морено.

- Разбира се, качете се. Апартамент 12 Б.

- Благодаря ви.

Няколко минути по-късно на вратата се почука. Тя надникна през шпионката и видя приятен на вид мъж на трийсет и няколко години, облечен с костюм. Държеше кожен портфейл със златиста значка.

- Заповядайте - каза тя, отключи вратата и свали веригата.

Той кимна за поздрав и пристъпи вътре.

Още щом прекрачи прага ѝ обаче, тя забеляза, че нещо не е наред с ръцете му. Бяха набръчкани. Не, всъщност носеше ръкавици с телесен цвят. Лидия се намръщи.

- Чакайте... .

Преди да успее Ла извика, той силно я удари през гърлото с разперена длан.

Задавена и разплакана, тя се строполи на пода.

40.

Джейкъб Суон понякога не разбираше хората.

Или си добросъвестен, или не си. Или излъскваш всяко изгоряло местенце от тигана си за сотиране от неръждаема стомана с медно дъно, или не го правиш. Или отиваш докрай със суфлето и го оставяш да се надигне тринайсет сантиметра над ръбчето на тавичката, или казваш майната му и за десерт поднасяш сладолед Haagen-Dazs, написано уж на някакъв скандинавски език, обаче произведен в Съединените щати.

Надвесен над свитата и задъхана Лидия Фостьр, той си мислеше за Амелия Сакс.

Беше достатъчно умна да унищожи мобилния си телефон (беше унищожен, не просто изваден от строя, както го бяха осведомили техниците му). Обаче беше допуснала грешката да се обади на детектив Селито от уличен телефон само на осем метра от ,Джава Хът“. А докато тя говореше с него, техническите гении в службата му бяха започнали да подслушват този телефон и още няколко наоколо. (Макар да твърдяха официално, че не умеят да го правят, а и да можели, никога нямало да го направят.)

Понякога дори скъпата ти фурна „Миеле“ сдава багажа точно преди да пъхнеш в нея агнешкото печено, затова се налага да импровизираш.

Естествено, Сакс съобщи на Лон Селито - и неволно на Джейкъб Суон - основните подробности относно Лидия Фостър.

Сега той тихо обиколи апартамента, за да се увери, че са сами. Може би не разполагаше с много време. Сакс каза, че ще се забави, но сигурно щеше да пристигне всеки момент. Дали да не я изчака? Трябваше да помисли над това. Разбира се, може би нямаше да дойде сама. Съществуваше такава вероятност и макар че той имаше пистолет, стрелбата в сравнение с кълцането беше мърляв (и съвсем не толкова приятен) начин за решаване на проблемите.

А ако Сакс дойдеше сама? Имаше няколко възможности.

Той прибра ножа и се върна при преводачката, сграбчи я за косата и за яката на блузата ѝ и я метна върху един от тежките столове в трапезарията. Върза я за него с шнура на една лампа, който беше срязал с евтиното ножче, което също си носеше - не с японския си нож, разбира се. С него дори не режеше връвта, с която връзваше телешките си рулади, една от любимите му рецепти.

С обляно в сълзи лице, задъхана от удара по шията, жената трепереше и се мяташе.

Джейкъб Суон бръкна в джоба на ризата си и извади японския си нож от дървената му ножница. Ужасът не стана по-голям. Ужасът също си има предел. Явно го беше очаквала.

Той приклекна до нея, докато тя се тресеше бясно и издаваше безбожни звуци.

- Стой мирно - прошепна ѝ той в ухото.

Замисли се за Бахамите предния ден, за стенанието на Анет в една просека близо до брега, сред сребристи палми и мангрови дървета, задушени до смърт от оранжеви паразитни лиани.

Преводачката не се подчини докрай, но доста се успокои.

- Имам няколко въпроса. Ще ми трябват всички материали за работата ти с Робърт Морено. За какво сте говорили. С кого сте се срещали. Но преди всичко с колко полицаи си разговаряла за Робърт Морено? И кога ще дойдат да те разпитват? - Притесняваше се дали и друг полицай не ѝ беше звънил след Амелия.

Тя поклати глава.

Джейкъб Суон положи лявата си ръка върху нейната, здраво вързана.

- Това не е отговор. Колко полицаи?

Тя издаде още няколко странни звука, после, когато той плъзна ножа по пръстите ѝ, прошепна:

- С никого.

Сведе поглед към пода. Явно смяташе, че си въобразява, че ще се спаси, ако протака и даде на полицията време да пристигне.

Джейкъб Суон сви пръстите на лявата си ръка и опря японския нож с вдлъбнатините върху кокалчетата си. Режещият ръб се приближи до връхчетата на средния и на безименния ѝ пръст. Така боравеха с ножовете си всички сериозни главни готвачи, когато режеха храна - върховете на пръстите на направляващата ръка бях извити надолу и бяха далеч от опасното острие. Човек трябва много да внимава, докато реже. Суон няколко пъти беше порязвал върховете на пръстите си. Болката беше неописуема, защото по пръстите имаше повече нервни окончания, отколкото по другите части на тялото.

- А сега ще те попитам отново - прошепна той.

41.

Пътуването до позицията на снайпериста на голата скала близо до „Саут Коув Ин“ отне значително повече време, отколкото би отнело обичайно.

Майкъл Поатие даде на Том доста сложен маршрут, за да стигнат до главното шосе, което ги отведе до целта им - северозападния път. Целта на отклонението беше да проверят дали златистият мъркюри ще ги следи. Поатие увери Райм, че хората в колата не са от бахамската полиция. Опашката им вероятно беше свързана с Морено или с нещо съвсем различно. Добре облечен и уязвим американец в инвалидна количка може би просто бе предизвикал интереса на крадците.

Райм са обади на Пуласки, който все още беше в хотела, и му съобщи къде ще бъдат. Младият полицай остана да чака камериерката, която можеше да даде повече информация за разузнавателната мисия на снайпериста в деня преди стрелбата.

След като подминаха летището, движението оредя и Том ускори, управлявайки автомобила по плавната дъга на Северозападния път по брега на острова, покрай лъскави комплекси с огради, бараки с проснато навън пране и с кози в заграждения, покрай блата и после покрай безкрайна зеленина и гори - Клифтьн Херитидж Парк.

- Завий тук - каза Поатие.

Завиха по черен път, който се отклоняваше надясно и минаваше през широка ръждясала порта, която завариха отворена. Пътят следваше тясна издатина от суша, на около осемстотин метра навътре в залива Клифтьн. Издигаше се на няколко метра над морското равнище и беше осеяна с дървета, храсти и мръсни оголени места покрай брега - скалист на места, песъчлив на други. По пътя имаше много табели „Плуването забранено!“. Обяснение нямаше, но водата изглеждаше противна, отблъскващо зелена и рядко непривлекателна.

Том подкара по пътя, който минаваше покрай ръба на издатината, покрай няколко промишлени обекта, за които Поатие беше споменал в ресторанта преди малко. Първото нещо, покрай което минаха, на кръстовището на неизвестен път и Северозападния, беше общинско сметище с няколко запалени огъня, а десетина човека ровеха за нещо ценно. След това имаше фабрика за преработка на автомобилни гуми и накрая беше цехът за метални конструкции, състоящ се от няколко ниски и толкова паянтови бараки, че дори лек бриз, камо ли ураган, можеше да го отнесе. Предприятията имаха ръчно написани табели. Оградите завършваха с бодлива тел, покрай тях обикаляха напрегнати кучета, ниски и с широки гърди - съвсем различни от симпатичния уличен мелез от ресторанта на обяд.

Облаци дим, жълти и сиви, бяха надвиснали предизвикателно, като че ли са прекалено тежки, за да ги отмести вятърът.

Докато Том шофираше внимателно по изровения път, гледката отдясно изведнъж се разкри и пред погледа им се ширна лазурносин залив под изумително синьо небе и бели облаци, плътни като вълма памук. На около километър и половина се намираше ниската ивица суша с постройките на „Саут Коув Ин“ и прилежащите територии. Снайперистът би трябвало да е стоял някъде по този северен ръб на вдадената в морето суша, на около стотина метра.

- Някъде тук - каза Райм. Том отиде още малко по-напред и паркира. Изключи двигателя и в буса нахлуха два звука: силни ритмични удари от предприятието за метал и тихият плисък на вълните по крайбрежните скали.

- Едно нещо преди това - каза Поатие. Бръкна в раничката си, извади някакъв предмет и го подаде на Райм. - Искате ли това?

Беше пистолет. „Глок“. Като този на Амелия Сакс. Поатие провери дали оръжието е заредено и плъзна затвора, за да вкара куршум в цевта. Глокът няма предпазител - просто натискаш спусъка и стреляш.

Райм се взря в пистолета, погледна към Том и после пое оръжието с дясната си ръка. Не си падаше по огнестрелните оръжия. Вероятността да ги използва - поне в тясната си специалност, криминологията - беше нищожна, и той винаги се притесняваше да не би да му се наложи да извади оръжието си. Неохотата му не се дължеше на страх да убие нападателя, а на факта, че дори един изстрел може съществено да замърси местопрестъплението. Дим, налягане от изстрела, барутен нагар, изпарения...

Същото важеше с пълна сила и тук, но сега се учуди на усещането за сила, което му вдъхна оръжието.

За разлика от пълната безпомощност, обгърнала живота му след инцидента.

- Да - отговори.

Макар да не усещаше пръстите си, глокът сякаш прогаряше кожата му, сякаш ставаше част от новата му ръка. Насочи го внимателно през прозореца към водата, припомняйки си обучението по стрелба. Винаги допускай, че оръжието е заредено и готово за стрелба, никога не го насочвай към нещо, по което не си готов да стреляш, никога не стреляй, ако не виждаш точно какво има зад мишената ти, не слагай пръст на спусъка, преди да си готов да стреляш.

Райм беше учен и като такъв беше доста добър стрелец, защото с помощта на физиката преценяваше как да изпрати куршума.

- Да - повтори той и пъхна пистолета във вътрешния джоб на сакото си.

Излязоха от буса и огледаха околността. Тръби и канавки насочваха отходните води към океана, десетки купчини от тинеста смет се издигаха като огромни мравуняци, навсякъде беше осеяно с блокчета от сгурия, части от автомобили и от всякакви уреди, ръждясали машинарии.

„Плуването забранено!“

Сериозно?

- Маранята е гъста, а хотелът е доста далече. Как изобщо е виждал, че да се прицели в мишената? - каза Том.

- Според мен със специален уред. Адаптивна оптика, лазери.

Райм беше смаян. Очевидно ефрейторът беше проучил случая много по-задълбочено, отколкото им беше казал - и отколкото би се зарадвал да научи заместник-комисар Макферсън.

- Възможно е и денят да е бил по-ясен.

- Тук никога не е ясно - обади се Поатие и махна с ръка към ниския комин над цеха за гуми, който бълваше отровнозелен пушек.

След това, заобиколени отвсякъде с вонята на развалени яйца и на гореща гума от замърсяването, те се приближиха към брега. Райм огледа земята, търсейки най-подходящото място за укритие на снайперист - прикрито и хлътнало, за да може да облегне пушката. Пет-шест места биха свършили работа.

Никой не им попречи, бяха почти сами. Някакъв пикап приближи и паркира от отсрещната страна на пътя. Шофьорът, облечен със сива риза с петна от пот, отиде до каросерията на пикала, говорейки по мобилния си телефон, и започна да изхвърля навън край пътя чували със смет. Явно бахамците не смятаха замърсяването за престъпление. Райм чуваше смехове и викове от другата страна на оградата край цеха за метал, но иначе бяха сами.

Търсейки мястото на снайпериста, прекосяваха бурените и голи участъци с пясък и пръст, а инвалидната количка се справяше относително добре на неравния терен. Поатие и Том можеха да се приближат повече до ръба, а Райм им обясни какво да търсят: вдлъбнатини, подрязани храсти, следи от стъпки или от обувки, които водят към равен участък.

- И оглеждайте песъчливите места.

Дори гилзата оставя характерна следа.

- Би трябвало да е професионалист - обясни Райм. - Вероятно е имал триножник или торби с пясък, на които да постави пушката, но е възможно да е използвал камъни и да ги е оставил подредени. Оглеждайте се за камъни с необичайно положение, може би натрупани един върху друг. От такова разстояние снайперът трябва да е абсолютно стабилен. - Той примигна - очите му пареха от мръсния въздух и от вятъра. - Много ми се иска да намерим малко метал - каза. Обаче се съмняваше, че снайперистът е оставил празни галзи. Професионалистите винаги ги събират, защото те дават богати сведения за оръжието и за стрелеца. Райм все пак надникна към водата, чудейки се дали не може там да е изхвърчала някоя гилза. Водата беше тъмна и вероятно много дълбока. - Добре ще е да имахме водолаз.

- Официалните ни гмуркачи не са на наше разположение, капитане - изрече със съжаление Поатие, - защото това не е официално разследване.

- Само обиколка на острова.

- Точно така.

Райм се приближи с количката си до ръба и надникна надолу.

- Внимавай - провикна се Том.

- Обаче аз се гмуркам - додаде Поатие. - Мога да се върна и да проверя дали има нещо на дъното. Ще взема екип от участъка на пристанището.

- Бихте ли го направили, ефрейторе?

Той също се взираше във водата.

- Да. Утре ще...

Случилото се след това беше светкавично.

Щом чуха тракащото окачване и съскащия двигател, тримата се обърнаха към черния път, по който току-що бяха дошли. Видяха златистия форд да се носи право към тях, вече само с двама пътници.

Райм прозря. Погледна назад и видя мъжа със сивата фланелка, който изхвърляше смет от пикапа, да пресича пътя и да се мята върху Поатие, който вадеше оръжието си. Пистолетът изхвърча. Нападателят бързо се изправи и силно ритна пъшкащия ефрейтор по главата.

- Не! - изкрещя Райм.

Фордът спря със свирене на спирачки и отвътре изскочиха двамата мъже, които по-рано бяха забелязали да ги следят - онзи с плитките и жълтата риза без ръкави и партньорът му, по-нисък и със зелена фланелка. Мъжът в зелено издърпа телефона от ръката на Том и го накара да се превие надве с един удар в корема.

- Недей! - изкрещя Райм.

Мъжът със сивата фланелка попита партньорите си:

- Добре, виждате ли още някой?

- Не.

Разбира се, затова говореше по телефона. Изобщо не беше дошъл да изхвърля смет. Беше ги проследил и по телефона беше съобщил на другите, че жертвите им са пристигнали на мястото на убийството.

Поатие се мъчеше да си поеме въздух, притиснал корема си с ръце.

- Ние сме американски полицаи - каза Райм. - Работим с ФБР. Не влошавайте положението си. Просто си вървете.

Все едно нищо не беше казал.

Мъжът в сиво се приближи до пистолета на Поатие в прахта на около три метра встрани.

- Спри! - нареди му Райм.

Мъжът спря. Примигна срещу криминалиста. Другите нападатели застинаха. Гледаха глока в ръката на Райм. Вярно, пистолетът беше нестабилен, обаче от това разстояние той с лекота можеше да изпрати куршум в гърдите на нападателя.

Мъжът леко вдигна ръце, без да откъсва очи от пистолета. После отново погледна към Райм.

- Добре, господине, не го правете.

- Всички се отдръпнете и легнете на земята по лице.

Двамата от колата насочиха погледи към мъжа в сиво. Никой не помръдна.

- Няма да повтарям повече. - Райм се запита какво ли ще причини на ръката му откатът на оръжието. Сигурно щеше да увреди сухожилията. Обаче след удара той трябваше просто да не изпусне оръжието. Убиеше ли водача, другите щяха да се разбягат.

Спомни си за заповедта за специална задача. Без съдебен процес. Самозащита. Отнемаш живот, преди врагът ти да го стори.

- Ще ме застреляш ли, господинчо? - Мъжът го измерваше с поглед, внезапно станал предизвикателен.

Райм рядко се изправяше лице в лице с противника. Обикновено се срещаше с тези хора много след като са напуснали местопрестъплението, най-често в съда, в качеството си на експертен свидетел на обвинението. Въпреки това за него не беше проблем да очисти мъжа в сиво.

Партньорът му, онзи в жълто, с впечатляващите мускули, пристъпи напред, но бързо спря, когато Райм насочи пистолета към него.

- Добре, спокойно, спокойно - рече онзи с вдигнати ръце.

Райм отново се прицели във водача, който не изпускаше оръжието от поглед, вдигнал ръце. Усмихна се.

- Е, ще ме застреляш ли, господинчо? Не съм сигурен, че ще го направиш. - Пристъпи няколко стъпки напред. Спря. И после тръгна право към Райм.

Нямаше какво повече да се каже.

Райм се напрегна и се помоли мислено откатът да не увреди резултатите от деликатната операция, а самият той да успее да удържи оръжието в ръка. Изпрати командата и сви показалеца си.

Обаче нищо не стана.

Глокът - сигурното австрийско оръжие - има спусък, който изисква съвсем слаб натиск.

Но Райм не успя да го стори, нямаше достатъчно сили, за да спаси живота на помощника си и на полицая, рискувал да изгуби работата си, за да му помогне.

Мъжът в сиво продължи да пристъпва напред, вероятно мислейки, че Райм не притежава достатъчно сила на духа, нищо че отчаяно се опитва да натисне спусъка. Още по-оскърбител- ното беше, че човекът не се приближаваше отстрани, а право към цевта на оръжието, насочено към него.

Той обхвана пистолета с мускулестата си ръка и с лекота го изтръгна от ръката на Райм.

- Нещастен изрод такъв!

Той се надигна, положи стъпалото си върху гърдите на Райм и силно го бутна.

Инвалидната количка измина няколко метра назад, после полетя от каменистия бряг. С шумен плисък Райм и столът му цамбурнаха във водата. Той си пое дълбоко дъх и потъна.

Водата не беше толкова дълбока, колкото беше очаквал - беше тъмна заради замърсяването, химикалите и отпадъците. Количката потъна на около три метра и спря на дъното.

С пулсираща болка в главата и агонизиращи дробове, Райм завъртя глава колкото можеше и захапа дръжката на платнената чанта, провесена от облегалката на стола му. Дръпна я напред и тя доплава в обсега му. Той успя да я обхване с ръка за стабилност и смъкна ципа със зъби, после наведе глава и потърси мундщука на портативния вентилатор. Захапа го здраво и го намести между устните си.

Очите му горяха от мръсната вода и той примижа, но не ги затвори напълно, докато намери копчето на вентилатора.

Най-сетне. Ето го.

Натисна.

Светлинки. Апаратът избръмча и той вдъхна малко прелестен, сладостен кислород. И още веднъж.

Но трета глътка нямаше. Явно водата беше проникнала в маркуча и беше прекъснала достъпа на въздух.

Вентилаторът угасна. Въздухът секна.

В този момент чу още някакъв шум, приглушен под водата, но отчетлив. Всъщност два звука.

Изстрели.

Това бе смъртта на двамата негови приятели: единият, когото познаваше сякаш от цяла вечност, и другият, с когото се беше сближил едва през последните няколко часа.

Когато Райм отново понечи да си поеме въздух, глътна вода.

Помисли си за Амелия Сакс и тялото му се отпусна.

42.

He.

O, не!

Към пет следобед тя паркира пред сградата на Трето Авеню, където живееше Лидия Фостър.

Сакс не можеше да приближи много - улицата беше блокирана от полицейски коли и линейки.

Логиката ѝ подсказваше, че причината за присъствието на тези превозни средства не може да е смъртта на преводачката. Тя следеше снайпериста през последния час и половина. Той още беше в офиса 9 центъра на града. Тръгна си едва след като се появи спецекипът на Майърс. Освен това откъде снайперистът би могъл да научи името и адреса на преводачката? Беше внимавала да говори по стационарни телефони и предплатени мобилни.

Така говореше логиката.

Обаче инстинктът ѝ подсказваше нещо съвсем различно - че Лидия е мъртва и че Сакс има вина за това. Защото не се бе замислила над нещо, което осъзна, че е истина: извършителите бяха двама. Единият беше човекът, когото тя проследи до центъра на Ню Йорк - знаеше, че това е снайперистът заради гласовото съвпадение, - а другият, убиецът на Лидия Фостър, беше неидентифициран субект. Той беше съвсем различен човек, може би партньор на стрелеца, съгледвач, каквито използват много снайперисти. Или пък отделен извършител, специалист, нает от Шрив Мецгър да почисти след убийството.

Сакс паркира бързо, хвърли пропуска си от полицията на таблото, излезе от колата и се запъти към обикновената жилищна сграда, чиято светла фасада беше осеяна с белезникави петна от вода, сякаш климатиците бяха плакали.

Шмугна се под полицейския кордон и забързано се приближи към един детектив, който подготвяше екип за оглед на околните сгради. Слабият афроамериканец я позна, макар тя да не го познаваше, и кимна за поздрав.

- Детектив.

- Лидия Фостър ли е? - Защо изобщо си правеше труда да пита?

- Да. С вашия случай ли е свързано?

- Да. Лон Селито ръководи разследването, а Бил Майърс го наблюдава. Аз събирам сведенията навън.

- Значи това е за вас.

- Какво се е случило?

Тя забеляза, че мъжът е доста потресен. Избягваше погледа ѝ и се заигра с писалката си. Преглътна мъчително и отговори:

- Трябва да ви предупредя, че местопрестъплението е доста зловещо. Изтезавана е. След това я е наръгал. Не съм виждал подобно нещо.

- Изтезания ли? - попита тя шепнешком.

- Одрал е кожата от пръстите ѝ. Бавно.

Боже...

- Как е влязъл?

- По някаква причина тя го е пуснала. Няма признаци за влизане с взлом.

Смаяна, Сакс най-сетне проумя. Неизвестният извършител подслушваше телефонна линия - вероятно уличния телефон близо до „Джава Хът“, от който се беше обадила тя - и беше научил за преводачката. Беше се представил за полицай, размахал беше фалшивата си значка и беше излъгал, че работи със Сакс. Вече я познаваше по име.

Разговорът ѝ със Селито беше послужил като Заповед за специална задача по отношение на Лидия Фостър.

Дъхът ѝ секна от прилива на гняв към убиеца. Онова, което беше направил с Лидия, болката, която ѝ беше причинил, беше съвсем излишна. И само със заплахи можеш да извлечеш информация от цивилен гражданин. Физическото изтезание винаги е безполезно.

Освен ако не ти доставя удоволствие.

Освен ако не ти е приятно да размахваш нож и да кълцаш прецизно, сръчно.

- Защо са ви повикали? - попита тя.

- Негодникът я нарязал толкова, че прокървила през тавана. Съседите отдолу видели кръв по стената и се обадили. - Детективът продължи: - Жилището е в ужасно състояние. Не знам какво е търсил, обаче е преобърнал всичко. Всяко чекмедже. Дори компютъра и мобилния. Всичко е взел.

Документите за преводите, които е правила за Морено, вероятно са вече нарязани или изгорени.

- Криминолозите идват ли?

- Повиках екип от Куинс. Ще пристигнат всеки момент.

Сакс имаше някои основни криминологични пособия в багажника си. Върна се до колата и навлече светлосиния гащеризон и шапката за коса. Трябваше да се залавя за работа. Всяка минута забавяне можеше да навреди на уликите.

Всяка изминала минута увеличаваше вероятността чудовището, извършило престъплението, да се измъкне.

Оглед на местопрестъплението.

Облечена като хирург, Амелия Сакс обикаляше апартамента на Лидия Фостър по класическия начин в криминологията, като в мрежа: крачка по крачка от стена до стена, завъртане, стъпка встрани и връщане обратно. Направиш ли така, покриваш същия участък по същия начин, обаче перпендикулярно на предишния си обход.

Този начин за оглед на местопрестъпление отнемаше много време, но и беше най-обстойният. Така Райм претърсваше местопрестъпленията си, така настояваше да работят и хората, с които си сътрудничеше.

Претърсването е вероятно най-важната част от изследването на местопрестъплението. Снимките, видеозаписите и скиците са важни. Маршрутите за влизане и излизане, местата на гилзите, пръстовите отпечатъци, петната от сперма, кървавите пръски. Обаче целта на обработването на всяко местопрестъпление е намирането на ключовата следа. Мерси, мосю Локар. Докато обикаляш местопрестъплението, трябва да отвориш всичките си сетива за мястото, да миришеш, да слушаш, да докосваш и, разбира се, да гледаш. Безмилостно да сканираш всичко.

И точно това правеше в момента Амелия Сакс.

Не си въобразяваше, че криминологията ѝ се удава естествено. Не беше учен. Съзнанието ѝ не правеше смайващите изводи, които толкова бързо хрумваха на Райм. Обаче едно от нещата, които работеха в нейна полза, беше нейната емпатия.

Когато започнаха да работят заедно, Райм забеляза у нея умение, което самият той не притежаваше: способността ѝ да прониква в съзнанието на извършителя. Когато тя обхождаше местопрестъплението, Амелия всъщност мислено се превръщаше в убиеца, изнасилвана, похитителя или крадеца. Това беше мъчително, изтощително усилие. Но ако се получеше, тя се досещаше за места, които да изследват и за които на обикновения криминалист не би му хрумнало, за скривалища, за невероятни входове и маршрути за бягство, за наблюдателни пунктове.

Там тя намираше улики, които иначе биха останали скрити завинаги.

Пристигнаха криминолозите от Куинс, но както и преди, тя свърши предварителната работа сама. Човек би предположил, че колкото повече хора претърсват, толкова по-качествено го правят, но това важи само за обширна територия като например свързаната с масови престрелки. На обичайното местопрестъпление самотният изследовател по-малко се разсейва - и знае, че няма кой да поправи грешката му, ако пропусне нещо, затова се съсредоточава още повече.

И още едно азбучно правило за огледа на местопрестъплението: имаш един-единствен шанс да откриеш ключова улика. Не можеш да се върнеш и да опиташ отново.

Докато обикаляше апартамента, където се намираше трупът на Лидия Фостър с отметната назад глава и завързан за един стол, Сакс усети силно желание да поговори с Райм, да му разказва какво вижда, мирише и мисли. Отново, както и докато обхождаше мястото на взрива в „Джава Хът“, сърцето ѝ се смрази от празнотата, че не чува гласа му. Райм беше само на хиляда и петстотин километра, а сякаш беше престанал да съществува.

Тя неволно си помисли отново за операцията, насрочена за края на месеца. Не искаше да мисли за това, но не можеше да се контролира.

Ами ако той не издържи?

Сакс и Райм живееха на ръба - тя с живота си на висока скорост и изпълнен с опасности, той заради физическото си състояние. Възможно беше тъкмо заради риска съвместният им живот да е по-наситен, а връзката им - по-силна. И тя го приемаше през повечето време. Обаче сега, когато Райм беше заминал, а Сакс оглеждаше много трудно местопрестъпление с извършител, който е добре осведомен за нея, тя не можеше да прогони от главата си мисълта, че само един изстрел, само един удар на сърцето може да дели двамата от това да останат сами завинаги.

„Стига толкова! - помисли си рязко Сакс. А вероятно дори го каза на глас. Не беше сигурна. - Залавяй се за работа!“

Амелия обаче установи, че емпатията ѝ не се проявява, не и на това местопрестъпление. Докато обикаляше стаите, се почувства блокирана. Като писателка или художничка, която не намира вдъхновение. Идеите просто не ѝ хрумваха. Първо, нямаше никаква престава кой е убиецът. Последните данни бяха объркващи. Човекът, извършил това, не беше снайперистът. Но кой беше тогава?

Другата причина да не успява да усети връзка, беше, че не проумява какъв е мотивът на неизвестния извършител. Ако той искаше да елиминира свидетеля и да затрудни разследването, защо беше прибегнал до ужасните мъчения, до прецизните наранявания с ножа? Разрезите, които беше направил наглед съвсем нехайно? Сакс установи, че се разсейва, докато гледа ивиците кожа на пода под стола, за който беше вързана Лидия. Кръвта.

Какво искаше той?

Може би, ако Райм говореше в ухото ѝ, ако оглеждаха заедно местопрестъплението по радиото и с видеовръзка, нещата щяха да са различни и тя щеше да получи прозрение.

Обаче него го нямаше и психиката на убиеца ѝ убягваше.

Самият оглед не отне много време. Какъвто и да беше мотивът му, убиецът на Лидия Фостър беше внимателен - действал беше с гумени ръкавици. Личеше си по гънките по някои петна от кръв, където беше докосвал тялото, докато бе рязал кожата. Беше внимавал да не стъпва в кръвта, така че нямаше видими следи от обувките му, а оглед на частта от пода извън килима с електростатична пръчка не показа латентни следи. Тя събра уликите - няколко разписки и лепящи листчета от джоба на джинсите, окачени на вратата на банята. Обаче това бяха всички документални улики, които успя да изнамери. Огледа тялото и отново обърна внимание на страховитите рани - малки, но прецизни, докато неизвестният извършител беше смъквал кожата от пръстите на жената. Единствената фатална рана беше в гърдите. Край разреза имаше синини, като че ли той силно беше притискал плътта, за да намери откъде да проникне до сърцето, без да се натъква на кост.

Защо?

След това Сакс се свърза по радиостанцията с колегите си, за да се качат да правят снимки и да заснемат на видео.

На вратата се спря и за последен път погледна към тялото на Лидия Фостър.

„Съжалявам, Лидия - помисли си. - Не съобразих! Трябваше да се досетя, че ще подслушват и стационарните телефони край „Джава Хът“. Трябваше да се досетя, че извършителите са двама.“

Още нещо хрумна на Сакс: съжали, че се е забавила и не е получила информацията, която можеше да ѝ осигури тази жена. Подробностите, които знаеше преводачката, и записките ѝ явно бяха от огромно значение. Иначе защо му е било да я разпитва? А сега, след като бяха взели документите, явно се канеха да ги унищожат.

Сакс се извини на Лидия Фостър за втори път заради тази своя себична мисъл.

Навън свали гащеризона и го изхвърли в торба, за да бъде изгорен - целият беше опръскан с кръвта на Лидия. Дезинфектира ръцете си. Провери пистолета си. Огледа района за някаква заплаха. Видя само стотици тъмни прозорци, мрачни задънени улички, спрели коли. Всяко едно от тези неща беше идеален наблюдателен пункт, от който неизвестният извършител да я държи на прицел.

Канеше се да закачи и калъфа на телефона си на мястото му, но се спря и извади айфона си. „Наистина ми се иска да поговоря с Райм“ - помисли си.

Натисна бутона за бързо набиране на последния си предплатен мобилен - неговия номер. Обаче обаждането беше прехвърлено направо на гласовата му поща. Зачуди се дали да остави съобщение, но затвори. Не беше сигурна какво точно иска да му каже.

Може би просто, че ѝ липсва.

43.

Линкълн Райм примигна. Очите му пареха ужасно, в устата му се бореха различни вкусове - сладникавият петрол и киселите химикали.

Току-що беше дошъл в съзнание и за своя изненада не кашляше толкова, колкото очакваше. На устата и носа му имаше кислородна маска и той дишаше дълбоко. Гърлото обаче го болеше, така че явно беше кашлял силно преди, когато бе на прага на смъртта.

Озърна се и установи, че е в изключително горещата задна част на една линейка, паркирана на ивицата суша, където ги нападнаха. В далечината виждаше „Саут Коув Ин“ над развълнувания синьо-зелен залив. Набит парамедик с кръгло черно лице се беше привел над него с фенерче и преглеждаше очите му. Свали кислородната маска, за да провери устата и носа на Райм.

Лицето на парамедика, много тъмно, не издаваше нищо. Накрая той каза с американско, не с британско произношение:

- Тази вода! Отвратителна. Изливи. Химикали. Всякакви неща. Но положението не е зле. Само дразнене. Боли ли ви?

- Щипе. Много. Да.

Като че ли накъсаният говор на парамедика беше заразен. Райм си пое дълбоко въздух:

- Моля ви, кажете ми! Двамата мъже, които бяха с мен? Какво...

- Как са дробовете му?

Въпросът идваше от Том Рестън, който се приближаваше към задната част на линейката. Болногледачът му се закашля веднъж, после още веднъж. Силно.

Райм овладя собствената си кашлица и изненадано рече:

- Ти... добре ли си?

Том посочи към очите си, които бяха кървавочервени.

- Нищо сериозно. Ама проклетата вода е адски мръсна.

Много зле. Изливи...

Райм забеляза, че Том е вир-вода, което даваше отговор на някои въпроси. Първо, явно той му беше спасил живота. И второ, изглежда, двата изстрела, които беше чул, са били за Майкъл Поатие.

„Имам жена и деца, за които се грижа. Много ги обичам...“

Райм беше съсипан от смъртта на този човек. След убийството на ефрейтора Том вероятно се беше хвърлил във водата, за да спаси Райм, докато нападателите са бягали.

Парамедикът отново преслуша гърдите му.

- Невероятно. Дробовете ви са добре. Виждам белега, вентилатора, но белегът е стар. Справили сте се добре. Тренирате. А и протезата на дясната ви ръка. Чел съм за това. Много впечатляващо.

Само че не достатъчно, за да спаси Майкъл.

Парамедикът се надигна и каза:

- Ще промия устата и очите ви с вода. Нищо друго. Бутилирана. Три-четири пъти дневно. И се прегледайте при лекар. Когато се приберете у дома. Ей сега се връщам. - Той се обърна и се отдалечи.

- Благодаря ти, Том. Благодаря ти - каза Райм. - Отново ми спаси живота, и то не с клондин. - Лекарството за смъкване на кръвното налягане след пристъп на автономна дисрефлексия. - Пробвах вентилатора.

- Знам. Беше се оплел около врата ти. Наложи се първо да го сваля. Прииска ми се ножчето на Амелия да е у мен.

- Обаче Майкъл - въздъхна Райм. - Ужасно е!

Том взе един апарат за кръвно налягане от линейката и премери кръвното на Райм. Междувременно сви рамене и отбеляза:

- Не е толкова сериозно.

- Кръвното ли?

- Не, имам предвид Поатие. Тихо. Трябва да ти чуя пулса.

Линкълн беше сигурен, че не е чул както трябва, че в ушите му още има вода.

- Но...

- Шшшшт. - Помощникът притискаше отмъкнатия стетоскоп към ръката на Райм.

- Ти каза...

- Тихо! - След малко кимна: - Кръвното е добре. - Том хвърли поглед в посоката, където беше изчезнал парамедикът. - Не че не му вярвам, но исках да се уверя...

- Как така не е сериозно? Какво стана с Майкъл?

- Нали видя - изритаха го и го удариха. Но не е сериозно.

- Не е застрелян!

- Застрелян ли? Не, не е.

- Чух два изстрела.

- А, това ли!

- Какво искаш да кажеш? - ядоса се Райм.

- Помниш ли онзи тип със сивата фланелка, който те бутна във водата? - обясни Том. - Той стреляше по Рон.

- Пуласки? Боже, той добре ли е?

- И той е добре.

- Какво се случи, по дяволите?

Том се засмя:

- Радвам се, че се чувстваш по-добре.

- Какво се случи?

- Рон приключил в „Саут Коув Ни“ и решил да дойде тук. Ти си му казал къде отиваме. Пристигна с колата под наем, след като ти отиде да поплуваш. Видял какво става и налетя с колата направо на онзи с пистолета, направо го смаза. Типът стреля два пъти по колата, но явно решиха, че Рон е само първото подкрепление, затова скочиха във форда и си плюха на петите.

- Майкъл добре ли е?

- Както вече ти казах.

Облекчението му беше неизмеримо. Райм се смълча, докато оглеждаше развълнуваната вода наоколо и една дъга от пръски ниско на запад.

- А какво стана с инвалидната количка?

- Е, тя не е никак добре - поклати глава помощникът му.

- Негодници! - промърмори Райм. Не изпитваше сантиментални чувства към железарията - нито личната, нито професионалната. Обаче се беше привързал към инвалидната си количка по практични съображения, защото беше хубава машинка и защото здравата се беше потрудил да я овладее. Управлението на инвалидна количка си е истинско умение. Беше бесен на ония негодници.

Том продължи:

- Взех назаем една от техните. - Погледна към медицинския екип. - Не е моторизирана. Аз ще съм ти водачът.

Появи се още един човек.

- Е, новобранецът е спасил положението.

- Не изглеждаш много зле - оповести Пуласки. - Мокър си. Май не съм те виждал мокър друг път, Линкълн.

- Какво научи в хотела?

- Немного. Камериерката в основни линии потвърди онова, което ни каза ефрейтор Поатие. Американец с приятна външност разпитвал за Морено и за апартамент 120. Казал, че му е приятел и смята да организира парти в негова чест. Искал да знае кой е с него, какъв е графикът му, кой е приятелят му - допускам, че става дума за телохранителя.

- Парти значи - изсумтя Райм и огледа линейката. Парамедикът се върна с двама помощници, единият от които буташе инвалидна количка. Райм ги попита: - Да ви се намира бренди или нещо подобно?

- Бренди ли?

- Медицинско бренди.

- Медицинско бренди ли? - смръщи се мъжът с едрото лице. - Я да си помисля. Може би лекарите тук предписват по малко - като се има предвид, че сме остров от Третия свят. Аз обаче съм пропуснал този курс, докато учех в Мериленд.

Туш!

Медикът обаче беше видимо развеселен, а не оскърбен, и даде знак на помощника, който настани Райм в инвалидната количка. Не помнеше кога за последен път беше сядал на такава без батерия или мотор и усещането за безпомощност не му хареса. Върна го към времето на инцидента.

- Искам да видя Майкъл - каза той и машинално пресегна към регулатора на стола, преди да си спомни, че такъв няма. Не си направи труда да търси спирачката на колелото, за да поеме напред. След като не можеше да натисне проклетия спусък на пистолета, нямаше да успее да задвижи и собственото си мъртво тегло по разбития асфалт и пясъка с една ръка.

Том го избута на трийсетина крачки, където Поатие седеше на дебела и напоена с креозот греда до двама бахамски полицаи, реагирали на спешното обаждане.

Поатие се изправи.

- А, капитане, разбрах, че си добре. Хубаво, хубаво. Изглеждаш само малко посмачкан.

- И мокър - повтори Пуласки. С което предизвика усмивката на Том и гримасата на Райм.

- А ти?

- Добре съм. Малко съм скапан. Дадоха ми нещо за болката. Първата ми схватка като полицай, а не се представих много добре. Изненадаха ме.

- Някой видя ли регистрационния номер? - попита Райм.

- Нямаше регистрационни номера. А и нищо няма да постигнем, ако започнем да търсим форд „Мъркюри“ в златисто и черно или бял пикап. Сигурен съм, че са откраднати. В участъка ще разгледам снимки на криминално проявени, но и това няма да помогне. Все пак трябва да спазим процедурата.

Откъм югозападния път се издигна кълбо от прах. Една кола, не - две коли се приближаваха бързо.

Бахамските полицаи, които стояха наблизо, се напрегнаха.

Не защото автомобилите представляваха физическа заплаха. Райм забеляза, че фордът без отличителни знаци имаше червени сигнални лампи, които просветваха драматично. Не се учуди, че мъжът на задната седалка е заместник-комисар Макферсън. Втората кола, полицейски крузър, следваше първата.

И двете спряха рязко близо до линейките, Макферсън излезе от колата и затръшна вратата.

Втурна се вбесен към Поатие и попита:

- Какво е ставало тук?

Райм обясни, като пое вината.

Заместник-комисарят го изгледа гневно, извърна се и тихо и яростно изръмжа на ефрейтора:

- Няма да търпя подобно неподчинение. Трябваше да ме осведомите.

Райм очакваше младият мъж да се стъписа. Обаче той гледаше шефа си право в очите.

- С цялото ми уважение, сър, разследването на убийството на Морено е възложено на мен.

- Случаят ви е поверен, но за да разследвате с одобрените средства. Което не включва чужд човек на местопрестъплението.

- Тръгнахме по следа. Снайперистът е бил тук. Трябваше да претърся мястото още миналата седмица.

- Трябва да проверим какво...

- ...ще кажат по въпроса венецуелските власти - прекъсна го Поатие.

- Да не сте посмели да ме прекъсвате, ефрейтор! И не се дръжте така с мен.

- Да, сър. Извинете.

- Случаят е много важен, господин комисар, с последици и за двете страни - намеси се Райм.

- А вие, капитан Райм, вие! Разбирате ли, че за малко не предизвикахте убийството на мой полицай?

Криминалистът замълча.

- И едва не убиха вас - додаде комисарят студено. - Не ни трябват още мъртви американци на Бахамите. Имаме си предостатъчно... Ефрейторе, отстранявам ви от случая. Ще бъде проведено разследване, което може да доведе и до уволнението ви. Най-малкото ще бъдете върнат в пътна полиция.

По лицето на Поатие се изписа смайване.

- Но...

- А вие, капитан Райм, незабавно напуснете Бахамите. Полицаите ми ще придружат до летището вас и вашите спътници. Вещите ви ще бъдат донесени от мотела и ще ви бъдат предадени там. Вече се свързахме с авиолиниите. Имате места за полета, който е след два часа. Дотогава ще бъдете задържани. А вие, ефрейтор, вие ще предадете оръжието и значката си в управлението.

- Слушам, сър.

Изненадващо обаче Рон Пуласки пристъпи напред и се изправи пред заместник-комисаря, който тежеше сигурно два пъти повече от него и беше с няколко сантиметра по-висок.

- Не - отсече младият полицай.

- Моля?

Той повтори твърдо:

- Ще пренощуваме в мотела си. И ще си заминем на сутринта.

- Моля? - примигна Макферсън.

- Няма да заминем тази вечер.

- Това не е приемливо, полицай Пуласки.

- Линкълн едва не загина. Няма да се качи на самолет, преди да си почине.

- Вие извършихте престъпления.

Пуласки извади телефона си.

- Да се обадя ли в посолството, за да обсъдим въпроса с тях? Разбира се, трябва да спомена и какво се случва тук, конкретното престъпление, което разследваме.

Настана мълчание, чуваха се само тракането на загадъчните машини в цеха зад гърба им и плясъкът на проблесващите на слънцето вълни. .

- Добре - извън себе си от гняв отсече офицерът. - Но си тръгвате с първия полет утре сутринта. Ще ви придружат до мотела и до заминаването няма да напускате стаите си.

- Благодаря ви, господин комисар - каза Райм. - Оценявам жеста ви. И се извинявам за трудностите, които създадохме на хората ви. Късмет с разрешаването на случая. И с разследването на убийството на американската студентка. - Той погледна към Поатие. - Отново ви поднасям извиненията си, ефрейторе.

Пет минути по-късно Райм, Том и Пуласки бяха в буса и напускаха тясната ивица суша, следвани от полицейски ескорт; трябваше да се уверят, че ще пристигнат и ще останат в мотела си. Двамата едри полицаи в патрулната кола бяха сериозни и бдителни. Всъщност Райм не възразяваше срещу присъствието им - в крайна сметка престъпниците от форда „Мъркюри“ все още бяха на свобода.

- Адски добра работа, новобранецо.

- Това по-добре ли е от компетентна?

- Свръхкомпетентна.

Младият полицай се засмя.

- Имах предчувствие, че искате да си спечелите малко време.

- Точно така. Много ми хареса това с посолството, между другото.

- Импровизирах. И сега какво следва?

- Ще оставим хляба да се изпече - загадъчно отговори Райм. - И ще проверим дали не може да си пийнем от този бахамски ром, за който слушам да говорят.

44.

В салона на къщата, тоест в лабораторията, Амелия Сакс вкара пластмасова касетка с веществените улики от местопрестъплението в дома на Лидия Фостър.

- Линкълн обаждал ли се е? - попита тя Мел Купър, който изгледа касетката с интерес.

- Не.

Купър, криминологичният лаборант, вече официално беше на борда благодарение на едно обаждане на Лон Селито и капитан Майърс, които уредиха прехвърлянето му в участъка на Райм. Купър, детектив от Нюйоркската полиция, беше оплешивяващ, дребен и носеше дебели очила като на Хари Потър. Човек би заподозрял, че извънработното му време е заето с решаване на математически ребуси и четене на „Сайънтифик Американ“, обаче всъщност голяма част от свободното си време той посвещаваше на участието си в състезания по салонни танци със своята ослепителна скандинавска приятелка, преподавателка по математика в Колумбийския университет.

Нанс Лоръл седеше на бюрото си. Измери с празен поглед веществените доказателства, после полицайката, и Сакс не знаеше дали това е поздрав, или вещае някоя от паузите ѝ, преди да заговори.

Сакс заяви мрачно:

- Грешала съм - извършителите са двама. - И обясни за огромната си заблуда: - Следих снайпериста. Човекът, който е убил Лидия Фостър, е друг.

- Какво мислиш? - попита Купър.

- Подкреплението на Брънс.

- Или нает от Мецгър специалист да почисти - отбеляза Лоръл. На Сакс ѝ се стори, че прокурорката сякаш се разведри. Добри новини за случая, добри новини за съдебните заседатели - основният им заподозрян беше поръчал на свой служител нещо толкова безсърдечно. Нито думичка на състрадание към жертвата, никаква загриженост.

В този момент Амелия ненавиждаше тази жена.

Тя продължи, обръщайки се подчертано към Мел Купър:

- Лон се съгласи засега да държи случая под сурдинка - както взривът в кафенето „Джава Хът“ официално е изтичане на газ. Реших, че е по-добре Мецгър да не знае как работи разследването.

- Добре - кимна Лоръл.

Сакс погледна към белите дъски и започна да ги преосмисля в светлината на онова, което бяха узнали.

- Да наречем убиеца на Лидия Фостър неидентифициран извършител 516, по днешната дата - НИ 516.

- Нещо повече за самоличността на стрелеца, когото си проследила до НРОС? - попита Лоръл.

- Не. Лон изпрати екип за наблюдение. Ще ни се обадят веднага щом го идентифицират.

Поредната пауза.

- Просто от любопитство - хрумна ли ти да му снемеш отпечатъци? - попита прокурорката.

- Какво...

- Докато го следеше в центъра? Питам те, защото преди време работих по един случая, в който ченге под прикритие изпусна лъскаво списание. Субектът се навел да ѝ го подаде. И така се сдобихме с отпечатъците му.

- Е, аз не успях - отвърна Сакс с равен глас.

„Защото ако бях, досега щяхме да имаме самоличността му. А ние я нямаме.“

Непроницаемо загадъчно кимване от страна на Лоръл.

„Просто от любопитство...“

Беше не по-малко дразнещо от „ако нямаш нищо против“.

Сакс се извърна, намръщи се и предаде уликите от местопрестъплението на Мел Купър, който огледа незначителната сбирка със същото смайване, което изпитваше Сакс.

- Това ли е?

- Боя се, че да. НИ 516 си разбира от работата. - Тя разглеждаше снимките на окървавения труп на Лидия Фостър, които беше получила от криминологичния екип от Куинс и беше разпечатала.

Със стиснати устни пристъпи към една от белите дъски и забоде там снимките.

- Изтезавал я е - тихо отбеляза Лоръл, но това бе единствената ѝ реакция.

- И е взел всичките бележки на Лидия относно ангажиментите ѝ с Морено.

- Какво може да е знаела? - зачуди се прокурорката. - Ако е водел със себе си професионална преводачка на делово пътуване, явно не се е срещал с престъпници. Тя е свидетел, че Морено не е терорист. - После додаде: - Тоест, щеше да е свидетел.

Сакс се разгневи на реакцията на тази жена - все едно смъртта на Лидия Фостър не беше нищо повече от брънка, която прокурорката беше изгубила от обвинението си към Шрив Мецгър. След това си спомни собственото си смайване, когато видя трупа, отчасти дължащо се и на факта, че не бе успяла да пристигне навреме, за да получи сигурна информация от преводачката.

- Поговорих с нея по телефона - каза полицайката. - Знам, че е имала среща с руски и с арабски благотворителни организации, а също и с бразилското консулство. Това е всичко.

„Така и нямах възможност да науча нещо повече“ - помисли си. Все още беше бясна на себе си. Ако Райм беше тук, щеше да се досети, че извършителите са двама. Мамка му.

„Забрави - строго си нареди Сакс. - Залавяй се със случая.“

Погледна към Купър.

- Да видим дали ще успеем да направим някои връзки. Искам да знам дали Брънс или неизвестният е поставил самоделната бомба. Откри ли нещо на местопрестъплението в „Джава Хът“, Мел?

Купър обясни, че разполага със съвсем ограничен брой улики, но всъщност е успял да открие някои неща. Сапьорите му бяха дали информация, че самоделното взривно устройство е редови противопехотен вид с чешки пластичен експлозив „Семтекс“.

- Продават се на военния пазар, стига човек да има нужните връзки - обясни той. - Повечето покупки са за военни ползватели - и правителствени, и наемни.

Купър беше проверил латентните отпечатъци, които Сакс бе успяла да вземе от кафенето, и ги беше изпратил в единната база-данни на ФБР. Нищо не откриха.

- Осигурила си ми хубави проби от „Джава Хът“, обаче няма много за проследяване, нищо, което може основателно да се отнесе към извършителя. Две неща са уникални обаче, така че сигурно са свързани с атентатора. Първото е ерозирал варовик, корали и миниатюрни частици от мидени черупки, с две думи пясък, и то от тропиците. Открих също органичен отпадък от ракообразни.

- Какво е това? - попита Лоръл.

- Рачешки изпражнения - отговори Сакс.

- Именно - потвърди Купър. - Но за да бъдем точни, може да са от омари, скариди, ракообразен зоопланктон и всякакви други ракообразни. Има над шейсет и пет хиляди такива видове. Мога да ви кажа, че нашето е типично за плажовете на Карибите. А следите съдържат остатък, който говори за изпарена морска вода.

Сакс се намръщи.

- Значи е възможно това да е човекът от „Саут Коув Ин“ точпо преди Морено да бъде застрелян? Пясъкът ще се задържи ли седмица по-късно?

- Частиците бяха много фини. Да, възможно е. Много са прилепчиви.

- Какво още хвана, Мел?

- Нещо, което никога не съм откривал на местопрестъпление - 1,5-кафеоилхинова киселина.

- Тоест?

- Цинарин - поясни Купър, четейки от компютърната база-данни на химическите вещества. - Най-често това е активното вещество на артишока. На него се дължи сладникавият му вкус.

- И по нашия извършител е имало следи от това?

- Не мога да кажа със сигурност, но открих малко на прага на „Джава Хът“, на бравата на вратата и на късче от взривното устройство.

Сакс кимна. Артишок. Любопитно, но така ставаше на местопрестъплението. Пъзелът имаше много парченца.

- Нищо друго.

- Това ли е от „Джава Хът“?

- Аха.

- Значи още не знаем кой е поставил бомбата.

След това двамата с Купър насочиха вниманието си към второто местопрестъпление - дома на Лидия Фостър.

- Първо - каза лаборантът и кимна към снимките на тялото, - раните от ножа. Изгледат необикновено, много са тесни. Обаче нямаме база-данни, за да разберем.

Съединените щати, родината на Националната асоциация на стрелците с пушки, беше огнестрелната столица на света. Смъртта вследствие от наръгване с нож беше разпространена в Обединеното кралство и в други държави със строг контрол над огнестрелните оръжия, но не и в Америка, където оръжията бяха всемогъщи, а ножовете бяха относително рядко оръжие за извършването на убийства. Затова нито една организация не беше създала база-данни за прободни рани, поне Сакс и Райм не знаеха да има такава.

Тя беше сигурна, че извършителят е носил ръкавици, но въпреки това беше снела отпечатъци край и от трупа на Лидия Фостър. Никога не се знае дали по някое време извършителят не си беше свалил ръкавиците. Обаче както и в „Джава Хът“, и те се върнаха без никакво съответствие от базата-данни.

- Не съм и очаквала нищо по-различно - промърмори тя.

- Обаче намерих косъм, който не съответства на пробите. Ето там, в плика - подаде го Сакс на лаборанта. - Кестеняв и къс. Може да е на извършителя. Помниш ли: ефрейтор Поатие каза, че човекът, който разпитвал за Морено в апартамента в деня преди стрелбата, имал къса кестенява коса. А, има и фоликул.

- Добре. Ще го пусна в комбинирания ДНК индекс на ФБР.

Комбинираният индекс на ФБР се разрастваше невъобразимо. На когото и да беше косъмът, би трябвало да е в системата. Ако е така, щяха да се доберат до самоличността му, а вероятно и до настоящото му местоположение.

Сакс се зае да търси из останалите улики. Убиецът беше взел всички документи, компютъра и преносимата памет, където може би се съхраняваха данни за Робърт Морено, но пък може би тя беше намерила нещо, което да има връзка. Касова бележка от „Старбъкс“. Датата и времето, отпечатани най-горе, показваха следобеда на първи май. Сакс си спомни, че вероятно по това време Морено е имал среща на четири очи, на която Лидия не е присъствала. Може би щяха да успеят да разберат в кой офис е отишъл активистът.

Утре Сакс щеше да отиде на мястото - сграда на Чеймбърс Стрийт.

С Купър прегледаха останалите улики от апартамента на Лидия, но не намериха много. Той пусна проба през газовия хроматограф и вдигна поглед хьм жените.

- Тук попаднах на нещо. Растение. Glycyrrhiza glabra, бобово растение, фасул или грах. Всъщност е сладник.

- Анасон или копър? - попита Сакс.

- Не, няма връзка, но вкусът е сходен.

Нанс Лоръл изглеждаше объркана.

- Нито веднъж не направи справка. Цинарин, Glycyrrhiza... Извинявай, но откъде знаеш всичко това?

Купър побутна черните си очила и заяви така, все едно е очевидно:

- Работя с Линкълн Райм.

45.

Най-сетне някакъв пробив: добраха се до истинското име на снайпериста.

Спецекипът на капитан Майърс беше проследил снайпериста от централата на НРОС до дома му. Беше слязъл на „Карол Гардънс“ и беше стигнал пеша до къща, собственост на Бари и Маргарет Шейлс. След търсене по моторно превозно средство бяха стигнали до снимка на семейство Шейлс. Очевидно беше същият мъж, когото Сакс беше проследила следобед и когото беше снимала с камерата на мобилния си телефон.

Бари Шейлс беше на трийсет и девет. Бивш военен - беше се уволнил като капитан от военновъздушните сили, неколкократно награждаван. В момента работеше като цивилен „разузнавателен специалист" в НРОС. Той и съпругата му - учителка - имаха две деца, момчета в началното училище. Шейлс беше активен член на презвитерианската църква и беше доброволец в училището на момчетата като възпитател по четене.

Сакс се разтревожи, след като научи биографията му. Повечето извършители, които преследваха с Райм, бяха закоравели престъпници, серийни нарушители, шефове на организираната престъпност, психопати, терористи. Този случай обаче беше различен. Шейлс най-вероятно беше предан държавен чиновник, всеотдаен съпруг и баща. Просто изпълняваше дълга си, дори ако това означаваше хладнокръвно да стреля по терористи. Ако го арестуваха и осъдеха, семейството му щеше да бъде съсипано. Мецгьр може и да използваше НРОС за целите на собствения си налудничав подход да брани страната, може и да беше прибягнал до услугите на чистач. Обаче Шейлс? Той най-вероятно изпълняваше заповеди.

Въпреки това, ако не той беше изтезавал и убил Лидия Фостър, явно принадлежеше към организацията, която го беше сторила.

Сакс звънна на Лон Селито и му разказа за откритието си. Обадиха се в информационния отдел и помолиха за всички факти, които могат да изровят за Бари Шейлс - и най-важното къде е бил и какво е правил на девети май, деня на стрелбата.

Телефонът в лабораторията звънна, Сакс видя кой е и оповести:

- Фред.

Не се тревожеше дали НИ 516 подслушваше точно този телефон - Родни Шарнек им беше изпратил устройство, което се казваше „капан“ и което можеше да улови всеки подслушвател. На екранчето пишеше, че разговорът е личен.

- Амелия. Вярно ли е каквото чувам? Че твоят и моят приятел прави тен на Карибите?

Удивлението му беше толкова преувеличено, че тя се усмихна. Купър също. Нанс Лоръл не.

- Точно така, Фред.

- Защо, о, защо моите задачи ме отвеждат на почивка в Южен Бронкс и Нюарк? А господин Линкълн Райм се излежава на плажа със средства на Нюйоркската полиция? Справедливо ли е? Сигурно се наслаждава на онези лигави питиета с чадърчета и пластмасови морски кончета? Направо съм съсипан - призна агентът. - Кокосовите са ми любими. Е, как върви случаят? Онова убийство на Трето Авеню, то имаше ли връзка? Лидия Фостър. Разбрах от телеграфа.

- Боя се, че да. Според нас е операция за разчистване, вероятно разпоредена от Мецгьр.

- Мамка му - изруга Делрей. - Този тип съвсем е полудял.

- Няма спор. - Сакс го осведоми, че са установили, че извьршителите са двама. - Още не знаем кой от двамата е сложил бомбата в кафенето.

- Е, имам няколко неща, които може да ви заинтригуват.

- Казвай. Каквото и да е.

- Първо, мобилният, който твоят снайперист използваше, господин кодово име Дон Брънс, с фалшивия номер на социалната осигуровка и фиктивна компания в Делауер? Компанията е заровена надълбоко, обаче аз я проследих до някои прикрития, които НРОС е използвала в миналото. Може би някои от телефоните още работят. Правителството често си въобразява, че е твърде умно, за да бъде открито. Или твърде голямо. Обаче не сте го чули от мен.

- Добре, благодаря, Франк.

- Освен това се оказва, че приятелят ви и великият покоен господин Морено не е планирал да организира голям взрив с цел масово поразяване и да се скрие да живее в пещера.

Обясни им, че има предвид загадъчното съобщение на Робърт Морено за това, че на двайсет и четвърти май възнамерява да изчезне яко дим.

- А за какво е ставало дума? - попита Сакс.

- Просто игра на думи - продължи агентът на ФБР. - Ето каква е работата: някакви хора във Венецуела разбрали, че Морено и семейството му се местят в нова къща на двайсет и четвърти.

Запозна ги с подробностите: Робърт Морено купил къща с четири спални във венецуелския град Сан Кристобал, едно от най-модерните места в страната. На планински връх.

Яко дим...

Лоръл кимна, видимо доволна. Значи Морено надали беше Бен Ладен от западното полукълбо.

„Съдебните заседатели трябва да са доволни“ - помисли си скептично Сакс.

- А, относно уж планирания взрив в град Мексико на тринайсети май? - продължи агентът. - Това е направо смешно. Единственото, което има някаква връзка с Морено на тази дата в Мексико, е голямо благотворително мероприятие, с което е свързан. Организирано от „Класни стаи за Америка“. Нарича се Ден на балоните. Всеки си купува балон за десет долара, пука го и вътре има награда. Имали над хиляда балона. Трябва да ти призная, дробовете ми не могат да се справят с такава задача.

Сакс се отпусна тежко на стола си и затвори очи. Боже...

Можем ли да намерим някой да ги вдигне във въздуха?

- Благодаря ти, Франк - каза тя и прекъсна връзката.

При тези новини Лоръл каза:

- Интересно е колко неправилно може да бъде първото впечатление. Нали? - Не искаше да злорадства, но Сакс го усети.

Ако нямаш нищо против...

Просто е любопитно...

Сакс извади телефона си и звънна на Линкълн Райм.

- Мисля, че трябва да си вземем хамелеон - това бяха първите му думи, когато вдигна.

Не „здравей“ или „Сакс“.

- Гущер?

- Много са интересни. Още не съм го видял да си сменя цвета. Знаеш ли как го правят, Сакс? Нарича се метахромазия. С помощта на сигнали от хормоналните клетки предизвикват промени в хроматофорните клетки на кожата си. Според мен това е очарователно. Е, как върви случаят там?

Тя го запозна с най-новото развитие.

Райм се замисли.

- Да, като че ли е логично, двама извършители. Мецгьр надали ще използва най-добрия си снайперист, за да разчиства в Ню Йорк. Трябваше да се досетя.

„И аз трябваше“ - печално си помисли тя. И си представи тялото на Лидия Фостър.

- Качвам снимка на Шейлс, военна или от шофьорската книжка.

- Разбира се, веднага шом затворим.

После с по-мрачен тон му разказа подробностите около убийството на Лидия, преводачката на Морено.

- Изтезания ли?

Описа му какво беше направил онзи с ножа.

- Характерна техника - съгласи се той. - Това може да помогне.

Имаше предвид факта, че извършителите на престъпления с нож или с друго механично оръжие, например бухалка, обикновено оставят рани, които са еднакви при различните жертви, което помага за идентифицирането на нападателя. Тя забеляза също, че този равнодушен и аналитичен коментар беше единствената му реакция към ужасното нападение.

Обаче това беше Линкълн Райм. Тя го знаеше и го приемаше. И мимоходом се запита защо същото отношение от страна на Нанс Лоръл я изправяше на нокти.

- Как върви на прелестните Кариби?

- Не напредваме особено, Сакс. Под домашен арест сме.

- Какво?

- Така или иначе, въпросът ще се реши утре. - Явно нямаше да каже повече, защото вероятно се опасяваше да не би линията да се подслушва. - Трябва да затварям. Том приготвя вечеря. Мисля, че е готово. Трябва да опиташ тукашния ром. Много е добър. Правят го от захар, знаеш ли?

- Ще пропусна рома. Имам неприятни спомени. Но сигурно не са спомени, ако не можеш да си ги спомниш.

- Какво мислиш за случая, Сакс? Още ли си в лагера на политиката и политиците? И виниш за всичко Конгреса.

- Не. Вече не. Един поглед на местопрестъплението, където беше убита Лидия Фостър, ме убеди. В тази история са замесени някои наистина зли типове. И ще ги пипнем. О, Райм, между другото, ако чуеш нещо за взрив на самоделно устройство тук, не се тревожи, добре съм. - Тя му обясни за експлозията, унищожила компютъра в кафенето, без да изпада в подробности, че едва не е загинала.

После той каза:

- Тук е доста приятно, Сакс. Мисля да дойда пак някой път... неофициално.

- Ваканция. Да, Райм, да го направим.

- Няма да можеш да караш безбожно бързо. Движението е ужасно.

- Винаги ми се е искало да покарам джет. А ти можеш да се печеш на плажа.

- Вече влизах във водата - осведоми я той.

- Сериозно?

- Да, разбира се. Ще ти разкажа после.

- Липсваш ми - каза тя и прекъсна, преди той да има възможност да ѝ отвърне със същото.

Или не.

Някой звънна на мобилния на Нанс Лоръл. Сакс забеляза как тя леко се скова, когато видя кой я търси. Щом отговори, тонът ѝ веднага подсказа на Сакс, че въпросът е личен, а не е свързан със случая.

- Ами, здравей... Как си?

Прокурорката се извърна колкото може повече. Обаче Амелия все още чуваше гласа ѝ:

- Тях ли имаш предвид? Не знаех, че си. Опаковала съм ги.

Странно. Сакс не се беше замисляла за личния живот на прокурорката. Тя не носеше халка или годежен пръстен. Всъщност носеше съвсем малко бижута. Сакс си представяше, че Лоръл ходи на почивка със сестра си или с майка си. Трудно виждаше Нанс Лоръл в ролята на любовница или на съпруга.

В това време Лоръл каза:

- Не, не, знам къде са.

Какво беше това в тона ѝ?

Сакс осъзна: прокурорката беше уязвима, беззащитна. С когото и да разговаряше, той притежаваше известна власт над нея. Раздяла, която още не е приключила? Вероятно.

Лоръл затвори и за миг застина неподвижно, сякаш събираше мислите си. После стана и взе чантата си.

- Трябва да се погрижа за нещо.

Странно беше да я види човек толкова разстроена.

Сакс неволно попита:

- Мога ли да ти помогна с нещо?

- Не. Ще се видим утре сутрин... Аз... ще съм тук сутринта.

Прокурорката взе куфарчето си и излезе от салона и от къщата. Сакс забеляза, че работната ѝ маса е разхвърляна - документите бяха натрупани и пръснати за разлика от предната вечер.

Докато се взираше към масата, един документ привлече погледа ѝ. Тя се приближи и го взе. Ето какво прочете:

От: заместник-прокурор Нанс Лоръл

До: прокурор Франклин Ливайн (окръг Манхатън)

Относно: Щатът срещу Мецгьр и др., актуалзиране, 16 май, вторник

Разследвайки следи по случая, установих самоличността на шофьора от „Елитни лимузини", който обслужвал Робърт Морено в града на 1 май. Казва се Аташ Фарада. Разследването ми установи няколко неща, които имат връзка със случая:

1. Робърт Морено е бш съпровождан от жена около трийсетте, може би компаньонка или проститутка. Вероятно ѝ е платил „съществена“ сума. Казва се Лидия.

2. Морено и тази личност оставили шофьора на лимузината в центъра на града за няколко часа. Впечатлението на Фарада е, че Морено не е искал той да разбере къде отива.

3. Шофьорът предполага мотив за антиамериканската нагласа на Морено. Негов близък приятел бил убит от американските войски по време на нахлуването в Панама през декември 1989 година.

Сакс се смая. Текстът на документа беше почти идентичен на имейла, който беше изпратила на Лоръл по-рано по молба на Надзирателката. С някои дребни промени.

До: заместник-прокурор Нанс Лоръл

Относно: Щатът срещу Мецгьр и др., актуални сведения, 16 май, вторник

Разследвайки следи по случая, установих самоличността на шофьора (Аташ Фарада) от „Елитни лимузини“, който обслужвал Робърт Морено в града на 1 май. В разговор с него научих няколко неща, които са важни за разследването:

1. Робърт Морено е бил съпровождан от жена около трийсетте, вероятно компаньонка или проститутка. Допуснах възможността да е терористка ши друг оперативен работник. Вероятно ѝ е платил ,,съществена'' сума. Малкото ѝ име е Лидия.

2. Той и тази личност оставили шофьора на лимузината в центъра на града за известно време. Впечатлението на Фарада е, че Морено не е искал той да разбере къде отиват двамата с Лидия.

3. Шофьорът предполага мотив за антиамериканската дейност на Морено. Негов близък приятел бил убит по време на нахлуването в Панама.

„Лоръл ми е откраднала работата. И не само това, ами си е позволила да ме редактира“ - помисли си Амалия.

Сакс прегледа още половин дузина други бележки, които прилежно беше написала и изпратила на прокурорката.

Ако нямаш нищо против...

Е, Сакс имаше против - защото текстът беше променен, за да звучи така, все едно Лоръл е провела разследването. Всъщност името на Сакс не се появяваше на нито един документ. Райм беше надлежно споменат, но тя буквално беше изключена напълно от разследването.

По дяволите! Какво ставаше тук?

Търсейки отговори, разрови купчината документи. Много от тях бяха копия на съдебни становища и на адвокатски досиета.

Обаче един документ най-отдолу беше различен.

И обясняваше много неща.

Сакс погледна към Мел Купър, който се беше привел над микроскопа си. Не я беше видял да рови из документите на Лоръл. Сакс измъкна документа, който беше открила, и му направи копие, което пъхна в чантата си. Върна оригинала върху работната маса на Лоръл и се постара да го пъхне точно там, където го беше открила. Макар да изглеждаше разхвърляно, тя не би се учудила, ако прокурорката е запомнила точно къде е всеки документ - и кламер, - преди да си тръгне.

Сакс искаше да бъде сигурна, че тези жена няма да заподозре, че е разкрита.

Сряда, 17 май

Разрез

46.

- По-добре ли се чувствате, капитан Райм?

- Да - отговори след уместна пауза той на заместник-комисаря от Кралската бахамска полиция Макферсън. - Благодаря за интереса. Събрали сме си багажа и след малко тръгваме за летището. - Мобилният на Райм беше на спикер.

Часът беше осем сутринта и Райм се намираше в дневната на горещия и влажен мотелски апартамент. Том и Пуласки седяха на верандата и пиеха кафе в компанията на още два хаме- леона.

Мълчание.

- Може ли да ви попитам нещо, капитан Райм?

- Да, струва ми се. - Звучеше изнервен. Изморен. Натясно.

- Озадачен съм от едно нещо, което казахте.

- Кое?

- Пожелахте ни късмет с разследването на убийството на американската студентка.

- Да?

- Но младата жена е загинала при трагичен инцидент. Плувала е пияна.

Райм удължи мълчанието с няколко секунди, като че ли и той беше объркан.

- О, много ще се изненадам, ако случаят е такъв.

- Какво искате да кажете, капитане?

- Наистина нямам време да го обсъждам, господин комисар. Скоро тръгвам за летището. Оставям на вас...

- Моля ви... Наистина ли смятате, че студентката е била убита?

- Да, сигурен съм.

Изводът за убийството на момичето му хрумна, докато ядеше рапани в кафене „Хърикейн“ и разглеждаше зловещите снимки от местопрестъплението. Обаче реши още да не споделя мислите си с ефрейтор Поатие.

Комисарят каза:

- Продължете, моля ви.

- Да продължа ли? - уж озадачено попита Райм.

- Споделете с мен какво мислите. Заинтригуван съм.

„Да оставим хляба да се пече...“

- Както и да е, трябва да тръгвам за летището. Успех, господин комисар!

- Чакайте! Моля ви! Капитан Райм, може би вчера прибързах малко. Случилото се в Клифтън Бей беше нещастен инцидент. А ефрейтор Поатие в крайна сметка наистина прояви неподчинение.

- Честно казано, господин комисар, опитът ми сочи, че в нашата работа най-добри резултати постигат най-непокорните.

- Да, може и да е така, но бихте ли споделили мислите си относно...

- Може би ще успея да ви помогна - бързо каза Райм и замълча.

- Да?

- Но в замяна искам ефрейтор Поатие да бъде върнат на работа.

- Всъщност не съм го отстранил. Документите са върху бюрото ми, но още нищо не съм подписал.

- Добре. И искам достъп до местопрестъплението в хотел „Саут Коув Ин“, където е убит Робърт Морено, както и докладите от аутопсията и дрехите на трите жертви. Както и всички веществени доказателства от мястото - особено куршума. Трябва да видя този куршум.

Тихо потропване по телефона. Явно комисарят не беше свикнал да преговаря.

Райм погледна към останалите, които слънцето започваше да огрява с жарката си прелест. Пуласки му се ухили насърчително.

След известно мълчание - натоварено със смисъл, помисли си иронично той - заместник-комисарят каза:

- Много добре, капитане. Искате ли дойдете в кабинета ми да обсъдим въпроса?

- Стига и колегата ми да е там.

- Кой колега?

- Ефрейтор Поатие.

- Разбира се. Ще го уредя.

47.

Кабинетът на заместник-комисаря в управлението на бахамската полиция беше пищно запуснат, по-скоро приличаше на жилищно, отколкото на работно помещение.

Стаята излъчваше колониална атмосфера, от която Райм тутакси се почувства като у дома си. Собственото му работно място, лабораторията в салона, беше от викторианската епоха. Тук обаче, макар сградата на управлението да беше по-нова, кабинетът на комисар Макферсън беше обзаведен в стила на по-ранна епоха - тапициран с кретон диван, леген за вода и кана, голям дъбов шкаф, лампи с жълти абажури, а на стената висяха картини на мъже, които сигурно бяха губернатори или нещо подобно. Няколко парадни униформи - едната безукорно бяла, а другата тъмносиня - висяха строго на закачалки.

Имаше и модерни щрихи: очукани сиви кантонерки, три мобилни телефона върху практично бюро и два внушителни компютъра. Почти цялата стена беше заета от подробна карта на остров Ню Провидънс.

Местният климат беше горещ - климатикът се мъчеше, - а влажността беше висока. Райм реши, че Макферсън държи прозорците отворени през повечето време и е охладил помещението специално за посетителите си тази сутрин. Изводът му потвърди още един посетител - хамелеонът, застинал на рамката на прозореца.

Едрият мъж с изгладени панталони в цвят каки се изправи и внимателно се ръкува с Райм.

- Добре ли сте, капитан Райм.

- Да. Просто имах нужда от малко почивка.

- Отлично.

Комисарят се ръкува и с Пуласки, и с Том. След малко в стаята неуверено пристъпи Майкъл Поатие. Всички се поздравиха.

Заместник-комисарят седна, изведнъж стана съвсем делови и изгледа Райм с присвити и съсредоточени очи.

- А сега, студентката. Ако обичате, господине. Казахте, че е убийство.

- Определено е убита преднамерено - каза той. - Било е предварително планирано. И според мен е била бита, преди да умре.

- Бита ли? - наклони глава Поатие.

- Ключът е бижуто ѝ - поясни криминалистът. - На снимките от местопрестъплението забелязах, че гривните ѝ, часовникът, пръстените на ръцете и краката са златни. Обаче колието ѝ беше от сребърни листенца. Стори ми се странно да смесва така бижутата.

- Защо? - поде комисарят, но после замълча.

Райм се намръщи, че го прекъсват.

- Мисля, че нападателят ѝ я е пребил и е искал да прикрие този факт. След като приключил, ѝ сложил колието и я удавил. Знаел е, че рибите ще бъдат привлечени от лъскавия метал - четох за това по време на полета за насам. Допускам, че го има във всички пътеводители: предупреждение към хората да не носят лъскави неща. Среброто е особено привлекателно, защото прилича на рибешки люспи повече от златото. Рибите са отстранили следите от побоя, защото са изгризали по-голямата част от кожата на лицето. Става ясно, че убиецът ѝ е планирал всичко предварително, защото е носел колието.

- Защо ще го прави? - попита Поатие. - Нямаше данни за сексуално насилие.

- Може би за отмъщение. Хрумнаха ми някои неща, които може да ни отведат още по-напред. Трябва да поговорим с патолога. Бих искал да видя кръвните изследвания на студентката. - Комисарят продължи да се взира в Райм, затова криминалистът му каза: - На този етап ще е полезно да получим тези сведения.

- Да, разбира се. - Макферсън вдигна слушалката на телефона върху бюрото си и се обади. Поговори явно със служител или помощник и каза: - Не ме интересува дали в момента прави аутопсия. Тялото пак ще си е мъртво, когато се върне. Извикай го.

След кратка пауза той поднови разговора си. Погледна Райм и отдалечи телефона от ухото си.

- Резултатите са готови. Докладът е пред патолога.

- Какво е съдържанието на алкохол в кръвта? - попита патологьт.

Въпросът беше зададен. И после:

- Нула цяло и седем.

- Не е точно пияна според закона, но...

- Какво е пила?

- В колата ѝ намерихме ром „Бакарди“, осемдесет градуса, и кока-кола. И двете отворени.

- Диетична или обикновена кола?

- Обикновена.

След това Райм каза на Макферсън:

- Попитайте патолога какво е нивото на глюкозата след смъртта. Искам концентрацията в стъкловидното тяло - И поясни: - Там няма гликолитични ензими.

Макферсън го зяпна. Всъщност всички в стаята го зяпнаха.

Райм продължи нетърпеливо:

- Искам нивата на глюкозата ог течността в стъкловидното тяло на окото ѝ. Стандартна процедура. Сигурен съм, че правят изследването.

Комисарят постави въпроса. Отговорът гласеше 4,2 милиграма на децилитър.

- В ниската нормална граница - усмихна се криминалистът. - Знаех си, че не е пила за развлечение. Ако е смесила кока-кола с ром, нивото щеше да е по-високо. Убиецът я е принудил да погълне известно количество ром чисто, после просто е оставил бутилката с безалкохолното отворена, за да изглежда, че ги е смесвала. - Райм отново се обърна към заместник-комисаря:

- Тест за наркотици?

Зададен бе поредният въпрос.

- Отрицателен за всичко.

- Добре - въодушевено отбеляза Райм. - Напредваме. Сега трябва да видим какво е работила.

- Била е продавачка на половин ден в Насау - отговори Поатие.

- Не, не тази работа. Имам предвид работата ѝ като проститутка.

- Моля? Откъде знаете?

- Or снимките - погледна той към Поатие, - които ми показа на айпада си. На ръката ѝ имаше много следи от игла. След като в кръвта ѝ няма следи от наркотици или други медикаменти, откъде са следите? Не може да е инсулин - диабетиците не се инжектират венозно. Не, вероятно - само вероятно, обърнете внимание, не съм сигурен - редовно си е правила кръвни изследвания за болести, предавани по полов път.

- Проститутка. - Комисарят явно беше доволен от това. В крайна сметка американката, умряла в неговата юрисдикция, не беше невинна студентка.

- Можете да затворите - погледна Райм към телефона, увиснал като неподвижно махало.

Макферсън затвори, след като рязко си взе довиждане с патолога.

- Е, каква е следващата ни стъпка? - попита Поатие.

- Да открием къде е работила жената и откъде е намирала клиентите си - отговори Пуласки.

Райм кимна:

- Да. Сигурно така се е запознала с убиеца си. Златните бижута бяха скъпи и хубави. Била е в добра форма, здрава. Лицето ѝ е красиво. Надали е била улична проститутка. Потърсете в портфейла ѝ бележки от кредитни карти. Ще видим къде е пиела коктейлите си.

Комисарят кимна на Майкъл Поатие, който звънна някъде - вероятно в хранилището за веществени доказателства или на някой детектив.

Младият полицай проведе дълъг разговор и после затвори.

- Е, това е интересно - оповести Поатие. - Има две бележки от бара в...

Нещо в тона му накара Райм да изрече:

- „Саут Коув Ин“!

- Точно така. Как се досетихте?

Райм не отговори, а дълго се взира през прозореца.

- Как се казваше момичето? - попита.

- Анет. Анет Бодел.

- Е, имам добри новини и за двама ни, комисар Макферсън. За вас: убиецът на госпожица Бодел не е местен, а е американец - което е добър пиар за страната ви. А за мен: мисля, че открих връзка със случая на Морено. За едно грешах обаче - тя е била изтезавана. Според мен обаче е използвал нож, а не юмруци, разрязал е бузата, носа или езика ѝ.

- Откъде знаете? - попита Макферсън.

- Още не го знам, но го намирам за вероятно. Моята сътрудничка в Ню Йорк ми съобщи за човек, който елиминира свидетели по случая и е специалист по ножовете. Не е снайперистът. Допускам, че е помощният екип на снайпериста и че е американецът, който на осми май е бил в хотела и е събирал сведения за апартамента на Морено и за телохранителя му. Вероятно е срещнал Анет в бара, използвал я е да получи информация и после си е заминал заедно със снайпериста след стрелбата. Обаче когато научил за разследването, се върнал два дни по-кьсно, в понеделник, изтезавал я, за да разбере дали тя е казала на някого за него, и после я е убил.

- Трява да огледаме плажа, където е била намерена, трябва отново да го претърсим - това е местопрестъплението - отбеляза Пуласки.

Комисарят погледна към Поатие, който поклати глава:

- Този човек е умен, сър. Убил я е по време на отлива. Мястото е на метър и половина под водата.

- Наистина е умен. - Райм погледна заместник-комисаря. - Доказателствата, с които разполагаме, почти сигурно сочат, че Робърт Морено е убит от снайперист, нает от американското правителство, и че партньорът му или поне някой от същата организация разчиства след него, в това число убива и госпожица Бодел в Насау. Тази информация много скоро ще стане публично достояние. Можете да се придържате към версията, че зад убийството стои венецуелски наркокартел, и да пренебрегвате американската връзка. Но така ще изглежда, че участвате в прикриването. Или пък можете да ни помогнете да открием стрелеца и помощника му.

- Господин комисар, трябва да знаете, че човекът, разпоредил убийствата, вероятно е надхвърлил правомощията си - намеси се Пуласки. - Ако ни помогнете да открием извършителите, това няма да разстрои Вашингтон толкова, колкото си мислите.

„Отлична намеса“ - помисли си Райм.

- Ще изпратя криминолози да потърсят укритието на снайпериста. - Макферсън извърна широкото си лице към Майкъл Поатие. - Ефрейтор, придружете капитан Райм и сътрудниците му до „Саут Коув Ин“ за повторен оглед на местопрестъплението на Морено. Оказвайте им пълно съдействие. Ясно ли е?

- Да, сър.

След това комисарят се обърна към Райм:

- Ще уредя да ви бъдат предоставени докладите от местопрестъплението и от аутопсията. Веществените доказателства също. И тях ще искате, нали?

- Да, веществените доказателства. Много бих искал да ги видя - потвърди Райм и едва се сдържа да не добави, че е крайно време да ги получи.

48.

Отново поеха до Югозападния път.

Том шофираше, а Поатие, Пуласки и Райм се возеха в приспособения за инвалиди бус по същия път за „Саут Коув Ин“, където бяха ходили предния ден на незаконното си и почти фа- тално посещение на вдадената в морето ивица суша на Клифтьн Бей.

Слънцето зад тях грееше високо в небето дори в този ранен час, а растителността искреше в зелено, червено и наситеножълто. Имаше и някакви бели цветя, които Райм знаеше, че много щяха да харесат на Сакс.

„Липсваш ми...“

Беше прекъснала връзката точно когато той си пое дъх, за да отвърне със същото. Усмихна се на момента, който беше избрала.

Спряха за кратко, за да вземат основните веществени доказателства в отдела по криминология на бахамската полиция.

Всичко беше много качествено и Райм беше сигурен, че Пуласки и Поатие ще открият нещо в Стаята на смъртта, което да им помогне да свържат по неопровержим начин Бари Шейлс със стрелбата, а вероятно и да им подскажат нещо за самоличността на НИ516.

Не след дълго пристигнаха в хотела и спряха пред входа на внушителното, но ненатрапчиво място в стил, който Райм подозираше, че определят като нов колониален. Том забута количката на Райм по алеята към входа, от двете страни на която се ширеха красиви градини.

Влязоха във фоайето и Майкъл Поатие поздрави приятната служителка на рецепцията. Тя беше по-заинтригувана от присъствието на мъжа в инвалидната количка, отколкото на полицая - в хотела напоследък се бяха навъртали твърде много ченгета. Мястото изглеждаше достъпно, защото беше на едно ниво, но Райм допускаше, че курортът - предимно плажен клуб и голф игрище - не посреща много гости в инвалидни количка.

В момента управителят беше зает, но служителката без никакво колебание подготви карта, с която да влязат в апартамент 1200.

Пуласки, който се беше срещнал с нея предния ден, кимна за поздрав и й показа снимката на Бари Шейлс, изпратена им по имейл от Сакс. Нито момичето, нито някой друг беше виждал Шейлс.

Което затвърди убеждението на Райм: че на осми май в хотела всъщност е идвал НИ 516, който е бил подкреплението на Шейлс.

Пуласки и Поатие понесоха веществените доказателства и цялата група тръгна по коридора, накъдето ги упъти служителката от рецепцията.

След няколко минути - хотелът беше голям - Том кимна към един знак: Апартамент 1200.

- Почти стигнахме.

Завиха по коридора и се заковаха на място.

- Чакайте малко - промърмори Поатие. - Какво е това?

Райм се взираше в двойната врата на апартамент 1200, Стаята на смъртта - местопрестъплението, което би трябвало да е надлежно запечатано, оградено с полицейска лента и предупредителни табели, забраняващи достъпа.

Но вече не беше.

Вратите зееха широко отворени и насред стаята стоеше работник с бял гащеризон и бояджийско валяче и полагаше последния пласт боя на стената над камината. Подът на стаята беше дървен. Килимът беше махнат. И всичко останало - окървавеният диван, парченцата стъкло - го нямаше.

49.

Джейкъб Суон хапваше много добре приготвен омлет в един ресторант в Ъпър Уест Сайд близо до Сентрал Парк.

Беше с джинси, шушляково яке (днес черно), маратонки и бяла фланелка. Раничката му беше до него. В този квартал работеха хора, за които не беше задължително да са с костюми и вратовръзки и чието работно време не беше нормирано - в театри, музеи и галерии. Също и в хранителната индустрия. Суон идеално се вписваше.

Кафето му беше горещо и не горчеше. Препечената филийка беше дебела и беше намазана с масло преди припичането - единственият правилен начин. А омлетът? Не просто добре приготвен, заключи той. Превъзходен.

Яйцата са най-трудният продукт и могат да направят едно ястие великолепно или пълен боклук, ако човек е небрежен или условията не са добри: втвърдяване, пресичане, спадане. Ако в белтъка попадне съвсем мъничко жълтък, а ти се опитваш да го разбиеш на сняг за целувки, ще бъде пълен провал. Освен това винаги има вероятност опасни бактерии да се размножават в съвършения божествен овал (в крайна сметка нали черупката е тъкмо за да подсигурява размножаването).

Тези яйца обаче бяха разбити точно както трябва - небрежно и без никаква течност, - а после бяха приготвени на нужната топлина, прясно нарязаният пелин, ситен лук и копър бяха поръсени точно когато трябва, нито секунда по-рано. Готовото ястие беше жълто, кафяво и бяло, с коричка отвън и нежно меко отвътре.

Въпреки храната обаче Суон започваше да губи търпение с Амелия Сакс.

Тя от часове стоеше в къщата на Линкълн Райм. Беше преодоляла проблема с телефоните и през няколко часа сменяше предплатени карти - изглежда вече всички от екипа използваха такива, а освен това имаше сигнално устройство на стационарния си телефон, което той нямаше как да елиминира, без да проникне физически до централния превключвател.

Но след като тя беше главен следовател, рано или късно трябваше да се покаже.

Той се замисли за партньора ѝ Райм. Ето това вече беше пречка. Близо две хиляди долара беше струвало на организацията му да елиминира този човек, болногледача му и другото ченге заедно с бахамския полицай. Обаче познатите му от дока бяха провалили работата. Попитаха Суон дали иска да опитат пак, но той им каза да се омитат от острова. Щеше да е много трудно да бъдат проследени до Суон и до шефа му, но все пак беше възможно.

Не се съмняваше, че ще има и друга възможност да елиминира Райм. Той не се придвижваше достатъчно бързо, за да избяга от японския му нож. Суон беше проучил състоянието на Райм - квадриплегия - и беше узнал, че криминалистът няма никаква чувствителност в по-голямата част от тялото си. Суон беше заинтригуван от представата как този мъж стои неподвижно, гледа как някой бели кожата на лицето му и бавно кърви до смърт, без да усеща болка.

Каква интересна идея - да накълцаш едно същество, докато е още живо. Любопитно. Ще трябва да...

А, ето я красивата Амелия.

Не идваше от очакваната от него посока - Г-образната задънена уличка за доставки зад къщата, където беше паркиран нейният форд „Торино“. Явно беше излязла през главния вход, който гледаше към Сентрал Парк Уест. Сега вървеше на запад по тротоара, от отсрещната страна на ресторанта.

Той се надяваше да я спипа в задънената уличка - в момента там нямаше много минувачи, запътили се към работните си места. Беше само въпрос на време да я хване сама.

Суон старателно изтри приборите и чашката си за кафе, за да размаже отпечатъците. Плати, като пъхна банкнота от пет и от десет долара под чинията, вместо да занесе бележката до касата. Беше получил дребните банкноти от един хотелски консиерж в другия край на града, защото банкнотите от банкомати често са проследими и той предпочиташе да осъществява микропране на пари, като оставя щедри бакшиши, но не прекалено.

След това излезе и се качи в нисана си.

Наблюдаваше Сакс през предното стъкло. Беше бдителна и зорко се озърташе, но не към него - само към места, откъдето можеше да я нападне някой. Интересно - вдигна поглед и нагоре.

„Не се тревожи - мислено ѝ каза Суон, - куршумът няма да дойде оттам.“

Докато вадеше ключовете на колата от якето си, то се повдигна и той забеляза пистолета ѝ под него.

Запали колата си едновременно с нея, за да прикрие шума от втория двигател.

Колата на Сакс се отлепи от тротоара и той я последва.

Съжаляваше само, че за нея беше отреден куршум. Настоящата рецепта не му позволяваше да обработи копринената ѝ кожа със своя нож „Кай Шун“.

50.

Майкъл Поатие разговаряше с управителя на „Саут Коув“.

- Но, господин полицай, мислех, че знаете - каза високият къдрав мъж с много хубав бежов костюм. По розовото му от слънцето чело се бяха врязали дълбоки бръчки. Акцентът му беше леко британски.

- Какво да знам? - промърмори Поатие.

- Вие ми казахте, че мога да разпечатам стаята и да я почистя, да поправя щетите.

- Аз ли? Не съм казвал подобно нещо.

- Не, не вие, но някой от отделя ви. Обадиха се да ми кажат, че местопрестъплението е свободно. Не помня името на човека.

- Обадил се е? - намеси се Райм. - Не е дошъл лично, така ли?

- Не, обади се по телефона.

- Кога се случи? - попита криминалистът с въздишка.

- В понеделник.

Поатие се извърна и погледна смаяно Райм.

- Издадох строга заповед местопрестъплението да остане запечатано. Не мога да си представя, че някой от отдела...

- Не е бил човек от отдела ви, ефрейторе. Нашият неидентифициран заподозрян се е обадил.

А за съучастник му бе послужило нетърпението на управителя да отстрани всички следи, че в хотела е било извършено убийство. Табели от местопрестъпления по коридорите не са добра реклама.

- Съжалявам, ефрейторе - отбранително каза управителят.

- Къде са килимът, диванът и парчетата стъкло? А другите мебели? - попита Райм.

- Сигурно на някое сметище. Нямам представа. Наехме предприемач. Казаха, че заради кръвта ще изгорят килима и дивана.

Толкова огньове горяха по сметищата...

- Веднага след като убил Анет, нашият неизвестен извършител се обадил по телефона и бум, край с местопрестъплението. Много умно, като се замисли човек. Простичко.

Така беше. Райм огледа безукорната стая. Единственото свидетелство за престъплението беше липсващият прозорец, на който беше залепен найлон.

- Ако мога да направя нещо - каза управителят.

И понеже никой не продума, той си тръгна.

Том откара Райм в апартамента и тъй като Стаята на смъртта не беше приспособена за достъп с инвалидна количка, Поатие и Пуласки свалиха криминолога по двете ниски стъпала.

Стаята беше в светлосиньо и зелено - боята на няколко стени все още беше влажна - и беше около шест на девет метра. Две врати явно водеха към спалните отдясно - празни и подготвени за боядисване. Отляво до входната врата имаше напълно оборудвана кухня.

Райм погледна през единия от останалите прозорци. Навън се виждаше поддържана градина, заета в по-голямата си част от дърво с гладък ствол, високо около дванайсет метра. Забеляза, че ниските клони са подрязани. Когато погледна право през градината, под балдахина от листа, Райм ясно видя прословутата вдадена в морето суша, откъдето беше стрелял Бари Шейлс и където присъстващите сега в стаята едва не бяха загинали.

Примижа и погледна към дървото.

Е, може би в крайна сметка имаха местопрестъпление.

- Новобранец! - извика Райм.

- Да, Линкълн!

Пуласки се приближи към него. Поатие също.

- Забелязвате ли нещо странно на това местопрестъпление?

- Бил е страхотен изстрел. Разстоянието е много голямо. А и замърсяването е огромно.

- Стреляно е така, както видяхме вчера от другата част на залива - изръмжа той. - Нищо не се е променило. Очевидно не говоря за това. Питам ви дали забелязвате нещо странно в растителността.

Младият полицай огледа мястото.

- Стрелецът е имал помощник. Клоните.

- Точно така - посочи Райм на Поатие. - Някой е подкастрил тези клони, за да може стрелецът да има ясна видимост. Трябва да претърсим градината.

Ефрейторът обаче поклати глава:

- Теорията ти е добра, капитане, но не е вярна. Това дърво е отровно. Познато ли ти е?

- Не.

- Както подсказва името му, това е отровен дъб. Ако го запалиш, димът ще е като сълзотворен газ. Ако докоснеш листата му, ще се озовеш в болницата с обрив. Дърветата цъфтят, при това с много красиви цветове, затова от курорта не ги секат, обаче ги подкастрят, така че хората да не докосват най-ниските клони.

- Е, беше добър опит - промърмори Райм. Страшно мразеше някоя стабилна теория да се разбива на пух и прах. А заедно с това и надеждата за претърсване на местопрестъплението. Обърна се към Пуласки: - Направи снимки, вземи проби от килима пред вратата, проби от почвата от цветните лехи покрай предната алея, провери бравите за отпечатъци. Вероятно е безполезно, но така и така сме тук...

Райм наблюдава как младият мъж събира улики в пликчетата и документира къде ги е намерил. След това Пуласки направи може би стотина снимки на местопрестъплението. Сне три латентни отпечатъка. Приключи и прибра събрания материал в голям хартиен плик.

- Още нещо, Линкълн?

- Не - изръмжа криминалистът.

Претърсването на Стаята на смъртта и на хотела беше може би най-бързото в историята на криминологията.

На входа се появи някой, друг униформен полицай с много тъмна кожа и кръгло лице. Той погледна Райм с нещо подобно на възхита. Може би наръчникът на Райм за огледа на местопрестъплението, собственост на Майкъл Поатие, беше обиколил и други негови колеги от бахамската полиция. Или пък полицаят просто беше впечатлен от факта, че се намира в една стая с особняка от Америка, който само с няколко извода беше разрешил случая с изчезналата студентка.

- Ефрейторе - обърна се младият полицай към Поатие с почтително кимване. Носеше дебела папка и голяма торбичка.

- От заместник-комисар Макферсън - копие на пълния доклад от местопрестъплението и снимки от аутопсията. И самите доклади от аутопсията.

Поатие пое папката от човека и му благодари. Кимна към торбичката:

- Дрехите на жертвата?

- Да, и обувките. И уликите, събрани тук непосредствено след стрелбата. Но трябва да ви предупредя, че много неща са изчезнали, така ми казаха от моргата. Не знаят как.

- Не знаели как! - повтори подигравателно Поатие.

Райм си спомни, че часовниците и другите ценни неща са изчезнали на път от хотелския апартамент към моргата, а също и фотоапаратът и касетофонът на Едуардо де ла Руа.

- Съжалявам, ефрейтор.

- Нещо за гилзите? - попита Поатие и хвърли поглед през прозореца към ивицата суша от другата страна на залива. Водолазите и полицаите с детектори за метал работеха там през последния час.

- Боя се, че не. Изглежда, снайперистът е взел гилзите със себе си, а и още не можем да намерим къде точно е било укритието му.

Поатие вдигна рамене.

- Попадения за човек на име Бари Шейлс?

Той беше поръчал на разузнавателния отдел да провери дали митницата или паспортният контрол на границата са регистрирали влизането на снайпериста в страната. А също и да потърсят данни за кредитната му карта.

- Нищо, сър. Нищо.

- Добре, благодаря, полицай.

Мъжът отдаде чест, после кимна колебливо на Райм, обърна се и напусна стаята с впечатляваща маршировка.

Райм накара Том да го избута по-наблизо до Поатие и надникна в пазарската торба, където имаше три увити в найлон вързопа, здраво запечатани, с надлежно попълнени картони за движението им между отделите. Той се пресегна несръчно и извади някакъв малък плик от най-горе. Вътре беше куршумът. Райм прецени, че е по-голям от обичайния калибър за снайпер -.338 Лапуа. Този беше вероятно .416, набиращ все по-голяма популярност калибър. Райм разгледа парченцето деформирано олово и мед. Подобно на всички куршуми, дори с такъв голям калибър, и този изглеждаше удивително малък, че да причини толкова големи поражения и да отнеме човешки живот за част от секундата.

Върна го обратно.

- Новобранец, ти отговаряш. Попълни картоните.

- Слушам. - Пуласки написа името си на картоните за движение на уликите.

- Ще ги пазим, ефрейторе - увери Райм Поатие.

- Е, съмнявам се, че ще имаме някаква полза от тези веществени доказателства. Ако арестувате въпросния Шейлс и партньора му, вашия неизвестен извършител, надали нашият съд ще ни ги изпрати обратно за процес.

- Все пак са улики. Ще се постараем да ви бъдат върнати незамърсени.

Поатие огледа почистената стая.

- Съжалявам, че няма местопрестъпление, капитане.

Райм се намръщи.

- О, имаме. И предлагам да отиваме там колкото може по-бързо, преди и на него да му се случи нещо. Хайде, Том, да тръгваме.

51.

Приличаше на жаба.

Хенри Крос беше нисък, с тъмна кожа и имаше няколко брадавици, които според Амелия Сакс лесно можеха да бъдат премахнати. Имаше голяма глава и черна гъста коса. Устните му бяха плътни. Ръцете - широки и с неравни нокти. Докато говореше, той от време на време поднасяше дебела пура към устата си и дъвчеше въодушевено незапаления ѝ край. Беше отвратително.

- Гадно е, че Роберто е мъртъв - поклати глава Крос. - Адски е гадно.

Имаше лек акцент, вероятно испански. Спомни си, че според Лидия Крос говорел този език и английски перфектно - като Морено.

Беше директор на фондация „Класни стаи за Америка“, която работеше съвместно с църквите за изграждането на училища и наемането на учители за бедните области в Латинска Америка. Сакс си спомни, че Морено също е участвал в тази дейност.

Надуването на балоните...

- Роберто и неговото Движение за местна власт бяха сред най-мощните ни привърженици - каза Крос. И изпъна месестия си пръст към галерията от снимки на одрасканата стена. На тях се виждаха офисите на фондацията в Каракас, Рио и Манагуа, Никарагуа. Морено стоеше на някакъв строеж, прегърнал през рамо усмихнат и смугъл мъж. И двамата бяха с каски. Малка групичка местни жители изглежда ги аплодираше.

- И ми беше приятел - промърмори Крос.

- Отдавна ли го познавате?

- Може би от пет години.

- Съжалявам за загубата ви. - Фраза, на която наистина те учат в Полицейската академия. Когато Амелия Сакс изричаше тези думи обаче, тя го правеше искрено.

- Благодаря ви - въздъхна той.

Малкият тъмен кабинет се намираше в сграда на Чеймбърс Стрийт в Долен Манхатън. Фондацията беше едно от местата, където се беше отбил Морено по време на посещението си в Ню Йорк, което Сакс беше успяла да проследи - благодарение на касовата бележка от „Старбъкс“, намерена в апартамента на Лидия Фостър. Беше проверила списъка на влезлите в сградата с кафенето и беше установила, че Морено е ходил във фондацията.

- На Роберто му харесваше, че не сме благотворителна организация. Определяме се като разпределител на ресурси. Моята организация не раздава лесно пари. Ние основаваме училища, където хората усвояват умения, за да се избавят от бедността си с труд. Не понасям хора, които просто протягат ръка. Наистина се дразня, когато... - Крос замълча, вдигна ръка и се засмя. - И аз като Роберто обичам да изнасям лекции. Извинете. Но говоря от опит, ръцете ми са отрудени и знам какво е да живееш на дъното. Преди работех в превоза на стоки и забелязах, че повечето хора са склонни да работят усилено. Искат да се усъвършенстват. Обаче не могат да го постигнат без добро образование, а училищата там са пълна отврат, да ме прощавате. Исках да променя това. Така се запознах с Роберто. Отваряхме офис в Мексико, а той беше в страната и говореше пред група селяни. Допаднахме си. - Големите му устни се разтеглиха в усмивка.

- Властта на хората... Не е лоша концепция, трябва да призная. Роберто постигаше своето чрез микропредприятия, а аз - чрез образование.

А приличаше повече на собственик на фабрика за копчета от „Фешън Дистрикт“ или на адвокат на пострадали хора, отколкото на директор на благотворителна организация.

- Значи сте тук заради онези нарконегодници, които са го убили? - излая Крос. Задъвка бясно пурата си, после я остави в стъкления пепелник с формата на кленово листо.

- Просто събираме информация в тази връзка - отговори неопределено Сакс. - Проследяваме координатите му по време на последното му посещение в Ню Йорк, когато се е срещнал и с вас. Можете ли да ми кажете къде още в града е ходил?

- В някои други неправителствени организации, така ми каза, три-четири. Знам, че за някои места му е трябвал преводач, ако това ви помага.

- Спомена ли ви в кои?

- Не, само се отби да остави един чек и да се поинтересува от някои нови проекти, по които работим заедно. Искаше да кръстим нещо на негово име. Класна стая. Не цяло училище. Виждате ли, такъв беше Роберто. Реалист. Разполагаше с точно определени пари, не с трилиони, затова знаеше, че не може да иска цяло училище да бъде кръстено на него. Стигаше му и класна стая. Скромен мъж, ако ме разбирате. Обаче искаше някакво признание.

- Стори ли ви се притеснен за безопасността си?

- Разбира се. Винаги се притесняваше. Знаете ли, той говореше много открито. - Тъжна усмивка. - Мразеше ли някой политик или изпълнителен директор, не се страхуваше да го заяви в ефир или в някой от блоговете си. Наричаше се Пратеник, гласа на съвестта. Спечели си много врагове. Онези скапани наркобосове. Извинете ме за израза. Дано да седнат на електрическия стол или да им сложат смъртоносната инжекция, или каквото и да е там.

- Споменавал ли е картели или банди, които го заплашват?

Крос се облегна назад и се замисли за момент.

- Не по име. Но каза, че го следят.

- Разкажете ми.

Мъжът плъзна пръст по група брадавици на шията си.

- Каза, че имало някакъв тип, но бил там, не тук, разбирате ли? Следял го по улицата.

- Някакво описание?

- Бял мъж. Изглеждал силен. Това е.

Тя веднага си помисли за Бари Шейлс и за НИ 516.

- Обаче имаше и още нещо. Самолетът. Това го беше уплашило най-много.

- Самолет ли?

- Роберто много пътуваше. Каза, че забелязал този частен джет три-четири пъти в различни градове, където ходел - места с малки летища, където частните джетове повече се набиват на очи. Бермудите, Бахамите, Каракас, където живееше. В някои мексикански градове. Намираше го за странно, защото самолетът като че ли винаги бил там, преди той да пристигне. Като че ли някой знаел графика на пътуванията му.

Например, като подслушва телефона му. Любимото занимание на НИ 516.

Събеседникът ѝ отново задъвка пурата.

- Причината да го разпознава била, че повечето частни самолети са бели, а този бил син.

- Някакви знаци, надписи, цифри?

- Не, не ми е казвал. Но се питам защо ще го следи някой с частен самолет? С каква цел? Кой може да е? Тези работи струват пари.

- Да помните още нещо?

- Съжалявам.

Сакс стана, ръкува се с него и се замисли, че тази заплетена следа, която тръгваше от шофьора на лимузината, ѝ се отплащаше със солидна улика. Макар и загадъчна.

Син самолет...

Крос въздъхна, загледан в друга снимка, на която бяха двамата с Морено - този път някъде в джунглата. Бяха обградени от весели работници. Още лопати, още каски, още кал.

- Знаете ли, детектив, бяхме добри приятели, но да ви призная, така и не успях да разбера що за човек е. Непрекъснато нападаше Америка, просто я ненавиждаше. Не млъкваше. Веднъж му казах: „Стига, Роберто, защо ругаеш единствената страна на света, където можеш да говориш такива неща, без да те застрелят в някоя уличка или да те замъкнат посред нощ в някой таен затвор? По-спокойно.“ - Мъжът горчиво се изсмя. - Обаче той не ме слушаше.

52.

Джейкъб Суон спря колата си на половин пресечка от колата на Амелия Сакс, близо до къщата на Линкълн Райм.

Проследи я до центъра на града, където тя имаше среща на Чеймбърс Стрийт, а той дебнеше възможност да стреля. Обаче там имаше твърде много хора. Това винаги е проблем в Манхатън. Сега тя вече се бе върнала и агресивно паркира неправилно отново близо до началото на задънената уличка.

Огледа притъмнелия булевард. Най-сетне беше опустял. Да, това беше времето и мястото. Суон сложи латексовите си ръкавици, стисна своя зиг-зауер и го нагласи така, че да може да го извади бързо.

Нямаше да я убие. Реши, че така ще предизвика прекалено силен смут - твърде много полиция, твърде активно преследване, твърде голям шум в медиите. Вместо това щеше да я простреля в гърба или в краката.

След като тя излезе, той щеше да паркира успоредно на другите коли, да излезе, да стреля по нея и да отпраши, като спре след няколко пресечки, за да смени отново регистрационните номера.

Сакс излезе от своята кола, отново се огледа предпазливо, държейки ръка близо до хълбока си. Бдителният ѝ поглед принуди Суон да остане на предната седалка на своя нисан с наведена глава. Когато тя пое по улицата, той отвори вратата на колата, но се спря. Сакс не тръгна към уличката за дома на Линкълн Райм, нито пое към Сентрал Парк Уест, а продължи по улицата към един китайски ресторант.

Видя я да влиза вътре и да се смее, докато разговаря с жената на касата. Сакс разгледа менюто. Поръча храна за вкъщи. Вдигна поглед и махна на едно от момчетата. То ѝ отвърна с усмивка.

Суон премести нисана напред, забеляза една място през няколко автомобила. Паркира и изключи двигателя. Ръката му се плъзна в джоба на якето и той отново се увери, че пистолетът му си е на мястото. Беше по-обемист от глока, имаше предпазители и странични плъзгачи, но самото оръжие беше тежко, което гарантираше, че и изстрелите след първия ще бъдат много точни. С леките оръжия трябва по-често да се прицелваш, отколкото с по-тежките.

Огледа Сакс през нашареното стъкло. Толкова привлекателна жена.

С дълга рижа коса.

Висока.

И слаба. Толкова слаба. Не се ли хранеше? Изглежда, не си падаше по готвенето. Което не му допадна. И да поръчва храна от такова място - солена и със стара мазнина? Срамота, Амелия. През следващите месеци ще си стоиш у дома и ще ядеш желета и пудинги, докато се възстановиш.

Десет минути по-късно тя беше на вратата с храната в ръка и с поведение на сговорчива мишена: запъти се право към задънената уличка.

Спря на входа, надникна в чантата, явно за да се увери, че от ресторанта са сложили допълнително ориз, бисквитки с късметчета или пръчици. Все още се занимаваше с торбата, когато отново пое към къщата на Райм.

Суон даде на заден в уличката, но се наложи да удари спирачки, защото някакъв велосипедист профуча покрай него и спря, чудейки се по някаква причина дали да продължи за Сентрал Парк, или да се връща. Суон се ядоса, но не искаше да привлича внимание, като натиска клаксона. Изчака с пламнало лице.

Велосипедистът продължи - избра красивата зеленина на пролетния парк - и Суон натисна газта, за да влезе в уличката. Обаче закъснението му струваше скъпо. Сакс крачеше бързо, беше стигнала края на Г-образния проход и беше завила наляво, към задния вход на къщата.

Няма проблем. Всъщност още по-добре. Той щеше да паркира, да я последва вътре, докато тя се приближава към вратата. Разположението на уличката щеше да заглуши изстрелите и да разпрати звуците в стотици различни посоки. Който ги чуеше, няма да има представа откъде идват.

Озърна се. Нямаше ченгета. Движението беше слабо. Неколцина разсеяни минувачи, потънали в своя свят.

Суон спря колата в началото на уличката, сложи лоста на положение за паркиране и излезе. С изваден пистолет, но скрит под шушляковото яке, пое по облите камъни.

Повтаряше си: два изстрела ниско в гърба, един към коляното. Макар да предпочиташе ножа си, беше добър стрелец. Налагаше се.

- Извинете? Можете ли да ми помогнете? - разнесе се женски глас зад него. Британски акцент.

Гласът беше на слаба и привлекателна бегачка на трийсетина години. Стоеше на около два и половина метра, между него и отворената шофьорска врата на колата му.

- Не съм от тук. Опитвам се намеря резервоара. Има пътека за бягане...

И тогава го видя.

Якето се беше разтворило и тя забеляза пистолета.

- О, боже! Моля ви, не ме наранявайте. Нищо не съм видяла! Кълна се.

Жената понечи да се извърне, но Суон действаше бързо и за част от секундата се озова пред нея. Тя си пое дъх, за да изпищи, но той я удари в гърлото - с прочутия си удар с разтворена длан. Тя се свлече на бетона, без да я види двойката от отсрещния тротоар, която спореше за нещо.

Суон погледна отново назад към тъмния проход между съседните сгради. Дали Сакс вече бе влязла?

Може би не. Не знаеше колко далеч се простира Г-образната уличка зад къщата на Райм.

Обаче трябваше да вземе решение за секунди. Сведе поглед към жената, която се мъчеше да си поеме въздух точно като Анет на Бахамите и Лидия Фостър тук.

С ръце на шията, с ококорени очи и отворена уста. Да или не, зачуди се той.

Избирай.

Реши: да.

53.

Амелия Сакс стоеше на уличката зад къщата с изваден глок, насочен към мястото, където тъмният проход завиваше надясно и се съединяваше с по-голямата улица.

Китайската храна, която беше поръчала, беше върху камъните на настилката, а тя беше заела бойна стойка - с успоредни стъпала, пръсти към врага, леко приведена напред, стиснала пистолета с ръка, а другата придържа отдолу за стабилност. Водещата ръка стегната, защото ако мускулите не са изопнати, оръжието може да не изхвърли гилзата, а да зареди следващия патрон. И щеше да засече. А това означава смърт. Ти и оръжието ти трябва да сте партньори.

„Хайде - подкани мислено противника си. - Хайде, покажи се!“ Разбира се, това беше НИ 516. Знаеше, че не е снайперистът Бари Шейлс, защото той още беше под наблюдение от екипа на Лон Селито.

Днес няколко пъти беше забелязала светъл седан - първо близо до офис сградата на Хенри Крос на Чеймбьрс Стрийт. После на алеята тук и отново преди петнайсет минути. Не видя ясно колата, но най-вероятно беше същата, която я беше проследила от къщата на Таш Фарада в Куинс.

Забеляза автомобилът да спира на свободно място в края на пресечката и се зачуди как да подходи. Ако повика подкрепление или се опита да се справи с него сама, можеше да предизвика престрелка, а това беше опасно в този гъсто населен квартал.

Затова реши да го повали в задънената уличка. Купи китайската храна, за да му даде шанс да я забележи. Преди да си тръгне, пъхна оръжието в торбата. След това пресече улицата, като се стараеше да не става лесна мишена, и влезе в задънената уличка, уж проверявайки поръчката, но всъщност наблюдаваше с периферното си зрение кога мъжът ще направи своя ход.

Пое бързо към завоя на пресечката, усещайки, че колата приближава и после спира. В този момент се обърна, пусна храната и извади оръжието.

А сега очакваше да се появи мишената ѝ.

Дали той щеше да продължи още малко с колата? Надали. Лесно можеше да се окаже блокиран, ако се появи камион за доставка или друго превозно средство.

Дали вече беше излязъл от колата и приближаваше бързо към нея?

Със сухи длани и отворени очи - никога не примижавай, когато стреляш. Съсредоточаваш се над две неща: над мишената си и над предната част на оръжието си. Забравяш останалото. Не може да обхванеш всичко с една дефиниция.

Хайде!

Задиша равномерно.

Къде беше той? Промъкваше се напред, готвейки се да скочи и да заеме поза за стрелба ли?

Или беше усетил, че тя го е забелязала? Сигурно е сграбчил някой минувач, за да го натика в уличката за примамка. Или да го използва като жив щит с надеждата Сакс да реагира и да стреля по невинен човек.

Вдишваш, издишваш, вдишваш...

Глас ли чу? Тих плач?

Това ли беше? Тя пристъпи напред към другото рамо на Г-образната уличка.

Спря, прилепи се към тухлите.

Къде беше той, по дяволите? И той ли бе вдигнал оръжието си, насочено точно към мястото, където щеше да се окаже тя, ако се появи?

„Добре, върви! Просто се сниши и се приготви да стреляш. Пази си гърба. Едно...две... Сега!“

Сакс изскочи в основната част на пресечката с вдигнат пистолет и приклекна рязко.

И точно в този момент лявото ѝ коляно напълно отказа.

Преди да успее да види ясно къде би могъл да я причаква неизвестният извършител, тя падна върху облите камъни, като успя да дръпне пръст от спусъка и да не стреля случайно един-два пъти. Амелия Сакс се търкулна веднъж и остана да лежи просната и изумена - идеалната мишена.

Дори зрението ѝ изневери. От болка в очите ѝ бликнаха сълзи.

Сакс обаче се застави да пренебрегне болката и с мъка зае легнала позиция за стрелба, насочила дулото на пистолета към задънената уличка, откъдето НИ 516 трябваше да я нападне. Да се прицели в нея. Да стреля с патрони с кух връх.

Само че него го нямаше.

Тя примигна, за да прогони сълзите, после ядосано изтри очи с ръкав.

Пуста. Уличката беше пуста. 516 го нямаше.

С мъка се изправи, прибра оръжието в кобура и разтри коляното си. Добра се куцукайки до улицата и разпита хората на тротоара. Обаче никой не беше забелязал светла кола, никой не беше видял набит мъж с кестенява коса и военна стойка, който се държи странно, никой не беше видял никакви оръжия.

Стоеше с ръце на кръста и се озърна на запад и на изток. Всичко беше идеално, всичко беше нормално. Обикновен ден в Ъпър Уест Сайд.

Сакс се върна в пресечката, мъчейки се да преодолее куцукането. Боже, как болеше. Взе китайската храна и я хвърли в контейнера.

В Ню Йорк не важи правилото за петте секунди, когато изпуснеш нещо на земята.

54.

- Беше прав, капитане - провикна се Майкъл Поатие от терасата на втория етаж пред апартамента на Анет Бодел в Насау. - Страничният прозорец е разбит с лост. Бари Шейлс - или вашият неидентифициран - е проникнал с взлом или преди, или след като я е убил.

Райм вдигна поглед и погледна яркото небе с присвити очи. Не виждаше ефрейтора, а само сянката на палма, която летаргично поклащаше клони близо до покрива на сградата, в която беше живяла студентката проститутка Анет.

Това беше другото местопрестъпление, което имаше предвид. Знаеше, че убиецът на Анет е трябвало да дойде тук, за да провери дали тя има информация за него и за посещението му в „Саут Коув“ предишната седмица. Поатие и хората му вече бяха идвали - след обявяването ѝ за изчезнала, - обаче само за да проверят дали тя не е тук. Ключалките бяха непокътнати и полицаите не бяха проверили нищо повече.

- Вероятно впоследствие - провикна се Райм. Част от въпросите по време на изтезанията на Анет сигурно са били за бележници с адреси и за компютърни файлове, в които може да го е споменала. Дневници, разбира се. Всички това щеше да е изчезнало, обаче той се надяваше все пак да са останали някакви следи от неизвестния извършител.

Малка група местни жители с черни лица се бяха събрали наблизо и оглеждаха антуража. Райм предполагаше, че трябва да разговарят по-дискретно, обаче между него и Поатие имаше седем метра и половина, така че не му оставаше друг избор, освен да крещи.

- Не влизай вътре, ефрейтор. Рон ще се заеме. - Обърна се. - Новобранец, как върви?

- Почти съм готов, Линкълн. - Навличаше предпазен гащеризон на бахамската полиция и сглобяваше основното оборудване.

На Райм изобщо не му хрумна лично да огледа местопрестъплението, макар че по-рано се беше изкушил. Сградата нямаше асансьор, а пренасянето на инвалидната количка нагоре по паянтовите стълби беше почти невъзможно. Освен това Пуласки беше добър. Почти колкото Амелия Сакс.

Полицаят застана пред Райм, като че ли очакваше брифинг. Обаче криминалистът просто каза:

- Местопрестъплението е твое. Знаеш какво да правиш.

Младият мъж кимна и пое нагоре по стълбите.

Отне му близо час да направи огледа.

Когато Пуласки излезе с половин дузина пликчета за улики, той попита Райм и Поатие дали искат веднага да погледнат веществените доказателства. Криминалистът се позамисли, но накрая реши да отнесат всичко в Ню Йорк и да проведат анализите там.

Част от решението му се дължеше на навика му да работи с Мел Купър.

А друга част - на факта, че Сакс му липсваше, макар че не би го споделил с друго човешко същество освен с нея.

- Кога можем да си тръгнем? - попита той Том.

Том погледна в телефона си.

- Ако стигнем до летището след половин час, ще успеем за следващия полет.

Райм изгледа ефрейтора.

- Трябват ни най-много двайсет минути - увери го Поатие.

- Дори с прословутото бахамско движение? - попита иронично криминалистът.

- Имам червена лампа.

Пуласки се запъти към буса, все още с гащеризона, калцуните и шапката за баня.

- Преоблечи се, новобранецо. Мисля, че ще смутиш пътниците, облечен така.

- А, да.

Сигналната лампа наистина помогна и не след дълго бяха на терминала. Излязоха от буса и докато Пуласки се грижеше за багажа, а Том уреждаше връщането на колата, Райм остана до Поатие. Мястото беше пълно с местни и туристи, въздухът беше прашен и непрекъснато се чуваха ударите и подсвиркванията от строежите. И се носеше онзи неизменен парфюм - миризмата на дим от огньовете по сметищата.

Райм заговори:

- Съжалявам за случилото се край укритието на снайпериста, ефрейторе. Заместник-комисарят имаше право. За малко да стана причина за смъртта ти.

Поатие се засмя:

- Нашата работа не е като на аптекарите или на зъболекарите, капитане. Не всички се прибираме у дома всяка вечер.

- Въпреки това не се държах компетентно. - Тези думи направо го обгориха. - Трябваше да предвидя нападението.

- От много скоро съм истински полицай, капитане, но не е възможно човек да предвиди всичко случващо се в тази професия, поне според мен. Работата ни наистина е щура. Заплащането е ниско, опасности, политиците на върха, хаос по улиците.

- От теб ще излезе добър детектив, ефрейтор.

- Надявам се. Със сигурност се чувствам по на мястото си тук, отколкото в отдела по лицензи и инспекции.

Една светкавица заслепи Райм и той чу сирените. Полицейска кола нахлу на висока скорост в летището и си запроправя път през движението.

- А, последните веществени доказателства - каза Поатие. - Притесних се, че няма да пристигнат навреме.

Че какви доказателства бяха това, зачуди се Райм. Имаха всичко налично от стрелбата по Морено, както и от апартамента на Анет Бодел. Водолазите се бяха отказали да претърсват залива за гилзите от оръжието на Бари Шейлс.

Ефрейторът махна на колата.

На волана беше младият полицай, който дойде при тях в „Саут Коув Ин“. С пликчето за веществени доказателства в ръка той излезе и отдаде чест - и към двамата мъже, пред които стоеше.

Райм устоя на нелепия порив да стори същото в отговор.

Поатие взе чантата и благодари на полицая. Още едно потупване на изпънатите пръсти по челото и полицаят се върна в колата си, потегли на скорост, като отново пусна сирената и лампите, макар да беше изпълнил мисията си.

- Какво е това?

- Не се ли сещаш? - попита Поатие. - Доколкото си спомням, в книгата си съветваш полицаите да душат въздуха, когато обработват местопрестъпление.

Райм се намръщи, приведе се напред и вдъхна.

От чантата се носеше уханието на пържени рапани.

55.

Сссс, сссс....

В кухнята си Джейкъб Суон пиеше верментино, приятно италианско вино, в конкретния случай - от Лигурия. Продължи да точи японския си нож, но не резеца. Този беше двайсет и един сантиметров модел „Деба“ за кьлцане и за отстраняване на големи късове месо.

Сссс, ссссс, ссссс...

Плъзгаше ножа от едната страна до другата по арканзаското точило - така предпочиташе да остри. Никога в кръг.

Беше към осем вечерта. На грамофона му свиреше джаз. Китаристът Лари Коруел. Беше отличен изпълнител на джаз стандарти, на собствени композиции и дори на класически произведения. „Павана за покойната принцеса“ беше ненадмината негова интерпретация.

Суон стоеше с престилка пред дъската за рязане върху кухненския остров. Малко преди това беше получил есемес от управлението, с което го хвалеха за работата му през деня и потвърждаваха, че е взел правилното решение, като е отложил нападението срещу Сакс. Тази вечер можеше да се оттегли. И той се възползваше с пълна сила.

Светлината беше приглушена, щорите - свалени, завесите - дръпнати.

В известен смисъл във въздуха се усещаше романтика. Суон погледна жената, която седеше наблизо. Косата ѝ беше спусната, тя беше с една от неговите фланелки, черна, и по карирани боксерки, също негови. Струваше му се, че усеща цветно ухание и някакви подправки. Мирисът и вкусът са неразривно свързани. Суон никога не готвеше нищо важно, когато беше настинал или синусите му бяха възпалени. Защо да хаби усилието? Да се храниш в такъв момент беше равносилно на това да използваш храната само като гориво.

Грехота.

Жената, която се казваше Карол Фиори - странно име за британка - също го погледна. Ридаеше тихичко.

От време на време простенваше като преди. Карол, бегачката, която се приближи към него преди малко в уличката и провали опитите му да отстрани Амелия Сакс. Един удар по шията и после я пъхна в багажника. Потегли бързо и се прибра у дома. По-късно щеше да се занимае с детектива.

Щом се прибра в Бруклин, замъкна Карол в къщата, обаче установи, че екипът ѝ за бягане няма да свърши работа - толкова се беше уплашила, че се бе изпуснала. Съблече дрехите ѝ и я избърса, после ѝ даде други дрехи. Макар отначало да му каза, че пътува с „приятели“, всъщност беше сама и обикаляше Съединените щати вече цял месец, обмисляйки да напише статия за приключенията си.

Сама...

Той обмисляше как да постъпи с трофея си.

Вече знаеше.

Да, нали?

Да.

Тя беше престанала да го гледа умолително и да шепне умолително и сега беше насочила мокрите си очи към ножа „Деба“, който той остреше - сссс, сссс... От време на време тръскаше глава. Суон беше вързал китките и краката ѝ за едно много хубаво и удобно кожено кресло, както беше направил и с Лидия Фостър.

- Моля те - каза тя само с устни, вперила поглед в острието. Значи не се беше отказала да се моли.

Той също огледа ножа и предпазливо опита ръба на палеца си. Оказваше нужната съпротива, беше идеално наточен. Пийна още малко вино и после започна да вади продуктите от хладилника.

Когато беше още момче, много преди колежа, много преди армията, много преди кариерата му след армията, Джейкъб Суон се научи да цени значението на храната. Единственото време, което можеше да разчита да прекара с майка си и с баща си, беше приготвянето и изяждането на храната.

Едрият Андрю Суон не беше нито едър, нито склонен към насилие мъж, просто беше дистанциран и постоянно потънал в своите кроежи, задължения и забавления, свързани предимно с работата му в света на хазарта в Атлантик Сити. Младият Джейкъб така и не разбра с какво точно се занимава баща му - предвид собствената му кариера в момента Андрю вероятно е работел на страната на закона. Може да беше генетично. Обаче Джейкъб и майка му със сигурност знаеха едно за бащата - той обичаше да яде и човек можеше да привлече и да задържи вниманието му чрез храната.

Готвенето не се удаваше на Мариан - вероятно дори го мразеше. Започна да усъвършенства уменията си едва след като тя и Андрю започнаха да излизат. Джейкъб я чу да разказва на своя приятелка за едно от първите ястия, които беше поднесла.

- Какво е това? - попитал Андрю.

- Хамбургер, зелен фасул и...

- Каза ми, че можеш да готвиш.

- Така е - посочила му тя тигана.

Андрю хвърлил салфетката си, станал от масата и се запътил към казиното.

На следващия ден тя си купи готварската книга на Бети Крокър и запретна ръкави. Следобед в къщата им от редицата еднакви малкият Джейкъб гледаше как тя с бясна скорост приготвя пиле фрикасе или сотира треска на тиган. Бореше се с храната, водеше сражение. Не усвои най-основни правила и принципи (в крайна сметка всичко се свежда до химия и физика). Вместо това се нахвърляше на всяка рецепта, като че ли никога не е виждала пържола, парче камбала или купчинка брашно. Сосовете ѝ ставаха на бучки, имаха странен вкус и винаги бяха пресолени - не и според Андрю, така че най-вероятно не са били пресолени.

За разлика от сина си Мариан полагаше усилие основно преди и по време на приготвянето на всяко ястие и неизменно изпиваше доста чаши вино. А и малко уиски. Или каквото имаше в шкафа.

Обаче много се стараеше и успяваше да създаде ястия, достатъчно практични, за да задържат Андрю за около час. Неизменно обаче, щом вилицата му дръннеше по чинийката и той изпиеше кафето - Андрю не сърбаше, - той ставаше от масата и изчезваше. Или в мазето да работи над тайните си проекти, или в местния бар, или в казиното. Да чука някоя съседка, предполагаше Джейкъб, когато научи за чукането.

След училище и през уикендите, ако не тръшкаше противниците си в срещите по борба и не се състезаваше с училищния отбор по стрелба, Джейкъб се навърташе в кухнята, разлистваше готварски книги, седеше до майка си, докато тя капеше с мляко и доматен сос, сипеше маковото семе като миниатюрни шрапнели и навсякъде ръсеше остатъци от билки, брашно, нишесте и вътрешности. А също и кървави пръски.

Понякога не успяваше да се справи с всичко и го молеше да ѝ помогне, като махне някой хрущял, обезкости месото или нареже печеното. Мариан смяташе, че едно момче би предпочело да си служи с ножа, а не с бъркалката за яйца.

- Гледай ти! Добра работа, миличък! Ти си малкият ми касапин!

Постепенно той се нагьрбваше с все повече работа и инстинктивно започна да поправя яхнията, да реже по-фино, да намалява силата на огъня точно когато трябва, за да не изври катастрофално съдържанието на тенджерата. А майка му го потупваше по бузата и си наливаше още вино.

Сега Суон погледна към жената, вързана за стола му.

Още беше ядосан, че е провалила плановете му за следобеда.

А тя не спираше да плаче.

Той продължи да приготвя трите си блюда за вечеря. Първо щеше да има аспержи, задушени в смес от вода и вермут, с пресен дафинов лист и щипка градински чай. Стеблата щяха да бъдат положени на канапе от градинска салата и осеяни с капки домашно приготвен сос холандез. Думата „осеяни“ беше най-важната в случая, защото при всяка среща на жълтъка с масло лесно можеш да превариш сместа. Разбира се, трикът при аспарагуса е да улучиш подходящия момент. Римляните имаха свое клише - да направиш нещо за времето, за което приготвяш аспержите, означава да го правиш много бързо.

Суон отпи от виното и приготви течността, в която щеше да задушава. След това откъсна билките от сандъчетата на прозореца си.

Когато майка му ги напусна - вино плюс сто и трийсет километра в час без колан - шестнайсетгодишният Джейкъб пое готвенето.

Останаха си само двамата - баща и син.

Момчето правеше същото като майка си - подмамваше Андрю с ястия, - само че обичаше да готви и го биваше много повече от майка му. Започна да сервира по няколко ястия - като шеф, който опитва меню, - за да удължи времето, когато двамата мъже са заедно. Постепенно се прояви още една разлика: установи, че готвенето му допада повече от времето, през което се храни, и че всъщност не харесва особено баща си. Той не искаше да говори за нещата, които интересуваха Джейкъб - видеоигрите, кикбокса, борбата, лова, оръжията и бокса с голи ръце. Андрю не искаше да говори за почти нищо друго освен за Андрю.

Веднъж, когато Джейкъб беше на осемнайсет, баща му доведе у дома една красива, наистина красива блондинка. Беше казал на жената колко добър готвач е хлапето му. Все едно се хвалеше с безвкусен розов пръстен. А на Джейкъб поръча:

- Сготви нещо вкусно на Синди, ясно? Приготви нещо хубаво за красивата дама.

По това време Джейкъб вече прекрасно знаеше какво са Е. коли. Обаче колкото и да му се искаше да види как двайсет и четири годишната Синди повръща до смърт, или поне как повръща, не можеше съзнателно да опропасти някое ястие. Жената го похвали за неговото пиле кордон бльо, което той приготвяше не като сплесква пилешките гърди, а като реже месото на тънки ивици като спирала от ябълкова кора, за да увие с тях сиренето грюер и - по неговата рецепта - прошуто от Парма.

Малък касапин...

Малко след това тероризмът връхлетя държавата. Когато Джейкъб се записа в армията, въпросът за наклонностите и за интересите се появи, но той не се издаде, че умее да готви, за да не го пратят в кухнята на столовата за следващите четири години. Знаеше, че няма да му доставя никакво удоволствие да готви огромни количества топла храна за хиляда войници. Най-силното му желание беше да убива хора. Или да ги кара да пищят. Или и двете. Не виждаше голяма разлика между убиването на хора и на животни. Всъщност, като са замисли, всички хора бяха виновни за една или за друга простъпка, но в същото време толкова неохотно посягаме към ножа или към куршума.

Някои от нас.

Отново изгледа Карол. Беше много мускулеста, но доста бледа. Може би тренираше предимно в спортни зали или си слагаше слънцезащитен крем, докато тичаше. Предложи ѝ малко вино. Тя поклати глава. Даде ѝ вода и тя изпи половината бутилка, която той ѝ поднесе.

Второто му блюдо тази вечер щеше да бъде разновидност на картофи „Ана“. Нарязани и обелени картофи, подредени на спирала и после изпечени с масло и зехтин, с много морска сол и черен пипер. По средата щеше да сложи топка разбита сметана, която разбиваше с малко пресен кленов сироп, представете си. И накрая щеше да има черни трюфели. Това ястие приготвяше в малък чугунен тиган. Щеше да започне да приготвя картофите на печката, а после щеше да ги препече със силния си грил „Миел“.

Картофи, клен и трюфели. На кого би му хрумнало?

Добре, вече огладняваше.

Когато Джейкъб беше на двайсет и няколко, баща му почина, може да се каже, от проблеми с корема - не беше нито язва, нито рак. Четири деветмилиметрови куршума в корема.

Младият войник се закле да отмъсти, но не се получи. Много хора можеха да го убият - оказа се, че Андрю е бил замесен във всякакви измами, които би трябвало да знае, че не са добра идея в Атлантик Сити. Намирането на убийците щеше да отнеме цяла вечност. Освен това Андрю не беше толкова разочарован. Всъщност убиецът като нищо можеше да е сред гостите, които младият мъж прие у дома след погребението. Само че той устрои много по-фино отмъщение за гостите си. Главното ястие беше пене ала путанеска, пикантното ястие на доматена основа, чието име на италиански означава „в стил блудница“. Приготви го в чест на сегашната приятелка на баща си, която не беше Синди, но като нищо би могла да бъде.

Тази вечер третото ястие на Джейкъб Суон, основното му блюдо, беше специалитет. Задачата му с Морено беше трудна и той искаше да се поглези. Предястието щеше да бъде ала Вероник - приготвяше го с нарязано грозде и ситен лук, еднакво тънки, в сос beurre blanc - който той приготвяше с мъничко вино (никога не използваше оцет) заради гроздето.

Щеше да нареже месото на почти прозрачни елипси, да го оваля във френско брашно и после бързо да го сотира в смес от зехтин и масло (винаги двете, разбира се; ако е само масло, изгаря по-бързо и от обърнал се танкер).

Предложи на Карол още вода. Тя не пожела. Беше се отчаяла.

- Отпусни се - прошепна ѝ той.

Течността в съда за приготвяне на аспержите на пара завря, картофите покафеняваха прелестно на грила, зехтинът и маслото бавно се загряваха и пръскаха прелестното си ухание.

Суон избърса дъската за рязане, на която щеше да нареже месото за основното ястие.

Само че преди да се залови за работа, виното! Отвори и наля новозеландски совиньон блан „Клауди Бей“, едно от най-добите на планетата. Зачуди си дали да не предпочете хубавото газирано вино на избата, пелорус, но надали щеше да изпие сам цяла бутилка, а то щеше да се отгазира.

Четвъртък, 18 май

Куршум за милиони

56.

- Имаш тен - отбеляза Селито.

- Нямам тен.

- Имаш. Трябва да ползваш слънцезащитен крем, Линк.

- Нямам тен, мамка му! - промърмори той.

- Според мен имаш - додаде Том.

Беше почти осем вечерта. Том, Пуласки и Райм пристигнаха на летище „Ла Гуардия“ късно, почти в единайсет миналата вечер, и болногледачът настоя Райм веднага да легне да поспи. Случаят можел да почака до сутринта.

Нямаше спор - криминалистът беше изтощен. Падането във водата бе оказало своето. Всъщност цялото пътуване. Обаче това не попречи на Райм да повика Том в мига, в който се събуди в шест и половина на следващата сутрин, като натисна копчето до леглото си. (Болногледачът беше оценил приспособлението като „досущ като в Даунтън Аби“, но Райм не разбра отпратката.)

В момента в салона вреше и кипеше - там бяха Селито, Купър и Сакс. А Рон Пуласки - който наистина имаше тен - тъкмо влизаше. Нанс Лоръл трябваше да се яви в съда по един от случаите си и щеше да пристигне по-късно.

Райм седеше на нова инвалидна количка, „Мерите Вижън Селект“. Сива с червени калници. Беше доставена и сглобена предния ден, преди завръщането на Райм от Бахамите. Том се беше обадил в застрахователната компания от Насау и беше договорил бърза доставка. („Не знаеха какво да ми отговорят, когато като причина за загубата на предишната изтъкнах потапяне на три метра във вода“, обясни болногледачът.)

Райм беше избрал точно този модел, защото беше известен с добрата си офроуд навигация. Предишното му нежелание да се появява на публични места се беше изпарило - до голяма степен вследствие на пътуването му до Бахамите. Искаше да пътува още, искаше и лично да оглежда местопрестъпленията. А за това му трябваше количка, с която да отива на възможно най-много места.

Бяха поизнудили „Мерите“ за специални екстри поради специфичното състояние на Райм - например каишката за неподвижната му лява ръка, тьчпад под движещия се ляв безименен пръст и, разбира се, поставка, достатъчно голяма за кафяна чаша и за чаша за уиски. В момента той пиеше първото със сламка. Погледна към Селито, Сакс и Пуласки, после проучи бялата дъска с бележките на Сакс за хода на разследването в негово отсъствие.

- Няма време за губене - кимна той към ЗСЗ. - Господин Рашид ще се срещне със създателя си след ден-два, ако не предприемем нещо по въпроса. Да видим с какво разполагаме. - Започна да снове с количката напред-назад пред белите дъски, съдържащи анализ на веществените доказателства, събрани от Сакс на мястото на взрива в кафенето „Джава Хът“ и от апартамента на Лидия Фостър.

- Син самолет ли? - попита той относно съответната бележка.

Сакс му обясни какво ѝ беше разказал Хенри Крос. Частният самолет явно следваше Морено в Съединените щати и в Южна Америка.

- Помолила съм човек от спецчастите на капитан Майърс да се заеме, обаче няма голям успех. В базата-данни няма самолет с такъв цвят. Обаче е продаден неотдавна, така брокерите може да разполагат с история на продажбата със снимки. Човекът продължава да рови.

- Добре. А сега да видим какво намерихме на Бахамите. Първо, Стаята на смъртта.

Райм обясни на Сакс и на Купър как НИ 516 или Бари Шейлс бяха съсипали местопрестъплението в хотела, но все пак разполагаше с някои неща, включително с предварителния доклад на местната полиция, както и със снимките, които в момента Сакс залепваше на отделна бяла дъска, заедно с незначителния предварителен доклад от местопрестъплението на Бахамската кралска полиция.

През следващия половин час Сакс и Купър внимателно разопаковаха и анализираха обувките и облеклото на грите жертви, които са били в апартамент 1200 сутринта на 9 май. Всяка найлонова торбичка се отваряше над голям стерилен лист вестникарска хартия, а обувките биваха оглеждани и остъргвани за следи.

По обувките на Морено, на телохранителя му и на Де ла Руа бяха намерени влакна като тези на хотелския килим и пръст като тази по алеята и площадките пред хотела. Дрехите им съдържаха сходни следи, както и частици от скорошно хранене, вероятно закуска - бяха загинали преди обяд. Купър откри трохи от сладкиши, конфитюр и парченца бекон по дрехите на Морено и на телохранителя му, а също така бахар и някакъв неразпознаваем лютив сос по сакото на репортера. По обувките, маншетите и ръкавите на Морено и на телохранителя му имаше и следи от суров петрол, вероятно от срещата им в понеделник извън хотела, обаче на остров Ню Провидънс нямаше много рафинерии, така че вероятно бяха вечеряли до доковете. По ризата на телохранителя имаше и пепел от цигари.

Информацията беше качена на дъската и Райм я забеляза, но не се спря на нея. В крайна сметка убиецът им е бил на близо два километра, когато е изстрелял куршума. НИ 516 е бил в хотела, но дори да беше влизал в Стаята на смъртта, не бяха запазени следи.

- А сега докладът от аутопсията - каза Райм.

И тук нямаше изненади. Морено беше умрял от масивна огнестрелна рана в гърдите, а другите - от кръвозагуба, дължаща се на множество прободни рани от разлетели се парченца стъкло с различна големина, предимно три-четири милиметра широки и два-три сантиметра дълги.

Купър изследва фасовете от цигари и обвивката от бонбон, намерени от хората на Поатие на местопрестъплението, но и от тях не излезе нищо полезно. Фасовете бяха от същата марка като кутията с цигари, намерена до тялото на телохранителя, а бонбонът беше от приветствената кошница в стаята на Морено при пристигането му в хотела. Нищо чудно, че отпечатъците от пръсти, които Пуласки беше свалил, не намериха съответствие в базата-данни.

- Да минем на апартамента на проститутката Анет Бодел.

Пуласки беше свършил добра работа и беше събрал много улики покрай местата, където беше претърсвал убиецът, освен това беше взел всякакви проби, така че да елиминира следи, които не са от него. Купър изследва пробите, някои от които пусна през газовия хроматограф или спектрометъра. Накрая оповести:

- Първо, имаме гориво за двутактов двигател.

Това бяха по-малки двигатели като тези на снежните шейни или на автоматичните триони, в които смазочното масло се смесва направо с бензина.

- Може би от джет - предположи Райм. - Работила е и в магазин за морско оборудване. Следите може и да не са от нашия извършител, но ще го имаме предвид.

- И пясък - оповести лаборантът. - Плюс утайка от морска вода. - Той сравни веществата с онова, което пишеше на дъската за двете предишни местопрестъпления. - Аха, съвсем същото като онова, което Амелия е намерила в „Джава Хът“.

При тези думи Райм изви вежди.

- Аха, конкретна връзка между НИ 516 и Бахамите. Знаем, че е бил в апартамента на Анет, а аз съм деветдесет и девет процента сигурен, че е бил в „Саут Коув Ин“ на осми май. И така, нещо да го свързва с Лидия Фостър?

- Кестенявата коса - изтъкна Пуласки, - както ефрейтор Поатие описа човека от „Саут Коув Ин“, онзи, който е ходил там преди убийството на Морено.

- Предположение, а не доказателство. Продължавай, Мел.

Лаборантът се взираше през окуляра на микроскоп.

- Тук има нещо странно. Някаква оранжева мембрана. Ще я пусна през газовия хроматограф и спектрометъра.

Няколко минути по-кьсно разполагаше с резултатите от анализа.

Купър прочете:

- Докозахексаенова киселина.

- Рибено масло - оповести Райм, вперил поглед в екрана, на който се появи микроскопско изображение. - А тази мембрана, виждате ли я в горния десен ъгъл? Бих казал, че е рибен хайвер.

- Има и малко С8Н803 - каза Купър.

- Този път ме хвана натясно! - промърмори Райм.

Проверката отне трийсет секунди.

- Ванилин.

- Екстракт от ванилия?

- Точно така!

- Том! Том, ела тук! Къде си, по дяволите?

В стаята долетя гласът на болногледача:

- Какво ти трябва?

- Ти. Тук. В тази стая.

Болногледачът се присъедини към тях, навивайки ръкави.

- Как да устоя на такава учтива молба?

Сакс се засмя.

Райм се намръщи.

- Погледни тези схеми, Том. Впрегни кулинарните си познания. Кажи ми какво мислиш за тези данни, като знаеш, че докозахексаеновата киселина и С8Н803 са съответно хайвер и ванилия.

Болногледачът постоя, загледан в схемите. После се усмихна.

- Познато ми е... Чакайте малко... - Той се приближи до съседния компютър и извика на екрана вестник „Ню Йорк Таймс“. Прегледа го. Райм не виждаше точно какво търси Том. - Е, това е интересно.

- Може ли да споделиш интересната част?

- На другите две местопрестъпления - и при убийството на Лидия Фостър и в кафене „Джава Хът“ - има следи от артишок и сладник, нали така?

- Да - потвърди Купър.

Том завъртя компютъра, за да виждат всички.

- Е, ако съчетаем тези съставки с хайвер и ванилия, ще получите скъпо ястие, което се сервира в „Пачуърк Гус“. Наскоро имаше статия за него в раздела за кулинария.

- Пачуърк... Какво е това, по дяволите? - попита Селито.

- Един от най-изисканите ресторанти в града - поясни Сакс. - Поднасят седем или осем ястия за четири часа и избират съответното вино. Правят странни неща, например готвят с течен азот и с бутанови горелки. Не че съм ходила, разбира се.

- Точно така - потвърди Том и кимна към екрана. Написаното там приличаше на рецепта. - И това е едно от нашите ястия: пъстърва, поднесена с артишок, сготвена със сладник и гарнирана с хайвер и ванилова майонеза. Заподозреният е оставил следи от тези съставки ли?

- Точно така - отговори Сакс.

- Да не би да работи в ресторанта? - попита Селито.

Том поклати глава.

- О, съмнявам се. На такова място човек работи по дванайсет часа дневно шест дни в седмицата. Няма да има време да бъде професионален убиец. Съмнявам се, че е и клиент. Надали съставките ще бъдат пренесени или ще издържат по дрехите му повече от няколко часа. Най-вероятно е приготвил ястието у дома. От рецептата тук.

- Така, така - прошепна Райм. - Вече знаем, че НИ 516 е ходил на Бахамите на петнайсети май, за да убие Анет Бодел, поставил е самоделното взривно устройство в „Джава Хът“ и е убил Лидия Фостър. Вероятно той е човекът, намирал се в „Саут Коув Ин“ точно преди да бъде застрелян Морено. Той е помагал на Бари Шейлс в подготовката за убийството.

- Знаем също, че обича да готви - добави Сакс. - Може преди да се е занимавал професионално. Това би ни помогнало.

Купър прие обаждане по телефона си. Райм не го беше чул да звъни и се запита дали лаборантът е оставил апарата си на вибрация, или самият той още има вода в ушите от нежеланото гмуркане. Бог му беше свидетел, че очите му още пареха.

Лаборантът криминалист благодари на човека, който му се обади, и оповести:

- Изследвахме кестенявата коса, която Амелия намери в апартамента на Лидия Фостър. Съобщиха ми резултата от проверката в комбинирания ДНК индекс на ФБР. Нищо. Който и да е неизвестният извършител, не е криминално проявен от ДНК базата-данни.

Докато Сакс записваше най-новите изводи на бялата дъска, Райм каза:

- Вече напредваме. Обаче за да пипнем Мецгър, ни трябва пушката на снайпериста, а за да се доберем до нея, ни трябва куршумът. Да го погледнем.

57.

Хората се избиваха един друг с огнестрелни оръжия вече повече от хиляда години, обаче криминологичният анализ на оръжията и на куршумите беше относително нова дисциплина.

Вероятно първият случай на нейното приложение беше в Англия в средата на деветнайсети век, когато следователите изтръгнали признание от убиец, след като сравнили куршум с отливката, от която е направен. През 1902 година експертен свидетел (не кой да е, а Оливър Уендъл Холмс) помогнал на прокурорите да осъдят заподозрян, като съпоставили куршум, изследван пробно от оръжието на заподозрения, с гилзата на убийството.

Обаче едва след Калвин Годард, лекар и криминолог, автор на „Съдебна балистика“ от 1925 година, започва истинското развитие на дисциплината. Годард все още е известен като баща на балистиката.

Раймс целеше три неща, прилагайки правилата на Годард отпреди деветдесет години. Първо, да идентифицира куршума. Второ, чрез тази информация да определи от какво оръжие е изстрелян той. Трето, да свърже този конкретен куршум с конкретно оръжие, което да бъде проследено до стрелеца, в този случай Бари Шейлс.

Сега екипът се зае с първия от тези въпроси. С куршума.

С ръкавици и маска Сакс отвори найлоновия плик с куршума - безформен издължен къс олово и мед. Разгледа го.

- Непривично заоблен е. Това е необичайно. Първо, голям е - деветнайсет грама и половина.

Куршум с такова тегло е около три четвърти унция. Повечето ловни и бойни оръжия, и дори снайперите стрелят с много по-малки куршуми, около дванайсет грама.

Тя измери куршума с калибромер - плосък метален диск с дупчици с различна големина.

- И е рядък калибър. Голям. Четиристотин и двайсет.

- Не е ли четиристотин и шестнайсет?

Това беше първата му мисъл, когато го видя в Стаята на смъртта. Калибър 416 беше нововъведение в куршумите за пушки, създадено от прочутата „Барет Армс“. Патронът беше разновидност на 50, използван от снайперистите по цял свят. Макар че в някои щати в САЩ 50 бяха забранени за ползване от цивилни, 416 беше законен на повечето места.

- Не, определено е по-голям. - Сакс огледа куршума с микроскоп. - И е сложен. С кух връх и пластмасов връх - видоизменен шпицер.

Не е чудно, че производителите на оръжия започват да прилагат аеродинамиката в производството на боеприпасите някъде по времето, когато се появяват самолетите. Шциперът - от немската дума за „заострен куршум“ - е разработен за далекобойните пушки. С тази си обтекаема форма той е много точен, но недостатъкът му е, че остава непокътнат, след като удари мишената, и поради това причинява значително по-малко щети от куршумите с тъп или с кух връх, които се размазват в плътта.

Някои производители на оръжие излизат с идеята да поставят остър пластмасов връх на патрон с кух връх. Върхът осигурява аеродинамичното качество на шпицера, обаче се раздробява при удар с мишената и създава възможност куршумът да се разшири.

Точно този вид куршуми беше използвал Бари Шейлс за убийството на Робърт Морено.

И като допълнение към анализа на куршума Сакс добави, че той се стеснява в задната си част като състезателна яхта, за да се намали допълнително загубата на скорост, докато лети във въздуха.

Накрая Сакс обобщи:

- Куршумът е голям, тежък и адски точен. - Кимна към снимката на местопрестъплението от убийството на Морено, проснат на дивана в Стаята на смъртта с кръв и пръснати край него тъкани. - И унищожителен.

Сакс изстърга куршума и анализира част от остатъка от изхвърленото вещество - газа и частиците, които остават след възпламеняването на барута.

- Само най-доброто - каза тя. - Капсулата е 210 с федерално качество, а зарядът е „Ходждън Екстрийм Екструдид“ - изработен за най-силно натоварване. Това е ферари на патроните.

- Кой го произвежда?

Въпросът беше важен.

Обаче проучването по интернет не даде сериозен резултат. Никой от големите производители „Уинчестър“, „Ремингтън“ или „Федерал“ не предлагаше такива патрони, и никой от търговците на дребно нямаше от въпросните патрони. Сакс обаче попадна на споменаване на загадъчните патрони в съмнителни форуми за стрелба и научи, че компания за производство на оръжия в Ню Джьрси, „Уокър Дифенс Систъмс“ е вероятният производител. От уебсайта на компанията стана ясно, че макар да не произвеждаше пушки, със сигурност произвеждаше шпицер .420 с пластмасов връх и стеснена задна част.

Сакс погледна към Райм.

- Продават само на армията, на полицията и на федералното правителство.

Първата цел беше изпълнена - бяха установили какво представлява куршумът. Сега екипът трябваше да намери от какво оръжие беше изстрелян той.

- Най-напред - попита Райм - какъв тип е бил снайперът: полуавтоматичен, автоматичен, с надлъжно плъзгане на затвора, с троен изстрел? Какво мислиш, Сакс?

- Снайперистите никога не използват пълна автоматика или троен изстрел - трудно могат да компенсират повтарящия се откат на голямо разстояние. Ако е с плъзгащ се затвор, няма да е стрелял три пъти. Ако първият изстрел не попадне в целта, целта ще е предупредена и ще се укрие. Според мен оръжието е било полуавтоматично.

- Не може да е толкова трудно да го открием - каза Селито.

- Сигурно само една или две пушки на света могат да стрелят с такива патрони. Доста са уникални.

- Доста уникални - изсумтя Райм с леден сарказъм. - Все едно да позабременееш.

- Линк - отговори бодро Селито, - някога мислил ли си да преподаваш в средно училище? Сигурен съм, че децата адски ще те харесат.

В основни линии той беше прав, но Райм го знаеше, разбира се. Колкото по-рядък е куршумът, толкова по-малко са оръжията, които стрелят с него. Така ще е по-лесно оръжието да бъде идентифицирано и по-лесно да го проследят до Бари Шейлс.

Двете особености на куршума, които го свързват с оръжието, от което е изстрелян, са калибърът, който вече знаеха, и нарезите.

Всички съвременни огнестрелни оръжия имат спираловидни нарези, които карат патрона да се върти и така да улучва по-точно мишената. Тези нарези се наричат бразди и ги има и на пушките, и на пистолетите. Производителите на оръжия ги използват в различни конфигурации в зависимост от вида на оръжието, от патрона, който трябва да изстреля, и от целта. Въртеливото движение може да изпрати патрона по часовниковата стрелка или обратно на нея, а също така по-бавно или по-бързо в зависимост от това колко пъти патронът се завърта в цевта.

Оглед на куршума показа, че оръжието на Бари Шейлс е завъртало патрона обратно на часовниковата стрелка през двайсет и пет сантиметра.

Райм знаеше, че това е необичайно - обикновено спиралата е по-гъста, в съотношение 1:7 или 1:8.

- Следователно цевта е дълга, нали така? - попита Райм Купър.

- Аха. Много дълга. Странно.

Като се има предвид редкият калибър и набраздяването, обикновено би било лесно да изолират марки полуавтоматични оръжия с такива характеристики. Балистичните бази-данни съпоставят цялата тази информация и просто компютърно търсене дава резултати за броени секунди.

Само че в този случай нищо не беше нормално.

Сакс вдигна поглед от компютъра си и каза:

- Нито едно съвпадение. Няма данни за производител на такова оръжие.

- Можем ли да кажем още нещо за оръжието? - попита Райм. - Погледнете снимките от местопрестъплението, тялото на Морено. Вижте дали това няма да ни подскаже нещо.

Лаборантът бутна очилата си още по-нагоре на носа и разгледа снимките. Ако някой можеше да получи прозрение, това беше Мел Купър. Детективът работеше активно в На- ционалната асоциация по разпознаване, която беше на почти сто години и имаше възможно най-високите сертификати, които човек можеше да получи в областта: по криминология, по анализ на следи от гуми и обувки, по съдебна фотография, по пръстови отпечатъци, по латентни отпечатъци, както и по анализ на пръските кръв - личен обект на интерес за Купър и за Райм.

Той разчиташе снимките от местопрестъпление, както лекар разчита рентгенова снимка. И ето че сега каза:

- А, погледнете това, вижте как се е разляло. - Докосна снимката, като показа кръвта и късчетата плът и кост по дивана и на пода зад него. - Стрелял е от две хиляди мегра, нали?

- Приблизително - каза Райм.

- Амелия, каква обикновено е скоростта на толкова голям куршум?

Тя вдигна рамене:

- Излита от дулото с осемстотин и двайсет метра в секунда най-много. Скоростта при удар? Бих казала максимум петстотин и петдесет метра в секунда.

Купър поклати глава.

- Този куршум е летял с повече от деветстотин метра в секунда, когато е уцелил Морено.

- Наистина ли? - възкликна Сакс.

- Напълно съм сигурен.

- Бързо, много бързо. Което потвърждава, че пушката е имала много дълга цев и куршумът е бил много мощен. Обикновено куршум с тези размери има около двайсет и седем грама взривател. Обаче за тази скорост допускам два пъти повече, а това означава подсилена цевна кутия.

Цевната кутия е онази част от оръжието, която държи патрона за стрелба. Тя е по-дебела от цевта, за да издържа на напрежението от разширяващите се газове, така че оръжието да не се взриви, когато стрелецът дръпне спусъка.

- Някакви изводи?

- Да - каза Сакс. - Този Бари Шейлс или някой от НРОС е направил снайпера сам.

Райм се свъси.

- Значи няма начин да проследим продажба или сериен номер на оръжието до НРОС или до Шейлс. По дяволите!

Третата му цел, да свърже куршума с Шейлс чрез оръжието, току-що се беше усложнила значително.

- Все още чакаме информационните служби да се произнесат след събирането на данни. Може би ще намерят сведения, че Шейлс е купувал отделни части или инструменти.

- Е, да видим какво ще ни каже гилзата - сви рамене Райм.

- Мел, какви са отпечатъците?

Всъщност отпечатъците от пръсти се съхраняват след полета на куршума във въздуха, през тяло и дори понякога през стена.

Стига Бари Шейлс да беше докоснал куршума с пръсти. Което надали бе станало. Сакс си беше сложила предпазни очила и оглеждаше куршума на лампа с ултравиолетова светлина.

- Няма.

- А микроследи?

Сега пък Купър изследваше куршума.

- Малко стъклен прах от прозореца. - След това отстрани с пинцети миниатюрни частици от материала. Внимателно ги разгледа под микроскоп.

- Растителност - заключи Райм, гледайки екрана.

- Да, точно така - съгласи се лаборантът. И пусна химически анализ. - Урушиол. Алерген, който дразни кожата. - Вдигна поглед. - Отровен бръшлян, отровен дъб?

- А, отровното дърво. Пред прозореца на Стаята на смъртта. Куршумът явно е минал през някое листо, преди да улучи Морено.

Лаборантът намери и влакно като влакната от ризата на Морено, а също следи от кръв, които съвпадаха с кръвната група на активиста.

- Освен това и изхвърленото вещество по куршума няма нищо друго.

Райм обърна новата си инвалидна количка към дъската с уликите.

- Рон, може ли да актуализираш опуса си със своя красив почерк от католическото училище? Трябва ми оптика към голямата картина - додаде той, неуспял да се въздържи от употребата на малко жаргон в отсъствието на великия им отсъстващ водач, капитан Бил Майьрс.

58.

УБИЙСТВОТО НА РОБЪРТ МОРЕНО

Актуализираните данни са почернени:

- Местопрестъпление 1

- Апартамент 1200, „Саут Коув Ин”, остров Ню Провидънс, Бахамите (Стаята на смъртта)

- 9 май

- Жертва 1: Робърт Морено

- ПС: единствена огнестрелна рана в гърдите

- Допълнителна информация: Морено, 38 г., американски гражданин, емигрант, живее във Венецуела. Силно антиамерикански настроен. Прякор: Пратеник на истината. Установено е, че „да изчезне яко дим“ и „да ги вдигне във въздуха“ НЕ са свързани с тероризъм.

- По обувките му има влакна от килима в коридора на хотела, прах от входа на хотела и суров петрол.

- По дрехите му има следи от закуската: трохи от сладкиш, конфитюр, а също и суров петрол.

- Прекарал три дни в Ню Йорк от 30 април до 2 май. Цел?

- 1 май, използва „Елитни лимузини“

- Шофьор Таш Фарада. (Обичайният му шофьор Влад Николов бил болен. Опитваме да го открием.)

- Заакрива сметката си в, Американ Индипендън Банк енд Тръст“, вероятно и в други банки

- Обикаля града с преводачката Лидия Фостър (убита от НИ 516).

- Последно пътуване на Морено до САЩ. Повече няма да идва.

- Среща на Уолстрийт. Цел? Място?

- Няма данни за разследване на терористична дейност в района.

- Среща се с неизвестни личности в руски и дубайски благотворителни организации и в бразилското консулство.

- Среща се с Хенри Крос, директор на фондация „Класни стаи за Америка“. Твърди, че Морено се е срещал и с други благотворителни организации, но не знае с кои. Някой следил Морено, бял и „мускулест“. Частен самолет следи Морено? Син на цвят. Проверка за разпознаване.

- Втора жертва: Едуардо де ла Руа

- ПС: Кръвозагуба. Порязване на стъкла, разлетели се след изстрела и с размери 3-4 мм ширина и 2-3 см дължина.

- Допълнителна информация: журналист, интервюиращ Морено. Роден в Пуерто Рико, живее в Аржентина.

- Фотоапарат, диктофон, златна писалка, бележници - липсват.

- По обувките му има влакна от килима в коридора на хотела, прах от входа на хотела.

- По дрехите му има следи от закуската: бахар и сос с черен пипер.

- Трета жертва: Симон Флорес

- ПС: Кръвозагуба. Порязване на стъкла, разлетели се след изстрела и с размери 3-4 мм ширина и 2-3 см дължина.

- Допълнителна информация: телохранител на Морено. Бразилец, живее във Венецуела.

- Часовник „Ролекс“, слънчеви очила „Оукли“ - липсват.

- По обувките му има влакна от килима в коридора на хотела, прах от входа на хотела и суров петрол.

- По дрехите му има следи от закуската: трохи от сладкиш, конфитюр, а също петрол и пепел от цигари.

- Хронология на Морено на Бахамите

- 7 май - пристига в Насау с Флорес (телохранител).

- 8 май - срещи в хотела цял ден.

- 9 май, 9 ч. - среща с двама мъже за основаване на клон на Движение за местна власт на Бахамите. 10:30 ч. идва Де ла Руа. В 11:45 Морено е застрелян.

- Първи заподозрян: Шрив Мецгър

- Директор на Националната разузнавателна и оперативна служба.

- Психически неуравновесен? Проблеми с гнева.

- Манипулира улики, за да оторизира Заповед за специална задача?

- Разведен. Завършил право в Иейл.

- Втори заподозрян: НИ 516

- Установено е, че не е снайперистът.

- Вероятно е мъжът от „Сут Коув Ин“ на 8 май. Бял мъж, на около трийсет и пет, с къса кестенява коса, американски акцент, слаб, но атлетичен. Изглежда „военен“. Разпитва за Морено.

- Възможно да е партньорът на снайпериста или да е нает от Мецгър отделно, за да разчисти и да прекрати разследването.

- Установено е, че е извършител на убийствата на Лидия Фостьр и на Анет Бодел, както и на взрива в „Джава Хът“.

- Аматьор и професионалист кулинар с известни умения.

- Трети заподозрян: Бари Шейлс

- Потвърдено, че е снайперистът; кодово име: Дон Брънс.

- 39 г., бивш служител от Военновъздушните сили, награждаван.

- Разузнавателен специалист в НРОС. Жена му е учителка. Има двама синове.

- Човекът, обадил се в „Саут Коув Ин“ на 7 май, за да се увери в пристигането на Морено. Обаждания от телефон на името на Дон Брънс чрез фиктивна фирма на НРОС.

- Информационните служби проучват Шейлс.

- Получен запис на гласа.

- Доклад от местопрестъплението, от аутопсията, други подробности.

- Местопрестъплението е разчистено и замърсено от НИ 516 и до голяма степен безполезно.

- Общи подробности: куршумите са изстреляни през големите стъклени прозорци и са ги разбили, отвън има градина, листата и клоните на отровно дърво са окастрени на височина 7,5 метра. Видимостта от укритието на снайпериста е затруднена от мъглата и замърсения въздух.

- Открити са 47 пръстови отпечатъка; половината са анализирани с отрицателен резултат. Другите липсват.

- Намерени са хартийки от бонбони.

- Намерена е пепел от цигари.

- Куршумът е заседнал зад дивана, където е открито тялото на Морено.

- Фатален изстрел

- Калибър .420, произведен от „Уокър Дифенс Систъмс“, Ню Джърси

- Куршум шпицер със стеснена задна част

- Изключително високо качество

- Изключително висока скорост и ударна сила

- Рядък

- Оръжие - изработено по поръчка

- Следи по куршума: влакна от ризата на Морено и следи от листата на отровния дъб

- Местопрестъпление 2

- Укритие на Бари Шейлс, 2000 метра от стаята на смъртта, остров Ню Провидънс, Бахамите

- 9 май

- Не са намерени гилзи или други улики за местонахождението на снайпериста.

- Местопрестъпление 2А

- Апартамент 30, Огьста Стрийт номер 182, Насау, Бахамите -15 май

- Жертва: Анет Бодел

- ПС: предстои да бъде установена; вероятно задушаване, асфикция

- Заподозрян: установено е, че е НИ 516.

- Жертвата вероятно е изтезавана.

- Микроследи:

- Пясък, свързан с пясъка, намерен в „Джава Хът“.

- Докозахексаенова киселина - рибено масло. Вероятно хайвер. Съставка на ястие от ресторант в Ню Йорк.

- Гориво за двутактов двигател

- С8Н803, ванилин. Съставка на ястие от ресторант в Ню Йорк.

- Местопрестъпление 3

- „Джава Хът“ на Мот и Хестър Стрийт

- 16 май

- Експлозия на самоделно взривно устройство с цел унищожаване на данни за информатора

- Жертви: няма смъртни случаи, незначителни наранявания.

- Заподозрян: установено е, че е НИ 516.

- Устройството е военно, противопехотно, шрапнел. Експлозив „Семтекс“. Продава се на пазара на оръжия.

- Открити са клиентите в заведението, когато там е бил и информаторът; търси се информация, снимки.

- Микроследи:

- Пясък от тропиците

- Местопрестъпление 4

- Апартамент 230, Трето Авеню номер 230

- 16 май

- Жертва: Лидия Фостьр

- ПС: кръвозагуба, шок от прободни рани с нож

- Заподозрян - установено е, че е НИ 516.

- Коса, кестенява и къса (от НИ 516), изпратена в комбинирания ДНК индекс на ФБР за анализ.

- Следи:

- Glycyrrhiza glabra - сладник. Съставка на ястие от ресторант в Ню Йорк.

- Цинарин, химическо вещество в артишока. Съставка на ястие от ресторант в Ню Йорк.

- Данни за изтезания

- Всички сведения за преводаческите услуги, които е ползвал Морено, са откраднати.

- Няма мобилен телефон или компютър.

- Касова бележка от „Старбькс“, където Лидия чака Морено, докато той е на частна среща на 1 май.

- Слухове, че зад убийството стоят наркокартели - слабо вероятно.

- Допълнително разследване

- Установяване на самоличността на информатора

- Неизвестен заподозрян, издал Заповедта за специална задача

- Изпратена чрез анонимен имейл

- Светъл седан преследва дет. А. Сакс

- Моделът и марката не са установени.

- Има някои загадки - отбеляза Райм замислено, загледан към белите дъски и анализиращ фактите. Добави почти шепнешком: - А ние обичаме ли загадките, новобранецо?

- Бих казал, че ги обичаме, Линкълн.

- А, имаш право. И защо е така?

- Защото благодарение на тях не сме самодоволни. Карат ни да си задаваме въпроси, а когато се питаме, разсъждаваме.

Усмивка.

- Така, с какво разполагаме, с какво разполагаме? Първо, НИ 516. Имаме предостатъчно улики срещу него - за убийството на Анет на Бахамите, взрива в „Джава Хът“ и убийството на Лидия Фостър. Ако - извинявай, когато - се доберем до самоличността му, ще можем да изградим солидни обвинения за взрива и за убийството. Така, а сега обвинението в заговор срещу Шейлс и Мецгър. Можем да ги свържем - и двамата работят в НРОС, - разполагаме и с кодовото име на Шейлс от заповедта за убийството - Дон Брънс. Трябва ни само последното парченце от пъзела - доказателство, че Бари Шейлс е бил на Бахамите на 9 май. И тогава ще можем да обвиним и двамата в заговор. - Райм си шептеше и се взираше в белите дъски. - Нищо от веществените улики не доказва, че той е бил там. Можем да докажем, че НИ, а не Шейлс, е бил в „Саут Коув Ин“ в деня преди стрелбата. - Той погледна към Сакс. - Как върви намирането на данни? Имаме ли нещо за пътуванията на Шейлс?

- Ще се обадя на информационния отдел - отговори тя и взе мобилния си.

„Не ни трябва много - разсъди Райм. - Съдебните заседатели ще успеят и сами да направят връзката - нали затова са косвените улики. Обаче трябва да има основа за стабилни изводи. Съдебните заседатели могат да обвинят някого за шофиране в нетрезво състояние дори ако на следващата сутрин той е трезвен и отрича, стига барманът да свидетелства, че въпросният тип е изпил няколко бири един час преди катастрофата и журито приеме показанията му за благонадеждни.“

Електронни устройства за плащане по магистралите, кредитни карти, чипове за радиочестотна идентификация на пропуските на служителите, карти за метрото, данни от пътна полиция, митниците, уличните камери и охранителните камери в магазини и заведения... десетки източници на информация могат да бъдат използвани, за да се докаже присъствието на заподозрян на местопрестъплението.

Забеляза, че Сакс бързо си нахвърля някакви бележки. Имаше усещането, че са попаднали на златна жила.

Нещо щеше да докаже присъствието на Бари Шейлс на Бахамите на 9 май.

Селито се взираше в схемата и повтори мислите на Райм:

- Трябва да има нещо. Знаем, че Шейлс е стрелял.

Амелия Сакс приключи разговора си и каза с нетипично за нея озадачено изражение:

- Всъщност, Лон, не е той.

59.

Половин час по-късно Нанс Лоръл пристигна в къщата на Райм.

- Невъзможно - прошепна тя.

- Той не е снайперистът - каза Сакс. - Увери се сама.

И ѝ хвърли няколко документа на масата малко по-силно, отколкото според Райм беше нужно при дадените обстоятелства. От друга страна, явно двете жени никога нямаше да се сприятелят. Очакваше помежду им да има сблъсък, както любителите на бурите съзират граховозелен облак и си казват: ще има торнадо.

От информационния отдел на Нюйоркската полиция бяха установили, че Бари Шейлс не е бил на Бахамите в деня на убийството на Морено. Бил е в Ню Йорк през целия ден - всъщност от месеци не бил напускал страната.

- Направили са десетки проучвания, засекли са всякакви данни. Помолих ги да проверят повторно. Те дори провериха за трети път. Радиочестотните идентификационни чипове показват, че е отишъл в офиса на НРОС в девет и си е тръгнал най-вероятно за обяд към два часа. Отишъл в „Бенингам“ и платил с кредитна карта. Скенерът на почерка му категорично го доказва. После теглил пари от банкомат - идентификацията според данните от камерата е категорична. Разпознаване на образа по шейсет точки. Върнал се в офиса към три. Тръгнал си към шест и половина.

- На девети май? Сигурна ли си?

- Напълно.

Странен звук, като змийско съскане. Така прозвуча въздишката на Нанс Лоръл.

- В такъв случай какво? - попита Сакс.

- Значи имаме двама неидентифицирани извършители - каза Пуласки.

- Не разполагаме е нищо, което да сочи, че той е снайперистът - додаде Селито. - По-вероятно разчиства или е подкрепление. Обаче имаме обвинения и срещу него.

- Имаме и друга възможност - обади се Райм. - Да забравим за убийството на Морено. Да докажем, че Мецгър е наредил на НИ 516 да убие Лидия Фостър и да постави взривното устройство. Така поне ще имаме обвинението в заговор. Можем да лепнем на Мецгър убийство втора степен.

Обаче Лоръл се съмняваше.

- Не такова дело искам - каза тя.

- Искаш ли? - попита Сакс. Според нея прокурорката се държеше като разглезено момиченце.

- Точно така. Моето дело е срещу Мецгър и неговия снайперист за заговор за извършване на незаконно поръчково убийство. - Тя повиши тон и за пръв път Райм долови напрежение в гласа ѝ. - Заповедта за убийство е основанието ни за това - впери поглед тя в копието на бялата дъска, като че ли я беше предало.

- Все още можем да закопаем Мецгър - отбеляза Сакс. - Има ли значение как?

Без да ѝ обръща внимание, прокурорката застана до прозореца в предната част на салона. Загледа се към Сентрал Парк.

Амелия Сакс я проследи с поглед. Райм знаеше точно какво си мисли: „Аз искам... Моят случай...“

Райм погледна към Лоръл. Дървото, което гледаше тя, беше блатен бял дъб, Quercus bicolor, дебело и не особено високо дърво, което вирееше добре в Манхатън. Той знаеше за него не от интерес към ботаниката, а защото беше открил миниатюрна частица от листо на блатен бял дъб в колата на Реджи Калахър, по прякор Клоаката - крайно неприятен гангстер от Хелс Кичън. Благодарение на парченцето и малко варовикова пръст беше доказал присъствието на Калахър в Проспект Парк, където беше намерен обезглавеният труп на ямайски наркобос.

Райм се съсредоточи над дървото, когато му хрумна една идея.

Той бързо се извърна към схемата на уликите и дълго се взира в нея. Смътно съзнаваше, че хората му говорят. Обаче не им обръщаше внимание и си мърмореше. После се провикна:

- Сакс, Сакс! Бързо! Искам да отидеш някъде с колата!

60.

Военният бизнес се свиваше в световен мащаб и някои от сградите на централата на „Уокър Дифенс Систъмс“ в Ню Джърси бяха затворени.

Сакс обаче забеляза, че вероятно все пак е останал пазар за оръжията за масово - и за лично - поразяване, защото на паркинга имаше десетина луксозни мерцедеса, аудита и беемвета.

И един астън мартин.

„Боже - помисли си тя, - как ми се иска да направя едно кръгче с този хубавец!“ И си представи как пуска всички коне да препускат на воля на частната писта на компанията.

В сградата стил от петдесетте тя се представи на рецепцията и беше отведена в чакалня.

Стерилно, тази дума ѝ хрумна и беше вярна в две отношения: обзавеждането беше строго и минималистично: имаше няколко картини в сиво и черно, няколко реклами на продукти, чието предназначение не успя да схване много добре. Но беше стерилна и в още едно отношение: Сакс се чувстваше като вирус, към който изследователите се отнасят със съмнение и затова го държат изолиран, докато научат повече.

Вместо „Пийпъл“ или „Уолстрийт Джърнъл“ с новини от предната седмица тя предпочете лъскава брошура на компанията, в която подробно бяха описани подразделенията, включително за ракетно насочване, жироскопна навигация, амуниции, бронирани средства... всякакви неща.

Да, компанията може и да се свиваше, обаче според брошурата тя разполагаше с впечатляващи съоръжения във Флорида, Тексас и Калифорния, освен централата си. В чужбина имаха предприятия в Абу Даби, Сао Паоло, Сингапур, Мюнхен и Мумбай. Сакс се приближи до прозореца и огледа огромната площ.

Не след дълго мъж на трийсетина години слезе във фоайето и я поздрави. Явно беше изненадан, че детектив от Нюйоркската полиция може да има такава външност, и не се сдържа да пофлиртува с нея, докато я водеше през лабиринта от също толкова стерилни коридори към кабинета на изпълнителния директор. Очарователно я разпитваше за работата ѝ - какво е да си детектив в Ню Йорк, кои са най-интересните ѝ случаи, гледа ли „От местопрестъплението“ и „Менталист“, какво оръжие има?

Което ѝ напомни за татуирания управител на „Джава Хът“.

Мъже!

Когато стана ясно, че тази тема за разговор не върши работа, той се зае да ѝ разказва за постиженията на компанията. Тя кимаше учтиво и незабавно забравяше фактите. Той смръщено погледна към крака ѝ - Амелия се усети, че явно куца, и побърза да възвърне нормалната си походка.

Най-накрая стигнаха до ъглов кабинет в едноетажна сграда. Кабинетът на господин Уокър. Брюнетката с лакирана коса зад внушително бюро беше настроена отбранително, вероятно защото посетителката на шефа с беше от Нюйоркската полиция. Сакс забеляза, че на повечето лавици има пластмасови и оловни войници. Цели армии. Първата с мисъл беше: „Как ли бърше прах?“

Флиртаджията, който я придружаваше, явно се мъчеше да измисли как да я покани на среща, обаче нищо не му хрумна. Обърна се и си тръгна.

- Заповядайте, той ще ви приеме - покани я асистентката.

Когато пристъпи в кабинета на Хари Уокър, Сакс не сдържа усмивката си. Един производител на оръжие би трябвало да има тясно лице, да не се усмихва и да гледа подозрително и дори садистично, щом кроиш начини да продаваш оръжие на Русия, като същевременно пращаш по нещо и на чеченските терористи. Шефът на „Уокър Дифенс“ обаче беше закръглен и подобен на херувимче шейсет и пет годишен мъж, който седеше по турски на пода и сглобяваше розов велосипед с три колела.

Уокър носеше бяла риза, издута на корема му, и жълто-кафяви официални панталони. Вратовръзката му беше на червено и синьо райе. Усмихна ѝ се непринудено и се надигна - с известно усилие. В едната си ръка стискаше отвертка, а в другата - инструкции за сглобяване.

- Детектив Сакс. Аманда?

- Амелия.

- Аз съм Хари.

Тя кимна.

- За внучката ми - хвърли той поглед към колелото. - Завършил съм Масачузетския технологичен институт. Разработил съм двеста патента за сложни оръжейни системи, обаче мога ли да сглобя един детски велосипед? Доста трудно.

Частите бяха подредени на пода и по тях бяха залепени листчета.

Сакс каза:

- Аз ремонтирам коли, но накрая винаги ми остава по някой болт, гайка или крепежен елемент. Обаче колата си върви и без тях.

Той остави инструментите и инструкциите върху бюрото си и седна зад него. Сакс се настани на стола, на който той я покани с жест.

- Е, с какво мога да ви бъда полезен? - Той все още се усмихваше - досущ като мениджъра, който я беше придружил по коридора, само че Уокър не флиртуваше. Неговата усмивка беше едновременно любопитна и предпазлива.

- Вие сте един от най-старите производители на патрони и на оръжейни системи в страната.

- Според Уикипедия, така че защо да отричам.

Сакс се облегна на удобния стол - също кожен, бежов. Погледна снимките на стената - някакви мъже на стрелбище, вероятно от времето на Първата световна война.

- Компанията е основана от моя прадядо - осведоми я той. - Забележителен човек. Много ми се иска да го познавах, но е умрял, преди да се родя. Изобретил е откатната система на автоматичните оръжия. Разбира се, още половин дузина други изобретатели са сторили същото, обаче той пръв се добрал до патентното ведомство. Прадядо ми обаче произвеждат най-добрите, най-ефикасните модели.

Сакс не знаеше за приноса на Уокър старши, но се впечатли. Има няколко начина едно оръжие да стреля многократно, но откатната система е най-популярният от тях. Умелият стрелец може да изстрелва куршум през няколко секунди с пушка със затвор. Модерното автоматично оръжие обаче изстрелва деветстотин патрона в минута, а някои редки модели - още повече.

- Запозната ли сте с оръжията? - попита я Хари.

- Стрелям като хоби.

Той я изгледа внимателно.

- Какво мислите за Втората поправка?

Предизвикателен въпрос.

Сакс не се поколеба:

- Отворена е за тълкуване - милицията срещу личните права.

Кратката Втора поправка на Конституцията гарантираше правото на членовете на милицията да носят и да притежават оръжие. Не посочваше изрично, че всички граждани имат това право.

- Чела съм бележките на Джордж Мейсън - продължи Сакс - и лично аз смятам, че намерението му е било да става дума изключително за милицията. - Тя вдигна ръка, когато Уокър се опита да я прекъсне. - Обаче после той добавя: „Кои са в милицията? Сега те са целият народ с изключение на неколцина държавни служители.“ Което означава, че правото е на всеки - навремето всеки гражданин потенциално е бил член на милицията.

- Съгласен съм с вас! - грейна Уокър. - Между другото, цитатът ви е почти буквален. Така че не ни ограничавайте правата - кимна той.

- Не бързайте толкова - лукаво додаде Сакс. - Това не е краят на спора ни.

- Така ли?

- Конституцията ни дава много права, но дава и на Конгреса възможността да ги регулира по много различни начини. Трябва да имате нужния документ, за да карате кола, да пилотирате самолет или да продавате алкохол. Не може да гласувате, преди да навършите осемнайсет. Защо да не е нужно разрешително и за носенето или използването на оръжие? За мен това не е проблем. И изобщо не влиза в противоречие с Втората поправка.

Уокър ѝ отговори щастливо, явно наслаждавайки се на спора им:

- А, но, разбира се, ако си извадим разрешително, Вашингтон ще знае къде са оръжията и ще може да дойде посред нощ и да ги вземе. Нима не се нуждаем от оръжията си, за да им попречим да го направят?

Сакс отговори на удара с удар:

- Вашингтон има ядрени бойни глави. Ако искат оръжията ни, ще ги вземат.

- Да, и това е вярно - кимна той. - Е, отклонихме се. С какво мога да ви помогна?

- Намерихме куршум на едно местопрестъпление.

- Един от нашите, допускам.

- Вие сте единствената компания, която произвежда .420 шпицер със задно стесняване, нали?

- А, новите ни патрони за снайпери! Много хубав патрон. По-добър от нашите .416, ако ме питате. Дяволски бърз! - После се смръщи, видимо объркан. - И е замесен в престъпление?

- Точно така.

- Не продаваме свободно. Само на правителството, на армията и на полицейските спецчасти. Не знам как престъпник би могъл да се докопа до такова нещо. Къде точно е местопрестъплението?

- На този етап не мога да ви кажа.

- Разбирам. И какво ви интересува?

- Нужна ми е малко информация. Опитваме се намерим пушката, от която е изстрелян патронът, но не успяваме. Допускаме, че се прави по поръчка.

- Точно така. Патроните са твърде големи, за да бъдат изстрелвани с модифицирани обикновени модели. Повечето стрелци сами намират кой да им изработи оръжието. Неколцина ги изработват сами.

- Познавате ли някого, който го прави?

- На този етап не мога да кажа - лукаво се подсмихна той.

Сакс се засмя.

- Сигурно същото важи и за информацията относно клиентите, на които продавате такива патрони?

Уокър стана сериозен.

- Ако някой е проникнал в наш склад - кимна той към съседните сгради - и патроните са използвани за извършването на престъпление, с радост ще ви помогна. Обаче не мога да ви дам информация за клиентите ни. В договорите ни има клаузи за поверителност и в повечето случаи има и допълнителни изисквания, свързани с националната сигурност. Ако ви дам информация, това ще е равносилно на престъпление. - Той се угрижи. - Може ли да ми кажете какво се е случило? Убийство ли е било?

Сакс се позамисли и отговори:

- Да.

Изражението на Уокър не се промени.

- Много съжалявам. Искрено. Не ни се отразява добре, когато някой злоупотребява с наш продукт и се случва трагедия.

Което не означаваше, че той ще ѝ помогне. Уокър се изправи и протегна ръка.

Сакс също стана.

- Благодаря ви за отделеното време.

Уокър взе отвертката и инструкциите за сглобяване и се върна при колелото. Усмихна се и взе един болт:

- Ако човек си купи „Харли-Дейвидсън“, го получава вече сглобен.

- Успех с колелото, господин Уокър. Обадете ми се, ако се сетите за нещо, моля ви - подаде му тя визитната си картичка, макар че той сигурно щеше да я изхвърли, преди Амелия да стигне до фоайето.

Нямаше значение.

Сакс разполагаше е всичко необходимо.

61.

В тъмния салон на Райм, където миришеше на находки, изгорени и превърнати в уличаващи веществени доказателства от газовия хроматограф, Сакс свали сакото си и вдигна брошурата от „Уокър Дифенс“.

Рон Пуласки я забоде на бялата дъска. Лъскавата хартия се нареди точно до заповедта за убийството.

- Е, как изглеждаше? - попита Райм.

- Доста ниска, скрита между две сгради, но я видях от кабинета на Уокър. Имаше ветропоказател в единия край и нещо като малък хангар в другия.

Мисията на Сакс нямаше нищо общо с получаването на информация за клиентите или на имената на хората, произвеждащи далекобойни оръжия, която Райм знаеше, че Уокър няма да издаде. Задачата ѝ беше да се осведоми максимално добре за продуктите на компанията - да научи повече, отколкото казваше двусмисленият му и наперен уебсайт. И най-важното - да провери дали там има асфалтово или бетонно платно, което може да се използва като писта. В това отношение „Гугъл Ърт“ не им помогна.

- Отлично - каза Райм.

А що се отнася до другите продукти, и те бяха точно каквито се беше надявал - инструменти и прибори за насочване, навигационни и контролни системи, плюс амуниции.

- Жироскопи, джипиес системи, радари със синтетична апертура, такива неща - обясни Сакс.

Криминалистът прегледа брошурата.

- Добре, имаме отговори - бавно рече. - Случаят отново е в релси. Бари Шейлс е убил Робърт Морено. Просто е бил малко по-далеч от мишената, а не на две хиляди метра. Всъщност е бил тук, в Ню Йорк, когато е дръпнал спусъка.

Селито поклати глава:

- Трябваше да се досетим. Шейлс не е служил в пехотата или спецчастите. Служил е във военновъздушните сили.

Според теорията на Райм, вече подкрепена от събраните от Сакс сведения, Бари Шейлс е управлявал самолет дистанционно.

- Знаем, че кодовото му име е Дон Брънс и че той е човекът, убил Морено. Данните сочат, че е бил в офиса на НРОС в деня, когато Морено е умрял. Би трябвало да е управлявал самолета от някакъв контролер пулт там. - Замълча и се намръщи. - О, по дяволите, точно това е Стаята на смъртта, за която споменава ЗСЗ. Не е хотелският апартамент, където е застрелян Морено, а е пултът за управление на самолета или както там се нарича, където седи в действителност пилотът.

Сакс кимна към брошурата:

- Уокър произвежда тези патрони, произвеждат също мерници, системи за стабилизация, радари и навигация. Те са построили или са въоръжили специализиран безпилотен самолет, който стреля със снайпер.

- Добре, сега вече всичко се връзва - каза Райм. - Кой е единственият проблем на ударите от самолет с дистанционно управление?

- Косвените жертви - каза Сакс.

- Именно. Ракетата убива терористите, но избива и невинни хора. Много лошо за имиджа на Америка. НРОС се свързва с „Уокър Дифенс“, за да създадат безпилотен самолет, който да сведе до минимум невинните жертви. И използва прецизна пушка с много голям патрон.

- Обаче са сгафили - обади се Селито. - Имало е невинни жертви.

- Убийството на Морено е било такава случайност - каза Райм. - Кой да предположи, че счупеното стъкло може да е смъртоносно?

Селито се засмя.

- Знаеш ли, Амелия, имаше право. Патронът наистина е за милиони. Буквално. По дяволите, като имам предвид колко струва един безпилотен самолет, сигурно патронът струва десет милиона.

- Как се досети? - попита Нанс Лоръл.

- Да се досетя ли? - язвително попита Сакс.

Райм обаче не се нуждаеше от защита. Беше страшно доволен от заключението си и с радост обясни:

- Дърветата. Замислих се за дърветата. По куршума има микроследи от листата на отровен дъб. Видях дървото пред апартамента в хотела. Всичките му клони бяха окастрени на височина около седем метра, защото от хотела искали да предпазят гостите си да докосват листата. Следователно куршумът е улучил Морено от много остър ъгъл, вероятно четирийсет и пет градуса. Твърде остър дори за стрелец на сушата, който трябва да се цели по-високо, за да коригира гравитацията. Следователно куршумът е дошъл от въздуха. Ако Шейлс е стрелял през дърветата, значи е използвал някаква инфрачервена радарна прицелваща система, за да вижда Морено през листата. Любопитно ми беше дали по куршума има замърсяване - от изпаренията и от гадостите във въздуха над ивицата суша. По нагорещения куршум биха полепнали доста микроследи. Обаче нямаше.

- Между другото, Линкълн, наричат се безпилотни самолети, а не самолети с дистанционно управление.

- Благодаря ти за уточнението. Прецизността е изключително важна. Ти си съкровищница от познания.

- „Дискавъри“.

Райм се засмя и продължи:

- Освен това обяснява защо водолазите на Майкъл Поатие не откриха никакви гилзи. Те са в открито море. Или пък остават в самолета. Така, така. Напредваме.

- Освен това е бил много по-близо, не на две хиляди метра. На това се дължи високата скорост на куршума.

- Безпилотният самолет надали е бил на повече от двеста-триста метра, за да произведе толкова точен изстрел. Хората на земята вероятно не са го забелязали. Имал е камуфлаж - като хамелеон. А двигателят вероятно е бил малък - двутактов, нали помните? Със заглушител, за да не се чува.

- И е излетял от пистата на Уокър в Ню Джърси, така ли? - попита Пуласки.

Райм поклати глава:

- Пистата е само за тестване на безпилотните самолети. Сигурен съм. НРОС биха го изстреляли от военна база възможно най-близо до Бахамите.

Лоръл започна да рови из бележките си:

- Има база на НРОС близо до Маями. - Тя вдигна поглед. - До военновъздушната база в Хоумстед.

Сакс потупа брошурата:

- Уокър има офис наблизо. Сигурно за сервиз и техническа поддръжка.

След това отсеченият глас на Лоръл добави:

- Помните ли какво каза Линкълн по-рано? - говореше на всички.

- Да - отвърна Селито, разбърквайки енергично кафето си, като че ли така щеше да стане по-сладко, защото си беше сложил само половин пакетче захар. - Вече не ни трябва обвинението в заговор. Бари Шейлс е бил в Ню Йорк, когато е дръпнал спусъка. Което означава, че извършеното престъпление е убийство от втора степен. И Мецгьр е съучастник.

- Много добре, детектив, точно така - потвърди Лоръл, все едно е учителка, която хвали ученик в час.

62.

Шрив Мецгър наклони глава, така че долната леща на очилата му фокусира думите на екранчето на вълшебния му телефон.

„Заседанията за бюджета напредват бързо. Голямо обсъждане. Решението утре. Не мога да кажа накъде духа вятърът.“

Замисли се за Вълшебника. Какво, по дяволите, да прави с тази скапана неинформация? Да си готви ли автобиографията, или не? Да каже ли на всички тук, че ще бъдат наказани, защото са патриоти и се опитват да възпрат злото, което се мъчи да разруши най-великата страна на света? Или не?

Понякога Пушекът беше лек, дразнещ. Друг път беше мастилена облачна маса, каквато се надига при самолетна катастрофа и експлозия на петролен танкер.

Скъса съобщенията дигитално и пое към кафенето, купи лате за себе си и соево мокачино за Рут. Върна се и остави напитката ѝ върху бюрото, между снимките на първия ѝ съпруг войник и втория ѝ съпруг войник.

- Благодаря - каза жената и извърна към него изумителните си сини очи. В ъгълчетата им се появиха бръчици, когато тя се усмихна. Въпреки понапредналата си възраст жената беше привлекателна в най-широкия смисъл на думата. Мецгьр не вярваше в душата или в духове, но ако вярваше, точно това би го привличало най-силно у Рут.

Сигурно можеше да се каже, че тя има добро сърце. А работеше за човек като него! Той отхвърли цинизма на Пушека.

- Срещата мина добре - осведоми го тя.

- Сигурен бях - отговори Мецгьр. - Знаех си. Би ли поканила Спенсър, ако обичаш?

Той влезе в кабинета си, отпусна се на стола си и отпи от кафето, ядосан на прекалено силната според него топлина, която усещаше през картонената чашка. Което му напомни за друг случай: някакъв уличен продавач на кафе се бе държал грубо с него. Продължаваше да си представя как намира сергията на този мъж и я блъска с колата си. Случаят беше отпреди три години.

Не може да се каже накъде духа вятърът.

Духна кафето си - представи си как издиша Пушек.

Да се маха.

Зае се да проверява имейлите си, измъкнати от заешката дупка на кодирането. Единият го притесни: тревожни новини за разследването на Морено, някакви спънки. Интересно, че това го измори, не го вбеси.

Почукване по рамката на вратата. Спенсър Бостън влезе и седна.

- Какво имаш за информатора? - попита го Мецгьр, без да го поздрави.

- Първият тест с полиграфа е отрицателен. Това са всъщност хората, които са подписали или одобрили заповедта. Обаче има още стотици, които може да са се шмугнали в някой кабинет и да са видели копие.

- Значи всичките ни старши служители са чисти?

- Точно така. Тук и в центровете.

НРОС имаше три командни центъра за безпилотни самолети: в Пендълтън в Калифорния, във форт Худ в Тексас и в Хоумстед във Флорида. Всички би трябвало да са получили заповедта за убийството на Морено, въпреки че самолетът беше излетял от Хоумстед.

- О, между другото, и аз издържах - подметна Бостън.

Мецгьр се усмихна.

- Изобщо не ми хрумна. Наистина.

- Каквото е добро за авоарите, е добро и за агента.

- А Вашингтон? - попита шефът.

Поне десетина човека в столицата знаеха за ЗСЗ. Включително, разбира се, основните играчи в Белия дом.

- Там е по-трудно. Съпротивляват се. - Бостън попита: - Докъде са стигнали ченгетата с разследването?

Мецгьр усети как Пушекът се надига.

- Явно Райм в крайна сметка е успял да стигне до Бахамите. - Кимна към телефона си, където беше получил няколко имейла. - Скапаният пясък не го възпря, както се надявахме.

- Моля? - Очите на Бостън, обикновено засенчени от увисналите му клепачи, се разтвориха широко.

- Изглежда е имало инцидент, но и това не го спряло - отбеляза Мецгьр благоразумно.

- Инцидент ли? - попита Бостън и се вгледа внимателно в него.

- Точно така, Спенсър, инцидент. Обаче той се върна и продължава да се вихри. Онази жена също.

- Прокурорката ли?

- Ами да, и тя. Но всъщност имах предвид детектив Сакс. Неудържима е.

- Боже!

Макар че сегашният му план щеше да я спре доста ефективно.

Лоръл също.

Е, да, тя...

Притеснението на Бостън беше очевидно и това вбеси Мецгър.

- Не допускам, че Райм е открил нещо - пренебрежително каза той. - Местопрестъплението е отпреди седмица, а тамошната полиция не е от най-компетентните.

Споменът за продавача на сергията се върна, ярък и силен. Вместо да се блъсне в сергията му, Мецгьр си помисли дали да не се залее с горещо кафе и да не извика полицията, да се оплаче, че продавачът го е сторил, и те да го арестуват.

Пушекът прави човек неразумен.

Бостън прекъсна мислите му:

- Не смяташ ли, че трябва да алармираме още някой?

Да алармираме - Мецгьр мразеше този израз. Все едно, ако се стреснеш, ще можеш да избегнеш огромното нещо, което лети към теб! По-скоро трябва да се каже „да отвориш очите на някого“.

- Този път не. - Вдигна поглед и видя Рут на прага. Защо не беше затворил вратата, по дяволите? - Да?

- Шрив, от отдел „Операции“ са.

На телефона на Мецгьр светеше червена лампичка. Не беше забелязал. Сега пък какво? Изпъна показалец към Бостън и вдигна:

- Мецгьр.

- Сър, Рашид е при нас.

Оперативният служител беше по-млад дори от Мецгьр и гласът му го показваше. Изведнъж Пушекът изчезна. А с него изчезнаха Нанс Лоръл, Линкълм Райм и буквално всички пречки в живота му. Рашид беше следващата набелязана мишена на опашката на специалните заповеди след Морено. Мецгьр отдавна го преследваше.

- Къде?

- В Мексико е.

- Значи такъв му е планът. Негодникът се приближи повече, отколкото мислехме.

- Хлъзгав е, сър. Намира се на временно място, в скривалище в картела „Матаморос“ в Рейноса. Не разполагаме с много време. Да препратя ли подробности на центъра в Тексас и на Наземните контролни станции?

- Да.

- Сър, знаете ли, че ЗСЗ е променена във Вашингтон? - попита служителят от отдел „Операции“.

- В какво отношение? - попита той притеснен.

- Оригиналната заповед свеждаше невинните жертви до минимум, но не ги забраняваше. А тази ги забранява. Одобрението се анулира, ако пострада още някой, дори ако е ранен.

Анулира се...

„Това означава, че ако някой бъде убит с Рашид, ако ще да е заместник-командващият на „Ал-Кайда“, който тъкмо се кани да натисне копчето за ядрената бомба, ще съм действал извън правомощията си.

Прецакан съм.“

Нямаше значение, че щеше да умре един пълен задник, а хиляди невинни хора ще бъдат спасени. Може би това беше свързано със съвещанията за „бюджета“.

- Сър?

- Разбрано. - Прекъсна връзката и съобщи новината на Бостън.

- Рашид ли? Мислех, че този кучи син ще се крие в Сан Салвадор до нападението. Подкупва членовете на бандата „Мара Салватруча“ - така наречените МС-13 - за защита. Има някакво място в Шести район, близо до Сояпанго. Ако искаш никой на света да не може да те намери, трябва да отидеш там.

Никой не познаваше Централна Америка като Спенсър Бостън.

На екрана на компютъра му се появи флагче. Мецгьр отвори кодираните си имейли и прочете ЗСЗ там, смъртната присъда за Ал-Барани Рашид, съществено променена. Препрочете я и добави електронния си подпис и ПИН-кода си, одобрявайки убийството.

Подобно на Морено този мъж беше роден в САЩ емигрант, живял в Северна Африка и в държавите от Залива допреди няколко месеца.

От няколко години фигурираше в списъка на наблюдаваните, но само неофициално, не се смяташе за активен риск. Не беше направил нищо явно, което може да бъде доказано. Но беше толкова антиамерикански настроен, също като Морено. Не го бяха виждали в компанията на групи, активно ангажирани с терористични действия.

Мецгьр се спусна надолу и прегледа анализа на разузнаването, съпътстващ редактираната ЗСЗ, докато обясняваше на Бостън подробностите. Рашид се намираше в малкото градче Рейноса в Мексико, на тексаската граница. Американските разузнавателни активи, които НРОС използваше там, смятаха, че Рашид е в града, за да се запознае с високопоставен представител на най-големия мексикански северозападен картел. Терористите бяха започнали да работят в тясно сътрудничество с картелите по две причини: за да насърчат притока на наркотици в САЩ в подкрепа на идеологията си за подриване на западното общество и понеже картелите бяха невероятно добре оборудвани.

- Той ли ще се справи?

- Разбира се.

Той. Брънс. Шейлс. Най-добрият им състезател. В момента Мецгьр му изпращаше съобщение и му нареждаше да се яви в Стаята на смъртта.

Мецгьр завъртя компютъра и двамата с Бостън разгледаха изображенията от наземното наблюдение и от сателитите. Скривалището в Рейноса беше прашно едноетажно ранчо, доста голямо, с избеляла светлокафява боя и яркозелени первази на прозорците. Намираше се насред песъчлив парцел от един акьр. Всички прозорци бяха с решетки и затъмнени. Колата, ако имаше такава, вероятно беше прибрана в гаража.

Мецгьр прецени положението:

- Трябва да изпратим ракета. Няма визуален контакт за ПДБ.

Програмата за далекобойните пушки, при която специално конструиран снайпер биваше монтиран на безпилотен самолет, беше творение на Мецгьр. ПДБ беше главната операция на НРОС. Постановката постигаше две цели - драстично намаляваше риска от невинни жертви, каквито обикновено имаше при ракетите. Освен това предоставяше на Мецгър възможност да изтреби много повече врагове. Човек трябва да подхожда критично към ракетните снаряди, освен това нямаше почти никакво съмнение откъде идва един „Хелфайър“ - от американските военни, от ЦРУ или от друга разузнавателна служба. Обаче един изстрел с пушка? Стрелецът можеше да е всеки. Подхвърляш малко сведения за стрелец, който работи за опозиционната политическа партия, за терористична група или за, да кажем, южноамерикански картел, и местните власти и пресата надали ще търсят другаде. Жертвата може да е застреляна дори от ревнив съпруг.

Той обаче знаеше още от самото начало, че ПДБ няма винаги да вършат работа. В случая с Рашид, тъй като нямаха видима мишена, единствената възможност беше ракета с деветкилограмова силно избухлива бойна глава.

Издълженото лице на Бостън надничаше през прозореца, вероятно към мястото, където се намираше Търговският център. Той разсеяно отметна бялата си коса с пръсти и се заигра с някакъв конец на ръкавелите си. Мецгьр се запита защо този човек не сваля сакото си в кабинета.

- Какво има, Спенсър?

- Дали моментът е подходящ за друга ЗСЗ? След проблемите с Морено?

- Разузнавателните ни сведения са сигурни. Рашид е виновен! Имаме становища от Лангли, от „Мосад“ и от Британското разузнаване.

- Имам предвид само, че не знаем как точно е изтекла информацията за опашката. Може да е била само заповедта за Морено, може да е било нещо повече, включително Рашид. Той беше следващият в списъка, нали помниш? Смъртта му ще се превърне в новина. Може проклетата прокурорка да ни погне и заради това. Стъпваме на много тънък лед.

Съображенията му бяха очевидни, но Мецгър усещаше дълбока интуитивна необходимост, поради което беше свободен от Пушека.

Не искаше това облекчение, това усещане за спокойствие, за свобода да изчезне.

- Знаеш какво планира Рашид за Тексас и за Оклахома, ако не го елиминираме.

- Можем да позвъним в Лангли и да уговорим предаване.

- Да го отвлечем? И после какво? Не ни трябва информация от него, Спенсър. Трябва ни само Рашид да престане да бъде Рашид.

Бостън се предаде:

- Добре. Ами опасността от невинни жертви? Да изстреляш „Хелфайър“ в къща без видимост?

Мецгьр прегледа разузнавателната информация, докато намери доклада от наблюдението. Актуален, отпреди десет минути.

- В укритието няма друг човек освен Рашид. Мястото е под наблюдението на мексиканските федерални служби и на агенцията по наркотиците от седмица по подозрение, че има мулета. Никой не е влизал преди Рашид тази сутрин. Според сведенията ни приблизително в този момент той се среща с човека от картела. След като този тип си тръгне, ще взривим мястото.

63.

Рашид ал-Барани непрекъснато се озърташе.

Високият и оплешивяващ четирийсетгодишен мъж със старателно поддържано катинарче съзнаваше, че го застрашава опасност - от страна на „Мосад“, на ЦРУ, на онази служба за сигурност в Ню Йорк, НРОС. Вероятно и от страна на някои хора в Китай.

Да не говорим за не един от мюсюлманските му събратя. Известен беше с критиката си към фундаменталистите от региона заради тяхната интелектуална немощ и сляпото им придържане към средновековна философия, неприложима в двайсет и първи век. (Освен това публично и безпощадно беше осъждал умерените, защото намираше за проява на страх протестите им, че не са разбрани правилно, когато твърдят, че ислямът в основни линии е презвитерианство, но с различна свята книга. Те обаче само отправяха оскърбления, нямаше да тръгнат на фатва срещу него.)

Рашид искаше нов ред, пълно преобразяване на вярата и на обществото. Ако имаше идол, това не беше Зауахири или Бен Баден. Би бил съчетание от Карл Маркс и Тед Качински, Унабомбър, който беше учил в неговия университет - Мичиганския.

Обаче колкото и непопулярен да беше, Рашид вярваше в сърцето си, че е прав. Премахваш тумора и светът ще се оправи.

Разбира се, метастазите бяха САЩ. От кризата на непосилните заеми в Ирак до оскърбителния морков на чуждестранната помощ, расистката филипика на християнските проповедници и политици и обожествяването на консуматорството, страната беше котва за прогреса на цивилизацията. Беше я напуснал, след като завърши политология, и повече не се върна.

Да, враговете му бяха нетърпеливи като глутница вълци и искаха да го пипнат заради възгледите му. Дори страните, които не харесваха Америка, се нуждаеха от Америка.

Обаче той в момента се чувстваше повече или по-малко в безопасност в това голямо ранчо в Рейнос, Мексико, докато чакаше пристигането на свой съюзник.

Разбира се, не можеше да го нарече „приятел“. Взаимоотношенията му със съмнителните типове от картела „Матаморос“ бяха основани на симбиоза, но мотивите им съществено се различаваха. Тези на Рашид бяха идеологически, войната срещу американския капитализъм и общество (и подкрепата им за Израел, но това се подразбираше). Целта на картела беше в известен смисъл противоположната - да спечели огромни суми от това общество. Обаче целите им в основни линии бяха еднакви. Да вкарат в страната колкото може повече наркотици. И да убият онези, които се опитват да им попречат да го правят.

Той отпи от силния си чай и погледна часовника си. Един от босовете на картела щеше да изпрати главния си специалист по бомбите след около час, за да се срещне с Рашид. Той щеше да го снабди с нужното, за да направи изключително добро устройство, което след два дни да убие директорката на Агенцията за борба с наркотиците в Бронсвил, Тексас, заедно със семейството й и останалите хора, които се случат наблизо в момента.

В момента Рашид седеше на ниската масичка, наведен над бележника си с жълти листове и с молив чертаеше схемата на самоделното взривно устройство.

Рейноса беше адски неприятно градче, прашно, сиво-кафяво и пълно с малки и порутени фабрики, но тази къща беше голяма и уютна. Картелът беше вложил добри пари в поддръжката ѝ. Имаше сносна климатизация, изобилие от храна, чай и бутилирана вода, удобни мебели и плътни щори по прозорците. Да, къщата никак не беше лоша.

Само че понякога ставаше шумно.

Отиде до задната спалня и почука, после отвори вратата. Една от горилите на картела, набит мрачен мъж на име Норсагарай, кимна за поздрав.

Рашид погледна заложниците на картела: двама съпрузи, закръглени мексиканци, сина им тийнейджър и едно малко момиче седяха на пода пред телевизора. Ръцете на мъжа и на жената бяха вързани с телефонен кабел, достатьчно хлабаво, за да могат хората да се хранят и да пият вода. Но не толкова, че да нападнат похитителите си.

Според Рашид трябваше да вържат жената по-стегнато. Тя беше опасната, в нея кипеше ярост. Виждаше се, докато успокоява дъщеря си - слабичко дете с тъмна и къдрава коса. Съпругът и момчето бяха по-уплашени.

Свръзката беше осведомила Рашид, че може да използва къщата, но ще я дели със заложниците, които бяха тук от осем или девет дни. В това време дребният бизнес на мъжа се опитваше да събере двата милиона долара подкуп, които искаше картелът - за неподчинение.

- Би ли намалил звука, моля те? - обърна се Рашид към Норсагарай и кимна към телевизора, по който вървеше анимационно филмче.

Пазачът го стори.

- Благодаря ти. - Взря се в семейството, без да изпитва никакво удоволствие от ужаса им. Това беше престъпление с цел печалба и той не го одобряваше. Огледа момчето, после фут- болната топка в ъгъла. Цветовете бяха на „Клуб Америка“, професионалния мексикански отбор.

- Обичаш ли футбол?

- Да.

- Като какъв играеш?

- Като полузащитник.

- И аз, когато бях на твоята възраст. - Рашид не се усмихна. Никога не се усмихваше, но гласът му беше благ. Взира се в тях още малко. Те не знаеха, но на него му бяха казали, че преговорите са почти приключили и семейството ще бъде освободено на следващия ден. Което го радваше. Тези хора не бяха врагът. Бащата не работеше за американска компания, която неморално експлоатира хората. Той беше просто дребен бизнесмен, по- дразнил картела. На Рашид му се искаше да ги увери, че ще оцелеят след това изпитание, но проблемът не беше негов.

Затвори вратата и се върна при чертежа, над който работеше. Дълго се взира в него. И най-сетне заключи: първо, никой не би могъл да оцелее в близост до така проектираното устройство. И второ - позволи си тази нескромна мисъл, - чертежът беше елегантен като най-красивите теракотени плочки зелиге от мароканското изкуство.

64.

- Същото доказателство, което си мислехме, че оправдава Шейлс, като го поставя в Ню Йорк по време на стрелбата, сега ни помага да го обвиним: телефонните разговори от мобилния му до „Саут Коув Ин“, за да се увери, че Морено пристига, метаданните, които доказват местоположението му в НРОС в Ню Йорк по време на настъпването на смъртта. Обаче ни трябва още. Трябва да докажем, че е държал дистанционното на самолета. На безпилотния самолет, извинявай, новобранецо. Как можем да го направим? - попита Линкьлн Райм.

- Чрез въздушния контрол във Флорида и на Бахамите - обади се Сакс.

- Добре.

Сакс звънна на връзката си при федералните, Фред Делрей, с тази молба и проведе дълъг разговор с него. Най-сетне приключи.

- Фред ще се обади на Федералната авиационна служба тук и на Бюрото по гражданка авиация в Насау. Обаче ми даде друга идея - затрака тя на компютъра си.

Райм не виждаше съвсем ясно. Като че ли Сакс разглеждаше някаква карта.

- Такаааа - прошепна тя.

- Какво? - зачуди се той.

- Фред предложи да се опитаме да видим самата Стая на смъртта.

- Моля? - попита Селито. - Как?

Явно с „Гугьл“. Сакс се усмихна. Беше извикала на екрана сателитна снимка на централата на НРОС в центъра на Манхатън. Зад сградата имаше паркинг, отделен от улицата с внушителна на вид ограда и с кабинка на пазач. В ъгъла се виждаше голяма четвъртита постройка, подобна на огромен контейнер - каквито има по доковете и по магистралите, теглени от тирове. До нея се издигаше триметрова антена.

- Според Фред това е наземната контролна станция. НКС. Твърди, че повечето безпилотни самолети се управляват от такива портативни съоръжения.

- Стаята на смъртта - изрече Мел Купър.

- Идеално. - Лоръл се обърна рязко към Сакс: - Принтирай ги, ако обичаш.

Райм забеляза как Амелия настръхна, поколеба се и после с палеца и с единия си пръст със засъхнала точица кръв под нокътя натисна силно копче на клавиатурата. Принтерът започна да бълва страници.

След като документът беше разпечатан, прокурорката го взе от принтера и го добави към папките си.

Телефонът на Сакс избръмча.

- Пак е Фред - оповести тя и натисна копчето на високоговорителя.

- Фред, не обиждай никого - обади се Райм.

- Чувам те. Е, захванали сте се с интересен случая. Ей, да виждате странни самолетчета да кръжат пред прозорците ви? Не е ли по-добре да спуснете щорите?

Райм увери Делрей, че шегата му не се е получила толкова забавна, колкото се е надявал, предвид умението на Бари Шейлс да изстрелва куршуми за милиони.

- Добре, ето какво ни казват радарите. Изпращам ви изображения. Сутринта на девети май открихме малък самолет без транспондер да лети на изток над Атлантика, южно от Маями.

- Където е вьздушната база в Хоумстед - изтъкна Селито.

- Прав си. Самолетът няма летателен план и се движи много бавно - с около сто и осемдесет километра в час. Което е типичната скорост за безпилотен самолет. Следите ли ми мисълта?

- Да, Фред, продължавай.

- Така, от Насау до Маями разстоянието е около двеста и деветдесет километра. Точно един час и петдесет и две минути по-късно въздушният контрол прихваща малък самолет без транспондер да се издига в обсега на радара на около сто и осемдесет метра. - Делрей направи пауза. - И после спира.

- Спира ли?

- Решили, че е блокирал поради загуба на скорост, но не изчезнал от радара.

- Кръжал е - отбеляза Райм.

- И аз така предполагам. Решили, че като няма транспондер, самолетът е свръхлек - от онези сглобени у дома модели, които понякога просто се реят като птици на насрещния вятър. Не се намирал в контролирано въздушно пространство, затова не му обърнали повече внимание. Часът бил единайсет и четири преди обяд.

- Морено е застрелян в единайсет и шестнайсет - отбеляза Сакс.

- В единайсет и осемнайсет самолетът се обръща и излиза от обсега на радара. Два часа и пет минути по-късно малък самолет без транспондер навлиза в американското въздушно пространство и се насочва към Маями.

- Това е нашето момче - оповести Райм. - Благодаря ти, Фред.

- Късмет. И забравете, че изобщо ме познавате.

Щрак.

Не беше безспорно доказателство, но подобно на всички други елементи по случая беше стабилна тухла в стената от доказателства за вината на заподозрения.

Някой се обади на Нанс Лоръл. Друг на нейно място би кимнал или би подсказал с изражението си какво му казват, обаче напудреното ѝ лице беше като маска. После тя затвори.

- Има проблем с друг мой случай. Трябва да отида да разпитам един затворник. Няма да се бавя. Иска ми се да остана, но трябва да се погрижа за това.

Прокурорката събра нещата си и излезе.

Телефонът на Сакс също звънна. Докато слушаше, тя си нахвърли бележки.

Райм отново се зае да разглежда белите дъски.

- Трябва ми още - оплака се той. - Нещо, което да докаже, че Шейлс е управлявал самолета от разстояние.

- Поискай и ще ти се даде - обади се Амелия Сакс.

Той изви вежда.

- Имаме сведение за информатора. Ако някой може да докаже, че Бари Шейлс е бил в Стаята на смъртта на девети май, това е той.

* * *

Сакс с радост съобщи, че служителите на капитан Майърс, които разговаряли с посетителите на „Джава Хът“, когато информаторът качил ЗСЗ в интернет, са открили свидетели.

Нейният компютър сигнализира и тя погледна към екрана.

- Входящо - оповести Сакс.

Селито се засмя дрезгаво:

- Неуместна формулировка при дадените обстоятелства.

Тя отвори приложението.

- Днес хората плащат много повече с кредитни или дебитни карти. Дори ако сметката е три-четири долара. На нас това ни помага обаче. Полицаите са говорили с всички, които са плащали към един часа на обяд на единайсети. В повечето случаи нищо, обаче един от тях имал снимки. - Тя принтира приложените снимки. Не бяха ужасни, но не бяха и с висока резолюция. - Би трябвало това да е нашият човек. - Прочете и коментара на полицая. - Фотографът е турист от Охайо. Снимал жена си, която седяла срещу него. Отзад се вижда мъж, доста неясно, защото се е извърнал бързо и е вдигнал ръка да скрие лицето си. Разпитали туристите дали са го видели добре. Не са, а останалите клиенти и момичетата на бара не са му обърнали внимание.

Райм погледна снимката. През две маси зад усмихнатата жена седеше вероятният информатор. Бял. Добре сложен, със син костюм - странен цвят, малко по-светъл от тъмносиньото. Носеше бейзболна шапка - подозрително предвид деловото облекло, - но, изглежда, косата му беше светла. Пред него беше отворен голям лаптоп.

- Той е - каза Сакс. - Има айбук. - Беше свалила снимки на всички модели.

- Костюмът не се връзва. Евтин е - отбеляза криминалистът. - Виждаш ли и пакетчетата „Спленда“ на масата заедно с бъркалката? Потвърждават, че е нашият човек.

- Защо? - попита Селито. - И аз използвам подсладител.

- Нямам предвид веществото, а факта, че е на масата. Повечето хора си слагащ захар и мляко на помощната масичка и изхвърлят празните Пакетчета и бъркалките. Така масата им остава по-чиста. А той си носи пликчето със себе си. Не е искал да оставя следи от допир.

Повечето предмети, дори хартиените, задържат ясни отпечатъци от пръсти в заведенията за хранене благодарение на мазнината в ястието.

- Можеш ли да кажеш още нещо за него? - попита Пуласки.

- Ти ми кажи, новобранец.

- Виж как държи дясната си ръка, с обърната нагоре длан като купичка? - каза младият полицай. - Може би се кани да изпие някакво лекарство. Възможно е да има главоболие или да го боли гърбът. Чакай, това там не е ли кутийка? Отстрани на масата?

Май наистина беше. В синьо и златисто.

- Добре, мисля, че си прав - съгласи се Райм. - И обърнете внимание, че е в кафене, а пие чай - пликчето върху салфетката? Не е необичайно, но разумен извод би бил, че го боли стомах. Проверете кои лекарства против киселини, стомашен рефлукс или лошо храносмилане се продават в опаковки с два цвята.

След малко Купър докладва:

- Може да е най-силният зантакс. Трудно е да се каже.

- Не ни трябват никакви категорични отговори - тихо отбеляза Райм. - Трябва ни посока. Явно има стомашни проблеми.

- Причината може да е стресът от издаването на поверителна информация - предположи Мел Купър.

- Възраст? - зачуди се Райм.

- Не мога да определя - отговори младият полицай. - По какво личи?

- Не те карам да правиш акробатики, новобранец. Виждаме, че е набит, предполагаме, че има стомашни проблеми. Косата му може да е светла, но може и да е прошарена. Консервативно облекло. Основателно е да допуснем, че е на средна възраст.

- Да, разбира се.

- И позата му. Безупречна е, а не е млад. Подсказва, че е бил военен. Или пък още е в армията, просто е с цивилни дрехи.

Докато се взираха в снимката, Сакс се питаше: „Защо си разтръбил за тази заповед? Какво ти носи това?“

Човек със съвест...

„Какъв си ти - патриот или изменник?“

Запита се също: „И къде си, по дяволите?“

Някой звънна на Селито. Сакс забеляза, че той се свъси. Огледа другите в стаята, после се извърна.

- Какво? - попита шепнешком. - Това е откачено. Не може да ми кажеш само това. Трябват ми подробности.

Всички бяха вперили погледи в него.

- Кой? Кого да познавам? Добре, разбери и ме осведоми.

Прекъсна разговора и погледът му към Сакс, но не право в нея, издаде, че тя е била темата на разговора.

- Какво, Лон?

- Да излезем навън - кимна той към коридора.

Сакс погледна към Райм и каза:

- Не. Тук. Какво има? Кой се обади?

Той се поколеба.

- Лон, кажи ми - настоя тя.

- Добре, Амелия. Съжалявам, но те отстраняват от случая.

- Моля?

- Всъщност излизаш в задължителен отпуск. Трябва да се явиш...

- Какво се е случило? - рязко попита Райм.

- Не знам със сигурност. Беше секретарката ми. Нареждането идвало от началника на детективите. Скоро щял да пристигне и официалният доклад. Не знам кой стои зад това.

- О, аз знам - остро заяви Сакс. Отвори чантата си и надникна вътре, за да се увери, че копието на документа, който беше намерила върху бюрото на Нане Лоръл, още е там. Тогава не ѝ се искаше да го размахва като оръжие.

Но вече не.

65.

Шрив Мецгър прокара ръка през късата си коса и си спомни първия си ден на служба.

Някакъв цивилен на улицата в Бафъло го беше нарекъл скинар. И детеубиец. Типът беше пиян. Антивоенно настроен. Задник. Всичко това.

Пушекът бързо беше изпълнил Мецгър, макар че тогава още не го наричаше Пушек, никак не го наричаше. Счупи най-малко четири кости по тялото на мъжа, преди да изпита облекчение. Дори повече от облекчение - почти сексуална наслада.

Понякога споменът се връщаше, както в този момент, когато докосваше косата си. Нищо повече. Спомняше си мъжа, леко кривогледите му очи. Кръвта му, удивително подутата челюст.

И продавача на кафе. Не, просто блъсни сергията, изгори го, убий го, забрави за последиците. Задоволството ще е върховно.

Помогнете ми, доктор Фишър.

Сега обаче нямаше Пушек. Той беше в екстаз от възторг. Експертите от разузнаването и наблюдението го захранваха с информация относно операция „Рашид“.

Терористът - следващата задача на опашката - в момента се срещаше с доставчик на бомби за картела „Матаморос“. Мецгър даваше мило и драго да можеше да промени ЗСЗ и да включи и този тип в нея, обаче човекът беше мексикански гражданин и получаването на позволение за елиминирането му водеше до сложни разговори на върха между Мексико и Вашингтон. А господ му е свидетел, с тях трябваше да бъде много внимателен.

С водените в момента обсъждания на бюджета. Големи спорове. Утре щяха да вземат окончателното решение. Не се знаеше накъде духа вятърът...

Обадиха му се отново и го осведомиха как вървят нещата с безпилотния самолет под командването на Бари Шейлс в НКС, караваната пред прозорците на Мецгър. Самолетът беше излетял не от Хоумстед като в случая с Морено, а от съоръжение на НРОС близо до форт Худ в Тексас. Беше прекосил мексиканското въздушно пространство с благословията на властите, за разлика от самолета на Морено на Бахамите, и се беше насочил при ясно време към целта си.

Телефонът му отново звънна. Видя кой го търси, застина и стрелна поглед към отворената си врата. Виждаше ръцете на Рут през пролуката към вестибюла. Пишеше нещо. И тя имаше малко прозорче, така че скромният ѝ годежен пръстен и широката ѝ венчална халка проблесваха на слънцето.

Мецгър стана, затвори вратата и се обади:

- Да.

- Намерих я - докладва мъжки глас.

Никакви имена или кодови имена.

Нея.

Нанс Лоръл.

- Къде?

- В ареста, разпитва заподозрян. Не по този случай, по друг. Уверих се, че е тя. Там е и е в основни линии сама. На ход? - Безглаголно изречение.

Мецгър се позачуди, прецени плюсовете и минусите.

- Да. - И затвори.

Може би всичко това щеше да се размине.

Той отново насочи вниманието си към Мексико, където всеки момент щеше да загине един враг на родината. Шрив Мецгър усети как буквално се подува от радост.

66.

- Къде е Нанс Лоръл? - попита Сакс закръглената афроамериканка на петия етаж на нюйоркския затвор. Надзирателката се напрегна за миг и презрително изгледа значката ѝ. Сакс допускаше, че гласът ѝ е прозвучал малко рязко, а поздравът ѝ е бил грубичък. Не беше нарочно. Просто Нанс Лоръл ѝ въздействаше по този начин.

- В пета стая. Оставете си оръжието. - И жената отново се зачете в списание „Пийпъл“. Някакъв скандал се вихреше между знаменитости, за които Сакс никога не беше чувала.

Искаше ѝ се да се извини на жената за остротата си, но не се сещаше как. После отново изпита гняв към Лоръл, пъхна глока си в едно шкафче и затръшна вратичката, с което предизвика критичния поглед на служителката. Вратата избръмча и се отвори и Сакс пристъпи в полутъмния коридор. В момента беше празен. Тук сериозните престъпници, обвинени в сериозни престъпления, обсъждаха случаите си със своите адвокати и сключваха сделки с прокурорите.

Миришеше на дезинфектант, на боя и на урина.

Сакс мина покрай първите няколко стаи, които бяха празни. Надникна през мръсното стъкла на пета стая и видя мъж с вериги и оранжев гащеризон да седи срещу Лоръл на закована за пода маса. В ъгъла стоеше надзирател, едър мъж с лъснало от пот обръснато почти бяло теме. Ръцете му бяха скръстени и той гледаше затворника, както биолог наблюдава отровна, но мъртва буболечка.

Вратите се заключваха сами - за да ги отвориш и от двете страни, ти трябва ключ, затова Сакс потропа с разперена длан.

Явно и това направи рязко, защото всички в стаята се стреснаха и се обърнаха. Надзирателят нямаше оръжие, но ръката му се спусна към лютивия спрей на колана му. Видя Сакс, явно позна, че е ченге, и се отпусна. Затворникът изгледа Сакс с присвити очи и изражението му от озадачено стана жадно.

Сексуално престъпление, заключи Сакс.

Лоръл леко стисна устни.

Тя се изправи. Надзирателят отключи вратата, пусна прокурорката да излезе, после отново заключи и продължи да наблюдава бдително.

Жените се отдръпнаха в дъното на коридора, далеч от вратата.

- Имаш ли нещо за Мецгър или за Шейлс? - попита Лоръл.

- Защо питаш мен? - сряза я Сакс. - След като вече не съм в уравнението.

- За какво говориш, детектив? - попита прокурорката е равен глас.

Не започна с новината, която току-що ѝ беше съобщил Селито - отстраняването. Представи хронологията.

- Свалила си името ми от всички докладни, от всички имейли. Заменила си моето име със своето.

- Не съм...

- Готова си на всичко, за да те изберат, нали, законодателке Лоръл?

Сакс извади копието, което беше направила на тайните папки на Лоръл, и го тикна под носа ѝ. Беше петиция Лоръл да бъде включена в бюлетината за избор на законодателно събрание в нейния избирателен район. Събранието беше по-нисшата законодателна инстанция в Ню Йорк.

- А! - сведе поглед прокурорката.

Спипах те!

Обаче след секунда отново спокойно впери поглед в лицето на Сакс.

- Свалила си ме от официалните документи, за да си припишеш заслугите. Това ли означава за теб този случай. Нанс? Искаш шумен случай, за да предизвикаш сензация в медиите. Няма значение, че НИ 516 е изтезавал невинна жена. Той не ти трябва. Трябва ти най-висшият държавен служител, до когото можеш да се добереш. И за да си сигурна, че ще стане така, ме пращаш да обикалям града и да ровя за Морено. И прибра всичко важно за случая, сложи си името и си приписа заслугите.

Заместник-прокурорката обаче изглеждаше напълно невъзмутима.

- Случайно да си видяла заявлението ми да бъда включена в изборите?

- Не, не се налага. Имам това - петицията с подписите - вдигна Сакс фотокопието.

- Петицията съпровожда заявлението - поясни другата жена. - Дори да имаш петиция, трябва и заявление.

Сакс усети как я пробожда едно познато усещане, мъчителното притеснение, че е пропуснала нещо на местопрестъплението. Нещо важно. Замълча.

- Няма да се кандидатирам.

- Петицията...

- Да, петицията е подадена, но си промених мнението. Изобщо не съм подавала заявление.

Отново мълчание.

- Да, исках да се кандидатирам за демократите, обаче от партията прецениха, че съм прекалено твърдоглава. Подадох петиция да се кандидатирам като независима, но след време реших да не го правя.

Опа...

Интересното е, че сега Лоръл отмести поглед. Тя, а не Сакс изглежда се почувства неловко. И изправените ѝ рамене се отпуснаха.

- Миналата зима преживях много мъчителна раздяла. Той беше... Е, мислех, че ще се женим. Разбирам, че тези неща невинаги се получават. Добре. Обаче болката просто не стихва. - Челюстта ѝ се стегна, тънките ѝ устни потръпнаха. - Беше изтощително.

Сакс си спомни наблюдението си от по-рано, когато някой се обади на Лоръл в къщата.

Уязвимостта ѝ, дори нейната безпомощност...

- Мислех, че трябва да опитам нещо различно. Да се кандидатирам, да се посветя на политиката. Винаги ми се е искало да го направя. Имам много категорични убеждения относно тази страна и ролята на правителството. Бях председател на класа в училище и в колежа. Бяха щастливи времена и явно ми се е искало да си ги припомня. Обаче реших, че ще съм по-добър прокурор, отколкото политик. Тук ми е мястото. - Лоръл кимна към стаята за разпит: - Онзи вътре има дълга поредица от сексуални престъпления. Тук е, защото е опипвал три гимназистки. Първият прокурор по делото нямал време да се занимава със случая и се канел да го обвини в насилствено докосване. В неприлично поведение. Не си помръднал пръста. Обаче аз познавам хора като този заподозрян. Не след дълго ще изнасили някое единайсетгодишно момиче, а после и ще убие момичето, когато приключи. Заех се със случая и ще го обвиня в сериозно сексуално престъпление.

- Углавно престъпление - каза Сакс.

- Именно. И ще успея. Талантът ми е да водя такива случаи, не политиката. Да възпирам изнасилвачи и хора като Шрив Мецгър, които се крият зад правителството и правят каквото си пожелаят, пък майната ѝ на Конституцията.

Ругатня - Лоръл беше гневна. Сакс подозираше, че това е истинската Нанс Лоръл, която рядко се показва под строгите костюми, лака за коса и грима.

- Амелия, наистина свалих името ти от документите, но го сторих единствено за твое добро и за доброто на кариерата ти. Изобщо не ми хрумна, че би искала официално признание по този случай. Кой би желал? - сви рамене тя. - Знаеш колко опасно е обвинението. То може да сложи край на кариерата на всеки, ако се обърка и най-малката дреболия. Вашингтон може да пусне Мецгър и Бари Шейлс и да ги остави по течението. Обаче може и да превърнат случая в свой Гетисбърг и да се захванат с мен. А ако го направят и аз изгубя по въпроса за имунитета, край с мен. Федералните ще притиснат Олбъни да се отърве от мен и прокурорът ще го стори. За секунди. Същото ще се случи и с всички, работили по случая, Амелия.

Моя случай...

- Исках да предпазя теб и другите, доколкото е по силите ми. Лон Селито не е споменат в нито един от докладите ми. Рон Пуласки също.

- Обаче някой от нас трябва да свидетелства в съда като експерт... за веществените доказателства - изтъкна Сакс. И разбра:

- Линкълн.

- Той е консултант - потвърди Лоръл. - Него не могат да го уволнят.

- Не си давах сметка за това - призна тя. И се извини за реакцията си.

- Не, не, трябваше да споделя стратегията си с теб.

Сакс усети телефона си да вибрира и погледна екранчето. Съобщение от Лон Селито.

А...

Току-що научих. Отстранена си от центъра. Кап. Майърс. Смята, че имаш проблеми със здравето. Изискал е личния ти картон от твоя лекар. Спечелих ти още седмица работа по случая „Морено ", но трябва да се явиш на преглед до 28 май.

Значи това било. Лоръл нямаше нищо общо с отстраняването ѝ. Слава богу, че не беше изтърсила по-рано всичко, което си мислеше. Но в такъв случай откъде Майърс се беше добрал до личния ѝ картон, по дяволите? Не беше изисквала застраховка през управлението. Сама плащаше за прегледите си при ортопеда точно поради тази причина - за да не разбере никой в Централното управление.

- Всичко наред ли е? - попита Лоръл и кимна към телефона.

- Да, разбира се.

В този момент откъм дъното на коридора се разнесе бръмчене. Вратата се отвори и вътре влезе мъж на около трийсет години, атлетичен, облечен с тъмен костюм. Той примигна изненадано, като видя жените в коридора. След това тръгна напред, оглеждайки другите стаи по коридора.

Сакс прекарваше много време тук. Познаваше много от полицаите и надзирателите. И детективите, разбира се. Обаче никога преди не беше виждала този мъж.

Може да беше адвокатът на сексуалния маниак. Но по изражението на Лоръл заключи, че и тя не го познава.

Сакс отново се извърна към прокурорката:

- И аз имам новини. Преди да изляза, получих новини за информатора.

- Така ли?

Сакс ѝ разказа за туристическата снимка и за човека, който пиеше чай, използваше подсладител и явно имаше стомашни проблеми. За евтиния му и странен на цвят костюм. За евентуалната му връзка с военните.

Лоръл зададе въпрос, обаче инстинктите на другата жена се бяха задействали и тя не я слушаше внимателно.

Мъжът, който беше влязъл, пренебрегна стаите за разпити и като че ли целенасочено вървеше към тях.

- Познаваш ли този тип? - прошепна Амелия.

- Не. - Тревогата на детектива видимо притесни и Лоръл.

В съзнанието на Сакс се разигра сценарий, дължащ се на инстинкта ѝ: това не беше Бари Шейлс, него го бяха виждали на снимка, но можеше ли да е НИ 516? Беше внимавала е мобилните телефони, но кой знае на какво е способна НРОС? Възможно е мъжът да я е проследил дотук или пък да е проследил Лоръл. Може би току-що беше убил служителката отвън и сам си беше отворил вратата.

Прецени възможностите за действие. Носеше сгъваемото си ножче, но ако този мъж беше НИ, щеше да е въоръжен. Спомняше си страховитите рани от нож по тялото на Лидия Фостър. Освен това той можеше да носи и пистолет. Трябваше да го допусне по-близо, преди да използва ножа.

Когато доближи, мъжът забави крачка и спря далеч извън обхвата на замаха ѝ. Не можеше да извади ножа и да го размаха, преди той да направи опит да стреля. Гладкото му лице и предпазливите очи се взираха ту в едната, ту в другата.

- Нанс Лоръл?

- Аз съм. Кой сте вие?

Мъжът не възнамеряваше да отговори на въпроса ѝ. Стрелна Сакс с бърз и преценяващ поглед и бръкна в сакото си. Тя се приготви да се хвърли към него, стегна мускули, сви ръцете си в юмруци.

Ще успее ли да се добере до него навреме и да сграбчи ръката му, когато я извади, и да я разтвори?

Приклекна и усети как я прониза болка. След това се приготви да се хвърли напред.

Запита се дали, както бе станало в пресечката, коляното няма отново да ѝ изневери и тя да се просне на пода безпомощна и измъчвана от болка, като по този начин осигури на мъжа цялото необходимо време да накълца и двете.

67.

В мига, преди да се хвърли обаче, Сакс забеляза, че се показва плик, а не глок или нож.

Мъжът намръщено забеляза странната поза на Сакс, пристъпи по-наблизо и подаде плика на Лоръл.

- Кой сте вие? - повтори въпроса си прокурорката.

Той отново не отговори, а каза:

- Помолиха ме да ви дам това. Преди да продължите, трябва да знаете.

- Да продължа с кое?

Той не обясни, само ѝ подаде плика.

Тя извади отвътре един-единствен лист хартия. Прочете написаното, дума по дума, ако се съдеше по бавното движение на очите ѝ. Стисна зъби. После вдигна очи към мъжа.

- Работите в Държавния департамент, така ли?

Сакс остана с впечатлението, че макар той да не каза нищо, отговорът беше „да“. За какво ставаше дума? Погледна към документа.

- Истински ли е? - попита Лоръл и внимателно се вгледа в печата на Държавния департамент.

- Наредено ми е да предоставя документа на заместник-прокурор Лоръл. Съдържанието не ме интересува.

„Добър изказ - мислено отбеляза Сакс. - Линкълн Райм би одобрил.“

- Шрив Мецгър ви нареди, нали? - попита Лоръл. - Подправи ли документа? Отговорете на въпроса ми! Истински ли е документът?

Не знаеше, не го интересуваше...

Мъжът не каза нищо повече. Извърна се, сякаш жените бяха престанали да съществуват, и си тръгна. Спря в края на коридора, където му отвориха вратата.

- Какво е? - попита Сакс.

- Нали според данните, които получихме от Фред Делрей, Морено е бил забелязан в близост до американски посолства и консулства точно преди да бъде застрелян?

- Точно така - потвърди Амелия. - В Мексико и в Коста Рика. След като заминал от Ню Йорк на втори май.

Тревогата на Сакс се засили, когато погледна назад и установи, че тъмното и кръгло лице на служителката, отворила вратата, изобщо не е впечатлено и смутено от посетителя. Жената се върна на мястото си при списанието със знаменитостите.

Лоръл въздъхна и каза:

- Ако някой е смятал, че Морено се кани да напада посолство, сбъркал е. - Кимна към писмото в ръката си. - Търсел е посолство, но такова, в което може да ускори процедурата по отказ от американското си гражданство. Направил го е на четвърти май в Коста Рика. Отказът влиза в сила незабавно, обаче документите са пристигнали в базата-данни на Държавния департамент едва вчера. - Въздъхна отново. - В деня на смъртта си във Венецуела Робърт Морено е бил венецуелски гражданин, не американски.

- Значи затова е казал на шофьора на лимузината в Ню Йорк, че няма да може да се върне в Америка. Не заради терористичен заговор, а понеже е щял да бъде персона нон грата и е нямало да го пуснат с чужд паспорт - отбеляза Сакс.

В ръката на Лоръл се появи телефон. Тя сведе поглед към него. Лицето ѝ никога не бе изглеждало толкова изпито. „Защо носи толкова грим?“ - отново се зачуди Сакс. Лоръл натисна бутона за бързо набиране. Тя не видя точно кой, но пък и нямаше значение. Да натиснеш 9 е не по-трудно от това да натиснеш 1.

Прокурорката се отдръпна и проведе разговор. Накрая прибра телефона и цяла минута остана с гръб към Сакс. Телефонът ѝ звънна. Още един разговор, по-кратък.

След края на втория разговор тя се извърна към другата жена:

- Шефът ми е говорил с прокурора в Олбъни. Колкото и да са превишили правата си Шрив Мецгър и неговият стрелец, няма интерес към повдигането на обвинения, след като жертвата не е американски гражданин. Наредиха ми да се откажа от случая - забоде поглед в пода тя. - Е, това е.

- Много съжалявам - каза Сакс. И беше искрена.

68.

В прохладното и затъмнено укритие в Рейноса, Мексико, Рашид ал-Барани привърши списъка си с части за бомбата и го побутна към Дебелия. Така беше кръстил мислено главния специалист на картела по самоделните взривни устройства, когато онзи се доклатушка преди половин час прашен и с мръсна коса. Рашид му даде прякора презрително, но прецизно - човекът наистина беше много тежичък. След това съжали за лишената си от вежливост мисъл относно физиката и личните му хигиенни навици, защото човекът се оказа не само много услужлив, но и невероятно талантлив. Той беше изработил някои от най-сложните взривни устройства в западното полукълбо през последните няколко години.

Мъжът прибра в джоба си списъка с нужните неща, които трябваше да купи, и обеща на испански вечерта да се върне с всички части и инструменти.

Рашид беше сигурен, че оръжието му ще свърши работата много ефикасно, ще убие регионалната директорка на Агенция за борба с наркотиците Барбара Самърс и всички останали на църковния пикник в радиус на десет метра от нея, а вероятно и повече, зависи колко човека чакат на опашката за сладолед, където ще бъде поставено взривното устройство.

Той кимна към стаята, където държаха мексиканските заложници, и попита Дебелия:

- Компанията му събра ли откупа?

- Да, да, потвърдено е. Семейството е осведомено. Тръгват си довечера, веднага щом бъде преведена и последната част от сумата. - Той се взря в Рашид. - Просто бизнес, нали разбираш?

- Да, да, просто бизнес - каза Рашид и си помисли: „Не, всъщност не е така.“

Дебелия влезе в кухнята, където отвори хладилника и за изненада на Рашид не си взе бира, а две кофички гръцко кисело мляко. Изгледа арабина, отвори и двете кофички и изяде първо едната, а после и другата с пластмасова лъжица, застанал насред стаята. След това избърса устата си с хартиена салфетка, хвърли празните кофички в кошчето и отпи вода от бутилката.

- Сеньор, ще се видим скоро. - Ръкуваха се и Дебелия излезе, като влачеше обувките си с изтрити четвъртити токове.

Щом вратата се затвори, арабинът се приближи до прозореца и надникна навън. Мъжът се качи в мерцедес, който се наклони на една страна. Дизеловият двигател изкашля и запали, после колата потегли по алеята и вдигна подире си облак прах.

Рашид остана на прозореца десет минути. Никакви признаци за наблюдение, никакви съседи, които са се озъртат неловко, докато минават покрай къщата. Никакви пердета, които да се размърдват на прозорците. Кучетата се мотаеха спокойно и не се чуваше лай, който да говори за натрапници на невидими места наоколо.

Откъм спалнята се разнесоха гласове. И после тих шум, който отначало не можа да определи - неравномерен, извисяващ се и заглъхващ. Звукът се стабилизира и тогава той разбра, че е детски плач. Момиченцето. Казали му бяха, че ше се прибере у дома, но то не вярваше. Искаше да си бъде у дома веднага, при плюшената си играчка, в легълцето си, със своето одеялце.

Рашид се замисли за сестра си, която бе убита в Газа заедно с две свои съученички. Сестра му... не по-голяма от това момиченце. Тя не бе имала шанса дори да се разплаче.

Той пийна още чай и разгледа схемите, заслушан в печалния глас на момиченцето, който му звучеше още по-съкрушително, заглушен от стените, сякаш тя бе призрак, затворен за вечни времена в тази прашна гробница.

69.

Фразата „стая на смъртта“ звучеше като от научнофантастичен филм или като оперативен център от сериала „24“.

Обаче Наземната контролна станция на НРОС беше неприветливо място, което приличаше на склад на средно голям застрахователен бизнес или рекламна агенция. Намираше се в каравана с размери дванайсет на четири и половина метра и беше разделена на две помещения. От паркинга на НРОС се влизаше в офисната част. Покрай стената бяха подредени кашони на различна възраст със загадъчни надписи, някои празни, други - с документи, хартиени чашки или почистващи препарати. Комуникационен център, в момента незает. Компютри. В единия ъгъл имаше очукано сиво бюро и кафяв стол, върху което се мъдреха неподредени папки, все едно на някоя секретарка ѝ беше омръзнало да намира съответното чекмедже и просто се беше отказала. На пода имаше метла, кутия с празни бутилки от минерална вода, обогатена с витамини, и счупена лампа. Вестници. Електрически крушки. Кабели. Списание „Ранърс Уърлд“.

За украса - карти на Карибите, Мексико, Канада и Централна Америка, както и на Ирак, и няколко плаката на Агенцията за безопасност на труда, които предупреждаваха колко е опасно да вдигаш тежко е превит гръб и да не пиеш достатъчно вода в горещите дни.

Мястото беше полутъмно, лампите на тавана рядко светеха. Като че ли тайните се пазят по-добре в сумрак.

Обаче човек не забелязваше колко неугледен е кабинетът заради другата половина на караваната: оперативния център на безпилотните самолети, който се виждаше пред дебела стъклена стена.

Мъже и жени като Бари Шейлс, пилотите и операторите на датчиците, наричаха оперативния център „пилотска кабина“, срещу което никой нямаше нищо против. Употребата на „самолети с дистанционно“ обаче не се насърчаваше. Може би „безпилотна авиомашина“ звучеше по-изтьнчено или приемливо. Този термин несъмнено беше по-добър - от гледна на точка на връзките е обществеността - от името, с което назоваваха безпилотните самолети хората, които ги управляваха: КОВ, тоест копеленцата от въздуха.

Облечен с официални панталони и синя карирана риза е къс ръкав, слабичкият Бари Шейлс седеше на удобен тапициран кожен стол, който приличаше повече на креслото на капитан Кърк от „Стар Трек“, отколкото на седалка в пилотската кабина на джет. Пред него имаше настолно контролно табло метър на половин метър с десетки копчета и ръчки, превключватели и екранчета, както и с два джойстика. В момента Бари не ги докосваше. Безпилотният самолет N-397 летеше на автопилот.

На този етап от операцията - докато птичката стигнеше близо до мишената, - наредена със ЗСЗ, беше обичайно компютърът да ръководи нещата. В момента Шейлс нямаше нищо против да бъде втори пилот. Днес му беше трудно да се съсредоточи. Непрекъснато си мислеше за предишната си задача.

Онази, която НРОС толкова обърка.

Спомни си разузнавателните данни за веществата за взривното устройство на Морено - нитрометан, дизеловото гориво, торовете, - което щеше да превърне централата на „Американ Петролиум“ в Маями в димящ кратер. Сведенията за различните нападки от страна на Морено към Америка, призивите му за нападения над гражданите. Докладите, че активистът душел около американските посолства в Мексико и Коста Рика, понеже планирал да взриви и тях.

Бяха толкова сигурни...

И сбъркаха.

Сбъркаха и относно избягването на невинни жертви. Де ла Руа и телохранителя.

Основната цел на Програмата за далекобойни пушки в НРОС беше да сведе до минимум - в идеалния случай напълно да елиминира - косвените жертви, което не може да бъде постигнато, ако изстрелваш ракети.

А какво се случи, когато за пръв път го използваха в истинска мисия?

Невинни жертви.

Шейлс безукорно беше управлявал самолета над водите на залива Клифтън в Бахамите, беше наблюдавал между листата на дървото отвън с инфрачервен радар и ясно бе видял Морено, беше потвърдил и препотвърдил, че е той, беше направил корекции с оглед на вятъра и на наклона и беше стрелял едва когато мишената застана сама на прозореца.

Шейлс беше сигурен, че само Морено ще умре.

Обаче имаше една подробност, която напълно му беше убягнала - прозорецът.

Кой да допусне, че стъклото ще бъде толкова смъртоносно?

Вината не беше негова... Но ако беше убеден в това, ако беше сигурен, че не е направил нещо неправилно, тогава защо снощи повръща в тоалетната?

Просто лек грип, скъпа... Не, не, добре съм.

И защо му ставаше все по-трудно да спи?

Защо се чувстваше все по-напрегнат, разтревожен, изтерзан?

Интересното е, че макар операторите на безпилотни самолети да са вероятно най-безопасните от всички бойни войски във физическо отношение, сред тях беше най-голям процентът на депресиите и на случаите на посттравматичен стрес в армията и в националните агенции по сигурността. Седиш пред видеоекран някъде в Колорадо или в Ню Йорк, убиваш някого от десет хиляди километра разстояние и после отиваш да вземеш децата от тренировка по футбол или от гимнастика, вечеряш, гледаш „Денсинг Старс“ в хола на дома си в предградията - ето това беше невероятно объркващо.

Особено докато братята ти по оръжие биват покосявани в пустинята или взривявани на парчета от самоделни взривни устройства.

„Добре, Авиаторе - каза си той, както правеше често напоследък, - съсредоточи се. Ти си на мисия. На мисия със ЗСЗ.“

Огледа петте компютърни монитора пред себе си. Този отпред - черен фон, запълнен със зелени линии, правоъгълници и текст, се състоеше от типичните контроли на самолета: изкуствен хоризонт, скорост на самолета спрямо скоростта на въздуха, хоризонтална скорост на самолета спрямо земята, ъгли, навигация, джипиес, датчици за двигателя и горивото. Над него имаше традиционна карта на терена, а горе вляво имаше информационен монитор - бюлетини за времето и други информационни бюлетини.

Отдолу имаше екран, който той можеше да превключва от обикновен на синтетичен апертурен радар. Отдясно на нивото на очите имаше видеоизображение с висока резолюция на онова, което вижда в момента камерата на самолета - сега на дневна светлина, но, разбира се, имаше и опция за нощно виждане.

В момента екранът беше жълтеникав, защото самолетът минаваше над пустиня.

Но бавничко. Безпилотните самолети не са F-16.

На отделен метален панел под мониторите бяха контролите за оръжията. Тук нямаше много лъскави екрани, панелът беше черен, функционален и одраскан.

По време на мисиите на безпилотните самолети по света, особено в бойните зони, екипажът се състои от пилот и оператор на датчиците. Обаче в НРОС самолетите се управляваха от един човек. Идеята беше на Мецгър: никой не знаеше точно какво стои зад това. Според някои целта беше да се ограничи броят на хората, които знаят за програмата за ЗСЗ и така да бъде сведен до минимум рискът за сигурността.

Шейлс обаче вярваше, че причината е следната: директорът на НРОС знаеше колко силно тези мисии се отразяват на психиката и искаше да подложи възможно най-малко хора на стреса, свързан с убийството по ЗСЗ. Известно е, че служителите понякога не издържат. А това би имало огромни последици - за тях, за семействата им и, разбира се, за програмата.

Бари Шейлс прегледа данните. Натисна едно копче и забеляза още няколко лампички да светват. Заговори в микрофона си:

- Безпилотен самолет три девет седем до Тексас център.

И веднага му отговориха:

- Слушам те, три девет седем.

- Оръжейна система зелено.

- Разбрано.

Той се облегна и го обезпокои друга мисъл. Мецгър му беше казал, че някой „проверява“ задачата, свързана с Морено. Попита за подробности, но шефът му се усмихна пренебрежително и отговори, че било просто формалност. Бил се погрижил за всичко. Взел предпазни мерки. Нямало защо Бари да се притеснява. Шейлс не остана доволен. Всяка усмивка на Мецгър пораждаше подозрения.

Самият Шейлс изпита парещия гняв, който той и всички в НРОС знаеха, че е най-големият враг на шефа им. Кой проверяваше случая? Полицията, Конгресът, ФБР?

И после върхът - Мецгър го предупреди и той да вземе предпазни мерки.

- Какви например?

- Просто помни, че е по-добре да има по-малко... Е, „улики“ е доста плашеща дума. Но разбираш какво имам предвид.

В този момент Шейлс реши да не изтрива телефона, даден му под името Дон Брънс. Данните - както и имейлите, и съобщенията до и от Мецгър - бяха кодирани, но той реши, че би било благоразумно тези улики да не изчезват. Освен това принтера десетки други документи и ги изнесе тайно от НРОС.

Подсигури се.

А фактът, че се чувстваше принуден да взема такива предпазни мерки, го накара да се замисли: „По дяволите, може би е време да напусна този откачен бизнес!“ Шейлс беше на трийсет и девет, беше завършил Военновъздушната академия и имаше докторат по инженерство и политология. Можеше да отиде навсякъде.

Всъщност дали!

С такава биография?

Освен това мисълта, че повече няма да помага за отбраната на страната, беше почти непоносима.

„Обаче как точно помагам на страната си, като убивам известен журналист и усърден телохранител, след като мисията ми е да елиминирам един неприятен, но невинен дърдорко? Ами ако...“

- Тексас център до три девет седем.

И сякаш с едно натискане на копчето Бари Шейлс беше готов за действие.

- Три девет седем.

- Десет минути до мишената.

Оперативният команден център близо до форт Худ знаеше точно къде се намира самолетът.

- Разбрано.

- Видимост?

Поглед към монитора вдясно:

- Леко е мъгливо, но видимостта е добра.

- Три девет седем, от земята ни съобщиха, че задачата е сама в постройката мишена. Посетителят отпреди един час си е тръгнал.

Задачата...

- Разбрано, Тексас център. Поемам самолета - каза Шейлс и изключи автопилота. - Приближавам международното въздушно пространство на,,Лукио Бланко“.

Летището на Рейноса.

- Въздушният контрол на приятелска държава е осведомен за маршрута на полета ти.

- Прието. Спускам се на шестстотин метра. Включвам АДЦ.

Аудиодефлекторите на двигателя щяха да намалят силата на децибелите на двигателя на самолета до около една десета от обичайното. Те можеха да бъдат използвани само за кратък период от време обаче, защото обикновено ставаха причина за прегряване на двигателя и за загуба на мощност, която беше опасна при лошо време. В момента небето беше ясно и буквал- но никакъв вятър не затрудняваше самолета.

Пет минути по-късно той насочи самолет 397 на около четиристотин и петдесет метра над и около шестстотин метра от укритието, където Рашид ал-Барани в момента планираше или сглобяваше бомбата си.

- В режим на кръжене.

Изпробва джойстика и нарисува мишената на укритието с лазер.

- Потвърждавам координати. - Земната ширина и дължина, които щеше да докладва, щяха да бъдат съпоставени със статистическите данни, известни за мишената в НРОС - за всеки случай.

- Тексас център до три девет седем, имаме наземно съвпадение. Мишената е потвърдена. Кажете ПИН кода си.

Шейлс изрецитира десетте цифри на личния си идентификационен номер, като потвърди, че е този, който би трябвало да бъде, и че е оторизиран да стреля по въпросната мишена.

- Положителна идентификация, три девет седем. Разрешение за стрелба.

- Разбрано. Три девет седем.

Той вдигна капачето над лоста за зареждане на ракетата „Хелфайър“ и натисна копчето.

Впери поглед в изображението на укритието. Но още не натисна копчето за изстрелване.

Огледа прозорците, вратите, комините, прашните ивици по алеите, някакъв кактус. Търсеше признаци. Търсеше някакви знаци, че трябва да изстреля смъртоносния пакет.

- Три девет седем, чухте ли? Имате разрешение за стрелба.

- Потвърдено, Тексас център. Три девет седем.

Пое си дълбоко въздух.

Мисъл: Морено...

Вдигна второто капаче над копчето за изстрелване и го натисна.

Не се чу звук, само екранът леко се заклати, когато петдесеткилограмовата ракета се откъсна от безпилотния самолет. Зелена лампичка потвърди отделянето. Още една - запалването.

- Товарът освободен, Тексас център. Три девет седем.

- Разбрано. - Съвсем механично.

Шейлс вече нямаше какво да прави, освен да наблюдава как укритието изчезва сред огън и димна завеса. Обърна се към монитора.

И видя задната врата на къщата да се отваря и във вътрешния двор между къщата и гаража да излизат двама човека. Единият беше Рашид. А другият беше някакъв юноша. Размениха си няколко думи и започнаха да ритат футболна топка.

70.

Бари Шейлс усети шока като физически удар.

Цепна си нокътя, когато забоде пръст в червения бутон сред оръжейните контроли, под който имаше надпис СТОП.

Така изпрати сигнал за дигитално обезоръжаване на бойната глава на „Хелфайър“. Обаче ракетата все още представляваше смъртоносна маса от метал и ракетно гориво и се носеше със скорост хиляда и четиристотин километра в час и с почти съвършена точност. Като нищо щеше да избие всички вътре, дори ако експлозивът не се взриви.

Шейлс натисна копчето на автопилота на безпилотния самолет и прекрати автоматичното насочване на ракетата, поемайки контрол над нея с трекбол върху панела за оръжията.

На носа на ракетата имаше камера - недалеч от силно избухливия заряд, но при тази скорост и с маргиналната резолюция на обектива човек не би могъл да управлява ракетата много прецизно. Шейлс трябваше да разчита на радара на самолета и на информацията от мексиканския въздушен контрол, за да отклони смъртоносния цилиндър от укритието.

Погледна към монитора вдясно - камерата на самолета, която още сочеше към играчите с футболната топка. Забеляза, че Рашид поспря и вдигна поглед към небето. Примижа. Сигурно беше дочул нещо или беше забелязал някакъв проблясък.

Момчето, което тъкмо се канеше да ритне прашната топка, също спря и изгледа арабина предпазливо.

Зад тях Бари Шейлс видя да се показва момиченце, което застана на вратата на къщата. И се усмихна.

- Тексас център до три девет седем, видяхме отклонението на заряда. Информирайте.

Шейлс пренебрегна радиовръзката и се съсредоточи над усилията си да насочи ракетата, два пъти по-бързо от всеки реактивен самолет, далеч от населената зона около мишената. Не беше лесно. Тази част от Рейноса не беше толкова гъсто населена като източната, но въпреки това имаше много къщи, магазини и предприятия и улично движение. Радарът даваше ясен образ на самолетите наблизо, които Шейлс можеше да заобиколи, но системата не показваше какво има на земята - а точно там трябваше да се разбие ракетата. И то много бързо, защото скоро горивото щеше да свърши и той щеше да изгуби контрол.

- Три девет седем, чуваш ли ни?

В този момент изображението на екранчето, което показваше какво вижда камерата на носа на ракетата, се затъмни. Той летеше на сляпо.

- Мили боже!

Думи, които Бари Шейлс, който всяка неделя ходеше на църква с жена си и невръстните си синове, не произнасяше напразно.

- Три девет седем, тук е Тексас център. Обяснете, моля.

„Обяснявам ви да си го начукате“ - гневно си помисли той.

Мъглата се разсея за миг и видя, че ракетата лети право към един жилищен квартал. Не, не...

Леко помръдване на трекбола промени курса още малко по на запад. После мъглата отново се сгъсти.

Поглед към радара. Имаше изображение на терена, но не беше сателитно, а просто традиционна карта и не даваше представа какво има на земята пред ракетата.

Оставаха броени секунди, преди горивото да свърши и смъртоносният цилиндър да се удари в земята. Но къде? В детска стая, в болница, в пълна с хора сграда?

И тогава на Шейлс му хрумна нещо. Пусна за момент трекбола и бързо започна да пише на клавиатурата.

На информационния монитор горе вляво се появи изображение на ракетата„Хелфайър“. Това беше в пълен разрез с протокола. Не беше позволено да влизаш онлайн с комерсиален браузър от командния център, докато безпилотният самолет лети. Обаче на Шейлс не му хрумна нищо друго. След минута извика на екрана „Гугьл Мапс“ и кликна за сателитен изглед. Появи се изображение на земята около Рейноса - къщи, растителност, пътища, магазини.

Местейки поглед между панела на радара и картата, очертавайки пътища и други наземни обекти, той прецени местонахождението на ракетата.

Боже! Тя се носеше право към друг жилищен квартал на северозапад от Рейноса. Обаче според „Гугъл“ от запад имаше голяма празна зона - жълта пустиня.

- БС три девет...

Шейлс свали слушалките си и ги захвърли.

Дясната му ръка беше върху трекбола.

„Внимателно, човече, внимателно, като нищо ще я отклониш.“

Погледна от радара към „Гугъл“ и установи, че ракетата се отклонява от къщите. Не след дълго се насочи на запад, към пустошта - поне според сателитната карта. Носът на камерата на ракетата все още показваше само мъгла.

После височината и скоростта започнаха рязко да падат. Горивото беше свършило. Шейлс не можеше да направи нищо повече. Беше изгубил контрол над ракетата. Облегна се назад и изтри ръце в панталона си. Впери поглед в монитора, на който се виждаше какво предава камерата от носа на ракетата. Виждаше се само мъглата.

Индикаторът за надморската височина показваше 457 метра.

204.

179...

Какво щеше да види, докато ракетата се разбиваше на земята? Пустиня? Или училищен автобус на излет? Фермери, вперили ужасени погледи в чудесията, която се стоварва върху тях?

В този момент мъглата се разсея и Шейлс видя ясно накъде лети ракетата.

Колкото и силен, и зрелищен да беше сблъсъкът на две хиляди и деветстотин километра разстояние, в Стаята на смъртта в НРОС той беше само един-единствен безмълвен образ: гола празна равнина, която се превърна в екран от трептящо черно и бяло като екрана на телевизор, когато буря изтръгне кабела.

Шейлс се завъртя към контролните прибори на самолета и освободи автопилота. Погледна към монитора за камерата на самолета, все още насочен към двора на къщата. Децата си бяха там и момчето, вероятно братчето, леко подритваше топката към момичето, което я гонеше като упорит териер. На прага стоеше жена, която наблюдаваше и двамата със сериозно лице.

„Мили боже“ - повтори си той, без да се пита и да се чуди кои са тези хора, нито как са се озовали в укритието, за което „безукорните“ разузнавателни данни го бяха уверили, че е обитавано само от терориста.

Приближи с камерата.

Вратата на гаража беше отворена. Рашид го нямаше. Разбира се. Бдителният му поглед отпреди малко показа на Сакс, че терористът подозира какво се случва.

Взе слушалките и пак си ги сложи. Включи ги.

- ... три девет седем?

- Три девет седем до Тексас център - рязко каза Шейлс. - Мисията прекратена по преценка на оператора. Връщане в базата.

71.

- Искаш ли малко скоч? - попита Райм от средата на салона си, близо до микроскопа за сравнение. - Според мен имаш нужда.

Нанс Лоръл вдигна поглед от ъгъла на стаята, където събираше папките си, обърна се към него намръщена. Той заподозря, че ще му дръпне лекция колко е непрофесионално да пиеш по време на работа.

- От коя дестилационна? - попита тя.

- „Гленморанди“. Дванайсет или осемнайсетгодишно.

- Нещо по-торфено? - попита тя и го учуди още повече.

Сакс също се учуди, ако се съдеше по леката усмивка на лицето ѝ.

- Не. Опитай го, ще ти хареса.

- Добре. Осемнайсетгодишното. С капка вода.

Райм стисна бутилката и наля непохватно. Тя сама си добави водата. Бионичната му ръка не беше достатъчно точна.

- Сакс? - попита той.

- Не, благодаря, аз ще си налея нещо друго.

Тя подреждаше пликчетата с улики, които дори при прекратени случаи трябва да бъдат старателно описани и съхранени.

- Том и Мел?

Лаборантът каза, че кафето му е достатьчно, а Том отказа. Напоследък се беше пристрастил към коктейли „Манхатън“ с бърбън, но обясни на Райм, че напитки, които са свързани с рецепта, трябва да се пият само през уикендите, когато най-вероятно няма да ти се отваря работа.

Том извади от хладилника, където често съхраняваха проби от кръв и тъкани, бутилка френско шардоне. Вдигна я към Сакс.

- Четеш ми мислите - отговори тя.

Той я отвори и наля.

Райм отпи от ароматното уиски.

- Хубаво е, нали?

- Да - съгласи се Лоръл.

Той препрочете писмото за отказа на Морено от американско гражданство. Беше не по-малко ядосан от Лоръл, че тази формалност прекратява случая.

- Мразил е страната толкова, че да се откаже от гражданство? - възкликна Пуласки.

- Явно - каза прокурорката.

- Стига, момчета и момичета - обади се криминалистът и пийна още малко уиски. - Спечелиха първия рунд. Или първия ининг. Което клише или метафора предпочитате. Обаче ние все още имаме извършител, нали така? НИ 516, виновен за взрива в едно кафене и за убийството на Лидия Фостър. А това са важни случаи. Лон Селито ни възложи да работим по тях.

- Обаче случаят няма да е мой - отбеляза Лоръл. - Наредено ми е да се върна към другите си случаи.

- Това са глупости - ядно изстреля Рон Пуласки и разпалеността му изненада Райм. - Морено е същият човек, който е бил, когато са го застреляли - невинна жертва. Какво като не е американски гражданин?

- Наистина са глупости, Рон - съгласи се Лоръл по-скоро примирено, отколкото ядосано. - Точно така е.

Допи уискито си и се приближи до Райм. Ръкува се с него.

- За мен беше чест да работим заедно.

- Сигурен съм, че пак ще работим заедно.

Лека усмивка. Но нещо в невероятната тъга на лицето ѝ му подсказа, че според нея с кариерата ѝ като прокурор е свършено.

- Ей, искаш ли да вечеряме някой път? - попита я Сакс. - Може да е за сметка на държавата. - И за да не я чуе Райм, добави шепнешком: - И за сметка на мъжете.

Двете си размениха телефоните, като се наложи Сакс да погледне кой е новият ѝ номер. През последните няколко дни беше сменила половин дузина с предплатени карти.

После прокурорката старателно прибра папките си, като маркира отделните категории с лепящи се листчета и кламери.

- Ще ви изпратя копия за случая с неизвестния извършител.

Дребната жена взе куфарчето си в една ръка, служебната чанта в другата, огледа стаята за последен път и без да каже нищо повече, излезе, тракайки с токчета по дървото, а после по мрамора в коридора. Тръгна си.

72.

Джейкьб Суон реши с известно съжаление, че не би могъл да изнасили Нанс Лоръл, преди да я убие.

Е, можеше. И част от него го искаше. Но нямаше да е разумно - това имаше предвид. Сексуалното нападение оставя твърде много улики. Достатьчно трудно му беше да сведе до минимум следите от убийството - стараеше се да не оставя на усърдните криминолози пот, сълзи, слюнка, косми и стотиците кожни клетки, които всекидневно се белят от нас.

Да не говорим за отпечатъците от пръсти от вътрешната страна на латексовите ръкавици или по кожата.

Трябваше да намери друг начин.

В момента Суон се намираше в ресторант на Хенри Стрийт срещу апартамента на прокурорката в Бруклин в четириетажна жилищна сграда и пиеше сладко-горчиво кубинско кафе.

Оглеждаше сградата. Нямаше портиер. Това беше добре.

Реши, че може да използва друго престъпление, за да прикрие убийството: Лоръл не само преследваше патриотично настроени американци, задето убиват подли предатели, но беше изпратила в затвора много изнасилвани. Беше прегледал делата ѝ - много впечатляващи - и беше научил, че сред престъпниците, които е тикнала в затвора, има десетки серийни изнасилвани. Някой от тези престъпници като нищо можеше да реши да си отмъсти, след като бъде освободен. Можеше да го извърши и роднина на затворник.

Миналото ѝ щеше да я застигне.

Да, беше получил съобщение от централата, че разследването на смъртта на Морено е прекратено. Обаче това не означаваше, че няма отново да изплува на повърхността. Лоръл беше човек, способен да напусне държавната си работа и да започне да пише писма и стадии за вестниците или да публикува онлайн за случилото се, за НРОС, за програмата за убийства със ЗСЗ.

Най-добре беше тя да изчезне. Така или иначе, Суон беше поставил бомбата в кафенето в Малката Италия и беше намушкал преводачката и шофьора на лимузината. Ако не друго, можеше да извикат Лоръл да помогне при разследването на тези престъпления. Тя трябваше да умре и всичките ѝ документи трябваше да бъдат унищожени.

Размечта се. Не за секса, а за фалшивото нападение, на което гледаше като на готварска рецепта. Планирането, подготовката, изпълнението. Щеше да проникне в апартамента ѝ, да я зашемети с удар по главата (не в гърлото, не биваше да има връзка с убийството на Лидия Фостър), да свали дрехите ѝ, да се постарае по гърдите и по слабините ѝ да има ужасни кръвоизливи без хапане, макар да се изкушаваше, обаче не можеше заради досадната ДНК). След това щеше да я пребие до смърт и да проникне в нея с някакъв предмет.

Нямаше време да ходи в книжарница за възрастни с видеокабинки или до някое порнокино, за да вземе нечия ДНК и да я подхвърли върху тялото. Обаче беше откраднал изцапано и разкъсано младежко бельо от кофата за смет зад една постройка недалеч. Щеше да пъхне под ноктите ѝ нишки от плата и да се надява хлапето да е мастурбирало в даден момент през последните няколко дни. Твърде вероятно.

Тези улики би трябвало да са достатъчни.

Отпи от кафето. Наслади се на силното усещане в устата си - мит е, че различните части на езика регистрират различни вкусове: солено, сладко, кисело, горчиво. Отново отпи. Суон понякога готвеше с кафе - приготвяше мексикански сос за свинско с осемдесет процента какао и еспресо. Изкуши се дали да не участва с него в състезание, но после реши, че не е добра идея да има публични изяви.

Тъкмо премисляше отново плана си за Нанс Лоръл, когато я видя да се задава.

Прокурорката се появи иззад ъгъла на отсрещния тротоар. Носеше тъмносин костюм и бяла блуза. В малките ръце имаше старомодно куфарче, кафяво и очукано, и голяма служебна чанта. Зачуди се дали някое от двете неща не е подарък от родителите ѝ, които също бяха юристи, както беше научил. И двамата бяха в евтините области на професията. Майка ѝ беше обществен защитник, а баща ѝ - адвокат на бедните.

„Правят добри дела, помагат на обществото - каза си Суон. - Досущ като пълничкото си момиченце.“

Лоръл вървеше със сведен поглед и с усилие заради тежкия си товар. Лицето ѝ беше същинска маска, но тя въздъхна тихо и потиснато - както усещаш полъха на италианския магданоз в супата. За разлика от дръзкото чилантро.

Несъмнено причината за потиснатостта ѝ беше прекратяването на случая „Морено“. Едва не му домъчня за нея. Обвинението щеше да бъде венецът на кариерата ѝ, а сега трябваше отново да се заеме с разни Хосе, Шария, Били и Рой заради крек, изнасилвания или оръжие.

„Не бях аз, няма начин. Не знам, човече, не знам откъде се е взело това, честно...“

Само дето тя нямаше да се занимава с такива случаи.

Нямаше да се занимава с нищо след тази вечер. Щеше да е студена и неподвижна като парче филе.

Нанс Лоръл намери ключовете си, отключи входната врата и влезе.

Суон щеше да ѝ даде десетина-петнайсет минути, колкото да свали гарда.

Вдигна малката чашка към носа си, вдъхна и пъхна езика си в топлата течност.

73.

- Какво знаем за последния от малките ни индианци? - попита разсеяно Линкълн Райм. - Препятствието с гражданството на Морено беше съсипало Нанс Лоръл, обаче само беше изострило ловния хъс на Райм. - Не ме интересува какво разпореждат от Олбъни, Сакс, искам да пипнем нашия НИ 516. - Какво знаем? - погледна той към бялата дъска. - Добре, знаем, че НИ 516 е бил на Бахамите по време на стрелбата. Знаем, че е убил студентката проститутка Анел Бодел. Знаем, че е поставил бомба, за да унищожи следи от информатора. Знаем, че е убил Лидия Фостър. Знаем, че е следил нашата Сакс из града... и какво ни говори това?... Сакс!

- Какво?

- Другият шофьор, онзи, който Морено е използвал обикновено? Свърза ли се е него?

- Не, той не ми се обади.

Това се случваше често, когато полицията търсеше някого и молеше да ѝ се обадят. Обикновено хората не искаха да се замесват.

Понякога имаше и други причини.

Сакс опита отново да се свърже с шофьора, после поклати глава. Отново звънна в „Елитни лимузини“ - предположи Райм. Попита дали имат вест от служителя си. Проведе кратък разговор и затвори.

- Не се е обаждал, откакто заминал да се види с болен роднина.

- Не им вярвам. Може да имаме трета жертва на НИ 516. Пуласки, разбери къде живее шофьорът. Вземи екип от най-близкия участък до къщата му и отидете там.

Младият полицай извади мобилния си и звънна на централата.

Райм обикаляше с инвалидната си количка напред-назад пред схемите. Не беше имал друг подобен случай, с толкова разпокъсани и фрагментарни доказателства.

Парчета, късчета, наблюдения, смяна на посоката на сто и осемдесет градуса.

Нищо повече...

По дяволите.

Райм се запъти към полицата с бутилките с уиски. Взе своята „Гленморанди“ и непохватно си наля малко, после запуши гарафата и отпи.

- Какво правиш? - попита Том от вратата.

- Какво правя, какво правя! Що за въпрос? Обикновено си задаваш такъв въпрос, когато не можеш да направиш изводи за ситуацията. - Отпи голяма глътка. - Мисля, че похаби едно превъзходно изречение, Том. Съвсем ясно е какво правя.

- Вече пи прекалено.

- Това е твърдение и е по-разумно. Правилно е. Не съм съгласен със смисъла му, но е логически правилно.

- Линкълн! - пристъпи напред Том.

Райм го изгледа гневно:

- Да не си посмял!

- Чакайте! - намеси се Сакс.

Райм допусна, че тя ще застане на страната на Том в спора относно алкохола, обаче когато се завъртя, установи, че не гледа него, а бялата дъска. Пристъпи напред и забеляза, че Амелия дори не накуцва. Беше енергична. Очите ѝ се присвиха. Това беше хищническият ѝ поглед. Той правеше високата жена плашеща, а в неговите очи - привлекателна.

Той остави уискито си. Вдигна поглед към белите дъски и ги огледа като радар. Да не би да беше пропуснал някакви факти? Да не би тя да бе направила заключение, което на него му е убягнало?

- Нещо за НИ 516 ли забеляза?

- Не, Райм - прошепна тя, - нещо друго е. Нещо съвсем различно.

74.

Нансиън Оливия Лоръл седеше на дивана си в своя апартамент в Бруклин Хайтс с кафяв калъф върху синята тапицерия, излъскана от близките и приятелите ѝ години наред.

Наследени вещи: имаше много такива. Спомни си как баща ѝ тайно рови из пролуките на дивана за монети, паднали от джобовете на гостите. Беше около осемгодишна и той го обърна на шега, когато тя неочаквано влезе в стаята.

Само дето не беше игра и тя го знаеше. Дори децата може да се срамуват от родителите си.

Все още усещайки вкуса на дим от уискито, тя огледа дома си. Нейния дом. Само неин. Умисли се. Въпреки или може би точно поради прокъсаните и стари мебели това място й носеше утеха дори в тъжен ден като днешния. Много се беше старала да го направи такова. Стените, покрити е десетки слоеве боя, бяха още от времето на Теди Рузвелт и бяха кремави. А що се отнася до украсата: икебана от копринени цветя, купена от един панаир на занаятите в Челси, есенен венец от пазара на фермерите на Юниън Скуеър, и картините. Имаше картини и рисунки, някои оригинални, а други репродукции, но всички изобразяваха сцени, които я докосваха лично - коне, ферми, каменисти потоци, натюрморти. Нямаше представа защо ѝ харесват. Обаче веднага го усещаше и незабавно ги купуваше, ако можеше да си позволи парите. Имаше няколко изделия от прежда, пъстри правоъгълници. Лоръл беше започнала да плете преди няколко години, но все не намираше време и желание да завърши шаловете за децата на приятелите си.

„А сега какво?“ - замисли се тя.

Сега какво...

Чайникът засвири. Свиреше от известно време. Пронизително. Изведнъж си даде сметка. Отиде в тясната кухничка и сложи пликче чай от шипки в чашата - тъмносиня отвън, бяла отвътре, като дрехите ѝ, както забеляза. Трябваше да се преоблече.

После.

Лоръл се взира в чайника цяла минута. Изключи котлона, но не наля горещата течност. Върна се на дивана.

Сега какво?

Това беше най-лошото развитие. Ако беше успяла да обвини Мецгър и Бари Шейлс, това щеше да бъде огромен успех. Щеше да подреди живота ѝ. Нямаше думи да опише значението, което този случай беше придобил за нея. Спомни си как в колежа слушаше като омагьосана за великите в съдебната система на Америка - адвокати, прокурори и съдии. Кларън Дароу, Уилям Дъглас, Феликс Франкфъртър, Бенджамин Кардозо, Ърл Уорън... и много други. Луис Брандайс, за него си мислеше често.

Федералната конституция вероятно е най-великият човешки експеримент...

Нямаше нищо толкова прекрасно като машината на правосъдието и тя отчаяно копнееше да бъде част от нея, да остави свой отпечатък в американските закони.

Най-гордият ден в живота ѝ беше, когато завърши право. Помнеше как отправи поглед към публиката. Баща ѝ беше сам. Защото майка ѝ водеше дело пред Апелативния съд в Олбъни - най-върховният апелативен съд в държавата - и се опитваше да отмени присъдата за убийство на един бездомник.

Лоръл не можеше да опише колко поласкана се чувстваше, че майка ѝ не може да присъства на този ден.

Делото „Морено“ щеше да бъде нейният начин да оправдае смисъла на тези саможертви. Е, добре, и да се прослави. Амелия имаше право, когато повдигна въпроса за политическата ѝ кариера. Амбицията ѝ си оставаше дори когато името ѝ не фигурираше в списъците с кандидати.

Дори загуба на делото „Мецгър“ в известен смисъл щеше да бъде победа. Щяха да изобличат Стаята на смъртта на НРОС. И това вероятно щеше да е достатъчно, за да прекратят завинаги програмата за убийства. Жадните медии и още по-жадниге конгресмени щяха да накацат НРОС като мухи на мърша.

Бяха я пожертвали - това щеше да бъде краят на кариерата ѝ, - но поне щеше да е сигурна, че истината за престъпленията на Мецгър ще излезе на бял свят.

А сега това! Шефът ѝ прекратява делото? Не, нищо хубаво нямаше да излезе от това.

Допускаше, че информаторът е изчезнал и че няма да разберат кои са другите жертви от опашката. Съжалявам, господин Рашид.

Какво я очакваше в бъдеще? Лоръл се засмя на въпроса. Върна се в кухнята и този път наистина си приготви чаша чай. Добави две захарчета, понеже шипката е малко тръпчива. Да, бъдещето - период без работа, който щеше да прекара, като гледа повторения на „Зайнфелд“, и като вечеря с една - какво пък, с две - порции замразена храна. И като попрекали с шардонето. Игра на шах с компютъра. После интервюта. И накрая работа в голяма фирма на Уолстрийт.

Сърцето ѝ се сви.

Замисли се за Дейвид, както правеше често. Винаги. „Работата е там, че ти ме притискаш за отговор, Нанс. Добре, ще ти кажа. Работата е там, че си като строга учителка. Разбираш ли? Не мога да отговоря на тези изисквания. Ти искаш всичко да е идеално, всичко да е както трябва. Поправяш, намираш вина. Ето, съжалявам. Не исках да го казвам. Ти ме накара.“

Забрави го.

Имаш кариерата си.

Само дето вече я нямаш.

На лавицата с книгите ѝ - юридическа литература, романи и една готварска книга - имаше снимка на нея и на Дейвид. И двамата се усмихваха.

Съжалявам, не знам как да ти го кажа...

Отдолу имаше кутия с шах. Дървен, не пластмасов. „Изхвърли го“ - каза си тя.

Ще го направя.

Още не.

Добре де, стига. Дори у най-жалките перверзници и убийци забелязваше самосъжаление, затова нямаше да го допусне в душата си. Имаш другите си дела. Да се захваща за работа...

Шум в коридора.

Почукване, щракване, тихо тупване.

После нищо.

Госпожа Парсънс изпуска пазарската си чанта. Господин Лефковиц с неговия пудел и бастуна му.

Погледна към телевизора, после към микровълновата, после към спалнята.

„Извади делото „Щатът срещу Гонзалес“ и се захващай на работа, по дяволите!“

Лоръл се сепна от звънеца на входната врата.

- Кой е? - приближи се тя до вратата.

- Детектив Флеърти от Нюйоркската полиция.

Не беше чувала за него, но Манхатън се гордееше със своите хиляди полицаи. Надникна през шпионката. Бял мъж, с тъмна коса, слаб, с костюм. Държеше отворен портфейла със значката си, но тя виждаше само лъщенето на значката.

- Как влязохте? - попита отвътре.

- Някой излизаше. Звъннах на домофона ви, но никой не се обади. Канех се да оставя бележка, но реших все пак да проверя дали сте тук.

Значи звънецът отново не работеше.

- Само минутка. - Свали веригата, дръпна резето и отвори вратата.

И едва тогава Нанс Лоръл си помисли - докато мъжът пристъпи напред, - че може би трябваше да го накара да пъхне под вратата значката си, за да я разгледа.

Но защо да се тревожи? Случаят е прекратен. Вече не беше заплаха за никого.

75.

Бари Шейлс не беше едър мъж.

„Компактен“, така го описаха веднъж.

А и работата му беше да седи пред екрани с ръце върху джойстикове на безпилотни самолети и пред компютърни клавиатури.

Той обаче вдигаше тежести - защото му беше приятно.

И тичаше - защото му беше приятно.

Освен това бившият военен пилот беше на мнение, напълно неподкрепено, че колкото по ти харесва да се упражняваш, толкова по-добре откликват мускулите ти.

Затова когато мина покрай притеснената Рут, същинско куче пазач, нахлу в кабинета на Шрив Мецгър, отметна ръка назад и фрасна шефа си. Кльощавият мъж се олюля и се строполи тежко.

Шефът на НРОС падна на едно коляно, размахвайки ръце. От бюрото му се разхвърчаха папки, които беше съборил, опитвайки да се хване.

Шейлс пристъпи напред, отново замахна, но се поколеба. Един удар се оказа достатъчен да укроти гнева, надигнал се у него, откакто видя импровизирания футболен мач между обекта, когото му беше заповядано да взриви на молекули, и едно невръстно момче в двора на кьщата-укритие сред запуснатите мексикански покрайнини.

Свали юмрук и отстъпи назад. Но нямаше намерение да помогне на Мецгър да се изправи и наблюдаваше студено как той протегна ръка към бузата си и се надигна тромаво, събирайки падналите папки. Шейлс забеляза няколкото кафеникави папки с печат за секретна информация, каквито не беше виждал, макар да имаше направо космическо ниво за секретен достъп.

Забеляза също, че първата грижа на Мецгър в момента не беше раната, а папките.

- Бари... Бари... - погледна той зад Шейлс и поклати глава. Шокирана, Рут кръжеше наоколо досущ като безпилотен самолет. Мецгър ѝ се усмихна и ѝ посочи вратата. Тя се поколеба, но после излезе и затвори след себе си.

Усмивката на мъжа изчезна.

Шейлс се приближи до прозореца и дълбоко си пое дъх. Погледна към фалшивия контейнер на паркинга на НРОС. Само един поглед към наземната контролна станция, откъдето за малко не уби поне трима невинни цивилни, беше достатъчен, за да разпали отново гнева му.

Отново се извърна към Мецгър, обаче директорът не се сви, не се примоли. Не отговори нито физически, нито с думи, само отново докосна бузата си и разгледа внимателно червеното петно на пръста и палеца си.

- Знаеше ли? - попита Шейлс.

- За косвените в Рейнос? Не. - Като директор на НРОС той беше следил нападението в реално време. - Разбира се, че не.

- Бях я изстрелял, Шрив! Ракетата беше във въздуха. Какво ще кажеш по въпроса? Само десет секунди ни деляха от убийството на невинно момче и момиче и на една жена, вероятно майка им. Пък и един бог знае кой още е бил вътре!

- Ти видя документацията със ЗСЗ. Програмата за наблюдение на Рашид беше абсолютно желязна. Имахме доклади от Агенцията за борба с наркотиците и от мексиканските федерални власти - наблюдавали са го денонощно. Цяла седмица никой не е влизал или излизал от къщата. Кой се затваря за седем дни, Бари? Някога да си чувал подобно нещо? Аз не съм. - Мецгьр седна. - По дяволите, Бари, ние не сме богове. Правим каквото можем. И аз съм на пангара. Ако беше загинал още някой, край е кариерата ми. Вероятно и с НРОС.

Студената усмивка на тънките устни на авиатора задълбочи бръчките около устата му:

- Обезумял си, нали, Шрив?

Имаше предвид „гневен“, но съдейки от начина, по който реагира Мецгър, как присви очи, явно директорът на НРОС разтълкува думата като „луд“.

- Луд?

- Че не проследих колата на Рашид. Че насочих ракетата да се приземи.

Мълчание.

- Ударът по автомобила на Рашид не беше разрешен.

- Майната му на разрешението! Ти смяташ, че е трябвало да оставя ракетата да се приземи, където беше прицелена, и да изстрелям втората птичка към колата.

Очите му показаха, че Мецгър смята точно това.

- Бари, вършим много мръсна работа. Има косвени жертви, има приятелски огън, има самоубийства, има и най-обикновени скапани грешки. Загиват хора, защото сме се прицелили в Уест Стрийт 100, а всъщност задачата ни е трябвало да бъде Ист Стрийт 1000.

- Интересно название за човешко същество, не мислиш ли? Задача.

- О, хайде стига. Лесно е да се присмиваш на правителствения жаргон. Обаче правителството ни предпазва от хора като Рашид.

- Хубава реплика за изслушване пред Конгреса, Шрив. - След това Шейлс избухна: - Обърка сведенията за Морено, за да очистим един негодник, когото ти просто не харесваш. Понеже според теб не е достатъчно голям патриот.

- Не е вярно! - почти изкрещя шефът му сред пръски слюнка.

Слисан от неконтролируемото избухване, Шейлс впери поглед в него. После бръкна в джоба си и подхвърли върху бюрото пропуска си.

- Деца, Шрив. Днес едва не взривих две деца. До гуша ми дойде. Напускам.

- He - приведе се напред Мецгьр. - Не можеш да напуснеш.

- Защо?

Шейлс очакваше шефът му да започне да говори за договори, за сигурност. Обаче той каза:

- Защото си най-добрият, Бари. Никой не умее да управлява птичката като теб. Никой не умее да стреля като теб. Знаех си, че ти си човекът за програмата ЗСЗ още докато я замислях, Бари.

Шейлс си спомни един ухилен търговец на коли, който постоянно повтаряше името му, явно защото го бяха учили в училището за ухилени търговци на коли, че така ще измори потенциалния купувач, ще намали съпротивата му.

Шейлс си тръгна от автокъщата без автомобила, който толкова много искаше.

Сега се разкрещя:

- Проектът трябваше да елиминира косвените жертви!

- Не сме проиграли сценария със стрелба през панорамни прозорци! Трябваше да го направим, но на никого не му хрумна. На теб хрумна ли ти? Сбъркахме. Какво повече искаш да ти кажа? Извинявам се.

- На мен ли? Може би трябва да се извиниш на съпругата и на децата на Робърт Морено или на семейството на репортера Де ла Руа, или на телохранителя му. Трябва да се извиниш по-скоро на тях, не на мен, не мислиш ли, Шрив?

Мецгър побутна пропуска обратно към Шейлс.

- Много ти се събра. Вземи си почивка.

Пилотът остави пропуска върху бюрото, извърна се, отвори вратата и излезе от кабинета.

- Извинявай, че те разтревожих, Рут.

Тя само го изгледа.

След пет минути той излезе от вратата на НРОС и тръгна по пресечката към главната улица наблизо.

После пое по тротоара и изведнъж походката му стана лека и целият засия от смътно задоволство.

Щеше да повика бавачката и да изведе Маргарет на вечеря. Щеше да ѝ съобщи, че е станал безработен. Можеше...

Тъмен седан шумно се закова до него. Двама мъже рязко отвориха вратите, изхвърчаха навън след секунди и се запътиха към него.

За миг Шейлс се зачуди дали Шрив Мецгьр не е повикал специалистите - дали не е уредил ЗСЗ, в която задачата да е Бари Шейлс, за да го елиминира като заплаха за безценната си смъртоносна програма.

Обаче мъжете, които се приближаваха към него, не извадиха скритите си берети или зиг-зауери. Да, в дланите им проблесна метал, но беше златист. Значки на Нюйоркската полиция.

- Бари Шейлс? - попита по-възрастният.

- Аз... Да, аз съм Шейлс.

- Аз съм детектив Брикард. Това е детектив Самюълс. - Значките изчезнаха. - Арестуван сте, господине.

Шейлс се изсмя от изненада. Грешка. Сигурно още не бяха разбрали, че разследването е прекратено.

- Станала е някаква грешка.

- Обърнете се, моля, и сложете ръце зад гърба.

- Но по какво обвинение?

- Убийство.

- Не, не... случаят „Морено“... е прекратен.

Детективите се спогледаха и после Брикъл каза:

- Не знам нищо за никакъв Морено, господине. Ръцете. Веднага.

76.

- Може би няма да мине лесно пред съдебните заседатели - каза Линкълн Райм, имайки предвид новата теория по делото срещу Мецгър и Шейлс.

Теорията на Амелия Сакс, не неговата. Теория, която адски му допадаше и за чието формулиране страхотно се гордееше с нея. Райм тайно ужасно обичаше хората - някои хора - да го надхитряват.

Сакс погледна към вибриращия си телефон.

- Съобщение.

- Нанс?

- He. - Тя отмести очи от въпросителния поглед на Мел Купър към Рон Пуласки и накрая към Райм. - Бари Шейлс е задържан. Не е оказал съпротива.

Значи вече действаха според теорията на Сакс, която ѝ беше хрумнала благодарение на един простичък текст на белите дъски.

- Втора жертва: Едуардо де ла Руа

- ПС: Кръвозагуба. Разкъсвания от прободни рани от стъкла с ширина 3-4 мм и дължина 2-3 см.

- Допълнителна Информация: журналист, интервюиращ Морено. Роден в Пуерто Рико, живее в Аржентина.

- Фотоапарат, диктофон, златна писалка, бележници - липсват.

- По обувките му има влакна от килима в коридора на хотела, прах от входа на хотела.

- По дрехите му има следи от закуската: бахар и сос с черен пипер.

Хрумването ѝ беше още по-блестящо, защото беше простичко: хората, родени в Пуерто Рико, бяха американски граждани.

Ето защо Бари Шейлс беше убил американец по време на нападението от 9 май в „Саут Коув Ин“.

Шефът на Нанс беше решил да прекрати делото „Морено“ само защото той не беше американски гражданин. Обаче Де ла Руа беше. Дори случайна смърт при дадени обстоятелства може да даде основание за отправяне на обвинение в убийство.

- Поне можем да го обвиним в непредумишлено - продължи Сакс. - Шейлс непреднамерено е убил Де ла Руа като част от планираното убийство на Морено. Когато е стрелял, би трябвало да знае, че друг човек в стаята може да бъде фатално ранен.

- Добър анализ, Амелия - прозвуча женски глас в стаята. - Мислила ли си да завършиш право?

Райм се извърна и видя Нанс Лоръл да влиза в салона, отново помъкнала куфарчето и голямата си чанта. Зад нея беше детективът, когото бяха помолили да я доведе, приятел на Сакс. Бил Флеърти. Райм беше преценил, че е по-безопасно Нанс да има придружител. Още се притесняваше, че НИ 516 е на свобода, още повече сега, когато имаше вероятност да подновят случая „Морено“.

Лоръл благодари на детектива, който кимна, усмихна се на Сакс и на Райм и напусна къщата.

- Е, какво ще кажеш за нашия случай? От правна гледна точка - попита Райм прокурорката.

- Ами - настани се тя на масата си, отново извади папките си и се зае да ги подрежда, - вероятно ще успеем да обвиним Бари Шейлс в непредумишлено убийство. Наказателният кодекс ни дава такава възможност. - Тя перифразира текста: - Извършителят е виновен за убийство втора степен, когато с намерението да причини нечия смърт причинява смъртта на трети човек. Така че Амелия има право. Определено имаме шанс за непредумишлено. Обвинението няма да е в най-тежкото престъпление, но съм сигурна, че все пак ще успеем да го обвиним за убийство.

- Благодаря, че се върна - каза Сакс.

- Не, аз ти благодаря, че спаси нашия случай.

Нашия случай...

- На Амелия ѝ хрумна - обади се Лон Селито.

- Аз съвсем пропуснах тази вероятност - додаде Райм.

След това Селито обясни, че се е свързал с капитан Майърс и той с известна неохота се е съгласил да отправят новите обвинения. Прокурорът също им беше дал колебливото си одобрение.

- Сега трябва да решим как да процедираме - каза Лоръл и учуди Райм, като не само разкопча, но и съблече сакото си. Значи можеше да се усмихва, да пие уиски, да се отпуска. - Първо, искам малко информация. Кой е този репортер?

Рон Пуласки беше направил проучването.

- Едуардо де ла Руа, на петдесет и шест. Женен. Журналист на свободна практика и блогър. Роден в Пуерто Рико, има американски паспорт. Обаче живее в Буенос Айрес през последните дсет години. Миналата година е спечелил наградата Premio а la Excelencia en el Periodismo за журналистически постижения.

- И испански ли говориш, новобранецо? - попита Райм. - Не спираш да ме изумяваш. Произношението ти си го бива.

- Nada.

- Ха! - обади се Селито.

- Напоследък Де ла Руа пише за „Диарио Семинал Негосио де Архентина“ - продължи младият полицай.

- Седмичен журнал за Аржентина - пробва се Райм.

- Почти. Седмично бизнес списание.

- Разбира се.

- Пишел е поредица материали за американски предприятия и банки, които започват дейност в Латинска Америка. Месеци наред увещавал Морено да му даде интервю по този повод - алтернативната гледна точка защо американските компании не бива да бъдат насърчавани да отварят свои клонове там. Накрая той се съгласил и Де ла Руа отлетял за Насау. Знаем какво се случило после.

- Шейлс е арестуван - осведоми Сакс прокурорката.

- Хубаво. А сега с какви улики разполагаме?

- А, уликите - замислено се обади Райм. - Уликите. Трябва само да докажем, че куршумът е предизвикал разпиляването на стъклата, които са причина за смъртта на репортера. Близо сме. Имаме следи от стъкла по куршума и по дрехите на Де ла Руа. Просто бих искал парченца, които наистина са причинили разрезите и кървенето. - Той погледна към Лоръл. - Съдебните заседатели обичат оръжията, нали?

- Несъмнено, Линкълн.

- Моргата на Бахамите? - попита Сакс. - Патологът сигурно още пази стъклата, не мислите ли?

- Да се надяваме. Хората там може и да крадат часовници и скъпи слънчеви очила, обаче надали счупените стъкла им се лепят по пръстите. Ще звънна на Майкъл да видим какво ще открие той. Можем да докараме тук няколко парчета с клетвена декларация, че парчетата са взети от тялото и са причина за смъртта. По дяволите, може той дори лично да дойде да свидетелства.

- Страхотна идея - възкликна Том. - Ще остане при нас да се помотаем.

Райм въздъхна отчаяно:

- Ама, разбира се, имаме толкова време да си общуваме! Мога дори да го разходя из Голямата ябълка. Знаеш ли, не съм ходил до Статуята на свободата... никога. И смятам така да си остане.

Том се засмя, с което още повече подразни Райм.

Криминалистът извика на екрана снимките от аутопсията и ги разгледа.

- Парченце от югуларната вена, от каротидната или феморалната артерия ще свърши най-добра работа - разсъди той.

- Те ще са били фаталните. - Обаче първоначалният оглед не показа видими късчета стъкло, които да стърчат от бледия труп на Едуардо де ла Руа. - Ще звънна на Майкъл утре сутрин. Вече е късно. Не искам да пречим на втората му работа.

Райм можеше да се обади и сега, обаче искаше, да разговаря с ефрейтора насаме. Всъщност наистина смяташе да покани Поатие в Ню Йорк, а сега вече имаше и повод да го направи.

Освен това, помисли си той с известна ирония, наистина възнамеряваше да разведе Поатие из града. Обаче Статуята на свободата не беше включена в маршрута.

77.

Джейкъб Суон се чудеше какво се е случило.

Плановете му за Нанс Лоръл бяха прекъснати от пристигането на необозначена полицейска кола пред апартамента ѝ в Бруклин - точно когато Суон се готвеше да стане, да отиде да посети прокурорката и да разиграе сценария си за отмъщение.

Цивилният детектив бързо я отведе - толкова бързо, че явно ставаше нещо важно. Дали беше свързано със случая „Морено“, който уж вече не беше на дневен ред? Или е нещо друго?

Сега беше в нисана си и се връщаше у дома. Отговорът на загадката пристигна с текстово съобщение от централата му. По дяолите. Щрив Мецгър съобщил, че случаят отново е отворен, но с интересна подробност: Бари Шейлс бил арестуван не за убийството на Робърт Морено, а на Едуардо де ла Руа, репортера, който го интервюирал, когато куршумът пръснал стъклото на хотелския прозорец на хиляди парченца.

Де ла Руа бил американски гражданин - ола, Пуерто Рико!, - така че Нанс Лоръл отново работела по случая.

Мецгьр не беше обвинен, но беше възможно скоро и това да стане - поне по едно-две обвинения. Естествено арестът на пилота на самолета целеше да го притисне да издаде шефа си.

Дали е лесно да убиеш някого в ареста, запита се Суон. Подозираше, че не е съвсем лесно, поне не без вътрешна помощ, която сигурно щеше да струва много скъпо.

Съобщаваха на Суон, че отново ще се нуждаят от него. Трябваше да чака инструкции. Утре се очертаваше натоварен ден, но понеже вече беше късно, надали щеше да се наложи тази вечер отново да излиза.

Добре.

Малкият касапин беше гладен и му се пиеше вино. Чаша-две испанско албариньо заедно с остатъка от неговия вероник от снощи, старателно загърнати и прибрани в хладилника. На света нямаше главен готвач - дори онези, които се хвалеха с три звезди на „Мишлен“, - който да не обича остатъци, независимо какво говори пред хора.

Петък, 19 май

Пушек

78.

- Капитан Шейлс...

- Напуснах армията. Вече съм цивилен.

Беше рано в петък сутринта. Нанс Лоръл и пилотът на самолета се намираха в стая за разпит в ареста. Всъщност на същия етаж тя беше разговаряла с Амелия Сакс, когато пратеникът на Държавния департамент беше успял да извади случая „Морено“ от строя.

- Добре, господин Шейлс, прочетоха ви правата, нали? - Лоръл сложи диктофон на издрасканата маса между тах. Запита се колко ли ругатни, лъжи, извинения и молби за милост е чуло това старо и очукано електронно устройство. Неизброимо много.

- Да.

Тя не беше сигурна как да го разгадае, а това беше много важна част от работата ѝ. Дали заподозреният ще се огъне, дали ще създава пречки, дали ще направи нищожен полезен коментар, дали ще дебне подходящ момент да скочи от стола и да я стисне за гърлото.

Всичко това се беше случвало.

- Нали разбирате, че във всеки момент можете да прекратите този разговор?

- Да.

Въпреки това той не го прекратяваше и не настояваше за адвоката си. Лоръл усети, че частица от него, мъничка частица, иска да ѝ разкаже всичко, иска да си признае - обаче тази частица от сърцето му все още е оградена с дебели зидове.

Забеляза и още нещо: да, Шейлс беше трениран убиец, на теория не беше по-различен от Джими Бонитоло, изпратил куршум в главата на Франк Карсън, защото той навлязъл в територията му за търговия с алкохол. Обаче на практика разлика като че ли съществуваше. За разлика от Бонитоло в сините очи на Шейлс се долавяше съжаление. Не съжаление, защото е заловен, което неизменно присъстваше, а съжаление, защото съзнаваше, че смъртта на Робърт Морено е била грешка.

- Искам да ви обясня защо съм тук - спокойно каза Лоръл.

- Мислех, че случаят е преустановен.

- Случаят за смъртта на Робърт Морено няма да се придвижва повече. Започваме дело за убийството на Едуардо де ла Руа.

- Репортера.

- Точно така.

Той бавно вдигна и отново наведе глава. Нищо не каза.

- Шрив Мецгър ви е наредил да убиете Робърт Морено със Заповед за специална задача, издадена от Националния разузнавателен и оперативен център.

- Избирам да не отговоря на този въпрос.

„Не съм задала въпрос“ - помисли си Лоръл и продължи:

- Докато сте планирали и действително сте извършили убийството на Морено, всяка друга смърт - дори ако сте възнамерявали да я избегнете - също е убийство.

Главата му се завъртя и той сякаш разгледа някакви драсканици по стената. На Лоръл ѝ приличаха на светкавица.

И после осъзна: той приличаше на Дейвид! Същата мисъл ѝ хрумна и когато видя болногледача на Линкьлн Райм, Том. Обаче погледът на Шейлс сега ѝ подейства като токов удар - авиаторът приличаше на Дейвид много повече на външен вид и по изражението си.

Строга учителка...

Казано в изблик на гняв...

Но все пак...

Дейвид. Единственият ѝ истински приятел.

Лоръл си пое дълбоко дъх и продължи:

- Знаете ли, че всъщност Робърт Морено не е участвал в заговор за нападение на сградата на „Американ Петролеум“ в Маями? И че внесените от Бахамите химически вещества са били за законни селскостопански и търговски цели, целящи подпомагането на неговото Движение за местна власт?

- Избирам да не отговоря и на този въпрос.

- Прегледахме телефонните ви разговори, установихме местоположението ви, разполагаме с информация от контрола на въздушното движение за безпилотния самолет, имаме снимки на Наземната контролна станция на паркинга на НРОС...

- Избирам... - Гласът му секна. - Избирам да не отговоря. - Не я поглеждаше.

Като Дейвид.

Е, извинявай. Не исках да го кажа. Ти ме принуди...

Инстинктът ѝ подсказваше да отстъпи. Веднага. Каза по-меко:

- Искам да работим съвместно, господин Шейлс. Може ли да ви наричам Бари?

- Да, струва ми се.

- Аз съм Нанс. Искам да измислим нещо. Мисля, че вие също сте жертва. Не са ви дали информация за Робърт Морено, която вероятно би трябвало да имате при издаването на ЗСЗ.

Искра в очите му.

Които, по дяволите, са сини точно като на Дейвид.

- Всъщост е възможно - продължи тя - част от разузнавателните данни да са били преднамерено променени, за да дадат повече основания за убийството на Морено. Какво мислите за това?

- Трудно се анализират разузнавателни данни. Сложно е.

А, вече не повтаря заучената фраза. Нямаше съмнение: Шейлс знаеше, че Мецгър е подправил данните и това го измъчваше.

- Сигурна съм. Но вероятно и лесно се подправят. Така ли е?

- Да, струва ми се. - Лицето му пламна. Стори ѝ се, че вените около устата му и на слепоочието са по-изпъкнали от преди.

Отлично.

Страхът е чудесно средство за убеждаване.

Надеждата е още по-добро.

- Да видим дали ще измислим нещо заедно.

Обаче раменете му леко се надигнаха и тя долови известна съпротива.

Все още доста силна.

Лоръл играеше шах е Дейвид. Това беше едно от нещата, които правеха в неделя, след закуска и след онова, което често следваше закуската. Тя обичаше тези партии. Той беше малко по-добър от нея, което засилваше вълнението.

„Така - помисли си тя, - сега е моментът.“

- Бари, залогът е много висок. Смъртта на Морено и на другите на Бахамите е едно, но бомбата в кафенето, убийството на Лидия Фостър...

- Моля?

- Бомбата, убийството на свидетелката - озадачено повтори прокурорката.

- Чакайте. За какво говорите?

Тя замълча. После се вгледа внимателно в лицето му и каза:

- Човекът, който се опитва да спре разследването ни, специалистът, нали така се нарича? Той е убил свидетел на Бахамите и един тук, в Ню Йорк. Взривил е самоделно устройство, за да унищожи компютър с улики, едва не изби половин дузина хора, включително детектив от Нюйоркската полиция. Запознат ли сте с тези събития?

- Не...

Офицер взима коня. Шах...

- Да, о, да... - прошепна тя.

Той отмести поглед и прошепна:

- Мънички стъпки...

Тя не разбираше какво означава това.

Но знаеше, че човекът не се преструва. Шейлс, с бледата кожа, невъзможно възрастните и болезнено сини очи, не знаеше нищо за НИ 516. Нищичко. Шрив Мецгър го беше заблудил по всички параграфи.

Беше го изработил...

- Е, Бари, разполагаме с неопровержимо доказателство, че този човек е бил на Бахамите по време на акцията с твоя безпилотен самолет. Мислехме, че ти е партньор.

- Не, работя сам. НРОС понякога има хора на земята за разузнаване... - Гласът му заглъхна.

- Изпратени от Шрив Мецгър.

Не беше въпрос.

- Понякога.

- Значи този човек подменя сведенията. И се опитва да прекрати разследването.

- Имате ли име? - попита Шейлс.

- Не, засега го наричаме неизвестен извършител.

- Кажете ми коя е тази Лидия Фостър, за която споменахте - прошепна Шейлс.

- Преводачката на Морено в Ню Йорк. Неизвестният извършител я е убил. Той елиминира свидетели.

- А бомбата - това ли е изтичането на газ от онзи ден?

- Да, такава легенда изложихме пред пресата. Но беше бомба. Целта беше убийството на детектив и унищожаването на улики.

Пилотът отмести поглед.

- И двама души са мъртви?

- Намушкани са. Преди това са били изтезавани.

Той не каза нищо. Очите му се съсредоточиха във вдлъбнатина колкото монета на масата.

- Бари, обадил си се в „Саут Коув Ин“ два дни преди изпълнението на задачата с Морено. Обадил си се от оперативен телефон, регистриран на името на Дон Брънс.

Дори да се изненада, той с нищо не го показа.

- Знам, че ти си се обадил - тихо каза Лоръл. - Целта не е била да се увериш в резервацията на Морено. Хората на ЦРУ и на НРОС биха могли да потвърдят, че той ще бъде там. Искал си да бъдеш сигурен, че ще е сам. Че жена му и децата му няма да пътуват с него. Искал си да бъдеш сигурен. За да няма невинни жертви.

Устните на авиатора трепнаха за миг. Той отмести поглед.

- Което ми показва, че още от самото начало си имал съмнения във връзка със задачата - прошепна Лоръл. - Не си искал нещата да свършат по този начин. - Тя прикова погледа му и прошепна: - Помогни ни, Бари.

Дейвид я беше научил, че в шаха настъпва момент на тревожна яснота. Разбираш, че стратегията, която си следвал, е напълно погрешна, че играта на противника ти е съвсем различна - проникновена и блестяща, по-добра от твоята. Може и да не изгубиш на следващия или на по-следващия ход, обаче поражението ти е сигурно.

- Той ще го прочете в очите ти - обяснил ѝ беше Дейвид. - Нещо се променя. Съзнаваш, че си изгубил, и погледът ти те издава на противника.

Точно това забеляза тя у Бари Шейлс сега.

Той щеше да се огъне, стана ѝ ясно. Щеше да издаде Шрив Мецгър! Убиеца, който използва държавното разузнаване, за да убива всеки, когото иска да убие.

Шах и мат...

Дишането му се учести:

- Добре, кажете ми... Кажете ми как да го направим.

На вратата се потропа.

Лоръл се стресна.

Пред прозорчето стоеше мъж с тесен сив костюм, който делово погледна към нея, после към Шейлс и отново към нея.

Не, не, не...

Лоръл го познаваше. Беше един от най-неотстъпчивите и неумолими адвокати защитници в града. Тоест, един от най-добрите. Обаче се явяваше предимно във федералния съд в Ню Йорк по поръчка на фирми от Вашингтон. Присъствието му тук беше любопитно, защото го бяха предпочели пред адвокат, който познава сложните процедури на Върховния съд в Ню Йорк.

Пазачът отвори вратата.

- Здравейте, прокурор Лоръл - поздрави любезно адвокатът.

Репутацията му ѝ беше известна. А откъде я познаваше той?

Нещо не беше наред.

- Какво... - поде Шейлс.

- Аз съм Арти Ротстийн. Наеха ме да ви защитавам.

- Шрив Мецгър ли ви нае?

- Не казвай нищо повече, Бари. Обясниха ли ти, че имаш право на адвокат и не си длъжен да говориш?

- Ами да... Но аз искам да...

- Не, Бари, не искаш. В момента не искаш да правиш нищо.

- Вижте, току-що научих, че Шрив...

- Бари - тихо каза адвокатът, - съветвам те да мълчиш. Много е важно. - Изчака малко и добави: - Искаме да се уверим, че ти и семейството ти ще получите възможно най-добрата правна помощ.

- Семейството ми ли?

По дяволите! Значи такава му беше играта!

- Щатът не е повдигнал обвинения срещу семейството ти, Бари - категорично заяви Лоръл. - Те изобщо не ни интересуват.

Ротстийн се извърна към нея и кръглото му, осеяно с бръчки лице доби озадачено изражение:

- Още сме само на повърхността на случая, Нанс. - После изгледа Шейлс. - Никога не се знае в каква посока ще тръгне обвинението. Моята теория е, че ще се възползват от всяка възможност, Бари. А аз ще се постарая да се погрижа за теб и за всеки друг, замесен в това обвинение... - възмутено извиси глас, - ...в това неправомерно обвинение. Е, Бари?

Пилотът потръпна. Стрелна Нанс с поглед, после сведе очи и кимна.

- Разпитът приключи - оповести Ротстийн.

79.

Сутрешната слънчева светлина изпълваше къщата на Райм.

Прозорците гледаха на изток и преките лъчи, преминаващи през много листа, се втурваха във всекидневната на сияйни потоци.

Екипът се беше събрал тук - Купър, Селито, Пуласки, както и Сакс. И Нанс Лоръл, която току-що се беше върнала от ареста с разочароващата новина, че Шейлс тъкмо е щял да признае и да предаде Мецгър, когато адвокат на НРОС или някой, нает от столицата, пристигнал, уплашил го и той повече нищо не казал.

- Все още мога да се справя с делото. Този път нищо няма да ме спре - заяви тя.

Райм случайно гледаше телефона, когато той звънна, и се зарадва. Вдигна:

- Ефрейторе, как сте?

Поатие отговори:

- Добре, капитане. Добре съм. Радвам се, че получих съобщението ви тази сутрин. Липсва ни хаосът, който предизвиквате. Трябва да се върнете. Елате на почивка. Оценявам поканата ви. Със сигурност ще дойда в Ню Йорк, но и това трябва да се случи през ваканцията. Опасявам се, че нямам никакви доказателства за вас. Нямахме успех в моргата. Нямам какво да ви доставя лично.

Райм си припомни снимките от местопрестъплението. Раните бяха безброй, а загубата на кръв - голяма. Трябва да са останали някакви късчета. Той се приближи до белите дъски и разгледа снимките от аутопсията на жертвите, грубите разрези, върнатото обратно на мястото му теме на черепа, разреза с форма на буквата Y на гърдите.

Нещо не беше наред.

Той се обърна към стаята и се провикна:

- Докладът от аутопсията. Искам доклада от аутопсията на Де ла Руа веднага!

Не можеше да държи телефона и да работи на компютъра едновременно.

Мел Купър се подчини и след малко сканираният документ беше на монитора с плосък екран близо до Райм.

Жертвата имаше около трийсет и пет разкъсвания на различни места в гръдната и коремната област, по ръцете, лицето и бедрата, предимно повърхностни, вероятно причинени от стъклата на прозореца, през който беше стреляно по време на престъплението. Разкъсванията бяха различни по размер, но повечето бяха с широчина 3-4 мм и 2 до 3 см дължина. Шест от споменатите разкъсвания бяха на сънната артерия, югуларната вена и бедрената артерия и бяха предизвикали жестока загуба на кръв.

Райм усещаше лекото дишане от другата страна на линията. Последва въпросът:

- Капитане, всичко наред ли е?

- Трябва да затварям.

- Можем ли да направим още нещо?

Очите на Райм се бяха спрели върху Нанс Лоръл, която озадачено гледаше доклада от аутопсията, снимките и самия Райм. Той каза на Поатие:

- Не, благодаря, ефрейторе. Ще ви се обадя. - Затвори и се приближи до екрана, разучавайки го по-задълбочено. После насочи вниманието си към белите дъски.

- Какво има, Райм? - попита Сакс.

Той въздъхна. Обърна се и погледна към прокурорката.

- Съжалявам. Сгрешил съм.

- Какво искаш да кажеш, Линк? - попита Селито.

- Де ла Руа изобщо не е бил косвена жертва. Той е бил мишената.

- Но все пак, Линкълн, знаем, че Шейлс е възнамерявал да убие Морено. Стъклата, натрошени от изстреляния от Шейлс куршум, са причината за смъртта на Де ла Руа - каза Лоръл.

- Там е въпросът - отвърна меко Райм. - Не са.

80.

- Безпилотен самолет осем девет две до център Флорида. Мишената е идентифицирана и е на прицел. Инфрачервен и радар.

- Разбрано, осем девет две... Разрешена употреба на ПДП.

- Прието. Осем девет две.

Шест секунди по-късно Робърт Морено вече не съществуваше.

Бари Шейлс беше в килията, сам, с долепени длани и седеше наведен напред. Пейката беше твърда, вътре беше задушно и миришеше на вкиснало.

Той си припомняше задачата „Морено“ и мислеше по-конкретно за безплътните гласове от централата във Флорида. Това бяха хора, които никога не беше срещал.

Точно както никога не беше виждал безпилотния самолет, който беше управлявал по време на тази мисия, никога не беше плъзвал ръка по корпуса му, както по корпуса на своя Ф-16. Не беше виждал нито един от безпилотните самолети.

Отдалече.

Войник и оръжие.

Войник и мишена.

Отдалече.

- В стаята изглежда има двама, не, трима души.

- Можете ли със сигурност да идентифицирате Морено?

- Той е... Има някакъв проблясък. Да, така е по-добре. Да. Мога да идентифицирам задачата. Виждам го.

Мислите на Шейлс бяха объркани. Като самолет, който се върти: ужасът, предизвикан от новината, че е убил трима невинни, а после е арестуван за убийството на един. След това разбра, че Шрив Мецгър е наел специалист да почисти след операцията, да убие свидетели, да сложи бомба.

Това го накара да осъзнае, че онова, което правеше за НРОС, поначало беше грешно. Бари Шейлс беше летял на мисии в Ирак. Беше хвърлял бомби и снаряди и със сигурност беше убивал хора в подкрепа на наземни операции. Когато си в разгара на битката, дори шансовете да са в твоя полза, както се случва в повечето военни операции на САЩ, все пак има вероятност някой да те убие - някоя ракета „Стингър“ или изстрел от АК-47. Дори един куршум от кюрдски автомат можеше да свърши тази работа.

Това е битка. Така се случва на война.

И е честно, защото знаеш кои са враговете. Лесно е да ги идентифицираш - това са хората, които искат да те убият.

Обаче е съвсем различно да седиш в Стаята на смъртта на хиляди километри, снабден с данни от разузнаването, които може да са верни, а може и да не са (или да са манипулирани). Как можеш да знаеш, че набелязаният враг наистина е враг? Как изобщо можеш да разбереш?

А после ще се върнеш вкъщи, на четирийсет минути път, и ще си заобиколен от хора, които може да са също толкова невинни, колкото тези, които преди малко си убил за една десета от секундата.

„О, скъпа, купи някакво лекарство. Сами има хрема. Аз забравих да взема.“

Шейлс затвори очи и се залюля на пейката.

Знаеше, че има нещо нередно около Шрив Мецгър - нравът му, моментите, когато губеше контрол, докладите на разузнаването, които не изглеждаха както трябва, лекциите относно светостта на Америка. По дяволите, когато започнеше да говори проамерикански, звучеше точно като антипод на Робърт Морено.

Само че никой не изстреля куршум .420 със стеснена задна част по ръководителя на НРОС.

А да поръчаш специалист, за да разчисти, да постави експлозиви и да убие свидетели. Изтезания...

Изведнъж, както седеше на това отблъскващо място, вонящо на урина и дезинфектант, Бари Шейлс осъзна, че е съкрушен. Годините потискана вина го заливаха и заплашваха да го задушат, духовете на мъже и жени от позорната опашка, хора, които беше убил, се носеха към него, за да го завлекат под повърхността на мастилено-кървавия прилив. Годините, прекарани като някой друг - Дон Брънс, Самюъл Маккой, Били Дод... От време на време в магазина или в преддверието на киносалона, когато Мардж изричаше истинското му име, той се колебаеше и не беше сигурен на кого говори тя.

„Просто предай Мецгър“ - каза си той. Имаше достатъчно информация в телефона му като Дон Брънс, за да затворят ръководителя на НРОС за дълго, ако се окажеше, че е манипулирал доказателства и е наел специалист да елиминира свидетелите. Можеше да даде на Лоръл шифъра, копието от файла с ключа, а също другите телефони и документи, които беше запазил.

Спомни си за адвоката. Изобщо не го харесваше. Ротстийн изглежда беше ангажиран от фирма във Вашингтон. Не казваше коя. Когато се срещнаха, след като Лоръл си беше тръгнала, адвокатът изведнъж се разсея, получи и изпрати няколко съобщения, докато обясняваше на Шейлс как ще се развие случаят. Поведението му изглежда се беше променило, сякаш каквото и да кажеше или направеше, Шейлс беше прецакан.

Странно беше, че мъжът не знаеше много за Шрив Мецгър, въпреки че НРОС му беше много добре известна. Ротстийн изглежда прекарваше повече време във Вашингтон, отколкото тук. До този момент съветът му беше простичък: не казвай нито дума на никого за нищо. Щяха да се опитат да го накарат да се предаде. „Нанс Лоръл е двулична кучка, знаеш какво означава „двулична“, Бари, разбираш какво имам предвид. Не вярвай на нито една нейна дума“ - говореше му той.

Шейлс му беше обяснил, че Мецгър може да е направил някои доста лоши неща в опитите си да прикрие случая.

- Например мисля, че може и да е убил някого.

- Това не е наш проблем.

- Напротив, е - каза Шейлс. - Това е точно наш проблем.

Адвокатът получи още едно съобщение. Дълго гледа дисплея на телефона. После каза, че трябва да тръгва и че скоро ще се свърже с него.

Ротстийн си беше тръгнал.

А Бари Шейлс беше доведен тук и беше оставен сам в тихата, миризлива стая.

Минаха мигове, хиляда удара на сърцето, цяла вечност, докато чу вратата в далечния край на коридора да се отваря. Приближиха стъпки.

Може би беше пазач, който идваше да го заведе на още някоя среща. С кого?

С Ротстийн? Или с Нанс Лоръл, която щеше да му предложи добра сделка, ако се признаеше за виновен?

В замяна шеше да поиска да предаде Шрив Мецгър.

Всичко му подсказваше, че трябва да го направи. Умът му, сърцето, съвестта.

И мисълта за мъчението да живее по този начин - да вижда Мардж и момчетата през мазен прозорец. Нямаше да вижда децата да тренират, нямаше да ги вижда в празничните сутрини. А те щяха да пораснат, понасяйки мъката и подигравките, че баща им е в затвора.

Безнадеждността на ситуацията се стовари върху него, обгради го и започна да го души. Искаше да извика. Последствията бяха по негова вина. Беше решил да се присъедини към НРОС, да убива хора, като натиска копче на половин свят разстояние от тях.

Но в крайна сметка всичко се свеждаше до следното: човек не предава бойните си другари.

Вярно или не. Бари Шейлс въздъхна. Мецгър беше в безопасност, поне доколкото зависеше от него. Килии като тази щяха да бъдат негов дом през следващите двайсет или трийсет години.

Подготвяше се да съобщи на Нанс Лоръл новината, която тя не искаше да чуе, когато пред килията се чуха стъпки и вратата издрънча и се отвори.

Той се изсмя кратко и мрачно. Това явно изобщо не беше посещение. Огромен пазач афроамериканец водеше друг затворник, който беше дори още по-едър от тъмничаря, грамаден мъж, мръсен, със зализана назад коса. Дори от другия край на стаята миризмата на този човек се разнесе като вълни по повърхността на спокойно езеро.

Мъжът хвърли бегъл поглед на Шейлс и се обърна към пазача, който погледна и двамата, затвори вратата и се отдалечи по коридора. Новият затворник се изкашля и се изплю на пода.

Пилотът се изправи и се премести в най-отдалечения ъгъл на килията.

Другият остана там, където беше, с извърната глава. Все пак летецът имаше чувство, че онзи усеща всяко негово движение на ръцете и краката, всяко преместване на пейката, всеки дъх, който си поемаше.

Новият ми дом...

81.

- Сигурен ли си? - попита Лоръл.

- Да - отвърна Райм. - Бари Шейлс е невинен. Той и Мецгър не са отговорни за смъртта на Де ла Руа.

Тя се намръщи.

- Аз... има нещо, което не забелязах - призна криминалистът.

- Какво, Райм? - попита Сакс.

Той гледаше как лицето на Нанс Лоръл отново застива - така тя реагираше на болката. Ценното ѝ дело отново се разпадаше пред очите ѝ.

Нищо няма да ме спре сега...

- Кажи ми, Линк. Какво, по дяволите, става? - попита Селито.

Мел Купър мълчеше, макар да си личеше, че също е любопитен.

- Погледнете раните - обясни Райм. После увеличи снимката от аутопсията и насочи вниманието към разкъсванията по лицето и шията на журналиста.

После премести още една снимка до нея - снимка на местопрестъплението. Де ла Руа лежеше по гръб, а от същите разрези течеше кръв. Той беше покрит със стъкла, но нито едно не се намираше в раната.

- Как не се сетих? - измърмори. - Погледнете размерите на разкъсванията в доклада от аутопсията. Погледнете ги! Раните са широки само няколко милиметра. Парче стъкло би било много по-дебело. И как е възможно всички да са толкова еднакви? Видях ги, но не се вгледах в тях.

- Намушкан е до смърт - каза Селито с кимване.

- Трябва да е - отвърна Райм. - Острието на нож е с ширина от един до три милиметра и е дължина от два до три сантиметра.

- А убиецът е хвърлил малко стъкла върху тялото на Де ла Руа, за да изглежда, сякаш е убит случайно, като невинна жертва - предположи Сакс.

Селито измърмори, пиейки подсладеното си кафе:

- Доста хитро. Убил е и телохранителя по същия начин. Защото щеше да е свидетел. Кой го е направил?

- Очевидно е. НИ 516. Знаем, че е бил близо до апартамент 1200 по време на нападението на безпилотния самолет. Спомняте ли си, че ножът е неговото предпочитано оръжие? - каза Райм.

- Знаем и още нещо: НИ 516 е специалист. Не е направил всичко това за удоволствие. Работи за някого, който е желаел смъртта на репортера - продължи Сакс.

- Точно така, шефът му е този, който ни трябва - каза Райм. Погледът му се премести отново върху диаграмата. - Но кой, по дяволите, е той?

- Мецгър - предположи Пуласки.

- Може би - отвърна бавно Райм.

- Който и да е, със сигурност е знаел, че Морено ще бъде на Бахамите и че предстои да бъде изпълнена ЗСЗ. И кога точно - каза Лоръл.

- Новобранецо, ти се захващай с проблема за мотива. Що се отнася до аржентинския жърналист, ти си нашият експерт. Открий кой е искал смъртта му.

- Трябва да открием върху какво е работил, дали е отразявал спорни теми - отбеляза Пуласки.

- Да, разбира се. И кого е ядосал. Искам да знам и всичко, свързано с личния му живот: хора, които е познавал, какви инвестиции е правил, какво е семейството му, къде е ходил на почивка, какви имоти притежава.

- Имаш предвид всичко? Дори с кой е спал?

- Подлогът в края на изречението може и да ти се размине, но няма да позволя да използваш неправилното местоимение - измърмори Райм.

- Извинявай. Трябваше да кажа: с кого е спал - отвърна на огъня младият полицай.

Всички се разсмяха.

- Добре, Рон, май си го заслужих. Да, всичко, което можеш да откриеш.

В продължение на около час, после два, Пуласки, с помощта на Сакс, рови в личния живот на журналиста и в кариерата му и свали всички статии и блогове, които успя да открие.

Принтираха всичко и го сложиха на масата пред Райм.

Младият полицай подреди материалите и криминалистът се зае да преглежда тези, които бяха на английски. После повика Пуласки:

- Рон, ти трябва да си нашият Берлиц.

- Кой?

- Преведи тези заглавия - каза той и посочи статиите на испански език, които Де ла Руа беше написал.

В продължение на още един час преглеждаха историите, Райм задаваше въпроси, които Пуласки превеждаше бързо и прецизно.

Накрая Райм погледна към белите дъски.

УБИЙСТВОТО НА РОБЪРТ МОРЕНО

Актуализираните данни са почернени

- Местопрестъпление 1

- Апартамент 1200, „Саут Коув Ин“, остров Ню Провидънс, Бахамите (Стаята на смъртта)

- 9 май

- Жертва 1: Робърт Морено

- ПС: единствена огнестрелна рана в гърдите

- По обувките му има влакна от килима в коридора на хотела, прах от входа на хотела и суров петрол.

- По дрехите му има следи от закуската: трохи от сладкиш, конфитюр, а също и суров петрол.

- Прекарал три дни в Ню Йорк от 30 април до 2 май. Цел?

- 1 май, използва „Елитни лимузини“.

- Шофьор Таш Фарада. (Обичайният му шофьор Влад Николов бил болен. Опитваме се да го открием. Вероятно е убит.)

- Закрива сметката си в „Американ Индипендънт Банк енд Тръст“, вероятно и в други банки

- Обикаля града е преводачката Лидия Фостър (убита от НИ 516).

- Причина за антиамерикански настроения: най-добрият му приятел е убит от войски на САЩ в нападението на Панама, 1989.

- Последно пътуване на Морено до САЩ. Повече няма да идва.

- Среща на Уолстрийт. Цел? Място?

- Няма данни за разследване на терористична дейност в района.

- Среща се с неизвестни личности в руски и дубайски благотворителни организации и в бразилското консулство.

- Среща се е Хенри Крос, директор на фондация „Класни стаи за Америка“. Твърди, че Морено се е срещал и с други благотворителни организации, но не знае с кои. Някой следил Морено, бял и „мускулест“. Частен самолет следи Морено? Син на цвят. Проверка за разпознаване.

- Няма следи.

- Втора жертва: Едуардо де ла Руа

- ПС: Кръвозагуба. Разкъсвания от прободни рани.

- Допълнителна информация: журналист, интервюиращ Морено. Роден в Пуерто Рико, живее в Аржентина.

- Фотоапарат, диктофон, златна писалка, бележници - липсват.

- По обувките му има влакна от килима в коридора на хотела, прах от входа на хотела.

- По дрехите му има следи от закуската: бахар и сос с черен пипер.

- Трета жертва: Симон Флорес

- ПС: Кръвозагуба. Разкъсвания от прободни рани.

- Допълнителна информация: телохранител на Морено. Бразилец, живее във Венецуела.

- Часовник „Ролекс“, слънчеви очила „Оукли“ - липсват.

- По обувките му има влакна от килима в коридора на хотела, прах от входа на хотела и суров петрол.

- По дрехите му има следи от закуската: трохи от сладкиш, конфитюр и бекон, а също петрол и цигарена пепел.

- Хронология на Морено на Бахамите

- 7 май - пристига в Насау с Флорес (телохранител)

- 8 май - срещи в хотела цял ден

- Първи заподозрян: Шрив Мецгър

- Директор на Националната разузнавателна и оперативна служба.

- Психически неуравновесен? Проблеми с гнева.

- Манипулира улики, за да оторизира Заповед за специална задача?

- Разведен. Завършил право в Иейл.

- Втори заподозрян: НИ 516

- Установено е, че не е снайперистът.

- Възможно е да е партньорът на снайпериста или да е нает от Мецгър отделно, за да разчисти и да прекрати разследването, или да работи за наркокартели.

- Установено е, че е извършител на убийствата на Лидия Фостър и на Анет Бодел, както и на взрива в ,Джава Хът“.

- Аматьор и професионалист кулинар с известни умения.

- Трети заподозрян: Бари Шейлс

- Потвърдено, че е снайперистът; кодово име: Дон Брънс.

- 39 г„ бивш служител от Военновъздушните сили, награждаван

- Разузнавателен специалист в НРОС. Жена му е учителка. Има двама синове.

- Информационните служби проучват Шейлс.

- Получен запис на гласа.

- Управлява безпилотния самолет, който произвежда изстрела, убил Морено.

- От ФАА и Службата за контрол на въздушния трафик на Бахамите са получени доказателства за маршрута на безпилотния самолет и присъствието му на Бахамите.

- Доклад от местопрестъплението, от аутопсията, други подробности.

- Местопрестъплението е разчистено и замърсено от НИ 516 и до голяма степен безполезно.

- Общи подробности: куршумите са изстреляни през големите стъклени прозорци и са ги разбили, отвън има градина, листата и клоните на отровно дърво са окастрени на височина 7,5 метра. Видимостта от укритието на снайпериста е нарушена от мъглата и замърсения въздух.

- Открити са 47 пръстови отпечатъка; половината са анализирани с отрицателен резултат. Другите липсват.

- Намерени са хартийки от бонбони.

- Намерена е пепел от цигари.

- Куршум е заседнал зад дивана, където е открито тялото на Морено, изстрелян от безпилотния самолет.

- Фатален изстрел

- Калибьр .420, произведен от „Уокър Дифенс Систъмс“, Ню Джърси

- Куршум шпицер със стеснена задна част

- Изключително високо качество

- Изключително висока скорост и ударна сила

- Рядък

- Оръжие - изработено по поръчка

- Следи по куршума: влакна от ризата на Морено и следи от листата на отровния дъб

- Местопрестъпление 2

- Няма укритие на снайперист; куршумите са изстреляни от безпилотния самолет. Стаята на смъртта е командният център на безпилотния самолет.

- Местопрестъпление 2А

- Апартамент ЗС, Огьста Стрийт номер 182, Насау, Бахамите -15 май

- Жертва: Анет Бодел

- ПС: предстои да бъде установена; вероятно задушаване, асфикция

- Заподозрян: установено е, че е НИ 516.

- Жертвата вероятно е изтезавана.

- Микроследи:

- Пясък, свързан с пясъка, намерен в „Джава Хът“

- Докозахексаенова киселина - рибено масло. Вероятно хайвер. Съставка на ястие от ресторант в Ню Йорк.

- Гориво за двутактов двигател

- С8Н803, ванилин. Съставка на ястие от ресторант в Ню Йорк.

- Местопрестъпление 3

- „Джава Хът“, на Мот и Хестър Стрийт -16 май

- Експлозия на самоделно взривно устройство с цел унищожаване на данни за информатора

- Жертви: няма смъртни случаи, незначителни наранявания.

- Заподозрян: установено е, че е НИ 516.

- Устройството е военно, противопехотно, шрапнел. Експлозив „Семптекс“. Продава се на пазара на оръжия.

- Открити са клиентите в заведението, когато там е бил и информаторът; търси се информация, снимки.

- Следи:

- Пясък от тропиците

- Местопрестъпление 4

- Апартамент 230, Трето Авеню номер 230

- 16 май

- Жертва: Лидия Фостър

- ПС: кръвозагуба, шок от прободни рани

- Заподозрян - установено е, че е НИ 516.

- Коса, кестенява и къса (от НИ 516), изпратена в базата- данни с ДНК на ФБР за анализ

- Следи:

- Glycyrrhiza glabra - сладник. Съставка на ястие от ресторант в Ню Йорк.

- Цинарин, химическо вещество в артишока. Съставка на ястие от ресторант в Ню Йорк.

- Данни за изтезания

- Всички сведения за преводаческите услуги, които е ползвал Морено, са откраднати.

- Няма мобилен телефон или компютър.

- Касова бележка от „Старбъкс“, където Лидия чака Морено, докато той е на частна среща на 1 май.

- Слухове, че зад убийството стоят наркокартели - слабо вероятно.

- Допълнително разследване

- Установяване на самоличността на информатора

- Неизвестен заподозрян, издал Заповедта за специална задача.

- Изпратена чрез анонимен имейл.

- Профил:

- Вероятно мъж на средна възраст.

- Използва подсладител „Спленда“.

- Военно минало?

- Носи евтин костюм с необичаен син свят.

- Използва айбук.

- Вероятно има проблеми със стомаха, взема зантак.

- Човек в светъл седан преследва дет. А. Сакс.

- Моделът и марката не са установени.

Разбира се, разбира се...

- Мисля, че го схванах. Трябва отново да говоря с Майкъл Поатие. Том, докарай буса.

- Бу...

- Буса! Ще се повозим. Сакс, идваш и ти. Въоръжена си, нали? Някой да се обади в ареста. Да освободят Бари Шейлс. Достатъчно му се събра.

82.

Кльощавият петдесетгодишен мъж беше обречен да бъде до живот в затвора. Обаче не беше затворник, а пазач през целия си професионален живот. Работата всъщност му харесваше, харесваше му да превежда хората през Гробниците.

Названието на това място, което всъщност беше манхатънският затвор, предполагаше да е далеч по-лошо, отколкото беше в действителност. Наричаха го така още от деветнайсети век и името беше подходящо за затвор, изграден по модела на египетска гробница, построена върху неумело запълнено блато (на което се дължеше миризмата и разпространяването на зарази). Затворът се намираше във всеизвестния район „Файв Пойнтс“ в Манхатън - описан като „най-опасното място в света“ по онова време.

Всъщност в днешно време Гробниците бяха просто поредният затвор, макар и ужасно голям.

Пазачът, който се обаждаше по интеркома, използвайки кодовата дума на деня, за да отваря врати, крачеше по коридора към изолираните килии за специални затворници.

Такива като мъжа, когото сега отиваше да види. Бари Шейлс.

През своите двайсет и осем години като пазач тук той се беше научил да не изразява мнение за осъдените. За него нямаше значение дали са убийци на деца, или престъпници, извършили нефизическо престъпление, злоупотребявайки с хора, които може би заслужаваха да злоупотребиш с тях. Работата му беше да спазва реда и да се грижи системата да функционира гладко. И да помага на хората, които минаваха през труден период.

В крайна сметка това не беше точно затвор, а временен арест, където хората остават, докато ги освободят под гаранция, докато ги преместят в „Райкърс“ или, в повечето случаи, докато ги освободят. Вероятно всички тук бяха невинни. Така работеше държавата.

Но мъжът, към чиято килия вървеше сега, беше различен и пазачът имаше мнение за него. Беше абсолютна трагедия, че са го затворили тук.

Пазачът не знаеше много за миналото на Бари Шейлс, но знаеше, че е бивш военен летец, който се е сражавал в Ирак и че сега работи за правителството, за федералното правителство.

И въпреки това беше арестуван за убийство. Не за убийството на жена си или нейния любовник, или нещо подобно. За убийството на някакъв шибан терорист.

Беше арестуван, макар да беше войник, макар да беше герой.

Пазачът знаеше защо той е тук: заради политика. Беше арестуван, защото партията, която не беше на власт, трябваше да прецака другата, която управляваше, като използва горкия човек.

Пазачът застана пред килията и надникна през прозорчето.

Странно.

В килията имаше още един затворник, за когото пазачът не знаеше. Нямаше логика да е тук. Имаше друга свободна килия, в която трябваше да се намира мъжът. Новият затворник седеше настрани и се взираше напред с празен поглед. Този поглед притесни пазача. Очите казват всичко за хората тук много повече от глупостите, които изричаха устите им.

Какво му беше пък на Шейлс? Лежеше на една страна на пейката с гръб към вратата. Не помръдваше.

Пазачът написа кода, вратата избръмча и се отвори.

- Хей, Шейлс?

Никакво движение.

Другият затворник продължи да се взира в стената. „Страховито копеле“ - помисли си пазачът, а той беше човек, който не използва често тази фраза.

- Шейлс? - Пазачът пристъпи по-близо.

Изведнъж летецът се размърда и седна на пейката. Обърна се бавно. Пазачът видя, че Шейлс държи ръцете пред очите си. Беше плакал.

Нямаше нищо срамно в това. Тук се случваше постоянно.

Шейлс избърса лицето си.

- Ставай, Шейлс. Нося новини, които ще ти харесат.

83.

Шрив Мецгър седеше зад бюрото си, когато чу сирената, но не ѝ обърна внимание.

Все пак това беше Манхатън. Винаги се чуват сирени, както се чуват викове, клаксони, от време на време някой писък и грачене на чайки. Експлозии... Е, отсечени звуци, които най-вероятно бяха експлозии.

Просто обстановката в града беше такава.

Той почти не обърна внимание, особено сега, когато се опитваше да потуши силния горски пожар, в който се беше превърнала задачата „Робърт Морено“.

Хаосът се завъртя около него като торнадо от пламъци: Бари Шейлс, проклетият информатор, онази кучка прокурорката и хората във и извън правителството, които бяха създали програмата за заповеди за специални задачи.

Скоро към тлеещия огън щеше да бъде добавено ново лесновъзпламенимо вещество: пресата.

И, разбира се, над всичко това кръжеше Вълшебника.

Чудеше се какво ли решаваше в момента „бюджетната комисия“.

Изненадващо това, което най-много го тревожеше, беше оставката на Бари Шейлс, защото този човек беше дяволски добър. Никой не можеше да управлява безпилотен самолет като него. Той наистина беше ядрото на програмата за специални задачи. Летецът можеше да вдене игла със самолета си. Той...

Мецгър осъзна, че сирените беше спрели.

И то точно пред кабинета му.

Той се изправи и погледна надолу към затворения паркинг, където се намираше станцията за наземен контрол.

Пълен със...

Несъмнено.

Една кола без маркировка и с примигващи сини светлини, кола на Нюйоркското полицейско управление и един ван - може би на специалните части. Вратите бяха отворени. Полицаите не се виждаха.

Обаче Шрив Мецгър знаеше къде са. Не се и съмняваше.

След малко това беше потвърдено от охранителя долу, който му се обади и заговори с неуверено:

- Шефе? - Той прочисти гърлото си и продължи: - Тук има едни полицаи, които искат да говорят с вас.

84.

Линкьлн Райм забеляза, че Шрив Мецгър, който го оглеждаше, беше изненадан да го види.

Може би фактът, че е в инвалидна количка, го беше шокирал, но това би трябвало да му е известно. Господарят на разузнаването събираше да/ши за всички, свързани с разследването по случая с Морено.

Може би изненадата по ирония на съдбата се дължеше на това, че Райм е в по-добра форма от ръководителя на НРОС. Той забеляза колко благ изглежда Мецгър - с рядка коса, кокалеста фигура и очила с дебели бежови рамки с петно на всяко стъкло. Райм допускаше, че мъжът, който от време на време убива хора, за да си изкарва прехраната, би изглеждал по-жи- лав и по-страшен. Мецгър разглеждаше мускулестото тяло на Райм, гъстата му коса и квадратното лице. Примигна със загадъчно изражение, достойно за Нанс Лоръл.

Мъжът седна зад бюрото си и хвърли не толкова изненадан поглед към Сакс и Селито. Само те бяха там - Лоръл я нямаше. Райм беше обяснил, че това е работа на полицията, а не на прокуратурата. Освен това имаше вероятност, макар и малка, да е опасно.

Той се огледа. Кабинетът беше доста безличен. Малко украса и няколко книги, които изглеждаха непрочетени, с ненапукани гръбчета, върху прашни рафтове. Имаше шкафове с документи с огромни ключалки и скенери на ириса. Беше пълно с функционални, несъчетаващи се помежду си мебели. На тавана беззвучно просветваше червена лампа, което, Райм знаеше, означаваше, че външни хора се намират в сградата и всякаква поверителна информация трябва да бъде скрита.

Мецгър послушно го беше направил.

С мек, овладян глас ръководителят на НРОС каза:

- Разберете, няма да ви кажа нищо.

Лон Селито, най-старшият служител на реда тук, понечи да отговори, но Райм кисело го прекъсна:

- Позоваваме се на законите, а?

- Не ви дължа никакви отговори.

С което наруши мълчанието си.

Изведнъж ръцете на Мецгър затрепериха. Очите му се присвиха, а дишането му се учести. Случи се за миг. Трансформацията беше тревожна. Бърза и сигурна като змия, която от състояние на покой скача, за да сграбчи мишка.

- По дяволите, въобразявате си, че можете да идвате тук... - Трябваше да спре да говори. Стисна зъби прекалено рязко.

Имаше емоционални проблеми, предимно с овладяването на гнева...

- Хей, по-спокойно де? - каза Селито. - Ако искахме да ви арестуваме, Мецгър, вече щяхте да сте арестуван. Слушайте човека, за бога!

Райм с умиление си спомни дните, когато бяха станали партньори, изкуствения изказ на Селито. Подходът им не беше добро ченге - лошо ченге, а спокойно ченге - грубо ченге.

Мецгър се успокои.

- Или какво... - Той се пресегна към шкафчето си.

Райм забеляза, че Сакс леко се напрегна, а ръката ѝ се насочи към оръжието. Ръководителят на НРОС извади само нокторезачка, след това седна, без да реже.

Селито кимна и даде думата на Райм.

- Имаме случай, който трябва да бъде... разрешен. Вашата организация е пуснала заповед за специална задача.

- Не знам за какво говорите.

- Моля ви. - Райм нетърпеливо вдигна ръка. - ЗСЗ срещу мъж, който изглежда е бил невинен. Но това си е между вас, съвестта ви и вероятно някои доста трудни изслушвания пред Конгреса. Не е наша работа. Тук сме, защото трябва да намерим човек, който убива свидетели, свързани със случая „Морено“. И...

- Ако искате да кажете, че НРОС...

- ...е повикала специалист ли? - довърши Сакс.

Мецгър потрепери отново. Сигурно се чудеше откъде знаят този термин. Как изобщо знаят за това? Той измърмори:

- Не съм заповядвал на никого да прави това.

Казано с бюрократичен евфемизъм.

Да прави това...

- Погледнете китките си, Мецгър. Погледнете! С белезници ли сте? Не виждам никакви белезници, а вие? - обади се Селито.

- Знаем, че е бил някой друг и затова сме тук. Трябва да ни помогнете да го намерим - продължи Райм.

- Да ви помогна? - отговори Мецгър с усмивка. - И защо, по дяволите, да помагам на хора, които се опитват да унищожат важна правителствена служба? Служба, която върши жизненоважна работа, като пази гражданите от врагове?

Райм го погледна язвително и дори ръководителят на НРОС разбра, че малко е попрекалил с реториката.

- Защо да помагате? - повтори криминалистът. - Хрумват ми две причини. Първо, за да не отидете в затвора за възпрепятстване на правосъдието. Започнахте кампания, за да спрете разследването. Проследихте отказа от гражданство на Морено, вероятно като сте задействали връзки в Държавния департамент. Интересно ми е дали сте последвали каналния ред. Сигурен съм, че сте използвали Бари Шейлс, служители на НРОС и доставчици, които да работят за вас, за да унищожите доказателства за програмата за безпилотни самолети със ЗСЗ, изровили сте компромати за следователите. Хакнали сте телефони, засекли сте имейли, взели сте информация за сигнали от вашите приятели в Лангли и форт Мийд.

- Откраднали сте лични медицински картони - добави Сакс решително.

С Райм бяха обсъдили как капитан Бил Майърс беше взел от ортопеда информация за състоянието ѝ. Бяха заключили, че някой от НРОС е хакнал записите и ги е изпратил на шефа ѝ.

Мецгър сведе поглед в знак на мълчаливо потвърждение.

- А втората причина да ни помогнете? Натопили са вас и НРОС да убиете някого. Само ние можем да ви помогнем да заловите престъпника.

Райм беше привлякъл вниманието му.

- Какво казвате, че се е случило?

- Чували сме хора да твърдят, че използвате работата си, за да убивате хора, които смятате за непатриоти и антиамерикански настроени. Не смятам така. Мисля, че наистина сте смятали Морено за заплаха - защото някой е искал да мислите така и ви е предоставил фалшиво разследване, за да пуснете ЗСЗ и да го отстраните. А това е дало възможност на истинския престъпник да убие истинската жертва.

Мецгър отмести поглед за момент.

- Сигурно! Морено е застрелян, другите в стаята са смаяни и уплашени. Престъпникът се промъква и убива мъжа, когото наистина преследва. Репортера Де ла Руа. Пишел е експозе, изобличавал е корупция или нещо подобно и някой е искал да го убие. Не, не, не - поде Райм, но после отсъпи. - Добре. Първоначално и аз си мислех същото, но после осъзнах, че не е така.

Това беше признание. Всъщност той още се дразнеше, че толкова бързо стигна до заключение за репортера, без да вземе предвид всички факти.

- Тогава кой... - Мецгър вдигна объркано ръце.

- Симон Флорес, телохранителят на Морено. Той е бил мишената през цялото време.

85.

- Де ла Руа е пишел за бизнес издание - обясни Райм. - Прегледахме последните му статии и открихме върху какво е работил. Портрети на отделни личности, бизнес анализи, икономика, инвестиции. Никакви разследващи статии, никакви експозета. Нищо, което може да предизвика спор.

А що се отнася до личния живот на репортера, Пуласки не откри нищо, което може да е предизвикало убиец да го преследва. Не е взимал участие в тъмни сделки или престъпна дейности, не е имал врагове и не е допускал никакви лични морални прегрешения. Няма спор с кого е спал (очевидно за двайсет и три години - само със съпругата си).

- И така, кога открих мотив? - продължи Райм. - Трябваше да се запитам кое е любопитното. Върнах се за доказателства. Няколко минути по-късно изскочи нещо. Или по-точно липсата на нещо. Липсваше часовникът на телохранителя, който беше откраднат след стрелбата. Беше ролекс. Кражбата не е нещо необичайно. Но защо телохранител ще носи часовник за пет хиляди долара?

Мецгър гледаше с празен поглед.

- Шефът му Робърт Морено не беше богат, беше активист и журналист. Вероятно е бил много щедър към служителите си, но да плаща толкова голяма заплата, че някой от тях да си купи ролекс? Не мисля. Преди половин час накарах сътрудник от ФБР да изготви профил на телохранителя. Флорес има сметки на обща стойност шест милиона долара в банки на Карибите. Всеки месец получава петдесет хиляди долара от анонимна сметка на Каймановите острови.

Очите на Мецгър проблеснаха.

- Телохранителят е изнудвал някого.

Не получаваш длъжността ръководител на служба като НРОС, без да имаш остър ум, но това беше особено добро заключение. Райм кимна с умивка:

- Мисля, че е точно така. Спомних си, че в деня на нападението в „Саут Коув Ин“ имаше и друго убийство в Насау. Адвокат. Връзката ми в бахамската полиция ми даде списък с клиентите му.

- Телохранителят е бил един от клиентите на адвоката, разбира се. Той, Флорес, е оставил уличаващата информация при адвоката на съхранение. Но изнудваният човек се уморил да плаща или са му свършили парите и се обадил на наемен убиец - въпросния специалист - да убие телохранителя и адвоката, да открадне информацията и да я унищожи - каза Мецгър.

- Точно така. Кабинетът на адвоката бил претърсен след смъртта му.

Селито хвърли кисел поглед към Мецгър.

- Добър е, Линк. Сигурно е шпионин.

Ръководителят изгледа хладно детектива и продължи:

- Имате ли представа как да разберем кой е бил изнудван?

- Кой ви изпрати фалшивото разследване на Морено, че той планира да нападне „Американ Петролиум“? - попита Сакс.

Мецгър се облегна, а очите му зашариха по тавана.

- Не мога да отговоря. Поверително е. Мога да ви кажа само, че беше информация от разузнаването в Латинска Америка - наша и на друга американска организация по сигурността. Сигурна информация.

- Може ли някой да е пуснал фалшива информация на тях, а те - на вас? - попита Райм.

Съмнението в погледа изчезна.

- Да, някой, който знае как работи разузнаването, някой с връзки. - Челюстта на Мецгър отново затрепери тревожно. Колко бързо от спокоен стана разярен. Беше обезпокоително. - Но как да го открием?

- Мислих по въпроса - започна Райм - и ми се струва, че ключът е информаторът, човекът, който пусна ЗСЗ.

- Предателят - отбеляза с гримаса другият.

- Какво сте предприели, за да го откриете?

- Търся го денонощно - каза мъжът печално, - но безуспешно. Проверихме всички тук с достъп до ЗСЗ. Асистентката ми беше на последния разпит с детектор на лъжата. Тя има... - той се поколеба - причина да не е доволна от правителството. Все още има няколко човека във Вашингтон, които трябва да проверим. Смятаме, че трябва да е изтекло от там. Може би от военната база.

- От столицата?

Последва пауза.

- Не мога да кажа.

- Кой отговаряше за вътрешното разследване? - попита Линкълн.

- Административният директор Спенсър Бостън. - Последва нова пауза, когато той срещна пронизващия поглед на Райм, после за миг сведе очи. - Той не е сред заподозрените. Как иначе? Какво ще спечели от това? А и издържа теста.

- Кой е той? Какво е миналото му? - попита Сакс.

- Спенсър е бивш военен, с много награди, бивш служител на ЦРУ, действал предимно в Централна Америка. Наричаха го „експерт по смяна на режими“.

Селито погледна към Райм.

- Спомняш ли си защо Роберто Морено се обръща срещу Америка? Нападението на САЩ над Панама. Най-добрият му приятел е убит.

Той не отговори, но обмисляше доказателствата, когато попита ръководителя на НРОС:

- Значи този Бостън е трениран да мами детектори на лъжата.

- Предполагам на практика, да. Но...

- Пие ли чай? Използва ли подсладител? Има ли евтин син костюм, който е един нюанс по-светъл от изисканото?

Мецгър се замисли. След малко каза:

- Пие билков чай заради язвата...

- А, стомашни проблеми. - Райм погледна Сакс. Тя кимна в отговор. - С някакъв подсладител, никога със захар?

- А костюмите му?

- Пазарува в „Сиърс“ - въздъхна Мецгър. - И да, по някаква причина обича този странен нюанс на синьото. Така и не го проумях.

86.

- Хубава къща - каза Рон Пуласки.

- Така е. - Сакс оглеждаше леко разсеяна. - Какво е това? Глен Коув?

- Или Ойстър Бей. Те са един вид заедно.

Северното крайбрежие на Лонг Айланд беше смесица от малки общности, по-хълмисто и гористо от южното. Тя не познаваше добре района. Беше идвала тук преди няколко години заради един случай с китайска групировка, която се занимава с трафик на хора. А преди това си спомняше полицейско преследване по криволичещите пътища. Не беше продължило дълго; шестнайсетгодишната Амелия лесно избяга от окръжната полиция на Насау, след като те бяха прекратили нелегално състезание с коли близо до Гардън Сити (беше спечелила, след като беше победила един додж).

- Притесняваш ли се? - попита Пуласки.

- Да. Винаги е така преди залавяне. Винаги.

Амелия Сакс вярваше, че ако не се чувстваш на ръба в момент като този, нещо не е наред.

От друга страна, откакто арестът беше одобрен от Лон Селито и този над него, капитан Майърс, тя нито веднъж не се притесни за себе си, не загриза някой нокът и не усети туптене в бедрото или коляното.

Бяха облечени уж тактически с бронежилетки и черни шапки, но носеха единствено револверите си.

Сега се приближаваха към къщата на Спенсър Бостън.

Преди около час Шрив Мецгър и Райм бяха съставили план за залавянето. Мецгър беше казал на административния си директор Бостън, че ще има изслушвания по случая с издънката на ЗСЗ на Морено. Искаше да използва частен дом, за да се срещне с адвокатите на НРОС. Беше попитал дали може да използва къщата на Бостън и да изпрати някъде семейството му за деня.

Той се беше съгласил и се беше отправил незабавно натам.

Сакс и Пуласки спряха, като преди да приближат огромната къща, огледаха окосените морави, горите наоколо, подрязания градински плет и прелестно, почти натрапчиво, подредените градини.

Дишането на младия полицай се беше учестило дори още повече.

- Притесняваш ли се?

Сакс забеляза, че той разсеяно потърква белега на челото си. Спомен от удар, нанесен от престъпник по време на първия случай, когато работеха заедно преди няколко години. Травмата на главата беше жестока и той почти се беше отказал от работата си заради този инцидент, което за малко да го съсипе. Работата в полицията беше важна част от него и силно го обвързваше с неговия брат-близнак, който също беше полицай. Но до голяма степен благодарение на окуражаването и примера на Линкълн Райм той беше минал през продължително възстановяване и беше решил да остане.

Нараняването беше сериозно и Сакс знаеше, че посттравматичният стрес продължава да го тормози.

Сигурно се питаше: „Мога ли да се справя? Ще се огъна ли под напрежението?“

Знаеше, че отговорите на тези въпроси бяха ,.да“ и „не“. Тя се усмихна.

- Хайде да спипаме злодея.

- Става.

Те бързо стигнаха до вратата, обградиха я, ръцете им бяха близо до оръжията, но не ги докосваха.

- Полиция на Ню Йорк. Отворете! - извика Пуласки.

Отвътре се чу шум.

- Какво? - прозвуча нечий глас. - Кой е?

- Полиция на Ню Йорк. Отворете или ще влезем - настоя младият полицай.

- Господи! - чу се отново отвътре.

Мина време. Достатъчно, че да може Бостън да грабне пистолет, макар че изчисленията им показваха, че няма да го направи.

Червената дървена врата се отвори и известният белокос мъж надникна през нея. Той разсеяно потърка сухата си сбръчкана буза.

- Покажете си ръцете, господин Бостън.

Той ги вдигна с въздишка:

- Затова ми се обади Шрив. Няма никаква среща, нали?

Детективите влязоха вътре и Сакс затвори вратата.

Мъжът прокара пръсти през буйната си коса и после се сети, че трябва да им позволи да го виждат. Отстъпи назад, показвайки, че не представлява заплаха.

- Сам ли сте? - попита Сакс. - Семейството ви тук ли е?

- Сам съм.

Тя огледа набързо къщата, докато Пуласки остана с информатора.

Когато тя се върна, Бостън попита:

- За какво е всичко това? - Опита се да изглежда възмутен, но не се получи. Знаеше защо са тук.

- За нелегално изпращане на ЗСЗ до кабинета на прокурора. Проверихме пътуванията ви. Били сте на почивка в Мейн на единайсети май, но сте се върнали в Ню Йорк на следващата сутрин. Отишли сте в „Джава Хът“ със своя айбук. Сканирали сте копие на заповедта за убийство и сте го изпратили до прокурора. Следобед сте отлетели обратно. - Тя добави подробности относно проследяването на имейла, чая, подсладителя и синия костюм. После попита: - Защо? Защо я изпратихте?

Мъжът седна на канапето. Бавно бръкна в джоба си, извади и непохватно отвори кутийка с таблетки против киселини. Сдъвка ги. Напомниха ѝ на нейните болкоуспокояващи.

Сакс седна срещу него, а Пуласки отиде до прозорците, за да огледа спретнатата морава.

Бостън се мръщеше:

- Ако ще ме съдят, ще бъде за шпионаж. Това е федерално престъпление. Вие сте щатска полиция. Защо дойдохте?

- Нарушени са и щатски закони - неясно отговори тя. - Сега ми кажете. Защо изпратихте ЗСЗ заповедта за убийство? Защото смятате, че е ваше морално задължение да осведомите хората, че организацията ви убива американски граждани?

Той се изсмя горчиво.

- Мислите ли, че някой наистина се интересува? Елиминирането на Ал-Алуаки не навреди на Обама. Всички смятат, че това е правилно - всички, освен вашия прокурор.

- И какво от това?

За момент той отпусна глава в дланите си.

- Млади сте. И двамата. Няма да разберете.

- Кажете ми - настоя Сакс.

Бостън я погледна е изгарящи очи:

- Аз съм в НРОС от началото, от първия ѝ ден. Бях военен разузнавач, работих в ЦРУ Бях на терен и работех, когато Шрив Мецгър е ходил по купони в Кеймбридж и Ню Хейвън. Бях ключов фактор в съпротивата по време на Революцията на лалетата, социалистите през деветдесетте, и бях длъжен да го направя. Уго Чавес във Венецуела, Лула в Бразилия, Нестор Киршнер в Аржентина, Васкес в Уругвай, Ева Моралес в Боливия. - Той я погледна студено: - Знаете ли изобщо кои са тези хора? - Очевидно не очакваше отговор. - Организирах две смени на режима в Централна Америка и една в Южна. Пих в скапани барове, подкупвах журналисти, подмазвах се на политици в Каракас и Буенос Айрес. Ходех на погребения, когато хората ми случайно или нарочно бяха убивани при катастрофи и никой нямаше да разбере какви герои са били. Молех Вашингтон за пари, уреждах сделки с момчетата от Лондон, Мадрид и Токио... И когато дойде време да се назначи нов ръководител на НРОС, кого избраха? Шрив Мецгър, шибаното хлапе с лош характер. Трябваше да изберат мен. Бях си го спечелил! Заслужавам го!

- Значи, когато разбрахте, че Шрив е допуснал грешка с Морено, решихте да използвате това, за да го съсипете. Пуснахте заповедта за убийство и разследването. Очаквахте, че ще заемете мястото му.

- Можех да ръководя тази служба сто пъти по-добре от него - измърмори ядосано той.

- Как излъгахте детектора на лъжата? - попита Пуласки.

- О, това са основите на занаята. Вижте! Това имам предвид. В този бизнес не става дума единствено за натискане на копчета и играене на компютърни игри. - Той седна. - О, по дяволите, просто ме арестувайте и да се приключва!

87.

- Сканирам - изсъска гласът в слушалката. - Няма предаване, нито сигнал.

Вероятно не беше необходимо да шепнат. Мъжете се намираха в горист район и никой в къщата на Спенсър Бостън нямаше как да ги чуе.

- Разбрано - потвърди Джейкьб Суон и си помисли, че думата звучи някак нелепо.

Няма предаване, нито сигнали. Новините бяха добри. Ако наоколо имаше други полицаи като подкрепление за ареста на Бостън, на скенера на Бартлет щеше да се появи говор.

Барлет беше наемник и беше тъп като плужек, но познаваше оборудването си и можеше да прихване микровълни или радиопредаване в оловна кутия.

- Вижда ли се някой друг?

- Не, дойдоха сами. Детектив Сакс и униформеният с нея.

„Има логика - отбеляза Суон - да са само двамата без подкрепление.“ Бостън беше информатор и вероятно предател, но не беше опасен, не би се съпротивлявал при арест. Можеше да те убие с „Хелфайър“ в Йемен или да унищожи политическата ти кариера, като пусне слух, че си гей, в католическа южноамериканска страна, но вероятно дори нямаше пистолет - двама полицаи от Нюйоркското полицейско управление щяха да са достатъчни, за да го заловят.

Той се приближи през гората до едната страна на къщата на Бостън, като стоеше далеч от прозорците.

Провери пистолета си, снабден със заглушител, и допълнителните оръжия в левия джоб на панталона си. На колана му, разбира се, висеше ножът „Кай Шун“. Той дръпна черния си противогаз.

Наблизо лесничеите режеха дърво, което току-що бяха отсекли. Звукът от бученето и рязането беше много силен. Джейкъб Суон беше благодарен за този шум. Щеше да прикрие нападението. Той и екипът му имаха заглушители, но не беше изключено някой от полицаите вътре да произведе изстрел, преди да умре.

- Докладвай - каза той.

- На позиция - отговори Барлет и същото послание беше предадено миг по-късно на другите членове от екипа: широкоплещест азиатец на име Шу, чийто единствен независим коментар, откакто се бяха запознали, беше да поправи Джейкъб Суон в произношението на името си.

Не Шо, а Шу.

„Ще го запомня“ - помисли си Суон.

- Сканирай вътрешността - каза Суон на Барлет.

- Има трима души на долния етаж. Отдясно на входната врата, между метър и осемдесет и два и петдесет, седнал. Отдясно на входната врата между метър и двайсет и метър и петдесет, седнал. Отляво на входната врата, между метър и двайсет и метър и петдесет, прав. - Експертът по електрониката сканираше къщата с инфрачервен сензор и радар.

- Вижда ли се някой в другите помещения? - попита Суон.

- Не - предаде азиатецът. Къщите и от двете страни на тази на Бостън бяха извън обсега на инфрачервения сензор, но бяха тъмни и вратите на гаражите бяха затворени. Беше следобед в предградията. Децата бяха на училище, родителите - на работа или на пазар.

Резачката отново ревна удобно.

- Влизаме - изкомандва Суон.

Другите се подчиниха.

Барлет и Суон щяха да нахлуят през входната врата, Шу - през страничната.

Щяха да влязат бързо и веднага да стрелят. Този път Амелия Сакс трябваше да умре или поне да се присъедини към Райм в света на парализираните. Ако беше сътрудничила по-рано, поне щеше да оцелее.

Джейкъб Суон остави раницата си в храстите и запълзя по моравата. Барлет беше на шест метра от него, по-близо до къщата. Беше без маска. Кимна.

Бяха на петнайсет метра от къщата, после на дванайсет.

Огледаха прозорците. Екипът за нападение се намираше отстрани и не можеше да бъде видян от мястото, където Барлет го беше уверил, че стоят и седят обитателите.

Девет метра.

Оглеждаха моравата, къщите.

Нямаше никого.

Много добре.

Седем метра и половина.

Той щеше...

И тогава ураганът ги помете.

Огромен прилив на зашеметяващ въздух се блъсна в него.

Какво, какво, какво?

Хеликоптерът на Нюйоркското полицейско управление долетя светкавично, спусна се и закръжи над предния двор.

Суон и Бартлет замръзнаха, докато пъргавият хеликоптер се завъртя напречно и двама полицай от спешните служби насочиха автомати срещу мъжете.

Трионът! По дяволите! Полицията го беше поръчала, за да прикрие бученето на хеликоптера. Дявол да го вземе!

Беше нагласено. През цялото време са знаели, че идват.

88.

- Хвърлете оръжията! Легнете на земята или ще стреляме.

Гласът идваше от говорител в хеликоптера или може би от някъде на земята. Трудно беше да се каже.

Беше силен. Решителен. Командирът беше сериозен.

Суон забеляза, че Барлет веднага се подчини и захвърли оръжието си, вдигна ръце и направо падна на земята. Джейкъб погледна зад него и забеляза, че прозорецът на втория етаж в къщата зад тази на Бостън е отворен и един снайперист се цели в задния двор. Трябваше да предпази Шу.

- Изправи се! Хвърли оръжието и легни на земята! Веднага! - чу се гласът отгоре.

Спор.

Суон погледна към къщата.

Той хвърли оръжието си на земята и легна по корем, вдишвайки острата миризма на тревата. Тя му напомни за „Шартрьоз“, острия ликьор, който използваше за един от малкото си десерти - праскови в желе „Шартрьоз“, част от десетото и последно ястие в първокласното меню на „Титаник“. Докато хеликоптерът се снишаваше, Суон стисна устройството, което държеше в ръка. Натисна лявото бутонче веднъж, а след това задържа дясното в продължение на три секунди. Затвори очи.

Експлозивите в раницата се взривиха по-мощно, отколкото беше очаквал. Взривът трябваше да е само за разсейване - в случаи като този да отвлече вниманието на противника, да го накара да се обърне за миг. Но този заряд, точно в края на гората, избухна в огромно огнено кълбо и изхвърли хеликоптера на около половин метър встрани. Не беше повреден и пилотът веднага пое контрола, но се беше разклатил достатъчно, та въоръжените да изпуснат мишените си.

След миг Джейкъб Суон вече беше на крака, куцаше покрай проснатия на земята Барлет и се целеше в къщата с димна граната в ръка. Хвърли я през предния прозорец, счупен от бомбата в раницата, и мина през рамката след нея.

* * *

Вътре Суон се блъсна в масичката за кафе, разпиля купи със сладки, статуетки, снимки в рамки и се търкулна на пода.

Експлозията беше изненадала Бостън, Сакс и другия полицай и когато димната граната влетя в стаята, те се бяха втурнали да търсят прикритие, очевидно в очакване на още един взрив, а не на мъгла.

Заложници. Само за това успя да се сети Суон, за да си спечели малко време и да се измъкне е преговори. Бостън, който кашляше силно, го забеляза пръв. Мъжът апатично посегна към нападателя, но Джейкъб Суон го удари в изнеженото му гърло и той се сгъна на две.

- Амелия! - чу се глас някъде от другата страна на бълващата дим граната. Беше на младия полицай. - Къде е той?

Суон видя детектива да кашля и да се оглежда наоколо с пистолет в ръка. Спусна се към нея - нямаше време да извади пистолета си. Спомни си, че тя куцаше и от време на време потрепваше от болка, спомни си и за здравословните ѝ проблеми, за които беше дочул да се споменава, когато хакна телефона ѝ. Сега забеляза, че се е смръщила от болка, докато се опитва да се изправи и да се прицели в него. Закъснението беше достатъчно, за да може той да скочи напред и да я нападне, преди тя да е стреляла.

- Амелия! - чу се гласът още веднъж.

Докато се бореха ожесточено - беше по-силна, отколкото изглеждаше, - тя извика:

- Млъквай, Рон! Не казвай нищо повече!

Тя го защитаваше. Когато Джейкъб Суон се добереше до оръжието ѝ, щеше да стреля по посока на виковете.

След като стовари удар върху ухото му с изненадваща и болезнена сила, тя изплю остатъка от дима и се метна върху него. Суон я удари отстрани и се опита да я стисне за гърлото, но тя отблъсна ръката му и го удари още веднъж по главата.

- Излизай, Рон! Потърси помощ. Тук няма какво да направиш.

- Ще доведа подкрепление. - Чуха се стъпки. Някаква врата отзад се отвори.

Суон бутна Сакс с лакът, като се целеше в корема ѝ, но тя се извърна точно навреме, за да избегне удар в слънчевия сплит. Сакс го удари близо до бъбреците и предизвика болезнени вълни чак до зъбите му. Все още стискайки китката на ръката ѝ, която държеше пистолета, той я удари с левия си юмрук в лицето. Тя изстена и потрепери.

Суон се сети за заболяването ѝ, удари коляното ѝ със своето и Сакс изпищя. Болката изглежда беше силна. Тя отслаби защитата ѝ за момент и силната му ръка се вкопчи още по-здраво в пистолета в ръката ѝ. Почти успя да го вземе. Още няколко сантиметра.

Отново ритна коляното ѝ. Този път тя изпищя силно и отпусна още повече хватката. Джейкъб Суон се хвърли към оръжието.

Сграбчи го точно когато тя дръпна ръката си назад и го пусна. Пистолетът изчезна, невидим в дима.

По дяволите...

Вкопчени в дрехите си, те си разменяха удари, търкаляха се по пода и се бореха отчаяно. Миришеше на пот, пушек, полъх на парфюм. Той се опита да вдигне Сакс на крака, което щеше да му даде предимство заради нараненото ѝ коляно. Но тя знаеше, че ако това стане, всичко ще приключи, затова продължаваше да се бори от земята и да нанася удари.

Суон чу гласове отвън, които го приканваха да излезе. Тактическата група нямаше да рискува да влезе, при положение че вътре невидим е един от най-добрите им детективи. Освен това знаеха, че Суон има скрито узи или М-10 и ще засипе с куршуми първите полицаи, които се опитат да влязат.

Суон и Сакс бяха потни, изтощени и кашляха.

Той се наклони напред, сякаш за да я захапе, а когато тя се отдръпна бързо, той смени посоката и разби захвата ѝ. Претърколи се и се наведе с лице към нея. Сакс изпитваше силна болка и се беше задъхала. Беше коленичила на земята и държеше крака си. Очите ѝ бяха пълни със сълзи от болката и от дима. Силуетът ѝ беше призрачен.

Обаче Суон трябваше да вземе пистолета. Сега. Къде ли беше? Трябваше да е наблизо. Когато тръгна напред, тя го погледна гневно, грубо, ръцете ѝ се свиваха и отпускаха. Изправи се.

Замръзна и с потрепване от болка посегна към бедрото си, което, както и коляното, изглежда, я мъчеше страшно.

„Сега! Боли я, разсеяна е. Сега, гърлото!“ - Суон скочи напред и размаха лявата си разтворена длан към меката бледа кожа на гърлото ѝ.

Силна болка, каквато не бе изпитвал от години, обхвана ръката, с която беше замахнал.

Той бързо се отдръпна, взирайки се във вадичките кръв, която се стичаха по пръстите му, в проблясващата в ръката ѝ стомана, в спокойните ѝ очи. Не можеше да повярва.

Тя здраво стискаше джобно ножче пред себе си. Суон осъзна, че Сакс не беше притиснала бедрото си от болка, а беше търсила оръжието и го беше отворила. Не тя го беше намушкала, беше го направил сам - с бесния си удар, които се целеше в гърлото ѝ, той беше нанизал ръката си на острието.

Малкият ми касапин...

Сакс се отдръпна наведена като за бой с нож в улична битка.

Суон оцени щетите. Острието беше навлязло до кокал между палеца и показалеца му. Болеше адски, но раната беше повърхността. Сухожилията бяха непокътнати.

Той бързо извади своя „Кай Шун“ и зае поза, подобна на нейната. Обаче нямаше истински двубой. Той беше убил двайсетина човека с този нож. Тя вероятно беше добра, но ножът не беше основното ѝ оръжие. Суон тръгна напред с насочен нож, сякаш се канеше да изкорми провесен труп на елен.

Усещаше удобно и успокоително дръжката на японския нож, теглото, слабото проблясване, кованото острие.

Пое бързо към нея, като се целеше ниско и си представяше разреза - от корема до гърдите...

Но тя не отскочи назад, не се обърна, не побягна, както беше очаквал. Отстояваше позицията си. Оръжието ѝ, според него италианско, също беше насочено напред.

Очите ѝ шареха уверено по острието, по неговите очи, по тялото му.

Той спря, отстъпи няколко сантиметра и смени позата си, бършейки горещата кръв от лявата си ръка. После отново пристъпи бързо напред и се опита да нанесе удар, но Сакс предусети това, лесно избегна ножа, размаха джобното ножче и почти отряза парче кожа от бузата му. Знаеше какво прави, но по-обезпокоителното беше, че в очите ѝ нямаше несигурност, макар че болката беше очевидна.

„Накарай я да използва крака си. Това е нейната слабост“ - помисли си.

Суон замахна отново и отново, но не се опитваше да я намушка или пореже, а да я накара да отстъпи назад, да промени позата си и да натовари ставите си.

И тогава тя допусна грешка.

Сакс отстъпи малко назад, обърна ножа и хвана острието му. Отдръпна се и се приготви да го хвърли.

- Пусни ножа! - извика тя, като кашляше неистово и бършеше сълзите си с другата ръка. - Лягай на пода!

Суон внимателно я наблюдаваше през дима, гледаше съсредоточено оръжието. Да хвърляш ножове е много трудно, а за да го направиш както трябва, се изисква добра видимост, правилно балансирано оръжие и стотици часове упражнения. Дори да улучиш мишената точно, това обикновено води само до нищожни наранявания. Въпреки всичко, което показваха по филмите, Джейкъб Суон се съмняваше някой да е умирал при удар с хвърлен нож. Убийството с нож е възможно само когато засегнеш важен кръвоносен съд и смъртта отнема време.

- Веднага! - извика тя. - На земята!

И все пак летящият нож можеше да го разсее, а някой късметлийски удар можеше да предизвика силна болка и дори да му извади окото. И така, докато тя се нагласява, за да прецени правилното разстояние, Джейкъб Суон продължи да се движи и да се навежда, за да се превърне в малка, неуловима мишена.

- Няма да повтарям. - Последва пауза. Очите ѝ не потрепваха. Сакс хвърли джобното ножче.

Той стисна очи и залегна.

Ножът попадна далеч от целта. Уцели шкаф с порцеланови съдове на половин метър от Суон и разби на парчета малкото стъкло. Една от чиниите вътре падна и се счупи. Той веднага се върна на позиция, но - отново грешка - тя не продължи.

Суон връхлетя и се вгледа в лицето ѝ, докато Сакс стоеше леко приведена напред с ръце отстрани, дишаше тежко и кашляше.

Сега беше негова. Щеше да вземе пистолета и да избяга някак е преговори. Разбира се, можеше да използват хеликоптера, за да се измъкнат.

- Добре, ето какво ще направиш...

Той усети дулото на пистолет, притиснато към слепоочието му. Погледна настрани.

Младият полицай, очевидно Рон, се беше върнал. Не, не... Суон осъзна. Той изобщо не беше излизал. Движел се е из дима и внимателно е търсил оръжието.

Тя изобщо не беше планирала да го намушка с джобното ножче. Просто е печелила време и е говорила, за да насочи полицая през дима. Не е искала Рон да излезе. Думите ѝ по-рано означаваха точно обратното и той я беше разбрал съвсем правилно.

- А сега - нареди младият мъж злокобно - пусни оръжието.

Суон знаеше, че е готов да изпрати куршум в главата му.

Потърси място, където ножът му нямаше да се нащърби или надраска. Хвърли го внимателно на канапето.

Сакс тръгна напред, все още тръпнеща от болка, и го взе. Забеляза качеството на острието му. Младият полицай сложи белезници на Суон, а тя тръгна напред, сграбчи маската на Суон и силно я издърпа.

89.

Оборудваният за инвалиди бус мина покри паркираните коли на специалните служби и спря до тротоара близо до къщата на Спенсър Бостън. Преди това Линкьлн Райм се намираше на няколко пресечки от тук. Имайки предвид невъзможността си да държи оръжие, която беше установил на Бахамите, той реши, че е по-добре да остане далеч от потенциално полесражение.

Том, разбира се, щеше да настоява на същото.

Старият закрилник.

След няколко минути той излезе от буса и стигна с новата си инвалидна количка, която доста харесваше, до Амелия Сакс.

Райм я огледа внимателно. Забеляза, че изпитва болка, макар да се опитваше да го прикрие. Безпокойството ѝ беше очевидно за него.

- Къде е Рон?

- Оглежда обстановката в къщата.

Райм направи гримаса, докато разглеждаше тлеещите дървета, чемширите и пушека, който се надигаше от скъпата къща.

- Не очаквах диверсия, Сакс. Съжалявам.

Беше бесен на себе си, че не го беше предвидил. Трябваше да се сети, че НИ 516 ще опита нещо подобно.

- И все пак измисли добър план, Райм - каза Сакс.

- Е, постигнахме желания резултат - призна той скромно.

Криминалистът не беше подозирал Спенсър Бостън в нещо повече от издаването на Заповедта за специална задача. Вярно, както беше отбелязала Сакс, Бостън и Морено имаха връзка с Панама. Но дори Бостън да беше участвал в нападението, тогава Морено е бил момче. Нямаше как да се познават. Не, Панама беше просто съвпадение.

Райм беше решил, че административният директор на Мецгър би бил идеална примамка, защото който и да стоеше зад заговора, шефът на неизвестния субект би искал да убие и информатора.

Това беше задачата, кояго беше възложил на Шрив Мецгър. Откакто беше разбрал за разследването миналия уикенд, Мецгър се беше свързал с всички взели участие в програма за ЗСЗ с безпилотни самолети и им беше казал да унищожават доказателства. Тези кодирани текстове, имейли и телефонни разговори бяха изпратени до хора в НРОС, както и до частни предприемачи, военни и висши служители от Вашингтон. Ето как шефът на НИ 516 знаеше толкова много за случая. Мецгър беше предоставял на всички информация от истинското разследване за това какво се случва - толкова много искаше програмата за ЗСЗ да продължи да работи. Организаторът от своя страна беше информирал подробно неизвестния субект.

Но кой точно беше този човек?

По настояване на Райм Мецгър се беше обадил на тези хора преди около час и им беше казал, че информаторът е идентифициран като Спенсър Бостън и че трябва да унищожат всички доказателства, които ги свързват с него.

Райм подозираше, че главният организатор, който стои зад заговора за убийството на Морено, ще заповяда на НИ 516 да се появи в Глен Коув и да елиминира Бостън.

И така, административният управител заедно със Сакс и Пуласки чакаше вътре, тактически войски на Нюйоркското полицейско управление и окръг Насау се укриваха наблизо заедно с хеликоптер на Спешните служби. Шумната резачка, която трябваше да прикрие бученето на хеликоптера, беше идея на Рон Пуласки.

Това хлапе не си поплюваше.

Райм погледна НИ 516, който стоеше закопчан с белезници на моравата пред къщата на Бостън, на около десетина метра. Ръката му беше превързана, но раната не изглеждаше сериозна. Мъжът погледна спокойно полицаите, после насочи вниманието си към това, което приличаше на градина с билки наблизо.

- Чудя се колко ли време ще ни отнеме да разберем за кого работи. Предполагам, че няма да сътрудничи и да издаде името на главния организатор - каза Райм на Сакс.

- И няма нужда - отвърна тя. - Знам за кого работи.

- Знаеш ли? - попита той.

- За Хари Уокър. В „Уокър Дифенс Систъмс“.

- Откъде знаеш? - попита през смях криминалистът.

Тя кимна към неизвестния извършител.

- Сещаш ли се, когато отидох до компанията, за да потърся пистата? Той беше човекът, който дойде да ме вземе от чакалнята и ме заведе при Уокър. Между другото, наистина се опита да флиртува.

90.

Името му беше Джейкъб Суон, началник на охраната на „Уокър Дифенс Систъмс“. Суон беше бивш военен, изгонен от полка заради прекалено жесток разпит на заподозрян в Ирак. Не чак изтезание с вода, но отстраняване на няколко сантиметра кожа от телата на неколцина въстаници. Отстранени били и някои части на тялото. „Изкусно и бавно“ пишеше в доклада.

По-задълбочено разследване разкри, че живее сам в Бруклин, купува си скъпи кухненски принадлежности и често посещава сам скъпи ресторанти. Миналата година ходил два пъти в „Бърза помощ“. Първия път заради огнестрелна рана, която според твърдението му била дело на непознат ловец, докато бил на лов за елени. Втория - заради лошо порязване на пръста уж с нож, докато Суон режел лук за някакво ястие.

Първото беше лъжа, а второто може би беше истина, предположи Райм, като се имаше предвид хобито на Суон, за което вече знаеха.

Комбинирайте онези съставки с хайвер и ванилия и ще получите изключително скъпо ястие, което сервират в „Пачуърк Гус“...

Близо до полицейския кордон спря кола, стар модел „Хонда“, която се нуждаеше от ремонт.

От нея излезе Нанс Лоръл, с бялата си блуза и морскосин костюм, същия като сивия. Търкаше бузата си и Райм се зачуди дали току-що си е сложила грим. Заместник-прокурорката приближи и попита дали Сакс е добре.

- Добре е. Малко се спречкаха. Но той го отнесе - отговори Райм и кимна към Суон. - Прочетени са му правата. Не е поискал адвокат, но не иска да съдейства.

- Ще видим тази работа - отвърна Лоръл. - Хайде да говорим с него. Може да имам нужда от помощта ви, Линкълн. Ще го доведем тук.

- Не е необходимо. - Той погледна надолу към инвалидната количка. - Казват, че е доста добра на неравен терен. Да проверим дали е така.

И количката веднага пое през ливадата право към заподозрения. Нанс Лоръл и Сакс я последваха. Заместник-прокурорката погледна Суон:

- Казвам се...

- Знам коя сте.

Последва една от типичните за нея паузи.

- Джейкъб, знаем, че Хари Уокър стои зад всичко това. Поръчал ви е да направите фалшиво разследване, за да накарате НРОС да убият Робърт Морено като прикритие, за да можете да убиете телохранителя му Симон Флорес, който е изнудвал Уокър. Били сте в „Саут Коув Ин“, когато се е случило, и сте чакали своя час. Веднага след това, преди да дойде спасителният екип, сте нахълтали в апартамент 1200 и сте намушкали до смърт Флорес и Едуардо де ла Руа. След това сте отишли при адвоката на Флорес в Насау, измъчвали сте го и сте го убили, откраднали сте документите, които Флорес е оставил на съхранение при него - документите, които Уокър се е притеснявал да не станат обществено достояние. След като разследването ми започна, Мецгьр даде на Уокър обновена информация и имена, за да унищожи доказателства и да бъде нащрек, тъй като полицията разследва случая. Но Уокър ви нареди да направите още нещо - да елиминирате свидетелите и следователите. Вие убихте Анет Бодел, Лидия Фостър и шофьора на Морено, Влад Николов. - Лоръл погледна към Сакс. - Офицери в Куинс са намерили тялото му в мазето на къщата му.

Суон едва погледна превързаната си ръка и не каза нищо. Прокурорката продължи:

- Заедно със сътрудници в Насау сте подготвили убийството на капитан Райм и други, които са работили с него там... А после и това - кимна тя към обезобразения крайградски пейзаж, който наподобяваше военна зона.

Дълбочината на тази информация, представена толкова безчувствено от Нанс Лоръл, трябваше да изненада Суон, но той се поколеба само за миг и после заговори с равен тон:

- Първо, що се отнася до този инцидент... - Посочи къщата на Бостън. - И що се отнася до оръжията, всички ние имаме разрешително за притежание на федерално огнестрелно оръжие клас три и за носенето му в границите на Ню Йорк. Работата ми в „Уокър Дифенс“ ме обвързва с националната сигурност. Дойдохме тук, защото ни беше съобщено, че Спенсър Бостън е отговорен за опасно изтичане на информация в сферата на сигурността. С колегите ми щяхме да проверим и да обсъдим въпроса с него. А изведнъж ни заплашиха тактически войски. Те твърдяха, че са от Нюйоркското полицейско управление, но как да им вярвам? Никой не предложи да се легитимира.

Амелия Сакс наистина се разсмя при тези думи.

- И очаквате да ви повярвам? - попита Лоръл.

- О, важният въпрос, госпожо Лоръл, е ще повярват ли съдебните заседатели? Подозирам, че биха могли. Що се отнася до другите престъпления, които споменахте - всичко това са подозрения. Сигурен съм, че нямате нищо срещу мен.

Прокурорката погледна Райм, който се доближи с инвалидната си количка. Осъзна, че Суон напрегнато изучава безчувствените му крака и лявата му ръка. Беше наистина любопитен, но криминалистът нямаше ни най-малка представа какво си мислеше или каква беше целта на това изследване.

От своя страна той огледа заподозрения и както често правеше, се усмихна на нахалството на престъпниците.

- Нямате нищо! Нямате нищо! - замислено повтори Райм. - А може би имаме, Джейкъб. Не ме интересуват особено мотивите, но да си призная, имаме няколко добри. Убили сте Лидия Фостър - и сте искали да убиете шофьора на Морено, - защото сте смятали, че ще изникне въпросът защо Симон Флорес не е съпровождал Морено на това пътуване. А това щеше да ни накара да се зачудим защо той не е тук. Убили сте Анет Бодел, защото тя можеше да ви постави на мястото на действието на Бахамите, когато се е случила стрелбата.

Суон примигна, но бързо се съвзе и просто вирна любопитно глава. Райм не му обърна внимание и погледна небето:

- А сега още по-конкретно доказателство: имаме къс кестеняв косъм от мястото на убийството на Лидия Фостър. - Той погледна главата на Суон. - Можем да направим задължителен ДНК анализ и съм сигурен, че ще съвпадне. О, и все още проследяваме онова сребърно колие, което сте подарили на Анет Бодел - за да привлечете баракудите, които да скрият факта, че сте я измъчвали и убили. Сигурен съм, че някой ви е видял да го купувате.

При тези думи Суон зяпна. Езикът му докосна ъгълчето на устните.

- По дрехите на Едуардо де ла Руа открихме малко бахар и лютив сос. Смятах, че това са следи от закуската му на девети май. Но като знам влечението ви към кулинарното изкуство, се чудя дали не сте готвили в нощта, преди да го убиете? Може би сте приготвили вечеря за Анет. Ще бъде интересно да изследваме куфара и дрехите ви за някаква следа. А като говорим за храна, открихме следи на две места в Ню Йорк – комбинирахме ги и се натъкнахме на много интересно ястие, включващо артишок, сладник, хайвер и ванилия. Да не би наскоро да сте видели рецептата в „Ню Йорк Таймс“? Чувам, че „Пачуърк Гус“ е доста добър ресторант. Трябва да знаете, че имам експертен свидетел, който да даде показания за храната.

Райм знаеше, че Том би се зарадвал да бъде описан така. Суон беше замлъкнал напълно. Всъщност беше като вцепенен.

- Сега разследваме дали сте имали достъп до определен вид военно самоделно взривно устройство, използвано в „Джава Хът“. Там, както и в апартамента на Анет Бодел в Насау, е открит соленоводен пясък. Ще изследваме дрехите и обувките ви и ще разберем дали по тях случайно не е останало малко. Както и пералнята ви. Хм, имаме ли още нещо?

- Следата от масло от двутактов двигател - напомни Сакс.

- А, да, благодаря ти, Сакс. Оставили сте следа от масло от двутактов двигател на едно от местопрестъпленията и съм сигурен, че ще открием същото гориво в офиса ви в „Уокър Дифенс“ или в Базата на въздушните сили в Хоумстед, ако сте били там преди или след нападението на девети май. Между другото, специално ви благодаря за това; така разбрахме, че НРОС използва самолети без пилот, а не снайперисти от плът и кръв. Извини ме, безпилотни самолети. Отклонявам се. Да видим този ваш интересен нож... - Беше видял, че в плика с доказателства има японски готварски нож. - Свързваме го с раните по телата на Лидия Фостър, Де ла Руа, Флорес и адвоката на Бахамите, както и на шофьора на лимузината. Още ли искате? Добре. Разследваме кредитната ви карта, тегленията от банкомат и мобилния ви телефон. - Той си пое дъх. - Изпращаме призовка на техническата поддръжка на „Уокър Дифенс“, за да видим кого са разследвали и шпионирали. С това до голяма степен се изчерпва официалното ми изявление. Прокурор Лоръл?

Последва една от специфичните паузи, които Райм бе започнал да намира за доста очарователни. После тя продължи:

- Усещате ли накъде бием, Джейкъб? Трябва да свидетелствате срещу Хари Уокър. Ако не го направите, ще измислим нещо.

- Какво означава това „ще измислим нещо“? Колко години?

- Очевидно не мога да кажа със сигурност, но вероятно става въпрос за трийсет.

- Нямам голям избор, нали? - попита той и погледна хладнокръвно.

- Алтернативата е да не оспорвам екстрадицията ви на Бахамите. И да прекарате живота си в един от техните затвори - отвърна тя.

Това като че ли за кратко накара Суон да се сепне. И все пак не проговори.

В интерес на истината той не беше грижа на Райм. Но криминалистът почувства, че трябва да помогне.

- И кой знае, Джейкъб - каза развеселен, - може би заместник-прокурор Лоръл ще се опита да ви осигури работа в кухнята, където и да ви изпратят. - Сви рамене. - Просто споменавам.

- Ще направя каквото мога - кимна Лоръл.

Суон погледна към обвитите в дим останки от къщата на Спенсър Бостън. После се обърна.

- Кога искате да говорим?

В отговор Нанс бръкна в дамската си чанта и извади очукан диктофон.

91.

- Бизнесът не е това, което беше, бизнесът с оръжия, имам предвид - разказваше им Суон. - „Уокър Дифенс“ имаше проблеми, големи проблеми, тъй като войните преставаха.

- Вярно е. Когато бях там, много съоръжения във фабриките бяха затворени - каза Сакс на Райм.

- Точно така. Изгубихме шейсет процента от приходите и компанията беше на червено. Господин Уокър беше свикнал на хубав живот. Няколко от бившите му съпруги също. Както и настоящата му, която беше с трийсет години по-млада от него. Без добри доходи можеше и да не е много склонна да остане.

- Неговият астън мартин ли беше в сградата? - попита Сакс.

- Да. Един от неговите. Той има три.

- Много добре. Три.

- Имаше и още. Той вярваше, както и аз, че компанията върши добри дела, добри за страната. Стрелковата система за безпилотния самолет например. И това беше само едно от тях. Работата ни беше важна. Трябваше да поддържаме дейността на компанията. - Суон продължи: - От САЩ не пристигаха толкова поръчки, колкото преди, затова господин Уокър започна бизнес в други страни. Но там имаше голям излишък на оръжия. Не се търсеха много. Затова той създаде търсене.

- Като подкупи офицери и министри на отбраната от Латинска Америка, нали? — попита Нане Лоръл.

- Точно така. Както и в Африка, и на Балканите. Малко и в Близкия изток, но там трябва да се внимава. Не искаш да те хванат да продаваш оръжия на бунтовници, които убиват американски войници. Та така, Симон Флорес, телохранителят на Морено, беше в бразилската армия. Дейността на господин Уокър в Латинска Америка е в Сао Паоло и затова Флорес беше наясно с подкупите. Когато напусна армията, той отмъкна много доказателства - достатъчно, за да тикнат господин Уокър в затвора до края на живота му. Флорес започна да го изнудва. Беше се срещал с Морено и харесваше дейността му. Морено го нае за свой телохранител. Предполагам Флорес е смятал, че това ще бъде добро прикритие. Можеше да пътува с Морено из Карибите, да купува недвижимо имущество, да инвестира парите, да намира офшорни банки - и все още да се прави на войник като телохранител. - Той хвърли поглед към Райм. - Да, правилно сте разбрали. Флорес не смяташе, че е разумно да идва на наша територия на първи май. А господин Уокър се притесняваше, че всичко ще излезе наяве.

- И ти фалшифицира разследването на Морено? - попита Сакс.

- Не, не беше фалшифицирано. Бих казал, че беше избирателно. Наблегнах на торовете за направата на бомба. След това НРОС пусна заповедта в сила на девети май, аз отидох в Насау, за да изчакам фоейрверките. Бяхме сигурни, че след това всичко ще затихне, но после чухме за делото срещу Мецгър и Бари Шейлс. Господин Уокър ме накара да направя всичко по силите си, за да го спра. О, между другото, Мецгър не знаеше какво съм намислил. Да, искаше Уокър и всички други негови доставчици да унищожават доказателства и да изтриват имейли, но това беше всичко.

- Добре, това е достатьчно засега - каза Лоръл. Тя кимна към Амелия Сакс: - Може да го задържите.

Сакс обаче имаше въпрос:

- В „Уокър“ защо дойдохте да ме посрещнете във фоайето? Беше рисковано. Ами ако ви бях видяла, докато ме следите?

- Със сигурност беше рисковано. - Суон сви рамене. - Но вие бяхте добра. Извадихте ме от релси няколко пъти. Исках да ви видя отблизо. Исках да видя дали имате слаби страни. - Той кимна към коляното ѝ. - И ги открих. Ако не бяхте една крачка пред мен в къщата на Бостън, може би нещата щяха да се развият по друг начин.

Сакс извика няколко униформени от Нюйоркското полицейско управление, те изправиха Суон на крака и го поведоха към полицейска кола. Той спря и се обърна.

- Още едно нещо. В къщата ми. В мазето.

Амелия кимна.

- Ще намерите една жена. Казва се Карол Фиори. Туристка от Великобритания.

- Моля? - Сакс примигна. На Лоръл ѝ трябваше малко време, за да се съвземе.

- Дълга история, но както и да е. Тя е в мазето.

- Вие... Тя е в мазето ви. Мъртва ли е? Или ранена?

- Не, не, не. Добре е. Вероятно отегчена. Заключена е там долу с белезници.

- Какво направихте? Изнасилихте ли я? - попита Лоръл.

- Разбира се, че не - оскърбено отвърна Суон. - Приготвих ѝ вечеря. Аспержи, картофи и моята версия на „Вероник“ - телешко с грозде и бюр блан. Доставиха ми месото от специална ферма в Монтана. Най-доброто в света. Отказа да яде. Не предполагах, че ще иска, но бях длъжен да опитам - сви рамене той.

- Какво щяхте да правите е нея? - попита Сакс.

- Наистина не знаех - отговори Суон. - Не знаех.

92.

Бяха казали на Шрив Мецгър, че мястото е сигурно и той караше служебната си кола от мястото на постановката на няколко пресечки през спретнатите улици към дома на административния си управител.

Негов приятел.

Негов Юда.

Мецгър с изненада установи, че приятната къща в предградията, където беше вечерял преди две седмици, приличаше на бойните полета, които помнеше от Ирак, с изключение на тучната трева, на лексусите и на мерцедесите, паркирани на съседната улица. Дърветата прикриваха дима, който се носеше към небето от прозорците на къщата на Бостън. Миризмата щеше да остане по стените години наред, дори след боядисване. За мебелите и дрехите и дума не можеше да става.

Собственият Пушек на Мецгър го изпълни. „Как можа да го направиш, Спенсър?“ - помисли си той за стотен път днес.

Както по отношение на всеки друг, който го беше оскърбил - от грубия продавач на кафе до някой като този предател, Мецгър си представи шракване на миши капан, изпита смазваща нужда да го сграбчи, да счупи костите му, да го накара да пищи, да потече кръв. Напълно да го унищожи.

Но после, като се замисли, че животът на Бостън никога няма да бъде същият, Мецгър реши, че това беше достатьчно голямо наказание. Пушекът в него се разсея.

Добър знак ли беше това, доктор Фишър?

Вероятно. Но спокойствието щеше ли да продължи? Може би, а може би не. Защо всички важни битки се водеха до живот? С теглото, с гнева, с любовта...

Той показа пропуска си на няколко местни полицаи, мина под полицейската лента и се отправи към Линкълн Райм и Амелия Сакс.

Поздрави ги и после научи мотивите на административния си директор да направи публична заповедта за убийство. Този грях не беше подтикнат от съвест, идеология или пари, а от желанието му за поста на ръководител на НРОС.

Мецгър беше поразен. От една страна, Бостън беше напълно неподходящ за работата. Въпреки кокалестата си фигура и безизразния поглед Мецгър беше идеален за поста. Онова, което разсейва собствения ти Пушек, е нещото, което те определя.

От друга страна, Спенсър Бостън беше старателен и добросъвестен професионалист в сферата на националната сигурност, играч, дилър, човек, който оправя нещата по мъглявите улици на Манагуа или Рио. Мъж, който нямаше пистолет и не би знаел как да го използва - или не би имал смелостта.

Какво, по дяволите, би направил с организация като НРОС, чиято цел е да отнема човешки живот?

Обаче Мецгър знаеше, че амбициите не се подхранват от логика.

Той кимна равнодушно на Райм и Сакс. Беше се надявал да се изправи срещу Спенсър Бостън, но Сакс беше обяснила, че административният директор е отишъл при децата и жена си в Ларчмънт. Все още не бил официално арестуван. Спорели сериозно какво престъпление е извършил, ако изобщо имаше такова. Обвиненията щяха да са федерални, а не щатски, така че участието на НРОС беше оскъдно.

Нямаше какво повече да прави тук.

Спенсър, как можа...

Той рязко се обърна към колата.

И почти се блъсна с ниската и набита заместник-прокурорка Нанс Лоръл.

И двамата замръзнаха на сантиметри един от друг. Той не каза нищо. Тя проговори:

- Извадихте късмет този път.

- Какво точно означава това?

- Морено се е отказал от гражданството си. Затова случаят пропадна. Това е единствената причина.

Шрив Мецгър се зачуди дали тя се взира във всички толкова настойчиво. „Във всички, освен в любовниците си“ - заподозря той. По това си приличаха. И се зачуди откъде се беше появила тази мисъл.

- Как успяхте да го направите? - продължи Лорън.

- Кое?

- Морено наистина ли се отказа? Истински ли бяха документите от посолството на Коста Рика?

- Във възпрепятстване на правосъдието ли ме обвинявате?

- Вие сте виновен във възпрепятстване - каза тя. - Това е ясно. Избираме да се придържаме към тези обвинения. Интересуват ме конкретно документите за отказ.

Между Вашингтон и Олбъни бяха проведени телефонни разговори, за да не бъдат повдигани обвинения за възпрепятстване. Мецгър се зачуди дали това не е прощален подарък от Вълшебника. Едва ли. Такова дело би изглеждало зле за всички.

- Нямам какво повече да кажа по темата, прокуроре. Обсъдете го с щатската полиция.

- Кой е Рашид ал-Барани?

Така значи, тя имаше поне два записа от опашката за специални задачи - тези на Морено и Рашид.

- Не мога да обсъждам делата на НРОС с вас. Не сте упълномощена.

- Мъртъв ли е?

Мецгър не отговори. Задържа погледа си върху нея. Тя продължи:

- Сигурен ли сте, че Рашид е виновен?

Пушекът завря и напука кожата му като яйчена черупка. Той прошепна грубо:

- Уокър ме използва, използва НРОС.

- Вие се оставихте да бъдете използван. Чухте каквото ви трябваше относно Морено и не задавахте повече въпроси.

Пушек, кълбо след кълбо Пушек.

- Какво не е наред, госпожо прокурор? Разочарована сте, че единственото, което ви остана, е обикновено убийство? Управител на фирма, която се занимава със сигурността, е поръчал няколко удара? Скука. Няма да бъде отразено в медиите така, както би било отразено затварянето на ръководител на федералната сигурност.

Тя не се поддаде на провокацията.

- А Рашид? Сигурен ли сте, че в този случай не са допуснати грешки?

Мецгър си спомни, че Бари Шейлс, както и самият той, почти бяха изпратили в забвение две деца в Рейноса, Мексико.

КЖ: Неодобрени...

У него се надигна непреодолима нужда да удари Лоръл. Или да изрече жестоки обиди относно ниския ѝ ръст, широкия ханш, прекомерния грим, фалита на родителите ѝ, проваления ѝ любовен живот - предположение, но най-вероятно истина. Гневът на Мецгър беше предизвикал само половин дузина синини или побои през годините; обаче думите му бяха наранили много хора. Пушекът предизвикваше това. Пушекът го правеше нечовек.

Просто си тръгни.

- И какво е престъплението на Рашид? Казал е неща за Америка, които не ви допадат? Накарал е хората да се съмняват в ценностите и достойнството на страната? А нима това не е най-важното в Америка - че си свободен да задаваш въпроси?

Мецгър спря, обърна се и избухна:

- Говорите като наивен и банален блогьр. - Застана пред нея. - Какво не ви е наред? Защо се възмущавате толкова от това, което правим?

- Защото то е погрешно. Съединените щати са страна на законите, а не на хората.

- Управление на законността - поправи я той. - Джон Адамс. Израз, който звучи хубаво. Разгледайте го добре и ще видите, че нещата не са толкова прости. Управление на законността. Добре. Обаче помислете върху това: законите изискват пълно тълкуване и делегиране на властта. Особено за хора като мен, които вземат решения как да изпълняват тези закони.

- Законите не включват съкращаване на процеса и своеволно екзекутиране на граждани - отвърна на огъня тя.

- В това, което правя, няма нищо своеволно.

- Нима? Вие убивате хора, които смятате, че ще извършат престъпление.

- Добре, госпожо прокурор. Ами полицаят на улицата? Вижда заподозрян в тъмна уличка да държи нещо, което прилича на пистолет. Ченгето има право да го убие, нали? Къде е вашият дълъг процес тогава, къде е благоразумното претърсване и конфискация, къде е правото да се изправиш срещу обвинителя?

- Но Морено нямаше пистолет.

- Понякога мъжът в тьмната уличка има само телефон, но така или иначе бива застрелян, защото сме избрали да дадем на полицията правото да преценява. - Той се изсмя смразяващо. - Кажете ми, не сте ли виновна за същото нещо?

- Какво имате предвид? - изстреля Лоръл.

- Ами моят подобаващ процес? Ами Бари Шейлс?

Тя се намръщи. Той продължи:

- Докато подготвяхте дело срещу мен, не ме ли проучвахте? Или Бари? Получихте ли поверителна информация от, да кажем, ФБР? Да не би „случайно“ да сте попаднали на засечена от Националната агенция по сигурността информация?

Последва неловко колебание. Дали тя се изчервяваше под бялата маска?

- Всяко доказателство, което представям в съда, е в съответствие с Четвъртата поправка.

- Не говоря за съда. Говоря за незаконно събиране на информация като част от разследване. Живеете в същия сив свят, в който и аз - усмихна се той.

Лоръл примигна. Не каза нищо.

- Виждате ли? И двамата интерпретираме, съдим, взимаме решения. Живеем в сив свят - прошепна той.

- Искате ли още един цитат, Шрив? Блекстоун: „По-добре десет виновници да избягат, отколкото един невинен да пострада.“ Това прави моята система - грижи се невинните да не свършат като жертви. Вашата не го прави. - Тя извади ключове от износената си чанта. - Ще продължа да ви наблюдавам.

- Тогава ще очаквам с нетърпение да се видим в съда, прокуроре.

Той се обърна и се върна при колата си. Седна спокойно на предната седалка, без да поглежда назад. Дишаше.

Зарежи.

Пет минути по-късно погледна телефона си, който вибрираше. На дисплея беше номерът на Рут.

- Здравей.

- Шрив, чух. Вярно ли е това за Спенсър?

- Страхувам се, че да. По-късно ще ти разкажа повече. Не искам да говоря по несигурна линия.

- Добре, но не ти звъня за това. Обадиха се от Вашингтон.

Вълшебника. Беше забравил за него.

- Той искаше да си уговори телефонен разговор с теб утре следобед.

Наказателният взвод не се ли събира на разсъмване?

- Добре - каза Мецгър. - Изпрати ми подробностите.

Изпъна се. Една от ставите му изпука.

- Рут?

- Да.

- Как звучеше той? - Последва пауза.

- Той... Не мисля, че беше много доволен, Шрив.

- Добре, Рут. Благодаря.

Той затвори и погледна към оживеното място на местопрестъплението в къщата на Спенсър Бостън. Киселите химични пари все още се носеха из въздуха и обграждаха колониалния дом и местността около него.

Пушек...

Значи това беше. Нямаше значение дали Морено е виновен или не. Вашингтон имаше куп причини да разпусне НРОС. Мецгър бе избрал за свой административен директор информатор, а за доставчик на охранително оборудване - корумпиран управител, който беше поръчвал изтезанията и убийствата на хора.

Това беше краят.

Мецгър въздъхна и включи колата на скорост, мислейки: „Съжалявам, Америка. Направих най-доброто, на което бях способен.“

Събота, 20 май

VII

Послания

93.

В девет в събота сутринта Линкълн Райм сновеше из лабораторията и диктуваше доклада с доказателства по делото „Уокър“ и споразумението, за което се беше договорил Суон.

Погледна календара си на големия монитор.

Операция, петък, 26 май. Бъди в болницата в девет сутринта.

БЕЗ алкохол след полунощ. Никакъв. Нито капка.

Усмихна се на втория ред, добавен от Том.

Къщата беше тиха. Болногледачът му беше в кухнята, а Сакс - в апартамента си в Бруклин. Имаше проблеми с мазето и чакаше работници. Щеше да се види с Нанс Лоръл по-късно днес - на питие и вечеря.

И да си поговорят за мъже...

Райм беше доволен, че противно на всякакви очаквания, жените бяха станали приятелки. Сакс нямаше много.

На входната врата се позвъни и Райм чу стъпките на Том, който отиваше към вратата. След малко се върна, съпровождан от висок мъж с кафяв костюм, бяла риза и зелена вратовръзка, чийто цвят не можеше дори да започне да описва.

Капитан Бил Майърс от отдела за специални операции на Нюйоркското полицейско управление. Каквото и да означаваше това.

Поздравиха се и мъжьт заговори възторжено, докато поздравяваше Райм за разрешаването на случая.

- И за милион години не се надявах да видя това - каза капитанът.

- Изненадах се какво се оказа.

- Не думай! Имаше някои доста прилични умозаключения от твоя страна.

Думата „прилични“ описваше единствено общоприетото или несъвсем отблъскващото; не означаваше „хубави“ или „добри“. Но не можеш да промениш човек, който използва жаргон, затова Райм замълча. Осъзна, че бе настанала тишина, тъй като Майърс зачовърка газовия хроматограф с напрегнатост, която обстоятелствата - и самото оборудване - не изискваха.

После капитанът огледа лабораторията и забеляза, че са сами. И Райм знаеше.

- Става въпрос за Амелия, нали, Бил?

Искаше му се да не беше използвал малкото ѝ име. Никой от тях не беше суеверен, освен в този случай. Никога не говореха един за друг на малко име.

- Да. Лон говори ли с теб? За моите проблеми с нейните здравословни затруднения?

- Да.

- Нека ти разкажа по-подробно - каза Майърс. - Дадох ѝ малко време да завърши случая и имах намерение да я накарам да се прегледа при лекар. Но реших друго. Прочетох докладите от залавянето в Глен Коув, когато тя и полицай Пуласки спипаха Джейкъб Суон. В медицинските доклади пишеше, че коляното ѝ напълно е отказало и след като заподозреният забелязал, че изпитва болка, я ритнал или ударил. Ако полицай Пуласки не е бил там, щеше да е мъртва. Както и Спенсър Бостън, и няколко от тактическите полицаи, които са се намесили.

- Тя залови престъпника, Бил - каза без заобикалки Райм.

- Извади късмет. В доклада пишеше, че след това едва е можела да ходи.

- Сега е добре.

- Добре ли е наистина?

Не, не беше. Райм не отговори.

- Очевидно е, Линкълн. Никой не иска да говори за това, но обстоятелствата са съмнителни. Тя излага себе си и другите на риск. Съвещахме се и решихме. Отстранявам я от разследванията. Ще бъде надзорник в главни случаи. Ще я повишим в чин сержант. Но знам, че ще има ответна реакция.

Райм побесня. Капитанът говореше за неговата Сакс с най-евтините клишета.

Обаче си замълча. Капитанът продължи:

- Искам да я убедиш, че така е най-добре, Линкълн. Не искаме да я загубим, прекалено добра е. Но отделът не може да я задържи, ако настоява да остане на терен. Единствената възможност е да я оставим на бюро.

И какво ще прави тя след Нюйоркското полицейско управление? Ще стане консултант на свободна практика като него? Сакс нямаше да се съгласи. Тя беше блестящ следовател заради естественото си съпричастие и упорство. Тя трябваше да бъде на терен, а не в лабораторията като него. Криминалистиката, разбира се, не беше единствената ѝ специалност. Ако не можеше да стигне до заложник или до кражба, която се случва в момента, за да спипа престъпника, тя щеше да рухне.

- Ще говориш ли с нея, Линкълн?

- Ще говоря с нея - най-накрая отговори той.

- Благодаря. Знаеш, че е за нейно добро, нали? Наистина искаме най-доброто. Ще бъде голяма промяна за всички.

Капитанът стисна ръката му и си тръгна.

Райм се взря в масата, където Сакс доскоро работеше по случая „Морено“. Беше сигурен, че усеща сапуна с аромат на гардения, който използваше, но може би това беше просто спомен.

„Ще говоря с нея...“

После обърна инвалидната си количка, върна се при белите дъски и започна да ги разучава отблизо. Както винаги намери утеха в елегантността и интригата на доказателствата.

94.

Трийсет и три метровият товарен кораб пухтеше под парата на дизеловото гориво и се движеше през Карибско море, огромна шир от тюркоазена вода, някога дом на пирати и благородници, а сега - магистрала за туристи и място за забавление на богаташи.

Корабът плаваше под доминикански флаг и беше на трийсет години. „Детройт 16-149“ го движеше във водата със значителните тринайсет възела с помощта на едно-единствено витло.

Водоизместимостта му беше четири метра и половина, но днес се движеше бързо благодарение на лекия си товар.

Висока мачта управляваше надпалубните съоръжения, а мостикът беше просторен, но разхвърлян, пълен с навигационно оборудване втора ръка, затегнато с болтове, залепено или завързано. Щурвалът беше старомоден дървен кръг със спици.

Пирати...

На руля беше ниският и набит, петдесет и две годишен Енрико Круз. Това беше истинското му име, макар че повечето хора го познаваха като Хенри Крос, нюйоркчанин, който се занимава с благотворителни дейности, най-мащабната и значима от които беше „Класни стаи за Америка“.

Днес Круз беше сам на палубата, защото мъжът, който трябваше да го придружава, беше убит от американското правителство в апартамент 1200 в „Саут Коув Ин“ на Бахамите. Един изстрел в гърдите беше попречил на Роберто Морено да пътува с приятеля си по море.

Круз и Морено се познаваха от години, още откакто най-добрият приятел на Морено, братът на Круз, Хосе, беше убит - да, това беше правилната дума - от американски хеликоптер в Панама по време на нахлуването през 1989 година.

Откакто двамата мъже работеха заедно, за да се отплатят на нацията за войната, която се беше спуснала над Панама, родната им страна, бяха решили, че диктаторът, когото са подкрепяли през всичките тези години, е лош човек.

В кампанията си срещу САЩ тези мъже се различаваха единствено по подхода. Морено беше открит и публично настроен срещу Америка, докато Круз остана анонимен, което му позволяваше да подготвя нападенията и да достави оръжията и парите там, където щяха да са най-полезни. Морено и Круз бяха гръбнакът на безименно движение.

Бяха организирали смъртта на почти триста американски граждани и чужденци, които се прекланяха пред западните ценности: бизнесмени, професори, политици, висши служители, борещи се с трафика на наркотици, дипломати и техните семейства.

Тези нападения бяха изолирани, за да не могат властите да ги свържат помежду им. Но това, което беше запланувано за днес, беше точно обратното: голям удар срещу политическото, социално и корпоративно сърце на Америка. Морено се беше подготвял в продължение на месеци - беше се отказал от гражданството си, беше прекъснал всички връзки със Съединените щати, беше прехвърлил парите си от САЩ на Каймановите острови, беше си купил къща в пустошта на Венецуела - всичко заради нетърпението, с което очакваше то да се случи.

А кое беше оръжието в сърцето на нападението? Корабът, който сега пореше вълните.

Роден в Панама, Круз беше свързан с корабната търговия през по-голямата част ют живота си, знаеше как да управлява плавателни съдове с такива размери. Освен това в наши дни на човек не му се налага да прави друго, освен да върти руля. Имаш нужда само от добре подготвен екип в машинното отделение, джипиес и автопилот на мостика. Това е всичко. Компютърът си вършеше работата, за да пристигне корабът до крайната точка. Движеха се на север-северозапад през морето. Денят беше удивително син, вятърът беше непроменлив, а пръските - калейдоскопични.

Корабът нямаше име или поне вече нямаше и беше поръчан през верига от истински, но неизвестни корпорации и можеше да бъде разпознат само по регистрационния си номер. Имаше файл за него на компютър в Доминиканската република, важните статичстически факти бяха вписани в съответната регистрационна книга, но после бяха дигитално изтрити и физически унищожени.

Беше анонимен.

Круз си помисли да го кръсти неофициално, преди да се отправят към Насау - Роберта, на името на приятеля си. След това реши, че е по-добре да се обръща към него просто като Кораба. Беше бледочерен и сив, на ръждиви резки. Но за него беше красив.

Той гледаше към крайната им цел - черната точка на няколко километра. Джипиесът засили навигационната ситема, за да компенсира вятъра; на руля автоматично се появиха нови координати. Той усети как корабът реагира. Наслаждаваше се на усещането как такова голямо нещо се подчинява на команди.

Вратата се отвори и един мъж се присъедини към него. Беше с тъмна кожа, глава с форма на куршум, гладко обръснат и с мършаво тяло. Боби Чевал носеше джинси и дънкова риза с от- рязани ръкави, така че напомняше жилетка. Беше бос. Погледна към хоризонта и каза:

- Лошо, не мислиш ли? Няма да може да види как се случва. Това е тьжно.

Чевал беше основната връзка на Роберто Морено на Бахамите.

- Може би ще го види - отвърна Круз. Не го вярваше, но го каза, за да убеди Чевал, който носеше кръст от конски косъм на врата си. Круз не вярваше в задгробния живот и знаеше, че скъпият му приятел Роберто Морено е толкова мъртъв, колкото щеше да бъде сърцето на правителството, което го уби.

Чевал, който щеше да ръководи Движението за местна власт на Бахамите, щом всичко стане готово, беше ключов фактор в организирането на днешния план.

- Има ли някакви кораби? Следи от наблюдение? - попита Круз.

- Не. Никакви.

Круз беше сигурен, че никой не подозира какво ще се случи. Бяха изключително внимателни. Единственото му опасение беше по-рано през седмицата, когато в офиса на „Класни стаи за Америка“ на Чеймбърс Стрийт се появи сексапилна червенокоса полицайка, за да разпитва за посещението на Роберто на първи май. Първоначално се изненада, но Круз се беше справял с някои доста презрени хора - членове на „Ал-Кайда“ например и бунтовници от „Сияйния път“ - и не се стряскаше лесно. Беше разсеял детектив Сакс с истинската история за „белия човек“, вероятно от НРОС, който проследил Роберто. После я разсея още повече е някаква измислица за син частен самолет.

„Син самолет за зелен хайвер“ - помисли си той сега и се усмихна. На Роберто щеше да му хареса.

- Лодката готова ли е? - попита Круз Чевал.

- Да. Колко ще се доближим? Искам да кажа, преди да напуснем кораба?

- На два километра би било добре.

В този момент петимата мъже от екипажа щяха да се качат в малка бърза лодка и да се отправят в обратна посока. Щяха да проследят движението на кораба на компютъра. Можеха да управляват от разстояние. Ако джипиесът или автопилотът откажеха, на мостика беше монтирана камера и щяха да наблюдават как корабът се доближава до крайната си цел.

В нея се взираха сега мъжете.

Маями Роувър беше единственото нефтено съоръжение на „Американ Петролиум Дрилинг енд Рифайнинг“ в региона, на петдесетина километра от брега на Маями. (Името му беше комично: то вече не блуждаще никъде и беше пристигнало директно от Тексас по криволичещия път със скорост от четири възела.)

Преди месеци Морено и Круз бяха решили, че петролната компания ще бъде мишената на най-голямото им „послание“ досега - „Американ Петролиум“ беше откраднала големи парцели земя в Южна Америка и беше преместила хиляди хора, на които беше предложила жалко селище в замяна на подписите им върху документи за преместване, които повечето не можеха да прочетат. Морено беше организирал поредица от протести в Щатите и на други места през последния месец. Протестите имаха две цели. Първо бяха извадили на светло престъпленията на „Американ Петролиум“. И второ - дадоха кредит на доверие на предположението, че Морено само говори. Щом властите решиха, че той иска да направи просто обикновен протест, загубиха интерес към него.

Именно затова никой не продължи по следите, които можеха да разкрият какво ще се случи днес: щяха да блъснат кораба в „Маями Роувър“. След удара двеста и петдесет литровите бидони, съдържащи смес от дизелово гориво, торове и нитрометан щяха да експлодират и да разрушат съоръжението.

Морено и Круз бяха решили, че това само по себе си, макар и голям удар, не беше достатьчно. Да убият около шейсетина работници и да унищожат най-голямото нефтено съоръжение на югоизток? Приличаше на действията на горкия човек, който блъсна самолета си в сградата на Отдела за държавните приходи в Остин, Тексас. Уби неколцина души. Създаде малко проблеми, обърка движението.

Но скоро всичко беше постарому в столицата на Тексас.

Това, което щеше да се случи днес, беше много по-лошо.

След като първоначалната експлозия унищожи съоръжението, корабът щеше да потъне бързо. На кърмата имаше втора бомба, която щеше да се издигне на повърхността близо до източника. Детонатор мареограф щеше да предизвика друга експлозия, която щеше да унищожи както тарана, така и пръстеновидните искрогасители. И понеже няма да има какво да спре изтичането, нефтът щеше да се излее в океана - по деветнайсет тона на ден, двойно повече от това, което изтече по време на нефтения разлив в Мексиканския залив.

Повърхностните течения и вятърът щяха да помогнат на нефтения разлив в мисията му да унищожи по-голямата част от източното крайбрежие на Флорида и Джорджия. Можеше да стигне и до Северна и Южна Каролина. Пристанищата щяха да затворят, превозите по вода и туризмът щяха да приключат завинаги, милиони щяха да пострадат от огромния икономически удар.

- Американците искат петрол за колите, климатичните системи и капиталистическите си компании. Е, ще им го дам! Могат да се удавят в петрола, който ще им доставим - беше казал Роберто.

Четирийсет минути по-късно корабът беше на три километра от „Маями Роувър“.

Енрико Круз провери джипиеса за последен път и двамата е Чевал напуснаха мостика.

- Всички в лодката - извика Круз.

Круз забърза към вмирисания преден трюм, където се плискаше слизеста вода, и провери основната бомба. Всичко беше наред. Зареди я. Направи същото и с втората, уредът, който щеше да унищожи искрогасителите.

После бързо се върна на палубата. Хвърли поглед над носа. Да, отправяше се точно към съоръжението. Той сканира огромната площадка на постройката - можеше да се каже на трийсет метра над земята. Не се виждаха работници. Типична гледка. Никой на нефтеното съоръжение не си губеше времето да се разтакава на силно нагорещената желязна надстройка. Те се трудеха здраво във вътрешността на съоръжението, преди всичко на мястото за сондаж, спяха или чакаха следващата смяна.

Круз бързо се отправи към страничната част на кораба, слезе по въжената стълба и скочи в лодката с Чевал и другите от екипажа.

Запали мотора.

Но преди да се отдалечат, Круз разтвори дланта си и целуна възглавничките на пръстите си. След това докосна едно ръждиво петно по корпуса на кораба и прошепна:

- Това е за теб, Роберто.

95.

Струпалите се на предната палуба пътници бяха фотографирани от Джим от Ню Джьрси, а не Джим от Кливланд или Джим от Лондон (добре, британците предпочитаха „Джеймс“, но щом беше на почивка, той нямаше нищо против да играе по свирката на другите).

Групата се беше сприятелила още в дните, след като океанският пътнически кораб беше напуснал Хамилтън на Бермудите, и прекараха първия си коктейлен час в отбелязване на съвпадения на кариери, брой деца... и фамилни имена.

Четирима мъже на име Джими и две жени на име Сали.

Джим от Калифорния беше долу и нито лепенката, нито лекарството против прилошаване му помагаха и затова не беше включен в картинката.

Джим от Ню Джърси подреди всички в редица пред планшира според него, макар че никой не знаеше какво точно е това - нито пък той, - но изглеждаше много морско и забавно да го кажеш.

- Никой да не пее песента от „Титаник“.

Много от тях я пееха, особено след като баровете оставаха отворени до късно през нощта, но истината беше, че малцина, мъже или жени, можеха да изпеят сладникавата песен като Селин Дион.

- Това Флорида ли е? - попита една жена. Джим от Ню Джърси беше сигурен, че е една от онези с името Сали.

Той видя бледа линия на хоризонта, но вероятно бяха облаци.

- Не мисля, все още не.

- Тогава какво е? Сграда е.

- О, това е нефтеното съоръжение. Първото в тази част на Атлантическия океан. Не гледахте ли новините? Някъде преди година. Те откриха нефт между Насау и Флорида.

- Те? Кои са те? Всички казват „те“. Ще снимаш ли? Маргаритата ми се стопли.

- „Ю Ес Петролиум“, „Американ Петролиум Дрилинг“, не си спомням.

- Мразя ги тези неща - измърмори Сали от Чикаго. - Видяхте ли птиците в Залива? Всичките бяха покрити с нефт. Беше ужасно. Плаках.

- И в продължение на месеци нямаше хубави скариди.

Фотографът подреди обектите си в редица пред планшира и натисна копчето на фотоапарата.

Щрак, щрак, щрак, щрак.

Достатъчно, за да е сигурен, че няма да има замижали.

Доказателството за почивката се превърна в силициев чип, туристите се обърнаха, загледани в морето, и разговорът се прехвърли към вечеря, пазаруване в Маями, хотел „Фонтанбльо“ и дали имението на Версаче все още е отворено за посещения.

- Чух, че има душкабина за осем човека - каза Джим от Лондон.

Клеър оспори твърдението.

- По дяволите! - извика Джим от Ню Джърси.

- Скъпи! - смъмри го съпругата му.

Но фотоапаратът беше насочен още веднъж и преди звукът от експлозията да стигне до тях, всички се бяха обърнали и гледаха огромния облак с форма на гъба, който се издигаше на около триста метра във въздуха.

- О, боже! Това е нефтеното съоръжение!

- Не, не!

- О, боже мой! Някой да се обади на някого.

Щрак, щрак, щрак, щрак...

96.

- Каква е оценката на щетите?

Шрив Мецгър, с дънки и бяла риза с дълги ръкави, се беше надвесил над монитора на един компютър и се взираше ли взираше в дима и мъглата, които се носеха над Карибско море на хиляда и осемстотин километра от тук.

- Не е останало нищо - оповести специалистката на НРОС по съкомуникации на контролния панел до него, млада жена с коса на кок, който изглеждаше болезнено стегнат. Гласът ѝ беше лишен от емоция.

Картината на монитора ясно показваше, че наистина не е останало нищо освен петролен разлив и отломки.

И дим, много дим.

Не е останало нищо...

Линкълн Райм и Амелия Сакс, заедно с Мецгър и специалиста по съобщителни средства, се намираха в микробуса на станцията за наземен контрол на НРОС на Ректор Стрийт в Долен Манхатън.

Райм хвърли бегъл поглед към останките от дървесина, пластмаса и поклащащ се върху водата лъскав петрол. Допреди трийсет секунди те представляваха трийсет и три метровия доминикански товарен кораб, който приятелят на Робърт Морено, Хенри Крос, по-известен като Енрико Круз, беше насочил към „Маями Роувър“, нефтеното съоръжение на „Американ Петролиум Дрилинг енд Рифайнинг“ на брега на Флорида.

Специалистката докосна слушалките си:

- Пристигна доклад за втори взрив под вода, шефе. На около двеста и петдесет метра дълбочина.

След малко видяха на монитора с висока резолюция малки мехурчета на морската повърхност. Това беше всичко. Райм предположи, че колкото и голяма да е била последната бомба, предназначена да унищожи източника на нефт, огромното количество вода бе оказало смекчаващ ефект.

Райм погледна през стъклената врата, която разделяше караваната на две, Стаята на смъртта на Станцията за наземен контрол. На слабата светлина забеляза мъжа, който току-що беше причинил разрушенията - и беше спасил живота на хората на съоръжението, както и на голяма част от източното крайбрежие на Флорида.

Забравил онези, които го наблюдават, Бари Шейлс се намираше на пулта за управление на безпилотни самолети. На Райм това му приличаше на пилотска кабина в самолет. Шейлс седеше, видимо доста спокоен, в удобен кожен стол и гледаше към пет монитора с плосък екран.

Ръцете на служителя на НРОС се намираха върху джойстикове, макар че от време на време той завърташе или натискаше едно от другите около хиляда копчета, циферблати, превключватели и компютърни клавиши.

Райм забеляза, че някой е прикрепил колан към стола, провиснал на пода незакопчан. Със сигурност беше шега.

Шейлс беше сам в тъмната стая, която явно беше звукоизолирана, за да не се разсейва той от колегите си - или от посетители като Райм и Сакс днес. Да изпращаш смъртоносни послания от високо без съмнение изискваше изключителна концентрация.

Специалистката, която поддържаше жива връзка с охраната на „Американ Петролиум“ на нефтеното съоръжение и също натискаше някакви бутони, зададе няколко въпроса и обяви на Мецгър, Райм и Сакс:

- Не са потвърдени никакви повреди по „Маями Роувър“ или искрогасителите. Няма ранени, с изключение на неколцина с болки в ушите.

Не беше неочаквано, след като огромна самоделна бомба се беше взривила на осемстотин метра от тях.

Преди половин час, докато беше разглеждал доказателствата, Райм изведнъж беше осъзнал, че някои неща не съвпадат. Беше провел шест телефонни разговора и беше заключил, че може би предстои нападение. Беше се свързал с Мецгър. Последва яростен спор във Вашингтон и в НРОС. Да объркваш военновъздушните сили изискваше много упълномощаване от Пентагона и по-висшестоящи; щяха да изгубят часове, докато получат разрешение.

Мецгър, разбира се, имаше решение. Беше се обърнал към Бари Шейлс, който така или иначе беше на път към сградата на НРОС, за да събере личните си вещи - Мецгър обясни, че пилотът решил да напусне.

Предвид ужасяващите последствия, в случай че предстоящото нападение е успешно, и наближаващия краен срок - въпрос на минути, бившият офицер от въздушните сили охотно се беше съгласил да помогне. Беше докарал безпилотния самолет от Хоумстед до място точно над товарния кораб и го беше оставил да се рее там. Корабът очевидно беше изоставен - бяха видели екипажа да се качва на лодка и да отплава. Когато призивите корабът да смени посоката си бяха пренебрегнати, Шейлс изстреля ракета „Хелфайър“, която удари предния трюм, където Райм предположи, че се намира самоделната бомба.

Право в целта.

Сега Шейлс смени курса на безпилотния самолет и започна да следи малката лодка с екипажа, който беше напуснал кораба преди двайсет минути. На монитора се появи лодката, която се носеше по вълните далеч от съоръжението и експлозията.

Райм чу гласа на Бари Шейлс от закрепените за тавана тонколони:

- Безпилотен самолет четири осем едно до център Флорида. Имам вторична мишена в обсега, изисквам прихващане. Разстоянието до целта около километър и половина.

- Разбрано, четири осем едно. Прихвани разстояние до мишената на деветстотин метра.

- Разбрано, център Флорида. Четири осем едно.

На монитора Райм виждаше Хенри Крос и моряците, които бяха напуснали кораба и се отправяха към сигурно място. Израженията на лицата им не можеха напълно да се видят, но езикът на тялото им предполагаше объркване и притеснение. Нямаше как да са чули безпилотния самолет или да са видели ракетния снаряд и най-вероятно си бяха помислили, че някаква неизправност в бомбата е предизвикала преждевременното ѝ детониране. Може би си мислеха: „Боже, това можеше да се случи, докато все още бяхме на лодката.“

- Четири осем едно до център Флорида. Намирам се на деветстотин метра от мишената. Прихваната вторична мишена. С тяхната скорост ще са под прикритие в Хорогет Кей след десет минути. Дайте съвет.

- Разбрано. Сигнализираме на основните честоти. Все още няма отговор - отговори равно Шейлс.

- Разбрано. Четири осем едно.

Райм погледна Сакс, чието лице изразяваше неговото собствено притеснение. Бяха ли на път да видят груповата екзекуция на шестима души?

Намираха се по средата на терористичен акт. Но опасността беше неутрализирана. Освен това, помисли си Райм, всички ли бяха терористи? Ами ако един-двама бяха невинни моряци, които нямаха представа какъв е товарът и каква е мисията? Изведнъж конфликтът между Шрив Мецгър и Нанс Лоръл се появи пред очите му.

- Четири осем едно, тук е център Флорида. Няма отговор на сигнала. Разрешено е изхвърляне на товара.

Райм видя как Бари Шейлс замръзва.

Остана неподвижен за момент, после се пресегна и вдигна капака на бутон от панела пред себе си.

- Бари! Стреляй покрай носа на лодката - нареди Шрив Мецгър по микрофона на бюрото пред себе си.

През тонколоните се чу гласът на Шейлс:

- Безпилотен самолет четири осем едно до център Флорида. Отказвам да изхвърля товара. Превключвам на ПДП.

- Разбрано, четири осем едно.

В Стаята на смъртта Бари Шейлс хвана джойстика и хвърли бърз поглед на видеоизображението на бързо движещата се лодка. Докосна един черен панел пред себе си. След кратко забавяне и зловеща тишина три поредни стълба вода се изстреляха във въздуха на няколко сантиметра пред лодката.

Лодката продължи, макар че всички в нея се озъртаха. Неколцина от моряците изглеждаха много млади.

- Център Флорида до четири осем едно. Няма промяна в скоростта на целта. Изпускането на товара все още е разрешено.

- Разбрано. Четири осем едно.

За момент не се случи нищо. После лодката се наклони, забави се и спря във водата. Двама от моряците сочеха към небето, макар и далеч от камерата. Не можеха да видят безпилотния самолет, но всички разбраха къде се намира врагът.

Почти едновременно всички вдигнаха ръце.

Това, което последва, беше комично. Водата беше развълнувана, а лодката - малка. Те се опитваха да балансират, но се страхуваха, че ако свалят ръце, някъде отгоре ще долети смъртта. Двама паднаха и бързо се изправиха на крака с ръце във въздуха. Изглеждаха като пияници, които се опитват да танцуват.

- Център Флорида до четири осем едно. Запиши капитулация. Флотът известява бреговия патрул „Файърбренд“ на километър и половина, който се движи с трийсет възела. Дръж вторичната мишена под прицел, докато пристигне.

- Разбрано. Четири осем едно.

97.

Бари Шейлс затвори вратата на Стаята на смъртта и без да обръща внимание на Шрийв Мецгър, отиде при Райм и Сакс. Кимна.

Амелия го похвали за превъзходното управление на безпилотния самолет.

- Да, госпожо - каза той сдържано, а светлосините му очи се отместиха настрани. Донякъде резервираността му се дължеше на това, че се изправя пред двама души, които имаха намерение да го обвинят в убийство. След като помисли, Райм реши, че не е така. Просто изглеждаше много прикрит човек.

Може би, когато притежаваш неговите умения, умствено и емоционално си различен от другите през по-голямата част от времето.

Шейлс се обърна към Райм:

- Трябваше да действаме много бързо. Не ми се удаде възможност да попитам как се сетихте, че се очаква нападение на съоръжението.

- Имаше някои доказателства, за които не се знаеше нищо - отвърна той.

- О, точно така. Някой беше казал, че вие сте царят на доказателствата.

Райм реши, че доста му допада тази съдържателна фраза. Щеше да я запомни.

- По-точно парафин с променени молекули, ароматно съединение и циклоалкан... О, и някои алкани.

Шейлс примигна два пъти.

- Или на разбираем език: нефт.

- Нефт ли?

- Точно така. Следи от него бяха намерени по дрехите и обувките на Морено и неговия телохранител. Би трябвало да се е оказал върху тях преди нападението ви, когато са били на срещи в „Саут Коув Ин“. Не се замислих много - на Бахамите има рафинерии и складови съоръжения. Но после осъзнах нещо друго: сутринта, когато умира, Морено се среща с някакви хора, за да говорят за поставянето на началото на транспортни и селскостопански дейности там като част от Движението за местна власт. Но освен това знаехме, че торове, дизелово гориво и нитрометан са били доставени преди седмици в неговите компании. Ако тези компании все още не са били учредени, за какво са му тези химикали?

- Свързахте нефта с вероятна бомба.

- Знаехме за съоръжението от първоначалното разследване на плановете на Морено за десети май. Тъй като той шумно се обявяваше против „Американ Петролиум Дрилинг“, може би в крайна сметка компанията беше мишена на истинско нападение, а не само на протест. Мисля, че в неделя или в понеделник той се е срещнал с работници на съоръжението - може би за да получи актуална информация относно охраната. А, имаше и още едно нещо, което не се връзваше. Сакс го разгада.

- Когато Морено идва в Ню Йорк по-рано този месец, единствената среща, на която не кани преводачката си, е срещата с Хенри Крос във фондацията „Класни стаи за Америка“. Защо не? Повечето срещи са невинни - Морено няма да допусне тя да превежда, ако на срещата става въпрос за нещо нелегално. Ами срещата с Крос? Ако беше невинна, какво лошо има Лидия Фостьр да присъства, дори да не ѝ се налага да превежда? Това ми подсказа, че може би не е толкова невинна. Крос ми разказа за мистериозния син реактивен самолет, който Морено вижда. Е, не можахме да намерим нищо, свързано със сини реактивни самолети, които да съвпадат с това, което вижда Морено. Точно това би казал някой на полицай, за да отклони вниманието му - каза Сакс.

Райм заговори отново:

- „Класни стаи за Америка“ има представителства в Никарагуа, откъдето са доставени дизеловото гориво, торовете и нитрометанът. Няма как да е било съвпадение. Проучихме Крос и разбрахме, че всъщност е Круз и че с Морено имат история. Братът на Круз, който бил най-добър приятел на Морено, е убит в Панама по време на инвазията. Това го е настроило срещу Съединените щати. Проучихме записите на пътуванията на Круз и кредитните му карти и открихме, че вчера е заминал за Насау.

- Моят човек в полицията на Бахамите откри, че той и Морено са наели товарен кораб преди месец. Напуснал е пристанището тази сутрин. Полицията нахлу в склада, където е бил натоварен корабът, и откри следи от експлозивни вещества. Това ми беше достатъчно. Обадих се на Шрив, а той се обади на теб.

- Значи все пак Морено не е бил невинен - прошепна Шейлс и хвърли поглед към Мецгър.

- Никак даже. Свалили сте лош човек, пилоте - каза Сакс.

Летецът погледна шефа си. Изражението му беше трудно разгадаемо. И противоречиво. Един начин на тълкуване беше: „В крайна сметка беше прав, Шрив. Беше прав.“

- И това нямаше да е единственият му проект - добави Райм.

Разказа им за подслушания телефонен разговор, който Нанс Лоръл им беше прочела на първата среща в понеделник.

Планирал съм още много такива послания...

- Бари - каза Мецгър, - ще изпратя нашите посетители. После бих желал да поговорим в офиса ми.

Последва пауза, достойна за Нанс Лоръл. Най-накрая летецът кимна.

Мецгър ги изпрати до изхода през паркинга и сърдечно им благодари.

Отвън Райм мина през отрязаната част от тротоара, за да пресече улицата и да стигне до буса, който ги чакаше. Сакс мина през бордюра. Райм забеляза, че потрепна и леко изпъшка от болка, докато го правеше.

Тя скришом го погледна, сякаш за да види дали е забелязал смръщването ѝ, и после бързо погледна напред.

Заболя го. Сякаш току-що го беше излъгала.

А той отговори с лъжа - направи се, че не е забелязал.

Те пресякоха улицата към вана. После Райм спря инвалидната количка насред тротоара. Амелия се обърна.

- Какво има, Райм?

- Сакс, трябва да поговорим.

98.

Телефонът звънна точно навреме.

Какъвто и да беше, Вълшебника беше точен. Шрив Мецгър седеше зад бюрото си в някак пустата НРОС в този съботен следобед, гледаше мигащата светлинка на магическия си червен телефон и внимателно слушаше трелите на звъна, които му се струваха като птича песен. Чудеше се дали да не го остави да звъни.

И никога повече да не приеме обаждане от този мъж.

- Мецгър на телефона.

- Шрив! Как си? Разбирам, че си чул за интересните развития там горе. Лонг Айланд. Знаеше ли, че преди бях част от Медоубрук? Не играеш голф, нали?

- Не.

Изпусна обръщението „господине“.

- Говорихме си за повдигане на обвинения срещу Спенсър. - Гласът отново стана вълшебнически, нисък и дразнещ.

- Можем да започнем дело... ако искаме - отвърна Мецгър.

Той свали очилата си и избърса стъклата им. В тази страна за разлика от Великобритания не беше задължително изнасянето на поверителна информация да се смята за престъпление, освен ако не шпионираш за друга нация.

- Да, ами, ще трябва да подредим приоритетите си, разбира се.

Вълшебника имаше предвид пиар проблемите. Може би беше по-смислено да не продължават случая, за да не се доберат медиите до историята.

Да, ами...

Мецгър извади нокторезачката. Но нямаше какво повече да реже. Завъртя я разсеяно върху бюрото и я прибра.

- Добра работа по инцидента във Флорида. Интересно как лошото разследване се оказа добро. Като фокус. Дейвид Копърфийлд, Худини.

- Всички са арестувани.

- Радвам се да го чуя.

Сякаш клюкарстваше за Холивуд, Вълшебника изрече:

- Сега трябва да ти кажа нещо, Шрив. Там ли си?

„Колко бодро ми връчва смъртната присъда.“

- Да, продъжавай.

- Обади ми се един приятел от Лангли. Един човек, който наскоро беше в Мексико.

Ме-хи-ко.

- Един определен човек - повтори Вълшебника. - Помниш ли го?

- В Рейноса? - попита Мецгър.

- Да, това е мястото. Познай какво? Той почива извън Санта Роса, близо до Тихуана.

- Така ли?

- Да. И очевидно все още има планове да доставя специалните си продукти в близко бъдеще. В много близко бъдеще.

Значи Рашид ал-Барани се беше преместил на западното крайбрежие, за да се скрие.

- Току-що е бил забелязан със свои приятели, но те ще си тръгнат сутринта. И утре през целия ден нашият приятел ще бъде сам в малка приятна вила. И добрата новина е, че туристическият съвет няма нищо против едно посещение от нас. Затова се чудех дали можеш да изготвиш преработени планове за пътуване за одобрение. Подробностите ще пристигнат скоро.

Нова ЗСЗ?

„Не ме ли уволняват?“ - зачуди се той.

- Разбира се, веднага ще се заема. Но...

- Да? - попита Вълшебника.

- Ами онези срещи? Проблемите с бюджета? - попита Мецгър.

Последва пазуза.

- О, комитетът насочи вниманието си върху други проблеми - отбеляза след малко Вълшебника. - Ако имаше някакви проблеми, щях да ти спомена за тях, не мислиш ли?

- Сигурно щеше. Разбира се.

- Разбира се.

Щрак.

Петък, 26 май

VIII

Ако се движиш...

99.

Сутринта на операцията

Райм, следван от Сакс и Том, се движеше бързо с инвалидната количка по коридора на болницата към чакалнята на операционната, където пациентите могат да поседят с приятелите и семейството си, докато не ги отмъкнат, за да ги срежат.

- Мразя болниците - рече Сакс.

Райм беше в доста добро настроение:

- Наистина ли? Защо? Персоналът е тоолкова любезен, а храната - тоооолкова хубава. Имат най-новите списания. И всички магии на модерната медицина. Ако ми простите алитерацията.

Амелия кратко се изсмя.

Само след пет минути, когато лекарят се появи и се ръкува с всички, забеляза функциониращата дясна ръка на Райм и пръстите.

- Добре - каза той. - Това е много добре.

- Старая се.

Лекарят обясни това, което всички знаеха: операцията щеше да продължи около три часа, може би малко повече. Престоят в реанимацията се очакваше да бъде около час. Хирургът щеше да ги потърси тук след края на операцията, за да им каже как е минала.

Излъчвайки увереност, мъжът им се усмихна и отиде да се подготви.

Медицинската сестра, красива афроамериканка с престилка с кученца, дойде и се представи, широко усмихната. Страшно е да те упоят и да те разрежат, а след това да те зашият. Някои медици не оценяваха травмата, но не и тази жена, която се грижеше за спокойствието на всички. Най-накрая каза:

- Готова ли сте?

Амелия Сакс се наведе и целуна Райм по устните. Изправи се и накуцвайки, последва сестрата по коридора.

- Ще бъдем в реанимацията, когато се събудиш - извика той.

Тя се обърна:

- Не ставай глупав, Райм. Прибери се вкъщи. Разреши някой случай или нещо такова.

- Ще бъдем в реанимацията - повтори той, докато вратата се затваряше и тя изчезна.

След миг мълчание Райм каза на Том:

- Да имаш случайно едно от онези патрончета с уиски? От полета за Насау.

Той беше настоял болногледачът да качи нелегално малко уиски на борда, макар да знаеше, че в първа класа получаваш колкото поискаш алкохол - по-скоро, колкото болногледачът ти е склонен да ти позволи.

- Не, но и да имах, нямаше да ти дам. Девет сутринта е.

Райм се намръщи.

Още веднъж погледна към вратата, през която беше изчезнала Сакс.

„Не искаме да я загубим, прекалено добра е. Но отделът не може да я задържи, ако настоява да остане на терен...“

Да, беше провел разговора със Сакс, както беше настоял Бил Майърс. Въпреки че посланието беше малко по-различно от това, което беше поискал капитанът. За Амелия Сакс работата на бюро в Нюйоркското полицейско управление, ранното пенсиониране или превръщането ѝ в консултант по сигурността не бяха приемлив вариант. Имаше само една възможност да се избегнат тези кошмари. Райм се беше свързал с доктор Вик Барингтън и беше взел името на най-добрия хирург в града, специалист в лечението на тежък артрит.

Мъжът беше казал, че може би ще успее да помогне; разговорът между Райм и Сакс пред седалището на НРОС в събота беше относно възможността да се подложи на операция, за да подобри състоянието си... и да остане на терен. А не да седне зад бюро според гибелните думи на Майърс.

Понеже не беше засегната от ревматоиден артрит - болест на имунната система, която покосява всички стави, а от по-често срещания остеоартрит, тя беше достатъчно млада, така че операция на бедрото и коляното да ѝ донесе още десетки години нормален живот, преди да се наложи смяна на ставата.

Сакс беше поспорила, но най-накрая се беше съгласила.

В чакалнята Райм гледаше десетината други присъстващи - двойките, самотните мъже и жени, семействата. Някои бяха неподвижни, други водеха напрегнат, едва доловим разговор, трети бяха паникьосани, а четвърти се придържаха към стратегиите на разсейване: разбъркваха кафето си, отваряха опаковки с храна, разглеждаха списания, пишеха съобщения или играеха игри на телефоните си.

Райм забеляза, че за разлика от улиците на Ню Йорк тук никой не му отдели повече от секунда незаинтересовано внимание. Той беше в инвалидна количка, а това беше болница. Тук той беше нормален.

- Каза на доктор Барингтън, че си отказал операцията, нали? - попита Том.

- Да, казах му.

Болногледачът замълча за момент. Вестникът в ръцете му се наклони съвсем леко. За хора, събрани от обстоятелства и професия по заплетен и интимен начин, на двамата никога не им беше лесно да обсъждат лични неща. Най-вече на Линкълн Райм. И все пак се изненада, че се чувства толкова непринудено да сподели с Том:

- Нещо се случи, докато бях на Бахамите.

Очите му се спряха на двойка на средна възраст, които неискрено си вдъхваха увереност един на друг. „За чия съдба? - зачуди се Райм. - На застаряващ баща? Или на малко дете?“

Разликата беше голяма.

- На онова място, където мислехме, че се е скрил снайперистът - продължи той.

- Когато отиде да поплуваш ли?

Криминалистът замълча за момент, отърсвайки се не от ужаса във водата, а от моментите, довели до него:

- Лесно направих заключението, че златистият форд ще се появи.

- Как?

- Помниш ли мъжа с пикапа, който изхвърляше боклук в канавката наблизо?

- Който се оказа главатарят.

- Точно така. Защо му беше да кара до края на ивицата земя, за да изхвърли торбите? Има обществено сметище на осемстотин метра, точно като слезеш от Югозападния път. И кой говори по телефона си, докато разтоварва тежки торби? Той казваше на другите двама в колата къде сме. И носеше сива тениска - каквато ти ми каза, че един от мъжете в колата е носил по-рано. Но аз ги пропуснах, всички следи. Видях ги, но ги пропуснах. И знаеш ли защо?

Том поклати глава.

- Защото имах оръжието. Оръжието, което Майкъл ми беше дал. Нямаше нужда да премислям ситуацията. Нямаше нужда да използвам мозъка си - защото можех да се оправя със стрелба.

- Само дето не можеше.

- Само дето не можех.

Лекар с износена престилка на петна се появи и нетърпеливи очи се стрелнаха към него, както соколът на Райм се спуска към гълъб. Мъжът намери семейството, което търсеше, отиде при него и очевидно му съобщи добри новини. Райм продължи да говори на помощника си:

- Често съм се чудил дали инцидентите не ме направиха по-добър. Принудиха ме да мисля по-добре, по-ясно и да достигам до по-категорично очертани заключения. Защото трябваше. Защото нямах друг избор.

- И сега мислиш, че отговорът е „да“.

Той кимна.

- На Бахамите едва не убиха теб, Майкъл и мен заради моя пропуск. Няма да се случи отново.

- И така, според мен ми казваш, че вече си се оперирал за последен път.

- Точно така. Каква беше репликата от онзи филм, койго ме накара да гледам? Хареса ми. Макар че тогава вероятно не съм го показал.

- Кой филм?

- Някакъв криминален. Доста отдавна беше. Героят каза нещо като: „Човек трябва да познава възможностите си.“

- Клинт Истууд - отбеляза Том. - Вярно е, но можеш да кажеш и „Човек трябва да познава силните си страни“.

- Такъв си оптимист! - Райм вдигна лявата си ръка и се взря в пръстите си, после я свали. - Това е достатьчно.

- Това е единственият избор, който можеше да направиш, Линкьлн.

Той повдигна въпросително вежда.

- Иначе ще остана без работа. И няма да намеря човек, за когото да се работи толкова трудно.

- Радвам се - промърмори Райм. - Вдигнал съм летвата доста високо.

След това разговорът и неговата странна промяна изчезнаха като сняг върху горещ покрив на кола. Мъжете замлъкнаха.

Два часа по-късно вратите на операционната се отвориха и оттам излезе друг лекар. Отново всички очи се спряха върху облечения в зелена престилка мъж, но това беше хирургът на Сакс и той се отправи право към Райм и Том.

Другите хора тръгнаха към автоматите за кафе, зачетоха списания или изпращаха съобщения, а хирургът погледна двамата мъже и каза:

- Операцията мина добре. Тя е добре. Будна е и пита за вас.