СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

Преди да напусне залата за тактически операции, Майлс благоразумно се свърза със службата за сигурност на „Триумф“ и провери докъде са стигнали с арестите на избягалите затворници. Липсваха и все още не се знаеше нищо за Озер, капитана на „Перигрин“, други двама, верни на Озерани офицери, командващ Кавило и генерал Метцов.

Майлс беше твърдо убеден, че чрез мониторите си е станал свидетел на превръщането на Озер и неговите офицери в радиоактивна прах. Дали и Кавило, и Метцов са били на борда на онази совалка? Каква ирония! След всичко, което Кавило направи за Сетаганда, да умре от техните ръце. Въпреки че, и това се споделяше от всички, иронията щеше да бъде не по-малка, ако беше умряла от ръцете на Вервейн, Рейнджърите на Рандал, Аслънд, Бариар или който и да е друг от множеството, попаднало в мрежите на нейните измами, през кратката й, но взривна кариера. Краят й би бил елегантен и удобен, ако беше действителен. Майлс не искаше да мисли за последните й свирепи забележки към него като за натежала от силата на пророчеството предсмъртна клетва. Метцов беше човекът, от когото трябваше да се страхува преди всичко. Трябваше, но не беше така. Той се разтрепери от побилите го тръпки и накара един войник от охраната да го придружи до каютата му.

По пътя се сблъска с ранените, които совалките прехвърляха в лечебницата на „Триумф“. Корабът беше останал в групата на резервите, доколкото изобщо имаше резерви, и не беше получил удари, които защитните му полета да не могат да отразят, но далеч не всички кораби от флотилията можеха да се похвалят с такъв късмет. Обикновено съотношението между процентите в списъците на жертвите при космическите битки беше обратно на статистиката при сухопътните сражения: броят на загиналите далеч надхвърляше броя на ранените, въпреки че ако при някакво щастливо стечение на обстоятелствата изкуствената жизнена среда се запазеше невредима, войниците можеха да оцелеят и след нараняванията си. Майлс промени посоката си и неуверено последва процесията. Каква ли полза щеше да има от него в лечебницата?

Медиците, които разпределяха ранените, не бяха определили „Триумф“ за леките случаи. Колоната водеха три случая на ужасни изгаряния и тежко нараняване в главата, които бяха поети бързо от възбудения персонал на лечебницата. Малцината, които бяха в съзнание, чакаха реда си смълчани, приковани за носилките. Погледите им бяха замъглени от болката и болкоуспокояващите лекарства.

Майлс се опита да подкрепи всеки един с по няколко думи. Някои от тях неразбиращо гледаха в празното пространство, други бяха признателни: при тях той се задържа за по-дълго, подкрепяйки ги с всичко, което беше по силите му. След това се отдръпна и за няколко минути остана занемял до вратата. Заливаха го познатите ужасяващи миризми на корабна лечебница след сражение: дезинфектанти и кръв, обгорена плът, урина… докато не осъзна, че от него няма никаква полза тук. Изтощението му го размекваше, чувстваше главата си празна и всеки момент щеше да се разплаче. Той се отлепи от стената и излезе с натежали крака. Легло! Ако присъствието му в командната зала се окажеше чак толкова необходимо, щяха да го намерят.

Добра се до каютата на Озер и набра кода на ключалката. Сега, след като я беше наследил, май трябваше да смени цифрите. Той въздъхна и влезе. В момента, в който пристъпи в каютата, Майлс осъзна два злополучни факта. Първо, въпреки че при влизането си в лечебницата беше освободил войника от охраната, после беше забравил да го повика обратно: и второ, не беше сам. Вратата се затвори зад него, преди да успее да отскочи в коридора.

Тъмночервеният нюанс, който имаше физиономията на Метцов, задържа погледа на Майлс с по-голям успех дори от сребристите проблясъци на дулото на невроразрушителя в ръката на генерала.

Метцов се бе сдобил с пълен комплект от сивата униформа на Дендарии, макар и с няколко номера по-малка. Командващ Кавило, която стоеше зад него, беше облечена в същата униформа, но с няколко номера по-голяма. Метцов изглеждаше огромен и разярен. Кавило изглеждаше… странно. По някакъв чудноват начин тя като че ли се забавляваше. Вратът й беше покрит със синини. Не носеше оръжие.

— Падна ми! — тържествуващо прошепна Метцов. — Най-после! — С широка усмивка, която откриваше и сливиците му, той се приближи постепенно към Майлс и стисна врата му с огромната си лапа. Майлс се почувства забоден за стената като пеперуда в хербарий. Метцов пусна невроразрушителя, който изтрополи по пода и хвана с другата си ръка врата на Майлс. Нямаше намерение да го чупи, просто го стисна.

— Никога няма да се измъкнете… — успя да изхърка Майлс. Усещаше как трахеята му започва да хруска, да се смачква, достъпа на кръв до главата му беше прекъснат и той чувстваше, че в черепа му всеки момент ще избухне мрака. Нямаше начин да разубеди Метиов с приказки…

Кавило се плъзна напред ловко, безшумно и незабележимо като котка, вдигна изтърваното оръжие и се отдръпна назад.

— Станис, мили — изгука тя. Метцов, завладян от бавното задушаване на Майлс, не й обърна внимание. Кавило, явно имитираща любовните рефрени на Метцов, изрецитира: — Разтвори си краката, кучко, или ще ти пръсна мозъка.

Този път главата на Метцов се завъртя към нея. Очите му се разтвориха широко. Тя му пръсна мозъка. Пращящата синя мълния го светна точно между очите. В последната си конвулсия, преди да се свлече на пода, той едва не счупи врата на Майлс, въпреки че там костите му бяха подсилени от пластични материали. Отвратителната миризма на смърт зашлеви Майлс през лицето.

Майлс замръзна с опрян в стената гръб. Не смееше да мръдне. Откъсна погледа си от трупа и вдигна очи към Кавило. Устните й бяха изкривени в доволна усмивка. Приличаше на преситена развратница. Дали думите й не бяха точен и пресен цитат? Какво са правили през всичките дълги часове? Тишината се проточи.

— Не… — Майлс се опита да прочисти нараненото си гърло и преглътна с мъка. — Не, че се оплаквам, моля ви се, но няма ли да продължите по ред на номерата и да застреляте и мен?

Кавило се усмихна самодоволно.

— Бързата отплата е по-добра от никаква. Все пак, бавното и изпипано отмъщение си остава най-хубавото, но за да му се насладя напълно, трябва да го надживея. Друг път, малкия. — Тя вдигна невроразрушителя нагоре, сякаш се канеше да го прибере в кобура, но се отказа и го остави в отпуснатата покрай тялото й ръка. — Закле се, че ще ме изпратиш на някое сигурно място извън Хийгън, лорд Вор. Имам причини да вярвам, че наистина си толкова глупав, че да удържиш на думата си. Не че се оплаквам, моля ти се. Виж, ако Озер не ни беше дал само един невроразрушител, или го беше дал на мен, а кода за каютата си на Станис, а не обратното: или ако ни беше взел със себе си, както го умолявах… нещата можеха да се развият по различен начин.

„По много по-различен начин.“ Много бавно, сантиметър по сантиметър, и много, много внимателно Майлс се приближи до конзолата и повика службата за сигурност. Кавило го наблюдаваше замислено. Няколко секунди, преди охраната да щурмува каютата, тя се приближи плътно до него.

— Подцених те, знаеш ли.

— Аз никога не съм те подценявал.

— Знам. Не съм свикнала с това… Благодаря ти — тя пренебрежително захвърли невроразрушителя върху тялото на Метцов. След това, внезапно оголила зъбите си, тя се завъртя, обгърна врата на Майлс с ръка и го целуна бурно. Разпределението на времето й беше съвършено: войниците от сигурността, начело с Елена и сержант Кодак, нахлуха през вратата точно преди Майлс да успее да я отърси от себе си.

* * *

Майлс излезе от совалката на „Триумф“, премина по гъвкавия ръкав и се качи на борда на „Принц Серж“. Той огледа със завист чистия, просторен и добре осветен коридор: редицата спретнати и излъчващи достойнство стражи, които отсечено отдадоха чест, лъскавите офицери, които стояха в очакване, облечени в своите имперски парадни униформи. Скришом той загрижено огледа собственото си сиво-бяло облекло. „Триумф“, гордостта, венецът на флотилията Дендарии, сякаш се беше смалил, беше се превърнал в нещо мъничко, ръбато и очукано, нещо похабено от прекомерна употреба.

„Да, но вие, момчета, нямаше сега да изглеждате толкова спретнати, ако бяхме мислили за похабяването“, утеши се Майлс.

Тънг, Елена и сержант Кодак също се блещеха като туристи. Майлс строго командва „мирно“, за да приеме и върне стегнатия поздрав на домакините.

— Аз съм командващ Наточини, помощник-командир на „Принц Серж“ — представи се старшият бариарец. — Лейтенант Егоров ще ви придружи заедно с командващ Ботари-Джесек за срещата ви с адмирал Воркосиган. Комодор Тънг, аз ще ви придружавам лично при вашата обиколка из „Принц Серж“ и ще се радвам да отговоря на всичките ви въпроси. Разбира се, ако отговорите не са класифицирани като секретна информация.

— Разбира се — широкото лице на Тънг беше озарено от огромно задоволство. Всъщност едва ли можеше да бъде по-самодоволен от това — щеше да гръмне.

— Ние ще се присъединим към вас и адмирал Воркосиган на обяд в столовата на старшите офицери след вашата среща и нашата малка екскурзия — отново се обърна към Майлс Наточини. — Последният гост, който имахме честта да приемем там преди дванайсет дена, беше президентът на Пол заедно с неговия антураж. — След като се увери, че наемниците са разбрали величината на привилегиите, които им се оказват, бариарският помощник-командир поведе щастливите Тънг и Кодак по коридора. Майлс чу Тънг тържествуващо да си мърмори под носа: „Обяд с Адмирал Воркосиган, еха, еха…“

Лейтенант Егоров покани с жест Майлс и Елена в противоположната посока.

— Вие от Бариар ли сте, госпожо? — попита той Елена.

— Баща ми беше васален оръженосец на покойния граф Пьотр в продължение на осемнайсет години — заяви Елена. — Служи на графа до смъртта си.

— Разбирам. — Гласът на лейтенанта беше изпълнен с респект. — В такъв случай се познавате със семейството. — „Това обяснява присъствието ви“, почти чуваше мислите му Майлс.

— О, да.

Лейтенантът погледна надолу към „адмирал Нейсмит“. Погледът му беше малко по-несигурен.

— А, ъ-ъ… разбрах, че сте бетианец, сър?

— По произход — отвърна на най-чистия си бетиански акцент Майлс.

— Възможно… възможно е начинът, по който ние бариарците се държим, да ви се стори малко по-официален, отколкото сте свикнали — предупреди ги лейтенантът. — Графът, сами разбирате, е привикнал към почит и уважение, съответстващи на неговия ранг.

Майлс с удоволствие се наслаждаваше на усилията на възпитания офицер, който се опитваше по най-вежливия начин да им каже: „Наричайте го «сър», не си бършете носа в ръкава и никакви егалитарни отговори и проклети бетиански остроумия.“

— Може да ви се стори доста труден човек.

— Истинско надуто нищожество, а?

Лейтенантът се намръщи.

— Той е велик човек.

— Ау! А на бас, че ако на обяда му излеем достатъчно вино в гърлото, ще почне да разправя мръсни вицове, без да пести подробностите.

Учтивата усмивка на лейтенанта замръзна като маска на лицето му. Очите на Елена играеха. Тя се наведе към Майлс и му прошепна силно:

— Адмирале, дръжте се прилично!

— О, добре — отрони с въздишка на разкаяние Майлс.

Лейтенантът хвърли изпълнен с благодарност поглед към Елена над главата на Майлс.

По пътя Майлс се възхищаваше от идеалната чистота. Освен че беше нов, „Принц Серж“ беше конструиран с мисълта не само за бойни действия, но и за дипломатически приеми: кораб, подходящ за пътуванията на императора при официални визити, при това без загуба на военна ефективност. В един пресечен коридор забеляза един младши лейтенант, който стоеше до свален от стената панел и ръководеше екип от техници при извършването на някакви дребни поправки. Майлс беше подочул, че „Принца“ е напуснал орбитата си заедно с бригадите, които все още имали работа по кораба. Той се огледа през рамо. „Ето къде, с Божията милост, и тази на генерал Метцов, разбира се, щях да съм сега.“ Ако беше успял да си опази носа чист на остров Кирил само за шест месеца… Без всякаква логика изведнъж почувства остра завист към онзи прилежен младши лейтенант.

Влязоха в офицерския отсек. Преминаха през някакво преддверие, от което лейтенант Егоров ги въведе в спартански подреден флагмански кабинет, два пъти по-голям от всичко, което Майлс беше виждал на бариарски кораб досега. Вратите безшумно се плъзнаха зад тях. Адмирал граф Арал Воркосиган вдигна поглед от бюрото си.

Майлс пристъпи напред. Изведнъж стомахът му се беше обърнал наопаки. За да прикрие чувствата си, той изтърси:

— Ей, имперски охлюви. Ще се размекнете в собствените си тлъстини от излежаване в такъв разкош.

— Ха! — Адмирал Воркосиган припряно се измъкна иззад бюрото и в бързането се удари в ръба му. „Нищо чудно.“ Той обгърна Майлс в силна прегръдка. Майлс се засмя, премигна и преглътна, плътно притиснал лицето си в хладния зелен плат на ръкава и почти успя да си възвърне контрола, когато граф Воркосиган го отдалечи на една ръка разстояние от себе си и го заразглежда със загрижени и търсещи очи.

— Добре ли си, момчето ми?

— Просто прекрасно. Хареса ли ти скока през прехода?

— Беше прекрасен — промълви граф Воркосиган. — Моля те, извини ме, но имаше моменти, когато някои от съветниците ми настояваха да бъдеш застрелян. И имаше моменти, когато бях напълно съгласен с тях.

Лейтенант Егоров, прекъснат по средата на обявяването на пристигането им, стоеше, без да се сети да затвори устата си. Изглеждаше напълно зашеметен. Потискайки усмивката си, лейтенант Джол се изправи и внимателно и милостиво изведе Егоров навън.

— Елена — граф Воркосиган с усилие се откъсна от Майлс и стисна двете й ръце. — Добре ли си?

— Да, сър.

— Това ме радва… повече, отколкото мога да изразя с думи. Корделия ти изпраща поздрави. Трябваше да ти напомня, ъ-ъ… трябва да се сетя за думите й точно, беше едно от бетианските й остроумия… „Домът е там, където рано или късно всички се завръщаме.“

— Сякаш чувам гласа й — усмихна се Елена. — Благодарете й от мое име. Кажете й… че ще го запомня.

— Добре. Сядайте, сядайте — той ги покани с жест, придърпа столовете по-близо до бюрото и на свой ред седна. За миг чертите му се отпуснаха, после съсредоточеното изражение отново се настани на лицето му. „Господи! Изглежда толкова уморен — ужаси се Майлс. — Грегор, има много неща, за които трябва да отговаряш.“ Но Грегор знаеше това.

— Какви са последните новини след прекратяването на огъня? — попита Майлс.

— Сетагандските кораби, които не се върнаха там, откъдето са дошли, имат повреди в корпусите, контролните системи или пък пилотите им са пострадали. Или и трите. Разрешаваме им да отстранят две от повредите и ги отпращаме със символични екипажи на борда. Останалите не могат да бъдат спасени. По мои пресмятания контролираният търговски трафик може да бъде възобновен след шест седмици.

Майлс поклати глава.

— Значи така завършва Петдневната война. Нито веднъж не видях сетагандец лице в лице. Всички тези усилия, това кръвопролитие — само за да се върнем към status quo ante.

— Не е така за всички. Много от висшите сетагандски офицери бяха отзовани в столицата на Сетаганда, за да обяснят „своеволните си действия“ на своя император. Очаква се, че извиненията им ще имат фатален край.

— Изкупление за провала им — изсумтя Майлс. — „Своеволни действия“. Има ли изобщо някой, който да вярва в това? Защо въобще си правят труда?

— Деликатност, момчето ми. На отстъпващия противник трябва да се предложи цялото достойнство, което той може да си позволи. Само не го оставяй да си позволява много.

— Доколкото разбирам, проявявате деликатност и към полианците. През цялото време очаквах, че Саймън Илиян ще се появи лично да ни прибере нас, изгубените момченца у дома.

— Той много искаше да дойде, но и дума не можеше да става и двамата да напуснем Бариар по едно и също време. Версията, с която прикривахме отсъствието на императора, беше толкова разклатена, че можеше да се сгромоляса всеки момент.

— Между другото как се оправихте с този проблем?

— Избрахме един млад офицер, който много прилича на Грегор, казахме му, че срещу императора се готви покушение и той трябва да изиграе ролята на стръвта. Господ да го поживи, съгласи се веднага. Той и неговата охрана, на която беше представена същата версия, си отживяха през следващите няколко седмици във Воркосиган Сърло. Похапваха само най-отбрани блюда, но за съжаление ги измъчваше стомашно разстройство. Най-накрая го изпратихме на полево учение, защото натискът от запитвания от столицата ставаше непоносим. Сигурен съм, че скоро ще се досетят, ако вече не са се досетили, но сега Грегор е при нас и можем да дадем каквито си пожелаем обяснения за случая. Каквито той пожелае. — За миг граф Воркосиган се намръщи, но личеше, че не е съвсем недоволен.

— Бях изненадан — каза Майлс, — макар и много щастлив, че придвижихте силите си през Пол толкова бързо. Боях се, че няма да ви разрешат да преминете, докато Сетаганда не влезе в Центъра, а тогава щеше да е прекалено късно.

— Да. Е, това е другата причина, поради която сега съм тук вместо Саймън. Като министър-председател и бивш регент имах всички основания да направя официално държавна визита на Пол. Излязохме с кратък списък на петте дипломатически отстъпки, за които полианците настояват пред нас от години и го предложихме за съдържание на дневния ред. Тъй като всичко беше много официално, честно и открито, за нас беше напълно уместно да съчетаем визитата ми с импровизирани обиколки из „Принц Серж“, просто са се възползвали от моето посещение, за да огледат новия ни кораб. Бяхме в орбита около Пол и кръстосвахме нагоре-надолу със совалките по приеми и коктейли (ръката му несъзнателно разтриваше корема, като да предотврати зараждаща се болка), а аз все още правех отчаяни опити да договоря преминаването ни, без да се налага да застреляме някого, когато пристигна новината за изненадващата атака на Сетаганда срещу Вервейн. След това процедурата за получаване на разрешение за преминаване внезапно беше ускорена. А бяхме само на дни, не на седмици път от мястото на бойните действия. По-трудна и деликатна работа беше да убедим Аслънд да забравят за традиционните си противоречия с Пол. Грегор ме удиви с начина, по който се справи с тази задача. Вервейн не представляваха никаква трудност, тъй като вече бяха изключително заинтересовани от намирането на съюзници.

— Чувам, че сега Грегор е доста известен на Вервейн.

— Сигурно и в момента го приветстват в столицата им. — Граф Воркосиган погледна часовника си. — Изгубили са си ума по него. Това, че го оставих да командва оръдие в залата за тактически операции на „Принц Серж“, май ще се окаже по-добра идея, отколкото смятах първоначално. Единствено от гледна точка на дипломацията, разбира се. — Граф Воркосиган изглеждаше съвсем разсеян.

— Учудва ме… че си му разрешил да се прехвърли заедно с теб през прехода в зоната на бойните действия. Не съм очаквал такова нещо.

— Ами… като стана дума за това, залата за тактически операции на „Принц Серж“ трябва да е била сред най-плътно отбраняваните няколко кубически метра от териториалния космос на Вервейн. Тя беше, беше…

Майлс беше очарован от усилията на баща му да изплюе думичките „напълно безопасна“, но те сякаш засядаха в гърлото му.

— Не е било твоя идея — сети се Майлс, — нали? Било е заповед на Грегор!

— Имаше няколко уместни довода, които подкрепяха становището му по този въпрос — отговори граф Воркосиган. — В пропагандата постъпката му вече дава плодове.

— Мислех, че ще бъдеш прекалено… благоразумен, за да допуснеш такъв риск.

Граф Воркосиган огледа четвъртитите си ръце.

— Не бях влюбен в тази идея, не. Но навремето положих клетва да служа на императора. Най-опасният от нравствена гледна точка момент за един настойник е, когато изкушението да се превърне в кукловод му изглежда възможно най-разумното разрешение. Винаги съм знаел, че този момент трябва… не. Знаех, че ако този момент никога не настъпи, това ще означава, че съм престъпил клетвата си и съм се провалил в опита си да служа. — Той замълча за момент. — И все пак, това беше голям шок за системата. Изплъзването.

Грегор му се е противопоставил открито? Де да можеше да види това.

— Дори след опита, който имам с теб през всичките тези години — добави граф Воркосиган.

— Ъ-ъ… как е язвата?

Граф Воркосиган се намръщи.

— Не питай. — Лицето му се проясни леко. — През последните три дни ме поотпусна. Всъщност за обяд мога дори да си поискам храна, вместо тази жалка медицинска каша.

Майлс се поокашля.

— Как е капитан Унгари?

Граф Воркосиган сви устни.

— Не е много доволен от теб.

— Аз… не мога да му се извиня. Направих много грешки, но неизпълнението на заповедта му да чакам на станция Аслънд не беше една от тях.

— Очевидно — граф Воркосиган се намръщи, гледайки към далечната стена. — И все пак… Повече от всякога съм убеден, че Службите не са място за теб. Все едно да се мъчиш да натъкмиш квадратен чеп в… не, по-лошо е и от това. Все едно да се опитваш да вкараш тесеракт в кръгла дупка.

Майлс потисна паниката, която го преряза.

— Няма да бъда уволнен, нали?

Елена внимателно разглеждаше маникюра си.

— Ако те уволнят, можеш да си намериш работа като наемник. Като генерал Метцов. Чух, че командващ Кавило си търси няколко опитни човека.

Майлс едва не скочи върху нея. Тя се усмихна самодоволно на яда му.

— Почти се натъжих, когато разбрах, че Метцов е бил убит — отбеляза граф Воркосиган. — Смятахме да се опитаме да го екстрадираме, преди да започне лудницата около изчезването на Грегор.

— А! Значи разбрахте най-накрая, че онзи комариански затворник по време на метежа на Комар е бил убит? Мислех, че може да е…

— Две убийства — граф Воркосиган вдигна двата си пръста.

— Боже мой! Не е издирил бедния Ан преди да напусне Бариар, нали? — почти беше забравил Ан.

— Не. Но ние го издирихме. Въпреки че не успяхме, преди Метцов да напусне планетата. Уви! А да, комарианският бунтовник е бил измъчван до смърт. Смъртта му не е била напълно умишлена. Явно е имал някакво скрито заболяване. Но не е било, както е подозирал първият следовател, отмъщение заради смъртта на надзирателя. Точно обратното. Бариарският ефрейтор от охраната, който е участвал или поне с мълчанието си е станал съучастник в изтезанията, е заплашил Метцов, че ще го издаде. Според Ан у него е настъпил някакъв обрат. Метцов го убива в един от пристъпите си на паника, принуждава Ан да му помогне да стъкмят историята с бягството и да свидетелства в негова полза. Така Ан се е замесил двойно повече в тази мръсна история. Метцов го е държал в непрекъснат страх, но все пак и той е бил по същия начин в ръцете на Ан, ако фактите някога видеха бял свят. Странна зависимост, от която Ан в крайна сметка се е отървал. Когато агентите на Илиян го откриха, Ан изглеждаше почти облекчен и доброволно се съгласи да бъде подложен на химически разпит.

Майлс си спомни със съчувствие синоптика от остров Кирил.

— Какво ще стане с Ан сега?

— Смятахме да го накараме да свидетелства на процеса срещу Метцов… Илиян дори мислеше, че ще успеем да извлечем полза от процеса във връзка с комарианците. Да им представим този слабоумен идиот ефрейтора, като невъзпят герой. Да обесим Метцов като доказателство за добрата воля на императора и тържествено обещание, че правосъдието винаги ще бъде едно и също за бариарци и комарианци… Хубав сценарий — граф Воркосиган се намръщи с горчивина. — Мисля, че сега просто ще го зарежем без много шум. Отново.

Майлс шумно въздъхна.

— Метцов. Жертвено агне до края. Трябва да е някаква лоша карма, която не го оставяше… не, че не я заслужаваше.

— Не си пожелавай справедливост прекалено често. Може да я получиш.

— Вече разбрах това, сър.

— Вече? — Граф Воркосиган повдигна едната си вежда. — Хм!

— Като говорим за справедливост — възползва се от случая Майлс, — интересува ме въпросът за заплащането на Дендарии. Те понесоха много щети — повече, отколкото обикновено си позволява една наемническа флотилия. Единственият им договор беше моята дума. Ако… ако Империумът не ме подкрепи, ще престъпя дадената дума.

Граф Воркосиган се усмихна леко.

— Вече сме разгледали този въпрос.

— Дали тайният бюджет на Илиян за финансиране, на операции ще е достатъчен да покрие тази сметка?

— Бюджетът на Илиян щеше да се пръсне по шевовете, ако се опиташе да покрие тези разходи. Но ти, ъ-ъ… май имаш приятел някъде нависоко. Ще изтеглим спешен кредит от ИмпСи, ще пренасочим фонда за тази флотилия и ще изтеглим от тайните сметки на императора. Надяваме се, че по-късно ще успеем да ги компенсираме със специален финансов законопроект, който ще прекараме през Министерския съвет и Съвета на графовете. Представете ни сметката.

Майлс измъкна диска с данните от джоба си.

— Ето я, сър. От счетоводителката на флотилията. Не е мигнала цяла нощ. Някои от оценките на щетите са все още предварителни. — Той постави диска на бюрото.

Едното ъгълче на устата на графа се изви нагоре.

— Започваш да свикваш, момчето ми… — той постави диска в съответното гнездо и го прегледа набързо. — Чекът ще бъде готов до обяд. Можете да го вземете на тръгване.

— Благодаря ви, сър.

— Сър — Елена се приведе напред и настоятелно попита: — Какво ще стане сега с флотилията Дендарии?

— Зависи от вас, предполагам. Макар че не можете да останете в такава близост до Бариар.

— Отново ли ще бъдем изоставени?

— Изоставени?

— Някога ни дадохте статут на имперска войскова част. Аз смятах така. Бъз смяташе така. След това Майлс ни изостави и след това… нищо.

— Точно като остров Кирил — отбеляза Майлс, — далече от очите, далече от ума. — Той натъжен повдигна рамене. — Доколкото разбрах, и те са преживели подобна деградация на духа.

Граф Воркосиган го изгледа остро.

— Съдбата на Дендарии, както и твоята бъдеща военна кариера, все още подлежат на обсъждане.

— Аз ще присъствам ли на това обсъждане? А те?

— Ще ви съобщим — граф Воркосиган опря длани на бюрото си и се изправи. — Това е всичко, което мога да ви кажа засега. Дори и на вас. Обяд, офицери?

Майлс и Елена също трябваше да станат.

— Комодор Тънг все още не знае нищо за роднинската ни връзка — предупреди Майлс. — Ако желаеш това да остане в тайна, ще се наложи отново да играя ролята на адмирал Нейсмит, когато се присъединим към тях.

— Илиян и капитан Унгари трябва наистина да са доволни, че не са компрометирали една потенциално полезна легенда. На всяка цена. Ще бъде интересно.

— Трябва да те предупредя, адмирал Нейсмит не е особено почтителен.

Елена и граф Воркосиган се спогледаха и избухнаха в смях. С цялото достойнство, което успя да събере, Майлс изчака, докато се успокоят.

По време на обяда адмирал Нейсмит беше болезнено учтив. Дори и лейтенант Егоров не би могъл да го обвини в обратното.

* * *

Правителственият куриер на Вервейн връчи чека на Майлс чрез компютъра на коменданта на станцията при прехода. Майлс удостовери получаването с отпечатък от палеца, ретината на окото и пълните със завъртулки нечетливи драсканици на адмирал Нейсмит, коренно различни от подписа, който младши лейтенант Воркосиган грижливо изписваше.

— Удоволствие е да се работи с почтени хора като вас, господа — каза Майлс и с удовлетворение прибра чека в джоба си, който след това внимателно закопча.

— Това е най-малкото, което можем да направим — отговори комендантът на станцията. — Не мога да ви опиша чувствата, които изпитахме, когато, знаейки че следващата атака на сетагандците ще бъде последната и решени да се бием докрай, видяхме Дендарии да се материализират на входа на прехода, за да ни подкрепят.

— Дендарии нямаше да се справят сами — скромно каза Майлс. — Всичко, което направихме, беше да ви помогнем да удържите предмостието, докато пристигне тежката артилерия.

— А ако предмостието не беше удържано, съюзническите войски на Хийгън, тежката артилерия, както казвате, нямаше да може да осъществи скока в териториалния космос на Вервейн.

— Не и без да плати висока цена — това е сигурно — съгласи се Майлс.

Комендантът на станцията погледна часовника си.

— Съвсем скоро моята планета ще изрази своето мнение за това по по-осезаем начин. Ще разрешите ли да ви придружа до церемонията, адмирале? Време е.

— Благодаря ви — Майлс се изправи и излезе от кабинета на коменданта, който вървеше след него. Ръката му току се вдигаше към осезаемите благодарности в джоба му, сякаш за да се увери отново и отново, че чекът е там. „Медали, пфу! Медалите не могат да платят ремонта на една флотилия.“

При прозрачния портал той спря, за да се полюбува на изгледа от станцията, както и на собственото си отражение. „Сивите облекла на Озерани-Дендарии са си много хубави“, реши той. Мекият оттенък на сивата кадифена туника се допълваше чудесно от ослепително бялата декорация и сребърните копчета на раменете, от подходящите панталони и ботушите от обработена сива кожа. Смяташе, че униформата го прави по-висок. Може би ще запази модела.

В пространството отвъд портала се носеше пъстро разнообразие от кораби: Дендарии, Рейнджърите, Вервейн и съюзническите. „Принц Серж“ не беше сред тях, тъй като в момента летеше в орбита около Вервейн, където разговорите, буквално на високо ниво, продължаваха, изковавайки подробностите на постоянния договор за приятелство, търговия, намаляване на таксите за преминаване, пакт за взаимно ненападение и т.н. между Бариар, Вервейн, Аслънд и Пол. Доколкото беше разбрал Майлс, Грегор се проявяваше в ярка светлина не само в представителната част на дипломацията, а и в разрешаването на многото костеливи проблеми, свързани с нея. „По-добре ти, отколкото аз, момче.“ Станцията на Вервейн забавяше графика за извършването на собствения си ремонт, за да помогне в ремонта на Дендарии: Бъз работеше денонощно. Майлс се откъсна от красивата гледка и последва коменданта на станцията.

В коридора пред голямата заседателна зала, където щеше да се състои церемонията, спряха, за да изчакат присъстващите да се настанят. Явно вервейнци бяха решили да ги смаят. Комендантът влезе вътре, за да вземе участие в приготовленията. Публиката не беше многобройна — сега всички имаха прекалено много работа, и то важна, но вервейнци бяха намерили, незнайно откъде, достатъчно хора за спазването на благоприличието. Майлс също имаше принос, тъй като беше изпратил един взвод от възстановяващи се Дендарии да се смесят с тълпата. Речта му щеше да бъде от тяхно име, реши той.

Докато чакаше, Майлс видя да пристига командващ Кавило заедно с бариарския й почетен караул. Доколкото знаеше, вервейнци все още не бяха осведомени, че оръжията на почетния караул бяха заредени със смъртоносни заряди и че войниците имаха заповед да стрелят „на месо“ при опит за бягство от страна на тяхната затворничка. Две жени със сурови лица, облечени в униформите на бариарските спомагателни войски, гарантираха наблюдението на Кавило и през нощта. Кавило добре се справяше в усилията си да не забелязва тяхното присъствие.

Униформата на рейнджърите представляваше по-спретната версия на техните бойни униформи. Цветовете бяха същите: жълто-кафяво, черно и бяло и подсъзнателно напомняха на Майлс за козината на стражево куче. „Тази кучка хапе“, опита се да не забравя той. Кавило се усмихна и се понесе към Майлс. Вонеше на отровния си парфюм. Сигурно си беше напълнила ваната с него.

Майлс я поздрави с кимване и извади от джоба си два филтърни тампона, които напъха в ноздрите си. Там те се разшириха леко, за да осигурят максимално добро уплътнение. Майлс ги изпробва, като вдиша дълбоко. Вършеха идеална работа. Щяха да филтрират и далеч по-малки молекули от отвратителните органични структури на шибания й парфюм. Издишваше през устата.

Кавило наблюдаваше процедурата с изражението на състезател по водни скокове, който е разбрал, че басейнът е празен едва след като се е отделил от кулата. „Майната ти“, измърмори тя под носа си.

Майлс повдигна рамене и разпери ръце, сякаш й казваше: „Целият съм на твое разположение, скъпа.“

— Скоро ли ще бъдете готови да се преместите заедно с оцелелите от флотилията ви?

— Веднага след тази идиотска шарада. Трябва да изоставя шест кораба. Повредени са твърде много за извършването на скок.

— Много разумно от твоя страна. Когато сетагандците разберат, че не могат да се доберат до теб сами, сигурно ще споделят с Вервейн нелицеприятната истина. Ако вервейнците сами не се досетят скоро за нея. Не бива да се застояваш по тези краища.

— Нямам такова намерение. Дори никога повече да не видя това място, пак ще е прекалено скоро. Това важи с двойно по-голяма сила за теб, мутант. Ако не за теб… — тя горчиво поклати глава.

— Между другото — добави Майлс, — на Дендарии им беше платено от три места за тази операция. Веднъж от първоначалните ни работодатели Аслънд, втори път от Бариар и трети път от благодарните вервейнци. Всяка една от планетите са съгласи да покрие всичките ни разходи. Остава доста големичка печалба.

— По-добре се моли никога пак да не се срещаме — изсъска тя.

— Е, в такъв случай… Сбогом.

Те влязоха в залата да съберат полагащите им се почести. Дали Кавило щеше да има наглостта да приеме своите от името на рейнджърите, които бяха разрушени в резултат на извратените й интриги? Да, както се оказа. Майлс кротко си мълчеше.

„Първият медал, който съм спечелил,“ мислеше си Майлс, докато комендантът му го окачваше всред изобилие от прегръдки и хвалби, „а дори не мога да го нося у дома.“ Медалът, униформата и самият адмирал Нейсмит скоро трябваше отново да бъдат прибрани в килера. Завинаги? Животът на младши лейтенант Воркосиган не беше особено привлекателен без тях. И все пак… механизмите на военната служба бяха едни и същи, от край до край. Ако между него и Кавило имаше някаква разлика, тя трябваше да е в това, на чия страна са избрали да служат. И начинът, по който служат. „Не всички пътища, а една пътека…“

* * *

Когато след няколко седмици Майлс се върна на Бариар в домашен отпуск, Грегор го покани на обяд в императорската резиденция. Седнаха на масичката от ковано желязо в Северните градини, прочути с това, че бяха проектирани лично от император Езар, дядото на Грегор. През лятото това място щеше да е потънало в дълбоки сенки; сега лъчите на слънцето, които проникваха през младите листа, развълнувани от топлия полъх на пролетта, го правеха да изглежда като покрито с феерична дантела от светлини. Охраната си вършеше работата извън техните погледи, а прислугата чакаше на подходящо разстояние. Претъпкан след първите три блюда, Майлс си сръбваше горещо кафе и кроеше замисли за похищение над второто парче торта, което се свиваше от страх в другата страна на масата и се опитваше да се скрие под плътна маскировка от сметана. Или щеше да се окаже, че в съюз с всичко останало то превъзхожда неговите собствени сили? Достатъчна компенсация за робските дажби, които някога деляха, да не говорим за кучешката храна на Кавило.

Дори и Грегор сякаш виждаше всичко около себе си с нови очи.

— Знаеш ли, космическите дажби наистина са досадни. И всички онези коридори — той беше зареял поглед покрай фонтана и очите му проследяваха гърбицата на пътеката, която минаваше по едно мостче и се гмуркаше сред вакханалия от цветя. — Бях ослепял за красотата на Бариар, докато я гледах всеки ден. Трябва да забравиш, за да си спомниш отново. Странно.

— Имаше моменти, когато не можех да си спомня на коя космическа станция съм — съгласи се Майлс с уста, пълна с торта и сметана. — Виж, в търговията с луксозни стоки е друго нещо, но станциите в Центъра Хийгън определено имаха склонност към практичните неща. — Той се смръщи на собствените си мисли.

Разговорът се въртеше около последните събития в Центъра Хийгън. Грегор се пооживи, като разбра, че Майлс също не е издал нито една истинска бойна заповед в залата за тактически операции на „Триумф“, а е бил упълномощен от Тънг да се занимава единствено с вътрешната криза в сигурността.

— Повечето офицери са си свършили работата още преди сражението да е започнало, защото самата битка се развива прекалено бързо — увери го Майлс. — Въвел ли си веднъж данните в добър тактически компютър, и ако си късметлия, по-добре е да си държиш ръцете в джобовете. Аз имам Тънг, ти имаш… тях.

— И хубави дълбоки джобове — каза Грегор. — Все още си мисля за това. Изглеждаше почти нереално, докато след това не посетих лечебницата. Чак тогава проумях — такава и такава точица светлина е означавала изгубената ръка на този човек, такава и такава — разкъсаните бели дробове на онзи…

— Трябва да внимаваш с тези малки светлинки. Наистина лъжите им са утешителни — съгласи се Майлс. — Ако им вярваш. — Той удави още една лепкава от сладост хапка в кафе, помълча малко и забеляза: — Не каза на Илиян истината за краткия си полет от балкона, нали? — беше констатация, а не въпрос.

— Казах му, че съм бил пиян и съм се спуснал… — Грегор не откъсваше поглед от цветята — …как разбра?

— Не говори за теб със стаен ужас в очите.

— Тъкмо го накарах да стане малко по-… отстъпчив. Не искам точно сега да оплескам всичко. Ти също не си му казал. Благодаря ти за това.

— Няма защо — Майлс отпи от кафето си. — Направи ми една услуга в замяна. Да поговориш с някого.

— С кого? Не и с Илиян. Нито с баща ти.

— А с майка ми?

— Хм! — Грегор за първи път отхапа от тортата си, която досега беше човъркал с вилицата си.

— Тя е единственият човек на Бариар, които поставя Грегор човека преди Грегор императора. Струва ми се, че всичките ни рангове за нея са като оптическа измама. А освен това знаеш, че може да мълчи не като гроб, а като цяло гробище.

— Ще си помисля.

— Не искам да бъда единственият, който… Разбирам, когато започвам да губя почва под краката си.

— Нима? — повдигна вежди Грегор.

— О, да. Обикновено не го показвам.

— Добре. Ще поговоря — каза Грегор.

Майлс изчака.

— Имаш думата ми — добави Грегор.

Майлс се отпусна. Облекчението му беше неизмеримо.

— Благодаря ти — той гледаше към третото парче торта. Порциите бяха доста изискани. — По-добре ли си напоследък?

— Много по-добре, благодаря. — Грегор продължи да разорава бразди по тортата си.

— Наистина ли?

— Не знам. — Браздите започнаха да се кръстосват. — За разлика от оня нещастник, когото са разхождали наоколо, не съм давал съгласието си за своята роля.

— Това се отнася за всички Вор.

— Всеки друг Вор може да избяга нанякъде, без отсъствието му да се почувства и без да липсва на никого.

— Ако избягам аз, няма ли да ти липсвам поне мъничко? — жално попита Майлс. Грегор се изкикоти. Майлс хвърли поглед из градините наоколо. — В сравнение с остров Кирил постът ти не изглежда чак толкова лош.

— Опитай се да му се насладиш посред нощ, сам в леглото си, когато се питаш кога гените ти ще започнат да се превръщат в притаени в съзнанието ти чудовища. Като великия чичо Лудия Юри. Или принц Серж. — Той остро изгледа Майлс.

— Аз… знам за ъ-ъ… проблемите на принц Серж — внимателно каза Майлс.

— Изглежда, всички са знаели. Освен мен.

Значи това е била капката, която преляла чашата при първия истински опит за самоубийство на угнетения Грегор. Ключът е паснал идеално на ключалката. Щрак! Майлс се опита да прикрие тържеството при този внезапен проблясък на проницателност.

— Кога разбра?

— По време на конференцията на Комар. И преди бях чувал подобни намеци… отдавах ги на вражеската пропаганда.

В такъв случай танцът на балкона е бил непосредствен отговор на изживения шок. Не е имало с кого да сподели, да даде отдушник на чувствата си и…

— Вярно ли е, че и самият той е обичал да изтеза…

— Не всички слухове за престолонаследника принц Серж са истина — побърза да го прекъсне Майлс. — Въпреки че в същината си, истината е… достатъчно лоша. Майка знае. По време на настъплението на Ескобар е виждала с очите си лудости, за които дори и аз не зная. Но на теб тя ще ти каже всичко. Попитай я направо без увъртания и ще получиш същия отговор.

— Това май се предава по наследство във вашето семейство — отбеляза Грегор. — И това.

— Тя ще ти каже колко е голяма разликата между теб и него… не съм чувал нещо да не е било наред при майка ти… Както и да е, вероятно у мен има също толкова гени на Лудия Юри, колкото и у теб, по една или друга линия.

— Много успокоително, няма що — изсмя се Грегор.

— Хм, просто още едно доказателство за теорията, че една беда никога не идва сама.

— Страхувам се от властта… — гласът на Грегор беше тих, замислен.

— Не се страхуваш от властта, страхуваш се да не нараниш някого, ако я упражняваш — внезапно заключи Майлс.

— Ха. Добро предположение. Доста близо до истината.

— Не е ли право в целта?

— Страхувам се, че това може да ми хареса. Нараняването. Като на него.

Имаше предвид принц Серж. Баща му.

— Глупости. В продължение на години гледах как дядо ми се опитваше да те пристрасти към лова. Справяше се добре, предполагам, защото го смяташе за свой дълг, на Вор, но едва не повръщаше всеки път, когато не улучваше и трябваше да преследваме някой ранен звяр. Може да си притаил в себе си някоя друга перверзия, но не и садизъм.

— Това, което съм чел… което съм чувал — продължи Грегор, — е така очарователно само по себе си, че не мога да спра да мисля за него. Не мога да го изхвърля от ума си.

— Главата ти е пълна с ужасии, защото светът е пълен с тях. Погледни гадостите, които Кавило сътвори в Центъра Хийгън.

— Ако я бях удушил, докато спи, което имах възможност да направя, никоя от тези гадости нямаше да се случи.

— Ако никоя от тези гадости не се беше случила в действителност, тя нямаше да заслужава да бъде удушена. Боя се, че е като някакъв парадокс при пътуване във времето. Стрелата на правосъдието лети само в една посока. В една. Не можеш да съжаляваш за това, че първо не си я удушил. Макар че, предполагам, заслужава си да съжаляваш, че не си я удушил след това…

— Не… не… Ще оставя това на Сетаганда, ако успеят да я настигнат. Дадохме й преднина.

— Грегор. Съжалявам, но просто не смятам, че Лудия император Грегор има някакво значение тук. Ако някой полудее, това ще са твоите съветници.

Грегор се беше втренчил в тортата на подноса с невиждащи очи.

— Предполагам, че ще обезпокоя охраната, ако се опитам да ти натикам сметановата торта в носа.

— Без съмнение. Трябваше да го направиш, когато бяхме по на осем и дванайсет години. Тогава щеше да се отървеш леко. Сметановата торта на справедливостта лети само в една посока — изкикоти се Майлс.

И от двете страни бяха предложени по няколко противоестествени, достойни за млади второкурсници неща, които можеха да се направят с пълен поднос с торти. „Грегор има нужда от един хубав бой със сметанова торта, реши Майлс, пък бил той и само въображаем, на думи.“ Когато най-накрая смехът им стихна, а кафето започна да изстива, Майлс каза:

— Знам, че си глух за ласкателства, но дявол да го вземе, ти наистина си добър в работата си. Би трябвало да го знаеш след преговорите на Вервейн. Сигурно си го скътал някъде в себе си. Дръж се здраво за нея, а?

— Мисля, че точно това ще направя — вилицата на Грегор се заби с по-голяма сила в последното парче от тортата му. — Ти също ще се държиш за своята работа, нали?

— Каквато и да е тя. По-късно следобеда трябва да се срещна с Илиян точно по този въпрос — отговори Майлс. В крайна сметка реши да се откаже от третото парче торта.

— Май не се вълнуваш особено много от това.

— Нали не мислиш, че може да ме понижи? Няма по-нисък чин от младши лейтенант.

— Той е доволен от теб. Какво друго?

— Не изглеждаше доволен, когато му представих пълния си доклад. Изглеждаше така, сякаш има киселини. Не беше много словоохотлив. — Той погледна към Грегор, връхлетян от внезапно подозрение. — Знаеш нещо, нали? Казвай!

— Не трябва да се нарушава йерархията в командването — нравоучително издекламира Грегор. — Може би ще се придвижиш нагоре по нея. Чувам, че мястото на камандващ на остров Кирил е свободно.

Майлс усети как го полазват тръпки.

* * *

Пролетта в столицата на Бариар Султана е толкова красива, колкото и есента, реши Майлс. Той спря за малко, преди да свие към главния вход на масивната сграда, където се помещаваше главният щаб на ИмпСи. Донесеният от Земята клен все още си стоеше на ъгъла в дъното на улицата. Деликатните му млади листенца светеха с нежен зелен блясък в лъчите на следобедното слънце. По-голямата част от местната за Бариар растителност покарваше в убити червени и кафяви цветове. Дали някога ще посети Земята? Може би.

Майлс показа съответните пропуски на часовите на вратата. Лицата им му бяха познати — бяха от същия екип, с който беше работил през онези безкрайни дни през зимата. Нима това беше само преди няколко месеца? Струваше му се толкова отдавна. Все още можеше да цитира заплатите им. Размениха си любезности, но като добри служители на ИмпСи те не зададоха въпроса, който можеше да се прочете в очите им: „Къде се изгубихте, сър?“ Не беше определен ескорт, който да го придружи до кабинета на Илиян. Добър знак. Не че вече не знаеше пътя.

Той следваше познатите завои из лабиринта и многобройните асансьори. Капитанът в преддверието на кабинета на Илиян едва вдигна погледа си от компютъра и просто му махна с ръка към вратата. Кабинетът на Илиян си беше същият. Компютърната конзола все така си беше нестандартно голяма. Самият Илиян беше… доста уморен на вид, по-бледен. Трябваше да излезе навън, да го близне пролетното слънце. Поне косата му не беше побеляла съвсем; все още представляваше същата сиво-кафява палитра. Вкусът му по отношение на облеклото беше все така строг и официален, до степен на маскировка.

Илиян посочи стола. Още един добър знак. Довърши това, с което се занимаваше, и най-накрая вдигна очи от бюрото си. Той се приведе напред, опря лактите си на бюрото и сплете пръстите си, след което заразглежда Майлс с някакво едва ли не клинично неодобрение.

— Младши лейтенант Воркосиган — въздъхна той, — струва ми се, че имате малък проблем с подчинението.

— Знам, сър. Съжалявам.

— Някога смятали ли сте да направите по този въпрос нещо повече, освен да съжалявате?

— Нищо не мога да направя, сър, при условие, че получавам неправилни заповеди.

— Не ви искам в отдела си, ако не можете да се подчинявате на моите заповеди.

— Ами… мислех, че съм се подчинил. Искахте да бъде направена военна оценка на Центъра Хийгън. Аз направих такава. Искахте да знаете каква е причината за дестабилизацията. Аз я открих. Искахте наемниците Дендарии да напуснат Центъра. Разбрах, че потеглят след три седмици. Искахте резултати. И ги получихте.

— Направо съм затрупан от тях — измърмори Илиян.

— Признавам, че не ми беше наредено непосредствено да спасявам Грегор, просто допуснах, че и вие бихте искали това, сър.

Илиян се втренчи в него, търсейки следи от ирония и присви устни, когато ги откри. Майлс се опита да запази учтивото изражение на лицето си, въпреки че с Илиян насреща му, за това беше необходимо огромно усилие.

— Доколкото си спомням — започна Илиян (а неговата памет беше феноменална, благодарение на един илирикански биочип), — дадох тези заповеди на капитан Унгари. На теб ти наредих едно-единствено нещо. Можеш ли да си спомниш какво беше то? — Въпросът беше зададен със същия насърчителен тон, с който обикновено се говори на шестгодишно дете, което се учи да си връзва обувките.

— Да се подчинявам на заповедите на капитан Унгари — неохотно отвърна Майлс.

— Точно така — Илиян се облегна назад. — Унгари беше добър оперативен работник. На него можеше да се разчита. Ако се беше провалил, щеше да го повлечеш със себе си. Сега човекът е почти изцяло съсипан.

Майлс не успя да удържи ръцете си, които изразиха несъгласие.

— Решенията му бяха верни, за неговото ниво. Не можете да го обвинявате. Просто… в един момент нещата станаха прекалено важни, за да се правя на младши лейтенант, когато човекът, от когато имаше нужда, беше лорд Воркосиган. — „Или адмирал Нейсмит“.

— Хм. И все пак… към кого да те назнача сега? Кой ще е следващият верен офицер, чиято кариера ще рухне?

Майлс се замисли над това.

— Защо не ме назначите директно към себе си, сър?

— Благодаря — отвърна Илиян сухо.

— Не исках да кажа… — запелтечи Майлс, но млъкна при вида на веселите пламъчета в кафявите очи на Илиян. „Печеш ме на бавен огън просто за собствено удоволствие, нали?“

— Всъщност това предложение вече беше направено. Не от мен, излишно е да уточнявам. Но един галактически оперативен работник трябва да действа при висока степен на независимост. Смятаме да превърнем в изгода чистата необходимост… — една светлинка на бюрото му го накара да се отклони. Той провери нещо и натисна един контролен бутон. Вратата на стената вдясно от бюрото му се плъзна встрани и в стаята влезе Грегор. Императорът направи знак на единия телохранител, който остана в коридора, а другият мина през кабинета и зае позиция в преддверието. Всички врати се затвориха. Илиян се изправи, за да предложи на императора стол и сведе глава във васален поклон, макар че повече приличаше на кимване, преди отново да седне. Майлс също се беше изправил, за да маркира поздрав с отдаване на чест и отново беше заел мястото си.

— Казахте ли му вече за Дендарии? — обърна се Грегор към Илиян.

— Подготвях го за новината — отговори Илиян. — Постепенно.

— Какво за Дендарии? — не успя да скрие нетърпението си Майлс.

— Решихме да им предложим постоянен договор — отговори Илиян. — Ти под прикритието на адмирал Нейсмит ще бъдеш офицерът ни за свръзка с тях.

— Ще се ползваме от услугите на наемници? — премигна Майлс. „Нейсмит е жив!“

— Собственост на императора — хихикна Грегор. — Мисля, че им дължим нещо повече от заплащането на заслугите им към нас. А освен това те безспорно демонстрираха своята, ъ-ъ… полезност, със способността си да действат на места, които са затворени за редовните ни войски с политически бариери.

Майлс изтълкува изражението на лицето на Илиян по-скоро като траур за бюджета на отдела му, отколкото като пряко неодобрение.

— Саймън ще следи за възможности да ги използваме активно — продължи Грегор. — В края на краищата ще трябва да оправдаем разходите си.

— По мое мнение ползата от тях ще бъде по-голяма в шпионажа, отколкото в тайните операции — побърза да вмъкне Илиян. — Това не е разрешително да се впускаш в авантюри, опазил ни Господ, лиценз за каперство и репресии. Всъщност първото, което искам от теб, е да усилиш разузнавателния си отдел. Знам, че разполагаш с необходимите средства. Ще ти отпусна двама от моите експерти.

— Пак ли телохранители-кукловоди, сър? — нервно запита Майлс.

— Да попитам ли капитан Унгари дали проявява интерес? — поинтересува се Илиян, като се насилваше да не се разсмее. — Не. Ще действаш самостоятелно и независимо. Господ да ни е на помощ! В края на краищата, ако не те изпратя някъде, ще останеш тук. Така че планът ни има поне това достойнство дори Дендарии никога повече да не си помръднат и пръста.

— Боя се, че преди всичко твоята младост е причина за липсата на доверие от страна на Илиян — прошепна двайсет и пет годишният Грегор. — Ние смятаме, че вече е време той да се откаже от това свое предубеждение.

Да, това беше императорско Ние. Фината бариарска настройка на слуха на Майлс не го беше подвела. Илиян също го беше чул съвсем ясно. Илиян сведе глава, този път в иронията му се долавяше нюанс на прикрито… одобрение?

— Арал и аз работихме двайсет години, за да можем да се самоотстраним. В края на краищата може да доживем деня, в който ще се оттеглим — той замълча за момент. — В нашата работа това се нарича „успех“, момчета. Няма да имам нищо против — и добави като на себе си — най-после да извадят този пъклен чип от главата ми…

— Хм, засега забрави крайбрежните вили и спокойствието — каза Грегор. В гласа му нямаше и следа от мекушавия тон на съжалението, нито покорство или отстъпчивост. Думите му бяха просто израз на доверие в Илиян. Нито повече, нито по-малко. Грегор погледна към Майлс. Какво гледаше? Синините от хватката на Метцов сигурно вече почти бяха изчезнали. — И за другото ли все още го подготвяше? — попита той Илиян.

— Както кажете — разпери ръце Илиян и затършува в чекмеджето под бюрото си.

— Ние сметнахме, че и на теб дължим още нещо, Майлс — каза Грегор.

Майлс се поколеба между „глупости, нищо работа“ и „какво ли си ми донесъл?!“ и се спря на изражение „буден интерес“.

Илиян отново се появи над бюрото си и подхвърли на Майлс нещо мъничко, което проблесна с червения си цвят във въздуха.

— Ето. Сега си лейтенант. Каквото и да значи това за теб.

Майлс ги улови между ръцете си — пластмасовите правоъгълни петлици за новия му чин. Беше толкова изненадан, че каза първото, което му мина през главата:

— Е, това е някакво начало в решаването на въпроса с подчинението.

Илиян го изгледа сърдито.

— Не се увличай. Около десет процента от младши лейтенантите получават повишение след първата си година на служба. Във всеки случай социалното ти обкръжение от класата Вор ще сметне, че това си е чиста проба фаворизация.

— Знам — безрадостно отвърна Майлс. Но разкопча яката си и се зае да сменя петлиците. Илиян поомекна леко.

— Въпреки че баща ти знае по-добре. И Грегор. И, ъ-ъ… аз самият.

Майлс вдигна очи и за пръв път, откакто беше влязъл в кабинета му, погледите им се срещнаха.

— Благодаря.

— Заслужи го. От мен няма да получиш нищо, което не си заслужил. Това важи и за случаите, в които тепърва ще има да те гълча.

— Ще ги очаквам с нетърпение, сър.

Информация за текста

© 1990 Лоис Макмастър Бюджолд

© 1993 Минчо Бенов, превод от английски

Lois McMaster Bujold

The Vor Game, 1990

Сканиране и разпознаване: Мандор, 2001

Източник: http://sfbg.us

Публикация:

ИГРИТЕ НА ВОР. 1993. Изд. Бард, София. Биб. Избрана световна фантастика, No.10 Фантастичен роман. Превод: [от англ.] Минчо БЕНОВ [The Vor Game, Lois McMaster BUJOLD]. Страници: 414. Формат: 125×195 (21 см). Офс. изд. Тираж: 2 000 бр. (подв). Цена: 44.00 лв.

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/1307]

Последна редакция: 2009-03-23 20:16:47