ЛАБИРИНТ

Майлс с неприязън разглеждаше образа в горния край на видеоекрана. Планетата Джексън Хол — богата, покварена… Джексънианците претендираха, че тяхната поквара изцяло била внесена отвън и че ако галактиката желаела да плати за добродетелта онова, което била платила за порока, Джексън Хол щяла да стане място за поклонение. Според Майлс това приличаше много на спора кое е по-добро — червеите или вмирисаното месо, с което се хранят. Все пак ако Джексън Хол не съществуваше, галактиката може би щеше да си я създаде. Нейните съседи можеха да се преструват на ужасени, но ако не намираха полезни допирни точки за отрасловите си икономики, нямаше да позволят тя да съществува.

Планетата обаче притежаваше определена жизненост. Не такава, разбира се, както преди едно или две столетия, когато тук бе имало разбойническа база. Но нейните банди от главорези се бяха сплотили в монополи, структурирани почти като малки правителства. И аристократични. Естествено. Майлс се чудеше още колко дълго основните Къщи ще могат да се бранят срещу настъпващата вълна на почтеността.

Къщата Дайн, банка-пералня, переше мръсните пари на Джексън Хол. Къща Фел доставяше оръжия. Къща Барапутра се занимаваше с нелегални генни операции. Най-лоша беше Къща Риовал, чието мото „Мечтите правят плът“ сигурно беше най-ужасното. Сводник в историята — това беше най-точното определени, което Майлс намери за нея. Къща Харгрейвс, галактически укривател на откраднати вещи, официален посредник за уреждане на откупи… и въпреки това трябваше да й се гласува доверие, защото разменените посредством нейните офиси заложници най-често се връщаха живи. И дузина по-малки свързани по различен начин криминални Синдикати.

„Дори и ние те намираме за полезна.“ Майлс натисна бутона и образът на планетата изчезна от видеоекрана. Той изкриви устни, потисна една ругатня и набра за последна проверка файла със списъка на оръжията. Едва забележима промяна във вибрациите на кораба му показа, че се извършва съгласуване на орбити — бързият кръстосвач „Ариел“ след час щеше да акостира на станция Фел.

Тъкмо когато на екрана се появи списъкът с пълните данни за поръчките за оръжия, на вратата на каютата се позвъни, после по разговорното устройство се чу алтов глас:

— Адмирал Нейсмит?

— Влез. — Майлс извади дискетата от четящото устройство и се облегна на ергономичния стол пред пулта.

Капитан Торн влезе и приятелски поздрави.

— След около тридесет минути приставаме на док, сър.

— Благодаря, Бел.

Бел Торн, командир на „Ариел“, беше бетански хермафродит, потомък на родители хермафродити от миналите столетия, продукт на странен, според Майлс, генетично-социален експеримент, извършен за пари от лишените от етика и морал хирурзи на Къща Риовал. Тогава бетанските егалитаристи побеснели, отхвърлили идеята за хермафродитизма и нещастните потомци на идеалистите в изключително толерантната колония Бета останали малцинство. Като наемен офицер Торн беше съвестен, лоялен и агресивен и Майлс го/я харесваше… На Бета предпочитаха местоимението за среден род. Обаче…

Майлс усети аромата на парфюм. Днес Бел подчертаваше женската страна от себе си. През последните пет дни все повече наблягаше на това. Нормално Бел се явяваше с двусмислена за мъжете мека, късо подстригана коса и ясно очертани черти на голобрадото лице, което контрастираше с военната му униформа в сиво и бяло, агресивните жестове и злобния му хумор. Майлс много се смущаваше, когато усетеше, че в негово присъствие Бел се размеква.

Майлс се обърна към компютърния холовидеоекран и извика отново образа на планетата, към която се приближаваха. Отдалеч Джексън Хол изглеждаше доста скромна — планинска, твърде студена… топло беше само на заселения екватор… оградена на екрана от тънка като дантела схематична мрежа на оцветени спътникови пътища, орбитални транзитни станции и разрешени вектори за подход.

— Бил ли си тук, Бел?

— Веднъж, когато бях лейтенант във флота на адмирал Озер — отвърна наемникът. — Оттогава Къща Фел има нов барон. Техните оръжия все още се ползват с репутацията на добри, стига човек да знае какво купува. Не купувайте обаче ръчни неутронни гранати.

— Хм. От онези, които искат здрави ръце за хвърляне. Бъди спокоен. Неутронните ръчни гранати не фигурират в списъка. — Майлс му подаде дискетата.

Бел се наведе над ергономичния стол на Майлс да вземе дискетата.

— Да пусна ли в отпуск екипажа, докато чакаме любимците на барона да натоварят? Вие какво смятате да правите? Навремето близко до доковете имаше общежитие с всички удобства — басейн, сауна, чудесна храна… Мога да резервирам стая за двама…

— Мислех просто да се пошляя. — Майлс почувства как гърлото му се стегна.

— Но аз съм и жена — прошепна Бел.

— Покрай другото.

— Вие сте безнадеждно моносексуален, Майлс.

— Съжалявам. — Той смутено потупа ръката, която по някакъв начин се бе оказала на рамото му.

Без въздъхна и се изправи.

— Мнозина са моносексуални.

Майлс въздъхна. Може би трябваше да го отхвърли по-категорично… Бел засягаше този въпрос вече за седми път. Беше се превърнал почти в ритуал. Почти, но съвсем не на шега. Бетанецът или беше оптимист, или невъзприемчив… или пък, призна честно Майлс, имаше истински чувства. Знаеше, че ако сега се обърне, може би ще види в очите на хермафродита онази самота, за която той никога не беше говорил. Не се обърна.

„И кой съм аз, та да съдя другите“ — размишляваше тъжно Майлс, чието тяло беше му донесло толкова малко радост. Какво намираше Бел, прав и здрав, нормално висок, макар и с необичайно разположение на половите органи, толкова привлекателно в него — малкия полуинвалид? Той погледна към офицерската си Дендарии униформа. Беше си я заслужил. „Ако не можеш да си два метра висок, бъди два метра умен.“ Досега обаче не беше намерил решение на проблема с Торн.

— Мислил ли си някога да се върнеш на колонията Бета и да си потърсиш другар от твоите? — попита сериозно Майлс.

Торн вдигна рамене.

— Много е скучно. Затова напуснах колонията. Безопасно, ограничено…

— Но пък чудесно място за отглеждане на деца. — Устата на Майлс се изкриви в нещо като усмивка.

Торн се ухили.

— Познахте. Знаете ли, вие сте почти идеален бетанец. Почти. Шегите ви са бетански…

Майлс замълча.

— Какво не ми достига, за да съм напълно бетанец?

Торн докосна бузата на Майлс. Майлс трепна.

— Рефлексите — отговори Торн.

— Аха.

— Няма да ви издам.

— Зная.

Бел пак се наведе над него.

— Ще коригирам тази последна разлика…

— А, не — изчерви се Майлс. — Сега сме на акция.

— Доставка на оръжия — каза презрително Торн.

— Не — възрази Майлс. — Доставката на оръжия е само прикритие.

— Аха. — Торн се изправи. — Най-после.

— Най-после?

— Не се иска човек да е гений, за да го разбере. Дойдохме да закупим оръжия, но вместо да вземете кораб с по-голяма товароподемност, вие избрахте „Ариел“, най-бързия. Няма по-тъпа задача от доставката на оръжия, но вие не изпратихте някой опитен интендант, а се заехте да я контролирате лично.

— Искам да установя контакт с новия баран Фел — отвърна спокойно Майлс. — Къща Фел е най-големият военен доставчик и не се интересува кои са клиентите. Ако ми хареса качеството на първата доставка, можем редовно да купуваме от нея.

— Обърнете внимание, че една четвърт от оръжията на Фел са бетанско производство — каза Торн.

— И докато сме тук — продължи Майлс, — ще дойде един мъж на средна възраст и ще постъпи в Дендарии наемническия флот като медик. От този момент всякакви слизания на станцията се отменят, максимално бързо приключваме с товаренето и изчезваме.

Торн се усмихна доволно.

— Отвличане. Много добре. Предполагам, че ще платят добре?

— Много. Ако човекът достигне жив до местоназначението. Той е най-добрият генетик в лабораториите на Къща Барапутра. Предложено му е убежище от едно планетарно правителство, което може да го защити от дългите ръце на екзекуторите на барон Луиджи Барапутра. Очаква се неговият бивш работодател да се разгневи от ненаправеното едномесечно предизвестие. Плащат ни да го закараме при новите му господари жив, където… където той принудително ще разкрие всичките си професионални тайни. Тъй като Къща Барапутра с джобните си пари вероятно може два пъти да купи и продаде целия свободен Дендарии флот, предпочитам да не се налага да имаме работа с екзекуторите на барон Луиджи. Значи ние ще бъдем наивните глупаци. Единственото, което сме направили, е, че сме наели някакъв медик. И ще сме много ядосани, когато пристигнем на срещата на Ескобар и установим, че той е избягал.

— Звучи добре — призна Торн. — Просто.

— И аз така смятам — въздъхна обнадеждено Майлс. — Защо, в края на краищата, поне този път нещата не тръгнеха както са запланувани?

* * *

Офисите за правене на поръчки и изложбените полигони за смъртоносните оръжия на Къща Фел бяха разположени недалеч от доковете и повечето по-малки клиенти на Къща Фел не отиваха по-далеч от тях. Но малко след като Майлс и Торн представиха поръчката… почти толкова дълга, колкото е необходимо, за да се потвърди една кредитна карта — се появи една раболепна личност в зелена копринена униформа на Къща Фел и връчи на адмирал Нейсмит покана за прием в личното жилище на барона.

След четири часа пред заключения вход към частния сектор на станцията Майлс показа кубчето-пропуск на майордома на барон Фел и огледа външния вид на Торн — и своя също. Дендарии униформата представляваше туника от сиво кадифе със сребърни копчета на раменете, поръбена по краищата с бяло, сиви панталони с бели лампази и сиви ботуши от бокс… може би леко натруфена? Е, не той я беше измислил, той я беше наследил.

Преходът към частния сектор беше много интересен. Майлс разглеждаше подробностите, докато майордомът ги сканираше за скрито оръжие. Животоподдържащата система — всъщност всички системи — изглежда, работеха отделно от останалата част от станцията. Районът не само се заключваше, но можеше и да се отделя. Всъщност това не беше станция, а космически кораб с двигатели и оръдия. Майлс беше готов да се закълне, че ще ги открие, макар че не беше никак безопасно да тръгне да ги търси самичък. Майордомът съобщи по радиостанцията-гривна: „Адмирал Майлс Нейсмит, командващ Свободния Дендарии наемнически флот. Капитан Бел Торн, командващ бързия кръстосвач «Ариел» от Свободния наемнически Дендарии флот“ — и ги поведе. Майлс се зачуди кой ли стои на другия край на връзката.

Приемната беше голяма и подредена с вкус, с плаващо стълбище във всички цветове на дъгата и хоризонтални равнини, създаващи уединение, без да нарушават илюзията за простор. На всеки изход (Майлс изброи шест) имаше яки, облечени в зелено охранители, опитващи се не много успешно да приличат на прислужници. Една цяла стена, предизвикваща у Майлс виене на свят, представляваше прозрачен люк с изглед към оживените докове на станция Фел и ярката крива на Джексън Хол, разполовяваща осеяния със звезди хоризонт. Елегантни жени в зелени копринени сарита безшумно сновяха между гостите и предлагаха храна и напитки.

След като огледа другите гости, Майлс реши, че сивото кадифе е определено скромно облекло. Той и Бел щяха да се сливат със стените. Малкото на брой привилегировани клиенти бяха облечени с разнообразни планетарни модни дрехи. Но бяха предпазливи, държаха се заедно, не общуваха с други. Изглежда, партизаните не разговаряха с наемните войници, контрабандистите с революционерите — също. Гностиците светци, разбира се, разговаряха само с Единия истински Бог и може би с барон Фел.

— Странно парти — коментира Бел. — Веднъж бях на една изложба на домашни любимци с такава атмосфера. Най-интересният момент беше, когато един гущер се отвърза и изяде котката призьор.

— Тихо де — усмихна се Майлс. — Дошли сме по работа.

Момиче в зелено сари мълчаливо се поклони и им поднесе табла с напитки и сандвичи. Вдигнал въпросително вежди, Торн се обърна към Майлс: „Да приемем ли?“

— Защо не? — промърмори Майлс. — В края на краищата това влиза в сметката. Не вярвам баронът да трови клиентите си. Така не се прави бизнес. Тук всичко е подчинено на бизнеса. Нелегалните продажби си имат своите правила. — Той избра една розова мръвка, нагъната като лотос, и неизвестна мътна напитка. Торн последва примера му. Розовият лотос, уви, се оказа някаква сурова риба, която заскърца между зъбите му. Майлс се насили и я преглътна. Напитката беше силен алкохол и след като отпи глътка, той със съжаление я остави на най-близката равна повърхност. Неговото тяло отказваше да приеме алкохол, а и той нямаше желание да срещне барон Фел в полукоматозно състояние или неконтролируемо ухилен. По-щастливия по отношение на метаболизма Торн не се отказа от напитката си.

Някъде засвири необикновена музика. Майлс не можеше да определи инструмента… инструментите, по-скоро. Двамата с Торн се спогледаха, мълчаливо се разбраха и тръгнаха към звука. Намериха музиканта до едно спирално стълбище, пищно декорирано със станция, планета и звезди. Майлс гледаше учудено, с широко отворени очи. Този път хирурзите на Къща Риовал бяха отишли прекалено далеч…

Малки декоративни цветни звезди очертаваха сферичното поле на голям балон за безтегловност. В него плуваше жена и свиреше. Ръцете й блестяха на фона на зелена коприна. Четири ръце с цвят на слонова кост… Носеше приличен на кимоно жакет, пристегнат с коланче, и съответни на него шорти, от които на мястото на краката излизаше втора двойка ръце. Косата й беше къса, мека, абаносовочерна. Очите й бяха затворени, розовите бузи носеха отпечатък на ангелско спокойствие — възвишено, далечно, ужасяващо.

Странният й музикален инструмент висеше във въздуха пред нея — плоска полирана дървена рамка с опънати блестящи струни и резонатор. Тя удряше с ослепяваща бързина от двете страни на струните с четири чукчета от филц. Музиката се лееше като водопад.

— Боже господи! — възкликна Торн. — Това е четириръка.

— Да, видях.

— Четириръка. И е много далеч от дома си.

— Искаш да кажеш, че… не е местен продукт?

— Определено.

— Това малко ме успокои. Откъде е дошла?

— Преди около двеста години… приблизително по времето, когато били създадени хермафродитите — по лицето на Торн премина странна кисела усмивка, — е, хората се надпреварвали с експерименти в областта на генното инженерство за създаване на утробен репликатор. Наскоро след това последвали закони, забраняващи тези опити, но междувременно някой решил, че са създали раса, която може да живее в безтегловно пространство. Но след това била създадена изкуствената гравитация и интересът към тази раса изчезнал. Четириръките избягали… техните потомци стигнали далеч отвъд Земята и заживели като самостоятелна група. Говори се, че не общуват почти с никого. Много необичайно е да срещнеш някого от тях. Шт. — Леко отворил уста Торн слушаше музиката.

„Толкова необичайно, колкото и да срещнеш бетански хермафродит в Свободната наемническа Дендарии флота“ — помисли си Майлс. Но музиката заслужаваше внимание, макар че, изглежда, малцина сред тази параноидна тълпа изобщо я забелязваха. Какъв срам! Майлс не беше музикален, но дори и той почувства силната страст на тази музика, която се простираше отвъд таланта, достигаше духа. Един краткотраен дух, звуци, втъкани във времето, и, подобно на времето, простиращи се отвъд кратковременната памет на човека, звуци, оставащи във вечността.

Музиката постепенно замря. Сините очи на четириръката музикантка се отвориха, лицето й от неосезаемо се превърна в обикновено човешко лице, напрегнато и тъжно.

— Ах — въздъхна Торн, стисна празната си чаша под мишница, вдигна ръце да ръкопляска, после се замисли и ги свали. Реши, че не трябва да привлича вниманието на безразличната тълпа.

Майлс също не искаше да привлича вниманието й и затова каза:

— Просто поговори с нея.

— Смятате ли? — Торн радостно се втурна напред, остави чашата на пода и като се изправи, протегна ръце към блестящия балон. Гледаше четириръката възхитено и не можеше да отвори уста.

„Боже Господи, Бел с вързан език! Никога не съм мислил, че ще видя такова нещо.“

— Попитай я как се нарича инструментът, на който свири — подсказа му Майлс.

Четириръката жена наклони любопитно глава и подобно на морска звезда грациозно се премести над инструмента, за да се приближи към Торн.

— Интересува ли те нещо?

— Как се нарича този изключителен инструмент? — попита Торн.

— Това е двустранна трапецовидна цитра, мадам… сър… — Сервилният й глас — глас на слуга към гост, се поколеба за момент от страх да не го обиди. — Офицер.

— Капитан Бел Торн — моментално добави Бел, вече започнал да възвръща обичайната си самоувереност. — Командир на Дендарии бърз кръстосвач „Ариел“. На твоите услуги. Как дойде тук?

— Търсех работа и барон Фел ме нае. — Тя тръсна глава, сякаш да отхвърли някакъв намек за критика, макар че в думите на Бел нямаше и следа от такава.

— Истинска четириръка ли си?

— Ти си чувал за моя народ? — Тъмните й вежди се издигнаха изненадано. — Повечето хора мислят, че съм някаква илюзия. — В гласа й се долови язвителна горчивина.

Торн прочисти гърлото си.

— Аз самият съм бетанец. От личен интерес проучих историята на ранния генетичен взрив. — Торн отново прочисти гърлото си. — Бетански хермафродит, както виждаш — допълни той и зачака неспокойно реакцията й.

По дяволите. Бел никога не чакаше реакции. Той се представяше, без да се интересува какво мислят другите. „За нищо на света не бива да се намесвам.“ Майлс тихо се отдръпна и потри устни, за да скрие усмивката си, когато видя как Торн подчертава мъжките си маниери.

Четириръката наклони глава заинтересовано и сложи една от горните си ръце върху искрящата преграда недалеч от ръката на Бел.

— Наистина ли? Значи и ти си продукт на генното инженерство.

— О, да. Как се казваш?

— Никол.

— Никол! Само Никол? Искам да кажа, много хубаво име.

— Моите хора не използват презимена.

— Аха! Хм, какво правиш през свободното си време?

За съжаление в този момент ги прекъснаха.

— Обърни се, капитане! — промърмори Майлс. Торн моментално се стегна — хладен, коректен — и проследи погледа на Майлс. Четириръката се отдръпна от бариерата, сведе глава и сключи почтително ръце. Майлс също прие изискваната поза на учтиво внимание.

Геориш Стаубер, барон Фел бе изненадващо стар за човек, неотдавна заел този пост. А на живо изглеждаше още по-стар, отколкото на холографското видео. Беше оплешивял, с бял венец коса около лъщящото теме, весел и дебел. Приличаше на нечий дядо. Не на дядото на Майлс обаче. Неговият дядо беше слаб и хищен дори на пределна възраст. И титлата на стария граф беше истинска, каквито трябва да са титлите, не като на Фел — неговата беше израз на признание към оцелял член на Синдиката. Имаше измамливо добродушен вид. Майлс си спомни, че барон Фел беше се изкатерил по купчина трупове, за да достигне до това високо място.

— Адмирал Нейсмит. Капитан Торн. Добре дошли на станция Фел — избоботи баронът и се усмихна.

Майлс се поклони аристократично. Торн последва малко сковано примера му. Ах. Следващият път трябваше да копира тази скованост. По такива незначителни подробности се откриват прикрити самоличности.

— Добре ли се погрижиха за вас моите хора? Имате ли нужда от нещо?

— Благодаря, нищо не ни липсва.

— Радвам се, че най-после се срещнахме — продължи да боботи баронът. — Тук сме чували много неща за вас.

— Наистина ли? — каза окуражаващо Майлс. Очите на барона бяха необичайно алчни. „Остави любезностите и премини към изискванията на наемния войник, а?“ Това внимание беше малко повече от нормалното дори към един богат купувач. Майлс премахна всякакви следи от безпокойство в усмивката, с която му отвърна. „Търпение. Нека се появи предизвикателството, не бързай да срещнеш онова, което не можеш да разбереш.“ — Добри неща, надявам се.

— Забележителни неща. Вашето израстване е толкова бързо, колкото е загадъчен произходът ви.

По дяволите, по дяволите! Каква можеше да е тази уловка? Да не би баронът да намекваше, че знае кой всъщност е адмирал Нейсмит? Това можеше да се окаже непредвиден и сериозен проблем. Не… просто на страха очите са големи. „Изчакай. Забрави, че лейтенант лорд Воркосиган от бараярската Имперска служба за сигурност някога е съществувал в това тяло. Във всеки случай то не е достатъчно за двама души, момче.“ Все пак, защо тази дебела акула се усмихваше така угоднически? Майлс вирна горделиво глава.

— Историята за успеха на вашата флота при Вервейн достигна чак дотук. Такова нещастие за бившия й командир.

Майлс се вцепени.

— Съжалявам за смъртта на адмирал Озер.

Баронът философски повдигна рамене.

— Такива неща се случват. Не може едновременно да има двама командири.

— Той можеше да бъде забележителен подчинен.

— Гордостта е опасно нещо — усмихна се баронът.

Наистина. Майлс прехапа език. „Значи той мисли, че аз съм организирал смъртта на Озер. Нека си мисли.“ Никой не подозираше, че в тази стая всъщност има един наемен войник по-малко и че Майлс е човек на бараярската Имперска служба… Майлс отвърна на усмивката на барона и не отвърна нищо.

— Интересът ми към вас е голям — продължи баронът. — Например съществува загадка относно възрастта ви. Както и относно предишната ви военна кариера.

Ако Майлс не беше оставил напитката, сега щеше да я гаврътне на един дъх. Вместо това той стисна конвулсивно ръце зад гърба си. По дяволите, бръчките по лицето му от изтърпените болки не свидетелстваха за достатъчно възраст. Дали баронът наистина виждаше през псевдонаемническата служба двадесет и три годишен лейтенант от Сигурността…

Баронът заговори по-тихо.

— Верни ли са слуховете за вашето бетанско лечение за подмладяване?

Значи за това ставаше въпрос! Майлс почувства леко облекчение.

— Какъв интерес можете да имате от такива лечения вие, барон Фел? — попита на свой ред Майлс. — Аз мислех, че на Джексън Хол човек може практически да получи безсмъртие. Говори се, че тук някои хора вече са с трето клонирано тяло.

— Аз не съм от тях — отговори баронът с явно съжаление.

Майлс вдигна вежди истински изненадан. Очевидно този мъж не считаше процеса за убийство.

— Поради някакви непреодолими медицински пречки ли? — запита той, като придаде съчувствена нотка на гласа си. — Искрено съжалявам, сър.

— Може и така да се каже. — Усмивката на барона разкри силно отвращение. — При операцията за трансплантация на мозък някакъв процент от пациентите умират…

„Да — помисли си Майлс, — и за клоновете, чиито мозъци се изхвърлят, за да се освободи място, процентът е сто.“

— …друг процент страдат от различни постоянни увреждания. Това са рисковете, които човек трябва да приеме за наградата да продължи живота си.

— Но наградата е толкова голяма!

— Някои пациенти умират на операционната маса не случайно. Ако техните врагове са достатъчно хитри и имат възможност да го уредят. А аз имам немалко врагове, адмирал Нейсмит.

Майлс направи един малък жест в смисъл на „Кой ли би си помислил такова нещо?“ и продължи да си придава вид на дълбоко заинтересован.

— Според моите изчисления шансът да оживея при една мозъчна трансплантация е много под средния — продължи баронът. — Затова ме интересуват алтернативите. — Той замълча очаквателно.

— Ох — каза Майлс. Ох, наистина. Той разглеждаше ноктите си и напрегнато мислеше.

— Вярно е. Веднъж се подложих на един… неутвърден експеримент. Оказа се преждевременен. Много рано пренесен от животни върху хора. Не беше успешен.

— Не е бил успешен? — възкликна баронът. — Но вие изглеждате в отлично здравословно състояние, адмирал Нейсмит.

Майлс вдигна рамене.

— Да, имаше известна полза за мускулите, цвета на кожата, косата. Но костите ми са като на стар човек, крехки. — „Вярно е“ — помисли си Майлс. — Податливи са на костновъзпалителни атаки… има дни, през които не мога да се движа без болкоуспокоително. — „И това е вярно, дявол да го вземе. Едно ново и още неутвърдено медицинско откритие.“ — Очакваната продължителност на живота ми не се смята за добра. — "Например, ако някои тук разберат кой всъщност е „адмирал Нейсмит“. — Ако не сте склонен да търпите болка и не ви радва перспективата да осакатеете, не бих ви препоръчал тази процедура.

Баронът го огледа от главата до краката и разочаровано кимна.

— Разбирам.

Бел Торн, който добре знаеше, че широко разпространената мълва за „Бетанското лечение за подмладяване“ е пълна измислица, слушаше с добре прикрито веселие и успешно успяваше да потисне усмивката си. Благословено да е неговото малко сърдито сърце.

— Все пак — каза баронът, — вашият… учен може междувременно да е усъвършенствал процеса.

— Страхувам се, че не е — отвърна Майлс. — Той умря. — Майлс разпери безпомощно ръце. — От старост.

— О! — баронът отпусна рамене.

— А, ето те и теб, Фел — прозвуча един нов глас. Баронът изправи рамене и се обърна.

Мъжът, който го поздрави, бе толкова консервативно облечен, колкото и Фел. Придружаваше го мълчалив млад мъж — явно телохранител. Последният носеше униформа — червена копринена туника с висока яка и свободни черни панталони. Не беше въоръжен. На Станцията само хората на Фел имаха право да носят оръжие. Тук бяха наложени най-строгите правила за оръжието, които Майлс беше срещал. Но мазолестите ръце на телохранителя показваха, че той може би не се нуждае от оръжие. Очите му трепкаха, ръцете му леко потръпваха — свръхбдителност, постигната с изкуствени средства. Ако станеше нужда, той можеше да нанесе удар с зашеметяваща бързина и неподозирана сила. Не след дълго щеше да се пенсионира млад и да изживее останалата част от живота си с нарушена обмяна на веществата.

И мъжът, когото охраняваше, беше млад… вероятно син на някой важен лорд? Имаше дълга блестяща черна коса, изкусно сплетена в една плитка, гладка тъмномаслинена кожа и гърбав нос. Не можеше да е по-възрастен от истинската възраст на Майлс, но се движеше с увереността на зрял човек.

— А, Риовал — кимна в отговор барон Фел като на равен, а не като на подчинен. И все още играещ ролята на добър домакин, добави: — Господа офицери, позволете ми да ви представя барон Риовал от Къща Риовал. Адмирал Нейсмит, капитан Торн. От онзи бърз кръстосвач в дока, иликрианска изработка, Ри. Сигурно си го забелязал.

— Страхувам се, че не обръщам внимание на такива неща, Геориш. — Барон Риовал ги удостои с леко кимване като възпитан човек, който е учтив към по-нискостоящите. В отговор Майлс се поклони тромаво.

Риовал изостави Майлс с почти подчертано пренебрежение и сложил ръце ма хълбоците си, се обърна и загледа единствения обитател на глобуса с безтегловна среда.

— Моят агент не е преувеличил нейния чар.

Фел кисело се усмихна. При появяването на Риовал Никол се беше отдръпнала назад… беше се свила на кълбо… а сега плуваше зад инструмента, суетеше се с настройката му. Или по-точно се преструваше, че го настройва. Тя съсредоточено наблюдаваше Риовал, след това се върна към цитрата, сякаш тя можеше да издигне някаква магическа стена между тях.

— Можеш ли да я накараш да посвири… — започна Риовал, но беше прекъснат от позвъняването на радиостанцията-гривна на китката му. — Извинявай, Геориш. — С леко раздразнен вид той се позавъртя настрана и каза: — Риовал слуша. Надявам се, че не ме безпокоите за дреболии.

— Не, господарю — отвърна един тънък глас. — Говори мениджърът Дийм от службата за търговски демонстрации. Имаме проблем. Онова същество, което ни продаде Къща Барапутра, ухапа един клиент.

Изваяните устни на Риовал се разтвориха в мълчаливо ръмжене.

— Казах ти да го завържете с верига от дуралуминий.

— Вързахме го, сър. Веригата издържа, но то изскубна халката от стената.

— Стреляйте със стънера.

— И това направихме.

— Тогава като се свести го накажете както трябва. Един достатъчно продължителен глад ще изкорени тази му агресивност… особено при неговия невероятен метаболизъм.

— А какво да правим с клиента?

— Дайте му каквото поиска обезщетение. За сметка на Къщата.

— Страхувам се… че ще мине много време преди да бъде в състояние да оцени понесените щети. Сега е в клиниката. Все още е в безсъзнание.

Риовал изсъска.

— Изпрати личния ми лекар! Като се върна, лично ще се погрижа за останалото. След около шест часа. Край. — Той затвори апарата. — Слабоумни — изръмжа Риовал, пое замислено дъх и си възвърна добрите маниери, сякаш ги измъкна от въздуха. — Извинявай за прекъсването, Геориш.

Фел махна с ръка, като че ли искаше да каже: „Какво да се прави: бизнес.“

— Тъкмо те питах можеш ли да я накараш да изсвири нещо? — Риовал кимна към четириръката.

Фел плесна с ръце, очите му блеснаха с фалшиво великодушие.

— Изсвири нещо, Никол.

Никол кимна, намести се пред цитрата и затвори очи. Напрежението, изписано на лицето й, отстъпи място на някакво вътрешно спокойствие и тя засвири някаква бавна, приятна мелодия, която постепенно започна да става по-бърза.

— Достатъчно! — Риовал махна с ръка. — Точно такава е, каквато ми я описаха.

Никол спря по средата на мелодията и пое дълбоко дъх, без да отваря уста, очевидно смутена от невъзможността да изпълни пиесата докрай — артистично разочарование на незавършеност. С рязко движение остави чукчетата в стойките им и кръстоса горните и долните си ръце. Торн стисна устни и неосъзнато също кръстоса ръце.

— Всичко, каквото ми каза моят агент, е истина — продължи Риовал.

— В такъв случай може би твоят агент ти е предал моите съжаления — отвърна сухо Фел.

— Предаде ги. Но той няма право да вдига цената над стандартния таван. За толкова уникално нещо само аз имам право да преговарям директно.

— За нещастие аз съм свикнал да се радвам на нейния талант тук — отвърна Фел. — На моята възраст удоволствията се постигат по-трудно от печеленето на пари.

— Вярно е. И все пак може би друго удоволствие ще бъде не по-малко ценно. Мога да ти предложа нещо съвсем специално. Извън каталога.

— За нейните музикални способности! Те са повече от специални. Те са уникални. Гениални. Не са изкуствено създадени. В твоите лаборатории не може да се направи дубликат от тях.

— Моите лаборатории могат да направят дубликат от всичко. — Риовал се усмихна на отправеното предизвикателство.

— Освен оригиналност. Самата идея за дубликат го изключва.

Риовал разтвори ръце в израз на признание от философска гледна точка. Майлс разбра, че Фел се радва не просто на музикалния талант на четириръката, а изпитва огромно удоволствие от притежаването на нещо, което неговият съперник страстно желае да купи, но той няма абсолютно никаква нужда да продава. Изглежда, дори прочутият Риовал имаше трудности да го догони с нещо по-добро… и все пак, ако Риовал можеше да даде исканата от Фел цена, каква сила на Джексън Хол можеше да спаси Никол? Майлс неочаквано разбра, че знае каква може да е цената на Фел. Знаеше ли я Риовал?

Риовал стисна устни.

— В такъв случай да обсъдим въпроса с вземане на тъкан от нея. Това няма да й причини нищо лошо и ти ще продължиш необезпокояван да се радваш на нейните уникални услуги.

— С това тя ще престане да бъде уникална. Ти знаеш, че репродукциите винаги свалят цената на оригинала, нали, Ри? — усмихна се барон Фел.

— Но не веднага — възрази Риовал. — Времето за създаване на един клон е най-малко десет години… Но ти добре знаеш това. — Той се изчерви и леко се поклони, сякаш разбра, че току-що е проявил нетактичност.

От стиснатите устни на Фел стана ясно, че е разбрал.

— Наистина — каза хладно Фел.

В този момент Бел, който следеше пазарлъка, ги прекъсна ужасен.

— Ти нямаш право да продаваш нейната плът! Тя не е твоя собственост. Четириръката не е продукт на Джексън Хол, тя е свободна галактическа гражданка!

И двамата барони се обърнаха към Бел, сякаш наемникът беше мебел, която неочаквано е проговорила, без да й е дадена думата. Майлс трепна.

— Барон Фел може да продаде нейния договор — каза с ледено спокойствие Риовал. — И точно това обсъждаме. Помежду си.

Бел не обърна внимание на намека.

— На Джексън Хол има ли практическа разлика дали ще го наречете договор или плът?

Риовал хладно се усмихна.

— Никаква. Според закона тук собствеността е повече от девет десети.

— Това е абсолютно незаконно.

— Законно, скъпи ми… ах… вие сте бетанец, нали? Това обяснява всичко — отвърна Риовал. — Законно е онова, което са решили властите на планетата и могат да го наложат. Аз не виждам тук лица от бетанската изпълнителна власт, които да ни наложат своята странна версия на морал и законност. Ти виждаш ли, Фел?

Фел слушаше вдигнал вежди, едновременно развеселен и раздразнен.

Без се изненада.

— Значи ако извадя оръжие и те ударя по главата, ще бъде съвсем законно, така ли?

Телохранителят настръхна и се приготви за скок.

— Престани, Бел — промърмори Майлс.

Но на Риовал му стана интересно да дразни бетанския натрапник.

— Ти нямаш оръжие. Но като оставим настрана закона, подчинените ми са инструктирани да отмъстят за мен. При дадените обстоятелства това може да се схваща както като естествена реакция, така и като наказателен акт. Всъщност ти ще установиш, че един такъв неуместен импулс наистина е незаконен.

Барон Фел погледна Майлс в очите и леко кимна. Време бе да се намеси.

— Трябва да си тръгваме, капитане — каза Майлс. — Ние не сме единствените гости на барона.

— Опитайте топлия бюфет — предложи любезно Фел.

Риовал демонстративно остави Бел без внимание и се обърна към Майлс.

— Прескочете до моя институт, ако ви е на път, адмирале. Дори един бетанец може да разшири хоризонтите на своя опит там. Сигурен съм, че моите хора могат да ви предложат нещо интересно за парите, с които разполагате.

— Вече не разполагам с никакви пари — отвърна Майлс. — Барон Фел изчерпи кредитната ми карта.

— Ах, много лошо. Може би при следващото пътуване — каза Риовал и се обърна незаинтересован настрана.

Бел не се помръдна.

— Вие не можете да продавате граждани на галактиката там долу — каза той и посочи нервно към кривината на планетата, която се виждаше през люка. Четириръката Никол ги наблюдаваше безизразно иззад цитрата си, но сините й очи блестяха.

Риовал се обърна неочаквано, преструвайки се на изненадан.

— О, капитане, току-що се сетих. Като бетанец… ти трябва да си истински генетичен хермафродит. Ти самият си пазарна рядкост. Аз мога да те наема с два пъти по-голямо заплащане от сегашното. И без риск да бъдеш застрелян. Гарантирам ти, че ще бъдеш изключително популярен. Твоята група се цени високо.

Майлс можеше да се закълне, че видя как кръвното на Торн се вдигна, когато разбра смисъла на казаното от Риовал. Лицето на хермафродита помръкна и той пое дълбоко дъх. Майлс се пресегна и го стисна за рамото.

— Отказваш ли се? — попита Риовал и вдигна глава. — Твоя работа. Но аз наистина ще ти платя добре за генетичен материал от твоята плът, с който да попълня каталозите си.

Бел избухна.

— За да създадеш от мен клонирани братчета и сестричета, които да направиш… да направиш… сексуални роби през следващия век! Само през трупа ми… или през твоя… ти…

Бел беше толкова разгневен, че заекна — нещо, което Майлс никога не беше виждал, въпреки че го познаваше от седем години, включително и по време на сражения.

— Значи така, бетанецо — самодоволно се усмихна Риовал.

— Престани, Ри — изръмжа Фел.

Риовал въздъхна.

— Е, тъй да бъде. Но идеята е доста примамлива.

— Не можем да победим, Бел — изсъска Майлс. — Време е да се оттеглим.

— Благодаря за гостоприемството, барон Фел — официално се сбогува Майлс. — Довиждане, барон Риовал.

— Довиждане, адмирале — отвърна Риовал и с нежелание се раздели с най-доброто си развлечение за деня. — За бетанец вие изглеждате космополитен тип. Може би някога ще ни посетите без вашия приятел моралист.

Една война на думи трябва да се спечели с думи.

— Не мисля — промърмори Майлс и напрегна ума си да измисли нещо обидно преди да се оттеглят.

— Какъв срам — каза Риовал. — Ние имаме закон за кучетата и джуджетата, който, сигурен съм, ще намерите за превъзходен.

Последва момент на абсолютна тишина.

— Да се махаме — предложи категорично Бел.

Майлс се усмихна през зъби, поклони се и се оттегли, стиснал здраво рамото на Бел. Зад гърба си чу смеха на Риовал.

В този момент пред тях изникна майордомът на Фел.

— Насам, моля, господа офицери — усмихна се той. Майлс никога преди не беше изгонван отнякъде с такава изискана любезност.

* * *

Торн крачеше из каюткомпанията на „Ариел“, а Майлс седеше и посръбваше горещо и черно като мислите му кафе.

— Съжалявам, че избухнах с онзи хлапак Риовал — извини се навъсено Бел.

— Какъв ти хлапак, по дяволите — отвърна Майлс. — Мозъкът в това тяло е поне на сто години. Той си играеше с теб както си искаше. Не можехме да разчитаме на успех срещу него. Признавам, че щеше да е по-добре, ако ти беше проявил повече разум и навреме беше престанал.

Бел направи знак, че разбира, и продължи:

— Бедното момиче, затворено в онзи балон… пропуснах единствения си шанс да поговоря с нея, да й вдъхна надежда… вместо това говорих глупости…

Тя наистина беше събудила мъжа в Торн, размишляваше кисело Майлс.

— Случва се и с най-добрите — промърмори Майлс, усмихна се над чашката с кафе, после се намръщи. Не. По-добре да не поощрява интереса на Торн към четириръката. Тя очевидно бе много повече от обикновена музикантка в Къща Фел. Той имаше само един космически кораб с двадесет души екипаж. Но дори целият Дендарии флот да му дойдеше на помощ, трябваше да премисли два пъти преди да обиди барона на собствената му територия. Те бяха дошли да изпълнят определена задача. Къде ли бе проклетият учен, когото трябваше да отвлекат? И защо още не се бе обадил, както беше уговорено?

Интеркомът на стената иззвъня и Торн вдигна слушалката.

— Торн слуша.

— Говори ефрейтор Нот от шлюза на дока. Тук има една… жена, която иска да ви види.

Торн и Майлс се спогледаха и вдигнаха вежди.

— Как се казва? — попита Торн.

Чу се странично говорене, след това Нот съобщи.

— Казва, че името й е Никол.

Торн изсумтя изненадано.

— Добре. Придружи я до каюткомпанията.

— Слушам, капитане.

Никол се появи на входа с плуващия си стол — летяща цилиндрична емайлирана в зелено като очите й чаша, която сякаш търсеше чинийката си. Промуши се през вратата така лесно, като жена с два крака, спря до масата на Майлс и застана на височината на седнал човек. Органите за управление на стола командваше с долните си ръце, а горните бяха съвсем свободни. Опората за долната част на тялото сигурно бе конструирана специално за нея. Майлс наблюдаваше маневрите й с интерес. Значи така живееше тя извън кълбото с безтегловна среда. Очакваше да е слаба. Не изглеждаше слаба. Изглеждаше решителна.

— Никол. Колко хубаво да те видя отново — възкликна Торн.

Тя кимна.

— Здравей, капитан Торн. Здравейте, адмирал Нейсмит. — Местеше поглед от единия на другия, после се спря на Торн. Майлс мислеше, че разбира защо. Той пиеше кафето си и чакаше развитието на нещата.

— Капитан Торн. Ти си наемен войник, нали?

— Да…

— И… извинявам се, ако съм те разбрала неправилно, но ти ми влизаш в положението. И ме разбираш.

Торн направи лек идиотски поклон.

— Разбирам, че висиш над бездна.

Тя стисна устни и мълчаливо кимна.

— Тя сама е влязла в нея — посочи Майлс.

Никол вдигна брадичка.

— И възнамерявам сама да изляза.

Майлс вдигна извинително ръка и отново отпи от кафето си.

Тя вдигна плуващия стол и с нервен жест го върна на същата височина, от която беше започнала.

— Струва ми се — каза Майлс, — че барон Фел е сигурен защитник. Мисля, че докато е жив, ти не бива да се страхуваш от плътските намерения на Риовал.

— Барон Фел умира. — Тя отметна глава. — Или поне мисли, че умира.

— И аз така разбрах. Защо не си е направил клон?

— Направи си. Всичко беше уредено с Къща Барапутра. Клонът беше четиринадесетгодишен и с нормална големина. Но преди две години някой го уби. Баронът още не е открил убиеца, макар че има списък със заподозрени. Начело на списъка е неговият доведен брат.

— Значи го е пленил в собственото му стареещо тяло. Колко… очарователен тактически маньовър — разсъждаваше Майлс. — Чудя се какъв ще е следващият ход на този неизвестен враг? Или просто ще го чака да умре?

— Не зная — отвърна Никол. — Баронът създаде друг клон, но той още не е изваден от репликатора. Дори с акселератор за растеж ще минат години преди тялото му да стане подходящо за трансплантация. И… на мен ми се струва, че има много начини, по които дотогава баронът да умре от неестествена смърт.

— Положението наистина не е сигурно — съгласи се Майлс.

— Искам да се махна. Искам да си купя билет и да замина оттук.

— Защо не отидеш в някой от офисите на трите галактически пътнически линии тук и не си купиш билет? — попита сухо Майлс.

— Заради договора — отвърна Никол. — На Земята не си давах сметка какво ще означава да дойда на Джексън Хол. И дори не мога да си платя билета, освен ако баронът не реши сам да ме пусне. А изглежда, по някакъв начин… животът ми тук става все по-скъп. Според моите сметки… преди да ми изтече договорът ще стане много по-лошо.

— Още колко остават? — попита Торн.

— Още пет години.

— Ай — въздъхна съчувствено той.

— Значи ти искаш да ти помогнем да нарушиш синдикалния договор — каза Майлс. — Да те измъкнем тайно, предполагам.

— Ще си платя. Сега мога да платя много повече, отколкото ще мога догодина. Работата не е такава, каквато си я представях, когато дойдох. Говореха ми за записи, за видеоклипове… няма нищо такова. Мисля, че няма и да има. Аз трябва да мога да достигна до по-широка публика, за да мога някога да си платя пътя за връщане у дома. При моя народ. Искам… да се махна оттук преди да падна в онази гравитационна яма. — Тя посочи с палеца на горната си ръка планетата, около която се въртяха по орбита. — Хората, които стъпват на нея, никога не се връщат. — Никол спря. — Вие страхувате ли се от барон Фел?

— Не! — извика Торн.

— Да — каза Майлс.

Двамата размениха язвителни погледи.

— Ние сме склонни да внимаваме в отношенията си с барон Фел — каза Майлс. Торн вдигна рамене в знак на съгласие.

Никол се намръщи, заобиколи масата, извади от зелената си копринена блуза пачка банкноти планетарна валута и ги сложи пред Майлс. И тупна отгоре и една монета.

— Тези пари ще успокоят ли нервите ти?

Бяха най-малко две хиляди бетански долара, вероятно със средна номинална стойност, макар че еднодоларовата бетанска монета върху пачката не позволяваше да се види точно каква.

— Е — каза Торн и погледна Майлс, — какво е нашето мнение като наемни войници?

Майлс се облегна на стола си замислен. Тайната за самоличността му не беше единствената услуга, на която Торн можеше да се позове, ако пожелаеше. Майлс си спомняше деня, когато само с шестнадесет души в бойни доспехи и много нерви Торн помогна да завладеят една астероидна минна станция и дреднаута „Триумф“.

— Аз поощрявам творческото мислене на моите командири — каза най-после той. — Проведи преговора, капитане.

Торн се усмихна, взе монетата и каза на музикантката:

— Идеята ти е правилна. Но парите ти не са.

Тя посегна колебливо към блузата си и спря, защото Торн бутна банкнотите обратно към нея.

— Какво?

Той подхвърли монетата във въздуха и я хвана.

— Това е точната сума. За сключване на официален договор, разбираш. — Бел й протегна ръка. Никол за момент се смути, после я стисна. — Договорихме се — каза щастливо Торн.

— Герою, не забравяй, че ще използвам правото си на вето, ако не успееш да го направиш тайно — каза Майлс и заклати заканително пръст. — Това е моят дял от цената.

— Да, сър — съгласи се Торн.

* * *

Няколко часа по-късно Майлс се събуди от настойчивото звънене на комуникационния пулт. Моментално забрави какво беше сънувал. Имаше смътната представа, че е било нещо неприятно. Биологическо и неприятно.

— Адмирал Нейсмит слуша.

— Дежурният офицер по навигация и комуникация ви безпокои, сър. Търсят ви отдолу по гражданската комуникационна мрежа. Някой си Вон.

Вон беше конспиративното име на човека, когото трябваше да отвлекат. Истинското му име беше доктор Канаба. Майлс грабна униформената си куртка и я облече над черната тениска, безуспешно приглади косата си и седна на ергономичния стол пред комуникационния пулт.

— Свържи ме.

На видеоекрана се материализира лицето на мъж над средна възраст със загоряла кожа, неопределена раса, къси, посивели на слепоочията къдрави коси. В живите му кафяви очи светеше интелигентност. „Да, това е моят човек — помисли със задоволство Майлс. — Започва се.“ Но Канаба изглеждаше повече от напрегнат. Беше смутен.

— Адмирал Нейсмит?

— Да. Вон?

Канаба кимна.

— Къде си? — попита Майлс.

— Долу.

— Трябваше да се срещнем тук.

— Зная. Нещо става. Възникна проблем.

— Какъв проблем? Всъщност… този канал сигурен ли е?

Канаба горчиво се засмя.

— На тази планета нищо не е сигурно. Но не мисля, че ме подслушват. Още не мога да дойда. Имам нужда от… помощ.

— Вон, не сме екипирани да те отвлечем от превъзхождащи ни сили… ако си затворен…

Той поклати глава.

— Не, не е това. Аз… изгубих нещо. Нужна ми е помощ, за да си го върна.

— Разбрах, че си готов да изоставиш всичко. По-късно ще получиш компенсация.

— Не става въпрос за лично притежание. Това е нещо, което вашият работодател държи на всяка цена да има. Това са… генетични материали, които са ми отнети… Без тях няма да ме приемат.

Доктор Канаба взе Майлс за наемник, на когото Бараярската сигурност е поверила минимум секретна информация.

— Възложено ми е да транспортирам единствено теб и твоите умения.

— Не са ви казали всичко.

„По дяволите, наистина не са. Те ще те приемат без нищо и ще бъдат много благодарни.“

— Какви са тези образци?

Канаба се намръщи и стисна уста.

— Няма да тръгна без тях. Иначе сделката пропада. И вашето възнаграждение, наемнико.

Той наистина беше решил да не тръгне без проклетите генетични материали. По дяволите! Майлс притвори очи.

— Всичко това е малко загадъчно.

Канаба вдигна рамене в знак на потвърждение.

— Съжалявам. Но аз трябва… Елате да се видим и ще ви разкажа останалото. Или вървете, не ме интересува. Но нещо трябва да се постигне, поне част от вината трябва да се изкупи. — Гласът му постепенно заглъхна.

Майлс пое дълбоко дъх.

— Добре. Но с всяко усложнение, което прибавяш, нараства рискът за теб. И за мен. Добре е да държим сметка за това.

— О, адмирале — тъжно каза Канаба, — за мен. Рискът е за мен.

* * *

Снегът се сипеше над малкия парк, където двамата с Бел бяха прекарали нощта, Майлс трепереше от студ въпреки парката си и ругаеше под нос. Най-сетне Канаба се появи и двамата с Торн тръгнаха мълчаливо подир него.

Лабораториите на Къща Барапутра бяха разположени в долния край на града, което Майлс определено намери за обезпокоително: охранявано летище за совалки, охранявани общински здания, оградени със стени жилищни комплекси и безразборно разпръснати между тях обитавани от промъкващи се крадешком хора стари постройки, които, изглежда, не бяха охранявани от никого. Майлс се чудеше дали отделените от него за охрана двама Дендарии наемници са достатъчни. Но промъкващите се хора ги избягваха — очевидно разпознаваха добре въоръжените лица. Поне при дневна светлина.

Канаба ги отведе в една от близките сгради. Тръбните подемници не работеха, коридорите бяха неотоплени. Облечен в тъмно човек, може би жена, бързо мина пред тях и се скри в сенките. На Майлс тя напомни неприятно за плъх. Последваха колебливо Канаба по някаква аварийна стълба покрай неработещ тръбен подемник, преминаха по един коридор и през една врата със счупена дактилна ключалка влязоха в празна мръсна стая, слабо осветена от прозорец без стъкла. Поне не духаше.

— Мисля, че тук можем спокойно да говорим — каза Канаба, обърна се към тях и си свали ръкавиците.

Торн извади набор от детектори и започна да сканира помещението, докато двамата охранители обикаляха наоколо. Единият се разположи в коридора, другият — до прозореца.

— Сканирането показва, че е чисто — каза най-после Бел, сякаш с нежелание повярвал на собствените си инструменти. — Засега! — Той многозначително пристъпи към Канаба и сканира и него. Канаба чакаше с наведена глава, сякаш почувствал, че няма право на друго. Бел включи шумозаглушителя.

Майлс отметна качулката си и разкопча парката, за да може по-бързо да извади оръжие в случай на нужда. Беше му изключително трудно да разбере Канаба. Какви все пак бяха мотивите на този човек? Нямаше съмнение, че Къща Барапутра му е осигурила комфорт… палтото, добре скроените дрехи под него достатъчно красноречиво говореха за това… и макар че неговият жизнен стандарт сигурно нямаше да спадне, когато прехвърлеше верността си към Бараярския Имперски научен институт, той нямаше да има възможност да натрупа богатство. Значи не го правеше за пари. Това беше ясно. Но защо бе работил за място като Къща Барапутра, ако не от алчност за пари?

— Ти ме озадачаваш, доктор Канаба — тихо каза Майлс. — Защо правиш тази промяна по средата на кариерата си? Доста добре със запознат с твоите нови работодатели и честно казано, не вярвам, че могат да ти предложат повече пари от Къща Барапутра.

— Те ми предложиха защита от Къща Барапутра. Макар че ако вие трябва да осигурите тази защита… — Канаба огледа недоверчиво Майлс.

Ха. По дяволите. Мъжът наистина беше готов да се откаже. И тогава Майлс щеше да трябва да обяснява пред шефа на Имперската сигурност Илян неуспеха на акцията.

— Те купиха нашите услуги — каза Майлс, — и следователно сега ти ще ни командваш. Искат да си в безопасност и доволен. Но ние не можем да те защитим, ако се отклоняваш от предварително изготвения план за максимална сигурност, ако ни изложиш на случайни фактори и искаш от нас да работим слепешката. За да поема пълна отговорност за резултатите от акцията, ми е необходима изчерпателна информация за онова, което става.

— Никой не иска да поемате отговорност.

— Извинявай, докторе, но те сигурно искат.

— О — възкликна Канаба. — Аз… разбирам. — Той се върна при стената. — Ще направите ли онова, което искам?

— Ще направя всичко, което е в моите възможности.

— Чудесно… — изсумтя Канаба. — Господи… — Той поклати глава и шумно пое дъх. — Не дойдох тук за пари. Дойдох, защото само тук можех да провеждам изследванията, за които мечтаех. Никаква преграда от предразсъдъци и остарели ограничения. Мечтаех да направя важни научни открития… но всичко се оказа илюзия. Свободата се превърна в робство. Нещата, които искаха от мен… Непрекъснато прекъсваха работите ми. О, във всеки случай винаги могат да се намерят хора, които да вършат всякаква работа, но това са посредствени учени. Тези лаборатории са пълни с такива хора. Най-добрите не могат да се купят. Аз извършвах проучвания, постигнах уникални резултати, но Барапутра не иска да ги разработва, защото печалбите ще са много малки, независимо колко много хора ще имат полза от тях… не получих никакъв кредит, никаква подкрепа за моята работа… всяка година виждам в литературата галактически признания в моята област на по-малко способни учени, но аз не мога да публикувам моите резултати… — Той спря и наведе глава. — Сигурно ме смятате за мегаломан.

— Всъщност… — каза Майлс, — изглеждаш доста разочарован.

— Разочарованието — каза Канаба — ме събуди от продължителен сън. Наранено его… това е само наранено его. Но в моята гордост аз преоткрих срама. И бремето на този срам ме порази. Разбирате ли? И ако разбирате, има ли това значение за вас? Ах! — Той закрачи из стаята.

— Хм. — Майлс се почеса по главата. — Има. С удоволствие ще изслушам обясненията ти… на моя кораб. По време на пътуването.

Канаба се усмихна кисело.

— Разбирам, че сте практичен човек. Войник. Чудесно. Бог ми е свидетел, че имам нужда тъкмо от войник.

— Дотам ли са стигнали нещата?

— Това… стана неочаквано. Мислех, че е под мой контрол.

— Продължавай! — подкани го Майлс.

— Бяха синтезирани седем генетични комплекса. Един беше препарат за лекуване на някакво неясно ензимно смущение. Друг целеше да повиши двадесетократно генерацията на кислород от водорасли на космическа станция. Трети дойде отвън, донесен от един мъж… никога не научихме кой всъщност беше той, но подир него вървеше смъртта. Седем мои колеги, които работеха върху този проект, бяха убити една нощ от командоси, които го преследваха… научните им записки бяха унищожени… на никого не казах, че тайно бях взел за изучаване образец от комплекс. Още не съм разгадал всичко, но мога да ви кажа, че е абсолютно уникален.

Майлс почти се задави, като си спомни за странната верига от обстоятелства, при които преди година разузнаването беше дало идентичен генетичен материал на Дендарии. Телепатичният комплекс на Теренс Сий… и главната причина, поради която негово императорско величество неочаквано пожела да докарат най-добрия генетик. Ако останалите шест комплекса имаха приблизително стойността на този, шефът на Имперската сигурност Илян щеше да го одере жив, че е допуснал да му се изплъзнат от пръстите. Вниманието на Майлс към Канаба изведнъж се засили. Това пътуване може би нямаше да се окаже толкова банално, колкото се опасяваше.

— Тези седем комплекса са плод на десетки хиляди изследователски часове, главно мои… дело на моя живот. Още отначало планирах да ги взема със себе си. Затворих ги във вирусна капсула и ги оставих на съхранение, обезсилени и латентни в жив… — Канаба се поколеба — организъм. Един организъм, мислех аз, в който никой няма да се сети да ги търси.

— А защо не ги скри в собствената си плът? — попита раздразнено Майлс. — Така нямаше да ги изгубиш.

Канаба зейна от изненада.

— Аз… не се сетих. Колко елегантно! Как не се сетих? — Той се плесна по челото озадачен, сякаш да провери дали нервната му система функционира нормално, после отново стисна устни. — Всъщност нямаше да има никаква разлика. Въпреки това аз щях да се нуждая от… — той млъкна. — Отнася се за организма — каза най-после той. — Съществото… — Последва ново дълго мълчание.

— От всичко, върху което работих — тихо продължи Канаба, — от всичките прекъсвания, което това отвратително място наложи на моята работа, най-много съжалявам за едно. Вие разбирате, че това беше преди години. Бях млад, мислех, че тук ме очаква бляскаво бъдеще, което трябва да защитя. И то не беше само мое дело… споделена вина, а? Разпределете я върху много, кажете: той беше виновен, той го направи… Но сега вината е само моя.

„Искаш да кажеш, че сега е моя“ — помисли мрачно Майлс.

— Докторе, колкото повече се бавим, толкова по-голяма е вероятността да провалим тази операция. Моля те, разказвай по същество.

— Да… да. Е, преди две години лабораториите на Къща Барапутра сключиха договор за създаване на… нови видове. По поръчка.

— Мислех, че Къща Риовал е известна със създаването по поръчка на хора или каквото и да било друго — каза Майлс.

— Те правят роби. Много специализирани. Клиентите им са изненадващо малко. Има много богати хора и, предполагам, много покварени хора, но клиентите на Къща Риовал трябва да принадлежат и към двете групи, а според мен тези хора не са много. Във всеки случай очакваше се нашият договор да доведе до голяма производствена серия, далеч надвишаваща производствените мощности на Къща Риовал. Някакво притиснато от съседите си правителство поръчало създаването на раса от супервойници.

— Какво? Пак? — възкликна Майлс.

— Този път мислехме, че ще успеем. Във всеки случай аристокрацията на Барапутра искаше да получи парите от договора. Но в проекта се намесиха твърде много хора: клиентът, нашите началници, членовете на съвета по генетични проекти. Всички настояваха за внедряване на техни идеи. Кълна се, че той беше осъден на провал още преди да излезе от проектантската зала.

— Супервойник, проектиран от комитет. О, богове! — Майлс примижа очарован. — И какво стана?

— Струваше ни се… на няколко от нас, че физическите граници на обикновения човек са достигнати. Мускулната система беше доведена до съвършенство — стимулирана с максимум хормони, развита до физическите предели. Повече от това не можеше да се направи. Тогава се обърнахме към други видове. Аз например бях очарован от аеробния и анаеробния метаболизъм в мускулатурата на породистия кон…

— Какво? — възкликна шокиран Торн.

— Имаше и други идеи. Прекалено много. Не всичките бяха мои, кълна се.

— Ти си смесил човешки и животински гени? — извика ужасен Майлс.

— Защо не? Човешки гени бяха имплантирани на животни… това беше първия пробив в тази насока. Беше направен човешки инсулин от бактерии и други подобни. Но дотогава никой не се решаваше да направи обратното. Аз преодолях бариерата, наруших забраните… Отначало вървеше добре. Но когато първият супервойник достигна пубертета, грешката стана очебийна. Е, това беше само първи опит. Тези супервойници трябваше да бъдат страхотни. Но завършиха чудовищно.

— Кажи ми — Майлс се задави, — в комитета имаше ли хора с боен опит?

— Предполагам, че клиентът е имал такива, за да ни даде параметрите — отвърна Канаба.

— Разбирам — промълви разстроен Торн. — Искали са отново да създадат наемни войници.

Майлс отправи към Торн успокояващ поглед и почука по часовника си.

— Не ни давай да те прекъсваме, докторе.

Настъпи тишина. След това Канаба продължи:

— Създадохме десет прототипа. Но клиентът… се отказа от поръчката. Изгубил войната…

— Защо ли не съм изненадан? — тихо каза Майлс.

— …финансирането беше прекратено и проектът изоставен преди да можем да коригираме допуснатите грешки. Девет от прототипите умряха. Остана само един. Държахме го в лабораториите поради… трудности по осигуряване навън на храна, квартира. В него скрих моите комплекси генетични материали. Още са там. Последното нещо, което смятах да направя преди да напусна, беше да го убия. В израз на състрадание… на отговорност. На изкупление, ако щете.

— И какво стана? — подкани го Майлс.

— Преди няколко дни неочаквано беше продаден на Къща Риовал. Очевидно като новост. В своите банки за генетични материали барон Риовал колекционира всякакви чудатости…

Майлс и Бел се спогледаха.

— …не знаех, че е продаден. Когато сутринта влязох в лабораторията, него го нямаше. Не смятам, че Риовал има представа за истинската му стойност. Доколкото зная, сега е там, в биологическия комплекс на Риовал.

Майлс реши, че има главоболие от синусите. От студения въздух, без съмнение.

— И какво искаш да направим ние?

— Да се промъкнете по някакъв начин там, да го убиете и да вземете генетичните комплекси. Чак тогава ще тръгна с вас.

Майлс почувства остри стомашни болки.

— И да донесем двете уши и опашката.

Канаба го погледна студено.

— В мускула на левия прасец. Там инжектирах моя комплекс. Тези депонирани вируси не са болестотворни и не са отишли далеч. По-голямата част от тях трябва да са там.

— Разбирам. — Майлс потри слепоочията си и притисна очи. — Добре. Ще се погрижим за това. Този личен контакт между нас е много опасен и предпочитам да не се повтаря. Планирах да докладвам на кораба след четиридесет и осем часа. Ще се затрудним ли да разпознаем твоето творение?

— Не мисля. То е високо почти два и петдесет. Аз… искам да знаете, че кучешките му зъби не са моя идея.

— Разбирам…

— Ако все още е в добро здраве, ще може да се движи много бързо. Мога ли да ви помогна с нещо? Имам достъп до безболезнени отрови…

— Ти направи достатъчно, благодаря. Останалото остави на нас, професионалистите, а?

— Най-добре е тялото да бъде напълно унищожено. Да не останат никакви клетки. Ако можете.

— За това са измислени плазмени дъгомети. Ти по-добре се погрижи за себе си.

— Да. — Канаба се поколеба. — Адмирал Нейсмит?

— Да?

— Аз… може би ще бъде добре моят бъдещ работодател да не научи за него. Той има подчертани военни интереси и може да прояви прекалено голям интерес.

— О — каза Майлс / адмирал Нейсмит / лейтенант лорд Воркосиган от Бараярската Имперска сигурност, — мисля, че можеш да бъдеш спокоен.

— Четиридесет и осем часа достатъчни ли са вашата команда да извърши операцията? — попита загрижен Канаба. — Вие разбирате, че ако не вземете генетичните комплекси, аз няма да дойда.

— Бъди спокоен. Твоята безопасност е включена в подписания от мен договор — отвърна Майлс. — А сега най-добре да заминаваш.

— Разчитам единствено на вас, сър. — Канаба кимна разтревожен и излезе.

Те почакаха няколко минути в студената стая. Вятърът виеше около сградата. От коридора над тях прозвуча странен писък, последван от остър смях. Охранителят, който излезе подир Канаба, се върна.

— Стигна безпрепятствено до наземната кола, сър.

— Добре — рече Торн. — Предполагам, че най-напред трябва да намерим плана на лабораторния комплекс на Риовал.

— Според мен не ни е необходим — отвърна Майлс.

— Ако трябва да го нападнем…

— Да нападнем? По дяволите! Нямам намерение да рискувам хората си за нещо толкова идиотско. Аз казах, че ще изкупя греха му, но не съм казал как.

* * *

Комуникационният пулт на гражданската мрежа на летището за совалки изглеждаше толкова удобен, колкото и всеки друг. Майлс се вмъкна в кабината и пъхна в апарата кредитната си карта, а Торн остана извън зрителния ъгъл на екрана, обърнат с лице към охраната отвън. Майлс набра кода.

На видеоекрана мигновено се появи образът на миловидна девойка с трапчинки на бузите и гъста бяла грива вместо коса.

— Къща Риовал, служба „Пласмент“. С какво мога да ви услужа?

— Искам да говоря с мениджъра Дийм от отдел „Продажби и демонстрации“ — каза спокойно Майлс, — за възможна поръчка за моята организация.

— За кого да съобщя?

— Адмирал Нейсмит от Свободния наемнически Дендарии флот.

— Един момент, сър.

— Наистина ли мислиш, че ще го продадат? — промърмори Бел отстрани, когато лицето на девойката изчезна и се появи въртяща се картина от цветни светлини и се чу някаква сладникава музика.

— Забрави ли какво чухме вчера? — попита Майлс. — Бас държа, че се продава. При това евтино. — Просто не трябваше да показва, че е много заинтересован.

За забележително кратко време цветният облак изчезна и се появи изключително красив млад синеок албинос с червена копринена риза. На едната страна на бялото му лице имаше огромна синина от ожулено.

— Аз съм мениджър Дийм. С какво мога да ви бъда полезен, адмирале?

Майлс грижливо се покашля.

— Дочух, че Къща Риовал неотдавна е получила от Къща Барапутра един обект, към който проявявам професионален интерес. Предполага се, че е прототип на някакъв нов вид подобрен боец. Можете ли да ми кажете нещо за него?

Дийм неволно опипа ожуленото си лице.

— Наистина имаме такъв артикул, сър.

— Продавате ли го?

— О, да… искам да кажа, че предстои някакво споразумение за него. Но мисля, че все още не е късно да се спазарите.

— Възможно ли е да го видя?

— Разбира се — отвърна Дийм с едва сдържана готовност. — Кога желаете да стане това?

Появиха се електростатични смущения, образът на екрана трепна, лицето на Дийм изведнъж се сви и се отмести на страна. Появи се ново, добре познато лице. Бел тихо изсъска.

— Аз ще поема този разговор — каза барон Риовал.

— Да, сър. — Дийм се опули от изненада и се оттегли. Образът на Риовал нарасна и запълни целия екран.

— И така, бетанецо — засмя се Риовал, — излиза, че притежавам нещо, което в края на краищата, искате да купите.

Майлс вдигна рамене.

— Може би — отвърна той с безразличен глас. — Ако цената е по моите възможности.

— Аз мислех, че дадохте всичките си пари на Фел.

Майлс разпери изразително ръце.

— Един добър командир винаги има скрити резерви. Но цената на стоката още не е определена. Всъщност самото нейно съществуване не е установено.

— О, стоката съществува, можете да сте сигурен. И тя е… много впечатляваща. Беше неповторимо удоволствие да я прибавя към моята колекция. Не ми се ще да се разделям с нея. Но за вас специално — Риовал се усмихна, — за вас може би ще отрежа от цената. — Той се изкикоти.

„По-вероятно специално прерязване на гърло.“

— О?

— Моите условия за търговия са прости — каза Риовал. — Плът срещу плът.

— Струва ми се, че надценявате интереса ми към тази сделка, бароне.

Очите на Риовал светнаха.

— Не споделям вашето мнение.

„Той знае, че не бих разговарял с него, ако не проявявах голям интерес.“

— В такъв случай очаквам да чуя вашето предложение.

— Аз ще ви продам любимото животно на Къща Барапутра… ах, трябва да го видите, адмирале!… за три генетични образеца от тъкан. Три генетични образеца, които, ако сте достатъчно умен, няма да ви струват нищо. — Риовал вдигна един пръст. — Един от вашия бетански хермафродит — втори пръст, — един от вас — трети пръст, — и един от четириръката музикантка на барон Фел.

В ъгъла на кабината Торн, изглежда, успя да предотврати един апоплектичен пристъп. За щастие тихо.

— Може да се окаже изключително трудно да се вземе третият образец — каза Майлс, за да спечели време за мислене.

— По-малко трудно, отколкото за мен — възрази Риовал. — Барон Фел познава агентите ми, а и след моето последно предложение ще е много внимателен. Вие имате чудесна възможност да заблудите неговата охрана. Сигурен съм, че при достатъчна мотивация това ще е напълно във вашите възможности, наемнико.

— При достатъчно мотивация няма нищо, което да е извън моите възможности, бароне — каза Майлс.

— Чудесно. Ще очаквам да ми съобщите решението си… да речем… двадесет и четири часа. След това предложението ми престава да е в сила. — Риовал весело кимна. — Приятен ден, адмирале. — Екранът трепна и изгасна.

— Добреее — тихо проточи Майлс.

— Добре какво? — подозрително попита Торн. — Нали не вземате на сериозно това… отвратително предложение?

— За Бога, за какво му е образец от моето тяло? — разсъждаваше на глас Майлс.

— За създаване на кучета и джуджета, несъмнено — злобно каза Торн.

— Хайде, хайде. Страхувам се, че ще остане ужасно разочарован, когато моят клон стане метър и осемдесет. — Майлс се позасмя. — Всъщност вземането на малко генетичен материал няма да навреди никому. Докато едно нападение поставя под заплаха животи.

Бел се облегна на стената и скръсти ръце.

— Вярно е, няма да навреди. Но ще трябва да се биете, за да вземете от мен. И от нея.

Майлс кисело се усмихна.

— Така ли?

— Така!

— Тогава хайде да намерим карта на банката с генетичните образци на Риовал.

* * *

Разкошният биологичен комплекс на Къща Риовал не беше точно крепост, а по-скоро отделни охранявани сгради. Няколко адски големи охранявани сгради. Майлс стоеше на покрива на един въздушен фургон и разучаваше комплекса през очилата за нощно гледане. Студеният влажен вятър търсеше пролуки в дрехите му, както той търсеше пролуки в охраната на Риовал.

Белият комплекс се издигаше на фона на покритите с гори планински склонове. Предната част бе осветена от прожектори като в приказките. Сервизните входове изглеждаха по-обещаващи. Майлс слезе от покрива на наетия въздушен фургон и каза:

— Е, момчета, слушайте внимателно. — Групата му приклекна в кръг и той включи холографската видеокарта. Цветните светлини на дисплея осветиха лицата им — първо на високия мичман втори клас Мурка, помощника на Торн, после на още двама едри войници. Сержант Лорийн Андерсън, водачка на въздушния фургон, заедно с боеца Сенди Хенълд и капитан Торн бяха определени за външна поддръжка. Майлс имаше някои бараярски предразсъдъци срещу вземането на жени-бойци в комплекса Риовал. За Бел Торн това важеше с два пъти по-голяма сила. Не че полът беше от значение за последствията в случай на плен, дори ако една десета от слуховете, които бе чувал, излезеха верни. Но пък Лорийн претендираше, че може да прекара всеки направен от човек летателен апарат през иглени уши, макар че според Майлс тя никога през живота си не беше вдявала нещо в иглени уши. Все пак не беше възразила срещу назначаването й във външната поддържаща група.

— Главният ни проблем е, че все още не знаем къде точно в комплекса се намира това създадено в Къща Барапутра същество. Така че най-напред трябва да проникнем през оградата, външните дворове и главното здание тук и тук. — Майлс натисна едно копче на контролното табло и по проектирания маршрут светна червена нишка. — След това бързо хващаме някого от хората вътре и му прилагаме фаст-пента. От този момент нататък ще се надбягваме с времето. Ключовата дума е тишина. Не сме дошли да убиваме хора и не сме във война със сътрудниците на Риовал. Дръжте стънерите, плазмените дъгомети и останалите оръжия прибрани, докато открием целта. Справяме се бързо и тихо с нея, аз вземам генетичните материали — той докосна куртката, под която беше специалната кутия, в която щеше да запази живи генетичните материали, докато се върнат на „Ариел“ — и отлитаме. Ако нещо се обърка преди да взема скъпата порция месо, не се опитвайте да си пробиете път с бой. Не си струва. Тук имат странни съкратени процедури по обвинение в убийство и не виждам никаква нужда някой от нас да завърши като източник на резервни органи в банките за плът на Риовал. Ще чакаме капитан Торн да се уговори за откуп и след това ще изпробваме нещо друго. В случай на критични обстоятелства имаме едно-две нещица за Риовал.

— На ужасни критични обстоятелства — промърмори Бел.

— Ако нещо се обърка, след завършването на касапската мисия прилагаме бойните правила. Образецът трябва на всяка цена да бъде предаден на капитан Торн. Лорийн, сигурна ли си за мястото, откъдето трябва да ни вземеш при критични обстоятелства?

— Да, сър. — Тя посочи видеоекрана.

— Разбраха ли всички? Въпроси? Предложения? Съображения, възникнали в последния момент? Няма! Тогава да се проверят радиостанциите, капитан Торн.

Всички радиостанции-гривни бяха в изправност. Мичман втори клас Мурка внимателно прибра в джоба си кубчето с холографското копие на картата, за която преди няколко часа бяха платили почти колкото за закупуване на цяла строителна фирма. Четиримата от групата за проникване в комплекса излязоха от фургона и се сляха с мразовитата тъмнина.

Тръгнаха през гората. Замръзналите листа и клонки се плъзгаха под краката им и разкриваха слой хлъзгава кал. Мурка зърна една охранителна видеокамера и преди да ги беше засякла, я заслепи с микровълнов импулс. Едрите момчета с лекота прехвърлиха Майлс през стената на комплекса. Той се опита да не мисли за древния кръчмарски спорт да се подхвърлят джуджета. Вътрешният двор беше гол и утилитарен — товарни докове с големи затворени врати, контейнери за събиране на отпадъци и няколко паркирани коли.

В нощната тишина прозвучаха стъпки и те бързо се свиха зад един контейнер. Покрай тях мина облечен в червено пазач с инфрачервен скенер в ръка. Клекнали, покрили главите си с наметките си, те приличаха на чували за смет. Щом пазачът отмина, на пръсти тръгнаха към товарните докове.

Тръбопроводите. Ключът за проникване в комплекса на Риовал се оказаха тръбопроводите — за отопление, за достъп до силовите оптически кабели, за комуникационната система. Бяха тесни. Прекалено тесни за едри хора. Майлс свали наметката си и я подаде на човека зад себе си.

После, стъпил на раменете на мичман втори клас Мурка, Майлс внимателно свали разположената високо на стената над вратите на товарния док вентилационна решетка, мълчаливо я подаде надолу, огледа се и се мушна в дупката. Беше тясна дори и за него. Той се спусна леко на бетонния под, намери таблото за отваряне на вратата, прекъсна веригата на алармената система и повдигна вратата на около метър. Групата се промуши под нея и той тихо спусна вратата на мястото й. Дотук добре. Не се беше наложило да разменят нито дума.

Отнякъде се появи един облечен в червено служител с електрокар, натоварен с почистващи роботи. Мурка докосна ръкава на Майлс и го погледна въпросително…

Майлс поклати глава. Не този. Бе малко вероятно работник по чистотата да знае къде се намира тяхната плячка. Не можеха да си позволят да оставят след себе си хора в безсъзнание. Електрокарът отмина.

Каналът за главното здание се намираше точно на мястото, показано от кубчето-карта. Както й очакваха, вратата в края на канала беше заключена.

Майлс отново се качи на раменете на Мурка. Кратко жужене на режещия инструмент — и той свали от тавана един панел, промуши се… слабата поддържаща рамка сигурно не би издържала по-тежък човек… и намери кабелите, захранващи ключалката на вратата. Точно мислеше върху проблема и вадеше инструментите от джобовете на униформената си куртка, когато Мурка сложи до него чантата с оръжията и тихо нагласи панела на мястото му. Майлс се хвърли по корем и притисна очи към пролуката. От коридора под него един глас извика:

— Замразете ги!

През ума на Майлс минаха най-люти ругатни, но той стисна зъби и продължи да гледа надолу към наемниците. За един миг те бяха заобиколени от половин дузина въоръжени охранители с червени куртки и черни панталони.

— Какво правите тук? — изръмжа сержантът на охранителите.

— О, по дяволите! — извика Мурка. — Моля те, не казвай на моя командващ, че си ни хванал тук. Ще ме тикне в карцера!

— Така ли? — каза сержантът и опря оръжието си в гърдите на Мурка: смъртоносен невроразрушител. — Горе ръцете! Кой си ти?

— Казвам се Мурка. Дойдохме с наемническия кораб на станция Фел, но капитанът не ни пусна да слезем. Помислете си само — да изминем целия път до Джексън Хол и този кучи син да не ни пусне! Да не ни разреши да видим комплекса на Риовал!

Охранителите в червени куртки извършиха бързо сканиране, не много внимателно, и откриха само стънери и част от устройствата за проникване зад охранявани обекти, които носеше Мурка.

— Сложих бас, че ще влезем, дори и да не е през официалния вход. — Мурка оклюма нос. — изглежда, ще го изгубя.

— Изглежда, вече го изгуби — изръмжа сержантът.

Един от неговите хора му подаде няколко дреболии, които беше взел от Дендариите.

— Не са въоръжени като убийци — отбеляза той.

— Ние наистина не сме убийци! — възрази обидено Мурка.

Сержантът на охраната взе един стънер.

— И ви очаква наказание за самоотлъчка?

— Не, ако се върнем преди полунощ. — Мурка едва не заплака. — Виж, командирът е истинско копеле. Може би има някакъв начин да ни пуснете, без никой да разбере, а? — Мурка бръкна многозначително в джоба си.

Сержантът на охраната го огледа.

— Може би.

Майлс слушаше възхитен. „Мурка, ако номерът ти мине, ще те повиша…“

Мурка спря.

— Не може ли първо да разгледаме? Не момичетата, само мястото? Така ще мога да кажа, че съм го видял.

— Това не е публичен дом, приятел! — отсече сержантът.

Мурка го погледна смаян.

— Какво?

— Това е биологическа лаборатория.

— О! — възкликна Мурка.

— Идиот! — намеси се един от охраната. Майлс безмълвно благослови хората си. Никой дори не вдигна очи нагоре.

— Но онзи в града ми каза… — започна Мурка.

— Кой? — строго запита сержантът.

— Ами онзи, дето ни взе парите — отвърна Мурка.

Двама от охранителите в червени куртки се усмихнаха. Сержантът смуши Мурка с невроразрушителя.

— Хайде, приятел, тръгвай. Насам. Днес ти е щастлив ден.

— Искаш да кажеш, че ще влезем да разгледаме? — рече обнадежден Мурка.

— Не — отвърна сержантът. — Искам да кажа, че няма да ти счупим главата преди да те изхвърлим. — Той се спря и добави по-любезно. — В града има публичен дом. — Измъкна портфейла на Мурка от джоба му, провери името на кредитната карта, после я върна обратно и извади всички налични пари. Охранителите направиха същото с разгневените наемници и си разделиха парите. — Там може да се плаща и с кредитни карти. До полунощ има още време. Тръгвайте!

Така групата на Майлс беше позорно изгонена от канала, но непокътната. Майлс изчака, докато всички се отдалечат, и включи радиостанцията-гривна.

— Бел?

— Да — моментално прозвуча отговорът.

— Беда. Охраната на Риовал току-що откара Мурка и момчетата. Вярвам, че Мурка ще успее да ги излъже само да ги изхвърлят от задната врата, вместо да ги насекат на парчета. Много е хитър. Аз ще ги последвам, щом стане възможно, за да се прегрупираме и да направим нов опит. — Майлс спря. Пълен провал. Сега бяха по-зле отколкото в началото. През останалата част от дългата джексънианска нощ охраната на Риовал щеше да е на крак. Той допълни по радиостанцията: — Преди да се оттегля, ще се опитам да открия мястото, където се намира съществото. Това ще подобри шансовете ни за успех при следващия опит.

— Пазете се — каза Бел.

— Естествено. Край.

След като проучи кой кабел накъде води, Майлс бързо отвори вратата. Увиснал на една ръка, той избута панела обратно на мястото му и се пусна с риск да си строши костите. Нищо не се счупи. Промъкна се през вратата на главната сграда и веднага отиде при тръбопроводите, тъй като коридорът беше опасен. Легнал по гръб, той сложи холокуба на корема си и затърси по-безопасен път, при това непроходим за едрите командоси. И къде да търси това проклето чудовище? В някой килер?

Почти завършваше третата си обиколка, промъкваше се сантиметър по сантиметър, мъкнеше чантата с оръжия, когато разбра, че разпределението не съответства на картата. По дяволите! Дали тези промени в сградата бяха направени впоследствие, или картата умишлено бе направена невярна? Е, нямаше значение, той всъщност не се беше изгубил и все още можеше да се върне по същия път.

Пълзя около половин час и откри и блокира два алармени сензора преди те да открият него. Факторът време ставаше все по-сериозен. Скоро той трябваше да е… аха, ето! През една вентилационна решетка Майлс видя стая, пълна с холовидео– и комуникационна апаратура.

На картата беше означено като „Малка работилница“. Не приличаше на такава. Дали беше друга промяна, извършена след нанасянето на Риовал? Вътре имаше само един мъж, с гръб към Майлс. Чудесно, твърде добро, за да не се възползва.

Бавно, затаил дъх, Майлс извади игления пистолет от чантата и го зареди с подходящ пълнител — игли, намазани с фаст-пента и парализиращ препарат — идеален за целта коктейл, приготвен от медика на „Ариел“. Погледна през решетката, внимателно се прицели и натисна спусъка. Точно в целта. Мъжът се удари по врата и после замря неподвижен, ръката му провисна безжизнено. Майлс се усмихна, свали решетката, промуши се през отвора и скочи на пода.

Мъжът беше в цивилни дрехи. Може би някой от научните сътрудници. Беше се отпуснал на стола усмихнат, гледаше Майлс спокойно и с интерес. После политна напред.

Майлс го хвана и го подпря на облегалката.

— Изправи се. Не можеш да говориш с лице, заровено в килима, нали?

— Неее… — Мъжът изправи глава и се усмихна дружелюбно.

— Знаеш ли нещо за едно генетично творение, за чудовищно същество, купено наскоро от Къща Барапутра и докарано в тази лаборатория?

Мъжът примигна и се усмихна.

— Зная.

Под въздействието на фаст-пента хората са склонни да схващат въпросите дословно.

— Къде го държат?

— Долу.

— Къде точно долу?

— В подземието под сутерена. Чак при основите. Надявахме се, че може да лови плъхове. — Мъжът се изкикоти.

Майлс направи справка с кубчето-карта. Да. Мястото изглеждаше добро в смисъл на възможност за достъп на хората му. В по-долния край, където планинският скат свършваше, таванът на подземието беше доста висок и излизаше почти на нивото на повърхността. Оттам можеше да се излезе навън. На срещуположния край подземието ставаше по-ниско и сградата се вклиняваше в склона. Добре. Майлс отвори кутията със стрелите, за да намери нещо, което да направи жертвата неподвижна и няма за през останалата част от нощта. Мъжът се пресегна към него, ръкавът му се дръпна нагоре и Майлс видя радиостанция-гривна — дебела и сложна, почти като неговата. На нея премигна светлина. Майлс погледна разтревожен апарата. Тази стая…

— Кой си ти?

— Молия, шеф на охранителната служба на биологическия комплекс на Риовал — рапортува весело мъжът. — На вашите услуги.

— О, ясно! — Неочаквано надебелелите пръсти на Майлс заровиха припряно в кутията със стрелички. По дяволите, по дяволите, по дяволите!

Изведнъж вратата се отвори с трясък.

— Не мърдай!

Майлс удари копчето за саморазрушаване на теснолъчевата сигнализация на собствената си радиостанция-гривна и вдигна ръце. От бързото движение тя падна от китката му. Не случайно. Молия седеше между Майлс и вратата и попречи на нахлулите охранители. Радиостанцията описа дъга във въздуха и изчезна… нямаше никаква възможност охраната на Риовал да открие чрез нея командосите навън, а Бел щеше да разбере, че нещо не е в ред.

Шефът на сигурността се изкикоти глупаво. Облеченият в червено сержант от охраната, следван от командата си, нахлу в стаята (за Майлс вече беше повече от очевидно, че се намира в командната зала на охраната), дръпна Майлс, удари главата му в стената, а след това започна много умело да го претърсва и бързо натрупа купчина изобличаващи предмети. Майлс се хвана за стената и потрепери от болка от няколкото професионално нанесени удара — и от бързата промяна на съдбата си.

* * *

Когато действието на фаст-пента най-после беше неутрализирано, шефът на охраната никак не беше доволен от доклада на сержанта за заловените трима униформени мъже, които той бил пуснал да си вървят само с една глоба. Така че вдигна на крак цялата смяна и изпрати едно въоръжено отделение да проследи избягалите Дендарии. После със загрижено изражение, много приличащо на онова на сержанта по време на признанието за унизителния пропуск, съчетано с кисело задоволство и причинено от фаст-пента, огледа Майлс и се свърза по видеоекрана с Риовал.

— Сър? — предпазливо се обади шефът на охраната.

— Какво има, Молия? — Лицето на барон Риовал беше сънено и раздразнено.

— Извинявам се, че ви безпокоя, сър, но реших, че ще искате да научите за току-що хванатия нарушител. Ако се съди по облеклото и снаряжението, не е обикновен крадец. На външен вид е странен — прилича на високо джудже. Промъкнал се е през тръбопроводите. — Молия вдигна за доказателство комплекта инструменти за вземане на генетични материали, за блокиране на електронни сигнализации и оръжията на Майлс.

— Интересува се от барапутранското чудовище — намеси се сержантът.

Риовал се усмихна доволно и очите му светнаха. Той отметна глава и се засмя.

— Трябваше да се досетя. Кражба вместо покупка, така ли, адмирале? Браво, Молия!

Шефът на охраната, изглежда, се поуспокои.

— Познавате ли този малък мутант, сър?

— Да, познавам го. Нарича себе си Майлс Нейсмит. Наемник… представя се за адмирал. Самопроизведен, несъмнено. Свършил си чудесна работа, Молия. Задръж го. Сутринта ще се заема с него лично.

— Как да го задържа, господарю?

Риовал вдигна рамене.

— Забавлявай се с него. Прави каквото искаш.

Образът на Риовал изчезна и Майлс се намери между намръщените лица на шефа на охраната и сержанта.

За разтоварване от напрежението един снажен охранител хвана Майлс, а сержантът го удари в корема. Но шефът на охраната все още не беше се оправил от фаст-пента, за да изпита истинско удоволствие от това малко отмъщение.

— Дошъл си да видиш барапутранския войник-играчка, нали? — попита той и разтри собствения си корем.

Сержантът от охраната погледна шефа си.

— Знаете ли, мисля, че трябва да изпълним желанието му.

Началникът на охраната потисна едно оригване и се усмихна, сякаш виждаше някаква приятна гледка.

— Прав си.

Майлс отправи безмълвна молитва да не му счупят ръцете и закуцука през множество коридори и тръбни подемници, следван от сержанта и шефа на охраната. После слязоха до самото дъно — прашен сутерен, пълен с изхвърлена апаратура и резервни части, и отвориха един заключен капак на пода. Стълбата под него се спускаше надолу в неизвестността.

— Последното нещо, което хвърлихме долу, беше един плъх — каза сержантът. — Найн сигурно отдавна го е излапала. Бясна е от глад. Метаболизмът й е невероятен.

Майлс погледна надолу. Видя само колони и сенки, и студен мрак.

— Найн! — извика сержантът. Отвърна му ехото от тъмнината. — Найн! Донесох ти вечеря! Ела и си я вземи!

Шефът на охраната се хвана с две ръце за главата и се затресе от смях.

Риовал беше казал, че на сутринта лично ще се занимае с Майлс. Охранителите би трябвало да знаят, че техният господар желае затворникът да остане жив. Нима не го бяха разбрали? Този глупак не го ли беше разбрал?

— Това тъмница ли е? — попита Майлс, изплю кръв и се огледа.

— Не, не е тъмница. Просто подземие — увери го весело сержантът и го блъсна в дупката. — Тъмницата е за клиентите, които плащат. Ха-ха-ха! — Като се кикотеше на собствената си шега, той ритна капака и го заключи. Звънът от ключалката отекна надолу. После настъпи тишина.

Студът от железните стъпала проникна през чорапите на Майлс. Той се хвана за пречките с едната ръка и пъхна другата под мишницата си, за да я стопли. Беше само по фланелка. Джобовете на сивите му панталони бяха празни. Някъде на дъното на единия имаше само блокче дневна дажба, плюс носната му кърпа.

Майлс зачака. Беше безполезно да се изкачва нагоре. Да слезе долу нямаше желание.

Можеше и да е по-лошо.

Слабо светещи по тавана панели хвърляха бледа жълтеникава светлина. Майлс заслиза надолу и скоро стъпи на твърда скала.

Представи си факса с новината в Бараяр… „Намерено е тялото на императорски офицер. Смърт от изтощение?“ По дяволите, това не беше славната саможертва в служба на императора, за която навремето се беше клел. Хм, може би съществото от Къща Барапутра щеше да изяде доказателството.

С тази мрачна утеха наум той започна да обикаля от стълб на стълб, спираше да се ослушва и да се оглежда. Може би някъде имаше друга стълба? Незатворен капак? Може би все още имаше надежда.

Може би нещо се движеше в сенките зад онзи стълб…

Дъхът на Майлс секна, после отново се възстанови, когато движението се материализира като огромен бял плъх. Плъхът го видя, спря за миг, след това бързо избяга, като потропваше с нокти по каменния под. Избягал от лабораторията плъх. Адски голям, но все пак само плъх.

Огромната сянка изскочи ненадейно, с невероятна бързина. Тя сграбчи плъха за опашката, завъртя го, удари го в един стълб и му пръсна главата. Проблеснаха дебели като човка на граблива птица нокти и за миг смъкнаха кожата на плъха от врата до опашката. Майлс видя как зъбите се забиха в тялото на плъха — истински зъби на хищник, не декоративни, разположени на издадена напред челюст с дълги устни и широка уста. Общото впечатление беше по-скоро на звяр, отколкото на човекоподобна маймуна. Плосък нос, гъсти надвиснали вежди, високи скули, тъмна коса, матова козина. И, да — два метра и половина високо, дългокрако, мускулесто тяло.

Нямаше да има никаква полза, ако тръгнеше да се връща по стълбата. Съществото щеше да го хване и да го удари в колоната, както бе направило с плъха. Да се покатери по колоната? Биоинжинерният комитет беше пропуснал да създаде засмукващи накрайници на пръстите на ръцете и краката. Да се скрие и да се прави на невидим? Майлс се спря на тази последна естествена защита… парализиран от ужас.

Големите боси крака също бяха с нокти като на хищна птица. Съществото беше облечено в кимоно от зелено лабораторно платно, препасано с колан, и обуто в широки панталони. Имаше и още нещо…

„Не ми казаха, че е женско!“

Тя беше почти свършила с плъха, когато вдигна глава и видя Майлс. Окървавено лице, окървавени ръце… И се вцепени не по-малко от него.

Със спазматично движение Майлс извади смачканото блокче дневна дажба и й го подаде.

— За десерт — нервно се усмихна той.

Тя хвърли оглозгания скелет на плъха, грабна блокчето от ръката му, разкъса обвивката и го лапна. След това пристъпи напред, хвана го и го вдигна до лицето си. Ноктите й се забиха в кожата му, краката му увиснаха във въздуха. Дъхът й беше точно такъв, какъвто си го бе представял. Очите й бяха сурови и изгарящи.

— Вода! — изграчи тя.

„И не ми казаха, че говори!“

— Хм, хм… вода — изписука Майлс. — Точно така. Тук някъде трябва да има вода… виж, горе на тавана, онези тръби. Ако ме пуснеш, ще се опитам да открия водопроводна тръба или нещо… подобно.

Тя бавно го спусна на пода. Той отстъпи внимателно назад, разперил ръце, закашля се и се опита да говори спокойно.

— Хайде да проверим тук. Тук таванът става по-нисък или по-скоро подът се издига… ей онзи, светлият панел там, онази тънка пластмасова тръба… Бялото обикновено е код за вода. Не, не сиво, с него се отбелязва отпадна вода, нито червено — то е за силова оптика… — Майлс не знаеше какво разбира съществото от казаното, единствено важен беше тонът. — Ако… ако ме качиш на раменете си като мичман втори клас Мурка, може би ще мога да прекъсна онова съединение и… — Той направи няколко жеста, несигурен дали нещо от казаното достига до съзнанието зад тези ужасни очи.

Кървавите ръце, два пъти по-големи от неговите, го стиснаха здраво за бедрата и го вдигнаха нагоре. Той хвана бялата тръба, опипа я и намери резбово съединение. Нейните дебели рамене под краката му се движеха заедно с него. Мускулите й трепереха и това не се дължеше само на неговото треперене. Съединението беше здраво… трябваха му инструменти… той напрягаше с всички сили с риск да счупи крехките кости на пръстите си. Неочаквано то изскърца и поддаде. Пластмасовият пръстен се завъртя, между пръстите му прокапа вода. Още едно завъртане, пръстенът падна и рукна вода.

Тя почти го хвърли от бързане и подложи широко отворена уста под струята. Водата течеше направо в устата й, обливаше лицето й. Тя се давеше и пиеше, и пи, и пи, и пи. После подложи под струята ръцете си, лицето и главата, отми кръвта и отново пи. Майлс започна да мисли, че никога няма да престане да пие. Най-сетне отстъпи, отметна мократа коса от очите си и го загледа. Стори му се, че го гледа цяла минута. След това изведнъж изрева:

— Студено!

Майлс скочи.

— Ах… студено… вярно. И на мен ми е студено, чорапите ми са мокри. Искаш топлина? Правилно. Хм, нека потърсим там, където таванът е най-нисък. Няма смисъл тук, топлината ще се събира горе, където не можем да я достигнем, няма да има полза… — Тя го последва със същото внимание, с което една котка проследява… е… мишка, а той обикаляше около стълбовете в края, където таванът беше само на около четири стъпки. Там, да, при най-ниската тръба. — Ако можем да отворим тази — той посочи една пластмасова тръба, широка колкото неговия пръст, — тя е пълна с топъл въздух под налягане. На нея обаче няма удобни съединения. — Майлс гледаше озадачен, опитваше се да измисли нещо. Композитната пластмаса беше изключително здрава.

Тя коленичи и задърпа тръбата, след това легна по гръб и започна да я рита, след това го погледна тъжно.

— Опитай така. — Той нервно взе ръката й, постави я върху тръбата и я накара да драска по обиколката с твърдите си нокти. Тя драска и драска, после го погледна, сякаш искаше да каже: „И така не става!“

— Сега опитай отново да риташ и да дърпаш — предложи Майлс.

Съществото тежеше сигурно сто и и петдесет килограма. То зарита, след това хвана тръбата, запъна крака в тавана и задърпа с всичка сила. Тялото й се изви като дъга. И изведнъж тръбата се пропука, горещият въздух засъска. Съществото протегна ръце, подложи лице под него и застана на колене. Майлс приклекна, свали мокрите си чорапи и ги окачи на горещата тръба да съхнат. Сега имаше добра възможност за бягство — ако имаше къде да отиде. Но той не искаше да изпусне плячката от погледа си. Неговата плячка! Докато съществото седеше, заровило лице в коленете си, Майлс оценяваше неизчислимата цена на мускула на левия й прасец.

„И не казаха, че плаче.“

Майлс извади задължителната за униформеното военно облекло носна кърпа. Никога не бе могъл да разбере основанието за носенето на това идиотско парче плат — освен че може би, където има войници, винаги има и сълзи.

— Вземи. Избърши си очите.

Тя я взе, издуха плоския си нос и му я върна.

— Задръж я — каза Майлс. — Хм… как се казваш?

— Найн3 — изръмжа тя. Не враждебно, просто така прозвуча напрегнатият глас от голямото й гърло. — А ти как се казваш?

„Боже Господи! И говори!“ — Майлс премигна.

— Адмирал Нейсмит.

Тя го погледна стреснато.

— Ти си войник? Истински офицер? — След това по-невярващо, сякаш го виждаше за първи път, попита: — Нали?

Майлс решително се покашля.

— Съвсем истински. Само в момента малко без късмет.

— И аз — въздъхна навъсено тя и подсмъркна. — Не зная от колко време съм в това подземие, но за първи път пия вода.

— От три дни, струва ми се — отвърна Майлс. — И храна ли не ти даваха?

— Не. — Тя се намръщи. Ефектът, като се имаха предвид огромните кучешки зъби, беше ужасяващ. — Това беше по-лошо от всичко, което правеха с мен в лабораторията, макар че и там никак не беше добре.

„Онова, което не знаеш, не наранява. Наранява онова, което знаеш, че не е вярно.“ Майлс мислеше за своето кубче-карта. Погледна Найн. Представи си как хваща целия грижливо разработен план за изпълнение на акцията с два пръста и го пуска в канализацията. Каналът на тавана не ставаше за бягство. Тя нямаше да може да мине през него…

Ръката с остри нокти отмести буйната коса от лицето и тя го загледа с подновен интерес. Златисто-кестенявите очи подсилваха свирепия й вид.

— Какво правиш тук? Да не би това да е някакъв нов тест?

— Не, това е жестоката действителност. — Майлс изкриви устни. — Аз… допуснах грешка.

— Аз също — каза тя и наведе глава.

Майлс задърпа устна и я заразглежда през присвитите си очи.

— Чудя се какъв ли живот си водила?

Тя го разбра буквално.

— До осемгодишна възраст живях с наети осиновители. Като всички клонове. После започнах да ставам едра и тромава и да чупя всичко… След това ме докараха да живея в лабораторията. Всичко беше наред. Бях на топло и имах достатъчно храна.

— Те не могат да те оставят необразована, ако сериозно са възнамерявали да бъдеш войник. Какъв е коефициентът ти на интелигентност?

— Сто тридесет и пет.

Майлс се помъчи да запази спокойствие.

— Аха… Имаш ли… някакво образование?

Тя вдигна рамене.

— Преминах през много тестове. Изкарах успешно… всичките. С изключение на експериментите по агресивност. Не харесвам електрическите шокове. — Тя се замисли за момент. — Не обичам и психолозите. Много лъжат. — Тя отпусна рамене. — Във всеки случай на този тест се провалих. Всички се провалихме.

— Откъде могат да знаят, че си се провалила, след като не си получила подходящо образование? — възрази възмутено Майлс. — Войниците получават най-доброто обучение за колективно поведение… аз лично съм изучавал тактика и стратегия години наред и още не зная дори половината от него. Всичко е тук. — Той посочи с пръст главата си.

— Ако е така — тя вдигна огромните си лапи с остри нокти и ги заразглежда, — защо са направили това с мен?

Майлс трепна. Почувства гърлото си странно сухо. „Значи и адмиралите лъжат. Понякога дори и себе си.“ После, след тревожна пауза, попита:

— Никога ли не ти е идвало наум да скъсаш водопроводна тръба?

— За такова нещо наказват. Поне мен са ме наказвали. Теб може би не, ти си човек.

— Никога ли не си мислила да избягаш, да се измъкнеш оттук? Всеки попаднал в ръцете на врага войник е длъжен да избяга. „Оцелявай, бягай, саботирай“ — такива са задълженията на войника и то в този ред.

— Враг? — Тя погледна към тавана на огромната постройка на Къща Риовал с нейната смазваща тежест. — Кои са моите врагове? И кои са ми приятели?

— Да. Това е… въпросът. — И къде може да избяга един генетичен продукт, висок два метра и половина и с огромни кучешки зъби? Той пое дъх. Следващият му ход беше пределно ясен. Дълг, целесъобразност, оцеляване — всичко това го задължаваше. — Твоите приятели са по-близко до теб, отколкото можеш да си представиш. Защо мислиш дойдох тук? — „Защо, наистина?“

Тя го погледна мълчаливо и се намръщи озадачена.

— Чух за теб. И дойдох. Аз… събирам наемници. Или по-точно събирах. Ако дойдеш с мен, ще се присъединиш към Дендарии наемниците. Елитна команда… в която се приемат малцина, най-добрите. Имам един старши сержант, който… който има нужда от новобранец като теб. — Съвсем вярно. Сержант Дайъб се отнасяше с недоверие към жените-войници, твърдеше, че били много мекушави. Всяка жена, успяла да премине подготовката при него, излизаше със силно развита агресивност. Майлс си представи Дайъб, вдигнат за реверите пред лицето й… После се върна към ситуацията. Найн изглежда… не беше впечатлена от чутото.

— Много смешно — каза хладно тя и с това накара Майлс за момент да се учуди дали няма присаден ген на телепатичен комплекс… не, тя бе създадена преди присаждането на такива комплекси… — но аз не съм дори човек. Не си ли чул за това?

Майлс предпазливо вдигна рамене.

— Човек се нарича онова същество, което се държи като човек. — Той се насили и докосна бузата й. — Животните не плачат, Найн.

Тя трепна като ударена от електрически ток.

— Животните и не лъжат. Хората лъжат. Непрекъснато.

— Не непрекъснато. — Той се надяваше, че светлината в подземието е твърде оскъдна и няма да се види червенината, която обля лицето му. Тя го наблюдаваше много внимателно.

— Готов ли си да го докажеш? — Найн наклони глава. Златните й очи блестяха изпитателно.

— Хм… разбира се. Как?

— Свали си дрехите!

— Какво?

— Съблечи се и легни с мен, както правят хората. Мъжете с жените. — Тя протегна ръка и го докосна по гърлото.

Ноктите направиха малки трапчинки върху кожата му.

Майлс се задави. Очите му станаха като чинийки. Ако беше натиснала малко по-силно, и от трапчинките щяха да бликнат червени фонтани. „Ще умра…“

Тя го погледна със странно, ужасяващо, безгранично желание. После неочаквано го пусна. Той скочи, удари си главата в ниския таван и падна. В очите му проблеснаха искри, които нямаха нищо общо с любов от пръв поглед.

Найн оголи ужасните си кучешки зъби и от гърлото й прозвуча:

— Грозна съм, нали? — Острите нокти започнаха да драскат лицето й, да оставят червени бразди по него. — Много грозна… животно… за теб не съм човек… — Изглежда, беше обхваната от някаква опустошителна решителност.

— Не, не, не! — изломоти Майлс, коленичи, хвана ръцете й и ги задърпа надолу. — Не. Просто, хм… на колко си години?

— На шестнадесет.

Шестнадесет. Господи! Той си спомняше как се чувстваше на тази възраст: обзет от сексуални желания, умиращ всяка минута. Ужасна възраст, особено ако си хванат в капана на деформирано, крехко, ненормално тяло. Един Господ знае как тогава той беше изживял омразата към себе си. Не… той знаеше как. Беше спасен от една жена, която го обичаше.

— Не си ли много малка за това, което искаш? — попита Майлс леко обнадежден.

— Ти на колко години го направи?

— На петнадесет — призна Майлс преди дори да помисли да излъже. — Но… не беше никакво удоволствие.

Тя отново вдигна нокти към лицето си.

— Не, недей! — извика той, без да я пуска. Това му напомняше прекалено много на епизода със сержант Ботари и ножа. Сержантът му беше отнел ножа със сила. Тук Майлс нямаше такава възможност. — Успокой се! — помоли я Майлс.

Тя се поколеба.

— Един офицер, хм, един джентълмен не се хвърля върху своята дама на голата земя. Той… сяда до нея. Настанява се удобно. Разговаря, пие малко вино, пуска музика… създава настроение. Ти дори още не си се стоплила. Ето, седни тук, където е най-топло. — Той я сложи по-близко до счупената тръба, застана на колене зад нея и се опита да разтрие врата и раменете й. Мускулите й бяха напрегнати. Чувстваше ги като камъни под пръстите си. Всякакъв опит да я удуши щеше да е безуспешен.

„Не мога да повярвам. Затворен в мазето на Риовал с изгладняла за секс шестнадесетгодишна вълчица. В наръчниците на Имперската академия не се казва какво трябва да се направи в такава ситуация…“ — Той си спомни своята задача — да занесе мускула от левия й прасец на борда на „Ариел“. „Доктор Канаба, ако остана жив ще се наложи сериозно да си поговорим по този въпрос…“

Гласът й беше глух — и от тъга, и от странната форма на устата.

— Мислиш, че съм прекалено висока.

— Ни най-малко. — Беше се овладял, можеше по-бързо да лъже. — Обожавам високите жени. Попитай някого, който ме познава. Освен това преди известно време разбрах, че височината е от значение само когато сме прави. Когато легнем, ах, това не е проблем… — Той бързо си припомни всичко, което беше научил по метода на „пробите и грешките“, главно грешки, за жените. Беше мъчително. Какво искаха жените?

Майлс се премести и настойчиво взе ръката й. Тя го загледа също толкова настойчиво, очаквайки… помощ. В този момент Майлс разбра, че има пред себе си девственица. Напълно парализиран за няколко секунди, той й се усмихна.

— Найн… ти никога не си го правила, нали?

— Гледала съм го на видеофилми. — Тя се намръщи. — Обикновено започват с целувки, но… — тя направи неясен жест към безформената си уста, — може би ти не искаш да се целуваме.

Майлс се опита да не мисли за изядения плъх. В края на краищата тя системно беше гладувала.

— Видеофилмите могат да бъдат подвеждащи. Жените… особено първия път… се нуждаят от време да изучат реакциите на собственото си тяло. Така са ми казвали приятелки. Страхувам се, че мога да те нараня. — „И ти да ме обезглавиш.“

Тя го погледна в очите.

— Не се бой. Аз издържам на болка.

„Но аз не издържам.“

Това беше лудост! Тя беше луда. Той беше луд. И все пак Майлс чувстваше при това предложение… от корема й към неговия мозък като странна мъгла… да се излъчва някакво очарование. Нямаше никакво съмнение, тя беше най-високото женско същество на света. Не една от познатите му жени го бе обвинявала, че иска да се прави на алпинист. Сега можеше веднъж завинаги да се освободи от този комплекс…

„По дяволите, аз наистина вярвам, че тя може да ми помогне.“ Тя не беше без известен… чар не беше най-точната дума… красота с това силно, бързо, атлетично тяло. Трябваше само да свикне с неговата големина. Тя излъчваше топлина. Той я чувстваше от мястото си… животински магнетизъм? — подсказа му наблюдателят в неговия мозък. Сила? Каквото и да е, то определено беше очарователно.

В ума му изплува един от любимите афоризми на майка му: „Всичко, което заслужава да се направи, заслужава да се направи добре.“

Замаян като пиян, той изостави подкрепата на логиката и се отпусна върху крилете на вдъхновението.

— Добре тогава, докторе — чу се да мърмори несъзнателно, — нека да експериментираме.

Целуването на жена с кучешки зъби наистина беше необичайно усещане. А да ти отвръща на целувките… тя очевидно бързо схващаше… беше още по-необичайно. Ръцете й страстно го прегърнаха. От този момент нататък той изгуби контрол върху положението. Накрая, когато се изправи да си поеме дъх, той я погледна и попита:

— Найн, чувала ли си за черния паяк? Казват му още „вдовица“.

— Не… какво е това?

— Няма значение — отвърна той безгрижно.

Всичко беше много несръчно и грубо, но искрено и когато той свърши, сълзите в очите й бяха от радост, не от болка. Тя изглеждаше безкрайно доволна от него (как би могло да бъде иначе?), а той бе толкова изтощен, че заспа още преди да стане от тялото й.

А после се събуди и се засмя.

* * *

— Ти наистина имаш много елегантни черти — каза й Майлс и прекара пръст по лицето й. Найн се наведе при допира на ръката му и се сгуши до него и до тръбата с топъл въздух. — На моя кораб има една жена, която носи косата си сплетена на плитка на гърба… много ще ти отива. Може би ще те научи как да се сплиташ.

Тя издърпа един кичур пред лицето си и го погледна, сякаш се опитваше да си представи как ще изглежда на плитка. После докосна лицето му.

— Ти си красив, адмирале.

— Хм? Аз? — Той прекара ръка по покритите с покаралата през нощта четина бузи, по познатите до болка стари черти… тя сигурно бе заслепена от ранга му.

— Твоето лице е много… одухотворено. И очите ти виждат онова, което гледат.

— Найн… — той спря. — По дяволите, това не е име, това е число. Какво стана с Тен4?

— Умря. — „Може би и аз ще умра“ — добавиха очите със странен цвят преди клепачите да ги закрият.

— Винаги ли са те наричали само Найн?

— Това е дълъг биокомпютърен кодов низ, не е име.

— Е, всички имаме серийни номера — Майлс си помисли, че лично той всъщност има два, — но това е абсурдно. Не мога да те наричам Найн, като някакъв робот. Ти трябва да имаш подходящо име, което да отговаря на твоята същност. — Той се облегна на топлото й голо рамо… тя беше като пещ, забележката за нейния метаболизъм беше правилна… устните му се разтвориха в усмивка. — Таура.

— Таура? — Дългата й уста го произнесе странно, но и някак весело. — Това име е прекалено хубаво за мен.

— Таура — повтори той категорично. — Хубаво и силно. Пълно с тайно значение. Съвършено. Ах, като говорим за тайни… — Беше ли сега време да й каже за имплантираните от доктор Канаба в левия й прасец генетични комплекси? Може би тя щеше да се засегне подобно на жена, ухажвана не заради самата нея, а заради парите й… или титлата… Майлс се поколеба. — Мисля, че сега, когато се познаваме по-добре, е време да се измъкнем от това място.

Таура огледа полумрака.

— Как?

— Е, точно за това трябва да помислим. Признавам, че в ума ми се въртят тръбопроводите. — Не тръбата с топлата пара, очевидно. Дори той би трябвало месеци да гладува, за да влезе в нея. Майлс се освободи от Таура и си облече черната тениска — панталоните си беше обул още щом се събуди. Голият каменен под изсмукваше безпощадно топлината от всяка плът, която се докоснеше до него… Изправи се и се олюля. Господи! Вече беше стар за такива удоволствия. Шестнадесетгодишната очевидно притежаваше физическата издръжливост на непълнолетна богиня. Какво беше получил той на шестнадесет? Пясък, ето какво. Трепна при спомена за пясъка във всички чувствителни гънки и отвори на тялото си. Може би студеният камък все пак не беше толкова лош вариант.

Тя също се облече и го последва пълзешком, докато височината стана достатъчна, за да се изправи.

Дълго проучваха помещението. Имаше четири стълби с капаци, всичките заключени. Откъм долната страна на склона имаше и един заключен изход за коли. Директното бягство може би беше най-просто, но ако не успееше веднага да се свърже с Торн, трябваше да изминат пеш двадесет и седем километра до най-близкия град. В снега. Той по чорапи — тя боса. И дори да стигнеха там, той нямаше да може да използва комуникационната видеомрежа, защото кредитната му карта беше заключена в офиса на шефа на охраната. Просенето на милостиня в града на Риовал беше лоша идея. Така че директното бягство беше добро като начало, но лошо като последствие. Може би беше за предпочитане да изгубят известно време и да опитат да се екипират, макар че с това рискуваха да бъдат заловени.

Накрая Майлс реши, че е за предпочитане да използва тръбопроводите, и посочи нагоре към най-обещаващия.

— Мислиш ли, че можеш да го пробиеш и да ме повдигнеш да вляза?

Таура го погледна, кимна равнодушно, протегна се, опипа покритото с мек метал съединение, пъхна острите си нокти под защитната лента и я издърпа. После заби пръсти в открития отвор и се увеси. Тръбата се изкриви и се пречупи.

— Готово — каза тя.

После го повдигна с лекота, сякаш вдига дете, и той се вмъкна в тръбата. Тази беше особено тясна, макар че беше най-голямата, която беше отбелязал като достъпна на това място на тавана. Легнал по гръб, Майлс започна да се придвижва сантиметър по сантиметър. На два пъти трябваше да спира, за да потисне пристъпи на истеричен смях. Тръбата се изви нагоре и той се плъзна по кривината в тъмното, за да открие, че малко по-нататък тя се раздвоява — всеки от клоновете й беше с два пъти по-малък диаметър. Майлс изруга и запълзя назад.

— Няма да стане — каза той задъхан и акробатично смени посоката, без да излиза от пролуката. И в новата посока тръбата се издигаше нагоре. Не след много стигна до решетка. Плътна, здрава. Невъзможно бе да я счупи с голи ръце. Таура може би имаше достатъчно сила, за да я измъкне от стената, но не можеше да се пъхне в тръбата, за да стигне до решетката. Майлс помисли няколко секунди.

— Правилно — промърмори той и се върна.

— Край с идеята за измъкване през тръбите — докладва Майлс на Таура. — Ох… можеш ли да ме свалиш? — Тя го свали на пода и той безсмислено се изтупа от прахта.

— Хайде да огледаме още веднъж.

Таура покорно го последва, макар че нещо в нейния израз да подсказваше, че може би губи вяра в неговите адмиралски способности. Нещо привлече вниманието му към една колона и той отиде да я разгледа по-отблизо на мъжделивата светлина.

Беше антивибрационен фундамент. Два метра в диаметър, потопен в дълбок кладенец, пълен с течност, той несъмнено водеше право в някоя лаборатория и служеше за свръхстабилна опора за някакъв кристален прожектор или нещо от този род. Майлс почука по колоната. Проехтя на кухо. „Правилно, бетонът не плува добре.“ Един канал отстрани очертаваше… отвор. Там имаше скрито… нещо. Майлс протегна ръка и намери на срещуположната страна същото нещо. Натисна ги силно с палци и те бавно поддадоха. Неочаквано се чу изпукване и съскане и целият панел се отмести. Майлс се олюля и едва не падна в зейналия отвор. Извъртя панела настрана и го измъкна.

— Чудесно — усмихна се Майлс, пъхна глава през отвора и погледна нагоре и надолу. Беше черно като катран. Той протегна внимателно ръка и опипа. Вътре имаше стълба — за слизане при почистване и ремонт. Изглежда, цялата колона можеше да се напълни с течност с необходимата плътност. Пълна, тя се самозапечатваше от налягането на течността и отварянето й ставаше невъзможно. Майлс внимателно огледа вътрешния ръб на капака. Слава Богу, отваряше се от двете страни. — Хайде да се изкачим и да потърсим дали нагоре има още такива капаци.

Търсенето вървеше много бавно. Опипваха в тъмното да намерят канали. Майлс се опита да не мисли какво ще стане, ако се подхлъзне по тънката стълба. Дълбокото дишане на Таура под него му действаше доста успокояващо. Бяха минали може би три етажа, когато премръзналите му вкочанени пръсти намериха друг канал. За малко да го пропусне. Беше трудно да се държи с една ръка, преметната през пречката на стълбата, и да натисне и двата щифта. Направи опит, подхлъзна се и ужасѐн увисна. Сърцето му спря.

— Таура? — изграчи Майлс. — Аз ще се изкача нагоре, а ти се опитай да отвориш. — Не оставаше много, колоната свършваше на около един метър над главата му.

Нейната по-голяма височина се оказа решаваща — щифтовете изскърцаха в знак на протест пред големите й ръце и отстъпиха.

— Какво виждаш? — попита шепнешком Майлс.

— Тъмна стая. Може би лаборатория.

— Възможно е. Слез долу и затвори панела в сутерена. Не бива да оставяме следи.

Докато Таура изпълняваше възложената й задача, Майлс се промуши през отвора и влезе в затъмнена лаборатория. Не смееше да запали лампата, но няколкото светещи скали на инструментите по масите и стените излъчваха достатъчно светлина. Стъклената врата, защитена със сложна електронна сигнализация, водеше към някакъв коридор. Майлс притисна до стъклото нос и видя облечени в червено фигури да бързат по коридора. Охрана тук? Какво ли пазеха?

Таура с мъка се провря през отвора на колоната, седна на пода и се хвана с две ръце за главата. Майлс изтича при нея и разтревожен попита:

— Удари ли се?

Тя поклати глава.

— Не. Гладна съм.

— Какво? Вече си огладняла? Онова блокче беше двадесет и четиричасова даж… дажба. — Да не говорим за двата или три килограма месо, което бе изяла като ордьовър.

— За теб може и да е достатъчно — изхриптя тя. Цялата трепереше.

Майлс започна да разбира защо Канаба беше нарекъл проекта си провал. Представи си какъв проблем би представлявало изхранването на армия от такива гладници. И Наполеон би се изплашил. А може би това момиче още растеше? Едва ли.

В лабораторията имаше хладилник. Доколкото познаваше лабораторните техници… аха. Наистина между епруветките с култури намери пакет с половин сандвич и една голяма, макар и набита круша, и ги подаде на Таура. Тя го изгледа, сякаш беше фокусник, излапа ги за секунда и цветът на лицето й малко се промени.

Майлс продължи да търси храна за своя наемник. Уви, в хладилника намери само малко покрити блюда с желатиниран материал с неприятен мирис. Но имаше и три големи, блестящи, разположени един до друг стенни фризера. Майлс надникна през квадратното стъкло на една дебела врата, после рискува, натисна ключа на стената до фризера и в него светна лампа. Беше с много чекмеджета, пълни с прозрачни пластмасови табли и табелки. Очевидно някакви замразени генетични материали. Хиляди… Майлс погледна отново, прецени по-внимателно… стотици хиляди. Загледа осветения контролен панел до чекмеджетата във фризера. Ниска температура, като на течен азот. Три фризера… Милиони…

— Таура, знаеш ли къде се намираме? — прошепна напрегнато Майлс.

— Не, къде?

— Това тук — Майлс посочи фризерите, — е колекция от генетични материали, събирана сто години. Боже мой! Нейната стойност е неоценима. Всякакви уникални, неповторими мутанти-чудаци, които е изпросил, купил, заел или откраднал, всичките грижливо подредени, очакващи да бъдат размразени и присадени в някой беден нов роб. Това е туптящото сърце на биологичната дейност на целия му комплекс! — Майлс заразглежда контролните панели. Сърцето му щеше да се пръсне, той дишаше с широко отворена уста, смееше се без глас. — О, по дяволите! О, Господи! — Майлс спря и преглътна. Можеше ли да се направи?

Трите фризера сигурно имаха алармена система, монитори, водещи в офиса на охраната. Да, имаше сложен апарат за отваряне на вратите… това беше чудесно, той не искаше да отваря вратата. Дори не искаше да я докосва. Искаше да види показанията на системите. Ако може да обърка само един сензор… Дали данните се предаваха на няколко външни монитора, или само на един? На лабораторните маси намери малко фенерче и какви ли не инструменти и резервни части. Таура го наблюдаваше недоумяваща как притичва в една посока, после в друга, как проверява нещо.

До изхода за монитора на фризера нямаше достъп. Дали нямаше да успее откъм входа? Той внимателно повдигна един тъмен пластмасов капак. Да, точно тук влизаше оптическото влакно, което идваше от стената и непрекъснато задаваше данни за поддържане на необходимата температура и влажност във фризера. То влизаше в прост стандартен жак в кутията, която контролираше сигнализацията на вратата. После Майлс намери едно чекмедже, пълно с оптически влакна и различни жакове и адаптери, изхвърля няколко влакна със счупени краища или друга повреда и намери онова, което му трябваше. В чекмеджето имаше три рекордера за данни. Два не работеха. Третият обаче работеше.

Бързо закачи оптичното влакно към един жак, мигновено измъкна стария и включи новия. Освободеният жак с входящи данни включи към рекордера. Ако някой провереше, всичко щеше да изглежда нормално. Почака няколко минути да се увери, че рекордерът за данни работи. Таура също чакаше — търпеливо и безшумно като хищник.

Едно, две, три — той настрои рекордера за данни да изпраща сигнали към трите контролни кутии. Жаковете на истинските оптически влакна висяха свободни. Щеше ли да мине номерът? Не последва никаква сигнализация, не проехтя тропот на разгневени охранители…

— Таура, ела.

Тя се изправи до него озадачена.

— Виждала ли си барон Риовал? — попита я Майлс.

— Да, веднъж. Когато дойде да ме купи.

— Хареса ли го?

Тя го погледна така, сякаш искаше да каже: „Ти май не си в ред?“

— И аз не го харесах. — „Всъщност той е ограничен убиец.“ Сега Майлс беше благодарен за тази му ограниченост. — Би ли му откъснала главата, ако можеш?

Ръцете й се свиха в юмруци.

— Само да ми падне!

— Добре! — Майлс се усмихна. — Искам да ти дам първия урок по тактика. Виждаш ли ей онова копче? — Майлс посочи с пръст. — Температурата в тези фризери може да се повиши до почти 200 градуса по Целзий за топлинна стерилизация при почистване. Дай ми пръста си. Един пръст. Леко. По-леко. — Той насочи пръста й към един бутон. — Натисни съвсем леко и не мърдай… Сега следващия… Сега последния. — Майлс въздъхна. Все още не можеше да повярва.

— Урокът е — каза той, — че не е важно колко сила ще приложиш, а къде ще я приложиш.

Устоя на желанието да напише на фризера нещо като: „Отмъщението на джуджето“. Колкото по-дълго баронът се чудеше кого да търси, толкова по-добре. Ще трябват няколко часа да се загрее цялата тази маса от температурата на течния азот до температурата, при която всичко ще бъде добре свършено, но ако до сутрешната смяна не дойдеше никой, разрушението щеше да е абсолютно.

Майлс погледна цифровия часовник на стената. Боже, колко много време беше прекарал в този сутерен! Беше го прекарал добре, но все пак…

— Сега — каза той на Таура, чиито златни очи блестяха на светлината на циферблата, — трябва да се махаме оттук. Наистина трябва да се измитаме. — За да не се наложи следващият урок по тактика да бъде: „Не режи клона, на който седиш.“

Майлс разгледа по-внимателно заключващия механизъм на вратата плюс онова, което беше зад него… между другите неща — звуково активиращи се монитори в стената, автоматично включващи се лазерни оръжия… и едва не се върна да възстанови датчиците за температура във фризера. Неговите микрокомпютърни инструменти, сега заключени в офиса на шефа на охраната, може би щяха да помогнат да блокира контролния механизъм. Но, разбира се, той не можеше да си вземе обратно инструментите, без да има тези инструменти — чудесен парадокс. Не трябваше да се изненадва, че Риовал беше монтирал най-съвършената си алармена система тъкмо на вратата на тази лаборатория. Това правеше стаята по-лош капан дори от мазето.

Той обиколи още веднъж лабораторията, като от време на време светваше с ръчното фенерче, и отново провери чекмеджетата. Не намери компютърни ключове, но откри едни големи клещи в чекмедже, пълно с пръстени и скоби, и си спомни за решетката в сутерена, с която не можа да се справи. Така. Идването в тази лаборатория се оказа илюзорен път към бягството.

— Стратегическото отстъпление към по-добра позиция не е срамно — прошепна той на разочарованата от връщането в тъмната тръба на колоната Таура. — Този изход е запушен. Може би дори буквално. — Съмнението в очите й беше страшно обезпокоително. „Тя все още не ми вярва. Е, може би онези, които са били много лъгани, се нуждаят от много доказателства.“ — Разчитай на мен, малката — прошепна той и се пъхна в тръбата. — Ще намерим изход. — Съмнението й беше прикрито зад спуснатите клепки, но тя го последва, като не забрави да затвори капака.

С фенерче в ръка слизането беше малко по-леко от ужасното изкачване в непознатия тръбопровод. Не намериха други изходи и скоро отново се оказаха на каменния под, откъдето бяха тръгнали. Майлс се върна при скъсаната водопроводна тръба на тавана. Продължаваше да тече и Таура отново пи. Плискащата се вода се стичаше по наклонения под. При огромните размери на подземието щяха да минат няколко дни преди бавно образуващият се до долната стена вир да им предложи полезни стратегически възможности… макар че едва ли щеше да подмие основите.

Таура отново го вдигна до тръбата.

— Пожелай ми щастие — промърмори през рамо Майлс.

— Довиждане — каза тя. Той не можа да види изражението й. Не го почувства в гласа й.

— До скоро — коригира я категорично Майлс.

Няколко минути енергично пълзене го откараха отново до решетката. През нея се виждаше тъмна стая, нещо като складче, пълно с различни неща. Беше тихо, не се виждаха никакви хора. Шумът от щракането на секачките, отхапващи пръчката на решетката, изглеждаше достатъчно силен, за да събуди цялата охрана на Риовал, но никой не се появи. Може би шефът на охраната беше потънал в пиянски сън. После в канала се чу тих стържещ звук и Майлс се вцепени. Насочи светлината по разклонението на тръбата. В тъмнината блеснаха два червени скъпоценни камъка — очите на огромен плъх. За момент си помисли да го удари и да го хвърли на Таура. Не. Когато се върнат на „Ариел“, той ще й даде вечеря с бифтек. С два бифтека. Плъхът се обърна и побягна.

Майлс свали отрязаната решетка и се промъкна в складчето. Колко ли часът беше? Късно, много късно. Стаята водеше към коридор, в чийто край на пода блестеше капак. Сърцето на Майлс трепна, изпълнено с надежда. Трябваше да вземе Таура и да се опитат да достигнат до някакво превозно средство…

Капакът се отваряше ръчно и не се налагаше да блокира никаква електроника, обаче се самозаключваше при затваряне. Майлс положи клещите под ръба му и се върна обратно. Освети мястото, където беше оставил Таура. Нямаше я.

— Таура — прошепна той. — Къде си?

Не последва отговор, не видя златисти очи да светят между колоните. Не му се щеше да вика. Слезе от последното стъпало и тихо, но бързо затича из подземието. Студеният каменен под изсмукваше през чорапите топлината от краката му и го караше с копнеж да си спомня за изгубените ботуши.

Намери я седнала до една колона, подпряла брадичка на коленете си. Лицето й беше замислено и тъжно. Не му трябваше много време, за да разчете чувствата във вълчите й черти.

— Време е да тръгваме, наемничке — каза Майлс.

Тя вдигна глава.

— Ти се върна!

— Как иначе? Разбира се, че се върнах. И ти си моят новобранец, нали?

Тя потри лице с обратната страна на голямата си лапа… ръка, коригира се строго Майлс… и се изправи.

— Ами… да. — Провисналата й уста леко се усмихна. Ако човек не знаеше какво означава това изражение, доста би се уплашил.

— Отворих един капак. Трябва да се опитаме да излезем от тази сграда и да отидем в комуналната клетка. Там видях паркирани няколко коли. Какво представлява една малка кражба, след…

Вратата вдясно неочаквано изскърца и започна да се отваря. В тъмното подземие нахлу студен въздух, тесен лъч жълта светлина оцвети сенките в синьо. В светлата мъглявина се появиха дузина облечени в червено силуети с насочени за стрелба оръжия.

Майлс стискаше здраво ръката на Таура. „Бягай“ — понечи да извика, после спря. Нямаше начин да избягат от лъча на невроразрушителите, каквито сигурно носеха поне двама души от охраната. Дъхът на Майлс изсъска между стиснатите му зъби. Беше прекалено разярен, за да ругае. Бяха толкова близко до успеха…

Появи се шефът на охраната Молия.

— Какво, още ли си цял, Нейсмит? — злобно се усмихна той. — Найн най-после трябва да е разбрала, че е време да започне да ни сътрудничи. Как мислиш, Найн?

Майлс силно стисна ръката й с надежда, че Таура ще разбере правилно посланието: „Чакай!“

— И аз така мисля — отвърна хладно тя.

— Крайно време е — каза Молия. — Бъди добро момиче и ще те изведем горе и ще ти дадем закуска.

„Добре“ — сигнализира ръката на Майлс. Тя го погледна внимателно, в очакване на по-нататъшни указания.

Молия побутна Майлс с палката си.

— Време е да тръгваме, джудже. Всъщност приятелите ти те освободиха срещу откуп. Изненадаха ме.

И Майлс беше изненадан. Той тръгна към изхода, без да пуска ръката на Таура. Не я гледаше, правеше всичко възможно, за да не привлича без нужда вниманието им върху тяхното, хм, единство. Щеше да я пусне щом настъпи благоприятният момент.

Какво ставаше? Излязоха навън в трептящата утринна светлина и се качиха на рампата върху един асфалтиран кръг, блестящ и хлъзгав от скреж.

Бел Торн и един Дендарии наемник, въоръжени със стънери, неспокойно стъпваха о крак на крак… Не бяха пленници! Половин дузина въоръжени мъже в зелената униформа на Къща Фел стояха около тях. Един въздушен камион, изрисуван с хералдическите знаци на Фел, стоеше паркиран до асфалтовия кръг. И Никол, четириръката, в нейния плаващ стол, под прицела на стънер в ръцете на облечен в зелено едър охранител. Светлината от слънцето, което се издигаше над тъмните планини в далечината и надзърташе през разкъсаните облаци, беше сива и златна, и мразовита.

— Този ли е мъжът, когото искате? — обърна се облеченият в зелена униформа капитан от охраната към Бел Торн.

— Този е. — Лицето на Торн беше пребледняло, със странна смесица на облекчение и страдание. — Адмирале, добре ли сте? — Очите му се разшириха, когато видя спътничката на Майлс. — Какво е това, по дяволите?

— Това е новобранец Таура — каза твърдо Майлс, като се надяваше, че: 1) Бел ще разбере няколкото значения, съдържащи се в това изречение и 2) те ще останат тайна за охраната на Фел. Бел изглеждаше смутен, това Майлс видя ясно. Молия гледаше подозрително, но беше объркан. Очевидно проблемът на Молия беше как да се отърве от Майлс и той остави настрана объркването, за да се занимае с по-важната личност, капитана от охраната на Фел.

— Какво става? — изсъска Майлс на Бел и пристъпи с едното рамо напред. Един охранител в червено вдигна невроразрушителя си и поклати глава. Молия и капитанът на Фел, навели глави, разменяха данни върху електронния панел.

— Къде се загубихте нощес? Изпаднах в паника — каза Бел и добави тихо: — Фронталната атака беше изключена. Затова отидох при барон Фел и го помолих за помощ. Но получих не такава помощ, каквато очаквах. Фел и Риовал постигнаха споразумение да разменят Никол срещу вас. Кълна се, подробностите разбрах едва преди час!

— Разбирам. — Майлс замълча. — Ще й върнем ли долара?

— Сър — гласът на Бел беше изпълнен с мъка, — ние не знаехме какво става с вас. Очаквахме всеки момент Риовал да покаже по холовидеото добре замислени отвратителни мъчения, в които главната роля се пада на вас. Както казва комодор Тънг — „При обкръжение използвай хитрост“.

Майлс позна един от любимите на Тънг афоризми на Сун Цу. В лоши дни Тънг имаше навика да цитира на китайски починалия преди 4000 години генерал, в по-добри дни го превеждаше. Майлс огледа оръжията, хората, апаратурата. Повечето охранители в зелено бяха въоръжени със стънери. Тринадесет срещу… трима? Четирима? Той погледна към Никол. Може би петима? При отчайваща ситуация съветът на Сун Цу беше: „Бой!“ Можеше ли да има по-отчайваща ситуация от тази?

— Аха… — възкликна Майлс. — И какво си предложил на барон Фел в замяна на тази изключителна щедрост? Или той го прави от добро сърце?

Бел го погледна ядосано, после изсумтя:

— Обещах му, че ще му кажете истината за бетанския метод за подмладяване.

— Бел…

Торн вдигна рамене. Изглеждаше нещастен.

— Мислех, че след като ви измъкнем, ще можем да измислим нещо. Но не допусках, че той ще предложи Никол на Риовал, кълна се!

В дъното на дългата долина върху блестяща тънка монорелса се показа един стъклен балон. Сигурно пристигаше сутрешната смяна биоинженери и техници, прислужници и чиновници, сервитьори от бюфетите. Майлс погледна към извисяващото се бяло здание и си представи сцената в лабораторията на третия етаж, когато охраната деактивира сигнализациите, персоналът влезе и първият прекрачил прага сбърчи нос и каже: „Какво вони така ужасно?“

— Доктор Вон дойде ли вече на борда на „Ариел“? — попита Майлс.

— Преди час.

— Да, добре… оказа се, че, в края на краищата, не е било необходимо да заколим угоената жертва. Тя идва с пакета. — Майлс кимна към Таура.

Бел попита още по-тихо:

— Това нещо? Идва с нас?

— Добре е да свикнеш с тази мисъл. Вон не ни каза всичко. Меко казано. Ще ти обясня по-късно — добави Майлс, когато двамата капитани от охраната свършиха с разглеждането на пулта. Молия завъртя наперено палката си и тръгна към тях. — Между другото, сметките ти са грешни. Ние не сме в ситуация на обкръжение. Ние сме в отчайваща ситуация. Никол, искам да знаеш, че Дендарии нямат навика да връщат пари.

Никол се намръщи объркана. Бел прецени шансовете и се опули… Трима срещу тринадесет, както вече беше установил Майлс.

— Наистина ли? — Бел забеляза едва доловимия сигнал с ръка по шева на панталона на Майлс и се приготви.

— Наистина — повтори Майлс и пое дълбоко дъх. — Таура, атака!

И се хвърли към Молия не толкова да отбие палката, колкото с надежда да използва тялото му като жив щит срещу невроразрушителите. Дендарии наемникът оцени мигновено обстановката, порази със стънера си един от въоръжените с невроразрушители охранители, след това се претърколи и избегна огъня на втория. Бел свали другия човек с невроразрушител и отскочи. Останалите двама охранители в червени дрехи насочиха стънерите си към хермафродита, но Таура ги сграбчи за вратовете, вдигна ги във въздуха и удари главите им една в друга — не по научному, но силно.

Докато хранителите на Фел в зелени униформи се чудеха по кого да стрелят, Никол със сияещото ангелско лице неочаквано вдигна летящия си стол и го стовари върху главата на пазача си. Той се строполи като вол.

Настъпи истинска суматоха.

— Към летящия камион! — извика Майлс. — Отивайте към летящия камион! — Майлс се биеше на живот и смърт с Молия, който плъзна ръка в ботуша си, извади нож и го притисна до гърлото му.

— Не мърдай! — изръмжа Молия и разбрал, че владее положението, извика сред настъпилата тишина: — Никой да не мърда!

Няколко души се гърчеха и стенеха на асфалта.

После в тишината се чу тихият, ръмжащ глас на Таура:

— Хвърли ножа или ще ти разкъсам гърлото с голи ръце.

Майлс извъртя поглед и се опита да погледне настрана, но опряното във врата му острие му пречеше.

— Ще го убия! — извика Молия.

— Дребосъкът е мой — тихо каза Таура. — Ти лично ми го даде. Той е дошъл за мен. Ако му направиш нещо, ще ти откъсна главата и ще ти изпия кръвта.

Майлс усети как Молия го пуска и после се издига нагоре. Ножът изтрака на асфалта. Майлс се обърна. Таура държеше Молия за врата, ноктите й се забиваха все по-дълбоко.

— Още не съм се отказала да ти откъсна главата — изръмжа кисело тя.

— Остави го — каза задъхан Майлс. — Повярвай ми, след няколко часа той ще бъде подложен на много по-жестоко отмъщение от онова, което можем да измислим ние.

Бел дотича и застреля със стънера си отблизо шефа на охраната, който се гърчеше в ръцете на Таура като мокро коте. Майлс нареди на Таура да вземе на рамо изпадналия в безсъзнание наемник, изтича до въздушния камион и отвори вратата. Никол бързо се вмъкна със стола си вътре, след нея се качиха и останалите, Бел седна пред арматурното табло и излетяха. Някъде в комплекса на Риовал засвири сирена.

Майлс свали радиостанцията-гривна от ръката на намиращия се в безсъзнание наемник и попита:

— Бел, къде е паркирана совалката, с която кацнахме?

— На едно гражданско летище за совалки, на около четиридесет километра оттук.

— Остана ли някой на нея?

— Андерсън и Нот.

— Какъв е техният кодиран комуникационен канал?

— Двадесет и три.

Измина цяла вечност преди сержант Андерсън да отговори, цели тридесет или четиридесет секунди. Въздушният камион се носеше над върховете на дърветата.

— Лорийн, искам да излетите. Трябва веднага да се измъкнем. Ние сме в един въздушен камион на Къща Фел и летим… — Майлс пъхна китката си под носа на Бел.

— Северно от биологическия комплекс на Риовал — уточни Бел. — Летим с около двеста и шестдесет километра в час… максимална скорост за тази щайга.

— Настройте се на нашия канал за кодирана връзка. — Майлс съобщи сигнала на аварийния комуникационен канал. — Не чакайте за разрешение от контрола за въздушен трафик на летището на Риовал, защото няма да го получите. Нот да ме свърже с „Ариел“.

— Имате връзка, сър — чу се веселият глас на Андерсън.

Последваха статични смущения и още няколко секунди мъчително забавяне. После се чу възбуден глас.

— Тук е Мурка. Къде се забавихте, сър? Добре ли сте?

— Засега. Медик Вон при вас ли е?

— Да, сър.

— Чудесно. Не го пускай. Предай му, че му нося желаните генетични комплекси.

— Наистина ли? Как успяхте…

— Няма значение. Събери всички на борда и излезте на орбита. Подготви се да ни вземеш в полет от совалката и кажи на пилота да бъде готов за скок през космическия коридор Ескобар при максимално ускорение. Да не чака разрешение.

— Имаме още да товарим…

— Колкото сме натоварили, толкова. Другото оставете.

— В сериозна беда ли сме, сър?

— Смъртна, Мурка.

— Слушам, сър. Край.

— Мислех, че тук, на Джексън Хол, трябва да сме тихи като мишки — оплака се Бел. — Всичко това не е ли малко шумничко?

— Положението се промени. След тази нощ няма да има преговори с Риовал нито за Никол, нито за Таура. Аз им дадох урок по спазване на дадената дума и по справедливост, за който, ако остана жив, може би малко ще съжалявам. Ще ти разкажа по-късно. Все пак наистина ли искаш да изчакаш, докато обясня на барон Фел истината за бетанския метод за подмладяване?

— О! — Очите на Торн заблестяха. — Готов съм да платя, за да съм свидетел на това, сър.

— Ха. Не. За момент там всички бяха в ръцете ни. Потенциално, във всеки случай. — Майлс загледа показанията на уредите върху контролното табло на летящия камион. — Никога отново няма да хванем всички заедно. Човек може да маневрира безкрайно дълго, но златният момент изисква действие. Ако го пропуснеш, боговете завинаги отвръщат лице от теб. И обратно… Като говорим за действие, видя ли как Таура се справи със седмина от онези приятели? — Майлс се изкикоти. — Каква ли ще стане, след като премине основна подготовка?

Бел неспокойно погледна през рамо. Никол седеше в плуващия си стол, Таура клечеше в дъното до тялото на наемника в безсъзнание.

— Бях много зает и нямах възможност да броя.

Майлс стана и отиде назад да провери скъпоценния си жив товар.

— Никол, беше чудесна — каза й той. — Би се като сокол. Може би ще трябва да ти направя отбив от долара.

Все още задъхана, Никол се изчерви. Една от горните й ръце отмести кичур черна коса от блестящите й очи.

— Страхувах се да не счупят трапецовидната ми цитра. — Долната й ръка погали големия калъф, пъхнат до нея на плаващия стол. — После се изплаших, че ще претрепят Бел…

Таура бе облегнала гръб до стената на камиона. Беше позеленяла.

Майлс коленичи до нея.

— Таура, скъпа, добре ли си? — Той внимателно вдигна ръката с остри нокти да провери пулса й. Никол погледна озадачена нежния му жест. Летящият й стол беше максимално далеч от Таура.

— Гладна съм — отвърна Таура.

— Пак ли? О, разбира се, след такъв разход на енергия. Някой случайно да има еднодневна дажба? — В джоба на изпадналия в безсъзнание наемник откриха хранително блокче и Майлс го подаде на Таура. Тя го лапна и се усмихна благодарна. „Повече няма да ядеш плъхове — мислен обеща Майлс. — Щом стигнем на «Ариел», ще имаш вечеря с три бифтека и две шоколадови торти за десерт…“

Летящият камион се наклони. Таура малко се оживи и протегна ръка да задържи стола на Никол до стената да не се завърти.

— Благодаря — каза любезно Никол. Таура кимна.

— Имаме си компания — извика през рамо Торн. Майлс забърза напред.

Две въздушни коли бързо ги настигаха. Охраната на Риовал! Несъмнено летяха с по-висока скорост от обикновена полицейска кола… да. Бел отново рязко изви въздушния камион и покрай него мина плазмен лъч и остави ярки зелени ивици в ретината на Майлс. Преследвачите приличаха на военни и очевидно бяха много раздразнени.

— Това е въздушен камион на Фел! Не може да няма нещо, с което да им отговорим. — Пред Майлс обаче нямаше нищо, което да прилича на пулт за стрелба.

Чу се вой, Никол изпищя, летящият камион се разтърси, но под сигурните ръце на Бел се стабилизира. Рев и вибрация… Майлс обърна разтревожено глава… единият заден ъгъл на товарното отделение беше отнесен. Задната врата беше отворена и шумно се блъскаше. Таура държеше плаващия стол. Никол беше обвила горните си ръце около глезените й.

— Нямаме никакви оръжия! — каза Торн.

— Ама и хората на Фел са едни! — Майлс включи радиостанцията-гривна. — Лорийн, излетяхте ли?

— Идваме, сър.

— Добре, сега имаш възможност да се отличиш. Този път никой няма да те обвинява, че злоупотребяваш с оборудване и скорост.

— Благодаря, сър — отвърна щастлива тя.

Губеха скорост и височина.

— Дръжте се! — извика Бел и неочаквано обърна тягата. Наближаващите ги преследвачи профучаха покрай тях, но веднага обърнаха. Бел отново ускори. Отзад се чу писък.

Ръчните Дендарии стънери бяха безполезни. Майлс пак отиде в задната част на камиона и затърси някакво складово помещение, пирамида с оръжие… хората на Фел сигурно не разчитаха само на респектиращата репутация на своята Къща като заплаха.

От двете страни на първото товарно отделение имаше тапицирани пейки, вероятно за охраната на Фел. Беше празно. Във второто намери само лични вещи… За момент си помисли да хвърли бельо във въздухосмукателите на ракетните двигатели… Третото отделение беше празно. Четвъртото — заключено.

Летящият камион се разтресе от ново попадение, част от покривната конструкция отлетя. Майлс сграбчи Таура. Камионът се устреми надолу. Стомахът на Майлс и всичките му вътрешности заплуваха от възникналата нулева гравитация. После Бел дръпна нагоре и те се залепиха за пода. Летящият камион потрепери, наклони се и след миг падна сред почернелите замръзнали храсти на едно сечище върху един склон и всички — Майлс и Таура, и намиращият се в безсъзнание наемник, и Никол в нейния плаващ стол — полетяха напред като живо кълбо.

— Излизайте, излизайте! — завика Бел. Лицето му бе окървавено. Майлс се протегна към новата пробойна на покрива, но си дръпна ръката от горещата шлака от метал и пластмаса. Таура се изправи, подаде глава през отвора, после се наведе, вдигна Майлс и го пусна навън. Той се плъзна по корпуса, падна на земята и се огледа. Бяха в някаква долина, обрасла с местна растителност, заобиколена от ниски хребети. Над тях се появиха двете преследващи го въздушни коли. Ставаха по-големи, намаляваха скоростта… идваха да ги пленят или просто да се прицелят по-точно…

Неочаквано над склона изскочи десантната совалка на „Ариел“ и с рев се спусна върху тях. Въздушните коли изведнъж им се сториха много по-малки. Едната промени посоката и се отдалечи, втората се разби на земята, свалена от силната ударна вълна от совалката. Нямаше дори струйка пушек. Десантната совалка кацна до тях върху смачканите шубраци. Люковият ръкав се протегна в нещо като любезен, самодоволен поздрав.

— Парадира — промърмори Майлс и прехвърли кървящата ръка на Торн над рамото си, Таура вдигна поразеният от стънер мъж, очуканият стол на Никол затрепка през въздуха — и всички се отправиха към совалката.

* * *

Совалката се скачи с „Ариел“ вече извън орбита. Майлс искаше колкото се може по-бързо да отиде в командната кабина, въпреки по всичко да личеше, че Мурка се справя съвсем компетентно. Андерсън и Нот домъкнаха припадналия наемник, който вече беше дошъл в съзнание и стенеше, и го предадоха на медика, чакащ с плаваща носилка. Торн, с временна пластмасова превръзка върху раната, получена по време на полета с камиона, изпрати Никол в нейния повреден плаващ стол подир медика и също забърза към командната кабина. Майлс се обърна и видя човека, когото най-малко желаеше да види — доктор Канаба.

— Ти — извика гневно Майлс и Канаба неволно отстъпи. Майлс искаше да го стисне за шията и да го блъсне в стената, но беше много нисък и със съжаление се отказа от идеята да заповяда на Нот да свърши това вместо него. Но го притисна с поглед. — Ти, хладнокръвен, двуличен негодник! Да ме изпратиш да убия едно шестнадесетгодишно момиче!

Канаба вдигна ръка в знак на протест.

— Вие не разбирате…

Таура подаде глава през шлюза на совалката. Жълто-кафявите й очи бяха пълни с изненада. Но изненадата на Канаба беше по-голяма.

— О, доктор Канаба! Какво правиш тук?

— Чакай малко — каза Майлс на Канаба, после се обърна към пилота на совалката. — Лорийн?

— Да, сър?

— Вземи новобранец Таура и й дай едно солидно ядене. Всичко, което поиска. Разбра ли ме? После й помогни да се изкъпе, дай й униформа и я запознай с кораба.

Андерсън предпазливо погледна извисяващата се над нея Таура и каза:

— Да, сър.

— Преживяла е адски големи неприятности — обясни Майлс и добави: — Важно е.

— Да, сър — твърдо отвърна Андерсън и тръгна. Таура плахо погледна Майлс и Канаба, после тръгна след нея.

Майлс потри небръснатата си брадичка — беше мръсен, с опънати от преживения страх и умора нерви — и се обърна към изплашения генетик.

— Е, докторе, слушам. И се постарай добре да обясниш всичко.

— Не можех да я оставя в ръцете на Риовал! — отвърна Канаба. — Да бъде пожертвана или по-лошо, да стане агент на неговата меркантилна поквара…

— А не ти ли мина през ума да ни помолиш да я спасим?

— Но защо? — попита Канаба. — Това не влизаше в договора… Вие, един наемник…

— Докторе, ти май си живял на Джексън Хол адски дълго.

— Да, разбрах го, когато започнах да повръщам всяка сутрин преди да отида на работа. — Канаба се изправи със сдържано достойнство. — Но, адмирале, вие не разбирате. — Той погледна в посоката, в която беше отишла Таура. — Не можех да я оставя в ръцете на Риовал. Но не можех да я заведа и на Бараяр. Там убиват мутантите!

— Хм… — започна Майлс и спря. — Е, сега правят опити да изкоренят тези предразсъдъци. Поне такова е моето впечатление. Но ти си съвсем прав. Бараяр не е място за нея.

— Когато се съгласихте, се надявах, че няма да се наложи да го направя, в смисъл лично да я убивам. Не ми е лесно. Аз я познавам… много отдавна. Но да я оставя долу би било непростимо…

— Не е лъжа. Е, тя вече не е там. Ти също. — „Ако успеем да се спасим…“ — Майлс изгаряше от нетърпение да отиде в командната кабина, за да разбере какво става. Беше ли изпратил Риовал преследвачи? Или Фел? Станцията, която охраняваше далечния изход през космическия коридор, беше ли получила заповед да го спре?

— Не исках да я изоставя — каза след известно колебание Канаба, — но не можех и да я взема със себе си.

— Е, може и да си прав. Ти обаче си абсолютно неспособен да се грижиш за нея. Аз имам намерение да я убедя да се присъедини към моите наемници. Изглежда, това е нейната генетична съдба. Освен ако ти знаеш някаква причина, поради която да не е.

— Но тя ще умре!

Майлс внезапно спря.

— А ние с теб няма ли да умрем? — каза след малко тихо той, а след това по-силно: — Защо? След колко време?

— Поради нейния метаболизъм. Друга генетична грешка или поредица от грешки. Не зная точно кога. Може би след година или две, или пет. Или десет.

— Или петнадесет?

— Или петнадесет, да, макар според мен да не е вероятно. Но все още има време.

— И все пак ти искаш да й отнемеш малкото живот, който има? Защо?

— За да я запазя. Отслабването към края е бързо, но много болезнено, ако съдя по другите… прототипи, които умряха. Мисля, че жените са по-сложни от мъжете, но не съм сигурен… Смъртта им обаче е ужасна. И особено ужасна, ако са роби на Риовал.

— Не си спомням да съм виждал добра смърт. А съм видял голямо разнообразие. Колкото до продължителността на живот, ще ти кажа, че ние можем да умрем след петнадесет минути и какво става тогава с твоето болезнено състрадание? — Трябваше да влезе в командната кабина. — Аз я конфискувам, докторе. Междувременно нека я оставим да се радва на живота.

— Но тя е мой проект… аз съм отговорен за нея…

— Вече не! Сега тя е свободна жена. Сама ще отговаря за себе си.

— Как може да отговаря за себе си в това тяло, с такъв метаболизъм, такова лице… живот, създаден по човешка прищявка… по-добре да умре физически, отколкото да понесе всички страдания, които я очакват.

— Не! — гневно каза Майлс през стиснати зъби.

Канаба го погледна стреснато, изтръгнат от жалките си съображения за съдбата на Таура.

„Правилно, докторе — помисли си Майлс. — Опитай се най-после да погледнеш с очите на другия.“

— Защо трябва да го правите… вас какво ви интересува? — попита Канаба.

— Обичам я. Повече, отколкото обичам теб, бих казал. — Майлс спря обезсърчен от мисълта, че трябва да обяснява на Таура за имплантирания в прасеца й генен комплекс. Рано или късно трябваше да го извадят. Освен ако не я излъжеше, че това е някаква стандартна медицинска процедура за постъпване в Свободния наемнически флот… не! Тя заслужаваше да се отнася към нея честно.

Майлс беше много ядосан на Канаба. И все пак, ако не беше този генен комплекс, щеше ли да отиде да спасява Таура? Беше ли акцията му удължена и станала по-опасна само поради неговото добро сърце? На дълга или на прагматична жестокост се дължеше? Никога нямаше да разбере. Гневът му утихна, обзе го изтощение, както нормално ставаше след завършване на акция… но до завършването на акцията, строго си напомни Майлс, имаше още много.

— Не можеш да й забраниш да живее, доктор Канаба. Много е късно. Остави я. Просто я остави.

Стиснал нещастно устни, Канаба наведе глава и разпери ръце.

— Свържи го с адмирала — чу Майлс гласа на Торн, когато влезе в командната кабина. — Идвате точно навреме, сър.

— Какво става? — Майлс седна. Мичман втори ранг Мурка проверяваше екранировката и бойните системи на кораба, докато пилотът за скокове седеше готов със странна корона от слушалки, жици и тръбички на главата. Пилотът Паджет беше вглъбен, съсредоточен. Цялото му съзнание беше заето, дори слято с „Ариел“. Добър човек.

— Барон Риовал ви чака на линията, сър — съобщи Торн. — Лично.

— Хм, сигурно вече е видял какво става във фризерите. — Майлс се настани пред екрана на видеофона. — Колко го накарах да чака?

— По-малко от минута — каза свързочният офицер.

— Е, нека почака още малко. Какво е пуснал подире ни?

— Засега нищо — докладва Мурка.

Майлс вдигна вежди, изчака един момент да се успокои и съжали, че не бе имал време да се измие, обръсне и облече нова униформа за този разговор. Просто за психически ефект. Почеса се по небръснатата брада, приглади с ръце косата си и притисна мокрите си чорапи в постелката на пода — едва я достигна. Намали малко височината на ергономичния стол, изправи гръб и доколкото можеше, успокои дишането си.

— Добре, свържи ме.

Размазаният фон зад оформящото се на екрана лице му се стори познат… ах, да, стаята на охранителния отдел в биологическия комплекс на Риовал. Както беше обещал, барон Риовал беше пристигнал лично в тази стая. Достатъчен беше само един поглед върху мрачното, изкривено от ярост младежко лице на Риовал, за да му стане ясна останалата част от сценария. Майлс скръсти ръце и невинно се усмихна.

— Добро утро, бароне. С какво мога да ви бъда полезен?

— Умри, проклет малък мутант! — изсъска Риовал. — Няма да се намери достатъчно дълбока яма, в която да те заровя! Ще обявя награда за главата ти, която като магнит ще привлече всички галактически ловци… няма да можеш нито да ядеш, нито да спиш… ще те хвана…

Да, очевидно баронът вече беше разбрал за фризерите. Съвсем наскоро. Учтивото пренебрежение от първата им среща беше изчезнало. И все пак Майлс беше озадачен от тези заплахи, отправени в бъдеще време. Изглежда, баронът очакваше той да напусне локалното Джексънианско пространство. Вярно, че Къща Риовал не притежаваше космическа флота, но защо баронът не наемеше дреднаут от барон Фел и не ги атакуваше веднага? Майлс беше очаквал и най-много беше се страхувал, че Риовал и Фел и може би Барапутра ще се обединят срещу него, когато се опита да ги лиши от скъпоценните образци.

— Не можете ли да си позволите да наемете ловци в момента? — добродушно попита Майлс. — Да не би средствата ви да са понамалели? Е, все още имате добри хирурзи, предполагам.

Риовал се задъха и избърса слюнката от устата си.

— Скъпият ми брат ли ти го каза?

— Кой? — истински изненадан попита Майлс. Значи в играта има още един играч?

— Барон Фел.

— Хм… не знаех, че сте роднини — отвърна Майлс. „По-малкият брат?“

— Не умееш да лъжеш — изръмжа Риовал. — Зная, че той стои зад това.

— Ще трябва да попитате него — отвърна нехайно Майлс. Съзнанието му беше заето с пренареждане на всичките му оценки поради новите данни. По дяволите, в инструктажа за акцията не беше споменато за тази връзка, а цялото внимание беше концентрирано единствено върху подробностите за Къща Барапутра. Сигурно е доведен брат… да. Не беше ли споменала Никол нещо за доведен брат на Фел?

— Ще взема главата ти за това! — беснееше Риовал. — Ще те получа замразен в сандък. Ще ти сложа главата в пластмаса като сувенир и ще я закача над… не, по-добре да удвоя парите за онзи, който те доведе жив. Ще умреш бавно, след безкрайни, непоносими мъки…

Майлс беше радостен, че разстоянието между тях бързо се увеличава.

Риовал прекъсна тирадата си, тъмните му вежди се сключиха в неочаквано подозрение.

— А може би те е наела Къща Барапутра? Вместо да се обединим, както обещаха, се опитват да ми попречат да вляза в биологическия им монопол, така ли?

— Защо Барапутра ще организира заговор срещу шефа на друга Къща? — попита Майлс. — Имате ли доказателства, че правят такова нещо? Или… всъщност кой уби вашия брат? Пардон, клона на вашия брат? — Най-после нещата идваха по местата си. О, богове! Изглежда, Майлс и хората му се бяха набутали в някаква борба за власт от византийски тип. Никол беше казала, че Фел не е хванал убиеца на младия си дубликат… — Да се опитам ли да позная?

— Знаеш много добре — озъби се Риовал. — Но кой от двамата те е наел? Фел или Барапутра? Кой?

Майлс разбра, че Риовал не знае нищо за истинската цел на акцията на Дендарии срещу Къща Барапутра. И при съществуващите отношения между Къщите щеше да мине доста време преди те да постигнат споразумение и да си разменят информация. Колкото по-късно, толкова по-добре, от гледна точка на Майлс. Той потисна доволната си усмивка, после се ухили предизвикателно.

— Защо, не можете ли да повярвате, че това е мой личен удар срещу търговията с генно създадени роби? В чест на моята дама?

Намекът за Таура попадна право в целта. Риовал се отдаде на своята фикс-идея и последвалият му гняв ефективно блокира възприемането на постъпващите данни. Наистина никак не е трудно да убедиш един човек, който заговорничи срещу своите конкуренти, че в отговор на тези действия те заговорничат срещу него.

— Фел или Барапутра? — повтори гневно Риовал. — Смяташ ли, че с безразсъдно разрушение ще можеш да скриеш една кражба от Барапутра?

Кражба? Майлс се замисли какво има предвид Риовал. Не Таура, по-скоро… някакъв генетичен материал, който Барапутра иска да купи? Оххо!…

— Не е ли очевидно? — каза учтиво Майлс. — Вие сте дали на брат си мотив, като сте саботирали плановете му да продължи живота си. И сте искали прекалено много от Барапутра и те са предали метода, като са изпратили своя супервойник във вашата лаборатория, за да се срещна с нея. Дори са ви накарали да платите за привилегията да измамят собствената ви охрана! Паднали сте в ръцете им като зряла круша! Майсторският план, разбира се — Майлс посочи с пръст към тениската си, — беше мой.

Майлс погледна през спусналите си мигли. Риовал, който сякаш се задушаваше, удари с разтреперана ръка комутатора и прекъсна връзката.

Тананикайки си замислено, Майлс отиде да вземе душ.

* * *

Тъкмо се беше върнал в командната кабина в нова униформа, натъпкан с болкоуспокояващи и с кана горещо черно кафе като противосредство срещу зачервените, парещи очи, когато отново се позвъни.

Далеч от намерението да държи заплашителна реч като своя доведен брат, барон Фел мълча известно време пред видеокамерата. Просто гледаше Майлс с пронизващ поглед. Майлс, изгарящ под този поглед, се чувстваше безкрайно радостен, че беше имал възможност да си придаде приличен вид. Беше ли се разделил барон Фел най-после със своята четириръка? Беше ли му съобщил Риовал някои от своите тлеещи подозрения, раздухани от Майлс до неудържим пожар? Засега от Станция Фел не се бяха втурнали да ги преследват — или щяха да го направят скоро, или изобщо нямаше да ги преследват. А може би нямаха достатъчно лек кораб, за да може да ги настигне, и в същото време с огнева мощ, равностойна на тази на „Ариел“. Освен ако Фел не планираше да се обърне за помощ към консорциума на Къщите, използващи станцията за скок… Майлс чувстваше, че след още една минута такава тягостна тишина ще започне неконтролируемо да се смее. За щастие Фел най-после заговори.

— Изглежда, адмирал Нейсмит — избоботи барон Фел, — случайно или нарочно вие сте взели нещо, което не ви принадлежи.

„Няколко малки нещица“ — помисли си Майлс. Но Фел очевидно намекваше само за Никол, ако Майлс правилно го разбираше.

— Бяхме принудени твърде бързо да се махнем — каза с извинителен тон Майлс.

— Да, казаха ми. — Фел наклони иронично глава. Сигурно неговият нещастен командир на отделението му бе докладвал. — Но бихте могли да си спестите някои неприятности. Музикантката си имаше договорена цена. За мен няма голямо значение дали ще я продам на вас, или на Риовал, стига договорената цена да се спази.

Капитан Торн, който работеше на мониторите на „Ариел“, трепна под погледа на Майлс.

— Цената, за която намеквате, ако ви разбирам правилно, е тайната на бетанската техника за подмладяване — каза Майлс.

— Съвършено вярно.

— Ах… хм. — Майлс облиза устни. — Бароне, аз не мога.

Фел обърна глава.

— Командващ станция, пусни кораби след тях.

— Чакайте! — извика Майлс.

Фел вдигна вежди.

— Премислихте ли? Добре.

— Това не значи, че няма да ви кажа — рече отчаяно Майлс. — Просто истината няма да ви е от полза. Абсолютно никаква. Все пак аз съм съгласен, че вие заслужавате някаква компенсация. Ще ви предложа друга информация, с много по-голяма практическа стойност за вас.

— О? — възкликна Фел. Гласът му беше спокоен, но изразът му показваше, че е ядосан.

— Вие подозирате доведения си брат Риовал в убийството на вашия клон, но нямате никакви доказателства, нали?

За момент Фел, изглежда, се заинтересува.

— Нито моите агенти, нито тези на Барапутра можаха да открият следа. Направихме всичко възможно.

— Не ме учудва, защото точно агентите на Барапутра са го убили. — „Е, във всеки случай е възможно да са го убили.“

Фел присви очи.

— Убили са собствения си продукт?

— Сигурен съм, че Риовал е сключил сделка с Къща Барапутра да ви предаде — бърза каза Майлс. — Вярвам, че тя включва размяна на някакви уникални генетични материали, притежание на Риовал. Не мисля, че рискът им може да се оцени само в пари. Сделката очевидно е била сключена на най-високо ниво. Не зная как са смятали да разделят плячката на Къща Фел след вашата евентуална смърт… може изобщо да не са смятали да я делят. Изглежда, са имали някакъв план за комбиниране на дейностите в по-голям биологически монопол на Джексън Хол. Нещо от рода на корпоративно сливане. — Майлс спря, за да даде възможност на Фел да осмисли чутото. — Ако ми позволите един съвет: може би е по-добре да запазите силите си и да ги използвате за защита срещу своите истински и непосредствени врагове, вместо срещу мен. Освен това вие получихте нашата кредитна карта, но ние натоварихме само половината от стоката. Нима това не е справедливо?

Фел го гледа цяла минута. Изразът му показваше, че мисли едновременно в три различни посоки. Майлс разбираше чувствата му. После Фел обърна глава и изкомандва през стиснати зъби:

— Спри преследващите кораби!

Майлс въздъхна.

— Благодаря ви за тази информация, адмирале — каза студено фел, — но не много. Няма да попреча на бързото ви измъкване. Но ако вие или някой от вашите кораби се появи отново в Джексънианското пространство…

— О, бароне, да стоя далеч, много далеч оттук, бързо се превръща в една от най-големите ми амбиции — каза чистосърдечно Майлс.

— Умен сте — изръмжа Фел и се пресегна да прекъсне връзката.

— Барон Фел — добави импулсивно Майлс и Фел спря. — Искам освен това да ви съобщя… сигурна ли е тази връзка?

— Да.

— Истинският секрет на бетанската техника за подмладяване е… че такава не съществува. Не се хващайте отново на тази измама. Изглеждам млад, защото наистина съм млад. Ако щеше вярвайте, ако щеше — недейте.

Фел не каза абсолютно нищо. На устните му се появи слаба, студена усмивка. Той поклати глава и прекъсна връзката.

Майлс за всеки случай изчака в командната кабина, докато свързочният офицер съобщи, че са получили разрешение от контролната станция за скок. Прецени, че Къщите Фел, Риовал и Барапутра са твърде заети една с друга, за да се занимават с него. Поне за известно време. Последната предадена от него информация между враждуващите страни, едновременно и вярна, и фалшива… кой каквото заслужаваше… беше като кокал, хвърлен на три побеснели от глад кучета. Почти съжали, че не може да остане, за да се наслаждава на резултатите. Почти.

Часове след скока Майлс се събуди в кабината си облечен. Лъснатите му ботуши бяха изправени до леглото. Не си спомняше как се е озовал тук. Реши, че го е довел Мурка. Ако беше дошъл сам, сигурно щеше да си легне с ботушите.

* * *

Майлс най-напред се информира от дежурния офицер за местоположението и състоянието на „Ариел“. Беше приятно скучно. Бяха пресекли една синя звездна система между точките на скока по пътя към Ескобар, ненаселена и празна с изключение на редовния търговски трафик. От Джексън Хол не ги преследваха. Майлс хапна малко, без да е сигурен дали е закуска, обед или вечеря. След авантюрата долу биологичният му ритъм съвсем се различаваше от времето на кораба. После потърси Торн и Никол. Намери ги в ремонтната работилница. Един техник отстраняваше нащърбяването в плаващия стол на Никол.

Никол, в бяла туника и шорти, гарнирани с розов кант, лежеше по корем на една пейка и наблюдаваше поправката. Майлс изпита странно усещане — гледката беше като на рак пустинник, излязъл от черупката си, или тюлен, изкаран на брега. Изглеждаше странно уязвима при гравитация 1 G, но при нулева гравитация изглеждаше съвсем добре и бе видимо спокойна.

Майлс седна срещу нея и каза:

— Както изглежда, ще се отървеш от преследването на барон Фел. За известно време той и доведеният му брат ще са заети да си отмъщават. Чувствам се щастлив, че съм единствено дете.

Тя го гледаше замислено.

— Можеш да си напълно спокойна — окуражи я Торн.

— Ох… не, не е това — отвърна Никол. — Мислех си за моите сестри. Имаше време, когато не можех да дочакам да се махна от тях. Сега с нетърпение очаквам отново да ги видя.

— Какви са плановете ти? — попита Майлс.

— Най-напред ще отида на Ескобар — отвърна тя. — Той е най-добро кръстовище, откъдето мога да се върна на Земята. От Земята мога да отида на Ориент IV, а оттам съм сигурна, че мога да се прибера у дома.

— По този път могат да се видят много галактики — посочи Торн. — Не съм сигурен дали в списъка на наемниците Дендарии могат да се включат и корабни музиканти, но…

— У дома — каза твърдо Никол. — Омръзна ми през цялото време да се боря с това 1 G. Уморих се да бъда сама. Започвам да сънувам как ми израстват крака.

Торн тихо въздъха.

— Сега между нас наистина има една малка колония от хора от долния свят — подхвърли многозначително тя на Торн. — Те създадоха на техния астероид изкуствена гравитация… почти като тази на долния свят, само че изкуствена…

Майлс малко се разтревожи — дали нямаше да изгуби командира си?

— Ах — възкликна Торн замислено в съзвучие с тона на Никол. — Твоят астероиден пояс е много далеч от моя дом.

— Да не искаш да кажеш, че някой ден ще се върнеш на колонията Бета? — попита тя. — Или наемниците Дендарии са твой дом и семейство?

— Не държа толкова много на тях — отговори Торн. — Стоя при тях главно поради непреодолимото си любопитство да видя какво ще се случи. — Торн удостои Майлс със странна усмивка.

Качиха Никол на оправения й стол и след кратка проверка на системите четириръката отново стоеше във въздуха така подвижна… по-подвижна от другарите си с крака. Поклащаше се и поглеждаше весело към Торн.

— Остават само още три дни до орбита Ескобар — каза Торн на Никол доста тъжно. — Още… седемдесет и два часа. 4320 минути. Колко пъти можеш да го направиш за 4320 минути?

„Или колко често — помисли си студено Майлс. — Особено ако не спиш.“ Бел нямаше предвид самия сън, ако Майлс правилно го беше разбрал. Късмет… и на двамата.

— Междувременно — каза Торн, когато излязоха в коридора, — позволи ми да ти покажа моя кораб. Илирианска изработка… Разбирам, че това е малко настрана от твоите интереси. Много е интересна историята за попадането на „Ариел“ в ръцете на Дендарии… Тогава бяхме още наемници на Озер…

Никол се усмихна поощряващо. Майлс потисна една завистлива въздишка и тръгна в обратната посока да потърси доктор Канаба.

* * *

— Леле! — промърмори Майлс, когато ги видя.

Андерсън отдаде чест.

— Заповедта ви е изпълнена, сър.

Ръката на Таура трепна, несигурна дали да се опита да подражава на този военен поздрав, или не. Устните на Майлс се отвориха в усмивка на неволно задоволство. Промяната на Таура надминаваше неговите очаквания.

Той не знаеше как Андерсън бе успяла да направи компютъра да надхвърли стандартните си програми, но по някакъв начин го беше надхитрила да скрои пълна непарадна Дендарии униформа за ръста на Таура: сива, с бели джобове, сиви панталони, лъскави ботуши. Лицето и косата на Таура бяха чисти и блестяха повече от ботушите. Тъмната й коса бе прибрана в сложна, навита на колело отзад плитка — Майлс не можа да разбере къде отива краят — блестеше с неочаквана махагонова светлина.

Таура изглеждаше ако не точно добре нахранена, най-малкото не толкова болезнено гладна. Очите й бяха блестящи и одухотворени, а не почти безумни, каквито ги беше видял първия път. Дори от това разстояние Майлс усети, че къпането и измиването на зъбите са премахнали миризмата на ацетон, причинена от няколкото дни, прекарани в подземието на Риовал на диета от сурови плъхове. Спечените кори кал бяха измити от огромните й ръце, ноктите й бяха почистени и изострени, дори лакирани с перленобял лак и с блясъка си допълваха сиво-бялата униформа като украшения. Лакът най-вероятно беше от личните запаси на сержант Андерсън.

— Забележително, Андерсън — похвали я възхитен Майлс.

Тя гордо се усмихна.

— Това ли имахте предвид, сър?

— Да, точно това.

Лицето на Таура изразяваше задоволство.

— Как прекара първия си скок през космически коридор? — попита я той.

Дългите й устни се накъдриха — сигурно се опитваше да не се усмихне, досети се Майлс.

— Страхувах се, че ще ми прилошее. Бях малко замаяна. После сержант Андерсън ми обясни на какво се дължи.

— И никакви, макар и малки халюцинации или ефекти на удължаване на времето?

— Не, но то не беше… е, беше бързо, във всеки случай.

— Хм. Изглежда, не си от щастливците… или нещастниците, които трябва да бъдат тествани за пилот за космически скокове. — Майлс замълча. — Благодаря ти, Лорийн. Над какво работиш в момента?

— Рутинни проверки на системите на десантната совалка.

— Правилно, продължавай. Когато свърша с Таура, ще ти я изпратя.

Андерсън с нежелание излезе, очевидно любопитна. Майлс изчака, докато вратата се затвори.

— Седни, Таура. Да разбирам ли, че първите двадесет и четири часа с Дендарии са преминали задоволително?

Тя се усмихна, седна внимателно и ергономичният стол изскърца, недоволен от теглото й.

— Направо чудесно.

— Аха. — Той се поколеба. — Надявам се разбираш, че когато стигнем Ескобар, ще имаш възможност да тръгнеш по избрания от теб път. Не си задължена да останеш с нас.

— Какво? — Очите й се разшириха от учудване. — Не! Искам да кажа… много ли ям?

— Съвсем не! Ти се биеш за четирима и ние можем да си позволим да те храним за трима. Но… трябва да уредя честно някои неща преди да положиш новобранска клетва. — Той се изкашля. — Аз не дойдох в лабораториите на Риовал, за да те вербувам за Дендарии наемник. Спомняш ли си няколко седмици преди Барапутра да те продаде доктор Канаба да ти е инжектирал нещо в крака? С игла, не с хипоспрей.

— О, да. — Тя потърка несъзнателно прасеца си.

— Какво ти каза, че е?

— Имунизация.

„Права е била да не ми се доверява, когато за първи път ме срещна — помисли си Майлс. — Хората наистина много лъжат.“

— Е, не е било имунизация. Канаба те е използвал като хранилище за някакъв развоен биологически материал. Молекулярно свързан, латентен — добави набързо той, когато тя погледна разтревожено крака си. — Увери ме, че не може да се активизира спонтанно. Първоначално целта на моята акция беше само да взема доктор Канаба. Но той не искаше да тръгне без своите генни комплекси.

— Планирал е да ме вземе със себе си? — попита развълнувана тя. — Значи трябва да му благодаря, че те е изпратил за мен!

— И да, и не. По-точно не — продължи припряно Майлс преди нервите му да изневерят. — Няма за какво да благодариш нито на него, нито на мен. Доктор Канаба искаше само генетичните комплекси и затова ме изпрати да ги взема.

— Предпочитал си да ме оставиш на… затова ли говориш за Ескобар?… — Таура беше объркана.

— Извади късмет — продължи Майлс, — че когато се срещнахме, бях изгубил хората си и бях обезоръжен. Канаба излъга и мен. Изглежда, той е имал някаква неясна идея да те отърве от тежкия живот като робиня на Риовал. Изпрати ме да те убия, Таура. Той ме изпрати да убия едно чудовище, а е трябвало да ме изпрати да спася една предрешена принцеса. Не съм много доволен от доктор Канаба. Нито от себе си. В подземието на Риовал аз те излъгах, защото мислех, че трябва да те излъжа, да оцелея и да спечеля.

Лицето й беше объркано и вцепенено, очите й помръкнаха.

— Значи ти не си… мислил, че съм човек…

— Напротив. Ти избра отличен тест. Много по-трудно е да се лъже с тяло, отколкото с уста. Когато… когато демонстрирах вярата си, тя беше истинска. — Той я погледна и отново почувства пристъп на скрита, безумна радост, спомен от телесното приключение в подземието. Предположи, че винаги ще чувства нещо такова… мъжката гордост, без съмнение. — Искаш ли отново да я демонстрирам? — попита той със скрита надежда, че тя няма да пожелае, и веднага съжали. — Не — сам си отговори той. — Ако ще бъда твой командир… ние имаме строги правила за общуване. Главно за защита на по-долните чинове от насилие, макар че може да се каже и обратното! — Ужасно се беше отклонил. Той вдигна хипоспрея, нервно го запремята в ръце и пак го остави.

— Във всеки случай доктор Канаба ме помоли отново да те излъжа. Той искаше да се промъкна незабелязано до теб и да ти направя пълна упойка, така че да може да извади своите генетични комплекси. Сигурно си забелязала, че Канаба е страхливец. Сега е навън и трепери от страх да не разбереш какво е намислил да прави с теб. Според мен една местна упойка с медицински стънер ще е достатъчна. Във всеки случай, ако се отнасяше за мен, аз бих искал да съм в пълно съзнание, за да го наблюдавам какво прави. — Майлс удари презрително с пръст хипоспрея.

Тя мълчеше, странното й вълче лице беше непроницаемо.

— Ти искаш ли да му дам… да реже крака ми? — попита най-после тя.

— Да.

— А след това какво?

— След това нищо. Това ще бъде последното, което ще прави с теб доктор Канаба и Джексън Хол, и всички останали. Обещавам ти. Макар че ако се съмняваш в моето обещание, мога да те разбера.

— Последното… — въздъхна Таура, наведе глава, после я вдигна и изправи рамене. — В такъв случай да свършваме. — Сега на голямата й уста нямаше усмивка.

* * *

Канаба, както можеше да се очаква, не преливаше от щастие да работи над пациентката в съзнание. Майлс не се интересуваше колко нещастен се чувства Канаба от това, а докторът, след като видя студеното му лице, се отказа да спори. Безмълвно и бързо извади образците, внимателно ги затвори в биоконтейнера и побърза да се прибере в каютата си.

Майлс остана с Таура в лечебницата, докато премине зашеметяването от медицинския стънер. Тя дълго мълча. Той наблюдаваше неподвижните й черти и желаеше да знае как отново да запали огъня в златните й очи.

— Когато те видях за първи път — каза тихо тя, — за мен беше като чудо. Като магия. Всичко, което исках, за което мечтаех. Храна. Вода. Топлина. Отмъщение. Бягство. — Тя погледна лакираните си нокти. — Приятели… — Таура вдигна очи — …докосване.

— За какво друго мечтаеш, Таура? — попита загрижено Майлс.

— Да съм нормална — бавно отговори тя.

Майлс мълчеше.

— Не мога да ти дам онова, което аз самият не притежавам — отговори най-после той. Думите сякаш лежаха между тях като непреодолими прегради. — Не! Недей да искаш това. Искай да си истинска. Във всичко. Да разбереш за какво си най-подходяща и да развиеш това си умение. Да преодолееш слабостите си. Няма време за слабости. Погледни Никол…

— Тя е красива — въздъхна Таура.

— Виж капитан Торн и ми кажи какво „нормално“ има в него и защо трябва да държа на него. Погледни мен, ако щеш. Трябва ли да сложа край на живота си заради това, че не мога да победя с голи ръце мъже с два пъти по-голямо тегло или да повдигна земята? Нямам време за губене. И ти нямаш.

— Знаеш ли колко време ми остава? — неочаквано попита Таура.

— Ами… — каза предпазливо Майлс, — ти знаеш ли?

— Аз съм последната от моите другари от яслата. Как мога да зная? — Тя повдигна предизвикателно брадичка.

— Тогава недей иска да бъдеш нормална — продължи разпалено Майлс и стана. — Само губиш ценно време в безплодни мечти. Искай да бъдеш чудесна! За това поне имаш шанс да се бориш. Чудесна такава, каквато си. Чудесен войник, чудесен сержант. Чудесен интендант, за Бога, ако това ти се удава. Чудесен музикант като Никол… помисли си колко ужасно щеше да бъде, ако тя прахосва таланта си само за да бъде нормална. — Майлс спря разпалената си реч и си помисли: „По-лесно е да се проповядва, отколкото да се живее…“

Таура разглеждаше лакираните си нокти.

— Предполагам, че е безполезно да искам да съм красива като сержант Андерсън — въздъхна тя.

— Безполезно е да се опитваш да бъдеш красива като някой друг, освен като себе си — каза Майлс. — Да си хубава като Таура, ах, това можеш да постигнеш превъзходно. — Той хвана ръката й и заразглежда лакираните й нокти. — Лорийн е голяма майсторка. Можеш да се възползваш от нейния вкус.

— Адмирале — бавно каза Таура, без да пуска ръката му, — всъщност вие вече мой командир ли сте? Сержант Андерсън спомена за някакви приемни тестове и за полагане на клетва…

— Да, всичко това ще стане, когато се срещнем с флота. Дотогава формално ти си наша гостенка.

В златните й очи се появи някаква искрица.

— В такъв случай… дотогава… няма да нарушите никакви Дендарии правила, нали, ако отново ми покажете колко човешка е моята природа? Още един път?

„Това желание трябва да е — мислеше си Майлс, — подобно на същата онази сила, която е карала хората да се изкачват по отвесни скали без обезопасително въже, да скачат от някогашните самолети, завързани само за парче копринен плат, без нищо друго, което да ги спаси от сигурна смърт.“ Той почувства в него да се надига желание, почувства пренебрежение към смъртта.

— Бавно? — каза той с напрегнат глас. — Този път ще го направим както трябва, нали? Ще си поприказваме, ще пийнем вино, ще послушаме музика. Без охраната на Риовал над главите и леденостуденият камък под нас…

Очите й бяха огромни и златни, и топли.

— Ти каза, че искаш да го правиш при такива условия, при които си най-добър.

Майлс никога не си беше давал сметка колко податлив е на ласкателства от високи жени. Слабост, от която трябваше да се пази. Понякога.

Оттеглиха се в неговата каюта и го практикуваха неуморно, докато преполовиха пътя до Ескобар.