Лейф Г. В. Першон

Истинската история за носа на Пинокио

Еверт Бекстрьом #3

Това е зловеща история за пораснали деца и ако не бяха живели последният цар на Русия, Николай II, министър-председателят на Великобритания сър Уинстън Чърчил, руският президент Владимир Путин и криминалният комисар Еверт Бекстрьом от полицията във Вестерурт, Стокхолм, тя така и не би се случила. В този смисъл това е история за сумарните и окончателни резултати от действията на четирима мъже за период от повече от сто години. Четирима мъже, които никога не са се срещали и които без съмнение са прекарали живота си в различни светове, като най-възрастният от тях бива убит четирийсет години преди най-младият да се роди.

Както и преди, и съвсем независимо от обкръжението или ситуацията, в която сега се озовава, Еверт Бекстрьом е отново този, който слага точка на историята.

ЛЕЙФ Г. В. ПЕРШОН

професорската вила, Елихамар, пролетта на 2013 г.

I

Най-хубавият ден в живота на криминалния комисар Еверт Бекстрьом

1

Беше понеделник, 3 юни, но макар да беше понеделник и да се бе събудил посред нощ, комисар Еверт Бекстрьом щеше да си го спомня като най-хубавия ден в живота си.

Служебният му мобилен телефон започна да звъни точно в пет часа сутринта и понеже този, който звънеше, очевидно не желаеше да се откаже, изборът не беше особено голям.

— Дааа — отговори Бекстрьом.

— Имам убийство за теб, Бекстрьом — каза дежурният от полицейския участък в Сулна.

— По това време! — учуди се Бекстрьом. — Трябва да е кралят или министър-председателят?

— Още по-хубаво е. — Колегата му с мъка сдържаше радостта си.

— Целият съм в слух.

— Тумас Ериксон — съобщи дежурният.

— Адвокатът — отвърна Бекстрьом, като не успя да скрие изненадата си. „Не може да бъде — помисли си той. — Прекадено хубаво е, за да е истина.“

— Напълно съм съгласен. Предвид всичко, което стана между вас, исках първи да ти съобщя добрата новина. Ниеми, от техническия, ми се обади и заръча да те събудя. Така че сърдечни поздравления, Бекстрьом. Поздравления от всички нас в участъка. В края на краищата голямата печалба отива при теб.

— Ниеми абсолютно сигурен ли е, че е убийство? И че става въпрос за Ериксон?

— Твърдо, сто процента. Бедната ни жертва изглеждала ужасно, но определено е самият той.

— Ще се опитам да понеса мъката — каза Бекстрьом.

„Това е най-хубавият ден в живота ми“, отсъди наум Бекстрьом след края на краткия разговор. Беше се разсънил напълно, в главата му цареше кристална яснота. В ден като този беше задължително да се наслади на всеки оставащ до края му миг. Не биваше да пропуска секунда дори.

За начало наметна халата си и отиде до тоалетната, за да освободи напрежението. Това беше навик, който си бе създал в ранните години и който после следваше неотклонно. Да освобождава напрежението преди лягане и веднага щом стане, без оглед на това дали беше належащо, или не, и в пълно неведение за това, на което тормозеното от простатата мъжко съсловие се счита, че посвещава основната част от будния си живот.

Същинска пръскачка, доволно си помисли Бекстрьом, докато стоеше здраво хванал големия салам с дясната ръка, и осезаемо усещаше как нивото на течността се понижаваше през щедро надарените му, по-ниско разположени части. „Крайно време беше да възстановя баланса“, заключи той и завърши с няколко енергични тръсвания на салама, за да изцеди докрай това, което би могло да се събере през една, макар и напълно безсънна нощ.

После отиде направо в кухнята, за да си приготви подобаваща закуска. Солиден слой от много тлъст датски бекон, четири, изпържени от двете страни яйца, препечен хляб с много солено масло и изобилно количество ягодов конфитюр, прясно изцеден портокалов сок и голяма чаша силно кафе с топло мляко. Разследването на престъпление не беше дейност, с която човек можеше да се заеме на празен стомах, нещо, което редовно се случваше на изпосталелите му и глуповати колеги, като причината за това бяха морковите и овесените трици.

След закуска, сит и доволен, влезе в банята, застана под душа и се насапуниса няколко пъти, като остави топлата вода да облива добре закръгленото му, хармонично развито тяло. После се обтри, докато се подсуши напълно, и започна да се бръсне с достолепен бръснач и обилна пяна. След това изми зъбите си с електрическата четка и за по-добър резултат си направи гаргара с освежаваща вода за уста.

Накрая грижливо нанесе одеколон за след бръснене, дезодорант и подобни на тях аромати по всички стратегически места на тялото си, неговият храм, след което, също толкова грижливо, се облече. Жълт ленен костюм, синя ленена риза, черни, ръчно изработени италиански обувки и пъстра копринена носна кърпичка, затъкната в джобчето до ревера като последен поздрав към скъпата му жертва на убийство. В ден като този не биваше да бъде небрежен към подробностите и затова, в чест на деня, смени обичайния си „Ролекс“ металик с другия, от бяло злато, подарен му за Коледа от благодарен познат, когото бе имал случай да измъкне от дребна неприятност.

Пред огледалото в антрето направи последна проверка: златната щипка с подобаващо количество банкноти, малката чантичка от крокодилска кожа с всичките му карти, и двете в левия джоб на панталона му, ключодържателят и мобилният телефон в десния, черният бележник с химикалката, втъкната в бележника, в левия вътрешен джоб и най-добрият му приятел, малкият Сиге, който си лежеше на сигурно място в кобура на глезена, от вътрешната страна на левия му крак.

Бекстрьом кимна одобрително на това, което видя. Оставаше най-важното. Порядъчна доза малцово уиски от кристалната гарафа, поставена на масата в антрето. Две таблетки за гърло в устата веднага щом приятният вкус попремина, плюс още шепа в страничния джоб на сакото, за всеки случай.

Когато излезе на улицата, слънцето грееше от безоблачното небе и макар да беше едва началото на юни, беше двайсет градуса. Първият истински летен ден, точно такъв, какъвто трябваше да бъде ден като този.

Дежурният в Сулна бе изпратил полицейска кола от управлението с двама млади таланти, две мършави пъпчиви фигури, но този, който шофираше, поне в основни линии беше наясно с общоприетия етикет на службата. Той не само задържа вратата, но и дръпна напред седалката си, за да може Бекстрьом да седне отзад, без да се чувства като в автобус и да измачка старателно изгладените си панталони.

— Добро утро, началник — поздрави шофьорът и кимна учтиво. — Денят май никак не е лош.

— Изглежда направо страхотен — констатира колегата му. Впрочем той се радваше да види и господин комисаря.

— Улица „Олстенсгатан“ 127 — каза Бекстрьом и кимна сдържано. След това, с цел да предотврати по-нататъшни коментари, той демонстративно извади черния си тефтер и записа първата си служебна бележка. „Криминален комисар Еверт Бекстрьом напуска жилището си на «Кунгсхолмен» в 7,00 часа и потегля към местопрестъплението“, отбеляза Бекстрьом. Намекът обаче явно не беше достатъчно ясен, понеже още щом свиха по улица „Фридхемсгатан“, се започна отново.

— Забележителна история! Дежурният каза, че несъмнено е онзи адвокат, онзи там Тумас Ериксон, нашата жертва на убийство де.

Шофьорът му кимна, преди той да подхване ново изречение.

— В смисъл, изглежда много необичайно някой да убива адвокат.

— Да, почти не се случва — съгласи се колегата му.

— Не, за жалост — отвърна Бекстрьом. — Жалко, че се случва твърде рядко.

„Още двама кръгли идиоти — помисли си той. — Откъде се вземат? Нямат ли край? И защо всички трябва да стават полицаи?“

— Според вас, началник, дали се е набъркал в някаква помия? Той беше адвокат, така че професията му може да е допринесла за проблема, ако може така да се каже.

Досадникът вече се беше извърнал и говореше направо на Бекстрьом.

— Точно над това възнамерявах да помисля — отвърна Бекстрьом сухо, — докато господата ме возят към местопрестъплението на улица „Олстенсгатан“. При пълна тишина.

„Най-после“, рече си той. Десет минути по-късно те спряха пред голяма, ослепително бяла каменна къща в стила на петдесетте, с двор до морето, навес за прибиране на лодки и кей, построен направо в Меларен1, която определено е струвала на собственика си повече от заплатата за цял живот на редови полицай преди облагането ѝ с данък.

„Не е зле за местопрестъпление. И за какво му е на копелето тази барака сега?“

В общи линии изглеждаше като обикновено. Ограничителната синьо-бяла лента ограждаше както дворното място, така и значителна част от улицата от двете страни на къщата. Две радиоколи и автомобилът с дежурната оперативна група от управлението, и за всеки случай три коли от криминалния отдел, твърде много колеги без работа — просто стояха и се присламчваха към останалите, които вече се бяха събрали. Няколко журналисти, придружени от фотографи, и най-малко един оператор от някой телевизионен канал, дузина местни любопитковци, много по-добре облечени от обикновено, като учудващо много от тях водеха едно или няколко кучета, най-различни по големина.

В очите на всички обаче се четеше едно и също. Като начало мъничко страх, но най-вече очакване и онази надеждица, която се подхранва от това, че и да се е случило най-лошото, то не е сполетяло тях. „Какво са всички дни в живота, ако няма един такъв сред тях — помисли си Бекстрьом. — За цял живот един-единствен ден от него става най-хубавият в живота ти.“

После слезе от колата, кимна на пъпчивия си шофьор и на също толкова пъпчивия му спътник, задоволи се само с кимване и към хиените от медиите и се отправи към; входната врата на къщата, която само допреди няколко часа беше дом на последната му жертва на убийство. Не беше първата разходка в живота му по повод като този, със сигурност нямаше и да е последната, но точно този път тегобата му бе така приятна, че ако беше сам, би затанцувал по стъпалата, докато се изкачваше към къщата на жертвата.

II

Седмицата преди най-хубавия ден беше една съвсем обикновена седмица и в добрия, и в лошия смисъл

2

Понеделник, 27 май, една седмица преди онзи понеделник, който щеше да стане най-хубавият ден в живота му, беше като всички останали понеделници, дори мъничко по-лош от обичаен понеделник, и беше започнал по начин, който надхвърляше разбирането дори на такъв проницателен и опитен човек като Еверт Бекстрьом.

Ставаше въпрос буквално за две шантави задачи, които по незнайни причини се бяха озовали на неговото бюро. Първата, един малтретиран див заек, за когото се бе погрижила областната управа в Стокхолм. Втората, един елегантен мъж, свързан с двора, който според анонимен свидетел е бил ударен с арткаталога на известната аукционна къща Сотбис в Лондон. Не стига това, ами произшествието се случило не другаде, а на паркинга пред двореца „Дротнингхолм“, едва на сто метра от стаята, в която Негово Величество кралят на Швеция Карл XVI Густав обикновено се оттегляше за нощта.

Няколко години по-рано криминален комисар Еверт Бекстрьом работеше в полицейския район Вестерурт като началник на отдела, отговарящ за разследването на тежки престъпления, свързани с насилие. Районът не беше лош и ако се намираше в Съединените щати, където обикновените хора имат думата, Бекстрьом, естествено, щеше да бъде избран за шериф. Триста и петдесет квадратни километра суша и водна повърхност между голямото езеро Меларен на запад и залива Салтшьо2 на изток.

Между митниците3 на границата със същинската част на Стокхолм на юг и Северна Иерва, Якобсбери и скалистия архипелаг в Меларен на север.

Сам той обичаше да мисли за района като за неговото собствено графство Бекстрьом с близо триста и петдесет хиляди жители. Най-скъп от всички беше Негово Величество кралят и семейството му, което живееше в кралските дворци в „Дротнингхолм“ и „Хага“4. В добавка дузина милиардери и още няколкостотин други, всеки от които струваше милиони. Тяхната противоположност бяха няколкото десетки хиляди, които нямаха какво да ядат и бяха принудени да преживяват на социални помощи или да просят и да извършват престъпления, за да доживеят до следващия ден. В добавка, разбира се, и всички обикновени хора. Всички онези, които просто си гледаха работата, изкарваха прехраната си и не вдигаха шум около живота, който живееха. Във всеки случай рядко им хрумваше нещо, което рискуваше да попадне на бюрото на Бекстрьом в голямото здание на полицията в Сулна.

За съжаление, обаче не всички, които живееха там, бяха замесени от едно тесто. За една година бяха регистрирани почти шейсет хиляди престъпления в района. Повечето от тях наистина бяха дребни кражби, вандализъм и престъпления, свързани с наркотици, но имаше и няколко хиляди престъпления, свързани с насилие, и ако се погледнеше престъпността във Вестерурт като цяло, тя се простираше върху всички слоеве на обществото. От шепата бандити с бели якички, извършили икономически престъпления за стотици милиони, до хилядите, задигнали всевъзможни неща — от говеждо месо и наденица, до грим, бира и таблетки против главоболие — от хипермаркетите в търговските центрове в района.

Почти всички от тях бяха толкова рутинни, че не затрудняваха кой знае колко Бекстрьом. Той се занимаваше с тежки престъпления. Беше правил това през целия си живот като полицай и смяташе да продължи, докато тази част от живота му приключи. Убийства, малтретиране, изнасилвания и грабежи. Плюс всички останали чудатости, които се вместваха в категориите пиромани и педофили, горещи момичета, хулигани и най-различни откачалници. Случваше се и по някой и друг ексхибиционист и воайор, за които можеше да се предполага, че имат по-сериозни намерения. Подобни случаи имаше предостатъчно. Хиляди сигнали на година, които се озоваваха в Отдела за тежки престъпления. Това бяха случаите, които придаваха съдържание и смисъл на живота му като полицай, а от него тук се искаше най-вече да може да направи разлика между важното и маловажното. В понеделника преди онзи понеделник, който щеше да стане най-хубавият ден в живота му, представянето му по този пункт, за съжаление, не беше на висота.

В отдела за тежки престъпления на Бекстрьом винаги започваха седмицата със сутрешна среща, на която се правеше обобщение на човешкото нещастие, случило се през предходната седмица, подготвяха се за това, което предстоеше през новата, и обсъждаха по някой и друг стар проблем, който беше толкова наболял, че не можеше просто да се затрупа в архивите и да се остави без внимание.

На свое разположение той имаше двайсетина помощници, един от които беше необщителен, но функционираше на пълни обороти, и половин дузина, които поне вършеха, каквото им кажеше. С останалите беше както обикновено и ако не беше твърдата ръка на Бекстрьом и строгият му стил на управление, а не на последно място и способността му да прави разлика между важното и маловажното, суматохата щеше със сигурност да се възцари още от първия ден.

Нова седмица, сутрешна среща, крайно време беше комисар Еверт Бекстрьом да вдигне отново меча на правосъдието, а прецизирането на везните на Темида той на драго сърце делегира на разните там естети и разносвачи на папки в управлението на полицията.

3

— Заповядайте, седнете — каза Бекстрьом, докато се наместваше на обичайното си място откъм тясната страна на дългата конферентна маса. „Мързеливи негодници такива“, отсече наум той, като плъзна очи по своите сътрудници. В понеделник сутрин с празен поглед зад натежали клепачи и значително повече чаши кафе от бележници и химикалки в ръцете. „Какво се е случило с отбора“ — питаше се криминалният комисар Еверт Бекстрьом. — „Къде се дянаха истинските полицаи като мен?“ После даде думата на най-приближения си човек, който, разбира се, беше жена, криминалният инспектор Аника Карлсон, на трийсет и шест. Внушаваща страх фигура, която изглеждаше така, сякаш прекарваше основната част от времето си в тренировъчния салон в сутерена на полицията в Сулна. Разбира се, и в други, по-задушевни подземия, като стана дума за това, но за тези подробности той предпочиташе да не мисли.

Все пак тя имаше едно предимство. Точно на нея никой от останалите не смееше да възразява и затова бързо ги отмяташе по списъка с нещата, случили се през предходната седмица и почивните дни. Изяснени и нет изяснени неща, успехи и пропуски, нови наставления и съвети, задачи и нареждания, чакащи в едва започналата седмица. Също така, разбира се, всичко останало от практически и административен характер, което всеки в отдела се очакваше да вземе присърце.

Всичко мина като танц. Бяха готови за по-малко от час и инспектор Карлсон дори успя да увенчае отчета със съобщението, че убийството отпреди три денонощия е разкрито, признато и предадено на прокуратурата.

Извършителят се оказал необичайно сговорчиво пиянде. В петък вечерта той и съпругата му подхванали кавга коя телевизионна програма да гледат. Тогава той отишъл до кухнята, взел обикновен касапски нож и турил край на спора. След това позвънил на съседа и поискал телефона му, за да извика линейка.

Съседът не бил толкова отзивчив. Извлякъл поука от предишен опит, той отказал да отвори и вместо това набрал номера на полицията. Първият патрул бил на мястото само след десет минути, но когато колегите от управлението влезли в апартамента, лекарската намеса вече не била актуална. Вместо това сложили белезниците на новоизлюпения вдовец и повикали технически екип и следователи, за да се заемат с по-практическата част на полицейската задача.

Още на първия разпит на следната сутрин този, почти съжаляващият признал. Наистина не бил наясно с всички подробности, много неща се били случили вечерта, но той все пак искал да им обясни, че съпругата му вече му липсвала. Тя била определено своенравна, злопаметна и като цяло било невъзможно да се живее с нея — най-вече защото пиела ужасно много — но независимо от всички тези недостатъци той все пак държал да изтъкне, че тя действително му липсвала.

— Благодарим — каза Бекстрьом доволно и най-вероятно точно тогава, в миг на приповдигнато настроение, направи погрешна стъпка. Вместо просто да закрие срещата, да се оттегли в тихия си кабинет и да има достатъчно време да се приготви за обяда, който го очакваше, той кимна любезно на приближената си сътрудничка и зададе напълно погрешния въпрос.

— Е — рече Бекстрьом. — Може да се каже, че сме готови, нали? Имате ли да добавите нещо, преди да се захванем с обичайните достолепни полицейски задължения?

— Имам две неща — каза Аника Карлсон. — Меко казано, странни.

— Слушам — отвърна Бекстрьом и кимна окуражително, макар да беше в пълно неведение за темата.

— Добре — продължи Аника Карлсон и по някаква причина сви широките си рамене. — Първият случай е за един заек. Или поне като за начало, така да се каже.

— Заек — възкликна Бекстрьом. „За какво, по дяволите, говори тази“, зачуди се той.

— Заек, за когото са се погрижили от областната управа, понеже собственикът му го малтретирал — поясни тя.

— Как, по дяволите, се малтретира заек? — запита Бекстрьом. — Да не би извършителят да го е напъхал в микровълновата фурна?

„Не започват ли така кариерата си всички бъдещи серийни убийци, като пекат зайци в микровълновата и въртят котки в сушилнята? Става все по-весело и по-весело“, помисли си той и май не беше единственият на подобно мнение, ако се съдеше по лицата на останалите присъстващи. Изведнъж те видимо се оживиха и заинтригуваха, за разлика от преди, когато обсъждаха човешките жертви на престъпления и различните им страдания.

— Не — каза Аника Карлсон и поклати глава. — Страхувам се, че историята е доста по-тъжна, отколкото изглежда.

4

— Нашият извършител е жена на седемдесет и три. Госпожа Астрид Елисабет Линдерот, родена през 1940 г., обръщение Елисабет — започна Аника Карлсон. — Сама е, няма деца, вдовица от пет години, живее в кооперации под наем във Филмовия град в Сулна. От чисто любопитство я пуснах в компютъра. Финансово обезпечена, между другото, изглежда е наследила солидна пенсия от мъжа си, неосъждана до момента. Нито една черна точица при нас. Сега я докладват за тормоз на животни, плюс още цял куп неща, които изскочиха през изтеклата седмица. Ако питате мен, тъкмо по тази причина тя се е озовала тук при нас, тежките престъпления.

— И какви са тези неща? — запита Бекстрьом.

— Яростна съпротива, посегателство срещу служител, опит за насилие, два случая на неправомерна заплаха.

— Чакайте малко — възрази Бекстрьом. — Струва ми се, казахте, че жената е на седемдесет и три.

— Точно така — потвърди Аника Карлсон. — Тя е просто една възрастна дама, много тъжна история. Само малко търпение, за да я изложа в сбита форма.

— Целият съм в слух — каза Бекстрьом и се намести удобно на стола си.

— Почти месец по-рано областната управа в Стокхолм решила да вземе под грижите си заек, който бил собственост на заподозрения извършител. В основата бил сигнал до полицията, изпратен от съседка по отношение на нея, само четиринайсет дни преди областната управа да вземе решението си. За някаква по-изявена форма на тормоз на животни изглежда не може да се говори. По-скоро за немарливост и недостатъчни грижи. Като например собственичката на заека да отиде на почивка за няколко дни и да забрави да му остави храна, преди да замине. На няколко пъти също така заекът е бил намиран на стълбището, понеже собственичката забравила да затвори вратата на апартамента си и той използвал възможността да се измъкне. В един от тези случаи е бил ухапан от дакел, собственост на друг съсед в сградата.

— По мое мнение стопанката на заека е значително постара, отколкото показват данните в националния регистър — каза Аника Карлсон и по някаква причина направи кръгово движение с десния си показалец нагоре към дясното си слепоочие. — Сигналът е бил изпратен до колегите ни в центъра, до новата група за защита на животните. Изглежда са действали с необичайна бързина, една от причините за което може да е, разбира се, че госпожа Линдерот още през януари тази година е била обект на подобни инициативи. Същият подател на сигнала, същото решение от областната управа, само че тогава е ставало въпрос за златист хамстер.

— Старата дама явно се развива — засмя се Бекстрьом. Облегна се удобно, а настроението му изведнъж се подобри.

— Развива се? Какво имате предвид?

— Ами един заек трябва да е поне двойно по-голям от един златист хамстер — поясни Бекстрьом. — Следващия път може да довлече слон у дома си. Знам ли? Това обаче, което все още не разбирам, е защо се е озовала при нас?

— Тогава да обясня — продължи Аника Карлеон. — Миналия вторник, на 21 май значи, когато двама наши колеги от групата за защита на животните в центъра заедно с двама служители от областната управа е трябвало да изпълнят решението за отнемане на заека от апартамента на госпожа Линдерот, отначало тя е отказала да отвори. След известно убеждаване най-накрая открехнала вратата, макар веригата да е била сложена, едновременно с което пъхнала пистолет през процепа и им казала да се омитат незабавно. Колегите се оттеглили и поискали подкрепление.

— От националните сили за сигурност? — Бекстрьом хвърли заядлив поглед към Аника Карлсон.

— Не, съжалявам, ще ви разочаровам. Изпратихме един от собствените си автомобили от управлението. Един от нашите колеги се оказа познат на госпожа Линдерот, тя и майка му били стари приятелки, така че след минута преговори тя отворила и ги пуснала да влязат. Вярно, била раздразнена, но поне не проявила насилие. Пистолетът се оказал антика от осемнайсети век. Според колегите не е бил зареден и не е стрелял през последните двеста години.

— Е, добре — каза Бекстрьом.

— Това не е всичко — Аника Карлсон поклати глава.

— Как можах да си го помисля — каза Бекстрьом.

— Всичко върви спокойно, докато ветеринарката от областната управа не започва да пъха заека в клетката. Тогава именно госпожа Линдерот се втурва с високо (вдигната кана за чай и заплашва ветеринарката. Обезоръжават я, слагат я на дивана, колегите от центъра и онези двамата от областната управа напускат апартамента заедно със заека. Нашите колеги остават да разговарят с нея. Според доклада за събитието тя е напълно спокойна, когато те си тръгват оттам.

— Радвам се да го чуя — каза Бекстрьом. — Един въпрос. Откъде идват всички тези сигнали?

— От колегите в центъра — отговори Карлсон. — На следващия ден. Те са съставили съобщението от свое име и от името на двамата от областната управа, яростна съпротива, посегателство срещу служител, опит за насилие, неправомерна заплаха. Общо дванайсет различни престъпления, ако вярно съм преброила.

— Липсва нещо — добави Бекстрьом. — Бабичката е заплаха срещу благосъстоянието на нацията. Крайно време е да я сложат зад решетките.

— Чувам какво казвате, разбирам какво имате предвид, нямам проблеми с това. Това, което по-скоро ме притеснява, е сигналът за сериозна неправомерна заплаха, получена миналия четвъртък вечер. Подаден е директно при нас, тук в сградата. Подателят лично е дошъл при нас. Говорил е с един от дежурните колеги.

— Нека позная. Колегите от отдела за зайци и хамстери искали да допълнят нещо, което били забравили?

— Не — Аника Карлсон поклати глава. — Подателят е съседката на госпожа Линдерот. Тя живее в същия блок, само че на четвъртия етаж. Госпожа Линдерот живее най-горе, на седмия етаж. Това впрочем е същата съседка, която докладва Линдерот за небрежно отношение към животните, и за заека, и за хамстера, за сведение. Освен това се е оплакала на управата на жилищната асоциация, но това е друга история.

— А коя е тя?

— Живее сама. Четирийсет и пет годишна. Работи на половин работен ден, секретарка в компютърна фирма в Шиста. Няма данни при нас. Повечето от времето си, изглежда, посвещава на дейности с идеална цел. Наред с други неща е и говорител на организацията „Осмели се да защитиш най-малките ни приятели“. Това явно е някоя по-радикална фракция на „Приятели на животните“. Впрочем била е в управлението по-рано.

— Кой да предположи! Тя има ли си име?

— Фриденсдал, Фрида Фриденсдал, Фриденсдал със „с“, долината на спокойствието, ако може така да се каже. Името е променено, иначе по кръщелно е Анна Фредрика Валгрен, за сведение.

— Ама по дяволите — извика Бекстрьом, който усещаше как кръвното му се вдига. — По дяволите, та вие сама го чувате, Аника. Фрида Фриденсдал със „с“ и „Осмели се да защитиш най-малките“. Та тя вижда призраци. Какво значи „защити най-малките“? Срамните въшки и хлебарките ли ще защитава?

— Чувам ви, разбирам мисълта ви. Тъкмо за това говорих с нея. Още миналия петък, в службата ѝ, понеже отказа да дойде до участъка, за сведение. Според казаното от нея, вече не смее да живее в дома си. Каза, че се бои за живота си и затова се преместила при приятелка. Но как се казва приятелката и къде живее, не иска да каже. Заявява, че не смее. И не вярва, че полицията може да я защити. Нито нея, нито приятелката ѝ. Последната впрочем е била женена за полицай, който хем я биел, хем я насилвал.

— Кой би го допуснал — подсмръкна Бекстрьом.

— Що се отнася до първото, според мен не си измисля. Освен обичайните преувеличения, с които такива като вас и мен сме свикнали. Наистина е уплашена. Страхува се за живота си, а що се отнася до заплахата, за която разказва, не звучи никак добре. Сериозна неправомерна заплаха, без никакво съмнение.

— Значи, така мислите — отвърна Бекстрьом. — Но какво е станало? — „Изгарям от любопитство“, помисли си той. Можеха да говорят каквото си искат за колегата Карлсон, но тя лесно не се плашеше.

— Ще стигна и до това, но голямата загадка е всъщност другаде.

— Къде?

— Напълно невъзможно е да се свърже това, което тя разказва, за отправената ѝ заплаха, с възрастната госпожа Линдерот. Изглежда много деликатна възрастна дама. Числото едва ли е съвсем точно, но според Фриденсдал тя е сто процента сигурна, че зад заплахата срещу нея стои възрастната госпожа Линдерот.

— Добре — каза Бекстрьом. — Слушам.

5

В четвъртък следобед Фрида Фриденсдал тръгнала от работното си място в Шиста непосредствено преди пет следобед, слязла в гаража, седнала в колата и се отправила директно към „Сулна Центрум“, за да напазарува за почивните дни. След като приключила, се прибрала в апартамента си във Филмовия град, за да хапне, да погледа телевизия и после да си легне.

— По нейните думи, прибрала се вкъщи около шест и четвърт. Сготвила, хапнала, говорила с приятелка по телефона. Гледала новините по телевизията и в този момент се звъннало на вратата ѝ. Според нея тогава тъкмо минавало седем и половина.

— Заключила е вратата след себе си, нали? — попита Бекстрьом, който вече се досещаше какво ще последва.

— Да, била е заключена. Преди да отвори, надникнала през шпионката, тъй като не очаквала посещение и чисто и просто била предпазлива при отварянето на непознати. Пред вратата стоял мъж в някакво работно облекло, синьо яке, с голям букет цветя в ръка. Тя си помислила, че е куриер на цветя. И тогава отворила.

„Как никога не си вземат поука“, помисли си Бекстрьом.

— После явно всичко се развило доста бързо. Той влязъл направо в апартамента. Поставил цветята на масичката в преддверието. Погледнал я, сложил пръст на устните си, сякаш ѝ правел знак да мълчи, но не казвал нищо. После посочил дивана във всекидневната. Тя влязла и седнала. Описва усещането като внезапна пълна празнота отвътре, била просто смъртно изплашена. Не смеела дори да извика. Не ѝ достигал въздух, бояла се и да го погледне. Напълно блокирала, горката.

— И какво е било посланието?

— Отначало той не казвал нищо. Само стоял и когато най-после отворил уста, говорел много тихо, звучал любезно, с почти убеждаващ тон, ако мога така да се изразя. Телевизорът бил включен, така че ѝ било малко трудно да чува какво казва той. Ставало въпрос за три неща. Първо, той и тя никога не са се срещали. Второ, никога повече да не говори за Елисабет или ако все пак я попитат, да говори само добро и най-вече за любовта на Елисабет към животните и колко добре се грижи за тях. Трето, че той веднага си тръгва. Тя да не става до четвърт час, след като чуе вратата, и да не гъква пред никого за случващото се в момента.

— Елисабет? Госпожа Линдерот ли нарича Елисабет? Тя съвсем сигурна ли е в това?

— Напълно — инспектор Аника Карлсон кимна енергично.

— Той казал ли е още нещо? — „Това не звучи никак добре“, помисли си Бекстрьом.

— Да, за жалост. Веднага след като привършил с въведението, което току-що описах, извадил автоматичен нож или кинжал. По описанието на ищцата ножът сякаш внезапно се появил в ръката му. Рязко движение и ето го с нож в дясната ръка. Предполагам, че е автоматичен нож или кинжал, това е. Тя казва също, че носел черни ръкавици. Впрочем чак тогава забелязала, че той е с ръкавици, и вече нямала никакво съмнение, че възнамерява да я убие или поне да я изнасили.

— Но той не го прави.

— Не, вместо това се усмихва. Поглежда я и казва, че ако не следва добрите му съвети, ще напъха цяла менажерия в оная ѝ работа, като същевременно вдига ножа. Предвид действието и думите му, посланието е ясно. След това си тръгва. На излизане си взема цветята. Затваря, изчезва като дим. Няма свидетели. Никой нищо не е видял, нито пък е чул.

— Сигурно ли е, че не си измисля?

— Да, само да я бяхте чули и видели. На мен ми беше достатъчно, за да ме убеди.

— И после?

— Седяла на дивана и се тресяла, докато се съвземе дотолкова, че да може да позвъни на приятелка, същата, с която говорила в седем часа. Когато се обадила, часът според мобилния ѝ бил осем и двайсет и една вечерта. Приятелката дошла, взела я и те пристигнали при нас, за да подадат сигнала. Сигналът е приет в девет и петнайсет вечерта.

— А приятелката? Разговаряхте ли с нея?

— Не, ищцата отказва да каже името ѝ. Приятелката присъстваше на разпита като свидетел и придружител и тогава си каза името, Лисбет Юхансон, като остави и ЕГН, и мобилен номер, но за съжаление, не бяха верни. Това е тази приятелка, бившата жена на полицая, който я биел и насилвал. Аз, разбира се, попитах ищцата защо тя или и двете постъпват по този начин. По думите ѝ, защото нито една от тях не вярва на полицията.

— Ами описание? Можа ли да даде някакво описание? — „И да отказват да кажат как се казват и къде живеят, ние пак трябва да им осигурим скапаната защита. Лесбийки“, помисли си той.

— Да, дори много добро. За жалост, съвпада с това на мнозина от бранша. Извършителят е носел тъмни панталони и синя канадка с качулка от найлоноподобен материал. Без стикери или надписи по канадката, за това е напълно сигурна. Черни ръкавици, но с какво е бил обут, не може да каже точно. Доколкото си спомня, обикновени спортни обувки, маратонки. Бели маратонки, казва. Той бил приблизително метър и деветдесет висок. Здраво телосложение, трениран, изглеждал силен. Слабо, тясно лице, изразителни черти, късо подстригана черна коса, тъмни, дълбоки очи, изразителен, леко извит нос, подчертана брадичка, тридневна брада, говорел идеално шведски без акцент, не миришел нито на тютюн, нито на пот или одеколон за след бръснене. Някъде между тридесет и четиридесетгодишен.

Аника Карлсон подчертаваше с химикалка бележките си, докато говореше.

— Ами това е всичко. Мисля да избера някои снимки, които да погледне. Ако се съгласи да я разпитаме отново. Веднага щом приключим със срещата, ще получите сигнала и разпита с нея в електронната си поща.

— Отлично — каза Бекстрьом и вдигна за всеки случай ръка, за да предотврати въпроси и други подобни брътвежи. — Ако се заемете с нея, аз ще погледна какво са ни пробутали колегите от центъра. Остава онова там, второто. Казахте, че имате два случая. За какво се отнася вторият? — „По-добре да приключим и с него“, помисли си той.

— Разбира се — каза Аника Карлсон и по някаква причина присви устни. — Само че мисля, че е по-добре Йени да ни го представи. Именно тя се занимаваше с него.

„Йени“, рече си Бекстрьом. Йени Рогерсон, последната и най-младата му сътрудничка, която той лично беше наел. Йени с дългата руса коса, ослепителната си усмивка и пищното дълбоко деколте. Йени, която за момента бе единственият изход от лудницата, където той бе принуден да прекарва дните си. Йени, която беше наслада за очите му, балсам за душата му, което даваше крила на въображението му и му даряваше възможността да избяга в друг, по-добър свят, дори в един понеделник като този.

6

— Благодаря, Аника — каза Йени Рогерсон и се наведе над купчината с листове, която лежеше на масата пред нея.

— Слушам — каза Бекстрьом кратко. „Аз съм този, който дава думата тук“, помисли си той.

— Благодаря, шефе — каза Рогерсон.

— Ами да започна със сигнала, той пристигна в понеделник, 20 май следобед — продължи Йени. — Подаден е на рецепцията, тук в сградата, но кой го е подал, не е много ясно, понеже било малко претъпкано с хора, които чакали за паспорти и куп други неща. Сигналът е анонимен. Под формата на писмо е, което е оставено в полицията тук в Сулна, а текстът най-горе на писмото гласи, цитирам: До Криминалния отдел на полицейския участък в Сулна. Под него, като подзаглавие, цитирам отново: Сигнал за посегателство на паркинга пред двореца „Дротнингхолм“, неделя, 19 май, непосредствено след единайсет часа вечерта. Край на цитата. Въпросното събитие трябва да е станало вечерта, преди да получим сигнала. Ами това е, което може да се каже по въпроса.

Изпълняващата длъжността криминален инспектор Йени Рогерсон кимна, за да потвърди току-що казаното.

— Какво пише в сигнала? — попита Бекстрьом.

— Дълъг разказ, близо две страници, на които подателят описва случилото се. Разпечатано е на компютъра, прегледна разпечатка, добри формулировки, няма правописни грешки, макар и малко неструктурирано може би, и текстът завършва с думите на подателя, където тя казва, че иска да остане анонимна, но по чест и съвест заявява, че разказаното е истина.

— Тя? Откъде знаете? Че е жена, имам предвид? — попита Бекстрьом. „Мили боже, какви къдрици има“, помисли си той и за по-сигурно качи левия си крак върху десния, в случай че големият салам се раздвижи. А и това черно горно боди, което плътно пристягаше всичко.

— Така го схващам. Мисля, че това доста ясно се чете между редовете, така да се каже. Между другото, споменава случайно и починалия си съпруг. Възрастна, образована жена, вдовица, впрочем живее съвсем близо до двореца. Съвсем сигурна съм в това и ако вие искате, мога да дам още примери — каза Йени Рогерсон и се усмихна на Бекстрьом с всичките си бели зъби.

— Разкажете ни какво се е случило — каза Бекстрьом. „Боже мой“, стресна се той, тъй като големият салам определено бе усетил какво се задава и очевидно се опитваше да превърне старателно изгладените му панталони в цирково шапито.

— Според подалата сигнала, тя била на обичайната си вечерна разходка с кучето си. Вървяла в югоизточна посока през онази част от парка, която се намира непосредствено до оградата на двореца, и когато приближила паркинга, чула раздразнени мъжки гласове да спорят. Двама мъже стояли в северната част на паркинга, съвсем близо до тенискортовете и се карали. Единият от тях бил много ядосан, крещял и ругаел другия.

— Слушам — каза Бекстрьом, като за по-сигурно придърпа напред стола и се притисна до таблата на масата, за да бъде големият салам на сигурно място под нея.

— До тях имало и паркиран автомобил, но каква марка е бил, тя не знае. Само това, че бил черен и изглеждал скъп, „Мерцедес“ или „БМВ“, нещо такова. Общо взето хора почти не се виждали и нямало други коли. Когато ги чула, тя се спряла и ако правилно съм разбрала, се притаила зад оградата на тенискортовете на около трийсет метра от двамата мъже. За да не я видят, значи.

— Добре, добре — каза Бекстрьом, който усещаше все по-силна необходимост да мисли за нещо различно от дълбокото дефиле между гърдите на Йени Рогерсон. Още повече че сега се бе обърнала право към него и разстоянието между тях се беше скъсило до краен предел.

— Поправете ме, ако греша — продължи Бекстрьом. — Двама мъже, които се карат, като единият е много агресивен и крещи и ругае другия. В добавка, нашата свидетелка приближава с кучето си и се скрива за оградата, за да не я видят.

— Само че на практика тя е сама, свидетелката ни — отвърна Рогерсон. — Защото кучето ѝ е умряло. Умряло още предишната есен. Било е кралски пудел, между другото. И се казвало Сикан. Защото тя и това описва в сигнала си.

— Момент — намеси се Бекстрьом. — Чакайте малко. Искате да кажете, че бабичката се мотаела из парка около двореца „Дротнингхолм“ посред нощ, влачейки мъртво псе със себе си?

— Разбирам какво си мислите — отвърна Рогерсон и пусна за всеки случай още една усмивка. — Ако правилно съм схванала, през всичките години, докато кучето е било живо, а Сикан е станал на петнайсет, преди да умре, правела вечерната си разходка с него. Винаги по същия маршрут. От къщата си тръгвала на юг, после на югоизток, минавала край паркинга пред Дротнингхолмския театър и обратно. Разходката се превърнала в нещо като обичай за нея и, естествено, продължила и след смъртта на Сикан. Но вече я правела сама, разбира се.

— Все още не разбирам. Сикан той ли е? Мъжко куче ли е?

— Да, наистина звучи сладко. — Йени Рогерсон се усмихна широко с белите си зъби и пълните си, червени устни. — Това е галено име, както…

— Аха, ясно — каза Бекстрьом. — Сега може ли да…

— Извинете, че ви прекъсвам, но дали ще е прекалено, ако поискам да разбера какво всъщност се е случило? — попита с леден глас Аника Карлсон, а острият ѝ поглед по неясни причини се впи в напълно незаслужилия това Бекстрьом.

— Да, извинете, стана малко объркано — съгласи се Йени Рогерсон, която никак не изглеждаше да се е смутила. — Накратко, имаме мъж, извършителят, който е много раздразнен, крещи и ругае другия мъж, т.е. потърпевшия, като същевременно замахва с нещо, което държи и което свидетелката ни оприличава на дебело парче от тръба. После той пристъпва напред и удря другия право в лицето, така че последният пада, а след това започва да рита жертвата, която пълзи на четири крака по паркинга, докато извършителят го рита и удря с въпросното парче от тръба. След това той очевидно се опитва да я пъхне между краката на жертвата си, като същевременно го изригва здраво в задните части за финал. После си тръгва, сяда в колата си и потегля. С форсиран старт. Веднага щом жертвата му се изправя отново на краката, тичешком се е махнала от мястото.

— Тя видяла ли е регистрационния номер на автомобила? — Аника Карлсон продължаваше с деловия тон.

— Не. Не е имала време да го види. Макар че е почти сигурна, че последната цифра може да е била девятка, а би казала, че и предпоследната е девятка. И така, две деветки на края и колата е била голяма и черна и е изглеждала скъпа. В това е съвсем сигурна.

— А онова парче от тръба? Оръжието. Разбирам, че е останала на паркинга.

— Да, точно така. — Рогерсон кимна доволно. — Не е за вярване, но се оказа, че не е парче от тръба.

— Не е парче от тръба? — Аника Карлсон не звучеше толкова доволно.

— Не, било е каталог, който нападателят навил на руло и затова ѝ заприличал на парче от тръба. Той е от известна английска аукционна къща. Световноизвестна е впрочем. Фирма за изящно изкуство. Погледнах я в Гугъл, нарича се Сотбис и се намира в Лондон. Те продават скъпи картини, мебели, килими и антики, а този каталог съдържа снимки на много вещи, разпродадени на търг в Лондон в началото на май. Само четиринайсет дни преди нашият извършител да го използва, за да наложи жертвата си с него. Всъщност ето го — каза Йени и показа един прозрачен найлонов джоб с каталог със зелени корици и надпис „Сотбис“ на корицата. — Анонимната подателка на сигнала ни е изпратила и него. Намерила го е на паркинга и разбрала, че това трябва да е видяла. Каталогът и сигналът бяха поставени в един от онези дебели пликове, които могат да се купят в пощата. Освен това по него има петна от кръв, по каталога. И пръски, и размазани петна кръв. По всяка вероятност кръвта е на жертвата, ако се съди по разказа на свидетелката ни.

— Откъде знаете, че е кръв? — Аника Карлсон очевидно отказваше да се предаде. „Не хранят много топли чувства към тази посестрима“, прецени Бекстрьом.

— Помолих колегата Ернандес, който работи в техническия, за тест. Петната дават положителна проба за кръв. Впрочем той изпрати един тампон до Националната лаборатория по криминалистика за ДНК проба.

— Смятате, че може да се наложи да се снемат отпечатъци от жертвата? — каза Бекстрьом. „За какво ни е всичко това? Цялата история е ясна като бял ден — разсъждаваше той. — Една мека китка натупва друга мека китка. Типична гей разпра, по всяка вероятност са се счепкали за цената на някой античен дилдо, принадлежал на трета мека китка. На кой нормален човек ще му дойде наум да размахва тръжен каталог?“

— Не, не е такъв — отговори Рогерсон. — Това именно е особеното на този сигнал. Защото подателката разпознала жертвата. Той е неин съсед. Тя го познава от много години, така че е напълно сигурна. Казва, между другото, че живеят само на няколко преки един от друг. Проверих го в компютъра. Няма никакви провинения. Изглежда е наистина деликатен човек. Приятел на краля, може би.

— Никога не се знае.

— Разказвайте — каза Бекстрьом. Приятелят му, големият салам, изглежда се беше укротил. „Може да е от мъртвото псе“, помисли си той. Или онези двамата, аналните акробати, чисто и просто са го извадиш от концентрация.

— Той се казва Ханс Улрик фон Комер, барон, с благородно потекло, шейсет и три годишен. Женен с две големи деца, две дъщери, и двете са омъжени. Живее в къща под наем. Намира се само на няколкостотин метра от двореца и очевидно е собственост на канцеларията на ковчежника. Освен това изглежда е свързан с двора. Той е нещо като познавач на изкуството, доктор по история на изкуството, и навярно помага на двора да се грижи за колекциите си от изкуство и антики. Освен това има собствена фирма, която се занимава с изкуство, извършва оценяване, помага на хората да купуват и продават произведения на изкуството и други подобни.

— Той подал ли е сигнал? — попита Бекстрьом, макар вече да знаеше отговора. „Женен с две дъщери и защо да тревожи ненужно женичката? Как не“, прецени Бекстрьом.

— Не, това именно е странното — каза Рогерсон. — Не намерих никакъв сигнал от него. Затова му позвъних и му казах, че сме получили анонимен сигнал за посегателство срещу него, и попитах какво би казал по въпроса. Той категорично отрече. Твърдеше, че дори не е бил тук, когато е станало. Всъщност тонът му издаваше силно раздразнение.

— Виж ти, виж ти — възкликна Бекстрьом и погледна демонстративно часовника си. — Добре, добре — продължи той. — Ако питате мен, това е типичен случай за отхвърляне. Маркирайте сигнала с „Не е престъпление“, за да не утежняваме статистиката ненужно. Ще сложа чавка на тая глупост. И така, приключваме прегледа. Ако има нещо, което тежи някому на сърцето, аз съм в кабинета си до обяд. После, за съжаление, трябва да отида на среща в областната криминална служба, така че ще трябва да се оправяте без мен.

7

Зад затворената врата, в убежището на личния му кабинет, първата му работа беше да натисне бутона „Не безпокойте“. След това пое три пъти дълбоко дъх, отключи най-горното чекмедже на бюрото си, извади служебната си бутилка и отпи солидна глътка, а после добави и две таблетки за гърло веднага щом добрата руска водка се уталожи в стомахчето. Чак тогава започна да прави равносметка на предиобеда.

Нещо, започнало с това, че едно бабе забравило да нахрани заека си, се беше разраснало до една дузина сигнали за тежки престъпления, извършителят на които явно беше старица, която се връщаше в детството си, и всичко, което оставаше да се направи сега, беше те да се отпишат, без да се намали процентът на разкриваемостта в отдела му.

За съжаление, също така не беше много ясно как същото това бабе се беше добрало до един наистина неприятен тип, когото той ни най-малко не смяташе да пренебрегва по същия начин, както бяха направили смахнатите му колеги от отдела за зайци и хамстери в центъра. „Как, за бога, бе възможно такава като нея да познава такъв като него“, питаше се Бекстрьом. Никак не се връзваше, а нямаше и собствени деца. „Какво още имаме“, рече си той, въздъхна дълбоко и за всеки случай гаврътна още една глътчица, макар обикновено да избягваше подобни дребни своеволия преди дванайсет на обяд. Две меки китки от малко по-изтънчен вид бяха упражнили женски бой пред двореца на Негово Величество.

Неизвестният извършител очевидно бе използвал арт каталог, а жертвата му, придворният кавал, отричаше да знае каквото и да било по случая. „С какво, по дяволите, е по-лоша една бейзболна бухалка или най-обикновена брадва“, разсъждаваше Бекстрьом и въздъхна в мига, в който на вратата се почука, въпреки червената светлина. „Има само един в сградата, който пет пари не дава за нея“, помисли си той. Разтреби бюрото и заключи чекмеджето секунда, преди Аника Карлсон да влезе в кабинета.

— Чувствай се като у дома си, Аника — покани я Бекстрьом, без да вдига поглед от бумагите, които се преструваше, че чете.

— Благодаря — отвърна Аника Карлсон и постави един доста дебел найлонов джоб със сигнали на бюрото му. Вече беше седнала.

— Събраните съчинения за страданията на полицаите от „Защита на животните“ — поясни тя. — Които обеща да разпечаташ.

— Най-вече заради себе си — каза Бекстрьом.

— Тогава да ти обясня някои неща — каза Аника Карлсон и се облегна на стола.

Аника Карлсон беше разговаряла с колегите си от управлението в Сулна, които бяха убедили госпожа Линдерот най-накрая да отвори на двамата колеги от „Защита на животните“ и на двете колежки от областната управа и да ги пусне в апартамента си. Те също така ѝ разказали за най-близката съседка на госпожа Линдерот, която била много ядосана от правната злоупотреба, извършена по нейно мнение срещу госпожа Линдерот.

— Според разказа на колегата Акселсон, чиято майка е стара приятелка на госпожа Линдерот, никой от колегите от „Защита на животните“, нито пък онези двете джофри от областната управа не са носели униформи или други отличителни знаци, по които да се разбира кои са. Според съседката на госпожа Линдерот те първо позвънили на звънеца ѝ, после задумкали по вратата и единият от тях започнал да ѝ вика през пощенската кутия да отвори. След малко тя очевидно открехнала вратата, макар и със сложена верига, и провряла стария пистолет, при което явно на колегите им запарило под петите и с подвити опашки се притаили на стълбището.

— А тя, Линдеротката, има ли шпионка на вратата? — „Трябва да е от водката“, помисли си Бекстрьом.

Аника Карлсон изведнъж придоби доволен вид.

— Браво, Бекстрьом — каза тя. — Отново си ти самият. Не, за жалост, няма, тъй като поискала да я запушат. Изглежда сякаш има, но не може да се гледа през нея, така че нямало как да види легитимациите им, а и посещението не е обявено предварително.

— А съседката до колко е сигурна?

— Тя живее на същия етаж. Вратата ѝ е точно срещу тази на госпожа Линдерот и има изправна шпионка, за сведение, така че веднага щом се започнала шумотевицата, тя залепила око на шпионката. В някакъв момент тя, изглежда, дори успяла да ги запише с мобилния си телефон. Записът не е кой знае какво, но звукът е добър. Тя ми го пусна на телефона, голям зор са видели колегите. Във всеки случай тя изобщо не е схванала за какво става въпрос. Казва, че мислела да позвъни на спешния телефон. Решила, че това са обирджии на възрастни хора, които се опитвали да проникнат в апартамента на съседката ѝ. Две жени и двама мъже, а тя съвсем неотдавна била прочела статия във „Вести от Сулна“, че точно такива често действали в група от мъже и жени.

— Ти лично говори ли с нея? Със съседката?

— Естествено, що за въпрос, по дяволите? Обадих ѝ се по телефона, при положение че това не е по-лошо, отколкото да я доведа тук.

„Ето че отново звучи както обикновено — помисли си Бекстрьом. — Открита, позитивна, нито следа от агресия.“

— Интересна работа — каза Бекстрьом. „Не се вълнувай“, каза си той.

— Много интересна. Значи, ще оправиш тази бъркотия. — Колежката Карлсон посочи купчината от съобщения и рязко се изправи. — Впрочем още нещо, от съвсем друго естество. Тази последната придобивка на отдела, малката Рогерсон, май не е много в час, независимо че е дъщеря на най-добрия ти приятел.

— Какво искаш да кажеш? — „Не се вълнувай“, повтори си той.

— Та млякото около устата ѝ още не е изсъхнало. Още е дете, Бекстрьом. Въпреки огромните бомби, по които ти и останалите колеги в отдела точите лиги през цялото време. — Аника Карлсон описа с ръце полукръгове на височината на гърдите си, за да покаже какво има предвид.

— Това ли е най-важното? — Бекстрьом сви рамене. — Доста по-неприятно е да пресъхнеш на друго място, отколкото около устата — обясни той с невинно изражение. „Попадение“, помисли си той.

— Какво имаш предвид? Какво друго място?

— Ами в устата например. Представи си, бърбориш си разни глупости и изведнъж устата ти съвсем пресъхва. Няма да е никак забавно — поясни Бекстрьом. — Ти какво помисли, че ще кажа? — „Голям ѝ дойде май залъкът на войнстващата лесбийка“, каза си Бекстрьом, докато дискретно постави ръка до алармения бутон под писалището. За всеки случай.

— Много внимавай, Бекстрьом — изрече Аника Карлсон, като го погледна през силно присвитите си очи и го посочи с цяла ръка.

— Благодаря — отвърна Бекстрьом. — И на мен ми беше приятно. Приятен ден, Аника. Винаги е удоволствие.

„Луди са по теб, помисли си той веднага щом тя излезе с маршова стъпка и затръшна вратата след себе си. — Дори и такива като колежката Карлсон, макар да се състезава както в свободен клас, така и в смесени двойки.“

Точно след минута на вратата се почука отново, този път по-дискретно. Тъкмо преди да успее да вземе ключа и пак да отключи чекмеджето на бюрото си.

— Влез — изрева Бекстрьом, тъй като, логично, съдейки по звука, не би могла да бъде Аника Карлсон, взела спонтанното решение за повторно посещение.

„Още по-лошо“, помисли си той, като видя кой влиза. Криминален инспектор Росита Андершон-Триг, навършени петдесет години, от които нито една не минала, без да остави следа, будеща представа за проливен дъжд, и какъв късмет, че вече бе успял да вземе телефона в ръка.

— Моля да ме извините, Росита — каза Бекстрьом и направи възпиращ жест с ръка. — Ще го обсъдим утре. Тъкмо получих важно повикване — продължи той и благодари, като закри телефона с ръка.

— Утре? Може ли утре сутрин? Много е важно. — Колежката Андершон-Триг му хвърли поглед хем подозрителен, хем подканящ.

— Разбира се, разбира се. — Бекстрьом махна отново с ръка, малко по-настойчиво този път, като същевременно подчертано постави телефона до ухото си.

„Трябва да сложа резе на тая глупава врата“, рече си той веднага щом тя излезе.

Поради липса на по-добро средство, той светна червената лампа отново и за по-сигурно взе стола за посетители, като го допря до вратата, така че облегалката да подпира дръжката. После се върна на бюрото, седна и отключи чекмеджето.

„Следващият ще трябва да е наистина брутален“, каза си той. А как само валеше навън. Неутешимият и непреставащ дъжд в началото на лятото се стичаше на вади по прозореца на кабинета му, който беше неговият затвор. Що за живот живеем ние, хората, помисли си и въздъхна дълбоко.

8

В понеделник вечерта, на 27 май, Бекстрьом изнесе лекция на пенсионери в Сулна за това как най-добре да се защитават срещу все по-разрастващата се престъпност. Колегите му в полицейското управление се изненадаха, когато в крайна сметка научиха за събитието, защото Бекстрьом избягваше всякакви подобни ангажименти и освен това беше общоизвестно, че по едни и същи обективни причини недолюбваше както пенсионерите, така и малките деца. Те бяха кресливи, ненадеждни и като цяло неразбираеми, а същевременно изискваха твърде много внимание от усърдно работещите и напълно нормални хора. Освен това миришеха лошо. И пенсионерите, и малките деца бяха просто ненужен разход. Това беше ясно на всички мислещи хора и най-вече на самия Бекстрьом. Точно този път обаче той бе направил изключение.

Месец по-рано бе му позвънил един от неговите многобройни познати извън полицейските среди. Този представител на външните контакти беше строител и едър собственик на имоти в общината и Бекстрьом бе имал възможността да му помогне преди време за куп различни проблеми, с взаимна изгода и разбира се, при пълна дискретност.

— Възнамерявах да те поканя на вечеря, Бекстрьом — започна неговият познат, когато му позвъни. — Имам малко предложение, което, смятам, ще те заинтригува.

— Звучи чудесно — каза Бекстрьом, който се бе заел да въвежда ред в личната ликвидност, и само няколко дни = по-късно те се срещнаха в задното помещение на един добър ресторант в центъра, за да хапнат и пийнат и да обсъдят някои неща.

Строителят се нуждаеше от помощ за последния си проект, насочен именно към пенсионерите. Жилищна асоциация със стотина изключителни апартамента, с морско разположение по протежение на канала Карлсбери, напълно защитена жизнена среда, която да ги предпазва от престъпления. Ония, които щяха да живеят там, не бяха какви да е пенсионери. Най-точно можеше да се опишат като много заможни възрастни граждани, които разпределяха времето си между ветроходство и голф, дегустация на вина, посещения на концерти, презморски пътешествия и дълги обеди в селата на Тоскана, обградени от деца и внуци.

Въпреки това Бекстрьом се колебаеше, тъй като описанието не съвпадаше със собствената му представа за твърде голямата група от твърде старите и понастоящем изчерпани граждани, които само бяха в тежест на порядъчните хора. Какво значи много заможни възрастни граждани? В книгата, според която той живееше, се говореше само за куп сакати и сенилни старци с клатещи се ченета, проходилки и слухови апаратчета, обвити от слаб, но безпогрешно доловим аромат на урина. Те непрестанно хленчеха за повече пари и още една операция за подмяна на бедрената става, краткосрочната им памет беше като разпадаща се ограда и обикновено забравяха портфейла си у дома. Само някой сляп и слабоумен обирджия би набелязал такава жертва.

— Ако само подозираше колко грешиш този път, Бекстрьом — заяви познатият му, като същевременно наля още една силна руска водка в чашата му.

— Слушам — Бекстрьом кимна и преполови питието си.

Нямали нищо общо с обикновените пенсионери, повтори домакинът му. Ония, за които той говореше, бяха стотината граждани над шейсет години, контролиращи повече от половината активи в страната и които посвещаваха значителна част от будното си съществуване да се притесняват, че могат да станат обект на престъпление. Насилие, обир, кражба или просто някой да одраска боята на мерцедеса им, така че след забележителния си принос срещу престъпността и изявите си по медиите, Бекстрьом стоеше на челно място в списъка им с хора, които могат да им дадат умни съвети по тези въпроси.

— Ето къде се появяваш ти, Бекстрьом — констатира познатият му и демонстративно вдигна чашата си с осемнайсетгодишно малцово уиски. — Нямаш представа колко си популярен. Работата се свежда до това да ги поуплашиш, а после да ги успокоиш, като подчертаеш важността на сигурното жилище. Аз отговарям тъкмо за тази част, сигурното жилище. Ще се погрижа да имаш текст, към който да можеш да се придържаш. Обещавам и те уверявам, Бекстрьом, че ако някой се опита да влезе с взлом в подобна къща, значи е самоубиец.

— Чувам какво казваш — отвърна Бекстрьом. — Чувам какво казваш — повтори той за всеки случай.

Имаше обаче още една пречка и тя не беше незначителна. Според правилата на Бекстрьом за дейност от този род той не би могъл да получи заплащане и тъй като посвещаваше почти всичките си будни часове на полицейската работа, се налагаше да им отдели от личното си време. Единственото, което работодателят обикновено предлагаше, ако човек се нагърби с подобни ангажименти, беше някой и друг час отпуск за компенсация. Къде би могъл да вмести такъв ангажимент в натоварения си график?

— По дяволите, Бекстрьом — изрече познатият и примигна. — Целта ми не е да те притеснявам. Действаме както винаги, ти и аз, а що се отнася до чисто практическата страна, изобщо не се притеснявай. Става въпрос за кратко изложение от четвърт час, двайсет минути, което смятам нашата прессекция да ти напише, и след това още четвърт час за въпроси. Какво мислиш за това?

— Значи, договаряме се така — продължи строителят. — Каня те на една хубава вечеря след края на събитието.

После вдигнаха чашите за наздравица по случай начинанието и месец по-късно беше време за действие.

9

Срещата се състоя в главната канцелария на строителната фирма, която бе в съседство с националния стадион в Сулна, а сладкият и в същото време наситен аромат на пари го посрещна още щом влезе в голямото, облицовано с мрамор фоайе. Публиката от стотина души също отговаряше на описанието, направено от възложителя на задачата. Жените носеха кашмирени пуловери, перлени огърлици и пъстри френски копринени шалове, докато мъжете им бяха със сини сака, цветни панталони и обувки с кожени пискюилчета. Всички се целуваха по бузите, чуруликаха и говореха носово и вече крадешком попийваха шампанско. Белите престилки, които сервираха огромната блок маса отзад, ясно даваха да се разбере, че ще следва продължение, при което нямаше да липсват нито опашки от омари или хайвер, нито пастет от гъши черен дроб, веднага щом Бекстрьом направи посланието си, след като им даде да зърнат истината и светлината и преди всичко да схванат значението на защитеното жилище и да се подпишат на списъците за нови жилища, които вече бяха планирани.

„Нищо общо с обикновените пенсионери“, помисли си Бекстрьом. Всъщност само двама разваляха картината. Две местни легенди, а и небезизвестни в полицейския участък, където работеше. Също така и стари познати, които попаднаха в периферията на разследването на убийство, по което беше работил преди няколко години, Марио Кръстника Грималди и стария му оръженосец Роле Столис Столхамар.

Същият Марио Кръстника Грималди, който според клюките в участъка щеше да притежава половината община, макар да имаше печалната слава на неплащащ данъци и в продължение на две десетилетия оглавяваше списъка на службата за икономически престъпления. Опитите обаче бяха безплодни, понеже при Кръстника Грималди положението беше такова, че през дългия си живот не беше глобяван дори за неправилно паркиране и отдавна бяха престанали да се интересуват от него, тъй като, според няколко медицински свидетелства, страдаше от болестта на Алцхаймер и медицинската наука черно на бяло удостоверяваше, че е невъзможно да бъде разпитван. В същото време, предвид несъществуващите му активи, беше напълно неясно какво правеше тук.

Недоброто здраве и липсващите средства обаче, изглежда, не се бяха отразили на външния му вид. Със слънчев тен, изискан като всеки мафиотски бос в черния си костюм и бялата ленена риза и без никакви пискюли по лъскавите си черни обувки.

— Вас ви познавам — каза Кръстника и заби украсения си с маникюр показалец в гърдите на лектора. — Чакайте, не казвайте нищо — продължи Кръстника с усмивка, която разкри зъби, бели като мивката в апартамента на Бекстрьом, като размахваше пръста си пред него. — Сетих се! Бек, комисар Бек, точно така. Комисар Еверт Бек. Знаех си. Гледам предаването ви по телевизията.

„Много внимавай, плямпало такова“, каза си наум Бекстрьом и му хвърли леден поглед.

— Радвам се да ви видя тук, Бек — продължи Кръстника. — Има ли надежда да станем съседи, вие и аз? Май имаше един едностаен на долното ниво на разумна цена, ако вие…

— Бекстрьом е тук, за да направи презентация — прекъсна го Роле Столхамар, който беше стар следовател от криминалния отдел в Стокхолм. Неколкократен шведски шампион по бокс в тежка категория, известен с физическата си сила, изпитана лично от хилядите хулигани, които той собственоръчно беше хвърлил в затвора по време на четиридесетгодишната си служба като полицай. Роле Столис Столхамар беше мъж, който се беше прочул и в двата лагера.

Сега той беше пенсионер от няколко години. Роден и израснал в Сулна, другар от детинство на Марио Грималди, който беше пристигнал в Швеция с родителите си с първата вълна от имигрирането на работна ръка през петдесетте години и оттогава беше негов постоянен спътник. Освен това той бе чест гост на пистата в Сулвала и понеже според слуховете бил жълт като восък, единственото вероятно обяснение за появяването му тук било, че най-добрият му приятел възнамерявал най-после да направи решителната крачка и да го назначи на служба. Независимо от дънките си, бархетната риза на карета и коженото яке, което го отличаваше от останалата част от публиката.

— Изглеждаш бодър, Роле — каза Бекстрьом и се усмихна приветливо. — Да не си спрял пиенето?

— По-бодър съм от всякога — потвърди легендата, като стрелна Бекстрьом с поглед, а очите му се свиха като амбразури. — Благодаря за въпроса, да не би да ти се иска да изиграем три рунда, та затова ме подкачаш? Обещавам да съкратя мъченията.

„Изключително неразумно, смъртно опасно“, помисли си Бекстрьом и се задоволи само да кимне замислено, защото и през ум не му минаваше да остави наподобяващите чукове юмруци на Роле да застанат между него и кафявия плик, очакващ го зад ъгъла.

Време беше. Пиарът на компанията и водещ събитието представи лектора, публиката го приветства с аплодисменти, които бяха дълги и радушни, но без да преминават границата към простоватото въодушевление.

Бекстрьом беше изпълнил задачата си до последната буква. Поуплаши ги, като им разказа смесица от ужасии, извлечена от богатия му личен опит от фронтовата линия на полицията. След това ги успокои, като продължи да черпи от същия източник, и изложи възгледите си за това как трябва да изглежда ефективната борба с престъпността. В заключение подчерта необходимостта видните граждани, които разполагаха с необходимите ресурси и много от които се намираха тъкмо сред тази публика, да се защитят от престъпността. Във връзка с последното той искаше, между другото, да наблегне на важността от обезопасено жилище.

— Човек не бива да прави компромиси с хулиганите — завърши Бекстрьом и ги удостои с пълна усмивка а ла Клинт Истууд. — Ако подадеш на хулигана пръст, той ще захапе ръка ти като нищо — завърши той, а заключителните ръкопляскания, изразяващи задоволството от посланието му, клоняха към простоватото въодушевление.

Накрая публиката зададе въпроси, с които Бекстрьом се справи блестящо, и на излизане бе удостоен с ръкостискания, потупвания по гърба и топли думи. Дори и старите му познати, Кръстника Грималди и Роле Столис, дадоха положителна оценка. Впрочем Марио имаше женска компания, която щеше да бъде почетена и от големия салам само ако се беше появила трийсет години по-рано. Впечатляваща блондинка, десет сантиметра по-висока от Марио, значително по-млада от кавалера си, ако се съди по вида ѝ, но по всичко останало приличаше на посестримите си, дружащи с мъжете над шейсет, които очевидно притежаваха Швеция.

— Мога ли да ти представя любимата си, Мартин — каза Марио и грейна с двата реда зъби. — Ти си един от големите любимци на Пита. Обича да те гледа по телевизията.

— Комисарят не е ли мислил да влезе в политиката? — попита Пита и помаха с дясната си, почерняла от слънцето ръка, натежала от диаманти с размера на лешници.

— Не — отвърна Бекстрьом. — Графикът ми е запълнен с настоящата ми работа.

„По-зле не би могло да бъде — помисли си той и погледна усмихващия се измамник любовчия, който се перчеше до нея. — Значи Пита ще поръчва музиката. Да му се не види, трябва да кажа на колегите от шегаджийския отдел.“

— Много жалко — заключи Пита. — Сигурна съм, че от вас би излязъл отличен министър на правосъдието. Боговете са ми свидетели, че в тези времена майка Свеа се нуждае от всяка помощ, която можем да ѝ предложим. Обещайте все пак да помислите по въпроса — добави тя и го потупа по рамото.

— Обещавам — каза Бекстрьом. „Още една — додаде наум. — Нямат край.“

— Ти определено си човек за политика, Бекстрьом — потвърди Роле Столхамар и му намигна, като погали носа си с десния показалец. — Достатъчно е човек да те слуша две минути, за да разбере, че си истински самороден талант. Само свирни и ще се завлека до урната. Във всеки случай имаш един глас от мен. Пита също ще се включи. Което прави два, ако вярно съм пресметнал.

„Човекът трябва да е пълен психопат, а на кого му се иска да си бърбори с такъв“, помисли си Бекстрьом. Той се задоволи само да кимне на Марио и Роле, а за завършек леко целуна вече протегнатата и доста хладна дясна ръка на Пита. На излизане той отклони още една покана от пиара на конференцията към очакващата го шведска маса. Той имал важни задължения, които изискваха присъствието му в участъка в Сулна, и когато излезе на улицата, голямата черна лимузина вече го чакаше.

— Добре дошъл, господин комисар — поздрави го шофьорът и му задържа задната врата.

— Успяхме, Бекстрьом — потвърди домакинът му веднага щом той и Бекстрьом седнаха на същата сервирана маса, където бяха седели месец по-рано. — Тъкмо говорих с един от моите служители и той беше във възторг. Нямаше как и да е другояче — добави той и вдигна приветствена наздравица.

— Благодаря — каза Бекстрьом и вдигна чашата си, като същевременно взе дебелия кафяв плик, дискретно пъхнат под чинията му, и го премести на сигурно съхранение във вътрешния джоб на сакото си.

— Впрочем има нещо, за което се питах — добави Бекстрьом, тъй като си спомни за Марио и Роле.

— Целият съм в слух — отвърна домакинът му.

— Натъкнах се на стар познат, Марио Грималди, който явно е потенциален купувач на твоите защитени жилища.

— Кръстника — отвърна домакинът и кимна с лека усмивка. — Напълно разбирам какво имаш предвид и ако погледнеш в компютъра в службата си, той със сигурност ще ти каже, че сега е без пукната пара и напълно изкуфял.

— Кажи-речи — каза Бекстрьом. — А как е в действителност?

— Точно обратното — поясни домакинът на Бекстрьом и завъртя чашата си. — Освен това правил ми е някоя и друга услуга през годините. От онези, които не можеш да откажеш.

— Марио беше в компанията на един бивш мой колега на име Роле Столхамар, когото той винаги влачи със себе си. Какво знаеш за него?

— Никога не съм чувал името му — отвърна домакинът. — Бивш полицай, казваш? С Марио нещата стоят така, че той познава абсолютно всички, сред които със сигурност са и много от твоите колеги.

— Все същото — каза Бекстрьом и вдигна рамене. „Върви сега разбери кои може да са тези колеги“, помисли си той.

Когато няколко часа по-късно Бекстрьом си легна, той отвори кафявия плик и преброи съдържанието му. „Кой, по дяволите, може да си позволи да бъде министър на правосъдието“, помисли си той, поклати глава и пъхна плика под възглавницата си. После заспа, спа дълбоко и непробудно, докато не се събуди от дъжда, който барабанеше по перваза на прозореца на спалнята му.

10

Фелисия Петершон беше на двайсет и осем години. Тя беше работила като полицай в продължение на пет години и още щеше да работи в патрулната полиция, ако не беше скъсала връзка при един вътрешен хокеен мач няколко месеца по-рано. Неприятна история, както се оказа, тъй като вече не можеше да работи на открито като патрулиращ полицай. Вместо това се озова на рецепцията в полицейския участък и беше седяла там малко над месец, когато Бекстрьом изведнъж я забеляза. Освен това беше един петъчен предиобед и настроението му беше великолепно, понеже отиваше в Кунгсхолмен на важна среща с обяд.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — попита Бекстрьом с изненада и седмица по-късно Фелисия бе прехвърлена в неговия личен отдел за тежки престъпления.

Бекстрьом имаше слабост към Фелисия, а не трябваше, като се имаше предвид произхода ѝ и злите езици, които стояха зад репутацията му в професията. Защото Фелисия беше родена в Бразилия. Дете от сиропиталище в Сао Пауло и едва на годинка беше осиновена от шведска двойка, като и двамата работели в полицията и живеели на островите в Меларен, недалеч от Стокхолм.

Преди няколко години, докато караше първия си стаж в криминалния отдел в Сулна, се наложи да помага на Бекстрьом в разследването на двойно убийство и спечели симпатиите му, тъй като, за разлика от всичките си глуповати колеги, хем схващаше какво има предвид, хем изпълняваше точно указанията му. И всичко това въпреки убеждението на Бекстрьом, че истинският полицай е и истински мъж, а истинската жена има предимство в значително по-нежните дейности, а в какво по-конкретно се състояха те, той има благоразумието да запази за себе си. След срещата в понеделник прекият началник на Фелисия, Аника Карлсон, реши да проведе заедно с Фелисия нов разпит на Фрида Фриденсдал, за да види дали тя ще може да посочи мъжа, който е влязъл в апартамента ѝ и я е заплашил.

Поради тази причина Фелисия Петершон посвети останалата част от деня на избиране на възможните извършители с помощта на описанието на потърпевшия. Не много конструктивна задача и когато свърши, беше свалила в компютъра си над сто снимки на мъже от района на Стокхолм, които според полицейския регистър бяха способни да извършат, каквото търсеният бе направил на пострадалата.

Междувременно Аника Карлсон беше разговаряла с Фрида Фриденсдал, която нямаше никаква охота за това, но след порядъчна доза увещаване най-после се беше съгласила.

На следващата сутрин в девет, при условие че ще се проведе в нейния офис и да не е повече от половин час.

11

— Какво мислиш за това? — попита Фелисия, когато седнаха в служебната кола във вторник сутринта.

— Чувства се зле — отвърна Аника Карлсон. — Много зле, така че ни остава само да се надяваме на най-доброто. Приеми ситуацията, нали знаеш — каза тя, кимна към по-младата си колежка, усмихна се и я бутна леко.

— Дали ще можеш да наблюдаваш как реагира, когато ѝ показвам снимките — предложи Фелисия.

— Точно това си мислех да направя — каза Аника. Ако имаш късмет, го виждаш в очите им, преди да започнат да — клатят глава, помисли си тя. Четвърт час по-късно бяха на работното място на Фрида Фриденсдал и Аника Карлсон, която беше идвала и по-рано, отбеляза, че рецепционистката сега имаше компания, охранител от „Секуритас“, който им кимна с усмивка, когато влязоха.

— Ние сме от полицията — каза Аника Карлсон и показва легитимацията си. — Имаме среща с Фрида.

— Тя ви очаква — рецепционистката кимна и се усмихна. — Коридорът вляво, третата врата — продължи тя и посочи пътя. — Има кафе и вода, ако желаете.

— Благодаря — каза Аника.

Никой не желаеше нито кафе, нито вода. Най-малко пък жертвата на престъплението. Тя само поклати глава, когато Аника ѝ ги предложи.

— Не, искам само да свършим това тук и после да ме оставите на спокойствие — каза тя.

— Добре, тогава — отвърна Аника и я потупа леко по ръката. — Ще свършим работата — добави тя.

После седнаха на масата за срещи. Фелисия пред преносимия си компютър, жертвата на престъплението до нея, толкова близо, че чуваше дишането ѝ и долавяше страха, който се излъчваше от тялото ѝ. Аника Карлсон отстрани на масата, така че да може да наблюдава както проявата на страх в очите на Фрида, така и снимката, която тя гледаше.

„Как да те опиша?“, запита се Фелисия, когато отвори екрана на компютъра и го включи. На средна възраст, слаба, неотличаваща се на външен вид и облекло. Но не и в този момент. Не и в този момент, когато пред себе си виждаше само една жена, която още малко и щеше рухне.

— Добре — каза Фелисия. — Да започваме. Опитайте се да гледате колкото може по-внимателно. Не се притеснявайте и ако искате да продължа нататък, просто поклатете глава. Ако разпознавате лицето или искате да погледнете по-отблизо, може да кажете.

— Добре — каза Фрида, като същевременно притисна кокалчетата на лявата си ръка към устата си.

Първите снимки бяха посрещнати с бързи поклащания на главата, но колкото повече снимки показваше Фелисия, толкова по-трудно ставаше за пострадалата да ги гледа.

„Как, по дяволите, ще се справи със сто и двайсет“, помисли си Аника Карлсон и в същия миг го съзря в очите ѝ. Освен това тя го потвърди.

— Това е той — изкрещя Фрида и закри лице с ръцете си. — Боже мой, махнете го. Махнете го, казвам ви — изкрещя тя, изправи се, обърна гръб на компютъра и избухна в плач така, че гърбът и раменете ѝ се разтресоха.

„Номер 25 — рече си Аника Карлсон, и понеже беше тя, а не някой друг, не ѝ беше необходима помощта на компютъра на Фелисия, за да разпознае човека на снимката. — Анхел Гарсия Гомес, и ако това беше лотария, той беше най-гадната печалба, която можеше да се падне.“

Фелисия също го разпозна. Не защото го беше виждала на живо, а във връзка с това, което беше правила предния ден и благодарение на отличната си памет. Анхел Гарсия Гомес, помисли си тя. Дете имигрант с чилийска майка, пристигнала като политически бежанец в началото на седемдесетте, и неизвестен баща, на трийсет и пет, известен сред своите, при които прекарваше живота си, като Ел Локо, Лудия.

„Чудя се защо се нарича така“, беше си помислила, когато го качи в компютъра, но кой знае защо информация за това не можеше да се намери в регистрите им. Освен това той изглеждаше добре, дори се беше подсмихнал срещу камерата на полицията, когато са го снимали. В сравнение с останалата компания той дори не беше особено обременен с престъпления в чисто формален смисъл. Почти всички подозрения, повдигнати срещу него, бяха отхвърлени.

Отне им половин час, солидно количество хартиени носни кърпички, сестринско докосване и успокоителни думи, за да върнат що-годе спокойствието на потърпевшата. Веднага щом успяха с тази задача, те разбраха, че разследването им току-що е приключило.

Фрида Фриденсдал пое дълбоко дъх няколко пъти. После се обърна към Аника Карлсон, погледна я право в очите и кимна, за да подчертае думите си.

— Искам си обратно сигнала — каза тя. — Не искам да имам нищо общо с това повече. Искам спокойствие.

— Няма защо да се страхувате — успокои я Аника Карлсон. Клекна пред нея, хвана ръцете ѝ, като ги притисна между своите. Точно както правят малките деца.

— Майната ви. Оставете ме на мира. Не мисля да се занимавам с това и секунда повече. Разговарях с адвокат. Той каза, че не можете да ме принудите да сътруднича.

После пак започна да плаче. Сломена, тя хлипаше и клатеше главата, както правят взелите твърдо решение.

12

Приблизително по същото време, в което колегите му Карлсон и Петершон се опитаха да вдъхнат нови сили на пострадалата, Бекстрьом пристигна в кабинета си след осемчасов възстановителен сън и питателна закуска. Дори и шофьорът на таксито, което го докара, се беше държал прилично. Не пророни и дума по време на пътуването. Чак когато спряха пред полицейския участък, Бекстрьом започна да рови в джобовете си, за да плати.

— Вие сте комисар Бекстрьом, нали? Вие бяхте този, който се справи с онези ирански проклетници, или греша?

— А вие кой сте? — запита Бекстрьом. Ако се съди по акцента и вида, почти типичен арабин, предположи той. И ако се готвеше за някоя щуротия, нямаше да е лошо да помирише малкия Сиге.

— От Ирак съм, така че моля господин комисаря да приеме пътуването като комплимент — отвърна шофьорът, усмихна се широко, поздрави Бекстрьом със свит юмрук и потегли.

„Вторниците са във всеки случай по-добри от понеделниците“, помисли си Бекстрьом, когато седна зад бюрото си, като остави червената лампа да свети, и взе чаша прясно сварено кафе в ръка. Освен това имаше една задача за вършене, даже беше крайно време, ако не искаше да изложи на риск обяда, който вече очакваше с нетърпение.

Той набра номера на началник-отдела за защита на животните. Комисар Луве Линдстрьом. Ако се съди по първото име и длъжността5, точно както всички останали стари вещици, без оглед на пола, които уронваха и престижа на професията, и свещената ѝ мисия.

— Бекстрьом — започна Бекстрьом, понеже така следваше да се представи, след като беше най-известният и уважаван полицай в страната.

— Радвам се да ви чуя — отвърна Линдстрьом. Наистина се радваше, съдейки по тона. — Разбирам защо звъните. С какво можем да ви помогнем? Ужасна е тази история, с която се забъркаха колегите ми от „Защита на животните“.

— Аха — каза Бекстрьом. — Въпросът е по-скоро какво аз мога да направя за вас.

— Какво искате да кажете?

— Ще бъда кратък — каза Бекстрьом. „Вече не се радва толкова“, помисли си той.

Първо описа извършителя. Възрастна, живееща сама жена, объркана старица, която вече беше с единия крак в гроба, а после премина към описанието на действието, което двамата колеги на Линдстром и техните двама приятели от областната управа бяха извършили.

— Четирима млади хора, които не са и на половината на нейната възраст, крещят и думкат по врата ѝ. Никой не носи униформа, всички са цивилни, и никой дори не опитва да покаже обикновена полицейска легитимация. Май не е толкова чудно, че ги е взела за банда обирджии на възрастни хора, които искат да проникнат в апартамента ѝ. Именно така тя схваща случващото се.

— Момент, моля, почакайте. Разбира се, че са показали легитимация. Колегите са се представили като полицаи. Няма никакво съмнение в това.

— Така ли — контрира Бекстрьом. — Откъде може да знаете?

— Може ли да изчакате секунда — помоли очевидно притеснената Линдстрьом.

— Разбира се — съгласи се Бекстрьом. „Става все по-добре и по-добре“, додаде наум.

— Простете за забавянето — извини се Линдстрьом пет минути по-късно. — Разговарях с двамата колеги, които са присъствали, и двамата потвърждават, че са показали легитимациите си. Така че, ако госпожа Линдерот твърди нещо друго, страхувам се, че лъже.

— Гледай ти — отвърна Бекстрьом. — Разкажете ми какво са направили? Когато са се легитимирали, имам предвид. Според колегата Бористрьом, Тумас Бористрьом, той задържал легитимацията си пред шпионката на вратата ѝ, като ясно обяснил, че са от полицията, и казал за какво идват. Другият колега, който също работа при нас, Будстрьом, Клаес Будстрьом, потвърждава, че станало точно така.

— През шпионката на вратата? Бористрьом показал легитимацията си през шпионката на вратата на госпожа Линдерот? Колегата Будстрьом потвърждава, че е било така?

— Да, както знаете, тези неща са стандартни във всички новопостроени блокове. Сградата, в която живее, е само на няколко години.

— В такъв случай, страхувам се, че имате проблем — продължи Бекстрьом.

— Проблем? Какво имате предвид?

— Всъщност госпожа Линдерот няма шпионка на вратата. Най-малкото, не функционира. Всички останали в блока явно имат, но не и тя. Когато от жилищната асоциация поставяли, тя отказала и понеже не искали да изпълнят молбата ѝ и да я махнат, тя настояла да я запушат, за да не може да се надзърта в апартамента ѝ. Както казах, започва да става малко особена, като повечето възрастни хора.

— Гледай ти. А вие бил ли сте там? На мястото, имам предвид.

— Да, за съжаление, е така — констатира Бекстрьом, без да се впуска в подробности. — Освен това имаме и свидетел. Свидетелката, която живее на същия етаж, е видяла цялата, така наречена акция и по някаква причина дава абсолютно същото описание, като възрастната Линдерот.

— Думи срещу думи, значи. Това всъщност казвате. Противопоставяте думи на други думи.

— Съжалявам — каза Бекстрьом. — Този път не е толкова просто. Без да визирам възможно разследване срещу колегите ви за провинение по служба, трябва да кажа, че този път е доста по-зле. Много зле всъщност, ако разбирате какво искам да кажа. Споменах ли впрочем, че звъня от мобилния си? Не са лоши тези машинки, имат и камера и микрофон с диктофон, ако схващате какво имам предвид. — „Дойде ли ти голям залъкът, глупачка такава“, помисли си той.

— Да, чувам ви, но…

— Имам две предложения — прекъсна я Бекстрьом. — „Преди да загазите порядъчно“, добави наум.

— Да, чувам, разбирам какво казвате.

— Най-лесно би било да извикам тук колегите ви и онези, другите двама, и да ги изслушаме.

— Все пак, предполагам, няма да е необходимо?

— Да се надяваме, че няма. Понеже мислех да отпиша всички, и ако не ви е много ясно, имам предвид всички. Колегите ви, двамата от областната управа, нашата свидетелка и дори старата Линдерот.

„Как веднага се огъва“, каза си Бекстрьом, щом приключи разговора, и в същия миг пъхна ръка в джоба си, за да извади ключа, да отвори чекмедженцето на писалището си и да си налее няколко напълно заслужени капки, когато на вратата се почука. Биваше си го почукването, прозвуча почти като удар с юмрук, и добре че не беше успял да сложи резето, че тогава без съмнение вратата щеше да влети в стаята.

— Моля, заповядай, Аника — покани я Бекстрьом и посочи стола за посетители.

— Гадост — викна Аника, като размахваше ръце. — Гадост, гадост, гадост.

— Разказвай — подкани я Бекстрьом, макар да се беше вече досетил за случилото се с ищцата Фрида Фриденсдал и сигнала ѝ, който беше сигурна присъда за неправомерна заплаха, ако тя събереше сили да застане пред районния съд.

13

— Ищцата ни е вън от играта — въздъхна Аника Карлсон и вдигна обезсърчено рамене. — Макар че преди да си вдигне чукалата, го посочи. Чак след това каза, че се отказва.

— И кой е той? — попита Бекстрьом.

— Анхел Гарсия Гомес.

„Опа — рече си Бекстрьом, — онзи глупак. Не беше за вярване, че е свързан по някакъв начин със старата госпожа Линдерот, Елисабет, както той я наричаше.“

— Сигурна ли е?

— Без съмнение, трябваше да видиш как реагира, когато видя снимката му. Щеше да ѝ повярваш без колебание.

„Анхел Гарсия Гомес — помисли си Бекстрьом. — Определено не бихте го поканили на чай в къщи.“

— А сега иска да си ходи ли?

— Отряза ни най-безцеремонно и за по-сигурно след малко звънна на адвоката си и поиска досъдебното производство незабавно да бъде прекратено.

— Аха — каза Бекстрьом. — Всъщност не той го решава.

— Какво ще правим?

— Ще разберем каква връзка може да има между нашето бабе и тип като Гарсия Гомес.

— Ами аз поне не намерих такава — въздъхна Аника Карлсон. — Няма никаква логика.

— Е да, но тъкмо в това е чарът на работата ни — заключи Бекстрьом философски.

— Най-лесно би било да попитаме нея, госпожа Линдерот.

— За нищо на света — отсече Бекстрьом и тръсна глава. — Първо ще го разберем ние, все пак. После можем, евентуално, да говорим с нея. Говори ли с колегата Акселсон? Неговата ли майка познаваше старицата?

— Да, тъкмо говорих с него. Нямаше ни най-малка представа. Също като теб и мен.

— Чудно — каза Бекстрьом. „Да ме вземат мътните, ако разбирам нещо.“

— Добре. Как върви работата с онези сигнали, между другото? — попита Аника Карлсон и кимна към найлоновия джоб на бюрото на Бекстрьом.

— Разпечатани и оправени — отвърна Бекстрьом. — Просто обикновено недоразумение. Случва се. Ти какво очакваше?

— Невинаги си зъл, Бекстрьом — забеляза Аника Карлсон, подсмихна се и стана.

„Луди са по теб — помисли си Бекстрьом, когато тя излезе. — Крайно време за обяд“ — заключи той. Само да ги нямаше всички тези идиоти, които чукаха на вратата му.

— Влез — изрева Бекстрьом.

14

Въпреки подсилващия обяд, макар да беше предотвратил заплахата от обезводняване и да беше върнал кръвната захар в нормата, Бекстрьом се чувстваше толкова обезсърчен, че дори нямаше сили да се откопчи от работата и да си иде у дома за няколко часа живителен сън.

„Що за живот водим ние, хората“ — помисли си той, когато се върна в кабинета си при всички търсещи помощ и съвет колеги, които постоянно висяха на вратата му. Дори и подземният свят изглежда беше изгубил устрема си и беше спрял да подпомага превантивната дейност срещу престъпността, като периодично прочистваше кръга от съмишлениците си. Вече близо половин година, откакто не бе имал истински вълнуващо убийство и какво получаваше в замяна? Една шантава старица, която забравила да нахрани заека си, и един най-обикновен обратен, който се опитал да убие друг себеподобен с арткаталог. Освен това валеше вече трети ден, а той явно бе забравил да изключи телефона си, защото някой му позвъни.

— Бекстрьом — отговори Бекстрьом. „Старата Швеция не върви към добро“ — помисли си той.

— Здравейте, шефе, надявам се, че не ви безпокоя — каза Фелисия Петершон. — Имате ли пет минути?

— Разбира се — отвърна Бекстрьом. — Особено ако донесеш едно двойно лате. — „Същия цвят като теб“ — додаде наум.

— Йес, бос. Веднага се качвам — каза Фелисия.

„Как изобщо имаше енергия да звучи по този начин — зачуди се той. — Все пак беше от Бразилия и вероятно го носеше в кръвта си.“

В действителност Фелисия не искаше нищо кой знае какво. Във всеки случай нищо свързано с работата. Най-вече искаше да му благодари.

— Говорих с Аника — поясни Фелисия. Разбрах, че сте отхвърлили сигналите срещу горката госпожа Линдерот.

— Дреболия, дреболия — отвърна Бекстрьом. „Доста прилична е, всъщност“, помисли си той. Макар че е твърде загоряла за неговия вкус.

— Тъжната история с госпожа Линдерот ми напомни за собствения ми възрастен дядо. И той много обича животните, макар да не е с ясен разсъдък през цялото време.

— Имате ли пет минути?

— Разбира се — отвърна Бекстрьом. „Какво ли е направил старият дявол? Сигурно случайно е накиснал палето си в каната — запита се наум. — Или е опитал да се избърше с него отзад.“ Забавните варианти бяха много и Бекстрьом веднага се поободри.

Преди няколко години дядото на Фелисия бил настанен в дом за възрастни хора на Островите в Меларен. Тя го посещавала два пъти на седмица, но през изминалата година той, за съжаление, ставал все по-потиснат.

— Определено не му е лесно — въздъхна Бекстрьом. „Изненада, изненада.“

— Но от два месеца е съвсем друг човек. Весел и жизнерадостен. Точно какъвто си беше преди. Сега дори си спомня името ми, когато се срещаме.

— Чудесно — удиви се Бекстрьом. — На какво се дължи промяната? — „Какво, по дяволите, да кажа“, рече си той.

— Стана нов човек, откакто доведоха институционалното куче в дома, където живее.

— Институционалното куче? — „Какви ги приказва тя“, недоумяваше той и в същия миг съзря пред себе си голям санбернар, който махаше приятелски с опашка и носеше огромна бъчва коняк на врата си.

Преди два месеца персоналът в дома закупил куче на старите хора, настанени там. Едно доста голямо куче с мека козина, което тичаше из отделението, а тези, които бяха там, го галеха и чешеха по брадата.

— Толкова е прекрасно — каза Фелисия Петершон. — Докато бях там миналата неделя, той скочи в дядовото легло и легна, а милият ми дядо също легна до него и започна да гали кожухчето му. Трябваше да го видите. Беше щастлив като малко дете. Беше толкова прекрасно.

„Мили боже! Да не би да иска да ме усмърти преждевременно?“, запита се Бекстрьом. Когато този ден дойде, той възнамеряваше лично да реши въпроса с един последен разговор с малкия Сиге. Нямаше да търси помощ от някакво псе, което сипеше косми по копринената му пижама и лигавеше лицето му, докато той стоеше пред дверите на смъртта, без да може да се защити.

— Звучи толкова прекрасно — съгласи се Бекстрьом. „Какво, по дяволите, да кажа“, помисли си той.

— Затова се сетих за възрастната госпожа Линдерот — каза Фелисия. — Когато я пуснахме в компютъра, видяхме, че се води на отчет в клиника за пациенти с деменция и че има симптоми на начален алцхаймер. Тя е тук, в Сулна, и очевидно е частна, но там май нямат никакви домашни любимци. Защото позвъних и проверих. Тогава си помислих пак да позвъня и да им предложа да купят няколко животинчета. Куче, може би, или котка, чифт зайци определено също биха свършили работа. Заради госпожа Линдерот и останалите възрастни хора там, ми е мисълта. Освен това няма да е нужно да носи лична отговорност за тях.

„Какво, по дяволите, става — не схващаше Бекстрьом. — Мислех, че работя в полицейски участък. Или съм сбъркал и съм попаднал на преглед във ветеринарната служба. Кокошчицата явно съвсем е превъртяла“.

— Знаеш ли, Фелисия? — поде Бекстрьом. Усмихна се приветливо и за по-сигурно погледна часовника си. — Идеята е чудесна. Определено.

— Благодаря, шефе — каза Фелисия. — Благодаря, знаех си, че ще ме разберете.

Веднага щом тя затвори вратата след себе си, Бекстрьом скочи от бюрото, метна палтото на гърба си и изхвърча навън. Явно в точната секунда, тъй като Росита Андершон-Триг се беше вече запътила към кабинета му.

— Бекстрьом, трябва да говоря с вас! Нали ми обещахте?

— Утре — каза Бекстрьом. — Ще трябва да го отложим за утре — повтори той. Поклати глава и направи умолителен жест с ръка.

Щом излезе на улицата, успя да хване свободно такси, което тъкмо потегляше.

— Накъде сте? — попита шофьорът и натисна таксиметъра.

— После ще уточним, просто да се махнем оттук — каза Бекстрьом и поклати подканящо глава. „Какво става със старата Швеция? — помисли си той. — Накъде отиваме?“

15

В сряда, 29 май, комисар Еверт Бекстрьом имаше възможността да бъде извън кабинета си почти през целия ден. Това на свой ред беше плод на внимателното планиране, защото предната вечер с помощта на мобилния си телефон натрака съобщението „работя вкъщи“ до единайсет сутринта, последвано от „конференция в управлението на полицията“, която започваше в един следобед. Иначе трябваше да иде и да кисне в кабинета, а сега имаше цялото време на света да си поспи по-дълго сутринта, после да обядва и да си полегне след това. Но ако не беше Росита Андершон-Триг, която явно го беше чакала цяла сутрин и кажи-речи се намъкна веднага щом той отвори вратата на кабинета си.

И ето я сега, седнала на стола за посетители. С влажни очи, кльощава, тъжна и безцветна.

— Слушам, Росита — каза Бекстрьом и кимна подканящо. — Явно е важно това, което ви тежи на сърцето.

Криминален инспектор Росита Андершон-Триг беше дошла, за да изрази недоволството си от начина, по който Бекстрьом ръководеше работата в отдела, и за по-сигурно си носеше лист с бележки в подкрепа на това, което мислеше да каже.

Първо, тя никак не харесвала снизходителното отношение към колегите от Отдела за защита на животните и техните важни задачи, израз на което Бекстрьом дал на оперативката в понеделник. В тази връзка тя искала още да изрази личното си мнение. Полицията посвещавала твърде много внимание на хората и така наречените им проблеми, което на свой ред рефлектирало върху всички невинни животни, и те, взети като цяло или поотделно, били постоянно подложени на непонятни страдания.

— Слушам, слушам — каза Бекстрьом. — Продължавайте, продължавайте. — Бекстрьом ѝ кимна окуражаващо. Усмихна се дружески и махна подканящо с дясната си ръка. „Ще трябва да приложа бекстрьомската объркваща стратегия, лесна работа“, помисли си той.

В началото Росита Андершон-Триг не можа да скрие изненадата си, но после пое дълбоко дъх и подхвана ново изречение. На второ място…

Мерките, които колегите от „Защита на животните“ са предприели въз основа на решението на областната управа, по нейното компетентно мнение са напълно основателни. Госпожа Линдерот е явно неподходяща за стопанин на животно. За разлика от началника си, тя отделила време за материалите, послужиш като основание за решението на областната управа, и прочела внимателно всичките шест сигнала, които свидетелката Фрида Фриденсдал подала до полицията през изминалата година. Между другото, и онази ужасяваща история, когато заекът за малко да бъде разкъсан от дакел, живеещ в блока, ако не била решителната намеса на господарката му, която предотвратила трагедията.

— Да, чувам ви — каза Бекстрьом и поклати тъжно глава. — Просто ужасно. Ужасно.

— Да, точно така, макар че не разбирам наистина…

— Трябва да знаете, че напълно споделям вашето разбиране — прекъсна я Бекстрьом и кимна подчертано.

— Значи, искате да кажете, че дакелът на Фриденсдал за малко щял да убие зайчето.

— Не, всъщност не искам да кажа това. Фриденсдал Няма дакел. Тъкмо затова тя напуснала „Приятели на животните“. В знак на протест срещу почти патологичния им интерес към котките, кучетата, конете и всички останали четириноги животни с козина, които съществуват само за да задоволяват чудатите нужди на господарите и господарките им. Това е причината тя и някои от другите членове да основат „Осмели се да защитиш най-малките ни приятели“.

— Радвам се да го чуя — каза Бекстрьом с дълбока въздишка на облекчение. — Радвам се да го чуя. Бях си помислил, че дакелът е на Фриденсдал.

— Не разбирам…

— Напълно споделям отношението ѝ, както вероятно разбирате — каза Бекстрьом. — Като малък израснах с кучета и котки и веднага щом се преместих, си взех мои, но животните, които заобичах, бяха други.

— Какви например? — Росита Андершон-Триг впери подозрителен поглед в него.

— Всякакви — отвърна Бекстрьом и махна с ръка. — Имал съм най-различни през годините. Имах златна рибка на име Егон например. Беше истински малък разбойник. Плуваше като дявол. В момента имам папагал, казва се Исак. В почивните дни не спираме да си говорим двамата. Дааа, много приятелчета си имах през годините. Имам още насекомо пръчка.

— Насекомо пръчка?

— Да, забележителни същества са. Кръстих го Тресчица. Какво ще кажете?

— Тресчица?

— Да — потвърди Бекстрьом. — Тресчица. Знаете ли? Напълно съм убеден, че той разбира какво казвам, когато говоря с него. Изглежда сякаш слуша, когато го наричам Тресчица. Обичам да го поставям на масата, когато закусвам сутрин. Той живее в една такава стъклена кутийка, сещате се. Така че трима живеем в апартамента, Исак. Тресчица и аз.

Отначало тя седя, без да продума почти минута. После започна да маха озадачено с ръце пред лицето си. Прочисти гърлото си няколко пъти, сякаш да си поеме дъх, преди да заговори отново.

— Чувам ви, Бекстрьом. Не вярвам да ме лъжете право в очите. Просто не се връзва с това, което казахте онзи ден на срещата.

— Какво искате да кажете? — попита Бекстрьом с невинно изражение.

— Ами ако не ме лъже паметта, казахте, че подалата сигналите, Фрида Фриденсдал, вижда призраци. Сега, на оперативката в понеделник.

— Не, разбрали сте ме погрешно — възрази Бекстрьом с раздразнение. — Съвършено погрешно съм схванал името на организацията ѝ. „Осмели се да защитиш най-малките ни приятели.“ Помислих, че е изоставила идеята за животните и вместо това ще защитава разни там нехранимайковци. И че затова е напуснала „Приятели на животните“. Независимо от онова лигавене с кучетата и котките.

— За какво говорите? Какви нехранимайковци?

— Ами за онези малки дяволчета, които само пръскат със спрей в метрото и късат краката на щурчетата. Разбирате ли какво имам предвид?

Беше съвсем очевидно, че въпросът беше болезнен за нея. Лицето ѝ заприлича на къщичка за птици и ако той беше продължил още малко, може би щеше да стане свидетел на чудо. За първи път в историята на човечеството очите на някого щяха да изхвръкнат от черепа му от чиста изненада.

— Знаете ли — добави Бекстрьом и вдигна дясната си ръка в почти повелителен жест, за да я възпре, преди да се е окопитила. — Нали познавате Кайса? Нашият полицейски началник. Кайса с плъха?

— Да, в една и съща организация сме, „Полицайки за животните“.

— Разбира се. Аз съм голям почитател на Кайса. Дори бих казал, че когато тя създаде новия ни отдел за защита на животните, това беше най-важната реформа в историята на шведската полиция.

— О, така ли мислите? По този въпрос сме на едно мнение.

— Разбира се. И освен това областният ни полицейски началник има интерес, който наистина споделям. Както и вие.

Определено знаете за голямата ѝ любов към плъховете?

Росита Андершон-Триг само кимна.

— Точно като мен — добави Бекстрьом, облегна се на стола си и вдигна ръце, сякаш искаше да прегърне целия свят.

— Обичам плъховете, откакто се помня — продължи той. — Плъховете и мишките. Големите плъхове, малките плъхове, японските голи плъхове, едни такива без козина, със сигурност ги знаете. Да не говорим за мишките, горските мишки, полските мишки, танцуващите мишки, както и обикновените къщни мишки, разбира се. — Бекстрьом свали ръце и се усмихна широко на посетителката си. „Даже и бръснатите плъхове — помисли си Бекстрьом.“ — Но не бихте отказали и „небесната вкусотия“ или пък някой друг деликатес, за който нито ти, нито приятелката ти Кайса си нямате ни най-малка представа — добави той.

— Та такива ми ти работи — продължи Бекстрьом, като наблягаше на всяка сричка, сключи ръце на коленете си и кимна почтително.

— А сега, така и така сте тук, има нещо, което ме занимава от доста време всъщност. Както сигурно знаете, планира се създаването на една позиция полицай по защита на животните тук във Вестерурт. Той също така ще държи връзка, ще работи съвместно с колегите от отдела в центъра. И знаете ли какво, Росита. Смятам, че вие сте идеалният човек за тази работа.

— Радвам се, че го казвате, Бекстрьом. Всъщност мислех да кандидатствам за тази позиция.

— Тогава ще говоря с нашия областен началник, първо това ще направя. Обещавам, имайте ми доверие.

— Благодаря, Бекстрьом. Благодаря. Дължа ви извинение. Явно съм ви разбрала съвсем погрешно…

— Забравете, забравете — каза Бекстрьом. — Анна Холт може да си има особености, но че ме слуша, го знам със сигурност. Неотдавна ми сподели, че мисли да си вземе котка. Нейният мъж работи в отдел „Убийства“ на Националната служба „Полиция“, така че тя през повечето време е сама. Имала нужда от някаква компания чисто и просто.

— И какъв съвет ѝ дадохте?

— Да не го прави, разбира се. Та вие сама разбирате. Какво мислят котките за плъховете и мишките?

— Благодаря, Бекстрьом, искрено и сърдечно благодаря. — Росита Андершон-Триг кимна и го погледна с блеснали очи.

Веднага щом най-голямата откачалка в отдела му излезе, той набра номера на най-висшестоящия си началник Анна Холт и я помоли за среща, незабавно.

— За какво става въпрос? — запита Анна Холт.

— Не е за по телефона — отвърна Бекстрьом. — Единствено мога да кажа, че въпросът е от решаващо значение за доброто функциониране на отдела ми.

— Добре, тогава. Ще се видим след пет минути. Имаш десет минути.

— Отнася се до онази позиция за полицай по защита на животните тук във Вестерурт — обясни Бекстрьом веднага щом стъпи в кабинета на областния началник Анна Холт. Не искаше да пилее време, обядът го очакваше.

— И на мен ми е мъка — заяви Анна Холт и изглежда казваше истината. — И аз никак не съм очарована, но работата е там, че решението вече е било взето на областно ниво, от най-висшето ръководство на полицията, и независимо какво аз и ти…

— Какво мислиш за колегата Андершон-Триг? — прекъсна я Бекстрьом.

— Значи, можеш да се лишиш от нея — констатира Холт с лека усмивка.

— Да — потвърди Бекстрьом.

— Тогава така ще направим — заяви Анна Холт. — В действителност и аз си мислех същото. И ти имаш своите светли страни, Бекстрьом.

16

В четвъртък, на 30 май най-после спря да вали. Можеше дори да се види бледото слънце в началото на лятото, което плахо надничаше зад облачните воали там горе, в безкрайната синева. Там имало и цял град, това бе научил Бекстрьом в неделното училище, когато беше малко момче. Само че, естествено, той не можел да се види. Бил твърде високо. Още госпожата в неделното училище му беше разказала това.

Денят очевидно започваше злокобно — той едва беше успял да седне зад бюрото си, когато телефонът му звънна, но веднага щом чу кой е, ситуацията се промени към по-добро. Определено към по-добро и това вероятно бе знак, че и тази ужасна седмица отиваше към своя край. Беше последното попълнение, инспектор Йени Рогерсон, която молеше шефа си за помощ във връзка с разследването на предполагаемия побой на паркинга пред двореца „Дротнингхолм“.

— Усещам, че имам нужда от добър съвет — каза Йени Рогерсон. — Така че, ако можете да отделите пет минути, ще бъда много благодарна — заключи тя.

— Разбира се, Йени — отвърна Бекстрьом. — Вратата ми винаги е отворена за теб, нали знаеш. — „И не само вратата“, рече си той, докато поставяше слушалката и същевременно провери дали не е забравил да закопчае панталона си.

Месец по-рано Бекстрьом бе получил обаждане от стария си съперник и колега, криминален инспектор Ян Рогерсон от Комисията по убийствата на Националната следствена служба, който всъщност звънеше заради дъщеря си. Рогерсон беше чул, че има свободно място в отдела за тежки престъпления на Бекстрьом.

— Къде работи тя сега? — попита Бекстрьом в желанието си да отклони въпроса, тъй като нямаше никакво намерение да назначава някое от Рогерсоновите отрочета. Със сигурност имаше половин дузина от съответния брой слабоумни майки, и според слуховете поне половината бяха станали полицаи. Не само че не бяха много умни, но и изглеждаха ужасно. „Що се отнася до външния им вид, вероятно бяха одрали кожата на баща си“, предположи Бекстрьом.

— Сега е в „Превенция на престъпността“ Сьодермалм — отговори Рогерсон. — Сред онези фъфльовци в новоизгладени униформи и съвсем ѝ писна от пенсионерите и сополанковците, с които трябва да се занимава по цял ден.

— Страхувам се, че може да има проблеми — отвърна Бекстрьом. — Знаеш как е, когато трябва да се назначи някой. Не е като преди, когато просто…

— Ама по дяволите, Бекстрьом — прекъсна го Рогерсон. — Говориш с мен. С Роге, най-добрият ти приятел, единственият ти приятел, ако трябва да сме точни, единственият ти приятел от Полицейската академия, която изкарахме заедно.

— Да, да, разбирам те — отвърна Бекстрьом. „Е, най-добри ми приятелю? Един истински мъж, както той самият се определяше, как следваше да се отнася с приятелите? Особено в този свят, в който живееше, където човек за човека беше вълк“, запита се той.

— Е? — каза Рогерсон.

— Добре, обещавам да поговоря с нея — отвърна Бекстрьом. „Как никога не се отказват тези досадници“, помисли си той.

— Просто го уреди — продължи Рогерсон. И след това той просто затвори.

Седмица по-късно той я видя за първи път. Тя дойде при него, прекрачи прага на кабинета му, огря цялата стая с усмивката си, протегна ръка и изрече името си.

— Йени Рогерсон — представи се Йени. — Радвам се най-после да се запозная с най-добрия приятел на баща ми.

— Заповядай, седни, Йени — покани я Бекстрьом и посочи стола за посетители. „Не е възможно да си роднина на онзи грозен сатир — учуди се Бекстрьом. — Трябва да е скрита камера, някой се подиграва с мен“, предположи той.

Сега тя отново седеше там, полата ѝ повдигната до половината на бедрата, леко приведена, с водопада от руси коси, червените устни, белите зъби и дълбокото дефиле насред тежката гръд. Цялата тази прелест на ръка разстояние и всичко, което трябваше да направи, беше просто да се наведе и да я сграбчи, мина му през ума.

— Какво мога да правя за теб, Йени? — попита Бекстрьом. Облегна се на стола си и я удостои с усмивката си а ла Клинт Истууд. „Наполовина а ла Клинт Истууд, така че да не се хвърли в шпагат веднага“, рече си наум той.

Йени бе дошла за съвет относно задачата си, свързана с побоя пред двореца „Дротнингхолм“. Разследване, което, за съжаление, изглежда беше забуксувало. Анонимен подател на сигнала, жертва, която категорично отрича целия инцидент, а в деня преди да разговаря с Националната лаборатория по криминалистика, разбрала, че ще отнеме месец, преди да получи ДНК анализа.

— Какво да правя сега — попита Йени и въздъхна обезсърчена. — Няма дори свидетел, който да иска да говори с мен.

— Зарежи тая досада — посъветва я Бекстрьом. „Направи нещо съществено с живота си“, допълни наум той.

— Точно това си мислех и аз — съгласи се Йени. Освен това мислех да препратя цялото разследване на Службата за сигурност, за сведение.

— На Службата за сигурност ли? — Бекстрьом не можа да скрие изненадата си. — Че защо?

— Ами с оглед на онези специални инструкции, отнасящи се до нас тук във Вестерурт. Че Службата за сигурност искат копие за сведение относно случващото се в района, което може да има връзка с двора, краля или семейството му. Става въпрос за обичайните съображения за сигурност. И „Дротнингхолм“, и „Хага“ се намират в нашия район и ако съм прочела внимателно инструкциите, Службата за сигурност иска информация за всички дела, които имат географска или друга връзка с държавния глава и семейството му. Искат да знаят дори само някой да свие велосипед около двореца „Дротнингхолм“.

— Да, едва ли могат да се надяват на нещо по-добро — промълви Бекстрьом и въздъхна тежко. „Проклети мамини синчета“, отсече той. Кралят поне беше мъж на място. Нищо лошо не можеше да се каже за него. Логично заключение, като се съди по всичко, което той беше чел във вестниците през изминалата година.

— Добре — каза Йени и се усмихна отново. — Радвам се, че вие и аз сме съгласни. Че сме на едно мнение, искам да кажа.

„Само ако знаеше“, помисли си Бекстрьом.

— Има ли още нещо, с което мога да ти помогна? — попита Бекстрьом и кимна подчертано и мъжествено.

— Имам един въпрос, по-скоро от любопитство. Ако обещаете, че ще си остане между нас?

— Слушам — отвърна Бекстрьом. Наведе се напред, опря лакти на бюрото и сключи пръстите си като свод.

— Мислех си за Аника, колежката Аника Карлсон — каза Йени Рогерсон, като също се наведе и снижи глас. — Не че е… малко така, ако може така да се каже. — Йени обясни, като махна с лявата си ръка.

— Опитвала ли е да те задява? — попита Бекстрьом. „Войнстващата лесбийка лети ниско“, помисли си той.

— Така си мисля — каза Йени и се усмихна. — Не че се обиждам, но аз самата съм всъщност нормална, много нормална.

— Радвам се да го чуя — каза Бекстрьом и се усмихна. Пълна усмивка а ла Клинт Истууд този път, защото беше съвсем очевидно, че скоро ще дойде време да извади големия салам.

17

Чак в петък чу камбанения звън на свободата, отначало слаб, но с напредването на деня ставаше все по-силен и както обикновено, в този ден той бе на конференция. Да не спира да се развива професионално, беше от решаващо значение, ако човек иска да е осведомен и адекватен полицай, служител на обществото, достоен за това име, и той не пропускаше случай да подчертае тази естествена необходимост пред своите служители.

Дори в организацията, към която принадлежеше, бяха наясно, че това е главината на колелото на борбата с престъпността. Тъкмо конференциите и останалите форми на вътрешно обучение бяха безспорно най-бързо развиващата се дейност в полицията. Жаждата за знания в професията изглеждаше неутолима и самият Бекстрьом беше пример за околните.

Една от причините за това беше неговата придирчивост при избора на курсовете и конференциите, които да посети. Далеч нелесна задача, тъй като разнообразието беше почти безкрайно и включваше най-различни дисциплини и сфери на познание. Самият той предпочиташе петъчните конференции, провеждани извън ежедневното полицейско обкръжение, което можеше да е ограничаващо както за речта, така и за мисълта. Най-добре беше, ако до мястото се стигаше пеш от жилището му на „Кунгсхолмен“.

Също така нито да започват твърде рано, нито да свършват прекалено късно през деня, тъй като това можеше да се отрази зле както на приготовленията му за предстоящото придобиване на умения, така и на потребността след това, в усамотение, да може да осмисли процеса, част от който е бил до преди малко. Особено важно беше още накрая всички участници да имат достатъчно време да разговарят и да дискутират разискваното по-рано през деня. Работа в малки групи и особено когато всеки участник имаше да реши и представи редица писмени задачи, беше от друга страна нещо неприятно, което сериозно би могло да ограничи творчеството на участниците по различни начини.

По отношение на тези важни аспекти днешната конференция изглеждаше особено обещаваща. Голяма конферентна зала в центъра, недалеч от жилището му — времето в началото на лятото беше слънчево, — начало с кафе и среща в девет сутринта и накрая обща дискусия, като всичко се предвиждаше да приключи до три следобед, така че пристигащите от по-далеч участници да не се притесняват, че няма да могат да се приберат при семействата си преди полунощ.

Дори и темата на деня беше интересна — за истината, лъжата и езика на тялото, — тъй като беше насочена към следователите в полицията и особено към тези, които работят като водещи разпитите при разследване на тежки престъпления.

„Приляга ми идеално“, установи Бекстрьом доволно, когато още в девет и четвърт влезе във фоайето на голямата конферентна зала, за да започне усвояването на нови умения с чаша силно кафе и два кроасана.

Встъпителната лекция бе изнесена от един професор по съдебна психология, който се явяваше и организатор на цялата конференция, а освен това беше написал дисертация на същата тема.

Професорът започна изложението си, като премина направо към същината на собствената си дисертация. А именно, че когато става въпрос за разграничаването на истината от лъжата, езикът на тялото казва значително повече от чисто вербалното послание, което разследваното лице дава. След това, с помощта на компютъра си, пауърпойнт, различни таблици, снимки, кратки видео клипове и неспирен поток от думи лекторът им в продължение на един час обясняваше нагледно какво е имал предвид.

Хората, които напълно избягват зрителния контакт и предпочитат да гледат коленете си, бяха следователно също толкова подозрителни, колкото онези, които гледат водещия разпита право в очите и започваха отговора на всеки въпрос с кимване и любезна усмивка, и това без значение дали седяха като вкаменени, или се опитваха да протрият седалката и облегалката на стола.

„Кафяви палави очи и две крачета, които се движат като барабанени пръчки по пода, никога не са за изхвърляне“, помисли си Бекстрьом и се намести удобно на стола си.

След тези встъпителни думи професорът съвсем се отприщи, от разследвани лица с нормални лицеви потрепвания и спазми до такива, които бяха съвсем кататонични, а основната част от времето той посвети на знаците и жестовете на тялото, които се вместваха някъде по средата. Хората се покашляха и тананикаха, подръпваха ушите си, пипаха носовете си, търкаха челата си или се чешеха по главите.

Когато се стигна до езика на тялото, който разкрива човека и злите му намерения, дори и напълно парализиран не би издържал едно научно изследване под ръководството на професора. Лекото трепване на клепача бе достатъчно за основателно подозрение, а разширената зеница разбиваше на пух и прах всякакво доверие.

Имаше също така интересни връзки между вербалните послания на подследствените и езика на тялото им. Лицата, които започваха всичко, което искаха да кажат, с „честно казано“, „право да си кажа“, „с ръка на сърцето“ и „между нас да си остане“, като същевременно подръпваха ушите си и търкаха носа си с показалец, се причисляваха към най-изпечените лъжци. В света, в който живееше и действаше професорът, „комбинаторното поведение“ беше равносилно на пълно признание.

„Още малко и ще повярвам на приказките ти“, помисли си Бекстрьом. Понеже самият лектор правеше впечатление на много съмнителен субект. Дребна дрипава фигура със смачкани дънки и неугледно сако, чието основно действие беше да мести дебелите си очила между носа и челото си, когато не дърпаше ушите си и не търкаше с показалец носа си.

„Този малък глупак ни предложи само брътвежи и мънкане — заключи наум Бекстрьом. — Ако седеше на разпит пред мен, първо щях да натрия плювалника ти със сапун, преди да те хвърля в затвора.“

После направиха пет минути почивка, за да се разтъпчат преди заключителното време за въпроси, и когато слушателите се завърнаха след обичайните двайсет минути, отново се възцари пълна тишина.

— Имате ли въпроси? — попита лекторът за трети път, като шареше с очи из публиката, преди да подхване ново изречение.

— От списъка с присъстващите се вижда, че имам удоволствието сред слушателите да са някои от най-опитните водещи разпити в страната. Забелязах, че комисар Еверт Бекстрьом е тук. — Професорът кимна любезно към Бекстрьом, който седеше най-отзад в залата.

„Кои ли са останалите? — запита се Бекстрьом, като също само кимна в отговор. — Какво, по дяволите, става с обяда?“ Въпрос, който впрочем изглежда занимаваше не само него, ако се съдеше по израженията на колегите.

— Би било интересно да споделите вашия опит, от бойното поле, така да се каже, що се отнася до езика на тялото като средство за разграничаване на истината от лъжата.

— Уви, не е толкова просто — отвърна Бекстрьом и кимна подчертано. — Значи, по този въпрос сме на едно мнение. Макар че някои неща човек научава с годините. Неща, които показват кога лъжат, имам предвид. — Бекстрьом кимна отново. Още по-подчертано този път, за да наблегне на току-що казаното.

— Някакви съвети? Ще ни споделите ли опита си, господин комисар?

— Да, лично аз разчитам на един знак, който работи безотказно. Стопроцентово доказателство, че лъжат.

— Извънредно интересно — каза професорът и поглед, на жадно Бекстрьом. — Не бихме ли могли да…

— Разбира се — прекъсна го Бекстрьом, като направи с ръка жест, призоваващ към внимание. — При условие обаче, че си остане между събралите се тук.

Професорът кимна нетърпеливо и ако се съдеше по мълчанието в залата, не само той беше нетърпелив.

— Носът — продължи Бекстрьом и за всеки случай посочи собствения си нос с цел да избегне недоразумения. — Носът им започва да расте, когато лъжат.

— Носът? Като на Пинокио? На Пинокио носът започва да расте, когато лъже.

— Именно — отвърна Бекстрьом, като наблегна на думата. — Неоспоримо е. Единственият ни сигурен знак, ако питате мен. И вие сте мислили за това, нали?

— Моля да ме извините, но…

— За носа им, че расте, когато лъжат — прекъсна го Бекстрьом. — Със собствените си очи съм го виждал, много пъти. Спомням си конкретен разпит, той беше убил обичната си съпруга и като последно сбогом я закопал в старо торище. Искал да спести разходите по погребението. Във всеки случай лъжеше толкова ужасно, че си помислих, спомням си, какъв късмет има, че не е настинал, понеже щеше да му трябва чаршаф, за да си издуха носа.

— Подигравате ми се, Бекстрьом — отвърна професорът с огорчено изражение. — Поднасяте ме, нали?

— Не разбирам как можете да го допуснете — отговори Бекстрьом и поклати глава. — Погледнете носа ми, ако не ми вярвате. Не е пораснал и милиметър, откакто отговорих на въпроса ви.

„Голям му дойде май залъкът на лапнишарана лектор“, помисли си Бекстрьом, когато излезе на улицата и пое курс към дългоочаквания обяд.

„Пинокио, ето, значи, как се казваше той, онова гейче от приказките, чийто нос пораства, щом излъже. В такъв случай Питър Пан трябва да е другият лапнишаран. Онзи, с крилата на гърба си“.

18

Следобеда той прекара по обичайния начин. Първо обилен обяд, после среща с полската си масажистка, госпожица Петък, на която бе попаднал по чиста случайност няколко месеца по-рано. Сградата, където тя провеждаше скромната си дейност, се намираше в квартала, в който живее и той, и след като на два пъти в една и съща седмица забеляза червенокосата бомба, която отключваше вратата и влизаше вътре, бързо схвана как стоят нещата.

Бекстрьом беше предпазлив генерал и очевидно беше направил необходимите проверки. Тъй като маса празноглави политици с помощта на разни там джофри, я в панталони, я в поли, бяха обявили извън закона единствената истинска любов, налична в този окаян свят и тези тежки времена, онази, за която най-пряко замесените вземаха и даваха своето от самото начало в свежи пари, той разговаря със стар колега от отдела за проституция в полицията в центъра. В професионалните кръгове той беше известен като Пеле Снуск и определено беше верният човек, с когото да говори Бекстрьом, за да е сигурен, че бъдещата му масажистка не фигурира в техния регистър на проститутките. Или че помещението ѝ не е в някой списък с подозрителни адреси и обичайни свърталища под наблюдение.

Пеле Снуск му беше дал зелена светлина. Нямаше никаква забележка в книжата му, а ако се появеше нещо, което да говори за обратното, той обещаваше да се обади незабавно. Бекстрьом му благодари за любезността и обичайната бутилка с малцово уиски беше вече на път.

Чак тогава той позвъни и записа час за лично посещение. Болки в раменете и ставите, които очевидно могат да споходят и началник като него, за съжаление, запълнен график и затова непосредствено преди да затвори в петък следобед, ако е възможно? Чуруликащ глас в другия край на телефонната линия и отличен резултат — директор Бекман се записа като последния клиент за деня.

Госпожица Петък се казваше в действителност Людмила, с формата на пясъчен часовник и червенокоса по рождение, за което на Бекстрьом бяха нужни само три посещения да го установи. В нейния случай определено ставаше въпрос за любов от пръв поглед, макар че тя положи всички усилия да го скрие.

По време на първото си посещение Бекстрьом, само с кърпа за ръце около бедрата си, започна лечението, като легна по корем, докато милата Людмила разхлабваше схванатите му мускули и стави. Тя месеше, натискаше и дърпаше, докато вдървеността от мускулите и ставите му се стече направо в големия салам и Бекстрьом се принуди да лежи известно време като ъгломер, преди да се обърне и да махне палатката от кръста си.

— А, охо — възкликна Людмила с ококорени очи, щом видя резултата върху предната страна от един обикновен масаж върху задната.

— Ами — каза Бекстрьом и я удостои с полуусмивка а ла Клинт Истууд — може да поработите и там.

„Любов от пръв поглед“, помисли си Бекстрьом, когато обу панталоните си след края на процедурата. Въпреки че всичко бе започнало с обикновен ръчен труд, който в случая изискваше двете ръце, изпълнението беше много компетентно.

Следващата седмица личната му госпожица Петък започна с една прегръдка и целувка по бузата веднага щом той прекрачи прага, за да завърши с първокласно изсмукване, което Бекстрьом възмезди с лихва още на следния петък. Първо той ѝ предложи „небесната вкусотия“, установи, че тя беше и естествено червенокоса, и истинска жена, а след това я остави да завърши със скоростна езда върху големия салам.

„Истинско младежко влюбване“, каза си Бекстрьом, докато за трети път от три седмици си обуваше панталоните в същата стая. Личната му госпожица Петък от няколко месеца насам винаги по този начин завършваше всяка седмица, посветена на работа в служба на правосъдието.

19

Безспорно това беше седмица, изпълнена с тежка работа, но вече бе дошла съботата, време за един обикновен воин като Бекстрьом да пъхне меча на правосъдието в ножницата и да се наслади на напълно заслужената си почивка. Беше също крайно време да разучи как стоят нещата с произхода на малката Йени, за да може по този начин да избегне нежелани изненади от кръвосмесителен характер. Ако ѝ позволеше да възседне големия салам, възнамеряваше все пак навреме да си гарантира, че нейният така наречен баща, криминален инспектор Ян Рогерсон, няма да се появи в близкото му обкръжение, макар и представляван от дъщеря си.

Достатъчно беше само да си го помисли, за да започнат да се появяват ужасяващи картини в съзнанието му. Независимо че часът беше само единайсет сутринта, той беше принуден да ги прогони с помощта на един малък спешен оросител, преди да събере достатъчно сили, да позвъни на Рогерсон и да предложи среща със закуска.

— Аз черпя първата бира, а ти можеш да поемеш втората — добави Бекстрьом щедро, така че печално известният консуматор на безплатна храна, Рогерсон, да не таи други идеи в главичката си.

Рогерсон счете, че идеята е чудесна, и дори предложи да идат в неговия квартален ресторант в Сьодер. Държаха го двама сърби, Марко и Янко. Сервираха отлично месо на скара, поддържаха разумни цени на всичко и тъй като знаеха с какво се занимава Рогерсон, той и гостите му можеха да разчитат на някоя и друга бира, която не се появяваше в сметката.

— Добри момчета са — обясни Рогерсон. — Поръчаш ли шейсет грама, можеш да разчиташ на осемдесет. Да го кажем без увъртане, куп привлекателни жени, които обикновено висят на бара, а от онези обичайни култургейове да не ти пука. Ако се случи да се появи някой по погрешка, Янко обикновено го изхвърля директно.

И така, те седяха там от половин час. Бяха вече на втората безплатна бира и порядъчно силно питие за всеки от тях, понеже главният сервитьор бе направил наглед невъзможното; веднага щом разбра, че легендарният Еверт Бекстрьом беше този, който оказва чест нему и на малкото му заведение.

— Наздраве, Бекстрьом — каза Рогерсон. — Как се справя дъщеря ми, малката Йени?

— Добре — отвърна Бекстрьом. — Вярвам, че може да стане наистина добра, в дългосрочен план — добави той поклащайки се. „Но не както си го представяш“, помисли си той.

— Одрала е кожата на баща си — каза Рогерсон с гордост. — Одрала е кожата на баща си — повтори той, вдигна чашата си и отпи две големи глътки.

— Да, макар да не си приличате толкова много. — „Този грозник да вземе да се погледне в огледалото“, додаде наум Бекстрьом.

— Главата ѝ е същата като моята. — Рогерсон почука дясното си слепоочие с показалец, за да онагледи думите си. — Това момиче е като теб и мен, Бекстрьом. Истинска полицайка е малката ми Йени. Нали знаеш, че тя прие моето име, когато кандидатстваше в Полицейската академия?

— Спомням си смътно, че беше казал нещо такова, да, — кимна Бекстрьом.

— На външен вид, ако се чудиш, прилича на майка си. Като две капки вода са. Гун се казва майката, добро момиче, работи като фризьорка в Йоншьопинг. Тя е оттам. Четирийсет и пет лазарника, но никой не ѝ ги дава, като я види. Изглежда като на трийсет, най-много. Вярно, не е гений, но определено е едно от най-добрите чукания, които съм имал през целия си живот. Ами така стоят нещата с мадамите, които не са много силни в главата. Компенсират, когато се озоват в кревата, ако може така да се изразя. Още е страхотна, знаеш ли, случайно минавах през Йоншьопинг преди няколко месеца и тогава направихме едно малко повторение. — Рогерсон кимна със задоволство, изглежда по-скоро на себе си.

— Гледай ти — отвърна Бекстрьом. „Става все по-интересно. Това дори може да свърши с един хубав двоен сандвич“, помисли си той.

— А как се запозна с нея? За майката на Йени питам.

— Случайно минавах оттам — отвърна Рогерсон и се ухили. — Беше през осемдесетте, по същото време, когато все още неизвестният нам извършител свали табелата, на която пишеше „Палме“. Бях командирован от „Наркотиците“ в Стокхолм в „Убийства“ в Националната служба „Полиция“, на които страшно не им достигаха хора, както разбираш. И така, появи се убийство в Йоншьопинг. Управител на бензиностанция, който беше намушкан с нож. Този грабеж беше в задънена улица и тогава полицаите се заинтересували от едно старо гадже на Гун. Тя бе малко дива по онова време, тази хубавица. Май не е толкова чудно при нейния външен вид.

— Е, той ли беше? Гаджето? — „«Малко дива» звучи добре“, помисли си той. „Разбира се, напълно възможно беше някой ползвател на социални помощи с бели зъби да е напомпил малката Гун и да е оставил Рогерсон да опере пешкира.“

— Не — отвърна Рогерсон и поклати глава. — Беше един друг талант от града. И не беше от познатите на Гун. Отне ни само седмица да изясним нещата. Така че трябваше бързо да се действа с Гун, както разбираш. Тъкмо навършила осемнайсет — каза Рогерсон и въздъхна. — Ех, че времена бяха, Бекстрьом. Макар че никога не е ставало дума да се бракуваме. Бях се уредил в Стокхолм. И с работа, и с годеничка. И едно дете, което тогава беше на две години, и още едно на път.

„Кой да предположи“, помисли си Бекстрьом и се задоволи само с кимване.

— Но поддържахме връзка през всичките тези години. И Йени и аз, а също и Гун. Никога нищо не им е липсвало. На Гун добре ѝ се развиха нещата. Има два собствени салона за красота. Печели повече от теб и мен, взета заедно.

„Е, говори за себе си.“

— Наздраве за Йени — предложи Рогерсон и вдигна чашата си. — И за майка ѝ.

— Наздраве — отвърна Бекстрьом. „Изглежда наистина обещаващо. Майка и дъщеря. Определено може да се получи славен двоен сандвич.“

След това те изоставиха темата и се насладиха на една наистина хубава вечеря, преди да се преместят на бара и да оставят вечерта да се развие по онзи приятен начин, както става между истински полицаи. Беше толкова приятно, че подробностите бяха обвити в мъгла, но когато Бекстрьом се свести, лежеше във всеки случай в собственото си легло от „Хестенс“6, у дома.

Беше прекарал в леглото почти целия ден, преди да се съвземе дотолкова, че да може да иде до любимата си квартална кръчма и да си поръча ранна неделна вечеря.

Цял неделен ден прекаран вкъщи. Когато се прибра, седна на тайния си компютър, чийто адрес в никакъв случай не можеше да бъде проследен, и се погрижи за своя онлайн фен клуб от името на „Червената шапчица“ и „Любопитната блондинка“, а общото между тях беше, че очевидно са имали личен опит както с големия салам, така и с „небесната вкусотия“. „Ще им приседне на останалите женски“, помисли си Бекстрьом, когато изключи компютъра, след като беше оставил Червената шапчица поверително да им разкаже с какви ресурси разполагаше техният идол.

Когато си легна, нощта беше още млада. Няколко чаши малцово уиски за подсилване, за да може да посрещне настъпващия понеделник, и след това заспа. Спа като праведник цели пет часа, преди телефонът да го събуди за новия ден. За понеделника, 3 юни, който щеше да стане най-хубавият ден в живота му.

Времето на чудесата все още не беше отминало.

III

Разследване на убийството на адвокат Тумас Ериксон. Встъпителният етап

20

Когато Бекстрьом влезе в преддверието на жилището на последната си жертва на убийство, Аника Карлсон вече го очакваше. Тя му подаде найлоновите калцуни и ръкавици и кимна към голямото стълбище, което водеше към горния етаж.

— На горния етаж — каза тя. — Там, изглежда, се е случило всичко. Намерен е в горния салон. Това е голяма стая, сигурно петдесет-шейсет квадратни метра, която той вероятно е използвал за нещо като комбинация от работен кабинет и всекидневна. Има и голяма тераса.

— Тялото още ли е там? — прекъсна я Бекстрьом.

— Разбира се, предполагах, че ще искаш да го видиш на място. Съдебният ни лекар обаче си замина. Тръгна преди четвърт час. Ниеми и Ернандес са горе, но свършиха със стълбището тук долу, така че можем да се качим.

— И какво каза той? Чичо доктор — поясни Бекстрьом.

— Убийство — отговори Карлсон. — Удар с тъп предмет по главата, което човек не трябва да е лекар, за да разбере. Задната част на главата е смачкана, черепът му е съвсем плосък. С една дума, изглежда ужасно.

Бекстрьом само кимна. После той седна на една табуретка и с известно усилие обу калцуните, преди да стане и да сложи найлоновите ръкавици.

— Нямам търпение — каза Бекстрьом.

— Има още нещо — каза Аника, като снижи глас.

— Слушам — отвърна Бекстрьом. „Какво ли ѝ е хрумнало?“, помисли си той.

— Ериксон има компютър, там горе — продължи Аника и направи знак с глава към горния етаж. — Той е на бюрото му. Докато бях горе преди минути, Ниеми ми каза, че очевидно е бил включен и че кодът за сигурност не е бил активиран.

— Е, и?

— Предложих му да използва възможността да копира твърдия диск, но…

— Какъв е проблемът? — прекъсна я Бекстрьом.

— На него има залепен стикер, принадлежи на адвокатската фирма „Ериксон и Партньори“, така че Ниеми искаше първо да пита прокурора.

— Проклет страхопъзльо — изсумтя Бекстрьом.

— Затова аз го направих — поясни Аника Карлсон и подаде на Бекстрьом един малък червен диктофон.

— И какво каза Ниеми тогава?

— Нищо — отвърна Аника и се усмихна. — Той и Ернандес излязоха за кафе-пауза.

— Умно са постъпили — установи Бекстрьом и пъхна бележката в джоба си. „Най-хубавият ден в живота ми — допълни наум той. — Ден, в който всичко просто си тече и няма нищо, което може да те спре.“

Бекстрьом беше застанал на най-горното стъпало и оглеждаше салона на горния етаж в къщата, която сега беше неговото местопрестъпление. В средата на стаята имаше голямо, старовремско бюро по английски модел от лъскава висококачествена дървесина, с неизвестен на Бекстрьом произход, като плота на масата бе покрит с екокожа. Столът беше в същия стил като бюрото. Кресло от дърво, седалката и облегалката бяха облечени с екокожа в същия нюанс, като тази, която покриваше плота на масата.

На пода между стълбището и бюрото лежеше жертвата на убийството на Бекстрьом. Беше легнал на гръб, успоредно на бюрото, с ръце по протежение на тялото, обут с черни кожени пантофи, свободни сиви панталони и бяла ленена риза с разкопчана яка и запретнати ръкави. Удобно и свободно облечен, даже и преди последната среща в живота си, когато е посрещнал косача, и както се виждаше, описанието на Аника Карлсон беше доста точно. Лицето му беше покрито с кръв. Потекла и избърсана кръв от челото надолу към брадата и врата, малко по бялата риза на гърдите, а смачканата му глава лежеше направо на пода.

— Да, ясно — каза Бекстрьом и кимна на Ниеми, който стоеше от другата страна на бюрото и изглеждаше погълнат от снемането на отпечатъци от един черен мобилен телефон. — Какво мислиш, Петер? Дали е нещастен случай, или обикновено самоубийство?

— Ами — отвърна Петер Ниеми с лека усмивка — не е нужно да се главоболите по този въпрос. Според съдебния лекар, който преди малко беше тук и го погледна, става въпрос за типичния пример от учебниците за смъртоносен удар с класически тъп предмет. В конкретния случай по главата и шията на жертва. Задната частна; главата му е смачкана от най-малко три-четири удара, а освен това вратът му е счупен.

— Оръжие на престъплението?

— Поне тук в къщата не сме намерили нищо, въпреки че има много маши и свещници. Ако питате мен, бих предположил, че е обикновено парче желязо или бейзболна бухалка от по-малките. Нещо кръгло, твърдо и продълговато, достатъчно дебело, за да се държи в ръка, което причинява значителни физически поражения при удар • Брадви, чукове и други инструменти с остри ръбове могат обаче да се изключат.

— Така ли лежеше, когато го намерихте? На гръб, имам предвид? — Бекстрьом кимна към трупа.

— Не. Беше по корем с дясната ръка под гръдния кош. Лявата ръка беше като дъга над главата. Но иначе главата му беше на същото място като сега и тялото беше както сега, успоредно на бюрото. Един от колегите в управлението, който пристигнал тук като първи патрул на мястото, го снимал с мобилния си телефон, докато неговият колега установявал смъртта. Той очевидно е работил като фелдшер на линейка, преди да стане полицай. Когато аз и Ернандес пристигнахме тук един час по-късно, той лежеше, както когато са го намерили. Обърнахме го, когато съдебният лекар беше тук. Тогава намерихме телефона — поясни Ниеми и показа черния мобилен телефон. — Беше под тялото му, но не го държеше в ръка. Явно го е изпуснал, когато е паднал в нокдаун.

— Странно — отбеляза Бекстрьом. „Странно“, повтори наум той.

— За какво мислиш?

— Няма пръски — отвърна Бекстрьом и протегна ръка към лъскавия паркет около трупа, а с поглед посочи белия таван над главата му. — Като се имат предвид ударите, които е получил по главата, трябва да има пръски кръв навсякъде. Истинска експлозия. Целият под тук трябваше да е напръскан с кръв, таванът също, ако питате мен, а виждам само локвичка кръв, където е главата му.

— Не си единственият, който е озадачен от това — съгласи се Ниеми. — И аз, и Ернандес се чудим, откакто дойдохме тук. — Ниеми кимна към облечения си в бяло колега в другия край на стаята, който очевидно бе зает с преместването на един голям диван, опрян до стената.

— Не е ли възможно да са го проснали с бухалката някъде другаде, там да са разбили главата му, а после да са преместиш тялото тук?

— Това беше първото ни предположение — каза Ниеми и кимна. — Проблемът е, че не намерихме друго място тук в къщата, където може да се е случило. Нито пък следи, че някой е местил тялото. Няма следи от влачене, няма накапала кръв по пътя, ако е бил носен, искам да кажа. Друга възможност е, разбира се, някой да е нахлузил торба на главата му, преди да го удари, така че кръвта е останала вътре. И после е взел със себе си торбата, когато си е тръгнал.

— Звучи пресилено — забеляза Бекстрьом.

— Надявам се да разберем — добави Ниеми и вдигна рамене.

— Странно — заключи Бекстрьом.

— За съжаление, това не е единственото странно нещо в този случай — добави Петер Ниеми с иронична усмивка.

— Добре, слушам — Бекстрьом кимна подканящо.

— В тавана е заседнал куршум, точно над бюрото.

Ниеми посочи с пръст белия таван.

— Сериозно — каза Бекстрьом и се наклони напред, за да вижда по-добре.

— Ако се съди по ъгъла, бил е изстрелян право нагоре в тавана. Влязъл е няколко сантиметра в мазилката. Видях го, вижда се, когато светна в отвора, но още не съм го извадил.

— Бинго! Тъкмо намерих куршум номер две — рече Ернандес. — Заседнал е в дивана тук.

Ернандес посочи един отвор в облегалката на дивана, обрамчен от бял пух там, където пълнежът беше излязъл навън.

— По дяволите, това започва да прилича на гангстерска война — каза Бекстрьом развълнувано. — „Става все по-интересно и по-интересно“, помисли си той.

— Да, а най-хубавото оставихме за накрая — изрече Ниеми с невинно изражение.

— Какво е то? Още по-хубаво? — „Не може да бъде“, учуди се Бекстрьом.

— Намерихме още един труп, ей там на терасата — поясни Ниеми и посочи с ръка двойните стъклени врати, които водеха към голямата дървена тераса, с вълните на Меларен на заден план, които блещукаха на слънцето.

— Още един умрял — рече Бекстрьом. — Поднасяте ли ме?

— Не. — Петер Ниеми поклати глава. — Със сигурност е мъртъв.

— И той ли е убит? — Бекстрьом погледна с очакване Ниеми.

— Определено — отвърна Ниеми и кимна.

— Няма ни най-малко съмнение в това — увери го Ернандес. — Само че на този са му прерязали гърлото.

„Съвсем очевидно е, че това е най-хубавият ден в живота ми“, установи Еверт Бекстрьом, когато четвърт час по-късно излезе от жилището на жертвата и се отправи към таксито, което вече го чакаше по-надолу по улицата.

21

Приблизително по същото време, когато комисар Еверт Бекстрьом напусна местопрестъплението на улица „Олстенсгатан“ в Брума и тръгна към полицейския участък в Сулна, за да се подготви за първата среща със следствената си група, главният прокурор Лиса Лам бе потърсена на домашния си телефон от най-висшестоящия си началник, главния прокурор на Стокхолм, който я уведоми, че я определя за водещ досъдебното производство по убийство, извършено преди най-много едно денонощие.

— Жертвата не е случаен човек, така да се каже — обясни главният прокурор и леко се покашля. — Става въпрос за адвокат Тумас Ериксон, който е бил убит в жилището си в Брума по някое време в неделя вечерта или през нощта. Така че жертвата ни е в известна степен позната от средствата за масова информация, което вие вероятно знаете — продължи главният прокурор и се покашля отново.

— Тумас Ериксон, този, когото вечерните вестници наричат любимия адвокат на мюсюлманската мафия? — Лиса Лам не можа да скрие изненадата си.

— Именно, тъкмо той — потвърди главният прокурор. — Както вероятно разбирате, може да се окаже и сложно, и доста неприятно, в зависимост от това къде попадаме в ситуацията. Така че, ако имате и най-малки съмнения, бих искал да кажете още сега. В този случай няма да е зле да назнача някого друг. — Главният прокурор се покашля за трети път.

— Не — отвърна Лиса Лам. — Всъщност с нетърпение го очаквам.

— Отлично — каза главният прокурор. — В случай че възникнат някакви проблеми, искам да се обадите направо на мен. Освен това искам да ме държите в течение относно развитието на нещата.

— Разбира се — съгласи се Лиса Лам.

„Адвокат Тумас Ериксон, дяволите да го вземат“, помисли си тя, когато затвори телефона.

„Полицейски район Вестерурт — разсъждаваше Лиса Лам. — Там има един, когото хем познавам, хем харесвам“. След това тя звънна на стария си познат, комисар Тойвонен, който бе началник на криминалния отдел на полицията във Вестерурт.

— Какво съвпадение — зарадва се Тойвонен. — Тъкмо си мислех за теб. Точно съставих следствената ти група и мога да те зарадвам, че получаваш пълно подкрепление съгласно УРТ-а, нали се сещаш, Указанията на Национална полиция за разследване на тежки престъпления, УРТ, както му казваме тук в участъка, така че моментът е повече от тържествен, макар че беше истински ад по отношение на всички списъци за отпуски, които разносвачите на папки ми тръснаха. Първата среща впрочем е след три часа. В дванайсет часа тук, в Сулна. Направих ти пропуск, на рецепцията е.

— Благодаря, след като съм водещ досъдебното производство, ако мога да си пожелая нещо.

— По тази точка обаче страхувам се, че ще те разочаровам — каза Тойвонен. Този път изкарахме особено тежката артилерия.

— И кой е това?

— Познатият на всички нас Еверт Бекстрьом. Тържествен момент, главният прокурор ще се срещне с човека, мъжа, легендата, макар че аз лично винаги съм бил малко несигурен по отношение на първа част от описанието.

— И какъв е той, тогава?

— Може да си представиш нещо като дим — каза Тойвонен и прозвуча много доволно. — Ако създава неприятности, няма да е зле да кажеш и обещавам да му влея малко разум. Правил съм го и преди, така че нямам никакви проблеми.

„Еверт Бекстрьом, все едно да хванеш направо бика за рогата“, помисли си Лиса Лам. След това тя позвъни на Анна Холт, която бе областен началник, шеф на полицейски район Вестерурт и най-висшестоящ началник на Бекстрьом.

— Очаквах, че ще позвъниш, и вече се досещам за какво искаш да говорим — каза Анна Холт веднага щом Лиса Лам се представи. — И така, предлагам да се срещнем при мен четвърт час, преди да се видиш с Бекстрьом.

— В дванайсет и петнайсет при теб, това за мен е много удобно — каза Лиса Лам.

— Отлично — отвърна Холт. — Благодаря, че се обади впрочем.

След това тя веднага затвори. „Нещата излизат от контрол“, заключи Лиса Лам и поклати глава.

22

— Заповядай, седни, Лиса — покани я Холт и кимна любезно към един от трите стола за посещение, които стояха от другата страна на голямото ѝ бюро.

— Благодаря — каза Лиса Лам и седна.

— Можеш да ме поправиш, ако греша — продължи Холт, като същевременно отвори една от папките, които лежаха върху бюрото, — но останах с впечатлението, че искаш да разговаряш с мен за служителя ми Еверт Бекстрьом, твоят водещ разследването, и ако се питаш как е станал такъв, решението е мое. Бекстрьом работи при мен в продължение на четири години като завеждащ „Тежки престъпления“, а това е отделът ни, който се занимава с убийствата. Нямаше причина да променям това.

— И как вървеше работата? — попита Лиса Лам и се усмихна любезно.

— През годините, в които работи за мен, той беше водещ досъдебното производство при дванайсет разследвания на убийства и разкри единайсет от тях. Последното само преди седмица, така че няма защо да се притесняваш.

— Да, разбрах, че е постигал големи резултати. Това, което ме притеснява, е, че той е имал неуредени въпроси с жертвата на убийството, които евентуално биха могли да се разглеждат като основание за възражение. Нали именно Тумас Ериксон защитаваше Афсан Ибрахим, когато бе обвинен, че заедно с по-големия си брат Фаршад и онзи противен тип, чието име винаги забравям… се опитали да убият Бекстрьом у дома му, в собствения му апартамент…

— Хасан Талиб — вметна Холт. — За Хасан Талиб говориш, братовчед на братята Ибрахим и техен личен наемен убиец, сега, ако се придържаме към формулировката във вечерните вестници.

— Именно — потвърди Лам. — Така се казваше. Ако добре си спомням, това се случи някъде в началото на лятото… преди четири години.

— Вечерта на 29 май — уточни Холт. — Процесът беше през септември същата година и единственият обвинен беше Афсан Ибрахим. Както сигурно знаеш, по-големият му брат Фаршад загина при опита да избяга от „Каролинска“, където беше на лечение от огнестрелна рана, която получил във връзка с опита за убийство на Бекстрьом. Изпуснал се и паднал от шестия етаж право на земята, когато искал да слезе през прозореца с помощта на тайно внесена въжена стълба. Това се случи една седмица след нападението над Бекстрьом, между другото. Същия ден, в който Фаршад се опита да избяга, Хасан Талиб почина на операционната маса от нараняванията по главата си, които получил при нападението си над Бекстрьом. Единственият от компанията, който се измъкна, беше средният брат Афсан, който откарал другите двама до жилището на Бекстрьом на „Кунгсхолмен“. Той не е бил с тях в апартамента, а е заловен в колата, докато чакал пред вратата на Бекстрьом. Това се случва почти по същото време, когато започва стрелбата у Бекстрьом. Както вероятно знаеш, ние ги следяхме и колегите, които участват, влизат в апартамента на Бекстрьом броени минути, след като започва всичко. Талиб лежи в безсъзнание на пода във всекидневната на Бекстрьом. Когато той се опитва да застреля Бекстрьом, последният го удря и Талиб пада толкова лошо, че пръсва черепа си в холната масичка на Бекстрьом. Бекстрьом прострелва Фаршад в подбедрицата, когато той се опитва да намушка Бекстрьом с нож. Имаш всички подробности тук в папката. Включително двете проверки, които отделът за вътрешни разследвания проведе. По което, между другото, Бекстрьом е оневинен… и това без съмнение също го знаеш… по всички точки. Всичко, което е направил, е изцяло според инструкцията.

— Да, чух да се говори за всичко това — потвърди Лиса Лам и бутна обратно папката с документите, които Холт бе поставила пред нея. — Тревожи ме това, което се случи във връзка с процеса. Според Афсан те били в дома на Бекстрьом, за да му дават пари. Не за да го убиват. Бекстрьом е бил подкупван, бил е във ведомостта на братята Ибрахим.

— Обяснение, което районният съд впрочем отхвърли поради липса на достоверност — уточни Холт. — А пари така и не бяха намерени, макар че колегите влетяха вътре в момента на произшествието.

— Да, да — съгласи се Лиса Лам. — Наистина съдът отхвърли историята на Афсан, но в същото време отмени обвинението срещу него за съучастие в опит за убийство. Искам да кажа, че не може да се изключи вероятността Афсан да е вярвал, че е така. Че са били там, за да подкупят Бекстрьом, а не да го убият. Единственото, за което беше осъден, бяха дребни престъпления, получи общо осемнайсет месеца лишаване от свобода. Главно защото имаше в себе си десет грама хероин за пушене, когато са го заловили на улицата. На практика обвинението срещу него беше отхвърлено. Ако го бяха осъдили съгласно искането на прокурора, той рискуваше доживотна присъда.

— Е, да — съгласи се Холт. — Според мнението на районния съд, когато го оневиниха по частта от обвинението за опит за убийство, не може да се твърди без основателно съмнение, че той е бил наясно за истинската цел, а именно да убият Бекстрьом. Но наистина Тумас Ериксон свърши добра работа. По начина, който беше негова запазена марка като защитник на такива като Афсан и неговите другари. Разпитвай и хвърляй кал по жертвата, докато е възможно. Бях в съда и го слушах, ако се чудиш откъде знам.

— Разбрах, че процесът е бил доста шумен. Не съм била там лично, но…

— Аз бях там, както вече казах — прекъсна я Холт, — и Бекстрьом трябваше да понесе много мръсотия съвсем без нужда. Защото получи много от нея. В добавка, той беше подложен и на едно вътрешно разследване, при което впрочем пак беше оневинен по всички точки. Отидох у Бекстрьом само около час след случилото се. От техническия преравяха целия му апартамент и ми е изключително трудно да повярвам, че е имал време да скрие няколко стотици хиляди в брой, както адвокат Ериксон и неговият клиент твърдяха.

— Е, чак толкова запленен от адвокат Тумас Ериксон едва ли би могъл да бъде. — Лиса Лам се усмихна, когато каза това.

— Така е и в това отношение не е единственият в полицията. Ако имаш такова изискване, едва ли изобщо ще можем да съберем нова следствена група. Почти всички колеги, с които говориш, живеят с убеждението, че адвокат Тумас Ериксон е още по-голям негодник от онези, които защитава.

— Не бих могла да го кажа по-добре — заяви Лиса Лам. Отвод — проблемът съвсем накратко.

— Разбира се, това е само едната страна на нещата. Другата страна е, че Бекстрьом ще ти свърши работата. Както вече е убеден, че собствените престъпни дейности на жертвата са довели до убийството, той скоро ще го докаже. Най-малкото, за което трябва да се тревожиш, е, че ще се опита да изкара случая неизяснен. Според разбиранията на Бекстрьом това е гангстерско убийство.

— Което съвсем не прави проблемът по-малък.

— Не — съгласи се Холт. — Но това е лек бриз в сравнение с бурята, която ще се разрази, ако се опиташ да заместиш Бекстрьом с някой друг водещ разследването. Помисли, Лиса — каза Холт. — Бекстрьом е легенда и ако го махнеш, всички ще се нахвърлят върху теб. Да не говорим за обикновените хора. Идолът на целия шведски народ — завърши Холт с лека усмивка.

— Това май не звучи много добре — кимна Лиса Лам. — Знаеш ли? — Лиса Лам се усмихна на Холт.

— Какво?

— Почти очаквам с нетърпение да работя с него. Човекът, мъжът, легендата.

— Успех — каза Холт и се усмихна с половин уста.

23

На първата си среща със следствената група, точно когато часовникът отмери дванайсет удара, криминален комисар Еверт Бекстрьом влезе в голямата заседателна зала, седна откъм тясната страна на масата, поздрави всички с добре дошли и даде думата на Аника Карлсон, която беше неговият помощник-следовател.

— Заповядай, Аника — покани я Бекстрьом, облегна се на стола си, намести се удобно и сключи ръце на стомаха си, като плъзна поглед върху присъстващите. В общи линии същите слабоумни ленивци, както обикновено, въпреки че това трябваше да е най-хубавият ден в живота му — помисли си Бекстрьом. Единствената светлина в мрака, който го обгръщаше, беше неговата малка Йени, която впрочем беше заменила черното си горно боди с червено.

— Благодаря — каза Аника Карлсон и кимна. — Имаме разследване на убийство и следните изходни данни. Жертвата ни е адвокат Тумас Ериксон, на четирийсет и осем години, живеещ сам, без деца, и едва ли е непознат на някого от вас, тук присъстващите. Убит е в жилището си на улица „Олстенсгатан“ 127 в Брума. По всяка вероятност снощи, причината за смъртта се счита, че е удар с твърд тъп предмет по главата, според предварителния преглед от съдебния лекар. Мотивът е неизвестен, но до този момент няма нищо, което да показва, че е възможно да става въпрос за обир или взлом, при който нещо се е объркало. Кой или кои са извършителите остава следователно да разберем. Именно за това сме се събрали тук, ако някой се пита.

Аника Карлсон вдигна поглед от листовете си и кимна на присъстващите.

— Що се отнася до подробностите, Петер ще ви ги опише — каза Аника Карлсон в момента, в който Анна Холт отвори вратата и влезе в стаята, придружена от водещия досъдебното производство, Лиса Лам.

— Няма да ви преча — каза Холт. — Само да ви представя водещия досъдебното производство, казва се Лиса, главен прокурор Лиса Лам, ако трябва да бъдем официални, а аз бързам за следващата задача. Разчитам на вас да оправите нещата.

„Хубаво момиче“, прецени Аника Карлсон. Малка, късо подстригана блондинка, облечена както трябва, с пола, блуза и сако в подхождащи нюанси на бялото и синьото. Най-много четирийсет навършени, ако се съди по външния вид, имаше и весели очи, и според слуховете нямаше нито мъж, нито деца. „Може и да излезе нещо“, помисли си тя.

— Добре дошла, Лиса — поздрави Аника Карлсон, кимна и се усмихна. — Сядай и се чувствай като у дома си — продължи тя и посочи един свободен стол пред другата тясна страна на масата.

— Благодаря — каза Лиса Лам и седна. — Съжалявам, че закъснях. Но не искам да ви преча — продължи тя. Усмихна се и кимна на присъстващите. — Продължете, моля, със…

— Добре — каза Бекстрьом отсечено. — Бъдете добре дошли.

„Десет минути на вятъра, понеже тя не може да си прецени времето“, помисли си Бекстрьом, а Аника Карлсон, войнстващата лесбийка на отдела, беше вече в настъпление. „Лиса Лам трябва да внимава да не падне в ноктите ѝ.“

— Петер Ниеми е началник на техническия отдел тук в Сулна — каза Бекстрьом и посочи с цяла ръка току-що споменатия. — Кажи ни обичайните кога, къде и как.

— Разбира се — отвърна Ниеми. — Въпреки че има много резерви, тъй като са изминали само осем часа, откакто аз и колегата Ернандес работим по случая, ситуацията към момента е следната:

Времето на извършването на престъплението е приблизително десет и петнайсет снощи. Мястото на извършването на престъплението най-вероятно е салонът на втория етаж в къщата на жертвата на улица „Олстенсгатан“. Причината за смъртта, според предварителното заключение на съдебния лекар, са удари с тъп предмет по главата и шията, от които вероятно е изпаднал в безсъзнание мигновено и вследствие на които е умрял в рамките на около минута.

— И защо да вярваме на това? — попита Бекстрьом и потъна още по-дълбоко в стола си.

По няколко причини, според Петер Ниеми, и ако сега се проследят събитията по ред, започвайки от началния момент, ще се види, че има четири основни такива.

Жертвата им, изглежда, е човек, много загрижел за личната си безопасност. В къщата има детектори за движение, камери и аларма срещу взлом, освен това цялостна алармена защита, като всички прозорци и врати са с датчици.

— Ето тук е входът на къщата — поясни Ниеми. Натисна клавиш на компютъра си и показа снимка на външната врата, която се изобрази на големия монитор, разположен на тясната стена на стаята. — Няма следи от проникване и цялостната алармена защита е била включена цялата неделя, до две минути преди девет вечерта, когато някой я изключва, най-вероятно самият Ериксон, ако се питате, изключва алармата на външната врата и пуска вътре един или повече посетители.

— Две минути преди девет — повтори Ниеми. — Тогава му идват гости и това е първият ни отправен момент.

В десет без двайсет „SOS Тревога“ засича разговор, който изхожда от мобилния телефон на жертвата. Повикването е прекъснато след минута, без да се установи контакт с търсеното лице.

— В „SOS Тревога“ не правят нищо по-специално по отношение на това повикване, като обяснението е, че повече от половината приети разговори са грешни включвания, а други двайсет процента са нещо, което наричат тихи повиквания, т.е. човек така и не се свързва с този, на когото звъни. Реагират на тях само когато има основание да се смята, че този, който звъни, се намира в бедствено положение, но по някакви причини не може да говори. В настоящия случай обаче не предприемат нищо. В същото време има много основания да се счита, че именно в този момент Ериксон звъни за помощ, но бива убит, преди да успее да каже нещо. Десет без двайсет, четирийсет и две минути след като е пуснал вътре един, двама или повече посетители — заключи Ниеми.

В шест сутринта, точно осем часа по-късно, съдебният лекар пристигна на местопрестъплението, за да направи предварителен оглед на трупа. Жертвата била с напълно вкочанено лице и врат и с оглед на температурата в къщата, лекарят заключи, че смъртта трябва да е настъпила най-малко шест часа по-рано, някъде преди полунощ в неделя вечерта.

— Когато той пристигнал на мястото, не знаехме за обаждането на Ериксон за помощ, което той е направил в десет без двайсет, така че аз му се обадих един час по-късно и му казах за това — обясни Ниеми. — Той прие времето като напълно възможно. Че това е моментът, в който Ериксон може да е бил убит следователно.

— Десет без двайсет в неделя вечерта — обобщи Бекстрьом. „Ниеми не е съвсем тъп, въпреки че трябва да е най-малко наполовина финландец“, отсъди наум.

— Има ли още нещо? — попита Бекстрьом.

— Да. Изглежда са звънели много пъти същата вечер, в „SOS Тревога“ имам предвид. Между десет и петнайсет и единайсет и пет трима от съседите на Ериксон звънели, за да се оплачат, че кучето му тича по терасата на къщата и лае като лудо. Ериксон имал куче. Ротвайлер, истински звяр, ако някой от вас не знае.

— И какво са направили тогава? — попита Бекстрьом, макар че се досещаше за отговора.

— Нищо не са направили — отговори Ниеми. — „Нямахме автомобили, които да изпратим“, чисто и просто. После, изглежда, нещата са се успокоили до малко след два часа през нощта, защото тогава псето го хващат бесните. Започва да ръмжи и вие и когато съсед номер четири звъни, като хем отказва да се предаде, хем разказва на колегата от централата кой живее в къщата с лаещото куче, тогава, изглежда, сигналът хванал димиш. Изпращат кола, която пристига на място двайсет минути по-късно. Колегите звънят на външната врата, но никой не отговаря, натискат бравата и тъй като не е заключена, влизат вътре и много бързо намират Ериксон в горния салон, както виждате тук — каза Ниеми и показа снимка, на която се виждаше обляната в кръв жертва да лежи по корем пред бюрото си.

— Да, а после нещата се развиват както обикновено. Аз и Ернандес пристигаме на мястото след малко повече от час, в четири и половина сутринта, и това е всичко. Ако някой има въпроси, заповядайте — добави Ниеми, като същевременно махна снимката на жертвата.

— Да, аз имам един — каза криминален инспектор Росита Андершон-Триг, като вдигна ръка. — Мисля всъщност, че това, което разказвате, е много, много странно. Пълна мистерия, ако ме питате.

„На кого ли ще му дойде наум да те пита“, помисли си Бекстрьом.

— Кажете — каза Бекстрьом меко. — Какво имате предвид, Росита?

— Поведението на кучето — отговори Андершон-Триг. — Защо кучето не лае?

— Поправете ме, ако греша — намеси се Бекстрьом, — но ако правилно съм разбирал, то лае бясно половината нощ.

„Вещицата е напълно изкукуригала и е крайно време за сериозен разговор с Холт по повод обещанието да я разкара“, припомни си той.

— Значи, трябва да ви поправя — каза Андершон-Триг остро. — На кучето всъщност не му се чува гласът цели три часа от единайсет до два през нощта, а това не е нормално поведение за ротвайлер, чийто стопанин са убили.

— Знаете ли какво, Росита — намеси се Бекстрьом и се усмихна мило. — Бих искал да проучите много внимателно въпроса с кучето, за да можем да се върнем към него по-късно. Да имаме експерт на разположение ни дава усещане за сигурност.

— Ниеми — продължи Бекстрьом. — Местопрестъплението. Какво знаем за него?

По всяка вероятност е мястото, където тяхната жертва на убийството лежеше. До бюрото си в горния салон.

Имаше наистина някои неясноти, но той смяташе да изчака с тях, докато съдебният лекар не се произнесе.

— И кога можем да получим заключение от него? — попита Аника Карлсон.

— Той обеща да направи аутопсията довечера, така че се надяваме да получим предварителното заключение утре — отговори Ниеми. — За окончателното обаче ще трябва към седмица.

— Ще трябва да го приемем — отвърна Бекстрьом щедро. — Дали можем да изчистим тази част, Петер? Какво знаем за причината за смъртта? И по този пункт имаше някои въпросителни, заради които окончателният отговор бе напълно възможно да се отложи, докато съдебният лекар не се произнесеше.

— Удар с тъп предмет по главата, това мога да кажа сега — отвърна Ниеми. — По всичко личи, че е така.

— Добре — отвърна Бекстрьом. — Ако трябва да обобщим, имаме убийство, извършено приблизително в десет без четвърт снощи, в горния салон в жилището на жертвата, където е бил убит от удар с тъп предмет по главата. Аника, би ли се погрижила тези, които ще обикалят по къщите в района, незабавно да получат информацията, за сведение. Без, естествено, да я изпяват на всеки, с когото говорят.

— Разбира се — отвърна Аника Карлсон. — Ще се погрижа…

— Не забравяй да кажеш да попитат и за кучето, защо е мълчало три часа, ако е мълчало, може да е виело и скимтяло, искам да кажа — прекъсна я Андершон-Триг.

— Разбира се — отвърна Аника Карлсон и въздъхна леко. — Чух какво каза, Росита.

— Чудесно — каза Бекстрьом тактично. — Сега предлагам пет минути почивка, преди ти, Петер, да ни разкажеш за онзи другия труп, който сте открили на терасата. „Дойде ли ти голям залъкът, фашизирана защитничка на животните“, каза си Бекстрьом. Явно, не само на нея, ако се съди по израженията на останалите присъстващи.

24

„Трябва да е нов рекорд за петминутна почивка“, помисли си Бекстрьом, когато той последен седна на мястото си точно след определеното време.

— И така — каза Бекстрьом и се усмихна приветливо. — Крайно време е за жертва номера две, Петер.

— Да — съгласи се Петер Ниеми. — Страхувам се, че гледката няма да е никак приятна.

След това той натисна копчето и на екрана се появи снимката на мъртъв ротвайлер, който лежеше на терасата пред салона на горния етаж, на десет метра от мястото, където господарят му вероятно е бил убит.

— На псето явно са му прерязали гърлото — заключи Ниеми и посочи зейналата рана на гърлото и полукръга от кръв, с която беше изпръскан светлият дървен под на терасата.

— И кога са го направили? — попита Бекстрьом.

— Ако позвъняването на „SOS Тревога“ е вярно определено, значи, трябва да е в два през нощта…

— Четири часа след като господарят му хвърлил топа, странно — заключи Бекстрьом.

— Да — съгласи се Ниеми. — Този случай, изглежда, няма да е от най-лесните. Изпратихме псето във ветеринарномедицинския, ако някой се пита. Освен това открихме остатъци от текстил в устата му. Нишки и едно по-голямо парче от плат, което според мен е от дънки.

— Изглежда е ухапало разбойника по крака — каза Бекстрьом, опря лакти на масата и оформи с пръстите си свод — Има ли още нещо интересно, което да ни споделиш?

Предимно странни неща, според Ниеми. Адвокат, на когото разбиват главата с тъп предмет, кучето му, чието гърлото прерязват повече от четири часа по-късно, и освен това — сякаш всичко дотук не е повече от достатъчно — дадени са поне два изстрела в салона на горния етаж.

Ниеми показа нови снимки, на които се виждаше дупката от куршума в тавана над бюрото и отвора в облегалката на дивана. Завърши с близък план на двата сплескани куршума, поставени върху лист бяла хартия на бюрото на жертвата, за да се получи колкото е възможно по-добро изображение.

— Ето и куршумите — заключи Ниеми. — Смятам, че са от едно и също оръжие. Във всеки случай са един калибър, 22, а са и от един вид. Обикновени оловни куршуми. Не намерихме гилзи, което говори за револвер, и вероятно жертвата е стреляла, понеже открихме следи от барут по дясната му ръка и по долната част на ръкава на ризата му. Впрочем той има лиценз за един револвер калибър 22. Да се използва при лов на животно в бърлогата му или за убиване на диво животно, хванато в капан. Имаше лицензи за шест различни ловни оръжия. Две спортни карабини, три ловджийски пушки и току-що споменатия револвер. Има шкаф за оръжие долу в мазето, но тъй като е заключен, този въпрос ще изчака.

— Но ние не намерихме револвер — каза Бекстрьом.

— Не още — отвърна Ниеми и поклати глава. — Едва започнахме претърсването и май ще се занимаваме с това цялата седмица. Огромна е бараката, в която е живеел. Първият етаж е почти двеста и петдесет квадратни метра, вторият е сто и петдесет квадрата плюс една тераса от сто. Най-долу в мазето има голям гараж, освен това фитнес зала, сауна, билярдна стая, изба, перално помещение и склад. Що се отнася до търсенето на вещи, в самото начало сме.

Никакъв тъп предмет и никакъв револвер. Затова пък са намерени куп други неща, според Ниеми. В най-горното чекмедже на бюрото има дебел кафяв плик, който се оказа, че съдържа деветстотин шейсет и две хиляди шведски крони в банкноти по хиляда, разделени на пачки по десет, с ластиче около всяка пачка. Върху бюрото имаше старомодна и доста използвана шарена носна кърпа с петна от кръв и сополи. Имаше и наполовина пълна кристална гарафа с уиски и почти празна чаша, само малко на дъното. За по-точното значение на тези находки Ниеми още не е могъл да мисли. Затова пък има нещо друго, което привлече вниманието му.

— Има още една чаша — заяви Ниеми и показа още една снимка. — Намира се на холната масичка в ъгъла, там, където е попаднал куршумът в облегалката на дивана. Ако начертаете права линия между чашата и гарафата на бюрото и куршума в облегалката на дивана… чашата на холната масичка се пада на същата линия… само че около метър по-нататък… пред дупката от куршума в облегалката на дивана… и ако приемем, че този, който пие от чашата, е седнал, което е обичайно при такива дейности… значи е имало голям риск той или тя да бъдат улучени в горната част на тялото или в главата… което обаче явно не е станало, ако се съди по следите…

— Човекът на дивана вече не е седял там — предположи Аника Карлсон. — Той или тя вече са се били махнали оттам.

— Не, почти сигурен съм, че той… или тя… са седели на дивана, но не са били улучени. Причината да мисля така са следите, които установихме на ето тази възглавница — поясни Ниеми и показа нова снимка, близък план на една възглавница за диван.

— Забележете по-тъмното петно на възглавницата, приблизително там, където би следвало да се намират задните части на седящия на дивана — продължи Ниеми и показа снимка на възглавницата.

— Който е седял там, се е насрал, когато са засвистели куршумите край ушите му — заключи Бекстрьом. „Ето какво се случва с бандита“, допълни наум той. Насира се, когато един адвокат педал започне да стреля по него. Той лично би извадил малкия Сиге и би уредил сметката с двоен шведски откуп.

— Следи както от изпражнения, така и от урина — съгласи се Ниеми и кимна утвърдително. — Не за първи път се случва такова нещо, ако ме питате. — Ниеми се усмихна любезно и махна снимката от стената.

— Някакви въпроси? — попита той.

— Да оставим това за по-късно, когато ще знаем малко повече — прекъсна го Бекстрьом, за да предотврати маса ненужно бръщолевене.

— Аника, ако правилно съм разбрал, има по-належащи въпроси, с които да се заемем — продължи той и по някаква причина погледна към техния прокурор и водещ досъдебното производство, Лиса Лам.

— Претърсването на жилището на Ериксон не е никакъв проблем — заяви Лиса Лам и поклати глава. — Нито пък компютъра му, като се има предвид, че се намираше в жилището му и беше включен. Остава адвокатската фирма, където може да е по-сложно, както вероятно разбирате. За момента реших да запечатам стаята на Ериксон. След два часа ще се срещна с партньорите му, за да обсъдим как да процедираме при евентуални допълнителни мерки.

„По дяволите“, отсече наум Бекстрьом.

— Някой да има други въпроси? — попита Бекстрьом и въздъхна леко.

После всичко се разви както винаги става, въпроси, разсъждения и обичайното бърборене, докато му писна, вдигна дясната си ръка и сложи точка на първото заседание на настоящата си следствена група.

— Достатъчно говорихме — отсече Бекстрьом. — На работа. Погрижете се да хванете негодниците, които са го извършили. Ще си бъбрим, когато ги вкараме в пандиза.

25

„Трябва да хапна — рече си Бекстрьом. — Обилен обяд, порядъчно питие и една голяма и много студена бира. След това ще ми трябва спокойствие, за да мога да мисля.“ И тъй като часът вече минаваше два и половина следобед и кръвната му захар в момента се намираше на нивото на ръчно шитите му италиански обувки, беше крайно време.

Най-близкият му човек, Аника Карлсон, седеше зад бюрото си в тяхната съвещателна зала и потвърждаваше доказания си капацитет за едновременно извършване на няколко дейности, като ядеше салата от пластмасова кутия, пишеше на компютъра си и същевременно кимаше на Бекстрьом.

— Водещият разследването мисли да излезе за обяд — заключи тя и се усмихна.

— Мислех да се поразходя — отговори Бекстрьом. — Да хапна и да помисля на спокойствие.

— Мислеше да се поразходиш? Сега вече наистина се притесних. Да не би да се разболяваш?

— Не — отвърна Бекстрьом и поклати глава. — Просто имам нужда от спокойствие, за да помисля.

„Първият истински летен ден“, установи Бекстрьом, когато излезе на улицата, но преди да напусне полицейския участък, се върна в кабинета, за да вземе слънчевите си очила. Личните му очила за разузнаване, които обикновено изваждаше с идването на лятото веднага щом слънчевите лъчи освободяха достатъчно женска кожа, която да си струваше неудобството. Очилата му за разузнаване със стоманена рамка, чиито черни огледални стъкла не позволяваха да бъде объркан с обикновените бройкаджии, които плъзваха по това време на годината и точеха лиги върху лекьосаните си тениски, докато търсеха материал за болните си фантазии.

Не и Еверт Бекстрьом. В жълт ленен костюм и тъмни слънчеви очила, извън всяко подозрение за низки подбуди, той вървеше необезпокояван по улицата надолу от участъка. Мина напряко през търговския център в Сулна, после сви покрай стадиона в Росунда и половин час по-късно влезе в една от любимите си кръчми във Филмовия град.

По пътя имаше доста за гледане, така че дори не се сети за последното си разследване. „Всяко нещо с времето си“, помисли си Бекстрьом. Той определено беше и небрежно-елегантен, и самоуверен и изтънчен, известен от криминалните програми по телевизията, със собствен клуб от почитатели в мрежата, а освен това и отговорът на тайните мечти на всяка жена. Но всичко това, което се явяваше негово наследство в живота, беше само едната страна на личността му. Той беше и наблюдател, който стоеше високо над дребните човешки боричкания, на които по-елементарното му обкръжение изглежда посвещаваше основната част от живота си. „Всяко нещо с времето си, а ти си и малко нещо философ, Бекстрьом“, повтори си той, когато седна на обичайната си маса, докато съдържателят го обграждаше с обичайното внимание и незабавно постави една достатъчно голяма и много студена бира пред него.

— Добре дошъл, Бекстрьом — поздрави той. — Какво ще каже господин комисарят за един голям бифтек на скара със сос „Беарнез“ и пържени картофи с коричка? Без салата.

— Звучи великолепно — отвърна Бекстрьом. — Заедно с обичайната малка чаша вода с достатъчно голяма, пълна с вода гарафа до нея.

— Разбира се, непременно — съгласи се съдържателят и кимна разбиращо.

После той започна да се храни необезпокояван, докато животът не се завърна в него. Тогава отново се почувства както обикновено. Към края на заседанието, докато служителите му досадно дърдореха по повод всички идеи и предложения относно разследването, които се бяха родили в главите им, той почувства лека умора, както и силна нужда от усамотяване и размишление. Много приличаше на обичайното усещане, появяващо се след като големият салам беше получил своето и той желаеше само да го оставят на мира, а не някоя неукротима, непозната млада дама, лежаща до него в голямото му легло от „Хестенс“, да започне да се катери отгоре му.

„Животът се връща“, помисли си Бекстрьом, вдигна чашката и я пресуши до капка.

По време на кафето собственикът на заведението дойде и седна на масата. Той беше запален поддръжник на АИК, какъвто ставаше и Бекстрьом веднага щом влезете в кръчмата, и новината явно бързо се беше разнесла. Полицейската легенда на Сулна разследваше убийството на един от заклетите врагове на клуба.

— Знаеш, че негодникът беше в управлението на „Юргорден“, нали? Ако говорим за мотив за престъплението.

— Зная — отвърна Бекстрьом. — Зная, направо звучи като основание за освобождаване от наказание за този, който го е направил, ако питаш мен.

След това той взе такси обратно до работа, спря по пътя и си купи още таблетки за гърло, за да предотврати лошите слухове, и едва се бе отпуснал в стола си и качил уморените си крака на бюрото, когато на вратата се почука. Неговата малка Йени, екипирана с миниатюрно червено горно боди и много широка усмивка, която приканваше към разговор на четири очи.

— Дали имате пет минути, шефе?

— Разбира се, заповядай, сядай, Йени — покани я Бекстрьом и направи жест към стола за посетители.

„Животът се върна“, повтори си той и само след секунда размишление реши да сложи очилата си отново.

26

— С какво мога да ти помогна, Йени? — попита Бекстрьом, като за по-сигурно качи десния си крак върху левия, в случай че големият салам се раздвижи.

— Имам идея, която реших да споделя с вас — отвърна Йени. Усмихна се отново, наведе се напред и протегна един лист хартия.

— А, добре — каза Бекстрьом. Пое го и зачете. Три реда ръкописен текст, заоблен и красив момичешки почерк, точно както той се бе надявал по отношение на малките подробности и ето че големият салам вече се оживи.

— Четете, шефе, четете. — Йени посочи листа и кимна с нетърпение.

— Неделя, 19 май. Барон ударен с тръжен каталог. Вторник, 21 май. Заек поставен под грижи поради немарливо отношение към него. Неделя, 2 юни. Адвокат бива убит — прочете Бекстрьом на висок глас и с нарастваща изненада. „Какво, по дяволите, е това тук?“, зачуди се той.

— И вие ли мислите като мен? — попита Йени и се наклони още мъничко напред. Изглеждаше развълнувана, а гърдите ѝ се повдигаха.

— Не съм съвсем сигурен — отвърна Бекстрьом и поклати глава. — Разкажи ми, слушам.

— Тази идея ми дойде по време на заседанието. Ей така, внезапно, запитах се горе-долу колко чести са подобните случаи? После се сетих за трите златни правила, които важат при провеждането на разследване на убийство… първо, да се приеме ситуацията… второ, да не се усложнява ненужно… и трето… и точно тогава ми просветна на заседанието… да не се приема случайността.

— Аха — отвърна Бекстрьом. — Моля за извинение, но аз…

— Мисълта ми е колко често има три такива случая само за една седмица? В един и същ полицейски район, при това? Искам да кажа, че да е чиста случайност, е статистически невъзможно, като се отчете колко са необичайни. Всеки един от тях. Всъщност влязох в мрежата и проверих. Знаете ли, шефе, откога не е убиван адвокат в страната?

— Не — отвърна Бекстрьом. — За съжаление, не се случва всеки ден, ако питаш мен, но…

— Повече от петдесет години, откакто се е случило предишния път. Станало е в Норланд впрочем във връзка с процес в районния съд. Една от страните застреляла адвоката на противната страна. Точно адвокатите трябва да са сред най-редките жертви на убийства тук в Швеция… и да вземем случая със заека, когото са поставили под грижи… никога не съм чувала за подобен случай през целия ми живот… и после удрянето с тръжния каталог.

— Слушам — отвърна Бекстрьом. „За какво, по дяволите, говори тя?“, запита се наум.

— Вие сте разследвали насилствени престъпления през целия си живот, шефе — каза Йени. — Колко пъти сте имали случай, при който барон е ударен с тръжен каталог? Пред двореца, където живее кралят, при това.

— Никога — подчертано изрече Бекстрьом и поклати глава. — Ако питате мен, това е първият път в историята на шведската криминалистика, когато нещо подобно се случва.

— Именно — каза Йени. — Точно това беше мисълта ми.

— Чух какво каза, Йени, но все още не схващам…

— Не може да е случайно — прекъсна го Йени и го погледна сериозно.

— Не е случайно?

— Не — поклати глава Йени. — Не може да е случайно. Трябва да има връзка между тези три събития. Това е единствената възможност според мен. Първото води към второто, което води към третото. И открием ли тази връзка, разрешили сме всичко. Кой е убил Ериксон и всичко останало в това отношение, и за заека, и за тръжния каталог.

— Така ли мислиш? — запита Бекстрьом. — Така ли мислиш — повтори той, тъй като мислите му бяха вече тръгнали в друга посока. „Каквото и да говорим за Рогерсон — помисли си Бекстрьом, — той определено е способен полицаи, който няма нужда да мисли с циците си и който не може да е баща на тази малка следователка. Не и с неговия външен вид и с нейната глава, а освен това какъв късмет, че Рогерсон няма цици.“

— Знаех, че ще схванете точно мисълта ми. Именно за това си рекох, най-добре да отида направо при шефа и не шах нито дума на останалите.

— Много разумно от твоя страна — каза Бекстрьом. — Много разумно — повтори той за по-сигурно. — Нека само да проверя дали съм те разбрал правилно.

— Искате ли да запиша? — попита Йени, протегна се напред и взе обратно листа, който му беше дала.

— Разбира се — каза Бекстрьом. — Ако правилно съм те разбрал, като начало имаме неизвестен извършител, който натупва някакъв благороден задник с тръжен каталог, което на свой ред води до това, че два дни по-късно поставят под грижи заек, взет от възрастна дама с известни проблеми с паметта, ако мога така да се изразя, което води до това, че един или повече неизвестни извършители едва четиринайсет дни по-късно убиват адвокат Ериксон.

— Да, горе-долу така. Зная, че звучи невероятно странно, но съм сто процента сигурна, че трябва да има връзка. Става въпрос да не приемаме случайността.

— Интересно — каза Бекстрьом. — Заслужава си да се поразровим. — „Малката Йени трябва да е феноменална за таковане — помисли си той. — Ама при тая глава на малката Йени, госпожица Петък е направо Нобелова лауреатка, като при това е и отличничка по отношение на правенето на двугърбия звяр.“

— Знаех, че ще схванете точно какво…

— Естествено, разбира се — каза Бекстрьом в желанието си да я възпре. — Знаеш ли, Йени…

— Слушам, шефе.

— Ще докладваш само на мен. Нито дума за това на никого от останалите.

— Благодаря, шефе — отвърна Йени. — Обещавам, че няма да ви разочаровам.

— Чудесно — каза Бекстрьом и се усмихна любезно. „Така няма да ми се наложи да науча, че Патицата Карлсон7 те е завлякла на рецепцията, за да приемаш пристигащата поща“, помисли си той.

27

Обикалянето от врата на врата в района започна още в седем сутринта. То продължи през целия ден, но най-резултатно беше сутринта и вечерта, нещо нормално, в случай че работата ти е да чукаш по вратите в жилищните райони. Сутринта и вечерта беше най-добре. Когато живеещите там не бяха на работните си места и децата им не бяха на училище, което човек дори не беше нужно да е полицай, за да съобрази.

Районът, в който адвокат Тумас Ериксон живееше, предлагаше още едно голямо предимство за всеки сериозен, обикалящ по къщите полицай. По-голямата част от съседите на жертвата бяха собственици на кучета, което означаваше, че прекарват значително повече време на открито от гражданите без кучета и освен това ходеха по такива места и в такова време, които често представляваха интерес при разследването на престъпления. Особено когато ставаше дума за такова престъпление, извършено срещу съседа им, адвокат Тумас Ериксон.

„Район с толкова много собственици на кучета е истинска златна мина при обикалянето по къщите“, помисли си инспектор Ян Стигсон, на трийсет и две, син на производител на мляко от Даларна, който все още мислеше по млекарски, макар да бяха минали повече от десет години, откакто бе дошъл в Стокхолм, за да стане полицай.

Той работеше с Бекстрьом от четири години и през това време бе отговарял за няколко подобни инициативи.

И така, сега той и неговият служител пак се заемаха с това. Лично той заедно с четирима по-млади колеги, които бяха командировани от управлението в района, обикаляха от къща на къща, от врата на врата и когато той звънна на втората си врата, дойде първият успех, макар да не беше минало осем и половина сутринта. „И с времето имаха късмет, първият истински летен ден, направо идеален за задачата“, помисли си Стигсон.

Отвори му приятна жена на средна възраст, зад нея стоеше черен лабрадор и махаше с опашка. Тя живееше в къщата заедно със съпруга си от двайсет години. Децата бяха излетели от гнездото отдавна. Съпругът ѝ беше отишъл в Испания, за да играе голф, и от няколко дни тя бе поела отговорността да извежда кучето за „вечерното пишкане“. Обикновено съпругът ѝ се грижеше за тази разходка, докато нейното задължение беше сутрешната.

— Ние сме с напълно различен денонощен ритъм, мъжът ми и аз — обясни тя. — Аз съм жизнена сутрин и си лягам най-често в десет, а мъжът ми обратно. Той може да будува половината нощ и не е годен за разговори сутрин. Но заповядайте, влезте, да говорим на спокойствие. Мечо и аз вече направихме сутрешната си обиколка и сега мислех всъщност да пийна чаша кафе. Вие, господин инспектор, пиете кафе, нали?

— Благодаря, с удоволствие — прие Стигсон. „Мила жена — помисли си той. — А изглежда и будна, тъй като очевидно е прочела званието му, когато ѝ показа легитимацията си.“

След това той прекара в кухнята ѝ почти час, а тя му разказа за наблюденията си от предходната вечер, докато е разхождала лабрадора си Мечо. Обикновено използвала един и същ маршрут. Първо тръгвала нагоре по улицата, минавала няколко преки, после обикновено правела десен завой и се прибирала у дома. Най-просто казано, обикаляла най-близките улици, обясни тя и показа с пръст на картата, която Стигсон носеше със себе си.

— Разходка от най-много два километра, но ако си в компанията на този приятел, обикновено отнема почти час. Има много за мирисане и мнозина за поздравяване, другите кучета и техните стопани и стопанки — поясни свидетелката и се усмихна на Стигсон.

— Дали бихте могли да ми дадете някои имена и още по-добре, часовото време, ако си спомняте. Както сигурно разбирате, опитваме се да намерим всеки, който се е подвизавал в района снощи. Каквото кажете, остава, естествено, между нас.

Нямаше никакъв проблем. Тя срещнала същите съседи и собственици на кучета, както обикновено. Даде му и половин дузина имена и обясни, че всичко било както обикновено. Нищо необичайно и определено не е имало загадъчни лица, на които да се е натъкнала. Фактически срещнала само един човек, когото не познавала отпреди нито по име, нито по външен вид. Когато подминала къщата на Ериксон, на сто метра по-надолу по улицата, тя видяла човек, който стоял от другата страна на улицата и натоварил два големи кашона в багажника на една кола. Приблизително когато поставяла ключа във вратата си, чула колата да запалва и да потегля.

— Трябва да е била същата кола — каза тя. — В това съм съвсем сигурна.

— Помните ли колко беше часът? — „Там е седял“, помисли си Стигсон.

— Помня, че излязох от къщи към девет без десет, приблизително казвам. Понеже бях гледала телевизия, а програмата, която гледах, беше от онези, риалити шоу, както им казват, и свърши в девет без петнайсет. После направих обичайната обиколка, да речем било е около девет и половина. Спомням си, всеки случай, че когато пуснах вечерните новини по ТВ4, тъкмо бяха започнали. Те започват в десет, но преди това подсуших лапите на Мечо, налях вода в купичката му и поприбрах малко в кухнята.

— Онзи човек, който е товарел кашони в колата, дали можете да го опишете? — „Сега взе да става горещо“, рече си наум Стигсон.

— Не — поклати глава тя, като изведнъж стана сериозна. — Чух по новините в осем тази сутрин какво е станало, така че разбирам какво имате предвид. Когато минах покрай него, той се беше навел в багажника, така че не можах да видя лицето му. Но от малкото, което видях, изглеждаше съвсем нормален. Ами като повечето живеещи наоколо. На средна възраст, добре облечен, мисля, със сако или евентуално хубаво яке, синьо или черно, и тъмни панталони, може би само…

— Какво? — попита Стигсон и се усмихна подканящо.

— Останах с впечатлението, че е силен, добре сложен, изглеждаше някак си трениран. Видях как вдигна кашона и го сложи в багажника. Не че знаех какво има в него, нито пък колко тежи, но беше един от онези кашони за местене на покъщнина, от по-големия модел, и не изглеждаше да представлява проблем… да го вкара вътре, ако мога да кажа така.

— Имате ли представа колко висок беше?

— Определено над средния ръст. Бих казала по-скоро един и деветдесет, отколкото един и осемдесет. Беше голям мъж. Съпругът ми е доста висок, един и осемдесет и шест, макар че още упорства да казва, че е един и осемдесет и девет. Наистина беше толкова, когато се запознахме, но той забравя, че това беше преди близо четирийсет години.

— Казахте на средна възраст — продължи Стигсон, който не мислеше да се предава. — Четирийсет и пет, петдесет, шейсет…

— Със сигурност не е шейсет — отговори свидетелката му и категорично поклати глава. — Петдесет или по-скоро най-много петдесет. Имаше нещо в начина, по който се движеше. Лекота, непринуденост, това, което възрастта ти отнема, независимо колко тренираш в салона, а той беше и в добра форма, както казах.

— Нещо друго, което да ви е направило впечатление?

— Колата. Беше сребрист „Мерцедес“, от по-големите, нисък, спортен модел, не комби. Определено не беше кола, с която някой взломаджия ще обикаля наоколо.

— Сребрист „Мерцедес“. Сигурна ли сте в това?

— Да, напълно. Защото с мъжа ми имаме „Мерцедеси“. Моят е малък, а неговият е по-голям, за да има място за стиковете за голф, но този беше значително по-голям отколкото на съпруга ми, и без съмнение по-скъп от двата наши.

— Не забелязахте ли и нещо друго по автомобила? Регистрационния номер? Да е имало някакви стикери или знаци по него?

— Не. За регистрационния номер дори не помислих. Стикери или знаци също не видях. Не беше някаква особена кола, че да се замисля за това. Макар че сега разбирам защо питате. Но това, което се случи, е ужасно. Последното, за което човек би си помислил в този район. Дори не сме имали толкова много кражби с взлом тук. Най-лошото, което ни се е случвало с мъжа ми, е, че ни откраднаха лодката. Имаме място за лодка в яхтклуба, който е в съседство с къщата на Ериксон, но това трябва да е било преди десет години.

— Надявам се, че са ви я върнали.

— А, да, беше много по-просто, отколкото очаквахме. Оказа се, че е най-малкият ни син и неговите другари, които са я взели без разрешение и заседнали, а той не смеел да каже на мама и татко. Най-накрая, разбира се, изплю камъчето.

— Но оттогава е послушен, нали? — каза Стигсон и се усмихна.

— Сега е женен, има две деца и работи като юрист в „Шведска частна банка“, така че искрено се надяваме — отвърна майката и се усмихна.

Десет минути по-късно Стигсон благодари за гостоприемството, като подаде визитната си картичка. Ако тя се сетеше за още нещо, да заповяда и да се обади. Голямо или малко, важно или маловажно, независимо какво е, просто да се обади, а той, лично, винаги беше буден.

„Почти в целта, без малко, ама почти в целта означава, че целта не е улучена“, мислеше си той, когато излезе на улицата и пое към следващата къща от списъка си.

28

В понеделник следобед, приблизително по същото време, когато Йени Рогерсон излагаше теориите си пред все по-слисания Еверт Бекстрьом, Лиса Лам и Аника Карлсон се срещнаха с колегата на Тумас Ериксон от адвокатската фирма „Ериксон и Партньори“ на улица „Карлавеген“ в Стокхолм.

Преди да отпътуват натам, Лиса Лам влезе в електронната страница на фирмата, за да се подготви за това, което я очакваше. Срещата определено нямаше да е от лесните задачи. В най-лошия случай щеше да се превърне в юридическо мятане на ножове, а при подобно положение тя трябваше възможно по-скоро да опознае опонента си.

Адвокатската фирма „Ериксон и Партньори“ беше основана петнайсет години по-рано от Тумас Ериксон. Тя беше специализирана по наказателноправни въпроси и семейно право и допреди по-малко от едно денонощие там работеха шестнайсет души; петима партньори с равни права, като всички те бяха адвокати, освен това петима стажант-адвокати, един икономист, който отговаряше за счетоводството, лични въпроси и други административни дейности, две жени помощник-адвокати и три секретарки. Според броя на персонала и предлаганите услуги бяха далеч от великаните в бранша, но в същото време бяха значително по-големи, отколкото Лиса Лам си представяше. От няколкото пъти, когато срещна Тумас Ериксон в съда, бе останала с впечатлението, че той е типичен вълк единак, а не основател и най-възрастният съсобственик на компания от този размер.

„Кажи ми кои са приятелите ти и ще ти кажа кой си, а като се вземе предвид славата на Ериксон, четирима адвокати и петима стажант-адвокати са солидна бройка“, отсъди наум Лиса Лам и поклати глава, докато изключваше компютъра си.

Аника Карлсон, изглежда, също беше наясно какви трудности ги очакваха и още преди да потеглят от гаража на полицията, тя зададе въпроса.

— Да направиш посещение на адвокатска фирма хич не е лесно — каза Аника Карлсон, като това беше по-скоро констатация, отколкото въпрос.

— Наистина никак не е лесно — съгласи се Лиса Лам, а гласът ѝ потрепера повече, отколкото тя очакваше.

— Кажи ми кратката версия. А също и най-лесната — каза Аника Карлсон и се усмихна.

— Добре. Първо, сложността идва най-вече от дейността, с която се занимават адвокатите. Става въпрос за ненарушаване интереса на клиента, а правилата за пазене на тайна, които се прилагат, са значително по-обхватни от нормалното. Ако рекат да се запънат, то… — Лиса Лам вдигна рамене.

— Давай второто!

— Второ, Тумас Ериксон е жертва на престъпление, а не заподозрян за извършване на престъпление, и освен това… трето… бил е убит в жилището си, а не в службата. Като събереш всичко това заедно, работата става дебела — каза Лиса Лам и въздъхна.

— Забравяш обаче най-важното — добави Аника Карлсон.

— Какво е то? — попита Лиса Лам, макар вече да знаеше отговора.

— Ериксон беше гангстер — отвърна Аника Карлсон без заобикалки, като същевременно раздвижи широките си рамене. — Мислех си за колегите му. Що за хора биха работили с гангстер? Други гангстери.

— И аз мислих за това. То също ме притеснява.

— Мен обаче не — рече Аника Карлсон и тръсна глава. — Ако започнат да ни въртят номера, смятам да извия ръцете им.

— Благодаря, и аз така смятам, макар че лично аз мислех да започна от другия край — отвърна Лиса Лам.

— Няма защо — каза Аника Карлсон. — Кажи ми, ако промениш мнението си.

„Ние с теб определено ще дойдем на един акъл“, помисли си тя.

29

Надя Хьогбери беше на петдесет две. Допреди двайсет години тя се казваше Надежда Иванова, родена в едно селце на двайсетина километра от големия град Ленинград, който сега се наричаше Санкт Петербург. Надежда беше талантливо момиче и председателят на местния партиен окръг, братовчед на баща ѝ, се погрижи тя да бъде записана в подходящите училища, за да може в бъдеще да служи на голямата съветска република по възможно най-добрия начин.

Надежда също не го разочарова. На двайсет и шест годишна възраст тя защити докторат по приложна математика в Ленинградския университет. Изкарваше най-високите оценки и, общо взето, незабавно беше назначена като анализатор на риска в органа за управление на ядрената енергия в региона. Само три години преди „освобождението от комунистическото робство“, както нейният стар наставник, бившият партиен председател, съвсем скоро щеше да назовава случилото се в края на осемдесетте години.

Той беше и човекът, който я посъветва да предприеме следващата стъпка. Ако тя не искаше да приеме предложението му и да започне работа в частния земеделски концерн, който той понастоящем ръководеше, а предпочита да продължи с предишната си дейност, то логичната стъпка за жена с нейните умения е да потърси успеха извън новата Русия, докато старият ѝ работодател осъзнае очевидното и се адаптира към условията, които сега са в сила във всяка функционираща икономика, независимо за кой сектор става дума. Висококвалифициран специалист като нея, ядрен физик и доктор по математика, трябва да печели много повече от обикновен лекар, учител или полицай.

Много скоро щеше също така да се окаже, че това не е единственото, което работодателят ѝ не е схванал. Първият път, когато тя помоли за разрешение да напусне родината си, беше през лятото на 1991, две години след „освобождението“. Тогава работеше в ядрена електроцентрала в Литва, намираща се само на няколко километра от Балтийско море. Тя така и не получи отговор на молбата си. Вместо това една седмица по-късно бе повикана от шефа си, който ѝ съобщи, че я местят в друга атомна електроцентрала, намираща се на хиляда километра на север, точно до Мурманск. Неколцина безмълвни мъже ѝ помогнаха да събере багажа си. Закараха я на новото работно място и не мръднаха и на сантиметър от нея по време на двата дни, които отне пътуването.

Две години по-късно тя се отказа да иска разрешение. С помощта на „нови вътрешни контакти“ тя мина през границата и влезе във Финландия. Бе посрещната от „нови външни контакти“ и още на другата сутрин, през есента на 1993 година, се събуди в къща на село, някъде в Швеция.

Никога преди Надя не беше получавала такива грижи и първите шест седмици тя се посвети основно на разговори с домакините си. Разговор, при който те поставяха въпросите, а тя отговаряше, и се отделяше време най-вече за по-непринудени диалози. Една година по-късно тя вече говореше шведски гладко, получи шведско гражданство, собствено жилище в Стокхолм, нова работа и работодател, който с приятелска усмивка ѝ обясни, че може да последва наказателна отговорност, ако дори само намекне на някого къде работи.

Две години по-късно се разделиха по живо, по здраво. Независимо от краткото прослужено време, Надя получи както щедро обезщетение, така и ново назначение. През последните петнайсет години тя работи в различни отдели на Стокхолмската полиция. От четири години беше при Еверт Бекстрьом като цивилен анализатор в Отдела за тежки престъпления на полицията във Вестерурт. Освен това от дълго време беше най-близкият сътрудник на Бекстрьом, единствената, на която той се доверяваше безусловно, макар че по-скоро би отхапал езика си, отколкото да си го признае.

Хьогбери обаче беше вече история. Тя се запозна с него в мрежата, но се разведе още след година, понеже веднага си бе проличало, че той е твърде много руснак за На̀диния вкус. Достатъчно ѝ бе да запази фамилията, която той ѝ даде, а всичко, което ѝ предстоеше, беше въпрос между нея и новата ѝ родина. Един такъв въпрос беше допускането на Бекстрьом в сърцето ѝ заради всичките му слабости. Което пък беше нейната слабост, въпреки че тя по-скоро щеше да отхапе езика си, нежели да го признае, макар и само пред себе си.

Ето че бе дошло време за ново разследване на убийство, което поставяше рамките на живота, който живееше, а ролята ѝ в тази връзка бе зададена отдавна. Надя отговаряше за вътрешното разследване и най-горе в списъка ѝ за деня стоеше задачата да картографира личността на жертвата, да го направи възможно по-скоро и ако може незабавно да разбере с какво се е занимавал през последното денонощие от живота си, преди да срещне своя убиец.

Първо тя разпредели различните части на задачата на четиримата си служители. След това лично се зае с компютъра на жертвата и намиращото се в него. За да спази процедурата, тя провери дали съдържанието на твърдия диск съвпада със сваленото на преносимата памет, която Бекстрьом ѝ беше дал. След това прибра паметта в шкафа на Бекстрьом, за който само той и тя имаха ключове. „За всеки случай“, каза си тя, защото преди се е случвало прокурорите да се обърнат, щом работите тръгнат зле.

Първото откритие, което направи, беше, че компютърът, независимо от стикера върху него, не принадлежи на адвокатска фирма „Ериксон и Партньори“, а на една компания с по-мъглявото име „Управление АД Олстенен“, което се оказа собственост на адвокат Тумас Ериксон и се занимаваше с управление на капитали от различно естество. Собственият капитал възлизаше на малко под седем милиона, годишният оборот, който се състоеше предимно в търговия с ценни книжа, на почти десет, а единственият съществен актив беше къщата на улица „Олстенсгатан“ 127, собственост на компанията и отдадена под наем за жилище и работен офис на адвокат Тумас Ериксон срещу сума, равняваща се в крони на тази, която данъчната служба прие последния път, когато се опитаха да я повишат.

„Пазарната стойност от двайсет и пет милиона, заем от петнайсет, собствен капитал от седем на компанията, която притежаваше къща, месечен наем от трийсет хиляди и до момента нищо, за което дори да повдигнеш вежди“, пресметна Надя и премина към бързо сканиране на съхраняващото се на твърдия диск.

Една по-малка част от него, изглежда, бяха различни бележки, хем неясни, хем трудни за разтълкуване, които Надя, като се имаше предвид характера ѝ, естествено, възнамеряваше да разбере какво означават. Почти всичко останало беше значително по-просто по отношение на съдържанието.

„Мъже“, помисли си Надя, въздъхна и поклати глава. Единствената утеха беше, че това, което току-що откри, би трябвало да зарадва началника ѝ, Еверт Бекстрьом. После тя изключи компютъра на жертвата и включи собствения си, за да се заеме със следваща точка от дългия списък с нещата, които тя и колегите ѝ би трябвало да научат за живота, воден от Тумас Ериксон.

30

Петък, 31 май, два дни преди убийството на адвоката Тумас Ериксон, Йени Рогерсон направи това, което началникът ѝ Еверт Бекстрьом бе заръчал да направи, и приключи дванайсет дни по-рано разследването на така наречения малтретиран барон Ханс Улрик фон Комер на паркинга пред двореца „Дротнингхолм“.

След това тя пъхна всички документи в плик — решението на Бекстрьом за прекратяване на случая, собственото ѝ разследване на случая, анонимния сигнал в оригинал и изцапания с кръв тръжен каталог — за по-нататъшно придвижване към дирекцията на полицията в Кунгсхолмен и отдела за защита на личността в Шведската служба за сигурност. Към всички „за сведение“ в съответствие с инструкциите, които към момента бяха в сила за полицията във Вестерурт, и в понеделник сутринта, на 3 юни, дебелият плик лежеше на бюрото на криминалния комисар Дан Андершон, в купчината с новопристигналата поща.

Дан Андершон беше на четирийсет и пет години, женен за три години по-млада жена и работеше като цивилен следовател в областната криминална полиция в Стокхолм. Те имаха три деца, всичките момчета на училищна възраст, и цялото семейство Андершон живееше в къща на островите в Меларен, на двайсетина километра от Стокхолм. Преобладаващото мнозинство от съседите им работеха като полицаи, учители, в спасителната служба или здравеопазването и ако трябва да бъде описан в онзи шаблонен социологически смисъл, Дан Андершон беше типичен полицай на средна възраст, на така наречения среден началнически пост, работещ в Стокхолм.

В професионално отношение, това, което вълнуваше неговите началници и което те оценяваха, а и което другарите му в работата отбелязваха с повече или по-малко смесени чувства, той бе известен като лоялен, мълчалив, работлив и способен. Но най-вече мълчалив.

Дан Андершон работеше като полицай от почти двайсет и пет години, през цялото време в Стокхолм, а от осем години беше началник на онази група от отдела за защита на личността в Шведската служба за сигурност, която се занимаваше с анализиране на картината на заплахата. Отделът, който имаше задължение да защитава кралското семейство, правителството и всички останали високопоставени лица със съпоставим ранг, които в зависимост от различни обстоятелства поне временно можеха да имат нужда от услугите му. На разговорен език, а също така и в сградата, където той работеше, въпросният отдел беше известен като „телохранителите“, въпреки че от по-голямата част от работещите там не се очакваше да успеят да стрелят първи, нито пък в най-лошия случай да препречат със собственото си тяло куршума, предназначен за обекта на стрелбата.

В понеделник, 3 юни, Дан Андершон влезе в кабинета си едва след обяд и след една сутрин, преминала в срещи. Щом забеляза дебелия плик, който полицията от Вестерурт беше изпратила за сведение, веднага си помисли да помоли секретарката да се погрижи за всичко, без да си прави труда да преценява колко спешно беше.

Но тъй като той беше именно той, а не някой друг, направи точно обратното. С иронична усмивка забеляза резолюцията на колегата Бекстрьом, прочете анонимния сигнал, въздъхна за първи път, разлисти тръжния каталог, без дори да помисли да си сложи гумени ръкавици, и накрая прочете доклада от разследването по случая от криминален инспектор Йени Рогерсон. По време на четенето на всичко споменато той въздъхна повече от един път.

„Йени Рогерсон — предположи Дан Андершон. — Най-вероятно някое от онези глуповати деца на бедствието Ян Рогерсон, които упорстват на всяка цена да стават полицаи като татко, а точно това в случая, изглежда, работи при Еверт Бекстрьом.“ Дъщеря на същия Ян Рогерсон от Националната следствена служба, който, когото и да попитате в бранша, твърди, че е единственият приятел на Еверт Бекстрьом в организация, в която работят поне двайсет хиляди полицаи. „Доста странно съвпадение“, помисли си Дан Андершон и въздъхна за последен път, преди да започне да пълни служебната си чанта с всички документи, необходими му за следващото заседание.

Седмиците преди националния празник означаваха напрегната работа за комисар Андершон и най-близките му колеги. На шведския национален празник, 6 юни, всичките високопоставени особи от кралския двор и правителството, обект на тяхната защита, бяха ангажирани в различни публични изяви, а самият ден беше критичен според разбиранията и опита, който управляваше работата им. Отлична възможност за засилване на всички проявления на чувства, свързани с Швеция и онези, които живееха там. Ден с висока символна стойност, независимо от посоката, в която поемат чувствата.

— Уведомете ме, ако мога да ви помогна с нещо — каза секретарката му, когато той излизаше, за да отиде в кабинета си.

— Колегите от Сулна са изпратили плик с документи относно някой си барон Фон Комер, когото отупали пред двореца „Дротнингхолм“ преди четиринайсет дни. Той, изглежда, има някаква неясна връзка с двора, така че най-добре да направим обичайните справки за него. Пликът е в купчината върху бюрото ми — каза Дан Андершон, кимна и се усмихна.

— Ще се заема незабавно — обеща секретарката му.

— Не е чак толкова спешно — поясни Дан Андершон. — Изглежда са предимно безсмислици — добави той.

Само седмица по-късно той щеше да се пита дали не е трябвало да каже нещо съвсем различно и какви се оказаха последствията от случилото се след това.

31

Лиса Лам започна срещата в адвокатската фирма „Ериксон и Партньори“ точно по начина, по който каза на Аника Карлсон, че ще го направи.

Започна с мили думи и изрази съпричастието си към чисто личното нещастие, което ги беше сполетяло. След това премина към деликатно убеждаване и загатване на онези практически проблеми, които събитие от този вид, за съжаление, създаваше. Проблеми, които тя се надяваше, че ще могат да се разрешат в разбирателство и възможно най-кратък срок, без ненужно затормозяване на работата като цяло.

Пет минути по-късно нещата се развиха точно както тя се опасяваше, че ще стане. Отначало дискусията постепенно се разгорещяваше покрай различните правни шикалкавения, които много скоро наистина преминаха към хвърляне на ножове. В конкретния случай се касаеше за четири различни неща и по изключение положението беше такова, че в адвокатската фирма „Ериксон и Партньори“ бяха точно на обратното мнение в сравнение с това, което прокурорът застъпваше.

Четири неща. Компютърът и мобилният телефон, намерени в жилището на Ериксон, бяха собственост на адвокатската фирма и следователно не биха могли да бъдат обект на мерките, които прокурорът очевидно възнамеряваше да предприеме. Естествено, същото се отнасяше и до претърсването на стаята на Ериксон, относно което прокурорът беше взел решение. Да не говорим за останалите помещения на адвокатската фирма, в случай че на прокурора му скимнеше да разшири района на своите и полицейските разследвания.

— Това не би трябвало да е толкова трудно за разбиране — уточни елегантно костюмираният ѝ опонент. — Няма никакви предпоставки нито за изземване, нито за претърсване в настоящия случай. Може да направим справка с наказателнопроцесуалния кодекс. Глава двайсет и седем и двайсет и осем, най-вече двайсет и осем, тъй като няма и помен от особените причини, изискващи се в конкретната ситуация. В действителност говорим за адвокатска фирма, а не за някакво си наркоманско свърталище. В случай че прокурорът не е наясно с това — добави той с язвителна усмивка, като оправи добре оформения път в косата си, леко приглаждайки я с лявата ръка.

Този, който взе думата веднага щом Лиса Лам млъкна, беше адвокат Петер Даниелсон, десет години по-млад от Тумас Ериксон, първият негов партньор, до скоро вторият човек във фирмата, а понастоящем — ако се съдеше по езика на тялото, думите му и одобрителните кимания на колегите му — този, който бе поел командването след него.

Лиса Лам го познаваше от по-рано. Само през последните две години се бяха срещали в съда няколко пъти. Освен това тя добре знаеше, че той работеше упорито, за да се сдобие със същата слава като предишния си началник, и че в това отношение изглежда се справяше добре, като се имат предвид лицата, които обикновено представляваше.

— Да разгледаме нещата по ред, че май не споделям мнението ви — заяви Лиса Лам.

— Точно както аз и колегите ми се опасявахме — отвърна адвокат Даниелсон.

— Ако ми позволите само да довърша — прекъсна го Лиса Лам, запрелиства книжата си и изведнъж заприлича досущ на татковата умница, каквато баща ѝ, членът на Висшия съдебен съвет, винаги се бе опитвал да я направи.

— По отношение на компютъра, намерен на местопрестъплението, нещата са ясни — отсече Лиса Лам. — Той е лична собственост на Ериксон. Независимо от стикера върху него. Той го е използвал непосредствено преди да бъде убит и що се отнася до съдържанието му, струва ми се няма нищо общо с дейността, която развивате тук в кантората. Останах с впечатлението, че е от изключително личен характер, за ваше сведение.

— Дали не бихте могли да се изразите малко по-ясно?

— Не — каза Лиса Лам и поклати глава. — Нито мога, нито искам. Що се отнася до мобилния телефон, работите стоят по същия начин. Нищо че абонаментът е на името на фирмата. Разговорите, които той е провел, са от изключителна важност за нашето разследване.

— А не трябва ли да знаем какво е основанието за тази преценка?

— Ще трябва да обжалвате решението ми — отвърна Лиса Лам и вдигна рамене.

— Вече се подготвя — каза адвокатът и понечи да стане.

— Още не съм свършила — каза Лиса Лам. — И така, решението ми по отношение на изземването на компютъра и мобилния телефон на Ериксон остава. Що се отнася до претърсването на къщата и стаята му, мисля да почакам, в чисто практически смисъл, докато съдът се произнесе. Ограничаването на достъпа междувременно, естествено, е в сила и предполагам, ще предявите евентуалните си възражения незабавно.

— Не се безпокойте за това — каза адвокатът и стана от мястото си.

— По въпроса за евентуалното претърсване тук, в кантората, ще се върна на него, ако дойде на дневен ред. Имаш ли нещо да добавиш, Аника? — попита Лиса Лам и погледна Аника Карлсон, която не беше казала дума до момента.

— Да — каза Аника Карлсон и измери с поглед насядалите около масата. — Естествено, задължени сме да разпитаме всички вас, които работите тук.

Отсеченото ѝ кимване накрая не остави никакво съмнение за намеренията ѝ, а тя лично вече беше избрала къде да нанесе удара. В стаята имаше девет души от петнайсетте, които към момента работеха във фирмата. Един беше в болнични, а останалите пет бяха или в съда, или бяха заети с други задачи извън кантората.

Една от присъстващите изглеждаше доста по-нажалена от останалите. Освен това беше най-младата и най-красивата от тях. „Значи, тебе чукаше“, помисли си Аника Карлсон.

32

След разговора с Йени, Бекстрьом реши първо да наобиколи служителите си и да провери положението, но тъй като обядът и фактът, че беше принуден да стане посред нощ, започваха да му се отразяват, му се прииска да иде да си легне в леглото от „Хестенс“, а на път за там беше крайно време да посети местопрестъплението отново и да свърши нещо.

Първо той взе служебната си чанта, която беше наследил от стария си началник на отдела за тежки престъпления в Стокхолм, комисар Филкинг, който беше нещо като легенда в бранша. От него се страхуваха, обичаха го и сред служителите си бе известен като неповторимия комисар Пиянкинг. Това беше наистина забележителна чанта, изработена от кафява кожа, и според едно класическо предание от щаба на полицията, с нея Пиянкинг лично доставил дванайсет литра бренди във връзка с една внезапна проверка в незаконен клуб за алкохол в Стария град. Имаше голяма вместимост и беше добре да му е под ръка, в случай че се натъкнеше на нещо интересно. След това той пъхна вътре лаптопа си и разни други книжа, свързани с новата му задача, в случай че някой от всичките му любопитни колеги започнеше да се чуди защо я мъкнеше.

На излизане от кабинета си той се спря до вратата на стаята, в която по-голямата част от неговите служители говореха по телефона, четяха документи или чукаха по компютрите си, плесна с ръце, за да привлече вниманието им и отправи към всички въпроса. Появило ли се е нещо, което да изисква незабавната му намеса? Ако се съдеше по поклащането на главите и мънкането, отговорът беше не.

— Добре — каза Бекстрьом. — Ами постарайте се да го промените. Аз лично отивам на местопрестъплението, за да хвърля нов поглед на спокойствие. И така, до утре сутринта.

— В такъв случай мога да ви закарам — каза Фелисия Петершон, която щеше да смени Стигсон и да поеме вечерната смяна по обикалянето по къщите.

33

Неделя вечер в началото на юни, времето — нищо особено, нямаше кой знае колко работа и затова малко преди полунощ Ара Дости възнамеряваше да приключи нощната си смяна и да си иде вкъщи в Шиста, за да поспи. Това беше точно преди да получи поръчка за шофиране до Нюшьопинг, сто километра на юг от Стокхолм, и когато се върна, часът вече минаваше един и половина през нощта.

„Ще направя последна обиколка около кръчмите в центъра“, реши Ара и когато минаваше край Стюреплан, един клиент, стоящ на улицата, му махна и помоли да го закара у дома, на булевард „Алвиксвеген“ в Брума. Хубав клиент, очевидно пиян по онзи шведски начин, по който твърде много момци се напиваха, но без да започват да бръщолевят празни приказки или да задават обичайните въпроси за това как той се чувстваше в новата си родина и откъде всъщност беше.

Какво се очакваше да им отговори? Беше роден в бежански лагер в Смоланд, беше прекарал целия си живот в Швеция и никога не беше стъпвал в родината на своите родители, Иран. Но сега такива въпроси нямаше, общо взето, клиентът беше добър, остави приличен бакшиш, а според касовата бележка от таксиметровия му апарат часът беше два и десет през нощта, на „Алвиксвеген“ в Брума.

Ара Дости направи обратен завой пред къщата, където остави клиента си, и когато стигна кръстовището на улица „Олстенсгатан“, за да завие наляво и да поеме по най-краткия път към леглото, което го очакваше в апартамента му в Шиста, работите за малко да свършат зле, понеже той разпозна голямата къща до водата и мислите му изведнъж поеха в друга посока.

Дотам беше возил клиент само преди половин година. Друг момък, който също се прибираше от кръчмата и освен това беше толкова пиян, че заспа на задната седалка по пътя. Веднага щом Ара спря, момъкът дойде на себе си, извлече се на улицата, измъкна порядъчна пачка банкноти от джоба на панталоните си и му подаде хилядарка. Когато Ара се опита да обясни, че няма да му върне, онзи само поклати глава и каза, че са точно.

Ара запротестира, че са твърде много, тъй като сметката беше само за няколкостотин, но клиентът му явно не го беше грижа. Той само махна пренебрежително с ръка и след като с известни усилия се добра до портичката пред входа на къщата, се обърна с широка усмивка.

— Не благодари на мен — каза клиентът му. — Можеш да благодариш на сънародниците си от Иран — и чак когато каза това, последното, Ара се сети, че и преди го беше виждал, когато го откара до Стокхолмския районен съд. Прочутият адвокат, когото бе гледал по телевизията и за когото бе чел във вестниците.

За него си помисли Ара, когато зави по „Олстенсгатан“, в същия миг, в който нещата за малко да свършат зле. Човекът, който му бе дал почти хилядарка бакшиш, явно предполагаше, че той е от Иран, без дори да зададе въпроса.

От мрака между два паркирани автомобила един друг мъж изскочи на улицата и Ара трябваше да настъпи спирачката, за да не го прегази. Един съвсем друг мъж, който му хвърли бърз и остър поглед, преди да се отправи към една кола, която стоеше паркирана срещу посоката на движението от другата страна на улицата. Той куцаше силно с десния крак и въпреки тъмнината Ара го видя достатъчно добре, за да се откаже от всяко намерение да спре и да му каже нещо или дори само да му покаже пръст в огледалото за обратно виждане.

Когато Ара отиде на смяна в два часа в понеделник следобед, на 3 юни, той прочете съобщението от таксиметровата централа „Такси Стокхолм“, че полицията в Сулна, във връзка с убийство на улица „Олстенсгатан“ 127, искаше да се свърже с всички шофьори, които в неделя и през нощта срещу понеделник са правили курсове в района около „Алвиксвеген“ — „Олстенсгатан“ или са забелязали нещо, което може да представлява интерес за разследването на полицията.

„Убийство — помисли си Ара. — Дано не е онзи с хилядарката, онзи, адвокатът.“ После извади мобилния си телефон и набра номера на полицията за подаване на сигнали.

34

Въпреки надеждите на Ара убитият беше тъкмо клиентът с хилядарката. Той го разбра още докато слушаше новините на път за участъка в Сулна, където очевидно искаха да проведат разпит с него.

„Питам се каква ли е наградата. Щом убитият е някой, който дава хилядарка бакшиш ей така, както онзи адвокат направи, трябва наградата за този, който помага на полицията да намери убиеца му, да е голяма, много голяма“, мислеше си Ара.

Криминален инспектор Ларш Алм беше на шейсет и четири години и девет месеца и имаше очаквания за едно спокойно лято. След три месеца той щеше да излезе в пенсия. През това време мислеше да вземе отпуската си и всички компенсации, които беше кътал, за да може през този последен месец, който му оставаше, да разчисти на спокойствие бюрото си.

Вместо това стана тъкмо обратното и в най-лошия случай имаше значителен риск да виси поне половината лято над разследването на убийството на адвокат, за когото на него и на всичките му колеги много малко им пукаше. Да си вземе болнични също не беше разумно заради значителната пробойна в плика със заплатата му, която подобно начинание оставяше.

„На всичко отгоре и онзи дебел, кръгъл идиот, Бекстрьом“, помисли си Алм кой знае защо, докато прелистваше листовете, получени от по-младия си колега, който беше приел сигнала. Вероятно някой от онези таксиметрови шофьори чужденци, които звъняха на телефона им за подаване на сигнали и даване на сведения и които според Аника Карлсон бяха толкова важни, че беше наложително незабавно да извикат подалия ги в участъка и да проведат специален разпит с него. „Не може да се отрече и че е точен, копелето.“ Алм въздъхна и вдигна слушалката на звънящия си телефон.

— Алм — каза Алм.

— Имаш посетител, който чака долу на рецепцията — каза гласът от другата страна. — Можеш ли да слезеш и да го вземеш?

„Имам ли избор, по дяволите“, рече си Алм и въздъхна за втори път.

„Никакво кафе, никаква вода и никакви празни приказки, че тогава може да стоим тук половината нощ“, помисли си Алм пет минути по-късно, когато той и неговият свидетел седнаха, всеки от своята страна на бюрото.

— Може ли да видя свидетелството ви за правоуправление и онази лента от автомобилния компютър, която колегата ми помоли да донесете? — каза Алм, докато отваряше компютъра си. „Какво лято, по дяволите.“

— Заповядайте — каза Ара. — Вземете една визита картичка, в случай че се наложи да ми се обадите. „Отегчен тип“, отсъди наум той.

— Откъде сте, Ара? — попита Алм, като погледна визитката.

— От Гношьо — отговори Ара Дости. — Намира се в Смоланд. Но от петнайсет години живея в Стокхолм. Написах домашния си адрес на картичката — допълни Ара и кимна към листчетата, които току-що беше дал на Алм.

— Нямах предвид това — каза Алм. — Имах предвид откъде сте поначало, така да се каже — поясни той.

— От Швеция — отвърна Ара, като се престори на изненадан. — Смоланд е в Швеция. Мислех, че знаете това. Роден съм и съм израснал в Смоланд. Ходих на даскало там, а когато станах на осемнайсет, се преместихме, аз, татко, майка, двамата ми по-големи братя, по-малкото братче и двете ми по-големи сестри в Стокхолм. Всичко осем човека, истинско преселение на народите — поясни Ара Дости и се усмихна любезно на Алм.

— Добре, разбрах ви — отвърна Алм и въздъхна. — Ако може със свои думи да разкажете за наблюденията, които сте направили в два часа снощи, след като сте оставили онзи клиент на „Алвиксвеген“ в Брума. — „Още един от тези, които идват тук, за да си играят игрички с нас, полицаите“, помисли си той.

Ара се справи с разказването на цялата история за по-малко от пет минути. Как оставил клиента си пред къщата, в която живеел, в два часа и десет минути. Направил обратен завой и на кръстовището с „Олстенсгатан“, приблизително една минута по-късно, за малко да прегази човек, който изскочил направо на улицата, непосредствено пред къщата, където онзи адвокат е бил убит. За това време той също така бе успял да му направи прилично описание и да опише колата, в която се качил.

— Беше на моята възраст — каза Ара. — Може би някоя и друга година по-голям, около трийсет и пет. Само че доста по-висок от мен. Един и деветдесет, някъде. Сини дънки, тъмно яке, гологлав. Куцаше с десния крак, доколкото успях да видя. Във всеки случай се хвана за дясното бедро с дясната ръка, когато за малко да попадне върху радиатора ми. Беше ръбат тип, за сведение. Много ръбат.

— Ръбат?

— Такъв, с когото не спираш, за да се разправяш — поясни Ара.

— Дали случайно не го познавате? — попита Алм. — От по-рано, имам предвид?

— Неее. Защо да го познавам?

— Нали карате такси. Имигрант ли беше, или швед? Трябва да сте видели още нещо.

— Не — каза Ара. — Изглеждаше като всички в днешно време. Имам обаче предложение. Ако може да ми покажете от онези снимки, които ченгетата по телевизията показват на такива като мен, че да видя дали няма да разпозная някого. Какво ще кажете?

— Колата, в която той се качи, можете ли да я опишете? — „Тук аз съм този, който задава въпросите“, помисли Алм.

— Сребрист „Мерцедес“, спортен модел… нисък, широк, скъп, от последните модели…

— И сте съвсем сигурен в това?

— Да. Сто процента. Нали карам такси, както току-що казахте.

— Не успяхте ли да забележите регистрационния номер? В огледалото за обратно виждане, искам да кажа.

— Не.

— Все нещо трябва да сте видели. Успели сте да забележите доста други неща.

— Този, който седеше в колата, включи дългите светлини отзад веднага щом минах край него.

— Значи са били двама. Вече е имало човек в колата, така ли?

— Добре — каза Ара Доста. — Ще направим така. Разказвам го още веднъж. Този, когото едва не прегазвам, се качва на тротоара, когато аз си продължавам. Другият, седящият в колата, която е паркирана на погрешната страна на улицата, включва дългите светлини отзаде ми веднага щом минавам покрай него. Нямам никаква представа как изглеждаше. Отидох си направо у дома и се строполих на леглото, за сведение. Вие какво щяхте да направите?

— Аха — каза Алм. — Значи, няма какво друго да кажете?

— Не, какво да кажа?

— Тогава обявявам разпита за приключен — каза Алм и погледна часовника си. — Преди да се разделим, трябва да ви уведомя за така нареченото споразумение за неразкриване на информация. То означава, че не бива да разказвате на никого за това, което току-що ми разказахте. Ако нарушите тази забрана, извършвате престъпление. Искате ли да питате нещо?

— Снимките. Кога ще гледаме снимките?

— Това ще го направим друг път — каза Алм. — Отнема известно време да се изберат, както сам разбирате. Аз или някой от колегите ми ще се свърже с вас, когато дойде време за това. Нещо друго?

— Има ли възнаграждение?

— Не — отвърна Алм и поклати изненадано глава. — За какво да има? Достатъчна награда е, че можете да ни помогнете да разрешим едно тежко престъпление. Освен това е и граждански дълг да се явите и да дадете показания. Отнася се за всички нас. Дори за такива като мен и колегите ми, за сведение.

— На мен вече ми отне два часа. В действителност съм на работа. Явих се в работно време. В добавка и телефонния разговор, и пътуването до тук, за да си говорим с вас. На вас ви плащат, за да седите тук. Аз обаче не получавам нищо.

— Естествено, че сме благодарни — каза Алм. Кимна, усмихна се и се изправи. „Запуших ти устата“, помисли си той.

— Имам само още един въпрос — каза Ара.

— Да?

— Как се става полицай? Как се взема изпитът? Трябва да е страшно труден.

Алм се задоволи само с кимване. „Много внимавай, момче“, рече си наум той.

Алм изпрати Ара Доста до рецепцията. Ако не за друго, то поне да е сигурен, че Ара е напуснал сградата.

— Ще ви се обадим за снимките — каза Алм, когато се разделяха. Ара не каза нещо. Само вдигна рамене и изхвърча на улицата.

„Забравих нещо — помисли си криминален инспектор Алм, когато се качи в асансьора, за да се прибере в стаята си. — Зарежи, ще се нареди от само себе си.“

Алм прекара остатъка от работния си ден да резюмира на спокойствие разпита с Ара Доста. После помоли една по-млада колежка от вътрешното следствие да избере, въз основа на даденото от Доста описание, няколко хубави снимки на бандита, които някой да му покаже.

— Вижте дали можете да съпоставите описанието, което той даде, с известни бандити, които имат или ползват сребрист „Мерцедес“ — предложи той.

— Нещо друго? — попита по-младата му колежка. „Чудя се защо ли всички тук в службата те наричат Дървена глава“, помисли си тя.

— Дайте му да подпише споразумение за неразкриване на информация — добави Алм, който петнайсет минута по-рано се бе сетил какво беше забравил.

Веднага щом Ара седна в колата, той звънна на един свой приятел, който също караше такси. Той беше кюрд, казваше се Кемал и имаше почти същата история като него самия. Добро момче, бял човек, ако използваме израза на средностатистическия швед. Около два месеца по-рано Кемал бе станал свидетел на обир на автомобил за транспортиране на ценности. Направил хубави снимки с мобилния си телефон. Обадил се направо на големия вечерен вестник, дали му двайсет хиляди за усилията и разказал на всички, които могат да слушат, че ченгетата са последните, към които трябва да се обръщаш, ако си се озовал в това положение.

„Колко глупав може да е човек“, помисли си Ара, имайки предвид себе си.

35

За да не се губи време, разпитът на колегите на Ериксон започна в кантората на фирмата. Предложението беше на адвокат Даниелсон, а Лиса Лам нямаше възражения. Аника Карлсон беше позвънила на четирима водещи разпити от полицейския участък в Сулна, а Даниелсон осигури една малка заседателна зала и три свободни кабинета, където да се помещават.

Веднага щом колегите пристигнаха, Аника Карлсон ги дръпна настрана и им изложи тактиката. Всички в кантората щяха да бъдат разпитани информативно и за предпочитане поотделно. Като начало, за начина, по който са се озовали в адвокатската фирма, и за отношенията им с адвокат Ериксон — както лични, така и служебни, — и с какво са се занимавали в деня на убийството на Ериксон. Последният им контакт с жертвата, разбира се, и за какво са говориш. Чак след това идваше ред на недоволни клиенти, опоненти и всички други, които по професионални или други причини може да са имали претенции към жертвата на убийството. Освен това тя искаше те да бъдат разпитани в определен ред.

— Започнете със съсобствениците и стажант-адвокатите, а останалите, накрая. Най-напред искам да разпитате Даниелсон — каза Аника Карлсон. — Изглежда, че той е новият петел на торището. Не е необходимо да сте прекалено любезни и е за предпочитане да сте двама, когато го разпитвате. С останалите трябва да се оправите на четири очи и би било добре да свършите с всички, преди да си отидете от тук. С тези, които в момента не са там, както и с възможните допълнителни въпроси, ще се наложи да се занимаем по-късно, колкото може по-скоро. Нещо неясно?

Изрази се съгласие с одобрително мънкане и кимане и никой нямаше въпроси. Три часа по-късно бяха готови и Аника Карлсон получи първия доклад за ситуацията по телефона от криминалния инспектор Юхан Ек.

— Разпечатките ще получиш най-късно утре сутрин — започна Ек, — а накратко нещата стоят по следния начин. Ако можеш да ме изслушаш…

— Слушам — каза Аника Карлсон.

— Ериксон, струва ми се, е бил свястно момче — заключи Ек. — Нито една лоша дума за този човек. Всички в службата му скърбят дълбоко, а една от техните така наречени помощник-адвокати, това е секретарка с допълнително юридическо образование, ако правилно съм усетил, изглежда малко прекалено нажалена за моя непретенциозен вкус.

— Исабела Нурен — уточни Аника Карлсон. — Предполагам, че тя е свалила бившия си шеф. Или най-малкото е имала тази амбиция.

— Изглежда си разсъждавала като мен. Е, поне всичко сочи към това. Какво ще правим с нея тогава? Понеже този въпрос не го зададох.

— Да я оставим ден-два да узрее, преди да я извикаме на малко по-прочувствен разговор. Мисля дори да се включа като съчувстваща посестрима.

— Именно — съгласи се Ек.

— Има ли нещо друго?

Нищо повече от очакваното, според Ек. Всички имаха алиби за целия уикенд. Последният разговарял с жертвата беше адвокат Даниелсон, който му се обадил в дванайсет часа в неделя, за да обсъдят различни задачи за идната седмица, като всички твърдят, че нямат нищо общо с кончината на Ериксон. Което, разбира се, е добре дошло за него, понеже за тях също е в сила адвокатската тайна.

— Гледай ти — каза Аника Карлсон.

— А и според същия източник убийството на Ериксон е посегателство към цялата ни правна общност, което евентуално може да обясни защо и клиентите на Ериксон, и техните опоненти са били толкова доволни от него. С едно изключение, което, общо взето, измъкнахме с ченгел от несловоохотливия адвокат.

— И кой беше той?

— Фредрик Окаре, рождено име Окерстрьом. Бивш председател на АА8 в Сулна. Понастоящем почетен председател на същото сдружение на мотоциклетни ентусиасти на средна възраст. Обича да седи изправен на седлото със свободно развяващи се коси, тъй като е получил медицинско свидетелство, че има проблем с пърхота и не бива да носи каска — завърши Ек, който беше полицаи с око както за личностните, така и за поетическите отличителни черти на своите противници.

— Зная кого имаш предвид — каза Аника Карлсон. — Значи, Фредрик Окаре е изразил неудовлетворение. Дори не знаех, че Ериксон го е имал като клиент. Не вярвах, че поема мотоциклетните бандити.

— По-точно опонентите — каза Ек. — Ериксон е бил адвокат на ищеца, на семейство Ибрахим, когато Окаре и двамина от другарите му били обвинени за убийството на най-младия брат Ибрахим, Насир Ибрахим. Както може би знаете, отначало те са били трима братя. Фаршад, най-големият, загина, когато се опита да избяга през прозореца на болничната си стая в „Каролинска“, където беше на лечение, след като колегата Бекстрьом го простреля в крака, средният брат Афсан е жив и здрав и изглежда е наследил Фаршад. А най-малкият, Насир, бе убит по същото време, при банков обир, който се объркал. Минаха няколко години от тогава. Мога да ти пратя по електронната поща досъдебното производство и съдебното решение, ако искаш.

— Вече го имам — каза Аника Карлсон. — Спомням си и делото. Окаре и другарите му бяха оправдани, нали? Веднага и по всички точки, ако си спомням добре.

— Да, точно така беше, въпреки че Ериксон работеше по-здраво от прокурора, за да скалъпи обвинение. Във всеки случай Окаре не изглежда да е бил приятел на Ериксон. Известно време след процеса той изпратил картичка на Ериксон до адвокатската фирма, в която пишело, че сега, когато справедливостта е възтържествувала, остава Ериксон да дойде в клуба им в Сулна, да поиска извинение от него и приятелите му и да си продължи по пътя.

— Направил ли го е?

— Не — отговори Ек. — Според Даниелсон обадил се на Окаре и го нахокал подобаващо. Заплаха във връзка със съдебен процес, незаконна заплаха и тем подобни.

— Мм-хм — каза Аника Карлсон. „Трябва да взема делото и да прочета съдебното решение.“

Обаче не стана така, защото само пет минути по-късно тя имаше да мисли за други, значително по-належащи задачи, макар че беше крайно време да се прибере и да се наспи.

36

Ернандес отвори вратата на къщата на улица „Олстенсгатан“, когато Бекстрьом позвъни.

— Добре дошъл, шефе — поздрави Ернандес. — Надя тъкмо се обади и каза, че ще дойдеш да провериш дали няма нещо, което те очаква на местопрестъплението.

— Къде е Ниеми? — попита Бекстрьом.

— Отиде си да поспи — отговори Ернандес и се усмихна. — Възрастта започва да иска своето си.

— Мисля да огледам горе — каза Бекстрьом и кимна към стълбите, водещи до салона на горния етаж.

— Готово е — отвърна Ернандес. — Свършихме там. Сега ровим в мазето. Аз и двама колеги от техническия отдел на областната криминална служба, които бяхме принудени да извикаме. Това е огромна барака, така че май ще останем тук цяла седмица, ако искаме да свършим работата както трябва. Само викнете, ако можем да ви помогнем с нещо.

„Така и ще стане“, помисли си Бекстрьом и се задоволи само да кимне в отговор.

Голямото петно кръв пред бюрото още стоеше. Ясно очертано, с почти кръгла форма с диаметър приблизително трийсет сантиметра, на това място на пода, където е била главата на жертвата, и когато коленичи, за да погледне по-отблизо, успя дори да различи отпечатъка от носа и челото на Ериксон в съсирената кръв.

„Но няма пръски, нито капчица дори — размишляваше Бекстрьом, — въпреки че Ериксон трябва да е паднал по лице на пода, преди извършителят да е разбил задната част на главата му. Това не може да е така, нещо тук не е наред“, заключи той, когато отново се изправи.

Горният етаж в къщата на Ериксон изглежда е бил неговата лична територия. Големият салон изпълняваше ролята едновременно на кабинет и всекидневна. Едно бюро в средата, две холни гарнитури във всеки ъгъл на стаята, закрепени за стената библиотеки и разни други дреболии, които заслужаваха по-добра съдба от тази да останат в къщата на убит гангстерски адвокат. Само да не бяха всички снимки, които Ниеми и Ернандес, за съжаление, бяха направили, преди Бекстрьом да пристигне на мястото.

Наляво от салона беше спалнята на адвоката, един дрешник със солидни размери и баня, която беше по-голяма от всекидневната на Бекстрьом в уютната му бърлога на „Дунгсхолмен“. Надясно имаше комбинирана стая за телевизия и музика, нещо като гостна с още една баня и самостоятелна тоалетна. Добре поддържана, чиста, съвършена, бели стени, блестящ паркет, мрамор и мозайка, а колко струваше всичко това, той не смееше дори да си помисли.

„Няма справедливост в света“, каза си Бекстрьом и въздъхна дълбоко, тъй като се сети за себе си, и единственото му утешение в тази връзка беше убедеността му, че криминалният задник на адвоката сега се пече на Божията скара някъде дълбоко под мястото, което някога беше неговото земно обиталище.

В салона на горния етаж имаше и барче на колела, от по-големия модел с най-малко сто бутилки. Уиски, джин, водка, коняк и всякакви други питиета като ликьори, десертни вина и газирана вода, които би следвало да се избягват, освен ако не си жена, гей или, както в случая на Ериксон, адвокат. „Предимно стандартни продукти“, помисли си Бекстрьом. Единственото нещо, което изглеждаше достатъчно интересно за ценител като него, беше едно сандъче от тъмно дърво с блестяща метална облицовка и релефно изображение на черен двуглав орел върху капака. Достатъчно голямо, за да побере еднолитрова бутилка малцово уиски от най-добрата марка. Бекстрьом претегли на ръка сандъчето, преди да отвори капака, но вместо полираната кристална бутилка, която се надяваше да намери, вътре имаше само една емайлирана фигурка на момченце с островърха червена шапка, жълто яке и зелени панталонки, малко по-голямо от старовремска четвъртинка от „Систембулагет“9, на вид досущ като елф.

За по-сигурно той го извади от сандъчето и го разклати внимателно, надявайки се да чуе добре познатия плискащ се звук. От своя богат опит той знаеше, че така наречените изтънчени хора имаха навика да съхраняват концентратите в най-причудливи предмети, като книги със стара кожена подвързия, далекогледи и дори бастуни. Той самият си беше взел един такъв бастун по време на едно претърсване преди близо трийсет години, когато постъпи в отдела за престъпления с насилие, и сега той стоеше в поставката му за чадъри у дома на „Кунгсхолмен“. Скъп спомен от доброто старо време, когато беше млад полицай.

Този път обаче нямаше късмет в търсенето. Емайлираният елф не издаде никакъв плискащ се звук, въпреки че Бекстрьом го клати и обръща. На дъното на сандъчето намери ръкописна бележка: „Емайлирана музикална кутийка във формата на момченце. Вероятно германско производство, ранно деветнайсето столетие. Стойност около 3000 шведски крони“.

„Какво ли прави една стара музикална кутийка сред всичкия този алкохол? — запита се Бекстрьом, поклати изненадано глава и постави обратно черното сандъче. — Сигурно е обичал да слуша музика, докато кърка? Странен тип“, помисли си Бекстрьом, понеже той лично обичаше да пие в усамотение и най-добре при пълна тишина.

След това се обади за такси и докато стоеше в салона на първия етаж, реши да се отърве от чантата си, за да избегне злонамерени слухове и обичайното злословене. С кой акъл бе решил да я мъкне със себе си на място, където двама маниаци на контролирането като Ниеми и Ернандес с тяхната пристрастеност към снимането, елиминираха всяка възможност за по-нататъшна лична инициатива. Най-просто би било да каже на чилийското танго кавалерче да мине край службата и да я остави в стаята му.

„Тъжна история“, помисли си Бекстрьом и се спря пред машата холна масичка, която стоеше току пред входната врата. На масичката имаше китайска урна, която би изглеждала чудесно и на неговата собствена холна масичка, и със сигурност би потънала в голямата му чанта. В най-лошия случай заедно с целия букет с клюмнали лалета, които работещата на черно чистачка на Ериксон без съмнение беше пъхнала там предната седмица. „Какво, по дяволите, става с отбора?“, зачуди се Бекстрьом, хвърли бегъл поглед към чантата, която бе стиснал под лявата си мишница, като същевременно вдигна внимателно китайската ваза и внезапно осъзна, че нещо не беше както трябва. Тогава я остави отново на масата, извади цветята и ето го, лежеше там, като мъртва платика на дъното на урната.

„Кьорава работа“, отсъди наум комисар Бекстрьом, понеже в този момент го лишиха от една китайска урна, която иначе много лесно би занесъл у дома по-късно, когато всичко се уталожи.

37

Само един час, след като говори с приятеля си, Ара се срещна с репортера, който беше дал на приятеля му двайсет хиляди за няколко нескопосани снимки от обикновен обир на автомобил за транспортиране на ценности. Те се срещнаха в града, намериха се на тиха странична улица в Сьодер10 с помощта на мобилните си телефони и седнаха в колата на репортера, за да обсъдят най-важното.

— Според вашия приятел имате хубави неща за това как адвокат Ериксон си е отишъл — започна новият познат на Ара.

— Въпрос на възнаграждение — отвърна Ара и вдигна рамене, вече поумнял от опита си по-рано през деня.

— Ами тогава няма да има проблеми — каза репортерът и се усмихна. — Разказвайте.

— Добре — започна Ара. — Почти сигурен съм, че видях онзи, който го е направил. Не когато се е случило, но непосредствено след това, когато напускаше местопрестъплението. Освен това видях колата, с която той и аверът му се изнесоха.

— Познаваше ли го? За този, когото видя, питам?

— Както вече казах, не искам да навлизам в подробности. Въпрос на възнаграждение. Това, което мога да ви дам, е следното. Първо, мога да докажа, че бях там. Можете да получите копие от касовата бележка от таксито с времето, адресите и всичко. Второ, мога да посоча извършителя само ако видя хубава негова снимка. Не беше никой, когото познавам, лично, искам да кажа. Трето, мога да ви посоча колата, с която той и аверът му се ометоха. Не регистрационния номер, него не можах да видя, но едва ли ще е голяма философия да се разпознае точно тази каруца. Не беше някое обикновено „Волво“, ако това си мислите.

— Чакайте малко — възрази репортерът. — Ченгето вече ви е разпитало. Значи, трябва да сте изгледали цял куп снимки.

— Не — отвърна Ара и вдигна рамене.

— Извинете, но това звучи зверски странно. Трябва да са ви показали куп снимки.

— Не — каза Ара. — Този, с когото говорих, беше страшно отегчен полицай и каза, че пак ще ме повика. Само ми дайте хубава снимка. — Ара отново вдигна рамене.

— Добре, добре — съгласи се репортерът. — Казвате, че можете да ми покажете колата, с която те са си отишли, и ако видите, вярната снимка, можете да разпознаете извършителя.

— Да. — Ара кимна. — Въпрос на възнаграждение, както казах.

— Но как можете да сте така сигурен, че този, когото сте видели, е извършителят?

— Ако бяхте го видели, нямаше да питате — отвърна Ара. — Ако искате подробности, въпросът е на възнаграждение, както…

— Пет бона — прекъсна го репортерът.

— Моля? — отвърна Ара.

— Пет бона, ще получите пет хиляди на ръка, ако разкажете какво се е случило, дойдете да погледате снимките, които имам, и ми кажете за колата. Освен това не е необходимо да се тревожите, тъй като ще ви водим като анонимен информатор.

— Пет хиляди? Забравете — каза Ара и поклати глава.

За повече не можаха да се споразумеят. Когато се разделиха, репортерът обеща да се обади веднага щом говори с шефа си и при условие че Ара не говори с някого друг. После се разделиха с ръкостискане и споразумение за скорошно ново обаждане. „Не беше добър денят, въпреки че започна обещаващо“, помисли си Ара, когато седна зад волана и написа „Свободна кола“ на компютъра си.

Не беше добър денят, а продължението му май се очертаваше още по-лошо. Още по време на първия си курс след срещата с журналиста, на мобилния му телефон се позвъни и въпреки че го търсеха от скрит номер и имаше клиент в колата, той прие разговора. Беше млада полицайка, която очевидно бе поела случая след Алм. Звучеше любезно, искаше само да му покаже малко снимки и най-лесно би било той да се яви в полицията в Сулна възможно по-скоро, а най-добре незабавно. Ара обясни, че няма време. Бил принуден да работи, ако не иска да умре от глад. Ако искаха да го обезщетят за загубеното му работно време, той, разбира се, би могъл да намине. В противен случай не би било зле да му се обадят утре, когато ще е свободен цялата сутрин. Най-лесно би било да вземат със себе си всички свои снимки и да дойдат у дома му, за да му спестят ходенето в полицията. После той завърши разговора, като изключи телефона.

Те очевидно не се бяха отказали. Когато го включи отново след два часа, на гласовата му поща имаше две съобщения. Първото от същата полицайка, с която вече бе разговарял. Толкова любезна, колкото и първия път. Второто от неин колега, който звучеше значително по-сурово и искаше да го види незабавно за заключителен разпит с показване на снимки. Ара въздъхна дълбоко и реши, че е крайно време да сложи нещо в стомаха и да премисли ситуацията на спокойствие. Затова отиде до обичайното му място за хапване. Поръча си един кебап, диетично безалкохолно и чаша ментов чай, за да хапва, докато размишляваше.

„Здраво момиче“, помисли си Ара точно когато оголваше първия залък от кебапа си. Не беше я виждал преди. Тя просто се появи на вратата, внезапно. Разкрачена, с широки рамене, отпуснала ръце по начина, по който ги държат някои мъже. Късо подстригана тъмна коса, мокасини, дънки и кожено яке, измерваше с поглед седящите в стаята.

„Здраво момиче“, повтори си Ара, като единственият проблем беше, че тя имаше същия израз в очите, като онзи, когото едва не прегази предишната нощ. И че очите ѝ се спряха точно на него.

Двайсет минути по-късно той седеше в една от стаите на полицейския участък в Сулна. Таксито му остана пред заведението в града, а преди да седне на задната седалка на полицейската кола, която го откара, двама полицаи го обискираха и изпразниха джобовете му. После същата жена, която стоеше на вратата, го хвана за ръката и му кимна.

— Добре, Ара — каза Аника Карлсон. — Прокурорът реши, че ще бъдеш отведен за разпит без предизвестие, защото ти явно въртиш номера на мен и колегите ми. Така че сега правилата са следните. Никакво бръщолевене на глупости, никакви маймунджилъци, очаква се единствено да бъдеш любезен и услужлив и ако помогнеш на мен и колегите ми, обещавам да ти помогна и аз.

— Разбрах — каза Ара и кимна. „Имам ли избор“, рече си наум той.

38

Обикалянето по домовете беше надхвърлило очакванията, дори в район като този тук. Когато Фелисия Петершон пое смяната след колегата си Ян Стигсон, те първо седнаха в дежурния автомобил, паркиран пред къщата на жертвата, и направиха кратък преглед.

— Как мина? — попита Фелисия Петершон.

— Като по вода — отвърна Стигсон. — Всичко мина изключително гладко.

Първо, бяха намерили почти всички, които живеят в района. Работата беше започнала в седем сутринта. Бяха почукали на близо сто къщи около жилището на жертвата и когато Фелисия пое смяната десет часа по-късно, оставаха по-малко от половин дузина съседи в списъка, който Стигсон даде на Петершон.

Второ, бяха разговаряли с всичките четирима съседи, които бяха звънили на „SOS Тревога“ вечерта и през нощта по повод на лаещото куче. Както с тримата, които бяха звъниш между девет и четвърт и единайсет и пет вечерта и били пренасочени към дежурния по смущаването на реда, тъй като полицията имала други по-важни неща за вършене, така и с четвъртия подател на сигнал, който се обадил непосредствено след два през нощта, което най-накрая довело до пристигането на радиопатрул на мястото след малко повече от десет минути по-късно.

— Там не мина много гладко — каза Стигсон и се усмихна с половин уста. — Надя ми се обади и ми каза за онзи таксиджия, който очевидно без малко да прегази един от нашите извършители, броени минути преди първият патрул да пристигне на мястото. А в добавка и онова там с горкото куче, на което очевидно са прерязали гърлото.

— Човек не може все да има късмет — съгласи се Фелисия. — Има ли още нещо по този въпрос?

— Да, по въпроса с псето — каза Стигсон. — Между десет и единайсет то лае, общо взето, през цялото време. После мълчи почти три часа, преди да започне отново да лае неистово в рамките на пет минути, след което някой очевидно му прерязва гърлото. Това е цялостната картина, която получихме от тези, с които говорихме. Кучето да мълчи три часа. Малко странно, ако питате мен.

— Нещо друго?

Вероятно още две неща, според Стигсон. Разговаряш са с още един свидетел, още един собственик на куче, който има за споделяне интересни наблюдения. Да не говорим, че в същото време усложниш предишната картина, която вече били съставили. Около девет и половина вечерта техният свидетел и кучето му се разхождали покрай къщата на адвоката и видели човек, който седял на стъпалата пред къщата на Ериксон, а външната врата била широко отворена.

— Възрастен мъж с бяла коса седял на стъпалата пред къщата и според свидетеля отначало той мислел да го пита дали може да му помогне с нещо. Но тъй като не изглеждало да има нещо нередно с него, той не го попитал. Според свидетеля той решил, че седящият там човек е излязъл да глътне малко свеж въздух.

— Възрастен мъж с бяла коса?

— Да, да, точно така — каза Стигсон и кимна утвърдително. — В този момент свидетелят явно се разбързал, трябвало спешно да се прибере, за да пишка, което разказа извън протокола и поверително, така да се каже, така че не спрял, за да разгледа много внимателно. Възрастен мъж с бяла коса, строен, добре облечен, със светъл летен костюм. Поне според него така било. Обаче той не забелязал онзи младият, тренираният талант, когото свидетелката ни забелязала, когато товарел кашоните в сребристия „Мерцедес“.

— Възрастен мъж с бяла коса? И колко възрастен е бил? Шейсет? Седемдесет? Осемдесет? Сто?

— Между седемдесет и осемдесет, ако вярваме на свидетеля — каза Стигсон с гримаса. — Тук попадаме, като съпоставим данните. Приблизително седемдесет и пет години, така че определено е възрастен мъж. Самият свидетел е малко над шейсет, което предполага, че би трябвало да може да направи сносна преценка на възрастта на човека, когото е видял.

„Седемдесет и пет годишен, седи на стъпалата, вратата широко отворена — помисли си Фелисия Петершон. — Едва ли звучи като някой, който е сплескал черепа на адвокат Ериксон. Вероятно като някой присъствал на нещо ужасно.“

— Колата — каза Фелисия. — Сребристият „Мерцедес“.

Нали двама свидетели говорят за него. И онази жена, и таксиметровият шофьор. Видял ли е свидетелят това…

— Той не е виждал нито кола, нито бели кашони — прекъсна я Стигсон и поклати глава. Че не е забелязал никакъв „Мерцедес“ с такъв цвят, може би не е толкова изненадващо предвид тези, които живеят тук и всичките им мерцедеси, беемвета и лексъс, и… каквото си поискаш… Никак не е изненадващо.

— Разбирам — каза Фелисия. — „Кола, която не се отличава сред останалите.“

— Да оставим колата засега, но има някои други неща, за които също си мисля — каза Фелисия, докато гледаше бележките си за по-сигурно.

— Мисля, че разбирам — каза Стигсон и се усмихна. — Давай! Слушам.

— Онзи сигнал за помощ от телефона на Ериксон е подаден в десет без двайсет, а този час е съвсем сигурен, понеже е записан в регистъра на „SOS Тревога“…

— Докато свидетелите ми говорят за времето между девет и половина и малко преди десет — прекъсна я Стигсон, на когото бе дошла същата мисъл сутринта, когато говори с първата свидетелка. Имам няколко обяснения за този проблем.

— Аз също — съгласи се Фелисия, — но най-вероятното все пак е, че Ериксон се е опитал да позвъни на „SOS Тревога“, когато е започнало да става напечено, и тогава го убиват, след което извършителите напускат мястото…

— И вземат със себе си разни джунджурии, които напъхват в два бели кашона, което обаче означава, че нашата свидетелка е сгрешила часа с има-няма петнайсет минути. Не е било девет и половина, а около десет без четвърт, когато тя е направила наблюденията си, и това, между другото, не е първият път, в който някой греши времето с четвърт час. Освен това има и друга възможност.

— Като например?

— Единият от тях излиза от къщата и взема със себе си плячката, докато другият остава и убива с удар Ериксон. Или първо изнасят плячката, а после се връщат в къщата и виждат сметката на адвоката.

— А възрастният мъж, който седи на стълбите, тогава? Къде е той в схемата?

— Не — каза Стигсон и се ухили. — Той не е много ясен, така че, надявам се, Бекстрьом да ни го разгадае.

— Има ли още нещо, което трябва да знам? — продължи Фелисия.

— Ериксон не изглежда да е бил идеалният съсед, да си го кажем направо. Наистина не помня досега да съм слушал хората да говорят толкова много гадости за някого, който току-що е бил убит. Не и като неговите съседи, във всеки случай. Шумни празненства в средата на седмицата, чудати посетители, които се появяват по всяко време на денонощието, паркират от двете страни на улицата и затръшват вратите на колите си. Самият Ериксон не изглежда да е бил особено обаятелен. В добавка и псето му, което очевидно е било ужасът на квартала.

— Макар че едва ли е основателна причина да разбият черепа му.

— Не, не може да е — каза Стигсон. — Но ако някой от тях въпреки това го е направил, това е нещо, което едва ли ще ни разкаже.

39

Аника Карлсон беше решила лично да покаже снимките на Ара Дости, въпреки че това не беше нейна работа и че беше работила четиринайсет часа подред, когато дойде време за това. Първо тя отиде до тоалетната, наплиска лицето си със студена вода, поразкърши се, за да се отърве от усещането, което имаше от дългите часове седене зад бюрото, и пое дълбоко дъх няколко пъти, преди да вземе лаптопа си с близо двеста снимки, които Надя ѝ беше качила.

„Без маймунджилъци и без бръщолевене на глупости, че лично аз ще те тикна в пандиза“, закани се тя, когато отвори вратата на стаята за разпити, където седеше Ара и я чакаше.

— Много мило от твоя страна да се явиш, Ара — каза Аника Карлсон. — Обещавам да направя всичко възможно това да не отнеме повече време от необходимото и освен това ще се погрижа да получиш обезщетение за загубеното си работно време. Освен това, ако ми покажеш верния човек, обещавам да уредя малко възнаграждение, като благодарност за помощта.

— Разбрах — каза Ара и кимна. „Здраво момиче“, пак си помисли той. Само да не бяха тези черни очи, които го пронизваха.

После заедно започнаха да разглеждат снимките. Снимките на сто осемдесет и петте различни лица, които се намираха в регистъра на полицията. Три от тях бяха, за всеки случай, на един и същи човек, Фредрик Окаре, който е заплашвал адвокат Ериксон, и бяха направени с промеждутък от няколко години в различна връзка. Имаше още трийсетина снимки в профил и анфас на другарите на Окаре от „Hells Angels“11, неговите познати от бизнеса или криминални другари най-общо.

Даже Афсан Ибрахим и кръга около него, който беше общоизвестен сред пандизчиите като „Ибрахимовото братство“ — The Brotherhood of the lbrahims12, бяха привлекли интереса на следователите. Ериксон беше наистина представител и довереник на семейство Ибрахим от няколко години, но това би могло да се промени достатъчно бързо. Това го знаеше всеки полицай, достоен за името си.

Оставаха малко повече от сто бандити, които, общо взето, отговаряха на описанието на Ара Дости и на това, което свидетелката на Ян Стигсон, съседката, беше дала на полицията, и които, съдейки по предишните им деяния, можеше да се приеме, че отговарят на чисто практическите действия, извършени, когато Ериксон е бил убит.

Разглеждането на снимките отне близо три часа и Ара Доста разпозна двайсетина човека от тези, които видя. Първият от тях беше един от сподвижниците на семейство Ибрахим, връстник на Ара.

— Я гледай! — възкликна Ара и посочи снимката, която Аника тъкмо бе показала на компютъра си. — Че това там е Омар. Бяхме заедно в гимназията в Гношьо. Изключително способно момче. Дошъл е тук от Мароко. Той беше председател на ученическия съвет. Най-добрият в учението. Как е попаднал в папката ви?

— Нямам си представа — отвърна Аника и поклати глава. „Тук аз съм тази, която задава въпросите“, отсече наум Аника.

— Мистерия — промърмори Ара, който изглеждаше неподправено изненадан. — Всичко, което знам, е, че той дойде във Висшето техническо училище тук в Стокхолм. На мен и приятелите каза, че ще става химик.

— Но не е този, когото щеше без малко да сгазиш с таксито? — „Химик? Може би, преди да започне да бърка в грешните колби“, помисли си Аника Карлсон.

— Не — каза Ара. — Щях да загрея, ако беше той. Омар беше способно момче. Ние бяхме приятели на живот и смърт в гимназията.

— Вярвам ти — каза Аника и се усмихна, въпреки че снимките на тези лица, които показваше, не се бяха озовали в компютъра ѝ случайно. „Приятели на живот и смърт. Представа си нямаш колко си прав.“

Още почти двайсет разпозна Ара, като в повечето случаи знаеше и имената им. Повече училищни другари нямаше, само такива, които беше возил в таксито си, или други, които имаха същата работа и той ги знаеше. Друга, които той беше срещнал из града и в кръчмите около площад „Стюреплан“ и този, когото си спомняше най-добре, беше Фредрик Окаре, когото впрочем разпозна във всичките три версии.

— Това тук е, разбира се, онзи Фредрик Окаре. Президентът на АА. Не е особено забавно с него. Искам да кажа, ако започнеш да бърбориш. Въпреки че с мен никога не се е държал зле. Винаги дава добър бакшиш.

— И кога го видя?

— Возил съм го няколко пъти. Най-често до ресторанта. Тези момчета ходят често в „Рейсен“ в Стария град. Твърди се, че обикновено там провеждат конференциите си, когато се срещат с АА-момчета от други страни. После обичат да ходят да кльопат в онова американско грил-капанче в Сьодер, където сервират онези гигантски бифтеци. Веднъж го возих до тяхното клубно заведение в Сулна. Онова, което е до летището в Брума.

— Но той никога не е попадал в близост до радиатора ти, нали?

— Тогава нямаше да седя тук — каза Ара с вълнение. — Този човек трябва да е смъртно опасен, когато се разяри. Два метра и сто и петдесет кила. Трябва да е на повече от петдесет години също така, но определено не е някой, с когото да се разправяш.

Един час по-късно бяха готови и Ара трябваше да подпише онова споразумение за неразкриване на информация, което нейният по-възрастен, значително по-отегчен колега очевидно беше забравил. После трябваше да подпише получаването на петстотин крони, които тя взе от касата за възнаграждения, и на изпроводяк му даде съвет по пътя.

— Трябва да си наясно с едно нещо, Ара — каза Аника Карлсон. — Не искам да те плаша ненужно, но тези, които са убили Ериксон, не са никак мили хора. Затова е важно да не разказваш това, което току-що ми разказа, на никого друг. На никого в семейството, на никакви приятели на работа и определено никакви журналисти. Ясно ли е?

— Ясно — съгласи се Ара. — Проверих го в Гугъл този Ериксон. Изглежда е бил истински консилиери, ако се вярва на писаното в мрежата.

— Вземи картичката ми — каза Аника Карлсон и извади една визитка. — Ако се случи нещо, звъниш на мобилния ми независимо от времето и ще ти помогна. Ако се случи нещо спешно, звъниш на нашата централа за спешни случаи. Получаваш личен директен номер. Това е номерът, който съм написала на картичката си. Споразумяхме ли се?

— Сто процента — каза Ара. — Разбира се. Имате думата ми.

— Ще се чуем утре — каза Аника Карлсон. „Тогава, опасявам се, ще трябва може би да гледаш още снимки.“

— Същото обезщетение — каза Ара и се усмихна. „Сега започва да прилича на човек“, помисли си той. Въпреки че му беше дала само пет стотака, а не бон.

— Обещавам да направя всичко по силите си. Какво ще правиш сега? Ще работиш ли? Или ще се прибереш да спиш?

— Ще се прибера да спя. Беше напрегнат ден.

— Добре — каза Аника. — Тогава обади ми се веднага, щом станеш утре сутринта.

— Обещавам — каза Ара.

40

Веднага щом Ара седна в колата, за да се прибере у дома си в Шиста, той включи телефона си. В гласовата поща имаше три разговора по същата тема от оня журналист, с когото се бе срещнал само няколко часа по-рано. Той очевидно беше говорил с шефа си и искаше да даде на Ара нова оферта за описанието на мъжа и колата, която беше видял, при условие че погледне и няколко снимки, които неговият вестник беше направил. Десет хиляди крони за безпокойството и също така оставаше анонимен. Ако искаше да направи пълна крачка и да се яви на интервю с име и снимка, вестникът можеше да помисли за съвсем друго обезщетение. Най-малко двойно, а ако освен това може и да покаже човека, когото без малко да прегази с таксито си, биха могли да помислят отново да го удвоят.

„Какво, по дяволите, правя? Петдесет бона на ръка“, представи си Ара. Два месеца в Тайланд или Дубай, докато ченгетата свършат работата си и се погрижат да успокоят нещата, така че той да може да се завърне у дома.

Когато влезе в малкия си апартамент в Шиста, реши да си направи чаша чай, преди да си легне, за да преспи с въпроса. Имаше нещо у тази полицайка, днешната, което го беше впечатлило. Тя изглеждаше като онзи тип хора, които знаят какво говорят и освен това отстояваше думите си. Петдесет хиляди в сравнение с петстотин — помисли си Ара и се усмихна иронично. После вдигна каната за кипване на вода и в същия миг, в който наливаше врящата вода в голямата си чаена чаша, някой позвъни на вратата му.

„По дяволите, какво става?“, зачуди се Ара. После пъхна ръка в джоба си, извади визитната картичка на Аника Карлсон и набра ръкописния номер на телефона си, преди тихо, на пръсти, да иде до входната врата и да погледне госта си през шпионката.

Новият му познат от най-големия вечерен вестник изглежда беше човек, който не се отказваше, без значение какви отговори му даваха. Накрая го пусна в апартамента си, преди съседите да започнат да се питат защо го търсят посред нощ и да му даде да разбере, че не иска да има повече контакти нито с него, нито с неговия вестник. Не и за пет или десет хиляди, във всеки случай.

Това обаче не му се удаде толкова лесно, въпреки че каза за листа със споразумението за неразкриване на информация, което беше подписал.

— Това са само празни приказки, които си дрънкат дежурно — поясни гостът му и вдигна незаинтересовано рамене. — В най-лошия случаи може да платите някоя и друга надница като глоба, но в такъв случай обещавам, че ние от вестника ще ви я платим. Освен това ще ви уредим адвокат, ако започнат да се заяждат с вас.

— Разбрах — каза Ара. — Съжалявам, но не проявявам интерес.

— Добре — каза репортерът. — Ще направим така. Оставате си анонимен, напълно анонимен, тъй като аз лично никога не бих си помислил да накисна някого от информаторите ми. Разказвате ми за оня, когото сте видели, и колата му. Получавате десет хиляди направо на ръка. Още сега. Видях, че има банкомат съвсем наблизо.

— Не проявявам интерес — повтори Ара.

— Ако ли пък го разпознаете на снимките, които нося със себе си, обещавам да ви дам петдесет хиляди за безпокойството и пак може да си останете анонимен. Ще отнеме най-много пет минути, обещавам. Обещавам още, че няма да ви притеснявам повече.

— Добре — отвърна Ара. „Петдесет хиляди“, помисли си той.

Репортерът от най-големия вечерен вестник носеше в себе си двайсетина снимки с половин дузина различни лица и всички изглежда бяха направени във връзка с различни репортажи. Шест човека в сравнение с почти двестата, които му беше показала полицайката. Той ги разстла пред Ара на кухненската маса, така че да може да ги вижда едновременно. Нужен му беше само един бърз поглед, за да разпознае мъжа, когото за малко да сгази преди по-малко от едно денонощие.

Той беше погледнал право в камерата. Същият поглед, който беше хвърлил на Ара на улицата пред къщата, в която адвокатът е бил убит. Сега той го гледаше отново, за втори път в един и същи ден, а в очите му имаше нещо, което накара Ара мигновено да осъзнае за какво го предупреждаваше Аника Карлсон.

— Не — каза Ара и поклати глава. — Съжалявам, но не е никой от тях. Не е никой от тези тук, във всеки случай.

— Добре — каза репортерът и го потупа по рамото. — Ще държим връзка. И се обадете веднага, ако промените мнението си.

След това той най-после си тръгна и го остави на мира.

41

От местопрестъплението Бекстрьом отиде направо в кварталния си ресторант, за да си поръча заслужена вечеря, и веднага щом влезе вътре, бе посрещнат от любимата си финландска сервитьорка, която тъкмо се беше върнала от почивка в Тайланд. Бекстрьом седна на бара, за да разучи на спокойствие менюто, докато разквасваше гърлото си със студена бира. В заведението имаше само няколко посетители и нито един познат, което беше идеално за него, когато имаше нужда да разпусне, а освен това искаше да размени няколко думи с финландката. Едрогърдеста блондинка, която той познаваше от няколко години и която освен това обикновено чистеше апартамента му, срещу което после получаваше подобаващ рунд в леглото му от „Хестенс“. „Вероятно затова е толкова добре запазена, макар че трябва да е минала четирийсетте“, помисли си Бекстрьом.

— Е, как беше в Тайланд? — попита Бекстрьом и пое порядъчна глътка бира.

Било невероятно прекрасно, според запитаната. На третия ден скъпият ѝ съпруг задрямал на слънцето, получил слънчево изгаряне и се озовал в болницата в Банкок. Останал там цяла седмица, докато тя се отморявала на спокойствие.

После тя и съпругът ѝ се завърнали у дома, а що се отнася до цената на болничния престой, тя била покрита от застраховката, така че и тази тревога ѝ била спестена.

— Какъв късмет, че не е умрял — каза Бекстрьом съчувствено.

— Не се безпокойте — отвърна финландката и се усмихна. — На истински мъж като вас няма да се наложи да поеме грижите за една вдовица. Какво ще поръчате, впрочем?

След известно размишляване Бекстрьом реши да си поръча лека вечеря, защото щеше да става рано, и така и стана. Наденица от Смоланд, червено цвекло и задушени картофи с магданоз. Две големи бири и два силни шнапса, за да подсигури доброто храносмилане. После завърши с чаша кафе и един малък коняк, плати и си тръгна.

— Звъннете, когато искате да почистя. Трябва да се е събрало доста, докато бях на почивка — каза финландката, усмихна се и кимна многозначително към чатала на Бекстрьом и му даде прегръдка на прощаване.

„Луда са по теб и стават все повече и повече“, зарадва се Бекстрьом, когато излезе на улицата.

„Най-сетне у дома“, каза си Бекстрьом и пет минути по-късно вече беше успял да облече японския си копринен халат, да си направи освежаваща водка с тоник, да се отпусне на големия черен кожен диван пред телевизора и да качи краката си на старинната китайска масичка, като огледа одобрително стаята.

„Добре живееш“, заключи той доволно и единственото, което в действителност го дразнеше, беше позлатената клетка за птици, поставена на една маса пред прозореца. Крайно време е да продам тоя боклук — помисли си той, понеже този, който живееше вътре, беше в болницата за животни от почти три седмици, където се очакваше да умре. Нежален и нечакан от никого, най-малко от Бекстрьом. За разлика от Егон, любимата му златна рибка, която почина преди близо десет години в резултат на немарливото отношение на колегата му Ян Рогерсон, докато Бекстрьом разследваше убийство в Южна Швеция.

Бекстрьом обаче никога не бе имал насекомо пръчка. Беше преднамерена лъжа, която изрече пред шантавата си колежка, криминалният инспектор Росита Андершон-Триг, с цел да я обърка още повече и възможно по-скоро да сложи край на поначало безсмислената дискусия.

Една златна рибка на име Егон и един папагал, когото бе кръстил Исак, това беше всичко, а що се отнася до приказките за всички онези кучета и котки от детството, те също бяха пълна измишльотина. Неговата слабоумна майка наистина имаше цял куп саксийни растения, на които тя ежедневно посвещаваше грижите си, поливаше ги, бършеше прахта от листата им и не спираше да им говори, но друг живот около него нямаше, докато растеше. Лудата му майка, която общуваше със саксийните си растения. Баща му, силно алкохолизираният офицер от полицията, при когото нещата бяха още по-прости, понеже той дълбоко ненавиждаше както хората, така и растенията и животните и никога не бе имал проблем с избора между литровата бутилка и единородния им син, Еверт.

Детството съвсем накратко. Щастливо детство, понеже беше свършило отдавна, а сам човек е силен чак когато порасте дотолкова, че да може да се защитава — разсъждаваше Бекстрьом философски, докато кимаше замислено. Егон обаче още му липсваше, въпреки че бяха минали десет години, откакто си беше отишъл. Егон — помисли си той и вдигна чашата си в тиха наздравица за заминалите приятели.

Бекстрьом беше получил Егон заедно с аквариума като подарък от една жена, която беше забърсал в мрежата. Беше отговорил на съобщение за запознанство и това, което го беше накарало да се реши, беше отчасти представянето на подателя на съобщението, но най-вече подписът ѝ, „Най-добре сроден“.

До едно време работите вървяха отлично. Описанието ѝ за себе си като освободена и отворена жена не беше изцяло подвеждащо. Не беше такова в самото начало наистина, но след две седмици изведнъж стана ясно, че тя е досущ като всички останали бъбриви жени, дефилирали в живота му. Така че той ѝ даде зелена светлина, но не и на Егон. Той остана и не след дълго Бекстрьом започна да се привързва към него.

Когато той най-после се прибираше от работа след дълъг и изморителен работен ден, сядаше на дивана, посръбваше от заслужения си вечерен грог и усещаше как покоят се разливаше в тялото му, докато гледаше Егон да плува напред-назад и нагоре-надолу в своя малък свят и сякаш пет пари не даваше за злото и коварството, които дебнеха току зад ъгъла на блока, в който той и Бекстрьом живееха.

Егон беше подаръкът на живота му и единственият му приятел в същия този живот — мислите си Бекстрьом и допълни почти празната си чаша. Исак обаче беше най-обикновен оперен хулиган с криле и крив клюн. Резултат на една много несполучлива, импулсивна покупка, която той направи преди няколко месеца, случайно минавайки край магазин за домашни любимци на път за работа. На витрината имаше папагал, приятно оцветен в синьо и жълто13, което много допадна на кандидат-стопанина му по очевидните идеологически причини, и когато Бекстрьом се спря, за да го погледне по-отблизо, той накриви глава и му каза нещо, което Бекстрьом, за съжаление, не можеше да чуе.

„Трябва да е от онези, които могат да говорят“, каза си Бекстрьом. След това влезе в магазина, обясни специалните си желания на продавача, в замяна получи обичайните гаранции и петнайсет минути по-късно всичко беше приключило. Бекстрьом стана собственик на папагал, клетката получи като подарък, а неприятностите, в които скоро щеше да се озове, още не бяха започнали. „Да се надяваме, че негодникът скоро ще си отлети“, помисли си Бекстрьом доволно и пусна телевизора, за да гледа късните новини по ТВ4.

След десет минути го изключи, разтърси уморената си глава и се видя принуден да си налее един гигантски грог, за да не загуби съвсем вярата си в човечеството. Всичко, за което говореха, беше бруталното убийство на известния адвокат Тумас Ериксон.

Очевидно той липсваше и за него жалееше, общо взето, цялото човечество. Бяха дори интервюирали една невероятно кльощава и глупава дама, която, ако се съди по табелата на прозореца, беше председател на адвокатската колегия. Не само че беше загубила близък приятел и изключително компетентен колега. Убийството на Ериксон било също така посегателство към цялото правно общество, а заплахата и насилието срещу адвокатите били голям и нарастващ с бързи темпове проблем, който изискваше незабавни действия от страна на законодателя.

„Какво, по дяволите, става със старата Швеция“, запита се Бекстрьом. В ден на радост като този трябва всеки честен човек да празнува. След това той се изправи с известно усилие, отиде в банята, изми зъбите си, облече новоизгладената си копринена пижама и си легна.

И точно когато се унасяше в сън, истината му просветна изведнъж, разгада загадката със странното петно от кръв и видя какво се беше случило, когато все още неизвестният му извършител е избил с удар живота от адвокат Тумас Ериксон. „Логичен край за негодник като Ериксон“, отсъди Бекстрьом. Малко общо с некролога му и достоен завършек на най-хубавия ден в живота му. Той нямаше обаче ни най-малка представа, че най-хубавото тепърва предстоеше.

42

На Ара Доста не се наложи да звъни на Аника Карлсон веднага щом стане във вторник сутринта. Тя го събуди.

— Скачай бързо, Ара — викна Аника Карлсон. — Имам нови снимки, които трябва да видиш.

Един час по-късно той седеше в полицейския участък в Сулна. Аника Карлсон му беше пъхнала още пет стотачки от касата за възнаграждения и му заръча да бъде добро момче. След това го остави на друг полицай.

— Това е моят колега, Юхан Ек — обясни Аника. — Той е извадил още някои снимки, които решихме да ти покажем.

„Чудат тип“, помисли си Ара. Той лично никога не беше виждал полицай, който изглеждаше и се държеше по този начин. Нисичък и пълен, с очила с дебели рогови рамки, мили очи и неслизаща от лицето му мила усмивка. Меки, предразполагащи жестове, когато с помощта на тялото си се опитваше да подсили казаното.

— Удоволствие е да се запознаем, Ара — каза Ек и протегна пухкавата си ръчица. Ръкостискането беше меко и премерено силно, знак на доверие и единствено добри намерения.

— Сядай, разполагай се — продължи той и направи знак с лявата си ръка, като същевременно издърпа стола с дясната и го постави пред екрана на компютъра.

„Трябва да е от онези, цивилните“, предположи Ара. Не приличаше ни най-малко на всички останали ченгета, които той беше срещал и когато петнайсет минути по-късно за втори път в рамките на осем часа видя човека, когото без малко да прегази, нямаше никакъв проблем да поклати отново глава и да продължи нататък, към следващата снимка.

„Не и за още пет стотачки. Не и ако трябва да свидетелствам срещу него, а той е такъв, какъвто изглежда, че е.“

Два часа по-късно бяха готови и въпреки че Ара трябваше да изгледа още около сто снимки и да клати глава на всичките, този, който ги показваше, изглеждаше доволен, независимо от всичко.

— Съжалявам — каза Ара. — Съжалявам, но не е никой от тях. Никой, при когото да ми светне лампичката, ако разбирате какво имам предвид.

— Разбирам, Ара, разбирам напълно — каза Ек и кимна. — Значи, би го разпознал само ако пак го зърнеш.

— Да — каза Ара и кимна. — В това съм напълно… почти сигурен.

— Да, напълно възможно е да нямаме негови снимки — съгласи се Ек, като се наведе напред и го потупа приятелски по ръката. — Случват се такива неща, да знаеш. Даже доста често. Само да знаеше колко често се случват.

„Само да не беше толкова любезен“, помисли си Ара и се задоволи с кимване. Вероятно затова, поради гузната си съвест, той попита следното:

— Не може ли да се направи един от онези портрети по описание тогава? Такива, каквито показват по „Издирва се“.

— Радвам се, че го казваш, Ара — каза Ек. — Точно това мислех да ти предложа. Ще седнем на спокойствие, ти и аз, и ще му направим един портрет по описание.

— Да — съгласи се Ара. — На разположение съм. Проблемът е само, че започвам работа след половин час. Но утре сутринта става. Тогава съм свободен.

— Отлично, идеално — каза Юхан Ек и придоби толкова доволен вид, сякаш току-що беше ударил някаква голяма печалба от тотото. Значи, ще се чуем по телефона утре сутринта.

43

Във вторник в дванайсет часа следствената група проведе втората си среща. Бекстрьом поздрави всички с добре дошли и веднага след като шумоленето от прелистването на страници и скърцането на столовете утихна, той даде думата на Петер Ниеми.

Ниеми започна със съобщението, че писмената експертиза от съдебния лекар, за съжаление, щеше да отнеме още един ден. По време на аутопсията той открил различни неясноти, които изисквали нови изследвания и обмисляне. Нищо драматично все пак, което би му дало основание да промени първоначалното си твърдение, че адвокат Ериксон е починал вследствие на удар с тежък, тъп предмет по главата и шията.

— По този въпрос мога единствено да добавя, че получихме отговор на кръвната проба — заключи Ниеми. Жертвата на убийството явно е бил подпийнал. Не толкова, че да е бил пиян като талпа, когато е починал, но във всеки случай малко повече от развеселен, тъй като е имал малко над един промил алкохол в кръвта.

— Гледай ти — рече Бекстрьом и поклати загрижело глава. — А какво е положението с псето му? И то ли е било фиркано?

Що се отнася до кучето на жертвата на убийството, там всичко било напълно ясно. Че това е кучето на Ериксон, беше извън всякакво съмнение. От малкия компютърен чип под козината на кучето бездруго ставаше ясно какво е името му.

— То очевидно се казва Джастис по някаква причина, правосъдие на английски — каза Ниеми с иронична усмивка. Мъжки ротвайлер, на шест години. Получих протокола от ветеринарномедицинската още сутринта. Разрез по цялото гърло, покрай горния край на каишката, която е била на него. Разрезът е минал през сънната артерия, псето се е обезкървило за по-малко от една минута и тъй като по всичко личи, че нашият извършител е стоял разкрачен върху гърба на кучето и го е държал за каишката, когато е направил разреза, дълбочината на раната показва, че той е десняк. Прокарал е ножа отляво надясно през гърлото, ако може така да се каже, но преди да го направи, изглежда е ударил кучето по гърба. Няколко пъти, и то много силно. Множество фрактури на прешлените и освен това тазовата кост е счупена. Според ветеринаря, направил аутопсията, това трябва да е обездвижило задните му крака. Което вероятно обяснява как е успял да го яхне, за да пререже гърлото му. Кучето не е никак малко. Тежало е малко над петдесет килограма.

— Ужасно е да се причини нещо такова на невинно животно — намеси се изпълнената с негодувание Росита Андершон-Триг. — Що за звяр е човекът, способен да направи нещо такова? Как може да няма и дума за това във входящите ни съобщения. Та това е тежко малтретиране на животни.

— Да, това е безобразие — съгласи се Бекстрьом. — Имаш ли някаква представа за ножа, Петер? — продължи той, за да я накара да млъкне възможно по-скоро. „Трябва да говоря с Холт, за да се отърва от нея, вещицата е напълно луда“, напомни си той.

— Труден въпрос — отвърна Ниеми и поклати глава. — Съдейки по повърхността на разреза, е остър, много остър. Освен това по мое мнение е с две остриета, малко над три сантиметра широк и с дължина на острието около десет сантиметра.

— Защо мислиш така? — запита Аника Карлсон с изненада. — Как можеш да разбереш това от разреза? Мисля, че каза просто един разрез отляво надясно.

— Карах допълнителни курсове — каза Ниеми и се подсмихна. — Не от разреза се разбира, щом питаш. Защото е избърсал ножа в козината на псето. От дясната страна по продължение на рамото, от долу нагоре, от колянната става по крака на кучето и в посока към гърба, така че вероятно кучето е вече мъртво в тази поза и лежи на лявата си страна. Точно както го намерихме, между другото. Ако се съди от следите кръв по козината, значи, ножът има острие с дължина около десет сантиметра и ширина малко над три сантиметра. Що се отнася до двойното острие, ако се чудиш, съди се по това, че е отрязал косми и от двете страни, когато е изтрил ножа в козината.

— Гледай ти — извика Бекстрьом. — Гледай ти — повтори той. „Този човек определено не е някой обикновен финландски мухльо“, заключи Бекстрьом. „Вероятно е осиновен. Как така финландците осиновяват шведски деца?“

— Може да е бил автоматичен нож или кинжал — предположи Аника Карлсон. — Бандитите ги обичат и освен това често са двуостри.

— Нее, не ми се вярва — каза Ниеми, поклати глава и се почеса по брадата замислено. — Мисля все пак, че острието е малко широко, за да е такъв нож. Двуостър, къс и широк нож. Не прилича на типичен кинжал или автоматичен нож. Освен това не изглежда да се е порязал, докато го е използвал, което според мен означава, че е снабдено с предпазител или най-малкото с голяма и сигурна дръжка.

— А оръжието? — попита Бекстрьом. — Какво мислиш за него? — „Какво значение има дали е автоматичен нож, или кинжал — помисли си той. — Къде ли съм го чувал? Все тая, няма значение.“

— Дълго, обло и твърдо. Вероятно същото, което е строшило главата на жертвата.

„Кой да предположи“, рече си Бекстрьом и кимна.

— Има ли още нещо? — попита той.

Имало е множество следи, които са били установени на мястото и са изпратени в Националната лаборатория по криминалистика за обичайните анализи. Различни следи от обувки, отпечатъци от ръце, пръстови отпечатъци, косми, текстилни остатъци, всичко останало, което винаги се намира веднага щом някой бъде убит вкъщи. Като цяло, дават надежда, макар впоследствие рядко се оказваше, че са имали нещо общо с престъплението.

Освен това имаше три следи, които обещават повече.

Една стара шарена носна кърпа със следи от кръв и сополи, една синя възглавница за диван, която, ако се съди по миризмата, съдържа и изпражнения, и урина, а най-добрата от всички е следата от кръв, намерена на вратата към терасата.

— Намира се точно на ръба от външната страна на вратата — обясни Ниеми. Мазка от кръв, не много, но беше напълно достатъчно за тампона, така че можем да се надяваме на ДНК. Оставена е на малко повече от десет сантиметра под дръжката и тъй като случайно прочетох разпита на онзи шофьор на такси, си мисля, че може да е оставена от някого, който е бил ухапан по десния крак, панталоните му са се разкъсали и е бил ухапан по бедрото, ако се съди по петното. Намира се на около един метър върху касата на вратата.

— Изглежда говориш за нашия извършител — каза Аника Карлсон и това беше по-скоро констатация, отколкото въпрос.

— Идентифицират ли го, сме готови — каза Стигсон, комуто беше трудно да скрие радостта си, защото ще може да замине на почивка за уикенда, преди Тойвонен да реши нещо друго.

— Да не бързаме толкова — каза Ниеми. — Ще си покаже. Ернандес я изпрати в Линшьопинг тази сутрин и поискахме приоритет за точно тази проба. Надяваме се, че няма да отнеме повече от няколко дни, преди да получим отговор.

— Това всичко ли е? — попита Бекстрьом и се облегна на стола с невинно изражение.

— Ами може би трябва да спомена още нещо — отвърна Ниеми, усмихна се и кимна. — Искам да изкажа благодарности от мое име и от името на колегата Ернандес на нашия скъп водещ разследването, който снощи, когато отново посети местопрестъплението, намери револвера, който липсваше. Беше във ваза с цветя, поставена на масата в долния салон, и единственото, което можем да кажем в наша защита, е, че щяхме да го намерим, когато стигнехме до там. Освен това този, който го е сложил там, е поставил отново цветята във вазата, поради което не можахме да го открием веднага.

— Няма защо, няма защо — отвърна Бекстрьом и се ухили, като видя одобрителните кимания и изненадата по лицата около масата.

— От регистрационния номер се разбира, че това е револверът на Ериксон, този, за който е имал лиценз. В барабана има шест патрона. Два са изстреляни и калибърът отговаря на куршумите, които намерихме в тавана и дивана в горния салон. Позволих си лично да направя съпоставка, преди да ги изпратим в Националната лаборатория по криминалистика. Куршумът, заседнал в облегалката на дивана, е в много добро състояние и по мое скромно мнение той без съмнение е изстрелян от оръжието на Ериксон.

— Отлично — каза Бекстрьом. — Сега ще направим пет минути почивка, а след това е крайно време да се заемем с най-важното.

44

Независимо от възможността да се разтъпчат, повечето от следствената група предпочетоха да останат в стаята, а само на неколцина от най-върлите пушачи бяха необходими повече от отпуснатите пет минути. Бекстрьом беше от тях преди време и знаеше за какво става въпрос. Всички подушваха миризмата на извършителя и трябваше да се бърза. Да не приема, че съвпаденията са случайни — това го знаеше всеки детектив, достоен за името си, — а точно в този случай двама независими свидетели по различно време бяха видели сребрист „Мерцедес“ в непосредствена близост до местопрестъплението.

— Добре — каза Бекстрьом. — Поправете ме, ако греша, но първият ни свидетел, съседката, е видяла въпросния автомобил в девет и половина вечерта, което почти съвпада с времето на кончината на Ериксон. Нейните сведения се потвърждават в известна степен от другия съсед, който видял белокосия джентълмен да седи на стъпалата пред къщата с широко отворената врата приблизително по същото време. Дори той да не е забелязал никакъв сребрист „Мерцедес“, бели кашони или млад, трениран помощник, моето тълкувание на ситуацията е, че нашият извършител е на път да излезе от там. Правилно ли съм разбрал?

Бекстрьом кимна въпросително към Стигсон, който му кимна в отговор.

— Да. Освен това не бива да забравяме обстоятелството, че описанието на тренираната фигура от свидетелката и шофьора на такси е много възможно да визира едно и също лице — уточни Стигсон. — Онзи старият чичо с бялата коса, за мен и той е в играта, макар само един свидетел да го е видял. Искам да кажа… кой би си помислил, че един възрастен човек с бяла коса може да излиза от място, на което е извършено убийство?

— Някой сигурно го е направил — каза Бекстрьом и вдигна рамене. — Обикновено така става. Да се върнем към таксиметровия шофьор, който се е обадил. Какво знаем за него? Имаме ли нещо ново?

— Аника го разпита вчера, а аз тази сутрин — каза инспектор Юхан Ек, докато прелистваше бележките си.

— Добре, и какво смятате за него?

— Времето е вярно посочено, като се има предвид, че е записано и на фиша от таксито. Почти два и единайсет през нощта, по-точно от това едва ли може да се иска. Тогава той за малко не прегазва онзи, който пресича улицата непосредствено пред Ериксоновата къща. Съгласен съм със Стигсон, впрочем. С голяма вероятност може да става въпрос за онзи, тренирания, когото нашата свидетелка вижда в девет и половина вечерта.

— Снимки, той гледа ли снимки? — попита Бекстрьом и по някаква причина хвърли поглед на Алм, който, кой знае защо, бе избрал да се настани колкото е възможно по-далеч от своя водещ разследването.

— Почти триста до момента — отвърна Ек. — Не разпозна никого обаче.

— И не прикрива никого? — попита Бекстрьом.

— Не мисля — заяви Юхан Ек и поклати глава. — Изглежда свестен човек, досието му е съвсем чисто. По-скоро оставам с впечатлението, че просто иска да помогне.

— Тогава ще има възможност да го направи — продължи Бекстрьом. — Дайте му още снимки. Рано или късно ще се получи. В такъв случай бих искал да…

— Има нещо, за което си мислех — прекъсна го Росита Андершон-Триг, като размаха за по-сигурно бележника си.

„Боже мой“, въздъхна Бекстрьом.

— Слушам — каза той.

Росита Андершон-Триг беше мислила за горкия ротвайлер, който е бил умъртвен по най-зверски начин, и ако трябвало да бъде честна, тя, за съжаление, изглежда била единствената в цялата следствена група, която се е замислила за него. Това е вероятно и обяснението защо нито един от техните свидетели не е разпознал този, когото търсят, въпреки че до този момент са им показали триста снимки. Този, когото търсят, е необичайно садистичен мъчител на животните и това определено не е първото му престъпление. Освен това положението е толкова лошо, че независимо на какви зверства се подлагат животните, наказанията са незначителни, следователно е голяма вероятността да няма снимки в полицейския регистър на този, когото търсят.

— Разбрах ви — отвърна Бекстрьом. — Какво да правим тогава?

— Смятам, че е крайно време да се свържем с колегите от „Защита на животните“. Те са си създали собствен регистър само на мъчители на животни и смятам, че там можем да го открием.

— Отлично — каза Бекстрьом. — Блестящо — добави той за по-сигурно, имайки предвид с кого разговаря. — Значи, ти го направи това, Росита. Помоли ги да изберат всички снимки, които имат на такива, способни да прережат гърлото на куче. Би било отлично, ако можете да получите и психологическия му профил. Говорете с групата за психологически профили на престъпници в Националната следствена служба. Те без съмнение ще могат да ви помогнат. Този, изглежда, е необичайно жесток тип.

— Всъщност вече започнах…

— Отлично, прекрасно — прекъсна я Бекстрьом. — Приемете това като специална задача. Оставете всичко останало и ми се обадете незабавно, направо на мен, веднага щом научите нещо.

„Най-после се отървах от вещицата“, добави наум той.

— Иначе бих искал да дадем приоритет на този „Мерцедес“ — продължи Бекстрьом. — Освен това искам самоличността на лицата, които нашите свидетели са видели. Надя, ще трябва да намериш снимки на колата, а Ек ще се погрижи да установим самоличността на онези, които можем да свържем с нея. След това искам да повторим обикалянето по къщите, като показваме снимки на колата на Ериксоновите съседи. Няма какво да губим, тъй като задачата изглежда вече се е появила в мрежата. Да се постараем да я свършим както трябва. Трябва да намерим тая таратайка.

Не беше толкова просто според Надя, която вече бе започнала да работи по задачата с помощта на регистъра, с който разполагаше. В радиус от сто километра от местопрестъплението — което означаваше необходимото време за шофиране, в случай че са забравили нещо по време на първото си посещение и трябва да се върнат четири часа по-късно.

— Имаше три милиона души и около два милиона автомобила, от които почти тридесет хиляди бяха от марката „Мерцедес“.

По тази причина тя трябваше да направи някои ограничения, въведе общи критерии при търсенето в регистъра на превозните средства и по този начин намали бройката на възможните автомобили.

— Сребрист на цвят, купе от по-скъпите видове, модел от последните пет години — обобщи Надя. — Общо това са около четиристотин превозни средства в рамките на нашия радиус. Малко над половината от тях са коли под наем, автомобили на лизинг и служебни автомобили. Едва половината са собственост на частни лица. Шест от тях са регистрирани на собственици, живеещи в рамките на километър от жилището на нашата жертва.

— Добре — отвърна Бекстрьом. — Провери всички сигурни преки пътища, които можеш. Кажи, ако имаш нужда от още хора.

— Вече се работи — каза Надя. — Аника и аз говорихме по въпроса.

— Добре — каза Бекстрьом. — Засега толкова, да идем да свършим малко работа и ще се видим утре по същото време, на същото място. Освен това има нещо, над което искам да помислите. И да ми дадете добър отговор, до утре.

Бекстрьом направи кратка пауза, като се престори, че гледа в документите си.

— Адвокат Ериксон е убит в десет без четвърт вечерта. Обяснете на един прост полицай като мен как става така, че извършителят се връща четири часа по-късно, за да пререже гърлото на кучето му и да строши черепа на някого, който е мъртъв от няколко часа? Какво ги е вбесило толкова, че са били склонни да поемат този риск?

„Голям им дойде май залъкът“, помисли си Бекстрьом. Единствените, които не бяха заприличали на къщичка за птици в лицето, бяха Петер Ниеми и колегата му Чико Ернандес. Никой не казваше нищо, само кимаха в знак на съгласие.

45

Търсенето на сребристия „Мерцедес“ Надя остави на служителите си. След като пристигнаха подкрепленията, те станаха общо петима и всички бяха снабдени с подробни инструкции. „Съвсем рутинна работа“, отбеляза наум Надя и ако възникнеше проблем, трябваше да попитат нея. Самата тя трябваше да се заеме с нещо друго. Въпроси, на които не можеше да се отговори с помощта на обикновен наръчник с инструкции и определен брой натискания на клавиши пред компютъра, въпроси, отнасящи се до това с какво се е занимавала жертвата на убийството през последното денонощие от живота си. Въпроси, изискващи обмисляне от по-абстрактен характер. При тях беше важно да се внимава с вероятностите, които трябваше да се отчетат при вземането на решението.

Ако се съдеше по данните от алармената система в дома на Ериксон, той се бе събудил преди девет и половина часа сутринта. Защото след това я беше изключил и отворил входната врата, за да я активира отново само минута по-късно. „Вероятно е пуснал кучето в градината и взел сутрешния си вестник от пощенската кутия“, разсъждаваше Надя и отбеляза изводите си върху времевата скала, която бе заредила в компютъра си.

„След това той вероятно е прочел вестника и е закусил“, продължи с мислите си тя, тъй като чак в единайсет без двайсет алармата е изключена отново и входната врата е отворена, след което алармата е активирана само след минута. „Тогава той отново пуска кучето вътре“, помисли си Надя. Кучето тича из градината, докато той закусва и чете вестника си.

Ако се съди по остатъците в мивката му, той е започнал деня с бекон и яйца, хляб, кафе и „Фернет Бранка“, докато е четял „Свенска Дагбладет“, и очевидно също е правил неуспешни опити да реши неделното трудно судоку. „Май хич не го е бивало в математиката“, рече си Надя, поклати глава със съжаление и набра телефонния дневник на Ериксон на компютъра си. Стационарният му телефон е бил тих през целия ден, докато на мобилния му е имало три входящи и две изходящи повиквания.

Първият разговор е бил кратък, само две минути, и този, който е позвънил, го е направил от предплатена карта с неизвестен притежател. Повикването е прието в дванайсет и тринайсет минути и е прекъснато в дванайсет и петнайсет. Кой е бил той или тя, оставаше да се разбере, но за нея това изглеждаше като типичен разговор, с който звънящият иска да потвърди нещо, за което той или тя и Ериксон вече са говорили, заключи Надя и направи специално означение на времевата скала.

Със следващото обаждане беше по-просто. То идваше от мобилен телефон, принадлежащ на неговия колега, адвокат Петер Даниелсон. Часът е бил един и половина следобед и очевидно са имали доста за обсъждане, тъй като разговорът е продължил малко над половин час и е завършен в два и седем минути.

Надя отвори първия разпит с адвокат Даниелсон на компютъра си и намери личното му твърдение, че е позвънил на Ериксон около дванайсет през деня. Тогава тя въздъхна и направи още един коментар върху списъка си с неясноти и противоречия, които за по-сигурно бе принудена да проверява още веднъж, въпреки че от опит знаеше, че в девет от десет случая се касаеше за една от онези човешки грешки, които нямаха нищо общо със случая. „Паметта ни е измамлив спътник“, помисли си Надя и се върна към своя телефон списък.

Последното входящо повикване за деня беше от адвокатската фирма „Ериксон и Партньори“, а часът според оператора беше три и двайсет минути следобед. Разговорът е продължил девет минути и по всичко личеше, че не му се е обадил отново Даниелсон, тъй като повикването от неговия мобилен телефон, приключил половин час по-рано, е бил изпратен от телемачта в близост до вилата на Даниелсон на остров Родмансьо, до Нортелйе, докато кантората на адвокатската фирма е в Йостермалм, в Стокхолм.

„Говорил е с някого друг от службата“, помисли си Надя и вече имаше ясно предположение кой може да е бил той. Три минути след този разговор Тумас Ериксон прави първото изходящо повикване от мобилния си телефон. То е към друг мобилен телефон, принадлежащ на млада жена, която работи като секретарка с юридическо образование в адвокатската фирма, и ако се съди по позицията на приемащия мобилен телефон, най-вероятно тя първо му е позвънила от кантората. И три минути по-късно той ѝ е позвънил на мобилния. „Вероятно по простата причина, че те са интимни“, предположи Надя, която беше добре запозната с точно определения модел, по който обикновено протичаха такива разговори.

Исабела Нурен, на двайсет и четири години, служител на адвокатската фирма от три години, установи Надя, докато набираше телефонния ѝ номер на компютъра си и незабавно намери разпита, който колегата Юхан Ек и беше провел късно следобед в понеделник, само преди едно денонощие. Според самата Нурен последният ѝ разговор с Ериксон трябва да е бил около обяд в петъка преди убийството. Тогава той надникнал в стаята ѝ и я помолил да извади една подложка на процес в апелативния съд, който щял да започне следващата седмица. Съвсем рутинна процедура, нищо специално, и според Нурен краткият им разговор завършил с това, че си пожелали приятни почивни дни.

„Не е станало така обаче“, реши Надя и добави още един ред в списъка си с информация, която изискваше допълнително проверяване.

Оставаше последният разговор. Този към „SOS Тревога“ в десет и двайсет вечерта, при който позвънилият така и не казал дума, преди разговорът да бъде приключен. Тогава е умрял. Той става от леглото непосредствено преди девет и половина сутринта и бива убит дванайсет часа по-късно. Следващото, което оставаше да се разбере, беше какво е правил между единайсет без двайсет предобед, когато е пуснал вътре кучето си, и дванайсет и тринайсет минути, когато е приел първото входящо повикване.

„Първо е нахранил кучето. После вероятно си е взел вана“, помисли си тя, понеже предполагаше, че той е от онзи тип хора, които предпочитат ваната пред душа, най-вече в неделя сутрин, когато е можел да разполага с времето си, и тъкмо това е сторил. Точно половин час във ваната, не повече, защото е пуснал компютъра си и се е вписал в него в единайсет и петнайсет и изглежда е прекарал пред него, общо взето, цялата останала част от деня до девет вечерта, когато е пуснал вътре гостите си.

С кратки прекъсвания, за да пусне пак кучето навън — данните от алармената система и външната врата, която се отваря и затваря в шест и петнайсет и седем без петнайсет — и още едно хранене, което той вероятно е направил, докато е седял пред компютъра си. Трохи от хляб на бюрото, една чинийка с няколко маслинови костилки, изрезка от кашкавал, няколко колелца салам и една празна бирена бутилка. Девет часа пред компютъра. През цялото време е в мрежата, а сайтовете, които беше посетил, идваха в повече дори на обръгнала жена като нея.

46

Във вторник инспектор Ян Стигсон и колегите му продължиха обикалянето по къщите и показваха снимки на сребристия „Мерцедес“ на живеещите в района. Това не доведе до нищо особено. Затова пък вечерта намериха още един свидетел, който предостави информация за белите кашони, които съседката на Ериксон беше забелязала.

Имаше още един съсед, който в четвъртък или петък вечерта, два или три дни преди убийството, видял как адвокат Ериксон разтоварва два бели кашона от задната седалка на черното си „Ауди“ и ги внася в къщата си. Той явно не беше сигурен в кой ден е станало това, или в четвъртък, или в петък, но в същото време беше сигурен, че не може да е било друг ден през седмица, в която Ериксон е бил убит. През първата половина на седмицата той е бил извън града по работа и се е върнал в Стокхолм късно в сряда вечерта, и в подкрепа на това беше така любезен да покаже календара си с планираните задачи на един от колегите на Стигсон.

Същото било положението в края на седмицата. Рано в събота сутрин той отпътувал за вилата си във Вермдьо, за да играе голф и да се види с добри приятели, и се върнал чак в понеделник сутрин, когато отишъл направо в службата си в центъра на Стокхолм.

Следователно остава да е било или четвъртък, или петък вечерта, тъй като той тръгвал към службата си още в седем сутринта, „за да избегне най-голямото задръстване и доста преди някой като Ериксон да се е съвзел след изстъпленията от предната вечер“, а се връщал в най-добрия случай в шест, за да вечеря с жена си.

Колегата на Стигсон му благодари за помощта и освен това на излизане свидетелят съсед отново подхвана темата.

— Казва се, че човек не бива да говори лошо за току-що починал…

— Да, така е — отвърна колегата на Стигсон и кимна окуражително, понеже усети, че се задава откровение.

— Самият аз съм по-старомоден — започна свидетелят — и може би затова изповядвам схващането, че всеки трябва да бъде съден според това, което е извършил приживе. Ако се вярва на вестниците, Ериксон е бил обикновен гангстер. Да, с изключение на последния ден, откакто го убиха. Трудно може да се повярва, че това е същият човек, за когото пишат вестниците.

— Е, и?

— Как става така, ако е бил толкова голям негодник, от такава величина, искам да кажа, не го побира главата ми. Всичко написано във вестниците не е вярно, всъщност, освен едно — какъв беше Ериксон в малката величина, ако може така да се каже, а аз това мога да го твърдя, понеже ми беше съсед от много години.

— И какъв беше?

— Невероятен малък негодник, който си нямаше еша — отвърна Ериксоновия съсед и кимна утвърдително.

— Дали не бихте могли да ми дадете някои примери? Някои конкретни примери…

— Не — каза съседът и поклати категорично глава. — Точно по тази точка, страхувам се, че ще трябва да ви разочаровам. Не се занимавам със сплетни. Просто ще трябва да приемете думите ми на доверие.

47

След срещата във вторник Петер Ниеми дойде при Бекстрьом, кимна към стола пред бюрото му и попита дали може да седне.

— Разбира се — отвърна Бекстрьом и също кимна. „Подай пръст на мизерника и ще захапе ръката ти“, помисли си той.

— Напълно съм съгласен с теб, Бекстрьом — започна Ниеми. — Няма и помен от пръски кръв, а с оглед на пораженията по главата му, би трябвало да имаме пръски на няколко метра. Единственото обяснение е, че той е бил мъртъв от няколко часа, когато нашият извършител му се нахвърля за втори път. Съсирената кръв не пръска, както е известно. Факт, който имам намерение да изясни възможно най-скоро на скъпите ни колеги с малък образователен мейл.

— Затова ли се обади на чичо доктор тази сутрин? — попита Бекстрьом и се подсмихна. „Дори един финландец заслужава втори шанс.“

— Отчасти — отвърна Ниеми — по този въпрос бяхме единодушни, докторът и аз, ако това питаш.

— Отчасти?

— Петното от кръв, в което той лежеше по лице, предполага обилно кръвотечение от носа и устата. Това ме безпокоеше, защото означава, че му е нанесен доста силен фронтален удар, докато все още е бил жив. Простото обяснение е, че това е бил ударът, който го е умъртвил.

— Разбирам — отвърна Бекстрьом. — И аз мисля като теб. И така, какъв е проблемът? Съдебномедицинският проблем, имам предвид?

— Значителни наранявания, възникнали преди и след смъртта. Смазвания и пукнатини, които очевидно преминават една в друга, и накратко, беше му необходимо време, за да определи по-точно кои наранявания в кой момент са възникнали.

— Проклети академици — възкликна Бекстрьом. — Толкова ли е трудно да схванеш, че някой е мъртъв, защото са строшили черепа му. По дяволите, всички подробности.

— Всеки според способностите и разума си — отвърна Ниеми. — Ако питате мен, затова вероятно още не е намерил причина да промени първоначалното си становище: че Ериксон е починал в резултат на смъртоносен удар по главата и шията.

— Радвам се да го чуя. Понякога трябва да сме благодарни и за малките неща — изсумтя Бекстрьом.

48

Във вторник следобед районният съд в Стокхолм уважи искането на прокурора да бъде извършено претърсване в кантората на адвокатската фирма „Ериксон и Партньори“ на булевард „Карлавеген“ в Стокхолм. От страна на адвокатската фирма след кратко обсъждане решиха да не обжалват решението. „Дано най-после се отървем от вас“, както адвокат Даниелсон обобщи своята собствена и тази на колегите си гледна точка, когато разговаря с Лиса Лам по телефона. И така, в четири часа следобед двама следователи и едно техническо лице започнаха прегледа на работния кабинет на жертвата в присъствието на един представител на адвокатската фирма. Всичко се вършеше според искането на прокурора и решението на окръжния съд.

В компютъра на адвокат Ериксон, в шкафовете му, чекмеджетата и етажерките с книги полицията откри няколкостотин хиляди страници документи, деветдесет и девет процента от съдържанието на които можеше да се намерят без много усилия и по други начини, без да е необходимо да се прави претърсване на кантората на жертвата; полицейски дознания, присъди, други съдебни решения и протоколи, които по същество се обхващаха от правилото за публичността. Картината, която работният кабинет на жертвата даваше за личността му, беше проста и недвусмислена. Усилено работещ адвокат по наказателни дела, който изглежда посвещаваше цялото си време на работата си и само на работата си.

Освен това, общо взето, нищо. Календарният му график, който показваше часовете на посещенията му в полицията във връзка с присъствията му на разпити с клиенти, които той представляваше, посещенията в ареста и времето, прекарано в съда. Изглежда, предназначението му беше да служи най-вече като основа за определяне на хонорарите му. Случайни обеди и вечери също бяха отбелязани, но те не бяха толкова много, а и липсваха по-точни данни относно мястото, където са се състояли и с кого са били споделени.

Претърсването беше извършено под ръководството на криминален инспектор Блад, който сред колегите си се славеше като много опитен в ровенето сред бумагите и този път той отново защити репутацията си. Още в осем часа вечерта Блад се обади на Надя Хьогбери и докладва предварителните резултати от собствените си действия, както и от действията на колегите му.

— Почти всичко е работни документи — обобщи Блад.

— Аха, ясно — отвърна Надя. Какво ли друго би могла да очаква.

— Компютърът му — каза Надя. — Нали се уверихте, че никой не го е пипал, след като той е свършил да работи миналия петък?

— Да — отвърна Блад. — Можеш да бъдеш спокойна. Нищо не е махано, добавяно или променяно. Вероятно защото са разбрали какво се е случило чак когато се появихме в кантората му и запечатахме стаята му. Единственото от по-личен характер, което открихме, са три неща. Първото е неговият календарен график. Второто са две папки, в които изглежда е събирал всички писма, в които подателят го е заплашвал или най-общо е изразил неодобрението си. Оставам с впечатлението, че той е водил точен отчет в това отношение.

— Получавал ли е заплахи за живота си? — запита Надя. „Като се има предвид къщата, в която е живял. С всички аларми, камери и детектори за движение, които са били без значение в критичната ситуация, тъй като той лично ги е изключил, защото е вярвал на тези, които само след малко са щели да отнемат живота му“, помисли си тя.

— Единайсет — ако съм преброил вярно, — в които подателите му обещават най-различни варианти на насилствена смърт. Но пък не са чак толкова вълнуващи. Изглежда са от онзи тип хора, които лепят марката наобратно и завършват всяко изречение с няколко удивителни.

— А третото? — попита Надя. — Какво е то?

— Той, изглежда, е имал някои лични дела наред с всички наказателни — поясни Блад. — Други документи, които е събрал в специална папка. Не са толкова много, но във всеки случай има няколкостотин страници. Тук-таме са доста трудни за разтълкуване, така че и тази папка мисля да взема със себе си.

— Добре — каза Надя. — Обади се, ако откриеш нещо, за което си струва да ме събудиш. Има ли още нещо?

— Ограничаването на достъпа до стаята му — каза Блад. — Неговият колега, Даниелсон, ме следва по петите като невестулка през цялото време и по тази причина, между другото, ми се ще да го почерпим с още един ден. Нашият прокурор изглежда е на същото мнение.

— Само това липсва — каза Надя с онова чувство, което можеше да дойде само от човек, израснал в стария Съветски съюз. — Поздрави го от мен и му кажи, че това може доста да се проточи, ако не се държи прилично и не прави каквото казваме.

49

Росита Андершон-Триг започна следобеда си, като се свърза с колегите си от отдела за защита на животните в центъра, за да им поиска снимки на известни мъчители на животни, които може да не присъстват в общия регистър на полицията. Задача, която се оказа не толкова лесна, както скоро щеше да стане ясно.

Чак на петото позвъняване успя да се свърже с една цивилна служителка, която отговаряше за офиса на отдела, и единствената, която беше там в момента. Останалите служители се вихреха навън, на терен. Във вторник проведоха отдавна планирана изненадваща операция срещу един нехаен фермер, отглеждащ кокошки край Нюнесхамн, и в най-добрия случай се очакваше да приключат късно вечерта. В сряда положението, за съжаление, беше същото, тъй като се предвиждаше да направят домашно посещение на един свиневъд в Римбу, който според няколко сигнала очевадно застрашавал живота и здравето на онези животни, които трябвало да бъдат изпратени в кланицата чак когато наближи Коледа. В четвъртък беше националният празник, следователно оцветен с червено ден, а в петък всички решили да си вземат компенсация, за да намалят планината от дни за компенсация, които натрупали преди това през пролетта.

— Така че предлагам да се обадите в понеделник — заключи офис помощничката.

— Добре, но проблемът е, че имам разследване на убийство — възрази Росита Андершон-Триг. „Май трябваше най-напред да им разкажа за горкото куче на Ериксон“, помисли си тя.

— Това да не е онзи адвокат? Чието напълно невинно куче убили, въпреки че целта им е била стопанинът му — попита служителката, която очевидно беше по-добре осведомена, отколкото би могло да се очаква да бъде.

— Да, точно той — потвърди Росита Андершон-Триг разчувствано. — Ужасна история, затова си помислих, че ако някой може да ми помогне, то това сте вие. Дали не бихте могли да помолите началника си да…

— Съжалявам — прекъснал офис помощничката. — Напълно разбирам вашите чувства, но тук в „Защита на животните“ разследваме хиляди убийства на година, така че просто сме принудени да ги движим подред. Но обадете се в понеделник, моля.

„Какво да правя сега“, запита се Росита Андершон-Триг, когато затвори телефона. Отначало почувства известно обезсърчение, но после реши да последва съвета на Еверт Бекстрьом и да опита да издейства психологически профил на техния неизвестен убиец на кучета. Така че тя отново вдигна слушалката и набра групата по изготвяне на профили на извършители към Националната следствена служба.

Това беше значително по-просто, както скоро щеше да се разбере. Още при първото повикване бе прехвърлена към обща гласова поща, която я информира, че всичките шест служители на групата за профили на извършители към Националната следствена служба са на курс през цялата седмица и ще се върнат чак в понеделник, на десети юни.

„Крайно време е да си ходя у дома“, реши Росита Андершон-Триг. Освен това трябваше да купи храна за птичките и нов воден филтър за аквариума си.

50

В четири часа във вторник следобед Аника Карлсон реши да се прибера вкъщи и да се наспи. Шест часа сън за денонощие и половина, останалите трийсет часа тя бе посветила на разследването на убийството на адвокат Ериксон. Беше крайно време да зареди батериите и резервния агрегат за следващия ден. Стига да не беше минала Надя да ѝ покаже разпита с Исабела Нурен и резултатите от нейните лични проверки на телефонните разговори.

— Всъщност тя може чисто и просто да е забравила при всеобщата възбуда, която се възцарява в службата ѝ, когато научават какво се е случило с Ериксон — каза Надя и сви рамене. — Но както изглежда сега, тя е тази, с която той е говорил за последно по мобилния си телефон.

Кой звъни на „SOS Тревога“ ние всъщност не знаем. Този, който звъни, така и не казва нищо.

— Съгласна съм с теб — каза Аника Карлсон и кимна.

— Мисля си, че е възможно да са го направим заедно — каза Надя Хьогбери.

— В такъв случай ставаме две — заключи Аника Карлсон. — Най-добре да я извикаме и да я разпитаме незабавно.

Исабела Нурен изглежда не беше на същото мнение. Тя звучеше спокойно и хладнокръвно и онези чувства на скръб и загуба, на които беше дала израз предния ден, не се долавяха, поне не и от това, което имаше да каже по телефона.

Първо, тя имаше много работа в службата, извънредно много точно в момента, като се има предвид случилото се, и не виждаше как може да излезе от там по-рано от няколко часа. Освен това трябваше да хапне и да поспи, така че, с една дума, предпочиташе да се срещнат на следващия ден. Аника Карлсон беше решила да бъде търпелива, изрази съпричастността си, като същевременно подчерта колко важно беше да се действа сега, времето беше критичният фактор в момента. Възможно най-скоро да се изясни за убийството на шефа ѝ.

— Но аз вече говорих с вас — възрази Исабела Нурен. — С един от вашите колеги. Ек, мисля, че се казваше. Юхан Ек.

— Знам — отвърна Аника. — Но оттогава постъпи нова информация, която се налага да разгледам с вас.

— Да не би да съм заподозряна? Нали не се опитвате да кажете това?

— Не, определено не — увери я Аника. — Искам да ви попитам за сведения и съм на мнение, че те ще ни бъдат от полза. За нас двете — добави тя. — Какво ще кажете за осем часа? След четири часа при мен, в полицията, тук в Сулна. Ще можете ли? Знам, че е късно, но мога да уредя да ви докарат, ако искате.

— Добре — каза Исабела Нурен. — Предпочитам обаче да съм с моята кола.

— Добре — каза Аника. — Обадете се на рецепцията, когато пристигнете, за да сляза и да ви взема.

Веднага след като приключи разговора, Аника изключи компютъра си, излезе бързо от офиса, отиде си вкъщи, започна да се съблича веднага щом влезе в антрето и пет минути по-късно спеше дълбоко. В осем без пет беше на рецепцията на полицейския участък в Сулна. Три часа сън, изкъпана, с чисти дрехи, нов човек, а Исабела Нурен вече я чакаше. Една друга Исабела, различна от онази, която беше видяла предишния ден. Хладнокръвна, сдържана, добре облечена, изразът в очите ѝ беше съвсем друг. Нямаше и следа от вчерашните сълзи. Сега имаше само лека усмивка и бдителен поглед.

„Вече се е сетила за какво искам да говоря с нея“, помисли си Аника Карлсон.

— Прочетох разпита, който моят колега е провел с вас, но за да спазя формата, все пак ще започна от там — каза Аника Карлсон.

— Имате предвид как се озовах във фирмата? — попита Исабела Нурен.

— Именно, накратко — каза Аника, усмихна се и кимна.

— Тогава ще ви разкажа — каза Исабела и също се усмихна. — Следвах икономика, когато бях на осемнайсет. Работих една година като детегледачка в Англия при добри приятели на родителите ми и когато се върнах, първо изкарах едногодишно обучение за секретарка, а след това продължих да уча за помощник-адвокат. В добавка карах и курсове по икономика в университета. Преди три години започнах работа при Тумас, беше много лесно. Отговорих на една обява, с която търсеха квалифициран помощник за кантората. Това е всичко.

— Някакви планове за бъдещето? — попита Аника и се усмихна. „Вече е по-малко бдителна“, отбеляза си тя.

— Кандидатствах право в университета миналата есен. Ако не ме приемат, мисля да остана да работя в кантората. Въпреки това, което стана.

Аника само кимна. После протегна ръка и изключи малкия джобен диктофон.

— Мисля да го изключа тук — каза Аника и се усмихна. — Понеже това, което искам да ви питам сега, предпочитам да остане в това помещение.

— Мисля, че се досещам какво е — каза Исабела Нурен. — Искате да знаете колко време сме били заедно с моя шеф?

— Да, и тъй като не вярвам да имате каквото и да било общо с това, то също ще остане в тази стая — каза Аника и кимна. „Ако Бекстрьом и останалите те чуеха, вероятно щяха да изгубят ума и дума“, помисли си тя.

— Добре, тогава — каза Исабела и също кимна.

После започна да разказва.

Исабела Нурен харесала Тумас Ериксон от първия ден, в който го видяла. Той бил деен човек, забавен, жизнен, със силно присъствие и много неподправено съпричастен към хората и делата, с които се заемал. Освен това бил отличен юрист, много компетентен и винаги добре подготвен.

— Тумас изобщо не приличаше на адвоката гангстер, за когото пишеха вестниците. Не беше никак трудно да се влюбя в него, въпреки че беше два пъти по-голям от мен.

— Първият път — каза Аника и кимна.

— Когато бяхме заедно ли, питате?

— Да.

Първият път бил след една година. В службата гледали да не се набиват на очи и били напълно дискретни, макар че емоционалният заряд, който и двамата — със сигурност — носели, се проявявал веднага щом останели насаме, и който съществувал от самото начало. Първият път било само вкусване, според Исабела.

— Бях извадила една подложка за процес в Апелативния съд. Бях на работа в кантората само от два месеца. Имаше един сложен случай по отношение на доказателствата, беше за убийство, районният съд беше осъдил клиента на доживотен затвор. Тогава той смени адвоката, наел Тумас, който обжалва, и го оправдаха. Седях в стаята си и четях куп документи, когато Тумас влетя, размахвайки съдебното решение, което току-що бяхме получили. Беше щастлив като малко момче на Бъдни вечер, което е получило най-страхотната компютърна игра от Дядо Коледа. Първо получих силна прегръдка и целувка право по устата. После ме задържа на една ръка разстояние, докато ме милваше по главата и ме наричаше доброто момиче на татко. В такива моменти беше наистина неподражаем. Възрастен мъж и малко момче в същото време.

„Не звучи съвсем като Бекстрьом — помисли си Аника. — Ни най-малка прилика.“

— Напълно те разбирам — каза Аника. — Но първият път, истинският първи път. Кога беше?

— Истинският първи път — повтори Исабела и докосна с показалец крайчеца на окото си. — Беше година по-късно. Отидох с Тумас на съдебен процес в Малмьо. За да му помагам да носи всичките папки, а и той обичаше да има компания. Въпреки че най-вече и двамата усещахме, че започвахме да се привличаме. Усещаше се във въздуха, ако мога така да се изразя.

Делото минало добре. Вечеряли заедно в един отличен ресторант. Пийнали си добре, дори може би малко повече, но не чак толкова, че да забравят за какво си мислят през цялото време, прибрали се в хотела и седнали на бара за последна чаша вино преди лягане.

— Всъщност аз поех инициативата — каза Исабела с леко кимване. — Погледнах го просто, с едва доловим въпрос, това беше. Той на момента стана и се качихме в стаята. Моята стая, ако се чудите.

— И какво стана след това? — попита Аника Карлсон. „Какво общо има това с основната работа?“, запита се тя в мига, в който зададе въпроса.

— Най-добрият ми първи път, поне за мен — каза Исабела Нурен. — Въпреки че аз бях на двайсет и две, а Тумас на четирийсет и шест.

— И после? Какво стана после?

Не било голямата страст на живота. Не била и очаквала и го знаела още от самото начало. Нямало нищо общо с обичайна връзка. Това била тайна връзка и тя била убедена, че никой от нейните колеги в службата не се е досещал, нито е имал макар и бегла представа за това. Нито тя, нито той чувствали необходимост да променят нещата. Период от живота им, който щял да продължи толкова дълго, колкото е било възможно да живеят по този начин. Докогато и двамата имали желание. И нито ден повече. През изминалите две години двамата се виждани двайсетина пъти по същата причина, като първия път и капо често става, се срещали все по-рядко. За последно били заедно два месеца, преди да бъде убит.

— Беше красиво и малко тъжно — поясни Исабела. — Никога не се карахме и накрая беше по-скоро гушкане, отколкото… отколкото онова там, другото. Винаги ни беше хубаво заедно. Включително и когато тайно излизахме на ресторант и цял час отиваше, докато измислим местенце, където никой нямаше да ни види. Страшно много хора го познаваха.

„Красиво и малко тъжно“, помисли си Аника и впрочем беше крайно време да дойде на себе си.

— Говорили сте с него миналата неделя следобед — каза Аника. — В неделя следобед му звъните от работата и разговаряте с него. Часът е три без двайсет минути и разговорът продължава девет минути. Може ли да разкажете за какво ставаше въпрос?

— Да, ставаше въпрос за работа. Подготвях едно дело, по което му помагах. Щеше да се гледа в съда в четвъртък. Сега обаче няма да се гледа. Исках да ми помогне за някои неща. Най-вече технически подробности от правен характер. Нищо повече. Веднага след като затворих телефона, той ме набра на мобилния ми и каза, че съм голяма сухарка. Той се надявал, че му звъня, за да предложа среща. Първата среща за лятото.

— И какво му отговорихте?

— Че вече имах среща. Което беше самата истина, тъй като щях да вечерям със стар приятел от училището. Приятелка, макар че това не го уточних.

— Как го прие той?

— Той не беше от ревнивите — отвърна Исабела. — Тумас изобщо не беше ревнив, а аз сигурно не бях единствената, с която се срещаше. Той каза, че ми прощава, понеже той самият имал среща вечерта.

— Да е звучал притеснен или нещо подобно? Преди тази вечерна среща, имам предвид.

— Ни най-малко — каза Исабела и категорично поклати глава. — Звучеше точно както обикновено. Най-много да е звучал като след няколко чаши вино на обяд. Ако трябва да кажа нещо за него, то е, че си попийваше. По време на работа никога не е бил пиян, но обичаше да си пийне бутилка вино, когато си почиваше. Или две бутилки дори, ако му се пиеше.

— За срещата, която е щял да има. Не каза ли с кого ще се среща?

— Не. — Исабела поклати категорично глава. — А и аз не попитах.

— И не е изглеждал притеснен?

— Не. — И отново същото категорично поклащане на главата. Звучал точно както обикновено.

„Красиво и мъничко тъжно, а той звучал точно както обикновено“, повтори си наум Аника Карлсон. После тя включи диктофона отново и продължи да задава въпросите, които следваха естествено от контекста. Дали тя е знаела за някакви заплахи срещу него. Как той е гледал на това.

— Някои от клиентите му действително бяха доста страховити — потвърди Исабела. — Оправяше се с тях идеално, ако питате какво мисля. Говорили сме за това и той ми даваше съвети по въпроса. Неща, които беше добре да знам, когато стана адвокат. Че трябваше да върша работата си добре, че само клиентът имаше значение и да ги уважавам, без да премахвам дистанцията помежду ни. Никога да не обещавам нещо, което не е юридически възможно. Куп такива неща.

— Това работеше ли?

— Да, мисля, че всички, които представляваше, го уважаваха.

— А останалите? А ответните страни, всички роднини на жертвата на престъплението, когато той защитаваше извършителя?

— Имаше много неща — каза Изабела. — И мейли, и обаждания, и обикновена поща. Някои от тях бяха доста забавни. Много пъти е чел на глас извадки от тях по време на почивката за кафе в службата. Но да го е било страх? Не, по-скоро се забавляваше. Тумас беше уважаван и беше безстрашен. Никакъв страх, право да си кажа. Това ли мислите? Че някой от тези хора го е убил?

— Вие какво мислите? — отвърна на въпроса с въпрос Аника.

— Да — каза Исабела. — Кой друг би го направил?

Половин час по-късно бяха готови. Аника Карлсон изпрати Исабела до изхода. Даде ѝ визитната си картичка и ѝ каза да се обади, ако се сети за още нещо, ако се случи нещо или ако просто иска да си поговорят.

— Благодаря — каза Исабела. — Изглеждате кораво момиче.

— Корава с коравите и обратно — отвърна Аника, усмихна се широко и я потупа по рамото. — Пази се, Исабела. Звънни ми, ако има нещо. Ако се сетиш за нещо, което си забравила да споменеш, или ако има нещо, за което искаш да питаш.

„Красиво и мъничко тъжно, ни най-малко ревнив и кой друг би го направил“, мислеше си тя, когато се върна в стаята си.

51

Убийството на адвокат Тумас Ериксон оглавяваше новините във всички медии от едно денонощие насам. В понеделник, след първата среща на следствената група Ана Холт се опита да успокои страстите, като излезе с кратко съобщение в пресата, което даваше отговор на пет въпроса. Че полицията във Вестерурт е започнала разследване на убийство, че главният прокурор Лиса Лам беше определена за водещ досъдебното производство, а комисар Еверт Бекстрьом за водещ разследването. Освен това телефонен номер и един електронен адрес, на които широката детективска общност можеше да се обажда и да оставя информация, която би могла да е от помощ на полицията в нейната работа. Във вторник следобед, в петнайсет часа, след втората среща на следствената група се предвиждаше и свикване на пресконференция в полицейския участък в Сулна.

„Все едно да се опитваш да спреш цунами, като вдигнеш двете си ръце“, помисли си Холт, когато най-накрая изключи непрестанно звънящия си телефон.

Пет минути след като Бекстрьом пристигна на работата във вторник сутрин, неговият началник, полицейският комисар Анна Холт неочаквано почука на вратата му и помоли за кратка среща.

— Разбира се — каза Бекстрьом и кимна към стола си. „Имаш предател в отдела си“, допълни наум Бекстрьом, който бе добре запознат с факта, че трябваха най-малко три минути, за да се премине между техните стаи.

— Пресконференцията — изрече Холт подчертано още преди да седне. — Има ли нещо, което трябва да знам? За ситуацията по разследването, питам.

— Само това, че с удоволствие бих се въздържал от участие в полза на някого, който се нуждае от това повече — каза Бекстрьом. — Какво мислите за Патицата? Тя е много дипломатична.

— Разумно — съгласи се Холг. — Мислех да помоля Лиса, Аника и нашата говорителка пред пресата да се погрижат за практическата страна. Не знам само ти дали искаш нещо да се свърши?

— Не — каза Бекстрьом с искрено учудване. — За онези лешояди. Какво би могло да бъде?

— Все си същият, Бекстрьом. — Холт се усмихна и му кимна. — Непоклатима канара в несигурно време. Да разбирам ли, че предстои скорошно залавяне?

— Да — потвърди Бекстрьом. — Не виждам причина за промени, но засега най-добре това да си остане между нас.

Бекстрьом кимна замислено като сложи ръце в скута си и вдигна поглед към лампата на тавана. „Още една — помисли си той. — С този екземпляр положението беше толкова лошо, че човек можеше да преброи ребрата ѝ без помощта на пръстите си.“

— Адвокат Ериксон избегна земното правосъдие, но божието го стигна — уточни Бекстрьом. — За един обикновен божи служител като мен остава само да уреди светските подробности — добави той и въздъхна дълбоко.

— Очаквам го с нетърпение — каза Холт и се изправи. „В най-добрия случай той е просто луд.“

Въпреки благочестивите надежди на Бекстрьом, пресконференцията на полицията взе лош обрат почти веднага. Бяха наели най-голямата конферентна зала в полицейския участък, но въпреки това тя бе претъпкана с журналисти, когато отговарящата за информационните въпроси от полицията във Вестерурт, водещата досъдебното производство Лиса Лам и помощник-водещата разследването Аника Карлсон влязоха в залата. Въздухът вече бе натежал от незададените въпроси, на които трите жени се очакваше да отговорят веднага щом заемат местата си зад дългата маса, намираща се в тясната част на помещението.

Говорителката започна, като приветства всички с добре дошли, обясни, че тя и колегите ѝ очакват с нетърпение въпросите, следвайки определения ред, и след това даде думата на водещата досъдебното производство, главен прокурор Лиса Лам. Лиса Лам благодари и започна отчета си с думите, че за съжаление няма много какво да каже.

Разследването се намираше все още в първия, начален етап. Полицията работеше усилено и непредубедено, бяха установени множество следи на местопрестъплението, които са изпратени до Националната лаборатория по криминалистика в Линшьопинг за анализ. Според нейната оценка предпоставките изглеждаха добри. Рубрицирането на досието беше променено от „подозрение за убийство“ на „убийство“ в съответствие с предварителната експертиза на съдебния лекар. Повече подробности тя не можеше да даде. Не и в момента, поради обичайните технически изисквания на разследването. После тя кимна към говорителката, която взе думата и даде възможност за въпроси.

Аника Карлсон не каза и дума през цялото време. Тя седеше наведена напред, тежко положила лакти на масата и подпряла с ръце брадичката си, докато наблюдаваше събраните представители на третата власт с присвити очи, без мускулче да трепва на лицето ѝ. Вероятно тъкмо затова към нея бе зададен първият въпрос от репортера на най-големия новинарски телевизионен канал.

Имаше различна и противоречива информация за това как Ериксон е бил убит. Че той е бил прострелян, намушкан с нож, удушен, пребит до смърт или жертва на няколко от изброените възможности. Какви бяха нейните коментари относно това?

— Смъртта на Ериксон е причинена от външен фактор и повече от това не мога да кажа — отговори Аника Карлсон и хвърли гневен поглед към този, който беше задал въпроса.

— Кога е починал? — искаше да знае някой от публиката, като начало на това медийно боричкане, което, както всички разбраха, вече беше започнало.

— Когато първият патрул пристигнал на мястото около два и петнайсет през нощта в понеделник, той бил намерен мъртъв в дома си. Бил е убил в периода от неделя следобед и онзи момент, когато са го открили мъртъв — уточни Аника Карлсон. По-точно време от това тя не можеше да им даде. Поне не сега.

— Следваше ли полицията конкретна следа? — попита един от общо тримата журналисти, които бяха от най-големия вечерен вестник.

— Не — каза Аника Карлсон. — Работим екстензивно и непредубедено.

— В мрежата се появиха слухове, че става въпрос за гангстерско убийство. Става въпрос за човек, станал известен като адвокат на някои от най-големите организирани престъпници. Най-разумно обяснение би могло да бъде, че опонентите на клиентите му са го убили, нали?

— Без коментар — каза Аника и поклати глава.

— Кажете все пак — настоя репортерът, — тъй като има признаци, сочещи, че в основата е уреждане на сметки сред организираната престъпност. Според източници от полицията, които вече бяха цитирани както в основните медии, така и в мрежата, става въпрос за няколко извършители, които са пристигнали на местопрестъплението със сребрист „Мерцедес“, и адвокат, който според източниците в полицията е бил прострелян няколко пъти с пистолет или автоматично оръжие. Класически знаци за този тип убийства.

— Какъв е вашият коментар за това? — завърши той.

— Никакъв — отвърна Аника Карлсон. — Не се занимавам със спекулации. Разследвам убийство.

Така измина още четвърт час на тема гангстерско убийство, като на Лиса Лам се наложи да поеме, а Аника Карлсон се облегна назад и започна да изучава с хладен поглед присъстващите. Адвокат убит от гангстери, които са били съперници на неговите клиенти? Или може би от някого от собствените си клиенти, който се е почувствал измамен от него? Или от някого, станал жертва на някой от неговите силно криминализирани клиенти? Или от роднина на някоя от тези жертви? „Никакви коментари“, повтаряше Лиса Лам, а за кой ли път го казваше, беше отдавна забравила, когато всичко най-после свърши.

„Идиоти“, помисли си Аника Карлсон, стана енергично и напусна залата първа от всички събрали се.

52

След втората среща на следствената група Бекстрьом временно предостави кормилото на Аника Карлсон. Беше принуден да отиде на една отдавна уговорена среща в управлението на полицията, но в случай на критична ситуация винаги можеше да бъде намерен на мобилния си телефон, а още от утре щеше да е на разположение, както обикновено.

— Тогава до утре — каза Аника Карлсон, кимна и се усмихна. „Питам се дали сам си вярва“, мина ѝ през ума, когато Бекстрьом изчезна през вратата.

Следобедът на Бекстрьом се разви изцяло според плана. Първо той взе такси до града и посети един дискретен ресторант на „Кунгсхолмен“. Ресторантът се намираше само на няколко преки от голямото управление на полицията до парка „Крунубери“, но все пак на безопасно разстояние, тъй като цените от менюто бяха направени за една друга публика, различна от тази, която фигурираше във ведомостта за заплати на полицията. Там той хапна добре и изчака в компанията на едно кафе с коняк, докато неговата финландска сервитьорка му се обади веднага щом бъде готова да почисти апартамента му на улица „Инедалсгатан“.

Понеже Бекстрьом беше щедър работодател, той беше оставил цели петнайсет минути между обяда и следобедната дрямка, така че тя да може да получи подобаващо възнаграждение за тежката работа, преди да отиде на обичайното си работно място в кварталния ресторант, за да се трепе за насъщния за себе си и за непрокопсания си алкохолизиран финландски съпруг. Веднъж озовали се в широкото му легло от „Хестенс“, бяха му нужни само пет минути, преди Бялото торнадо от Финландия да направи мост и да изкрещи в същия миг, в който големият салам изстреля заряда си.

— Войне, войне14, Бекстрьом — каза финландката с блещукащи влажни очи и изпусна дълбока въздишка, докато той самият се задоволи с изгрухтяване и отсечено кимване, да не би в главицата ѝ да се зародят някакви идеи и да остане да лежи до него, да се гуши и да лиже лицето му.

„Най-после сами“, каза си Бекстрьом, когато пет минути по-късно чу как личната му отговорничка по чистотата тихо затвори външната врата след себе си. Освен това с десет минути повече за подсилващата дрямка, от която толкова силно се нуждаеше. После се намести удобно, провери напъна няколко пъти, преди с гръмовен залп да освободи налягането, образувало се от вкусните сарми със сметанов сос и сладкото от червени боровинки, които бе поел на обяд. „Луди са по теб кукличките“, заключи Бекстрьом и минута по-късно вече спеше дълбоко.

Когато се събуди три часа по-късно, той се чувстваше отлично, както и му се полагаше, и до края на деня оставаше само да следва внимателно установените си процедури. Първо освежаващ душ, след това обратно на седлото и като се има предвид, че часът беше вече седем вечерта, следваше късна вечеря в личното му квартално заведение, преди може би да посвети часа преди лягане на размисъл върху настоящия случай, въпреки че, строго погледнато, ставаше въпрос единствено за това, че някой е сплескал черепа на адвокат, от когото му се гадеше и който твърде често бе вгорчавал живота му.

„Ще се нареди от само себе си“, помисли си Бекстрьом, тъй като понастоящем нещата бяха така наредени, че дните в живота му вървяха един след друг, без да му се налага да прави каквито и да е планове. Не само дните, впрочем. Общо взето всичко, с което се заемеше от известно време, изглежда вървеше като по мед и масло. С изключение на някои практически административни задължения, разбира се, които той свърши веднага щом излезе от под душа, наметна халата си и си приготви разхладителен летен грог от три части водка, една част сок от грейпфрут и значително количество натрошен лед.

Първо той направи инспекция на почистването на финландката, за да види дали има забележки, които да предяви, когато му се наложи да потърси нещо за хапване по-късно вечерта. „Никакъв кусур няма тази жена“, установи Бекстрьом пет минути по-късно. Цялата му уютна бърлога блестеше, списъкът за пазаруване беше изпълнен, и хладилникът, и килерът бяха заредени със старите, любими продукти и различни деликатеси. Включително и специално поръчаната тоалетна хартия, която той намери в мрежата — свръхдебела, свръхмека и с отпечатани върху нея портрети на известни шведски политици, — беше на мястото си.

„Балансът на разходите ѝ също изглежда е наред — помисли си Бекстрьом след бързо сравняване на касовите бележки с парите в старовремския буркан от стъкло, където се помещаваше касата му за домакински разходи. — Не бива да се забравя, че тя всъщност е финландка, така че вероятно е прекалено глупава, за да се опита да отмъкне нещо.“

Най-накрая, но не и по значение. Тя дори беше почистила голямата позлатена клетка за птици, където Исак, да се надяваме, никога повече нямаше да се върне и крайно време беше да я обяви за продажба в мрежата и веднъж завинаги да се отърве от спомена за малкия хулиган. А всичко бе започнало толкова обещаващо, че той реши, че си е намерил нов другар за цял живот, който да му стане толкова скъп, колкото малкият Егон, обичната му златна рибка, беше някога за него.

Речено, сторено — Бекстрьом седна на компютъра и качи последното жилище на Исак на страницата с обявите. То беше стояло на прозореца във всекидневната му твърде дълго, прилично на обрамчен с решетки мене текел15 и всеки път, когато го погледнеше, си спомняше за едно от най-травмиращите преживявания в живота си. Далеч по-лошо от онзи път, когато бе въвлечен в борбата на живот и смърт с двама от най-големите негодници в историята на шведската криминалистика.

„Най-после ще разкарам проклетата клетка“, помисли си Бекстрьом и за всеки случай залиса безплатното предложение в папката с обявления за продажби, преди да изключи компютъра, и потъна в мрачни мисли. Въпреки че всичко започна обещаващо — помисли си той и отпи голяма глътка от чашата си.

По време на първоначалното обучение Исак изглеждаше дори по-схватлив, отколкото го уверяваше продавачът в магазина за домашни любимци. Освен това имаше много добри гласови данни, крякащ и в същото време хриптящ звук, който режеше като с нож тишината и дори глухите щяха да чуят посланието. Само за седмица Исак се научи да казва както Бекстрьом, така и Суперченге и веднъж усвоил тази част, идваше време за сериозната работа.

Тъй като Бекстрьом беше човек със значителни педагогически качества, абсолютно необходими, за да може да функционира като началник в полицията, той тръгна от лесното и започна с най-простите думи като гей и лесби, преди да дойде време за решителната стъпка към следващите като мека китка и кофти кучка, анален акробат и войнстваща лесбийка. За съжаление, тъкмо в тази част дойде провалът. Оказа се, че Исак разбира повечето неща наопаки. Кулминацията на тази идиотщина, за съжаление, дойде, когато Аника Карлсон неочаквано се появи у Бекстрьом без каквото и да е предупреждение. Ей така, изведнъж застана пред вратата му и позвъни на звънеца и понеже той реши, че се касае за спешна работа по служба, прояви неблагоразумието да отвори вратата.

— Изненада, изненада, Бекстрьом — каза Аника Карлсон и се усмихна с присвити очи на негостоприемния си домакин. — Какво ще кажеш да обърнем по някоя и друга бира ние с тебе?

Бекстрьом само кимна, тъй като не му дойде наум да се опита да бутне вратата и в най-лошия случай да се озове в спешното отделение, без да прояви мъничко доброта и да пусне нещичко на тези, които още хранеха надежда за живот.

— Радвам се да те видя, Аника — изрече Бекстрьом с насилена усмивка. „Какъв избор имам, по дяволите“, добави наум, когато я пусна вътре.

Бекстрьом отиде в кухнята, за да вземе чаши, няколко бутилки студена чешка бира и един литър от руската си водка, за всеки случай. Когато се върна във всекидневната, Патицата вече беше пъхнала ръка в клетката, за да почеше Исак по брадичката.

„Може и да имам късмет, все пак“, помисли си Бекстрьом, понеже за малко да откъснат показалеца му, когато опита същото. Този път обаче не стана така. Исак реши да гука доволно и да наведе глава настрани.

— Боже, колко е сладък! — възкликна Патицата. — Как се казва?

— Исак — отвърна Бекстрьом, без да тръгне да пояснява защо, понеже беше очевидно за тези, които имаха очи да виждат.

— Боже, какво сладко име. Как го избра?

— Кръстих го на стар приятел, бяхме в едно училище, когато бях момче — излъга Бекстрьом. „Патицата май не е само тъпа. Трябва и сляпа да е.“

— Да не е от онези, които могат да говорят? — попита Аника Карлсон, като се намести до него на дивана, съвсем близо, протегна загарялата си дясна ръка и разигра всичките си мускули, докато той ѝ наливаше чаша бира.

— Да, да, говори непрекъснато, каквото му дойде наум — потвърди Бекстрьом, като опита колкото е възможно по-незабележимо да се примъкне към края на дивана. „Питам се дали ще се обиди, ако седна на фотьойла“, помисли си той.

— Кажи му да каже нещо, тогава — каза Аника с настоятелен глас.

— Добре — съгласи се Бекстрьом. — Умно пиле, умно пиле — повтори той, защото продавачът изрично бе наблегнал на това колко е важно за един добре обучен папагал да му се подадат насочващи думи, за да каже подходящите думи на подходящото място, а не просто да си бърбори ей така.

След „умно пиле, умно пиле“, последвано от „Бекстрьом“, се очакваше Исак да отговори с „Бекстрьом Суперченге“ и през изминалата седмица той откликваше вярно всеки път. Не и този път, обаче. Сякаш изведнъж това беше престанало да функционира.

Исак само наклони главата си настрани и започна да бели обвивката на фъстъчето, което явно бе намерил сред другите остатъци на пода на клетката.

— Той изглежда е от мълчаливите. Интересува се предимно от кльопачката. Какъвто господарят, такъв и папагалът — заключи Аника Карлсон и отпи голяма глътка бира, като същевременно хвана коляното на Бекстрьом със свободната си лява ръка и го загледа с очи, още по-присвити от момента, в който той я пусна в жилището си, което до този момент беше неговата крепост.

„Какво, по дяволите, става? Толкова ли е трудно да каже «Бекстрьом Суперченге» — зачуди се Бекстрьом и в същия миг Исак най-после се разприказва.

— Бекстрьом гей, Бекстрьом гей — изкряска Исак, а Патицата хвърли на Бекстрьом поглед, чието послание бе повече от ясно.

— Оппа — каза Патицата, остави чашата с бира на масичката и яхна бедрото на Бекстрьом, а докато правеше това, измъкваше черния си пуловер над главата си.

— Малкият кривоноско лъже — запротестира Бекстрьом, макар че беше прекалено късно, тъй като Патицата се беше впуснала да къса копчетата на скъпата му ленена риза.

— Сега имаш възможността да докажеш противното — заключи Патица Карлсон, като същевременно смени захвата и издърпа колана от панталоните му.

«Трябваше да опитам да блъсна вратата, докато тя стоеше там», помисли си Бекстрьом, седейки на същия диван месец по-късно и все още чувствайки необходимостта да се подкрепи с няколко големи глътки, за да не го надвият образите от паметта му и да го съборят на земята. — Отвратителна жена, хем престъпница, хем луда, няма никакви задръжки и сега, след като всичко беше минало, като се има предвид какво се случи после, един месец в интензивното отделение си беше чиста почивка.“

„Сексуално насилие от най-тежък вид“, спомняше си Бекстрьом, докато стоеше в банята и миеше зъбите си един месец и няколко часа по-късно. Грозно престъпление, което все още изискваше допълнителни питиета за подкрепа, колчем се сетеше за него, и явно дълго време още щеше да е нужно, преди да се затвори тази рана. Освен това положително е било предварително планирано, защото бяха налице доста знаци за това. Белезниците например за какво ѝ бяха необходими, когато дойде, и ако имаше някаква справедливост в този свят, сега тя трябваше да дели килията с бившия директор на Полицейската академия в затвора в Нортелйе, в отдела за особено тежки сексуални престъпления. „Толкова ли трудно беше да се чука като нормалните хора“, въздишаше Бекстрьом, когато след тежък ден заемаше позиция, за да посрещне Сънчо и най-после да може да си върне малко от онова възвишено спокойствие, което обикновено цареше вътре в него.

53

Просто да седи пред компютъра и да клати глава на всички снимки, които полицаят му показва, съвсем не беше трудно, но в сряда сутринта положението на Ара Доста стана сериозно. Предиобеда той прекара три часа заедно със симпатичния криминален инспектор Ек, за да създадат портрет по описание на човека, когото полицията търсеше, и задачата така го погълна, че той забрави предпазливостта си и необходимостта да не се набива на очи и вместо това реши да се доближи максимално до образа в паметта си.

Когато Ара ходеше на училище в Смоланд, предметите, свързани с изкуството, бяха любимите му, той беше най-добър в класа по рисуване и когато завърши гимназия и се премести в Стокхолм дори замисляше да кандидатства в Художествената академия и сериозно да се заеме с изкуството. Вместо това той се озовава в компютърна фирма и една куриерска служба като помощник на непълно работно време и десет години по-късно все още се препитаваше по този начин. Работа на непълно работно време и временни дейности, а от пет години работеше и допълнително като шофьор на такси. Всеки следващ ден се сливаше с предишния, така минаваха месеци и години, а плановете си за изкуство отдавна беше изоставил. С изключение на тази сутрин, когато се озова в ръцете на един съвсем обикновен полицай, който впрочем беше ненадминат виртуоз в създаването на портрети по описание.

Те седяха там един до друг пред екрана на компютъра и отначало Ек, с помощта на описанието на Ара, с молив и обикновен лист хартия състави груба скица на лицето, което Ара беше видял. След това той включи компютъра и заедно те си помагаха, докато наместят всички детайли. Формата на лицето, ушите, носа, очите и устата. Разстоянието между отделните части на лицето, обърнаха внимание на всичко, от косата и челото до брадичката, подбрадието и шията. Когато свършиха, около два часа по-късно, портретът по описание приличаше досущ на снимката, на която беше поклатил отрицателно глава предния ден.

— Да, това е той — каза Ара. „Чудя се как един художник може да избере да стане полицай“, помисли си той.

— Ако вземем една скала от едно до десет, където десет е пълна прилика, колко точки би дал на тази снимка? — попита Ек.

— Десет — отвърна без колебание Ара. — Това си е направо снимка за паспорт.

— Десет — повтори Ек. Усмивката му беше също толкова приятелска, но може би не толкова убедена.

— Добре, де — каза Ара. — Да кажем девет, за по-сигурно. Беше жесток тип, не изглеждаше мил. Не е толкова лесно да се улови този израз, може би. Но пък едва ли изглежда по този начин през цялото време.

— Не, да се надяваме, че не — подсмихна се Ек. — Доколкото си спомням, каза, че ти се е сторил висок. Приблизително един и деветдесет, струва ми се, каза? Ти самият си почти един и седемдесет, ако не се лъжа — добави Ек.

— Да — отвърна Ара, като не можа да прикрие изненадата си. — Откъде знаете?

— Аз съм един и седемдесет и пет — поясни Ек и се усмихна отново. — Освен това те проверих в нашия паспортен регистър, ако трябва да бъда честен.

— Да, останах с впечатлението, че е много по-висок от мен — потвърди Ара.

След това Ек се извини, помоли за петнайсет минути от времето на Ара, докато направи ново търсене в регистъра с описанията. Когато се върна след четиринайсет минути, той носеше със себе си няколко снимки на същия човек, на които Ара беше поклатил отрицателно глава. Не само редовните полицейски снимки, но и такива, които трябва да са били направени, когато са го следили. Когато слиза от автомобил, минава през врата, включително няколко снимки, докато тренира в една спортна зала.

— Да — потвърди Ара. — Почти сигурно е, че е той. Мисля, че го разпознавам. Дали не съм го пропуснал, докато седяхме тук вчера? — „Какво, по дяволите, правя?“ — помисли си той. Ако ченгето реши да го покажат по „Издирва се“ довечера, няма да види и стотинка от онзи журналист.

— Случват се такива неща — отвърна Ек и го потупа по рамото. — От мен да го знаеш, постоянно се случва. Понякога, чисто и просто, на паметта ѝ трябва малко време — добави той, понеже и през ум не му минаваше да загатне подозренията за действителното състояние на нещата.

— Доколко си сигурен? — продължи той. — Ако използваме същата скала от едно до десет, където десет означава, че си напълно сигурен — продължи Ек.

— Не знам — каза Ара и сви рамене в израз на съмнение. — Седем, може би. А може и шест.

— Седем или може би шест — повтори Ек. — Макар че на портрета, който направихме, би дал девет или може би дори десет.

— Да — отвърна Ара. — Разбирам какво имате предвид, но проблемът е, че много от тях изглеждат еднакво, ако мога така да се изразя. Изведнъж става много по-трудно, когато трябва да посочиш един от тях. Този, между другото, изглежда доста страховит. Един въпрос. Кой е той?

— Това, за съжаление, не мога да кажа — отговори Ек. — Но иначе съм напълно съгласен с теб. Не е никак мил, затова е много важно това, което си говорим, да си остане тук, в тази сграда — продължи той и кимна. За първи път без ни най-малко загатване на усмивка.

— Спокойно — отвърна Ара, въпреки че внезапно усети в себе си чувство, което беше много различно от спокойствието.

— Ако има някаква причина за безпокойство, позвъни на номера, който моята колежка ти е дала — каза Ек и го погледна сериозно. — Обещай ми.

— Разбрах — каза Ара и се усмихна. — Няма да се набивам на очи, обещавам.

„Какви ги вършиш?“, запита се Ара Дости, когато си тръгна от полицейския участък четвърт час по-късно. През последните три дни той, общо взето, работи на пълно работно време за полицията, получи две по петстотин крони като благодарност за помощта, а в добавка и един опасен за живота луд, който не би се поколебал и за една секунда да го убие, ако му се отдадеше случай. „Крайно време е да се омитам от тук“, помисли си той. В Дубай или Тайланд или на някое друго място, където да остане на спокойствие, докато нещата се върнат към нормалното си състояние.

След това той набра номера на репортера от големия вечерен вестник. Предложи да се срещнат незабавно на същото място в града, където се видяха за първи път два дни по-рано. Освен това му каза да вземе със себе си снимките, които му показа при неочакваното посещение в дома му.

— Знам кой е той — каза Ара. — Съвсем сигурен съм в това.

— Страхотно — каза репортерът. — Дайте ми само петнайсет минути, идвам веднага.

— Още нещо — каза Ара. — Искам петдесет хиляди. Не подлежи на преговори. Освен това ги искам наведнъж, в брой, по петстотин.

— В такъв случай ще ми трябват най-малко два часа — възрази репортерът. — Какво ще кажете за нормален банков чек. Той е също толкова анонимен, колкото и парите в брой. Освен това ще ми е нужно време, за да проверя историята ви. Посочвате го и получавате половината от парите. Аз проверявам и виждам дали е вярно и тогава получавате останалата половина, веднага щом е готово.

— В брой — повтори Ара. — Два часа е добре. Това с половините също е добре, но ми трябват в брой.

— Обещавам — каза репортерът.

За по-дълги курсове, докато чакаше, и дума не можеше да става. Не и сега, когато имаше да спазва уговорка. Вместо това той се отписа от компютъра и отиде да хапне в обичайното заведение. Безпокойството започна да се настанява в тялото му и той закара колата до мястото на предишната им среща на същата тиха улица в Сьодер половин час преди уговореното време за срещата. Остана да седи в колата, докато мислите се блъскаха в главата му. Никоя от тях не беше особено привлекателна и по едно време той дори обмисляше да се махне от там и да зареже всичко.

„Съвземи се — каза си Ара. — След ден или два ще си от другата страна на земното кълбо, ще седиш на плажа и ще бройкаш мацки. Най-добре Тайланд.“ Повече мацки, по-добри плажове. Затова пък по-слаб контрол за такива като него, които биха искали единствено да ги оставят на мира, докато всичко утихне и той отново може да заживее както обикновено.

54

В сряда, 5 юни, дванайсет часа на обяд, следствената група проведе третото си заседание и Бекстрьом усети, че нещата около него започват да се нареждат. Крайно време впрочем, така че той най-после да може да намали нечовешкото си работно натоварване и да се върне към по-нормално състояние.

Обикалянето по домовете беше вече затворена глава. То беше минало по-добре от обикновено и резултатът беше едно заподозряно превозно средство и двама или евентуално трима души, за които имаше основателни причини да се предполага, че имат нещо общо с убийството. Проследима информация, която даваше добри изгледи за намирането както на колата, така и на лицата, които се издирваха.

Приемането на сигнали изглежда също работеше добре и първоначалната река от сведения сега бе сведена до по-нормалното и по-приемливо ручейче, което успяха да отсеят в движение, без да се налага да прехвърлят хора от по-належащи дейности. Що се отнася до тъкмо тази жертва на убийство, работата по систематизирането, сортирането и регистрирането на пристигащите сведения също беше значително по-лесна от обикновено. Огромното мнозинство от сигналите бяха за тесните връзки на адвокат Ериксон с организираната престъпност и вече бяха получени имената на стотина различни извършители, общото между които, според два пъти повече информатори, беше, че са видели сметката на Ериксон. Общо взето, беше както обикновено. Добри съвети за това колко е важно да се вземе под внимание и едното и другото, а в добавка и откачените съвети от обичайните прорицателки и ясновидци. Бяха напред с голяма част от работата по разследването, независимо дали ставаше въпрос за описанието на жертвата и непосредственото ѝ обкръжение, рутинно наблюдение на обичайните бандити, или проверяване на трафика на мобилните телефони около времето на престъплението. Нещо друго обаче изглежда се проточваше. Техният съдебен лекар се обадил отново и съобщил, че се нуждае от още няколко дни, за да получи допълнителното мнение на негов колега, който се считаше за един от водещите в света в областта на по-сложните наранявания, причинени от удар с тъп предмет. Утешителното в случая беше, че той не виждаше причини „към настоящия момент да променям моята предварителна диагноза“.

В Националната лаборатория по криминалистика всичко беше както обикновено. Бяха изпратени почти сто различни улики за анализ. Отговорите от изследванията щяха да дойдат най-късно в рамките на един месец, а първите сведения за това, което се считаше за най-спешно — в началото на следващата седмица. Претърсването в жилището на жертвата също се беше проточило и според Ниеми, на него и помощниците му щеше да им е необходимо време поне до края на седмицата, преди да предадат сцената на престъплението на Ериксоновия колега, адвокат Даниелсон, който съгласно завещанието на Ериксон трябваше да се погрижи за имуществото на починалия.

Независимо от всичко Бекстрьом беше доволен. „Нещата се развиват добре“, мислеше си той и в действителност всичко, от което се нуждаеше, беше достатъчно храна, напитки и почивка, така че онази внезапна и решаваща проницателност да бъде налице.

— Добре — каза Бекстрьом и запрелиства демонстративно дебелата купчина листове, която лежеше пред него. — Какво става със сребристия „Мерджан“, Надя?

Според Надя ставаше това, което се очакваше. След две денонощия тя и нейните служители успяха да намалят наполовина първоначалния брой от почти четиристотин възможни превозни средства, макар да напредваха много внимателно.

— Дори при най-малкото съмнение данните остават непроменени до момента, в който разполагаме с време да направим по-обхватни проверки. Досега извършвахме само грубо отсяване, така че ако може да ни дадете още една седмица — каза Надя. — Макар че, ако имаме късмет, може да сме готови и след няколко часа — добави тя и размаха ръце в красноречив жест.

— Добре — каза Бекстрьом, който не възнамеряваше да се задълбочава в подробности, най-малко когато се отнасяше до работата на Надя.

— Как върви работата с онова лице, което нашият таксиметров шофьор за малко да премаже? — продължи той и кимна към колегата Ек.

— Направихме с него портрет по описание — отвърна Ек. — Ако се питате защо не сте го видели досега, то е, защото съществува известно съмнение. Нашият свидетел го оценява на шест или седем по обичайната десетстепенна скала и той прилича в много голяма степен на един от онези, които шофьорът видя на снимките за разпознаване. За съжаление, тъкмо от това произтича проблемът.

— Как така? Какъв проблем?

„Мразя проблемите“, помисли си Бекстрьом.

— Ами този, който прилича най-много на портрета по описание, може да се окаже, че не е той — поясни Ек. — Защото той има алиби за времето на престъплението. Изхождайки от нашия портрет по описание, съм убеден, че сведенията се отнасят най-вече за него, въпреки че той има алиби за часа, когато Ериксон е убит. А този час ние го знаем с голяма степен на сигурност, ако съм схванал правилно нещата.

— Алиби — изсумтя Бекстрьом. — Че те винаги имат алиби. Говорихте ли с него?

— Не, всъщност не — отвърна Ек, като прозвуча почти ужасено. — Разговарях с криминално-разузнавателната служба, съвсем поверително, естествено, и с нашите колеги в Стокхолм, които работят с онзи проект „Нова“, където се опитват да следят най-лошите. Очевидно от областната криминална служба следят него и неговите приятели от известно време.

— Значи, те са тези, които му дават алиби, колегите от областната криминална служба?

— Двама от тях — каза Ек и се усмихна меко. — А в добавка и още няколко хиляди. Може да не са от най-обикновените граждани, но най-малко още няколко хиляди.

— Още няколко хиляди? Да не е участвал в някоя културна програма, която се излъчва директно по телевизията?

— По-скоро обратното — отвърна Ек със същата мека усмивка. — Не, гала-вечерта на бойните изкуства в „Глобен“. В десет е излязъл на ринга и в следващите десет минути е бил изцяло зает да пребива с ритници опонента си. След като е бил възнаграден подобаващо с овации, той се завърнал в съблекалнята да превържат раните му, а тогава часът е почти десет и половина. Точно по тази причина смятам, че трябва да изчакаме с представянето на портрета по описание.

— Разбрах какво каза — въздъхна Бекстрьом. — Някой има ли да каже нещо, с което ние, останалите, трябва да се заемем задължително и незабавно?

— Отлично — каза Бекстрьом, на когото му бе необходим само един бърз поглед към присъстващите, за да преброи достатъчно поклащания на глави. — Добре, а някой има ли задоволителен отговор на моя въпрос отпреди? — продължи той. — Как става така, че някой или някои убиват адвокат Ериксон приблизително в десет без четвърт вечерта, а след малко повече от четири часа по-късно някой или някои отново издевателстват над трупа и прерязват гърлото на кучето му?

„Значително повече поклащания на глави този път“, помисли си Бекстрьом.

— Добре — продължи той. — В такъв случай предлагам да импровизираме. Разкажете ми какво се случва в онази вечер, в която на адвокат Ериксон се налага да уреди сметките си на земята. Какво е станало според теб, Петер? — попита Бекстрьом и посочи Ниеми с цел да изпревари реда на колегите Алм, Андершон-Триг и останалите умствено увредени, които влизаха в следствената му група.

— Да импровизирам свободно за това какво се е случило — повтори Петер Ниеми и се усмихна едва забележимо. — Това звучи като приятна музика за такъв като мен.

— Е, слушам — каза Бекстрьом насърчително. — Разкажи ни.

— В девет часа вечерта му идват на гости най-малко двама, които той познава отпреди. Посещението е уговорено предварително, като се има предвид времето и мястото на срещата, затова предполагам, че посетителите са важни за жертвата. Не вярвам Ериксон да е от тези, които пускат когото и да е в къщата си в неделя вечер. Това са хора, на които той вярва и които са важни за него.

— Напълно съм съгласен с теб, Петер — намеси се Бекстрьом, като си представяше вкусния обяд, който го очакваше, и можеше да си позволи да послуша един финландец като Ниеми за изостряне на апетита.

— После нещо се обърква. След около половин час нещата напълно излизат от контрол. Не вярвам това деяние да е планирано от по-рано, макар, разбира се, да ме притеснява фактът, че не сме намерили нашия тъп предмет. Логическата връзка се къса. Ериксон се опитва да позвъни на „SOS Тревога“, изважда револвера си и произвежда най-малко един изстрел срещу един от гостите си, този, който седи на дивана на няколко метра от него. Изстрелът в тавана, предполагам, е направен, когато гост номер две му отнема оръжието, а също така в това време му е нанесен и смъртоносният удар. По-точната последователност между позвъняването за помощ, стрелбата и удара с тъпия предмет, който му е нанесен, бих искал засега да я оставя неуточнена, но тук въпросът е за няколко минути около десет без петнайсет вечерта. Нали позвъняването до „SOS Тревога“ е получено в десет без двайсет.

— Има една пречка тук — възрази Аника Карлсон. — На първо място свидетелката ни, която вижда тренирания атлет да товари кашони в багажника на сребристия „Мерцедес“, а после и свидетелят, който вижда възрастния човек да седи на стъпалата пред къщата на Ериксон. Техните наблюдения са извършени четвърт час по-рано. Около девет и половина вечерта. Това всъщност ме смущава.

— И мен ме смущава — каза Ниеми. — Разбирам напълно какво имаш предвид. Първо кавгата, Ериксон е ударен смъртоносно, после си вдигат чукалата и напускат местопрестъплението. Това е естественият ход на нещата, така да се каже.

— Най-простото обяснение е, естествено, че нашите свидетели са объркали часа — предположи Стигсон. — Постоянно се случва. Кажат ли, че е девет и половина, напълно възможно е да става въпрос за десет без петнайсет. Кавгата се разгорещява, когато гостите на Ериксон трябва да си приберат багажериите и да си тръгнат. Тогава започват да се карат, Ериксон вади един револвер и се опитва да повика помощ, но вместо това е ударен смъртоносно, а извършителите вземат със себе си джунджуриите, за които са дошли, и се омитат от там. Изглежда съвсем ясно, нали?

— Във всеки случай звучи логично — каза Ниеми и кимна. — Някой от посетителите му да е останал в къщата, докато единият или двамата от тях се махат, изглежда, разбира се, хем рисковано, хем пресилено. И точно в това време, непосредствено преди десет, кучето на Ериксон започва да вилнее за първи път и трябва да е продължило доста време според това, което свидетелите ни казват. Не намираме и никакви следи, които да говорят, че някой се е подвизавал в къщата до два часа през нощта. Няма признаци, че някой се е нуждаел от време да тършува из къщата, и защо да оставя почти един милион в брой на мястото на престъплението, когато е достатъчно да издърпа няколко чекмеджета, за да намери плика, в който са парите.

— И кучето на Ериксон, което стои и лае вън на терасата — съгласи се Фелисия Петершон. — Какво е положението с изстрелите впрочем? — добавя тя. — Не би ли могъл някой, който минава край къщата, да ги чуе?

— Не — отвърна Петер Ниеми. — Това ние с Ернандес го проверихме, като стреляхме пробно. Става въпрос за калибър 22, който не стреля особено шумно. Точно работният кабинет на Ериксон на горния етаж няма прозорец към улицата, така че звукът не достига дотам.

— Но как така? Тогава става напълно непонятно — каза Аника Карлсон. — Защо ще поемат риска да се върнат на мястото на престъплението четири часа по-късно? Освен това да се нахвърлят на някого, който вече е мъртъв и да прережат гърлото на куче, същото псе, което в този момент вие на терасата. За мен това си е чисто самоубийство.

— Може да са забравили нещо — предположи Ернандес. — Нещо, което е било толкова важно, че да си е струвало риска да се върнат. Когато и при втория опит не го намират, тогава този или тези, за които говорим, откачат и се нахвърлят на псето и неговия мъртъв господар. Какво мислите за това?

Няколко нерешителни поклащания на главата, откъслечно мънкане, а в добавка и една вдигната ръка от Росита Андершон-Триг.

— Да, Росита — каза Бекстрьом. — Имате думата.

— Според мен не бива да се хващаме чак толкова за разликата във времето — каза Андершон-Триг. — При най-изявените мъчители на животни е така, те могат да бъдат много ирационални, могат да са движени от импулси и мотивировката им да е съвсем различна от тази на нормалните индивиди. Ако питате мен, Бекстрьом, може да е станало така, че нашият извършител поначало е имал за цел кучето на Ериксон, но в резултат на последвалата суматоха, след като Ериксон умира, той не успява да свърши работата си. Принуден е да напусне мястото, изчаква някъде наблизо и когато всичко се успокоява, той се връща, за да извърши това, което поначало и през цялото време е възнамерявал да направи. А именно да издевателства над невинното животно.

„Вещицата трябва да е от световна величина, нищо че е позната само в рамките на шведската полиция — помисли си Бекстрьом. — Дори Алм не би могъл да измъдри нещо подобно.“

— Интересно — каза Бекстрьом и кимна. — Ще трябва просто да продължим да мислим. Мислете екстензивно и непредубедено, ако мога така да се изразя. И така, ще се видим утре, по същото време и на същото място.

„Андершон-Триг определено умее да изостря апетита. Крайно време е за един хубав обяд и подсилваща дрямка“, рече си той.

55

Репортерът от големия вечерен вестник беше човек на точността. Той пристигна на минутата, паркира пред таксито на Ара, седна на седалката за клиенти до него и започна преговорите, като извади една пачка от банкнота по петстотин крони.

— Ето кинтите — каза репортерът и показа парите на Ара, а след това пъхна обратно тестето с банкнотите във вътрешния си джоб. — Снимките от предишния път, които гледахме, са у мен — продължи той и подаде на Ара един найлонов джоб със снимки.

— Добре — отвърна Ара. Пое ги и ги запрехвърля бързо, докато намери най-голямата снимка на човека, който беше видял. — Това е човекът — каза Ара и постави показалеца си на челото му.

— Колко, горе-долу, си сигурен, че е той?

— Сто процента — каза Ара. — Това е той. Можете да бъдете напълно спокоен.

— Има нещо, което не разбирам — възрази репортерът. — Защо не го изплю предишния път, когато се видяхме?

— Ситуацията не беше подходяща за сделка — каза Ара и поклати глава. — Неподходящото време на неподходящото място, а и нямахте и кинти да ми покажете. Не ми се искаше, чисто и просто. Погледни мъжа, когото сте снимали, и ще разбереш какво имам предвид.

— Значи, не си говорил с друг междувременно? — попита репортерът.

— Не — отвърна Ара. — Първо исках да ви дам още една възможност. Освен това не е моят начин на действие.

— Все пак трябва да си говорил с ченгето — упорстваше репортерът. — Така каза, когато се видяхме предишния път, доколкото си спомням. В такъв случай, логично, трябва да сте гледали снимки на този мъж.

— Да — отвърна Ара. — Видях няколко негови снимки. Срещах се с шерифа четири пъти, ако това питате. Почти се бях преселил в полицейския участък в Сулна. Разпознах ли го? Отговор не. Защо не го направих ли? Нямаше кинти — каза Ара и се ухили. — А и нямам особено желание да свидетелствам — както току-що казах. От друга страна, помогнах им да направят портрет по описание.

— Напълно ви разбирам — съгласи се репортерът и също се ухили. — Само още един въпрос. Портретът по описание — колко сполучлив стана?

— Горе-долу — отвърна Ара и сви рамене. — Вашата снимка е значително по-добра и няма съмнение, че това е мъжът, когото видях.

— Добре звучи — каза репортерът. — Половината сега, така се разбрахме — продължи репортерът и подаде тестето с банкноти.

— И аз имам въпрос — каза Ара, пъхна парите в джоба, без да ги брои, и кимна към мъжа на снимката. — Кой е този? Трябва ли да напускам страната, или не?

— Определено е добре да не се набивате на очи — потвърди репортерът — и предлагам да не говорите с никого освен с мен. Ако просто спазвате това, можете да бъдете спокоен.

— Кой е той? — повтори Ара и отново кимна към снимката на мъжа, когото беше разпознал. — Няма ли някакво име?

— Това е един много откачен кучи син — отвърна репортерът и вдигна рамене. — А как се казва е все едно в настоящия момент. Ако държите устата си затворена, не вдигате шум и разговаряте само с мен, няма опасност. Той няма да има и най-бегла представа как сме се добрали до името му.

След това те се разделиха с обещание от репортера да се обади веднага щом направи проверките, които човек винаги трябва да извърши в работата си, преди нещата да се появят във вестника. Ара посвети останалата част от следобеда на шофиране на таксито си, преди да предаде колата на колегата си, който щеше да поеме вечерната смяна. После взе метрото към дома в Шиста, напазарува малко храна по пътя и направи бърза разходка до къщата, където живееше.

„Сега е важно да не се набивам на очи“, помисли си Ара, а най-малко се набиваше на очи в апартамента, в който живееше, защото беше го наел от друг наемател и дори не беше записан там. След това той се наведе и въведе кода за отваряне на вратата и в същия момент някой приближи зад него и го потупа по рамото.

„По дяволите“, стресна се Ара и се завъртя с торбата с покупките, която държеше на височината на гърдите си, за да я използва за защита поради липса на нещо по-добро.

— Ара, Ара Доста, колко много време мина — каза човекът, който се появи ненадейно и му изкара акъла, въпреки че цялото му лице сияеше и Ара незабавно го позна.

— Омар — каза Ара, който не можеше да скрие изненадата и облекчението си. — Изкара ми акъла, човече.

— Отдавна не сме се виждали — каза Омар. Лицето му грейна от усмивка и го стисна в здравата си прегръдка. — Дали минаха десет години оттогава? Дори повече, като се замисля.

— Цяла вечност — съгласи се Ара, въпреки че беше видял снимката на стария си училищен другар само преди два дни в полицейския участък в Сулна.

56

След срещата и обичайния обяд Бекстрьом се върна в службата, затвори вратата след себе си и се опита да измисли основателен повод да си отиде у дома и да направи жадувалата и силно необходима следобедна дрямка. Чувстваше се изгубил свежестта си, почти без настроение, липсваха му идеи, коремът му беше подут и когато се опита да оправи последната подробност, положението му взе още по-неприятен обрат. В опита си да облекчи налягането със силен трясък, той попадна в една колкото коварна, толкова и мокра клопка. За зла участ този ден си беше облякъл ленения костюм с цвят слонова кост, на който бедата веднага си пролича.

Първо барикадира вратата с помощта на стола за посетители, спусна венецианските щори, след което събу панталоните си, за да може да направи по-точна оценка на величината на нещастието, което го беше сполетяло. „Не е добре, никак не е добре“, прецени Бекстрьом, щом като видя тъмните ивици върху светлия ленен плат на границата между майсторски ушитите му крачоли. Да се опита да се промъкне до тоалетната по такъв екип беше немислимо.

Тъй като в стаята си нямаше нито вода, нито хартиени кърпи, бе принуден да пожертва солидно количество от хубавата си руска водка и копринената кърпа, която беше пъхнал в джоба си, когато излезе от къщи сутринта. За щастие, имаше и шишенце мъжки парфюм в богатото на принадлежности чекмедже на бюрото си, с чиято помощ успя да прикрие мириса, който този коварен убиец беше му завещал.

Десет минути по-късно той успя да обуе панталоните си и да отвори прозореца, за да се проветри, докато извика такси по телефона и провери дали всичко изглежда наред, преди да излезе от кабинета. „Ако човек се озове в критична ситуация, не бива да се втурва на сляпо“, разсъждаваше Бекстрьом, докато дискретно и странично преминаваше през голямата съвещателна зала, където беше по-голямата част от неговата следствена група, и тъй като държеше мобилния си телефон на ухото си, достатъчно беше само да се усмихне любезно и да кимне на служителите си, покрай които мина на излизане.

В таксито на път към къщи той се опита да възвърне вътрешното си спокойствие, докато шофьорът му — който, съдейки по цвета на кожата и степента на познаването на района, беше пристигнал от Могадишу в същия ден — се опитваше да намери пътя към „Кунгсхолмен“ и улица „Инедалсгатан“, където живееше Бекстрьом, и когато затвори вратата след себе си, часът беше вече четири следобед.

Вече в безопасност, той най-накрая можеше да се заеме със ситуацията, в която го бяха поставили неблагоприятните обстоятелства. Първо свали от себе си всички дрехи и ги хвърли в коша за пране, после си взе душ и облече халата си, след това си наля солидно количество „Фернет Бранка“, за да оправи стомаха си, и чак тогава седна пред компютъра, за да види дали не е получил някое сносно предложение за последното жилище на Исак.

Естествено, не беше. „Как би могъл да го получи в ден като днешния“, помисли си Бекстрьом и хвърли изпълнен с омраза поглед към позлатената клетка, която стоеше пред прозореца и заемаше място съвсем без нужда, понеже този, който някога живееше в нея, беше най-вероятно на път към гробището за животни. Въпреки че той и Исак бяха прекараш заедно само шест седмици, от края на март до началото на май, той беше голямо разочарование в живота на Бекстрьом. Много голямо разочарование дори ако се опитаме да го изразим по възможно най-мекия начин.

Исак се оказа не само в голяма степен необучаем, но и посерко от почти неизмерима величина. Той ядеше непрестанно, като кон, и сереше като слон през цялото време, докато ядеше. После приключваше всяко хранене, като разпръскваше останалите семена, ядки, фъстъчени люспи, различни птичи сладости, както и собствените си изпражнения около себе си. По-голямата част падаха на пода извън клетката му и дори финландската чистачка и любимата сервитьорка на Бекстрьом, неговото Бяло торнадо, се оплакваше от Исак и предложи на Бекстрьом да се отърве от изчадието.

— Имаш ли някакви предложения? — попита Бекстрьом, защото самият той мислеше в същото направление и дори беше обмислял да го пусне в тоалетната, въпреки че Исак беше доволно голям за такава процедура и съществуваше значителен риск да заседне в сифона. В най-лошия случай можеше да се закачи с опасната си за живота крива човка и да предизвика наводнение в сградата, където живееше Бекстрьом.

Финландката предложил услугите си да извие врата на Исак със собствените си ръце, но Бекстрьом се поколеба и отклони предложението ѝ, като вместо това посети магазина за животни, за да проведе сериозен разговор с измамливия продавач, който му беше пробутал това бедствие. Дори предложи на магазинера да му продаде обратно Исак на значително по-ниска цена. Без успех обаче, понеже точно в момента беше слаб сезон за търговията с папагали втора ръка.

— Обикновено е така до лятото — поясни продавача и вдигна съчувствено рамене. — Когато хората тръгнат на почивка с децата си, обикновено има известен подем, дори при продажбата на екземпляри втора ръка от рода паракит — поясни той.

„До лятото — помисли си Бекстрьом и поклати глава. До лятото най-вероятно ще съм умрял.“ Исак всъщност беше не само посерко, но и кресльо и само след седмица вече смущаваше здравия нощен сън на Бекстрьом, макар той да правеше точно каквото неговият експерт по папагалите го беше посъветвал. Да угаси в стаята и да покрие клетката с голямо одеяло, така че и малкият Исакчо да разбере, че сега е нощ, крайно време да посрещне пернатото съответствие на Сънчо и най-вече да държи човката си затворена, докато стане сутрин и дойде време да се махне одеялото преди началото на новия ден.

Така че Исак да не буди Бекстрьом, когато си иска и особено в часа преди зазоряване със своето хем дрезгаво, хем хриптящо крякане, което режеше като с нож ухото, раздираше нощната тишина и собствения му душевен мир. „Какво, по дяволите, да направя“, чудеше се Бекстрьом, който към края на съжителството им прекарваше по-голямата част от будното си съществуване в обмисляне на най-подходящия начин, по който да се отърве от своя малък мъчител.

Просто да го продаде в квартала за една крона беше, разбира се, изключено след онова, което се случи, когато Патица Карлсон направи посещение в дома му и едва не извади душата на Бекстрьом и на големия му салам. Не само посерко и кресльо, но и необикновено коварен клеветник. Без съмнение отлична храна злите езици. В мига, в който Исак отвори човка при новия си стопанин или стопанка, ще стане безпощадно ясно кой е бил предишният му наставник. Бекстрьом се обливаше в студена пот само при мисълта за плъзването на слуха, какъвто би бил резултатът от попадането на Исак при нов собственик. Същото би станало и ако го заведеше при ветеринаря за умъртвяване с всичките останали стопани и стопанки, които седят в чакалнята и слушат последните думи на Исак.

Да извади стария си приятел Сиге и просто да пръсне черепа му, също беше немислимо. Не и в дома му, като се има предвид какво стана предишния път, когато барутният дим се разнесе из апартамента му. Още по-лошо да направи както финландката предложи и просто да удуши изчадието. „Направо опасно за живота“, помисли си Бекстрьом, комуто за малко не отхапа пръста, когато той опита да му провре фъстък и да го погали под брадичката през първия ден от тяхното запознанство.

Бекстрьом беше потънал в тежки размишления и беше разсъждавал по въпроса цяла седмица, когато съседът му, малкият Едвин, разреши проблема вместо него. Въпреки че беше само на десет години и приличаше на очиларка.

57

След освежителната следобедна дрямка Бекстрьом бе събрал нови сили и използва възможността да вечеря с личния си репортер от големия вечерен вестник. Вече беше минало повече от едно денонощие, откакто полицията бе дала пресконференция, и сега беше крайно време той да се информира лично за състоянието на осведомеността на третата власт.

Те се срещнаха в обичайния ресторант в „Йостермалм“, където дори национална знаменитост като Бекстрьом можеше да седи необезпокояван, и веднага щом удариха по едно питие преди вечеря, домакинът на Бекстрьом премина направо към същественото.

— Как е? — попита той, като вдигна уискито си с лед. — Намерихте ли онзи сребрист „Мерджан“?

— Моите служители работят по въпроса — отговори Бекстрьом, преполови руската си водка, след което изплакна устата си с няколко глътки студена чешка бира.

— А свидетелят ви? — продължи репортерът. — Какво става с него? Посочи ли човека, чиито снимки му показахте?

— Не зная за кого говориш — отвърна Бекстрьом. — Показвахме снимки за сума народ. — „Тоя трябва да е говорил с онзи таксиджия“, досети се той.

— Имам предвид свидетеля, който е видял извършителя да влиза в онзи „Мерджан“, когато е излязъл от къщата на Ериксон в Брума — поясни репортерът.

— Все още не разбирам за кого говориш — упорстваше Бекстрьом. — Имаме няколко свидетели, които са видели колата и този, който е заминал с нея.

„Кажи по-добре с кого си говорил. Така може би ще мога да ти помогна. Голям му дойде май залъкът“, помисли си Бекстрьом.

Неговият домакин само измънка нещо замислено и повика с жест сервитьора, за да поръча.

— С какво да те почерпя? — попита той. — Аз самият си мислех за това пълнено пролетно пиле. Какво ще кажеш за него?

— Не бих искал да ти се меся — отвърна Бекстрьом и сви рамене. — Аз лично бих искал леко солени говежди гърди с кореноплодни зеленчуци, чешка бира и една голяма водка — продължи той и кимна към сервитьора.

Следващия час те посветиха на хапване, пийване и приказки за разни неща и чак при кафето и коняка се върнаха към съществения въпрос, за който всъщност се бяха срещнали.

— Какво ще кажеш да разменим малко ябълки срещу круши? Става дума за бившия адвокат Ериксон, естествено — предложи репортерът.

— Ти започни — каза Бекстрьом. — Дай ми оферта.

— Имам името на твоя извършител, този, който се е качил в сребристия „Мерджан“. В два сутринта, точно след като е излязъл от жилището на Ериксон. Какво ще ми дадеш в замяна?

„Определено нашето шофьорче на такси — помисли си Бекстрьом. — Което е избрало всичките пари пред всичките му малоумни колеги.“

— Ще ти дам един добър съвет — отвърна Бекстрьом. — Твоят информатор ти е дал грешния човек. Така че, ако не искаш да хвърлиш нахалост куп пари по съдилища и подобни идиотщини, мисля, че не бива да пускаш тази новина.

— Защо мислиш така? — попита репортерът. — Сигурно искаш да кажеш, че сме на грешна следа. От къде може да си толкова сигурен?

— Защото не е той — каза Бекстрьом, който имаше своите основателни подозрения кого таксиметровият шофьор е избрал да не посочи, след като видя портрета по описание, който инспектор Ек бе изготвил с помощта на същия този таксиметров шофьор.

— От къде може да си толкова сигурен? — настояваше репортерът. — Ти дори не знаеш дали говорим за един и същи човек.

— Аз лично говоря за Анхел Гарсия Гомес — каза Бекстрьом и сви рамене. — Но наистина, ако имаш друго предложение, готов съм да направя бартер с теб.

„Ако съдя по изражението му, няма“, додаде наум Бекстрьом.

— А от къде си толкова сигурен, че не е той?

— Защото той има алиби за часа на престъплението и по изключение обстоятелствата са такива, че тези, който му го осигуряват не са приятелчетата му от онова сдружение на мотоциклетистите на средна възраст.

— Вие сте го проучвали — каза репортерът и това беше по-скоро констатация, отколкото въпрос.

— По тази точка не мога да коментирам, както със сигурност разбираш. Той има алиби. Точка.

— Човек никога не може да бъде напълно щастлив — каза домакинът му и въздъхна.

Един час по-късно, след още един коняк и заключителния вечерен грог в чест на настъпващото лято, Бекстрьом и домакинът му се разделиха по живо, по здраво. Въпреки че сделки не бяха извършени.

— Трябва да ти благодаря, Бекстрьом, голямо благодаря за информацията и още по-голямо за предупреждението — каза репортерът, въпреки че той не получи нито една ябълка от голямата бекстрьомска фруктиера, а само един добронамерен съвет, който Бекстрьом му даде, за да не се забърка в неща, които всъщност не бяха работа на такива като него.

— Какво мога да направя за теб?

— Обичайното — каза Бекстрьом и сви рамене. „Капка по капка“, помисли си той.

58

След срещата си със своя личен контакт от третата власт, Бекстрьом се прибра направо в къщи и си легна. Дори не си наля последна чаша вино преди лягане. Направо си легна в широкото легло от „Дестенс“, сключи ръце върху корема си и зачака Сънчо с мисълта за малкия Едвин, който му помогна да се отърве от своя мъчител Исак.

Едвин беше малък и слабичък. Тънък като конец за зъби и дори по-късичък от този, който самият Бекстрьом използваше, когато всяка сутрин и вечер почистваше истинските бижута, с които, съобразно нарастващото му благосъстояние, сега бе заменил първоначалното чене. Малкият Едвин имаше кръгли очила с дебели рогови рамки, с лещи, дебели колкото дъна на бутилки, и говореше като книга с мънички букви. Едно малко книжно плъхче с очила, което се премести да живее в блока преди няколко години със своите мама и татко, и единственото хубаво нещо от цялата работа беше, че той бе благовъзпитан, имаше онова старовремско възпитание, и за щастие, беше единственото дете в блока, където той и Бекстрьом живееха.

Освен това Едвин беше много полезен, когато ставаше въпрос за дребни задачи като купуването на вестници, газирана вода и различни продоволствия от бакалина в деликатесния магазин в „Галерията“ на улица „Санкт Ерик“. Нямаше значение, че трябваше да минат още няколко години, преди Бекстрьом да може да го изпраща до „Систембулагет“ за изпълнение на по-тежките поръчения. Но не мина много време и Бекстрьом вече се бе привързал към него. Не беше тайна, че в прочувствените мигове обичаше да мисли за малкия Едвин със същата топлота, с която все още обгръщаше тъй рано отишлия си приятел Егон.

Еверт, Егон, а сега и малкият Едвин — така мислеше Бекстрьом за себе си и за скъпите на сърцето му, понеже за един християнин като него беше нормално да мисли по този начин.

Това, че Едвин се казваше Едвин, беше в същото време някаква загадка, защото майка му се казваше Душанка, а баща му Слободан, и двамата имигранти от Югославия. Независимо от произхода им и от това, че не са имали късмета да се родят шведи, никой от тях нямаше някакви особени недостатъци. Родителите на Едвин държаха една игрална зала на Оденплан и баща му Слободан не много време след запознанството им вече помагаше на Бекстрьом да коригира цвета на с мъка придобитите допълнителни доходи с помощта на различни талони за спечелени суми и доходни игри в мрежата на тайнствени чуждестранни сайтове за покер. Накратко казано, той беше мълчалив и съзидателен сътрудник, подпомагащ разширяването на икономическата мрежа на Бекстрьом.

И все пак. Имаше, естествено, и някои проблеми, най-вече в началото на дружбата между него и Едвин. В началото например Едвин отдаваше чест на Бекстрьом всеки път, когато го мернеше, докато Бекстрьом не му каза да престане с тези щуротии. Така правели само полумаймуните на служба в полицията и някои низши млекопитаещи, които се бяха устремили натам. Етикетът сред детективите беше друг, а що се отнася до малкия Едвин, достатъчно беше да се обръща към Бекстрьом с неговото служебно звание и да го нарича комисар. Така и стана и преломният момент в техните отношения дойде, когато малкият Едвин му подсказа добра идея как хем дискретно, хем ефективно да види сметката на Исак.

Рано през един пролетен ден, след като Исак вече бе започнал да показва истинското си лице, Бекстрьом и Едвин се возеха в асансьора към етажа, на който живееха, и Едвин му разказа как от известно време станал и член на едно дружество, наречено „Биолози на открито“. От първия ден той бил също така избран в управителното тяло на секцията, която се занимавала основно с изучаването на различните птици, които се срещали в страната.

— „Биолози на открито“ — каза Бекстрьом. „Какво му е лошото на малко порно в мрежата? Но момчето е едва на десет години“, помисли си той.

— Което, без да искам, ме накара да се замисля за папагала на господин комисаря — поясни Едвин.

— Е и какво измисли, кажи де? — заинтересува се Бекстрьом.

— Трябва да внимавате да не излети през прозореца — каза очиларката. — В случай че му бъде разрешено да лети из апартамента, имам предвид.

— Защо да не излети? — попита Бекстрьом. „Изобщо не е лоша идеята впрочем“, мина му през ума. „Само да отвори прозореца, да изкара навън изчадието и да се надява на внезапна студена вълна през нощта.“

— Другите птици, които са навън, на двора, със сигурност ще го нападнат — каза очиларката. — Тогава може да стане наистина лошо.

— Наистина лошо? Какво имаш предвид?

— Ами има и свраки, и врани, и чайки по двора. Освен това куп грабливи птици, в действителност. Нищо че живеем насред града. Видях един ястреб врабчар, който грабна една сврака онзи ден, въпреки че в действителност тя е твърде голяма плячка за такъв малък ястреб.

„Гледай ти — учуди се Бекстрьом и само кимна. — Гледай ти“, повтори си той.

Още на следващата сутрин първите топли пролетни слънчеви лъчи се промъкнаха в апартамента на Бекстрьом, а по-ясен знак от този едва ли нашият Господ би могъл да му даде. Преди да тръгне за работа, Бекстрьом отвори клетката на Исак, широко отвори вратата към балкона, за по-сигурно зареди голямо количество фъстъци на масата на балкона и с големи очаквания се завърна у дома след обичайния продължителен обяд.

Веднага щом пристъпи през входната врата, всичките му надежди рухнаха. Исак се беше завърнал в клетката си, успял бе да осере всичко живо по пътя си и сега го поздравяваше с обичайния си писък, крякащ, хриптящ и в същото време толкова висок, почти дискантов, че пронизваше до мозъка на костите своя и без това вече много изстрадал собственик.

Сякаш всичко дотук не е повече от достатъчно, но бе също така оставил ясни следи от опустошенията, нанесени из двора по време на отсъствието на Бекстрьом. Две мъртви свраки с кървави петна по гърдите от явно много остра крива човка, а също така и една два пъти по-голяма врана, която явно беше отървала кожата, но сега се клатушкаше на един крак и половина и влачеше едното си крило по асфалта. Освен това той получи анонимно писмо, в което един съсед с остри думи го призоваваше да държи по-изкъсо домашните си животни. Според писмоподателя, като за начало, Исак явно е устроил зрелищно клане сред обичайните посетители на птичата хранилка, която жилищната асоциация беше разрешила да се постави на двора.

„Какво, по дяволите, стана с обещания ястреб — помисли си Бекстрьом. — Но срам за този, който се отказва.“ В продължение на цяла седмица Бекстрьом повтаря процедурата, хвърляше бързо нарастващата купчина от анонимни писма в кофата за боклук, а освен това усъвършенства тактиката си, като издебваше Исак, докато излети от апартамента, след което се втурваше и бързо затваряше вратата на балкона, така че да възпрепятства евентуалното му завръщане през деня.

През първите дни системата функционираше без кой знае какъв успех. Веднага след като се стъмваше, Исак обикновено се връщаше на прозореца на спалнята на Бекстрьом, издаваше обичайните си грозни звуци и дори се опитваше да пробие дупка в стъклото с кривата си човка. Обикновено тогава, посред нощ, Бекстрьом се предаваше, отваряше вратата на балкона и го пускаше в тъжното подобие на апартамент, който някога беше неговият дом.

Така продължи известно време. Ден след ден, до седмия ден, когато най-накрая молитвите му бяха чути, а Бекстрьом, потънал в дълбоки размисли, заспа. От четиринайсет дни той беше — най-вероятно, ако нашият Господ беше чул молитвите му — отново свободен човек и когато точно преди полунощ, в деня преди шведския национален празник, бе възвърнал спокойствието си, знаеше, че като се събуди, го очаква един по-добър ден, защото неговият мъчител Исак не споделяше вече жилището му.

59

Приблизително по същото време, когато Бекстрьом седна в ресторанта заедно с личния си репортер, Ара и Омар също решиха да отпразнуват неочакваната си среща, като си поръчат хубава вечеря в един ливански ресторант, намиращ се в Галерията в Шиста. Омар поръча изискани ястия и напитки, докато Ара отпусна душата си и заразказва за проблемите, които го сполетяха през последните дни. Много приятна вечер, посветена на среща след дълга раздяла. Толкова приятна, че Ара забрави да попита Омар как така полицията има негова снимка, която впрочем решиха да покажат на стария му училищен другар във връзка с помощта, която той им оказваше при разследването на много тежко престъпление.

— Неприятна история — каза Омар и поклати съчувствено глава. — Разбирам притеснението ти. Затова ли щеше да изскочиш от гащите си, когато се появих зад теб, преди да минеш през входната врата?

— Затова ами, за какво друго? — отвърна Ара.

— В такъв случай си срещнал верния човек — каза Омар и го потупа успокояващо по рамото. — Онзи, когото си разпознал, дали можеш да го опишеш?

— Да — каза Ара и кимна. — Той не е човек, когото можеш да забравиш.

— Добре — каза Омар и извади един малък черен бележник от джоба на якето си. — Онзи журналист случайно да е казал как му е името?

— Не — каза Ара и поклати глава. — Не каза името му, само да се пазя и да не се набивам на очи. Мислех да замина някъде. В Тайланд или Дубай — продължи Ара. — Докато всичко се уталожи, ми е мисълта.

— Разумно — съгласи се Омар. — Но мисля, че като начало трябва да разберем кой е той.

Иначе, да замине в чужбина, докато нещата се уталожат, било отлична идея, според Омар. Той я подкрепял без резерви, но преди Ара да напусне страната, имало други практически въпроси, които трябвало да бъдат решени. Освен това и някои проблеми, които той обеща да реши вместо него.

— Можеш да бъдеш напълно спокоен — каза Омар и го потупа още веднъж по рамото. — Обещавам да уредя нещата вместо теб. Преди да заминеш, защото имаш нужда от почивка. Не защото се налага да бягаш. Бягането не решава проблемите.

— Казваш, че ще уредиш нещата вместо мен? Мислех, че учеше за строителен инженер?

„Питам се какво ли учат в действителност във Висшето техническо училище“, помисли си Ара.

— Можеш да бъдеш напълно спокоен — повтори Омар и се усмихна. — Знанието е сила, нали знаеш?

Ара само кимна. „Знанието е сила — повтори си Ара. — Затова ли ченгетата имат снимката ти в папките си?“

60

Бекстрьом прекара по-голямата част от националния празник в собственото си легло в дома си в „Кунгсхолмен“. Като първа задача за сутринта той изпрати електронно писмо до най-близкия си човек, Патицата Карлсон, и я уведоми, че тя трябва да поеме провеждането на днешната среща със следствената група и че причините за това са три.

Първо, беше му необходимо да се откъсне от всичко и да се усамоти, за да може да премисли на спокойствие тяхната обща задача. Задача, която впрочем, на второ място, се приближаваше към скорошното си разрешаване, само трябваше да се подредят подробностите и нещата да се вършат в правилната последователност. Към това той смяташе да се върне по време на срещата в петък. Трето и последно, като това той разчиташе да си остане между него и най-близкия му служител, беше прихванал, за съжаление, „някаква гадост в стомаха“ и тъй като никак не му се искаше да рискува здравето на служителите си, беше най-разумно да си остане у дома. Ако се случеше нещо от значение по време на съвещанието, той, разбира се, предлагаше Патицата незабавно да му се обади.

„Какво ли може да се случи“ — помисли си Бекстрьом, поклати глава и си наля солидна доза „Фернет“ от бутилката, която стоеше върху нощното му шкафче, и още веднъж да прехвърли изпълнени с приятно усещане картинни спомени от последното денонощие, преди пътищата му с Исак да се разделят. Най-вероятно завинаги, както по всичко личеше.

В деня преди Исак да го напусне, Бекстрьом най-накрая реши какво да направи и когато си тръгна от полицейския участък към къщи, спря по пътя в „Сулна Центрум“ и купи едно голямо руло найлон и един дълъг гумен маркуч, който беше достатъчно дълъг, за да стигне от крана на газовия котлон в кухнята чак до клетката на Исак.

Веднъж прибрал се у дома, той първо се подкрепи със силна водка, преди да се заеме с практическото изпълнение, но още щом започна да увива клетката, в която беше Исак, целият проект отиде по дяволите. С помощта на острата си човка Исак разкъсваше найлона със същата скорост, с която Бекстрьом го увиваше, а за свързване на газта и дума не можеше да става, тъй като Исак очевидно възнамеряваше да вземе и Бекстрьом със себе си на това последно пътуване.

Накрая Бекстрьом се предаде. Седна на дивана с третата силна водка, като му оставаше само да хвърля зли погледи на Исак, докато обмисляше други възможности.

„Ако не става с газ, може би ще стане с ток“, помисли си Бекстрьом, който беше надарен с практичен ум, и единственият проблем на това решение беше, че му липсваха необходимите професионални умения за привеждането в действие на самото изпълнение. Което означава, че ще е нужен съучастник в лицето на нает електротехник, което, естествено, е изключено. „Колко трудно се оказва да убиеш папагал“, заключи той и въздъхна дълбоко.

На Исак изглежда вече не му пукаше. Той се бе заел да разкъсва шушулката на още един фъстък и поради липса на по-добра идея, Бекстрьом най-накрая отвори вратата на балкона и го пусна на двора. След като преспа с проблема, той слезе до кварталната си кръчма и вечеря обилно, като продължаваше да размишлява по въпроса. Там той остана няколко часа, потънал в мрачни мисли и недостиг на идеи, и когато най-накрая се завърна у дома, навън се беше вече смрачило.

Веднага щом затвори входната врата след себе си, тръгна на пръсти през тъмния апартамент и внимателно погледна към прозореца на балкона, където Исак се очакваше да седи по това време на перваза на прозореца и настойчиво да чука по стъклото, за да бъде пуснат вътре.

Този път обаче го нямаше. Докъдето поглед стигаше, никакъв Исак не се виждаше и Бекстрьом в миг почувства как надеждата му се завръща. „Може би е налетял на бухал“, предположи Бекстрьом, понеже Едвин преди седмица го осведоми, че Исак не беше в безопасност даже в най-тъмния час на нощта. Насред големия бетонен град, в който живееше Бекстрьом, имаше и бухали, а те ловуваха през нощта. С безшумен размах на крилете и смъртоносна точност, независимо дали около тях беше тъмно като в рог.

Когато Бекстрьом най-после заспа, добро му настроение се беше възвърнало. Най-накрая някой там горе в безкрайната синева трябва да е откликнал на молитвите му, а при първите проблясъци на новия ден мечтите му се разбиха на пух и прах. Ако се съдеше по звука, Исак се намираше от другата страна на транспаранта и защитния прозорец и точеше клюна си о стъклото.

„Сега ще умреш, обеснико“, помисли си Бекстрьом и измъкна Сиге, когото държеше под дюшека на леглото, дръпна петлето и зареди патрон в отвора на цевта, а след това с известно усилие се измъкна от леглото и запристъпва на пръсти към прозореца, за да освободи транспаранта да се навие нагоре и да получи видимост за стрелба към малкия мародер. Когато се протегна, за да хване шнурчето на транспаранта, чу страхотно избумтяване в стъклото, от което целият прозорец се разтресе.

„Какво, по дяволите, става?“, учуди се Бекстрьом. Освободи транспаранта да се навие, бутна прозореца и погледна надолу към асфалтирания вътрешен двор.

Долу на двора лежеше Исак. Очевидно беше срещнал нов приятел, от малко по-твърдо тесто, отколкото обичайните черно-бели другари. Едно двойно по-голямо създание на кафяви петна и с още по-крива човка от тази на Исак в този момент пробиваше дупка в гърдите му. За капак на цялата тази бъркотия, в която ненадейно се оказа, май без да иска, пипна спусъка на малкия Сиге.

„По дяволите“, изруга наум Бекстрьом. Затвори прозореца и спусна транспаранта. Празната гилза очевидно бе паднала на пода в спалнята му, което беше поне едно хубаво нещо, помисли си Бекстрьом, комуто и през ум не минаваше да хукне на двора посред нощ, за да я търси. Вместо това той се промъкна в антрето, застана до вратата и се заслуша. Всичко изглеждаше спокойно и той се върна на пръсти в спалнята, леко отмести транспаранта и надзърна навън. Исак още лежеше долу. По гръб, навирил крака, а извършителят на кафяви петна явно беше офейкал от полето на действието.

„Най-накрая — отдъхна си Бекстрьом. — Изчадието трябва да е пукнало.“ И той се върна в мекото си легло от „Хестенс“.

Чак след около два часа се събуди, понеже някой явно беше залепил палеца си на звънеца на вратата му.

„Едвин“, рече си Бекстрьом, когато погледна през шпионката. Изглеждаше тъжен. Точно както подобаваше на малко десетгодишно момче, преди да съобщи за смъртта на Исак на най-близкия му роднина.

— Да не се е случило нещо? — попита Бекстрьом.

— Да не кажете, че не съм ви предупредил, господин комисар — изрече Едвин и наведе тъжно глава. — Ястребът го нападна, точно както ви казах преди седмица.

— Исак мъртъв ли е? — попита Бекстрьом и се хвана за главата.

— За щастие, не — отвърна Едвин. — Дори смятам, че има шанс да се оправи. Трябва да се надяваме на най-доброто, господин комисар.

„Какво, по дяволите, говори това змийче?“, помисли си Бекстрьом. „Да се надяваме, че ще се оправи?“

Около час по-рано, когато малкият Едвин слязъл на двора, за да изкара още по-малкия си планински велосипед и да отиде на училище, намерил Исак да лежи в безсъзнание на земята. Отначало го помислил за мъртъв, но след като открил, че все още диша, и чул как малкото птиче сърчице тиктака и тупка, го увил в якето си. Втурнал се към апартамента, в който живее, след което той и милата му майка се метнали в едно такси и отишли във ветеринарната болница.

— Не искахме да ви тревожим без нужда — обясни Едвин.

— И какво казаха там? За ветеринарните лекари говоря — поясни Бекстрьом.

— Нека не се отчайваме, господин комисар — каза Едвин и потупа за по-убедително Бекстрьом по ръката. — Докато е жив, има надежда.

Докато беше жив, имаше надежда, а ако се съдеше по първите сметки, които пристигнаха, Исак определено се опитваше да му играе номера до последно. Скоро ще станат четиринайсет дни в папагалското интензивно, докато обикновените хора мрат като мухи през цялото време. „Какво става с тая наша Швеция“, помисли си той и поклати умърлушено глава.

61

Когато съвещанието на следствената група в четвъртък започна, Аника Карлсон съобщи, че тя временно е поела ръководството от началника им, но че Бекстрьом се очаква да се върне още на другия ден. Причините за отсъствието на Бекстрьом тя реши да не коментира, с цел да спечели време, и даде думата на Надя.

— Как върви работата с нашия „Мерцедес“, Надя?

— Бавно, но вървим напред — каза Надя. — Остана да проверим още сто возила. Не вярвам да сме го загубили по пътя.

— Кога смяташ, че ще бъдем готови с тези, които остават?

— Трудно е да се каже — отвърна Надя и поклати глава. — Ще ни трябва поне още седмица. Освен това страхувам се, че приближаваме момента, в който ще се наложи да говорим с някои от собствениците, преди да ги изключим. Но полека-лека върви.

— Добре — заключи Аника Карлсон. — Има ли още нещо, което да ни споделиш?

Имало едно нещо според Надя Хьогбери, която реши да се възползва от възможността в отсъствието на Бекстрьом да разкаже какво са намерили с нейните помощници в компютъра на жертвата на убийството. Най-малкото за да спечели време и с оглед на онзи упорит слух в полицейските среди, че Бекстрьом е този, който е вкарал така наречената сексуална следа в разследването на убийството на Палме и все още се твърдеше, че живее с твърдото убеждение, че там именно може да се открие истината за убийството на министър-председателя.

— В деня, в който е убит, Ериксон изглежда е посветил повече от девет часа на разглеждане на порно в мрежата — каза Надя. — Сайтовете, които е посетил, са малко особени дори в сравнение с останалите от този род. Много порнография с насилие, секс с животни, секс с джуджета и куп други странности, за които човек трудно би се осмелил да пита чичо Уле.

— Чичо Уле? Кой е той? — намеси се криминален инспектор Ян Стигсон, който следеше само спортните канали в краткото време, когато гледаше телевизия.

— Това е онзи психолог, който води нещо като програма за съвети по сексуални въпроси по Канал 5 — отговори Надя. — Казва се Уле. Онзи, който изглежда като леля Малена, само че по-дебел — поясни тя.

— Аха, ясно — каза Стигсон. — Такава, значи, била работата.

— Може би трябва да опиташ, Ян — каза Аника и се подсмихна. — Да гледаш чичо Уле и да чуеш някои и друг съвет, искам да кажа. Какво ще кажеш, Надя? Имаме ли нова насока в разследването? Или и той е като повечето други мъже?

— Ами — каза Надя — в неговия конкретен случай може да е точно обратното. Че го е правил по служба, така да се каже. Поне ако вярваме на неговия колега, адвокат Даниелсон. Между другото, колегата Блад го разпита по този въпрос. Ще получите извлечение от разпита по електронната поща по-късно днес.

— Ериксон е разглеждал порно по служба? Разказвай, преди да съм умряла от любопитство — подкани я Аника Карлсон.

Според адвокат Даниелсон колегата му Тумас Ериксон се е заел с нов клиент само няколко дни преди да бъде убит. Клиентът е бил известен бизнесмен и предприемач, който бил обвинен, че е тормозил бившата си и два пъти по-млада приятелка, като е проникнал в компютъра ѝ и е изпратил на нейно име големи количества порнография, която изтеглил от мрежата.

— Компютърът ѝ, личната ѝ страница, нейният фейсбук, с една дума всичко — обобщи Надя и поклати глава. — В същото време по нищо не личи, че неговият представител, адвокат Ериксон, е споделял интересите на клиента си. Изглежда, сякаш е отмятал по списъка, който се намира в досъдебното производство на неговия клиент. Прегледахме твърдия му диск и по него няма следи от разглеждане на порно преди това. Освен това не е оборудван с програма, която автоматично да чисти подобни посещения в мрежата. Ако питате мен, считам, че можем да забравим този въпрос. Всичко изглежда е свързано с работата. Колкото и странно да звучи.

— А нещо друго намери ли? — попита Аника.

— Различни, нелесни за разтълкуване бележки, най-вероятно с икономическо съдържание — каза Надя. — В добавка и следи на твърдия диск от други подобни материали, които той вероятно е изтрил по-рано след кратък период от време. Ериксон изглежда е бил предпазлив в това отношение, но аз обещавам да се върна към въпроса веднага щом открия нещо, за което си струва да се разкаже. В същото време не мисля, че можем да се надяваме на твърде много. Адвокат Ериксон е бил от онези хора, които разчитат на собствената си глава, когато става въпрос за пазене на тайна. „Точно като теб и онова там с майчиното мляко“, допълни наум тя.

След това дойде ред на Петер Ниеми, но и той нямаше кой знае какво ново да предложи, що се отнасяше до техническата част на разследването. Той беше разчитал да приключи с претърсването на жилището на жертвата в началото на идната седмица и че повечето от отговорите от Националната лаборатория по криминалистика, що се отнася до ДНК следите, влакната и пръстовите отпечатъци, намерени на мястото, ще започнат да пристигат приблизително по същото време. Не беше намерено и никакво оръжие на убийството. Нещо, което впрочем го безпокоеше.

— Когато ставаше дума за класическия стар тъп предмет, обикновено почти винаги го намирахме на местопрестъплението, което в девет от десет случая е или жилището на пострадалото лице, или това на извършителя. Почти винаги непланирани престъпления и когато стане напечено, човек просто грабва нещо, което е под ръка. Чук, ръжен, тръба, тиган, свещник. Всичко, което е достатъчно твърдо, става за вземане и удряне някого по главата.

— Обаче не и този път — заключи Аника Карлсон.

— Обаче не и този път — съгласи се Петер Ниеми. — Което ме притеснява. Този път съм почти сигурен, че извършителят вече е бил решил да нарита Ериксон, когато той се появи, и то здраво да го нарита. Оръжието е носил със себе си и ако трябва да отгатна, мисля, че е било от дърво, нещо като бейзболна бухалка или най-обикновена тояга. По-скоро е било от дърво, струва ми се, отколкото от метал, като се съди по вида на счупванията на главата.

— Само че когато той пристига там, Ериксон е вече мъртъв — каза Фелисия Петершон.

— Точно така — каза Ниеми. — Той е бил мъртъв от няколко часа, по този въпрос не може да има ни най-малко съмнение. Извършителят трябва веднага да е забелязал това, но независимо от всичко този човек го удря и разтрошава черепа му на парчета, и това е моментът, който сериозно ме смущава.

— Какво искаш да кажеш? — попита Аника.

— Защо би го направил, след като знае, че вече го е убил няколко часа по-рано? До това време би трябвало вече да се е успокоил? Защо изобщо се е върнал?

— За да търси нещо, което не е намерил първия път. Защото е открил, че Ериксон го е измамил — предложи Аника. — Бил е толкова бесен, че се е нахвърлил дори на труп.

— Напълно възможно — съгласи се Петер Ниеми и разпери ръце в красноречив жест. — И не е дори наполовина толкова изсмукано от пръстите, колкото онова, което се е загнездило в ума ми и което не се връзва изобщо с нищо.

— Обясни ни за него — подкани го Аника Карлсон и се усмихна. „Петер е добър“, помисли си тя.

— Той си няма и понятие, че някой друг вече е убил адвокат Ериксон, когато пристига, за да му хвърли солиден пердах. Но въпреки това е толкова бесен, че си го изкарва на трупа.

— Съгласна съм с теб — каза Аника Карлсон и се усмихна още по-широко.

— Това звучи много, много изсмукано от пръстите. Почти толкова, колкото ако жертвата сложеше списък за чакане на опашка в антрето за всички, които са решим да му дойдат на гости в една обикновена неделна вечер, за да изтупат прахта от дрехите му.

— Да, така е — призна Ниеми и се подсмихна. — Звучи много изсмукано от пръстите.

— Ще се разбере — каза Аника и вдигна рамене. — Едва ли имаш да добавиш нещо друго поучително?

— Всъщност имам. Балистичната експертиза вече е готова — каза Ниеми. — Двата куршума, които открихме, са изстреляни от личното оръжие на Ериксон. Но ние така и предполагахме през цялото време.

— Значи, не можеш да ни зарадваш с някакъв прелом в разследването — заключи Аника Карлсон.

— Не. Няма никакъв преломен момент — потвърди Ниеми и поклати глава. — Само усещането за още по-голямо объркване. Макар че и аз мисля като теб. В един момент всичко ще се разреши.

— Някой друг да има нещо? — Аника Карлсон плъзна поглед по присъстващите в залата, но съдейки по поклащанията на главите им в синхрон, крайно време беше да се сложи точка.

— Добре — каза Аника Карлсон и се изправи. — Нова среща утре, петък, в десет часа, а тогава ще присъства и нашият многообичан началник, както сам обеща.

Веднага щом Аника Карлсон се върна на бюрото си, тя се обади на Бекстрьом по мобилния телефон, за да му представи обещания доклад за това как е преминало съвещанието на следствената група.

— Движи се полека, но нямам кой знае какво за разказване — каза Аника Карлсон.

— Естествено, как би могло да има — отвърна Бекстрьом.

— Вече ни липсваш — продължи Аника. — Как е коремчето? Не искаш ли да намина с малко пилешка супа и минерална вода?

— Много мило от твоя страна, Аника, но в отговор на въпроса ти ще кажа не. Не искам пилешка супа. Нито пък минерална вода.

— Неприятно ми е да го чуя — каза Аника. — Обещай да теглиш една жица, ако промениш мнението си.

Бекстрьом не даде никакви обещания в тази посока. Вместо това той просто приключи разговора, като натисна копчето на мобилния си телефон.

„Отвратителна жена“, помисли си Бекстрьом и поклати глава. Като предпазна мярка той отиде до антрето да провери дали е сложил синджира за сигурност на вратата. „Как ли една невзрачна верижка може да спре такава като Патицата Карлсон?“, запита се той и потръпна.

62

След разговора с Патица Карлсон Бекстрьом реши, че може би е по-безопасно да се махне от апартамента, докато не доведе ключар, който да подсили защитата на дома, който все пак трябваше да бъде неговата крепост.

Затова след късната, но солидна закуска той реши да се поразходи из града. Ярко слънце, синьо небе, двайсет градуса на сянка, точно каквото един истински швед имаше право да иска от ден като днешния. Бекстрьом се разходи покрай Северен Меларстранд, преди да се спре в едно стратегически разположено на открито заведение, където незабавно поръча освежаваща водка с тоник и остана там два часа, докато под закрилата на очилата си за разузнаване наблюдаваше всички преминаващи момичета и отбелязваше в главата си онези, на които си струваше да обърне внимание преди утрешната среща с Госпожица Петък.

„Ти си щастливец, Бекстрьом — помисли си той. — Хем си изтънчен, хем малко небрежно-елегантен. Всички жени са като луди по теб и стават все повече и повече.“ Големият салам е в отлична форма преди утрешния ден, а адвокат Ериксон най-после си получи заслуженото. Освен това, беше крайно време да се прибере у дома, за да си направи следобедната почивка преди разните вечерни задачи. След бърз поглед към часовника си той довърши своята четвърта водка с тоник и помоли момичето, което сервираше, да му поръча такси. В отговор, естествено, получи ослепителна усмивка.

Вечерта, когато седна пред компютъра си, за да обърне внимание на все по-нарастващата тълпа от клуба на почитателите му в мрежата, телефонът му иззвъня. Не както обикновено мобилният, а другият, който той използваше единствено за да се свързва със своите външни контакти, и точно това повикване идваше от безспорно най-полезния му, неговия стар познат и оръженосец Густав Густавсон Хенинг. Успешен търговец на произведения на изкуството, познат от телевизионните програми за старинни вещи, а в кръга от близки и приятели наричан просто Йегура.

Йегура започна разговора, като изказа съжаление, че не се бил обаждал от известно време. Бил в чужбина за няколко седмици по различни делови въпроси и едва предишната вечер се завърнал в обичното си отечество и неговата царствена столица.

— Националният празник — уточни Йегура с апломб. — Всеки истински швед трябва да го празнува в Швеция. Всяка друга възможност е немислима. Това е задължително. Аз лично го прекарах у делови приятел, който има вила на архипелага. Херинга и шнапс и Еверт Тоб и Юси Бьорлинг на любимия грамофон с фуния. Той дори е запазил стария си външен нужник, в случай че на някого се наложи.

— Националният празник трябва да се празнува в Швеция. Това е задължение за всеки истински швед — повтори Йегура.

„Очевидно е задължение и за някой и друг циганин“, помисли си Бекстрьом, който лично и преди много години помогна на Йегура да изличи и последните следи от своя ромски произход и буйните си младежки години, когато Юха Валентин Андершон Сниг имаше лично досие в стокхолмския криминален архив.

— С какво мога да ти помогна? — попита Бекстрьом, който беше в най-доброто си настроение, въпреки че съдържанието в кафявия плик, който неговият приятел строителят му даде, беше значително изтъняло само за няколко дни.

— Като за начало мисля да ти съобщя, че имам честта да те поканя на хубава вечеря — каза Йегура. — Още утре вечер, ако имаш време. Освен това имам едно малко делово предложение, което ми се иска да ти представя.

— Звучи отлично — отвърна Бекстрьом, който вече виждаше един старовремски Йегура плик пред себе си. С дебелина, за каквато скъперникът строител не би и могъл да мечтае. — Какво мога да правя за теб? — попита Бекстрьом.

— По изключение си мисля, че може да е взаимно. Че ще можем да си помогнем един на друг — каза Йегура. — Но предлагам да оставим тази подробност за утре. Какво ще кажеш за сутерена на Операта утре вечер в осем?

— Звучи добре — каза Бекстрьом. „Как така ще си помагаме един на друг?“, запита се той веднага след като разговорът приключи. По какъв начин би могъл Йегура да му помогне на него?

63

За разлика от Бекстрьом, Дан Андершон прекара националния празник в кабинета си в управлението на Службата за сигурност в голямата сграда на полицията на „Кунгсхолмен“. Той беше седял там от ранна утрин, да преценява общо около трийсетте обекта за защита, които бяха негова отговорност през този ден, като на челно място в списъка стоеше, както обикновено, кралят, кралицата, принцесата престолонаследничка и още четирима членове на кралското семейство.

Както толкова често преди, изглежда обаче се безпокоеше ненужно. С напредването на деня той отмяташе обект след обект по списъка, а по отношение на кралската двойка нещата стояха така, че можеше да сложи отметката още в два следобед. Тогава те си тръгнаха от националното празненство в Скансен16 и отидоха на късен обеден прием в относително безопасния Стокхолмски дворец.

В пет часа следобед всичко беше, общо взето, приключило. Нищо особено не се беше случило, а той самият реши да се прибира вкъщи, да си направи една тренировка, да влезе в сауната и да приключи деня с лека вечеря с любимата си съпруга. Не стана обаче по този начин. Вместо това той седя още два часа в службата във връзка с отговора, който поиска от разузнавателния отдел по съвет на Йени Рогерсон относно барон Ханс Улрик фон Комер, който явно е отнесъл пердах от неизвестен извършител на паркинга пред двореца „Дротнингхолм“, преди седемнайсет дни.

Мъка, помисли си Дан Андершон, въпреки че той почти никога не мислеше по този начин. След това изпрати едно електронно писмо до най-висшестоящия си началник, Лиса Матей, в което искаше среща с нея още на следващия ден.

Отговорът дойде по мобилния му телефон само пет минути по-късно, когато влизаше в асансьора на път към гаража, откъдето щеше да се качи в колата си и да потегли към дома си на островите в Меларен. „1400. Поздрав ЛМ“. „Повече от това не е и нужно да се каже“, помисли си Дан Андершон, докато потвърждаваше, че е получил съобщението ѝ. Не и ако човек беше като Лиса Матей, постоянно на работа, без значение къде точно се намираше.

64

Когато Ара и Омар се разделиха късно в сряда вечер, Омар го изпрати до дома му в апартамента и като си тръгна оттам, го прегърна и му заръча да не се набива на очи. Омар също така му даде и един номер на мобилен телефон, на който можеше да му се обади, ако нещо се случи. Освен това предложи да се видят още на следващата сутрин, докато той самият урежда някои практически подробности вместо стария си приятел.

— Какво ще кажеш за това? — попита Омар. — Да мина да те взема утре сутрин към осем и да закусим заедно?

— Добре — каза Ара. — Утре съм свободен, така че става.

Преди да заспи, Ара включи телефона си и прослуша новите съобщения, които беше получил по-рано вечерта. Всичките три обаждания бяха от репортера от вестника, чийто тон ставаше все по-недружелюбен всеки следващ път, когато Ара не отговаряше.

Първото повикване беше дошло точно преди единайсет вечерта. Той искаше Ара да му се обади незабавно, защото „възникнал проблем във връзка с последния ни разговор“ и колкото по-скоро го решат, толкова по-добре ще е и за него, и за Ара.

Когато беше оставил първото си съобщение, той изглеждаше по-притеснен, отколкото ядосан, но половин час по-късно, когато беше позвънил за втори път, звучеше хем доста сърдито, хем подпийнал малко повече. Досущ как всички шведи, които подсилват чувства си, като ги полива със спиртни напитки, без значение дали бяха щастливи тъжни или ядосани. Имаше „кофти момент“ в сведенията, които Ара му беше дал, и по-специално с оглед на кинтите получени от Ара, беше необходимо да говорят незабавно като той лично беше на разположение цялата нощ.

Третото обаждане беше дошло непосредствено след полунощ и посланието, оставено от репортера, беше пределно ясно.

— Добре, Ара. Не знам какво, по дяволите, си си на умил, но ако се опитваш да преметнеш мен и вестника трябва да си наясно с едно нещо. Ако си мислиш, че ще получиш още мангизи от нас, просто забравѝ. Избий си го от главата, човече. Това вече е история, освен ако не можеш да дадеш някакво страхотно обяснение. А ако не можеш, си искаме обратно двайсет и петте, които вече получи. В противен случай става много неприятно, да знаеш. Така че за твое собствено добро, Ара, обади ми се веднага щом чуеш това.

„Как ще се опитвам да преметна вестника?“, недоумяваше Ара и за всеки случай отново изключи телефона си. Въпреки това лежа буден няколко часа, преди да заспи лежеше и се въртеше в леглото, като се вслушваше най-малкия шум от стълбището и антрето на апартамента си. Когато най-накрая заспа, започна да сънува кошмар и посред нощ просто седна в леглото, облян в пот и съвършено буден, защото му се беше сторило, че някой се опитва да разбие входната му врата. Тогава той се промъкна в кухнята, въоръжи се с най-големия кухненски нож, който успя да намери, а после отиде на пръсти до вратата и надникна през шпионката.

На стълбището беше тихо и нямаше никого. Въпреки това той стоя така няколко минути, като се ослушваше и гледаше през шпионката за по-сигурно, а преди отново да си легне, провери резето и веригата на вратата още веднъж. Въпреки че имаше мобилните номера на ченгето, на големия вечерен вестник и на стария си най-добър приятел от училище, на които можеше да се обади веднага щом усети и най-малкото безпокойство. „Стига, човече, ставаш параноичен“, помисли си Ара, като имаше предвид себе си и най-после заспа.

Малко след осем сутринта Омар се появи. Той изглеждаше в чудесно настроение и носеше както закуска, така и половин дузина снимки, които разстла на кухненската маса пред тях.

— Погледни ги тези двамата — каза Омар и се усмихна. — Да разпознаваш някого от тях?

„Знанието определено беше сила“, помисли си Ара и кимна, понеже веднага бе разпознал и двамата мъже на снимките. Единият за малко да прегази няколко дни по-рано, а другият го знаеше, понеже го беше возил в таксито си няколко пъти. „Знанието определено е сила, а с Омар нещата стояха така, че той винаги беше този, който знаеше най-много и най-добре“, повтори си Ара наум.

— Разпознаваш ли някого от тях? — повтори Омар.

— Този тук — каза Ара и вдигна снимката на мъжа с присвитите очи. — Той е този, който за малко да украси радиатора ми. Кой е той? Как се казва?

— Едно шантаво чилийско копеле. Дошъл тук с майка си, когато бил малко момче. Анхел Гарсия Гомес, пълен перко. Наричат го Лудия, Ел Локо на испански, между приятелите е известен така. Той е важен човек в АА.

— Изглежда готин — въздъхна Ара.

— А този тук? — каза Омар и посочи снимката на другия човек, която лежеше на кухненската маса между тях.

— Този го знам, тъй като се е возил в таксито ми — каза Ара. — Фредрик Окаре.

— Бившият председател на АА в Сулна. Най-добрият приятел на Гарсия Гомес. Те са като сиамски близнаци. Работят само един с друг. Ако питаш мен, много е вероятно той да е карал „Мерджана“, който си видял. И той да е светнал фаровете зад теб, когато си се изнасял оттам.

„Става все по-добре и по-добре“, помисли си Ара и кимна.

— Горе главата, Ара — каза Омар и го потупа по рамото. — Това ще го уреди Омар. Приятелите на Омар няма от какво да се страхуват. Най-малко пък този, който беше най-добрият другар на Омар, когато бяхме двама малки сополанковци и ходехме заедно на даскало в Смоланд.

— Какво ще правим? — попита Ара. „Правим, уточни той. Не правя. Какво ще правим?“

— Вече съм го уредил вместо теб. Като начало съм ти уредил нова квартира. Там ще се подвизаваш, докато стане време да се махнеш от това място. Вземи си най-необходимото и ще те откарам. Второ, ще се обадиш в службата и ще кажеш, че си болен за известно време. Ако ти трябва бележка от лекар, ще ти я уредя.

— Какво да правя с онзи журналист? Той звъни и досажда през цялото време.

— Парите, които ти е дал, разбира се, ще задържиш. Ти си му дал информация и ако той не го схваща, проблемът е негов, не твой. Така че забрави за него засега — каза Омар, пъхна ръка в джоба си и му подаде един нов мобилен телефон. — Ново телефонче, нов живот и нищо, за което да се притесняваш. Разбрахме ли се?

„Какъв избор имам“, помисли си Ара и кимна.

65

Тъй като беше петък, Бекстрьом реши да премести съвещанието на следствената група в десет часа сутринта, но въпреки че дойде на работа половин час преди срещата, за да събере мислите си преди началото, още неуспял да седне зад бюрото си и на вратата му се почука. Йени Рогерсон, с повдигащи се гърди, червени рози на бузите и горно боди в същия цвят, дори още по-развълнувана от първата им среща четири дни по-рано.

— Разполагай се, Йени — каза Бекстрьом. — С какво мога да ти помогна? — „Ако започне да диша малко по-дълбоко или просто се наведе още мъничко, най-вероятно ще изскочат“, помисли си той.

— Сигурна съм, че имаме пробив в разследването, шефе — заяви Йени, наклони се напред и оправи линията на бодито си, като същевременно постави тънък пластмасов джоб с документи на бюрото му. — Събрах материалите тази сутрин, да имате подложка, в случай че решите да го разгледате на срещата с останалите. Много е хубаво, за да е истина — добави тя.

— По-добре ти ми разкажи, Йени — каза Бекстрьом, удостои я с полуусмивка а ла Клинт Истууд, облегна се и качи краката си на масата. За по-сигурно ги кръстоса.

— Нашата свидетелка се обади отново.

— Коя от всички? — попита Бекстрьом. „Трябва да са станали към сто досега, от които, да се надяваме, ще има двама-трима, които няма да се окажат чисти митомани.“

— Нашата анонимна свидетелка. Онази от „Дротнингхолм“, която видяла как удрят барона с тръжния каталог. Тя е изпратила ново писмо, което пристигна тук тази сутрин. Разпознала извършителя, когато видяла снимките му във вестника. И е сто процента сигурна.

— Кой е той? — попита Бекстрьом, макар вече да се досещаше за отговора.

— Адвокат Тумас Ериксон. Нашата жертва на убийството — отвърна Йени Рогерсон. — Освен това, проверих автомобилите, които той притежава. Тя спомена за някакви деветки в края. Вярно е, така че и това е сто процента — каза Йени и почука с показалеца си по пластмасовия джоб с документите, които му беше донесла.

— Деветките в края? — „За какво, по дяволите, говори тя“, недоумяваше той.

— Регистрационната табела на колата на извършителя — поясни Йени. — Както най-вероятно си спомняте, когато нашата анонимна свидетелка се обади за първи път, тя не си спомняше регистрационния номер на автомобила, но беше в голяма степен сигурна, че имало една или две деветки в края.

— Значи си проверила притежаваните от Ериксон автомобили? — попита Бекстрьом.

— Точно така, шефе — каза Йени Рогерсон, усмихна се и взе листовете, които му беше донесла. — Тези данни ги получихме още в миналия понеделник. Неговите автомобили стояха в гаража в къщата, където той беше убит. Ериксон изглежда е разполагал с две превозни средства. Един зелен английски джип, „Рейндж Роувър“, чийто собственик е самият той, и едно черно „Ауди“ А8, което се води на адвокатската му фирма, а неговият регистрационен номер е XPW 299. Признавате ли, че бях права, или да?

— Мисля, че си права — каза Бекстрьом. — Въпреки че ми е много трудно да повярвам, че онзи гей антиквар е убил Ериксон. — „Възможно е той да е бил този, който е седял на дивана и се е насрал“, помисли си той.

— Да — съгласи се Йени и кимна ентусиазирано. — Този момент смущава и мен. Наистина не сме се срещали, говорихме само по телефона, но не ми изглежда читав. Звучеше ми по-скоро като самонадеян тип, от онези с вирнатите носове. Затова си помислих, че може да сме разсъждавали грешно в тази връзка. Ако искате, мога да разкажа как разсъждавах, когато открих връзката между Ериксон и този Фон Комер.

— Да, щом искаш — каза Бекстрьом. „Кои ние и каква връзка?“, запита се наум той.

— Първо, естествено, си помислих, че онази старица със зайците, Астрид Елисабет Линдерот, стои зад всичко. Това беше, когато ми стана ясно за връзката между убийството на Ериксон и че той е бил този, който очевидно се е нахвърлил на нашия барон на паркинга, но после се сетих, че тя също така е и жертва, нали ѝ взеха заека, искам да кажа…

— Чакай малко — прекъсна я Бекстрьом. — Що се отнася до заека, нали онази откачалка Фриденсдал се беше погрижила да ѝ го вземат. Да не искаш да кажеш, че Фриденсдал стои зад всичко? — „Става все по-добре и по-добре.“

— Не — каза Йени и поклати нетърпеливо глава. — И Фриденсдал не би могла да бъде. Освен това тя беше заплашена от онзи ужасен тип, срещу когото не посмя да свидетелства. Трябва да има някой друг, някой неизвестен извършител, когото не сме надушили и който стои зад убийството на Ериксон, нападението на паркинга, който е направил така, че да вземат заека от бедната възрастна жена и освен това е заплашил приятелката на животните Фриденсдал, която подаде сигнал срещу нея. Намерим ли това лице, убедена съм, че всички парченца ще си дойдат на място.

Бекстрьом само кимна. „Първо имаме две меки китки, които се бият на паркинга, после една смахната бабичка, чийто заек е поставен под грижи заради една обикновена откачалка, която на свой ред получава заплаха от истински бандит, накрая един адвокат, който първо е убит, а после получава още една порция бой, след като вече е мъртъв. Зад всичко това очевидно стои един и същ извършител, а с тази своя глава малката Йени трябва да е единствената в света с единайсет точки по десетобалната скала за чукане“, разсъждаваше той.

— Какво мислите, шефе? Какво да правим от тук нататък, искам да кажа? — попита Йени.

— Мисля да направим следното — отговори Бекстрьом и свали крака от бюрото си, преди големият салам да започне да се протяга не на шега. — За момента, това, което ми разказа, да си остане само между нас. Нито думичка на никого от останалите.

— Звучи добре — съгласи се Йени.

— Отлично, значи се договорихме — каза Бекстрьом. „Така няма да ми се наложи да гледам как Патицата те влачи за ухото“, помисли си той.

— Само още един въпрос, шефе — каза Йени.

— Слушам — отвърна Бекстрьом.

— Как стои въпросът със Службата за сигурност? Нали трябва да бъдат уведомени за това? Според онази инструкция ние сме задължени да го направим, искам да кажа.

— Разбира се — каза Бекстрьом и кимна отсечено. — Разбира се, че трябва да уведомим Службата за сигурност. Само това липсва. Най-лесно би било ако им изпратиш събраното от теб незабавно. — „Тогава на плюшените пантофки ще им дойде голям залъкът за през уикенда. Те могат без съмнение да въздигнат в благороднически ранг този гей антиквар до един нов Хайби17“, добави си наум той.

— Моят меморандум е, разбира се, вече готов, така че не е никакъв проблем — заяви Йени, кимна и размаха листовете, които държеше в ръка. — Веднага ще го направя.

— Добре, така да бъде — съгласи се Бекстрьом. — Но сега те моля да ме извиниш. Трябва да подготвя някои неща преди заседанието. — „Единайсет точки са малко — помисли си Бекстрьом, след като тя затвори вратата след себе си. — Йени определено заслужава дванайсетица, с тази своя глава трябва да е единствена и неповторима.“

66

Дан Андершон беше прецизен човек. Когато предния ден помоли за среща Лиса Матей, той също така ѝ изпрати по електронната поща кратко изложение. Тъй като беше и стегнат в изказа си, и с око за същественото, бяха му необходими не повече от две страници, за да предостави на началника си всичко, което тя трябваше да знае. Нямаше приоритетни задачи за сигурност, единствено за нейна информация, а и за всеки случай, ако ненадейно се случи неочакван и неприятен обрат.

Като начало той ѝ даде кратко описание на лицето, за което ставаше въпрос. Един шейсет и три годишен барон и познавач на изкуството с докторат по история на изкуството. Женен от трийсет години за една и съща жена, баща на две големи дъщери, като и двете са женени, и което беше същностното в цялата работа, не беше от кръга на най-близките приятели на кралската двойка, въпреки че ги познаваше лично и се е срещал няколко пъти с тях неофициално. От двайсет години той и съпругата му държаха под наем вила, намираща се на няколкостотин метра от двореца „Дротнингхолм“ и част от имотите на канцеларията на ковчежника, а причината да попаднат в тази изключителна група от наематели е аристократичният произход на съпругата му.

Независимо от титлата си, Ханс Улрик фон Комер не притежаваше нито къщи, нито земи, което е представлявало грижа за бъдещия му тъст, когато се появил и поискал ръката на най-малката му дъщеря. След известно колебание обаче тъстът му, графът, склонил. Той имал четири дъщери и един син, който щял да наследи голямото наследствено имение, което семейството притежавало и управлявало от повече от триста години, и за него това било най-същественото, около което се въртял животът. Около продължаването на рода, около най-големия син, който щял да се погрижи за това, и около земята, която те някога получили в наследство.

Така било в продължение на повече от триста години и така щяло най-вероятно да бъде, дори през идните години, въпреки обезпокоителните знаци на настоящето. Десет години по-рано тъстът на Фон Комер починал на почтената възраст от деветдесет години, но тъй като синът му е живеел според семейните повели и обичаите на предците, той бил в добро разположение на духа, когато завършил земния си път. Най-голямото му дете, единственият му син, бил другар от детинство и много близък приятел на негово величество краля. Достатъчно близък приятел, за да може да измоли малка услуга под формата на жилище, намиращо се в непосредствена близост до двореца „Дротнингхолм“ за най-малката си сестра и зет си, които били по-малко облагодетелствани от него.

След описанието на този, за когото в действителност ставаше въпрос, Дан Андершон премина към двете събития, които най-малкото го безпокояха дотолкова, че той счете за необходимо да разкаже за тях на най-висшестоящия си началник. Първото беше инцидентът на паркинга пред Дворцовия театър в неделя вечерта на деветнайсети май, за което полицията в Сулна уведоми Шведската служба за сигурност. Описанието на самата случка Дан Андершон побра на петнайсет реда и въпреки че той споделяше възгледа на колежката Рогерсон относно барона, който, независимо че не си признаваше, че е бил подложен или на груба саморазправа, или на известно физическо насилие, не би безпокоил Лиса Матей с тази информация. Това, което натежа в полза на подобно решение, беше едно друго наблюдение, което техният собствен разузнавателен отдел му съобщи във връзка с молбата за лично наблюдение на Фон Комер.

В петък, 31 май, кралят и кралицата дадоха прием в двореца „Дротнингхолм“ за петдесет гости, по-голямата част от които бяха техни лични приятели, и въпреки че това не беше някакво грандиозно празненство, сред гостите имаше достатъчно важни особи, за да се изисква присъствието и на осем различни охранители на мястото същата вечер. Освен това определено беше по-весело, отколкото от Службата за сигурност можеха да очакват. Купонът се проточи до след полунощ и към десет часа вечерта дежурните в отдела за охранители получиха позволение да заменят двама от телохранителите, които бяха на работа от сутринта, а освен това щяха да застъпят наново на смяна рано на следната сутрин.

По причини, които не ставаха ясни от доклада на разузнаването, получен от Дан Андершон, двамата колеги, които били освободени, за да се приберат по домовете си и да се наспят, избрали все пак да завършат вечерта с кратка обиколка на района около двореца. „Вероятно с цел да проверят ситуацията, докато все още били наоколо“, помисли си Дан Андершон, който оценяваше подобни малки инициативи.

Когато преминавали край къщата, в която живеел барон Фон Комер, те забелязали нещо, което ги накарало още същата вечер да изготвят доклад за произшествието.

Барон Фон Комер е имал посещение от двама мъже, с които такъв като него не би следвало да другарува. Баронът и двамата му посетители стояли в градината пред полуотворената външна врата на къщата и преди да се разделят, той се ръкувал с двамата, макар че снимките, направени от телохранителите, даваха усещането, че гостите, а не Фон Комер, са проявили инициативата първи да протегнат ръка при сбогуването.

Единият от двамата телохранители, които били наскоро назначени, беше криминален инспектор на трийсет и една години. Тя се казваше Сандра Ковач и през тези десет години работа като полицай беше работила най-вече като детектив. Когато завърши Полицейската академия, беше назначена веднага в Шведската служба за сигурност и няколко години по-късно тя заедно с началника си се прехвърлиха в Националната следствена служба, в тамошното детективско звено. Там тя работеше в една група, чиято задача беше да следи прецизно стотина от най-отявлените организирани престъпници в страната.

Сред колегите си Сандра Ковач имаше много добра репутация. Тя притежаваше всички качества, които характеризират първокласния детектив. Беше създала много добри контакти, беше се сдобила със славата на сериозен и отговорен човек и мигновено разпозна двамата посетители на Фон Комер.

— По дяволите. Приближи и спри автомобила, така че да мога да направя няколко хубави снимки — каза Ковач и се протегна за фотоапарата, който лежеше пред нея на пода пред седалката до шофьора.

— Не знаех, че работиш допълнително за „Чуто и видяно“ — въздъхна по-възрастният ѝ колега, който копнееше за дома си и собственото си легло от твърде много часове. Но тъй като Ковач беше именно Ковач, той, естествено, постъпи както тя поиска. Свърна на едно свободно място за паркиране, изгаси светлините и зае дискретна позиция стотина метра по-надолу по улицата.

— Онзи със синьото сако е барон Улрик фон Комер — каза колегата ѝ. — Ако не ми вярваш, погледни в произволно избран брой от онова вестниче, за което ти споменах. Говори се, че той е един от най-изтъкнатите кльопачи гратисчии в тази страна. Той се мъдри ухилен на кажи-речи всяка страница, в момента, в който се изкара малко безплатна храна и пиене.

— Зарежи го него — каза Ковач, веднага щом щракна първите снимки. — За другите двама ти говоря.

— И кои са те? — попита колегата ѝ. — Нямам си и най-малка представа, ако мен питаш, но ако се съди по външността им, никак не изглежда да са от живеещите в района. Нито пък някои от така наречените приятели на краля, независимо от всичкия бълвоч във вестника.

— „АА“ — каза Ковач. — Лаурел и Харди на мотоциклет. Онзи огромният с черното кожено яке, с конската опашка се казва Фредрик Окаре, а другият, който е наполовина колкото него и тежи само деветдесет килограма, е най-добрият му приятел. Той се нарича Анхел Гарсия Гомес. По-известен като Лудия, Ел Локо. Това е галено име, за сведение.

— Разбирам какво имаш предвид — каза колегата ѝ и кимна. — В такъв случай имам само още една молба.

— Която е? — каза Ковач, завъртя телеобектива и щракна последните снимки, преди да остави фотоапарата на пода.

— Ти да напишеш рапорта. Тъй като аз лично си отивам и направо си лягам.

— Добре — каза Ковач и взе мобилния си телефон. — Започвам да пиша още сега, докато ти не сваляш поглед от тях, за да видиш накъде ще поемат.

— Прочетох в мрежата, че „АА“ се готвят за някаква голяма конференция в Сконе сега, в края на седмицата. Така че най-вероятно натам…

— Не смятам така — прекъсна го Сандра Ковач. — Смятам, че просто ще минат по моста и ще се приберат в клубчето си до летище Брума.

— Права беше — потвърди колегата на Ковач, когато петнайсет минути по-късно Окаре и Гарсия Гомес отключиха портата на високата, увенчана с бодлива тел ограда около клубното им заведение в Улвсунда и се скриха от погледите на колежката Ковач и нейния фотоапарат.

— Да, имах право и снимките станаха хубави освен това — изрече Сандра Ковач, която неслучайно беше получила славата си.

„Личните познанства на барон Фон Комер дават следователно основания за известни притеснения“, заключи комисар Дан Андершон в края на меморандума, който изпрати по електронната поща на най-висшестоящия си началник. В подкрепа на това мнение той прикачи още снимките, които колежката Ковач беше направила, както и доклада за произшествието, подаден от нея същата вечер, в която тя направи снимките.

Предиобеда на следващия ден — четири часа преди комисар Дан Андершон да се види с директор Лиса Матейот полицията в Сулна се обадиха отново и Дан Андершон се видя принуден да отложи обяда си, тъй като общата информация, която той възнамеряваше да предостави на своя началник, току-що се бе променила в приоритетна секретна задача, която на свой ред изискваше една по-подробна основа.

„Става все по-лошо и по-лошо“, реши Дан Андершон и въздъхна, макар да знаеше, че почти винаги се притесняваше без нужда.

67

Петъчната среща със следствената група Бекстрьом започна както обикновено. Същият език на тялото, същите мисли, същите думи. Настани се откъм тясната страна на дългата маса, намести се удобно, наведе се напред, сложи лакти на масата, а с длани подпря брадата си, измери с поглед останалите седящи около масата. След като всички влязоха, картината се изясни.

В деня след националния празник редиците на служителите бяха значително оредели, а причините, които те бяха посочили, изглежда, както обикновено, се въртяха около желанието да получат допълнителен ден и да удължат празниците си, които започваха от сряда и свършваха чак в понеделник. „Банда мързеливи непрокопсаници и една цяла работна седмица на вятъра“, помисли си Бекстрьом, но тъй като Алм и Андершон-Триг бяха в групата на отсъстващите, той реши да не повдига въпроса.

— Добре — каза Бекстрьом. — Нещо ново да се е случило?

— Да, всъщност да — каза Петер Ниеми. — Имаме отговор от Националната лаборатория по криминалистика, слушайте и зяпайте. Дойде преди час. Отнася се до ДНК пробата от кръвта, която установихме на вратата на балкона.

— Гарсия Гомес — каза Бекстрьом, който добре помнеше портрета по описание.

— Именно той — потвърди Ниеми. — Съвпадение с Анхел Гарсия Гомес и вероятността да е някой друг този път можем да изключим напълно, тъй като тя е по-ниска от едно на цялото население на земята. Което едва ли е някаква голяма изненада, като се има предвид нашият портрет по описание и това, което свидетелят, таксиметровият шофьор, ни разказа за накуцващия човек.

— Добре — каза Бекстрьом. — В такъв случай искам няколко добри идеи за това как кръвта му се е озовала на вратата на терасата на Ериксон.

— Аз самият вярвам на следния сценарий — каза Ниеми. — Гарсия Гомес и шофьорът му, който можем да се досетим, че е някой от неговите интересуващи се от мотоциклети приятели, и ако питате мен, залагам парите си на Фредрик Окаре, но както и да е… Гарсия Гомес и този, който го вози, се появяват у Ериксон към два часа през нощта. Поне Гарсия Гомес влиза в къщата. Входната врата не е заключена и Ериксон е вече мъртъв. Гарсия Гомес е бесен. Защо, не знам. Каквато и да е причината, той разбива черепа на трупа. Кучето, което е на тераса, започва да лае бясно и Гарсия Гомес излиза, за да го накара да млъкне. Счупва гръбнака му със същото оръжие, което е използвал върху Ериксон, и приключва, като прерязва гърлото на псето. Във връзка с това той бива ухапан по бедрото. Напуска къщата, общо взето, незабавно. Няма следи от тършуване.

— Остават някои пречки — заяви Бекстрьом, облегна се на стола и сключи пръстите си във формата на свод. — Подскажете ми възраженията, с които той би могъл да излезе.

— Кръвта му е останала там от предишно посещение при Ериксон — предложи Фелисия Петершон. — Което, разбира се, е лъжа, но не може да се приведе доказателство, което да е извън всякакво съмнение, тъй като нашата ДНК проба няма времеви маркер.

— Наистина няма — съгласи се Аника Карлсон. — Може и още по-лошо да е, например, че ние сме заложили неговата ДНК на местопрестъплението. Чувала съм и по-лоши неща от такива като него.

— Е, да, разбира се — каза Бекстрьом и сви рамене. — Но големият проблем все пак е, че Гарсия Гомес… най-вероятно… има алиби за часа на престъплението. Раните, които той е възможно да има по тялото, когато ни се удаде възможност да ги видим, може, разбира се, да са възникнали във връзка с онова състезание, в което е участвал, докато някой друг се е вихрил при горката ни жертва.

— Само че там не могат да се хапят, все пак — възрази Стигсон, който почти не пропускаше телевизионните състезания по бойни изкуства. — В бойните спортове, имам предвид. Да предположим, че имаме този късмет зъбите на псето да съвпадат със следите от раната на бедрото на Гарсия Гомес…

— Независимо от това алибито му пак остава — прекъсна го Бекстрьом. — Освен това Гарсия Гомес, ако все пак признае, че е бил в къщата на Ериксон, просто се е защитавал срещу едно побесняло куче, което ненадейно му е налетяло. Какво като е грубо изстъпление срещу животно? В случая това не е достатъчно. Дайте ми нещо по-добро — продължи той и впери поглед в Стигсон.

— Ако искате, мога да го задържа и да ви го доведа — каза Лиса Лам и кимна любезно към Бекстрьом. — Ако не друго, поне ще има възможността лично да предяви тези възражения, които току-що чух. И аз съм ги чувала всякакви от този род.

„Много добре — помисли си Бекстрьом. — Никак не беше глупава, като се има предвид, че това беше първото нещо, което казваше по време на срещите им.“

— Ще бъда благодарен за това — каза Бекстрьом. — Ако може за ден или два, ще е най-добре. Бих искал да ми е на разположение малко повече, преди да го тикнем в пандиза.

— Ще се уреди — каза Надя.

— В някои ситуации е важно да не се бърза — каза Бекстрьом и изпусна въздишка. — Такъв като Гарсия Гомес няма да ни избяга. Да извадим всичко, което имаме за него, че когато го вкараме в пандиза, да има за какво да говорим. Впрочем той има ли сребрист „Мерджан“?

— Нет — отговори Надя и се усмихна. — Това означава „не“ на руски, ако някой се чуди. Вече проверихме. Нито той, нито неговият добър приятел Фредрик Окаре. Това го проверихме още когато съпоставяхме нашия първи списък с възможните извършители със списъка на възможните автомобили. Както вероятно си спомняте, Окаре бе включен в разследването още когато разговаряхме с колегите на Ериксон, а за всеки случай проверихме всички от неговото обкръжение, които бяха включени в регистрите на криминално-разузнавателната служба, така че Анхел Гарсия Гомес беше включен по тази причина. Що се отнася до превозните средства, остават ни едва около сто, които вече проверяваме ръчно. Освен това започнахме да преглеждаме икономическото състояние на Ериксон. Колегата Блад се занимава с този въпрос.

— Нещо друго има ли? — попита Бекстрьом.

— Върви полека-лека — отговори Аника Карлсон. — И ако питате мен, почти сигурна съм, че този Фредрик Окаре и Гарсия Гомес знаят как стоят нещата по този въпрос. Въпреки така нареченото алиби на Гарсия Гомес.

— Още една причина да изнамерим нещо, с което да можем да го халосаме — каза Бекстрьом, вече нямаше търпение да си ходи. Нямаше търпение да се отдаде на обичайните си петъчни дейности, копнееше за един възвръщащ силите обяд, жадуваше за госпожица Петък, за сладката следобедна дрямка и после за хубавата вечеря с Йегура. „Един достоен край на седмица, изпълнена с усилена работата в полицията, или чисто и просто един по-добър свят“, помисли си той.

— Как ще действаме в почивните дни? — попита Патицата Карлсон.

— Какво искаш да кажеш? — попита Бекстрьом. — Аз, лично, мислех да поработя. — „Да ти приседне, дано.“

— С нашите срещи, имам предвид.

— Следващото заседание е в понеделник — каза Бекстрьом. — Ако нещо се случи, няма проблем да се чуем по телефона и да променим нещата.

— В понеделник в девет? — попита Аника. — Какво ще кажеш?

— Разбира се — каза Бекстрьом и сви рамене. — Е, няма да ви спирам, ако решите да станете посред нощ. Има обаче нещо, което искам да свършим незабавно. Става въпрос за онзи свидетел, нашия таксиметров шофьор. Докарайте го, организирайте разпознаване по снимки и се погрижете да посочи този Гарсия Гомес.

— Какво те кара да мислиш, той ще го направи? — попита Аника Карлсон. — Ние вече четири пъти говорихме с него.

— Погрижете се да промени мнението си, тогава — каза Бекстрьом. — Не би трябвало да бъде толкова трудно, предвид портрета по описание, който ни даде. Ясно е, че е бил Гарсия Гомес този, когото е видял. Просто не смее да го посочи. Там го стяга чепикът.

— Има ли нещо друго, с което мога да бъда полезна? — попита Лиса Лам.

— Позвъни на онзи съдебен лекар и го попитай с какво се занимава — каза Бекстрьом.

— Всъщност вече го направих — отговори Лиса Лам. — Той и колегата му още се мъчат с този въпрос. Неговото предварителното заключение все още е в сила, засега поне. Ериксон е починал в резултат от чужда намеса вследствие на удар с тъп предмет по главата и шията. Тъй като картината на нараняванията е сложна и някои от раните са възникнали няколко часа след настъпването на смъртта, той е поискал второ становище от колега. Това е накратко всичко и той ни увери, че ще получим окончателно заключение след почивните дни. Следователно няма нищо ново по този въпрос.

— Добре, тогава — каза Бекстрьом и плъзна поглед по присъстващите. — Какво чакате? На работа. — „Мързеливи непрокопсаници, такива“, добави наум той.

68

Докато Бекстрьом провеждаше срещата със следствената си група, Дан Андершон беше изцяло зает със своята. Първо той сби прекалено словоизлиятелния доклад на Йени Рогерсон до половин страница съществена информация. После потъна в размисли, докато сравняваше портрета по описание на вероятния извършител със снимките, които колежката Ковач беше направила. Макар той самият да не беше почитател на портретите по описание, явната прилика го порази, позвъни на мобилния телефон на Ковач и попита дали има възможност да намине. Ако може, веднага.

— На път съм към управлението. Аз и колегата ми трябва да сменим автомобила, така че мога да съм при вас след около половин час — каза Ковач.

Междувременно, докато чакаше служителя си, той позвъни на Йени Рогерсон, за да разбере дали не се е появило нещо ново през последната среща на следствената група.

— Получихме отговор от Националната лаборатория по криминалистика тази сутрин — каза Рогерсон. — Отнася се до кръвната ДНК проба от вратата на терасата на Ериксон, оставена от лице, за което има данни при нас. Казва се Анхел Гарсия Гомес и неговата ДНК във всеки случай го свързва с жилището на Ериксон. Изпращам ви това, което имаме за него. Ще го получите до час.

— Много любезно от ваша страна — каза Дан Андершон. — Очаквам с нетърпение да го прочета.

— Е, има ги и обичайните усложнения.

— Слушам — каза Дан Андершон.

Петнайсет минути по-късно той беше приключил разговора с Рогерсон и в мига, в който започна да записва това, което тя му беше казала, Ковач почука на вратата му. Две минути по-късно тя излезе, а всичко, което трябваше да свърши там, беше да хвърли един бърз поглед на портрета по описание, който Дан Андершон ѝ показа.

— Без съмнение е Гарсия Гомес — потвърди Сандра Ковач. — Какво не е наред?

— Обичайното — отвърна Дан Андершон и вдигна рамене.

— Е, добре — каза Ковач. — Обикновено нещата се оправят.

— Да се надяваме — каза Дан Андершон и се усмихна. — Благодаря, че дойде да погледнеш.

— Няма защо — каза Ковач. — Впрочем приятни почивни дни.

Резюмето на последния меморандум на Дан Андершон съдържаше четири точки и той се надяваше да се види с Матей, преди да изскочи нещо ново, заради което да се наложи да го преписва още веднъж.

В неделята на 19 май адвокат Тумас Ериксон извършил саморазправа, или алтернативно извършил физическо насилие над барон Улрик фон Комер. Дванайсет дни по-късно, около дванайсет часа в петък вечерта на 31 май, Ханс Улрик се срещнал с Гарсия Гомес и Окаре в дома си, в близост до двореца „Дротнингхолм“. След още две денонощия Ериксон е убит в дома си в Брума. Гарсия Гомес е свързан с местопрестъплението във времеви момент, който е само няколко часа след извършването на престъплението. Отчасти чрез свидетел, отчасти чрез ДНК. Това, че прокурорът реши да изчака с решението за задържане, зависеше от обичайните технически причини и въпросът, който естествено произтичаше за Дан Андершон, изискваше решение или най-малкото отговор, който се намираше над неговите отговорности. След това той изпрати меморандума си по електронната поща и помоли за още петнайсет минути от нейното ценно време. Отговорът дойде една минута, след като той го беше изпратил — „Вече може да дойдеш. С поздрав, ЛМ.“ — и пет минути по-късно той седеше на стола за посетители пред голямото бюро на Матей.

69

Веднага след като заседанието им приключи, Бекстрьом се скри в кабинета си. Часът вече наближаваше дванайсет и беше крайно време той да приключи с последното задължение, преди да напусне полицейския участък и да се влее в по-цивилизования живот.

Първо той размести купчините хартия на бюрото си. След това разстла последната купчина върху разчистеното място пред стола, на който седеше. Бекстрьом кимна доволно, когато приключи с това. „Дори и някой петоколонник, когото управата на полицията със сигурност е внедрила в близкото му обкръжение, би трябвало да заключи, че на това бюро седи един много зает човек“, помисли си Бекстрьом и в този миг чу характерното почукване на вратата си, което можеше да означава само едно.

— Заповядай, седни, Аника — покани я Бекстрьом, като се преструваше, че чете документите си, макар че тя междувременно вече се беше настанила на стола за посетители.

— С какво мога да ти помогна? — добави той, бутна листовете настрана и ѝ кимна любезно.

— Нашият свидетел, таксиджията — каза Аника Карлсон.

— Е, какво става с него? — попита Бекстрьом.

— Търсим го вече два дни. Ни вест, ни кост от него, въпреки че той обещал на Ек да се яви за нов разпит. Имам лоши предчувствия, много лоши предчувствия имам — обобщи Аника Карлсон.

— Карай подред — предложи Бекстрьом.

От два дни колегата Ек, а също така и други от групата за разпити правили опити да се свържат с Ара Дости. Трябва да са му звънили над десет пъти и да са оставяли също толкова съобщения на телефона му без никакъв резултат; Тогава позвънили на работното му място, откъдето им казали, че той си взел болнични още същия ден, но че в същото време ги уверил, че ще се обади след почивните дни, ако се почувства малко по-добре. Според това, което казал на работодателя си, имал силна простуда и с оглед на собственото си здраве и това на клиентите решил да остане у дома няколко дни.

— Какъв е проблемът? — попита Бекстрьом и вдигна рамене. — Жив е във всеки случай, нали? Най-малкото вчера е бил жив. „Освен това може и да е вярно, предвид всички идиоти около него, които кашлят и подсмърчат и застрашават здравето му“, помисли си той.

— Ами проблемът е, че имам усещането, че се е омел — каза Аника Карлсон и втренчи поглед в него.

— Или просто е изключил телефона си — възрази Бекстрьом.

— Помолих Стигсон и неговия колега да го потърсят в жилището му в Шиста — каза Аника Карлсон. — Те ходили там снощи и според тях апартаментът бил празен. Същото нещо и когато отишли там тази сутрин. Няма и помен от Ара Дости. Тихо и тъмно е в апартамента, където той живее.

— Което не пречи да лежи у дома при мамичка или при момичето си, докато се лекува — упорстваше Бекстрьом.

— Не ми се вярва — отвърна Аника Карлсон. — С мамичката му вече разговаряхме, не ѝ се е обаждал от близо месец. Дори не попита дали има причина да се безпокои. А приятелка не е известно да има. От друга страна, Стигсон е говорил с един от неговите съседи, който казва, че го е видял вчера сутринта. Тогава той се качил в някаква кола заедно с мъж на неговата възраст, когото съседът не познавал. След това отпътували оттам, като нашият таксиметров шофьор носел две чанти, които хвърлил в багажника на колата. Не изглеждал много болен. Поне не според съседа. Нямаме номера на автомобила, с който той се е изнесъл.

— Едно възможно обяснение е, че той е разговарял с някой вестник, получил известен брой хилядарки като благодарност за безпокойството, купил е някоя оферта в последната минута и е отпътувал към топлите страни, докато тук всичко се уталожи — предположи Бекстрьом.

Което впрочем обяснява защо неговият личен криминален репортер очевидно знаеше, че Анхел Гарсия Гомес е бил забелязан на местопрестъплението — изясни си Бекстрьом. Докато в същото време не изглеждаше той да знае особено много неща.

— Това не го вярвам — отвърна Аника Карлсон. — Убийството на Ериксон оглавява новините вече цяла седмица и ако някой друг от тези драскачи на сензации знаеше за Гарсия Гомес, щеше веднага да го изтипоса на първа страница.

— Възможно е — каза Бекстрьом. — Напълно е възможно. А може още да не са имали време за това. Да проверят сведенията, имам предвид. Или са проверили и са открили като нас, че има алиби. Че Гарсия Гомес е участвал в състезанието по бойни изкуства в неделя вечерта. И ентусиазмът им се е охладил.

— Разбирам, Бекстрьом — каза Аника Карлсон. — Проблемът ми обаче е, че може да има и друга възможност, която не е толкова весела.

— И каква е тя?

— Лично разговарях и с „Такси Стокхолм“, и със собственика, за когото работи Ара. С „Такси Стокхолм“ говорих вчера. Говорих с обичайната ни връзка и тя ми каза, че още преди няколко дни, което означава, че трябва да е било миналия вторник, им е позвънил наш колега, който поискал името на таксиджията, който карал определено такси в нощта срещу понеделник. По някаква причина въпросното превозното средство е имало същия регистрационен номер като на автомобила, който нашият свидетел е карал.

— И какво казала тя тогава? — попита Бекстрьом. „Не е добре“, помисли си той.

— Тя го пренасочила към компанията, която притежава превозното средство — каза Аника Карлсон. — Току-що говорих с тях. На тях им позвънили в сряда сутринта.

— И какво казаха те?

— Същото, с тази разлика, че дали на така наречения ни колега и името, и адреса на нашия свидетел.

— А този колега, той има ли си име? — попита Бекстрьом.

— Не — отвърна Аника Карлсон. — Поне никой не си спомня. Нашият контакт от „Такси Стокхолм“ е съвсем сигурна, че той не е казал името си. Като цяло, звучал е като нас според нея.

— Добре — каза Бекстрьом. — Едва ли е станало така, че сме започнали да се надпреварваме и някой от нашите така наречени колеги е направил въпросното запитване. В първоначалната обща суматоха, която настана, след като те получиха благословената новина за внезапната кончина на адвокат Ериксон.

— Не — отвърна Аника Карлсон. — Питах всички. Всички просто клатят глава. Впрочем защо ли му е нужно на някого да го прави. Та нали свидетелят сам дойде при нас, и то още в понеделник следобед. Което означава, че има някой друг, който го търси, и точно този път ми се струва, че това не е някой обикновен журналист, който е тръгнал да разследва и се е представил за полицай. Този път ми се струва, че положението е доста по-сериозно.

— Гарсия Гомес, Окаре? — предположи Бекстрьом.

— Именно — каза Аника. — Мисля, че най-вероятно са те. Ако този, който е седял в „Мерджана“, когато нашият свидетел за малко да прегази Гарсия Гомес, е пуснал фаровете зад него, той със сигурност е успял да запише регистрационния номер на таксито му. Или пък табелката с номера на покрива, ако не друго. Тя без съмнение е светела, тъй като е бил свободна кола и е можел да поеме нов курс.

— Разбира се — каза Бекстрьом. „Никак не е добре, никак“, повтори си наум той. Що се отнасяше до него самия, той скоро щеше да се натъпче обилно като за начало, а след това да прекара почивните дни както обикновено. Веднага след като тази войнстваща лесбийка го остави, за да може да се измъкне.

— И така, какво ще правим? — попита Аника Карлсон.

— Ще направим обичайното — каза Бекстрьом. — Ще говорим с прокурора, така че да можем да приберем свидетеля. Открийте го бързо, хванете хубостника, и то незабавно. Ще бъде доведен на разпит без предварително изпращане на призовка и колкото по-скоро, толкова по-добре. Кажете на детективите да проверят адресите му и освен това да не изпускат от поглед нашите двама заподозрени и техните приятели. Така че да не го сполети нещо по-лошо от настинка. А стане ли напечено, няма да е зле да задържим и двамата — и Окаре, и Гарсия Гомес.

— Точно каквото мислех да предложа — сподели Аника Карлсон и изведнъж придоби значително по-весел вид.

— Сега обаче моля да ме извиниш, трябва да тичам на среща в управлението на полицията — каза Бекстрьом, като същевременно за по-убедително погледна часовника си и обезпокоено поклати кръглата си глава.

70

„Чудя се какво ли е да живееш с нея“, помисли си криминален комисар Дан Андершон, а тази, за която си го помисли, седеше само на около два метра от него, от другата страна на голямото си бюро. Лиса Матей не беше някоя, след която той или другите мъже биха се извърнали, ако тя преминеше край тях на улицата, но от там, където сега седеше, тя изглеждаше по-забележителна от всички останали жени, които той беше срещал.

Бледа блондинка, слаба, с тренирано тяло, облечена добре до най-малката подробност и в онази неопределима възраст между трийсетте и четирийсетте години. Със сини очи, в които се четеше приятелска заинтересованост, даже и любопитство, а присъствието ѝ беше такова, сякаш влизаше в главата ти в мига, в който те погледне, а дали би те допуснала в своята при един също толкова кратък поглед, решението беше изцяло нейно.

— Благодаря за сведенията, които ми даде — каза Лиса Матей. — Прочетох това, което си написал, с голям интерес. Най-вече последната версия.

„Което очевидно си направила през двете минути, необходими ми, за да дойда от моята стая до твоята“, помисли си Дан Андершон, но тъй като това беше не някоя друга, а именно тя, той се задоволи само с кимване.

— С почти всяко престъпление положението е такова, че те са маргинални дейности в човешки и морален смисъл. Нарушаваме правилата или разтягаме границите им, с цел да извлечем различни ползи, а в най-простия случай става въпрос за пари, секс или власт. Макар че в твоя случай, Дан, струва ми се, е по-сложно — заключи Лиса Матей и му се усмихна. — Струва ми се, че си дошъл тук, за да облекчиш личната си божа. Независимо че мотивите ти са и благородни, и човешки.

— Моля да ме извиниш, но не разбирам добре — каза Дан Андершон. „Какви ги говори“, недоумяваше той.

— Ако започнем от обективните факти, става въпрос за вероятна връзка между Фон Комер и две лица, за които има доста сериозни основания да се предполага, че е възможно да са замесени в убийството на известен адвокат. От така нареченото алиби на Гарсия Гомес реших за момента да се абстрахирам. Нито той, нито онзи Фредрик Окерстрьом са мили и сърдечни хора и рискът от нови престъпления вероятно преценяваш, както и аз, като значителен. Конкретно това, което в действителност те тревожи, е, че колегите в Сулна не знаят за връзката между Фон Комер и другите двама, и тъй като по душа и сърце си почтен полицай от старите времена, иска ти се хем да им помогнеш да се справят с убийството, хем да избегнеш създаването на допълнителни неприятности. Затова искаш и аз да одобря свързването с полицията в Сулна, за да им разкажем какво знаем, така че напълно те разбирам как разсъждаваш. Това е човешко, мило и коректно в професионален смисъл. Проблемът, за съжаление, е друг. Да оставим настрана това, че ние нарушаваме нашите инструкции, ако им разкажем това, което знаем. Проблемът е съвсем друг, всъщност.

— Че ние на този етап не знаем със сигурност дали Фон Комер е замесен в убийството на Ериксон — каза Дан Андершон. — По този въпрос съм напълно съгласен с теб.

— Прибави и факта, че убийството на адвоката в действителност не лежи на нашето бюро. Но нека оставим това настрана и да погледнем разходите, разтегнем границите на нашите собствени правила и разкажем на колегите в Сулна за връзката на Фон Комер с Окаре и Гарсия Гомес, а впоследствие се окаже, че сме сгрешили — каза Матей със същата приятелска усмивка.

— Да, рискът от изтичането на информация към медиите, в този случай имам предвид, е значително по-голям от обикновено — каза Дан Андершон.

— Като се има предвид фактът, че Еверт Бекстрьом е водещ разследването, ще минат най-много няколко часа, преди да прочетем във вечерните вестници, че полицията е заловила, отварям кавички, най-добрият приятел на краля, затварям кавичките, поради това, че той, отварям кавички, е убил най-известният гангстерски адвокат, затварям кавичките. Или пък да вземем по-мекия вариант в нашия собствен орган „Свенска Дагбладет“. „Близък приятел на краля заподозрян за участие в убийството на известен адвокат“ — каза Лиса Матей, като маркира кавичките с показалеца и средния пръст на лявата и дясната си ръка.

— Което би било най-лошият сценарий, разбирам отлично какво имаш предвид — съгласи се Дан Андершон. „Малко зловещо за моя вкус, въпреки усмивката и благото изражение — помисли си Дан Андершон. — Как да излъжеш такава като Лиса Матей, която вече е вътре в главата ти?“

— За съжаление, това е едва вторият най-лош сценарий — каза Матей и поклати глава. — Да речем, че имаш право и Фон Комер е замесен в убийството на Ериксон и ние им помогнем да го разберат, най-вероятно ще трябва да уведомим нашите политически работодатели, че е крайно време да започнат да мислят за промяна на Конституцията и за премахването на монархията. С оглед на нашата обществена функция, може би няма да имаме голям успех.

— Не — съгласи се Дан Андершон. — Не противоречиш на този, който е насочил нож срещу теб. — А иначе изглежда толкова мила, каза си той.

— И така, какво ще правим, Дан? — попита Матей и го загледа с любопитство.

— Ако питаш мен, бих предложил да постъпим, както правим обикновено — каза Дан Андершон. „Това определено ѝ хареса, очите ѝ почти заблестяха“, допълни наум той.

— Значи сме на едно мнение двамата с теб — заключи Лиса Матей. — Ще постъпим, както правим обикновено, и за твое сведение, лично за твое сведение, ще кажа, че вече съм се заела с чисто практичната страна на нещата.

71

След петъчното заседание на следствената група криминалните инспектори Ян Стигсон и Фелисия Петершон сложиха ухо на релсите и разговаряха с местните таланти в района. Всички информатори бяха трогателно единодушни. Според слуховете в селото „Ангелите на Ада“ от Сулна са се погрижили адвокат Тумас Ериксон да уреди сметките си на земята. Споменаха се отново стари прегрешения и общо взето, като се има предвид кой е пострадалият, не е станало кой знае какво. Различни варианти на същото послание, но никой не е имал съществена информация за предоставяне и единствената полза от цялата работа бяха спестените служебни пари за сведения.

— Това са Окаре и аверите му. Така казват всички, които знаят нещо…

— Че момчетата от АА стоят зад това… Окаре и онзи лудият чилиец, който се занимава с борбите с кучета в Ринкан…

— Богдан и Янко са били тези, които са очистили Ериксон. Макар че Окаре е поставил задачата…

— Стари гадости от обира на автомобила за транспортиране на ценности в Брума преди няколко години. Това е работа на „АА“. Чух, че Грислунд е шофирал автомобила им и че те са взели със себе си и единия, и другия, когато са се махнали от там…

— Кой е държал инструмента, не знам, но определено е джаджа на Окаре. Той се издъни с Ериксон преди няколко години…

И така нататък, и така нататък…

— Ако това беше обикновено гласуване сред бандити, би било ясно — въздъхна Стигсон, след като току-що беше избутал петия за деня доносник от задната седалка на колата им.

— Какво ще правим сега? — попита Фелисия. — Спираме за днес, или?

— Имам нужда да ида до системния18 — каза Стигсон.

— Добре — каза Фелисия и се усмихна. — Тогава аз ще ида до службата и ще напиша доклада ни, тъй като не пия.

— Да, звучи справедливо — съгласи се Стигсон. „Печена е тази Фелисия“, помисли си той.

Четвърт час по-късно Стигсон стоеше на опашката в Систембулагет в „Сулна Центрум“. Никакво разточителство, шест кутии бира и четвъртинка уиски, но тъй като имаше нещо, което трябваше да се отпразнува, поне толкова беше нужно. Ако, от друга страна, в света имаше справедливост, той и жената, с която живееше, трябваше сега да седят в самолета на път към Испания, за отдавна плануваната ваканция. Ако нямаше „ако“ и техният все още неизвестен извършител не беше убил адвокат Ериксон. Рано сутринта жената, с която живееше, отлетя с една приятелка. Освен това прекараха вчерашната вечер в препирни помежду си. Всяка нова изречена дума водеше след себе си друга и нито една от тях не оправяше нещата.

„По дяволите всички“, ядосваше се Стигсон, като тези „всички“ бяха по реда на номерата следните: Ериксон, който би могъл да избере по-подходящо време за скоропостижната си кончина, Тойвонен, който състави списъка със следствената група, и собственият му началник, онзи дебеланко Бекстрьом, един, общо взето, невъзможен персонаж, който вероятно вече седеше в ресторанта от часове и си хапваше сладко, докато той самият и всички останали скъсваха задниците си от работа.

— Как е, момче? Изглеждаш малко унил — каза някой, който стоеше зад гърба му, като постави голямата си ръка на рамото на Стигсон.

Зад него на опашката стоеше Роле Столхамар. Бивш колега, легенда както сред полицаите, така и сред бандитите.

— Столис — изрече Стигсон. — Какво става? Впрочем драго ми е да те видя.

„Навършени седемдесет, два метра висок, сто и двайсет килограма мускули и кости, гарвановочерни коси. Макар че косата трябва да я е боядисвал“, помисли си Стигсон.

— Петъчно посещение на системния — поясни Роле Столхамар и вдигна широките си рамене. Това е мястото, където можеш да видиш полицаите днес, и тези, които са се пенсионирали, и тези като теб. Които се щурате напред-назад, сякаш имате мравки в гащите. Как вървят нещата с Ериксон, между другото?

— Ако нямаш друга работа, можем да поговорим на по бира — предложи Стигсон. „Ако има някой, който е дочул нещо, това трябва да е Роле“, предложи той.

Десет минути по-късно те седяха в китайския ресторант в „Сулна Центрум“. Общо взето, същата бира както в местната кръчма, залепена до Систембулагет, с тази разлика, че по това време на деня тук нямаше хора, което опредеш избора, при положение че разговорът щеше да е поверителен.

— Спомням си последното си разследване на убийство, преди да ме демобилизират и да сдам значката и пищова — каза Роле, като гаврътна една голяма бира и едно малко уиски веднага щом се настани на масата. — Беше едно гей убийство, в Сьодер. Трябва да са минали повече от десет години оттогава. Тъжна история беше. — Столхамар се заклати, като се усмихна с половин уста. Кимна и вдигна чашата си.

— Наздраве — каза Стигсон, който, разбира се, също беше поел едно уиски. — Не се изясни какво беше станало.

— Така и не разрешихме случая — каза Роле Столхамар. Въздъхна и поля уискито с няколко големи глътки бира. — А и как, по дяволите, бихме могли, когато водещ разследването ни беше онзи дебеланко Еверт Бекстрьом.

— Да, обаче тук в Сулна му потръгна. Много му потръгна, даже — каза Стигсон. — Май не се е провалял на разследване на убийство, откакто дойде тук. „Той все пак ми е началник“, прецени той.

— Да, да, така е. Спомням си, когато той ме тикна в пандиза, понеже си науми, че съм убил Кале Даниелсон, най-добрия ми приятел. Този човек просто си няма еша.

— Да, но накрая случаят се разреши. Всъщност именно Бекстрьом го разреши — каза Стигсон.

— Да, всъщност така беше, да. Това, което искам да кажа, е само, че човек трябва да внимава, когато назначава такъв като Еверт Бекстрьом за разследване на гей убийства. Нали знаеш какво мисли той за гейовете? А и за Ериксон, в това число. Поправи ме, ако греша, но май случаят беше точно такъв, че Ериксон защитаваше онзи ездач на камили Афсан Ибрахим, когато той беше обвинен за опита за убийство на Бекстрьом. И онези приказки, които се чуха на процеса, че Еверт е трябвало да получи подкуп от по-големия брат на Афсан, Фаршад. А Бекстрьом съвсем не е човекът, който ще забрави подобно нещо. Какво стана с онзи стар параграф за отвода?

— Ти лично какво мислиш? Кой видя сметката на Ериксон? — попитан Стигсон, който чувстваше силна нужда да смени темата.

— Ако говориш с нашите местни бандити, те са изненадващо единодушни по въпроса — каза Роле Столхамар, като вдигна празната си чаша с усмивка и я показа на сервитьорката. — Ако питаш мен, мисля, че това са пълни глупости.

— Какво искаш да кажеш?

— Че Фредрик и Анхел са го направили — поясни Роле Столхамар. — Впрочем ти знаеш много добре, както и аз, че Гарсия Гомес се биеше в „Глобен“19 по времето, когато Ериксон е бил убит.

— Значи го знаеш. Любопитно. Откъде разбра? — попита Стигсон.

— Ако си бил полицай, оставаш си такъв за цял живот — каза Столхамар с красноречиво повдигане на раменете си. — Кой от твоите колеги ми го каза обаче, забравих — добави той, като вдигна чашата, която току-що беше получил. — Да му се не види, от толкова много говорене ми пресъхна гърлото.

— Наздраве — каза Стигсон. „Ако си бил полицай, оставаш си такъв за цял живот и по-вярно не би могло да бъде“ — повтори си той.

— Не — каза Роле Столхамар натъртено, веднага щом остави чашата на масата. — Ако те интересува какво мисля, ето това мисля, че може да забравиш както Окаре, така и Гарсия Гомес и всичките им останали приятели. Не защото им липса доброто желание да светят маслото на Ериксон. Не това искам да кажа.

— А какво искаш да кажеш?

— За нищо на света не биха отишли да го убият в къщата, където живееше. Забрави — каза Роле и кимна. — Та това е същинска крепост. Камери и аларми навсякъде. Окаре не е толкова тъп. Ако искаше да свети маслото на Ериксон, щеше да свърши тази работа преди много години.

— Във всеки случай, доколкото ни е известно, Окаре няма алиби за времето на убийството — каза Стигсон. „Какъв късмет, че Бекстрьом не те чува“, помисли си той.

— Ако не е бил на галавечерта да гледа Гарсия Гомес, значи си е бил вкъщи при момичето си — каза Роле и вдигна рамене. — Голяма слабост са му жените, на добрия стар Окаре. Толкова голяма слабост са му те, колкото и той на тях.

— Според областната криминална служба това вече е проверено. Не е посетил нито една от всичките си дами, според това, което те твърдят, поне не и тази вечер — възрази Стигсон.

— От къде, по дяволите, могат да знаят — изсумтя Роле. — Аз пък чух, че си е намерил нова. Една датчанка, с която се запознал чрез датските си братя. По-добро от това, здраве му кажи.

— И как се казва тя? Новата му дама? Датчанката?

— Никаква идея — каза Роле и поклати глава. — Нали знаеш, Ян. Един истински мъж не говори за тези неща. Човек никога не говори за жените, с които има нещо общо.

— Добре. Да я оставим. Кой тогава е бил? Който го е направил — попита Стигсон.

— Грешен въпрос — каза Роле. — Кой не го е направил? Кой не би имал причина да утрепе този негодник Ериксон? Трябва да ги има в изобилие. Съседи, стари гаджета, бивши приятели, клиенти, жертви на престъпления, а в добавка и няколкостотин бандити, с които се е сблъсквал по различни поводи.

Ериксон беше гангстер. Само че гангстер с диплома по право.

— Искаш ли още нещо, Роле? — попита Стигсон в желанието си да смени темата, като кимна към празната халба на Столхамар.

— Достатъчно — каза Роле и поклати глава. — Крайно време е да се надигам. Освен това, ще хапваме заедно със стар приятел. А ти искаш ли нещо впрочем? Едно за из път, към къщи. Ако си на път към къщи, разбира се.

— Не — каза Стигсон. — Бирата е достатъчна. Мисля да платя.

— Забрави — каза Роле. — Заведението черпи — поясни той и кимна към сервитьорката им, която се усмихна и кимна в отговор.

— Заведението черпи? За какво?

— Бях тук онзи ден след мача на стадиона. „Плъховете“ биха Синьо-белите. За съжаление, неколцина колита20 бяха сбъркали пътя към дома, към Гьоте21, и правеха номера на персонала, когато влязох за една малка бира преди лягане.

— Такава, значи, била работата — каза Стигсон и кимна на легендата от другата страна на масата. „А трябва да е минал седемдесетте, все пак“, помисли си той.

— Така че се озоваха по задници на земята — поясни Роле. — Собственикът ми даде по бира на бандит. Предложението важи през цялата седмица. Аз не съм като Бекстрьом, ако това си мислиш. Никакви такива подкупи и ченгеджийски отстъпки. От друга страна обаче, не ми пречи да приема заплащане за добре свършената работа.

— В такъв случай благодаря — каза Стигсон. „Не, определено не приличаш на него — помисли си Стигсон. А че са открили кръвта на Гарсия Гомес на балконската врата на Ериксон, също някой вероятно му е казал. Ако си бил полицай, оставаш си такъв за цял живот.“

72

Най-после петък!

За начало един дълъг обяд в едно от неговите любими заведения. Тапас ресторанта на улица „Флеминггатан“, който беше много удобен, тъй като се намираше само на няколко преки от следващото място в програмата.

Бекстрьом си поръча богат избор от разнообразни деликатеси — шунка, колбаси, кюфтенца, морски дарове, сирена, малки омлети и различни пържени вкусотии, които после поля с испанска бира и няколко силни питиета, въпреки че собственикът на заведението, когото той познаваше добре от предишни посещения, се опита да му пробута чаша сухо шери.

— Не пия такова — каза Бекстрьом и поклати кръглата си глава. — Нос радост бих приел да ме почерпиш с още една водка.

— Господин комисарят непременно трябва да опита сухото шери — каза съдържателят и тъжно поклати глава. — Сред моите сънародници това е традиция, когато ядем нашите тапас.

— Значи, затова е толкова голяма разликата между лъжливите и истинските испанци — каза Бекстрьом и се усмихна любезно. „Клетникът изглежда като оклюмало андалуско куче след дъжд и защо, по дяволите, не прилага обичая си там, откъдето идва? В противен случай, няма да е зле да си отиде отново у дома.“

След като се нахрани, слънцето се показа отново и Бекстрьом излезе на въздух, изпи кафето си с испанско бренди, сложи черните си очила за разузнаване, за да изостри апетита си, преди предстоящото посещение при госпожица Петък.

До там той отиде пеша, а когато легна на широката, облицована с кожа масажна кушетка, промени обичайната си програма и я извърши в обратен ред. „Вероятно е от силно подправената храна и всички пикантни сосове“, реши Бекстрьом, когато той избра да започне с ездата на салама и да завърши с отпускащото въздействие на масажа ѝ върху мускулите и ставите му. Към края на ездата малката Петък започна да мърмори несвързано със затворени очи, а когато настъпи моментът, тя показа бялото на очите си и просто изкрещя. Всичко това на полски, което за един истински швед като него си беше чисто бръщолевене.

„В действителност тя трябва да ми плаща, като се имат предвид всички звуци, които трябва да изтърпявам“, помисли си Бекстрьом, докато пъхаше обратно щипката с банкнотите в джоба си и излизаше на улицата, за да се върне у дома си и да изпълни третата точка от натоварената си програма.

След тричасова дрямка той се събуди. Свеж като репичка и с мисъл, ясна като кристал. След това той посвети цял час на вземането на душ, мазането с ароматни помади, а накрая много грижливо се облече.

После провери крайния резултат в огледалото в антрето си, кимна одобрително на това, което видя, повика такси по телефона, наля си едно за из път — този път не си взе таблетки за смучене — и се отправи към ресторанта, където щеше да вечеря със стария си познат Йегура. Щом часовникът удари осем, той влезе във фоайето на сутерена на Операта, без съмнение най-изисканият ресторант в Швеция. „Никакво разточителство — каза си Бекстрьом. — Ще бъде една обикновена вечеря от три блюда.“ А всичките му ограничени и банкрутирали колеги сега седяха пред телевизорите си, в компанията на намусените си вещици, слабоумните си деца, кутии от пица, царевични пръчици и изветряла бира.

IV

Истинската история за носа на Пинокио. Част I

73

Йегура вече го чакаше, когато той влезе в заведението. Елегантен, както винаги, от лъщящите черни обувки, в които човек можеше да се огледа, тъмносиният копринен костюм, светлокремавата риза, която той в чест на деня носеше закопчана догоре. Може би като поздрав към лятото, което най-после беше дошло след една дълга зима и една студена пролет. Съвършен от край до край, като испански благородник от друго време, от петите чак до бронзовия, изсечен с остри черти профил и гъстите бели коси, които увенчаваха това творение.

Освен това той носеше със себе си старата си служебна чанта. Една доста протънена и износена вещ от светла кожа, но която същевременно беше ясен знак, че предстоят добри сделки. Бекстрьом знаеше това от собствен опит. Също толкова добре знаеше, че ако нещата бяха достатъчно спешни, тънката кожена чанта на Иегура ставаше достатъчно дебела, за да побере един кафяв плик със солидни размери, веднага щом се заемеха с работата и се споразумееха относно практическите подробности.

Въпреки че самият той нямаше никакви недостатъци, Бекстрьом чувстваше как го бодва леко завистта, когато го видеше. „Йегура всъщност не приличаше ни най-малко на обикновен циганин“, помисли си той. Кой би допуснал, че той е израснал в каравана заедно с всички онези танцьори на народни танци от голямото му семейство, които обикаляха безметежно надлъж и шир страната през петдесетте години, като крадяха кокошки, калайдисваха медни съдове и от време на време обираха по някой и друг пенсионер.

— Драго ми е да те видя, Бекстрьом, драго ми е да те видя — повтори Йегура, като притисна ръката му между двете си длани.

— И аз се радвам да те видя — измърмори Бекстрьом. „Няма да е зле да преброя пръстите си по-късно“, помисли си той.

Срещата им започна, като Йегура предложи на Бекстрьом една изненада. Вместо да влязат в големия ресторант и да заемат обичайната си уединена маса, те взеха асансьора до горния етаж и минаха през цялата сграда на Операта. В края на коридора Йегура спря и набра някакъв код на бравата на дебелата дъбова врата, която веднага се отвори с дискретно щракване.

В чест на деня, доста време беше минало от последния път, когато се видяха, и с оглед на всички важни въпроси, които щяха да обсъждат, Йегура се беше погрижил да имат възможност да се хранят, пият и разговарят на спокойствие.

— Това е частният ресторант, собственост на сутерена на Операта — обясни Йегура, като с приканващ жест го въведе в заведението. — Ние сме само няколко членове и тази вечер ще бъдем единствено ти и аз.

„Определено не беше място, където човек рискуваше да се натъкне на Патицата, Тойвонен или някой друг от неговите мизерни колеги“, помисли си Бекстрьом веднага след като се настани на масата за двама до прозореца, която вече беше сервирана с бяла ленена покривка, кафяви салфетки, сребърни прибори и комплект големи искрящи кристални чаши. „Дори и Кайса с плъха, въпреки че тя беше областен началник на полицията, не би била допусната в тази кръчмичка.“

Персоналът също изглеждаше добре подготвен. Без дори да зададат въпрос, той и домакинът му получиха обичайното. Една чешка бира и една руска водка, достойна за истински комисар като него, а също така и едно голямо сухо мартини с маслини в малка чинийка за неговия по-фин и строен домакин.

— Наздраве, Бекстрьом — каза Йегура и вдигна чашата си. — Нещо ми подсказва, че това ще бъде една изключително приятна вечер.

— Наздраве — каза Бекстрьом. Кимна тържествено и преполови чашата си с едно движение.

— Що се отнася до храната, не мисля, че трябва да се притесняваш — каза Йегура и постави чашата си на масата, след като отпи внимателно. — Всъщност вече поръчах. За начало малка шведска маса, като скромен поздрав към нашето шведско лято, херинга, черен хайвер, сьомга, пушени змиорки, салата от скариди с майонеза, чисто масло, кашкавал, хляб и малки пресни картофи, които бяха току-що извадени от земята на Сконе. Обичайните неща. Е, позволих си да заменя шведския пастет от черен дроб с френски пастет от гъши черен дроб, но не вярвам да си разочарован от това. След това ще ни сервират печено на грип телешко филе, а що се отнася до десерта, мисля да предложа от онази торта от целувки, която знам, че обожаваш.

— Звучи добре — съгласи се Бекстрьом. „Нищо прекалено. Не и в тези трудни времена, когато половин Европа умира от глад“, помисли си той.

— Ако това не те обижда, бих искал да започна с един малък въпрос — каза Йегура, облегна се на стола, усмихна се и започна да върти чашата си с украсените си с маникюр пръсти. — Както ти казах по телефона, известно време бях в чужбина по делови въпроси, но когато влязох в мрежата, за да видя какво се случва тук, у дома, видях по новините, че адвокат Ериксон очевидно е бил убит и че скъпият приятел… достоен за похвала за благородството, което винаги е било негова отличителна черта в рамките на шведската полиция… е получил задачата да води операцията по разследването и залавянето на извършителя.

— Да — каза Бекстрьом и кимна. — Така е.

— В такъв случай мисля, че по изключение мога да помогна на скъпия брат, като добавя една малка сламка към голямата купа на разследването.

— Звучи добре — каза Бекстрьом. „Въпреки че копелето говори, сякаш има червена роза забучена в задника“, добави си наум той.

74

Една малка сламка към голямата купа на разследването и преди Бекстрьом да се облегне, за да започне да слуша Йегура, техният образцов главен сервитьор използва възможността да допълни чашата му. „И безшумен, също така“, помисли си Бекстрьом. Появява се ненадейно и налива, без да каже и дума и без да се налага да почукваш по някоя празна бутилка, за да ти обърне внимание.

В петък на 17 май, точно две седмици, преди да бъде убит, адвокат Тумас Ериксон позвънил на Йегура и поискал да се срещнат, за да му помогне при определянето на стойността на една малка художествена колекция, която един от неговите клиенти му поверил със задачата да я продаде. Тъй като Йегура щял да пътува за Лондон същата вечер, те се срещнали в офиса му в Стария град още същия следобед.

— Той настояваше — обясни Йегура. — Аз самият имах куп неща за вършене преди отпътуването ми, но когато той разбра, че ще отсъствам близо три седмици, поиска на всяка цена да се видим, преди да замина. Тъй като много настояваше, аз се съгласих. Появи се в офиса още същия следобед.

— Ти го познаваше от по-рано — каза Бекстрьом, и това беше по-скоро констатация, отколкото въпрос.

— Не лично — отвърна Йегура и поклати глава. — Запознах се с него във връзка с един процес преди няколко години.

— Бях призован като свидетел експерт. От прокурора, в случай че се питаш от кого. Ставаше въпрос за голяма измама с произведения на изкуството, където Ериксон защитаваше упълномощителя. Фалшификации на Матис и Шагал, литографии, голяма бъркотия — въздъхна Йегура и поклати угрижено глава.

— Той искаше помощ при определянето на стойността, казваш.

— Малка колекция, общо около двайсет предмета, най-вече картини. Предимно за руско изкуство ставаше въпрос, като обектите бяха от края на деветнайсети век и началото на двайсети. Общо петнайсет различни картини, като всичките бяха от така наречените иконописни произведения.

— Иконописни произведения — повтори Бекстрьом.

— Да, или икони, както още ги наричат. Предполагам, че си запознат с понятието?

— Да, разбира се — потвърди Бекстрьом, който беше посещавал неделното училище като дете. — Нали това са изображения на християнски светци? Ангели и пророци и други свещени образи от библейската ни история?

— В рамките на православната църква — поясни Йегура и кимна. — В чисто изобразителен смисъл те могат да бъдат описани като илюстрации към Библията и други религиозни текстове, но те също така са част от Светото евангелие и не на последно място начин то да бъде изразено и предадено, а често, както сам каза, става въпрос за портрети на лица, които имат значение за историята на Християнската църква.

— Да, сещам се за какво говориш — излъга Бекстрьом и кимна почтително, като за всеки случай се почеса по носа.

— Традицията да се рисуват икони датира от петото столетие след Христа и през хилядата и петстотин години, които следват, са нарисувани десетки милиони икони — продължи Йегура. — През цялата история на християнството те могат да се видят в почти всеки православен християнски дом в едно или повече копия, естествено, при условие че човек има финансовите ресурси, необходими за закупуването на икона, която да сложи в дома си.

— Скъпи джаджи — съгласи се Бекстрьом и се подкрепи с малка глътка от изключителната си водка. — Особено руските икони, ако правилно съм разбрал.

— Не, всъщност не — каза Иегура и поклати глава. — По-скоро нещо като религиозно народно изкуство, обикновено от посредствено или дори много лошо качество. Има колкото искаш и освен това гъмжи от съвременни копия. Една средностатистическа руска икона можеш да купиш за хилядарка и ако влезеш в някой вехтошарски магазин в Санкт Петербург, можеш да намериш купища от тях.

— Тогава той защо искаше да ги оценяваш? — попита Бекстрьом. — На мен ми се струва, че не си е заслужавало труда да ги влачи чак до офиса ти.

— Той не го и направи — каза Йегура с лека усмивка. — Донесе снимки на предметите, които искаше да погледна. Снимки, които са били направени във връзка с предишно оценяване и според мен можеха да послужат като добра основа за една предварителна оценка. Не беше лоша колекция това, което той ми показа. Стойността на различните предмети далеч надхвърляше средната за иконите дори сега, когато руският пазар за изкуство се изстреля право нагоре.

— За какви пари става въпрос? — попита Бекстрьом.

— Всичко бяха петнайсет икони и във всеки отделен случай ставаше въпрос за портрет на светия. Стойността на четиринайсет от тях определих между петдесет и двеста хиляди шведски крони. За бройка, нали разбираш, което е повече от прилична цена за обикновена икона, средната цена беше мажо над сто хиляди крони на бройка.

— А петнайсетата? — попита Бекстрьом, който по някаква причина вече усещаше как лигите му потичаха.

— С нея положението беше такова, че тя струваше колкото всички останали взети заедно, въпреки че тя в действителност не беше истинска икона, а по-скоро опит на художника да се подиграе с тъста си. Художникът се казва Александър Верешчагин, роден през 1875 година. Той бил млад радикал, или по-скоро размирник, който ни най-малко не се интересувал от религиозно рисувателно изкуство. Бил художник пейзажист, работил в края на деветнайсети век и починал на Нова година, в навечерието на 1900 година. Тъкмо навършил двайсет и пет, значи.

— От какво е умрял? — попита Бекстрьом с любопитство.

— Умрял от великата руска народна болест — чисто и просто от преливане — каза Йегура и леко се усмихна.

— Тъжна история — каза Бекстрьом. — Хлапето изглежда е имало известни заложби, като се има предвид това, което разказваш.

— Въпреки крехката си възраст, Верешчагин бил изключително надарен художник. Днес неговите творби, говорим за пейзажите му, се продават за между пет и двайсет милиона. За съжаление, той не оставил кой знае колко много. Има едва около двайсет известни картини, нарисувани от него. Което вероятно се е дължало на това, че е бил истински нехранимайко. Верешчагин пиел като смок и мразел тъста си. Тъстът му бил заможен човек от немски произход, който е работил като корабен брокер в Санкт Петербург. Освен това той е бил хем добър, хем религиозен човек, който след дълги терзания изоставил лютеранската си вяра и се покръстил в Руската православна църква. Именно тъстът е подкрепял Верешчагин и семейството му с жилище, храна, облекло и всичко, от което те се нуждаели. Докато Верешчагин, обратно, пиел, вилнеел най-общо казано, мамел младата си съпруга, нехаел за малките си деца и от време на време успявал да нарисува някоя и друга изключителна картина.

— Няма справедливост в този свят — заключи Бекстрьом и въздъхна благочестиво.

— Да, а в този конкретен случай несправедливостта намерила израз в това, че той нарисувал икона, изобразяваща свети Теодор, който много приличал на един печално известен гръцки прелат от шестнайсети век, отлъчен от Православната църква заради историите си с проститутки и различни финансови нередности в името на нашия Господ. Иконата на Верешчагин, изобразяваща свети Теодор, била едновременно изключително произведение на изкуството и великолепно изпълнение в техническо отношение. Нарисувана върху дървено пано на няколкостотин години с лазурна техника от времето на Ренесанса, подарък от художника за тъста му по случай шейсетия му рожден ден. Единственият проблем с този подарък бил обаче твърде очевидната външна прилика между свети Теодор и тъста на художника. А именно, че в действителност тъстът на Верешчагин също бил доста пълен. Освен това свети Теодор, кой знае защо, бил пъхнал дясната си ръка в една кесия за събиране на волни пожертвувания, което впрочем, меко казано, е необичаен мотив в този контекст. Какво е било малкото име на тъста, сигурно вече си се досетил.

— Да, всъщност да — каза Бекстрьом. — Освен това, останах с впечатлението, че си открил, че тези произведения на изкуството, които адвокатът е искал да оцениш, са били крадени. — „Прочут гангстерски адвокат бил също така голям укривател на крадени вещи“, Бекстрьом вече виждаше пред себе си заглавията, веднага след като говори с личния си репортер.

— Не — каза Йегура и поклати глава. — Съжалявам, че трябва да те разочаровам в това отношение, но по тази точка ще кажа, че по-скоро беше обратното. Ако се питаш какво смятам, убеден съм, че в действителност положението е далеч по-добро.

— Така и не попита Ериксон кой е бил този клиент, нали?

— Разбира се, че го попитах — каза Йегура, сниши глас и се наклони напред. — Ериксон наистина беше студен като риба и хлъзгав като змиорка, но точно в този случай му вярвах.

— И какво каза той? — попита Бекстрьом и се облегна на стола си.

— Той ми каза, че клиентът му много държал на своята анонимност и че пазенето на професионална тайна от негова страна като адвокат и представител е задължителна. Той нямаше намерение да разкрие и най-незначителната подробност относно това, кой е неговият доверител.

— И ти му повярва? — попита Бекстрьом.

— Без никакви резерви — уточни Йегура. — От една страна, е напълно нормално при тази дейност продавачът да предпочита да остане анонимен. Ако не става въпрос за разделяне на наследство или нещо подобно, тогава обикновено причината за продажбата е че продавачът се нуждае от пари. Той или тя са закъсали финансово, може дори да са изпаднали в неплатежоспособност, а за подобни неща на никого не му се иска да говори.

— Хмммр — изръмжа Бекстрьом и се задоволи само с тежко кимване. На кого ли би му се искало. Стига ти това, че си жълт като восък. Защо да утежняваш ситуацията, като говориш за нея?

— От друга страна обаче Ериксон ме увери, че не бива да се притеснявам ни най-малко по този въпрос. Той познавал клиента си от много години и бил добре запознат с историята на колекцията. Тя била притежание на семейството от три поколения, след като я получили като дар преди малко повече от сто години.

— Тълкувам думите ти, сякаш имаш идея за това, кой може да е клиентът на Ериксон.

— Определено — каза Йегура и се усмихна доволно. — В това отношение имам определени подозрения. Това също така е основателна причина да искам да разговарям с теб.

— И кой е той? — попита Бекстрьом и се наклони напред над масата.

— Ще стигна до това — каза Йегура, като леко присви левия си показалец, за да даде знак, че иска да му напълнят чашата.

Бекстрьом само кимна още веднъж. „Иегура определено не е обикновен циганин“, прецени той. Той е студен като риба, хлъзгав като змиорка и остър като бръснач. Сигурно минаха петдесет години, откакто приключи с краденето на кокошки и в сравнение с него Ериксон трябва да е бил обикновен любител.

— По отношение на някои от тези предмети положението беше такова, че аз със сигурност знаех, че неотдавна са били продадени на търгове в Швеция и в чужбина — каза Йегура и внимателно докосна току-що напълнената си чаша с устни. — Това го казах и на Ериксон и той чак тогава повдигна малко завесата.

„Повдигна малко завесата? Какво им става на всички? Защо говорят по този начин“, зачуди се Бекстрьом, който иначе повдигаше всичко, което беше по силите на човек да повдигне. Само не и завеси, доколкото можеше да си спомни. „Какво ли значи сега това?“

— Ериксон не възрази. Вместо това той ми потвърди, че всичко било точно така. Преди една година именно той се погрижил да бъдат продадени осем от първоначалните двайсет предмета. Четири икони, една от тях, между другото, била нарисуваният от Верешчагин портрет на свети Теодор, който минал под ножа на търг за руско изкуство в Сотбис в Лондон преди малко повече от месец, един сервиз, а също така и два комплекта прибори за хранене от сребро. И една антична запалка от злато. Имаше и други обстоятелства във връзка с тези продажби, поради които на него така спешно му се налагаше да ме види.

— Слушам — каза Бекстрьом и кимна подканящо, понеже тъкмо му бяха долели чашата и можеше да издържи дори един изключително многословен Йегура.

— За чисто практическата страна на продажбата се грижеше изкуствоведът, който Ериксон първоначално бе избрал да наеме, а той беше също така този, който съхраняваше произведенията на изкуството, но поради различни причини… за които той всъщност не искаше да говори… искаше да получи още едно мнение относно стойността на различните предмети. Ставаше въпрос, естествено, за това, че се притесняваше да не го излъжат. Или че вече са му закачили магарешките уши на главата.

— Какво каза ти тогава? — попита Бекстрьом.

— Мислех всъщност да го успокоя по този въпрос.

Така че го поздравих за продажбата на иконата на Верешчагин. Обясних му, че това е добра цена, дори за днешния активизиран пазар за руско изкуство. Че не всеки ден човек може да получи милион и половина шведски крони за стогодишна икона, която първоначално е била замислена като груба шега. Чисто богохулство и съвременните почитатели на изкуството много се засегнали, когато творбата станала публично достояние. Ако беше пейзаж от същия творец, тогава, разбира се, би струвал няколко милиона отгоре.

— А как го прие Ериксон? — запита Бекстрьом.

— Определено го прикри добре — каза Йегура, но нямаше съмнение, че му дойде като голяма изненада. Една много неприятна изненада, впрочем. Той изглеждаше така, сякаш му липсваше една нула в отчета, който беше получил.

— Онзи експерт, когото наел — каза Бекстрьом. — Той има ли си име?

— Да — каза Йегура и кимна доволно. — Всъщност вече го знаех, но и да не го знаех, нямаше да е особено трудно да го разбера. Не и когато човек има тези контакти в бранша, които аз имам. Моята малка сламка към твоята вероятно голяма купа… и ако се питаш как се казва той…

— Барон Ханс Улрик фон Комер — прекъсна го Бекстрьом.

— Наздраве, Бекстрьом — каза Йегура и вдигна чашата си. — Не целя да те лаская, като казвам, че твоето прозрение едва ли може да е някаква изненада за мен.

— Благодаря за любезността — върна комплимента Бекстрьом, който беше вече на третото си питие и в най-доброто си настроение. — Аз съм този, който трябва да благодари, понеже току-що потвърди едно подозрение, което имам от дълго време — продължи той, като в същото време внимателно провери дължината на топчестия си нос. „Няма причина за безпокойство по този въпрос“, помисли си той.

— Освен това ми даде две сламки, не една — продължи Бекстрьом.

— Две сламки? Сега възбуди любопитството ми не на шега — каза Йегура.

— За съжаление, към настоящия момент не мога да говоря за това — каза Бекстрьом. — По обичайните разузнавателни причини от техническо естество, които ти със сигурност разбираш — добави той, тъй като сега му бе напълно ясно как се е стигнало до там, адвокат Ериксон да натупа барон Фон Комер на паркинга пред двореца „Дротнингхолм“, два дни след като той се е срещнал с Йегура и защо е избрал да използва тръжен каталог като оръжие. Също така му беше ясно и съдържанието на белите кашони, които Ериксон внесъл в дома си два дни, преди да бъде убит, и които неговите убийци взели със себе си, когато напуснали местопрестъплението.

— Какво ще каже господин комисарят, да хапнем, между другото? — попита Йегура, който изглеждаше в особено добро настроение. — Да сложим най-после нещо в стомахчетата, преди да преминем нататък. Нещо ми подсказва, с риск да се повторя, че това ще бъде една изключително приятна вечер, въпреки че все още не сме успели да разменим и дума за бизнес проектчето, което мислех да ти предложа към края на вечерта.

— Да хапнем, би било добре. Определено подкрепям идеята — каза Бекстрьом. „Докато ми разказваш, кой мислиш, че е притежавал колекцията от произведения на изкуството, за която Ериксон е получил задължението да продаде“, допълни наум той.

75

Херинга и сьомга с пресни шведски картофи, пушена змиорка и салата от скариди с майонеза, пастет от гъши черен дроб, кашкавал, хляб и светла бира… а питиетата, с които Бекстрьом поливаше тези божествени дарове, отдавна беше спрял да брои. Както толкова често преди, след като хапнеше нещо, той беше изпаднал в изпълнено с покой, възвишено и почти философско състояние, при което мислите прииждаха в главата му, а те можеха да бъдат за всичко, което се намираше между небето и земята. Като онези хленчещи французи например, които непрекъснато се оплакваха от лошата си икономика. Освен това имаха нахалството да искат почтените и трудолюбиви шведи да участват в плащането на дълговете, които те сами са направили. От какво се оплакваха всички тези ядящи охлюви гноми, когато можеха да се тъпчат с колкото искат от същия този гъши дроб, който той самият твърде рядко имаше повод да вкуси дори.

Или пък онзи тайнствен барон Фон Комер, който очевидно е имал нещо общо с жертвата на убийството, въпреки че Бекстрьом бе готов да се обзаложи на сметката за вечерта, че на един гей като него никога не би му стискало да убие Ериксон по начина, по който го е направил извършителят на престъплението. Вероятно е седял на дивана му и се е насрал, когато откаченият адвокат, който до този момент само го е налагал с тръжен каталог, направил сериозна крачка напред по широкия път на извършителите на престъпления, извадил револвер и започнал да стреля по него.

„Тази работа, между другото, е добре да се изясни“, помисли си Бекстрьом и с кого би било най-подходящо да започне, ако не с домакина на вечерта, който седеше срещу него на същата тази отрупана маса. Крайно време за малко обща полицейска работа. Довърши последното си питие, изплакна устата си с няколко глътки бира, сключи ръце на стомаха си и се облегна назад, за да има по-добър изглед.

— Този Фон Комер — започна Бекстрьом. — Що за птица е той? Разкажи ми за него.

Ако се съдеше по описанието, което Йегура му направи, Фон Комер не беше от близките му приятели. Определено не беше човекът, когото той самият би използвал като посредник, макар и за по-незначителни начинания, свързани с изкуството, от тези, с които Ериксон очевидно се е захващал. Като изкуствовед той знаел съвсем малко повече от някой интересуващ се любител, според Йегура. Нищо че имал известни познания по шведска живопис от деветнайсети и двайсети век, а също така и разбирал нещичко от мебели и антики от по-стари времена. Освен това не бил особено симпатичен като човек. Горделив, ограничен, а на всичко отгоре и недискретен. И, разбира се, беден като църковна мишка.

— Нито пари, нито имущество, нито земи — обобщи Йегура. — Още един от тези мизерни благородници, които се размотават напред-назад с вирнат нос и бръщолевят небивалици.

— А мошеник? — попита Бекстрьом. — Той би ли могъл да се опита да измами такъв като Ериксон?

— Напълно съм убеден, че вече го е направил — каза Йегура. — Видях го в очите на Ериксон, докато му разказвах как стоят нещата с иконата на Верешчагин.

— За колко пари става въпрос? — попита Бекстрьом, кимна и отпи глътка бира.

— Един милион — отвърна Йегура, — с толкова го е излъгал, имам предвид. Грубо — повтори той и избърса тънките си устни с ленената си салфетка.

— Защо мислиш така? — попита Бекстрьом, който по някаква причина в същия миг се сети за онзи плик с почти един милион в брой, който колегата му Ниеми беше открил в бюрото на Ериксон. Дали това не беше третата сламка, която старият му познат Йегура добавяше към нарастващата купа?

— Трите предишни икони, които той е продал — каза Йегура. — Проверих какво е получил за тях. Първата е продадена в Тръжната камара в Упсала миналата есен за малко над двеста хиляди шведски крони. Втората е продадена в „Буковски“ в Стокхолм точно преди Коледа за седемдесет хиляди. А третата, значи, сега в началото на годината на един специален търг за руско изкуство, проведен в Хелзинки. Спомням си, че достигна цена от над двеста и петдесет хиляди шведски крони, което ни дава средна цена за тези три предмета от около сто хиляди шведски крони след приспадане на комисионите на тръжната фирма. За посоченото ценово ниво стандартната комисиона е двайсет процента без ДДС, за сведение.

— А свети Теодор?

— Ударили му чукчето на сто четирийсет и пет хиляди и петстотин английски лири, което съответства приблизително на един милион и четиристотин хиляди шведски крони според актуалния курс към тогавашния момент. След приспадане на комисионата, ДДС и другите разходи по продажбата, слизаме до един милион и сто хиляди шведски крони. Ако предположим, че Фон Комер е забравил за тази малка подробност с лирата и е решил да отчете сделка за сто и петдесет хиляди шведски крони, когато е уреждал сметките си с Ериксон, то неотчетената разлика възлиза на почти един милион — обобщи Йегура.

„Направо от извора“, помисли си Бекстрьом, като се задоволи само с кимване.

— Сега сигурно скъпият брат се пита как просто и практично се решава чисто технически счетоводната част — каза Йегура.

— Да, обясни ми — каза Бекстрьом и се намести удобно на стола си. „Става все по-добре и по-добре“, установи той.

— Ако на мен самият ми дойдеше наум да направя нещо подобно, което ми е нещо много далечно, бих се погрижил англичаните да изпратят сметката за изплатени суми по електронната поща на мен. Защото най-лесно е тя да се манипулира директно в компютъра, а дори и за човек с ограничени умения за боравене със съвременната компютърна техника не би било кой знае каква философия да промени лирите стерлинги в шведски крони и да разпечата едно копие на тази сметка, която после да даде на адвокат Ериксон. Въпреки че самият аз никога не бих си помислил да правя такива комбинации — уточни Йегура с красноречиво вдигане на елегантно костюмираните си рамене.

— Значи, по такъв начин може да се изкара един милион — заключи Бекстрьом.

— Да, или деветстотин шейсет и две хиляди шведски крони, ако си спомням добре — каза Йегура. — Като се махнат няколко банкноти по сто за тук или там.

— Откъде знаеш всичко това? — попита Бекстрьом. „Какви, по дяволите, ми ги говори този“, зачуди се той.

— Защото аз бях този, който наддаде за иконата на Верешчагин, така че, естествено, имам достъп до същите икономически данни, както и продавача — каза Йегура и кимна. — Останалото беше съвсем елементарно пресмятане.

— Ти си купил картината със свети Теодор. Но защо?

— Обяснението на това защо го направих, мисля да направя, докато се наслаждаваме на печеното телешко филе на скара — каза Йегура. — Във връзка с това мислех също да попитам дали не бих могъл да те изкуша с чаша или две от изключителното вино на заведението. Това е великолепно червено италианско вино, съставено от класическата френска комбинация от каберне совиньон, мерло и каберне франк. Макар че точно тези грозде е пораснало в Тоскана, а не в Бордо — каза Йегура.

— Бирата и водката са достатъчни — каза Бекстрьом. „Останалото може да ми дойде малко в повече“, прецени той.

— Може би е разумно — съгласи се Йегура. — Човек трябва да внимава, когато налива гроздов сок върху малц и пшеница. Мисля, че имаш право, Бекстрьом.

— Ериксоновият доверител, онзи, който притежава колекцията от предмети на изкуството, кой е той? — напомни Бекстрьом.

— Има време — каза Йегура и кимна любезно. — Ще стигнем и до това. Ако мога да си позволя да ти дам един малък съвет, докато чакаш, не би било зле да си вземеш още една малка водка, за всеки случай. За да не паднеш от стола, когато чуеш какво мисля за този човек.

76

Печено телешко филе на скара, една порция запечено пюре от кореноплодни зеленчуци, сос от червено вино с говежда пача и един Бекстрьом, който се хранеше с апетит. Той си пийваше водка и бира, докато се отдаваше на приятни мисли за големия кафяв плик, до който познатият му, беше убеден в това, скоро щеше да стигне. Самият той никак не бързаше. В момента не му липсваше нито храна, нито напитки, а въпросът с парите понякога трябваше да почака да му дойде времето.

Най-накрая изглежда неговият домакин събра кураж. Първо се покашля дискретно, подкрепи се, като отпи от своето италианско червено вино, после докосна със салфетката тънките си устни и кимна в знак, че времето е настъпило.

— Запознат ли си с понятието „провенанс“, Бекстрьом? — попита Йегура и се покашля още веднъж.

— Ами, да, в общи линии — каза Бекстрьом и сви рамене. — Но с удоволствие ще чуя обяснението ти — добави той. Просто така, за всеки случай, понеже и представа си нямаше за какъв „Прованс“ говореше Йегура.

— В тази връзка, когато говорим за предмети на изкуството, може да се каже, че „провенанс“ се отнася до историята на произведението на изкуството. За самия творец, разбира се, за различни събития, свързани със създаването на творбата. Не на последно място… и особено когато се стигне до определянето на цената, за която едно произведение на изкуството може да бъде продадено… говорим също така за тези, които са притежавали творбата. Първоначалния собственик, както и тези, които идват след него. Може да изглежда като нямащо отношение към въпроса, но понякога нещата стоят така, че ако собственикът е много известен, това може да означава много повече за стойността на произведението на изкуството или предмета, за които говорим, отколкото творба сама по себе си.

— Разбира се, точно така е — съгласи се Бекстрьом, който вече беше получил няколко анонимни предложения в мрежата да продаде малкия Сиге за цена, далеч надхвърляща тази, която неговият работодател, Управлението на полицията, беше платил за същото това служебно оръжие. „Няма ли да стигнеш до същността, многословен досаднико“, помисли си той, като в същото време провери дали Сиге все още си стои на сигурно място до левия му глезен. „Не се притеснявай, момчето ми“, рече си той наум и потупа кобура, тъй като никога не би си помислил да продаде единствения си приятел.

— Най-добрият шведски пример за това е, когато преди няколко години се продаде имотът на нашия световноизвестен шведски режисьор, Ингмар Бергман — каза Йегура и се поклати неодобрително, като се подкрепи с глътка червено вино.

— Не беше ли той, който направи онзи филм за Фани и Александър? — попита Бекстрьом, тъй като една късна вечер пред телевизора съвсем по погрешка беше изгледал част от него, преди да осъзнае, че това не беше продължение на любимия му от детинството „Фани Хил“

— Именно — потвърди Йегура разчувствано. — Той е човекът, за когото говоря, а когато неговото наследство отиде на търг, това беше една много тъжна история. Стари, провиснали дивани от „Дуке“, мръсни и протрити, надраскани бюра, които онзи стиснат смоландец е пробутал на половината човечество, разнородни окачващи се етажерки, медни съдове с вдлъбнатини по тях, скъсани овчи руна и нащърбени чашки за кафе от „Рьорстранд“. Мога да продължа до безкрай и ако би се опитал да харижеш тази покъщнина на „Мравките“22, с право биха те изхвърлили с парцалите.

— Всеки знае как живеят такива хора — съгласи се с Бекстрьом. — Посетих в дома му един известен актьор веднъж. Ако това място беше обикновено наркоманско свърталище, социалните веднага щяха да го запечатат.

„Дори един циганин отказа да живее там“, добави наум Бекстрьом.

— Но този път не стана така — въздъхна Йегура, който изглежда не слушаше госта си. — Парцали, чупелещини и всякакви боклуци, но този път за тях се плащаха милиони. Разказах ли ти впрочем за онези пантофи, които той получил от Хариет Андершон, знаеш, онази известна шведска актриса, във връзка с някакви снимки на архипелага през петдесетте?

— Не — отвърна Бекстрьом и поклати глава, понеже филмите от архипелага, които обичаше да гледа, във всеки случай не бяха режисирани от Ингмар Бергман. „За щастие“, помисли си той, като се има предвид малкото, което бе имал случай да види.

— Ужасна история. Разказват, че валяло през цялото време и очевидно ставало течение по пода в къщата, където те играели, така че тя претичала до съседа, който бил някакъв местен рибар, живеещ в обичайната нищета сред купища утайка от кафе, планини от балтийска херинга и разкъсани от четене броеве на „Сеяча“23, и купила старите му пантофи от тюленова кожа, така че на Бергман да не му мръзнат краката. Знаеш ли за колко се продадоха? На „Буковски“?

— Не — отвърна Бекстрьом и поклати глава. „От къде, по дяволите, бих могъл да знам това“, зачуди се той.

— Осемдесет хиляди крони — простена Йегура. — Осемдесет хиляди шведски крони — повтори той. — За няколко протрити кожени парчета, които се състояха предимно от изсъхнала пот от крака.

— Звучи прекалено — съгласи се Бекстрьом.

— Нека да си представим за миг, че Грета Гарбо му беше подарила тези същите чехли. Колко, мислиш, щяха да получат за тях ненаситните Бергманови наследници?

— Без съмнение повече — предположи Бекстрьом, въпреки че той съвсем слабо си спомняше Гарбо. „Не беше ли онова, мургавото момиче, което отишло в Холивуд и станало лесбийка?“

— Със сигурност един милион — въздъхна Йегура и поклати тъжно глава.

— Извинявай, един малък въпрос — каза Бекстрьом. — Защо ми разказваш всичко това? — „Какво стана с кафявия плик?“, питаше се наум той.

— За да разбереш същината — каза Йегура разпалено. — Какво значение може да има провенансът за цената — поясни той.

— Добре, това го разбрах — каза Бекстрьом. — Това, което не съм разбрал, е онзи, предишният собственик, за когото говореше. Кой е той?

— Ще стигна до това — каза Йегура. — Това, което ме насочи по следата, за сведение, беше един от онези предмети, които адвокат Ериксон беше получил като задача да продаде.

— И какъв беше той? — запита Бекстрьом. „Вероятно портретът на дебелия монах, когото хванали на местопрестъплението да бърка в буркана със сладко на нашия Господ“, предположи той.

— Един ловен сервиз за морска употреба — каза Йегура и кимна.

— Един какво? — попита Бекстрьом.

77

Един ловен сервиз за морска употреба беше насочил Йегура по следата. Пълен набор от дванайсет комплекта, който се състоеше от общо 148 части и беше произведен от императорската порцеланова фабрика в Санкт Петербург през зимата на 1908 година. От най-финия бял порцелан, украсен с ръчно изрисувани мотиви, изобразяващи различни морски птици от Балтийско море, подходящ също така и за лов. Истинско украшение за сервираната маса, очакваща участниците в ловуването за обяд след откриването на лова, а в конкретния случай беше сватбен подарък от руската велика княгиня Мария Павловна за бъдещия ѝ съпруг принц Вилхелм Шведски. Един изключително подходящ подарък за съпруг, който не само беше шведски принц по кръв, но и интересуващ се от лов офицер в Кралския шведски флот и запален рибар.

— Сватбата не била никак лоша, мога да те уверя — каза Йегура. — Шведски принц от династията Бернадот, който се свързва в брак с велика княгиня от династията Романов. Мария Павловна е братовчедка на последния цар на Русия, Николай II. Следователно е близка роднина на бащата на всички руснаци, както са наричали царя по онова време.

— Можеш ли да си представиш, Бекстрьом — продължи Йегура. — Шведски принц, който се жени за руска принцеса. Една жена от Русия, нашият отколешен враг, като династията Бернадот никога не е била близо до подобен брак през двестагодишната си история. Те са сключили брак на трети май 1908 година в императорския дворец в Санкт Петербург. Празненствата продължили цяла седмица. Може би не е толкова изненадващо, предвид факта, че разстоянието между Окелбу и Санкт Петербург не е малко — заключи Йегура, като кимна със сериозно изражение и се подкрепи със солидна глътка червено вино.

Макар че след това нещата не се развили толкова добре, според същия източник. Двадесет и четири годишният принц бил боязлив и слабохарактерен млад човек, доста неуверен в себе си, независимо от синята си кръв и златните си ширити, докато неговата осемнайсетгодишна съпруга била истинска малка „лудетина“, която яздела на мъжко седло, пушела цигари и обичала да се забавлява, като се пързаля на сребърен поднос по стъпалата на голямата вила в Кунглига Юргорден24, където те живеели.

За някакво брачно съжителство в действителност едва ли някога е ставало въпрос. На следващата година, след като се оженили, наистина им се родил син, но всъщност по всичко личало, че живеят живота си всеки по своему, и още през 1914 разводът станал факт.

— Това впрочем е първият път, когато някой от династията Бернадот се развежда — каза Йегура, а видът му беше толкова тържествено разочарован, колкото на който и да е дворцов репортер.

— Какво станало след това? — попита Бекстрьом с любопитство. „Нашият крал определено участва в историята.“

Различни животи в различни светове, според Йегура. Мария Павловна отначало се завърнала в Русия, работила в Червения кръст по време на Първата световна война и през лятото на 1917 година тя се омъжила повторно. Във връзка с революцията няколко месеца по-късно тя се преместила в Париж и по този начин, за разлика от много други в семейството ѝ, избягнала съдбата да бъде убита от болшевиките.

— В Русия така и не се върнала — каза Йегура. — Отначало тя живяла в Париж, а също така известно време прекарала в Ню Йорк. В средата за трийсетте, след като се разделила с втория си съпруг, тя се върнала временно в Швеция. През Втората световна война живяла в Южна Америка, в Буенос Айрес в Аржентина, ако не греша. Към края на живота си, тя починала през 1958 година, впрочем тя се върнала обратно в Европа. Последните години прекарала в Констанц в Швейцария, близо до сина си Ленарт и семейството му. Синът ѝ, от принц Вилхелм. За него без съмнение си чувал да се говори, нали? Той е този, който живял в Майнау, знаеш замъка с всички онези градини, които са отворени за широката публика. В продължение на много години той бил един от най-обсъжданите членове на династията Бернадот.

— Разбира се, естествено — каза Бекстрьом. Разкваси устата си със солидна глътка и изтри останалите капки с опакото на ръката си. — Кой не помни малкия Ленарт?

„Как, по дяволите, може човек да се казва Ленарт, ако е принц?“, недоумяваше той.

— Един живот в резюме — въздъхна Йегура. — Един изпълнен с превратности живот — добави той.

— Изпълнен с превратности? Какво искаш да кажеш? — попита Бекстрьом, който предпочиташе непроменливите стойности, а също и такива, които можеха предварително да се заприходят. Най-добре със солидна комисиона отгоре.

— Когато дошла в Швеция, тя била на осемнайсет години. Въпреки младата си възраст тя била една от най-богатите жени на света. Мария е, както казах, братовчедка на руския цар, който бил безспорно най-богатият човек в света по това време. Самата тя била далеч по-богата от цялата шведска династия и кралското семейство, взети заедно. Когато се омъжва за Вилхелм, руският цар решава тя да получи апанаж от три и половина милиона шведски крони. По това време тази сума съответствала на общата годишна заплата на десет хиляди шведски работници, а в днешни пари е приблизително четири милиарда долари. На година. Мария Павловна била невъобразимо богата. В сравнение с нея нейният съпруг бил изпаднал бедняк.

— Макар че тя, изглежда, му е правила купища подаръци — възрази Бекстрьом. — Като онзи ловен сервиз, например. Това не може да е било безплатно.

— Не, всъщност не — каза Йегура. — Сервизът далеч не е бил единственото, което тя му е подарила по време на престоя ѝ в Швеция. Общо взето, всички в обкръжението ѝ получавали скъпи подаръци и когато се премества тук, тя донася огромна покъщнина с големи количества от ценни предмети на изкуството и антики, най-вече антики. Почти всичко остава тук, след като тя се връща в Русия. Изглежда, не я е било грижа и по-голямата част от нещата останали най-вероятно при първия ѝ мъж, принц Вилхелм.

— А какво станало с него? — попита Бекстрьом. „Станало е от добре по-добре — помисли си той. — Четири милиарда на година. Бергман може да си завре старите пантофи от тюленова кожа отзад.“

— Принц Вилхелм бил творческа натура — каза Йегура. Той пишел книги, купища книги за какво ли не, от любовни стихотворения и текстове за песни, не на последно място и моряшки песни, до пътеписи. Освен това, той много се интересувал от правене на филми. Снимал филми по цял свят, най-вече в Швеция, разбира се, но има няколко филма от Африка, Азия и Централна Америка. През последните трийсет години от живота си той живял в имението си Стенхамар в Сьодерманланд. Починал през 1965 година и ако питаш мен, мисля, че е бил един много самотен човек, въпреки че е дружал с почти всички шведски интелектуалци, живели по негово време, с художници, писатели, музиканти. Като меценат и любител на изкуството, разбира се, но най-вече като техен колега. Той бил просто един от тях и в това отношение доста приличал на мнозина от роднините си от династията Бернадот. Най-известният от тях бил, разбира се, принц Еужен, художника, за когото сигурно си чувал.

— Чувал съм името — излъга Бекстрьом. — Но нека се върнем към принц Виле… онзи, който се оженил за рускинята с многото пари…

— Да, какво за него?

— Нямал ли е други жени, други деца? — попита Бекстрьом, на когото беше трудно да изостави онзи без съмнение много скъп ловен сервиз.

— Не — каза Иегура и поклати глава. — Към края на двайсетте той наистина среща нова жена, една французойка, но това е неофициална връзка и тя умира при трагични обстоятелства през 1952 година. Автомобилна катастрофа край Шернхув в Сьодерманланд, когато те били на път към неговия любим Стенхамар. Много трагична история. Принцът карал колата, а после така и не се възстановил.

— Вярвам го — каза Бекстрьом. — Бил е пийнал, разбира се.

— Попаднали в снежна буря — продължи Иегура, като прозвуча толкова тъжно, сякаш беше от семейството. — Принцът много внимавал с алкохола, ако това те притеснява — добави той.

— Мислех си за онзи ловен сервиз — настоя Бекстрьом.

„Другото съм го чувал преди“, помисли си той.

— Разбирам какво мислиш — каза Йегура. — Той определено е принадлежал на принц Вилхелм, така че в това отношение провенансът е съвсем ясен. За деветнайсет от двайсетте елемента, които адвокат Ериксон получил поръчка да продаде от името на тайния си клиент, може да се каже със сигурност или най-малкото с голяма вероятност, за да се изразя по-внимателно, че първоначално произхождат от Мария Павловна и че те са били част от покъщнината, която тя донесла със себе си в Швеция във връзка с нейния брак. Това били или подаръци за мъжа ѝ, или други предмети, нейни лични принадлежности, и те останали тук, когато тя се върнала в Русия. Доколкото проследих историята им, по всичко личи, че те са останали при принц Вилхелм, след като се разделили.

— Деветнайсет от двайсет — каза Бекстрьом с едва доловимо безпокойство в гласа.

— Именно — каза Йегура като наблегна на думата. — С единия от предметите положението е такова, че аз съм напълно убеден, че не може да е принадлежал нито на Мария Павловна, нито на тогавашния ѝ съпруг, принц Вилхелм.

— Откъде знаеш това? Какъв е проблемът? — попита Бекстрьом.

— Именно затова, приятелю, имам нужда от твоята помощ — каза Йегура. — Имам нужда от цялата помощ, която ти и твоят остър следователски ум можете да ми окажете. В това, че именно ти си получил задачата да стигнеш до дъното на убийството на адвокат Ериксон, виждам всъщност знак от нашия Господ. Мисля, че това може да е решаваща помощ за нас двамата.

78

С деветнайсет предмета от двайсет според Йегура нямаше неясноти относно хората, които ги бяха притежавали първоначално и кой ги беше придобил впоследствие, първо Мария Павловна, а след нея тогавашният ѝ съпруг принц Вилхелм. Това, което объркваше нещата, беше младият пияница Верешчагин и онази икона, или по-скоро подигравателен портрет, изобразяващ свети Теодор, когото той нарисувал с цел да оскърби тъста си на празника му. Определено не беше истинска икона, по-скоро обратното на мотива, който ръководи всеки истински иконописец. А именно чрез своето произведение да предаде християнското послание и да прослави нашия Господ.

Че иконата на Верешчагин е била пълната противоположност на това и че е била замислена като оскърбление срещу тъста му, човекът, който е издържал и него, и семейството му, е от вторично значение в по-широкия контекст. Съдейки по последиците, било е значително по-лошо. Едно почти революционно действие, което е предизвикателство както към Църквата, така и към държавата, богохулство, оскърбление, насочено към Бога и царя.

Когато скандалът станал публичен през лятото на 1899 година, във връзка с празнуването на рождения ден на тъста, последният незабавно разпоредил подаръкът да се върне на зетя. Отчаяната му млада съпруга взела със себе си децата и се премесила в дома на своите родители, докато самият Верешчагин напуснал Русия, за да се появи една седмица по-късно при радикалните си руски другари художници, които живеели в изгнание в Берлин, укривайки се от царската тайна полиция.

Едва през есента той се завърнал в Санкт Петербург, след като водил скиталческо съществувание във Франция, Германия и Полша. Съпругата му била тази, която в края на краищата го убедила да се завърне у дома при нея и трите им малки деца. Тя вече му била простила, баща ѝ никога нямало да го направи, а след още няколко месеца той вече бил мъртъв.

В навечерието на новата 1899 година Верешчагин умрял от преливане, докато празнувал настъпването на новия век в художествената академия в императорската столица, а за случилото се през предходната година било изписано доста още тогава. Лични писма, които се разменяш в рамките на семейството, между приятели и врагове, вестникарски статии и лека-полека се появили също така и есета по история на изкуството за Верешчагин и за скандала, който той предизвикал.

Месец преди смъртта си, той продал своя портрет, изобразяващ свети Теодор. Срещу обещание за мълчание, за невероятно добра цена и на един от конкурентите на своя тъст. На един англичанин, представляващ британска корабна компания, който правел големи сделки с руския император и който избрал да напусне страната още след първите вълнения в Санкт Петербург през 1905 година, да се прибере у дома в Англия и да започне работа в централния офис на корабната компания в Плимут.

За първи път иконата на Верешчагин е представена на обществеността във връзка с изложба в галерията „Тейт“ в Лондон, през есента на 1920 година, за изкуството като политическа проява в революционна Русия. Там тя отново предизвиква вълнения. Английските вестници писали за скандала, който произведението на изкуството предизвиква двайсет години по-рано, а в „Таймс“ дори публикуват подробно интервю със собственика на творбата. Понастоящем пенсионираният директор на корабната компания, сър Албърт Станхоуп, по различни причини избрал да говори значително по-подробно за художника пейзажист Верешчагин, отколкото за младия пройдоха, който спечелил международна известност, като охулил тъста си. Да оставим настрана това, че последният бил германец и точно толкова дебел, колкото гръцкия си първообраз, но тъй като войната сега била свършила, сър Албърт пожелал да зачеркне тази част от историята.

— Войната вече свърши и е време да загърбим миналото. И нека не забравяме, че Александър Верешчагин е бил първокласен художник пейзажист.

— Що се отнася до провенанса на портрета на свети Теодор, той може да се опредеш в детайли от създаването на творбата през 1899 година до Втората световна война — уточни Йегура. — Станхоуп е този, който го купува и го притежава до своята смърт през 1943 година. Когато картината напуска Русия 1905 година, Мария Павловна е само на петнайсет години и е напълно изключено някой от династията Романови да се е докосвал до творбата, напълно изключено е.

— А след това — настоя Бекстрьом. — Какво се е случило с нея, след като собственикът на кораби починал?

— Била е продадена на търг от неговите наследници. На търг на фирмата „Кристис“ в Лондон през есента на 1944 година. Тогава била продадена за сто и двайсет лири стерлинги, което все пак била добра сума по това време, особено като се има предвид войната, която е бушувала в Европа. В същото време, разбира се, това е само малка част от цената, която достигнала, когато минала под чукчето в „Сотбис“ само няколко месеца по-късно.

— Значи, следите на картината изчезват по време на Втората световна война, през есента на 1944 година — заключи Бекстрьом и се почеса по закръглената си брада.

— Да, във всеки случай не е известно да се е появявала на други изложби или търгове.

— И какво се е случило след това? Кой я е купил? — Бекстрьом кимна подканящо към своя домакин.

— Нямам никаква представа — отвърна Йегура. — Както вероятно вече си разбрал, аз и моите сътрудници проведохме различни проучвания в това отношение. Между другото, моят английски контакт прерови каталозите на „Кристис“ от есенните търгове на 1944 година. Купувачът заплатил за картината в брой. Името му липсва. Има обаче забележка, че той иска да остане анонимен.

— В брой? Загадъчно — каза Бекстрьом. „Много загадъчно“, помисли си той.

— Ами да — съгласи се Йегура и сви рамене. — Цената не била толкова стряскаща и мнозина от купувачите предпочитали да процедират по този начин. Не правят изключение и много от колегите ми, които се занимават с изкуство, трябва да знаеш.

— И така минават седемдесет години, преди тя отново да се появи. Тук в Швеция, в дома на адвокат Ериксон, който получава задачата да я продаде от името на неизвестен клиент.

— Да, това определено е хубаво резюме.

— И ти нямаш макар и най-бегла представа къде е се е намирала междувременно? Искам да кажа, че по всичко личи, че този, който я е притежавал, трябва да е бил някой швед. Защо, в противен случай, би се озовала тук?

— И аз така смятам — каза Йегура. — И така, ще можеш ли да ми помогнеш с този малък детайл, за което ще ти бъда много задължен?

— Нашият барон е този, който я продава миналата пролет. От името на адвоката. Имало ли е още нещо, което той е продавал на същия търг? — „Това благородно гейче изглежда е затънало до ушите в тази история“, помисли си той.

— Имаше три неща от продаваната колекция, които Ериксон искаше да бъдат оценени — каза Йегура. — Гореспоменатата икона плюс ловният сервиз за морска употреба, който явно ти направи дълбоко впечатление. Третото беше една запалка за пури. Тя също беше произведена в Санкт Петербург в началото на двайсети век, ако се съди по печатите. От друга страна обаче, по нея нямаше никакви надписи или други подобни, въз основа на които да бъде свързана с принц Вилхелм. Ако питаш мен, почти сигурен съм, че принц Вилхелм и нея е получил от Мария Павловна. Освен това тя е изработена от един от най-известните бижутери в историята, който е работил в Санкт Петербург по онова време. Името му е Карл Фаберже и той е бил придворен бижутер на императора. Чувал си за него без съмнение нали?

— Каква е била цената на запалката за пури? — попита Бекстрьом.

— Не помня точно, приблизително сто хиляди на търга, с такова впечатление съм останал. Нищо кой знае какво и приблизително същата сума, за която първоначално е била закупена, ако отчетем изменението на стойността на парите с годините. Има много такива неща от онова време. Една запалката за пури е била почти задължителен аксесоар във всеки добре оборудван кабинет. Да оставим настрана това, че тази е струвала повече от останалите — каза Йегура и сви рамене.

— А какво се е случило с онзи сервиз? — попита Бекстрьом. — Ловният сервиз, колко е получил за него?

— Сервизът, та сервизът — каза Йегура и поклати глава. — Много мрачна история, истинска злочестина.

— Разкажи ми — помоли Бекстрьом.

79

Според Йегура ловният сервиз бил истинска злочестина, когато бил продаден на търг малко над сто години, след като излязъл от порцелановата фабрика в Санкт Петербург. Като нов със сигурност би имал цена от повече от десет милиона шведски крони. Ненадминато занаятчийско произведение за времето си и с такъв провенанс. Подарък от руска велика княгиня на шведски принц. Династията Романови и династията Бернадот в една и съща чиния.

Но не и когато го продадоха, понеже тогава всичко, което беше останало от него, напомняше тъжни останки от някогашния ловен сервиз за морска употреба от 148 части.

— Определено не лош подарък дори за един млад принц, който току-що е бил назначен за лейтенант в Шведския кралски флот и командващ торпедния кораб „Кастор“ — каза Йегура, който очевидно имаше усет и за романтичните подробности.

— Но сега от него бяха останали само 39 части — продължи той. — Коя нащърбена, коя напукана. Супени чинии, продълговати канички за сос и малки чинийки във възхитителна комбинация. Не изглеждаше да е имало някаква система в това чупене на порцелан, което вероятно са предприели. Така че това е една много тъжна история — заключи Йегура и въздъхна толкова дълбоко, сякаш говореше за неотдавна заминал си скъп близък.

— Дали не го е взел със себе си на борда? На онзи торпедоносец, с който е плавал. Вероятно го е настигнала буря или нещо подобно, искам да кажа — предположи Бекстрьом, който в този момент беше склонен да приеме всяко предположение, което би помогнало да се поставят парчетата на мястото им. — И изцяло притежание на шведския кралски двор.

— При цялото ми уважение, много ми е трудно да го повярвам. Първо, едва ли са имали място за него и второ, Вилхелм силно се е интересувал от изкуство. Освен това той е бил много здравомислещ и предпазлив човек, когато става въпрос за неща като това. Така че тази мисъл едва ли някога го е спохождала.

— Разбрах — отвърна Бекстрьом. — Заради състоянието, в което е бил сервизът, той не е представлявал никакъв интерес за теб, така ли?

— Не, наистина не. Не и за малко над половин милион, във всеки случай — каза Йегура. — Така че той без съмнение е отишъл при някои от всички онези руски олигарси, които не се интересуват от такива подробности като цената на разните предмети.

— Ти обаче купи иконата, нали?

— Да — отвърна Йегура. — Което беше много неочаквано, когато Ериксон се появи и показа нейни снимки две седмици по-късно. Когато го попитах до кого се е допитал, за да му оцени произведението, естествено, вече почти се досещах за отговора.

— Но ако си мислил, че тя не принадлежи към нещата, които Виле е получил от рускинята, не разбирам добре защо все пак си я купил?

— Както скъпият ми брат със сигурност знае, аз живея от търгуване с изкуство — каза Йегура с примирителна усмивка. — Освен това имах заинтересован купувач. Стар мой приятел, който прояви интерес към тази картина. Толкова заинтересован беше, че той се обади на мен, а не обратното. Той все още обмисля този въпрос, въпреки че едва ли парите го възпират, така че тя все още се намира сред моите наличности. Това, в случай че ти проявиш интерес, Бекстрьом. И тъй като си приятел, можеш да я получиш на съвсем приятелска цена. Какво ще кажеш за един малък десерт впрочем? Тортата от целувки на Оскар И. Може би ще мога също така да те изкуша с хубав портвайн с десерта?

— Конякът би бил достатъчен — каза Бекстрьом. „За кого ме взема той? Само вещиците пият портвайн. И такива полувещици като Йегура“, помисли си той.

— Знаеше ли, между другото, че Оскар II, човекът, на когото кръстили тортата от целувки, е дядото по бащина линия на принц Вилхелм? Също така той е бил този, който се е свързал с руския цар, Николай II, и му предложил неговият внук да се ожени за Мария Павловна. Като начин да се заздрави връзката между двамата отколешни врагове Швеция и Русия. За да прекъснем най-накрая нашите лоши исторически традиции. Ние живеем в малък свят, приятелю. Много малък свят.

„Това какво общо има с моята торта от целувки? — помисли си Бекстрьом, който само изръмжа в знак на съгласие. — Йегура има уникалното умение да говори за всички неща на света, които нямат нищо общо с темата на разговора.“

— Тази колекция, за която говорим, колко струва тя? Имам предвид общата стойност? — попита Бекстрьом, който държеше на съществените неща.

— Петнайсет икони, два комплекта от сребърни прибори, запалката за пури, сервизът, общо деветнайсет предмета, а след като се продадат и останалите картини, ще се получат някъде около малко над четири милиона — каза Йегура.

— Това са доста пари — заключи Бекстрьом.

— Вярно е — съгласи се Йегура. — Но за последния предмет в колекцията ще кажа, че той е напълно безинтересен.

— Що за предмет е той? — попита Бекстрьом. „Двайсетият предмет в колекцията.“

— Тъкмо си мислех да обсъдим този въпрос, но преди това… ако ме извини моят брат… ще използвам възможността да посетя заведението и да измия ръцете си, докато чакаме заслужения си десерт — каза Йегура и махна с дългите си, тънки пръсти. — Докато на спокойствие му се наслаждаваме, мисля най-накрая да преминем към основната причина, поради която исках да се видя с моя брат.

„Крайно време беше — заключи Бекстрьом и кимна. — Време за наистина големия кафяв плик.“

Йегура, изглежда, държи на личната си хигиена — помисли си Бекстрьом, когато домакинът му се върна десет минути по-късно. Едно рутинно източване на водата обикновено отнема най-много минута. Всичко, което се изискваше, беше да се оправи налягането и той лично уреждаше тази подробност всяка сутрин и всяка вечер, независимо дали беше необходимо или не. За щастие, той не беше останал на сухо, тъй като междувременно му донесоха един голям коняк, докато чакаше. Освен това Йегура беше взел чантата със себе си, когато тръгна към тоалетната, така че да надзърта в нея, за убиване на времето, беше изключено.

— Предполагам, че знаеш историята за носа на Пинокио, Бекстрьом — каза Йегура. — Приказката за малката кукла от дърво, чийто нос започвал да расте веднага щом излъжел.

— Да, въпреки че това никога не се случва по време на работа — каза Бекстрьом. — Ако носовете на тези от моята работа започваха да растат в момента, в който излъжеха, аз също нямаше да съм необходим там. И това се отнася за всички, за сведение. Бандитите, така наречените жертви на престъпления и моите така наречени колеги. Всички лъжат през цялото време, за всичко, което им дойде наум. Без носовете им да помръднат и с милиметър дори — заключи Бекстрьом и кимна угрижено.

— Толкова ли е зле положението? — каза Йегура и се усмихна мило.

— По-лошо дори, ако питаш мен — отвърна Бекстрьом, който започваше да се възмущава от всички лъжи и измами, лукавство и лицемерие, които обграждаха един честен човек, който просто се опитваше да върши работата си.

— Приказката за Пинокио — продължи Йегура, който по-скоро звучеше, сякаш мислеше на глас. — Пинокио означава „борово око“, знаеше ли това, Бекстрьом? Италианската приказка за бедния майстор на кукли Джепето, който издялал една кукла от пиниево дърво, представляваща малко момче на име Пинокио, и как куклата внезапно оживява и как носът на Пинокио растял всеки път, когато той излъжел. И чак когато спира да лъже се превръща в истинско момче. Тази приказка ние всички сме я слушали, когато сме били деца.

— Така е — съгласи се Бекстрьом. — Вярно е това, което казваш, и в моята работа би било безспорно много полезно. Но за съжаление никога не съм ѝ вярвал. „Дори когато тичах по къси панталони“, допълни наум той.

— Авторът на приказката за Пинокио е италианец. Карло Лоренцини. Той бил писател, журналист и политик от средната класа, живял във Флоренция, и когато написал тази история, я публикувал под псевдонима Карло Колоди. Първите глави излезли като сериал в един вестник, публикували ги през 1881 година и последната глава в историята за Пинокио, в която той спира да лъже и се превръща в истинско момче, била издадена през 1883 година. Всичко около четирийсет глави за съдбата и приключенията на Пинокио. Самият Колоди умира през 1890 година. Историята за Пинокио много скоро е преведена на…

— Всичко това го знам — прекъсна го Бекстрьом. „Ето, пак: говори, и говори, и говори.“

— Да…

— Знам всички тези неща — увери го Бекстрьом. „Как може човек да спре този досадник?“, питаше се той.

— Само че истинската история за носа на Пинокио не си я чувал — каза Йегура, като същевременно сниши глас и се наведе напред.

— Истинската история? — „Тоя да не би да е пиян“, помисли си Бекстрьом. Въпреки че само се лигавеше с червеното си вино цяла вечер.

— Истинската история за носа на Пинокио — повтори Йегура. — За онзи път, когато носът на Пинокио за малко да промени цялата история на човечеството. Тази не си я чувал, нали?

„Какви, по дяволите, ми ги плещи този. Истинската история за носа на Пинокио?“

80

— Истинската история за носа на Пинокио, тази, която едва не промени цялата история на човечеството, ако беше приключила по различен начин от този, по който всъщност е приключила, нея не си я чувал — каза Йегура, докато въртеше чашата си с портвайн между дългите си, тънки пръсти. — Сега обаче ще ти я разкажа и предполагам, разбира се, че това, което ще ти кажа, ще си остане между теб и мен.

— В това отношение можеш да си напълно спокоен — увери го Бекстрьом и отпи солидна глътка коняк, тъй като от изражението на Йегура вече беше разбрал, че разказът може да се проточи.

Истинската история за носа на Пинокио се разиграла в двора на последния руски цар, Николай II, Санкт Петербург, между есента на 1907 и лятото на 1908 година. Като всички хубави истории и тя имала двама ясно обособени главни герои. Всички останали, който се появяват в тази история, са второстепенни персонажи, същественото е това, което се разиграва между нашите двама главни герои.

Първият от тях е млада жена, италианка, Анна Мария Франческа ди Бионди. Тя е на двайсет и четири години, когато започва нашата история. Анна Мария е родена и израснала във Флоренция, където тя също така прекарва годините на младостта си, като изключим кратките ѝ пътувалия в чужбина до Франция, Гърция, Австрия, Швейцария, Германия, Полша и царска Русия. Около двайсет кратки пътувалия за един живот от също толкова години. До тук нищо необичайно за една жена с нейния произход и потекло. В мислите си обаче тя е винаги на път. Анна Мария Франческа ди Бионди е много талантлива жена и в мислите си тя е свободна да пътува, където поиска, да прави това, което иска и с когото иска.

Реалността, в която тя живее своя живот, поставя обаче други, по сурови ограничения. Анна Мария Франческа ди Бионди е дъщеря на италиански маркиз, който живее живота си при същите условия като нея, поставени от традицията, която произтича от родословието и кръвта, свързваща социално привилегированите родове. Баща ѝ е образован мъж, езиковед и професор в университета във Флоренция, но в определен, относителен смисъл той не е богат и по-скоро икономическото му положение, отколкото свободната му воля, го принуждава да допринася за собствената си и семейната издръжка, работейки като преподавател в университета. Ако имаше възможност да избира, той определено би избрал живота, който сега само въображението му можело да му предложи. Предпочитал покоя в собствената си библиотека пред компанията на своите колеги и на студентите си. В същото време не страда особено от факта, че действителността около него, независимо каква е тя, никога нямало да може да се сравни със случващото се в главата му, а че Анна Мария Франческа е тази, която той най-силно обича от всичките си шест деца, изглежда не е необходимо да се споменава.

Анна Мария има също и майка, една както добра, така и образована жена, която разпределя времето си между практическите подробности, отнасящи се до семейството ѝ, и благотворителната работа за Църквата в паството на флорентинската катедрала. Това, че след настоящото кратко описание, ще изберем да я оставим настрана за момента, няма нищо общо с нейната личност, нито пък с нещата, с които се занимава. Единствената причина е, че тя не представлява интерес, когато става дума за истинската история за носа на Пинокио. Затова пък по-голям интерес представлява нейната майка, бабата на Анна Мария Франческа, която е с руско потекло и е живяла в една и съща къща с Анна Мария през всичките години на детство ѝ и която също така е елементарното обяснение защо Анна Мария говори гладко и руски.

Бабата на Анна Мария е дъщеря на руски благородник и генерал, който се е бил срещу Наполеон сто години по-рано. Генералът прогонил френския потисник от свещената земя на матушка Русия, гонил го от Москва чак до Европа, избил хиляди от неговите войници, когато те се готвели да прекосят реката Березина, разгромявал го при няколко битки и сражения в Полша и Австрия. Когато узурпаторът бил повален на земята, генералът също останал в тази Европа, която тъкмо бил освободил от френския тиранин. Отначало като посланик на царя в Австро-Унгария, а към края на живота си, като негов дипломатически пратеник в Светия престол в Рим. Генералът живее в Италия до деня на своята смърт и когато той, след трийсет години служба зад граница, е върнат у дома от Ватикана в Санкт Петербург, то е, за да бъде погребан с всички възможни почести и в присъствието на самия цар.

Една от многобройните му дъщери обаче остава в Италия. Тя се омъжва за един италиански граф и една от нейните дъщери двайсет години по-късно ще сключи брак с човек на науката от Флоренция, който също така е маркиз. Маркизът освен това е много добър човек и единственият укор, който съпругата му може да му отправи, е, че той може би посвещава повече време на своите собствени мисли, отколкото на практическите обязаности, които животът изисква от един истински мъж и глава на семейство.

През лятото на 1907 година семейство Ди Бионди бива посетено в голямата къща във Флоренция от далечен роднина на бабата на Анна Мария. Именно нея идва да види той. Поне така излиза, ако се вярва на писмото, което той е написал на главата на семейството, маркиза, преди да пристигне. Той се нарича принц Сергей, член е на голямата династия Романови, далечен роднина на царя и като всички останали в семейството, той също е невъобразимо богат. Освен това е лош руснак. Лош в този смисъл, че предпочита да прекарва по-голямата част от живота си в Европа, докато неговият управител се занимава с огромните му имения в Русия. Чак от Карелия на север до Баку на Каспийско море на юг.

През онова лято той пристигнал в Италия на едно от своите многобройни образователни пътувания и за кой ли път подред, вече бил забравил дали изкуството, музиката или културата са го довели там. Изкуството, музиката, културата, но за да бъдем честни, трябва да споменем също така жените и храната. Най-вече жените и когато за първи път вижда Анна Мария, той изгубва ума и дума.

Принц Сергей е почти трийсет години по-стар от Анна Мария, а разстоянието между Флоренция и неговия дворец в Санкт Петербург е пет хиляди километра. От израза в очите ѝ той вече е разбрал, че това няма да бъде някакво решаващо препятствие. Друг е проблемът. Това е бъдещият му тъст, който не може дори да допусне мисълта неговата обичана дъщеря да го напусне заради един руснак, който е толкова стар, колкото и той самият, и да замине да живее в друга страна. Да живеят друг живот в един различен свят, живот, съвсем различен от този, който съществува в неговото въображение, както би установил, ако се замислеше по-дълбоко, което той за щастие не направил.

За принц Сергей, от друга страна, несведущият бъдещ тъст е човешки проблем от този вид, който той е свикнал да разрешава. Това е неговата друга страна. Принц Сергей е сложна натура. Човек, който истински обича изкуството, културата, музиката, храната и не на последно място жените, като в същото време е практичен човек. Той отлага по-нататъшното си пътуване и остава във Флоренция през цялото лято, като се посвещава, в най-строга тайна, на ухажването на Анна Мария и най-вече на изграждането на планове за бъдещето. Около месец по-късно той е изпълнил тази задача и може да представи подробно предложение на маркиза, което последният най-накрая приема и дори дава своето одобрение. В пълно неведение за това, кой е той и за какво всъщност става въпрос.

Любимата баба на семейството изразява силно желание за последен път да посети Русия, откъдето са корените ѝ, така че тя е тази, която поема инициативата. От друга страна, тя е вече на години и необходимостта от един близък и по-млад роднина, който да я придружава в пътуването, определено си струва да бъде обмислена. Тя лично би предпочела това да е Анна Мария. Анна Мария впрочем би се съгласила с най-голямо удоволствие по същите причини като обичната ѝ баба, а именно, че желае да потърси руските си корени. И така, остават само практическите приготовления, които принц Сергей следва да изпълни до последната подробност и изцяло съгласно волята на маркиза. Как другояче би могъл да постъпи? Да се противопостави на всички тези подразбиращи се желания, изразени от хора с благородно потекло — скъпите му италиански роднини.

Той вече е намерил компаньонка за възрастната баба, възрастна почтена дама, която да придружава Анна Мария Франческа, както и камериерка за всяка от двете. Що се отнася до компанията като цяло, това следва естествено от височайшата му персона и естеството на дейността, адютантът на Сергей, неговият личен секретар, трима лакеи, двама телохранители и обичайните половин дузина прислужници и ратаите, които да перат дрехите и носят тежкия багаж. Разбира се, също и самият принц Сергей.

В края на август отпътуват с влака от гарата във Флоренция. Пътуването до Санкт Петербург ще отнеме три седмици, тъй като те не бързат и спират по пътя веднага щом почувстват желание да направят нещо друго. Компанията разполага с три собствени вагона. За възрастната баба, Анна Мария Франческа, принц Сергей и най-близката му прислуга. Един вагон за останалата част от персонала и един за общия им багаж. Анна Мария Франческа е взела със себе си десет куфара за собствени нужди, със седем повече, отколкото било замислено първоначално, и това само заради Сергей, който прекарал последната седмица да я придружава във всички магазини, за да ѝ купи още някоя дреболия, която ѝ била безспорно необходима преди пътуването.

Принц Сергей е този, който слага началото на тази история, в драматургично и белетристично отношение той е този, когото обикновено наричаме „осъществител“, и причината той да го направи „осъществимо“ няма нищо общо с истинската история за носа на Пинокио. Неговите мотиви били много лични, а намеренията му по-благородни, отколкото би могло да се предполага, че съществуват у един истински мъж като него. В онези части от историята, в които се разказва за любовта му към Анна Мария, тя също ще завърши щастливо за всички, които участват в нея. За Анна Мария Франческа и за него самия, за бабата и майката на Анна Мария, за нейните петима братя и сестри, както и за обичния ѝ баща.

Не на последно място за обичния ѝ баща. Наистина ще мине близо една година преди тя да се върне във Флоренция, което е няколко месеца повече, отколкото Сергей му е споменал, когато бащата им дал своята благословия преди отпътуването. За това, че на път към Флоренция те също така използвали възможността да се оженят тайно, той научава от телеграма, която пристига в дома му само една седмица преди тях, и ще мине още месец, преди той да разбере, че тя чака дете. И все пак, когато те слизат от влака, той вече им е простил, и на двамата, и ги посреща с отворени обятия.

Какво друго би могъл да направи? Дъщеря му е по-красива от всякога и в очите ѝ той вижда, че животът, който тя сега живее, е по-близо до нейните представи от онзи, който е живяла, преди да замине една година по-рано.

Анна Мария Франческа ди Бионди е една много красива млада жена. Далеч по-красива от всички останали жени, които принц Сергей е срещал през живота си. Тя е много талантлива жена, която говори няколко езика. Освен това е изключително музикална. Има красив глас, едновременно мек и плътен мецосопран, който без видими усилия покрива целия регистър, който изпълнението на избраното от нея произведение изисква. Тя свири на няколко инструмента и може, когато е необходимо, с най-голяма лекота да си акомпанира както на пиано, така и на китара и мандолина.

Тъй като Сергей обещал да я представи в царския двор, тя също така носи със себе си подаръци от родината си за децата на императора. Ветрила от най-тънката оризова хартия, шалчета от най-фината италианска коприна, изкусно изработени венециански маски за пролетните балове, дарове за четирите дъщери Олга, Татяна, Мария и Анастасия.

За малкото им братче Алексей, бъдещият цар, който бил само на три години, тя обаче носела един по-личен дар. Общо около четирийсет броя от флорентинското списание „Джорнале ди бамбини“, излезли между 1881 и 1883 година. Приказката за Пинокио, цялата богато илюстрирана история за малкото момченце, чийто нос започвал да расте, веднага щом излъжело. Приказката от нейното собствено детство, която обикнала, когато била точно толкова голяма, колкото Алексей. В мислите си започвала да му я чете на глас, дълго преди да слязат от влака на гарата в Санкт Петербург.

Алексей, бъдещият цар, който е другият главен герой в истинската история за Пинокио и неговия нос.

81

„Какъв невероятно досаден кучи син“, отсъди наум Бекстрьом, като този, когото имаше предвид, беше неговият домакин Йегура, който изглеждаше обсебен от думите, леещи се като неспирен поток от добре смазаната му уста.

„Един обикновен полски амбулантен търговец си е чист аутист в сравнение с този човек“, продължи мислите си Бекстрьом, а що се отнася до трудната дума, той я беше научил на една от онези полицейски конференции, които имаше обичай да посещава веднага щом се зададеше краят на седмицата. Понякога той самият я използваше по време на разпити с бандитите, които държаха устата си затворена през цялото време. Няколко пъти това дори проработи, тъй като бандитът се опитваше да разбере какво е това вербално посегателство, на което разпитващият го току-що го е подложил, и отваряше устата си единствено по тази причина. Макар че с Йегура беше точно обратното и усилията му отиваха на вятъра, защото без значение какви слова подбираше, не можеше да се вреди да каже и думица.

Затова през последните петнайсет минути той просто слушаше с половин ухото, като обръщаше внимание предимно на коняка си и се опитваше да се съсредоточи върху кафявия плик, който, естествено, в по-малка или по-голяма степен му беше обещан. Въпреки че в действителност той би следвало да благодари за храната, да стане и да си излезе от там. Вместо това беше яхнал куция охлюв и очевидно се движеше в обратната посока на тази, която водеше към целта. Жертва на своята прекомерна толерантност и искрено желание винаги да угоди на всички, които искаха това от него, помисли си Бекстрьом, който вече започваше да чувства леко раздразнение от начина, по който Йегура го използваше.

— Има ли нещо, което да не ти е ясно до момента, Бекстрьом? — попита Йегура и му хвърли един поглед, който беше малко прекалено критичен, за да се понрави на Бекстрьом.

— Може би само това кога би дошъл до съществената част — отвърна Бекстрьом. — Аз наистина не съм планирал нещо друго за тази вечер, но…

— Ще стигна до нея, скъпи приятелю — прекъсна го Йегура и го потупа приятелски по ръката. — Скоро ще стигна до същината и затова е важно да слушаш внимателно, защото сега отделните части започват да се сглобяват.

82

Анна Мария и баба ѝ били настанени в двореца на принц Сергей на брега на река Нева в Санкт Петербург. На пет минути с кон и карета от Александровския дворец, където царят и семейството му по това време на годината прекарвали по-голямата част от времето си. Накратко можем да кажем, че те не са имали премеждия по време на десетте месеца, докато живеят там. Двеста стаи и повече от сто прислужници, както и апартаментът, с който Анна Мария Франческа разполага за себе си и за прислужницата си, се състои от шест стаи и се намира непосредствено до покоите на принц Сергей. Достатъчно голям е, има дори една стая в повече, отколкото действително ѝ е необходимо, тъй като тя от известно време прекарва нощите си в личната спалня на принц Сергей.

Бабата на Анна Мария, от друга страна, живеела в другия край на къщата заедно с прислугата си и ако татко маркиз само знаеше за това разпределение, щеше обезателно да се изненада и обезпокои. Но как ли би могъл да допусне макар и мисъл за подобно нещо, след като се намирал на другия край на Европа и писмата, които пристигат няколко пъти в седмицата от дъщеря му и възрастната ѝ баба, не споменават и думица за подобни тривиалности.

В замяна на това те разказват за други неща, доста извисени над ежедневието. По-специално за това колко добре се грижат за тях, за гостоприемството, което проявяват към тях, и че Анна Мария Франческа само след две седмици е била представена в царския двор. Основното са истории от императорския двор. За това как Анна Мария вече прекарва няколко дена в седмицата в Александровския дворец като компаньонка на четирите царски дъщери.

А и не само като компаньонка, впрочем. Тя също така е и тяхна учителка по музика, преподавател по чужди езици и разказвач на приказки от далечна Италия, която, особено по това време, през есента, когато тъмнината и студът обгръщат Санкт Петербург, разпалва въображението им за друг живот. Един по-щастлив, по-топъл и по-светъл живот от този, който ги очаква у дома, по време на дългата руската зима.

Освен това тя е толкова красива, тяхната собствена Анна Мария Франческа, с тъмната, мека, къдрава коса, с искрящите си очи и голямата си усмивка. Тя е водещата във всичките им лудории и игри, в които ветрилата, копринените шалчета и маските, които им е донесла, идват съвсем на място. Всички обичат Анна Мария Франческа, от голямата сестра Олга, която е на дванайсет, до малката Анастасия, която тъкмо е навършила шест, и само след една седмица те изведнъж получават неочаквано посещение.

Това е малкото им братче Алексей, който е застанал на вратата, а от двете му страни двама големи и мълчаливи мъже в казашки униформи. Едно малко момче на три години, което е облечено в синьо моряшко костюмче с дълги панталони. Единият от казаците държи малка балалайка в огромната си длан, а малкото братче хвърля на сестрите си властен поглед. Махва им с малката си ръка да напуснат стаята, така че той да остане насаме с италианската им компаньонка.

„Колко дебеличък изглежда, независимо че е толкова кльощав в лицето“, помисля си Анна Мария Франческа с изненада, като става от рояла, на който седи, навежда глава и прави дълбок реверанс пред бъдещия цар.

Чак късно вечерта тя узнава тайната, която никога не споменават извън семейството.

— Той е хемофилик — обяснява Сергей. — Наследил е болестта от майка си. Но дебел не е. От дрехите му е. Натъпкани са с подплънки.

За да го предпазват, са пришили дебела подплата от вътрешната страна на всичките му дрехи. Дори най-малкото кръвотечение би могло да го убие, защото е почти невъзможно да се спре кървенето.

— Едно падане, удар или сблъсък, дори ожулено коляно може да причини смъртта му. Миналата зима случайно се спъна в една маса и лежа цяла пролет с тежки вътрешни кръвоизливи — обяснява Сергей.

— Cara mia, mia cara, много тъжна история — въздиша Сергей, докато я гали с пръсти по бузите и челото. Сега, когато той лежи до нея, би предпочел да говори за нещо друго. Изпълнен с живот, той дори не иска да мисли за смъртта.

Алексей е на три години, когато се запознава с Анна Мария Франческа ди Бионди. Петдесет години по-млад от своя роднина Сергей. Предвид разликата във възрастта и човешките действия, които се обуславят от това, неговото сърце е изпълнено със същите чувства, като това на Сергей и само седмица след първата им среща той вече седи в скута на Анна Мария, положил глава на масивната ѝ гръд, докато тя му чете на глас за едно малко момченце, чийто нос започвал да расте веднага щом то излъжело.

Анна Мария превежда на руски, докато чете, вплита и италиански думи, обяснява какво означават, показва и сочи всички картинки. Когато приказката свършва, тя нежно погалва нослето на самия Алексей, а той се усмихва и се притиска до топлото ѝ тяло. Това топло, меко тяло, което ухае така прекрасно.

Алексей е като преобразен. Престанал е да се пързаля по лъскавия под, спрял е и да тича по коридорите и залите, без дори да се замисля какво може да се случи, ако се препъне, не се катери вече по дърветата в парка. Всички тези дървета, от които и най-малката брезичка може да отнеме живота му, неговият и този на придружителя му, ако той случайно падне от нея.

Вместо това той седи притихнал в скута на Анна Мария, докато тя му чете, или седи сериозен до нея пред рояла, докато тя му помага да намира верните клавиши, и се залива от смях всеки път, когато тонът е толкова фалшив, че дори той го усеща веднага. Малкият Алексей е като преобразен и баща му, цар Николай II, отбелязва със задоволство това, което вижда. От разстояние, разбира се, три стаи по-нататък в големия апартамент срещу реката отвън. Така той може да ги наблюдава, без те да го виждат.

Всеки нов ден е не само подарък от живота, той също така носи надеждата, че синът му ще преживее детството, което всеки момент може да отнеме живота му. Ден по ден, миг по миг, докато най-после порасте достатъчно, за да разбере ограниченията, по силата на които живее. Докато стане достатъчно голям, за да може да поеме тази Русия, която ще наследи от баща си.

Дали пък музиката, песните и приказките няма да са тези, които ще спасят неговата любима Русия?, пита се Николай. Няма да е толкова чудно, като се има предвид какво е съхранило руския народ в продължение на петстотин години. Всички тези войни и най-вече онзи генерал, прадядото на италианката, която седи на пейката, облечена с кадифе, пред рояла в голямата музикална зала на Александровския дворец и се опитва да научи малкия му син да свири на балалайка.

Да, той мисли и за прадядо ѝ. Старият генерал, който е служил на дядо му Александър I. Героят от Березина, който язди начело на императорския драгунски полк, черен жребец, сабята насочена напред. Точно както е направил на голямата картина с батална сцена, която виси в галерията на втория етаж.

Вероятно той си е помислил за него също така преди няколко месеца, когато следобеда се върна от езда в парка. Когато влезе в преддверието на голямата мраморна зала на партерния етаж на двореца, той веднага забеляза братовчедка си Мария Павловна, която седеше върху сребърен поднос на най-горното стъпало на стръмното стълбище. На коленете ѝ се намираше единородният му син, бъдещият цар Алексей. Видя как Мария се улови за ръба на най-горното стъпало, оттласна се и те полетяха надолу по стълбището. Той не само го вижда, но го и чува. Трясъците от подноса по всяко следващо стъпало, по което преминаваше, трясъците, които стават все по-силни и по-силни и все по-бързи и по-бързи. Как Мария Павловна и Алексей пищят от опиянение, докато се спускат.

Този път всичко свърши добре. Макар че пазителите на Алексей стояха слисани отстрани и само гледаха. Макар че той самият стоеше като вкаменен, без да може да помръдне, без да може дума да отрони, за да спре това, което става точно пред очите му. Този път всичко свърши добре, само че той очевидно не можеше да се довери дори на една близка роднина, която освен това беше голяма жена и която щеше да навърши осемнайсет години напролет и да се омъжи за шведски принц.

Чак след това дойде промяната. Когато музиката, песните и приказките станаха част от живота на детето му. Неразривно свързан с тяхната италианска компаньонка и учителка, Анна Мария. Това е и моментът, когато му идва идеята за великденския подарък, който той ще направи на Алексей. Една съвсем логична и подразбираща се от само себе си идея, като се има предвид какво се случва около него и в неговата собствена глава. Подарък, който може да струва толкова, колкото и инкрустираните с диаманта яйца от злато, които той по традиция подарява на съпругата си и на майка си за големите празници през годината. Подарък, който по бегла преценка може да струва всякаква сума, ако успее да подсигури имперския трон и да спаси своята мила Русия.

— Вероятно се питаш какъв ли е бил той? — попита Йегура и погледна госта си с любопитство. — Подаръкът имам предвид, който царят щял да направи на своя син хемофилик.

— Да, изгарям от любопитство — въздъхна Бекстрьом и погледна часовника си. „Пия един последен коняк и тегля майната на всичко“, реши той.

— Музикална кутийка — отговори Йегура. — Само че не някаква обикновена музикална кутийка, а такава, на която няма подобна в нашата човешката история.

„Музикална кутийка — помисли си Бекстрьом. — Къде ли съм го чувал това?“

83

Музикална кутийка, но не някаква обикновена музикална кутийка, а такава, подобна на която не била изработвана в цялата човешката история. Йегура, изглежда, също така знаеше за нея доста неща, които си заслужаваше да се разкажат. Беше му отнело известно време и няколко пъти се беше отклонявал от пътя, преди да се добере до самата музикална кутийка.

Бекстрьом почти се беше примирил. Беше изпил още един коняк, облегна се на стола и се опита да не слуша повече. Какъв избор имаше? Да пъхне ръката си в чантата на Йегура, да измъкне кафявия плик и просто да се махне беше немислимо.

— Слушам — отвърна Еверт Бекстрьом.

Карл Фаберже бил бижутер в Санкт Петербург. Придворен бижутер на императора, а неговият безспорно най-важен клиент бил царят и неговото семейство. Във фирмата му се произвеждало, общо взето, всичко, което можело да се изработи от благородни метали и скъпоценни камъни, и тъй като техните клиенти предпочитали най-доброто, правели се предимно предмети от злато и диаманти.

— Всякакви възможни накити, разбира се, но също така и часовници, прибори, сервизи, рамки за фотографии, украшения и миниатюри. Всичко, което може да ти дойде наум и което може да се направи от злато, сребро и скъпоценни камъни. Фаберже станал, разбира се, най-известен с великденските си яйца. Общо петдесет и седем яйца, които царят обичал да дава като великденски подаръци. На царицата и впоследствие също така и на майка си. Именно тези яйца от злато, скъпоценни камъни и рисунки върху емайл са осигурили на Карл Фаберже място в историята на изкуството, сравнимо с това на късния Челини — обобщи Йегура.

— Гледай ти. Този Челини — каза Бекстрьом, който имаше смътен спомен, че е чувал името в някакъв контекст, който имаше нещо общо с работата му. — Той какво общо има с тази история? „Трябва да е някой латинос с това име, а с латиносите трябва да се внимава“, помисли си той.

— Какво общо има Челини с тази история? — отвърна Йегура и погледна с изненада госта си. — Абсолютно нищо, за сведение.

— Откъде си толкова сигурен? — възрази Бекстрьом.

— Бенвенуто Челини е починал през 1571 година. Той се счита за най-изкусния бижутер в историята на изкуството. Той също е от Флоренция, впрочем. Причината да го спомена беше най-вече за да разбереш величието на Фаберже.

— А, така било значи — каза Бекстрьом. — Какво ще кажеш да продължиш с онази музикална кутийка? Аз наистина не съм планирал нищо за тази нощ, както вече казах, а и тя е още млада, но…

— Скъпи братко — прекъсна го Йегура и отново го потупа по рамото. — Ще стигна и до това.

— Музикалната кутийка — повтори Бекстрьом. — Искам да чуя за музикалната кутийка.

— Това е забележителна история — каза Йегура. — Особено като се има предвид с какво се е занимавал Фаберже дотогава. Независимо от факта, че е правил всичко, за което можеш да си помислиш, не на последно място стенни часовници, будилници и джобни часовници, никога не бил правил музикална кутия.

— Но сега я е направил — уточни Бекстрьом. „Най-после“, помисли си той.

— Да, направил я е, разбира се — потвърди Йегура. — Въпреки че по-късно ще отрече, че я е направил. Малко странно може би, като се има предвид, че тази музикална кутия няма аналог в историята на изкуството на западния свят.

— И с какво е била толкова необикновена тя? — попита Бекстрьом. „Изглежда е била скъпа. Най-накрая започва да се оформя нещо“, заключи той наум.

Музикалната кутия на Фаберже била уникална. За разлика от обичайните механични музикални кутии, при които тоновете се извличат с помощта на гребени, пластинки, звънчета, плочи, щифтчета, струни и барабани от метал, задвижващи се от часовников пружинен механизъм, тази била конструирана като флейта и човекът, комуто дошла тази идея, бил композиторът, който измислил двайсет и една секундната мелодия за музикалната кутия на Фаберже.

— Николай Римски-Корсаков — каза Йегура и въздъхна доволно. — Сигурно си чувал това име. Световноизвестен композитор, диригент и преподавател в музикалната консерватория в Санкт Петербург. На него императорът възложил задачата и по този въпрос бил непреклонен. Мелодия, която се изпълнява на флейта, започваща мажорно и завършваща в минор. Според него това се подразбирало от само себе си, като се има предвид контекста, който музиката щяла да илюстрира.

— Флейта — каза Бекстрьом. — Какъв е проблемът? „Едва ли би могло да бъде по-просто. Вероятно това беше онзи триъгълник, който самият той трябваше да удря, когато ходеше на училище като малко момче, докато другите в класа надуваха блокфлейти“, помисли си той.

Техническите проблеми били невероятно големи според Йегура, но като се има предвид кой бил клиентът и че това била първата музикална кутията, която щял да изработи, Карл Фаберже решил да не оставя нищо на случайността.

За чисто механичната част на задачата той наел най-изтъкнатия часовникар по това време, Антон Хюгел, който работел за „Патек Филип“ в Женева, и в тясно сътрудничество с Римски-Корсаков най-накрая решил практическите проблеми.

— Все още не разбирам — настоя Бекстрьом. — Флейта? Не може да е чак толкова трудно?

— Напротив — отвърна Йегура. — Когато свириш на флейта, духаш през една тръба, където въздухът преминава над един остър ръб и излиза през отвори с различна големина, разположени на различни разстояния. А тоновете и мелодията се получават, като поставяш пръстите си на правилните места. Отпушваш и запушваш отворите с помощта на пръстите си. Но в този случай носът на Пинокио е трябвало да функционира като флейта, а той да мести пръстите си по носа си е било, разбира се, изключено, въпреки че вероятно би било по-просто за решаване в чисто технически смисъл. Изработването на музикални кутии с много движещи се части е било факт още откакто са направени първите такива в края на седемнайсети век.

— Ами тогава защо? — попита Бекстрьом. — Защо да не може да барабани по носа си? „Хората го правят през цялото време, докато лъжат“, добави наум той.

— Когато звучи мелодията, Пинокио започва да лъже — каза Йегура. — Така е замислено. И това носът му започва да расте, става все по-дълъг и по-дълъг, докато той най-после млъкне. Тогава носът спира да расте. И така, носът е трябвало да играе ролята на флейта, но без да се поставят пръсти по нея, защото тогава пропада цялата идея. Това е замисълът в историята на Пинокио. Той не знае, че носът му расте, когато лъже.

— И как тогава го решили този проблем? — попита Бекстрьом. „Флейта във формата на нос — помисли си Бекстрьом. — Трябва да е много трудно за стар гей като Йегура.“

По няколко начина, според Йегура. Самата музикална кутия, която представлявала Пинокио, била трийсет и един и половина сантиметра висока. Тя била изработена от злато, но покрита с емайл в различни цветове. Механизмът вътре в кутията бил задвижван от силна пружина, а тя се навивала с ключ, който се поставял в дъното на кутията. Едновременно с навиването на пружината, в едно малко мехче в кутията навлизал въздух. Когато пружината се навиела и мехчето се напълнело с въздух, музикалната кутия заработвала.

Въздухът се изтласквал навън над едно метално езиче през един отвор на горната страна и през отворите на долната страна на растящия нос, като отворите се отваряли и затваряли посредством лостче, което се движело напред-назад вътре в носа и по този начин се получавала самата мелодия. Когато мелодията свършвала и носът пораснел, остатъчната сила на пружината се използвала за прибирането на носа след кратка пауза от четири секунди.

— Фокус-мокус — каза Йегура с толкова горд вид, какъвто вероятно са имали Римски-Корсаков и Антон Хюгел, когато преди малко повече от сто години завършили поръчката си.

— Но когато свърши да свири, нали трябва да се навие отново? — попита Бекстрьом.

— Разбира се — отвърна Йегура и погледна с неодобрение своя гост. — Не е била с електромоторче с батерии, ако това е, което ти се иска, за щастие, не е имало такива по това време. Вместо това имаш изключително сложен пружинен механизъм, който пълни с въздух мях от подсилена коприна за балони и превръща нос във флейта с помощта на постъпателно движение напред. Тук говорим следователно за занаятчийско произведение на изкуството, приятелю, а по-добро такова произведение на изкуството едва ли може да се намери.

— Ти каза, че е направена от злато — започна Бекстрьом колебливо, понеже той все още се бореше с краткосрочната си памет, докато отличният сам по себе си коняк работеше в обратната посока.

— Само най-доброто било достатъчно добро за Карл Фаберже и най-изискания му клиент — отбеляза Йегура. — Музикалната кутийка е направена от злато, но е покрита с емайл в различни цветове. Пинокио е облечен с червена шапка, жълто яке и зелени панталонки и общото тегло на корпуса на фигурката е почти един килограм. Но като говорим за това произведение, нека не забравяме ключето и ковчежето, в което се е съхранявала музикалната кутия.

— Разкажи ми — помоли Бекстрьом. „Започва да добива форма“, помисли си той, защото конякът тъкмо беше отхлабил хватката си и неговата краткосрочна памет изведнъж заработи отлично. „Онази малка фигурка с червена шапка, очевидно не е била обикновена гарафа за уиски.“

— Дори ключето, с което се навива музикалната кутия е направено от злато, бяло злато — продължи Иегура. Освен това то е инкрустирано с дванайсет диаманта от общо трийсет и два карата. Що се отнася до ковчежето, в което се съхранява музикалната кутия, то е изработено от абанос и палисандър с обков и подсилване от злато. Освен това има интарзия от оникс върху капака, изобразяваща императорския двуглав орел. Като вече ти казах, Бекстрьом, Карл Фаберже не е бил човек, който оставял нещо на случайността.

„Най-после — помисли си Бекстрьом и кимна. — Сега трябваше да се миеш бързо. Не биваше да се разкриват картите без нужда. Йегура беше напълно способен да открадне пръстите ти, когато си стиснете ръцете за някоя сделка.“

84

Добре дошло за Бекстрьом беше това, че Иегура не възнамеряваше да говори за пари, когато продължи разказа си, защото му беше необходимо време да помисли.

— Музикалната кутия била готова навреме за великденските празненства през 1908 година и съгласно обичая всички получиш подаръците си в навечерието на Великден. Та наш Великден е големият празник, който се отбелязва по това време на годината. Майката и бабата на Алексей получиш своите великденски яйца, Мария Павловна, която била братовчедка на царя и е израснала в царското семейство, казват, получила пълен набор от накити за тържествени церемонии преди предстоящата ѝ женитба, гривни, колиета, обеци и диадема, всички от бяло злато, инкрустирани с диаманти и сапфири. Не е имало никаква скръндзавщина, ако мога така да се изразя — заяви Йегура и се усмихна доволно.

— Само това оставаше — съгласи се Бекстрьом, чието настроение изведнъж се беше подобрило неимоверно. „Едва ли е някоя женска, която можеш да забиеш в мрежата“, помисли си той.

— Най-радостен от всички бил малкият Алексей — продължи Иегура. — Нямало е никакво съмнение, че музикалната му кутия бил най-добрият подарък, който той някога е получавал. Всеки ден той щял да пуска музикалната кутия да свири и всеки път така се радвал, когато носът на Пинокио започвал да расте. Вероятно също така неговата любима учителка по музика Анна Мария е била тази, която му го е навивала.

„Освен това той, изглежда, е бил малко тъп“, заключи Бекстрьом и само изръмжа в знак на съгласие. Което не е чак толкова чудно, като се имат предвид всички тези бракове, сключвани между близки родственици.

— Тази радост продължава чак до седмица преди голямата сватба на Мария Павловна и принц Вилхелм — въздъхна Йегура.

— И какво станало после? — попита Бекстрьом.

— Тогава идва бедата — каза Йегура. — Музикалната кутия, която Алексей толкова обичал, за малко да сложи край на живота му.

— Какви ги говориш, по дяволите? — възкликна Бекстрьом, който, кой знае защо, се беше сетил за малкия Едвин. — Какво е станало?

— Вероятно без да иска е пъхнал носа на Пинокио в устата си — каза Йегура. — Така правят малките деца, слагат какво ли не в устата си и го смучат.

— Разказвай — помоли Бекстрьом. „Най-накрая започва да се оформя нещо“, помисли си той.

Осем дни преди големия сватбен ден се случила бедата. Нощем държали любимата музикална кутия на Алексей в един шкаф, който се намирал в дрешник до неговата спалня. Същата нощ той трябва да се е събудил и отишъл да я вземе. Неговите двама пазачи, които постоянно трябвало да пазят живота му, вероятно са спели дълбоко, понеже дори звуците от музикалната кутия не ги събудиш.

Алексей лежи в легло си и си играе с музикалната кутия, а как растящият нос на Пинокио попада в устата му, дали той сам го е пъхнал там, или е влязъл случайно, когато той задрямал или заспал, не е ясно. Дълбоки порезни рани по небцето, по езика и гърлото и когато пазачите му най-накрая се събуждат от хриптящите му звуци, той е на път да се удави в собствената си кръв.

— Отворите по долната страна на носа го наранили, онези отвори, които правели носа на Пинокио да звучи като флейта — обясни Йегура. — Ръбовете им били много остри и тъй като нито Хюгел, нито Римски-Корсаков знаеш за болестта му, не били помислили изобщо за това. Ако знаеш, без съмнение щели да изработят обикновена, традиционна музикална кутия.

Малкият Алексей се люшкал между живота и смъртта дни наред. Цар Николай бил отчаян, а съпругата му Александра почти с нищо не можела да го утеши. Тя била постоянно на легло и да го дари с нов наследник, ако най-лошото се случи, било изключено. Освен това от нейна страна хемофилията влязла в династията Романови. И така, всичките им надежди се насочиш към Распутин.

— Распутин — каза Йегура и поклати глава. — Трябва да си чувал за него, Бекстрьом.

— Чувал съм името — каза Бекстрьом и сви рамене. „Не беше ли един стар руски сериен убиец“, помисли си той.

— Григорий Распутин пристигнал в царския двор три години по-рано. Той бил син на селянин, монах и религиозен мистик, но причината той да се озове в царския двор била, че той също така умеел да лекува и се говорело, че притежава чудотворни сили. Той лекувал Алексей няколко пъти преди това и успявал да спре кръвоизливите с помощта на полагане на ръце и хипноза. Не е ясно как, но определено действало. Подействало и този път. Два дни преди сватбата критичното положение на Алексей вече е преодоляно. Той, разбира се, остава на легло още няколко седмици и тъкмо поради това го няма на семейните снимки от сватбата на Мария Павловна, но той се възстановява, оцелява, а властта на Распутин в двора става по-голяма от всякога. Въпреки че във всяко отношение е бил един ужасно примитивен човек.

— Примитивен? В какъв смисъл?

— Името Распутин е възприето. В действителност той се е казвал Григорий Нович. На руски Распутин означава безпътен и развратен човек и той със сигурност оправдава името си. Това трябва да го знаеш. Той не можел без жени и алкохол, а и други наркотици също вземал. Бил истински разгулник. В годината преди революцията, това е 1916, той впрочем бива убит от няколко благородници в царския двор. Най-накрая явно им писва от него и според това, което се разказва, са били необходими купища куршуми и намушквания с нож, преди най-накрая да успеят да го умъртвят.

— Тъжна история — каза Бекстрьом и кимна. „Жалко за едно толкова добро момче. Единственото нещо, което той е направил, е, че е смазвал катеричките на вещиците им“, добави наум той.

— Най-интересното във връзка с историята за това как носът на Пинокио без малко да убие малкия Алексей, са политическите мисли, които преминават през главата на царя по това време. Много се дискутират в съвременните исторически изследвания относно фамилията Романови, особено през последните няколко години. Тези, които са с голямо политическо значение, имам предвид.

— Има ли нещо по въпроса, което можеш да ми разкажеш? — попита Бекстрьом, който се нуждаеше от още време да помисли и сега нямаше нищо против Йегура да продължи да плямпа, докато той размишляваше.

— Разбира се, разбира се — увери го Иегура, който трудно скри изненадата си. — Това всъщност не са тайни, но основното в тезите на историците е, че ако Алексей бил умрял, царят най-вероятно е щял да предпочете да абдикира. По-либералните сили в руското общество по това време са имали добра възможност да вземат властта и най-вероятно нямало да има никаква революция. Болшевиките никога нямало да могат да вземат властта по начина, по който сторили това при революцията през 1917 година и Ленин никога нямало да стане решаващ исторически фактор. Нямало да стане основател на най-голямата диктатура в света.

— Какви неща ми казваш — възкликна Бекстрьом и кимна насърчително.

— Не, не го казвам аз — възрази Йегура. — Това е изводът, който много значими руски историци правят днес. Аз самият съм просто аматьор в политиката, но нещата, които съм прочел, са ми направили дълбоко впечатление.

Бекстрьом кимна отново, което очевидно трябваше да означава, че Йегура може да продължи изложението на текста.

Съвсем не бяха политически аматьорщини на вечната тема „ако не беше станало еди-кое си“. Ставаше въпрос за солидно историческо изследване от последните години и по някаква причина това изследване можело да бъде направено едва когато Русия се освободила от комунистическото иго.

„Когато най-накрая престават да търсят истината в муцуната на политиката“, както Йегура избра да обобщи въпроса. По времето на инцидента с музикалната кутия, която подарил на сина си, цар Николай бил обграден от политически съмнения. Руският народ страдал от недоимък. Социалните противоречия били големи и бързо се задълбочавали. Значителни слоеве от средната класа и много изтъкнати личности от академичните среди открито му се противопоставяли. След неуспешната война срещу Япония той също така разбрал, че вече не може да разчита дори на своите войници. В няколко полка и подразделения в рамките на армията и на флота имало въоръжени бунтове. По време на революцията от 1905 година щурмували Зимния дворец в Санкт Петербург с убеждението, че той и семейството му са там. Възнамерявали да ги заловят, да го свалят от власт, а вероятно и да убият него и членовете на семейството му.

Това, което се случвало около него, което той можел да види със собствените си очи и да чуе със собствените си уши, в същото време имало малко общо с онова, което неговите съветници му казвали да прави. Руски аристократи, военни и собственици на земя, която е толкова голяма, колкото цели страни в Европа, мъже, които са непреклонни, упорити, нежелаещи да направят и най-малка отстъпка дори, несклонни да подадат на руския народ пръст, камо ли да му протегнат ръка.

Тогава се случва тази злополука със собствения му възлюбен син заради подаръка, който той лично му е подарил и който без малко да отнеме живота му. Цар Николай изпада в отчаяние и в нощта след инцидента се изповядва на личния си духовен наставник. Ако синът му умре, това може да се приеме като знак от Бог, че цар Николай вече няма неговата подкрепа. Това, което остава в този случай, е той сам да се оттегли и да предаде властта на онези мъже, които явно се противопоставят на него и на начина, по който управлява Русия, но с които все пак може да се разговаря.

— Не станало обаче така — заключи Йегура. Алексей оцелява и според съветниците на царя нашият Господ не би могъл да даде по-ясен знак от този. Всичко може да си остане по старому, да си продължи точно както преди, докато девет години по-късно руската революция става политически факт. Разбира се, също така е вярно, че големите руски загуби по време на Първата световна война ускоряват това развитие. Йегура кимна замислено, така, както дори обикновените аматьори в политиката могат да правят.

— А какво се случило с музикалната кутия? Когато малчуганът му се възстановил, имам предвид — попита Бекстрьом, който беше свършил с мисленето и възможно по-скоро искаше да се върне към съществените икономически въпроси.

Музикалната кутия царят дал на Мария Павловна. При условие че я вземе със себе си в Швеция, така че да не му се налага да я вижда и да си припомня за случилото се.

— Според това, което се говори, тя помолила да ѝ я дадат — каза Йегура. — Ако не била помолила, щели да я върнат на Фаберже.

— Значи не направили така — каза Бекстрьом. „Нека не забравяме онова там, за прованса“, помисли си той.

— Не — потвърди Йегура. — Обаче я заличили от счетоводните си книги. Онова там, с болестта на Алексей, било, разбира се, държавна тайна, но хората говорели през цялото време, затова без съмнение случилото се не било никак приятно. Най-малко за бижутерската фирма на Карл Фаберже. Че са я изработили за царя, това, естествено, е извън всякакво съмнение.

— Напълно сигурен ли си в това? — попита Бекстрьом. — Напълно сигурен ли си?

— Напълно сигурен съм. Комунистите взели цялата фирма през 1918 година. Клиентския регистър, произведените артикули и всичко останало. Книгата с имената на клиентите била от особен интерес за тях, тъй като възнамерявали да вземат обратно това, което клиентите на Фаберже откраднали от руския народ. Фаберже и неговите колеги, от друга страна, обаче не били толкова глупави и навреме заличили следите, които водели към най-деликатните персони от кръга на техните клиенти. Така че поръчка от царя за музикална кутия никой никога не бил получавал. Според книгите за поръчки и клиентския регистър, искам да кажа.

Когато съвременните историци разгледали старите документи на Фаберже, а такива имало с тонове, и когато архивите били отворени в началото на деветдесетте години на двайсети век, намерили чертежите на Хюгел, работните описания, поръчките за материала и сметките за възнагражденията. Освен това една много обемиста кореспонденция с Римски-Корсаков. Включително неговите собствени бележки, които са правени в различни варианти през цялото време, докато работата продължава. Че Карл Фаберже изработва музикална кутия, която изобразява Пинокио, е, значи, вън от всякакво съмнение.

„Склонен съм да се съглася с теб, защото я държах в ръката си“, помисли си Бекстрьом и кимна.

Съществуването на музикалната кутия беше факт. Много други неща бяха забулени в мъгла, поради големите безредия, избухнали по време на революцията и особено фактът, че почти всички пряко замесени е трябвало да жертват живота си.

— Царят и цялото му семейство, включително Алексей, който по това време е на тринайсет години, са убити от комунистите през лятото на 1918 година. Същата съдба сполетява стотици други членове на руската аристокрация и династията Романови.

— А какво е станало с италианката? Нали идеята поначало е била нейна, ако правилно съм разбрал. За онова там, с Пинокио, ми е мисълта.

— За нея и Сергей историята, в края на краищата, завършва щастливо. Те напускат Русия само два месеца след сватбата на Мария Павловна и принц Вилхелм. Сергей наистина е бил лош руснак, но също така бил и един много хитър руснак, така че той навреме урежда нещата си и прехвърля по-голямата част от състоянието си в Европа. Те се женят и заминават за Италия, като разпределят времето си между двореца във Флоренция, Френската ривиера, където те издигат великолепна вила на Кап Фера, и пътуванията им из Европа и останалата част от света. Красивата Анна Мария Франческа ди Бионди ражда едно след друго седем деца на принц Сергей.

Тя почива през 1975 година на деветдесет и две годишна възраст.

Съпругът ѝ също достига достопочтена възраст. Той наистина бил двайсет и осем години по-стар от нея, но и той трябва да е минал деветдесетте, когато е напуснал този свят.

— Добре — каза Бекстрьом и вдигна ръце. — С какво мога да ти помогна?

— Няколко неща — каза Йегура и кимна любезно.

— Слушам те — отвърна Бекстрьом.

— Първо, можеш ли да ми помогнеш да намеря единайсет икони и една музикална кутия — каза Йегура. — Ако правилно съм разбрал, адвокат Ериксон е убит в жилището си в Олстен.

— Да — потвърди Бекстрьом с положително кимване. — Това не е тайна.

— Ако добре те познавам, скъпи приятелю, до този момент трябва да си добре запознат със ситуацията на местопрестъплението.

— По този въпрос можеш да бъдеш напълно сигурен — увери го Бекстрьом. — Неприятното в тази връзка обаче е, че не сме намирали нито икони, нито музикална кутия.

— Това не е хубаво — каза Йегура и поклати угрижено глава. — Той може, разбира се, да ги е оставил на съхранение някъде. Дали не би могъл да провериш тази подробност сега, когато знаеш какво търсиш?

— Разбира се — каза Бекстрьом. — Освен това, за съжаление, има информация, според която нещата не са в наша полза, а с нея положението е такова, че тя трябва да си остане изцяло между нас.

— И каква е тя?

— Свидетелски показания — каза Бекстрьом и кимна тежко в знак на потвърждение. — Според свидетелите, с които разговаряхме, двама души, вероятно извършителите, са изнесли два бели кашона за пренасяне на багаж непосредствено след като Ериксон е бил убит. Ако имаше старинни руски картини в тази къща, вече да сме ги намерили. Няма такива. Мога да те уверя в това.

— Много ми е неприятно да чуя това — каза Иегура и ако се съдеше по израза на лицето му, той нямаше предвид смъртта на адвоката.

— Ще се наредят нещата — каза Бекстрьом и сви рамене. — Има ли още нещо, с което мога да ти помогна?

— В такъв случай има две неща. Първо, как е станало така, че тази картина на Верешчагин се е озовала сред всички останали. Това си е чиста загадка. Няма никакво значение, че е нарисувана от руски художник. Мястото ѝ изобщо не е сред тази колекция. Тя никога не е била притежавана нито от Мария Павловна, нито от принц Вилхелм. Тя е продадена на търг в Лондон в края на Втората световна война, за да се появи у нас седемдесет години по-късно. Не се връзва, чисто и просто.

— А второто? — попита Бекстрьом. — Какво е второто?

„Обикновено всичко се подрежда, рано или късно“, помисли си Бекстрьом, осланяйки се на опита, който бе придобил.

— Продължението на провенанса — каза Йегура. — Първо Мария Павловна, след това принц Вилхелм. До тук всичко е съвсем ясно. Бих искал да знам повече за това къде са се озовали нещата след това. Да ги е наследил Ленарт, синът на Вилхелм, не изглежда много вероятно, защото той живее в чужбина почти през целия си живот, докато по всичко личи, че различните предмети никога не са напускаш Швеция.

— Искаш да знаеш кой е дал на Ериксон задачата да продаде нещата — каза Бекстрьом. — Освен това каза нещо от рода, че ще падна от стола, когато чуя кой е той според теб.

— Всичко говори за това, че той трябва да е някой роднина на принц Вилхелм. Когато попитах Ериксон, единственото нещо, което той каза беше, че колекцията е била собственост на един и същ род от три поколения, но, разбира се, има няколко различни Бернадот, сред които може да се избира. Аз самият не успях да стигна далеч с моето разследване, но ако Ериксон е представлявал клиент, както твърдеше той, трябва да има пълномощни и различни други документи. Например пълномощно за Ериксон от неговия клиент.

— А какво би казал за самия крал? — попита Бекстрьом.

— С оглед на провенанса безспорно би било снизхождение, за което можем само почтително да благодарим — отвърна Йегура с доволна усмивка. — Но не, честно казано, не вярвам, че можем да се надяваме на това. Доколкото знам, Негово Величество никога не е продавал нищо от личните си колекции и освен това не вярвам той да има нужда от пари. Ако приемем, че все пак обстоятелствата са се стекли така, много ще ми бъде трудно да повярвам, че той в подобен случай би се обърнал към адвокат Ериксон и барон Фон Комер.

— Той има няколко деца, все пак — продължи Бекстрьом. „Може би е крайно време да провери онзи гном от Окелбу. Преди да стане принц, той очевидно е притежавал някаква стара спортна зала и в този бранш е гъмжало от шмекери“, помисли си той.

— Както казах, членовете на семейство Бернадот са много и по всичко личи, че става дума за някого от тях — настоя Йегура. — Ако мога сега да си пожелая нещо, каквото и да е — продължи той, — то, естествено, би било ти да намериш онази музикална кутия, за която ти разказах. Тя е произведение на изкуството от световно историческо значение. В сравнение с нея всичко останало е безинтересно.

— Да, разбира се — съгласи се Бекстрьом и поглади носа си. — Със сигурност още няма да вдигаме бяло знаме и ти обещавам, че ще направя сериозен опит. Дали случайно нямаш някоя снимка на тази музикална кутия, че да знам какво да търся?

— Да, имам, разбира се — каза Йегура, отвори кафявата си чанта, извади две снимки и ги подаде на Бекстрьом.

„Ето те и теб“, рече си Бекстрьом. Същата островърха червена шапка, жълто яке и зелени панталони, каквито имаше онази фигурка, която той така внимателно разклати, защото вярваше, че това в действителност беше емайлирана гарафа, пълна с някакво безумно скъпо уиски. Една снимка с прибран нос, както тогава, когато я държеше в ръката си, и една с порасналия нос, в цялата му дължина, когато Пинокио очевидно е спрял да лъже за момента.

— Един въпрос от любопитство — каза Бекстрьом. — Каква е цената на тази музикална кутия?

— Колкото си поискаш — отвърна Йегура. — Колкото си поискаш — повтори и разпери ръце.

— Не би ли могъл да бъдеш малко по-точен — каза Бекстрьом. „Проклет амбулантен търговец“, добави наум.

— Ако откриеш верния купувач… най-добре някой от онези руски олигарси… някъде около двеста милиона шведски крони, значи.

„Какви, по дяволите, ми ги говори този човек?“, слиса се Бекстрьом.

— Двеста милиона — повтори Йегура и кимна още веднъж, за всеки случай.

„Двеста милиона — повтори си Еверт Бекстрьом. — Какво, по дяволите, да правя сега?“

85

След като вечерята приключи, Бекстрьом взе едно такси и се прибра направо у дома си, в уютната си бърлога на „Кунгсхолмен“. Той също така отхвърли всяка мисъл да завърши вечерта, като се свърже с някое от всичките закопнели женски сърца, които се бяха събрали в неговия личен клуб от обожателки в мрежата. За момента им оставаше само да чакат на растящата опашка за големия салам и чисто и просто да чакат по-сгоден случай. Прекомерно големи икономически стойности бяха заложени и това, от което той имаше нужда в момента, беше уединение, усамотяване и спокойствие, за да може да мисли.

Веднага след като влезе и затвори вратата, свали дрехите си и наметна халата си, той си направи разхладителен летен грог с водка и тоник, за да отмие всички конячни изпарения, който замъгляваха яснотата в главата му. Крайно време беше да се мисли, и то бързо, а за да не губи време, дори пропусна да провери съдържанието на кафявия плик, който Йегура му беше пъхнал, преди да се разделят. Той само бе погледнал стойността на банкнотите, стисна ги между палеца и показалеца си и набързо направи грубо пресмятане. Колкото повече се упражняваш, толкова по-добър ставаш. В настоящия случай ставаше въпрос само за няколко банкноти от по хиляда, а в сравнение със стойността на малкия Пинокио и носа му, това си беше като пръдня в близост до фабрика за сяра. „По-точните изчисления определено могат да изчакат“, помисли си Бекстрьом, след като пъхна плика в тайното си скривалище, където той щеше да остане, докато дойде време за следващото транспортиране до отличната пералня за банкноти, която мълчаливият баща на малкия Едвин въртеше.

„Сега трябва да се мисли, и то бързо“, каза си Бекстрьом, който беше легнал в леглото си, беше взел малкия си черен бележник и един молив за подкрепа на чисто умствения процес. Както винаги, когато трябваше да се мисли едновременно задълбочено и бързо, ставаше въпрос за способността да се отделят важните неща от дреболиите.

В този конкретен случай въпросът беше да се гарантират всички малки странични постъпления, преди той да се съсредоточи върху Пинокио и наистина големите пари.

„Капка по капка“, помисли си Бекстрьом и въздъхна с удоволствие, а този, за когото си помисли, беше не друг, а баронът Ханс Улрик фон Комер и неговата много вероятна връзка с убийството на адвокат Тумас Ериксон.

Причината, разбира се, вече беше очевидна. Баронът се опитал да ограби адвоката с най-малко един милион във връзка с продажба на картини. Той обаче бил разкрит, разобличен и изял пердах от бъдещата жертва на убийството, който впрочем си взел обратно всички картини заедно с малкия Пинокио. Най-вероятно същият е решил да си отмъсти. Наема малко мускули и отива на посещение при адвоката, за да се постигне по-справедливо разпределение на общата плячка. На тази среща, както много често е ставало преди, всичко се обърква. Адвокатът започва да стреля като луд по всичко живо, баронът се насира, а бандитите му под наем претрепват адвоката, докато той се опитва да се обади на „SOS Тревога“ за помощ. След това те прибират плячката и се омитат от местопрестъплението. В настаналата суматоха музикалната кутия е забравена, а лично Бекстрьом не възнамеряваше дори да загатва за тази подробност. За всеки случай той направи бележка за това в своето малко черно тефтерче.

„Остават само два малки практически въпроса“, помисли си Бекстрьом. На първо място, да се погрижи баронът и неговите помощници да се озоват в пандиза, след което да се обади на личния си журналист и да му изложи основателните причини за още един кафяв плик от по-големия от двата вечерни вестника. „Барон арестуван за убийството на известен гангстерски адвокат“ и най-малко пет цифри в кафявия плик — представи си Бекстрьом с наслада и разкваси гърлото си със солидна глътка от летния си грог.

От друга страна, имаше надежда за значително повече от това, тъй като Фон Комер, както е известно, живееше в съседство с краля, в една къща, която е собственост на администрацията на канцеларията на ковчежника. Фактът беше безспорен, както и това, че е барон, а без съмнение беше и един от приятелите на краля. Защо, в противен случай, кралят щеше да му осигурява жилище? Може би дори е най-близкият приятел на краля, ако човек се посвети на по-задълбочени размишления. „Най-близкият приятел на краля арестуван за убийството на известен гангстерски адвокат“ — продължи наум Бекстрьом и тръпка на възбуда премина през тялото му.

„Най-малко шест цифри, определено шест цифри“, помисли си той. Плюс всички останали пликове със съответното съдържание, на които той можеше да разчита веднага щом се окажеше, че дори Негово Величество е бил замесен в тъмните афери, спотайващи се зад убийството на Ериксон. Освен това в ролята на невинна жертва, което даваше зелена светлина на международната клюкарска преса и седемцифрения плик, който, според сведенията, които той имаше, беше повече или по-малко стандарт в областта на разследващата журналистика.

„Ще бъде чудесно“, радваше се комисар Еверт Бекстрьом, който виждаше пред себе си как настъпващата лятна новинарска суша биваше заместена от непресъхващ поток от медийни разкрития, следващи едно след друго, които имаха връзка с държавния глава на Швеция и неговите приближени. Потънал дълбоко в своите разсъждения, той неусетно заспа и когато се събуди осем часа по-късно, се почувства бодър от момента, в който отвори очи, изпълнен с увереност и готов да се заеме с практическите проблеми, които чакаха да бъдат разрешени.

86

Веднага след като се събуди и освободи налягането от вчерашния ден, Бекстрьом влезе в банята. Докато стоеше под душа и горещата вода го обливаше, той благодари на създателя си, че мозъкът му работеше на пълни обороти дори когато спеше. Сега трябваше просто да действа внимателно, помисли си Бекстрьом. Да не буди спящите мечки, като в същото време възможно най-скоро се погрижи за музикалната кутийка, която с един удар и в най-строга секретност ще го направи най-богатия полицай на Швеция за всички времена. Може би толкова богат, колкото мнозина от колумбийските или мексиканските му колеги, мина през ума. Или увеличаващите се пълчища от мултимилионери в униформа, които сега се борят с престъпността от другата страна на Балтийско море.

Докато поемаше подсилващата закуска, той нанесе някои допълнителни бележки за всичко това, преди да извади тайната си карта за предплатени разговори по мобилния телефон и да позвъни на помощника си Йегура, за да получи допълнителни сведения, като предпоставка за вземане на по-добро решение. Йегура също звучеше изненадващо бодро, като се има предвид колко малко пи. Независимо от факта, че имаше опасност да се забавят, той беше обстоятелствен, както обикновено. Започна да го разпитва за здравето му и тем подобни безсмислици, за каквито само бабугерите и пенсионерите пилееха време.

— Би ли ме извинил, но ме чакат куп неща за вършене — прекъсна го Бекстрьом. — Освен това имам една молба и няколко въпроса, с които мисля, че можеш да ми бъдеш полезен.

— Слушам те — каза Йегура.

— Чудесно — продължи Бекстрьом рязко, за да предотврати евентуално по-нататъшно вербално разточителство. — В такъв случай искам да ми помогнеш със следното. Първо, дали не би могъл да ми дадеш още малко информация за това, за което говорихме вчера. Снимки на нещата, кога са били продадени, такива работи.

— Разбира се — каза Йегура. — Ще ги получиш до един час в пощенската си кутия, без подател, и предполагам, че всичко, което си говорихме, остава между нас.

— За кого ме вземаш? — изсумтя Бекстрьом. — Ням съм като шаран — увери го той.

— Каза, че имаш и няколко въпроса — припомни Йегура.

По-точно три според Бекстрьом. Първо, той се питаше дали Ериксон е имал представа каква е стойността на музикалната кутия.

— А ти самият не си казвал нищо на Ериксон, нали? Относно това колко струва, имам предвид.

— Най-малката възможна цена по съвсем понятни причини — отвърна Йегура. — Предложих му да погледна и кутията, и всички останали неща, за да мога да направя груба оценка. Тъй като хранех известна надежда да поема продажбата, казах, че имам известни съмнения относно оценката, която Фон Комер е направил. Казах му, че кутията може евентуално да струва значително повече от това, но трябваше да я видя, преди да мога да се произнеса по въпроса.

— И как реагира той?

— Определено прояви интерес, тъй като току-що му бях разказал колко струва картината на Верешчагин.

— Но не си казвал нищо за никакви двеста милиона, нали?

— Не, разбира се, че не — отвърна Йегура натъртено. — В известна степен ми е обидно, че ми задаваш този въпрос.

— Което пък мен ме води, естествено, към следващия въпрос — продължава Бекстрьом. — Спомена нещо за някакъв твой стар познат, който ти е дал сведения за онази картина с дебелия монах. Че щяла да се продава на търг, значи.

— В такъв случай си ме разбрал погрешно — каза Йегура. — Че „Сотбис“ щяха да я продават на своя търг, това вече го знаех. Прекарвам без съмнение половината си време за наблюдаване на тръжния пазар. Не, казах, че той ми позвъни и изрази интерес към картината. И това стана няколко дни, след като я бях видял в техния каталог. За картината на Верешчагин, естествено, знаех от по-рано и си спомням, че се стъписах, когато тя изведнъж се появи след толкова години. Но това, както казах, беше преди моят познат да се обади.

— Той възложи ли ти като задача да му я купиш?

— Не — отвърна Йегура. — Но аз разбрах, че той се интересуваше от нея.

— А той имаше ли някаква представа за стойността ѝ?

— Горе-долу — каза Йегура. — Нали началната цена се посочва в каталога. Е, тя беше продадена за повече от два пъти началната цена, но аз си спомням, че му споменах, че може да се окаже значително по-скъпо от така обявеното.

— Поръчка обаче да я купуваш, не си получавал, така ли?

— Не — отвърна Йегура. — Един въпрос от любопитство. Защо питаш?

— Честно казано, и аз не знам. Просто ми се струва интересно съвпадение — излъга Бекстрьом. — Не можеш ли да ми кажеш как му е името? На този твой познат, имам предвид.

— Няма как — отвърна Йегура. — Ако човек иска да оцелее в моя бранш, трябва отрано да се научи, че за такива неща не се говори. Тези, които не са се научили, обикновено умират от глад.

— Добре де, можеш да мислиш по въпроса — каза Бекстрьом. — Бездруго, не е толкова важно.

— Имаше още един въпрос — припомни му Йегура.

— Точно така — потвърди Бекстрьом. — Това, което се питам, е каква точно е роднинската връзка между нашия крал и принц Вилхелм?

— Чакай да помисля — каза Йегура. — Принц Вилхелм е син на Густав V, което в такъв случай означава, че той трябва да е чичо на бащата на нашия настоящ крал. Да, такава трябва да е връзката.

— Добре — каза Бекстрьом. — Чичо на бащата на краля.

„Това не прави ли три поколения? — размишляваше наум той. — Три поколения в един и същи род. Не беше ли казал точно това Ериксон?“

— Нещо друго, което скъпият ми брат би искал да знае? — попита Йегура.

— Ами не, това беше всичко. Не забравяй онази информация, която обеща да ми пратиш — припомни му Бекстрьом. „Два важни въпроса плюс една димна завеса може би са достатъчни за момента“, реши той.

— Вече е на път — отвърна Йегура. — Ще я имаш в пощенската си кутия до петнайсет минути.

„Йегура, изглежда, налапа въдицата — помисли си Бекстрьом, когато затвори телефона. — Чудя се колко ли си мисли, че ще му дам за това, че ми помага в продажбата? Онези двайсет процента просто може да ги забрави.“

87

Половин час по-късно Бекстрьом седеше в едно такси на път към полицейския участък и прелистваше купчината листове, които анонимният куриер на Йегура беше оставил в пощенската му кутия петнайсет минути по-рано. На седалката до него стоеше любимата му стара служебна чанта, която той наследи от своя наставник комисар Пиянкинг, и в главата му вече имаше подробен план как щеше да процедира. Оставаше само да намери някой достатъчно ограничен колега, който да го придружи и да му служи за алиби.

„Не само са слабоумни, ами са и мързеливи“, прецени той, докато гледаше оредялата група, която чукаше по компютрите си в голямата съвещателна зала. С изключение на Патицата Карлсон, разбира се, което, изглежда, седеше там през цялото време. Което си беше голям късмет, като се има предвид какви ги вършеше иначе, помисли си Бекстрьом и в същия миг, в който я съзря, внезапно му просветна как ще разреши оставащата малка подробност. Кой би могъл да бъде по-подходящ от Патицата Карлсон, личната лесбийка на полицейския участък в Сулна.

— Бекстрьом — извика Патицата и разпери ръце. — Какво правиш тук? Да не би да си забравил, че е събота, искам да кажа.

— Къде са всички останали? — попита Бекстрьом и кимна към празните бюра около тях.

— Ограничението за наднормено работно време, компенсации, а някои работят навън — обясни Патицата. — А ти какво правиш тук?

— Мисля да взема ключовете за къщата на Ериксон. Защото ми дадоха интересна информация — каза Бекстрьом. — Трябва да проверя едно нещо.

— Сега вече наистина разпали любопитството ми — каза Патицата и му се усмихна. — Последният път, когато се появи в почивните дни, всичко беше тип-топ на следващия ден.

— Трябва да взема някого със себе си — каза Бекстрьом.

— Ами тогава предлагам това да съм аз — каза Патицата. — Имам нужда да изляза и да се пораздвижа. Кисна тук от седем сутринта.

— Много мило от твоя страна, но ти не трябва ли…

— Опитай се да ме спреш — каза Патицата и се усмихна отново.

— Много мило от твоя страна — каза Бекстрьом. — Погрижи се за ключовете от Ериксоновата барака и ще се видим долу в гаража след петнайсет минути. Аз само ще разпечатам няколко страници, които трябва да вземем със себе си.

„Върви като по мед и масло“, мислеше си Бекстрьом, докато разпечатваше копия на всички снимки на интериора, които Ниеми и колегите му от технически отдел бяха направили на местопрестъплението. Натъпка снимките в кафявата си чанта и занесе всичко в стаята си, за да направи последна проверка на спокойствие.

„Никаква небрежност“, напомни си Бекстрьом и взе списъка, който беше направил, преди да тръгне към службата. „Определено никаква небрежност“, повтори си той пет минути по-късно, когато отметна всички точки от дългия списък в малкото си черно тефтерче. След това той го пъхна в чекмеджето на бюрото си, същото чекмедже, където държеше хубавата си руска водка, даже се поколеба за миг, но реши, че точно тази подробност съвсем спокойно можеше да изчака. Заключи чекмеджето, скри ключа на тайното място и взе асансьора до гаража.

— Разказвай — каза Патицата Карлсон, веднага щом той седна на пасажерското място до нея.

— Получих информация — каза Бекстрьом и отвори кафявата си чанта широко, така че тя да може да погледне в нея, и ѝ даде снимките на всичките петнайсет икони, които беше получил от Йегура, докато снимките на малкия Пинокио си стояха на сигурно място във вътрешния джоб на сакото му.

— Какво е това? — попита Аника Карлсон и поклати глава.

— Анонимен информатор — каза Бекстрьом. — Въпреки че точно този обикновено изпраща и материали. Според мен това може да се окаже нашият мотив.

— Куп стари рисунки — каза Патицата клатейки глава, докато прелистваше купчината със снимки, които той ѝ беше дал. — Във всеки случай не съм ги виждала преди. Да не искаш да кажеш, че тези картини се намират в къщата на Ериксон?

— Няма да навреди да хвърлим още един поглед — каза Бекстрьом и красноречиво сви рамене. — Макар да се страхувам, че те са се озовали в онези бели кашони, които нашите свидетели са видели как някой изнася от къщата. Рисунките, които виждаш на снимките, са стари руски икони, които Ериксон получил, за да ги продаде от името на някакъв клиент. Някои от тях били много ценни. Говорим, значи, за милиони крони според това, което информаторът твърди — поясни Бекстрьом.

— Мислиш, че те са пропусна някоя от тях и затова са се върнали по-късно през нощта — каза Аника Карлсон, като видимо се оживи. — Съгласна съм с теб, шефе. Някой, когото той познава и който знае, че картините са у него, идва в дома му и го обира. Не вземат със себе си всичко, което трябва да вземат. Правят му повторно посещение по-късно през нощта. Това обяснява всичко.

— Няма да навреди, ако хвърлим още един поглед — повтори Бекстрьом, понеже войнстващата лесбийка до него току-що беше налапала не само стръвта с кукичката, но и плувката и кордата.

— Напълно съм съгласна с теб — изрече натъртено Патицата. — Тогава да вървим.

— Има още нещо — каза Бекстрьом веднага щом завиха по улицата. — Мини покрай системния в „Сулна Центрум“. Тъкмо се сетих, че трябва да купя бутилка уиски.

— Уиски — каза Патицата и го погледна изненадано. — Та ти имаш колкото искаш водка у вас?

— Да, само че това е за подарък — каза Бекстрьом. — Един стар колега от „Убийства“ в Националната служба „Полиция“ навършва петдесет. Ще ходя на празненството му следобед. Той обича малцово уиски, така че реших да му купя една бутилка за подарък.

— Добре — каза Аника. — Нямаш грижи.

Когато той слезе от колата пред „Систембулагет“, нарочно остави чантата си и ако познаваше добре лесбоколежката си, тя щеше да прерови съдържанието ѝ веднага щом ѝ се удадеше възможност за това. Вътре в магазина той намери една бутилка с дванайсетгодишно малцово уиски в представителна черна кутия. „Трябва да свърши работа“, помисли си Бекстрьом, като за всеки случай направи сравнение със снимките, които колегите му от техническия отдел бяха направили на всички бутилки, намиращи се в бара на Ериксон в горния салон. Макар че, естествено, беше грехота и жалко един почтен и усърдно работещ полицай да трябва да оставя като дарение бутилка уиски, която струваше няколкостотин шведски крони, в жилището на мъртвия адвокат Ериксон.

— Е, добре — каза Бекстрьом в момента, в който седна отново в колата. — Да потегляме.

След това той взе черната представителна кутия и я пъхна в чантата си. Зелената торбичка от магазина намачка и хвърли на пода пред пасажерската седалка. По-нагледно от това той нямаше как да представи нещата.

— Скъпи работи, щедър човек си ти, Бекстрьом — заключи Патицата Карлсон и четвърт час по-късно тя паркира служебния автомобил пред къщата, където адвокат Ериксон живееше само допреди една седмица.

88

— Добре — каза Бекстрьом веднага щом влязоха в салона на долния етаж. — Ще направим така. Ти започваш от мазето, а аз поемам горния етаж. След това се срещаме тук и довършваме заедно останалото.

— Точно каквото мислех да предложа и аз — съгласи се Патицата Карлсон. — Какво ще правим с протокола?

— Разбира се, определено трябва да имаме протокол — каза Бекстрьом. — Ще направим всички бележки, от които имаме нужда, и в случай че намерим нещо от това, което търсим, може да позвъним на някого от нашите колеги от техническия, да поемат те. За това ще се погрижат Ниеми и Ернандес.

Когато Аника Карлсон потъна в мазето, той самият се качи на горния етаж, постави чантата си на бюрото на Ериксон, направи едно бързо претърсване на помещенията и провери дали всичко е наред. Дали не е останала някоя включена камера, въпреки че той лично се беше погрижил да изключи алармата. Дали няма тайнствени фигури, които да се спотайват, за да го дебнат, като за всеки случай се наведе да погледне и под леглото на Ериксон.

„Чисто е“, заключи Бекстрьом и въздъхна дълбоко, докато се изправяше. След това той свърши това, за което беше дошъл. Отвори чантата, извади черната кутия с бутилката уиски и я замени с почти два пъти по-тежкото дървено сандъче с най-скъпата музикална кутия в света и постави сандъчето на пода под бюрото.

Веднага след като бутилката с уиски бе поставена на място, той извади снимките, направени от колегите му от техническия и застана на същото място и на същото разстояние, на което беше стоял фотографът. Като по часовник, помисли си Бекстрьом. Дори Петер Ниеми с неговото увеличително стъкло, не би открил и най-малката разлика.

След това той вдигна плячката си на бюрото и отвори тъмното сандъче. Извади от него малката фигурка с червената островърха шапчица, завъртя го, обърна го и го постави на бюрото. Ключът той намери по-скоро по случайност. Когато внимателно попила вътрешността на кутията, дъното внезапно се вдигна нагоре с дискретно щракване и ключът беше там. Злато и диаманти от трийсет и два карата според Йегура, който обикновено знаеше какво говори, когато ставаше въпрос за вещи като тази, която държеше в момента в ръката си.

„Музиката може да почака“, рече си Бекстрьом. После пъхна обратно ключа и малкия Пинокио в тъмното дървено сандъче, след което внимателно положи сандъчето в старата си кафява чанта. „Добре дошъл у дома, малчуган.“

— Нищо — каза Бекстрьом разочаровано, когато той и Аника се срещнаха в салона на първия етаж около един час по-късно.

— И при мен същото — доложи Аника. — Макар че щеше да е служебна грешка, ако не бяхме направили допълнителна проверка — добави тя и го потупа утешително по ръката.

— Мислех си за едно нещо — каза Аника Карлсон, докато седяха в автомобила на път обратно към полицейския участък.

— Слушам — отвърна Бекстрьом.

— Забелязах, че на повечето от иконите им липсваха рамките — каза Аника. — Наистина повечето от тях бяха нарисувани върху дърво, но най-малко две бяха изобразени върху платно. Освен това се сетих за онзи, когото нашето таксиметрово шофьорче без малко да прегази.

— Анхел Гарсия Гомес — каза Бекстрьом и кимна. „Става все по-добре и по-добре“, помисли си той, защото вече се досещаше накъде биеше тя.

— Да, ясно е, че е бил той — каза Аника Карлсон. — Знаех го през цялото време, откакто видях онзи портрет по описание, а сега, когато имаме неговата ДНК на вратата на терасата, сто на сто съм сигурна, че е той. Ясно е, че той е очистил и Ериксон, и неговия помияр.

— Без Ериксон — поправи я Бекстрьом и поклати глава. — Той има алиби за смъртта на Ериксон. Тогава той е на състезанието по бойни изкуства. Затова пък съм почти сигурен, че не друг, а лично той се е появил при Ериксон през нощта, разбил е черепа му и прерязал гърлото на псето. Що се отнася до неговия добър приятел Окаре обаче, той може да е бил там и когато Ериксон е бил убит, и по-късно същата вечер.

— Тогава той е бил шофьор на Гарсия Гомес — каза Аника и кимна. — Това го вярвам. А какво мислиш за следното? Да предположим, че Гарсия Гомес е смъкнал картината от рамката, тази картина, която пропускат да вземат при първото си посещение, навива платното и го пъха под якето си. Какво мислиш за това?

— Точно така е — съгласи се Бекстрьом. — Определено е по-добре, отколкото да се размотава наоколо с картина под мишница посред нощ.

— А рамката? На която е стояло платното? Какво е направил той с нея?

— Разглобил я е и точно около нея е навил рисунката, вероятно — предположи Бекстрьом.

— И аз така мисля — подкрепи го Аника развълнувано. — Той би бил пълен идиот, ако беше взел със себе си платното и оставил рамката. Това щеше да накара дори колегата Алм да се замисли. Направо червена светлина, да намериш такова нещо на местопрестъплението. Строшена рамка от картина, но без платното.

— И още нещо — каза Бекстрьом. — Става въпрос за нашия свидетел. Таксиметровото шофьорче. Дали нямаме късмета да се появи отново?

— За съжаление, не — каза Аника. — Сякаш се е изпарил. И аз имам лоши предчувствия, когато се сетя за него. Това, което ме притеснява, е, че и двамата, и Окаре, и Гарсия Гомес, изглежда, са потънали вдън земята. Никакви следи и от тях, но те сега във всеки случай са задочно арестувани. Можем искрено да се надяваме, че нищо не се е случило на свидетеля ни.

„На кого му пука?“, помисли си Бекстрьом и се задоволи само с кимване.

89

Почивните дни на Бекстрьом не се развиха по обичайния начин. Първо, той тичаше да проверява вратата на всеки пет минути, докато най-накрая се скара сериозно сам на себе си. Направи си цял поднос със сандвичи, наля си студена бира и накрак отпи солидна глътка.

След това седна на кухненската маса, за да се нахрани и след още няколко подкрепителни глътки и едно средно силно питие, той най-накрая се съвзе. Преодоля този типичен пристъп на параноя, която очевидно можеше да сполети дори един истински полицай като него. Достатъчно беше да изключи телефона, да остане вкъщи през цялата вечер и да зяпа стари филми с Клинт Истуд, които беше свалил от мрежата. Спомени от онова време, когато коженият му портфейл му се хилеше подигравателно само седмица след получаването на заплатата. „Сега времената са други“, заключи Бекстрьом и когато малко по малко стигна до онази истина, която се криеше на дъното на литровата бутилка с водка, той най-после заспа на собствения си диван.

В неделя той направи сериозен опит да се вземе в ръце. Обади се на Надя у дома ѝ и си определи среща с нея в службата. Там той остана половината от предиобеда, докато ѝ разказа какво беше научил от Йегура. Не беше толкова просто, тъй като не можеше да ѝ каже и думичка за малкия Пинокио и носа му, въпреки че тъкмо около това се въртеше сега целият му живот.

После се прибра у дома. Вечеря в любимия си квартален ресторант и въпреки че финландската му сервитьорка беше същата, както обикновено, той едва издържаше да я слуша.

— Тревожа се за теб, Бекстрьом — каза тя и го потупа по рамото. — Ти нали никога не се разболяваш?

— Изглежда съм лепнал някаква гадост — излъга Бекстрьом, най-вече за да има повод да промени темата и да си тръгне от там.

Веднага след като се прибра, той си легна. Не след дълго заспа и когато се събуди, беше само шест часа сутринта. Два часа по-късно той седеше в службата си и в сравнение с усещанията, които изпитваше предния ден, сега се чувстваше почти като да беше постигнал освобождение. „Трябва да е от парите“, реши Бекстрьом. Двестата милиона шведски крони се бяха забили като златен пирон в главата му отпреди почти ден и половина.

V

Продължение на разследването на убийството на адвокат Тумас Ериксон

90

Бекстрьом започна понеделнишната среща със следствената група с кратка лекция. Вече беше крайно време нещо да се случи. Всички в залата най-вероятно знаеха, че шансът да приключи успешно разследването на едно убийство намаляваше драстично веднага след като изтече първата седмица след убийството и ако той беше пресметнал вярно, тя бе изтекла предната вечер. Всичко, което той беше получил досега, бяха различни неясни следи. Все още никакъв сребрист „Мерцедес“ не беше намерен, един свидетел внезапно беше изчезнал, двама заподозрени, които очевидно бяха направили същото, а в добавка и един протокол от аутопсия, който все още не можеше да бъде добавен към разследването им.

— Кажете ми малко добри новини — изрече Бекстрьом и впери поглед в своите служители.

— Ами аз ще ти кажа една — обади се Петер Ниеми и запрелиства документите си.

Само преди четвърт час от Националната лаборатория по криминалистика му бяха позвънили, за да му кажат, че имат още информация относно ДНК следата под формата на мазка от кръв, която е била намерена на вратата, водеща към балкона на Ериксон. Тя дала съвпадение в ДНК регистъра с Анхел Гарсия Гомес.

— В ДНК-то на Гарсия Гомес открили елементи от друга ДНК, която била от куче — съобщи Ниеми. — Ротвайлерът на Ериксон. По-хубаво от това, здраве му кажи. Той наистина има алиби за онзи момент, когато се предполага, че Ериксон е бил убит, но що се отнася до това, което се случва по-късно същата вечер, аз мисля, че именно той е убил псето и е сплескал черепа на стопанина му.

— Благодаря за това — каза Бекстрьом.

— Що се отнася до нашия сребрист „Мерцедес“, към настоящия момент остават към петдесет превозни средства — докладва Надя Хьогбери. — За съжаление, ще ни трябват още няколко дни.

— Добре — каза Бекстрьом. — Има ли още нещо?

— Свидетелят Дости ще бъде довеждан на разпит без предварително известие — каза Лиза Лам. — Само да го намерим и го довеждаме. Що се отнася до нашите двамата заподозрени, Гарсия Гомес и Окаре, те са задочно арестувани. След това, което Петер току-що каза, възнамерявам да поискам да бъдат поставени под арест. Освен ако не искаме да ги обявяваме за международно издирване, имам предвид.

— Добре, значи ще направим така — каза Бекстрьом. — Преди да залезе слънцето, искам и двамата да са в пандиза, тук в участъка.

„Добра реплика“, помисли си той. Преди да залезе слънцето и преди той самият да продължи своя лов през нощта. Към следващия град, където бандитите смятаха, че владеят положението.

— По този въпрос няма никакво разногласие между нас — каза Лиса Лам и любезно се усмихна на Бекстрьом. — Що се отнася до обещания протокол от аутопсията, разговарях с нашия съдебен лекар, преди да дойда на това съвещание.

— И какво каза той? — попита Аника Карлсон. — Ще стане ли за Коледа?

— Най-късно до средата на тази седмица според това, което ми каза преди един час. Той чака мнението на колегата си. За момента ще трябва да се задоволим с предварителното му мнение. Ако питате мен, мисля, че има нещо, което сериозно притеснява и него, и колегата му.

— Какво, по дяволите, се мотаят? — попита Аника Карлсон, която не можеше да скрие раздразнението си.

— Заплели са се като патета в кълчища — отвърна Бекстрьом и красноречиво сви рамене. — Ако има някой, който иска да каже още нещо, моля. Аз лично нямам какво да добавя.

— Ако искаш да направиш омлет, трябва да счупиш няколко яйца — продължи той. — Крайно време е да счупим малко яйца и ще помоля Надя да обясни какво имам предвид. Но първо да направим малка почивка — завърши Бекстрьом и се изправи.

91

След обичайното просрочване на полицейската кратка почивка, най-закоравелият пушач се вмъкна в залата след шестнайсет минути с виновна усмивка на лицето си. Бекстрьом ѝ хвърли строг поглед и почука с показалец по часовника си, за да направи посланието още по-ясно.

— Получих сведения от един от моите информатори сега, през почивните дни, във връзка с които помолих Надя да ми помогне. Ако имаме късмет, това евентуално ще ни даде мотива за убийството на Ериксон. Спомняте ли си случая, онзи барон Фон Комер, който изял пердаха пред театъра в „Дротнингхолм“? Анонимният сигнал, който беше оставен на рецепцията. Йени го беше приела преди две седмици. Самото произшествие е станало в неделя, на 19 май вечерта.

— Онзи, който отрече да е ставал обект на посегателство? — попита Аника Карлсон и намръщено погледна по-младата си колежка, Йени Рогерсон.

— Точно така — потвърди Бекстрьом. — Същият, който беше подал сигнала, отново се обади преди почивните дни и съобщи, че този, който е натупал барона, е Ериксон. Анонимният подател на сигнала е видял снимките на Ериксон, които бяха публикувани във вестниците след убийството му. За подробностите можете да се обърнете към Йени.

— А той защо отрича? Че са го натупали, искам да кажа — попита Стигсон.

— Ще стигна до това — каза Бекстрьом. — Според моя информатор, става въпрос за мошеничество във връзка със сделки с произведения на изкуството.

Ериксон бил натоварен от клиент да продаде определен брой картини и се възползвал от услугите на Фон — Комер, който трябвало да се занимае с практическата част. Баронът се опитал да преметне Ериксон, който открил какви ги е свършил последният. Натупал го и си взел обратно картините и парите, с които бил измамен. Деветстотин шейсет и две хиляди шведски крони според моя информатор, което без съмнение е любопитно съвпадение, като се имат предвид банкнотите, които открихме в бюрото на Ериксон. А също така и съдържанието на онези кашони за пренасяне на багаж, които Ериксон внася в къщата си преди почивните дни, когато го убиват, и които извършителите изнасят няколко дни по-късно.

— Искаш да кажеш, че Фон Комер си взема обратно картините? — попита Лиса Лам и кимна оживено. — И е взел със себе си Окаре и още някой негов приятел, за да не му се налага да яде още пердах. Но Гарсия Гомес се появява на сцената чак когато те се връщат за повторно посещение на местопрестъплението. Понеже са забравили нещо, когато били там първия път.

— Като предположение не е съвсем несъстоятелно — каза Бекстрьом.

— Чакайте малко — възрази Алм от другия край на дългата маса. — Защо са оставили парите? Един милион, би трябвало и тях да вземат.

— Ами елементарното обяснение е, че са ги забравили в цялата тази суматоха, когато Ериксон започва да стреля като откачен накъдето свари, а после бива убит. — „Налапа ли го сега?“, помисли си той. — Освен това, псето започва да лае като лудо. Изстрели, викове и крясъци и ако някой ни се обади, а ние вземем, че се появим по изключение, това също не е съвсем за пренебрегване.

— Ето един отговор на твоя въпрос — продължи Бекстрьом и хвърли на Алм лош поглед, — при подобни ситуации на хората им се случва да забравят какво ли не.

— Разбирам, Бекстрьом — отвърна Алм. — Но на мен лично ми е наистина много трудно да повярвам, че човек като барона може да има нещо общо с такива като Фредрик Окаре и Анхел Гарсия Гомес. Определено ми е много трудно да го повярвам.

— И по-лоши неща са се случвали! Аз дори не подозирах, че познаваш Фон Комер — каза Бекстрьом и хвърли на Алм остър поглед.

— Какво ще кажеш ти, Надя? — прекъсна го Патицата Карлсон. „Като деца са“, помисли си тя.

— Съгласна съм с Бекстрьом и причините за това основно са три — каза Надя Хьогбери.

Три причини според Надя. Първо, хипотезата обясняваше една криптирана бележка, която Ериксон беше направил в компютъра си седмица, преди да бъде убит.

— Според това, което Ериксон е написал на своя компютър, Фон Тъпер… така той нарича фон Комер… прави си малка шега, значи… се опитал да го изпързаля с близо един милион крони. Точният цитат гласи, цитирам, Фон Тъпер явно се е опитал да ме изпързаля с близо едно милионче, край на цитата, та това е първата причина.

— А каква е втората? — попита Лиса Лам.

Втората причина са изчисленията, които Ериксон е направил на същата страница. Те показват разликата между плащането в лири стерлинги и плащането в крони при продажбата на онази картина, за която става въпрос. Окончателната сума е деветстотин шейсет и две хиляди шведски крони след обичайните удръжки за комисиона И ДДС.

— Вчера следобед, след като говорихме с теб, шефе, позвъних на един стар познат при колегите в Лондон, който се занимава с измами с предмети на изкуството — каза Надя. — Той разговаря със своята връзка в Сотбис още снощи и тази сутрин ми прати по електронната поща едно копие с отчета за разплащането в английски лири, който тръжната фирма е изпратила на Фон Комер. Той, от своя страна, го манипулирал и променил лирите стерлинги на шведски крони, което довело до разлика от деветстотин шейсет и две хиляди шведски крони.

— Този отчет в шведски крони, който Фон Комер е трябвало да даде на Ериксон…

— Него го намерих още вчера — прекъсна го Надя и кимна на Лиса Лам. — Той беше в една от папките, които взехме със себе си от офиса на Ериксон.

— Разбрахте ли вече кой е клиентът на Ериксон? — попита Лиса Лам.

— Не — отговори Надя. — Най-лесно ще е май да проведем нов разпит с неговия съдружник, адвокат Даниелсон. Ако Ериксон е получил поръчка, в адвокатската кантора трябва да има пълномощно. А най-вероятно и разни сметки, също така. Сметки за такси от кантората, най-малкото.

— Добре — каза Лиса Лам. — Ще разпитаме отново Даниелсон по този въпрос. А също така и останалите от кантората, които може да знаят нещо по въпроса.

— Записано е — каза Аника Карлсон и кимна. „Тия гадове заслужават да ги натовариш с колкото могат да носят, че и отгоре“, помисли си тя.

— И аз мисля като Бекстрьом, що се отнася до съдържанието на онези бели кашони за пренасяне на багаж — продължи Надя. — Става въпрос за общо единайсет изображения на икони от първоначалните петнайсет, а размерите на картините получих благодарение на шефа. Което означава, че са били необходими поне два кашона, така че да могат да се вдигат и носят. Това е третата причина, поради която мисля като Бекстрьом. Общата стойност на тези картини във всеки случай е приблизително три милиона. Напълно вероятен мотив — завърши Надя, като същевременно, кой знае защо, кимна на Алм.

„Няма много недостатъци тази рускиня — помисли си Бекстрьом. — А и с водката е добра. Като се абстрахираме от това, че изглежда ужасно. Единственото, което ѝ липсва, е чене от неръждаема стомана. Може би трябва да ѝ подаря следващия път, когато има юбилей.“

— Интересно — каза Лиса Лам, която изглеждаше така, сякаш знаеше какво говори. — От това, което вече ни разказа, излиза, че има достатъчно основания да се смята, че Фон Комер е виновен за поне един опит за измама в големи размери. Във всеки случай съществуват достатъчно основания за подозрение.

— Трябва да говорим с неговата банка — заяви Надя. — Да се опитаме да разберем дали е прибирал един милион в брой в последно време. Освен това бих искала да конфискуваме компютъра му, така че да можем да проверим дали той е манипулирал някакво извлечение от сметка и всичко останало, което може да му е дошло наум. Кой знае? Ако имаме късмет, може да държи картините у дома си, заврени някъде долу в мазето. Такава неща са се случвали преди.

— Споделям твоето мнение — съгласи се Лиса Лам. — Откъде искаш да започнем?

— Започваме от банката — каза Бекстрьом. — И то незабавно. После отиваме и прибираме Фон Комер утре сутринта, като същевременно правим оглед на къщата и всичко, каквото е необходимо. Вземаме компютъра му и всичко, което ни интересува, както Надя току-що каза. С подозрението в убийство можем да изчакаме, докато го доведем тук и той ни обясни всички останали неща.

— Прието — каза Лиса Лам, която изглеждаше явно доволна.

— Точно така — каза Бекстрьом. — Ако човек иска да си разбърка един омлет, трябва да счупи някое и друго яйце.

„Трябва да се обадя на моя репортер, за да направи малко хубави снимки от домашното посещение, за предпочитане с двореца «Дротнингхолм» на заден план. Това определено е шестцифрова новина“, помисли си той. Най-добрият приятел на краля…

92

„Остава да се реши един практически проблем — мислеше си Бекстрьом в момента, в който влезе в своята стая и затвори врата след себе си. — Онзи придворен кавал да не вземе да се разбъбри за Пинокио и неговия дълъг нос. Най-простото решение би било аз лично да проведа разпита с него и да говорим за всичко друго, но не и за това. И да го накарам да се насере от страх. Така ще трябва да стане“, помисли си Бекстрьом и в същия миг на вратата му се почука.

— Какво мога да направя за вас, Росита? — попита Бекстрьом. „Не е добре. Почти зловеща“, рече си Бекстрьом. Тя обикновено изглеждаше като проливен дъжд, но сега му се струваше малко възбудена. За съжаление, по хубавия начин.

— Въпросът е по-скоро какво аз мога да направя за вас — отвърна Росита Андершон-Триг, усмихна се и размаха портрета по описание на Гарсия Гомес.

— Нека да позная — каза Бекстрьом, потъна в стола си и сключи ръце на стомаха си. — Прекарали сте сутринта в показване на портрета по описание на Анхел Гарсия Гомес на другарите си от отдела за хамстери и зайци в центъра.

— Да — каза Росита Андершон-Триг. — От къде знаете…

— Защото от досието му се вижда, че е заподозрян за организиране на така наречените борби с кучета, та си мисля, че това ви е привлякло вниманието.

— А, добре тогава. Значи, разбирате защо исках да говоря с нашите колеги от „Защита на животните“.

— Проблемът е, че можеше да зарежете всичко това — каза Бекстрьом и се усмихна приветливо. — Тази подробност всъщност я изяснихме съвсем сами още миналата седмица. По време на отсъствието ви, ако трябва да бъда по-конкретен.

— Бях си взела компенсация — засегна се Андершон-Триг. — Затова отсъствах.

— Пет пари не давам — отвърна Бекстрьом. — Освен това предполагам, че ще се погрижите полицейският отдел „приятели на животните“ да държи лапите си надалеч от моето разследване на убийството.

— Чисто формално няма никакви пречки те да започнат свое собствено разследване с оглед на грубото посегателство на животно, в което има основание да бъде заподозрян Гарсия Гомес — запротестира Андершон-Триг.

— Глупости — каза Бекстрьом. — Само да смеят да си го помислят и ще се погрижа да изпратя и тях, и вас на едно хубаво обезпаразитяване.

— Сега определено ще про…

— Още не съм свършил — прекъсна я Бекстрьом и вдигна ръка. — Онази работа, като полицай по животните, можете да я забравите, ако не правите каквото ви казвам. Вместо нея има три възможности, от които ще можете да избирате. И то без много разтакаване, защото иначе сам ще уредя тази подробност.

— Как така три възможности? Какви са те? — попита Росита Андершон-Триг.

— Или да помагате на момчетата долу в гаража да мият служебните ни коли, или да започнете работа в „Загубени вещи“ в Кунгсхолмен. Или в служба „Паркинги и гаражи“ във Вестерберга. Избирайте сама — каза Бекстрьом, броейки на пръсти до три.

„Очевидно предпочита да изчака с това решение“, помисли си Бекстрьом, защото Росита Андершон-Триг само се завъртя на пета, излезе от стаята и затръшна вратата след себе си. Вероятно се беше сблъскала с посетител номер две, ако се съди по следващото почукване.

— Влизай — изрева Бекстрьом. „Край нямат“, помисли си той.

93

Веднага щом понеделнишното съвещание на следствената група свърши, Аника Карлсон се срещна с комисар Тойвонен, началник на криминалния отдел във Вестерурт, който беше също така прекият началник на Бекстрьом.

— Заповядай, седни, Аника — покани я Тойвонен. — Разказвай. Какво е измислил онзи дебеланко този път?

Освен че се държал както обикновено, не изглежда да е измислил нищо кой знае какво, според Аника Карлсон. Даже нещата стояха така, че той, по някакъв мистериозен начин, без нито тя, нито някой от останалите да разбират какво става в действителност, той беше този, който дърпаше разследването напред.

— Значи, ти всъщност дойде тук, за да предложиш той да получи големия полицейски златен медал — измърмори Тойвонен. — Спомням си, за съжаление, прекалено добре последния път, когато този въпрос стоеше на дневен ред. Спомням си също, че всичко приключи, като областният началник на полицията му подари една кристална ваза.

— Която той бил изхвърлил на боклука или я продал в квартала. Историите нещо се разминават — каза Аника Карлсон и поклати глава.

— Изплюй камъчето, жено — подкани я Тойвонен. — Има нещо, което сериозно те притеснява, и искам да знам какво е то.

— Добре — каза Аника. — Ако може, ще започна с това, което ме притеснява най-много.

След това тя му разказа за техния изчезнал свидетел. Как някой очевидно се опитал да разбере кой е той, както и че най-вероятно също така е успял да научи това. После тя говори за двамата им главни заподозрени, Фредрик Окаре и неговия приятел Анхел Гарсия Гомес, които сякаш пропаднали вдън земя по същото време, когато техният свидетел изчезнал. В основни линии това я тревожеше най-много.

— А какво мисли Бекстрьом за това? — попита Тойвонен.

— Че нашият свидетел е разказал на някой вестник за Гарсия Гомес. Вестникът му е дал пари за информацията, които той е използвал, за да се махне оттук, да замине за чужбина, докато нещата се уталожат. Че Окаре и Гарсия Гомес прибрали една колекция от стари картини за няколко милиона, задигнали я от Ериксон. Те също избрали да се покрият.

— Типично за Бекстрьом — изсумтя Тойвонен. — Спомням си предишния път, когато той се беше развихрил. Гъст барутен дим се стелеше над цяла Сулна. Така че, не знам защо си мисля, че и този път адът ще отвори огнената си паст.

— Какво ще правим? — попита Аника Карлсон.

— Ще правим, каквото си правим обикновено — отговори Тойвонен. — Аз ще събера още хора, така че да намерим главните опечалени, преди те да се намерят един друг. Докато върша това, ще се моля на онзи там горе те да не са свършили тази работа вече, а що се отнася до формалната страна на нещата, разбрах, че нашата прокурорка се е погрижила за това.

— Да, тя дори възнамерява да поиска Окаре и Гарсия Гомес да бъдат арестувани. Работи се по въпроса.

— Добре — каза Тойвонен с иронична усмивка. — Малката Лиса не е толкова безобидна, колкото предполага нейното фамилно име25. Има ли още нещо, което е добре да знам?

— Да, за съжаление — каза Аника Карлсон. — Има още едно нещо.

След това тя разказа за барон Фон Комер. За подозренията срещу него, че той ще бъде задържан на следващата сутрин и че ще направят претърсване в дома му. Също така даде на Тойвонен кратко описание на личността му и го информира в най-общи линии за произхода му.

— Разбрах — въздъхна Тойвонен. — Проблемът с Бекстрьом е, че нещата при него са петдесет на петдесет, когато се опре до това дали е истина, или не е. Този човек няма никакви задръжки. Още си спомням, когато той се опита да лансира така наречената секс следа в разследването на убийството на Палме. Че Палме бил член на някаква тайна секта от секс маниаци, които се хванали за гушите и във връзка с това го застреляли. Точно тогава вкараха Бекстрьом в психиатрията. За жалост, пак пуснаха копелето, но това, което се питам, е единствено какво ти самата мислиш за тази история. Историята с барона, имам предвид.

— Съжалявам, но и аз мисля като Бекстрьом — каза Аника Карлсон. — Точно в този случай, в общи линии поне, а останалото се подрежда, когато започнем да бъркаме кашата.

— Бог да пази краля — каза комисар Тойвонен. Поклати обезсърчено глава и въздъхна дълбоко.

94

— Заповядай, Йени, седни — каза Бекстрьом и посочи стола си за посетители.

Синьо горно боди, но ако оставим настрана цвета, то беше също толкова тясно, колкото останалите и макар да беше синьо, ни най-малко не приличаше на елемент от униформата, забеляза Бекстрьом. И тъй като освен това тя изглеждаше също толкова развълнувана, колкото при първото си посещение, той извади черното си бележниче и го постави пред себе си на бюрото.

— Слушам — каза Бекстрьом и за да бъде по-убедителен, почука с химикалката по черния си тефтер.

— Признавате ли, че бях права, или да? Относно Фон Комер, имам предвид — попита Йени, като в същото време се наведе над масата и както обикновено, издърпа горния край на бодито си с около половин сантиметър по-нагоре.

— Беше права — съгласи се Бекстрьом и се облегна на стола си, за да има по-добър ъгъл за наблюдение.

Йени тъкмо беше разговаряла с Националната лаборатория по криминалистика и се оказа, че, за щастие, още не са изхвърлили ДНК пробата, която бяха снели от тръжния каталог, въпреки че случаят беше приключен. След известно убеждаване, тя също така ги накара да обещаят, че ще се заловят за работа незабавно и полицията в Сулна, в най-добрия случай, може да получи отговор веднага щом им дадат някаква проба за сравнение.

— Веднага щом тампонираме Фон Комер — поясни Йени. — Обясних им, че той трябва да бъде арестуван и затова случаят е извънредно спешен.

„Тя звучи като истински малък кодекс“, помисли си Бекстрьом и кимна насърчително.

— Освен това размишлявах върху цялото дело, след като вече знам, че Фон Комер е замесен.

— И до какъв извод стигна? — попита Бекстрьом и отново кимна. „Нещата вървят от добре към по-добре“, реши той.

Според твърдото убеждение на Йени Рогерсон именно Фон Комер стоял зад убийството на Ериксон. Както и зад всичко останало впрочем.

— Всичко останало?

— Онази възрастна жена и нейния заек, а и нейния хамстер също така, онзи, когото ѝ взели още миналата зима. В добавка и заплахите срещу онази Фриденсдал. Изглежда, че, общо взето, извършителят е един и същ, този, който е убил Ериксоновото куче. Онзи ужасен чилиец, който се казва като актьора. Разговарях с Патицата за това, ако се чудиш…

— Като актьора? — прекъсна я Бекстрьом. — Кой актьор?

— Ами онзи Анди Гарсия, който играеше в третия филм на „Кръстникът“.

— Аха, да, сега разбирам — каза Бекстрьом.

— Чудесно. И така, убедена съм, че Фон Комер е този, който стои зад всичко. Зад абсолютно всичко — завърши Йени и подчертано.

— Ако това, което казваш, е вярно, мога само да благодаря и да те послушам — каза Бекстрьом. — Имаме си наш, собствен Леке Лутър тук, в Сулна, искам да кажа. По-хубаво от това, здраве му кажи, ако си полицай. Зад всичко да стои един и същи човек.

— Лекс Лутър?

— Ами да, онзи, злодеят от „Супермен“.

— В действителност говоря съвсем сериозно — каза Йени, оправи линията на бодито си и се намести по-удобно на стола.

— А какво мислиш за мотива, в такъв случай? Мотивът на Фон Комер да извърши всичко това, имам предвид?

— Според мен той е имал няколко мотива — каза Йени. — Един от тях са парите, значи, икономическа печалба, когато става дума за онези картини. Освен това съществува елемент на отмъщение. Нали е бил набит от Ериксон.

— Добре, а онази, дъртата с нейните домашни животни? Или онази, откачалката, Фриденсдал. Тя звучи много убедително, ако питаш мен.

— Там мисля, че може да има сексуален мотив.

— Да има какво?

— Смятам, че има сексуален мотив, що се отнася до тях. Нещо подсъзнателно.

— Пари, секс, отмъщение — каза Бекстрьом. „Един и същ извършител, по едно и също време и по-хубаво от това, здраве му кажи — помисли си Бекстрьом. — Чудно е, че не отеква ехо, когато тя говори.“

— Впрочем имам едно предложение — продължи Йени.

— Предложение. С радост ще го изслушам — каза Бекстрьом, който също мислеше в тази посока от известно време.

— Бих предложила аз да водя разпита с Фон Комер, когато го доведем утре. Мисля, че съм му хванала цаката. И съм наясно кой всъщност е той.

— Не — отвърна Бекстрьом и поклати глава. — Мисля аз лично да го проведа. Но ако обещаеш само да седиш и да слушаш, може да присъстваш в нашата контролна стая.

— Значи не ти трябва помощ? Като седя до теб, имам предвид? С цялото си уважение, смятам, че аз съм тази, която знае най-много за него, и аз…

— Не — прекъсна я Бекстрьом. — Но ти благодаря за предложението.

95

Два часа преди Бекстрьом да се види със следствената си група, Лиса Матей проведе среща с онзи от своите служители, който три дни по-рано беше получил задачата да върши „всички онези обичайни неща“. Комисарят от разузнавателния отдел на Шведската служба за сигурност, който беше началник на звеното, отговарящо за конституционната защита, като в конкретния случай ставаше въпрос за държавния глава, Негово Величество крал Карл XVI Густав.

Отчетът, който той ѝ беше дал, беше разделен на четири различни точки и червената нишка, която ги свързваше заедно, беше барон Ханс Улрик фон Комер. Първата точка се отнасяше до възможното сътрудничество с Фредрик Окерстрьом и Анхел Гарсия Гомес. Не бяха открили никакви следи от по-ранни контакти между тях. Нямаше разузнавателна информация нито в Службата за сигурност, нито в гражданската полиция. Нищо не беше излязло и от онзи контрол, който бяха приложили по отношение на телефона на Фон Комер, факса му и на всичките му три компютъра, намиращи се в жилището му и в неговия офис. Всичко, което говореше за някаква връзка, бяха снимките, направени от Сандра Ковач предната седмица.

Комисарят ги беше дал на една от аналитиците в разузнавателния отдел да ги погледне. Тя беше психолог и учен по поведенческите въпроси, а неговият въпрос към нея беше дали въз основа на езика на тялото, който тримата мъже показват на снимките, може да се направи по-точна преценка относно естеството на техните взаимоотношения.

— И какво каза тя за това? — попита Матей, която живо се интересуваше от подобни въпроси.

— Най-вече обичайните резерви и възражения — отговори комисарят с иронична усмивка. — Ако трябвало да избира, според нея ставало въпрос за първа среща, която не е предварително определена и при която тримата, за които говорим, не се познават отпреди. Че следователно се касае за първа среща, че срещата е протекла приятелски, че най-вероятно поводът е делова дейност или други практически въпроси, а не такива от лично естество. Определено нищо, което да е изцяло от емоционално естество.

— И все пак те се появяват в дома му и когато гледам снимките, оставам с твърдото впечатление, че те излизат оттам. Че току-що са излезли от жилището му. Били са вътре в къщата, в която той живее. Това ме смущава. В действителност много ме притеснява това, че човек като Фон Комер стои на стъпалата пред собствената си къща и се ръкува с тези двамата.

— Естествено, това и мен ме притеснява — съгласи се с нея посетителят ѝ.

— Добре — каза Лиса Матей. — Има ли изобщо някакви знаци, че тези тук са имали контакт във връзка с убийството на Ериксон?

— Не — отвърна комисарят и поклати глава. — Никакви ясни и недвусмислени индикации. Това, което ме безпокои във връзка с този въпрос, е свързано с информация, която получих от моите колеги в гражданската полиция, че има един свидетел, който е видял човек на местопрестъплението, по време на извършването му. А ние не можем да изключим вероятността това да е бил Фон Комер. Освен това по всичко личи, че Окерстрьом и Гарсия Гомес изглежда са пропаднали вдън земя след убийството на адвокат Ериксон.

— Да, това го разбрах — каза Лиса Матей, без да се впуска в подробности за начина, по който може да го е разбрала. — Което неизбежно ни води към втората точка от това списъче, което ми даде.

— Че те трябва да имат нещо общо с убийството на Ериксон? Правилно ли разбрах?

— Да. Отговорът е да — поясни Матей.

— Да, във всеки случай така мислят към настоящия момент в следствената група от полицията в Сулна. От вчера те са задочно арестувани по подозрение в убийството. Окаре като възможен извършител или евентуално някаква друга форма на съучастие. Що се отнася до Гарсия Гомес, той очевидно има алиби за времето на самото убийство, но в същото време има свидетелства както от очевидци, така и технически доказателства, които го свързват с местопрестъплението по-късно през нощта. Поради тази причина това е моето тълкувание, прокурорът вероятно го е задържал за съучастие в убийството. А че те оглавяват списъка на вероятните извършители, в това едва ли някой се съмнява. Поне не и в настоящия случай.

Лиса Матей само кимна и постави една красива чавка до втората бележка на листа, който лежеше пред нея. „Остана третата точка“, помисли си тя. Тази, която обясняваше нейното собствено участие в тази тъжна история.

— Какво знаем за познанството на Фон Комер и краля? — попита Матей.

По отношение на контактите между държавния глава и Фон Комер и семейството му, те се разделяха на две различни категории. На първо място официалните, на второ, чисто личните.

— Що се отнася до официалните, не намираме нищо необичайно — обобщи служителят на Матей. — Комер е имал контактите, които се очаква да има с оглед на задълженията му, когато става дума за придворните колекции от произведения на изкуството, неговите ангажименти в театъра на „Дротнингхолм“ и някои други подобни дейности и проекти. През последните пет години той и съпругата му са били поканени на две официални кралски вечери, а освен това са се срещали с кралската двойка още около десет пъти на официални приеми и празненства.

— Въпреки че аз самата никога не съм стъпвала на бал в двореца. Но какво значение има, на кого му пука за баловете в двореца? — изрече Матей с мека усмивка.

— Значи ставаме двама — присъедини се към нея гостът ѝ. — Въпреки че в моя случай причината е, че не съм достатъчно изискан.

— А личните? — попита Матей. — Какво знаем за личните контакти на Фон Комер с краля и семейството му?

Те също били в рамките на очакваното по мнението на осведомителя на Матей. Според прегледа на кралския календар, който бяха извършили, и след като бяха разговаряли с различни персони от близкото му обкръжение, бяха стигнали до извода, че кралят се е срещал с Фон Комер общо около двайсет пъти през последните три години. Ставаше въпрос най-вече за съвместно ловуване и общуване на обедите и вечерите, които бяха част от подобни дейности. В почти всички случаи обяснението за такова общуване трябваше да се търси в това, че най-старият и най-добрият приятел на краля беше тъст на Фон Комер.

— Без неговия тъст, графа, вероятно нямаше да са толкова много — заключи комисарят.

— Добре — каза Матей. — Нека да променим перспективата за момент. Да приемем, че ти си журналист и имаш почти същия опит, както сега. Би ли могъл да представиш Фон Комер на редакцията, за която работиш, като един от така наречените приятели на краля?

— Без съмнение — каза комисарят и се усмихна. — Към настоящия момент те трябва да са стотици, ако се вярва на вестниците.

— А като неговия най-добър приятел?

— Да, включително и това, може би. Ако се абстрахираме от истинността на съдържанието и погледнем големината на тиража, както и това, че говорителят на кралския двор едва ли ще влезе в полемика по въпроса.

— Предполагам, че имат снимки заедно. Кралят и Фон Комер.

— Колкото искаш — потвърди комисарят. — Най-вече от книжарската преса, разбира се, вечерните вестници, но също така и по-сериозните вестници.

— Като кои например? — попита Матей.

— Включително и един голям репортаж за някакъв благотворителен проект, при който Фон Комер е един от ръководителите. Голям репортаж в „Дагенс Индустри“. Кралят и кралицата са снимани заедно с Фон Комер, като тримата, изглежда, се чувстват добре заедно.

— Което логично мен ме води към последната точка от твоя списък — каза Лиса Матей.

— На медийния фронт изглежда всичко е спокойно — заключи комисарят. — Нито дума за това не се е появявала в основните медии. Според клюките в мрежата Фон Комер се отличава, във всеки случай, с отсъствието си.

— Нищо ли не показва, че положението е на път да се промени? — попита Матей.

— Разговарях и с адютанта, и с хората в пресотдела. Изглежда спокойно. Никой не е правил никакви сондажи, няма вестници, които да дебнат в засада, поне не и в момента, както изглежда.

— Значи е спокойно? — заключи Матей.

— Да, съвсем спокойно. — Комисарят кимна утвърдително.

„Само да го нямаше онова дебело бедствие Еверт Бекстрьом“, помисли си Лиса Матей, която не се чувстваше никак спокойна.

96

Тъй като Бекстрьом си нямаше и понятие от мислите, които се въртяха в главата на Лиса Матей, той беше в изключително добро настроение, а ако все пак успееше някак да ги узнае, вероятно най-лошото, което би се случило, щеше да е да се почувства още по-добре. Бекстрьом имаше по-важни въпроси в програмата си. Беше крайно време за един хубав обяд и някои печеливши икономически дейности. В настоящия случай по-точно ставаше въпрос за два заека, които можеха да се отстрелят с един куршум, а че този куршум също щеше да се озове на бюрото на Лиса Матей — за това той нямаше ни най-малка представа. Ако имаше, щеше със сигурност да счита това за напълно заслужен допълнителен бонус.

Когато той позвъни на своя личен репортер от по-големия от двата вечерни вестника, последният звучеше отначало кисело като оцет и попита дали не се обажда, за да обсъдят новините, които техният конкурент току-що е качил в своя електронен вестник в мрежата. Наред с другите неща и един портрет по описание на Гарсия Гомес и информация от „високопоставен източник в полицията“, който твърди, че човекът на снимката е задочно арестуван по подозрение, че е убил адвокат Тумас Ериксон. Всичко, което той по съвета на Бекстрьом бе предпочел да не публикува преди близо една седмица.

— Зарежи това сега — каза Бекстрьом. — Умно постъпи. Помнѝ! Винаги прави каквото ти казвам. Можем ли да се видим на обичайното място след около половин час и ще ти разкажа за какво всъщност става въпрос.

— Дано да е нещо хубаво — каза репортерът, който все още звучеше кисело.

— Много е хубаво — каза Бекстрьом. — Ако бях на твое място, щях да им кажа да спрат пресите. Ще се видим след около половин час, така че гледай да си там.

„Голям му дойде май залъкът“, помисли си Бекстрьом.

— Добре — каза Бекстрьом, веднага след като се настани на масата, където неговият домакин вече седеше и го чакаше. — Три неща — добави той, като в същото време кимна на бармана, който стоеше зад барплота на десет метра от тях и с въпросително изражение вдигна една бутилка руска водка. — Три неща — повтори.

— Добре — отвърна репортерът. — Слушам.

— Първо — каза Бекстрьом, като вдигна единия си пръст, — забрави за всички тези дивотии, които онова вестниче е качило в мрежата. Онези палячовци от заешкия отдел са им ги надробили. Това са пълни глупости. Гарсия Гомес не е убил Ериксон. Обаче е бил там няколко часа по-късно и е прерязал гърлото на неговото куче, но тази мажа подробност може засега да почака.

— Разбира се, разбира се — съгласи се репортерът.

— Второ, сега веднага ще ти разкажа как в действителност стоят нещата. Това е история, която ще преобърне всички павилиони за вестници в страната и можеш да продължиш с нея цяло лято, а защо не и до Коледа, ако имаш желание.

— Каква е уловката? Защо ми се струва, че има уловка?

— Трето — каза Бекстрьом, — тази информация не е безплатна, както вероятно разбираш. Говоря за шест цифри и ако се интересуваш, ще трябва да говорим най-малко един час, за да съм сигурен, че ще подредиш нещата правилно. Този път наистина всяка запетайка трябва да си е на правилното място.

— Говорим за стотарка — каза репортерът. — В такъв случай ми е необходима мостра на вкуса, за да знам за какво иде реч.

— Утре сутрин ще приберем един човек, който е затънал до ушите в убийството на адвокат Ериксон. Прокурорът вече взе решение той да бъде задържан и причината да остане да спи у дома си тази нощ е най-вече защото имаме нужда от време, за да се подготвим както трябва. Това обаче не е някой обикновен бандит.

— Добре, за кого говорим? — попита репортерът. — Една стотарка са доста пари, както, сигурно, разбираш.

— Напълно — каза Бекстрьом. — Впрочем това е само първоначалната такса.

— Но кой е той? — повтори репортерът. — За кого става въпрос?

— Става въпрос за най-добрия приятел на краля — отвърна Бекстрьом.

— Прието — каза репортерът и протегна ръка.

През следващите два часа криминалният комисар Еверт Бекстрьом яде варени свински крачета с пюре от ряпа, класическо шведско лятно ястие, което той поля с три големи бири и три концентрата, докато разказваше цялата история за Ериксон и Фон Комер и техните потайни сделки с картини и антики на стойност милиони шведски крони.

Заслужава да се отбележи, че той разказа всичко това, без дори звук да изпусне относно Пинокио и неговия нос. А още по-забележителното беше, че той не каза и дума за това кой е този, който най-вероятно е бил измамен с тези пари. Относно Пинокио той смяташе да държи езика зад зъбите си до свършека на света, ако се налагаше, а що се отнасяше до краля, той възнамеряваше да не го намесва, докато не дойде време за следващото плащане. „Капка по капка“, помисли си Бекстрьом. За успешния предприемач, който изкарваше прехраната си от чуждото нещастие, определянето на точния момент имаше решаващо значение.

97

След срещата със своя личен репортер, Бекстрьом се прибра вкъщи, за да може на спокойствие да уточни окончателните подробности преди утрешната акция. Най-напред, разбира се, той наметна халата си и си направи един силен грог. После извади малкия си черен бележник и състави списък на всичко, което трябваше да се свърши. Чак след това той позвъни на най-близкия си служител — Патицата Карлсон.

— За утрешния ден има някои неща, които искам да свършиш вместо мен — заяви Бекстрьом, който не възнамеряваше да пилее време за социални превземки.

— Благодаря, чувствам се добре. А ти как се чувстваш? — отвърна Патицата.

— Зарежи това сега — каза Бекстрьом. — Искам да приберем барона утре сутрин в шест.

— Не е ли рано? — възрази Патицата. — Защо тогава, ако смея да попитам? За какво е това бързане?

— За да се поти няколко часа, преди да започнем да го разпитваме — излъга Бекстрьом, защото той нямаше никакво намерение да обяснява, че това е молба от вестника, който имаше нужда от време, за да успее да подготви специално издание преди обяд.

— Разбрано — каза Патицата и изпусна лека въздишка.

— Мисля да го разпитам лично, а ти можеш да присъстваш, ако искаш. Предлагам да приложим стария класически подход.

— Кой от всичките?

— Лошото ченге и още по-лошото ченге — поясни Бекстрьом.

— Никакъв проблем — каза Патицата. — Нещо друго?

— Искам наистина да му се присере от страх, когато го приберем. Като начало му изпратете двама особено страховити полицаи, които да го извлекат от хралупата и които да не обелват и думица през цялото време, докато го возят, независимо колко врява вдига той. Веднага след като влезе в участъка искам да го обискираме и да му вземем отпечатъци. Сваляме връзките на обувките и колана и другите подобни неща. Снимки, пръстови отпечатъци, ДНК, цялата постановка. Нали разбираш какво имам предвид.

— Да, много добре разбирам — каза Патицата и въздъхна. — Има ли господин комисарят някакви специални изисквания, що се отнася до претърсването в неговото жилище?

— Най-вече да обърнат всичко с главата надолу. Подробностите можете да уточните с Надя.

— Записах си. Ще обърнем с главата надолу цялата къща. Има ли нещо друго, което да желаеш?

— Да, още едно нещо — каза Бекстрьом. — Погрижи се първите колеги, които той види, внимателно да отбележат какво казва и всичко от този род.

— По този въпрос можеш да бъдеш напълно спокоен — каза Аника Карлсон. — Мисля лично да проведа задържането всъщност. Кога възнамеряваш да се появиш впрочем? Преди или след обяда?

— Ще дойда, когато дойда — изрече Бекстрьом. „Крайно време е за една малка дрямка преди храна“, помисли си той веднага щом затвори телефона.

Когато Бекстрьом се събуди след няколкочасов възстановителен сън, първо си взе един душ. След това разговаря по телефона със своя личен репортер и му даде последни инструкции. Облече си чисти дрехи и си направи една достатъчно дълга вечерна разходка до любимия си квартален ресторант, където хапна лека вечеря, докато личната му финландска сервитьорка го обслужваше.

Докато ядеше, той се отдаде на възвишени мисли за живота и неговия ход. Обикновен живот на човек от средната класа, в който той тъкмо се беше погрижил да въведе ред в паричния поток на собственото си домакинство, в очакване на наистина големите пари. „Капка по капка“, повтори си Бекстрьом, въздъхна доволно и вдигна наздравица за себе си. После си поръча кафе и коняк, помоли за сметката и сложи край на вечерта. Когато се прибра обратно у дома, той си облече нещо по-удобно, преди да си легне, за да си направи задължителния вечерен грог. „Нещо ми липсва обаче — помисли си Бекстрьом, докато отпиваше от грога си. — Музика. Крайно време е за малко вечерна музика.“

После той извади Пинокио от безопасното му и тайно скривалище. Измъкна го от неговото дървено сандъче, извади ключа от скритото отделение, постави го на масата пред себе си и се облегна на дивана, за да послуша.

„Честно казано, звучи ужасно — реши Бекстрьом и поклати глава. — Онова малко дяволче хемофилик трябва да е било и глухо.“

Точно след двайсет секунди, за щастие, свърши. Неприятната мелодия внезапно замлъкна и носът престана да расте. Малкият Пинокио очевидно беше свършил с лъжите за момента. След още няколко секунди, точно както Йегура го беше уверил, носът се прибра обратно в главата му. Всичко, което остана, беше едно малко чипо носле, почти като на неговия съсед, малкия Едвин, помисли си Бекстрьом, докато прибираше Пинокио обратно в дървеното сандъче.

Преди да заспи, той полежа в леглото и с помощта на лист хартия и молив се опита да въведе някакъв ред в този толкова важен в случая прованс26.

Не беше толкова просто, тъй като вече беше станало доста късно и му се налагаше да затвори едното си око, за да вижда какво пише.

„Провансът“, изписа Бекстрьом на най-горния ред и го подчерта с двойна линия, тъй като неволно се беше сетил за онзи режисьор и за цената на неговите пантофи от тюленова кожа.

„Предишни собственици“, помисли си Бекстрьом, докато пишеше и за по-сигурно дръпна една черта и под това заглавие. Първо Николай II, след това Алексей и Мария Павловна.

Накрая принц Вилхелм. След това той ги номерира от едно до четири, записа годините, които намери в книжата, кош Йегура му беше изпратил, и за по-сигурно направи допълнителни бележки, които можеше да са от полза за хората, не толкова сведущи в историята. След Николай записа „Последният император на Русия“, след Алексей — „хемофилик и най-вероятно със забавено умствено развитие поради близкородствен брак“, след Мария Павловна — „най-богатата кучка“ и също така „Командващ торпедоносец“ след принц Вилхелм. Сега вече всичко беше тип-топ. Оставаше един прозорец от близо петдесет години между смъртта на принц Вилхелм през лятото на 1965 година и неговата собствена успешна експедиция само два дни по-рано.

Определено малкият принц трябва да е бил този, който е получил музикалната кутия, след като принц Виле е гушнал букета. Та нали той е чичо на неговия баща, така се получава, уточни Бекстрьом и отпи голяма глътка от нощния си грог, докато допълваше списъка на притежателите с най-вероятния пети собственик, „Негово Величество кралят на Швеция Карл XVI Густав“, написа Бекстрьом, с което завърши историческата част на своя тежък труд.

Оставаше само това, което се отнасяше до времето на неговия собствен живот. „Настоящ собственик криминален комисар Еверт Бекстрьом“, написа Бекстрьом. Остави химикалката и малкия черен бележник на нощното си шкафче, изпусна дълбока въздишка на удоволствие от планината банкноти, които виждаше пред себе си, и сключи ръце над стомаха си секунди, преди да потъне в дълбок и непробуден сън.

98

Във вторник сутринта Аника Карлсон се събуди в четири и половина сутринта. Слънцето беше вече високо в небето, термометърът минаваше петнайсет градуса и по всичко изглеждаше, че ще бъде един истински летен ден.

„Поне с времето има късмет барон Ханс Улрик фон Комер“, помисли си Аника и поклати глава.

После тя подхвана обичайните си дейности, тези, които ѝ даваха сигурността и спокойствието, необходими ѝ за извършването на работа, която понякога можеше да бъде доста чепата. За да може в ден като този да бъде в състояние да отговори на всички очаквания на шефа си, Еверт Бекстрьом.

Като за начало, уводните йогистки упражнения, да разпусне мускулите и ставите, да въдвори спокойствие в главата си, да постигне равновесие между тялото и душата си. После под душа, прилична закуска, никога не биваше да проявява нехайство към първото хранене за деня. Чисти дрехи, практични дрехи, в нейния случай дънки, тънък пуловер, лятно яке, което се спускаше достатъчно надолу под талията, така че да не излага ненужно на показ служебното оръжие, което тя беше взела със себе си още предната вечер. Последна проверка пред огледалото в антрето. Готова за тръгване и крайно време да приеме ситуацията, обобщи Аника Карлсон с иронична усмивка.

Когато излезе на улицата, двамата ѝ колеги от полицията седяха и я чакаха в своята радиокола, а четвърт час по-късно, те спряха пред къщата на Фон Комер, която се намираше само на няколкостотин метра от портите на двореца „Дротнингхолм“. Шест часа без пет минути, съвсем навреме, но Надя Хьогбери и нейните колеги от техническия отдел вече бяха там. Граждански автомобил, дискретно паркиран от другата страна на улицата, очакваше Аника Карлсон да направи първите стъпки.

„За съжаление, не сме единствените“, установи Аника, която вече беше забелязала първия фотограф, който клечеше в подстъпа към гаража три къщи по-нагоре по улицата.

— Добре — каза Аника и излезе от колата. — Дръжте онези лешояди настрана, та да можем да си свършим работата на спокойствие. Повикайте един патрул за всеки случай.

След това тя отвори градинската портичка, отиде направо до входната врата и натисна звънеца на вратата. Наистина четири минути по-рано от заплануваното, но с оглед на това, че тя вече беше преброила най-малко двама фотографи и още един, вероятно журналист, тъй като той поне не носеше фотоапарат, това беше най-малката ѝ грижа в момента.

Този, който живееше в къщата, се позабави доста. Чак след пет минути звънене Фон Комер отвори вратата. Безупречно облечен с халат и червена копринена пижама, ако се съдеше по крачолите. Сресан прилежно, с язвителна усмивка на лицето си и всичко, което той каза и направи, беше погрешно от самото начало. Въпреки че най-малкото трябваше да е забелязал полицейската кола, която стоеше паркирана до собствената му пощенска кутия.

— За какво става въпрос? — попита Фон Комер и я погледна с повдигнати вежди и очи, които бяха прекалено бдителни, за да може да му се има доверие.

— Казвам се Аника Карлсон и работя в отдела за криминално разследване в Сулна — каза Аника и показа легитимацията си. — Налага се да разговарям с вас. Може ли да влезем и да поговорим?

— В такъв случай предлагам полицаят да ми се обади и да определи час, за да не се налага да будите хората посред нощ — отговори фон Комер.

— Може ли да влезем и да поговорим? — повтори Аника, усмихна се любезно и кимна.

— Не, всъщност не, никак не е удобно — добави Фон Комер и когато понечи да дръпне вратата, тя вече нямаше никакъв избор.

Първо я запречи с крака си, после го хвана здраво за лявата ръка, бутна го пред себе си вътре, в собственото му антре, и там нещата съвсем излязоха от контрол.

— Какво, по дяволите, правите, човече — извика Фон Комер и със свободната си дясна ръка шумно я зашлеви по лицето.

— Сега ще се поуспокоим — каза Аника Карлсон, въпреки че вече усещаше вкуса на кръвта от носа си в устата. После тя подсече краката му, просна го по лице на собствения му килим в антрето, сложи ръцете му на гърба и ги заключи с белезници.

— Какво, по дяволите, правите, що за гнусни хитлеристки прийоми? — ревеше Фон Комер.

— Работата ми — отвърна Аника. — Върша си работата, а ти просто ще държиш устата си затворена.

99

Този вторник Лиса Матей беше планирала да дойде на работа чак в девет часа. Беше нейният ред да заведе малката им дъщеря в детската градина и като майка с постоянно гузна съвест това беше важно за нея. Малко време за наслада, сутрешна приказка, момичешка закуска само с Елин и нейната майка. След това разходка до детската градина. Една от онези разходки, при които човек сякаш разполага с цялото време на света, да гали достатъчно благите кучета, да разглежда всичко и да говори за всичко, което може да дойде наум на едно едва тригодишно момиче.

През този вторник това беше най-важното, то стоеше най-отгоре в графика за деня и всичко останало беше без значение. Поне сутринта, преди да премине към ежедневните задължения и често твърде явния факт, че тя беше и високопоставен началник в Шведската служба за сигурност.

Шест и половина, помисли си Лиса Матей, когато телефонът ѝ я събуди. Още преди да отговори, тя разбра за какво става въпрос. Не беше за самоубиец с бомба в сутрешния наплив в метрото, не ставаше въпрос и за отвличане на самолет от „Арланда“27, нито пък нова и внезапна заплаха срещу министър-председателя. Бекстрьом, простена Лиса Матей.

Това беше дежурният офицер от Шведската служба за сигурност, който ѝ се обаждаше, за да я информира относно една от задачите, които от няколко дни стояха отбелязани на неговия списък, като името на Матей се намираше най-отгоре сред належащите задачи, които трябваше да се изпълнят, в случай че възникне необходимост. Един от техните цивилни охранители в „Дротнингхолм“ се обадил преди петнайсет минути и съобщил, че полицията очевидно извършва някаква дейност във и около жилището на Фон Комер до двореца „Дротнингхолм“.

— Слушам — въздъхна Матей. „Определено е онзи дебеланко Бекстрьом“, помисли си тя.

Истински цирк, според дежурния. Половин дузина журналисти и фотографи от най-големия вечерен вестник, ако се съди по стикерите на колите им. В добавка и още няколко, които били застанали до портите на двореца.

— Разговарях с колегите в Сулна — обясни дежурният. — Явно са отвели Фон Комер за разпит. Той също така, изглежда, е задържан. Освен това ще претърсят жилището му.

— Задържан? За какво? — попита Матей. „За това, че е убил адвокат Ериксон“, отговори си тя, като вътрешно изстена високо.

— За опит за измама в големи размери или като алтернатива за измама в големи размери — отвърна дежурният, а звукът, който се чуваше, беше сякаш прелистваше книжата си. — Изглежда малко странно всъщност, като се има предвид, че главният прокурор Лам е тази, която е взела решението. Именно тя е водещият досъдебното производство при разследването на убийството на онзи адвокат.

— Поправи ме, ако греша, но нямаме ли ние със Сулна споразумение да ни информират своевременно, когато планират нещо подобно?

— Да — потвърди дежурният. — Само че този път някой, изглежда, е забравил за това.

Миг за наслаждение и сутрешна приказка с най-различни препятствия. След един час Дан Андершон ѝ се обади и ѝ каза, че той сега е на мястото, в „Дротнингхолм“, а също така е разговарял с колегите от Сулна. Претърсване, задържане на заподозряно лице и ако имало още нещо, което той искал да знае, да говори с техния водещ досъдебното производство, Лиса Лам.

— Има ли нещо друго, което да са прибрали, освен Фон Комер? — попита Матей.

— Не — отвърна Дан Андершон. — Него те отвели още преди час. С белезници и сако на главата.

— Ама защо, за бога? — „Звучи като нещо, което може да се види в криминалните филми по телевизията“, помисли си Матей.

— Той, изглежда, е помилвал Аника Карлсон, колегата Аника Карлсон от „Тежки престъпления“ в Сулна, нали я знаете, онази с големите мускули…

— Знам я — прекъсна го Матей. — Има ли още нещо, което…?

— Предлагам да говорим за това после — прекъсна я Дан Андершон.

— Не — каза Лиса Матей и поклати глава, въпреки че говореше по телефона. — Сега.

— Обади се говорителят на краля. Гонката изглежда е в пълен ход. Медиите висят по вратата на двореца в напълно буквалния смисъл, ако разбирате какво имам предвид. Освен това може би има двайсет от тях пред къщата на Фон Комер. И ТВ4, и държавната телевизия са на мястото. И това, за което питат, е…

— Благодаря, схващам — каза Лиса Матей, която вече беше предвидила това. — Ще се видим в кабинета ми след един час.

„Какво да правя сега? — запита се тя веднага след като затвори телефона. — Ще се обадя на Анна“, реши тя. Анна, като Анна Холт, която беше една от най-добрите ѝ приятелки, кръстница на единственото ѝ дете и за по-удобно, началник на полицията във Вестерурт.

100

Осемчасов възстановителен сън, порядъчна закуска и най-малко половин час за личната хигиена и за външния вид. „Никога не бива да се проявява небрежност, когато ще се работи на открито“, помисли си Еверт Бекстрьом, когато точно преди девет часа сутринта излезе от жилището си в „Кунгсхолмен“, за да се качи в очакващото го такси, да отиде в полицейския участък в Сулна и да проведе един прям и откровен разговор с най-добрия приятел на краля.

Щом седна в таксито на път за там, първият глас от хвалебствения хор се обади. Той принадлежеше на неговия личен репортер, който се обади по личния му мобилен телефон. „Един щастлив човек, много щастлив човек“, отбеляза си Бекстрьом.

— Бекстрьом, Бекстрьом — простена репортерът. — Не знам как да го кажа, но от това може да излезе нещо много, много голямо.

— Това ще го обсъдим по-късно — каза Бекстрьом отсечено. — Не ми звъни, аз ще те потърся.

„Какво, по дяволите, очакваше?“ — додаде наум той.

После нещата си тръгнаха едно след друго. Всичко, без изключение, премина като по вода. Първият човек, когото той срещна, след като влезе в службата, беше колегата Карлсон. „Усмихната и позитивна както винаги“, помисли си Бекстрьом, щом забеляза колко ядосана изглеждаше тя.

— Нека да позная — каза Бекстрьом. — Когато му каза, че работиш в полицията, той пребледня като платно и попита дали не се е случило нещо ужасно с жена му и децата.

— Не — каза Аника Карлсон и поклати глава. — Той поиска да узнае за какво става въпрос и след като не пожелах да му обясня, той опита да затвори вратата в лицето ми.

— Ау, ау, ау. Какъв мрачен тип — измърмори Бекстрьом.

— После ми залепи една здрава плесница — продължи Аника Карлсон и посочи с десния си показалец червенината под лявото си око.

— Страхотно — каза Бекстрьом. — Значи те е помилвал. По-добре не би могло да бъде. Направо летящ старт.

— Ако искаш повече подробности, предлагам да прегледаш някой от вечерните вестничета — каза Аника Карлсон. — Кой знае защо, там гъмжеше най-вече от журналисти, когато пристигнахме.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш? — попита Бекстрьом с изненада. — От тази сграда изтича като през сито. Това е много неприятно, ако питаш мен.

— Именно — каза Аника. — Чудя се само дали все още искаш да присъствам на разпита?

— Разбира се — каза Бекстрьом. — Защо да не присъстваш?

— Първото нещо, което той стори, когато пристигнахме тук, беше да ме докладва за насилие — обясни Аника. — Та затова питам.

— Естествено, че ще присъстваш — каза Бекстрьом.

— Забрави — каза Аника Карлсон. — Вече говорих с Лиса Лам и се споразумяхме.

„Та това си е чист бунт“, помисли си Бекстрьом. Имаше, обаче, и нещо в очите на ѝ, което му подсказа, че сега не е моментът да обсъжда този въпрос. Някой друг път, може би, но не и днес, въпреки че слънцето грееше от ясносиньото небе над полицейския участък в Сулна и над всички полицейски служители, които работеха там.

101

Според протокола от разпита, който в крайна сметка щеше да бъде включен в предварителното разследване срещу барон Ханс Улрик фон Комер, първият разпит с него беше започнал в 09,15 часа в полицейския участък в Сулна. Водещ разпита беше криминален комисар Еверт Бекстрьом, помощник му беше криминален инспектор Юхан Ек, а присъстващ на разпита беше също така главен прокурор Лиса Лам.

Дотук всичко беше описано съвсем правилно, но що се отнася до началния момент на разпита, тук истината беше условна, тъй като страните бяха отделили десет минути преди започването му за един искрен и откровен разговор. Или монолог по-скоро, защото Бекстрьом само измърмори това-онова, докато Ек не каза нито дума през цялото време, а единственото, което Лиса Лам каза, беше обяснението за причината Фон Комер да седи на това място, а именно, че е заподозрян в опит за измама в големи размери или, алтернативно, в измама в големи размери и че водещият разпита комисар Еверт Бекстрьом след малко ще докладва за уточнените подробности.

Баронът, от своя страна, беше извън себе си, до границата на полудяването от гняв. Той крещеше за насилие, за шведската полицейска държава и нейните слуги, които посред нощ нахълтали в дома му и когато той най-накрая успя да си поеме дъх, каза само, че отказва да каже и думица, преди да му дадат възможност да се консултира с адвоката си насаме.

— Разбира се — съгласи се Лиса Лам. — Имате ли някакво име, което да ми дадете?

— Адвокат Петер Даниелсон — каза Фон Комер. — Той работи в адвокатската компания „Ериксон и Партньори“.

— В такъв случай се страхувам, че може да има проблем — отвърна Лиса Лам.

— Какъв проблем? — изсумтя Фон Комер. — Имам право на адвокат, все пак.

— Точно в този случай обаче срещу него може да се направи отвод — каза Лиса Лам. — Причината за това ще стане ясна по време на разпита.

— Можем, разбира се, да намерим някого друг — предложи Бекстрьом с мек тон и невинно изражение. — Имам едно предложение, ако господин баронът е в състояние да ме изслуша.

— Какво е то?

— Докато господин баронът размишлява над избора на адвокат, мисля да обясня защо е толкова спешно да разговаряме с него.

— Да, изгарям от любопитство.

— Има три неща, които ме притесняват, мен и моите колеги — започна Бекстрьом и въздъхна.

— Три неща? Какви биха могли да бъдат те?

— На първо място, адвокат Ериксон е извършил насилие над господин барона на паркинга пред двореца „Дротнингхолм“ в неделя вечерта на 19 май. Само четиринайсет дни, преди той да бъде убит.

— Но това е направо абсурдно — запротестира Фон Комер. — Преди няколко седмици ми позвъни една млада жена, която каза, че е полицай, и аз ѝ разказах как точно стоят нещата. А именно, че аз и жена ми бяхме на гости на добри приятели, на юг, в Сьодерманланд. Да е било извършено насилие над мен, това си е чиста фантазия.

— Съжалявам — каза Бекстрьом. — Има твърде много неща, които говорят за обратното на това, което току-що казахте. В същото време това, за съжаление, е най-малкият проблем в случая.

— Чисти фантазии — повтори Фон Комер и поклати глава. — А какво е второто?

— Причината адвокат Ериксон да ви се нахвърли е, че той е открил, че сте го измамили с един милион във връзка с продажба на картини.

— Що за глупост? Кой ви е надрънкал тези небивалици?

— Моят проблем е, че има много неща, които говорят, че и това е вярно — каза Бекстрьом. — Но дори и това е не толкова значимо, като се има предвид третият проблем.

— И без това вече ми писнаха ушите, мисля, че мога да чуя и него. Това е просто безумие.

— Онова, което ме притеснява най-много, е, че вие изглежда общувате с двама от най-изявените престъпници в страната. Двама членове на „Ангелите на ада“ — Фредрик Окерстрьом и Анхел Гарсия Гомес, а основанието да се интересуваме от тях понастоящем е, че прокурорът тук поиска арестуването им за убийството на адвокат Тумас Ериксон.

— Ама чакайте малко — каза Фон Комер и вдигна и двете си ръце в почти умолителен жест. — В действителност те бяха тези, които се появиха у дома, в моето жилище, без никакво предупреждение. Никога преди не съм виждал очите им. Никога, през целия си живот.

— Именно — съгласи се Бекстрьом. — Приемам това, което господин баронът казва, и тъй като отдавна съм се научил, че не всичко е така, както изглежда, решихме да ви дадем възможността да ни разкажете как стоят нещата в действителност.

„Току-виж се уловил на тази въдичка“, додаде той наум.

— Нямам търпение — каза Фон Комер и погледна Бекстрьом. — Нямам търпение.

— Чудесно — каза Бекстрьом, като натисна копчето за запис на касетофона. — Разпит на барон Ханс Улрик фон Комер. Водещ разпита е криминален комисар Еверт Бекстрьом…

„Той е наистина феноменален“, установи Лиса Лам.

— Предлагам да започнем от последната точка — каза Еверт Бекстрьом половин минута по-късно, веднага след като премина през формалностите, покашля се дискретно и сложи една таблетка за смучене в устата си. — Как стана така, че срещнахте Окерстрьом и Гарсия Гомес у дома в жилището ви?

— Но чакайте малко…

— Простете, искрено моля за извинение — каза Бекстрьом, като същевременно протегна пакетчето с ментови таблетки към своята жертва на разпита. — Наистина забравих да попитам дали…

— Не, благодаря, няма нужда — каза Фон Комер. — Може би изглеждам объркан, но…

— Слушам с радост — каза Бекстрьом и направи почти подканящ жест, като постави пакетчето с таблетки за смучене между тях двамата на бюрото.

— Ето как всъщност стоят нещата — продължи Фон Комер. — С онези двамата, за които говори господин комисарят, значи…

„Целият съм в слух“, помисли си Бекстрьом и кимна насърчително. „Макар че носът ти вече е дълъг като дръжка на метла.“

„Изключително, феноменално — повтори си Лиса Лам. — Освен това, той ми напомня за някого, когото съм гледала по телевизията, когато бях дете. Онзи полицай, който се чешеше по главата през цялото време и звучеше така, сякаш просто мислеше на глас.“

102

За да не изплаши ненужно до смърт техния заподозрян, Аника Карлсон седна в контролната стая, която се намираше в един и същ коридор със стаята, в която се водеше разпита. На един телевизионен екран, окачен на стената, можеше да се следи какво казваше разпитваният и как изглеждаше, когато отговаряше. Без той самият да има и най-малка представа за това. Барон Фон Комер явно беше магнит за публиката. Всички столове в стаята вече бяха заети, когато Аника влезе.

— Няма ли по-важни неща за теб? — попита Патицата и впери поглед в Йени Рогерсон, която беше застанала в обичайната си, наклонена напред поза с листове и химикалка на коленете.

— Заповед от шефа — усмихна се Йени. — Той поиска да го уведомя по-късно за езика на тялото на Фон Комер. Затова…

— Донеси още един стол — прекъсна я Патицата Карлсон с втренчен в нея поглед. „Проклета кукла“, си каза наум тя.

— Няма проблем — изчурулика Йени, стана и изчезна в коридора. „Проклета войнстваща лесбийка“, додаде наум тя.

„Този човек просто си няма еша“, възхити се Аника Карлсон четвърт час по-късно, докато Бекстрьом играеше внимателния и разсеян полицай, който през цялото време караше разпитваната си жертва да казва неверни неща. „Нито една вярна дума не казва този човек. Той е толкова истински, колкото монета от три крони“, разсъждаваше Аника Карлсон и в същия миг получи кратко съобщение по мобилния от най-високопоставения си началник, Анна Холт, която очевидно искаше да я види незабавно. „Хубаво е, че вече съм загряла“, помисли си Аника, тъй като се досещаше за какво Холт ще иска да си говорят.

Анна Холт седеше зад голямото си бюро, а на единия от двата стола за посетители седеше една бледа и много добре облечена блондинка. Слабичка, добре сложена и в онази неопределима възраст между трийсетте и четирийсетте.

— Как е при теб? — попита Холт с угрижена усмивка. — Чух, че граф Дракула фон Дротнингхолм се опитал да те повали на земята.

— Шибна ми един — отвърна Аника Карлсон и сви рамене. — Всички документи са вече подписани, така че всичко е наред.

— Не се притеснявам за това ни най-малко — увери я Холт. — Не за това исках да говоря с теб. Не зная дали сте се срещали преди, но това тук е Лиса, Лиса Матей, която работи в Шведската служба за сигурност. Ние сме стари приятелки и бивши колежки. Освен това аз съм кръстница на малката ѝ дъщеря.

— Зная коя сте — каза Аника Карлсон и кимна на Матей. — Но не вярвах, че някога ще се срещнем. „Любимката на легендата Ларш Мартин Юхансон, така че няма как да си много глупава“, уточни тя наум.

— И аз се радвам да се запознаем, Аника — отвърна Лиса Матей с хладна усмивка като същевременно отвори тънката си кожена чанта, която лежеше пред нея на бюрото и извади оттам един лист хартия, който подаде на Аника.

— Имам няколко въпроса, но първо искам да прочетете това тук. И да го подпишете, веднага щом го прочетете — продължи тя, като сложи една химикалка на бюрото.

„Не е обикновено споразумение за неразкриване на информация — помисли си Аника Карлсон, докато го четеше. — Според шведския закон в днешна Швеция, това си напълно безсмислено.“

— Един въпрос от любопитство — каза Аника, веднага след като написа името си на листа хартия, който Лиса Матей бързо си прибра обратно и го пъхна в чантата си.

— Да — каза Лиса Матей. — Ако мога, с радост ще ти отговоря.

— Да предположим, че се обадя на един вестник и им разкажа за това, което току-що подписах.

— Да…

— Какво ще се случи тогава? С мен, имам предвид?

— Тогава, за съжаление, ще бъдем принудени да предприемем действията, относно които току-що потвърдихте, че сте информирана — отбеляза Лиса Матей. — В същото време обаче съм сигурна, че няма да се озовем в тази ситуация. Вие изглеждате както умна, така и почтена, което също така е и причината аз да съм тук, а не вие горе при мен.

— Но Холт… — каза Аника Карлсон и поклати глава. — Защо трябва тя да е тук?

— Единствената причина е, че и тя подписа същия лист като вас, преди да дойдете — заяви Матей.

— За което аз не бива да говоря — добави Анна Холт с радостна усмивка.

— Но това е абсолютно безсмислено — каза Аника Карлсон и поклати глава.

— Не съм дошла, защото службата за сигурност възнамерява да поеме разследването на убийството, по което работите вие и вашите колеги. Причините да искам да разговарям с вас са съвсем други. Първата е, че искам да се информирам относно подозренията срещу Фон Комер. Каква е силата им, искам да кажа. Втората е, че съм притеснена от изтичането на информация към медиите от вашето разследване по начин, който е показателен за нещо повече от обикновена бъбривост или че някой просто иска да изкара някоя пара. Третата е, че имам един конкретен въпрос. От кой или от кои ваши колеги изтича информацията?

— Какво стана със защитата на информатора? — попита Аника Карлсон. — Поправете ме, ако греша, но доколкото си спомням, това е записано в Конституцията.

— Да, записано е там съвсем ясно, както и изключението за случая, в който тя не е в сила, а именно при заплаха срещу сигурността на страната. Освен това то беше ясно записано и на листа, който току-що подписахте.

— Но ако все пак аз съм била тази? От която е изтекла информацията, имам предвид.

— Не — каза Лиса Матей и поклати глава. — Разбира се, че не сте вие. Това също е една от причините да седя тук и да говоря с вас.

— Значи, така мислите. Сигурна ли сте?

— Да — отвърна Матей без ни най-малък намек за усмивка. — Сигурна съм. Ако се питате откъде съм толкова сигурна, ще ви кажа, че го виждам в очите ви. Не сме подслушвали телефона ви, нито пък сме използвали някой друг технически фокус-мокус от този род.

— Добре — съгласи се Аника Карлсон и сви рамене. — Тогава ще ви кажа какво мисля и какво е положението според мен.

„Ти си вероятно най-неприятният човек, когото съм срещала през целия си живот, ти, гадна кучко от горния клас“, помисли си тя.

Двайсет минути по-късно тя беше приключила. Подозренията срещу Фон Комер? Че той се е опитал да измами Ериксон във връзка със сделки с произведения на изкуството, беше съвсем очевидно. Че той също би могъл да бъде подстрекател или съучастник в убийството му, не беше толкова сигурно. Но пък беше възможно да се разследва предвид доказателствата, с които те вече разполагаха. А той лично да е убил Ериксон, беше обаче изключено и в това Аника Карлсон беше твърдо убедена.

— Той е твърде хилав, чисто и просто. Освен това смятам, че това съвсем скоро ще се разбере. До каква степен той е замесен в самото убийството, искам да кажа — обобщи Аника Карлсон. — В най-лошия случай той е искал да вземе обратно онези картини и е взел със себе си Окаре или някой друг на неговия акъл, за да му помогне с практическите подробности. И е бил в дома на Ериксон, когато всичко това се е случило. Той да е онзи, който е разбил черепа му? Забравете. Той не притежава необходимото, за да го направи по този начин. Повярвайте ми.

— Добре — каза Лиса Матей. — А какво мислите за изтичането на информация към вестниците?

— Наистина не знам — каза Аника Карлсон и поклати глава. — Що се отнася до случилото се днес, не съм видяла всъщност нищо, което да се е появило в медиите. Нищо повече от репортерите, които вече бяха там сутринта, когато пристигнах, а след това целият ми предиобед беше запълнен с други неща. Освен това твърде малко знам за начина, по който работят медиите. Бих искала да използвам възможността и да попитам.

— А онзи портрет по описание на Гарсия Гомес? Който сте направили миналата седмица и който се появи във вестниците вчера сутринта. Имате ли представа как се е появил там?

— Почти сто процента съм сигурна, че поне не е Бекстрьом — отвърна Аника Карлсон кой знае защо.

— Защо считате така?

— От една страна, поради това, че побесня, когато го узна. А от друга, мисля, че се досещам как се е случило.

— И как се е случило?

— Колежката Андершон-Триг реши, че колегите от „Защита на животните“ биха могли да ни помогнат с идентифицирането му по портрета. Някой от колегите от „Защита на животните“ е разказал на медиите, след като тя им е дала портрета. Лоша преценка, обусловена от амбиция, и никой не е получил никакви пари от вестника. Случват се такива работи.

— А за случилото се днес, нямате ли някакво по-определено мнение?

— Дали информацията не е изтекла от Бекстрьом ли питате? — каза Аника Карлсон и вдигна очи към Матей, без да отклонява поглед.

— Да. Вие, лично, какво мислите?

— Наистина не знам — каза Аника Карлсон. — Но ако случайно положението е толкова зле, лошо му се пише.

— Лошо му се пише? Какво искате да кажете?

— Ами с оглед на този лист хартия, който ми дадохте да подпиша — поясни Аника Карлсон.

— Какво ще кажете, момичета? — попита Анна Холт в желанието си да смени темата. — Не смятам, че можем да постигнем по-голям напредък в момента. И така, мога ли да ви поканя на обяд?

— Аз, за жалост, не мога — каза Аника Карлсон. — Твърде много работа имам.

— Аз с удоволствие бих обядвала с теб — каза Лиса Матей и се усмихна. — Покрай стреса тази сутрин претупах закуска. Впрочем малката Елин ти праща много здраве.

„Така ли се чувства човек, когато срещне някого, когото никога преди това не е срещал?“, питаше се Аника Карлсон, след като се върна в контролната зала за разпит, за да види как Бекстрьом, по своя любезно разсеян начин, въртеше барон Ханс Улрик фон Комер. Поне никой от колегите ѝ не бе посмял да свие стола ѝ, а това винаги е добър знак.

103

Приблизително по същото време, когато криминален комисар Еверт Бекстрьом превръщаше „един кавал в люшкаща се шамандура“, понеже именно така самият той описваше разпитите с Фон Комер, когато разказваше за тях на личния си репортер същата вечер, неговите колеги Пер Блад и Ларш Алм провеждаха разпита на адвокат Петер Даниелсон от адвокатското дружество „Ериксон и Партньори“.

Още един разпит от цяла поредица разпити, още един съвсем не непринуден разговор, белязан от амбицията да се извади наяве истината, или поне някаква форма на признание, но при който резултатът често беше точно обратният. Диалог под формата на въпроси и отговори, по правило характеризиращи се с неясноти, които възникваха при сравнения с предишни свидетелства, а в настоящия случай със сведенията от анонимен източник, чието име беше известно само на Бекстрьом. Ако на адвокат Тумас Ериксон е било възложено да продаде колекция от произведения на изкуството от името на все още неизвестен клиент, то за това, логично, би трябвало да има документи в адвокатската кантора, където той е работил.

Според Петер Даниелсон такива документи в кантората нямало. Никакви пълномощни, договори, отчети, извлечения от сметки, нито пък квитанции за изплащане на възнаграждения и неговото собствено тълкувание беше, че сведенията са неоснователни. Неговият бивш колега не бил получавал подобна задача. Водещият разпита беше на противоположното мнение, затова много скоро при разговора се стигна до предположението, че е напълно възможно, като едно логично обяснение, Ериксон да е имал и „странични“ клиенти. Че тъкмо тази задача е имала най-вече частен характер.

— Това, разбира се, не може да се изключи — съгласи се Даниелсон. — Нормално е човек в качеството си на адвокат да върши неща от името на добри приятели.

— В това отношение ние сме като лекарите — продължи той. — Постоянно ни притискат приятели и познати, които искат да им помогнем и със съвети, и с действия.

В същото време той изглеждаше толкова очевидно облекчен, когато обсъждаха тази възможност, че и двамата, Алм и Блад, забелязаха това. След като разпитът приключи, те се споразумяха Даниелсон и неговите служители да проучат въпроса още веднъж, ей така, за всеки случай. Блад дори му каза няколко думи на излизане, когато той и колегата му си тръгваха от кантората.

— Ако има нещо, което те притеснява във връзка с дейността на Ериксон, мисля, че е както в интерес на кантората, така и в твой интерес да ни го кажеш.

— Разбира се — каза Даниелсон. — Но за да бъда съвсем искрен, между нас казано, нито аз, нито моите колеги сме имали някаква причина да мислим в тази посока, що се отнася до Тумас и неговата работа.

„За да бъда съвсем искрен, между нас казано. Къде съм го чувал това преди?“, помисли си Блад и просто кимна. Неговият колега Алм беше по-прям.

— Аз и моят колега приемаме въпреки всичко, че нещата стоят по този начин. Така че предлагам да помислите по въпроса.

104

След като изтече първият час, Бекстрьом предложи кратка почивка. Освен това предложи на Фон Комер кафе, минерална вода, може би сандвич, да се пораздвижи малко, а също така и посещение на най-близкия кът за пушене в участъка. Цялата постановка беше, накратко казано, най-малкото, за да покаже добронамереността си.

Фон Комер отклони с благодарност поканата за пушене, но прие останалите предложения и докато чакаха кафето, те излязоха в коридора, където Бекстрьом го дръпна настрана с дискретно движение на главата към прокурора, което беше застанала малко по-встрани и шепнешком водеше разговор с колегата Ек. Беше крайно време за откровен разговор между двама мъже и Бекстрьом започна, като предложи да оставят настрана официалностите. С цялото полагащо се уважение, разбира се, но за да не губят време, най-малкото, тъй като на самия него не му беше много приятна цялата тази работа.

— Аз разследвам убийства — каза Бекстрьом с красноречиво повдигане на раменете — и всякакви такива фискални подробности, между нас казано, изобщо не ме интересуват. За разлика от някои прокурори — допълни Бекстрьом с ново многозначително движение на главата в посока към Лиса Дам.

Разбира се, че можеха да оставят настрана официалностите, съгласи се Фон Комер. Не само за да спестят време, а защото той сега беше разбрал, че най-после е срещнал полицай, който има желанието да го изслуша. Полицай, който не го е осъдил предварително, а след това те преминаха към въпроса.

Четвърт час по-късно разпитът беше възобновен. Кафе и минерална вода за всички, два сандвича с кашкавал и шунка за фон Комер.

— Ако правилно съм разбрал, тези двамата се появяват съвсем неочаквано при теб, вкъщи — каза Бекстрьом, веднага след като жертвата му премахна с помощта на салфетката възможните следи от краткото си хранене. — Две напълно непознати за теб лица — продължи той.

— Както казах преди почивката, никога преди не съм виждал очите им.

— А защо искаха да се видят с теб, тогава?

Причината за това била, че те дошли, за да вземат картините и останалите произведения на изкуството, които той обещал да помогне на Ериксон да продаде.

— Те бяха учтиви и любезни, така че нямаше никакви проблеми — каза Фон Комер. Представиха се сами и доколкото си спомням, онзи, големият, май името му беше Окерстрьом, ми даде визитната си картичка още докато стояхме на вратата и разговаряхме.

— И какво се случи след това?

— Поканих ги да влязат и след това обясних как стоят нещата. А именно, че трябва да е станала някакво недоразумение, защото Ериксон лично беше взел цялата колекция само няколко часа по-рано.

— Ти помисли, че те идват от името на Ериксон?

— Ами кой друг би ги изпратил в дома ми? — отвърна фон Комер и погледна смаяно Бекстрьом. — Помислих, че са се разминали поради някакво недоразумение.

— Разбирам — каза Бекстрьом. — И какво им каза тогава?

— Отидох и взех разписката, която Ериксон ми беше написал. От нея се разбираше, че той вече е взел картините.

— А те как реагираха?

— Не, що се отнася до това, нямаше проблеми. Доколкото си спомням, дори им дадох копие от моята разписка. Нямахме никакви разногласия помежду си, поне така усетих нещата. Трябва да е станало недоразумение между тях и Ериксон, искам да кажа.

— Но не казаха изрично, че Ериксон ги е изпратил, нали?

— Не, но кой друг би могъл да го направи?

— Да, това безспорно е добър въпрос — каза Бекстрьом и се усмихна любезно, а в същия миг Надя Хьогбери почука на вратата и предпазливо надникна в стаята.

— Разпитът е прекъснат в 10,31 — каза Бекстрьом, след като бързо погледна часовника си.

— С какво мога да ти помогна, Надя — обърна се към нея Бекстрьом.

— Мога ли да разменя няколко думи с теб? — попита Надя.

— Да — отвърна Бекстрьом. — Дай ми само минутка, след което продължаваме — каза той на Фон Комер.

— Как върви? — поинтересува се Надя, веднага след като те излязоха навън в коридора и Бекстрьом затвори вратата на стаята за разпит.

— Ще се наредят нещата — каза Бекстрьом и сви рамене. — А при теб как е?

— Той определено има купища картини в къщата си, но не и тези, които търсим. Затова пък намерихме една разписка, подписана от Ериксон, с която той признава, че си е взел всички джунджурии. Отбелязани са дори времето и мястото. Петък, 31 май и адреса на Фон Комер.

— Нещо друго?

— Тази визитна картичка — каза Надя и подаде една визитна картичка, която беше сложена в запечатан пластмасов джоб. Това, изглежда, е визитната картичка на Окаре. Фредрик Окерстрьом. Изпълнителен директор на „Окаре Секюрити“. Кой да предположи, че Фредрик Окаре си има собствена охранителна фирма — каза Надя и се усмихна. — Разписката за картините е тук — продължи тя и подаде на Бекстрьом още един пластмасов джоб.

— Добре — каза Бекстрьом. — Как върви работата с неговия компютър? И с банката?

— Работим под пара — каза Надя.

— И така, подновяваме разпита в 10,35 — каза Бекстрьом, веднага щом се намести удобно на стола, на който седеше.

— Каза, че един от твоите посетители ти е дал визитната си картичка — каза Бекстрьом. — Вероятно е тази?

— Да — потвърди Фон Комер. — Да, това е визитната картичка. В това съм съвсем сигурен.

— Отбелязвам за протокола, че току-що показах една визитна картичка на Ханс Улрик фон Комер с името на Фредрик Окерстрьом и името на неговата фирма „Окерстрьом Секюрити“, отпечатани върху нея — поясни Бекстрьом.

— Точно тази визитна картичка ми даде той — вметна Фон Комер.

— Отлично — каза Бекстрьом. — Тук имаме също така една разписка, ще ти я покажа, с която Тумас Ериксон потвърждава получаването на общо дванайсет различни предмета на изкуството, които той е взел от теб в петък, на 31 май. Единайсет картини и една емайлирана фигурка. Това ли е разписката, която спомена по-рано?

— Определено — каза Фон Комер. — В това съм съвсем сигурен.

— Аха. Добре — каза Бекстрьом, въздъхна доволно и се облегна на стола си. Погледна Лам и Ек.

— Ами доволен съм от отговорите и ако няма нещо друго, възнамерявам да премина нататък и да говорим за нещо съвсем различно, а именно предишното ви познанство с адвокат Тумас Ериксон.

— Откъде искате да започна? — попита Фон Комер, който изглежда се чувстваше все по-комфортно в ситуацията, в която се намираше сега.

— Предлагам да започнеш от самото начало — каза Бекстрьом, като се усмихваше също толкова доволно, както преди. — Обикновено така е най-добре. Започни с първия път, когато го срещна.

— Идеята е отлична — съгласи се Фон Комер.

„Можем да оставим онзи, последния път, за накрая.

Когато седиш на дивана му и се насираш, докато куршумите свистят около ушите ти“, помисли си Бекстрьом.

Първият път, когато Фон Комер срещнал адвокат Ериксон, бил един лов в Сконе при общ познат, по професия строител. Точната година той не можел да си спомни, но трябва да е било преди около десетина години.

А след първата среща? Общо десет, може би двайсет пъти. Случайни срещи в компании, в града, в ресторанта, на някой лов или на вечери при общи приятели и познати. Това било всичко, според Фон Комер.

— Разбрах, че той е бил при теб, у дома — каза Бекстрьом. — Когато е взел онези картини, за които говорихме.

— Да, и още два пъти, в действителност. На две сравнително големи празненства, които аз и жена ми организирахме. Спомням си един пролетен обяд, между другото.

— А ти самият? Бил ли си във вилата на Ериксон в Олстен?

— Не, всъщност не — каза Фон Комер. — Спомням си, че той покани мен и съпругата ми на тържествена вечеря, която той даваше, но ние всъщност вече бяхме канени другаде. Така че срещата не се състоя.

— Извинявам се, ако ставам досаден — каза Бекстрьом. — Но ти никога не си бил в къщата на адвокат Ериксон?

— Не, никога — отвърна Фон Комер. — Зная, разбира се, къде живее, но никога не съм стъпвал в дома му. — Защо мислиш, че съм ходил там?

— Професионално изкривяване, може би — отвърна Бекстрьом, като гласът му звучеше почти добродушно. — Чух какво каза и нямам никакво основание да не ти вярвам. Само заради протокола. С риск да изглеждам досаден. Значи, никога не си бил в дома на Ериксон, в жилището му на „Олстенсгатан“ 127?

— Не, никога, но пък съм бил в неговата кантора. Два пъти, точно преди една година. Беше във връзка с това, че той ме помоли да му помогна с продажбата на онова изкуство, за което говорихме. Първо, аз направих оценка на различните предмети. Колекцията се намираше в кантората му. За това посещение могат да потвърдят много хора от офиса. Ясно си спомням например, че Петер, адвокат Даниелсон, искам да кажа, също дойде да погледне картините.

— Аха, добре — каза Бекстрьом. — А второто посещение?

— След това Тумас ми се обади и ние се срещнахме два дни по-късно, отново в кантората му, и тогава съставихме един договор, в който, освен всичко останало, се споразумяхме за моя хонорар. Колекцията бе изпратена в дома ми, понеже моят офис е в къщата, където живея, и за това се погрижи една транспортна фирма.

— От това, което казваш, разбирам, че не сте били близки приятели, но не сте били и неприятели. По-скоро познати. И освен това по определен повод сте имали и делови отношения. Когато той те е помолил да му помогнеш да продаде онези картини.

— Да — потвърди Фон Комер. — Може да се каже, че това е много точно описание.

— Което логично ме води към онзи малък инцидент пред театъра в „Дротнингхолм“. Разбирам напълно как човек смята, че полицията не би трябвало да се занимава с такива лични истории, но като се има предвид това, което сполетя Ериксон впоследствие, вероятно и вие разбирате, че не можем да го пренебрегнем.

— Да — съгласи се Фон Комер. Признавам, че беше глупаво от моя страна, но и аз разсъждавах точно както ти каза. А именно, че това е недоразумение от личен характер, с което полицията няма нужда да се занимава, и което аз и Ериксон вече бяхме изяснили по времето, когато полицията се обади. За мен и Ериксон случаят беше приключен.

— За протокола обаче бих искал все пак лично да обясниш какво се е случило — каза Бекстрьом.

Ериксон се обадил по мобилния му телефон, докато той бил на вечерната си разходка, и тъй като вече крещял и ругаел и очевидно бил на път към дома на Фон Комер, последният му предложил да се срещнат на паркинга пред театъра. Ериксон бил възбуден, крещял и размахвал един тръжен каталог, с който няколко пъти ударил Фон Комер по лицето и разкървавил носа му.

— Тогава си помислих, че май ще е най-добре да се махна оттам. Беше невъзможно да се говори с него, той само сипеше оскърбления. Така че се махнах от там.

— А той защо беше толкова възбуден? — попита Бекстрьом.

— Ами доколкото си спомням, беше станало едно недоразумение във връзка с продажбата на някаква картина. Значи, отчасти вината беше моя, понеже бях извършил пресмятането в грешната валута и Ериксон беше получил твърде малко пари. Веднага след като стана ясно какво се е случило, аз, естествено, се погрижих да оправя нещата. Има, разбира се, и разписка за това. Във връзка с нашия разговор по този въпрос аз също така му дадох да разбере, че с оглед на случилото се предпочитам да довърша задачата, с която съм се захванал.

— Много добре разбирам — каза Бекстрьом. — А как го прие той?

— Нямаше никакви възражения, искрено съжаляваше, помоли за извинение относно случилото се и каза, че уважава моята позиция.

— Един последен въпрос, преди да направим почивка за обяд — каза Бекстрьом. — Ериксон каза ли ти кой му е възложил задачата да продаде тези картини? С други думи, кой е собственикът им?

— Не — отговори Фон Комер. — Аз, разбира се, му зададох този въпрос, но той не можеше да отговори. Което не е нещо необичайно, трябва да знаете. Той ме увери също така, че провенансът е съвсем ясен. Няма никакви чудатости.

— А ти самият?

— Какво аз самият? — попита Фон Комер.

— Разбрах, че си бил изтъкнат експерт в областта на изкуството — каза Бекстрьом. — Предположих просто, че може би ти самият си разпознал произведенията и знаеш на кого принадлежат.

— Не — отговори Фон Комер. — Аз, естествено, извърших обичайните проучвания и потърсих в няколко различни бази данни за изкуство и стари тръжни каталози, но това не даде резултат. Наистина това, което ме беше помолил да продам, не бяха боклуци, но не бяха и кой знае колко забележителни неща, ако мога така да се изразя. Когато говорим за провенанса на произведения на руското изкуство от осемнайсети век, за съжаление, нещата често са доста заплетени. Нека не забравяме, че руснаците са преминали през една революция и две световни войни през миналия век, при които милиони са били убити и всичко, което са притежавали, просто е изчезнало.

— Е, да — каза Бекстрьом. — Добре, доволен съм — продължи той и погледна въпросително Лиса Лам и Юхан Ек, които в унисон поклатиха глави.

— Има ли нещо, което ти самият искаш да знаеш? — каза той и кимна към Фон Комер. — Нещо да кажеш, нещо, което смяташ, че сме забравили, нещо, което искаш да попиташ?

— Не — отговори Фон Комер. — Единствено колко дълго ще трябва да седя тук. Защото имам куп неща за вършене вкъщи.

— Обещавам и гарантирам, че няма да седиш тук и минута повече, без да е необходимо, и след като никой няма допълнителни въпроси, обявявам разпита за приключен. Часът в момента е 11,50 — уточни Бекстрьом и изключи касетофона.

105

След уводния разпит Лиса Лам последва Бекстрьом до кабинета му, понеже имаше някои неща, които искаше да обсъди с него на четири очи.

— Добре — каза Бекстрьом щом седна. — Какво да направя за главния прокурор? „Преди да умра от глад“, помисли си той.

— Ще започна с молбата да приемеш комплиментите ми — каза Лиса Лам. — Нямах представа, че можеш да бъдеш толкова съпричастен.

— Всичко това е с цел да спестим време — каза Бекстрьом и вдигна рамене. — Ако човек като Фон Комер се запъне да не говори, ще минат години, преди да влезе в пандиза.

— Ти го накара да признае, че Ериксон е извършил посегателство спрямо него — каза Лиса Лам.

— Да, така е, но това едва ли ще е достатъчно, за да се озове в пандиза. Засега той е просто жертва на престъпление.

— В същото време е, разбира се, и възможен мотив — едно добро начало. Мисля, че си твърде скромен, Бекстрьом. Освен това той признава, че се е срещнал и с двамата, Окаре и Гарсия Гомес, само два дни преди убийството. При това у дома си, в собственото си жилище. Нещо, за което ние нямахме никаква представа.

— По-добре така, отколкото някой от неговите съседи да ни го разкаже и ние да можем да го уличим в лъжа — каза Бекстрьом. — Възможността някой от тях да е забелязал Окаре и Гарсия Гомес, все пак е доста голяма, ако искам да бъда по-предпазлив в изказването си. Ако питаш мен, само едно нещо от това, което той каза, има някаква стойност. И което в същото време ме притеснява.

— Какво е то? — попита Лиса Лам.

— Че той отрича да е бил у Ериксон. Че никога не бил стъпвал в дома му. Да предположим, че той е седял и се е насрал на дивана на Ериксон, когато Ериксон се е опитал да пръсне черепа му, а някой от неговите помощници след това е убил самия Ериксон.

— Би ли бил толкова глупав, че да отрече, че е бил в къщата. Разбирам какво имаш предвид — каза Лиса Лам.

— Ако аз бях на негово място, щях да кажа, че… да… бях там два дни по-рано… когато отпразнувахме това, че отново бяхме приятели… и тъй като пихме едно-друго и май малко прекалихме… случайно изпуснах една по терлици, но тя се оказа значително по-мокра, отколкото очаквах. „Което, разбира се, може да се случи и на най-добрите“, помисли си Бекстрьом.

— Съгласна съм — каза Лиса Лам. — Ако неговата ДНК е на онзи диван, а ние това ще го узнаем в най-добрия случай още утре, обещавам, че ще го задържа по подозрение в убийството на Ериксон.

— А ако не е?

— Опит за измама в големи размери, алтернативно извършена измама в големи размери — каза Лиса Лам. — От това той няма да може да се измъкне.

— И аз така мисля — съгласи се Бекстрьом и сви рамене. — Проблемът е, че аз разследвам убийство и това е слаба утеха за мен. Затова искам да те помоля за две неща.

— Да?

— Първо, той, във всеки случай, да остане тук, докато получим отговор от Националната лаборатория по криминалистика дали именно той се е опитал да пусне гълъби на дивана на Ериксон.

— Разбира се — съгласи се Лиса Лам. — Споразумяхме се. Какво е второто?

— Ти и колегата Ек да поемете разпита с него след обяд. Евентуално може да вземете и Надя, ако тя има някакво предложение. Разпитайте го за онази измама и ако се питате защо не искам да държа брадвата, то е, защото имам други, по-важни неща за вършене.

— Смяташ ли, че той ще отрече?

— Твърдо — каза Бекстрьом. — Отначало той ще отрече твърдо. След това ще млъкне. Ще откаже да разговаря с вас. Няма да каже и дума, преди да получи адвокат. След това го отпиши. След това ще трябва да го влачиш чак до Върховния съд. И когато му поклатят глава, ще се озовеш в Европейския съд.

— Ами ако ти проведеш разпита с него?

— Няма да има никаква разлика — каза Бекстрьом. — Той просто си е такъв.

106

Лиса Лам и Юхан Ек разговаряха с Надя Хьогбери и това, което тя им каза, оправи прекрасно настроението им преди разпита на Фон Комер, който щяха да проведат след обяд. Според банката на Фон Комер в период от десет дни, между понеделник, 20 май и четвъртък, 30 май, той е извършил три тегления в брой в размер на общо един милион шведски крони. Той дори обяснил на своята връзка в банката, че причината за това е необходимостта да приключи една сделка с произведения на изкуството с продавач, който искал да му се плати в брой в шведска валута.

Прегледът на компютъра му показа, без каквото и да било съмнение, че някой с достъп до компютъра е манипулирал оригинална фактура в лири стерлинги, като чрез няколко стъпки я е променил във фактура в съответния брой шведски крони. Разликата била в размер на деветстотин шейсет и две хиляди шведски крони. Същата сума, която беше открита в бюрото на Ериксон. Последната фактура след това е била изпратена по електронната поща на адвокат Ериксон от същия компютър и четиринайсет дни по-късно сумата от малко над сто хиляди шведски крони е прехвърлена от фирмената сметка на Фон Комер по сметка, която е принадлежала на Ериксон.

Оригиналната фактура от малко над един милион шведски крони, която е била изпратена по пощата от „Сотбис“ в Лондон, бе открита в една от папките в офиса на Фон Комер. Платената от „Сотбис“ сума е била внесена на служебната му сметка в „Шведска частна банка“. На следващия ден, след като той получил парите от Англия, сумата в шведски крони след приспадането е прехвърлена на сметката на Ериксон. Разликата от близо един милион шведски крони остават в сметката на Фон Комер. Сума, която не останала незабелязана, тъй като представлявала почти цялата наличност по сметката през текущия месец.

— Нека не забравяме също така, че според бележките, които Ериксон е направил в компютъра си, той е този, който е изловил Фон Комер. Човекът, който го насочва по следата, по всяка вероятност е анонимният информатор на Бекстрьом, каза Надя Хьогбери.

Добре подготвена по основния въпрос и в добро настроение, главен прокурор Лиса Лам избра лично да започне разпита на Фон Комер. Тя игра с открити карти и показа всички, на които беше заложила, на техния заподозрян извършител. В отговор той направи точно както Бекстрьом беше предрекъл, че ще направи.

Първоначално той обясни на Лиса Лам, че е било чисто недоразумение, което сам открил и оправил незабавно. Повече от това нямало какво да се каже. Неприятно недоразумение, това било всичко. Лиса Лам не споделяше това схващане, нито пък неговото обяснение. По нейна преценка това определено бил опит за измама в големи размери, а след това нещата се развиха изцяло според предвиждането на Бекстрьом.

— Та това е пълен абсурд — заяви Фон Комер. — Дискусията е напълно безсмислена и отказвам да кажа и дума повече, преди да се посъветвам с адвоката си.

— Мисля, че постъпката ви е много разумна — съгласи се Лиса Лам. — Всъщност реших да поискам арестуването ви по основателни причини още този следобед. Предвид отношението ви, страх ме е, че може да отнеме доста време, преди да уредим този въпрос. „Добре дошъл в реалния свят, надут пуяк, такъв“, помисли си главният прокурор Лиса Лам.

107

Веднага след като Бекстрьом излезе от полицейския участък, остатъкът от неговия ден се разви по най-добрия начин. Докато Фон Комер седеше в килията си в ареста в Сулна и се наслаждаваше на закуската от наденица със сос от хрян и машинно обелени картофи, Бекстрьом си хапна леко обедно меню на верандата на ресторанта на Операта, картофени палачинки с черен хайвер, агнешки котлети на скара, парфе от пресни малини, последвани, естествено, от подходящите питиета. След заключителния коняк за храносмилане, той си хвана едно такси към дома, към „Кунгсхолмен“, за следобедната си почивка.

По пътя на шофьора му се наложи да спре и да купи един екземпляр от най-големия вечерен вестник. От войнствените новинарски заглавия Бекстрьом разбра, че този ден щеше да остане в историята на шведската преса.

За първи път разследващата журналистика успя да свърже Негово Величество краля с убийството на известен адвокат. А наличието на ясна връзка с най-голямата организирана престъпност и измамата с произведения на изкуството за милиони бяха едва ли не подробности в по-широкия контекст.

Като начало Бекстрьом изключи телефона си, след което облече халата, направи си освежителен летен грог, който беше задължителен по това време на годината, легна на дивана и посвети цял час на четенето на вестника. От уводния коментар, в който политическият репортер на вестника се заканваше на шведската бананова монархията и на западащия кралски двор, до последната статия, в която дворцовият репортер на вестника съобщаваше за близкото приятелство на краля с барон Ханс Улрик фон Комер и конституционните проблеми, до които това можеше да доведе.

Наред с останалите, думата вземаше и главният редактор и отговорен издател на вестника. Единствената причина, поради която са избрали да споменат името на това съвременно съответствие на барон Анкарстрьом28, е, разбира се, че той е заподозрян в едно от най-тежките престъпления според шведското наказателно право. За убийството на един от най-известните адвокати в страната.

Между тези, повече или по-малко, принципни наблюдения, останалите десетина страници бяха изпълнени с различни новинарски истории на същата тема. Богато илюстрирани със снимки на всички, появяващи се в контекста лица. Негово Величество кралят в адмиралска униформа, фрак със синята лента на Серафимския орден29, бял смокинг и чаша за шампанско, пушка за лосове и зелено ловно тиролско яке, барон Фон Комер, екипиран по същия начин, чак до адвокат Ериксон в костюм на тънки райета, а също така и Окаре и Гарсия Гомес с мотоциклетните си шлемове и кожени якета с емблемата на „Ангелите на ада“. Всички известни актьори в драмата, от които трупът на единия сега лежеше на масата на съдебните лекари в Сулна, друг седеше в ареста на полицейския участък, двама бяха задочно арестувани, а петият беше на държавно посещение в Турция.

Редакционният екип на вестника правеше хеттрикове през последното денонощие, докато пресотделът на кралския двор изглежда не се справяше толкова добре. Между другото, бяха се отрекли от черната овца на групата. По-точно казано, с оглед на ситуацията, направо го бяха низвергнали. Барон Ханс Улрик фон Комер в най-добрия случай бил просто един случаен познат на краля и семейството му и това познанство било във връзка с няколко дребни задачи, свързани с управлението на придворните колекции от произведения на изкуството. Една незначителна и неофициална обязаност, която всъщност била на дневен ред да бъде преразгледана и премахната. Въпреки че изявлението на прессекретаря оставяше ясното впечатление, че в най-добрия случай става въпрос за избърсването на прахта от някое и друго старо бюро и за оправянето пътьом на ресните на килимите. В отговор на отричането вестникът беше изложил на показ същинско минно поле от снимки на краля и Фон Комер заедно и по време на различни тържествени случаи. В униформа и фрак, смокинг и тъмен костюм, скаутски шапки, ловни якета, панталони за голф, ботуши за езда и в девет случая от десет с чаша в ръка. Към всичко това се добавяха и снимки от Ривиерата, на които двамата господа бяха само по бански, с питиета с чадърчета в чашите и щастливи изражения на лицата.

„Това е страхотно“, помисли си Бекстрьом и нададе възглас на задоволство, след което се включи с компютъра си в мрежата, за да продължи с гледането на този филм чрез електронното приложение на вестника, а именно „насилственото залавяне на най-добрия приятел на краля“, където той „напада жена полицай“.

Бдителният фотограф на вестника беше успял да заснеме повечето неща. С нестабилна ръчна камера, без прекъсване на кадъра, от самото начало, когато Фон Комер по халат и червена копринена пижама се опитва да затвори вратата в лицето на Патицата Карлсон, която го сграбчва за ръката и го избутва в антрето, как той я зашлевява право в лицето, как тя му подлага крак и буквално го просва на пода, после го яхва, извива ръцете му и му поставя белезниците. С картина и звук, с крясъци и викове, нападки и ругатни, плясъкът от зашлевяването, дори щракването на белезниците. За по-сигурно имаше и вградена лента с текст, в помощ на по-тежко чуващите възрастни зрители.

Феноменално, въздъхна Бекстрьом и за всеки случай отправи един благочестив, благодарствен поклон към своя собствен полилей. Проява на гениалност беше да остави Патицата да извърши залавянето според него. В името на справедливостта той трябваше да получи поне някакво минимално процентче комисиона от този филм, който без съмнение вече беше докарал милиони като приход на вестника.

След двучасов освежителен сън Бекстрьом позвъни на Лиса Лам и се осведоми относно развитието на събитията през този следобед. Що се отнася до Фон Комер, той беше постъпил точно както Бекстрьом беше предрекъл, че ще постъпи. Тя просто беше изпълнила дълга си като прокурор. Поиска задържането му по основателни причини, а именно подозрение за измама в големи размери, алтернативно, опит за измама в големи размери. Започна предварително разследване срещу него за посегателство срещу служител, а що се отнася до подозренията за убийство, тя възнамеряваше да заеме позиция по тях веднага щом пристигне отговорът от Националната лаборатория по криминалистика. Без оглед на това какъв би бил резултатът от последното, тя възнамеряваше да го задържи в ареста през почивните дни. Амбициозна жена. „Вероятно се опитва да спечели нечие благоразположение, понеже е чула да се говори за големия салам“, помисли си Бекстрьом.

Оставаше още един разговор по служба, преди да се отдаде на почивка и да планира вечерните мероприятия, помисли си Бекстрьом. Взе личния си мобилен телефон и позвъни на личния си репортер от по-големия от двата вечерни вестника в страната, за да докладва за развитието на събитията от последните часове.

— Феноменално, Бекстрьом — възкликна репортерът. — Той ще бъде задържан по основателни причини и ще остане в ареста през почивните дни, казваш. Впрочем какво стана с подозренията в убийство?

— Върви полека-лека — отговори Бекстрьом. — Разчитам да получа отговор от Националната лаборатория по криминалистика през утрешния ден.

И разбира се, ще те държа в течение, периодично и веднага щом се случи нещо.

Какви са вашите планове, впрочем? Утре, имам предвид.

Според репортера имаше цял куп неща. Читателските реакции били бурни, потоците от информация, които се изливали в редакцията, можели да се сравнят с цунами и сега трябвало само те да се подредят в правилната последователност. Медийният проблем, пред който били изправени, бил обратният, като се има предвид целият материал и всичко, с което разполагали. При нормални обстоятелства за обичайното отразяване на новините било необходимо само да се пооправят перата на пилците, но сега изведнъж се били озовали в обратната ситуация.

— Какво искаш да кажеш? — попита Бекстрьом. „Какви ги дърдори копелето?“, се запита наум той.

— Ами не се налага да пипаме нито едно перо дори, за да може хубавата, тлъста кокошка да намери място във вестника — обясни репортерът.

— Добре — каза Бекстрьом. — Да се е случило нещо друго, което трябва да знам?

Нищо особено, според репортера. В редакцията възнамерявали да ровят още по-надълбоко по отношение на убийството на адвокат Ериксон и големите измами с произведения на изкуството, които явно са в основата на мотива. Също така, разбира се, да разследват тесните връзки между най-добрите приятели на краля и водещите членове на най-голямата организирана престъпност.

В политическата редакция бяха мобилизирани петдесет жени от парламента от всички политически партии, които през утрешния ден възнамеряваха да излязат и да заявят своята подкрепа за колежката на Бекстрьом, криминален инспектор Аника Карлсон. Имаше също така дълго интервю с министъра на обединението за равенство между половете, в което тя възхваляваше полицайката Карлсон. Най-накрая една жена, на която ѝ е дошло до гуша от мъжкото насилие и имала куража да отвърне на удара. Самата министърка поискала членство в републиканското обединение веднага щом научила за проявата. Чак сега тя надзърнала в тази кочина от женомразство, в която кралят и неговите приятели се въргаляли.

— Вещицата трябва да е войнстваща лесбийка — заключи Бекстрьом.

— Спи ли по гръб Доли Партън? — въздъхна репортерът. — Точно в момента ние работим по въпроса да получим интервю от кралицата за отношението на краля към жените. Трябва да получим известие от техния прессекретар утре. С малко късмет можем да го имаме във вестника за края на седмицата.

— Да, а освен това, всичко останало, както обикновено. Призиви и събиране на имена, кампании, изобщо пълна програма — обобщи репортерът. — От спортната секция планират да направят някакъв специален репортаж с жени боксьори, борци и състезатели по бойни изкуства, които дават съвети на женската читателска публика как могат да натупат мъжете.

— Да, разбрах — отвърна Бекстрьом. „А как да се защити човек срещу такава като Патицата Карлсон“, помисли си той.

— А, да, още нещо — каза репортерът и прозвуча като човек, който тъкмо се беше сетил за нещо.

— Слушам — отвърна Бекстрьом.

— Обади се някаква странна жена и заяви, че е видяла една от картините си във вестника. Това е картината с дебелия свещеник, която получих от теб. Онзи, който е пъхнал ръката си в кесията за събиране на волни пожертвувания. Картината била нейна, така твърдеше тя.

— Каза ли как се казва? — „Била е тази, която Йегура твърди, че е купил“, помисли си Бекстрьом.

— Попитах, естествено, но тогава тя ми отговори, че и през ум не ѝ минава да каже името си на такъв като мен. Звучеше страшно надменно, за сведение.

— Ти какво ѝ каза тогава?

— Предложих ѝ да се обади на теб. Щом ѝ е толкова трудно да разговаря с такъв като мен, искам да кажа. В случай че има сведения, които иска да съобщи.

— И какво каза тя?

— Тя самата мислела да направи точно това. Само че в момента нямала време. Щяла да се омъжва и да ходи на сватбено пътешествие. Но веднага щом се върне, ще ти се обади.

— Ще ми се обади?

— Да, познавала те, така каза и веднага щом се приберяла у дома от сватбеното пътешествие, щяла да ти се обади.

„Познавала ме? Още една — помисли си Бекстрьом. — Край нямат.“

108

Патицата Карлсон се видя принудена да изключи телефона си. Журналистите ѝ звъняха непрекъснато през целия ден. Бяха основно жени или дори „посестрими“, както се представяха някои от тях, и всички имаха едно и също желание: да се съгласи да даде интервю и да разкаже за пълното освобождаване, което трябва да е преживяла, когато е натупала най-добрия приятел на царя. Чак когато седна в колата си вечерта, за да се прибере у дома си в малкия си апартамент в Берисхамра, тя откри, че има пет различни съобщения на телефонния си секретар от обезпокоената Исабела Нурен, която я молеше да се свърже с нея.

— Съжалявам, че не се обадих по-рано, бях изключила телефона си — обясни Аника. — С какво мога да ти помогна? — Момичето звучеше съвсем отчаяно. Трябва да се е случило нещо.

— Отправиха ми заплаха — каза като потвърждение Исабела. — Вкъщи дойдоха няколко наистина зловещи типове, когато се прибрах от работа. Трябва да ми помогнеш.

— Добре — каза Аника. — Вече съм на път. Не затваряй… първо поеми дълбоко дъх… нека да говорим, докато шофирам… ще ми трябва кодът на вратата ти… ще се видим след десет минути…

Аника Карлсон сдържа обещанието си. Десет минути по-късно тя влезе в антрето на апартамента на Исабела в Йостермалм. Там стоеше една притеснена Исабела Нурен със зачервени очи. Пет минути по-късно те седяха на дивана във всекидневната.

— Разказвай — каза Аника Карлсон. Наведе се към нея, кимна ѝ приятелски и се усмихна сестрински.

Исабела беше излязла от кантората малко преди седем вечерта. Тръгнала пеша към къщи, спряла да напазарува храна и вестници по пътя и влязла в апартамента си около половин час, след като тръгнала от работата.

Докато стояла в антрето с торба в едната ръка, а другата тъкмо била пуснала, на вратата ѝ се позвънило и тя помислила, че това е нейната съседка, която иска да разговаря с нея, затова отворила вратата, без първо да погледне кой стои отвън.

— Моята съседка е слабичка възрастна дама и понякога имам чувството, че стои и ме чака, когато се прибирам у дома.

— Разбирам. — Аника ѝ кимна да продължи.

— Беше Афсан Ибрахим — каза Исабела Нурен. — Сигурно знаете кой е той?

— Да — каза Аника Карлсон. — Много добре.

— Най-любезният клиент на Тумас — продължи Исабела, като се насили да се усмихне. — Той и всичките му приятелчета. В случая беше взел със себе си двама от тях. В офиса обикновено ги наричаме Али и Али. Мога да проверя как се казват, ако искате. Двама ужасно неприятни типове с празни погледи, които просто те поглъщат с очи, ако разбирате какво имам предвид. Никога не казват нищо. Дори и когато ги поздравиш.

— И какво искаше Афсан?

— Той искаше да говори с мен. Не ме заплаши, но не ме и попита дали искам. Така че аз казах да. Само да не е прекалено дълго, защото имам среща с приятеля си след половин час, за да вечеряме.

— Но това го измисли, нали?

— Да, разбира се. И приятеля, и вечерята. После седнахме тук, за да разговаряме, докато онези неприятни типове стояха в антрето. Той искаше да говорим за Тумас.

— Той искаше да говори с теб за Тумас? Защо точно с теб?

— Той ми каза защо. Това беше първото, което ми каза. Тъй като аз съм била неговото момиче, той искал да говори с мен.

— А той защо смяташе така?

— Тумас и аз бяхме излезли на ресторант преди няколко месеца. Беше ни много хубаво. Седяхме в един ъгъл и пиехме вино, когато дойде Афсан да ни поздрави. След това той поговори с Тумас известно време, може би пет минути, за някого от всичките му приятели, който нещо сгазил лука и се нуждаел от помощ, а после си тръгна. Определено не му е било толкова трудно да се сети какво правим заедно.

— А адреса ти? Откъде го е взел?

— Не е от мен, във всеки случай. Но определено не е кой знае каква философия да разбере къде живея.

— Какво искаше той?

Афсан Ибрахим искал да говорят за пари. Парите, които Тумас Ериксон му дължал. Много пари. Пари, които той си искал обратно.

— И тъй като аз съм била момичето на Тумас, трябвало да му помогна. Казах, както си беше, че нямах представа от икономиката на Тумас, колко пари е имал и къде ги държи. Ако изобщо имаше такива.

— Той как го прие?

— Той каза, че нещата стоят така, трябвало да проверя. Че аз и всички останали, които работят в кантората, са в еднаква степен отговорни за дълга на Тумас, колкото и той самият. Аз не коментирах това, както разбирате.

— Много добре разбирам.

— Освен това той вчера дойде в кантората да говори с Петер. Нали той има грижата за имуществото на Тумас. Разговаряха най-малко час. Той беше взел със себе си и двамата, Али и Али. И още един, когото никога преди не бях виждала. Наистина той изглеждаше значително по-любезен. Усмихваше се, но така и не каза как се казва. Петер седя с четиримата цял час.

— Не знаеш ли за какво са си говорили?

— Не — каза Исабела Нурен и поклати глава. — Но със сигурност разговорът не е бил приятен, защото не си спомням да съм виждала Петер така разтреперан, както когато те най-накрая си тръгнаха. Той влезе направо в стаята си и затвори вратата.

— Афсан не спомена ли за колко пари става въпрос?

— Аз всъщност попитах. Той каза, че ако получи двайсет милиона, ще опрости остатъка.

— Добре — каза Аника Карлсон. — Ако нямаш нищо против, мисля да напиша един сигнал за това. Тежка противозаконна заплаха.

— Не, нямам нищо против. Разбира се, преди да си отиде, той каза, че се надява разговорът да си остане между нас. Но аз пет пари не давам за това. Не си спомням да съм била толкова уплашена през целия си живот.

— Това е правилният подход — каза Аника. — Сега трябва да разкажеш за това и на шефа си. Обясни му, че като твой работодател всъщност е отговорен за безопасността ти. Освен това мисля лично да говоря с него. А от Афсанчо не се притеснявай. Аз ще се погрижа да има по-важни неща, за които да мисли, вместо да ти досажда.

— Мога да си представя — каза Исабела, която изведнъж придоби по-весел вид. — Ние прекарахме половината следобед в службата да гледаме онзи филм в мрежата. Никога ли не си мислила да участваш в тази телевизионна програма? Гладиаторите.

— Не — каза Аника Карлсон и поклати глава. — Никога.

— Защо? Без съмнение ще изметете пода с тях.

— Точно затова — поясни Аника Карлсон. — Аз съм от тези, които не могат да се бият наужким.

109

Отначало те бяха трима братя Ибрахим. Неговият най-голям брат Фаршад, който беше с пет години по-голям, и по-малкият му брат Насир, който беше с пет години по-малък. Сега беше останал само той. По-големият му брат беше убит от полицията. Полицаите бяха лоши хора. Този, който уби брат му, беше най-лошият от всички. Той беше комисар и се казваше Еверт Бекстрьом. Той простреля Фаршад, простреля го лошо и докато брат му лежеше в болницата и се бореше за живота си, друг един полицай го хвърли от прозореца на стаята му. Тогава Фаршад умря, но този, който стоеше зад всичко, което се случи, беше комисар Еверт Бекстрьом. Именно той планира всичко. Той беше определил какво да се случи.

„Ангелите на ада“ бяха убили по-малкия му брат, Насир. Те бяха също толкова лоши хора, колкото християнските рицари кръстоносци, които още преди хиляда години се бяха опитали да убият всички правоверни като него. Този, който беше убил по-младия му брат, се наричаше Фредрик Окаре. Той беше убил брат му по такъв начин, че дори молитвите на Афсан не можеха да му донесат утеха. Фредрик Окаре беше най-лошият от всички онези, които бяха помогнали да убие Насир.

Съществуваха приятели, съществуваха и врагове и в живота на един истински мъж ставаше въпрос най-вече да се направи разликата между тях. Да живее като приятел за своите приятели и като враг за своите врагове и ако се случеше така, че обстоятелствата му предложеха избора само на двама негови врагове, които да има възможност да унищожи, то този избор беше вече направен, а самият той с готовност би дал собствения си живот в замяна на живота на Бекстрьом и този на Окаре.

Имаше също така и приятели. Той самият имаше много приятели и за мнозина би бил готов да жертва живота си. Всички негови верни войници, всички правоверни братя, които бяха избрали същия живот като него и бяха избрали да го живеят заедно с него. От по-големия си брат Фаршад той също така беше получил и завета да продължи да живее по такъв начин, който да прави чест както на брат му, така и на него самия, и в това отношение той се беше справил добре. Приятелите му го уважаваха, а враговете му трепереха от него и неговите хора. Братството, което Фаршад беше основал, сега предвождаше самият той, Ибрахимовото братство.

Имаше също така и мъже, които не бяха като него и неговите войници, но които въпреки това бяха избрали да му правят големи услуги. Такива, каквито животът в Швеция изискваше от него и един, който бе означавал много за него, беше правният му съветник Тумас Ериксон. Който поне се грижеше печалбата и ползата от това, което вършеше, да бъде еднакво важна както за него самия, така и за неговите правоверни братя. Няма значение, че той беше богато възнаграждаван за това и че и той както всички като него искаха да получават платата си в пари, а не от Бога.

Сега го бяха убили и всеки, който знаеше нещо по въпроса, знаеше също така, че Окаре и неговите рицари кръстоносци бяха направили това, а фактът, че полицията беше определила Еверт Бекстрьом да открие и да накаже убийците, показваше само, че те още от началото са били в заговор един с друг.

Всяко нещо с времето си. Отмъщението също си имаше своето време и сега часът беше настъпил. Крайно време беше за отмъщение, преди враговете му да си помислят, че той, Афсан Ибрахим, беше слаб като жена и не заслужава да бъде продължител на делото на Фаршад.

110

Преди десет дни неговият живот се промени. Тогава той отиде в полицията, за да даде сведения за един човек, когото те търсеха, защото мислеха, че този човек е убил известен адвокат. Сега той самият беше човек, който се криеше и се страхуваше за живота си, и ако не беше старият му училищен другар Омар, най-вероятно вече щяха да са го убили. Поне така Омар беше описал случилото се.

Едва преди една седмица той беше напуснал апартамента си в Шиста, както и своята работа, дори беше изхвърлил мобилния си телефон. Омар му беше уредил ново място, където да живее. Един апартамент във Флемингсбери, в южната част на Стокхолм, където той беше сред приятели и можеше да се чувства в безопасност. Омар също така му беше дал повече пари, отколкото той беше имал през целия си живот. За какво ли му бяха обаче, след като Омар се грижеше той да не излиза от новия си апартамент, за да пазарува, да седне в някое кафене, нито дори да се поразходи.

Наистина нищо не му липсваше. Апартаментът, в който то живееше с Омар, беше три пъти по-голям от неговия собствен. Имаше всичко, което можеше да му потрябва, като плоски телевизори с достъп до около сто канала, музикални уредби, големи меки кожени дивани, джакузи и сауна в по-голямата от двете бани. Повече храна и напитки, отколкото можеше да поеме. Омар можеше да уреди всичко. Необходимо беше само да му каже.

Момичета, включително шведки, спиртни напитки, хашиш, а и по-сериозни неща, ако той поискаше. Самият той искаше единствено да се махне от там. Отначало планираше да отиде в чужбина, докато нещата се успокоят. Да отиде в Тайланд за няколко месеца и да си отпочине, и на спокойствие да премисли какво ще прави, когато лека-полека се завърне към предишния си живот и всичко си потече отново по старому. Сега дори това беше невъзможно. Търсеха го не само убийците, но и полицията. Според Омар той беше издирван и в момента, в който се опита да се качи на самолета, щеше да се озове в килия в полицейския участък в Сулна. Сега беше принуден да чака, докато Омар му уреди нов паспорт. Хубав, шведски паспорт. На Омар му бяха необходими още няколко дни, за да подреди всички елементи от пъзела, така че Ара да може да отпътува от Швеция по безопасен начин. Хубавият шведски паспорт отнема време, обясни Омар. Е, разбира се, ако той искаше да отпътува като обикновен тъмнокож чужденец, Омар можеше да го откара на летището до един час.

Ара се задоволи само с кимване. Имаше много голяма доза истина в това, което Омар каза. Оставаха всички други неща, които беше получил вместо това, което преди беше неговият живот. Голям и скъп апартамент вместо дома със собственото му легло, бездействието, докато стоеше затворен между четири стени, вместо да ходи на работа. Един нов мобилен телефон, който вероятно струваше няколко хиляди шведски крони и с който той можеше да върши всичко, което по-рано вършеше на своя компютър. Само не биваше да звъни от него на никого, когото познава и с когото би искал да си поговори. Имаше повече пари, отколкото бе имал някога.

Пари, които не можеше да използва. Не беше необходимо да ги използва, тъй като Омар плащаше през цялото време.

Ара беше мислил много за своя стар приятел Омар. За цялата му отзивчивост, а също така и за осведомеността му, той, изглежда, знаеше повече за случилото се с него и живота му, отколкото той самият знаеше. Най-накрая взе, че го попита. Как например Омар знаеше, че той се е свързал с полицията и им е разказал какво е видял онази нощ, когато без малко да прегази един убиец с таксито си.

Според Омар Кемал му разказал всичко и дори не било нужно да задава въпроси, тъй като Кемал го разказал на всички, които можели да слушат. Техният стар познат Кемал, който също караше такси, който беше заснел обир на автомобил за транспортиране на ценности с камерата на мобилния си телефон, продал снимките на един вечерен вестник и получил куп пари за неудобството, което си причинил. Те ставали все повече с всеки път, когато той разказвал за случката, забеляза Омар с усмивка. Че Ара му позвънил за съвет, когато искал да продаде това, на което самият той станал свидетел.

Омар имаше добър отговор за всеки въпрос. По-добри от отговорите, които самият той имаше, въпреки че ставаше въпрос лично за него. Беше точно както по времето, когато ходеха заедно на училище в Смоланд. Омар беше този, който знаеше, Омар бе този, който имаше грижата нещо да бъде свършено. Омар, който дори не се ядосваше, както правеха обикновените хора. Така че най-накрая той го попита дори за това, което го озадачаваше най-много. Как е станало така, че полицията имаше снимки на Омар. Че Омар очевидно се намира в същия полицейски регистър, в който е и онзи опасен тип, когото той зърна по чиста случайност.

Омар имаше отговор и за това. Добър отговор. В действителност заслугата за това Омар да се озове там, не била негова, а на баща му, и понеже всички, които ходеха в същото училище там, в Смоланд, говореха повече за бащата на Омар, отколкото за всички останали бащи, взети заедно, той повярва и на това. Въпреки че никой от тях не беше срещал бащата на Омар. Само бяха чели за него във вестниците и го бяха виждали по телевизията, най-често по „Издирва се“, онази програма, която всички истински момчета от училището в Смоланд най-много обичаха да гледат. Бащата на Омар, Абдул бен Кадер, човекът, който според слуховете стоеше зад всички наистина големи престъпления в страната по времето, когато Омар и Ара ходеха заедно на училище.

— Представи си какво са си помислили ченгетата тук, когато са разбрали, че аз, Омар бен Кадер, съм синът на Абдул бен Кадер. Един обикновен младеж, който учи във Висшето техническо училище в Стокхолм и твърди, че иска да стане инженер-химик. Колко ченгета, мислиш, са се хванали на тази история? Никога няма да ми повярваш, ако ти кажа какво ми предлагаха, за да изпея собствения си баща.

— Как се оправи тогава? — попита Ара. — Аз самият получих две по петстотин в замяна на един живот, за моя живот, искам да кажа.

— Опитах се да им разкажа, както си беше — каза Омар и сви рамене. — Че моят старец имаше повече отрочета, отколкото сам той знаеше. И повече жени, отколкото Пророка. И че ченгето е разговаряло със собствения ми баща повече пъти, отколкото аз самият съм говорил с него. И ако не вярват на мен, могат да поговорят с майка ми. Със стареца ми обаче нямаше как да говорят. Той се върна обратно в Мароко преди петнайсет години. Там той е голям човек, много богат и силен, и ако шведските ченгета отидат там и поискат да говорят с него, шерифът ще ги тикне в пандиза в момента, в който стъпят на мароканска земя.

— Но тебе никога не са те гепили за нищо, нали? — попита Ара.

— Никога — отвърна Омар и вдигна двете си длани. — Нито дори за превишена скорост. Ако не ми вярваш, можеш да видиш свидетелството ми за съдимост. В него няма нищо. Омар бен Кадер е шведски гражданин с чисто съдебно минало и инженер-химик. Роден и израснал в Гношьо, в Смоланд, и с диплома от Висшето техническо училище в Стокхолм. Дори не съм бъркал в грешните колби, както бръщолевят. В случаите, когато съм бъркал в такива колби, те винаги са били правилни, докато съм бъркал в тях.

— Значи и ти си като мен — каза Ара, който по искане на работодателя си беше вадил същия документ от полицията, когато щеше да започва да кара такси. Неосъждан, помисли си Ара. По простата причина, че не беше извършвал никакви престъпления, с изключение на някое и друго превишаване на скоростта.

— Така живеем — заключи Омар и вдигна рамене. — А че ченгетата отказват да слушат такива като нас, е наистина наш проблем, но на тях не им пука.

— Ами всички контакти, които имаш, всичките кинти, които имаш. Само да щракнеш с пръсти и се явяват цяла сюрия хора, които вършат неща за теб. Това е, което не разбирам — възрази Ара.

— Това е, защото съм син на Абдул бен Кадер — каза Омар. — Не е заради това, което правя или кой съм. Нямаш представа колко много са желаещите да ми дадат дясната си ръка, стига да им уредя среща с баща ми.

— Разбирам — каза Ара и кимна. — Не кой си, а кой мислят, че си.

На следващата сутрин Омар влезе в стаята му и го събуди. Постави ръка на рамото му. Много внимателно, за да не го стресне, като го гледаше със същата приятелска усмивка, така че да разбере, че няма основание да се притеснява.

— Нещата започват да се движат — каза Омар и кимна. — Ако всичко върви както трябва, ще можеш да потеглиш още утре сутринта.

— Утре сутринта?

„Най-накрая“, помисли си Ара.

— Ако всичко върви както трябва — повтори Омар. — Само че първо трябва да се преместим. Имам къща недалеч от Нюшьопинг, която е само на десет километра от „Скавста“. От „Скавста“ ще тръгнеш. Много по-добре е от „Арланда“. Там много братя и сестри пазят границата на шведа, ако разбираш какво имам предвид — каза Омар и се усмихна с обичайната си широка усмивка.

— Много добре разбирам — каза Ара.

— Първият самолет за Лондон излита утре сутрин в шест. Е, „Райънеър“ е, разбира се, но ще трябва да издържиш, после става по-добре. Добре ли е?

— Добре — отвърна Ара.

— Имаш резервация за полет от Лондон директно до Банкок утре след обяд. „Тайеър“, първа класа. И така, скоро ще свърши твоето страдание, приятелю — каза Омар и се усмихна.

111

На криминален инспектор Аника Карлсон се наложи да работи до късно вечерта. Веднага след като си тръгна от Исабела Нурен, тя отиде обратно до службата си, за да се подготви за утрешния ден. Първо позвъни на Лиса Лам и ѝ разказа за заплахата, която Афсан Ибрахим е отправил към Исабела, и за посещението, което той и сподвижниците му са направили при адвокат Даниелсон предишния ден. Разговорът продължи само четвърт час, а те бяха трогателно единодушни от самото начало.

Предстояха нови разпити с Нурен и Даниелсон на следващата сутрин и най-добре беше да оставят за това достатъчно време, преди ежедневната среща на следствената група. Да се погрижат да получат сигнал от Нурен за неправомерна заплаха и да се опитат да склонят нейния шеф, адвокат Даниелсон, да стори същото. Да приберат Афсан и неговите служители колкото е възможно по-скоро. Да идентифицират последните чрез провеждане на още едно разпознаване по снимки, да ги уведомят за подозренията срещу тях, да ги разпитат и в идеалния случай да се погрижат те да се озоват в пандиза.

Докато Аника Карлсон сваляше снимки на Афсан Ибрахим и още трийсетина от известните членове на „Мюсюлманското обединение с идеална цел в Швеция“, така той самият беше описал The Brotherhood of the Ibrahims в едно нашумяло интервю във вестник „Скурк“30, Лиса Лам позвъни на адвокат Петер Даниелсон на мобилния му телефон.

„Това е краят на подлизуркото“, помисли си Лиса Лам и изглежда посланието беше достигнало целта си, понеже само след десетминутен разговор адвокатът обеща да се яви в полицейския участък в Сулна в осем часа на следващата сутрин, за да бъде разпитан информативно относно сериозните заплахи, които Афсан Ибрахим беше отправил срещу една от неговите служителки, Исабела Нурен.

Разпитите с Нурен и Даниелсон започнаха в осем часа в сряда сутринта и разпитът, който Аника Карлсон проведе с Исабела Нурен, премина като танц. Отначало тя посочи четиримата мъже, които бяха посетили адвокатската кантора в понеделник. Афсан Ибрахим, Али Ибрахим, Али Исса и Омар бен Кадер. Трима от тях се бяха появим у дома ѝ на следващия ден, Афсан Ибрахим, Али Ибрахим и Али Исса. Омар бен Кадер обаче не беше дошъл тогава и в това тя беше напълно сигурна.

— Той почти ми липсваше — каза Исабела и поклати глава. — Той беше единственият сред тях, който изглеждаше напълно нормално, когато дойдоха в службата. Изглеждаше дори приятен.

— Да, той е известен с това — съгласи се Аника Карлсон. — Говори се, че Омар винаги е учтив и с добри обноски.

— Но какви ги върши той тогава? — попита Исабела. — Какво общо има с такива, като онези другите?

— Добре — каза Аника. — Ако обещаеш, че ще си остане между нас, тъй като сме в един и същи бранш, той няма никакви провинения. Според нашите документи поне. Сред моите колеги, които работят само с такива хора, се говори, че той е най-приближеният човек на Афсан. Но дори това не е съвсем сигурно.

— Какво искаш да кажеш?

— Според някои от колегите Омар е този, който командва, а това дори неговият началник, Афсан, не е схванал напълно.

Целият разпит с Исабела Нурен приключи за по-малко от час. Първо разпознаване по снимки и идентифициране, после сигналът ѝ срещу Афсан, Али Ибрахим и Али Исса и най-накрая обичайната заключителна беседа и приятелският разговор, с които завършваха всички разпити, преминали като танц. Преди да се разделят, Исабела помоли Аника за един съвет.

— Мисля да дам предизвестие за напускане — каза Исабела.

— Според мен решението ти е много разумно — отвърна Аника Карлсон.

Разпитът с адвокат Даниелсон не премина толкова гладко, колкото онзи, който криминалните инспектори Блад и Ек бяха провели с него в кантората му два дни по-рано и който възнамеряваха сега да завършат в присъствието на главния прокурор Лиса Лам, тъй като бяха настъпили нови събития от значение за разследването.

— Разбрах, че главният прокурор вече ви е информирал за заплахите, които са отправени към един от вашите служители, Исабела Нурен — започна Блад.

— Да, това е ужасно — съгласи се адвокатът. — Веднага след като научих за това, разговарях с нея и мога да ви уверя, че ние, от страна на фирмата, вече предприехме всички възможни мерки за сигурност.

— Чудесно — възкликна Блад, като постави три снимки пред Даниелсон.

— Тя посочва тези тримата тук — каза Блад. — Афсан Ибрахим, Али Исса и роднината на Афсан, Али Ибрахим. Тя не се поколеба ни най-малко и понеже каза също така, че ги е виждала по няколко повода в кантората, е напълно сигурна в това.

— Да, веднага щом имам възможност ще обсъдим, разбира се, с останалите съсобствениците дали ще можем да ги представляваме в бъдеще с оглед на…

— Не това ме интересува на първо място — прекъсна го Блад. — Питаме ви какви заплахи е отправил той към вас в деня, преди да навести Нурен у дома ѝ.

— По този въпрос, общо взето, нямам никакви коментари, както вероятно разбирате — каза Даниелсон и поклати глава. — Този разговор е в областта на задължението ми за поверителност като адвокат…

— Разбирам — настоя Блад. — Не ще да е бил от приятните разговори, според това, което чухме. Освен това имали сте посещение от още един човек. Общо четирима, цяла малка делегация. Той се казва Омар бен Кадер, ако се питате за кого става въпрос — продължи Блад, като постави четвърта снимка пред Даниелсон.

— Без коментар — каза Даниелсон. — Освен това той никога не се е представял.

— Задоволете любопитството ни — подкани го Блад. — Тъй като изглежда сме на едно мнение, че е бил в кантората ви и сте разговаряли в продължение на един час и малко отгоре, според това, което чухме от други.

— Както вече казах, нямам никакъв коментар по простата причина, че това би влязло в противоречие с правилата, на които се подчинявам в ролята си на адвокат.

— Чудесно е, че го казвате — намеси се Лиса Лам. — Аз обаче не споделям това схващане.

— Както казах…

— Не ме прекъсвайте — каза Лиса Лам. — Ние имаме достатъчно основания да смятаме, че вашият бивш колега е получил около двайсет милиона крони в неотчетени плащания от Афсан Ибрахим за различни видове правни и други съвети. Пари, с които един адвокат не би трябвало да има нищо общо.

— Както казах… Аз не мога да имам никакви…

— Добре си помислете, Даниелсон — изрече предупредително Лиса Лам.

— Нямам никакви коментари — настоя Даниелсон и поклати глава за по-убедително.

— Не ми оставяте никакъв избор, Даниелсон — каза Лиса Лам и изрази съжаление, като сви рамене. — Разбрах, че имате дело в Атунда днес преди обед.

— Да — каза Даниелсон изумено и погледна за по-убедително часовника си. — Имам най-много още половин час, да преди да…

— Не се притеснявайте — успокои го Лиса Лам. — Ще им се обадя и ще говоря с тях.

— Сега вече не разбирам — каза Даниелсон и видът му показваше, че наистина не разбира.

— Тъкмо реших да ви задържа — обясни Лиса Лам. — И с оглед на ситуацията…

— Но чакайте, чакайте малко — каза адвокат Даниелсон и вдигна ръце в почти умолителен жест. — Нека все пак да си поговорим за това като възрастни хора.

— Тогава да направим последен опит — каза Лиса Лам и се облегна на стола, като скръсти ръце на гърдите си. — Последен опит — добави тя и кимна в очакване.

„Толкова ли беше трудно да изплюеш камъчето?“, помисли си Лиса Лам половин час по-късно, когато криминален инспектор Блад тъкмо беше приключил разпита на адвокат Петер Даниелсон.

— Искате ли да ви поръчам такси? — попита криминален инспектор Алм, когато пребледнелият и облян в пот Даниелсон изхвърча от стаята.

— Няма проблеми — отвърна Даниелсон и поклати глава. — Ще се оправя.

— Радвам се да го чуя — каза Алм. — Защото батерията ми тъкмо свърши.

— Няколко думи на изпроводяк, Даниелсон — каза Блад, докато вървяха по коридора на път към изхода. — Това е от чиста загриженост за вас и вашето семейство, ако не сте разбрали.

— Да? Какво искате да кажете?

— На Афсан Ибрахим може да му хрумне какво ли не — каза Блад и го погледна сериозно. — Повярвайте ми. В най-буквален смисъл.

— Благодаря — отвърна Даниелсон. — Разбирам. И ви вярвам.

— Чудесно — каза Блад. — Пазете се.

112

Началникът на криминалната полиция в Сулна, комисар Тойвонен, беше човек, който живееше професионалния си живот чрез своите задачи, и за да улесни ежедневната си работа, той обичаше да ги подрежда по важност на бялата дъска, която висеше на стената зад бюрото му. От четири дни нещата се развиваха толкова добре, че дългият списък, който обикновено стоеше на дъската му, сега се състоеше само от една задача.

„Да се намерят О, ГГ и шофьорчето“, записано с опростения код на Тойвонен, понеже той не можеше да изключи възможността някой любопитко, който нямаше нищо общо със задачата, да се появи в кабинета му. На обикновен шведски език неговата задача се състоеше в намирането на Окаре и Гарсия Гомес, да ги залови и да се погрижи те да се озоват в пандиза в полицейския участък в Сулна, преди да са намерили онзи свидетел, който Бекстрьом и неговата следствена група искаха да си осигурят.

В обикновения случай задача за половин дузина, докато сега стотина колеги работеха на терен и се очакваше да съдират задниците си от работа, за да може Тойвонен да вземе гъбата за почистване на дъската и да се върне към нормалното си ежедневие. Четири дни, без да открият никаква следа, въпреки че Фредрик Окаре беше два метра висок, екипиран със сто и петдесет килограма мускули, кокали и една сламено руса конска опашка, която се спускаше до средата на гърба му. По всички полицейски стандарти той със сигурност можеше да бъде квалифициран като благодатен за издирване обект.

Такава беше ситуацията от близо четири дни до момента, в който неговият стар другар комисар Хонкамеки му позвъни, за да си поговорят поверително, като финландски братя. Хонкамеки преди това беше командир на оперативна единица от патрулните части в Стокхолм, но от няколко години той беше човекът, който отговаряше за най-чувствителните моменти от разузнаването и издирването в отдел „Убийства“ на Националната следствена служба. Онези, за които никога не се говори. Освен може би с един финландски брат, който като него самия е шведски полицай.

— Как е положението? — попита Хонкамеки. — Разбрах, че търсиш Окаре и неговото момче Гарсия Гомес, а също и някакъв скапан таксиджия, който не иска да изпълни гражданския си дълг. Поправи ме, ако греша.

— Слушам те — каза Тойвонен. „Най-после“, помисли си той, тъй като Хонкамеки беше човек, който подхождаше към задачите си също толкова сериозно, колкото и той самият, и никога не пилееше времето си за най-общи утешителни думи.

— За протокола имам един обикновен въпрос — започна Хонкамеки. — Доколко сте сигурни, че са очистили Ериксон в десет без четвърт вечерта?

— Напълно сигурни — отвърна Тойвонен. — Разговарях с Ниеми, за сведение, така че не ми го е втълпил Бекстрьом.

— Удар с тъп предмет по главата? От това ли е умрял?

— Да — каза Тойвонен.

— В такъв случай можеш да отпишеш Окаре като извършител — каза Хонкамеки. — Зарежи го. Той има алиби, което е също толкова добро, колкото и това на Гарсия Гомес. Дори още по-добро, ако питаш за мнението ми.

— За какъв период го има обаче?

— За цялата неделна вечер на 2 юни от осем часа вечерта. Най-малко до полунощ, в нощта срещу понеделник, 3 юни — поясни Хонкамеки.

— В такъв случай мисля, че би било добре, ако можем да се срещнем.

— Да се видим след половин час на обичайното място — предложи Хонкамеки.

— На обичайното място — съгласи се Тойвонен.

Речено, сторено. „Обичайното място“ за тези двама братя беше една английска кръчма, която се намираше на няколко пресечки от голямото полицейско управление на „Кунгсхолмен“. Веднага след като обедната суматоха преминеше, заведението се превръщаше в място, което можеше да предложи уединението, необходимо за поверителни разговори. По това време на деня на бара седяха само неколцината редовни клиенти и си бъбреха помежду си и с обръгналия барман на заведението. Ако човек седнеше в сепарето, в най-вътрешната част на заведението, се намираше най-малко на десет метра от най-близкото ухо, на което не му влизаше в работата какво се говори. Също толкова дискретно беше и осветлението, подът беше застлан с мокет, а какво повече му беше нужно на човек за този вид разговори? Евентуално по една бира за всеки от събеседниците, като се има предвид, че часът вече беше минал два следобед и че лятото най-после беше дошло.

— Наздраве — каза Тойвонен и вдигна чашата си.

— Същото желая и на тебе, братко — каза Хонкамеки ѝ вдигна своята.

— Разказвай — помоли Тойвонен.

За съжаление, нямаше какво толкова да се разказва според Хонкамеки. Не заради дейността, която той сега ръководеше, а защото Тойвонен беше Тойвонен и посланието само по себе си, макар и в недоизказаната си част, би трябвало да е достатъчно ясно. Фредрик Окаре имаше алиби от осем часа в неделя вечерта на 2 юни до полунощ в нощта срещу 3 юни. Алиби, изсечено в камък, и точно този път положението беше такова, че той лично държеше и чука, и длетото.

Що се отнася до Окаре и Гарсия Гомес, той би могъл да ги тикне в пандиза до един час, ако ставаше въпрос за това. Проблемът беше, че той и всички останали в отдела, който той ръководеше, предпочитаха те да са на свобода. Поне засега. Окаре и неговите другари бяха замислили нещо голямо. Хонкамеки и неговите служители възнамеряваха да им дадат възможността да го извършат, така че доказателствата този път да гарантират присъда.

— Този път сме засекли позициите им много точно — каза Хонкамеки. — Не е свързано с Бекстрьомовото дело за убийството на онзи адвокат, ни най-малко, но този път ще е двуцифрова, за всички. Окаре, Гарсия Гомес и още няколко поне.

— Добре — каза Тойвонен. — Разбрах те. В такъв случай има едно нещо, което може би знаеш.

— Какво е то? — попита Хонкамеки.

Тогава Тойвонен му разказа за сведението, което беше получил от Стигсон преди три дни, за това, че Окаре изглежда се е обзавел с нова жена, която обаче още не се е появила в никой от регистрите, до които Тойвонен имаше достъп. Нито пък в някой от останалите регистри, най-вероятно.

— Разправят, че е датчанка — каза Тойвонен. — Била дошла тук с най-добри препоръки от датските братя на Окаре. Моят колега получил сведението от един бивш колега, който познава, общо взето, всеки, който е от значение в Сулна, независимо за коя страна на барикадата говорим.

— Роле Столхамар — усмихна се Хонкамеки. — Как е той впрочем? Засичам го, кажи-речи, всяка седмица на конните надбягвания с двуколки във Вала, но от известно време не съм го виждал всъщност.

— Все още е във форма, доколкото знам — каза Тойвонен и сви рамене. — Ако се окаже, че последната на Фредрик случайно е една от нашите, може би не е зле да я приберем.

— Хорски приказки — кимна Хонкамеки. — Чух те — добави той.

— Хорски приказки — съгласи се Тойвонен.

— Нещо друго, с което да не мога да ти помогна?

Имаше още едно нещо според Тойвонен. Да помогне за изясняването на онази въпросителна, която се състоеше в това дали Гарсия Гомес със сигурност се е появил на мястото на престъплението след малко повече от четири часа след убийството на Ериксон. Дали той по време на това посещение е прерязал гърлото на кучето на Ериксон и е използвал възможността да сплеска черепа на стопанина му на излизане. И без малко да бъде прегазен от едно такси, веднага след като е излязъл на улицата.

— Гарсия Гомес без съмнение е луд, така че и отгоре, но да е чак толкова луд, наистина не съм очаквал. Каква работа има той там, по дяволите? Не намерихме билетчета за редене на опашка пред вратата на Ериксон, ако мога така да се изразя.

— Страхувам се, че точно по този въпрос не мога да ти помогна — каза Хонкамеки и поклати глава. — И аз съм също толкова озадачен, колкото и ти, така че ще трябва да правим предположения. Вероятно той е искал да размени открито няколко думи с адвокат Ериксон и не е имал никаква представа, че някой друг е запушил устата му само няколко часа, преди той самият да се появи в дома му.

— И на мене ми мина през ум тази мисъл — каза Тойвонен. — Като се има предвид обаче, че вероятността за това е около нула процента, я отхвърлих. Но оценявам доброто ти желание.

— Няма защо — каза Хонкамеки и отпи от бирата си. — Това, с което вероятно ще мога да ти помогна, е регистрационният номер на онзи сребрист „Мерцедес“, който търсите.

— Кога ще можеш да го направиш? — „Най-после“, помисли си Тойвонен и кимна.

— Възможно най-скоро — отговори Хонкамеки. — Работя здравата по въпроса, ако може така да се каже.

113

Всичко, което се случваше с него сега, беше свързано всъщност не с него, а с Омар, мислеше си Ара. От една седмица неговият живот минаваше през ръцете на Омар и всеки път, когато се случваше нещо по-значимо, то започваше по един и същи начин. Иззвъняваше един от всичките мобилни телефони на Омар. Той, изглежда, имаше по един във всеки джоб и всички бяха с различни сигнали. Омар отговаряше с обичайното кратко измърморване. Преминаваше на арабски, от който Ара почти нищо не разбираше, и след най-много минута разговорът приключваше. И след това незабавно започваха да се случват неща. Както сега.

— Тръгваме — каза Омар и се усмихна. — Изглежда, че всичко е уредено.

Още двама от помощниците на Омар стояха пред къщата и чакаха, когато те излязоха на улицата. Точно тези двамата Ара не беше виждал никога преди и като се имаше предвид видът им, най-вероятно щеше да бъде и последният път, в който той се срещаше с тях. Не че бяха неприятни в някакъв смисъл, но имаше нещо в очите им, което подсказваше, че не са дошли само за да пообщуват и да си прекарат приятно.

— Това са Али и Али — каза Омар и се усмихна широко. — Али и Али, трябва да признаеш, че е много удобно. Те ще ни откарат до последната спирка, преди да стане време да се махнеш оттук. Освен това те носят и паспорта ти.

Отпътуваха с две коли. Али Първи тръгна напред, като беше сам в колата, а някой и друг километър зад него се движеше Али Втори с Омар и Ара на задната седалка.

— Вие бихте могли да бъдете сиамски близнаци — каза весело Омар и подаде на Ара новия му паспорт. — Съгласи се, че е хубав. Всичко, което трябва да научиш, е името и малко предистория. Ще се занимаем с това после.

„Във всеки случай е достатъчно добър, така че шведът, който седи на граничния контрол да не забележи никаква разлика“, помисли си Ара и кимна.

— Самир — каза Ара и кимна. Шведски гражданин, като него самия, ако се съди по фамилията, от Иран, като него самия. „Би трябвало да мине“, каза си той.

— Можеш да бъдеш напълно спокоен, приятелю — увери го Омар. — Това не е нещо, което сме намерили на улицата. Може да се разчита на този брат, който пожела да ни помогне.

— Билети, хотел, останалите неща?

— Също са уредени — каза Омар и се усмихна. — Можеш да бъдеш напълно спокоен, човече.

Един час по-късно спряха пред къщата, където той щеше да прекара своята последна нощ в Швеция, докато всичко утихне и той можеше да се завърне отново у дома. Червена къща с белосани ъгли и стъклена веранда, малко езерце с кей само на петдесет метра от двора, в който те се намираха.

— Никак не е зле, какво ще кажеш? — попита Омар. — Истинска мечта за всеки истински швед.

— Откъде намери това тук? — попита Ара.

— Още един брат — отвърна Омар и разпери ръце в извинителен жест. — Надежден брат — добави той.

„Шведската мечта за собствена вила“, помисли си Ара и кимна. Само на половин час от летището в Скавста и най-малко един километър от най-близкия съсед. Никой не би могъл да упрекне Омар, че е нехаен към подробностите. Тук полицията не би дошла да търси такива като него.

Али и Али внесоха багажа им. Кимнаха на Омар. После двамата се качиха в единия от автомобилите и си тръгнаха. Другия автомобил оставиха, така че Омар да може да го закара до летището на следващата сутрин.

— Най-после сами — каза Омар и се усмихна широко. — Какво ти се прави? Да играеш на карти, да гледаш телевизия, да хапнеш?

— Ти реши — отвърна Ара и вдигна рамене.

— Какво ще кажеш да половим риба — каза Омар и кимна към кея. — Ти нали обичаш да ловиш риба? Помниш ли, когато ходехме на училище? Седяхме на кея с въдиците и разговаряхме за живота.

— Идеята е добра — съгласи се Ара. Точно както по времето, когато Омар и той ходеха на училище.

„Точно както по времето, когато те ходеха на училище“, припомни си Ара два часа по-късно, когато стояха в кухнята и си помагаха да приготвят храната. Омар хвана шест костура, а той самият хвана една таранка. Точно както по времето, когато те ходеха заедно на училище преди двайсет години. Единствената разлика този път беше, че не беше необходимо да бягат от училище, за да могат да хванат някоя и друга риба и да си поговорят за живота.

Тогава телефонът на Омар иззвъня. Първо уводното измърморване, после голямата усмивка. Обичайното извинително кимване към Ара, тъй като той говореше на арабски, който Ара не разбираше.

— Всичко е наред, работата се движи. Ярето е вързано за дървото — каза Омар и се усмихна още по-широко. Кимна и премигна срещу Ара, който и дума не разбра от това, което каза той.

„Ярето е вързано за дървото“, повтори си Афсан Ибрахим и пъхна обратно мобилния си телефон в джоба. Нали по-големият му брат Фаршад му беше разказвал, че така обичал да казва бащата на Омар, великият Абдул бен Кадер, когато разправял за времето, когато ходел на лов като млад във високите планини над Средиземно море. Връзвал яре за едно дърво, за да подмами вълците, които иначе разкъсвали всички овце и кози на семейството.

„Какъвто бащата, такъв и синът“, отсъди наум Афсан и кимна.

114

— Къде са се дянали всички? — попита Бекстрьом и кимна подчертано към жалките останки от това, което само преди няколко дни беше пълна група за разследване на убийство.

— Блад, Алм и Лиса Лам провеждат разпит с адвокат Даниелсон — каза Аника Карлсон. — Росита е болна, а останалите са навън и търсят Окаре и Гарсия Гомес. И нашия таксиметров шофьор, за сведение.

— Росита е божа — каза Бекстрьом. — Нищо сериозно, надявам се?

— Нищо не знам — каза Аника Карлсон и поклати глава. — В болнични е неизвестно докога. — „Освен ако онази дребна, кльощава блондинка не я е качила на някой самолет за Гуантанамо Бей — помисли си Аника. — Американски екипаж, упоена, тип-топ, с червен гащеризон, с белезници на ръцете и краката.“

— Искрено се надяваме, че не е нищо сериозно — каза Бекстрьом със съчувствена усмивка и угрижено поклати глава.

— Да се надяваме — съгласи се Аника Карлсон. „Много внимавай, дебеланко такъв“, помисли си тя.

— Добре — каза Бекстрьом и кимна към Ниеми. — Какво става с нашите отговори от Националната лаборатория по криминалистика?

— Изглежда има раздвижване долу в Линшьопинг — каза Ниеми и прелисти книжата си. — Като започнем с Фон Комер, който вече се намира в ареста, положението е следното…

— Слушам — каза Бекстрьом и се намести удобно на стола си.

— Кръвта по тръжния каталог е негова. По тази точка той няма никакви възражения повече, както може би сигурно знаете…

„Благодари, по дяволите, за това — помисли си Бекстрьом. — Моя е заслугата.“

— Затова пък ДНК-то по възглавницата на дивана не е негово. На някого друг е. Неизвестен дарител, няма го в регистъра.

— Тъжно — каза Бекстрьом, а видът му потвърждаваше думите му.

— Страхувам се, че положението е дори по-лошо — продължи Ниеми. — Общо взето, не намираме никакви следи, които биха могли да свържат Фон Комер с къщата на Ериксон. Това е първото. Второто е свързано с онзи свидетел, съседа, който видял белокос възрастен мъж да седи на външните стъпала пред Ериксоновата къща. Спомняте си за кого говоря, нали? — „Всички кимат в знак на съгласие“, помисли си Ниеми.

— Показахме снимков материал на свидетеля. Този, когото е видял, не е Фон Комер.

— Ама до колко е сигурен в това? — попита Аника Карлсон.

— Сто и двайсет процента — казва Ниеми и се подсмихна. — В действителност той познава Фон Комер от по-рано. Те членуват в един и същ голф клуб във Вермдьо.

— Кой да предположи — въздъхна Бекстрьом. — А не е ли възможно да се опитва да помогне на един събрат по голф, изпаднал в нужда?

— Това е много малко вероятно — каза Ниеми. — Според свидетеля именно Фон Комер е вършил значително по-лоши измами от обикновени измами с произведения на изкуство.

— За какво става въпрос? — попита Бекстрьом.

— Мамел, когато той и свидетелят провели едно състезание по голф — поясни Петер Ниеми.

— Такива са тези типове — каза Бекстрьом и сви рамене. — Има ли още нещо, Петер?

Една подробност може би, която в същото време не беше маловажна за тези, които искаха да подредят във вярната последователност събитията от престъплението, което разследваха.

— Нашият съдебен лекар очевидно е намерил кучешки косми по главата на Ериксон — каза Ниеми. — Косми от неговото собствено псе, но като се вземе предвид местоположението им, причината не би могла да е, че той първо е погалил кучето, а после се е почесал по кечето. Космите от псето са набити в раната от счупването на главата на Ериксон.

— Значи, Гарсия Гомес първо отива навън на терасата и счупва гръбнака на Ериксоновото куче. Възсяда псето и прерязва гърлото му — предположи Бекстрьом.

— След това отново влиза в къщата и когато минава покрай Ериксон излива гнева си върху черепа му със същото оръжие, което е използвал срещу кучето. Може би просто е бил бесен, в най-общия смисъл на думата, понеже псето на Ериксон очевидно е успяло да сдъвче крака му — продължиха Ниеми.

— Разбира се, разбира се — съгласи се Бекстрьом. — Кучешките косми по оръжието на престъплението се озовават в главата на Ериксон, дотук съм съгласен. Но каква работа има той там, по дяволите? Защо отива при Ериксон посред нощ? Като се имат предвид предишните им взаимоотношения, Ериксон би трябвало да се хвърли към алармения бутон в момента, в който Гарсия Гомес позвъни на вратата му.

— Нали не смяташ, че този, който е убил Ериксон по-рано същата вечер, се е обадил да се отчете на Гарсия Гомес и тогава той пристига, направо влиза в къщата и предава един последен поздрав, така да се каже — възрази Стигсон.

— Това въпрос ли е? — попита Бекстрьом и впери поглед в по-младия си колега.

— Да. Какво мислиш за това?

— Не — отвърна Бекстрьом и поклати глава. — Дори Гарсия Гомес не е толкова луд.

— Съвсем друга е работата — продължи той. — А онази измама? Какво става с нея, Надя?

— Не се притеснявай за това — каза Надя. — Той, естествено, отрича, но това едва ли ще му помогне. Според Лиса, тя може да повдигне обвинение срещу него още днес.

— Добре — каза Бекстрьом. — А той има ли някакво алиби? За времето на убийството на Ериксон, имам предвид?

— Най-малкото никой не му е давал такова. Засега отказва да отговаря на каквито и да било въпроси. Съпругата казва, че е отсъствала от събота до понеделник. Никакви разговори, и на компютъра няма нищо, няма и съсед, който да може да свидетелства, че той си е бил у дома.

— Нека да не прибързваме — каза Бекстрьом и въздъхна. — Може пък просто да е излязъл и да е пъхнал червената си роза в грешната ваза.

— Това не го разбирам — каза Надя. — Какво искаш да кажеш?

— Това е метафора — каза Бекстрьом. — После ще ти обясня — добави той и сви рамене.

— Имам предложение да го разпитаме отново. Да му обясним как стоят нещата и ако не иска да разкаже къде и с кого е бил, може без проблеми да си остане в пандиза. Хем вестниците ще имат за какво да пишат — заключи Бекстрьом.

— Добре — каза Аника и впери поглед в Бекстрьом. — Какво друго имаме? Онази шарена носна кърпа? Намериха ли нещо по нея?

— Кръв от Ериксон, сополи и най-вероятно слюнка от още един неизвестен дарител, който липсва в регистъра — каза Ниеми.

— Моля? — попита Стигсон, който имаше вид на току-що изпуснал нишката. — Още един? Какво искаш да кажеш, Петер?

— Освен този, който се е насрал на дивана — поясни Бекстрьом. — „Коефициентът на интелигентност на това момче е колкото номера на обувките му“, помисли си той.

— А, да, разбрах — каза Стигсон и засия.

— Много бледи улики са това — потвърди Ниеми. — Не можем да свържем Фон Комер с местопрестъплението. Нито пък Окаре. Значи, това, което ни остава, са само Гарсия Гомес и онези двамата, новите. Двама души, които ги няма в нашите регистри. За съжаление, започва да прилича на връщане към изходната позиция, ако питате мен.

— И аз така мисля — съгласи се с него Аника Карлсон. — Между другото, това изключва Афсан Ибрахим и всички негови другари, в случай че тръгнем да мислим в тази посока.

— Чакайте мажо — каза Бекстрьом, комуто тъкмо беше хрумнала една мисъл. — Как стои въпросът с онзи Омар бен Кадер?

— Имаш пълно право, Бекстрьом — каза Надя. — На Омар бен Кадер никога не са му снемали отпечатъци. Затова пък снимката му е в нашия следствен регистър. Вероятно са сложили там снимката от паспорта му.

— Така, така — каза Бекстрьом. — Погрижете се да му бъдат снети отпечатъци, тогава.

Вече се работело по въпроса, според Аника Карлсон.

От един час вече издирвали не само Окаре, Гарсия Гомес и техния свидетел Ара, но и още четирима души. Афсан Ибрахим, Али Ибрахим, Али Исса и Омар бен Кадер.

— Всички сякаш са се провалили вдън земя — обобщи Аника и поклати глава.

— Ами погрижете се това да се промени тогава — изсумтя Бекстрьом и се надигна от мястото си. — Ние не поддържаме всички тези пандизи, само за да стоят празни и да струват сума пари на почтените данъкоплатци.

115

След съвещанието Лиса Лам информира всички по електронната поща относно последните новости по разследването.

Барон Ханс Улрик фон Комер щеше да остане в ареста, защото разследването срещу него съвсем не беше приключило. Според това, което беше излязло наяве от разпита на адвокат Петер Даниелсон, неговият бивш колега Тумас Ериксон се оказва, че е заел почти двайсет милиона крони от една кипърска банка. Този, който е посредничил при отпускането на заема, е бил Афсан Ибрахим, а сумата е била отпусната преди пет години, един месец преди покупката на къщата на „Олстенсгатан“, извършена от Тумас Ериксон.

Пет дни след убийството на Ериксон, Афсан Ибрахим получил искане от банката да погаси дълга на Ериксон към тях. На Даниелсон той предал копия както от нареждането от банката, така и от записа на заповедта, а сумарното му искане относно жилището на Ериксон възлизаше на почти двайсет милиона плюс малко над един милион натрупана лихва.

Копия от тези документи бяха предадени на всички дознатели за сведение, а освен това Лиса Лам беше по-размишлявала върху тях пътьом.

„Ако питате мен, най-вероятно Ибрахим е този, който е взел заема в началото, а банката му е послужила като подставено лице. Аз, естествено, зададох въпроса на Даниелсон и изглежда и той е съгласен, че това е възможно. Иначе, имам щастието да ви съобщя, че нашият съдебен лекар обеща да дойде на утрешното съвещание. За по-сигурно, той ще доведе със себе си колежката, която била водещ световен авторитет по насилствена смърт чрез удар с класическия тъп предмет. Вълнението е неописуемо. Ще се видим тогава. Лиса.“

„Малката дама струва колкото теглото си в злато“, помисли си Еверт Бекстрьом, като извади тайния си телефон, за да се обади на личния си журналист и да си уговори кратка обедна среща в някое дискретно заведение, където един бъдещ мултимилионер като него не рискуваше да получи хранително натравяне като капак на всичко.

— Бекстрьом, Бекстрьом, ти струваш колкото теглото си в злато — въздъхна репортерът един час по-късно, когато Бекстрьом тъкмо завършваше уводната си презентация относно „около двайсетте милиона“, които бившият адвокат Ериксон е получил от един от водещите в страната организирани престъпници, докато той самият разквасваше устата си с напълно заслужената и много студена бира.

— Да, изглежда нещата се развиват добре — съгласи се Бекстрьом и кимна към днешния брой от най-големия вечерен вестник в страната, който лежеше на масата пред него. — Какво става с интервюто с кралицата впрочем? Тя съгласи ли се?

— Работим по въпроса, въпреки че понастоящем нямаме никакво място за нея във вестника. Веднага щом се върна в редакцията трябва да махна някои неща, за да се освободи място за тези двайсет милиона, които Ериксон е получил от Афсан. Това ще е топновината ни утре.

— Радвам се да го чуя — каза Бекстрьом и вдигна тост с първата за деня водка. — Според мен е важно обществеността да знае за това. Важно е за демокрацията, ми е мисълта. Обикновените, почтени хора имат правото да знаят какви ги вършат такива като Ериксон, искам да кажа.

— Злато, Бекстрьом, злато — въздъхна неговият обеден компаньон.

116

След срещата с Хонкамеки, Тойвонен се върна в полицейския участък в Сулна, където почти веднага потъна в мрачни мисли, вместо най-накрая да направи нещо по въпроса с растящата купчина хартия на бюрото му. От една страна, неговият приятел Хонкамеки със своите тайни колеги хем знаеха прекрасно къде се намират и Окаре, и Гарсия Гомес, хем бяха наясно с какво са се захванали те, защото най-вероятно са успели да внедрят информатор в тяхното обкръжение.

От друга страна, той самият и всички негови сътрудници ги търсят цяла седмица и останаха без крака от тичане, защото си нямаха и понятие от уменията, които колегите им притежаваха. Въпреки че всички те работеха в една и съща организация, шведската полиция.

Тойвонен седя на бюрото твърде дълго, като през повечето време въздишаше и клатеше глава и тъй като в края на краищата не можеше да направи нищо, за да промени положението, в което се беше озовал, най-накрая реши да си направи една разходка до дома, до кметството в Спонга. Пътят до там беше почти десет километра и най-малко един час бързо ходене, но това малко го притесняваше, освен това ходенето беше чудесен начин да въведе ред в мислите, които се въртяха в главата му.

На път към къщи той спря, за да хапне нещо в един малък италиански ресторант. Жена му беше отишла да види родителите си на север, в Норланд, и тъй като готвенето беше нещо, към което почти не проявяваше интерес, най-добре беше да се погрижи за тази подробност сега.

Освен това, той използва възможността, да се възнагради с втората си бира за деня.

Веднага щом влезе у дома си, той пусна сауната, а после седна да гледа новините по телевизията в компанията на още една бира. Жена му се обади и те поговориха известно време, като си казаха всички онези неща, които хората, все още женени след повече от двайсет години съвместен живот, се очакваше да си кажат.

— Връщам се утре — каза съпругата. — Пази се, малкият ми, и не пий твърде много бира, докато ме няма.

Комисар Тойвонен обеща да направи, както заръча тя, вече му беше домъчняло за нея, целувки и прегръдки и да кара внимателно.

След това той проседя в сауната повече от час и потвърди своя произход. Изпи още една студена бира и се опита да мисли за неща, различни от жената, за която беше женен.

Малко след десет той се върна обратно пред телевизора, за да гледа дневните надбягвания V75 по един от спортните канали, и едва беше успял да се отпусне на дивана, когато някой позвъни на вратата му. Хонкамеки, помисли си Тойвонен, тъй като те имаха специален сигнал за звънене, когато си ходеха на гости.

Хонкамеки беше облечен като за работа на терен, гащеризон, ботуши и бронежилетка, а на улицата чакаше паркиран един от цивилните бусове на оперативните подразделения, в който зад потъмнените прозорци сигурно седяха още облечени като него хора.

— Искаш ли една бира? — предложи Тойвонен и поклати бирената кутия, която държеше в ръката си.

Не — каза Хонкамеки и поклати глава. — Тъй като аз и момчетата минавахме наблизо, реших да се отбия и да ти дам онзи автомобилен номер, за който говорихме.

— Е, винаги мога да ти отделя пет минути — въздъхна Тойвонен и вдигна рамене. — След това те влязоха във всекидневната и седнаха пред телевизора, чийто звук Тойвонен изключи, но остави картината, защото имаше да проследи един купон, който все още не беше излязъл, независимо от факта, че вече беше дошло време за петата гонка.

В неделя вечерта на 2 юни Фредрик Окаре се появи в дома на последната си жена, за да пообщуват по обичайния начин, след което останаха да лежат в леглото ѝ още няколко часа, докато телефонът му иззвъня и той отговори с традиционното изръмжаване, превърнало се в нещо като обичай за такива като него.

Докато все още мърмореше едносрични думи в слушалката, той се измъкна от леглото и започна да си облича дрехите, но като се имаше предвид, че скоро щеше да удари полунощ, а той беше обещал на компаньонката си да закусят заедно на следващата сутрин, тя разбра, че трябва да се е случило нещо, което беше хем непредвидено, хем не и съвсем незначително.

— Тя, разбира се, попитала — каза Хонкамеки. — Според Окаре той и Анхел трябвало да се заемат с неотложна задача.

— Естествено, тя се нацупила престорено, но Окаре ѝ обяснил, че трябва да замине за известно време, за да налее малко разум в главата на един проклет адвокат, който се е държал не много добре с един негов стар приятел по-рано същата вечер.

— Така ли казва тя?

— Да, а тя не е някоя обикновена мърла, така че можем да ѝ вярваме — каза Хонкамеки.

— Ако правилно съм разбрал, Гарсия Гомес се обадил, за да каже, че Ериксон очевидно се е отнесъл зле с един от старите приятели на Окаре?

— Отговорът е да — потвърди Хонкамеки. — Което, на свой ред, означава единствено, че нито Окаре или Гарсия Гомес, нито старият приятел на Окаре може да са имали представа, че Ериксон е хвърлил топа няколко часа по-рано.

— Този, който се е обадил на Гарсия Гомес, да му се оплаче от Ериксон — каза Тойвонен — имаш ли някаква представа кой може да е бил той?

— Отговорът е не — каза Хонкамеки. — Ако това може да бъде някаква утеха за теб, още не сме тръгнали да проверяваме. Имаме други неща, които са значително по-важни, ако мога така да се изразя. Нали знаеш как стоят нещата с такива като Окаре. Жонглираш, като през цялото време много от топките са по необходимост във въздуха, а ние разбрахме веднага, че това не беше топката, която ни интересуваше.

— Съгласен съм с теб — каза Тойвонен и кимна. — А номерът на колата?

— След като Окаре си обул панталоните, последвали прегръдки и целувки, а навън на улицата чакал един сребрист „Мерджан“. Гарсия Гомес излязъл от колата, за да говори с Окаре. Какво са си говорили, тя, разбира се, не могла да чуе. После Окаре седнал зад волана и те потеглили. Това е първият път, в който този автомобил се появява в нашите издирвателни операции, за сведение. А също така и единственият път. Когато Окаре се връща в три часа през нощта, той пристига с такси.

— „Мерджана“? — напомни Тойвонен.

— Именно — каза Хонкамеки. — Това е една от онези лични регистрационни табели и е малко странно с оглед на дейността, че Окаре бръмчи наоколо с такава кола. Табелата с номера е явно на името на фирмата, чиято собственост е возилото, ЙЕНКО, т.е. Акционерно дружество „Йенко“ Компанията съществува от няколко години и очевидно седалището ѝ е в Малмьо. Нищо необичайно, в общи линии, за сведение. Изглежда, че са платеж данъците си и всичко, както си му е редът.

— А с какво се занимават? — попита Тойвонен.

— С всичко, каквото ти дойде наум, включително лизингова дейност, което може би е единственото и невинно обяснение. Може просто да са я наели. Това може да се провери.

— Наистина, може да се разбере — съгласи се Тойвонен. „Трябва да помоля Надя“, помисли си той.

След това Тойвонен изпрати своя стар другар до вратата, кимна към тъмносиния бус и дори не му се наложи да попита, за да получи отговор на въпроса си.

— В режим на готовност сме — обясни Хонкамеки. — Получихме сведение, че Окаре и другарите му ще излязат да се поразтъпчат, така че сега аз и момчетата се въртим около тях.

— Трябва да обещаеш, че ще се пазите — каза Тойвонен и потупа леко бронежилетката му, която той носеше под гащеризона си.

— Ако на господин комисаря много му се иска, предлагам ти да скачаш в панталоните и да тръгваш с нас — предложи Хонкамеки и се ухили иронично. — Имаме едно място в буса, а всичко останало можеш да вземеш назаем за момента.

— Някой друг път — каза Тойвонен. — Имам един купон, който трябва да проследя.

Така и не излезе този V75, но затова пък имаше шест блюда, и предвид факта, че в един миг беше пропилял една допълнителна месечна заплата по най-неочаквания начин, Тойвонен остана да седи пред телевизора, за да го отпразнува с още две бири. Дори мислеше да позвъни и да разкаже на съпругата си, въпреки че вече беше минало полунощ и до това време той беше погълнал шест големи бири по пътя насам.

В пет часа сутринта той се събуди от звъненето на мобилния си телефон. Беше Хонкамеки, което беше разбрал още преди онзи да отговори.

— Случило ли се е нещо? — попита Тойвонен, макар и да знаеше, че отговорът на този въпрос може да бъде само „да“.

— Да, за съжаление — каза Хонкамеки.

— Неприятности?

— Да.

— Разказвай — каза Тойвонен.

117

Ара също гледа телевизия заедно с Омар и въпреки че щеше да става рано на следната сутрин, се застоя доста дълго. Омар излезе по-разсъдлив. По средата на филма се прозина широко, вдигна рамене и се усмихна извинително.

— Трябва да се хоризонтирам — каза Омар. — Винаги ми е трудно ставането сутрин.

— Ще навия часовника — каза Ара. Филмът беше хубав, навън беше още светло и един час повече или по-малко нямаше никакво значение за човек като него, който беше прекарал стотици нощи през последните няколко години в каране на такси. Освен това този филм беше хубав и той не искаше да пропусне края му.

— Дай ми една прегръдка, приятелю — каза Омар и му се усмихна. — Последна нощ в Швеция.

— Последна нощ в Швеция — повтори Ара и го прегърна по същия начин, както по времето, когато ходеха на училище. Тогава те заедно бяха достигнали до разбирането, че дори един истински мъж може да прегърне друг мъж. Друг истински мъж, помисли си Ара.

Вече беше минало полунощ, когато той влезе в малката баня на долния етаж, за да си измие зъбите. Навън се беше вече стъмнило, а това щеше да му помогне да заспи веднага щом дръпне завивките над главата си.

Беше тъмно като в рог, когато той пипнешком излезе в антрето, а освен това явно беше започнало да вали, защото се чуваше как дъждът барабани по ламаринения покрив на стъклената веранда.

„Утре най-накрая ще можеш да си отдъхнеш“, си каза наум Ара и в същия миг някой сложи ръката си на гърлото му и го стисна така, че му причерня пред очите. Завлече го до стената, смени захвата, сграбчи го за косата и дръпна главата му назад.

— Трябва да си побъбрим ние двамата с теб, Ара — каза Анхел Гарсия Гомес, като в същото време с рязко движение на дясната си ръка бързо постави нож на гърлото му. На Ара определено не му беше нужно нищо повече, за да усети в себе си безкрайна празнота, почувства се безкрайно празен и напълно онемял, той не можеше и дума да отрони, въпреки че Гарсия Гомес говореше тихо и гласът му звучеше почти приятелски. Затова само кимна, опитвайки се да не мърда врата си, защото усещаше острието на ножа на гърлото си.

— Има едно нещо, което ме притеснява — каза Гарсия Гомес. — Разбрах, че си говорил твърде много. Реших да ти дам възможност да ме убедиш, че ще държиш устата си затворена.

Ара отново само кимна. От устните му не излезе никакъв звук.

— Слушам — каза Гарсия Гомес, а в същия момент някой изглежда запали в мрака светкавица, която го обгърна. Проблесна светкавица, а след нея оглушителен тътен, от който ушите на Ара заглъхнаха. Главата на Гарсия Гомес отскочи, той пусна гърлото му, изтърва ножа и се строполи назад точно върху белия килим в антрето. Лежеше по гръб, като ръцете и краката му потръпваха, докато кръвта изтичаше от главата и устата му.

— По дяволите — извика Ара. — Мамка му. Какво става?

— Всичко е наред — каза Омар. Пристъпи от тъмнината, в която той очевидно трябва да беше стоял през цялото време, защото Ара не беше чул дори звук от него.

— Всичко е наред — повтори Омар и се усмихна по същия начин, по който винаги се усмихваше.

— Гледай мен, не гледай него, аз ще оправя това тук. Можеш да бъдеш напълно спокоен — каза Омар и го хвана внимателно за ръката.

— Та той е мъртъв — изрева Ара и отстъпи настрана, защото вече беше стъпил в локвата кръв на пода, която растеше толкова бързо, че той можеше да забележи увеличаването ѝ. Видя как белият килим съвсем почервеня, а също така усети, че кръвта очевидно имаше мирис.

— Това тук ще го оправя — каза Омар. След това той хвана ръката на Ара малко по-здраво този път и го погледна право в очите.

— Слушай ме сега. Слушай Омар, най-добрия ти приятел. Ще оправя всичко тук. Ти мисли само за пътуването си. След шест часа ще седиш в самолета. Всичко останало е история.

„Какво, по дяволите, говори той?“, недоумяваше Ара.

— Какво, по дяволите, говориш? Какво скапано пътуване? След всичко това тук — изкрещя Ара и посочи човека, който лежеше на пода. „Най-после, най-после поне мога да говоря“, помисли си той.

Омар само му се усмихваше, същата топла усмивка, в която този път се четеше мъничко укор, все едно се опитваше да вразумява твърдоглаво дете.

— Ще имаш много приятно пътуване, Ара — каза Омар. — Приятно пътуване, приятелю — повтори той, потупа го по рамото, усмихна се със същата топла усмивка, вдигна пистолета и застреля своя най-добър приятел от училище право в главата.

VI

Разследването на убийството на адвокат Тумас Ериксон взема неочакван обрат

118

Бекстрьом започна съвещанието на следствената група в четвъртък, като се обърна към Аника Карлсон и я попита дали се е случило нещо. Все пак тя беше тази, от която се очакваше да има грижата за по-обикновените практически подробности, така че той самият да може да се посвети на по-тежките и изискващи по-голям интелектуален потенциал задачи. Според Аника не се беше случило нищо особено. Нямаше и следа нито от Окаре, нито от Гарсия Гомес, нито пък от техния свидетел. Също толкова зле беше положението с четиримата членове на Ибрахимовото братство, чието задържане техният прокурор беше разрешил предния ден.

— Всички тези, седмината, изглежда са пропаднали вдън земя — заключи Аника Карлсон.

— Да, къде иначе биха могли да се дянат — съгласи се Бекстрьом.

— А какво става с автомобила? — продължи той и кимна към Надя.

Положението с автомобила не беше много по-добро, според Надя. Наистина оставаха десетина превозни средства, които още не бяха успели да проверят, но като се имат предвид всичките стотици автомобили, които бяха отхвърлили, положението не изглеждаше особено обнадеждаващо.

Поради липса на нещо реално, за което да се хванат, започнаха да обсъждат дали не са объркали съвсем нещата и в действителност не са отново в изходна позиция.

Колегата Алм във всеки случай направи такова предположение и доста от останалите в следствената група кимнаха утвърдително и дори започнаха с подробности да описват какво е станало в действителност. Недоволни клиенти, опоненти, стари гаджета, най-обикновени психари, включително и съседите на жертвата.

— Нека не забравяме съседите на Ериксон — каза Стигсон. — Не мога да си спомня друг случай на обикаляне на домовете за събиране на сведения, при който да съм чул съседите да говорят толкова лоши неща за жертвата, колкото този път.

— Разбирам — прекъсна го Бекстрьом. — Проблемът е само как ще свържеш съседите му с автомобила, кашоните за пренасяне на багаж, плюс онези двамата, чиято самоличност все още не сме установили. Онзи, който се е насрал на дивана на Ериксон, и неговият сподвижник, който е зарязал сополивата си носна кърпа на местопрестъплението.

— Едно възможно обяснение всъщност би могло да бъде, че всичко това няма нищо общо с убийството — упорстваше Стигсон. — А ние чисто и просто тичаме по грешна следа, така да се каже.

— Що за глупости — каза Бекстрьом и поклати глава. — Простата причина съседите на Ериксон да говорят толкова лоши неща за него е, че той беше безподобен негодник от голяма величина, а на всичкото отгоре имаше псе, което беше направо опасно за живота. Толкова ли е трудно да се разбере това?

— Аз съм съгласна с теб — каза Аника Карлсон. — Според мен тук става въпрос за три неща. Първо, за Ериксон и неговите тъмни афери. Второ, че както Окаре и Гарсия Гомес, така и Фон Комер са затънали до гуша в тях. Даже до над ушите — ако питате мен. Трето, да се намерят онези другите двама, които седят и говорят с Ериксон, когато се отприщва бедствието в някакъв момент около девет и половина вечерта. Има някаква връзка между човека на дивана, човека с носната кърпичка останалите трима, и открием ли кои са, сме готови.

— Радвам се да го чуя — каза Бекстрьом и за всеки случай погледна часовника си. — Като малка награда за проницателността, която току-що проявихте, получавате почивка от цял четвърт час. След това всички ние тук най-накрая ще узнаем последните разкрития в областта на съдебната медицина.

119

В полицейския участък в Сулна беше пристигнал съдебният лекар, който отговаряше за съдебномедицинската експертиза на адвокат Тумас Ериксон, известен най-вече със своето презиме, въпреки че прозвището, което полицаите му бяха дали, противоречеше както на външния му вид, така и на начина, по който вършеше работата си. Доктор Лидберг31 беше нисък, сух и с рядка коса, а що се отнасяше до професията му, той беше старателен и прецизен човек, който не оставяше нищо след себе си без нужда. Той беше също така един отличен педагог, когато трябваше на прост шведски да обясни на полицаите или на другите лаици до какви заключения беше достигнал.

В този ден той обаче водеше със себе си забележително подкрепление. Една колежка, която беше професор, началник на съдебните лекари в Линшьопинг и един от водещите в света авторитети по наранявания вследствие на удар с тъп предмет или други видове наранявания, причинени от обикновен удар с крак или ръка. Тя беше на средна възраст, ниска и четвъртита, с червени бузи и тъй като презимето ѝ беше Хансон, тя избягна полицейския хумор, който сполетя колегата ѝ, доктор Лидберг.

След задължителното мънкане и прелистване на документите си, Лидберг започна представянето си, като се извини, че заключението от съдебномедицинската експертиза, за съжаление, се беше забавило. Към причината за това той щял да се върне след малко, а що се отнася до самото заключение, той помолил секретарката си да го изпрати по електронната поща на следствието веднага щом бил готов с устното си представяне. Както той, така и уважаваната му колежка предпочитаха именно този начин на действие по обясними педагогически причини. В този конкретен случай — когато ставаше дума за насилието, на което адвокат Ериксон е станал жертва — имаше силни, основателни аргументи, за да се постъпи по този начин. Понеже в съдебномедицинския смисъл случаят на адвокат Ериксон беше извънредно забележителен случай.

— Нека да започна с нараняванията по главата и врата на Ериксон. Те са получени при два различни случая. Част от тях са получени, преди той да почине около десет часа вечерта. Другата част са от нощта, когато той е бил вече мъртъв от няколко часа и степента на вкочаняването на трупа е напълно развито както по лицето, така и по врата — заключи доктор Лидберг с дискретно покашляне.

Изясняването на тази подробност му беше отнело по-голямата част от времето. Сложен пъзел, който се решаваше с помощта на контузии, счупени кости с различен размер, фрактури с различна дължина, рани, които се вплитаха една в друга и се наслагваха една върху друга и които можеха да се оценят, след като се направи преценка на кръвоизливите, отоците, раните, драскотините и обикновените синини, казано на обикновен шведски.

— За съжаление, тъкмо тук положението става доста заплетено, усложнява се в юридически смисъл, така да се каже — каза доктор Лидберг и въздъхна. — По отношение на нараняванията, възникнали, след като вече е бил мъртъв, те са многобройни. Казано на елементарен език, някой е счупил черепа му с кръгъл инструмент от дърво с диаметър приблизително десет сантиметра, най-вероятно бейзболна бухалка от стария модел или просто тояга с подобна форма. Общо около десет различни удара.

— Извинете, но в какво се състои юридическото усложнение? — попита Лиса Лам и се усмихна любезно.

— Посегателството, на което е станал жертва, докато е бил жив, са най-вероятно удари с ръка, като аз и моята колежка сме напълно единодушни, че става въпрос за два или може би три силни юмручни удара.

— С риск да изглеждам глупава — каза Лиса Лам и се усмихна още по-любезно — все още не разбирам…

— Проблемът е, че тези удари не биха могли да причинят смъртта му — прекъсна я професор Хансон, като впи поглед в Лиса Лам. — Единият удар попада върху носа му, а после още един засяга костта над дясната му буза. Фрактура на костта на носа с последващ силен кръвоизлив. В резултат щеше да се появи една голяма синина на окото след няколко часа, ако той беше жив. Това обаче не се случва, защото той почива в рамките на най-много половин час. Това е всичко, следователно той не е починал в резултат на удар — обобщи единственият в стаята водещ световен авторитет тъкмо по този тип причини за смъртни случаи на хора.

— От какво е починал, тогава? — попита Лиса Лам, която изведнъж придоби вид на прокурор, който тъкмо беше установил юридическо усложнение.

— Адвокат Ериксон е починал от сърдечен удар — поясни доктор Лидберг с една, колкото е възможно по-дълбока въздишка.

„Какви ги говори този кретен. Какъв сърдечен удар? Той беше прекалено слаб, чисто и просто“, помисли си Бекстрьом.

Професор Хансон взе думата. Юмручен удар по носа, фрактура на носната кост и обилно кръвотечение от носа, но това не е нещо, от което човек може да умре. Още един удар по дясната буза, силен кръвоизлив, но от това той дори не е изпаднал в безсъзнание. Освен това има още едно нараняване. Фрактура на дясната китка, която е причинена от това, че някой е извил ръката му, като я е хванал за дланта, извил я е навън и същевременно я е огънал надолу. Със сигурност много болезнено, но отново не е нещо, от което някой би умирял.

Това, от което Ериксон е починал, е масивен инфаркт, който той е претърпял малко по-късно. Освен това на слабото му сърце е отделено голямо внимание в медицинските му картони. Първите проблеми със сърцето му били диагностицирани преди десет години. Неговият лекар е назначил обичайните лекарства, но точно както много от пациентите със сърдечни проблеми преди него и той проявявал нехайство както към лекарствата, така и към начина си на живот като цяло. Пиел прекалено много, ядял неподходяща храна, движел се прекалено малко, прекалявал с работата, подлагал се на прекомерен стрес, повече, отколкото тялото му можело да понесе.

Три години преди да почине, бил сполетян от първия си инфаркт точно по времето на един съдебен процес. Закарали го в спешното отделение на Каролинския институт, където останал в продължение на още няколко дни. След като му направили цялостни изследвания, било установено, че той проявява всички симптоми и поражения, които характеризират типичния пациент с проблемно сърце. След това, веднага след като се върнал към обичайното си ежедневие, се върнал и към онзи начин на живот, който рано или късно щял да го убие.

— Разбира се, насилието, на което е станал жертва, в съчетание със силния стрес, който без съмнение е преживял, са най-вероятната причина за инфаркта, който в действителност го е убил — заключи професор Хансон. — Относно правното усложнение, което следва от това, вие сте определено по-компетентна от мен — продължи тя, като същевременно се обърна направо към Лиса Лам.

— Насилие в съчетание с причиняване на нечия смърт — каза Лиса Лам и кимна в израз на съгласие.

— Ами да, това е, което съдилищата решават в подобни случаи — каза Хансон. — Аз съм участвала в най-малко три такива случая.

Пет минути по-късно тя и колегата ѝ благодариха на Лиса Лам и нейните следователи за възможността да дойдат. Ако имаше още нещо, с което биха могли да помогнат, трябваше само да им се обадят. Иначе им желаеха успех в търсенето на извършителя. Пожелаха им да се видят скоро на съдебния процес.

— И така — каза Лиса Лам веднага след като посетителите им затвориха вратата след себе си. — Помагайте. Какво ще правим сега?

— Ще правим каквото правим обикновено — каза Бекстрьом и кимна подчертано. — Да се погрижим да намерим този, който е ударил Ериксон по ченето. Когато приключим с тази мажа подробност, можем да подхванем научния дебат.

— Радвам се да чуя, че сме единодушни — каза Лиса Лам, а в същия момент Тойвонен влезе в стаята, без преди това да почука.

„За да се отърве човек най-после от двама откачени доктори, цената явно е един истински финландец“, помисли си Бекстрьом.

— Освен това, разбира се, ще се погрижим да приберем Окаре, Гарсия Гомес и нашия свидетел — каза Аника Карлсон. — Ако не за друго, то поне за да избегнем по-нататъшни неприятности.

— Добре дошъл, Тойвонен — продължи тя и се усмихна на новия си посетител. — За мажо пропусна днешната изключителна съдебномедицинска презентация.

— Зная — каза Тойвонен. — Но не затова дойдох тук. За съжаление, страхувам се, че има нещо значително по-лошо — добави той, като зае мястото си на масата.

120

В 01,23,20 пилотът на закъснелия с три часа самолет на „Райънеър“ подаде сигнал за тревога до кулата за управление на въздушния трафик на летище „Скавста“. Той и неговият самолет се намираха на северния подстъп към летището на височина от малко над триста метра и се очакваше да се приземят след около две минути. На разстояние от точно шест километра на север от пистата за кацане, той беше забелязал два горящи автомобила на един горски път, който водеше към отдалечена къща в гората. Това, в което той най-вече искаше да се увери, беше, че на летището не се случваше нищо, което да му налага обезателно да стои надалеч оттам.

Отговорният диспечер го увери, че всичко беше наред, а колегата му подаде сигнал на полицията и на противопожарната бригада в Нюшьопинг. Точно в този момент, по изключение, пожарникарите се намираха само на няколко километра от двата автомобила, които горяха в гората. Само един час по-рано бяха вдигнати по лъжлив сигнал за пожар в разпределителна електростанция на десет километра западно от „Скавста“ и когато сега получиха следващия сигнал, бяха на път обратно към станцията си в Нюшьопинг.

Три минути по-късно бяха на мястото. За двата автомобила не можеше да се направи много, тъй като те вече бяха изгорели като факли. Затова пък близко разположената къща, обикновена лятна шведска вила, където огънят още не се беше разразил, беше спасена.

Ако всичко беше оставено на произвола на съдбата, къщата щеше да изгори до основи, като вероятно щеше да остане само комина, но този път не стана така. Половин час по-рано беше превалял проливен дъжд, който в съчетание с краткото време за отговор даде възможност на пожарникарите да угасят пожара, докато по-голямата част от къщата още беше невредима. Няма нужда да се казва, че това беше идеалното местопрестъпление. Приземният етаж беше порядъчно изгорял, пушек и сажди бяха проникнали на горния етаж и мансардата и за да овладеят огъня, пожарникарите трябваше да го залеят с тонове вода. Положението с автомобилите не беше толкова добро. Всичко, което беше останало от тях, бяха изгорели останки от ламарина и разтопена гума.

Тойвонен беше говорил както с колегите, които се намираха на мястото, така и с отговорната противопожарна команда. На десет метра от останките на първата кола бяха намерили първия труп. Вътре в къщата бяха открили още двама мъртви, като нито един от тях не беше загинал от пожара.

— Първият, когото намерили, е Окаре и той е вече идентифициран. Той е застрелян и намушкан с нож, а за по-сигурно са му надянали метална примката около врата и са го закачили на едно дърво наблизо. Като оставим настрана това, че е мъртъв, той е в доста добро състояние, а за определянето на по-точната последователност на събитията, които са го сполетели, ще има грижата съдебният лекар.

— Той ли лежеше до останките от колата, която се намираше до шосето на сто метра от къщата? — попита Аника Карлсон?

— Да — отговори Тойвонен. — Що се отнася до другите двама, онези, които бяха намерени вътре в къщата, единият най-вероятно е Гарсия Гомес, а другият, за голямо съжаление, по много неща личи, че е нашият свидетел, таксиметровият шофьор — заключи Тойвонен, като същевременно впери поглед в своя колега Еверт Бекстрьом.

— А от какво са умрели? — запита Алм.

— Ами едва ли е от естествена смърт — отвърна Тойвонен. — Когато говорих с техническия екип преди половин час, те били на мястото от четири часа сутринта, изглежда и двамата са били застреляни в главата. Преди да започне пожарът, за сведение. Съдебният лекар също бил там и хвърлил един поглед, така че ще се разбере — каза Тойвонен с красноречиво вдигане на раменете.

— Не се връзва — възрази Аника Карлсон и поклати глава. — Не може Гарсия Гомес и шофьорчето да са на едно и също място, не и ако и двамата са застреляни едновременно и на същото място.

„Аз му казах — помисли си тя. — Само да ме беше слушал, щеше да е още жив.“

— Според мен определено е възможно — каза Тойвонен. — Проблемът е по-скоро, че не сме разбрали как е станало. Когато разберем, всичко ще си пасне.

— Кой ще поеме разследването? — попита Лиса Лам.

— За щастие не е Сулна — отговори Тойвонен, като отново погледна Бекстрьом лошо. Областната криминална служба в Сьодерманланд с подкрепата на Областната криминална служба в Стокхолм и колегите от „Убийства“ в Националната служба „Полиция“. Според най-новата информация, която получих.

— Радвам се да го чуя — каза Бекстрьом с любезна усмивка. — Тези уреждания на сметки сред организираната престъпност може да са дяволски трудни за разплитане. Това, което започна със застрелването на някои от нашите приятели мотоциклетисти, може много лесно да свърши с очистването на половината мюсюлманска общност.

— Не се безпокой — каза Тойвонен. — Дори и така да стане, случаят определено няма да попадне на твоето бюро. Овен това мога да те успокоя и за още нещо.

— Ще се радвам да го чуя — каза Бекстрьом. — Изгарям от нетърпение.

— Във всеки случай не Окаре е натупал Ериксон.

— Така ли? Откъде си толкова сигурен в това?

— В това съм толкова сигурен, колкото съм сигурен, че именно Окаре и Гарсия Гомес са тези, които се появяват по-късно през нощта. Когато Гарсия Гомес разбива главата на трупа и прерязва гърлото на кучето, докато Окаре е останал да чака на улицата в онзи „Мерджан“, с който са отишли там.

— Питам от любопитство — каза Бекстрьом. — Откъде знаеш, че е станало така?

— Знам го — каза Тойвонен. — И понеже не искам да го прочета във вестника, ще трябва да се задоволиш с това.

— Ясно — отвърна Бекстрьом и вдигна рамене. „Финландецът изглежда е съвсем изваден от равновесие — помисли си Бекстрьом. — Вероятно е седял в сауната и е пил половината нощ.“

12132

Когато Тойвонен ги остави, Бекстрьом приключи заседанието и взе със себе си най-приближените си в кабинета, за да установи необходимия контрол над новосъздалата се ситуация. Както и да го направи възможно най-бързо, преди да умре от глад.

— Такааа — каза Бекстрьом, веднага щом Лиса Лам и Патицата заеха местата си от другата страна на бюрото му. — Какво ще кажеш да започваме, Лиса? Обясни текущата юридическа ситуация на нас, по-простите души.

Според начина, по който тя виждаше нещата, определено не можеше да се каже, че те са се озовали в някакво критично положение. Това, което тя възнамеряваше да направи сега, беше да допълни тяхното първоначално съобщение за убийство с алтернативното за насилие и причиняване на смъртта на друго лице.

— Твърде рано е да се изключи възможността да ги обвиним в убийство или най-малкото в непредумишлено убийство. Ако са извършили насилие над Ериксон със знанието в какво състояние се намира и просто са го оставили да умре, най-малкото ще оставя съда да прецени тази възможност — обобщи Лиса Лам.

— А по въпроса за това, че можем да отхвърлим Окаре като извършител — каза Бекстрьом. — Какво е това, което нашият финландски колега знае и което е убягнало на нас?

— Очевидно са следили Окаре онази вечер, когато Ериксон си е отишъл. А от нас, като обикновени полицаи, не се очаква да знаем тези работи — каза Патицата Карлсон.

— Кой би го допуснал — изрече Бекстрьом, комуто вече беше минала мисълта за подобна възможност.

— Е, това е — каза Лиса Лам. — Значи, продължаваме както обикновено. Аз лично мисля да продължа, като отида на обяд и ако искате да ми правите компания, би ми било приятно.

— Съжалявам — каза Бекстрьом и поклати глава в израз на съжаление. — Би ми било приятно, но имам среща и ме чакат, така че днес май ще се наложи да пропусна обяда.

— Дай ми само петнайсет минути — каза Аника Карлсон. — Ще сляза направо долу, в столовата.

На излизане от службата, по пътя към очакващото го такси и сериозно закъснелия му обяд, го спря Надя.

— Дано да е страшно важно — каза Бекстрьом, който чувстваше как гладът разяждаше червата му.

— Тъкмо говорих с Тойвонен. Той ми даде информация за онзи сребрист „Мерцедес“, който ние още търсим.

— Е, струва ли нещо, сведението имам предвид? — попита Бекстрьом.

— В самото начало съм — отвърна Надя. — Точно този автомобил не фигурира сред превозните средства, които проверявахме. Въпросът е, че колата е регистрирана в Малмьо. Регистрирана е на едно дружество там, но аз не намерих нищо необичайно при проверката, която успях да направя.

— Значи, намери регистрационния номер на колата — заключи Бекстрьом.

— Да — каза Надя. — И май точно това ме кара малко да се съмнявам. Това е регистрационна табела на личен автомобил. Трудно ми е да повярвам, че Окаре ще се разкарва наоколо с такъв. Освен това, не намирам никаква връзка между Окаре и дружеството, чиято собственост е автомобилът.

— Какво пише на табелата?

— Йенко.

— Йенко — повтори Бекстрьом и поклати глава. „Къде, по дяволите, съм чувал това?“, зачуди се той.

122

„Най-накрая се отървахме от малкия дебеланко“, помисли си Аника Карлсон, веднага щом Бекстрьом изчезна в коридора през вратата на стаята, където се бяха събрали. Тогава тя седна до Надя и ѝ сподели нещо, което силно я тревожеше от повече от един час. От момента, в който Тойвонен им каза, че техният свидетел очевидно е бил убит.

— С една дума, страшно объркано — каза Аника. — Въпреки че му бях казала да се покрие.

— Слушам — каза Надя и я потупа успокояващо по ръката. „Аника всъщност е човек, на когото му пука“, отбеляза си наум Надя. Наред с всичко останало, което едновременно привличаше и ужасяваше колегите ѝ и със сигурност държеше мнозина от тях будни нощем по причини, за които те никога не биха се осмелили да говорят.

— Показвах му снимки преди малко повече от седмица — каза Аника — и тогава той каза нещо, което малко ме учуди. А именно, че разпозна Омар бен Кадер. Не че той беше човекът, когото без малко е щял да прегази пред къщата на Ериксон, но твърдеше, че те са били стари приятели от детинство. Че са ходили заедно на училище.

— Омар бен Кадер, поправи ме, ако греша, но не е ли той най-близкият довереник на Афсан Ибрахим, неговият съветник? — попита Надя.

— Да — потвърди Аника. — Би ли могла да ми провериш тази информация? Дали те действително са ходили заедно на училище. Трябва да е било в Гношьо преди петнайсет-двайсет години, там някъде.

— Разбира се — каза Надя. — Лесна работа — добави тя. — Надявам се дори още днес да успея.

— Ако се питаш защо…

— Много добре разбирам какво имаш предвид — прекъсна я Надя. — Че Афсан и Омар са използвали бившия училищен другар на Омар, за да подмамят при себе си Окаре и Гарсия Гомес. Ако случаят е такъв, би било служебна грешка да не го обявим на нашите колеги в Сьодерманланд.

— Знаеш ли, между другото, кой е ръководителят на разследването там? — попита Аника.

— Според това, което чух, Девин от отдел „Убийства“ в Национална служба „Полиция“ трябва да е водещият досъдебното производство — каза Надя. — Именно областният началник на полицията в Сьодерманланд искаше така.

— Ян Левин — каза Аника. — Този, който е женен за нашата шефка, Анна Холт.

— Точно той — каза Надя и кимна утвърдително.

„Ян Левин, който е женен за Анна Холт. Светът е малък“, помисли си Аника Карлсон, като се задоволи само с кимване.

123

Като начало Бекстрьом си приготви приличен обяд, за да спре падането на кръвната захар, която към момента беше стигнала равнището на собствените му, ръчно шити обувки. Печено месо със свински пудинг и сладко от червени боровинки, две студени бири и два порядъчни концентрата. Когато най-после се отпусна на дивана си с една напълно заслужена чаша кафе и един малък коняк, той позвъни на личния си репортер от най-големия вечерен вестник, за да го осведоми за развитието на последните събития относно убийството на най-изтъкнатия гангстерски адвокат, което към момента оглавяваше новините във всички медии. На стойност поне шестцифрено число плюс малкият бонус в добавка, а също така неговият финландски колега, пиянката Тойвонен, получи практически урок относно условията, които са в сила за свещената защита на информатора и свободата на словото в една демократична правова държава.

През следващия час той информира своя личен говорител за последното развитие на събитията около развихрилата се гангстерска война, започнала с убийството на адвоката, който дълги години служи като съветник на най-склонната към насилие групировка сред организираната престъпност в Швеция, Ибрахимовото братство. Същата организация, която само за последните няколко години е „платила най-малко 20 милиона крони на своя правен съветник, адвокат Тумас Ериксон“.

— Четири убийства само за една седмица — обобщи Бекстрьом. — Първо, убийството на Ериксон. След това, отмъщението на Ибрахим и неговите хора, които екзекутират и двамата, Окаре и Гарсия Гомес, като за по-сигурно премахват и един свидетел, който би могъл да има решаващо значение за полицейското разследване — допълни Бекстрьом.

— Бекстрьом, Бекстрьом — въздъхна репортерът, който не можеше да намери думи.

— Повярвай ми — каза Бекстрьом. — Това все още е само началото. Отмъщението поражда отмъщение, както знаеш, и преди да свърши лятото, ще има много повече от двете страни, които ще бъдат убити, измъчвани и осакатени. Нека не забравяме, че дори и съвсем невинни хора ще пострадат. При това не само свидетели, които искат да изпълнят своя граждански дълг, но и членове на обществото, които просто са се намирали на неподходящото място в неподходящото време.

— Как искаш да те цитираме? — попита репортерът. — Добре ли е да продължим с високопоставен източник от управлението на полицията?

— Напълно запознат с разследването — допълни Бекстрьом. „Като онова финландско пиянде, на което му се пада да опита от кашата, в която за малко да го накисне“, помисли си той.

— Тогава до утре — завърши репортерът, който трябваше веднага да се залавя за работа, ако искаше да се справи с утрешния вестник и истинското лятно клане, което организираната престъпност тъкмо беше наченала.

— Добре — каза Бекстрьом. — А, да, има още едно нещо — добави той, понеже му хрумна същата мисъл, когато Надя разказваше за регистрационната табела на онзи „Мерцедес“, който търсеха. — Да имате случайно във вестника човек, който разбира от филми?

— Разбира се, трябва ти фотограф. Да не би да е нещо, което…

— Не фотограф — прекъсна го Бекстрьом. — Някой, който да разбира от филми, филми, като тези в киното, имам предвид.

— Рони Филма, нашият личен филмов репортер.

— Рони Филма?

— Да, или Рони Ролката, също така. Това е името, с което се подписва в блога си и в туитър. Там той дава съвети за малко по-необичайни неща. Рони Ролката, както в порноролка.

— Значи, той разбира от филми?

— Да разбира от филми? Той е най-добрият в света, Бекстрьом. Ако Рони не знае отговора, значи това, за което питаш, никога не се е появявало на движеща се лента. Той може да ти изрецитира и надписите след филма наизуст. Със сигурност си го виждал на нашия собствен телевизионен канал. Най-добрите ролки на Рони Ролката. Един голям, суров мъжага в хавайска риза. Всъщност малко си приличате. Външно, искам да кажа.

— Имаш ли номера му? — попита Бекстрьом. „Изглежда надежден авер“, заключи наум той, който не пропускаше възможност да се облече по същия начин веднага щом времето го позволеше.

— Разбира се — каза репортерът. — Мога да ти дам тайния му, ако обещаеш да не казваш кой ти го е дал. Впрочем за какво ти трябва? Да не е нещо, което трябва да поместим във вестника?

— Ако беше така, ти първи щеше да научиш — отвърна Бекстрьом.

Веднага след като Бекстрьом приключи разговора, той позвъни на Рони Ролката и попадна на неговия телефонен секретар.

— Казвам се Бекстрьом — започна Бекстрьом. — Аз съм от полицията и има нещо, за което мисля, че можете да ми помогнете.

„Крайно време за кратка следобедна дрямка“, помисли си Бекстрьом, тъй като неговата любима финландска сервитьорка беше обещала да намине, за да избърше прахта, да измие чиниите, да изпере, да изчисти най-общо казано, преди да поеме вечерната смяна в любимия му квартален ресторант.

„Крайно време е за малка почивка“, повтори си той и в същия миг някой позвъни на вратата му.

124

Отначало той помисли, че това е финландката, която се появява три часа по-рано, понеже е толкова зажадняла, че не може да се сдържа. Оказа се обаче, че звъни съседът му, малкият Едвин, който стоеше пред вратата със сериозно изражение и прилежно сресана на път коса, намираща се на височината на пощенската кутия на вратата на Бекстрьом. „Дошъл е да ми каже, че Исак най-после е отлетял към отвъдния свят“, предположи Бекстрьом и побърза да отвори вратата.

— Заповядай, Едвин, влизай моля. Случило ли се е нещо? — попита Бекстрьом, като същевременно се насили да изглежда подобаващо обезпокоен.

Малкият Едвин си беше както обикновено. Малък мъж със сериозно изражение, който започна, като изрази надежда, че не безпокои господин комисаря. Преди да натисне звънеца, той, разбира се, подслушал през пощенската кутия, както го беше учил Бекстрьом, и по този начин разбрал, че Бекстрьом бил у дома си и се занимавал с нещо, но напълно сигурен, естествено, нямало как да бъде.

— Всичко е наред. Не се притеснявай, момче — каза Бекстрьом и го погали по главата. — Нещо искаш да ми кажеш, както подразбирам.

„Добре че просто не пропълзя през пощенската кутия.“

— Имам добри новини за господин комисаря — започна Едвин и кимна утвърдително.

„Най-накрая“, помисли си Бекстрьом, като същевременно вдигна поглед към тавана.

Едвин бе дошъл да му каже, че Исак е вече по-добре. Той бил, разбира се, все още малко омърлушен, но вече бил изписан от лечебницата, още преди края на седмицата, но Едвин решил да изчака почти седмица, преди да съобщи тази радостна вест поради две обстоятелства. Първото било, че от вестниците той разбрал за пълната заетост на комисаря с обширно разследване на убийство и поради тази причина вероятно нямало да може да окаже на Исак необходимите грижи. Второ, той съзнателно избрал да изчака, докато бъде съвсем сигурен, че Исак напълно ще се възстанови, за да не даде на Бекстрьом лъжливи надежди.

— Къде е той сега? — попита глухо Бекстрьом. „Какви, по дяволите, ги говори тази малка очиларка“ — добави той наум.

Миналата седмица на възстановяване Исак прекарал в стаята на Едвин. С подходящи грижи и като оставим настрана това, че още бил травмиран, имало голяма надежда Исак скоро да се върне към нормалното си състояние. Това, което Едвин искал да знае, било само дали може да задържи Исак още известно време, имайки предвид служебното натоварване на Бекстрьом.

„Все още има надежда за малкото животинче“, помисли си Бекстрьом, като този, за когото си мислеше не беше Исак, а Едвин.

— Да си поговорим за това — предложи Бекстрьом. — Да те почерпя ли с нещо? Чаша сок, може би — предложи той.

— Благодаря — отвърна Едвин. — Чаша хубав сок не бих отказал никога.

Бекстрьом отиде в кухнята и започна да рови из хладилника и килера си, когато изведнъж осъзна, че никой нормален възрастен мъж не държи сок в собственото си жилище. Вместо това той взе една кутия кока-кола за Едвин и една студена бира за себе си.

— Сокът е свършил, за съжаление — излъга Бекстрьом. — Надявам се, че и кока-кола е добре?

Кока-колата била дори отлична, според неговия гост. И майка му Душанка, и баща му Слободан обичали да пият кока-кола с големи чаши, когато гледали телевизия вечер, и Едвин беше разбрал, че човек се развеселяваше от пиенето на кока-кола. Въпреки че той самият предпочитал сок от малини.

— Какво ще правим, господин комисар? — попита Едвин и го погледна изпитателно от другата страна на дебелите си очила. — Да задържа ли Исак още известно време, или комисарят предпочита да го донеса още сега? Ще напиша лекарствата на една бележка. За да улесня грижите, искам да кажа.

С оглед на неизвестната служебна натовареност на Бекстрьом към момента, той предпочиташе първата алтернатива. Въпреки че в действителност отдавна му беше домъчняло за малкия Исак.

— Разумно решение, господин комисар — съгласи се Едвин. — В такъв случай вземаме решение той да остане при мене засега, а вие само трябва да се обадите, когато положението в службата се подобри.

Преди Едвин да си тръгне, Бекстрьом отлюспи порядъчно тесте от щипката с банкноти и ги пъхна в малката му ръка.

— Това е за храна и други неща — обясни Бекстрьом.

— Прекадено много са — изрече Едвин с ококорени очи, когато видя всичките пари, които току-що беше получил.

— Да, но папагалските лекарства също не са безплатни — каза Бекстрьом и погали Едвин по главата. — Обади се веднага, щом свършат, да ти дам още. „Би трябвало да схване посланието“, помисли си той.

Преди Бекстрьом да потъне в покоя на своята сладка следобедна дрямка, през главата му минаха няколко хубави мисли за малкия му съсед. Ако бъде използван правилно, един такъв като Едвин може да бъде изключително полезен на полицията, мислеше си той. Тънък като конец за зъби, само педя висок, в същото време гъвкав досущ като змия. Ако се наложеше да се действа в тесни пространства, малкият Едвин би бил прекрасно допълнение към полицейските кучета за откриване на бомби, продължи мислите си Бекстрьом и в този момент Сънчо затвори с нежната си ръка натежалите му клепачи.

Вечерта, когато Бекстрьом се върна от обичайната си вечеря в кварталния си ресторант, Йегура му се обади и го попита как върви търсенето на Пинокио.

Бекстрьом изрази сдържан оптимизъм и преди да завършат краткия разговор, те се споразумяха да се срещнат на следващата вечер, за да обсъдят по-подробно как да процедират по-нататък.

— Какво ще кажеш да се видим у дома и да хапнем? — предложи Йегура. — За да не ни безпокои никой, ми е мисълта. Имам една отлична фирма за кетъринг, която се грижи за всички практически въпроси, така че скъпият ми брат няма да има никаква причина да се чувства некомфортно.

С оглед на това, че самата работа вече беше свършена и все пак ставаше въпрос за около двеста милиона, Бекстрьом нямаше никакви възражения.

— Отлично — каза Йегура. — Значи, ще се видим у дома, при мене, в Нормеларстранд в осем.

125

Тази вечер Бекстрьом работи до късно. Той стоя пред своя компютър до след полунощ, а за компенсация позвъни в службата веднага след като се събуди, за да отложи сутрешното съвещание на следствената група. Когато той влезе в сградата, се сблъска с Патицата Карлсон, която изглеждаше толкова кисела, че той предпочете да говори с нея в своя собствен кабинет, и то за нещо друго, а не за отложеното съвещание със слабоумните си колеги, които беше по-добре да си гледат работата и да го оставят на мира.

— Как е Росита, чувала ли си нещо за нея? — попита Бекстрьом, като използва този въпрос като уводна, отклоняваща маневра. — Има ли причина за сериозно притеснение?

Случи се така обаче, че тъкмо на този въпрос Аника не можеше да даде никакъв отговор. Нито пък можеше да обясни причината. Според нея много неща показваха, че колежката Росита Андершон-Триг щеше да бъде в болнични за продължителен период от време.

— Нали не е хванала птичи грип или някоя друга подобна гадост?

— Не, защо да е хванала такова нещо? — отговори на въпроса с въпрос Патицата Карлсон, която не можеше да прикрие изненадата си.

— Ами аз мислех, че тя живо се интересува от животни, а определено има много странни неща, с които животните могат да заразят нас, обикновените хора. Импетиго, бяс, шап, папагалска треска, знаеш ги — каза Бекстрьом и сви рамене.

„Заешка треска, също така — помисли си той. — И после върви, че погали някой заек!“

— Обсъди този въпрос с Холт — каза Патицата и поклати отрицателно глава. — Ако питаш мен, това по-скоро има нещо общо с написаното във вестниците. Онова, с нашия портрет по описание, който се появи във вестника, май не беше много добра идея. Като се има предвид какво се случи с нашия свидетел, не бихме могли да изключим възможността и двамата, Окаре и Гарсия Гомес, да са били напълно грамотни.

— Не, тези журналисти са направо безобразни, истински лешояди — въздъхна Бекстрьом. — Аз лично разреших този проблем, като спрях да чета вестници.

— Е, чак пък да спираш да ги четеш — кой знае защо отвърна Патицата Карлсон. — А сега моля да бъда извинена. Тъй като имам малко работа.

Денят за Патицата очевидно е червен, а освен това беше крайно време той самият да свърши нещо смислено, реши Бекстрьом и въздъхна със задоволство при мисълта за дейностите, които го очакваха. За обяд ще има тапас. После идваше госпожица Петък, следобедната дрямка и хубава вечеря с Йегура като подходящ завършек на една изпълнена с усилена работа седмица.

Крайно време беше да си поръча такси, помисли си той. После стана енергично и набра своя директен номер на „Такси Стокхолм“.

Докато комисар Еверт Бекстрьом седеше в таксито на път към своя обеден ресторант, неговата колежка Аника Карлсон търсеше връзка с комисар Ян Девин от отдел „Убийства“ в Националната служба „Полиция“, който водеше разследването на тройното убийство в Сьодерманланд. Девин започна разговора, като помоли за извинение, че самият той още не се беше обадил, но чисто и просто имал цял куп неща за вършене, което, разбира се, беше нормално, когато човек е в началото на разследването на убийство. Особено когато ставаше въпрос за разследване от такава величина.

След това той благодари за сведенията, които тя и колегите в Сулна им бяха изпратили. Той споделяше нейното схващане, че имаше много основания именно техният таксиметров шофьор да се приеме за връзката между двете жертви, Окаре и Гарсия Гомес, и най-вероятните извършители, Афсан Ибрахим и кръга около него. Причината беше няколкогодишната кръвна вражда между АА и Ибрахимовото братство. Обстоятелството, което отключи веригата от събития, беше убийството на правния съветник на Афсан Ибрахим, адвокат Тумас Ериксон.

— По всичко личи, че най-вероятно са искали да пипнат Окаре — каза Девин. — Според съдебния лекар със сигурност са го обесили с примка от метална жица и докато все още е бил жив, са се забавлявали да стрелят по него като мишена и да го мушкат и кълцат с ножове.

— Гарсия Гомес и шофьорчето? За тях научихте ли нещо повече?

— Те се намират в антрето на приземния етаж на къщата. Всеки от тях е застрелян в главата, почти от упор, екзекюшън стайл, както казват американските колеги. По-вероятно е Гарсия Гомес да е бил застрелян първи. Нашият таксиметров шофьор Ара е здраво напоен с неговата кръв, така че най-вероятно Гарсия Гомес е застрелян в момента, когато е нападнал Ара. Веднага след което е застрелян и Ара.

— Със същото оръжие?

— Така изглежда — каза Девин. — Деветмилиметрови куршуми с продупчен връх, стреляно е с пистолет, ако се съди по празните гилзи, а окончателния отговор ще получим следобед. Ще ти изпратим имейл веднага щом разберем.

— Има ли нещо друго?

— Не, освен че и аз мисля като теб — каза Девин. — Че са използвали вашия свидетел, за да подмамят Окаре и Гарсия Гомес, и веднага след като са приключили с тях, ги е последвал и той. Няма друго обяснение, с оглед на това, което се е случило.

„Омар бен Кадер изглежда мило момче — помисли си Аника Карлсон. — Истински другар в смъртта.“

126

Най-напред в тапас ресторанта на улица „Флеминггатан“. Заключителния коняк на слънце, на външните маси.

Следваше госпожица Петък, на която Бекстрьом предложи една малка изненада, като започна с избръсване на катеричката, после ѝ предложи „небесната вкусотия“ и завърши с традиционната езда на салама.

Накрая една разходка със спокоен ход до дома, до уютната му бърлога и широкото легло от „Хестенс“. В момента, в който влезе вкъщи, телефонът му иззвъня.

— Слушам — изръмжа Бекстрьом.

— С комисар Бекстрьом ли говоря — попита гласът от другата страна на линията.

— Зависи — отговори Бекстрьом. — Кой сте вие?

— Рони — каза Рони Филма, — известен още като Рони Ролката. Оставил сте съобщение на телефонния ми секретар. Имали сте нужда от помощ по някакъв въпрос?

— Добре — отвърна Бекстрьом. — Предлагам това да си остане между нас.

— Разбира се — каза Рони. — Дискретността е въпрос на чест — добави той.

— Ако ти кажа Йенко, за какво се сещаш?

— За най-добрата лента във филмовата история — отвърна Рони. — Шведска премиера на 28 юли 1975 година. В един и същи ден в „Риголето“, „Дракен“ и „Спегелн“ в Стокхолм. Премиерата в САЩ се състоя на 12 декември предната година в Ню Йорк.

— Има ли нещо друго? — попита Бекстрьом. „Какви, по дяволите, ги бръщолеви този“, помисли си той.

— „Йенко Олив Ойл, Импорт енд Експорт“. Това е първото предприятие на Вито Корлеоне, след като той емигрира в САЩ. Рожденото му име е Вито Андолини от село Корлеоне в Сицилия, а най-добрият филм в света е за неговия живот.

— „Кръстникът“ — каза Бекстрьом, който почти чу как жетонът падна със звън в глава му.

— „Кръстникът 2“ — поправи го Рони.

— Благодаря — каза Бекстрьом. „Момчето трябва да е било отговорник, когато е ходело на училище“, си каза той.

— Може ли да попитам защо питате за това?

— Няма никакъв проблем — отвърна Бекстрьом. — На отговор обаче не може да разчитате. Има ли нещо, което бих могъл да направя за вас?

— Ако може онази хавайска риза, която носехте, когато участвахте в летните епизоди на „Търси се“ — каза Рони.

— Разбира се — каза Бекстрьом. — Къде да я изпратя?

— Изпратете я в редакцията, на мое име — каза Рони.

— Ще пристигне с пощата — излъга Бекстрьом, тъй като дори един такъв като Рони Филма би трябвало да знае, че пощальоните в днешно време крадат като свраки и че такава скъпа вещ ще се загуби в мига, в който я пъхне в пощенската кутия.

— Благодаря, много благодаря — каза Рони с глас, който звучеше сякаш наистина беше много благодарен.

— Няма защо — каза Бекстрьом. Явно не го схваща, помисли си той, когато разговорът приключи.

Вечерята в дома на Йегура беше чудесен завършек на деня. Като начало имаше леки освежителни напитки с различни топли и студени мезета. След това се насладиха на традиционна буржоазна вечеря от три блюда в трапезарията на Йегура, а за завършек седнаха в библиотеката на кафе с коняк, за да обсъдят последния си общ делови проект.

— Как върви издирването на Пинокио и неговия нос? — попита Йегура с любопитно изражение на лицето.

— Върви лека-полека — каза Бекстрьом и кимна подчертано. — Макар все още да е твърде рано, за да се говори за някакъв пробив в разследването.

— Но от вестниците разбирам, че следите водят към двореца и Негово Величество краля — продължи Йегура. — Макар самият аз да не мога да допусна мисълта, че Негово Величество би имал нещо общо с такъв като Ериксон.

— Разбира се, това е ясно — потвърди Бекстрьом. — За съжаление, така се стичат обстоятелствата, че точно при такива като Ериксон се озовава човек веднага щом стане въпрос за малко по-деликатни неща. Така че няма нужда да се притесняваш за самия Прованс. Проблемът е, за съжаление, че губим следата в дома на онова недоразумение Ериксон.

— Нека горещо се надаваме, че положението не е толкова лошо — каза Йегура с вид на човек, който наистина се надяваше. — Това ще бъде тежък удар за далата западна история на изкуството.

— Едва ли ще е чак толкова лошо — каза Бекстрьом и поглади кръглия си нос. — Има обаче нещо, с което би могъл да ми помогнеш.

— Целият съм в слух.

— Името на твоя познат. Онзи, който се е интересувал от картината с дебелия монах.

— Картината на Александър Верешчагин на свети Теодор ли?

— Точно така — каза Бекстрьом.

— Срещу обещание за мълчание, само между нас?

— Разбира се — отвърна Бекстрьом и кимна окуражително.

— В такъв случай — въздъхна Йегура и леко повдигна рамене. — В такъв случай май ще трябва да отстъпя от своите принципи. Освен това предполагам, че вече знаеш кой е и ще се сетиш, щом чуеш името. Говори се, че той е нещо като легенда в Сулна, където работиш.

— Е, как се казва той? — попита Бекстрьом.

— Марио Грималди, Кръстника, знаеш го.

127

Бекстрьом посвети по-голямата част от почивните дни на обмисляне на своя случай, тъжната кончина на адвокат Тумас Ериксон, а по-пикантните правни деликатеси във връзка с това той на драго сърце предостави на Лиса Лам и нейните съмишленици. Имаше други неща, които бяха по-интересни. Общо взето, той следваше обичаите си, що се отнася до храната, напитките и физическите упражнения. Фразата „здрав дух в здраво тяло“ беше станала нещо като пътеводна звезда за него и дори най-малкото отклонение от това правило беше немислимо.

Останалата част от времето си той посвети на скъсяване на безкрайната понастоящем върволица от копнеещи жени, които се редяха на опашка за големия салам. Две нови и до момента непроверени дарования. В събота следобед една двайсет и пет годишна маникюристка, която на снимките, които беше направила на самата себе си с уебкамерата си, изглеждаше много обещаваща, в чисто външен смисъл. За съжаление обаче, се оказа пълно разочарование, когато дойде време за практическото изпълнение.

„Най-много четворка, слаба четворка, много слаба четворка“, оцени я Бекстрьом, когато най-после всичко свърши и той я изпрати у дома ѝ, в неугледното предградие, където тя вероятно живееше. Обещаната вечеря той бе принуден да отмени, тъй като получи спешно повикване от службата, откъдето го търсеха заради току-що извършено убийство в Ринкеби.

— Боже, колко ужасно — възкликна маникюристката, докато стоеше в антрето, преди да си тръгне. — Но чудесно е, че има такива като теб, и трябва да ми обещаеш, че скоро ще се видим отново.

— Разбира се — излъга Бекстрьом. — Това трябва да го повторим.

Останалата част от деня той посвети на обичайните си дейности, а завършекът на вечерта беше една хубава вечеря в ресторанта на Операта, заедно със самия себе си.

Неделният ден беше по-добър. Значително по-добър. Тогава той обядва с трийсет и пет годишна ревизорка със собствена фирма и когато те стигнаха до същността на нещата, се оказа, че тя беше напълно пристрастена и нямаше никакви задръжки по отношение на секса, и той никога нямаше да си помисли да ѝ остави нито документи, нито пари. Какво ли би направила с тях, като се имат предвид уменията, които без съмнение притежаваше. „Голяма осмица, дори може би малка девятка, което всъщност я прави водачка сред счетоводителките“, помисли си Бекстрьом. В представите си той вече я виждаше най-отгоре на стълбичката след световното първенство по секс за счетоводителки. Как тя стоеше на четири крака с вирнат задник, тежките гърди увиснали свободно, а запотените ѝ очила килнати на върха на носа ѝ.

— Обещай, че скоро ще се видим пак — каза тя, докато стоеше в антрето, преди да си тръгне.

— И по този въпрос можеш да си напълно спокойна — каза Бекстрьом, който вече я беше въвел сред номерата на своя мобилен телефон.

След това той си легна рано и както толкова често преди, истината го потърси и го намери в съня му, без да бе необходимо той да полага макар и най-малко усилие за това. Така стояха нещата при малцината благословени, които като него притежаваха дарбата да виждат действително случващото се, без да му позволяват да се спотайва или крие зад привидно ставащото. С оглед на това коя беше така наречената му жертва, той би могъл и да се надява на по-добър край за тази част от историята.

Когато в понеделник сутринта седеше на задната седалка на таксито, което щеше да го закара до полицейския участък в Сулна, той беше, общо взето, наясно как бяха протекли събитията. Оставаше само да се подредят подробностите по местата им, преди той да може да се посвети на това, за което в действителност ставаше въпрос. По достатъчно сигурен и дискретен начин да гарантира оставането на малкия Пинокио и неговия дълъг нос при новия му притежател, криминалния комисар Еверт Бекстрьом.

VII

Прокурорът прекратява разследването на убийството на адвокат Тумас Ериксон

128

Първото нещо, което Бекстрьом направи през новата работна седмица, беше да говори с Надя.

— Какво знаем за компанията, която е собственик на онзи „Мерджан“, за който получихме сведения? — попита Бекстрьом.

Според Надя вече знаели доста неща. Акционерното дружество „Йенко“ било основано през януари 1975 година, почти точно половин година, преди филмът „Кръстникът 2“ да се появи в шведските киносалони. Оттогава се занимавали основно с внос и продажба на италиански хранителни стоки и деликатеси; маслиново масло, макаронени изделия, вина, колбаси, шунка, сирена. Това било както добре управлявано, така и доходоносно предприятие.

Търговия на едро в хранителния сектор, централен офис и склад близо до Малмьо, десетина служители, като за четиридесетгодишния период, през който са развивали дейността, никога не са били на червено по отношение на счетоводството, нито пък са имали някакви проблеми с властите. Плащали са данъците си и осигуровките навреме и всички разрешителни, от които са имали нужда, изглежда са били наред. През последните години оборотът се е движел около двайсет милиона на година.

— В това всъщност няма нищо необичайно, но исторически погледнато, изкарвали са по някой и друг милион на година — обобщи Надя.

— За какво им е било нужно да купуват коли на лизинг тогава? — попита Бекстрьом.

Според Надя това била една историческа отживелица от по-ранната и по-разнообразна дейност на компанията. По онова време те също така се занимавали с финансиране за ресторанти в институционален мащаб, кетъринг, организиране на празненства и други подобни. В някакъв момент закупили някакво по-малко предприятие, което се занимавало с обслужване на лимузини. Тези разновидности на дейността били закривани постепенно и единственото, което останало от дейността с наемането на автомобили, бил въпросният „Мерцедес“.

— На четири години е, струвал малко над един милион без ДДС, когато е бил закупен. Стойността към момента вероятно е около половин милион — заключи Надя.

— На мен това ми звучи като обикновено пране на пари — възрази Бекстрьом.

Тази мисъл беше споходила и Надя, макар тя никак да не беше сигурна, че нещата стояха така.

— Простото обяснение май е, че те все пак наистина се занимават с това, което казват. Работили са го в продължение на дълги години и нито полицията, нито данъчните власти, както се вижда, не са реагирали.

— Кой е собственик на компанията? — попита Бекстрьом.

— Една истинска барутлия жена, както изглежда — отговори Надя с лека усмивка. — Казва се Андреа Андолини, на деветдесет две години. Тя живее в Малмьо от петдесет години и също от толкова време е шведски гражданин. През целия си живот е работила в ресторантския бранш, като най-вероятно е пристигнала тук с първата миграционна вълна на работна ръка през шейсетте години. Никога не се е омъжвала, няма деца и все още председателства управлението на компанията.

— Да, изглежда са жилави тези пекари на пици — въздъхна Бекстрьом.

— Сега вероятно се питаш каква е роднинската ѝ връзка с Кръстника — продължи Надя. — Аз също гледам по някой и друг филм от време на време всъщност — уточни Надя, като забеляза изненадата на Бекстрьом.

— Да, каква е роднинската им връзка? — попита Бекстрьом. „Сече ѝ пипето на рускинята, като бръснач“, помисли си той.

— Имаше нещо в името на фирмата, което привлече вниманието ми. Останалото свалих от мрежата. Андреа Андолини е леля на Кръстника. Само че не на Вито Корлеоне, роден Андолини, а на нашия собствен местен кръстник тук в Сулна, Марио Грималди. Който впрочем е родом от Неапол, а не от Сицилия.

— Кой да предположи — каза Бекстрьом.

— Да, разбира се. Наистина е доста странно как стоят нещата — съгласи се Надя.

— Извади няколко хубави снимки на Грималди и да проведем ново допитване до съседите на Ериксон. Нали имаше един свидетел, който видял някакъв възрастен кучи син с побелели коси, който седял на стълбите, водещи към къщата на Ериксон? По същото време, когато Ериксон е умрял.

— Вече се работи по въпроса — каза Надя. — Фелисия ще разговаря със свидетеля днес следобед.

129

Една следствена група със силно редуциран състав, която не изглеждаше кой знае колко дееспособна, дори и като се вземе под внимание, че беше понеделник и че техните двама съдебни лекари по всяка вероятност ги бяха лишили от един убиец и очакващата го доживотна присъда, като вместо това им бяха оставили в най-добрия случай един най-обикновен извършител на насилствено престъпление и присъда от около две години лишаване от свобода.

— Наистина е радостно за такъв стар полицай като мен да бъде посрещнат с толкова голям ентусиазъм — отбеляза Бекстрьом и хвърли мрачен поглед на присъстващите.

— Ами да, като се вземе предвид това, което ни казаха нашите съдебни лекари, и случилото се там в Нюшьопинг с Окаре и Гарсия Гомес и нашия собствен свидетел, май не е толкова учудващо — каза Аника Карлсон.

— Говори за себе си — прекъсна я Бекстрьом. — Аз лично не оставям нищо свършено наполовина. Искам да пипна този неизвестен извършител, който е налагал Ериксон, докато сърцето му е сдало багажа. Това е първото.

— Записано е — каза Аника Карлсон.

— Не ме прекъсвай. Освен това искам да пипна и неговия неизвестен съучастник, който е осрал дивана на Ериксон, и ако той случайно го е направил просто за да ни се подиграе, то следва да му се предяви подозрение за нанасяне на щета. Това е второто. Достатъчно ясно ли се изразих?

— Напълно ясно — каза Аника Карлсон. — Има ли нещо друго, което бихме могли да направим за шефа?

— Разберете какво всъщност е станало онази вечер в къщата на Ериксон. Как може една обикновена караница за няколко картини да завърши с всеобща гангстерска война? Това беше третото.

— Разбира се, шефе — каза Аника. — Нещо друго?

— Всички финансови подробности и всички документи, които ще бъдат написани, аз на драго сърце прехвърлям на теб — каза Бекстрьом. — Погрижи се да изпратиш всичко, което имаме за Окаре, Гарсия Гомес и Афсан Ибрахим на колегите в Сьодерманланд. Не забравяй да ги попиташ дали не са склонни да поемат също така и онази заплаха. Срещу Даниелсон и момичето, което работи в неговата кантора.

— По този въпрос вече се работи — каза Аника Карлсон.

— Добре — отвърна Бекстрьом. — Времето за утрешното съвещание ще бъде уточнено по-късно през деня.

Очаквам тогава всички да са тук, така че най-после да можем да приключим тази тъжна история. Просто правете каквото ви казвам. От това по-лесно, здраве му кажи. Толкова ли е трудно за схващане?

130

„Малката Фелисия изглежда щастлива“, помисли си Бекстрьом, когато той излезе от срещата и я видя да му се усмихва и да му маха.

— В моя кабинет — каза Бекстрьом и посочи с цяла ръка.

Техният свидетел го посочил почти веднага, след като тя започнала да му показва снимките. Направил го без ни най-малко колебание и очевидно можел да се закълне относно своето наблюдение, въпреки че възрастният човек, когото той видял да седи на външните стъпала и да държи беловласата си глава с ръце, не приличал ни най-малко на обикновен убиец.

— Но май и той не е човекът, ако правилно съм схванала нещата — каза Фелисия.

— Не, обаче има още нещо — каза Бекстрьом. — Една услуга, за която мислех да те помоля. Нека засега това да си остане само между нас. Искам да говориш с това лице — каза Бекстрьом.

Надраска името му, адреса и мобилния му номер на една празна страница от черния си бележник, откъсна я и я подаде на Фелисия.

— Попитай го дали мога да го поканя на обяд — каза Бекстрьом. — В онзи ресторант във Филмовия град, където той и съмишлениците му обикновено пият бира, когато АИК имат мач.

— Алпийската хижа?

— Точно така — каза Бекстрьом. — Ако се питаш защо аз самият не му позвъня и не го попитам лично, то е, защото има известен риск да ми тресне слушалката. Така че иди до дома му, убеди го в моите мирни намерения, погрижи се да получи бира и още нещо наистина силно веднага щом пристигне. Искам го в добро настроение, нали разбираш. След това ми звънни и аз ще пристигна до десет минути.

— Шефът смята, че това е вторият, когото трябва да хванем ли? — попита Фелисия и вдигна бележката, която беше получила.

— Гледаш ли коледния парад на патока Доналд на Бъдни вечер?

— Винаги — каза Фелисия и се усмихна. — Откакто съм тук, в Швеция.

— Значи, познаваш Чип и Дейл. Онези две катерички, сещаш се. Които обичат да правят номера на Мики Маус, докато той украсява елхата.

— Да, а също така и на неговото куче, Плуто — каза Фелисия, която не можеше да скрие радостта си.

— Можеш ли да си представиш Чип без Дейл?

— Не — каза Фелисия и поклати глава.

— И аз не мога — каза Бекстрьом.

131

Веднага след като Фелисия си тръгна, Лиса Лам позвъни на мобилния му телефон и попита дали могат да се видят и да разговарят. Тя молеше за поне петнайсет минути от драгоценното му време.

— Мислех, че си останала тук — каза Бекстрьом. — Тук в сградата, искам да кажа.

— Да, тук съм — потвърди Лиса Лам. — Исках само първо да проверя, за да не се появя в неподходящ момент.

— В кабинета си съм. Заповядай, няма проблеми — увери я Бекстрьом.

„Нашата прокурорка не прилича особено на колежката Карлсон“, помисли си Бекстрьом и поклати глава.

От малкото, което Бекстрьом беше казал по време на съвещанието им, Лиса Лам остана с твърдото впечатление, че нещата отиват към приключване. Че вероятно скоро ще настъпи времето да разчисти бюрото си и да продължи напред в живота. Предвид собствената ѝ роля в тази връзка, тя, естествено, би се радвала, ако Бекстрьом можеше да задоволи любопитството ѝ. Това беше първата причина тя да иска да се срещне с него.

Втората причина, поради която беше нужно да разменят няколко думи, ѝ беше по-ясна. С оглед на задачата на Бекстрьом, тя искаше колкото е възможно по-скоро да го информира за последните юридически обрати в техния общ случай.

Като начало Бекстрьом помоли да бъде извинен. Той определено не се е опитвал да прикрие информация от своя водещ досъдебното производство. Тъкмо напротив, той възнамерявал да я информира веднага след съвещанието им. Веднага след като изпълни най-неотложните ангажименти, което той сега вече бил направил.

— Достатъчно е само да отвориш някой вестник, за да разбереш какво имам предвид — каза Бекстрьом и я погледна сериозно. — От това разследване изтича като през сито — добави той.

— Искрено се надявам, че не съм аз тази, от която се притесняваш — каза Лиса Лам.

— Ни най-малко — отвърна Бекстрьом и поклати кръглата си глава. — Други са тези, от които се притеснявам. Имаме трийсет души в следствената група и поне още трийсет тук в сградата, които имат най-малкото прилична представа за това, с което се занимаваме. За съжаление, има и неколцина, които не притежават достатъчно разум да държат устата си затворена. В такъв случай какво можем да направим по въпроса? Ти и аз, искам да кажа. Нищичко — обобщи Бекстрьом, който имаше червено под очите и очевидно не успяваше да прикрие раздразнението си.

Лиса Лам беше напълно съгласна с Бекстрьом. Тъжна история. Особено при разследване като това, което беше толкова чувствително по отношение на медиите. Но какво да се прави, такава беше създалата се ситуация, с която те двамата бяха принудени да се примирят.

— Чувам какво казваш — отвърна Бекстрьом. — Моят проблем е, че е достатъчен макар и само един бъбрив колега, за да разбие на пух и прах едно иначе движещо се като по часовник разследване.

— Деликатно положение — каза Лиса Лам и кимна в знак на съгласие. — Кой ще започне, ти или аз?

— Ти започнѝ — каза Бекстрьом.

Лиса Лам имаше намерение да освободи Фон Комер от пандиза още този следобед. Измамата в големи размери беше потвърдена във всяко отношение, което всъщност беше от значение, като оставаше да се уточнят само подробностите. Като например кой беше клиентът, дал поръчката на Ериксон и който в действителност е засегнатият.

Бекстрьом нямаше никакви възражения.

И двамата, Афсан Ибрахим и Омар бен Кадер, се бяха обадили чрез своите адвокати. До тяхно знание беше доведено, че очевидно са издирвани заради това, че срещу тях е повдигнато обвинение за неправомерна заплаха. Нещо, което те и двамата, разбира се, отрекоха, и най-добре беше полицията да предложи време, в което да се явят в полицейския участък в Сулна, за да разговарят по въпроса.

— Аз вече говорих с Левин и той обеща да поеме и тази работа. За да не ги притеснява ненужно, той би искал неговият следовател да проведе разпита с тях тук в Сулна.

— Звучи разумно — каза Бекстрьом. — Никога няма да можеш да изработиш някакво обвинение срещу тях по тази точка.

Лиса Лам беше съгласна с него и по този въпрос. Адвокат Даниелсон вече се беше обадил, за да обясни, че не възнамерява да подава никакъв сигнал относно това, което се беше разиграло в кантората му. Не можеше да става въпрос за никаква неправомерна заплаха. Евентуално мъничко по-оживена дискусия, но както той, така и прокурорът много добре знаеха, че тези неща не бяха в областта на шведското наказателно правосъдие.

— А момичето, което работи там? — попита Бекстрьом. — Тази, на която бяха направили домашно посещение. Ако питаш мен, мисля си, че тя е имала нещо общо с Ериксон.

— Работеше — уточни Лиса Лам. — Тя очевидно е напуснала в същия ден, в който беше тук за разпит. След това, както изглежда, тя се е запиляла в чужбина на дълга ваканция. Не е ясно накъде е поела. По въпроса за отношенията ѝ с бившия ѝ началник и аз съм на същото мнение като теб.

Бекстрьом само леко въздъхна и кимна. „Къде ли съм го чувал преди?“, запита се той.

— Имаше ли още нещо, което той искаше да ни разкаже?

— Две неща — отвърна Лиса Лам. — Първо, че „Ериксон и Партньори“ вече не възнамеряват да представляват Афсан Ибрахим и неговите другари. На второ място, че той самият се е отказал от задължението на управител на имота след Ериксон. Ако питаш мен, има най-вероятно някаква определена връзка с дейностите, които Ериксон и Афсан са въртели.

— Какво мога да направя за теб, в такъв случай? — попита Бекстрьом.

— Сега вече не можеш да се измъкнеш, Бекстрьом — каза Лиса Лам и се намести удобно на неговия стол за посетители.

— В такъв случай аз също имам две неща да ти съобщя — каза Бекстрьом. — По отношение на тези двамата, които търсим, почти съм сигурен, че съм ги намерил. Като се има предвид всичко, което са оставили след себе си, не би трябвало да е никак трудно да разберем дали съм прав, или греша.

— Разбирам, че си напълно сигурен.

— Е, напълно сигурен никога не можеш да бъдеш — отвърна Бекстрьом с добре премерено повдигане на раменете. — Случвало се е да греша.

— И колко често се случва това?

— Не помня, честно да си кажа. Това беше толкова отдавна, че вече съм забравил. Искам да се заредиш с търпение за няколко часа. Понеже има някои неща, които трябва да проверя.

— Вълнението е неее… поносимо — каза Лиса Лам.

— Страхувам се, че това така наречено убийство започва да се превръща в една доста тъжна история, и тъкмо по този въпрос силно се нуждая от твоята правна експертиза. Моля да ме извиниш, но мисля да приема случая като хипотетичен.

— Давай направо — каза Лиса Лам. „Господи, колко е вълнуващо“, помисли си тя.

— Точно преди девет вечерта на вратата на Ериксоновата къща се звъни — започна Бекстрьом, като в същото време потъна по-дълбоко в стола си. — Това е среща, която е определена предварително, при която посетителите на Ериксон са хвърлили прах в очите му… така че, когато им отваря и ги пуска вътре, той по никакъв начин не е подушил ни най-малка опасност…

— Какво смяташ за това? — попита Бекстрьом четвърт час по-късно, когато сложи точка на своя хипотетичен случай. — Конкретен въпрос. В какво се състои самото престъпление?

— Няма такова — каза Лиса Лам и поклати глава. — При условие, че е станало както го описваш, това не е наказуемо. С Ериксон, от друга страна, положението е съвсем различно, но тъй като той е мъртъв, значи…

— Точно това беше моето подозрение — каза Бекстрьом и в същия миг мобилният му телефон звънна.

— Бекстрьом — отговори Бекстрьом, тъй като той вече се беше досетил кой му се обаждаше.

— Фелисия — каза Фелисия, която звучеше също толкова радостно, колкото един час по-рано. — Ние сме на мястото.

— Ще се видим след четвърт час — каза Бекстрьом.

— Сега моля главният прокурор да ме извини — каза Бекстрьом и се изправи. — Обещавам да звънна след около два часа.

— Време е да хванем бика за рогата — каза Лиса Лам и думите ѝ прозвучаха по-скоро като твърдение, отколкото като въпрос.

— Да — отвърна Бекстрьом. „Представа си нямаш колко си права“, допълни наум той.

„Забележителен мъж, много забележителен мъж“, помисли си Лиса Лам, като гледаше след Бекстрьом, който бързо излезе навън.

„Доста добре изглежда, всъщност“, помисли си Бекстрьом, когато излезе на улицата и се качи в очакващото го такси.

132

Фелисия го посрещна на вратата. Съобщи му, че неговият събеседник седи и го чака във вътрешната стая в компанията на едно много силно уиски до него.

— Как е той?

— Изглежда доволен. Когато му казах за какво става въпрос, отначало той доста се изненада. Но след това нямаше никакви проблеми. Трябва обаче да обядва, все пак.

— Смяташ ли, че той знае защо искам да го видя?

— Да — отговори Фелисия и кимна. — Той каза дори, че очаквал с нетърпение да разкаже на шефа как в действителност стоят нещата. Беше изненадан, че толкова дълго време е минало, преди шефът да му се обади.

— Нещо друго?

— Много е готин — отбеляза Фелисия и вдигна нагоре очи. — Изобщо не е толкова трудно да загрееш защо е легенда. Ако беше петдесет години по-млад, аз самата щях да се покатеря през прозореца в неговата спалня. Искали шефът да остана тук впрочем?

— Стой наблизо — каза Бекстрьом. „Бразилки — помисли си той. — Само това се върти в малките им главички.“

— Комисар Еверт Бекстрьом — изрече Роле Столхамар. — Малката Фелисия ми каза, че си искал да ме поканиш на обяд. Да не би да си получил просветление?

— Има нещо, за което трябва да си поговорим, ти и аз — каза Бекстрьом. „А това, другото, не ти влиза в работата“, отсече наум той.

— О, да, това го разбрах, макар да мина страшно много време, преди да се обадиш.

— Какво би искал да обядваш? — попита Бекстрьом в желанието си да смени темата.

— Пържола с лук — каза Роле. — Що се отнася до питието, мисля да продължа с това, с което започнах.

— Бифтек с лук, звучи добре — съгласи се Бекстрьом и кимна към съдържателя на заведението, който тъкмо беше влязъл. — За мен обичайното питие.

— Още нещо — продължи Роле Столхамар. — Преди да започнем да кльопаме, искам да кажа. Ако случайно нещата са стигнали дотам, да си помислиш, че аз съм пречукал Ериксон, можеш да забравиш за този малък обяд.

— Не — отвърна Бекстрьом. — Причината да седим тук е, защото си мисля, че е точно обратното. Реших, че трябва да получиш възможността да разкажеш какво е станало, така че да мога да го отметна.

— Радвам се да го чуя — каза Роле, който изглеждаше така, сякаш наистина се радваше. — Въпреки че ако питаш мен, това е една проклетата мистерия — добави той и поклати глава.

— Слушам — каза Бекстрьом и вдигна чашата, която тъкмо му бяха донесли.

— Когато си взехме довиждане с адвокат Ериксон, на него му нямаше нищо кой знае какво. Наистина той беснееше и крещеше и беше съвсем обезумял, малко кръв течеше от носа му, но, разбира се, от такова нещо не се умира. Особено ако човек е закоравял гангстерски адвокат като него. Определено не беше нещо, от което се умира.

„Този път очевидно точно това е станало“, съгласи се Бекстрьом и кимна.

— Слушам — каза той.

133

Тъжна история, пълна мистерия, според Роле Столхамар и с оглед на това, което се беше случило, той съжаляваше, че се е замесил в нея още от самото начало. Без никакво значение, че ставаше въпрос за най-добрия му приятел и че всъщност ставаше въпрос за това, около което се въртеше целият живот, когато той наистина имаше значение.

— Въпросът дали е правилно, или погрешно, можеш напълно да го зарежеш, когато става въпрос за най-добрия ти приятел — обясни Роле Столхамар.

В този конкретен случай очевидно един адвокат — „един обикновен гангстер, един голям задник“ — се опитал да измами неговия най-добър приятел с колекция от произведения на изкуството, която струвала много, и когато на Марио все пак му станала ясна тази работа, решил незабавно да си я прибере обратно. За помощ във връзка с практическото изпълнение на задачата той се свързал с един стар познат, който ръководел охранителна фирма, която наред с останалите дейности, изпълнявала и подобни задачи. Фредрик Окаре и „Окаре Секюрити“, до чиито услуги Марио бил прибягвал много пъти преди това, когато ставало въпрос за подобни поръчки.

— Именно Марио ми каза, че се е свързал с Окаре и неговите другари, и когато чух всичко това, просто поклатих глава. Първо беше опасно за живота да ги влачи човек до дома на Ериксон, а че Ериксон ще пусне вътре Марио, ако той му се появи с такива като Окаре и Гарсия Гомес, това просто може да го забрави. Той би вдигнал подвижния мост и би се обадил на своите приятели, талибаните, след което господин комисарят ще има куп работа за вършене. Заклевам се, че казвам истината — каза Роле и се подкрепи с две солидни глътки.

— Значи, тогава ти предложи себе си вместо тях — предположи Бекстрьом.

— Точно така — потвърди Роле. — Ти какво щеше да направиш?

— Ако е приятел, естествено, се отзоваваш — излъга Бекстрьом. „Ако си достатъчно глупав“, помисли си той.

— Да, макар че точно този път не се получи толкова добре — въздъхна Роле.

— Един въпрос от любопитство — каза Бекстрьом. — Как стана така, че Ериксон се съгласи да се срещне с Марио?

— Ами не е чак толкова чудно — отвърна Роле, който не можеше да скрие изненада си. — Когато Марио ти се обади и поиска да се видите, се виждате. Няма как да е по-просто от това. Марио не е човек, на когото можеш да кажеш не. От друга страна обаче, съм сигурен, че не е казал нищо на Ериксон за какво всъщност става въпрос. Според мен пробутал му е някаква версия, че ще говорят за различни неща. Малко покупко-продажби, ала-бала, сещаш се — обясни Роле Столхамар и махна с огромната си дясна ръка.

Роле Столхамар пристигнал в дома на Марио Грималди в осем и половина вечерта. Тъй като Марио нямал шофьорска книжка, Роле карал колата. Малко преди девет часа те позвънили на вратата на Ериксон, той им отворил и ги поздравил с добре дошли. Абсолютно никакви проблеми. Те седнали в работния кабинет на Ериксон на горния етаж, а картините, които в действителност дошли да приберат, стояли, между другото, подредени до една от стените на стаята, в която се намирали.

— Ако се питаш защо той беше извадил мацаниците, мисля, че беше напълно случайно. Той нямаше ни най-малка представа, че именно за тях беше дошъл Марио.

— И какво се случи след това?

— Ериксон почерпи Марио с уиски. Той самият удари едно, а ако питаш мен, мисля, че се беше наквасил здравата още преди да дойдем ние. Не беше чак пиян като талпа, но определено беше вкарал доста от това-онова, такова беше положението. Аз лично отказах. Нали карах колата. Та така — каза Роле, въздъхна дълбоко и повдигна няколко пъти широките си рамене. — Първите пет минути нямаше никакви проблеми. Беше по-скоро жизнерадостен и сърдечен, ако питаш мен, малко общи приказки за това-онова, а после Ериксон изведнъж се отприщи. Веднага щом загря защо сме му дошли на гости.

— Как разбра той това?

— Марио извади пълномощното, което Ериксон беше получил. Обясни му, че то се прекратява незабавно и че сме дошли да си вземем картините.

— Ериксон как прие всичко това?

— Той напълно откачи, започна да реве и беснее. Марио обаче беше спокоен, както обикновено. Обясни му просто, че така стоят нещата. Нищо повече по този въпрос.

— А ти самият?

— Аз започнах да събирам картините в два кашона, които стояха в ъгъла. От онези, обикновените кашони за пренасяне на багаж. Нямах намерение да участвам в цялото това крякане. Изобщо не беше моя работа. Аз трябваше да закарам Марио до там и да го върна до дома му. И да изнеса джунджуриите. Това беше всичко. Ериксон изглежда беше полудял напълно. Да противоречи на Марио? Тогава по-добре да съкратиш мъките си и сам да прережеш гърлото си.

— Ериксон отказал да слуша?

— Шегуваш ли се? Проклетият адвокат тотално изтрещя. Когато Марио поиска той да напише името си на пълномощното и да потвърди, че вече е освободен от задължения, той в миг извади един револвер от бюрото и започна да го размахва. Разкрещя ни се да се махаме от там.

— Ти какво направи тогава?

Старите рефлекси на Роле Столхамар се събудили. Същите онези рефлекси, които го бяха направили легенда както в националната полиция на страната, така и във всички противникови лагери. Веднага щом Ериксон започнал да размахва револвера си, Роле пуснал кашона с картините, който тъкмо мислел да смъкне на партерния етаж, отишъл направо при Ериксон и високо и ясно му заявил, че трябва да пусне оръжието си.

— И знаеш ли какво направи кучият син тогава? — попита Роле. — Когато пристъпих към него и му казах да остави пищова, бавно и спокойно.

— Не.

— Тогава той ме посочва и вдига лявата си ръка като някакъв проклет знак стоп, докато вдига револвера над главата си и ми изкрещява: „Стой. Стой или ще стрелям с истински патрони“.

— Стой или ще стрелям с истински патрони?

— Стой или ще стрелям с истински патрони — повтори Роле и поклати глава. — За какъв се мислеше той, по дяволите? За почетната стража на кралския дворец ли?

— Ти какво направи тогава?

Легендата Столис се оставил на рефлексите си. Хвърлил се върху адвоката. Сграбчил дясната му ръка и се опитал да я извие, за да измъкне оръжието от нея. Ериксон произвел изстрел право нагоре, в тавана. Роле го зашлевил по лицето. С отворена длан, право по носа. Ериксон отказвал да се предаде. Произвел още един изстрел.

— Тогава действително малко се вбесих, така че му вкарах няколко здрави десни крошета в ченето, извих китката му и измъкнах пищова от ръката му. После го пъхнах в джоба на сакото си. След това го сложих да седне на онзи стол пред бюрото и му обясних правилата.

— И какви бяха правилата?

— Че трябва да е внимателен и тих, ако не иска да му строша някой кокал — поясни Роле.

— Той последва ли съвета ти? — „Странно, че и Ериксон не се е насрал“, помисли си Бекстрьом.

— Да, макар че сега, като се замисля, много е възможно да съм му го припомнил, докато той седеше там.

— Да си му го припомнил?

— Извих носа на копелето. Наздраве впрочем — каза Роле и вдигна чашата си с бира.

— Значи, това е всичко, което се е случило?

— В най-общи линии, доколкото си спомням. Има ли някакви проблеми?

„Колкото щеш — помисли си Бекстрьом. — Наред с другото има доста голяма вероятност да влезеш в пандиза, заради всичко, което току-що каза, а аз не искам да те пращам там. Поне не и този път.“

— Какво ще кажеш да похапнем? — попита Бекстрьом.

— Дадено — съгласи се Роле. — И още по една бира и две солидни силни питиета към обяда.

134

Бифтек с лук и пържени картофи, още една голяма бира и една малка водка, големият глад беше утолен, а за него беше крайно време да приведе историята на Роле Столхамар в по-приемлив порядък, тъй като тя най-вероятно беше напълно истинна, а това никак не беше добре.

Бекстрьом проследи нещата подред и се напъна да извлече педагогическото послание. В най-широкия смисъл на думата той беше склонен да повярва на версията на Роле за това, което се е случило. Оставаше да се изяснят някои второстепенни подробности, по отношение на които той се страхуваше, че Роле съвсем беше объркал нещата. Без съмнение, разбира се, касае се за ситуация на напрежение и хаос и тъй нататък.

— Какво искаш да кажеш? — попита Роле и го погледна така, както правят искрените хора, когато не разбират какво говорят другите.

Имаше някои неща, които не съвпадаха с това, което Ниеми и неговите колеги, а също така и съдебният лекар, бяха заявили. Нито пък с разсъжденията на самия Бекстрьом относно случилото се. В действителност по всичко личеше, че Ериксон внезапно е извадил оръжие, насочил го е към Марио, който седял на дивана, и чисто и просто се опитал да пръсне черепа му. Че всъщност именно така е започнало всичко. Като гръм от ясно небе, така да се каже.

И тогава Роле, с риск за собствения си живот, се опитал да обезоръжи Ериксон, а той, докато се борели за оръжието му, случайно произвел още един изстрел нагоре, към тавана, преди Роле най-после да успее да го обезоръжи. Във връзка с това Роле нанесъл така нареченият разсейващ удар с отворена ръка, който улучил Ериксон по носа и бузата, преди най-накрая да измъкне оръжието от ръката му. А онова другото, че после Роле извил носа на Ериксон, изобщо не го вярвал. Според съдебния лекар няма нищо, което да свидетелства за този тип физическо насилие.

— Разбирам какво искаш да кажеш — каза Роле, кимна и придоби дълбоко замислен вид.

— Да, не е никак трудно да обърнеш подробностите наопаки — поясни Бекстрьом.

— Като се замисля, май стана точно както ти казваш — изрече Столис, като в същото време видимо се оживи и вдигна чашата си за наздравица. — Като се връщам в мислите си назад към онзи момент, всъщност съм напълно сигурен, че точно така стана. Наздраве, Бекстрьом.

— Наздраве, Роле.

„Най-накрая“, помисли си Бекстрьом.

Когато дойде време за кафето и коняка, Бекстрьом и Роле Столхамар стигнаха до края на тази тъжна история. Освен това те изясниха някои практически подробности. Какво се беше случило, след като Роле обезоръжил Ериксон и те си тръгнали от мястото?

Нищо особено, според Роле. Първо, той помогнал на Марио да слезе надолу по стълбите и да излезе навън от къщата. Оставил го да седи на стъпалата отвън. Марио не се чувствал добре. Повтарял като насън, че един куршум профучал точно през перчема му. За съжаление, той се бил напикал и насрал след всичко, което се случило. Роле се върнал на горния етаж и взел със себе си двата кашона с картините, които дошли да си приберат.

— На Ериксон му нямаше кой знае какво, ако това е въпросът ти. Наистина течеше му кръв от носа, затова му дадох носната си кърпичка, да се избърше, и когато го попитах дали всичко е наред, той ми се разкрещя. Да съм вървял по дяволите.

— А ти какво направи тогава?

— Излязох — каза Роле. — Какво друго да направя? Точно когато излязох на стълбите навън, се сетих, че револверът на копелето е в джоба на сакото ми. Затова се върнах в антрето и го пуснах в някаква стара ваза с цветя. Да го върна на Ериксон и дума не можеше да става, както вероятно разбираш.

— И после?

Първо помогнал на Марио да иде до колата. Сложил го на задната седалка, преди да качи кашоните в багажника. След това си тръгнали от там. Отишли в дома на Марио. Той му помогнал да се качи до апартамента си, а после качил и двата кашона с картините.

Уверил се, че Марио се чувства по-добре. След това го оставил и си тръгнал пеша към къщи.

— Колко беше часът, когато потеглихте от къщата на Ериксон?

— Минаваше девет и половина — отговори Роле. — Ако се питаш защо помня часа, то е защото исках да гледам едно предаване за стари световни шампиони по бокс от времето, когато аз самият се занимавах с това, а то започваше в единайсет. Много неща се бяха случиш, ако може така да се каже, затова исках да видя дали няма да го изпусна. Затова погледнах часовника си, когато си тръгнахме от Ериксон.

— В колко часа се прибра у дома?

— В десет и половина. После принесох това-онова за хапване пред дивана, докато стане време да включа светещата кутия.

— Има ли нещо, което може да сме забравили? — попита Бекстрьом.

— Може би още един малък коняк, преди да потеглим към участъка и да попълним всички документи.

— Моето предложение обаче е да свършим тази работа утре — каза Бекстрьом. — Мисля Патицата да се заеме с практическите неща по разпита. Освен това мисля, че и прокурорът ще иска да размени няколко думи с теб. Искам също така да поговориш с Марио. Обясни му, че трябва да го разпитаме. Като се има предвид, че сте най-добри приятели, не би трябвало да има никакви проблеми.

— Няма да има абсолютно никакви проблеми — увери го Роле, който в същото време не можеше да скрие изненадата си.

— Има нещо, което ме озадачава — продължи Бекстрьом.

— Карай направо, Бекстрьом.

— Нямах никаква представа, че Марио се интересува от изкуство — каза Бекстрьом.

— Нито пък аз — добави Роле. — Марио си е най-обикновен, свестен и напълно нормален човек. Обича яденето, пиенето и жените, всичко, както си му е редът. Бокс, коне, футбол и хокей. Но като повдигаш този въпрос, и на мен ми е чудно. Изкуство? Че кой нормален човек се занимава с такива глупости? Само вещици и гейове.

— Но той очевидно има цяла колекция от руско изкуство — настоя Бекстрьом. — Откъде го е взел?

— Купил го е, предполагам — отвърна Роле и вдигна рамене. — Марио търгува с всичко, каквото ти дойде наум. Най-добре е да го попиташ лично.

— Останал съм с впечатлението, че не е никак лесно да говориш с него. Според разни медицински свидетелства, които аз лично и много други колеги са виждали, той страда от болестта на Алцхаймер.

— Кой би го допуснал — каза Роле Столхамар с иронична усмивка. — Ако питаш мен, нещата са много по-прости. Марио говори само с тези, с които той иска да говори, и когато говори с тях, говори само за нещата, за които той иска да говори. Проблемът не е, че Марио е глупав. Марио е по-хитър от всички останали в тази страна, взети заедно. Проблемът не е в него, а в останалите. Нали разбираш какво имам предвид.

— Напълно — каза Бекстрьом. — Иначе какъв е той? Като човек.

— Марио и аз се познаваме от времето, когато бяхме ей толкова малки — каза Роле Столхамар и отмери няколко дециметра между десния палец и показалеца си. — Марио е приятел на своите приятели и враг на своите врагове. Тъй като той и аз винаги сме били най-добри другари от времето, когато бяхме малчугани, никога не съм имал проблеми в това отношение.

— А враговете му?

— Ще го кажа така — започна Роле Столхамар. — Ако има човек на тази земя, с когото трябва да избягваш да се заяждаш, това е Марио Грималди. Това, че му се случи да се напикае, когато Ериксон опита да среше на път косата му със своя револвер, не бива да те заблуждава. Може да се случи и на най-добрия. Особено възрастен човек като Марио. Случвало се е и с мен, дори.

— Случвало се е и с теб?

— Преди четирийсет години. Аз и моят колега трябваше да приберем един психичноболен пациент, който беше избягал от Лонгбру. Беше жена, отишла си направо вкъщи, при майка си, която ни се обади и помоли да я приберем. Малко, кльощаво момиче, на двайсет най-много, изглеждаше по-малка, не говореше, просто стоеше и ме гледаше с големите си сини очи. Точно в такива ситуации човек става склонен да прояви немарливост. Когато изваждах легитимацията си и се готвех да ѝ обясня кой съм, тя заби един касапски нож право в стомаха ми. Ако беше минал на около два сантиметра надясно, щеше да среже аортата ми.

— Значи, тогава се насра, така ли?

— Да — каза Роле Столхамар. — Само че дали стана, когато тя ме наръга, или после, когато лежах в линейката, не помня.

— Наздраве — каза Бекстрьом. „Какво, по дяволите, да кажа?“, запита се той.

След още някой и друг коняк за довиждане, Бекстрьом поръча такси и се погрижи събеседникът му да пристигне у дома си в добро състояние. Роле Столхамар дори го стисна в меча прегръдка, преди да се разделят. Освен това му даде съвет относно неговото по-нататъшно разследване.

— Има нещо, за което си мислех — каза Роле.

— Слушам.

— Да питам Марио за интереса му към изкуството, май няма да е много добре. Да отговаря на въпроси не е точно в негов стил.

— Какво предлагаш, тогава?

— Моят съвет е да говориш с Пита.

— Пита?

— Да, Пита, знаеш я. Голямата любов на Марио. Всъщност вече сте се виждали. Това беше, когато изнесе онази лекция в строителната фирма. Преди няколко седмици. Висока, симпатична дона. Страшно забавна при това, макар да е деликатна жена. Говори се, била нещо като графиня.

— А да, сега си спомних — каза Бекстрьом. „Беше отрупана с диаманти, големи колкото лешник“, помисли си той.

— Ще ти дам номера ѝ — каза Роле. — Поговори с Пита. Тя държи Марио изкъсо. Храни го от ръката си. Сам той е влюбен в нея до уши.

„Един кръстник, влюбен до уши, една графиня, която храни от ръката си един стар мърморко, тази страна вече е отишла по дяволите“, размишляваше Бекстрьом, докато седеше в таксито на път към дома си.

135

Когато се прибра, Бекстрьом най-напред се залови с практическите подробности. Позвъни на Патицата Карлсон и ѝ разказа всичко, което тя трябваше да знае, и след това ѝ даде наставления за утрешния ден. Да проведат сериозни разпити на Роле Столхамар и Марио Грималди. Да се погрижи да им вземат ДНК проби, да проверят джипиеса на въпросния „Мерцедес“. Разговаря също със съдебния лекар и Ниеми, да съпостави разказите им. Увери се, че Лиса Лам няма да се съпротивлява, а ще закрие делото колкото е възможно по-скоро.

— Тъжна история, като се има предвид какво се случи с нашия свидетел — каза Аника Карлсон.

— Чувам какво казваш — отвърна Бекстрьом. — Какво можем да направим по този въпрос?

— Нищо — отвърна Аника Карлсон. — Как ще процедираме на утрешното съвещание?

— Сервирай боклуците — каза Бекстрьом. — За тортата ще трябва да почакат, докато попълнят всички документи. Предай им поздрави от мен.

— А ти каква причина измиеш, за да отсъстваш?

— Компенсация — отвърна Бекстрьом. „Освен това, имам по-важни неща, с които трябва да се заема“, добави наум той.

Бекстрьом посвети вечерта и половината нощ на мрачни размишления. Да предположим най-лошото, а именно, че Марио Грималди е този, който притежава цялата колекция от произведения на изкуството. Дори още по-лошо. Че той и семейството му са я притежаваш през цялото време, понеже един или няколко мафиоти от предишното поколение на семейство Грималди са нахлули с взлом в дома на принц Вилхелм и Мария Павловна, в тяхната, прилична на палат вила в Юргорден, и са взели със себе си всичко, което можеш да носят. „Твърде много плямпала има в тази история“, помисли си Бекстрьом, докато си наливаше отново грог.

Той лично беше възложил надеждите си на Негово Величество, краля на Швеция, или най-малкото на някого от всички останали принцове и принцеси, които го заобикаляха. Включително и онзи културист от Окелбу би бил истински божи дар в сравнение с Марио Кръстника Грималди, а самият той се появява прекалено късно във веригата от собствениците, за да може да повлияе на цената в положителна посока.

Като стар познавач на изкуството, от времето, когато работеше в „Загубени вещи“ в полицията, той знаеше по-добре от мнозина какво значение имаше провансът за стойността. Какво биха получиш наследниците на онзи стар рибар за неговите чехли от тюленова кожа на някой битпазар, където те щяха да се озоват, ако онзи режисьор не беше пъхнал в тях посинелите си от студ крака? В най-добрия случай кинта от председателя на сдружението на фетишистите на крака, помисли си Бекстрьом и обзет от тези мрачни миеш, той най-после заспа.

136

Във вторник сутринта в осем часа криминалните инспектори Аника Карлсон и Юхан Ек проведоха разпит с бившия криминален инспектор Роланд Столхамар относно посещението му в дома на адвокат Тумас Ериксон, вечерта на 2 юни. Разпитът беше проведен информативно, като в контролната стая, която се намираше от другата страна на стената, седяха главният прокурор Лиса Лам, криминалният комисар Петер Ниеми и съдебният лекар, доцент Свен Улуф Лидбери, и наблюдаваха разпита.

Той приключи в рамките на малко повече от час, без някой от водещите разпита да може да хвърли и най-малка сянка на съмнение върху това, което му се наложи да разкаже. Той дори имаше напълно разумно обяснение на заключителния въпрос, който му зададоха. Как е станало така, че не се е свързал с полицията веднага след като е научил какво се е случило? Най-вече като се има предвид неговото лично минало като полицай.

— Нямаше му нищо, когато Марио и аз си тръгнахме от там — обясни Роле Столхамар. — И тъй като повдигнахте въпроса, аз все още не разбирам от какво може да е умрял.

— Все пак мисля, че е малко странно — възрази Аника Карлсон. — Че не дойде тук да разкажеш какво се е случило — искам да кажа.

— Ако изключите касетофона, мога да го направя — отвърна Роле. — В противен случай, ще си остане така. Защото става въпрос не за мен, а за Марио.

— Добре — каза Аника, понеже високоговорителят към контролната стая все още беше включен, а и тя, и колегата Ек имаха уши, които бяха достатъчни, за да могат да свидетелстват за това, което той казва.

— Той се опита да пръсне черепа на Марио — каза Роле Столхамар. — Марио е възрастен човек. Той можеше да умре на място. Попитах го още на следващия ден дали все пак не трябва да подадем сигнал срещу Ериксон, но понеже той ми каза да зарежа тази работа, нещата останаха така.

— Защо ти каза той така?

— Толкова ли е трудно да се разбере? — попита Роле Столхамар. — Той се насра. Умираше от срам. Всичко останало можеше да понесе.

— Разбирам какво имаш предвид — каза Аника Карлсон.

— Добре — каза Роле Столхамар. — И ако чуя само една дума за това, което току-що ти казах, обещавам да срина полицейския участък в Сулна със собствените си ръце.

— Най-вероятно няма да се наложи — каза Аника и се усмихна. — Искам само да ти благодаря, че се отзова, а това, последното, което каза, си остава в тази стая.

— Какво мислите за всичко това? — попита Лиса Дам четвърт час по-късно.

— Нямам абсолютно никакви възражения — заяви съдебният лекар. — Разказът на Столхамар се покрива в много голяма степен с резултатите от съдебномедицинската експертиза.

— И аз мисля като теб — обади се Петер Ниеми. — Освен това този път по изключение нещата се подреждат толкова добре, че можем да съпоставим фактите от неговия разказ с резултатите от техническата експертиза. Не очаквам никакви изненади по тази точка.

— Няма никакви проблеми от моя страна — съгласи се Аника Карлсон, докато колегата ѝ Юхан Ек се задоволи само с утвърдително кимване.

— Е, добре тогава — каза Лиса Лам. — Предвид обстоятелствата, заключавам, че физическите действия, които Столхамар е употребил срещу адвоката, са в рамките на параграфите за действие в критична ситуация и при самозащита. Доста по-умерени от допустимите впрочем. Няма никаква пречка да приключа с това тук. Всичко, от което имам нужда сега, са отговорите от Националната лаборатория по криминалистика, ДНК пробата от онази носна кърпа и възглавницата на дивана.

— Трябва да ги получим още утре, слушайте и немейте — каза Петер Ниеми. — Като се има предвид натискът от медиите. Ще ги откараме веднага щом разпитаме Грималди и му вземем проба.

— Тогава да кажа да върнат шарената носна кърпа на Столхамар — каза Лиса Лам. — Хубаво е, когато мога да отменя конфискуване понякога.

— Ами ако Ериксон не беше умрял? — попита Аника Карлсон. — Какво би направила тогава?

— Тогава най-вероятно щеше да се наложи да го обвиня в опит за убийство или като алтернатива, непредумишлено убийство — отговори Лиса Лам.

Три часа по-късно Карлсон и Ек приключиха следващия разпит с необичайно словоохотливия Марио Грималди, който дори си беше довел адвокат. Разпитът отне трийсет и пет минути и всички, които го слушаха, си направиха същите заключения, както след разпита с Роланд Столхамар, въпреки че той отказа да даде отговор на въпроса кой притежава картините, които беше отишъл, за да прибере.

Според Марио той го беше направил от името на един много скъп приятел. Преди да им даде името на своя приятел, искаше първо да получи одобрението му. Тъй като носеше също така пълномощното, което Ериксон получил, когато бил натоварен със задачата да ги продаде, той би трябвало да е разбрал, че Марио е бил там в пълното си право. Неговият адвокат може също да удостовери този факт. Именно той беше написал незабавното прекратяване на пълномощното на Ериксон и се беше погрижил то да бъде заверено. Причината за прекратяването беше, че Ериксон се опитал да измами възложителя си. Икономическите искания към адвокатската фирма на Ериксон и неговия имот смятали да предявят по-късно.

Марио Грималди бе започнал разказа си с думите, че е възрастен човек. Това, което се случило онази вечер в дома на адвоката, било най-лошото, което той е преживявал през целия си живот. Въпреки всичките ужаси, на които е станал свидетел в своята родина Италия в края на Втората световна война. По това време, когато бил само едно малко момче.

— Изведнъж той сякаш откачи — каза Марио. — Измъкна един пистолет и го насочи право в лицето ми, както си седях. Куршумът изсвистя край главата ми и ако старият ми приятел Роле не беше се хвърлил върху него и не беше го обезоръжил, днес нямаше да седя тук.

— Някой трябва да е взел назаем колата ти по-късно през нощта — каза Юхан Ек, като последен въпрос на разпита. — Това става ясно именно от джипиеса на колата. Какъв е твоят коментар към това?

Без коментар. Той самият спрял да кара кола преди двайсет години, а свидетелството си за правоуправление върнал преди повече от десет години. Напълно доброволно и веднага след като неговият лекар го посъветвал да стори това. От друга страна, се е случвало хора, които той познава, да вземат назаем колата от него. Включително едно хубаво чилийско момче, което работело като дърводелец и неотдавна му помогнало да постави нови завеси в кухнята си. Трябва на него да е дал ключовете за колата си тогава. Резервните си ключове, значи. Тъй като бил почти сигурен, че имал един комплект у дома, в апартамента си.

— Казва се Анхел — уточни Марио. Както в шведската дума „Ангел“ — обясни той. Какво е било презимето му, той действително не помнел, но то било едно от онези обичайни презимена, които испаноговорящите имат. Майка му впрочем работила за него преди много години, когато той държал ресторант, който се намирал в Сулна. Тя била много мила жена, на която можело да се разчита. Наскоро Роле му казал, че тя била починала отдавна.

— Всички ние ще поемем по този път — заключи Кръстника и тъжно въздъхна.

Следобеда проведоха разпити и с Омар бен Кадер и Афсан Ибрахим, които пристигнаха, придружени от адвокатите си.

Омар бен Кадер излезе от полицейския участък след малко повече от половин час като свободен човек. Той беше неизменно любезен през цялото време, като между другото, изрази изненадата си от това, че искаха да говорят с него. Че той, във връзка със своите задължения като икономически съветник на Афсан Ибрахим, го беше придружил на срещата с адвокат Петер Даниелсон в адвокатската фирма „Ериксон и Партньори“, не беше, разбира се, никаква тайна. Това би трябвало да е видно от регистъра на посетителите на адвокатската фирма и ако те от небрежност са пропуснали да забележат това, той можеше лично да го потвърди. Именно той беше уговорил часа за срещата с Даниелсон. Относно конкретната причина за срещата, той не възнамеряваше да се впуска в подробности. Преди да си тръгне, остави визитната си картичка и каза, че полицаите, естествено, са добре дошли да му се обадят, в случай че имало още нещо, което биха искаш да изяснят.

„Одрал е кожата на баща си“, помисли си Ян Левин, който седеше в контролната стая и го гледаше.

Неговият работодател Афсан Ибрахим остана в стаята за разпит малко повече от час. Причината той да посети Исабела Нурен била, понеже Тумас Ериксон му заръчал да говори с нея, ако нещо се случи с него самия. Според това, което Ериксон му казал, той и Нурен имали връзка от около две години и затова тя би могла да му помогне с неща, за които неговите колеги в кантората не знаели нищо.

В конкретния случай ставало въпрос за това дали може да му помогне да намери онези пари, които Ериксон бил заел от една кипърска банка и от която той лично получил искане да възстанови сумата. Посещението било много кратко, най-много десет минути, по време на което абсолютно нищо от непристоен характер се било случило. И ако Нурен твърдяла нещо друго, той, естествено, бил готов да дойде на съвместен разпит с нея.

Що се отнасяло до въпросите за двама от неговите служители, Али Ибрахим и Али Исса, ситуацията била такава, че той не можел да направи кой знае какво. Ибрахим бил принуден да отпътува към дома в Иран, тъй като баща му внезапно се разболял. Когато разговарял с него по телефона предишния ден, Ибрахим му казал, че по негова преценка щяло да му се наложи да остана най-малко един месец, за да се грижи за майка си и останалите от семейството.

Али Исса и неговата приятелка заминали в чужбина на почивка преди малко повече от седмица. Една както много необходима, така и заслужена почивка, понеже Али Исса работил усилено цялата зима и пролет, за да отвори ресторант в Сьодер, който е собственост на компанията на Афсан. Ако той се обадел, Афсан, разбира се, щял да му предаде, че полицаите искат да разговарят с него.

— Е, Ян. Какво разбра от това посещение? — попита Лиса Лам.

— Надявам се, че моите колеги заснеха малко движещи се кадри с Афсан и Омар — каза Левин и се усмихна любезно. — Като цяло, беше това, което очаквах.

— Мисля да оттегля жалбата за неправомерна заплаха срещу тях, освен ако не настояваш да я придвижа по-нататък.

— Звучи разумно — съгласи се Ян Левин.

— А как върви там долу, в Нюшьопинг? Има ли нещо за разказване?

— Не върви добре — каза Левин. — В момента се надяваме най-близките участници да използват свободата си да измислят още глупости. Което не ме кара да се чувствам много удобно.

— Няма ситуация, която може да е по вкуса ни — обобщи Лиса Лам.

— Горе-долу е така — потвърди Левин и вдигна рамене.

137

Докато неговите колеги се бяха посветили на провеждането на разпити, Бекстрьом имаше по-важни неща за вършене. В конкретния случай това беше една извънредна среща с Йегура в неговия офис в Стария град, където обсъдиха значението на провенанса за цената на продукта.

— С какво мога да помогна на скъпия ми брат? — попита Йегура, също толкова учтив и внимателен, както винаги.

— Има нещо, което ме озадачава. Колко голямо е значението на прованса в този случай? Говоря за онази музикална кутия, значи.

— Какво значение има провенансът точно в този случай — започна Йегура, като положи усилия само да изговори на глас всичките четири срички в думата, вместо да ги изпише на носа на Бекстрьом.

— Да, провенансът — повтори Бекстрьом. „Не го ли обясних това? Защо гейовете са винаги толкова непоносимо надменни — помисли си Бекстрьом. — Най-вече гейовете, разбиращи от изкуство.“

— Какво искаш да кажеш? — попита Йегура, като сключи пръстите си във формата на свод и опря лакти на много скъпото си бюро в стил рококо.

Бекстрьом искаше да поразсъждават заедно с Йегура. Наистина въпросът бил чисто хипотетичен, но в същото време, до известна степен се основавал на неговите безплодни до момента издирвания. Да предположим, че кралят или някой негов близък член на династията Бернадот никога не е притежавал въпросната музикална кутия. Че в най-лошия случай положението е такова, че Грималди е бил този, който е притежавал въпросната колекция от произведения на изкуството, и че той освен това е стигнал до такова предположение, което не допускало по-подробно разследване. Ако Бекстрьом правилно е разбрал нещата, това би означавало истинска катастрофа за стойността на музикалната кутия с Пинокио и неговия нос.

— Мислех си за онова, което ми разказа, за онзи режисьор и неговите пантофи — каза Бекстрьом. — Ако правилно съм разбрал нещата, това означава истински срив на цената.

За Иегура нямало проблеми да вземе под внимание капо въпроса му, така и общите разсъждения. — Разбира се, че има голямо значение, ако се заменят три поколения от една кралска династия с Марио Грималди и неговите предци. Особено ако са се сдобили с предмета по престъпен начин.

— Катастрофа може би е силна думата — поясни Йегура, с добре премерено вдигане на раменете. — В най-лошия случай може би намаление наполовина. Разбира се, че може да е по-трудно да се намери купувач. Много институции и музеи, естествено, биха станали предпазливи.

— Толкова ли е лошо положението? — каза Бекстрьом с вид на човек, на когото току-що са откраднали половината състояние.

— Да, не е катастрофа, но, разбира се, не е и хубаво.

— А сега нещо съвсем различно — каза Бекстрьом. — Онази картина с дебелия монах. Дали не бих могъл да я взема назаем у дома?

„Става въпрос да се спаси това, което може да бъде спасено“, помисли си той.

— Разбира се — каза Йегура. — Ще се засегнеш ли, ако те попитам защо?

— Всъщност мисля да я купя от теб. Исках просто първо да проверя дали ще стои добре над дивана ми.

— Разбира се, разбира се — съгласи се Йегура, който не можеше да скрие изненадата си. — Ще кажа на секретаря си да я донесе. Тя не е тук в момента.

Бекстрьом и свети Теодор отпътуваха направо за дома на Бекстрьом, където той обядва, докато гледаше втренчено дебелия гръцки прелат, който стоеше на мивката на няколко метра от него. Кафяв боб с печено месо и две допълнителни подкрепителни питиета, от които той така силно се нуждаеше поради принудителното си общуване с крадливи свещеници и италиански готвачи на макарони, които насираха диваните на хората и не се колебаеха да оберат един усърдно работещ полицай като него.

След крайно необходимата му следобедна почивка той се събуди от позвъняване на вратата и когато облече халата си и се приготви да отвори, разбра, че му беше нанесен тежък удар, и домашният уют, който той ценеше по-високо от всичко останало, в този миг беше загубен.

138

Беше майката на Едвин, Душанка, която му идваше на гости. Тя също така носеше със себе си Исак и ако се съдеше по размера на кафеза, в който беше сложен, той се намираше в папагалското съответствие на най-обикновено изолационно помещение. Общо взето, Исак изглеждаше „омърлушен“, както неговият заместник-стопанин беше описал Исаковото състояние на Бекстрьом при предишното си посещение.

Душанка щеше да бъде кратка. Въпреки протестите на Едвин, тя бе дошла да върне Исак на истинския му собственик. Те не бяха подходяща компания един за друг и в деня на приключването на учебната година, за съжаление, посрамиха както себе си, така и родителите на Едвин, Слободан и Душанка.

— Влез и седни — покани я Бекстрьом и посочи с подканящ жест към големия кожен диван във всекидневната. — С какво да те почерпя? — продължи той щедро, посочи препълнения античен шкаф, където понастоящем съхраняваше основната част от своите по-скъпи силни напитки.

С оглед на това, което след малко щеше да разкаже, Душанка би изпила един ром с кока-кола с много лед и лимоново резенче отгоре. Бекстрьом изтича в кухнята, изпълни желанието ѝ, като за по-сигурно се въоръжи с една голяма чешка бира и една водка по руска мярка.

— Слушам — каза Бекстрьом и изкриви кръглото си лице в добродушна и съчувствена гримаса.

По време на тържеството за края на учебната година вчера Едвин и неговите съученици имали задача да изнесат представление, като разкажат за интересите си и любимите си занимания, и тъй като Едвин посещава частно училище с „идеална цел, за особено надарени деца“, на всяко дете се падали по трима родители и най-малко един учител на всеки шест от малките ученици. Класната стая била претъпкана и очакванията били достигнали връхната си точка, когато дошло време за заключителната част от програмата, в която Едвин щял да покаже на публиката как се учи папагал да говори.

Едвин излязъл без напрежение. Накарал Исак да каже „Здрасти“ на публиката, обяснил, че той е „Добър папагал“, заявил, че „Плъховете са отбора“, накратко предизвиквал смях и събирал аплодисментите чак до дългоочаквания финал, когато Едвин обявил, че в действителност е възможно да се научи един папагал да казва изречения с до девет срички, а може би и повече, ако човек наистина положи усилия.

След това той помолил за тишина, щракнал с малките си пръсти и погледнал с очакване своя синьо-жълт приятел.

Исак реагирал незабавно, като изкряскал високо репликата си, а по отношение на посланието нямало никакво съмнение до какво се отнасяло то.

— Беше ужасно — въздъхна Душанка, като се прекръсти и се подкрепи с няколко солидни глътки ром и кока-кола.

— Какво каза той? — попита Бекстрьом. Девет срички? Какво означаваше това?

— Смокчето влиза в хралупата — отвърна Душанка с глух глас.

— Да, не е било много подходящо — заключи Бекстрьом и преполови водката си. „Това момче може да стигне далеч. Девет срички“, помисли си той с прикрито възхищение. Не бяха обичайните пет, с които той самият се промъкваше и скрит в нощния мрак, изкрещяваше след учителката си по християнство, докато тя се прибираше сама по пътя между началното училище и енорийското жилище.

— Какво стана след това? — попита Бекстрьом със сериозно изражение.

„Определено може да стигне далеч“, повтори си той.

Всички деца били много радостни. Те скачали и се смееш гръмогласно и много неща в тяхното поведение говорели, че това би могло да е дори предварително планирано безчинство. На техните родители, учители и на училищното ръководство не им било толкова забавно и веднага след като изпратили Исак в съседната класна стая, отново въдвориш ред сред децата, изпели задължителната песничка на Ида от голямата писателка Астрид Линдгрен и им раздали бележниците. Директорът завършил, като повикал всички родители, учителите и училищното ръководство на извънредна среща в края на седмицата.

— Отначало мислехме, че Едвин ще бъде изключен — въздъхна Душанка, — но тогава Слободан говори с директора, който го увери, че Едвин ще може да се върне наесен. С изпитателен срок, във всеки случай. Директорът смята, че може да са му останали подобни букви в главата.

„Как така ще го изключват? Ама че превзети фасони — възмути се Бекстрьом. — Ако работата е такава, няма да е зле да се включа с малко пари от музикалната кутия и да изпратя момчето в интерната «Лундсбери», така че да има възможността да се чувства като всяко нормално момче на неговата възраст.“

— Аха, ясно — каза Бекстрьом. — Какво ще правим сега?

Разрешаването на този проблем Душанка предоставяше на драго сърце на Исаковия собственик. За Едвин и родителите му обаче той беше изпята песен. Бекстрьом използва случая да предложи просто да извият врата на Исак. Слободан също беше мислил в тази посока, но тъй като Едвин никога не би простил на родителите си, ако направят нещо подобно, те бяха решили да оставят и тази подробност на собственика на Исак.

„Какво, по дяволите, да правя сега“, чудеше се Бекстрьом, щом Душанка си тръгна след още един ром с кола.

Бекстрьом прекара около два часа пред компютъра си в напразно дирене на дискретен и квалифициран унищожител на папагали. Исак явно усещаше сериозността на мига и държеше човката си затворена през цялото време.

После Бекстрьом го върна обратно в обичайната му клетка. Облече си чисти дрехи и излезе да се поразходи до любимия си квартален ресторант, за да сложи нещо в стомаха си и да може на спокойствие да обмисли критичната ситуация, в която без съмнение се беше озовал. Когато се завърна точно преди да удари дванайсет, всичко беше все още спокойно. Той се събуди чак в четири часа сутринта, понеже Исак очевидно беше възвърнал предишния си аз.

139

В десет часа в сряда сутринта проведоха последната среща във връзка с полицейското разследване във Вестерурт на убийството на адвокат Тумас Ериксон. Водещата досъдебното производство, главният прокурор Лиса Лам, почерпи с кафе и торта и благодари на своята следствена група за добре свършената работа. Това, което на пръв поглед без съмнение изглеждаше като необичайно брутално убийство, след по-внимателно проучване се оказа, че е ненаказуемо използване на сила в много по-малка степен от допустимото, съгласно наказателно-правните разпоредби за действие в критична ситуация и при самозащита.

Ако имаше някой, който можеше да бъде обвиняван във връзка с инцидента, това беше самият убит, адвокатът Тумас Ериксон. В случай че той беше преживял инцидента, Лиса Лам не би се поколебала да го обвини в опит за убийство, или като алтернатива в непредумишлено убийство, но тъй като Ериксон е починал, въпросът вече не бил актуален.

След консултации както с прекия си началник, главния прокурор на Стокхолм, така и с началника на полицията във Вестерурт, Анна Холт, Лиса Лам реши още на следващата сутрин да закрие разследването със заключението „Не е престъпление“, което беше най-силното основание за закриване, с което тя разполагаше. С оглед на големия интерес от медиите за масова информация, тя също така реши да даде пресконференция и да направи решението публично достояние.

Това, което оставаше в чисто юридически смисъл, бяха по-скоро подробности на фона на по-обширния контекст. Подаденият от Исабела Нурен сигнал срещу Афсан Ибрахим, Али Ибрахим и Али Исса за неправомерна заплаха, алтернативно правна злоупотреба, тя също избра да отпише като „Непотвърдено престъпление“.

Подозренията, повдигнати за различните финансови нередности, извършени от бившия адвокат Тумас Ериксон и барон Ханс Улрик фон Комер, бяха прехвърлени на Националното бюро за икономически престъпления. Що се отнася до разследването на тройното убийство на Фредрик Окерстрьом, Анхел Гарсия Гомес и Ара Доста, то бе поето от полицията и прокуратурата в Сьодерманланд. Оставаха подозренията срещу Ханс Улрик фон Комер за посегателство срещу служител, чието разследване сега се водеше от по-млад неин колега.

Самата тя възнамеряваше да продължи напред в живота, обогатила се с интересна опитност, а това, което мислеше да направи най-напред, беше да си вземе отпуск. От радостните изражения по лицата на седящите около масата тя също така разбра, че не е единствената, която ще започне лятото по този начин. На последно място, но определено не и по значение, тя също така искаше да отправи специални и големи благодарности към най-близкия си служител за образцовия начин, по който беше провел тяхното разследване.

— Криминалният комисар Еверт Бекстрьом, Мъжът, Митът, Човекът — каза Лиса Лам и се усмихна широко на този, към когото се беше обърнала.

Бекстрьом, от своя страна, не приличаше на себе си. Той сякаш почти отсъстваше духом, което не изглеждаше неучтиво, но беше повече от необичайно. Той благодари на прокурора, на всички свои колеги, каза, че това е било напрегнато разследване включително и за него, и поради причини от личен характер, в които не искаше да се впуска, той установил, че съществуват значително по-лоши неща, от които човек може да бъде сполетян, и когато след това той се извини, че има важна среща и бърза, неколцина от колегите му не на шега се обезпокоиха за него.

Исак, от друга страна, си беше точно както винаги и когато положението стана от лошо по-лошо, Бекстрьом сериозно обмисли възможността да изостави собственото си жилище, да се премести в някой удобен хотел с добро разположение, а изчадието чисто и просто да бъде оставено бавно да умре от глад. Когато той достигна до този момент в мислите си, Исак внезапно замлъкна. Напълно безмълвен, той просто седеше на своята пръчка и втренчено гледаше Бекстрьом. И независимо от всичко, което беше вършил допреди това, тази пълна тишина беше почти непоносима.

На всичко отгоре неговият личен репортер позвъни и започна да дрънка. Той вече беше чул слуховете, че разследването на убийството на адвокат Ериксон изведнъж щяло да бъде прекратено. В кралския двор също бяха станали толкова наперени, че човек би си помислил, че става въпрос за спечелването на втората битка при Полтава. На главния редактор определено му парело под краката. Той крачел напред-назад по коридорите като неспокоен дух, като непрекъснато искал да знае какво всъщност се случва.

— Така че какво ще правим, Бекстрьом? — попита личният му репортер.

— Този въпрос не го задавай на мен, по дяволите — отговори Бекстрьом. — Да не би аз да издавам твоето вестниче?

Трябваше да му се признае, че той си нямаше понятие, че точно такова беше положението и в най-големия вестник в страната от седмица насам.

— Все пак можеш да ми дадеш някой добър съвет поне — умоляваше го личният му репортер.

— Добре — каза Бекстрьом, който най-накрая взе решение. — Ще се видим в бара на „Гранд Хотел“ в шест часа. Носи си листове и писалка.

След това той опакова една чанта с най-необходимото, остави Исак на съдбата му и напусна това място, за да започне друг, по-добър живот.

140

В четвъртък преди обед в полицейския участък в Сулна се провеждаше пресконференция. Главният прокурор Лиса Лам я откри, като съобщи, че предварителното разследване на убийството на адвокат Тумас Ериксон беше вече приключено. След това тя даде повече или по-малко изчерпателно описание на това, което всъщност се беше случило. Адвокат Тумас Ериксон е починал в резултат на съчетанието от това, че той лично е упражнил насилие с едно напълно правомерно действие при самозащита, както и поради слабото си сърце.

Също така това събиране било напълно ненужно, тъй като всичко, което се казва на пресконференцията, вече можело да се прочете в най-големия вечерен вестник в страната. Още преди пресконференцията да започне, човек действително можеше да прочете в броя за деня от големия вечерен вестник както съобщеното от Лиса Лам един час по-късно, така и едно значително по-драматично и богато на подробности изявление, което неимоверно много приличаше на разказаното от Роле и Марио по време на разпита, проведен от полицията две денонощия по-рано.

Заглавието гласеше: „ОТЧАЯН ГАНГСТЕРСКИ АДВОКАТ СЕ ОПИТАЛ ДА ОБЕРЕ И УБИЕ ПЕНСИОНЕР“. Най-големият вестник в страната отново още веднъж измете пода с всички свои конкуренти, а това, че легендата Бекстрьом се открои със своето отсъствие на самата пресконференция, беше събитие, което изглеждаше предварително обмислено.

VIII

Истинската история за носа на Пинокио. Част II

141

Когато Бекстрьом се събуди в големия си апартамент в „Гранд Хотел“, настроението му беше отлично. Той си поръча закуска в стаята и докато поемаше бърканите яйца, колбаса и бекона, стимулира допълнително и без това добрия си апетит с помощта на изпълнени с желание фантазии за глада, който към този момент би трябвало да е налегнал Исак.

След това той се обади на приятелката на Марио, Пита, и я попита дали е възможно да се срещне с нея. Имаше няколко въпроса, които би искал да ѝ зададе, във връзка с една колекция от руско изкуство, за която тя вероятно вече е чела във вестниците.

Пита, изглежда, също беше в най-доброто си настроение. Комисар Бекстрьом бил „мнооого добре дошъл“ и тя можела да се срещне с него още след час в нейното и на Марио ново жилище в Карлберисканален, където тя от известно време беше изцяло заета със заключителните подробностите по оформянето на интериора.

Бекстрьом напъха всичко, което му беше необходимо, в старата чанта на Пиянкинг и поръча такси до наподобяващата дворец къща край Карлберисканален, където неговият стар приятел, строителят, понастоящем предлагаше най-сигурните жилища на избраната група от възрастни граждани, които притежаваха по-голямата част от Швеция и където очевидно Кръстника и Пита бяха сложили ръка на целия най-горен етаж в къщата. „Хамилтон — Грималди“, прочете Бекстрьом на голямата позлатена табела на външната врата. Което на свой ред би трябвало да означава, че Пита беше роднина на суперагента Карл Хамилтон от всички книги на единствения писател в тази страна, който с право можеше да се нарече такъв. Въпреки всички злонамерени слухове, които беше чул в последно време, че той сега започнал да пише гей романи. „Колко вярно можеше да е това? Също толкова вярно, колкото, че папата раздава нафора, сложил на главата си зелената шапка на Ян Ловеца“, помисли си Бекстрьом, поклати глава и натисна звънеца.

Пита беше също така чаровна, както предния път, с матов тен и обсипана с брилянти. След кратка разходка от само петдесет метра, тя и Бекстрьом се разположиха в огромна холна гарнитура с изглед и към двореца, и към канала по-долу. Той постави своя малък касетофон на голямата стъклена маса пред тях и я попита дали има нещо против да запише техния разговор. Понеже в последните години започнал да чувства проблеми с паметта.

Пита разбираше прекрасно какво имаше предвид той. Имаше определени дни, в които минаваше обяд, преди тя да успее да си спомни какво е първото име на Марио.

— Господи, колко вълнуващо — каза Пита, а очите и зъбите ѝ проблеснаха, последвани от пръстените и огърлицата. Най-после истински полицейски разпит, и то с един от нейните най-големи идоли.

— Давай, детектив — каза Пита, запали цигара, качи един върху друг дългите си крака и се облегна във фотьойла си в густавиански стил.

Бекстрьом започна, като ѝ показа снимки на всички икони, на това, което беше останало от ловния сервиз, двата комплекта сребърни прибори за хранене и една стара златна запалка. Единственото нещо, което липсваше, беше снимката на Пинокио с дългия нос, която той възнамеряваше да не показва колкото е възможно по-дълго, като за предпочитане беше да я запази за себе си за вечни времена. Първоначалният въпрос беше зададен. Знаеше ли тя случайно чия собственост бяха картините и останалите предмети, които се виждаха на снимките.

— Да, разбира се — каза Пита. — Всичко е мое. Получих ги от баща ми, Арчи, когато той почина. Той ги получил от майка си, Еба, моята баба, значи, която на свой ред ги получила от рускинята, Мария Павловна, когато тя се разделила с принц Вилхелм.

— Можеш ли да ми разкажеш малко по-подробно за това? — помоли Бекстрьом и се усмихна любезно. „Върви полека-лека“, помисли си той. Не само крале и кралици, принцове и принцеси, но дори и обикновени графове и барони нямаше да бъдат споменавани в тази връзка. Във всеки случай няколко милионери са по-добре от една сюрия напомадени брилянтиноси със смесен южняшки произход.

— Можеш ли да ми разкажеш малко повече за това? — повтори Бекстрьом, понеже Пита внезапно придоби вид на човек, който се беше пренесъл в един по-добър и отдавна изгубен свят.

— Разбира се — отвърна Пита. В това отношение нямаше никакъв проблем с паметта ѝ. По родословното дърво на аристокрацията тя можеше да се разхожда напред-назад дори да я събудеха посред нощ, тъй като беше роднина с, общо взето, всички, които бяха част от него, и се беше срещала с повечето от тези, с които можеше да се говори. Баба ѝ била родена през 1880 година, моминското ѝ име било Левенхаупт, графиня по рождение, а когато навършила двайсет години, сключила брак с два пъти по-възрастния от нея граф Густав Йилберт Хамилтон. Глава на вестготския клон на големия род Хамилтон, голям земевладелец, рицар, ловец, придворен, а също така и личен приятел както на Оскар II, така и на Густав V.

— Дядо ми е бил много красив мъж — заключи Пита. — Той имал типичната Хамилтонова осанка, както обичаме да казваме в семейството. За съжаление, той също така имал и типичния Хамилтонов ум, така че на милата ми баба Еба невинаги ѝ е било много лесно.

— А тя какво е правила? Еба, имам предвид?

— Тя правела, каквото са правели всички — каза Пита, която не можеше да скрие изненадата си от въпроса. — Общувала с всички останали, както правели хората по това време. Тя дошла в двора, когато Густав V наследил трона след Оскар. Била включена в свитата на неговата съпруга, кралица Виктория, въпреки че тя била значително по-млада от останалите придворни дами. Именно тогава се озовала при принц Вилхелм и Мария. Мария Павловна била обаче още по-млада от баба. Освен това Еба вече имала три деца и можела да дава съвети на Мария, когато дойдело време да си има бебе. Баща ми, Арчи, бил най-възрастният впрочем. Той е роден през 1901 година, в това съм напълно сигурна. Тази година е лесна за запомняне.

— Случило ли се е нещо специално през 1901? — попита Бекстрьом. — В семейството, имам предвид.

— Не — отговори Пита. — Защо да се е случило?

— Каза, че тази година е лесна за запомняне. Затова попитах.

— Винаги ми е било лесно с тези години, които се намират в началото — обясни Пита. — Като 1901, която е съвсем в началото. Ако ме попиташ кога почина татко Арчи обаче, за това нямам никаква представа. Знам, че трябва да е беше някъде през седемдесетте години, но кога точно, не помня. Тази година не е в началото, ако господин комисарят разбира какво искам да кажа.

— Разбирам — каза Бекстрьом, на когото до този момент беше станало ясно, че и Пита беше благословена с типичния Хамилтонов ум.

— Разбрах, че твоята баба Еба и Мария Павловна са станали много добри приятелки — продължи Бекстрьом, който не искаше да заседне в задънената улица на Хамилтонови.

— Защо мислиш така? — попита Пита.

— Като се имат предвид всички подаръци, които тя е получила от Мария, когато Мария се завърнала в Русия — поясни Бекстрьом и посочи към снимките на масата пред тях.

Не било чак толкова чудно, според Пита. Това били предимно дреболии и Мария ги подарила по простата причина, че не можела да ги мъкне със себе си обратно в Русия. За чак толкова горещо приятелство между Еба и Мария Павловна едва ли някога е можело да става въпрос.

Нито семейство Хамилтон, нито Левенхауптар обичали чак толкова руснаците. По напълно човешката причина, че те, общо взето, се били срещали с тях във връзка с различни сражения през един период от три столетия и най-вероятно хиляди от нейните роднини били загубили живота си по време тези мъжки срещи.

Не изглежда да са завързали някакви по-близки лични връзки. Наистина в началото, когато Мария пристигнала в Швеция, те се състезавали да се пързалят със сребърен поднос надолу по стълбите в голямата зала в Оукхил, но след като баба Еба я била три пъти подред, Мария изгубила интерес към нея и я заменила с една от своите камериерки, която била толкова плашлива, че обикновено се спускала заднешком и закривала очите си, когато потегляла.

Бабата на Пита била изключително умела ездачка, забележителна както в скачането, така и в дресурата, а освен това се грижела и за здравето си. Еба нито пушела, нито пиела, докато Мария пушела като съдрана печка и пиела като всички членове от мъжки пол на династията Романови.

— Да вземем тази запалка например — каза Пита. — Почти съм сигурна, че тя я е дала на баба, за да я дразни, понеже знаела, че не пуши.

— А онзи големият сервиз? — настоя Бекстрьом.

О, за него обяснението било още по-просто, защото нейната баба го получила от принц Вилхелм, а не от Мария. Сред всички семейни документи имало и едно писмо за дарение, което потвърждавало този факт. Принц Вилхелм бил много деликатен и чувствителен млад мъж. Няколко години по-млад от нейната собствена баба Еба. Разводът с Мария дълбоко го наранил. Да се храни от сервиза, който бившата му съпруга му подарила на сватбата, било немислимо за него.

— Не можел и залък да сложи в уста, горкият — въздъхна Пита. — Така че го дал на Еба, която той харесвал значително повече, отколкото смеел да си признае. Ето така сервизът се озовал в порцелановата стая у дома във Вестерьотланд. Чинията, от която се хранят, никога не е била от голямо значение за Хамилтонови.

„Време е да обърнем посоката“, помисли си Бекстрьом и смени темата, като заговори за адвокат Ериксон. Как се е случило така, че тя му е възложила да продаде нейната колекция от произведения на изкуството? С оглед на всички неприятности, които се случили по-късно.

Ако Пита трябвало да прехвърли вината на друг, това най-вероятно би бил нейният баща или дядо ѝ. Хамилтонови винаги са били бойци, което в техния случай означавало да стрелят с оръдия, пушки, пистолети, да се бият с мечове, саби и рапири. Когато опирало до битки за документи и пари обаче нещата стояли коренно различно. Тази борба изисквала съвсем друг вид войници, не такива като тях.

— Дядо Густав бил много внимателен в това отношение. Просто трябвало да се повика някой еврейски адвокат веднага щом станело въпрос за документи и пари, а в семейството ние винаги сме се ползвали от услугите на адвокатската фирма „Голдман“. Отначало старият Алберт, а след това и синът му Йоаким. Изключителни хора. Само един евреин да имаш на своя страна и опонентът ти е безвъзвратно загубен. Затова се обърнах към адвокат Тумас Ериксон и го помолих да продаде нещата вместо мен. Аз нали се местех. От голяма къща в малък апартамент с пет стаи и кухня. За тях нямаше място дори на тавана. Така че помолих Тумас да ги продаде вместо мен.

— Значи Тумас Ериксон е евреин? — Типично, помисли си Бекстрьом.

— Не, разбира се, че не — отвърна Пита. — Де да беше.

Според слухове, които се носели в семейство Хамилтон, Тумас Ериксон бил незаконен син на адвокат Йоаким Годцман. Което обяснява защо Ериксон е започнал работата си като млад, новоизлюпен адвокат именно в адвокатската фирма „Голдман“ и когато той после, след смъртта на Годцман, променил името на фирмата, това се схванало като израз на още един от всичките бунтове срещу бащата.

— За съжаление, положението беше значително по-лошо — заключи Пита. — Малкият Ериксон нямаше нищо еврейско в себе си. Иначе аз никога не бих се озовала в тази плачевна ситуация.

Ериксон бил най-обикновен шведски шмекер и крадец, освен това Марио го бил намерил. Онзи слух, че адвокат Голдман бил негов баща, сигурно е нещо, което той сам е измислил.

— Но едва ли е необходимо да казвам на господин комисаря това — каза Пита. — Че човек трябва да бъде много внимателен с такива като Ериксон. Всички тези Андершон, Ериксон, Свенсон, Першон и останалите от този род. Ние от семейство Хамилтон винаги сме се били с открито лице.

„Марио Кръстника Грималди си е намерил майстора“, отбеляза си Бекстрьом, като се задоволи само с кимване.

— Да — каза Пита. — Тъкмо се сетих за нещо — повтори тя и посочи право нагоре с дългия си, украсен с маникюр показалец. — Картината с дебелия гръцки свещеник, онази, която помогна на Марио да разкрие мошеника Ериксон, нея получих всъщност от татко Арчи. Той я придобил на търг за предмети на изкуството в „Кристис“ в Лондон. Живял там около две години към края на войната. Работил като морски аташе в шведското посолство.

— Разкажи ми — каза Бекстрьом, отпусна се назад и сключи дебелите си длани върху кръглия си корем. „Още една плочка от пъзела идва на мястото си.“

142

Бащата на Пита, граф Арчибалд Хамилтон, бил роден през 1901 година, което било много удобно, защото било лесно за запомняне. Както всички преди него и той израснал в семейното имение във Вестерьотланд. След това завършил средното си образование в „Лундсбери“ през 1920 година и продължил следването си във Военноморското училище, където получил образование като офицер в шведския флот. Като толкова много Хамилтоновци преди него. Не всички, но достатъчно много.

В началото на Втората световна война той бил назначен за командващ на флотилия торпедоносци, която била разположена в Гьотеборг, и съвсем скоро бил въвлечен надълбоко в нелегалната контрабанда със сачмени лагери от Шведската фабрика за лагери в Гьотеборг за Англия. В тази връзка едва ли биха могли да изберат някого, който да е по-подходящ за тази дейност от бащата на Пита.

Семейство Хамилтон били на страната на англичаните. Това произтичало от тяхната история и те имали както своите корени, така и роднини и близки приятели в Англия от хиляда години. Дядо Густав бил в управлението на Шведската фабрика за лагери и с оглед на тези стоки, които синът му щял да пренася, типичният хамилтоновски ум не бил утежняващо обстоятелство, а предпоставка за спечелване на предимство. Нощни рейдове с максимална скорост през бурните, ледени води на Северно море, с угасени светлини, за да избягват германските крайцери, разрушители и подводници, които се опитвали да ги потопят по пътя дотам и да попречат на англичаните да се снабдят с шведските сачмени лагери, които движели военната им мощ.

— Кой каквото ще да мисли за моя татко, но пъзльо той никога не е бил. Арчи беше смелчага и ако моята майка Анна не се беше противопоставила категорично, той без съмнение щеше да остане на командния си мостик през цялата война — каза Пита, с ясно доловима гордост в гласа.

— Твоята майка обаче искала друго — каза Бекстрьом.

— Ами ние бяхме три деца — каза Пита. — Аз бях най-малката, когато всичко започна. Преди да свърши войната, бяхме станали шест. Нали татко си беше у дома доста често, нямаше как да е другояче.

— Спомена, че баща ти е работил в посолството ни в Лондон — каза Бекстрьом. — Как се е озовал там?

Дядото на Пита бил този, който уредил работата. Той всъщност бил не само граф, но и генерал в Щаба на отбраната в Стокхолм. Първо той се погрижил неговият зет да бъде повишен във флотски капитан и да слезе от мостика на торпедоносеца, за който се бил залепил. За да поддържа настроението му на сравнително добро равнище, той уредил да го назначат на секретния служебен пост като военноморски аташе в посолството в Лондон със специалната отговорност за превоза на шведски лагери. Достатъчно близо до войната, която давала някакъв смисъл на живота на зет му, а същевременно достатъчно далеч, за да го пази жив и да не остави собствената му дъщеря вдовица и майка на половин дузина сирачета без баща. Такова било положението, според Пита, а що се отнасяло до покупката на картината с дебелия свещеник и останалите неща, те нямали нищо общо помежду си.

Причината графът и флотският капитан Арчи Хамилтон да купи Верешчагиновата картина на свети Теодор на търга в Лондон била, че свети Теодор страшно много приличал на църковния пастир у дома, на село, във Вестерьотланд, където се намирало семейното имение.

Графът и флотски капитан имал проблеми с местния църковен пастир, който бил лицемерен и показно набожен, според татко Арчи. Не можел да го изгони, което всъщност било почти необходимо, след като онзи искал да разполага църквите и гробищните си паркове насред земите на Хамилтонови. Затова сто лири стерлинги били напълно приемлива цена за един граф Хамилтон, който искал да се пошегува с един божи служител на неговия петдесети рожден ден.

На църковния пастир не му било толкова забавно. Той незабавно върнал подаръка на този, който му го изпратил, заедно с едно раздразнително писмо, в което призовал бащата на Пита незабавно да свика църковния съвет, за да го разследват. В случай че го подозирал в кражба от колекта за събиране на волни пожертвувания.

— А той правил ли го е, да свива пари от колекта? — попита Бекстрьом.

— Напълно съм убедена в това — подсмръкна Пита. — Нали го правят всички такива като него. Сто лири стерлинги наистина не бяха кой знае какво. Картината той си получи обратно, а писмото на църковния пастир обичаше да ни чете на глас, когато беше в настроение. Това беше една от любимите истории на татко.

— Замислих се за нещо съвсем друго — каза Бекстрьом, комуто внезапно беше дошла една мисъл. — Баща ти преживял ли е бомбардировки, докато е бил Лондон?

— Определено — каза Пита. — Като всички, които са живели там. Но това е нещо, което едва ли би разказвал на своите деца.

— Предположих, че именно тогава ловният сервиз е отишъл на кино — каза Бекстрьом, за когото още една плочка от пъзела отиде на мястото си.

Тъжните останки от това, което някога е било ловен сервиз за морска употреба от 148 части от императорската фабрика за порцелан в Санкт Петербург и който в първоначалния си вид би струвал повече от десет милиона.

— Хитлер може да бъде обвиняван за много неща — каза Пита и поклати глава, — но що се отнася до сервиза, той в действителност е напълно невинен. Опасявам се, че работата е много по-лоша. Ако комисарят иска да открие злосторника, мисля, че трябва да започне с брат ми Иан.

Ловният сервиз бил съхраняван в четири големи дървени сандъка, които били маркирани с герба на династията Романови. Веднага след като напуснали принц Вилхелм и Оукхил, се озовали в едно от сутеренните складови помещения в имението във Вестерьотланд и там останали опаковани чак докато избухнал пожарът.

Братът на Пита си бил у дома за великденската ваканция от „Лундсбери“. Бил взел назаем домашен казан за варене на ракия от един от мъжете в обора и инсталирал самата дестилационна в мазето на къщата, в която те живеели. Във връзка с производството на тази ракия, която имал намерение да отнесе със себе си, когато се върне в училището, за съжаление, избухнал малък пожар, при който повечето от 148-те части били загубени.

Татко Арчи приел всичко хладнокръвно. Нали и къщата, и избата му били оцелели, а той лично предпочитал да се храни от собствения семеен порцелан. Останките от сервиза се озовали в стаята за игра на децата, където взел участие в много детски празненства. Самата Пита къпела куклите си в един от супниците, а братята ѝ на няколко пъти организирали състезание по трошене на порцелан.

Във връзка с инвентаризирането на имуществото след татко Арчи, събрали това, което било останало, и го опаковали в един от първоначалните четири сандъка. Братът на Пита го оставил на нея. Той не го искал. Считал, че носи лош късмет, баща му му липсвал, сервизът чисто и просто събуждал чувството му на вина.

143

— Тъжна история — каза Пита и сви рамене. — Разбрах от Марио, че някакъв руски новобогаташ го купил. Да му е честит. Тук в Швеция той нямаше работа, в случай че господин комисарят се пита какво е моето мнение. Впрочем господин комисарят иска ли нещо за пиене? Виждам, че вече сме изпуснали обяда, а лично аз бих пийнала чаша шампанско.

— Да, не бих отказал — съгласи се Бекстрьом, който много внимаваше да поддържа добрите отношения с Пита дори ако цената за това беше една чаша газирано вино в десет часа преди обяд.

„Тя трябва да е обърнала часовника наобратно“, предположи той.

Поради липса на прислужници, Марио бе обещал лично да се погрижи за тази подробност веднага след като те приключат с нанасянето, нейните гости трябваше да се задоволят с Пита в ролята на домашна прислужница. След четвърт час тя се върна с поднос, върху който имаше голям охладител за вино с няколко бутилки и чаши от различни модели.

Бекстрьом скочи, за да ѝ помогне да ги донесе, но Пита само поклати глава. В нейния дом това не беше работа на гостите.

— Взех и уиски и водка за комисаря — каза Пита. — Аз лично мисля да пийна чаша шампанско, но това едва ли е нещо, което господин комисарят пие.

— Случва се понякога — излъга Бекстрьом, — но ако мога да избирам, с удоволствие ще предпочета една малка водка.

— Звучи разумно — каза Пита. — Моят татко пиеше уиски, но това беше така, защото толкова обичаше корабите. Има вкус на прясно намазана с катран лодка. С храната той обичаше да пие шнапс.

Пита сервира и на двамата, без да се скъпи, когато наливаше чашата на Бекстрьом. Един истински мъж трябва да получи порядъчно питие, според баща ѝ, а тя самата никога не бе имала никаква причина да променя това.

— И така — каза Пита, — има ли нещо друго, с което мога да помогна на господин комисаря?

— Ами да, има нещо, което ме озадачава — отвърна Бекстрьом. — В онзи списък, който гледах, имаше отбелязана някаква музикална кутия. Помниш ли, да е имало нещо такова?

— Парите — каза Пита, чиито мисли, изглежда, бяха поели в друга посока. — Освен парите, с които онзи мошеник Ериксон, който се опита да застреля Марио, очевидно ме е ощетил. Марио обеща да уреди тази работа. Веднага щом се появи някакъв такъв практически проблем, моля Марио да го оправи.

„Мога да се представя“, помисли си Бекстрьом.

— Що се отнася до парите, не мисля, че трябва да се притесняваш. Според моите колеги, с които работим по този случай, Ериксон, изглежда, те е измамил с малко над един милион шведски крони.

— Достатъчно много са — каза Пита и си наля още шампанско. — Един милион. Не е за вярване!

— Не бива да се притесняваш за парите — каза Бекстрьом. — Ще ги имаш веднага щом пресметнем колко трябва да получиш.

— Е, аз имам, така че мога да се справям — каза Пита. — Но, разбира се, ако не друго, мога да ги дам на някого, който се нуждае повече от тях.

„Като например малкия Марио“, добави Бекстрьом.

— Какво друго имаше? — попита Пита, която все още, изглежда, се намираше някъде другаде.

— А, да, попитах за онази музикална кутия — припомни ѝ Бекстрьом. — Спомняш ли си нещо такова? Според списъка, който гледах, не изглежда да има съществена стойност, но както вероятно разбираш, ние трябва да въведем ред в нашите документи.

— Музикална кутия, музикална кутия, музикална кутия — изрече Пита, която на втората си чаша шампанско очевидно бе започнала да мисли на глас. Честно казано, тя не си спомняше за никаква музикална кутия. От друга страна имаше слаб спомен за някакво малко емайлирано джудженце с червена шапка на главата. То определено било твърде тежко, за да украсява с него елхата, но може да е било една от онези фигурки за украса, които се вадят на Коледа.

— Обаче не е било музикална кутия? — попита Бекстрьом.

— Баща ми разказваше една история за някаква музикална кутия — каза Пита. — Получил я от майка си, когато бил малко момче. Според мен той имаше няколко музикални кутии, като се замисля. Мисля, че подари няколко от тях, докато беше в Лондон по време на войната.

— Не знаеш ли как се казва? Този, на когото я е дал?

— Име, име, име — каза Пита и тръсна обезкуражено глава. — Колко удобно би било, ако всички имаха еднакви имена. Мисля си, че беше онзи политик. Онзи, който беше началник на всички. Ниският, дебел мъж, който през цялото време пушеше пура. Онзи, който се казва като нашите тоалетни.

— Тоалетни?

— Да, WC имам предвид.

— Уинстън Чърчил?

— Точно той. Така се казваше. Впрочем ние сме роднини. Сестрата на баба ми по майчина линия е женена за негов братовчед. Такива като нас винаги имат роднинска връзка помежду си.

— Значи, твоят баща е подарил музикална кутия на Уинстън Чърчил? — „Трябва да е била друга музикална кутия“, помисли си Бекстрьом.

— Да, а май Чърчил я върна на татко. Точно както онзи кисел църковен пастир. Моля господин комисарят да ме извини, но не помня. Знам, че татко се е срещал с Чърчил много пъти, докато живееше в Англия. Предимно на празненства от частен характер, разбира се. Знам, че той пишеше за това в своите дневници. После, имаше един английски историк, който написа книга за Чърчил, където той пише и за баща ми. Напомни ми, преди да си тръгнеш, да ти я извадя. Видях я в някакъв кашон в библиотеката — каза Пита. — Трябва да беше наскоро, мисля.

— Много мило — каза Бекстрьом.

Половин час по-късно, след като Пита изпи трета чаша шампанско и допълни чашата на Бекстрьом, той си тръгна. Със себе си носеше общо четири дневника, които нейният баща беше написал. Обикновени дебели тетрадки с черни корици, подвързани с восъчен плат. Освен това и една книга за Уинстън Чърчил, написана от английски историк. Срещата била приятна, заключи Пита. Веднага щом тя и Марио въведат малко ред в жилището си, комисар Бек, разбира се, бил добре дошъл отново. Точно сега дните били много напрегнати, много неща имало за вършене. Но скоро щяло да е по-добре. Когато мебелите дойдат по местата си и Марио назначи някого да се грижи за практическите въпроси.

Самата тя щяла да си вземе домашно животно, така че да си има другар, когато Марио отсъства. Може би куче. Пита винаги е обичала животните. Имала е много животни, откакто била малко момиче. На двора у дома във Вестерьоталанд, където тя израснала, имало много повече животни, отколкото хора. Коне и крави, свине и кокошки, котки и кучета… Да, и всякакви други животни. От онези, малките животинчета например.

Бекстрьом напълно разбираше какво има предвид тя. Той самият бил много голям приятел на животните. От дълги години бил особено привързан към папагалите. Той в действителност имал няколко в момента, а по-добра компания човек едва ли можел да си пожелае. От онези, с които можеш да си говориш, поясни Бекстрьом. „Струва си да се опита“, помисли си той.

Пита никога не била имала папагал. Разбира се, имала както канарчета, така и малки папагалчета. Но никога папагал, който да може да говори. Най-близкото до папагал, което е имала, била една питомна врана, която получила от братята си, но тя само грачела и не след дълго починала.

— Папагал, който може да говори, това трябва да е фантастично — каза Пита, а видът ѝ показваше, че наистина мисли, каквото казва.

„Това ще се уреди“, реши Бекстрьом, когато седна в таксито към полицейския участък в Сулна.

144

Веднага след като Бекстрьом пристигна в службата, той разговаря с Надя, която имаше новини за разказване. Интересни новини за Марио Грималди и новата му жена, графиня Астрид Елисабет Хамилтон, родена през 1940 година, обръщение Елисабет, в семейството и близките ѝ приятели я наричали с галеното име Пита, родена е графиня, което не е без значение в тази връзка, но всичко това определено беше известно на Бекстрьом.

— Какво е това, което не знам, тогава?

Това, което той обаче не знаеше, беше, че тя вече фигурираше в документите на полицията в Сулна под името Астрид Елисабет Линдерот. Линдерот, по името на предишния си съпруг, който починал преди пет години. Един високо уважаван човек, който по време на своя професионално активен живот бил лекар и професор по вътрешни болести в института „Каролинска“.

— Почакай за момент — каза Бекстрьом и вдигна ръката си във възпиращ жест. — Астрид Линдерот? Това не беше ли онази дърта вещица, срещу която подадоха сигнал за лошо отношение към животно?

Абсолютно същата, според Надя. Преди месец Астрид Елисабет Линдерот приела обратно моминското си име Хамилтон, когато тя и Марио Грималди подали заявление за разследване на пречки за встъпване в брак, защото искали да се оженят, и до момента нямало никакви проблеми, нито със смяната на името, нито с титлата, нито с предстоящия брак.

— Те най-вероятно ще се венчаят утре, в навечерието на Мидсомар33. В шведското посолство в Рим.

— Аха, ясно — каза Бекстрьом. „Как бихме могли да знаем за това?“, запита се той.

— Това обяснява много неща. Като например домашното посещение, което Гарсия Гомес направил на нейната съседка Фриденсдал, която я докладвала за лошо отношение към животно.

— И какво ще правим сега? — попита Бекстрьом. „Онзи мил млад мъж, който помогнал на Марио да окачи завесите в кухнята си, въпреки че според Пита той бил толкова практичен“, помисли си той.

Нищо, според Надя. Всички сигнали били отписани. Гарсия Гомес бил мъртъв. С Грималди не можело да се говори. Бъдещата му съпруга определено не знаела нищо за помощта, която ѝ е била оказана. Но със сигурност било интересно. Можеше да отметне още една въпросителна в собствената си глава.

„Надя не е коя да е — помисли си Бекстрьом. — Някой трябва да разговаря с нея за тези златни зъби. Да ги замени с обикновени порцеланови коронки. Ако не за друго, то заради риска от обир. Та това е все едно да се разхождаш с пачка банкноти в устата, а тъй като на него самия му беше дошла блестяща идея, беше крайно време да свърши нещо полезно. Желязото се кове, докато е горещо, а това, че трябва да ходи в Рим и да се жени утре, тя без съмнение вече е забравила.“ Той опакова нещата, които му бяха необходими, в старата си кожена чанта, повика едно такси по телефона и си тръгна от полицейския участък в Сулна с известна припряност.

Първо мина покрай офиса на Йегура и остави книгите, които беше получил от Пита, на секретарката му. Също така я помоли да му предаде, че разследването напредва и провенансът вече е изяснен. Цената оставала непроменена от това, че се е наложило да заменят три поколения Бернадот с две графини и един граф от семейство Хамилтон.

След това той си отиде у дома, по пътя позвъни на Пита и я попита дали е удобно да се отбие и да ѝ остави един подарък. Пита смяташе, че това звучи невероятно приятно. В действителност тя очакваше с нетърпение да се види с господин комисаря.

Исак не изглеждаше толкова въодушевен. Той през цялото време гледаше намръщено от клетката си, когато Бекстрьом го сложи на задната седалка на таксито, за да го откара на новата му стопанка.

— Господи, колко е сладък! — възкликна Пита и плесна с ръце от възхищение. — И какви красиви цветове. Господин комисарят сигурен ли е, че иска да го подари?

Тъй като Бекстрьом имал няколко папагала, нямало никакъв проблем. Точно този екземпляр принадлежал обаче към най-талантливите, що се отнася до говорните умения.

— Как се казва? — попита Пита.

— Исак — отговори Бекстрьом. — Макар че няма да се обиди, ако му викаш другояче.

Според Пита не можело да става въпрос за смяна на името. Напротив, според нея то било много сполучливо. Веднага се виждало защо Исак се нарича Исак. Освен това той приличал досущ на стария адвокат Голдман.

На Исак трябваше да му се признае, че относно поведението му нямаше никакви забележки. В критичния момент, когато тя пъхна ръка, за да го погали под брадичката, той само наклони глава настрани и загука доволно. Когато му подадоха фъстък, той отвори възпитано човка, както би се очаквало от такъв, като него. „Поклон и благодарност“, изрече Исак, поклати главата и изгука към новата си стопанка.

— Това е просто невероятно — каза Пита, а очите ѝ блестяха наравно с всичките ѝ диаманти. — Наистина ли не мога да направя нищо за господин комисаря?

— Моля, не е нужно — каза Бекстрьом. „Може би онази музикална кутия, която вече си забравила“, помисли си той.

След това Бекстрьом си тръгна, преди Исак отново да стане такъв, какъвто си беше обикновено. Наслади се на дълъг обяд, полегна за следобедна дрямка и се събуди чак когато Йегура му позвъни. Първо той благодари на Бекстрьом, че му е помогнал да чуе плясъка на крилата на историята на изкуството. Освен това искал да го види колкото е възможно по-скоро. На вечеря в осем часа в ресторанта на Операта. В частния ресторант, тъй като било крайно време да обсъдят въпроси от решаващо значение за западната история.

145

Вечерта Бекстрьом и Йегура вечеряха в частния ресторант на Операта. Скромна вечеря, тъй като беше средата на седмицата. Бекстрьом се задоволи с няколко пържени вкусотии като предястие и замени телешкия шол с гарнирани със сливи свински карета, докато Йегура отиде дори още по-далеч, зае почти аскетска поза и се задоволи със салата и морски език на скара.

Вечер, посветена на работата, което, между другото, се подчертаваше от факта, че и двамата носеха чанти със себе си. Чантата на Бекстрьом беше значително по-дебела от тази на Йегура, което беше практично и добре, като се има предвид, че съдържаше всичко, за което в действителност ставаше въпрос.

След уводната наздравица Йегура премина към възхваляване на Бекстрьом за неговите постижения. Веднага след като неговият секретар му се обадил и го осведомил за посещението на Бекстрьом, Йегура изоставил всичко друго, с което се занимавал. С бясна скорост потеглил към офиса и посветил останалата част от деня на изучаването на дневниците на граф Арчи Хамилтон от времето, когато той бил на тайна мисия в шведското посолство в Лондон.

— Това е направо невероятна история — въздъхна Иегура. — Вярвам, че дори ти не си чувал нещо подобно, Бекстрьом.

„Имам ли някакъв избор?“, помисли се Бекстрьом и просто кимна.

Граф Хамилтон прекарал малко повече от година в Лондон, от пролетта на 1944 година до лятото на 1945, като през това време той се срещал с Уинстън Чърчил около шест пъти. Срещите, както винаги, били поверителни, макар това, за което предимно разговаряли, да се отнасяло за войната и по-специално за доставките на сачмените лагери от Швеция. По време на всички техните срещи Чърчил внимателно се осведомявал как вървят тайните операции, за които Хамилтон бил отговорен.

Хамилтон и Чърчил били от едно и също благородно потекло. Между техните семейства имало роднинска връзка, която била създавана в продължение на три столетия. В личен план имало силно взаимно уважение. Обща ценностна система, роднинство, лично уважение, всичко, което в действителност имало значение за такива като тях.

Хамилтон боготворял Чърчил за това, което той бил и което вършел. Такова било уважението, което по-младият мъж изпитвал към двайсет години по-възрастния от него. То се намирало някъде в граничната зона между почитта към един по-голям брат и един млад баща. За Чърчил нещата били по-прости. Той харесвал Арчи Хамилтон, понеже последният бил смелчага, неизменният избор на всеки мостик веднага щом станело време да се действа решително. Със сигурност също така, понеже му напомнял за неговата собствена младост и за онзи път, когато трийсет години по-рано бил назначен за Първи морски лорд, първото голямо политическо назначение в неговия живот и това, което той винаги щял да цени най-много.

В края на декември 1944 година, няколко дни преди Коледа, те се срещнали на вечеря в двореца „Бленхайм“ край Оксфорд. Към края на вечерта Чърчил, Хамилтон и още неколцина от гостите се измъкнали от останалата част от компанията, за да завършат вечерта с разговор за неща, които не били предназначени за ушите на други хора, освен за техните собствени, да изпушат по цигара и да пийнат по една последна чаша преди лягане.

Чърчил бил в лошо настроение, граничещо с униние. Офанзивата в Ардените, която съюзниците били предприели няколко дни по-рано, била в задънена улица. Германците били съсредоточили силите си за отпор и това, което се случвало в момента, ни най-малко не приличало на разходката към победата, която неговите генерали му били обещали. Не че се страхувал за окончателния изход, но с всеки изгубен ден се стеснявало и неговото пространство за преговори на конференцията в Ялта, където той след около два месеца щял да се срещне с двамата си съюзници, президента на САЩ Франклин Д. Рузвелт и руския ръководител Йосиф Сталин, а първата точка от програмата щяла да бъде преначертаването на картата на Европа и установяването на онези политически условия, които щели да са в сила в бъдещата Европа.

Проблемът на Чърчил бил не американският президент, а неговият руски съюзник Йосиф Сталин, и по този въпрос всички в компанията били покъртително единодушни. По отношение на руснаците нещата били много прости. На тях не можело да им се има доверие. По всяка вероятност именно тогава на граф Арчи Хамилтон дошла идеята как хем да разведри Уинстън, хем да го подготви за бъдещата му среща със Сталин, човек от един друг свят, различен от техния. Човек, на когото не можело да се има доверие.

Поне така Хамилтон описва предисторията в собствения си дневник, където той разказва още как непосредствено след Нова година изпраща адютанта си до главната квартира на Чърчил, за да му занесе в дар една музикална кутия, придружена с поздравление към високопоставения получател на подаръка. Както и напомняне за условия, които влизат в сила веднага щом човек започне да общува с някого, който не е като тях. В добавка и надеждата, че Сталин има същия нос като Пинокио.

Една седмица по-късно Хамилтон получил подаръка си обратно заедно с едно приятелско и лично писмо, в което Чърчил благодарил за подаръка и за предупредителните думи, като същевременно обяснявал защо все пак не може да го приеме. Музикалната кутия на Фаберже, за съжаление, имала история, която правела това невъзможно.

Дневниците на Хамилтон, неговото собствено ръкописно копие на писмото, което той написал на Уинстън, и отговорът на Чърчил до Хамилтон. В оригинал, напечатан на машина върху личната хартия за писма на министър-председателя, подписан от Чърчил и поставен в същия плик от канцеларията на министър-председателя, в който се е намирал, когато Хамилтон го е отворил. Сега всичко беше в един и същи плик с герба на Хамилтон. Пъхнато в книгата, която Пита Хамилтон беше дала на Еверт Бекстрьом с надеждата, че той може би ще успее да намери в нея нещо, което тя самата не е успяла да прочете. Със сигурност баща ѝ, графът, ги е сложил там. Човек, който се грижел повече за пушките си, отколкото за своите документи.

— Това е просто невероятно — каза Йегура, като вдигна книгата, която Пита беше дала на Бекстрьом. — Колко е лесно да намериш това, което търсиш, след като знаеш къде да търсиш.

— Така е — съгласи се Бекстрьом, който беше работил като полицай през целия си живот.

— Предполагам, че скъпият ми брат не е имал време да прочете книгата?

— Не — отвърна Бекстрьом. — Имах доста други неща за вършене.

— Тогава ще ти я разкажа — каза Йегура. — Просто невероятна е.

„Имам ли избор“, помисли си Бекстрьом и даде сигнал на оберкелнера, че иска да допълни чашата му.

Авторът на книгата беше един много известен английски историк, Робърт Еймъс, по-късно лорд Еймъс, който завърши дните си като професор по история в Бейлиъл Колидж в Оксфорд. По време на Втората световна война Еймъс бил включен в щаба на Чърчил и към края на войната в определени случаи изпълнявал задълженията на личен секретар на министър-председателя. Двайсет години след края на войната той издал книга за стария си началник под заглавие „Уинстън Чърчил, политически мислител, оратор и стратег“ (Издателство Оксфорд Юнивърсити Прес, 1965 година), в която той поставя ударението върху често пренебрегваната способност на Чърчил за стратегическо мислене в контекста на политиката. Без съмнение — и с право — един от най-известните оратори в световната история, но също така и един много добросъвестен и ловък политик, дори и по отношение на това какви подаръци може да приема от хората в близкото му обкръжение.

Примерът, който авторът привежда, е една музикална кутия, получена от шведски граф и морски офицер. Един мъж, който с опасност за своя собствен живот направил на Англия и англичаните големи услуги през може би най-трудното време в дългата история на империята. Освен това бил далечен роднина и личен приятел, който в никакъв случай не можел да бъде подозиран, че има скрити замисли. Въпреки това било е невъзможно да бъде приет подаръкът. Поради неговия произход и история, поради посланието, което носи от дарителя за получателя в мига, в който бъде приет. Поради онези политически условия, които към момента били в сила между Чърчил и Сталин. Накратко, добър пример тъкмо за Чърчиловата способност за политическо и стратегическо мислене.

— Направо от източника — заключи Иегура. — Лорд Еймъс присъствал на онази вечеря в „Бленхайм“ Именно той написва черновата на писмото на Чърчил, с което последният благодари и отказва подаръка, като те двамата дори посвещават цял час на разговор по темата, въпреки че, общо взето, всеки час от денонощието им е зает с планиране на конференцията в Ялта.

— Значи, той изпратил обратно музикалната кутия?

„Колко глупав може да бъде човек.“

— Да, така направил — потвърди Иегура. — За голям късмет на бъдещите поколения и особено на моя брат, който с острия си ум най-накрая успя да хвърли светлина върху тази част от нашата история. Това, което в действителност остава сега, е да се намери самата музикалната кутия — каза Йегура, като в същото време, кой знае защо, погледна крадешком голямата чанта, която стоеше надавана до Бекстрьом.

— В такъв случай вече можеш да си отдъхнеш — каза Бекстрьом. Откопча чантата си, извади тъмното дървено сандъче и го постави на масата помежду им.

146

Останалата част от вечерта бе посветена на икономически преговори и съвсем скоро те достигнаха момента, в който бяха забравени храната и напитките, както и добрата атмосфера между страните.

Йегура сложи чифт бели памучни ръкавици, преди внимателно, с помощта на голямо увеличително стъкло и една допълнителна лампа за четене, която техният оберкелнер им донесе, да започне да изследва Пинокио. Щом свърши с това, той въздъхна дълбоко, точно като търговец на произведения на изкуството, който тъкмо беше получил божественото избавление.

— Нито драскотина — въздъхна Йегура.

— По този въпрос можеш да бъдеш напълно спокоен — увери го Бекстрьом. — Работи, освен това.

— Откъде знаеш? — попита Йегура и го погледна с ококорени очи.

— Пуснах го да свири — каза Бекстрьом. — Вярно, звучеше изключително ужасно, но носът излизаше и се прибираше и свиреше през цялото време.

Йегура пъхна обратно Пинокио в сандъчето му. Поръча една голяма ленена кърпа и внимателно уви кутията в нея. После постави пакета на масата.

— Дай ми оферта — каза Бекстрьом.

Предвид обстоятелствата, не на последно място факта, че неговият скъп приятел тъкмо е направил решителен принос към историята на изкуството, той възнамерявал за първи път в дългия си живот като търговец на произведения на изкуството да наруши един свой принцип, който и в най-смелите си представи не си бил помислял с пръст да пипне дори.

— Склонен съм да разделя комисионата си с теб без колебание. Наполовина.

— За какви пари говорим?

„Забрави“, помисли си Бекстрьом. С оглед на документацията, с която разполагаха понастоящем, като се вземе предвид напълно установения провенанс, без да се пренебрегва Уинстън Чърчил, сега ставаше въпрос за пазарна цена от порядъка на четвърт милиард шведски крони и комисиона, в най-добрия случай, в рамките на петдесет милиона крони. По двайсет и пет милиона на човек.

— В такъв случай имам по-добро предложение — каза Бекстрьом.

— Слушам те — отвърна Йегура.

Пита Хамилтон си нямала представа нито от музикална кутия, нито какви пари е държала в ръцете си. Краткосрочната ѝ памет била като на много малко дете, а що се отнася до умствените ѝ способности като цяло, имаше съмнения дали познава часа дори.

Най-просто би било Йегура да намери някой от всички онези колекционери на произведения на изкуството, който би решил направо да купи Пинокио, да го занесе в собствения си банков трезор и там цял живот да седи и да си го гледа във възвишено усамотение. Дори може отстъпка да му направи, ако толкова иска. После успешно да си разделят двеста милиона, от които Йегура можел да задържи цели двайсет процента, докато Бекстрьом ще се задоволи с останалите осемдесет. С оглед на техните съответни усилия, напълно справедлива подялба.

Не съвсем неочаквано, Йегура имаше друго виждане по въпроса. Проблемите, свързани с такава сделка, бяха напълно сходни с опита да се продадат рисунките от тавана на Сикстинската капела чрез публикуването на съобщение във форума. Освен това подобно действие би издало умствени способности като тези на Пита Хамилтон.

— Че защо? — попита Бекстрьом.

— Утре тя ще се жени за стария ми познат Марио Грималди. Той самият ми се обади вчера и ми каза за предстоящата им сватба. Каза ми още, че тя е голямата му любов, и тъй като Марио никога не лъже, нещата стоят точно така.

— Знам, че ще се женят — каза Бекстрьом и вдигна рамене. „Да се надяваме, че малкият Исак ще се погрижи да се озоват в лудницата след някоя и друга седмица“, помисли си той.

— Това, което не знаеш обаче, е, че именно той ме помоли да уредя нещата така, че ти да му намериш музикалната кутия. Това стана още в понеделник, на 3 юни, когато ти започна разследването си на убийството. Той и Столхамар очевидно са я пропуснали, когато били там, за да вземат останалите неща. В най-добрия случай агентите, претърсващи мястото на престъплението, щяха да я намерят. Ако не успееха, аз трябваше да говоря с теб и да се погрижа ти да ни я намериш. Целта беше да не пропадне някъде във връзка с прехвърлянето на имота на Ериксон.

— Чувам какво казваш — отвърна Бекстрьом. — В такъв случай няма да е зле да потърся някого друг, който може да ми помогне.

Ако Бекстрьом предпочетеше да постъпи по този начин, Иегура би съжалявал дълбоко за това негово решение. Причината за това не била, че той обещал на Марио да му се обади след срещата с Бекстрьом и да му разкаже как е минала тя. Нямало никакво значение дали той сега ще реши да го покрие, въпрос било само на време Марио да разбере как в действителност стоят нещата. В този миг освен това Йегура също би подписал собствената си смъртна присъда, в съвсем буквален смисъл, но тъй като той самият се чувствал отлично при начина на живот, който водел, не виждал никакви причини да не се придържа към истината.

— Че той ще подаде сигнал в полицията срещу теб, за това не бива изобщо да се притесняваш — каза Иегура.

— Ясно — отвърна Бекстрьом. — Ако правилно схващам нещата, ти ми казваш, че той ще ме убие.

— Да, точно така — потвърди Йегура. — Но и това не е главното, за което трябва да се притесняваш.

— А кое е то?

— Начинът, по който ще го направи — поясни Йегура. — Тази подробност мисля да ти я спестя. Марио Грималди не е смешникът, когото ти и всичките ти колеги сте избрали да виждате. Той и братята му са членове на неаполитанската мафия и ако има някой, който държи техните сицилиански другари будни нощем, това са хората като Марио.

— Според теб какво трябва да направя в такъв случай?

— Преди да се разделим, ще ти дам разписка, че съм получил музикална кутия, изработена от Карл Фаберже, изобразяваща Пинокио, която по поръчка на полицията трябва да установя дали е идентична с онази музикална кутия, намираща се в списъка с произведения на изкуството, които бившият адвокат Тумас Ериксон е получил със задачата да продаде от името на графиня Елисабет Хамилтон. Напълно убеден съм, че ще успееш да оправиш своите собствени книжа своевременно. Преди да се разделим и да взема със себе си музикалната кутия, предлагам да си стиснем ръцете по случай сделката. Вероятно много скоро ще получиш двайсет и пет милиона шведски крони за твоя принос. Освен това обещавам да ти помогна с практическите подробности, така че да не се налага да безпокоим данъчните власти и работодателя ти с тези неща.

IX

Чувал ли си истинската история за носа на Пинокио?

147

Бекстрьом започна празнуването си на Мидсомар в службата. Погрижи се да попълни всички протоколи за изземване и останалите документи по такъв начин, че в най-лошия случай да може да се измъкне, като прехвърли вината на нечовешкото си служебно натоварване, в случай че някой му направи забележка относно забавянето на отчета за това, което беше свършил. Докато работеше, ругаеше без прекъсване по адрес на онези негодници, с които се беше озовал в един отбор. Накрая позвъни на Надя, единствената, на която можеше да има доверие, и я помоли да провери дали не е пропуснал нещо. После си отиде вкъщи и направи сериозен опит да се хване за своите стари, твърдо установени практики. Да се върне към обичайния си начин на живот.

Обядът мина точно както обикновено. След това ударите върху него започнаха да се сипят един след друг, забиха нож в гърба му и към края на нощта му се случи нещо, което застраши цялата му представа за света.

Когато след една умерено дълга разходка в приятно темпо застана пред вратата на студиото за физиотерапия на госпожица Петък, той бе посрещнат от съобщение, че дейността е преустановена за момента. Кой го беше оставил и защо, не ставаше ясно, но тъй като Бекстрьом се сещаше за най-малко един подател, с когото не искаше да се среща, той мирно и тихо си тръгна оттам.

Поради липса на по-добра възможност се прибра у дома. Потърси утеха в може би малко повече подкрепителни питиета, преди най-накрая да заспи на собствения си диван. Когато се събуди, беше вече осем вечерта, ситуацията беше критична, не го свърташе на едно място, но както много пъти преди това му дойде блестяща идея и той набра номера на счетоводителката, с която се беше запознал миналия уикенд.

Дори не получи възможността да остави съобщение на гласовата ѝ поща. Номерът беше закрит и сега му оставаше единствено решението, което можеше да намери в собствения си клуб на обожателките в мрежата.

„В най-лошия случай ще трябва да поръчам едно такси и да докарам тук първата възможна“, помисли си Бекстрьом, докато прехвърляше най-новите включвания на собствената си електронна страница.

Имаше едно, което се открояваше сред всички. То бе подписано именно като „Счетоводителката“, която имаше лични впечатления от бекстрьомския голям салам, когото тя, с цел събиране на по-подробна информация за потребителите, както и в духа на колегиалността, с радост би желала да удостои с още един рунд. В чисто размерен смисъл тя нямала никакви особени забележки. Като се изключат обичайните мъжки преувеличения, притежателят на големия салам бил създаден точно както всяко друго магаре. По-точно като малко магаренце, що се отнася до по-ниско разположените части.

Проблемът бил, че имало и други прилики. Което правело избора между мъжа с големия салам и съответния магазин за месни деликатеси ясен. От собствен опит, и ако тя сега била изправена пред избор, би предпочела второто, не на последно място и поради факта, че няма да ѝ се налага да се ангажира с приносителя на продукта. Във връзка с последния женски възглед тя не смяташе да се впуска в подробности по отношение на неговия човешки възглед имаше една малка подробност в един, за съжаление, значително по-обширен контекст.

Един час по-късно Бекстрьом се озова на бара в един от плаващите ресторанти край Нор Меларстранд. Поръча си няколко студени бири, силни питиета и топли сандвичи, че ако падне мъртъв, поне да не е от глад и жажда. За всеки случай си беше сложил и тъмните си очила за разузнаване, за да не привлича ненужно внимание.

Когато след още около два часа напусна заведението, той за малко да не уцели подвижното мостче, а когато стъпи на твърда земя, тя доста се люлееше под краката му. Не успя да хване такси и когато с известна мъка и с крака, които трудно го държаха, бе повървял малко нагоре по улицата, играта сериозно загрубя. По-надолу по улицата изскочи един огромен негър, който му викаше. Беше черен като сажди, голям колкото къща и бърз като газела и беше съвсем очевидно, че се готви да го обере. Когато Бекстрьом се наведе, за да извади на помощ малкия Сиге, единственото, което успя да направи, беше да се изтърси на задните си части на земята.

Там той поседя няколко секунди, докато черният обирджия пристигна, вдигна го, изтупа го, подаде му щипката с банкнотите, която се оказа, че бил забравил на бара, и го попита дали да повика линейка, или може и обикновено такси.

Бекстрьом прекара по-голямата част от почивните дни в леглото. Опита се да въведе някакъв ред в мислите, които святкаха като плоски мълнии в цепещата го глава, но не постигна кой знае какъв успех. Той дори проведе емпиричен експеримент, за целта на който внесе портрета на свети Теодор в банята, сложи си очилата за разузнаване и угаси светлината, като по този начин искаше да изследва дали изключително белокожият и дебел Теодор ще промени цвета на кожата си от простия факт, че сега наоколо беше тъмно като в рог. Дали неговият нощен помощник в действителност не беше един напълно обикновен швед и дали той не е станал просто жертва на оптическа измама.

Теодор светеше като кандило в тъмнината.

„Нищо не разбирам“, помисли си Бекстрьом, поклати глава и се върна в леглото.

В неделя неговият личен репортер се обади, за да го моли за помощ. Пресотделът на кралския двор бил на бойна нога. Отричали каквато и да е връзка с организираната престъпност с разни руски произведения на изкуството и с един бивш консултант и изкуствовед на хонорар.

Освен това получили подкрепа от изостаналия далеч назад в надпреварата конкурент на вестника им, който внезапно и категорично сменил посоката, работите изведнъж му потръгнали и напълнил целия вестник с обичайните кралски репортажи.

— И така, какво ще правим? — попита репортерът.

— Не питай мен за това — каза Бекстрьом. — Аз не съм журналист, а полицай.

148

В понеделник, когато пристигна в службата, срещу него беше подаден сигнал в полицията. Съобщението беше в пощенската му кутия. То беше от отдела за защита на животните в центъра и гласеше, че е заподозрян в груба жестокост към животно. Според анонимния подател на сигнала Бекстрьом от около два месеца „проявявал небрежно отношение и упражнявал тормоз“ над папагал, чийто собственик бил. По тази причина искаха възможно най-скоро да се свърже с отговорния следовател, временно изпълняващия длъжността криминален комисар, Росита Андершон-Триг, за да уговорят време както за инспектиране на мястото на престъплението, апартамента му на улица „Инедалсгатан“ в Стокхолм, така и за да проведат разпит с него.

„Без съмнение малкият Едвин“, досети се Бекстрьом, който след миналия уикенд беше напълно наясно с мащабите на злото, което го заобикаляше. Забравете, си рече той, позвъни по спешния телефон на Патицата Карлсон и я помоли да се отбие в неговия кабинет.

— Какво искаш да направя? — попита Патицата.

— Позвъни им, поздрави ги от мен, обясни им, че не притежавам никакъв папагал и ги помоли да си заврат сигнала отзад.

— Дадено — каза Патицата. — Това ли е всичко? Не искаш ли да им строша и някой и друг кокал в добавка?

— С удоволствие — съгласи се Бекстрьом.

Патицата едва бе затворила вратата след себе си, когато почука следващият посетител. Беше Йени Рогерсон, която изглеждаше точно както обикновено и искаше да обсъдят последната им задача. „Каква задача“, зачуди се Бекстрьом и посочи към стола си за посетители. Крайно време да предприеме нови действия относно малката Йени, преди тя да изчезне на почивка с всички рискове, които това би могло да означава за една млада жена.

— Признавате ли, че бях права, или да? — попита Йени.

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид нашия случай. Ако трябва да кажа мнението си, мисля, че бях права, общо взето, от самото начало. Връзката между възрастната жена Линдерот-Хамилтон и Фон Комер и Ериксон. Кръстника е стоял зад всичко. Говорих с татенцето. Той ме поздрави и ви изпраща много здраве. Какво ще кажете да излезем и да го отпразнуваме? Дискретно, разбира се.

— Нека да си помисля — отвърна Бекстрьом. „Може ли човек в действителност да има повече от десет точки по десетобалната скала за чукане и как да се избегне едно ново нещастие като озоваването в кревата с дъщерята на колегата Рогерсон“, помисли си той.

— Предай му и от мен много поздрави — каза Бекстрьом. — Ще те попитам нещо в съвсем друга връзка, моля те, не се обиждай, но сигурна ли си, че той наистина е твой баща? Вие не си приличате особено — ако мога така да се изразя.

Това не бил първият път, когато Йени чувала тези подозрения. Първия път тя била само на десет години. Именно баща ѝ внезапно отказал да плаща издръжката въз основа на същия аргумент. Тогава нейната майка, Гун, го съдила, принудила го да даде кръвна проба и доказала бащинството чрез анализ на ДНК.

— Какъв беше резултатът? — попита Бекстрьом, който отказваше да се прости с надеждата за един по-добър свят, въпреки че вече знаеше отговора.

Ни най-малко съмнение. Вероятността да бил някой друг освен него, била точно нула процента.

— Макар че разбирам какво имате предвид — каза Йени. — Сега какво ще кажете да идем да хапнем? Преди да потегля на моята ваканция в края на седмицата.

— Би ми било приятно — каза Бекстрьом. — За съжаление обаче, трябва да поработя извънредно. Малко е натоварено точно сега.

„В най-лошия случай може да направим нов ДНК тест. Нали технологията постоянно се развива.“

Следобед му позвъниха от втория по големина вечерен вестник и го попитаха дали биха могли да получат едно интервю от него. Според това, което те научили по заобиколни пътища, Бекстрьом бил стигнал до дъното на всички тези фалшиви обвинения, насочени срещу краля.

— Значи, сте дошли точно при когото трябва — каза Бекстрьом. „Крайно време е за смяна на лагера.“

Вечерта Йегура се обади на Бекстрьом в дома му, звучеше почти екзалтиран и просъска нещо неразбираемо от рода на „кръгът се е затворил“. Самият той бил в Санкт Петербург, където тъкмо завършил най-бързата сделка в историята на изкуството. Относно подробностите той предпочитал да говорят на четири очи.

— Какво искаш да кажеш? — попита Бекстрьом. „Кръгът е затворен — помисли си той. — Какъв кръг?“

— Новото татенце на всички руснаци след последния цар, Николай II — повтори Иегура. — Нали разбираш какво имам предвид?

— Разбира се — отвърна Бекстрьом, който си нямаше никакво понятие.

— Какво ще кажеш за един обяд утре? Да похапнем, да отпразнуваме победата, да изясним подробностите.

— Звучи добре — каза Бекстрьом. „Само да не го оберат преди това“, помисли си той, след като затвори слушалката.

149

Във вторник Бекстрьом оглави класациите във втория по големина вечерен вестник в страната. В едно ексклузивно интервю на четири страници „най-известният детектив, разследващ убийства“, в подробности разясни по-конкретните обстоятелства около измамите с произведенията на изкуството, в които бил замесен „вече починал известен адвокат“. Кралят нямаше никаква връзка тук, нито пък някой от неговите роднини. Въпросните произведения на изкуството принадлежали по наследство на една възрастна шведска пенсионерка и тъй като тя искала да остане анонимна, Бекстрьом, разбира се, бил възпрепятстван да каже коя е тя.

В края на интервюто Бекстрьом се впускаше в принципни размишления по отношение на условията, при които съществуваше и се прилагаше свободата на печата в една демократична страна като Швеция.

Лично за него свободата на пресата била свята, а защитата на информатора представлявала нейният фундамент. В същото време той съжаляваше, разбира се, че почиващи върху неверни данни статии биха могли да нанесат вреда на отделни лица, и като стар приятел на шведската монархия отбеляза с тъга в сърцето, че за съжаление, сега това сполетяло дори краля на Швеция, Карл XVI Густав.

Докато читателите на вестници в страната попиваха мъдрите Бекстрьомови думи, той самият обядваше с Йегура, който му разказваше за сделката, извършена от него в Санкт Петербург предния ден с представителя на един много високопоставен руски клиент, който за момента искаше да остане анонимен.

Що се отнася до икономическата част, след продължителни преговори, най-накрая постигнали съгласие за сумата от двеста и петдесет милиона шведски крони. Веднага щом Йегура оправел практическата част, щял, естествено, да се погрижи Бекстрьом да получи двайсет и петте милиона, за които той и Йегура си стиснали ръцете. За да не се налага да понася лишения междувременно, му уредил малка сума в брой от един милион шведски крони. В случай че Бекстрьом се чуди защо кафявият плик, който се намирал пред него на масата, е значително по-дебел, отколкото обикновено.

— Кръгът е затворен — заключи Йегура като примигна и вдигна чашата си.

Новият потребител, новото татенце на всички руснаци, дори нямал намерение да скрие малкия Пинокио в собствения си таен банков сейф. Наесен и Пинокио, и той щели да се покажат пред почитателите на изкуството от целия свят на специална изложба в Ермитажа в Санкт Петербург. Там също и Бекстрьом можело да бъде поканен като почетен гост.

— Имаш ли някакви въпроси? — попита Йегура, понеже Бекстрьом беше мълчал, общо взето, през цялото време.

— Не — отвърна Бекстрьом и поклати кръглата си глава. — Какви въпроси?

150

Докато Бекстрьом обядваше заедно със стария си познат Йегура, Лиса Матей четеше броя за деня на втория по големина вестник в страната и изведнъж усети как е на път да загуби контрол над себе си. „Този човек просто си няма еша“, помисли си Лиса Матей, изправи се рязко, взе със себе си вестника и се втурна направо в кабинета на най-висшестоящия си началник.

— Заповядай, седни, Лиса — каза генералният директор и се усмихна любезно. — Ако се питаш дали съм прочел днешния вестник, отговорът е „да“.

— Какво ще правим?

— Нищо — отвърна генералният директор и поклати глава. — Нека не подценяваме комисар Бекстрьом. Ако питаш мен, съвсем неофициално, мисля си дори, че човекът има известен талант за смешник. Като на онази снимка в днешния вестник, на която той стои на моста към Льовьон, с двореца „Дротнингхолм“ на заден план, и прави знак „стоп“ с ръка на тези, които гледат. Като старовремски пътен полицай, който възнамерява да не пусне жива душа през моста.

— Да, видях я — потвърди Лиса Матей. — Нямаше как да я пропусна, ако мога така се изразя.

— Или може би като един днешен Свети Дюва34, който защитава трона — заключи генералният директор и се изкиска доволно. — Освен това има още едно нещо, което трябва да знаеш. Само за твое сведение, за момента.

— Слушам — каза Лиса Матей.

Преди няколко часа техният контакт в Москва се обадил, за да им съобщи, че тръгнали слухове, че руският президент Владимир Путин предвиждал по-късно през лятото да връчи медала „Пушкин“ на комисар Еверт Бекстрьом.

— Медала „Пушкин“?

— Медалът „Пушкин“ е най-високото отличие, което Русия може да даде на чуждестранен гражданин.

— На Бекстрьом? Но защо?

— Медалът „Пушкин“ се връчва на лица, които имат изключителен принос в областта на изкуството, културата и хуманитарните науки. Става въпрос само за постижения, които имат решаващо значение за Русия и нейния народ. Досега той е връчван само няколко пъти, а това ще е първият път, в който чуждестранен гражданин ще го получи. Освен това сега за първи път президентът лично ще го връчи. От Владимир Путин за Еверт Бекстрьом. А защо, ще трябва май да помислим.

— От Владимир Путин за Еверт Бекстрьом?

— Да.

„Или обратното“, помисли си Лиса Матей и само кимна.

151

Когато Бекстрьом в сряда сутринта отвори вратата на апартамента си, за да отиде на работа, забеляза, че някой беше закачил една найлонова торбичка на дръжката на вратата му. Бяла найлонова торбичка без надписи, а в нея имаше бяла кутия за обувки, като на нея отново не пишеше нищо. Ако тя съдържаше бомба, която се задействаше от обикновен лост, Бекстрьом щеше да е вече мъртвец.

Сега обаче той остави любопитството му да надделее, претегли внимателно торбата с ръка, преди да я внесе в апартамента си. Постави я на масичката в антрето и повдигна капака. В кутията лежеше малкият Исак. Почиваше в мир, легнал по гръб, с език изплезен настрани от кривата му човка. Около врата му имаше плътно увита стоманена жица, а на гърдите му беше поставена красиво написана на ръка бележка.

„Parlava troppo“, прочетете Бекстрьом.

Бекстрьом пъхна торбичката, кутията и Исак в същата чанта, в която беше съхранявал най-различни деликатни вещи през годините. Помоли Надя да дойде в неговия кабинет. Показа ѝ съдържанието на кутията и я попита дали би могла да му помогне да разтълкува посланието, написано на бележката.

Разбира се, че можеше. „Parlava troppo“ беше установен израз сред неаполитанската мафия.

— Италиански — каза Надя. — На шведски това означавало приблизително, че той е говорил прекалено много.

Бекстрьом беше получил съобщение от някого, който най-вероятно знаеше с какво се занимава той. Ако се погледнеше всичко откъм положителната страна, не Бекстрьом лежеше там. Това беше само едно приятелско настойчиво напомняне, че занапред от него се очаква да държи устата си затворена.

— Искаш ли да подадем сигнал? — попита Надя.

— Не — отвърна Бекстрьом и поклати глава. — Искам да се отървеш от тялото.

— Значи си дошъл точно при когото трябва — каза Надя.

— Какво искаш да кажеш? — попита Бекстрьом.

— Нали съм рускиня — поясни Надя и се усмихна. — Мисля да го направя по руския начин. След пет минути няма да има нито умрял папагал, нито картонена кутия, нито найлонова торбичка, а този разговор между нас никога не се е състоял.

— Благодаря — отвърна Бекстрьом.

— При едно условие — добави Надя.

— Слушам — отвърна Бекстрьом.

— Non parlerai troppo.

— Обещавам — каза Бекстрьом.

Бекстрьом прекара останалата част от деня зад здраво залостената си врата.

Както обяда си, така и вечерята изяде заедно с малкия Сиге, докато се опитваше да въведе някакъв ред в новата икономическа ситуация, в която обстоятелствата го бяха поставили. За всеки случай той взе листове и писалка, за да направи списък на всички практически проблеми, които изпълваха ежедневието на един мултимилионер. Новото му предприятие, за което Йегура обеща да му помогне, предложението на Слободан за съсобственичество в една много доходоносна игрална зала, а може би дори и нови зъби за Надя.

Бекстрьом дълго седя над списък, който ставаше все по-дълъг и по-дълъг, и прекъсна работата си чак когато Патицата Карлсон му позвъни.

— В къщи ли си? — попита Патицата. — Има една работа, за която трябва да поговорим.

— Не, на път съм към кварталния си ресторант, за да вечерям — излъга Бекстрьом, който все още се събуждаше нощем облян в студена пот, след като беше сънувал кошмари във връзка с последното гостуване на Патицата в дома му.

— Тогава ще се видим там — каза Патицата и тъй като тя незабавно приключи разговора, беше твърде късно за допълнителни опити за измъкване.

На Бекстрьом се наложи, общо взето, да натъпче храната в себе си и когато Патицата се появи един час по-късно, той се отърва, като я почерпи само с една голяма бира.

— Какво стана със сигнала от заешкия отдел? — попита Бекстрьом.

— Оправен е — каза Патицата. — Сигналът е вече отписан.

— Как го уреди?

— Обясних им, че си се отървал от изчадието. Освен това им казах няколко думи на излизане, така че не вярвам да се случи отново.

— Благодаря за това — каза Бекстрьом. — Обади се, ако мога да направя нещо за теб.

— Да — отвърна Патицата и кимна. — Всъщност точно за това дойдох.

— Говори — подкани я Бекстрьом, облегна се на стола и отпи малка глътка от коняка, който току-що му бяха донесли.

Патицата Карлсон щяла да се мести. Тя не се чувствала добре в малкия си, тесен апартамент от две стаи в Берисхамра и преди няколко дни получила предложение от свой познат, чието семейство тъкмо се увеличило, да купи неговия и на приятелката му два пъти по-голям апартамент във Филмовия град в Сулна. На висок етаж, собствен балкон, в състояние като нов, на пешеходно разстояние от работата и само три милиона като първоначална вноска.

— Не разбирам много добре — каза Бекстрьом. — Това какво общо има с мен?

„Три милиона“, помисли си той.

— Мисля да взема назаем парите от теб — каза Патицата.

— Така ли мислиш? — изрече Бекстрьом. — Един въпрос от любопитство. Каква очакваш да е лихвата?

— Нула процента — отвърна Патицата Карлсон и му се усмихна любезно.

— Нула процента — повтори Бекстрьом. — Защо да го правя?

— Чувал ли си истинската история за носа на Пинокио? — отвърна Патицата Карлсон.

За автора

Любимецът на литературната критика и на четящата аудитория в Швеция Лейф Г. В. Першон (р. 1945) има зад гърба си три десетилетия като автор на криминални романи, обагрени с хумор, преминаващ в сатира. Освен бележит писател Лейф Г. В. Першон е и най-известният криминолог на Швеция, преподавател в шведската Полицейска академия и редовно консултира полицаите, разследващи тежки престъпления. Специалист от такъв ранг неминуемо вижда язвите в съвременното общество и съвсем закономерно вплита тази проблематика в своите романи. Защото скандинавският криминален роман не е просто поредното убийство, разплетено след дежурните перипетии, а сложна критика и вивисекция на съвременния човек, задълбочено вглеждане в ценностната му система.

Першон е носител на няколко престижни литературни награди, в това число „Стъклен ключ“ за най-добър скандинавски криминален роман, и е трикратен лауреат на наградата на Шведската академия на криминалните автори.