Поклон, о пряпорец свещен на свободата,
поздрав, о синове на майката земля,
които гордо тъй, с пушка и меч в ръката
— как верни бихте ней във нейните тегла —
на нейния призив с възторг се днес кълнете,
че до последний вий ще всички да измрете,
и тръгвате на бой при общий буен вик:
„Или свободни с ней във нейните обятья,
ил мъртви до един във век за свойте братя,
да няма веч тя син, те брат роб-мъченик!“

Посегнаха без страх над таз надежда мила,
що е крепила нас всред нашите тегла!
Но нек в опитване на свойта мощ и сила
решават и крещят могущите в света!
О, слава вам, борци! От всите тез решенья
— смес отвратителни от мрачни промишленья —
пред ваший мощен вик на бой за свобода
на техний ужас едничкий грозни спомен
остая на светът — от труд така огромен —
за стойност, следствие и диря, и следа!

Народите спяха, когато се кроежът
ужасний сътвори и съд жесток над вас
изтече се без жал!… На пушките гърмежът
как в ден на страшен съд пробужда ги в ужас!
Пред ваший пряпорец, пред ваште сабли голи,
пред викът: „смърт ил край на нашите неволи“…
пред тая кръв света, която лейте днес
— как пред съдья-злодей им съвестта застава
и питат се в несвес: „Къде е нашта слава,
де й нашто минало, къде е нашта чест.“

На бой! И с глас гръмлив-гиганти разярени —
(где са преградите, високите стени,
на робството от теб, Европо, назначени?)
от Дунав до Вардар гори и планини
повтарят и реват, как нявга са ревали,
кат Крум и Самуил на бой са похождали.
На бой!… И всякой там в порив невъздържим
на своето сърце с възторг се отзовава:
„на братът, който днес с врагът се подвизава
и бори се, и мре, на помощ да вървим!“…

Напред, борци! О, вий на бой не сте калени
и виждате как кръв се лее първи път!
Но стъпяте в борба, всички на смърт решени,
и жаждата за мъст изпълня всеки кът
на вашите сърца, и вражските пълчища-
страх, трепет и ужас за мирните огнища-
треперят пред смъртта и силата едва
от срам прикрива в тях страхът от вашто име!…
Вий, за да бъдете дерзки, неустрашими,
вас водят длъжността и вашите права!…

И вашата борба война е тя свещена
на българскй народ, подигнат цял на бран
за свойта цялост, тя — кат свят залог — спазена
и под свирепий гнет на лютия тиран!…
И Български й вулкан, солдати що изригва,
и всеки тичешком под знамето застигва
за тая славна чест в теб, родствена страна,
във теб, о родний край на Кирил и Методий,
кръвта си да пролей при викът славний, гордий:
„Живей, Българио, свободна и една!“

Ах, дълго си игра светът — на свободата
изменник, апостат — със нашата съдба!
Съединени ний във дните на теглата,
о, мрачно грееш ти, воскресла свобода,
когато в братски край тиранът йощ върлее!
На бой! И в таз борба врагът ак надделее,
то там, в злочестий край, осъдений за стръв
на тиранът презрен, светът що се озлоби
и пожела из нас да има още роби,
нек найде трупове, пустиня, прах и кръв!