Annotation

Чисто. Непланирано. Перфектно.

Такива бяха плановете на шестнайсетгод ишния Ник за лятото.

Да се справи с по след ствията от развод а на род ителите си и с номерата на гад жето си

Дани.

Усложненията бяха по след ното нещо, което му трябваше.

Така беше, пред и д а се появи Саша.

Юли, плаж, море… Внезапно той се оказа затънал д о гуша в сериозна връзка, но с

изненад а о съзна, че няма нищо против. Харесваше му д а бъд е с нея, д а си говорят, д а мълчат

заед но…

Докато Саша не сложи край на отношенията им с клишето „Ще си о станем приятели,

нали…“

Ед на история за силата на първото сериозно влюбване, за болката от разд ялата, за шока

от новината за непред вид ена бременно ст.

Кели Мартин

Ед но

Две

Три

Четири

Пет

Шест

Сед ем

Осем

Девет

Десет

Ед инайсет

Дванайсет

Тринайсет

Четиринайсет

Петнайсет

Шестнайсет

Сед емнайсет

Осемнайсет

Деветнайсет

Двайсет

Двайсет и ед но

Двайсет и д ве

Информация за текста

Кели Мартин

Ще си останем приятели, нали

Едно

Първия път, когато Саша се излегна на леглото ми, имах чувството, че светът вече никога

няма д а бъд е същият. Но сеше късо д ънково панталонче и обикновена бяла тениска, а не от

онези миниатюрни бод ита, д ето приличат повече на д руги неща, но не и на блузка — Саша

никога не но си под обни глупо сти.

— Ще играем по моите правила! — отсече тя, като под пря глава на лакти и се вторачи

сериозно в очите ми.

Аз също я заглед ах в очите, но и в д ългите, загорели крака, и си помислих: „Този път не

оплесквай нещата, Ник!“

— Разбира се, по твоите правила — съгласих се.

И наистина не оплесках нещата. Или поне не тогава. Прод ължихме в този д ух близо пет

месеца, като разтягахме правилата й, пренаписвахме ги заед но, д окато накрая тя не ми заяви,

че нещата межд у нас взели д а стават твърд е сериозни, че аз съм я отвличал твърд е много от

важните работи в живота и че тя трябвало д а мисли за бъд ещето си.

— Искам д а се тревожа за училище — заяви тя, като скръсти ръце и се смръщи така, както

само Саша може д а го прави — сякаш ид ва краят на света. — А не д али не съм забравила д а

си взема хапчето!

Сега обаче знам, че не беше права за света — или това, или про сто й беше твърд е рано д а

мисли за него. Защото мога д а живея и без Саша. Изминалият месец го беше д оказал. Нямам

никаква пред става обаче как д а се справя с онова, което ми съобщава в момента.

— Кажи нещо! — извиква, сграбчва ръката ми и я стиска. Силно. — Не по стъпвай така с

мен, Ник!

Плъзвам поглед по алеята и нагоре към къщата ни и към празничните лампички, които

всички, с изключение на майка ми, непрекъснато забравяха д а включат, и изтръгвам ръка от

нейната. Татко ще бъд е тук д а ме вземе след по-малко от час. Ще карам Колед а в неговата

къща, заед но с Брид жит. А д опред и секунд и си мислех, че това е най-големият ми проблем.

— Ник! — повтаря настойчиво Саша.

Снегът се сипе върху ко сата й, а тя си е сложила онези кожени ръкавици, под арък от

майка й в края на октомври. За мен си е все така красива, или най-малкото — знам, че би

изглежд ала така, ако си позволя д а изпитам нещичко.

Прокарвам пръсти през собствената си заснежена ко са и изтърсвам най-ид иотското нещо

на света:

— Това трябва д а е някаква грешка! — Чувал съм, че хората винаги казват така, и ед ва

сега разбирам защо.

— Да не би д а мислиш, че не проверих? — про съсква тя и ръцете й се свиват в юмруци.

— Смяташ, че ще д ойд а тук д а ти разправям под обни д ивотии, ако не бях сигурна ли?!

— Нямам пред става какво би направила, Саша — примижавам аз и извръщам глава към

нея. Белотата на снега ме заслепява. — Вече не те познавам, забрави ли?

Саша се изсмива така, сякаш ме мрази. Обръща се към пътя и застива. Очевид но се е

под готвила д а чака, д а се превърне в някаква лед ена принцеса в края на моята морава. Не

о собено приятна вълшебна приказка — тази с бременната ми бивша приятелка, — но като се

замисля, коя приказка е приятна? Или поне в началото. Поглежд ам тъмната ко са, която се

разпилява по гърба на палтото на Саша, и потрепервам. Сърцето ми спря д а бие още в

началото на този разговор.

— И какво очакваш сега д а кажа? — срязвам я аз, отстъпвайки крачка назад .

Саша отново се изсмива, поклаща глава и се вторачва над олу по улицата. Какво е

сторила, че д а заслужи всичко това? Сигурно точно това си мисли! По миглите й също има

сняг, бузите й са зачервени от студ а и внезапно започвам д а се чувствам като пълен ид иот.

Окончателно.

— Някой д руг знае ли?

— Линд зи беше с мен, когато си направих теста — отговаря тя. Обръща се леко, за д а ме

фиксира с периферното си зрение. Без съмнение все още не смята, че е безопасно д а ме

поглед не истински. Защото не знае кого ще вид и.

— Ами род ителите ти?

Този път Саша не се засмива. Никой от нас не вижд а нищо смешно в род ителите й.

Прекарахме пет месеца, урежд айки си срещи зад гърба им и увещавайки Линд зи и д ругите

приятелки на Саша д а ни о сигуряват алиби. И нито вед нъж не се оказахме д ори на ко съм от

хващане. Или поне така си мислех тогава.

Тогава какво се случи? Добре д е, знам какво се случи, но това над али може д а се

опред ели като грешка. При това беше само вед нъж, и толкова. Протягам ръка и д око свам

ръката на Саша. Тя не се отд ръпва. Може би е много по-зряла от мен или най-малкото —

имала е много повече време д а мисли по въпро са.

— Трябваше д а отид ем в онази клиника… — започвам, но Саша пак ме изпреварва.

— Знам, че трябваше! — Бузите й хлътват, когато студ ът открад ва д умите от устните й.

— Ще ми се д а го бяхме направили! Но вече е твърд е късно! — Поглед ите ни се срещат.

Замръзват. Изплъзват се. — Мамка му! — възкликва Саша, като се обръща към пътя.

Към нас се но си колата на мама. Тя помахва с ръка през прозорчето, лепнала щастливото

си лице. Ако има нещо, с което точно сега про сто не мога д а се справя, това е престорено

щастливото, празнично лице на мама. Ако беше истинско, пак щеше д а бъд е д о статъчно

лошо, но пък имитацията на мама изсмуква всичкия живец от празниците и ми напомня за

времена, когато те все още значеха нещо, при това без някой д а полага кой знае какви усилия.

Или може би за год ините, когато бях все още твърд е впечатлен от глупо сти като фирмени

колед ни партита, къд ето шефът се обличаше като невъзможно кльощав Дяд о Колед а и

разд аваше евтини д етски игри като „Не се сърд и, човече“ и д руги под обни. Знам, че и тогава

не беше ид еално. Спомням си и моменти на спорове и караници, но също така си спомням как

четиримата се разхожд ахме с колата и разглежд ахме колед ните украси из град а сед мици

пред и празниците и как род ителите ми се ред уваха д а вод ят мен и сестричката ми Холанд д а

си купуваме под аръци ед ин на д руг. Някои от тези неща бяха истински. Разликата със

сигурно ст се усеща.

— Саша, трябва д а тръгвам — казвам. — Баща ми всеки момент ще д ойд е д а ме вземе.

Саша ме поглежд а изумено и възкликва:

— Ама това нещо е важно!

— Да бе, знам — кимвам сконфузено и отстъпвам, за д а може колата на мама д а мине по

алеята. — Когато стигна там, ще ти се обад я, става ли?

Саша не чака майка ми д а излезе от колата. Изфучава на улицата, сритваща яро стно снега

около себе си, все така скръстила ръце пред гърд и. Знам, че е много гад но от моя страна — д а

я о ставя д а си тръгне така, — но не мога д а бъд а различен. Е, може и д а мога, но нямам

желание д а се пробвам. Прод ължавам д а си мисля, че тя сигурно е объркала нещо с този тест.

Тези тестове не могат д а бъд ат стопроцентово точни, нали така? Нищо на света не е

стопроцентово.

Мама отваря пред ната врата на колата, обръща се назад , за д а вземе нещо от сед алката, и

се измъква с купчина чанти.

— Никълъс, би ли помогнал, ако обичаш? — заявява и ми връчва половината от

покупките си.

Глупавата изкуствена усмивка е разтеглила толкова силно лицето й, че изглежд а като

мумифицирана. По сле зяпва и започва д а каканиже поред ната ид иотска колед на песничка,

след което поема към къщата. Ако искате д а знаете истината, рад вам се, че няма д а бъд а тук за

Колед а. От всичките тези преструвки получавам неистово главоболие, но когато на Холанд

или на мен ни писне, мама пък я хваща истерията.

Вад я ключовете от д жоба си, отключвам, хвърлям чантите в антрето и се приготвям д а

взема на спринт стълбите д о моята стая, пред и мама д а е имала време д а ме пита какво е

правела Саша на нашата морава. Но пред и д а успея д а о съществя мечтаната маневра, Холанд

се материализира иззад ъгъла — бояд исаната й във всички цветове на д ъгата ко са е вд игната

на опашка, а на зад ника й висят вечните торбести панталони.

— Има съобщение от Бабет на телефонния секретар — промърморва сестра ми. — Щели

д а бъд ат тук малко по-късно от предвиденото вследствие на суровото време — изрича, имитирайки я.

Въпреки всичко, което ми е на главата, се изхилвам. Ако познавахте Брид жит, щяхте д а

знаете, че звучи точно така — сякаш е род ена в кънтри клуб.

— Да бъд е светлина! — провиква се Холанд извед нъж, втурва се покрай мен и включва

празничните лампички, като межд увременно ед ва не събаря мама, която тъкмо влиза.

— Искам поне вед нъж, когато се прибера вкъщи, д а заваря къщата празнично о светена!

— жалва се мама. — Днес е Бъд ни вечер, за бога! — Обръща се към мен и аз вижд ам как на

устните й се заформя ново изречение: — Никълъс…

— Но още не се е стъмнило! — побързвам д а я прекъсна, с над ежд ата д а я накарам д а

забрави какво е искала д а попита. — А и с този сняг про сто няма как д а се стъмни!

Мама кимва и под ава чантите си на Холанд .

— Какво има тук? — пита сестра ми.

Благодаря ти, Холанд! Изхлузвам обувките си и се втурвам нагоре, за д а си приготвя

багажа. Гласът на Холанд ме след ва чак д о втория етаж. Понякога се питам какво щеше д а

прави мама без сестра ми и мен. Може би, ако не й се налагаше д а се преструва непрекъснато,

щеше д а се превърне примерно в сомнамбул.

Започвам д а изпразвам гард ероба си д иректно в сака. Май имам твърд е много д рехи. Ще

се наложи д а си купувам нов сак. А и ще трябва д а занеса под аръка на татко. Сигурно пак ще

се разочарова, че е само ед ин — невед нъж и д ва пъти ми е намеквал, че няма д а е зле и за

Брид жит д а д онеса под арък. Когато ми го заяви първия път, аз го срязах д а бъд е благод арен,

че изобщо ход я у тях. Ето, Холанд изобщо не му е проговорила, откакто миналия март разбра

за Брид жит — или Бабет, както пред почита д а я нарича.

Ако трябва д а бъд а честен, Брид жит не е точно от типа жени „Бабет“ — първо, твърд е е

стара за това и, второ, има твърд е много класа. Даже, ако питате мен, класата й ид ва малко в

повече и я прави буквално зад ръстена. От д руга страна, сестра ми има известно о снование с

този прякор. Тя винаги има някакво о снование. Холанд е от онези момичета на четиринайсет

и половина, които гонят трийсетте — или поне на нея така й се иска.

Сигурен съм, че с тази нейна зряла настройка никога няма д а попад не в положението на

Саша.

По д яволите, ръцете ми треперят! Хвърлям сака на леглото си и разпервам пръстите на

д ясната си ръка. Заприличвам на ед на от онези откачалки, д ето се мотаят по улиците като

свобод ни електрони и вод ят д испут с някоя от множеството си самолично сти. Не знам как

ще се справя с всичко това. Как можа д а се случи точно на мен?!

Сяд ам на стола д о леглото си и се опитвам д а се успокоя. Точно сега не мога д а мисля за

нищо конкретно. Не, грешен под ход ! Точно сега трябва д а мисля за нещо различно, нещо, което д а ме разсее от главната мисъл. Но този ход пак ме кара д а се върна към Саша. Тъкмо

бях започнал д а се справям с факта, че за нея съм бил нежелано отвличане от най-важното в

живота. Знаете ли как се чувства човек в ролята на нежелано отвличане от най-важното в

живота? По-лошо е, отколкото изобщо д а не се бях запознавал със Саша! Сед ях си аз в часа по

право и се взирах в тила й и си мислех за всички неща, които тогава бих могъл д а променя.

Мислех си, че нещата могат д а се оправят. Че про сто се нужд аем от втори шанс. Но сега

сигурно никога няма д а мога д а разбера.

На вратата ми се тропа като на пожар и Холанд връхлита в стаята ми, без д а чака д а й

отговоря. Сбърчва но с и ме поглежд а ококорено.

— Ама какво правиш, за бога? Изглежд аш така, сякаш се молиш!

— Разкри ме — усмихвам се саркастично. — Аз съм таен религиозен фанатик!

— Окей, не ми трябва д а знам! — махва с ръка сестра ми. — Мама ме прати д а те попитам

д али искаш д а хапнеш нещо, пред и д а тръгнеш.

— Не — нацупвам се аз. — А сега се омитай оттук! — Холанд обаче оглежд а с

любопитство купчината д рехи, която прелива от сака ми, и сбърчва чело. — Холанд , глуха ли

си? — повтарям.

Тя ме оглежд а така, сякаш съм за о свид етелстване, и отсича:

— Отиваш там само за д ен и половина, Ник! Нямаш нужд а от целия си гард ероб! —

По сле се опитва д а ми пусне трад иционното си рентгеново зрение, но май не й се получава,

защото я чувам д а пита: — Смяташ д а се връщаш, нали?

— Разбира се, че ще се върна! Да не мислиш, че ще о стана д а живея с татко и Брид жит?!

— Тогава защо са ти толкова много д рехи? — глед а ме под озрително сестра ми.

— За нищо! — отсичам, сякаш ид еята й е абсурд на.

И тя си е точно такава — абсурд на. За нищо на света не бих изо ставил мама и сестра ми.

Вината ще ме съсипе. Пък и татко над али ме иска д а живея при него и Брид жит. Нали сега го

играят млад оженци, та току-виж съм им развалил романтичната атмо сфера! Ако искате

сблъсък с реално стта, вземете си вкъщи шестнайсетгод ишен тийнейд жър с бременна

приятелка. Пък и как изобщо д а им кажа?!

— Про сто си мисля за разни неща. Това е — д обавям. Не й казвам какви са тези разни

неща, пък и тя не ме пита.

— Окей — кимва. Като че ли усещам в гласа й облекчение. — Значи няма д а яд еш, така

ли?

— Не съм глад ен.

Иска ми се д а д обавя, че изобщо не бих тръгнал, без д а им кажа, или може би изобщо не

желая д а им казвам, но не го правя. Днес като че ли не мога д а кажа нищо като хората.

Скачам на крака и разкършвам тяло, д окато Холанд затваря вратата зад гърба си. Права е

за д рехите. Значи в крайна сметка няма д а си купувам по-голям сак. Грабвам купчина ризи, захвърлям ги в отворения гард ероб и се стоварвам на леглото. Къд е ли е сега Саша? Дали ще

каже на род ителите си? Не, не съм готов за това! Не съм готов д ори д а познавам себе си!

Включвам стереото, над увам го и лягам по корем. Слушам Бийни Сийгъл. Същото нещо

се случи с ед ин от така наречените ми приятели миналата год ина. Е, не точно приятел, защото

се оказа тотален зад ник. Уговорил приятелката си д а направи аборт. Казал й, че така е по-

д обре, защото никой никога няма д а разбере, а те ще могат д а прод ължат д а си ход ят, сякаш

нищо не се е случило. Нямам пред става какво точно е искала самата тя, но все пак направила

аборт. И те не прод ължили д а ход ят. Скъсал с нея само д ва месеца след аборта, а по сле разд ул

на всички за случилото се.

Лежа си и си мисля за миналото лято и за месеците, пред и д а се превърна в отвличащ

фактор, и Саша д а си д ад е сметка, че трябва д а се замисли за бъд ещето си.

— Не искам д а се увличаме — бе заявила навремето тя. — Знаеш ли какво означава това?

Разбира се, Саша. Само д ето не мога д а контролирам чувствата си. И още не мога д а

разбера как тя успя д а го направи, как успя д а д ръпне щепсела толкова бързо, че главата ми д а

се замае. Ако не го беше направила, миналия месец щяхме д а се справим с проблема заед но.

Щях д а й помогна, ако ми беше д ала шанс. Но нищо от това вече няма значение. Стореното —

сторено.

С по след ни сили се измъквам от леглото и оправям ко сата си пред оглед алото. Не искам

никакви странни въпро си, никакви чуд ати поглед и. Налага се д а бъд а свръхнормален —

скучният син. „Всичко е наред “ — ще кажа и ще им спестя лошите новини за телефонен

разговор. Не че мама ще бъд е по-лесна. Питам се обаче коя от стратегиите си ще избере —

д али ще се престори, че нищо не се е случило, или ще се вторачи през мен, сякаш извед нъж

съм станал невид им?

Важното е, че ръцете ми вече не треперят. Присяд ам на крайчеца на леглото, преметнал

сака през рамо, и зачаквам. Музиката ми помага мъничко, но не д о статъчно. И най-сетне

настава време д а сляза д олу. Ако се застоя твърд е д ълго, мама ще се д овлече д отук, ще увие

ръце около врата ми, сякаш се д ави, и ще ми пожелае Весела Колед а. Наясно съм, че тя не иска

д а ход я при баща ми. Ще й се д а бъд а като Холанд — солид но на нейна страна. Обаче аз не

мога.

— Но той съсипа живота на мама! — изтъкна вед нъж сестра ми, когато род ителите ни се

разд елиха пред и д ве год ини. — Как изобщо можеш д а го поглед неш?!

Каквото и д а е направил баща ми обаче, това няма нищо общо с мен. Нямам желание д а

бъд а ничия съвест!

— Не ме въвличай в тази история! — изкрещях тогава на сестра ми. — Не се изживявай

като моралния стожер на това семейство!

По сле си казахме още ред ица гад ни неща, а след това д о ста време не си говорехме.

Оттогава насам Холанд отказва д а споменава баща ми — говори само за Брид жит.

Тъкмо съм в под ножието на стълбите, когато телефонът ми иззвънява. Измъквам го от

сака си, д окато мама се плъзва покрай мен и ми под ава три пакетчета, увити в бонбонена

хартия, всяко с различна на цвят панд елка. Оставям телефона ми д а си звъни и побързвам д а

залепя ед на целувка на бузата на майка ми, а под аръците балансирам под лявата си ръка.

— Благод аря — казвам. — Искаш ли д а ги отворя още сега?

Моите под аръци за нея и сестра ми са вече под елхата, очакващи колед ното утро, но аз си

знам, че мама открай време обича д а глед а хората как отварят под аръците й.

— Можеш д а ги отвориш с баща ти — казва тя. — По стави ги най-отгоре на купчината.

Това са камъни в град ината на татко, или по-точно — по д жоба му, който, впрочем,

д ействително прелива от пари.

— Сигурна ли си? Ако искаш, може д а ги о ставим за, когато се върна, за д а ги отворим

заед но.

— О, не! — свива устни тя, като поглежд а през отворените френски прозорци към

колед ната елха. — Не е същото, ако не е на самия д ен!

Това вече е нещо ново, но сега нямам сили за мозъчни игри.

— Добре тогава — съгласявам се бързо. Отвън се чува клаксон на кола. Казвам си, че това

е по след ният ми шанс. По след ният ми шанс д а бъд а честен и д а й кажа за случилото се. Но

вместо това изричам: — Това трябва д а е татко. По-д обре д а тръгвам!

Мама се провиква към Холанд д а д ойд е и д а си вземе д овижд ане с мен. Сестра ми си

д овлича зад ника д о прага, под пира се на стената и ми помахва:

— Късмет!

Няма пред става, че точно това ще ми трябва най-много! Излизам навън на студ а и й

помахвам в отговор.

Сигурно вече си мислите, че баща ми е от мод ерния тип мъже — нали се развед е на

сред на възраст и сега си има нова приятелка. Да, ама не! Той си е съвсем от старото

поколение, със стария тип очаквания от млад ите и д руги под обни. Та още като влизам в

колата, той го д оказва, като пита:

— Какво е направила сестра ти с ко сата си? Не мога д а я позная!

— Сега такава е мод ата, скъпи — намесва се Брид жит със слад никав гласец. — Бод и

пиърсинг, татуировки и д руги под обни.

— Не мисля, че е направила кой знае какво! — смръщвам се аз.

Мразя, когато Брид жит се опитва д а ни помогне, защото изобщо няма пред става какво

става в нашето семейство. Ако искам д а знам коя точно вилица д а използвам, питам Брид жит

— и това като че ли изчерпва спо собно стите й. Питам се какво ли си е въобразявал старецът,

когато забягна с нея. Това ли е, което му е липсвало цял живот — познания за етикета на

сервиране?

— Е, казвай сега! Как си, Никълъс? — пита баща ми, благоразумно сменяйки темата на

разговор.

Но точно тук отново уд ари на камък. Точно сега концентрацията ми никаква я няма. Но

какво мога д а очаквам от баща ми? Никога не се е славел като о собено прозорлив. Дали

изобщо има пред става за повед ението на нормалния тийнейд жър?

— Добре съм — казвам му. — До ста съм уморен. На работа беше д о ста натоварено.

Нищо чуд но и д а прид рема по пътя.

Това с работата и умората си е съвсем вярно. Сякаш всички род ители бяха решили д а се

отбият в спортния магазин в по след ния момент, за д а купят на д ецата си било кънки, било

сноуборд ове, било ски якета. А що се отнася д о спането в колата, никога не съм можел д а спя

по време на път, още от сед емгод ишен.

Все пак се отпускам на зад ната сед алка и о ставям главата си д а се свлече настрани. Пред и

малко ми звънеше Саша. Знам, без д а поглежд ам екрана. Защо не може д а разбере, че точно

сега не мога д а говоря с нея?! Нали й казах, че ще й се обад я — по-късно! Съвсем в нейния

стил ще бъд е д а се обад и на Холанд и д а поиска телефона на татко, ако аз не й се обад я!

Бащата на Саша никога не ми е бил голям фен. Не че казваше нещо — про сто не го

криеше. Сед им си ние, например, пред телевизора и глед аме нещо, а той внезапно цъфва при

нас и заявява, че вече е д евет и половина и че „Ник трябва д а се прибира в своя д ом“. Ако го

беше казал по под ход ящия начин, можеше и д а е смешно, ама той никога не го направи. Тонът

му беше такъв, сякаш през по след ните сед ем год ини не съм излизал от д невната му, под бивал

съм го с кльопачка и съм д райфал ред овно зад д ивана му.

Вед нъж се засякох с него на плажа. Беше през август, когато Саша д аваше уроци по

плуване. Бях решил него д ен д а повися при нея — поне межд у часовете. Плажът гъмжеше от

хлапета, препичащи се на слънце. Група от тях, с капещи бански, бе наобиколила Саша на

вълнолома и настояваше д а отложи урока. Тя се съгласи и те се разбягаха с рад о стни писъци

по брега. Точно тогава аз помахах и я повиках по име.

— Ник, баща ми е тук! — пред упред и ме вед нага тя и поглед на притеснено над рамото

ми.

И с пълно о снование. Той вече вървеше към нас с широки крачки, облечен в риза за голф

и памучни панталони.

— Саша, намаза ли се с плажно масло? — попита строго и й под ад е хартиена чаша, пълна

с минерална вод а.

— Да, татко, намазах се! — Изрече го с лека д оза д о сад а, но когато вд игна чашата към

устните си, вид ях, че се усмихва.

— А, ето те и теб — обърна се баща й към мен и сбърчи вежд и, като ме оглед а. Винаги

ми говореше с онзи негов гад ен нахален глас. — Това означава ли, че тази вечер няма д а

имаме уд оволствието д а ни го стуваш?

Нека си изясним нещата — стараех се максимално д а избягвам семейството и къщата на

Саша, но все пак става въпро с за момиче с вечерен час в д евет и половина, което имаше

строга забрана д а не прекрачва прага на къщата ми, без род ителите й д а са получили личното

од обрение на моята майка.

— Татко, престани д а се д ържиш като ид иот! — сряза го Саша. Очевид но под обни

приказки можеха и д а й се разминат, стига д а играе по правилата на баща си.

— Боже, колко сме чувствителни! — възд ъхна баща й и се смръщи лекичко. — Не

закъснявай за вечеря! — Обърна се и се насочи към паркинга, без д а поглежд а назад .

— Колко сме чувствителни! — изимитирах го саркастично аз, когато се уверих, че се е

отд алечил д о статъчно. — Какъв му е проблемът на този човек, а?

— Много д обре знаеш какъв му е проблемът — ухили се Саша и ме поглед на със

светнали очи, както правеше, когато мислеше, че съм извършил нещо възхитително. — Ние! И

ще бъд е щастлив само от ед но нещо — д а ни вид и разд елени. Не че това ще се случи скоро.

Както и д а е. Важното е, че повед ението на баща й беше започнало наистина д а ми лази

по нервите. Правилата бяха д о статъчно отвратителни, че д а се налага д а търпя и него!

Хавлиената ми кърпа бе преметната през рамото ми, очакваща д а я по стеля на плажа и д а

легна. Обаче не можех така.

— Разбирам, че не ми вярва, но не е необход имо д а се д ържи като пълен ид иот!

Саша отпи д еликатно от вод ата си и отбеляза:

— Ник, не всички род ители са като твоите. На някои хора д ори не им се разрешава на

шестнайсет д а си имат приятели! Смятам, че про сто не ги познаваш д о статъчно д обре.

Вярно е, че не ги познавам. Познавам само Саша и знам, че главната й цел в живота е д а

не разочарова баща си. Дали новата случка ще го накара д а се втурне д а я защитава, или ще

промени отношението му към нея? Не ми се иска аз д а съм този, който ще промени живота й

толкова д растично.

Окопавам се на зад ната сед алка и слушам татко и Брид жит как обсъжд ат колед ния обяд .

Оказва се, че ще присъстват и род ителите й, както и някакъв стар чичо на татко. Твърд е

много народ ! Не мисля, че вече са ми о станали сили за под обно пред ставление.

— Мамка му! — провиквам се и стисвам юмруци.

Брид жит и татко се обръщат ед новременно към мен. Това са първите д уми, които

изричам от известно време насам. Сакът ми отново звъни. Отказва д а спре! Звъни ли, звъни! Тя

очевид но набира ли, набира и не желае д а се откаже. Бръквам под д рехите, вад я мобилния и

го притискам д о ухото си.

— Значи най-сетне реши д а вд игнеш, а? — изрича тихо Саша.

— В момента съм в колата на баща ми. Казах ти, че ще ти се обад я, когато стигнем у тях!

— Не звучеше о собено убед ително. Знаеш ли какво е д а си сед иш и д а чакаш някой д а ти

се обад и?! Ник, всяка секунд а е… — Тук тя не успява д а д овърши, преглъща, след ва пауза, а

след малко отново: — Не ме карай пак д а ти звъня така!

— Мога и д а изключа телефона си, ако реша! — изричам заплашително и за момент от

това ми става по-д обре. Така не се чувствам толкова безсилен. Уверявам се, че все още са ми

о станали някакви сред ства, с които д а я нараня.

— Наистина ли ще го направиш? — пита Саша и гласът й замира. Пред ставям си я как

лежи на леглото така, както в първия д ен, само че този път извед нъж се смалява пред мен.

Какво стана с правилата й, а?!

— Разбира се, че няма — казвам, но вече е твърд е късно. Саша е затворила. Каквито и

сили д а имам, става ясно, че могат д а бъд ат използвани само за лоши неща. Очевид но отсега

нататък не мога д а очаквам нищо хубаво.

Брид жит и татко са д о статъчно учтиви, за д а се престорят, че не са чули нищо.

Под новяват си разговора, като този път звучат по-оживено. Но аз не мога повече. Не мога д а

се преструвам!

— Татко, трябва д а спрем! — изкрещявам.

— Имаме още д о ста път — заявява Брид жит и ме пронизва с онзи свой характерен

разд разнен поглед . — Изо ставаме от графика!

Аз прод ължавам д а д ържа безмълвния телефон в ръката си. Знам, че повече няма д а

позвъни, не и тази вечер. Но аз не мога д а се преструвам минута повече.

— Татко, наистина трябва д а спрем някъд е! — вече умолявам. — Вед нага!

Татко ме поглежд а смръщено през рамо и пита:

— Какво има, Ник?

— Там! — соча ресторанта на „Бургер Кинг“ пред нас.

— Попитах какво има! — повтаря той.

Но межд увременно завива към паркинга на ресторанта за бързо хранене, а аз това и чакам

— хвърлям сака на рамо, излизам от колата и вед нага се запътвам към вратата. Втурвам се

покрай д вете чакащи касиерки и влизам д иректно в тоалетната, къд ето вед нага набирам

телефона на Саша и започвам д а крача по мръсния под .

Човек би си помислил, че тя ще стои д о телефона и ще чака с нетърпение обажд ането ми.

Че вед нага ще вд игне. Нищо под обно! Не познавате Саша. Знае си, че не може д а чуе нищо

хубаво от мен.

— Ало? — изрича най-сетне нечий глас. — Ало?

Това е баща й! Ако вече не ме е намразил окончателно, много скоро ще му се наложи. Аз

винаги ще си о стана момчето, съсипало живота на д ъщеря му. И никога няма д а разбере, че тя

също… че тя също съсипа моя.

— Може ли д а говоря със Саша? — питам. Дори гласът ми не може д а звучи нормално.

Звуча като д ежурен на телефон 911, но всъщно ст вече има ли някакво значение?!

От д ругата страна на линията настъпва тишина. Която се проточва д о ста д ълго. Имам

чувството, че някой ми е затворил телефона. Точно тогава обаче о съзнавам, че линията не е

прекъсната. Сигурно Саша сед и от д ругата страна и про сто ме слуша.

— Саша? — изричам. — Кажи нещо!

— Какво? — тро сва се тя и ми звучи така, сякаш е на светлинни год ини от мене. — Ти

нямаш какво д а кажеш, Ник. През цялото това време си сед я тук и чакам д а се обад иш, но не

си въобразявай, че през това време проблемът се е изпарил от само себе си. Аз съм си все така

бременна. — Изсмива се горчиво, по сле млъква. — Вижд аш ли? Пак нямаш какво д а кажеш!

— Саша… — започвам. Стомахът ми се гърчи, а мозъкът ми е хванал възли. Аз не съм

нечий баща! Не е възможно! Не така трябваше д а стане! Имам си почасова работа в ед ин

спортен магазин и още год ина и половина в гимназията. И нямам абсолютно никаква

пред става как д а направя някого щастлив. Спомням си бащата на Саша онзи д ен, когато й

д онесе вод а на плажа. Тогава важаха неговите правила. Боже, колко глупав съм бил!

Вратата зад мен се отваря с трясък и аз се обръщам, с телефон, все така залепен за ухото

ми. Този път нямам намерение д а затварям на Саша — зарад и когото и д а било.

Срещу мен е застанал татко и ме глед а, сякаш ме вижд а за първи път.

— Никълъс, какво правиш тук? — звучи неестествено спокойно. — Защо не се връщаш в

колата?

Сигурно е решил, че съм започнал д а се д русам. Прочел е някаква статия или може би

Брид жит е прочела и са решили, че точно това е начинът, по който трябва д а се под хожд а към

ед ин млад наркоман. Никакви резки д вижения. Да бе!

— Давай д е! — изрича в ухото ми Саша. — Защо не ми се обад иш по-късно?

— Не! — Стискам телефона по-силно и о ставям сака си на под а. — Няма д а ти затворя

телефона!

— Никълъс, какво правиш тук? — повтаря баща ми.

— Трябва д а се върнем — промърморвам. Целият треперя. Говоря сякаш в мъгла. —

Трябва д а вид я Саша!

В д ругия край на линията Саша възд ъхва.

— Окей — изрича бавно. — Ела.

И аз знам, че тя знае. Да, най-сетне схванах какво трябва д а сторя!

— Тя е бременна — съобщавам на баща ми, като го глед ам право в очите. — Трябва

вед нага д а я вид я!

Татко помръква. Очите му се ококорват. Започва бавно д а се люлее напред -назад на пети,

неспо собен д а каже каквото и д а било. Тази книга не я е чел. Знам как се чувства — защото и

аз не съм я чел.

— Татко, моля те! — прошепвам. — Моля те!

Това е най-д оброто, което мога д а сторя. Нямам пред става какво след ва.

Татко прехапва устни, оформили неизказана д ума. Бръчките на челото му стават по-

д ълбоки. Прави крачка към мен, привежд а се и взема сака ми. Мята го през рамо и кимва по

по сока на вратата.

Две

В моето училище има три типа момичета: момичета с пронизителен кикот, които се

д ържат така, сякаш те свалят, д ори когато изобщо не си го помислят; момичета, които се

д ържат така, сякаш въобще не им пука д али си в стаята или не; и накрая — и това е най-

ред кият вид — момичета, които се усмихват, когато им се усмихваш, и които се спират край

шкафчето ти, когато искат д а ти кажат нещо или когато на теб ти се иска д а те изслушат. Този,

по след ният вид , както казах, е най-ред кият. Но и най-важният. Ако такива момичета кажат

нещо хубаво, на теб ти става хубаво. Ако ти кажат, че си зад ник, налага се д а се запиташ д али

наистина не си такъв.

Никога не съм смятал, че Саша Ясински е от този, по след ния тип. Първо на първо, ние

почти не сме си говорили. Кимвахме си учтиво, когато се разминавахме. И толкова. Понякога

я наблюд авах как пише някакви бележки в час по английски. Тя ставаше за съзерцание —

стига д а я глед аш д о статъчно д ълго. Нито грим, нито нищо. Но иначе готини устни, тъмни

очи и тяло убиец, физиономията й, когато се концентрираше — ъгълчетата на устните й

клюмваха, а вежд ите й почти се събираха, — я правеше д а изглежд а яд о сана. Понякога се

питах д али изглежд а по същия начин, когато наистина е яд о сана. Не че се сещах за нея много-

много. Про сто забелязвах някои неща. Например, че го спожица Рейнс — учителката ни по

английски, е о собено впечатлена от нея. Тя скръстваше ръце пред гърд и, накланяше глава по

по сока на Саша и кимаше период ично при всяко нейно интелигентно изказване отно сно

темите в творчеството на Шекспир или каквото там трябваше д а се обсъжд а в съответния

час.

Както и д а е. Та д ълго време смятах Саша за момиче от тип номер д ве, тъй като изобщо

не можех д а реша от кой е. Не че това ми пречеше от време на време д а проверявам д али съм

прав. И това не ме направи по-прав. Защото, вижд ате ли, ако на света съществува момиче, по-

д алече от тип номер д ве, то това е Саша.

Всичко межд у нас започна през юни. Всички бяха в д обро настроение, защото слънцето

най-сетне се бе показало и вероятно щеше д а се позад ържи. Всички, с изключение на мама. Не

че я обвинявам. Очевид но се беше вързала на онази част от клетвата, д ето се казва „д окато

смъртта ни разд ели“. Така д е, имала си е толкова год ини уютна къщичка с красива град инка,

уд обна работа на половин работен д ен в библиотеката и отно сително сно сно копие на

ид еалното семейство. А по сле татко й д ухнал под опашката и избягал в онзи тузарски мезонет

в Торонто. Нищо чуд но тогава д а бъд е бясна. Истината обаче е, че животът си е такъв. Точно

когато най-малко очакваш, той те уд ря с мокър парцал по главата. Както например сега мама,

която е принуд ена д а бачка по цял д ен в някаква ад министрация и през почти цялата си буд на

част от д енонощието д а търпи го спожа Скофилд — кучката на столетието.

Понякога се засед явам и изслушвам със съчувствие оплакванията на мама. Разбирам я, че

животът е скапан и че наистина помага д а имаш на кого д а го кажеш, но пък колко пъти?! От

това упражнение започва леко д а ми писва, о собено като се има пред вид , че нищо не се

променя и че каквото и д а кажа аз, за нея няма никакво значение.

Точно затова през онази юнска вечер се реших д а отид а с Нейтън д о мола, въпреки че той

е на д ъното на списъка на любимите ми за по сещение места. И без това покрай работата си в

спортния магазин д о статъчно често ход я д отам, а понякога фактът, че молът неряд ко се

оказва ед инственото място, къд ето можеш д а отид еш, е напълно д о статъчен, за д а ме накара

д а си стоя вкъщи. Но вероятно всичко в този живот зависи от ситуацията, а точно в тази

конкретна ситуация — мама я сърбеше д а ме запознае с по след ните д оказателства за все по-

нарастващото его на го спожа Скофилд , а Нейтън звучеше отегчен д о гуша и ме молеше д а се

срещнем в Кортланд Плейс — молът извед нъж се оказа най-д обрият вариант.

Но вед нага щом се озовах пред ресторанта за бързо хранене, си казах, че може би ид еята

не е била никак д обра. Нейтън не беше сам. Двамата със Саша се бяха под прели на перилата,

глед аха нещо на д олните етажи и си говореха така, като че ли се познаваха от векове —

което, като се има пред вид какъв е Нейтън, е много вероятно. Пред ставете си онова момче

или момиче от вашето училище, което се разбира с всички — независимо д али става въпро с

за най-големия тъпанар, най-великия зубрач или най-д обрия спортист. Та моят приятел

Нейтън е точно такъв.

— Зд расти! — извиках и тръгнах към него и Саша.

— Зд расти, Ник! — отговори Нейтън, като не ни пред стави, защото знаеше не по-зле от

всички, че цялото население на гимназия „Кортланд “ се познава ед ин д руг — или поне по

име.

— Зд расти! — позд рави и Саша, за първи път пренебрегвайки правилото си д а не

позд равява, когато срещне Ник Севърсън. Беше облечена в торбести панталони и д о ста тясна

тениска, но в мига, в който забелязах по след ния факт, тя скръсти ръце пред гърд и, сякаш също

го бе забелязала.

— Е, какво ще правим? — обърна се Нейтън към Саша — Ще д ойд еш ли с нас?

— По-д обре д а звънна на Линд зи — и д а вид я какво става — отвърна Саша, бръкна в

страничния д жоб на панталона си й извад и оттам мобилния си телефон.

— Ако не й се излиза, можеш про сто д а ни настигнеш — изрече услужливо Нейтън.

А когато д вамата тръгнахме към ресторанта, той ми обясни:

— Трябвало е д а се чакат с Линд зи тук, обаче тя никаква не се появи.

— И аз така си помислих — кимнах.

Не споменах обаче, че някак си не съм в настроение д а търпя в компанията ни д руг човек.

Нейтън е от онези хора, на които можеш д а признаеш под обно нещо, но той я покани, пред и

д а се консултира с мен. Което сигурно ме превръща в антисоциален тип, нали така? Иначе

през по-голямата част от времето това не е така. Питайте Кийлър, най-д обрият ми приятел в

цялата вселена. И той вед нага ще ви каже, че никога нищо не отказвам. Купон с Викс и

момичетата? Няма проблеми. Да избягаме от час по математика, за д а изпушим по ед ин

д жойнт в парка и д а се под играваме на бягащите? Първи съм. Сред нощен хокей, по след ван от

безкрайни количества бира, която след това се връща в спалните ни чували и трябва д а ги

перем? Ид еално. Е, може би по някое и д руго момиче в спалния чувал от време на време.

Може би не. На всичко съм съгласен — през повечето време. Но има и моменти, когато ми се

иска нещата д а са по-умерени. Да поговоря спокойно с приятел или нещо под обно.

Пред „Тако Лайф“ с Нейтън се разд елихме и аз се насочих към щанд а с мръвките. Яд еше

ми се нещо по-мръвчесто. И тъкмо поръчката ми бе в процес д а ми бъд е под несена от ръцете

на някакъв корейски неуд ачник, който в род ната си страна е бил сигурно ад вокат или нещо

под обно, когато някой се настани д о мен и изпълни про странството ми. Ама защо хората

винаги правят това?! Да не би д а са умствено изо станали, че не могат д а проумеят що е това

лично про странство?!

Примижах, за д а проверя за признаци на умствена изо станало ст, и с изненад а открих

точно обратното. До мен стоеше Саша и изглежд аше точно толкова сконфузено от близо стта

ни, колкото и аз.

— Къд е е Нейтън? — попита.

Поглед ът ми се плъзна по етажа и локализира червената тениска на Нейтън пред

„Пицарията на Джино“.

— Ей там! — кимнах в неговата по сока и се обърнах обратно към корейския тип, който

нямаше нищо против д а ми вземе парите, но му д о свид я д а ми се усмихне. Схващате ли какво

имам пред вид ? Има моменти, когато наистина не трябва д а бъд а с хора!

— Хей, поръчах пържени картофки, не лучени кръгчета! — провикнах се аз и му по сочих

пълната си табла.

— Да — поклати глава той в принуд ително съгласие. — Спомням си. Извинявайте. Днес

имаме ново момиче. Вед нага ще взема картофките ви.

И изчезна в кухнята, за д а насоли момичето, като о стави Саша и мен в нашия свят на

неловките разстояния.

— И така — каза Саша. И така ли? Под прях се на миниатюрната част от щанд а, незаета от

моя под но с, и повд игнах вежд и. Вид ях, че над очите й е пад нал кичур ко са и, кълна се, ед ва

не протегнах ръка, за д а й го пъхна зад ухото, сякаш това беше най-естественото нещо на

света. — Е — д обави. „Е“ и „и така“. Сигурно е мой ред д а се намеся и д а разширя разговора.

Обаче не — тя успя д а д обави още ед но изречение и д а ми спести усилията. — Ще отид а д а

запазя маса!

И се изнесе, за д а изпълни мисията си. Що се отнася д о мен, аз изчаках още около пет

минути, д окато ми оправят сгрешената поръчка, а след това онзи тип ми позволи д а си

зад ържа и лучените кръгчета. И д окато успея д а стигна д о масата, Нейтън и Саша вече бяха

потънали в зад ълбочен разговор.

— … обад я на баща ми — тъкмо казваше тя. — Когато д ойд а тук, никога не ми хрумва

какво д а правя. Тук е царството на Линд зи.

— Точно като него — по сочи ме с глава Нейтън, д окато заемах мястото д о него.

Направих физиономия, с която красноречиво д емонстрирах мнението си за мола.

— Тогава какво правиш тук? — попита ме Саша. Дългата й кестенява ко са бе отново

втъкната зад ушите, а очите й — толкова тъмни, че на практика черни — пронизваха моите.

Повд игнах умно вежд и и направих леко превзет жест по по сока на Нейтън.

— Да, пред полагам, че е неизбежно — усмихна се Саша. — Всички завършваме тук по

ед но или д руго време.

— Минимум д ва пъти сед мично — уточних. — Аз работя на д олния етаж, в спортния

магазин.

Тя кимна и попита:

— Не съм ход ила там цяла вечно ст. Как изглежд а?

Всъщно ст изглежд а много д обре. Момчетата са много гот и но сят на шега. Помагаме си

ед ин на д руг с клиентите — правим всичко възможно д а си ги прехвърляме, ако някой е

изо станал с нормата. Например влезе ли момиче, вед нага се лепи на мен. Сериозно ви говоря!

Приличам д о ста на баща си, което очевид но е д обре. Сега ко сата му е прошарена, но някога

беше катраненочерна, като моята. Освен това имам неговите зелени очи и д о ста д руги неща

— например смешните му, суперщръкнали лакти и алергията му към котки.

Та разказах някои от тези неща на Саша — за работата си, д е, а по сле тримата се

прехвърлихме на темата за работата на Нейтън, която включва под рязване на зеленчуци и

пришпорване на сервитьори. Според Нейтън новият им сервитьор — някакъв французин на

име Ксавие, бил много над ут — д ържал се така, сякаш е над кухненския персонал, и

прекарвал много повече време в почивки, отколкото в сервиране. Но начинът, по който

Нейтън се оплакваше от него, го описваше по-скоро като смешен, отколкото като д разнещ. За

разлика от майка ми.

— Ами ти? — обърнах се по сле към Саша. — Ти работиш ли?

Саша се заглед а с над ежд а в лучените ми кръгчета.

— Имаш ли нещо против д а си взема? — Нямах, разбира се. Та тя си взе и по сле отговори

на въпро са ми: — Не точно. От време на време глед ам хлапетата на някои от съсед ите, но

род ителите ми за нищо на света не биха ми разрешили д а се хвана на истинска работа, д окато

уча. Иначе през лятото д авам уроци по плуване.

— Готино! — кимнах въод ушевено. — Отд авна ли го правиш?

— Откакто се помня. Баща ми ме научи. — Поклати глава и възд ъхна. — И сега нямам

търпение сезонът д а започне! Защото глед ането на д еца е ад ска д о сад а! Има ед но семейство

— д ве момиченца и по-голямо братче. Момиченцата са слад ки, обаче момчето… — Захапа

след ващото лучено кръгче. — Свръхактивен е и изобщо не трябва д а хапва захар. Та ед на

вечер слизам аз д олу, след като сложих малките д а спят, и го заварих в мазето с почти празна

кутия шоколад ови бонбони д а си играе, пред ставете си, с триона на баща си! — Двамата с

Нейтън се споглед ахме и се разсмяхме. — Да, смешно, ама не беше на вашите глави, нали! —

сряза ни тя. — Друг път, когато слязох, той беше измъкнал стълбата от гаража и се беше

покатерил на покрива!

— На покрива значи — кимна Нейтън. — Бива си го този д ивак!

— И още как! — възкликна Саша. — Иначе не мисля, че би направил кой знае какво.

Про сто род ителите му го д ържат прекалено строго и той се чуд и какво д а измисли.

— Точно като онези род ители, които не позволяват на д ецата си д а се хванат на почасова

работа — позволих си д а направя сравнение аз. Вед нага след това обаче се запитах д али Саша

няма д а ме разбере погрешно и д а си помисли, че съм искал д а я обид я, което не беше вярно.

— Именно! — обаче каза тя и устните й се разтегнаха в усмивка, което за мен беше

сигнал д а прод ължа.

— И какво става с такива хора — о свен че се катерят по покривите, д е? — ухилих й се в

отговор аз, като се запитах д али не съм грешал за нея. Може би не е била стопроцентово

сериозна през цялото време. Може би не е от онези хора, д ето смятат, че щом сме от ед на

гимназия, непременно трябва д а разговарят с мен. Понякога буквално ми писва от под обни

неща, ако ме разбирате. Не е необход имо д а разговаряте с мен само защото учим в ед но

д аскало, както и д а ме избягвате, ако не е така. Но аз си знам, че в случая по стъпвам като

голям лицемер, защото и аз го правя същото, точно като всички о станали.

— Нямам пред става — отговори Саша и си сложи физиономията с концентрацията. —

Вероятно влизат в списъка на отличниците, получават стипенд ия за д обър университет и

накрая завършват с д окторска титла. Нещо такова.

— Да, може би — съгласих се аз. — Но пък звучи д о сад но, нали?

Не ме разбирайте погрешно — аз имам отличен успех. Няма никакво съмнение, че ще

вляза в университет. Но смятам, че в живота има много повече от учението. Възнамерявам

някой д ен д а отид а д а вид я пирамид ите, д а се включа в сафари, д а се отрежа в Амстерд ам и

д а поход я с някоя французойка със секси име, като например Ане или Соланж — някое готино

парче, което се разхожд а с китара на гърба.

— Имаш ли по-д обра ид ея? — обад и се Саша и притисна ко сата зад ушите си, въпреки че

този път не беше пад нала. — Не, забрави! — д обави. — Не искам д а знам!

— Хей, не съм се обид ил! — изрекох весело.

— Така е — контрира тя, все така усмихната. И беше права. В този момент можеше д а

каже всичко, без изобщо д а ме обид и. При ед но-ед инствено условие — д а прод ължи д а ми се

усмихва.

Нейтън уд ари по масата и се изхили.

— Ник, така като глед ам, пак са те споход или мръсни мисли!

Саша изтри пръсти в салфетката си и отбеляза с безразличие:

— Всеки си има някакви мръсни мисли.

Говори ми, още! Не, сега май беше мой ред . Привед ох се през масата и заявих:

— Отд авна искам д а ти кажа, че много харесах есето ти!

Го спожица Рейнс, нашата невероятна учителка по английски, непрекъснато повтаряше, че

трябва д а се научим д а мислим сами, а не само д а копираме Шекспир. Което д овед е д о

ред ица творчески проекти. Есето, което имах пред вид , би трябвало д а е за д ома. Никакви

д руги указания. Про сто разказ за д ома. По сле го спожица Рейнс изчете някои от тях пред

целия клас, след като ги провери, и това на Саша се оказа най-д оброто в цялата купчина.

— Благод аря! — отвърна Саша, безсъмнено изненад ана. — На мен твоето ми хареса

повече. Беше толкова… не знам… толкова естествено!

В обичайния случай английският не е от най-силните ми пред мети. Не че не говоря езика

— това е очевид но. Но някак си не ме бива д а измислям разни истории и въобще не ми пука за

разните там метафори, епитети и д ругите ид иотщини. Виж математиката и изобразителното

изкуство са д руго нещо. Но пък конкретно онова есе д ействително стана д обре. Главният

герой в него — Тери, беше напуснал университета и се прибираше с влака вкъщи, с усещането

за тотално облекчение — макар д а знае, че ще вбеси род ителите си, — защото най-сетне беше

взел своето решение. Помислих си, че нещо под обно няма начин д а не д опад не на го спожица

Рейнс. Иначе не смятах, че съм се пред ставил кой знае колко блестящо, но ето че ме

опровергаха.

Искам д а кажа, че все пак разказът на Саша беше по-д обър от моя. Далеч по-

съд ържателен. Като онези неща, които четеш за изпити и по сле ти зад ават въпро си за

мотивацията на героите. В най-общи линии в него се разказваше за това как ед но семейство

имигрира в Торонто и как в началото му е много труд но, д окато се установи. Никой от тях не

говорел английски и нямали никаква пред става как д а стигнат д о метрото и под обни неща.

— Моят разказ е плод на усилията на въображението ми — отбеляза Саша. — Твоят

звучеше така, сякаш това нещо наистина се е случило.

Това момиче ме накара д а извад я разказа си и още вед нъж д а го прочета. Освен това ме

накара д а си помечтая д а бяхме някъд е д ругад е, някъд е, къд ето д а мога д а проверя токовете

межд у нас. Май това означава, че тя ще се окаже права за мръсните мисли.

Но през онзи първи д ен не стигнахме по-д алече. Саша обяви, че ще се обад и на баща си

д а д ойд е д а я вземе, а ние с Нейтън о станахме д а спорим къд е д а отид ем след това. В мола

има само три места, които не ме отегчават: спортните магазини, магазините за електроника и

мястото, къд ето сед яхме тогава. Нейтън, от д руга страна, можеше д а прекара часове наред в

книжарницата или д а пробва часовници и д а ми показва китката си за од обрение.

Не си мислете, че д ържа д а го изкарам някакъв зад ръстен тип или нещо под обно. Не беше

вманиачен нито по д рехи, нито по нищо — про сто бе от онези ряд ко срещани хора, които се

наслажд аваха на онова, което правят точно в този момент, та д ори то д а означава

поглъщането на гад на храна в Кортланд Плейс, къд ето хората обикновено не си обръщаха

никакво внимание. Двамата с Нейтън се познавахме от ед инайсетгод ишни, а през по след ните

три год ини играем в ед ин и същ отбор по хокей. Аз, той и Кийлър — все заед но. Когато

играеш с някого д о статъчно д ълго, знаеш точно какъв ще бъд е след ващият му ход на лед а.

Точно така беше и с нас тримата, или поне д о тази год ина, когато Нейтън внезапно ни

изненад а, като заяви, че спира д а тренира. Каза, че хокеят вече не му харесвал така, както

някога.

А Кийлър, капитан на „Кортланд ските пуми“, като че ли го прие лично. Ако трябва д а

бъд ем честни, аз също го приех лично, но пък реших, че Нейтън очевид но си е наумил д руго.

Защото д отогава вече бях забелязал някои неща за него. Не че е спод елял с мен или д руги

под обни, про сто съм го забелязвал д а глед а о собено д руги момчета. До сега винаги е било

като проблясване на светкавица от очите му, но се е случвало д о статъчно често, за д а съм

наясно, че не може д а не значи нещо. Под озирам, че Кийлър също го е излавял в под обно

състояние. Но иначе тримата пак си излизахме и пак прод ължавахме д а мълчим по въпро са,

защото понякога е като че ли по-лесно д а мълчиш.

Ед инственото д руго нещо, което си спомням от онзи д ен, бе тръгването на Саша. Баща й

се обад и и й съобщи, че вече е на паркинга.

— Е, значи ще се вид им в училище — каза тя, изправи се и ни изглед а по след ователно.

— До скоро! — махнах небрежно аз, като положих неистови усилия д а не поглежд ам за

кой ли път към тениската й.

Про след их я как връща телефона в д жоба си, обръща се и се отд алечава. Спомням си как

тогава си мислех, че сигурно никога повече няма д а говорим както д нес. Мислех си, че това е

ед ин от онези моменти в живота, когато про сто се д око сваш д о опред елена възможно ст, за

д а я вид иш как се стопява. Сигурно не е никак позитивно от моя страна, но съм д лъжен д а

отбележа, че това изобщо не ме притесняваше. Тогава. Почти не познавах Саша Ясински, а и

през юни хубавите момичета с прилепнали тениски — с лопата д а ги ринеш.

Три

По след ната сед мица в д аскало беше прекалено горещо, за д а мислиш. Про сто не ме

свърташе. Имах чувството, че лятото някак си е започнало без мен. Всички бяхме станали

нетърпеливи. С Кийлър, Гавин и о станалите от тайфата се мотаехме по корид орите, бутахме

се в стените и ед ин в д руг и си говорехме с онзи тип глас, д ето те вбесява, когато го чуеш у

някой д руг. Отчасти това беше нещо като пред стартова под готовка за купона. В събота

пред стоеше ед ин от онези безславни купони у Дани с преспиване, което означаваше, че

катеренето през прозорците след залез-слънце бе забранено. За разлика от о станалите

род ители, нейната майка спод еляше д емократичната глед на точка, че в смесените купони с

преспиване няма нищо лошо и че ние всичките сме д о ста по-невинни, отколкото изглежд аме.

Що се отнася лично д о мен, аз наистина бях д о ста по-невинен, отколкото ми се искаше

— д аже след безбройните нерегламентирани от род ителското тяло преспивания у Гавин,

Кийлър или Вики. Първото от тези партита беше започнало след ед ин трад иционен

сред нощен мач по хокей. Някъд е към края се появи Виктория, озарена от вд ъхновяващата

ид ея. Главната й мишена, разбира се, беше Кийлър, но и иначе си беше по купоните — ако се

сещате какво имам пред вид . Както и д а е. Ид еята й се възприе с рад о ст и най-вече с

над ежд ата д а не ни хванат. Ед инственото, от което имахме нужд а, беше нечие мазе (или

някое д руго уед инено про странство) и солид но количество алибита. Като например, когато

някое от момчетата организираше купон, момичетата казваха, че ще спят у Дани, Вики или

която там е наред , а по сле се промъкваха тайно в къщата на съответния д омакин, след като

род ителите му заспят. Вярно, че ед на нощ сестрата на Вики ни излови на калъп, обаче Вики

разполагаше с пред о статъчно мръсотийки за извънкласните занимания на сестра си, така че ни

се размина.

Та така, всички вече мислехме ед инствено за пред стоящия купон и най-вече — за

свобод ата на лятната ваканция. Аз бях изработил д о статъчно часове в спортния магазин, за д а

се чувствам богат, никой не се занимаваше д а ми опред еля вечерен час, а и се над явах най-

сетне д а забия Дани. Напо след ък бяхме започнали д а се сближаваме. До ста. По купоните

винаги завършвахме в ед ин спален чувал, а по след ния път д ори бях успял д а я убед я д а свали

всичките си д рехи. Тя пък ме накара д а си о стана с боксерките, за д а не стигнем твърд е д алеч,

но иначе тялото й трепереше и изгаряше д о моето и аз си знаех, че на нея също й се иска.

Тогава д ад ох всичко от себе си, за д а стимулирам това нейно желание, обаче тя

замърмори, че наоколо имало хора. Какви хора, бе, когато ед инственият спален чувал, който

вижд ах наблизо, бе този на Кийлър, а и точно тогава той бе зает с Вики!

— Те сигурно също го правят — казах.

— Абсурд ! — отсече тя. — Щяха д а ми кажат!

— Елд жения и Гавин! — прошепнах. И д вамата ги чувахме, при това не за първи път!

— Няма гаранция, че правят точно това — отсече тя и тогава разбрах, че губя по точки.

Обаче човек не трябва д а се пред ава така лесно, нали?! Не и когато имаш д о себе си ед но

съвсем голо русоко со момиче, а кожата му те изгаря!

— Окей. Какво ще кажеш тогава за нещо по-различно? — изрекох нежно.

Дани затаи д ъх в спалния чувал д о мен. Отлично знаеше какво имам пред вид и за момент

си въобразих, че тя д ействително обмисля пред ложението ми. Обаче накрая тя ме ощипа

жестоко по ръката и прошепна:

— Ти никога ли не се пред аваш?!

Е, поне не звучеше вбесено, което си е все пак нещо, нали така?!

— Ти ме харесваш — изрекох. — Сигурен съм! Иначе нямаше д а бъд еш тук!

— Така е, но отговорът ми прод ължава д а бъд е НЕ!

Да, ама аз си знам, че времето променя отговорите. Да вземем например род ителите ми.

Първо казват да, по сле не знам, а накрая — за нищо на света. Нищо никога не е окончателно.

Хората правят неистови опити д а заковат нещата — д ават обети и под писват д оговори, —

обаче в края всичко под лежи на промяна или мод ификация. Точно затова, замисляйки се за

Дани, все още не бях изгубил над ежд а. Обажд аше се у д ома всяка сед мица, винаги звучеше

искрено щастлива д а поговори с мен и се д ържеше различно, когато бях наблизо — някак си

суперактивна и свръхзаинтересована от всичко, свързано с мен. Понякога си мислех, че мога

д а стигна по-д алече с Дани по класическия начин — ако за разнообразие вед нъж поканя в

спалния си чувал д руго момиче. Обаче не бях сигурен, че е в стила ми, о собено като се има

пред вид колко много време ми бе по светила.

Точно тези и д руги под обни мисли изпълваха онази по след на учебна сед мица за мен с

безпокойство. Но имаше и д руги причини. Приятелката на татко бе започнала д а се превръща

в нежелано присъствие в моя живот — когато бяха заед но в колата, тя вд игаше телефона му,

пишеше своето име на картичката за рожд ения ми д ен и на всичко отгоре непрекъснато ме

канеше д а съм им ход ел на го сти по-често. На Холанд й беше лесно с тактиката на пълно

игнориране. На нея не й се налагаше д а търпи всичките тези глупо сти. А аз си мислех, че в

живота ми има д о статъчно хора, с които съм д лъжен д а бъд а любезен, та д а д обавям към

списъка и Брид жит.

Но като изключим този проблем, о сновно си мислех за пред стоящата лятна ваканция и

наближаващия купон. И като че ли моето собствено безпокойство не беше д о статъчно, та

Кийлър реши д а д обави масло в огъня. Ед ин д ен, д окато се мотаехме в корид ора на

д аскалото, ме прид ърпа и прошепна:

— Имам д а ти казвам нещо, ама по-късно! — Ухили се съзаклятнически и д обави: — Ще

ти хареса!

— Кажи ми сега! — изрекох нетърпеливо.

— Не става — повд игна вежд и той и кимна към банд ата. — Това си е само за твоите уши!

И точно в този момент реши д а се появи нашата неотразима Вики — вряза се насред

банд ата с типичната си котешка поход ка. Трябва д а й се признае — наистина знае как д а ни

замае главите. Всички д о ед ин си пад ахме по нея.

Кийлър — най-д ръзкият от нас, пристъпи към нея и я шляпна лекичко по зад ничето.

— Добре изглежд аш, скъпа! Да имаш д вайсетина минутки за мен?

Всички избухнахме в д ружен смях.

— Двайсет минутки, а? — обад и се Гавин, ухилен д о уши. — И откога така, Кийлър? Да

не си решил д а чупиш собствения си рекорд ?

Кийлър се разхили д войно по-гръмко от всички, а Вики, межд увременно забелязала ед на

от приятелките си в д ругия край на корид ора, ни се усмихна и изчезна в тълпата. С все същата

съблазнителна котешка поход ка.

И точно тогава се появи Саша — сякаш от нищото. В обичайния случай не бих й обърнал

внимание, но след като пред и няколко д ена в мола прекарахме толкова време заед но, реших,

че съм д лъжен д а бъд а любезен.

— Зд расти, Саша! — провикнах се весело, очаквайки същия отговор или най-малкото —

трад иционното кимване.

Тя се завъртя на пети, изглед а ме на кръв, а по сле се обърна и прод ължи, сякаш изобщо не

иска д а ме вид и. Това беше по-зле от всякога! Защо? Нещо не можех д а схвана. Бях сигурен,

че ме е чула. Кийлър сбърчи но с, обид ен от мое име, и потвърд и опасенията ми:

— Чу те, човече. Ама че кучка!

Именно! Усетих как лицето ми пламва. Гърлото ми се сви на топка — така, както става

пред и сбиване. По природ а не съм агресивен човек, но ако някой ме настъпи, със сигурно ст си

търси белята! А случаят ми се струваше точно такъв — сякаш някой беше сритал кънките

изпод краката ми, запращайки ме бързо и болезнено на твърд ия лед .

Втурнах се по корид ора след нея и я настигнах точно пред кабинета на го спожица Рейнс.

Препречих пътя й, пред и д а съм имал време д а помисля. Беше най-малко с д ванайсет

сантиметра по-ниска от мен. Свед ох глава към нея и вратът ми се изравни с раменете.

— Саша, какво става? — изръмжах. — Защо не ми каза „зд расти“?

— Не те вид ях — отсече тя и стисна учебника пред гърд ите си.

— Нищо под обно! Вид я ме! — натъртих.

Изглежд аше по-бясна и от мен, а аз нямах никаква пред става защо. Заглед ах се в

яд о саната й физиономия и забелязах, че изобщо не прилича на съсред оточената. Цупеше се

като хлапе — както прави сестра ми, когато я игнорирам. Межд у д вама ни прелитаха гневни

искри.

— Окей, вид ях те — изрече с равен тон тя. — Но тъй като всичките там се д ържахте като

магарета, реших, че не ми се иска д а ви позд равявам, ясно ли е?!

— Какво?! Да не би д а имаш пред вид с Вики?

Че кого д ругиго би имала пред вид ?! Стоях там като попарен. Какво толкова лошо сме

направили?

— Да, с Виктория. Точно нея имам пред вид . Сед ите си там и се хилите на про стотиите на

Кийлър, а след това извед нъж се обръщаш към мен и най-невинно казваш „зд расти“! Сякаш

нищо не се е случило! — Изглед а ме така, сякаш бях парче тоалетна хартия (д а не казвам и

нещо по-лошо), залепнала за обувката й.

— И какво толкова? — свих рамене. — Щом тя не се обижд а, защо ти ще се обижд аш

вместо нея? Ние сме про сто приятели. Шегуваме се. Това е всичко!

Мамка му! Точно сега ли ми трябваха под обни глупо сти, при това точно от това

момиче?!

— Про сто ми писна! Писна ми д а ви глед ам всичките как непрекъснато се лигавите като

ид иоти!

И наистина изглежд аше като изцед ена. Дотолкова, че аз забравих д а се защитавам.

— Хей, д а не би някой д а ти д о сажд а с нещо? — хрумна ми накрая.

— Не — поклати глава тя. — Хайд е, забрави! Става ли?

Поглед ът й се плъзна покрай мен и се насочи към празния кабинет по английски, а по

лицето й се изписа притеснение.

И на мен ми се искаше д а избягам. Но не можех д а реша д али д а се отд ръпна, или д а

вляза след нея в клас. Накрая изтърсих ед инственото, което ми ид ваше наум:

— Ти на английски ли отиваш?

— Да — кимна тя. — А ти?

— Ъхъ.

Прод ължавахме д а си стоим д о вратата и народ ът се точеше покрай нас в инд ианска

нишка.

Най-сетне Саша разтвори ръце и свали учебника си. По сле рече:

— Виж какво, нямам пред вид точно вашата компания. Имам пред вид всички момчета.

Непрекъснато ръсят някакви коментари, опипват зад ниците на момичетата и д руги глупо сти!

Мисля, че я разбирах какво има пред вид . Права беше. Повечето от момчетата в училище

се д ържаха точно така. Помислих си д али д а не й обясня отношенията межд у Кийлър и Вики,

но по сле се отказах. Не ми беше приятно, че тя ме накара д а защитавам и себе си, и

приятелите си, пък и ме гложд еше съмнение д али въпро сната информация ще д опринесе с

нещо за промяната на нейното мнение.

— И какво искаш тогава? — изрекох накрая. — Да се втурна след теб, за д а ти се

извинявам, или никога повече д а не разговарям с теб?

— Нямам пред става — промърмори Саша, прехапа устни и се вторачи в гърд ите ми. — Не

че го бях планирала. Про сто… не ми хареса.

Изглежд аше напълно изгубена, застанала там, свалила защитната си броня, избягвайки д а

срещне очите ми. Що се отнася д о мен, аз можех д а си стоя там и д о утре, д а тъпча земята

пред нея и д а се опитвам д а измисля д али д а се почувствам яд о сан или виновен. Обаче

звънецът проряза тишината в корид ора и ме зад вижи.

— Часът започва! — отсякох бързо и кимнах към кабинета. Втурнах се към мястото си,

изпълнен с негод увание. Когато хората не те познават, не би трябвало д а им се позволява д а ти

говорят такива неща! Да те карат д а се чувстваш като мухльо, когато ти само си се шегувал!

Нямат право!

Толкова ми е писнало от разочаровани хора, че про сто си нямате на пред става! Мама

беше разочарована, че татко ни напуснал. Холанд беше разочарована, че аз не съм могъл д а го

отрежа. Татко беше разочарован, че Холанд отказвала д а говори с него и че аз не съм желаел

д а прекарвам повече време с него през лятото. Така межд у нас четиримата се установи океан

от разочарования. Понякога имах чувството, че от тези разочарования ставам напълно

безчувствен — или може пък това д а е признак на съзряване, знам ли. Може би чистата рад о ст,

чистото щастие и чистият страх са само за д ецата. А може би про сто ми беше писнало.

Забелязах как главата на Саша се извръща за миг назад , за д а ме поглед не. Направи го

светкавично, като че ли е било случайно и не е имала пред вид точно мен, обаче аз усещах

някаква невид има връзка межд у нас през целия час по английски — като че ли силовото поле

от корид ора бе изтекло в класната стая, за д а се вклини межд у нас. Чувствах го така, както

когато си знаеш, че някой те наблюд ава или след ва, и си наясно, че си прав.

Когато звънецът уд ари, се наложи д а взема решение. При това бързо. Саша вече беше

скочила и се насочваше скоро стно към вратата. Аз се втурнах след нея, решен този път д а не я

изгубвам в тълпата. Не я извиках по име — не се наложи. Тя се закова на д есетина крачки пред

мен и ме изчака д а я настигна.

— Зд расти — изрече. Думата се стовари с трясък на под а.

— Зд расти — отговорих. — Това ти ли си наистина, д ето разговаря с мен?

— Караш ме д а се чувствам крайно неловко. — Този път сериозните й кафяви очи се

взираха право в моите, което бе д обре като за начало.

— Ти започна — казах.

Думите се изнизаха от устата ми по същия начин, както когато в спортния магазин се

появи някое хубаво момиче. Но вед нага си д ад ох сметка, че тази тактика при Саша няма д а

проработи. Очите й сякаш се взираха право в д ушата ми. Глупости — казваха. Много си надут,

Ник! С кого си мислиш, че разговаряш? Но какво д руго д а кажа с този неин номер за

невид имо ст, който непрекъснато ми погажд а? В прод ължение на няколко секунд и межд у нас

се възцари мълчание. Аз затърсих правилния под ход , очаквах реакции, преповтарях по след ния

час в главата си. Но какво правя тук? Как се случи това?

— Виж какво — започнах бавно, — мисля, че разбирам какво искаш д а кажеш. Но аз не

съм точно такъв. Нямам пред става защо изобщо ти го казвам, но… — Оглед ах корид ора в

търсене на маршрут за бягство. — Окей. Сега трябва д а тръгвам. До скоро!

Започнах д а се обръщам, д а изчезвам — този път наистина, обаче Саша сграбчи ръката

ми. Лекичко. Имаше д ребни момичешки ръце, ръце, които не биха могли д а пред отвратят

ничие изчезване.

— Почакай! — каза.

Аз се заковах на място, с тяло, полуобърнато настрани към корид ора. Свед ох поглед към

очите й и там вид ях, че това също не го беше планирала и че нямаше никакво понятие какво

д а каже сега. По сле тя пусна ръката ми, но го направи съвсем естествено.

— Е, какво смяташ д а правиш това лято? — попита. — Ще ход иш ли някъд е?

Ед ва не се изхилих. Всичко беше толкова странно — аз д а тичам след нея по корид ора, а

тя д а хваща ръката ми и д а се прави, че в това няма нищо ненормално. Поглед нах крад ешком

към миниатюрните ръце на Саша. Ноктите й бяха практично изрязани и перфектно чисти.

Нямаше никакво съмнение, че не се опитва д а впечатли никого с маникюр. Дани пък

непрекъснато си лакираше ноктите, д аже и на краката. И на пъпа си имаше ед на суперсекси

халка, която майка й беше позволила д а си сложи още миналото лято.

— Не. Про сто ще работя — отговорих, като преглътнах смеха си. Усещах го как пълзи

под кожата ми, опитвайки се д а пробие възд уха, но не му позволявах. Знаех, че на Саша никак

няма д а й хареса, ако точно в този момент се разхиля — пак ще се яд о са и ще се разочарова от

мен. — И ще се мотая. Нямам никакви конкретни планове — прод ължих. Татко от няколко

месеца ме тормозеше д а съм отишъл през лятото при него, обаче аз си имах перфектното

извинение — работата в спортния магазин. Нямаше начин д а пътувам от тях д о Кортланд .

Пътуването с кола отнемаше д ва часа, а като се има пред вид , че ед ва миналия месец бях

навършил шестнайсет, ми трябваха още сед ем месеца, д окато получа шофьорска книжка. —

Ами ти?

— И аз нищо о собено — отговори тя. — Както вече ти казах, ще д авам уроци.

Да бе, вярно, лод ките. Не бях в състояние д а измисля никаква умна реплика по този

повод . Имах чувството, че някаква огромна черна д упка поглъща разговора ни. Първо на

първо, изобщо не трябваше д а хуквам след нея. Сигурно за това, че д о този момент никога не

си бяхме говорили, си има причина. Нямаме нищо за казване. И точка. От цялата тази история

бях започнал д а се изнервям — а точно това ми трябваше сега, нещо д а наруши летните ми

трепети.

— Ако искате, можете някой д ен д а се отбиете на езерото с Нейтън — прод ължи тя. —

Мога д а ви вкарам безплатно на плажа.

— Ами Кийлър?

Саша ме изглед а с присвити очи. Не може ли да спрем да се караме по този въпрос, Ник?

А на глас изрече:

— По-скоро не. — Звучеше като го спожица Рейнс — гласът на зрело стта и интелекта.

— Пошегувах се — побързах д а заглад я положението аз, като се усмихнах, за д а д окажа

намеренията си. — Окей, ще кажа на Нейт. А и ти — ако ти трябвам, знаеш къд е д а ме

намериш. — Истината бе, че не бях в състояние д а разгад ая Саша. Не бях сигурен д али

момиче, което ме нарече ед ва ли не пълен ид иот, е искрено, канейки ме при нея на плажа.

Доко снах я по рамото, този път твърд о решен д а си тръгна и изпълнен с нетърпение д а го

направя. — Приятна лятна ваканция!

— Да, на теб също — кимна тя и пъхна ръчичките си на д еветгод ишно момиченце в

д жобовете си.

— Благод аря — кимнах и аз и се понесох със скоро стта на светлината по корид ора.

Още първата крачка ме накара д а се почувствам по-д обре. Усложненията на момичешкия

фронт изобщо не влизаха в плановете ми за лятото. Мечтаех си за точно обратното — д а се

понеса по течението, без никакви извинения или обяснения. Чисто. Непланирано. Перфектно.

Такова трябваше д а бъд е лятото ми. Никой не трябваше д а бъд е в състояние д а ме накара д а

сторя нещо против волята си, нито д а ме изпълва с чувство за вина. Исках всичко през

ваканцията на моята шестнайсета год ина д а върви глад ко и безметежно.

По пътя към часа по изобразително изкуство се отбих д о шкафчето на Кийлър. Ушите ме

сърбяха д а разбера причината за онази мръснишка усмивка на устата му. Всеки си има мръсни

мисли. Нали така беше казала Саша онзи д ен в мола? И какво толкова му е лошото д а

размишляваш на глас? Млъквай! , казах си. На кого му пука какво мисли тя?!

— Зд расти, човече! — плесна ме Кийлър по рамото. — Тъкмо се чуд ех къд е си се забил!

Търсих те навсякъд е!

Заковахме се пред затвореното му шкафче, готови за д ействие.

— Е, какво е онова нещо, д ето било само за моите уши? — под каних го аз, изхвърляйки

набързо от мислите си по след ния час.

— Хей, човече, голям си късметлия, д а знаеш! — възкликна Кийлър и се ухили д оволно,

пред вкусвайки новината, която има д а ми съобщи. — Ще ти хареса, д а знаеш! Обаче го играй

изненад ан, когато тя го направи!

— Какво? — Гласът ми се изпъна като опънато ластиче. Нямах пред става, че новината

касае точно мен — това вече нагнетяваше напрежението с още д ве ид еи.

— Така! — Кийлър положи максимални усилия д а се овлад ее, което от негова страна не

беше голям успех. — Искаш ли д а чуеш какво чух, а? — Сниши глас и привед е глава към мен.

— Новината ид ва от Вики, така че е стопроцентова! — Направи пауза и д вамата се

заслушахме в бесните уд ари на сърцата си. — Клюката твърд и, че Дани се канела д а ти под ари

нещо специално на партито утре!

Зяпнах. По сле се насилих д а си затворя устата и притиснах тетрад ките към гърд ите си.

— Я стига! — извиках невярващо. — Ако това е някаква шега…

— Никаква шега, човече! — извика Кийлър и ми се усмихна ед ва ли не с бащинска

горд о ст. Най-добрият ми приятел! Колко се радвам, че най-сетне ще разбере какво е това

свирка! Понякога броените мигове могат д а бъд ат много емоционални. — Смяташ ли, че бих

се пошегувал с нещо толкова сериозно, а? — изглед а ме обид ено той.

— Но от къд е на къд е ще говори такива неща? — запитах се на глас аз. Иначе тялото ми

вече барабанеше под кожата ми, изчакваше.

— Доколкото успях д а схвана, искала технически съвет — обясни Кийлър и ме хвана за

рамото. — Обаче не си го чул от мен, ясно ли е? Про сто се отпусни и се наслад и на мига! —

Засмя се, облегна се на шкафчето си и д опълни: — Изглежд аш като в шок, човече! Мамка му!

Над явам се д о утре д а не промени решението си! Това опред елено ще бъд е гад но!

— Аха — не казах, а по-скоро го изд ишах.

Ето! Разбирате ли сега какво имах пред вид , като говорех за но сене по течението? Често

нещата се случват от само себе си, без никой д а ги насилва. Отговорите търпят промени, а

след това и нови промени. Може би този път ще се окажа от правилната страна на ситуацията.

Може би перфектното ми лято ще започне точно от това парти — Дани с нейната халка на

пъпа, с д ългата й руса ко са ще направи онова, което толкова д ълго чакам. Отпуснах гръб на

шкафчето д о Кийлър и му се ухилих. Чувствах се като юлско слънце, на около петнайсетина

град уса от изпаряване.

Четири

След д ългоочаквания купон д вамата с Дани започнахме д а прекарваме известно време

заед но. Ама нищо о собено — няколко само стоятелни го стувания у тях и ед но ход ене на кино.

Може д а се каже, че всичко беше отчасти уд оволствие, отчасти — зад ължение. Балансът

изглежд аше д обър. И за д вама ни. Тя не беше от онези момичета, които започват д а опред елят

правила, когато нещата стигнат д о сексуалната сфера. Ед инственото, което искаше д а знае,

бе, че не се занасям с д руга. Мотаенето с нея от време на време бе също д обра ид ея. Не исках

д а си помисли, че вече не д ържа на приятелството ни.

И пред и д а сте започнали д а си мислите нещо, д ържа д а под чертая, че д вамата никога не

преспахме заед но. Вярно, вървяха д руги сексуални д ейно сти, но така и не стигнахме д о

същината. Понякога се питах д али изобщо искам д а го направя. Вече бях започнал д а се

притеснявам, че правилата внезапно ще се променят, ще ме приклещят и зад ушат, д окато

някоя прекрасна сутрин не се събуд я сгод ен за нея. Не исках Дани д а става приятелка нито със

сестра ми, нито с майка ми, д а започне д а ми избира д рехите и д а ми се обажд а непрекъснато,

за д а ми се оплаква от лятната си работа. Сигурно щях д а бъд а по-ентусиазиран от ид еята д а

започнем д а спим заед но, ако имах някаква гаранция, че ще можем д а избегнем въпро сния

сценарий. Тревожеше ме също така вероятно стта, че вед нага, след като преспим, ще пожелая

д а се прехвърля на някоя д руга — например на ед но от онези д ългокраки момичета с

изд ухани ко си, които непрекъснато влизаха в спортния магазин, за д а търсят маратонки. Не че

бях взел някакво твърд о решение, но все пак д ържах д а не оплескам нещата с Дани, ако

нещата се развият в тази по сока. Затова запазването на отно сителната необвързано ст межд у

нас о ставаше като че ли ед инственият правилен отговор.

— Ти не искаш приятелка — каза ми ед на вечер Нейтън по телефона. — Искаш секс! —

Прозвуча като обвинение, макар че Нейтън не беше от хората, които обичат д а съд ят д ругите.

— Всъщно ст и аз не знам какво точно искам — отвърнах. — А може и д а не искам д а

бързам д а разбера.

— О, я стига! — сряза ме Нейтън. — Разбира се, че бързаш! Ти си точно като Кийлър! Вие

д вамата сте род ени хищници!

От устата на Нейтън това изобщо не звучеше като комплимент. Тримата бяхме стари

приятели — наблягам на стари. А те д вамата вече се вижд аха ед инствено в мое присъствие.

Аз бях спойката, която ги д ържеше заед но — или поне им помагаше д а се преструват, че е

така. Нямам пред става защо прод ължавахме с този театър, о свен ако не е зарад и мен. Лично аз

под хожд ах твърд е сантиментално към приятелското ни минало — празнували сме заед но

толкова много побед и и сме тъгували за толкова много глупави загуби. Но нещата не опираха

само д о хокея. Про сто тогава знаех, че мога д а разчитам на тях, а те — на мен.

Кийлър беше страхотен по време на развод а на род ителите ми — непрекъснато ме

разсейваше с нещо, не ми позволяваше д а се засед явам и д а роня сълзи зарад и внезапното

напускане на баща ми. Спомням си, че по ед но време мама беше започнала д а ме моли д а не

излизам толкова много с Кийлър, за д а сме „прекарали известно време заед но, та д а се

ад аптираме към този факт като семейство“. Много ме беше вбесила, ама направо не знаете

колко! Как пък вед нъж не й хрумна, че точно това ми помага?! А нейните д уми с нищо не ми

помагаха. Ед инственото, което означаваха, бе тримата д а си сед им вкъщи и д а оплакваме

самотата си. По този въпро с си говорех с Нейтън, с когото пък прекарвахме много часове на

телефона. С него се говореше по-лесно, отколкото с Кийлър.

Вярно е, че приятелството ни си е имало и своите приливи и отливи — като всички

о станали. На Нейтън не му беше никак лесно, след като се отказа от хокея. Баща му е от онези

типове, които, макар че изглежд ат като бъчви, смятат за свестни ед инствено онези, които се

занимават с някакъв спорт. Та можете д а си пред ставите как прие новината за напускането на

Нейтън. Въпреки че понякога си мисля д али той не го направи точно зарад и това — за д а го

вбеси. Понякога човек прави такива неща, макар д а си знае, че и него ще го заболи. Но ако е

наясно, че д ругият ще го заболи повече, сигурно си казва, че си струва.

Но повечето от тези неща в момента нямаха никакво значение. Значение имаше

ед инствено фактът, че аз не съм „род ен хищник“. Не мога д а отрека, че се бях над ървил, но

чак пък хищник… Ако бях такъв, д о сега отд авна д а го бях направил с Дани, при това без

въобще д а се замислям! А аз се замислях. За не ед но и д ве неща.

— Такова ли ти е мнението за мен? — повиших глас. — С ед на д ума, че съм зад ник?

— Не ми се прави на обиден, Ник! — извика Нейтън. — Никога не съм казвал, че си зад ник!

Очевид но про сто още не си готов за сериозна връзка.

— Казваш го така, сякаш е нещо лошо. — Съд еше ме човек, от когото най-малко бях

очаквал присъд и.

— Нали знаеш, че Кийлър би приел тези мои д уми като комплимент?

— На мен пък не ми прозвуча така! — срязах аз приятеля си. — Вероятно вече започваш

д а се объркваш с кого говориш. Може би д ълбоко в себе си ти се иска д а звъннеш на Кийлър и

д а си наваксате изгубеното! Мина д о ста време, нали?

— Така си е — възд ъхна Нейтън в телефонната слушалка. — Е, може пък и д а ревнувам.

— Какви ми ги приказваш, за бога?!

— Ами… — Нейтън замълча и д о ухото ми д о стигна смехът, който се лееше от неговия

телевизор. — Ти имаш избор — можеш д а бъд еш и с Дани, и с всички онези момичета, които

непрекъснато срещаш. С д руги д уми, не ти е труд но д а си намериш някоя, ако поискаш.

Ед инственото, което трябва д а сториш, е д а излезеш от вас и — бинго! Вече чака поред ната,

готова д а ти стане гад же!

— Аз нямам гад же — вметнах ни в клин, ни в ръкав.

— Все тая. Ама можеш д а си намериш, ако поискаш. Ник, ти на практика би могъл д а

имаш всяка, която си пожелаеш!

— И ти можеш д а срещнеш някой — изрекох неопред елено и стомахът ми се преобърна в

пред вкусване на отговора му. — Теб всички те харесват.

— Не и онези, които харесвам аз — отговори той. — И не мога д ори д а им кажа как се

чувствам! — От телевизора му избухна нова порция смях, уд обно запълващ сконфузената

тишина межд у д вама ни. Пред положих, че се опитва д а реши д али д а ми каже, макар пък

лично аз д а нямах никаква пред става как д а реагирам.

— Окей — възд ъхна тежко, сякаш бяхме взели някакво решение по време на мълчанието

си. — Окей!

Хайде, изплюй камъчето най-сетне!

— Онзи французин, за когото ти разказвах. От работата. Ксавие — прод ължи накрая. —

Вчера го чух как говори с ед на от сервитьорките, и знаеш ли какво каза?

— Какво? — Гърлото ми пресъхна.

— Каза: „Онзи млад пед ал от кухнята непрекъснато ме след ва с умилителен поглед !“

Обаче това не е вярно, Ник! Аз не го след вам! Истината е, че го мразя и в червата! Толкова се

над ува! И защо? Защото е красив! Сигурно така се е д о сетил — сигурно ме е забелязал, че го

глед ам, защото това пък е вярно. — Това по след ното Нейтън го прошепна. — Разбери, този

човек го мразя! Мразя го от д ън д уша! Но не мога д а спра д а го глед ам!

Ясно. Ето, че най-сетне си призна. За първи път.

— Няма нищо, Нейт — заговорих с необичайна решително ст аз. — На всеки му се е

случвало д а попад не в странни ситуации, нали така? — Например като мен и Саша в корид ора

на д аскало.

— Да д е, ама тази е повече от странна, Ник! — Прозвуча сериозно уплашен. На негово

място и аз бих бил уплашен. Не е малка работа д а си признаеш под обно нещо.

— Ще бъд е точно толкова странна, колкото ти позволиш, Нейт! — Не бях свикнал д а

вод я под обен разговор с приятеля си, но знаех, че точно сега не мога д а го пред ам. — Той не

знае нищо със сигурно ст, нали така? Ти не си му казвал нищо, нали?

— Не съм. Обаче той е прав. Наистина ми харесва. Много!

— Това няма значение! — прод ължих д а нарежд ам мъд ро. — Важното е, че не го знае със

сигурно ст!

— Не става въпро с само за него. А за всички! Аз… Дали някога ще мога д а харесам

някого и д а му го покажа, и… — Тук гласът на Нейтън заглъхна, а по сле отново започна, но

толкова тихо, че трябваше д а се напрегна, за д а го чувам. — Цял живот ли ще трябва д а се

д ържа като някакво си неутрално, безполово същество?

Межд у нас отново се настани тишина. Този път сконфузена. Никога не бях поглежд ал на

нещата от този ъгъл — че ограниченията на д ругите могат д а ограничат и теб. А по сле

Нейтън, звучащ толкова близо, като че ли стоеше точно д о мен, прошепна:

— Ти знаеше ли?

— Не бях сигурен.

— Аз бях. Обаче не знаех какво д а правя — изрече тъжно той.

— А сега?

Нейтън се засмя и отвърна:

— Може пък д а взема д а пробвам новината върху Кийлър — нещо като пробна репетиция

за пред баща ми! Какво ще кажеш?

— Ще кажа, че Кийлър може би също се е д о сетил.

— Хубаво — възд ъхна Нейтън. — Така поне ще бъд е по-лесно.

* * *

Не споменах пред Нейтън нито за езерото, нито за Саша. Не че бях забравил. Про сто

реших, че от моя страна вече не се изисква нищо. Няма начин някой д ен Саша д а не го срещне

— тогава ще го попита. Може пък той д а реши д а се отбие при нея и д а й спод ели онова, което каза на мен. Или пък ще го зад ържи само за нас, тримата. Не ми изглежд аше като твърд о

решен на някакви окончателни д ействия. Прекарваше д о ста време в онзи сайт за тийнейд жъри

гейове и лесбийки, за д а се запознае с проблемите на д ругите. И всеки път, когато

разговаряхме, ми разказваше за някой от тях. Каза ми за онова пакистанско момче, д ето

тринайсетгод ишната му сестра му ход ела на го сти всяка сед мица, макар че род ителите му се

били отказали от него; за онази о семнайсетгод ишна, която обичала тройки, защото й било

по-приятно с момичета, отколкото с нейния приятел; за ед ин четиринайсетгод ишен тип,

който го направил с най-д обрия си приятел, когато били пияни, а по сле бил твърд е уплашен,

за д а го обсъд ят.

Кийлър пък ми спод ели, че от цялата тази история го побивали тръпки. Безсъмнено

съчувстваше на Нейтън. Знаеше, че му е много тежко, но му беше кофти, зад ето не знае какво

точно д а му каже. Лично аз не смятах, че има някакво значение какво казваме на приятеля си

— важното е, че го слушахме. Признавам, че някои от под робно стите и на мен ми ид ваха в

повече, обаче Нейтън като че ли усещаше тези моменти и бързо се поправяше — като

например онзи път, когато започна д а ми описва Ксавие — как циганският му поглед и

силният му квебекски акцент, който се търкалял в д ълбините на гърлото му, създ авали

впечатление за „сексуална жестоко ст“.

— Вед нъж каза, че бил зад ник — позволих си д а му напомня аз.

— Такъв е — призна Нейтън и побърза д а смени темата.

Откровението на Нейтън беше ед ва втората изненад а за това лято (за първо броя

промяната на решението на Дани). Налагаше се д а взема някои извънред ни смени в магазина,

за д а замествам хора в отпуски. Иначе д ните ми бяха по-мързеливи от нощите. На работа

имаше пред о статъчно време д а зарежд ам рафтовете и д а уд ължавам почивките си (когато,

разбира се, менид жърът Брайън не се мотаеше наоколо). Това може и д а ви звучи д обре, ама

истината е, че беше ад ска д о сад а. Разполагах с твърд е много часове, които трябваше д а

запълвам с глупави бръщолевения с клиентите или д а слушам как Грейсън ни запознава с

под робно стите на по след ната си сексуална авантюра. Тогава разбрах, че понякога човек

харесва някого само защото не е прекарал с него или нея д о статъчно време, за д а го разбере

що за стока е.

Тази сед мица Грейсън ми лазеше по нервите за втори път. Беше започнало д а ми писва от

тази негова наперено ст. Глед аше женските така, сякаш целият свят бе негов. Улових се как си

казвам, че Саша автоматично ще намрази този тип. Ще присвие очи и ще го изглед а на кръв.

Лично аз не по стъпвам като него. Ето, като изключим Нейтън и Кийлър, не съм казвал на

никого за нас с Дани.

— Ти никога не ми казваш нищо, човече — отбеляза сега Грейсън, сякаш разчел мислите

ми. — А не може д а си нямаш нещичко! Не ме о ставай д а монополизирам разговора!

— Пред почитам д а не говоря за тези неща — отговорих небрежно. — Затова.

— Да бе, д ържиш д а се изкараш много мистериозен и гад ен, а? Е, няма нищо. Твоя си

работа.

Мистериозен и гад ен. Да, това съм аз. Вече наистина започвах д а мразя Грейсън. Оглед ах

магазина в търсене на клиенти, спешно нужд аещи се от мистерии и д руги под обни. И очите

ми попад наха на ед на женска форма, тъкмо влизаща в магазина. Тя ме вид я и вед нага се

насочи към нас с Грейсън. Саша Ясински! Загоряла, отпочинала, с изсветляла от слънцето ко са.

Грейсън се плъзна безшумно зад мен и с всяка нейна след ваща стъпка към нас излъчването му

ставаше все по-отвратително.

Насочих се право към Саша и се ухилих, сякаш нейната поява е най-хубавият миг в

живота ми. Забелязах, че на д ънките й има нарисувани миниатюрни жълти цветя, а краката и в

маратонките са бо си. Ухаеше на слънце и д иня.

— Зд расти! — позд равих, заковавайки се пред рафтовете с бейзболните шапки. — Как си?

— Благод аря, д обре — отвърна тя и прокара пръсти през ко сата си. — А как върви твоето

лято?

— Интересно — отговорих съвсем сериозно. — А как са твоите уроци?

— Мокри — ухили се тя, наслажд авайки се на собствената си шега. — Трябва д а наминеш

някой д ен.

— Да. Ще ми уред иш д а вляза безплатно на плажа — кимнах, цитирайки д умите й.

— Разбира се. Това е ид еята. — Пъхна нехайно ръце в зад ните си д жобове, поглед на ме и

попита: — Как е? Заети ли сте много? — И кимна по по сока на магазина. Грейсън тъкмо

маркираше някаква стока, а ед но от д ругите момчета насочваше нов клиент към района с

боксовите круши. — Можеш ли д а си вземеш малко почивка? Да хапнем слад олед или нещо

под обно?

— Защо не! — Все още не я бях разбрал напълно, но като че ли вече започвах. Схванах, че

тя наистина много д ържи д а й отид а на го сти на езерото. Ако не беше така, нямаше д а вод им

този разговор, нали?!

Съобщих на Грейсън, че ще изляза за малко, и тръгнах след Саша. Молът беше голям и

както винаги — отвратителен.

— Е, катерила ли си някакви покриви напо след ък? — попитах, като вървях небрежно д о

нея. Вече се чувствах по-спокоен и свобод ен д а я д разня, след като бях разбрал, че

пред имството е на моя страна.

— Напо след ък не — отговори тя, насочвайки се към щанд а на „Баскин и Робинс“. —

Какъв слад олед обичаш, Ник? — попита и плъзна ед на д есетд оларова банкнота към касата.

— Ами… — замислих се аз, но накрая поръчах същото, което винаги си поръчвам —

шоколад ов с парченца шоколад .

— Обичаш слад кото — отбеляза, като си поръча слад олед с шамфъстък и бад еми.

— Май си права. — Усещах как поглед ът й ме пронизва и как обработва отговора ми,

сякаш е кой знае колко важен. Да бе, аз обичам сладкото и съм мистериозен и гаден. След това

незнайно защо изтърсих: — Да ти призная, изобщо не мислех д а ид вам на езерото. Мислех, че

поканата ти не е сериозна.

Това може и д а ви звучи като опит за искрено ст, ама не беше точно така. Истината бе, че

исках нещо от нея — исках д а й д ръпна връвчиците и д а я глед ам как скача. Да, знам, че не е

о собено почтено от моя страна, но така си беше.

— Сигурно мислиш, че не съм се д ържала справед ливо с теб — отбеляза тя, без д а

отлепва поглед от момичето, което в момента сипваше слад олед ите ни. — Но про сто мразя

под обни неща. И сигурно мъничко съм се уплашила. — Очите й отскочиха за миг към моите и

по сле пак се върнаха върху слад олед а. — Истината е, че не бях планирала д а те каня на

езерото, но щях д а се рад вам, ако се беше появил.

Момичето зад щанд а ни под ад е фунийките със слад олед и ние поехме отново из мола.

Когато наближихме спортния магазин, Саша ми хвърли крад ешком поглед и рече:

— Е, очевид но ид еята ми не е била много д обра. — Обърнах се към нея и я заглед ах как

д еликатно отхапва от вафлената си фунийка. Знаех си, че никак не улеснявам нещата. —

Про сто те зърнах в магазина и реших, че ми се иска д а си поговорим. Обикновено не правя

такива неща. — Върху горната й устна се залепи слад олед и тя побърза д а го изтрие със

салфетката си. — Това сигурно е луд о ст! Така д е, нали ход иш с Дани и прочее…

Вижд ах я как затъва още и още в блатото, как тревожно стта й нараства и внезапно

установих, че това изобщо не ми д о ставя уд оволствие, че съвсем сериозно започва д а ми

д омъчнява за нея. Поклатих глава, заглед ах се в пръстите й, стиснали салфетката, и изрекох:

— Аз не ход я с Дани. Про сто сме приятели.

— Така ли? Ама вие сигурно не сте и… Божичко! Започвам д а бъбря несвързано! Когато

пак ме вид иш, би ли ми направил услуга никога д а не споменаваш този момент? Нямам

пред става какво съм си мислела. Случвало ли ти се е д а направиш нещо, без д а мислиш, а

по сле д а се чуд иш как д а го върнеш назад ?

Протегнах ръка и д око снах нейната.

— Няма нищо, Саша.

Плъзнах поглед към д еколтето на блузката й — не д о статъчно д ълбоко, за д а показва

д олината межд у гърд ите й, но д о статъчно д ълбоко, за д а ми позволи д а си го пред ставя.

Пред ставих си как я повалям по гръб, как свалям блузката й и целувам това място. Дали и на

вкус ще бъд е като д иня? Гърд ите ми се стегнаха. Отворих уста и изд ишах д ълбоко.

— Благод аря! — отговори жизнерад о стно тя. — Май вече трябва д а те пускам д а се

връщаш на работа. — Закова се на място и свали ръката си със слад олед а, сякаш вече не й се

яд еше.

— Наистина го мисля. Няма нищо — повторих. — Всъщно ст често си мисля за теб. —

Прозвуча като истина и, като се замисля, общо взето, си беше така. Не се бях сещал много

често за нея след края на училище, но иначе в клас д о ста я наблюд авах. Може пък всъщно ст

д а съм се питал каква е по характер и д а ми се е искало д а разбера. Тогава межд у нас нищо не

беше сигурно и затова е твърд е труд но д а се каже. — Виж какво, сега наистина трябва д а

тръгвам. Но пак ще поговорим. Кога е след ващият ти урок на езерото?

Поглед нахме се в очите и ед ва не се разхилихме.

— Утре след обед — отговори тя.

— Окей. Значи д отогава! Може д а д овед а и Нейтън.

По сле ми хрумна, че включването на Нейтън може би не е най-д обрата обстановка за

разговори. Очевид но беше мой ред д а не мисля какво правя. Гърд ите все още ме боляха от

онова гад но напрежение. Не можех д а престана д а мисля какво ли ще бъд е д а сваля блузката

й и д а погаля онова място.

Тя се ококори, като че ли изобщо беше забравила за Нейтън. Отстъпихме по ед на крачка

ед ин от д руг и тя се провикна:

— Ами Дани? Чувам, че вие…

— Казах ти. Не ход я с нея!

Саша се поколеба. Клепките й запърхаха.

— Окей. Тогава д о утре!

Извъртях се на пети и тръгнах по по сока на спортния магазин. Езикът ми беше залепнал

от слад кия шоколад ов слад олед . Хвърлих го в най-близкото кошче и ед ва устоях на

желанието д а се обърна и д а поглед на към Саша. Все пак си я пред ставих — как върви, с

пръсти, залепени около нежелания шамфъстък. Сигурно се усмихва вътрешно, макар д а не е

все още сигурна в мен. Межд у д ругото, аз също не бях сигурен в себе си. Но д окато се пред ам

и се обърна, тя беше изчезнала.

Пет

Тази вечер след работа се отбих у Дани. Тя затвори бързо вратата на стаята си, сграбчи ме

за зад ника и се притисна в мен. На д олния етаж чичо й бояд исваше антрето и го чувахме как

наставлява майката на Дани с рязък и висок глас:

— Гласуването на избори е социална отговорно ст на всеки инд ивид ! Измъкването е

признак на лено ст!

Включихме телевизора на Дани и си поиграхме тихичко на леглото й. Аз свалих блузката

й и започнах д а целувам гърд ите й, като си мислех за Саша. Обаче работата не вървеше по

план — смятах, че като се залисам с Дани, ще успея д а изхвърля Саша от главата си.

Забелязали ли сте, че нещата никога не вървят така, както сте ги планирали? Пред и татко д а

ни напусне например, мама планираше д а отид е в университет. Искаше д а вземе степен по

социология, д а разшири кръгозора си. А сега хабеше почти цялата си енергия в опити д а

избегне токсичните по след ици от непрестанните си битки с го спожа Скофилд . Самият татко

пък, след като ни напусна, заяви, че по след ното нещо, което му трябвало, било нова връзка.

Скоро на сцената се появи Брид жит.

Затова съм на мнение, че най-д обрият под ход е д а д ържиш плановете си в рамките на

критичния минимум. Добре д е, но тогава защо утре ще ход я на езерото? Защото Саша хареса

есето ми ли? Или защото ме накара д а се почувствам като магаре през онзи юнски д ен в

училище? Не разполагах с отговори — само с ед но странно безпокойство, което ме гризеше

отвътре и ми казваше все пак наистина д а се обад я на Нейтън и д а го поканя д а д ойд е с мен.

Езерото Милсайд беше изкуствено. Около него бяха разположени пред град ията на

горните слоеве от сред ната класа, които, благод арение на пластичните си хирурзи и

треньорите по фитнес ставаха с всяка изминала год ина все по-млад и. По-голямата част от

езерото беше забранена за външни лица, а и за онази от нея, която беше разрешена, трябваше

д а си платиш. Да си платиш, за д а се намокриш. Дивотия! Както и д а е. Двамата с Нейтън

също се под ред ихме на опашката.

— Чувствам се като трето колело — промърмори той. — Няма ли д а бъд е по-д обре и без

мен, а?

Групичка нед од ялани момиченца на пред пубертетна възраст стоеше малко по-встрани от

заград ената част на плажа и се преструваше, че не ни глед а.

— Виж само какво изпускаш! — отбелязах саркастично, като кимнах към тях.

Червеноко со момиченце с лунички и с парчета тлъстини, преливащи точно от грешните

места, ми показа сред ен пръст. Приятелките й се изкискаха и прод ължиха д а се преструват, че

не ни глед ат.

— Не трябва д а ги яд о сваш! — прошепна Нейтън. — Това е територия на бъд ещото ти

гад же!

— А ти си мислиш, че имаш проблеми! — не му о станах д лъжен.

По сле д вамата ед новременно им направихме смешни физиономии, което пред извика

нови пристъпи на д ружеско кискане.

Саша вече беше пред упред ила касиера за нашата поява, така че той про сто ни сложи по

ед ин печат на ръцете и каза, че тя щяла д а ни се обад и, когато свърши урока. Двамата с

Нейтън си намерихме ед но празно местенце на плажа и разстелихме кърпите си. Почувствах се

притеснен, когато се наложи д а си сваля тениската, а след това и засрамен, че съм се

почувствал така. Побързах д а си лепна ед на усмивка с над ежд ата, че Нейтън не е забелязал

този мой миг на колебание.

— Ник, д а не вземеш сега д а се притесняваш от мен? — обад и се той настръхнал. — Не

искам това д а промени нищо, разбра ли? Така д е, в известен смисъл го е променило, но то

няма нищо общо с нас д вамата като приятели!

— Да, знам — побързах д а смотолевя.

— Искам д а кажа, знам, че си хетеро сексуален и това е супер. Да не си мислиш, че сега

ще започна д а се опитвам д а те променя, а?

— Честно д а ти призная, този разговор малко ме поизнервя — казах аз. — Пред полагаше

се ти д а ме успокояваш, а не д а ме изнервяш.

— Нямах пред става, че имаш нужд а от успокоение — отбеляза Нейтън, про сна се по

корем и започна д а рови пясъка с ръцете си. — Отлично знаеш, че тя те харесва. Разбрах го

още онзи д ен в мола.

Аз заслоних очи с ръка и го поглед нах.

— И как по-точно разбра?

— Ами нали знаеш — когато човек е гей, улавя по-лесно женските чувства — каза

шеговито той.

— Жалко, че не можеш д а го използваш и за себе си — отбелязах и се обърнах към него.

— Иначе е д обре д а знам, че не се каниш д а ми налетиш.

— Да, точно затова реших д а ти кажа. — Усещах, че той се шегува, че се опитва д а ме

успокои. — Не че не си готин — напротив. Про сто харесвам по-зрели мъже.

— Млъквай! — про съсках. А по сле: — Ти сериозно ли? За зрелите мъже?

— Аха. Така мисля. Оглед ай се само какви са връстниците ни. Никой няма пред става

какво точно иска и какво точно прави, а ако има, става член на някой клуб по интереси и

изпуска всички готини купони, защото е твърд е фокусиран върху по стигането на нещо и не

си позволява д а върши нищо д руго, защото се ужасява д а не стане наркоман, д а не пипне

СПИН или никога д а не успее д а си намери д обра работа! Това не е д обър начин д а си

прекарваш времето.

— Ти също не си прекарваш времето д обре! — изтъкнах.

— Нищо под обно! — възпротиви се той и зарови и д вете си ръце в пясъка. — Ами ти?

— Не знам. Понякога си мисля, че си прекарвам д обре — отговорих чисто сърд ечно. —

Друг път усещам, че про сто убивам времето в очакване д а ми се случи нещо по-хубаво.

— Вижд аш ли? Ето за това ти говорех! — кимна той.

— Но ти винаги изглежд аш така, сякаш всичко ти е наред !

— Да бе, знам. Аз съм самата позитивно ст — усмихна се той.

— Но напо след ък нещата позагрубяха. Налага ми се д а търся отговорите на твърд е

големи житейски въпро си и порад и това имам чувството, че съм от външната страна на

всичко хубаво, което се случва. Както и сега, на плажа. Не мога про сто д а тръгна и д а

оглежд ам мъжете. Някой със сигурно ст ще ми потроши челюстта. И вед нага ще вляза във

вечерните новини.

— Гад но е — съгласих се аз. — Очевид но всеки си има някакви проблеми, с които трябва

д а се справя.

По сле разказах на Нейтън за онзи д ен в корид ора, за онази работа с Кийлър и Вики и за

това как по сле Саша се втурна покрай мен, сякаш съм невид им, а аз я принуд их д а ми

отговори защо.

Нейтън се обърна настрани, под пря се на лакът и каза:

— Да си знаеш още отсега, че това момиче няма д а ти търпи номерата! Тази уговорка,

която си имате с Дани — при Саша няма д а се получи!

— Да, знам — възд ъхнах.

— Тогава наясно ли си какво правиш? — Въпро сът не прозвуча обвинително — беше по-

скоро като проверка на готовно стта. Не ми беше труд но д а д оловя разликата в тона му. Той

наклони глава, усмихна се и д опълни: — В крайна сметка нещата ти се нарежд ат, не мислиш

ли?

Докато чакахме Саша, решихме д а отид ем д а поплуваме. По сле си купихме по ед на

газирана вод а от бара на плажа и се върнахме при хавлиите си. Няколко минути по-късно я

вид ях как върви към нас, облечена в цял бански. Почувствах се странно, когато я вид ях така,

въпреки че банският беше цял, и се зарад вах, че не сме сами.

— Рад вам се д а ви вид я, момчета! — извика тя и се стовари върху хавлията на Нейтън. —

Имахте ли проблеми с влизането?

Никакви проблеми. Заглед ах се в краката й и забелязах, че са абсолютно глад ки. Както и

под мишниците й, както и всичко, което се вижд аше. Ко сата й беше влажна. Тя я събра с

д ясната си ръка, а с лявата я върза с ластик.

— Както вижд ам, вече сте успели д а поплувате — отбеляза, като кимна към влажните ни

ко си.

— Денят е горещ — отбелязах. Пръстите на краката й бяха точно толкова миниатюрни и

фини като тези на ръцете й. Прииска ми се д а обгърна с пръсти глезена й — про сто за д а

д око сна нещо, което няма д а се разпад не.

— И влажен — д опълни тя.

По сле тримата се засед яхме, заглед ани мъд ро във вод ата. Тъкмо бях започнал д а се чуд я

д али цял д ен ще цитираме свод ки от метеорологичната прогноза, когато Нейтън се впусна в

интересна и безопасна тема — ново сти около познатите от училище и неговата пред стояща

почивка в Аризона. А след това, тъкмо когато бях започнал д а се отпускам, той обяви, че

възнамерявал пак д а се гмурне, и затепа ситно към езерото.

— Нейтън е страхотен! — отбеляза Саша, вперила поглед в гърба му. — Отд авна ли сте

приятели?

— Откакто се помним. Аз, той и Кийлър.

Пред почетох д а не се впускам в под робно сти отно сно скорошния разрив межд у тях

д вамата. Всъщно ст не ми се занимаваше с обяснения. За нищо. Това бе ед но от качествата на

Дани, които харесвах — тя никога не искаше д а й обясняваш. Приемаше нещата такива,

каквито са. Както д ойд ат. Запитах Саша как е минал урока по навигация и по сле се заслушах в

нейния разказ за д ецата в групата й. Чувствах се странно, когато си я пред ставих в ролята на

учителка. Не си спомням кога за по след ен път лично аз бях научил някого на нещо полезно.

Вярно, че научих Холанд как д а си връзва обувките, но това беше пред и цяла вечно ст.

Род ителите ми по светиха месеци наред в опити д а го направят, а накрая мама реши, че

отд авали на този факт твърд е голямо значение и че сестра ми сама щяла д а поиска помощ, когато е готова за това. Обаче Холанд така и не потърси помощта им. Обърна се към мен и

д вамата започнахме д а се упражняваме, д окато накрая тя вече можеше д а си връзва обувките

толкова д обре, колкото и аз. Когато беше хлапе, Холанд влагаше изключително настървение в

научаването на всичко. Искаше винаги д а бъд е перфектна, във всяко ед но отношение.

Вед нъж татко каза, че точно в това се състояла разликата межд у нас — че Холанд

повтаряла нещо, д окато не го усвои ид еално, а аз още от самото начало съм си мислел, че съм

ид еален. Когато го изтърси, ми беше д о ста яд о сан. Двамата с Кийлър бяхме взели колата на

майка му, а по сле я ожулихме, д окато се опитвахме д а я върнем обратно в гаража. Тогава мама

заяви на татко, че не трябвало д а ми говори такива неща, защото щял д а ми създ ад е

комплекси. „Критикуваш самоуверено стта му и се наслажд аваш на собствената си

арогантно ст!“ — бе натъртила. И това беше, когато бях на четиринайсет, малко пред и той д а

ни напусне.

— За какво си мислиш? — попита Саша, излегнала се на кърпата на Нейтън. — Изглежд аш

на светлинни год ини оттук. Впрочем д о ста често изглежд аш така, знаеш ли?

— Не, не знаех — отговорих. — Може д а ми има нещо.

Саша се обърна настрани и се вторачи в мен.

— Да не би д а се чуд иш защо изобщо д ойд е тук?

— Глупо сти! Про сто ми е странно д а си сед я тук, с теб, и ти д а ми зад аваш под обни

въпро си, въпреки че почти не се познаваме. — Отпих от вече поряд ъчно стоплилата се вод а и

я поглед нах с присвити очи. — Вероятно се опитвам д а те разгад ая.

— Е? Какво искаш д а знаеш за мен? — под кани ме тя.

— Про сто така? Като лексикон?

— Е, може би не. — Опита д а се засмее, но не й се получи о собено. — Притесняваш ме.

Това ли искаш всъщно ст?

— Ти също ме притесняваш. — За моя изненад а в гласа ми се прокрад на изненад а. —

Знаеш ли, че често съм те наблюд авал в час по английски? — Давах си сметка, че искрено стта

й ме прави д ързък. Изглежд аше великолепно така, излегнала се на кърпата на Нейтън, с бански,

прилепнал за тялото й като втора кожа.

— Така ли? — изглед а ме тя.

— Аха. — Протегнах ръка и погалих нейната. Беше обсипана с лунички и загоряла от

слънцето. — Нямам пред става какво очакваш от мен. Какво трябва д а стане сега, когато вече

съм тук?

Саша се засмя и свед е поглед към ръката си. По сле рече:

— Нямам никаква пред става.

— А аз си мислех, че ти винаги знаеш какво правиш. В час по английски поне разполагаш

с всички отговори.

— Не съвсем — отбеляза тя. — Про сто обичам д искусиите. В повечето от часовете

нямаме тази възможно ст. Математиката е правила. Науките — факти.

— Да не би д а не обичаш природ ните науки?

— Нищо под обно. Про сто там е различно. — По сле обясни, че баща й бил лекар и че тя

била наслед ила научното му мислене. Призна, че искала д а стане криминолог, защото там

имало категорични отговори, очакващи д а бъд ат разкрити, но същевременно д руга част от

нея обичала д войствено стта, порад и което й било интересно и по английска литература. —

Обичам истории, които не ти казват всичко, които ти о ставят място за мислене. Сънищата са

почти такива. Никога не можеш д а бъд еш сигурен точно какво означават. Например снощи

сънувах, че брат ми има орел и наближава буря и вътрешно усещах, че това има нещо общо с

птицата. Бях ад ски уплашена. Сед ях си в стаята и очаквах бурята д а се разрази, обаче никой в

семейството ми не д аваше и пукната пара за тази работа. Беше ужасно странно! Спомняш ли

си какво сънува снощи?

— Обикновено не си спомням сънищата — отговорих.

Точно в този случай обаче си спомнях, при това твърд е ясно, но информацията не беше

под ход яща за нейните ушички. Вместо това реших д а й разкажа ед ин сън от миналата

сед мица. Пързалях се на най-голямата външна пързалка, която можете д а си пред ставите, но

когато д ойд е време д а се прибирам вкъщи, не можах д а си спомня къд е живея. И колкото

повече се опитвах д а си припомня, толкова повече се паникьо свах.

Саша потъна в мълчание. Претърколи се по корем и промърмори:

— Понякога се питам защо най-лесно се помнят лошите сънища?

— Сигурно защото са повече — пред положих.

— Над явам се д а не е така. Възможно ли е д а ги помним по-д обре, защото са ни

разтревожили?

— Може би. Обаче този разговор започва д а става твърд е фило софски за д ен на плажа!

— Ти не мислиш ли понякога за такива неща? — изглед а ме тя.

— Естествено — свих рамене. — Про сто ряд ко ги споменавам в разговор.

Някъд е по това време Нейтън благоволи д а се върне. Ко сата му капеше, а гърбът му бе

прид обил болезнено розов оттенък.

— Започнал си д а изгаряш! — пред упред и го Саша.

Той се строполи на хавлията си д о Саша и я изпръска със студ ени капки вод а.

— Олеле! — изписка тя и се обърна по гръб. — Колко охлажд ащо!

Нейтън се привед е над нея и разтръска енергично ко сата си като мокро куче. Върху

банския, ръцете й и раменете й се приземиха миниатюрни капчици вод а. Саша се засмя и го

плесна по рамото. Сцената си беше д о ста еротична и мозъкът ми автоматично включи на

бързи обороти. Знаех си, че щях д а ревнувам, ако не знаех истината за Нейтън. По-скоро —

щях д а побеснея.

— Сега е мой ред ! — обявих и скочих на крака.

Насочих се към езерото, нагазих д о кръста, по сле се хвърлих напред и заплувах към сала.

Сигурно точно тук Нейтън бе изгорял — сед ял си е и е изчаквал, за д а ни д ад е възможно ст д а

поговорим. Над игнах се върху д ървения сал, а по сле се гмурнах обратно във вод ата. Чувствах

се като д елфин — можех д а плувам с часове, без д а се изморя. И за известно време правих

точно това — хвърлях се няколко пъти във вод ата, а по сле отново се връщах на сала. Когато

почувствах, че главата ми най-сетне се прояснява, заплувах към брега и се върнах при Нейтън

и Саша.

— Мислехме, че никога няма д а се върнеш! — пошегува се приятелят ми.

— Про сто се сгорещих — отбелязах. Сто процента истина.

Нейтън кимна и каза:

— Вече трябва д а тръгвам. Смяната ми в ресторанта наближава, помниш ли?

Не, не си спомнях. Но схванах ид еята. Той про сто бе решил д а ни о стави насаме. Чуд ех се

д али Саша му е споменала нещо за мен в мое отсъствие — нещо, което д а го е накарало д а си

сътвори тази измислена смяна.

Слънцето започваше д а прежуря като пещ, затова малко след като Нейтън си тръгна,

д вамата със Саша се преоблякохме и също си тръгнахме. Вървяхме покрай езерото, въпреки че

в д рехите вече бяхме като в сауна. Наливахме се с тонове газирана вод а. По ед но време казах:

— Там, на хълма, има горичка. Искаш ли д а присед нем на сянка?

Изкатерихме се на хълма и си намерихме сенчеста пейка. Лицето на Саша бе зачервено, а

но сът й — порозовял като раменете на Нейтън.

— Но сиш ли си плажно масло? — попитах. — Мисля, че няма д а е зле д а си намажеш

лицето.

Тя извад и някакво шишенце от плажната си чанта и намаза внимателно лицето и ръцете

си.

— Ти също си започнал д а изгаряш — заяви по ед но време. — Да намажа ли и теб?

— Става.

Затворих очи и я о ставих д а размаже маслото с нежните си ръце. Усещах я как се вглежд а

в мен, сякаш ме изучава, а по сле устните й д око снаха моите, меки като перце. Облизах ги

нежно, а след това пъхнах език в устата й. Нежно и бавно. Нещо ми под сказваше, че трябва д а

бъд а много внимателен с нея, защото в противен случай ще съжалявам.

Езикът й се заигра изпитателно с моя. Целувахме се д о ста д ълго. Дясната ми ръка беше

зад тила й, а лявата — върху коляното й. А по сле тя се отд ръпна и се усмихна.

— Това се казва изненад а! — отбелязах.

— Над явам се, че ти е харесала.

— И още как! — Ухилих се и я прид ърпах обратно към себе си. Започнах д а обсипвам с

целувки устните и врата й и по ед но време прошепнах: — Ухаеш на слънце!

— Ти също — кимна тя, а по сле наклони замечтано глава. Тъкмо се канех д а я запитам за

какво си мисли в този момент, когато тя свед е очи и промърмори: — Трябва д а тръгвам. Баща

ми ще д ойд е д а ме вземе в шест и половина. Искаш ли д а те откараме у д ома?

— Окей. — Бях разочарован, че не разполагаме с повече време, а и изобщо не изгарях от

нетърпение д а се запознавам с бащата на Саша. Тръгнахме бавно обратно към плажа, а когато

стигнахме паркинга, на мен внезапно ми хрумна гениална мисъл: — Дай ми телефона си! Ще

ти се обад я!

— Нямам химикал — прошепна тя и оглед а паркинга. Очите й спряха върху ед ин

сребрист д од ж „Дуранго“. Мъжът зад волана на колата я глед аше изпитателно. Саша

примигна, обърна се към мен и попита: — Можеш ли д а го запомниш?

Изрецитира телефонния си номер, а аз го повторих, запечатвайки всяка цифра в главата

си. По сле тръгнахме по слушно към колата на баща й — засега не съвсем приятели, не съвсем

гад жета, не съвсем каквото и д а било. Про сто д вама д уши, които по ед на случайно ст са си

разменили целувки край езерото в горещ юлски д ен.

Шест

Заварих мама в кухнята д а похапва гръцка салата, с крака, вд игнати на съсед ния стол, и

вестник, разстлан на масата пред нея. Когато влязох, тя вд игна очи, о стави вилицата си, сгъна

вестника и изрече:

— Никълъс! Мислех, че ще о станеш д а преспиш у Нейтън. В хлад илника има салата и

хляб, ако искаш.

— Може би по-късно — казах. По сле обясних, че ид вам д иректно от плажа и в момента

все още ми е твърд е горещо, за д а ям.

— До ста си загорял — отбеляза тя, като оглед а лицето ми. — Трябва д а внимаваш със

слънцето! Имаш кожата на баща си. Той винаги изгаряше бързо. — Винаги говореше така за

баща ми, сякаш той беше някакъв д алечен, ряд ко вижд ан род нина — което, може би, си беше

отчасти точно така. — Обад и се Дани. Пред и не повече от д есетина минути. Пита къд е си. —

Мама взе отново вилицата си, набод е ед на голяма черна маслина и д обави: — Трябва д а я

поканиш някой път. Добре е д а ме запознаеш с гад жето си.

— Тя не ми е гад же — изрекох нехайно и забарабаних с пръсти по барплота, сякаш

наистина го мисля. — Про сто сме приятели. — Май напо след ък го повтарям д о ста често.

Мама се смръщи и пъхна поред ната маслина в устата си. Откакто татко ни напусна, през

лятото яд яхме обикновено само това — студ ени салати и нарязано студ ено месо. Мама

твърд еше, че не можела д а понася тежки ястия в горещините.

— Вече нищо не ми казваш! — оплака се тя. — А пред и беше толкова отворено

момченце! Сега трябва д а ти изтръгвам всяка д ума с ченгел от устата!

— Няма нищо за казване. — Ха! Отворено момченце значи! Да не би д а очаква д а се

покатеря в скута й, д а я прегърна през врата и д а й разкажа всичко, което се е случило д нес на

д етската площад ка? След д есет год ини някои неща се променят, мамо!

— Винаги казваш така — прод ължи тя. — А поне с баща си разговаряш ли за тези неща?

— Кои неща? — попитах, леко повишавайки глас. — Не може ли д а не го обсъжд аме?

— Кое? — Мама забод е вилицата в сред ата на салатата си и ме изглед а свирепо.

— Про сто няма проблеми! — свих рамене. — Не вижд ам защо трябва д а се заяжд аш с

мен.

— Добре тогава — възд ъхна тя и вд игна ръце. — Добре, Никълъс!

— Хубаво — кимнах и побързах д а се отд алеча от барплота. — По-късно ще хапна.

— Добре — повтори уморено тя.

Отид ох в д невната, тръшнах се на д ивана и грабнах д истанционното. Холанд сед еше в

ед ин от фотьойлите със слушалки в ушите и книга в ръка. Тя е ед ин от най-умните хора,

които познавам, и хубавото е, че за разлика от повечето умници, никога не го крие. Над явах се

гимназията д а не я развали и д а я превърне в ед но от онези момичета, които непрекъснато си

сверяват часовника по момчетата, за д а са сигурни, че ги забелязват. Или още по-лошо — д а

започне д а се изживява като гениална и д а не д опуска д о себе си никой с коефициент на

интелигентно ст по-малък от 130.

До скоро мислех и Саша за точно такава, но ето че д нес, на плажа, тя не се бе д ържала

като гений. Беше толкова хубаво, когато я целувах, че не можех д а се възд ържа д а не си

пред ставям как би било и по-нататък.

— Мама каза ли ти, че те търси Дани? — попита сестра ми, като вд игна очи от книгата

си.

— Да! — озъбих й се аз. Не може ли да минат поне десет минути, без някой около мен да

спомене Дани?!

— Хубаво д е! — вд игна ръце тя. — Не е необход имо вед нага д а ме хващаш за гърлото!

— Извинявай! Про сто пред и малко мама пак беше решила д а ми мели сол на главата

зарад и гад жетата ми.

— Така ли? — присви очи Холанд . — И ти какво й каза?

— Няма нищо за казване — натъртих аз.

— Лъжец!

Ухилих се и прошепнах:

— Е, може би нищо.

— „Може би нищо“ не е същото като „нищо“, Ник!

— Права си — кимнах и се заех с крайно отговорната зад ача по смяната на канали с

д истанционното. — Обаче това не ти влиза в работата, Холанд !

* * *

Майката на Дани беше над ула климатика д о точката на замръзване. Благод арение на чичо

й, сега стените на стаята й бяха перфектно бояд исани — в блед о бежово, без никакви бучки!

Безупречният им вид прид аваше на къщата още по-студ ен вид . Прид ърпах Дани под од еялото

д о мен и за момент се запитах д али ед на невинна настройка на климатика у д ома не би

поправила апетита на мама и не би я накарала д а сготви по изключение и нещо топло.

Дани не ме попита какво съм сънувал снощи. Очевид но не й се приказваше. Както

впрочем и на мен. Мислех си, че всичко ще си прод ължи по старому и че няма д а ми се наложи

д а се притеснявам за никого. Мислех си всичко това някъд е около час, но по сле вината ме

сграбчи за гърлото и започна д а хапе. Вероятно си мислите, че съм се почувствал виновен,

зад ето съм целувал Саша, а сега съм с Дани. Но не беше така. Не можех д а спра д а мисля за

глад ката кожа на Саша и за начина, по който извика, когато Нейтън я намокри. Саша никога не

би ме целунала, ако знаеше за Дани. Сигурно щеше д а си каже, че про сто бройкам

момичетата.

— Какво ще кажеш д а слезем д олу и д а поглед аме нещо? — пред ложих, като се изправих

в леглото. — Не можем непрекъснато д а стоим в стаята ти! Дали всъщност не си измислях

извинение, за да се измъкна от леглото на Дани? Безкрайно глупаво от моя страна. Обаче

наистина ми се искаше д а се измъкна от това легло. Мислех си глупави неща, опитвах се д а

измисля как д а прекратя сексуалните елементи и д а запазя приятелството си с нея. Хората

непрекъснато го правят, нали така? Не е кой знае каква работа! В крайна сметка ние с Дани

така и не сме гад жета, нали?!

— Можем д а прод ължим д а си лежим и д а глед аме някое д ивид и на лаптопа ми. Хубаво е

про сто д а си лежим голи, не мислиш ли? — каза Дани.

Да д е, ама…

— Мисля, че може би не трябва д а го правим — казах и вед нъж започнал, про сто не успях

д а се спра. — Не ми се струва много правилно. Ти вероятно трябва д а бъд еш с човек, който

би искал д а има сериозна връзка с теб, д а бъд ете истински гад жета. — Тук Дани сед на д о мен

и прид ърпа од еялото към себе си. — Искам д а кажа… така д е… харесвам те. Даже много те

харесвам. Но смятам, че е най-д обре д а си о станем приятели, а това сега ще разруши

приятелството ни, не мислиш ли?

Колкото повече се взираше в мен Дани, толкова повече поруменяваше. Реших, че сигурно

ще се разреве и ми се прииска д а можехме д а превъртим набързо напред д о онази част, къд ето

аз трябва д а се почувствам като ид иот. Обаче тя пусна од еялото и започна д а се облича.

— Има д руга, нали? Познавам ли я? — Звучеше по-спокойна, отколкото изглежд аше, а

когато се извъртя отново към мен, руменината й беше изчезнала.

— Дори не съм сигурен д али има д руга.

— А тя има ли си име? — настоя Дани.

Аз протегнах ръка към под а и взех боксерките и тениската си.

— Само не се яд о свай! Межд у нас няма нищо и…

Дани сложи ръцете си на кръста и се заглед а в мен как се обличам. С всяка след ваща

секунд а въпро сът й набираше все по-голяма сила.

— Казва се Саша Ясински — признах неохотно, д окато обувах д ънките си. — Но ние не

ход им или нещо под обно.

Дани отпусна ръце, направи гримаса и отсече:

— Правиш огромна грешка! Тя не е твой тип! Само след д ва д ена ще бъд еш отегчен! До

смърт!

— Е, това не е много любезно от твоя страна. — И глупаво, като се има пред вид , че

излиза от моята уста. Вд игнах си ципа и реших д а си затворя устата.

Дани ме изглед а смръщено и изрече:

— Само ми помогни д а оправим леглото, Ник. А по сле си свобод ен д а си тръгваш!

Така и направихме. Помогнах й д а опъне чаршафите, а по сле напуснах д ома й и излязох

навън, във влажната пещ. На част от мен й ид ваше д а си уд ари зад ника в тавана от рад о ст.

Друга част обаче се притесняваше, че Саша няма д а ме харесва д ълго, въпреки че фактите

сочеха точно обратното. На всичко отгоре вече умирах от глад , а си знаех, че вечерята пак ще

бъд е символична.

Прибрах се пеша. Чувствах се изпразнен като рибна консерва. Когато стигнах д о нашата

къща, я заварих празна. Първото, което направих, бе д а пъхна ед на пица в микровълновата.

Изяд ох я пред телевизора, заед но с кутийка лед ено студ ена кока-кола. Опитвах се д а не мисля

за по след иците от онова, което току-що бях сторил. А по сле второто нещо, което направих,

бе д а вд игна телефона и д а набера номера на Саша Ясински.

Седем

Род ителите на Саша бяха създ али безкраен списък с правила по отношение на момчетата.

И точно те превърнаха лъжите в необход имо ст. Още от самото начало. От време на време

прекарвахме вечерите у тях, като вечеряхме, а по сле глед ахме телевизия в стаята д о кухнята.

Понякога ход ехме и у д ома, а майка ми най-сетне се почувства поласкана, че съм я запознал с

гад жето си. Но през повечето от времето ход ехме в мола, на кино, на плажа или д иректно в

моята стая след обед (благод арение на алибитата, о сигурявани от Линд зи и Ясмин). Холанд

никога не ни изтропа. Не че там се случваше кой знае какво. Саша бързо д ад е д а се разбере, че

за много неща все още не е готова. Казах й, че нямам нищо против и в известен смисъл си

беше точно така. Изобщо не исках д а я пришпорвам.

Не че нещата стояха толкова про сто. Защото аз наистина я желаех. Непрекъснато си

мислех за нея. Понякога си пред ставях как д вамата правим онези неща, които правехме с

Дани. Друг път се улавях, че набирам мобилния й, само и само д а й изтърся някоя глупо ст.

Като онзи път, когато й звъннах само защото някаква песен ми напомни за „Неизпратено“ —

любимата песен на Саша на Аланис Морисет. Имаше и случаи, когато глед ахме заед но „От

местопрестъплението“, но по телефона и през рекламите си говорехме. При ед ин такъв

случай накрая Саша внезапно каза:

— В събота ще трябва д а глед ам ед ни хлапета. Искаш ли д а д ойд еш и ти?

— Не знам — изрекох с прегракнал глас. — Какво казва списъкът с правила по този

въпро с?

— Същото както винаги — отговори тя. — Обаче семейство Уилкинсън ще се приберат

чак след полунощ. — Боже, д ва часа и половина след вечерния час на Саша! Ид еята ми

хареса, но се изненад ах, че го пред ложи точно тя. Не обичаше д а нарушава правилата,

опред елени от род ителите й. — Наближава краят на лятото — прод ължи тя. — Когато почнем

училище и ти тръгнеш на хокей и д руги под обни, няма д а имаме много време д а се вижд аме.

— Сигурно — съгласих се аз, въпреки че ид еята изобщо не ми хареса.

И без това напо след ък Кийлър непрекъснато ми мелеше сол на главата, че съм зарязал

тренировките. За цялата ваканция успях д а участвам само в д ва сред нощни мача и уд арът ми

със стика беше започнал д а ръжд ясва. Знаех си, че през есента ежед невните тренировки и

натовареният график на срещите ще оправят всичко, но д о този момент никога не бях излизал

д отолкова от форма.

— Отсега си знам, че ще ми липсваш — прошепна Саша.

Усмихнах се и отвърнах:

— Но все ще намираме време и за нас, нали?

Няма съмнение. Е, вероятно вече няма д а имаме време д а глед аме „От

местопрестъплението“ по телефона, но иначе за нас д вамата все ще успяваме д а открад нем

по някой и д руг час. Знаех си, че не бих могъл д а изд ържа повече от сед мица, без д а я вид я.

Странна работа е това животът. Минават месеци, без изобщо д а забелязваш съществуването

на някого, а по сле най-неочаквано — бум! — и ставаш емоционално пристрастен към него.

Науката може би ще го отд ад е на разните там химикали, гените или нещо точно толкова

логично, но ако питате мен, аз не вижд ах никаква логика във всичко това.

Понякога улавях Саша как ме целува с отворени очи. Усещането беше странно — д а

знаеш, че някой те глед а толкова отблизо. И обикновено ме разсмиваше и ме принужд аваше

д а спра.

— Пак го правиш! — казвах.

Вед нъж, при точно такъв случай, тя обгърна с д ве ръце лицето ми и отговори:

— Обичам начина, по който изглежд аш, когато ме целуваш! Когато глед ам лицето ти,

знам как се чувстваш!

Разбирах какво има пред вид . И аз непрекъснато я съзерцавах. Начинът, по който тя

отвръщаше на поглед а ми, ме караше д а се чувствам така, сякаш тя наистина ме вижд а. Такъв,

какъвто съм. Защото повече хора всъщно ст не те вижд ат. По принцип хората не ги бива много

в глед ането. Повечето от тях от време на време д олавят по някоя и д руга част от теб, но

ряд ко схващат цяло стната картина. Така че сигурно можеш д а се наречеш и късметлия, ако

някой наистина те вид и. А може би и ние, хората, не сме пред назначени д а вижд аме всички

около нас — защото, ако бяхме в състояние д а го правим, щеше д а настане шаш и паника.

Всъщно ст нямах точна пред става как става всичко това — знаех само, че Саша наистина ме

вижд а и че аз също я вижд ам. Изцяло.

Та нямаше начин д а не приема поканата й за събота вечер. Аз не страд ах от чувство за

вина, когато ми се налагаше д а се измъквам тайничко от къщи — за разлика от нея.

Род ителите не би трябвало д а ни принужд ават д а лъжем. Разбирам, че повечето род ители

забраняват го сти с преспиване, когато става въпро с за противоположния пол. Разбирам, че

никой род ител не желае д етето му д а попад не под нечие незд раво словно влияние. Обаче

вечерен час в д евет и половина си е истинска ид иотщина! Как, например, д а се прибера в

д евет и половина, когато работя вечерна смяна в магазина, а?!

Прекарах съботния след обед с Кийлър. Той се беше хванал с ед но маце на име Карин

само няколко д ена след купона у Дани, та сега вече не се вижд аше с Вики. Този факт ни

по ставяше в сход но положение с гад жетата, но бях сигурен, че той изобщо не разбира какво

точно вижд ах в Саша. Миналия месец например прекарахме цяла вечер заед но четиримата —

учтива, но напрегната вечер, от която стана ясно, че Кийлър и Саша не желаят д а се опознаят

повече, отколкото вече се познаваха.

А когато по-късно говорих със Саша за въпро сната вечер, тя каза:

— Миналата год ина карах с него математика. И много д обре знам какво пред ставлява.

Ед инственото, което прави, е д а ръси глупави сексуални намеци! При него всичко се върти

около секса! Сякаш за него няма никакъв д руг начин д а общува с момичетата. Точно така се

д ържеше и с Карин.

— Ама с теб не се д ържи така, нали? — изтъкнах очевид ното.

— Би могъл — ако му позволя.

— Знаеш ли, мисля си, че понякога приемаш нещата твърд е на сериозно — отбелязах аз.

— Карин очевид но го харесва. Какво те кара д а мислиш, че си в състояние д а опред елиш

д али нещата межд у д вама д уши вървят д обре или зле?

Пред почетох д а не споменавам нейните изумително д о сад ни приятелчета. Както и д а не

й напомням, че Линд зи беше буквално вманиачена по това как се развиват отношенията ни

със Саша, защото нямаше никакъв личен живот извън образователната система. Или пък, че

Ясмин си вярваше, че като смъкне д есет килограма, ще си реши всичките проблеми, когато

истинският проблем при нея беше характерът й!

— Не мога д а знам как вървят нещата при д ругите — изтъкна Саша. — Виж, Ник, знам, че

вие с Кийлър сте приятели от д о ста време. Не си мисли, че ти забранявам д а бъд еш с него или

нещо под обно! Про сто спод елям с теб, че той не ми харесва. Това е!

— Да д е, на мен обаче ми харесва! — настръхнах аз. За мен нямаше значение д али тя е

права или не. В случая най-важното бе, че тя зло слови по негов ад рес.

На този етап Саша вече стана прекалено сериозна. Заяви, че не трябвало д а повд игам

въпро са, щом не съм искал д а чуя истината. Аз пък я срязах, че тя така и не д ава на Кийлър

възможно ст д а я опровергае. С което разговорът ни се завъртя в порочен кръг и заплаши д а

прод ължи в същия д ух часове наред . Вярно е, че не ми беше приятно зад ето най-д обрият ми

приятел и гад жето ми не се спогажд аха, но не бих могъл д а кажа, че бях изненад ан — в

крайна сметка, аз бях ед инственият общ знаменател межд у тях. Затова по спорихме още малко,

което изобщо не ни накара д а променим съответните си мнения, и накрая проявихме

д о статъчно разум, за д а прекратим темата.

Решението беше ясно — д а избягваме пресичането на пътищата на Саша и повечето от

моите приятели. Което, разбира се, изискваше известна изобретателно ст, когато опреше д о

под режд ането на графика. Точно така се стигна и д о онзи съботен след обед с Кийлър. Взех си

кънките за зала, с Кийлър поиграхме малко, а след това отид охме у Гавин и играхме

вид еоигри, д окато майка му не извика и трима ни в кухнята, за д а ни наго сти с д омашна

лазаня. Гавин открай време се чувстваше леко притеснен зарад и майка си. От нея би излязла

перфектна д омакиня от 1950-те — непрекъснато готвеше, чистеше, под режд аше и се суетеше

около Гавин и баща му и изобщо не се притесняваше, че няма професионална кариера. Бащата

на Гавин също не пад аше по-д олу от нея. Ръсеше странно сти, като например „Извинете“ и

„Изключително любезно от ваша страна“. Сигурно щеше д а получи уд ар, ако вид еше

снимките, които Гавин д ържеше в компютъра си. Иначе не мога д а не призная, че и д вамата

му род ители бяха готини. Най-лошото, което можеше д а се каже за тях, бе, че се

престараваха. Онази вечер бащата на Гавин настоя д а ни закара с Кийлър д о къщите ни, а

накрая ме откара д ори д о семейство Уилкинсън, след като д очу разговора ни с Кийлър.

Благод арих му, като обясних, че гад жето ми се изнервя, когато й се налага д а глед а д еца

толкова късно през нощта.

— Да, тук си е страшничко — съгласи се той.

Беше почти д есет, когато спряхме на алеята пред къщата на Уилкинсън. Изчаках бащата

на Гавин д а д ад е на зад ен и д а се омете, след което почуках тихо на вратата — опасявах се д а

не събуд я хлапетата. Саша вед нага отвори и ми се усмихна.

— Теренът е чист! — изрече зад ъхано и сграбчи ръката ми. — Влизай!

По след вах я д о д невната, къд ето телевизорът вече работеше. Даваха някакво британско

д етективско шоу. Саша грабна д истанционното и изключи звука.

Сед нахме на д ивана, плътно ед ин д о д руг.

— Е, какви прави д нес? — попита Саша, като метна ед иния си крак върху моя и се гушна

в мен.

Разказах й за Гавин и Кийлър и тя изхъмка нещо в отговор. След това беше мой ред д а я

попитам какво е правила. Пощипнах лекичко бед рото й. Ръката ми се плъзна нежно по

блузката й, а тя започна д а погризва ухото ми и д а ме влуд ява. Плъзнах я под мен и телата ни

заеха целия д иван. Пъхнах ръка под блузката й. Нейното правило винаги д а си бъд ем с

д рехите понякога ме вбесяваше, фактът, че ръцете ми са в състояние д а д око сват нещо, което

не вижд ам, ме караше д а се чувствам безсилен и излишно потаен. Но пък, ако трябва д а бъд а

честен, този начин на д око сване ме възбужд аше много повече, отколкото голотата на Дани.

Започнахме с онова, което винаги правехме — зад вижихме се ед ин срещу д руг, д окато аз

не свърших. Саша плъзна ръце по гърба ми под тениската. По сле прехапа устни и прод ължи д а

се д вижи под мен.

— Знаеш, че така не можеш д а свършиш, нали? — прошепнах, като погалих ко сата й.

Никога не бяхме говорили по този въпро с, но на мен не ми беше труд но д а се д о сетя.

Тя извърна глава, като скри наполовина лицето си.

— Да. Но иначе не е зле.

— А това? — Пъхнах ръка межд у краката й. — Как е?

Тя затвори очи и ми позволи д а прод ължа, като се д вижеше под мен. Ед инствено

правилата й ме спираха д а пред приема нещо по-д растично. И в главата ми течеше ед ин

странен разговор с мен самия — чуд ех се какво е най-под ход ящо д а й кажа, д окато я

д око свах. Човек би си помислил, че такова ед но д ействие би изцед ило цялата ти

концентрация, но невинаги е така. На този етап си мислех само, че много ми се иска и на нея

д а й бъд е приятно точно толкова, колкото и на мен.

Накрая се привед ох към ухото й и прошепнах:

— Така ли го правиш, когато си сама?

И за това никога не бяхме говорили. Вероятно бях започнал д а си въобразявам твърд е

много, но пък откъд е д а знам?!

— Не точно. — По устните й заигра срамежлива усмивка. Тя свали ръката си и д ръпна

ципа на панталоните си. Само д окато я глед ах, усетих, че пак се над ървям. — Но ти не сваляй

нищо, ясно ли е?

Кимнах и пъхнах ръка в бикините й. Усетих, че са обикновени, памучни и се уплаших д а

не би пак д а свърша пред и нея. Ед инственото решение бе отново д а се концентрирам.

— Ако искаш, можеш д а ми покажеш как ти харесва — прошепнах.

Саша пъхна ръка над моята и ми показа и аз се концентрирах. Или поне се опитах. Дад ох

всичко възможно от себе си, за д а се концентрирам, пред вид факта, че ръцете и на д вама ни се

намираха под бикините й.

А по сле онова хлапе се оказа точно д о нас, д о д ивана, попивайки всяка стъпка от

сцената.

— Илия! — изкрещя Саша. Докато се усетя, вече беше вд игнала ципа на панталоните си и

бе скочила от д ивана. — Какво има?

Аха, хлапето, което обича д а се катери по покриви. Спомних си. Трябваше д а се д о сетя,

че ще бъд е проблем. Както и се оказа. Момченцето се навед е и повърна на под а. И не беше

никак малко. Сериозно ви говоря! Всичко, което това хлапе беше хапнало за вечеря, сега се

намираше върху килима на д невната — купища макарони, плуващи в оранжева слуз и

поръсени с о станките на някакъв неясен зелен зеленчук.

Част от повръщаното беше кацнало и върху пижамата му. Хлапето се вторачи в

купчинката пред себе си, а очите му бяха станали стъклени от огромното усилие.

— Няма нищо — успокои го Саша, като го хвана за ръка. — Хайд е сега д а облечем чиста

пижамка!

Извед е го от стаята, а аз се заглед ах в онази британска д етективска програма, която

прод ължаваше беззвучно на екрана пред мен. Межд увременно мозъкът ми се опитваше д а

обработи току-що случилото се.

Повръщаното опред елено д ад е нова насока на ситуацията. Първо трябваше д а се

почистя. След това отид ох в кухнята и започнах д а отварям шкафовете ед ин по ед ин в

търсене на кухненски ролки. Няколко минути по-късно вече бях изцяло отд ад ен на поливане

на произвед ението на Илия, което вонеше почти така, както обикновено вони сакът на

Кийлър за хокей. По сле изцед их малко препарат за премахване на петна върху бежовия килим

на семейство Уилкинсън и д окато го правех, не можах д а не си пред ставя безупречните стени

в къщата на Дани. Понякога не можех д а повярвам, че скъсах с Дани само и само, за д а тръгна

със Саша Ясински. Не че съжалявах за това — по-скоро все още бях изненад ан от самия себе

си.

Двайсетина минути по-късно се появи и Саша, с од еяло и възглавница в ръце, след вана

плътно от хлапето Илия. Беше преоблечено и чистичко, а ко сата му стърчеше в стотина

различни по соки — като моята сутрин, когато много съм се въртял в леглото.

— О, благод аря! — възкликна Саша, заглед ана във влажното място върху килима. —

Почти не се забелязва!

По сле о стави възглавницата и од еялото на д ивана д о мен и сложи ръка върху рамото на

Илия.

— Не иска д а си стои в стаята. Казах му, че ако иска, може д а полежи тук мъничко. —

Кимнах и побързах д а о свобод я д ивана. Илия сед на, стисна ко стеливите си коленца и се

заглед а право пред себе си. — Брат ми е същото прилепало, когато е болен — прод ължи Саша.

— Не иска д а бъд е сам.

Братът на Саша беше на сед ем год инки и половина и бе направо луд по нея. И никога не

би си помислил д а вземе и сламка без разрешение от големите. Не можех д а си пред ставя по-

малко проблемни д еца от тях д вамата със Саша.

Отпуснах се на фотьойла и попитах Илия:

— Какво искаш д а глед аш?

Детето легна и Саша го зави с од еялото. А след това хлапето за първи път проговори:

— „Спайд ърмен 3“! — И по сочи към д ивид и плейъра.

— Добър филм — отбелязах аз, д окато Саша слагаше д ивид ито в плейъра.

Присед на на д ругия фотьойл и ми се усмихна. Аз също й се усмихнах, макар д а изпитвах

по-скоро притеснение, отколкото щастие. Детето не отлепяше очи от своя Спайд ърмен и

така, като глед ах, то си прекарваше по-д обре, отколкото аз. Но не престанах д а храня

над ежд а, че възстановяването му ще стане бързо или че Саша ще му каже, че вече е време д а

си върви в леглото.

Нищо под обно, филмът прод ължаваше ли, прод ължаваше. Някъд е към сред ата аз се

отказах и заявих:

— По-д обре д а вървя. Наближава полунощ.

Илия промърмори някакво „д овижд ане“ в моя по сока. Аз му отговорих и отчасти

съжалих, че тази вечер се срещнах само с блед ата имитация на хлапето, което нагъва бонбони

и се катери по покривите.

Саша ме изпрати и на вратата се увеси на врата ми.

— Много съжалявам за тази вечер! Наистина много ми се искаше д а о станем за малко

сами!

— А аз — д а д овършим онова, което правехме.

Сега, като го изрекох, чувството стана по-силно и аз не изд ържах, навед ох се и я целунах

страстно.

— Аз също — изрече тя, когато се отд ръпнахме ед ин от д руг. Бузите й бяха поруменели, а

поглед ът й — виновен. — Нали знаеш, че понякога ме влуд яваш, а?

Прид ърпа ме обратно към себе си и този път тя ме целуна. Притисна се плътно към мен,

сякаш не можеше д а ми се насити. Започна д а д ърпа леко ко сата ми и д а ближе врата ми. Този

път беше неин ред д а ме влуд и — правеше го, когато знаеше, че не можем д а сторим

нищичко и че аз трябва д а тръгвам.

— Аз ли те влуд явам? — изрекох зад ъхано. — Не аз съм този, който непрекъснато се

сд ържа!

— И как би трябвало д а се чувствам, когато говориш по този начин? — рече тя, като се

д ръпна леко. — Това по ставя цялата ни връзка на грешна о снова! Сякаш сме от

противоположните страни на пропаст!

— Не съм искал д а кажа под обно нещо! Само, че би трябвало д а ми вярваш малко

повече! — Погалих врата й. — Дори нямам пред става как изглежд аш под блузката си. Някой

вижд ал ли те е?

Саша сбърчи вежд и, като че ли току-що бях д оказал тезата й.

— Защо непрекъснато трябва д а пришпорваш нещата?

— Пак не ме разбра. Не се опитвам д а те принуд я д а го направиш! — Но бихме могли да

бъдем близки и по други начини. Това, по след ното, разбира се, не го изрекох на глас. Отпуснах

ръце, изд ишах бавно и д обавих: — Про сто… в началото нещата наистина вървяха много

д обре. И аз наистина те харесвам! Сигурно затова малко ми е труд но д а забавя нещата — поне

в мислите си.

— Ник, много д обре знаеш как стоят нещата! — настоя тя. — Аз също много те харесвам.

Но още от самото начало ти казах — все още не съм готова за онези неща! Защо не можем

про сто д а бъд ем заед но и д а се наслажд аваме на онова, което правим, без д а бързаме?!

— Можем, разбира се! — казах. И наистина го мислех. Бях наясно, че сега, като се

прибера, ще преповторя цялата сцена в главата си и ад ски ще се вбеся, че изобщо съм си

отворил устата. — Права си. И аз не искам д а пришпорваме нещата. — Целунах я най-невинно

по челото и д опълних: — Хей, а какво ще стане с онова хлапе? Дали ще каже на род ителите

си?

— Ще го пред упред я д а си мълчи — увери ме тя. — Той е готино момченце. Мисля, че

няма д а ни изпорти.

— Хубаво. Сега по след ното, което ми трябва, е д а си навлека неприятно сти за нещо,

което д ори не успях д а д овърша!

Върху устните на Саша се разля усмивка. Тя ме целуна бързо и по сле отвори вратата. Аз

грабнах кънките си и си помислих, че с Дани никога не бях попад ал в под обна ситуация.

Чисто. Непланирано. Перфектно. Всичко това се стопи още в началото на юли. Тръгнах към

къщи. Вечерният вятър разхлажд аше тила ми. Оставих д обрите и лошите чувства д а се

струпат ед но върху д руго, д окато накрая вече изгубих пред става какво точно чувствам.

Ед инственото, което знаех, бе, че не мога д а спра, а д ори и д а можех, не съм сигурен, че бих

го направил.

Осем

Саша се оказа напълно права за есента. Почти не ни о ставаше време д а се вижд аме. Аз

имах по д ва хокейни мача на сед мица, тренировки, смени в спортния магазин и нарастващи

камари от д омашни. Двамата със Саша бяхме в ед ин клас по право и тя ми д аваше д а

препиша д омашното й поне вед нъж сед мично. В началото това никак не ми харесваше — не

само защото никога не съм обичал д а преписвам д омашни, но най-вече — защото бяхме

гад жета, а аз не исках д а я използвам по този начин. След време обаче това се превърна ед ва

ли не в необход имо ст — почти като лъжите. Аз пък на свой ред д авах д омашното си по

математика на Кийлър, което някак си ми помагаше д а по стигна вътрешен баланс с

несправед ливо стта.

Този септември Холанд беше приета в гимназията, така че от време на време се отбивах

д а проверя как е. Мотаеше се най-вече с някаква групичка генийчета в изкуството — хлапета,

които сигурно бяха погълнали цялата трилогия на „Властелинът на пръстените“ още в

д етската град ина и сега пишеха изпълнени с болка и нега поезия по блоговете си. Сестра ми

обаче упорито отказваше д а ми д ад е интернет ад реса на своя блог. Твърд еше, че най-важното

при тях била анонимно стта, която й позволявала д а пише, каквото си поиска.

— Какво толкова криеш? — попитах я вед нъж на шега аз.

Тя ми се изплези и заяви наперено:

— Никога няма д а ти кажа!

Реших, че няма защо д а се тревожа. Сестра ми беше д обро хлапе. Би могла д а бъд е д ори

от семейството на Саша, ако не беше бояд исаната й във всички цветове на д ъгата ко са, за

която мама й беше д ала разрешение в края на август.

Ед на вечер, след ед на приятна смяна минус Грейсън в спортния магазин, попитах Холанд

какво мисли за гимназията.

— Същата работа с тук-там някое ново лице — сви рамене тя. — Ханант е много д обър.

Пред авал ли ви е по история?

— Не. — Същото твърд еше и училищната клюка, която — невероятно, но факт — не се

бе повлияла този път от външния му вид . Иначе Ханант имаше не сключени вежд и, а по-скоро

ед на д ебела вежд а, мацната през цялото му чело, и ко смати, под обни на мечешки лапи ръце.

— Рейнс също е д обра — реших д а не о стана назад аз. — Невинаги върви по метод ическите

указания. Имаш чувството, че всичко, което прави, го измисля сама, често на място.

— Да, и аз чух така — кимна Холанд . — Диего твърд и, че тя била най-д обрата учителка,

който имал миналата год ина, а пред и няколко год ини д ори била публикувала цяла

стихо сбирка!

— Познаваш ли Диего?

Ед инственият Диего в гимназия „Кортланд “ беше в д ванайсети клас. Имаше силен

италиански акцент и беше звезд ата на училищния футболен отбор. С него имахме д вама общи

приятели, така че от време на време се засичахме по купоните.

— Е, училището е малко — отново сви рамене сестра ми. — Знаеш как е — всеки познава

всички.

Да, що се отнася д о Диего, в това нямаше спор. Него всички го познаваха. Той беше ед но

от онези момчета, по които всички момичета си изплакваха очите. По след ната клюка, която

чух за него, беше за сериозна връзка с някакво момиче в Квебек, което като че ли го правеше

още по-неустоим за всички негови съученички.

— Може би си права — отбелязах.

— Както и д а е. Важното е, че гимназията само зад ържа развитието ни. Няма нищо общо

с онова, което се случва наистина.

— Да се над яваме, че този път не си права — изрекох мрачно.

Холанд наклони глава и ме изглед а изпитателно.

— Това са най-хубавите год ини от твоя живот! — изрече с д аскалски тон, а по сле се

разкиска. Точно в този момент телефонът иззвъня. Тя грабна слушалката, повтори великата

фраза и след това я сложи д о ухото си. — За теб е! — извика и ми под ад е слушалката.

— Никълъс, това сестра ти ли беше? — изгърмя в ухото ми гласът на баща ми.

— Аха. Същинска маниачка е — потвърд их.

Татко се засмя суховато. Когато се стигнеше д о Холанд , той никога не знаеше какво д а

каже. Особено след като тя бе избрала д а игнорира съществуванието му.

— Как върви хокеят? — побърза д а смени темата той. — Държите ли се?

— Съмняваш ли се?!

— Браво, браво! — изрече той с непод правена горд о ст в гласа. — Мисля някой д ен д а се

отбия и д а ви вид я на лед а. Това като че ли е ед инственият начин д а се вмъкна в натоварения

ти график.

— Ти сериозно ли? — усъмних се д ълбоко аз. — Кога?

Татко ми беше над ул главата д а съм му отид ел на го сти през лятото в Торонто. Но

сед енето в апартамента му, глед ането на спортните канали и нетърпението д а разбера какво

става с приятелите в Кортланд ми беше д отегнало бързо. Прекарах там трийсет и шест часа в

сред ата на август, три и половина от които бяха изгубени в слушане как Брид жит превъзнася

прод укцията на „Жизел“, която била глед ала д ва д ена по-рано. Забелязах, че д ори на татко му

писна.

— Ами, първо ми кажи какъв ви е графикът на мачовете — пред ложи татко. Запознах го с

под робно стите и той заяви, че ще д ойд е на след ващия ни д омакински мач. По сле д опълни: —

Ще се рад вам д а се запозная и с приятелката ти. Защо не я поканиш и нея?

Тази ид ея като че ли не ме изпълни с о собен ентусиазъм. И без това все още не можех д а

свикна, че Саша се познава д обре с мама и сестра ми. Не ме разбирайте накриво — трите

много се харесаха. Проблемът беше в мен. Никога д о този момент не бях смесвал род нини с

приятели, но знаех, че със Саша е различно. Тя ме караше някак си д а стана отново открит. В

известен смисъл като че ли точно за това си мечтаех, но не исках д а се чувствам открит с

абсолютно всички. Човек трябва д а запазва по нещичко и за себе си, нали така?!

Саша много се зарад ва, когато я поканих д а се запознае с баща ми — въпреки че й

обясних какъв точно е той.

— Сигурно ще започне д а ти зад ава въпро си — позволих си д а я пред упред я. — Не се

чувствай зад ължена д а отговаряш на всичките. Това про сто е неговият начин д а те опознае.

— И защо трябва д а ме опознава? — изненад а се тя.

— Нямам пред става. Сигурно, за д а се опита д а проумее защо сме заед но. Не знам.

Всъщно ст баща ми непрекъснато се опитваше д а проумява разни неща. Спомням си как

вед нъж, когато бях на ед инайсет, д вамата с мама се скараха. Бяхме на път към Ниагарския

вод опад и от рад иото в колата се но сеше безтелесната синтезирана музика на о семд есетте.

Тогава изобщо не ги слушах какво си говорят, но внезапно гласът на мама се извиси и нямаше

как д а не чуя: „Важен е ед инствено твоят анализ на обстоятелствата, нали така?! Чуд я се как

изобщо успяваш д а не се изгубиш в собствените си про стотии!“

Татко шумно про стена и под бели очи, като че ли искаше д а каже: „Не е моя вината, че

майка ти е емоционално нестабилна, Ник! Добре, че има ед ин глас на разума в това семейство

и това съм аз!“

— Не се притеснявай! — ухили се Саша. — Ще отговарям уклончиво. Ще го побъркам!

Аз също се засмях, но бях сигурен, че Саша изобщо няма д а се д ържи така, когато се

срещне с баща ми — щеше д а отговори точно и д о стоверно на всеки негов въпро с.

Всъщно ст въпро сите започнаха още от колата, когато татко реши д а пренасочи целия си

чар към зад ната сед алка.

— Обичаш ли хокея, Саша?

— Не о собено — призна тя. — Но пък обичам д а глед ам Ник на лед а. Страхотен е!

— И така трябва д а бъд е! Кара кънки, откакто е проход ил! — отбеляза горд о татко, като

ме изглед а од обрително. — Долу-горе от същия период и плува.

Само споменах за интереса на Саша към лод ките и навигацията и това отприщи цяла

тирад а от страна на баща ми. Докато стигна д о съблекалнята, под кожата ми вече пълзяха

иглички от напрежение. Отчасти — порад и пред стоящия мач, което винаги ме напрягаше,

д ори когато срещата беше с някой ид иотски отбор, като например „Храбреците на Гаритаун“.

Но най-вече — защото знаех, че съм о ставил татко и Саша сами, а Саша изгаря от желание д а

му се хареса. Потенциалният свобод ен поток на информацията ме караше д а се чувствам

д о ста по-притеснен, отколкото би трябвало. Хвърлих спортния си сак на под а и се опитах д а

изчистя главата си от всичко д руго, за д а се концентрирам върху мача.

Кийлър вече се занимаваше с опаковането на стика си — първата стъпка от неговия

пред стартови ритуал. Повд игна очи и попита:

— Как е старецът?

— Същият както винаги — отговорих.

Откакто татко ни напусна, род ителите на Кийлър винаги вземаха и мен, когато трябваше

д а ни карат или прибират от мач. Мама не проявяваше никакъв интерес към спорта.

— Браво! — кимна Кийлър. — Да знаеш, че си късметлия, зад ето не ти се мота ред овно в

краката. Моят например тази сутрин реши д а ми изнесе конското на света!

— И защо?

— За тревата в бюрото ми — възд ъхна приятелят ми. — Пред ставяш ли си само?

Преровили са бюрото ми! Толкова с д оверието! — През това време аз отворих сака си и

прод ължих д а слушам. — Заявиха, че напо след ък съм се д ържал непо след ователно. —

Изкиска се. — Е, изглежд ам ли ти непо след ователен?

— Откъд е въобще им е хрумнало?! — На този свят имаше не повече от трима-четирима

д уши, които не ми се струваха непо след ователни.

— От онзи път, когато с Карин бяхме в д невната — напомни ми той. — А по сле Бекър се

обад ила у д ома зарад и онзи час по геогъзия, който бях пропуснал! Мамка му!

Географията беше ед инственият час, който човек можеше д а пропусне без обичайните

по след ствия. А го спожа Бекър беше истинско ход ещо природ но бед ствие, с кошмарен акцент,

който превръщаше д умите в неразбираеми звуци.

— Гад на работа, човече! Може би трябва д а им кажеш, че с Карин вече сте скъсали.

Може д а помогне.

— О, казах им! — извика той. — Не че нещо се промени! Не мисля, че д ори са ми

повярвали!

Това също беше истина. Странна работа защо хората, които те познават най-д ълго, не са в

състояние д а разпознаят истината, когато я чуят от устата ти. Може би това означаваше, че в

крайна сметка няма защо д а се притеснявам за татко и Саша.

В мига, в който стъпих върху лед а, главата ми се изпразни. Дробовете ми се изпълниха със

студ ения възд ух и аз забравих за всичко о станало. Усещах само себе си и онова познато

чувство под кожата ми, което ми под сказваше, че скоро ще се случи нещо много хубаво.

Понякога играта върви по-д обре, когато се чувстваш д обре. И наистина — още в

д ванайсетата минута на първото полувреме получих асистенция и запратих шайбата към

Кийлър в горния квад рант на лед а. Той се прицели и отбеляза първия гол в нещо, което

завърши като хеттрик. „Храбреците“ вед нага го погнаха — не че това го спря. Той прод ължи

д а се насочва към мрежата, както и аз. И тъкмо се озовах на голлинията, когато излових

вратаря на противника отд ад ен на храбра д рямка и запратих шайбата над рамото му.

Когато се върнахме в съблекалнята, Гавин, Кийлър и о станалата част от отбора

започнахме шумно д а се позд равяваме. Потупвахме се по гърбовете, позд равявахме се за

побед ата с четири на ед ин и говорехме как „Храбреците“ изобщо не могат д а се ориентират в

коя част на лед а се намират.

— Ник, това навън баща ти ли беше? — под викна по ед но време Гавин.

— Сигурно. Днес се запознава със Саша — потвърд и Кийлър.

Във възд уха полетя ед на под плънка за рамене и Гавин съчувствено изръмжа. Аз върнах

под плънката към по соката, от която беше д ошла, и започнах д а развързвам кънките си, за д а

се отд ам по-скоро на вечерта. Добре, че поне Брид жит не се бе решила на това пътешествие.

Не мисля, че бих преживял още ед на лекция по балетно изкуство — е, поне не толкова

учтиво.

Иначе бях самата учтиво ст, д окато слушах как татко и Саша си говорят за наука,

политика и изтъняването на озоновия слой. Гмурвах се и бързо излизах от разговора им,

д окато тайничко наблюд авах мача на „Кленовите листа“ от Торонто на монитора в

ресторанта.

— Смяташ ли някога д а спреш д а играеш? — запита внезапно татко, фокусиран върху

мен. — Очевид но хокеят заема голяма част от времето ти, а за университета ще ти трябват

по-високи оценки!

— Да, знам. — Очевид но бе настъпила онази част от вечерта, когато той трябваше д а

покаже зад ължителната си бащинска загрижено ст за моето д обруване. Схванах намека,

татко! Сега може ли да продължим по-нататък? — По-скоро бих напуснал работата си,

отколкото хокея! — заявих.

— Тогава защо не го направиш? — прод ължи той.

Фокусирах поглед а си някъд е в неговата по сока и отговорих:

— Защото парите ми трябват.

Заплатата на мама и изд ръжката на баща ми покриваха о сновните разход и, но откога

човек живее само с о сновни разход и?!

Татко повд игна вежд и, а след това уд обно измести поглед към Саша.

— Ти също ли ход иш на работа?

— Аз глед ам д еца — изгука тя. — Но заплащането е отвратително.

— Да не говорим за болните хлапета и електрическите резачки! — вметнах услужливо.

— Именно! — кимна тя и ме поглед на съзаклятнически.

Попитах я как се чувства напо след ък млад ият Илия и за няколко секунд и имах

усещането, че в сепарето сме си само д вамата — разговорът се лееше толкова безметежно. И

когато гласът на татко отново се появи, почувствах, че уед инението ми липсва.

Най-общо казано, вечерта не мина никак зле. Нещата никога не се провалят точно тогава,

когато очакваш. Правят го тогава, когато си напълно отпуснат, когато не мислиш за никакви

потенциални опасно сти. Затова съм на мнение, че когато някой те вид и д а се разхожд аш

безгрижно, би трябвало д а те уд ари с мокър парцал по главата и д а ти напомни д а стоиш

нащрек.

Когато завед охме Саша д о д ома й, род ителите й настояха татко д а се отбие у тях на кафе.

Го спожа Ясински го оглед а толкова внимателно, като че ли се готвеше д а запамети вид а му,

за д а може д а го опише на полицията. Накрая отсече:

— Вие д вамата много си приличате! Сигурно непрекъснато го чувате.

Да бе. След това майката на Саша разпита баща ми за работата му като главен архитект

на град а, което пред о стави изобилие от теми за разговор.

— Изглежд ат приятно семейство — отбеляза татко по-късно в колата. Аса. — И Саша е

много умно момиче. — Ъхъ. — Никълъс!

— По след ната д ума увисна във възд уха. Татко се втренчи в мен. — Всичко наред ли е

межд у вас д вамата? — Разбира се. — Искам д а кажа… внимаваш, нали?

Да внимавам ли?! Мозъкът ми изключи, пред и д а успея д а го спра. Това беше разговор, който не желаех д а вод я по много причини. Първо на първо, изобщо не му влизаше в работата

какво правя аз с моята приятелка. Второ на второ, на тази тема не й беше д ошло времето, но

аз не исках д а му казвам и това. Фактът, че все още не сме спали заед но, бе точно толкова наш

личен проблем, колкото и ако бяхме спали.

— Всичко е наред , татко — отговорих на глас. — Не се налага д а говорим за това.

— Не съм много сигурен — прод ължи той, като върна поглед върху пътя пред себе си. —

Но все пак смятам, че би трябвало д а говорим. Само защото не се вижд аме непрекъснато не

означава, че аз не искам д а бъд а част от твоя живот. Винаги можеш д а говориш с мен. За

всичко. Над явам се, че го знаеш.

— Благод аря! — извиках малко по-рязко от възпитаното.

Беше хубаво д а го знам, но точно сега не ми се навлизаше в тази тема. Нейтън беше

ед инственият от нас, който получаваше някаква информация по проблема, но и на него не

казвах кой знае колко. Най-многото, което знаеше, бе, че д вамата със Саша не бързаме и че

новите правила — с д рехи по желание — сработват много д обре.

— Тогава нека ти кажа все пак как стоят нещата. — Гласът на баща ми зазвуча абсурд но

д обро съвестно, сякаш се страхуваше, че ще обърка репликите си. — Повечето от млад ите

хора правят секс, без д а мислят за по след иците. Но истината е, че трябва д а се пазят и от

разните там болести, и от бременно ст, което ще рече, че и д вамата трябва д а бъд ете

отговорни към себе си. Мъжът е д лъжен д а се грижи за момичето, с което е. Дори и то д а му

каже, че взема противозачатъчни или че е в цикъл. Схвана ли? — Аз кимнах така, като че ли

животът ми зависеше от това. Цялото ми тяло ме сърбеше от неуд обство. — Не е необход имо

д а попад аш в сложна ситуация, д окато не си готов д а се справиш с нея. Което ще рече —

никога не забравяй презервативите! Ясен ли съм?

— Повече от ясен — прошепнах ед ва чуто.

В стомаха ми беше започнал д а израства гад ен бурен — о стрите му листа ме д разнеха

ад ски неприятно. Поглед нах крад ешком през прозореца на колата и с ед ва скрито облекчение

констатирах, че се намираме само на д ве пресечки от д ома.

— Окей — кимна татко. — Добре.

Никой от д вама ни не каза нищо повече, д окато не влязохме в нашата алея. Благод арих на

татко, че д ойд е на мача ми, а по сле побързах д а грабна спортния си сак от багажника на

колата.

— Мачовете ти ми липсват — отбеляза той.

Двамата стояхме д о колата и аз усещах, че онзи бурен вече е израснал д о гърлото ми и

заплашва д а ме зад уши. И на мен понякога ми липсват д о ста неща, но няма никакъв смисъл д а

говоря за тях.

— Не е нужно д а ти липсват — рекох. — Аз все още играя.

— Точно така — кимна небрежно татко. — Тук си напълно прав. — Бръкна в д жоба си и

ми под ад е д ве чисто нови петд есетачки. — Резерви за безопасен секс — отбеляза.

— Благод аря — кимнах унило и се вторачих в новите банкноти в ръцете си. По сле ги

пъхнах в зад ния си д жоб, а мислено вече казвах на Саша за тях и я чувах как възкликва

възмутено: „Не мога д а повярвам, че си го о ставил д а си мисли под обни работи!“

— Обажд ай се! — под викна баща ми, д окато се връщаше в колата. — Ще се рад ваме пак

д а ни д ойд еш на го сти!

Пак множествено число. Това ми напомни д а им се обад я вед нага, след като чуя, че са

по ставили нова балетна по становка. Как ще мога д а мигна иначе без под робно описание на

ко стюмите и състава?! Татко д ад е колата на зад на и натисна клаксона. Аз помахах със сака, а

след това занесох себе си и него в къщата и вед нага изпратих есемес на Саша.

* * *

Саша д ържеше на леглото си ед но мече на име Тоби — д о ста разръфано, с шарени

шевове по корема. Вид ях го за първи път, когато тя ме развед е официално из къщата си през

юли.

— Откога го имаш? — попитах я. — С него ли спиш нощем? — И знаех отговора, още

пред и тя д а си отвори устата. — Толкова е слад ко! — измърках и я поех в прегръд ките си на

прага. — И ти си толкова слад ка!

Това момиче беше склад ирало в стаята си цялата си история — наград и от състезания по

плаване, албуми с над писи от кръстници и стари лели, д ори и бебешкия й албум.

— Не трябва ли д а стои при майка ти? — попитах, д окато го разглежд ах.

— В д невната имаме ужасно много семейни албуми — отговори Саша, д окато навиваше

кичур ко са на пръста си. — Този специално си е мой, за, когато напусна бащиния си д ом.

Странно е д а глед аш… — Замълча и се заглед а в нейна снимка като ед ва проход ило бебе, което се опитва д а върви по тъмнобежовия килим. — Това д ете изобщо не прилича на мен!

— И аз си мисля същото, когато глед ам моите бебешки снимки.

Особено ед на. На нея съм на три и съм облечен в ед ни тъмнокафяви рипсени панталони,

по които на времето бях буквално луд . Зима е и аз съзерцавам снега като хипнотизиран. Ще ми

се д а можех д а си спомня какво съм си мислел, когато са ми правили тази снимка. Обаче не

мога. Както каза и Саша, там д ори не съм аз.

— Трябва д а ми ги покажеш! — изписка Саша. — Всичките д о ед на!

— Няма начин! — пошегувах се аз, но всъщно ст много ми се прииска д а й ги покажа.

Особено тази на снега.

Двамата със Саша не о станахме нито за миг сами в нейната къща. Или брат й Питър

под скачаше пред нас и телевизора, разказвайки ни случилото се в училище, или сед яхме на

масата в кухнята, притиснати межд у род ителите й. Масата беше кръгла и твърд е малка за

петима и аз въобще не се чувствах на мястото си, когато сед ях там. Чувствах се като

натрапено д ете и това чувство ме караше почти непрекъснато д а мълча.

Ед на вечер към началото на октомври петимата пак си сед яхме на тази маса, натъпкани

ед ин д о д руг. Вечеряхме пиле с ориз, а род ителите на Саша обсъжд аха пред стоящата

пристройка към къщата. Питър метод ично загребваше ориза зрънце по зрънце и гълташе

съсред оточено — процес, който, както вървеше, сигурно щеше д а отнеме поне сто год ини.

Мобилният в д жоба ми завибрира, но ако го вд игнех по сред ата на вечерята, сигурно щеше д а

се отчете като кръвна обид а. Затова не му обърнах внимание. Две минути по-късно звънна

д омашният телефон, а го спожа Ясински грабна механично слушалката от стената, като

прод ължи д а си говори.

Позд рави изискано, а миг след това ми под несе слушалката.

— Всъщно ст търсят теб, Ник. Някой си Нейтън.

Скочих като ужилен и грабнах телефона, усещайки четири чифта очи, залепени за гърба

ми.

— Зд расти, Нейт! — позд равих тихо в слушалката. — Точно сега вечеряме, та…

— Да, знам — рече Нейтън. — Много се извинявам, но наистина ми се налага д а говоря с

теб. Още сега! Холанд ми каза, че си у Саша, та аз… — Замълча. — Това не може д а чака, Ник!

Казах на баща ми и… и… Про сто трябва д а те вид я, разбра ли?

— Разбрах. — Кръвта ми нахлу в главата, но не исках д а показвам пред о станалите

никакви признаци на тревога. Всички вече отново глед аха в чиниите си, но знаех, че ме

слушат внимателно. — Къд е си?

— В мола — изписка приятелят ми. — Не можах д а се сетя къд е д ругад е д а отид а.

— Окей. Дай ми пет минути. Ще се вид им на етажа на ресторантите.

— Окей — възд ъхна безсилно Нейтън.

— Ей, всичко ще се оправи, Нейт! Само че изчакай, става ли?

— Чакам! — отсече той и затвори.

Цялото семейство на Саша се обърна към мен.

— Наред ли е всичко? — попита го спожа Ясински. Изглежд аше искрено разтревожена,

което ме накара д а я харесам още повече.

— Това е приятелят ми. Трябва д а тръгвам.

— Искаш ли д а те закарам? — Го спод ин Ясински вече буташе стола си назад , за д а се

изправи.

— Няма нужд а — преглътнах аз. — Още не сте си свършили вечерята.

Вече си пред ставях сцената в колата — бащата на Саша ме глед а в очакване д а му обясня

какво е станало. Не че имах право д а го виня — на негово място и аз щях д а искам д а знам.

Саша ме изпрати д о вратата, стисна ми ръката и каза:

— Обад и ми се, когато се прибереш.

Тръгнах над олу по улицата и започнах д а бърникам в д жобовете си за д ребни. Зад ъгъла

имаше автобусна спирка и с малко повечко късмет можеше д а хвана и автобус. На спирката

чакаше и старица с д ълга жилетка. Тя ме изглед а така, сякаш бях малолетен престъпник.

— Знаете ли кога ще д ойд е автобусът? — попитах. Тя поклати глава, като избягваше д а

ме поглед не. — На често ли вървят? — прод ължих. Същият отговор.

Когато д есет минути по-късно автобусът се появи, вид ях, че на него все още стоеше

знакът на Ню Йорк. Очевид но автобусната компания на Кортланд не си беше направила труд а

д ори д а го замаже. Хвърлих поглед през рамо, твърд о решен д а измъкна от старицата поне

ед на позитивна реакция.

— И вие ли сте за Ню Йорк? — попитах и се усмихнах мило.

Жената ме изглед а на кръв и под ход и пред пазливо към борд юра. Започнах д а се питам

д али не й хлопа д ъската, но вед нага, след като автобусът спря и вратите се разтвориха, тя

започна д а бъбри с шофьора. При това напълно нормално.

Петнайсет минути по-късно вече тичах към Кортланд Плейс. Нейтън сед еше на ед на

масичка — блед и ад ски самотен. Пъхнах се на стола срещу него и стоварих ръце върху

масата.

— Извинявай, че толкова се забавих. Ял ли си нещо? — Очевид но не беше, но аз про сто

не знаех какво д руго д а кажа. — Искаш ли д а ти взема нещо?

— Не съм глад ен — изрече Нейтън глухо.

— Можем ли д а говорим тук? — попитах, като сниших глас. — Казвай сега какво стана!

— Про сто ми писна д а се д ържа като страхливец, затова му казах истината и… — Оглед а

обстановката, облакъти се на масата и под пря глава в ръцете си. — Той заяви, че това било

про сто фаза, нещо като експериментално повед ение, което щяло д а премине. Аз изтъкнах, че

не е така — че винаги съм си бил такъв, откакто се помня.

— Откакто се помниш ли? — повторих аз. — Като например от шестгод ишен?

— И по-рано — кимна той. — Пред и д ори д а знам как се нарича и за какво става въпро с.

Винаги съм знаел, че в мен има нещо различно. — Кимнах окуражаващо, като си ни

пред ставих на ед инайсет как караме скейтборд ове в парка и как той вече е знаел за себе си. —

Но той отказва д а повярва. Каза, че няма д а приеме под обни д уми от шестнайсетгод ишен

хлапак и че повече не желаел д а чува и д умица по този въпро с. Каза, че когато порасна и се

изнеса, мога д а си бъд а какъвто пожелая, но сега не. В неговата къща трябвало д а се спазват

неговите правила.

— Е, може би про сто му трябва малко време — под хвърлих услужливо. — Сигурно и за

него е било голям шок.

— За теб обаче не беше — възд ъхна Нейтън. — Знаеш какъв е баща ми, Ник! Все се мисли

за слабак.

Присви очи и се заглед а невижд ащо в масата. Забелязах, че очите му са вече зачервени, и

реших, че вед нага трябва д а го измъкна оттук, пред и д а се е разревал насред мола.

— Хайд е! — Протегнах ръка през масата и го бутнах по ръката, за д а му напомня, че още

съм тук. — Да вървим у д ома!

— Ами… не знам — промърмори той и когато вд игна очи, вид ях, че вече блестят. — Не

искам д а разговарям с никого д ругиго.

— Няма д а ни притесняват — обещах му аз. — Ще бъд ем в моята стая. Хайд е! — И се

изправих.

Нейтън потри очи и бавно се изправи на крака. Почувствах се изцед ен, д окато го

наблюд авах. Искаше ми се д а кажа на баща му, че Нейтън е много д обър човек и че няма

нищо, зад ето е такъв, както и че ако някой трябва д а се променя, това е самият той. И без това

в д ома на Нейтън открай време се правят на големи мъжкари. Това на свой ред ме накара д а се

почувствам д оволен, че имам такива род ители. Ако аз, например, кажех на баща си, че съм

гей, той вероятно щеше д а изглежд а про сто още по-уплашен и д а ми д ад е още повече пари за

безопасен секс.

Чуд ех се как ли би реагирала майката на Нейтън. Тя почина от рак, когато той беше само

на о сем, а баща му никак не обичаше д а говори за нея. Сигурен съм, че на него никога не би

му хрумнало д а накара сина си д а сед не и д а заяви: „Необход имо ни е известно време, за д а се

приспо собим към този факт като семейство.“

Нейтън ме поглед на притеснено и тръгна д о мен.

— Благод аря — промърмори и се прегърби, сякаш се готвеше д а по срещне студ а навън.

— Про сто не знаех какво д а направя.

Нейтън ми беше приятел много повече от всички, които познавах. Можеше д а се обад и и

на д руги хора, но вероятно не е бил сигурен, че ще го разберат. Аз също не бях убед ен д али го

разбирам на сто процента, но бях повече от сигурен, че каквото и д а се случи, ще бъд а д о

него.

Той би направил същото за мен. И винаги го е правил.

Девет

Нейтън о стана у нас четири д ена. Мама го накара д а се обад и у тях и д а о стави

съобщение къд е е. А по сле на неговия баща му трябваха три д ена, за д а го потърси. Двамата

се скараха жестоко по телефона, а Нейт заяви, че няма д а се преструва, че е нещо, което не е,

и затвори. На след ващия д ен баща му се появи с колата си. Майка ми прегърна Нейтън и го

попита д али поне няма д а се опита д а поговори с баща си. Под очите на баща му имаше

огромни тъмни кръгове. Отид оха в кухнята, за д а си поговорят. Насаме. Четирийсет и пет

минути по-късно си тръгнаха заед но.

Когато по сле попитах Нейт какво е станало, той отговори:

— Татко каза, че ме обича. Никога д о сега не ми го беше казвал.

— Ами правилата?

— Не знам — сви рамене той. — Само каза, че сега най-важното било, че съм се върнал

вкъщи.

Саша намина вед нъж, д окато Нейтън живееше у нас. Той й разказа всичко, което беше

разказал и на мен още през лятото. Включително и онази работа за Ксавие. А тя рече:

— Отлично знаеш, че всички красиви мъже са мръсници!

След което и д вамата се вторачиха саркастично в мен, ухилени д о уши.

— О, я стига! — опитах се д а протестирам, но по сле не изд ържах и се усмихнах.

— Трябва ти д обър мъж — прод ължи по сле тя. — Красавците очакват д а изгубиш ума и

д ума по тях. И тогава преслед ването о става изцяло в твои ръце. Да не говорим за сексуалните

очаквания! — При тези д уми ме сръга в ребрата.

— Сексуалните очаквания са хубаво нещо — изрече жад но Нейтън. — Аз също имам

сексуални очаквания! — Прид ад е си суперсериозно изражение и д опълни мъд ро: — С

под ход ящото момче, разбира се.

По след ва д ружен смях, макар всички д а знаехме, че въпро сът е всъщно ст много

сериозен. Докато наблюд авах Саша как говори с Нейт, си д ад ох сметка, че съм много по-

зад ръстен, отколкото си мислех. Тя се д ържеше напълно естествено. Прегърна го и каза:

— Съжалявам, че ти се налага д а преживяваш такива труд но сти за нищо! — Потърка

гърба му. — Да знаеш, че онези, които имат значение за теб, накрая ще го приемат спокойно.

Даже баща ти!

По след ното ми беше д о ста труд но д а си го пред ставя. А за Нейтън сигурно е било

невъзможно. От д руга страна, може би Саша беше права. В крайна сметка нали му е казал, че

го обича?! Любовта върши странни неща с хората. Може д а те накара д а кажеш или д а

направиш неща, за които си знаеш, че по сле ще съжаляваш, но пак ги казваш или правиш.

Не похарчих парите на баща ми за безопасен секс. Сложих ги в кутията на фотоапарата,

която пък стоеше на горния рафт в гард ероба ми — заед но с кутийката презервативи, която си

бях купил в началото на лятото, когато се над явах д а го направя с Дани. Тогава д ори се

упражнявах д а си слагам, за д а не се мотая като ид иот, когато настъпи моментът. Само че

моментът не настъпи — поне не тогава.

Никога не забравих, разбира се, къд е точно са презервативите. Усещах ги във всеки миг,

който Саша прекарваше в стаята ми. Но никога не споменах за тях. Не исках тя д а си мисли, че

имам някакъв план-график. Исках д а бъд а търпеливият приятел. И през по-голямата част от

времето бях изненад ващо д обър в тази роля. Колкото повече я харесвах, толкова по-лесно

ставаше.

Беше толкова красива гола, че почти ме болеше, д окато я глед ах. Понякога се глед ах как

я д око свам — като че ли се бях отд елил от тялото си и над ничах над собственото си рамо. И

направо не можех д а повярвам, че ми е позволено д а върша такива неща с нея. Друг път се

чувствах такъв късметлия, че почти ми прилошаваше от щастие. А от време на време се чуд ех

д али всичко това не се д ължи на факта, че миговете ни насаме бяха толкова кратки — все

ед но си близнал само капка вод а, когато всъщно ст умираш от жажд а.

Вероятно не бих се побърквал толкова, ако можех д а получа повече. Но това вече не

знаех как д а го по стигна. Ежед невието поглъщаше почти цялото ми време, а онези д ни с

Нейтън направо го изцед иха. Двамата със Саша обикновено си говорехме по телефона.

Понякога успявахме и д а се вид им, но обикновено в присъствието на семействата или

приятелите ни. Ед ин път бащата на Нейтън му позволи д а вземе колата и по сле петимата

(Саша, Линд зи, Ясмин, Нейтън и аз) отид охме на боулинг. Ясмин не спираше д а говори, а

Линд зи непрекъснато прид ърпваше Саша настрани, за д а си говорели нещо по женски, но все

пак вечерта мина много д обре. Въобще всичко си беше д обре — само д ето аз прод ължавах д а

откачам.

И когато ед на сряд а след часа по право Саша се изправи д о чина ми и ме попита д али

можела д а ми д ойд е за малко на го сти, аз й се ухилих като главен актьор в реклама за паста за

зъби. Вед нага след края на часовете побързахме д а отид ем у д ома и се запътихме право към

моята стая. Пет минути по-късно се появи Холанд и огласи цялата къща с хеви метъла си.

Беше пуснала музиката толкова високо, че сигурно и не разбра, че ние сме там. Но накрая аз не

изд ържах, станах, уд арих няколко юмрука по вратата й и я пред упред их д а не ид ва при нас —

за всеки случай. Тя вече ми беше свикнала на тази реакция и само кимна, като прод ължаваше

д а клати глава в такт с музиката.

По сле д вамата със Саша започнахме д а белим д рехите си като д ве глави лук. Тя но сеше

бял пуловер с о стро д еколте и синя блузка отд олу, а под панталоните си имаше сини бикини.

Що се отнася д о мен, аз вече бях над ул пакета и про сто не можех д а го спра. Тя плъзна ръка в

боксерките ми и каза:

— Кога го правихме за по след ен път? Имам чувството, че беше пред и цяла вечно ст!

— Девет д ена — промърморих аз, защото си ги броях. — Наистина твърд е отд авна!

И започнах д а свалям бельото й.

Саша се усмихна и ме прид ърпа към себе си.

— И ти ми липсваше! — прошепна.

Този след обед на моето легло я почувствах страшно близка, много по-близка от всеки

д руг път. Всичко межд у нас беше както трябва. Желаех я толкова много, че про сто не можах

д а спра д а треперя. Дълбоко в себе си знаех, че можем д а сложим край на това треперене по

трад иционния за нас начин, но някак си вече не ми се искаше.

— В гард ероба си имам презервативи — промърморих, д окато галех зърната й. — Искаш

ли д а опитаме?

Саша ококори очи. В стаята ми беше много светло и зениците й бяха станали като

главички на топлийки.

— Ник, знаеш, че когато се реша д а го направя, ще бъд е с теб!

— Да, знам. Про сто толкова много те желая! Непрекъснато мисля за теб! — Положих

д ясната си ръка върху гърд ите й и д обавих: — Не само в сексуален смисъл, разбира се. Про сто

непрекъснато мисля за теб! И смятам, че съм започнал д а полуд явам!

Саша се засмя нежно. Вд игна ръце и зарови пръсти в ко сата ми.

— Ако това наричаш полуд яване, мисля, че аз също започвам д а полуд явам! — Сед на в

леглото и пъхна език в устата ми. Мислех си, че вече ще свърша, но точно тогава тя сложи

ръка на гърд ите ми, блъсна ме лекичко и прошепна: — Окей! Извад и ги!

Аз станах и тръгнах към гард ероба, като се стараех д а не ми личи колко съм шокиран. Бях

изгубил над ежд а, че тя някога ще каже „д а“ — за сед мици, месеци и д ори год ини наред .

Разкъсах пакетчето с презервативите на път към леглото и тъкмо се канех д а се обърна, за д а

си сложа ед ин, когато се сетих, че щом ще стигнем д отам, няма за какво д а ме е срам, д окато

си слагам презерватива.

Саша ме про след и с очи какво правя. По сле легна и разтвори крака и аз се настаних

межд у тях, като си казах, че нямаше д а е зле д а го бях направил вече с Дани, та д а съм по-

опитен.

Влязох бавно в нея. Не беше никак лесно. Тя беше ужасно стегната там д олу. Саша изохка

и аз я поглед нах в очите.

— Искаш ли д а спра?

— Не! — Изрече го с онази нейна типична съсред оточена физиономия, която много

приличаше на смръщване.

Натиснах по-силно и влязох още мъничко, а тя прод ължаваше д а ми се мръщи. По сле

започнах д а се д вижа — колкото ми бе възможно по-бавно. Но някак си не ми беше приятно.

— Причинявам ти болка — промърморих.

— Прод ължавай! — каза ми тя с лед ено студ ен глас.

Та аз си прод ължих. Не че стана по-д обре. Имах чувството, че съм я под ложил на

огромно мъчение, което ме караше д а свърша колкото е възможно по-бързо. Обаче не можех.

Не и когато тя ме глед аше по този начин. Всеки знае, че за момичетата първият път никога не

е приятен, но неизвестно защо си бях решил, че при нас ще бъд е различно. И в крайна сметка

изобщо не можах д а свърша. Про сто спрях. Втвърд яването ми изчезна в мига, в който го

извад их от нея. Вед нага обелих презерватива и се вторачих в Саша.

Музиката от стаята на сестра ми прод ължаваше д а гърми, а аз се чувствах празен. Грабнах

бързо д рехите си от под а и започнах д а се обличам. Саша не помръд ваше.

— Знаеш, че можеше д а ми кажеш, ако наистина не си искала — изрекох тихо.

— Какви ги говориш, за бога?! — Лицето на Саша стана безизразно и тя извед нъж се

превърна в момиче, което не познавах. Все ед но бях с някоя случайно срещната.

— Про сто ти през цялото време лежеше като пън. И изглежд аше така, сякаш не ти беше

приятно!

— А ти какво очакваше? — изкрещя тя. — Това ми беше за първи път!

— Няма съмнение — поклатих унило глава. — И очевид но изобщо не беше с мен. Това

провали всичко.

Саша се изправи в леглото и тогава го забелязах — петното кръв върху чаршафите ми на

ивици. Сърцето ми се сви. По сочих го и попитах:

— Искаш ли д а ти д онеса нещо?

Саша поглед на над олу към петното. Помислих си, че ще ми каже какво голямо магаре

съм, но тя само промърмори:

— Като че ли д а.

Грабнах ед на от превръзките на сестра ми от банята и я под ад ох на Саша. Дотогава тя

вече се беше облякла. Изд ърпа превръзката от ръката ми и се втурна към тоалетната. Аз

затворих вратата след нея и присед нах на леглото, изпълнен със себеомраза.

Когато се върна, тя ме поглед на отново, но беше с онова същото безизразно лице, което

про сто не можех д а разгад ая. Може би точно това беше моментът д а й се извиня, но не го

направих. Нямах сили д а я поглед на в очите.

— Аз по-д обре д а тръгвам — рече глухо тя. — Майка ти всеки момент ще се върне.

— Искаш ли д а те изпратя? — попитах, макар това д а беше по след ното нещо, което ми

се искаше точно сега.

— Няма нужд а. Все още е светло.

— Окей.

Изпратих я д о външната врата. Всяка крачка натам ми причиняваше все по-силна болка.

Понякога си мисля, че нещо с мен сигурно не е наред . Не би трябвало д а е чак толкова труд но

д а се извиниш, когато знаеш, че си сгрешил! Но точно тогава не исках д а мисля по този

въпро с. Ед инственото, което си мислех, бе, че ще се почувствам по-д обре, когато Саша вече

не стои д о мен.

Все пак направих нещо хубаво. Пред и тя д а си тръгне, сложих ръце на раменете й и я

целунах по челото. По сле се качих в стаята си, изд ърпах д олния чаршаф от леглото и изпрах

кръвта на мивката в банята. След това хвърлих влажния чаршаф на д ъното на гард ероба ми и

грабнах чист от килера в корид ора. Чувствах се като тотален беглец. Всеки момент очаквах

Холанд д а се появи с гръм и трясък в корид ора и д а ме насоли, обаче тя така и не излезе от

стаята си.

А по сле нямах пред става какво д а правя със себе си. Затова слязох д олу, тръснах се пред

телевизора и започнах д а се разхожд ам по каналите. В стомаха ми всичко вреше, но изобщо не

изпитвах глад . Прод ължавах д а натискам д истанционното: „Съд ия Ейми“, „Доктор Мартин“ и

някакъв античен сезон от „Сабрина, млад ата вещица“. Пълна отврат!

Накрая грабнах телефона и звъннах на Кийлър.

— Зд расти! — казах. — Какво става?

Гласът му звучеше точно така, както си звучеше винаги, и точно това ми трябваше.

— Скука! — беше моят отговор. — Какво ще кажеш д а намина покрай теб?

— Супер! Тъкмо ще глед аме мача заед но!

Вярно бе. В сед ем „Листата“ щяха д а играят срещу нюйоркските „Рейнд жъри“. Очевид но

тази живото спасяваща информация се бе изплъзнала от ума ми някъд е межд у изгубването на

д евствено стта ми и изпращането на приятелката ми д о вратата.

Написах бележка на мама, залепих я на кухненската маса и отпраших към къщата на

Кийлър. Отвори баща му и ме изпрати направо в неговата стая. Напо след ък не се д ържеше

о собено любезно с мен и аз не можех д а не се запитам д али това няма нещо общо с тревата,

която намериха у Кийлър. Като стана въпро с за трева, точно в този момент ед ин д жойнт

щеше д а ми се отрази много д обре. Наистина се нужд аех от нещо силно, за д а се успокоя.

— Да не би баща ти д а ме мисли за наркод илър или нещо такова? — пошегувах се аз.

— Не си виновен ти — отговори приятелят ми. — Все още е яд о сан на мен. Въобразява

си, че съм само на д ве крачки от превръщането в наркоман. — Ако познавахте Кийлър така

д обре, както го познавам аз, вед нага щяхте д а разберете колко превратно е под обно мислене.

Кийлър д ържеше главата му д а е бистра. Затова и д вамата се прид ържахме само към трева и

алкохол. — Имаш ли нещо против д а глед аме мача горе? Напо след ък глед ам д а не им се

вясвам пред очите много-много!

— Няма проблеми.

Взехме си няколко парчета пица от „Джино“ от отсрещната страна на улицата, а по сле се

настанихме на неговите ниски кръгли възглавнички, за д а глед аме мача.

Точно пред и началото на мача баща му почука на вратата.

— Няма ли д а д ойд ете д олу, за д а го глед ате на плазмата? — попита.

Огромният, 46-инчов плазмен телевизор в сутерена беше запазен специално за глед ане на

хокей. Цялото семейство на Кийлър бяха запалянковци. По време на мачовете майка му

крещеше по-силно и от баща му, а д ванайсетгод ишният му брат играеше защитник в Детската

лига.

Аз свих рамене и поглед нах към Кийлър, защото решението си беше негово.

— Добре д е — каза той.

Първото полувреме мина д о ста напрегнато. Вратарят на „Листата“ излезе от игра зарад и

травма в коляното, обаче резервата му се оказа също толкова д обър и прод ължи д а уд ържа

резултата нула на нула, въпреки че почти всички усилия на противника бяха насочени към

тяхната врата. А майката на Кийлър вероятно си мислеше, че е на стад иона. Пищеше и

крещеше окуражителни д уми, от които главата ме заболя. Обикновено ентусиазмът й не ме

притесняваше, но точно сега имах известни проблеми с концентрацията. Саша непрекъснато

изскачаше в главата ми и ме глед аше така, сякаш бях непознат. Ед ва успявах д а след я играта

на екрана.

През почивката не изд ържах и казах на Кийлър, че се налага д а се обад я по телефона. Той

ме изглед а и автоматично схвана ситуацията.

— Вие д вамата д а не би д а сте се карали?

— Нещо такова — кимнах и се втурнах към стаята му.

Първо пробвах мобилния на Саша, но не се изненад ах, когато тя не отговори. По сле си

поех д ълбоко д ъх и набрах телефона на род ителите й. Както винаги, вд игна го спожа Ясински

и вед нага отид е д а извика Саша. Няколко секунд и по-късно обаче тя се върна и каза:

— Ник, тя току-що била започнала д а си пише д омашните. Може ли д а ти се обад и по-

късно?

— Разбира се — отвърнах със свито сърце.

Не че бях очаквал Саша д а иска д а говори с мен, но все пак го приех като шок. Започнах

д а обяснявам, че в момента не съм си у д ома, но че тя може д а се свърже с мен по мобилния.

— Ясно — изрече майка й. — Може би по-късно ще ти се обад и.

Може би по-късно. Про сто така! Може би по-късно, а може би — не! Вие бихте ли

говорили с някой, който д ори не ви е изпратил д о вкъщи след това? Какво, по д яволите, съм

си въобразявал?!

Слязох в сутерена и казах на Кийлър, че трябва д а тръгвам.

Той се изправи, потупа ме по гърба и ме извед е от помещението.

— Тя ще почака, Ник! — рече. — Успокой се и о стани д а глед аме мача!

— Не! — Вече бях взел решение. — Трябва д а говоря с нея вед нага!

Кийлър се отпусна на стената и възд ъхна, като че ли ме смяташе за изгубена кауза.

— Човече, ти май наистина си позволил на това момиче д а ти влезе под кожата! Не го ли

разбираш? Това е прекалено! Да не би д а сте женени или какво?! Не можеш ли от време на

време д а изглед аш и ти някой мач, а?!

— Изобщо не знаеш за какво става въпро с. — Усетих, че кръвта ми започва д а кипва, а не

го исках. Знаех, че трябва д а бъд а спокоен, когато говоря със Саша. — Освен това, вече почти

не я вижд ам извън училище.

— Да бе! Я се поглед ни? Изглежд аш така, сякаш е д ошъл краят на света! Животът е

борба, Ник, обаче ти трябва д а запазиш самооблад ание!

— И защо? — скръстих ръце пред гърд и. — Защо д а запазвам самооблад ание? Според теб

най-д обре е д а не ни пука за нищо, така ли?

— Че кога съм казал, че не ми пука за нищо, а? — повиши глас и той. — Казвам го само

защото сега става въпро с за теб, а не искам д а те вижд ам в такова състояние! Откакто започна

д а се срещаш със Саша, не мога д а те позная! Като че ли си съвсем д руг човек!

— Не съм д руг човек! — запротестирах аз. — Аз съм си! Същият! — свалих ръце, сниших

глас и д опълних: — Знам, че ти не я харесваш, но аз я харесвам!

Кийлър уд ари безсилно с юмрук по стената и про съска:

— Това няма нищо общо с факта д али аз я харесвам или не! Само смятам, че ти я

харесваш малко прекалено!

Или може би про сто никак не ме бива д а се оправям в тези работи.

— Трябва д а тръгвам — казах.

— Окей — отговори Кийлър. — Ако не се получи, върни се! Или ако се получи. Все тая.

Само казвам, че можем д а поговорим, ако искаш. — Навири брад ичка и д обави с усмивка: —

Нейтън над али може д а ти бъд е полезен с нещо в тази сфера.

Благод арих му и отпраших бързо към къщата на Саша. В гърлото си усещах огромна буца.

Давах си сметка, че наистина не знам как д а се оправям с хората. Трябваше д а се извиня още

д нес, когато имах тази възможно ст!

Вратата отвори майка й.

— О, Ник! Ама ти очевид но не се отказваш! — възкликна, безсъмнено изненад ана д а ме

вид и.

— Няма д а ви бавя — обещах. — Само искам д а поговоря за малко със Саша.

Го спожа Ясински поглед на колебливо през рамо и по сле каза:

— Почакай тук!

Изчезна навътре в къщата и я чух д а казва:

— Изглежд а много разстроен! Да не би д а сте се скарали?

Саша отговори нещо шепнешком. Петнайсет парализиращи секунд и по-късно се д овлече

д о вратата. Ко сата й беше вд игната на конска опашка. Беше облечена с обикновено д олнище

на пижама и черна тениска.

— Не трябваше д а ид ваш, Ник! — прошепна. — Мама започва д а зад ава въпро си!

— Извинявай! — промърморих. — Може ли д а вляза?

— Заета съм — каза тя.

Ухаеше на д иня и аз си помислих д а я поканя д а д ойд е у д ома и д а си вземе д уш. Запитах

се д али все още кърви.

— Само за няколко минути! — настоях. — Няма д а мога д а спя тази нощ, ако не

поговорим! — Саша сви рамене, като че ли това изобщо не я вълнуваше. — Добре ли си? —

попитах. — Искам д а кажа… у д ома беше…

— Истината ли? Чувствам се отвратително! — Изрече го толкова хлад но, че чак ме

побиха тръпки.

— Аз също. Няма ли д а ме пуснеш?

— Не искам д а говоря за това — каза тя. — Все още ли искаш д а влезеш?

— Да! — отсякох.

Минахме по корид ора и се запътихме към празната кухня. Бях толкова благод арен, че ме

пусна в къщата си, че чак ми се виеше свят. Саша д ръпна ед ин стол от масата и сед на, като се

почеса по крака. Аз сед нах точно д о нея, целият облян в пот.

— Саша, много съжалявам! Наистина!

— Сега ли се сети, че съжаляваш? — изрече безизразно тя. — Не вижд ам никакъв смисъл.

— Да, знам. — Доко снах ръката й. — Но наистина съжалявам. Не можах д а спра д а мисля

за теб. Можем ли д а излезем навън? — Кимнах по по сока на френския прозорец.

Саша сви рамене и д ръпна вратата. Няма съмнение, че след този ход род ителите й вече

наистина щяха д а се зачуд ят какво става, обаче не ме интересуваше — налагаше се д а

поговоря с нея насаме!

Излязохме навън и ед новременно се вторачихме в топлата светлина, която струеше от

кухнята. Мълчахме. Накрая тя отрони:

— Това беше толкова отвратително, че про сто си нямаш на пред става! А по сле ме о стави

д а си тръгна, сякаш въобще не те интересувам. — Аз примигнах, но прод ължих д а слушам. —

И ми заяви, че аз съм била развалила всичко!

— Не е вярно! — прошепнах д резгаво. — Аз съм този, който развали всичко! Не мога д а

разбера какъв ми е проблемът. — В този момент майката на Саша над никна от кухнята с

крайно нед оволно изражение. Сигурно след ващият ще бъд е баща й, за д а ни заповяд а д а

влезем вътре. — Про сто се чувствах много гад но… Знам, че грешката е моя. Така д е, не

можах д ори д а свърша! А можехме про сто д а си стоим и д а чакаме. Това никога нямаше д а се

случи, а ти… — Преглътнах д ълбоко, а по сле си наложих д а прод ължа: — Ти си уд ивителна!

Всичко в теб е уд ивително! Начинът, по който се д ържиш с хората. Начинът, по който си

самата ти! Про сто всичко и… — Саша вече ме глед аше право в очите. Искаше ми се д а

потъна в д ън земя. — Имам чувството, че не бях д о статъчно д обър за теб, че бях

непод ход ящият човек, с когото д а го направиш. — Вд игнах безпомощно рамене. — Много

съжалявам!

Саша приглад и ко сата си. Челото й се сбърчи.

— Виж какво, исках д а бъд е с теб, защото си ти! Не го ли разбираш?

— Ще ми се д а можех д а върна всичко! — Бих сторил всичко на света, само и само д а

можех д а изтрия целия този д ен и по сле д а го поправя, обаче на този етап мозъкът ми вече

беше като каша. Не бях в състояние д а свържа ед но изречение. — Трябваше д а бъд е

незабравимо, а аз се д ържах като негод яй! Затова наистина не знам какво д руго д а кажа, о свен

че съжалявам!

Стояхме си там, в зад ния д вор, и се съзерцавахме мълчаливо. Накрая го спод ин Ясински

наистина отвори вратата, под ад е глава и отсече:

— Става късно! Саша, след пет минути д а си се прибрала! — По сочи пижамата й и

д опълни: — Дори не си облечена д о статъчно д обре, за д а стоиш навън!

— Добре, пет минути — кимна по слушно тя. Го спод ин Ясински затвори вратата и излезе

от кухнята. Саша притисна челото си, обърна се към мен и каза: — Трябва д а вървя.

— Ще те вид я ли скоро? — попитах. Чувствах се по-д обре, че си казах всичко, което ми

тежеше, но това невинаги е д о статъчно, за д а оправи всичко.

— Обад и ми се. Ще поговорим повече. — Направи крачка към вратата, а по сле се обърна

и д око сна ръката ми толкова нежно, че изтръпнах. — Нямам пред става какво си очаквал.

Според мен най-важното бе, че сме д вамата. Заед но!

И според мен. Как изобщо можах д а забравя най-важното?!

Десет

След ващите д ве сед мици бяха неясна смесица от сериозни разговори, д ълги паузи и

целувки пред вратата на къщата й. Хокеят, училището и работата се случваха някак си межд у

д ругото. Изгубихме ед ин мач, но пък спечелихме три. Написах си съвсем сам д омашното по

право и оцелях. Не знам как точно д а опиша положението на нещата. Сякаш със Саша се

бяхме върнали в самото начало, но този път — изкупвайки лошата си карма. Ед на вечер

глед ахме телевизия с мама и сестра ми, но в мига, в който те напуснаха стаята, ние

замръзнахме по местата си — като че ли най-лошото нещо, което можеше д а ни се случи, бе

д а о станем сами.

Вероятно звучи по-зле, отколкото наистина беше. Все пак прод ължавахме д а ход им.

Прод ължавахме д а си д аваме целувки за лека нощ в края на д еня. А ед на вечер д ори

приготвихме вечеря за нейното семейство. Е, вярно, че беше само спагети и чеснови

хлебчета, но все пак беше вечеря, при това нелоша. Не че толкова се притеснявах д а о стана

насаме с нея — притесняваше ме по страд алата ми самоуверено ст. През първите няколко д ни

след онова фиаско д ори и целувките ми се струваха странни.

Нейтън забеляза, че има нещо, и попита какво става. Казах му, че сме го направили и че

сега ни се иска д а не го бяхме правили, а той не попита защо. Саша пък разказала на Линд зи

всичко, а по сле цяла сед мица Линд зи се д ържеше с мен така, като че ли съм сериен убиец. В

началото не ми стана никак приятно, че някой д руг знае, обаче Саша заяви, че трябвало д а

поговори с някого. Линд зи пък я по съветвала никога повече д а не спи с мен, а Саша

отговорила, че д ори не възнамерява. Не че аз не го знаех. Но и аз самият не исках д а го правя

повече. Исках само нещата д а се върнат на положението, на което бяха.

Татко ми каза вед нъж, че винаги, когато имам нужд а д а поговоря с мъж, мога д а му се

обад я. Пред ставете си обаче как набирам номера му и започвам д а му разказвам за фиаското

межд у Саша и мен! Гаранция, че ще си глътне езика.

Смятам, че някои неща е по-д обре д а си о станат ненаказани, защото понякога човек

про сто се уморява от много приказки. Да вземем например Нейтън. Напо след ък той беше

станал д о ста мълчалив по темата за гейовете. Баща му смяташе, че като изгаси лампите,

проблемите ще изчезнат. Ще станат невид ими. Не знам откъд е му беше хрумнала абсурд ната

ид ея, че Нейтън ще може д а крие самолично стта си още д ве год ини. В началото д вамата с

приятеля ми си говорихме често по този въпро с, за това колко е странно някой д а ти казва, че

те обича и че иска най-д оброто за теб, а по сле д а отрича същно стта ти. И след известно

време о съзнах, че въртим същия разговор отново и отново — като нашия със Саша, по повод

сексуалното ни фиаско.

— Прекалено съм млад , за д а бъд а толкова отегчен от себе си — оплака се Нейтън ед на

събота, д окато обяд вахме в мола. Остави чилито си и прокара ръка по масата. — Ето така

звучи д ушата ми, Ник. Защо изобщо прод ължаваш д а бъд еш с мен?

— Че имам ли избор?! — пошегувах се аз. А по сле, твърд о решен д а изместя уд арението

на разговора от баща му, изрекох: — Межд у д ругото, какво става с онзи Ксавие?

— Нищо о собено. Прод ължава д а си бъд е същият зад ник. И вероятно прод ължава д а си

мисли, че възд ишам по него. — Преглътна пълна лъжица чили и д обави: — Което, всъщно ст, е

вярно, обаче той е хетеро. Нали знаеш — „Кортланд : хомо сексуалисти — трима“.

— Двама — поправих го аз. — Дакота е бисексуална. — Тя и Джереми Ийстман бяха

ед инствените членове на училищния гей клуб, макар положението с го спожица Наваро —

пед агогическия съветник, д а о ставаше все още под въпро с. — Но, от д руга страна, не може

д а няма и още. Про сто не ги знаем.

— Вероятно все непод ход ящите хора — възд ъхна Нейтън, сниши глас и д обави: —

Например над али сред спортистите!

Именно към този етап от разговорите ни започваше д а не ме свърта на ед но място —

като че ли под робно стите правеха хомо сексуално стта на Нейтън прекалено реална. Улавях се

д а се питам как ли ще реагирам, когато той най-сетне си намери приятел? Дали тогава пак

няма д а мога д а понасям под робно стите?

— Не можеш д а по ставяш етикети на хората само по това д али са спортисти или не —

отбелязах. — Точно това прави баща ти, а ти знаеш, че са пълни глупо сти!

Нейтън облиза зъби с език и отсече:

— Прав си. И аз не знам какви ги приказвам. Проблемът е в това, че про сто не мога д а си

позволя д а храня над ежд и за когото и д а било. А ти извад и късмет със Саша. Пред полагам, че

го знаеш.

— Да, знам го.

И с всеки изминал д ен го вярвах все по-силно, въпреки неловките паузи и сериозните

д искусии, които провежд ахме напо след ък.

— Про сто не мога д а си пред ставя какво е д а бъд еш толкова силно свързан с някого —

д опълни замечтано той.

— Ще разбереш. И това ще стане някой д ен. — Тук се опитах д а се върна мислено към

пред ната тема от разговора ни и се залових за д умата „спортисти“. — Но за кого всъщно ст

става въпро с? Кой е този спортист?

Нейтън направи пауза, през която разбърка чилито си, а накрая ми заяви, че съм имал

много развинтено въображение.

— Глупо сти! — срязах го аз, целият настръхнал от нетърпение. — Става въпро с за някой,

когото познавам, нали? Хайд е, Нейт! Нали ти беше първият, на когото казах за Саша?!

— Но това е съвсем различно! Защо правиш такъв въпро с от него? — Нейтън о стави

лъжицата си и се заглед а в мен така, като че ли искаше д а прогори д упка в сред ата на челото

ми. — Севърсън, знаеш ли, че понякога можеш д а бъд еш голям трън в зад ника, а?! —

Примигна неспокойно, по сле се отпусна назад на мястото си и прошепна: — Диего! Имах

пред вид Диего. Не че точно го харесвам. Про сто той е много красив и никога не се над ува!

— Така твърд и мълвата — махнах с ръка, като се опитвах д а си пред ам безгрижен вид . —

Но д а знаеш, че Холанд май също му е хвърлила око.

Няколко пъти вече ги засичам д а си говорят в корид ора на гимназията. А по след ния път

сестра ми ме изглед а така, сякаш съм открад нал д невника й.

— Над явам се, тя знае, че той има приятелка в Квебек и че е свикнал момичетата сами д а

му се хвърлят на врата — отбеляза Нейтън. — Номерът с изкусителните не му минава.

Довърших обяд а си, казах „д о скоро“ на Нейтън и се запътих към спортния магазин. Тази

вечер Линд зи организираше в д ома си парти за Хелоуин, така че нашата групичка беше

поканена. Нейтън се беше съгласил д а го играе наш шофьор. Баща му нямаше нищо против д а

му д ава колата и всеки д ен, стига д а знае с кого излиза синът му и д а го од обрява. А можете

д а ми вярвате, че на света няма род ител, който д а не од обри купон, организиран от Линд зи!

Събитието включваше кротки игри, швед ска маса и наград а за най-д обър ко стюм.

Всеки, който ме познава, ще ви каже, че не обичам д а се маскирам. Според мен д ори най-

готиният ко стюм изглежд а ид иотски. Но има и д алеч по-лоши неща — например

над преварването кой ще захапе ябълката, което не може д а бъд е измислено от никого

д ругиго, о свен от скучната Линд зи. Рад вах се, че съм канен на това парти само защото там

щеше д а бъд е и Саша.

А самата тя, разбира се, много си пад аше по маскарад и. Както и можеше д а се очаква,

макар че точно това ми харесваше у нея. Нямаше нищо против д а се над преварва д а захапе

ябълката — поне зарад и Линд зи, но най-голямата й мечта беше д а се облече като някой д руг.

И упорито отказваше д а ми каже като каква ще се облече. Наложи се д а чакам, д окато не се

качи в колата на Нейтън с черни кичури в ко сата и тяло, облечено в някакъв абсурд но д ълъг

черен тренчкот, който покриваше д ори глезените й.

— Нали каза, че ще се маскираш! — отбеляза, като ме оглед а.

— Не, ти каза, че трябва д а се маскирам. — И нея вечер бях облечен със същия сив

пуловер, бяла тениска и д ънки, с които бях и пред ния д ен.

Нейтън хвърли поглед през рамо и рече:

— Хайд е, Саша! Нали знаеш, че Ник е прекалено готин, за д а но си маскарад ни ко стюми!

— Но ти също не си облечен! — изтъкна очевид ното тя. И беше права, защото той пак си

беше с вечните стари д ънки и червения суичър.

— Ето там! — кимна той по по сока на торбичката на зад ната сед алка, точно д о нея. Тя

бръкна вътре и извад и ед на смела перука. — Инстантен Моби Дик! — обясни през смях той.

— Хитро! — отбелязах. — Защо не се сетих и аз! — Извърнах се към Саша на зад ната

сед алка и попитах: — А ти коя си? Или трябва д а чакаме, д окато стигнем у Линд зи?

Тя се усмихна, разкопча тренчкота си и го свали. И отд олу се показа най-готиният

готически корсет, който бях вижд ал! Гърд ите й всеки момент щяха д а изхвръкнат в горната

му страна, а в д олната се белееше пъпчето й. От черната кад ифена каишка на врата й висеше

голям кръст. Не можех д а откъсна очи от черната й пола, цепната чак д о бед рото й и

разкриваща ед ин божествен гол крак.

— Го спод арката на мрака! — обяви тържествено тя. — Какво ще кажеш, а?

— Го спод и! — възкликнах, все така неспо собен д а отлепя очи от нея. — Изглежд аш

невероятно!

Как можах д а твърд я, че маскарад ните ко стюми изглежд ат ид иотски?! Изобщо не съм

знаел какво приказвам!

По сле взехме Ясмин, а тя вед нага настоя д а ни покаже котешкия си ко стюм — с опашка

и всичко о станало. Набръчканото трико от ликра и страховитите наситено лилави сенки ме

изпълниха с неприятни пред чувствия за пред стоящия купон. Но в крайна сметка се оказа, че в

сутерена на Линд зи няма ябълки. Ед но момиче, облечено като Мад она, и някакъв тип с маска

сед яха съсред оточени върху д ъска за спиритически сеанси, а самата Линд зи обикаляше

наоколо с колод а карти таро. Прид ърпа ме на кожения д иван и ме накара д а разбъркам

картите. Заглед ах се в нея как ги под режд а, а след това се наложи д а изслушам глупо стите й

за някакви неочаквани финансови по стъпления и пред стоящо пред ателство. Трябваше д а се

преструвам, че проявявам интерес към д умите й, защото знаех, че все още се опитва д а

превъзмогне омразата си към мен.

— Саша каза, че ти за нищо на света не би облякъл маскарад ен ко стюм — отбеляза тя,

като сбърчи но с.

— Не изглежд ам д обре маскиран — отвърнах с извинителен тон. Линд зи е д обър човек

— не е нейна вината, че не може д а организира свестен купон.

В този момент се появи Ясмин и помоли д а й глед ат на карти, та аз се запътих към

фонотеката на д омакинята. Най-отгоре сед яха четири сид ита с над писи „Хелоуин микс“. В

момента звучеше „SOS“. Според заобления почерк на Линд зи, след него ид ваха „Пусикет

д олс“, а по сле „Нека партито започне“ на Пинк. Както изглежд аше, купонът не вървеше към

скорошно под обрение.

Нейтън вече си беше намъкнал плешивата перука на Моби Дик и се опитваше д а извлече

максималното от ситуацията — танцуваше, размахващ ръце във възд уха. Аз грабнах кутийка

сод а и се оттеглих в ъгъла, за д а оглед ам помещението за Саша.

Джереми Ийстман, в сиви памучни панталони и елегантно шалче на врата, наклони глава

и извад и ед на бутилка от тъмночервения си блейзер.

— Нещо за под силване?

Аз кимнах, глътнах повечко сод а, за д а отворя място за д жина, а по сле си д олях

кутийката. В този момент отнякъд е се появи Саша, обгърна кръста ми и измърка:

— Танцувай с мен!

По след вах я д о д ансинга и затанцувах под звуците на отвратителния хелоуински микс на

Линд зи, д окато накрая не се обезвод них. Очевид но Джереми бе горд ият притежател на

ед инствения алкохол на купона, така че всички се изрежд аха д а минават покрай него за

д опълване, включително и д омакинята.

По сле д вамата със Саша се настанихме на д ивана с под обрените си сод и. Аз я прегърнах,

а тя се сгуши в мен. Изглежд аше д оволна. Щеше ми се д а можехме д а сед им така цяла нощ —

въпреки че очите ми започваха д а сълзят, а ръцете — д а ме сърбят. Разтрих очи с д ругата си

ръка, за д а не притесня Саша.

— Добре ли си прекарваш? — попита тя.

— С теб — д а — отговорих искрено.

Тя вд игна глава и ме целуна по устните. Започна ад ски леко. Като първа целувка, когато

не планираш нищо повече. Но напо след ък д вамата бяхме о ставали сами толкова ряд ко, че

д ори целувките ни бяха ограничени. Затова не след д ълго тази целувка започна д а напомня на

телата ни за нещо д руго. И пред и д а се усетим, вече се бяхме награбили на кушетката, с

ръката на Саша плътно под ризата ми, напълно забравили, че сме на парти за Хелоуин.

А по сле някой ме бутна по рамото, за д а ми напомни. Вд игнах глава и вид ях как майката

на Линд зи ме глед а неод обрително от стълбите. Саша също я вид я. Тя о стана там д о статъчно

д ълго, за д а ни пред ад е по сланието си, а след това се обърна и се върна горе.

— Го спод и! — про стена Саша. — Само ед на целувка, какво толкова!

Към този момент очите ми вече течаха, така че се залових за тях с д ве ръце, макар д а е

всеобщо известно, че най-лошото в случая е д а ги чешеш.

— Алергичен съм към Ясмин! — оплаках се аз. — Трябва д а тръгвам.

— О, не! — про стена Саша и оглед а очите ми. — Котаракът на Линд зи! Но той е горе, не

е тук!

— Няма значение — смотолевих и вд игнах ръкава си, за д а оглед ам нарастващата

колекция обриви, които пълзяха нагоре. — Сигурно козината му е навсякъд е.

— Изобщо не се сетих за това! — Саша прокара пръсти по голата ми ръка. — Нямаш ли

някакво лекарство за тази алергия? — Поклатих глава. — Значи вед нага трябва д а излезем

навън. Поне за известно време! — отсече решително и свали ръкава ми. По сле се втурна към

Линд зи, за д а обсъд ят въпро са, а тя пък се качи горе, за д а ни д онесе палтата.

По сле д вамата със Саша сед нахме на люлката на веранд ата, заглед ани в д ъха си. Беше

толкова студ ено, че не бих се изненад ал, ако още сега започнеше д а вали.

— Ад ски студ ! — смотолеви тя през тракащи зъби. — Сякаш сме в разгара на януари!

— Ела насам! — прид ърпах я към себе си и я целунах по бузата.

— Даваш ли си сметка, че от сед мици не сме били по-сами от сега? — попита, като също

ме прегърна.

— Разбира се.

— Е, вече безопасно ли е? — попита и се отд ръпна леко, за д а ме поглед не в очите. —

Можем ли вече д а бъд ем сами, без нищо о собено д а се случва?

— Разбира се, че е безопасно — усмихнах се аз и сплетох пръсти в нейните. — Знам, че

напо след ък нещата малко се пообъркаха и никак не ми е приятно. Искам само всичко д а бъд е

така, както беше пред и. Мислиш ли, че можем д а го направим?

— Ами… не знам — отговори тя, като разд вижи люлката. — Вече е различно, не мислиш

ли?

— Само ако позволим д а бъд е различно!

— Може би, но… — Вятърът се втурна межд у нас и вд игна ко сата на Саша напред , така

че не можех д а вижд ам лицето й. — Мисля… — Думата увисна заплашително във възд уха.

Вцепених се, ужасен, че тя ще скъса с мен.

— Какво? — обад их се плахо.

Тя прибра ко сата от лицето си и отново ме целуна. Езикът й беше по-студ ен от моя. Аз

обгърнах нежно врата й и също я целунах. Но този път не беше никак нежно. Нещо ми

под сказваше, че точно така го желае и тя.

— Какво? — повторих, когато се разд елихме, за д а си поемем възд ух. Любопитството ме

изгаряше отвътре. На всяка цена трябваше д а разбера какво иска д а каже тя.

— Род ителите ми не са вкъщи — започна тя. — Заминаха в Пикъринг за хелоуинския

купон на леля и няма д а се върнат скоро. Питър също е с тях. Всички са там. Всички мои

чичовци и лели. Правят го всяка год ина. — Думите й се лееха бързо като поток и това

започваше д а ме изнервя. — Ед инствената причина, порад и която род ителите ми не ме

накараха д а отид а с тях, е, че знаеха, че ще бъд а тук, а нали знаеш колко вярват на Линд зи! —

Кимнах. — А аз не ти казах, защото реших, че ако се окажем там съвсем сами, не мога д а бъд а

сигурна как ще реагираме.

След тази тирад а тя прибра ко сата си зад ухото и д око сна коляното ми.

— Няма проблеми — кимнах аз. — Разбирам защо не си ми казала нищо, но не искам д а се

притесняваш за онези неща. Спомням си, когато ми напомни д а се рад ваме, че сме само ние.

Заед но.

— Рад вам се, че си спомняш.

— Но? — напомних й аз. Онова нед овършено изречение от пред и все още висеше във

възд уха. Усещах го така, както усещах разочарованието й през онзи д ен в часа по английски.

— Но — повтори тя и изпъна гръб, — искам д а д ойд еш с мен у д ома!

Аз се облегнах назад , като си сед нах на ръцете.

— Сега ли?

— Аха!

— Нещо като тест, така ли?

— Не. — Гласът й звучеше тихо, но напълно уверено. — Не съвсем.

— Е? — Тя започваше д а ме плаши. — Какво по-точно искаш?

Ед ва сега усетих, че ме побиват тръпки от страх.

— Про сто за д а вид им какво ще стане! — Тя по стави ръце на коленете ми и д обави: —

Не че е зад ължително. Про сто ид ея.

— Окей — изрекох бавно. Мозъкът ми вече беше успял д а отд ели ид еята и сега я

оглежд аше от всеки ъгъл. Но още не си д авах сметка, че съм се съгласил. — Щом така искаш.

По сле изнесохме цял спектакъл с повторната си поява в сутерена, а след това Саша и

Линд зи провед оха ед но още по-сериозно съвещание. Линд зи я слушаше, но без д а отлепя очи

от мен, и свиваше устни, точно както майка й ги свиваше пред и малко на стълбището.

Ид ваше ми д а отид а при нея, д а под ред я картите таро и д а й заявя: „Ед на д обра приятелка ще

пренебрегне съвета ти и ти няма д а бъд еш в състояние д а сториш нищо по този въпро с!“

На партито имаше д о статъчно хора, за д а успеем д а скрием факта на нашето напускане,

обаче Линд зи имаше изрични инструкции д а ни се обад и, ако майка й случайно забележеше

отсъствието ни. Тогава аз щях д а се втурна тук, използвайки алергията си като извинение за

излизането си навън, а Нейтън щеше д а се закълне, че вече отд авна е закарал Саша у тях.

Пред и д а си тръгнем обаче, Нейтън говореше нещо с Джереми Ийстман, така че ми се наложи

д а ги прекъсна, за д а му съобщя за нашия план. Никак не ми беше приятно д а го правя, защото

те сигурно обсъжд аха въпро си от естеството на гей клуба, но в случая нямах много голям

избор. Не можехме д а си позволим никакви пробиви в системата.

Къщата на Саша беше само на петнайсет минути път от тази на Линд зи, така че краткото

разстояние беше изминато в мълчание. Стисках ръката й и се опитвах д а прогоня тревогата,

която се стрелкаше по вените ми. Понякога напрежението е полезно нещо. Като например

пред и мач, когато ад реналинът ти скочи д о висините. Друг път обаче е ужасно вред но. Тогава

нервите ти настояват д а поемат контрола над цялото ти същество. Провалят всичко и имат

нагло стта д а го мислят за смешно. Ха-ха-ха! Вижте сега какво стана с Ник! Аз не мога д а си

позволя това.

Саша закачи палтата на д вама ни в гард ероба в антрето и каза:

— Няма д а се върнат скоро. Ела горе!

По след вах я към нейната стая. Разбира се, че ще тръгна след нея! Кой може д а устои на

ед на го спод арка на мрака?! И тогава направих онова, което цяла вечер ми се искаше д а

направя — плъзнах ръка в цепката на черната й пола и д око снах голия й крак. Ед инственото,

което но сеше отд олу, беше копринени бикини. Доко снах и тях. Тя най-неочаквано свлече

полата си и вд игна очи към мен. Ха-ха-ха! Моментално над ървяне!

То не убягна от вниманието на Саша. Тя свали ципа на д ънките ми и започна д а ме

д око сва. Очевид но знаеше какво прави. Опитах се д а прочистя главата си, за д а уд ължа

наслад ата, но знаех, че няма д а стане. Затова пъхнах ръка под бикините й и също я д око снах.

Над явах се, че този път по стъпвам правилно. И че ще стигнем само д отук.

А по сле Саша прошепна:

— Искаш ли пак д а опитаме?

Спрях каквото правех и се вторачих в сериозните й кафяви очи. Разбира се, че искам! Ние,

момчетата, сме програмирани за това, нали?! Обаче гърлото ми трептеше и нещо не можех д а

д ишам.

— Ник, искаш ли го? — повтори Саша и аз ед ва тогава о съзнах, че не съм отговорил.

Осъзнах, че си стоя в сред ата на стаята й и вод я спор със самия себе си.

— Не съм о собено убед ен, че ид еята е д обра — отговорих най-сетне. Искрено. — Не ми

се иска д а стане като миналия път!

— Да, знам — каза тя. — Знам също така, че няма д а бъд е ид еално, така че, ако

прод ължаваш д а мислиш така, по-д обре д а не го правим!

Всъщно ст онова, за което мислех, бе ед но уравнение, което не разбирах. И също така, че

много ми се иска д а я съблека цялата, д а я по ставя по гръб на леглото и д а я целуна на някое

ново място. Стомахът ми се преобърна само при мисълта за това.

— Но про сто не мога д а избия от главата си по след ния път — прод ължи тя. — И откакто

прахо сахме толкова много време в опити д а се избягваме, смятам, че трябва д а прод ължим

точно оттам, за д а престанем д а избягваме проблема!

— Няма д а бъд е ид еално? — Това беше ед инственото, което успях д а кажа, при това с

големи усилия. Дори самият факт д а стоя пред нея ми струваше усилия. Нямах никаква

пред става, че тя през цялото това време се е чувствала по този начин.

— Да, няма — кимна тя и се зае д а сваля корсета си. — Но само ако го искаш!

Съблече се, присед на на леглото, вд игна колене д о брад ичката си и ми се усмихна

притеснено.

— Ама аз не си но ся нищо! — извиках и бръкнах в д жобовете си, сякаш това обясняваше

всичко.

— Линд зи отмъкна няколко презерватива от стаята на брат си — отговори тя, като се

усмихна в коленете си. — Честно д а ти кажа, почваш д а ме изнервяш, като прод ължаваш д а

стоиш там!

Ко съмчетата на тила ми застанаха мирно. Усещах, че или точно в този момент ще ме

уд ари светкавица, или ще го направим. Присед нах на леглото д о нея и прокарах пръсти по

голия й крак. По сле залепихме устни в д ълга и страстна целувка. След това започнах д а я

целувам навсякъд е. Бях престанал д а мисля. Не възнамерявах д а спирам и д а твърд я, че не

трябва д а го правим.

Саша започна д а съблича моите д рехи. По сле бръкна в чантичката си, извад и оттам ед ин

презерватив и го под несе в про странството межд у нас — символ на затаения й д ъх. Аз

протегнах ръка и го взех.

— Хей! — извика тя, като повд игна ръката ми. — Излекуван си!

Така си беше. Обривите бяха изчезнали. Сложих си презерватива и я целунах. Тя ме

сграбчи за ко сата и ме опакова с краката си, а на мен не ми прилоша. Не чувствах нищо д руго,

о свен онова, което правехме.

— Може би ще те боли по-малко, ако вод иш ти! — пред ложих. — Защо не минеш върху

мен?

За нищо на света не исках д а й причинявам болка! Нали точно това бе развалило всичко

миналия път!

— Ама аз нямам пред става какво трябва д а правя там! — запротестира Саша.

— Сякаш аз знам! — ухилих се аз.

— Добре д е, но ми помагай! — кимна тя и ме възсед на.

Така го направихме. Направихме го заед но. Наистина не беше ид еално, но беше хубаво.

Леглото й започна д а скърца и това ни разсмя. След това телата ни се сплетоха и Саша изрече

тихо:

— Беше приятно. Може ли д а смятаме този път за първи, а?

Разбира се, че можехме. Всичко можехме! Това момиче про сто нямаше цена!

— Съгласен съм — прошепнах в ко сата й. Усещах твърд ите й зърна как галят гърд ите ми.

Не си спомнях кога за по след ен път съм се чувствал толкова щастлив.

Тоби лежеше на под а, забил но с в д ъските. По сочих го на Саша и тя каза:

— Сигурно е пад нал, д окато леглото се тресеше.

Ухилих се, когато го каза. Направо ми ид ваше д а си уд аря зад ника в тавана, зад ето

накарахме леглото д а се тресе.

По сле се сгушихме под юргана й и започнахме д а ид ваме на себе си, говорейки. Саша ме

накара д а си призная, че съм сметнал купона на Линд зи за д о сад ен.

— Знаех си! — извика след признанието ми. — Знаех си, че го мислиш!

— Ама род ителите й бяха вкъщи, скъпа! А Ясмин беше облечена като котка! Как д а ми

хареса?!

Саша се изкиска и близна леко но са ми. Действието беше ед новременно мръсно и

смешно.

— Знаеш ли, понякога си голям сноб! — каза. — Оплакваш се от всички в училище, че се

д вижат на групи, обаче искаш всички д а отговарят на твоите собствени станд арти за

готино ст!

— Не мога д а бъд а д руг, щом хората очакват от мен д а съм образец на готино ст! —

изрекох с престорена над менно ст аз.

Тя пак облиза но са ми, аз про стенах и й го върнах. По след ва гола борба в леглото на

Саша Ясински. Животът е странна работа, човече! Сграбчих д ясната й ръка и я стиснах в

своята. До ставяше ми уд оволствие д а глед ам как миниатюрната й ръчичка правеше моята д а

изглежд а великанска.

— Хей, не мога д а повярвам, че Линд зи е открад нала презервативи зарад и теб! — сетих

се по ед но време. — Ще й бъд а вечно благод арен за това, но не бих повярвал, че точно тя ще

го направи! Мислех, че съм първи в списъка й на най-омразните хора на света!

— Тя е д обра приятелка — д ори и когато не од обрява онова, което правя — отговори

Саша и ми уд ари лек лакът в стомаха, с намерението д а прод ължи битката.

Добре д е. Бях зад ължен и на брата на Линд зи. Както и на самата нея, и на Нейтън, че ни

покриват. Бях зад ължен и на род ителите на Саша. Може би ще трябва д а взема д а им изпратя

ед на благод арствена картичка с огромен букет. Благодаря ви, господин и госпожо Ясински,

задето дадохте на дъщеря си възможността да се качи върху мен! Нямате представа колко

съм ви задължен! С любов и целувки: Ник.

Бях на сед мото небе от щастие. Това беше най-естественият наркотик — д а лежа в

леглото на Саша. Знаех, че няма д а мога д а о стана там цяла нощ и че не след д ълго ще си

лежа в своето собствено легло и ще си мисля за нея. И защото го знаех, ми беше много по-

лесно д а стана и д а се облека, когато тя каза:

— Може би вече трябва д а тръгваш. Вероятно ще се позабавят още мъничко, но не ми се

иска д а рискуваме!

Ясно! Както каже тя. Каквото каже! Улових се, че в главата ми звучи онази тъпа песен на

Шакира от хелоуинския микс на Линд зи, но за мое огромно изумление този път не ми се стори

чак толкова лоша.

Батерията на моя мобилен телефон беше свършила, така че Саша ми д ад е назаем своя за

пътя към д ома. Открай време я гонеше параноя д а не би някакви хулигани д а ме напад нат, д окато се прибирам. Вярно, Кортланд беше тихо град че, но по Хелоуин се случва какво ли не.

Миналата год ина например застреляха кучето на съсед а в собствения му д вор. А по-миналата

трима типове хванали четиринайсетгод ишно момиче, хвърлили го в колата си и му казали д а

започне д а се съблича, но точно в този момент се появили ченгетата. Бях наясно, че някои

хора са наистина много сбъркани в главата, но пък и бях сигурен, че точно тази вечер няма д а

ми се случи нищо лошо.

— Няма д а спираш д а ми говориш, д окато не се прибереш вкъщи, чу ли?! — извика Саша.

— Така ще знам, че си д обре.

Каквото кажеш! Отне ми близо половин час, д окато се прибера у д ома, и през цялото

време говорихме. И по сле д отолкова свикнах д а я чувам в ухото си, че не ми се искаше д а й

кажа, че вече съм се прибрал, а когато най-сетне й казах, тя се засмя и прошепна:

— Толкова си слад ък!

И аз знаех, че точно в този момент това е напълно вярно. Чувствах се като нов човек —

най-новият на планетата. По-невинен и от Линд зи, по-невинен и от най-д ребното бебенце.

Ид ваше ми почти д а започна д а гоня ябълки и д а запея с Риана.

Е, казах почти, нали така?!

Единайсет

Треньорът Хаус обичаше д а казва: „В мига, в който се помислиш за непобед им, започват

бед ите ти!“ Казваше го често, о собено когато бележехме гол след гол или се намирахме в

побед на серия мачове. „Прекалената самоуверено ст вод и д о грешки!“ Това беше любимото

му пред упрежд ение и ние се стараехме д а го слушаме. Треньорът не беше от онези хора, д ето

те потупват по гърба или ти д ърпат ушите. Той нито те изгражд аше, нито те съсипваше.

Когато казваше нещо, казваше го, защото наистина го мислеше и защото беше убед ен, че

точно това имаш нужд а д а чуеш в този момент. Беше уравновесен човек, но не о собено мил и

любезен. Беше по-скоро като машина. Всичко при него беше насочено към ед на цел — хокеят.

Затова бях не малко изненад ан, когато след ед на лесна побед а той ме потупа д ружески

по гърба и с широка усмивка рече:

— Превъзход на игра в защита, Ник! Точно това искам д а вид я!

Защото, вижд ате ли, защитата не е от силните ми страни. Имах скоро ст, умеех д а вкарвам

шайби и можех д а правя точни, изящни пасове. Но иначе той беше прав — напо след ък бях

станал много д обър. Не бях чак толкова луд , че д а отд авам всичко това на Саша, но иначе ми

беше приятно д а я вижд ам сред публиката — въпреки че тя, горката, нищо не разбираше от

хокей.

Както казах обаче, отборът обичаше д а слуша тренера. Ала невинаги успявах д а схвана

какво точно ни казва. Самоуверено стта е хубаво чувство. И колкото повече — толкова по-

д обре. Колкото по-д обре, толкова по-д обре. Вярно, че умерено стта е нужна във всички неща,

но човек не всеки д ен има хубави усещания, нали така?! Не че се изживявам като някакъв гуру

на положителните чувства или нещо под обно — про сто зд рав разум. Това е.

Стигнал съм д о извод а, че никой на този свят не е в състояние д а ти д ава съвети. Може

д а се опита — като примерно баща ми и неговите петд есетачки или род ителите на Кийлър,

когато пуснаха тревата му в тоалетната. Но в крайна сметка ти си този, който избира д а се

вслуша в съвета или д а го под мине с лека ръка. Както Кийлър напо след ък. Сега се беше

снишил, изчакваше род ителите му д а се поуспокоят и д а снемат гард а си — но нямаше

никакво съмнение, че съвсем скоро щеше д а си събере още трева, при това д о ста повече.

Гаранция! И когато го направи, аз вероятно ще д ръпна ед ин д жойнт с него.

Безопасният секс обаче е съвсем д руга история. Презервативите не бяха проблем за мен.

Знаех, че се нужд аем от тях. И затова си ги слагах д оброволно. Няма проблеми.

Всъщно ст значително се поуспокоих, когато д вамата със Саша започнахме ред овно д а

спим заед но. Това беше като потвържд ение, че събирането ни е било правилният ход . Знам, че

Саша никога не би се решила д а го направи, ако не вярваше, че е точно така — нито първия

път, а още по-малко — втория. Другата важна по след ица бе (и знам, че това ще прозвучи

странно), че сексът под д ържаше жива романтиката межд у нас. Честна д ума! Човек би си

помислил, че сексът отнема невинно стта, обаче за мен не беше така. През по-голямата част от

ноември се чувствах като нов човек. Със Саша ставахме все по-близки — във всяко ед но

отношение. Непрекъснато си говорехме или си изпращахме есемеси. А на мен окончателно

престана д а ми пука за горещите мацета, които влизаха в спортния магазин и ме д око сваха уж

случайно по рамото. Сериозно ви казвам — вече не бяха никакво изкушение!

Бях толкова спокоен, че д аже престанах д а се притеснявам от все по-голямото

сближаване межд у Саша и майка ми и сестра ми. Мама имаше рожд ен д ен в края на ноември.

Двамата с Холанд направихме фетучини „Алфред о“ и гръцка салата. Старото ми „аз“

вероятно не би се сетило д а покани Саша, но новото ми под сказа, че би било страхотно и тя

д а присъства.

Го спожа Ясински д овед е Саша и под несе бутилка вино, а мама позволи на сестра ми д а

налее по ед на чаша за всички. В него д ен мама се беше поразмекнала. Заяви, че била похабила

твърд е голяма част от времето си д а се оплаква от го спожа Скофилд и че д нес, на рожд ения

си д ен, д ава тържествен обет д а започне д а си търси нова работа. Всички вд игнахме

назд равица по този случай. А по сле Холанд д онесе мраморната торта, която беше купила от

„Лоблоус“, и ние запяхме „Честит рожд ен д ен“.

— Вие тримата сте прекрасни! — про сълзи се мама. — Много ви благод аря!

Холанд се навед е и я целуна по бузата.

— Честит рожд ен д ен, мамо!

— Прекрасни сте! — повтори мама. — Много ме глезите!

До съвсем скоро точно този род реакция би ме накарала д а се превърна в статуя. Бих

забил поглед в стената и бих се престорил, че не слушам слад никавите глупо сти, но вътрешно

бих си казал, че тя е всичко д руго, но не и разглезена. Защото мама така и не успя д а отид е в

университета, както си мечтаеше — д ори вече не отваряше д ума по този въпро с. След татко

не бе излизала с нито ед ин мъж. Възможно е той д а я бе лишил от възможно стта д а създ ава

нови връзки или може би бе прекалено уморена за такива, или пък си мислеше, че ще нарани

Холанд и мен, ако го направи. Няма начин д а не се чувства самотна, много самотна. И сякаш

това не й беше д о статъчно, ами често и аз д ори отказвах д а разговарям с нея.

Но тогава, на рожд ения й д ен, не си помислих нито ед но от тези неща. Приех с

благод арно ст огромното парче мраморна торта, което тя ми под несе, изгълтах го на няколко

хапки и си поисках ново. А след това всички отид охме в д невната и я глед ахме как отваря

позд равителните си картички. Двамата със сестра ми се бяхме спрели на букет бели лилии и

шишенце от любимия парфюм на мама. Саша й беше избрала перли за вана и книга с рецепти

за салати, която беше толкова д ебела, че спокойно можеше д а конкурира учебника ни по

право.

Мама буквално ахна, д окато отваряше книгата.

— Но това е великолепно, Саша! — И с ококорени от рад о ст очи започна д а прелиства

лъскавите страници, спирайки се на рецепти, които вед нага би желала д а пробва. — Салата с

мариновани гъби и орехи! Божествено! — Наклони глава, замисли се и отсече: — Да! Мисля,

че имам всички съставки! — Про стенах на майтап, а мама ме потупа по коляното и се ухили.

— Благод аря ти още вед нъж, Саша! Непременно трябва д а д ойд еш и д а опиташ някоя от тези

рецепти!

Картичките бяха пред имно от хора, с които мама беше работила в библиотеката. Все още

се срещаше с някои от колежките всеки по след ен четвъртък на месеца. Имаше и картичка от

леля Деид ре и семейството й, както и от род ителите на мама от Тънд ър Бей. Межд у д ругото,

те се обад иха д ори по телефона, за д а й честитят лично. В купчината имаше само ед на

истинска изненад а — картичка от татко. Пред ставляваше снимка на бутилка шампанско, а

над писът гласеше:

Отпразнувай рождения си ден със стил!

Отд олу татко я беше над писал така:

Всичко най-хубаво: Коул.

Мама затвори картичката, поглед на картинката, по сле отново я отвори и прочете д умите

на татко.

— Странна работа — промърмори, по-скоро на себе си. — Миналата год ина не ми е

пращал.

Двамата с Холанд си разменихме разтревожени поглед и, обаче мама про сто о стави

картичката при о станалите и стана.

Саша ми помогна д а заред им миялната машина. Пред хлад илника се целунахме. Мама ни

вид я много д обре, когато влезе в кухнята, но се престори, че не е вид яла нищо. Само се

провря зад нас, потупа Саша по рамото и промърмори:

— Много се рад вам, че и ти успя д а д ойд еш, Саша!

По сле си наля чаша кафе и се върна в д невната.

— Нали знаеш, че не беше необход имо д а й купуваш нищо? — прошепнах аз, когато мама

излезе. — Кой знае колко пари си д ала за тази д ебела книга!

— Е, майка ми също помогна — отговори Саша.

За поред ен път се убежд авах, че го спожа Ясински е готина жена — във важните неща. Е,

понякога беше малко зад ръстена, но иначе беше д обър човек. Не ме ненавижд аше чак

толкова, колкото съпругът й, което беше още ед на точка в нейна полза. Разпитваше ме за

хокейните ми мачове, макар д а знаеше за играта по-малко и от Саша, и д о ста често обичаше

д а се бъзика с нас в кухнята. Но иначе за мен нямаше никакво съмнение какво биха направили

тя и го спод ин Ясински, ако разберяха, че д вамата със Саша вече спим заед но.

Затова полагахме големи усилия нещата д а си о станат така. На повърхно стта.

Разполагахме със стод оларовата застрахователна полица на баща ми, която чакаше д а бъд е

похарчена, и се стараехме д а бъд ем внимателни и отговорни. Бяхме толкова внимателни, че

нито вед нъж не ми хрумна д а се притеснявам за каквото и д а било. Даже и след като

преживяхме лек инцид ент. Е, може би защото точно тогава не ни се стори като инцид ент, ако

ме разбирате какво искам д а кажа. По-скоро като лек пропуск. Случи се, когато се бяхме заели

д а повтаряме. Измъкнахме провинилия се презерватив, отворихме нов и си прод ължихме, все

ед но нищо не се беше случило.

По сле Саша свали крака от леглото, обърна се и попита:

— Ник, при теб всичко е наред , нали? Над явам се, че няма нужд а д а се притеснявам по

този въпро с!

— Разбира се! — заклех се аз. — Не съм спал с никоя д руга! Знаеш го!

Дани не си беше слагала устата върху никой д руг, о свен мен. Което на практика

свежд аше сексуалните ми контакти д о нула.

— Да, знам — усмихна се Саша и вд игна бельото си от под а. Облече си блузката, а след

това нахлузи и д ънките си, д окато аз правех същото д о нея.

Докато я изпращах д о тях, си говорехме как мама вече е изпратила първите си резюмета

за канд ид атстване на нова работа и за това колко много хора са започнали д а се записват в

училищния гей клуб, откакто Нейтън стана официален член. Сега се бяха заели с някаква

кампания за признаване на самолично стта и разнасяха някакви по стери из училище, а

го спожица Наваро непрекъснато повтаряше, че винаги е на разположение, ако някой има

нужд а д а поговори по този въпро с.

Точно за това си мислех в този момент — питах се защо за някои хора е толкова труд но

д а говорят за опред елени неща, д ори когато знаят, че има кой д а ги изслуша. И тогава завихме

в улицата на Саша. Тя се вторачи напред , към д ругия й край, очите й станаха големи колкото

топки за тенис и тя извика:

— Мамка му! Баща ми се е прибрал по-рано!

— Кажи му, че си била у Линд зи — казах аз и стиснах лекичко ръката й.

— Ами ако те е вид ял?

— Добре д е, двамата сме били у Линд зи!

— Страхотно! Е, на теб поне не ти се налага д а се притесняваш по този въпро с! —

д опълни саркастично.

— Хей, притеснявам се, и ти много д обре го знаеш!

Тя се вторачи невижд ащо напред и д олната й устна като че ли потрепери. По сле

промърмори:

— Да бе, колкото и пред и.

Аз спрях д а вървя и започнах д а се тревожа. Ей така, извед нъж. В ед ин миг всичко беше

наред , а в след ващия се но сехме към пропаст.

— Кога, в стаята ми ли? — попитах. Тя спря д о мен и кимна. — Окей, тук си права.

Трябва д а внимаваме повече. Може би е д обре д а използваме и още нещо, ед новременно.

— Имаш пред вид противозачатъчни ли?

— Или спирала, или каквото и д а е д руго.

Знаех си, че рано или късно щяхме д а стигнем и д о този въпро с. Про сто не пред полагах,

че ще бъд е толкова скоро. Но сега, когато вече д окретахме д о него, аз си д ад ох сметка, че не

се чувствам никак спокоен отно сно нейната реакция.

Поглед ът на Саша спря върху моя и извед нъж като че ли цялото й лице се промени. За

нищо на света не можех д а отгатна какво точно си мисли и това ме накара д а се почувствам

още по-зле.

— А какво ще кажеш д а бъд е още д нес? — д обавих пред пазливо, защото, вед нъж

започнали темата, знаех, че не можем д а спрем. — Може би ще е д обре д а отид ем д о онази

клиника във Феърмонт, за д а ти изпишат онези хапчета, д ето се вземат след акта. Про сто за

всеки случай!

Поглед нах я внимателно и прод ължих:

— Над али ще ни навред и д а го направим. Ако искаш, можем д а отскочим още утре,

пред и д а отид а на работа.

Колкото повече мислех по този въпро с, толкова повече се уверявах, че това е най-

правилната стъпка, която се очаква от нас. Трябваше д а бъд ем отговорни! Би било д обре д а

се бях сетил за това по-рано, но нали не само то ми беше на главата!

— Окей — изрече ед ва чуто тя. — Обад и ми се, когато се събуд иш.

Мислех си, че нещата ще станат така: ще се събуд я в сед ем и половина, ще си хвърля ед ин

д уш, по сле ще хванем автобуса д о Феърмонт и там ще оправим нещата. На връщане ще

вземем такси. Много е вероятно по-късно д а й стане лошо, но по-д обре така, отколкото

д ругото. А след това ще под ход им изключително сериозно отно сно пред пазването от

бременно ст. Ще се справим. Хората непрекъснато се справят с това!

Но не мислете, че нещата се развиха по план. Точно обратното. В събота сутринта Саша

ми звънна по мобилния точно д ве минути, след като се включи алармата на моя, и заяви:

— Забравих, че тази сутрин трябва д а глед ам Питър. Род ителите ми заминават на

изложение за интериорни решения. — Изд иша шумно в телефона и ме изчака напълно д а се

събуд я.

— А кога ще се върнат? — изфъфлих.

— Нямам пред става. Но д отогава ти сигурно ще бъд еш на работа.

Мозъкът ми най-сетне започна д а се събужд а и д а д олавя напрежението в гласа й. Затова

пред ложих:

— Ще им се обад я, за д а кажа, че съм болен. А твоите не може д а ги няма цял д ен!

Саша се поколеба. До ста. Стори ми се, че сякаш бе вчера, когато тя не искаше д а

разговаря д ори по телефона с мен. Обаче накрая изрече:

— Първо исках д а обсъд им по-под робно този въпро с. Довечера ще д ойд а у вас — ако

нямаш нищо против, разбира се. Мисля… Мисля, че ще бъд е д обре, ако първо поговорим.

— Довечера имам мач.

Насоката, в която тръгваше разговорът, започваше д а не ми харесва. И как, моля ви се,

щях д а се концентрирам върху прод ажбата на спортни стоки и по сле върху мача, когато нямах

пред става какво става межд у нас?!

— Тогава утре.

— Окей.

Бях й бесен зад ето ме караше д а се чувствам така, сякаш случилото се вчера бе

ед инствено моя грешка. Но пред почетох д а не го показвам. Замислих се за род ителите на

Саша и за това как тъпото им изложение объркваше всичко. Бях сигурен, че Саша все можеше

д а измисли нещо, за д а ги накара д а не ход ят. Стига д а се беше опитала, разбира се. И д а го

искаше.

Целият ми д ен мина под знака на тази ситуация, но все пак се справих. А на след ващия

д ен Саша ми д ойд е на го сти с разрешението на род ителите си. Започна д а кърши нервно ръце

и д а ми шепне д а сме излезели навън. Аз си метнах якето и я по след вах в град ината. Тя пъхна

ръце в д жобовете си и потръпна от студ а. По сле каза:

— Изглежд аш яд о сан. На мен ли?

— Не съм яд о сан. — По-скоро бях д окачлив. — Хайд е, кажи ми сега какво стана, Саша.

Защо планът ни се провали?

— Животът невинаги върви по плана, който сме му начертали — промърмори тя. По

челото й се изписаха бръчки и аз вид ях как се затваря все повече в себе си. — През по след ните

д ва д ена мислих много по този въпро с и… проблемът е в това, че…

— Погали опакото на д ланта ми. — Проблемът е в това, че когато съм с теб, не мога д а

разсъжд авам трезво. Попад ам в примката на… на всичко, което означава д а бъд а с теб. —

Изреченията й започнаха д а стават накъсани, а очите й — д а примигват все по-бързо. — Не че

не искам д а бъд а с теб, но това е сякаш… не мога д а се влад ея… затова вероятно все още не

съм готова д а…

— Вд игна очи към лицето ми. — Помислих си, че ако позабавим малко темпото… — Тук

гласът й заглъхна, а заплахата, която увисна във възд уха, беше толкова тежка, че ме вцепени.

— Да не би д а късаш с мен? — Примигнах, когато го казах. Умът ми не го побираше как е

възможно д а се окажем отново на стартова позиция, когато всичко вървеше толкова д обре. —

Всичко е зарад и онова нещо в петък, нали? Уплашила си се. Трябваше про сто д а отид ем в

клиниката и…

Като че ли и мен започваше д а ме хваща страх, но по-скоро зарад и нея. Нямаше право д а

къса с мен зарад и нещо, което отд авна исках д а оправя!

— Не късам с теб! — сряза ме тя, а в очите й проблесна тъга.

— Но никой не е застрахован от неща като това в петък, а по сле то се превръща в голям

проблем, с който трябва д а се справяме сами. Така че, прав си, уплашена съм. Точно сега не

желая д а ми се налага д а се притеснявам за под обни неща. Искам д а мисля за училище. Да

мисля за глупави неща, като например какво ще облека за партито на Линд зи за Хелоуин. А не,

че се налага д а мина на противозачатъчни в случай на инцид ент!

— Саша! — Сложих ръка на гърба й. Тя затвори очи и цялата се разтрепери под ръката ми.

Сърцето ми се късаше, като я глед ах в под обно състояние. — Няма нищо. Щом се чувстваш

по този начин, про сто вече няма д а го правим.

Честно д а си призная, никак не ми се искаше д а спрем д а правим секс, но за нея бих

сторил всичко. В крайна сметка животът без секс не е най-лошото нещо на света, нали така?!

— Знаех си, че ще го кажеш — прошепна тя и стисна д ругата ми ръка. — Но не е толкова

лесно, когато сме сами и в разгара на нещо о собено… Искам д а кажа, че и за д вама ни не е

лесно. Но ако решим д а си починем малко…

— Как по-точно? — Точно в този момент покрай нас мина съсед ката го спожа Гомеши

заед но с д ъщеря си, д вете с абсолютно ед накви плетени шалове. Помахах им, но не успях д а

си лепна усмивка. — Звучи ми като късане.

— Но само временно! Про сто д окато овлад еем нещата. — Саша заби нокти в кожата ми.

Поглед на ме и про стена жало стиво: — Много съжалявам! Знаеш какво чувствам към теб, нали?! Аз про сто… Наистина имам нужда от почивка.

— Това е про сто поред ното изпитание, нали? Точно като на Хелоуин. — Усещах, че

очите ми изгарят отвътре. Направо не можех д а повярвам, че тя е спо собна д а ми причини

под обно нещо! Стараех се д а бъд а толкова внимателен с нея, а тя д а скъса с мен! Не е честно!

— И как става това, а? Не си говорим три месеца, обаче си о ставаме приятели, така ли?

Саша изд иша д ълбоко. Дъхът й о стави бяла след а във възд уха.

— Изкривяваш д умите ми. Би ли ме чул както трябва, ако обичаш? Про сто имам нужд а

д а позабавим нещата и д а събера мислите си. Но можем да продължим да си говорим! И ако

успеем д а се справим с това, вероятно ще се справим и с д ругите неща.

— Страхотно! — изсмях се горчиво. — Много благород но от твоя страна! Благод аря ти!

Сключих ръце пред гърд и и й се поклоних.

— Ник! — извика тя след мен, когато й обърнах гръб, но прод ължих д а вървя.

Вървях, вървях и стигнах д о главната магистрала и зареях невижд ащо поглед към

преминаващите коли. Някой ми сигнализира с клаксон. Момиче в евтина д омакинска кола. Не

я познах, обаче тя отби встрани, свали прозореца си и ми направи знак д а се приближа. Аз се

затътрих към нея като зомби. В този момент можеха д а ме накарат д а направя какво ли не —

например д а завържа нечии връзки на обувки или д а пусна нечие писмо в най-близката

пощенска кутия.

— Какво? — промърморих. И по сле вид ях, че това е Дани — руса и великолепна, както

винаги.

— И на теб зд равей! — изрече тя, като се смръщи. — Про сто се зачуд их д али не искаш д а

те откарам. До ста е студ ено.

Да, студ еничко си беше. Но за мен нямаше значение.

— Окей — свих безразлично рамене. — Благод аря.

— Няма проблеми. — Тя никога не беше ид вала у д ома, така че се наложи д а я упътя

откъд е д а мине. Сигурно съм звучал много странно, защото тя попита: — Добре ли си?

Всъщност не. Промърморих нещо в стил, че Саша е скъсала с мен, и Дани ме изглед а

невярващо.

— Буд алкаш ме! Бях сигурна, че ти ще бъд еш този, който ще скъса с нея! — Протегна

ръка, д око сна ме по рамото и д опълни: — Съжалявам д а те вид я толкова разстроен, обаче

винаги съм била сигурна, че вие д вамата не сте ед ин за д руг. — Вече ми е все тая. — Но ще се

оправиш, повярвай ми!

— Да бе, може би някъд е към завършването на гимназията… — промърморих, д окато тя

завиваше към нашата алея.

Дани ме изглед а неразбиращо, като че ли не беше напълно сигурна д али говоря сериозно

или не. Аз пък се усмихнах, но усетих, че на усмивката ми й личи колко е крива. Приличах на

психар, който преслед ва млад и момичета в евтини коли или възрастни д ами, които се возят

на автобус. Благод арях й, зад ето ме д окара, и излязох от колата й. Знаех, че сега Дани ще каже

на Вики и на о станалите момичета, а след това момичетата ще кажат на момчетата, а

момчетата (най-вече Кийлър) ще застанат автоматично на моя страна и ще ми заявят, че Саша

не си струва толкова тревоги. И всичко това ще стане още пред и ед инайсет в понед елник,

затова се замислих д али д а не взема д а се пиша болен за този д ен. Но не, за д а избегна

приятелите си, а за д а избегна Саша.

Ала онова, което се случи, беше още по-жалко. В д евет и половина вечерта в нед еля

Саша ми изпрати есемес, в който ме молеше д а сме се вид ели в кафенето по време на часа по

право в понед елник. Направо не можех д а повярвам как така тя ще пропусне час, защото това

щеше д а й бъд е сигурно първото провинение, пък и нямах никакво желание д а зяпам лицето

й, нито тъпите й д ребни ръчички, обгърнали чашата с кафе. Обаче в крайна сметка отид ох. Не

можах д а се сд ържа и отид ох.

Още пред и тя д а се появи там, вече бях изпил ед ин горещ шоколад . А когато тя се

материализира, възд ухът започна д а изтича от гърд ите ми. Две по-големи момчета в къси

кожени якета се обърнаха и я изглед аха. Изкривените им усмивки под сказваха, че имат

мръснишки мисли по неин ад рес и това ме вбеси д отолкова, че ми се прииска д а им избия

зъбите. Саша се запъти към щанд а, купи д ве кафета и се настани срещу мен.

— Говорим ли си все още? — попита и плъзна ед но от кафетата към мен.

— Щом съм тук.

— Ясно. Благод аря. Притеснявах се, че няма д а д ойд еш. — Отпи от кафето си и поглед ът

й пробяга межд у мен и ламинираната маса.

— И за какво е всичко това? — поисках д а знам. — Ще ми кажеш ли защо съм тук?

Саша започна д а навива на пръст кичур от ко сата си и свед е очи.

— Няма д а ми позволиш д а го направя, нали? Не можем ли поне д а опитаме? Може би,

ако позабавим темпото за известно време, бихме могли д а се върнем към начина, по който

нещата бяха в началото, и…

— Значи прод ължаваш д а настояваш, че това не е късане. — Привед ох се над вд игащата

пара чаша с кафе и я пронизах с поглед . — Да не би д а искаш д а ми кажеш, че най-сетне си се

погрижила за нещата? — Незнайно защо прод ължавах д а си въобразявам, че в крайна сметка

нещата ще се наред ят и че това вече няма д а бъд е проблем, обаче тя очевид но все така

желаеше д а прекратим секса.

Саша поклати глава и започна д а върти капачето на чашата си.

— Почти. Иначе исках д а го направя, обаче се уплаших. — Сниши глас и д обави: — Но ти

нали беше свършил, пред и д а сложиш д ругия презерватив?

Тя знаеше отлично фактите — толкова, колкото и аз. Все пак и тя беше там, нали така?!

Прод ължавах д а й бъд а яд о сан, но тъй като изобщо не бях готов д а я превъзмогна,

потиснах черните си мисли и казах:

— Сигурен съм, че не е станало нищо, но ако искаш, наистина можем д а спрем. Разбирам,

че все още не си изцяло готова за по стоянен секс. Не че е проблем — изобщо не ме разбирай

на криво!

— Но е почивка, Ник! Имам нужд а от почивка! — Гласът й започна д а се разпад а. — Ще

се вижд аме само в училище. Ще говорим…

— И ще излизаме само с д руги хора — д обавих нацупено. — Защото това всъщно ст ще

бъд е краят.

— Не и за мен! — Звучеше категорично, но очите й вече бяха плувнали в сълзи. —

Всъщно ст онова, което ще стане с нас, е изцяло в твои ръце! Ти решаваш!

И точно в този момент разбрах, че е точно така. Вече няма д а ми се налагаше д а бъд а

внимателен. Можех д а правя онова, което си поискам. Нямаше кой д а ме спре. Исках д а бъд а

щастлив — и толкова. Върви на майната си, Саша! Мислиш се за по-добра от останалите, но

не си! И изобщо не знам защо изгубих толкова време с теб! Обаче вътре, в д ушата ми, беше

студ ено. Като че ли вече нищо нямаше значение.

Изправих се, вд игнах ципа на якето си и заявих:

— Е, в такъв случай ще се вид им в училище.

— Ник! — Тя тръгна след мен и ми препречи пътя. Аз се изсмях кухо, но тя прод ължаваше

д а плаче. Имах чувството, че гърд ите ми се изпълват със сол. Тя залепваше за ребрата ми и

извираше нагоре към гърлото ми, прегаряйки всички пътища. Саша ме прегърна и ме притисна

така силно, сякаш това беше краят на света. — Повярвай ми, можем д а го направим! —

изхлипа.

Но не можехме.

Към края на сед мицата вече правех всичко възможно д а не я срещам по корид орите, а към

края на след ващата сед мица тя също бе започнала д а ме избягва. Всеки път, когато я вижд ах в

часа по право, глед аща право напред , като че ли изобщо не усещаше, че я глед ам, ми се

искаше д а отид а д о чина й и д а я попитам д али не бихме могли отново д а опитаме. В

началото бях твърд е бесен, за д а го направя, а някъд е към третата сед мица тя сигурно вече ме

мразеше и в червата.

И по сле всичко се обърна с краката нагоре. Вече не ми пукаше д али имам д омашно или

не. На теста по математика получих тройка. Започнах д а се д ържа ид иотски с клиентите в

спортния магазин, а на Грейсън изтърсих, че е най-големият зад ник, когото някога съм срещал.

Режех майка ми, когато се опитваше д а поговори с мен. Ала нищо от нещата, които правех, не

ме накара д а се почувствам по-д обре — д аже точно обратното. Играта ми на лед а стана

отвратителна и не бях в състояние д а сторя нищо по този въпро с. Пушех толкова много трева

с Кийлър, че мозъкът ми започна д а блика от ушите, д а излиза на улицата и д а се оттича в

канавките. А по сле Кийлър — по след ният човек, за когото бих си помислил, че ще ми

направи забележка, ми заяви, че съм започнал д а се д ържа гад нярски и че изобщо не ставам за

лед а.

— Не това е начинът, по който можеш д а я превъзмогнеш, човече! — отсече. — Хвани си

д руга! И тогава тя сама ще д ойд е д а те моли д а я приемеш обратно. — Щракна с пръсти. —

Класически номер!

Класически игрички по-скоро. Ама че тъпа ид ея! Тъжна работа.

Саша ми липсваше. Мразех я, зад ето ме мрази. А по сле д ойд е Бъд ни вечер и превърна

всички д о сегашни проблеми в песен.

Дванайсет

Връщам се обратно в колата на татко и се втренчвам невижд ащо над чистачките на

пред ното стъкло. Снегът се сипе на парцали и всичко прилича на приказка. Точно както би

трябвало д а изглежд а Колед а. За момент си позволявам д а си помисля, че сега, когато татко

знае, всичко ще бъд е наред , но когато той отваря зад ната врата и ми под ава сака, усещането

изблед нява. Той се запътва към шофьорското място, настанява се и съобщава, без д а поглежд а

към Брид жит:

— Връщаме Никълъс обратно в Кортланд .

— Защо? Какво става? — ококорва се тя.

— Връщаме Никълъс обратно в Кортланд ! — повтаря, като натъртва, татко.

— Разбрах — изписква Брид жит с ид иотския си изискан гласец. — Ама защо?

Аз не отговарям. Всъщно ст не съм заед но с тях, в колата. Сплитам пръсти около

д ръжките на сака си и си пред ставям Саша как ме чака. Тази ситуация касае и д вама ни. И нея,

и мен. Само ние сме важни. Всички о станали са периферни елементи. Нещата обикновено

стоят така.

— Ще о ставя Никълъс в д ома на ед ин приятел, а след това няма д а обсъжд аме нищо.

Поне засега. — Долавям познатия безапелационен тон на баща ми, с който пред упрежд ава

о станалите д а не спорят с него. И Брид жит не спори, само се мръщи толкова много, че

бръчките межд у челото й се сливат и образуват пад ина, която плаче за пластичен хирург.

— Да не би д а искаш д а ми кажеш нещо, Брид жит? — поглежд ам я аз, готов д а скоча.

— Ник, нед ей! — обажд а се татко. — Това е по след ното, което сега ни трябва.

А кое е първото? Някой камион д а се забие странично в колата на татко и д а ме убие на

място? Под обни неща обаче се случват точно тогава, когато най-малко ги очакваш.

Аз пускам д ръжките на сака си и се втренчвам тъпо през прозореца. През целия път д о

Кортланд никой не обелва и д ума. Пълно мълчание. Татко очевид но помни отлично пътя д о

Саша и когато стигаме там, той излиза от колата заед но с мен и по ставя ръка на рамото ми.

— Ник, какво точно се случи? Нали говорихме по този въпро с?

Да бе, спомням си. Даже все още пазя д вете петд есетд оларови банкноти, за д а му

д окажа.

— Това невинаги е решението на всички проблеми, татко — изсмивам се горчиво. —

Извинявай, че те разочаровах!

— Не съм казал, че си ме разочаровал, синко. — Зелените очи на татко проблясват.

Прилича толкова много на мен, че все ед но се взирам в собственото си аз след трийсетина

год ини. — Мога ли д а помогна с нещо?

— Нямам пред става. — Но сът ми вече тече от студ а и аз под смърчам като хлапе, което си

е играло твърд е д ълго навън. Чувствам се така, като че ли е трябвало д а си сложа топли

ръкавички или нещо под обно. Голяма ид иотщина! Не съм в състояние д а зад ържа мисълта си

на ед но място д о статъчно д ълго, за д а оформя ед но изречение. — Първо трябва д а поговоря с

нея.

— Непременно! — кимва баща ми и аз кимвам след него. — Да разбирам ли, че след това

ще се върнеш при майка си?

— Ами… сигурно — клюмвам глава. — Къд е д ругад е д а отид а. И вероятно ще изпусна

Колед а.

Татко възд иша и се опитва д а се усмихне.

— Е, не се тревожи сега за това. По сле ще си наваксаме.

— Да бе — изсмивам се пак. Сега не ми е възможно д а си пред ставя след ващите три

минути, а какво о става за утре?! Утрешният д ен ми се струва като научна фантастика.

Татко стиска рамото ми и пита:

— Мислиш ли, че ще се оправиш? Ако искаш, можем д а о станем.

— Не, няма нужд а. Утре ще ти се обад я. — Нямам понятие колко ще се забавя, а от

мисълта как колата на татко виси на алеята на семейство Ясински, а Брид жит безмълвно

беснее вътре никак не ми става по-лесно.

— Окей — кимва баща ми, поглежд а към колата, а по сле обратно към мен. — Ще се

справим с тази ситуация, Ник. Безсъмнено не е хубава, но все ще измислим нещо! Вярвай ми!

— Благод аря! — изричам глухо. Той се д ържи много д обре с мен, но проблемът е, че аз не

съм в състояние д а изпитам нищичко.

Про след явам го с поглед как се качва в колата и тръгва. А по сле е мой ред д а се озова сам

в алеята пред къщата на Саша. Не ми се иска д а помръд вам, но в след ващата секунд а се

спускам към вратата и натискам звънеца.

Отваря го спод ин Ясински. Очите му са изпълнени с под озрение.

— Саша спомена, че може д а се отбиеш — изрича тежко. — Но сега е Бъд ни вечер!

Над явам се, че го знаеш! Имаме го сти, а и Саша няма много време за теб!

Го спожа Ясински се появява зад него. Ко сата й е вд игната на кок, а на кад ифеното й сако

е забод ена колед на брошка. Тя изблъсква съпруга си от вратата и казва:

— Заповяд ай, Ник, влизай! Саша те чака в бърлогата, но д а знаеш, че скоро ще тръгваме

на църква!

Не знам какво д а кажа на когото и д а било от д вамата, затова нищо не казвам. Събувам си

обувките и се насочвам по корид ора към бърлогата. Саша е сед нала на д ивана, облечена в

д ълга тъмночервена пола и бял пуловер. Глед а „Гринч“. Вд ига очи към мен и усилва звука на

телевизора. Стоя пред нея по чорапи и слушам как къщата се оглася от веселите гласове на

фамилията Ясински.

— Къд е ще ход иш? — питам.

— На църква — отговаря тя. — Налага се. Опитах се д а се измъкна, но баба и д яд о също

са тук. — Кимва по по сока на корид ора.

— Мамка му! Мислех си, че ще имаме време д а поговорим! — Присяд ам д о нея с

разтуптяно сърце.

— Да, и аз — изрича безизразно Саша. — Наложи се д а им кажа, че обмисляме д али

отново д а не се съберем. Иначе изобщо нямаше д а те пуснат тук. — Втренчва се в телевизора,

но аз съм наясно, че изобщо не глед а филма. — Баща ми беше побеснял, пред и д а се появиш.

Заяви, че винаги си ни но сел проблеми.

Във всеки д руг д ен щях д а се обид я от това изказване. Днес обаче почти не го

забелязвам.

— Имаш ли някаква пред става какво искаш д а направиш? — питам бавно. Не искам д а я

плаша, но все пак настоявам д а разбера.

— За това д али ще го о ставя ли? — Тя о ставя въпро са д а увисне във възд уха и чака

д отогава, д окато аз вече не мога д а го понеса, след което извръща глава. — Засега не знам. Но

каквото и д а реша, ще се наложи д а кажа на род ителите си. Про сто исках ти първи д а го

разбереш.

— Окей. — Нямам пред става какво точно д а й кажа, защото не знам какво иска д а чуе. —

Можеш ли д а направиш само още ед но нещо за мен? Да си направиш още ед ин тест? Про сто

беше само вед нъж, при това аз изобщо не бях свършил, когато…

— Тези тестове са много точни, Ник.

— Да бе, ясно. Но няма д а навред и, нали? Моля те, направи още ед ин! Про сто за д а

бъд еш абсолютно сигурна, когато им кажеш!

— Окей — съгласява се тя. По ставя ръка върху полата си и приглажд а някакви невид ими

гънки. — Такава глупачка съм! — По ставя лявата си ръка върху корема, а д ясната — върху

челото. — Много съжалявам!

— Нед ей! — д око свам леко ръкава й. — Про сто беше уплашена.

— И глупава.

Не съм готов за това. Не мога д а си сед я там и д а я убежд авам, че не е глупачка, д окато

род ителите й не я завлекат на църква. И въобще, не искам д а я съжалявам повече, отколкото

вече я съжалявам. Съжалението ми няма д а помогне. Вместо това повтарям:

— Значи ще го направиш, нали? Няма д а им казваш, д окато не си направиш още ед ин

тест?

— Разбира се — усмихва се тъжно тя. — Но не храни големи над ежд и!

Кимвам и обяснявам:

— Про сто не искам д а д опускаме още ед на грешка, о собено ако не се налага!

— Ами баща ти? — обръща се към мен тя. — Какво каза той?

— Попита д али може д а помогне с нещо — отговарям. — А аз му казах, че първо трябва

д а поговоря с теб.

— И не се яд о са?

— Само не можеше д а разбере как точно е станало. — Свед ох глава и се засмях — не

успях д а се възд ържа. — Мисля, че в момента е в шок. — Както и аз самият, межд у д ругото. В

ед ин момент не съм в състояние д а спра д а се смея, а в след ващия усещам, че краката ми не

помръд ват от ужас. — Всъщно ст не ми се искаше д а му казвам, но това беше ед инственият

начин д а го накарам д а ме върне тук.

Саша цъква с език. Ръката й д око сва леко моята.

— Благод аря! Знам, че напо след ък нещата межд у нас не са никак приятни.

— Всъщно ст от ед ин месец насам такова понятие като „ние“ про сто не съществува! —

напомням й. — Ти не искаше д а ми вид иш очите, или поне д о д нес. — Истината понякога

боли. — Виж какво, мисля, че про сто не трябваше д а става така! Знаеш, че щях д а д ойд а с теб

там! И всичко щеше д а бъд е наред !

Внезапно ме изпълва гняв, когато най-малко го очаквам.

— Да, знам.

Изрича го толкова тихо, че ед ва успявам д а я чуя от телевизора — про сто чета по

устните й и си мисля колко несправед ливо е всичко. Всичко межд у нас можеше д а бъд е

д обре, но тя никога не ми пред о стави избор.

— Не беше необход имо д а късаш с мен — казвам и д умите замръзват в устата ми.

— Да, знам — повтаря тя. — Никога не съм д опускала, че ще се стигне д отук. — Сега е

мой ред д а замълча. От устата на Саша всичко звучи правилно, д ори когато знам, че не е така.

— Да не би д а си мислиш, че ми е било лесно? Толкова много пъти ми се искаше д а

поговорим, но ти д ържеше д а е така — всичко или нищо!

— Никога не съм твърд ял под обно нещо! — провиквам се аз. По сле поглежд ам

крад ешком към корид ора, очаквайки го спод ин Я. д а се материализира от нищото и д а

направи поред ната ид иотщина.

— По-тихо! — изсъсква Саша.

— Отлично знаеш, че никога не съм казвал под обно нещо! — повтарям, този път с

внимателно мод улиран, од обрен от фамилията Ясински тон. — Казах ти, че можем про сто д а

спрем д а спим заед но!

— Може и д а си го казал, но знаеше, че няма д а се получи. — Очевид но е, че тръгва по

ед на произволно избрана от нея тангента, за д а се опита д а ми обясни целта на скъсването ни

и д а провери д али не бихме могли д а имаме само платонична връзка. Да, знам си — това е

поред ният тест.

В края на речта й се появява го спожа Ясински, с проблясваща като д иамант колед на

брошка. В главата ми нещо прищраква и ми напомня защо всъщно ст съм тук.

— Саша, след д есет минути тръгваме! — обявява майка й. По сле се обръща към мен и

д опълва: — Извинявай, че те пришпорвам, Ник, но д нес е време за семейството. Над явам се,

че го знаеш.

— Разбира се. — Скачам на крака.

— О, не! — махва го спожа Ясински. — Разполагаш с още няколко минути!

И така, аз отново сяд ам, а онзи отвратителен бурен пак прораства в стомаха ми и пуска

пипалата си към гърлото ми. Ид ва ми д а се изд райфам, но си знам, че няма д а го направя.

Сигурно така се чувства човек, когато, без д а иска, е глътнал отровен бръшлян.

— Саша — обръщам се към нея, — трябва д а помислим за д о ста неща. Ще ми се обад иш

ли, след като си направиш теста?

— Няма ли д а се връщаш при баща си? — обръща тя зачервеното си от спора ни лице.

— Казах му д а не ме чака. На д вайсет и шести съм на работа. Мислиш ли, че ще можеш

д а наминеш през магазина някъд е към ед ин?

Саша прокарва пръст по устата си и промърморва:

— Ед ин след обед . Добре.

Пак се изправям. Този път наистина трябва д а тръгвам, макар д а не ми се иска. Нещата

межд у нас си о стават все така нерешени, а онзи бурен в мен така размахва листа, че сигурно

ще полети. Саша също се изправя. Бузите й буквално отразяват цвета на полата й. Над явам се,

род ителите й д а не започнат д а й зад ават твърд е много въпро си за нас. Така, като я глед ам, над али би могла д а изд ържи на изд евателствата им.

— Сигурна ли си, че ще бъд еш д обре? — питам.

Тя отваря уста и я затваря. По сле изрича глухо:

— Мисля, че ще мога д а се оправя. Поне известно време.

— Ако искаш, по-късно можеш д а ми се обад иш. Не мисля, че ще успея д а мигна тази

нощ.

— Окей, може и д а ти звънна. Все пак се рад вам, че д ойд е!

— Така ли? — Поглежд ам я невярващо. Не съм много сигурен д али тази среща ни

помогна с каквото и д а било.

— Така е. Благод аря ти, Ник!

Прави крачка към мен и обгръща с ръце кръста ми. Прегръд ката й ме хваща напълно

непод готвен. Човек би си помислил, че за ед ин месец е невъзможно д а забравиш как си

прегръщал някого, обаче сега ръцете ми прод ължават д а си висят тежко и глупаво. А по сле

ед ната се вд ига и д око сва ко сата й. Мека е, точно както я помня, и вед нага след това я

притискам към себе си, както някога.

Толкова е хубаво! Толкова, че чак плашещо!

Възможно ли е ед ин човек д а разбие сърцето ти няколко пъти?

* * *

Докато се прибера вкъщи, вече съм заприличал на снежен човек. Чорапите ми са мокри,

пръстите на краката ми са вкочанени, зъбите ме болят от стискане. Но не ми пука. Бих могъл

д а се съблека и д а легна на д вора за цяла нощ, и пак не бих се почувствал по-различно, отколкото се чувствам сега.

Лампичките пред нашата къща все още светят, но вътре е тъмно. Не мога д а си спомня

какво казаха, че ще правят тази вечер мама и сестра ми, но се над явам д а отсъствам повечко,

защото точно сега нямам сили д а се преструвам, че съм д обре. Най-малкото, д ължа им

обяснение за връщането си, но сега не мога д а го измисля. Мозъкът ми се е закотвил върху

онази тъмночервена пола на Саша, д окато глед а д етски филмчета.

Събувам обувките, по сле чорапите си и си заповяд вам какво трябва д а направя по-

нататък. Преоблечи се, замръзнал си! Хапни нещо, не си ял! Движа се на автопилот, като

същински сомнамбул. Преобличам се с ед ин спортен екип и хвърлям д ва ямайски бифтека в

микровълновата. Изяжд ам половината от първия в кухнята, обаче тук е като гробище, затова

се опъвам на д ивана в д невната и пускам телевизора. Дават все колед ни работи: „Кошмарът

пред и Колед а“, „Елф“, „Колед на приказка“, „Дяд о Колед а“. Но моето настроение не може д а

се нарече точно празнично, затова прод ължавам д а сменям каналите, д окато стигам д о

„Специален д оклад “. Глед ал съм го д ва пъти, но по-д обре д а о стана на него.

Год ината е 2054 и Том Круз е натопен за убийство. Непрекъснато повтаря: „Всички бягат“

Това е най-д обрата фраза в целия филм. Всички бягат. Неизбежно е. Понякога това е

ед инственото, което ти о става д а направиш. Ще ми се и аз д а можех д а по стъпя така със

Саша, защото изобщо нямам пред става какво д а й кажа вд ругид ен. Защото истината е, че

никак не ми се иска д а го о ставя. Осъзнавам, че съм като онзи зад ник, за когото ви споменах

— онзи, който убед и приятелката си д а направи аборт. Про сто искам всичко това д а свърши и

Саша д а иска същото, така че д а не ми се налага д а се тревожа за него. Но май забравям, че в

случая е замесена Саша. И никак не ми се ще пак д а ме намрази. Вероятно това е най-важното

за мен. Не съм сигурен.

Както и д а е. Та Том Круз отново бяга с онова момиче, д ето отвлече. Тя е най-крехкото

същество, което някога сте вижд али — блед а кожа и огромни очи. Ед новременно я вижд ам и

не я вижд ам, защото в главата ми непрекъснато се вихри оня вод овъртеж със Саша. А след

това се озовавам очи в очи с Холанд . Пред имно розовите й кичури са втъкнати в барета. Тя се

взира в мен и изрича:

— Ти какво правиш тук?

Улавям кад ър от телевизора и забелязвам, че вече е започнал „Семеен човек“. Но не съм

напълно буд ен и част от мен е наясно, че не иска д а се събужд а.

— Върнах се — изфъфлям.

— Очевид но. Да не би д а сте се скарали?

— Не, аз… — Опитвам се д а сед на на д ивана и забелязвам, че сестра ми е с палто.

Сигурно е чула телевизора и вед нага е влетяла в д невната.

Зад нея се появява мама и изписква:

— Никълъс, скъпи, какво правиш вкъщи?

Звучи нежно и разтревожено, обаче аз не съм готов д а я запозная с истината. Ще престане

д а звучи така, когато я чуе. Всъщно ст разочарованието й ще се завърне, при това по-силно от

всякога.

— Сега не ми се говори за това, ясно ли е? — Хвърлям притеснен поглед към мама и

сестра ми. — Про сто ще прекарам Колед а у д ома. Дано д а нямате нищо против, разбира се.

— Но как ще имаме нещо против?! — Мама. Тя също е още с палто. Вече почти никога не

но си обувки с високи токчета, но точно сега е с такива. Сложила си е д аже сенки и руж. —

Зарад и нея ли е всичко?

Поклащам глава. Струва ми се, че се нацупвам и може би това е д обре. Може би така ще

ме о ставят на мира, д окато се съвзема.

— Мамо, наистина не ми се говори сега за това! Всичко е наред . Про сто ще бъд а тук за

празниците. А с татко вероятно ще се вид им след няколко д ена.

Не мога д а преценя д али ги обърках повече или не. Би било по-хитро д а ги о ставя д а

вярват, че това има нещо общо с Брид жит и татко, но нямам сили д а лъжа. Примижавам по

по сока на празната чиния на масичката д о мен. Вероятно съм изял и втория бифтек, но не си

спомням кога. Спомням си само Саша в онази тъмночервена пола. Тя е бременна. С моето

д ете. И вече си знам, че и вторият тест ще се окаже положителен.

Би трябвало д а проверя телефона си, но не мога д а се измъкна. Холанд и мама са ме

притиснали в ъгъла.

— А вие къд е бяхте? — питам, като разтривам очи и призовавам онзи поглед на слад кото

д обро момченце, за д а ме спаси.

— На църква — отговаря сестра ми, като присяд а на под ръчката на фотьойла. — А по сле

у Кристина.

Кристина е ед на от бившите колежки на мама от библиотеката. Тя се развед е ед на год ина

пред и мама, а по сле се ожени за ед ин тип, който отглежд а д омашни любимци. Той

непрекъснато ни пред лага безплатни грижи за цял живот, стига д а решим „д а си вземем

ко смат приятел“.

— Бари и Кристина питаха за теб — казва мама, д окато разкопчава палтото си. Съблича

го и го мята през ръка. — Той е голям фен на хокея, ако си спомняш.

Не си спомням, но за всеки случай кимвам.

— Купили са ед ин папагал макао за Колед а — д обавя Холанд . — Говори немски.

— Немски ли? — поглежд ам я неразбиращо.

— Wer sind Sie? — изрича Холанд и вд ига очи към тавана, за д а си спомни още нещо. —

Bitte bringen Sie Erbsen. — Типично за сестра ми. Сигурно д ори знае какво означава всичко

това. — Кой си ти? — превежд а. — Моля, д айте ми грах!

Вижд ате ли какво имам пред вид ?!

Обръщам се към мама и възкликвам:

— Тя вече и немски ли говори?

— Nein! — отсича Холанд . — Само „кой си“ и „моля, д айте ми грах“.

— Двете най-важни фрази в немския език! — избухвам в смях аз.

Холанд се усмихва, а аз не мога д а повярвам, че съм изрекъл шега. Сигурно пак е онзи

глас д ълбоко в мен — същият, д ето ми напомни д а се преоблека и д а хапна нещичко. Може

пък това д а означава, че нещата наистина ще се оправят. Може би човек е в състояние д а

прекара целия си живот, усещайки се като парцал, стига този вътрешен глас д а се грижи за

него. Премествам поглед от Холанд към майка ми, а по сле обратно към сестра ми. Имам

чувството, че и д вете ги е страх д а помръд нат, ужасяват се д а ме о ставят сам в стаята с моята

тайна. Те са моята скромна група за под крепа, само д ето не искам д а разговарям с тях.

— Вижте какво, ед ва д ържа очите си отворени — промърморвам. — Смятам д а си лягам.

— Тъкмо се канехме д а си направим горещ шоколад — казва мама и очите й светват. —

Ти обожаваш горещ шоколад !

И тя е напълно права, обожавам. При нормални обстоятелства. Горещият шоколад с

колед ни курабийки на Бъд ни вечер си е трад иция. Пред и шест год ини д вамата с Холанд се

промъкнахме тайно по сред нощ д олу, изяд охме половината плато с курабийки и по сле се

гмурнахме под елхата, за д а си търсим под аръците. Не смятахме д а ги отворим. Само д а ги

вид им как изглежд ат и д а проверим колко тежат. А по сле Холанд загуби равновесие и се

пльо сна с цялата си тежест върху собствените си под аръци, смазвайки ги. Нещо вътре

изпращя и очите на сестра ми изскочиха, сякаш някой я стисна. Изглежд аше много смешно,

няма съмнение. Обаче аз не се засмях.

— Ще скрием д оказателствата! — пред ложих. — Може би няма д а забележат, че нещо

липсва.

И знаете ли — получи се! Разопаковахме под аръка — оказа се ед ин от онези комплекти за

рисуване по мод ел. Малката четчица се беше счупила на д ве, но миниатюрните шишенца с

боя като по чуд о бяха оцелели. Няколко д ена по-късно успяхме д а пренесем незабелязано

номерирания пейзаж в кофата за боклук. Беше от някакъв прачичо и не от нещата, към които

ед но д ете би проявило интерес, но все пак имам чувството, че Холанд си беше прибрала

боичките и ги използва в период а, когато си пад аше по ангели и замъци.

— Добре — примирявам се сега-. — Тогава първо ще изпия ед ин горещ шоколад .

Тримата сед им на масата в кухнята и сърбаме горещ шоколад . Имам чувството, че това

никога няма д а свърши. Но накрая все пак свършва и аз се завличам в стаята си, за д а проверя

имейлите и есемесите си. Имам четири нови съобщения, но нито ед но от Саша. Казах й д а ми

се обад и, защото реших, че това ще бъд е д обре за нея. Но сега си д авам сметка, че и за мен би

било д обре. Ние сме свързани — тя и аз, и онова, което става в нея. Никога през живота си не

съм се чувствал по-силно свързан с нещо, отколкото сега с онова в нея. Но и никога не съм

бил по-самотен.

Тринайсет

Холанд ме събужд а в 9:48 часа на след ващата сутрин. В началото нищо не вд явам. Аз съм

си все старият Ник, който се мръщи на сестра си, че го е събуд ила толкова рано. Настроението

на Холанд личи по очите й, а на гърба й отново се под визава поред ната черна тениска. Точно

тази обявява Сърдито младо момиче на гърд ите, а на гърба й се гърчи някаква розова

анимационна физиономия със стърчаща във всички по соки ко са. Физиономията е оголила

зъби, вбесена на целия свят.

— Каним се д а отваряме под аръците — съобщава сестра ми, като ме наблюд ава как

бавно и болезнено ид вам в съзнание.

Иска ми се д а о стана точно в този миг, когато не си спомням нищичко, но в момента, в

който поглежд ам към сестра ми, всичко нахлува в главата ми. Ник, какво точно се случи? Нали

говорихме по този въпрос? Сяд ам в леглото. Това е ед но от множеството неща, които ще се

наложи д а свърша, д окато чакам д а д ойд е утре. Налага се д а изтикам целия колед ен д ен.

Някак си.

— И какво по-точно се случи вчера? — пита Холанд . — Няма д а кажа нищо на мама,

кълна се! — Скръства ръце пред гърд и, сякаш д а потвърд и вбесения си обет. — Свързано е с

тях, нали?

— Холанд , Колед а е! — изхриптявам аз. Незнайно как, но само за ед на нощ гласовият ми

апарат се е сд обил със стогод ишна ръжд а. — Точно сега не искам д а мисля за това. Слизай, а

аз ще д ойд а след малко. Дай ми само секунд ичка!

Холанд накланя глава и се вторачва в мен. Този поглед ми е д о болка познат. Опитва се д а

реши д али си струва д а прод ължава д а ме натиска д а й кажа. Е, натискай си колкото искаш,

сестричке, но д оникъд е няма д а стигнеш!

— Хубаво — отсича тя и се врътва на пети.

Скачам под д уша, преобличам се и поемам по пътя към колед ната елха. Мама и сестра ми

вече са сед нали на д ивана и ме чакат.

— Весела Колед а! — изчуруликва мама.

Аз се приближавам д о нея и я целувам по бузата. Ухае на парфюма, който д вамата с

Холанд й под арихме за рожд ения д ен.

— Весела Колед а! — позд равявам и д вете. Мисля, че звучи д обре. Само д ето не го

чувствам така.

— Весела Колед а! — припява и Холанд . — Ще го играеш ли Дяд о Колед а?

— Ако искаш, го направи ти — пред лагам й.

— Аз бях миналата год ина. Сега е твой ред .

Защо изобщо попита? Мамка му! Обаче мама изглежд а този път истински щастлива и на

мен никак не ми се иска д а й развалям настроението. Започвам д а копая изпод колед ната елха

и д а вад я под арък след под арък. Чета над писите и ги разд авам.

След това мама приготвя палачинки с боровинково слад ко — още ед на трад иция на

семейство Севърсън. Странно е, че татко не спазва нито ед на от трад ициите на фамилията си,

обаче мама д ържи д а ги под д ържа. Може би точно затова обикновено изглежд а толкова

нещастна по празниците. Защото си д ава сметка, че не е прод ължила напред . От д руга страна,

може и д а греша, защото точно д нес нейната усмивка изглежд а съвсем истинска. За разлика от

моята.

— Рад вам се, че тази год ина си тук за Колед а — отбелязва тя, д окато аз зарежд ам

миялната машина. — Но все пак ще ми кажеш ли какво стана вчера с баща ти?

— Че кой е казвал, че това, което се е случило, има нещо общо с него?!

— Никълъс! — изрича пред упред ително мама. Под пира се с ед на ръка на барплота и

присвива към мен очи, обаче аз се правя, че не я вижд ам, и прод ължавам д а зарежд ам

машината. — Очевид но има някакъв проблем и аз бих желала д а знам какъв е той!

Точно в този момент телефонът звъни. И д вамата се насочваме към него, но мама стига

първа. Смръщва се, когато чува гласа в д ругия край на линията, но все пак изрича любезно:

— Да, тук е, Коул, обаче отказва д а ми каже каквото и д а било! Може би ти би могъл д а

ме о свед омиш какво точно се е случило вчера, а?

Държи телефонната слушалка плътно д о ухото си и стомахът ми се преобръща. Не така

бях очаквал д а се развият нещата. Не и на Колед а. Не и пред и след ващата ни среща със Саша.

— Дай д а поговоря с него — казвам. Чувам гласа на баща ми, но не мога д а разбера какво

точно казва. — Мамо, д ай ми телефона, чуваш ли?!

— Е, поне с теб ще спод ели — казва тя, като ме глед а на кръв. — Аз все още не знам

нищичко. Снощи се прибрахме с Холанд от църква и го заварихме заспал на д ивана в

д невната.

По сле мама ми под ава телефона, обаче аз го по ставям на изчакване. Втурвам се по

стълбите, вд игам телефона в моята стая и изревавам на мама вед нага д а затвори.

— Очевид но още не си казал на майка си — изрича татко, но този път звучи д о ста по-

напрегнато от снощи.

— Само засега. Двамата със Саша искаме д а изясним някои неща.

— И как мина снощи?

— Нямахме много време за разговори — отговарям. — Семейството й се канеше д а отива

на църква. Утре имаме среща.

— А нейните? Какво казват те? — пита татко и изд иша тежко.

— Все още не знаят.

— Ник, наясно съм, че току-що си разбрал, но те съветвам д а не чакате твърд е д ълго!

Род ителите й може би ще помогнат. — Ид ва ми д а се разхиля, но успявам д а се сд ържа. Татко

прод ължава: — Изглежд ат свестни хора.

— Да, така е. — Мисля, че вече започва д а ми писва. Очевид но той не може д а ми

помогне. Про сто не знае как. — Е, как мина Бъд ни вечер? Добре ли си изкарахте?

— Добре. Слушай, Никълъс! Искам в най-скоро време д а ми се обад иш! Знам, че е рано,

но има някои д руги варианти, които точно сега могат д а бъд ат зад вижени!

— Да, знам. — Не мислех д а говоря повече, но д умите про сто се изплъзват от устата ми.

— Вероятно тя ще се реши д а го махне.

— Това би било най-д оброто решение, но все пак решението си е нейно и мисля, че ти

трябва д а си наясно с това! — изрича пред пазливо баща ми.

Наясно съм, и още как! Обаче не мога д а й позволя д а съсипе живота и на д вама ни! Знам,

че има повече планове и от мен и над ежд ата ми е, че ще пред почете тях.

Разговорът с баща ми не прод ължава д ълго. Той ми казва, че се рад ва, зад ето съм му се

д оверил и съм спод елил с него. Аз решавам д а не го светвам, че това беше про сто акт на

отчаяние от моя страна. Благод аря му за обажд ането и му обещавам след няколко д ена д а му

се обад я.

Остават няколко часа д о появата на леля Деид ре и компания, които решавам д а прекарам

пред имно в стаята си. Колед ните ми под аръци са струпани под леглото ми — нови под плънки

за рамене, вод оустойчиво рад ио с часовник за слушане под д уша, д рехи, колекция сид ита и

д ивид ита и ед но вълшебно кълбо. Вълшебното кълбо е от Холанд и сега аз се привежд ам и го

вд игам. Нямам никаква пред става д али трябва д а зад ад еш въпро са си на глас или на ум. Както

и д а го поглед неш обаче, глупава работа.

Саша бременна ли е?

Вълшебното кълбо: По-добре сега да не знаеш.

Ще задържи ли бебето?

Вълшебното кълбо: Съсредоточи се и пак попитай.

Захвърлям кълбото на леглото си, отвратен от самия себе си. Още малко и ще взема д а

звъня на някой телефон на екстрасенси, д ето всяка секунд а ти навърта д олари. Незнайно защо

обаче пак грабвам кълбото и се опитвам д а се концентрирам. А то отговаря: Знаците

подсказват „да“. Разтърсвам го и прочитам след ващия отговор: Както виждам, май е „да“.

Прод ължавам д а го разтърсвам, очаквайки д а прочета отговора, който съм в състояние д а

приема. А то:

Категорично да.

Да, няма съмнение.

Изгледите не са толкова добри.

Така ли? Виж ти! Нямам никаква пред става какво би трябвало д а означава това,

по след ното. По ставям внимателно вълшебното кълбо върху купчината с д ивид ита и се

изправям в сред ата на стаята. Усещам, че е най-д обре д а се махна от къщата и д а свърша

нещо. Сега никак не ми е д о нагъване на пуйка с братовчед ите ми. Мама винаги кара нас с

Холанд д а д унд уркаме Саймън, защото бил на петнайсет — точно межд у нея и мен. Според

нея близо стта във възрастта автоматично пред полага и общно ст на интереси, обаче аз не

разбирам и половината от нещата, които той ръси. Непрекъснато използва някакъв

компютърен жаргон. А това не е моят език.

Но излизането точно на Колед а не е вариант. Къд е ще отид а, д ори д а изляза? Всички,

които познавам, са впримчени в семейни мероприятия. Затова накрая се паркирам пред компа

и проверявам отново имейлите и скайпа си. Нито д ума от Саша.

Навремето непрекъснато си разменяхме имейли и си чатехме по скайпа. И д о д нес

компютърът ми пази част от разговорите и писмата ни — д оказателство, че някога наистина

сме ход ели. Странното е, че сега не си позволявам д а ги препрочета. Сигурно това значи, че се

влад ея, което е д обре.

Но всъщно ст не влад ея нищичко в моя живот. Когато това ми става ясно, кликвам на

имейла й от Хелоуин и го препрочитам три пъти, пред и д а се избутам със стола си от бюрото.

Спомням си всичко от онази нощ, сякаш бе вчера — как се въргаляхме в леглото й, как пях „Аз

съм с теб“ с най-д обрия възможен за мен глас на Аврил, как Саша се сборичка с мен, как ми се

хилеше и ми казваше колко съм специален и как имах чувството, че сме получили втори шанс.

Тази нощ непрекъснато се връща в съзнанието ми — понякога, когато съм под д уша, д руг

път — когато съм на работа в магазина и д ори когато съм на лед а. Спомням си ужасно много

неща за нас д вамата. Дори прегръд ката от снощи. Дали все още вярва в нещата, които ми

говореше на Хелоуин, или за нея всичко вече е в минало време? Това би трябвало д а е

по след ното нещо, за което д а мисля, но не мога д а се сд ържа.

Някак си успявам д а изтикам вечерята с пуйката и леля Деид ре, чичо Мартин и

братовчед ите. Лично аз мълча, но непрекъснатите шумове, които излизат по по сока на

д вамата ми най-малки братовчед и, прикриват прекрасно този факт. След вечерята Саймън

тръгва след мен към стаята ми, сяд а на бюрото ми и започва д а се преструва, че имаме нещо

общо. Аз също полагам усилия д а се преструвам, но си знам, че не съм в настроение. И

изпитвам огромно облекчение, когато в д есет те най-сетне си тръгват. Но само след половин

час отново съм навит като пружина.

До три през нощта не мога д а затворя очи, така че на след ващата сутрин на мама й се

налага д а ме накара д а натисна малко повечко газта. Правим си тези разход ки д о мола,

откакто получих разрешението си за обучаващ се шофьор. Всъщно ст, когато с мама сме

заед но в колата, винаги карам аз. Изпитът ми по кормуване е точно след три сед мици и се

над явам д а го взема — вече ми писна навсякъд е д а ход я пеша.

— Никога не съм пред полагала, че някога ще ми се наложи д а те пришпорвам д а караш

по-бързо — шегува се мама от мястото на пътника д о мен.

И тази моя ко стенурчена скоро ст не е само в колата — същият съм и в спортния магазин.

Менид жърът Брайън цяла сутрин ми опява за това. Някъд е към д ванайсет вече ми е тотално

писнало и сигурно ми личи, защото той ме плясва по гърба и изрича:

— Защо не си вземеш почивката по-рано, а? Върви, заред и се със сили!

— Трябва д а обяд вам в ед ин — казвам му аз. — Имам среща тогава.

— Аха! — кимва съзаклятнически шефът. — Май проблемът е точно в нея, а?

— А защо не в теб? — срязвам го аз. Добре д е, може и д а съм прозвучал леко

паникьо сано, но той защо непрекъснато трябва д а се д ържи така, сякаш знае всичко?!

Брайън ме поглежд а изненад ано.

— Споко, Ник! Не съм искал д а те обид я! А и знам, че не обичаш д а бръщолевиш

излишно — за разлика от някои д руги тук! Никой не знае това по-д обре от мен!

Кимвам и свежд ам очи към под а, опитвайки се д а се сетя как би реагирал на това

нормалният Ник.

— Човече! — Потривам челото си. — Извинявай! Сигурно е от умората. Мисля, че трябва

д а си взема отпуска!

— Аха! Ама това е твоята отпуска! — обажд а се Грейсън, прелитайки покрай нас с чифт

спортни обувки, които е извад ил от склад а.

Както вероятно вече сте се д о сетили, Грейсън си е същият мръсник, както винаги. Глед а

много-много д а не ми се мярка пред очите, а аз — пред неговите. Това негласно споразумение

сработваше прекрасно през по след ните три сед мици, но незнайно защо е решил, че точно

д нес трябва пак д а ми проговори.

Вед нага щом Брайън се изгубва на хоризонта, Грейсън се материализира д о мен под

претекста, че оправя мъжките спортни д рехи на закачалките.

— Днес шефът май много ти е взел мерника — отбелязва. Аз свивам рамене и побързвам

д а се отд ръпна, за д а д ам път на стад ото клиенти, което внезапно решава д а нахлуе в

магазина. — Та какво ти става д нес? Добре ли си, човече?

Поклащам глава. Прекарването на д еня след Колед а в мола не е моята пред става за

приятно изкарано време. Притиснат межд у побеснелите клиенти, които непрекъснато събарят

стоката от рафтовете и сипят обид и зарад и неизгод ните цени на колед ните разпрод ажби,

„приятелските под мятания“ на Брайън и наближаващият ми час за почивка, аз съм точно на

ръба на тоталното откачане.

— Защо не си вземеш почивка, а? — пред лага Грейсън. — Магазинът няма д а се

сгромоляса без теб. Кажи на шефа, че трябва д а се погрижиш за някакъв проблем и толкова.

Спешен случай!

— Имам среща с ед ин човек в ед ин — промърморвам. Очевид но колегата ми е пропуснал

тази част от разговора с шефа ми.

— А, ясно. — Чакам д а чуя неговата лична порция „приятелски под мятания“ по въпро са,

обаче той само д опълва: — В такъв случай, когато човекът се появи, тръгвай си! Аз ли трябва

д а ти казвам какво д а правиш?!

Вд игам изненад ано очи към него, а той взема, че ми се усмихва.

— Справяш се много д обре с под режд ането — се насилвам д а промърморя и д а му върна

усмивката. Уд ивително, но разговорът с него е успял д а ме успокои за цели петнайсет минути.

Започвам д а обикалям магазина в търсене на клиенти, които имат нужд а от моята помощ,

и когато стигам д о отд ела за спортни аксесоари, някаква жена ме заковава. Момченцето с нея

вероятно е към д есетгод ишно, а жената започва д а ми говори така, сякаш съм личният й

психиатър. Много се била тревожела, защото искала д а накара сина си д а се заинтересува от

спорта, обаче той намразвал всичко, с което се захванел, така че не бих ли могъл д а й

пред ложа нещо за него? Можех спокойно д а й бия д узпата — д а я срежа с нещо от род а на: „А

пробвали ли сте шах или д ама?“, но бързо се сетих, че хлапето ще се почувства зле.

Безсъмнено то имаше много по-големи проблеми, отколкото тези със спорта — например, че

майка му не се свени д а ръси лични неща за него пред първия срещнат.

Под обни неща не би ли трябвало д а бъд ат очевид ни?

Вместо това изнасям на жената и хлапето й лекция за инд ивид уално стта в спорта и за

това как някои хора ги бива много повече в отбор, а д руги — в соловите изпълнения.

Обяснявам, че някои пред почитат агресивните спортове, а д руги са стратези. Че има хора,

които биха се захванали с каквото и д а е, само и само д а е спорт, а д руги — на които им

трябва време, д окато открият своето поприще. Изтъквам, че спортът е като всичко о станало.

Някои хора имат призвание — нещо, за което са род ени (например Саша в криминологията),

д окато д руги пред почитат д а изслед ват цял спектър от възможно сти. Докато жената ме

слуша, физиономията й по степенно става замислена. Вед нага разбирам, че е приела съвсем

сериозно лекцията ми, и решавам, че точно сега е моментът д а обясня защо лично аз харесвам

хокея. Зарад и пързалянето. Зарад и скоро стта. Зарад и отбора. Хлапето също ме е зяпнало, но

майка му е тази, която ме разбира. Незнайно по каква причина, но на нея очевид но й е било

необход имо д а чуе точно това. И когато завършвам, тя ми благод ари и излиза от магазина, без

д а купи нищичко.

В мола е по-оживено от всякога и аз се вторачвам в тълпата, опитвайки се д а зърна Саша,

въпреки че все още няма ед ин часа. С всяка след ваща секунд а настръхвам все повече. Все още

не съм решил какво д а й кажа, но съм наясно с д руго — как се чувствам. Не съм готов д а

имам д ете. Про сто няма начин още сега д а стана нечий баща.

Десетте минути пълзят като д есет века. Става точно ед ин, но от Саша — ни след а.

Прод ължавам д а се д ържа още цели о семнайсет минути, а след това се разпад ам. Как може д а

закъснява точно д нес?! Намирам се на ко съм от полуд яването, нервите изпращат гневни

изстрели из вените ми, а тя закъснява! Насочвам се към касата и извиквам Брайън. Той вд ига

глава и ме поглежд а.

— Ще си взема обед ната почивка сега — съобщавам. Работната ми тениска е залепнала за

гърба ми, а от челото ми струи пот.

— Върви! — кимва той и аз излизам от магазина. Заковавам се при фонтана. Номерът на

мобилния на Саша е записан с нажежено желязо в мозъка ми. Вад я своя и бързо го набирам.

Тя вд ига още на първото позвъняване.

— Ник?

— Къд е си? Чакам те от ед ин часа!

— Положителен е — съобщава безизразно тя. — Тази сутрин си направих нов тест. И той

е положителен.

— Мамка му! — Не че бях очаквал нещо д руго, но това не прави живота ми по-лесен.

Стискам телефона още по-зд раво и промърморвам: — Извинявай.

— Няма проблеми — казва тихо тя. — Няма.

— Трябва д а д ойд еш тук! Трябва д а поговорим!

— Ник, не мога… Всички тези хора у нас… Не мога д а измисля никаква причина, порад и

която точно сега д а изляза, а и ти все още не знаеш, нали? Искам д а кажа, не знаеш нито какво

д а ми кажеш, нито аз какво д а направя. Защото в крайна сметка всичко се свежд а д о мен.

Необход имо ми е спокойствие, за д а го обмисля.

— Това не е честно! — извисявам глас в протест аз. — Саша, не мога повече така! Не

мога д а прод ължавам д а се преструвам, че всичко е наред , когато ед инственото, за което

мисля, е това! Трябва д а вземем някои решения, но д а ги вземем д вамата, а това не може д а

стане по телефона! — Почесвам плувналия си в пот гръб и попивам челото си. — Затова ако

ти не д ойд еш тук, аз ще д ойд а при теб!

— Не! — заповяд ва тя. — Не сега!

— До ста ограничаваш възможно стите ми — изричам с горчивина в гласа.

— Окей, ела! — крещи тя. — Помогни ми д а кажа на нашите! Сигурна съм, че много ще

се зарад ват д а те вид ят!

— Саша. — Изричам името й нежно. Налага се д а я успокоя. — Не смяташ ли, че първо

трябва д а изясним някои неща межд у нас, пред и д а им кажеш? И имаш ли някаква пред става

какво искаш д а направиш?

— Не. Но както изглежд а, ти имаш!

— Знам само, че не сме готови за това. Та ние сме само на шестнайсет! Не ми казвай сега,

че си готова целият ти живот д а се промени! — Гърлото ми започва д а ме гъд еличка, д окато

говоря всичко това. — Може би бихме могли д а оправим нещата само д вамата. Може би те

изобщо не трябва д а знаят!

В д ругия край на линията Саша мълчи. Нямам никаква пред става какво става в главата й и

това ме плаши. По сле изрича накъсано:

— Ник, не съм убед ена, че мога д а го направя. Според теб всичко това може д а изчезне

про сто така, като с вълшебна пръчица. За теб може и д а се получи, но на мен изобщо не ми е

лесно. Трябва непременно да поговоря с мама! — Под смърква в тишината, настанала межд у

нас, и това прозвучава толкова ужасяващо, че почти възд ъхвам облекчено, когато накрая

прошепва: — Ти си първият, на когото казах, защото имаш правото д а го знаеш, но истината

е, че точно с този проблем не мога д а се справя сама!

— Но ти не си сама, Саша!

— Така ли? А знаеш ли, че тази сутрин се събуд их, отид ох д о аптеката и си купих тест за

бременно ст? Съвсем сама. Само аз. Ти твърд иш, че не можеш д а мислиш за нищо д руго, но аз

го живея! Това е с мен във всяка ед на минута, във всяка ед на секунд а!

Поемам си бавно и д ълбоко д ъх, като че ли изпробвам нов чифт бели д робове.

— Добре. И сега какво?

— Ще кажа на мама — повтаря тя.

— Кога мога д а те вид я?

— Ще ти се обад я след ед ин-д ва д ена. Когато съм готова.

— И само това? Ще ме изхвърлиш от играта, така ли? По-д обре не ми се обажд ай! Аз ще

те потърся, когато реша.

— Не ме разбираш — прошепва тя. — Про сто ми е необход имо малко време, за д а реша

кое е най-д оброто за мен.

Не мога д а повярвам, че пак го направи! Пак ме изолира, сякаш това няма нищо общо с

мен!

— Окей, помисли си колкото трябва. Но не се д ръж така, сякаш аз нямам нищо общо с

проблема, Саша! Знам, че решението си е твое, но все пак засяга и мен! Дали ти харесва или

не, касае и д вама ни!

— Да, знам. — Но го казва така, като че ли не е чула и д умица. — След няколко д ена ще

ти се обад я. Обещавам!

След ед ин-д ва д ена, след няколко д ена и д окато се усети човек, може д а стане и

сед мица. И какво се очаква от мен д отогава? Натисни край на програмата. Върви и хапни

нещо за обяд. После се върни в спортния магазин и се престори, че не даваш и пет пари за

шибаната следколедна разпродажба. Това ми казва вътрешният ми глас, обаче аз не мога д а го

направя. Гласът на Саша прод ължава д а отеква в ушите ми и аз прод ължавам д а притискам

мобилния д о ухото си, а тениската — д а се топи на гърба ми. Прод ължавам д а се д ържа.

По сле звукът заглъхва и настъпва мъртвешка тишина. А аз прод ължавам д а се д ържа.

Четиринайсет

Двамата с Кийлър търкаме пейките и чакаме фирмата „Замбони“ д а излъска лед а. Кийлър

е в по стоянна готовно ст, когато става въпро с за хокея. Няма търпение д а излезе и затова се

втурва напред в мига, в който хората от фирмата се изнизват. Гавин е точно зад него. Лично аз

не изгарям от нетърпение д а започна тренировката — нетърпението ми има д руга причина.

Ако трябва д а бъд а честен, д аже нямам пред става какво правя тук. Не ме бива в нищо, след

като Саша ми каза онова нещо на Бъд ни вечер. И сега про сто чакам. Измина само д ен, откакто

ми каза, че ще се обад и, и вече не изд ържам.

Завличам зад ника си на лед а и тренер Хаус оркестрира загрявката. Започваме с линии —

плъзгаме се от голлинията д о синята линия и обратно. Червена линия. Голлиния. Далечната

синя линия. Голлиния. И накрая по цялата пързалка. Треньорът над ува свирката.

— Край! Коремни преси!

Всички заковават кънките и лягат върху лед а. Тялото ми изобщо не е уморено и правя

пресите, без д а се замисля. Треньорът отново над ува свирката. Този път в кръг. Две линии

напред и д ве назад за всеки кръг на лед а. Краката ми си знаят какво д а правят — и го правят.

Играя хокей толкова отд авна, че вече не се замислям за под робно стите.

Виж упражненията по вкарване на шайби са съвсем д руга работа. Всяко под аване е в

кънките на съотборниците ми и изстрелите ми не биха могли д а уцелят д аже стената на

плевня. Никой, с изключение на треньора, не д ава и пет пари как се пред ставяш на

тренировките, но аз си знам и по сле, в съблекалните, глед ам д а не вд игам очи. Не ми се

говори с никого, не ми се слушай никой. Кийлър се е заел д а мели сол на главата на Гавин за

нещо, но точно когато си мисля, че ще ми се отд ад е д а им пробутам номера с невид имия

човек, той ме д ръпва настрани и ме пита д али съм щял д а ход я на новогод ишното парти на

Марк Геру.

През по след ните д вайсет и четири часа бях получил най-малко петнайсет есемеса във

връзка с това парти, но то е по след ното нещо, което сега ме интересува.

— Не знам — отговарям. — Може би.

— Да не би д а имаш д руги планове? — под мята саркастично той. — Хайд е д е, Ник! Ще

ти се отрази д обре! Всички ще бъд ем там — Гавин, Хънтър, Скоти, Вики, Дани.

— А Нейтън?

Кийлър свива рамене.

— Питай него.

Още отсега си знам, че вероятно стта Нейтън д а присъства на този купон е точно нулева.

Това вече не е неговата компания. А споменаването му пред Кийлър е само рефлекс от

миналото.

Свивам рамене, като че ли това всъщно ст няма значение. Нямам никакво намерение д а се

правя на интересен и Кийлър го знае.

— Ще те вземем! — под виква. — И никакви извинения!

— Все тая.

— По д яволите твоето „все тая“, Ник! Говоря сериозно! Ще отид еш на това парти, ако ще

д а ми се наложи лично д а захвърля зад ника ти в колата на Гавин! — очите на приятеля ми

проблясват гневно. — Ти си ход ещо бед ствие, човече! Трябва д а се отърсиш от това! Нещо

трябва д а се промени!

Напълно прав е, обаче и сам не знае колко. Не знае също така, че ед но новогод ишно

парти няма д а разреши проблемите ми.

— Нали ти казах, че ще д ойд а?

Знам, че в този момент не си струва д а споря с Кийлър. А по сле мога д а се измъкна, без д а

ме вид ят.

Насочвам се към д ушовете и заставам под струята гореща вод а. Питам се д али Саша вече

е казала на майка си. Дали род ителите й ще ми позволят пак д а я вижд ам? Но аз не мога д а не

я вижд ам!

По време на развод а на род ителите ми беше различно. Когато стъпвах на лед а, се

чувствах д обре. А сега не мога д а забравя за проблема повече от минута, което пък превръща

спо собно стта ми за преценка в развалина. Например по след ния мач го загубихме, защото

пропуснах ед на превъзход на възможно ст в по след ната минута на третото полувреме. Бяхме

д ва на ед ин, когато шайбата се плъзна свобод на пред мрежата на „Нортам Блу“. Аз бях най-

близо д о нея и се втурнах напред , замахнах със стика и се опитах д а я вкарам в д вижение.

Поне такава беше ид еята, обаче провалих уд ара си и шайбата се заби в ъгъла. Дотук с

побед ата ни.

Понякога шайбата ми намира мрежата, д руг път — не. Но никога д о сега не се бях

пред ставял толкова лошо. Затова не знам как, но за утрешния мач в Бъфало трябва д а се

стегна. Не мога д а позволя на този проблем д а ме превръща в провал! Не е честно спрямо

отбора, а и за мен не е д обре.

Сега правя ед инственото, което би могло д а ми помогне. Приемам поканата на бащата на

Кийлър д а ме закара д о нас и щом влизам в стаята си, вед нага започвам д а пиша имейл на

Саша. Знам, че от мен се очаква д а я о ставя на спокойствие за няколко д ена, но силите ми

стигнаха ед ва за ед ин. Никакви гласове. Само д уми.

На вратата ми се чука точно в сред ата на текста ми.

— Никълъс? — Мама над нича през вратата. — Може ли д а поговорим?

— Имам малко работа — под хвърлям. Всичко е вече в главата ми и не ми се иска д а го

забравя.

— Остави я за малко — казва тя и най-неочаквано влиза в стаята ми и затваря вратата зад

гърба си.

Спирам д а пиша и я поглежд ам на кръв.

— Значи това не е било въпро с!

— Не прави нещата по-труд ни, отколкото са. — Гласът й се стяга. Пред и развод а често я

чувах д а звучи така.

По старавам се д а изтрия всички изд айнически изражения от лицето си, пред и д а се

завъртя със стола си към нея и д а я поглед на. Мама присяд а на ръба на леглото ми и по ставя

ръце на колене.

— Искам д а знам какво става с теб, Никълъс! Все още не си ми обяснил какво се случи на

Бъд ни вечер! Рад вам се, че си говориш с баща си, но с мен също би трябвало д а можеш.

Нещастен си и това си личи!

Столът ми про скърцва, когато се облягам назад и скръствам ръце пред гърд и. По сле

изричам с равен тон:

— За теб може би ще бъд е д обре, ако ти кажа, но за мен — над али.

— Какво би трябвало д а значи това?

— Не ти трябва д а знаеш какво става! Само си мислиш, че искаш!

— Това не е вярно, Никълъс! — Очите на мама омекват и тя накланя леко глава. —

Наистина искам д а знам!

И д а ви кажа честно, почти й повярвах. Почти, но не съвсем. Тя вероятно все още си

мисли, че става въпро с за татко и Брид жит — за някаква голяма кавга, която сме имали на

Бъд ни вечер и която сега изглажд аме. И по сле ще прояви съчувствие и ще ми каже, че това е

само защото баща ми е егоист, но това не означава, че не ме обича.

— Виж какво, мамо, засега се опитвам д а се справя сам с този проблем. — Казвам го с

отговорния си тон, та д ано по сле д а не се притеснява толкова. — Вече не съм малък, за д а

оправяш всичко вместо мен! Има неща, за които трябва д а се погрижа сам!

Мама възд ъхва и поклаща глава.

— Вече не знам какво д а ти кажа!

— Про сто не се тревожи! Приемаш нещата твърд е на сериозно!

Добре д е, знам, че не е честно спрямо нея и че това не е никак маловажно, обаче тя

прод ължава д а ме притиска.

— Твърд е на сериозно — повтаря като замаяна тя. Думите сякаш изпукват — като

изгоряла електрическа крушка.

— Хайде пак! — И искам да го кажа, и не искам.

Мама излиза възмутено от стаята ми, затваря внимателно вратата зад себе си, а аз се

втренчвам в започнатия ми имейл, като се опитвам д а си събера мислите. Пред и няколко

минути всичко беше в главата ми, но сега очевид но ще трябва д а започна отначало.

Саша, знам, че имаш нужд а от време, но аз имам нужд а д а те чуя. Може би си

мислиш, че за мене е лесно, но не е! Дори не бях успял д а те прежаля, когато ти се

появи в д ома ми и ми каза, че си бременна! Тогава ти се яд о сах. Не трябваше д а те

пускам д а си вървиш.

Много неща трябваше д а станат по-различно, отколкото станаха. Съжалявам за

нещата, които са по моя вина, и трябва д а знаеш, че аз наистина искам най-д оброто

за теб — не само най-д оброто за мен! Знам, че ще ми кажеш, когато решиш, и знам,

че за теб е по-труд но, отколкото за мен, но на мен също не ми е лесно! Сега вече

нищо д руго няма значение! Моля те, отговори ми, за д а знам, че си д обре!

Ник.

Натискам иконката за изпращане, пред и д а съм успял д а си променя решението, а по сле

пращам ед ин есемес на Нейтън, за д а го питам какво ще прави на Нова год ина. Имам много

време за убиване, д окато чакам отговора на Саша. Чувствам се като маймунка в тестова

лаборатория — зверя се в монитора с миниатюрните си очички и уд рям ожесточено по

клавиатурата. В след ващия момент сигурно ще започна д а пищя и д а скачам из стаята, а

Холанд ще влети, ще ми под ад е ед ин банан и ще започне д а ми говори с езика на знаците.

Слизам д олу, за д а не позволя това д а се случи. Не ми се иска д а се засичам с мама, но не

ме свърта на ед но място. Сестра ми говори по телефона и глед а музикални клипове в

д невната. Под хвърля д истанционното, когато сяд ам, а след това се отд алечава. Аз започвам

д а се разхожд ам по каналите и свършвам точно там, откъд ето започнах — при „Отпусни се“

на Еминем. Това е най-д обрата му песен. Музиката започва д а барабани в гърд ите ми и

буквално ме хваща за гърлото.

Обичам музиката, която е в състояние д а стори това. Но точно сега я ненавижд ам. През

след ващите трийсет минути не мога д а спра на нито ед ин канал. Две минути „Антураж“,

д еветд есет секунд и „Бойна звезд а Галактика“, три минути „Маями“ След известно време

д ори не мога д а кажа какво глед ам. Но самото прехвърляне на каналите си е също вид

д ейно ст, нали така?! Обикновено не глед ам често телевизия. Нямам време за нея, а и

д еветд есет процента от програмите са тъпи. Днешният д ен не е изключение и

терапевтичният ефект от тази д ейно ст бързо се стопява. Може би е от „Маури“, може д а е от

всичко, взето заед но. Но каквото и д а е, трябва вед нага д а спра и д а проверя пощата си.

Вземам на спринт стълбите и откривам отговора на Саша в електронната си пощенска

кутия. Прозорчето за темата на писмото е празно, затова затаявам д ъх, пред и д а отворя

имейла:

Благод аря, Ник! Наясно съм, че и на теб не ти е лесно.

Не си мисли, че искам д а те д ържа в невед ение или че не искам д а разговарям с

теб. Про сто точно сега съм много объркана. Говорих с майка ми още вчера, след

като приключихме разговора си. Тя по-скоро се разтревожи, отколкото се яд о са — и

не само защото сме правили секс, а най-вече, защото е трябвало д а се пред пазваме

по-д обре. Иска й се първо д а бях отишла при нея за женски съвет. Каза, че ако е

знаела за онзи инцид ент, е щяла д а ме завед е д о аптеката, за д а ми купи хапчета,

които се вземат след това.

Когато ме попита какво искам д а направя, аз не знаех какво д а й кажа. И тя каза

някои от нещата, които каза и ти — затова, че сме още много млад и и че ако го

о ставя, никак няма д а ми бъд е лесно, а тя не искала д а ми бъд е труд но. Попита също

така д али ти ще вземаш участие, ако реша д а го зад ържа, а аз й отговорих, че не

знам.

Наясно съм, че вече е крайно време д а поговорим за всичко това и ти обещавам,

че ще се по старая д а взема пред вид твоето мнение и състояние, но първо мама ще

ме завед е в някаква клиника, за д а си поговоря с консултант.

Много ме е страх, но сега, когато и тя знае, се чувствам по-д обре — и това, че

каза, че щяла д а бъд е д о мен, независимо какво решение ще взема. Може би не би

трябвало д а ти го казвам, защото смятам, че и ти го искаш, а аз още не съм взела

решение, но вече знам, че няма д а се презирам чак толкова, ако не успея д а се справя.

Моля те, д ай ми още няколко д ена! Обещавам ти, че ще д ойд а при теб и ще

поговорим!

Баща ми не знае нищо по този въпро с. И аз не съм готова д а му кажа. Ти каза ли

на майка си?

Саша.

Не отговарям вед нага. Присяд ам на леглото си — на същото място, на което мама сед еше

точно пред и час. Знам, че не мога д а сторя нищо повече — ед инственото, което мога д а

направя, е д а о ставя на Саша време д а реши какво иска д а прави. Сега, когато майка й вече

знае, нещата ми изглежд ат по-различни. Като че ли се рад вам, че тя знае, д ори изпитвам

облекчение. Но лошите пред чувствия не ме напускат. Може би и аз трябваше д а кажа на Саша,

че ще бъд а д о нея, независимо какво решение ще вземе. Но… така д е… не мога д а си го

пред ставя! Нашето д ете! Как е възможно? Обаче знам, че ако се стигне д отам, няма д а имам

сили д а го игнорирам. Той или тя вероятно ще тръгнат в училищната д етска град ина, която е

през три врати от кабинета по математика. И Саша непрекъснато ще влиза и ще излиза, за д а

проверява как е д етето, д окато се опитва д а свърши и о станалата си работа. Сигурно ще но си

ед на от онези големи торби за памперси, които хората разнасят, а род ителите й сигурно ще й

купят кола, за д а ход и с д етето на училище. Нейните род ители поне имат пари, могат д а си го

позволят. Проблемът не е в парите. Проблемът е в това как ще мога д а срещам Саша и д етето

на паркинга или в корид ора на д аскало и д а се правя, че те нямат нищо общо с мен. Не е

справед ливо! Не е правилно!

Май вече и с д вата крака съм вътре. Род ителски по сещения в д ом Ясински. Вероятно и

глед ане на д етето от време на време. Това е ед инственото правилно нещо, което мога д а

направя. От д руга страна, Саша може и д а не иска д а о ставя д етето. Кацвам пред монитора и

изчитам имейла й за втори път. Майка й смята, че ще бъд е по-д обре, ако не го о ставя. Аз бих

се чувствал по същия начин, ако бях нейна майка. Тя иска за Саша ид еалното бъд еще, а това с

ранното ражд ане изобщо не е. Аз съм непод ход ящият мъж в непод ход ящото време. Животът

й не трябва д а свършва д отук. Тя трябва д а отид е в университет, д а обход и Европа, а след

това д а започне своята невероятна кариера. Абортът е толкова натрапчиво най-под ход ящото

решение, че чак ми ид ва д а се разрева. Това д ете нямаше шанс още от самото начало. При

аборт го изсмукват, нали така? Знам, че засега не е истинско бебе, но все пак е нещо и вината

за това не е негова. Ала не това е най-лошото. Про сто не искам Саша д а преживява под обно

нещо. Впрочем никоя жена не би трябвало д а го преживява, но най-вече Саша.

Сяд ам пред компа и написвам след ния кратък имейл:

Саша, про сто искам д а знаеш, че ще приема всяко твое решение, както и че ще

вземам активно участие в отглежд ането му/й, ако решиш д а го зад ържиш! Не знам

д али това ще промени нещо, но про сто исках д а го знаеш.

Ник.

И наистина го мисля, което е твърд е изненад ващо. И внезапно разбирам, че утре не мога

д а замина за Бъфало с отбора. И не само това — не мога д а кажа кога отново ще бъд а в

състояние д а играя хокей. Втурвам се към телефона и набирам номера на треньора Хаус.

Обикновено стоманеният глас на тренера омеква, когато в телеграфен стил споменавам за

лични проблеми. И реагира изключително д обронамерено, и не ми затръшва вратата на отбора

под но са, като не изключва възможно стта д а се върна д о края на сезона. Тези негови д уми

много ми помагат. Става ясно, че за него отборът не е само сбор от играчи на хокей, а съд би,

които са заед но в тази игра — явление, твърд е ряд ко в спорта. Така с треньора минава лесно.

Далеч по-труд но е обаче с Кийлър. Как д а му съобщя новината? Знам, че няма д а ме о стави,

д окато не му обясня какво точно става. Затова сърцето ми се разтуптява, д окато започвам д а

набирам номера му — тупти точно така, както правеше, д окато слушах Еминем.

— Няма д а ид вам с вас в Бъфало — изломотвам. — Вече се обад их на тренера и му казах.

Напускам отбора — или поне за известно време. Ще извикат някакъв, който д а заеме мястото

ми. Не знам как…

— Не се д ръж като ид иот! — прекъсва ме Кийлър. — Всеки си има гад ни моменти, Ник!

Добре д е, знам, че на теб напо след ък ти ид ва малко в повечко, но няма д а бъд е вечно! Ти си

твърд е д обър, за д а…

— Млъкни поне за момент, човече! Про сто ме изслушай, става ли? — Правя

многозначителна пауза, за д а се уверя, че съм привлякъл вниманието му. — Това няма нищо

общо с хокея.

Лично е. Наистина лично! И не искам никой д руг д а знае, разбра ли?

— Ясно, човече!

— Добре тогава. — Преглъщам. — Свързано е със Саша. Бременна е!

— Сигурен ли си? — пита невярващо приятелят ми. — Може про сто д а й е закъсняло.

Често се д ължи на стрес. Чувал съм, че стресът е в състояние д а обърка целия цикъл на

жените.

— Потвърд ено е! — отсичам. — Два пъти!

— Мамка му! — Гласът на Кийлър вече се изпълва с ужас. — Мамицата му мръсна! —

Правилно. И моята първа реакция беше такава. — Извинявай все пак. Не съм го очаквал, д а

знаеш! — Възд ъхва. — Е, и какво ще прави сега? Нейните знаят ли?

— Майка й. Ще я вод и при някакви консултанти, които ще й помогнат д а реши какво д а

прави. — По сле разказвам на Кийлър повечето от нещата, които се случиха от Бъд ни вечер

насам. Произнасянето на всичко това на глас като че ли но си известно облекчение, затова

прод ължавам. Разказвам му как татко иска д а му се обажд ам ред овно, за д а го о свед омявам

накъд е вървят нещата, и как майка ми все още не знае нищо. — Още не съм готов д а й кажа —

признавам. — Налага се д а изчезна за след ващите няколко д ена.

— Нищо не те бърка д а д ойд еш с нас — пред лага Кийлър. — И без това хотелът вече е

резервиран.

— Но всички ще се питат защо не играя.

— Сигурен ли си, че не можеш д а играеш? Може пък д а ти повлияе д обре. Да отнеме

част от напрежението. Не можеш д а стоиш вечно заврян в д упката си, човече! И без това ми

каза, че това вече те под луд ява!

— Всичко ме под луд ява, но не мога д а играя. Повярвай ми, познавам се!

— Ясно — съгласява се приятелят ми. — Е, в такъв случай можеш д а зачезнеш при

Нейтън. Омотай се с него, д окато се върнем.

— Може би.

От мисълта, че трябва д а изкарам четирийсет и о сем часа с бащата на Нейтън, не ми

става о собено приятно. На света няма ид еално семейство, но напрежението межд у Нейтън и

баща му е твърд е близо д о повърхно стта. Нямам пред става как Нейтън живее с това. Но от

д руга страна, когато човек няма избор, сигурно пък съществуват много д руги неща, които

може д а направи.

Поговорвам си с Кийлър още няколко минути. Разговорът ни пред ава на ситуацията

о собен вид нормално ст, каквато тя нямаше пред и.

— Ще ти звънна вед нага, щом се върнем — обещава той. — И не си въобразявай, че това

те извинява за Нова год ина!

— Не съм в купонд жийско настроение — промърморвам.

— Хайд е, стига! Про сто ще му отпуснем края! А можем и д а си тръгнем по-рано, ако

искаш.

— Да бе! Да си спомняш някога д а си тръгвал рано от някое парти?!

— Добре д е, но този път ще го направя. Виж какво, през след ващите няколко д ена про сто

се отпусни и не му мисли много. Може би няма д а е зле д а вземеш д а звъннеш на твоя старец,

д а го накараш д а се почувства полезен! Може би е прав и може би ще го направя, но точно

сега човекът, на когото ще звънна, е Нейтън. Да кажа истината на Нейтън е д о ста по-труд но,

отколкото д а я кажа на Кийлър, защото той вед нага схваща ситуацията. И не само за това, че

съм ад ски уплашен — нещо, което той автоматично разбира. Гласът му звучи спокойно, но

тихо, когато пита:

— Ще се вид ите ли скоро със Саша?

Петнайсет

Съобщавам на Холанд , че след ващите няколко д ена ще прекарам у Нейтън и я

принужд авам д а се закълне, че няма д а каже на никого. Тя пак побеснява, защото отказвам д а

й кажа какво всъщно ст става. А ако трябва д а бъд а честен, на мен не ми се иска д а я светвам

д ори за това, че засега няма д а играя хокей, но все пак някой трябва д а знае къд е съм.

— Ако се обад ят Саша или татко, кажи им, че могат д а ме открият на мобилния —

прод ължавам инструкциите.

— Саша ли? — поглежд а ме неразбиращо сестра ми. — Да не би пак д а ход ите? Мама

каза, че я е зърнала тук на Бъд ни вечер.

— Не ход им. Про сто сме приятели.

— Приятели ли? — поглежд а ме скептично Холанд .

— Добре д е, опитваме се. Ясно? — Смръщвам се и пъхвам ръце в д жобовете. — Знаеш

ли, че понякога си същата като мама? Не можеш ли поне за пет минути д а си глед аш

собствената работа?!

— Искаш от мен д а лъжа зарад и теб, но отказваш д а ми кажеш какво става! Смяташ ли,

че това е честно?

— Добре д е, прави каквото щеш! — Вд игам ръце, признавайки поражението си.

— Божичко! — изръмжава сестра ми. — Хубаво. Добре! Както кажеш, Ник! Про сто не

забравяй, че си ми д лъжник!

— Хубаво — изръмжавам и аз.

В лошо настроение съм почти с всички около мен, но най-много с мама и Холанд .

Защото те стопроцентово говорят за мен, опитвайки се д а отгатнат какво, за бога, става с

нашия Ник. От майка ми го очаквам, но сестра ми би трябвало д а ме разбира повече. Аз не

говоря зад нейния гръб, нали така?!

Хвърлям някакви д рехи в сака си и се насочвам към Нейтън. Днес не вали, обаче д уха

отвратителен, пронизващ вятър и Нейтън буквално се стряска, когато ме вижд а на прага си.

— Виж си лицето само! — възкликва, като по сочва към оглед алото в корид ора.

Вглежд ам се в отражението си и в лед ено студ ените си, зачервени бузи. Оказва се обаче,

че не са студ ени, а топли.

— Това е нищо! — махвам с ръка. — Да ме беше вид ял само на Бъд ни вечер!

Събличам си палтото, хвърлям сака си в стаята на Нейтън и по сле отивам при него в

кухнята. Той тъкмо приготвя пържени филийки, а межд увременно ми прави чаша кафе.

— Още не си ми казал какво ще правиш на Нова год ина — под мятам.

— Да, вярно. Така и не успяхме д а стигнем д о това. — Грабва ед на шпатула и обръща

филийката. — Ед но момиче от работата, Бетани, ме покани на парти в Торонто. Сестра й е

луд а библиотекарка тук, та тя и съквартирантката й организират купон на тавана си. Обаче

още не съм решил д али д а отид а.

— Че защо не? Звучи готино!

— Може би — кимва Нейтън и ме поглежд а. — А твоите планове какви са? Мислех си, че

бихме могли д а се съберем или нещо под обно.

— Добра ид ея, обаче трябва д а отид а на онова парти.

— Партита — с лопати д а ги ринеш — свива рамене той.

— Но не и на тавана в Торонто. — И мама беше библиотекарка и имаше колежки

библиотекарки, но сред тях не съм чувал д а има луд и пред ставителки на професията. —

Освен това Кийлър много ме натиска д а отид а на купона у Марк Геру.

— От къд е на къд е ще те натиска?! — възмущава се Нейтън. — Ти си този, който решава

за себе си!

— Той про сто се опитва д а ми помогне.

Нейтън пак свива рамене и повтаря:

— Обаче решението си е твое!

Изяжд аме филийките, а по сле глед аме телевизия и играем вид еоигри. По сле бащата на

Нейтън се прибира. След вечеря Нейтън ни кара на кино и глед аме някакъв шпионски филм,

базиран на бестселър, който никой от нас не е чел. Не съм в състояние д а зад ържа вниманието

си върху сюжета, но отд елните екшън сцени успяват д онякъд е д а ме разсеят.

Когато се прибираме, бащата на Нейтън застава в корид ора и пъхва ръце в д жобовете си.

— Ти тук ли ще спиш? — поглежд а ме под озрително.

— Стига, татко! — срязва го Нейтън.

Баща му кимва и отбелязва:

— Знам, че той си има приятелка, но вие, млад ите, сте толкова непо стоянни, че понякога

се питам д али това би имало значение!

— Виж какво, аз съм хетеро сексуален! — уверявам го аз. — Няма нужд а д а се

притесняваш!

— И аз така си мисля, но съм д лъжен д а проверя. — Вторачва се в мен, над явайки се, че

го разбирам, но на мен само ми става неуд обно зарад и него. — Ние с Нейтън сме сключили

сд елка. Той може д а членува в онзи клуб в училище, обаче не искам д а става нищо д руго! Все

пак някой трябва д а се грижи за него, а аз съм ед инственият, който той има! — Аз фокусирам

поглед а си върху петното на стената над главата му, а той прод ължава:

— Не искам той д а д опуска грешки! Все още е млад . И сам не знае какво иска! — Разбира

се, че знае — иска Ксавие или Диего.

— Затова се налага д а огранича щетите д о минимум!

— Не мисля, че точно по този начин ще успееш д а ограничиш щетите! — изричам,

смъквам бавно поглед от стената и се вторачвам в очите му. — Хората често се опитват д а

д ават хиляд и съвети на д ругите, но те невинаги ги слушат. Всеки д ържи д а пробва сам!

Очите на бащата на Нейтън стават като топлийки. Заявява, че ако ще о ставам у тях,

трябва д а спя на д ивана в д невната.

Когато по-късно д вамата с Нейтън о ставаме сами в д невната, аз му се извинявам:

— Нямам пред става какво ми стана, че казах онези работи! Трябваше д а си д ържа устата

затворена. Не искам още повече д а влошавам нещата у вас!

— Те не са лоши — ухилва се приятелят ми. — Само по-интересни. Вероятно не трябваше

д а споменаваш, че си хетеро.

— Да д е, ама тази вечер трябваше д а спя някъд е! — напомням и също се ухилвам.

Нейтън отбелязва, че напо след ък сигурно не мога д а спя д обре, което си е напълно

вярно. Описвам му скорошната си консултация с вълшебното кълбо и колко странно ми е

изглежд ало всичко, а той започва д а се под смива под но с. Звукът от възд уха, който излиза от

устата и но са му, ми се струва много смешен — също като болен от астма. И когато се опитва

д а спре, свистенето става още по-силно, и по сле и д вамата започваме д а се смеем толкова

високо, че в очите му се появяват сълзи.

— Извинявай — смотолевя по ед но време Нейтън, — не е толкова смешно.

— Смея се на теб! — изричам, като го соча с пръст. — Смееш се така, сякаш нещо не ти е

наред !

— Вярно е, не ми е наред ! — кимва той, ед ва поемайки си д ъх. — Нали чу баща ми?

Тук вече започвам д а вия, макар че и това не е чак толкова смешно. По след ния път,

когато се смях толкова силно, започнах д а хълцам. Беше в колата, когато вед нъж отивахме на

север, за д а вид им род ителите на мама. Холанд започна д а ме щипе по врата. Никога не бях

д опускал, че там имам такъв гъд ел, но истината е, че направо се парализирах. Ед инственото,

което бях в състояние д а правя, бе д а се заливам от смях. Накрая мама се скара на сестра ми д а

спре, но вед нага, след като гъд еличкането спря, започна хълцането. Беше отвратително и

изцед и всичките ми сили, но точно сега не бих имал нищо против и д а се разхълцам, щом

това е цената за бурния смях.

— Е, смяташ ли, че поне тази вечер ще можеш д а по спиш? — попита Нейтън, когато най-

сетне се укротихме.

— Може би изобщо няма д а се опитвам — промърморих. — Мога про сто д а глед ам

телевизия.

— Да, така сигурно ще ти бъд е по-д обре — изрече съчувствено приятелят ми.

— Иначе само ще си лежа и ще си мисля разни работи. — Отпускам се на д ивана и пъхвам

крака под масичката. — Спомняш ли си как вед нъж говорихме за обвързването с д руг човек?

— Нейтън кимва. — Все още го чувствам. Знам, че съм свързан с нея. Нямам пред става как се

чувства тя, но при мен все още е така.

— Разбирам.

— Ако не бяхме скъсали, нещата щяха д а бъд ат много по-различни. Сигурен съм, че

щяхме д а се справим!

— Може би и при нея е същото — отбелязва замислено Нейтън. — И може би пак ще се

справите. Ти й каза, че ще вземаш активно участие в отглежд ането на д етето, нали?

— Естествено! Обаче няма д а бъд ем заед но! Не и както бяхме някога. Все си мисля… —

Прочиствам си гърлото, което е пресъхнало от смях. — Все си мисля, че вината е изцяло моя!

— Не можеш непрекъснато д а се самообвиняваш, Ник! На всеки се случват инцид енти! —

Нейтън се изпъва напред и обръща глава към мен, като че ли межд у д вама ни има някаква

невид има преград а. — Нали ми каза, че си искал д а я завед еш в онази клиника? Значи си

направил максималното! Какво д руго би могла д а очаква от теб?!

Думите на Нейтън са верни, но са само част от истината. Оценявам позицията му, но аз си

знам най-д обре — аз бях този, който я накара д а спи с мен. Аз бях този, който започна всичко.

— Аз съм род ен хищник — повтарям неговите д уми. — Нали ти го каза?!

— Със Саша не беше такъв — клати глава той. Аз свежд ам поглед към д ънките си и

кимвам, но не о собено убед ено. — Самообвинявай се, колкото искаш, Ник, но не забравяй, че

тя също е взела участие!

— И какво значение има сега? — Прокарвам пръсти през ко сата си и го поглежд ам. —

Стана каквато стана!

Всъщно ст не съвсем. Нещата все още са неизяснени и сега съм по-объркан от всякога.

Заспивам пред включения телевизор и про спивам цялата сутрин. Мобилният ми телефон ме

буд и малко след д ванайсет на обяд . Първоначално съм твърд е замаян, за д а разбера какво

става, но по сле се сещам. Претъркулвам се по гръб, грабвам сака си и изсипвам съд ържанието

му на под а. Все още звънящият телефон се плъзва под разтегаемия д иван. Ръката ми се стрелва

след него и аз вед нага го включвам.

— Ало?

— Аз съм — казва Саша. — Питах се д али бих могла д а д ойд а, за д а се вид им, обаче

Холанд ми каза, че си при Нейтън.

— Аха. — Разтърквам сънено очи. — Ако искаш, аз мога д а д ойд а при теб.

— Питър и мама са у д ома. Но мога д а я помоля д а ме д окара при теб.

— Не, по-д обре д а се вид им у д ома. Майка ми ще се прибере чак д овечера.

Някак си не ми изглежд а правилно д а разрешавам личните си проблеми в д ома на Нейтън.

Къщата на майка ми е най-уд обният вариант, нищо, че Холанд си е вкъщи.

Разбираме се д а се вид им в ед ин и половина, но аз д ържа д а отид а по-рано. Над явам се

д а заваря сестра ми д а глед а телевизия в д невната или д а се е затворила в стаята си, за д а

работи по мистериозния си блог. И съм прав. Но само отчасти. Наистина е в д невната и на

д ивана, но върху нея се е опънало нечие момчешко тяло. Целуват се яко, като че ли всеки

момент ще прод ължат д окрай, и аз под скачам стреснато. По сле излизам тихичко от стаята,

насочвам се към кухнята и там започвам д а вд игам разни шумове — хвърлям сака си на под а,

трополя с прибори. Холанд се втурва при мен само д вайсет секунд и по-късно. Ко сата й

хвърчи във всички по соки, устните й са под пухнали.

— Какво правиш тук? — извиква тя. — Нали беше у Нейтън?

— Саша ще д ойд е всеки момент — отговарям и се втренчвам в празното про странство

над главата й. — Е, кой е?

— Какво значение има?! — Поглежд а притеснено през рамо, а по сле д обавя тихо: — Ако

искаш д а знаеш, това е Диего! — Вирва брад ичка и д опълва важно: — Ти не би трябвало д а

си тук!

— Аха, Диего — повтарям. Онзи сед емнайсетгод ишният, който е ед ва ли не сгод ен за

някакво момиче от Квебек. А д али тази история не е про сто уд обно прикритие, което той

използва, за д а не се обвързва с момичетата, които сваля?

Холанд вирва глава и ме поглежд а така, сякаш ме пред извиква д а й опонирам, но точно в

този момент на вратата се звъни.

— Това трябва д а е Саша — промърморвам и раменете ми се отпускат.

Напускам с широки крачки кухнята, без д а отроня и д умица повече. Саша вече стои на

прага на къщата ми. Колата на майка й чака на алеята и Саша се обръща, за д а й помаха. По сле

влиза в антрето. Стискам я лекичко по рамото и тя ме прегръща бързо. Долавям ухание на

д иня, но вед нага след това тя се отд ръпва и на мен ми се иска д а я прид ърпам обратно към

мен, но не го правя. Саша започва д а се бори с копчетата на палтото си. Копчетата й открай

време се откопчават и закопчават много труд но. Знам го от личен опит. По сле метва палтото

си на закачалката и застава пред мен с отпуснати ръце.

— Трябва д а се качим горе — изричам тихичко. — Холанд си има го сти в д невната —

Диего!

— Диего ли? — изненад ва се Саша. — Какво прави тук?

— Мачка сестра ми на д ивана.

— Сериозно?! Откога? Ами Елод и?

— Нямам пред става. Току-що разбрах за тази работа.

Качваме се в моята стая и Саша присяд а на бюрото ми.

Вълшебното кълбо се мъд ри важно върху монитора и тя го взема, прочита безмълвно

по сланието му и го връща обратно на мястото му. Облечена е с кафяв пуловер с голяма яка, а

ко сата й изглежд а скоро измита — като в реклама за шампоан. Улавям се, че я зяпам и се

опитвам д а запаметя всяка под робно ст от външния й вид . Мъча се д а спра, но не мога.

— Как се чувстваш? — питам, като присяд ам на леглото. Думите ми звучат точно

толкова неловко, колкото и се чувствам, но са по-д обре от мълчанието.

— Тялото ми се чувства много странно — признава тя и ме поглежд а. —

Свръхчувствително. Нещата миришат много по-силно от пред и. Например тези д ни съм в

състояние д а д оловя аромата на елхата, независимо в коя стая на къщата се намирам. И

гърд ите ми са ужасно натежали.

— Тези неща не се ли случваха по-късно?

— По принцип, д а — кимва Саша и прехапва устни. — И аз четох за това. Консултантката

обаче ми д ад е няколко брошури, къд ето пише, че при някои жени започва много по-рано.

Включително гад енето и честото пишкане.

Иска ми се д а я попитам д али консултантката е успяла д а й помогне с нещо, но знам, че

първо трябва д а изясним най-главното.

— Виж какво, мислих много по въпро са и вече съм напълно убед ен, че ще можем д а го

направим. Стига д а искаш, разбира се. — Пред вид обстоятелствата, гласът ми не би могъл д а

звучи по-уравновесено от това. — Знам, че няма д а бъд е лесно. Нямам никаква пред става

какво означава д а имаш д ете, както и д али ще мога д а бъд а д обър баща, но съм сигурен, че

ще д ам максимума от себе си! — Усмихвам се, но избягвам поглед а й. — Ще правя всичко, с

което бих могъл д а ти помогна — ще глед ам д етето, ще ти пиша д омашните, въобще —

всичко, от което имаш нужд а.

Саша ме оглежд а внимателно. По сле ед на от ръчичките й изчезва в широкия ръкав на

д ругата.

— Ник, знам, че всъщно ст не го искаш.

Отпускам рамене и се почесвам по главата. Буренът, приклещен в корема ми, се оказва

човекояд но растение. Бавно, но сигурно прояжд а вътрешно стите ми и си проправя път към

света. Какво ли ще стане, когато излезе, никой не може д а каже.

— Така е — кимвам накрая. — За мен опред елено беше шок. Но оттогава насам имах

д о статъчно време д а размисля и затова смятам, че точно това е правилният начин, по който

трябва д а се по стъпи.

— Не мисля. — Саша започва д а примигва притеснено. Пръстите й над никват от ръкава, а

по сле изчезват обратно. — Страхотно е, че искаш д а ми помогнеш, но аз не мисля, че мога д а

го направя. В началото наистина смятах, че точно така трябва д а се по стъпи, защото имах

чувството, че про сто нямам д руг избор. Сякаш това нещо вече се е случило и аз трябва д а го

направя. Но… — Под пира се на колене и се вглежд а в лицето ми, но като че ли я боли д а го

направи. — Истината е, че това ме унищожаваше! Сякаш вече нямах право д а искам нищо за

себе си! Сякаш, искам или не искам, бях д лъжна д а го направя и д а живея с онова, което е

о станало от мен!

— Нали не е зарад и майка ти? — питам прегракнало. Цяло чуд о е, че гласът ми изобщо

работи.

— Не е нито зарад и нея, нито зарад и теб. — Замълчава. А по сле прод ължава д о ста по-

бавно и д умите сякаш се процежд ат от устата й капка по капка. — Вече имам час за сряд а.

Мама ще ме завед е. А по сле вероятно ще ми д ад ат ед на сед мица болнични.

— В сряд а ли? — повтарям. — Толкова скоро?! Та ние ед ва сега започваме д а го

обсъжд аме!

— Колкото по-скоро, толкова по-д обре. — Саша става, приближава се д о леглото и

присяд а д о мен. Краката ни се д око сват и аз захлупвам лице в ръцете си. — Нали каза, че

искаш най-д оброто за мен? Ето, това е най-д оброто, при това не само за мен, а и за нас!

— Прод ължаваш д а си играеш с мен! — провиквам се аз. — За теб никога не е имало

значение какво искам аз, какво мисля аз! Моето мнение за теб няма никакъв смисъл!

Саша вд ига ръка и започва д а ме гали по ко сата.

— Ник, не прави нещата по-труд ни, отколкото са!

Лицето ми пламва и аз нямам никакво желание д а я поглежд ам.

— Ник? — обажд а се нежно тя. — Няма ли д а кажеш нещо?

Затварям очи и се заслушвам в гласа й. Прод ължава д а бъд е нежен, а не би трябвало —

о собено пред вид темата, която обсъжд аме.

— Вече не искам д а ми пука какво ще стане с теб! — изграквам. — Такова нещо се случи

с теб, а теб изобщо не те е грижа! Ако можех, бих ти отмъстил по някакъв начин, но не мога!

— Вд игам глава и я поглежд ам в очите. — А само д опред и малко си мислех, че можем отново

д а се съберем! — Поемам си д ъх. — Всичките тези приказки, д ето ги наговори — за това, че

сме от ед на и съща страна на проблема, какво стана с тях? Защото аз бях на твоя страна, Саша, а ти не беше на моя!

— Напротив, бях — отронва тъжно тя.

— Не, ти си била само на своята си страна, мислела си ед инствено и само за теб!

— Не че съм се справила о собено д обре, не мислиш ли? — Очите й са зачервени и на мен

ми се иска д а я накарам д а се разплаче. Би могла поне д ва пъти д а се разплаче зарад и мен.

Всеки го заслужава!

— Виж какво, вината не е изцяло моя! — отсичам рязко. — Ти също си участвала! И аз

никога не съм те карал насила д а правиш нещо!

— Никога не съм твърд яла, че си — прошепва тя.

Сед им безмълвно на леглото, като избягваме д а се поглед нем в очите. Главата ми пулсира.

Всичко, което правя, е грешно. Межд у нас няма нито ед но правилно нещо. Повече.

— Така няма д а стигнем д оникъд е — казвам и за момент имам чувството, че съм робот и

са ме изключили и вече не чувствам нищо.

— Не за това д ойд ох д а говоря с теб.

— Да, знам! — изкрещявам. — Ти си вече д обре, но аз все още не мога д а д ойд а на себе

си. Но не се тревожи — ще го превъзмогна!

— Изобщо не съм д обре! — махва внезапно с ръка тя. — Про сто имам по-важни неща, за

които д а мисля! Тук не става въпро с само за нас! Мислиш ли, че ще можем д а се съберем

отново след всичко това? Вече нищо няма д а бъд е същото! Виж ни само! Не можем д ори д а

говорим като нормални хора!

Не съм много сигурен, че точно такава трябва д а бъд е целта ни — д а говорим като

нормални хора. Пък и никога не съм смятал д вама ни за нормални. Както ще д а е, защото

очевид но онова, което аз мисля, няма значение. И без това всичко свърши. Кимвам безмълвно

и се вторачвам в краката си. Чувствам се като мъртъв.

— Да не би д а си мислиш, че аз вече съм д ошла на себе си? — Ид ва нейният ред д а

извика. — Мислиш си, че изобщо не ми пука за теб, но про сто си нямаш на пред става как ми

се иска всичко това д а не се беше случвало!

Скача и протяга ръка към бравата.

— Сед ни! Моля те! — Прид ърпвам я обратно и автоматично погалвам ко сата й. —

Толкова съм се побъркал напо след ък, че вече д ори не се чувам какво говоря!

Саша се връща на леглото ми и притиска ръце межд у коленете си.

— Лошо ми е — отронва по ед но време. — Може ли малко вод а?

Доко свам рамото й. Бяла е като сняг, почти прозрачна. Сякаш над леглото ми кръжат само

пуловер и очи. Донасям й вод а и по сле сяд ам на бюрото си.

— Проблемът е в това, че още не мога д а те забравя — изричам внезапно.

Саша сваля чашата от устата си и ме поглежд а.

— Аз също не мога д а те забравя.

Стомахът ми се преобръща. Не съм в състояние д а сваля очи от нея. По сле признавам:

— И това прави нещата още по-труд ни. Направо не знам какво д а правя.

Пред и не знаех какво д а правя със Саша, но сега е различно — сега вече нямам никакъв

шанс д а я забравя.

— Межд у нас има твърд е много неща, с които трябва д а се справим — изрича тя. — Но аз

не мога д а се върна при теб, Ник! Липсваш ми, при това ужасно, но ето че само близо стта ти

ми причинява огромна болка!

— Но нали точно това е същно стта на всяка истинска връзка?! Колкото повече време

прекарваш с някого, с толкова повече неща ти се налага д а се справяш! — Толкова съм

щастлив, че имам чувството, че ще се пръсна. Но о свен това ме боли. Разд елите не би

трябвало д а бъд ат такива.

— Може и д а си прав, но аз не мога — прошепва приглушено Саша. — Много съжалявам!

— Кимвам тъжно. Нямам пред става д али межд у нас пак би се получило, но и нямам

пред става как д а се сбогувам с нея. По сле тя пита: — Добре ли си?

— А ти д обре ли си? — И кимвам по по сока на вод ата.

Тя преглъща по след ната капка и ми под ава празната чаша. По сле казва:

— Ще отид а у Линд зи за няколко д ена. Нужд ая се от малко про странство за д ишане,

д алеч от род ителите ми. Татко не ми е проговорил, откакто му казах, и сега непрекъснато си

го изкарва на мама. Двамата буквално ме влуд яват!

— Баща ти вече знае?!

— Аха — бърчи чело тя. — Вече ме мисли за мръсница, но това си е негова работа. Не ми

пука!

— Изключено е д а го мисли! — отсичам. — Про сто си го хванала непод готвен.

— Развалих му ид еалната пред става за мен. Твърд и, че се чувства пред ад ен.

— Задник — провиквам се вбесено.

Саша прави опит за усмивка.

— Та сега, след като свършим, мама ще ме закара у Линд зи. — Протяга се и изпъва гръб.

— Искам д а ям вред ни храни, д а глед ам тъпи филми и д а се преструвам, че всичко това не се

е случило. Поне за д ва часа!

— Вече го пробвах — казвам и й описвам случката с бащата на Нейтън.

— Какъв е този проблем межд у теб и род ителите? — под хвърля насмешливо тя.

— Само с бащите! — поправям я.

— Вярно! — нацупва се престорено тя. — Защото всички жени са луд и по теб!

— Това е най-големият ми проблем! — под хващам шегата й аз, като си лепвам сериозна

физиономия.

Саша възд ъхва, пресяга се към вълшебното кълбо и замахва, като че ли иска д а ме

цапард о са в главата с него. Това е второто най-д обро нещо, което ми се случва д нес.

— Когато се прибереш от Линд зи, ще ми се обад иш, нали? — питам.

— Непременно — кимна тя. — Но първо ще се обад я на мама, за д а д ойд е д а ме вземе.

Прегръщам я и тя си тръгва. Тази, по след ната прегръд ка, е малко по-д ълга от първата и

д окато тя е в обятията ми, аз си казвам, че в крайна сметка всичко ще се наред и. И този път

прегръд ката ни не е непохватна, а напълно естествена. Целувам ко сата на Саша и погалвам

бялата й буза. Тъмните й очи се взират в моите и ние замръзваме. За миг времето застива с нас.

Ед на секунд а е в състояние д а промени всичко. Привежд ам се към нея и лицето й се озовава

толкова близо д о моето, че очертанията му се размазват.

— Ник — прошепва тя.

Това д а не би д а означава, че трябва д а спра? Не знам, обаче чакам, замръзнал във

времето. Тя се вд ига на пръсти и впива устни в моите. Божичко, толкова е реално! Не знам как

иначе д а го опиша. Това е тя и това съм аз, и по след ните пет сед мици никога не ги е имало.

— Ник! — Отстъпва крачка назад и пъхва брад ичка в огромната яка на пуловера си. —

Трябва д а тръгвам.

Облича си палтото. Закопчава го копче по копче, бавно. По сле заглажд а с ръка ко сата си,

слага я зад ушите си и пъхва ръце в д жобовете.

— Обад и ми се, когато се върнеш! — напомням й.

И по сле нея я няма.

Шестнайсет

При официалното си завръщане на след ващия д ен заварвам Холанд съвсем сама вкъщи.

Всичко, което съм мислел д а казвам за Диего, е отд авна погълнато от о станалите ми мисли.

Обаче тя няма никаква пред става за този факт. Поглежд а ме неуверено и се втурва към стаята

си, пред и д а съм я под ложил на кръсто сан разпит. Въпреки че изобщо нямам под обни

намерения. Всъщно ст наистина имам ед ин въпро с към нея, обаче той няма нищо общо с

нейния Диего. Тръгвам след нея и чукам на вратата й.

— В блога съм! — провиква се. — Не ме притеснявай!

— Две минути! — провиквам се и аз.

Холанд отваря вратата, хвърля ми нетърпелив поглед и отсича:

— Две минути!

Облягам се на касата на вратата и казвам:

— Про сто искам д а се уверя, че при мама всичко е наред , че не под озира нищо.

— И какво по-точно трябва д а под озира? — повд ига ед на вежд а сестра ми. Очите ми

улавят онзи типичен глазиран поглед , който казва: „Нямам намерение д а ти отговарям, а и

вероятно изобщо не съм чула въпро са ти.“ По сле промърморва: — Спокойно, нямаш

проблеми. Тя не знае нищо. Никой не знае нищо. Каквото и д а става тук, си о става защитено

от натрапничеството на фамилните очи — с изключение тези на татко, разбира се.

Фамилните очи ли? Казах ви, че Холанд е чуд ачка, нали?

— Окей — кимвам и почуквам за всеки случай на касата на вратата. — Благод аря.

— Ник! — под виква сестра ми, когато се обръщам, за д а си тръгна. — Добре ли си? —

Обръщам се отново към нея, но без отговор. — Не си д обре, нали? Какво става, за бога?!

— Аз… — Облягам се пак на касата на вратата й, внезапно натежал. — Сега не мога д а

говоря за това, Холанд . Но д ействам по въпро са.

Тя кимва и д опълва:

— И ще се оправиш, нали?

— Да, над явам се. — Насилвам се д а се усмихна. — След год ини интензивна терапия —

може би.

— Ако искаш д а поговориш за това, знаеш, че няма д а кажа на никого, нали? Не си

мисли, че вед нага ще отид а д а те изтропам на мама! Про сто ще си го запазя за себе си.

— Окей, благод аря. Про сто… точно сега не е най-под ход ящият момент д а говоря за

това.

— Хммм — замисля се сестра ми. — Нали и ти няма д а кажеш нищо за вчера? За онова с

Диего?

— Естествено. — Не е моя работа д а казвам каквото и д а било. Това е ед на съвсем д руга

семейна история, но никой д руг не знае. — Межд у д ругото, как стана така с него? Нали си

имал приятелка в Квебек?

— Да. Имал си е — стисва зъби Холанд . — Обаче казала, че трябвало д а започнат д а се

срещат и с д руги хора.

— Значи ти си ед на от тези, д ругите, така ли? — Старият Ник, д аже вчерашният Ник,

щеше д а се притесни много повече по този въпро с, но сега съм толкова грогясал, че про сто

си нямате на пред става!

— Ние сме про сто приятели — свива рамене сестра ми. — Труд но преживява разд ялата.

— И ти реши д а му помогнеш — изричам про сто като констатация. Звучи абсолютно

логично, при това не го казвам саркастично. Обаче в очите на Холанд проблясват пламъчета и

бузите й порозовяват.

— Въобще не ти влиза в работата, Ник! — Вирва глава и под белва очи. — Го спод и! За

момент си помислих, че ще под ход иш като зрял човек по въпро са и ще се възд ържиш от

коментар!

— Ти беше тази, която първа заговори — напомням й аз. — Добре д е, про сто бъд и

внимателна, разбра ли?

Тя се изкисква и отсича:

— Няма за какво д а бъд а внимателна. Нищо о собено не се случва!

Къд е ли съм чувал това и пред и?

— Ед инственото, което искам д а кажа, е, че д окато се въргаляш с някого на д ивана,

могат д а се случат разни неща, които не очакваш!

Примигвам, когато си д авам сметка какво казвам. Осъзнавам, че внезапно съм се

превърнал в баща ми и д авам съвети отно сно сложни ситуации. Сигурно след ващата ми

стъпка ще бъд е д а й пред ам моите петд есетачки като ед ин вид безполезно семейно

наслед ство.

— Може, обаче ние не сме ти! — срязва ме с лед ен глас сестра ми. — Понякога

въргалянето на д ивана с приятел е точно това — въргаляне на д ивана с приятел!

И понякога свирката си е само свирка, сексът си е само секс, а опложд ането на

приятелката ти си е про сто опложд ане на приятелката ти. Не е зад ължително д а означава

нещо. Но понякога означава.

— Виж какво, Холанд , не си мисли, че ти д ържа конско — изричам спокойно. — Про сто

те съветвам д а внимаваш! Съветът е д обър, независимо от кого ид ва! — След това се

оттеглям в стаята си и се обажд ам на татко. Не че изгарям от желание д а говоря с него, но си

д авам сметка, че отд авна трябваше д а го направя. Телефонът вд ига Брид жит и отговаря с

нейния превзет кънтри клуб глас, но сричките й се стягат в мига, в който чува гласа ми. Татко

обаче е изненад ващо въод ушевен.

— Тъкмо си мислех за теб! — започва. — Знаеш ли, че под аръците ти все още те чакат

под елхата? Мисля д а отскоча при вас и д а ти ги д ам. Тъкмо ще поговорим. Какво ще кажеш?

— Защо не?! — отговарям. — Кога?

— Какво ще кажеш д овечера?

Довечера Канад а ще играе с Финланд ия за Световната млад ежка купа по хокей, но аз

казвам на баща ми, че няма проблеми. Снощи д вамата с Нейтън глед ахме как Канад а срита

зад ниците на швед ите и се почувствахме много д обре, но тази вечер не мога д а отсвиря татко

зарад и ед ин хокеен мач, когато той толкова д ържи д а ми помогне. Освен това д ълбоко се

съмнявам, че хубавите чувства след мача ще се случат д ва пъти, д ори и нашите д а побед ят.

— Ще те взема към сед ем — съобщава той. — Ще отид ем на някое тихо местенце.

Това беше пред и цяла вечно ст. Сега си проверявам имейлите. Дани ме пита д али ще ход я

на купона у Марк Геру, а Рони — ед ин от нашите голмайстори, иска д а знае д али съм д обре.

От Саша няма нищичко — не че очаквам. Знам, че е у Линд зи и се опитва д а запази разсъд ъка

си и аз нямам право д а й преча. Сигурен съм, че е д обре там, но това не е в състояние д а ме

накара д а престана д а мисля за вчера. Тя ме целуна, а по сле си тръгна и аз вече не знам кое е

правилно и кое — погрешно.

Разхожд ам се из интернет и търся сайтове за абортите, като избягвам онези, които са

против — нямам никакво желание д а чета как някакви си хора използват безразсъд но д умата

„убиец“ или говорят за Бог така, сякаш лично са го вижд али. Търся про сто мед ицинска

информация за процед урата. Става ясно, че има някакво хапче, което момичето може д а си

сложи по време на първите о сем сед мици. Хапчето пред извиква контракции на матката и така

тя се о свобожд ава от тъканта. През първото тримесечие може д а се приложи и вакуумният

метод . По ставят в матката местна упойка, а по сле по степенно я разтварят със специални

метални неща, наречени „разширители“. По сле пъхат някаква тръба в маточната шийка и

изсмукват съд ържанието на матката. Цялата процед ура прод ължава пет минути, но на мен ми

звучи ад ски болезнена. Жената може и д а про спи всичко, но аз се съмнявам, че Саша ще може

д а заспи. А след първото тримесечие трябва д а се направи процед урата „Разшири и

о свобод и“, която ми звучи още по-гад но.

Спирам д а чета и се концентрирам върху д ишането си. Казвам си, че Саша ще бъд е д обре.

Това е про сто ед на операция. Стотици хиляд и хора претърпяват операции и по сле се

възстановяват. Преглежд ам списъка с възможните усложнения и там се казва, че абортите,

направени д о третия месец, са по-безопасни и от естествено ражд ане. Усложненията са

пренебрежимо малък процент, а и в нашия случай си знам, че майката на Саша ще се грижи за

нея. И всичко ще се оправи. Повтарям го отново и отново, въпреки че коремът ме боли и

гърлото ми започва д а ме д разни.

Никога не съм мислил, че ще стигнем д отук — д ори когато пред ложих д а вземем онези

хапчета от клиниката. Само глупавите хора забременяват. Момичетата, които спят с всеки

срещнат по купоните, или онези, които не карат приятелите си д а използват презервативи,

защото ги обичат, или защото искат д а изпитат тръпката. Но ние не бяхме от тях!

Тогава защо на нас?

И защо на някого ще му пука какво чувствам аз?! Това не се случва на мен!

А по сле, защото д о появата на татко о става още много време, а д о връщането на мама от

работа — също, започвам д а преглежд ам сайтовете за бременни. Саша е бременна в петата

сед мица, но тук се оказва, че броели бременно стта от д атата на по след ната менструация,

което я прави официално в сед мата. До сега нямах никаква пред става, че броенето ставало

така. И в д вата случая обаче бременно стта не е много напред нала, но ембрионът, д ълъг ед ва

сантиметър, вече има зачатъци на очи, а белите д робове са отд авна формирани.

Засега все още не е истинско бебе, но би могло д а бъд е. Други биха били безкрайно

щастливи от този факт. А за нас се оказва грешка. Горкичкото — цялото това оформяне и за

какво? За нищо! Чиста загуба на природ ен материал. Изпълвам се със съжаление към него,

което пък ме изпълва с още по-голямо съжаление към мен самия.

На всяка цена трябва д а говоря с баща ми, независимо д али може д а ми помогне или не!

Обаче първа се връща мама. Пита ме за мача, а по сле по ставя ръка на челото ми.

— Изглежд аш отпад нал. Добре ли си?

Аз се опитвам д а измисля някакви въображаеми под робно сти от мача, но творчеството

нещо не ми се отд ава. Решавам, че е по-д обре д а се престоря на болен. Доко свам челото си и

изричам:

— Ад ски ме боли глава! Мисля д а полегна малко пред и появата на татко.

— Ще излизаш с баща си? — сбърчва чело мама.

— Да бе. Нали все още не сме си разменили под аръците! — Не й бях обяснил нещата

около Бъд ни вечер и най-малкото сега смятам д а го направя.

Качвам се в стаята си, лягам на леглото и зачаквам появата на татко. Чакането ми

пред о ставя още време за размисъл и не пропускам д а се позд равя, зад ето не се обад их на

Саша, когато ме сърбяха ръцете. Не би било честно спрямо нея, а и баща ми ще бъд е тук всеки

момент.

Развед ените род ители на някои мои познати са приятели. Някои от тях д ори още спят

заед но. А моите род ители си говорят само тогава, когато не може д а бъд е избегнато. Татко

никога не е влизал в къщата, в която се преместихме, след като той ни напусна, а мама никога

не се бе запознавала с Брид жит. Не мога д а си пред ставя в д ействително ст нито ед ин от

въпро сните д ва сценария. Вместо това татко натиска клаксона на колата. Такъв е начинът му

д а ме извика. Не се о смелява д а припари д ори д о външната врата. Сед и си в колата и натиска

клаксона д ва пъти. В началото го мислех за смешно. А какво би станало, ако някое развед ено

семейство с абсолютно същия сигнал се настани д а живее в съсед ната къща? Пред ставете си

какъв шаш и паника ще настанат!

Обаче д нес няма сигнал на клаксон. В сед ем без пет мама чука на вратата ми и заявява, че

татко ме чака в д невната. Изненад ата си я бива, но главата ми вече бучи от проблеми, така че

про сто ставам от леглото и тръгвам над олу по стълбите, сякаш е съвсем нормално татко д а

ме чака в д невната.

— Реших д а хвърля ед ин поглед на къщата ви — казва татко, когато се появявам в

д невната. — Много е хубава!

— Аха! — кимвам и прокарвам ръка през челото си. — Вид я ли Холанд ?

— Да — кимва татко. — Поговорихме си за кратко.

За какво? Какво си казват хората, когато не са си говорили близо год ина?

— Много хубаво — казвам искрено. — А с мама?

— Разбира се. — Присвива нозд ри. Аха! Познат признак за семейно напрежение. — Май

още не си й казал, така ли?

Поклащам глава и кимвам по по сока на вратата. Татко тръгва след мен към антрето,

къд ето се обувам и обличам. Изглежд а изгубен в нашата къща, но точно сега нямам време за

това.

— Хайд е! — Отварям вратата и го изкарвам навън.

Качваме се в колата с обещаните под аръци на зад ната сед алка, а по сле тръгваме. Нямам

пред става къд е отиваме, а и не ми пука. Трябва д а говоря с него, но го чакам той д а започне

първи.

— На Рид жуей има ед но страхотно местенце — казва той. — Жестоки пържоли!

— Все тая. — Не съм глад ен.

— Добре. — Прод ължаваме в същата по сока и на мен ми се струва, че всеки момент ще

повърна, че трябва д а му кажа д а спре, за д а изляза, но точно тогава той се обръща към мен и

казва: — Мислих много за теб, Никълъс. Бих се обад ил и по-рано, но исках д а ти д ам време д а

обсъд иш нещата със Саша.

Кимвам, вперил поглед напред . По сле прошепвам:

— Няма д а го зад ържи. Казала на род ителите си и майка й смята, че е още твърд е млад а за

това.

— Мисля, че майка й е права — изрича пред пазливо баща ми. — За млад о момиче като

нея ед но д ете би било огромен товар, а и вие вече не ход ите, нали?

— Изборът не беше мой!

Свежд ам глава, по ставям ед ната си ръка върху корема, а с д ругата вд игам главата си. Не

мога д а говоря повече. Очите ме смъд ят, а гърлото ми се затваря.

Татко д око сва рамото ми, а след това отбива от магистралата и спира на някакъв

паркинг. Пръстите ми потъват в ко сата ми и аз се разтрепервам. Татко по ставя ръка на гърба

ми.

— Всичко е наред . Ще се оправиш.

И тогава вече не изд ържам повече. Сълзите бликват от очите ми и обливат лицето ми, а аз

си сед я и не мога д а сторя нищо повече.

— Слушай, синко — казва баща ми с изненад ващо успокояващ глас. — Ситуацията е

труд на за всеки мъж, но съм сигурен, че ти ще се справиш. Повярвай ми! С всеки изминал д ен,

малко по малко нещата ще си д ойд ат на мястото!

И прод ължава д а д ържи ръка на гърба ми много след като е спрял д а говори. Имам

чувството, че някой е изплакнал очите ми с белина — толкова сърбят. Сигурно така и

изглежд ат. Гърлото ми е твърд е свито, за д а говоря.

— Ще по сед им мъничко — отбелязва татко. — Какво ще кажеш д а пусна рад иото, а?

Аз кимвам и той го включва. Станция за популярна музика и сега разбирам защо хората

слушат под обна боза — тя про сто не д о стига д о сърцето ти. Хем е там, хем я няма. Само

запълва тишината.

След д есетина минути, които ми се струват цяла вечно ст, ние отново тръгваме.

— Кажи ми сега къд е искаш д а отид ем — обажд а се татко.

— Не съм глад ен — повтарям. — Про сто на тихо местенце.

И така, връщаме се отново на първоначалния план и се насочваме към пържолите под

звуците на лесни за слушане любими мелод ии.

В ресторанта не говоря о собено, а и татко не ме кара. Поръчвам си брускети и

непрекъснато искам д а ми д опълват кока-колата. Татко пийва ед на бира с пържолата си и

д вамата про сто си хапваме, пийваме и се глед аме през масата. Ресторантът изглежд а като

извад ен от каталог на „Икея“, а храната, която хвърчи покрай мен на път към глад ните

клиенти, ухае страхотно, но аз ед ва успявам д а се справя и с малкото, което съм поръчал.

— Какво ще прави Брид жит тази вечер? — питам внезапно.

— Не мисля, че има някакви конкретни планове.

— Каза ли й?

Очите ни се срещат и татко поклаща отрицателно глава. По сле пита:

— Ще кажеш ли най-сетне на майка си?

— Не знам.

Разказвам му за по след ните няколко д ена — за това, че напуснах отбора по хокей, а по сле

се престорих, че отивам на мача, обаче прекарах д ва д ена у Нейтън.

Татко се обляга в стола си и се почесва по главата.

— Знам, че за под обно нещо се говори труд но, но смяташ ли, че род ителите на Саша

биха искали д а обсъд ят проблема с нас?

— Може би — свивам рамене. Ед инственото, в което съм сигурен, е, че когато всичко

свърши, няма д а ми позволят д а припаря д о Саша. Тогава какво има за обсъжд ане?

— Ще о ставя този въпро с на теб — отсича татко. — Но иначе смятам, че вече можеш д а

кажеш на майка си.

— А аз смятам, че вече можеш д а започнеш д а говориш с Холанд — не му отстъпвам аз.

— Аз никога не съм преставал д а говоря с Холанд — тя е тази, която отказва д а ми

говори. Но иначе — накланя леко глава и ми се усмихва, — много ще се рад вам, ако пак

започнем д а си говорим.

— В такъв случай се по старай повече. — Не му се сърд я. Про сто знам как се чувства

човек, когато си мисли, че д ругият отказва д а направи усилие. Бях там, когато си тръгна, така

че отлично помня по какъв нескопо сан начин се измъкна от картинката.

— Тя смята, че само аз но ся вина за разд ялата с майка ви и аз не мога д а сторя нищо, за д а

я разубед я.

— Тогава защо д а опитваш? Добър план, татенце!

— Не че твърд е скорошното ти събиране с Брид жит помогна о собено — отбелязвам

нехайно.

— Това беше цяла година по-късно! — натъртва о стро баща ми. — И то няма абсолютно

нищо общо с нас и онова, което беше.

— Може би, но ти нямаш много свобод но време. Непрекъснато сте заед но.

— Вие със сестра ти живеете само на д ва часа път от мен! Вероятно помниш колко те

каних д а ни ид ваш по-често на го сти през лятото, а през есента д ойд ох специално, за д а

глед ам мача ти! Дотолкова ми стигат силите, Никълъс! Ако искаш д а ме вид иш,

ед инственото, което трябва д а направиш, е д а ми се обад иш!

— Ако искам д а вид я теб — д а. Но ти никога не си сам!

Татко отпива от бирата си, а по сле връща внимателно чашата на масата. По сле казва:

— Важното е, че сега съм тук, Ник! Имаш цялото ми внимание.

Вд игам вилицата си и я балансирам в д вата края межд у пръстите си. Гад енето така и не

ме напуска. Само се засилва или отслабва, но винаги си е там, в корема ми. Точно сега съм

малко по-д обре и ми се ще татко д а не трябваше д а се връща в Торонто тази вечер.

— Хей! — възкликва той. — Ама ние още не сме си разд али под аръците! Трябваше д а ги

вземем с нас!

След като приключваме с вечерята, той си поръчва кафе, а по сле излиза д о колата, за д а

д онесе под аръците. По ставя ги върху мод ерната масичка и се усмихва.

— Моят си го отворих на Колед а. — Когато го поглежд ам, обяснява: — Над явам се, че

нямаш нищо против, разбира се. Забрави го в колата.

— Няма проблеми.

Вземам първо най-малката кутия. Опакована е в хартия с цвят зелен металик, а на

картичката пише: „ЗА: Ник. ОТ: Бриджит.“ Късам хартията, отварям нетърпеливо кутийката

и вижд ам срещу себе си ед ин суперскъп часовник „Сейко“. Или поне така изглежд а.

— Кинетичен — обяснява татко. — Никога няма д а ти се налага д а сменяш батерии.

— Готино — кимвам. — Благод ари й от мое име.

— Можеш д а й благод ариш и лично след ващия път, когато говориш с нея.

Прид ърпвам към себе си и д ругите д ва под аръка, но първо избирам картичката.

Под писана е от татко и Брид жит, а вътре има чек за триста д олара.

— Благод аря! — казвам.

Останалите под аръци се оказват нов МРЗ/вид еоплейър и вид еоигра. Благод аря му и за

тях. Всичко е страхотно. Все неща, на които щях д а се рад вам много пред и шест сед мици, но

пък и пред и шест сед мици нямаше д а се разпад на толкова в колата на татко.

Татко си пие кафето, а след това плаща със златната си карта „Амекс“. По сле тръгваме

към колата.

— Трябва пак д а вечеряме заед но. При това скоро — казва и ме прегръща. — А ти ще се

оправиш, ще вид иш! Про сто ти трябва време.

Аз кимвам и прод ължавам д а вървя. Точно това искам и аз д а чуя, но не му вярвам.

Татко внезапно спира и ме поглежд а.

— Ник, знаеш, че можеш д а ми се обажд аш по всяко време, нали? Ще се рад вам д а те

чуя! Искам д а знам как си, как се чувстваш, о собено сега!

— Ще се обад я! — обещавам.

— Хубаво — казва баща ми и възд ъхва. — Ако мога д а ти помогна с нещо, само кажи!

„Само бъд и д о мен!“ — мисля си, но за тази вечер циврих д о статъчно. Качвам се в колата

и включвам рад иото. Гласът на Фил Колинс изпълва възд уха и аз се отпускам на сед алката и

позволявам на главата ми д а се изпразни клетка след превъзбуд ена клетка. Докато накрая там

о става само ед на мисъл: Саша, не мога повече!

Седемнайсет

Кийлър звъни в мига, в който се прибирам от работа. Отборът спечелил бронзов мед ал на

турнира, а Патрик — моят заместник на първа линия, получил д ве асистенции. Би трябвало д а

се рад вам за тях, но изобщо не ми пука д али са побед или, или загубили — връзката ми с хокея

ми изглежд а в д алечното минало. Все пак казвам на Кийлър, че се рад вам, и бързам д а

попитам по кое време д вамата с Гавин ще минат д а ме вземат. До снощи бях твърд о решил д а

не ход я на купона у Марк Геру, но си д ад ох сметка, че няма д а спечеля нищо, като стоя сам

вкъщи. Вярно, че бих могъл д а си сед я в стаята и д а препрочитам имейлите на Саша като

по след ния загубеняк, д а се питам защо не ми се обажд а от Линд зи и д а се гърча от

притеснение за аборта й. Но няма д а го направя! Не мога! Не мога повече!

— Ще д ойд еш ли? — изненад ва се Кийлър.

— Непременно!

— Ще отид ем някъд е към д есет — съобщава той. — Това означава ли, че вече се

чувстваш по-д обре?

— Не знам. Но със сигурно ст означава, че вече не мога д а стоя сам вкъщи и д а се

самоизтезавам.

— Браво на теб! — възкликва зарад ван Кийлър. — Точно затова смятах, че трябваше д а

играеш с нас, но, от д руга страна, не е зле наистина д а си починеш мъничко и д а влезеш във

форма. Чухте ли се със Саша?

Казвам му какво се случи и той изразява такава рад о ст за мен, че отвътре ме свива нещо.

— Но тази вечер не ми се говори по този въпро с, става ли? — д опълвам.

— Хей, нали никой не знае, човече! — изтъква очевид ното Кийлър. — Стига д а не си

съобщил официално, разбира се.

— Не съм, естествено. Но имах пред вид , че и с теб не ми се говори. Снощи бях с моя

старец и д вамата провед охме сериозен разговор по този въпро с и сега про сто не знам какво

повече д а кажа.

Кийлър няма нищо против д а забравим темата и не след д ълго вече обсъжд аме партито

на Марк Геру, за което аз отд авна съм се снабд ил с трева. Не че не мога д а разчитам на

приятеля си за това, но този път съм решил и аз д а внеса своя д ял. Навсякъд е някой познава

някого, така че в този случай размяната беше направена в уед инението на склад а на спортния

магазин.

Както и д а е. Почти всички, които познаваме, са решили д а се възползват от

заминаването на семейството на Марк Геру за Ню Джърси. Правилата са елементарни.

Паркирай на съсед ната улица. Не се мотай в д вора, пред извиквайки съсед ите д а извикат

полиция. Не о ставяй никакви веществени д оказателства (мръсни чаршафи, бирени бутилки,

фасове, кални отпечатъци). Марк вече е събрал мощен отряд д оброволци по почистването с

оглед изпълнението на третото правило. Та проблемът не е в него, а във второто правило. В

опред елен момент народ ът се сгорещява и му се приисква д а сложи някой и д руг хамбургер

на барбекюто, д а се по свети на прескачане на оград и или д а организира над превара по

хвърляне на разни неща в езерото. Дори и по сред зима.

В случай, че още не сте се д о сетили, семейството на Марк притежава богаташка къща

край езерото. Баща му е финансов ревизор, майка му е счетовод ителка и д вамата печелят

д о статъчно пари, за д а притежават огромна къща в Кортланд и ед но стаен апартамент в

Торонто, къд ето баща му отсяд а през сед мицата. Ако трябва д а бъд а честен, аз не познавам

Марк много д обре — но д о статъчно, за д а получа покана за това парти заед но със стотина

д руги.

Гавин и Кийлър се появяват малко след д есет. Аз казвам д овижд ане на мама и сестра ми,

които са решили д а глед ат настъпването на Новата год ина по телевизията, и се измъквам през

пред ната врата, скътал тревата в д жобовете си. Този жест ми се струва толкова познат — д а

си потупам д жобовете пред и излизане, за д а проверя д али не съм забравил тревата, — че си

казвам, че най-вероятно вече съм отново нормален. Хубаво чувство. Само д ето Нейтън не е с

нас.

— Запознай се! — отсича Кийлър, когато се вмъквам на зад ната сед алка на колата. — Това

е братовчед ка ми Джилиан! — Момичето д о мен е тънко и д ълго, с къд рава руса ко са и лице

като на Кейт Хъд сън. Тя се усмихва и се обръща към мен, а Кийлър ме пред ставя: — Това е

Ник.

— Зд расти! — казва тя.

— Зд расти! — отговарям аз.

По сле в разговора се намесва Гавин, избирайки тема, в която не ми се навлиза.

— Тренерът казва, че си напуснал отбора. Ключова по стъпка, човече! Каква е историята?

— Хей! — поглежд а го на кръв Кийлър. — Нали ти казах, че не му се говори по този

въпро с? Коя част от изречението ми не си разбрал?

Сърцето ми претупва и за части от секунд ата се питам какво ли още му е казал Кийлър.

Но вед нага си д авам сметка, че това е обикновена параноя. Знам, че приятелят ми за нищо на

света не би изръсил пред някой д руг нещо, което съм спод елил с него като тайна.

— Семейни проблеми, с които… ми е труд но д а се справя — смотолевям. Ето какво

става, когато се опитваш д а измисляш лъжи в д вижение. Трябваше д а го планирам по-

навреме, но вече е прекалено късно. Сега всички ще ме глед ат и ще се чуд ят каква е голямата

ми тайна. Хей, защо ли Ник Севърсън се отказа от хокея? — Треньорът прие вестта много

д обре — д опълвам. — Каза, че ако искам, по-късно мога пак д а се върна.

Което си е също голям жест. Защото би означавало д а върнат заместника ми в старата му

лига.

Гавин все още прод ължава д а ме зяпа от пред ната сед алка, когато Джилиан се привежд а

напред и потупва Кийлър по рамото.

— Хей, кой организира това парти?

— Има ли значение? — обажд ам се аз с антисоциалния си тон. — И без това не познаваш

никого! — Добре д е, може би отиването ми на това парти не беше чак толкова д обра ид ея.

Или може би про сто не съм в настроение за разговори.

Джилиан се смръщва. Не прилича на Кейт Хъд сън, когато се мръщи — прилича на

обикновена тийнейд жърка.

— Хубави приятели си имаш, Оуен! — казва, стиснала с д ве ръце сед алката пред нея.

— Ама аз не съм казал нищо! Не говори в множествено число! — защитава се Гавин.

— Про сто ед но момче, което познаваме от училище — обяснява й Кийлър, без д а обръща

внимание на язвителния й тон. — Неговите са заминали за Ню Джърси заед но със сестра му.

Гавин усилва музиката, така че д а не ни се налага д а говорим, и ето че не след д ълго вече

се вмъкваме през парад ния вход на Марк и оглежд аме обстановката. Музиката е над ута д о

д упка, а мацките изглежд ат горещи — изобилие от голи пъпове, тесни панталони и

престъпно къси полички. Вики, с ко са, нарочно изправена за вечерта, се но си с танцова стъпка

към нас и вед нага пъха език в устата на Кийлър. Той стиска зад ника й, който е ед ва

символично покрит от кафява кожена поличка. Аз прод ължавам напред към препълнената

кухня, къд ето Марк, Скоти, Хънтър и още цяла банд а момчета се наливат с бира.

— Ник! — над виква Марк силната музика.

Вад и ед на бира от хлад илника и ми я под ава и аз автоматично ставам ед ин от тях.

Говорим си така, че по-скоро крещим, д окато някакво момиче на име Денис не се появява в

кухнята и не отвлича Хънтър в д ругата стая. Аз пресушавам бирата си и също се насочвам към

бърлогата. На под а сед ят шестима и си д елят купичка трева. Ето това търсех! Присяд ам д о

ед но момиче, което познавам от групата по математика миналия срок, и си чакам ред а. Пред и

д а стигне д о мен, купичката свършва. Аз вад я моето пакетче трева и го под авам на ед но

момче на име Джона, което пълни купичката, взема си д оза, а по сле ми под ава хартията и

запалката. Момичето д о мен се пресяга, взема запалката и ме изчаква д а си свия д жойнта.

По сле ми го запалва. Вд ишвам бавно, като внимавам д а не погълна прекалено много д им, за

д а се разкашлям. Правя го вед нъж, д ва пъти, а след това под авам д жойнта на момчето от

д ругата ми страна.

Той ми се усмихва и аз му връщам усмивката. Вече усещам разликата. Тялото ми най-

сетне се отпуска и ед новременно с това се събужд а. Момичето от групата по математика има

д ълги мигли и големи пори на кожата. Никога не съм се д оближавал д о нея толкова много, че

д а забележа. Музиката звучи по-ясно, по-д обре и аз слушам и глед ам, и си чакам ред а, без д а

бързам си чакам ред а, и по сле отново започвам отначало. Не бих имал нищо против д а

изкарам така цялата нощ — в тази стая, с тези хора. Но по ед но време бирата, която изпих

пред и това, ми напомня за себе си и ми се налага д а отид а д о тоалетната.

Събувам си обувките и се насочвам към горния етаж на разузнаване. Никой не използва

спалните — всички врати са широко отворени и аз ги обикалям, а краката ми потъват в

меките килими и накрая отивам в банята д о главната спалня. Там има д ве мивки и д жакузи и

на мен ми минава през ума д а заключа, д а си го напълня и д а вляза в него. Но към този момент

устата ми е вече толкова пресъхнала, че се връщам в кухнята за още бира.

— Зд расти — промърморва някой, промушвайки се покрай мен.

Това е Джилиан, с бутилка бира в ръка. Облечена е със селска блузка с мъниста и впити в

бед рата д ънки. Тоалетът е нов за мен, което ме кара д а о съзная, че сигурно не съм я вижд ал,

откакто си е съблякла палтото.

— Зд расти! — позд равявам д ружески. — Как е?

— Добре. Вероятно не толкова, колкото за теб. — Кимва по по сока на очите ми и аз

потвържд авам с глава, че д а, знам, че зениците ми сигурно са разширени и нефокусирани.

— Къд е е Кийлър? — питам без никаква о собена причина, о свен това, че той е

ед инственият ни общ познат.

— Оуен е ето там! — по сочва тя към силно зад имената д невна, която функционира като

о сновен д ансинг. Тогава ми про светва, че тя над али изгаря от нетърпение д а разговаря с мен

след онзи крайно нелюбезен епизод в колата.

— Значи ти му викаш Оуен, така ли? — Това е ед но от най-гад ните имена, които съм

чувал. Точно като Фред ерик или Алистър. Освен това той си изглежд а като типичен Кийлър,

порад и което всички в град а го наричат с фамилното му име.

— Така съм свикнала — о свед омява ме тя. — Вече изглежд аш с ед на ид ея по-общителен.

— Про сто пред и ме хвана в лош момент. — Глед ам д а се уверя, че звуча любезно, за д а

компенсирам пред ишното си повед ение. — Но не трябваше д а си изкарвам безсилието на теб!

Не ми се сърд и, става ли?

Джилиан отпива от бирата си и се метва на барплота. По сле се провиква:

— Да пием за втория шанс!

Аз грабвам ед на бира от хлад илника и се приближавам д о нея.

— Е, какво правиш тук? Имам пред вид в Кортланд ? — питам.

— Дойд ох за малко на го сти на семейството на Оуен — отговаря тя. — Вие д вамата

отд авна ли сте приятели?

— Много отд авна. — Въпреки бирата, устата ми пресъхва все повече и аз прод ължавам

д а пия и се вторачвам в циците й. Малки са, но това не ме притеснява.

— Ехоооо! — размахва ръка пред лицето ми тя. — Пред полага се, че трябва д а глед аш

момичетата в очите!

Аз се усмихвам, глътвам още малко бира и се извинявам. Тя наистина прилича на Кейт

Хъд сън и аз се опитвам д а си спомня какви са циците на Кейт Хъд сън, но не съм сигурен

някога д а съм ги вижд ал.

— Би трябвало д а се целя по-високо — изричам с извинителен тон. — Но не позволявай

на никое д руго момче д а говори на циците ти, става ли?

Джилиан се смръщва, скача от барплота и се измъква към д невната. А моя мило ст тръгва

след краката си към любимата ми стая, къд ето прод ължавам д а се д русам. Когато най-сетне

отново излизам оттам, то е само защото съм преглад нял като вълк. Народ ът вече е накацал по

веранд ата, но за съжаление не вижд ам барбекю. Марк примамва всички ни вътре с гигантски

пакет крекери и стотици пакетчета чипс. Това е моята програма: д русане, пиене, храна, пиене,

храна. Схванахте картинката, нали? През о станалата част от нощта малко няма д а съм във

форма, но на кого му пука! Само външен проблем. Вътре всичко е наред . Спокойно и

безгрижно.

Музиката бучи в ушите ми. Нели, Никълбек, Джей Зи. Танцувам по-д обре, когато съм

над русан, така че танцувам, по сле пия (този път вод ка), а по сле след ва голямо пишкане и

очите ми не могат д а д ойд ат на фокус, но не ми пука. Повличам крака към кухнята, която сега

е пълна с момичета, които си правят препечени филийки, сед ят около масата и говорят.

Елд жения и Дани също са там и аз заставам на прага и ги слушам как успокояват плачещото

момиче на масата. По степенно се изяснява, че баща й бил арестуван за измами и всички

повтарят, че той щял д а се оправи, защото това не било истинско престъпление, примерно

като въоръжения грабеж, а след това Елд жения внезапно ме забелязва как вися на вратата.

— Ник, искаш ли препечена филийка с фъстъчено масло? — пита.

Дани също поглежд а към мен и казва:

— Аз не бих отказала!

Елд жения грабва д ве филийки хляб и ги слага д о то стера в готовно ст за след ващата

партид а. По сле казва:

— Ще ти ги д онеса.

Разговорът им очевид но е личен, порад и което аз се отправям към телевизионната стая в

д ругия край и сяд ам, за д а наблюд авам вихрещата се вид еоигра.

— Зд расти, Ник! — казва някой.

— Зд расти! — казвам на празното про странство в главата си.

Всъщно ст изобщо не след я д ействието на екрана. Мислите ми са насочени пред имно към

препечената филийка с фъстъчено масло. Ако трябва д а бъд а честен, по-голямата част от

тялото ми се намира успоред но на под а и безмълвно се моли за по-скорошната поява на тази

филийка. Точно в този момент се появява и Дани.

Сяд ам като примерен, ид еално функциониращ член на обществото и тя ми под ава

чинийка с препечена филийка и чаша с нещо оранжево.

— Какво е това? — питам, като поемам чашата.

— Обикновен портокалов сок — отговаря тя и сяд а д о мен.

— Благод аря! — Отпивам от портокаловия сок и по ставям чашата внимателно на

килима.

Дани привежд а глава към моята и русата й ко са се разлива по раменете й.

— Е, как мина Колед ата?

— Окей — кимвам. — А твоята?

— Страхотно! Трите ход ихме на ски за д ва д ена! — Трите ще рече тя, майка й и по-

голямата й сестра Ленор, която учи в университета на Монреал. Мисля, че точно това правиха

и миналата год ина и тъй като си го спомням, го изричам на глас, а Дани се усмихва и казва: —

Вярно е. Откакто татко се премести в Сиатъл.

По сле прод ължава д а ми разказва за ски ваканцията си, а през това време аз си поглъщам

препечената филийка. Която е толкова възхитителна, че ми струва огромно усилие на волята

д а не я вд игна и д а не обявя на всички колко е възхитителна. А по сле Дани казва:

— Не вярвах, че ще д ойд еш тук. Така и не отговори на имейла ми.

Да, наистина не ми хрумна д а отговоря на имейлите, които ми изпратиха за това парти.

Защото, първо, д о снощи нямах пред става, че ще ид вам и, второ, защото не ми се сториха

лични. Изричам и това на глас, а тя започва д а чопли килима и пита:

— Все още ли се занимаваш със Саша?

— Не — излъгвам.

Дани прод ължава д а чопли килима, сякаш там се съд ържа решението за по стигането на

глобален мир.

— Напротив! — изрича с вид на човек, който знае по-д обре.

И знаете ли какво? Изобщо не ми се занимава със спорове.

— Както кажеш, Дани.

Думите ми звучат така, сякаш излизат от тонколона. Нейните също. Всичко около мен се

д вижи на забавен ход .

— Малко ме боли, д а знаеш — смотолевя тя. — Това, че толкова нерви похаби зарад и нея.

— Хей, не го приемай лично! — Оставям филийката в чинията си и д око свам крака й. —

Това няма нищо общо с теб. Винаги съм те смятал за страхотна!

— Или про сто год на за чукане. — Дани свежд а глава и ко сата й пад а върху лицето й като

завеса.

Да, и това също, само д ето и д вамата знаем, че така и не стигнахме д отам.

— Пияна ли си? — питам и разд елям ко сата й, за д а й вид я очите. — Мислех си, че всичко

межд у нас е наред . Онзи път, когато ме взе в колата си…

— Да — изрича внезапно тя. — Малко съм пияна. — Изправя се на крака, вторачва се в

мен и д опълва: — Изобщо не мисля за теб!

По сле се обръща и напуска стаята.

Довършвам си филийката и се опитвам отново д а глед ам вид еоиграта. Гавин, който на

някакъв етап се е промъкнал в стаята, без д а го забележа, обявява:

— Ник, Дани те търси!

— Вече не — казвам му.

Вземам чинията и чашата си и ги о ставям на масичката. Иска ми се д а съм по-близо д о

музиката. Краката ми ме отвежд ат обратно в д невната и вед нага щом се озовавам там, ми се

иска д а не бях ход ил. Пред и д а чуя самата музика, чувам гласа на Аврил. Сякаш шепти право в

ухото ми: Аз съм с теб!

И в гърлото ми отново се над ига онова познато гад ене. Човекояд ното растение най-

сетне пробива д упка в стомаха ми и показва, ед но от листата си на външния свят. Намразвам

се. Не мога д ори д а се напия или над русам д о статъчно, за д а забравя! Започвам д а си

проправям път през бавно танцуващите д войки, без д а имам пред става накъд е отивам.

В ъгъла на стаята ед на д еветокласничка на име Меган е сед нала в скута на Марк Геру, но с

гръб към него. Той опипва циците й, а ед ин д руг тип, сед нал на стола срещу нея, опипва

коленете й и я мляска. Тя се кикоти и ед новременно с това го целува и аз не съм ед инственият,

който ги вижд а. Цялата стая ги глед а.

— Да не би д а чакаш шоуто секс на живо, а? — прошепва в ухото ми някакво момиче.

Обръщам се и се оказвам очи в очи с Джилиан. — Както изглежд а, след д есетина минути ще

стигнат и д отам.

И се обръща, пред и д а съм успял д а отговоря каквото и д а било, а аз започвам д а търся

някой, с когото д а си поговоря, но който няма д а ми зад ава глупави въпро си или д а ме

обвинява, че съм искал само д а чукам. И накрая се озовавам сед нал на д ивана д о Хънтър, който е изгубил пред ишното си момиче или може би е свършил с нея, или кой знае какво.

Проточвам врат и оглежд ам помещението за Кийлър, но не го вижд ам никъд е.

Наблизо танцува Джилиан. Вижд ам я в пролуките сред тълпата. Танцува като хипи, но на

нея някак си й отива и аз започвам д а местя поглед встрани и обратно към нея и д а поглежд ам

назад , смеейки се на някаква шега на Хънтър, която така и не съм чул. Сигурен съм, че

Джилиан е най-високото момиче в стаята, по-висока д ори и от мен. И тъкмо се питам точно

колко ли е висока, опитвайки се д а зад ействам окомера си, когато тя улавя поглед а ми.

Под хилва се и извръща глава. Аз също извръщам глава, а когато отново поглежд ам напред , тя

стои пред мен и хваща ръката ми. Аз се изправям, обаче не ми се танцува и й го казвам.

— На мен също не ми се танцува — казва тя. — Ела горе!

Стиска ръката ми и аз тръгвам след нея, а килимът гъд еличка стъпалата на краката ми

през чорапите. Стигаме д о горния край на стълбите и аз се вкаменявам като статуя. Някои от

вратите са вече затворени и се сещам, че би трябвало д а я пред упред я, но д окато се сетя д а го

направя, тя вече отваря вратата на главната спалня. Там Кийлър и Вики вече работят с пълна

газ и аз започвам д а се смея. Джилиан затръшва вратата, пред и те д а са успели д а се обърнат и

д а ни вид ят. Поглежд а ме смръщено, като че ли съм ид иот, и аз пак се разсмивам.

Не вижд ам д обре и не мога д а спра д а се смея. Сигурно окончателно вбесявам Джилиан,

обаче не ми пука. Даже не знам какво точно правя. Тя пробва след ващата врата, която обаче

не помръд ва, и се обръща към мен с изражение, което казва: „Защо не направиш и ти нещо?“ И

аз го правя. Пак се разсмивам, този път още по-силно. Докато накрая третата врата се отваря и

вътре се оказва чисто.

Влизаме и тя затваря вратата зад нас. Стените са бояд исани в прасковено и покрити с

плакати на коне. По рафтовете се вижд ат мед али и трофеи, а на нощното шкафче е по ставена

снимка — момиче в ко стюм за езд а с някаква възрастна д войка — твърд е стари, за д а й бъд ат

род ители.

— Това трябва д а е стаята на сестрата на Марк — казвам. Започвам д а се разхожд ам и д а

разглежд ам трофеите. На всички тях пише ед но и също име: Селин Геру.

Джилиан присяд а на леглото и ме поглежд а сконфузено.

— Може би не трябва д а бъд ем тук.

— Не мисля, че има проблеми — казвам и сяд ам д о нея. — Пред и всички врати бяха

отворени — като че ли нарочно.

Джилиан кима и пита:

— И сега ли ще се разсмееш?

— Ще се опитам д а се възд ържа — казвам и смръщвам сериозно лице.

— Ами вратата? Като глед ам, няма ключалка.

— А, д а!

Ставам, пъхвам облегалката на ед инствения стол в стаята под бравата и отново се

връщам на леглото.

Джилиан си събува обувките и ляга. Вижд ам зърната й под блузката и се изпъвам д о нея и

потърквам ед ното с върха на пръста си. Целуваме се. Аз се претъркулвам върху нея, пъхвам

ръка под блузата й и разкопчавам сутиена й. Готино! Събличам я и свежд ам поглед към онова,

което д око свам. Да, малки са, точно както си мислех, обаче са готини, и усещам, че вед нага

се над ървям. Джилиан очевид но също го усеща и прид ърпва лицето ми към себе си и пак ме

целува.

Толкова искам д а го направя! Искам тя д а ме д око сва и д а ми позволи д а правя с нея

каквото си поискам. Нещо ми под сказва, че ще бъд е много д обра. Може би начинът, по който

се усмихва.

— Джилиан — изричам. Гласът ми звучи странно, като че ли е чужд . — Не но ся нищо!

— Нямаме нужд а — прошепва тя. — Аз не искам д а стигам д отам. Про сто д а си

поиграем.

Това също не би било зле, д аже като че ли е по-д обре. И аз възд ъхвам, когато тя д око сва

д ънките ми. Готино! Го спод и, колко ми липсваше това! Вероятно не би трябвало, обаче ми

липсваше, но д о този момент изобщо нямах пред става колко ми е липсвало.

Обаче не мога. Не мога д ори това.

Сграбчвам ръката й.

— Не мисля, че мога д а го направя. — Джилиан ме поглежд а изненад ана. — Няма нищо

общо с теб! — побързвам д а д обавя. — В момента с никого не мога д а го направя!

Тя сяд а и притиска колене към гърд ите си.

— Извинявай — казвам.

— Няма проблеми. Про сто си мислех, че начинът, по който ме глед аш…

— Да, наистина те глед ах. Много хубаво танцуваш. — Поглежд ам тайничко към краката

й. Не си спомням д а съм я забелязал д а си сваля чорапите, но сега краката й са голи и ноктите

им са лакирани в бебешко розово. — Имаш страхотни крака! — д обавям.

По-глупаво нещо от това не можах д а измисля! Но в момента мозъкът ми е прекалено

развод нен, за д а измисли нещо умно.

— Благод аря — кимва тя и ме поглежд а.

Започвам д а се питам д али нямаше д а бъд е по-д обре д а не се бях д рогирал и д а се бях

прид ържал само към бирата. Онова гад но растение пак се разд вижва в мен и аз нямам понятие

как д а го спра.

— При мен нещата са много сложни — обяснявам. — И това няма нищо общо с теб!

— Казах, че няма проблеми! — повтаря тя. — Про сто ми се искаше д а поизпусна малко

парата, нищо повече. И реших, че мога д а ти вярвам — нали си най-д обрият приятел на Оуен!

— Мамка му! — цапвам се по челото. — Какво правя?! — Напълно бях забравил, че

Джилиан е братовчед ка на Кийлър. Как мога д а забравя под обно нещо?!

— Спокойно! — кимва тя, кръсто сва крака и помръд ва розовите си пръсти. — Нищо не е

станало.

Обаче аз исках д а стане и сега от самата мисъл за това, за нещата, които ми минаваха през

главата само пред и няколко минути, ми прилошава.

— Ами… в такъв случай… — Привежд а се и вд ига чорапите си. — Може би е време д а се

връщам д олу.

— Да си намериш някой д руг ли? — под хвърлям.

Джилиан свива рамене и оглежд а стаята за обувките си.

— Няма д а имаш проблеми в това отношение.

— Благод арско, човече! — промърморва саркастично тя и се изправя.

— Почакай още малко! — спирам я. Отчаянието е жалко нещо — над али някой го знае

по-д обре от мен. Ала не ми се иска нито д а о ставам сам, нито д а се връщам на купона. —

Защо не по сед иш още малко при мен и д а поговорим?

— За какво д а говорим?

— Нямам пред става. За каквото и д а е. — Разравям отчаяно мозъка си в опит д а измисля

нещо смислено. — Как е у Кийлър? Колко време ще о станеш при тях?

Зачатък на усмивка преминава през лицето й. Но тя прод ължава д а стои права.

— Хубаво е — казва. — Много харесвам семейството му. — Кръсто сва ръце пред гърд и и

ме поглежд а изпитателно: — Ти д а не би д а си размислил?

— Не, не! Само искам д а поговорим.

— Странна работа. Не о станах с впечатление, че те интересуват разговорите с ед но

момиче! — изрича насмешливо. По сле присяд а отново д о мен и аз съм й толкова благод арен,

че се ухилвам като първия глупак. — Е, каква е историята ти? Добре ли си прекарваш тази

вечер?

— В началото, д а — отговарям искрено. — Но мисля, че това започва д а се променя.

Джилиан се втренчва в мен, а аз в нея, но лицето й се размазва пред поглед а ми.

— Защо? — пита накрая.

— Защото изобщо не трябваше д а ид вам. — Познавам това момиче от не повече от три

часа, но внезапно това няма значение. Съпротивата ми се стопява и вече не мога д а го крия.

— Добре ли си? — поглежд а ме истински съчувствено тя.

— Добре съм — отговарям с изненад ващо твърд глас. — Но бившата ми приятелка е

бременна. — Джилиан д ори не примигва. Би трябвало д а стане ад вокат или психотерапевт. —

Много си устойчива на изненад и.

— Про сто не те познавам — казва и отпуска ръце върху д ънките си. — Освен това

под обни неща не са нещо необичайно. И какво ще правите сега?

— Нямам пред става. — В гърлото ми отново се появява познатата топка. Разказвам й за

Бъд ни вечер, за баща ми, за род ителите на Саша и за това как наскоро тя е отишла на го сти у

Линд зи, а Джилиан си сед и д о мен и кима и ме слуша внимателно.

— Ед на от приятелките ми има д вегод ишно д ете — казва, след като свършвам. — Казва

се Санд и. Бившият й ги по сещава всяка нед еля.

— На колко год ини е приятелката ти?

— На сед емнайсет. Труд но й е, но майка й много и помага. А и д вамата с бившия й все

още преспиват от време на време. — Възд ъхва. — А аз толкова често й повтарям д а го о стави,

че тя вече избягва д а го споменава пред мен. Обаче съм сигурна, че прод ължават.

— Вероятно. Случва се често. Но не и при нас. — Отпускам ръце в скута си и се

вторачвам в килима. И той е в прасковен цвят като стените, със съвсем пресни след и от

прахо смукачка, и никак не ми се иска д а повърна върху него. — Знам, че не би трябвало д а ти

разказвам всички тези неща. Сигурно превъртам. Ако съм ти писнал, можеш д а си вървиш. —

Оборвам глава и млъквам.

— Да не би д а възнамеряваш д а повръщаш? — оглежд а ме внимателно тя. — Да ти

д онеса ли нещо?

— Не. — Облягам ед на възглавница на стената и се отпускам върху нея. — Като си отспя,

ще се оправя. Иначе благод аря.

— Окей. — Изправя се на крака, но внезапно се обръща към мен и заявява: — Струва ми

се, че първо трябва д а си изясниш някои неща с приятелката си, пред и д а започнеш д а

преслед ваш хората по стаите. Но сигурно и ти вече си се д о сетил.

— Да, знам. — Клепките ми натежават.

— Вероятно утре няма д а си спомняш нищо от този разговор. — Прави крачка напред и

се привежд а над мен. — Колко пъти си го правил пред и? Имам пред вид с момиче, което

почти не познаваш?

Поклащам глава и тя сяд а отново на леглото и ме поглежд а в очите. Ако вече не бяхме

минали през всичко това, бих си помислил, че се кани д а ме целуне.

— Довед ох те тук, за д а се разсея — отронва, усмихвайки се на себе си. — Но не стана

така, както си мислех. Не че имам нещо против. — От какво да се разсееш? Сигурно съм го

изрекъл на глас, защото тя се под пира на брад ичка и отговаря: — Майка ми е в болницата. И

сега съм на го сти у Оуен, защото трябваше д а се махна за малко от нас.

— Защо?

— До гуша ми е д ошло от всичките й проблеми. И от известно време имам чувството, че

разболяват и мен. Вече не знам кое е реално и кое — не. — Поглежд а към кувертюрата, а по сле

бързо вд ига глава. — Направи опит за самоубийство. Говореше често за това, но никога не го

направи. Допред и д ва д ена. Сега баща ми е с нея в Уинд зор, но аз не мога повече. — Раменете

й се отпускат. — Както и д а е. Сигурно това ме е направило толкова устойчива на изненад ите.

— Съжалявам. — Сяд ам на леглото и погалвам рамото й. — Дали ще се оправи?

— О, ще се оправи! Но някой д ен пак ще се влоши. При нея нещата са така. Никога не се

променят.

— Съжалявам — повтарям. — Не знам какво д а кажа.

— Не е необход имо д а казваш нищо. И не искам повече д а говоря за това.

Аз протягам ръка и хващам нейната. Част от мен усеща, че не би трябвало д а го правя и

че всяко ед но от нещата, които направих тази вечер, би накарало Саша отново д а ме намрази.

Но все пак го правя. Джилиан свежд а очи към ръцете си и се приближава д о мен.

— Само не си въобразявай нещо — промърморва.

Главите ни се отпускат на възглавницата и тя обгръща с ръка гърд ите ми. Диша

повърхно стно, но не се разплаква. Труд но ми е д а направя това с нея. То е точно толкова

лично, колкото и д ругото, което правихме пред и. Напомня ми за про стичките неща межд у

Саша и мен. И ме заболява толкова много, че ми е невъзможно д а се отпусна.

Никой от нас не го прави.

Осемнайсет

Когато се събужд ам, установявам, че лявата ми ръка се е схванала. Часът е три и

сед емнайсет, а Джилиан д иша леко д о мен. Изглежд а абсолютно невинна в съня си, д о ста по-

малка, отколкото в буд но състояние, и аз свежд ам поглед към розовите нокти на краката й и

от гърд ите ми се изтръгва възд ишка на облекчение. Нещата межд у нас стигнаха много по-

д алече, отколкото би трябвало, но можеше д а бъд е и по-зле. Измъквам се от леглото и

започвам д а въртя лавата си ръка, за д а я накарам отново д а проработи.

Засега не се чувствам още съвсем нормален, но отивам натам. Вече вижд ам д обре, което

е показателно. Онова, което ми трябва сега, е вод а или още по-д обре — кока-кола. Разресвам

ко сата си с пръсти и тръгвам към д олния етаж.

В кухнята цари тишина, а запасите от безалкохолни напитки се оказват изчерпани, така че

изплаквам ед на от мръсните чаши в мивката и я пълня с обикновена чешмяна вод а. Това е

най-слад ката вод а, която някога съм пил, и пред и д а се усетя, съм изгълтал д ве чаши. Странно

е как човек може д а прод ължава д а крачи из света, независимо колко гад но се чувства.

Правя завой към д невната. Две момичета танцуват и пушат, а под ът и д иванът около тях

са пълни с тела в различни фази на заспиване. Метан — д еветокласничката, която сед еше в

скута на Марк, също е там, но аз съм сигурен, че все някой ще ме светне какво е станало по-

нататък. Насочвам се към телевизионната стая и ед ва не се препъвам в Кийлър. Той сед и на

под а с блажено заспалата в обятията му Вики и изглежд а ненормално трезвен насред стая,

пълна с момчета и момичета в полу и безсъзнание.

— Кийлър! — Измина д о ста време, откакто говорих за по след ен път, така че гласът ми

прозвучава по-силно, отколкото съм възнамерявал.

Той по ставя пръст на устата си и сочи към Вики, която отд авна е в страната на сънищата.

Премества я колкото му е възможно по-внимателно и тя се опъва на под а, без д а отвори очи.

— Вижд ал ли си Джилиан? — пита, когато д вамата се запътваме към кухнята. — Реших,

че сигурно сте си тръгнали. Къд е бяхте през по след ните д ва часа?

— Горе е и спи. Добре е.

— И през цялото това време си бил с нея, така ли? — сепва се приятелят ми.

— Не се тревожи! — вд игам ръка. — Нищо не е станало. Само говорихме.

Кийлър стиска устни и изръмжава:

— Не ме лъжеш, нали? Над явам се, че не би сторил нищо лошо на братовчед ка ми! В

момента има големи проблеми. Не мога д а говоря за това, но истината е, че по след ното,

което сега й трябва, е някой д а си поиграе с нея и д а я захвърли.

— Да, знам. Каза ми за майка си.

Кийлър примигва изненад ано.

— Защото аз започнах д а губя контрол и й разказах за Саша — прод ължавам. — Сериозно

ти казвам, бе, човек! Само си говорихме, а по сле заспахме!

Кийлър се отпуска на барплота и промърморва:

— А аз си мислех, че не искаш никой д руг д а знае за Саша.

— Про сто не бях на себе си. Лоша работа. И все още не се чувствам д обре. — Грабвам

чашата, която ползвах пред и малко, пълня я отново и поглъщам още вод а. — Смятам д а се

измъкна със след ващия с кола, който мисли д а си тръгва.

— Окей — изрича колебливо Кийлър. Не ми е ясно д али се притеснява за мен, или не

вярва на историята ми.

— Виж какво, можеш д а я питаш и сам, когато се събуд и!

— А, не, вярвам ти! — Махва с ръка той. — Мисля, че Джона се канеше скоро д а си

тръгва. Виж д али няма д а може д а те откара.

Джона ме хвърля д о нас и аз влизам на пръсти в къщата. Не че нарушавам някакъв вечерен

час или нещо под обно, обаче не искам мама д а ме вижд а в под обно състояние. Щом се

д обирам д о стаята си, се хвърлям вед нага на леглото и заспивам върху завивките. Сънувам

безброй сънища. Всички се сливат в ед ин и сякаш цяла нощ сънувам ед ин безкраен епо с. Само

д ето моят няма никакъв смисъл. Когато накрая се събужд ам, имам чувството, че съм спал д ни

наред , обаче рад иочасовникът ми показва ед ва 7:39 часа. Звънецът на вратата звъни, обаче аз

се претъркулвам по корем и не му обръщам внимание. В мига, в който спира, автоматично се

връщам в безсъзнание.

— Ник! — Това е гласът на мама и аз се претъркулвам обратно и отварям очи. — Нейтън е

д олу и те чака. — Облечена е във виолетовия си халат и звучи много сънено.

— Нейтън ли? — Потривам залепналите си от гурели очи и о ставам в леглото. Езикът ми

е като мръсен парцал.

— Връщам се в леглото — казва тя. — Ти се оправяй.

Глед ам невижд ащо след нея няколко секунд и, след което се насилвам д а стана от

леглото. По след ното нещо, което си спомням, е как ям портокали и споря с Брид жит в

някакъв безсмислен сън. Не че това, което сега се случва, е нещо по-д обро. Нейтън в д ома ми

пред и о сем сутринта на Нова год ина не би могло д а е д обра новина.

Слизам д олу, все още облечен във вчерашните си д рехи, и заварвам Нейтън в кухнята,

вторачен в гъргорещата кафемашина.

— Извинявай. Знам, че е рано — казва и очите му се стрелват за миг към мен. — Опитах

д а се свържа с теб по мобилния, но сигурно батерията му е свършила.

Пак започвам д а търкам очи и присяд ам д о него на масата.

— Прав си, че е рано. Какво става?

— Новогод ишното парти снощи. — Потропва по масата. — Баща ми вд игна голям

сканд ал зарад и него. Прибрах се вкъщи пред и д ва часа и му споменах някои неща, които той

не искаше д а чуе. И сега ми трябва местенце, къд ето д а се скатая за д вайсет и четири часа, д окато той се успокои.

— Няма проблеми.

Гъргорещото кафе и изглежд а, и вони отвратително. Ед инственото нещо, за което си

мечтая на този свят, е портокалов сок. Затова ставам и си наливам ед на чаша, д окато Нейтън

още чака кафето си.

— И какво по-точно му каза? — питам, след като отпивам няколко глътки.

— Ник. — Нейтън се смръщва и свежд а глава. — Не мисля, че и ти би искал д а знаеш.

Прав е. Обаче и не бих го признал. Глед ам как кафеварката се пълни с мръсната кафява

течно ст и прод ължавам д а пия портокалов сок. Какво е количеството информация, която

човек би трябвало д а знае за приятелите си? Какво би трябвало д а го питам — д али е отгоре

или отд олу ли? Или нещо д руго?

— Окей — изричам. — Няма нужд а д а ми казваш.

— По-скоро не искаш д а ти казвам — повтаря той. — Но няма проблеми.

— Виж какво. — Оставям чашата си на масата и го поглежд ам в очите. — Аз също не ти

казвам всичко, нали? Може би и за теб не е необход имо д а знаеш всичко за мен, както и за мен

не е необход имо д а знам всичко за теб.

— Да, ама, Ник… — Поглежд а ме тъжно Нейтън. — Някой д ен все ще бъд а с някого.

Над явам се, д е.

— Знам! — срязвам го. — Схващам, Нейт, но не искам д а знам под робно стите.

— Защото мислиш, че е против природ ата. — Гласът му звучи спокойно, но очите му

изд ават гняв.

— Никога не съм казвал под обно нещо! Защо д ойд е у д ома, щом смяташ, че така мисля?

— Защото си най-д обрият ми приятел. И не искам д а ми се налага д а ход я никъд е

д ругад е.

Пръстите ми обгръщат плътно чашата. Не искам д а говоря за това. Не искам д ори д а

мисля за това!

— Не е необход имо д а ход иш никъд е д ругад е — казвам му. — Откъд е ги измисляш тези

глупо сти? Май забравяш какво казах на баща ти, а?

— Не съм забравил, но когато разговаряме, го усещам. Ти всъщно ст не искаш д а знаеш!

Казваш правилните неща, но не искаш нищо д а става. Искаш от мен д а бъд а нормален.

Не искам той д а бъд е нормален. Не искам д ори аз самият д а бъд а нормален. Тази д ума

вече не означава нищичко.

— Ще се оправя — казвам. — По степенно ще свикна с това. — Снишавам глас и

д опълвам: — Про сто не искам д а вижд ам ясната картина в главата си!

Нейтън поклаща глава и се опитва д а скрие усмивката си.

— Искаш д а кажеш, че си пред ставяш ясно всичките си приятели как правят секс?

— Знаеш какво имам пред вид . — Но, да, обаче само когато ми го описват в подробности.

— Е, ще о станеш ли у нас?

Нейтън полага д лани върху масата и казва:

— Снощи на купона имаше ед ин тип, студ ент по журналистика. Поразгорещихме се

малко, но нищо сериозно. Сигурно никога повече няма д а го вид я.

Кимам, сякаш не вижд ам нищо лошо в това. Да го вземат мътните, Нейтън! Оказа се прав

за мен!

— Това ли каза на баща си? — питам.

— В общи линии — д а. Той беше първият човек, когото съм целувал от

четиринайсетгод ишен. Тъжна работа, нали? — прод ължава Нейтън, без д а ме изпуска от

поглед . — Даже не го харесах кой знае колко. Про сто ми се искаше за разнообразие д а бъд а с

някого.

— Всички се нужд аем от това.

— Опитай се д а го кажеш на баща ми.

Кафето най-сетне става. Грабвам ед на чаша за Нейтън и му я пълня. По сле казвам:

— Искам д а по спя още малко. Прибрах се малко пред и четири.

Той се прозява и промърморва:

— А аз д ори не съм лягал.

— Окей. — Под авам му кафето. — Хайд е!

Отиваме в стаята ми и аз вад я спалния чувал от гард ероба си и го хвърлям на под а,

заед но с ед на възглавница. Покатервам се в леглото си и вед нага затварям очи. Обаче Нейтън

още не е приключил с приказките си. Разпитва ме за партито у Марк и аз му разказвам

повечето от нещата, които си спомням. И макар че умирам за сън, се поколебавам, когато

стигам д о Джилиан. И Нейтън автоматично разбира, че крия нещо. Мисли, че е свързано с

Дани, обаче аз се пречупвам и му разказвам за случилото се с Джилиан.

— Чувствам се като парцал — признавам. — Вече не знам какво правя!

— Вие със Саша вече не ход ите — напомня ми той. — Така че, практически поглед нато,

не си сторил нищо лошо. — Казва го, само защото е мой приятел. Знае не по-зле от мен, че

съм по стъпил лошо.

Отварям очи и поглежд ам към Нейтън. Той също лежи със затворени очи.

— Не искам д а бъд а с никоя д руга — казвам. — Искам само Саша! — Това е и вярно, и не.

Не знам как би могло д а бъд е и д вете, но е така. Така го чувствам.

— Ник, сега не трябва д а се обвързваш с никоя! Твърд е си съсипан, за д а си наясно какво

искаш.

— Да, знам — прошепвам. И това е по след ното, което си спомням, пред и окончателно д а

откъркам.

* * *

Хубаво е, че Нейтън ми е на го сти, но след като на след ващия д ен той се прибира вкъщи,

за д а се изправи очи в очи с баща си, вече не мога д а под минавам факта, че Саша не се е

обад ила. Затварям вратата на стаята си, грабвам телефона и сяд ам на под а. Минава цяла

минута, д окато набера номера, а когато накрая се свързвам, вд ига майка й.

— Ник, не мисля, че трябва д а ти става навик д а прод ължаваш д а звъниш в нашия д ом —

казва го спожа Ясински.

Навик ли? Това ли правя? Но пред и д а успея д а кажа каквото и д а било, в ухото ми запява

гласът на Саша:

— Ник?

— Да. — Всичко, което мислех д а кажа, внезапно ми се струва много глупаво. Не мога д а

й кажа, че е непрекъснато в мислите ми или колко щастлив ме е направила, когато ми каза, че

й липсвам. — Не се обад и.

— Прибрах се от Линд зи ед ва тази сутрин.

— Е, помогна ли го стуването ти там? — питам с д обре изигран равен тон.

— Татко не ми е проговорил, откакто съм се върнала, но пък и не съм много сигурна, че

искам д а ми говори, така че… — Възд ъхва. — Не знам. Донякъд е.

Настъпилата пауза прод ължава ед на секунд а повече и аз стисвам зд раво слушалката,

поемам си д ълбоко д ъх и питам:

— Саша, искаш ли д а д ойд а с теб в сряд а?

Тя си прочиства гърлото и изрича:

— Не мисля, че от това ще ми стане по-лесно.

— Окей. Про сто искам д а бъд а сигурен, че си д обре.

— Ще се опитам — казва тя. — Ами ти?

— Липсваш ми.

— Ник…

— Не се притеснявай! Знам, че всичко свърши! Ще можеш ли само д а ми звъннеш след

онова, за д а съм спокоен, че си д обре?

— Разбира се — обещава тя. — Нищо не ми пречи. А ти се пази, чуваш ли?

— И ти също! Можеш д а ме потърсиш по всяко време.

Все още не съм готов д а сложа край на този разговор. Не я попитах д али ще бъд е буд на,

нито д али е уплашена. Но затварям. Вероятно така може д а се обобщи и цялата наша, вече

приключила връзка — аз никога за нищо не бях готов.

Деветнайсет

Ед инственият пред мет в училище, с който мога д а се справя, е изобразително изкуство.

Го спожица Наваро ни о ставя д а си рисуваме всичко, което ни ид ва отвътре — опред еля го

като загрявка. Нейтън е сед нал срещу мен и рисува старица в д ълга рокля по тялото. Лицето й

е сбръчкано, но тялото й е млад о. Той непрекъснато рисува такива откачени истории. Лично

аз пред почитам пейзажите или истински лица. Обикновено ги пред авам по памет и при това

го правя д о ста д обре. Но въображението е запазена територия само за Нейтън.

Неговият баща му е забранил д а ход и, къд ето и д а било цял месец, д ори и в училищния

клуб. Но иначе се справя д обре, д о ста по-д обре от мен. Снощи съм спал не повече от четири

часа и сънувах разни ид иотщини, които д ори не желая д а си спомням. И най-странното е, че

тази сутрин ад ски ми се ход еше на училище. Ала когато се озовах тук, сърцето ми пак се

разтуптя.

От часа по информационни технологии не помня нищичко. Не, чакайте, спомням си как

Джона ме плесна по гърба и каза колко страхотно било партито у Марк. Точно толкова

стимулиращи бяха и часовете по английски и физика. Ед ин от д аскалите направи някакъв

коментар, че сега всички сме били „вселени в развитие“.

Тук вече не изд ържах и обявих на всео слушание: „Не и аз! Аз приключих!“ Но ако

прод ължавам така, хората ще ме вземат за чуд ак. Истината е, че не искам никой д а разговаря с

мен, затова възд ъхвам облекчено, когато Дани ме под минава като малка гара в корид ора. Не

би трябвало д а се чувства засрамена от онази нощ у Марк, но точно сега не разполагам с

енергията, за д а й го кажа. Пък и не може д а се каже, че с нея някога сме били истински

приятели. Така д е! Не й се обад их нито вед нъж само за д а я питам как е. Но и не искам д а й

причинявам болка.

И това е най-д оброто, което мога д а кажа за нея, което не е кой знае колко.

Кийлър обаче няма как д а избегна. Затова, когато той се спира край моето шкафче,

незнайно защо започвам д а се чувствам така, както Нейтън се чувства с мен: Той всъщност не

иска да знае. Лошият късмет е най-вероятно заразителен. Всеки от нас би могъл д а стане

причина някое от момичетата д а забременее. Ед инственото условие е презервативът ти д а се

изплъзне в най-непод ход ящия момент.

— Тя ще се оправи, човече! — казва Кийлър. — Онези там знаят какво правят. Кога се

връща на училище?

— След ващата сед мица — отговарям. — Но вече няма д а бъд ем в ед ин поток — по

нищо.

— Така е по-д обре. За теб, имам пред вид .

Съмнявам се. Но той няма как д а го знае.

Точно в този момент покрай нас минава Нейтън, позд равява и д вама ни и прод ължава

напред . Щом отминава, Кийлър под хвърля:

— Нали ти казах, че той няма д а д ойд е на купона у Марк?!

— Той беше на д руг — в Торонто.

— Сигурно е бил само с обратни, нали? Разбирам, че е гей, но забелязваш ли как

напо след ък всичко започва д а се върти около тази тема?

— Точно както при теб всичко се върти около темата за свалките — под смихвам се аз.

— Глупо сти! — възкликва възмутено Кийлър, но по сле се изхилва. — Е, и за хокея също.

— Вярно.

Направо не мога д а повярвам как д о неотд авна тримата с Кийлър и Нейтън бяхме

практически ед ин човек. Ед инствената причина за разминаването ни, която ми хрумва, е, че

всъщно ст никога не е било така.

След ващите д ва д ена ми минават като насън — д аскало, работа, д аскало, работа, все

ед но и също. И не съм на нито ед но от тези места. Стряскам се, когато някой ме заговори, а

Брайън ми напомня д а се усмихвам и д а глед ам клиентите в очите. Това е ед но от д вете най-

важни неща, които той казва на всеки новод ошъл на работа в спортния магазин —

отношението към клиентите и къд е е мястото на палтото му. Обикновено мога д а върша тази

работа и насън, защото хората обичат д а пазаруват, но сега д ори и тази част от мозъка ми е

изключила.

Затова си налагам д а започна д а играя ролята на Ник Севърсън. Ха-ха-ха! Добър избор!

Даже отличен! Кво играеш, мой човек? Това е най-доброто от вида си! С кредитна карта?

Няма проблеми!

Няма начин някой д а направи разлика межд у истинския Ник и фалшивия Ник. Което си е

смущаващо. Бих могъл д а се правя на Ник Севърсън цял живот и никой не би забелязал

разликата. Стига д а не стъпвам на лед а, разбира се.

В края на работния д ен ме взема мама. Настанява се на мястото за пътника и затваря очи,

сякаш вече ми има пълно д оверие, че мога д а я откарам вкъщи без над зор. Но го прави някак

си много натрапчиво. Сигурно това е нейният начин д а ми каже, че ми има д оверие, без д а го

казва наистина. Аз също би трябвало д а й имам д оверие, обаче все още не съм й казал

нищичко за Бъд ни вечер. Тя безсъмнено прод ължава д а ми е обид ена за това и чувството като

че ли няма д а отмине скоро. Онова, което обаче не разбира, е, че аз прозирам мотивите зад

всяко нейно д ействие, което изобщо не спомага за сближаването ни — точно обратното,

отд алечава ме от нея.

— Как беше на работа? — пита накрая и бавно отваря очи.

— Нормално.

— Още ли ти е приятно там?

— Няма проблеми. — Глед ам си пътя, но я усещам как се смръщва д о мен.

— Утре, когато станеш за училище, вече ще съм излязла — съобщава. — Имам интервю за

нова работа.

— Страхотно! — Усмихвам й се. Онези резюмета, д ето ги пращаше, й о сигуриха вече д ве

интервюта по телефона, но засега нищо. — Желая ти късмет! Убед ен съм, че ще ги разбиеш!

— Виж в по след ното не съм много сигурна! — засмива се майка ми. — Онези

провокативни въпро си направо ме съсипват. „Какъв би бил вашият личен прино с за тази

работа? Опишете случай в настоящата си работа, когато благод арение на вас е била

пред отвратена потенциална катастрофа!“ И д руги от този род .

— Защо не си завед еш и ад воката? — под мятам на шега.

— А защо не вземеш ти д а отид еш вместо мен на тези интервюта, а? — парира ме мама.

— Теб те бива много повече в измисляне на отговори в д вижение — точно като баща ти.

Не би го казала, ако знаеше и половината от нещата, които се случиха напо след ък. Бих се

разсмял, ако имах сили. Но сега прод ължавам д а си карам — самото олицетворение на

сериозно стта.

— О, Никълъс! — възд ъхва мама, кръсто сва ръце пред гърд и и се втренчва през

прозореца.

— О, какво?

— Защо вече не можем д а си говорим като нормални хора? — свежд а тъжно глава тя.

— Мамо! — Толкова съм станал безчувствен, че изобщо не ми пука. — Стига с тази

мелод рама! Сега про сто си говорим за твоето интервю! Непрекъснато измисляш разни повод и

д а се оплакваш!

— Наистина — изрича хлад но мама. — Мисля, че е крайно време д а се науча в твое

присъствие д а се изключвам от чувства.

— Мамка му! — Изключително стимулиращо, мамо, няма що! — Разбери, не си играя

игрички с теб! Само защото не ти казвам всичко, не означава, че ти имаш право д а се д ържиш

така!

— Никълъс, не можеш д а очакваш д а се д ържиш така, както си искаш, и д а се

разминаваш без по след ствия!

— Но аз Не Съм Ти Направил Нищо! — изкрещявам.

— А аз Не Съм Ти Казала Нищо! — крещи в отговор тя.

Това са по след ните д уми, които си разменяме за този д ен.

Мама се измъква от колата в мига, в който спирам на алеята, след което аз отварям гаража

и паркирам колата вътре. Гневът ми се стопява в мига, в който прекрачвам стаята си. Свивам

се на леглото и се заслушвам в музиката на сестра ми, която д о стига д о мен през стената.

Чувствам се толкова самотен! Но тази вечер никой не може д а ми помогне, д ори и Саша. Утре

вечер всичко ще бъд е различно и повечето хора сигурно няма д а забележат. Пред и полагахме

такива усилия всичко д а се ръковод и от „ние“, а не от „аз“ и „ти“, и тази вечер пред почитам

също д а мисля за нас като за „нас“, но какво е онова нещо вътре в нея, ако не „ние“?!

Не по стъпихме честно с това същество. И изобщо не знам д али съществува начин д а

по стъпим така, че абсолютно всички д а бъд ат д оволни. Та онова мъниче си има и сърце, и

всичко! Вярно, че лекарите все още не биха могли д а чуят сърцето му, но то си е там! А скоро

няма д а бъд е! Скоро то няма д а бъд е абсолютно нищо и аз ще прод ължа напред , без него, но

вече нищо няма д а бъд е същото.

Много съжалявам, мъниче! Знам, че това няма д а промени нищо. Безполезно е д а

съжалявам, но не мога иначе.

Съжалявам!

Изгасям лампата и се пъхвам под завивките. Сънят ид ва на приливи и отливи. Не сънувам.

Про сто прехвърлям нещата отново и отново в съзнанието си и съм напълно буд ен много

пред и включването на алармата. Вчерашните д рехи са залепнали за тялото ми и аз ги обелвам

от него и се затътрям под д уша, а след това със същото темпо се насочвам към кухнята. Мама

тъкмо д овършва кафето си. Облечена е със светло сив ко стюм. Вд ига очи към мен и казва:

— Много рано си станал!

— Аха. Ти излизаш ли вече?

— Да. За онова интервю, за което ти споменах — отговаря в телеграфен стил тя.

— Спомням си. Късмет!

— Благод аря! — отвръща тя, внезапно разчувствана. Оставя чашата си в мивката и леко

се усмихва. — По-д обре д а взема д а тръгвам. Не е хубаво д а закъснявам.

— Много късмет! — повтарям. Късметът никога не е излишен и колкото повече, толкова

по-д обре. Освен това нямам какво д руго д а й кажа.

Присяд ам на кухненската маса с чаша портокалов сок в ръце и купичка корнфлейкс. А

по сле отивам на училище. Никога д о сега не съм тръгвал толкова рано за д аскало и когато

пристигам, там няма почти никой. Вземам на аванта ед на цигара от някакъв д еветокласник с

рошава рижа ко са и я изпушвам на паркинга д о училище. А хлапето, чието име изобщо не

запомням, ме глед а така, сякаш съм царска о соба, и непрекъснато повтаря името ми. По сле

ид ват д ве негови приятелчета и също го муфтят с цигари. Ед ин от тях пита д али и аз съм

ход ил на купона у Марк Геру и д али слуховете за Меган са верни. Казвам им, че не трябва д а

обръщат внимание на клюки и че по купоните стават какви ли не глупо сти. Вярно, и аз вид ях

част от нещата, но не е моя работа д а ги приказвам.

— Спокойно, човече! — под хвърля пъпчивия д еветокласник. — Про сто си питам!

— Но зад аваш глупав въпро с! — отсичам и сигурно изглежд ам много кръвожад но,

защото в очите на хлапетата прочитам страх.

Хвърлям фаса си и се връщам към д аскало. Холанд и Диего разговарят в корид ора. Тя

тъкмо прибира палтото си в шкафчето, а той се е облегнал д о него и се хили така, сякаш тя

току-що е изрекла нещо ад ски смешно. Не ме забелязват, а и аз не ги закачам.

Първите д ва часа имаме физика. Хвърлям тухлата, наречена учебник, на масата пред мен,

грабвам ед ин молив и започвам д а си д раскам нещо на хвърчащ лист. Не ми е възможно д а

стоя мирен. Непрекъснато шавам в стола и от време на време потропвам с пръсти по масата.

Момичето вляво от мен ми хвърля гневни поглед и и скърца със зъби.

След ващите няколко часа не д опринасят с нищо за под обряването на д еня ми. Учителят

ми по английски, го спод ин Дийбъл, трябва д а повтори името ми няколко пъти, д окато го чуя.

Нямам никаква пред става какви ги приказва — блея си нанякъд е и си мисля за след обед а.

Нямам пред става точно в колко часа ще се случи, но с всяка след ваща секунд а паниката ми се

засилва. Гласът ми глъхне, когато се опитвам д а кажа нещо, а го спод ин Дийбъл изсумтява

презрително, като че ли съм про сто поред ният му тъп ученик, нед о стоен за неговото време и

усилия.

— Благод аря за проникновеното тълкувание, Ник — изрича сухо, правейки се на

интересен.

Накрая ид ва време за обяд , обаче аз не съм глад ен. Социализирането изобщо не стои на

д невен ред . Нямам никакво желание д а сед я с Кийлър и Гавин и д а се преструвам, че всичко е

наред . Тялото ми само взема решение. Измъква се от стола и излиза под зимното слънце.

Възд ухът е студ ен, но за рад о ст няма вятър и аз тръгвам напред . Краката ми ме отвежд ат чак

д олу, д о езерото, къд ето спирам и се вторачвам във вод ата. Като я глед а човек, направо д а не

повярва, че някога става д о статъчно топла за плуване. Спомням си за онзи първи д ен със

Саша, за това колко неспокоен се чувствах. Сега всичко ми се струва нереално, сякаш никога

не е било, сякаш съм си го измислил. Почти съм сигурен, че от д нес нататък вече нищо никога

няма д а бъд е ид еално.

Прикляквам и пъхвам ръка във вод ата. Тя е лед ено студ ена и инстинктът ми за

само съхранение ми под сказва вед нага д а я извад я, но прод ължавам д а я д ържа така цяла

минута, д окато ме заболи.

По сле краката ми отново решават д а тръгнат и аз тръгвам след тях към парка на хълма.

Двама възрастни люлеят на люлките д ве момченца с д ебели плетени ръкавички. Друга жена

стои в о сновата на д ървената катерушка и не отлепя очи от малко момиченце с къд рава рижа

ко са, кацнало на върха.

— Пени! — провиква се жената. — Не си ли глад на?

— Не, мамо! — провиква се д етето. Има перфектен британски акцент, който я кара д а

изглежд а неестествено голяма. — Искаш ли вече д а слизам?

— Както ти искаш, миличка! — отговаря майката.

Момиченцето сяд а на върха на катерушката и се оглежд а важно. По сле пак се провиква:

— Скоро ще сляза, но не вед нага!

Говори толкова перфектно, че направо ме убива. Поглежд ам тази малка Пени, опакована

като за полюса, и й се усмихвам. Тя ми помахва от върха на катерушката и вика на майка си:

— Мамо, онова момче ни глед а!

Странно. Пени не е на повече от пет, обаче вече знае, че не съм мъж.

— Няма нищо, Пени — отговаря майка й и в гласа й се усеща леко притеснение. — Няма

д а ти направи нищо.

— Знам бе, мамо! — махва с ръка тя и се спуска от катерушката.

Обръщам им гръб и прод ължавам напред , но все още ги чувам:

— Мамо — казва д етето, — ти ще бъд еш д о мен много време, нали?

Направо не е за вярване как на ед но малко д ете могат д а му хрумнат под обни зрели неща.

Очевид но на някои се отд ава.

— Разбира се — отговаря майката. — Год ини и год ини наред !

— Год ини и год ини наред — повтаря Пени и в този момент сякаш я чувам как си казва:

„Колко време всъщно ст е това?“

Човек никога не може д а бъд е сигурен в нищо, д ори когато е на пет год инки. Вече ми

писва д а вървя и не знам къд е още д а отид а. Главата ми бучи и ми ид ва д а си изповръщам

червата, само д ето вътре няма нищо д руго, о свен корнфлейкс и портокалов сок.

Пресичам улицата и тръгвам покрай магазините на главната улица. Неколцина смелчаци

са решили д а се възползват от слънцето и разхожд ат кучетата си. Черен лабрад ор ретрийвър,

завързан за уличен знак пред вход а на „Старбъкс“, поглъща о статъците от пакетче чипс.

По сле пак започват къщите и аз тръгвам на север, след което завивам наляво. Това е

кварталът на Кийлър. Прекарал съм толкова много време тук, че ми е като втори д ом.

Повечето от съсед ите на приятеля ми все още не са свалили колед ните си украси, а семейство

точно срещу тях д ържи на моравата си шест елена. Дяд о Колед а обаче очевид но се е

поуморил и е прилегнал д а си почине. Отивам при него, изправям го и се зад ържам за малко

пред алеята на Кийлър.

Би трябвало д а се прибера у д ома и д а се заключа в стаята си. Не би трябвало д а отивам

д о вратата на Кийлър и д а звъня. Братовчед ка му може би не е вкъщи. Ами ако е?

Ала не мога д а се контролирам. Тръгвам нагоре по алеята и натискам звънеца. Джилиан

отваря. Смръщва се, когато ме вижд а, и казва:

— Го спод и, каква жалка картинка си само!

Нищо под обно. Игра на въображението.

Та тя застава пред мен в д ънки и пуловер на червени ивици, глед а ме изненад ано и ме

чака д а кажа нещо.

— Зд расти! — смотолявам.

— Зд расти! — позд равява тя. — Какво правиш тук?

— Аз про сто… разхожд ах се — опитвам се д а намеря д уми аз. — А по сле извед нъж се

озовах наблизо. — И по сочвам към Дяд о Колед а на отсрещната морава.

— Не си ли на училище? — пита и ме оглежд а внимателно.

— Всъщно ст, д а. — Тя протяга ръка и ме д ръпва вътре.

Джилиан се обляга на стената и ме глед а как си събувам обувките.

— Добре ли си? — пита. Щях ли д а бъд а тук, ако бях д обре? Поклащам глава и се

изправям неловко в антрето. — Искаш ли д а поговорим? — пита.

— Не. — Отсичам, обръщам се и се привежд ам за обувките си. — Трябва д а тръгвам.

— Не, о стани! — настоява Джилиан. — Ще ти направя нещо топло. — Доко сва ръката ми

и казва: — Много си студ ен. От колко време се разхожд аш навън?

Мисълта ми се връща към Пени и майка й в парка. Глад на ли си? Какво ме кара д а мисля,

че мога д а се натреса така на момиче, което познавам ед ва от шест д ена?

— Няма нищо, д обре съм — казвам. — Не е чак толкова студ ено.

Отиваме в кухнята и Джилиан приготвя д ва горещи шоколад а. Под ава ми ед иния и се

насочва към д невната. От стереоуред бата се но си някакъв д жаз, а на масичката вижд ам

отворен роман на Клайв Баркър.

— Трябваше д а ти се обад я, че тръгвам. Тогава д е, на Нова год ина — казвам, като се

отпускам д о нея на д ивана. — Про сто се чувствах много странно от цялата работа — не само

зарад и теб, но и зарад и онова, с моята приятелка.

— Бившата ти приятелка — напомня ми тя и накланя къд равата си руса глава.

— Да, права си, но точно в това е проблемът — че не я чувствам като бивша. — Отпивам

от горещия шоколад , а по сле си топля ръцете на чашата. — А ти имаш ли вести за майка си?

— Всъщно ст, д а. Баща ми казва, че вече била по-д обре. — Поглежд а ме ко со. — Иска

този уикенд д а се прибирам.

— Мислех, че ще о станеш по-д ълго.

— И аз така си мислех. Знам, че татко се справя с нещата по-д обре, когато не съм около

него. Когато съм там, започва д а ми се яд о сва, че не съм проявявала д о статъчно разбиране. —

Стисва зъби. — Проблемът обаче е, че вече изпускам от училище, а това ми е по след ната

год ина пред и университета.

— Майка ти трябва д а е била д о ста нещастна. — Не би трябвало д а проявявам такова

любопитство, но не мога д а се спра.

— Така е — кимва Джилиан и лицето й става безизразно. — Но всичко е въпро с на

химични реакции. За нея няма нужд а от причина, за д а бъд е нещастна. Всичко би могло д а я

направи нещастна, когато не взема лекарствата си. — Оставя чашата си д о романа на Клайв

Баркър и се обръща към мен. — Всъщно ст, защо д ойд е?

Отпивам пак от шоколад а си и казвам:

— Днес не мога д а изд ържа в училище. Опитах, но не се получава. — Ръцете ми са по-

студ ени от всякога, нищо, че д ържа топлата чаша. Чувствам се така, както онзи д ен в колата

на баща ми, но не искам д а изключвам като тогава. — Днес бившата ми приятелка прави

аборт. — Отд ръпвам се от Джилиан и заговорвам на стената: — Никой в д аскало… така д е, не

мога д а говоря с никого… а тя вече не ми позволява д а се д оближавам д о нея и… — Скачам

на крака и се уд рям в масичката. — Извинявай, много глупаво от моя страна д а д ойд а тук! Ти

си имаш д о статъчно грижи, за д а слушаш и моите. Пък и почти не те познавам!

Джилиан се изправя д о мен и казва:

— Моля те, сед ни! Няма нищо. Всъщно ст изобщо не искам д а се връщам към проблемите

на майка ми. Снощи с баща ми говорихме цял час и аз… — Поема си д ълбоко д ъх. — Да, не е

лесно. — Доко сва ръката ми и вплита пръсти в моите. — Хайд е, сед ни!

Аз сяд ам и тя сяд а д о мен. Знам, че тя чу как Гавин ме пита защо съм се отказал от хокея,

но този път решавам д а й обясня истинската причина, както и че д ва д ена се крих у Нейтън. À

тя ми казва, че трябва д а се върна в отбора колкото ми е възможно по-скоро. По сле спод еля,

че в род ния си град играе в някаква юношеска театрална трупа, която много й помагала —

много било полезно д а се преструваш, че си някой д руг. Може би точно това е и проблемът

ми с хокея — винаги съм си аз. Разпитвам я за театралната трупа, а тя казва, че през есента са

по ставяли ед ин мюзикъл и тя получила главната роля.

— Ти можеш д а пееш? — поглежд ам я изумено.

— Да, много обичам д а пея — отговаря с лека усмивка тя. — Когато бях малка, пеех на

всеки, който ид ваше у д ома. Организирах измислени конкурси с хлапетата от нашия клас и

слагах род ителите им за съд ии. Голяма отврат!

Усмихвам се и я моля д а изпее любимата си песен.

— Какво, сега д а пея?!

— Защо не! Мъничко.

Скръствам ръце пред гърд и и потъвам още по-д ълбоко в д ивана, очаквайки я д а откаже.

Вместо това обаче тя отпива глътка вод а, пред упрежд ава ме, че песента е мръсничка, и

започва. Държи главата си високо изправена и пее много приятно и тъжно, като ме глед а

право в очите. Оставям я д а изпее цялата песен, без д а я спра, но накрая тя сама спира точно

след припева.

— Наистина си д обра! — казвам напълно искрено. — Но ти сигурно си го знаеш.

Телата ни се намират толкова близо ед но д о д руго, че безпроблемно се сливат. Но на

Нова год ина прекарахме д ва часа прегърнати, без д а правим нищо д руго, така че сега

близо стта ид ва естествено, и по степенно се отпускаме на д ивана, д окато накрая телата ни се

преплитат. Чувствам как сърцето й бие срещу моето и ми ид ва д а се разплача, но не си

позволявам. Заравям лице във врата й и нежно я целувам. Прод ължаваме д а лежим

непод вижно. Старая се д а не мърд ам, за д а не сложа край на мига. Очевид но съм пристрастен

към това, а въобще не трябваше д а ид вам тук. Пръстите ми се плъзват по бузата й и аз се

отд ръпвам, за д а я поглед на.

Обаче Джилиан сигурно влад ее телепатия, защото се обръща ед новременно с мен и казва:

— Знаеш, че межд у нас нищо не може д а стане, нали? Не сме избрали под ход ящия

момент.

— Да, знам — кимвам тъжно. — Съжалявам. — Съжалявам за всичко и о свобожд авам

ръцете и краката си и усещам как кръвта се изтича от лицето ми.

— Питам се д али бихме се харесали, ако се бяхме срещнали при нормални обстоятелства

— размишлява на глас Джилиан, изправя се и протяга ръка към чашата си. — И какво щеше д а

се случи на онова парти?

— Пак щях д а те харесам — казвам аз. — Но какво би се случило, виж това не знам.

— При нормални обстоятелства сигурно изобщо нямаше д а бъд а на партито.

— Сигурно.

Сигурно и аз нямаше д а бъд а, ако д вамата със Саша още ход ехме. Всъщно ст и за трима ни

съществува цяла алтернативна поред ица от събития, които са могли д а ни се случат.

След ващите д вайсетина минути прекарваме в опити за разговори на всякакви д руги

теми, само не и на тези, които ни тормозят. Но те очевид но пак намират начин д а си

проправят път към нас, защото по ед но време Джилиан пита:

— Какво ще правиш, когато си тръгнеш оттук?

— Ще си отид а у д ома.

— А по сле?

— По сле ще я чакам д а ми се обад и. — Часовникът ми показва д ва и д вайсет и ед на

след обед . Може и вече д а е станало. Над явам се. Пак оборвам глава, но бързам д а си напомня,

че е за д обро. Дали и аз щях д а мога д а извед а това д ете в парка, д а вися под катерушката и

д а му обещавам, че ще бъд а винаги с него?

— Трябва д а тръгвам! — казвам.

— Няма нужд а д а бързаш — казва Джилиан. — Пред и три и половина не очаквам никого.

— Все пак трябва д а вървя. — Ставам и тръгвам бавно към вратата, като я чакам д а

тръгне след мен. — Извинявай за онова пред и!

— Така стана по-д обре — отговаря Джилиан. — И мисля, че ти също го знаеш.

Знам го. Ръцете ми висят като ненужни прид атъци и усещам, че д ушата ми е празна.

— Може ли д а те прегърна за д овижд ане? Сигурно никога повече няма д а те вид я.

— Разбира се! — изрича Джилиан с блеснали очи, сякаш изобщо не е било необход имо д а

питам. Пристъпва към мен и обгръща гърба ми с ръце. Аз също я прегръщам.

— Нищо не се знае! Някой д ен пак може д а се срещнем! — прошепва.

Аз я пускам и кимвам. Знам, че нищо повече няма д а се случи, но тя е права — така е по-

д обре. Онова, което е межд у нас, ще си о стане нед око снато. Това е точно вкусът на

чистотата, пред и д а я омърсиш.

Двайсет

Нейтън се обажд а в четири. Не знаел, че няма д а ход я след обед на училище, и искал д а се

увери, че съм д обре. Бих могъл д а му кажа за Пени — момиченцето в парка, и как накрая се

озовах пред къщата на Кийлър и се срещнах с Джилиан, но това ще почака. Напо след ък ми

писна д а се обяснявам, а о свен това всичко е само фон. Той знае, че Саша д нес е на аборт и

знае какво изпитвам. Той винаги знае.

— Не знам д али утре ще мога д а д ойд а на училище — казвам му. — Искам д а я вид я.

— Дали нейните ще ти позволят?

— Да, това е проблемът.

— Нали е казала, че в понед елник ще бъд е на училище? — напомня ми той.

А аз се опитвам д а чакам търпеливо обажд ането й. В сряд а вечерта стоя д о късно и

непрекъснато проверявам ту есемесите, ту имейлите си. Убед ен съм, че все някой щеше д а ми

се обад и, ако нещо не беше наред , но сега се налага д а чуя гласа й, про сто за всеки случай.

Рано на след ващата сутрин обаче се пред авам и й изпращам есемес.

Снишавам се, д окато мама излезе, а по сле казвам на Холанд , че няма д а ход я на училище.

Тя изобщо не се изненад ва и д ори не пита защо — вече знае, че няма д а й кажа.

Вземам мобилния и слушалката на д омашния телефон в банята и се пъхвам под д уша.

След сед мица и половина без хокей тялото ми вече се чувства различно — лениво от липса на

употреба. С изключение на лятната ваканция това е най-д ългият период , в който не съм бил на

лед а, откакто пред и д ве год ини изкълчих глезена си. Понякога обаче изкълчването може д а

бъд е по-фатално и от счупването и д есният ми глезен така и си о стана по-слаб от левия.

И най-д ребното нещо е в състояние д а те промени.

Избърсвам се и се паркирам пред телевизора. Може би Саша няма д а провери есемесите

си д нес. Може би си мисли, че съм на училище и затова ще се обад и чак д овечера. Но ще й

д ам още малко време. Не искам д а я буд я, ако още спи.

Така минават още час и половина — аз все така глед ам музикални клипове по

телевизията, а телефонът все така не звъни. Качвам се в стаята си и проверявам имейлите си.

Има някакъв спам, който ми обещава фиксирана ипотечна лихва, д руг, който пред лага

сед емд есет и пет процента отстъпка от мастило за принтери, а трети, който се опитва д а ме

под мами д а си уголемя пениса. Изтривам всичките и чакам точно д о 10:46. И тогава се

пред авам и набирам мобилния телефон на Саша. На второто позвъняване отговаря го спожа

Ясински и аз д отолкова се шашвам, че чувам нейния глас от телефона на Саша, че замръзвам.

— Ало? — повтаря го спожа Ясински. — Кой е?

— Да, аз съм. Ник.

— Зд равей, Ник. — Гласът й звучи официално и сд ържано, като че ли се опитвам д а й

прод ам прозорци, от които тя няма нужд а.

— Може ли д а говоря със Саша? — питам. — Още не ми се е обад ила, а искам д а се

уверя, че е д обре.

— Тя спи.

— Но д обре ли е?

— Справя се. — Тонът на го спожа Ясински се изо стря. — Ник, не искам повече д а се

обажд аш тук! Знам, че в училище ще се вижд ате, но е по-д обре д а спазвате д истанция. Зарад и

нея, разбираш ли?

— Про сто исках д а съм сигурен, че е д обре — повтарям. — Все още мисля за нея. — Това

е повече, отколкото исках д а кажа, но не спирам д отук. — Не исках д а става така! Знам, че тя

е много специална!

— Да, така е — съгласява се майка й. — Сега аз ще се грижа за нея. Не се притеснявай!

И телефонът в ръката ми замлъква. Първоначално си казвам, че Саша все пак ще ми се

обад и. Нали знае, че искам д а я чуя? Но часовете си текат и по сле ид ва след обед ът.

Понед елник е чак след три д ена. Той е про сто бъд еще — д ен, който може и никога д а не

настъпи.

Вече окончателно полуд явам. Не ме интересува какво казва майка й. Разбирам го, но

отказвам д а го чуя. Пъхвам мобилния в д жоба си, обувам си обувките, хвърлям палтото на

гърба си и тръгвам към къщата на Саша. Тя изглежд а самотна без колед ните си украси. А

Бъд ни вечер ми се струва точно толкова отд авна, колкото и лятото.

Тръгвам бавно по алеята на семейство Ясински и натискам звънеца. Лицето на го спожа

Ясински се изопва, когато отваря и ме вижд а.

— Ник, не трябва д а ид ваш тук! — казва и бръчките по челото й се увеличават. —

Мислех, че вече сме се разбрали! Това е по след ното, което й трябва сега на Саша!

— Съжалявам! — Привежд ам глава, но не помръд вам. — Трябва д а я вид я!

— Значи ще ми създ аваш проблеми, така ли? — Го спожа Ясински стяга зд раво колана на

жилетката си и ме изпепелява с поглед .

— Не, но… — Започвам д а търкам ръбовете на д ънките си. — Може ли поне д а я питате

д али иска д а ме вид и? Моля ви се! — Гърлото ми пак започва д а се стяга. Не мога повече д а

изд ържам д а говоря с майка й, обаче краката ми отказват д а помръд нат.

— Защо правиш нещата по-труд ни, отколкото вече са? — вирва глава го спожа Ясински.

— Разбираш ли какво правиш, Ник?

Да разбирам, обаче пак не мога д а помръд на.

— Моля ви! — изричам прегракнало. — Само я попитайте!

И д вамата чуваме стърженето в гласа ми и аз примигвам срещу отворената врата, като се

моля д а не се разрева. Моментът се проточва. Аз не мога д а говоря повече, а тя отказва д а

говори повече. Накрая пускам д ънките си и вижд ам как го спожа Ясински свива устни и

отсича:

— Добре, ще я попитам! Изчакай тук!

Затръшва вратата под но са ми и за момент си казвам, че това е краят, че съм пропилял и

по след ния си шанс. А по сле тя се появява отново и ме кани вътре, като шепне

съзаклятнически:

— Саша е в стаята си!

Пуска ме д а мина покрай нея. Чувствам поглед а й в тила си, д окато се качвам по

стълбите. Вратата на Саша е затворена. Отварям и тихо се намъквам вътре. Пуловерът под

палтото ми е залепнал на гърба ми. Побързвам д а изтрия д лани в д ънките си, защото те също

са влажни.

Саша лежи на леглото в тъмнозелен анцуг, под пряла гръб на възглавниците. Ко сата й е

сплескана и под очите й има огромни тъмни кръгове, но иначе е д обре. Глед а телевизия, което

е нещо ново в стаята й. Поглед ът й се плъзва към мен, когато ме вижд а.

— Зд расти! — изричам тихичко. — Обажд ах се, но ти още спеше.

— Да, мама ми каза. Мислех д а ти се обад я по-късно.

— Няма д а се застоявам. — Заставам пред тоалетката й и усещам гърлото си като

изстъргано с шкурка. — Про сто исках д а вид я как си.

— Добре съм — отговаря тя и започва д а върти ръкава си. — Малко ме боли още.

Тогава забелязвам шишенце тиленол на нощното шкафче д о нея, точно д о висока чаша с

натурален сок, който ми прилича на червени боровинки. Там е и нейното любимо старо мече.

Облягам се на тоалетката, стискам зд раво ръба й и свежд ам глава.

— Ник, нед ей! — заповяд ва ми Саша.

— Няма. — Преглъщам. — Рад вам се, че си д обре. — Преглъщам пак, твърд о решен д а не

влошавам нещата, но когато вд игам очи, вижд ам, че по бузите на Саша се стичат сълзи. И

тогава моите също бликват неуд ържимо. Няма що, много твърд мъж съм!

— Гад но ли беше? — питам прегракнало.

Саша изтрива очи, но сълзите й прод ължават д а се стичат.

— Про сто бях много уплашена. — И ме поглежд а право в очите. Не трябваше д а го

правя! — Никога не съм мислела, че ще извърша под обно нещо! Понякога д ори не ми

изглежд аше реално — д о вчера. — Плъзга пръсти в ко сата си и потреперва. — Но най-лошото

е, че се рад вам, зад ето всичко свърши.

Присяд ам на леглото д о нея. Прод ължавам д а под смърчам, но разкопчавам бързо палтото

си и го хвърлям на под а.

— Беше права — прошепвам. — Още не сме готови д а имаме д ете!

— Да, знам. — Тя стисва очи и аз погалвам ко сата й. Тя примигва и по ставя ръка в моята.

Прегръщам я много внимателно и нежно и тя заравя лице в рамото ми.

И по сле д ълго време никой от нас не отронва и д умица. В мене всичко бучи и трещи,

очите ми горят, а Саша прод ължава д а потреперва лекичко д о мен. Сритвам обувките си и

вд игам крака на леглото. Саша се измества, за д а ми направи място. Лежим с глави на

възглавницата, д окато накрая вече не чувствам нищо. Мисля, че онзи бурен в червата ми най-

сетне е мъртъв, но не знам как д а събуд я чувствата си.

— Мога д а се върна на училище и още утре — промърморва по ед но време Саша, а

лицето й е само на сантиметри от моето.

— Но мисля, че е най-д обре д а изчакам д о понед елник. — Отмята кичур ко са от очите си

и д опълва: — Утре няма д а мога д а се концентрирам.

— Кога трябва д а отид еш пак на лекар? — питам, вече значително по-спокоен.

— След около д ве сед мици. На контролен преглед .

Кимам с очи и прод ължавам:

— Баща ти още ли ти се сърд и?

— Не съвсем — възд ъхва Саша и стисва устни. — Имам чувството, че про сто вече не знае

какво д а ми каже. — По сочва към новия телевизор в стаята си и обяснява: — Купи ми го

пред и няколко д ена. Каза, че и без това възнамерявал д а ми купи телевизор за рожд ения ми

д ен, та нямало значение, ако ми го купи и по-рано.

Лежим и примигваме и се опитваме д а се успокоим.

— Майка ми е страхотна — обажд а се по ед но време Саша. — Взе си отпуска, за д а стои

при мен. И знам, че ти е казала, че не иска д а се вижд аме д нес.

— Аха. Освен това ми затвори телефона, но аз не изд ържах.

— Зад ържам за момент д ъха си, а по сле изд ишвам. — Не можех д а спра д а мисля за теб и

за онова, което става. Даже вчера се чупих от д аскало. След обед . Не бях в състояние д а се

концентрирам за каквото и д а било.

Саша впива очи в моите. По лицето й се изписва тъга и тя протяга ръка и д око сва бузата

ми. Аз съм си все така безчувствен, но някак си успявам д а я усетя, и в този момент ми хрумва,

че никога повече няма д а бъд ем толкова близки. Кожата ми се затопля там, къд ето са били

пръстите й, но съм твърд е изцед ен, за д а стана още по-тъжен, отколкото съм.

— Можеш ли д а о станеш още малко? — пита.

Като че ли може д а разбере всяко нещо, което си мисля, само от ед ин поглед . Колко

време трябва за разпад ането на под обна връзка? Част от мен се над ява д а е д ълго, много

д ълго. Другата част обаче иска д а си о стана безчувствен. Аз съм вселена в развитие, а Ник от

този момент отваря уста и казва:

— Докогато искаш. Или д окато майка ти не ме изгони.

Саша почти успява д а се усмихне, когато казва:

— Няма д а го направи. Тя знае, че искам д а бъд еш при мен.

Сгушваме се ед ин в д руг на леглото и глед аме някаква сапунка, която никой от нас не

след и. Ако трябва д а бъд а честен, аз д ори не глед ам. Само д ишам спокойно д о Саша,

по степенно ид вайки на себе си. След като сапунката свършва, тя се изправя, взема чашата си и

изпива сока от боровинки.

— Искаш ли още? — питам.

— Благод аря — казва и ми под ава празната чаша. — В хлад илника има още много. Ако

искаш, и ти си вземи нещо.

Отивам тихичко д о кухнята на семейство Ясински и отварям хлад илника. Той се оказва

д обре заред ен със сокове, безалкохолни напитки и три различни вид а прясно мляко. Напълвам

чашата на Саша със същия сок и си вземам ед ин „Севън ап“. Кръглата маса си е пак д о стената,

точно както беше, когато вечерях тук за по след ен път. На нея лежи кутията с моливи на

Питър. Жълто-зеленият е наполовина извад ен. Това е любимият му цвят. Книжките му за

оцветяване са пълни с хора с жълто-зелени лица. Някои неща никога не се променят.

Го спожа Ясински се появява в кухнята, пред и д а съм успял д а се измъкна незабелязано.

Застава пред затворения хлад илник и пита:

— Тя д обре ли е?

Странна работа. Прекарах по след ните няколко сед мици с мисълта, че аз съм по след ният

човек, който е в състояние д а д ад е правилен отговор на този въпро с, а сега се оказвам

ед инственият, който го знае.

— Добре е — отговарям любезно. — Ще й занеса още натурален сок.

Го спожа Ясински кимва и излиза от кухнята. Връщам се в стаята на Саша, под авам й сока

и присяд ам на ръба на леглото.

— Майка ти току-що пита за теб. И межд у д ругото, иска д а стоя д алече от теб.

Дори не я обвинявам. Про сто такъв е животът.

— Да, знам — кимва Саша. — И д вамата ми казаха д а стоя д алече от теб.

— А на училище?

Върху лицето й се разлива позната физиономия на концентрация.

— Само д а си по смял д а ме игнорираш там! — Отсича. — Не искам д а се д ържим като

непознати както през по след ните сед мици!

— Аз също не искам. — Като че ли е възможно. — И не мисля, че след всичко това сега

бих могъл д а те игнорирам!

— Правилно — кимва и по сле прошепва: — Но ще бъд е различно. В училище ще си

говорим, но никакви обажд ания повече вкъщи! На род ителите ми никак няма д а им хареса, а

и аз искам д а запазим известна д истанция. — Потрива очи. — Сега всичко се върна.

— Разбирам те. — Поглежд ам към черните чорапи, смъкнати д о глезените й. По след ния

път, когато бяхме на това легло, межд у нас се случиха толкова много неща. — Знаеш, че

винаги, когато ти се прииска, можеш д а ми се обад иш — ако ти се говори с някого, д е.

— Благод аря — отговаря, но и д вамата знаем, че няма д а го направи. Познавам я толкова

д обре, че разбирам д ори и най-д ребния й жест.

Саша ме поглежд а с уморени очи. Слепената й от пот ко са виси безжизнено на раменете

й, а изпитото й лице е точно толкова бяло, колкото и стената зад нея. Обичам я толкова

много! Само д ето сега любовта ми се превръща в болка. Не искам д а я помня така. Не искам,

когато я поглед на, д а се чувствам по същия този начин. Но вероятно ще стане точно така.

Това не е нещо, от което мога д а избягам.

— Изглежд аш уморена — казвам тихо. — Още сън няма д а ти се отрази никак зле. — Не

ме разбирайте накриво! Не искам д а си тръгвам, но рано или късно и това трябва д а стане.

— Вече звучиш като майка ми — промърморва тя и се прозява.

— Но би могло д а бъд е и по-зле — д а звуча като баща ти! — отвръщам шеговито.

— Да бе — усмихва се Саша и кръсто сва глезени д о мен. — Не мисля, че е възможно.

— Над явам се. — Ще ми се д а мисля, че ако ед ин д ен моята д ъщеря тийнейд жърка

забременее, няма д а се д ържа като по след ния ид иот. — Тази вечер смятам д а се обад я на баща

ми, д а му разкажа какво става.

— Ами майка ти? Каза ли й изобщо?

— Ще й кажа. Вед нага, щом се прибера.

Саша накланя глава и ме поглежд а така, сякаш пита: „Защо ед ва сега?“ А аз не знам защо,

о свен д ето про сто така стана и не мога д а го върна назад . Тази работа, д ето се правя на Ник,

май не ми се отд ава, а д нес пък изобщо не мога д а играя. Ако почукате по гърд ите ми, сигурно ще изкънтят на кухо.

— Знам, че отд авна трябваше д а й кажа — признавам. — Дори баща ми е на това мнение.

Трябваше д а й кажа още на Бъд ни вечер.

— Майка ти е готина — казва Саша. — Сигурно в началото ще се разтревожи, но по сле

всичко ще бъд е наред .

— Да. — Саша винаги знае какво д а каже, д аже и в д ен като д нешния. — Ти говори ли

вече с Линд зи?

— Снощи ме е търсила, но на мен не ми се говореше. Сигурно по-късно ще й се обад я.

— А на мен ми се обад и Нейтън — вчера, когато се чупих от д аскало. — Протягам ръка,

вземам кутийката със „Севън ап“ и отпивам няколко глътки. — Понякога имам чувството, че

той е ед инственият човек, о свен теб, който вед нага разбира какво чувствам.

Той и Джилиан, но тя вече си тръгва, а аз още не съм готов д а изслушам под робно стите

около запознанството с онзи студ ент по журналистика. Това, второто, опред елено е нещо,

върху което ще се наложи д а поработя. Всъщно ст то не е ед инственото, но сега, когато

хокеят вече не влиза в програмата ми, ще разполагам с повече време.

— Той е много д обър човек — казва Саша.

— Така е — съгласявам се аз. Той и Саша са най-д обрите хора, които познавам.

— Знаеш ли, може би в крайна сметка ще бъд е д обре вече д а си тръгваш. — Пипва се по

главата. — Трябва д а се изкъпя. Ко сата ми е отвратителна.

— Нищо под обно!

— Сигурно си о слепял — усмихва се тя.

Ставам и заставам д о тоалетката й, изчаквайки я д а стане.

— Можеш ли д а се къпеш в това състояние? — питам.

— Мога, но не във вана. Само на д уш. — Отмествам се, за д а може д а извад и чисто бельо

от чекмед жето зад мен. — А по сле трябва д а си измеря температурата.

Да, май четох и за това в интернет. Треската би означавала инфекция. Кървенето е

нормално, но ако не е прекалено. Казват, че абортът бил ед на от най-безопасните хирургични

процед ури, но това не означава, че няма неща, които не трябва д а се след ят. Като си мисля за

това, изпитвам облекчение, че не го направихме сами и че майката на Саша е д о нея и се

грижи за нея.

— Окей. — Привежд ам се и целувам нежно челото й. — Ще се вид им в понед елник.

— Да, д о понед елник. — Саша скръства ръце пред гърд и, точно както направи през онзи

д ен, когато хукнах след нея в училище. По сле изрича бързо: — Благод аря ти, че д ойд е! Не

знаеш колко много означава това за мен!

Пъхвам ръце в д жобовете и кимвам. Вече сме в края. Няма нищо за казване.

Ед инственото, което трябва д а направя, е д а изляза през тази врата.

Двайсет и едно

От д невната в нашата къща се разнасят гласове, смесващи се с мрачните акорд и на китари

на някаква английска група. Сестра ми е музикален инвалид и все слуша тези боклуци, д ето

ми лазят по нервите. Минавам покрай стаята, решен д а не я закачам, но точно тогава чувам

мъжки глас и се заковавам на стълбите. Над никвам и вижд ам след ната картинка: Холанд и

Диего сед ят ед ин срещу д руг на масичката и играят скрабъл.

Все ед но се върнах поне с три год ини назад във времето. Някъд е оттогава семейната ни

д ъска за скрабъл не е излизала на бял свят. Диего ме поглежд а през рамо, усмихва се и казва:

— Зд расти, Ник! Как е?

— Добре — отговарям. — А при теб?

— Бива — отвръща той.

Холанд ми се усмихва, за д а д ад е и тя своя прино с към зад ълбочения разговор, след

което аз се обръщам и пак тръгвам по стълбите. Качвам се в стаята си и сяд ам на под а д о

леглото. Чаршафите ми са на кълбо и матракът е оголен. През по след ните няколко д ена сънят

ми се състоеше пред имно от въртене във всички по соки и сега се чувствам изтощен, обаче

няма д а легна.

Когато чувам, че мама се е прибрала, слизам в кухнята и я хващам в момента, в който

вад и брюкселското зеле от хлад илника.

— Може ли д а поговорим? — питам. Човек би си помислил, че след толкова д ни

мълчание не бих могъл д а го кажа, но не е така. Сега съм на автопилот и ми е все тая.

— Мммм — обажд а се тя, като прод ължава д а оглежд а хлад илника. Равният ми тон

очевид но не е успял д а зад ейства алармата й. — Какво има?

— Ами, искам д а кажа… — И по сочвам хлад илника, въпреки че тя изобщо не ме

поглежд а. — Можеш ли д а спреш за малко и д а поговорим?

Тук вече мама изправя гръб и ме поглежд а в очите. Затваря хлад илника и кимва по по сока

на масата. Дръпвам си стол, изчаквам я д а сед не и сяд ам срещу нея. И вед нага след това

изтърсвам:

— Саша направи аборт.

Мама накланя глава. Стисва устни. Втренчва се в мен, без д а каже нищо. Аз свежд ам очи

към масата, по сле обратно към нея и чакам д а о смисли чутото.

— Добре ли е? — пита накрая.

— Ще се оправи.

Очите на мама са неразгад аеми. Вд ига глава и отваря уста.

— Нямах пред става, че вие д вамата сте стигнали чак д отам.

— Бяхме, пред и д а се разд елим — изричам безстрастно.

— И кога стана това? — пита мама.

— Вчера. — Гърлото ми започва д а пресъхва. Не съм близвал капчица вод а след срещата

със Саша. — Ед ва д нес я вид ях.

— Род ителите й знаят ли? Има ли кой д а се грижи за нея?

Кимвам тежко и обяснявам:

— Даже майка й я завед е за аборт. И сега е вкъщи при нея. — Мама се привежд а леко към

мен, а аз прод ължавам: — Казвам ти го ед ва сега, защото вземаш нещата прекалено навътре. И

про сто не знаех какво д а ти кажа.

Мама вд ига глава. Сигурно онова, което казах, не й д опад а о собено, но си е самата

истина.

— Никълъс, винаги можеш д а говориш с мен! Колко пъти д а ти го казвам?

— Невинаги! — протестирам. — Не можеш д а очакваш д а ти казвам всичко!

— Но си казал на баща си, нали?

— Е, д а — признавам. — Но това е различно. Той не е непрекъснато около мен. — Вече

съм твърд е уморен, за д а минавам през всичко и с нея. Защо трябва д а се обяснявам толкова?!

Защо тя не може про сто д а отвори очи и д а вид и нещата такива, каквито са?! — Както ще д а

е. Сега не това е важното. Важното е, че ти казвам. И ако сега решиш д а кажеш нещо против

него зарад и това, аз… — Целият се зачервявам. Чувствам го.

— Не възнамерявам д а казвам нищо под обно — изрича мама с равен глас. — Но не

можеш д а очакваш от мен д а чуя нещо под обно и д а не го обмисля, нали? Защото точно то е

причината д а не си на себе си от известно време, нали?

— Да. От Бъд ни вечер — потвържд авам. — Не можах д а се отърся от този проблем.

— А сега?

— Сега не знам — свивам рамене. — Вече нищо не е същото.

— И как би могло! — възкликва мама. Аз мълча и съзерцавам краката си. — Ситуацията е

изключително сериозна! И смятам, че трябва д а я обмислиш много д обре!

— Да, знам.

— Окей. — Мама скръства ръце пред гърд и и присвива очи, сякаш се кани д а каже нещо

неприятно за ушите ми. — Е, какво очакваш сега д а кажа?

— Нямам пред става — вд игам очи, но глед ам през нея. — Наистина нямам.

— Но пред полагам знаеш, че това нещо не бива д а се повтаря повече, нали? — Тя се

привежд а към мен и аз не мога повече д а я игнорирам.

— Разбира се.

— Защото точно сега вероятно си казваш, че никога повече няма д а попад неш в под обно

положение, но ти гарантирам, че пак ще се случи!

И без това се бях под готвил д а изслушам д оброволно лекцията, която ми е под готвила.

Лицето ми е фиксирано в пасивно изражение и само кимам по слушно.

— Над явам се, че разговорите с баща ти са ти помогнали.

Това вече е изненад а!

— Донякъд е. Той беше много д обър с мен, но от няколко д ена изобщо не съм му се

обажд ал.

— Е, нищо не ти пречи д а го направиш д нес. Сигурна съм, че ще се рад ва д а те чуе.

Нова изненад а.

— Да, защо не. — И д окато го казвам, в главата ми се оформя ед на ид ея. — Даже си

мислех д а по стоя при него няколко д ена. Про сто за д а се махна оттук, нали разбираш?

Мама примигва, поглежд а ме в очите и казва:

— Всъщно ст ид еята не е никак лоша. Стига той д а няма нищо против, разбира се.

— Ще проверя! — отсичам и пред и д а се усетя, съм станал. — Благод аря!

Мама също се изправя и на д вама ни внезапно се налага д а се преструваме, че ситуацията

не е чак толкова неловка.

— Хайд е, върви му се обад и — под каня ме тя. — И по сле ми кажи какво сте решили. —

Правя крачка към вратата, а тя д обавя: — Ако те интересува, вечерята е след около

четирийсет минути. Приятелят на Холанд ще вечеря с нас.

Аз поклащам глава, мама кимва съчувствено и д обавя:

— Ще ти о ставя малко, ако по-късно решиш д а хапнеш.

— Благод аря!

Отивам в моята стая и набирам апартамента на баща ми. Обикновено вечер закъснява по

разни срещи и очаквам д а чуя телефонния му секретар, но тази вечер като никога отговаря

самият той.

— Никълъс, как си? — пита. — Какво става?

Казвам си, че можеше д а ми се обад и и сам, щом толкова д ържи д а разбере как съм, но

решавам д а пусна това покрай ушите си. Разказвам му случилото се от по след ните няколко

д ена. А когато стигам д о ид еята си д а му отид а на го сти, той ме прекъсва с д умите:

— Ник, пред известието е много късно! В събота сестрата на Брид жит и семейството й

пристигат от Калгари, а ти трябва д а ход иш и на училище, и на работа!

— Мога д а си взема болнични — обяснявам. — А от училище няма д а изпусна кой знае

колко.

— Проблемът е в това, че вече имам планове, Ник — започва д а нарежд а баща ми с онзи

д ругия, отработено сърд ечен глас. — Какво ще кажеш д а го направим след д ве сед мици? Ще

д ойд а д а те взема и ще си вземем билети за мач на „Листата“, и въобще — пълна програма! А?

Две сед мици ми изглежд ат като д оживотна присъд а и аз казвам:

— Не, няма нужд а. Върши си твоите семейни работи с Брид жит! Аз съм д обре.

Всъщно ст д умите ми са студ ени като лед . Никога д о сега не съм го молил за нищо, а сега

ед инственото, което искам от него, е д а ми отд ели малко време. Не д ори пълни д вайсет и

четири часа — само няколко.

— Никълъс! — срязва ме татко с онзи тон, който иска д а каже: „Не се д ръж така с мен!“

Добре д е, няма. Затварям и над увам уред бата. След минута телефонът звъни, обаче аз не

го вд игам. Трийсет секунд и по късно по вратата ми се тропа и Холанд връхлита вътре и казва:

— Търси те ед ин човек, който твърд и, че е баща ти.

— Поиска ли му д оказателства?

— Не се сетих — отговаря сестра ми. — Ще вд игнеш ли най-сетне?

— Не. — И без това не възнамерявам д а го моля, така че какъв е смисълът?

— Какво става? — присвива очи Холанд . — Вие д а не би д а се скарахте?

— Точно така. Затова сега слез д олу и затвори телефона като д обра сестричка!

— Няма д а стане! — Холанд вд ига слушалката на моя телефон и я хвърля на леглото ми.

— Сам си върши мръсната работа! — По сле затваря внимателно вратата зад гърба си, а аз

глед ам смръщено слушалката на леглото ми.

— Ало? — чувам гласа на татко оттам. — Ало? Ник? Ало!

— Добре д е, д обре — изричам разд разнено, когато хващам слушалката. — Тук съм.

— Ник, няма нужд а д а ми затваряш така! — Татко вече наистина е набрал инерция, както

когато се развежд аха. — Ако благоволиш д а ме изслушаш за момент, бих ти обяснил. Про сто

след ващата сед мица няма д а бъд ем тук. За утре имаме билети за театър, а в събота отиваме в

Монреал за д ва д ена. А на мен наистина ще ми бъд е много приятно д а ми го стуваш след д ве

сед мици! — Млъква, а по сле д опълва: — Ще се рад вам д а те вид я!

— Само д вамата ли ще бъд ем? — Колкото и д а ми се иска д а избягам още сега, разбирам,

че точно тази сед мица няма д а стане. — Защото би било страхотно, ако за разнообразие бихме

могли д а бъд ем само д вамата!

— Добре, Ник — отговаря татко. — Можем д а го направим, но трябва д а разбереш, че

Брид жит е много важна за мен и това вероятно няма д а се промени скоро.

— Това си е твоя работа — казвам.

— Разбира се. Но би било хубаво, ако вие д вамата започнете д а се разбирате.

— Лично аз ще бъд а любезен. Но д руго не мога д а ти обещая. Не можеш д а очакваш от

мен д а я харесам само защото ти я харесваш!

— Ясно — съгласява се баща ми, но в гласа му д олавям безсилие. — След ващата сед мица

ще ти се обад я, за д а се разберем.

— Благод аря! — изричам съвсем искрено.

— А ти ще се оправиш ли? — Тревогата прид ава на гласа му необичайна о строта.

— Няма начин. Про сто ми се иска д а се махна от всичко тук за известно време.

— Напълно естествено — изрича съчувствено баща ми. Ясно ми е, че вече ми е про стил,

че е отд ал д ържанието ми на нещата, които напо след ък преживях. Или поне така звучи. —

Мисля, че си направил д обре, като си казал на майка си. Обикновено тайните не вод ят д о

нищо д обро. — Не каза „всички тайни“, а лично аз прод ължавам д а смятам, че някои неща

наистина не трябва д а се казват.

След като Диего си тръгва, аз хвърлям вечерята си в микровълновата и съобщавам на

мама, че ще отид а при татко, но след д ве сед мици. Тя не ме пита защо. Само казва, че за мен

ще бъд е д обре д а прекарам известно време в Торонто, а повечето време д отогава ще ми

позволи д а си уред я по-лесно отпуската от работа. В този момент си д авам сметка, че още не

съм й казал, че напуснах „Кортланд ските пуми“. И й го казвам.

На след ващата сутрин тя ме буд и, втренчва се в мен и казва:

— Не бях много сигурна д али д нес смяташ д а ход иш на училище, но все пак реших д а

проверя.

Сигурно снощи съм забравил д а си включа алармата, но опред елено ми се ход и на

училище и го промърморвам на нечленоразд елен, сънен език. Мама се усмихва и ме

увед омява, че след всичко, случило се снощи, забравила д а ми каже, че компанията, къд ето

ход и по след но на интервю, я викала за второ интервю.

— Вижд аш ли! — промърморвам все така сънено. — Не съм се съмнявал в теб!

— Ще интервюират още трима д уши, но важното е, че още не са се отказали от мен —

казва мама и се ухилва щастливо. — Второто интервю е в понед елник! — Отмята назад глава,

възд ъхва с престорено нетърпение и казва: — А д нес ме очаква още ед ин отвратителен д ен!

Понед елник е също така и д енят, в който Саша ще се върне на училище и от мисълта за

това потрепервам. Искам тя д а се върне и знам, че няма д а има начин д а я избягвам, но съм

наясно как ще се чувствам, когато пак я вид я — сякаш съм изгубил важна част от

собственото си тяло. И направо нямам престава как ще се д ържа като нормален човек, когато

всеки момент може д а се сблъскам в нея.

Но поне д нес няма д а ми се наложи д а мисля за това. Моят егоманиакален д аскал по

английски си прави шеги за сметка на учениците си, а по сле Кийлър хуква след мен по

корид ора, за д а ме пита как съм. Вед нага разбирам, че той нищо не схваща, но не мога д а не

му призная, че поне се опитва. Знам, че иска д а се върна в отбора колкото е възможно по-

скоро, но се старае д а не ме притиска. Всички се д ържат толкова д обре с мен, което ме рад ва,

разбира се, но д ълбоко в мен о става ед на част, която нищо не е в състояние д а д око сне.

Както винаги, го спожица Наваро о ставя рад иото д а свири по време на часа по

изобразително изкуство. Това опред елено ме успокоява, нищо че е д жаз. Нейтън пък ми

говори с разнежен глас и това също ме успокоява.

— Е, какво точно стана с онзи студ ент по журналистика, а? — шепна му аз. — Ще се

вид ите ли пак?

— Изключено! — Нейтън спира д а рисува и вд ига очи към мен. — Не е мой тип.

Ето че пак нагазихме в онази територия. Знам, че все още стъпвам твърд е непохватно, но

все пак д ържа д а му покажа, че се опитвам д а го разбера. Съвсем сериозно!

— Не се яд о свай, скоро ще се появи д руг! — изричам шепнешком. — Лошото е само, че

живеем в такова тъпо малко град че!

— Може би — поглежд а ме под озрително той.

— Повярвай ми, така е!

— Знаеш ли — оживява се внезапно той, — ако не те познавах, бих си помислил, че се

опитваш д а ми кажеш нещо.

— Я млъквай! — затварям му устата. — Отлично знаеш какво искам д а ти кажа! Не бъд и

такъв зад ник!

— О, благод аря за високата оценка! — ухилва се той и поклаща глава. — Но все още си

толкова зад ръстен, Севърсън! Направо не знам какво ще правиш в университета, когато

гейовете от големия град забележат колко си готин?!

Отговарям му в същия стил и той избухва в гръмогласен смях. Аз също се разсмивам.

Смея се толкова много, че започва д а ме боли, и по сле се превивам на д ве. Го спожица Наваро

хвърля поглед в нашата по сока и аз се опитвам д а се стегна, но по лицето ми прод ължава д а

играе ид иотска усмивка.

Де д а можеше д а прекарам целия д ен в кабинета по изобразително изкуство! Но на

звънеца не му пука. След като иззвънява, д вамата с Нейтън се изнизваме в корид ора, който е

пълен с кънкьори, позьори, нахакани, смотани и мозъци. Всеки д ържи д а бъд е някой и всеки

д ържи д а принад лежи към някоя групичка. Но понякога про сто не ми е д о тях. Понякога

всичко ми се струва чужд о и фалшиво. Пълна загуба на време и човешки материал.

Днес разликата е в това, че се рад вам д а бъд а някъд е, и поглежд ам към Нейтън —

бившия кънкьор и настоящ всичко о станало, и казвам:

— Искаш ли в събота д а глед аме заед но мача?

„Листата“ ще играят срещу „Бо стънските мечоци“, а той все още глед а хокейни мачове.

Човек може д а стане бивш хокеен играч, но не вижд ам как може д а стане бивш запалянко по

хокея.

— Да не би д а си поканил и Кийлър? — пита той, като се заковава на място.

Както вече ви казах, Нейтън винаги знае всичко.

— Точно като ед но време! — възкликвам. Знам си, че това няма д а промени нищо межд у

нас тримата, но на мен ми е нужно — поне за няколко часа.

— Звучи чуд есно, но нали знаеш, че още ми е забранено д а излизам? — пита Нейтън, като

повд ига вежд и. — Защо вместо това не вземете д а д ойд ете у нас, а? Ще бъд е гот, нали?

Възможно е. Бих могъл д ори д а чакам срещата с нетърпение, ако не беше с ед ин д ен по-

близо д о понед елник. А на света няма такъв човек, който д а ми помогне д а отменя

понед елника.

В събота сутринта мама ме откарва д о спортния магазин в мола. Изпитът ми за

шофьорска книжка е само след д евет д ена, но д нес нямам сили д а карам. Спах цели сед ем

часа, което си е истинско по стижение за по след ните няколко д ена, но спокойно бих могъл д а

изкарам в леглото още сед ем. Всъщно ст най-д обре би ми д ошла ед на кома, но вместо нея си

имам майка ми, която сед и зад волана и ми говори, че ще разполагаме с много повече пари,

ако успее д а започне новата работа. И толкова е живнала покрай тази история, че стигаме д о

мола за нула време. Започвам д а се притеснявам, че д о понед елник като нищо ще вземе

спонтанно д а се самозапали, ако не се поуспокои.

Когато влизам в магазина, заварвам менид жъра Брайън д а фучи. Цял рафт със стока,

намалена с петд есет процента, се оказва безславно завряна на д ъното на магазина — иначе

няма никакви д руги след и от след колед ната луд о ст. Грейсън кръжи около мен цяла сутрин, за

д а ми описва в най-големи д етайли почивката си. Лично на мен ми е труд но д а повярвам, че

човек, който се хвали толкова, успява д а забие нещо повече от д ва пъти год ишно, но се

спирам навреме, пред и д а му кажа, че е торба с лайна.

Някъд е след д ва след обед Грейсън пак се плъзва д о мен и ми по сочва — толкова

д искретно, колкото е възможно за човек като него — към момиче, което току-що прекрачва

прага на магазина.

— Високите са най-страстни! — отсича компетентно. Прехапва устни и про стенва

театрално.

Обръщам се и се оглежд ам. Под обно изказване не е необичайно за Грейсън, но понякога

се оказва прав. Оказва се, че точно това е ед ин от случаите, когато познава. Към нас се но си

братовчед ката на Кийлър, Джилиан, обута с о семсантиметрови токчета и черни панталони с

ниска талия. Върви право към мен и ми се усмихва.

— Охо, д аже блонд инка! — възкликва под сурд инка Грейсън. — Дали е естествена?

Казвам си, че бях само на крачка д а разбера. Аз също й се усмихвам и тръгвам към нея.

Срещаме се в сред ата на магазина, къд ето усещам, че Грейсън прогаря д упка в гърба ми.

— Утре чичо ще ме откара д о нас — казва тя. — Оуен ми каза, че работиш тук, така че…

— Свива рамене, сякаш не е кой знае какво. — И без това трябваше д а взема някои неща, така

че реших д а се отбия и д а ти кажа д овижд ане.

— Рад вам се д а те вид я! — казвам аз. Може и д а не е кой знае какво, но за мен е нещо. С

тези обувки е по-висока от мен най-малко с д есет сантиметра. Чувствам се като д жуд же или

д есетгод ишно хлапе, което се взира към нея, и не мога д а се сд ържа д а не попитам: —

Впрочем колко си висока?

— Хората непрекъснато ми зад ават този въпро с — разсмива се Джилиан.

— А ти какво им отговаряш?

— Сто о семд есет и д ва сантиметра — отговаря и се изпъчва още повече. — Без обувките.

— Добре е. — Сърцето ми се свива, когато го изричам. Не би трябвало д а бъд а толкова

рад о стен, че я вижд ам.

— Ти също си д обре. Доко сва ме леко по рамото и се взира в очите ми. — Очите ти

направо ме убиват! — Казва го така, сякаш ме бъзика. Нормално, нали съм д жуд же. Освен

това все й се оплаквам.

— Ъхъ — промърморвам неуверено. Обръщам се и поглежд ам към Грейсън, като му правя

знак, че ще изляза. Той се е възстановил д о статъчно от шока, за д а ми кимне, че разбира.

По сле извежд ам Джилиан от магазина.

Присяд аме край фонтана и тя пита:

— Е, как си? Вид я ли се с приятелката си?

— Да, вид яхме се. Ще се оправи.

— Рад вам се. — Изражението й ми под сказва, че е напълно искрена. — Беше много

притеснен за нея.

Да, обаче д умата „притеснен“ над али може д а опише цялото ми състояние. Разказвам й

как съм съобщил на майка си и как след д ве сед мици ще ход я в Торонто, за д а прекарам

няколко д ена с баща си.

— Както разбирам, вече започваш д а ид ваш на себе си — отбелязва тя.

— Сигурно — кимвам, д око свам я и питам: — Ами ти? Как е майка ти?

— Аз съм д обре — отговаря Джилиан и опъва крака напред . — Вчера говорихме и ми се

стори наред , но лошото е, че за нея пълно оправяне няма. — Премества поглед към вод ата зад

нас. — Не мога д а съм сигурна д окога ще прод ължи.

— Мисля, че това важи за всичко в този живот — никой не знае д окога ще прод ължи.

— Сигурно — кимва тя и леко се усмихва. — Защо става така, че винаги, когато се

съберем, започваме д а вод им сериозни разговори?

— Сигурно защото и д вамата сме сериозни хора — отговарям и й се усмихвам. — Е, ще

ми д ад еш ли телефона или имейла си?

— Ти сериозно ли?

— Нали казваш, че сме сериозни? — Освен ако не съм й писнал д отолкова, че никога не

би си помислила д а ми нащрака някоя и д руга д ума. — Ако искаш, можеш д а ме д ържиш в

течение какво става при вас в Уинд зор.

Джилиан ми казва телефона и имейла си, но мозъкът ми все още функционира на

половината от обичайните си обороти. Затова се извинявам и отскачам д о магазина, за д а

взема лист и химикал. Връщам се и си ги записвам, а тя откъсва д олната част на листа и си

записва моите.

— Извинявай, че онзи д ен те натоварих с моите проблеми — изричам, д окато пъхам

листчето в д жоба си. — През по след ните д ве сед мици изобщо не бях на себе си.

— Не се притеснявай, и аз бях така. Беше взаимно. — Джилиан се отпуска, кръсто сва

крака и по ставя ръце върху коленете си. — Искам д а кажа зад ълбочаването.

— Е, след като обикновеният секс не свърши работа! — под хвърлям на шега.

— Хей! — Плъзва поглед към мен и прод ължава д а се усмихва. — Истината е, че тогава за

нищо на света нямаше д а спя с теб! — Изправя гръб, поглежд а към витрината на спортния

магазин и казва: — Мисля, че май трябва д а се връщаш на работа.

Изправяме се заед но и аз й казвам, че след ващата сед мица ще й пиша. Звучи клиширано,

но наистина го мисля. Почти не я познавам, но бих желал д а я опозная по-д обре, а точно сега

есемесите и имейлите са най-под ход ящото сред ство за мен. Като увеличим разстоянието

межд у нас, току-виж сме успели д а станем истински приятели. От тази мисъл ми става

толкова хубаво, че замръзвам на място и се чуд я д али ще е д обре д а я прегърна за д овижд ане,

когато тя се привежд а и бързо ме целува по устните.

— Ще се оправиш! — казва.

Обръща се и аз я глед ам как се отд алечава, с всичките й сто и д еветд есет сантиметра

плюс обувките, и русите къд рици, разпилени по гърба й. Странно, но вече не ми напомня за

Кейт Хъд сън. Истината е, че отблизо поглед нати, ед инственото общо межд у тях е русата

ко са. Джилиан опред елено е от онзи тип момичета, по които всички момчета си пад ат,

въпреки че със сигурно ст не го съзнава и не си прид ава важно сти. Но засега всичко межд у нас

е наред и ми се ще д а о стане така.

Връщам се в спортния магазин и Грейсън ме спипва край закачалките с новите панталони.

— Твоето момиче ли е това? — пита, целият сияещ от од обрение.

— Не. Про сто приятелка.

— Жалко! — поклаща тъжно глава. — Какво прахо сване на материал!

Зависи как ще го поглед неш. Само че не д ължа никакво обяснение на Грейсън.

Нейтън ид ва д а ме вземе в края на смяната ми. Кийлър вече е в колата и когато и аз

влизам, усещам такова рязко връщане във времето, че чак потрепервам. По пътя към д ома на

Нейтън се отбиваме в „Тако Бел“ и си купуваме бурито с, нахо с и кезад илас — о сновни

хранителни д обавки за глед ане на мач. Ед инственото, което липсва, е студ ената бира и

колкото повече говорим за това, толкова повече ожад няваме. Докато стигнем д о къщата на

Нейтън, вече звучим като в реклама за бира и бащата на Нейтън д ори се усмихва, когато

тримата връхлитаме мъжки в стаята.

— Невероятно! — прошепва Нейтън, когато се паркираме на д ивана. — От Нова год ина

насам не сме си разменили и три д уми, но д ай му само и намек за тесто стерон, и бинго! Вече е

същински Го спод ин Прекрасен!

— Той ще глед а ли мача с нас? — пита Кийлър.

— Без никакво съмнение! — отговаря акад емично Нейтън. — Да не мислите, че мога д а

го спра?! Това сигурно е ед инствената причина, порад и която ми разреши д а ви поканя!

И наистина, малко пред и началото на мача бащата на Нейтън се материализира при нас.

Изглежд а много по-спокоен, отколкото съм го вижд ал от д о ста време насам — прилича на

човек, който вече д ържи всичко под контрол. На какво ли не е спо собна познатата територия!

Знам го от личен опит! И изпитвам такова щастие, че отново си сед им тримата — Нейтън,

Кийлър и аз, — че изобщо не ми пречи присъствието на бащата на нашия д омакин.

А и мачът опред елено си го бива. „Листата“ се лишават от четирима играчи, които

получават травми, но се бият мъжки. Киарамонте започва с бавен старт и д отолкова се

вбесява от безличното си изпълнение, че троши стика си в стената. Това му печели

наказателен картон за неспортсменско повед ение, обаче д обре насоченият гняв е в състояние

д а сътвори чуд еса и щом се връща отново на лед а, се стяга и отбелязва д ва по след ователни

гола. Шейн Ванд ербреген също успява д а вкара шайбата в мрежата на „Бо стънските мечоци“.

И извед нъж нашите се оказват непреод олима сила. Стрелкат се като светкавици по лед а.

Невероятно е за глед ане! И когато вратарят на „Листата“, Мълкейхи, накрая пуска по

невнимание ед на шайба във вратата през третото полувреме, съотборниците му автоматично

отвръщат с гол.

Накрая заковават „Мечоците“ с пет на д ва и аз се наслажд авам на побед ата, а Кийлър и

Нейтън се наслажд ават заед но с мен. Пред и време тримата сме преживявали толкова много

моменти като този — като че ли беше вчера. Най-странното обаче е, че бащата на Нейтън

очевид но е ед инственият в стаята, който разбира точно какво чувствам. Що се отнася д о

Кийлър и Нейтън, те отд авна са отново приятели.

Да, нещата отново са такива, каквито трябва д а бъд ат. И това са моите най-д обри

приятели, независимо какво си мислят тайничко ед ин за д руг. Двамата заед но обаче са в

състояние д а ме накарат д а спра д а мисля за всичко о станало. Поне за по-голямата част от

вечерта.

Двайсет и две

Нед елята минава муд но и болезнено. Пиша си д омашните и мисля за понед елник. Отсега

нататък Саша ще бъд е в училище всеки божи д ен, за д а ми напомня за станалото. Като

някаква гад на шега. Виж какво изгуби! Виж какво направи! А сега върви в час по английски и

слушай господин Дийбъл как се подиграва на всички, които нямат академично разбиране за

„Старецът и морето“!

Мама, агонизираща за пред стоящото си второ интервю в понед елник, е почти толкова

напрегната, колкото съм и аз. А сестра ми коментира, че и д вамата се д ържим толкова

откачено, че тя като нищо можела д а се превърне в тийнейд жърка беглец. Според мен ще

стигне не по-д алече от къщата на Диего, но това е д руга история и си е изцяло нейна работа

(както тя не пропуска д а ми изтъква час по час).

До вечерта съм вече толкова неад екватен, че ми се налага д а изчета края на „Старецът и

морето“ д ва пъти, защото нищо не ми влиза в главата. Някъд е след д ва през нощта заспивам

със слушалки на ушите и се събужд ам в шест часа и три минути сутринта. Рано е, обаче аз съм

напълно буд ен, така че започвам д а се приготвям за д аскало. Сякаш нищо не се е случило и

всичко трябва д а бъд е перфектно. Изтривам петната от сол по обувките си и прекарвам

д вайсет минути под д уша. Мама също е станала рано и д вамата колективно закусваме с

препечени филийки и портокалов сок. Интервюто й е чак в д есет и половина, затова тя

пред лага на мен и сестра ми д а ни откара д о училище.

Снегът се сипе на парцали и пътищата са толкова хлъзгави, че всички закъсняват за там,

закъд ето са тръгнали. Заставам пред шкафчето си и вътре в мен нещо потреперва, като че ли

знае какво пред стои д а се случи. Решавам д а изчакам, д а се приспо собя, но не забелязвам

някакви положителни резултати.

Хлапетата се възползват от времето и се мотаят край вход а на училището, а аз се качвам

на горния етаж и минавам случайно покрай шкафчето на Саша. Нея я няма, а аз не знам какво

има първия час. Връщам се при моето шкафче и грабвам учебника си по физика. Под готвен

съм за всичко и оглежд ам всеки, с когото се разминавам по пътя към кабинета. Не мога

повече, но и мога. Избор — никакъв. Стоя си като пълен ид иот, примигвам като мишка в

трици и чакам.

Така минава цялата сутрин, а обед ната почивка на Саша сигурно е по д руго време,

защото не вижд ам в стола нито нея, нито Линд зи, нито Ясмин. Или може би ме избягва, макар

д а се разбрахме д а не го правим. Няма начин д а узная, обаче сега гърлото ми отново се стяга,

сякаш точно това е отговорът, и аз ед ва не се чупя от д аскало, обаче Кийлър точно навреме

ме включва в някакъв разговор и ме д ържи под око, д окато не бие звънецът.

След ва часът по изобразително изкуство и част от мен се отпуска — въпреки всичко.

Рад иото, го спожица Наваро и Нейтън — точно това е атмо сферата, от която се нужд ая сега.

И по сле се но ся из корид ора, опитвайки се д а зад ържа това състояние, и точно тогава зървам

Саша. Линд зи и Ясмин са застанали от д вете й страни, като че ли опитващи се д а я направят

невид има, и аз се заковавам на място и я зяпам. Тя все още не ме е вид яла. Наклонила е глава, а

Ясмин й шепне нещо. Внезапно главата й се вд ига и очите й се приковават право в моите.

Ко съмчетата на тила ми се изправят. В стомаха ми нещо се преобръща. Ужасен съм от това

момиче с миниатюрните ръчички и всички онези чувства, които избликват на повърхно стта

— в над превара д а проверят кое от тях е най-силното.

Саша отново накланя глава и казва нещо, което не чувам. Ясмин и Линд зи минават

наперено покрай мен, а Саша се спира точно пред мен.

— Зд расти! — изрича тържествено. — Как си?

— Добре — лъжа, поклащам глава и така се изд авам. — И аз не знам. — Пет момчета със

сноуборд ове минават покрай нас и Саша ме сграбчва за ръкава и ме прид ърпва към

шкафчетата.

— Ами ти? — питам аз. — Изглежд аш д обре.

Всъщно ст аз съм прекалено объркан, за д а имам ясна пред става за каквото и д а било, но

вед нага, щом го изричам, я оглежд ам по-внимателно и установявам, че е вярно. Ко сата й

блести, сложила си е спирала и ухае на ванилия. Човек никога не би пред положил, че е

преживяла нещо под обно.

— Добре съм. — Говори толкова тихо, че се налага д а привед а глава, за д а я чуя. —

Много по-д обре, отколкото по след ния път, когато се вид яхме. Про сто ми е странно д а съм

отново на училище.

— Да, знам. — И на мен ми е странно тя д а стои д о мен и д а изглежд а както някога.

Нямам никаква пред става как ще се справим по-нататък със споразумението, но сега я

поглежд ам в очите и казвам: — Рад вам се, че се върна. — Облягам се на шкафчетата и не

позволявам на болката зад очите ми д а излезе на повърхно стта. — Мислех си, че ме избягваш.

— Знаеш, че никога няма д а го направя — казва тя.

— Е, вече стана вед нъж — напомням й.

— Но тогава и д вамата се избягвахме. — Прочиства гърлото си, примигва и казва: — Е,

вижд аш, че не те избягвам, обаче сега трябва д а влизам в час по химия.

— Да, вярно. Аз пък — д а се връщам на изобразително изкуство, но… — Протягам ръка и

стискам лекичко нейната. — Добре д ошла при нас! — Как е възможно това? И какво ни

остава за утре? Ала не мога д а зад ам под обни въпро си, а може би и тя не знае отговорите,

точно като мен. Ед инственото, което мога д а сторя, е д а приемам нещата така, както ид ват,

д ен за д ен — както каза баща ми. Струва ми се невъзможно, но е ед инственото решение.

— Благод аря! — отвръща тя. Очите й все още са приковани в моите и тя прави крачка

към мен и ме прегръща през кръста. Това най-много ми липсваше! И аз побързвам също д а я

прегърна и д а вд ишам уханието на ко сата й. Почти всичко изглежд а наред , но ед новременно с

това ме боли, но по сле разбирам, че Саша е била права — межд у нас вече нищо няма д а бъд е

същото. Про сто ще си напомняме ед ин на д руг за всичко, което се случи, и всичко, което не

успя д а се случи. Нещата са такива, каквито са. И аз прод ължавам д а я притискам към себе си

и позволявам на чувствата д а проникнат в мен — на всичките, д о по след ното.

Нямам никаква престава какво ще се случи утре, но знам, че никога повече няма д а бъд ем

така, както сме сега. И затова прод ължавам д а я прегръщам. Тя чака д а спра. Знам го, защото

знам всичко за нея. Е, накрая я пускам и я наблюд авам как отстъпва крачка назад . Тя изглежд а

така, както се чувствам аз. Възможно е известно време д а не можем д а провед ем свестен

разговор, но силно се над явам д а греша.

— До скоро, Ник! — изрича тя, без д а отлепя очи от мен.

— До скоро! — кимвам аз.

Тя се отд алечава, а аз о ставам така, под прян на шкафчето, оборил глава, скръстил

защитно ръце пред гърд и. Трябва д а овлад ея д ишането си и точно това се опитвам д а направя

— поглъщам бавно кислород в д робовете си и глед ам как народ ът се ниже около мен. По сле

някой ме потупва по гърба. Нейтън, който ми съобщава, че вече закъсняваме за час. Отлепям

се от шкафчетата и д вамата се гмурваме напред през тълпата.

Информация за текста

Информация за текста

$orig_author=Carolyn Martin

$orig_lang=en

$orig_title=I Know It’s Over

$year=2008

$pub_year=2009

$translator=Антоанета Дончева-Стаматова

$trans_year=2009

$type=Роман

$category=Съвременни романи и повести

$labels=Съвременен роман (XX–XXI век)

Супер сканиране: Papi, 2015

Разпознаване и корекция: aisle, 2015

Издание:

Кели Мартин Ще си о станем приятели, нали?

Американска Първо изд ание

Коректор: Мария Тод орова

Технически ред актор: Ангел Йорд анов

Пред печатна под готовка: Веселка Стоянова

Изд ателска къща Кръгозор

ISBN 978–954–771–208–9

Document Outline

Кели Мартин Ще си останем приятели, нали

Едно

Две

Три

Четири

Пет

Шест

Седем

Осем

Девет

Десет

Единайсет

Дванайсет

Тринайсет

Четиринайсет

Петнайсет

Шестнайсет

Седемнайсет

Осемнайсет

Деветнайсет

Двайсет

Двайсет и едно

Двайсет и две

Информация за текста