14. При «дяволския извор»

Ако писмото на Стернау предизвика у неговите близки чиста радост и ликуване, то оставените в Сантяго затворници по същото време се намираха в едно далеч по-малко ведро настроение. Но това не можеше да се каже толкова за гверилясите, които според замисъла на Арастро трябваше да заемат Манастира. Те бяха на мнение, че Хуарес надали ще ги съди прекалено строго. По-зловещо беше на двамата Кортейо, които редом с Хосефа, Ландола и Манфредо очакваха най-лошото — още щом нещата в страната се нормализираха, срещу тях щеше да бъде заведен процес.

Надалеч ширещите се подземия на Манастира притежаваха достатъчно помещения за подслон на военнопленниците. По тази причина петимата главни затворници не само можеха да бъдат държани в безопасност настрани от тях, но и за по-голяма сигурност ги бяха разделили и настанили в две тъмни, срещупо-ложно лежащи килии, в които ги бяха приковали по същия начин, както преди туй Хиларио своите пленници. Всяко от тези сводести помещения наистина беше достатъчно голямо да побере и петимата, ала ги бяха отделили, за да не се споразумяват помежду си. Хосефа се намираше в едната килия с баща си Пабло, докато Гаспарино, Ландола и Манфредо в срещуположната, отделена от тази с ширината на галерията. Дните се нижеха за затворниците в тегнещо отчаяние. Те не разполагаха с душевната сила на немския лекар и неговите спътници, чиято вяра в Бога не бе разколебана нито от шестнадесетгодишното заточение, нито от нечовешкото отношение на Хиларио.

Гаспарино и Ландола скоро се бяха помирили с Манфредо — техния по раншен тъмничар. Та нали подобна измет се понася толкова по-лесно, когато се касае да се действа срещу общ враг и се организира набързо, колкото и голяма да е била преди това враждебността. Вярно, през първия ден си бяха подхвърляли най-ужасни клетви, ала скоро обединиха проклятията си срещу сегашния тъмничар и прехвърлиха всички възможни планове за бягство и отмъщение, додето течащото със смъртна бавност време не оказа своето въздействие. Те от ден на ден ставаха по-тихи и след три седмици бяха стигнали до състояние, граничещо с тъпота и пълно безучастие.

На Черния Жерар, останал в Сантяго с Мариано, стария граф Фернандо, капитан Унгер, Грандприз и Миндрело, скоро времето се видя прекалено дълго. Той реши да се отправи към Главната квартира на запотека и се постави на негово разположение. За неговата дейна натура това бе къде по-подходящо, отколкото да пази затворници, за които смяташе, че и бездруго са под сигурен надзор. След кратко сбогуване, препусна. Де да имаше представа какво се мъти в подземията на Манастира!

Caramba! — изруга Ландола, който, привикнал на волния живот в морето, най-болезнено приемаше душния въздух на килията и постоянната тъмнина. — Ако продължава така, ще откача. Сега почти ми се иска да са ни отвели при съдията и произнесли присъдата. Тоя живот тук дълго няма да понеса. Колко време всъщност, откак сме в тая дупка? Да ме отнесе оня с копитата, ако мога да кажа! Загубих всякаква представа за времето.

— Тук сме двайсет дни — въздъхна с глух, морен глас Гаспарино. — Аз следях точно и броях. Всеки ден ние получаваме за обяд един самун хляб и стомна вода. Досега това е станало двайсет пъти, следователно сметката е съвсем проста.

— Двайсет дни! — рече Ландола. — На мен ми се сториха цяла вечност. Вече изобщо не мога да мисля. Тоя въздух и тая катраненочерна тъмнина изсмукват на човека мозъка от костите. Бих дал блаженото си отвъдно щастие, в което и без това не вярвам, само да можех още веднъж да зърна светлината на слънцето и почувствам под краката си палубата на някой кораб.

— Според мен, скоро изобщо нищо няма да чувстваш под краката си — даде да се чуе Манфредо, — тъй като палачът ще ти нахлузи една конопена примка на врата. Ех, ако можех само да си освободя ръцете! Тогава нямаше да се оставя задълго да слушам тук цвърченето на плъховете.

— Да, ако! — подигра се Ландола. — Това «ако» дяволът го е изобретил. Как впрочем смяташ да се измъкнеш от тоя термитник? Ти ни разказа наистина, че Манастира има някакъв таен подземен излаз, който води до някаква каменна кариера, но сам призна, че си бил принуден да предадеш плана на нашите неприятели. А при това положение можеш да се досетиш, че са взети необходимите мерки този изход да бъде препречен или поне така пазен, че бягството през него да е невъзможно.

— Вярно е! Но все още не съм ви съобщил, че има и втори таен път. Той не е отбелязан в плана, който трябваше да предам на оня проклет немец. Чичо нарочно не го е обозначил, осигурявайки си по тоя начин задна вратичка, в случай че някому се удаде да проникне в тайните на Манастира.

— И ти я знаеш тая задна вратичка?

— Да, знам я. Но няма смисъл да се говори за това, след като…

Манфредо спря по средата, защото отвън бе дръпнато резето. Обкованата с железа врата се отвори и влезе един мъж, носеше в едната си ръка фенер, в другата стомна с вода и под мишница самун хляб.

При неговия вид от Манфредо насмалко да се изплъзне вик на изненада, ала съумя да се овладее, виждайки човекът да свива предупредително вежди. После влезлият сложи донесеното между затворниците и се отдалечи, след като бе хвърлил един многозначителен поглед на хляба. В следващия миг ги обгради предипгният мрак.

— Какво беше това? — попита Ландола. — Момъкът като че искаше да ни обърне внимание на нещо. Впрочем не беше оня, дето ни носи постоянно храната. Какво ли трябва да значи?

— Тихо! — предупреди Манфредо. — Не говори толкова високо, пазачът отвън би могъл да чуе! Аз познавам човека. Той е един от назначените в Манастира болногледачи. Веднъж му оказах услуга, която го избави от голямо затруднение и е възможно сега да иска да прояви своята признателност. Не зная само как си е осигурил да ни носи яденето. Той очебийно посочи хляба. Нека видим дали съдържа нещо, което ще ни е от полза!

Той се пресегна към хляба, който лежеше в краката му. Трябва да се отбележи, че скобите, обхващащи телата, бяха така зазидани, че за мъжете бе невъзможно да се докосват, но в замяна можеха спокойно да посягат към храната, която се поставяше помежду им. Разчупил хляба по средата, Манфредо тутакси разбра как стоят негцата. Вярно, че не виждаше нищо, ала с опипване позна предметите, изпечени в него.

— Cielo! Огниво, и то такова, каквото се употребява в прерията — прошепна той, с мъчително потисната възбуда. — А тук напипвам някаква хартийка, навита около един молив.

Другите го слушаха със затаен дъх. Предразнял от вълнение, Ландола прошушна:

— Секни огнивото! Бързо!

— А ако светлината проникне през вратата и ни издаде?

— Глупости! Да не би да си забелязъл някаква светлина, когато ни носят храната? Толкова ще види проблясък и пазачът отвън. Хайде не се церемони!

Племенникът на Хиларио се вслуша в Ландола и скоро затрептя слабо пламъче. На неговата светлина той прочете следните, надраскани с молив върху листа редове:

— Valgame Dios! — извика Манфредо. — Ние сме спасени!

— Още задълго няма — обади се Ландола. — Как смяташ да се освободиш от тия окови? За целта неизбежно се нуждаеш от съответния ключ.

— Нищо работа! — изрече безгрижно Манфредо. — В стаята на чичо в едно шкафче има втори ключ. Предполагам, че не са му обърнали внимание и следователно си виси на същото място. В случай че на моя довереник се удаде да го задигне, ние сме свободни.

— А как ще ни измъкнеш от манастирските стени?

— Остави тая грижа на мен! Стига само да получим ключа и един нож!

— Тогава предлагам да напишеш още сега желанията ни на бележката. Трябва да пестим светлината. Останалото можем да обсъдим и на тъмно.

— Точно така! — обади сега и гласът на Кортейо, по чийто тембър се познаваше, че в сърцето му са свили гнездо нови надежди. — Напиши бележката!

Манфредо взе молива и използвайки свитите към тялото колене за подложка, написа на гърба на листа:

«В работния кабинет на чичо е закачено над писалището му едно шкафче. В него се намира малко ключе, с което могат да се отварят оковите ни. Доставете ни го и прибавете един остър нож! Това е всичко, което желаем.» После скри написаното и другите намерени в хляба предмети в джоба на якето си. Да бе надзърнал сега пазачът, така и нямаше да разбере, че току-що бе осъществена първата стъпка за освобождението на затворниците.

— Сега какво? — прошепна Гаспарино, когато отново ги обгърна предната тъмнилка.

— Чакане! — даде Ландола едносричен отговор, — Какво друго можем да сторим?

— Но колко още? — продължи упорито Кортейо.

— Най-малкото три дни.

— Три дни! — изстена Кортейо. — Защо толкоз много? Имам чувството, че надали и три часа ще издържа.

— Ти си един глупак, иначе и сам щеше да си отговориш, че по-рано от три дни за освобождение не може и да се мисли.

— Как тъй!

— Ее, утре по обед нашият таен приятел, ако той ни донесе хляба и водата, ще прочете бележката. Сетне отново ще мине един ден, докато внесе нелегално желаните неща. Самопонятно е, че не можем да се освободим още щом ги получим. Ще трябва да изчакаме следващия обяд, по-рано е невъзможно да се измъкнем, защото няма как да минем през заключената врата… Когато тя се отвори за трети път, настава решаващият момент. Междувременно ние ще сме се освободили и се хвърляме върху пазача пред вратата.

— Какво ще правим с него? — поиска да знае адвокатът. — Жив ли ще го оставим?

— Не. Толкова глупави не сме. Ще трябва да хвърли топа.

— А нашият освободител?

— Нещата тук стоят другояче. Но и него трябва да вържем и да му запушим устата, ала само за очи, за което няма да ни се сърди, та да не попадне под подозрение, че ни е съдействал. Само че толкова далеч още не сме стигнали.

— За жалост! Биха могли да настъпят много обстоятелства, които да направят нашия план неосъществим. Но да речем успее, после какво? Ще вземем ли брат ми и племенницата? Достатъчно е само да издърпаме резетата на отсрещната врата и в следващия миг са свободни.

— Хмм! — продума замислено Ландола. — Наистина ли копнееш чак толкова за близките си?

— Хмм — изръмжа и Гаспарино. — Всъщност не. Според мен двамата не заслужават да ги вземаме с нас.

— Нашата роля в аферата фамилия Родриганда е изиграна — продължи Ландола. — Веднъж завинаги и окончателно! В това отношение съм напълно наясно. Сега се касае само да извлечем колкото се може повече от рухването на нашите планове. Какво ще кажеш по въпроса, сеньор Кортейо?

— Не зная откъде би ни донесла нещо тая история! Навсякъде, където погледна, виждам само непечеливш номер.

— Да, така е, на драго сърце ти вярвам — подигра го Ландола. — Само че ти си имаш Алфонсо, твоят син, забрави ли?

— Е, та? Какво искаш да кажеш с това?

— Е, хайде, хайде, ами че нещата са съвсем ясни! Синът ти и до ден-днешен е безспорен наследник на испанските имения на дома Родриганда. Въпросът е само да се изпреварят нашите противници. Обръщаме всичко в наличен капитал и се омитаме с милионите, каквито все още трябва да има.

— Тъй, ето какво значи си наумил! А ако Алфонсо не иска?

— Какво друго му остава? Сигурно не си толкова вдетинен и да вярваш, че Алфонсо ще може да продължи да си играе ролята на граф? Той трябва да се оттегли и ще ни е още благодарен, дето сме отишли да го предупредим, преди да е станало твърде късно.

— И как я виждаш подялбата от плячката, ако приемем, че нашият план успее?

— Та тя е съвсем проста! Ние сме трима, сиреч, ти, Алфон-со и аз. Всеки ще получи по една трета.

— Забравяш и един четвърти! — вметна тогава Манфредо. — Или смяташ, че ще искам да остана на сухо?

— Ще останеш доволен от нас — рече умирително Ландола. — От само себе си се разбира, че ти — комуто основно ще дължим спасението си, ако се удаде — ще получиш своя пай.

Думите звучаха чистосърдечно и почтено. Но ако Манфредо имаше как да прониже мрака, щеше да се ужаси от неизказано ехидната усмивка, която плъзна по коравосърдечните черти на пирата.

— Как си го представяш бягството? — попита Кортейо. — Кое пристанище ще подирим? Навярно Веракрус?

— И през ум да не ни минава! Това ще е най-голямата глупост, която бихме могли да захванем. Пътя за Веракрус ни препречват имперските и републиканските войски. Не, ние трябва да се доберем до някое пристанище на западното крайбрежие — Сан Блас или Мансанильо. Пътят нататък е кажи-речи свободен. Надявам се Максимилйан достатъчно дълго да създава грижи на оня индианец Хуарес, додето се намерим в безопасност. За нас сега е най-важно да спечелим време и изпреварим неприятелите. Докато войната свърши и до Испания проникне някоя вест за действителното положение на нещата, ние трябва да сме приключили нашата работа в Родриганда.

Посъветваха се още известно време, докато планът бе из-бистрен в подробности. От очакване и вълнение през тази и следващите нощи затворниците малко успяха да поспят.

Когато на утрото на четвъртия ден пазачът дойде да смени предишния, бе ужасен да го види как лежи в локва кръв. Намушкване с нож в сърцето бе отнело живота му. Изпълнен с мрачни предчувствия, човекът се насочи към близката врата и издърпа резето. Тук лежаха Пабло Кортейо и Хосефа. Оковите им бяха в ред. Другояче стояха нещата с килията отсреща. Резето беше издърпано и когато пазачът блъсна вратата и стъпи в помещението, едва не падна върху една неподвижно лежаща на земята фигура. Плъзна светлината на фенера върху нея и позна човека, носещ храната на затворниците. Беше вързан, със запушена уста. Тримата бивши «квартиранти» бяха изчезнали, а скобите — отворени.

Освободи набързо вързания от вървите и парцала на устата и узна какво се е случило. В мига, в който този отворил вратата вчера по обед, за да внесе обичайната храна на затворниците, онзи, когото наричали Ландола, се втурнал край него с вдигнатнож към часовия отвън и го намушкал в сърцето. Другите двама се нахвърлили върху него, вързали го, запушили му устата и го оставили после да лежи тук. Това било всичко, което можел да разкаже. Как са се освободили затворниците и как се е сдобил Ландола с нож, било загадка, която умът му не побирал.

Нямаше какво друго да стори пазачът, освен да докладва произшествието на командващия гарнизона майор. След пет минути онзи бе на мястото, но също така и мъжете, които бягството на престъпниците най-живо засягаше — дон Фернандо, Мариано, ловецът Грандприз, капитан Унгер и Миндрело. Грандприз веднага изследва килията, ала не откри нищо, което да подпомогне изясняването на случая. Поклащайки глава, той се обърна към майора:

— Сеньор, вярвате ли, че затворниците биха могли да се освободят без чужда помощ?

— Считам го за изключено.

— Добре. Тогава ще ви помоля, сеньор, да арестувате човека, намерен вързан в килията! Към него изпитвам силното подозрение, че е подпомогнал затворниците в бягството.

— Какви основания имате за това предположение?

— Няколко. Сам казвате, че затворените няма как да се освободят без чужда помощ. Под въпрос остават само двама души — пазачът и този човек, грижил се в последните дни за храната на затворниците. Не може да е бил никой друг, начинът, по който се пазят изходите, изключва възможността трето лице да си осигури достъп до килията. И защо бегълците са убили часовоя, а другия само обезвредили? Само защото са имали някакви съображения спрямо него.

— Имате право. — И обръщайки се към сащисания болногледач, офицерът произнесе заплашително: — Признай, че ти си съдействал на негодниците в бягството!

— Заблуждавате се, сеньор! — опита да се оневини онзи. — Определено не съм бил аз. Нямам и понятие как…

— Ще си проличи! Вържете този човек!

Обвиненият наистина поиска да се брани, ала срещу численото надмощие не можа нищо да постигне. В миг бе вързан. Следващият ход бе да се разпитат лицата, които са били вчера на стража на двата изхода. Никой от тях обаче не бе забелязъл нещо подозрително. Нито през каменоломната, нито горе през Манастира можеше да се мисли за минаване. Пабло Кортейо и Хосефа също бяха разпитани. Безгранична бе яростта им, когато узнаха, че съучастниците им са офейкали, без да ги вземат.

Въпросът за освобождението на затворниците щеше да си остане една неразрешена загадка, ако на майора не бе хрумнала една идея. В неговия отряд имаше едно английско куче-следо-търсач, което би трябвало да открие дирята на някой беглец. Още след четвърт час животното бе на мястото и отведено в килията на бегълците. Човекът, водещ кучето, му поднесе под носа стиска слама, която вдигна от пода и то веднага възприе миризмата. С приведена към земята муцуна и увиснали краища на устните, така усърдно затегли каишката, че водачът с мъка го следваше. Обхванати от вълнение, непосредствено зад него тръгнаха и останалите.

Без и за миг да се колебае, кучето пробяга по галерията, сетне изкачи едно стълбище към сутерена и след късо време се установи пред някаква стена, по която започна да драска с предните лапи. Подложили мястото на изследване, хората с изумление констатираха, че се касае за тайна врата, отваряща се по същия начин, както известната. На висотата на раменете се намираше малка вдлъбнатина. Грандприз постави ръка там и натисна — част от стената тутакси хлътна навътре.

— Ascuas! — възкликна удивен ловецът. — Доктор Хиларио е знаел още един изход, ала не го е отбелязал на картата. Тоя стар манастир е истинска лисича дупка! Бързо нататък!

Ходникът водеше на значително разстояние все направо и завършваше до отвесен зид, край който кучето започна да души. Проучиха го и отново откриха място, което поддаде под натиска на дланта. Зидът се отвори и ярка слънчева светлина засия срещу мъжете. Те се озоваха на открито, горе-долу на половината път край пътечката, водеща от града към Манастира, чиито зидове се мержелееха горе между дърветата. Мястото бе така нагодено към каменистата околност, че за минаващия бе невъзможно да догади, че се намира в близост до таен вход. Когато всички излязоха навън, кучето поиска незабавно да се втурне по дирята, ала Грандприз го задържа.

— Стойте! — обърна се той към придружителите си. — Загадката е разрешена. Сега знаем как са се измъкнали мерзавците. И няма време за губене, ако не искаме да спечелят прекалено голяма преднина. Сеньор майор, ще имате ли добрината да ми предоставите кучето за преследването?

— На драго сърце. Но да не възнамерявате сам да се спуснете след престъпниците?

— Не! — заяви Грандприз. — Ще си потърся още неколцина способни мъже, на които се харесват хайките.

— Така няма да стане — намеси се тогава Мариано. — Забравяте, че ние също имаме сметки за уреждане с тези хора. Аз идвам с вас и се надявам да нямате нищо против.

— Аз също се присъединявам — додаде Миндрело с решителен тон. — Тия негодяи превърнаха години от живота ми в преизподня и хич и не мисля да оставам тук, щом се касае да се отведат демоните до заслуженото наказание.

— Миндрело е прав — намеси се в разговора дон Фернандо. — Аз също няма да допусна да ме упрекват, че съм гледал спокойно как тези вероломници…

— Стоп! — прекъсна излиянията му Грандприз. — Моите уважения към чувствата ви, дон Фернандо, но според мен преследването трябва да се предостави на по-младите. Заклевам се с всички клетви, че можете да разчитате на нас. Съпроводът на племенника ви и сеньор Миндрело приемам, ала в никой случай не бива да сме повече, защото така само би се забавила ездата. Освен това сте необходим за пазенето на другите затворници, та да не вземат и те да ни се измъкнат.

С тези доводи дон Фернандо, а и капитан Унгер трябваше да се съгласят. Майорът наистина опита да натрапи на Грандприз конвой от няколко драгуни, ала американецът го принуди да се откаже от намерението си. След един час тримата преследвачи се спускаха по планината на превъзходни коне, снабдени с провизии за осем дни. Начело на малката група подтичваше в тръс кучето, душейки с нос земята, с такава бързина, че ездачите — поради стръмната пътека те можеха да се движат само ходом — изостанаха и когато стигнаха в подножието на планината, трябваше да препуснат в галоп, ако не искаха да изгубят от очи четириногия водач. Невидимите дири на преследваните описваха широка дъга около града. Ясно бе, че са искали да избегнат да бъдат видени. За учудване на ловеца, който смяташе, че престъпниците ще насочат бягството си към по-слабо заселените райони на севера, кучето свърна косо на юг.

— Сеньор, кога има вероятност да настигнем нехранимайковците? — обърна се Мариано към Грандприз, до чиято страна яздеше.

— Това изцяло зависи дали и кога ще се сдобият с коне. Случи ли се скоро, при преднината, която имат, трябва да се приготвим за една продължителна езда. Помислете, те са пред нас с един следобед и цяла нощ!

За нещастие неговото опасение се сбъдна. Към пладне пред тях изникна самотно ранчо и почти в същия миг кучето кривна по посока неговия двор. Заобиколи го и спря на едно място, където земята беше отъпкана от конски копита. Души известно време почвата, насочи се насам-натам, поемайки проучвателно въздуха и накрая легна на земята, махайки объркано с опашка. Беше ясно, че е загубило миризмата, та нали търсените вече не се намираха на земята, а на коне. От мястото тръгваха на юг отпечатъците на три коня — очевидно следата, която трябваше да следват в бъдеще отмъстителите. Набързо решил, Грандприз обърна животното си и го подкара към ранчото. Пред вратата бе посрещнат от навъсено гледащ стар вакуеро.

— Буенос диас, сеньор! — поздрави вежливо ловецът. — Мога ли да запитам дали вчера не са се мярнали из тези местности трима мъже?

Очите на запитания станаха още по-мрачни.

— Да не принадлежите към тях, сеньор?

— Не, но ги търсим. Те са избягали престъпници и по всяка вероятност трябва да са минали оттук.

При тия думи недоверието изчезна от чертите на вакуерото.

— Щом е такава работата, на драго сърце ще ви дам сведение. Никого не сме видели, но трябва да са били трима, защото тази заран ни липсваха три коня и три седла.

— Това са те, не остава никакво съмнение. Сега съм наясно. Благодаря за информацията. Адиос, сеньор!

— Няма защо да благодарите! Ако искате да ми окажете услуга, като спииате негодяите, потърсете някой хубав, здрав клон и ги окачете да се полюлеят!

— Ще се сетя за желанието ви, когато докопаме крадците — отвърна подчертано Грандприз. — Нищо добро не ги чака. В това отношение можете да разчитате на нас!

Ловецът се върна при спътниците си. Прегледът на дирята показа, че е от миналата нощ. Значи преследвачите не бяха се приближили много и следваше да се очаква, че и в скоро време няма да е такъв случаят. Престъпниците вероятно бяха яздили цялата нощ, така че сега преднината им възлизаше на една нощ и един предобед. Нямаше да е лесно на преследвачите да я стопят, та нали не можеха да яздят нощем, ако не искаха да изгубят дирята из очи.

Кучето бе взето от Грандприз за каишката и след кратка почивка продължиха на юг. Мъжете имаха бодър дух. Бяха убедени, че в края на краищата все пак ще настигнат смъртните си врагове, защото знаеха, че онези бяха без пари, оръжия и провизии. Набавянето на храна следователно не би могло да мине без голяма загуба на време, което отново бе добре дошло за преследвачите.

Ездата продължи в мълчание. Часовете на следобеда се изнизаха и вечерта започна да се спуска, а следата все още не показваше промяна, от която да се разбере, че са се приближили до преследваните. Миндрело ругаеше. Мариано изразяваше досадата си с мрачния поглед, забит неотклонно в халката на коня и все по-честото и нетърпеливо подръпване края на брадата. Само Грандприз оставаше външно спокоен. Но ако някой можеше да надникне в душата му, би се стъписал от вулкана на ненавист и жажда за отмъщение, който бушуваше там и чиято жарава като слой пепел покриваше привидното равнодушие, което надяваше през деня.

Късно вечерта, когато следата бе неразличима и за най-острото око, най-после спряха и слязоха от конете. Намираха се на тучно пасище, принадлежащо на някаква хасиенда. Тя бе последната, която се срещаше в южна посока и по тая причина Грандприз и Мариано се отдалечиха, за да сменят уморените коне с бодри. Оттук нататък навярно рядко щеше да им се удава да правят подобна смяна.

Преди да напуснем тази част на страната, нека кажем още нещо за хасиендас, които придават на Северно Мексико един своеобразен облик. Онзи, който иска да се запознае с мексиканското селско стопанство в неговата самобитност, не бива само, както правят повечето пътешественици в страната на ацтеките, да се задоволи с една визита на столицата и нейните красиви околности. Той трябва да се заскита по платото на Мексико на приблизително хиляда километра по на север, далеч извън планинските вериги на Сакатекас, додето стигне степите на Чиуауа и Коауила. Там е същинската територия на хасиендерос, мексиканските едри земевладелци, които човек по-скоро би могъл да охарактеризира като крале, крале по отношение големината на техните кралства, тяхното благосъстояние, тяхната независимост. Цялата земя между Рио Гранде дел Норте и град Чиуауа — една територия с обиколка около десет хиляди километра — принадлежи само на няколко дузини хасиендерос, чиито притежания са съизмерими с големината на някои малки немски държавици.

Ако някой в действителност поиска да потърси на картата на Мексико тези княжества, трудът му ще отиде напразно, защото между щатите Чиуауа и Коауила нагоре до тексаската — граница ще открие едно голямо, бяло петно, върху което са обозначени едва няколко кръгчета на градове и водни басейни, а иначе единствено загадъчните думи «Болсон де Мапими». Фактически ядрото на огромната територия на хасиендите в Северно Мексико в по-голямата си част е образувано от една бяла, безотрадна пустиня, простираща се на стотици километри наоколо, без ни най-малък признак на растителност, без каквато и да е следа от човешко и животинско присъствие. Горещият въздух трепти над искрящите, болезнени за окото солни площи, прекъснати само от две, в по-голямата част от годината напълно пресъхнали речни корита. Проследи ли ги по течението, човек ще се натъкне на сухи басейни, отбелязани на картата като езера, които съдържат вода единствено през дъждовния период, докато в горещите месеци се свиват до малки локви и оставят една бяла, покрита със солни кристали повърхнина. Ето защо картите на Мексико трябва да се ползват с предпазливост. Някои малки, като незначителни русла нанесени рекички, през дъждовния период представляват могъщи, опустошаващи всичко стихийни реки. От друга страна във внушително изглеждащите на картата лагуни човек напразно ще дири лятно време капчица вода.

Тези широки речни долини следователно са тези, които доставят на отделните хасиенди най-плодородната земеделска почва, толкова благодатна, че при подобаващо напояване дава урожай на царевицата, четиристотин пъти надвишаващ семето за посев. Разположените между речните долини части на платото, са обрасли с груба, твърда пасищна трева — най-добрият фураж за стадата говеда. Взети заедно ниви и пасища покриват площ може би от около четвърт милион квадратни километра. Следователно тук е същинската страна на хасиендас, на тези дворянски имения или княжества, останали от ранните испански феодални времена до ден-днешен почти непроменени. В цяло Мексико човек никъде другаде не може така добре да опознае основните черти на мексиканския аристократ, такъв, какъвто е бил някога, както сред тези едри земевладелци, които от много поколения живеят на своите имения, откъснати от външния свят, настрани от политическия и светски живот.

Един немец, прекарал дванайсетина години по-късно от разказваните събития известно време в една хасиенда, дава за живота й следното прелестно описание:

«Може би е вярно, че животът на един крал на хасиенда е като на отшелник, ала той все пак си има своето обаяние. На тези хасиендерос напълно липсва светското общество и досега с външния свят. На много часове наоколо няма никакво друго жилище, освен неговото собствено. Най-близкото окаяно индианско селце е отдалечено може би на половин ден езда и се стига само по непроходими пътеки. Хасиендерото е крал на цялата територия, която обхваща погледът му, неограничен господар на своите слуги и работници. Надали има на земята самодържавец, който да се радва на същата независимост, както мексиканският едър земевладелец. Но само ако е роден и възпитан в своята хасиенда, ще изпитва радостта от този род независимост и дивия, суров живот, който в много отношения напомня онзи на рицарите от Средновековието. Както те са имали своите укрепени замъци, така и хасиендас тук имат подобни дворове, с пръстен от зидове и здрави кули, подвижни мостове и решетъчни порти. За по-раншните времена това е било необходимост, когато не е било рядкост от планините ненадейно да се появи някое диво индианско племе и да изчезне отново с плячка от жени, деца и говеда. От устата на хора, прекарали детството си като пленници при червенокожите и съумели по-късно да се спасят, съм слушал някои красноречиви описания на подобни нападения.

Тези опасности днес веднъж завинаги са отминали. От повече от едно поколение хората са започнали да преобразяват лагуните в орни земи и както навсякъде, така и тук номадът е отстъпил пред плуга. Това все пак не означава, че по този начин животът е станал по-спокоен и мирен. На онзи, който има влечение към приключенията, тук все още се предлага един широк фронт и дори на най-хрисимия не би му дошло и на ум да яхне коня невъоръжен.

Нека си представим, че сме на гости на някоя от онези, самотно разположени в равнината хасиендас! Господарската къща, е едноетажна четириъгълна постройка с равен покрив, издишата наистина само от покрити с мазилка кирпичени тухли, но здрава и трайна, с неголеми зарешетени прозорци. Пред нея се простира просторна, открита стъгда, по която през деня се движи един през друг жизнерадостна компания от бикове, крави, свине, кокошки, магарета. Отвъд нея се издигат в неправилни групи семплите, покрити с тръстика кирпичени колиби на вакуеросите. Тези селяни се намират в едни полукрепостни отношения с хасиендерото. Те получават от него средствата си за производство, като плугове, мулета, семена безплатно, но се нагърбват с цялостната обработка на нивите, както и поемат задължението да предадат на имението половината от реколтата.

Още при първите зари на утрото хасиендата оживява. Мулетата потеглят на чарди към полето на работа. Още са бодри и силни и подобаващо на опърничавия си нрав, дават простор на своята жизненост във взаимни хапания. Едва отзвучал техният тропот, тръгват на коне различните служители — майордомо, капоралът[20] на вакуеросите и ескрибиенте[21] на работниците. Накрая следва и самият господар на имението — сабята отстрани, пищовите в пояса. В двора става пусто — останали са само надзорникът на склада и tendor de libros, книговодителят. После я някой селянин ще дойде в тръс с магарето си да получи плуг или нещо друго, я някоя волска каруца ще спре пред портата да натовари брашно. Но слънцето пече все по-жежко и постепенно всичко живо се изпокрива по сенките на хладната къща.

Следобед в хасиендата става най-оживено. Господарят на дома се е върнал и седнал на един белен дървесен труп пред пор-тата, приема докладите на своите подчинени, дава разпорежданията си или пък се вслушва в молбите на вакуеро-сите, които приближават смирено към него с шапка в ръка. В дълги върволици се връщат работниците от полето и предават своя урожай. Също може да дойде на гости в запретата с четири до шест коня кола някой живеещ в съседство хасиендеро и след безчетен брой взаимни поздрави бива отведен в къщата. Но ето че започва едно от главните развлечения за младежта — на едно муле за първи път ще бъде сложена юзда. Най-напред го връзват и повалят на земята. Докато лежи с вързани четири крайника, му мятат оглавника. Сетне му освобождават двата крака да може да се изправи, на което животното се решава все таки едва след няколко здрави ритника. Въпреки енергичната съпротива сега му стъкмяват сбруята, за която прикрепят една лежаща на земята, тежка греда. Същевременно от двете страни на оглавника връзват по едно въже, всяко от които се вържи опънато от отстоящ на около двадесет крачки, седнал на кон пеон. Сега може да се започва. Краката биват освободени и ужасеното животно хуква като подгонено от дявола, докато пък двамата пеони се грижат да го придържат към желаното направление.

Още по-вълнуващо е, когато се оседлава за пръв път някой млад кон. Той не бива повалян на земята, а вързан само за оглавника и единия заден крак. После ездачът се промъква отляво със седлото, пипва коня за лявото ухо и докато натиска така с едната ръка главата му надолу, мята с другата седлото на гърба му. Възбудата, в която изпада животното от този акт, е трудна за описване. Въпреки това то сега бива развързано, ездачът се мята и конят се понася бясно, накъдето му видят очите.

Неделята е възможно да добави към тези радости някое конно състезание или на някой бик, както се казва „да се плюе под опашката“. Препуска човек в галоп отзад към бика, пипва го, както си е на седлото, здраво за опашката и от устрема на коня го премята презглава.

Сред хасиендерос има немалко европейци — испанци, а и…немци. Въобще немското влияние в Северно Мексико започна все повече да се разширява и навярно няма да е пресилено да се каже, че най-добре стопанисваните хасиендас и ранчос в тези области се намират в немски ръце.»

По Camino real, Кралския път, който води от Саюла през планините, образуващи южното продължение на Сиера де Наярит, яздеха трима мъже, на които личеше, че са оставили големи напрежения зад себе си. Конете им изглеждаха отпаднали и изнемощели и се движеха морно, с препъване през дълбоките цепнатини и неизброимите отломъци лава, които покриваха пътя. Човек в крайна сметка би могъл да изпадне в съмнение дали наистина се намира на някой път с оживено движение и трафик и при това «кралски», или отдавна го е загубил под копитата на животното си. Обработваеми земи тук вече нямаше. Отделните растения, които се появяваха във все по-голямо количество, бяха юк с дебели стволове и тук-там някой гъсталак опопанакс, издигащ се два-три метра над земята и чиито великолепно ухаещи цветове бяха единственото, което възрадваше сетивата. А иначе слънцето сипеше зной като истинска фурна върху черния камънак лава и не бе за чудене, че тримата мъже от дълго време яздеха мълчаливо и навъсено един до друг.

Дори английското куче-следотърсач, което тепаше след ездачите, изглежда страдаше от лошо настроение, поне така би могъл да заключи човек от унило отпусната опашка и сънливия поглед на очите. Пътят водеше бавно, но постоянно нагоре. Да не беше тая ужасна жега, изкачването нямаше да се изживява така неприятно, ала сега животните се мъкнеха с ездачите на гърба с такава мудност, че човек очакваше всеки момент да спрат.

— Сан Якобо де Компостела! — изръмжа единият и спря коня си. — Ако продължава така, няма да настигнем нехранимайковците до Мансанильо. Дяволът да я отнесе тая жега и тоя Camino real! Какво не бих дал да знам в какво състояние са обикновените пътища в тази благословена страна, щом тоя Кралски път обръща вътрешностите на човек!

— Не ругайте, сеньор Миндрело! — утеши по-възрастният от неговите спътници. — Та помислете си, след като ние не се придвижваме достатъчно бързо, то можете да се закълнете, че Ландола и компанията също не се чувстват прекомерно добре. Те са дори в още по-лошо положение от нас, защото не разполагат с никакви средства и понастоящем трябва да се намират в състояние, в което не бих желал да се разменя с тях.

— И бездруго е учудващо — обади се Мариано, третият конник, — че досега нищо не сме успели да им сторим. Тримата изглежда притежават несломима природа. Десет дни сме на път и все още висим на техните дири, повече нищо.

— Повече нищо? Сеньор, не бива да сте несправедлив! Каквото изобщо можеше да бъде постигнато, бе постигнато. Размислете, до последните дни не знаехме коя е тяхната цел! Бяхме принудени да разчитаме следите им, не можехме да яздим напосоки. Самопонятно е, че преследваните бяха с предимство спрямо нас, защото не бяха зависими от дневната светлина и можеха да яздят и в мрака. Но сам кажете, не сме ли се приближили значително до тях, откакто от посоката на тяхното бягство можахме да заключим коя е целта им? Тази заран установихме, че дирите им са само отпреди пет часа. Залагам си кемера срещу вашето графство, че довечера ще ги пипнем за перчема. Вие спокойно можете да приемете облога, сеньор, защото в сравнение с мен сте в по-изгодно положение. Спечелите ли, получавате кесията ми, докато аз евентуално бих останал с пръст в устата, в случай че в последния миг графството ви все пак отплува.

— Значи казвате, тази вечер ще ги спипаме? — попита с облекчение Миндрело.

— Със сигурност, ако междувременно не се случи нещо непредвидено — потвърди ловецът.

— После горко на тия мерзавци! Техният последен час ще е ударил. Хайде тогава напред, та вашето предсказание възможно по-скоро да се сбъдне!

Ездата продължи, а настроението бе по-добро отпреди. Но тяхното търпение скоро бе поставено на мъчително изпитание. Слънцето се изкачваше по-високо и по-високо над планините, а пътят ставаше все по-безутешен. От крачка на крачка теренът ставаше все по-вулканичен и изглежда почти всяка от планините бе угаснал вулкан. Навсякъде се виждаха кратери, а отстрани бяха струпани пластове лава. По едно време планините от двете страни се разстъпиха и образуваха широка долина, в чиято среда бе разположено някакво селце. Малкото къщи бяха изградени от блокове лава, а и офадите, с които хората бяха оградили хилавите си царевични нивици, се състояха от такива късове. Следвайки главната улица, която същевременно бе единствената в селото, след няколко минути тримата пътници стигнаха до една постройка, която се отличаваше от останалите само по това, че над дупката, която би трябвало да представлява вход, бе прикрепена една дъска с изрисуван най-вероятно със смазка за ботуши надпис «Хотел Долорес».

Испанската дума «Долорес» не означава само женско име, а както в латинския значи буквално «болки, мъки, скръб». Едно по-подходящо име за своя хотел съдържателят — очевидно някакъв шегобиец — наистина не би могъл да постави. Тази къща бе най-скръбната страноприемница, на която бяха попадали някога тримата. Когато спряха конете си пред входа и повикаха «хотелиера», се появи един мършав, облечен само в панталони човек, който огледа мнително новопристигналите.

— Буенос диас, сеньор! — поздрави американският ловец. — Кажете, може ли при вас човек да сложи един добър залък между зъбите си?

— Стига да платите, защо не?

— За плащането нямайте грижа. Ние обаче искаме да получим от вас и една информация. Днес да са се отбивали при вас трима конници?

Недоверието в чертите на съдържателя се изостри.

— Вие да не би да принадлежите към тях?

— Не, но от доста време сме по следите им, за да разменим някоя по-тежичка думица с тях. Вие май сте си опатил от тези клиенти.

— Дано пукнат! — избухна хотелиерът. — Те се отнесоха с мен като към куче и ме заплашиха с бой, ако не съм им дадял незабавно да ядат. А след като изпълних волята им и поисках да платят, те се изсмяха и продължиха ездата си.

— Кога беше това?

— Преди не повече от два часа.

— Gracias a Dios[22] — извика ликуващо Миндрело. — Най-сетне ги спипахме!

— Още не съвсем — възрази Грандприз и се обърна към съдържателя: — Как е пътят оттук към планините?

— Лош, много лош! До подножието на планината там на запад, дето прилича на рог, все още се понася. После обаче става ужасен. Единствено отломъци лава и човешки бой дълбоки цепнатини, в които като нищо можеш да си строшиш врата и краката. Ама най-лош е пътят горе при Fuente del Diablo.

— При «Дяволския извор»? Това пък какво е?

— Сеньор, тук в околностите цялата земя е вулканична. Кратерите наистина са до един угаснали, ала въпреки това на много места излизат на бял свят извори, които са толкова горещи, че с водата им човек може да си приготви кафе. Най-големият и най-горещият от всички тях е тъкмо Fuente del Diablo. Той образува малък басейн, подхранван от силен подземен приток.

— Е, нас ни интересува най-вече как най-бързо да стигнем там горе.

— Хмм! — Съдържателят хвърли замислен поглед върху конете на ездачите. — С коне дотам има само един път — този, по който тръгнаха другите и той е, както казах, ужасен. Но за пеша знам един много по-кратък. Вярно, доста стръмен е, ала не така изморителен като другия. Само че по него вие сигурно няма да искате да поемете.

— Защо не?

— Защото трябва да изоставите конете си. А навярно възнамерявате да прехвърлите планините!

— Заблуждавате се, сеньор. Ние трябва само да си поговорим с онези мъже. Стане ли това, задачата ни е изпълнена и можем да се върнем.

— Е, в такъв случай добре! Яздите до мястото, където от пътя се отделя пътеката и оставяте там конете си. Или по-добре да дойда и аз дотам и да взема после животните със себе си.

— Ама ще можете ли да поддържате крачка с нас?

— Не се кахърете! Вашите коне са изтощени, а освен това ще яхна магарето си, така че няма да изостана. Но няма ли да влезете и се подкрепите?

— За това и по-късно има време. Друго ни тегне сега на ума. Трябва да тръгваме след онези мъже.

— Позволете, сеньор, да съм на друго мнение! Няма да пропуснете ни най-малко, ако направите половин час почивка и хапнете нещо. Давам ви гаранция, че ще отидете достатъчно рано. Пътят за ездачи извива толкова далеч на север, че ще стигнете при Дяволския извор един час по-рано от бегълците.

— Но трябва да отчетем, че ще загубим време в търсене на пътя. Ние не го познаваме.

— Това няма значение. Аз ще ви придружа до входа на barranca[23], който ще следвате. Веднъж стигнали дотам, няма как да изгубите пътя. Поемате нагоре по пролома и като стигнете билото, ще се озовете при Дяволския извор, край който минава пътят за конници. А ако ви е удобно, мога да ви придружа чак догоре.

— Не, благодаря, сеньор, ще отидем сами, но ще ви бъдем задължени, ако ни придружите до пролома и се погрижите после за конете ни. А след като уверявате, че ще стигнем навреме, ако се отморим половин час, няма да проявим невежливостта да отблъскваме поканата ви. Да слизаме!

Докато посетителите се хранеха, можеха да се дивят през отвора на входа, служещ едновременно и за прозорец, на животинското стопанство на хотелиера. То се състоеше от…дузина кокошки, които кълвяха на пътя някакви въображаеми зърна, като всяка от тях влачеше след себе си около два метра дълъг канап, вързан за крака и. Поискаше ли човек да ги излови, не бе необходимо да търчи дълго след тях, просто трябваше да настъпва влачените върви. Гостите вече мислеха, че цялото стопанство на съдържателя възлиза на кокошките, ала тутакси бяха извадени от заблуждение. Един гол юноша тъкмо подкарваше известен брой едри пуйки към пуйчарника, служейки си за камшик с една пръчка, на края на която бе вързана кожа от белка. Белките тук са най-опасните неприятели на пуйките, толкова опасни, че те изпитват могъщ страх дори от кожата на смъртния си враг.

Докато се хранеха, Грандприз попита съдържателя:

— Когато тримата мъже бяха при вас, какво впечатление създаваха — в безопасност ли се чувстваха, или се бояха от преследване?

— Тук мога да ви осветля. Един от тях, когото другите наричаха Ландола, се изсмя на някакъв въпрос на спътника си и отговори, че хората сигурно вече отдавна се изгубили следите им. А преодолеят ли веднъж планините, изобщо нямало повече от какво да се страхуват, трябвало само час по-скоро да се снабдят с пари. Шансовете в това отношение отвъд били къде по-блогоприятни, отколкото тук.

— Мога да се досетя какво е искал да каже оня. За да изпълнят намеренията си, се нуждаят от пари, които се надяват да сдобият оттатък по някакъв престъпен начин, докато от тази страна на планините не могат да сторят нищо, без да обърнат вниманието на властите върху себе си. Ние обаче ще се погрижим да не им се представи възможност за провеждане на безобразните им планове. А сега да потегляме! Похапнахме, отпочинахме, нека не губим повече време!

Докато приятелите възсядаха конете си, хотелиерът издърпа иззад някаква ограда едно магаре, което бе толкова дръгливо, че живо да го оплачеш. Господарят му се метна и поеха на запад. Дългоушкото впрочем уличаваше в лъжа неугледния си външен вид, защото поддържаше бодра крачка наравно с конете, макар наистина те отдавна да не стояха на върха на физическите си възможности. За един час стигнаха подножието на планината и пътят тръгна стръмно по нанагорнището. Последваха го на късо разстояние до мястото, където отляво един пролом се врязваше в планината. Той бе осеян със скални отломъци и водеше така внезапно нагоре, че само някой добър катерач би могъл да задържи крак. Едно ездитно животно тук би било напълно безполезно.

— Това е barranca — рече съдържателят, като посочи пролома. — След като сте се катерили два часа, стигате билото и право пред себе си виждате Дяволския извор. Пътят, към който трябва да се придържат преследваните, води от другата страна в много, губещи време завои …Cielo! Какво е това?

При последните думи той беше обърнал поглед в посоката, която поемаше пътят и при това очите му се бяха спрели на кучето, чиято козина бе настръхнала, очите му святкаха и разкрачило широко предните лагш, то бе вдигнало неподвижно глава. Проследявайки посоката на погледа му, мъжете забелязаха някакъв предмет, който лежеше на двеста крачки нагоре насред шосето.

— Santa Madonna! — извика съдържателят. — Прилича на кон.

— Кон ли? — попита Мариано. — Вярно, имате право, сега и аз го виждам. Трябва да проверим. Бързо нагоре!

Краткото разстояние бързо бе преодоляно и ездачите спряха конете си с вик на ужас пред гледката, която им се представи. Но не зеещата в гърлото на коня рана бе причината за ужасения вик на мъжете, а човекът, който лежеше до него в локва съсирена кръв. Беше Манфредо, мъртъв…убит. Потресени мъжете слязоха от животните и си разменяха забелележки относно мъртвеца, докато Грандприз се наведе да прегледа дали все пак няма живот в него. Но един поглед го осведоми, че човекът отдавна е мъртъв. В областта на сърцето се виждате рана от нож. Тя трябва да бе причинила моменталната му смърт. Ловецът хвърли един проучвателен поглед и на коня, и се изправи.

— Сеньорес, случаят е ясен. Съсипаното животно е попаднало с предния десен крак в една пукнатина и се е сгромолясало. Не е могло повече да се вдигне, защото си е строшило крака. Сетне е възникнала разпра между Манфредо и един от другите. Предполагам, че всеки е претендирал за един от двата останали коня и в хода на свадата Манфредо е бил убит. Само съм любопитен кой е убиецът — Кортейо или Ландола!

— В това отношение бих могъл да ви осведомя — рече съдържателят. — Нож видях само у един от тримата мъже — онзи, когото наричаха Ландола.

— В такъв случай е бил Ландола! Веднага си го помислих! Неговият спътник надали би могъл да направи един толкова добре преценен удар. А и сигурно ще е твърде страхлив за тая работа. Но това ще е последното злодеяние на Ландола. Кълна се във всички изчадия на пъкъла!

— Ужасен съм от безсърдечността на тези хора — подметна Мариано. — Та нали тъкмо на Манфредо е неговото познаване на тайния изход би трябвало на първо място да са благодарни за своето освобождение. Сега те проявиха своята благодарност, разбира се, по свой начин. Е, той беше техен съюзник и си получи възнаграждението, макар и да е заслужавал нещо друго от тях. Да го оставяме и да побързаме, та да ни паднат най-сетне злодеите в ръцете!

Тримата се сбогуваха със съдържателя, поверявайки му временно конете си. После се върнаха обратно при мястото, където се отклоняваше проломът и в следващия миг се изгубиха в него. Но съдържателят хич и не мислеше да се връща. Кортейо и Ландола си бяха отрязали от хълбока на коня едно голямо парче за провизии и той реши да вземе всичко що е годно. Прясното месо в онези местности е рядкост и хотелиерът много-много не му мисли. Измъкна ножа си и се нахвърли на конския труп. Средства да отнесе месото не липсваха — та нали имаше магарето си и конете на тримата гринго.

През това време двамата испанци и американецът, следвани от кучето, пъргаво изкачваха пролома. Пътят, както бе казал съдържателят, беше много стръмен и труден, ала въпреки това те напредваха добре и бързо, като на особено трудни и непроходими места се подкрепяха и избутваха един-друг. Скоро забелязах а също, че са в район, където подземните сили бяха в действие. На различни места струяха от някои пукнатини в земята с фучене и съскане фонтани и си търсеха път между черните камънаци лава. При едно такова поточе Миндрело спря и потопи ръка във водата, но в следния миг я издърпа с болезнен вик.

— Ауте! Та тая вода е направо вряла! Едва не си опарих цялата ръка.

Друште двама се засмяха, но не можаха да устоят да изпробват на свой ред температурата на извора. Бързо обаче се отказаха от този вид опити. Горещината на водата се понасяше само за кратък миг.

— Колко ли градуса може да има тоя извор? — понита Грандприз.

— Чувал съм, че има много горещи извори, чиято температура възлиза на седемдесет градуса по Целзий, че и повече. По моя преценка този е най-малко осемдесет градуса.

— Удивително! Каква ли температура трябва да притежават тези извори в недрата на земята! Но да не се задържаме повече, а да вървим нататък! Според положението на слънцето беше някъде към четири часа след обед, когато преодоляха последния склон. Пред погледите на преследвачите, чиито лица пламтяха от катеренето, лежеше една седловина, осеяна с черни блокове лава с големината на човешки ръст. На много места бликаха горещи извори и понякога се налагаше да опипват почвата преди да поставят крак, тъй като поддаваше под стъпките и влизаха в неприятен досег с кипящата течност, клокочеща под земната повърхност.

Още няколко крачки и се намериха, според описанието на хотелиера, при Фуенте дел Диабло. В един черен басейн от вкаменена лава, с около десетина метра в диаметър, проблясваше катраненочерно водно огледало, което бе видимо само, когато някой полъх на вятъра преминаваше над повърхността и пропъждаше бялата мъгла, образуваща се от смесването на горещата пара със студения въздух.

Околността на Фуенте дел Диабло представляваше такъв зловещ хаос от скални отломъци и блокове лава, че създаваше впечатление, сякаш преди незапомнени времена Дявола е играл тук с канари на народна топка, като в пристъпи на бяс и ярост е трошал от планината късове с размерите на къща. Въобще околността с нищо не заличаваше настроението, породено от името и облика на Дяволския извор.

Но напусне ли човек този скален лабиринт и се насочи на запад, ще се наслади на една несравнима гледка. На погледа се предлага грандиозната панорама на западните склонове на мексиканските планински местности срещу Тихия океан. В по-нататъшните далнини на човек се струва, че различава безмерната повърхност на Пасифика, макар че това би трябвало да почива на оптическа илюзия, тъй като въздушната линия от гребена на планината до периферията на океана възлиза най-малко на двеста километра. Тъмносините сиерас се изтегляха от изток на запад в няколко вериги, успоредно на тази, на която бяха застанали преследвачите. Между тях лежаха плътни слоеве облаци, над които върховете им на някои места се извисяваха като скалисти острови от някое море. Преди всичко могъщият конус на Пик де Танситаро, докато в два конуса на юг се различаваха вулканите Невадо и Колима. Също така трябваше често да се вижда оттук и някога толкова ужасния, все още не съвсем угаснал вулкан Хорульо. Но вече бе късно следобед, мъглата бе паднала в долините и тази най-забележителна планина на западните скатове на мексиканските сиерас оставаше извън погледа.

След като тримата се насладиха на западния изглед, за което си позволиха само няколко минути, те се отправиха към източния склон на седловината, за да се огледат за очакваните. От техния наблюдателен пункт погледът обхващаше последната част от пътя, ала засега от тях нямаше следа. Грандприз нареди на Миндрело да се разположи така, че да наблюдава едно голямо разстояние от зигзагообразния път, без самият да бъде забелязан, а той и Мариано заеха позиция край водата, която местните жители толкова сполучливо бяха нарекли Фуенте дел Диабло, Дяволския извор. След известно време испанецът прекъсна мълчанието.

— Сеньор, какво ще правим с пленниците, ако наистина паднат в ръцете ни?

Запитаният му хвърли суров поглед. Неговият отговор се състоеше в насрещен въпрос.

— Кажете по-добре вашето мнение!

Мариано помълча минута-две и отвърна замислено:

— Всъщност би трябвало да ги вземем с нас и да ги отведем до Сантяго, откъдето избягаха.

— За да се измъкнат повторно и този път завинаги? Искате да овесите на врата си бремето, свързано с отвеждането на толкова опасни мъже? Сеньор, кажете защо сте на мнение, че трябва да връщаме тия мерзавци в Сантяго!

— Нуждаем се от техните показания за очаквания процес на фамилия Родриганда срещу всички тези Кортейо.

— На какво се осланяте от техните показания? Да не би да вярвате, че ще кажат истината? Впрочем имате си още Побло Кортейо и дъщеря му. Задръжте си ги, щом като толкова държите на някакви показания пред съда, правете каквото искате, от мен да мине, и е Гаспарино, но от Ландола… — неговият толкова дълго стаяван гняв най-сетне се разрази и думите излизаха почти прецедени от устата, — …от Хенрико Ландола, моят доведен брат, дръжте пръстите си далеч! Той принадлежи на мен, изцяло и единствено на мен!

Иначе толкова спокойният ловец сега бе едва ли не неузнаваем. Страните му се бяха зачервили, очите мятаха мълнии, а в чертите му бе залегнала някаква зловеща решителност. Да беше съгледал сега Ландола смъртния си враг, когото наричаше свой заварен брат, би изтръпнал от ужас. По необходимост Мариано бе освободен да даде отговор, тъй като тъкмо в този момент Миндрело се върна от наблюдателния си пост с известието, че очакваните приближават.

Незабавно бяха направени последните приготовления за тяхното посрещане. Грандприз разпореди на двамата си спътници да се скрият зад скалните блокове встрани от пътя, докато той самият щеше да чака с кучето неприятелите отпред. Щяха да стрелят само в краен случай, като дори тогава нямаше да се целят в главата или сърцето, защото искаха да заловят двамата живи. В следващия миг Дяволския извор отново лежеше самотен и изоставен като преди.

Търпението на чакащите бе подложено на дълго изпитание и ловецът вече мислеше, че Миндрело се е заблудил, когато чу шум от падащ камък. Малко по-късно откъм пътя прозвучаха гласове, след което стаените преследвачи видяха над скалните отломъци да се появяват главите на очакваните — Хенрико Ландола и Гаспарино Кортейо.

Но който не ги познаваше добре, надали би ги разпознал в тези измършавели фигури. Десетте дни преумора, лишения и глад бяха оставили ужасни следи по пращящите преди от здраве лица. Когато двамата стигнаха превала на прохода, Гаспарино нададе вик на радост и слезе от коня. Но това слизане по-скоро би трябвало да се нарече падане и дори несъмнено по-устойчивият от спътника си Ландола видимо се зарадва, като забеляза едно предлагащо почивка място.

— Ауте, това бе участък, който още дълго ще помня — въздъхна Кортейо, сядайки изнемогнал до езерцето. — Истински път към Голгота! Не може да се каже, че съм ти благодарен, дето не избра някой по-удобен.

— Така си и мислех, че ще чувам от теб само упреци и никаква благодарност! Глупак си ти, сеньор Кортейо, щом не осъзнаваш, че това бе най-сигурният за нас. Всеки друг щеше да е десет пъти по-опасен.

— А сега? Мислиш ли, че сега сме в безопасност?

— Напълно! Това, което остава пред нас, сиреч пътят до бреговете на Мансанильо, е детинска игра в сравнение с онова, което изтърпяхме. Разчитай на мен. От тая страна на планините ми е познато и знам как да намеря средства и пътища да станем отново шик.

— Стига само в крайна сметка случаят с Манфредо да не ни струва твърде скъпо. Дяволски бързо посягаш към ножа, сеньор Ландола!

— Ба! Малко ме е грижа за тая история. Кой ще седне да ти бере дерта за Манфредо! Дори считам, че има хора, които ще са ни благодарни, задето сме снели кахърите им за него. Ако го бяха спипали, така или иначе пак щяха да го окачат да се ветрее.

— Всъщност той беше в правото си относно коня. Твоето животно се строполи, така че имаше основание да претендира ти да вървиш пеша.

— Ама че глупак бих бил! В такива случаи всеки си е най-мил и аз много не му се церемоня.

— Добре, да го знам! Значи ако обстоятелствата налагат ще постъпиш и с мен като с тоя клет момък, който дори само заради нас заслужаваше по-добра участ.

— Я не дрънкай дивотии! За теб изобщо не ставаше дума, а за Манфредо. А що се отнася до участта му, тя само бе ускорена. Или може би щеше да проявиш добрата воля да делиш с него, както се бе загнездила в главата на оня тая идея-фикс? В това отношение те познавам много добре. Ти пръв щеше да го очистиш при подходящ случай. Но да не плещим глупости за неща, които вече не могат да се променят! По-добре се огледай дали не можеш да стъкнеш огън, та да напълним празните си търбуси!

— Конско месо! Брр! — потръпна Кортейо и стрелна с поглед коня, на който бе натоварен увития в някакъв парцал суров къс месо. Но в очите му освен погнусата се четеше и алчност. — Да не си въобразяваш, че ще се насиля да плюскам такава храна.

— Която далеч не е най-лошата. Впрочем имаш уверението ми, че това дълго няма да продължава. Скоро ще имаме нещо по-добро. Само че за тая работа ни трябват пари и пак пари. Първият, когото срещнем по пътя си, ще се прости с живота, стига да е само малко паралия. Не мога да му помогна.

— Тоя пръв, дето трябва да се прости с живота си, както казваш, в такъв случай съм аз — прозвуча глас иззад един камък нейде отпред и встрани от пътя и Гранднриз излезе с насочена пушка.

Двамата се изплашиха до смърт при вида на ловеца, когото смятаха далеч оттук. Но докато Кортейо стоеше като парализиран от ненадейната поява, Ландола се окопити.

— Грандприз! Ти! Дяволът те е довял насам! Значи и по дявола трябва да идеш!

В миг пиратът изтегли ножа и скочи като тигър към заварения си брат, но не било писано да го стигне. Следило с очи всяко негово движение, кучето се хвърли с грозно ръмжене върху нападателя и го срина на земята с тежестта си и силата на скока. Ножът падна от ръката му. Ръмженето на кучето подейства като сигнал за спътниците на ловеца. Те изскочиха от скривалищата си и се нахвърлиха върху двамата престъпници.

Гаспарино изобщо не помисли за отбрана. Беше така ужасен, че се остави безропотно да го вържат. А с Ландола бе още по-леко. Върху него стоеше кучето със зъби до гьрлото му, така че не представляваше никаква мъчнотия да се надвие бившия пират. Вързани с ремъци, бяха замъкнати до водата и облегнати на една канара в полулежащо положение. Победителите насядаха пред тях с кучето край себе си, което не изпускаше вързаните из очи.

— Е, сеньор Кортейо — подхвана Гранднриз, след като плъзна един изпълнен с омраза поглед на доведения си брат. — Май не очаквахте втори път да ни паднете в ръцете?

Затвореният мълчеше и като Ландола държеше очите си затворени, сякаш нехаеше за говорителя.

— Искате да си играете на гордост и да не говорите? Толкова но-добре за нас, защото така набързо ще приключим с вас. Работата е там, че няма да вземем да ви помъкнем с нас. Не, просто ще съставим един прериен съд и на място ще произнесем присъдата.

Сега Ландола все пак се почувства длъжен да даде отговор.

— Не си въобразявайте, че можете да бъдете наши съдии! Тук не сме в прерията.

— Но се намирате пред един прериен скитник, за когото правото на прерията е закон и който ще съди според него.

— Това не ни влиза в работата! Искаме да бъдем отведени в редовен съд.

— И повече нищо? — присмя се ловецът. — Че защо избягахте, като сте искали да отидете на редовен съд? С това ясно дадохте да се разбере, че не искате и да знаете за него и сега щете не щете, ще се задоволите с нашето собствено законодателство.

— Вие нямате право да ни съдите.

— Наистина ли си убеден в това, Ландола, който се наричаш мой доведен брат? — отвърна Грандприз с режещ глас. — Ти уби моя баща, накара годеницата ми да се отвърне от мен и ми отне честта и имота. Ти си виновен, че в продължение на трийсет години бях принуден да се лишавам от полагащото ми се положение! И ти дръзваш да твърдиш, че съм нямал правото да бъда твой съдник? Не ставай за присмех, Ландола! Преследвах те през савани и планини, през езера и гори безспир, като Скитника евреин, който не знае почивка и сега най-после, най-после си в моя власт и няма сила на земята, която да те изтръгне от мен. Ти си най-големият изверг, който познавам и ще свършиш като изверг!

Ландола изслуша думите на брат си привидно невъзмутим, ала с таен страх. Той знаеше, че от страна на този човек, комуто бе причинил такива злини, не би могъл да разчита на пощада. Ето защо за него бе важно да печели време. В това се криеше единствената му възможност за спасение. То бе и причината да подхвърли с наглед безгрижна усмивка, когато Грандприз свърши:

— Няма да посмееш да ми причиниш някакво страдание. Сеньор Мариано няма да го изтърпи.

Но щеше да разбере, че бърка в предположението, защото Мариано обърна лице право към него и каза:

— Лъжеш се, Ландола, като си въобразяваш, че животът ти представлява някаква важност. Нямам ни най-малкото намерение да възпирам ръката на справедливостта.

— Но ако ни отнемете тук живота, после ще ви е невъзможно да докажете, че сте истинският Родриганда. Само по тази причина ще трябва засега да ни пощадите.

— Отново се заблуждаваш. За целта въобще не се нуждая от вас, тъй като имам достатъчно други доказателства, пък и Пабло Кортейо и дъщеря му са ни под ръка.

— Но нашите свидетелски показания са решаващи. Не си ли давате сметка, че само чрез нас можете да уличите Алфонсо, подставеният наследник!

— Не си прави труда, Ландола! Ти не можеш да схванеш, че нещата се промениха изцяло в наша полза и във ваш ущърб. Ние изобщо не се нуждаем от вашето свидетелстване. Събрани заедно, показанията на Родриганда ще доставят едно смазващо доказателство, което няма да остави място за съмнение. Вие при всички случаи сте изгубени и аз не мога, а и не желая да сторя нещо за вашето спасение.

— Тогава бъдете проклети за цялата Вечност! — изкряска пиратът, когото сега цялото самообладание бе напуснало. — И приключвайте най-сетне стоя фарс!

— Само че за вас фарсът ще се превърне в трагедия! — взе отново думата Грандприз. — Нека последваме желанието ти и приключим. Сеньор Мариано, в какво обвинявате този мъж, който се нарича Ландола? Но моля да вземете предвид, че трябва да приведете такива прегрешения, които засягат вас и вашите приятели, тъй като ще съдим според закона на прерията, а не по гражданския наказателен кодекс.

— Добре, обвинявам Ландола в похищение и отвличане.

— Кого е отвлякъл?

— Мен и моите приятели.

— А вие, сеньор Миндрело, в какво обвинявате този човек?

— Обвинявам го в същите престъпления и освен това в търговия с роби, извършена спрямо мен и граф Фернандо де Родриганда.

— Това е достатъчно, сеньорес. Аз не искам да говоря за онова, което тоя човек ми е причинил. Но какво наказание се полага според закона на прерията за похищение и отвличане на човек?

Двамата, станали така неочаквано съдебни заседатели, достатъчно дълго бяха живели откъснато от цивилизацията, за да знаят какво трябва да отговорят. Ето защо на въпроса на американеца извикаха в един глас:

— Смърт!

— А какво наказание се налага за многократно отвличане на хора?

— Многократна смърт!

— Благодаря ви, сеньорес! Вие говорихте правдиво. Сега Гаспарино Кортейо! В какво го обвинявате, Мариано?

— Обвинявам го в подмяна на дете и отвличане, извършено спрямо мен, опит за убийство на моя баща и в едно направо въпиющо заграбване на имуществото ми. Обвинявам го също така в съучастничество във всички престъпления на неговия подсъдим другар, към които самият той го е подстрекавал.

— А вие, сеньор Миндрело?

— Аз го обвинявам в противоправно отнемане на свободата, извършено спрямо мен, също така в съучастничество в търговия с роби и за всичко неизразимо, което граф Фернандо и аз претърпяхме в робството.

— Добре, сеньорес. А аз повтарям предишния си въпрос. Какво наказание се полага според закона на прерията за отвличане на човек и кражба?

— Смърт.

— А за многократно отвличане на хора?

— Многократна смърт.

— Вие чухте — обърна се след тези думи той студено към пленниците. — Вашата присъда е произнесена. Пригответе се да умрете!

Грандприз замълча и остави очите си да се плъзнат с безгранично удовлетворение върху престъпниците, за да види какво въздействие им е оказало разглеждането на делото. Ландола изглеждаше напълно равнодушен. Лежеше със стиснати зъби и отправяше жарещ поглед от един съдник на друг. Другояче стояха нещата с Гаспарино. Онова, което сега го бе обсебило, бе не гордост, а страх, неизказан страх. Намираше се в такова душевно състояние, че би предал и най-добрия си приятел.

Американецът се изправи. Очите му се озариха от внезапна идея и той пристъпи към езерцето да провери температурата. Пробата трябва да бе откликнала на желанието му, защото кимна доволен. После отново се намести срещу пленниците. Лицето му бе приело израз на неумолима решителност.

— Да свършваме набързо с мерзавците! — рече Мариано. — Вечерта наближава и трябва да помислим за връщането.

— Набързо? Какво ви хрумна? Сигурно и злото, което тоя тип ми причини, бе нещо мимолетно? Или бяха ефимерни шестнайсетте години, които бяхте принудени да изтърпите в мъки и лишения, заради низостта на тия демони? И казвате да приключа с тях набързо? Мога да ви уверя, че един куршум, довел живота им до бърз край, за тях ще е незаслужена милост, а аз съм последният, който ще им окаже тая услуга.

— Но какъв вид смърт им определихте? — поиска да знае Миндрело. — За Бога, за мен ще е върховно блаженство да изпълня пътуване на тези изчадия за пъкъла с възможно повече наслади.

— Не се ли досещате какво съм наумил? И все пак идеята е толкоз близо до ума! Забравихте ли болката, която изпитахте там долу, топвайки ръката си в горещия извор?

— Per todos los Santos — в името на Вси светии! Тази идея е безценна! — провикна се възторжено Миндрело. — Имате право и така ще бъде направено! Ще метнем мерзавците във врящия Фуенте дел…

Той беше прекъснат от протяжен, грозен крясък. Беше го надал Кортейо. С широко отворени очи и обезкръвени устни, той се втренчи в своите съдии, сякаш виждаше призрак. Неговият спътник притежаваше по-здрави нерви. Ландола не даде нищо да се забележи.

— Valgame Dios — Бог да ме пази! — изкрещя Кортейо ужасен. — Всичко друго, само това не, сеньор! Умолявам ви, за Бога, не го правете!

— Не реви и се вайкай и не замесвай Бога! Позоваването ти на Бога, в когото и бездруго не вярваш, звучи в устата ти като хула.

— Сеньор, ако го извършите, не сте човек, а зъл демон!

— Ние сме хора, които съдят демони. Не се позовавай на човечността, каквато никога не си проявявал през живота си!

— И все пак моля, да, да, умолявам ви, само този път проявете милосърдие и ни освободете! Заклевам ви се с всички клетви, че никога повече няма да пресечем вашите пътища. Заклевам се в отвъдния си живот! Сеньор Мариано, зная, че в гърдите си имате чувствително сърце и не може да искате по такъв ужасен начин да ни…

— Млъкни, бъзливецо! — бе прекъснат от Ландола, който бе слушал с привидна равнодушност сякаш цялата тая работа не се отнасяше до него. — Нима не виждаш, че при тия сатани всяка дума е безполезна и че ще им създаваш далеч по-малка радост, ако престанеш да скимтиш и хленчиш? Ти си мъж и понеси като такъв онова, което и бездруго няма да се промени!

Сетне обърна гръб на неприятелите, давайки с това да се разбере, че отсега нататък думица няма да обели. Кортейо продължи да циври. Тогава Мариано се изправи и даде знак на ловеца да го последва. Нотариусът замлъкна и се ослуша. Мариано излезе извън обсега на слуха на пленниците и спря. Не се наложи да чака дълго Грандприз. След няколко мига той пристъпи към него с мрачно лице, защото не можеше да не се досети защо младият граф иска да говори с него без свидетели.

— Сеньор Мариано, зная какво искате от мен, но ще ви кажа също, че всяка ваша дума ще бъде напразна.

— Сеньор Грандприз, в такъв случай вие не сте човек, а сатана в човешки облик!

Едва ли не враждебен бе погледът, който ловецът метна на другия.

— Сеньор, зная, че сте на различно гледище от мен, въпреки неописуемата несрета, в която тези мерзавци са подхвърлили вас и цялото ви семейство, за което ви уважавам. Но не искайте от мен да променям за ваша угода становището си! Аз съм копнял за Часа на отмъщението ден и нощ. С охота живеех в нищета и гладувах, изнемогвах и мръзнах, защото един вътрешен глас ми подсказваше, че ненапразно се надявам. Сега Часа на отмъщението настъпи. Да, ще ви кажа открито, аз искам отмъщение, не наказание. Не мога да сторя нищо, че съм устроен другояче от вас. За това е виновен негодяят там отпред, който ме прогони в дивия пущинак, станал мой роден дом в продължение на трийсет години и където няма друг закон, освен закона на dark and bloody grounds — мрачните и кървави поля, законът на безнощадната отплата.

— Е добре, нека по отношение на Ландола бъде волята ви. Но какво ви е сторил Кортейо, та искате и той да умре по такъв ужасен начин?

— С него аз нямам работа. Нейсе, теглете му куршума…в случай че сеньор Миндрело е съгласен с това. Но се опасявам, че словата ви и при него няма да намерят добра почва, защото доколкото познавам вашия съотечественик, той мисли точно като мен.

За свое съжаление Марйано трябваше да признае, че относно Миндрело ловецът има право, поради което не направи опит да разубеждава испанеца. Той рече помръкнал:

— Е добре, направих каквото можах, макар и безрезултатно. Но не можете да настоявате да ви съдействам в мероприятие, което не одобрявам.

— Кой го иска? Онова, което остава да се свърши, ще свършим и без ваша помощ.

Когато двамата се върнаха при другите, адвокатът започна да умолява отново с предразнял от страх глас и едри капки пот начелото:

— Сеньорес, ако е останала искрица човешко чувство у вас, не се отнасяйте така жестоко с мен. Аз не моля за живота си, а за един бърз край. Не ме измъчвайте, а ми пратете един куршум, сеньорес, един милосърден куршум! Вие трябва тази молба…

— Окаян страхливец! — Ландола беше, който изстреля презрително тази дума. Той се бе отърколил и гледаше спътника си с очи, в които се четеше изпълнено със злъчна подигравка презрение. — Ако някой път съм бил в неяснота по отношение на твоята същност, то сега съм вън от заблуждение. Как само се влачиш по търбух пред тях, бъзльо! Целуни праха на стъпалата им, олижи плюнката им! Ти си толкова жалък негодник, че за теб изобщо няма подходящ вид смърт. Това е мнението, което имам за теб и всъщност винаги съм имал. Сега го знаеш, поплювко!

Тези думи накараха Кортейо за миг да забрави страха си.

Лицето му се зачерви от гняв.

— И това ми го казваш ти, каналия, мерзавец такъв, комуто дължа цялата тая злочестина! Тогава чуй и моето мнение! В името на всички дяволи от пъкъла, ако има човек, когото с радост в сърцето бих гледал как се вари в оная вряща супа там долу, то това си ти, Хенрико Ландола! Ти ще предоставиш едно изискано блюдо на Сатаната!

От думите на съучастника си в злини лицето на Ландола започна до тъмночервено да се обагря. На челото му набъбнаха синкави вени, връхлетя го безмерна ярост. Диво се изправи. От устата му се изтръгнаха откъслечни стонове и пъхтене. С огромна сила напъна ремъците си. Внезапно му се удаде да освободи дясната си ръка. Докопа стремително Кортейо, който ужасено опита да се хвърли назад. Пръстите на Ландола се вкопчиха с желязна хватка около ръката му.

— Щом аз съм изгубен и трябва да ида по дявола, то ще ме придружиш поне и ти, най-презрян от всички пъзливци! — изсъска той.

Отърколи се гъвкаво до ръба на басейна и повлече Кортейо със себе си. Преди някой от техните съдии да успее да се намеси, двете тела се изтърколиха през ръба. Чу се само пронизителния крясък на Кортейо, примесен със злорадия кикот на пирата. Веднага след това клокочещата вода пръсна зловещо. Беше свършено. Вече нищо не намекваше за ужасната драма, която току-що се бе разиграла.

Дълго време тримата стояха безмълвно и неподвижно. Сетне Мариано сне шапка, прекръсти се и каза потресен:

— Това е краят. Ландола сам изпълни вашата присъда над себе си и своя съучастник. Не се налага повече да се караме доколко далеч се простира нашето право на отмъщение. Нека Бог се смили над душите им. Амин!

— Мерзавци! — Тази дума бе надгробното слово на непримиримия ловец.

Нощта спускаше своя воал над пустата планинска долина, когато те влязоха в «Хотел Долорес». Съдържателят пристъпи насреща им с порой въпроси, ала те не му сториха услугата, макар и на един-единствен да отговорят. Мълчаливо се настаниха край вечерята, която съпругата на хотелиера бе приготвила. Имаше «бизоново филе» и печеното много се услади на изпитващите истински вълчи глад посетители. Когато и последното късче изчезна зад зъбите им, узнаха, че са яли…конско месо.

— Да — ухили се под мустак съдържателят, забелязвайки удивените, въпросителни физиономии на своите гости. — Моята жена умее да прави отлично асадо[24] от конско месо, което не отстъпва по нищо на някое говеждо печено, та затуй си помислих, че сигур ще е глупост от моя страна да оставя хубавото месо да се въргаля там горе на пътя. Надявам се това откровение да не подейства зле на сеньорес.

Е, сеньорес бяха свикнали на какви ли не теглила и веднъж консумирали печеното, не се почувстваха ни най-малко зле. Скоро след това легнаха да почиват и спаха до настъпване на утрото.

Конете им от вчера горе-долу си бяха отпочинали, така че нищо не пречеше на скорошното им заминаване. Двете прибрани животни на престъпниците съдържателят получи като подарък, от което бе така запленен, че продължаваше да прави метани, застанал пред своя «хотел», дори след като тримата гринго отдавна бяха изчезнали зад първия завой на пътя.