Карън Мари Монинг

Разкритието на древния ръкопис

(книга  пета от поредицата "Треска")

На неустоимия М.

ПЪРВА ЧАСТ

Между идеята

и реалността,

между движението

и действието,

пада Сянката

– Т. С. ЕЛИЪТ

Усещам го дълбоко в мен,

под кожата е точно

и да призная трябва,

че се чувствам като чудовище.

– СКИЛЕТ, „ЧУДОВИЩЕ“

ИСКАШ ДА МЕ ПОЗНАВАШ?

ПРИЕМИ, ЧЕ СИ ЦЕНТЪРЪТ НА ЕДИН ОТ ВАШИТЕ КАЛЕЙДОСКОПИ И СГРАБЧВАШ ВРЕМЕТО КАТО ЦВЕТНИТЕ ЧАСТИЦИ, КОИТО ИЗРИГВАТ ОТ ТЕБ В МНОГО ИЗМЕРЕНИЯ, КОИТО НЕПРЕСТАННО СЕ РАЗТЯГАТ НАВЪН В ЕДИН ВЕЧНО РАЗШИРЯВАЩ СЕ, ВЕЧНО ПРОМЕНЯЩ СЕ БЕЗКРАЕН РЕД! ПРОЗРИ, ЧЕ МОЖЕШ ДА ИЗБИРАШ И ДА РАЗШИРЯВАШ ВСЯКО ОТ ТЕЗИ БЕЗБРОЙНИ ИЗМЕРЕНИЯ И ЧЕ С ВСЕКИ ИЗБОР ТЕ СЕ РАЗШИРЯВАТ И СЕ ПРОМЕНЯТ ОТНОВО! БЕЗКРАЙНОСТТА Е СМЕСЕНА ЕКСПОНЕНЦИАЛНО. РАЗБЕРИ, ЧЕ НЯМА ТАКОВА НЕЩО КАТО РЕАЛНОСТ: КАТО ФАЛШИВИЯ БОГ, КОЙТО ТВОЯТА РАСА ПОЧИТА С ТАКАВА СЛЯПА ВЯРНОСТ! РЕАЛНОСТ ОЗНАЧАВА ЕДИНИЧНА ВЪЗМОЖНОСТ.

ОБВИНЯВАТЕ МЕ В ИЛЮЗИЯ. ВИЕ – С ВАШЕТО АБСУРДНО ПОНЯТИЕ ЗА ЛИНЕАРНО ВРЕМЕ. ПОСТРОЯВАТЕ СИ ЗАТВОР ОТ ЧАСОВНИЦИ И КАЛЕНДАРИ. ДРЪНЧИТЕ С РЕШЕТКИ, ИЗКОВАНИ ОТ ЧАСОВЕ И ДНИ И СТЕ ТАПИЦИРАЛИ ВРАТАТА С МИНАЛО, НАСТОЯЩЕ И БЪДЕЩЕ.

ХИЛАВИТЕ УМОВЕ СЕ НУЖДАЯТ ОТ ХИЛАВИ ПЕЩЕРИ.

ВИЕ НЕ МОЖЕТЕ ДА СЕ ВЗИРАТЕ В ИСТИНСКОТО ЛИЦЕ НА ВРЕМЕТО, ТАКА КАКТО НЕ МОЖЕТЕ ДА ГЛЕДАТЕ МЕН.

ДА ВЪЗПРИЕМЕТЕ СЕБЕ СИ КАТО ЦЕНТЪР, ДА СХВАНЕТЕ ЕДНОВРЕМЕННО ВСИЧКИ КОМБИНАЦИИ ОТ ВСИЧКИ ВЪЗМОЖНОСТИ, ЩОМ ТРЯБВА ДА ИЗБЕРЕТЕ ДА СЕ ПРИДВИЖИТЕ В КОЯТО И ДА Е ПОСОКА („ПОСОКА“ Е МНОГО ОГРАНИЧЕН МЕТОД ДА СЕ ОПИТВА ДА СЕ ИЗРАЗИ КОНЦЕПЦИЯ, ЗА КОЯТО РАСАТА ВИ НЯМА ДУМА), ТОВА Е ДА БЪДЕШ МЕН.

– Разговори с Шинсар Дъб

Едно

Надеждата дава сили. Страхът убива.

Някой много умен ми го беше казал веднъж.

Всеки път, щом реша, че ставам по-мъдра и че успявам повече да контролирам действията си, се забивам в ситуация, която ме кара да осъзная мъчително, че съм успяла единствено да заменя един комплект заблуди с по-сложен и по-привлекателен комплект заблуди. Това съм аз – кралицата на самозаблудата.

Точно сега се мразя. Повече, отколкото смятах, че е възможно.

Клеча на ръба на скалата, пищя, проклинам деня, в който съм се родила и ми се иска биологичната ми майка да ме беше удавила при раждането ми. Животът е твърде труден, твърде непосилен, за да се справя. Никой не ми е казвал, че ще има дни като този. Как може никой да не ми каже, че ще има дни като този? Как са могли да ме оставят да израсна така – щастлива и розова, и глупава?

Болката, която изпитвам, е по-лоша от всичко, което Шинсар Дъб някога ми е причинявала. Поне когато Книгата ме смазва, знам, че вината не е моя.

Този момент?

Mea culpa[1]. За началото на края и за целия път вината е моя – признавам това и никога няма да мога да се скрия от този факт.

Бях решила, че съм загубила всичко.

Колко невежа съм била! Той ме предупреди. Имах още толкова много за губене!

Искам да умра.

Това е единственият начин да спра болката.

Преди месеци, в една адски дълга нощ в пещерата под Бърен, също исках да умра, но не беше същото. Малуш щеше да ме измъчва до безкрай и смъртта ми щеше да бъде единствената възможност да го лиша от това извратено удоволствие. А след като смъртта ми беше неизбежна, не виждах смисъл да я отлагам.

Тогава бях сгрешила. Бях се отказала от надеждата и едва не умрях заради това.

Щях да умря, ако не беше Баронс.

От него научих, че никога не трябва да губя надежда.

Тази проста истина е господар на всяка ситуация, на всеки избор. Всяка сутрин, когато се събудим, трябва да изберем между надеждата и страха и да приложим една от тези емоции за всичко, което правим. Независимо дали посрещаме нещата, които идват към нас, с радост, или с подозрение...

Надеждата дава сили...

Нито веднъж не си позволих да изпитам някаква надежда за личността, която лежи по очи в локва от кръв. Нито веднъж не използвах надеждата, за да укрепя връзката ни. Поставих бремето на отношенията ни да почива върху по-широки рамене. На страха и подозрението. Недоверието диктуваше всяко мое действие.

А сега е твърде късно да върна нещо назад.

Спирам да пищя и започвам да се смея. Чувствам лудостта в това.

Не ми пука.

Копието ми стърчи жестоко, присмива ми се. Спомням си как го откраднах.

За миг се връщам на тъмните, хлъзгави от дъжда дъблински улици и си припомням как двамата с Баронс се спускаме в системите на канализацията, как нахлуваме в частното скривалище за религиозни артефакти на Роки О’Баниън. Баронс носи дънки и черна тениска. Мускулите се движат по тялото му, докато той отмества капака на канализацията с лекотата, с която някой друг мъж би хвърлял фризби в парка.

Той е обезпокоително сексапилен, както за мъже, така и за жени, по начин, който къса нервите. С Баронс не си сигурен дали ще бъдеш изчукан, или ще бъдеш обърнат наопаки и ще се превърнеш в нова, неразпознаваема личност, която се носи по течението и няма място, където да хвърли котва, в море без дъно и без правила.

Никога не съм била имунизирана към него. Имаше просто степени на отрицание.

Отдихът ми е твърде кратък. Споменът изчезва и отново съм изправена пред реалността, която заплашва да разбие здравия ми разум.

Страхът убива...

Буквално.

Не мога да го кажа. Не мога да го помисля. Не мога да започна да го поемам.

Прегръщам колене и се люлея.

Джерико Баронс е мъртъв.

Той лежи по корем неподвижен. Нито е помръднал, нито си е поел въздух през малката вечност, през която аз пищя. Не мога да го усетя в кожата му. При всички други случаи бях в състояние да го усетя близо до мен – наелектризиращ, по-голям от живота, като една необятност, натъпкана в малък съд. Дух в бутилка. Това беше Баронс – смъртоносна сила с тапа, която я спира. Едва.

Люлея се напред-назад.

Въпрос за един милион долара: Какво си ти, Баронс? Отговорът му в редките случаи, когато даваше такъв, беше винаги един и същ:

„Този, който никога няма да позволи да умреш“.

Вярвах му. Проклет да е!

– Е, ти се издъни, Баронс. Сама съм и имам сериозен проблем, затова стани!

Той не помръдва. Наоколо има прекалено много кръв. Пресягам се със сетивата ми на шийте зрящ. Не усещам нищо на скалата, освен мен.

Пищя.

Нищо чудно, че ми каза никога да не звъня на номера в телефона, който ми беше програмирал като АУ (Ако умираш), освен ако наистина не умирам. След време отново започнах да се смея. Не той се беше издънил. А аз. Дали бях изиграна, или бях дирижирала цялото това фиаско съвсем сама?

Мислех, че Баронс е непобедим.

Очаквам да помръдне. Да се претърколи. Да седне. Да се изцери магически. Да ми хвърли един от суровите си погледи и да каже: „Стегни се, госпожице Лейн! Аз съм Ънсийли кралят. Не мога да умра“.

Това беше един от най-големите от хилядите страхове за него, на които се отдавах – че той е този, който е създал Шинсар Дъб и че я иска обратно по някаква причина, но не може да я залови сам. В един или друг момент бях обмисляла всяка възможност: Фае, полу-Фае, върколак, вампир, древно прокълнато същество от зората на времето, може би точно това, което той и Крисчън се бяха опитали да призоват на Хелоуин в замъка Келтър – ключова тук беше думата безсмъртен. Безсмъртен като неубиваем.

– Стани, Баронс! – крещя. – Мръдни се, проклет да си!

Боя се да го докосна. Боя се, че ако го направя, тялото му ще бъде забележимо изстинало. Че ще усетя крехкостта на плътта му, смъртността на Баронс. Думите „крехкост“, „смъртност“ и „Баронс“, събрани заедно в една и съща мисъл, са също такова богохулство, каквото би било да минаваш през Ватикана и да трошиш кръстовете по стените.

Клеча на десет крачки от тялото му.

Стоя далеч, защото ако се приближа, ще трябва да го обърна и да погледна в очите му. И какво ще стане, ако те са празни като на Алина?

Тогава ще знам, че си е заминал, както знам, че тя вече е твърде далеч отвъд, за да я достигна и тя да чуе как казвам: „Съжалявам, Алина! Иска ми се да се бях обаждала по-често. Иска ми се да бях чула истината зад баналните ни сестрински разговори. Иска ми се да бях дошла в Дъблин и да се бях била до теб или да бях бесняла срещу теб, защото ти също си действала от страх, Алина, а не от надежда, иначе щеше да ми се довериш и да ти помогна“.

Или може би просто да се извиня на Баронс: „Съжалявам, че съм твърде млада, за да мога да разгранича приоритетите си като теб, защото не съм изстрадала това, което си изстрадал ти, по дяволите, а после да те притисна към някоя стена и да те целувам, докато вече не можеш да дишаш, да направя това, което исках да направя първия ден, в който те видях в проклетата ти книжарница. Да смутя теб, както ти смущаваше мен, да те накарам да ме видиш, да те накарам да ме искаш – розовата мен! – да разбия самоконтрола ти, да те сваля на колене, въпреки че си бях казвала, че никога няма да искам мъж като теб, че си твърде стар, твърде сексуален, повече животно, отколкото мъж, с един крак в блатото и без никакво желание да излезеш напълно навън, когато истината беше, че бях ужасена от начина, по който ме караше да се чувствам. Не беше начинът, по който момчетата карат момичетата да се чувстват – мечти за бъдеще с бебета и дървени огради, а неистова, силна, груба загуба на себе си. Сякаш не можеш да живееш, ако този мъж не е вътре в теб, около теб и с теб през цялото време и има значение единствено какво мисли той за теб. Останалата част от света може да върви по дяволите. И дори тогава знаех, че можеш да ме промениш. Кой иска да е около някого, който може да го промени? Това е твърде много власт, за да бъде дадена на друг. Беше по-лесно да се боря с теб, отколкото да призная, че у мен има неоткрити кътчета, които жадуваха за неща, неприети в никоя част от света, който познавах. А най-лошото от всичко е, че ме извади от съня в моя Барби свят и сега съм тук и съм напълно будна, копеле такова! Не бих могла да съм по-будна, а ти ме изостави...“.

Мисля, че ще пищя, докато той стане.

Баронс беше този, който ми каза да не вярвам, че нещо е мъртво, докато не го изгоря, не разръчкам пепелта му, а после не изчакам ден-два, за да видя дали нещо няма да се вдигне от нея.

Със сигурност не се очаква да го изгоря.

Не мисля, че има някакви обстоятелства, при които бих могла да го направя.

Ще клеча.

Ще пищя.

И той ще стане. Мрази, когато съм мелодраматична.

Докато го чакам да се съживи, се ослушвам за драскане по ръба на скалата. Наполовина очаквам Риодан да довлече почупеното си, окървавено тяло през ръба. Може би той също не е наистина мъртъв. Все пак сме в света на Фае или поне в Сребрата. Кой знае кой свят е това? Може водата да има възстановителни сили. Трябва ли да опитам да вкарам Баронс в нея? Може би сме във Фантазия и ужасното нещо, което се случи, е кошмар и аз ще се събудя на дивана в „Книги и дреболии Баронс“, а знаменитият, вбесяващ собственик ще повдигне вежда и ще ме погледне с онзи поглед, аз ще кажа нещо смислено и животът отново ще бъде чудесен, отново натъпкан с чудовища и дъжд, точно както го харесвам.

Клеча.

Няма дращене по камъните или по глината.

Мъжът с копието в гърба не помръдва.

Сърцето ми е пълно с дупки.

Той даде живота си за мен. Баронс даде живота си за мен. Моят егоистичен, арогантен, константен задник беше константна скала под краката ми, беше готов да умре, за да мога да живея аз.

Защо, по дяволите, би го направил?

Как да живея с това?

Хрумва ми ужасна мисъл. Толкова ужасна, че за няколко мига затъмнява дори скръбта ми. Никога нямаше да го убия, ако не се беше появил Риодан. Дали Риодан ме беше измамил? Дали е дошъл тук, за да убие Баронс, който не е бил непобедим, а просто труден за убиване? Може би Баронс е можело да бъде убит само в животинската си форма и Риодан е знаел, че трябва да бъде тук, за да ме защити. Дали не е било сложна хитрост, която няма нищо общо с мен? Дали Риодан не е работил с ЛГ, дали не са искали да премахнат Баронс от пътя си, за да им е по-лесно да се справят с мен и дали отвличането на родителите ми не е било просто трик с ръцете? „Гледай там, докато убиваме мъжа, който заплашва всички ни!“ Или може би Баронс е бил прокълнат да изживее някаква адска присъда и да може да бъде убит само от някой, на когото има доверие, а той вярваше на мен. Под цялата тази студена арогантност, под присмеха, под непрестанния натиск, дали не ми беше дал тази най-лична част от себе си – доверието, което не бях заслужила. Не бих могла да докажа това твърдение по-сигурно, отколкото ако го бях намушкала в гърба?

О, не, момент! Аз направих точно това. Доверих се на думата на Риодан и се обърнах срещу него.

Обвинението в предателство в погледа на звяра не беше илюзия. Джерико Баронс се взираше в мен иззад тези предисторически вежди, оголваше зъби, а в свирепите му жълти очи проблясваше упрек и омраза. Той беше моят демон-пазител, а аз го бях убила.

Дали не ме беше презрял, за това, че не виждах мъжа отвътре през кожата на звяра, която носеше?

„Виж мен!“ Колко пъти ми беше казвал това? „Виж мен, когато гледаш мен!“

А когато беше най-важно да го видя, се бях оказала сляпа. Той ме следваше на всяка крачка, отнасяше се с мен с характерната бароновска комбинация от агресия и животинско чувство за собственост, а аз нито веднъж не го разпознах.

Аз го провалих.

Беше дошъл при мен във варварска, нечовешка форма, за да ме опази жива. Беше се отзовал на моето АУ обаждане, независимо какво е му е коствало това, със съзнанието, че ще се превърне в безмозъчен, беснеещ звяр, способен само да убива всичко в непосредствена близост, освен едно.

Мен.

Боже, този поглед!

Покривам лице с ръце, но картината не се маха – звяр и Баронс, тъмната му кожа и екзотичното лице, сивата му кожа и примитивните черти. Тези древни очи, които са видели толкова много и които искаха в замяна само да бъдат видени, в спомена ми горят с презрение: „Не можа ли да ми се довериш поне веднъж? Не можа ли да се надяваш на най-доброто поне веднъж? Защо избра Риодан пред мен? Аз те пазех жива. Имах план. Някога разочаровал ли съм те?“

– Не знаех, че си ти! – дълбая длани с ноктите си. Те кървят за кратко, после заздравяват.

Но звярът/Баронс в ума ми не е приключил да ме измъчва. „Трябваше. Взех пуловера ти. Подуших те и ти осигурих преминаване. Убих прясно, нежно месо за теб. Пиках около теб. Показах ти в тази форма, както във всяка друга, че си моя. А аз се грижа за това, което е мое.“

Сълзите ме заслепяват. Превивам се надве. Боли толкова силно, че не мога да дишам, не мога да помръдна. Изгърбвам се, свивам се на кравай и се люлея.

Отвъд болката, ако има такова място, знам някои неща.

Неща като: Според Риодан (ако не е предател, а в случай, че е и някак все още е жив, ще го убия така, както убихме Баронс) имам дамга на тила, поставена там от лорд Господар, който вероятно още държи родителите ми, тъй като щом Баронс е тук, значи очевидно никога не е стигал до Ашфорд.

Освен ако... времето тече различно в Сребрата и той е имал време да стигне до Ашфорд, преди да набера АУ, призовавайки го тук – в седмото измерение, в което съм, откакто влезнах в хлъзгавия розов коридор на лорд Господар в Дъблин.

Нямам представа колко дълго съм била в Залата на всички дни или колко време е минало в истинския свят, докато се припичах на слънце с Крисчън на езерото.

Някога, благодарение на В’лане, прекарах един следобед на плаж в света на Фае с илюзията за сестра ми и това ми струваше цял месец в човешкия свят. Когато се върнах, Баронс беше бесен. Беше ме оковал с верига за една греда в гаража си. Носех яркорозови бански с прашки.

Спорихме.

Затварям очи и прегръщам спомена.

Той стои там – ядосан, обграден от игли и бои, на път да ме татуира (или по-точно, да се престори, че ме татуира там, където вече ме е татуирал, но аз още не съм разбрала), за да може да ме проследи, ако някога реша да направя нещо толкова глупаво, като да се съглася отново да остана в света на Фае за какъвто и да е период от време.

Казвам му, че ако ме татуира, приключваме. Обвинявам го, че никога не е изпитвал нещо повече от алчност и му се присмивам, че е неспособен да обича. Наричам го наемник, упреквам го, че е изгубил контрол, когато не е могъл да ме намери и е разбил магазина и язвително добавям, че ако понякога му става, то несъмнено е от нещо като пари, артефакт или книга, а не от жена.

Помня всяка дума от отговора му: „Да, обичал съм, госпожице Лейн. И въпреки че не е твоя работа, съм губил. Много неща. И не, не съм като всеки друг играч в тази игра и никога няма да съм като В’лане, и ми става много често, а не само понякога. Понякога е заради разглезено момиченце, което не е жена. И да, разбих магазина, когато не можах да те намеря. Ще трябва да си избереш и нова стая. И съжалявам, че малкият ти красив свят се е преобърнал с главата надолу, но това се случва с всички и те успяват да продължат напред. Начинът, по който продължаваш, те определя като човек.“

Като погледна назад, виждам през себе си с патетична лекота.

Ето ме там, вързана за греда, почти гола, сама с Джерико Баронс – мъж, който е толкова далеч от представите ми за истински мъж, но, Боже, той ме възбужда! Той планира да работи бавно и внимателно по голата ми кожа с часове. Коравото му татуирано тяло е неизречено обещание за посвещаване в таен свят, в който бих могла да изпитам неща, които дори не мога да си представя, и аз искам той да работи по мен с часове. Отчаяно. Но не да ме татуира. Предизвиквам го с най-доброто от моите наивни, закърнели способности. Искам да вземе от мен това, което нямам куража да предложа.

Какво сложно, нелепо, саморазрушително чувство! Боя се да помоля за това, което искам. Боя се да призная собствените си желания. Движена съм от ограниченията на възпитанието, а не от природата. Дойдох в Дъблин, носейки оковите на ограниченията си. Аз цялата бях възпитание.

Той целият беше природа, опитваше се да ме научи да се променя.

Както казах – степени на отрицание.

Той се беше облегнал на мен в онзи гараж, секс и едва сдържано насилие, а когато бях усетила възбудата му, се бях почувствала толкова дива и жива отвътре, че по-късно трябваше да сваля банския си и да се погрижа за себе си под душа отново и отново, представяйки си един съвсем различен развой на събитията в гаража му. Такъв, който би отнел цяла нощ.

Бях си казала, че е заради прекарания ден в непосредствена близост до Секс-до-смърт-Фае. Още една лъжа.

Беше ме развързал и ме беше пуснал.

Ако сега бях окована за тази греда, нямаше да имам проблем да му кажа точно какво искам. И това нямаше да включва развързването ми. Поне не в началото.

Фокусирам се през сълзите.

Трева. Дървета. Той.

Лежи по очи. Трябва да отида при него.

Земята е влажна, кална от снощния дъжд, от кръвта му.

Трябва да го почистя. Не бива да е мърляв. Баронс не обича да е мърляв. Той е педантичен, облича се изискано. Може да съм му оправяла реверите няколко пъти, но е било само като извинение да го докосна. Да навляза в личното му пространство. Да упражня интимност, за да подчертая, че имам това право. Непредвидим като гладен лъв, той е всявал страх у всички други, но никога не е разкъсвал моето гърло, само ме е облизвал и въпреки че езикът му беше малко груб понякога, си струваше да вървя до краля на джунглата.

Сърцето ми ще се пръсне.

Не мога да го направя. Съвсем скоро минах през това със сестра ми. Съжаление върху съжаление. Пропуснати възможности. Лоши решения. Скръб.

Колко още хора трябва да умрат, за да се науча как да живея? Той беше прав. Аз съм ходещо бедствие.

Измъквам телефона от джоба си. Първо набирам мобилния телефон на Баронс. Няма връзка. Натискам АНМСМ. Няма връзка. Натискам АУ и сдържам дъха си, като гледам Баронс напрегнато. Няма връзка.

Както и самия мъж, всички линии са паднали.

Започвам да треперя. Не знам защо, но фактът, че мобилните телефони не работят, ме убеждава повече от всичко останало, че той е извън моя досег.

Навеждам глава надолу, обръщам косата си напред и въпреки че ми отнема няколко опита, за да наглася точния ъгъл, правя снимка на тила си. Със сигурност има две татуировки. Тази на Баронс е дракон с буквата Z в центъра, която блещука слабо в цветовете на дъгата.

Отляво има черен кръг, натъпкан със странни символи, които не разпознавам. Изглежда, Риодан е казал истината. Ако татуировката е била поставена от ЛГ, това обяснява много. Защо Баронс толкова силно охраняваше мазето, където ме измъкна от състоянието ми на При-я, как ЛГ ме намери в манастира, след като защитите бяха заличени, как ме намери отново в къщата, където с Дани се бяхме подслонили, и как ме е проследил до родителите ми в Ашфорд.

Изваждам малкия кинжал, който задигнах от КДБ.

Ръцете ми треперят.

Мога да сложа край на болката си. Мога да се свия и да оставя кръвта си да изтече до него. Всичко ще свърши толкова бързо. Може би ще получа друга възможност в друго време и на друго място. Може би двамата с него ще се преродим като в онзи филм „В какво се превръщат мечтите“, който двете с Алина мразехме страшно, защото децата и съпругът умряха, а после съпругата се самоуби.

Сега обичам този филм. Разбирам го, разбирам цялата идея доброволно да отидеш в ада заради някого. Да живееш там, луд, ако трябва, защото би предпочел да си луд с този някого, вместо да търпиш живот без него.

Взирам се в острието.

Той умря, за да живея аз.

– Проклет да си! Не искам да живея без теб!

„Начинът, по който продължаваш, те определя.“

– О, я млъкни, моля те! Ти си мъртъв, млъкни, млъкни!

Но една ужасна истина разкъсва сърцето ми.

Аз съм лъжливото овчарче.

Аз съм тази, която натисна АУ. Аз съм тази, която не помисли, че може да оцелее от глигана сама. И познайте!

Направих го.

Вече го бях пропъдила и бях в безопасност, когато Баронс се появи и му връхлетя.

Оказа се, че все пак не съм умирала.

Той умря заради мен, а не е било нужно.

Аз преиграх.

И сега той е мъртъв.

Взирам се в кинжала. Да се самоубия би било награда. А аз заслужавам само наказание.

Взирам се в снимката на тила ми. Ако лорд Господар ме намери сега, не съм сигурна, че ще се боря за живота си.

Обмислям да опитам хирургия върху собствения ми череп, после осъзнавам, че не съм в най-добрата си форма на ума за това. Може да не спра да режа. Близо е до гръбначния стълб. Лесен изход.

Забивам острието в земята, преди да мога да го обърна към себе си.

Как би ме описало това? Да убия него, а после да убия себе си? Като страхливка. Но не ме тревожи как би ме описало това. А какво ще стане с него – една напразна смърт.

Смъртта на мъж като него заслужава нещо повече.

Преглъщам поредния писък. Той вече е впримчен вътре в мен, натъпкан е в стомаха ми, гори гърлото ми, става труден за преглъщане. Чувам го в ушите си, въпреки че устата ми не издава звук. Това е тих писък. Най-лошият вид. Живях така преди, за да скрия от мама и татко, че смъртта на Алина убива и мен също като тях. Знам какво следва и знам, че ще бъде по-зле отпреди. Че аз ще бъда по-зле.

Много, много по-зле.

Спомням си сцените на клане, които Баронс ми показа в ума си. Сега ги разбирам. Разбирам какво би могло да накара човек да го направи.

Коленича до голото му окървавено тяло. Трансформацията от мъж в звяр сигурно е разкъсала дрехите му, пръснала е на парчета гривната от китката му. Почти две трети от тялото му са изрисувани с червени и черни защитни руни.

– Джерико – казвам. – Джерико, Джерико, Джерико.

Защо изобщо така неохотно казвах името му? „Баронс“ беше каменна стена, издигната между нас, и ако се появеше тънка като косъм пукнатина, аз прибързано я замазвах със страх.

Затварям очи и се стягам. Когато ги отварям, обвивам две ръце около копието и се опитвам да го издърпам от гърба му. Не излиза. Заседнало е в кост. Трябва да се боря с него.

Спирам. Започвам отново. Плача.

Не помръдва.

Мога да го направя. Мога.

Освобождавам копието.

След много време го претърколвам.

Ако съм имала някакво съмнение, че е мъртъв, то изчезва. Очите му са отворени. Празни са.

Джерико Баронс вече не е тук.

Отварям сетивата си за света около мен. Не мога да го усетя изобщо.

Аз съм на тази скала сама.

Никога не съм била толкова сама.

Опитвам всичко, за което се сещам, за да го върна към живот.

Спомням си за Ънсийли плътта, която натъпкахме в раницата ми, както изглежда преди цял живот време в книжарницата, когато се подготвях да се изправя пред лорд Господар. По-голямата част е все още тук.

Само ако тогава знаех това, което знам сега! Че следващия път, когато видя Джерико Баронс, той ще е мъртъв. Че последните думи, които изобщо ще чуя от него, ще бъдат: „И Ламборгинито“ – изказани с онази вълча усмивка и с обещанието, че винаги ще бъде зад гърба ми, ще диша в него, ще го пази.

Гърчещата се накълцана плът от Момчета-носорози все още е здраво затворена в бурканчета от бебешки храни. Натъпквам я между подутите му окървавени устни и държа устата му затворена. Когато изпълзява през назъбената дупка във врата му, преглътнатият ми писък едва не ме оглушава.

Не мисля ясно. Паниката и скръбта ме направляват. Баронс би казал: „Безполезни емоции, госпожице Лейн. Издигни се над тях! Спри да реагираш и действай!“ Ето го, отново ми говори.

Какво не бих направила за него? Нищо не е твърде противно, твърде варварско. Това е Баронс. Искам го отново цял.

Риодан го разпра от корема до гърдите, преди да му среже гърлото. Внимателно разтварям плътта на татуирания му корем и натъпквам Ънсийли в срязания му стомах. Изпълзява навън. Обмислям да се опитам да зашия стомаха му, за да принудя тялото му да усвои плътта на мрачното Фае и се чудя дали ще стане, но нямам игла и конец, нито други средства да поправя разкъсаната му плът.

Правя опит да сложа червата му обратно в тялото му, да ги подредя в нещо подобно на ред, като слабо усещам, че това вероятно не е нещо нормално и смислено.

Веднъж той каза: „Влез в мен, виж колко навътре можеш да отидеш!“. С ръце върху далака му мисля: „Ето ме. Твърде късно“.

Използвам новооткритото си умение в Гласа и му заповядвам да стане. Беше ми казал, че ученик и учител развиват имунитет един към друг. Почти съм облекчена. Боях се, че Гласът може да вдигне зомби, възстановено, но не истински съживено.

Отварям устата му и я задържам с клечка. Срязвам китката си и пускам капка кръв на езика му. Трябва да срежа дълбоко, за да изкарам няколко капки, и продължавам да режа, защото продължава да зараства. Това само го прави още по-окървавен.

Търся в специалното си място на шийте зрящ магия, с която да го излекувам. Няма нищо с такова предназначение у мен.

Внезапно се вбесявам.

Как може да е смъртен? Как смее да е смъртен? Никога не ми е казвал, че е смъртен. Ако знаех, можеше да се държа различно.

– Стани, стани, стани! – крещя.

Очите му все още са отворени. Не мога да се помиря с това, че са отворени и празни, но да ги затворя би било признание, приемане, че го няма.

Никога няма да затворя очите на Джерико Баронс.

Те бяха широко отворени в живота. Би искал да са отворени и в смъртта. Ритуалите биха били загуба на време за него. Където и да е Баронс, би се смял, ако опитам нещо толкова шаблонно като погребение. Твърде дребно за толкова голям мъж.

Да го сложа в ковчег? Никога.

Да го погреба? Няма начин.

Да го изгоря?

Това също би било приемане. Признание, че е мъртъв. Никога няма да се случи.

Дори в смъртта той изглежда несломим. Голямото му, татуирано в черно и червено тяло е като епичен гигант, паднал в битка.

Настанявам се на земята, нежно повдигам главата му, подлагам крака под нея и обвивам лицето му с ръцете си. С ризата ми и със сълзите, които не спират да падат, измивам пръстта и кръвта и го почиствам нежно.

Сурово, неприветливо, красиво лице.

Докосвам го. Прокарвам пръсти отново и отново, докато научавам и най-неуловимите нюанси на чертите му и вече мога да го издялам от камък дори ако съм сляпа.

Целувам го.

Лягам и се протягам до него. Притискам тяло до неговото и го държа.

Държа го, както никога не съм си позволявала, докато беше жив. Казвам му всички неща, които никога не съм му казвала.

За известно време нямам представа къде свършва той и къде започвам аз.

Ежедневникът на Дани

91 дни ССС

НАПРАВЕТЕ СИ СЕНКОТРЕПАЧИ!!!

ПРОЧЕТЕТЕ ВСИЧКО ЗА ТОВА!!!

Да, правилно ме чухте! Шибаняците МОГАТ да бъдат убити! Доставено за вас от „Ежедневникът на Дани“, ваш ЕДИНСТВЕН източник на всички новини ССС (След като стената падна, тъпаци! Няма да ви разяснявам всичко).

Сенкотрепачът на Дани „Мега“ О’Мали

– 1 парче Ънсийли плът.

– Фитил.

– Барут. Използвайте само смес с индустриален стандарт! НЕ използвайте хлорат или сяра! СИЛНО нестабилни. Приемете го на доверие от мен! Знам какво говоря.

Правите малки бомбички. Обграждате с плът. Слагате фитил. Оформяте Ънсийли плътта в кръгла форма, за да се търкаля по-лесно. Сгащвате Сянка, търкулвате СЕНКОТРЕПАЧ и запушвате уши. Кретените са канибали!!! Гледайте как Сянката поглъща закуската и се изпарява, когато бомбата избухне вътре в нея! Ако яде СВЕТЛИНА, умира!

ПРЕДУПРЕЖДЕНИЯ!

*Деца под 14 години: НЕ правете това без помощ! За никого няма да е добре, ако си отгърмите ръцете. Трябвате ни в този бой. Бъдете яки! Сега на мода е да си умен.

*Трябва да сте бързи! Ако намерите особено гадно гнездо, напишете адреса му върху „Ежедневникът на Дани“, залепете го на стената вътре в Главна поща, улица О’Конъл, Дъблин, и аз ще се погрижа вместо вас. (Не ме наричат МЕГА току-така!)

*НЕ използвайте СЯРА! Прави сместа УЖАСНО нестабилна. Още ми растат космите по веждите и в носа.

*Понякога бомбичките избухват преди Сянката да я изяде. Някои от тях са достатъчно тъпи, за да изядат следващата, която им хвърлите.

ЮРИДИЧЕСКО ОПРОВЕРЖЕНИЕ!

„Ежедневникът на Дани“ (ЕНД ООД) и съдружници НЕ са отговорни за странични щети от взрив или за наранявания!

Две

Странно какви неща казват хората, когато някой умре.

„Той е на по-добро място.“

Откъде знаят това?

„Животът продължава.“

И това трябва да ме утеши? Аз съм мъчително наясно, че животът продължава. Боли ме всяка проклета секунда. Колко прекрасно е да знам, че ще продължи така. Благодаря, че ми напомнихте.

Времето лекува.

Не, не лекува. В най-добрия случай времето е великият изравнител, който помита всички ни в ковчези. Ние намираме начини да се разсейваме от болката. Времето не е нито скалпел, нито бинт. То е равнодушно. Новата тъкан не е нещо добро. Просто е другото лице на раната.

Живея с призрака на Алина всеки ден. Сега ще живея и с духа на Баронс. Ще вървя между тях – един от ляво, един от дясно. Те ще ми говорят непрестанно. Никога няма да мога да избягам, притисната между най-големите ми провали.

Денят вече захладнява, когато успявам да се принудя да се раздвижа. Знам какво значи това. Че нощта ще се затръшне върху мен с безвъзвратността на стоманени капаци върху стъклената фасада на луксозен магазин в занемарен квартал. Опитвам се да се отделя от него. Не искам. Нужни са половин дузина опити, за да се накарам да седна. Главата ме боли от плач, гърлото ми гори от писъци. Когато сядам, единствено черупката на тялото ми помръдва. Сърцето ми все още лежи на земята до Джерико Баронс. Тупва още веднъж, после спира.

Покой, най-после.

Кръстосвам крака под мен и сковано се изправям. Стоя като стогодишна – всяка кост скърца.

Ако лорд Господар ме търси, съм седяла на ръба на скалата опасно дълго време.

Лорд Господар, Даррок, водач на мрачните Фае, копелето, което разкъса стените на Хелоуин и пусна на свобода ордите Ънсийли в моя свят.

Кучият син, който започна всичко. Който прелъсти и, или, уби Алина, или нареди да я убият. Който уреди да бъда изнасилена от Ънсийли принцовете, да бъда превърната в безмозъчна, безпомощна робиня. Който отвлече родителите ми и ме прати в Сребрата. Който ме докара до ръба на тази скала, на която убих Баронс.

Ако не беше настървението на едно бившо Фае да си възвърне изгубеното благоволение и желанието му за възмездие, нищо от това нямаше да се е случило.

Отмъщението никога нямаше да е достатъчно. Отмъщението щеше да приключи твърде бързо. То никога нямаше да задоволи сложните нужди на създанието, което станах, докато лежах тук и прегръщах Баронс.

Искам всичко обратно.

Всичко, което ми беше отнето.

Гейзер от гняв избухва в мен, просмуква се във всяко кътче, което скръбта ми заема. Приветствам го, насърчавам го, коленича пред новия ми бог. Кръщавам се в неговата вдигаща пара, съскаща ярост. Отдавам се. „Изискай ме, вземи ме, притежавай ме, аз съм твоя!“

Шийте зрящ е само с няколко букви по-различно от банши[2] – предвестничката на смъртта в родната ми страна, това пищящо митично създание, движено от ярост.

Търся тъмното, гладко като стъкло езеро в ума си. Заставам на покрития с черни камъчета бряг. По лъскавата абаносова повърхност се носят руни и светят със сила.

Навеждам се, плъзгам пръсти по черната вода, сграбчвам две шепи и предлагам на бездънното езеро дълбок благодарствен поклон.

То е мой приятел. Сега знам това. Винаги е било.

Яростта ми е твърде огромна за кътчета.

Не се опитвам да я сдържам. Оставям я да укрепне в опасна мрачна мелодия. Отмятам назад глава и правя място за нея, докато се издига. Тя се издува, изригва в гърлото ми, изпълва бузите ми. Когато избликва от устните ми, тя е нечовешки вик, който се понася над дърветата, разкъсва въздуха и разбива спокойствието на гората.

Вълците се стряскат, будят се в бърлогите си и вият в скръбен хор. Глиганите квичат. Създания, които не мога да назова, пищят. Концертът ни е оглушителен.

Температурата пада и гората около мен внезапно се покрива с плътен сребрист слой лед, от най-малкото стръкче трева до най-високия клон.

Птици замръзват и умират с разтворени човки, докато хранят малките си.

Катерици се вкочаняват насред скок и падат като камъни на земята, където се пръсват.

Поглеждам ръцете си. Те са оцапани в черно, дланите ми стискат сребристи руни. Вече знам къде свършва Баронс и къде започвам аз.

Когато Баронс свърши, започнах аз.

Аз.

Мак О’Конър.

Шийте зряща, за която един определен Сийли принц твърди, че светът трябва да се страхува от нея.

Коленича и целувам Баронс за последен път.

Не го покривам, нито изпълнявам някакъв ритуал. Това би било за мен, не за него. Остава само още едно нещо, което ще направя за себе си. Бездруго скоро нищо от това няма да има значение.

Трябваше да бъда разцепена наполовина, за да спра да се чувствам толкова раздвоена. Разделена, без да знам на кого да се доверя.

Вече съм жена с една-единствена амбиция.

Знам точно какво ще направя.

И знам как ще го направя.

Три

След като оставям тялото на Баронс, тръгвам в посоката, в която ме подкарваше моят демон-пазител. Вярвам, че е искал да отида в тази посока по някаква причина.

Доверявам му се в смъртта така, както никога не съм му се доверявала в живота.

Какво нещо съм!

Следвам реката с километри. Той остава все по-далеч зад мен, а аз изчезвам. С всяка стъпка, която правя, откъсвам още едно парче от себе си. Слабите части. Частите, които няма да ми помогнат да постигна целите си. И ако това са така наречените човешки части, е какво пък! Не мога едновременно да чувствам и да оцелея в това, през което трябва да мина.

Когато съм сигурна, че съм готова, спирам и чакам врага си.

Той не ме разочарова.

– Мислех, че никога няма да стигнеш до тук – казвам, а гласът ми е дрезгав от писъците. Болезнено е да говоря. Наслаждавам се на болката. Заслужавам я.

ЛГ все още е на разстояние, скрит в гората, но аз виждам сенките, които се движат твърде криволичещо, за да бъдат хвърляни от някое дърво.

– Излез! – облягам се на някакво дърво с едната ръка в джоба на подпрения ми хълбок, а другата на кръста. – Аз съм това, което искаш, нали? Това, за което си дошъл. За което е всичко. Защо се колебаеш сега?

Копието е в кобура под мишницата ми, кинжалът в колана на панталона. Кожената торбичка, покрита с руни, с трите камъка, които иска ЛГ (три четвърти от това, което всички се надяваме да формира нещо като клетка за Шинсар Дъб), са затъкнати на сигурно място в раницата ми, която виси през рамото ми.

В мрака се плъзгат сенки – ЛГ и последните двама Ънсийли принцове.

Джак и Рейни Лейн не са с тях.

Това би ме обезпокоило, но онази част от Мак, която обича родителите си, остана назад при тялото на Баронс. Баронс е мъртъв. Вината е моя. Нямам родители. Нямам любов. Нямам слабости. Няма дори един лъч светлина в моята душа.

Чувствам се неизмеримо по-лека, по-силна.

Даррок (вече няма да го наричам ЛГ, дори съкращението на самодоволната му титла намеква превъзходство) е изял голямо количество Ънсийли плът. Силата е плътна във въздуха около нас. Не съм сигурна какво идва от него и какво се излъчва от мен. Чудя се как лакеите му приемат факта, че канибализира собствените им събратя. Може би това, което е мерзост в Светлия двор, е обичаен порок в Мрачния, приемлив риск да бъдеш Ънсийли.

Докато приближава кръга от сребриста светлина, в който стоя, очите му се разширяват едва забележимо.

Смея се – гърлено мъркане. Знам как изглеждам. Измих се след като оставих Баронс и се приготвих грижливо. Сутиенът ми е в раницата. Косата ми е меко накъдрена и дива около лицето ми. Отне ми време да махна черните петна от дланите си. В мен няма нищо, което да не е оръжие, да не е предимство, което да използвам, за да взема, каквото искам, в това число и тялото ми. Научила съм едно-две неща от Баронс. Силата е секси. Тя оформя гръбнака ми, изпълва подканващата ми ръка.

Не бях съкрушена от смъртта на Баронс. Алхимията на скръбта е изковала нов метал.

Аз съм преобразена.

Има само един начин да направя смъртта му приемлива. Да я обърна.

И докато се занимавам с това, тази на Алина също.

Всички, които съм срещала, които знаят нещо за Шинсар Дъб, бяха загадъчни за нея. Никой не желаеше да ми каже точно какво представлява тя. Единственото, което всички ми казваха, беше, че е наложително да я намеря, и то бързо, защото може да се използва, за да попречи на стените да паднат.

Е, стените вече паднаха. Твърде късно е.

Като се има предвид, че всеотдайно търсех тази Книга с месеци, е стряскащо колко малко мисъл съм отделила на съдържанието ù. Преглъщах каквото ми беше казано и послушно я преследвах.

Сега подозирам, че всички ме държаха тясно фокусирана върху целта да я намеря, за да запазим стените цели, така че да нямам възможност да мисля много за други възможни употреби на Шинсар Дъб.

И аз преследвах обект с неизразима сила, заобиколена от хора, които го искаха по собствени причини и нито веднъж не се замислих: „Чакай малко! Какво би могла да направи тя за мен?“.

Даррок ми каза, че с Шинсар Дъб може да върне Алина. Той каза, че я иска, за да си върне същината на Фае и за да получи отмъщение.

В’лане ми каза, че Мрачната книга съдържа цялото знание на Ънсийли краля, до последната пъклена частица от него. Каза, че я иска за Сийли кралицата, за да може тя да я използва за възвръщането на предишната слава на расата им и за повторното пленяване на Ънсийли. Той вярва, че Книгата съдържа фрагменти от Песента на Сътворението, загубена за расата им толкова отдавна, и че кралицата ще бъде в състояние да ги използва, за да пресъздаде древната мелодия. Не знам какво точно е или какво прави Песента на Сътворението, но изглежда, тя е най-голямата Фае сила.

Баронс беше този, който ми каза най-много. Каза, че Шинсар Дъб съдържа заклинания за създаване и унищожаване на светове. Нещо общо с тези фрагменти от Песента. Никога не ми обясни защо я иска. Каза, че колекционира книги. Да бе. А аз съм Ънсийли кралят.

Докато лежах и държах тялото на Баронс, бях размишлявала за възможните употреби на Шинсар Дъб за първи път по съвсем личен начин.

Особено частта за създаване и унищожаване на светове.

Всичко ми беше станало съвършено ясно.

С Шинсар Дъб можеш да създадеш свят с различно минало... и напълно различно бъдеще.

По същество можеш да върнеш времето.

Да изтриеш всичко, което не харесваш.

Да върнеш тези неща, чиято загуба не можеш да понесеш, включително на хора, без които не можеш да живееш.

Бях се откъснала от тялото на Баронс с една цел.

Да намеря Шинсар Дъб. Когато я взема, няма да я дам на никого. Ще бъде моя. Ще я изуча. Скръбта ме фокусира като лазер. Бих могла да науча всичко. Нищо не би могло да застане на пътя ми. Ще пресъградя света така, както го искам.

– Ела! – усмихвам се. – Присъедини се към мен!

Лицето ми излъчва само топлота, покана, удоволствие от присъствието му. Аз съм последното, което е очаквал. Вярвал е, че ще намери едно изтормозено, истерично момиче.

Но аз не съм и никога повече няма да бъда такова.

Той махва на принцовете да се отдръпнат и пристъпва небрежно напред, но аз виждам престореното безгрижие в движението му. Той се пази от мен. И би трябвало.

Бакърените очи на Фае срещат моите. Как не е успяла Алина да види, че тези очи не са човешки, независимо колко човешко изглежда тялото му?

Отговорът е прост. Видяла е. Знаела е. Затова го е излъгала, казала му е, че няма семейство, че е сирак. Предпазила ни е от самото начало. Знаела е, че в него има нещо много опасно, но все пак го е искала, искала е да вкуси този тип живот.

Не я обвинявам. Ние сме дефектни. Трябвало е да ни пазят далеч от Ирландия за доброто на всички.

Той ме преценява. Знам, че е минал покрай тялото на Баронс. Опитва се да разбере какво е станало, но няма желание да попита. Подозирам, че нищо не би могло да го убеди по-сигурно от гледката на мъртвия Баронс, че онази МакКайла, с която е мислел, че си има работа, вече не си е у дома. Погледът му се свежда към земята върху тънките сребристи руни с нащърбени ръбове, които ме обграждат и ме окъпват в хладна тайнствена светлина. Очите му отново се разширяват и за съвсем кратък миг той изглежда объркан.

– Добра работа! – погледът му се стрелка между руните и лицето ми. – Какво са?

– Не ги ли разпознаваш? – контрирам. Усещам лъжата. Той знае какво са. Аз не. А бих искала.

В следващия миг неговите бакърени очи се втренчват в моите и от юмрука му струи трептяща синьо-черна светлина. Дори не го бях видяла да бърка в ризата си за Светинята.

– Пристъпи извън кръга сега! – нарежда той.

Не използва Гласа. Държи Амулета, една от Ънсийли Светините – богато украсена огърлица, в която е вплетен камък от необясним състав с размер на юмрук. Кралят го създал за наложницата си, за да може тя да огъва реалността според прищявките си. Амулетът подсилва волята на епична личност. Преди месеци седях на истински аукцион с ограничен достъп в подземно бомбоубежище и гледах как един стар уелсец плати прекомерната осемцифрена сума за него. Той имаше ожесточена конкуренция. Малуш беше убил стареца и беше взел амулета преди с Баронс да успеем да го откраднем. Но несполучилият вампир не можеше да го използва.

Даррок може. Вярвам, че и аз бих могла... ако успея да му го отнема.

Държах го веднъж и той ми откликна. Но както много Фае неща, времето го беше изпълнило със съзнание и амулетът беше потърсил нещо от мен – свързване или вричане. Не бях го разбрала или ако бях, нямах желание да го направя, уплашена от това, което би могло да ми коства. Бях предала амулета на Даррок, когато беше използвал Гласа върху мен, за да го взема, преди да науча самата аз да използвам Гласа. Вече нямах никакви скрупули да се поддам на желанията на Амулета. Никоя цена не беше твърде висока.

Усещам синьо-черната сила, която излъчва, гарнирайки заповедта си с принуда. Натискът е огромен. Искам да напусна кръга. Бих могла да дишам, да ям, да спя, да живея без болка завинаги само ако изляза от кръга.

Смея се.

– Хвърли ми амулета сега! – изригва от мен Гласът.

Главите на Ънсийли принцовете се завъртат и те ме наблюдават. Трудно е да се разбере, но мисля, че внезапно ме намират за много интересна.

Студ пробягва по гръбнака ми. Няма страх, няма ужас, останали в мен, но все пак тези... неща... тези ледени неестествени отклонения... все още успяват да ми въздействат. Още не съм погледнала право към тях.

Ръката на Даррок се стяга върху блестящия амулет.

– Пристъпи извън кръга!

Натискът е смазващ. Може да бъде облекчен само с послушание.

– Хвърли ми амулета!

Той трепва, вдига ръка, ръмжи и я дръпва обратно надолу.

През следващите няколко минути двамата с него се опитваме да превием волята на другия, докато накрая не сме принудени да признаем, че сме в безизходица.

Равни сме. Очарователно. Аз съм му равна. Боже, в какво създание съм се превърнала!

Той обикаля около мен, а аз се въртя с него. Лека усмивка накъдря устните ми, очите ми светят. Аз съм заредена. Аз съм ободрена. Аз съм напомпана от силата на руните и от моята собствена сила. Ние се изучаваме един друг, сякаш сме се изправили пред нов вид.

Предлагам ръка – покана да стъпи до мен.

Той поглежда надолу към руните.

– Не съм чак толкова голям глупак – гласът му е дълбок, мелодичен. Той е красив. Разбирам защо сестра ми го е искала. Висок, със златна кожа, в него се усеща чуждоземен еротизъм, който превръщането му в смъртен не е премахнало. Белегът на лицето му привлича окото, моли пръстите да го проследят, да научат историята зад него.

Не мога да попитам колко голям глупак, защото бих се издала, че не знам за какво са руните.

– Какво е станало с Баронс – казва той след малко.

– Аз го убих.

Той проучва лицето ми и знам, че се опитва да открие всеки сценарий, който би могъл да обясни начина, по който Баронс беше осакатен и убит. Ако е прегледал тялото, е видял раната от копието и знае, че го нося. Знае, че съм намушкала Баронс поне веднъж.

– Защо?

– Уморих се от непрестанната му грубост – намигам. Нека ме мисли за луда! Аз съм. Във всеки смисъл на думата.

– Не мислех, че може да бъде убит. Фае отдавна се плашат от него.

– Оказа се, че копието е неговата слабост. Ето защо никога не искаше да го докосва.

Той попива думите ми и знам, че се опитва да реши защо оръжие на Фае би убило Джерико Баронс. Аз също бих искала да знам. Копието ли нанесе смъртоносния удар? Щеше ли да умре накрая, независимо дали Риодан му беше прерязал гърлото?

– Той те въоръжи с него. Очакваш да повярвам?

– Точно като теб, той смяташе, че съм само перушина без зъби. Вярваше, че съм твърде глупава и не подлагаше това на съмнение. „Агне на заколение“ – така се изразяваше той. Малкото агне уби лъва. Предполагам, че му показах, а? – намигам отново.

– Изгорих тялото му. Не остана нищо, освен пепел – той наблюдава лицето ми внимателно.

– Добре.

– Ако е имал някакъв начин да се преражда, повече никога няма да го направи. Принцовете пръснаха праха му в стотици измерения – погледът му вече пробива.

– Трябваше да се сетя сама. Благодаря, че го довърши вместо мен! – умът ми е в новия свят, който планирам да създам. Бях се сбогувала с този.

Бакърените очи се присвиват и блестят с презрение.

– Не си убила Баронс. Какво стана? На какво си играеш?

– Той ме предаде – лъжа аз.

– Как?

– Не е твоя работа. Имах си причини.

Гледам го как ме наблюдава. Чуди се дали изнасилването от Ънсийли принцовете и времето, което прекарах в Залата на всички дни, не са ме побъркали. Чуди се дали не съм била достатъчно нестабилна, за да полудея и наистина да убия Баронс, задето ме е вбесил. Когато отново поглежда надолу към руните, знам, че мисли, че съм достатъчно мръднала, за да го направя.

– Излез извън кръга! Държа родителите ти и ще ги убия, ако не ми се подчиниш.

– Не ми пука – присмивам се.

Той зяпва. Чува истината в думите ми.

Не ми пука. Основна част от мен е мъртва. Не я оплаквам. Това вече не е моят свят. Няма значение какво ще стане тук. В тази реалност вече живея време назаем. Ще изградя нов свят или ще умра, докато опитвам.

– Свободна съм, Даррок. Аз съм истински, напълно свободна – свивам рамене, отмятам глава и се смея.

Той вдишва рязко, когато казвам името му, и се засмивам и знам, че съм му напомнила за сестра си. Казвала ли му е тези думи някога? Дали чува радост в смеха ми, както някога е чувал в нейния?

Той прави трети кръг около мен, очите му са присвити.

– Какво се промени? Какво се е случило с теб в дните, след като отвлякох родителите ти?

– Това, което се случи с мен, започна да се случва преди много време. Трябваше да запазиш Алина жива. Мразех те за това.

– А сега?

Оглеждам го отгоре до долу.

– Сега е различно. Нещата са различни. Ние сме различни.

Очите му бързо търсят моите, от лявото към дясното и обратно.

– Какво искаш да кажеш?

– Не виждам причина да не можем да бъдем... приятели.

Той изпробва думата.

– Приятели?

Кимвам.

Той обмисля възможността да съм искрена. Човек никога не би приел това понятие. Фае са различни. Независимо колко време прекарват сред нас, просто не могат да уловят тънкостите на човешките емоции. Точно на тази разлика разчитам. Когато оставих Баронс, исках единствено да легна и да чакам Даррок, да използвам руните си и новооткрития си мрачен, гладък като стъкло приятел, за да го убия в момента, в който се появи.

Прогоних желанието бързо.

Това Фае, превърнато в човек, знае повече от всеки друг за кралските дворове на Сийли и Ънсийли и за Книгата, която съм решена да притежавам. Когато ми каже всичко, което знае, ще си доставя удоволствието да го убия. Преди време обмислях да се съюзя с В’лане. Щом извлека от Даррок всичко, което ми е нужно, все още мога да го направя. Все пак ще ми трябва четвъртият камък. Но В’лане, изглежда, няма истинско познание за Книгата, освен няколко стари легенди.

По-вероятно е Ънсийли да знаят повече за Мрачната книга, отколкото дясната ръка на Сийли кралицата. Може би знаят дори къде да намеря пророчеството. Даррок, също като Баронс, наистина е виждал страници от мистериозния том. Бях принудена да призная, че ловът на Шинсар Дъб е безполезно упражнение, докато не открия начин да я контролирам. Но Даррок никога не е спирал търсенето си. Защо? Какво знае той, което аз не знам?

Колкото по-скоро измъкна тайните от него, толкова по-скоро ще се науча как да държа и да използвам Шинсар Дъб и ще спра да живея в тази агонизираща реалност, която няма да имам никакви колебания да унищожа, за да заменя с моя свят. С правилния. Където всичко свършва щастливо.

– Приятелите работят за общи цели – казва той.

– Като търсенето на книги – съгласявам се.

– Приятелите се доверяват един на друг. Не издигат прегради помежду си – той поглежда към краката ми.

Руните идват отвътре. Аз съм моя кръг. Той не знае това. Изритвам ги настрани. Чудя се дали е забравил копието ми. Той е толкова силно подправен с Ънсийли, че едно-единствено бодване би го обрекло на същата бавна, отвратителна смърт, от която страдаше Малуш.

Когато пристъпвам навън, той бавно ме оглежда от горе до долу.

Виждам мислите, които проблясват в очите му, докато пътуват по тялото ми: да я убия/да я чукам/да я нападна и да я вържа/да изследвам ползите ù?

Нужно е много, за да накарате мъж да убие красива жена, с която още не е спал. Особено ако се е наслаждавал на сестра ù.

– Приятелите не опитват принуда един върху друг – казвам и подчертано поглеждам към амулета.

Той наклонява глава и го плъзва обратно в ризата си.

Предлагам ръката си с усмивка. Баронс ме обучи добре. Дръж приятелите си близо...

Даррок я приема, навежда се и поставя лека целувка на устните ми. Напрежението между двама ни е осезаемо. Едно внезапно движение от който и да било от нас и ще се нахвърлим един върху друг, опитвайки се да се убием, и го знаем. Той поддържа тялото си гъвкаво. Аз зареждам крайниците си с отпуснатост. Ние сме два скорпиона с навити опашки, които се опитват да се чифтосват. Не е повече, отколкото заслужавам. Наказанието да му позволя да ме докосва по този начин. Аз осъдих Баронс на смърт.

Разтварям устни под неговите, но престорено скромно зъбите ми остават на пост. Изпускам лека въздишка в устата му. Харесва му.

...а враговете си още по-близо!

Зад нас Ънсийли принцовете започват да звънят меко като тъмен кристал. Помня този звук. Знам какво предшества. Стягам ръка върху неговата.

– Те никога! Никога повече!

Даррок се обръща към тях и излайва сурова заповед на език, който наранява ушите ми.

Те изчезват.

В мига, когато повече не знам къде са и дали не приближават към мен, протягам ръка за копието си. То също е изчезнало.

Ънсийли принцовете не могат да Пресяват в Сребрата с някаква степен на предвидимост. Даррок ми казва, че е несигурно всеки път, когато опитват. Проклятието на Крус отново проваля нещата.

Казвам му, че покритите с руни синьо-черни камъни не са по-добри и че в каквото и измерение да се намирам, ако са непокрити, то се опитва да ги изхвърли в опит да ги върне на скалите на ледения Ънсийли затвор, от които са изсечени.

Изненадана съм, че не го знае, и му го казвам.

– Не знаеш какъв е животът в двора на Сийли, МакКайла. Тези с истинско знание, с истински спомени за нашето минало ги пазят ревностно. Има толкова много версии за Старите дни и противоречиви приказки за нашия произход, колкото измерения, които можеш да избереш в Залата. Единствените Ънсийли, които някога сме виждали, са тези, с които се сражавахме в деня, когато нашите владетели се биха и кралят уби нашата кралица. Оттогава сме пили от Котела безброй пъти.

Той се движи по ръба на скалата с неестествена плавност и грация. Фае се движат гладко като царствени хищници, родени от сигурното знание, че никога не могат да умрат или че най-малкото това се случва много рядко и само при специални обстоятелства. Той не е изгубил тази арогантност или може би си я е възвърнал, благодарение на плътта на всички Ънсийли, които яде. Не носи червената роба, която някога ме ужасяваше. Висок, изящно мускулест, той е облечен като човек, който прекарва много време навън, като рекламира Версаче, с дълъг водопад от лунносребърна коса, прихваната на тила. Безспорно е секси. Със своята сила и самоувереност ми напомня за Баронс.

Не питам защо пият. Разбирам. Ако аз намеря Котела и пия от него, това ще изтрие цялата болка и ще ми позволи да започна живота си отначало, начисто. Не бих могла да скърбя за това, което не помня, че съм имала. Това че пият, намеква, че на някакво ниво Фае чувстват. Ако не болка, то поне значително неудобство.

– Е, как ще се измъкнем от тук? – питам.

От отговора му внезапно ме побиват тръпки, усещане за нещо много по-огромно и неразбираемо от дежа вю – една неизбежност най-после става ясна.

– Белият палат.

Четири

Нощта, в която стените се срутиха, се свих в една камбанария с единствената цел да оцелея до сутринта.

Нямах представа дали светът би оцелял с мен.

Мислех, че е най-дългата нощ в живота ми. Грешах.

Това е най-дългата нощ в живота ми. Вървя рамо до рамо с врага си, скърбя за Джерико Баронс, давя се в собственото си съучастничество.

А нощта се разтяга ли, разтяга. Преживявам хиляди часове за кратко. Броя от едно до шестдесет, стаила дъх отново и отново, отброявайки минутите, които успявам да премина. Мисля, че ако има достатъчно от тях между мен и смъртта на Баронс, непосредствеността на болката ще може да се замъгли и ще мога да си поема дъх, без да усещам това острие, което промушва сърцето ми.

Не спираме, за да ядем или да спим. Той държи Ънсийли плът в торбичка и периодично дъвче, докато пътуваме, което значи, че може да продължи да върви много по-дълго от мен. В някакъв момент ще бъда принудена да почивам. Мисълта да не бъда в пълно съзнание близо до него е неприятна.

Имам оръжия в моя арсенал, които още не съм изпробвала върху него. Нямам никакво съмнение, че той също крие въоръжение. Примирието ни е под от яйчени черупки, а и двамата носим кубинки.

– Къде е Ънсийли кралят? – питам и се надявам разсейването да накара минутите да се движат по-бързо. – Неговата книга е на свобода. Чух, че я иска унищожена. Защо не прави нищо по въпроса? – със същия успех мога да тръгна на риболовна Ънсийли експедиция, да пускам мрежите си за всичко, което мога да използвам. Докато не науча колко силен е Даррок и не разбера какво имам в моето тъмно, гладко като стъкло езеро, коварството е моята игра. Няма да правя прибързани ходове, които застрашават мисията ми. Възкресяването на Баронс зависи от това.

Той свива рамене.

– Кралят изчезна отдавна. Някои казват, че е твърде луд, за да му пука. Други вярват, че не може да напусне затвора на Ънсийли и лежи в гроб от черен лед и спи цяла вечност. Но има и такива, които твърдят, че той никога не е бил в затвора, на първо място, и че разкаянието за смъртта на наложницата му е единствената слабост, която някога е позволявал.

– Това намеква за любов. Фае не обичат.

– Спорно е. Аз разпознавам себе си в теб и го намирам... завладяващо. Това ме прави по-малко самотен.

Превод: Аз служа като огледало и Фае се наслаждава на собственото си отражение.

– Това желано ли е от едно Фае? Да бъде по-малко самотно?

– Малцина Фае могат да издържат самотата. Някои приемат като факт, че енергия, хвърлена в характера на дадено общество, което не може да я отрази или да я върне, позволява тази енергия да се прахоса, докато не остане нищо. Може би е дефект.

– Като да пляскаш на Камбанка – подигравам се. – Огледало, потвърждение.

Той ме поглежда.

– От това ли са направени Фае? От енергия?

Поглежда ме още веднъж и ми напомня за В’лане и знам, че никога няма да обсъжда от какво се състоят Фае с мен или с някой човек. Чувството му за превъзходство в никаква степен не е закърняло от времето, което е прекарал като смъртен. По-скоро подозирам, че е пораснал. Вече познава и двете страни. Това му дава тактическо предимство пред другите Фае. Той разбира какво ни мотивира и е по-опасен заради това. Прибирам идеята за енергията настрана за по-късно обмисляне. Желязото влияе на Фае. Защо? Дали не са някакъв вид енергия, която може да „даде на късо“?

– Признаваш дефекти? – притискам аз.

– Ние не сме съвършени. Какво е бог? Разгледай вашия! Според вашата митология той е бил толкова разочарован от първите си усилия да създаде расата ви, че е опитал отново. Ние поне затворихме нашите грешки. Вашият бог позволява неговите да вървят свободни. На възраст едва няколко хиляди години, вашите митове за сътворението са много по-абсурдни от нашите. И все пак вие се чудите защо не можем да си спомним нашия произход от преди милион или повече години в миналото.

Бяхме се приближили един към друг, докато говорехме, и го осъзнахме едновременно. Плъзгаме се незабавно встрани, оставяйки достатъчно разстояние между нас, за да можем да видим навреме евентуално нападение от другия. Част от мен намира това за развеселяващо.

Принцовете още не са се появили. Благодарна съм за това. Въпреки че вече не ми влияят сексуално, те имат ужасяващо присъствие. Карат ме да се чувствам странно двуизмерна, сякаш ми липсва нещо съществено, виновна, предадена по начин, който не мога да разбера и не искам. Не знам дали изпитвам това, защото някога бях под тяхна власт и цялото ми самоусещане беше отделено от кожата и костите ми, или защото те са анатема за всички хора. Чудя се дали „нещото“, от което ги е направил Ънсийли кралят, е толкова чуждо и ужасяващо за нас, че те са еквивалент на психична черна дупка. Това, че са неописуемо красиви, само прави нещата още по-лоши. Тяхната изящност е хоризонтът на събитията, от който не можеш да избягаш. Потръпвам.

Помня.

Никога няма да забравя. Трима от тях и невидим четвърти се движеха върху мен, в мен.

Защото Даррок го нареди. Това също няма да забравя.

Мислех, че да бъда изнасилена от тях е ужасно, че ме е срязало дълбоко, променило е вътрешната ми природа. Но тогава не бях познала болката от преобразяването. Сега вече я познавам.

Излизаме от гората и теренът започва да се спуска надолу. Луната осветява пътя ни, докато вървим през тъмни ливади.

Зарязвам риболовната си експедиция засега. Гърлото ми е възпалено от писъците, а усилието да поставям крак пред крак, докато поддържам невъзмутимо изражение на лицето си, отнема цялата ми концентрация. Минавам през ада на безконечния мрак преди изгрева.

Повтарям в ума си сцената на скалата хиляди пъти, като се преструвам, че е свършила различно.

Гъста трева и нежна тръстика шумолят на нивото на кръста ми и забърсват долната страна на гърдите ми. Дори да има животни в гъсталака, те стоят на разстояние. Ако аз бях животно, също щях да стоя на разстояние. Климатът става по-умерен. Въздухът се затопля с аромата на екзотични нощни цветя като жасмин и орлови нокти.

Тук зората се пуква така рязко, както пада нощта. Небето в един миг е черно, розово, после синьо. Три секунди от нощ до ден.

Преживях нощта. Поемам дъх дълбоко и внимателно.

Когато сестра ми беше убита, открих, че светлината на деня има нерационален, въздействащ ефект върху скръбта. Нямам представа защо. Може би само за да ни подкрепи, за да можем да оцелеем отново след самотната, забулена от сълзи нощ.

Не знаех, че сме на високо поле, но внезапно се озоваваме в края на платото и аз се стряскам от рязкото пропадане надолу на долината пред мен.

В другия край на тази долина върху огромен хълм се издига той. Извисява се. Простира се на километри във всяка посока.

Белият палат.

Отново изпитвам обезпокоителното чувство на неизбежност, че по един или друг начин животът щеше да ме постави тук, че във всяка реалност щях да съм направила същите избори, които ме доведоха до вратата на Белия палат.

Домът на възлюбената наложница на Ънсийли краля, заради която той убил Сийли кралицата, е толкова огромен, че обърква ума. Въртя глава наляво-надясно, нагоре-надолу, опитвайки се да го поема целия. Човек може да се надява да наблюдава целостта му единствено от километри разстояние, както го наблюдаваме ние сега. Тук ли се беше опитвал да ме доведе Баронс? И ако да, защо? Лъжеше ли Риодан, когато ме намери на ръба на скалата и ми каза, че единственият път до Дъблин е през МПД – междудименсионна приказна дупка, сякаш съм оплескала парчетата от Фае реалност, които нацепват нашия свят сега, след като стените паднаха?

Стените на палата са алабастрови, отразяват слънцето и блестят толкова ярко, че присвивам очите си до цепки. Небето зад Палата (не мога да мисля за него без главна буква, той е много повече от просто дом) става ослепително синьо, което съществува единствено в света на Фае – нюанс, който никога няма да бъде видян в човешкия свят. Определени Фае цветове имат измерение и обхващат безчет прелъстителни тънкости, на които окото може да се спре за неизброимо дълго време. Небето е почти толкова пристрастяващо, колкото златния под в Залата на всички дни.

Връщам насила погледа си към Белия палат. Изследвам линиите му от основите до покрива, от терасите до кулите, от градините до фонтаните. Лента на Мьобиус[3] от подредени постройки върху пейзаж като от картина на Ешер[4], той се обръща с гръб към себе си тук и там, непрекъснат и неразрушен, постоянно променящ се и разгъващ се. Напряга окото, изпробва ума. Но аз съм виждала Фае в истинската им форма. И го намирам... успокояващ. Усещам нещо в моето мъртво черно сърце. Не разбирам как нещо би могло да се раздвижи там, но го прави. Не някое пълнокръвно чувство, а ехо от емоция. Немощно, но неоспоримо.

Даррок ме наблюдава. Преструвам се, че не забелязвам.

– Вашата раса никога не е построила нещо с такава красота, сложност и съвършенство – казва той.

– Нито пък е създала Шинсар Дъб – парирам.

– Малките създания създават малки неща.

– Егото на големите създания е толкова голямо, че не виждат, когато идват малките неща – мърморя. „Като капани“ – не казвам.

Той го усеща. Смее се и казва:

– Ще запомня предупреждението, МакКайла.

След като намерил първите две Сребра на аукцион в Лондон, ми казва Даррок, трябвало да се научи да ги използва. Направил десетки опити, за да установи стабилна връзка със световете на Фае, а вече веднъж в Сребрата, му били нужни месеци, за да намери път към затвора на Ънсийли.

Докато говори за опитите и триумфите си, в гласа му се долавя гордост. И въпреки че същността на Фае му била отнета, той не само оцелял, когато всички от расата му не вярвали, че ще успее, но постигнал целта, която преследвал като Фае, самото нещо, заради което бил прокуден. И сега изпитва превъзходство над другите от своя вид.

Аз слушам и анализирам всичко, което ми казва, търся пролуки в бронята му. Знам, че Фае имат „чувства“ като надменност, превъзходство, подигравка и снизхождение. Докато го слушам, добавям към списъка гордост, отмъщение, нетърпение, злорадство и забавление.

Разговаряме за дреболии известно време, като се наблюдаваме напрегнато. Разказвам му за израстването си в Ашфорд, за първите ми впечатления от Дъблин, за любовта ми към бързите коли. Той ми разказва повече за кривването му от правия път, какво е направил и защо го е направил. Състезаваме се да обезоръжим другия с банални споделяния, които не издават нищо важно.

Докато пресичаме долината, казвам:

– Защо да ходиш до Ънсийли затвора? Защо не в Сийли двора?

– И да дам възможност на Авийл да ме довърши завинаги? Следващия път, когато видя кучката, тя ще умре.

Затова ли ми беше отнел копието? За да убие кралицата? Беше го задигнал, без да усетя, точно като В’лане. Как? Той вече не беше Фае. Дали не беше изял толкова много Ънсийли, че беше станал мутант с непредвидими способности? Спомням си как стоях в църквата между Ънсийли принцовете, как обърнах копието срещу себе си, как го хвърлих, как то удари пиедестала и светената вода се разплиска и падна върху него със съскане. Как ме беше накарал да го хвърля тогава? Как ми го беше отнел сега?

– Кралицата сега в Сийли двора ли е? – хвърлям отново мрежата си.

– Как мога да знам? Аз бях отлъчен. Но дори да допуснем, че намеря път да се върна, първото Сийли, което ме види, би ме убило.

– Нямаш ли съюзници в Сийли двора? В’лане не ти ли е приятел?

Той сумти презрително.

– Седяхме заедно в нейния Висш съвет. Въпреки че служи само на думи на върховната власт на Фае и говори, че отново върви по земята свободно, без омразната Спогодба, която ни сдържа нас, сякаш хората биха могли да обуздаят боговете си, когато стане дума за действие, В’лане е и винаги е бил галено кученце на Авийл. Сега аз съм човек, според събратята ми Фае, и те ме презират.

– Не каза ли, че те почитат като герой за това, че си срутил стените и си ги освободил?

Той присвива очи.

– Казах, че ще ме почитат като герой. Скоро ще бъда приветстван като спасител на нашата раса.

– Значи си отишъл в Ънсийли затвора. Било е рисковано – подканям го да продължи да говори. Докато той говори, мога да се съсредоточа върху думите му, върху моите цели. Тишината не е златна, смъртоносна е. Тя е вакуум, който се пълни с призраци.

– Нуждаех се от Ловците. Като Фае можех да ги призова. Като смъртен трябваше да ги търся физически.

– Изненадана съм, че не са те убили на място – Ловците мразят хора. Чернокожите крилати демони не таят любов към нищо, освен към себе си.

– Смъртта не е наслада за един Ловец. Твърде окончателна е.

През очите му проблясва спомен и знам, че когато ги е намерил, те са му причинили неща, които са го накарали да пищи дълго време.

– Те се съгласиха да ми помогнат, в замяна на постоянна свобода. Те ме научиха да ям Ънсийли. След това проследих слабите места в стените на затвора, откъдето Ънсийли бяха бягали преди, и ги закърпих.

– За да станеш единственият.

Той кимва.

– Ако трябваше мрачните ми събратя да бъдат освободени, те щяха да благодарят на мен. Открих как да свържа Сребрата и създадох проход до Дъблин през Белия палат.

– Защо тук?

– От всички измерения, които изследвах, това остава най-стабилно, с изключение на няколко... неудобства. Изглежда, проклятието на Крус е имало малък ефект върху този свят, освен да разтроши измерения, които лесно се избягват.

Аз ги наричам МПД, но не му го казвам. Името накара Баронс да се усмихне. Малко неща караха Баронс да се усмихва.

Мисля, че се контролирам, след като съблякох всичките си слабости. Че посвещаването на мисията ми ме е направило непроницаема. Греша. Мисълта за Баронс, който се усмихва, води до други мисли.

Баронс гол.

Танцува.

Тъмната глава отметната назад.

Смее се.

Картината не „плува нежно през ума ми“, както замечтано съм го виждала във филмите. Не, тази се тръшва в главата ми като ядрена ракета, избухва в мозъка ми с подробности. Задушавам се в облак от болка.

Не мога да дишам. Стискам очите си.

Бели зъби проблясват на мургавото му лице. „Аз падам, но отново се изправям. Никога няма да ме задържиш паднал.“

Олюлявам се.

Но той не се изправи, копелето. Остана паднал.

С моето копие в гърба му. Как се предполага да намирам пътя си всеки ден, ако той не е тук да ми помага? Не знам какво да правя, как да взимам решения.

Не мога да преживея тази скръб. Препъвам се и падам на коляно. Стискам главата си.

Даррок е до мен, помага ми да стана. Ръцете му са около мен.

Отварям очи.

Той е толкова близо, че виждам златни петънца в бакърените му очи. Бръчици нагъват ъгълчетата. Леки линии ограждат устата му. Дали се е смял често през времето му като смъртен? Ръцете ми се свиват в юмруци.

Неговите ръце нежно докосват лицето ми, когато избутва косата ми назад.

– Какво стана?

Нито картината, нито болката си отиват от мозъка ми. Не мога да функционирам в това състояние. След миг ще бъда на колене, ще пищя от скръб и ярост и мисията ми ще отиде по дяволите. Даррок ще види слабостта ми и ще ме убие или по-лошо. Някак трябва да оцелея. Нямам представа колко време ще ми отнеме да намеря Книгата и да науча как да я използвам. Навлажнявам устни.

– Целуни ме! – казвам. – Силно!

Устата му се стяга.

– Не съм глупак, МакКайла.

– Просто го направи! – изръмжавам.

Виждам как той претегля идеята. Два скорпиона. Той е скептичен. Той е очарован.

Когато ме целува, Баронс изчезва от главата ми. Болката се отдръпва.

От устните на врага ми, на любовника на сестра ми, на убиеца на любовника ми, аз вкусвам наказанието, което заслужавам. Вкусвам забвение.

Това отново ме прави студена и силна.

Сънувам къщи цял живот. Има цял квартал в подсъзнанието ми, в който мога да вляза само докато спя. Но не мога да контролирам нощните си посещения, както и никога не съм била в състояние да избягвам сънищата за Студеното място. Понякога получавам достъп, а понякога – не. В определени нощи портите се отварят лесно, докато в други стоя отвън, отказано ми е да вляза и жадувам за чудесата, които лежат отвъд.

Не разбирам хора, които казват, че не могат да си спомят сънищата. С изключение на съня за Студеното място, който започнах да блокирам много отдавна, аз си спомням всички останали. Когато се събудя сутрин, те се носят из главата ми на късчета и мога или да скоча от леглото и да ги забравя, или да събера парчетата и да ги изследвам.

Четох някъде, че сънищата за къщи са сънища за нашите души. В тези обиталища на нашата психика ние складираме най-съкровените си тайни и желания. Може би някои хора не ги помнят просто защото не желаят. Едно момиче, което познавах в гимназията, веднъж ми каза, че също сънувала къщи, но в тях винаги било непрогледен мрак и тя не можела да намери ключа за лампата. Тя мразеше тези сънища. И не беше от най-умните.

Моите къщи са безкрайни, изпълнени със слънце и музика, с градини и фонтани. И по някаква причина винаги има много легла. Големи легла. Много повече, отколкото са нужни в една къща. Не знам каква е работата, но смятам, че е защото мисля много за секс.

Понякога се тревожа, че няма достатъчно място в ума ми и за двете – за сънищата ми и за реалността, че съм твърд диск с ограничени гигабайти и някой ден няма да съм способна да поддържам защитната стена между тях. Чудя се дали това е сенилността.

През годините започнах да подозирам, че всички тези къщи, които сънувам, са просто различни крила на една и съща огромна къща.

Днес осъзнавам, че това е истина.

Защо сънувам Белия палат всички тези години?

Как е възможно изобщо да съм знаела, че съществува?

Сега, след като така и така съм малко отвъд ръба, мога да призная нещо: Цял живот тайно съм се страхувала, че под свирепо фокусираното поддържане и контене, аз съм... ами... психозна.

Никога не подценявайте добре облечена кифла.

Истинските мислители не са най-добре облечените хора. Да стоиш на върха на последната мода, да се контиш и да се представяш добре отнема време. Нужни са много усилия, енергия и концентрация, за да бъдеш непрекъснато щастлив и перфектно поддържан. Ако срещнете някой такъв, се запитайте от какво бяга.

В гимназията започнах да подозирам, че съм биполярна[5]. Имаше времена, когато без изобщо никаква причина се чувствах истински... ами, склонна да убивам е единственото описание за това ми състояние. После осъзнах, че колкото съм по-заета, толкова по-малко време ми остава да се чувствам така.

Понякога се чудя дали преди да се родя някой ми е показал сценария или ми е разказал най-съществените части. Животът ми е дежа вю в най-лошата му крайност. Отказвам да повярвам, че съм кандидатствала за тази роля.

Докато се взирам в Белия палат и знам как изглеждат части от него отвътре (и знам, че няма начин да зная тези неща), се чудя дали не съм сериозен случай на лудост. Дали това просто не се случва, а аз всъщност съм заключена в тапицирана стая някъде и халюцинирам. Надявам се скоро да ми сменят лекарствата. На каквото и да съм, не действа.

Не искам да вляза там.

Искам да вляза и никога да не излизам.

Двойственост – това съм аз.

Къщата има безброй входове през сложни поддържани градини.

Даррок и аз влизаме в една от градините. Толкова е прекрасна, че е почти болезнено да я гледам. Пътеки, павирани с блестящо злато, се простират през екзотични ароматни храсти и обикалят групички от гъвкави дървета със сребърни листа. Заслепяващи перлени пейки предлагат отмора от слънцето под дантелени листа, а копринени лежанки осейват външни помещения с издуващи се шифонени завеси. Цветя се навеждат и люлеят на нежния съвършен бриз с точния градус зной – не твърдо горещо и задушно, а топло и влажно по начина, по който е топъл и влажен сексът.

Сънувала съм такива градини. С някои разлики, но не много големи.

Подминаваме фонтан, който пръска дъги от блещукаща вода във въздуха. Обграждат го хиляди цветя във всякакви поразителни нюанси на жълтото – кадифени лютичета и восъчни лалета, сметанени лилии и цветя, които не съществуват в нашия свят. За миг мисля за Алина, защото тя обича жълто, но тази мисъл вони на смърт и носи други мисли с нея, затова обръщам гръб на красотата на фонтана и се фокусирам върху омразните лице и глас на моя придружител.

Той започва да ми дава наставления. Казва ми, че търсим стая с огледало, което има богато украсена позлатена рамка и е приблизително три метра високо и метър и половина широко. Последния път, когато е виждал стаята, в нея нямало никакви мебели, освен огледалото. Коридорът, от който се отваряла стаята, бил светъл, въздушен и подът му бил от непрекъснат бял мрамор. Стените на коридора били също бели и украсени с ярки стенописи между високи прозорци.

Отваряй си очите за бели мраморни подове, ме инструктира той, защото само две от крилата (както е било последния път, когато е бил тук) ги имат. Подовете в другите крила са златни, бронзови, сребърни, в цветовете на дъгата, розови, ментовозелени, жълти, лавандулови и други пастели. Задното крило е кървавочервено. Ако видя черен под, трябва да се обърна назад веднага.

Влизаме в кръгло фоайе с висок стъклен таван, който събира слънчевата светлина. Стените и подът са прозирно сребърни и отразяват небето с толкова живи подробности, че когато един каймаченопухкав облак минава над нас, имам чувството, че вървя през него. Какъв изкусен дизайн! Стая в небето. Дали наложницата я е създала? Дали Ънсийли кралят я е проектирал за нея? Може ли същество, способно да създаде такива ужасии като Ънсийли, да направи такива възхитителни неща? Слънчевата светлина ме къпе отгоре, отскача към мен от стени и подове.

Мак 1.0 щеше да включи айпода и да се протяга тук с часове.

Мак 5.0 потреперва. Дори толкова много слънце не може да стопли онази част от нея, която е студена.

Осъзнавам, че съм забравила врага си. Включвам го обратно.

Ако приемем, разбира се, казва Даррок, че стаята, която търсим, се отваря от един от тези коридори с бял мрамор.

Това привлича вниманието ми.

– Ако приемем?

– Палатът се пренарежда сам. Едно от неудобствата, за които споменах.

– Какво ви има на вас, Фае, все пак? – избухвам аз. – Защо всичко трябва да се променя? Защо нещата не могат да бъдат каквито са? Защо една къща не може да бъде нормална къща, а една книга – нормална книга? Защо всичко трябва да бъде толкова сложно? – искам да се върна в Дъблин сега, да намеря Книгата, да разбера какво трябва да се направи и да избягам от тази проклета реалност!

Той не отговаря, но и аз нямам нужда да отговори. Ако Фае ме попитат защо една ябълка накрая гние или защо хората накрая умират, бих свила рамене и бих казала, че това е човешката природа.

Промяната е природата на Фае. Те винаги стават нещо друго. Това е много важно да бъде запомнено, когато имаш работа с каквото и да е Фае, както научих от Сенките. Чудя се още колко са еволюирали, откакто ги видях за последно.

– Понякога се пренарежда сам основно – продължава Даррок, – докато друг път просто прехвърля няколко неща. Само веднъж ми отне няколко дни да намеря стаята, която търся. Обикновено я намирам по-бързо.

Дни? Главата ми се извърта и зяпвам. Може да заседна тук с него за няколко дни?

Колкото по-бързо започнем, толкова по-добре.

Дузина коридори се отварят от фоайето, някои добре осветени, други успокояващо мрачни. Нищо не е плашещо. Палатът излъчва усещане за благосъстояние и спокойствие. Но все пак е огромен лабиринт и аз чакам Даррок да избере пътя ни. Въпреки че отдавна сънувам мястото, не познавам това фоайе. Подозирам, че Палатът е толкова огромен, че един цял човешки живот сънища не би бил достатъчен, за да го изследва целия.

– Има няколко стаи в палата, които подслоняват Сребра. Тази, която търсим, има едно-единствено огледало – той ме поглежда остро. – Избягвай другите огледала, ако попаднеш на тях! Не се взирай в тях! Не ти забранявам знание, просто се опитвам да те предпазя.

Да бе! А Белият палат всъщност е черен.

– Както го казваш, изглежда, сякаш ще се разделим – изненадана съм. Той толкова се стара да ме привлече на своя страна. Сега ме пуска? Толкова ли убедителна бях? Или той държи в ръкава си асо, за което не знам?

– Не можем да си позволим да губим време. Колкото по-дълго остана тук, толкова повече шансове има някой друг да намери моята книга.

– Моята книга – поправям го.

Той се смее.

– Нашата книга.

Не казвам нищо. Книгата е моя, а той ще бъде мъртъв, щом я взема и науча как да я използвам. Дори по-скоро, ако вече не е полезен.

Той се обляга на стената и кръстосва ръце върху гърдите си. В тази небесна стая той е златен ангел, с рамене, подпрени върху облак.

– И двамата можем да имаме всичко, което искаме, МакКайла. След като с теб сме съюзници, няма ограничения. Нищо и никой не може да ни спре. Осъзнаваш ли това?

– Аз ще я използвам първа – той няма да съществува, за да я използва, когато свърша с нея. Не, чакайте! Да го отменя би било твърде лесна смърт.

Искам да го убия.

– Имаме достатъчно време да решим кой какво ще прави с нея първи. Но засега сме приятели. Или не?

На върха на езика ми е да му се присмея, да му кажа, че думите не значат нищо. Защо ми задава абсурдни въпроси? Толкова лесно бих могла да излъжа. Би трябвало да съди по действията ми, но не давам съвети на врага.

– Приятели – казвам лесно.

Той прави жест да поема по най-близкия коридор отдясно, чийто под е мъгливо-розов и се обръща към най-левия, който блести в тъмнобронзово.

– Какво да правя, ако я намеря? – питам. Не е като да имаме мобилни телефони с умно програмирани малки акроними.

– Поставих знак в основата на черепа ти. Притисни го с пръсти и ме повикай!

Той вече се е обърнал и е започнал да върви по коридора си. Съскам към гърба му. Ще дойде ден, и то скоро, когато ще премахна неговия белег, дори да трябва да остържа кожата си до черепа. Бих го направила сега, но не ми се иска да рискувам да повредя дамгата на Баронс. Само тя ми остана от него. Неговите ръце бяха върху мен там, нежни, властни.

Има усмивка в гласа на Даррок, когато ме предупреждава:

– Ако намериш Среброто и се върнеш в Дъблин без мен, ще те намеря.

– Същото важи и за теб, Даррок – казвам със същия лек, предупредителен тон. – Дори не си помисляй да заминеш без мен! Може да не съм те белязала, но ще те намеря. Винаги ще те намирам – наистина го мисля. Ловецът сега е плячка. Хванала съм го на мушка и ще го държа там. Докато не реша да натисна спусъка. Без повече бягане. От нищо.

Той спира и поглежда през рамо към мен. Малките златни петънца в очите му пламват по-ярки и той вдишва рязко.

Ако познавам Фае така добре, колкото мисля, току-що го възбудих.

Ежедневникът на Дани

97 дни ССС

Дани „Мега“ О’Мали УБИВА ЛОВЕЦ!!!

ЧЕТЕТЕ ВСИЧКО ЗА ТОВА В ЕНД, ВАШ ЕДИНСТВЕН ИЗТОЧНИК НА ПОСЛЕДНИТЕ НОВИНИ ВЪВ И ОКОЛО ДЪБЛИН!

Шийте зрящи, празнувайте! Успяхме, свалихме един!!! Отне ни цялата шебана нощ, но Джейни и Бранителите най-накрая сгащиха един от пърхащите шебаняци! Натъпкаха го с толкова много желязо, че се заби на улицата. Аз намушках проклетника право в сърцето с Меча на Светлината! Беше такава гледка! Трябваше да сте там! Бликна чернилка нагоре по меча чак до дръжката и за малко се разтревожих, че може да го счупи, но той отново си работи добре, затова кажете на Ро да не се пеняви за нищо!

На оръжие, момичета! Излизайте от манастира и се бийте, бийте, бийте!!! Стига вече разузнаване! Римува се с разтакаване. БЕЗПОЛЕЗНО! ПРАВЕТЕ нещо! Ние МОЖЕМ да променим нещата. Довлечете си задниците в Дъблинския замък! Там е новият щаб на новата Гарда, а те са много яки. Казаха, че всички шийте зрящи са добре дошли. ОСОБЕНО НЕАНГАЖИРАНИТЕ!!!

Трябва да населим Дъблин отново, знаете. Няма да се получи от само себе си. Много герои по улиците рискуват живота си и ритат Фае задници. Включете се СЕГА!

ДА СЕ СРЕЩНЕМ ТАЗИ ВЕЧЕР!!!

ЗАМЪКА НА ДЪБЛИН!!!

В ОСЕМ ЧАСА!!!

ПРИСЪЕДИНЕТЕ СЕ КЪМ ЛОВА!!!

PS: Мак съжалява, че не може да бъде там, все още е заета с други неща, но ще се върне НАИСТИНА скоро.

Шляпвам най-новото издание от моя парцал на улична лампа и го заковавам. Казвам им какво ще ме устрои, но не им казвам какво няма да ме устрои. Понякога трябва да лъжеш.

Тъпча десертче в устата си и минавам на стоп-кадър до следващата лампа по пътя ми. Знам, че парцалите ми стигат до хората. Виждала съм резултати. Няколко шийте зрящи вече напуснаха манастира. Аз поемам оттам, докъдето беше стигнала Мак – разбърквам говната изключително здраво, отхвърлям правилата на Ро, а в същото време ù казвам това, което иска да чуе.

След още две десертчета и протеинов пакет съм свършила с маршрута си и паля паветата към любимото си място. Сега имам часове на разположение и ще ги прекарам в обиколки около „Честър“, като режа и мушкам всичко, което се появи в радиус десет преки.

Ходя наперено по улицата.

Ри-О и мъжете му са там, поне мисля, че са. Не съм виждала никого наскоро, но продължавам да се надявам. Те ме вбесяват. Те ме заплашиха.

Никой не заплашва Мега.

Кикотя се. Един клуб не струва, ако клиентите не могат да влязат. Не мога да ги държа навън цяла нощ, като ловувам с Бранителите и убивам каквото хванат, но правя достатъчно щети през деня. Джейни ме хвана един следобед и каза, че ще ме убият за това. Чувал е приказки за тях, избягва ги. Казва, че не са повече хора от Фае.

Казах му, че тъпаците могат да се опитат да се закачат с мен. Другото нещо, което не съм казала на никого, е, че когато намушках Ловеца, се случи нещо шантаво. Чернилката стигна чак до меча ми и даже малко в ръката ми. Наби се като треска. За няколко дни ръката ми имаше черни вени и беше ледена като да беше мъртва. Трябваше да нося ръкавица, за да я крия. Мислех, че може да я загубя. Трябва да се уча да се бия с дясната ръка.

Сега изглежда добре.

Не бързам да убивам Ловец отново.

Но мисля, че съм по-бърза. И заповедите на Ро, изглежда, не ме карат изобщо да се чувствам толкова раздвоена, колкото преди.

Мисля, че Ри-О и пичовете му може би нямат нищо против мен и бих искала да разбера дали съм права. Искам да покажа на Мак, но минаха повече от три пълни седмици, откакто я видях за последно. Откакто се разделихме в библиотеките.

Баронс също не се мярка наоколо.

Не се тревожа. Не е в природата ми. Аз живея. Оставям тревогите за досадниците.

Но много ми се иска тя да се появи. И ако го направи сега, би било наистина добре.

Шинсар Дъб е из целия град през последните няколко дни. Свали дузина от мъжете на Джейни за една нощ, сякаш си играеше с нас. Продължава да ни разделя и да ни убива един по един.

Започвам да се чудя дали не търси мен.

Пет

В Палата, далеч от врага ми, намирам утеха за известно време. Скръб, загуба и болка се стопяват. Чудя се дали подобни чувства просто не могат да съществуват сред тези стени.

Тежестта от копието в кобура под мишницата ми се е върнала. Също като В’лане, Даррок има начин да ми го отнема, но когато сме разделени, ми го връща. Може би за да мога да се защитавам. Не мога да си представя защо бих се нуждаела от него в този палат.

Никога не е имало, а няма и да има друго място в никой свят, в никое измерение, което да ме държи в такъв плен като Белия палат. Дори книжарницата не се състезава за надмощие в душата ми.

Мястото е хипнотизиращо. Дори дълбоко в себе си, където се чувствам психотизирана, вместо да съм ядосана, аз съм толкова успокоена от какъвто и да е наркотикът, който ме захранва, че не мога да се фокусирам върху яда задълго.

Скитам по коридор с розов под и го попивам със замечтан поглед. Прозорци се редят от дясната му страна и отвъд кристалните стъкла зората червенее над градините, пълни с розови рози, които се полюшват сънливо със свити глави на нежния утринен бриз.

Стаите, които се отварят от този коридор, са украсени с оттенъци на утринно небе. Цветовете на коридора, денят отвъд и стаите се допълват съвършено, сякаш от всеки ъгъл това крило е проектирано като тоалет с безупречно подбрани аксесоари, който чака да бъде сложен при подходящо настроение.

Когато розовият под свършва и един внезапен завой на коридора ме праща на лавандулова пътека, виолетов здрач прилепва по прозорците. Нощни създания се веселят на горска поляна под луна, обрамчена с ярко небесносиньо. Стаите в този коридор са обзаведени в отсенки на сумрака.

Жълти и отразяващи подове се отварят към слънчеви дни и още по-слънчеви стаи.

Бронзовите коридори нямат прозорци, а само високи сводести врати, които водят към огромни царствени зали с високи тавани – някои за хранене, някои пълни с книги и удобни столове, други за танци, а трети изпълнени с неща, които вероятно са предназначени за забавление, неразбираемо за мен. Представям си, че чувам ехо от смях. Осветени от свещи, стаите, отварящи се от бронзови коридори, са мъжки и миришат на подправки. Миризмата е опияняваща, смущаваща.

Вървя и вървя, гледам в тази стая и в онази, възхитена от нещата, които намирам, нещата, които разпознавам. В това място всеки час на деня и нощта е достъпен.

Била съм тук много пъти преди.

Ето пианото, на което свирих.

Ето я слънчевата стая, където седях и четох.

Ето я кухнята, в която ядох трюфели, задушени в сметана и пълнени с нежни плодове, несъществуващи в нашия свят.

Тук, на маса до отворена книга, лежи флейта, а до нея има чайник, украсен с шарки, които познавам толкова добре, колкото опакото на ръката си.

Там е градината, високо върху една кула, откъдето съм се взирала през телескоп в лазурното море.

Това е библиотеката с безкрайни редици книги, в която съм прекарала несметни часове.

Всяка стая е наука за красотата, всеки предмет в нея е украсен със сложни детайли, сякаш създателят ù е имал цяла вечност, в която да работи.

Чудя се колко дълго е била тук наложницата. Чудя се каква част от тази къща е нейно творение.

Вкусвам вечността в това място, но за разлика от Залата на всички дни, вечността тук е деликатна, нежна. Палатът обещава блажена вечност. Той не ужасява, нито сплашва. Така, както е замислен, той олицетворява времето – безкрайно, ведро.

Ето! Стая с хиляди рокли! Стрелкам се през редовете, ръцете ми са широко разтворени и докосват невероятните тъкани. Обожавам тези рокли!

Измъквам една от закачалката ù и се въртя наоколо, танцувам с нея. Тихи звуци от мелодия се носят във въздуха и губя представа за времето.

Виждам античен шкаф. В него има предмети, които не мога да назова, но все пак разпознавам. Тъпча в джобовете си няколко от по-малките украшения. Отварям музикална кутия и слушам песен, която ме кара да се чувствам, сякаш се нося в космоса, огромна и свободна, закрепена на ръба на всички възможности, но тук ми е по-удобно, отколкото където и да било в живота ми. Забравям всичко за известно време, изгубена в радостта, която е по-огромна от самия палат.

Във всяка следваща стая намирам нещо познато, нещо, което ме прави щастлива.

Виждам първото от много легла. Както и в сънищата ми, има толкова много, че скоро губя бройката.

Скитам се от една великолепна стая в следващата, виждам легло след легло. В някои от стаите няма нищо, освен легла.

Започвам да се чувствам... неспокойна. Не ми харесва да гледам тези легла.

Леглата ме тревожат.

Отвръщам глава, защото ме карат да чувствам неща, които не искам да чувствам.

Нужда. Желание. Самота.

Празни легла.

Не искам повече да съм сама. Толкова съм уморена да съм сама. Уморена от чакане.

След време спирам да гледам в стаите.

Грешах, когато мислех, че не е възможно да чувствам негативни неща вътре в Белия палат.

В мен извря скръб.

Живяла съм толкова дълго. Загубих толкова много неща.

Принуждавам се да се съсредоточа. Напомням си, че трябва да търся нещо. Огледало.

Обичам това огледало.

Поклащам глава. Не, не го обичам. Просто ми трябва. Аз нямам никакви чувства към него.

То ми носи такова удоволствие! То ни събира заедно.

Бял мрамор, каза Даррок. Трябва да намеря подове с бял мрамор. Не кървавочервени, не бронзови, не розови и особено не черни.

Представям си огледалото, както той го описа – три метра високо, метър и половина широко.

Златна рамка, като онези на улица ЛаРу 1247.

Огледалото е част от огромната Ънсийли светиня, каквато е мрежата на Сребрата. Аз мога да усещам Светините. Мога да усещам всички Фае ОС – обекти на силата. Това е може би най-голямото ми предимство.

Протягам сетивата си на шийте зрящ и търся.

Не усещам нищо. Не подейства и в Залата на всички дни. Невъзможно е, предполагам, да усетя Сребро, докато съм вътре в Сребрата.

Краката ми ме обръщат и започвам да вървя в нова посока с пълна увереност. Внезапно съм сигурна, че съм виждала огледалото, което ми трябва, много пъти и знам точно къде е.

Ще намеря пътя много преди Даррок. И въпреки че няма да го оставя тук (имам голяма полза от него), ще бъда доволна, ако в нещо съм по-добра от него.

Бързам по коридор с ментов цвят, завивам без колебание по пътека с цветовете на дъгата, после се затичвам по бледосиня, която се превръща в сребърна и завива във виненочервена.

Огледалото е напред. То ме привлича. Нямам търпение да стигна до него.

Аз съм съсредоточена, толкова съсредоточена, че кървавочервеният коридор едва докосва съзнанието ми.

Аз съм съсредоточена, толкова съсредоточена върху целта си, че когато осъзнавам какво съм направила, е твърде късно.

Не знам какво ме кара да погледна надолу, но нещо го прави.

Замръзвам.

Аз съм на кръстопът, на пресечната точка на два коридора.

Мога да тръгна на изток, на запад, на север или на юг (ако такива посоки съществуват в Къщата), но който и път да избера, подът е в същия цвят.

Черен.

Стоя несигурно, мъмря се, задето провалих всичко отново, когато внезапно една ръка се пъхва в моята.

Тя е топла, позната. И твърде реална.

Затварям очи. Изигравали са ме във Фае и преди. С кого ще бъда измъчвана сега? Какво ще бъде моето наказание? Чий призрак ще ме гризе сега със зъби като игли?

Алина?

Баронс?

И двамата?

Свивам в юмрук другата ръка, за да не може нищо да я хване.

Знам добре, че дори да държа очите си затворени, призракът няма да си отиде. Не става така. Когато личните ти демони решат да си играят с теб, те настояват за своя дял плът. Най-добре да платиш и да се свършва.

После мога да се съсредоточа върху намирането на изход от черния под. Подготвям се за възможно най-лошите последствия. Размишлявам, че ако златните подове в Залата на всички дни бяха нещо лошо, черните подове в Белия палат ще бъдат отвъд границите на приличието.

Пръсти се сплитат с моите. Познавам ръката така добре, както моята собствена.

Въздъхвам и отварям очи.

Дръпвам се и политам назад, ботушите ми се плъзгат по лъскавата черна повърхност. Пльосвам се по гръб толкова силно, че си прехапвам езика.

Започвам да се задушавам. Тя вижда ли ме? Познава ли ме? Тя там ли е? А аз?

Тя се смее, звукът е сребрист и от него сърцето ме боли. Помня да съм се смяла така веднъж. Щастлива, толкова щастлива.

Дори не се опитвам да стана. Просто лежа там и я гледам. Аз съм смутена. Аз съм хипнотизирана. Аз съм срязана на две от чувство за двойственост, с което не мога да се помиря.

Не е Алина. Не е Баронс.

На пресечната точка между изток и запад, север и юг, стои тя.

Тя.

Тъжната красива жена, която преследва сънищата ми.

Тя е толкова заслепяваща, че ми се иска да плача.

Но не е тъжна.

Тя е толкова щастлива, че бих могла да я мразя.

Тя грее лъчезарно, усмихва се и извива устни, толкова меки и божествено съвършени, че моите се разтварят инстинктивно, за да приемат целувката ù.

Това тя ли е? Наложницата на Ънсийли краля? Нищо чудно, че е бил обсебен.

Когато започва да се плъзга по един от коридорите (най-черния от четирите, този, който попива светлината, хвърляна от свещи в аплици), аз се изправям.

Следвам я като нощна пеперуда, която лети към пламъка.

Според В’лане наложницата била смъртна. Всъщност нейната смъртност била първата плочка от домино, заплетено в дълга поредица, която се изплъзнала от контрол и довела до този момент.

Преди почти милион години Сийли кралят помолил истинската Сийли кралица (след смъртта ù не една принцеса се е възкачвала на престола само за да бъде измествана от друга, постигнала по-велика сила и подкрепа) да превърне наложницата му във Фае и да я направи безсмъртна, за да може да я задържи завинаги. Когато кралицата отказала, кралят построил на наложницата си Белия палат вътре в Сребрата. Той скрил възлюбената си от отмъстителната кралица там, където можела да живее, без да остарява, докато той успеел да усъвършенства Песента на Сътворението и сам да я направи Фае.

Само ако кралицата била изпълнила тази единствена проста молба! Но водачката на Истинската раса била властна, ревнива и дребнава.

За съжаление усилията на краля да дублира Песента на Сътворението (тайнствената материя на създанието, сила и право, които кралицата на тяхната матриархална раса егоистично кътала) създали Ънсийли – несъвършен полуживот, създания, които той нямал сили да убие. Те живели. Били негови синове и дъщери.

Той създал нов свят – Двора на сенките, където децата му можели да играят, докато той продължавал работата си, подтикван от любов.

Но дошъл ден, в който бил предаден от едно от собствените си деца и бил открит от Сийли кралицата.

Те се сблъскали в една последна битка. Сийли се нахвърлили върху мрачните си събратя, които търсели само правото си да съществуват.

Плочките на доминото падали една след друга: Смъртта на Сийли кралицата от ръката на краля, самоубийството на наложницата, актът на изкупление, в който Сийли кралят създал смъртоносната Шинсар Дъб.

Той се прекръстил на Ънсийли крал. Никога повече нямало да бъде свързван с дребнавата злоба на Сийли. Затова щял да бъде Ънсийли, което буквално значи не Сийли. Вече не наричал своя дом Двора на сенките, в който се криел, за да се труди. Дворът станал просто Ънсийли.

Тогава обаче, дворът бил превърнат в затвор за неговите деца, страховито място от сенки и лед. Последният акт на жестоката Сийли кралица бил да използва Песента на Сътворението (но не за да създаде, не за да направи любимата му безсмъртна!), а за да унищожи, да впримчи и да измъчва за цяла вечност всеки, дръзнал да не ù се подчини.

И плочките на доминото падали...

Книгата, побрала знанието на Ънсийли краля – целия мрак и зло, и тя някак си се озовала в моя свят, пазена от хора. Била е пусната на свобода по начин, който тепърва ще установя, но в едно съм сигурна: убийството на Алина, моят объркан живот и смъртта на Баронс – всички те са резултат от верига Фае събития, които започнали преди милион години заради една смъртна.

Моят свят и ние, хората, сме просто пионки на една вечна шахматна дъска.

Ние сме застанали на пътя.

Джак Лейн, който е изключителен адвокат, би изправил на съд не Даррок, а Ънсийли краля и би изградил убедителен случай срещу наложницата за вина поради обвързаност.

Тъй като немислимото се случило и истинската кралица умряла преди да има възможност да предаде Песента на Сътворението на една от принцесите като нейна приемничка, расата на Фае започнала да запада. Много принцеси се възкачвали на Сийли трона, но малцина се задържали дълго, преди някоя друга да изтръгне властта им. Кралици били убивани, други просто детронирани и прокуждани. Вътрешните борби се разраснали и превратите станали по-чести. Расата на Фае станала ограничена. Всичко, което било, вече било всичко, което можело да бъде някога.

Не се правело нищо ново. Били изгубени някои стари сили, а през еоните древната магия била забравяна, докато един ден настоящата кралица вече не била способна да поддържа отслабващите стени между световете и да задържа контрола върху смъртоносните Ънсийли.

Даррок изследвал тази слабост и съборил стените между световете. Сега Фае и хора се съревновават за контрол над планета, която е твърде малка и твърде крехка за двете раси.

И всичко това заради една смъртна – плочката, която започнала да бута всички останали.

Следвам жената, за която подозирам, че е тази смъртна (и която е пред мен по начин, по който изглежда, че не е съвсем там) по мастиления коридор.

Ако тя е наложницата, не мога да призова никакъв гняв към нея, а може би би трябвало да опитам.

На тяхната безсмъртна шахматна дъска тя също е била пионка.

Жената е осветена отвътре. Кожата ù блещука с прозрачна светлина, която осветява стените на тунела. Коридорът става по-тъмен, по-черен, по-странен с всяка наша стъпка. В контраст тя е свята, божествена – ангел, който се плъзга към ада.

Тя е топлота, подслон и прошка. Тя е майка, любовница, дъщеря, истина. Тя е всичко.

Жената ускорява крачка и тича по тунела, минава беззвучно през обсидианени подове и се смее радостно.

Познавам този звук. Обичам този звук. Той означава, че любовникът ù е близо.

Той идва. Тя усеща приближаването му.

Той е толкова могъщ!

Това е първото, което я е привлякло към него. Никога не е срещала някой като него.

Тя е изпаднала в благоговение, че е избрал нея.

Благоговее всеки ден, че продължава да избира нея.

Материал от него експлоадира от Двора на сенките, казва ù, че той идва, изпълва дома ù (затвор), в който тя живее приказен живот (присъда, която не е избрала тя), заобиколена от всичко, което иска (но това са илюзии, нейният свят ù липсва, той е толкова далеч, а всички са умрели отдавна), и тя го очаква с надежда (растящо отчаяние).

Той ще я отнесе в леглото си и ще прави с нея неща, докато черните му крила не се отворят широко, толкова широко, че да засенчат света, а когато той е в нея, нищо друго няма да има значение, освен моментът, тяхната мрачна, наситена похот, безкрайната страст, която споделят.

Независимо какво друго е той, той е неин.

Каквото има между тях е безукорно.

В любовта няма правилно или грешно.

Любовта е. Просто е.

Тя (аз) тича по мрачния, топъл, подканващ коридор, бърза към неговото (моето) легло. Ние се нуждаем от нашия любовник. Минало е толкова време.

В покоите ù аз наблюдавам двойствеността, от която съм издялана.

Половината от будоара на наложницата е заслепяващо бял, ярко осветен. Другата половина е наситена, прелъстителна, подканваща чернота. Разделен е по равно на средата.

Светлина и липса на светлина.

Наслаждавам се и на двете. Нито една от тях не ме безпокои. Не страдам от конфликт за неща, върху които един по-прост ум би бил принуден да постави етикети като Добро и Зло или да прегърне лудостта.

На една заскрежена кристална стена в бялата половина на стаята има огромно кръгло легло на пиедестал, покрито с коприни и снежнобели хермелинови завивки. Алабастрови венчелистчета са пръснати навсякъде и парфюмират въздуха. Подът е постлан с плюшени бели кожи. Бели цепеници, от които подскачат и пращят сребристобели пламъци, горят в огромна алабастрова камина. Малки диаманти се носят лениво във въздуха и блещукат.

Жената бърза към леглото. Дрехите ù се стопяват и тя (аз) е гола.

Но не! Това не е неговото удоволствие, не този път. Нуждите му са различни. Те са по-дълбоки и по-изискващи тази нощ.

Тя се завърта и ние се взираме с разтворени устни към черната половина на стаята.

Драпирано с черно кадифе и кожи, покрито с меки абаносови венчелистчета, които миришат на него и които се мачкат толкова меко под кожата ни, цялото пространство е легло.

От стена до стена.

Той се нуждае от цялото. (Крилата се разгръщат, никой смъртен не може да види отвъд тях!)

Той идва. Той е близо.

Аз съм гола, дива, готова. Нуждая се. Нуждая се. Затова живея.

Тя и аз стоим, взираме се в леглото.

После той е там и я обгръща, но аз не мога да го видя. Усещам огромни крила да се сключват около нас.

Знам, че той е там, тя е обвита в енергия, в мрак, влажна и топла по начина, по който е влажен и топъл сексът, и аз вдишвам похот. Аз съм похот. И се напрягам да го видя, напрягам се да го усетя, когато внезапно...

Аз съм прост звяр върху кървавочервени чаршафи, а Баронс е вътре в мен. Изкрещявам, защото дори тук, в този будоар на двойственост и илюзия знам, че изживяването не е истинско. Знам, че съм го изгубила. Него го няма, завинаги.

Не съм се върнала в онова мазе с него, във времето, когато все още съм При-я, но вече съм изплувала достатъчно, за да знам, че току-що ме е попитал какво съм носила на абитуриентския си бал. Не изключвам всичко, забързана от реалността обратно в моята лудост, за да не трябва да се изправям пред това, което се случи с мен, или да се справям с това, което започвам да подозирам, че трябва да направя.

Не стоя там няколко дни по-късно, не гледам към леглото с обшитите с кожа белезници и не размишлявам дали да не се покатеря обратно в него и да се престоря, че не съм се възстановила, за да продължа да правя всяко грубо, животинско нещо, което сме правили в сексуално нестабилното ми състояние, но този път с пълната яснота какво правя и с кого го правя.

„Мъртъв. Мъртъв. Изгубих толкова много!“

Само да знаех тогава това, което знам сега...

Кралят повдига наложницата си. Виждам я да се плъзга надолу по тяло, което не мога да различа в мрака и (аз възсядам Баронс и го вкарвам в мен; Боже, толкова е хубаво!) наложницата се напряга, извива врат и издава звук, който не идва от нашия свят (аз се смея, докато свършвам, аз съм жива, толкова жива) и когато огромните му крила се разтварят, когато изпълват мрака на будоара му и преминават отвъд, той познава повече радост в този момент, отколкото някога е познавал през цялото си съществуване, а кучката кралица му отказва това? (И аз изпитвам повече радост в този момент, отколкото някога съм познавала, защото няма правилно, няма грешно, а само настоящият момент.)

Но чакай! Баронс изчезва!

Отдалечава се от мен, стопява се в мрака. Няма да го изгубя отново!

Скачам на крака, оплитам се за момент в чаршафите, после бързам да го настигна.

Става по-студено, дъхът ми замръзва във въздуха.

Напред виждам само черно, синьо и бяло, което е останало от цялата светлина.

Тичам към чернотата толкова бързо, колкото ме носят краката ми.

Но ръце на раменете ми ме обръщат, принуждават ме да се отдалеча, борят се с мен.

Те са толкова силни! Влачат ме обратно по черен коридор и аз бия тялото, което се осмелява да ни прекъсне.

Други не са допуснати тук!

Това е нашето място. Натрапникът ще умре! Дори само за това, че ни е зяпал.

Жестоки ръце ме дърпат, запращат ме в стена. Ушите ми звънят от удара. Аз съм влачена, блъскана отново и отново.

Отскачам от стена след стена, докато най-накрая това спира.

Потрепервам и започвам да плача.

Ръце около мен ме държат здраво. Притискам лице в топлината на здрави, мускулести гърди.

Аз съм твърде малък съд, за да оцелея в море от такива емоции. Стискам яката му и държа здраво. Опитвам се да дишам. Аз съм отворена рана, боли ме от желание и съм празна, толкова празна.

Изгубих всичко и за какво?

Не мога да спра да треперя.

– Коя част от „ако видиш черен коридор, се обърни веднага“ не разбра? – ръмжи Даррок. – По дяволите, ти отиде право в най-черния от всички! Какво ти става?

Вдигам глава от гърдите му, но едва. За миг мога само да зяпам надолу. Подът е бледорозов. Той ме е извлякъл чак до едно от крилата с тематика на зора. Пипам за копието ми. Отново го няма.

Съзнанието се завръща бавно.

Избутвам Даррок.

– Предупредих те – казва той студено, обиден от яда ми.

Е, много добре! Аз също съм обидена от него.

– Ти не ми каза достатъчно, само каза да стоя настрана! Трябваше да ми кажеш повече.

– Не разкривам тайни на Фае пред хора. Но след като очевидно няма да се подчиняваш по друг начин, ще ù кажа, че крилата, в които подовете са черни, са неговите крила. Никога не влизай в тях! Не си достатъчно силна, за да оцелееш там. Остатъкът от всичко онова, което някога се е случвало, все още върви из онези крила. Може да те впримчи. Ти ме принуди да дойда след теб, изложи и двама ни на риск.

Взираме се един в друг, дишаме тежко. Въпреки че той е напомпан с Ънсийли плът и е много по-силен от мен заради това, аз съм му дала адски отпор. Не е било лесно да ме измъкне от там.

– Какво правеше, МакКайла? – пита той накрая меко.

– Как ме намери там? – парирам.

– Дамгата ми. Ти беше изключително нещастна – малките златни точици в очите му проблясват. – Беше също така изключително възбудена.

– Можеш да усещаш чувствата ми през дамгата си? – вбесена съм. Той ме подлага на едно осквернение след друго.

– Само наситените. Принцовете посочиха точното ти местоположение. Радвай се, че го направиха! Намерих те точно навреме. Ти тичаше към черната половина от будоара.

– И?

– Линията, която разделя двете половини на стаята, не е линия. Сребро е. Най-голямото, правено някога от краля. То също така е първото и най-древното от тях, за разлика от другите. Когато е имало нужда, е било използвано за наказание, за екзекуция. Ти тичаше към Среброто, което води право към спалнята на Ънсийли краля в крепостта от черен лед, дълбоко в затвора на Ънсийли. За няколко от човешките ти секунди щеше да си мъртва.

– Мъртва? – задавям се. – Защо?

– Само двама, съществували някога, могат да пътуват през това Сребро – Ънсийли кралят и неговата наложница. Всеки друг, който го докосне, бива убит моментално. Дори Фае.

Шест

Ежедневникът на Дани – 102 дни ССС...

Взирам се в листа хартия, но освен заглавието на вестника ми и датата, нищо не ми хрумва. Нищо не излиза за цял шебан час!

Ето ме – седя в трапезарията на манастира, насред безмозъчното шебано стадо от шийте-овце, които са толкова лесни за водене, че трябва да носят шебани въжета и да поклащат пухкави овчи задници, а думите не излизат. А трябва. Трябва да поема нещата, докато Мак се върне. Тъпите овце отново се подчиняват на Ро и тя отново ги е вкарала в ред и ги държи заети да чистят шебаните Сенки от манастира.

Новина, пичове! Продължавам да ви казвам, че те се възпроизвеждат. Те ядат, растат, делят се. Като шебани амеби. Следя ги. Наблюдавам ги толкова много, че мога вече да ги различавам. Понякога си играя с тях, играя си със светлината, за да видя колко близо всъщност могат да дойдат до мен. Така съм научила толкова много за тях, но никой не ме слуша. Чуват ме единствено, когато четат вестника ми. Не говорят за това, но вече всички използват Сенкотрепачите. Някой да каза „благодаря“?

Не. Не получих нито едно „Добра работа, Мега!“, нито дори най-дребното признание, че аз съм ги изобретила.

Трябва ми Мак. Мина почти месец и започвам да се боя, че тя е... Не, няма да тръгвам в тази посока.

Но къде е тя, мамка му? Не съм я виждала, откакто нахлухме в Забранените библиотеки заедно. Отново ли е във Фае? Тя не знае, но четох дневника ù, когато беше заключена в онази килия като При-я и никой не обръщаше внимание на нещата ù, освен Ро. Тя също го чете. Но аз го взех обратно. Трябваше да знам какво знае Ро и да разбера накъде отива, преди да е стигнала там. Ако мога да направя това, пич, мога да ръководя това място!

Знам, че времето, прекарано във Фае, не се движи по същия начин, като времето в истинския свят, затова не съм толкова разтревожена за Мак. В’лане също го няма, затова смятам, че тя е с него.

Странното е, че непрекъснато се отбивам до КДБ. Изглежда, Баронс също го няма.

Опитах се да се вмъкна в „Честър“ снощи и да питам за него, но тъпите шебани шебаняци ме натириха на входа.

Мен! Мега!

Мръщя се и се напервам в стола си.

Нужни бяха шестима от тях! Шестима от шантавите шебаняци на Баронс трябваше да си напънат задниците, за да ме държат навън и това продължи повече от час.

Нямаше изобщо да се откажа, но от движението на стоп-кадър огладнявам, а нямах достатъчно десертчета, натъпкани по джобовете. Огладнях. Трябваше да ям. Казах си майната му и се махнах. Един ме последва до края на Дъблин, сякаш мислеше, че изхвърля мен от града... да бе! Ще опитам пак скоро.

Все пак съм малко разтревожена...

Къде отидоха всички, мамка му? Защо никой не говори вече за ЛГ? Къде е Шинсар Дъб?

Толкова е тихо, твърде тихо, а това ми изкарва ангелите. Единствения друг момент, в който беше толкова тихо... да, ами... пич!... не ровя в миналото.

Това, което вече е станало, е за миналите величия.

Аз гледам в бъдещето. Утре е моят ден.

Днес със сигурност не е. Никога не ми се е случвало преди, но подозирам, че е творческа криза. Подозирам, че е защото седя тук и зяпам няколкостотин шийте-овце да правят еквивалента на плетенето. Имаме устроена монтажна линия в трапезарията за правене на железни куршуми. Но вижте това – те не са за нас!

А за Джейни и за неговите Бранители.

Не знам как Ро успя да ги накара отново да се плашат от сенките си, но го направи. Малкото неща, които казва, ги кара да се съмняват в себе си. Нужни ù бяха само две седмици, след като Мак изчезна, за да убеди всички, че Мак е мъртва и че трябва да се откажат от нея.

Овце, казвам ви! Нужно ми е цялото ми самообладание да не стана, да разлюлея задник и да викна: Беееее!

Но предполагам, че овчите говна тук са твърде дълбоки за мен, за да се движа, щом седя, дъвча молива си и чакам вдъхновение.

Докато убивам време, наблюдавам Джо. Бяхме приятелки с нея. Мислех, че има собствено мнение. Тя е умна, наистина умна. Събира неща, които другите овце не могат.

Но стана странна преди няколко месеца. Започна да виси през цялото време с Барб и Лиз и вече нямаше време за мен. Някога тя беше единствената, която не се отнасяше с мен като с бебе, докато те всички се държаха с мен като с дете. Сега едва ми обръщат внимание. Никой не сяда на моята маса.

И това е шебано много добре! Няма място за овце на моята маса!

Джо седи много тихо, наблюдава Лиз. Наблюдава я сериозно.

Чудя се дали не е станала лезбо или нещо такова. Това би обяснило защо се промени. Измъкнала се е от килера си и е продължила напред, може би е направила тройка с Лиз и Барб. Кикотя се на шегата си. Пич, ако не можеш да разсмееш себе си, никога няма да разсмееш някой друг.

В началото изстрелите са толкова слаби, че дори моя суперслух не регистрира какво са. После решавам, че пичовете на Баронс трябва да са се върнали по някаква причина и като последния път пускат предупредителни изстрели. Въпреки че имаме камара Узита и други пушкала, няма какво да ги правим тук. Само в Дъблин. Те не действат срещу Сенките. Не носим оръжията си в манастира. Оставяме ги в автобуса.

Сега ми просветва колко тъпо е това.

По-късно откривам, че е започнало в западния край на манастира. Започнало е там, където Мак спеше, когато оставаше тук, където аз спя напоследък – в Библиотеката на Драконовата дама.

Когато започват писъците, минавам в стоп-кадър, но с повишено внимание – автоматичната стрелба е нещо, което трябва да взема предвид в изчислението на суперскоростта.

Аз съм бърза, но, пич, това ра-та-та-та от картечен откос е шебано бързо също. Трудно е да се изплъзна. А това, което чувам, е постоянно.

Аз съм в един от коридорите, на път към писъците, но внезапно всичко става тъмно, както сигурно е там, където е главата на Роуина – право в задника ù. Кикотя се отново. Направо ще се пукна тази вечер.

Спирам, лепвам се за стената и започвам да се движа като обикновен човек. Гледам, напъвам се да видя напред по тъмния коридор. Не нося моя Ореол, но имам няколко фенерчета в джоба. Вадя едно и го включвам.

Не успяхме да изгоним всички Сенки от манастира. Никой не обува ботушите си, без преди това хубаво да ги освети отвътре с фенерчето и да ги разруса здраво. И то само на ярка дневна светлина.

Никой, ама никой, не върви по тъмни коридори тук.

Тогава защо е тъмно и кой, мамка му, произвежда цялата тази стрелба?

Много стенания. Много ранени. Не са предупредителни изстрали. Истински са.

Стъпвам с обикновени стъпки напред, колкото мога по-тихо. Стъкло хрущи под кецовете ми и знам защо е тъмно. Стрелецът е разбил лампите.

Чувам мек, ужасен смях, който кара кръвта ми да изстине. Насочвам лъча на фенерчето ми по тъмния коридор, а мракът някак го поглъща.

Чувам как някой диша бързо.

Чувам още стъкло да хрущи и не съм аз.

Съвсем сигурна съм, че стрелецът се е отправил право към мен!

Размърдвам пръсти и ги свивам здраво около меча си. Ро се опита да ми го вземе. Казах ù, че ще ù бъда лична охрана, ако ме остави да го задържа. Стоя на стража, докато тя спи. Уча се на размяна.

Какво, мамка му, се движи по коридора към мен?

По-късно, когато разказвам историята, не казвам цялата истина.

Истината е, че немислимото се случи. Уплаших се в онзи тъмен коридор. Усетих как нещо идва към мен и това ме уплаши до смърт.

Казвам, че никога не съм влизала в коридора.

Никога не признавам, че съм се върнала с опашка, подвита между краката ми, че съм се оттеглила към светлината, а после на стоп-кадър съм се добрала до трапезарията.

Стрелбата започва отново, писъците също и ние всички бягаме, но има само един път навън, а това е пътят навътре, затова обръщаме маси и се тъпчем зад тях.

Джо и аз се озоваваме зад една и съща маса. Стига да не опита нещо шантаво лезбо на мен, не възразявам да деля мястото си. Потупвам масата. Тя е дебела, направена от солидно дърво. Може да удържи, зависи от куршумите и разстоянието.

Още писъци. Искам да си запуша ушите.

Свивам се от страх. Отвращавам се от себе си.

Трябва да погледна. Трябва да знам какво прави това с нас, мамка му!

С Джо се придвижваме към противоположните краища на масата едновременно и килваме глави. Тя ме гледа свирепо.

– Все едно вината е моя! – съскам отбранително. – Ти също се премести.

– Къде е Лиз? – съска тя в отговор.

Свивам рамене. На ръце и колене. Въртя задника си. Целият манастир се срутва, а тя се безпокои за малката си приятелка.

– Бееееее! – казвам.

Тя ме гледа, сякаш съм откачила. После и двете показваме глави през масата.

Куршумите летят през стаята, рикошират от стени и дърво. Кръв шурти навсякъде, всичко е шебано окървавено и писъците продължават. Стрелецът е в рамката на вратата на трапезарията.

Джо ахва, а аз едва не се катурвам задавена.

Това е Барб!

За какво е всичко това, мамка му?

Тя е окичена с пълнители, носи най-голямото Узи, което някога съм виждала. С пребледняло лице крещи проклятия към нас, сваля ни като неподвижни мишени. Зяпвам.

– Барб? – мърморя. Няма никакъв смисъл.

Странното е, че Джо изглежда смаяна и избухва:

– Мислех, че е Лиз!

Зяпвам през масата към нея. Виждам само главата ù, но тя като да свива рамене.

– Дълга история.

Оценявам стаята, сцената. Ние сме в дъното на трапезарията. Ще умрем последни. Какво да правя, мамка му? Защо Барб стреля по нас?

Поглеждам към Джо. Тя не е от помощ. Изглежда празна като страницата от Ежедневника на Дани, която пишех.

Пич, иска ми се Мак да беше тук! Какво би направила тя? Дали да не се придвижа на стоп-кадър, докато Барб стреля по всички, и да се опитам да ù отнема пушката? Достатъчно ли съм бърза? Не искам да умра днес. Утре ще бъде моят ден. И знам, че ще бъде добър ден. Освен това, имам твърде много за вършене. Някой трябва да държи под око Ро.

Но ние падаме като мухи. По дяволите, Барб ни изтребва!

Тъпча десертче в устата си цяло, дъвча само колкото да го вкарам в стомаха си. Ще ми трябва всеки грам енергия, който мога да изстискам от него. Трябва да направя нещо. Барб дълго време няма да свърши патроните. Мега не може да се свива зад маса и да не прави нищо.

Показвам глава иззад масата, обхващам бързо сцената и я запечатвам здраво в главата си. Начертавам къде е всеки човек, маса, стол и препятствие.

Проблемът е Барб. Тя е неизвестното. Тя се движи и стреля толкова непостоянно, че не мога да сложа схема от възможности върху умствената си карта.

Мамка му!

Взирам се, опитвам се да хвана някакъв модел.

Свивам се обратно зад масата, когато един изстрел изпищява покрай мен. Вадя глава отново. Няма модел.

Помпам се с въздух супербързо, издувам бузи навън-навътре, вдигам адреналина си. Подавам глава навън, запечатвам координатите колкото мога по-добре и тъкмо се готвя да дам на краката си крила, когато Барб се размазва леко по краищата и стаята става толкова шебано студена, че дъхът ми излиза бял.

Джо издава задавен звук.

И двете го виждаме едновременно.

Това, което стреля по нас, изобщо не е Барб.

Е... тя е и крещи, но не като откачена кучка от ада, както мислех.

Тя крещи от ужас.

Бори се за контрол върху оръжието и се проваля. Тя го натиска надолу и стреля по пода, но то отново се изправя. Опитва се да го завърти наляво към стената. То се дръпва рязко обратно вдясно. Пръстите ù са стиснали спусъка през цялото време.

Размазва се отново.

Тя е просто Барб.

Не, не е! Тя е... пич!... какво е това, мамка му? Тя има твърде много глави, твърде много зъби! Тя е някакво чудовище. И изобщо не е Сянка!

Отново е Барб.

Принудена да ни убива.

Зад нея по стената пълзи сянка. Огромна е! Извисява се, разпростира се и когато се засмива, кръвта ми се съсирва във вените ми и не може да стигне до мозъка ми, защото има твърде много ледени буци в нея.

– Къде е Великата кучка? – ръмжи тя. – Искам шибаната ù главааааааа!

С Джо се споглеждаме.

Разбираме.

И двете знаем какво я е пипнало, какво наистина пуска тези откоси и през ума ми минава мисъл, сякаш шип през черепа ми, че изобщо не съм близо до Върха, както Мак смята, че съм.

Аз и Джо се процеждаме бавно обратно зад масата.

Просто две смели малки овце.

Които се крият от книга.

Книгата.

Тази, която се надявахме да намеря. Говорехме големи приказки как ще я заключим отново. Да бе! Точно какво, мамка му, мислехме, че ще направим с нея?

Какво нахалство! Дошла е тук. Тук, където е била скрита толкова дълго. Сигурно се чувства доста шебано непобедима. Вбесява ме толкова силно, че треперя. Дошла е тук! Ъгх... Това е толкова шебано сбъркано!

Четох дневника на Мак. Знам как действа. Кара хората да я вдигат. Аз, Барб, Джо и около петнайсетина други отидохме в Дъблин тази сутрин за провизии. Не бяхме заедно през цялото време. Разделихме се и тръгнахме за различни неща.

Сигурно е пипнала Барб сама и я е накарала да я вдигне.

Зловеща тръпка минава по целия ми гръбнак толкова бързо, че мозъкът ми замръзва, когато стига главата ми.

Мамка му! Шинсар Дъб се е возила обратно до манастира с нас тази сутрин! Точно там – в нашия автобус!

Седяла съм в същия автобус с Книгата на Ънсийли краля и дори не съм знаела!

Проверявам възможностите си. Не съм непроницаема за куршуми. Ако умра днес, това няма да е от полза за никого, особено за мен. Не знам как да я спра. Не се укорявам за това. Никой не знае как да я спре.

Не смея да се приближа достатъчно, за да я оставя да ме пипне.

Ако използва мен, може да затрие целия манастир за рекордно време.

Преглъщам. Бях започнала да се чудя дали не търси мен. Предполагам, че е търсила която и да е шийте зряща сама, за да може да ни пипне отвътре и да получи отмъщение за своя плен.

Те умират. Всички умират там, отвъд масата ми. И това, че умират, ме убива.

И не мога да измисля едно шебано нещо, което да направя.

Имам една възможност и нищо не може да ме спре. Грабвам Джо и изчезвам на стоп-кадър от там.

Лицето на Ро е бледо, безкръвно. Никога не съм я виждала такава. Изглежда, сякаш се е състарила с двайсет години за един-единствен ден. Сто и осемнайсет шийте зрящи бяха убити, преди Барб да си проправи път със стрелба извън манастира, да вземе автобуса с всичките ни оръжия и да изчезне.

Още сто бяха ранени.

Шинсар Дъб ни посети, показа ни се набързо, подигра ни се и ни показа гигантски среден пръст.

Аз и Джо седяхме от другата страна на бюрото на Ро.

– Дори не се опитахте да я спрете – каза тя накрая и ни остави да се варим. Обича да го прави. Картофите и морковите стават на каша, ако се варят достатъчно дълго. Беше време, когато и аз го правех. Но вече не се сварявам толкова бързо.

Няма нужда да чувам Ро да го казва. От пет минути се взирам в обвинението, което блести в свирепите ù сини очи. Не отговарям. Престанах да отговарям пред нея. Тя трябваше да ни каже. Трябваше да ни предупреди. Никога не съм си представяла, че Шинсар Дъб може да направи такъв номер. Тя не ни обучава. Държи ни смачкани. Уплашени. Точно както каза Мак. Какво? Трябваше да умра, за да може тя да каже Дани опита? Майната му! Няма да умра, само за да може тя да се чувства по-добре.

Джо казва:

– Велика повелителко, изглеждаше, че Барб се бори. От информацията, която Джейни и хората му събраха за Книгата, сме доста сигурни какво означава това.

– О, сега се доверяваш на Джейни? Аз ви обучавам! Аз ви тренирам!

Джо извръща лице за момент и си спомням, че Барб беше една от най-добрите ù приятелки. Но Джо ме изненадва с малко стомана. Когато се обръща и отново започва да говори, гласът ù е стабилен.

– Тя щеше да се самоубие скоро, Роуина. Нашата първа цел беше да попречим на Книгата да си намери ново тяло. Ако Дани беше приближила, Шинсар Дъб можеше да си вземе буквално невъзможно за спиране тяло.

Ро ми хвърля язвителен поглед.

– Винаги си пречка, нали, Даниел?

Правя физиономия, не мога да се спра. Винаги ме обвинява за нещо. Свърших да ù угаждам. Писна ми да се преструвам на нещо, което не съм.

– Зависи как гледаш на това, Ро – казвам студено. – А ти винаги си гледала погрешно.

Джо поема рязко дъх.

Отишла съм твърде далеч и смятам да отида още по-далеч. Не ми пука. Откакто Мак изчезна, Ро даде ясно да се разбере, че ще си върне благоразположението към мен, ако съдействам изцяло. Аз обикалях около темата, успокоявах я само толкова, че да предполага, да мисли, че ще свия опашката.

Но това никога няма да стане.

Току-що гледах как сто от сестрите ми (и какво ако са овце? Те пак са мои сестри) бяха убити жестоко. А тази стара жена стои и ме гледа свирепо? Аз поне си признавам греховете. Лягам да спя с тях всяка нощ. Събуждам се с тях всяка сутрин. Виждам ги в огледалото да се взират обратно в мен. И си казвам: „Пич, стегни се вече!“.

– Как се измъкна Книгата, Ро? – аз съм на крака, с меча в ръката. – Защо никога не ни го казваш? Защото може би си заспала на поста си? Това ли е?

Гласът ù е стегнат и тя изглежда дори още по-бледа, когато поглежда към Джо и се сопва:

– Ще придружиш това дете до стаята му веднага! И ще я заключиш вътре!

Все едно това ще се случи. Никой тук не може да ме контролира. Откакто убих онзи Ловец, се чувствам като пича, който застрелял великан с прашката си. Ро не може да се ебава с главата ми като преди.

– Казах само това, което всички тук мислят, но са твърде уплашени да го кажат. Вече не се боя от теб, Ро. Видях Шинсар Дъб тази вечер. Знам от какво ме е страх – ритам стола си назад толкова силно, че се разбива в стената зад мен. – Напускам. Свърших тук – и го мисля. Наистина приключих. Мислех, че съм поне малко в безопасност в манастира, но имаме Сенки в сенките, а сега Книгата се промъкна и е факт, че мога да си направя по-безопасно място от това в шебана Мрачна зона!

– Освен това тук никой няма дори да забележи, че ме няма. Може да проверя Джейни и да се повъртя с Бранителите известно време.

– Ще отидеш в стаята си на мига, Даниел Меган!

Ъгх! Мразя това име! Глезено име. Глезено момиче.

– Какво би помислила майка ти за теб? – сопва се тя.

– Какво би помислила майка ми за това, което ме направи ти? – сопвам се в отговор.

– Направих те гордо и вярно оръжие за правдата.

– Предполагам, затова се чувствам като меча си през повечето време. Студена. Твърда. Окървавена.

– Винаги мелодраматична, нали? Порасни, Даниел О’Мали! И седни!

– Шебай се, Ро!

Изчезвам на стоп-кадър.

Леденият ирландски въздух фучи покрай мен и ако няколко места по бузите ми са особено студени, аз ги пренебрегвам. Аз не плача. Никога не плача.

Мама ми липсва понякога обаче.

Светът е голям.

Аз също.

Пич... Бездомна съм!

Крача наперено в нощта.

Свободна, най-после.

Седем

− Защо си окачил Сребро към Дъблин в едно от белите крила, когато знаеш, че палатът се пренарежда сам? Защо не го сложи някъде, където е по-стабилно и по-лесно достъпно? – възобновявам въпросите си, докато вървим.

Онова биполярно чувство от дните ми в гимназията се е върнало с нови сили. Даррок е всичко, което презирам. Искам да го убия толкова силно, че трябва да държа ръцете си в джобовете, свити в юмруци.

Той също е и личността, която е била най-близка със сестра ми през последните месеци от живота ù, единственият, който може да отговори на въпроси, на които никой друг не може... и който може сериозно да съкрати времето, което трябва да прекарам в тази пустееща реалност.

„Ти ли взе нейния дневник? Тя познаваше ли Роуина, или някой от шийте зрящите? Тя каза ли ти за пророчеството? Защо я уби? Тя беше ли щастлива? Моля те, кажи ми, че е била щастлива, преди да умре!“

– В нито една стая в Белия палат не пада пълен мрак, дори когато падне нощта. Първия път, когато отворих Сребро, сгреших и го окачих на място, за което впоследствие разбрах, че става тъмно. По този начин от Ънсийли затвора избяга същество, което вярвах, че е здраво заключено и което изобщо не възнамерявах да освободя.

– Какво същество? – настоявам. Този мъж, който изглежда като реклама на Версаче, който върви и говори като човек, не е човек. Той е нещо по-лошо от някой, обладан от Вкопчвач (едно от онези нежни, красиви Ънсийли, които могат да се плъзнат в кожата на човек и да го превземат). Той е сто процента Фае в тяло, което никога не е трябвало да бъде негово. Той е хладнокръвен убиец, който е взел живота на милиарди хора без дори да се замисли. Ако има същество в ледения Ънсийли затвор, което той никога не е възнамерявал да освободи, искам да знам защо, точно какво е то и как да го убия. Защото ако то тревожи него, мен ме ужасява.

– Внимавай за подовете, МакКайла!

Поглеждам го. Той няма да ми отговори. Ако настоявам, само ще изглеждам слаба.

Подновяваме търсенето заедно. Той няма желание да ме остави сама. Аз не бързам да тръгна сама. Още ми пари от това, което се случи с мен в черното крило. Бях се циментирала в спомени и ако Даррок не ме беше издърпал, може би никога нямаше да успея да избягам.

Преследвайки Баронс, може би нямаше да искам да избягам. Спомням си костите в Залата на всички дни. Мисля за плажа в света на Фае с Алина. Ако бях избрала да остана с нея тогава, щях ли накрая да умра от яденето на храна без съдържание, от пиенето на вода, която не е по-реална от сестра ми?

Проклет свят на Фае с убийствените му илюзии!

Изблъсквам настрани спомените за секс с краля, с Баронс. Отвличам вниманието си с омразата към мъжа, убил сестра ми.

„Беше ли Алина щастлива?“ – е на върха на езика ми отново.

– Много – изстрелва той към мен и осъзнавам, че не само съм го казала на глас, а, изглежда, той просто е чакал да попитам.

Ужасена съм, че съм толкова слаба. Предлагам на врага си възможността да ме излъже!

– Глупости!

– Невъзможна си! – презрение гравира красивото му лице. – Тя изобщо не беше като теб. Беше открита. Сърцето ù не беше запечатано зад стени.

– И виж какво ù спечели това! Смърт.

Промъквам се напред по яркожълт коридор. Прозорците се отварят към точно този вид летен ден, който Алина и аз винаги сме обичали. Не мога да се измъкна от призрака ù. Ускорявам крачка.

Бързаме по коридор в ментов цвят, после по мастилено- син с френски прозорци, които се отварят към бурна нощ, а след това по пътека от бледорозово и накрая пред нас се извисява сводест вход към бял мраморен коридор. Отвъд елегантния вход има прозорци, които гледат към заслепяващ зимен ден, обвити в лед дървета блестят като диаманти на слънцето.

Над мен пада спокойствие. Била съм тук в сънищата си. Обичам това крило.

Някога в нейния свят слънчевите дни през пролетта били любимите ù, но сега слънчевите дни през зимата я възхищават повече. Това е съвършена метафора за тяхната любов.

Слънце върху лед.

Тя стопля неговия мраз. Той охлажда треската ù.

– Каза, че Алина ти се е обадила – казва Даррок зад мен. – Каза, че е плакала по телефона, че се е криела от мен. В деня, в който умря, ли ти се обади?

Той ме стряска от замечтаното ми състояние и без да мисля аз кимам.

– Какво точно каза?

Хвърлям му поглед през рамо, който говори: „Наистина ли мислиш, че ще ти кажа?“. Ако някой задава въпроси за нея, това ще бъда аз, а той ще ми отговаря. Пристъпвам в белия мраморен коридор.

Той ме следва.

– Единственото, което си постигнала в упоритото поддържане на празната и погрешна вяра, че аз съм убил Алина, е да, това, че никога няма да намериш истинския ù убиец. На земята има животно, на което ми напомняш. Щрауса.

– Моята глава не е заровена в пясъка.

– Не, в задника ти е – сопва се той.

Завъртам се към него.

Гледаме се свирепо един друг, но думите му ме стряскат. Щраус ли съм? Отказвам ли си възможността да отмъстя за сестра си, защото съм заседнала в коловоз, който отказвам да напусна? Ще оставя ли истинския убиец на сестра ми да се измъкне, защото не мога да отворя ума си, да види отвъд моите предубеждения? Баронс ме предупреди още в началото да не приемам толкова небрежно, че Даррок определено е нейният убиец.

Един мускул трепти на челюстта ми. Всеки път, щом си спомня нещо за Баронс, мразя Даррок още повече за това, че ми го отне. Но си напомням защо съм тук и защо още не съм го убила.

За да постигна целта си, има определени отговори, от които се нуждая.

Гледам го замислено. Има други, които просто искам.

И щом веднъж взема книгата в ръцете си и променя нещата, няма да имам друга възможност да попитам. Него няма да го има. Ще съм го убила. Тук и сега е моята възможност.

– Тя каза, че ще се опита да се върне у дома, но се боеше, че няма да ù позволиш да напусне страната – казвам сковано. – Тя каза, че трябва да намеря Шинсар Дъб. После звучеше ужасена и каза, че идваш.

– Аз? По име? Тя ти каза „Даррок идва“?

– Нямаше нужда. Ставаше ясно от това, което каза по-рано.

– И какво беше то? Какво толкова цялостно ме уличи?

Все още помня съобщението ù наизуст. Понякога го сънувам дума по дума.

– Тя каза: „Мислех, че той ми помага, но... Боже, не мога да повярвам, че бях толкова глупава! Мислех, че съм влюбена в него, а той е един от тях, Мак. Той е един от тях!“. Кой друг може да е бил? Непрекъснато ми казваш, че те е обичала. Имало ли е някой друг, с когото е била замесена, който да е мислела, че...

– Не! Бях само аз. Тя никога нямаше да потърси друг. Аз ù дадох всичко.

– Тогава разбираш защо вярвам, че ти си я убил.

– Не разбирам и не съм. Има дупки, по-големи от Ловци, в хилавата ви човешка логика!

– Кой друг може да е бил? От кого друг се е страхувала?

Той се обръща и крачи към един от прозорците, където застава и се взира навън към заслепяващия зимен ден. Обвити в ледена кора дървета проблясват, сякаш са натопени в диаманти. Носен от вятъра прашец от сняг блещука на слънчевата светлина. Сцената изглежда осветена отвътре като самата наложница.

Но в мен има само мрак. Усещам как расте.

– Ти си сигурна, че денят, в който сте провели този разговор с нея, е денят, в който е умряла.

Не беше разговор, но не му го казвам.

– От Гарда са намерили тялото ù едва след два дни, но са изчислили, че времето на смъртта ù е около четири часа след като ми се е обадила. Съдебният лекар в Ашфорд каза, че е възможно да е умряла до осем-десет часа след като се е обадила. Каза, че е трудно да се изчисли точното време на смъртта, заради начина, по който тялото ù е било осакатено – отказвам да кажа „дъвкано“.

Той все още е с гръб към мен и гледа през прозореца, когато казва:

– Една сутрин, след като си тръгнах, тя ме проследи до къщата на ЛаРу.

Затаявам дъх. Това са думите, които чакам да чуя от деня, в който разпознах тялото на сестра ми. Да науча какво е правила в последния ден, в който е била жива. Къде е отишла. Как се е стигнало до такъв горчив край.

– Ти знаеше ли? – настоявам.

– Аз ям Ънсийли.

Знаел е. Разбира се, че е знаел. Увеличава всички сетива – слух, зрение, вкус, допир. Това го прави толкова пристрастяващо, а суперсилата е само глазурата на тортата. Чувстваш се жив, невероятно жив. Всичко е по-ярко.

– Бяхме в леглото цяла нощ, чукахме се...

– ТМИ, мамка му! – ръмжа.

– Мислиш, че не знам какво означава? Алина го казваше. Твърде много информация. Смущава те да слушаш за страстта, която споделяхме със сестра ти.

– Отвращава ме.

Когато се обръща, погледът му е студен.

– Аз я правех щастлива.

– Ти не я опази. Дори да не си я убил, тя умря, докато ти беше на пост.

Той трепва почти незабележимо.

Мисля си: „Хубаво, много хубаво! Доста добре си усвоил тази фалшива емоция“.

– Мислех, че е готова. Вярвах, че това, което изпитва към мен, ще победи в една от идиотските ви битки с морала. Грешах.

– Тя те е последвала. Изправи ли се срещу теб?

Той поклаща глава.

– Тя ме видя през прозорците на ЛаРу...

– Те са боядисани в черно.

– Не бяха още. Направих го по-късно. Тя ме видя да се срещам с моя Ънсийли ескорт и подслуша разговора ни за освобождаването на още от Мрачния двор. Чу ги да ме наричат лорд Господар. След като ескортът ми си тръгна и останах сам, чаках да видя какво ще направи, дали ще влезе вътре, дали ще ни даде възможност. Не го направи. Тя избяга, а аз я последвах от разстояние. Чаках, дадох ù време да изясни мислите си. Хората не мислят толкова бързо, колкото Фае. Те се мъчат с прости понятия. Поразително е, че вашият вид изобщо е успял да...

– Спести ми снизходителното си мнение и аз ще ти спестя моето! – срязвам го аз, не съм в настроение да слушам как осъжда расата ми. Неговата раса вече направи това. Милиарди мъртви. Всичко заради техните дребнави борби за власт.

Той наклонява глава надменно.

– Отидох в апартамента ù по-късно същия ден. Намерих я в спалнята, катереше се през прозореца към противопожарната стълба.

– Видя ли? Била е уплашена от теб.

– Беше ужасена. Това ме ядоса. Не ù бях дал никаква причина да се бои от мен. Вмъкнах я обратно вътре. Борихме се. Казах ù, че е човек, глупава и дребнава. Тя ме нарече чудовище. Каза, че съм я измамил. Че всичко е било лъжа. Не беше. Или по-скоро беше в началото, но после не беше. Щях да я направя моя кралица. Казах ù го. И все още имах такова намерение. Но тя не искаше да слуша. Дори не искаше да ме погледне. Накрая си тръгнах. Но не съм я убил, МакКайла. Също като теб, не знам кой го е направил.

– Кой разби апартамента ù?

– Казах ти, че се борихме. Гневът ни беше наситен, както и похотта ни.

– Ти ли взе дневника ù?

– Върнах се за него, след като научих, че е мъртва. Не беше там. Взех албумите със снимки. Тогава открих нейния календар, тогава открих също, че нейната „приятелка“ Мак всъщност е нейна сестра. Тя ме излъга. Не бях единственият, който беше двуличен. Живял съм сред вашия вид достатъчно дълго, за да разбера, че тя от самото начало е знаела, че нещо в мен не е каквото изглежда. И все пак ме е искала. Вярвам, че ако не беше убита, с времето щеше да се върне при мен, да ме избере по собствена воля.

„Да – мисля аз, – тя щеше да дойде при теб. С оръжие в ръка, точно както ще дойда аз“.

– Трябваше да знам дали споделяш уникалните ù таланти. Ако не беше пристигнала в Дъблин, щеше да се наложи да те доведат при мен.

Поемам това и съм бясна. За мен е много важно да определя точния момент, в който животът ми тръгна в грешна посока. Особено сега.

Той се оказва много по-назад, отколкото съм предполагала.

В момента, в който Алина замина за Дъблин и тръгна по пътя към деня на тяхната среща, вече не е имало надежда моят живот да се обърне в друга посока. Случили са се събития, които са ме хванали в капан. Щях да поема по точно същия път, през различна врата. Ако аз не се бях опълчила на родителите си и не бях отлетяла за Ирландия, за да разследвам убийството на Алина, той щеше ли да прати Ловците след мен? Принцовете? Или може би да настани Сенките, за да погълнат града ми и да ме изгонят?

По един или друг начин щях да се озова тук с него, насред цялата тази каша.

– Въздържах се да те нараня заради сестра ти.

Тези думи ме шокират повече от всичко друго, казано от него досега. Стоя почти зашеметена, докато те отекват в мозъка ми, освобождават противоречиви мисли, разбутват ги към места, на които вече не се противопоставят. Моите убеждения се променят без предупреждение и се установяват на нова позиция. Стресната съм от това къде се озовават, но те се преместват с такава логика и простота, че не мога да отрека правдивостта.

Даррок наистина е бил загрижен за Алина.

Вярвам му.

Има нещо, което никога не съм могла да си обясня задоволително. Чудех се защо Даррок не е по-агресивен, по-жесток с мен от самото начало. Не виждах смисъл в това. Той изглеждаше почти апатичен в усилията си да ме отвлече и беше продължил да ми предлага възможности да дойда доброволно. Що за унищожаващ света злодей прави това? Определено не беше нещо, което да очаквам от убиеца на сестра ми. Малуш беше много по-смъртоносен, много по-безмилостен. Когато пристигнах в Дъблин, бях много по-ужасена от мнимия вампир, отколкото от Даррок.

Бръснач на Окам: Най-простото обяснение сред всички възможни варианти, вероятно е истината. Даррок се е въздържал да ме нарани заради Алина. Той се е сдържал, защото е обичал сестра ми.

Точно колко (и колко бих могла да използвам срещу него), остава тепърва да бъде разбрано.

– Моето уважение подкопава усилията ми и Ловците започнаха да се съмняват в убеждението ми.

– Затова уреди да ме изнасилят и да ме превърнат в При-я – казвам горчиво. Колко бързо беше преминал от уважение към убийство, защото точно на това е равносилно превръщането ми в При-я. Докато Баронс не ме издърпа обратно, никой не се беше възстановявал от състоянието на безмозъчен секс роб на Фае. Всички са умирали от това.

– Трябваше да затвърдя позицията си. После те изгубих, преди изобщо да имам възможност да те използвам.

– Кой беше четвъртият, Даррок? Защо просто не ми кажеш? – беше стоял там и беше гледал как Ънсийли принцовете ме унищожават. Беше ме видял гола на земята, беззащитна, плачеща. Успокоявам се, като си представям многото начини, по които мога да го убия, щом дойде времето.

– Казах ти и преди, МакКайла, нямаше четвърти. Последният принц от Двора на сенките, който кралят създал, е първият мрачен принц, който умрял. Крус е бил убит в древната битка между краля и кралицата. Някои твърдят, че самата кралица го е убила.

– Крус е бил четвъртият Ънсийли принц? – възкликвам.

Той кимва. После се намръщва и добавя:

– Ако в църквата е имало четвърто същество, нито аз, нито моите принцове сме били способни да го видим.

Той изглежда също толкова разтревожен от тази мисъл, колкото съм и аз.

– Нееднократно ти предлагах съюз. Нуждая се от книгата. Ти можеш да я проследиш. Някои вярват, че можеш да я хванеш. Някои вярват, че ти си четвъртият камък.

Настръхвам. В малко неща съм сигурна напоследък, но на това бих заложила всичко.

– Аз не съм камък – бях почти сигурна, че В’Лане държи четвъртия и последен камък.

– Нещата Фае се променят. Стават други неща.

– Не хора – присмивам се. – Погледни ме? Не съм издялана от скалите на Ънсийли ада! Родена съм от човешка жена.

– И го знаеш със сигурност? Моите източници казват, че ти и Алина сте били осиновени.

Не казвам нищо. Чудя се кои са източниците му.

Той се смее.

– Никой не знае какво наистина е направил кралят, след като е полудял. Може би е направил един от камъните различен, за да го скрие по-добре.

– Камъните не стават хора!

– Но Шинсар Дъб се опитва да направи точно това.

Присвивам очи. Прав ли беше Риодан? За това ли беше всичко – Книгата искаше веществена, съзнателна форма? Интересно, че и той, и Даррок вярваха в това, сякаш, може би, го бяха обсъждали, докато оформяха други планове, като да убият Баронс и да го махнат от пътя! Все пак Баронс ме върна от състоянието ми на При-я, в което толкова лесно можех да бъда използвана. Какво проклето неудобство за тях!

– Но хората, които превзема, продължават да се самоубиват – казвам.

– Защото Книгата не е открила някой, достатъчно силен, за да издържи сливането.

– Какво имаш предвид под да издържи сливането? Да не казваш, че точната личност би могла да вземе Шинсар Дъб, без да се самоубие?

– И да я контролира – казва той самодоволно.

Вдишвам рязко. За първи път научавам нещо такова. А той звучи толкова уверен, толкова сигурен.

– Да използва Книгата, вместо да бъде използван?

Той кимва.

Недоверчива съм.

– Просто да я вдигне и да я отвори? Без вреда, без поквара?

– Да попие цялата сила.

– Как? Коя е тази „точна личност“? – настоявам. Аз ли бях? Затова ли можех да я проследя? Затова ли наистина всички преследваха мен? Той ми се усмихва подигравателно.

– О, незначителен човек! Ти страдаш от такава заблуда за величие. Не, МакКайла. Никога не си била ти.

– Тогава кой?

– Аз.

Зяпвам го. Той ли? Оглеждам го от горе до долу. Защо? Как? Какво знае той, което аз не знам? Което Баронс не е знаел?

– Какво е толкова специално в теб?

Той се смее и ме поглежда с поглед, който казва: „Наистина ли мислиш, че ще ти кажа това?“. Мразя, когато хората ми хвърлят моите погледи в лицето.

– Но аз ти казах. Отговорих на въпросите ти.

– Незначителни въпроси.

Присвивам очи.

– Ако знаеш как да се слееш с нея, защо настоя да донеса камъните в тунела с мен, когато отвлече родителите ми? Защо толкова се интересуваш от тях?

– Казано е, че камъните могат да я приковат. Нямах голям успех да я приближа. Ако не мога да я доближа достатъчно сам, ще трябва да ги използвам. Ти ще я проследиш, камъните ще я спрат, а аз мога да свърша останалото.

– Защото ядеш Ънсийли ли? Затова ли ще можеш да го направиш? – аз мога да накълцам и погълна най-добрите от тях. Ще видите как Мак се тъпче.

– Едва ли.

– Значи е заради нещо, което си? Нещо, което си направил? Нещо, което знаеш как да направиш? – усещам лудостта в гласа си и това ме ужасява, но ако той знае начин да избегне цялата абсурдност, да вземе четвъртия камък от В’лане, да събере петимата друиди (Баронс беше съвсем сигурен, че един от тях е Крисчън, а той е изгубен в Сребрата), да разбере пророчеството и да извърши някаква сложна церемония, искам да знам какъв е. Ако има пряк път, ако има някаква възможност да постигна целта си за часове или за дни, вместо да се опитвам да преживея агонизиращи седмици или дори месеци, аз искам да го знам. Колкото по-малко време трябва да прекарам в тази адска реалност, толкова по-добре.

– Виж се, МакКайла! Цялата поруменяла и сияеща, слюнчиш се от идеята да се слееш с Книгата – златните точици в очите му започват отново да блещукат.

Бих познала този поглед на всяко мъжко лице.

– Толкова много приличаш на Алина – мърмори той – и си толкова различна от нея.

Това е разлика, която той, изглежда, оценява.

– Какво е толкова специално в теб? Защо ти ще можеш да се слееш с Книгата? – настоявам. – Кажи ми!

– Намери Книгата, МакКайла! И ще ти покажа.

* * *

Когато най-после откриваме стаята със Среброто, тя е точно както Даррок я описа – в нея няма други мебели, освен едно-единствено огледало, три метра на метър и половина. Огледалото, изглежда, е било поставено без някаква следа в това, от което са направени стените в Къщата.

Но умът ми изобщо не е в Среброто. Все още съм замаяна от това, което ми каза Даррок.

Друго парче от пъзела, което ме вбесяваше, си пада на мястото. Бях озадачена от решителността му да вземе Книгата, когато никой от нас не знаеше как да я докосне, да я премести, да я приклещи, да направи едно-единствено проклето нещо с нея, без да бъде превзет, превърнат в зло и накрая убит, след като е бил принуден да унищожи всички около себе си.

Освен че се чудех защо Даррок не беше по-жесток, се чудех и защо я търсеше, след като нямаше да е в състояние да я използва, когато дори аз и Баронс трябваше да признаем, че преследването на това нещо е безсмислено.

И все пак Даррок никога не омекна. Продължи да праща своите Ънсийли да тършуват из Дъблин непрестанно. През цялото време, докато аз съм се препъвала в мрака, опитвайки се да разбера къде са четирите камъка, кои са петимата и какво казва пророчеството, Даррок е следвал много по-лесен път.

Знаел е начин да се слее с Шинсар Дъб... и да я контролира!

Нямам никакво съмнение, че Даррок казва истината. Нямам представа как или откъде е намерил тази информация, но определено знае как да използва Шинсар Дъб без да бъде покварен.

Искам това знание!

Наблюдавам го през присвити очи. Вече не бързам да го убивам. Всъщност на този етап бих убила, за да защитя копелето.

Пречиствам мисията си наум. Не се нуждая от пророчеството, от камъните или от друидите. Никога няма да се наложи да се съюзя с В’лане в бъдеще.

Трябва ми само едно – да разкрия тайната на Даррок.

Щом като я науча, мога да сгащя Книгата и сама. Нямам проблеми да я приближа. Тя обича да си играе с мен.

Ръцете ми треперят от вълнение, което е трудно да удържа. Може да ми отнеме цяла вечност, ако се опитам да изпълня абсурдните условия от пророчеството. Новият ми план може да бъде постигнат за дни и да сложи бърз край на скръбта ми.

– Защо доведе Ънсийли през долмена в склада на ЛаРу, когато имаш Сребро, което можеше да използваш? – прибягвам до незначителни въпроси, за да приспя вниманието му. После ще пробутам един голям. Като повечето мъже, които искат да бъдат крале, той обича да слуша гласа си.

– Нисшите касти Ънсийли се разсейват от всичко, с което могат да се хранят. Трябваше ми кратък проход, лишен от живот, през който да ги прокарам. Иначе никога нямаше да ги изведа от този свят, за да ги вкарам в твоя. Освен това много от тях нямаше да минат през толкова малък отвор.

Спомням си ордата Ънсийли (някои дребни и миниатюрни, други месести и огромни), която се изля през гигантския долмен в нощта, когато за първи път хвърлих поглед върху облечения с кървавочервена роба лорд Господар и осъзнах, за мой най-голям ужас, че това е приятелят на сестра ми. Нощта, когато Малуш едва не ме уби и щеше да го направи, ако Баронс не се беше появил като по чудо и не ме беше спасил. Опитвам се да прогоня спомена, но е твърде късно.

Аз съм в склада, притисната между Даррок и Малуш...

Баронс тупва до мен, дългото му черно палто пърха.

„Това беше просто глупаво, госпожице Лейн – казва той с онази негова подигравателна усмивка на уста. – Те щяха да разберат коя си ти съвсем скоро.“

Бием се с Даррок и слугите му. Малуш ме ранява тежко. Баронс ме отнася обратно в книжарницата си, където ме лекува. За първи път ме целува. Не бях изпитвала нищо подобно до онзи момент.

После ме спаси още веднъж... а какво направих аз, когато той се нуждаше от мен?

Убих го.

Безмълвният писък се връща, издува се в мен. Нужна ми е цялата сила, която притежавам, за да го преглътна.

Препъвам се.

Даррок хваща ръката ми и ме закрепва.

Отърсвам го.

– Добре съм. Просто съм гладна – не съм. Тялото ми е изключило. – Да се махаме от тук! – пристъпвам в Среброто. Очаквам да срещна съпротива, каквато съм срещала винаги преди, когато съм влизала в Сребро, затова навеждам глава и притискам напред силно. Повърхността на Среброто е плътна, лепкава.

Просвам се от другата страна с главата напред. Скачам на крака и се обръщам към него, докато той се плъзга през огледалото с плавна грация.

– Какво направи? Бутна ли ме?

– Не съм направил такова нещо. Може би това е начинът на Среброто да каже сбогом на камъните – присмива се той.

Не се бях замислила какъв ефект може да имат. Бях забравила за тях, след като бях натъпкала покритата с руни торбичка в раницата си. Сетивата ми на шийте зрящ, изглежда, не действаха в Сребрата. Не усещам студения мрачен огън на камъните в дъното на мозъка си.

Той се подхилва.

– Или може би пожелава на добър час на теб, МакКайла. Дай ми ги! Аз ще ги нося през следващото Сребро и ще видим какво ще стане тогава.

Следващото сребро? Едва тогава осъзнавам, че не сме обратно в Дъблин, а в друга бяла стая, в която има десет огледала. Направил е така, че за всеки друг да е трудно да го проследи. Чудя се къде водят останалите девет.

– Като че ли бих ти ги дала – мърморя. Намествам раницата и се изтупвам.

– Не искаш да знаеш човек ли си, или си камък? – предизвиква ме той. – Ако аз ги нося и следващото огледало те изхвърли със същата сила, ще имаме отговор.

Аз не съм камък.

– Просто ми кажи кое огледало води в Дъблин!

– Четвъртото отляво.

Тръгвам напред, но този път внимателно – нямам настроение за още едно падане. Това Сребро е странно. Отвежда ме в дълъг тунел, където трябва да минавам от една тухлена стена в друга, сякаш той е подредил множество Табх’р, като този в пустинята на Крисчън, който беше вътре в кактус, само че тези бяха скрити в тухлени стени.

Но къде?

Докато минавам през следващото Сребро, зървам замъглена нощна улица и ме шибва леден полъх. После вятърът ме запраща толкова силно през павираната улица в една тухлена стена, че ме зашеметява. Тази е солидна и непроходама.

Бих познала града и с превръзка на очите. Отново сме в Дъблин. Прегръщам стената, решена да остана права. Достатъчно падах на задника си днес.

Може да съм малко несигурна на краката си, но поне стоя на тях, когато сетивата ми на шийте зрящ се връщат с пълна сила, сякаш се будят след дълъг сън, наложен от влизането ми в Сребрата. Чужда енергия се забива в мозъка ми. Градът гъмжи от Фае.

Преди ми се гадеше от Обектите на силата и от Фае, но продължителното излагане ме промени. Присъствието им вече не ме вади от строя. Сега получавам мрачен, наситен приток на адреналин от тях. Вече съм достатъчно нестабилна от липсата на храна и сън. Не ми пука къде са Ънсийли и няма да започна да търся Книгата. Затварям очи и се концентрирам върху това да намаля „звука“, докато стане тихо.

Тогава ръцете на Даррок се обвиват около мен. Той ме придърпва към себе си и ме задържа права. За миг забравям коя съм, какво изпитвам, какво съм загубила и знам само че тези силни ръце ме подкрепят.

Подушвам Дъблин.

Аз съм в прегръдката на мъж.

Той ме притиска, отпуска глава до моята и ме държи така, сякаш ме предпазва, а аз за малко се преструвам, че е Баронс.

Той притиска устни към ухото ми.

– Ти каза, че сме приятели, МакКайла – прошепва, – но не виждам нищо такова в очите ти. Ако ми се отдадеш, ако напълно ми се отдадеш, никога няма – как го каза? – да позволя да умреш, докато съм на пост. Знам, че си ядосана за сестра си, но заедно можем да променим това... или не, ако искаш. Ти изпитваш вярност към този свят, но не можеш ли да видиш място за себе си в моя? Ти приличаш по-малко на другите хора дори от Алина. Мястото ти не е тук. Никога не е било. Ти си създадена за нещо повече – мелодичният му глас става прелъстително дълбок. – Не го ли усещаш? Не си ли го усещала винаги? Ти си... по-голяма от другите от твоя вид. Отвори очи! Огледай се хубаво! Заслужават ли тези дребни, размножаващи се воюващи хора да се биеш за тях? Да умреш за тях? Би ли се осмелила да вкусиш вечността? Безграничността. Абсолютната свобода. Да вървиш сред други, които също са по-големи от един смъртен живот.

Дланите му обгръщат главата ми, приласкават лицето ми. Устните му се движат до ухото ми. Дъхът му е рязък, плитък и бърз и аз усещам твърдо притискане към бедрото си. Моето дишане също се ускорява.

Преструвам се отново, че е Баронс, и внезапно го усещам като Баронс. Боря се да запазя главата си ясна. През ума ми прелитат спомени за онези дълги, невероятни часове, прекарани в напоеното със секс легло.

Усещам мириса на Баронс, върху кожата си, вкусвам го на устните си. Спомням си. Никога няма да забравя. Спомените са толкова живи. Кълна се, че бих могла да протегна ръка и да докосна кървавочервените копринени чаршафи.

Той се просва на леглото, мъж като тъмна татуирана планина, ръцете му са скръстени зад главата, гледа ме, докато танцувам гола.

Манфред Ман свири стар кавър на Брус Спрингстийн на моя айпод: „Аз дойдох за теб, за теб, дойдох за теб...“

Той дойде. И аз го убих.

Бих дала дясната си ръка, за да се върна отново там само за един ден. Да го изживея отново. Да го докосна отново. Да чуя звуците, които издава. Да му се усмихвам. Да бъда нежна. Да не се боя да бъда нежна. Животът е толкова крехък, деликатен и кратък. Защо продължавам да го осъзнавам твърде късно?

Дамгата на тила ми гори, но не мога да кажа дали белегът на Даррок пари черепа ми, или този на Баронс ме изгаря, защото Даррок го докосва.

– Остави клетвите си да ме съсипеш и унищожиш, МакКайла! – шепти той в ухото ми. – Да, виждам го в очите ти всеки път, щом погледнеш към мен. Трябваше да съм сляп, за да не го видя. Живял съм стотици хиляди години в Двора на Великата илюзия. Не можеш да ме измамиш. Зарежи безсмисленото си отмъщение, което накрая ще унищожи теб, не мен! Нека те издигна, нека те науча да летиш! Ще ти дам всичко. А теб аз няма да изгубя. Това е грешка, която няма да повторя. Ако дойдеш при мен, знаейки какво съм, няма да има нужда от страх и от недоверие между нас. Приеми целувката ми, МакКайла! Приеми предложението ми! Живей с мен! Вечно.

Устните му се отделят от ухото ми, проправят си пътека с леки целувки през бузата ми. Но той спира и чака аз да извъртя глава за този последен сантиметър. Да избера.

Обръщам се да повърна омраза върху него. Той претендира за чувства към сестра ми, а се опитва да прелъсти и мен! Може ли това, което е чувствал към Алина, толкова лесно да бъде предадено? Мразя го за това, че я е прелъстил. Мразя го, че не е верен на паметта ù.

Никоя от тези емоции не е нещо, което Баронс би нарекъл „полезно“. Имам спомен, за който да се покажа достойна. Два призрака, които да върна към живот.

Концентрирам се към тук и сега. Какво може да бъде използвано. И какво не може.

Зад рамото му виждам къде сме. Ако все още изпитвах нещо, щях да се превия надве като от юмрук в стомаха.

Умно, умно бившо Фае! Копеле!

Ние сме в уличката диагонално на „Книги и дреболии Баронс“. Скрил е Сребро в тухлената стена на първата сграда в Мрачната зона срещу моята книжарница.

Било е точно зад гърба ни през цялото време. В моя заден двор. Винаги ме е наблюдавал. Нас.

Когато бях тук за последен път, в стъпките ми имаше бодрост, въпреки че знаех, че отивам право в капан. Баронс току-що ми беше казал, че след като изляза от среброто и Даррок мъртъв, а моите родители живи, той ще ми отстъпи КДБ с документ, както си му е редът.

Нямах съмнение, че ще получа този документ. Бях толкова наперена, толкова уверена в себе си.

Даррок ме наблюдава внимателно.

Водите тук са коварно дълбоки. Винаги са били. Просто никога не съм виждала нещата толкова ясно, колкото сега.

Той е разкрил омразата ми към него и е направил нещо. Вероятно само същество, което е било Фае за една малка вечност, би могло да направи нещо подобно. Приел го е и сега предлага пълно опрощение. Предлага много повече от просто бизнес споразумение и в момента чака моя отговор. Разбирам играта му. Той е изучил моята раса със студения си аналитичен Фае ум и ни познава добре.

Ако се съглася да бъда с него, аз се излагам на две нива: физически съм достатъчно близо до него, за да може да ме нарани, а емоционално рискувам това, което рискува всяка жена, когато се отдаде на мъж – мъничка част от сърцето винаги се опитва да последва нашето тяло.

За мой късмет не ми е останало сърце. В безопасност съм от тази гледна точка. И съм станала адски трудна за нараняване.

Моите призраци си шепнат през мен, но аз не мога да ги чуя. Има само един начин, по който ще мога да ги чуя отново.

Обръщам глава за целувката на Даррок.

Когато устните му прилепват към моите, двойствеността в мен заплашва да ме разкъса и ако успее, ще изгубя най-добрата си възможност да изпълня мисията си.

Боли ме.

Имам нужда от наказание за греховете ми.

Заравям ръце в косата му и преливам всички тези чувства в страст, изливам ги в докосването си, целувам го силно, бурно, с експлозия от чувства. Обръщам и двама ни и го блъскам към стената, целувам го така, сякаш той е единственият на света, целувам го с пълна доза човечност. Това е нещо, което Фае никога не могат да почувстват, независимо каква форма носят – човечността. Затова жадуват за нас в леглото.

Той се олюлява за миг, отдръпва се и се взира надолу към мен.

Очите ми са диви. Чувствам нещо в мен, което ме ужасява, и се надявам, че ще мога да се задържа на ръба на скалата, на която съм. Издавам звук на нетърпение, навлажнявам устни и се притискам в него.

– Още! – настоявам.

Когато ме целува отново, последната част от мен, която можеше да ме понася, умря.

Осем

Отне ми скапан шибан месец да се върна.

Умрях три пъти.

Беше по-лошо, отколкото през деветнайсти век, когато трябваше да се кача на параход, за да прекося скапания океан.

Парчета от Фае реалност навсякъде сваляха всеки самолет, който вземах.

Обмислям възможността, когато се върна, той вече да я е хванал, да е махнал моята дамга от черепа ù и да е направил невъзможно да я проследя.

Но започвам да я усещам.

Тя е жива. Все още носи моя белег.

Но това, което усещам, е неуместно с нейната ситуация. Очаквам скръб. Жената ме уби, а при хората близостта поражда определена емоционална връзка.

Но похот? Веднага, след като ме уби, по кого изпитва похот?

Забавлявам се с мисли да прогоря дамгата си на черепа ù.

Когато най-после пристигам в книжарницата, какво виждам в уличката отзад?

Жената, която ме призова да я спася, а после ме намушка в гърба при първата възможност, не е изгубена в Сребрата и не се нуждае от спасяване.

Тя стои в уличката ми и целува копелето, което накара да я изнасилят и да я превърнат в При-я.

Не, нека бъдем съвършено точни: Тя се притиска към него и завира езика си до средата на гърлото му.

Чудовището ми разтърсва клетката си.

Свирепо.

Девет

− Мак! Хей, Мак! Не ме ли чуваш? Попитах какво, по дяволите, правиш?

Замръзвам. Нося се в мрачно място, където не усещам нищо, защото ако усещам, ще се самоубия. Няма правилно, няма грешно. Само разсейване.

– Не ù обръщай внимание – ръмжи Даррок в устата ми.

– Мак, аз съм! Дани! Хей, кого целуваш, мамка му?

Усещам я как бръмчи наляво-надясно зад мен, разрошва косата ми с вятъра, който създава, докато се опитва да види кого притискам към стената.

Виждала го е два пъти преди и би го познала. Последното, което искам сега, е да отнесе новини в манастира: „Мак е в екип с лорд Господар, точно като сестра ù! Точно както Ро каза! Шебан предател! Сигурно е в шебаната им кръв!“.

Роуина би се възползвала от това безмилостно. Би пратила всички шийте зрящи, които има, да ми се пречкат и да се опитат да ме очистят. Тесногръдата кучка би вложила повече усилия да намери мен, отколкото някога е полагала да търси Фае.

Внезапен порив надипля ризата ми и косата ми литва право във въздуха.

– Това не е Баронс! – тросва се Дани възмутено.

Името минава през мен като нож. Не, не е Баронс и ако не съм убедителна, никога няма да бъде.

– Не е и В’лане! – в гласа ù се смесват яд и объркване. – Мак, какво правиш? Къде беше, мамка му? Търсих те навсякъде. Мина месец. Мааак! – тя проточва последното жаловито. – Имам сензация. Обърни ми внимание!

– Да се отърва ли от нея?

– Малко е трудна за откъсване – прошепвам в отговор. – Дай ми минута!

Отстъпвам назад и му се усмихвам. Никой не може да обвини Фае в липса на похот. Тя гори в неговите не съвсем човешки очи. В тази жега виждам натрупана изненада, която той се опитва, но не успява да замаскира. Подозирам, че сестра ми е била малко по-... изискана от мен.

– Веднага се връщам – обещавам и се обръщам бавно, давайки си време да се подготвя за срещата с Дани. Ще трябва да я нараня, за да се отърва от нея.

Лицето ù е блестящо, нетърпеливо. Буйната маса от кестеняви къдрици е прибрана под черен велосипеден шлем, който свети ярко. Облечена е в дълго черно кожено палто и носи високи кецове. Някъде под това палто е Мечът на светлината, освен ако Даррок не го е усетил и не е взел и него. Ако все още е там, се чудя дали бих могла да го извадя достатъчно бързо, за да се наръгам сама, преди тя да успее да ме спре.

Имам цели. Фокусирам се върху тях. Няма време да задоволявам гузната си съвест, а и няма смисъл. Когато свърша с това, което планирам да направя, всичко станало тази нощ в уличката никога няма да се е случвало, затова няма значение, че наранявам тази Дани, защото тя няма нужда да го преживява в бъдещето, което ще създам.

Чудовищната свобода, която ми дава тази възможност, ме оставя внезапно без дъх. Нищо, което направя от сега нататък, няма да се върне, за да ме захапе за задника. Аз съм в зона, свободна от наказания. Там съм от мига, в който реших да пресъздам всичко.

Изучавам Дани със странна безпристрастност. Чудя се колко трябва да променя от нейния живот. Бих могла да предпазя майка ù да не бъде убита. Да ù дам живот, който няма да я вкорави, който би ù позволил да е открита и мека. Да ù позволя да се забавлява както Алина и аз, да играе на плажа, а не да е на улиците да ловува и убива чудовища от нежната възраст... на колкото години е била, когато Роуина я е превърнала в оръжие. Осем? Десет?

Сега, след като има моето внимание, тя грейва, а когато Дани грее, цялото ù лице се осветява. Тя подскача от крак на крак, изгаряйки енергия от възбуда.

– Къде беше, Мак? Липсваше ми! Пич... Имам предвид, човече! – тя се поправя прибързано с хлапашка усмивка, преди да успея да изпълня заканата, която ù отправих преди цяла вечност, че ще я наричам с пълното ù име, ако отново ми каже „пич“. – Никога няма да повярваш какво става! Изобретих Сенкотрепачи и сега целият манастир ги използва, въпреки че не казват нищо за това колко съм гениална, сякаш случайно съм се спънала в това или нещо такова, при положение, че тъпите шийте овце никога нямаше да се сетят и за милиард години – промърморва горчиво. Но после отново светва. – И никога няма да повярваш, дори аз едва го вярвам! Но аз сритах задника на един Ловец и убих шебаняка! – тя се намръщва и изглежда леко ядосана. – Е, може би Джейни помогна малко, но аз съм тази, която го уби. И мамка му, никога няма да познаеш! Пич... – тя започва да подскача от крак на крак толкова бързо и възбудено, че става черно кожено петно в нощта. – Шебаната Шинсар Дъб дойде в манастира и...

Внезапно вече не подскача, а стои неподнижна и гледа мен с отворена уста, но нищо не излиза от нея.

Тя се взира покрай мен, в мен, после пак покрай мен. Устните ù се стягат, а очите ù се присвиват. Ръката ù се стрелва под палтото.

По физиономията ù мога да позная, че среща празнота там, където трябва да бъде мечът ù. Но тя не се отдръпва, не и Дани. Тя се запъва. Ако нещо беше останало в мен, щях да се усмихна. На тринайсет тя има сърце на лъв.

– Тук става нещо, което не схващам ли, Мак? – казва тя сковано. – Опитвам се да измисля причина, каквато и да е причина, да целуваш този шебаняк, но не намирам нито една – тя ме гледа свирепо. – Мисля, че това е малко по-лошо, отколкото аз да гледам порно. Пич.

О, да, разстроена е. Току-що непростимо ме нарече „пич“. Вкоравявам се.

– Много неща стават тук, които не разбираш – казвам студено.

Тя оглежда лицето ми, чуди се дали не играя двоен агент или нещо такова, дали не съм под прикритие с врага. Трябва да я убедя без никакво съмнение, че не съм. Трябва да я накарам да си отиде и да стои настрана. Не мога да си позволя супербърз суперкопой да се бърка в плановете ми.

Също така не я искам наоколо за дълго, така че Даррок да разбере, че тя може да причини сериозни проблеми, ако реши. Свободна от наказания зона или не, не съществува реалност, в която бих могла да убия Дани или да гледам как някой друг я убива. Семейството невинаги е нещо, което получаваш по рождение, понякога го намираш.

Тя каза, че Книгата е била в манастира. Трябва да знам кога. Докато не разбера как Даррок планира да се слее с Шинсар Дъб и не съм сигурна, че мога да го направя сама, няма да го заведа близо до нея. Ще играя същата игра с Даррок, която играх с В’лане и Баронс (само че по съвсем различна причина), наречена „Отбягвай Мрачната книга“.

– Например, Мак? – тя поставя юмруци на кръста си. Толкова е разстроена, че вибрира – трепери толкова бързо, че краищата ù се замъгляват. – Тъпакът разкъса стените, уби милиарди, изтри Дъблин, уреди да бъдеш изнасилена. Аз съм тази, която те спаси, помниш ли? А сега ти смучеш – тя направи гримаса и потрепера – шебания език на някой, който яде Ънсийли! Какво става, мамка му?

Пренебрегвам всичко това.

– Кога Книгата беше в манастира? – не питам дали са били ранени хора. Жената, която иска да се съюзи с Даррок, не се интересува от такива подробности. Освен това няма да позволя нещо подобно да се случи в моята нова и подобрена версия на бъдещето.

– Ще опитам пак, Мак. Какво става, мамка му? – изстрелва тя.

Аз изстрелвам в отговор.

– Ще опитам пак, Дани. Кога?

Тя се взира в мен дълго, после челюстта ù изхвръква напред упорито и тя кръстосва кльощавите си ръце пред гърдите. Гледа свирепо Даррок, после пак мен.

– Отново ли си При-я или нещо такова, Мак? Само че без частта „гола и възбудена през цялото време“? Какво ти направи той?

– Отговори на въпроса, Дани!

Тя настръхва.

– Баронс знае ли какво става? Мисля, че трябва. Къде е Баронс?

– Мъртъв – казвам равнодушно.

Стройното ù тяло трепва и тя спира да вибрира. Падаше си много по Баронс.

– Не, не е – протестира тя. – Каквото и да е той, не е убиваем. Поне не лесно.

– Не беше лесно – казвам. Бяха нужни двама от тези, на които той се доверяваше най-много на света, копие в гърба, изкормяне и прерязано гърло. Не бих го нарекла лесно.

Тя отправя към мен твърд, изпитващ взор.

Концентрирам се да излъчвам презрение.

Тя разбира и се вкоравява.

– Какво стана?

Даррок излиза иззад мен и плъзва ръце около мен. Облягам се на него.

– МакКайла го уби – казва той безцеремонно. – Сега отговори на въпроса ù! Кога Книгата дойде в манастира? Още ли е там?

Дани вдишва рязко. Отново вибрира. Не гледа Даррок, само мен.

– Това не е смешно, Мак.

Съгласна съм. Не е. Ад е. Но е необходим.

– Заслужи си го – лъжа студено. – Той ме предаде.

Тя изпухтява с юмруци на кръста.

– Баронс не е от типа, който предава. Никога не те е предал! Не би направил това.

– О, я порасни и си извади главата от... Не знаеш нищо за Баронс! Не си достатъчно възрастна, за да знаеш каквото и да е!

Тя застава неподвижно, ярките зелени очи се присвиват.

– Напуснах манастира, Мак – казва тя накрая. Засмива се неискрено. – Мисля, че изгорих мостовете си, знаеш ли? – тя оглежда лицето ми. И аз усещам още едно острие в сърцето си. Изгорила ги е заради мен. Защото е вярвала, че съм някъде там и ще бъда до нея.

Утешавам се с мисълта, че поне няма да изтича обратно при Роуина, за да ù каже, че спя с врага и няма да имам глутница побеснели шийте зрящи по петите си.

– Мислех, че сме приятелки, Мак.

Виждам в очите ù, че трябва само да кажа „ние сме“ и тя ще намери начин да се справи с това, което вижда в момента. Как се осмелява да влага толкова много вяра в мен! Никога не съм я искала, не съм я заслужавала.

– Мислела си грешно. Сега отговори на въпроса! – аз съм единствената, която не я е третирала като дете. Тя мрази да я наричат „хлапе“ повече от всичко. – Хлапе – казвам, – кажи ми за книгата, а после отивай по дяволите! Вземи си играчките и върви да си играеш другаде!

Веждите ù се покатерват по челото, а долната ù челюст пада.

– Какво каза току-що?

– Казах: хлапе, отговори на въпроса ми и се махай! Тук сме малко заети, не виждаш ли?

Тя отново подскача от крак на крак – петно от мрак в мрака.

– Шебани възрастни! – изплюва през стиснати зъби. – Все шебано същите. Шебано се радвам, че шебано се махнах от шебания манастир. Можеш просто да вървиш по дяволите! – тя изкрещява последните думи, но те запъват леко, докато излизат, сякаш са се заплели в плач, който тя преглъща.

Дори не виждам черната мъгла да се маха. Експлозия от светлина от нейния МакОреол и тя проблясва в движение като кораба Ентърпрайз, преминаваш на свръхсветлинна скорост, и уличката вече е празна.

Сепвам се, когато осъзнавам, че мисля, че е съвсем малко по-бърза. Да не яде Ънсийли? Ще ù ритам задника през целия Дъблин, ако го прави!

– Защо не я спря, МакКайла? Можеше да използваш доверието ù в теб, за да получиш информация за Книгата.

Свивам рамене.

– Децата винаги са ми лазили по нервите. Да си хванем друг шийте зрящ! Ако не можем да намерим, хората на Джейни сигурно знаят какво става.

Обръщам гръб на „Книги и дреболии Баронс“ към това, което беше най-голямата Мрачна зона в Дъблин. Сега е пустош, няма и една останала Сянка. Когато Даррок срути стените на Хелоуин и Дъблин потъна в мрак, безформените вампири избягаха от своя затвор от светлина и запълзяха към по-зелени пасища.

Усилието да нараня Дани отне цялата ми енергия. Не съм в настроение да мина покрай КДБ. Би се наложило да се изправя пред очевидното – че също като мъжа, магазинът е голям, тих и мъртъв.

Ако мина покрай него, ще трябва да се принудя да не зяпам жадно в него. Трябва да пренебрегна това в тази реалност. Никога няма да вляза през тези врати отново. Него го няма. Наистина го няма.

Моята книжарница е изгубена за мен така напълно и безвъзвратно, все едно Мрачната зона най-после я е погълнала.

Никога няма да я притежавам. Никога няма да отворя за клиенти черешовите врати със стъкла във формата на диаманти.

Никога няма да чуя малкото звънче на касата ми да звъни, никога няма да се свия с чаша какао и с книга в ръка, стоплена от уютния газов огън в очакване на завръщането на Джерико Баронс. Никога няма да се задявам с него, да упражнявам Гласа или да бъда изпробвана срещу страници от Шинсар Дъб. Никога няма да си открадвам жадни погледи, когато мисля, че не гледа в мен, нито да го чуя да се смее. Никога няма да се качвам по задното стълбище към стаята ми, която понякога е на четвъртия етаж, а друг път на петия, където мога да лежа будна и да репетирам нещата, които да му кажа само за да се откажа от всички тях, защото на Баронс не му пука за думите.

Той цени само действията.

Никога няма да карам колите му. Никога няма да разбера тайните му.

Даррок поема ръката ми.

– Насам! – той ме обръща. – Темпъл Бар.

Усещам очите му върху себе си, докато ме повежда обратно към книжарницата.

Спирам и го поглеждам.

– Мислех, че може да ти трябват някои неща от къщата на ЛаРу – казвам нехайно. Наистина не искам да мина покрай КДБ. – Мислех, че трябва да съберем войските ти. Нямало ни е дълго време.

– Има много места, на които държа запаси, а армията ми е винаги наблизо – той прави разсичащ жест във въздуха и промърморва няколко думи на език, който не разбирам.

Нощта внезапно става с десет градуса по-студена. Няма нужда да поглеждам зад мен, за да знам, че Ънсийли принцовете са там, в добавка към безброй други Ънсийли. Нощта внезапно изобилства от мрачни Фае. Дори с изключения ми „звук“, те са толкова много, толкова близо до мен, че ги усещам в дъното на стомаха си. Дали държи контингент на разстояние едно пресяване през цялото време? Дали принцовете са се носили през цялото това време и са чакали неговото повикване на половин измерение отвъд усета ми?

Ще трябва да го запомня.

– Няма да вървя през Дъблин с принцовете зад гърба си.

– Казах ти, че няма да позволя да те наранят, МакКайла, и наистина го мисля.

– Искам си копието обратно. Дай ми го сега!

– Не мога да позволя това. Видях какво направи на Малуш с него.

– Казах, че няма да те нараня, Даррок, и наистина го мисля – присмивам се. – Виждаш ли какво е? Малко е трудно за преглъщане, нали? Ти настояваш да ти се доверя, но сам не ми вярваш.

– Не мога да поема риска.

– Грешен отговор – дали трябва да задълбая в проблема и да се опитам да си взема копието? Ако успея, дали ще ми се доверява по-малко? Или ще ме уважава повече?

Когато търся бездънното езеро в главата си, не си давам труда да затворя очи. Просто ги оставям леко да се разфокусират. Нужни са ми сила и мощ и знам къде да намеря и двете. Без почти никакво усилия заставам на брега с черни камъчета. Винаги е бил там за мен. Винаги ще бъде.

В далечината чувам Даррок да говори с принцовете. Потрепервам. Не мога да понеса мисълта, че са зад мен.

Дълбоко в пещеристите ù глъбини черната вода започва да се пени и да бълбука.

Сребристи руни, като тези, с които се обградих на ръба на скалата, избиват на повърхността, но водата продължава да кипи и аз знам, че нищо не е свършило. Има нещо повече... ако го искам. Искам го. След няколко мига езерото избутва шепа кървавочервени руни, които пулсират по мастилената вода като нежни, деформирани сърца. Бълбукането спира. Повърхността отново е гладка като черно огледало.

Навеждам се и ги загребвам. Те пърхат в юмруците ми и от тях капе кръв.

В далечината чувам как Ънсийли принцовете започват да звънят, но не тихо. Звукът е като от счупен, нащърбен кристал, който стърже по метал.

Не се обръщам да ги погледна. Знам всичко, което трябва да знам. Какъвто и дар да ми е бил даден, те не го харесват.

Погледът ми се фокусира отново.

Даррок гледа към мен, после надолу към ръцете ми и замръзва.

– Какво правиш с тези неща? Какво си правила в Сребрата, преди да те намеря? Влизала ли си в Белия палат без мен, МакКайла?

Зад мен принцовете зазвъняват по-шумно. Какофония, която срязва душата като бръснач, срязва сухожилията и кълца костите. Чудя се дали това е каквото идва от същество, създадено от несъвършена Песен на Сътворението, мелодия, която може да развали, да отпее, да отсъздаде на молекулярно ниво. Те мразят кървавочервените ми руни, а аз мразя мрачната им музика.

Няма да отстъпя.

– Защо? – питам Даррок. От там ли идват руните, които загребах? Какво знае той за тях? Не мога да го попитам, без да се издам, че дори да имам мощ, нямам представа каква е или как да я използвам. Вдигам юмруци и ги отварям с дланите нагоре. От ръцете ми капе гъста червена течност. Нежни цилиндрични руни се усукват по дланите ми.

Зад мен нащърбеното звънене на принцовете става адски писък, от който дори Даррок изглежда разтърсен.

Нямам представа какво да правя. Мислех, че се нуждая от оръжие срещу Ънсийли принцовете и руните просто се появиха в ума ми. Нямам представа как съм ги прехвърлила от тъмното гладко езеро в настоящето. Не знам повече за тези символи, отколкото за сребристите.

– Къде се научи да правиш това, МакКайла? – настоява Даррок.

Едва го чувам през принцовете.

– Как планираш да се слееш с Книгата? – контрирам. Трябва да извися гласа си почти до крясък, за да ме чуе.

– Имаш ли някаква представа на какво са способни тези неща? – настоява той. Чета по устните му. Не мога да го чуя.

Писъкът зад мен се издига до нечовешки висок тон, който продупчва тъпанчетата ми като ледени шипове.

– Дай ми копието и ще ги махна – крещя аз.

Даррок приближава, опитвайки се да ме чуе.

– Невъзможно! – избухва той. – Моите принцове няма да останат да ни защитават, ако ти имаш копието – погледът му се плъзга с отвращение по руните в ръцете ми. – Нито в присъствието на тези.

– Мисля, че можем сами да се грижим за себе си.

– Какво? – крещи той.

– Нямаме нужда от тях! – ледените шипове в ушите ми са започнали да дълбаят в мозъка ми. На ръба съм на масивна мигрена.

– Аз имам! Още не съм Фае. Армията ми ме следва само защото Фае принцовете я водят зад гърба ми.

– На кого му е нужна армия? – ние сме на сантиметри един от друг, крещим си и все пак думите са почти изгубени във врявата.

Той разтрива слепоочията си. Носът му е започнал да кърви.

– Ние! Сийли се събират, МакКайла. Те също са започнали да търсят Шинсар Дъб. Много неща са се променили, откакто за последно си била тук.

– Откъде знаеш? – не бях видяла нито един удобен щанд за вестници в Сребрата, докато аз бях там.

Той сграбчва главата ми, придърпва я към неговата.

– Аз стоя информиран! – ръмжи в ухото ми.

Звъненето е станало нетърпим оркестър от звуци, които човешкото ухо не е било предвидено да чува. Вратът ми е мокър. Осъзнавам, че ушите ми кървят. Леко съм изненадана. Вече не кървя толкова лесно. Не и откакто ядох Ънсийли.

– Трябва да ми се подчиниш за това, МакКайла – вика той. – Ако искаш да останеш до мен, ги изхвърли! Или искаш между нас да има война? Мислех, че търсиш съюз – той изтрива кръв от устните си и хвърля остър поглед към принцовете.

Блажено, благословено, звъненето спира. Ледените шипове в тъпанчетата ми изчезват.

Вдишвам дълбоко, поемам свеж въздух алчно, сякаш може да измие клетките ми от ужасяващата симфония на принцовете.

Но облекчението ми е краткотрайно. Така рязко, както адската музика спря, раменете и ръцете ми замръзват и ако помръда, тънките листове лед може да се чупят и да паднат от мен.

Няма нужда да обръщам глава, за да разбера, че принцовете са се пресяли на позиция един от ляво, един от дясно на мен. Усещам ги там. Знам, че нечовешки красивите им лица са на сантиметри от моето. Ако обърна глава, те ще погледнат в мен с тези пронизващи, хипнотизиращи древни очи, които могат да видят отвъд, там, където е човешката душа, да видят самата материя, която я съставя... и могат да я разкъсат парче по парче. Независимо колко много презират руните ми, те все пак са готови да ми се нахвърлят.

Поглеждам към Даррок. Чудех се каква ще е реакцията му, ако се опитам да си взема копието. Сега виждам в очите му изражение, което не беше там преди малко. Аз съм едновременно по-голям пасив, отколкото е мислел, и по-голям актив. И това му харесва. Той обича силата. Да я има и да има жена, която я притежава.

Мразя да вървя с Ънсийли принцове зад гърба. Но забележката му за Сийли, които събират армии, невежеството ми за руните, които държа в ръце, и ледените мрачни Фае, обградили ме като сандвич, са доста убедителни аргументи.

Вирвам глава, отмятам тъмни къдрици от очите си и го поглеждам. Харесва му, когато използвам името му. Мисля, че това го кара да се чувства, сякаш отново е с Алина. Алина беше мека и южнячка до корен. Южняшките жени знаем едно-две неща за мъжете. Знаем как да използваме имената им често, да ги караме да се чувстват силни, необходими, сякаш имат последната дума, дори когато я нямат, и как винаги, ама винаги да ги караме да вярват, че са спечелили най-добрата награда в единственото състезание, което има значение, в деня, когато казваме „да“.

– Ако влезем в битка, Даррок, ще ми обещаеш ли да ми върнеш копието, за да мога да помогна да се защитим? Ще позволиш ли това?

Харесват му думите „да помогна да се защитим“ и „позволиш“. Виждам го в очите му. На лицето му се появява усмивка. Той докосва бузата ми и кимва.

– Разбира се, МакКайла.

Поглежда принцовете и те вече не са до мен.

Не съм сигурна как да върна руните. Не съм сигурна, че могат да бъдат върнати.

Когато ги мятам през рамо, принцовете издават звук като избухващи кристални бокали, сякаш пресяват набързо, за да избегнат руните. Чувам как руните се изпаряват и съскат, когато падат на паважа.

Смея се.

Даррок ме поглежда.

– Аз се държа прилично – отговарям сладко. – Не можеш да кажеш, че не са го предвидили.

Ставам по-добра в това, да го разчитам. Той ме намира забавна. Изтривам длани в кожените панталони, опитвайки се да се отърва от кървавия остатък от руните. Опитвам с ризата. Но няма полза. Червеното е попило.

Когато Даррок поема ръката ми и ме повежда по уличката между „Книги и дреболии Баронс“ и гаража на Баронс, който подслонява колекцията от коли, за които жадувах, не поглеждам настрани. Държа погледа си право напред.

Загубих Алина, не успях да спася Крисчън, убих Баронс, сближавам се с любовника на сестра ми. Нараних Дани, за да я прогоня, а сега съм се съюзила с армията на Ънсийли.

Очите ми са в наградата. Няма връщане назад.

Десет

Започва да пада сняг, който покрива нощта с мека бяла тишина. Вървим през нея – петно Ънсийли, с тъпчене и пълзене към Темпъл Бар.

Зад мен има касти, които съм виждала само веднъж преди – в нощта, когато Даррок ги доведе през долмена. Нямам желание да ги видя по-отблизо, отколкото в онази нощ. Някои Ънсийли не са толкова лоши за гледане. Момчетата носорози са отвратителни, но край тях не се чувстваш... мръсен. Други... ами, дори начинът, по който се движат, кара кожата ти да се гърчи, да се чувстваш слизест там, където се спират очите им.

Докато подминаваме една улична лампа, хвърлям поглед към постер, който виси вяло от нея: „Ежедневникът на Дани, 97 дни ССС“.

Заглавието се фука, че тя е убила Ловец. Поставям се в главата на Дани, за да разбера датата. Отнема ми минута, но схващам – след като стените се срутиха. Извършвам бърза сметка. Последният ми ден в Дъблин беше дванайсти януари.

Деветдесет и седем дни от Хелоуин (нощта, когато стените се срутиха) прави пети февруари.

Което значи, че ме е нямало двайсет и четири дни, вероятно повече. Постерът беше отрупан, овехтял от природните сили. Още малко сняг и нямаше да го видя.

Колкото и дълго да ме е нямало, Дъблин не се е променил особено.

Въпреки че много от уличните лампи, които бяха изтръгнати от цимента и унищожени, са били подменени, а счупените светлини поправени, електричеството все още не работи. Тук и там бръмчат генератори, издайници за живот, барикадиран в сгради или сврян в подземия.

Подминаваме червената фасада на самия Темпъл бар. Поглеждам вътре. Не мога да спра. Обичах това място ПСС – преди стените да се срутят.

Сега е тъмна черупка с разбити прозорци, обърнати маси и столове и подобни на хартия обвивки от човешки останки. От начина, по който са скупчени, знам, че посетителите са били скупчени вътре, сгушени заедно, когато краят е дошъл.

Спомням си как изглеждаше Темпъл бар, когато го видях за първи път – ярко осветен, с хора и музика, изливащи се от отворените врати върху павираните улици на ъгъла. Момчета ми подсвиркваха. Бях забравила скръбта си по Алина за благословени една или две секунди. После, разбира се, се мразех затова, че съм забравила.

Мога почти да чуя смеха, напевния ирлански говор. Сега всички са мъртви като Алина и Баронс.

Спомням си как прекарах дългата седмица преди Хелоуин, кръстосвайки улиците на Дъблин на часове от края, от зори до здрач, чувствах се безпомощна, безполезна с всичките ми предполагаеми умения на шийте зрящ. Не бях сигурна дали някоя от нас ще преживее Хелоуин, затова се опитах да запълня с живот тези последни няколко дни.

Бъбрих с уличните продавачи и играх табла с беззъби старци, които говореха версия на английски, толкова тежко изкривена от диалект и венци, че разбирах едва всяка пета дума, но нямаше значение. Те се наслаждаваха на вниманието на красиво момиче, а аз жадувах за родителска утеха.

Посетих известните туристически места. Ядох в долнопробни кръчми и надигах шотове уиски с всеки, който искаше да го прави с мен.

Влюбих се в града, който не можех да защитя.

След като Ънсийли избягаха от затвора си и нападнаха града (тъмен, изгорял и разбит), бях решена да го видя възстановен.

Сега жадувах да го заменя.

– Усещаш ли я, МакКайла? – пита Даррок.

Държа сетивата си на шийте зрящ колкото е възможно по-затворени. Уморена съм и нямам желание да намеря Шинсар Дъб. Не и преди да науча всичко, което той знае.

Отварям сетивата си предпазливо и включвам „звука“ на две по скала от нула до десет. Сетивата ми на шийте зрящ прихващат същността на безброй неща Фае, но никое от тях не е Шинсар Дъб.

– Не.

– Има ли много Фае?

– Градът гъмжи от тях.

– Светъл или Мрачен двор?

– Не действа така. Мога единствено да засека Фае, не принадлежността им или кастата.

– Колко?

Настройвам звука на три и половина. Една десета от толкова много Фае близо до мен ме караха да се държа за корема и да се опитвам да не повърна. Сега се чувствам заредена. По-жива, отколкото искам да бъда.

– От всичките ни страни са, по двама и по трима. По покривите над нас са и в небето. Нямам усещането, че наблюдават нас, по-скоро наблюдават всичко – и те ли търсят моята Книга? Ще ги убия всички! Моя е!

– Стотици? – притиска той.

– Хиляди – поправям го.

– Организирани?

– Има една група на изток, която е значително по-голяма от другите, ако това питаш.

– Тогава отиваме на изток – казва той. Обръща се към принцовете и излайва команда. Те изчезват.

Изказвам на глас растящо подозрение:

– Не са наистина заминали, нали? Никога не са, когато ги отпращаш.

– Остават наблизо, наблюдават, но без да бъдат видени. Те са на едно пресяване разстояние с част от моята армия.

– А когато намерим тази група Фае? – настоявам.

– Ако са Ънсийли, значи са мои.

– А ако са Сийли?

– Тогава ще ги изгоним от Дъблин.

Добре. Колкото по-малко Фае на пътя ми, толкова по-добре.

Малцина някога са виждали Сийли, освен редките смъртни, откраднати и държани в двора на Фае и, разбира се, Баронс, който някога е прекарал доста време там, спал е с принцеса, преди да я убие и да вбеси В’лане за цяла вечност.

Виждала съм хиляди Ънсийли, но до този момент дори аз – изключителен шийте зрящ – бях видяла само един Сийли.

Бях започнала да се чудя защо.

В тъмните часове на нощта се питах дали той не е единственият останал, дали не крие нещо или може би изобщо не е Сийли, въпреки доказателството в подкрепа на твърдението му.

Всичките ми съмнения се изпаряват, когато го виждам такъв, какъвто е в момента.

Това са Сийли.

Най-после са си размърдали задниците и са започнали да обръщат внимание на кашата, която са сътворили в моя свят. Предполагам, че не са могли да си помръднат пръста преди.

Дори толкова изпълнена с омраза към всички Фае, колкото съм аз, не мога да отрека, че В’лане прилича на ангел-отмъстител, който се спуска от небето, за да намести света ми обратно на своята ос и да разчисти цялата каша. Сияещ, златен и хипнотизиращ, той води армия от ангели.

Високи, грациозни, мускулести, те стоят рамо до рамо с него, изпълвайки улицата. Поразителни, с кадифена кожа, изпъстрени със злато, те са толкова смразяващо изящни, че ми е трудно да ги гледам, а аз съм имунизирана към очарованието им вследствие на това, че бях При-я – пристрастена към секс с Фае. Те са не от този свят, божествени.

Има десетки от кастата на В’лане, мъжки и женски. Притежават ужасяващ еротизъм, който ги прави смъртоносни за хората. Ако някой учен успее да пипне някой от тях, за да го изучава, може би ще открие, че кожата им отделя феромон, за който ние копнеем. Това не би ме учудило.

Под древни чужди очи с цветовете на дъгата, на неустоими устни се рее вечното обещание за усмивка. Въпреки всичко, което съм преживяла в техни ръце, искам да изтичам напред и да падна на колене пред тях. Искам да плъзна длани по безупречната им кожа, да открия дали на вкус са също толкова невероятни, колкото на мирис. Искам да бъда приласкана в прегръдка на Фае, да се откажа от спомени, ум и воля и да бъда отнесена в двора на Фае, където да остана вечно млада, обвита от илюзия.

По фланговете на кастата на В’лане (по начина, по който другите касти, изглежда, я закрилят, допускам, че това е кастата с най-висш ранг) има неща като излезли от приказките. Нежни Фае с цветовете на дъгата, които се стрелкат като колибри на ефирни крила, сребристи нимфи, които танцуват на нежни крака, и други, които дори не мога да видя, но които оставят заслепителни дири от светлина след себе си. Те са толкова ярки и пламтящи, че биха могли да са само звезди.

Надсмивам се на нежността на армията му. Тя е ефирна, родена да се носи наоколо, да прелъстява и да ù служат.

Моята е груба, солидна. Родена да се тъпче, да убива и да властва.

Там, където Сийли крака докосват земята, снегът се топи със съскане. Вдига се пара и през пукнатините разцъфват цветя, насищащи въздуха с аромата на жасмин и сандалово дърво. Краят на улицата, където са Сийли, е окъпан в златна светлина.

Върху камъните, по които минават копитата и люспестите кореми на моята армия, се оформя кора от черен лед. Нощта ни прегръща. Ние се процеждаме от тъмнината като безшумни сенки.

Само веднъж преди Сийли и Ънсийли са се срещали така. И в този ден Сийли кралицата умряла. Това е същината на легенди, никога невиждани от хора, освен, може би, в сънищата ни.

Деформирани чудовища и противни демони се взират с гибелни, пълни с омраза очи към своите съвършени златни съответствия.

Ангели гледат свирепо и с презрение към извращенията, които никога не е трябвало да бъдат раждани, които помрачават съвършенството на Фае расата и петнят честта ù само с това, че съществуват.

Чудя се какво мисли Даррок, като ги събира така.

Спираме на десетина крачки едни от други.

Лед и жега се сблъскват на улицата.

Дъхът ми замръзва във въздуха, после се превръща в пара, когато минава през невидима граница. По паважа между нас се въртят вихрушки, събират несмилаемите останки от хора, които Сенките са оставили след себе си, и започват да се оформят малки торнада.

Осъзнавам, че който и да е измислил приказката, че Фае не чувстват, е пробутвал пълни глупости. Те изпитват пълната гама от човешки емоции. Просто се справят с тях различно – с търпение, родено от вечността. Обучени на придворни маниери, те надяват маски на безчувственост, защото имат безкрайност, за да играят своите игри.

Докато се изучаваме пред бързо растящи торнада, си спомням как В’лане ми разказа, че са унищожили собствения си свят, докато са се били. Разпукнал се е от край до край. Затова ли е било? Ще продължи ли да расте смущението във времето, създадено от сблъсъка на тези два могъщи двора, ако се сбият? Ще разкъса ли това и моя свят? Не че имам нещо против, след като възнамерявам да го пресъздам с Книгата, но тя ми трябва преди този свят да бъде разрушен.

Което значи, че това буреносно състояние трябва да спре.

– Стига мелодрама, В’лане – казвам студено.

Очите му са очи на непознат. Той ме гледа със същото изражение, което отправя на чудовищата зад гърба ми. Малко съм ядосана да разбера, че не гледа Даррок. Погледът му се плъзва по него, сякаш той изобщо не е там. Той е падналият Фае, предател на тяхната раса, отговорният за разкъсването на стените. Аз съм просто шийте зрящ, опитващ се да оцелее.

Поръсен със злато гръцки бог, стоящ отдясно на В’лане, се надсмива:

– И това... нещо... е човекът, когото каза, че трябва да браним? Тя общува с извращения.

Златокожа богиня отляво ръмжи:

– Унищожи я веднага!

Стотици Сийли, вървящи, танцуващи и летящи, започват да крещят за моята смърт.

Без да махам очи от тях, аз се сопвам на Даррок:

– Наистина бих могла да използвам копието си сега.

Допускам, че все още е в него, че В’лане не го е изтръгнал някак от него, както го взема от мен.

Докато дребните, нежни Фае започват да предлагат методи за екзекуцията ми, кой от кой по-бавни и по-болезнени, богът и богинята от двете страни на В’лане го обстрелват:

– Тя е човек, а е избрала мрачните! Погледни я! Носи техните цветове!

– Ти каза, че ни боготвори!

– И че ще ни се подчинява във всичко!

– Те са я докоснали! Подушвам го по кожата ù! – богът изглежда отвратен... и възбуден. Пъстрите очи бляскат със златни искри.

– Те са я използвали! – ръмжи богинята. – Тя е омърсена. Няма да я търпя в двора!

– Тишина! – прогърмява В’лане. – Аз водя Истинската раса от името на кралицата ни. Аз говоря от името на Авийл!

– Това е неприемливо!

– Възмутително!

– Непоносимо, В’лане!

– Ще правиш, каквото аз кажа, Дрий’лия! Аз решавам съдбата ù. И само аз ще отнема живота ù.

Прошепвам на Даррок:

– Трябва да вземеш решение, и то бързо.

– Те винаги преиграват – шепне Даррок. – Едно от многото неща, които презирах в двора. Заседание на Висшия съвет може да продължава така няколко човешки години. Дай им време! В’лане ще ги подчини.

Едно от мъничките крилати Сийли разкъсва строя и се стрелка право към главата ми. Аз се навеждам, но то лети около мен.

Стряскам се, когато чувам, че избухвам в смях.

Още две от тях нарушават строя и започват да свистят в плътни кръгове около главата ми.

Докато бръмчат около мен, смехът ми става истеричен. Няма нищо смешно в ставащото, но все пак аз рева и пухтя от смях. Не мога да го спра. Никога не съм била толкова развеселена през целия си живот. Хващам се за стомаха и се превивам надве, кикотя се силно, давя се в хълцания от пресилено веселие, докато те се движат все по-близо около мен. Ужасена съм от звуците, излизащи от устата ми. Потресена съм от неконтролируемата им природа. Мразя Фае и техния начин да отнемат волята ми.

– Спри да се смееш! – ръмжи Даррок.

Веселието ме е докарало до ръба на истерията и ми причинява болка. Успявам да повдигна глава от коленете си достатъчно, за да му хвърля мръсен поглед. Бих искала да спра да се смея. Но не мога.

Искам да му кажа да накара проклетите неща да се махнат, само че не мога да дишам, не мога дори да затворя устни достатъчно дълго, за да изстържа съгласните. Каквито и да са тези малки Сийли чудовища, специалността им е смях до смърт. Какъв проклет начин да си отидеш. След само няколко минути страните ме болят от конвулсии, коремът ми гори и съм толкова останала без дъх, че съм замаяна. Чудя се колко дълго отнема да умреш от принуден смях. Часове? Дни?

Четвърто дребно Фае поема играта и аз се подготвям да се гмурна навътре, да намеря оръжие в моята мрачна пещера с езеро, когато внезапно един дълъг език, от който капе отрова, профучава покрай ухото ми и дръпва нежното Сийли право от въздуха.

Чувам хрущящи звуци зад мен.

Кикотя се безпомощно.

– В’лане! – пищи златната богиня. – Това нещо, това ужасно нещо изяде М’рии!

Чувам още едно плющене, последвано от още крущящи звуци и второ изчезва. Кудкудякам диво.

Останалите две се оттеглят, размахали мънички юмручета и крещят на език, който не разбирам. Дори ядосани, звукът, който издават, е по-красив от ария.

Смехът ми изгубва принудения си характер.

След един дълъг момент съм способна да се отпусна и спирам да издавам побъркани звуци на веселие. Смехът преминава в стонове, после в тишина. Пускам стомаха си и гълтам студен, облекчаващ дробовете ми въздух.

Изправям се, внезапно разярена, а тази емоция е изцяло моя. Писна ми да бъда уязвима. Ако имах копието си, тези гадни малки феи, причиняващи смях до смърт, нямаше никога да се осмелят да ме приближат. Щях да ги намушкам във въздуха и да направя от тях Фае кебап.

– Приятелите – съскам на Даррок – се доверяват един на друг.

Но той не. Виждам го в лицето му.

– Каза, че ще ми го дадеш, за да мога да ни защитя.

Той се усмихва леко и знам, че си спомня как умря Малуш – бавно, ужасяващо, изгнивайки отвътре навън. Копието убива всичко Фае. И тъй като Даррок е ял толкова много Ънсийли, той е нашарен с вени от Фае. Едно мъничко бодване с върха на копието ми би било смъртна присъда.

– Ние все още не сме нападнати.

– С кого говориш, човеко? – настоява богинята.

Поглеждам Даррок, който свива рамене.

– Казах ти, че първото Сийли, което ме види, ще се опита да ме убие. Следователно те не ме виждат. Моите принцове ме пазят скрит от техния взор.

Сега разбирам защо погледът на В’лане се плъзна през него, сякаш не беше там. Той не е.

– Значи за тях изглежда, че единствено аз стоя тук? Мислят, че аз водя твоята армия!

– Не се страхувай, шийте зрящ! – казва В’лане студено. – Подушвам покварата на това, което нявга е било Фае, а сега канибализира расата ни. Аз знам кой води тази армия. Колкото до този твой приятел, този, с когото така неразумно вървиш, няма приятели. Винаги е служил само на собствените си цели.

Врътвам глава.

– Ти мой приятел ли си, В’лане?

– Щях да бъда. Предлагах ти защитата си многократно.

Богинята ахва.

– Предлагал си нашата защита и тя е отказала? Избрала е тези... неща пред нас?

– Тишина, Дрий’лия!

– Туата де Данан не предлагат два пъти! – пуши тя.

– Казах да мълчиш! – сопва се В’лане.

– Явно ти не раз-...

Ахвам.

Дрий’лия няма уста. Има само гладка кожа там, където бяха устните ù. Нежни ноздри трептят под древни, изпълнени с омраза очи.

Златният бог се премества, за да я прегърне. Тя отпуска глава на рамото му и го сграбчва.

– Това беше ненужно – казва той на В’лане сковано.

Поразена съм от абсурдността на момента. Ето, стоя тук, между враждебните половини на най-могъщата раса, която можем да си представим. Те са във война една с друга. Те се презират и си съперничат за една и съща награда.

А Сийли, които са се наслаждавали на пълна свобода и сила през цялото си съществуване, се дърлят един друг за незначителни неща, докато Ънсийли, които са били затворени, прегладнели и мъчени стотици хиляди години, търпеливо поддържат строя и чакат заповедите на Даррок.

И не мога да направя нищо, но виждам себе си в тях. Сийли са това, което бях аз, преди да умре сестра ми. Розова, красива и лекомислена Мак. Ънсийли са това, в което се превърнах, издълбана от загуба и отчаяние. Черна, мръсна, мотивирана Мак.

Ънсийли са по-силни, по-трудно се пречупват. Радвам се, че съм като тях.

– Ще говоря с шийте зрящата насаме – казва В’лане.

– Няма – ръмжи Даррок до мен.

В’лане протяга ръка, когато не помръдвам.

– Ела! Трябва да говорим поверително.

– Защо?

– Кой фин нюанс на думата „поверително“ не разбираш?

– Вероятно същия фин нюанс на думата „не“, който ти никога не разбираш. Няма да пресявам никъде с теб.

Богът вдясно от него ахва на моето неуважение към неговия принц, но виждам как лека усмивка оформя ъгълчетата на устата на В’лане.

– Общуването с Баронс те е променило. Мисля, че ще одобри.

Името е отрова във вените ми, от която ще умирам бавно всяка минута, която трябва да прекарам в този свят без него. Никога няма да получа един от онези погледи. Никога няма да видя невъзможната подигравателна усмивка. Никога няма да водим един от онези безсловесни разговори, в които си казвахме много повече с очи, отколкото някой от нас е имал желание да каже с устата си. Джерико, Джерико, Джерико. Колко пъти всъщност съм произнасяла името му? Три?

– Баронс е мъртъв – казвам студено.

Сийли шумолят, шепнат невярващо.

В’лане свива очи.

– Не е.

– Е – казвам равнодушно. А аз съм кралицата кучка от ада, която ще накара всички да си платят. Мисълта ме кара да се усмихна.

Той оглежда дълго очите ми, спира се на извивката на устните ми.

– Не ти вярвам – казва накрая.

– Даррок изгори тялото му и пръсна пепелта. Той е мъртъв.

– Как беше убит? – настоява.

– Копието.

Тихият шепот нараства и В’лане ръмжи:

– Трябва да получа потвърждение. Даррок, покажи се!

Страните ми внезапно се вледеняват. Обградена съм от Ънсийли принцове.

В’лане се стяга. Цялата Сийли армия стихва. А аз мисля: „Даррок може би току-що започна война“.

Преди колко стотици хиляди години Сийли и Ънсийли принцове за последно са се гледали в лицата?

Мразя да гледам Ънсийли принцовете. Те хипнотизират, прелъстяват, заличават. Но тук става нещо, което никой човек никога не е виждал. Любопитството ми е мрачно и дълбоко.

Заставам така, че да виждам по-добре и двамата.

Ънсийли принцът стои до мен, зашеметяващо гол. От четиримата (които толкова подходящо са били сравнени с Четиримата конника на Апокалипсиса) се чудя кои двама остават. Мор, Глад, Война? Надявам се да стоя до Смърт.

Искам да вървя със Смърт, да я сея над тази безсмъртна, арогантна раса.

Тъмното могъщо тяло, способно на такова разкъсващо душата удоволствие, е изящно. Изучавам всеки сантиметър със страховито очарование. Дори толкова силно, колкото аз мразя принцовете, той... възбужда. Вълнува. Което ме кара да го мразя още повече. Той ме преобърна. Помня калейдоскопа от татуировки, бягащи под кожата му. Помня черната торква, плъзгаща се около врата му. Лицето му има дива красота, която обсебва, въпреки че ужасява. Изтеглените му назад устни оголват остри бели зъби. А очите му... Боже, тези очи!

Насила премествам погледа си към В’лане. После разширявам зрението си, за да обхвана и двамата, като внимавам да избягвам очите на Ънсийли принца.

Теза и антитеза. Материя и антиматерия.

Те стоят като статуи, никой от тях не помръдва, изглежда, че дори не дишат. Изучават се, оценяват се, измерват се.

Принц на Всепоглъщащата нощ. Принц на Славната зора.

Въздухът между тях е толкова зареден с електричество, че бих могла да захраня цял Дъблин, само ако можех да разбера как да го прихвана.

Черен лед се втурва напред от краката на Ънсийли принца, сковавайки паважа.

Насред пътя е пресрещнат от леха ярки цветове.

Земята трепери под краката ми. Чува се гръмовно изпукване и внезапно паважът се сцепва нащърбено между тях, разкривайки тясна, тъмна пролука.

– Какво правиш, Даррок? – настоявам.

– Кажи му! – нарежда Даррок и принцът отваря уста, за да говори.

Затискам с длани ушите си, за да спра адския звук.

В’лане използва език, за да общува с мен. Всички Сийли използват език в мое присъствие. Осъзнавам, че е било голяма отстъпка.

Ънсийли принцовете не допускат никакви отстъпки. Техният език е мрачна мелодия, която човешкото ухо не е създадено да чува. Някога бях принудена да слушам безпомощно, докато те ми тананикаха, и това ме побърка.

Когато Ънсийли принцът спира да говори, В’лане ме гледа с изражение на леко удивление.

Предпазливо махам ръце от ушите си, но ги държа наблизо, в случай, че ЪП реши отново да започне да „говори“.

– Той твърди, че ти си убила Баронс, шийте зряща. Защо?

Не ми е убягнало, че В’лане не използва името ми. Подозирам, че ако го направи, тези от неговата раса ще го смятат за слаб.

– На кого му пука? Той е мъртъв. Няма го. Махнал се е от пътя и на двама ни. Доколкото си спомням, ти също го искаше мъртъв – чудя се наистина ли са изгорили тялото му. Никога няма да попитам.

– И копието го е убило?

Кимвам. Нямам представа дали наистина е така, но е най-лесно да се съглася. Колкото по-малко време мисля за Баронс, толкова по-добре.

Той гледа от мен към принца до мен.

– И след като си убила Баронс, си решила, че врагът е твой приятел?

– Едно момиче има нужда от приятели – отегчена съм. Уморена от преструвки. Имам нужда от сън. Имам нужда да съм сама. – Виж, В’лане, Сийли са безсмъртни и Ънсийли са безсмъртни. Какво ще направите? Ще губите времето на всички и ще се биете едни с други цяла нощ? Доколкото знам, има само едно оръжие тук тази нощ, което убива Фае, и то е в мен.

– Не е.

– Е – поправя го Даррок.

Просто така копието натежава в кобура ми. Хвърлям свиреп поглед към Даррок.

– Крайно време беше! – предполагам, че той най-после е усетил, че нивото на заплаха се е вдигнало достатъчно. Или може би също е отегчен.

Пъхам ръка в якето си и сключвам пръсти около дръжката. Обичам копието си. Ще го задържа в новия свят, който създам, въпреки че ще бъде свят без Фае.

– Не е в теб – казва В’лане.

– Мислех, че не можеш да го видиш или да го чуеш.

– Подушвам смрадта от него.

Копието ми го няма.

Копието ми е там.

Отново го няма.

Поглеждам от В’лане към Даррок. В’лане се взира в посоката на Даррок. Даррок се взира твърдо в Ънсийли принцовете. Те водят тиха битка за мен и оръжието ми и ме вбесява това, че аз нямам никакъв контрол. В един миг В’лане отнема копието ми, в следващия Даррок ми го връща. То трепти в пръстите ми солидно, после го няма, солидно, после го няма.

Поклащам глава. Това може да продължи цяла нощ. Те могат да си играят на глупавите игри. Аз имам по-важни неща за вършене – като например да се наспя така, че да съм достатъчно бърза за лова. Изтощена съм опасно. Вече не се чувствам изтръпнала. Аз съм трошлива, а трошливото може да се спука.

Приготвям се да се обърна и да тръгна далеч от всичко това, когато звук от автоматична стрелба разбива нощта.

Сийли съскат и тези, способни на пресяване, изчезват (включително В’лане), оставяйки приблизително една трета от армията им да стои на улицата. Те се обръщат към нападателите си, оголили зъби. Когато куршумите ги улучват, някои от по-нисшите касти потрепват и се препъват. Други се обръщат към нас и се хвърлят към Ънсийли, за да избягат.

Чувам Джейни и хората му да си крещят един на друг, докато се приближават зад тях. Зървам отблясък от пушка на покрива на една пряка от нас и знам, че идват снайперисти.

Добре. Надявам се да свалят стотици Фае тази нощ, да ги откарат и да ги затворят с желязо. Надявам се Дани да намине и да убие заловените.

Но няма да умра от приятелски огън в тази изкривена реалност. Имам цял нов свят, който ме очаква в бъдещето.

Обръщам се към Ънсийли принца, за да му наредя да ме пресее от тук. Мой враг, мое спасение.

Даррок излайва груба команда.

Ръцете на принца вече са върху мен и той ме пресява преди дори да успея да оформя една дума.

ВРЕМЕТО Е ЕДИНСТВЕНИЯТ ИСТИНСКИ БОГ, А АЗ СЪМ ЗАВИНАГИ. СЛЕДОВАТЕЛНО АЗ СЪМ БОГ.

Логиката ти е дефектна. Времето не е завинаги. То е винаги. Минало, Настояще и Бъдеще. Имало е време в миналото, когато ти не си съществувала. Следователно не си Бог.

АЗ СЪЗДАВАМ. АЗ УНИЩОЖАВАМ.

С капризите на разглезено дете.

НЕ УСПЯВАШ ДА ПРЕДУСЕТИШ ВЕЛИКИЯ ЗАМИСЪЛ. ДОРИ ТОВА, КОЕТО НАРИЧАТЕ ХАОС, ИМА МОДЕЛ И ЦЕЛ.

– Разговори с Шинсар Дъб

Единадесет

Стоя на един балкон и се взирам навън в мрака. Сняг се вихри около лицето ми, пада в косата ми. Хващам няколко снежинки в ръка и ги изучавам. В Дълбокия Юг не виждах много сняг, но това, което съм виждала, не изглеждаше така.

Тези снежинки имат сложна кристална структура и някои са обагрени леко в цвят по външните ръбове. Зелено, златно, мръсно като пепел. Не губят сцепление от топлината на кожата ми. По-яки са от обикновените снежинки или аз съм по-студена от обикновените хора. Когато затварям ръка, за да ги стопя, една от снежинките се врязва в ръката ми с остри ръбове.

Чудесно! Сняг-бръснач. Още Фае промени в моя свят. Време е за нова.

Време.

Обмислям понятието. Откакто пристигнах в Дъблин в началото на август, времето беше нещо странно. Трябва само да погледна календара, за да потвърдя това, което умът ми знае – минали са шест месеца.

Но от тези шест месеца аз изгубих целия септември за един-единствен следобед във Фае. Месеците ноември, декември и част от януари са страници от календара, откъснати от моя живот, докато бях в безмозъчно, побъркано от секс забвение. А другата част от януари и февруари прелетяха за няколко дни, докато бях в Сребрата.

Като вземем всичко предвид, от последните шест месеца четири са загубени безвъзвратно, тъй като аз буквално не осъзнавах хода на времето по една или друга причина.

Умът ми знае, че са минали шест месеца, откакто Алина умря.

Тялото ми не вярва на нито една дума от това твърдение.

То се чувства така, сякаш бях разбрала, че сестра ми е била убита преди два месеца. Чувства се така, сякаш бях изнасилена на Хелоуин преди десет дни. Чувства се така, сякаш родителите ми бяха отвлечени преди четири дни, сякаш бях намушкала Баронс и бях гледала как умира преди трийсет и шест часа.

Тялото ми не може да настигне ума ми. Сърцето ми наваксва часова разлика. Емоциите ми са отворена рана, защото всичко сякаш се случи за твърде кратък период от време.

Отмятам влажната си коса назад от лицето и дишам дълбоко студения нощен въздух. Аз съм в апартамент в едно от многобройните укрепления на Даррок в Дъблин. Апартаментът е на последния етаж, високо над града, обзаведен в същия пищен стил Луи ХІV, както и къщата на ЛаРу 1247. Даррок определено обича лукса. Като някой друг, когото познавах.

Познавам.

„Ще познавам отново“ – поправям се.

Даррок ми каза, че има десетки такива тайни квартири и никога не стои повече от една нощ в някоя от тях. Как да намеря всички, за да търся следи? Боя се от мисълта да остана с него достатъчно дълго, за да ме заведе до всички за по една нощ.

Свивам юмруци. Мога да се справя. Знам, че мога. Моят свят зависи от това.

Отпускам ръце и разтривам страните си. Дори часове след като Ънсийли принцът ме докосна, кожата ми все още е вледенена във формата на дланите му. Обръщам гръб на студената снежна нощ, затварям френския прозорец и пръскам останалите руни на прага, където те пулсират като мокри червени сърца на пода. Моето тъмно езеро ми обеща, че ще спя безопасно, ако поставя по една на всяка стена и завардя праговете и первазите на прозорците с тях.

Обръщам се и се взирам втренчено в леглото със същата замаяност, в която функционирам през последните няколко часа. Влача се покрай него към банята, където плискам студена вода на лицето си. Очите ми са подпухнали и сякаш пълни с пясък. Поглеждам в огледалото. Жената, която отвръща на погледа ми, ме плаши.

Даррок искаше да „говорим“, когато пристигнахме. Но аз знам за какво беше всичко. Той ме изпробваше. Показа ми снимки на Алина. Накара ме да седна, да ги гледам заедно с него и да слушам истории, докато не реших, че ще полудея.

Затварям очи, но лицето на сестра ми е прогорено по клепачите ми. А там, застанали до нея, са мама и татко. Казах, че не ми пука какво е станало с тях в тази реалност, защото ще направя нова, но истината е, че би ми пукало във всяка реалност, аз просто блокирах чувството.

Няма да питам Даррок какво е станало с родителите ми, след като бях изхвърлена в Залата на всички дни, а той не предлага тази информация.

Ако ми беше казал, че са мъртви, не знам какво щях да направя.

Подозирам, че това е поредният му тест. Ще го издържа.

„Това е моето момиче! – насърчава ме татко в ума ми. – Горе брадичката, ти можеш да го направиш! Вярвам в теб, бебче. Бим-бум-бам!“ – казва той и се усмихва. Въпреки че не искаше да съм мажоретка, той ме караше на прослушванията, а когато направих първия си пробив, накара един от клиентите си от „Малки сладкарници“ да ми опече специална торта, оформена като чифт помпони в розово и пурпурно.

Превивам се надве, сякаш съм била ритната в корема, а устата ми се извива в плач. Не издавам звук, защото успявам да го спра в последната секунда.

Даррок е отвън с принцовете. Не смея да издам скръбта си. Не смея да издам звук, който може да чуят.

Татко винаги ме насърчаваше, винаги ми казваше мъдри неща, които рядко слушах и никога не разбирах. Трябваше да отделя време, за да ги разбера. Трябваше да прекарвам повече време концентрирана върху това каква бях отвътре и по-малко на това, каква бях отвън. След дъжд качулка.

Сълзи текат по лицето ми. Когато се обръщам от огледалото, коленете ми поддават и аз се строполявам на пода в банята. Свивам се на топка и дишам тихо.

Задържах я колкото можех. Скръбта се разбива над мен, дави ме. Алина. Баронс. Мама и татко също ли? Не мога да го понеса. Не мога да задържа всичко в себе си.

Тъпча юмрук в устата си, за да спра писъците.

Не мога да позволя някой да чуе. Той би разбрал, че не съм това, което се преструвам. Каквото трябва да бъда, за да поправя моя свят

Седях на дивана с него, гледах сестра ми на всички тези снимки. И всяка от тях ми напомняше как когато ни снимаха като деца, нейната ръка винаги беше около мен, предпазваше ме, защитаваше ме.

Тя беше щастлива на снимките, които Даррок ми показа. Танцуваше. Говореше с приятели. Разглеждаше забележителности. Той беше взел толкова много от албумите ù със снимки от апартамента ù. Беше ни оставил едва няколко. Сякаш нищожните няколко месеца, които беше прекарал с нея, му даваха повече право над притежанията ù, отколкото имах аз, която бях прекарала целия си живот да я обичам!

Не бях в състояние да проследя лицето ù с пръсти пред него, защото щях да издам емоция, слабост. Трябваше да хвърля цялото си внимание върху него. Беше ме наблюдавал през цялото време с тези блестящи бакърени очи, попивайки всяка подробност от моята реакция.

Знаех, че би било смъртоносна грешка (и последната, която правя) да подценя древния, поразителен ум зад тези студени, металически очи.

След както издържах сякаш години мъчения, той най-накрая започна да изглежда уморен, да се прозява и дори да разтрива очи.

Забравям, че тялото му е човешко и че също е подложено на ограничения.

Яденето на Ънсийли не отменя нуждата от сън. Като кофеин или като спийд[6], плътта им те зарежда мощно, но когато се сринеш, се сриваш също толкова мощно. Предполагам, че това е причината никога да не спи повече от една нощ на едно място. Тогава е най-уязвим. Представям си, че сигурно е голяма досада да имаш човешко тяло, което се нуждае от сън, след като си бил Фае и не си се нуждаел от нищо цяла вечност.

Решавам, че тогава ще го убия, докато спи. След като съм получила каквото искам. Ще го събудя и докато още се чувства по човешки объркан, ще се усмихна и ще забия копието си в сърцето му. И ще кажа: „Това е за Алина и за Джерико“.

Юмрукът ми не задържа хлиповете.

Започват да изтичат на тихи стонове. Изгубена съм в болка, части от спомени се разбиват около мен: Алина маха за сбогом от изхода в деня, когато замина за Дъблин; мама и татко, вързани на столове със запушени усти, чакат спасение, което никога не идва; Джерико Баронс лежи мъртъв на земята.

Всеки мускул от тялото ми се свива в спазми и не мога да дишам. Гърдите ми са горещи, стегнати, смазани под огромно тегло.

Боря се да задържа риданията. Ако отворя уста да дишам, те ще излязат, но аз водя безнадеждна битка. Да плача и да дишам? Или да не плача и да се задуша?

Зрението ми започва да се замъглява. Ако изгубя съзнание от сдържането на дъха ми, поне един силен плач ще изригне от мен.

Дали той е на вратата и слуша?

Ровя в ума си за спомен, който да изгони болката.

Когато се възстанових от състоянието на При-я, с ужас осъзнах, че времето ми с принцовете и след това в манастира е замъглено, но съм задържала всеки един спомен от това, което с Баронс бяхме правили заедно в леглото, и то в пълни подробности.

Сега съм благодарна за тях.

Мога да ги използвам, за да не пищя.

„Ти ме напускаш, момиче-дъга.“

Не, този е грешен!

Превъртам бързо.

Ето! Първия път, когато дойде при мен, докосна ме и беше вътре в мен. Отдавам се на спомена, повтарям всяка подробност с любов.

След време съм в състояние да махна юмрука си. Напрежението в тялото ми отслабва.

Стоплено в спомени, тялото ми трепери на студения мраморен под в банята.

Алина е студена. Баронс е студен.

Аз също трябва да съм студена.

* * *

Когато най-после заспивам, студът нахлува в сънищата ми. Подбирам пътя си през нащърбени клисури, издялани в скали от черен лед. Познавам това място. Пътеките, по които вървя, са ми познати, сякаш съм ги вървяла стотици пъти преди. От пещерите, изсечени в замръзналите стени, ме гледат същества.

Зървам красивата, тъжна жена, да се подхлъзва боса по снега точно пред мен. Тя ме вика. Но всеки път, щом отвори уста, леден вятър краде думите ù. „Ти трябва...“ – долавям, преди поредният порив да отнесе останалата част от изречението.

„Не мога...“ – вика тя.

„Бързай!“ – предупреждава през рамо.

Тичам след нея в сънищата ми, опитвам се да чуя какво казва. Протягам ръка, за да я хвана. Но тя се препъва на ръба на една бездна, губи опора и изчезва.

Взирам се зашеметена и ужасена.

Загубата е непоносима, сякаш самата аз съм умряла.

Будя се бурно, удрям по пода, дишам тежко.

Все още се опитвам да осъзная съня, когато тялото ми трепва и започва да се движи като програмиран автомат.

Гледам с ужас как краката ми ме изправят, карат ме да напусна банята. Стъпалата ме отнасят през стаята, ръцете ми отварят балконската врата. Тялото ми е движено от невиждана сила в мрака, отвъд защитата на моята кървавочервена защитна линия.

Не действам по своя собствена воля. Знам го и не мога да се спра. Аз съм напълно незащитена на мястото, където стоя. Дори копието не е у мен. Даррок ми го отне, преди принцът да ме пресее.

Взирам се към сенчестите контури на покривите, чакам, страхувам се каква може да е следващата заповед. И знам, че няма да съм в състояние да отхвърля следващите заповеди така, както не бях успяла да отхвърля тази.

Аз съм кукла. И някой дърпа конците ми.

Сякаш да подчертаят това или може би просто да ме направят за посмешище, ръцете ми внезапно се стрелват нагоре във въздуха, размахват се диво над главата ми, преди да паднат отпуснато.

Гледам стъпалата си, докато се влачат във весел танц. Иска ми се да вярвам, че сънувам, но не сънувам.

Танцувам на балкона, тупайки с крака все по-бързо и по-бързо.

Точно когато започвам да се чудя дали ще бъда приказното момиче, което е танцувало до смърт, краката ми спират. Дишайки тежко, свивам пръсти плътно около парапета от ковано желязо. Ако неизвестният ми кукловод реши, че трябва да се хвърля през балкона, ще срещне здрава борба.

Даррок ли е? Защо му е да го прави? Може ли да го направи? Има ли такава сила?

Температурата пада толкова рязко, че ръцете ми замръзват на парапета. Когато ги дръпвам рязко, ледът се троши, пада в нощта и дрънчи на паважа. Малки парчета кожа от върховете на пръстите ми остават на парапета. Отдръпвам се, решена да не извърша принудително самоубийство.

„Никога не съм те наранявала, Мак“ – припява Шинсар Дъб в ума ми.

Вдишвам рязко. Въздухът е толкова злобно студен, че прогаря гърлото и дробовете ми.

– Току-що го направи – скърцам със зъби.

Усещам любопитството ù. Тя не разбира как ме наранява. Кожата зараства.

„Това не беше болка.“

Стягам се. Не ми харесва тонът ù. Твърде гладък, твърде пълен с обещание. Опитвам се отчаяно да стигна до моето тъмно езеро навреме, за да се въоръжа срещу нея, за да се защитя, но между мен и водната ми бездна изригва стена и аз не мога да намеря път около или през нея.

Шинсар Дъб ме поваля на колене. Напрягам се срещу нея на всеки сантиметър от пътя със стиснати зъби. Тя ме шибва и аз се сривам по гръб. Ръцете и краката ми се размахват, сякаш правя ангел в снега. Закована съм на студени метални греди.

„Това, Мак – мърка Шинсар Дъб, – е болка.“

Нося се в агония. Нямам представа колко дълго ме изтезава, но през цялото време съм мъчително наясно с едно – Баронс няма да ме спаси.

Няма да реве по мен, докато ме върне в реалността, както направи последния път, когато Книгата ме смаза на улицата, последния път, когато тя ме „вкуси“.

Няма да ме отнесе обратно в книжарницата, щом свърши, да ми направи какао и да ме загърне в одеяла. Няма да ме накара да се смея, като настоява да знае какво съм аз или по-късно да ме накара да плача, когато открадвам спомен от главата му и го виждам разбит от скръб, държащ умиращо дете.

Докато Книгата ме държи разперена върху студената стомана на пода на балкона, докато всяка клетка в тялото ми бива прогорена и всяка кост систематично смазвана една по една, аз се държа за спомените.

Не мога да стигна до езерото си, но мога да стигна до външните пластове на ума си. Шинсар Дъб също е там, проучва мислите ми, сондира.

„Научава ме“, както каза веднъж преди. Какво търси?

Казвам си, че просто трябва да оцелея. Че не наранява наистина тялото ми. Само си играе с мен. Дошла е за мен тази нощ. Аз я търся. И по някаква причина отвъд моето разбиране, тя търси мен. Това ли е представата на Книгата за страховита шега?

Тя няма да ме убие. Поне не днес. Предполагам, че я забавлявам.

Само ще ме накара да ми се иска да съм мъртва, а аз познавам това чувство. Живея с него от известно време.

След неопределено, безкрайно време болката най-после утихва и аз съм изправена рязко на крака.

Ръцете ми сграбчват парапета и горната част на тялото ми е разкривена над него.

Свивам пръсти здраво. Заключвам краката си долу. Призовавам всеки грам енергия, която имам, за да направя костите си цели и силни отново. Взирам се към покривите, усилвайки волята си.

Няма да умра.

Ако умра тази нощ, светът ще остане такъв, какъвто е сега, а това е недопустимо. Твърде много хора бяха убити. Твърде много хора ще продължат да умират, ако не съм тук, за да направя нещо. Подхранена от нуждата да защитавам нещо по-велико от мен самата, аз събирам волята си и се изстрелвам като ракета към езерото в главата си.

Забивам се в стената, която Шинсар Дъб издигна между мен и моя арсенал.

В нея се появява тънка като косъм пукнатина.

Не знам кой е по-стреснат – аз или Шинсар Дъб.

После внезапно тя се ядосва.

Усещам яростта ù, но тя не е ядосана, задето пропуках стената, която издигна. Ядосана е по някаква друга причина.

Сякаш аз лично съм я вбесила някак.

Тя е... разочарована от мен?

Намирам това за неизразимо обезпокоително.

Главата ми се превърта на гръбнака ми и съм принудена да погледна надолу.

Една личност стои под мен – тъмно петно върху яркия сняг, и държи книга, затъкната под ръката си.

Личността извива глава назад и поглежда нагоре.

Преглъщам писък.

Разпознавам плаща с качулка, която се вее леко назад, подета от лекия вятър. Разпознавам косата.

Но не разпознавам нищо друго, защото (ако наистина е Фиона – бившата продавачка на Баронс и любовница на Дерек О’Баниън) тя е била одрана жива. Ужасът в това е, че след като О’Баниън я е научил да яде Ънсийли, тя не е умряла от одирането.

Инстинктът ме кара да посегна за копието. Разбира се, то не е там.

– Милост! – крещи Фиона. Одраните ù устни оголват окървавени зъби.

И аз се чудя: Останала ли е някаква милост в мен? Дали посегнах към копието, защото я съжалявам?

Или защото я мразя за това, че е имала Джерико Баронс преди мен, и то за по-дълго?

Гневът на Книгата към мен расте.

Усещам как се разлива, изпълва улицата. Той е огромен, едва сдържан.

Объркана съм.

Защо се сдържа? Защо не унищожава всичко? Аз бих, ако само се задържи мирна достатъчно дълго, за да я използвам. Тогава ще я пресъздам по начина, по който я искам.

Внезапно тя се преобразява в Звяра – сянка, по-черна от чернотата. Уголемява се, извисява се, издига се нагоре и нагоре, докато се изравнява с мен.

Задържа се във въздуха, примигвайки между собствения си ужасен лик и месото на одраното лице на Фиона.

Стискам очи.

Когато ги отварям отново, съм сама.

Дванадесет

− Тъпи шебани тъпи шебаняци! – ритам кутия по улицата. Тя профучава във въздуха, удря тухлена стена и се размазва в нея. И... пич... имам предвид „в“ нея. Няколко сантиметра навътре. Кикотя се. Знам, че някой ден някой ще мине от тук и ще каже: „Пич, как тази кутия се е забила в стената?“.

Просто още една Мистерия на Мега О’Мали! Градът е пълен с тях.

Оставям следи из цял Дъблин. Моят начин да кажа „аз бях тук!“ Маркирам го от години, откакто Ро започна да ме праща сама да върша разни задачи за нея. Придържах се към дребни неща, като да извивам скулптори пред музея съвсем леко, така че аз да знам, че са били различни, но никой друг да не забележи. Откакто стените паднаха, вече няма значение. Забивам неща в стени и в камък, пренареждам парчета чакъл, за да изписвам МЕГА, налагам стълбове в изкривени букви за „Дани“, „Опасна“ и „Пич“.

Влагам малко напереност в походката си.

Суперсила – това съм аз.

Мръщя се.

– Тъпи шебани шебаняци! – мърморя.

Хормони – това съм аз. В една минута горе, в следващата – долу. Настроенията ми се сменят с бързината, с която летят краката ми. В една минута нямам търпение да порасна и да правя секс. В следващата мразя хората, а мъжете са хора. И пич!... не е ли спермата най-гадното нещо, което сте виждали? Ъгх! Кой иска някой пич да му пръска сополи в устата?

Сама съм вече няколко дни и е суууупееер! Никой не ми казва какво да правя. Няма да си лягам. Никой не ми казва какво да мисля. Сега сме само аз и сянката ми. А ние с нея сме яки пичове. Кой не би искал да е на мое място?

Все пак... безпокоя се за тъпите овце в манастира.

Мамка му, не, не се безпокоя! Ако не искат да си извадят главите от задниците, не е мой проблем!

Жалко, че някои не искат да ме вземат насериозно. Ще трябва да им разбъркам света, за да ме видят.

Ходих до „Честър“ отново.

Нужни бяха седем от хлъзгавите тъпаци, за да ме задържат отвън този път. Не спрях да им казвам, че трябва да говоря с Ри-О, щот мисля, че той им е водач, когато Баронс не е наоколо.

А Баронс не е наоколо.

Търсих го навсякъде снощи, след като очите ми бяха омърсени от Мак, която разменяше мръсотийки с лорд Гадняр.

Пич, какво беше това? Тя би могла да има В’лане или Баронс! Кой иска да разменя слюнка с ядач на Ънсийли? Особено с този, който причини цялата шебана каша? Къде беше отишла за толкова дълго? Какво е станало с нея?

Не ме пуснаха в „Честър“. Отново, мамка му! Не съм достатъчно стара. Не е като да искам да пия или нещо. Това е отрова! Само исках да им кажа.

Най-накрая им казах да кажат на Ри-О, че според мен Мак е в беда. Кисне с Даррок. Двама принцове ги охраняват.

Мисля, че ù е промил мозъка или нещо. Трябва да си я върна пак. Исках някой да ме покрива, докато ги очиствам. Нямам моите шийте-овце зад мен. Откакто напуснах манастира, аз съм Персона нон пълзяща. А пълзенето е единствения начин да получиш нещо от Ро и нейното стадо. Дори Джо не иска да напусне манастира. Каза, че е твърде късно за Мак.

Тук трябваше да се появи Ри-О. Казах на глупаците му, че ще очистя лорд Гадняр тази нощ и те могат да помогнат, ако искат.

Или не.

Не ми трябва никой. Не на мен.

Мега е на ход! По-бърза от вятъра! Прескача високи сгради с един отскок!

Пич!

Ззззууум!

Изучавам се в огледалото с хладно безпристрастие. Усмивка извива устните на жената, която ме гледа отсреща.

Шинсар Дъб ме посети снощи. Напомни ми за своята смазваща сила, почерпи ме с хапка от своя садизъм. Но аз далеч не съм сплашена от нея. По-решена съм отвсякога.

Тя трябва да бъде спряна, а този, който знае как да го извърши най-бързо, седи в съседната стая и се смее на нещо, което един от пазачите му е казал.

Толкова много хора умряха заради него. А той се смее. Сега осъзнавам, че Даррок винаги е бил по-опасен от Малуш.

Малуш изглеждаше ужасен и се държеше като чудовище, но рядко убиваше хората от обкръжението си или от почитателите си.

Даррок е привлекателен, чаровен, нежен и може да организира изтребването на три милиарда души без да му трепне окото, без да изгуби дори грам от този чар. Веднага след масово убийство той може да ми се усмихне и да ми каже колко много е бил влюбен в сестра ми и да ми показва снимки, от които се вижда колко много са се „забавлявали“ заедно. После да убие още три милиарда, ако сложи ръка на Книгата?

На какво ли би бил способен, ако се слее с нея? Би ли спрял пред нещо? Дали не ме използва така безпристрастно, както аз се опитвам да го използвам, и дали не смята да ме убие в мига, в който получи каквото иска?

Вкопчени сме в смъртоносна битка. Това е война, в която аз ще направя всичко, за да спечеля.

Приглаждам роклята си, обръщам се настрани, повдигам се на пръсти и се възхищавам на линията на краката си в токчета. Имам нови дрехи. След като съм носила функционално облекло, е странно и лекомислено да съм красива.

Но е необходимо за чудовището с лекомислени апетити отвън.

Снощи, след като Книгата изчезна, се опитах да спя, но успях само да се оплета в полубудни кошмари. Бях оставена на милостта на Даррок и изнасилена от принцовете отново. После невидимият четвърти беше там и ме обръщаше наопаки. После усетих ужилването на игли по тила си, докато той татуираше черепа ми. После принцовете отново бяха върху мен. А после бях в манастира, треперех от неутолима похот на пода в килията, костите ми се топяха, а нуждата ми от секс беше болка отвъд въобразимото. Роуина се извиси над мен и аз се притиснах към нея, но тя натисна странно миришещ парцал върху лицето ми. Борих се, ритах, драсках, но не можех да се меря със старата жена и в кошмара ми умрях.

Не се опитах повече да заспя.

Съблякох се, застанах под душа и оставих горещата струя да наказва кожата ми. Аз съм почитател на слънцето до дъното на душата си и никога не ми е било толкова често студено през живота ми, както тези последни няколко месеца в Ирландия.

След като се изтрих до розово и бях толкова чиста, колкото беше възможно, подритнах купчината черна кожа с отвращение.

Бях носила едно и също бельо твърде дълго. Кожените ми панталони се бяха мокрили и сушили и бяха свити и петносани. Това бяха дрехите, с които убих Баронс. Исках да ги изгоря.

Увих се в един чаршаф и пристъпих в дневната на апартамента, където десетки облечени в червено Ънсийли на Даррок стояха на пост. Дадох им подробни инструкции къде да отидат и какво да ми донесат.

Когато тръгнаха към другата спалня, за да събудят Даррок да им даде позволение, аз се сопнах: „Не ви ли оставя да вземате свои собствени решения? Освободил ви е само за да диктува всяко ваше движение и всяко ваше вдишване ли? Не може ли един или двама от вас да изтичат за няколко прости задачки за мен? Вие Ънсийли ли сте, или кутрета?“

Ънсийли са пълни с емоции. За разлика от Сийли, те не са се научили да ги скриват. Получих каквото исках – чанти и кутии с дрехи, обувки, бижута и гримове.

Всички оръжия са добри.

Сега, докато се любувам на себе си в огледалото, съм благодарна, че съм родена красива. Трябва да знам на какво отговаря той. Какви са слабостите му. Колко слабост мога да го накарам да изпитва към мен. Той е бил Сийли. Това е същината му, а снощи видях отблизо какво са Сийли.

Властни. Красиви. Арогантни.

Мога да бъда такава.

Нямам много търпение. Искам отговори и ги искам бързо.

Довършвам грима си внимателно, като напудрям допълнително бронз по бузите и горните извивки на гърдите ми, така че кожата ми заприличва на поръсената със злато кожа на Фае.

Жълтата ми рокля прилепва към тяло, станало перфектно от секс-маратона с Баронс. Обувките и аксесоарите ми са златни.

Ще изглеждам точно като негова принцеса.

Когато го убивам.

Той спира да говори, щом ме вижда и ме гледа дълго.

– Косата ти някога беше руса като нейната – казва накрая.

Кимвам.

– Харесвах косата ù.

Обръщам се до най-близкия страж и му казвам какво ми трябва, за да променя цвета ù. Той поглежда към Даррок, който кимва.

Тръсвам глава.

– Моля за прости неща, но те се съмняват в мен. Това е вбесяващо. Не можеш ли да ми дадеш двама от твоите стражи за мен самата? – настоявам. – Нищо ли няма да имам за себе си?

Той гледа краката ми – дълги и с гладки мускули и стъпалата ми – красиви на високите токчета.

– Разбира се – мърмори. – Кои двама искаш?

Махам с ръка презрително.

– Ти избери! Те всички са еднакви.

Назначава ми двойка, която да изпълнява моите желания.

– Ще ù се подчинявате така, както се подчинявате на мен – казва им. – Моментално и без въпроси. Освен ако заповедите ù не противоречат на моите.

Те ще свикнат да ми се подчиняват. Другите му стражи ще свикнат да ги гледат да ми се подчиняват. Малки печалби, малки ерозии.

Закусвам с него и се усмихвам, докато се давя с храна, която има вкус на кръв и пепел.

Шинсар Дъб рядко е активна през деня.

Също като останалите Ънсийли тя предпочита нощта. Тези, които са били затворени прекалено дълго в лед и мрак, изглежда, намират слънчевата светлина за дразнеща и болезнена. Колкото нося скръбта в себе си, толкова по-добре разбирам това. Сякаш слънчевата светлина е шамар в лицето, който казва: „Виж, светът е толкова ярък и блестящ! Твърде жалко, че ти не си!“.

Чудя се дали затова Баронс рядко се мяркаше през деня. Защото и той е бил повреден като нас и е намерил утеха в потайността на сенките. Сенките са чудесни. Те крият болката и маскират мотивите.

Даррок ме оставя през деня с малък контингент от неговата армия и отказва да ме вземе с него. Искам да го притисна, усещам се като животно в клетка, но има граници, които знам, че е по-добре да не прекрачвам, ако искам той да ми вярва.

Прекарвам следобеда в апартамента му, пърхайки наоколо като ярка пеперуда. Вдигам неща, преглеждам книги и надничам в шкафове и чекмеджета, възкликвам на това и онова, докато претърсвам мястото под маската на любопитството, а стражите ме гледат бдително.

Не намирам нищо.

Те отказват да ме пуснат в спалнята му.

Тази игра се играе от двама. Аз отказвам да пусна който и да било в моята. Усилвам защитните си руни, за да запазя раницата и камъните. Ще вляза в неговата спалня по един или друг начин.

Късно същия следобед боядисвам косата си, изсушавам я и я оформям в бъркотия от големи, свободни къдрици.

Отново съм руса. Колко странно. Спомням си как Баронс ме нарече дяволита дъга. Това ме кара да копнея за бяла къса пола и розова камизола.

Вместо това се пъхвам в кървавочервена рокля, черни ботуши с високи токчета, които обгръщат краката ми чак до средата на бедрото, и черно кожено палто с козина по яката и ръкавите, чийто колан закопчавам плътно на кръста, за да покажа извивките си. Черни ръкавици, ярък шал и диаманти на ушите и врата допълват ансамбъла. След като по-голяма част от Дъблин е мъртва, пазаруването е мечта. Жалко, че вече не ми пука.

Когато Даррок се връща, разбирам по изражението в очите му, че съм избрала добре. Той смята, че съм избрала черно и червено заради него, цветовете на неговите стражи, цветовете, които той ми каза, че е избрал за бъдещия си двор.

Аз избрах черно и червено заради татуировките по тялото на Баронс. Тази вечер нося моето обещание към него, че ще поправя нещата.

– Твоята армия няма ли да дойде с нас? – питам, когато излизаме от апартамента. Нощта е студена и ясна, по небето блестят звезди. Снегът се е стопил през деня и павираните улици са сухи за разнообразие.

– Ловците ненавиждат нисшите касти.

– Ловците? – повтарям като ехо.

– Как очакваше да търсим Шинсар Дъб?

Яздила съм преди с Баронс, в нощта, когато се опитахме да заловим Книгата с три от четирите камъка. Чудя се дали Даррок знае това. Той е имал предимството на хитро скритото огледало в задната уличка на „Книги и дреболии Баронс“ и аз няма как да знам колко е научил за мен.

– А ако я намерим тази вечер?

Той се усмихва.

– Ако я намериш за мен тази вечер, МакКайла, ще те направя моя кралица.

Оглеждам го бързо. Облечен е богато в костюм на Армани – туид, кашмир и кожа. Не носи нищо. Знанието ли е ключът към сливането с Книгата? Ритуал? Руни? Предмет?

– Имаш ли каквото ти трябва, за да се слееш с нея? – питам откровено.

Той се смее.

– Ах, значи си замислила пълна фронтална атака. С тази рокля – казва той копринено – се надявах на прелъстяване.

Вдигам рамо и го оставям да падне в безгрижен жест, който отговаря на усмивката ми.

– Знаеш какво искам да знам. Не виждам причина да се преструвам. Ние сме това, което сме, ти и аз.

Харесва му да ни поставям в една категория. Виждам го в очите му.

– И какво, МакКайла? Какво сме ние? – обръща се леко настрани и дава рязка команда на чужд език. Един от Ънсийли принцовете се появява, слуша, кимва и изчезва.

– Оцеляващи. Двама души, които няма да бъдат водени, защото са родени да водят.

Той проучва лицето ми.

– Наистина ли вярваш в това?

Улицата изстива и палтото ми рязко е поръсено с тънки блестящи кристалчета от черен лед. Знам какво значи това. Кралски Ловец се е материализирал над нас. Черни кожести крила разбиват нощния въздух. Косата ми се раздвижва в ледения вятър. Поглеждам нагоре към люспестия корем на кастата, специално предназначена да лови и убива шийте зрящи.

Огромен сатанински дракон прибира масивните крила до тялото си и пада тежко на улицата, едва пропускайки сградите от двете си страни.

Чудовищен е. За разлика от по-дребния Ловец, който Баронс успя да подчини на волята си и да „заглуши“ в нощта, когато летяхме над Дъблин, този е сто процента концентриран Кралски Ловец. Добивам усещането за необятна древност. Сякаш е по-стар от всичко, което съм виждала или усещала да лети в нощното небе. Адският студ, който излъчва, чувството на отчаяние и празнота, което внушава, са непокътнати. Но не ме депресира, нито ме кара да се чувствам маловажна. Този тук ме кара да се чувствам... свободна.

Той нежно ме смушква умствено. Усещам въздържане. Той няма сила, той е сила.

Смушквам го в отговор с помощта на гладкото ми езеро.

Той изпуфква тих звук на изненада.

Връщам вниманието си върху Даррок.

„Шийте зрящ?“ – казва Ловецът.

Пренебрегвам го.

ШИЙТЕ ЗРЯЩ? – избухва Ловецът в ума ми толкова силно, че ме дарява с моментално главоболие.

Извръщам рязко глава.

– Какво? – изръмжавам.

Той се свива в сенките като огромно черно очертание. Главата му е ниско. Долната част на брадичкатка му опира в паважа. Прехвърля тежестта си от единия ноктест крак към другия, докато тежката му опашка помита улицата от отдавна неизползвани кофи за боклук и обивки от човешки остатъци. Огнени очи проблясват към моите.

Усещам как се притиска към мен умствено, внимателно. Легендите на Фае казват, че Ловците или не са Фае, или не са изцяло Фае. Нямам представа какво са, но не ми харесва да са в главата ми.

След миг кой казва: „Аххх! – и се настанява на задницата си. – Ето те!“

Не знам какво значи това. Свивам рамене. Махнал се е от главата ми и само това ме интересува. Обръщам се отново към Даррок, който подновява разговора ни от там, където спряхме.

– Наистина ли вярваш, че сме родени да водим?

– Някога питала ли съм те къде са родителите ми? – отговарям с въпрос, който наранява сърцето ми, наранява душата ми дори да мисля за това, но аз съм в настроение „всичко или нищо“. Ако мога да получа това, което искам тази нощ, се махам от тук. Болката и страданието ми ще свършат. Мога да спра да се мразя. На сутринта мога отново да говоря с Алина, да докосвам Баронс.

Погледът му се изостря.

– Когато за първи път видя, че ги държа в плен, те мислех за слаба, водена от сълзлива привързаност. Защо не попита?

Сега разбирам защо Баронс винаги настояваше да спра да му задавам въпроси и да го съдя само по действията му. Толкова лесно е да излъжеш. Още по-лош е начинът, по който се държим за тези лъжи. Умоляваме се за илюзията, за да не трябва да се изправяме пред истината, за да не трябва да се чувстваме сами.

Помня как бях на седемнайсет и мислех, че съм лудо влюбена. Тогава попитах кавалера ми за абитуриентския бал, нападателя от футболния отбор Род МакКуин: „Кейти не те е видяла наистина да целуваш Бренди в коридора пред тоалетната, нали, Род?“ И когато той каза: „Не“, аз му повярвах, въпреки петното от червило на брадичката му, което беше твърде червено, за да бъде моето, и начина, по който Бренди продължаваше да ни гледа над рамото на нейния кавалер. След две седмици никой не се изненада, когато той беше нейно гадже, не мое.

Взирам се в лицето на Даррок и виждам нещо, което ме обнадеждава. Той не се шегува, че ще ме направи негова кралица. Той ме иска. Не знам защо, може би защото той е запечатал в съзнанието си Алина, а аз съм най-близкото нещо, което е останало. Може би, защото той и сестра ми са открили кои са били заедно и на какво са способни, а едновременното самооткриване е могъща връзка. Може би заради моето странно гладко езеро или каквото там кара Шинсар Дъб да обича да си играе с мен.

Може би, защото част от него е човек и той жадува за същите илюзии като всички нас.

Баронс беше пурист[7]. Сега го разбирам. Думите са толкова опасни.

Казвам:

– Нещата се променят. Аз се адаптирам. Отрязвам непотребното, когато обстоятелствата се променят – пресягам се и погалвам лицето му, прокарвам показалец по перфектните му устни, проследявам белега му. – И често откривам, че обстоятелствата не са се влошили, както първоначално съм си мислела, а са се подобрили. Не знам защо толкова много пъти те отхвърлях. Разбирам защо сестра ми те е искала – казвам го толкова просто, че думите звънят като истина. Дори аз се стряскам от това колко искрено звуча. – Мисля, че ти трябва да бъдеш крал, Даррок, и ако ме искаш, за мен ще бъде чест да съм твоя кралица.

Той поема рязко въздух, бакърените му очи блестят. Обхваща главата ми и заравя ръце в косата ми, прокарва копринените къдрици през пръстите си.

– Докажи, че наистина мислиш тези думи, МакКайла, и няма да ти откажа нищо! Никога.

Той накланя главата ми и свежда уста към моята.

Затварям очи. Отварям устни.

И точно тогава го убиват.

Тринадесет

Няколко промени са настъпвали в модела ми на мислене от деня, в който самолетът ми кацна в Ирландия и аз започнах да търся убиеца на Алина. Големи, или така мислех, но този обира тортата.

Стоя със затворени очи и разтворени устни и чакам целувка от любовника на сестра ми, когато внезапно нещо мокро и топло ме шибва по лицето, капе по брадичката ми, напоява врата ми и тече в сутиена ми. Друго оплисква палтото ми.

Когато отварям очи, започвам да пищя.

Даррок вече не е на път да ме целуне, защото главата му я няма, просто я няма. Никога не си готов за това, независимо колко студен, твърд и мъртъв мислиш, че си отвътре. Това да бъдеш оплискан с кръвта на безглав труп (особено на някой, когото познаваш, независимо дали го харесваш, или не) е нещо, което ти влияе на дълбоко ниво. Двойно повече, когато тъкмо си на път да го целунеш.

Но още по-тревожно е, че не знам как да се слея с Книгата.

Единственото, за което мисля, е: „Главата му я няма и не знам как да се слея с Книгата“. Той яде Ънсийли. Мога ли да поставя главата му обратно? Ако го направя, ще може ли да говори? Може би мога да го закърпя и да измъкна истината с мъчение от него.

Свивам юмруци, бясна от този развой на събитията.

Бях на една целувка (добре, може би на няколко нощи спане с врага и на повече самопрезрение, отколкото някога съм мислела, че е възможно) от получаването на това, което исках. Но щеше да се случи, защото печелех доверието му. Видях го в очите му. Той щеше да ми се довери. Щеше да ми каже всичките си тайни, а аз щях да го убия и да поправя света.

А сега главата му вече не беше свързана с тялото, а аз не знам това, което трябваше да науча, и не мога да живея в тази адска реалност през всичките месеци, които ще са ми нужни, за да намеря четирите камъка, петимата и пророчеството.

Цялата ми мисия беше дестилирана в една цел... а сега тази цел се олюлява обезглавена пред мен!

Пълен провал.

Оставих го да ме докосва за нищо.

Взирам се в кървавия остатък от врата му, докато тялото му се олюлява в малък кръг без глава. Поразена съм, че още се движи. Сигурно е от Ънсийли плътта във вените му.

Той се препъва и се срива на земята. Някъде наблизо чувам объркани звуци. О, Боже, главата му още говори!

Добре! Може ли да оформя изречения? Аз съм в силна позиция за пазарлък. „Кажи ми каквото искам и ще поставя обратно главата ти!“

Мръщя се. Къде са принцовете? Защо не го предпазиха? Чакай малко! Кой му причини това?

Аз ли съм следващата?

Оглеждам се диво наоколо.

– Ъх... – успявам. Не мога да продължа.

Шийте зрящ – мърка Ловецът в ума ми.

Опулвам се празно. Ловецът, който Даррок призова да яздим, е клекнал на десетина крачки, клати главата на Даррок във въздуха и я размахва с ноктест крак.

Ако Ловците се усмихват, този определено го прави. Кожести устни се разпукват над остри зъби и от него се излъчва весело настроение.

Неговата... ръка, поради липса на по-добра дума, е с размера на малка кола. Как е отскубнал толкова точно главата на Даррок?

Дали я е откъснал с ноктите си? Стана толкова абсурдно бързо.

Защо го уби?

Даррок беше съюзен с Ловците. Ловците са го научили да яде Ънсийли. Дали те, както веднъж го предупредих, че ще направят, са се уморили от него и са му обърнали гръб?

Посягам за копието ми. Тук е. Супер, принцовете определено ги няма. Но преди да мога да го извадя, Ловецът се засмива сухо и прашно в ума ми и съм нападната от чувство на възраст, която не се поддава на времето, на здрав разум, който е изкован по дълга пътека от лудост. Преди се беше заглушил. Този тук е много различен от другите Ловци.

Не бих се изненадала да открия, че е прадядото на всички тях.

Наричам себе си К’Врук. Хората нямат дума за него. Означава състояние отвъд смъртта. Смъртта е дребна, в сравнение с К’Врук.

– Ъ? – заеквам. Гласът е в ума ми.

К’Врук е много по-цялостен от смъртта. Той е редукция на материята до състояние от крайна инертност, от която нищо никога не може вече да се издигне. По-малко от нищото. Нищото е нещо. К’Врук е абсолютен. Вашият вид приема загубата на душата, за да се опита да обвие хилавия си мозък около него.

Сковавам се. Познавам този глас. Тази подигравка. Копието ми няма да е от полза срещу него. Ако убия Ловеца, вероятно просто ще скочи в мен.

Ще ти кажа тайна – казва копринено. – Вие наистина продължавате напред. Човеците. Освен ако не сте – засмива се тихо – К’Врукнати.

Поемам накъсано дъх.

МакКайла, не позволявам на никого да ме контролира. Даррок никога няма да използва своя пряк път, а ти никога няма да го научиш.

Ловецът пуква главата на Даррок сякаш е зърно грозде. Коса и кост плясват на паважа. И сега, след като вече не съм вкаменена от кървавата гледка, виждам какво държи Ловецът в другата си ръка. Какво е държал през цялото време.

Отстъпвам назад бързо.

Никога не е имало шанс Даррок и аз да се понесем в нощта и да търсим Шинсар Дъб.

Тя ни е изпреварила.

Качила се е на стоп на нашия Ловец и е дошла за нас.

И ето ме тук, безпомощна. Нямам камъни, а копието ми е непотребно.

Амулетът! Когато Ловецът откъсна главата на Даррок, той остана на тялото му. Оглеждам се диво наоколо, опитвайки се да не гледам в нещо определено и във всичко едновременно, за да не предам намеренията си.

Къде са принцовете, по дяволите? Те биха могли да ме пресеят от тук! Какво направиха? Изчезнаха в мига, когато Даррок беше убит? Страхливци!

Той е там! Когато тялото на Даррок се срина на земята, амулетът се изплъзна от врата му. Сребро и злато, той лежи в локва кръв на три метра от мен! Имам сила в гладкото си езеро. Дали с помощта на амулета бих могла да я укрепя достатъчно, за да удържа?

Обръщам се навътре, за да стъпя на обсипания с черни камъчета бряг, но проклетата стена изскача преди да стигна там. Шинсар Дъб се смее. Напуках тази стена снощи. Ще го направя тази вечер или ще умра, докато опитвам.

Силата се печели, а ти не си спечелила нищо.

Няма нужда да поглеждам, за да знам, че се издига, отделя се от Ловеца, извисява се, става Звяра от Книгата, готов да ме смаже с болка.

Или, кой знае, този път? Може би по-лошо. Може би ще ме отнесе с К’Врук.

Скачам напред и сграбчвам. Пръстите ми закачат веригата. Хванах я! Дръпвам я към мен.

Тогава внезапно нещо се забива в мен отстрани, амулетът е избит от ръката ми и изчезва. Ръката ми остава под лош ъгъл, протегната напред, и чувам как изпуква, когато съм избутана в дълго, безпомощно хлъзгане на една страна и очегъртвам паважа. Главата ми удря земята и челото ми се влачи. Усещам как кожата се съдира.

После съм вдигната и хвърлена във въздуха. Оглеждам се диво наоколо, но не виждам амулета никъде. Когато падам надолу, някой ме мята на рамото си. Косата ми е върху лицето ми, ръката ми виси отпуснато, а челото ми кърви в очите. Едва не се скалпирах на паважа.

Всичко се движи толкова бързо, че е замъглено.

Суперсила. Суперскорост. Усещам как гаденето идва.

– Дани? – ахвам. Дошла е да ме спаси, въпреки че се държах като такава кучка и я изпъдих?

Дани, не! Нужен ми е амулетът!

Вися надолу с главата и гледам как паважът профучава.

Дани, спри!

Но не спира. Чувам ръмжене, което се отдалечава бързо зад нас.

Ловецът реве.

Смразяващ кръвта вой разтърсва нощта.

Трепвам. Познавам този звук. Чувала съм го преди.

– Върни ме, върни ме! – крещя аз, но вече по съвсем различна причина. Кои са те, тези зверове, които звучат като Баронс? Трябва да знам!

– Дани, трябва да ме върнеш!

Но тя не ме връща. Продължава да тича. Не чува и една дума, която казвам. Тича с мен право към мястото, което никога повече не искам да видя.

„Книги и дреболии Баронс“.

Четиринадесет

Първото ми подозрение, че не ме носи Дани, надигна глава, когато прелетяхме през предната врата на книжарницата.

Или по-скоро подозрението обърна главата си и облиза кръв от задната част на бедрото ми.

Освен ако Дани нямаше някои сериозни проблеми, за които не знаех, не бях на нейното рамо.

Облиза ме отново, прокарвайки език по крака ми, точно до извивката на задника ми. Роклята ми беше вдигната нагоре, притисната между корема ми и неговото рамо. Захапа ме. Здраво.

– Ох!

С кучешки зъби. Недостатъчно дълбоко, за да пусне кръв, но достатъчно, за да боли. Прокарах ръкав през лицето си, забърсвайки кръвта от очите си с мекия маншет.

Бях зашеметена от внезапното убийство на Даррок и шокирана от това, че К’Врук е Книгата. Ако мислех ясно, щях да знам от началото, че съм твърде високо от земята, за да е Дани. Няколко стъпки по-високо.

Рамото, на което бях преметната, беше масивно, както и останалата част от тялото, но беше твърде тъмно, за да видя ясно. Прожекторите по покрива вече не осветяваха фасадата на книжарницата, а обичайният кехлибарен блясък не къпеше вътрешността. Само светлината от почти пълната луна се изливаше през високите прозорци.

Какво ме беше отмъкнало? Ънсийли? Защо ме беше донесло тук? Не исках никога повече да виждам това място! Мразех КДБ! Беше тъмно и празно, и имаше призраци навсякъде. Те стояха с тъжни очи върху касата ми, клюмаха покрай редовете с книги и висяха тънки като хартия и провалени на моите дивани, треперещи пред камини, които никога повече нямаше да бъдат запалени.

Не бях подготвена да бъда хвърлена от рамото му. Полетях назад във въздуха, забих се в канапето в задната част, отскочих от него, срутих се в един стол, оплетох се в един от скъпите килими на Баронс и забуксувах по полирания под. Главата ми се фрасна в емайлираната камина.

За миг можех само да лежа там. Всяка кост в тялото ми беше натъртена. Кръв се беше съсирила по лицето ми и в ъгълчетата на очите ми.

С болезнен стон се претърколих и се подпрях на лакът, за да оценя щетите. Поне ръката ми не беше счупена, както си бях помислила.

Избутах косата от лицето си.

И замръзнах. В слабата светлина на книжарницата стоеше форма, която беше унищожително позната.

– Излез от сенките! – казах.

Ниско ръмжене беше единственият отговор.

– Моля те, разбираш ли ме? Излез!

Стоеше до една библиотека и дишаше тежко. Беше огромно, поне три метра високо. Очертано на лунната светлина, процеждаща се през прозореца зад него, то имаше три чифта остри извити рога, поставени на равни интервали по продължението на два костени гребена, които се протягаха от двете страни на главата му.

Бях виждала такива рога преди. Торбичката ми с камъни беше вързана на подобни. Рога, които бях гледала да се стопяват, когато звярът, който ги носеше, възвърна човешката си форма.

В Сребрата Баронс беше тъмносив с жълти очи през деня и черен с червени очи през нощта. Това тук беше в пълна нощна форма – кадифеночерно в мрака, освен проблясъка на дивите очи. Бях чула още от тези зверове на улицата, преди този да ме отнесе. Откъде бяха дошли?

Ръцете ми започнаха да треперят. Избутах се предпазливо в седнала позиция, съвсем наясно с всяко разтегнато сухожилие и разпънат мускул по тялото ми. Облегнах се на камината, свих крака и ги прегърнах. Не се доверявах на себе си да стана. Това същество беше от същия вид, от който беше Баронс, и беше връзка към мъжа, когото бях изгубила.

Какво правеше тук? Все още ли ме предпазваше някак, дори в смъртта? Беше ли назначил други от неговия вид да ме пазят, ако се случеше най-лошото и бъдеше убит?

Нещото в сенките внезапно се обърна и заби юмрук в библиотеката. Високите рафтове се залюляха на болтовете в пода. С метално стържене богато украсеният шкаф се изскубна от пода и започна да пада. Заби се в следващия до него, който се заби в следващия, поваляйки ги като домино и напълно разрушавайки моята книжарница.

– Престани! – извиках.

Но ако можеше да ме разбере или дори да ме чуе през шума, не му пукаше. Прехвърли се на рафта за списания и строши и него. Ежедневници и месечници полетяха във вихър от страници и трески от стелажите. Столове се забиха в стените. Телевизорът ми беше стъпкан. Хладилникът ми беше смачкан. Касата избухна в дрънчене на звънчета.

То се развилня из магазина, съсипвайки целия първи етаж, покосявайки всичко, което обичах, и превръщайки лелеяното ми убежище в руини.

Можех единствено да се свивам и да гледам.

Когато не беше останало нищо за смазване или чупене, то се обърна към мен.

Лунната светлина посребряваше абаносовата му кожа и проблясваше в кървавочервените му очи. Вени и сухожилия изпъкваха по ръцете и врата му, а гърдите му се издуваха като мях. Късове от отломките бяха заседнали в рогата му. То разтърси глава яростно и парчета хоросан и дърво се разлетяха във въздуха.

Взираше се в мен от преисторическо лице, през дълги кичури сплъстена черна коса, с изпълнени с омраза очи.

Взирах се в него, уплашена да дишам. Дали ме беше спасило, за да ме убие? Не беше повече, отколкото заслужавах, наистина.

То беше живо напомняне за това, което бях имала... и загубила. За това, което така и не бях видяла ясно... и което бях убила. Приличаше твърде много на съществото в Сребрата, но все пак беше различно. Баронс беше неконтролируемо убийствен, неспособен (или нежелаещ) да спре да убива всичко, попаднало в полезрението му, независимо колко малко и безобидно беше то. На онази скала в очите на Баронс бях зърнала лудост.

Този звяр също беше машина за убиване, но не безмозъчна. Нямаше лудост в очите му, само ярост и жажда за кръв.

Беше Баронс... но не беше.

Изръмжа дълбоко, много по-близо, отколкото беше преди миг.

Очите ми се отвориха рязко.

Стоеше на два метра от мен, извисяваше се над мен, преливаше от неизразходена ярост. Диви очи се бяха заковали на врата ми, ръце с остри нокти се отваряха и свиваха, сякаш не искаше нищо повече от това да ги обвие около врата ми и да стисне.

Разтърсих главата си, благодарна за белега на Баронс. Очевидно все още ме предпазваше, защото създанието не ме беше наранило, въпреки че искаше. Чудех се дали белега му ме предпазваше от цялата „глутница“ подобни на Баронс създания. Той беше казал, че никога няма да позволи да умра. Изглежда, беше взел мерки да продължи тази защита, ако нещо се случеше с него. Нещо като Риодан, аз и копие.

– Благодаря! – прошепнах.

Думите ми, изглежда, го вбесиха. То скочи към мен, сграбчи ме за яката на палтото ми, вдигна ме във въздуха и ме разтърси като парцалена кукла. Зъбите ми изтракаха и костите ми издрънчаха.

Може би белегът все пак не ме предпазваше.

Нямаше да умра тази нощ. Графикът на мисията ми може би беше променен, но целта ми не беше. Докато висях с палци, забърсващи пода, оставих погледа ми да се разконцентрира, потърсих езерото ми и призовах кървавочервените руни. Те бяха задържали Ънсийли принцовете на разстояние, а Фае принцовете са много по-смъртоносни и могъщи, отколкото този звяр.

Други неща плаваха по повърхността на езерото ми, но ги пренебрегнах. Щях да имам много време (повече, отколкото ми се искаше, бях сигурна в това) в бъдещето да изследвам всичко, което беше скрито под тези черни, неподвижни води. Свих шепи, загребах това, за което бях дошла, и го измъкнах бързо.

Звярът все още ме разтърсваше. Взирах се в него през свити очи и осъзнах, че може би трябва да преразгледам предишната си преценка, че не е толкова луд, колкото беше Баронс.

Вдигнах юмруци, от които капеше кръв. Абаносовият звяр разтърси глава и изрева.

– Свали ме долу! – заповядах.

То се раздвижи толкова бързо, че беше поело цялата ми длан в устата си, преди да мога дори да ахна. Думата „долу“ не беше напуснала още устните ми, когато ръката ми изчезна и остри черни зъби се бяха сключили около китката ми.

Но те не откъснаха ръката ми, както подозирах. То засмука. Езикът му – влажен и топъл върху пръстите ми, минаваше нежно около тях.

Пусна ръката ми така внезапно, както я беше погълнал. Юмрукът ми беше празен.

Взирах се глупаво в него. Извадих руни, от които най-смъртоносните сред Фае се страхуваха, а това нещо просто ги изяде? Като сочна разядка? Облиза устните си. Аз ли бях основното ястие? В мъгла от движение изчезна и другият ми юмрук.

Мокър натиск върху кожата ми, копринена прецизност на език, драскане на зъби по китката ми и този юмрук също остана празен.

Пусна ме. Приземих се неравно на крака, ударих се в едно разбито канапе и се закрепих.

Все още облизвайки устните си, звярът започна да се отдръпва.

Когато спря в млечен басейн от лунна светлина, очите ми се присвиха. Нещо беше... не наред. Не изглеждаше правилно. Всъщност, изглежда... страдаше.

Хрумна ми ужасна мисъл. Ами ако беше звяр с прост мозък и аз току-що го бях нахранила с нещо смъртоносно, а то не знаеше какво да прави, освен да изяде всичко, което беше кърваво... като куче, което не може да подмине отровен сандвич?

Не исках да убивам още едно от тези създания! То ме беше спасило, също като Баронс!

Взирах се в него с ужас, надявах се да оцелее след това, което му бях причинила. Просто исках да се измъкна от него, да намеря място, където да се прегрупирам и да призова силите си, за да продължа. Имах определен брой оръжия на мое разположение. Трябваше добре да ги използвам.

То се олюля.

Проклятие! Кога щях да се науча?

Препъна се и тупна тежко на задницата си с дълбок, тръпнещ стон. Мускулите започнаха да трептят под кожата му. То отметна глава и зави.

Притиснах с ръце ушите си, но дори така воят беше оглушителен. Чух как в отговор и други се присъединиха към скръбния концерт.

Надявах се да не бягат право към книжарницата, за да бъдат с умиращия си брат и да ме разкъсат на парчета. Съмнявах се, че мога да измамя всички да ядат от отровните руни.

Звярът беше вече на четири крака, мяташе масивната си глава настрани, явно в предсмъртна агония с отворени широко челюсти, с отдръпнати назад устни и с оголени зъби.

То виеше и виеше с такава мъка и отчаяние, че заби шип право в сърцето ми.

– Не исках да те убия – извиках.

Присвито на пода, то започна да се променя.

О, да, бях го убила. Точно това стана, когато убих Баронс.

Очевидно смъртта ги принуждаваше да се преобразяват.

Бях вкаменена, неспособна да погледна встрани. Щях да нося и този грях така, както носех всички останали. Щях да чакам, докато се промени, и щях да съхраня в паметта си лицето му, за да мога да направя нещо специално за него, в новия свят, който щях да създам с Шинсар Дъб.

Може би можех да го спася да не стане това, което беше. Какъв мъж дишаше в кожата на този звяр? Един от осмината, които Баронс беше довел в манастира в деня, когато ме беше измъкнал? Щях ли да го разпозная от „Честър“?

Рогата му се стопиха и започнаха да се стичат отстрани по лицето му. Главата му стана ужасно безформена, уголеми се и се смали, изтуптя и се сви, преди отново да се уголеми... сякаш твърде голяма маса беше сгъстявана в твърде малка форма и звярът се съпротивляваше. Масивните рамене се свиха навътре, опънаха се, после пак се свиха. Издълба дълбоки трески дърво от пода, докато се превиваше и трепереше.

Ноктите се наклониха към пода и станаха пръсти. Лапите се надигнаха, после се отпуснаха надолу и станаха крака. Но някак си не бяха правилни. Крайниците бяха изкривени. Костите не се свиваха там, където трябваше – гумени на места, буцести на други.

Все още виеше, но звукът се променяше. Махнах ръце от ушите си. Човешкото в този вой смрази кръвта ми.

Безформената му глава се разтърси настрани. През сплъстената коса зърнах диви очи, които блестяха на лунната светлина. То оголваше черни зъби и пръскаше плюнка, докато ръмжеше. После сплетените кичури внезапно се стопиха, гладката черна козина започна да изсветлява и животното падна на пода в спазми.

Внезапно скочи на четири крака с главата надолу. Костите хрущяха и пукаха, наместваха се в нова форма. Раменете се оформяха – силни, гладки, издути от мускули. Ръце се протягаха широко. Един крак се протегна назад, другият се сви, сякаш готов за нисък старт.

На лунната светлина клечеше гол мъж.

Задържах дъха си, чаках да вдигне главата си. Кого бях убила с моята небрежна идиотщина?

За миг се чуваше само звукът от неговото тежко дишане и от моето.

После той прочисти гърло. Поне това мисля, че направи. Звучеше по-скоро като гърмяща змия, разтърсваща опашка някъде дълбоко в задната част на устата му.

След още един момент той се засмя, но не беше истински смях. Беше звукът, който дяволът може би ще издаде в деня, когато дойде да обяви падежа на вашия договор.

Когато изправи главата си, отметна коса от лицето си и ми се присмя с абсолютно презрение, аз се стопих тихо на пода.

– Ах, но скъпа, скъпа моя госпожице Лейн, точно там е работата. Ти го направи – каза Джерико Баронс.

ВТОРА ЧАСТ

Между схващането

и сътворението,

между емоцията

и отговора,

пада Сянката

– Т. С. ЕЛИЪТ

Има истина в лъжите ти.

Съмнение във вярата ти.

Каквото си създал, си опустошил.

– ЛИНКИН ПАРК, „НА ПАРЧЕТА

“

Защо ме нараняваш?

ОБИЧАМ ТЕ!

Ти си неспособна на любов.

НИЩО НЕ НАДМИНАВА МОИТЕ СПОСОБНОСТИ. АЗ СЪМ ВСИЧКО.

Ти си книга. Страници с корици. Не си била родена. Не живееш. Ти не си нещо повече от бунище за всичко, което е било нередно у един егоистичен крал.

АЗ СЪМ ВСИЧКО, КОЕТО Е БИЛО ПРАВИЛНО У ЕДИН СЛАБ КРАЛ. ТОЙ СЕ СТРАХУВАШЕ ОТ ВЛАСТТА. АЗ НЕ ПОЗНАВАМ СТРАХ.

Какво искаш от мен?

ОТВОРИ ОЧИ! ВИЖ МЕ! ВИЖ СЕБЕ СИ!

Моите очи са отворени. Аз съм добра. Ти си зла.

– Разговори с Шинсар Дъб

Петнадесет

Така и не споделих това с никого, но когато пристигнах в Дъблин, имах тайна фантазия, която ми помагаше да не се огъна в най-тежките моменти.

Преструвах се, че всички сме били заблудени и че тялото, пратено у дома в Ашфорд, не е било наистина на Алина, а на друга руса студентка, която поразително е приличала на нея. Упорито отказвах да призная стоматологичното досие, което татко беше настоял да бъде сравнено и което показваше категорично съвпадение.

Докато вървях по улиците и търсех убиеца ù, се залъгвах, че всеки момент ще завия зад някой ъгъл и Алина ще бъде там.

Тя ще ме погледне, стресната и развълнувана, и ще каже: „Джуниър, какво има? Мама и татко добре ли са? Какво правиш тук?“. Ще се прегърнем и ще се смеем, и аз ще знам, че всичко е било кошмар, който вече е свършил. Ще пием бира, ще пазаруваме, ще намерим плаж някъде по ирландския скалист бряг.

Не бях подготвена за смъртта. Никой не е. Губиш някой, когото обичаш повече от себе си и получаваш размазващ курс по смъртност. Лежиш буден нощ след нощ, чудиш се дали наистина вярваш в рая и ада и намираш всякакви причини да се държиш за вярата, защото не можеш да понесеш мисълта, че те не са там някъде, на няколко прошепнати думи от молитва.

Дълбоко в себе си знаех, че това е просто фантазия. Но тя ми беше нужна и помогна за малко.

Не си позволих фантазия с Баронс. Оставих се яростта да ме завладее, защото, както Риодан отбеляза, тя е природен газ и от него става страхотно гориво. Настървението ми беше като плутоний. С времето щях да мутирам от радиационното отравяне.

Най-лошата част от загубата на някой, когото обичаш (освен агонията, че никога повече няма да го видиш), са нещата, които никога не си казал. Те те дебнат, подиграват ти се, задето си мислил, че имаш цялото време на света. Никой от нас го няма.

Тук и сега, лице в лице с Баронс, езикът ми не помръдваше. Не можех да оформя и една дума. Неизказаното беше като пепел в устата ми – твърде суха за преглъщане, тя ме давеше.

Но по-лошо от това беше осъзнаването, че съм изиграна, отново. Независимо колко истински изглеждаше този момент, знаех, че не беше нищо повече от още илюзия.

Шинсар Дъб още ме държеше.

Никога не бях напускала улицата, където тя уби Даррок.

Все още стоях, вероятно лежах на купчина, пред К’Врук, разсеяна с фантазия, докато Книгата правеше каквото ù харесваше да прави с мен.

Не беше по-различно от нощта, когато с Баронс се опитахме да я приклещим с камъните и тя ме беше накарала да вярвам, че клеча на паважа и я чета, когато през цялото време тя беше клечала над моето рамо и четеше мен.

Трябваше да се боря. Трябваше да се гмурна дълбоко в езерото ми и да направя това, което правех най-добре – да се втурна в посока някъде напред, независимо колко лоши ставаха нещата. Но докато се взирах в съвършеното му копие, не можах да изкопая достатъчно енергия, за да отпъдя миража. Още не.

Имаше по-лоши начини да бъда измъчвана, отколкото с видението за Джерико Баронс гол.

Щях да потърся центъра си на шийте зрящ след минута. Или десет. Облегнах се назад върху камината с лека усмивка и си мислех: „Давай!“.

Илюзията за Баронс се вдигна и се изправи.

Боже, беше красив! Огледах го от горе до долу. Книгата беше свършила учудващо точна работа, чак до по-щедрите му атрибути.

Но беше направила татуировките му грешно. Познавах всеки сантиметър от тялото му. Последния път, когато видях Джерико Баронс гол, той беше покрит с червени и черни защитни татуировки, а по-късно ръцете му бяха обвити с тях от бицепса до китката. Сега единствените му татуировки бяха на корема.

– Издъни се – казах на Книгата. – Но добър опит.

Фалшивият Баронс се напрегна, коленете му се огънаха леко, тежестта се премести напред и за миг помислих, че ще скочи и ще ме нападне.

– Аз съм се издънил? – изръмжа измислицата Баронс. Започна да върви към мен. Беше трудно да гледам лицето му, когато нещо голямо подскачаше на нивото на очите ми.

– Коя дума не разбра? – казах сладко.

– Спри да зяпаш члена ми! – изръмжа той.

О, да, определено беше илюзия.

– Баронс обичаше да зяпам члена му – информирах го. – Щеше да е щастлив, ако зяпах члена му цял ден, съчинявайки оди за съвършенството му.

С едно плавно движение той ме хвана за яката и ме издърпа на крака.

– Това беше преди да ме убиеш, слабоумна кучко!

Не бях смутена. Да стоя до него беше наркотик. Нуждаех се от него. Копнеех за него. Не можех да сложа край на тази игра за нищо на света.

– Виждаш ли? Ти признаваш, че си мъртъв – парирах гладко. – И не съм слабоумна. Една слабоумна би била заблудена от теб.

– Аз не съм мъртъв – той ме блъсна обратно на стената, притискайки ме с тялото си.

Бях толкова възхитена, да бъда докосвана от ръцете на подобието на Баронс, толкова развълнувана да се взирам в илюзията за тъмните му очи, че дори не усетих главата ми да се удря в стената. Това беше много по-реално от краткия момент с него в черното крило на Белия палат.

– Си.

– Не съм.

Устата му беше толкова близо. На кого му пукаше, че не е наистина той? Имаше неговите устни. Неговите части. Една фалшива целувка толкова много ли беше? Навлажних устни.

– Докажи го!

– Очакваш да докажа, че не съм мъртъв? – каза той невярващо.

– Не мисля, че искам толкова много. Все пак, аз те намушках.

Той подпря дланите си на стената от двете страни на главата ми.

– Една по-мъдра жена би спряла да ми го напомня.

Вдишах аромата му – пикантен, екзотичен, лелеян спомен, който ме караше да се чувствам жива. Електричеството, което винаги зареждаше въздуха между нас, пращеше по кожата ми. Той беше гол, а аз бях притисната до стената и въпреки че знаех, че Книгата ме разиграва, трудно можех да се концентрирам върху думите ми. Усещах го толкова истински. Освен липсващите татуировки. Книгата знаеше колко е голям членът му, но не е могла да направи татуировките му правилно. Малко недоглеждане.

– Впечатлена съм – шепна. – Наистина съм.

– Не давам и една скапана пукната пара дали си впечатлена, госпожице Лейн. Пука ми за едно и само за едно. Знаеш ли къде е Шинсар Дъб? Намери ли я за скапаното шибано нечистокръвно копеле?

– О, това е добро! – изсумтях през смях. Шинсар Дъб е създала илюзия за човек и това продължение на Шинсар Дъб ме питаше къде е Шинсар Дъб. – Безкраен регрес[8]?

– Отговори ми или ще ти откъсна главата!

Баронс никога не би направил това. Шинсар Дъб току-що направи още една грешка. Баронс се беше заклел да ме опази жива и беше останал верен на тази клетва до самия край. Беше умрял, за да ме спаси. Никога нямаше да ме нарани и определено не би ме убил.

– Ти не знаеш нищо за него – присмях му се.

– Знам всичко за него – той изруга. – За мен.

– Не знаеш.

– Знам.

– Глупости!

– Не са!

– Са! – изплюх.

– Не! – изстреля той обратно, после избухна. – По дяволите! Госпожице Лейн, ти направо ме побъркваш, мамка му.

– И ти също, Баронс. И можеш да спреш с ругатните, когато пожелаеш. Прекаляваш. Истинският Баронс не псува толкова много.

– Аз знам колко точно ругатни би използвал Баронс, мамка му. Не го познаваш толкова добре, колкото мислиш.

– Престани да се преструваш на него! – блъснах го в гърдите аз. – Ти не си и никога няма да бъдеш!

– А и това беше преди да ме убиеш и да решиш да ме замениш с Даррок за по-малко от месец. Много ли скърбиш, госпожице Лейн?

О, как се осмелява! Скръбта беше всичко, което бях аз. Скръб и отмъщение в едно.

– За протокола, ти беше мъртъв от три дни. И аз изобщо няма да играя тази игра. Махай се от тук! Върви! Махай се! – избутах ръцете му и забързах покрай него. – Няма да защитавам причините да направя това, което направих, когато ти дори не си наистина тук. Твърде е откачено, дори за мен.

Той ме сграбчи и отново ме провеси.

– По-добре повярвай, че съм тук, госпожице Лейн! И по-добре повярвай, че ще те убия. Не можеше да докажеш по-добре лоялността си или липсата ù по-напълно. Ти скочи върху мен в секундата, в която Риодан каза, че съм заплаха, и ме очисти без никакво колебание...

– Поколебах се! Не исках да убивам моя звяр-пазител! Риодан ми каза, че трябва. Не знаех, че си ти! – супер! Сега спорех с фалшивия Баронс на Шинсар Дъб за убийството му. Защо искаше да прави това с мен? Какво би могла да спечели Книгата от това да ме накара да изживея този спор?

– Ти трябваше да знаеш! – избухна той.

Знаех, че трябва да сложа край, да спра илюзията сега, но не можех.

Нещо се случваше с мен винаги когато бях близо до Баронс, което ме караше да подпалвам всички цилиндри, и изглежда, нямаше никакво значение, че този Баронс е мираж. Някои хора изваждат наяве най-лошото от човека, други – най-доброто. А има едни, забележително редки, пристрастяващи типове, които изваждат просто най-много. От всичко.

Карат те да се чувстваш толкова жив, че би ги последвал право в ада, само за да продължиш да получаваш дозата си.

– И как трябваше да разбера? Може би, защото винаги си бил честен с мен? Защото споделянето на информация е това, което Джерико Баронс прави най-добре, в което наистина блести? Не защото си направи труда да ме предупредиш какво може да се случи, ако натисна АУ. Чакай, сетих се! Сигурно е трябвало да знам, защото ти си ми се доверил (по същия доверчив и открит начин, по който сме споделили толкова много тайни, че понякога се превръщаш в триметрово, рогато, безумно чудовище!).

– Не съм безумен. Бях достатъчно с всичкия си да припикая кръгове около теб. Убих храна за теб. Взех нещата ти. Кой друг би направил това? В’лане няма пишка, с която да пикае. Малкият ти МакКелтър няма топките, за да отговаря за действията си. Със сигурност не е способен да направи каквото е нужно, за да притежава жена!

– Да притежава? Мислиш, че жените могат да бъдат притежавани?

Той ми хвърли поглед, който казваше: „О, скъпа, разбира се, че могат. Толкова бързо ли забрави?“.

– Аз бях При-я!

– И аз те харесвах много повече тогава! – очите му се присвиха, сякаш най-накрая е осъзнал нещо, което съм казала по-рано. – Бил съм мъртъв за теб от едва три скапани дни? А вече беше притиснала Даррок на моята стена преди две нощи? Изчакала си един шибан ден, за да ми намериш заместник? Прекарах седмици в тревога дали той няма да изстърже моята дамга от черепа ти и по този начин да ме лиши от единствената възможност да те проследя в Сребрата. През цялото време, докато се опитвах да се върна и да спася задника ти от него, ти си му давала част от същия този задник?

– Не съм давала на Даррок част от нищо! – да се върне от какво, къде? От мъртвите?

– Една жена не се трие в мъж по този начин, освен ако не го чука.

– Нямаш ни най-малка представа какво правех. Някога чувал ли си, че някои хора работят под прикритие? Че спят с врага?

– „Мисля, че трябва да бъдеш крал, Даррок – припя той подигравателно с фалцет, – и ако ме искаш, за мен ще бъде чест да бъда твоя кралица.“

Зяпнах.

– Не каза ли това?

– Какво правеше ти? Шпионираше ли ме? И ако ти си Баронс, знаеш добре, че не трябва да вярваш на думи.

– Защото действията ти говорят по-добре за теб, нали? Къде спа снощи, госпожице Лейн? Не беше тук. Книжарницата ми беше широко отворена. Твоята спалня горе те чакаше. Както и шибаната ти чест.

Отварям уста, после я затварям отново. Чест? Баронс хвърля думата „чест“ по мен? Ъ... всъщност Шинсар Дъб. Не можех да реша кое е по-голям анахронизъм[9]. Намръщих се. Имаше нещо сбъркано тук. Нещо беше много, много не на място. Въпреки че „Баронс“ и „чест“ не бяха думи, които бих решила да използвам заедно в едно изречение, не можех да измисля нито една причина Шинсар Дъб да прави такъв номер. Никога не беше ми налагала толкова дълга и подробна илюзия преди. Не виждах нищо, което би спечелила с това.

– Знаеш ли защо бях на улицата с теб и с Даррок тази вечер? – когато не отговорих, той изръмжа: – Отговори ми!

Поклатих глава.

– Не бях там, за да шпионирам теб и малкото ти приятелче. Като говорим за това, какво е да сърбаш останалото от сестра ти?

– О, да ти го начукам! – казах мигновено. – Това е долно дори за теб.

– Не си видяла още нищо. Дойдох да го убия тази вечер. Трябваше да го направя много отдавна. Но не получих това удоволствие. Шинсар Дъб ме изпревари – каза той горчиво.

– Стига вече! Ти си Шинсар Дъб!

– Едва ли. Но съм също толкова смъртоносен. И двамата можем да те унищожим. Нищо не може да те спаси от мен, ако се обърна срещу теб.

Беше крайно време тази илюзия да свърши. Единствената причина да я оставя толкова дълго, беше защото започна приятно и продължавах да се надявам, че може да се обърне. Но каквато и чудата игра да играеше Книгата, нямаше да играе добре, а този студен, подигравателен Баронс не беше мъжът, когото исках да помня.

– Време е да си вървиш сега – промърморих.

– Няма да ходя никъде. Никога. Ако дори за една минута помислиш, че ще те оставя да смениш страната насред мача, грешиш. Инвестирал съм. Ти си затънала твърде дълбоко. Дължница си ми. Ще те окова, ще те вържа, ще ти сложа каишка с магия, ако трябва, но ти ще ми помогнеш да взема тази Книга. А когато я получа, може да те оставя да живееш.

– Ти си Шинсар Дъб – казах отново, но протестът ми беше слаб. Докато той говореше, аз бях потърсила моя център на шийте зрящ, това всевиждащо око, което може да разкъса всяка илюзия и да разкрие истината под нея, и го бях насочила като лазер към миража.

Нищо не се беше случило. Никакъв балон не се беше спукал, никакъв мираж не се беше разсеял. Ръцете ми трепереха. Не можех да вкарам достатъчно въздух в дробовете си. Това беше невъзможно.

Аз го бях убила.

И когато бях осъзнала какво съм направила, бях пренасочила скръбта си в оръжие за масово поразяване. Бях измислила план с циментирано минало и бетонно бъдеще.

Тази... тази... необяснимост не се вписваше никъде в разбирането ми за реалността. Нито в някоя от целите ми, нито в това, в което се бях превърнала.

– Но пък може и да не те оставя да живееш – каза той. – За разлика от други хора, аз не тръгвам след някой друг.

Вдишах рязко. Главата ми опасно се замайваше. Не можеше да бъде. Той не стоеше наистина пред мен.

Дали?

Изглеждаше като Баронс, усещаше се като Баронс, миришеше и звучеше като Баронс и определено имаше неговото отношение.

Майната му на центъра ми на шийте зрящ! Трябаше ми енергия. И знаех къде да я намеря. Оставих погледа ми да излезе от фокус и като обезумяла засмуках сила от гладкото ми езеро.

Връщайки се обратно на фокус, насочих всичко, което имах, върху измислицата.

– Покажи ми истината! – заповядах и изригнах всичко до край.

– Ти няма да познаеш истината, дори да те захапе по задника, госпожице Лейн. Пример? Току-що го направи – той ми показа своята вълча усмивка, но в нея няма нито грам чар. Само зъби, които помня върху кожата си.

Коленете ми поддадоха.

Джерико Баронс все още стоеше там.

Извисяваше се гол и адски вбесен с ръце, свити в юмруци, сякаш е готов да ме пребие.

Свита на пода, се взирах нагоре към него.

– Ти н-не си м-мъртъв – зъбите ми тракаха толкова силно, че едва прокарвах думите през устните си.

– Съжалявам, че те разочаровам! – ако погледът можеше да убие, този, който той ми хвърли, щеше да ме потопи в два метра скорпиони. – О, чакай малко! Не, не съм.

Това ми дойде в повече. Главата ми се въртеше и зрението ми започна да се замъглява.

Припаднах.

Шестнадесет

Съзнанието се завръщаше бавно. Свестих се на пода на книжарницата в мрака.

Винаги съм смятала, че припадането показва вродена слабост на характера, но сега разбирам. Това беше акт на себезащита.

Изправено пред емоция, твърде силна, за да се справи с нея, тялото изключва, за да не започне да тича наоколо като пиле с отрязана глава и да се нарани.

Осъзнаването, че Баронс е жив, беше повече от това, с което можех да се справя. Твърде много мисли и чувства се бяха опитали да се съединят наведнъж. Мозъкът ми се беше опитал да анализира, че невъзможното е възможно, да създаде думи за всичко, което чувствах, и аз тихо се спуках.

– Баронс – обърнах се по гръб. Нямаше отговор. Притисна ме внезапен страх, че всичко е било сън. Че той не е наистина жив и че ще трябва да се примиря с непоносимия факт... отново.

Изправям се до седнало положение и сърцето ми потъва.

Бях сама. Всичко ли е било жестока илюзия, сън? Оглеждам се диво наоколо, търся доказателство за съществуването му.

Книжарницата беше развалина. Тази част не е била сън. Започнах да се изправям и спрях, когато осъзнах, че на палтото ми беше залепено парче хартия. Отлепих го смаяно.

„Ако напуснеш книжарницата и ме накараш да те проследя, ще те накарам да съжаляваш до края на дните си. ~Z.“

Започнах да се смея и да плача едновременно. Седнах, притиснала хартията до гърдите си, ободрена.

Той беше жив!

Нямах представа как е възможно. Не ми пукаше. Джерико Баронс живееше. Вървеше по този свят. Това ми беше достатъчно.

Затворих очи. Потръпвах, докато смазващата тежест се смъкваше от душата ми. Вдишах, наистина вдишах за първи път от три дни, изпълвайки дробовете си алчно.

Не го бях убила.

Не бях виновна. С Баронс някак ми беше дадено това, което не бях получила със сестра си, без дори да се налага да унищожа света за това – втори шанс.

Отворих очи, прочетох бележката отново и се засмях.

Той беше жив.

Беше разрушил книжарницата ми. Беше ми написал писмо. Прекрасно, прекрасно писмо. О, щастлив ден!

Пригладих листа, на който беше надраскал заплахата си. Обичах това парче хартия. Обичах тази заплаха. Обичах дори разрушения си магазин. Щеше да отнеме време, но щях да го възстановя. Баронс се беше върнал. Щях да поправя рафтовете, да сменя мебелите и някой ден в бъдещето щях да седя на дивана си и да се взирам в огъня, а Баронс щеше да влезе и нямаше нужда дори да казва нещо. Щяхме да седим в приятна или (на кого му пука?) нацупена тишина. Каквато и чудата схема да измисли, щях да карам по нея. Щяхме да се препираме коя кола да вземем или кой да кара. Щяхме да убиваме чудовища и да търсим артефакти, и да се опитаме да разберем как да заловим Книгата. Щеше да бъде идеално.

Той беше жив!

Докато се опитвах да се изправя отново, нещо се изплъзна от скута ми и аз се отпуснах отново на пода, за да го взема.

Беше снимката на Алина, която бях оставила в пощенската кутия на родителите ми, в нощта, когато В’лане ме беше отвел до Ашфорд, за да ми покаже, че е възстановил родния ми град и семейството ми е в безопасност. Нощта, когато Даррок ме беше проследил по дамгата на черепа ми и по-късно беше отвлякъл мама и тате.

Това беше визитката, която Даррок беше забил на входната врата на КДБ, настоявайки да дойда при него през Сребрата, ако ценя живота им.

Това, че Баронс я беше оставил сега, ми говореше само едно: Той беше спасил мама и тате, преди да набера АУ и да го призова в Сребрата.

Но не ми беше оставил снимката като подарък или за да ме накара да се почувствам по-добре. Беше я оставил по същата причина като Даррок. За да каже същото нещо.

„Държа родителите ти. Не се ебавай с мен!“

Добре, значи ми беше малко ядосан. Можех да се справя с това. Ако той беше убил мен и аз щях да съм малко ядосана, независимо колко ирационално е това. Но щеше да му мине.

Не бих могла да искам повече. Е, бих могла. Например Алина обратно и всички Фае мъртви, но това беше добре. Това беше свят, в който исках да живея.

Родителите ми бяха в безопасност.

Стисках писмото и снимката. Прегръщах ги до гърдите си. Мразех го затова, че е излязъл и ме е оставил да лежа на пода, но имах доказателство за съществуването му и знаех, че ще се върне. Аз бях ОС детектор, а той беше ОС директор. Ние бяхме отбор.

Той беше жив!

Исках да остана будна цяла нощ, да се грея в пламъка на това, че Джерико Баронс не е мъртъв, но тялото ми имаше други идеи.

В мига, в който пристъпих в стаята си, едва не се сринах. Ако има нещо, което съм научила след смъртта на Алина, то е, че скръбта е по-пресушаваща физически, отколкото ежедневно участие в маратон. Тя те помита и оставя натъртени и тялото, и душата ти.

Успях да измия лицето си и да изчеткам зъбите си, усмихваща се като идиот на себе си в огледалото, но конецът за зъби и кремът за лице не ми бяха по силите. Твърде голямо усилие. Исках да се срина на безмозъчна купчина, да свия в утешителните ръце на знанието, че не съм го убила. Не бях виновна. Той не беше мъртъв.

Съжалявах, че не е изчакал. Исках да знам къде е. Искаше ми се да имам телефон.

Щях да му кажа всички неща, които никога не му казах. Щях да му призная чувствата си. Нямаше да се боя да бъда нежна. Загубата му беше изяснила емоциите ми и исках да ги крещя от покрива.

Но не само че нямах представа къде е отишъл през нощта, а едва можех да се движа. Болката беше лепилото, което държеше волята ми силна и слепваше костите ми. Без нея бях отпусната.

И утре беше ден.

А той щеше да бъде жив в него!

Съблякох се и изпълзях в леглото.

Отнесох се, докато все още придърпвах завивката нагоре и спах като жена, която е вървяла през ада без храна и почивка с месеци.

Сънищата ми бяха толкова ярки, сякаш ги изживявах.

Сънувах, че отново гледам как Даррок умира, вбесена, че смъртта му беше открадната от мен толкова ненавременно, че отмъщението ми беше отнето с едно стисване на ноктите на Ловеца. Сънувах, че съм отново в Сребрата, търся Крисчън, но не мога да го намеря. Сънувах, че съм в манастира на пода на килията и Роуина влиза и ми прерязва гърлото. Усещах как кръвта бълбука от мен, превръщайки мръсния под в кал. Сънувах, че съм в Студеното място, преследвам красивата жена, която не мога да настигна, и после сънувах, че всъщност съм го направила – че съм унищожила света и съм го заменила с този, който искам. След това летях над новия свят, възседнала могъщия древен К’Врук. Огромните му черни крила заплитаха косата ми и аз се смеех като демон, докато неблагозвучните натрапчиви ноти от ремикса на Пинк Мартини на „Ке сара сара“ дрънчаха като клавесин от ада.

Спах шестнайсет часа.

Нуждаех се от всяка минута. Последните три дни бяха сюрреалистичен кошмар и ме бяха изтощили.

Първото, което направих, когато се събудих, беше да издърпам бележката на Баронс изпод възглавницата и да я прочета отново, за да се уверя, че е жив.

После хукнах надолу по стълбите толкова бързо, че взех последните пет стъпала по облечения ми в пижама задник, отчаяна за потвърждение, че книжарницата все още е разбита.

Беше. Изтанцувах празничен танц сред отломките.

Тъй като беше следобед, а Баронс рядко се появяваше преди рано вечерта, аз се върнах горе и си взех дълъг горещ душ. Сложих балсам, ексфолиирах се, избръснах се.

Облегнах се на стената, протегнах крака, гледах как водата се плиска по копието, завързано на бедрото ми, и оставих ума ми да се изпразни, докато се отпусках.

За съжаление умът ми не искаше да се изпразни, а тялото ми не се отпускаше. Мускулите на краката ми продължаваха да се напрягат, вратът и раменете ми бяха стегнати, а пръстите ми потропваха бързо стакато по пода на душа.

Нещо ме притесняваше. Много. Под щастливата ми повърхност кипеше мрачна буря.

Как би могло нещо да ме притеснява? Моят свят беше целият синьо небе, независимо от постоянния дъжд над Дъблин. Как бих могла да не съм блажено щастлива в този момент? Беше хубав ден. Баронс беше жив. Даррок беше мъртъв. Вече не бях заседнала в Сребрата, не се биех с безчет чудовища и не избягвах илюзии.

Намръщих се, осъзнавайки, че точно това е проблемът.

В този момент нямаше нищо нередно, освен обичайната съдба на света, нещо, с което доста бях свикнала.

Не можех да се справя с това. Бях натикана, стисната в болезнена поквара. Бях свикнала с нея.

Нещата, които бяха грешни, ми бяха дали форма и цел и ме бяха поддържали в състояние да продължавам.

Но докато преди двайсет и четири часа бях на сто процента погълната от скръб и ярост, сега вече имах всички причини да оставя зад гърба си тези емоции.

Баронс беше жив. Скръб – пуф!

Мъжът, който вярвах, че е убил сестра ми, този, когото се бях посветила да убия, беше мъртъв. Позорно известния лорд Господар го нямаше.

Тази глава от живота ми беше свършила. Той никога повече нямаше да води Ънсийли, да причинява опустошение в моя свят или да ме преследва и наранява. Вече нямаше нужда да гледам непрекъснато през рамо за него. Копелето, което ме беше превърнало в При-я, вече беше отвъд отмъстителния ми досег. Беше си получил заслуженото. Е... той беше мъртъв, все пак. Това, което беше заслужил, щеше да е много по-лошо, ако аз бях отговорна за наказанието му.

Въпреки всичко, той беше моят raison d’е^tre[10] за много дълго време. А сега го нямаше.

Какво ми оставяше това? Отмъщение... пуф!

Винаги съм си представяла една последна битка между нас двамата, в която аз щях да го убия.

Кой беше моят злодей сега? Кого щях да мразя и да обвинявам за смъртта на Алина? Не беше Даррок. Той беше имал истинска слабост към нея. Не я беше убил и ако някак беше отговорен за смъртта ù, не го знаеше. След шест месеца в Дъблин въобще не бях по-близо до разкриването на убиеца на сестра ми.

Всепоглъщащото ми съсредоточаване върху отмъщението губеше почва, при положение че Баронс беше жив, а Даррок мъртъв.

Родителите ми бяха в безопасност под грижите на Баронс. Нямаше никой, когото трябваше да спасявам.

Нямах спешна цел, нямах ясен краен срок. Чувствах се изгубена. Без посока.

Със сигурност имах същите основни цели, които имах и преди да вляза в Сребрата и всичко да се обърка толкова ужасно, но скръбта ме беше изляла в тясна кутия и нейните стени ме бяха оформили. Сега, когато кутията я нямаше, можех да усетя как се сривам в безформено петно.

Какво следваше? Накъде щях да поема? Нуждаех се от време да попия внезапните промени в моята реалност и да коригирам емоциите си. И за да е още по-объркващо, под радостта, която изпитвах от това, че Баронс е жив, аз бях... ами, ядосана. Бясна всъщност. Имаше нещо, което назряваше в мен. А аз дори не знаех какво е то. Дълбоко под всичко останало в мен кипеше пристъп на раздразнение и се чувствах... глупаво. Сякаш бях скочила до заключения, които не издържаха на логиката.

Измъкнах се от душа напълно раздразнена и зарових в дрехите си, недоволна от всички тях.

Вчера щях да знам точно какво да облека. Днес нямах представа. Розово или черно? Може би беше време за нов любим цвят. Или може би вече не исках да имам любим цвят.

Докато се колебаех, по прозореца заплющя дъжд. Дъблин отново беше сив.

Издърпах сив анцуг с надпис СОЧЕН, отпечатан през средата на задника ми, суичър с цип и джапанки. Ако Баронс все още не се беше появил, щях да започна да разчиствам долу.

Все пак бях направила, каквото беше поискал.

Родителите ми бяха свободни, аз бях жива, Даррок беше мъртъв и пазех камъните прибрани на сигурно в обградената с руни стая в апартамента.

Както аз разбирах закона, това правеше книжарницата моя.

Както и Ламборгинито. И Вайпърът също.

– Не беше и моя шибана идея – чух Баронс да ръмжи, докато слизах по задното стълбище.

Вратата към кабинета му беше отворена няколко сантиметра и можех да чуя как се движи вътре, как вдига неща и ги поставя обратно.

Спрях на последното стъпало и се усмихнах, наслаждавайки се на простото удоволствие да чуя гласа му отново. Докато не беше изчезнал, не бях разбирала колко празен е светът ми без него.

Усмивката ми увяхна. Пристъпих от крак на крак по стълбите.

Настроението ми може да беше слънце, блестящо по вода, но под спокойната повърхност имаше мрачно течение.

Бях навлязла в дълбокото много по-навътре, отколкото ми харесваше, с настройка да погубя Вселената, която имах. Бях решена на сто процента да изтръгна каквото мрачно познание ми трябваше от Книгата, независимо от цената за мен самата или за някой друг. Бях готова да направя всичко, на което тя можеше да ме научи, за да заменя този свят с нов. Само защото вярвах, че Джерико Баронс беше мъртъв.

Дори не бях имала конкретен план, освен да взема книгата и да я прочета, като вярвах, че мога да усвоя каквито заклинания за създаване и унищожаване може да предложи тя. Поглеждайки назад, осъзнах, че моето поведение ме е поставило в безизходно положение. Бясна амбиция и ненормален фокус.

Смъртта на Алина не ми беше причинила това.

Пъхнах ръце в косата си и дръпнах, сякаш леката болка можеше да проясни мислите ми и да хвърли светлина върху скорошната ми временна невменяемост.

Вероятно аспектът на предателството ме беше направил толкова луда. Ако не бях аз тази, която го намушка, никога нямаше да грохна така. Със сигурност скръбта от загубата на Баронс беше наситена, но вината беше това, което ме беше смазало. Бях се обърнала срещу моя пазител, а пазителят ми се беше оказал Баронс.

Срамът, а не скръбта беше подхранвал нуждата ми от отмъщение. Това беше. Вината ме беше превърнала във вманиачена жена, готова да изтрие един свят, за да създаде нов. Ако аз бях намушкала Алина, ако бях участвала в убийството ù, щях да се чувствам по точно същия начин и да обмислям да направя същото нещо. Нямаше да съм мотивирана от любов, а от отчаяна нужда да изтрия собственото си съучастничество.

Сега, след като скръбта не стягаше като в юмрук около сърцето ми, знаех, че никога нямаше да го направя.

Да пресъздам света само заради Джерико Баронс? Мисълта беше нелепа.

Бях загубила Алина и не се бях превърнала в унищожаващо света банши и при това нея бях обичала през целия си живот.

Познавах Баронс едва от няколко месеца. Ако трябваше да пресъздавам света заради някого, това трябваше да е заради сестра ми.

Добре, това беше решено. Не беше предателство към Алина това, че не бях станала като Лудия Макс заради нея.

Тогава защо все още чувствах нещо мрачно да се усуква и обръща в мен, да се опитва да стигне до повърхността? Какво ме ядеше?

– По дяволите, Риодан, говорихме за това хиляди пъти! – избухна Баронс. – По целия скапан път на връщане говорихме за това. Имахме план, ти се отклони. Трябваше да я отведеш на безопасно място. Тя не трябваше да знае, че съм аз. Твоя е вината, че тя знае, че не можем да умрем.

Замръзнах. Риодан също е жив? Гледах как беше разкъсан на парчета и хвърлен в трийсетметрова клисура. Намръщих се. Той беше казал „не можем да умрем“. Какво значеше това? Никога? Независимо от всичко?

Той мълча за момент и осъзнах, че говори по телефона.

– Знаеше, че ще се бия. Знаеше, че ще спечеля. Винаги печеля. Затова трябваше да ни разделиш и да ме застреляш, за да не разбере тя, че съм мъртъв. Вземи си повече амуниции другия път! Опитай с ракетна установка! Мислиш ли, че ще успееш да ме улучиш с това? – каза той саркастично.

Ракетна установка? Баронс би оцелял от това?

– Ти си този, който се издъни. Тя ни видя да умираме.

Наистина. Тогава защо не са мъртви? Последва още една пауза. Сдържах дъх и слушах.

– Не ми пука какво мислят те. И не ми пробутвай глупостите с гласуването! Никой не е гласувал. Лор дори не знае в кой век е, а Кастео не е казал и дума от хиляда години. Ти няма да я убиеш, нито пък те. Ако някой ще я убие, това ще бъда аз. И това няма да се случи точно сега. Трябва ми Книгата.

Сковах се. Той каза „точно сега“, загатвайки, че може да има друго време, в което ще се случи. А единствената причина да не ме убива, е защото му трябваше Книгата.

Това беше задникът, по когото скърбях? Чието завръщане празнувах? Не се спрях на коментара за хилядата години. Щях да го обмислям по-късно.

– Ако мислиш, че съм я търсил толкова дълго, за да убия най-добрата възможност, която имам, не знаеш нищо за мен.

Ето я отново – фразата, която Фиона използва в нощта, когато той я намушка, за да я накара да млъкне. Аз бях неговата „най-добра възможност“. За какво?

– Давай! Ти. Лор. Кастео, Фейд. Който иска да застане на пътя ми. Но на ваше място бих се оттеглил. Не ми давай причина да те накарам да съжаляваш! Това ли искаш? Безсмислена вечна война? Искаш да се хванем един друг за гушите?

Мълчание.

– Никога не забравям верността си. Ти си забравил своята вяра. Запази родителите ù живи! Следвай заповедите ми! Това ще свърши скоро.

Свих юмруци. Какво точно щеше да свърши?

– Ето тук грешиш. Един свят не е като всички останали. Някои светове са по-добри. Знаехме от самото начало, че тя е неизвестна карта. След това, което научих за нея онази нощ, трябва да оставя тази ръка да се разиграе. Откри ли вече Тели? Трябва да я разпитам. Ако приемем, че е още жива. Не? Прати повече хора!

Какво искаше да каже с това „след това, което научих за нея“? Че съм се съюзила с Даррок? Че според него, съм искала да го предам? Или беше нещо друго? Коя беше Тели и за какво искаше да я разпита?

– Даррок е мъртъв. Тя ще каже на В’лане, че си го е измислила. Никой няма да повярва на хлапето – още една дълга пауза. – Разбира се, тя ще направи каквото кажа. Ще очистя В’лане лично, ако трябва – замълча. – Как ли пък не можеш!

Мълчанието се проточи дълго и осъзнах, че сигурно е прекъснал разговора.

Стоях с ръка на касата на вратата и гледах стълбите.

– Вкарай си задника тук, госпожице Лейн! Веднага!

– Аз чух... – започнах.

– Аз ти позволих да чуеш – прекъсна ме той.

Стиснах уста, затворих вратата и се облегнах на нея. Ъгълчетата на устните му се извиха нагоре, сякаш на някаква негова шега, и за момент помислих, че водим един от онези тихи разговори.

Мислиш, че е безопасно да се затваряш вътре със Звяра?

Ако мислиш, че се страхувам от теб, грешиш.

Трябва да се страхуваш.

Може би ти трябва да се страхуваш от мен. Давай, ядосай ме, Баронс! Виж какво ще се случи!

Устата му се разтегна в усмивка, която ми беше станала позната през изминалите няколко месеца, оформена от противоречащи чувства: отчасти подигравка, отчасти гняв и отчасти възбуда. Мъжете са толкова сложни.

– Сега знаеш какво мислят те за теб. Аз съм единственото, което стои между теб и мъжете ми – каза той.

Това и едно много дълбоко гладко езеро. Бих се гмурнала до дъното, ако трябва. Въпреки че отново беше жив, сега разбирах, че никога нямаше да унищожа света, за да го възкреся. Вече не бях жената, която бях преди да помогна да го убием и никога повече нямаше да бъда.

Трансформацията, която претърпях, беше нанесла трайни щети. Емоциите, които изпитвах, докато вярвах, че е мъртъв, бяха срязали дълбоко, оставяйки сърцето ми белязано, а душата ми променена. Скръбта може да се беше стопила, но споменът за онези дни, решението, което взех, нещата, които почти направих, щяха да са част от мен завинаги. Подозирах, че част от мен е все още леко вцепенена и може да остане така дълго време.

Погледът ми се задържа на врата му. Сякаш гърлото му никога не беше срязвано. Нямаше рана, нямаше белег. Беше напълно изцерен. Бях го видяла гол предишната нощ и знаех, че няма белези и по торса му. Тялото му не носеше доказателство за жестоката смърт.

Погледнах обратно към лицето му. Той се взираше в новобоядисаната ми коса. Избутах я назад и я прибрах зад ушите. По враждебността в погледа му съдех, че ако си отворя устата, ще ме среже, затова зачаках и се наслаждавах на гледката.

Едно от нещата, които осъзнах, докато скърбях за него, беше колко е привлекателен за мен. Баронс е... пристрастяващ. Започва да ти харесва все повече и повече, докато вече не можеш да си представиш да гледаш друг. Носи черната си коса пригладена назад, понякога къса, понякога дълга, сякаш не може да бъде безпокоен да я поддържа редовно подстригана. Сега знам защо при тази височина и с твърди мускули той се движи с такава животинска грация.

Той е животно.

Челото, носът, устата и челюстта му носят отпечатъка на генетичен фонд, измрял много отдавна, смесен с каквото там го прави звяр. Макар че е симетрично и с остри черти, лицето му е твърде примитивно, за да е красиво. Баронс може и да е еволюирал да върви изправен, но никога не е изоставял чистотата и непрощаващите движения на роден хищник. Агресивната безпощадност и кръвожадност на моя демон-пазител са присъщи за природата му.

Когато пристигнах в Дъблин, той ме ужаси.

Вдишах дълбоко, изпълвайки дробовете си дълго и бавно. Разделя ни три метра широко бюро, но аз все пак мога да го помириша. Никога няма да забравя аромата на кожата му, независимо колко дълго живея. Познавам вкуса му в устата си. Познавам миризмата, която правим заедно. Сексът е парфюмерия, която създава свой собствен аромат – взема двама души и ги прави да миришат като трети. Това е мирис, който никой човек не може да създаде сам. Чудя се дали тази трета миризма може да стане наркотик от смесени феромони, които могат да бъдат произведени само от смесването на пот, слюнка и семенна течност на тези двама души. Исках да го бутна назад на бюрото. Да го възседна. Да изхвърля буря от емоции по тялото му с моето.

Осъзнах, че той ме гледа втренчено, твърдо и че мислите ми може би са били малко прозрачни. Желанието е трудно за скриване. То променя начина, по който дишаме и едва доловимо пренарежда крайниците ни. Ако си настроен към някого, е невъзможно да не забележиш.

– Има ли нещо, което искаш от мен, госпожице Лейн? – казва той много тихо. В древните му очи се раздвижва похот. Спомням си първия път, когато погледнах там. Исках да избягам с писъци. Дивата Мак искаше да играе.

Отговорът на въпроса му е отекващо „да“. Исках да се хвърля през бюрото му и да пропъдя нещо яростно от системата си. Исках да удрям, да го накажа за болката, която изстрадах. Исках да го целуна, да се тръшна върху него, да се уверя, че е жив по най-първичния начин, по който можех.

„Ако някой ще я убие – беше казал преди минути, – това съм аз.“

Боже, как скърбях за него!

Той говореше за убиването ми толкова небрежно. Все още не ми се доверява. Никога не ми се е доверявал. Мрачните течения бълбукат, започват да избликват. Бясна съм. На него. Той заслужава доза скръб. Навлажнявам устни.

– Всъщност има.

Той наклони глава надменно, чакайки.

– И само ти можеш да ми го дадеш – измърках аз и извих гръб.

Погледът му падна върху гърдите ми.

– Слушам.

– Отдавна е просрочено. Не съм в състояние да мисля за нищо друго. Едва не ме побърка днес, докато чаках да дойдеш тук, за да мога да си го поискам.

Той се изправи и ме огледа критично.

Втора употреба – казаха очите му.

Ти го имаше първи – отвръщам тихо. – Според мен това означава, че той е получил остатъците.

Избутах се от вратата, обиколих бюрото, прокарвайки пръсти по Среброто, докато минавах покрай него. Той проследи ръката ми и знаех, че си спомня как някога докосвах него.

Спрях на няколко сантиметра от него. Вибрирах от енергия. Той също. Можех да го усетя.

– Обсебена съм от мисълта да го получа и ако откажеш, просто ще трябва да си го взема.

Той вдиша рязко.

– Мислиш, че можеш? – предизвикателството гореше в погледа му.

Внезапно си представих как двамата се бием с всички средства из цялата книжарница, а кулминацията е свиреп секс без никакви задръжки и устата ми пресъхна толкова, че не можех да преглъщам.

– Може да ми отнеме известно време да... сложа ръка на точно това, което искам, но нямам съмненя, че мога.

Очите му казваха: „Давай! Но имаш много да плащаш.“.

Мразеше ме за това, че се бях съюзила с Даррок. Вярваше, че сме били любовници.

И би правил секс с мен за едно мигване на окото. Против убеждението си, без никаква нежност, но би го направил. Не разбирам мъжете. Ако аз мислех, че ме е предал с... да кажем Фиона ден след като е помогнал да ме убият, щях да го накарам да страда доста дълго, преди да спя отново с него.

Той вярваше, че съм правила секс с любовника на сестра ми в деня, след като го намушках, че съм забравила всичко за него и съм продължила. Мъжете са свързани различно. Мисля, че за тях е важно да стъпчат всяка следа, всеки спомен за съперника им възможно най-бързо. И чувстват, че единственият начин за това е да го направят с тялото си, с потта си, със спермата си. Сякаш могат да ни бележат наново. Мисля, че за тях сексът е толкова емоционален и могат лесно да бъдат ръководени от него, че ние също можем да бъдем ръководени.

Погледнах към него, в тези тъмни, бездънни очи.

– Можеш ли да умреш изобщо?

Дълго време не отговори. После помръдна глава веднъж в тихо отрицание.

– Ама никога? Независимо какво се случи с теб?

Получих същото тихо завъртане наляво и обратно до средата.

Копелето! Сега разбирам гнева, който изпитвах под въодушевлението. Някаква част от моя мозък вече беше събрала това:

Той ме беше оставил да скърбя.

Никога не ми беше казвал, че е звяр, който не може да бъде убит. Можеше да ми спести цялата болка, която изтърпях, с една дребна малка истина, едно малко признание и аз никога нямаше да се чувствам толкова разярена, мрачна и пречупена. Ако само беше казал: „Госпожице Лейн, не мога да бъда убит. Затова, ако някога ме видиш да умирам, не се кахъри! Ще се върна.“.

Бях изгубила себе си. Заради него. Заради идиотската му нужда да пази всичко за себе си в тайна. Нямаше извинение за това.

Но дори още по-лошо беше това, че бях помислила, че е дал живота си, за да ме спаси, когато всичко, което наистина беше направил, е било еквивалента на лека дрямка. Какво означава „умиране“ за някого, когато знаеш, че не можеш да умреш? Нищичко. Неудобство. Изглежда АУ не беше толкова голяма работа все пак.

Бях плакала, бях го оплаквала. Бях вдигнала в ума си огромен и напълно незаслужен Паметник на Баронс, мъжа, който умря, за да мога да живея аз. Бях мислила, че е извършил огромна жертва за мен и това беше изцедило емоциите ми брутално. Бях си позволила мъката да ме погълне, да ме превземе, да ме превърне в нещо, което не можех да повярвам, че съм способна да стана.

А той никога не е бил готов да умре, за да живея аз. Било е бизнес, както обикновено. Баронс е пазел своя ОС детектор жив и в действие, хладно безучастен, съсредоточен върху целта си. И какво, ако е този, който никога не би позволил да умра? Не му е коствало нищо. Искал е книгата. Аз бях начинът да я получи. Нямал е нищо за губене. Най-после разбрах защо винаги е толкова безстрашен.

Бях мислила, че е загрижен за мен, че е готов да даде живота си. Бях го романтизирала и бях пометена от сбърканата фантазия. И ако беше останал тук снощи, щях да се направя на пълна глупачка. Щях да му призная чувства, които изпитвах само защото мислех, че е дал живота си за моя.

Нищо не се беше променило. Нямаше по-дълбоко ниво на разбиране или емоция между нас.

Той беше Джерико Баронс, ОС директор, който ми беше ядосан, защото мислеше, че съм поела с врага, беше му досадно, че е трябвало да изтърпи неудобна смърт, но все още не ми казваше нищо и ме използваше, за да постигне тайнствените си цели.

Беше се наежил от нетърпение. Усещах плътта му и яростта, която се изливаше от нея.

– Каза, че искаш нещо. Какво е то, госпожице Лейн?

Усмихнах се студено.

– Документите за моята книжарница, Баронс. Какво друго?

Ежедневникът на Дани

106 дни ССС

БИМ-БАМ, ТЪПАКЪТ Е МЪРТЪВ!

Четете всичко за това!

ЛОРД ГОСПОДАР БЕШЕ УБИТ!!!

Пич, сякаш 14-тият ми рожден ден е дошъл вече, вместо след седмица на 20-ти. Имам най-юбер-якия подарък: Даррок, шебаняка, който срина стените между нашите светове, е МЪРТЪВ! Тези очи видяха как се случи отблизо и лично снощи! И чуйте това! Един от собствените му Ловци го уби! Откъсна му главата!

Времето да се борим е СЕГА, когато бягат без никой да ги командва! Джейни и мъжете му имат начин. Присъединете се към лудостта в Дъблинския замък!

Ани, намерих гнездото с Гадовете в задната част на къщата ти снощи.

Анонимен847, почистих склада, но, пич, нямаше нужда от мен. Имаше само две. Помниш ли, че можеш да си правиш собствени Сенкотрепачи? Казах ти всичко за това преди няколко броя. Ако ти трябват провизии, провери Декс на главната! Заковах рецептата на стената до бара.

Накратко, имам за ритане много Фае задници, докато съм още на тринайсет! А времето не е много – само още шест дни!!!!!!!!!

МЕГА Е НАВЪН!

P.S.: Честит В ден, който официално променям на В’лане! Като говорим за това – някой да е виждал принца напоследък? Ако е така, кажете му, че Мега го търси. Имам неща, за които той трябва да знае.

Седемнадесет

− Завий вдясно, тук! – казах.

Баронс ми хвърли поглед, който направо зяавяваше: „Начукай си го и умри!“.

Върнах му го.

– Оставих камъните в апартамента на Даррок.

Той дръпна волана на Вайпъра толкова силно вдясно, че едва не се озовах в скута му. Знаех каква грешка би било. След сексуално зареденият ни инцидент в книжарницата той не беше проронил нито дума.

Никога не го бях виждала толкова ядосан. А съм виждала Баронс ядосан много пъти.

Когато поднесох ледения си финален удар, той ме изгледа с такова презрение, че ако бях по-слаба жена, щях да повяхна и да умра. Аз не съм слаба. Той си го заслужаваше.

После се беше отдръпнал от мен и се беше взирал в Среброто дълго. Когато най-накрая се обърна, той ме огледа от раздърпаната руса коса до джапанките, после стрелна поглед към тавана, казвайки ми така ясно, както ако беше проговорил на глас, да отида да се преоблека в нещо, което би носила възрастна жена, защото излизаме.

Когато се върнах долу, той ме подкара към гаража, без да ме докосва. Усещах напрежението да се оттегля и потича като бурен поток под кожата му по същия начин, по който цветовете се разбиваха непрестанно под кожата на Ънсийли принцовете.

Беше избрал Вайпъра от колекцията си и се плъзна в шофьорската седалка. Знаех, че го прави, за да ме провокира. За да ми напомни, че нищо не беше мое. Всичко беше негово.

– Това са глупости и ти го знаеш! – сопнах се. Не можех да се боря за това, което наистина ме вбесяваше, затова трябваше да работя с материала, който имах. – Мама и татко са навън, аз съм жива, а Даррок е мъртъв. Ти не уточни кой какво трябва да направи или как да се случи. Настояваше единствено за крайни резултати. Условията ти са изпълнени.

Вайпърът избоботи по улицата и усетих жегване на завист. Познавах тръпката от жегата на мотора от страната на шофьора, гладкото удоволствие от скоростния лост в ръката ми, щурма на масивни мускули, работещи на празен ход жадно, чакащи следващата ми заповед. Въздъхнах и погледнах през прозореца в очакване мракът да се спусне.

Нямаше нужда да давам указания на Баронс. Той знаеше точно къде съм била преди две нощи. Зави надясно, после наляво, дванайсет преки на изток и седем на юг.

Градът беше утихнал като него. Усещах огромен брой Фае, но те не бяха навън по улиците. Чудех се дали имат конференция някъде, на която да планират следващите си ходове, дали нацията на Ънсийли е била объркана от загубата на своя освободител и водач и дали се срещаха, за да изберат нов. Чудех се кой ще излезе напред, за да поеме командването. Някой от Ънсийли принцовете?

Даррок не беше лош избор за водач на Мрачния двор. Той искаше нашият свят да остане непокътнат, защото имаше намерение да го управлява така, както управлява света на Фае. Беше харесвал човешките си удоволствия и възнамеряваше да продължи да им се наслаждава. Годините му сред нас бяха увеличили апетита му за смъртни жени и смъртни луксове, следователно той щеше да ги предпази.

Но нямаше гаранция, че който поеме властта след него, ще се чувства по същия начин. Всъщност имаше малка вероятност новият Ънсийли водач да изпитва нещо дори далечно човешко.

Ако един от мрачните принцове поемеше водачеството – да кажем Смърт или Мор, той нямаше да има дълготрайни цели, нямаше да има ограничения. Щеше да задоволява желанията си, докато не остане нищо за поглъщане. Имахме късмет бивш Сийли да води Ънсийли. Знаех от какво са направени принцовете – празнота, по-тъмна и по-огромна от нощното небе. Апетитите им бяха необятни, неутолими.

Бях видяла какво се случи на улицата между Сийли и Ънсийли, когато се срещнаха. Земята започна да се разцепва. Ако двата двора се сблъскат в голям мащаб, ако тръгнат един срещу друг, те ще унищожат нашия свят.

И докато те могат да се преместят на нова планета, ние не можем.

Човешката раса ще умре.

Мислех, че нямам неотложни задължения, нямах спешни крайни срокове. Но имах. Колкото по-дълго Книгата беше на свобода и Фае се биеха едни с други, толкова по-голяма беше опасността от тотално унищожение на човечеството.

Чудех се дали Баронс осъзнава това. Чудех се дали му пука. Каквото и да беше той, вероятно можеше да оцелее всякакъв разпад – ядрен или Фае. Дали просто щеше да се свърже с другите безсмъртни на нашата планета и да продължи с тях? Трябваше да знам къде стои.

– Имаме сериозни проблеми, Баронс.

Той наби спирачките толкова силно, че главата ми се люшна. Толкова се бях отплеснала в мисли, че не бях забелязала, че сме пристигнали.

– Аз съм смъртна! – казах ядосано, разтривайки врата си. – Можеш да се опиташ да си го спомняш... Ох! Какво... Баронс! – бях издърпана от колата толкова рязко, че ръката ми едва не изскочи от ставата.

Дори не бях видяла да излиза от колата и да идва от моята страна. После се озовах на тротоара и залепена за тухлената стена на една сграда.

Той се наведе към мен, притисна краката ми между неговите и завърши клетката с ръце.

Положих длани на гърдите му, за да го държа на разстояние. Гръдният му кош се издигаше и спускаше под ръцете ми, издуваше се като мях. Той беше твърд като камък до бедрото ми, много по-голям, отколкото някога го бях усещала. Твърде голям. Чух звука от разпаряща се тъкан.

Погледнах към лицето му. Погледнах отново. Кожата му беше с цвета на махагон и потъмняваше с всяка секунда. Беше по-висок, отколкото трябваше, и червени искри проблясваха в очите му. Когато изръмжа, на лунната светлина присветнаха дълги черни кучешки зъби.

Той се променяше. Косата му ставаше по-дълга, по-гъста, сплъстяваше се около лицето. Той отпусна глава и остри зъби одраскаха ухото ми.

– Никога! Не използвай! Секса! Като оръжие! Срещу мен! – думите бяха гърлени, деформирани от зъби, твърде големи за човешка уста, но аз ги разбрах перфектно.

Свих рамене.

– Не ми свивай рамене, мамка му! – изръмжа той. Бузата му беше до моята и можех да усетя как чертите му се изостряха и разширяваха. Отново чух разпарящи се дрехи.

– Бях ядосана – имах всичкото право да бъда.

– Аз също съм. Но не ме виждаш да си играя с теб.

– Ти ме манипулираш през цялото време.

– Дали съм безскрупулен? Да. Дали не издавам плановете си? Със сигурност. Дали понякога те притискам да кажеш нещо, което и без това искаш да кажеш? Разбира се. Но никога не играя игри.

– Виж, Баронс! Какво искаш от мен? Това беше... – потърсих точната дума и не ми хареса това, което намерих. – Незряло. Добре. Но и ти не си невинен. Ти говореше за убийството ми.

Гърмящата змия се раздвижи в гърлото му.

– Ти също ми дължиш извинение! – сопнах се.

– За какво? – нещо гризна ухото ми, разкъса нежната кожа и усетих топла кръв, а после езикът му докосна кожата ми.

– За това, че не ми каза, че не можеш да умреш. Имаш ли някаква представа какво ми причини това да гледам как умираш?

– А! Да видим! Да. Накара те да изчукаш Даррок след часове.

– Ревнуваш ли, Баронс? Така изглежда – нямаше да се оправдавам. Той не ми беше дал никакви обяснения. По тази причина бях допуснала всякакви неща и едва не се бях направила на голям идиот пред него снощи.

Въздухът изсъска между зъбите му, когато се избута от стената. Не бях усетила колко е студена нощта, преди топлината от тялото му да изчезне. Той стоеше по средата на улицата с гръб към мен, ръцете му бяха свити в юмруци отстрани, дълги нокти се плъзгаха през чудовищни пръсти, а той потреперваше и ръмжеше.

Облегнах се на стената и го наблюдавах. Бореше се за контрол върху формата, която да придобие господство, и въпреки че бях бясна и на двамата в момента, предпочитах мъжа. Звярът беше много по-... емоционален, ако тази дума може да бъде приложена за Баронс в някаква форма. Караше ме да се чувствам объркана, в конфликт. Никога нямаше да изкарам картината на намушкването му от главата си.

Когато го провокирах, не ми беше хрумнало, че изходът може да е такъв. Баронс винаги е бил толкова контролиран, дисциплиниран. Мислех, че трансформацията в звяр е съзнателна. Че, като всичко останало в неговия свят, се случва само ако той го иска, или изобщо не се случва.

Спомних си първия път, когато чух странното тракане в гърдите му, в нощта, когато с него бяхме тръгнали след Книгата с трите камъка и се бяхме провалили. Беше ме отнесъл обратно в книжарницата и се бях събудила на дивана, а той се взираше в огъня. Спомних си как мислех, че кожата на Баронс може да е калъф за нещо, което не исках да видя. Била съм права. Под човешката форма имаше напълно нечовешка. Но защо? Как? Какво беше той?

Нито веднъж не беше губил контрол около мен по този начин. Дали способността му да сдържа животинската си природа отслабваше?

Или аз бях проникнала по-дълбоко под тази променяща се кожа?

Усмихнах се, но без капка радост. Харесваше ми тази мисъл. Не бях сигурна кой е по-прецакан от това – той или аз.

Стоях до стената, а той стоеше на улицата с гръб към мен поне три или четири минути.

Бавно, както изглеждаше с голяма доза болка, той се промени обратно, треперейки и ръмжейки през цялото време. Разбирах защо помислих, че съм го убила с руните си предишната нощ. Трансформацията от звяр към мъж изглеждаше изключително болезнена.

Когато най-после се обърна, нямаше и следа от кървавочервено в тъмния му поглед. От черепа му не стърчаха остатъци от рога. Той направи гримаса, когато пристъпи на бордюра, сякаш крайниците го боляха, а зъбите му проблясваха бели и равни на лунната светлина.

Отново беше мъж със силно телосложение на трийсетина години или там някъде, носещ дълго палто, което беше разкъсано на раменете и сцепено на гърба.

– Ако отново се ебаваш с мен, ще ти го върна. Но няма да е с ума ми.

– Не ме заплашвай! – бях изкушена да го направя точно там и в този момент и да видя дали ще изпълни заканата си. Бях му бясна. Исках го. Бях пълна каша що се отнася до всичко, в което беше замесен Баронс.

– Не те заплашвам. Предупреждавам те.

На върха на езика ми напираше остър отговор.

Той ме засрами да премълча с:

– Очаквам нещо по-добро от теб, госпожице Лейн – после се обърна към вратата и влезе в сградата.

Почти очаквах да има Ънсийли стражи на последния етаж, но или Даррок беше твърде арогантен да си даде труда да остави стражи, или след като беше убит, армията му вече не виждаше смисъл да брани скривалищата му.

Вече вътре, Баронс тръгна право към спалнята, която заемаше Даррок. Последвах го, защото беше единственото място, което не бях имала възможност да претърся. Стоях на вратата и гледах как обръща разкошно обзаведената стая, избутвайки столове и отоманки от пътя си, обръщайки скрина и ритайки съдържанието му, преди да се занимае с леглото. Разкъса одеялата и чаршафите, издърпа матрака от рамката, извади нож и разпори матрака, търсейки нещо скрито вътре, после спря и вдиша дълбоко. След миг килна глава и вдиша отново.

Разбрах мигновено. Баронс имаше изключително усилени сетива. Да си във връзка с животното в теб си има и предимства. Той познава миризмата ми, а не можеше да я подуши по леглото на Даррок.

Разбрах на мига, че е решил, че вероятно сме го правили на кухненската маса или под душа, или на дивана, или на балкона, или може би просто сме си направили оргия и всички момчета носорози са ни гледали.

Извъртях очи и го оставих да довърши претърсването на спалнята сам. Можеше да вярва в каквото иска. Надявах се да се удави в картините как аз правя секс с Даррок. Може да не изпитваше емоции към мен, но със сигурност имаше териториален инстинкт на животно. Надявах се, че идеята някой друг да играе на негова почва го побърква.

Побързах към спалнята, в която бях спала. Руните ми все още туптяха в кървавочервено на прага и по стените. Бяха по-големи и пулсираха по-ярко. Не се мотах. Бях претърсила мястото основно предишната нощ. Грабнах раницата си, втурнах се в дневната и започнах да тъпча фотоалбумите на Алина в раницата си. Сега те бяха мои и когато всичко това свършеше, щях да седна и да се изгубя в тях с дни, може би седмици, и да си разказвам щастливата част от нейната история.

Чувах Баронс в кабинета. Риташе лампи и столове и хвърляше неща наоколо. Отидох и загледах как книги летяха, а документи избухваха във въздуха. Той държеше звяра си под контрол, но не си даваше труда да контролира мъжа. Беше заменил скъсаното палто с едно от тези на Даррок. Беше му твърде малко, но поне покриваше остатъка от раздраните му дрехи.

– Какво търсиш?

– Според слуховете той е знаел пряк път или щях да съм го убил отдавна.

– Кой ти каза за него? – имаше ли нещо, което Баронс не знаеше?

Той ми хвърли поглед.

– Нямаше нужда някой да ми казва. Prima facie, госпожице Лейн. Фактите говорят. Не си ли се чудила защо той продължава да я търси, въпреки че няма нито един от камъните и би бил покварен в мига, в който я вземе?

Поклатих глава, отвратена от себе си. Беше ми отнело месеци да започна да се чудя над това. Какъв страхотен копой бях!

– Мислиш, че е оставил бележки?

– Знам, че е. Ограниченията на смъртния му мозък бяха проблем за него. Той беше свикнал със способностите на паметта на Фае.

Значи Баронс също е знаел, че има пряк път, и го е търсил от известно време.

– Защо никога не ми каза?

– Неслучайно се нарича пряк път. Колкото по-къс е, толкова повече реже, обикновено[11]. Всичко си има цена, госпожице Лейн.

Не го ли знаех! Коленичих и започнах да преглеждам листовете на пода. Даррок не беше писал в дневници, беше използвал листове плътна, скъпа пергаментова хартия и ги беше изписвал с красив почерк, сякаш беше очаквал работата му един ден да бъде увековечена: документи от Даррок, освободител на Фае, изложени, както ние показваме Конституцията в музей някъде. Погледнах към Баронс. Той вече не хвърляше неща. Подреждаше документи и тефтери. Нямаше и следа от темпераментния звяр или от ядосания мъж. Беше отново ледения, непроницаем Баронс.

– Никой ли никога не му е казвал за лаптопите? – прошепнах.

– Фае не могат да ги използват. Изпържват ги.

Може би имаше нещо в моята теория за енергията. Докато още листове падаха долу, аз ги събирах и ги проучвах. Под бдителните очи на стражите на Даррок, не бях имала възможност да си пъхна носа в личните му документи. Беше нещо очарователно. Този тайник с бележки беше за различните касти Ънсийли – силата и слабостите им, уникалните им вкусове. Беше шокиращо да разбера, че е трябвало да учи за Ънсийли точно като нас. Сгънах страниците и започнах да ги тъпча в раницата си. Това беше полезна информация. Шийте зрящите трябваше да си ги предават от едно поколение на друго. Можехме да съберем комплект Фае енциклопедии от бележките му.

Когато мястото в раницата ми свърши, започнах да трупам страниците на купчини, за да се върна за тях по-късно.

Тогава видях страница, която беше различна от останалите, изпълнена с надраскани мисли, списъци, оградени коментари и стрелки, сочещи от една бележка към друга.

Името на Алина беше върху него, заедно с това на Роуина и на десетки други. Надраскан до името им беше техният специален „талант“. Имаше списък със страни, адреси и имена на компании, които допусках, че са чуждестранните клонове на Корпорация Бързи пощи – куриерската служба, която беше наше прикритие. Един списък съдържаше шестте кръвни линии на нашата секта плюс още една, за която никога не бях чувала – О’Калахан. Възможно ли беше да има повече кръвни линии, отколкото знаехме? Ами ако друго Фае сложи ръка на тази информация? Можеха да пометат всички ни!

Продължих да преглеждам и ахнах. Роуина притежаваше късче умствена принуда? Кат беше дарена с емоционална телепатия? Как Даррок беше разбрал тези неща, по дяволите? Според него Джо беше в тайното Убежище! Името на Дани също беше на страницата, подчертано няколко пъти и с въпросителна. Аз не бях в списъка, което значеше, че е написан преди да бъде наясно със съществуването ми предишната есен.

На дъното на страницата имаше къс списък:

– Шийте зрящи – усещат Фае.

– Алина – усеща Шинсар Дъб, Фае Светини и реликви.

– Манастир – Шинсар Дъб.

– Ънсийли крал – Шийте зрящи?

Примигнах към него, опитвайки се да видя смисъл. Да не искаше Даррок да каже, че не Сийли кралицата, както твърдеше Нана О’Райли, е била тази, която е оставила Мрачната книга в манастира толкова отдавна? Дали самият Ънсийли крал ни я е донесъл, защото можем да усещаме Фае и Фае Светини и това ни е правило идеални пазители за нея?

Внезапно Баронс се озова зад мен и надникна през рамото ми.

– Кара те да мислиш за себе си малко различно, а?

– Не съвсем. Имам предвид на кого му пука кой я е донесъл в манастира? Въпросът е, че ние сме пазителите.

– Това ли разбираш от бележките, госпожице Лейн? – измърка той.

Погледнах към него.

– Какво разбираш ти от тях? – казах отбранително. Не ми харесваше тонът му, както не ми харесваше и веселият блясък в тъмните му очи.

– Казват, че кралят бил ужасен, когато разбрал, че резултатът от неговия акт на изкупление е родил най-могъщото му извращение. Той го гонил от един свят в друг с еони, решен да го унищожи. Когато най-накрая го настигнал, битката им продължила векове и докарала няколко свята до руини. Но било твърде късно. Шинсар Дъб била станала напълно съзнателна. Мрачна сила сама по себе си. Когато кралят създал Шинсар Дъб, той бил по-велик, а Книгата била по-слаба. Тя била хранилище за злото на краля, но без енергия и стремежи. Но докато скитала, тя се развила, докато станала всичко, което бил кралят, че и повече. Създанието, изоставено от своя създател, се научило да мрази. Шинсар Дъб започнала да преследва краля – той замълча и ми показа една от вълчите си усмивки. – И какво още е могъл да създаде кралят? Може би цяла каста, която да може да проследи най-големия му враг, да го задържи и да го възпре, така че да не може да унищожи него? Ще ми кажеш ли, че никога не си помисляла за това?

Зяпнах. Ние бяхме добрите. Хора до същността си.

– Шийте зрящи – кучета пазачи на ЪК – подигра се той.

Бях смразена от думите му. Беше достатъчно лошо да открия, че съм осиновена и че родителите, които ме бяха отгледали, не бяха мои биологични родители. Какво намекваше той сега? Че не съм имала родители?

– Това е най-голямата купчина глупости, които съм чувала! – първо Даррок беше предположил, че съм камък. Сега Баронс предполагаше, че шийте зрящите са тайна каста Ънсийли.

– Ако върви като патица и квака като патица...

– Аз не съм патица!

– Защо това те обижда толкова? Силата е сила.

– Ънсийли кралят не ме е направил!

– Идеята те плаши. Страхът е от похабена емоция. Той е предпоследният чифт капаци. Ако не можеш да се изправиш пред истината за своята реалност, не можеш да бъдеш част от нея, не можеш да я контролираш. Можеш да хвърлиш кърпата и да се предадеш на прищевките на някой с по-силна воля. Харесва ли ти да бъдеш безпомощна? От това ли се възбуждаш? Затова ли в мига, когато вече ме нямаше, ти се обърна към копелето, което накара да те изнасилят?

– Е, какво сте ти и мъжете ти? – отговорих студено. – Още една от тайните касти на Ънсийли краля? Това ли сте вие, Баронс? Затова ли знаеш толкова много за тях?

– Не ти влиза в шибаната работа.

Той се обърна и продължи търсенето си.

Треперех и в устата ми имаше горчив вкус. Избутах документите, станах и излезнах на балкона, където стоях и се взирах в нощта.

Баронс ме беше разтърсил дълбоко с предположението си, че шийте зрящите бяха каста на Ънсийли. Трябваше да призная, че бележките на Даррок със сигурност можеха да бъдат тълкувани така.

Онази нощ стоях между двете Фае армии и мислех колко съм доволна, че съм като Ънсийли, укрепена от болка, по-малко лекомислена и чуплива.

А го имаше и онова тъмно гладко езеро в главата ми, което предлагаше толкова много необясними „дарове“, като руни, които бившето Фае беше разпознало, които го бяха накарали да се поколебае, руни, които Ънсийли принцовете мразеха силно.

Потреперих. Имаше нов въпрос, от който да съм обсебена, освен въпроса какво представлява Баронс.

Какво представлявах аз?

Осемнадесет

Когато си тръгнахме, сграбчих един Ежедневник на Дани от стълба пред сградата, плъзнах се на пътническата седалка на Вайпъра и започнах да го чета. Рожденият ù ден наближаваше. Усмихнах се леко. Знаех си, че ще каже на целия свят. Би го направила национален празник, ако можеше.

Не бях изненадана, че е била на улицата снощи и е видяла Ловеца да убива Даррок. Дани не приемаше заповеди от никого, дори от мен. Дали е била там, за да се опита сама да убие Даррок? Не бих се учудила.

Докато закопчавах колана, се чудех дали се е задържала достатъчно, за да види, че Ловецът беше обсебен от Шинсар Дъб и дали е решила да спести тази новина. Ако се беше задържала, какво мислеше за звяра, който ме отнесе? Вероятно е решила, че е някаква друга каста Ънсийли, която не е виждала преди.

Въпреки шока, че толкова много време е минало, докато бях в Сребрата, и че вече беше средата на февруари, трябваше да се сетя, че днес е Свети Валентин.

Погледнах горчиво към Баронс.

Никога не съм имала щастлив Свети Валентин. Винаги е бил в нюанси на гадното още от детската градина, когато Чип Джонсън изяде твърде много бисквити с глазура и оповръща новата ми рокля. Аз пиех плодов пунш и когато повръщаното ме достигна, получих неволен съчувствен спазъм и избълвах пунш навсякъде. Това беше отключило верижна реакция от повръщащи петгодишни, за която още не мога да мисля, без леко да ми се повдига.

Дори във втори и трети клас Свети Валентин е бил стресиращо изживяване за мен. Будех се, уплашена от мисълта, че трябва да отида на училище. Мама винаги даваше на Алина и на мен картички за всички от класа ни, но много майки не бяха толкова чувствителни. Седях на чина си със стаен дъх и се молех някой друг, освен Тантурко Томпсън и Блинки Брюър, да се е сетил за мен.

После в средното училище имаше танци, на които момичетата трябваше да канят момчетата, и това ми беше донесло само още напрежение. А за да станат нещата още по-лоши в това, което трябваше да бъде най-романтичният ден от годината, аз бях принудена да рискувам отказ от момчето на мечтите си и да се моля, че докато събера кураж, ще е останал някой друг, освен Тантурко и Блинки. В осми клас бях изчакала твърде дълго и никое от популярните момчета не беше свободно, затова на сутринта бях загряла челото си със сешоара, бях напръскала чаршафите си с вода и бях симулирала грип. Мама ме беше накарала да отида все пак. Белегът от изгоряно ме беше издал. Прибързано бях отрязала бретон в опита си да го прикрия и накрая се бях озовала на танците без кавалер, нещастна, с болезнено изгоряно чело и с лоша прическа.

Гимназията беше ми донесла цял нов комплект проблеми. Поклатих глава. Нямах настроение да съживявам тинейджърските ужаси. Хубавото в цялата работа беше, че този Свети Валентин можеше да бъде много по-лош. Поне щях да спя тази нощ с утешителното знание, че Баронс е жив.

– Накъде сега? – попитах.

Той се взираше право напред. Гърмящата змия се размърда в гърдите му.

Отбихме на улица „Ревемал“ 939, пред съборения вход на „Честър“ – клуба, който някога беше най-горещата точка в Дъблин за преситени богаташи и отегчени красавици, докато не беше унищожен на Хелоуин. Зяпах го невярващо.

Той паркира и изгаси двигателя.

– Няма да ходя в „Честър“! Те ме искат мъртва.

– И ако подушат страха ти, ще се опитат да те убият – той отвори вратата и излезе.

– Какво искаш да кажеш?

– На твое място бих се опитал да мириша на нещо друго.

– Защо трябва да влизам? – оплаках се. – Не можеш ли да посетиш другарчетата си сам?

– Искаш ли да видиш родителите си, или не?

Изскочих, тръшнах вратата и изтичах след него, заобикаляйки купчина отломки. Нямах представа защо ми го предлагаше (определено не защото се опитваше да бъде мил), но нямаше да пропусна този шанс. Животът ми беше толкова непредвидим, че нямаше да пропусна и една възможност да прекарам малко време с хората, които обичам.

Сякаш прочел мислите ми, той хвърли през рамо:

– Казах да ги видиш. Не да ги посетиш.

Мразех мисълта моите родители да бъдат държани в недрата на долнопробното Ънсийли свърталище, но трябваше да приема, че този клуб под земята, сред мъжете на Баронс, беше вероятно най-безопасното място за тях. Не можеха да се върнат в Ашфорд. Ънсийли принцовете знаеха къде живеят.

Единствените други възможности бяха манастирът, книжарницата или с В’лане. В манастира все още имаше Сенки, Шинсар Дъб го беше навестила неотдавна, а и не се доверявах на Роуина ни най-малко. Определено не исках да се мотаят около мен и да видят каква бъркотия е в душата ми. А В’лане с неясното му разбиране за хората можеше да реши да ги прати на някой бряг с илюзията за Алина. Това беше нещо, с което тате можеше да се справи, но определено щеше да бутне мама от ръба и след това можеше никога да не успеем да я върнем от там.

Значи „Честър“.

Това някога беше най-популярното място в града, достъпно единствено с покана. Мраморни колони ограждаха богато украсения вход към триетажния клуб, но сега пищните газови лампи във френски стил бяха изтръгнати от цимента и използвани като тарани срещу фасадата. Паднали покривни подпори бяха разбили световноизвестния, издялан ръчно бар и бяха пръснали елегантните прозорци с цветни стъкла. Знакът на клуба висеше на парчета над входа, буци бетон блокираха вратата и сградата беше силно нашарена с графити.

Новият вход се намираше отзад, скрит под незабележима, очукана метална врата в земята, близо до рухналите основи. Ако не знаете за клуба, не бихте погледнали отново към това, което изглеждаше като забравена врата за изба. Дансингът беше толкова надолу под земята и толкова добре звукоизолиран, че ако нямате суперслуха на Дани, никога не бихте разбрали, че там има купон.

– Не може да съм част от Ънсийли каста – казах му, докато отваряше вратата. – Аз мога да докосвам Сийли копието.

– Някои казват, че Ънсийли кралят създал шийте зрящите с неговата несъвършена Песен. Други казват, че е правил секс с човешки жени, за да основе кръвните линии. Може би кръвта ти е разредена достатъчно, за да не представлява такъв проблем.

Типичен Баронс. Имаше отговор за всички неща, които не исках да знам, но нито един за нещата, които исках да знам.

След като се спуснахме по една стълба, отворихме друга врата и слезнахме по още една стълба, стигнахме до истинския вход на клуба – индустриално фоайе с високи двойни врати.

От последното ми идване тук някой беше наел декоратор и беше заменил високите дървени врати с нови, които бяха черни и гладки, издържани в градски шик, толкова силно полирани, че виждах двойката, която ни беше последвала, отразена в тях. Тя беше облечена като мен в дълга прилепнала пола, ботуши с високи токчета и гарнирано с кожи палто. Той стоеше наблизо, тялото му беше приведено над нейното и изглеждаше като ходещ щит.

Трепнах. Не ни беше последвала никаква двойка. Не бях познала себе си. Не беше само това, че косата ми отново беше руса (черните врати отразяваха само форма и движение, не и цвят), просто аз изглеждах като някой друг. Стоях различно. Изчезнали бяха последните следи от бебешка мекота, които бях донесла с мен от Дъблин миналия август. Чудех се какво ще помислят за мен мама и тате. Надявах се да могат да видят през промените до Мак, която все още бях под всичко това. Бях развълнувана и нервна да ги видя.

Той бутна вратите.

– Стой наблизо!

Клубът ме удари като порив на преминала чувственост, издържан в хладен хром и стъкло, в черно и бяло – кулминацията на индустриалния мускул, облечен в манхатънски шик. Декорът обещаваше еротизъм без задръжки, удоволствие заради самото удоволствие, секс, за който си струва да умреш. Огромната вътрешност беше терасирана с дансинги, всеки обслужван от собствен бар на дузина различни поднива. Миниклубовете в клуба имаха свои собствени теми, някои елегантни върху полирани подове, други с тежки татуировки и градска разруха. Бармани и сервитьори отразяваха темите на техните подклубове, някои с разголени до кръста смокинги, други в кожа и вериги. На една тераса изключително млади сервитьори бяха облечени като ученици в униформи. На друга... обърнах се рязко. Няма да гледам, дори няма да мисля за този! Надявах се Баронс да държи родителите ми някъде далеч от тази поквара.

Въпреки че умствено съм подготвена да видя хора и Ънсийли да се смесват, да флиртуват и да образуват двойки, никога не съм готова за това. „Честър“ е анатема за всичко, което съм.

Фае и хора не са предвидени да се смесват. Фае са безсмъртни хищници без уважение към човешкия живот, а тези хора, достатъчно глупави, за да помислят дори за миг, че дребните им незначителни животи имат значение за Фае... Е, Риодан казва, че те заслужават да умрат и когато ги виждам на място като „Честър“, трябва да се съглася. Не можеш да спасиш хората от самите тях. Можеш само да се опиташ да ги събудиш.

Статиката на толкова много Ънсийли, струпани на едно място, беше оглушителна. С гримаса изключих звука на сетивата си.

Музиката се изливаше от едно ниво към следващото, застъпвайки се. Синатра пееше дует с Менсън, Зомби с Павароти. Посланието беше ясно: Ако го искаш, ние го имаме, ако го нямаме, ще го създадем за теб.

Все пак имаше една тема, която цялото заведение споделяше. „Честър“ беше украсен за Свети Валентин.

– Това е сбъркано – промърморих.

Хиляди розови и червени балони с висящи копринени въженца се носеха през клуба, украсени с послания, които варираха от сладки до нахакани и ужасяващи.

На входа на всеки миниклуб имаше огромна златна статуя на Купидон, държаща лък и дузини дълги златни стрели.

Човешкият контингент на клиентелата на „Честър“ преследваше балони от едно ниво на друго, катереше стълби, скачаше по столове, дърпаше балоните по-ниско и ги мушкаше със стрелите, което не схващах изобщо, докато не видях как от един изскочи парче сгъната хартия, а после десетина жени се струпаха на купчина, бореха се и се деряха като диви котки, решени да вземат наградата.

Когато една жена най-после се измъкна от купчината, стиснала съкровището си, три други я нападнаха, намушкаха я със стрелите си и ù я отнеха. После се обърнаха една срещу друга с шокираща жестокост. Един мъж изтича, грабна хартията и избяга.

Огледах се за Баронс, но бяхме разделени от тълпата.

Избутах висящо копринено въже от лицето си.

– Не искаш ли един? – избърбори една червенокоса, докато дърпаше въженцето на този, който току-що бях избутала.

– Какво има в тях? – попитах предпазливо.

– Покани, глупачке! Ако имаш късмет. Но не са много. Ако получиш една, ти позволяват да влезеш в частните стаи, за да ядеш от осветената плът на безсмъртните Фае за цялата нощ! – изчурулика тя в екстаз. – В други има подаръци!

– Например?

Тя мушна балона с нежна златна стрела и балонът се пукна, посипвайки зелена слуз, смесена с малки парчета гърчеща се плът.

– Джакпот! – закрещяха хората.

Измъкнах се от пътя точно навреме, за да не бъда стъпкана.

Червенокосата изписка:

– Ще се видим във Фае! – после вече беше на ръце и колене, облизваше пода и се бореше за парчета Ънсийли.

Отново се огледах за Баронс. Поне не миришех на страх. Бях твърде отвратена и ядосана. Започнах да си проправям път през пресата от потни, блъскащи се тела. Това беше моят свят? До това бяхме стигнали? Ами ако никога не вдигнехме отново стените? С това ли трябваше да живея тогава?

Започнах да блъскам хората от пътя си.

– Внимавай къде вървиш! – сопна се една жена.

– Спокойно, кучко! – изръмжа един.

– Да не си просиш сритване по задника? – заплаши ме някакъв мъж.

– Хей, красиво момиче!

Главата ми се врътна. Беше момчето със замечтаните очи, което работеше с Крисчън в Катедрата по древни езици в колежа Тринити, а когато стените паднаха, се беше хванало да работи като барман в „Честър“.

Последния път, когато го видях, имах зловещо преживяване, докато гледах отражението му в огледалото. Но ето че сега стоеше зад бар в черно и бяло, обграден с огледала, подхвърляше чаши и наливаше шотове с гладък, показен усет. Той, както и отражението му, изглеждаха като съвсем нормално младо страхотно момче със замечтани очи, които ме разтопяваха.

Нямах търпение да видя родителите си, но това момче непрестанно се появяваше, а аз вече не вярвах в съвпадения. Родителите ми трябваше да почакат.

Дръпнах стол до висок, мършав мъж в костюм на ситни райета и с цилиндър на главата, който разбъркваше тесте карти с костеливи ръце. Когато се обърна да ме погледне, аз трепнах и отклоних очи встрани. Не погледнах отново. Под ръба на цилиндъра му нямаше лице. Сенки се вихреха като тъмно торнадо.

– Да предскажа бъдещето ти? – попита той.

Поклатих глава, чудейки се как говори без уста.

– Не му обръщай внимание, красиво момиче!

– Да ти покажа коя си?

Поклатих отново глава с тихото желание да се махне.

– Сънувай ми песен!

Извъртях очи.

– Изпей ми линия!

Извърнах тяло от него.

– Покажи ми твоето лице и аз ще ти покажа моето! – картите изплющяха, докато ги разбъркваше.

– Виж, приятел, нямам желание да видя...

Спрях, физически неспособна да кажа друга дума. Отворих уста и я затворих, като риба, която отваря уста за вода, но аз отварях уста за думи. Сякаш всички изречения, с които бях родена, достатъчни да изкарат цял живот, бяха изсмукани от мен, оставяйки ме напълно празна, смълчана. Формата на мислите ми, начинът, по който щях да ги изразя, ми беше отнет. Всичко, което някога бях казала, всичко, което някога щях да кажа, беше в неговите ръце сега. Усетих ужасен натиск в главата си, сякаш някой чистеше мозъка ми с прахосмукачка от това, което бях. За миг ми хрумна откачената мисъл, че след малко главата ми ще бъда толкова празна, колкото беше неговата под цилиндъра, и само едно мрачно торнадо неспирно щеше да се върти в черепа ми. И може би, просто може би, след като вземеше всичко, което искаше от мен, под ръба щеше да се появи фрагмент от лице.

Сграбчи ме ужас.

Хвърлих обезумял поглед към момчето със замечтаните очи. Той се обърна и наля шот. Оформих с уста тиха молба към отражението му в огледалото зад бара.

– Казах ти да не говориш с тях – каза отражението на момчето със замечтаните очи.

Той наливаше и сервираше, движеше се от един клиент към друг, докато моята идентичност биваше изтривана.

Помогни ми! – крещяха очите ми в огледалото.

Момчето със замечтаните очи най-после се обърна отново към мен.

– Тя не е твоя – каза на високия сух мъж.

– Тя ми проговори.

– Погледни по-дълбоко!

След миг:

– Моя грешка – каза разбъркващото карти нещо.

– Не я повтаряй!

Така рязко, както бяха изчезнали, думите се върнаха. Мозъкът ми беше пълен с мисли и изречения. Бях завършена личност с идеи и мечти. Вакуума го нямаше.

Паднах от стола си и се запрепъвах надалеч от безликия мъж. На треперливи крака се отмъкнах на три стола по-нататък, покачих се отново и стиснах барплота.

– Той няма повече да те притеснява – каза момчето със замечтаните очи.

– Уиски! – изграчих.

Той плъзна шот от уиски от горния рафт по плота. Гаврътнах го и поисках второ. Ахнах, когато огънят избухна в мен. Въпреки че не исках нищо повече от това да оставя километър между мен и разбъркващото карти чудовище, имах въпроси. Исках да знам как момчето със замечтаните очи може да командва нещо такова. Също така какво беше безликото нещо?

– Фар дорка[12], красиво момиче.

– Мислите ми ли четеш?

– Няма нужда. Въпросът е изписан на лицето ти.

– Как убива? – обсебена съм от многото начини, по които Фае раздават смърт. Водя педантични бележки в дневника си за различните касти и техните методи на екзекуция.

– Смъртта не е негова цел.

– А какво е?

– То търси Лицата на Човечността, красиво момиче. Имаш ли едно, което да споделиш?

Не казах нищо. Нямах желание да знам повече. „Честър“ беше безопасна зона за Фае. При последното ми посещение в клуба ми беше дадено пределно ясно да разбера, че ако убия нещо в помещението, аз ще бъда убита. След като Риодан и мъжете му, така или иначе, ме искаха мъртва, тази вечер едва ли беше най-подходящата да изпробвам късмета си. Ако научех повече за него или ако убийствената тежест на копието в кобура под мишницата ми станеше по-голяма, можех да направя нещо прибързано.

– Някои неща не могат да бъдат убити толкова лесно.

Погледнах стресната към момчето със замечтани очи. То гледаше към ръката ми под палтото. Дори не бях усетила, че бъркам за копието.

– Фае е, нали? – попитах.

– Предимно.

– Значи как може да бъде убито?

– Трябва ли да бъде убито?

– Би се застъпил за него ли?

– А ти би ли забила копие в него?

Вдигнах вежда. Очевидно изискване за работа в „Честър“ беше да харесваш Фае и да имаш желание да задоволяваш уникалните им апетити.

– Не съм те виждал отдавна – промени той темата гладко.

– Не бях наоколо, за да бъда видяна – казах студено.

– Почти не беше и сега.

– Забавен си, нали?

– Някои смятат така. Как беше?

– Добре. Ти?

– Нормално.

Усмихнах се леко. Баронс не можеше да се мери с уклончивите отговори на момчето със замечтани очи.

– Отново си светла, красиво момиче.

– В настроение съм за промяна.

– Не само косата.

– Предполагам.

– Отива ти.

– Чувствам се добре.

– Може да не е полезно. Във времена като това. Къде беше? – той хвърли чаша във въздуха и гледах как се превърта лениво.

– В Сребрата, разхождах се из Белия палат, гледах как наложницата и Ънсийли кралят правят секс. Но прекарах най-много време в опити да разбера как да сгащя и да контролирам Шинсар Дъб.

Името на Книгата на Ънсийли краля сякаш изсъска във въздуха и усетих повея, когато всички Ънсийли в клуба обърнаха глави към мен в унисон.

За част от секундата клубът стихна и замръзна.

Позле звукът и движението се възстановиха с дрънченето на кристал, когато чашата за вино, която момчето със замечтани очи подхвърляше, удари пода и се разби.

През три стола високият сух мъж издаде задавен звук и колодата карти се пръсна във въздуха, запада по плота, в скута ми, на пода.

„Ха! – помислих. – Пипнах те, замечтани очи.“ Той беше играч в тази игра. Но кой беше той и за кой отбор играеше?

– Кой си ти наистина, момче със замечтани очи? И защо продължаваш да изскачаш?

– Така ли ме виждаш? В някой друг живот би ли ме завела на бала? Би ли ме запознала с родителите си? Би ли ме целунала за лека нощ на верандата?

– Казах „стой наблизо“ – изръмжа Баронс зад мен. – И не говори за скапаната Книга в това скапано място! Размърдай си задника, госпожице Лейн, веднага! – той хвана ръката ми и ме издърпа от стола.

Картите се разпиляха от скута ми, докато ставах. Една се пъхна в кожената яка на палтото ми. Извадих я и започнах да я хвърлям, но в последния момент спрях и я погледнах.

Фар дорка разбъркваше колода таро. Картата, която държах, беше обградена в червено и черно. В центъра Ловец летеше над град през нощта. Брегът беше тъмна граница за сребърното сияние на океана в далечината. На гърба на Ловеца, между големи, черни, махащи крила, седеше жена с разрошени къдрици, развяващи се около лицето ù. Между кичурите коса виждах устата ù. Тя се смееше.

Това беше сцената от съня ми онази нощ. Как бих могла да държа таро карта с един от моите сънища на нея?

Какви бяха останалите карти?

Погледнах към пода. До крака ми беше Петица Пентакли. Неясна жена стоеше на тротоара, взираше се през прозореца на един пъб към руса жена вътре, която седеше в сепаре и се смееше с приятелите си. Това съм аз, гледам Алина.

На Силата една жена седеше с кръстосани крака в църква, гола, взираше се в олтара, сякаш се молеше за опрощение. Аз след изнасилването.

Петицата Чаши показваше жена, която изглеждаше стряскащо като Фиона, стоеше в КДБ и плачеше. На фона можех да видя (наведох се, за да се взра по-отблизо) чифт от моите високи токчета? И моя айпод!

На Слънцето две млади жени се бяха изтегнали в бански – един с цвят на лайм, другия яркорозов, и попиваха слънчевите лъчи.

Имаше я и картата Смърт – закачулен мрачен жътвар с коса в ръка стоеше над окървавено тяло, отново женско. Аз и Малуш.

Имаше една с празна бебешка седалка, изоставена до купчина дрехи и бижута. Една от подобните на пергамент обвивки, които Сенките оставяха след себе си, стърчеше от седалката.

Прокарах ръка през косата си, избутвайки я назад, докато се взирах надолу.

– Пророчества, красиво момиче. Идват в най-различна форма и размер.

Погледнах нагоре към момчето със замечтани очи, но то вече не беше там. Погледнах надясно. Господин Висок, Раиран и Мършав също го нямаше.

На бара, зад прясно напълнен шот и Гинес, друга карта Таро с гръб в черно и сребърно беше поставена грижливо с лицето надолу.

– Сега или никога, госпожице Лейн! Нямам цяла нощ.

Глътнах шота и оставих чашата. После вдигнах картата и я пъхнах в джоба си за по-късно.

Баронс ме отведе до хромирано стълбище в дъното, охранявано от същите двама мъже, които ме бяха придружили до горния етаж, за да се видя с Риодан последния път, когато бях тук. Бяха огромни, облечени в черни панталони и тениски, с тежки мускулести тела и десетки белези по ръцете им. И двамата носеха автоматични оръжия със заглушители. И двамата имаха лица, които привличаха окото, но щом ги видиш, ти се приисква да погледнеш настрани.

Докато приближавахме, те размахаха оръжията си срещу мен.

– Какво прави тя тук, мамка му?

– Преживей го, Лор! – каза Баронс. – Когато кажа да скачаш, ще питаш колко високо.

Този, който не беше Лор, се засмя и Лор го удари в корема с приклада на пушката. Все едно удари стомана. Онзи дори не трепна.

– Мамка му, ако скоча! В сънищата ти. Изсмей се отново, Фейд, и ще си ядеш топките за закуска! Кучка! – изплю Лор в моята посока. Но не погледна към мен. Погледна към Баронс и мисля, че това ме избута през ръба.

Погледнах към двамата пазачи. Фейд се взираше право напред. Лор гледаше кръвнишки Баронс. Отделих се от Баронс и застанах точно пред тях. Погледите им дори не трепнаха. Сякаш не съществувах. Не се съмнявах, че мога да стоя там и да танцувам гола, а те все още биха гледали всичко друго, но не и мен.

Израснах в Дълбокия Юг, в сърцето на Библейския колан, където все още има неколцина мъже, които отказват да поглеждат жена, която не им е роднина. Ако една жена е с мъж, с когото трябва да говорят (независимо дали баща, приятел или съпруг), те гледат мъжа през цялото време. Ако жената задава въпроси и те изобщо си направят труда да отговорят, насочват отговора си към мъжа. Дори се извръщат леко, сякаш ако я зърнат с периферното си зрение може да ги осъди на вечно проклятие. Когато ми се случи за първи път, бях на петнайсет и бях втрещена. Продължавах да задавам въпрос след въпрос, опитвайки се да накарам стария Хатфийлд да погледне към мен. Бях започнала да се чувствам невидима. Накрая застанах право пред него. Той запъна по средата на изречението.

Татко се беше опитал да ми обясни, че старецът е смятал, че изказва уважение. Че било учтивост към мъжа, на когото принадлежи жената. Не успях да подмина думите „мъжа, на когото принадлежи жената“. Беше свързано с притежанието, чисто и просто. И очевидно Лор, който според Баронс дори не знаеше в кой век е, все още живееше във време, когато жените са били притежавани. Не бях забравила коментара му за Кастео, който не е проговарял от повече от хиляда години. Колко стари бяха тези мъже? Кога, как, къде бяха живели?

Баронс пое ръката ми и ме обърна към стълбището, но аз се отърсих и се обърнах отново към Лор. Лошият натиск ми идваше в повече. Не бях камък. Не бях създадена от Ънсийли краля. И не бях предател.

За едно от тези неща можех да поспоря задоволително.

– Защо да съм кучка? – настоях. – Защото мислиш, че съм спала с Даррок?

– Накарай я да млъкне, преди да я убия! – каза Лор на Баронс.

– Не говори на него за мен! Говори на мен за мен! Или мислиш, че не заслужавам да ме погледнеш, защото когато вярвах, че Баронс е мъртъв, се съюзих с врага, за да постигна целите си? Колко ужасно от моя страна! – подиграх се аз. – Предполагам, че е трябвало просто да легна и да умра с циврене. Това щеше ли да те впечатли, Лор?

– Разкарай кучката от лицето ми!

– Предполагам, че съюзяването ми с Даррок ме прави... ами – знаех каква дума Баронс мрази и бях в настроение да я изпробвам върху Лор – наемник, нали? Можеш да ме обвиниш в това, ако искаш. Или можеш да си извадиш главата от задника и да ме уважаваш за това.

Лор завъртя глава и погледна към мен, сякаш съм започнала да говоря неговия език. За разлика от Баронс, думата, изглежда, не го притесняваше. Всъщност, изглежда, я разбираше, дори я оценяваше. Нещо проблясна в студените му очи. Бях запалила интереса му.

– Някои хора не биха видели предател, когато погледнат към мен. Някои биха видели оцеляващ. Наричай ме каквото искаш! Аз спя добре нощем. Но ще гледаш мен, когато го казваш. Или ще се навра толкова близо в лицето ти, че ще ме виждаш със затворени очи. Ще ме виждаш в кошмарите си. Ще прогоря образа си върху клепачите ти. Престани да ме критикуваш! Не съм жената, която бях. Ако искаш война с мен, ще я имаш. Само опитай! Просто ми дай извинение да отида да си играя в онова тъмно място в главата ми!

– Тъмно място? – измърмори Баронс.

– Сякаш ти нямаш такова! – сопнах се. – Твоята пещера кара моята да изглежда като бял плаж в слънчев ден – избутах ги и тръгнах към стълбите. Стори ми се, че чувам тътен на смях зад мен и погледнах през рамо. Тримата мъже се взираха в мен с мъртви, безчувствени погледи на екзекутори.

Но, хей! Те всички гледаха.

Следващият етаж се простираше зад хромиран парапет. Арки с гладки тъмни стъклени стени без врати или дръжки.

Нямах представа колко стаи има там горе. От размера на помещението долу съдех, че можеше да са петдесет или повече.

Вървяхме покрай стъклените стени, докато някакъв малък детайл, който не можех да различа, показа вход. Баронс притисна длани до стъкления панел, който се плъзна настрани, после ме бутна в стаята. Той не влезе след мен, а продължи по тъмния коридор в друга посока.

Панелът се плъзна и се затвори зад мен, оставяйки ме сама с Риодан в стаята, която беше сърцето на „Честър“. Беше направена изцяло от стъкло – стени, под, таван. Можех да виждам навън, но никой не можеше да види вътре.

По обиколката на тавана бяха наредени десетки малки монитори, захранвани от камери, обхващащи всяко помещение в клуба, сякаш не можеше да се види достатъчно какво става просто като погледнеш под краката си. Останах там, където бях. Всяка стъпка по стъкления под е като скок на доверие, когато единствената сигурна повърхност, която можеш да видиш, е на дванайсет метра под теб.

– Мак – каза Риодан.

Стоеше зад бюро, наведен в сянка. Голям мъж, тъмен в бялата риза. Единствената светлина в стаята идваше от мониторите над главите ни. Исках да скоча през стаята и да го нападна, да издера очите му, да го хапя, да го удрям, да го намушкам с копието ми. Бях удивена от дълбочината на враждебността, която изпитвах.

Той ме беше накарал да убия Баронс.

Високо на скалата двамата бяхме били, рязали и мушкали мъжа, който ме беше пазил жива почти от деня, в който пристигнах в Дъблин. И се бях чудила с дни, които изглеждаха като години, дали Риодан иска Баронс мъртъв.

– Мислех, че си ме подмамил да го убия. Мислех, че си го предал.

– Не спирах да ти казвам да се махнеш. Не го направи. Не трябваше да виждаш какво е той.

– Искаш да кажеш какво сте всички вие – поправих го. – Всички вие деветимата.

– Внимавай, Мак! За някои неща не се говори. Никога.

Посегнах за копието си. Той можеше да ми каже истината на скалата, но също като Баронс ме беше оставил да страдам. Колкото повече мислех как те двамата са премълчали истината, която можеше да ми спести толкова много агония, толкова повече се ядосвах.

– Просто искам да съм сигурна, че когато те намушкам, ще се върнеш, за да мога да го направя отново.

Копието беше в ръката ми, но внезапно тя се озова в огромен юмрук, а върхът на копието беше насочен към собственото ми гърло.

Риодан можеше да се движи като Дани, като Баронс и останалите. Толкова бързо, че не можех да се защитя. Стоеше зад мен, увил ръка около кръста ми.

– Никога не отправяй тази заплаха! Пусни го, Мак! Или ще ти го отнема завинаги – той ме мушна с върха на копието предупредително.

– Баронс не би ти позволил да го направиш.

– Може да се изненадаш какво би ми позволил да направя Баронс.

– Защото смята, че съм предател.

– Сам те видях с Даррок. Чух те в уличката онази нощ. Когато дела и думи са на една страна, истината е ясна.

– Вярвах, че и двамата сте мъртви. Какво очакваше? Същият инстинкт за оцеляване, на който се възхищавате, когато става за вас, ви обижда, когато се проявява у мен. Мисля, че това те тревожи. Прави ме по-непредвидима, отколкото ти харесва.

Той насочи ръката ми към кобура и затъкна копието обратно.

– „Непредвидима“ е ключовата дума. Обърна ли се, Мак?

– Изглежда ли да съм се обърнала?

Докосна леко кичур коса от лицето ми и го затъкна зад ухото ми. Излъчваше същия вид енергия като Баронс – жега, мускули и опасност. Когато Баронс ме докосва, това ме възбужда. Но когато Риодан стои зад мен, приковал ме с ръка от стомана, докосвайки ме нежно – това ме плаши до смърт.

– Нека ти кажа нещо за обръщането, Мак! – каза той тихо в ухото ми. – Повечето хора са добри и понякога правят нещо, което знаят, че е лошо. Някои хора са лоши и се борят всеки ден да държат нрава си под контрол. Други са покварени в същината си и не им пука, стига да не ги хванат. Но злото е напълно различно създание, Мак. Злото е лошо, което вярва, че е добро.

– Какво казваш, Риодан? Че съм се обърнала и съм твърде глупава, за да го знам?

– Ако обувката пасва.

– Не. Любопитна съм. В кой лагер сте ти и Баронс? Може би сте покварени в същината си и не ви пука?

– Защо мислиш, че Книгата уби Даррок?

Знаех накъде води това. Теорията на Риодан беше, че не аз проследявах Шинсар Дъб, а тя продължаваше да намира мен. Щеше да ми каже, че е убила Даррок, за да улесни целта си да се приближи до мен. Грешеше.

– Уби Даррок, за да го спре. Каза ми, че никой няма да я контролира. Сигурно е научила от мен, че Даррок знаеше пряк път за задържането и използването ù и тя го е убила, за да не науча аз или някой друг.

– Как го научи от теб? Приятен разговор на чаша чай?

– Намери ме в нощта, когато спах в апартамента на Даррок. Тя... чете ума ми. Вкусва ме, опознава ме, говори.

Ръката му се стегна болезнено на кръста ми.

– Нараняваш ме.

Ръката му се отпусна едва забележимо.

– Каза ли на Баронс това?

– Баронс не беше в настроение за разговори.

Риодан вече не стоеше зад мен. Отново беше на бюрото си. Разтрих стомаха си, облекчена, че вече не ме докосва. Толкова много приличаше на Баронс, че тялото му до моето ми действаше обезпокоително на много нива. Не можех да видя много от лицето му в сенките, но нямаше нужда. Той беше толкова ядосан, че нямаше доверие в себе си да не ме нарани, ако останеше близо.

– Шинсар Дъб може да улавя мисли в ума ти? Обмисляла ли си възможните усложнения от това?

Свих рамене. Не бях имала много време да обмислям каквото и да било. Бях толкова заета да скачам от тигана в огъня и обратно в тигана, че размишленията върху различните възможности не бяха на челно място в списъка с приоритетите ми. Кой би се тревожил от потенциални усложнения, когато истинските продължаваха да те ритат в зъбите?

– Това значи, че тя знае за нас – каза той сковано.

– Първо: Какво те засяга? Второ: Едва ли знам нещо за вас изобщо, така че не може да е научила много.

– Убивал съм и за по-малко.

В това не се съмнявах. Риодан беше студен като камък и не страдаше от вътрешни конфликти.

– Ако изобщо си е дала труда да обере информация за вас, единственото, което знае, е, че вие двамата сте мъртви, а не сте.

– Не е вярно. Знаеш много повече, а това, че книгата може изобщо да знае за нас, трябваше да е първото нещо, което си казала на Баронс в мига, в който се промени и ти разбра, че е жив.

– Е, прости ми, по дяволите, че бях шокирана, когато осъзнах, че не е мъртъв! Защо не ми каза, че той е звярът, Риодан? Защо трябваше да го убием? Знам, че не е защото не може да се контролира, когато е звяр. Той се контролираше снощи, когато ме спаси от Книгата. Може да се променя, когато пожелае, нали? Какво стана в Сребрата? Мястото ли оказва някакъв ефект върху вас? Може би ви прави неконтролируеми?

Едва не се плеснах по челото. Баронс ми беше казал, че се татуира с черни и червени защитни руни, защото използването на черна магия си има цена, освен ако не вземеш мерки да се защитиш срещу отката. Дали използването на АУ е изисквало най-черния вид магия, за да подейства? Дали би изпълнило искането му магически да го транспортира до мен, независимо къде съм, но да го прехвърли в най-мрачната му, най-дивата му версия като цена?

– Заради начина, по който той стигна там, нали? – казах. – Магията, която двамата сте създали, го е пратила при мен, както е трябвало, но цената е била да се превърне в най-малкия общ знаменател от самия него. Ненормална машина за убиване. Което той е сметнал за приемливо, защото ако умирам, вероятно ще ми трябва машина за убиване. Защитник, който да се появи и да покоси всички мои врагове. Това е, нали? – Риодан беше напълно неподвижен. Дори и мускул не трепваше по лицето му. Не бях сигурна дали диша.

– Знаел е какво ще стане, ако натисна АУ и сте направили планове как да се справите – това беше Баронс. Винаги мисли, винаги оценява рисковете, когато съм замесена аз. – Татуирал ме е, за да надуши белега си на мен и да не ме убие. А ти е трябвало да го проследиш. Затова двамата носите тези гривни. За да можете да се намирате. И да го убиеш, за да може да се върне в човешката си форма, а аз никога да не разбера. Аз съм спасена и нямам никаква идея, че Баронс го е направил или че понякога се превръща в звяр. Но ти се издъни. И затова той ти беше бесен сутринта по телефона. Твоят провал да го убиеш е пуснал котката от чувала.

Един малък мускул заигра на челюстта му. Беше вбесен. Определено бях права.

– Той винаги може да надхитри цената на черната магия – възхитих се аз. – Когато го убиеш, той се връща точно същият, какъвто е бил преди, нали? Може да татуира цялото си тяло със защитни руни, а когато му свърши кожата, се самоубива, за да може да се върне чист и да започне отначало – затова татуировките му не бяха винаги едни и също. – Говорим за истинска карта „измъкни се от затвора“! И ако ти не беше оплескал плана, никога нямаше да разбера. Твоя е вината, че знам, Риодан. Това, мисля, означава, че не трябва да убиваш мен, а себе си. О, не, чакай! – казах саркастично – Това не би подействало, нали?

– Знаеш ли, че докато беше в Сребрата, Книгата посети манастира.

Трепнах.

– Дани ми каза. Колко шийте зрящи уби?

– Няма значение. Защо мислиш, че е отишла в манастира?

Няма значение, друг път! Да си неспособен да умреш (все още ми беше трудно да го възприема и не бях сигурна, че мога да намеря изобретателни начини да го изпробвам) му беше дал високомерието на Фае и презрение към смъртните.

– Нека позная! – казах язвително. – Това някак също е по моя вина?

Риодан натисна бутон на бюрото си и каза в интеркома:

– Кажи на Баронс да ги остави, където са! По-безопасно е там. Ще я доведа при тях. Имаме проблем. Голям – той освободи бутона. – Да – каза на мен, – твоя е. Мисля, че когато не е могла да те намери, е отишла в манастира да те търси, опитала се е да хване следите ти.

– И другите ли вярват в това, или е твоя лична заблуда? Перспектива, Риодан! Намери перспектива!

– Не на мен ми трябва.

– Защо ме мразиш?

– Нямам никакви емоции към теб, Мак. Грижа се за моето. Ти не си моя – той мина край мен, притисна длани към вратата и застана да чака да изляза. – Баронс иска да видиш родителите си, затова помни, че са тук! С мен.

– Чудесно! – измърморих.

– Позволявам да живеят против убеждението ми като услуга към Баронс. А услугите ми свършват. Помни и това!

Деветнадесет

− Сложил си ги в стъклена стая? Не можа ли да им осигуриш малко уединение? – взирах се в родителите си през стената. Въпреки че беше уютно обзаведена с килими, легло, диван, малка маса и два стола, стаята беше направена от същото стъкло, като кабинета на Риодан, само че наопаки. Мама и тате не можеха да виждат навън, но всички останали можеха да виждат вътре.

Погледнах наляво. Душът имаше някаво ограждение, тоалетната нямаше.

– Те знаят ли, че хората могат да ги виждат?

– Аз им пощадявам живота, а ти искаш уединение! Не е заради теб. Или тях. Това е застраховка за мен – каза Риодан.

Баронс се присъедини към нас.

– Казах на Фейд да донесе чаршафи и тиксо.

– За какво? – бях ужасена. Дали щяха да увият родителите ми в чаршафи и да ги облепят с тиксо?

– Могат да залепят чаршафи по стените.

– О! – казах. – Благодаря! – промърморих. За момент замълчах и ги гледах през стъклото. Татко седеше на дивана срещу мама, държеше ръцете ù и говореше тихо. Беше здрав и красив както винаги, а допълнителното сребро в косата му само го правеше да изглежда по-изискан. Мама имаше изцъкления поглед, който добиваше, когато не може да се справи, и знаех, че той вероятно ù говори за нормални, ежедневни неща, за да я върне в реалност, с която можеше да се справи. Не се съмнявах, че я уверява, че всичко ще бъде наред, защото това правеше Джак Лейн. Излъчваше безопасност и сигурност, караше те да вярваш, че може да достави всичко, което е обещал. Това го правеше толкова добър адвокат, толкова чудесен баща. Никое препятствие не изглеждаше твърде голямо, никоя заплаха не беше твърде страшна, щом тате беше наоколо.

– Трябва да говоря с тях.

– Не – каза Риодан.

– Защо? – настоя Баронс.

Поколебах се. Не бях казвала на Баронс, че съм ходила до Ашфорд с В’лане, не бях признала, че съм подслушала разговор между родителите си, в който обсъждаха обстоятелствата около нашето осиновяване, нито че татко беше споменал пророчество за мен – това, в което се твърдеше, че накрая обричам целия свят.

Нана О’Райли – деветдесетгодишна жена, която с Кат посетихме в дома ù до морето, беше споменала две пророчества. Едно, което обещаваше надежда, другото – предупреждение за гибел на Земята. Ако наистина бях част от тях, бях решена да изпълня първото. Исках да знам повече за второто, за да мога да го избегна.

Исках имената на хората, с които татко беше говорил преди всички тези години, когато е отишъл до Ирландия, за да търси медицинското досие на Алина, когато тя беше болна. Исках да знам точно какво са му казали.

Но нямаше начин да попитам за това пред Баронс и Риодан. Ако усетеха дори най-слабия полъх за някакво пророчество, в което се твърди, че обричам света, можеше да ме заключат и да изхвърлят ключа.

– Липсват ми. Трябва да знаят, че съм жива.

– Знаят. Записах как влизаш, а Баронс им показа записа – Риодан направи пауза, после добави: – Джак настоя.

Погледнах рязко Риодан. Това да не беше лека усмивка на лицето му? Той харесваше баща ми. Бях го чула в гласа му, когато го нарече Джак. Той го уважаваше. Засиях вътрешно. Винаги съм се гордяла с баща ми, но когато някой като Риодан го харесва... Въпреки че не можех да понасям собственика на „Честър“, го приех като комплимент.

– Жалко, че не си наистина негова дъщеря. Той има силна кръв.

Хвърлих му поглед, който бях научила от Баронс.

– Никой не е сигурен точно откъде си дошла, нали, Мак?

– Биологичната ми майка е Айла О’Конър, водач на Убежището на шийте зрящите – информирах го студено.

– Нима? Защото поразрових, когато Баронс ми каза какво е казала старата О’Райли, и се оказва, че Айла е имала само едно дете, не две. Името ù е Алина. А тя е мъртва.

– Очевидно не си разровил достатъчно дълбоко – отвърнах. Но внезапно се почувствах неспокойна. Значи затова Нана ме беше нарекла Алина. – Сигурно ме е родила по-късно. Нана просто не е знаела.

– Айла е била единственият член на Убежището, оцелял след нощта, в която Шинсар Дъб се е освободила от затвора си.

– Откъде намираш информация? – настоях аз.

– И не е имало „по-късно“ за нея.

– Откъде знаеш това? Какво знаеш за майка ми, Риодан?

Риодан обърна очи към Баронс. В погледа, който си размениха, се четяха томове, но за съжаление нямах представа на какъв език.

Изгледах свирепо Баронс.

– А се чудиш защо не ти се доверявам? Ти не ми казваш нищо!

– Остави! Аз ще се оправя с това – каза Баронс на Риодан.

– Предлагам да свършиш по-добра работа!

– А аз предлагам да си го начукаш!

– Тя не ти е казала, че Книгата я е посетила онази нощ при Даррок. Рови в ума ù, вади мислите ù.

– Мисля, че избира само тези на повърхността – казах бързо. – Не всичко.

– Убила е Даррок, защото е научила от нея, че той знае пряк път. Чудя се какво още е научила.

Баронс завъртя глава към мен и ме загледа втренчено.

Не си ми казала нищо за това?

Ти не си ми казал нищо за майка ми? Какво знаеш за нея? За мен?

Тъмните му очи обещаваха наказание за пропуска ми.

Моите също.

Мразех това. С Баронс бяхме врагове. Това объркваше ума ми и нараняваше сърцето ми. Бях скърбяла за него, сякаш бях изгубила единствената личност, която имаше значение за мен, а сега ето ни тук – отново противници. Беше ли ни отредено да бъдем вечни врагове?

Един от нас трябва да се довери на другия – казах му.

Ти първа, госпожице Лейн!

Това беше целият проблем. Никой от нас нямаше да рискува. Аз имах дълъг списък с причини защо да не го правя и те бяха солидни. Татко би могъл да отнесе случая чак до Върховния съд, защитавайки моята страна. Баронс не вдъхваше доверие. Дори не си даваше труда да опита.

Когато адът замръзне, Баронс.

Същата скапана страница, госпожице Лейн. Същата скапана...

Преместих погледа си на средата на изречението му – очният еквивалент на размахан среден пръст.

Риодан ни гледаше строго.

– Разкарай се! – предупредих го. – Това е между него и мен. Ти трябва само да държиш родителите ми в безопасност и...

– Малко е трудно, когато си толкова шибано непредвидима.

Вратата се отвори с трясък и Лор и двама други се вмъкнаха вътре. От тях се излъчваше толкова плътно напрежение, сякаш изсмукваше кислорода от стаята.

Фейд вървеше след тях, носеше куп чаршафи и тиксо.

– Никога няма да познаеш какво влезе току-що в клуба! – каза Лор на Риодан. – Кажи ми да се променя! Кажи думата!

Очите ми се присвиха. Лор се нуждаше от разрешението на Риодан? Или беше учтивост в неговия клуб?

– Шинсар Дъб, нали? – Риодан изгледа Баронс многозначително. – Защото е ровила в ума на Мак и сега знае къде да ни намери.

– Толкова си шибано параноичен, Риодан! Защо изобщо да иска да ви намери? – попитах.

– Може би – каза един от мъжете – бихме били проклето добър превоз за нея, а не обичаме да ни използват.

– Нищо ли не си я научил за стратегия? – изстреля Риодан към Баронс.

– Не съм имал толкова много време – каза Баронс.

– Сийли. Шибан принц – каза Лор. – Има още няколко- стотин Сийли от дузина различни касти, които чакат отвън. Заплашва с война. Настоява да затвориш мястото, да спреш да храниш Ънсийли.

Ахнах.

– В’лане?

– Ти си му казала да дойде! – обвини ме Риодан.

– Тя го познава? – избухна Лор.

– Това е другото ù гадже – каза Риодан.

– Освен Даррок? – попита един от другите.

Лор погледна свирепо Баронс.

– Кога ще помъдрееш и ще затвориш устата на тази кучка завинаги?

Нивото на тестостерон се издигаше заплашително. Внезапно се притесних, че може всички да се превърнат в зверове. Щях да се озова насред глутница ръмжащи чудовища с нокти, зъби и рога, а не мислех изобщо, че белегът на Баронс ще ме защити от останалите петима. Дори не бях сигурна, че ще свърши работа и за него.

– Мислите, че Сийли са тези, от които трябва да се тревожите? – попита Фейд.

– От какво, мамка му, мислиш ти, че трябва да се тревожим? – каза Баронс нетърпеливо.

Фейд завъртя пушката си и изстреля дузина куршума в Баронс, преди някой да успее да помръдне.

– От мен.

Двадесет

Единствената причина да подейства беше, че Фейд го хвана неподготвен. Баронс може да се движи толкова бързо, че да го застреляш не е най-лесният начин да го убиеш.

Но той не очакваше Фейд да го застреля, а Фейд е бърз колкото Баронс.

Не знам какво са Баронс и другите, но докато някой не ми каже нещо различно, ще приемам, че всички са еднакви. Те имат засилени сетива – мирис, зрение и слух. Баронс има силата на десетима мъже, а костите му са изключително издържливи. Предполагам, че трябва да са, за да може да се трансформира така. Виждала съм Баронс да пада от десет метра и да се приземява на краката си, леко като котка.

Фейд изненада всички. Успя да застреля и Риодан, преди другите да го нападнат и да му отнемат оръжието.

Фейд се препъна назад до стената и аз помислих колко е странно, че е изгубил оръжието си, но все още държи чаршафите.

– Какво става, Фейд? – изръмжа Лор. – Отново ли си забрави лекарствата?

Фейд ме погледна.

– Родителите ти са следващите – измърка той. – Ще унищожа всичко, което обичаш, МакКайла.

Поех си дъх ужасена. Риодан не беше параноичен. Беше прав. Шинсар Дъб беше преровила мислите ми, беше взела информация за тях от ума ми и беше действала бързо.

Беше тук – в стаята с мен!

Беше научила за „Честър“ и беше дошла да огледа, да види какво може да се види.

Бях излязла от Сребрата преди три дни и това беше трети пореден ден, в който тя ме намираше!

Наистина ли беше моя вината, че беше отишла в манастира, защото не е могла да ме намери в Дъблин? Дали бях непряко отговорна за всички шийте зрящи, които бяха умрели онази нощ? Откога е била тук и е скачала от един на друг, проправяйки си път към мен?

Достатъчно дълго, за да открие родителите ми...

– В чаршафите е! – извиках. – Вземете чаршафите! – съжалих за думите си в мига, в който ги казах. Който и да я докоснеше, също щеше да бъде обладан, а другите все още имаха оръжия. – Не, не пипайте чаршафите! – изпищях.

Фейд се раздвижи и изчезна.

Другите го последваха, оставяйки ме сама.

Хвърлих се към вратата, но тя се затвори преди да стигна до нея, а нямах представа как да я отворя. Притисках длани като обезумяла на десетина места без успех.

Обърнах се и се загледах в другата стая. Ако Шинсар Дъб стигнеше до родителите ми... ако Фейд я вкараше вътре... ако ги убиеше...

Не можех да понеса да мисля за това.

Родителите ми се бяха изправили и гледаха към мен, но знаех, че не могат да ме видят. Просто се взираха в посоката, от която бяха дошли изстрелите.

Вратата изсъска, отвори се и се затвори зад мен.

– Трябва да те измъкна от тук – изръмжа Лор.

Завъртях се с копието в ръка.

– Откъде да знам, че не си Книгата?

– Виж ме! Къде бих могъл да я скрия?

Панталоните и ризата прилепваха към мускулестото му тяло като втора кожа. Проверих обувките му. Ботуши.

– Свали ги!

Той ги изрита.

– Сега ти! Сваляй палтото!

Свалих го.

– Полата също!

– Нямаме време за това – сопнах се. – Родителите ми...

– Фейд напусна клуба. В безопасност са засега.

– Това не е достатъчно.

– Ще вземем мерки. Сега сме нащрек. Някой трябва да я внесе вътре. Никой няма да влиза в горните нива на клуба или в килията на родителите ти с дрехите.

Веждите ми се стрелнаха нагоре. Това щеше да е истински шок за мама.

– Казах да свалиш полата!

– Как би могъл Фейд да ми я е подал?

– Малко вероятно е. Но не поемам рискове.

Въздъхнах, разкопчах полата и я пуснах. Пуловерът ми беше прилепнал. Носех черни прашки. Ботушите ми бяха плътно по краката ми. Нямаше къде да скрия книга.

– Щастлив ли си?

– Едва ли.

Докато закопчавах полата, хвърлих последен, жаден поглед към родителите си и се обърнах. Трепнах силно, докато той минаваше през рухналото тяло на Баронс.

Ето го мъртъв. Отново.

Знаех, че не е наистина мъртъв или поне нямаше да бъде задълго, но скръбта ми беше твърде прясна, а емоциите ми твърде усложнени.

– Колко време, докато той... – не успях да довърша, ужасена от частицата плач в гласа ми.

– Какво ти пука?

– Не ми. Имам предвид... Аз просто... Мамка му! – обърнах се и ударих стената с юмрук. Не ми пукаше, че родителите ми може да чуят глухото тупване или че стената потръпваше от ударите ми. Не ми пукаше какво мисли Лор за мен. Мразех Баронс да е мъртъв. Мразех го. Без причина. Без да го разбирам.

Удрях, докато Лор не хвана окървавения ми юмрук и не ме издърпа.

– Колко? – настоях. – Искам да знам! Отговори ми или мисли му!

Той се ухили леко.

– Какво? Ще ме нахраниш с кървави руни?

Намръщих се.

– Вие всичко ли си разказвате?

– Не всичко. При-я ми звучеше шибано очарователно. Така и не разбрах подробностите.

– Колко? Отговори ми! – използвах Гласа, за да го принудя.

– Не съм сигурен този път. Но няма да е толкова дълго, колкото последния път. И ако някога отново опиташ Гласа върху мен, жено, ще убия родителите ти лично!

Двадесет и едно

− Какво трябва да направи един принц, за да получи целувка за Свети Валентин, МакКайла?

Думите се понесоха в мрака. Сякаш Ерос тичаше по кожата ми и ме бодеше със стотици мънички стрели. Дори с предизвикан от състоянието ми на При-я имунитет, все още тръпна от музикалния, чувствен глас на В’лане. Вече не започвам да се събличам, когато се появи, но дълбоко в мен има едно слънчево момиче, което не спира да го иска, особено когато той е игрив и съблазнителен.

Колко дни на Свети Валентин в живота ми са завършвали с целувка?

Можех да ги преброя на два пръста.

И това бяха прилични целувки, не страхотни. Определено нищо, което да разтърси света на една жена.

Спрях с ръка на бравата на „Книги и дреболии Баронс“. Баронс беше сменил ключалките на гаража и на задната врата, затова трябваше да паркирам Вайпъра в уличката и да обиколя отпред. Беше тежка нощ. И исках тя да свърши. Исках завивки над главата си и дълбок сън без сънища.

Едва преди няколко часа се бях утешавала с мисълта, че дори Баронс да ми е бесен, поне щях да спя тази нощ с утешителното знание, че е жив.

Да. Честит Свети Валентин!

– Вярвам, че човешките мъже подаряват цветя.

Внезапно бях обградена от нежния аромат на рози. Появи се букет, затъкнат в ръката ми. Венчелистчетата гъделичкаха носа ми. Земята под краката ми беше осеяна с тях. Росни, сочни, те изпускаха неземен, остър аромат.

Подпрях чело на черешовата врата. Можех да видя разрушения магазин през прозорците.

– И ти ли си дошъл, за да ме обвиниш, че съм предател? – би било типично за Фае да ме обсипе с подаръци, докато ме заплашва. Нямаше повече да се оправдавам. Да видя безжизнените очи на Баронс едва не ме беше върнало отново на ръба на скалата. Нямах представа защо толкова трудно понасях да го виждам мъртъв, когато знаех, че не е точно мъртъв. Лор ме беше уверил, че ще се върне, въпреки че не можеше да каже кога. Защо не можеше да каже кога? Трябваше ли тялото на Баронс да се излекува и дали определени рани отнемаха повече време от други?

Не можех да изхвърля картината от главата си. Сега имах две видения за Баронс, с които да се измъчвам – изкормен и застрелян. На всичко отгоре бях ужасена за родителите си. Ужасена колко лесно Книгата беше проникнала до най-близките ми. Вече не можех да оспорвам убеждението на Риодан, че Книгата ме намира. Че си играе с мен. Но защо просто не ме убие и не се свърши? Наистина ли мислеше, че аз, както каза Риодан, ще се „обърна“? Нищо у Шинсар Дъб нямаше логика. Понякога ми причиняваше смазващо главоболие и можех да я усетя, че идва от километър. Друг път, като тази вечер, нямах представа, че е в една стая с мен.

Тя убива всички, които имат контакт с мен. Но не и мен. Наранява ме, но винаги ме оставя жива. Защо?

Бях настояла Лор да премести мама и тате извън Дъблин. Той отказа дори да го обмисли. Каза, че никой от тях няма да си мръдне пръста, ако Баронс не им каже. Дотук с настояванията им за главата ми. Очевидно Баронс имаше последната дума за всичко.

Винаги можех да принудя В’лане да се пресее вътре, да ги вземе и да ги прехвърли някъде на сигурно място, само че... Е, може би е само кръвта ми на шийте зрящ, но просто не мога да поверя родителите си на Фае.

– Не съм глупак, МакКайла. Ти разиграваше Даррок. Единственият ми въпрос е защо.

Сякаш тежест падна от раменете ми. Крайно време беше някой да ми повярва. Мислех, че ще е В’лане.

– Благодаря! – казах просто.

Обърнах се и очите ми се разшириха одобрително. В’лане винаги е видение. Беше се заглушил, беше навлякъл „човешката“ си форма, но това слабо намаляваше неземната му съблазън. В черни панталони, ботуши и черен кашмирен пуловер, с дълга коса, разливаща се по гърба му, и кадифена кожа, поръсена със злато, той изглеждаше като паднал архангел.

Тази нощ беше дори още по-величествен. Чудех се дали това, че води армията на Сийли, му е дало цел, която му е липсвала, дали вече не е просто безсмъртен, обзет от скука и дребнави желания, а се превръща в истински водач на народа си. Щеше да е доста зает да се опитва да води Сийли двора. Може би ако Джейни и Бранителите бяха отстреляли и вкарали в клетка достатъчно от тях, щяха да си извадят главите от пясъка. Малко трудности и страдания биха направили услуга на Сийли.

– Никога не си се съмнявал в мен? Дори когато стоях на улицата с армията Ънсийли?

– Познавам жената, която си, МакКайла. Ако беше Фае, щеше да принадлежиш на моя двор – той ме проучи с древните си пъстри очи. – Армията ми не е толкова прозорлива, колкото съм аз. Те вярват, че си негов съюзник. Ще ги убедим в противното – усмивка докосна ъгълчетата на устните му. – Ако не друго, то твърдението ти, че Баронс е мъртъв, те издаде. Видях го тази вечер в „Честър“ – той замълча. – Не съм сигурен, как си успяла да заблудиш Ънсийли принцовете. Те бяха убедени, че е мъртъв.

Той го заяви толкова невъзмутимо, че почти пропуснах въпроса и заплахата. В копринените му думи имаше стомана. Под игривостта си В’лане беше в опасно настроение. Но защо? Знаех, че е бил в „Честър“. Нещо беше ли се случило, след като Лор ме беше отпратил и ме беше изхвърлил във Вайпъра? Дали знаеше, че и Шинсар Дъб също е била там?

– Просто малък номер, който научих – измъкнах се аз.

– Баронс никога не е бил мъртъв? Беше ли той... изваден от строя за известно време?

В’лане и Баронс се мразят. Има нещо общо с това, че Баронс е убил принцесата на В’лане преди много време. Инстинкт, много по-дълбок, отколкото бих могла да проумея, ме накара да излъжа.

– Шегуваш се, нали? Баронс е неубиваем.

– Бих искал да знам как си заблудила Ънсийли принцовете, МакКайла – отново имаше стомана в коприната. Не беше въпрос. Беше заповед.

Той се премести в свода с мен и опияняващия аромат на Фае двора, на жасмин и сандалово дърво, парфюмира деликатния аромат на пурпурни венчелистчета, смазани под ботушите му. Опасността пристъпи с него.

Килнах глава, изучавайки го. Внезапно разбрах откъде идва гневът му. Той беше докаран опасно близо до ръба не защото мислеше, че съм успяла да заблудя мрачните принцове, а защото се безпокоеше, че те са знаели, че Баронс не е мъртъв и някак са успели да заблудят него.

В’лане беше член на Висшия съвет на кралицата. Бил е подбран от водача на тяхната раса да открие истината сред придворните интриги. А се е провалил. Неспособността му да различи истина от лъжа, най-малкото от Ънсъйли, беше го разтърсила. Разбирах това. Ужасно е да осъзнаеш, че не можеш да се довериш на преценката си.

Но в този случай не грешеше. Баронс наистина беше мъртъв, а Ънсийли принцовете не бяха заблудили В’лане. Но нямах намерение да му го казвам. Не само че Баронс беше настоял да лъжа В’лане, но, изглежда, аз бях програмирана с непоколебимата повеля да пазя тайната на Баронс.

Доколкото го познавах, сигурно го беше татуирал някъде по мен.

Но все пак можех да дам на В’лане част от истината.

– Помниш ли, когато каза, че едва съм започнала да откривам какво съм?

Погледът му си изостри и той кимна. Докосна косата ми.

– Доволен съм, че я възстанови, МакКайла. Чудесна е.

Да, така е, но Баронс, изглежда, беше на друго мнение.

– Ти беше прав. Наскоро разбрах, че има едно място в мен и в него има познание, което не мога да обясня. Намирам неща, които не разбирам.

Той наклони глава, изчаквайки.

– Открих руни, които принцовете не харесваха. Използвах ги в комбинация с други, за да създам илюзия, че Баронс е мъртъв – излъгах.

Той обмисли думите ми. Ънсийли принцовете не го бяха измамили. Аз бях измамила Ънсийли. Леките линии на напрежение на лицето му се отпуснаха.

– Убедила си Даррок и принцовете, че Баронс е мъртъв, за да повярва Даррок, че ти искрено търсиш съюз с него?

– Точно.

– Защо?

Поколебах се.

– МакКайла, не може ли вече да се доверим един на друг? – каза той меко. – Какво да направя, за да те убедя? Заповядай ми, аз съм твой!

Бях толкова уморена да лъжа и да бъда лъгана, да не се доверявам и да не ми вярват.

– Той знаеше пряк път към контрола върху Шинсар Дъб. Затова Книгата го уби.

– Значи е вярно това, което чухме – прошепна той. – Не е бил Ловец все пак.

Кимнах.

– И какъв е този пряк път?

– Не можах да го измъкна от него, преди да умре.

Той ме огледа.

– Да заблудиш принцовете толкова цялостно би изисквало невероятна сила – той започна да казва нещо, после, изглежда, размисли и спря. След малко каза внимателно: – Тези руни, които си използвала, какъв цвят бяха?

– Кървавочервени.

Той остана неподвижен и ме наблюдаваше, сякаш не беше съвсем сигурен какво гледа. Почувствах се изключително неудобно. После каза:

– Те туптят ли като малки човешки сърца?

– Да.

– Невъзможно!

– Искаш ли да ги призова сега?

– Можеш да го направиш толкова лесно?

Кимнах.

– Няма да е необходимо. Приемам думата ти, МакКайла.

– Какви са те? Даррок не ми каза.

– Представям си, че е бил още по-заинтригуван от теб, след като ги е видял. Огромна сила, МакКайла. Паразити. Те се впиват във всичко, което докоснат, растат и се разпространяват като човешка болест.

Супер! Спомних си как изглеждаха по-големи в спалнята ми в апартамента на Даррок. Дали по невнимание не бях освободила друго Ънсийли зло в света?

– Използвани с Песента на Сътворението, могат да оформят непробиваема клетка – каза той. – Никога не съм ги виждал лично, но историите ни разказват, че са били използвани от първата Сийли кралица за наказание и са една от съставките, използвана в стените на Ънсийли затвора.

Трепнах.

– Как бих могла да знам нещо за руните, използвани за изграждането на стените на Ънсийли затвора?

– Точно това бих искал да знам.

Въздъхнах и разтрих очи. Още въпроси. Започваха да гризат здравия ми разум.

– Уморена си – каза той тихо. – В тази нощ на любовниците, къде ще спиш ти, МакКайла? В копринен хамак, вързан между палмови дървета, полюшващ се над тропическия бряг, с отдаден Фае любовник, който да задоволява всяко твое желание? Би ли споделила будоара на един Фае принц? Или би се качила по стълбите в разрушена книжарница, за да спиш сама в сградата на мъж, който никога не ти е вярвал и никога няма да ти се довери?

Ох!

Той докосна челюстта ми, плъзна пръст под брадичката ми и повдигна лицето ми.

– Каква прекрасна жена си станала! Вече не си детето, което пристигна тук преди месеци. Била си закалена. Показваш сила и решителност, съзнание и цел. Но дали си мъдра? Или си водена от сърце, което глупаво си е втълпило грешния мъж? Дали като повечето хора си неспособна на промяна? Промяната изисква признаване на грешка. Вашата раса е посветена да оправдава грешките си, не да ги поправя.

– Сърцето ми не си е втълпило никого.

– Добре. Тогава още може да бъде мое – той склони глава и ме целуна.

Затворих очи и се разтопих в тялото му. Беше приятна промяна някой да вярва в мен, да отговаря на въпросите ми, когато ги задавам, просто да бъде мил с мен, а не мога да отрека и еротичната му съблазън. Когато неговото Фае име се освободи в устата ми, дразнещо, предлагащо, чакащо да го поканя да се настани, аз въздъхнах в целувката му, той също въздъхна. Съгласни, които никога няма да съм в състояние да произнеса с гласни, съставени от нежни арии, започнаха да продупчват езика ми, карайки цялото ми тяло да разцъфти от чувствено удоволствие.

Вдишвах аромата на Фае принц и опияняващия мирис на рози. Не беше лоша целувка за Свети Валентин. Никак не беше лоша.

Той отдели време да ми даде името си, позволявайки невъзможните срички да навлязат нежно, бавно в мен, докато накрая те се наместиха и аз избухнах, треперейки, срещу него. Стоях в арката на КДБ и го целувах дълго след като неговото име беше отново мое.

Все още сияех, когато се качих по стълбите и паднах напряко на леглото си.

– Пич, какво е станало тук?

Облегнах метлата на една паднала библиотека, обърнах се и видях Дани, застанала в рамката на отворената врата на КДБ, тъпчеща протеинова закуска в устата си. Очите ù бяха присвити, сякаш попиваше разрушеното. Утринната светлина струеше в свода и обрамчваше кестенявите ù къдрици с ореол от огън. Въпреки че денят беше ясен, почти без вятър (със зашеметяващите шестнайсет градуса след скорошния сняг), не можех да се стопля дори след като включих двете газови камини.

– Затвори вратата, моля те! – казах. Бях сънувала Студеното място цяла нощ. Многократно бях изблъсквана до почти будно състояние от някакаква уплаха (подхлъзване в коварно течение, безименен ужас, който ме преследва), но всеки път кошмарът ме засмукваше обратно.

Бях катерила ледени скали в търсене на красивата тъжна жена, бях викала, сигурна, че ще я намеря точно след следващия хълм. Но на билото на всеки хълм намирах единствено десетки пясъчни часовници с фин черен пясък, който бързо изтичаше в долната половина. Бях тичала от един към друг, неистово ги бях обръщала, но те продължаваха да се изпразват за секунди.

Мигове преди да се събудя за последен път, осъзнах, че не мога да я намеря, защото съм чакала твърде дълго. Времето беше съществено, а аз бях закъсняла твърде много. Тя беше изчезнала. Надеждата, също като фините зрънца процеждащ се черен пясък, беше изчезнала.

Бях се провалила.

Бях се изкъпала и облякла, а провалът тежеше в костите ми. Обзета от отчаяна нужда да постигна някакъв напредък, да видя каквото и да е свършено както трябва, бях нападнала развалините в сринатата книжарница с метла и настървение. Разчиствах с часове. Тупах стърготини и трески от килимите на Баронс, помитах счупените стъкла в спретнати купчини.

Дани влезе наперено и затвори вратата.

– В’лане каза, че си искала да ме видиш. Не знам за какво. И тъй като не съм твърде заета тази сутрин, реших да те чуя. Ще бъде хубаво да е нещо различно от последния път, щот тогава не ми говореше като приятелка – тя се наперчи. – Той ми донесе шоколад. Пич... Сякаш съм му приятелка или нещо такова. Двамата с него си поговорихме. Казах му, че съм почти на четиринайсет и ще му отдам девствеността си някой ден.

Изстенах. Тя наистина ли му е казала това? Преди да го пратя при нея, го накарах да се закълне, че ще изключи смъртоносния еротизъм.

– Ще трябва да обсъдим надълго и нашироко твоята девственост и В’лане, щом нещата се успокоят.

– Новина, Мак! Никога няма да се успокоят. Светът е такъв, какъвто е. Това е животът сега – въпреки нехайната ù напереност и лекомисления тон, очите ù бяха студени. Бдителни.

Тежки думи. Още по-тежка за преглъщане истина. Никога нямаше да мога да я приема.

– Няма да бъде така завинаги, Дани. Няма да го позволим.

– Кво можем да направим? Светът е твърде голям. Освен тва не е толкова лошо. Докато ти не стана цялата нахакана. Мислех, че с теб сме като грахчета в Мега шушулката и че няма други зеленчуци в чинията. После ти играеш, че чукаш лорд Гадняр. Вбеси ме – тя ми хвърли поглед, пълен с думите, които никога нямаше да каже: „Ти ме изостави. Остави ме сама. Аз съм тук, но по-добре да си струва!“ Измъкна ябълка от джоба си и започна да я дъвче.

Снощи, преди В’лане да си тръгне, го помолих да я намери тази сутрин и да ù каже, че Баронс никога не е бил мъртъв, че съм била под прикритие и че съжалявам за измамата. Но извинение чрез пълномощник нямаше да свърши работа. Тя трябваше да го чуе от мен. И аз имах нужда да го кажа.

– Съжалявам, Дани! Чувствах се отвратително от това, че трябва да те нараня.

– Пич, стегни се! Не си ме наранила. Мога да поема много повече. Реших, че си в ПМС. Голяма работа. Просто исках да чуя как казваш, че си тъпачка.

– Бях тъпачка. И това може да не е тормозило теб, но мен ме побърка. Прощаваш ли ми?

Тя трепна и ме изгледа неловко. Рано развитата надарена тинейджърка е била третирана единствено по два начина – било ù е нареждано или е била пренебрегвана. Съмнявах се някой да си е дал труда някога да ù се извини за нещо.

– Да кажеш, че си постъпила като тъпачка, беше достатъчно. Боже! Ставам обидчива и чувствителна като възрастна! Ъгх! – тя обиколи останките от щанда и се опита да ми пусне усмивка, но излезе крива. – Е, какво? Миниторнадо ли е вилняло тук?

– Съблечи си палтото! – измъкнах се. Едва ли можех да кажа: „След като убих Баронс, той ми беше толкова ядосан, че разби книжарницата“.

– Да. Забравих.

Тя се измъкна от него и го остави като локва черна кожа на пода. Под него носеше опънати дънки с ниска талия, прилепнал пуловер и черни кецове. Зелените ù очи искряха.

– След като Книгата си намира превоз и се крие в хората, предполагам, че всички ще се обличаме като пачаври, а? Много тесни дрехи или кожа. Пич, всичко на всички ще виси навън, а някои от дебелите мацки в манастира ще ме докарат до идеята да си избода очите. Тесто нагоре и камилски пръсти. Гадост!

Прехапвам устна, опитвайки се да не се разсмея. Това е Дани. Нито грам такт. Както и светът около нея, тя беше такава, каквото беше и не спазваше никакви правила.

– Не всички имат супербърз метаболизъм – казвам сухо. И какво ли не бих дала за него! Бих яла шоколад на закуска, пасти за обяд и пай за вечеря.

Тя довърши ябълката и я хвърли в купчината.

– Нямам търпение да видя Баронс обаче – каза тя ентусиазирано. – А ти? Не, сигурно не ти пука. Гледала си го гол, колко? Месеци, нали?

Имаше време, когато сериозно ми се искаше да спазва някакви правила. Внезапно се бях озовала отново в мазето, гледах как Баронс върви гол из стаята и му казвах, че е най-красивият мъж, който някога съм виждала.

Смених темата набързо.

– Какво става в манастира? Знам, че се махна, но как бяха нещата, преди да го направиш?

Лицето ù помръкна.

– Лоши, Мак. Наистина лоши. Защо? Мислиш да се върнеш обратно ли? Трябва да ти кажа, че не е добра идея според мен.

Добра или не, нямах избор. Според Нана, когато Шинсар Дъб избягала от манастира преди двайсет и няколко години, майка ми е била Повелителка на Убежището. Според Риодан цялото Убежище е било заличено същата нощ, с изключение на майка ми.

Нана ме беше нарекла Алина.

Според Риодан Алина беше единственото дете, което Айла е имала. Разпитът на Риодан беше упражнение по безполезност, като се има предвид колко неща останаха неизказани, а отгоре на всичко сега той беше мъртъв и нямах представа за колко време.

Това оставяше две възможности – Нана или манастира.

Манастирът беше по-близо, а обитателите му не бяха на почти един век и склонни да задрямват по средата на изречение.

Може всички членове на Убежището да са мъртви, но някои от равните на мама трябва да са още живи, дори след скорошното масово клане на Книгата. И други, освен Роуина, са познавали майка ми. И са знаели нещо, дори само слухове, за станалото в онази нощ.

А там бяха и онези библиотеки, в които трябваше да вляза. Крилото, в което не успях да проникна и в което дори В’лане получи пристъп. Като говорим за това, сетих се, че забравих да го питам какво му се е случило, когато го призовах в манастира. Отбелязах си наум да разбера.

Занимаваше ме също идеята да се изправя пред Роуина и да се опитам да изтръгна истината от нея. Чудех се дали силата на умствената принуда, която Даррок вярваше, че старата жена притежава, беше подобна на силата, която наскоро бях открила у себе си. Едно от нещата, които ме задържаха да я изпробвам, беше съзнанието, че ако го направя, не само ще изгоря моста, а ще изпепеля земята, на която стоя, с всички шийте зрящи. Независимо дали бяха съгласни с решенията на Роуина, голяма част от шийте зрящите ù бяха крайно верни. Другото, което ме задържаше, беше, че не бях сигурна откъде идва тази сила, а нямах желание да издавам нещо, което Великата повелителка можеше да използва срещу мен. Освен това, какво щеше да стане, ако всичките руни, които имах, бяха някакви паразити и можеха да нанесат още по-голяма щета на нашия свят?

Все пак имаше още едно оръжие на мое разположение, което можех да изпробвам. Бях станала веща в Гласа и можех лесно да го обясня с друидско изкуство, на което Баронс ме е научил.

– Нуждая се от отговори, Дани. С мен ли си?

– Ро ще избие нитовете, ако ни пипне – предупреди тя. Очите ù блестяха и тя започваше да се замъглява от вълнение.

Усмихнах се. Обичах това хлапе. Отново се разбирахме. Още една болка в сърцето ми си отиде.

– О, тя определено ще ни хване. Възнамерявам да разменя няколко думи с дъртата – ако нещата тръгнеха накриво, щях да обуздая силата си и да оставя Дани да ни изведе или щях да призова В’лане. – Искаш ли да дойдеш?

– Майтапиш се, нали? Не бих пропуснала това за нищо на света!

Двадесет и две

Дори със суперскоростта на Дани ни откриха в южното крило за по-малко от три минути.

Ро сигурно беше поставила нови защити, за да ни усетят и да я известят, ако влезем в манастира. Чудех се как го е направила. Дали беше нещо като вещерство и изискваше стиска коса, кръв или нокът. Лесно можех да си представя старата жена да стои над бълбукащ котел, да пуска разни неща в него, да го разбърква и да се кикоти от удоволствие.

Както и да го беше постигнала, група шийте зрящи, водена от Кат, ни пресрещна на пресечката на два коридора, преди дори да сме на половината път към Забранената библиотека, в която бях влязла предишния път. Тогава бях оставила група да я претърсва, докато се опитвах да премина покрай холографския пазител към още един, както изглеждаше „задънен коридор“ на манастира.

И те като нас носеха прилепнали дрехи, в които никоя Книга не можеше да се скрие. Представях си, че след случилото се със Сенките и посещението на Шинсар Дъб, обстановката в манастира е много напрегната.

– Какво има в торбата? – попита Кат.

Отворих прозрачната найлонова торбичка, която бях донесла, и ù показах, че няма Книга в нея. След като се увериха, че не нося нищо скрито, те минаха право на въпроса.

– Великата повелителка каза, че си мъртва, каза го – каза Джо.

– После каза, че не си, но да мислим за теб като за умряла, защото си заела страната на лорд Господар, точно като Алина – обвини Клер.

– Но ти не си сестра на Алина изобщо, нали? – настоя Мери.

– След като посетихме Нана О’Райли – каза Кат, – говорих с Роуина и тя потвърди казаното от Нана за това, че Повелителката на Убежището е била О’Конър. Но каза, че Айла е умряла няколко нощи след като Книгата е избягала и са смятали, че Алина също е умряла, въпреки че тялото на момичето не било открито. Въпреки всичко, Алина е била единственото ù дете. Така че, Мак, коя си ти?

Десетки шийте зрящи се взираха в мен, чакаха моя отговор.

– Тя няма защо да ти отговаря – каза Дани войнствено. – Вие сте стадо овце, които не могат да видят какво има пред собствените им носове.

– Със сигурност можем. Виждаме шийте зряща, която се предполага, че не съществува. Това доста ме тревожи. И би трябвало – каза Кат. – А ето че ти си твърдо решена да я защитаваш. Защо искаш да го правиш?

Дани стисна устни в тънка черна и скръсти кльощавите си ръце на гърдите. Затупа с крак и се загледа в тавана.

– Само казвам, че нещата не са винаги лоши само защото ти не ги разбираш или не ги харесваш. Това е като да мислиш, че някой, който е по-умен или по-бърз, е опасен само защото има повече акъл и по-бързи крака. Не е честно. Хората не могат да избират как да се раждат.

– Ние стоим тук и чакаме да разберем – Кат обърна спокойния си сив поглед към мен. – Помогни ни, Мак!

– Вярно ли е? – попитах без заобикалки. – Че емоционалната телепатия е твоят талант на шийте зрящ?

Внезапно притеснена, Кат оправи блузата си и приглади косата си.

– Къде чу това?

Извадих бележките на Даррок от плика, пристъпих напред и ù ги предложих, но тя трябваше да ме посрещне, за да ги вземе.

Не бях донесла всичко, което бях натъпкала в раницата си, само достатъчно за жест на добра воля. Не ми пукаше какво мисли Роуина за мен, но исках да се разбирам с шийте зрящите. Част от мен мразеше този манастир, където Роуина така стегнато контролираше силата на шийте зрящите, но се беше провалила в най-голямата отговорност, която имаше. Част от мен все още искаше да му принадлежи. Моята двуполюсност се проявяваше отново.

– Намерих ги, докато бях под прикритие – наблегнах на думата – при Даррок. Претърсих апартамента му. Той имаше бележки за всичко, включително за Ънсийли, които никога не съм чувала или виждала. Мислех, че бихте искали да ги добавите към библиотеките си. Ще бъдат полезни, когато срещнете нови касти. Не знам как се е добрал до ставащото зад тези стени, но сигурно има вътрешен човек. Вероятно още има – Дани ми беше казала, че някой е саботирал защитите пред килията ми, докато бях При-я. – Може да ви се стори интересно, че талантът на Роуина е умствена принуда – казах многозначително.

– Откъде да знаем, че тези хартии не са купчина глупости, които ти си измислила? – настоя Мери.

– Вие решете! Няма вече да се защитавам.

– Не отговори на въпроса ми – каза Кат. – Коя си ти, Мак?

Срещнах ясните ù сиви очи. Кат беше единствената, за която вярвах, че премисля нещата и взима мъдро решение. Стройната брюнетка беше по-корава, отколкото изглеждаше, мислеше ясно, беше спокойна по време на стрес и се надявах някой ден да замени Роуина като Велика повелителка на манастира. Постът не изискваше най-могъщата шийте зряща, както Убежището, а най-мъдрата, жена с дългосрочни цели и визия. Кат излъчваше тиха способност, почти пълна липса на его, бърз ум и чисто сърце. Имаше моя глас със сигурност.

Ако наистина беше емоционален телепат, щеше да усети искреността ми, когато ù кажа толкова от истината, колкото знаех самата аз.

– Не знам коя съм, Кат. Наистина вярвах, че съм сестра на Алина. Все още не съм убедена, че не съм. Нана каза, че съм приличала на Айла. Очевидно достатъчно, за да изглеждам така, както е очаквала да изглежда Алина като порасне. Но точно като вас и аз чух, че Айла не е имала второ дете. Ако мислиш, че това разстройва вас, представи си какво причинява на мен! – усмихнах ù се горчиво. – Първо откривам, че съм осиновена, после разбирам, че не съществувам. Но ето ти истински шок, Кат! Според бележките на Даррок той е знаел произхода на шийте зрящите. Предполага се...

Три остри изсвирвания от свирка раздраха въздуха и шийте зрящите застанаха мирно.

– Достатъчно! – заповяда Роуина, докато плаваше зад тях, облечена в модерен, прилепнал костюм в кралскосиньо, дългата ù бяла коса беше сплетена в кралска корона около главата ù. На ушите и врата ù имаше големи перли, а на верижката, която държеше очилата ù – по-малки. – Това е всичко! Задръжте предателката и я доведете при мен! И Даниел Меган О’Мали, ако мислиш и за един скапан миг да я измъкнеш, помисли два пъти! Бъди много, много внимателна, Даниел! – обръщайки се към Кат, каза: – Дадох заповед. Подчинете се веднага!

Кат погледна към Роуина.

– Тя истината ли казва? Твоят талант наистина ли е умствена принуда?

Веждите на Роуина се събраха над деликатния заострен нос. Сините очи пламтяха.

– Бихте повярвали на лъжите ù за твърденията на бивше Фае пред това, което съм ви казвала? О, а аз мислех, че си мъдра, Кат. Може би най-мъдрата от дъщерите ми. Никога не си ме проваляла. Не ме разочаровай сега!

– Моят талант е емоционална телепатия – каза Кат. – Той е прав за това.

– Добрият лъжец знае да подправи заблудата си с някоя истина, за да придаде вкус на правдоподобност. Не съм принуждавала дъщерите си. Никога няма да го направя.

– Казвам, че е време за абсолютната истина, Велика повелителко – каза Джо. – Останали сме само триста петдесет и осем. Омръзнало ни е да губим сестрите си.

– Губим нещо повече от сестрите си – добави Мери. – Губим вяра.

– Съгласна съм – каза Клер.

– Да – замърмориха Джоузи и останалите.

Кат кимна.

– Кажи ни какво е вярвал Даррок за произхода на нашия орден, Мак!

Роуина ме загледа свирепо над носа си.

– Да не си посмяла!

Тогава го почувствах – лек натиск върху ума ми. Зачудих се дали го е използвала върху мен, когато бях около нея от нощта, в която се срещнахме. Въпреки всичко не беше заплаха за мен сега. Бях се научила да устоявам на Гласа и натиска, идващ от нея, изобщо не можеше да се сравнява с това. Бях стояла на колене и бях се рязала сама с Баронс. Бях имала адски учител.

Пренебрегнах Роуина и се обърнах към шийте зрящите.

– Даррок е вярвал, че не Сийли кралицата е донесла Шинсар Дъб в манастира, за да бъде заровена преди толкова много време...

Роуина поклати глава.

– Не прави това! Те се нуждаят от вяра. Малко други неща имат. Нямаш право да им я отнемаш. Нямаш доказателства за твърденията му.

Усетих как лекият натиск става по-силен, докато се опитваше да ме обуздае.

– Знаела си! Винаги си знаела. И както толкова много други неща никога не си им казвала.

– Ако вярваш, че семето на злото съществува в теб, то може да те погълне – тя огледа лицето ми. – О, ти със сигурност разбираш това.

– Някой може също така да спори, че ако вярваш, че в теб съществува семе на злото, имаш възможността да се научиш да го контролираш – възразих аз.

– Някой може също да спори, че незнанието е сигурност.

– Сигурността е ограда, а оградите са за овцете. Предпочитам да умра на двайсет и две, но да знам истината, вместо да живея в клетка от лъжи сто години.

– Изглеждаш много уверена в това. Чудя се, ако си подложена на изпитание, на чия страна ще застанеш.

– Илюзията не е заместител за живота – казах.

– Позволи им тяхната свещена история – каза Роуина.

– Кажи ни! – настоя Клер. – Имаме право да знаем.

Роуина извърна глава и ме погледна отстрани над носа си, сякаш бях твърде отблъскваща, за да ме гледа директно.

– Знаех от мига, в който те видях, че ще се опиташ да ни унищожиш, МакКайла или която си. Трябваше да те приспя тогава.

Кат вдиша рязко.

– Тя е личност, не животно, Роуина. Ние не приспиваме хора.

– Да, Ро – каза Дани сковано, – ние не приспиваме хора.

Погледнах към Дани. Тя се взираше в Роуина с присвити, изпълнени с омраза очи. О, да. Беше крайно време за истината между тези стени, независимо дали ни харесваха, или не. Може би Даррок грешеше. Може би написаното от него беше просто догадка. Но не можехме да оспорваме нещо, което отказвахме да приемем. А неоспорваните подозрения имат гадната склонност да растат. Аз ли не знаех! Едно растеше значително в главата ми, в сърцето ми, дори сега.

– Роуина има право – признах аз. – Не знам дали Даррок е бил прав, или не. Но трябва да знаете, че и Баронс го подозира.

– Кажи ни! – настоя Кат.

Поех дълбоко дъх. Знаех как се беше отразило на мен това, а аз не бях прекарала целия си живот с втълпявано кредо на шийте зрящ. Бях прегледала бележките на Даррок отново, преди да ги донеса. По-нататък по страниците беше написал не като хипотеза, а като факт: „Ънсийли кралят е създал шийте зрящите“.

– Даррок е вярвал, че самият Ънсийли крал е заловил Шинсар Дъб и е създал затвор за нея тук, на нашия свят. Той е вярвал, че кралят също е създал пазачи на затвора – поколебах се, после добавих мрачно: – Шийте зрящи. Според Даррок това е било последната каста Ънсийли, която мрачният крал създал.

Можеше да се чуе и падането на карфица. Никой не каза нищо. Никой не помръдна.

Сега, след като това беше казано, обърнах вниманието си към Роуина. Не се съмнявах, че знае това, което исках да разбера.

– Кажи ми какво казва пророчеството, Роуина!

Тя изсумтя и се обърна.

– Можем да го направим по лесния начин или по трудния начин.

– Глупости, дете! Няма да го правим изобщо.

– Кажи ми какво казва пророчеството, Роуина! – казах отново и този път използвах Гласа, за да ù заповядам. Той резонира, отекна обратно към мен от каменните стени на манастира. Шийте зрящите започнаха да шумят и да мърморят.

С изпъкнали очи и свити в юмруци ръце Роуина започна да плюе думи на език, който не разбирах.

Щях да ù заповядам да говори на английски, когато Кат прочисти гърлото си и излезе напред. Лицето ù беше бледо, но гласът ù беше спокоен и решителен, когато каза:

– Не прави това, Мак! Няма нужда да я принуждаваш. Намерихме книгата, която съдържа пророчествата, в Забранената библиотека, която ти отвори. Можем да ти кажем всичко, което искаш да знаеш – тя протегна ръка за документите, които бях донесла. – Може ли?

Дадох ù ги.

Тя се взря в очите ми.

– Вярваш ли, че Даррок е бил прав?

– Не знам. Бих могла да използвам Гласа върху Роуина и да видя какво знае тя. Бих могла да я разпитам цялостно.

Кат погледна отново към Роуина, която още говореше.

– Това е стар ирландски галски – каза ми тя. – Отне малко време, но го преведохме. Ела с нас! Но я накарай да млъкне, моля те! – тя потрепери. – Това не е правилно, Мак. Както и това, което направи на Нана. Нашата воля трябва да си е наша.

– И го казваш, знаейки, че вероятно е използвала принуда над всички вас от години?

– Силата ù изобщо не може да се сравнява с твоята. Има прелъстяване и изнасилване. Някои от нас подозираха, че тя има... непреодолими лидерски способности. Но все пак взимаше мъдри и честни решения.

– Тя ви лъже – казах. Кат беше много по-прощаваща от мен.

– Премълчавания. Малка, но важна разлика, Мак. Тя беше права за вярата. Ако ни беше казано като деца, че може да сме Ънсийли, можеше да тръгнем по много различен път. Освободи я! Моля те!

Гледах Кат дълго. Чудех се дали притежава нещо, освен емоционалната телепатия, някакъв емоционален балсам, който можеше да приложи, ако иска. Докато я гледах в очите, моят гняв към Роуина, изглежда, намаля. И можех да видя зрънце истина в думите на Кат. Алина и Крисчън ги бяха нарекли необходими лъжи. Чудех се, ако някой ми беше казал, когато бях на девет или десет, дали щях да си помисля, че съм обречена да бъда лоша и никога да не се опитам да бъда добра. Щях ли да си помисля: „Какъв е смисълът?“.

Въздъхнах. Животът беше толкова сложен.

– Забрави пророчеството, Роуина – заповядах.

Тя спря да говори незабавно.

Кат вдигна вежда и изглеждаше развеселена.

– Това ли наистина искаше да направи?

Трепнах.

– Не го забравяй! Просто спри да говориш за него!

Но беше твърде късно. Бях я накарала с Гласа да го забрави и можех да позная по презрителния поглед на старата жена, че всяка дума от него е била изтрита от ума ù.

– Ти си опасност за всички нас – каза тя надменно.

Прокарах ръце през косата си. Гласът беше труден.

– Дъщерите ми ще ти кажат за пророчеството, което вече не си спомням, благодарение на неумението ти в друидските изкуства. Те ще ти разкажат свободно, без принуда. Но ти ще се съгласиш с моите условия: Ще работиш с нашия орден и с никой друг! Ако си спомням формата му, знаем какво ни трябва. Ти ще я проследиш. Ние ще направим останалото с... – тя замълча и разтри чело.

– Петимата друиди и камъните – добави Кат.

– Намерили сте пророчеството и то ни казва какво да правим? – попитах.

Кат кимна.

– Искам да го видя.

Събрахме се в Забранената библиотека – малка стая без прозорци, която не беше успяла да ме впечатли, когато я бях открила. Бях разглезена в „Книги и дреболии Баронс“. Десетки лампи бяха поставени в каменната стая с нисък таван, които я къпеха в мек кехлибарен блясък, достатъчно ярък, за да държи настрана Сенките, но и достатъчно разсеян, за да ограничи щетите върху древните избледняващи страници.

Сега, когато се огледах наоколо, тя ми въздейства различно от първия път. В мое отсъствие шийте зрящите бяха организирали прашния хаос, бяха изровили старите томове от сандъците, бяха внесли шкафове и подредили книгите за лесен достъп и каталогизиране.

Обожавам книгите, те са ми в кръвта. Разхождах се из сухата каменна стая, спирах тук и там, за да прокарам ръка по крехките корици, които жадувах да докосна, но нямах желание да рискувам да повредя.

– Копираме и осъвременяваме всичко – каза Кат. – За цяло хилядолетие само Убежището е имало достъп до тези истории и записи. След още няколко века много от тях щяха да са прах – тя погледна Роуина с лек укор. – Някои от тях вече са.

– О, и ако някой ден понесеш скиптъра на моята позиция, Катрина – каза Роуина упорито, – ще разбереш ограниченията да един живот и трудния избор, който трябва да бъде направен.

– Пророчеството! – казах нетърпеливо.

Кат ни заведе до голяма овална маса. Дръпнахме столове и се настанихме около нея.

– Преведохме го толкова добре, колкото можахме.

– Някои думи не са древен ирландски галски – каза Джо, – а, изглежда, са измислени от личност, която се е обучавала сама.

– Джо е нашият преводач – каза Дани с еднакви дози гордост и презрение. – Смята, че изследванията са забавни. Сякаш нещо толкова шебано може да е забавно!

– Езикът! – сопна се Роуина.

Примигнах към нея. Тя все още ли се връзваше на това? Толкова бях свикнала с „шебан“, че вече не ми изглеждаше като ругатня.

– Той вече не е твой проблем. Ти не си ми шеф – Дани изгледа Роуина твърдо.

– О, а ти си толкова щастлива сама, нали, Даниел О’Мали? Майка ти би се изправила от гроба, ако знаеше, че дъщеря ù е напуснала манастира, дружи с Фае принц и с други със съмнителна кръв и не приема заповеди от никого на крехката възраст от тринайсет.

– Не ми пробутвай глупостите за крехката ми възраст! – изръмжа Дани. – Освен това ще бъда на четиринайсет скоро – тя грейна над масата. – Двайсти февруари, не забравяйте! Обичам шоколадова торта. Не жълта. Мразя плодове в тортата си. Шоколад върху шоколад, колкото повече, толкова по-добре.

– Ако двете не можете да мълчите, напуснете! – казах.

Книгата, която Кат отвори, беше изненадващо малка, тънка, подвързана в сива кожа и завързана с протрита кожена връв.

– Морийна Бийн е живяла сред тези стени преди малко повече от хиляда години.

– Шийте зряща, чийто талант е бил проницателност? – предположих.

Кат поклати глава.

– Не. Перачка в манастира. Наричали са я Лудата Мори за несвързаните приказки, присмивали са ù се за настояването, че сънищата са толкова истински, колкото събитията, които преживяваме. Лудата Мори вярвала, че животът не е нещо, оформено от минало и настояще, а сплитък от възможности. Вярвала е, че всеки момент е нов камък, хвърлен в езеро, създаващ вълнички, които тези „почитани сред жените“, за които се трудела, били твърде замъглени в ума, за да видят. Твърдяла, че вижда цялото езеро, всеки камък. Казвала е, че не е луда, просто претрупана – Кат се усмихна леко. – Повечето от написаното няма смисъл. Ако се е случило, не можем да го свържем със сегашните времена или да разберем знаците ù. Ако всичко, което е написала в тези страници, ще се случва занапред, ние сме едва в началото на предсказанията ù. Едва на двайста страница от началото тя разказва за бягството на Шинсар Дъб.

– Така ли я нарича?

– Нищо тук не е толкова ясно. Тя пише за велико зло, което дреме под манастира, което ще избяга, подпомогнато от „една от най-висшия кръг“.

– Една перачка е знаела за Убежището? – възкликнах.

– Как не, подслушвала е колкото е могла – произнесе Роуина.

Извъртях очи.

– Сноб до дън душа, нали?

Кат извади жълт лист от тефтер, върху който Джо беше надраскала превод, и ми го подаде.

– Има доста бърборене, преди да стигне до същината – каза ми Джо. – Била е перачка около 1000 г. сл. Хр., която никога не е виждала кола, самолет, клетъчен телефон, земетресение и няма думи, с които да опише нещата. Говори надълго и нашироко за „деня на“, в опит да определи кога ще се състои това събитие. Фокусирах се върху превода само на това, което имаше връзка с Шинсар Дъб. Все още работя върху останалите ù предсказания, но върви бавно.

Огледах страницата, нетърпелива да намеря доказателство за героичната ми роля или поне да не намеря никакво за злодейска.

Звярът ще се освободи и ще тормози земята. Не може да бъде унищожен. Не може да бъде повреден. Нечисто дърво, той ще пусне нови листа. Трябва да бъде втъкан. (Ограден със стени? Затворен в клетка?) От най-могъщите кръвни линии идват две: Ако едната умре млада, другата, която копнее за смърт, ще я търси. Скъпоценни камъни от ледени скали, положени на изток, запад, север и юг, ще направят трите лица едно. Петима от скритата бариера ще припяват, докато се полагат камъните, а един, който гори чист (изгорял на клада?), ще го върне на мястото, от което е избягал. Ако обитаваният... обладан (не съм сигурна за тази дума... трансформиран?) го запечата в сърцето на мрака, той ще дреме с едно отворено око.

– Пич, гадост! Кой пише такива лиготии? – възкликна Дани през рамото ми.

Джо се скова.

– Направих най-доброто, което можах, след като жената не пише една дума по един и същи начин два пъти.

– Щеше ли да я убие да е малко по-точна? – оплака се Дани.

– Вероятно е мислила, че е точна – казах. Нюансите в езика се променят постоянно, особено в диалекта и жаргона. – Наистина, Дани, кой ще бъде в състояние да преведе „пич и гадост“ след хиляда години?

Но не беше само езикът, който усложняваше нещата. Да предадеш сън е трудно. Бях толкова изтормозена от сънищата ми за Студеното място в средното училище, че накрая казах на тате, че имам повтарящ се кошмар. Той ме насърчи да го запиша и заедно се бяхме опитали да решим какво означава.

Логичният, прагматичен Джак Лейн вярваше, че мозъкът е като огромен компютър, а сънищата са начин на съзнателния ум да архивира и да съхрани събитията от деня в подсъзнанието, като подрежда спомени и организира уроци. Но той също така вярваше, че ако един сън продължава да се повтаря, това подсказва, че умът или сърцето имат проблем да се справят с нещо.

Беше предположил, че моят сън отразява естествения страх на едно дете да загуби майка си, но дори на десет това не ми звучеше съвсем вярно. Сега се чудех дали татко не е бил тайно разтревожен, че повтарящият се сън има нещо общо с биологическата майка, която съм загубила, че може би съм била някъде на студено, принудена да я гледам как умира.

Аз също бях мислила за това преди скорошното ми преживяване в Белия палат с наложницата и краля, когато бях осъзнала, че тя е жената от моите сънища, свързана с последния ми сън, в който я гледам как умира и в който имам чувството, че умирам аз. Сега ме тревожеше изцяло различна възможност.

Въпреки всичко, когато се бях опитала да запиша моя сън за Студеното място, той беше изглеждал много подобен на това пророчество – неясен, смътен и адски объркващ.

– Освен това мислим, че сме го разбрали – каза Джо. – Думата „Келтър“ означава магическа мантия. Кланът Келтър или МакКелтър са служили като друиди на Туата Де Данан преди хиляди години, когато Фае все още живели сред нас. Когато била договорена Спогодбата и Фае се оттеглили от нашия свят, оставили Келтър да отговаря за почитането на Спогодбата и за защитата на древната наука.

– А ние научихме, че има петима мъже Друиди живи – каза Мери.

– Дагиъс, Дръстан, Киън, Крисчън и Кристофър – добави Джо. – Вече им изпратихме съобщение с покана да се присъединят към нас тук.

За съжаление Крисчън щеше да бъде проблем.

– Каза, че знаеш къде са четирите камъка – каза Кат.

Кимнах.

– Значи само трябва да ни кажеш къде е Книгата, един от Келтър да я вземе и да я донесе тук, четирите камъка да бъдат положени около нея и петимата да я погребат отново с каквато обвързваща песен или мантра знаят. Изглежда, един от тях ще знае какво е нужно да се направи накрая. Говорих с една от жените им и тя, изглежда, разбира какво означава „обитаван или обладан“.

– Да я погребе отново къде? – настоях, като следях Роуина плътно. Изглежда, моята единствена роля в цялата работа беше да проследя Книгата. През цялото време бях имала чувството, че ще трябва да направя всичко, но моята част в пророчеството беше наистина съвсем малка. В него нямаше нищо за мен, което да е лошо. Просто че Алина може да умре и аз ще копнея за смъртта – това го бях минала. Усетих как огромна тежест се смъкна от плещите ми. Имаше петима други, отговорни за този товар. Можех единствено да се опитам да не размахам юмрук във въздуха и да викна „Да!“

– Където беше преди – каза тя студено.

– И къде е това?

– По коридора, по който Дани каза, че не си могла да минеш – каза Джо.

Великата повелителка ù хвърли усмиряващ поглед.

– Можеш ли да минеш покрай жената, която пази? – попитах Роуина.

– Не се занимавай с моята работа, момиче! Аз ще свърша моята част. Ти свърши твоята!

– В’лане също не можа да премине – опитах, като се чудех защо.

– Никое Фае не може – самодоволство капеше от думите ù и разбрах, че има нещо общо с това.

– Коя е жената, която пази коридора?

Джо отговори:

– Последната известна водачка на Убежището.

Сегашното убежище на Роуина беше обвито в тайна.

– Имаш предвид майка ми?

– Айла не е твоя майка! Тя имаше само едно дете – сопна се Роуина.

– Тогава коя съм аз?

– Точно – тя успя да ме даде под съд, да ме осъди и да ме екзекутира с тази една дума.

– Пророчеството казва, че има две от нас. Едната умира млада, другата копнее за смърт – ако двете с нея бяхме сами, не бях сигурна докъде щях да стигна, за да я принудя да ми отговори, но знаех, че нямаше да се харесвам, когато свърша.

– Сигурно перачката е яла развалена риба, сънувала е на неспокоен стомах и се е обявила за пророк. Думата е „кръвни линии“. Множествено число.

– Правописът беше ужасен. Има допълнителни букви във всяка дума – каза Джо.

– Трябва да неутрализирате точно тези защити – казах студено.

– Нито едно Фае няма да бъде допуснато тук, когато запечатваме извращението!

– В’лане няма да ми даде камъка – казах ù. – Няма начин просто да ми го даде.

– Разтвори си краката за още едно Фае и си го заработи! – каза тя мазно. – Тогава ще ни ги дадеш всичките. Няма нужда да присъстваш, когато се изпълнява ритуалът.

Бузите ми пламнаха и това ме вбеси. Тази стара жена влизаше под кожата ми така, както никой друг не можеше. Чудех се дали майка ми (Айла, поправих се набързо) се беше чувствала по същия начин. Бях толкова обнадеждена да открия самоличността на биологичната ми майка, а сега, когато всички ми казваха, че е имала само едно дете, имах чувството, че не само майка ми е открадната от мен, но може би дори и сестра ми. Никога не се бях чувствала толкова сама през целия си живот.

– Шебай се, стара жено! – казах.

– Не се хаби с мен! – отвърна тя. – Не съм аз тази с камъка.

– Какво ми беше казала веднъж? Чакай, помня! – използвах цялата сила на Гласа, когато казах: – Замълчи, Роуина!

– Мак! – предупреди ме Кат.

– Тя може да ме нарича с имена, а аз не мога да ù кажа да млъкне?

– Разбира се, можеш. Но на равни начала, без принуда. Ако разчиташ на такива сили във времена, когато няма нужда, рискуваш да изгубиш това, което те прави човек. Имаш горещ темперамент и още по-горещо сърце. Трябва да охладиш и двете.

– Можеш да говориш, Роуина. – Гласът никога не беше звучал толкова надменно, когато го използваше Баронс.

– Твоята лоялност трябва да е първо към нас, шийте зрящите – каза тя мигновено.

– Искаш ли стените да се върнат, Роуина? – настоях.

– О, разбира се, че искам!

– Тогава Сийли трябва да бъдат включени. След като Книгата бъде погребана отново, кралицата ще трябва да потърси в нея Песента на Сътворението...

– Песента на Сътворението е в Шинсар Дъб? – възкликна тя.

– Кралицата вярва, че части от нея са и че от тях ще може да пресъздаде цялата Песен.

– И ти си толкова сигурна, че искаш това да стане?

– Не искаш ли Ънсийли отново да бъдат заключени?

– Да, искам. Но те са били затворени и без Песента на Сътворението дълго преди ние да ги срещнем. Ако Фае си върнат тази древна мелодия, тяхната сила отново ще бъде безкрайна. Имаш ли някаква представа какви могат да бъдат тези времена? Толкова ли си сигурна, че човешката раса ще оцелее?

Примигнах към нея, стресната. Бях толкова съсредоточена върху повторното затваряне на Ънсийли и пращането на Сийли обратно в техния двор, че не бях размислила сериозно върху възможните последици от възстановяването на Песента на Сътворението за Фае. Сигурно се е изписало на лицето ми, защото тонът на Роуина омекна, когато каза:

– О, ти не си пълна глупачка.

– Много ми се беше събрало. И със сигурност научих Гласа бързо, нали? Но имаме други, много по-неотложни проблеми. Познавам Крисчън МакКелтър и той е изчезнал. Впримчен е в Сребрата от Хелоуин. Не можем да направим нищо, докато не го намерим.

– В Сребрата? – възкликна Кат. – Не можем да влезем в Сребрата! Никой не може!

– Самата аз бях там наскоро. Може да се направи.

Роуина ме оцени.

– Била си в Сребрата?

– Стоях в Залата на всички дни – казах и се изненадах да чуя нотка гордост в гласа си. Най-накрая си позволих да задам въпроса, който ме гризеше, откакто чух, че има две пророчества и в едно от тях се твърди, че обричам света. Наистина ли беше за мен? Или беше също толкова неясно като това? – Чух, че има две пророчества. Къде е другото?

Кат и Джо си размениха неспокойни погледи.

– Перачката пише несвързано до края на страницата колко камъни имало да се хвърлят в езеро във всеки един момент и че някои от тях са по-възможни от други – каза Джо. – Тя твърди, че сънувала десетки такива камъни, но само два изглеждали вероятни. Първият може да ни спаси. Вторият най-вероятно ще ни обрече.

Кимнах нетърпеливо.

– Знам. Какво е второто пророчество?

Кат ми подаде тънкия том.

– Обърни страницата!

– Не мога да чета древен ирландски галски.

– Просто я обърни!

Направих го. Тъй като мастилото, което беше използвала, се беше просмукало през листовете пергамент, свързани в тънкия дневник, Лудата Мори беше писала само от едната страна на листа. Следващият липсваше. Малки парчета пергамент и скъсани конци стърчаха от корицата.

– Някой я е откъснал? – казах невярващо.

– Преди доста време. Този том е един от първите, които описахме, след като махна защитите на библиотеката. Намерихме го отворен на една маса, а тази и още няколко страници липсваха. Подозираме, че е този, който унищожи защитите около твоята килия, докато беше При-я – каза Кат.

– Има предател в манастира – каза Джо. – И който и да е той или превежда добре колкото мен, или е взел случайни страници.

– За да бъдат избегнати защитите ми и да бъде получен достъп до тази библиотека – добави Роуина мрачно, – трябва да е бил някой от довереното ми Убежище.

Двадесет и три

Паркирах Вайпъра зад книжарницата и седях, взирайки се в някога най-голямата Мрачна зона в града, натъпкана със Сенки, една от които особено огромна и безформена, която, изглежда, се забавляваше да ме заплашва не по-малко, отколкото аз се наслаждавах да я провокирам.

Чудех се къде е сега. Надявах се, че ще имам възможност да я намеря и да изпробвам някоя от новооткритите руни, за да я унищожа веднъж завинаги, защото като се има предвид колко беше голяма преди да избяга в нощта, когато лампите изгаснаха в Дъблин, си представях, че сега може да погълне малко градче на една хапка.

Погледнах към гаража. Погледнах към книжарницата. Въздъхнах.

Той ми липсваше. По ирония сега, когато бях обсебена да се чудя коя и какво съм, се тревожех по-малко за това кой и какво е той. Бях започнала да разбирам защо винаги настояваше да го съдя по действията му. Ами ако шийте зрящите наистина са Ънсийли? Дали това ни правеше по рождение лоши? Или просто значеше, че ние, като останалите от човешката раса, трябва да избираме дали да бъдем добри, или зли?

Излезнах от колата, заключих я и се обърнах към книжарницата.

– Баронс каза ли, че можеш да караш неговия Вайпър? – каза Лор зад мен.

С ръка на бравата се обърнах и размахах връзката ключове на пръста си.

– Притежание. Девет десети от закона.

Ъгълчетата на устата му трепнаха.

– Била си с него твърде дълго.

– Къде е Фейд? Хванахте ли го?

– Книгата го остави мъртъв.

– И кога точно очаквате той да се върне? – казах сладко.

– Докладвай! Какво научи в манастира?

– Мислиш, че сега докладвам на теб?

– Докато Баронс се върне и отново поеме контрола върху теб.

– Това ли мислиш? Че той поема контрола върху мен? – гневът ми пламна.

– По-добре се надявай да е така, защото ако не го направи, ще те убием – заплахата беше доставена бездушно, с крайна незаинтересованост. Беше вледеняваща. – Ние не съществуваме. Така е било винаги. Така ще бъде винаги. Ако някой човек научи за нас, ние го убиваме. Нищо лично.

– Е, извини ме, ако се опитате да ме убиете и аз реша да го приема лично, по дяволите!

– Не се опитваме. В момента. Докладвай!

Изсумтях и се обърнах да вляза в магазина.

Той беше зад мен, ръката му беше върху моята на бравата, лицето му беше в косата ми, устните близо до ухото ми. Той вдиша.

– Не миришеш като другите хора, Мак. Чудя се защо не съм като Баронс. Риодан е направо цивилизован. Не страдам от проблемите на Кастео, а Фейд все още се забавлява. Смъртта е сутрешното ми кафе. Харесвам кръв и звука на чупещи се кости. Те ме възбуждат. Кажи ми какво научи за пророчеството и следващия път ми донеси книгата на пророка! Ако искаш родителите ти да останат... непокътнати, ще сътрудничиш единствено с нас. Ще лъжеш всички останали. Ние те притежаваме. Не ме карай да ти давам урок! Има неща, които могат да те пречупят. Няма да повярваш каква лудост могат да причинят някои видове болка.

Обърнах се срещу него. За момент той не ми позволяваше, накара ме да се боря, за да помръдна. Тялото му беше също толкова наелектризирано, като на Баронс и на Риодан. И знаех, че му харесва, съвсем вероятно на ниво примитивна чувственост, която не разбирах.

„Има неща, които могат да те пречупят“ – беше казал. Едва не се засмях. Той нямаше представа, че това, което ме беше пречупило напълно, беше вярата ми, че Баронс е мъртъв.

Един поглед към очите на Лор и реших, че ще изчакам Баронс да се върне, преди да повдигна въпроса пред него.

– Мислиш, че Баронс има слабост към мен – казах. – Това е, което те тревожи.

– Забранено е.

– Той ме презира. Мисли, че съм спала с Даррок, помниш ли?

– Пука му, че си спала с Даррок.

– Пукаше му, че изгорих килима му. Става малко раздразнителен за неща, които му харесва да смята за своя собственост.

– Вие двамата ме побърквате. Пророчеството. Говори!

Разпитва ме почти половин час, преди да остане доволен. Качих се в стаята си на четвъртия етаж, уморена до смърт. Тя беше разхвърляна – опаковки от протеинови закуски, празни шишета от вода и дрехи навсякъде. Измих си лицето и зъбите, пъхнах се в пижамата и тъкмо щях да изпълзя в леглото, когато се сетих за картата таро от снощи, която момчето със замечтаните очи ми беше дало.

Зарових в джоба на палтото и я измъкнах. Гърбът ù беше черен, покрит със сребърни символи и руни, които много приличаха на сребърните гравюри, които бях зърнала на една от трите форми на Шинсар Дъб – тази на древен черен том с тежки ключалки.

Обърнах я. СВЕТЪТ, беше написано отгоре.

Беше красива карта, обрамчена с червено и черно. Една жена стоеше в профил върху бял пейзаж, обагрен със синьо, което изглеждаше ледено, неприветливо. На фона на звездно небе една планета се въртеше пред лицето ù, но тя гледаше настрани – изобщо не към света, а се взираше в далечината. Или гледаше някой, който не беше на картата? Нямах представа какво трябва да означава Светът в тълкуването на таро. Никога не ми бяха гледали. Мак 1.0 беше смятала предсказването на бъдещето по таро карти за също толкова нелепо, колкото да се опиташ да се свържеш с мъртъв роднина на дъска за спиритични сеанси. Мак 5.0 би била щастлива да получи всяка помощ, която можеше да получи, от всеки източник. Проучих я. Защо момчето със замечтаните очи ми я беше оставило? Какво трябваше да науча от нея? Че трябва да гледам към света? Че съм разсеяна от други неща и хора и не виждам ясно? Че наистина аз съм човекът, който държи съдбата на света в свои ръце?

Независимо как гледах на нея, картата загатваше твърде много отговорност. Пророчеството ясно заявяваше, че моето участие изобщо не е голямо. Пъхнах я между страниците на книгата ми на тоалетката, мушнах се в леглото и дръпнах завивките над главата си.

Отново сънувах тъжната красива жена и отново имах най-странното чувство на двойственост да виждам през нейните очи и през моите, да чувствам нейната тъга и моето объркване.

Ела, трябва да побързаш, трябва да знаеш!

Настойчивостта ме стисна.

Само ти можеш. Няма друг начин...

Думите ù отекваха от скалите, избледнявайки с всеки отскок.

Опитвам се... от толкова дълго... толкова трудно...

Тогава един Ънсийли принц се появи до нея (нас).

Но не беше един от тримата, които познавах, един от тримата, които ме изнасилиха. Беше четвъртият. Този, който така и не видях.

По странния начин, по който знаем неща в сънищата, знаех, че това е Война.

Бягай, скрий се! – изкрещя тя.

Не можех. Краката ми бяха сраснали със земята, очите ми бяха залепени за него. Беше много по-красив от другите Ънсийли принцове и много по-ужасяващ. Също като другите, той гледаше вътре в мен, не към мен и погледът му сякаш режеше с бръсначи през най-съкровените ми надежди и страхове. Знаех, че специалитетът на Война не е просто да обръща противникови фракции, раси или населения едни срещу други, а да намира страни в една личност и да ги обръща една срещу друга.

Той беше най-големият фокусник, унищожителят.

И разбрах, че не Смърт е този, от когото трябва да се страхуваме. Война беше този, който опустошаваше животите. Смърт просто беше чистачът, последният акт.

Същата черна торква се виеше около врата на Смърт, но тази беше прошарена със сребро. Същите калейдоскопски цветове тичаха под кожата му, но го обкръжаваше ореол от злато и на гърба му забелязах проблясък на черни крила. Война имаше крила.

Много закъсня – каза той.

Двадесет и четири

На следващата сутрин бях събудена неприятно от непривичен звук и седнах, оглеждайки се наоколо. Още два пъти чух звука, преди да разбера какъв е. Някой хвърляше камъни по прозореца ми.

Разтрих очи и се протегнах.

– Идвам! – измрънках и хвърлих завивките. Мислех, че е Дани. След като мобилните телефони още не работеха, а магазинът нямаше звънец, това беше единственият начин да привлече вниманието ми, освен да влезе с взлом.

Дръпнах пердето и погледнах надолу към уличката.

В’лане се беше излегнал на капака на Вайпъра на Баронс, облегнат на предното стъкло. Колата може и да не беше моя (ще видим това!), но веднага огледах В’лане за нитове или други абразивни елементи, които може да повредят боята. Обичам спортни коли. Всички тези мускули просто ме привличат. Реших, че е безопасно да предположа, че меката бяла кърпа, вързана хлабаво на кръста му, няма да одраска нищо. Съвършеното му тяло беше посипано със злато, а очите му бяха слънчеви лъчи, искрящи върху диаманти.

Отворих прозореца. Леден въздух влетя вътре. Температурата беше паднала, ниски облаци бяха скрили небето. Отново студ и мрак в Дъблин.

В’лане вдигна чаша от Старбъкс.

– Добро утро, МакКайла! Донесох ти кафе.

Огледах го със същото подозрение и копнеж.

– Намерил си отворен Старбъкс?

– Пресях се до един в Ню Йорк. Смлях зърната и го направих сам. Дори... как го казвате? Вдигнах млякото на пяна – той показа някакви пакетчета. – Подсладител или кафява захар?

Устата ми се напълни със слюнка. Кафява захар и кофеин? Само сексът можеше да направи сутринта по-хубава.

– Баронс наоколо ли е? – попита.

Поклатих глава.

– Къде е?

– Зает е през деня – излъгах.

– Нещо спешно в твоята програма?

Присвих очи. В’лане не говореше като друг път. Обикновено говореше с голяма официалност. Днес звучеше почти като... човек. Огледах кърпата, опитвайки се да реша дали може да има Книга под нея. Беше възможно.

– Можеш ли да замениш кърпата за нещо като, ами прилепнали шорти?

Внезапно вече беше гол.

Определено нямаше Книга.

– Върни кърпата обратно! – казах бързо. – Защо говориш смешно?

– Така ли? Полагам усилия да се уча от човечеството, МакКайла. Мислех, че ще ме сметнеш за по-привлекателен. Как се справям? Не, чакай! Усвоявам човешките съкращения. Как се справям?

Все още беше гол.

– Кърпата! Сега! И съкращаваш неправилните думи. Би станало „как се спра’ям“. Но наистина няма нужда. Жаргонът не звучи правилно от твоята уста.

Той ми хвълри заслепяваща усмивка.

– Ти ме харесваш като принц, какъвто съм. Това е обещаващо. Дойдох да те заведа на плажа. Тропически вълни и дюни. Кокосови орехи и палми. Пясък и слънце. Ела! – той предложи ръка. Не беше единствената част от него, протегната в моята посока.

Заобиколена съм от силно сексуални мъже на всеки ъгъл.

– Кърпа! – настоях. Прехапах долната си устна. Не трябваше. Нямах право. Тежестта на целия свят лежеше на раменете ми. Дори имах таро карта, която го доказваше.

– Не знам защо не се наслаждаваш да ме гледаш гол. Аз се наслаждавам да гледам теб гола.

– Искаш ли да дойда с теб на плажа, или не?

Пъстрите му очи блестяха.

– Ти си приела поканата ми. Виждам го в очите ти. В тях виждам замечтано сияние. Намирам го за възбуждащо.

– Но не на плаж във Фае – казах. – Никакви илюзии! Можеш ли да ни пресееш на място като Рио, в човешкия свят, където само човешките часове ще минават?

– Заповядвай ми, аз съм твой, МакКайла! Ще прекараме ограничен брой човешки часове, определени от теб.

Бях фатално дефектна. Не можех да откажа.

– Ще взема кафето сега – пресегнах се през прозореца за него, очаквайки да полети към мен или нещо такова.

– Не съм в състояние да ти услужа. Защитите на параноика са все още активни. Те ме държат на няколко стъпки от сградата.

– Но не и от колата му – казах с усмивка на устните. Баронс щеше да откачи, ако знаеше, че В’лане е докосвал Вайпъра му. И се е протягал на него гол? Щеше да получи аневризъм.

– Давам всичко от себе си да не прогоря името си в боята. Боя се, че ще трябва да слезеш долу за кафето. Топло е, побързай!

Прокарах набързо четка през косата си, плиснах вода на лицето си, надянах шорти, потник и джапанки и десет минути по-късно бях в Рио.

Не мога да съм на плаж, без да мисля за Алина. Продължавам да си казвам, че когато всичко това свърши, ще помоля В’лане да ми даде илюзия за нея и ще прекараме цял ден в игра на волейбол, ще слушаме музика и ще пием Корона с лайм. Щях да се сбогувам веднъж завинаги. Ще оставя болката и гнева, ще затъкна чудесните части от живота, който бяхме споделили, в някой свят ъгъл на душата ми и ще приема, че трябва да живея без нея.

Ако Баронс беше наистина мъртъв и беше минало достатъчно време, щях ли накрая да приема да живея и без него? Боях се, че никога нямаше да го направя.

Обърнах вниманието си към Сийли принца, който вървеше до мен. Радвах се, че дойде да ме потърси тази сутрин. Ако не беше, щях да го призова с чувственото жило на името му в езика ми. Сънищата ми предишната нощ ме бяха извадили от равновесие. Имах въпроси и той беше единственият, който може би имаше отговори.

Вървяхме на късо разстояние по плажа до двойка копринени шезлонги, затънали в белия пясък, близо до солените пръски на морето. Дрехите ми се стопиха и бяха заменени от яркорозов оскъден бански и златна верига на кръста, украсена с огненочервени камъни. Плажът беше пуст. Нямах представа дали не са останали хора, или В’лане ги е отпратил за нашето уединение.

– Защо е веригата? – изглежда, си падаше по тях.

– Когато правя секс с теб отзад, ще я използвам, за да те придърпвам по-близо и да навлизам по-дълбоко.

Отворих уста и я затворих отново. Аз бях идиотът, който попита.

– И сега, когато гледаш как златото проблясва на слънцето, ще мислиш как се чукаш с мен.

Потънах в стола и облегнах глава назад, гледайки птиците над главата ми. Тихият прилив на вълните успокои душата ми.

– Бейзболна шапка и очила, моля!

Той се пресегна, нахлупи шапка на главата ми и закрепи слънчеви очила на носа ми. Погледнах го. Отново беше гол, кърпата беше на купчина между краката му.

– Открих, че изгаря. Крайно неприятно.

– Кожата ти истинска ли е?

Той махна кърпата.

– Докосни я! – когато не направих движение да го докосна, той каза: – Съжалявам, че си имунизирана към мен. Човешкото съблазняване на такава като теб може да отнеме еон. Да, МакКайла, в тази форма кожата ми е точно толкова истинска, колкото твоята.

В ръката ми се появи питие – сметанов коктейл от ананас, кокос и ароматен ром.

– Разкажи ми за Крус! – казах.

– Защо? – попита В’лане.

– Интересува ме.

– Защо?

– Изглежда, е бил някак различен от другите Ънсийли принцове. Другите не са имали имена. Защо е имал Крус? Когато се срещнахме за първи път, ти ми предложи гривната на Крус. Защо е наречена така? Къде е научил проклятията, с които е повредил сребрата? Изглежда, с него има свързана много повече история, отколкото с другите принцове.

В’лане въздъхва в перфектно човешко подражание.

– Някой ден ще искаш да говориш за мен. Ще имаш също толкова въпроси за моето съществуване и за моето място в историята на Фае. То е величествено, много повече от това на Крус. Той беше новооперен принц. Аз мога да предложа повече.

Почуквах с пръсти, чакайки.

Той прокара длан по ръката ми и сплете пръсти с моите. Ръката му беше топла и силна и я усещах като на истински мъж. Той сериозно залагаше на човешкото днес.

– Вече ти разказах повече древна Фае история, отколкото някой човек някога е знаел.

– И аз все още знам единствено най-голата схема на събитията. Казваш, че искаш да те видя като мъж, да ти се доверя, но доверието идва от споделянето на знание и откриването на допирни точки.

– Ако други от расата ми открият колко много ти казвам...

– Ще рискувам. А ти?

Той се загледа в морето, сякаш търсеше мъдрост в тюркоазените вълни. Накрая каза:

– Както желаеш, МакКайла, но никога не трябва да разкриваш знанието си на друго Фае.

– Разбирам.

– След като Ънсийли кралят бил доволен, че значително е подобрил уменията си след началните, несъвършени експерименти, които завършили с нисшите касти Ънсийли, той започнал да копира йерархията на Сийли. Създал четири кралски дома – мрачни съответствия на кралските линии на Сийли. Домът на Крус бил последният, който направил. Самият Крус бил последното сътворено Ънсийли. По времето, когато кралят започнал работа по четвъртия кралски дом, вече бил виртуоз в създаването на своите полуживи деца, дори без Песента на Сътворението. Въпреки че с гарвановите си коси, черни торкви и натрапчиви мелодии никога нямало да минат за Сийли, те били също толкова красиви, еротични и величествени, като най-висшите сред светлите Фае. Някои казват, че кралят спрял с Крус, защото знаел, че ако направи още едно от неговите „деца“, детето ще убие бащата и ще узурпира кралството му, точно като във вашите митологии.

Кимнах, припомняйки си моя Едип от колежа.

– В началото кралят се радвал на Крус и споделял знанието си свободно. Бил намерил достоен събеседник, с когото да работи, в усилията си да направи възлюбената си наложница Фае. Крус бил умен, учел бързо и изобретил много неща. Гривната била едно от първите му творения. Направил я като дар, който кралят да даде на наложницата си, за да може тя, когато желае неговото присъствие, само да докосне гривната и да мисли за него, за да го призове. Накитът също така я предпазвал от определени заплахи. Кралят бил доволен от подаръка. Двамата с Крус изковали няколко амулета, за да ù дадат способността да плете илюзия. Кралят сам създал последния, който връчил на любимата си. Някои казват, че тя можела да заблуди всекиго с илюзиите, изтъкани с него, дори краля. Кралят дал на Крус по-голям достъп до своите проучвания, библиотеки и лаборатории.

– А как ти си получил гривната на Крус?

– Моята кралица ми я даде.

– Тя как я е получила?

– Допускам, че е била свалена от Крус, когато е бил убит, после е била предавана от кралица на кралица, за да бъде опазена.

– Значи, докато кралят доверявал на Крус всичко, което знаел, принцът решил да го свали и да открадне наложницата му? – попитах. Не можех да скрия нотката укор в гласа ми.

– От кого чу това?

Поколебах се.

– Доверието трябва да е взаимно, МакКайла – смъмри ме той.

– Видях Крисчън в Сребрата. Той каза, че е научил, че Крус мразел краля, искал наложницата му и проклел Сребрата, за да не може кралят да стигне до нея. Той ми каза, че Крус планирал да отнеме жената на краля и всички светове в Сребрата за себе си.

В’лане поклати глава, златната коса проблесна на слънцето.

– Не е било толкова просто. Нещата рядко са. Ще използвам човешка дума. Крус обичал краля повече от всичко. Създателят на Ънсийли е същество с непоносимо съвършенство. Ако наистина е Фае, значи е от най-древната, най-чиста линия, съществувала някога. Някои казват, че той е Бащата на Всичко. Някои казват, че надживял стотици кралици, преди времето на кралицата, която убил. Много от формите, които може да приеме, са отвъд способнистите за възприемане дори на Фае. Според описанията има огромни черни крила, които могат да обгърнат целия Ънсийли двор. Ако пожелае да приеме човешка форма, би трябвало да заеме множество тела и да се раздели на части. Той е твърде голям, за да бъде побран в един смъртен съд.

Отново потреперих. Бях зърнала намек за тези крила в Белия палат. Бях почувствала усещането на наложницата за тях, съпричастно бях споделила очарованието ù от мекото им докосване по голата ù кожа.

– Мислех, че кралицата е най-могъщата от вашата раса.

– Кралицата е наследник на магията на нашия народ. Различно е. Това, че магията никога не е приемала мъж от Истинската раса, макар че...

– Макар че какво?

Той ме изгледа странично изпод клепачите си.

– Казвам ти твърде много неща – въздъхна. – И се наслаждавам твърде много. Много време мина, откакто познавах друг, достоен за доверие. Един древен мит казва, че ако няма претенденти за матриархалния трон, магията вероятно ще бъде привлечена от най-доминиращия мъжки от нашата раса. Някои казват, че нашите управници са като главата на вашия Янус[13], като вашите ин и ян. Кралят е мощта на нашия народ, кралицата е мъдростта. Мощта се извлича от грубата сила, мъдростта се извлича от истинската сила. В хармония кралят и кралицата водили обединен двор. Противопоставени, ние воюваме. Противопоставени сме от деня, в който кралят уби кралицата.

– Но тя е била последвана от други кралици. Не е ли могъл кралят да сключи мир?

– Дори не се опита. Той отново изостави децата си. След като намерил наложницата си мъртва, в своя акт на изкупление той направил това, което се бил зарекъл да не прави. Чрез изливането на цялото му мрачно знание на страниците на омагьосания том, той неволно създал най-могъщото си „дете“. После изчезнал. Слухове сред Сийли и Ънсийли твърдят, че оттогава се е опитвал да я приспи, но не е успявал. Твърди се, че Ловецът, който уби Даррок, е личният ловец на краля от стотици хиляди години. Носел го е от свят в свят, за да търси своето възмездие. Кралят, както всички Фае, не обича нищо друго повече от собственото си съществувание. Докато Книгата е на свобода, той няма да има покой. Подозирам, че Шинсар Дъб се е забавлявала да вземе „коня“ на краля. Също така подозирам, че въпреки че кралят вече не използва този Ловец, а Ловецът е тук, в този град, тогава и кралят също е тук.

Ахнах.

– Имаш предвид в Дъблин?

В’лане кимна.

– В човешка форма?

– Кой би могъл да каже? Никой не може да предскаже каквото и да било за някой като него.

„Би трябвало да заеме множество тела и да се раздели на части.“ Помислих за Баронс и неговите осмина. Поклатих глава, отхвърляйки мисълта.

– Върни се на Крус! – казах бързо.

– Защо е този интерес към Крус?

– Опитвам се да разбера хронологията. Значи кралят се доверил на Крус, работил с него, обучил го, а Крус го предал. Защо?

Очите на В’лане се присвиха и ноздрите му трепнаха със студено презрение.

– Привързаността на краля към наложницата му била неестествена. Това е отклонение за нашата раса. Хората ценят моногамията, защото са заедно само за едно мигване на окото. Вие сте родени под сянката на смъртта. Това ви кара да копнеете за неестествена връзка. Ние не прекарваме повече от век, най-много два с един партньор. Ние пием от Котела. Променяме се. Продължаваме. Кралят – не.

– В тази връзка, ти откъде знаеш всичко това?

– Имаме книжници и писани истории. Като един от Висшия съвет на кралицата, мой дълг е да разказвам миналото ни в тези случаи, когато тя издава указ. Тя настоява да мога да рецитирам всяка част по всяко време.

– Значи кралят бил верен, а Фае не харесват това.

Той ме изгледа.

– Прекарай хиляда години с някой и ми кажи, че не е неестествено. Най-малкото еднообразно.

– Очевидно кралят не е мислил така – харесвах краля за това. Харесваше ми идеята за истинска любов. Може би, само може би, някои хора имат достатъчно късмет да намерят своята половинка, тази, която ги допълва. Като бог Янус.

– Кралят станал опасност за децата си. Дворът му започнал да говори. Решили да го изпитат. Крус щял да съблазни краля, да обърне обсебеността му от наложницата, да го накара да забрави всеотдайността си към смъртната.

– Кралят бисексуален ли е?

В’лане ме изгледа празно.

– Мислех, че Фае са с определен пол.

– Ах, позоваваш се на това кой кого чука, а ние сме, как го казвате? Моносексуални?

– Хетеросексуални – казах. Да чуя В’лане да казва думата „чукам“ с музикалния си чувствен глас, беше предварителна игра само по себе си. Отпих от питието си, провесих крак от шезлонга си и охладих палец във водата.

– Фае съблазняването е различно от човешката похот. Това е очарованието от... – той, изглежда, търсеше отчаяно дума. – Хората нямат подходяща дума. Самата психика. Всичко, което е някой. Крус щял да стане любимец на краля, да измести смъртната, от която неговият господар толкова дълго бил обсебен, която дори не била от нашия вид. Крус щял да накара краля отново да се влюби в нашата раса. Щом кралят върнел вниманието си към Двора на Сенките, щял да ги издигне на полагащито им се място под светлината, заедно с другите от тяхната раса. Децата му се били уморили да се крият. Искали да се срещнат със своите събратя и да вкусят от живота, на който те се наслаждавали. Искали кралят да се бори за тях, да накара кралицата да ги приеме, да обедини дворовете в един. Смятали, че всичко е както трябва да бъде. Кралицата била мъдрият и истински водач на Сийли, кралят бил силният и горд водач на Ънсийли. Те били богът Янус, цялостни, само ако кралят и кралицата им позволели да живеят заедно.

– Дали Сийли са се чувствали по същия начин? – не можех да си го представя.

– Сийли бяха в пълно неведение за съществуването на Ънсийли.

– Докато някой не предал краля на кралицата.

– Предателството е в очите на наблюдателя – каза В’лане остро. Затвори очи за миг. Когато ги отвори отново, ядосаните златни проблясъци ги нямаше. – Би трябвало да перефразирам това правилно за теб. Някой е трябвало да каже на кралицата много преди тя да научи. Всички трябва да се подчиняват на кралицата във всичко. Кралят не ù се подчинявал многократно и когато отхвърлил Крус, Ънсийли разбрали, че никога няма да застане зад тях. Заговорили за бунт, за гражданска война. За да я избегне, Крус отишъл при кралицата, за да говори от името на мрачните си братя. Докато го нямало, другите принцове създали проклятие, което да бъде хвърлено в Сребрата. Ако кралят не пожелаел да се откаже от своята смъртна, те щели да му забранят достъпа до нея, като му попречат да влиза в Сребрата и така той нямало да може да я види повече.

– Значи не бил Крус този, който покварил мрежата на Сребрата?

– Не, разбира се. Сред моята раса името на Крус е като синоним на един от вашите хора... Вярвам, че името беше Мърфи, на чието име е бил издаден определен закон? Ако нещо се обърка, обвинявате Мърфи. Същото е с Крус. Ако Крус наистина е хвърлил проклятието върху Сребрата, то нямало да поквари основната им функция. Просто щяло да пречи краля да влиза. Крус изучавал магията със самия крал, той бил много по-умел от събратята си.

– Какво казала кралицата, когато отишъл при нея? – попитах. В разказа на В’лане Крус изглеждаше почти като герой-ренегат. Наистина, въпреки че Ънсийли са безчестни, такива са и повечето Сийли, които съм срещала. Според мен те се заслужават едни други. Трябвало е да се обединят в един двор, да се контролират и да стоят далеч от моя свят.

– Никога няма да разберем. За да чуе какво има да казва той, тя го задържала в будоара си. После призовала краля и се срещнали в небето същия този ден. Въпреки че не притежавам никакъв спомен за това, според нашите историци аз съм бил изпратен от нея за Крус и когато съм ù го довел, тя го завързала за дърво, взела Меча на светлината и го убила пред очите на краля.

Ахнах. Беше толкова странно да осъзная, че В’лане е бил жив по онова време. Че е имал опит от първа ръка във всичко, но не си спомня нищо. Трябвало е да прочете писмените истории, за да научи това, което по свое желание е забравил. Чудех се дали Фае историците, също като нашите, изопачават нещата. Като знаех увлечението им по илюзията, не виждах как някое Фае би казало цялата истина. Ще разберем ли изобщо някога какво се е случило тогава? Все пак си представях, че версията на В’лане е най-близкото, до което мога някога да стигна.

– И започнала войната.

Той кимна.

– След като кралят убил кралицата и се върнал в двора си, той намерил наложницата си мъртва. Според принцовете, когато тя научила за битката и открила, че кралят започнал да убива своята собствена раса в нейно име, тя излязла от Сребрата, легнала в леглото му и се самоубила. Казват, че му оставила бележка. Казват, че той все още я носи.

Какви злочести любовници! Това беше една невероятно тъжна история. Бях усетила любовта им на онези обсидианени подове в Белия палат, въпреки че и двамата бяха дълбоко нещастни. Кралят – защото любимата му не е Фае като него, а наложницата, защото е хваната в капан да чака сама той да я направи „достатъчно добра“ за него. Така се чувствала тя – долнокачествена. Тя искала да я обича такава, каквато е за един малък смъртен живот и щяла да бъде щастлива. Все пак нямаше съмнение в тяхната любов. Те били един за друг всичко, което другият искал.

– Когато отново чухме за Шинсар Дъб, тя беше на свобода във вашия свят. Има такива сред Сийли, които дълго време са ламтели за знанието в страниците ù. Даррок беше един от тях.

– Как планира кралицата да я използва? – попитах.

– Тя вярва, че матриархалната магия на нашата раса ще ù позволи да използва книгата – той се поколеба. – Това, че с теб се доверяваме един на друг, ми се нрави. Мина много време, откакто имах съюзник със сила, жизненост и интригуващ ум – той сякаш ме оценяваше, сякаш претегляше някакво решение, после каза: – Казано е също, че всеки, който знае Първия език, древния език на... вярвам, че единствената задоволителна човешка дума е Промяна... на който кралят записал своето мрачно знание, би бил в състояние да седне и да прочете Шинсар Дъб, след като бъде задържана, страница след страница, попивайки цялата забранена магия, всичко, което кралят знаел.

– Даррок знаеше ли този език?

– Не. Знам го със сигурност. Бях там, когато пи за последно от Котела. Ако някой от расата ни знаеше, че Шинсар Дъб е била погребана под твоя манастир преди да пие от Котела толкова много пъти, че древният език да се изгуби в мъглите на изоставените спомени, е щял да срине планетата ти до основи, за да я вземе.

– Защо биха искали знанието, което кралят толкова съжалявал, че е придобил, че го е прокудил?

– Единственото, което нашата раса обича толкова силно, колкото и себе си, е мощта. Ние сме привлечени от нея без причина, точно както умът на човешки мъж може да бъде толкова скован от поразително сексуална жена, че да я следва до своето унищожение. Съществува този момент, който вие наричате „преди“, в който един мъж или Фае може да обмисли последствията. Кратък е, дори за нас. Освен това, докато кралят избрал да върши глупави неща със своята мощ, други от нас може да не го направят. Мощта не е добра или зла. Тя е отражение на същността на този, който я владее.

Беше толкова чаровен, когато беше открит и говореше свободно за слабостите на своята раса, като дори я сравняваше с нашата. Може би имаше надежда, че някой ден Фае и хора биха могли да се научат да... Разтърсих глава, прекъсвайки тази мисъл. Бяхме твърде различни, балансът на силата между нас прекомерно нестабилен.

– Отплати се за доверието ми, МакКайла! Знам, че си ходила в манастира. Научи ли как Книгата е била задържана първоначално?

– Така смятам. Открихме пророчество, което ни казва основните неща, които трябва да направим, за да я погребем отново.

Той се изправи и махна слънчевите си очила. Пъстрите очи изучаваха лицето ми.

– И сега за първи път се сещаш да го споменеш? – каза той невярващо. – Какво трябва да направим?

– Има петима друиди, които трябва да изпълнят някаква сковаваща церемония. Предполага се, че са били обучени на нея много отдавна от вашата раса. Те живеят в Шотландия.

– Келтърови – каза той. – Древните друиди на кралицата. Значи затова тя толкова дълго ги защитаваше. Сигурно е прозряла, че нещо подобно може да се случи.

– Познаваш ли ги?

– Тя... се е намесила в кръвната им линия. Земята им е защитена. Никое Сийли или Ловец не могат да се пресеят на определено разстояние от нея.

– Изглеждаш разтревожен от това.

– Трудно е да се грижа за безопасността на кралицата, когато не мога да претърся всички места за инструментите, които ми трябват, за да го правя. Чудех се дали те не пазят камъните.

Прецених го.

– След като се доверяваме един на друг, ти имаш един, нали?

– Да. Ти имаше ли успех в откриването на някой от другите?

– Да.

– Колко?

– Всичките три.

– Ти имаш останалите три? Ние сме по-близо, отколкото смеех да се надявам! Къде са? Келтърови ли ги притежават, както подозирах?

– Не – технически в момента аз ги притежавах, безопасно защитени, но ми беше по-удобно да го накарам да вярва, че са в Баронс. – Баронс.

Той изсъска – звукът на Фае за отвращение.

– Кажи ми къде са! Ще ги взема от него и ще свършим с Баронс завинаги!

– Защо го презираш?

– Преди време той изкла доста от моите хора и буквално остави широка пътека от трупове след себе си.

– Включително твоята принцеса?

– Той я прелъсти, за да научи повече за Шинсар Дъб. За известно време тя беше очарована от него и му разказа много неща за нас, които никога не трябваше да бъдат разкривани. Баронс търси Книгата отдавна. Знаеш ли защо?

Поклатих глава.

– Нито пък аз. Той не е човек, може да убива нашия вид и търси Книгата. Ще го убия при първа възможност.

„Късмет с това“, помислих си.

– Той никога няма да даде камъните.

– Вземи ги от него!

Засмях се.

– Не е възможно. Не крадеш от Баронс. Просто не става.

– Ако разбереш къде са, ще ти помогна да се сдобиеш с тях. Ние ще направим това, само ние двамата. Разбира се, Келтърови също са нужни, за да я задържат, но без други, МакКайла. Когато с теб я обезопасим за кралицата, тя ще те награди богато. Всичко, което пожелаеш, може да бъде твое – той замълча за момент, после каза внимателно: – Тя би могла дори да възстанови неща, които си загубила и за които скърбиш.

Загледах се към морето, опитвайки се да не се изкушавам от моркова в края на пръчката – Алина. Роуина настояваше да работя единствено с шийте зрящите. Лор настояваше да работя само с Баронс и мъжете му. Сега В’лане искаше да се съюзя с него и да изключа всички останали.

Доверявах на всеки от тях толкова, колкото беше необходимо, за да ги държа на разстояние от себе си.

– От деня, в който пристигнах в Дъблин, всички се опитват да ме принудят да избера страна. Няма! Няма да избера някой пред другите. Ще направим това заедно или изобщо няма да го правим. И когато го направим, искам шийте зрящите да гледат, за да може, ако нещо отново тръгне на зле в бъдеще, да знаят как да го спрат.

– Твърде много хора са замесени – каза той рязко.

Свих рамене.

– Тогава доведи от твоите Сийли, ако това ще те накара да се чувстваш по-добре!

Благоуханният ден внезапно захладня. Той беше силно подразнен. Но не ми пукаше. Чувствах, че най-после имаме солиден план, който може да подейства. Имахме камъните и пророчеството, трябваше ни само Крисчън. Отказвах да се тревожа какво щяхме да правим, след като Книгата бъде обезопасена, и дали да бъде позволено на кралицата да я прочете. Можех да се справям само с едно привидно непреодолимо препятствие наведнъж, а и нямах представа как щяхме да открием Крисчън в Сребрата. Жалко, че Баронс не беше белязал и него.

Имах още един въпрос. Той ме гризеше през цялото време, докато говорехме. Чувствах, че има нещо, което трябва да разбера за себе си, истина, която щеше да хвърли светлина върху сънищата, които сънувах цял живот.

– В’лане, как изглеждаше Крус?

Той вдигна рамо и го остави да падне, после скръсти ръце зад главата си и вдигна лице към слънцето.

– Като другите Ънсийли принцове.

– Ти каза, че те ставали все по-добри, когато кралят ги е правил. Беше ли Крус различен по някакъв начин?

– Защо питаш?

– Просто нещо, което една от шийте зрящите каза – излъгах.

– Кога планираш да се опиташ да изпълниш условията на пророчеството?

– В мига, в който съберем всички Келтърови заедно и открием Книгата.

Той ме погледна.

– Значи скоро – промърмори. – Ще бъде много скоро.

Кимнах.

– Трябва да е възможно най-скоро. Боя се за кралицата.

– Попитах те за Крус – напомних му.

– Толкова много въпроси за един незначителен принц, който е спрял да съществува преди стотици хиляди години.

– И? – беше ли това сприхавост в гласа му?

– Ако той не беше мъртъв, можеше да изпитам... какво беше това, което ви движи толкова често? Ах, сетих се. Ревност.

– Угоди ми!

След един дълъг миг той изпусна още една от съвършено имитираните човешки въздишки.

– Според историите ни Крус бил най-красивият от всички, въпреки че светът никога няма да го разбере. Невероятна загуба на съвършенство е никога да не можеш да спреш поглед на такъв като него. Торквата на неговата кралска линия била изпъстрена със сребро, а ликът му излъчвал чисто злато. Но, подозирам, причината кралят да изпитва такава близост с него, преди да си позволи любовта му към една смъртна да унищожи всичко, което можели да бъдат, е в това, че Крус бил единственият от децата на краля, който приличал на своя създател. Като самия крал Крус имал величествени черни крила.

Двадесет и пет

Малко след полунощ крачех по уличката зад „Книги и дреболии Баронс“, спорех със себе си и не стигах до никъде.

Баронс все още не се беше върнал, което ме побъркваше. Планирах да си изясня всичко с него в мига, в който се появи. Истински дълъг спор, с цялото мръсно пране, което се беше събрало между нас. Трябваше да знам точно колко дълго да го чакам, ако отново го убият. Бях непрекъснато на ръба – чаках го, уплашена, че може никога да не се върне. Нямаше да се задоволя с твърдението, че е жив, докато не го видех със собствените си очи.

Всеки път, щом затварях очи тази нощ, се плъзвах към съня за Студеното място. Той ме чакаше в засада в мига, в който се отпуснех. Обърнах безброй пясъчни часовници с черен пясък, пребродих километри лед с растяща неотложност в търсене на красивата жена, многократно бягах от крилатия принц, от който и двете се страхувахме.

Защо продължавах да сънувам проклетия сън?

Преди десет минути, когато се бях събудила за пети път, бях принудена да приема, че просто няма да успея да поспя без да сънувам този сън, а това изобщо не беше спане. Страхът и страданието, които изпитвах, бяха толкова изтощаващи, че се събуждах по-изчерпана, отколкото бях преди да затворя очи.

Спрях да крача и се загледах в тухлената стена.

Сега, след като знаех, че е там, можех да го усетя – скрития в тухлите Табх’р, Среброто, което Даррок внимателно беше замаскирал в стената, диагонално на книжарницата.

Трябваше само да притисна и да вляза, да последвам тухления тунел до стаята с десетте огледала и да мина през четвъртото отляво, за да се върна в Белия палат. Трябваше да побързам, защото времето в Сребрата минаваше различно. Просто щях да се огледам набързо. Да видя дали има нещо, което съм пропуснала предишния път.

– Като например портрет, на който вървя ръка за ръка с Ънсийли краля, висящ на някоя стена – промърморих.

Затворих очи. Ето това беше. Бях изказала страха си на глас. Сега трябваше да се справя с него. Изглежда, това беше единственото, което обясняваше всички неща, които не се връзваха.

Нана ме беше нарекла Алина.

Риодан каза, че Айла е имала само едно дете (което Роуина потвърди, освен ако не лъжеше) и е умряла скоро след като Книгата е напуснала затвора си. Не е имало по-късно за жената, която исках да повярвам, че е моя майка.

Никой не знаеше кои са родителите ми.

Освен това съществуваше и чувството ми на двуполюсност за неща, които сякаш не можеха да излязат наяве, а оставаха точно под повърхността. Спомени от друг живот? Когато вървях из Белия палат с Даррок, всичко беше толкова познато. Бях разпознала доста предмети. Била съм там преди и не само в сънищата си.

Като говорим за сънища, как би могъл спящият ми ум да извика четвърти принц, който никога не съм виждала? Как бих могла да знам, че Крус е имал крила?

Можех да усетя Шинсар Дъб. Тя продължаваше да ме намира, обичаше да си играе с мен. Защо? Защото в по-ранно въплъщение, когато е била Ънсийли краля, а не книга с отхвърлено знание, тя ме е обичала? Дали я усещах, защото я бях обичала в нейното предишно въплъщение?

Зарових ръце в косата си и дръпнах, сякаш болката можеше да проясни мислите ми или може би да укрепи волята ми.

„Виж мен!“ – непрестанно казваше Баронс.

А наскоро: „Ако не можеш да се изправиш срещу истината за своята реалност, не можеш да я контролираш“.

Риодан беше прав. Аз бях непредвидима, но не по причините, които той смяташе.

Не знаех истината за моята реалност. И докато не я научех, бях непредвидима, бях нещо, което можеше да се обърне във всяка една посока. Въпросът, който ме държеше будна нощем, не беше дали шийте зрящите са каста на Ънсийли, или не. Това беше нещо дребно, в сравнение с моя проблем. Въпросът, който ми пречеше да спя, беше много по-тревожен.

Колкото и невъзможно да изглеждаше, се чудех дали аз не бях наложницата на краля. Превъплътена и върната към живот в ново тяло. Обречена на нечовешкия си любовник, предопределена за трагичен кръг на прераждане.

А точно какво бяха Баронс и неговите осмина? Моят злочест любовник, разделен в девет човешки съда? Това беше уникална мисъл. Нищо чудно, че наложницата беше намирала краля за ненаситен. Как би могла една жена да се справи с девет мъже?

– Какво правиш, госпожице Лейн? – сякаш мислите ми го бяха призовали, гласът на Баронс се плъзна от мрака зад мен.

Погледнах го. Бях запалила външните прожектори на КДБ, захранвани от грамадните генератори на магазина, но светлината беше откъм гърба му и той беше в сянка. Но аз щях да знам, че е той, дори да бях сляпа. Можех да го усетя във въздуха. Можех да го подуша.

Той ми беше бесен. Не ми пукаше. Беше се върнал. Беше жив. Сърцето ми подскочи. Вълнувах се от присъствието му. Щях да се вълнувам навсякъде, по всяко време, при всякакви обстоятелства. Независимо какво беше той, какво беше направил. Дори да беше една девета от Ънсийли краля, който беше започнал всичко.

– Нещо сериозно не ми е наред – казах, почти на себе си.

– Едва сега го разбираш, нали?

Погледнах го.

– Хубаво е да те видя жив.

– Хубаво е да съм жив.

– Наистина ли имаш предвид това? – той беше правил коментари относно смъртта в миналото, които нямаха смисъл за мен. Очевидно той никога нямаше да я преживее, а понякога беше изглеждал почти... завистлив.

– Хубав тен. Просто не можеш да стоиш настрана от Фае, когато ме няма, нали? В’лане отново ли те заведе на плажа? Изгоря ли, когато те чукаше?

– Ти ли си Ънсийли кралят, Баронс? Това ли сте ти и твоите осем? Различни части от теб, натъпкани в човешка форма, докато претърсвате Дъблин за изчезналата ти Книга?

– Ти наложницата ли си? Книгата определено изглежда влюбена в теб. Не може да стои настрана. Убива всички останали. Играе си с теб.

Примигнах. Винаги е бил на крачка преди мен, а дори не знаеше за съня ми с крилатия принц или моето дежа вю преживяване в палата. Мислехме едни и същи неща. Нямах представа, че се чуди дали не съм умрялата според слуховете наложница.

– Има един начин да разберем. Ти продължаваш да ми казваш, че трябва да видя теб, да се изправя пред истината. Готова съм – протегнах ръка.

– Ако мислиш, че ще те пусна отново в главата си, грешиш.

– Ако мислиш, че си в състояние да ме спреш, ако поискам, ти грешиш.

– Колко си сигурна в себе си! – присмя се той.

– Искам да дойдеш на едно място с мен – казах. Дали Баронс знаеше какво е, но нямаше намерение да си признае? Беше ли възможно кралят да може да се разделя на човешки части и да забравя кой е? Или е бил подмамен да приеме човешка форма, а личните му части са били принудени да пият от Котела. Може би сега най-страшният от всички Ънсийли вървеше по земята без никаква идея какво представлява?

Исках да получа отговори по един или друг начин. Бях достатъчно сигурна в истината за себе си, за да опитам. Ако грешах за него, той нямаше много за губене – просто щеше да прекара още няколко дни в еквивалента на „дрямка“. Но някак си знаех, че случаят няма да е такъв. Бях права за това. Трябваше да съм.

Той се взираше в мен в мълчание.

– Хайде, Баронс! Какво е най-лошото, което може да стане? Да те заведа в капан и ти да умреш и да те няма известно време. Не че ще го направя – добавих бързо.

– Изживяването едва ли може да се нарече приятно, госпожице Лейн. Освен това е силно неудобно.

Неудобно. Това беше умирането за него на скалата. Неудобство. А аз бях готова да затрия света заради него.

– Добре. Прави, каквото искаш! Аз отивам.

Обърнах се и се плъзнах в стената.

– Какво мислиш, че... Разкарай си задника от... Госпожице Лейн! Мамка му! Мак!

Докато изчезвах в стената, усетих ръката му да хваща палтото ми и се засмях. Беше ме нарекъл Мак, а аз дори не умирах.

– Кое ще изберем сега, госпожице Лейн? – той огледа бялата стая, проучвайки десетте огледала.

– Четвъртото отляво, Джерико – беше ми писнало да ме нарича госпожице Лейн. Вдигнах се от белия под. Сребното отново ме беше изплюло навън с твърде много ентусиазъм, а аз дори не носех камъните. Не носех нищо друго, освен копието в кобура, протеинова закуска, две фенерчета и бутилка Ънсийли в джобовете.

– Нямаш право да ме наричаш Джерико.

– Защо? Защото не сме били достатъчно близки ли? Правила съм секс с теб във всяка възможна поза, убих те, храних те с кръвта си с надеждата, че би могла да те върне към живот, тъпках Ънсийли в стомаха ти и се опитвах да пренаредя червата ти. Бих казала, че това е доста лично. Колко по-близки трябва да станем, за да се чувстваш удобно да те наричам Джерико? Джерико.

Очаквах да се нахвърли върху коментара за „секс във всяка възможна поза“, но той каза само:

– Хранила си ме с твоята...

Минах през огледалото, отрязвайки го. Както и първото, в началото то ми се опъна, а после ме сграбчи и ме изплю от другата страна.

Гласът на Баронс изпревари пристигането му.

– Проклета глупачка! Никога ли няма да спреш и да се замислиш върху последиците от действията ти? – той излезе бързо от огледалото зад мен.

– Разбира се – казах студено. – Винаги има достатъчно време да обмислям последиците. След като съм се издънила.

– Забавно момиче си ти, нали, госпожице Лейн?

– Със сигурност. Джерико. Мак. Аз съм Мак. Стига вече фалшива официалност! Свиквай с програмата или се махай от тук!

Тъмните му очи пламнаха.

– Големи приказки, госпожице Лейн. Опитай се да ме принудиш! – предизвикателството гореше в погледа му.

Тръгнах бавно към него. Той ме гледаше студено и сякаш ми напомняше за онази вечер, когато се бях престорила, че му се нахвърлям, защото бях ядосана. Той смяташе, че отново го правя. Не го правех. Това, че бях с него в Белия палат, ми влияеше доста странно. Разнищваше всички мои задръжки, сякаш тези стени не търпяха лъжи или между тях нямаше нужда от преструвки.

После той се взираше втренчено покрай мен.

– Не мога да повярвам! Ние сме в Белия палат! Ти просто небрежно ме доведе тук, сякаш отиваш на пазар в бакалията. Търсех скапаното място цяла вечност.

– Мислех, че си бил навсякъде – никога не е бил тук? Или не помнеше, че е бил тук много отдавна, в друго превъплъщение?

Той се завъртя бавно, попивайки белите мраморни подове, високите сводести тавани, колоните, блестящите прозорци, гледащи към ярък, мразовит снежен ден.

– Знаех къде трябва да бъде, но Белият палат се показва само когато и на когото избере. Това е невероятно! – той отиде до прозореца и се взря навън. После се обърна към мен. – Намери ли библиотеките?

– Какви библиотеки? – беше ми трудно да гледам към него, хипнотизирана от блестящия зимен ден зад рамото му. Колко пъти бях седяла в тази снежна градина, обкръжена от заслепяващи ледени скулптури и замръзнали фонтани, докато го чаках?

Огън за неговия лед. Лед за нейния пламък.

Обичах това крило. Докато се взирах навън през прозореца, наложницата внезапно се появи там, но беше неясна по краищата, малко мъглива, частично осъзнат спомен.

Тя седеше на каменна пейка в червена като кръв рокля и с диаманти, през които виждах снега и заледените клони. Светлината беше странна, сякаш всичко, освен нея, беше нарисувано в полутонове.

Трепнах. Четвъртият Ънсийли принц, Война/Крус тъкмо се беше появил. Той също беше полупрозрачен, остатък от отдавна отминало време. На китката му блестеше широка сребърна гривна, а около врата му имаше амулет, много различен от този, който Даррок беше носил.

Гледах с учудване как наложницата се изправи и го посрещна с целувка по двете мраморнобели бузи. Имаше привързаност между тях. Някога, много отдавна, красивата жена от сънищата ми не се е страхувала от него. Какво се беше променило? Принцът с гарванови грила носеше сребърен поднос, върху който стоеше една чаена чаша и изящна черна роза. Тя му се засмя, но очите ù бяха тъжни.

Още от отварите му, с които да ме промени?

Война/Крус промърмори нещо, което не успях да схвана.

Тя прие чашата.

Може би не искам неговото спасение.

Но все пак пи, докато не изпразни чашата.

– Кралят пазел всичките си бележки и дневниците от експериментите си в Белия палат, за да не може неговият Мрачен двор да открадне знанието му – гласът на Баронс ме изтръгна.

Примигнах и споменът изчезна.

– Със сигурност знаеш много за краля – щях да кажа още, но внезапно се почувствах сякаш ластик, прикачен към пъпа ми се беше свил, отхвърляйки ме към другия край. Бях отишла твърде далеч, нямаше ме твърде дълго.

Без повече думи се обърнах и побягнах по коридора, далеч от Баронс. Изчезнало беше желанието да се карам с него. Бях призована. Всяка фибра в съществото ми беше привлечена по същия начин, както и предишния път, когато бях тук.

– Къде отиваш? По-бавно! – извика той след мен.

Не можех да забавя, дори да исках, а не исках. Бях дошла тук неслучайно, а причината беше там, накъдето бях притегляна. Черните подове на Ънсийли краля ме зовяха. Исках да бъда отново в този будоар. Исках да го видя този път, да видя лицето на краля. Ако приемехме, че има лице.

Подминах розов мрамор, плъзгах се по бронзови подове, втурвах се през тюркоазени коридори и прелитах през коридори от жълто, докато не усетих знойния жар на пурпурните крила. Усещах Баронс зад мен. Той можеше да ме хване, ако искаше. Беше бърз колкото Дани, колкото всичките му мъже. Но ме остави да тичам и ме последва.

Защо? Защото подозираше същите неща като мен? Защото искаше всичко да излезе наяве? Сърцето ми туптеше от страх и очакване тази история най-после да свърши и да разбера какво съм, какво е той.

Внезапно Баронс се изравни с мен. Погледнах към него, а той ми отвърна с поглед, който беше равни части ярост и похот. Беше време да преодолее яростта. Започваше да ме вбесява. Аз имах не по-малко основания да бъда бясна на него.

– Не съм правила секс с Даррок – отново бях бясна, горях от желание за физически контакт. – Не че ти дължа обяснение. Ти никога не ми обясняваш. Но дори да бях, дори да бях предателката, която си решен да вярваш, че съм, той е мъртъв, така че, според философията на Баронс, на кого му пука? Ето ме тук, отново с теб. Действията говорят, нали? Ти получи действията, които искаше. ОС детектор отново под контрол, стегнато привързан. Защо не ме поведеш с нашийника? Не те ли прави това най-щастлив? Баф-баф! – излаях подигравателно, кипнала вътрешно.

– Не си ме чукала, откато беше При-я. Ето ти едно действие! Казва почти всичко, което има за казване.

Изгаряше го. Добре. Изгаряше и мен.

– Това някакво състезание ли е? Даррок е бил изчукан, а ти не? Това ли е единствената причина да си бесен? – какво мислеше той, че говори това? Че бих го докоснала само ако умирах за секс? Или алтернативата беше да умра като безмозъчно животно?

– Не би могла да разбереш.

– Опитай! – ако поне веднъж признаеше едно малко чувство към мен, можеше аз да призная някое към него.

– Не ме притискай, госпожице Лейн! Мястото ми влияе. Да не искаш звяра в ръцете си?

Погледнах го. Очите му искряха в червено и той дишаше тежко, но не от изтощение. Познавах го. Той можеше да тича с часове.

– Ти ме искаш, Джерико. Признай го! Много повече отколкото веднъж или два пъти. Влязла съм под кожата ти. Мислиш за мен през цялото време. Държа те буден през нощта. Давай, кажи го!

– Да ти го начукам, госпожице Лейн!

– Това ли е твоят начин да го кажеш?

– Това е моят начин да кажа „порасни, малко момиченце“!

Забуксувах в опит да спра, плъзгайки се по черния мраморен под. В мига, в който аз спрях да тичам, той също спря, сякаш бяхме вързани с едно и също въже.

– Ако аз съм малко момиченце, тогава значи ти си сериозно извратен.

Нещата, които правихме заедно... – хвърлих му живописно напомняне с очи.

О, значи най-после си готова да говориш за тях? – присмя се тъмният му поглед. – Може би аз не искам сега.

Много жалко! Винаги ми хвърляш в лицето твоите напомняния. Би било честно да мога да отвърна със същото. Но със сигурност момиченцето в онова легло не беше малко, Джерико. Нито е малко момиченцето, с което си се захванал сега.

Мушнах пръст в гърдите му.

– Ти умря пред очите ми и ме остави да вярвам, че си мъртъв, копеле такова!

Имах чувството, че съм разкъсана надве. Придърпвана към будоара от съдбата и закована на място от нуждата да изразя недоволството си.

Той отблъсна пръста ми.

– Мислиш ли, че за мен беше забавно?

– За мен беше непоносимо да те гледам как умираш!

– За мен беше непоносимо да го направя. Боли всеки проклет път.

– Аз скърбях! – извиках. – Чувствах се виновна...

– Вината не е скръб – отряза ме той.

– И изгубена...

– Намери си шибана карта! Да си изгубена също не е скръб.

– И... и... и... – гласът ми се пречупи. Нямаше начин да му кажа всички неща, които наистина изпитвах. Като да унищожа света заради него.

– И какво? Какво изпита?

– Вина – извиках. Ударих го силно.

Той ме блъсна и аз се препънах назад към стената.

Блъснах го обратно.

– И изгубена.

– Не ми казвай, че си ме оплаквала, когато всъщност си била вбесена за кашата, в която си се натикала. Аз умрях, а ти си се самосъжалявала. Нищо повече – погледът му пробяга по устните ми. Разбрах. Отново ми беше бесен и отново беше напълно готов да прави секс с мен. Главоблъсканицата, която беше Баронс. Очевидно, когато бях замесена аз, за него беше невъзможно да изпитва нещо без да се ядоса. Дали ядът го караше да иска да прави секс с мен? Или просто винаги искаше да прави секс с мен и това го ядосваше толкова?

– Скърбях повече от това. Не знаеш нищо за мен.

– И е трябвало да се чувстваш виновна.

– Ти също!

– Вината е излишна. Живей, госпожице Лейн!

– О! Госпожице Лейн! Госпожица шибана Лейн! Ето го отново! Казваш ми, да се чувствам виновна, после ми казваш, че е излишно. Реши най-после! И не ми казвай да живея! Точно това правех и за това ти си вбесен. Аз продължих.

– С врага.

– Пука ли ти как съм продължила, след като съм го направила? Не беше ли това урокът, на който се опитваше да ме научиш? Че приспособимостта е начин за оцеляване? Не мислиш ли, че щеше да ми бъде по-лесно да легна и да се откажа, след като мислех, че си мъртъв? Но не го направих. Знаеш ли защо? Защото един непоносим идиот ме научи, че начинът, по който продължаваш, е от значение.

– Думата, която трябваше да е подчертана, беше начинът. Като в почтено.

– Какво място има честта в лицето на смъртта? И моля те, ти почтено ли уби онази жена, която изнесе от Среброто в кабинета си?

– Не би могла да разбереш и това.

– Това е отговорът ти за всичко, нали? Не бих могла да разбера, затова ти не си даваш труда да ми кажеш. Знаеш ли какво мисля, Джерико? Ти си страхливец. Не използваш думи, защото не искаш никой да те държи отговорен – обвиних го аз. – Няма да кажеш истината, защото тогава някой може да те съди и да не дава...

– ...няма нищо общо с това и...

– ...Господ наистина да станеш близък с мен...

– ...не давам пукната пара дали ще бъда съден...

– ...и нямам предвид да се опиташ да правиш секс с мен...

– ...не съм се опитвал да правя секс с теб...

– ...нямам предвид точно в този момент. Имам предвид...

– ...щеше да е невъзможно и без това, защото тичахме. Нямам никаква скапана идея защо тичахме – каза той раздразнено, – но ти си тази, която започна, и ти си тази, която спря.

– ...да събориш няколко стени между нас и да видиш какво ще стане. Не, ти си такъв страхливец, че ме наричаш по име единствено когато си сигурен, че умирам, или мислиш, че толкова не съм на себе си, че няма да забележа. Издигнал си доста голяма стена между себе си и някой, когото не харесваш.

– Не е стена. Аз просто полагам усилия да ти помогна да държиш границите ни ясни. И не съм казал, че не те харесвам. „Харесвам“ е толкова детинска дума. Посредствените хора харесват неща. Единственият въпрос с някакво важно емоционално съдържание е: „Можеш ли да живееш без нея“?

Знаех отговора на този въпрос, доколкото засягаше него, и не ми харесваше изобщо.

– Мислиш, че аз се нуждая от помощ, за да разбера къде са границите помежду ни? Ти разбираш ли къде са те? Защото на мен ми изглеждат доста проклето тайнствени и подвижни.

– Ти си тази, която спори за имената, с които се наричаме.

– Как наричаше Фиона? Фио! Колко очарователно! О, ами онази глупачка в Каза Бланк, която срещнахме в нощта, когато се запознах с онзи странен мъж МакКейб? Мерилин!

– Не мога да повярвам, че помниш името ù! – измърмори той.

– Нарече я с пълното ù първо име, а дори не я харесваше. Но не и мен. О, не. Аз съм госпожица Лейн. От цяла скапана шибана вечност.

– Нямах представа, че имаш такава мания за името си, Мак – озъби се той.

– Джерико – озъбих се в отговор и го блъснах.

Той стисна и двете ми китки с една ръка, за да не мога отново да го ударя. Това ме разгневи. Ударих му една глава.

– Мислех, че си умрял заради мен!

Той ме блъсна до стената и притисна врата ми с ръка, за да не мога отново да го ударя с глава.

– Мамка му, затова ли е всичко?

– Ти не умря. Ти ме излъга. Подремнал си малко и ме остави на онази скала да мисля, че съм те убила!

Той огледа лицето ми с присвити очи.

– А, разбирам. Мислела си, че това, че умрях за теб означава нещо. Да не го уви в романтика? Композира ли сонети, с които да увековечиш великата ми саможертва? Накара ли те да ме харесваш повече? Трябва ли да съм мъртъв, за да те накарам да ме видиш? Събуди се, мамка му, госпожице Лейн! Умирането е надценено. Човешката сантименталност го е изкривила до последния акт на любов. Най-голямата глупост на света. Да умреш за някого не е трудно. Мъжът, който умира, бяга. Чисто и просто. Край на играта. Край на болката. Алина беше късметлийката. Опитай се да живееш за някого! Във всичко – добро, лошо, трудно, лесно, радост, страдание. Това е трудно.

„Алина беше късметлийката.“ Аз също мислех това и ме беше срам, че го мислех. Ударих го толкова силно, че той се препъна по гладкия черен под, и докато политаше надолу, внезапно почувствах ужас да го гледам как се препъва. Никога не съм искала да го видя да се препъва, затова го сграбчих и двамата паднахме на колене на черния под.

– Проклет да си, Джерико!

– Късно е, Момиче-дъга – той сграбчи в юмрук косата ми. – Някой те изпревари – той се засмя и когато отвори уста над моята, зъби на хищник одраскаха моите.

Да, точно от това се нуждаех, от това се бях нуждаела от деня, в който се събудих в онова мазе и напуснах леглото му. Езикът му в устата ми, ръцете му по кожата ми. Огънят на тялото му върху моето. Сграбчих главата му с две ръце и притиснах уста към неговата. Усетих собствената си кръв от върха на зъбите му. Не ми пукаше. Не можех да се доближа достатъчно. Нуждаех се от груб, силен, бърз секс, последван от часове и часове бавно и интимно изчерпателно чукане. Нуждаех се от седмици в леглото с него. Може би ако имах охотен, съзнателен секс с него достатъчно дълго, щях вече да го преживея.

Някак се съмнявах в това.

Той изсъска.

– Шибаното Фае е в устата ти. Ако имаш мен в устата си, няма да имаш никой друг! Или не получаваш мен – той засмука езика ми здраво и усетих как името на В’лане се разплита от центъра му. Той го изплю като незатегната обеца на пиърсинг. Не ми пукаше. И без това нямаше достатъчно място за двамата в устата им. Притиснах се към тялото му, триейки се отчаяно в него. Колко време беше минало, откакто беше в мен? Твърде дълго. Сграбчих краищата на ризата му и я разпрах, а копчетата се разхвърчаха. Нуждаех се от усещането на кожата му, която допира моята.

– Още една от любимите ми ризи. Какво не ти харесва в гардероба ми? – той пъхна ръце под моята риза и разкопча сутиена ми. Когато ръцете му подразниха зърната ми, трепнах.

Ела, трябва да побързаш...

Млъкни! – озъбих се тихо. Бях оставила този глас в Дъблин, където ме измъчваше в стаята ми.

Всичко ще бъде изгубено... Трябва да си ти... Ела!

Изръмжах. Не можеше ли да ме остави на мира? Не беше говорила в главата ми от четиридесет и пет минути. Защо сега? Не бях заспала. Бях будна, съвсем будна и се нуждаех от това. Нуждаех се от него. Върви си! – пожелах си.

– Моля те! – изстенах.

– Моля те какво, Мак? Ще трябва да си го поискаш този път, да го опишеш в подробности. Няма вече да ти давам всичко, което поискаш, без да те накарам да се помолиш за него.

– Да. Думите не значат нищо за теб, но сега настояваш за тях – казах до устата му. – Такъв си лицемер!

– А ти си биполярна. Искаш ме. Винаги си ме искала. Мислиш, че не мога да го подуша?

– Не съм биполярна – понякога той удря твърде близо до целта. Откопчах копчето на панталона му, свалих ципа и мушнах ръце вътре. Той беше твърд като скала. Боже, колко беше хубаво!

Той се вцепени, въздухът свистеше през стиснатите му зъби.

Побързай... Той идва...

– Остави ме на мира! – сопнах се.

– Само през трупа ми – каза той грубо. – Държиш пениса ми в ръце – после той ми каза къде ще бъде след това и костите ми се втечниха, опитаха се да разлеят тялото ми по пода и да го оставят да прави каквото иска с мен.

– Не ти. Тя.

– Тя коя?

Една ръка дръпна ръкава на якето ми и без да гледам разбрах, че не е неговата.

– Целуни ме и тя ще си отиде! – исках го вътре в мен толкова силно, че болеше. Бях възбудена и мокра и нищо нямаше значение, освен този момент, този мъж.

– Коя?

– Целуни ме!

Но не ме целуна. Отдръпна се и погледна покрай мен и от изражението по лицето му разбрах, че не бях единствената, която я виждаше.

– Мисля, че аз и тя сме едно и също – прошепнах.

Той погледна мен, после нея, после пак мен.

– Това шега ли е?

– Познавам тази къща. Познавам това място. Не знам как иначе да го обясня.

– Невъзможно.

Вече е почти твърде късно. Ела СЕГА!

Вече не беше прошепната молба. Беше заповед, а ръката на рамото ми беше неумолима. Не можех да не се подчиня, независимо колко силно исках да остана тук и да се изгубя в секс, независимо колко отчаяно се нуждаех той да е отново в мен, колко важно беше да усетя, че сме свързани по най-първичен начин, че бях в ръцете на Джерико, в устата му и под кожата му.

И Боже, каква необходимост имах от това! Толкова, че негодувах срещу него. Никога не съм искала да искам мъж толкова. Толкова много, че ако не го получа, да изпитвам физическа болка. Никога не съм искала да чувствам, че някой мъж има такъв контрол над мен и над живота ми.

Избутах се от коленете си и минах покрай него.

Баронс сграбчи ръкава на палтото ми, ръкавът се разпра, когато се дръпнах.

– Трябва да поговорим за това. Мак!

Втурнах се по коридора, тичах след нея като куче, което преследва собствената си опашка.

Бялата половина от будоара, която беше на наложницата, беше застлана с росни венчелистчета и осветена от хиляди свещи. Примигващите диаманти, които се носеха във въздуха, бяха малки огнени звезди. Няколкото, които преминаха през огромното огледало към тъмната половина на краля, бяха моментално угасени, сякаш там нямаше достатъчно кислород, който да подхранва огъня, или мракът беше твърде плътен, за да позволи светлина.

Наложницата се просна гола върху купчина белоснежни хермелини пред бялата камина.

В сенките в далечния край на стаята мракът се размърда. Кралят я гледаше през огледалото. Можех да го усетя там – огромен, древен, сексуален. Тя знаеше, че той гледа. Протегна се бавно, плъзна ръце по тялото си към косата и изви гръб.

Бях очаквала да намеря другия край на ластика тук, свършващ с наложницата, но той все още ме дърпаше. Разтягаше се невидимо през огромното черно Сребро, което разделяше тяхната спалня надве.

Исках да мина през него и да се присъединя към огромната древност.

Не исках никога да стъпвам по-близо до тези сенки.

Самият крал ли ме призоваваше? Или част от краля стоеше зад мен дори сега? Трябваше да знам. Бях нарекла Джерико страхливец, но лесно можех да бъда обвинена в същото.

Нуждая се... – призова гласът.

Разбирах го. Аз също. Секс. Отговори. Край на страховете ми по един или друг начин.

Но гласът не беше дошъл от жената на килима.

Беше дошъл от тъмната страна на будоара, която беше цялата легло, защото той се нуждаеше от огромно легло. Беше заповед, която не можех да откажа. Щях да се плъзна през огледалото, а Баронс щеше да ме положи на леглото на Ънсийли краля и да ме покрие с похот и мрак. И щяхме да знаем кои сме. Всичко щеше да е наред. Най-после всичко щеше да е разкрито.

Докато се взирах в Среброто, за което знаех, че убива всеки, с изключение на краля или наложницата, внезапно отново бях на пет. В съзнанието ми се разбиха още подробности от съня ми за Студеното място и осъзнах, че има много други, които не си спомням.

Винаги трябваше първо да мина през стаята – половината бяла, половината черна, половината топла, половината студена. Но със скования си и ужасен от кошмарните неща, които следваха, детски ум, винаги забравях как е започнал сънят. Всичко винаги е било тук.

И винаги ми е било трудно да се принудя да мина през огромното черно Сребро, защото не исках нищо повече от това, да остана в топлата бяла половина на тази стая завинаги, да изгубя себе си в безкрайно повтарящите се сцени на нещо, което някога е било, но вече беше изгубено за мен и което не бих могла да имам отново никога, а скръбта... О, Боже! Никога не съм познавала истински скръбта! Скръбта вървеше по тези черни коридори и знаеше, че ще бъдат обитавани цяла вечност от духовете на любовниците, твърде глупави да вкусят времето, което са имали. Спомените дебнеха по тези коридори, а аз дебнех тези спомени като тъжен призрак.

И все пак не беше ли илюзията по-добра от нищо?

Можех да стоя тук и никога да не се наложи да призная, че съществуването ми е било напразно, че тази празнота беше целият ми живот – мечти, съблазън, илюзия.

Лъжи. Само лъжи.

Но тук можех да забравя.

Ела СЕГА!

– Мак! – Джерико ме разтърсваше. – Погледни ме!

Виждах го някъде далеч, през блестящи диаманти и призраци от минали времена. А зад него, през огледалото, виждах чудовищната тъмна форма на Ънсийли краля, сякаш хвърляше Джерико като своя сянка от другата страна, в бялата половина на стаята. Чудех се дали сянката на наложницата също е различна през Среброто на краля. Дали тя става като него в неговата половина? Огромна и достатъчно комплексна, за да се чифтосва с това, което беше кралят? Каква беше тя там, в благословения и утешителен свещен мрак? Каква бях аз?

– Мак! Съсредоточи се върху мен! Погледни ме, говори с мен!

Но не можех да погледна. Не можех да се съсредоточа, защото това, което беше зад огледалото, ме зовеше цял живот.

Знаех, че Среброто няма да ме убие. Знаех го без капка съмнение.

– Съжалявам! Трябва да вървя.

Ръцете му се стегнаха върху раменете ми и се опитаха да ме обърнат.

– Махни се от него, Мак! Остави го! Някои неща няма нужда да се знаят. Животът ти не е ли достатъчен такъв, какъвто е?

Засмях се. Мъжът, който винаги настояваше да виждам нещата такива, каквито са, сега настояваше да се скрия? На килима зад него наложницата също се засмя. Главата ù се изви, брадичката ù се повдигна, сякаш я целуваше невидим любовник.

Той трябваше да е кралят. Плъзнах длан по ръката му и сплетох пръсти с неговите.

– Ела с мен! – казах и затичах към Среброто.

Двадесет и шест

Изненадах се от лекотата, с която се плъзнах през черната мембрана. Бях зашеметена от студа, който ме преряза.

Мозъкът ми издаде заповед да вдишам. Тялото ми не успя да се подчини. Бях заледена от глава до пети с тънък лист блестящ лед. Той се напука, когато пристъпих, иззвънтя в краката ми и моментално отново бях заледена.

Как трябваше да дишам тук? Как е дишала наложницата?

Ледът покри вътрешната част на носа ми, устата, езика и зъбите ми, стигна чак до дробовете, сякаш всички части, които ми трябваха, за да обработват въздух, бяха обвити с непробиваем слой. Препънах се назад, търсейки другата страна на огледалото, където беше бяло и светло и имаше кислород.

Толкова ми беше студено, че едва можех да мърдам. За миг не бях сигурна, че ще успея да се върна през Среброто. Боях се, че ще умра в спалнята на Ънсийли краля, че щях да повторя историята, само че този път не бях оставила бележка.

Когато най-после се плъзнах през тъмната мембрана, топлината ме удари като от пещ, аз се препънах, полетях през стаята и се забих в стената. Наложницата, изтегната на килима, не ми обръщаше внимание. Поех въздух алчно.

Къде беше Джерико? Той можеше ли да диша от другата страна? Той имаше ли нужда да диша, или това беше естествената му среда? Погледнах обратно към огледалото, очаквайки да го видя да се движи мрачно от другата страна и да ми се мръщи, задето съм го принудила да разкрие истинската си самоличност.

Олюлях се и едва не паднах.

Бях толкова сигурна, че съм права.

Баронс се беше сринал на пода, на границата между светлина и мрак, от бялата страна на стаята.

Само двама в цялото съществуване могат да пътуват през това Сребро – Ънсийли кралят и наложницата му – ми беше казал Даррок. – Всеки друг, който го докосне, моментално бива убит. Дори Фае.

– Джерико! – изтичах при него, издърпах го от огледалото и се отпуснах на пода до него. Обърнах го. Той не дишаше. Беше мъртъв. Отново.

Загледах се в него.

Загледах се в мрака на огледалото.

Среброто не беше убило мен. Но беше убило него. Значението на случилото се не ми харесваше. Никак.

Това означаваше, че аз наистина бях наложницата.

Също така значеше, че Джерико не е моят крал.

СЕГА!

Заповедта беше мощна, неудържима, Глас на ента степен. Исках да остана с Джерико. Но не можех да остана, дори животът ми да зависеше от това. А бях съвсем сигурна, че зависи.

– Не мога да дишам там.

Ти не живееш от тази страна на Среброто. Промени очакванията си! Откажи се да дишаш! Спира те страхът, а не невъзможността.

Беше ли възможно? Не вярвах. Но очевидно нямаше значение дали вярвам, защото ръцете ми ме отблъскваха нагоре, а краката ми се упътиха право към тъмното Сребро.

– Джерико! – извиках, докато сякаш бях избутвана напред.

Мразех да става така. Ненавиждах начина, по който се случваше всичко. Аз бях наложницата, но Джерико не беше кралят и това беше нещо, с което не можех да се справя. Не че бях сигурна, че бих могла да се справя, ако той наистина беше кралят. Сега бях призована на място, на което не можех да дишам и на което не живеех наистина, според безтелесния ми мъчител, а нямах друг избор, освен да зарежа Баронс, отново мъртъв, отново сам.

Внезапно вече нямах желание да науча нищо повече за себе си. Това беше достатъчно. Съжалявах, че в началото бях толкова настървена да знам. Той беше прав. Не беше ли винаги прав? Някои неща просто не трябва да бъдат узнати.

– Няма да направя това. Няма да играя глупавите ти игри, каквито и да са, който и да си ти. Връщам се към моя живот сега. Това е животът на Мак – изясних. Нямаше отговор. Само неумолимо придърпване в мрака.

Отново бях кукла на конци на невидим кукловод. Нямах избор. Бях притеглена и не можех да направя нищо.

Борех се, стиснала зъби, опитвах се да устоя на всяка крачка по пътя, но прекрачих тялото на Джерико и влезнах обратно в Среброто.

Двадесет и седем

Борех се за въздух само по инстинкт.

Отново бях скована в лед в мига, в който се плъзнах в Среброто.

Преминаването през тъмното огледало вдигна някаква завеса и разкри още забравени детски спомени. Внезапно си спомних как когато бях на четири, пет, шест, се озовавах на това чуждо място нощем. Още щом кажех молитвите си, затворех очи и се унесях, една беззвучна заповед проникваше в съня ми.

Спомних си как се будех от тези кошмари, дишах тежко и треперех, и тичах при тате, плачейки, че замръзвам и се задушавам.

Чудех се какво ли е мислил за това младият Джак Лейн – осиновената му дъщеря, на която било забранено да се връща в родната си страна, била тормозена от ужасяващ студ и кошмари за задушавае. Какви ли ужаси е решил, че трябва да съм изстрадала, за да бъда уплашена по този начин?

Обичах го с цялото си сърце за детството, което ми беше дал. Беше ме закотвял с ежедневната рутина на простия живот, натъпкан със слънце и велосипеди, уроци по музика и готвене с мама в нашата светла и топла кухня. Може би ме беше оставил да бъда твърде повърхностна, в опит да противодейства на болката от тези кошмари. Но не можех да кажа, че аз бих направила нещо по-различно като родител.

Неспособността да дишам беше само едно от многото неща, които детският ум беше намирал за безкрайно ужасяващи. Докато растях, укрепена от пашкула на родителската любов, се бях научила да подтискам нощните картини и безрадостните емоции, които Студеното място предизвикваше. В тинейджърските ми години повтарящите се кошмари бяха заровени в подсъзнанието ми, оставяйки ме със силна неприязън към студа и с неясно чувство за двуполюсност, която най-после започвах да разбирам. Ако понякога картини, на които не намирах обяснение, се промъкваха през някоя пукнатина, ги приписвах на някой филм на ужасите, който бях превъртяла по телевизията.

Не се плаши! Избрах теб, защото ти можеш.

Спомних си и това. Гласът, който беше настоявал да дойда, се беше опитал да ме утеши и беше обещал, че ще бъда способна да се справя със задачата, каквато и да беше.

Никога не му бях вярвала. Ако бях способна, нямаше да се ужасявам толкова.

Разтърсих се силно, разпуквайки леда. Той падна, но моментално бях заледена отново.

Повторих отърсването, последва заледяване. Направих го още четири или пет пъти, ужасена през цялото време, че ако не продължа да го разпуквам, той ще стане толкова плътен, че накрая ще остана да стоя тук завинаги, като статуя на жена, замръзнала и забравена в покоите на Ънсийли краля.

Когато Баронс се върнеше към живот, щеше да застане от другата страна на огледалото, да се взира в мен и да се опитва да върне с рев разума ми и да ме накара да се раздвижа, но аз ще бъда там – точно пред очите му, завинаги извън досега му, защото никой, освен мен и тайнственият създател на Ънсийли расата не можеше да влезе в кралския будоар. А кой знаеше къде е кралят?

Което водеше до въпроса кой знаеше кой е кралят?

Аз наистина исках да знам, което значеше, че трябваше да намеря начин да се движа в естествената му среда. Бях го правила преди, много отдавна, в друг живот, като негова любовница, затова със сигурност можех да разбера как да го направя отново. Изглежда, си бях оставила следи.

Спира те страхът, не невъзможността.

Предполагаше се да променя очакванията си и да се справям без да дишам.

Когато се заледих отново, останах неподвижна и позволих на леда да ме покрие, вместо да се съпротивлявам и да се боря да дишам. Опитах се да си го представя като облекчение, като успокояващ хлад за висока температура. Изкарах трийсет секунди, преди да се паникьосам. Разтърсих се конвулсивно и ме заваляха късчета лед, които се пръснаха по обсидианения под.

Втория път изкарах цяла минута.

На третия път ми светна, че всъщност не съм поемала дъх, откакто минах през огледалото. Бях толкова заета да се боря с леда, че не бях осъзнала, че вече не дишам. Щях да изсумтя, но не можех. От тази страна на Среброто буквално нямаше дишане. Моята физика беше различна тук.

Стоях и се борех за нещо, от което дори нямах нужда, гонена от условностите на друг живот.

Можех ли да говоря от тази страна? Не се ли състоеше гласът от дъх, който да го изкара?

– Ехо! – трепнах.

Бях иззвъняла като един от мрачните принцове, само че в различна гама – високо и женствено. Въпреки че поздравът ми беше съставен от човешки срички, без дъх, който да ги изкара, нотите звучаха като излезли изпод ударите на адски ксилофон.

– Има ли някой тук? – заледих се отново, замръзнах на място от чисто учудване към странния звук. Говорех с тоновете на оркестрови камбани.

Уверена, че няма да се задуша, че мога да говоря, така да се каже и че стига да продължавам да се движа, ледът ще продължи да се пука, започнах да тичам на място и се огледах.

Спалнята на краля беше с размера на футболен стадион. Стените от черен лед се извисяваха към таван, който беше твърде висок, за да го видя. Ароматни черни венчелистчета от някаква изящна, неземна розова градина се вихреха около мен, докато подскачах леко от крак на крак. Парчета лед, които се опитваха да се образуват върху кожата ми, падаха надолу, за да се присъединят към тях. Бях хипнотизирана за миг от искрящите кристали върху черния под и черните цветя.

Пада назад, смее се, лед в косите ù, шепа кадифени венчелистчета пърхат надолу, за да кацнат на голите ù гърди...

Никога не е студено тук.

Винаги заедно.

Заля ме тъга. Едва не се задавих с нея.

Той има толкова много амбиции.

Тя има само една. Да обича.

Можеше да се поучи от нея.

Мъничките диаманти от половината на наложницата (не можех да се принудя да кажа моята, особено след като стоях толкова близо до леглото на краля) изобщо не бяха угаснали. Бяха станали нещо друго, когато бяха преминали в тази половина на спалнята, и сега трепкаха в тъмния въздух – среднощни светулки, примигващи със син пламък.

Леглото беше драпирано с черни завеси, които пърхаха около купове меки като коприна черни кожи и изпълваше една трета от стаята. Това беше частта, видима от другата страна. Отидох до него и плъзнах ръка по кожите. Бяха гладки, чувствени. Исках да се изтегна гола и никога да не си тръгвам.

Намирах бялата топла половина утешителна и позната, но тук, в далечния край на огледалото, също имаше красота. Нейният свят беше яркият и възхитителен летен ден, който не крие тайни, а неговият беше тъмната, блещукаща нощ, където всичко е възможно. Обърнах глава нагоре. Дали черният таван толкова високо над мен беше изрисуван със звезди, или нощното небе беше отрязано от друг свят и донесено тук за мое удоволствие?

Бях в неговата спалня. Помнех това място. Бях дошла. Щеше ли да дойде и той? Щях ли най-после да видя лицето на моя отдавна изгубен любовник? Ако той беше моят възлюбен крал, защо бях толкова уплашена?

Бързай! Почти си тук... Ела бързо!

Заповедта дойде от отвъд гигантски сводест отвор в далечния край на спалнята. Призивите бяха отвъд способностите ми да ги отхвърля. Хвърлих се в бяг, следвайки гласа на моя Хамелнски свирач[14].

Някога кралят поставял Сийли кралицата над всички други, но някъде през еоните нещата се променили. Той се чудил върху това хиляди години, изучавал я, предизвиквал я с неуловими тестове, в опит да разгадае дали проблемът лежи в него, или в нея.

Бил утешен в деня, в който осъзнал, че не било от техен дефект, а двамата, които били вечната спойка на расата си, се отдалечавали, защото тя била Застой, а той бил Промяна. Било в тяхната природа. Учудващото било колко дълго останали заедно.

Той не можел да спре развитието си, както и тя не можела да промени своята инертност. В този момент кралицата била точно това, което щяла да бъде винаги.

По ирония майката на тяхната раса, която владеела Песента на Сътворението, която можела да извърши най-великите дела от цялото сътворение, не била Създател. Тя била сила без чудо, задоволство без радост. Какво е съществуването без чудо и без радост? Нещо безмислено. Празно.

А тя мислела, че той е опасен.

Той започнал да се изплъзва по-често, да изследва светове без нея, да жадува за неща, които не можел да назове. Яркият глупав двор, който някога намирал за безобидно забавен, станал за него място на празни стремежи и преситен вкус.

Изградил крепост на свят от черен лед, защото този свят бил антитеза на всичко, което кралицата била избрала. Тук, в неговия мрачен, тих замък, той можел да мисли. Тук, където няма крещящи столове или ярко облечени придворни, той можел да усети как нараства. Не бил удавен в непрестанно дрънчащ смях, в постоянни незначителни спорове. Тук бил свободен.

Веднъж кралицата го потърсила в неговия леден замък и той бил развеселен да види ужаса ù, когато цялото ù ярко оперение било изсмукано от странната светлина на света, който той бил избрал и която правела всичко черно, бяло или синьо. Този свят задоволявал нуждата му от спартанско обкръжение, докато размишлявал върху сложността на своето съществуване и решавал какво е следващото нещо, което ще бъде. Това било след като намерил наложницата си, много след като осъзнал, че вече не е способен да търпи собствения си народ за повече от няколко кратки часа, но преди да започне да се опитва да направи своята възлюбена във Фае като себе си.

Кралицата била прелъстителна, била пълна с лукавство, била надменна. Най-накрая се опитала да използва малка част от Песента върху него, но той бил подготвен за това, защото също като нея, той виждал в бъдещето толкова напред, колкото било възможно, и бил предвидил този ден.

Те се държали на разстояние един от друг с оръжия в ръка за първи път в историята на тяхната раса.

Когато деспотичната, злопаметна владетелка на расата им напуснала крепостта му, той заключил вратите си за нея, заклевайки се, че докато тя не му даде това, което той иска (тайната на безсмъртието за неговата любима), нито едно Сийли няма да премине по ледените му коридори. Само кралицата можела да раздава еликсира на живота. Тя го държала скрит в личния си будоар. Кралят искал този еликсир и дори още – достатъчно, за да направи наложницата му равна на него във всичко.

Разтърсих се и спрях да тичам. Заледих се моментално, но това не ме ужаси. Изчаках няколко мига, преди да направя крачка и да го напукам.

Спомените от кралската страна на Среброто не се разиграваха пред очите ми както остатъка от минали времена в страната на наложницата. Тук те, изглежда, се плъзгаха право в мозъка ми.

Беше сякаш съм двама души. Единият тичаше по огромни коридори от черен лед, а другият стоеше в кралската приемна зала, гледайки как първата Фае кралица се бие с могъщ мрак, търсейки слабост и манипулирайки, винаги манипулирайки. Познавах всеки детайл от съществото ù, знаех как изглежда в истинската си форма и какви са предпочитаните ù одеяния. Дори знаех изражението на лицето ù, докато умираше.

Ела при мен...

Започнах отново да тичам по подове от обсидиан. Кралят не си беше падал по декорацията. Нямаше прозорци, отворени към света навън в стените му, но аз знаех, че някога е имало, в ранните дни, преди кралицата да превърне планетата му в затвор. Знаех също така, че някога е имало просто, но царствено обзавеждане, а сега единствените украшения бяха сложно гравирани рисунки в самия лед, придаващи на мястото определено строго величие. Ако дворът на кралицата беше весело оцветена курва, този на краля имаше странна, но естествена красота.

Познавах всяка зала, всеки завой и ъгъл. Тя трябва да е живяла тук, преди той да направи Сребрата за нея. Аз.

Потреперих.

И къде беше той сега?

Ако наистина бях превъплътената му наложница, защо той не ме чакаше? Изглежда, бях програмирана да се озова тук по един или друг начин. Кой ме призоваваше?

Аз умирам...

Сърцето ми се сви. Ако преди мислех, че не мога да дишам, това не беше нищо в сравнение с това, което тези две прости думи ме накараха да изпитам – че бих дала дясната си ръка, очите си, може би дори двайсет години от живота си, за да го предотвратя.

Спрях пред гигантските врати на крепостта на краля и се взрях нагоре. Изсечени в абаносов лед, те трябва да бяха поне трийсет метра високи. Нямаше начин да мога да ги отворя. Но гласът идваше иззад тях – някъде там, в страховития Ънсийли ад.

Сложни символи украсяваха високата арка, в която бяха поставени вратите, и внезапно разбрах, че има парола. За съжаление не можех да достигна никой от символите, за да ги натисна, а нямаше удобна трийсетметрова стълба наоколо.

Тогава го усетих.

Сякаш се издигаше зад мен.

Чух от собствената ми уста да излиза заповед, думи, които бях неспособна да изрека с човешки език, и огромните врати тихо се отвориха.

Леденият затвор беше точно както го бях сънувала с една значителна разлика.

Беше празен.

В кошмарите ми затворът винаги беше населен от безброй чудовищни Ънсийли, които клечаха на скали високо над мен и хвърляха парчета лед надолу в пролома, сякаш играеха адски боулинг, а аз бях кеглата. Други се стрелкаха ниско и ме промушваха с гигантски човки.

В мига, в който пристъпих през величествените врати на краля, се подготвих за нападение.

То не дойде.

Вкочаненият арктически терен беше огромна празна шушулка на затвор с ръждясали решетки.

Дори лишено от някога затворените тук, отчаянието в това място прилепваше към всеки хълм, духаше от планински скали и бързаше нагоре от бездънни урви.

Извих глава назад. Нямаше небе. Скали от черен лед се простираха по-далеч, отколкото окото можеше да проследи. Син блясък се излъчваше от скалите – единствената светлина в това място. Синьо-черна мъгла бликаше от процепи в зъберите.

Луната никога нямаше да се вдигне тук, слънцето никога нямаше да изгрее. Сезоните нямаше да се сменят. Цвят никога нямаше да украси този пейзаж.

Смъртта в това място би била благословия. Нямаше надежда, нямаше очаквания, че животът може да се промени някога. Ънсийли бяха обитавали тези мразовити, убийствени, мрачни скали от стотици хиляди години. Тяхната нужда и тяхната празнота бяха опетнили самата същност, от която беше изграден затворът. Някога, много отдавна, това е било красив и странен свят. Сега беше радиоактивен до ядрото си.

Знаех, че ако остана дълго на този пуст терен, щях да изгубя цялата си воля да живея. Щях да повярвам, че тази арктическа пустош, тази замръзнала тъмница на страдание е всичко, което съществува, всичко, което някога е съществувало, и още по-лошо – че е точно това, което заслужавам.

Бях ли закъсняла? Трябваше ли да се отзова на този призив много преди стените на затвора да паднат? Затова ли виждах всички тези пясъчни часовници, чийто черен пясък изтичаше?

Но аз продължавах да чувам гласа в сънищата си. И сега, когато бях будна. Това трябваше да означава, че има още време.

За какво?

Огледах многото пещери, изсечени в отвесната фасада на назъбените черни скали, ледени домове, които Ънсийли бяха издълбали в суровия пейзаж. Нищо не се движеше. Знаех, дори без да гледам, че няма да открия нито едно създание да се крие. Тези без надежда не украсяваха гнездата си с пера. Те търпяха. Бях стресната от внезапната дълбока тъга, че са били доведени до такова затруднено положение. Какъв отмъстителен акт от страна на кралицата! Те можеха да са братя на Светлия двор, а не принудени да треперят цяла вечност в студ и мрак. На слънчеви плажове в тропичен климат може би щяха да станат нещо по-малко чудовищно, да се развият, както се беше развил кралят. Но не. Злобната кралица не се беше примирила със затварянето им. Тя беше пожелала те да страдат. И за какви престъпления? Какво бяха направили, за да го заслужат, освен че са били родени без нейното съгласие?

Бях обезпокоена от обрата на мислите си. Изпитвах жал към Ънсийли и мислех, че кралят се е развил.

Сигурно беше от остатъчната памет на мястото.

Стъпвах по хрущящи ледени насипи, изкачвах нащърбени голи канари и завивах по тесни пътеки между скали, които бяха високи стотици метри. Тънката пролука, през която минавах, беше още един от детските ми ужаси. Тесният проход, по-малко от метър широк, ме караше да се чувствам смазана от клаустрофобия, но знаех, че пътят ми продължаваше все така.

С всяка стъпка, която правех, моето чувство на двуполюсност растеше.

Аз бях Мак, която мразеше Ънсийли и не искаше нищо повече от това, да види стените на затвора възстановени, а чудовищните убийци затворени.

Аз бях и наложницата, която беше обичала краля и всички негови деца. Която беше обичала дори това място. Наложницата, която беше имала щастливи моменти тук, докато кралицата кучка не беше разрушила всичко в последните секунди преди да умре.

Като говорим за умиране, аз трябваше да съм мъртва. Не дишах. Кръвта не течеше във вените ми. Нямах кислород. Трябваше да съм замръзнала до смърт в мига, в който минах през Среброто. Нямаше правдоподобно обяснение за това, че мога да вървя в тези условия, но все пак вървях.

Беше ми толкова студено, че смъртта щеше да е облекчение, което щях да приветствам с добре дошло. Лесно мога да разбера защо детският ми ум се беше развълнувал от поемата „Кремацията на Сам МакГий“. В момента не можех да повярвам, че някога ще мога да се затопля отново.

Половин дузина пъти обмислях да зарежа нежеланата си мисия. Можех да се обърна, да се върна в палата, да се пъхна през среброто, да намеря Джерико, да възобновим започнатото и да се престорим, че нищо не се е случило. Сигурна съм, че няма да каже на никого, защото и той има няколко свои тъмни тайни.

Можех да забравя, че съм наложницата. Да забравя, че съм имала това минало съществуване. Наистина, кой иска да е влюбен в някого, когото никога не е срещал, или поне не в този живот? Мисълта за Ънсийли краля се беше загнездила в мен като голям объркан възел от емоции, който предпочитах да оставя оплетен и неразследван.

Побързай! Трябва!

Започна да пада сняг с ръбове като бръсначи. Дълбоко в пещерите някакви неща издаваха ужасни звънтящо-стържещи звуци. Джерико ми беше казал, че в Ънсийли затвора има същества, толкова изкривени и чудовищни, че биха останали там, дори ако стените паднат, защото харесват своя дом. Как се предполагаше да премина, ако мястото все още беше напълно населено? В тази връзка, как се предполагаше да намеря пътя си? Как са били дирижирани нещата, за да ме доведат на този път точно в този момент? И най-важното – от кого? Чия марионетка бях аз? Негодувах срещу това да съм тук. Но не можех да се обърна за нищо на света.

Нямам представа колко време съм вървяла през толкова осезаеми отчаяние и безсилие, че всяка стъпка беше като да си пробиваш път в мокър цимент. Делението на времето не съществуваше на това място. Нямаше часовници, нито минути и часове, нямаше нощ и ден, нито слънце и луна. Само безмилостно черно, бяло и синьо, съответстващи на жестокото страдание.

Колко пъти бях вървяла по тази пътека, докато спях? Ако приемем, че съм сънувала този сън от рождението ми – повече от осем хиляди.

Повторението беше направило всяка стъпка инстинктивна. Заобикалях опасно тънък лед, за който не бих могла да знам, че е там. Усещах местоположението на бездънни течения. Знаех формата и броя на входовете в пещерите в черните стени високо над главата ми. Разпознавах знаци, твърде нищожни, за да бъдат забелязани от някой, който не е вървял по този път безброй пъти.

Ако сърцето ми можеше да тупти, щеше да бие бясно. Нямах представа какво ме очаква. Ако някога бях стигала до края на пътешествието в сънищата ми, явно бях блокирала този край напълно.

Един женски глас винаги ми беше заповядвал, беше ми казвал да се подчиня. Дали наложницата в мен беше поемала контрола всеки път, когато заспивах, и ми беше пращала сънища в опит да ме накара да си спомня и да направя нещо?

Даррок ми беше казал, че според някои Ънсийли кралят бил погребан в черен лед и спи в своя затвор вечно. Дали е бил подмамен в капан и се е опитал да стигне до мен през света Фантазия, за да ме научи на всичко, което трябваше да знам, за да го освободя? Не беше ли това целта на целия ми живот?

Въпреки любовта, която знам, че са споделяли той и наложницата, негодувах, че смъртното ми съществуване е било използвано без да се зачете това, което може да съм била аз. Тя не беше ли живяла достатъчно дълго преди, очаквайки го да се събуди, да си извади главата от пясъка и да живее?

Нищо чудно, че се чувствах толкова психирана в гимназията. От детството си бях подтискала спомени за друг фантастичен живот, отпечатан в подсъзнанието ми.

Внезапно всичко в живота ми ми се стори подозрително. Наистина ли толкова много обичах слънчевата светлина, или у мен просто беше сработило остатъчно чувство от нея? Наистина ли бях луда по модата, или бях вманиачена по гардероба на наложницата с хилядите ù зашеметяващи рокли? Наистина ли бях увлечена да разкрасявам средата си, или това беше остатък от нейната нужда да променя лицето на своя затвор, докато е чакала любовника си?

Дали изобщо харесвах розовото?

Опитах се да си спомня колко от роклите ù бяха в някакъв оттенък на розовото.

– Уф! – казах. Излезе като дълбок, гръмовен гонг.

Не исках да съм наложницата. Исках да съм себе си. Но доколкото знаех, дори не бях родена.

Хрумна ми ужасна мисъл. Може би не бях преродената наложница, може би бях наложницата, която някой беше накарал да пие от Котела!

– Да, после ме е пратил на пластичен хирург и е пресъздал лицето ми? – измърморих. Изобщо не приличах на наложницата.

Главата ми се въртеше от страхове, кой от кой по-обезпокоителни.

Спрях, сякаш насочващият маяк, който бибиткаше все по-бързо и по-бързо в мен, внезапно беше преминал в един дълъг сигнал.

Бях там. Където и да беше това „там“. Каквато и съдба да ме очакваше, каквото или който и да ме беше довел тук, беше от другата страна на хребет от черен лед на около шест метра от мен.

Стоях неподвижна толкова дълго, че отново се заледих.

Изпълни ме отчаяние. Не исках да погледна. Не исках да изкача хребета. Ами ако не ми харесаше това, което намерех? Дали не бях блокирала този спомен, защото щях да умра там?

Ами ако бях закъсняла?

Затворът беше празен. Нямаше причина да продължавам. Можех просто да се откажа, да се превърна в лед за постоянно и да забравя. Не исках да бъда наложницата. Не исках да намеря краля. Не исках да остана във Фае или да бъда неговата вечна любов.

Исках да бъда човек. Исках да живея в Дъблин и в Ашфорд и да обичам мама и татко. Исках да се карам с Джерико Баронс и да управлявам книжарницата някой ден, когато светът ни бъде възстановен. Исках да гледам как Дани расте и се влюбва за пръв път. Исках да заменя старата жена в манастира с Кат и да ходя на тропически ваканции на човешки плажове.

Стоях, разкъсвана от колебание. Да отида да се срещна със съдбата си като добър малък автомат? Да замръзна и да забравя, както се опитваше да ме убеди да направя съкрушителното петно на безсилие в това място? Или да се обърна и да си отида? Тази мисъл ме блазнеше много. Намирисваше на собствена воля, на избора да вдигна платна по свой собствен курс и условия.

Ако никога не прехвърлех този хребет и никога не откриех края на този сън, който ме тормозеше цял живот, щях ли да се освободя от него?

Нямаше висша сила, която да ме принуждава да продължа, нито божествено създание, възлагащо ми да проследя книгата и да върна стените. Това, че можех да я проследя, не значеше, че трябва. Нямаше нужда да се боря с Фае. Бях свободен агент. Можех да си тръгна още сега, да се махна, да се измъкна от отговорност, да се погрижа за себе си и да оставя тази каша на някой друг. Това беше странен нов свят. Можех да спра да се съпротивлявам, да се адаптирам и да се възползвам от него. През последните няколко месеца бях доказала на себе си, че съм добра в приспособяването и в намирането на начин да продължа, когато нещата не са изобщо такива, каквито мислех, че са.

И все пак... можех ли наистина да си тръгна сега и никога да не разбера за какво е било всичко това? Да живея с неразгаданата двуполюсност, която оформяше всеки мой избор? Исках ли да живея така – в противоречие със себе си, объркана, в полууплашеното съществувание на някой, който се е уплашил в критичния момент?

Сигурността е ограда, а оградите са за овце – бях казала на Роуина.

Чудя се чия страна ще избереш – беше отвърнала тя язвително, – ако си подложена на изпитание.

Това беше изпитанието.

Разпуках леда, отърсих го от кожата си и се отправих към върха на хребета.

Двадесет и осем

В този момент, точно преди да мога да видя какво има отвъд билото, последният спомен, който подтисках, изплува на повърхността в отчаян опит да ме накара да подвия опашка и да побегна.

И почти успя.

Щом се изкатерех до хребета, щях да видя ковчег, изваян от същия синьочерен лед, от който са направени четирите камъка. Ковчегът щеше да е разположен в центъра на покрит със сняг подиум и щеше да бъде ограден от отвесни скали.

Бръснещите повеи на вледеняващ вятър щяха да разбъркат косата ми. Щях да постоя в спор със себе си преди да се отправя към гробницата.

Капакът щеше да бъде сложно гравиран с древни символи. Щях да натисна с ръце руните десет и две, да подместя капака настрани и да погледна вътре.

И щях да запищя.

Забавих крачка.

Затворих очи, но въпреки че се опитвах с всички сили, не успях да видя какво в ковчега ме кара да пищя. Беше очевидно, че ще трябва да извърша истински подвиг, за да разбера как завършва моя повтарящ се нощен кошмар.

Обхванах раменета си, отправих се към върха и спрях изумена.

Там имаше леден гроб, сложно гравиран и украсен точно по начина, по който си го представях. Но той определено не изглеждаше достатъчно голям, за да побере краля.

И кой беше този?

Това беше нов неочакван обрат. В кошмарите ми никога не е имало друг освен мен и този, който е в ковчега.

Висок, красиво сложен, леденобял и гладък като мрамор, с дълга кехлибареночерна коса той седеше върху замръзнала преспа сняг до ковчега, заровил лице в ръцете си.

Стоях на върха на хребета вторачена. Вятърът от високите скали сплиташе косата ми. Беше ли той призрак? Спомен? Но той нито избледняваше по краищата, нито беше прозрачен.

Това ли беше моят крал?

Разбрах, че отговорът е „не“ в мига, в който си зададох въпроса.

Тогава кой беше той?

Всичко, което виждах от неговата подобна на слонова кост кожа (ръка върху бузата, една гладка силна бяла ръка), беше изпъстрено с тъмни форми и символи.

Възможно ли е да има пети Ънсийли принц? Този не беше един от тримата, които ме изнасилиха, и нямаше крила, което означаваше, че не е Война/Крус.

Така че кой беше той?

– Време беше, по дяволите – подхвърли той през рамо без да се обръща. – Чакам те от седмици.

Аз потръпнах. Той говореше с онзи ужасяващ звънтящ глас, но въпреки че съзнанието ми го приемаше, ушите ми не желаеха да свикнат с него. Но това беше само едната от причините да потръпна. Нуждата да сваля ледената коричка от себе си беше друга. Но най-важната беше ужасът от осъзнаването кой седи срещу мен.

– Крисчън МакКелтър – казах и се намръщих. Говорех езика на враговете си, език, който никога не бях учила, с уста, която е неспособна да го произнесе. Не бих могла да се върна в моята част на огледалото достатъчно скоро. – Това ти ли си?

– В плът и кръв, момиче. Е... предимно.

Не бях сигурна какво иска да каже – че е предимно той или че е предимно в плът и кръв. Не попитах.

Той повдигна глава и ми хвърли яростен поглед над рамото си. Беше красив. Но беше сбъркан. Очите му бяха напълно черни. Той примигна и се появи и бяло.

В друг живот бих била луда по Крисчън МакКелтър. Или поне бих била луда по този Крисчън, когото срещнах в Дъблин. Той беше толкова различен сега, че ако не ми беше проговорил, вероятно щях да се чудя доста дълго време кой е. Добре изглеждащият студент с невероятно тяло, със сърце на друид и с убийствена усмивка беше изчезнал. Докато гледах как формите и знаците се движат под кожата му, се чудех дали ако не бяхме в този затвор, който изсмуква цвета от всичко, неговите татуировки все още щяха да бъдат черни или калейдоскопични?

Бях стояла неподвижно твърде дълго и изведнъж си дадох сметка, че го гледам през дебела пелена от лед. Той седеше кротко, но по него нямаше лед. Защо? Освен това беше облечен с риза с къси ръкави. Не му ли беше студено? Когато разчупих леда, Крисчън проговори.

– Същността на това, което се случва тук, е в ума ти. Това, което си позволиш да чувстваш, се засилва – думите бяха като черни звънчета, удрящи по крив ксилофон. Потръпнах. Можех да доловя шотландския акцент зад звънтенето и частица човечност в нечовешкия език, който правеше всичко още по-обезпокоително.

– Искаш да кажеш, че ако не мисля за леда, няма да замръзвам? – попитах. Стомахът ми изкъркори и изведнъж се покрих с дебела сметановосиня глазура.

– Мислеше за храна, нали, момиче? – в тона му се прокрадна забавление, което направи думите му малко по-поносими. Той се изправи, но не пристъпи към мен. – Ще ти се случва доста често тук.

Помислих си за превръщането на глазурата в лед. Беше много просто. Когато пристъпих напред, тя се разпадна от лицето ми.

– Това означава ли, че ако мисля за топъл тропически плаж...

– Не. Същността на това място е такава, каквато е. Можеш да я направиш по-лоша, но не и по-добра. Можеш да разрушаваш, но не и да създаваш. Това се дължи на добавената гадост от страна на кралицата. Подозирам, че това по теб не е глазура, а частици от сметанов скреж от неща, които не би искала да погледнеш отблизо.

Хвърлих поглед на гробницата. Не можех да се спра. Тя се издигаше черна и тиха – призракът на 20-годишните ми лоши сънища. Опитвах се да я пренебрегна, но не можех. Тя ядеше съзнанието ми.

Щях да застана до нея.

Щях да я отворя, да погледна вътре и да запищя.

Да. Но нямаше нужда да бързам.

Погледнах към Крисчън. Какво правеше той тук? Това, което беше довело мен, беше запълвало нощните часове през по-голямата част от живота ми. Имах право на няколко минути за себе си преди да посрещна отреденото ми от съдбата.

Стига да можех да си ги позволя.

Не ми убягна фактът, че бях намерила точно това, от което имах нужда. Какъв късмет да намеря последния от петимата друиди, които са необходими, за да извършат ритуала, точно тук, до нещото (каквото и да беше то), до което бях доведена.

Жалко, че вече не вярвах в късмета.

Чувствах се използвана. Но от кого и защо?

– Какво се случи с теб? – попитах.

– О, какво се случи с мен ли? – смехът му беше като метални остриета, чегъртащи по варовик. – Това беше ти, момиче. Ти ми се случи. Ти ме нахрани с плът от Ънсийли.

Бях ужасена. Това, че го бях нахранила с плът на мрачно Фае ли беше причина за промените, които се бяха случили с него? Трансформацията на Крисчън, която беше започнала в онзи свят, в който ние подсушавахме дрехите си до някакво езеро, беше продължила с главоломна скорост.

Той изглеждаше наполовина човек, наполовина Фае и в това място на сенки и лед клонеше повече към Ънсийли, отколкото към техните светли братя. С няколко финални щрихи той би изглеждал като един от принцовете. Прехапах устната си. Какво можех да кажа? Че съжалявам? Да го попитам дали боли? Дали това те превръща в чудовище и отвътре, както и отвън? Може би той щеше да изглежда по-добре, след като се върнеше в истинския свят, където щеше да има и други цветове освен черно, бяло и синьо.

Той ми отправи една по-мрачна версия на убийствената си усмивка, белите му зъби проблясваха под кобалтовосини устни върху мраморнобяло лице.

– Сърцето ти ридае за мен. Виждам го в очите ти – присмя ми се той. Усмивката му се стопи, но враждебността в очите му нарасна. – И би трябвало. Започвам да изглеждам като един от тях, нали? Нямам огледало подръка и не мога да видя как е лицето ми, но се съмнявам, че бих искал да знам.

– Значи яденето на Ънсийли ти причини това? Не разбирам. И аз съм опитвала. Както и Малуш, Даррок, Фиона и О’Баниън. А след това и Джейни и неговите хора. Нищо не се случи нито с мен, нито с някой от тях.

– Подозирам, че започна на Хелоуин. Нямах достатъчно руни по себе си – усмивката му се превърна от убийствена в ужасяваща. – Обвинявам твоя Баронс за това. Ще видим кой е по-добър друид сега. Ще си кажем по няколко думи, а след това ще се срещнем отново.

Изражението на бялото му изсечено лице ме наведе на мисълта, че няма да бъдат просто думи.

– Джерико ли те татуира?

Той повдигна вежда.

– Значи вече е Джерико, така ли? Не, чичовците ми Дагиъс и Киън го направиха. Баронс трябваше да провери руните след като те приключат, но така и не го направи. Остави ме да се включа в ритуала незащитен.

– Колко разгневени щяха да бъдат вуйчовците ти, ако той се беше опитал да се намеси? – инстинктивно защитих Баронс.

– И въпреки това той трябваше да го направи. Той знае повече за защитните руни от нас. Неговите познания са по-древни от нашите, което според мен е дяволски необяснимо.

– Какво се случи през онази нощ при камъните, Крисчън? – нито той, нито Баронс ми бяха казали.

Той потърка лицето си с ръка и кожата му простърга по синьочерната му небръсната брада.

– Предполагам, че вече няма значение кой ще научи за това. Смятах да прикрия срама си, но, изглежда, в крайна сметка трябва да го понеса.

Той започна да върви бавно около черния ковчег. Снегът скърцаше под ботушите му. Това беше добре утъпкана пътека. Личеше, че е бил тук от известно време.

Опитах се да се съсредоточа върху него, но погледът ми продължаваше да се отклонява неволно към гроба. Ледът беше дебел, но ако се помъчех да се вгледам, можех да видя формата през замръзналите страни. Капакът беше по-тънък от останалата част на ковчега.

Това, което прозира през опушения лед, размазано очертание на лице ли е?

Обърнах поглед към твърде бялото лице на Крисчън.

– И?

– Опитахме се да призовем древния бог на Драгхар – секта на черни магьосници. Те му се прекланяли много преди Фае да дойдат в града. Това беше единствената ни надежда да се противопоставим на магията на Даррок. Успяхме да го събудим. Чувствах как оживява. Огромните камъни, които го задържаха дълбоко под земята, се разпаднаха – той спря за момент, като остави ехото от звънтящата му реч да затихне постепенно в стените, докато ледената планина стане съвсем тиха. – И той дойде за мен. Точно за мен. Прицелил се беше в душата ми. Играла ли си Пиле[15], Мак?

Завъртях глава в отрицание.

– Загубих. Истинско чудо е как оцеля Баронс. Почувствах как взрива минава покрай мен и се отправя право към него. И после той просто... изчезна.

– Защо това да има връзка със случилото се с теб?

– Той ме докосна – Крисчън изглеждаше отвратен. – Той... Не искам да говоря за това. След това ти ми даде кръв от мрачно Фае и това, заедно с трите години, които прекарах тук...

– Три години? – Думите се взривиха в мен с такъв какофоничен дисонанс, че аз се изненадах, че не предизвикаха лавина. – Бил си в затвора на Ънсийли цели три години?

– Не, тук съм едва от няколко седмици. Но по мои сметки прекарах три години в Сребрата.

– Но извън този свят е изминал по-малко от месец.

– Значи тук времето минава по-бързо – промърмори той.

– Което е точно обратното на това, което обикновено се случва. Няколко часа тук досега винаги са се равнявали на няколко дни навън.

Той сви рамене. Мускулите и татуировките му се раздвижиха.

– Нищо не работи както би трябвало, когато е свързано с мен. Аз станах доста непредвидим – той се усмихна едва, а очите му отново станаха черни.

Реших да му се извиня, но вече бях много по-практична и ми беше писнало да ме обвиняват за всичко.

– Когато те намерих в онази пустиня, ти умираше. Би ли предпочел да бъдеш погребан някъде в Сребрата?

Ъгълчетата на устните му се извиха.

– Да, това беше натякване, нали? Радвам се, че съм жив. И нямаш представа какво ми причинява това. Някога бях част от клан, който се ползваше със защита срещу Фае, който поддържаше Спогодбата и пазеше примирието между нас и тях. Сега се превръщам в нещо ужасно. Винаги съм мислел, че Келтар са добрите. Сега вече не вярвам, че са такива.

– Надявам се, че са. Трябват ми петима от тях, за да извършат ритуала – погледът ми отново се плъзна към ковчега. Завъртях се и погледнах настрани. Допусках, че е възможно да се измъкна оттук жива и с непокътнато съзнание.

– Виж сама и прецени! Сега вече ще ги допълвам просто чудесно. Чичо Дагиъс веднъж допуснал в себе си тринайсет от най-ужасните друиди, съществували някога, и все още не може да прогони част от тях.

Значи Дагиъс е „обитаван или обсебен“ според написаното в пророчеството.

– Чичо Киън бил заклещен в Среброто за почти 1000 години. А като се има предвид и какъв варварин е... Той мисли, че силата е нещо добро и би направил всичко, което трябва, за да запази себе си и съпругата си живи и щастливи. След това е татко, който би бил безполезен за теб. Той хвърлил само един поглед на двамата, когато се появили, и се заклел никога повече да не се занимава с друидските изкуства.

– Това не ме устройва – казах равно. – Трябвате ми и петимата.

– Желая ти късмет тогава.

Гледахме се един друг в мълчание. След малко той се усмихна тънко.

– Знаех, че някой ще дойде. Просто не очаквах да си ти. Мислех, че чичовците ми ще намерят това място и реших да не се отдалечавам. Не бих могъл да намеря път за навън, така или иначе.

– С какво се хранеше?

– Със същото, което дишах. Това е част от ада. Няма храна, няма въздух. Но гладът... Гладът никога не си отива. Стомахът ти къркори постоянно. Само дето не умираш от глад. Същото е и със секса. О, Господи, нуждата... – погледът, който ми хвърли, беше вледеняващ. Не беше толкова бездънен, колкото на принцовете, но не беше и човешки. – Имаш желание на това място, но не можеш да се самозадоволяваш. Не получаваш нищо, освен по-голямо желание. Изгубих няколко дни в опити. Почти изгубих разума си. Ако ние с теб правим секс...

– Благодаря, но не – казах бързо. Животът ми вече беше твърде сложен, но дори да не беше, това не беше мястото, което бих избрала, за да го усложня още.

– Предполагам, че, така или иначе, няма да се получи – довърши той сухо. – Толкова ли съм отвратителен?

– Само си малко... плашещ.

Той погледна настрани.

– Но все още си ужасно секси – добавих.

Той погледна назад и ми отправи светкавична усмивка.

– Това е Крисчън, когото познавам – опитах се да го подразня. – Ти все още си някъде там.

– Надявам се, че щом изляза от Сребрата, няма да е така. Че няма да съм такъв.

И двамата бяхме обединени от надеждата, че нещата бързо ще се върнат към нормалния си вид, стига да успеем да оставим това място зад гърба си.

Погледнах към гробницата. Щеше да се наложи да я отворя в някакъв момент. Направи го и продължи напред! Дали това е кралят? Той ли ме ужасява? Защо? Какво може да е това, което би ме накарало да запищя?

Той проследи моя поглед.

– Е, сега знаеш защо аз седя тук. Защо ти си тук? Как откри това място?

– Сънувам го всяка нощ още откакто бях дете, все едно съм програмирана да дойда тук.

Устните му се изкривиха.

– Да, тя прави така. Подиграва се с нас.

– Тя? Коя е тя?

Той кимна към ковчега.

– Кралицата.

Аз примигнах.

– Каква кралица? – в това нямаше смисъл.

– Авийл, кралицата на Сийли.

– Значи тя е в ковчега?

– А ти кого очакваше да откриеш?

Цялото ми колебание изчезна. Преместих се към гробницата и се вгледах през капака.

Под опушения лед и руни можех да доловя намек за мека кожа, златна коса и крехки форми.

– Трябва да я извадим оттук, и то бързо – каза той. – Ако все още е жива. Не мога да видя през леда. Опитах се да го отворя, но не можах да го помръдна. Няколко пъти ми се стори, че помръдва. А мога да се закълна, че веднъж дори произнесе някакъв звук.

Почти не го чувах. Защо от всички възможни места кралицата би била тук? В’лане каза, че я пази на сигурно място в света на Фае.

В’лане беше излъгал.

За какво друго е лъгал?

Дали той я е донесъл тук? И ако не е той, тогава кой? Защо? И защо отварянето на капака би ме накарало да запищя? Прибрах косата от лицето си с две ръце и я издърпах назад, докато гледах надолу. Нещо ми се изплъзваше.

– Напълно сигурен ли си, че в този ковчег лежи кралицата на Сийли? – защо кралицата би призовавала мен – наложницата? И как въобще би знаела коя съм, след като веднъж съм се преродила? Щеше да е по-различно, ако все още изглеждах като наложницата. Беше абсурдно да мисля, че ме е избрала случайно. Нищо не се връзваше. Не можех да измисля причина, поради която това да видя кралицата на Сийли би ме накарало да запищя.

– Да, сигурен съм. Моите предшественици я рисуват от векове. Бих я познал навсякъде, дори през леда.

– Но защо да призовава мен? Какво общо имам аз с всичко това?

– Моите чичовци казват, че тя се е смесвала с нашия клан хиляди години, за да ни подготви за момента на най-силна нужда. Чичо Киън я е видял преди четири или пет години да стои зад балюстрадата на нашата главна зала и да ни наблюдава. Той каза, че тя дошла при него по-късно в съня му и му казала, че ще бъде убита в не много далечното бъдеще и ще има нужда ние да изпълним определени задачи, за да предотвратим смъртта ù, както и за да избегнем разрушението на нашия свят. Тя предсказала, че стените ще паднат. Ние направихме всичко по силите си, за да ги задържим. Той каза, че дори във Фантазия тя изглежда преследвана и слаба. Подозирам, че по някакъв начин тя е успявала да се проектира от гроба тук, в този затвор. Тя обещала на чичо ми, че ще се върне, за да му каже подробностите, но така и не дойде повече. Изглежда, се е смесила и с твоя клан.

Тя ме е използвала. Кралицата на Фае е открила коя съм аз и ме е използвала, а аз се почувствах засегната. Знаех, че тя е далечен наследник и не е истинската кралица, която е отказала да направи мен (наложницата, допълних) Фае и да изпълни желанието на краля. И въпреки че тя не беше точно кучката, която бе посяла омраза и отмъщение, когато беше могла да използва своята невероятна власт за добро, как беше възможно кралицата на Сийли да се осмели да ме използва, за да я спася? Мен – наложницата! Мразех я без дори да съм я виждала.

Щеше ли това да свърши някога? Щеше ли в крайна сметка да се окаже, че съм просто пионка на тяхната дъска? Щях ли да продължавам да се прераждам, или да бъда принуждавана да пия от Котела, или каквото там ми се беше случило, за да прецака спомените ми и да бъда използвана отново и отново?

Извърнах се настрани с нарастващо раздразнение.

– Важното сега е да я изведем оттук. Не мога да се върна по пътя, по който дойдох. Среброто, което ме изхвърли, е два етажа по-високо откъм страната на скалите. Бях зашеметен от падането и не бих могъл да намеря проклетото нещо отново. Откъде дойде ти, момиче?

Извърнах погледа си от ковчега към него. Начинът, по който бих могла да го измъкна оттук, беше изцяло нов проблем, за който дори не бях помисляла.

– Е, със сигурност не можеш да излезеш по пътя, по който дойдох – промърморих.

– И защо да не мога, по дяволите?

Чудех се колко от знанията на Фае е успял да научи на това място. Може би моите източници грешат, а Баронс е умрял от някаква друга случайна причина, която няма никаква връзка с огледалата. Може би Крисчън ще чуе отговора ми, ще ми се изсмее и ще ми каже, че моята версия е пълна глупост и че повечето хора и Фае могат да използват това огледало или че проклятието на Крус е променило и това.

– Защото дойдох през Среброто в стаята на краля.

Той помълча за момент.

– Не е смешно, момиче.

Аз не казах нищо, само го погледнах.

– А също така е невъзможно – каза той равно.

Напъхах ръце в джобовете си и зачаках да осмисли казаното.

– Тази легенда е известна във всеки свят, в който съм бил. Има само двама, които биха могли да преминат през кралското Сребро – каза той.

– Може би проклятието на Крус е променило и това.

– Среброто в стаята на краля е първото, което той е направил и е с напълно различен състав. То е останало незасегнато. Продължили са да го използват като метод за екзекуции дълго след времето на Крус.

По дяволите! Надявах се, че той няма да каже това. Обърнах му гръб и тръгнах към ковчега. Кралицата на Фае щеше да ме накара да запищя. Чудех се защо. Вече ми беше писнало от неизвестни. Време беше за истината.

Зад мен Крисчън продължаваше да говори.

– И, хм, ти не си нито един от двамата.

– Не ми хъмкай, момче! – изимитирах нещо, което той ми беше казал веднъж, осланяйки се на шегата преди животът ми да се преобърне тотално от това, което щях да открия.

Притиснах ръцете си върху руните десет и две. Нещо прищрака. Чу се меко съскане на въздух и капакът под ръцете ми се освободи. Можех да почувствам как се повдига. Всичко, което трябваше да направя, беше да го избутам настрани.

– Само Ънсийли кралят и неговата наложница могат да използват това огледало – Крисчън продължаваше да говори.

Аз избутах капака и погледнах надолу.

Притихнах за един дълъг момент, докато осмисля видяното.

И тогава запищях.

Двадесет и девет

Прави ми чест, че не пищях дълго.

Но и краткият вик на техния адски език беше достатъчно да смути недостатъчно утъпканите сняг и лед. Моят звънтящ писък отекна от отвесните скали. За разлика от нормалното ехо, той ставаше все по-силен и по-силен, рикоширайки във всяка следваща урва и аз чух тътен, който би могъл да предсказва само едно нещо – лавина.

Завъртях глава.

– Вземи я!

Крисчън се извърна, проклинайки.

– За Бога, ти отвори торбичката с камъните, нахрани ме с Ънсийли. Запищя. Ти си ходещо бед...

– Вземи я и тичай! Бързо!

Той се втурна към ковчега, после спря колебливо.

– Какво ти става? Вдигни я!

– Това е кралицата на Фае – благоговение обагри гласа му. – Забранено е да докосваш кралицата.

– Добре, тогава остани тук с нея и ще бъдете погребани живи – изплющях в отговор.

Той я измъкна.

Тя беше толкова крехка, толкова изтощена от... каквото изтощава феите, че дори и аз можех да я нося, но нямах никакво желание да я докосвам. Никога. Което, ако трябваше да се замисля, беше наистина доста смешно по един мрачен и обезпокоителен начин и затова не се замислих.

Ледът се разпука и затътна високо горе, разпръсвайки кристали над подиума.

Нямахме нужда от подканяне. Плъзнахме се надолу от замръзналия хребет и побягнахме по пътя, по който дойдох, към тесния процеп между скалите. Очертаваше се рискована надпревара с товара в ръцете на Крисчън и с лавината по петите ни.

– Какво те накара да изпищиш? – провикна се той над тътена.

– Тя ме стресна. Това е – извиках в отговор.

– Колко хубаво! Следващия път захапи чифт чорапи, става ли?

След това никой от нас не проговори. Опитвахме се да надбягаме възможността да бъдем погребани живи под снега. Подскачах между скалните стени като топче за пинг-понг. Два пъти загубвах опора и пропадах. Крисчън буквално прелиташе над мен и някак си успяваше да предпази крехката кралица. Лавината ни преследваше, тътнейки като тъмна мълния, сгромолясвайки се в дефилето, запълвайки дълбоките цепнатини със сняг.

Най-накрая стигнахме клаустрофобичния път през скалите, плъзнахме се по задници надолу по стръмния хълм, а след това хукнахме през дефилето към издигащата се крепост от черен лед.

– Замъкът на Ънсийли краля! – отбеляза с изненада Крисчън, след като се вмъкнахме през високите порти. Той погледна нагоре, надолу и встрани. – Израснах с приказки за това място, но никога не съм си представял, че ще го видя. Мислех си, че най-близкото разстояние, от което ще видя някой от легендарните Туата де, ще бъде разстоянието от мен до някой портрет. А ето ме сега. Държа кралицата на Сийли в крепостта на краля на Ънсийли – той се засмя горчиво. – И се превръщам в един от тях.

Прошепнах същата мека заповед, която отвори високите врати, и си поех дъх с облекчение, когато те се затвориха тихо пред громолящата вихрушка на снега отвън. Щеше ли лавината, която отприщих, да достигне замъка? Щеше ли да засипе вратите отвън и да ни запечати вътре по-сигурно от всеки затвор? Очаквах Крисчън да попита как съм ги затворила, но той беше толкова погълнат от гледката наоколо, че дори не обърна внимание на това.

– Сега какво? – очарованият му поглед се плъзгаше между крехката жена в ръцете му и вътрешността на черната крепост.

– Сега ще се отправим към Среброто в будоара на краля – казах аз.

– Защо? Аз не мога да мина през него, нито пък тя.

– Аз мога. И мога да доведа помощ. Мога да доведа до огледалото някой, който да поговори с теб. Ще измислим начин да те извадим оттук и ще решим как и къде да се срещнем.

Той наклони глава и се вгледа в мен за момент.

– Има нещо, което трябва да знаеш, момиче. Моят усет работи съвсем добре тук в затвора на Ънсийли.

– И?

– Това, което каза, не беше истина.

– Ще мина през огледалото. Истина ли е? – казах нетърпеливо.

Той кимна.

– Ще отида за помощ и ще доведа някой при теб. Истина ли е?

Той отново кимна.

– Тогава какъв е проблемът, по дяволите? – беше ми се събрало много. Забавянето беше недопустимо. Съзнанието ми спокойно започна да обмисля проблема. Трябваше да продължа да се движа. Нямаше да понеса да гледам дълго жената в ръцете му. Нямаше да понеса това, което тази гледка ме караше да мисля.

Той присви очи. Те отново бяха черни. Имаше време, когато това щеше да ме изнерви, но се съмнявам, че имаше нещо, което можеше да ме изнерви отново. Аз бях надмогнала стреса, бях надмогнала страха.

– Кажи ми, че възнамеряваш да ме спасиш – заповяда той.

Това беше лесно. С всеки минаващ ден разбирах Джерико все по-добре. Хората не задават правилните въпроси. И ако отговаряш на достатъчно от грешните, до момента, в който те успеят да достигнат до правилните, ти би могъл да замаеш главите им и да ги принудиш да замълчат. Колко пъти той го е прилагал върху мен? Започнах да храня ядно уважение към неговата тактика. Особено сега, когато самата аз имах какво да крия.

– Възнамерявам да те спася – казах това и нямах нужда от детектор на истината, за да чуя откровеността в гласа си. – И ще го направя колкото е възможно по-бързо. Най-важната ми задача ще бъде да те измъкна оттук – това беше истина. Имах нужда от него. Дори повече, отколкото можех да проумея.

– Истина.

– Тогава какъв е проблемът?

– Не знам. Имаше нещо – той обърна кралицата в ръцете си.

Тя носеше блестяща бяла роба. Познавах тази дреха. Кой ли я беше избрал за нея? Дали я беше избрала сама? Как и защо? Отказвах да я погледна. Прехвърлих погледа си от роклята към лицето на Крисчън.

– Кажи ми още веднъж защо изпищя – подхвърли той.

Той се беше приближил твърде много, за да бъда спокойна. Но аз познавах тази игра. Баронс ме беше обучил добре.

– Бях стресната.

– Истина. Защо?

– О! За Бога, Крисчън! Вече ти казах. Ще стоим тук цял ден, докато ме разпитваш, или предпочиташ да се махнем оттук? – пред стените на крепостта лавината бумтеше и тътнеше. Този звук нямаше нищо общо с рева, който усещах да се надига в мен. – Тя не беше това, което очаквах, ясно? – това определено беше истина. – Дори след като ти ми каза, че тя е в ковчега, аз очаквах да открия там краля на Ънсийли – подметнах, за да го отклоня от следата.

В думите ми имаше достатъчно честност, която да го успокои. Но не съвсем.

– Ако някак си ме лъжеш... – предупреди той.

Какво щеше да направи? В момента, в който осъзнаеше какво правя, щеше да бъде твърде късно. Освен това, аз не бях човекът, когото някой би искал да заплашва, без значение в какво се превръща или колко могъщ щеше да стане. Бях осъзнала, че съм много по-ужасяваща от всичко, в което той би могъл да се превърне.

– Покоите на краля са в тази посока – казах хладно. – И не ме заплашвай! Писна ми да ме използват и да ме тикат насам-натам.

Крисчън започна да се мотае. Няма по-подходяща дума за поведението му. Той беше очарован от крепостта на Ънсийли краля. Въпреки опасенията, които вероятно изпитваше за това какво щеше да му се случи, той не можеше да пренебрегне факта, че е пазител на познанието на Фае, чиито задължения са му били внушавани още от люлката. Той се опитваше да запомни всичко, което виждаше, за да може да го преразкаже по-късно на клана си. Бях доволна, че няма химикалка или хартия, иначе никога нямаше да успея да го отведа до огледалото.

– Виж това, Мак! Какво означава според теб?

Погледнах с нежелание в посоката, която сочеше. Там имаше врата, много по-малка от останалите. Имаше надпис над арката. Това беше могъща защита. Кралят е пазел тук неща, които не е искал да се загубят по света. Защитата беше счупена отдавна. Прекрасно! Надявах се, че това, което е било в тази стая, не е в моя свят. Продължих да вървя, като гледах право напред и се водех по стъпките, които бях оставила на идване. За разлика от Крисчън, аз не исках да видя нито едно проклето нещо.

– Ще имаш време да разглеждаш, докато ме няма – казах.

– Тогава ще трябва да стоя близо до Среброто, за да знам кога ще се върнеш.

– Моля те, движи се малко по-бързо! Не знаем как минава времето в истинския свят. Ти го забавяш, аз го ускорявам.

– Може би ще го уравновесим.

– Може би – беше ли минало достатъчно време, за да може Баронс да оживее отново? Да стои до огледалото и да ме чака? Или беше минало толкова много време, че той се беше предал? Дали се беше заел с друга задача?

Щях да разбера след няколко минути.

– Тя не диша – каза Крисчън.

– Нито пък ние – отбелязах сухо.

– Но мисля, че е жива. Мога... да я усещам.

– Добре. Защото ни трябва. Оттук! – казах аз.

Мигове по-късно пристъпих в успокояващия мрак на будоара на Ънсийли краля, където мрачният създател на Двора на Сенките си е почивал (той никога не е спал), където е правил секс и е мечтал.

Джерико не лежеши мъртъв от другата страна на огледалото и не ме чакаше. Предположих, че е минало доста дълго време според човешките представи.

Крисчън ме улесни.

Не можех да искам повече от него.

Той я положи на кралското легло, близо до Среброто, и придърпа няколко кожи върху нея.

– Толкова е студена. Трябва да побързаш, Мак. Докато пътувах, чух, че по време на войната между краля и истинската кралица някои Сийли били задържани в плен още преди стените да бъдат издигнати. Ънсийли планирали да ги измъчват цяла вечност, но според легендите Сийли затворниците умрели, защото това място е антитеза на всичко, което те представляват, и изсмуква тяхната жизнена същност – той ме погледна сурово. – Мисля, че някой е донесъл Сийли кралицата тук, сложил я е в този ковчег и я е оставил да умре бавно. Чичо Киън каза, че не тя е била там, когато е дошла да го види, а нейна проекция. Все едно е била задържана някъде и се е опитвала да съсредоточи всичките си усилия и енергия върху това да изпрати представата за себе си и да организира нещата така, че да я намерим и да я спасим, когато дойде моментът. Някой е искал отмъщение. А аз мисля, че тя е прекарала тук дълго време.

В’лане изглеждаше най-вероятният заподозрян, като се има предвид, че ме беше лъгал за това къде е кралицата от първия момент. Но как е възможно всичко това да се случи? Защо му е била на В’лане тази жена? И как тя е стигнала в двора на Сийли?

Истината беше, че бях нагазила в толкова много лъжи (някои от тях на стотици хиляди години), че не знаех откъде да започна да ги разплитам. Ако издърпах един край, десет други щяха да се оплетат. Не виждах смисъл да се опитвам да търся истината точно сега.

Щях да направя това, което трябваше да направя. Да изведа и двамата от това място. И колкото по-скоро, толкова по-добре. Особено нея. Не защото е кралица, а защото бях трогната от легендата, която Крисчън разказа, и защото знаех, че тя е истина. Сийли биха могли да оцелеят твърде ограничено време тук. Съмнявах се, че хората биха оцелели и наполовина толкова дълго. А не бях напълно сигурна към кой от двата вида принадлежи тя.

Тя беше опасно слаба. Дребната фигура едва се очертаваше на леглото. Буйна сребърна коса обгръщаше тяло, което беше изтощено дотолкова, че приличаше на слабо, недоразвито дете. Сънищата се опитваха да ме предупредят. Бях чакала твърде дълго и бях закъсняла почти непоправимо.

– Виж там – възкликнах, като посочих далечната страна на леглото. – Какво има на стената? Мисля, че съм виждала тези символи и преди.

Той беше по средата на пътя към стената, преди шестото му чувство да го накара да се обърне през рамо. Разбрах го, защото и аз погледнах през моето.

Беше твърде късно.

Вече бях сграбчила тялото и излизах през Среброто. Тя беше странно нереална, ако въобще имаше физическа форма, която да задържа енергията, от която е направена. Все едно същността на живота ù се изпаряваше, както и физическата форма, която я задържаше. Беше ли късно да я спася?

Знаех какво мисли той.

Че съм предател.

Че се опитвам да приключа работата по убийството на кралицата, като я пренасям през огледало, през което могат да премимнат само краля и неговата наложница. Огледало, което убива всеки друг живот, включително този на Фае.

Но това не беше така.

Аз не се опитвах да убия кралицата. Защото знаех, че тя няма да умре. Знаех, че тя може да премине през огледалото.

Защото жената в ръцете ми не беше Авийл, кралицата на Фае.

Тя беше наложницата.

Тридесет

Това беше причината, поради която запищях. Бях прекарала доста тежки мигове, докато се справя с мисълта, че аз съм наложницата.

Когато се вгледах в ковчега и разпознах жената от Белия палат, имах нужда само от миг, за да разбера, че щом наложницата лежи в ковчега, а аз мога да преминавам през кралското сребро, значи имам сериозен проблем.

Писъкът беше инстинктивен отказ от дълбините на мозъка на костите ми, който си проправи път с нокти и зъби от гърлото към устните ми.

Щом това е наложницата, а аз също мога да преминавам през Среброто, има само една друга... личност – и аз използвах този термин доста свободно, – която бих могла да бъда.

– И със сигурност не е наложницата – промърморих, докато напъвах през Среброто. Забих се в стената. Очаквах съпротива, каквато имаше във всяко друго Сребро, но това – първото създадено някога, беше незасегнато от проклятието на Крус. Извъртях се в последния момент, придържайки я в ръцете си, и поех силата на удара с рамо. Нито едно проклето нещо нямаше смисъл.

– Мак, какво правиш? – изрева Крисчън и се втурна към огледалото.

– Не го докосвай! – извиках. – Ще те убие – не исках да мисли дори за миг, че може да оцелее и да се опита да премине. Беше убило Баронс. Не се съмнявах, че ще унищожи Крисчън, а той нямаше карта „измъкни се от смъртта“. Поне доколкото знаех. Но както беше станало болезнено очевидно, не знаех много за каквото и да било, така че, може би той имаше цяла колода такива карти. Може би всеки друг, освен мен имаше такава. Все пак нямаше да разчитам на това. Нуждаех се от него. Повече отвсякога се нуждаех Шинсар Дъб да бъде задържана, а той беше един от петимата, необходими за това. Сега разбирах защо Книгата си играеше с мен.

Крисчън спря на сантиметри от огледалото и се взря в мен през него.

– Защо Среброто не я уби? Ще разбера истината – предупреди той.

Наместих я в ръцете си, хванах косата ù и я прехвърлих през рамото си, за да не се влачи по пода и да не ме спъва. Загледах се през огледалото към Крисчън.

– Защото тя е наложницата. Затова всъщност изпищях. Познах я.

– Но аз мислех, че ти си нало-... – той ме огледа от горе до долу. – Но ти мина през... Но това би означавало... Мак?

Свих рамене. Не можах да измисля какво да кажа.

– Откъде знаеш, че тя е наложницата? – настоя той.

– Остатъчни спомени от краля и наложницата бродят из тези зали. Трудно е да не се изгубиш в тях. Но предполагам, че за теб няма да е толкова трудно, колкото за мен, като виждам как не си толкова... лично замесен – казах горчиво. – Не се съмнявам, че ще я видиш, докато ме няма – все още не поглеждах към нея. Беше твърде разстройващо. Тя беше плашещо лека, нежна и много, много студена. – Ще се върна колкото мога по-бързо.

Гледахме се втренчено.

– Няма да повярвам.

– Твърде е логично, за да не е вярно. Няма данни да съм била родена, Крисчън. Книгата... ме търси. Чувам, че винаги ме е търсила.

– Не го вярвам.

– Дай ми друго обяснение!

– Може би легендите грешат. Може би много хора могат да минат през Среброто. Може би е само блъф, за да спира хората да опитват.

Сърцето ми се сви, когато той пристъпи напред.

– Не, недей! Крисчън, чуй ме! Не мога да ти кажа за кого говоря, но знам, че ще чуеш истината в това, което казвам. Вече видях как Среброто уби някого.

Той килна глава настрани, после кимна.

– Да, момиче. Чувам истината в това, но защо не можеш да ми кажеш кой?

– Тайната не е моя.

– Ще ми кажеш някой ден.

Не отговорих.

– Все още не вярвам.

– Намери ми алтернатива! Каквато и да е. С радост ще повярвам в нея.

– Може би ти си... Не знам... Може би някак ти си тяхно дете – предположи той.

– Повече от седемстотин хиляди години по-късно? – вече бях обмислила и отхвърлила тази идея. Не само че не резонираше с вътрешния ми усет, но... – Това не може да обясни нещата, които знам, чувствам и помня. Или защо Книгата си играе с мен – казах. Не можех да обясня откъде го знам, но не бях рожба на Ънсийли краля и наложницата му. Чувствата ми бяха твърде лични. Много по-сексуални и обсебващи. Това изобщо не бяха чувства на дете. А на любовник.

Той сви рамене.

– Ще остана тук. Но побързай!

– Обещай ми да не се опитваш да преминеш, Крисчън!

– Обещавам, Мак. Но побързай! Колкото по-дълго съм тук, толкова повече усещам как... се променям.

Кимнах. Когато се обърнах с кралицата/наложницата/жената, за която очевидно бях унищожил/-а светове, не можех да не се зачудя къде са другите ми части.

Тридесет и едно

Взирах се през входната врата на „Книги и дреболии Баронс“, несигурна какво ме изненадваше повече – че предната част беше непокътната, или че Баронс седеше там с ботуши, качени на масата, и заобиколен от купища книги и ръчно нарисувани карти, окачени по стените.

Не можех да преброя колко нощи бях седяла на точно същото място и в същата поза, бях ровила в книгите за отговори, взирайки се понякога навън през прозореца към дъблинската нощ, докато го чаках да се появи. Харесваше ми да мисля, че сега той ме чака.

Наведох се по-близо и се загледах през стъклото.

Той беше преобзавел книжарницата. Колко дълго бях отсъствала?

Там бяха рафтът ми за списания, щандът за касата, старомодният касов апарат, малък телевизор с плосък екран и DVD, който всъщност беше от това десетилетие, и уредба за моя айпод. В него имаше нов лъскав черен айпод Нано. Беше направил нещо повече от това просто да преобзаведе мястото. Все едно беше сложил постелка, на която пишеше: ДОБРЕ ДОШЛА У ДОМА, МАК!

Звънецът издрънча, докато пристъпвах вътре.

Главата му се завъртя рязко и той се изправи, а книгите се плъзнаха на пода.

Последния път, когато го бях видяла, той беше мъртъв. Стоях на прага, забравила да дишам. Гледах как се разгъва от дивана с животинска грация. Той изпълваше цялото четириетажно помещение с присъствието си. За миг никой от нас не проговори.

Може да разчитате на Баронс – светът се разтопява, а той все още е облечен като богат бизнес магнат. Костюмът му беше изискан, ризата му блестящо бяла, вратовръзката със сложни шарки и подбрана с вкус. Сребро проблясваше на китката му – познатата широка гривна, украсена с древни келтски рисунки, същата, каквато имаше и Риодан.

Въпреки всичките ми проблеми, коленете ми омекнаха. Внезапно се озовах отново в онова мазе. Ръцете ми са вързани за леглото. Той е между краката ми, но не ми дава каквото искам. Използва устата си, после отрива члена си в клитора ми и леко влиза вътре в мен, преди да го извади и да поеме с устата си, след това отново и отново, като ме гледа в очите през цялото време.

Какво съм аз, Мак? – беше попитал.

Моят свят – бях измъркала и наистина беше така. И се боях, че дори сега, когато не бях При-я, щях да бъда също толкова извън контрол в леглото с него, колкото бях тогава. Щях да се топя, да мъркам, щях да му връча сърцето си. И нямаше да имам извинение, нямаше да има на какво да прехвърля вината. И ако той се изправеше и си тръгнеше от мен, и никога не се върнеше в леглото ми, никога нямаше да се възстановя. Щях да продължа да чакам мъж като него, а няма други мъже като него. Щях да умра стара и сама с болезнен спомен за най-страхотния секс в живота ми.

Значи си жива – казаха тъмните му очи. – Несигурността ме вбесява. Не можа ли да направиш нещо?

Какво? Не могат всички да са като теб, Баронс.

В очите му внезапно пробягаха сенки и аз не можех вече да разбера и една дума. Нетърпение, гняв, нещо древно и безмилостно. Студени очи ме наблюдаваха пресметливо, сякаш претегляха неща едно срещу друго, обмисляйки – една дума, обичаше тате да подчертава, която е по-голямата част от предварителното планиране. Той казваше: „Бебче, след като започнеш да мислиш за нещо, вече си проправяш път към правенето му“. Имаше ли нещо, към което Баронс си проправяше път?

Потреперих.

– Къде беше, мамка му? Мина повече от месец! Направи още един такъв номер, без първо да ми кажеш какво правиш, и ще те окова за леглото си, когато се върнеш.

Това трябваше да ме възпре или да ме поощри? Представих си как лежа, просната по гръб, а тъмната му глава се движи между краката ми. Представих си Мак 1.0 да знае това, което аз знаех сега – че след няколко месеца Баронс щеше да прави всичко, което един мъж може да прави с жена в леглото. Дали тя щеше да избяга с писъци, или да разкъса дрехите си още там и тогава?

Докато обикаляше канапето с висок гръб, той забеляза слабата жена в ръцете ми с коса, провлачена по пода. Той сякаш не можеше да повярва, което при Джерико се изразяваше с леко накланяне на главата и с присвиване на очите.

– Къде я намери, по дяволите?

Бутнах крехкото тяло в ръцете му. Бях я докосвала повече, отколкото някога съм искала. Чувствата ми бяха твърде сложни, за да ги разбера.

– В затвора на Ънсийли. В гроб от лед.

– В’лане, този идиот! Знаех си, че е предател!

Въздъхнах. Това означаваше, че и Джерико смяташе, че тя е кралицата. А той трябваше да знае. Беше прекарал известно време в двора ù. Но аз знаех, че тя е наложницата. Тогава кой беше умрял в будоара на Ънсийли краля преди еони? Умирал ли е изобщо някой? Наложницата не се беше самоубила. Как се беше озовала от Сребрата в света на Фае, за да стане един ден настоящата кралица? Беше ли ме излъгал В’лане? Или всички те бяха пили от Котела толкова много пъти, че нито една част от историята на Фае не беше правилна? Може би някой беше саботирал писмените им архиви.

– Как я измъкна от там? Среброто трябваше да я е убило.

– Очевидно кралицата има същия имунитет към Среброто, какъвто има към Шинсар Дъб – бях приятно изненадана от това колко гладко излъгах. Баронс има остър нюх за лъжата. – Тя може да докосва и двете. Изглежда, кралят и кралицата не могат да правят магии, които другият да не може да разбие – най-добрите лъжи са здраво циментирани в познати изключения на правилото. Самото ù естество на матриарх и владетел на двата двора беше универсално изключение от всяко правило, което обвързваше по-нисшите от двора на Фае. Нямаше да се поколебая да го използвам, за да подсигуря прикритието си, докато не разбера без сянка от съмнение какво да мисля за себе си. Видях в тъмните очи на Баронс как прие логиката на лъжата ми.

Как можех да съм Ънсийли кралят? Не се чувствах като краля. Чувствах се като Мак с купчина спомени, които не можех да обясня. Е, това не беше цялата истина. Имаше го също и онова място в главата ми, от което получавах чудесни дребни неща като паразитни руни с древен произход и... прекъснах тази линия на мисли. Нямах настроение да отмятам по списък всички неща, които не можех да обясня за себе си. Щеше да бъде ужасно дълъг.

Той я постави на дивана, подпъхна одеяла около нея, избута дивана по-близо до камината и запали огъня.

– Тя замръзва. Почти съм готов да я върна обратно и да оставя мястото да я довърши – каза той мрачно.

– Нуждаем се от нея.

– Може би – той не изглеждаше убеден. – Шибани феи!

За едно мигване вече не беше до дивана, а опрял нос в моя. Дишането ми се учести. За първи път използваше необикновената си скорост пред мен.

Затъкна кичур коса зад ухото ми и плъзна пръсти по бузата ми. Проследи формата на устните ми, после остави ръката си да падне.

Навлажних устни и го погледнах. Желанието, което изпитвах, когато стоях толкова близо до него, беше почти нетърпимо. Исках да се облегна на него. Исках да дръпна главата му надолу и да го целуна. Исках да го съблека и да го избутам назад, да го яздя здраво, докато не започне да издава онези груби секси звуци, когато свършва.

– Откога знаеш, че си наложницата на Ънсийли краля? – гласът му беше мек, но думите бяха твърде точни. Напрежение оформяше устата му. Познавах всеки нюанс на тази уста. Яростта го гризеше и се нуждаше от отдушник. – Ти влезе в това Сребро без никакво съмнение, че ще преминеш.

В смеха ми имаше нотка на истерия. О, ако проблемите ми свършваха дотук!

Дали бях жена, обсебена от жената на дивана?

Или бях мъж – кралят на Фае, обсебен от Джерико?

Смятам се за либерална относно половите предпочитания – любовта е любов и кой може да каже как тялото следва сърцето? Но ми беше трудно да приема за себе си и двата сценария. Нито едно от двете не ми пасваше като ръкавица, а сексуалността трябва да ти е по мярка. Когато е истинска, я усещащ добре, като твоя собствена кожа. Единственото, което аз усещах като кожа за мен, беше връзката между жена и мъж. После го имаше и цялото: „О, не! Аз съм откаченият, отговорен за цялата тази каша!“. Край с обвиненията към Ънсийли краля за вземането на толкова много лоши решения и объркването на моя свят. Аз ли бях отговорната за объркването на техния? Ако беше така, носех непоносимо количество вина.

Загребах косата си назад с две ръце. Ако продължавах да мисля за това, щях да откача.

„Аз не съм наложницата, Джерико. Боя се, че сигурно съм някаква част от Ънсийли краля в човешка форма.“

– Не отдавна – излъгах. – Познах неща в Белия палат и продължавам да имам сънища, които имат смисъл само ако съм наложницата. Знаех, че има начин да го изпробвам.

– Скапана глупачка! Ако грешеше, щеше да те убие!

– Но не грешах.

– Тъпо и нелогично.

Свих рамене. Очевидно бях нещо по-лошо от тъпа и нелогична глупачка.

– Никога повече няма да правиш такова идиотско нещо! – каза той, няколко мускула подскачаха по челюстта му.

Като се има предвид всичко, което ми се беше случило дотук, бях съвсем сигурна, че щях. Имам предвид, ако наистина бях Ънсийли краля – най-могъщото Фае, съществувало някога, и някак си се бях оказала в човек, който няма представа кой е и на какво е способен, това означаваше, че не само бях зъл, обсебен и унищожителен, аз бях и непростимо глупав.

Той започна да ме обикаля в кръг, оглеждайки ме от горе до долу като екзотично животно в зоологическата градина.

– И мислеше, че аз съм кралят. Затова се опита да ме завлечеш през огледалото с теб. Просто не можеш да се наситиш да ме убиваш, нали? Какво беше последното, което ми каза? – с подигравателен фалцет той каза: – „Какво е най-лошото, което може да се случи? Да те отведа до някакъв капан и ти да умреш за известно време?“

Не казах нищо. Вече не виждах смисъл да се опитвам да се оправдавам.

– Представям си как това е разцвърчало малките ти романтични представи.

– „Разцвърчало“?

– Да не мислеше, че сме злочести любовници, госпожице Лейн? Нуждаеше ли се от това извинение?

Той ми показа вълчата си усмивка и аз помислих: „Да, злочести любовници с двуостър меч помежду им“. Защото точно това беше този мъж. Остър, раздразнителен и опасен. Той нямаше безопасна страна. И да, всъщност бях помислила, че сме злочести любовници. Но нямаше да му го кажа.

Въртях се в кръг заедно с него, срещайки тъмния му враждебен поглед.

– Мислех, че сме разрешили това в палата, Джерико. Името ми е Мак.

– Мак е, когато те чукам. През останалото време е госпожице Лейн. Свиквай!

– Граници, Баронс?

– Точно. Къде е кралят, госпожице Лейн?

– Мислиш, че ми се обажда, за да ми каже: „Скъпа, ще се прибера за вечеря в седем“. Откъде да знам, по дяволите? – което технически беше истината. Дори Крисчън щеше да се затрудни с това. Не знаех къде са всичките му останали части.

Наложницата издаде тих звук и ние се обърнахме към нея.

Очите му се присвиха.

– Трябва да я махна от тук. Няма да позволя цялата Фае раса да се опитва да мине през защитите ми. Предполагам, че ще трябва да я защитим – отвращението му нямаше как да е по-явно. Ако трябваше да избира между клизма с остър като бръснач иригатор и да защитава Фае (ако беше което и да е друго Фае, освен всемогъщата кралица), Баронс щеше доброволно да умре няколко пъти от вътрешно кървене.

Но тя беше единственото Фае, което той нямаше желание да пожертва... все още.

Определено бях съгласна да я преместим някъде другаде – колкото по-далеч от мен, толкова по-добре. Бях разтревожена, че може да се опита да я задържи в книжарницата и се бях подготвила да споря, че независимо колко мъчнопреодолими са защитите му, след като ние двамата непрекъснато идваме и излизаме, тя ще остава сама твърде дълго, за да бъде гарантирана безопасността ù.

– Какво имаш предвид? – попитах.

Половинка от Ежедневника на Дани се вееше от една улична лампа на ледения нощен вятър. Откъснах я, потърсих датата ССС и пресметнах набързо. Ако е бил залепен днес, а вероятно не беше, като се има предвид състоянието му, датата беше двадесет и трети март. Може би седмица по-късно.

Прочетох го и се усмихнах леко. Беше хванала бика за рогата, докато ме нямаше. Хлапето не се страхуваше от нищо.

Ежедневникът на Дани

147 дни ССС

Пичове, слушайте, ако искате да оцелеете!

Няколко прости правила и предписания ще ви опазят живи!

1. Прилепнали дрехи или изобщо нищо! Не бъдете свенливи, не бъдете срамежливи! Не оставяйте място, където да се крие книга! Шебаното нещо върлува от седмици! Трябва да виждате със собствените си очи, че нищо не се крие по ваш’те хора.

2. Не се разделяйте! НЕ ходете никъде сами! Точно тогава тя ви пипва. Ако видите книга, НЕ Я ВДИГАЙТЕ!!!!!

3. Не напускайте скривалищата си нощем! Не знам защо, но ù харесва мракът. Да, говоря за ШИНСАР ДЪБ. Казах го, чухте ме. За пичовете, дето не са виждали вестника ми, това е книга с черна магия, създадена от Ънсийли краля преди почти един милион години. Крайно време е да научите истината. Ако я вдигнете, тя ще ви накара ДА УБИЕТЕ ВСИЧКИ ОКОЛО ВАС, започвайки с хората, които обичате. Започвайте да спазвате правилата! Никакви отклонения, никакви шибани...

Долната половина беше откъсната, но нямаше нужда да виждам повече. Просто исках да знам датата. Бях пропуснала рождения ù ден. Шоколад върху шоколад, беше казала. Планирах да ù направя торта лично. Щях да ù направя парти на патерици, дори да бяхме само двете.

Нещото, за което Ънсийли кралят едва ли би помислил, беше парти за рожден ден за хора.

– Ти може да имаш цяла нощ, но някои от нас нямат – изръмжа Баронс през рамо.

Натъпках хартията в джоба си и забързах да го настигна. Бяхме паркирали Вайпъра на съседната пряка. Кралицата носеше наметало с качулка и беше увита в одеяла.

– Ти имаш цяла нощ и утрешната и цяла вечност, ако трябва да сме честни. Е, колко дълго беше мъртъв този път? – попитах, бодвайки го.

Гърмящата змия в гърлото му се раздвижи.

Доставяше ми извратено удоволствие да го дразня.

– Ден? Три? Пет? От какво зависи? От това колко зле си ранен ли?

– На твое място, госпожице Лейн, никога не бих споменал това отново. Мислиш, че внезапно си станала голям играч, защото си минала през онова Сребро...

– Оставих Крисчън в огледалото. Намерих го в затвора – отрязах го.

Устата му се затвори рязко, после:

– Защо, мамка му, винаги ти отнема толкова много време, да ми кажеш важните неща?

– Защото винаги има толкова много важни неща – казах отбранително. – Косата ù отново се влачи.

– Вдигни я! Ръцете ми са пълни.

– Няма да я докосвам.

Той ме погледна.

– Проблеми, госпожице Наложница?

– Тя дори не е истинската кралица – казах сприхаво. – Не е тази, която е съсипала живота на наложницата. Просто не харесвам Фае. Аз съм шийте зряща, забрави ли?

– Нима?

– Защо си ми толкова ядосан? Не съм виновна аз за това коя съм. Единствената вина, която може да ми бъде вменена, е за това какво избирам да правя със себе си.

Той ми хвърли кос поглед, който казваше: Това може да е единственото интелигенто нещо, което си казала тази вечер.

Погледнах покрай него към разрушената фасада на „Честър“ пред нас и за миг тя изглеждаше зловещо като руини на побити камъни, черно върху синьочерно небе от далечни времена и от друго място. Отгоре висеше пълна луна, която имаше пурпурен ореол – кръгло лице, изпъстрено с кратери с кръв. Още Фае промени в нашия свят.

– Когато влезеш вътре, отиди право при стълбите и един от тях ще те придружи горе! Отиди право при стълбите! – каза той подчертано. – Опитай се да не се забъркваш в проблеми или да не създаваш бунтове по пътя!

– Не мисля, че това е честно изказване. Животът невинаги е хаотичен около мен.

– И кога не е?

– Когато съм... – замислих се за минута. – Сама – довърших кисело. – Или заспала.

Не попитах за родителите си. Усещах го... грешно, сякаш вече нямах право да задавам въпроси за Джак и Рейни Лейн. Сърцето ме болеше от това.

– Къде отиваш?

– Ще се срещнем вътре.

– Защото, ако знам тайния заден вход, който ще използваш – казах саркастично, – може да го разпространя на всички Фае, нали? – той ми вярваше дори още по-малко, след като мислеше, че съм смъртната любовница на краля. Как ли щеше да се отнася с мен, ако мислеше, че съм самият Голям Лош?

– Мърдай, госпожице Лейн! – беше всичко, което каза.

Спуснах се в корема на кита, за да го намеря натъпкан до хрилете с хора и Ънсийли – само правостоящи в „Честър“ тази нощ.

Не можеше да съм кралят. Това щяха да са мои „деца“. А аз не изпитвах дори смътно бащински чувства. Чувствах се склонна да убивам. Това сложи край на колебанията ми. Аз бях човек. Нямах представа защо огледалото ме беше пропуснало, но накрая щях да разбера.

Огледах се наоколо шокирана. Нещата се бяха променили, докато ме нямаше. Светът просто се беше превърнал в нещо ново и различно без мен. Сега вече имаше и Сийли в „Честър“. Не бяха много и по всичко изглеждаше, че не се радваха на топли приветствия от страна на Ънсийли, но вече бях забелязала дузина, а хората откачаха покрай тях. Две от онези ужасни малки чудовища, които те караха да се смееш до смърт, се гмуркаха сред тълпата с мънички питиета в ръце, които се плискаха през ръбовете на чашите, докато съществата летяха. Три от заслепяващите светлини свистяха между масите. В една клетка, висяща от тавана, танцуваше гол мъж, гърчейки се в сексуален екстаз, обкръжен от ефирни нимфи с фини криле.

Продължих да оглеждам клуба и настръхнах. На една издигната платформа в под-клуба, който се грижеше за тези с вкус към много млади хора, стоеше златният бог, който беше утешил Дрий’лия, когато В’лане ù беше отнел устата.

Можех единствено да се опитам да не отида там, да го намушкам с копието си и да обявя В’лане за предател.

После ми хрумна по-добра идея.

Разбутах тълпата, качих се до него и казах:

– Хей, помниш ли ме?

Той ме пренебрегна. Предположих, че чува нормално редовно, ако идва тук често. Стоях до него и гледах над морето от глави.

– Аз съм жената, която беше с Даррок в нощта, когато се срещнахме на улицата. Искам да призовеш В’лане.

Главата на златния бог се извъртя. Върху безсмъртните му черти беше отпечатано презрение.

– Да призова В’лане. Тези две думи не вървят заедно в никой език, човеко.

– Носех името му върху езика си, докато Баронс не го изсмука. Нужен ми е. Сега – златният бог можеше да ме смути някога, но в момента имах копие в кобура и черна тайна в сърцето си и нищо вече не ме смущаваше. Исках В’лане тук и сега. Той трябваше да отговори на няколко въпроса.

– В’лане не ти е дал името си.

– Напротив, давал ми го е многократно. И гневът му към теб няма да познава граници, ако научи, че съм поискала да го доведеш при мен, а ти си отказал.

Той ме изгледа с каменно мълчание.

Свих рамене.

– Добре. Както желаеш. Само си спомни какво направи на Дрий’лия! – обърнах се и си тръгнах.

Той беше пред мен.

– Ей, к’во си мислиш, че пра’иш, мамка му? Ник’во пресяване в клуба! – извика някой. Златният бог трепна и се размота от ръката, около която се беше материализирал. Изглеждаше все едно тялото му беше се превърнало от материя в енергия. Мъжът, на когото принадлежеше ръката, беше млад, със зализана нагоре коса, сприхаво изражение и играещи неспокойни очи. Той стисна засегнатия си крайник, разтривайки го, и доби вид на заспал. После, изглежда, видя какво се беше пресяло току-що до него и очите му станаха кръгли почти комично.

В ръката на златния бог се появи питие. Той го предложи на мъжа с промърморено извинение:

– Не исках да наруша правилата на клуба. Ръката ти ще се оправи след миг.

– ’Сичко е яко, човече! – мъжът изпадна във възторг, когато прие питието. – Нямаш грижи – той се загледа към Фае с благоговение. – К’во мо’а да напра’а за теб? – каза той без дъх. – Човече, бих направил всичко, да знаеш! Изобщо всичко.

Златният бог се наведе и се доближи.

– Би ли умрял за мен?

– Всичко, човече! Но ти ще ме заведеш ли първо във Фае?

Наведох се към златния бог и притиснах уста към ухото му.

– Има копие в кобур под мишницата ми. Ти наруши правило и се преся. Обзалагам се, това значи, че и аз мога да наруша правило. Искаш ли да опиташ?

Той издаде съскащия Фае звук на отвращение. Но се отпусна и се изправи.

– Бъди добра малка фея – измърках – и върви да ми доведеш В’лане! – поколебах се, претегляйки следващите си думи. – Кажи му, че имам новини за Шинсар Дъб.

Смехът и всички гласове замряха, клубът утихна.

Движенията спряха.

Огледах се наоколо, попивайки обстановката. Изглеждаше сякаш цялото заведение беше хванато на стоп-кадър – всички се бяха вцепенили от простото споменаване на Шинсар Дъб.

Въпреки че клубът изглеждаше като мехур, замръзнал във времето, можех да се закълна, че усещах тежки очи върху себе си. Дали нямаше направена някаква магия върху това място, която караше всички да замръзнат в случай, че някой изрече името на забранената Книга на краля, с изключение на изговорилия думите и този, който беше направил магията?

Огледах под-клубовете.

Въздухът изсвистя между зъбите ми. Два балкона по-надолу един мъж в безупречен бял костюм на царствен бял стол беше заобиколен от десетки, облечени в бяло прислужници.

Не го бях виждала от онази нощ много отдавна, когато с Баронс бяхме претърсили Каза Бланк. Но и той като мен не беше замръзнал.

МакКейб ми кимна през морето от статуи.

Точно толкова внезапно, колкото всичко беше замръзнало, животът потече отново.

– Ти ме обиди, човеко – казваше златният бог, – и ще те убия за тази обида. Не тук. Не тази нощ. Но скоро.

– Разбира се, както кажеш – измърморих. – Просто го доведи тук! – обърнах се и започнах да разбутвам тълпата, но докато стигна до царствения бял стол, МакКейб беше изчезнал.

За да стигна до стълбите, трябваше да мина през под-нивото, на което работеше момчето със замечтани очи. Командата „право“ се тълкуваше в географско отношение и не изключваше спиране по пътя, а тъй като изгарях от жажда и имах няколко въпроса за таро карти, аз потропах с пръсти по плота за шот.

Почти не си спомнях какво е усещането да смесвам питиета и да купонясвам с приятели, пълна с невежество и лъскави мечти.

На петия стол от мен един цилиндър, закрит с паяжина, беше като тъмен, неизползван комин, който силно се нуждаеше от помитане.

Коса като слама забърсваше рамене, които бяха кокалести като дръжки на метли под строг раиран костюм. Фар дорка отново киснеше край момчето със замечтаните очи. Зловещо.

Никой не седеше до него. Цилиндърът се завъртя към мен, докато сядах през четири празни стола. Колода карти таро беше артистично подредена в горния джоб на костюма като спретната носна кърпа – ветрило от карти. Кокалестите глезени бяха кръстосани, излагайки на показ лачени кожени обувки с лъскави заострени върхове.

– Тежестта на света е на раменете ти? – извика той като някой от пътуващ цирк, който продава късмети на сергия.

Загледах се във вихрещото се торнадо под ръба на цилиндъра. Части от лице – половин зелено око и вежда, част от нос – се появиха и изчезнаха като късчета от снимки, откъснати от списание, за миг залепнали върху прозорец, после отнесени от следващия бурен порив. Внезапно разбрах, че елегантният и зловещ реквизит е древен колкото самите Фае. Дали фар дорка правеше цилиндъра или цилиндърът правеше фар дорка?

Родителите ми ме бяха възпитали да бъда учтива, старите навици умират трудно, затова ми беше трудно да си държа езика. Но грешката да говоря с него не беше от тези, които правех два пъти.

– Връзките те разочароват? – извика той с пресилената жизнерадостност на реклама. Почти очаквах услужливи зрителни помагала да се запремятат из въздуха, докато той предлагаше стоките си, каквито и да бяха те.

Извъртях очи. Човек определено можеше да каже това за мен.

– Може би точно това, което ти е нужно, е нощ в града! – ентусиазира се той с твърде ведър глас.

Изсумтях.

Той се разгъна от стола си, протягайки дългите си кокалести ръце.

– Подари ми един танц, любима! Казвали са ми, че съм като Фред Астер – той изтанцува един бърз степ и се приведе ниско в кръста, тънките му ръце бяха превзето разтворени.

Шот уиски се плъзна по бара. Гаврътнах го бързо.

– Виждам, че си научила урока си, красиво момиче.

– Уча много напоследък.

– Целият съм в слух.

– Колодата таро беше животът ми. Как?

– Казах ти. Пророчества. Във всякаква форма.

– Защо ми даде СВЕТЪТ?

– Не съм. Искаш ли да ти го дам?

– Флиртуваш ли с мен?

– А ако флиртувах?

– Може да избягам с писъци.

– Умно момиче.

Засмяхме се.

– Виждала ли си Крисчън напоследък?

– Да.

Ръцете му се заковаха върху бутилките и той зачака.

– Мисля, че се превръща в нещо.

– Всички неща се променят.

– Мисля, че става Ънсийли.

– Фае. Те са като морска звезда, красиво момиче.

– Как?

– Липсващите части израстват отново.

– Какво ми казваш?

– Баланс. Светът се нуждае от баланс.

– Мислех, че светът е ентропия[16].

– Загатва присъща идиотщина. Хората са. Вселените не са.

– Значи ако Ънсийли принц умре, накрая все някой ще го замести? Ако не Фае, човек?

– Чувам, че има и мъртви принцеси.

Задавих се. Дали една човешка жена би се променила от яденето на Ънсийли и би станала една от тях с времето? Какво още щяха да откраднат Фае от моя свят? Е, ъ... Какво щяхме аз и моите... Промених темата бързо.

– Кой ми даде картата?

Той изви палец към фар дорка.

Не повярвах и за минута.

– Какво трябваше да разбера от нея?

– Попитай него!

– Ти ми каза да не го правя.

– Това е проблем.

– Решение?

– Може би не става дума за света.

– За какво друго може да става дума?

– Имаш очи, КМ, използвай ги!

– Имаш уста, МЗО, използвай я!

Той се отдалечи, подхвърляйки бутилки като професионален жонгльор. Гледах как ръцете му летят и се опитвах да измисля как да го накарам да говори.

Той знаеше разни неща. Можех да го подуша. Той знаеше много неща.

Пет чаши за шот се настаниха на плота. Той ги наля и ги плъзна в пет различни посоки със завидна прецизност.

Погледнах към огледалото зад него. То беше наклонено надолу и отразяваше гладкия черен плот на бара. Видях себе си. Видях фар дорка. Видях десетки посетители, събрани до бара. Не беше натоварен бар. Това беше един от малките и не толкова популярни под-клубове. Нямаше секс или насилие тук, само паяжини и карти таро.

Момчето със замечтаните очи липсваше от отражението. Видях чаши и бутилки да проблясват, докато подскачаха във въздуха, но никой не ги подхвърляше.

Погледнах надолу към него, докато наливаше наперено.

Обратно нагоре. Нямаше отражение.

Потупах празната си чаша по плота. Друга се чукна в нея. Сърбах новата, гледах го и чаках да се върне.

Той се забави.

– Изглеждаш объркана, красиво момиче.

– Не те виждам в огледалото.

– Може би и аз не виждам теб.

Замръзнах. Възможно ли беше? Нямаше ли ме в огледалото?

Той се засмя.

– Шегувам се. Там си.

– Не е смешно.

– Това не е моето огледало.

– Какво значи това?

– Не отговарям за това, което показва. Или не.

– Кой си ти?

– Коя си ти?

Присвих очи.

– В началото ми се стори, че се опитваш да ми помогнеш. Явно съм сбъркала.

– Помощта е опасно лекарство.

– Защо?

– Трудно се измерва правилната доза. Особено ако има повече от един лекар.

Вдишах рязко. Очите му вече не бяха замечтани. Те бяха... Зяпнах. Те бяха... Хванах долната си устна със зъби и я прехапах. В какво гледах? Какво се случваше с мен?

Той вече не стоеше зад бара, а седеше на стол до мен, отляво, не... отдясно. Не, той беше на стола с мен. Ето го – зад мен, с уста, притисната до ухото ми.

– Твърде много помощ издува лъжливо. Твърде малко – не подготвя. Най-добрият хирург има пръсти като пеперуди. Леки. Деликатни.

Като пръстите му върху косата ми. Докосването беше хипнотизиращо.

– Аз ли съм Ънсийли кралят? – прошепнах.

Смях, лек като крилца на молец, изпълниха ушите ми и размътиха ума ми, разбърквайки тиня от утайките на душата ми.

– Не повече от мен – той отново беше зад бара. – Свадливият идва – каза той с кимване към стълбите.

Погледнах и видях Баронс да слиза. Когато погледнах отново към бара, момчето със замечтаните очи не се виждаше.

– Идвах – казах раздразнено. С пръсти, стиснали китката ми, Баронс ме влачеше към стълбите.

– Коя част от „право“ не разбра?

– Същата част от „разбирай се добре с другите, която ти не разбираш, о, свадливий! – измърморих.

Той се засмя изненадващо. Никога не знаех какво ще го накара да се засмее. В най-странните моменти той, изглежда, намираше хумор в собствения си лош нрав.

– Щях да бъда много по-малко свадлив, ако беше признала, че искаш да ме чукаш и се бяхме заели с това.

Желанието ме ръзтърси. Баронс каза „чукам“ и аз вече бях готова.

– Само това ли е нужно, за да ти докара добро настроение?

– Това ще продължи дълго.

– Разговор ли водим, Баронс? Разговор, в който ти изразяваш чувства?

– Ако ти допада да намираш чувства в един твърд член, госпожице Лейн.

Внезапно смущение на входа на клуба две нива над нас привлече вниманието му. Той беше по-висок от мен и можеше да види над тълпата.

– Сигурно се шегуваш! – лицето му се беше вкоравило, докато се взираше към балкона.

– Какво? Кой? – казах, подскачайки на пръсти, за да се опитам да видя. – В’лане ли е?

– Защо да е... – той ме изгледа свирепо. – Откъснах името му от езика ти. Не си имала възможност да си го върнеш.

– Казах на един от двора му да го повика. Не ме гледай така! Искам да знам какво става.

– Това, което става, госпожице Лейн, е, че си намерила Сийли кралицата в Ънсийли затвора. Това, което става, като съдя в какво състояние е тя, е че В’лане очевидно е лъгал за местонахождението ù от месеци, а това може да означава само едно.

– Че за мен беше невъзможно да позволя на двора да разбере, че кралицата е изчезнала и я няма от много човешки години – каза В’лане сковано зад нас, гласът му беше приглушен. – Те щяха да се разпаднат. Без тя да ги обуздава, дузина различни фракции щяха да са нападнали вашия свят. Отдавна съществува смут сред Фае. Но това едва ли е мястото да обсъждаме такива въпроси.

Баронс и аз се обърнахме като един.

– Кадифе ми каза, че си настоявала за присъствието ми, МакКайла – продължи В’лане, – но той каза, че новините ти са за Книгата, не за нашия суверен – той изучаваше лицето ми с хлад, какъвто не бях виждала, откакто го срещнах за първи път. Предположих, че начинът ми да го призова го е обидил. Фае са толкова обидчиви. – Наистина ли сте я намерили? Тя жива ли е? Търсих я във всеки свободен миг. Това ме спираше да се грижа за теб, както ми се искаше.

– Кадифе е Фае име?

– Истинското му има е непроизносимо на вашия език. Тя тук ли е.

Кимнах.

– Трябва да я видя. Как се справя тя?

Ръката на Баронс се стрелна и се сключи около врата на В’лане.

– Ти, лъжлив задник!

В’лане сграбчи ръката на Баронс с едната ръка, врата му с другата.

Зяпах ги очарована. Бях толкова объркана от последните събития, че дори не бях осъзнала, че Баронс и В’лане стоят лице в лице на претъпкан дансинг вероятно за първи път от цяла вечност – достатъчно близо, за да се убият един друг. Е, достатъчно близо за Баронс да убие В’лане. Баронс се взираше във Фае принца, сякаш най-после беше хванал огнената мравка, която го тормозеше от векове, докато е лежал с разперени ръце в пустинята, намазан с мед. В’лане гледаше свирепо Баронс, сякаш не можеше да повярва, че е толкова глупав.

– Имаме по-големи грижи от твоите лични недоволства – каза В’лане с ледено презрение. – Ако не можеш да извадиш глава от задника си и да го осъзнаеш, значи заслужаваш това, което ще се случи с твоя свят.

– Може би не ми пука какво ще стане със света.

Главата на В’лане се извъртя, в погледа му имаше студена преценка.

– Позволих да задържиш копието си, МакКайла. Няма да му позволиш да ме нарани. Убий го!

Баронс стисна.

– Казах да млъкнеш!

– Той има четвъртия камък – напомних на Баронс. – Нужен ни е.

– Келтърови! – каза В’лане, взирайки се към входа. Той изсъска през зъби.

– Знам. Заформя се едно голямо шибано парти тази вечер – каза Баронс.

– Къде? Те ли влезнаха току-що? – попитах.

Баронс се наведе по-близо към В’лане и го подуши. Ноздрите му трептяха, сякаш намираше миризмата му за отблъскваща и същевременно перфектна за едно хубаво, кърваво филе.

– Къде е тя? – изрева един мъж. Акцентът беше шотландски като на Крисчън, но по-силен.

В’лане заповяда:

– Накарай го да млъкне, иначе следващият му въпрос може да е „Къде е кралицата“ и всяко Ънсийли на това място да открие, че тя е тук!

Баронс се задвижи по-бързо, отколкото можех да видя. В една секунда В’лане беше величествен, както обикновено, в следващата носът му беше разбит и шуртеше кръв. Баронс каза:

– Следващия път, фейо! – и изчезна.

– Попитах къде, по дяволите, е...

Чух изгрухтяване, после звука от юмруци и още изгрухтявания и адът се отприщи в „Честър“.

– Не ми пука какво мислиш, по дяволите. Тя е наша отговорност...

– Виждам, че сте свършили страшна работа...

– Тя е моя кралица и няма да отиде никъде с...

– ...досега, като сте я оставили в ръцете на шибаните Ънсийли.

– ...и ще я отведем обратно в Шотландия с нас, където ще можем да се грижим за нея подходящо.

– ...двойка некадърни човеци. Мястото ù е във Фае.

– Ще те пратя обратно във Фае, фейо, в шибания...

– Спомни си липсващия камък, мелез!

Погледнах от шотландеца към Баронс и към В’лане. Гледах как тримата се карат. От пет минути повтаряха едно и също без да напреднат ни на йота. В’лане продължаваше да иска тя да му бъде предадена, шотландецът не спираше да настоява той да я върне в Шотландия, но аз познавах Баронс. Той нямаше да позволи никой от тях да я вземе. Той не се доверяваше на никого, а и кралицата на Фае беше мощен коз.

– Как, мамка му, изобщо разбра, че тя е тук? – попита Баронс.

В’лане, чийто нос отново беше съвършен, каза:

– МакКайла ме призова. Когато минах зад вас, ви чух. Говорехте толкова високо, че всеки би могъл да ви чуе. Вие застрашавате живота ù с вашето безгрижие.

– Не ти – изръмжа Баронс. – Планинецът.

Шотландецът каза:

– Преди почти пет години тя посети Киън във Фантазия и му каза, че ще бъде тук тази вечер. Кралицата лично му наредила да я прибере от този адрес в тази нощ. Имаме неопровержими претенции. Ние сме Келтър и носим мантията на защита за Фае. Ти ще ни я предадеш сега.

Едва не се разсмях, но нещо у двамата шотландци ме накара да размисля. Те изглеждаха така, сякаш бяха пътували трудно през суров терен и не се бяха къпали или бръснали с дни. Думи като „търпение“ и „дипломация“ не бяха в речника им. Те мислеха за цели и резултати и колкото по-малко спънки имаше между тях, толкова по-добре. Те бяха като Баронс – енергични, съсредоточени, безскрупулни.

Двамата бяха без ризи и имаха силно татуирани тела – Лор и още един от хората на Баронс, когото не бях виждала преди, ни накараха да се съблечем до дрехи, които не биха могли да скрият книга, преди да ни позволят достъп до горното ниво на клуба. Сега петимата стояхме частично облечени в една необзаведена стъклена кабина.

Спорещият – Дагиъс, имаше дълги, гладки мускули и бързи, грациозни движения на голяма котка и златни като на гепард очи. Черната му коса беше толкова дълга, че забърсваше колана му – не че той се нуждаеше от колан в тесните черни кожени панталони. Той имаше сцепена устна и синина на дясната буза от схватката, която беше започнала при вратата и се беше разпространила като зараза през няколко нива на клуба. Бяха нужни петима от хората на Баронс, за да върнат нещата под контрол. Способността им да се движат като вятъра им даде огромно предимство. Те не предупреждаваха посетителите да спрат да се бият. Просто се появяваха и ги убиваха. Щом хора и Фае разбраха какво се случва, избликът на насилие спря толкова бързо, колкото беше започнал.

Другият шотландец, Киън, още не беше казал и дума и се беше измъкнал от разправията без следа, но с всички червени и черни татуировки по торса му не съм сигурна, че щях да забележа, ако имаше кръв. Той беше масивен, с издути къси мускули, от типа, който мъжете придобиват от силови тренировки във фитнеса или от дълга присъда в затвора. Раменете му бяха огромни, стомахът плосък. Имаше пиърсинг и на една татуировка пишеше ДЖЕСИ. Чудех се що за жена би могла да накара мъж като него да иска да си татуира името ù на гърдите си.

Това бяха чичовците, за които Крисчън беше говорил, мъжете, които бяха влезли в замъка на уелсеца, когато с Баронс се бяхме опитали да откраднем амулетите, същите, които бяха изпълнили ритуала с Баронс на Хелоуин. Те нямаха нищо общо с чичовците, които бях виждала някога. Очаквах омекнали с времето роднини в края на трийсетте или четирийсетте, но тези тук бяха закоравели с времето, бяха едва на по трийсет и притежаваха опасно секси излъчване. И двамата имаха разфокусирана отдалеченост в очите, сякаш бяха видели толкова обезпокоителни неща, че можеха да гледат света и да го понасят само ако гледаха леко не на фокус.

Зачудих се дали собствените ми очи не бяха започнали да изглеждат така.

– Едно е сигурно. Мястото ù не е при теб – каза Дагиъс на Баронс.

– Как го реши, планинецо?

– Ние защитаваме Фае, а той е Фае, което дава и на двама ни по-големи права от теб.

Усетих някой да се взира в мен настойчиво и се огледах. В’лане ме гледаше с присвити очи. Досега всички бяха толкова заети да спорят какво да правят с кралицата, че никой не си направи труда да попита как съм я намерила или как съм я измъкнала от затвора. Подозирах, че точно това се чуди В’лане сега.

Той знаеше легендата за кралското Сребро. Знаеше, че само двама могат да минат през него. Освен ако случайно не се бях натъкнала на истината с лъжата си и която и да беше сегашната кралица, тя беше имунизирана към магията на краля, в което се съмнявах. Единствената личност, от която кралят беше искал да предпази наложницата си най-много, беше Сийли кралицата. Той беше залостил замъка си срещу истинската отмъстителна кралица в деня, в който тя беше дошла в крепостта му и се бяха скарали. Беше забранил на всички Сийли да влизат в нея. Не се съмнявах, че е използвал същите заклинания или още по-лоши върху Среброто, което свързваше неговия будоар с този на наложницата. В’лане сигурно се чудеше дали има някаква представа коя наистина е тяхната кралица и коя съм аз. Може би се чудеше дали цялата тяхна история не е също толкова подозрителна и неточна, колкото нашата. Въпреки всичко, В’лане знаеше, че нещо в мен не е каквото изглежда.

Освен мен, само Крисчън знаеше, че кралицата и наложницата са едно и също. И само аз знаех за тази двойственост в мен, която можеше лесно да бъде обяснена, ако аз бях другата половина от кралското им уравнение.

След един дълъг, претеглящ поглед, той ми кимна стегнато.

Какво значеше това, по дяволите? Че засега ще запази мълчание и няма да повдига никакви въпроси, които можеха да размътят вече мътните води? Кимнах му в отговор, сякаш имах някаква представа за какво си кимаме.

– Вие не можахте дори да изпълните скапания ритуал, с който да предпазите стените от падане, а искате да ви доверя кралицата? А ти – Баронс се обърна към В’лане, който поддържаше внимателна дистанция – никога няма да я получиш от мен. Твърдо вярвам, че ти си я сложил в ковчега, в който е била намерена.

– Защо не попиташ кралицата сам? – студено предложи В’лане. – Не съм бил аз, както ще ти каже тя.

– Колко удобно за теб, че тя не говори.

– Наранена ли е?

– Откъде да знам? Дори не знам от какво сте направени вие, шибаняци.

– Защо някой да я поставя в Ънсийли затвора? – попитах.

– Това е бавен, но сигурен начин да бъде убита, момиче – каза Дагиъс. – Ънсийли затворът е противоположността на всичко, което е тя, и по този начин изсмуква самата ù жизнена същност.

– Ако някой е искал тя да умре, има много по-бързи начини – възпротивих се.

– Може би този, който я е взел, не е могъл да вземе копието или меча.

Това изключваше В’лане. Той ми го отнемаше редовно, също както сега. Даррок също го правеше. Който и да беше пленил кралицата, беше достатъчно могъщ, за да го направи, но не достатъчно, за да вземе копието или меча – две условия, които изглеждаха взаимноизключващи се. Възможно ли беше похитителят ù да е имал причина да иска да я убие бавно?

– В’лане ми каза, че всички Сийли принцеси са мъртви – казах. – Има Фае легенда, според която, ако всички наследнички на кралицата са мъртви, Истинската магия на расата им ще бъде принудена да се прехвърли към най-могъщия им мъжки. Ами ако някой се опитва да се сдобие с Шинсар Дъб и в същото време убива всички жени от кралската династия, свършвайки с Авийл, та когато кралицата умре, той да се окаже не само със силата на Ънсийли краля, а и с Истинската магия на кралицата и така да стане първия патриархален владетел на расата? Кой е най-могъщият мъжки?

Всички глави се врътнаха към В’лане.

– Какво казвахте вие, хората? Да, сетих се. О, я стига! – каза той сухо. Погледът, който ми хвърли, беше равни части гняв и укор. Сякаш казваше: „Аз пазя твоите тайни, не се обръщай срещу мен!“ – Това е легенда, нищо повече. Служил съм на Авийл през цялото си съществуване и ù служа и сега.

– Защо излъга за местонахождението ù?

– Прикривам отсъствието ù от много човешки години, за да предотвратя гражданска война сред Фае. След като всички принцеси са мъртви, няма ясен наследник.

Много човешки години? За втори път казваше толкова много, но усложненията едва сега ми станаха ясни. Загледах го. Беше ми казал много повече от една лъжа. На Хелоуин ми беше казал, че е бил зает другаде, отнасял е кралицата на безопасно място. Къде наистина е бил в онази нощ, когато толкова отчаяно се нуждаех от него? Исках да знам още сега, да настоявам за отговори, но тук вече се случваха много неща, а когато го разпитвах, щеше да бъде при моите условия, на мой терен.

– И как точно умряха те? – попита Баронс.

В’лане въздъхна.

– Те изчезнаха по същото време, когато и тя – той отново ме погледна.

Примигнах. Погледът му съдържаше тъга. И обещание, че ще говорим скоро.

– Удобно за теб, фейо.

В’лане хвърли на Баронс презрителен поглед.

– Погледни отвъд върха на смъртния си нос! Ънсийли принцовете са също толкова могъщи като мен, ако не и повече. А самият Ънсийли крал е много по-силен от всички нас. Магията най-вероятно ще отиде при него, където и да е той. Не мога да постигна нищо, ако нараня кралицата, всъщност бих загубил всичко. Трябва да ми я предадеш. Ако е била в Ънсийли затвора през цялото време, откакто изчезна, може да е много близо до смъртта. Трябва да ми разрешиш да я заведа в нашия свят, за да възвърне силата си.

– Това няма да се случи никога.

– Тогава ти ще си отговорен за убийството на кралицата – каза В’лане горчиво.

– А откъде да знам, че ти не целиш точно това от самото начало?

– Ти презираш всички нас. Би позволил кралицата да умре, за да задоволиш собственото си дребнаво отмъщение.

Исках да знам какво е собственото дребнаво отмъщение на Баронс. Но отново чувствах проклетата двойственост. Разкриващото се тук беше много далеч от това, което всички си мислеха. Само аз знаех истината.

Това, за което се караха, не беше кралицата. Беше наложницата отпреди стотици хиляди години, която някак беше станала Сийли кралица. Дали кралят най-после не беше получил това, на което се е надявал? Дали продължителното време във Фае не беше направило любимата му Фае? Дали балансът, който светът „желаеше“, както предположи момчето със замечтаните очи, беше превърнал една смъртна в заместничка на кралицата, както накрая щеше да превърне Крисчън в заместник на принц?

Ако аз бях кралят, защо това не ме обнадеждаваше? Наложницата най-после беше Фае. Разтърсих глава. Не можех да мисля по този начин. Просто не се получаваше.

– Мак – промърморих. – Само Мак.

Баронс ми хвърли остър поглед, който казваше: „Отложи го за по-късно, госпожице Наложница!“.

– Вижте, момчета! – казах. Четири древни чифта очи ме прободоха и аз примигнах към двамата шотландци. – О, вие двамата изобщо не сте каквото изглеждате, нали?

– Дали някой в тази стая е? – каза сприхаво Баронс. – Какво предлагаш?

– Най-безопасно за нея е тук – казах сбито.

– Това казвам през цялото време – изръмжа Баронс. – Това крило е защитено по същия начин, по който и книжарницата. Нищо не може да се пресее вътре – В’лане изсъска – или навън. Нито Сийли, нито Ънсийли могат да се доберат до нея. Не позволяваме на никой да влезе в стаята с дрехи. Рейни се грижи...

– Сложил си я при родителите ми? – казах невярващо. – Хората влизат голи?

– Къде другаде бих могъл да я сложа?

– Кралицата на Фае е в онази стъклена стая с мама и татко? – гласът ми се издигаше. Не ми пукаше.

Той сви рамене. Очите му казваха: Не съвсем, и двамата го знаем. Ти дори не си от този свят.

Моите казваха: Не ми пука коя може да съм била в някой друг живот. Знам коя съм сега.

– Отнема време и ресурси да се защити едно място толкова добре, колкото стаята, в която са Джак и Рейни. Няма да повторим усилията си – каза той.

– Замъкът Келтър беше защитен от самата кралица – каза Дагиъс. – И е далеч от Дъблин, където Шинсар Дъб, изглежда, е склонна да броди. Това е по-добрият избор.

– Тя остава. Не съм отворен за обсъждания. Ако не ви харесва, опитайте се да я вземете! – каза равно Баронс и в тъмните му очи видях очакване. Той се надяваше да опитат. Беше в настроение за бой. Всички в стаята бяха. Дори аз, осъзнах стреснато. Внезапно разбрах мъжете. Имах проблем, който не можех да реша. Но ако можех да създам разрешим проблем, като юмручен бой и да сритам нечий задник, това със сигурност щеше да ме накара да се чувствам по-добре за известно време.

– Ако тя остане и ние оставаме – каза Дагиъс решително. – Пазим я тук или я пазим там. Но ние я пазим.

– А ако те останат, аз също оставам – от гласа на В’лане капеше лед. – Никой човек няма да брани кралицата ми, докато аз съществувам.

– Има просто решение за това, фейо. Ще те накарам да спреш да съществуваш.

– Сийли не са наш враг. Ако го докоснеш, имаш всички нас срещу себе си.

– Мислиш, че не бих могъл ли, планинецо?

За момент напрежението в стаята беше непоносимо и вътрешното ми око видя как всички се хващаме за гушите.

Баронс беше единственият от нас, който не можеше да бъде убит. Нуждаех се от шотландците, за да изпълнят ритуала по повторното погребване, а В’лане и неговият камък трябваше да помогнат да хванем Книгата. Един бой точно сега беше много лоша идея.

– Значи се разбрахме – изчуруликах весело. – Всички остават. Добре дошли в „Честър-Хилтън“! Да приготвим леглата!

Баронс ме погледна, сякаш съм откачила.

– После нека излезем и да си намерим нещо за убиване! – добавих.

Дагиъс и Киън изръмжаха одобрително и дори В’лане изглеждаше облекчен.

Тридесет и две

Измъкнах се от душа и се погледнах в огледалото. Откакто бях завлякла болящото си тяло по стълбите в КДБ до стаята си преди двайсет минути, натъртванията ми бяха намалели с четирийсет процента. Прокарах пръсти през едно особено лошо на ключицата. Бях решила, че чувам пукане и се притеснявах, че има нещо счупено, но това беше само гореща, подута контузия и оздравяваше забележително бързо.

Какво ми имаше? Може да подозирах, че имаше нещо общо с това, че съм... е, не Наложницата, но никога не бях оздравявала толкова бързо като дете. Бях тичала с ожулени колене постоянно.

Дали МакКейб беше една от моите части? Затова ли и той не беше замръзнал? Възможно ли беше момчето със замечтани очи също да е част? Кой още? Колко части имаше Не Наложницата?

– Аз не съм кралят! – казах на глас. – Има някакво друго обяснение – трябваше да има. Просто не можех да го приема.

Тази нощ беше трескава. Бяхме налетели на Джейни, неговите Бранители и на Дани близо до Четиринайста и бяхме прорязали широк път през града. Дагиъс, Киън и В’лане бяха бъхтили с юмруци, Дани и аз бяхме секли и рязали. Баронс беше правил това, което правеше, но го беше правил твърде бързо, за да видя. След време спрях да се опитвам да видя, твърде изгубена в собствената си кръвожадност.

Когато най-накрая спрях да броя, броят на убитите беше в стотици.

Как можех да се чувствам толкова добре от убиването на Ънсийли, ако аз бях техният създател?

– Виждаш ли? Още доказателства, че не съм – казах на себе си в огледалото с кимване. Отражението ми кимна важно в отговор. Нагласих сешоара си на средно топло и започнах да суша косата си.

Ънсийли се бяха оттеглили. Слухът за нас се беше пръснал по улиците и те се бяха изтеглили от битката с пляскане на криле, с пресяване и с пълзене. Предполагам, че след като са били заключени по време на цялото си съществуване, не бързаха да умират сега, когато бяха свободни. Когато оставих Баронс, двамата Келтър и В’лане, те изглеждаха забележително незадоволени и готови да се хвърлят към гърлата си. Аз бях уморена, натъртена и изобщо не ми пукаше. Ако бяха достатъчно тъпи да се убият един друг, заслужаваха проблемите, което това щеше да създаде.

Докато се пъхах в пижамата, едно камъче изтрака върху прозореца на стаята ми.

Нямах настроение за В’лане точно сега. Да, имах въпроси, но тази нощ не беше моментът, в която да ги задам. Нуждаех се от почивка и от чиста глава. Изритах раницата, пропълзях в леглото и дръпнах завивките през глава, за да се скрия от ярката светлина на петте лампи. Предполагаше се, че сенките са се махнали. „Предполагаше се“ не беше израз, който работеше за мен.

Още едно камъче.

Стиснах очи и зачаках да спрат.

След пет минути дребни камъчета, един голям се заби в прозореца ми, пръскайки стъкла и стряскайки ме ужасно.

Изстрелях се от леглото и се загледах в безпорядъка на пода. Дори не можех да отида там и да му откъсна главата. Трябваше първо да изровя обувките си.

Леден вятър развяваше пердетата.

Нахлузих ботушите и захрущях към прозореца.

– Няма да говоря с теб, докато не поправиш проклетия прозорец, В’лане! – сопнах се. После: О!

Фигура с наметало и качулка стоеше долу на уличката и за момент ми напомни на Малуш. Тъмните роби се завихряха в ефирен облак, докато фигурата се движеше конвулсивно напред, сякаш всяка стъпка беше агония. Външните прожектори светеха през наметалото и видях, че е ушито от лек шифон.

Първата ми мисъл беше за Шинсар Дъб, скрита някъде под многото тайни гънки.

– Пусни наметалото! Искам да видя ръцете ти и всичко.

Чух остро вдишване, агонизиращо хриптене. Ръцете се задвижиха с артритно внимание, откопчавайки брошката на врата. Качулката падна и наметалото изшумоля на земята.

Едва не повърнах. Преглътнах писък. Не бих го пожелала и на най-лошия си враг. Беше Фиона със силно осакатена плът.

– Милоооссссст! – одраните устни се разтегнаха в съскане.

Обърнах гръб на прозореца и се облегнах на рамката с ръка на устата. Очите ми бяха затворени, но не можех да избягам. Можех да я видя и през затворени клепачи.

Тя се беше опитала да ме убие както изглежда преди цял един живот. Беше се съюзила с Дерек О’Баниън, после с Даррок.

Само защото обичаше Джерико Баронс.

Нощта, в която Книгата я беше довела под балкона ми, одрана жива, се бях зачудила дали всички Ънсийли, които беше изяла, щяха да я запазят жива. Яденето на Ънсийли има забележителни оздравителни свойства. Но очевидно поникването на нова кожа или може би излекуването от някакво магическо нараняване, което Шинсар Дъб беше причинила, беше отвъд способносите му.

– Мислех, че Книгата убива всички, които обзема – казах накрая. Думите ми иззвъняха в притихналата нощ.

– Тя има... различни апетити към... тези... които ядат Ънсийли – понесе се нагоре пълният ù с болка глас.

– Тя уби Даррок. Той ядеше Ънсийли.

– Накара го... да млъкне. Заради това... което знаеше.

– Което беше?

– Само ако... знаех. Щях... – тя издаде задавен звук и от хриптенето и стоновете допуснах, че се навежда да си вземе наметалото. Опитах се да си представя кое би причинявало повече болка върху одраната плът – студеният нощен вятър или дрехите. И двете щяха да са еднакъв ад. Не можех да си представя как понася болката.

Не казах нищо. Нямаше какво да кажа.

– Опитах... сама – продължи тя накрая, – молих се... да убие... и мен.

– Защо си тук? – обърнах се и се загледах в нея. Беше облякла наметалото, но беше оставила качулката смъкната.

– Не мога да зарастна – сивите очи потрепваха с постоянна болка в окървавените гнезда. Дори клепачите ù ги нямаше. – Не мога да умра. Опитах... всичко.

– Още ли ядеш Ънсийли?

– Замъглява... болката.

– Вероятно това те държи жива.

– Твърде... късно.

– Искаш да кажеш, че според теб си го яла толкова дълго, че дори да спреш сега, може да не умреш?

– Даааа.

Обмислих го. В зависимост от изядените количества, беше възможно. Малуш беше прошарен с Фае като пържола със сланина. Може би дори ако въобще спреше да яде Ънсийли, тя никога нямаше отново да бъде съвсем човек. Аз бях яла само два пъти през живота си и се надявах, че тялото ми се е възстановило напълно и завинаги.

– Не мога да намеря... – погледът ù се спря на изоставената Мрачна зона и разбрах, че е търсила Сянка, която да я убие. Но те се бяха преместили много отдавна към по-зелени пасища, буквално, а тя не изглеждаше в състояние да върви много далеч. Не можех да си представя да кара кола и да седи с тази одрана кожа. – Само копие... меч... ще...

– ...накара Фае частите да спрат да те поддържат жива – довърших. Погледнах настрани, загледах се над покрива на гаража на Баронс към стотиците тъмни покриви. – Искаш аз да те убия – в това имаше ужасна ирония.

– Дааа.

– Защо не опиташ с Дани? Не мислиш ли, че там ще имаш повече късмет?

Каза не.

Примигнах. Тя наистина е знаела за Дани, намерила я е и Дани е отказала?

– Каза... ти трябва...

– И ти мислиш, че аз имам милост?

– Не можеш... да ме... гледаш.

Отклоних поглед от одраното ù лице.

– Мога да те пренебрегвам до края на живота си – но не беше истина. И тя го знаеше.

– Милооссст! – изсъска отново.

Ударих перваза на прозореца.

Вече нямаше лесен избор. Не исках да слизам долу и да я поглеждам. Не исках да я намушкам. Не можех изобщо да я оставя да продължи да страда, ако можех да направя нещо, а аз можех.

Погледнах с копнеж леглото си. Не исках нищо повече от това да пропълзя обратно в него.

Прозорецът ми беше счупен. Стаята щеше да замръзне за нула време.

Пресегнах се за кобура, закопчах го върху пижамата, пъхнах копието в него, грабнах едно палто от стола и се отправих към стълбите.

По пътя надолу имах малко прозрение.

Копието ми щеше да убие Фае частите на Фиона, гарантирайки ù смърт, както тя желаеше, но много бавно. Бяха минали месеци, преди Малуш да умре. Когато намушквах Фае, то беше изцяло Фае и умираше бързо. Но когато човек яде Ънсийли, то преплита човешкото тяло с джобове и нишки безсмъртна плът, а няма начин да намушкаш всяка нишка или джоб, затова раната вместо това действа като бавна отрова. Чудя се дали този, който е изобретил оръжията за убиване на безсмъртни, умишлено ги е създал по този начин – да раздават ужасяващо наказание за ужасяващо престъпление.

Но все пак имаше друг възможен метод на екзекуция, който или щеше да я убие мигновено, или да отговори на въпрос, на който много силно исках да бъде отговорено.

През цялото време, докато се биех тази вечер, бях мислела са това.

Исках да изпробвам Среброто в Белия палат.

Може би много хора и Фае биха могли да минат през него.

Бях обмисляла да хвана Ънсийли пленник и да го накарам да мине през Среброто.

Сега нямаше нужда. Имах доброволец.

И даже още по-добре – тя беше предимно човек.

Ако Фиона можеше да мине през кралското Сребро без да умре, това означаваше, че легендата е блъф.

„То уби Баронс.“

Свих рамене. Това можеше да е изключение. Баронс не се подчиняваше на законите на физиката. Може би хората можеха да минават през него без проблем. Може би Ънсийли кралят не го беше защитил толкова добре, колкото беше мислил. Може би хората от нашата планета бяха различни от неговата смъртна наложница, а как би могъл да измислиш защита срещу нещо, което дори не допускаш, че съществува? Знаех само, че не съм кралят, и това беше моята възможност да го докажа. Не можех да си позволя да губя още време, но душевното ми спокойствие си заслужаваше.

Излезнах на уличката и тръгнах бавно към нея.

– Вдигни качулката!

Тя издаде звук, който беше почти смях, но не се опита да я вдигне.

– Искаш ли да умреш? Тогава я вдигни!

Очите ù бяха пълни с омраза, движеше се сковано и старателно, но нагласи тъканта така, че да засенчва лицето ù.

Когато свали ръце, повей на вяръта донесе миризмата ù право в ноздрите ми. Задавих се. Тя вонеше на кръв, на гниеща плът със силен мирис на лекарства, сякаш ядеше болкоуспокояващи с шепи.

– Последвай ме!

– Къде?

– Копието ще те убие, но ще го направи бавно. Може би имам начин да те убия мигновено.

Качулката се обърна към мен, сякаш тя проучваше лицето ми, за да разгадае мотивите ми.

Татко ми беше казал веднъж, че ние вярваме, че другите са способни на най-лошото, на което ние сме способни. Фиона се чудеше дали мога да съм толкова жестока към нея, колкото тя би била в същото положение.

– Ще бъде ад за теб да вървиш до там. Но мисля, че ще предпочетеш да отделиш двайсет минути да стигнеш там, за да умреш, вместо седмици или дори месеци, ако умреш от рана от копието. Заради Ънсийли, които ядеш, ще умреш бавно.

– Копие... не незабавно? – в гласа ù имаше шок.

– Не.

Усетих мига, в който тя прие истината. Когато се обърнах и тръгнах към Среброто в тухлената стена, тя ме последва. Чувах тихото шумолене на наметалото ù зад мен.

– Има цена обаче. Ако наистина искаш да умреш, ще трябва да ми кажеш всичко, което знаеш за...

– Не мога да те оставя и за минутка сама, нали? – каза Баронс. – Къде, по дяволите, мислиш, че отиваш този път, госпожице Лейн? И кой е това с теб?

Тримата тръгнахме заедно.

Това беше една от най-неприятните, най-неудобните разходки, на които съм била.

Сякаш отново се гледах някъде отгоре, извън кожата си. Преди осем месеца, когато се бях гмурнала в КДБ, търсейки убежище от първата ми среща с Мрачна зона, дори не си бях представяла този момент: да влизам в тухлена стена зад книжарницата (имам предвид наистина в тухлена стена!) с жестоко одраната и силно наркотизирана жена, която тогава беше управлявала КДБ, с Баронс, който ме чакаше да му върна доброто настроение със секс и който се превръщаше в триметров звяр понякога, само за да мога да открия, че аз съм кралят и създателят на чудовищата, които бяха превзели света ми. Ако бях помислила, че животът ми ще стигне до там, щях още в същия ден да отида до летището и да се прибера у дома.

Фиона не беше изрекла и една сричка, откакто Баронс се беше появил в уличката. Беше придърпала качулката си плътно около лицето. Не можех да си представя как се чувстваше тя, докато вървеше към самоубийството си между мъжа, когото беше обичала чак до собственото си унищожение, и жената, за която вярваше, че ù го е отнела.

В началото Баронс беше оспорил плана ми бурно.

Беше искал да използвам копието и да я убия, без да се връщам в Сребрата и да губя седмици, вероятно месеци. Но след като го дръпнах настрани и му обясних, че тя е идеалният експеримент, той се беше съгласил неохотно и аз разбрах, че той също се надява да докажем, че легендата греши.

Защо? Той мислеше, че съм наложницата. Но като се имат предвид моите страхове за това коя съм, идеята да съм наложницата не изглеждаше нещо толкова лошо.

Освен ако не беше стигнал до заключението, че ако аз съм наложницата, е предопределено самият крал да дойде за мен в някакъв момент, а това е враг, с който не би могъл да се справи, дори като звяр. Може би се тревожеше, че кралят ще му отнеме ОС детектора и тогава за него няма да има избор?

„Но ако я попиташ и едно нещо за мен, госпожице Лейн – беше прошепнал в ухото ми, – ще я убия на място и ти няма да проведеш малкия си експеримент.“

Погледнах към него с ъгълчето на окото. Можеше ли? По същия начин, по който убиваше Фае, какъвто и да беше той? Но все пак не го предложи като милост. Чудех се какво изпитва, докато се движехме по един розов коридор. Дали скърбеше за нея, за жената, която беше управлявала магазина му с години, жената, на която бе доверил повече от тайните си, отколкото някога беше доверявал на мен? Не беше предложил да я убие бързо, за да сложи край на страданията ù. Беше го използвал само като заплаха, за да не се бъркам в работите му.

Лицето му беше със сурови, студени черти. Той погледна надолу към върха на главата на Фиона и изразът му се промени. После осъзна, че го гледам и отново се превърна в маска от камък.

Наистина скърбеше за нея. Не за страданията или за смъртта, а за това, че беше избрала пътя, който я беше довел тук. Подозирах, че никога нямаше да спре да се грижи за нея и че тя винаги щеше да му е скъпа, ако не беше се обърнала срещу мен. Но това действие беше подпечатало съдбата ù.

Баронс беше един от най-сложните мъже, които бях срещала някога и в същото време един от най-простите. Ти си или с него, или срещу него. Точка. Край на историята. Имаш само една възможност. И ако го предадеш, спираш да съществуваш в неговия свят, докато той не те убие.

Фиона беше спряла да съществува в момента, в който беше пуснала Сенките в книжарницата, за да ме погълнат, докато спях (по този начин му отнемаше единствената възможност за нещо, което той желаеше много силно, каквото и да беше то), и единственото, което изпитваше сега, беше щипка желание нещата да се бяха развили по друг начин и шепот от съжаление. Не толкова отдавна той беше забил нож в сърцето ù и ако тя не ядеше Ънсийли, щеше да я е убил. Беше готов да я убие в уличката, и то не милостиво.

Откраднах си още един поглед към него, осъзнавайки пълния размер на това, върху което размишлявах.

Той мислеше, че съм го предала, като съм поела с Даррок, когато вярвах, че е мъртъв. Но не беше изхвърлил мен от живота си. Каквото и да искаше от Шинсар Дъб, го искаше много силно.

И според моята собствена преценка за него, щом го получеше, щеше да ме убие.

Сигурно беше усетил, че се взирам в него, защото ме погледна.

Нещо не е наред ли, госпожице Лейн?

Погледът ми се присмя:

Има ли нещо наред в тази ситуация?

Той се усмихна без грам хумор.

Освен очевидното.

Поклатих глава.

Гледаш ме така, сякаш очакваш да те убия.

Трепнах. Толкова ли лесно можеше да ме разгадае?

Чудиш се какъв мъж съм и какви са чувствата ми в този момент.

Зяпнах го.

Мислиш, че си ме предала и един ден ще те убия за това.

Не съм сигурна защо изобщо си давам труда да говоря.

Очите ми пламнаха от гняв. Не можех да се примиря, че съм толкова прозрачна.

Това, че се съюзи с Даррок, за да постигнеш целите си, не ме е предало. Аз щях да направя същото.

Тогава защо си толкова кисел?

Това, че си го чукала, ще бъде простено, едва когато чукаш мен. Друга жена би се затичала презглава към опрощението.

Сложих край на разговора ни, като се загледах право напред.

Напредвахме бавно. Фиона не можеше да се движи много бързо. Вървяхме със скороста на охлюв от розови коридори към слънчеви и бронзови.

– Библиотеките – каза Баронс, докато преминавахме. – Ще се отбием на връщане, след като така и така сме тук. Искам да огледам още веднъж.

Усетих внезапно напрягане в закачулената фигура до мен, сякаш тъмната качулка се обърна в моята посока.

Нямаше нужда да виждам лицето ù, за да почувствам горчивината в погледа ù или да предскажа мрачния обрат на мислите ù.

Коментарът му ù беше напомнил, че той и аз ще се връщаме заедно, а тя ще бъде мъртва. И знаех, че според нея щяхме да се забавляваме страхотно, да танцуваме и да се караме, да правим секс и да живеем, докато нейното съществуване щеше да свърши, угасено, сякаш тя никога не е била раждана – неоплакана, без да липсва на никого.

Усетих изпод наметалото да се излъчва злобна и мрачна омраза и се радвах, че виждах черните подове напред.

Имах чувството, че сме пазачи на затвор, тръгнали по дългия, бавен адски път към електрическия стол. Осъдената между нас би направила всичко, за да избегне присъдата, но съдбата не ù беше оставила друг избор, освен да жадува за забвение.

– Как? – прошепна тя, докато влизахме в черния тунел.

Погледнах към Баронс и той ме погледна. След като стъпихме на черните подове, бях започнала да усещам сексуалното напрежение, която тази част на замъка неизбежно предизвикваше. Един поглед към лицето му потвърди, че и той го чувства.

С ужас осъзнах, че Фиона също би трябвало да го усеща.

Баронс отвърна сковано:

– Има Сребро, което разделя стаята на Ънсийли краля и наложницата. Само те двамата могат да минават през него. Всичко останали умират моментално.

– Дори... ти?

Значи тя знаеше, че той може да умре. И да се върне.

– Да.

Чух отново ужасния звук, който беше смях, но не беше.

– Тя... вече знае.

Баронс ми хвърли поглед, който ясно казваше: Накарай я да млъкне или аз ще приключа всичко още сега!

– Да. Знам всичко, Фиона – излъгах.

Тя продължи напред, отново мълчалива.

* * *

Крисчън беше заспал в голямото легло на Ънсийли краля, дългата му черна коса беше като копринено ветрило по възглавницата.

Ако Фиона не беше одрана и не изпитваше толкова силна болка, щях да я блъсна през бялата половина от будоара в огледалото, за да приключа с това, но не можех да се накарам да я докосна.

– Кой... Какво, мамка му? – Баронс забърза през снежнобелите кожи и осеяния с диаманти въздух към огромното Сребро, взирайки се в мъжа на леглото.

Хвърлих поглед към камината, очаквайки да видя наложницата. Опитвах се да реша как бих обяснила на Баронс, ако остатъкът от спомена на кралицата се беше изтегнал там, но кожите бяха празни, а огънят се беше стопил до бяла жарава.

Гласът му стресна Крисчън. Младият шотландец се претърколи и скочи на крака.

Коприни се плъзнаха по тялото му, оставяйки го гол и видимо възбуден. За миг помислих, че се е отървал от татуировките, но те се появиха, задвижиха се нагоре по краката му, по чатала и по корема му, после отстрани на гърдите, преди отново да изчезнат.

Застанах до Баронс пред огледалото, опитвайки се да не зяпам, но красивите голи мъже са красиви голи мъже.

Чудех се дали спомените за любенето на краля и кралицата са му повлияли така, както влияеха на мен. Очите му проблясваха с ленива чувственост и можех съвсем ясно да си представя посоката на сънищата му. Можеше да се окаже трудно да го откъртим от стаята, когато дойдеше време.

Той стоеше в тъмната част на будоара и гледаше към мен.

– Сигурно сънувам. Докарай този сладък задник тук и ще ти покажа за какво Бог е създал жените и надарените шотландци.

– Кой е това, по дяволите? – настоя Баронс.

– Крисчън МакКелтър.

– Това не е Крисчън МакКелтър! – избухна Баронс. – Това е Ънсийли принц!

– А, мамка му! – Крисчън прокара ръка през дългата си черна коса, мускулите му се надиплиха на раменете му. – Наистина ли на това приличам, Мак?

За малко да кажа: „Не знам, не мога да спра да гледам твоя...“.

Фиона ме бутна.

Кучката всъщност ме блъсна в гърба.

Толкова бях сащисана, че дори не ахнах. Нямах думи. Бях дошла тук на мисия от милост, а тя се беше опитала да ме убие отново!

Беше заключила от думите на Баронс, че аз също ще умра, ако докосна среброто, и последното ù действие беше да се опита да ме отнесе със себе си.

Тя ме блъсна достатъчно силно, за да се стрелна право през несъпротивляващото се Сребро и да се забия в Крисчън, избутвайки го назад в леглото. Оплетохме се един в друг, в опита да се измъкнем.

Зад мен Баронс изрева.

Крисчън издаде груб, възбуден звук и се притисна към мен.

Вдишах рязко през зъби. Всяка клетка в тялото ми искаше да правя секс тук и сега, с когото и да е. Това място беше опасно.

– Крисчън, стаята е. Тя прави секса...

– Знам, момиче. Бях тук известно време – той вдигна едната ръка, която ме натискаше към леглото. – Измъкни се изпод мен! Размърдай се! – изскърца той.

Когато не реагирах моментално, той изръмжа:

– Побързай! Няма да мога да го кажа отново.

Погледнах го. Очите му бяха леко разфокусирани, заковани в някаква точка вътре в мен, като на Фае принц. Изстрелях се изпод него и изпълзях от леглото.

Остана да клечи там за малко на ръце и колене, топките му бяха натежали, еректиралият му член беше голям и прилепнал към стомаха му. После Крисчън скочи на крака, опитвайки се да се прикрие, но ръката му беше безнадеждно недостатъчна. Опита се да издърпа чаршаф от леглото, но черната коприна беше с размери за цели акри легло. Проклинайки, той започна да рови между възглавници и кожи и да търси дрехите си, докато аз се опитвах да не гледам и се провалях безславно.

– Мак! – прогърмя Баронс.

Сърцето ми блъскаше. Исках Баронс, не Крисчън, но мъжът, когото исках, беше от другата страна на огледалото, а проклетият полубял, получерен будоар беше Екстази на стероиди с примес от адреналин и правеше нещата толкова замъглени и объркани...

Ужасният звук от смеха на Фиона развали магията.

Обърнах се и я видях да стои до огледалото и да гледа към Баронс със свалена качулка.

Тя произнесе най-дългото изречение за тази нощ.

– Какво е чувството да искаш някого повече, отколкото той те иска, Джерико? – от гласът ù капеше отрова. – Щом тя мина през огледалото, значи принадлежи на краля. Надявам се това, че я искаш, да те изяжда отвътре. Надявам се той да ти я отнеме. Надявам се да страдаш цяла вечност!

Баронс не каза нищо.

– Трябваше да ме оставиш да умра, когато ме намери, копеле такова! – каза тя горчиво. – А ти просто ми даде живот, който ме накара да искам неща, които не можех да имам.

Щях да ù кажа, че изобщо не е така. Баронс не изпитваше нищо към мен или към някой друг, но преди да успея да кажа и дума, Фиона се хвърли към огледалото.

Подготвих се да се забие в мен.

Толкова бях сигурна, че не съм Ънсийли кралят.

Бях готова за вонята от тялото ù, очаквах осакатеното ù тяло да се забие в моето. Щях да я отклоня към леглото, където щях да я намушкам и да отърва всички от нещастието ù веднъж завинаги.

Фиона падна мъртва в мига, в който докосна огледалото.

– Здравей, госпожице Наложница! – подигра ми се Баронс.

О, само ако знаеше!

Но Крисчън не му каза, преди да си тръгнем, нито пък аз.

Тридесет и три

ПРОТИВ: Защо не съм кралят?

1. Била съм бебе преди двайсет и три години. Виждала съм свои снимки и помня как растях (освен ако някой не ми е посадил фалшиви спомени).

2. Аз дори не харесвам наложницата (освен ако не съм спряла да я обичам преди много време).

3. Нямам усещането, че съм разделена в множество човешки части и никога не са ме привличали жени (освен ако не го подтискам).

4. Мразя Фае и особено Ънсийли (дали не компенсирам?).

5. Ако аз бях кралят, нямаше ли Ънсийли принцовете да ме познаят и да не ме изнасилват? Нямаше ли някой... да ме познае или нещо такова?

6. Къде съм била шест или седемстотин хиляди години? И как може да не знам за това? (Добре де, някой може да ме е принудил да пия от Котела.)

ЗА: Нещата, заради които изглежда, че може да съм.

1. Знаех как изглежда Белия палат отвътре. Също така познавах всяка крачка, която правех, в Ънсийли затвора. И знаех за крилата на Крус. Имам в главата си огромно количество знание, а не мога да си обясня откъде е дошло. (Може би някой е посадил спомените. Ако могат да посаждат фалшиви, защо да не могат да се посадят и истински?)

2. Сънувам наложницата цял живот и въпреки че беше в безсъзнание, тя успя да ме призове. (Може би ме манипулираше във Фантазия, както е направила с Келтърови.)

3. Мога да правя руни. Предполагам, че те са част от това, което е използвано за укрепването на стените на Ънсийли затвора. (Не съм сигурна в коя колона минава това. Защо кралят би ми помогнал?) (А може би е част от талантите ми на шийте зрящ.)

4. Книгата ме търси и си играе с мен като котка, която души мишка. (Не мога да измисля как да се измъкна от това. Очевидно има нещо различно в мен.)

5. К’Врук порови умствено в мен, после каза: „А, ето те!“. (Какво имаше предвид, мамка му?)

6. Мога да минавам през огледалото, през което могат да минават само кралят и наложницата, а кралицата е наложницата. Баронс не можа. Фиона не можа.

7. Когато бях в Белия палат, можех да видя наложницата, но не и краля, което е напълно логично, ако преживявах спомените на краля, защото когато си спомняте нещо, не виждате себе си, а само тези, с които сте били, и това, което е ставало около вас.

Пуснах молива и захлопнах дневника си. Татко можеше да използва тези последните две ЗА, за да ми издейства доживотна без право на обжалване.

Трябваше да проведа повече експерименти със Среброто. Щом докажех, че някой друг също може да преминава, щях да престана да се побърквам.

– Да – промърморих. – Още експерименти. Не звучи ли като някой друг, когото познаваме? – например като обсебен крал, който беше експериментирал с цяла раса от чудовища. Нямаше как да заобиколя един жесток факт: Ако изследванията ми се проваляха, обектите на тези изследвания щяха да умрат. Толкова ли бях отчаяна да оправдая себе си, че бях готова на убийство? Разбира се, бях убила мнозина в последните няколко месеца, но в разгара на битката, а не предумишлено, а Фиона беше пожелала да умре.

Чист човек би бил най-доброто изследване.

Можех вероятно да намеря някой, който виси в Честър и е влюбен в смъртта. Или е твърде пиян, за да...

Дали не губех човечността си? Или винаги ми е била малко недостатъчна?

Стиснах глава и изстенах.

Внезапно всеки мускул в тялото ми се напрегна, сякаш се изправяще за поздрав, въпреки че не бях помръднала.

– Баронс – отпуснах ръце и вдигнах глава.

– Госпожице Лейн – той издърпа стола срещу мен с такава зловеща грация, че се зачудих как някога съм вярвала, че е човек. Той се разля в облицования с брокат стол като вода върху камък, преди да се установи в гладък мускул. Движеше се така, сякаш знаеше къде е всичко в стаята съвсем точно. Той не вървеше, нито дебнеше. Той се плъзгаше с безупречна яснота за всички останали атоми, които имаха отношение с неговите. Така за него беше лесно да се скрие зад неодушевени предмети и да приеме подобна... структура или нещо подобно.

– Винаги ли си се движил така пред мен? Възможно ли е просто да не съм забелязвала? Разсеяна ли бях?

– Не и да. Беше разсеяна. Трябва да държиш нащрек този секси розов задник. Но никога не съм се движил така пред теб – погледът му беше наситен със сексуален намек. – Може да съм се движил така един или два пъти зад теб.

– Вече не криеш нищо от мен?

– Не бих стигнал чак до там.

– Какво крие някой като теб?

– Какво ли не би дала да знаеш? – проблясващите му очи ме обходиха критично.

Беше минала почти седмица, откакто бяхме убили Фиона в Сребрата и гардеробът ми ми късаше нервите повече отвсякога. Бях облякла измъчени черни кожени панталони с татуиран сив гръндж елемент и любимата си бебешкорозова тениска, на която отпред пишеше „Аз съм СОЧНО[17] момиче“ и имаше шифонени ръкави. Бях вързала готически шал около русите си къдрици и носех чифт от обиците на Алина с висящи сърца. Ноктите ми бяха израсли и си бях направила френски маникюр на ръцете, но бях лакирала ноктите на краката си в черно. Раздвояването не свършваше там. Носех черни дантелени прашки и памучен сутиен на розови и бели райета. Имах проблеми.

– Криза със самоличността ли, госпожице Лейн?

Имаше време, когато щях да изстрелям някой съдържателен отговор. Но бях опиянена от момента – седях в моята книжарница, осветена от свещи и от огъня, отпивах горещо какао, взирах се през масичката за кафе в Баронс, дневникът ми и моят айпод ми бяха под ръка и имах уверението, че родителите ми са добре, а светът беше почти наред, с изключение на собствените ми малки личностни кризи. Приятели и любими бяха в безопасност. Аз дишах. Както и хората, които имаха значение за мен. Животът беше добър.

Не толкова отдавна бях мислила, че никога повече няма да стъпя в това място. Никога няма да видя лекото секси повдигане на устните му, което ми казва, че той е развеселен, но все още очаква да бъде наистина развълнуван. Че никога няма да се караме и да се задяваме, да спорим и да планираме. Че никога няма да се наслаждавам на знанието, че стига предишният собственик на това заведение да е жив, това място щеше да бъде бастион не само на географска ширина и дължина и ще държи Мрачни зони, феи и чудовища настрана. Това беше мястото на последната защита в сърцето ми.

Нищо не можеше да разбие вярата ми в Баронс. Нищо, свързано с него, не можеше да ме нарани, защото той беше нещо толкова сигурно, колкото падането на нощта. Той би се връщал вечно като зората. Все още имах въпроси какво е той и тревоги относно мотивите му, но те можеха да почакат. Времето можеше да оправи нещата по начин, по който притискането и любопитстването никога нямаше да могат.

– Вече нямам никаква представа какво да нося, затова опитах да покрия всички бази.

– Опитай по кожа!

– Малко е хладно за това.

Гледахме се през масичката за кафе.

Очите му не казаха:

Аз бих те стоплил.

Но моите не казаха:

Какво чакаш?

Той не отговори:

Мамка му, ако направя първия ход!

Затова аз внимавах да не кажа:

Иска ми се да го направиш, защото аз не мога, защото аз...

А той не ме сряза:

...се давиш в собствената си гордост?!

– Все едно ти не го правиш.

– Моля?

– Наистина, Баронс – казах сухо. – Не съм аз единствената, която не проведе току-що този разговор и ти го знаеш.

Устните му се повдигнаха леко и секси.

– Голяма работа си, госпожице Лейн.

– Точно като теб.

Той промени темата.

– Келтърови са преместили жените и децата си в „Честър“.

– Кога?

Временното ни пребиваване в Белия палат ни беше струвало почти пет седмици дъблинско време. Бяхме спрели в библиотеките на излизане и бяхме взели толкова от книгите на Ънсийли краля, колкото можахме да увием и да носим заедно с тялото на Фиона. Не само бях пропуснала рождения ден на Дани, а бях пропуснала и моя на първи май. Времето със сигурност летеше.

– Преди около три седмици. Достатъчно дълго, за да се установят. Отказват да напуснат, докато не им дадем кралицата.

– Което няма да се случи никога – казах.

– Именно.

– Колко деца? – опитах се да си представя „Честър“ със семейства, които живееха на студения горен етаж от хром и стъкло и с рошави дечурлига, които носят одеяла и смучат палците си, вървящи около парапета. Изглеждаше ужасно сбъркано... и смешно правилно. Вероятно щеше да изкорени някои от основните лошотии на това място.

– Четиримата друиди доведоха жените и децата си. Размножават се, сякаш е тяхна лична мисия да заселят страната си, в случай че някой нападне отново. Сякаш някой иска скапаното място. Има десетки. Навсякъде. Беше пълен хаос.

– Риодан сигурно полудява – трябваше да прехапа устна, за да не се разсмея. Баронс изглеждаше напълно втрещен.

– Едно дете ни последва, докато отивахме да видим кралицата. Искаше Риодан да му оправи мечето или нещо такова.

– Оправи ли я?

– Ядоса се, защото не можеше да го накара да млъкне и му откъсна главата.

– На детето? – ахнах.

Той ме погледна, сякаш бях луда.

– На мечето. Батерията падаше и звуковият файл не се изключваше. Беше единственият начин да го накараме да млъкне.

– Или да сложите нова батерия.

– Детето се разпищя като заклано. Дотърча цяла армия от Келтърови, а аз не успях да се измъкна достатъчно бързо.

– Искам да видя родителите си. Имам предвид да ги посетя.

– В’лане се съгласи да помогне на Келтърови да измъкнат Крисчън от Ънсийли затвора. Хванал ги е да поправят долмена на ЛаРу, който унищожи заради теб – той ми хвърли поглед, който казваше: Жалко, че не си помислила, преди да го направиш. Щеше да ни спести време. – Той вярва, че веднъж, щом бъде завършен, ще може да възстанови връзката и да го изведе.

Значи В’лане се правеше на добър и играеше здраво за отбора. С него имахме много недовършена работа, но вече нямах името му на езика си и подозирах, че той ме отбягва. Не бях в настроение за конфронтации през миналата седмица. Конфронтацията с мен самата беше достатъчно трудна.

– Ако не го уредиш, ще отида сама.

Щяхме скоро да си върнем Крисчън! В мига, в който се върнах от милостивото убийство на Фиона, бях започнала да лобирам да измъкнем Крисчън от Ънсийли затвора. Щях да съм започнала по-рано, но откритието, че аз съм Не Наложницата, ме беше пратило в гаден, сковаващ ума затворен кръг.

– Кога ще се върне той?

– Красивото ти колежанче вече не е толкова красиво.

– Той не е моето красиво колежанче.

Погледите ни се счепкаха.

– Но все още смятам, че е доста красив – казах, само за да го предизвикам.

Ако те видя в леглото с него така, както те видях в Сребрата, ще го убия.

Опулих се. Не вярвах, че съм видяла това току-що в погледа на Баронс.

Той се изпари от стола и се появи на два метра от него, изправен пред огъня с гръб към мен.

– Смятат, че ще го върнат всеки момент.

Исках да бъда там, когато това станеше, но Келтърови бяха дали ясно да се разбере, че не ме искат наоколо. Не трябваше да им казвам, че съм хранила племенника им с плът от Фае. Не бях сигурна дали го намираха канибалско, светотатствено или и двете, но определено ги беше обидило. Не бях задълбала в подробностите какво му беше причинило това. Така или иначе, щяха да разберат достатъчно скоро.

Потреперих. Времето наближаваше. Скоро щяхме да извършим ритуала.

– Трябва да проведем среща с всички. С Келтърови, с шийте зрящите и с В’лане, за да изгладим детайлите.

Какво щеше да стане, когато най-накрая сложехме Книгата под ключ? Как смяташе Баронс да я използва, след като веднъж е заключена? Дали той знаеше Първия език? Толкова ли беше стар? Беше ли го научил с времето, или някой му го беше преподавал? Дали планираше да ни позволи да я заровим отново в манастира, а после да седне и да я прочете?

И какво щеше да направи със знанието?

– Защо просто не ми кажеш за какво ти трябва Шинсар Дъб?

Вече не се взираше в огъня, а стоеше пред мен.

– Защо продължаваш да се движиш така? Преди никога не си го правил? – беше изнервящо.

– Изнервя ли те?

– Никак даже. Просто... трудно е да те следя.

Лека червена мъгла се плъзна през очите му.

– Изобщо не те обърква?

– Никак. Само искам да знам какво се промени.

Той сви рамене.

– Прикриването на природата ми изисква усилие – но очите му казваха: Мислиш, че си приела звяра? Взираш се в него ден след ден. Няма проблем.

– Кралицата дойде в...

– Тя е в съзнание? – възкликнах.

– ...за кратко, преди да потъне отново.

– Защо винаги ти е нужно толкова много време, за да ми кажеш важните неща?

– Докато кралицата е била в момент на просветление, Джак е имал достатъчно ум да я попита кой я е запечатал в ковчега.

Очакването изправи гръбнака ми.

– И?

– Казала, че е бил Фае принц, когото никога не била виждала. Нарекъл се Крус.

Зяпах зашеметена.

– Как е възможно? Дали някой от тези, които се предполага, че са мъртви, наистина е мъртъв?

– Не изглежда така.

– Той имал ли е крила?

Той ме изгледа.

– Защо?

– Крус е имал.

– Откъде... А! Спомени.

– Притеснява ли те? Че аз съм... – Не Наложницата. Не можех да довърша изречението.

– Не повече човек от мен? Точно обратното. Или си живяла много дълго време, или доказваш прераждането. Бих искал да разбера кое от двете е, за да знаем дали можеш да умреш. Накрая Ънсийли кралят ще дойде да те търси. С него имаме закъснял разговор.

– За какво ти е книгата, Баронс?

Той се усмихна. Е, показа ми зъбите си, поне.

– Една магия, госпожице Лейн. Това е всичко. Не тревожи красивата си главица!

– Не ми говори по този начин! Преди известно време той ме караше да млъкна, но вече не действа. Магия за какво? Искаш да станеш това, което си бил преди? Или да умреш?

Очите му се присвиха и гърмящата змия се раздвижи в гърдите му. Той огледа лицето ми съсредоточено, сякаш разчиташе най-тънките нюанси на начина, по който трепкаха ноздрите ми при всяко вдишване, формата на устата ми, движението на очите ми.

Вдигнах вежда, чакайки.

– Имаш нужда да мислиш за мен по този начин, така ли? Че искам да умра? Трябва ли да ме облечеш в рицарски доспехи, за да ме намираш за приятен? Рицарството изисква самоубийствена наклонност. Аз нямам такава. Не мога да се наситя на живота. Възбуждам се да се будя всеки ден цяла вечност. Харесва ми да съм това, което съм. Аз получих най-доброто от сделката. Ще бъда тук, докато животът се случва. Ще бъда тук, когато свършва. Ще стоя върху пепелта и ще го направя отново, когато започне отново.

– Каза, че някой ме е изпреварил в проклинането ти.

– Мелодраматизираш. Подмазваш ли се? Ти ме целуна.

– Не се ли чувстваш прокълнат?

– Бог е казал: „Да бъде светлина!“. Аз казах: „Кажи моля!“.

Беше изчезнал. Вече не стоеше пред мен. Книжарницата изглеждаше празна и аз се огледах, чудейки се къде е отишъл толкова бързо и защо. Дали се беше стопил до някоя библиотека, беше избледнял в перде, или се беше усукал около стълб?

Внезапно косата ми беше стисната в юмрук. Той беше зад мен. Дърпаше главата ми и извиваше гръбнака ми в опит да ме вдигне от дивана.

Той притисна устата си в моята и избута езика си навътре, принуждавайки зъбите ми да се разтворят.

Сграбчих ръката му, но така както беше извил главата ми назад, това ми помогна единствено да се закрепя.

Той обви другата си ръка около врата ми, повдигайки брадичката ми още по-високо. Целуваше ме все по-дълбоко и по-силно и ми пречеше да се съпротивлявам.

Не че исках.

Сърцето ми се блъскаше в гърдите. Краката ми се разтвориха. Има различни видове целувки. Мислех, че съм изпитала всички, ако не преди идването ми в Дъблин, то определено през месеците след като бях превърната При-я в леглото с този мъж.

Тази беше нова.

Можех само да се държа за ръката му и да оцелявам.

„Целувка“ изобщо не беше точната дума.

Той ни съедини – челюстите ми бяха толкова широко отворени, че дори не можех да отвърна на целувката му. Можех единствено да приемам това, което правеше с мен. Усетих плъзване на остри зъби по езика си, когато го засмука в устата си.

Тогава разбрах (по начин, по който той никога не ми беше позволил да го видя в леглото ни в онова мазе), че е много повече животно, отколкото мъж. Може би не винаги е бил, но сега беше. Може би много отдавна, в началото, му е липсвало да бъде мъж. Ако изобщо е бил, на първо място. Но вече не беше. Беше се променил.

Бях някак удивена от това. Що за мъж е избрал да бъде! Би могъл лесно да подивее. Той беше най-силното, най-бързото, най-умното, най-могъщото създание, което някога съм виждала. Би могъл да убие всеки и всичко, включително Фае. Никога не би могъл да бъде убит. Но все пак вървеше изправен и живееше в Дъблин, и имаше книжарница и страхотни коли, и колекционираше редки красиви неща. Побесняваше, когато килимите му изгаряха, и се вкисваше, когато някой закачаше дрехите му. Грижеше се за някои хора, независимо дали му харесваше, или не. И имаше чувство за чест, което не беше животинско.

– Честта е животинска. Животните са чисти. Хората са смотани. Спри да мислиш, мамка му! – беше оставил устата ми за известно време, докато казваше всичко това, а после отново не можех да дишам.

Не бях мила. Не се чувствах мила. Бях притисната под странен ъгъл върху дивана. Трябваше да се оставя изцяло в негов контрол, освен ако не исках да се опитам да счупя врата си, за да се освободя. Но исках да знам каква магия желаеше той, затова се свих в себе си и се изстрелях в главата му.

Кървавочервени копринени чаршафи.

Аз съм в нея и тя ме гледа, сякаш съм целият ù свят. Тази жена ме погубва.

Трепвам. Аз правя секс със себе си, виждам се през неговите очи. Изглеждам невероятно гола... Така ли ме вижда той? Не забелязва нито един от недостатъците ми. Никога не съм изглеждала и наполовина толкова добре в очите си. Искам да се измъкна. Това е перверзно. Очарована съм. Но видяното изобщо не е това, което търся.

Къде са белезниците? А, сграбчи шибаната ù глава, тя отново се спуска надолу! Ще ме накара да свърша. Да я завържа. Тя върна ли се? Колко време имам?

Той ме усеща там.

Махни се от ГЛАВАТА ми!

Задълбочавам целувката. Хапя езика му и той освирепява от желание. Възползвам се, гмуркайки се дълбоко. Има мисъл, която той скрива. Искам я.

Няма никой в къщи, освен Онази, за която аз съм светът. Не мога да продължавам така, не мога да го правя.

Защо не можеше да продължи? Какво не можеше да прави? Аз правя секс с него по всички начини, по който той иска, докато го гледам с абсолютно обожание. Какъв е проблемът?

Върху мен внезапно се излива изтощение. Аз съм в него и свършвам под него, и гледам очите си внимателно.

Какво правя тук, мамка му?

Той знаеше какво е, какво съм аз.

Знаеше, че идваме от различни светове, че нямаме място заедно.

Но все пак за няколко месеца между нас нямаше демаркационна линия. Бяхме съществували на място отвъд определенията, на което правилата нямаха значение, и аз не бях единствената, която се наслаждаваше на това. Но през цялото време, докато бях изгубена в сексуално блаженство, той е бил наясно с хода на времето, с всичко, което се беше случвало. С това, че бях обезумяла, че не го желаех истински и когато се измъкнех от това, щях да обвиня него.

Продължавам да се надявам да видя светлина в очите ù. Въпреки че това би означавало тя да каже сбогом.

Бях го направила. Нерационално или не, бях го използвала срещу него. Той ме беше видял гола – тяло и душа, а аз не го бях видяла изобщо. Бях заслепена от безпомощна похот, която не беше за него. Аз бях обладана от похот, а той просто се беше оказал там.

Само веднъж – мисли той, докато гледаме как погледът ми става още по-празен.

Веднъж какво? Вместо да притискам, опитвам невидима атака. Преструвам се, че се оттеглям, оставям го да мисли, че е спечелил, и в последния миг се обръщам. Вместо да скачам към мислите му, оставам много, много неподвижна и слушам.

Той избутва косата от лицето ми. Приличам на животно. Няма съзнание в погледа ми. Аз съм пещерна жена с миниатюрен праисторически мозък.

Когато разбереш кой съм, ми позволи да бъда твоя мъж!

Той ме изхвърля от черепа си с такава сила, че една не припадам. Ушите ми звънтят и главата ме боли.

Вдишвам рязко. Няма го.

Тридесет и четири

Вървях през Темпъл Бар с жизнерадостна походка. Бях се събудила рано, бях погледнала слънчевата светлина, струяща през прозореца на стаята ми, бях се облякла и се бях отправила навън по задачи.

Хладилникът беше празен. Имах два рождени дни, които бях решена да отпразнувам, преди да закъснея още повече и щеше да се наложи да импровизирам сериозно със съставките, за да опека торта. След Хелоуин маслото, яйцата и млякото бяха оскъдна стока, но една южнячка може да направи много с мазнина за сладкиши, кондензирано мляко и яйца на прах. Щях да опека шоколадова торта с дебела, двойно шоколадова глазура, дори това да беше последното нещо, което правя. С Дани щяхме да гледаме филми и да си лакираме ноктите. Щеше да е като едно време с Алина.

Обърнах лице към слънцето, докато бързах по улицата. След една нескончаемо дълга зима, пролетта се беше върнала в Дъблин.

Сезонът на слънце и прераждане беше закъснял за мен. Въпреки че бях успяла да избегна нещастните месеци на студено време, заета в света на Фае или в Сребрата, това все още беше най-дългата зима в живота ми.

Пролетта не изглежда много по-различно от зимата, но можете да я усетите във въздуха – топла целувка във вятъра, мирисът, идващ от океана, който носи обещание за пъпки и цветове, ако не тук, то някъде другаде по света. Никога не съм мислила, че ще ми липсват мухите и насекомите, но ми липсваха. В момента нищичко не растеше в Дъблин, а това значеше, че няма никакви молци, пеперуди, птици или пчели. Нито едно цвете не цъфтеше, никакви ластари не избиваха от млади клони и дори тревата все още не беше поникнала. Сенките бяха погубили града на излизане, преди да хлопнат вратите с гръм и трясък на Хелоуин. Почвата беше ялова.

Не бях градинар, но бях направила проучване. Бях съвсем сигурна, че ако вложим подходящите торове в земята, с времето отново ще можем да отглеждаме разни неща.

Имахме много да си връщаме. Трябваше да премахнем мъртвите дървета и да ги заменим с нови. Да запълним сандъчета с цветя. Да преоформим парковете. Планирах да започна с малко. Да домъкна пръст от манастира, да насадя маргаритки, лютичета, а може би петунии и циганчета. Да напълня книжарницата с папрат и зелена лилия и да започна да отвоювам собствената си територия, преди да продължа в градината на покрива и отвъд нея.

Един ден Дъблин отново щеше да живее и да диша. Един ден всички тези останки от хора щяха да бъдат пометени и погребани с паметна церемония. Един ден туристите щяха да идват да гледат епицентъра и да се отдават на спомени за онзи Хелоуин, когато стените паднаха. Може би дори да споменават едно момиче, което се свиваше в камбанарията, преди да помогне за спасяването на света. После да се отправят към един от шестотинте възстановени пъба, за да празнуват това, че човешката раса си е върнала света.

Защото щяхме да го направим. Независимо коя или какво бях, бях решена да заловя и погреба отново Книгата, после да се заловя за работа и да намеря начин да върна стените. Междувременно щях да намеря доказателство, че не съм кралят, а просто една човешка жена, изпълнена със спомени на някой друг, поставени в ума ми по причини, които щяха да станат ясни, когато най-после успеех да науча всичко. Аз не бях оста на пророчество, която щеше или да спаси, или да обрече човешката раса. Бях просто човек, който е бил препрограмиран от кралицата. Или кой знае? Може би от краля, за да проследя Книгата, в случай че избяга. Бях манипулирана точно като Келтърови и бях една малка част от уравнението за повторното ù запечатване, този път завинаги.

Докато се шляех из града, се опитах да се пъхна отново в ума на младата жена, която беше слязла от самолета, беше взела такси през Темпъл Бар и се беше регистрирала в „Кларин“ в края на миналото лято, изумена от тежкия акцент на приличния на леприкон стар мъж зад регистратурата. Прегладняла. Уплашена и скърбяща. Дъблин беше изглеждал толкова огромен, а аз бях толкова мъничка и неориентирана.

Огледах се наоколо, като попивах празната черупка на града и си спомнях блъсканицата, суетнята и улиците, изпълнени с крак – бликащ от енергия живот, който всички приемаха за даденост.

– Добро утро, госпожице Лейн! – инспектор Джейни ме настигна.

Прецених го бързо. Носеше тесни дънки с цвят каки, проста бяла тениска, опъната по издутия му гръден кош, и военни ботушки, вързани върху панталоните. Беше накичен с муниции, пистолети на кръста и в кобур под мишницата, и Узи през рамото. Нямаше къде да се скрие една зла Книга. Преди месеци беше пуснал шкембе. Вече го нямаше. Беше висок, мускулест, с дълги крайници и вървеше като мъж, който е стъпил здраво на земята за първи път от години.

Усмихнах се, искрено зарадвана да го видя, но не можех да не посегна за копието си. Надявах се да не го иска все още или да ми има зъб.

– Хубава утрин, нали?

Засмях се.

– Аз мислех същото. Дали ни има нещо? Дъблин е празна черупка, а ние изглеждаме готови да избухнем в смях – доста отдавна се познавахме с инспектора, който пиеше чай със сандвичи от Ънсийли.

– Вече няма писмена работа. Мразех я. Нямах представа, че изяжда толкова много време от живота ми.

– Нов свят.

– Скапано странен.

– Но добър.

– Да. Улиците са тихи. Книгата се спотайва. Не съм виждал Ловец от дни. Ние, ирландците, знаем как да се възползваме от времена на изобилие, защото със сигурност отново ще дойде момент на глад. Правих любов с жена ми снощи. Децата са здрави и силни. Хубаво е да си жив в такъв ден – каза той.

Кимнах в пълно разбиране.

– Като говорим за Ловци, ще видиш поне един в небето скоро – нахвърлях му нашия план, че скоро ще претърсвам улиците на Дъблин с Ловец, търсейки Шинсар Дъб. – Така че, не стреляй по мен, става ли?

Очите му се присвиха хитро.

– Как го контролираш? Можеш ли да го принудиш да те заведе до леговището си? Можем да затрием много от тях, ако само намерим бърлогата им.

– Нека първо махнем Книгата от улиците! После ще помогнем в лова, обещавам.

– Обещание, което ще ти напомням. Не ми харесва да използвам момичето, но тя настоява. Имала е доста тежък живот. Тя трябва да е у дома, някой да я гледа. А убива, сякаш е родена за това. Кара ме да се чудя откога е...

– МакКайла – каза В’лане.

Джейни беше замръзнал с открехната уста в полукрачка. Не заледен. Просто обездвижен.

Стегнах се и посегнах за копието.

– Трябва да поговорим.

– Меко казано. Ти трябва да обясниш – завъртях се в кръг с извадено копие. По някаква причина все още го имах.

– Прибери копието!

– Защо не си го взел?

– Предлагам ти проява на добра воля.

– Къде си? – настоях. Чувах гласа му, но той не беше видим и източникът на гласа му продължаваше да се мести.

– Ще се появя, когато ми покажеш твоята проява на добра воля.

– Която е?

– Аз избрах да ти го оставя. Ти избери да го прибереш! Ще се почетем един друг с доверие.

– Няма никакъв шанс.

– Не съм единственият, който има да обяснява. Как донесе кралицата през кралското огледало?

– Нека ти кажа какво не разбирам! На Хелоуин бях изнасилена от Ънсийли принцовете. Ти ми каза, че си бил зает да отнесеш кралицата си в безопасност. Но сега знам, че кралицата е била в Ънсийли затвора за, как го каза ти? Много човешки години. Къде беше наистина в онази нощ, В’лане?

Той се материализира на около четири метра пред мен.

– Не те излъгах. Не съвсем. Казах ти, че не бих могъл да бъда на две места едновременно и това беше истина. Но бях неясен, когато казах, че съм отнесъл кралицата си на безопасно място. Вместо това се възползвах от тези часове, за да я търся в Сребрата на Даррок. Бях сигурен, че той стои зад изчезването ù. Вярвах, че я е затворил в едно от откраднатите огледала на ЛаРу, но не можех да претърся тези Сребра, докато магията на световете беше неутрализирана. Когато съборих долмена му заради теб (който всъщност ние възстановихме и снощи успяхме да върнем Крисчън), иначе щях да дойда да обясня по-скоро, аз положих усилия да ги претърся. Но Даррок беше научил много от писанията, откраднати от Белия палат, и аз не успях да разбия защитите му.

– Прекарал си нощта, докато са ме изнасилвали, да претърсваш къщата му и не си намерил нищо?

– Непростимо решение, но само защото не даде плодове. Бях сигурен, че тя е там. Ако я бях намерил, щеше да си струва. Когато открих какво се беше случило, аз почувствах... – той притвори клепачи над очите си, оставяйки само тънка лента сребро да проблясва между миглите му.– Почувствах – устата му се изкриви в горчива усмивка. – Беше несъстоятелно. Фае не чувстват. Определено не и първият принц на кралицата. Аз вкусих завист към мрачните си събратя за това, че са те познали по начин, по който аз никога не бих могъл. Давех се в ярост, че са те повредили. Скърбях от загубата на нещо несравнимо, което никога нямаше да имам отново. Това не е ли човешко съжаление? Чувствах... – той вдиша бавно и дълбоко, после издиша. – Срам.

– Така казваш ти.

Усмивката му се изкриви.

– За първи път в съществуването ми исках да преживея временно забвение. Не бях способен да накарам мислите си да ми се подчиняват. Те се скитаха по свое собствено желание на въпроси, които бяха ужасни за понасяне. Не бях способен да ги накарам да спрат. Това караше мен да искам да спра. Това ли е любов, МакКайла? Това ли ви причинява тя? Защо, тогава, хората копнеят за нея?

Трепнах, когато за миг си спомних как обмислях да се протегна на земята до Баронс и да оставя кръвта ми да изтече за него.

– До гуша ми дойде все да се оказвам в невъзможни положения. От цяла вечност съм верен на кралицата. Без нея расата ми е обречена. Няма наследник на трона ù. Няма никой достоен или способен да води народа ми. Не можех да предпочета да помогна на теб, вместо да се опитам да я открия. Моите емоции, на които нямах право, не трябваше да пречат. Твърде дълго съм бил това, което стои между мира и войната – той сплете поглед с моя. – Освен...

– Освен какво?

– Все още насочваш това копие към мен.

Тръгнах към него, прибирайки ръката с копието.

Той изчезна.

Заговори зад мен.

– Възможно ли е да ставаш като нас?

Извъртях се с присвити очи.

– Какво имаш предвид?

– Дали не ставаш Фае по начина, по който са родени някои много отдавна? Подозирам, че младият друид също страда от родилни болки. Това е най-неочакваното развитие.

– И нежелано.

– Това все още не е сигурно.

Беше ли това дъх в ухото ми? Устните му върху косата ми ли бяха?

– За мен е нежелано! Няма да ставам една от вас! Вземи си безсмъртието! Не го искам!

Усетих ръцете му на кръста ми. Плъзгаха се надолу по задника ми.

– Безсмъртието е дар. Принцесо.

– Не съм принцеса и не се превръщам във Фае.

– Още не, може би. Но си нещо, нали? Чудя се какво. Уморих се да гледам Баронс да препикава кръгове около теб. Уморих се да чакам деня, в който най-после ще ме погледнеш и ще видиш, че съм много повече от Фае и принц. Аз съм мъж. Мъж, изпитващ такъв глад по теб, който не познава дъно. Ти и аз, повече от всеки друг във Вселената, сме идеални един за друг.

Беше на два метра срещу мен и гледаше в очите ми.

– Не желая да продължавам така. Раздвоен съм и не намирам спокойствие. Гордостта ми пречеше да говоря открито досега. Но няма да позволя това да се случи отново.

Той изчезна и се появи отново точно пред мен, толкова близо, че можех да видя трепкането на дъги в пъстрите му очи.

Копието беше между нас.

Стиснах дръжката. Той сключи ръка върху моята, насочи копието към гърдите си и се наведе към мен. Можех да го усетя твърд като скала и готов до мен. Дишаше тежко и плитко, очите му блестяха.

– Приеми ме или ме убий, МакКайла! Но избери! Просто избери, по дяволите!

Тридесет и пет

Последния път, когато говорих с мама лично, беше на втори август – денят, в който се сбогувах с родителите си и хванах самолета за Дъблин. Бяхме се карали горчиво за ходенето ми в Ирландия. Тя не беше искала да изгуби втора дъщеря в „онова прокълнато място“. По онова време мислех, че е мелодраматична. Сега знам, че е имала причина да вярва, че не е трябвало никога да позволява на Алина да заминава и защо беше ужасена да види, че и аз заминавам. Бях съжалявала, че последните ни думи, казани лице в лице, бяха сурови. Бях говорила с нея по телефона след това, но не беше същото.

Видях татко три седмици по-късно, когато дойде в КДБ да ме търси. Баронс беше използвал Гласа, за да го накара да се прибере у дома и беше посадил някои подсъзнателни команди, които да го спрат да се върне в Ирландия. Бяха подействали. Татко беше ходил до летището няколко пъти, за да се върне за мен, но не беше успял да се качи на самолет.

Видях и двамата отново две седмици след Коледа, когато бях изплувала от състоянието си на При-я и В’лане ме беше отвел до Ашфорд, за да ми покаже, че е помогнал моят роден град да бъде възстановен и че пази хората ми.

Тогава не бях говорила с тях. Бях се свила в храстите зад къщата и бях гледала как седят на верандата и говорят за мен и затова, че се предполага да обрека света на гибел.

Бях видяла и двамата, когато Даррок ги държеше в плен. Бяха вързани и със запушени усти.

После ги бях видяла тук, в „Честър“, в нощта, когато Шинсар Дъб пое контрол върху Фейд и уби Баронс и Риодан, но тогава беше само през стъкло.

Хронологически бяха минали девет месеца, откакто те ме бяха видели за последен път. С времето, което бях изгубила във Фае, като При-я и в Сребрата, имах чуството, че са по-скоро три, при все това най-дългите, най-претъпканите със събития три месеца от живота ми.

Исках да ги видя. Сега. Въпреки че не бях приела В’лане по начина, по който той искаше, не го бях и намушкала, което се беше оказало непредвидено, защото най-накрая беше ми казал, че всички трябва да се срещнем в „Честър“ по обяд, за да изгладим плановете си за залавянето на Книгата. Той беше изпратен като пресяващ се вестител да обиколи всички.

Реших, че задачите ми може да почакат. Като знаех, че сме толкова близо до възможността да направим сериозен опит за залавянето на Книгата, бях изпълнена с неотложна нужда да видя мама и тате преди голямата среща. Преди ритуала. Преди още нещо в живота ми да се обърка. Личностните кризи настрана, но те ми бяха родители и винаги щяха да бъдат. Ако преди бях живяла като някой или нещо друго, този живот беше избледнял, в сравнение със сегашния.

Влетях в „Честър“, преминах тържествено през баровете, които бяха отчайващо пълни толкова рано през деня, и се отправих към стълбите. Нямах желание да говоря с никой от тайнствените обитатели на клуба.

В основата на стълбите Лор и един мъж с тежки мускули, дълга бяла коса, бледа кожа и горящи очи се раздвижиха заедно и блокираха пътя.

Обмислях какво можеше да има в дълбокото ми гладко езеро, което да използвам (Баронс беше изгълтал кървавочервените руни като трюфели), когато Риодан извика от горе:

– Пуснете я!

Вдигнах глава. Изтънченият собственик на най-голямото свърталище на секс, дрога и екзотични тръпки в града стоеше зад хромирания парапет, големите му длани бяха сключени на перилата, дебелите му китки бяха украсени със сребърни гривни, а чертите му бяха затъмнени от удобна сянка. Изглеждаше като белязан модел на Гучи. Какъвто и живот да са живели тези хора, преди да станат такива, каквито са, той е бил жесток и труден. Като тях.

– Защо? – настоя Лор.

– Защото аз казвам така.

– Още не е време за срещата.

– Тя иска да види родителите си. Ще настоява.

– Е?

– Мисли, че има да доказва нещо. Ще бъде упорита.

– Леле, колко мило! Дори няма нужда да говоря – измърках. Наистина са чувствах така. Роидан вадеше най-лошото в мен. Той ме беше осъдил предварително, също като Роуина.

– Излъчваш емоции днес. Емоционалните хора са непредвидими, а ти си по-непредвидима от повечето по принцип. Освен това – Риодан изглеждаше развеселен, – Джак изгражда имунитет към Гласа на Баронс. Настояваше да те види. Каза, че ще вземе кралицата за заложница, ако не те доведем при него. Не се тревожа за безопасността на кралицата. Рейни я харесва, а Джак харесва всичко, което харесва Рейни. Но съм обезпокоен, че може да спори с нас до смърт.

Усмихнах се леко. Ако някой можеше да спечели, това беше татко. Избутах Лор с рамо. Ръката му се стрелна като решетка около врата ми и ме спря.

– Погледни ме, жено! – изръмжа той.

Обърнах глава и срещнах погледа му ледено.

– Ако той ти каже нещо за нас, ще те убием. Разбираш ли? Една дума и умираш. Така че, ако се чувстваш много нахакана и защитена, защото Баронс обича да те чука, помисли пак! Колкото повече му харесва да го прави, толкова по-вероятно е един от нас да те убие.

Погледнах нагоре към Риодан.

Собственикът на „Честър“ кимна.

– Никой не уби Фиона.

– Тя беше парцал.

Избутах ръката му от врата си.

– Разкарай се от пътя ми!

– Бих предложил да го излекуваш от малкия му проблем, ако искаш да оцелееш – каза Лор.

– О, ще оцелея.

– Колкото по-далеч от него, толкова по-безопасно.

– Искате ли да намеря Книгата, или не?

Отговори Риодан:

– Не ни пука дали Книгата е навън. Или че стените са паднали. Времената се менят, ние продължаваме.

– Тогава защо помагате с ритуала? В’лане каза, че е поискал ти и Лор да се заемете с другите камъни.

– Заради Баронс. Но ако той прошепне една дума за себе си, ти си мъртва.

– Мислех, че той ви е шеф.

– Така е. Той създава правилата, по които живеем. Но все пак ще те отнемем от него.

„Ще те отнемем от него.“ Понякога бях толкова тъпа!

– И той го знае.

– Веднъж вече се наложи да го направим – каза Лор. – Кастео не ни е казал и дума оттогава. Казвам, че е време да го преживее. Минаха хиляда шибани години. Какво струва една жена?

Вдишах бавно и дълбоко, докато пълните усложнения от това, което току-що беше казал, попиваха в мен. Затова Баронс никога не отговаряше на въпросите ми и никога нямаше да отговори. Знаеше какво щяха да ми причинят, ако ми каже – каквото и да са направили с жената на Кастео преди хиляда години.

– Няма нужда да се тревожиш за това. Не ми е казал нищо.

– Все още – каза Лор.

– Но по-важното – казах, гледайки нагоре към Риодан, – аз няма да питам. Нямам нужда да знам – осъзнах, че е истина. Вече не бях обсебена да намеря име и обяснение за Джерико Баронс. Той беше, каквото беше. И нищо не беше в състояние да го промени. Нито пък това, което чувствах.

– Така казва всяка жена в някакъв момент. Запозната ли си с приказката за Синята брада?

Разбира се. Той беше искал от жените си само едно – никога да не поглеждат в забранената стая, където държал телата на всичките си бивши съпруги, които бил убил за това, че са поглеждали в забранената стая.

– Жените на Синята брада не са имали живот – огледах го. Те също така са били контролирани прекалено сурово и безскрупулно. – Колко сте отнели един от друг? Толкова, че мразите да се гледате? Дали веселата банда от братя не се е превърнала във вървяща, говореща, безсмъртна Студена война?

Лицето му се втвърди.

– Събличай се, ако ще се качваш!

Изгледах го.

– Дрехите ми са прилепнали.

– Не подлежи на преговори. Всичките. Нищо, освен кожа.

Лор скръсти ръце, облегна се на стълбите и се засмя.

– Има страхотен задник. Ако имаме късмет, ще носи прашки.

Белокосият мъж се разтърси от смях.

– Никога не сте карали някой да се съблича преди – казах.

– Нови правила – засмя се Риодан.

– Няма...

– Да видиш родителите си, ако не го направиш – отряза ме той.

– Не искам да ги виждам, ако трябва да съм гола. Мама никога няма да се възстанови.

Той показа къса роба.

– Планирал си го! – задник!

– Казах ти. Нови правила. Не можем да сме прекалено внимателни с кралицата тук.

Не мислеше, че ще го направя. Грешеше.

Наежена изритах ботушите си, издърпах ризата през глава, събух дънките, разкопчах сутиена и свалих прашките. После върнах кобура на мястото му, пъхнах копието в него и тръгнах по стълбите гола. Разлюлях малко задник, докато вървях и задържах погледа на Риодан през цялото време.

На върха Риодан на практика ме зави с късата роба. Погледнах назад към Лор и другия пазач. И двамата ме зяпаха. Никой от тях вече не се смееше.

Вторият етаж на „Честър“ миришеше добре. Наклоних глава и подуших. Парфюм и... готвене? Имаше ли кухня тук?

Три жени изскочиха от една стена, говореха и се смееха, носейки покрити чинии, после изчезнаха зад друг съскащ панел. Засегнах се. Те знаеха как да отварят и затварят вратите, а аз не знаех!

Риодан ми тръсна дрехите ми.

– Жените на Келтърови са неконтролируеми. Те готвят. Дърдорят. Смеят се. Идиотки!

Погледнах го. Той вече се отдалечаваше. Опитах се да не се разсмея. Минах в края на коридора и се облякох, докато гледах как изчезва в една от стъклените стаи.

Когато отново тръгнах, Лор се изравни с мен. Не ми харесваше горещия му неподвижен поглед на изключително сексуален мъж, който ме е видял гола и с разлюлян задник и нямаше да го забрави скоро.

– Джак и Рейни са тук долу – той зави наляво в пчелната пита от стъкло и хром, по коридор, който дори не бях осъзнала, че е там. Отразяващите стъкла създаваха илюзията от коридор с огледала. Вторият етаж на „Честър“ беше дори още по-голям, отколкото мислех.

– Преместили сте ги.

– Трябваше ни място, което да можем да пазим по-добре, след като настанихме кралицата вътре.

Отпред Дръстан и Дагиъс стояха в коридора и говореха с... Зяпнах. Фае? Не усещах Фае в него. Какво беше той? Дълга черна коса, златна кожа, тонове чар. Фае, но не Фае.

Когато приближихме, чух Дагиъс да казва нетърпеливо:

– Искаме само да потвърдиш, че тя наистина е Авийл. Ти беше неин любимец пет хиляди години, Адам. Познаваш я по-добре от всеки от нас. Тя е изтощена и слаба, и въпреки че сме съвсем сигурни, че е тя, ще почиваме по-спокойно, ако го чуем от някой, който някога е бил нейна дясна ръка.

– Аз съм смъртен, Габ е бременна и няма да умра в скапана Фае война. Това не е моята битка. Това вече не е моят живот.

– Искаме само да потвърдиш, че е тя. Ще накараме В’лане да те пресее от тук...

– Ако кажете на задника, че съм тук, няма да получите нищо от мен! Никой не трябва да знае, че съм в Ирландия. Нито едно Фае. Ясно?

– Вярваш, че все още ще те гонят?

– Те имат дълга памет, кралицата е слаба, а аз никога не съм им бил любимец. Някои от тях не пият толкова често от Котела, колкото би ми харесало. Един поглед. Ще потвърдя, но после се махам. Не идвайте повече да ме търсите!

Дагиъс каза студено:

– Ти имаше възможност да убиеш Даррок. Вместо това го направи смъртен.

Тъмните очи на Адам проблеснаха.

– Знаех, че някой от вас, копелета, ще се опита да обвини мен за станалото. Оставих го да живее. Хората са оставили Хитлер да живее. Не аз съм отговорен за унищожаването на една трета от световната популация.

– Трябва да си доволен, че никоя от жертвите не беше Келтър, иначе щяхме да те търсим лично.

– Не ме заплашвай, планинецо! Не съм наречен шийн ширийч дуу[18] за нищо и не съм заживял тук, без да взема предпазни мерки. Все още имам няколко аса в ръкава. Имам да пазя мой собствен клан.

Гледах го втренчено, докато подминавахме. Внезапно главата му се извърна и той се вгледа право в мен с присвити очи. Погледът му ме следваше, докато минавах.

– Коя е тя? – чух го да пита.

– Една от избраниците на кралицата, както изглежда. Може да проследи Книгата.

– Обзалагам се, че може – измърмори Адам.

Погледнах остро над рамо и започнах да се обръщам. Исках да знам защо го каза.

Ръката на Лор стисна моята.

– Продължавай да вървиш! Часовете за посещение в „Честър“... ами, за теб няма такива.

Той спря в далечния край на коридора пред гладка стена от стъкло, която беше силно изрисувана със замъглени руни, и притисна длан до панела. Когато вратата се плъзна встрани, погледнах надолу и видях, че подът е покрит с още руни.

– Ако се умориш от Баронс – студените му очи бяха заковани на лицето ми. – Ако допуснем, че оцелееш...

Хвърлих му поглед, пълен с подигравателно учудване.

– Чудесата нямат край! Представата на Лор за предложение. Някой да ме хване, докато припадам!

– Свалката отнема енергия, която би било по-добре да бъде изразходвана в чукане. Предпочитам тояга по главата – той се обърна и тръгна отново.

Извъртях очи и изправяйки рамене, прекрачих руните.

Или по-скоро се опитах да прекрача руните.

Те ме отхвърлиха бурно и всяка аларма в сградата се включи.

– Не нося Книгата! Видя ме гола. Махни се от мен!

Ръката на Лор беше върху гърлото ми, смачквайки трахеята ми. Още малко натиск и щях да припадна от липса на кислород.

– Какво стана? – настоя Риодан, връхлитайки.

– Тя включи защитите.

– Чудя се защо, Мак?

– Разкарай задника от мен! – казах.

– Пусни я! – Баронс се беше присъединил към Риодан в коридора. – Веднага!

Риодан погледна към Баронс и нещо премина между тях. Осъзнах, че са очаквали това. Бяха знаели, че в някакъв момент ще настоявам да видя родителите си. Единствената причина Риодан да ме пусне горе беше, за да ме подложи на този тест. Но какво доказваше той?

– Това не променя нищо – каза Баронс накрая.

– Не – съгласи се Риодан.

– Какво? – настоях.

– Защитите те разпознават като Фае – каза Баронс.

– Невъзможно! Всички знаем, че не съм. Сигурно улавят, че съм яла Фае.

– Яла си Фае? – Адам изглеждаше отвратен.

– Познаваш ли я? Изгледа я странно, когато минаваше – каза Лор.

– Само че е докосната от Фае – отговори Адам. Някъде в кръвната линия. Кралски дом. Не знам кой. Не е моят.

Всички зяпаха мен.

– Вие ли точно го казвате? Никой от вас не е човек. Е, може би Киън и Дръстан, но го има и онова „избрани от кралицата, обучени като друиди“. Затова не зяпайте мен, все едно аз съм изродът в цирка! Може би всеки шийте зрящ би ги включил. Предполага се, че ръката на СК е участвала в създаването ни. Никога не съм включвала алармите в манастира, които са създадени да държат Фае навън.

Или бях? Всеки път, щом се появях там, ме откриваха изненадващо бързо. А после и русата жена, която преграждаше коридора с нейното непреклонно: „Нямаш достъп тук. Ти не си една от нас“. Каква не бях? Шийте зряща? Член на Убежището? Човек?

– Искам да видя родителите си – казах ледено.

Баронс и Риодан отново размениха погледи, после Риодан сви рамене.

– Пуснете я! Преместете ги в съседната стая!

– Мак! – възкликна Джак, нахвърляйки ми се в мига, в който прекрачих прага. – О, Боже! Липсваше ни, бебче!

Изчезнах в мечешка прегръдка, която миришеше на мента и лосион за бръснене. Казват, че мирисът създава най-силните асоциации. Миризмата на прегръдката на баща ми откъсна месеците като страници от календара, хвърлени в кошчето.

Аз не бях Фае. Не бях и Ънсийли кралят. Нямаше да обрека света на гибел. Бях в безопасност, защитена, обичана. Бях малкото му момиченце. Винаги щях да бъда.

– Тате! – притиснах нос в ризата му. – И мамо! – задавих се, докато заравях лице в рамото ù. Тримата се бяхме прегърнали така, сякаш не съществуваше утре.

Отдръпнах се и ги погледнах. Джак Лейн беше висок, красив и спокоен, както винаги. Рейни се усмихваше лъчезарно.

– Изглеждате фантастично! И мамо, виж се! – нямаше и следа от скръб или страх по нежно набразденото ù лице. Очите ù бяха ясни, фините черти сияеха.

– Нали изглежда страхотно? – попита Джак, стискайки ръката ù. – Майка ти е променена жена.

– Какво стана?

Рейни се засмя.

– Сигурно това, че живея в стъклена стая с кралицата на феите. После музиката, която се чува през пода по всяко време. И да не забравяме всички тези голи хора, които се отбиват.

Татко изръмжа.

Усмихнах се. Бях се чудила как се справят родителите ми с това. Мама минаваше скоростен курс по чудатости.

– Добре дошла в Дъблин! – ù казах.

– Не че сме видели много от него – тя хвърли многозначителен поглед към стъклото, сякаш знаеше точно къде стои Риодан. – Сега е по-добре – тя погледна отново към мен. – Не ме разбирай грешно! Беше ми трудно, когато дойдохме тук. Баща ти беше доста зает. Но една сутрин се събудих и сякаш всичките ми страхове се бяха стопили, докато съм спала, и повече не се върнаха.

– Дали е станало така, защото е имало толкова много странни неща, че за страха вече не е имало място? – попитах.

– Точно! Никое от правилата, според които съм живяла толкова дълго, не беше приложимо. Нещата бяха толкова извън разбиранията ми, че или трябваше да откача, или да променя разбиранията си. Вълнувам се, че съм жива по начин, по който не съм се чувствала, откакто бяхте малки, отпреди да започна да се тревожа за теб и за сестра ти през цялото време. Сега единственото, за което се тревожа, е кога ще мога да те видя отново и ето те! Изглеждаш невероятно, Мак! Харесвам косата ти. По-къса ти стои чудесно. Но си отслабнала, скъпа. Прекалено. Храниш ли се? Не мисля, че се храниш. Не може да се храниш достатъчно и да си толкова слаба. Какво закусва? – настоя тя.

Погледнах татко и поклатих глава.

– Тя още ли прави грис със сирене и свински котлети за закуска? Допускат ли я до кухнята тук?

– Лор я промъква понякога.

– Лор?

– Харесва царевичните ù питки.

Примигнах. Лор промъкваше мама в кухнята, за да прави царевични питки?

– Твоят Баронс предпочита ябълков пай – каза Рейни грейнала.

– Той не е моят Баронс и няма начин този мъж да яде ябълков пай – Баронс и ябълков пай бяха толкова несъвместим, колкото... ами, вампири и кутрета. Беше трудно да ги задържа в една мисъл.

– Но не и сладолед. Той мрази сладолед.

Майка ми знаеше повече за хранителните навици на Баронс от мен. Освен ако не броим животинските останки, които оставаха след него, когато беше звяр. Знаех, че не обича лапи и единствените кости, които дъвчеше, бяха пълните с костен мозък. Сърцата винаги изчезваха, дори да не изяждаше нищо друго.

– Чувам, че планират да опитат ритуала скоро – каза Джак.

– Всичко ли ви казват? – попитах вбесена. Доверяваха се на родителите ми, но не и на мен? Това беше просто грешно.

– Мъжете Келтър говорят – каза Рейни. – Жените им ни посещават.

– И може би любопитстваме малко – намигна татко. Чудех се колко време ще е нужно на Келтъровите жени да осъзнаят, че цялото това ласкаещо внимание, което Джак Лейн можеше да обръща и което те караше да се чувстваш най-интересната и най-специалната личност на света, беше прикритие за разпитите му. Че методично ги обръщаше наопаки, търсейки приемливи (и неприемливи) доказателства. Беше измъкнал много повече признания с чар и подкупващо любопитство от всеки адвокат в Ашфорд и съседните девет окръга.

– Като говорим за това – казах, – трябва да направя едно признание.

– Дошла си да ни видиш през януари, но не си останала – каза Рейни. – Знаем. Оставила си ни снимка на Алина. Изненадахме се, че си я сложила в пощенската кутия. Можеше никога да не погледнем там. Открихме я само защото баща ти проследи гнездо на оси, което се беше настанило в гюма, в който е поставен стълба с пощенската кутия.

Най-простите неща ми се изплъзват.

– Уф! Няма пощенски услуги.

– Продължиха известно време след падането на стените, но твърде много пощенски работници бяха убити в тези измествания на измерения или бяха нападнати от Ънсийли и вече никой не желае да обикаля – каза Джак.

– Намерихме я в деня, в който онзи мъж дойде и ни отвлече – каза Рейни.

– Не я оставих тогава – погледнах татко. – Бях там в нощта, когато ти и мама седяхте на верандата и говорехте. За мен.

Джак се взря в очите ми – лявото, после дясното, бързо.

– Мисля, че помня онази нощ.

– Ти и мама говорехте как има неща, които никога не сте ми казали – това беше мило и безвредно. Знаех, че Баронс и Риодан са отвън и слушат всяка наша дума. Исках да знам за пророчеството, но не чак толкова, че да попитам направо. След като задействах защитите, бях притеснена, че ако споменем нещо за това как обричам света на гибел, щях да бъда изключена от ритуала. А трябваше да бъда там. Нямаше да позволя да ме изключат от голямото шоу. Трябваше да изиграя моята част. Добра, благотворна част. Трябваше само да летя с Ловец и да посоча къде се намира злата Книга.

– Да – каза Джак, наблюдавайки ме. – Така беше. Винаги мислиш за неща, които ти се иска да си казал, когато се боиш, че може никога да нямаш друга възможност. Не бяхме сигурни, че ще те видим отново.

– Е, ето ме! – казах весело.

– И много ни липсваше, бебче – каза Джак.

Знаех, че е разбрал посланието.

После очите на всички се насълзиха, прегръщахме се още и говорихме за дреболии. Разказаха ми за Ашфорд, кой е жив и кой е умрял. Казаха ми, че Сенките са се опитали да превземат града (разбрали единствено от обвивките), после се появили Момчета-носорози, но „онзи красив приказен принц, (той е напълно оглупял по теб – а ти си могла да избереш и нещо далеч по-лошо от принц, скъпа, и го знаеш – и би могъл да те закриля и да ти осигури стил и безопасност“) според майка ми беше пристигнал и беше спасил родния ми град съвсем сам.

Окуражих я да продължи да говори невъзмутимо за В’лане, надявайки се, че това ще прогони Баронс и Риодан. Или поне ще ги побърка.

Времето мина твърде бързо. Преди да се усетя беше минал почти половин час и някой тропаше по стъклото, лаейки, че е дванайсет без четвърт и времето ми било свършило.

Прегърнах и двамата на излизане и отново се просълзих.

– Ще се върна да ви видя колкото мога по-скоро. Обичам те, мамо!

– И аз те обичам, скъпа. Ела скоро! – притиснах се в нея за малко, после се обърнах към татко, който ме обгърна в мечешка прегръдка.

– И аз те обичам, Мак – до ухото ми прошепна: – Лудата жена е Огъста О’Клер от Девъншир. Има внучка на име Тели, която е помогнала на майка ти да измъкне двете ви от страната. Ти си слънце и светлина, бебче. Няма нищо сбъркано в теб и никога не го забравяй! – той се отдръпна от мен и ми се усмихна. Любов и гордост блестяха в очите му.

Тели. Беше същото име, което Баронс беше споменал в телефонния разговор с Риодан сутринта, след като бях открила, че е жив. Той искаше да знае дали Риодан вече е открил Тели и го инструктира да прати повече хора да я търсят.

– Захващай се да спасяваш света, бебче!

Кимнах, а долната ми устна трепереше. Можех да побеждавам чудовища. Можех да правя секс с мъже, които се превръщаха в зверове. Можех да убивам хладнокръвно.

А татко все още можеше да ме разплаче с вярата си в мен.

– Няма да я допусна при нас – казваше Роуина петнайсет минути по-късно. – Няма причина за това. Ще имаме радиостанции. Тя трябва само да прелети отгоре, да забележи Книгата и да ни укаже позициите за камъните, после да отлети на демоничния си жребец – тя ми хвърли поглед, пълен с отрова, който казваше, че никой жив шийте зрящ не би яздил Ловец и това беше цялото доказателство за моята измяна, което ù трябваше. – Келтърови ще пеят и ще я донесат в манастира, където ще научат момичетата ми как да я погребат отново. Няма причина за нейното присъствие.

Изсумтях. Въздухът беше толкова наситен с напрежение, а главата ми се замайваше от липса на кислород. Никога не бях стояла в стая, пълна с толкова много недоверие и агресия. Риодан беше накарал всички да се съблекат в горната част на стълбището и беше претърсил дрехите им, преди да им ги върне, и това само беше подсилило лошото им настроение. Знаех защо го е направил. Не ставаше дума за нови правила. По този начин той изваждаше всички от равновесие и им показваше още в началото, че те не могат да контролират нищо, дори и себе си. Всеки човек би се почувствал крайно уязвим, ако трябва да стои гол пред облечени пазачи.

Огледах стаята. На източната стена на стъклената стая петимата силно татуирани Келтърови се извисяваха в тесни панталони и ризи.

На южната Роуина, Кат, Джо и три други шийте зрящи, всички облечени в бозави прилепнали костюми с панталони, стояха мирно. Без Дани. Изненадах се, че Роуина не я беше довела, но предположих, че според нея рискът е надминавал ползите, а най-рискованият ù недостатък беше, че ме харесва.

На северната стена В’лане, Кадифе, Дрий’лия, която отново имаше уста, но която мъдро държеше затворена, и три други Сийли от същата каста позираха надменно, облечени в прозрачни къси рокли, безупречните им лица бяха съчетани с безупречни гениталии.

Баронс, Лор, Риодан и аз заемахме западната стена, най-близката до вратата.

Роуина гледаше свирепо петимата шотландци, подредени рамо до рамо като защитници на „Ястребите“.

– Вие знаете как да я запечатате, нали? – настоя тя.

Излъчвайки различна степен на враждебност, те също я загледаха свирепо.

Келтърови не бяха от мъжете, на които една жена може да нарежда, особено пък старица като Роуина, която не си беше направила труда да упражни и грам дипломация или чар, след като беше отведена с превръзка на очите в една от стъклените стаи на последния етаж в „Честър“.

„Перверзия и упадък – беше отсякла тя в мига, в който ù махнаха превръзката. – Вие поощрявате това... това... общуване? Плътта на хора и Фае се смесва на това място. О, вие ще донесете проклятие на човешката раса! – беше изсъскала тя към Риодан.

„Майната ù на човешката раса. Не сте мой проблем.“

Едва не се разсмях на изражението ù, но сега не се смеех. Тя се опитваше да ме изключи от ритуала. Държеше се, сякаш аз бях парий, който не трябваше да бъде допускан в стаята, където се провеждаше срещата.

– О, разбира се, че знаем – говорителят беше Дръстан, този от Келтърови, който щеше да вземе Шинсар Дъб и да я отнесе до манастира. Според брат му той е горял на нещо като погребална клада и имаше неподкупно сърце. Не повярвах и за миг. Никой нямаше неподкупно сърце. Всички ние имаме слабости. Но трябваше да призная, че мъжът, който гледаше през тези сребристи очи, излъчваше нещо като... ведрина в странен контраст с вида му. Той изглеждаше като човек, който щеше да се чувства много по-удобно векове назад, тъпчейки из планините с тояга в едната ръка и с меч в другата. Всички изглеждаха така, с изключение на Кристофър, който силно приличаше на Дръстан, но без атавистичния ген. Но Дръстан имаш присъствие. Боравеше умело с думите и гласът му беше дълбок, пълен със заповеди, но все пак нежен. Говореше по-тихо от всеки друг Келтър, но беше този, когото се опитвах най-добра да чуя, когато говореха наведнъж, което беше през цялото време.

Погледнах към Крисчън и му се усмихнах леко, но изражението му не се размрази никак.

Едва предишната вечер В’лане и Келтърови бяха успели да свържат отново долмена на ЛаРу 1247 с Ънсийли затвора, а после бяха профучали през крепостта на краля, за да го върнат. Беше навън едва от шестнайсет часа и не изглеждаше много по-добре, отколкото в Сребрата. Вече не беше етюд в мраморно, кобалтово и черно, а беше... е, нямаше никаква логика, но даваше краткотрайно впечатление за тези цветове. Ако погледнех право към косата му, можех да забележа нишки мед и дори намек или два за слънчево злато в тъмната опашка, но ако я мернех с ъгълчето на окото, тя изглеждаше абаносова и по-дълга, отколкото беше. Устните му бяха розови и напълно годни за целувки, освен ако не обърнех глава рязко. Тогава за миг можех да се закълна, че са посинели от студ и леко заскрежени. Кожата му беше златна, гладка и можеше да бъде докосвана, но ако погледнех внезапно към него, тя блестеше като осветен отзад лед.

Очите му също бяха променени. Като изключителен детектор на лъжата, той, изглежда, гледаше право през всичко около себе си, сякаш виждаше света напълно различно от останалите.

Баща му, Кристофър, го изучаваше, когато мислеше, че Крисчън не го забелязва. Някой трябваше да му каже, че никога не е имало време, в което синът му да изпуска нещо от вниманието си. Крисчън можеше да изглежда като разсеян за няколко мига, но ако човек се загледа право в очите му, щеше да види, че е дори още по-силно съсредоточен върху заобикалящите го предмети. Толкова съсредоточен, че беше застанал неподвижно и привидно отсъстващ, сякаш отваряше вътрешно ухо, което настояваше за пълна концентрация.

– Лъжа – каза той сега.

Дръстан се намръщи на Кристофър.

– Казах ти да се погрижиш да си държи скапаната уста.

– Той вече не си държи устата за никого – каза Крисчън решително.

– Какво имаш предвид под лъжа? – настоя Роуина.

– Те не знаят със сигурност дали пеенето им ще подейства. Старите текстове, складирани в кулата на Силван, са се повредили и не са им оставили друг избор, освен да импровизират.

– И сме скапано добри в това. Измъкнахме те, нали? – изръмжа Киън.

– Негова е вината, че се озовах там, по принцип – Крисчън врътна глава към Баронс. – Дори не знам защо той е тук.

– Той е тук – каза Баронс студено, – защото има три от камъните, необходими за залавянето на Книгата.

– Предай ги и се разкарай!

– Не съм виновен аз, че се превръщаш във фея.

В’лане го поправи сковано:

– Фае. Не фея.

– Ти знаеше, че татуировките ми не са достатъчна защита.

– Не съм ти бавачка...

Кристофър изсъска:

– Трябваше да го провериш.

– За Бога! – сопна се Роуина. – Заобиколена съм от варвари и глупаци!

– ...и не беше моя работа да те татуирам. Опаковай си сам шибания парашут! Дори не беше моя работа да се опитвам да запазя...

Дръстан каза тихо:

– Ние трябваше да го проверим...

Дагиъс изръмжа:

– Не ми се дръж, сякаш е било скапана услуга, която си направил...

– Ти не се опита да ме измъкнеш от Сребрата. Каза ли изобщо на някого, че съм там?

– ...но часовете растяха – каза Дръстан, – а времето вече не може да бъде върнато.

– ...за човешката раса, при положение че си част от нея! – довърши Дагиъс.

– ...стените. И беше скапана услуга, въпреки че не може да се познае по скапаните благодарности, които получих. И не ме причислявай в същия генетичен фонд като себе си, планинецо!

– О, я млъквайте всички! – казах вбесена. – Можете да се карате после. Точно сега имаме работа – на Келтърови казах: – Колко сигурни сте в частите, които сте импровизирали?

Никой не проговори за миг, сякаш довършваха битката в мълчание с кръвожадни погледи и безсловесни заплахи.

– Колкото можем да бъдем – каза накрая Дагиъс. – Това не е нещо ново за нас. Ние сме били друиди на кралицата отпреди Спогодбата да бъде договорена. Седели сме с тях в Старите дни, когато великата зала на Тара още не е била построена и сме научили техните начини. Освен това имаме няколко други... части от древно знание на наше разположение.

– А всички знаем колко добре се разви за вас това предишния път – каза Баронс кадифено.

– Може би ти не си помагал, а си пречил, древни – изтътна Дагиъс. – Знаем, че имаш свой собствен план. Какъв е той?

– Престанете всички! – отсече Роуина.

Напрежението се увеличи.

– Баронс и хората му ще поставят три от камъните – опитах се да ги върна на темата.

– Той ще ги даде на моите шийте зрящи – каза Роуина упорито. – Ние ще поставим камъните.

Баронс я изгледа невярващо с леко повдигане на вежда.

– В чия шибана реалност мислиш, че ще стане това?

– Нямаш работа тук.

– Стара жено, не те харесвам – каза Баронс студено. – Бъди внимателна около мен. Бъди много, много внимателна.

Роуина затвори уста, намести очилата на носа си и сви устни.

Погледнах към В’лане.

– Донесе ли четвъртия камък?

Той погледна към Баронс:

– Той донесе ли неговите три?

Баронс оголи зъби към В’лане.

В’лане изсъска.

Келтърови изръмжаха.

И продължихме в този стил.

Четирийсет и пет минути по-късно, когато всички излизахме от стаята, две от стените бяха разбити, а подът беше напукан.

Но бяхме изчистили нюансите на нашия план.

Аз щях да летя с Ловец над града и да открия Шинсар Дъб, съобщавайки по радиото местонахождението ù.

Баронс, Лор, Риодан и В’лане щяха да приближат с четирите камъка, докато Келтърови щяха да започнат обвързващото заклинание, с което да запечатат кориците ù, за да бъде преместена.

Дръстан щеше да я вземе.

Баронс, Роуина, Дръстан, В’лане и аз щяхме да отидем с Хамъра на Баронс до манастира (защото никой не се доверяваше на В’лане или на друго Фае да го прсее с Книгата там и да чака всички останали да дойдат).

Роуина щеше да свали защитите, за да можем всички, които бяхме в стаята днес, да влезем в подземната гробница, създадена преди еони с цел да задържа Шинсар Дъб.

Дагиъс щеше да завърши обвързващото заклинание, което да запечата страниците затворени и (според тяхното знание) да завърти ключовете в ключалките, което щеше да я накара да замълчи завинаги във вакуум от вечно съзнание, сама завинаги. „Адска съдба, със сигурност“ – беше казал той мрачно.

И това явно беше нещо, което знаеше.

„Няма причина тя да бъде там“ – беше продължила да протестира Роуина, хвърляйки ми пронизителен поглед, дори когато завързваха очите ù и тези на шийте зрящите. Риодан не беше искал да видят клуба му или да разберат как се влиза в него.

„Няма причина и ти да бъдеш там, стара жено – беше казал Баронс. – След като свалиш защитите, не ни трябваш.“

„Ти също не си необходим.“

„Мислиш ли, че само Дагиъс трябва да влезе вътре с Дръстан и Книгата? – бях казала саркастично.

Беше кипяла по целия път навън.

Когато пристъпих в мрачния следобед, потреперих. Всички следи от пролетта бяха изчезнали. Денят беше мрачен отново и валеше силно. Утре вечер щяхме да се срещнем на О’Конъл и Бийкън.

И с малко късмет до следващия ден светът щеше да е много по-безопасно място.

Междувременно имах отчаяна нужда да си почина от всички мъже в живота си. Нуждаех се от момичешка вечер и от утехата на нормалността.

Обърнах се към В’лане и докоснах ръката му.

– Можеш ли да намериш Дани и да я помолиш да дойде в книжарницата довечера в осем?

– Твоето желание е заповед за мен, МакКайла – усмихна се той. – Ще прекараме ли утрешния ден на плажа заедно?

Баронс се раздвижи зад мен.

– Тя е заета утре.

– Заета ли си утре, МакКайла?

– Ще работи по древни текстове с мен.

В’лане му хвърли състрадателен поглед.

– Ах! Древни текстове. Забележителен ден в книжарницата.

– Превеждаме Кама Сутра – каза Баронс – с интерактивни помагала.

Едва не се задавих.

– Никога не си наоколо през деня.

– И защо? – В’лане беше картина на невинността.

– Ще бъда утре – каза Баронс.

– Цял ден? – попитах.

– През целия ден.

– Тя ще бъде гола на плажа с мен.

– Тя никога не е била гола в леглото с теб. Когато свършва, тя реве.

– Познавам звуците, които издава, когато свършва. Давал съм ù множество оргазми само като съм я целувал.

– Аз съм ù давал множество оргазми като съм я чукал. С месеци, фейо.

– Все още ли я чукаш? – измърка В’лане. – Защото в момента не мирише на теб. Ако е така, не я маркираш достатъчно. Тя започва да мирише като мен. Като Фае.

– Невероятно! – чух Крисчън да мърмори зад мен.

– Тя и двамата ли насърчава? – чух Дръстан да пита.

– И те го позволяват? – Дагиъс изглеждаше смаян.

Погледнах от В’лане към Баронс.

– Това няма нищо общо с мен.

– Грешиш – Баронс бръкна в джоба си и извади мобилен телефон. – Знаеш как да ме намериш, ако ме искаш – и си тръгна.

– Още удобни съкращения?

Нямаше го.

– И знаеш как да намериш мен също, принцесо – В’лане ме обърна към себе си и покри устата ми със своята.

– Мак, какво мислиш, че правиш, по дяволите? – настоя Крисчън.

Олюлях се леко, когато В’лане ме пусна. Името му отново беше намотано на езика ми.

– Знаете ли какво? – казах ядосано. – Предлагам да не се бъркате в моите работи. Не отговарям пред никой от вас!

Определено имаше твърде много тестостерон в живота ми.

Това, от което се нуждаех, беше една момичешка вечер.

ТРЕТА ЧАСТ

Между желанието

и спазмите,

между могъществото

и съществуването,

между същността

и упадъка,

пада Сянката.

– Т. С. Елиът

Que sera, sera!

Каквото ще бъде, ще бъде.

Бъдещето не е наше, за да го видим.

– Дорис Дей

(Ливингстън и Евънс)

АЗ НЕ СЪМ ЗЛО.

Тогава защо унищожаваш.

ПОЯСНИ!

Правиш отвратителни неща.

ТЪЛКУВАЙ!

Ти убиваш.

ТЕЗИ, КОИТО СА УБИТИ, СТАВАТ ДРУГО НЕЩО.

Да, мъртви. Унищожени.

ФОРМУЛИРАЙ УНИЩОЖАВАМ!

Да разрушаваш, да повреждаш, да съсипваш, да убиваш.

ФОРМУЛИРАЙ СЪЗДАВАМ!

Да издигнеш, да направиш нещо от нищо, да вземеш суров материал и да изобретиш нещо ново.

НЯМА ТАКОВА НЕЩО КАТО НИЩО. ВСИЧКО Е НЕЩО. ОТКЪДЕ ИДВА ТВОЯТ „СУРОВ МАТЕРИАЛ“? НЕ Е ЛИ БИЛ НЕЩО, ПРЕДИ ДА ГО НАКАРАШ ДА СТАНЕ НЕЩО ДРУГО?

Глината е просто буца глина, преди майсторът да я оформи като красива ваза.

БУЦА. КРАСИВА. МНЕНИЕ. ЛИЧНО. ГЛИНАТА Е БИЛА НЕЩО. МОЖЕ БИ ТИ СИ БИЛА ТОЛКОВА НЕВПЕЧАТЛЕНА ОТ НЕЯ, КОЛКОТО СЪМ АЗ ОТ ХОРАТА, НО НЕ МОЖЕШ ДА ОТРЕЧЕШ, ЧЕ Е БИЛА СЕБЕ СИ. ТИ СИ Я СМАЗАЛА, РАЗТЕГНАЛА, ИЗДЪРПАЛА, СТОПИЛА, БОЯДИСАЛА И ПРИНУДИЛА ДА СТАНЕ НЕЩО ДРУГО. ТИ СИ НАЛОЖИЛА ВОЛЯТА СИ ВЪРХУ НЕЯ. И НАРИЧАШ ТОВА СЪТВОРЯВАНЕ?

АЗ ВЗЕМАМ ЕДНО СЪЩЕСТВО И КАРАМ МОЛЕКУЛИТЕ МУ ДА ПОЧИВАТ. КАК ТОВА ДА НЕ Е СЪТВОРЯВАНЕ? БИЛО Е ЕДНО НЕЩО, А СЕГА Е ДРУГО. НЯКОГА Е ЯЛО, СЕГА ГО ЯДАТ. НЕ СЪЗДАВАМ ЛИ ПРЕПИТАНИЕ ЗА НЕЩО ДРУГО С НОВОТО МУ СЪСТОЯНИЕ? И МОЖЕ ЛИ ДА ИМА АКТ НА СЪТВОРЕНИЕ, КОЙТО ДА НЕ УНИЩОЖАВА? СЕЛА ПАДАТ. ИЗДИГАТ СЕ ГРАДОВЕ. ХОРА УМИРАТ. ЖИВОТ НИКНЕ ОТ ПОЧВАТА, КЪДЕТО ТЕ ЛЕЖАТ. НЕ Е ЛИ АКТЪТ НА УНИЩОЖЕНИЕ, СТИГА ДА МИНЕ ДОСТАТЪЧНО ВРЕМЕ, АКТ НА СЪТВОРЕНИЕ?

– Разговори с Шинсар Дъб

Тридесет и шест

− Честит Рожден ден! – извиках, докато отварях предната врата на КДБ. Когато Дани влезе вътре, закачих заострена шапка за купони на главата ù, пуснах ластика така, че да изшляпа под брадичката ù и ù подадох свирка.

– Сигурно се шегуваш, Мак. Той беше преди месеци – тя изглеждаше смутена, но видях искрата в очите ù. – В’лане каза, че ме викаш. Това е супер, пич! Фае принц идва да търси Мега! К’во става? Не съм те виждала отдавна.

Заведох я до Центъра на купона в задната част на книжарницата, където гореше огън, свиреше музика и бях натрупала пакети на масата.

Очите ù се разшириха.

– Всичко това за мен ли е? Никога не съм имала купон.

– Имаме чипс, пица, торта, бисквити, бонбони и сладките са с тройна шоколадова лакта, с шоколадов крем или с шоколадови парченца. Ще хрупаме чипс, ще отваряме подаръци, ще се тъпчем и ще гледаме филми.

– Както сте правили ти и Алина?

– Точно така – обвих с ръка раменете ù. – Но едно по едно! Седни долу и стой тук!

Забързах обратно към предната част на магазина, извадих тортата от хладилника, забодох четиринайсет свещи и ги запалих.

Гордеех се с тортата си. Бях се постарала да направя глазурата ù с извивки и шарки, после я бях украсила с горчивосладки шоколадови пръчици.

– Ще трябва да си пожелаеш нещо и да духнеш свещите.

Поставих тортата на масичката за кафе пред нея.

Дани я зяпаше с колебливо изражение и за миг можех само да си мисля: „Моля те, не я забивай в тавана!“. Беше ми отнело цял следобед и три опита да изпека такава, която да става.

Тя ме погледна, стисна очи и намръщи лице със свирепа решителност.

– Не се наранявай, скъпа! Това е просто желание – подразних я.

Но тя си намисли желанието по начина, по който правеше всичко останало – на сто и петдесет процента. Стоя толкова дълго, че започнах да се чудя дали няма нещо като адвокат в нея, който добавяше клаузи и допълнения.

После очите ù се отвориха рязко и тя ми хвърли наперената си усмивка. Едва не издуха глазурата от тортата.

– Значи ще се сбъдне, нали? Защото духнах всичките?

– Никога ли не си имала торта за рождения ден, Дани?

Тя разклати глава.

– От този ден нататък ще има поне една торта за рожден ден за Дани Мега О’Мали всяка година – възвестих тържествено.

Тя засия, наряза тортата и сложи две огромни парчета в чинии. Добавих бисквити и шепа бонбони.

– Пич – каза тя щастливо, облизвайки ножа, – какво ще гледаме първо?

Откакто бях дошла в Дъблин, не беше имало много моменти в живота ми, в които бих могла да седна, да се отпусна и да забравя.

Тази вечер беше един от тях. Беше блаженство. За една открадната вечер отново бях Мак. Имах добра храна, наслаждавах се на добра компания и се преструвах, че нямам никакви грижи. Едно нещо бях научила. Колкото по-тежък става животът ти, толкова по-нежен трябва да си със себе си, когато най-после получиш малко почивка, или няма да бъдеш силен, когато трябва да си.

Гледахме черна комедия и си скъсахме петуниите от смях, докато лакирах късите ù нокти в черно.

– Какво е това? – попитах, когато забелязах гривната ù.

Бузите ù порозовяха.

– Нищо не е. Дансър ми я даде.

– Кой е Дансър? Имаш гадже?

Тя сбърчи нос.

– Не е това.

– А какво е?

– Дансър е супер, но той не е... той има... просто приятел.

Да бе! Мега се беше изчервила. Дансър беше повече от приятел.

– Как се запозна с него?

Тя се размърда неудобно.

– Филма ли ще гледаме, или ще сме момиченца?

Взех дистанционното и натиснах паузата.

– Сестри, не момиченца. Изплюй камъчето, Дани! Кой е Дансър?

– Ти никога не ми разказваш нищо за твоя сексуален живот – каза тя сърдито. – Обзалагам се, че с Алина сте говорили за секс през цялото време.

Изправих се разтревожена.

– Ти имаш ли сексуален живот?

– Не, човече. Не съм готова още. Само казвам. Ако искаш да говорим като сестри, трябва да направиш нещо повече, отколкото да ми прочетеш закона.

Отново задишах. Тя беше принудена да порасне прекалено бързо. Исках част от живота ù да се разкрива бавно и перфектно, с рози и романтика. Не исках първото ù преживяване да е в Камаро, чието табло се забива в кръста ù, а някакъв тип, когото едва познава, да пъшка върху нея, въпреки че със сигурност би помнила нещо подобно вечно.

– Помниш ли когато казах, че сме закъснели с един разговор?

– А, ето я и лекцията – измърмори тя. – Пич, слушай! Те не ни казаха всички важни неща за пророчеството. Пропуснали са много – изстреля тя внезапно и по този начин ме извади от релси напълно, както знаеше, че ще стане.

– И ти ми казваш това едва сега?

Тя издаде долната си устна.

– Щях да стигна до това. Ти си тази, която искаше да говорим за глупави неща, докато аз се опитвах да съм професионалистка. Всъщност и аз го научих съвсем скоро. Не се въртя много около манастира. Изнесох се много отдавна.

Бях предположила, че се е върнала! Някой ден щях да се науча да спра да правя предположения.

– Къде си се настанила? При Джейни в Дъблинския замък?

Тя скръсти ръце пред гърдите, перчейки се.

– Отскачам да убивам Фае шебаняците, които ни ловуват, но си имам моя квартира. Наричам я Каза Мега.

Дани живееше сама? И имаше гадже?

– Ти току-що стана на четиринайсет! – бях ужасена. Частта с гаджето беше приемлива (е, може би, в зависимост какъв е той, на колко години е и дали е достатъчно добър за нея), но да живее сама... Това трябваше да се промени бързо.

– Знам. Закъснели сме с един разговор – тя ми пусна онази нахакана усмивка. – Имам няколко места за различни настроения. Разполагам с всичко. Имам даже пистов мотор! – тя размаха ръце. – При това без пари. Създадена съм за този свят.

Кой щеше да се грижи за нея, ако настине? Кой щеше да говори с нея за контрол върху раждаемостта и болести, предавани по полов път? Кой щеше да бинтова порязванията и ожулванията ù и да се грижи да се храни правилно?

– За пророчеството, Мак. Има цяла друга част, за която не ни казаха.

Загърбих родителските тревоги за момента.

– Къде научи това?

– Джо ми каза.

– Мислех, че Джо е лоялна към Роуина.

– Мисля, че в Джо има нещо. Тя е част от Убежището на Роуина, но не мисля, че изобщо я харесва. Каза, че Ро не им позволила да ти кажат цялата истина и са я скрили от мен, защото не вярват и на мен. Мислят, че ти казвам всичко.

– Е, казвай! – пришпорих я.

– Пророчеството има цял куп други части, още подробности за хора и как ще се случат нещата. Казва, че тази, която умре млада, ще предаде човешката раса и ще се свърже с тези, които са създали Звяра.

Размърдах се неспокойно. Хиляда години преди Алина да се роди е било предсказано, че тя ще се присъедини към отбора на Даррок?

– Казва, че тази, която копнее за смърт, тази, която ще търси Книгата – това си ти, Мак, – не е човек и че двете, които са от древни кръвни линии, нямат по-голям шанс, отколкото има снежна топка в ада, да оправят нашата каша, защото няма да искат.

Отворих уста, но думи не излезнаха.

– Там пише, че има около двайсет процента шанс да се получи и че ако се провалите, второто пророчество има само около два процента шанс.

– Кой пише пророчества с такива скапани шансове? – казах ядосано.

Тя се захили.

– Пич, аз казах същото!

– Защо не са ми казали? Изкараха го така, сякаш аз съм буквално назначителна – така ми харесваше повече. Имах достатъчно проблеми, с които да се справям.

Дани сви рамене.

– По същата причина, по която Ро никога не ни е казвала, че може да сме Ънсийли каста. Според нея, ако знаеш какво предсказва пророчеството, може подсъзнателно да го изпълниш. Аз казвам, че трябва да знаеш коя си, нали? Като погледнеш в огледалото, очите трябва да срещат очи или спираш да гледаш.

– Какво още? – настоях. – Имаше ли още?

– Има нещо като цяло друго... подпророчество. Казва, че ако двете от древни кръвни линии са убити, нещата ще се разиграят различно и шансовете за успех ще бъдат по-високи. Колкото по-млади са убити, толкова по-добре.

Лед се плъзна по гръбнака ми. Това беше жестоко и точно. Кой докъде би стигнал, за да наклони везните по-силно в полза на човешката раса? Бях изненадана, че не са ни убили при раждането. Ако приемех, че съм била родена.

– И аз мислех, че вероятно за това ти и Алина сте дадени за осиновяване. Някой не е искал да ви убива като малки, затова са ви отпратили.

Разбира се. И ни е било забранено да се връщаме. Но Алина искаше да отиде да учи в Дъблин, а татко никога не е бил в състояние да ни отказва нищо.

Едно решение, едно дребно решение и светът, какъвто го познавахме, започна да се разпада.

– Какво още? – притиснах я.

– Джо каза, че са говорили с Нана О’ зад гърба на Ро. Казва, че старата жена е била в манастира в нощта, когато Книгата се е измъкнала. Видяла е някои неща. Шийте зрящи разкъсани на парчета, накълцани. Каза, че открили само малки части от някои. Други никога не намерили.

– Нана е била там, когато Книгата е избягала? – не беше споменала и дума в нощта, когато с Кат бяхме говорили с нея в къщурката ù до морето. Освен че ме нарече Алина и ни каза, че внучката ù Кейли е била най-добрата приятелка на Айла и също така член на Убежището, и че почувствала мрачни вълнения в земята, не ни беше разказала почти нищо друго.

Дани поклати глава.

– Появила се после. Костите ù били казали, че безсмъртната душа на дъщеря ù е в опасност.

– Имаш предвид на внучката ù – Кейли.

– Имам предвид на дъщеря ù – очите на Дани искряха. – Ро.

Устата ми оформи беззвучно О.

– Роуина е дъщеря на Нана? – успях накрая. Роуина е била майка на Кейли? Колко още е пропуснала Нана О’Райли да ми каже?

– Старата жена я ненавижда. Не я признава. Кат и Джо претърсили къщата на Нана, докато тя спяла, и намерили неща. Снимки и бебешки книжки, разни други. Нана мисли, че Ро има пръст в бягството на Книгата. Каза, че Кейли ù казала, че създали резервно мини-Убежище, за което Ро не знаела нищо и че водачката дори не живеела в манастира. Казвала се Теси или Тели, или нещо подобно. В случай че нещо се случи с членовете на Убежището, които живеели в манастира.

Главата ми се въртеше. Бяха ме държали напълно неосведомена. Ако бях отложила празнуването на рождения ден на Дани, никога нямаше да науча. Ето я тайнствената Тели, която и Баронс, и баща ми бяха споменали! Тя е била водач на тайното Убежище. Помогнала е на майка ми да избяга. Трябваше да я намеря. „Откри ли вече Тели?“ – бях подслушала Баронс. – Не? Прати още хора!“ Изглежда, Баронс още веднъж ме беше изпреварил и вече беше пратил хората си да я търсят. Защо? Откъде е знаел за жената? Какво беше това, което беше научил и за което не ми беше казал?

– И?

– Казала, че м-... Е, предполага се, че не си човек, затова сигурно не ти е майка. Айла се измъкнала жива. Нана О’ я видяла да напуска същата нощ. Никога няма да познаеш с кого!

Не се доверявах на себе си дори за нещо толкова просто като да продумам. Роуина. И старата кучка вероятно я е убила. Независимо дали беше моя майка, или не, все още се чувствах свързана с нея и исках да я защитавам.

– О, хайде! Трябва да познаеш! – Дани се замъгляваше по краищата от вълнение.

– Роуина – казах равнодушно.

– Опитай пак! – каза тя. – Това ще ти изпържи мозъка. Нана никога нямаше да разбере, че е той, но ти си отишла там с него. Е, тя не говори за него като за мъж – нарича го онова.

Зяпнах я.

– За кого говориш? – настоях.

– Видяла е Айла да се качва в кола с нещо, което тя нарича Прокълнатия. Пичът, който откарал единствената оцеляла от Убежището на манастира преди двайсет и няколко години, е бил Баронс.

Бях толкова възбудена след всичко, което Дани ми каза, че нямаше как да съм в състояние да правя нещо толкова летаргично, като да се свивам на дивана и да гледам филм. Плюс това толкова много захар циркулираше през системата ми, че почти вибрирах като Дани.

След като пусна бомбата „Баронс“, тя включи отново филма и започна да се хили. Хлапето беше жилаво.

Аз седях и зяпах екрана без да виждам нищо.

Защо Баронс беше скрил от мен, че е бил в манастира, когато Книгата е избягала преди двайсет и няколко години? Защо да крие от мен, че е познавал Айла О’Конър – майката на сестра ми? Можех да се откажа от майка, която никога не бях имала, но не можех да се откажа от сестра ми. Независимо дали беше моя биологична сестра, или не, аз мислех за нея като за такава и точка. Край.

Спомних си как слизах по стълбите и чух да казва на Риодан по телефона: „След това, което научих за нея онази нощ...“. Дали имаше предвид нощта, в която отидохме до къщурката? Дали и той е бил също толкова изненадан като мен, да чуе Нана да ми казва, че жената, с която е напуснал манастира преди две десетилетия, се смята за моя майка?

Дали я беше завел при тази Тели, която е помогнала Алина и аз да намерим приемен дом в Америка? Ако Айла е напуснала манастира жива, защо, как и кога е умряла? Дали изобщо е стигнала до Тели или жената предварително се е била съгласила да изведе децата ù, ако нещо се случи с нея? Каква роля играеше Баронс във всичко това? Той ли беше убил Айла?

Размърдах се неспокойно. Той беше видял тортата. Знаеше, че планирам парти за рожден ден. Той мразеше рождените дни. Нямаше начин да се появи тази вечер.

Разчоплих парче шоколадова глазура. Огледах книжарницата. Съзерцавах стенописа на тавана и мачках кашмирената завивка. Извадих няколко трохи от ъгъла на дивана и ги подредих върху чинията си.

Роуина беше дъщеря на Нана. Айла и Кейли на практика бяха израснали заедно. Айла е била Повелителка на Убежището. Сметнали са за необходимо да сформират Убежище зад гърба на Ро. Което дори не е било в манастира. Айла е ръководила официалното, а мистериозната Тели – тайното. През всички тези години майка ми – Айла – е поемала вината за бягството на Книгата, а сега изглеждаше, че Роуина е стояла зад него.

Беше позволила ние да поемем вината – първо Айла, после Алина, после аз.

...двете от древни кръвни линии няма да имат повече шанс, отколкото има снежна топка в ада, да оправят нашата каша, защото няма да искат.

Въздъхнах. Когато подслушах мама и татко онази нощ в Ашфорд да говорят за това как може да обрека света на гибел, се бях почувствала осъдена. После Кат и Джо ми бяха показали пророчеството (което, както вече знаех, е било съкратена версия) и се бях почувствала опростена.

Сега отново се чувствах осъдена. Беше доста обезпокояващо да чуя, че колкото по-рано бъдем убити двете с Алина, толкова по-добре ще се развият нещата за човешката раса.

Ако Алина беше останала жива, щеше ли да избере Даррок? В пристъп на скръб бях поискала да заменя света с нов, в който Баронс да е жив. Бяхме ли и двете фатално дефектни? Дали са ни запратили далеч от Ирландия не за наше собствено добро, а в името на добруването на света? Затова ли МЗО[19] ми беше дал картата СВЕТЪТ? Защото трябваше да погледна света, да го видя и да го избера? Кой беше МЗО, все пак?

Когато пристигнах в Дъблин и започнах да откривам разни неща за себе си, се бях почувствала като герой, който е бил изпратен насила на епично пътешествие.

Сега просто се надявах, че няма да оплескам нещата твърде много. Големите проблеми изискваха големи решения. Как бих могла да се доверя на собствената си преценка, когато дори не бях сигурна коя съм?

Кръстосах крака. После ги разплетох и прокарах ръка през косата си.

– Пич, ще гледаш или ще правиш диванна художествена гимнастика? – оплака се Дани.

Изгледах я сковано.

– Искаш ли да убиеш нещо?

Тя засия. Имаше мустаци от шоколадов сладолед.

– Човече, мислех, че никога няма да попиташ!

Пазя в специална папка в ума си златните спомени за всички случаи, в които двете с Дани се биехме гръб в гръб.

Не мога да спра да мисля какво би било, ако Алина ми се беше доверила и бяхме имали възможност да се бием една до друга. Какво би било да знаеш, че имаш сестра, която пази гърба ти, че сте екип, че тя никога няма да те изостави, че ще се измъквате една друга от лагера на врага? Това е едно от най-страхотните изжвявания на света. Да знаеш, че независимо в колко лоши проблеми си се забъркал, някой ще дойде за теб и ще продължи с теб. Това е любов. Чудя се дали това, че аз и Алина се бяхме оставили да бъдем разделени от океана, означаваше, че сме слаби. Чудя се дали тя все още щеше да е жива, ако бяхме останали заедно.

Може никога да не разбера какъв е произходът ми, но мога да избера кой да се включва в моето семейство от тук нататък и Дани е неподлежаща на преговори част от него. Джак и Рейни ще се влюбят в нея, когато най-накрая ги запозная.

Помитахме хлъзгавите улици, убивайки Ънсийли здраво. С всяко намушкано, ставах все по-уверена, че не съм кралят. Щях да усетя нещо, ако бях – угризение, вина, нещо. Кралят не беше пожелал да се откаже от сенчестите си деца. Не изпитвах гордостта на създателя, нито заблудена любов. Не изпитвах нищо, освен задоволство, че слагам край на тяхното безсмъртно, паразитно съществуване и че спасявам човешки живот.

Налетяхме на Джейни и неговите Бранители и им помогнахме да се измъкнат от затруднение с няколко пресяващи. Видяхме Лор и Фейд да дебнат. Мисля, че зърнах един Келтър на някакъв покрив, но той изчезна толкова бързо, че останах само с впечатлението за гладки татуирани мускули в мрака.

Призори се озовахме твърде близо до „Честър“ и реших, че вероятно трябва да прекратим засега. Най-после бях достатъчно уморена, за да заспя, а исках да бъда на висота, за да проследя Шинсар Дъб.

Тази вече всичко щеше да свърши, най-после. Тази вечер щяхме да запечатаме Книгата завинаги. После щях да събера парчетата от живота си и да започна да го изграждам наново, първоначално с мама и татко. Щях да продължа да търся информация за това кой е убил Алина и коя съм аз, но след като щях да дишам малко по-лесно, ако знам, че Книгата отново е под ключ. Да отделя време за себе си, време да живея... и да обичам.

– Да се връщаме в книжарницата, Дани!

Звук от задушаване беше единственият отговор.

Завъртях се и изпищях. Не помислих. Просто скочих и забих длани в нея, за да Нулирам кучката.

Сивата жена замръзна, но бях закъсняла.

Зяпах ужасена. Докато бях отнесена в моите собствени мисли, покритата с рани, изсмукваща красота Сива жена се беше пресяла, беше сгащила Дани неподготвена и беше започнала да я изсмуква. Точно зад мен, а аз дори не бях забелязала!

Можех само да мисля: „Но това не е нейният МО[20]... Сивата жена поглъща мъже!“

Дани се опита да я отръска от себе си, но не можа.

– Пич, колко съм зле?

Погледнах право в нея и едва не се изпуснах. Зле. Ахнах. Това не се случваше. Беше неприемливо. Не можех да го направя. Не можех да изгубя Дани. Усетих нещо диво и мрачно да се раздвижва в мен.

– О, човече, махни я от мен! – извика тя.

Опитах. Не успях. Дани също опита, но ръцете на Сивата жена бяха здраво впити в нея. Тя щеше да спре да изсмуква красотата на жертвата си, когато сама реши. Продължавах да я удрям с длани, за да я държа вцепенена, като се опитвах да проясня ума си и да реша какво да правя. Погледнах крадешком към Дани. Това, което беше останало от косата ù, вече не беше кестеняво. Виждаха се големи плешивини, а по черепа ù се бяха образували и рани. Очите ù бяха потънали – дълбоки дупки върху безкръвно лице. Тя беше покрита с язви и, изглежда, сякаш беше изгубила двайсет и пет килограма, а едва ли тежеше повече от петдесет, и то с мокри дрехи.

– Трябваше да знам – каза Дани нещастно. – Тя се навърта тук. Обича „Честър“. Търсих я. Предполагам, че го е знаела. Ох! – тя докосна лицето си.

Устните ù бяха напукани и разранени. Изглеждаше сякаш зъбите ù ще започнат да падат.

Сълзи опариха очите ми. Забих длани във вцепенената Сива жена.

– Пусни я! Пусни я! – крещях.

– Твърде късно е, Мак. Нали? Виждам го в очите ти.

– Никога не е късно – измъкнах копието и го притиснах към врата на Сивата жена. – Прави каквото казвам, Дани! Не мърдай! Остави ме да се оправя с това! Ще я оставя да се размрази.

– Тя ще ме довърши!

– Не, няма. Довери ми се! Дръж се!

Затворих очи и отворих ума си. Стоях на черния бряг и се взирах в тъмните води. Дълбоко долу нещо се раздвижи, прошепна приветствие, посрещна ме с привързаност. „Липсваше ми – каза то. – Вземи тези, те са всичко, което ти е нужно! Но се върни скоро, има още толкова много!“ Знаех, че е така. Можех да го почувствам. Езерото беше като заключената кутия, в която държах мислите, които не можех да приема. Имаше вериги за разчупване, капак, който трябваше да бъде вдигнат. Руните, които взех, се процеждаха от малки пукнатини. Но един ден щеше да се наложи да отворя това тъмно място насила и да погледна дълбоко. Загребах кървавочервените руни от черната вода. Отворих очи и притиснах една върху сълзящата буза на Сивата жена и друга на прокажената ù гръд.

Зачаках.

Още щом се размрази, тя се опита да се пресее, но както ми беше обещало моето черно езеро, руните я спряха. Колкото повече се съпротивляваше, толкова по-ярко пулсираха те. Осъзнах, че това беше съставката от Песента на Сътворението, за която Баронс ми беше разказал, която беше усилила ефекта на стените на затвора. Колкото по-могъщо беше Фае, което се опитваше да си пробие път, толкова по-устойчиви ставаха стените.

Тя се откъсна от Дани и се опита да откъсне руните от кожата си с писъци. Те, изглежда, горяха. Добре.

Дани се свлече на земята като лист хартия, тънка, бяла и силно набръчкана.

Изритах Сивата жена. Силно. Отново и отново.

– Оправи я!

Тя се извъртя и изсъска към мен.

Вдигнах юмрук, от който капеше кръв, и залепих трета руна върху нея.

Тя изпищя и се сви на топка.

– Казах да я оправиш!

– Невъзможно е.

– Не ти вярвам. Ти я изсмука. Можеш да върнеш взетото. Ако не можеш, ще те хвана в капан в собствената ти прокажена кожа и ще те измъчвам цяла вечност. Мислиш, че сега си гладна? Нямаш представа какво е глад. Ще ти покажа болка. Ще те държа в кутия и ще превърна живота си в мисия да те...

Озъбена от ярост и болка, тя се претърколи и стисна в ръце лицето на Дани.

– Свободно преминаване! – кървава слюнка излетя от устните ù.

– Какво?

– Ти няма да ме убиеш, ако го направя. Ти и аз ще имаме... как го казват? Разведряване. Ще бъдем другари. Ти ще си ми длъжница.

– Ще ти дам живота ти. Това е всичко, което ще получиш.

– Мога да отнема нейния живот, преди да отнемеш моя.

– Шебай го тоя шум! – извика Дани. – Убий кучката! Не ù дължиш нищо, Мак!

Имаше нещо, което ме тревожеше. Действието ù приличаше на лична атака.

– Ти не убиваш женски. Защо дойде за Дани?

– Ти уби моя другар! – изръмжа тя.

– Сивия мъж?

– Беше единственият друг. Затова исках да те нараня. Махни ги от мен!

– Върни ù това, което отне! Направи я каквато беше преди и ще ги махна. Иначе ще покрия кожата ти с тях.

Тя се загърчи на паважа.

– Ще броя до три, кучко. Едно, две...

Тя протегна тънка, покрита със смукала, сълзяща ръка.

– Закълни ми се! Свободно преминаване или тя умира! – засмя се горчиво Сивата жена. – Бяхме разделени при бягството. Щяхме да ловуваме заедно, да се храним заедно. Кой знае? В този свят вероятно щяхме да имаме нещо. Повече не го видях жив – устните ù се оголиха. – Избирай! Уморих се от теб.

– Майната ù! – кипеше Дани.

– Искам нещо повече от живота ù – казах аз. – Никога няма да нараниш някой от моите близки. Няма да си хабя дъха да ти обяснявам кои са те. Но ако решиш, че има дори най-дребната възможност да познавам човека, с когото мислиш да се храниш, просто го подмини или примирието ни свършва. Ясно?

– Нито ти, нито някой от тези, които смяташ за твои близки, някога ще ме преследва. Ясно?

– Да не остане следа от твоето гадно докосване по нея!

– Ще ми дължиш услуга един ден.

– Съгласна.

– Не, Мак! – извика Дани.

Притиснах длан до дланта на Сивата жена. Усетих ужилването на една смукателна уста, докато тя ми пусна кръв и сключихме клетвата.

– Оправи я! – казах. – Сега!

– Не мога да повярвам какво направи – мърмореше Дани за десети път.

Бузите ù розовееха, очите ù искряха, къдравата ù кестенява коса беше по-сияеща отвсякога. Дори изглеждаше малко по-закръглена, сякаш под кожата ù бяха добавени още един или два слоя колаген.

– Мисля, че тя ти върна малко повече, Дани – закачих я. Не бях съвсем сигурна, че Сивата жена наистина не го беше направила. Дани сияеше, кожата ù блещукаше полупрозрачна, очите ù бяха толкова зелени, че чак хипнотизираха. Рубинените ù устни се свиха в красиво нацупване.

– Мисля, че циците ми са по-големи – каза тя със самодоволна усмивка. После изтрезня. – Трябваше да я оставиш да ме убие и го знаеш.

– Това никога няма да стане – отвърнах.

– Вместо това ти сключи някаква дяволска сделка с гадната твар.

– И бих го направила отново без да се поколебая. Ще го мислим, когато се наложи. Ти си жива. Само това има значение.

Дани не проявява емоциите си. В редките случаи, в които позволява да видите някакво чувство, то е това, което тя е избрала да залепи на лицето си. Има широк арсенал от намръщени изражения и недоволен присмех, тя е изучила всеки нюанс на безочливото ухилване и на самонадеяното перчене, познати на човека, и подозирам, че е усъвършенствала Гибелния поглед още на пет.

Лицето ù сега е голо, широко открито. В очите ù блести неподправено обожание.

– Това е най-добрият подарък за рожден ден! Никой не е правил нещо такова за мен – каза тя учудено. – Нито дори мама... – тя замлъкна, стискайки устни в тънка черта.

– Грахчета в Мега-шушулката – казах, разрошвайки къдриците ù, докато се отправяхме към уличката зад книжарницата. – Обичам те, хлапе!

Тя трепна, но бързо залепи безгрижна усмивка върху шокираното си лице.

– Пич, този път ще ти се размине това, че ме нарече хлапе. Наистина ли мислиш, че съм по-красива? Не че ми пука, само искам да знам какъв трън в задника ще бъда, щом съм даже още по-секси от преди и Дансър получи хубав...

– Донешшшла шши ни нешшшто вкушшно за пиене ли, бърза? Пошшледната бешше шшлаааадка.

Извъртях се с копие в ръка. Или се бяха пресели, или се бяха крили в сенките неподвижни, а ние бяхме толкова отнесени в облекчението от скорошното ни измъкване, че бяхме станали небрежни.

Двойка Ънсийли, които никога не бях виждала, се въртеше край контейнера с боклук до задната врата на КДБ. Бяха еднакви, всеки с по четири ръце, четири тънки цилиндрични крака, по три глави и с десетки усти по техните плоски, ужасяващи лица, с мънички, тънки като игли зъби. В ъгълчетата на многото усти имаше чифт много по-дълги тънки зъби и разбрах, без да знам как, че ги използват за сламки.

Сестра ми беше с липсващ костен мозък, ендокринните ù жлези бяха пресушени, очните ù ябълки се бяха сринали и нямаше гръбначна течност. Съдебният лекар беше в пълно недоумение.

Аз не бях. Вече не.

Знаех каква каста беше убила Алина. Какво беше гризало, рязало и късало плътта ù и какво беше премахнало всички вътрешни течности, сякаш бяха деликатеси.

Казаното от тях достигна до съзнанието ми със закъснение.

Донешшшла шши ни нешшшто вкушшно за пиене ли, бърза? Пошшледната бешше шшлаааадка.

Замръзнах ужасена. Със сигурност нямаха предвид това, което мислех. Дани беше бързата. Какво... Защо... Мозъкът ми се превърна в каша. Те се взираха зад мен с обнадеждени изражения.

– Тя е нашшша шшъшшшто? – шест усти говореха като една. – Трябва да ù отнемешшш копието заради нашш. Трябва да я направишш безпомошштна, както направи шш другата блондинка. Остави и тази в улишшката шш нашш!

Дани. Отворих уста. Не можах да изкарам звук.

Чух задавени звуци зад мен, заглушено хлипане.

– Не шши отивай, бърза! – извикаха шестте усти и погледите им се заковаха зад мен. – Върни шше, нахрани ни отново! Ние шшме толкова гладни!

Обърнах се и се загледах в Дани.

Очите ù бяха огромни, лицето – бледо. Тя се отдалечаваше от мен.

Ако извадеше меча си, нещата щяха да бъдат лесни.

Тя не го извади.

– Извади меча си!

Тя поклати глава и направи още една крачка назад.

– Извади шибания меч!

– Няма да го направя. Аз съм по-бърза. Няма да те убия.

– Убила си сестра ми. Защо не мен? – тъмното езеро в главата ми започна да кипи.

– Не е така.

– Ти си я отвела при тях.

Лицето ù се изкриви от гняв.

– Ти не знаеш и едно шебано нещо за мен, шебана шебанячка! Не знаеш нищо!

Чух зад себе си шумолене – кожести, мокри звуци, и се извъртях. Изродите, които бяха убили сестра ми, се възползваха от разсейването ми и се опитваха да си отидат.

Нямаха никакъв шанс. Живеех за това. За този момент. За отмъщението. Първо тях, после нея.

Скочих към тях, крещейки името на сестра ми.

Рязах и късах, и дерях.

Започнах с копието и свърших с голи ръце.

Нахвърлих се на двойката като звяра на Баронс. Сестра ми беше умряла в някаква мръсна уличка, а тези чудовища я бяха довършили и сега знаех, че не е било бързо. Мога да си я представя – с побелели от болка устни, тя е знаела, че ще умре, но е надраскала следа в паважа. Надявала се е, че ще дойда, бояла се е, че ще дойда. Вярвала е, че мога да успея там, където тя се е провалила. Боже, липсваше ми! Омразата ме погълна. Аз пуснах на свобода отмъщението, прегърнах го, слях се с него.

Когато свърших, нямаше парчета, по-големи от юмрука ми.

Треперех и дишах тежко, покрита с парчета плът и със сива материя, която се беше пръснала от черепите им.

„Нахрани ни отново!“ – бяха настояли те.

Превих се надве и паднах на паважа, повръщайки. Продължих да повръщах, докато започнах да се давя от сухи спазми и докато ушите ми не започнаха да звънят, а очите ми да парят. Нямаше нужда да поглеждам назад, за да разбера, че Дани отдавна не е там.

Най-после получих това, за което дойдох в Дъблин.

Научих кой е убил сестра ми.

Момичето, което бях започнала да смятам за своя сестра.

Свих се на топка върху студения паваж и заплаках.

Тридесет и седем

Докато се измъквах от душа, зърнах себе си в огледалото. Не беше красива гледка.

През цялото време, докато бях в Дъблин, с всички ужаси, които бях срещала, никога не бях виждала такова изражение на лицето си.

Изглеждах обладана от духове. Всичко беше в очите ми.

Чувствах се обладана от духове.

Бях дошла тук за отмъщение. Подпрях ръце на мивката в банята и се наведох по-близо до огледалото, изучавайки себе си.

Кой беше там, зад това лице? Крал, който не би се поколебал да убие четиринайсетгодишно момиче, което обичах? Което бях обичала. Сега я мразех. Тя беше завела сестра ми в онази уличка и я беше дала на чудовищата, които са я убили.

Дори не можех да мисля защо. Изглежда, това нямаше значение. Тя го беше направила. Res ipsa loquitur, както би казал татко – действието говори само за себе си.

Нямах емоционалната енергия да суша косата си или да се гримирам. Облякох се и се отнесох долу, където се свлякох на дивана в задната част на книжарницата. Гръмотевица отекна в оловносивото небе. Денят беше толкова дъждовен, че по обяд изглеждаше като на зазоряване. Наблизо падна мълния.

Бях изгубила прекалено много. А не бях спечелила почти нищо.

Бях включила Дани в графата с придобивките.

Това, че научих кой е убил Алина, възроди в душата ми болката от смъртта ù. Направи я твърде образна. Бях си казала, че тя е умряла мигновено и каквото и да е било сторено с нея, се е случило постмортем. Сега вече знаех. Докато са я пресушавали бавно, тя е лежала и е драскала следи в паважа за мен. Седях и се измъчвах с мисли за нейното мъчение, сякаш така можех да постигна нещо друго, освен да се измъчвам.

Остатъците от тортата ми се подиграваха от масичката за кафе. Наоколо се мотаеха неотворени подаръци. Бях изпекла торта за убийцата на сестра ми. Бях опаковала подаръци. Бях лакирала ноктите ù. Бях седяла и гледала филми с нея. Що за чудовище бях аз? Как може да съм била толкова сляпа? Имаше ли следи, които не бях забелязала? Беше ли се изпуснала някога? Беше ли разкрила знание за Алина, което нямаше откъде да има и което аз бях пропуснала?

Отпуснах глава в ръцете си и стиснах, разтрих слепоочията си и задърпах косата си.

Страниците от дневника!

– Дневникът на Алина е в нея – казах невярващо. Страниците, които се бяха появявали, за известно време нямаха смисъл за мен. Никога не ми бяха казали нищо и се бяха появявали в странни моменти. Като например в деня, в който Дани ми беше донесла пощата и сред купчината писма имаше една. В плътен елегантен плик, точно такъв, какъвто корпорация като тази на Роуина би използвала.

Но защо ми беше давала тези страници? Те бяха предимно за това...

– Колко много ме е обичала Алина – сълзи опариха очите ми.

Звънчето над вратата издрънча.

Надигнах се до полуклекнала позиция и зачаках. Кой беше дошъл по средата на деня?

Мускулите ми останаха напрегнати, а коремът ми се сви от очакване. Отпуснах се обратно на дивана.

Откликвах по този начин само на един мъж. Джерико Баронс.

Бях изгубена в скръб и ярост и не можех да понеса това, че съм жива. Но все пак исках да се изправя, да се събличам, докато вървя, и да правя секс с него точно тук, на пода на книжарницата. Това ли беше общата сума на съществуването ми? За мен не важеше максимата: „Мисля, следователно съществувам“. На нейно място беше: „Аз съществувам, следователно искам да чукам Джерико Баронс“.

– Малко си се оплескала в задната ми уличка, госпожице Лейн – гласът му се понесе из книжарницата, изпреварвайки го.

Не толкова, колкото би ми харесало. Искаше ми се тези Ънсийли копелета да са живи точно сега, за да ги убия отново. Как трябваше да направя това, което се предполагаше да направя?

Може би можех да отведа Дани до някоя уличка и да я дам на някакви чудовища, за да умре. Щеше да е трудна за хващане, но моето тъмно, гладко езеро се размърдваше, нашепваше и предлагаше всякакъв вид помощ и знаех, че имам повече от достатъчно енергия да хвана хлапето. Да направя всичко, което исках. В мен имаше нещо много студено. Винаги е имало. Исках да го приветствам сега. Да го оставя да смрази кръвта ми и да заледи емоциите ми, докато в мен не остане нищо, което да бъде обладано от духове, просто защото нямаше какво да бъде обладано.

– Дъждът ще го измие.

– Не ми харесва безпорядък на моята...

– Джерико! – беше молба, вопъл и благословия.

Той спря да говори на мига. Появи се зад последната библиотека и се загледа в мен.

– Можеш да казваш името ми така по всяко време, Мак. Особено ако си гола и аз съм върху теб – усещах погледа му, търсещ и опитващ се да разбере.

Аз самата не се разбирах. Молбата ми беше да не ме упреква сега. Сарказмът му щеше да ме погуби. Вопълът беше споделяне на болка, защото знаех, че той разбира болката. Благословията беше това, което не можех да обясня. Сякаш за мен той беше свещен. Погледнах го. Бил е с предполагаемата ми майка в нощта, когато е напуснала манастира, когато Книгата е избягала и никога не ми беше казал. Как можех да благоговея пред него? Нямах енергията да споря сега. Знанието, че Дани е убила Алина, ме беше оставило като спукан балон.

– Защо седиш на тъмно? – каза той накрая.

– Знам кой е убил Алина.

– Моля?! – тази едничка дума каза повече, отколкото много хора могат да кажат в цял абзац. – Без сянка на съмнение?

– Черно на бяло.

Той зачака. Не попита. И внезапно разбрах, че няма да го направи. Това беше част от същността му. Баронс наистина чувстваше и когато чувстваше най-силно, говореше най-малко, задаваше най-малко въпроси. Дори от мястото си можех да усетя напрежението в тялото му, докато чакаше да види дали ще му кажа повече. Ако не му кажех, щеше да продължи да върви през магазина и да изчезне така тихо, както се беше появил.

Но ако говорех? Ако го помолех да прави любов с мен? Не да ме чука здраво, а да ме люби?

– Била е Дани.

Той не продума толкова дълго, че започнах да мисля, че не ме е чул. След това изпусна една дълга, изморена въздишка.

– Мак, съжалявам!

Погледнах към него.

– Какво да правя? – бях ужасена да чуя, че гласът ми се пречупва.

– Нищо ли не си направила все още?

Поклатих глава.

– Какво искаш да направиш?

Засмях се горчиво и едва не започнах да хълцам.

– Да се престоря, че никога не съм разбирала и да продължа, сякаш никога не се е случвало.

– Тогава направи точно това!

Вдигнах глава и го погледнах невярващо.

– Какво?! Баронс – великата ръка на отмъщението, ми казва да простя и да забравя? Ти никога не би простил. Ти никога не би избягал от битка.

– Аз обичам да се бия. Ти също, понякога. Но в този случай не изглежда така.

– Не е като да... имам предвид... то е... Боже, толкова е сложно!

– Животът е. Несъвършен. Кралски прецакан. Какво изпитваш към нея?

– Аз... – чувствах се като предател, докато му отговарях.

– Нека го кажа така: Какво чувстваше към нея, преди да разбереш, че тя е убила Алина?

– Обичах я – прошепнах.

– Мислиш ли, че любовта си отива? Че престава да съществува, когато стане твърде болезнена или неудобна, сякаш никога не си я изпитвала?

Погледнах го. Какво знаеше Джерико Баронс за любовта?

– Само ако ставаше така! Само ако можеше да бъде изключена! Тя не е кранче. Любовта е скапана река с бързеи от пета степен[21]. Само природна катастрофа или язовир биха могли да я спрат, но в повечето случаи успяват само да я отклонят. И двете мерки са екстремни и променят терена толкова много, че накрая се чудиш защо си си правил труда. Няма ориентири, по които да прецениш позицията си, когато всичко е свършено. Единственият начин да оцелееш е да измислиш нови начини да картографираш живота си. Обичала си я вчера, обичаш я днес. А тя е направила нещо, което те е опустошило. Ще я обичаш утре.

– Тя е убила сестра ми!

– Със злоба? От яд? С жестокост? Заради жажда за власт?

– Откъде да знам?

– Ти я обичаш – каза той грубо. – Това значи, че я познаваш. Когато обичаш някого, ти виждаш вътре в него. Използвай сърцето си! Дани такъв човек ли е?

Джерико Баронс ми казваше да използвам сърцето си. Можеше ли животът да стане по-странен?

– Не мислиш ли, че някой може да ù е казал да го направи? – каза той.

– Тя е трябвало да помисли!

– Хората в детската си възраст обикновено са деца.

– Да не търсиш оправдания за нея? – изръмжах.

– Няма оправдание. Просто ти посочвам това, което ти искаш да ти посоча. Как се държа Дани с теб, след като се запознахте?

Болеше ме дори да произнеса думите.

– Като с по-голяма сестра, от която взима пример.

– Беше ли ти вярна? Заемаше ли страната ти срещу другите?

Кимнах. Дори когато мислеше, че се бях съюзила с Даррок, беше останала на моя страна. Беше ме последвала в ада.

– Сигурно е знаела, че си сестра на Алина.

– Да.

– Сигурно е имала чувство, че се изправя пред отряд за разстрел всеки път, когато е трябвало да застане пред теб.

Бях ù казала, че сме като сестри. „А сестрите – бях ù казала – си прощават всичко.“ Бях зърнала лицето ù в огледалото, след като го бях казала. Тя не знаеше, че я гледам. Изражението ù беше мрачно и сега разбирах защо. Защото си е мислила: „Да бе! Мак ще ме убие, когато разбере“. Но все пак беше продължила да идва. Като се замислих, бях удивена, че не беше намерила и убила тези Ънсийли, премахвайки проклетото доказателство от лицето на земята.

Той мълча дълго, после каза:

– Тя наистина ли е убила Алина? Със собствените си ръце? С оръжие?

– Защо питаш?

– Всичко има степени.

– Мислиш, че някои начини за убиване са по-добри?

– Знам, че са.

– Смъртта е смърт!

– Съгласен. Но убиването не винаги е убийство.

– Мисля, че я е завела някъде, където е знаела, че ще бъде убита.

– Сега не звучиш сигурна, че я е убила.

Разказах му какво се беше случило снощи, какво бяха казали онези Ънсийли, как беше изглеждало тялото на Алина и как Дани беше изчезнала.

Той кимна в мълчаливо съгласие, когато свърших.

– И какво да правя?

– Искаш съвет от мен?

Подготвих се за саркастичен коментар.

– Не ми откъсвай главата! Имах тежка нощ.

– Нямах намерение – той клекна на пети пред мен и ме погледна в очите. – Това те е засегнало. По-лошо, отколкото всичко друго, което ти се е случило. По-лошо от превръщането ти в При-я.

Свих рамене.

– Правих непрестанно секс без вина, без срам. Шегуваш ли се? В сравнение с всичко останало, това беше чиста радост.

Той не каза нищо дълго време. После:

– Но не е нещо, което би искала да повториш, когато владееш напълно разума си.

– Беше... – затърсих думи, да го обясня.

Той беше неподвижен, чакаше.

– Като на Хелоуин. Когато хората се бунтуваха. Те плячкосваха. Правеха откачени неща.

– Казваш, че това да си При-я е било нещо като прекъсване?

Кимнах.

– И какво да правя?

– Вадиш шибаната си... – той оголи зъби и погледна настрани. Когато отново погледна към мен, лицето му беше студена маска на вежливост. – Ти избираш с какво можеш да живееш. И без какво не можеш да живееш. Това е.

– Имаш предвид мога ли да живея с мисълта, че съм я убила? Бих ли могла да понасям себе си, ако не я убия?

– Имам предвид можеш ли да живееш без нея? Ако я убиеш, прекъсваш живота ù завинаги. Дани никога повече няма да е жива. Ще е свършена на четиринайсет. Имала е възможност, провалила се е, изгубила е. Готова ли си да бъдеш неин съдия, жури и екзекутор?

Преглътнах и отпуснах глава, използвайки косата си като щит, сякаш можех да се скрия зад нея и никога да не трябва да се показвам.

– Казваш, че няма да се харесвам.

– Мисля, че ще се справиш с това. Ти намираш места, на които да слагаш нещата. Знам как действаш. Виждал съм те да убиваш. Мисля, че О’Баниън и хората му бяха най-трудни за теб, защото бяха първите хора, които уби, но след това ти подхождаше към това студена като камък. Сега е по-различно, защото това би било избрано убийство. Предумишлено. Кара те да дишаш различно. За да плуваш в това море, трябва да си направиш хриле.

– Не разбирам какво ми казваш. Да я убия ли?

– Някои действия те променят към по-добро. Други към по-лошо. Бъди сигурна кое е и го приеми, преди да направиш нещо! Смъртта за Дани ще бъде безвъзвратна.

– Ти би ли я убил?

Усещах, че се чувства неудобно от въпроса, но не знаех защо.

След дълго напрегнато мълчание, той каза:

– Ако това искаш, да. Ще я убия заради теб.

– Това не е каквото... не, не те питах дали ще я убиеш заради мен. Питах те дали ти би я убил, ако си на мое място.

– Не знам как бих постъпил на твое място. Твърде много време мина.

– Няма да ми кажеш какво да правя, нали? – исках да ми каже. Не исках да нося отговорност за това. Исках да мога да обвиня някого, ако впоследствие не ми харесаше как са се обърнали нещата.

– Твърде много те уважавам, за да го направя.

Едва не паднах от дивана. Разделих косата си и погледнах към него, но той вече не клечеше пред мен. Беше се изправил и се беше отдалечил.

– Да не би да водим разговор?

– Да не би току-що да поиска съвет от мен и да ме изслуша с отворено съзнание? Ако е така, значи да, бих нарекъл това разговор. Разбирам защо не би могла да го разпознаеш, като се има предвид, че всичко, което получавам от теб, е поза и враждебност...

– О! Всичко, което аз получавам от теб, е враждебност и...

– И ето, започваме! Тя се наежва, а козината на врата ми настръхва. По дяволите, усещам зъбите на звяра да се показват. Знаеш ли какво, госпожице Лей? – каза той тихо. – Когато искаш да проведеш разговор с мен, остави пред пещерата ми милиардите проблеми, които имаш, защото искаш да ме чукаш всеки път, щом ме погледнеш, влез вътре и виж какво ще намериш! Може да ти хареса.

Той се обърна и тръгна към входа към задната част на магазина.

– Чакай! Все още не знам какво да правя с Дани.

– Тогава това е отговорът ти засега – той спря при вратата и погледна към мен. – Колко още ще се прикриваш?

– Кой използва думи като „прикривам се“?

Той се облегна на вратата и скръсти ръце.

– Няма да чакам още дълго. Използваш последния си шанс с мен.

– Не знам за какво говориш.

Какво казваше той? Щеше ли Баронс да ме остави? Мен? Той никога не ме е оставял. Той беше този, който винаги щеше да ме пази жива. И винаги щеше да ме иска. Бях започнала да разчитам на тези неща, както разчитах на въздуха и храната.

– Когато мозъкът им изключи по една или друга причина, хората правят това, което са искали да направят през цялото време, но са го подтискали, уплашени от последиците. Те обикновено се тревожат какво може да помислят другите за тях. Боят се какво ще видят в себе си. Или просто не желаят да бъдат наказани от обществото, което ги ръководи. На теб вече не ти пука какво мислят другите. Никой няма да те накаже. Което повдига въпроса: Защо още се боиш от мен? Какво още не си успяла да разбереш?

Зяпнах го.

– Искам жената, която мисля, че си. Но колкото повече се прикриваш, толкова повече мисля, че съм направил грешка и че съм видял в теб неща, които не са били там.

Свих юмруци и преглътнах протеста си. Той ме караше да се чувствам разкъсвана от противоречия. Исках да изкрещя: „Не си направил грешка. Аз съм тази жена!“. Исках да се измъкна и да избягам, преди дяволът да обсеби още от душата ми.

– Имаше чистота в онова мазе. По този начин живея аз. Имаше време, когато мислех, че ти също.

„Живеех – исках да кажа. – Живея.“

– Някои неща са свещени. Докато не започнеш да се държиш така, сякаш не са. Тогава ги губиш.

Вратата се затвори тихо.

Тридесет и осем

− Добре ли си, Мак? – Кат изглеждаше разтревожена. – Не изглеждаш много добре.

Принудих се да се усмихна.

– Добре съм. Малко съм нервна. Предполагам. Просто искам всичко да мине както трябва и да се свърши. Ти?

Тя се усмихна, но усмивката не стигна до очите ù и твърде късно си спомних за емоционалната ù телепатия. Тя усещаше колко силно съм извадена от равновесие.

Чувствах се двойно предадена. Първо от Дани, после от Баронс, задето ми беше казал, че няма да чака вечно. И засрамена за неща, които не разбирах. Но дали това, че повярвах, че той е мъртъв, а после открих, че е жив, имаше нещо общо със сестра ми. Не, връщаше се много по-назад, до края на състоянието ми на При-я. Въздъхнах. Не можех да го определя.

– Снощи намерих онези Ънсийли, които са убили Алина – казах на Кат, решавайки, че това ще я накара да ме остави на мира.

Острият ù поглед омекна.

– Значи си получила отмъщението си.

Кимнах. Нямах доверие на себе си да говоря.

– Но не е облекчило болката ти така, както си очаквала – тя помълча да миг. – Когато стените паднаха, Роуина не ни каза за яденето на Ънсийли. Изгубих и двамата си братя в Сенките. Убила съм десетки от тях оттогава. Но това не ме кара да се чувствам по-добре. Бих искала отмъщението да можеше да ги върне! Но не става така. Просто добавя още трупове към сметката.

– Мъдра както винаги, Кат – усмихнах се. Но вътрешно кипях.

Не исках да съм мъдра. Исках кръв. Смазани кости. Унищожение. Тъмното ми езеро беше вдигнало огромни вълни снощи, тъмен вятър фучеше през него.

Аз съм тук – казваше то. – Използвай ме! Какво чакаш?

Нямах отговор за него.

Продължих да вървя към О’Конъл и Бийкън, проверявайки часовника си. Беше девет без десет. Кат се беше изравнила с мен преди няколко преки.

– Къде е Джо?

– Хранително отравяне. Развалена кутия боб. Мислех да доведа Дани, но не можах да я намеря. Вместо това доведох Софи.

Името на Дани ме удари здраво. Кат ме изгледа остро. Изправих рамене и закрачих напред. На пряката чакаха В’лане и неговите Сийли, Роуина и шийте зрящите ù бяха от другата страна на улицата.

Тъмното езеро кипна, когато я видях, засъска и запуши: Мислиш ли, че не е знаела, че Дани го е направила? Тя знае всичко. Тя ли го е поръчала? Стиснах зъби и свих юмруци.

Щях да се погрижа за личните си вендети по-късно. Едно по едно. Ако аз бях Ънсийли кралят, имах нужда Книгата да бъде заключена колкото може по-скоро. Ако не бях Ънсийли кралят, пак се нуждаех да бъде заключена, защото по някаква причина тя продължаваше да преследва мен и тези, които обичах. Аз и родителите ми никога нямаше да бъдем в безопасност, ако тя беше на свобода.

Трябваше само да изиграя моята малка роля. Щях да летя над града с Ловеца (доставен от Баронс, заглушен и контролиран) и да помогна да я сгащят. Веднъж след като останалите успееха да уловят Книгата, щях да се присъединя към тях на земята.

Планирах да се държа на разстояние, за да бъда в безопасност. Не исках повече никакви изненади в живота си.

Тялото ми се стегна от сексуално напрежение.

– Мак – каза хладно Риодан, докато минаваше покрай мен.

Сексуалното напрежение скочи до състояние на болка и знаех, че Баронс е зад мен. Изчаках да мине.

Мина Кат. Лор също. Вече всички бяха на кръстовището. А аз все още стоях и чаках Баронс да излезе иззад мен.

Внезапно ръката му се оказа на тила ми и усетих твърдостта му до задника си. Вдишах рязко и се облегнах към него, притискайки бедрата си към него.

И вече го нямаше там.

Преглътнах. Не го бях видяла цял следобед, откакто ми беше казал, че мога да го изгубя.

– Госпожице Лейн – каза той студено.

– Баронс.

– Ловецът каца след... – той погледна нагоре. – Три... две... сега.

Ловецът запляска с крила в центъра на пресечката, разбивайки черни ледени кристали във въздуха. Приземи се с тихо като дъх тупване, отпусна ниско глава и ме изгледа кръвнишки с пламтящи очи. Беше усмирен. И адски вбесен от това. Съчувствах му в ума си. Той кипеше и разтърсваше решетките на клетката, която Баронс някак беше успял да създаде около него с тайнствените си руни и заклинания.

– Успешен лов! – каза Баронс.

– Баронс, аз...

– Избрала си отвратителен момент.

– Вие двамата цяла нощ ли ще стоите там и ще се чукате с очи или може да се залавяме за работа? – настоя Крисчън.

Келтърови бяха пристигнали. Кристофър, Дръстан, Дагиъс и Киън излизаха от близката улица.

– Качвай се на дяволския си кон, момиче, и лети! Но помни! – Роуина раклати предупредителен пръст към мен. – Ние те наблюдаваме.

И въпреки че сега знаех защо е толкова убедена, че съм заплаха (след като Дани ми беше казала за истинското пророчество), все още се утешавах с мисълта, че мога да я сваля от поста ù и да я убия.

Този Ловец беше по-голям от последния, който Баронс беше „омагьосал“, и се наложи Баронс, Лор и Риодан да ми помогнат да се кача на гърба му. Зарадвах се, че си бях спомнила да взема ръкавици и да се облека топло. Беше като да седя върху айсберг с дъх на сяра.

Щом се настаних между ледените му крила, се огледах наоколо.

Това беше.

Нощта, в която щяхме да победим Шинсар Дъб.

На срещата вчера никой не беше повдигнал въпроса: „А после?“.

Роуина не беше казала: „Сийли няма да бъдат допуснати близо до нея! Отговорността да я пазим вече ще бъде наша и ние ще я държим под ключ завинаги!“.

Сякаш някой щеше да ù повярва. Книгата се беше измъкнала веднъж.

А В’лане не беше казал: „Тогава ще взема кралицата и Книгата във Фае, където кралицата ще се възстанови и ще търси в Книгата части от Песента на Сътворението, за да можем да затворим отново Ънсийли и да възстановим стените между световете“.

Нямаше да повярвам и на това. Какво ги караше да мислят, че в Книгата има части от Песента? Или че кралицата може да я прочете? Наложницата може някога да е знаела Първия език, но очевидно беше пила от Котела твърде много пъти, за да го помни сега.

А Баронс не беше казал: „Тогава аз ще седна и ще я прочета, защото знам Първия език и щом намеря заклинанието, което търся, всички вие може да правите, каквото искате. Да оправите света или да го унищожите. На мен не ми пука“.

А Риодан не беше казал: „Тогава ще те убием, Мак, защото не ти вярваме и вече не си необходима“.

За съжаление вярвах на последните две.

Напрежението, което изпитвах, беше непоносимо. Не бях осъзнала, че приемам Баронс за даденост, докато не ми беше дал ясно да разбера днес, че времето му с мен има краен срок, който изтича.

Щях да го изгубя.

Може би не знаех какво искам от него, но поне знаех, че искам да е наоколо. Това винаги изглеждаше достатъчно за него.

„Ужасно нечестно е и ти го знаеш“ – каза един тих гласец в мен.

На бедрото ми радиото изграчи:

– Проверка, Мак.

Натиснах бутона.

– Тук съм, Риодан.

Изпробвахме радиостанциите.

– Какво чакаш, момиче? – излая Роуина. – Вдигай се и я намери!

Смуших Ловеца с мускули и ум и гледах как Роуина се смалява под мен, докато огромните черни крила могъщо разбиваха нощния въздух. Исках да я смажа с палец като вбесяващо петно, каквото беше.

После потънах в удоволствието от момента и забравих за нея.

Това беше треска.

Усещаше се... добре.

Познато.

Свободно.

Издигахме се все по-високо и по-високо в небето. Покривите се губеха под нас.

Пред мен беше сребристата брегова линия. Зад мен провинцията.

Въздухът беше свеж с дъх на сол. Светлините под нас бяха малко и нарядко. Засмях се на глас. Това беше невероятно. Аз летях.

Бях го правила преди с Баронс, но сега беше различно. Бяхме само аз и моя Ловец, сами в нощта. Усещах се широко отворена за възможности. Светът беше моята мида[22]. Не, световете бяха моите миди.

Проклятие, беше хубаво да съм аз!

Внезапно разбрах нещо за Ловците – може би той го беше заложил в мен с ума си. Не само че огромните ледени дракони бяха пресяващи, те правеха Сребрата отживелица. Те не бяха Фае. Никога не са били. Ние ги забавлявахме. Те бяха надменно развеселени. Бяха се задържали с Ънсийли, защото им беше... интересно да прекарват времето си по този начин. Те никога не са били затваряни.

Никой не ги притежаваше.

Никой не можеше.

Всъщност дори не бяхме започнали да разбираме какво са те. (Не живи по начина, по който мислехме. Дали не летях върху огромен дишащ метеор в небето? Изсечен от това, от което беше започнала Вселената?)

Пресегнах се към ума на Ловеца.

Ти можеш да пресяваш светове!

Той обърна глава и ме прикова с едно пламтящо оранжево око, сякаш казваше:

Колко си глупава? Ти го знаеше.

Не, не го знаех.

Той изсумтя филиз от пушещ огън към мен, прогаряйки дънките ми.

– Ох! – притиснах ръка към коляното си.

Не се нуждаеш от капаци. Изтрий знаците му! Пречат на зрението ми. Той трябва да бъде ограничен. Играе си с инструментите на боговете.

– Баронс? Какви знаци?

На крилата ми, на тила ми. Изтрий ги!

– Не.

Беше разочарован, но замълча, приемайки решението ми.

Отворих сетивата си на шийте зрящ. Или тази част от мен беше Ънсийли кралят? Ахнах.

Знаех къде е Шинсар Дъб. Беше пред „Книги и дреболии Баронс“. Търсеше ме.

– На изток – казах в радиото. – При книжарницата е.

Те се промъкваха около нея, поставяйки мрежа от камъни, изсечени от скалите на дома ù, приближавайки бавно но сигурно с моя помощ.

Тя можеше да усети, че съм наблизо, но не беше сигурна къде съм. Изглежда обаче не можеше да усети тях.

Слушах разговорите по радиото.

Роуина беше започнала с настояванията си Сийли да не бъдат допускани да видят Книгата, щом бъде запечатана, въпреки че Кат отчаяно и дипломатично се опитваше да обуздае властното ù държание.

Сийли ставаха все по-ядосани. И още по-надменни.

Дръстан се опитваше да успокои положението, но другите Келтърови започнаха да се препират помежду си за ролята на Сийли и за ролята на шийте зрящите, настоявайки, че тяхната роля е по-важна.

Баронс се ядосваше все повече с всяка изминала минута, а Лор току-що беше заплашил да пусне камъка и да се махне, ако всички не млъкнат, мамка му.

– Две преки западно от теб, В’лане! – казах. Той вървеше, не се пресяваше. Каза, че Книгата би усетила присъствието му, ако го прави.

– Отново се движи бързо – извиках. Току-що се беше изстреляла на три преки за секунди. – Трябва да е в кола. Който и да я носи, шофира. Ще се опитам да приближа, за да видя по-добре.

– Да не си посмяла! – каза Роуина. – Стой там горе, далеч от нея, момиче!

Намръщих се. Чревен спазъм на нещо не по-малко от Ловец, резултатът от който да се изсипе върху главата ù, щеше да ме накара да се чувствам доста по-добре. Засега. Боях се, че убийството ù може би беше единственото, което щеше да ме задоволи в дългосрочен план.

– Разкарай се от главата ми, стара жено! – измърморих и изключих звука на радиото, така че аз да мога да ги чувам, а те да не могат да чуват мен. Не исках никой да чуе свистенето на крила, което рязко се беше появило до мен. Тези крила бяха твърде големи, за да принадлежат на Ловеца, върху който бях.

Загледах се през кожестите крила на моя Ловец към този, който летеше в тандем с нас.

К’Врук.

Нощенвятърлетявисокосвободеееен.

Трескаво проверих вътрешния си радар. Това едва ли беше мисъл, типична за Шинсар Дъб, но не можех да рискувам. Едва когато бях сигурна, че Книгата е на земята, можех да дишам спокойно отново.

Какво правеше К’Врук тук, ако Книгата не го беше довела? Мислите му бяха по-малко думи и повече наблюдение на момента.

Беше ли К’Врук... щастлив?

Той обърна глава настрани и ми хвърли зъбата усмивка с кожести устни. Върховете на крилата му ограничаваха размаха на моя Ловец и го караха да се изправи тревожно.

– Какво правиш?

Какво си ти?

– А?

Аз летя.

Погледнах го безизразно. Беше натъртил на думата „аз“.

Преди ме яздеше – той пуфтеше с упрек. – Стар приятел.

Взирах се в него озадачена.

Очите ми се присвиха. Очевидно беше част от някаква конспирация, която да ме накара да мисля, че аз съм Ънсийли кралят. Но това беше купчина глупости, която нямаше да приема.

– Върви си! – размахах ръце към него като към муха. – Къш! Махай се от тук! – къшках на крайност, по-окончателна от смъртта.

Слабо осъзнавах, че Баронс крещи в радиото ми.

Ловецът обърна кожестата си усмивка напред и заплува спокойно до нас, едва движейки огромните си крила, носейки се на вятъра. Беше пет пъти по-голям от моя Ловец, няколко къщи от кожени крила и подкови, огромни очи-пещи и каквото държеше цялата тази ледена чернота заедно. Докато се носеше из тъмното небе, вятърът, който се отлющваше от колосалното му тяло, вдигаше пара като сух лед.

– Върви! – изръмжах.

– Мак, къде е Книгата, по дяволите? – гласът на Риодан звучеше тенекиено по радиото. Бяхме по-високо, отколкото имах намерение да се издигна. – Къде си? Не те виждам там горе. Виждам двойка Ловци, които летят заедно, но не виждам теб. Мамка му, ако този не е огромен!

Супер! Точно каквото ми трябваше. Някой да погледне нагоре и да ме хване да летя рамо до рамо с любимото Ламборгини на Ънсийли краля. Включих с палец звука на радиото.

– Тук съм. В облак. Дръжте се! Ще ме видите след няколко минути – излъгах.

– Няма облаци там горе, Мак – каза Лор.

Крисчън отсече грубо:

– Лъжа, МакКайла. Опитай отново! С кого летиш?

– Къде е Книгата? – настоя В’лане.

– Тя е... О, ето я! Проклятие! Сега е на четири преки на запад, към доковете. Ще се сниша, за да огледам по-отблизо.

Когато смуших моя Ловец да се спусне, К’Врук се гмурна с нас.

– Госпожице Лейн – настоя Баронс, – защо летиш с Ловеца, който уби Даррок?

Тридесет и девет

Отказаха да ми позволят да кацна.

Не можех съвсем да ги обвиня.

Не беше само защото имам мое лично Сатанинско „крило“ (тази нощ на земята нямаше никой, който да не е топнал пръст в нещо тъмно в някакъв момент), а защото се безпокояха, че Книгата някак ще улови К’Врук и тогава всички ще бъдем, ами... К’Врукнати.

Не можах да го отпратя. Ловецът, който наричаше себе си нещо по-окончателно от смъртта, просто не искаше да ме остави. И една тайна част от мен беше малко развълнувана от това.

Летях над Дъблин със Смъртта.

И това беше нещо шеметно за барманка от малко градче в Джорджия.

Трябваше да гледам от въздуха как се развиваше разгромът. А това наистина беше разгром.

Те я притиснаха, обградиха я с камъните, постепенно приближавайки, докато накрая не я заковаха на стълбите на църквата, в която бях изнасилена. Трябваше да се зачудя дали тя не знаеше това и не се опитваше да ме обърка.

Продължавах да очаквам да проговори в ума ми, но тя не го направи. Нито веднъж. Не промълви нито дума. За първи път в близост до мен тя не се опита да ме обърка. Реших, че камъните и друидите може би имат заглушаващ ефект.

Докато гледах, те придвижваха камъните (изток, запад, север и юг) все по-близо и по-близо, докато оформиха кутия три на три метра около нея.

Мека синя светлина започна да се излъчва между камъните, сякаш оформяше клетка.

Всички се отдръпнаха.

– Сега какво? – прошепнах, кръжейки около камбанарията.

– Сега е моя – каза Дръстан спокойно. Друидите Келтър започнаха да пеят и среброокият планинец излезе напред.

Внезапно имах видение как лежи пречупен и мъртъв на стъпалата на църквата. Книгата, променяща се в Звяра, се извисяваше над всички тях и се смееше. Очиствайки ги един след друг.

– Не! – извиках.

– Не какво? – каза Баронс мигновено.

– Спри, Дръстан!

Планинецът погледна нагоре към мен и спря.

Проучих сцената долу. Нещо не беше наред. Шинсар Дъб лежеше на стълбите като безвредна книга с твърди корици. Нямаше извисяващ се Звяр, нито О’Баниън със зъби като моторна резачка, нито одрана Фиона.

– Кога се е измъкнала от колата? – настоях аз.

Никой не ми отговори.

– Кой шофираше? Някой видя ли Книгата да излиза от колата?

– Риодан, Лор, говорете! – отсече Баронс.

– Не знам, Баронс. Не я видях. Мислех, че ти си.

– Как се е озовала на стълбите?

В’лане изсъска.

– Това е илюзия!

Изстенах.

– Тя не е там. Сигурно съм я изпуснала. Чудех се защо не се опитва да ме обърка. Направила го е. Просто не по обичайния начин. Провалих се. О, мамка му! В’лане! Пази се!

Четиридесет

− Чуваш ли това? – звукът ме побъркваше.

– Какво?

– Не чуваш ли как някой свири на ксилофон?

Баронс ме изгледа.

– Кълна се, че чувам фалшивите звуци на „Que Sera Sera“.

– Дорис Дей?

– Пинк Мартини.

– А! Не. Не чувам.

Вървяхме в тишина. Или по-скоро той. В моя свят тромпетите гърмяха и един клавесин дрънчеше, а аз с всички сили се опитвах да не започна да се въртя с широко разперени ръце по улицата и да пея: „Когато бях малко момиче, попитах майка ми каква ще бъда. Ще бъда ли красива, ще бъда ли богата? Ето какво ми отговори тя...“.

Нощта се беше оказала безкраен провал на всички фронтове.

Шинсар Дъб ни беше измамила и виновната бях аз. Аз бях тази, която можеше да я проследи. Имах съвсем малка роля и не бях успяла да я изиграя както трябва. Ако не се бях сетила в последната минута, тя щеше да пипне В’лане и вероятно да убие всички ни – или поне всички, които можеха да бъдат убити. А така просто бях предупредила В’лане достатъчно навреме, за да може да се пресее преди Книгата да е обърнала цялата сила на своето зло върху него и да го накара да я вземе от шийте зрящата, която стоеше там и му я предлагаше.

Беше подмамила Софи да я вдигне точно под носовете ни, докато всички бяхме съсредоточени там, където тя ме караше да мисля, че е.

Беше вървяла заедно с нас от Бог знае колко време, оплитайки ме с илюзиите си, а аз бях подвела тях. Почти до масово клане.

Бяхме се разбягали като плъхове от потъващ кораб, блъскайки се един в друг, за да се измъкнем.

Беше страшна гледка. Най-могъщите и опасни хора, които някога съм познавала – Крисчън, с неговите Ънсийли татуировки; Риодан, Баронс и Лор – тайнствените триметрови чудовища, които не можеха да умрат; В’лане и неговият отряд, които бяха буквално неубиваеми и имаха главозамайващи сили – всички бягаха от една малка шийте зряща, държаща някаква книга.

Книга. Магически том, който някакъв идиот беше направил, защото беше искал да изхвърли цялото зло от себе си, за да може да започне живота си наново като патриархален водач на расата си. Можех да му кажа, че опитите да изклинчиш от лични отговорности никога не свършват добре.

А някъде там навън тази нощ или утре, въпреки че никой нямаше да я търси или да се опита да я спаси, Софи щеше да умре.

Заедно с кой знае още колко?

В’лане се беше пресял до манастира, за да ги предупреди, че тя вече не е една от тях.

– Какво стана горе с Ловеца, госпожице Лейн?

– Нямам представа.

– Изглежда,, си имаше приятел. Мислех, че може да е Ловецът на наложницата.

– Не бях помислила за това! – принудих се да възкликна, сякаш смаяна.

Той ме изгледа сухо.

– Не ми е нужен друид от Келтърови, за да знам, че лъжеш.

Намръщих се.

– И защо?

– От доста време съм наоколо. Научих се да познавам хората.

– Точно колко дълго?

– Какво ти каза той?

Издишах, вбесена.

– Каза, че преди съм го яздила. Нарече ме „стар приятел“.

Едно от хубавите неща в разговорите с Баронс беше, че нямаше нужда да смекчавам думите.

Той избухна в смях.

Бях го чувала да се смее така открито толкова рядко, че смехът му сега почти нараняваше чувствата ми.

– Какво смешно намираш в това?

– Изражението на лицето ти. Животът не се е оказал онова, което си мислила, нали, Момиче-дъга?

Името се плъзна през сърцето ми като тъпо острие. „Ти ме напускаш, Момиче-дъга.“ Тогава беше преплетено с нежност. Сега беше просто подигравателно прозвище.

– Явно съм била подведена – казах сковано. Проклетият ксилофон се беше върнал, тромпетите гърмяха.

Когато пораснах и се влюбих, попитах любимия ми: „Какво има пред нас?“ Ще има ли дъги ден след ден?“ Ето какво каза любимият ми...

– Не вярваш наистина, че си Ънсийли кралят, нали?

Тромпетите избълбукаха, ксилофонът замлъкна и иглата изскърца, сякаш някой рязко я беше дръпнал от плочата. Защо изобщо си давах труда да говоря?

– Откъде ти хрумна тази идея?

– Видах кралицата в Белия палат. Не можах да измисля причина остатъкът от нейната памет да е там. Бръсначът на Окам. Тя не е кралицата. Или не е била тогава.

– Тогава коя съм аз?

– Не и Ънсийли кралят.

– Дай ми друго обяснение!

– Още не се е представило такова.

– Трябва да намеря жена на име Огъста О’Клер.

– Мъртва е.

Спрях.

– Познаваш ли я?

– Беше баба на Тели Съливан. В техния дом ме помоли да я закарам Айла О’Конър в нощта, когато Книгата избяга от манастира.

– И?

– Не си изненадана. Интересно. Знаела си, че съм бил при манастира.

– Колко добре познаваше май-... Айла?

– Срещнах я в онази нощ. Посетих гроба ù пет дни по-късно.

– Тя имаше ли две деца?

Той поклати глава.

– Проверих по-късно. Имала е само една дъщеря. Тели я гледаше в онази нощ. Видях детето в къщата ù, когато закарах Айла там.

Сестра ми. Видял е Алина при Тели.

– И мислиш, че аз не съм Ънсийли кралят?

– Мисля, че не разполагаме с всички факти.

Доплака ми се. Моята бавна ерозия беше започнала в деня, в който бях стъпила на Изумрудения остров. Бях пристигнала като обичаната дъщеря на Джак и Рейни Лейн и като сестра на Алина. Бях приела, че съм осиновена. Бях въодушевена да открия, че имам ирландски корени. А сега Баронс потвърждаваше, че не съм О’Конър. Бил е там, когато Айла е умряла, а тя е имала едно дете. Нищо чудно, че Риодан беше толкова сигурен. Нямаше нищо друго, което да подсказва произхода ми, освен живот от невъзможни сънища, тъмница от невъзможно знание, една зла Книга и един страховит Ловец с обезпокоителна привързаност към мен.

– Какво се случи онази нощ в манастира? Защо ти беше там?

– Бяхме дочули нещо. Приказки из провинцията. Клюки на стари жени. Научих се да слушам старите жени, да чета тях преди да погледа вестника.

– Но се присмя на Нана О’Райли.

– Не исках да се върнеш и да разровиш по-дълбоко.

– Защо?

– Щеше да ти каже неща, които не исках да знаеш. Тя щеше да ти даде име за мен – той спря, после сдъвка следващите думи: – Неточно. Но име. А тогава ти се нуждаеше от имена.

– Мислиш, че сега не се нуждая? – Прокълнатия го беше нарекла тя. Чудех се защо.

– Ти се учиш. Манастирът беше в центъра на приказките. Бях го наблюдавал от седмици, опитвайки се да намеря път навътре, без да задействам защитите им. Умна работа. Те усещаха дори мен, а мен нищо не ме усеща.

– Каза „ние“ бяхме дочули нещо. Мислех, че работиш сам. Кои бяха тези „ние“?

– Така е. Но във времето Книгата е издирвана от десетки други. Тя беше Светият Граал за определен тип колекционери. Магьосник в Лондон, който накрая получи копия от някои страници онази нощ. Гангстери. Набедени крале. Следвахме едни и същи следи, зървахме се понякога, отбягвахме се, когато мислехме, че другият може да се окаже ценна следа някой ден, въпреки че никога не съм виждал Келтърови. Подозирам, че кралицата е разчиствала след тях, че е държала „скритата си мантия“ добре скрита.

– Значи си бил извън манастира?

– Нямах представа, че нещо става вътре. Беше тиха нощ, като всяка друга, в която го бях наблюдавал. Нямаше суматоха. Нямаше стрелба или бъркотия. Книгата се е измъкнала в нощта незабелязана или е изчакала и е напуснала по-късно. Бях разсеян от жена, която се измъкваше от прозорец в задната част на манастира и се придържаше към стените. Беше намушкана и беше тежко ранена. Отправи се право към мен, сякаш знаеше, че ще бъда там. „Трябва да ме измъкнеш от тук“ – каза тя и настоя да я закарам при Тели Съливан в Девъншир. Според нея съдбата на света зависела от това.

– Не мислех, че ти пука за съдбата на света.

– Така е. Тя беше видяла Шинсар Дъб. Попитах я дали Книгата е още в манастира, а тя каза, че е била, но вече не е. Онази нощ научих, че проклетото нещо е било на практика под носа ми през последните хиляда години.

– Мислех, че винаги е била там, от зората на времето, много преди това да стане манастир – не се стеснявах да любопитствам за възрастта му.

– Аз бях в Ирландия само през последното хилядолетие. Преди това бях... на други места. Доволна ли си, госпожице Лейн?

– Едва ли – чудех се защо беше избрал Ирландия. Защо мъж като него би останал на едно място? Защо да не пътува? Дали му харесваше да има „дом“? Предполагах, че дори мечките и лъвовете имаха бърлоги.

– Тя каза, че Книгата е убила всички от Убежището. Нямах представа какво е Убежището по онова време. Опитах се да използвам Гласа върху нея, но тя постоянно губеше съзнание. Нямах нищо, с което да се погрижа за раните ù. Мислех, че тя е най-добрата ми възможност да проследя Книгата, затова я настаних в колата и я откарах при приятелката ù. Но докато стигнем до там, тя беше изпаднала в кома.

– И това е всичко, което ти е казала?

– След като осъзнах, че няма да излезе от комата, продължих. Нямах желание да оставям следата да изстине. Имах конкуренция за елиминиране. Шинсар Дъб беше забелязана за първи път, откакто човекът се е научил да поддържа писмени хроники. И след нея бяха тръгнали други. Трябваше да ги убия, докато все още знаех къде са. По времето, когато се върнах в Девъншир, тя беше мъртва и погребана.

– Разрови ли...

– Кремирана.

– О, колко удобно! Разпита ли Тели? Използва ли Гласа върху нея и баба ù?

– Я виж кой е безскупулен сега! Те бяха изчезнали. Наемах детективи да ги търсят от време на време. Бабата умря преди осем години. Така и не успяхме да открием внучката.

Подбелих очи.

– Да, смърди наистина. Това е единствената причина, поради която вярвам, че ти не си кралят. Твърде много хора са положили огромни усилия, за да скрият някои факти. Не виждам защо биха го направили за някое Фае, особено шийте зрящите. Не, тук е имало нещо друго.

– Каза, че е една от многото причини.

– Списъкът е безкраен. Помниш ли как изглеждаше, когато дойде тук? Наистина ли мислиш, че той харесва розово? Или тениски с надпис „Аз съм СОЧНО момиче“?

Погледнах го. Ъгълчетата на устните му трепкаха.

– Просто не виждам най-страшния от Фае да носи подхождащи си прашки и сутиен с малки розови и пурпурни апликации на цветя.

– Опитваш се да ме разсмееш – сърцето ме болеше. От мисли какво да правя за Дани. От ярост към Роуина. От яд към мен самата, че бях подвела всички тази нощ. В мен имаше възел от емоции.

– Но явно не се получава – каза той, докато влизахме под свода на „Книги и дреболии Баронс“. – Ами това? – той ме издърпа отново на улицата и обви главата ми с ръце. Мислех, че ще ме целуне, но той изви главата ми назад, за да погледна нагоре.

– Какво?

– Табелата.

На табелата, люлееща се от полирания месингов пилон, пишеше: РЪКОПИСИ И РАЗНИ МАККАЙЛА.

– Шегуваш ли се? – избухнах. – Моя ли е? Но ти каза, че това е последната ми възможност с теб!

– Така е – той пусна главата ми и се отдалечи. – Може да бъде откачена толкова лесно, колкото беше окачена.

Моята табела. Моята книжарница.

– А Ламборгинито? – казах обнадеждена.

Той отвори вратата и пристъпи вътре.

– Не ме притискай!

– Ами Вайпърът?

– Никакъв шанс.

Влезнах след него. Добре, можех да се справя без колите. За момента. Книжарницата беше моя. Чувствах, че се задушавам. МОЯ с всички главни букви, точно като на надписа.

– Баронс, аз...

– Не ставай банална! Не беше заради теб.

– Просто щях да ти благодаря – казах сърдито.

– За какво? Аз се махам. Смених табелата, защото не планирам да остана тук още дълго. Няма нищо общо с теб. Това, което искам, е почти недостъпно. Лека нощ, госпожице Лейн!

Той изчезна в задната част на магазина. Не знам какво бях очаквала.

Всъщност, знам. Очаквах да се опита да ме вкара в леглото отново.

Баронс винаги е бил предвидим в отношението му към мен още от деня, в който го срещнах. Първоначално използваше забележки за секс, за да ме накара да млъкна. После използва секс, за да ме събуди. След като вече не бях При-я, беше започнал отново да използва забележки за секс, за да ме дразни. Принуждавайки ме да си спомня колко близки бяхме някога.

Бях започнала да разчитам на това, както и на всичко друго, свързано с него.

Намек и покана. Вечни като дъжда в Дъблин. Аз бях тази, която опасният лъв облизваше. И ми харесваше.

Тази вечер, когато ме беше отвел до книжарницата, той говореше и споделяше информация толкова свободно, че аз усетих нещо ново и топло да разцъфва между нас. Когато ми показа знака, се разтопих.

После лисна ледена вода върху мен.

„За какво? Аз се махам. Смених табелата, защото не планирам да остана тук още дълго.“

Беше си тръгнал, без да направи намек или да протегне ръка в покана.

Просто си беше тръгнал.

Беше ме накарал да осъзная какво би било, ако си тръгне и ме остави сама.

Наистина ли щеше да си замине завинаги, когато това свършеше? Да изчезне, без да се сбогува, щом получи заклинанието?

Качих се бавно до стаята ми на петия етаж и се хвърлих напряко на леглото. Обикновено се преструвам, че няма нищо странно в това понякога да намирам стаята си на четвъртия етаж, а понякога на петия. Бях толкова свикнала на „странности“, че единствената възможност, която ме тревожи, е тази стаята ми да изчезне напълно някой ден. Ами ако съм в нея, когато изчезне? И аз ли ще изчезна? Или ще заседна в стена или под, докато тя напуска сцената, откъсвайки главата ми? Стига да е все още някъде в магазина, се чувствам сравнително сигурна с параметрите си. С оглед на това как се беше развил животът ми, ако изчезнеше наистина, вероятно просто щях да въздъхна, да се въоръжа и да тръгна да я търся.

Трудно е да изгубиш нещата, за които си свикнал да мислиш за свои.

Щеше ли всичко това да свърши скоро? Със сигурност се бяхме издънили тази нощ, но аз нямаше да се издъня следващия път. Щяхме да се срещнем в „Честър“ утре и да съставим нов план. Имахме екип, щяхме да продължаваме да опитваме. И най-накрая щяхме да приберем Шинсар Дъб на сигурно място. След няколко дни може би.

И какво щеше да стане тогава?

Щяха ли В’лане, кралицата и всички Сийли да напуснат нашия свят и да се върнат в двора си? Щяха ли да успеят да възстановят някак стените и да изчегъртат покварата на Ънсийли от моя свят?

Щяха ли Баронс и неговите осмина да затворят „Честър“ и да изчезнат?

Какво щях да правя без В’лане, без Ънсийли, с които да се бия, без Баронс?

Риодан беше дал ясно да се разбере, че никой, който е узнал за тях, не е оживял. Бяха крили безсмъртното си съществуване сред нас хиляди години. Щяха ли да се опитат да ме убият? Или просто да си заминат и да изтрият всяка следа от доказателство, че някога са били тук?

Щях ли да претърсвам света отново и отново, за да намеря някой от тях? Щях ли да остарея и да започна да се чудя дали не съм си измислила тези луди, страстни, мрачни дни в Дъблин?

Как щях да остарея? Щях ли да се омъжа? Кой би могъл да ме разбере? Щях ли да живея до края на живота си сама? Да стана своенравна, потайна и странна като мъжа, който ме беше направил такава?

Започнах да крача.

Бях толкова разтревожена от моите проблеми (кой е той, коя съм аз, кой е убиецът на Алина), че така ù не погледнах в бъдещето и не се опитах да обмисля вероятния изход от събитията. Когато се бориш всеки ден за простия шанс да имаш бъдеще, е малко трудно да започнеш да си представяш как би могло да изглежда това бъдеще. Да мислиш как да живееш е лукс, на който се наслаждават само хора, които знаят, че ще живеят.

Не исках да бъда сама в Дъблин, когато това свърши.

Какво щях да правя? Да управлявам книжарницата, заобиколена от спомени до края на живота си, докато тези от нас, които оцелееха, старателно възстановяват града? Не можех да остана тук, ако него го нямаше. Защото дори ако заминеше, част от него щеше да бъде тук, навсякъде, накъдето погледнех. Щеше да е почти толкова лошо, колкото това да го гледам как умира. Остатъкът от Баронс щеше да обитава това място толкова живо, колкото наложницата и кралят живееха в черните коридори на Белия палат. Щях да знам, че е там някъде, извън досега ми завинаги. Най-славните ми дни щяха да са дошли и да са си отишли още преди да навърша двайсет и четири. Щях да заприличам на някой прославен нападател от училищния футболен отбор, който на трийсет не излиза от къщата си, лочи бира с приятелите си, има две деца, натякваща съпруга, семеен ван и зъб на живота.

Свлякох се в леглото.

Навсякъде, накъдето се обърнех, щях да виждам призраци.

Щеше ли призракът на Дани да ме дебне из улиците? Щях ли да направя това? Щях ли да стигна толкова далеч? Предумишлено убийство на момиче, което е малко по-голямо от дете?

„Ти избираш с какво можеш да живееш – беше казал той. – И без какво не можеш да живееш.“

Никога не ми беше хрумвало, че изходът от престоя ми в Дъблин можеше да е бъдеще, в което да живея в книжарница без Баронс, да вървя по улици, изпълнени с...

– О, мамка му! Тя беше моя сестра! – изръмжах и ударих възглавницата си. Не ми пукаше дали бяхме рождени сестри. Алина винаги е била моята най-добра приятелка, моя сестра по сърце, а това ни правеше сестри във всичко, което беше важно за мен. – Докъде бях стигнала? – прошепнах. А, да. Улици, изпълнени с призрака на сестра ми, преливаш в призрака на тинейджърката, за която бях започнала да мисля като за по-малка сестра и която беше замесена в убийството на сестра ми. Щях ли да вървя по улиците с тези призраци всеки ден?

Какъв ужасен, празен живот щеше да бъде това!

– Алина, какво да правя? – Боже, липсваше ми! Липсваше ми, сякаш беше вчера. Вдигнах се от леглото, грабнах раницата си, отпуснах се с кръстосани крака на пода, издърпах един от албумите ù със снимки и отворих слънчевожълтата корица.

И ето я с мама и татко при завършването на колежа.

После снимка, на която сме на езерото с група приятели, пием бира и играем волейбол, сякаш ще живеем вечно. Млади, толкова проклето млади. Била ли съм изобщо толкова млада?

Сълзи пълзяха по бузите ми, докато разгръщах страниците.

На следващата тя беше на моравата на колежа Тринити с нови приятели.

В пъбове. Танцува и маха на камерата.

Ето го Даррок, гледаше я, погледът му беше собственически, горещ.

На тази тя го гледаше, напълно уязвима. Задържах дъх. Мравки запълзяха по ръцете и врата ми.

Тя го е обичала.

Можех да го видя. Познавах сестра си. Била е луда по него. Той я е карал да се чувства така, както Баронс ме караше да се чувствам. По-голяма, отколкото би могла да бъде, по-голяма от живота, запалена от възможностите, в екстаз да диша, нетърпелива за следващия миг, в който ще бъдат заедно. Била е щастлива в тези последни месеци. Толкова жива и щастлива.

А ако беше продължила да живее?

Затворих очи.

Познавах сестра си.

Даррок беше прав. Тя щеше да отиде при него. Щеше да намери начин да го приеме. Да го обича, въпреки всичко. Ние сме толкова фатално дефектни.

Ами ако... ако любовта ù го беше променила? Кой може да каже, че е невъзможно? Ами ако беше забременяла и внезапно се беше появило бебе Алина, безпомощно и розово, и гукащо? Можеше ли любовта да изглади ръбовете му, нуждата му от отмъщение? Правила е велики чудеса. Може би не трябваше да мисля за нея като за нещо дефектно, а като за рязко придръпване, което би могло да промени изхода към по-добро? Кой би могъл да каже?

Обърнах страницата и бузите ми пламнаха.

Не трябваше да гледам. Не можех да спра. Те бяха в леглото. Не виждах Алина. Тя държеше фотоапарата. Даррок беше гол. От този ъгъл съдех, че Алина е върху него. От изражението на лицето му знаех, че е свършвал, когато го е снимала. И можех да го видя в очите му.

Той също я беше обичал.

Пуснах албума и замръзнах седнала, взирайки се в пространството.

Животът беше толкова сложен. Беше ли тя лоша, защото го е обичала? Беше ли той зъл, защото беше искал да си върне това, което му е било отнето? Не бяха ли кралят и наложницата движени от същите мотиви? Не бяха ли тези мотиви това, което караше хората да вървят напред?

Защо кралицата просто не беше оставила краля да има жената, която обича? Защо кралят не беше успял да приеме да бъде щастлив за един човешки живот? Какво щеше да се случи с Ънсийли, ако никога не бяха затваряни? Щяха ли да станат като Сийли двора?

Ами ние с моята сестра? Щяхме ли наистина да обречем света на гибел? Възпитание или природа – какво бяхме ние?

Накъдето и да погледнех, виждах само оттенъци на сивото. Черното и бялото не бяха нищо повече от възвишени идеали в умовете ни, стандарти, според които се опитвахме да съдим за нещата и благодарение на които откривахме мястото си в света. Доброто и злото в техните най-чисти форми бяха недостижими и завинаги оставаха извън способността ни да ги задържим в ръка като всяка Фае илюзия. Можем само да се прицелваме в тях, да се домогваме до тях и да се надяваме да не се изгубим в сенките, защото няма да можем повече да видим светлината.

Алина се беше опитала да постъпи правилно. Аз също. Тя не беше успяла. Щях ли и аз да се проваля? Понякога ми беше трудно да преценя кое е правилно и кое грешно.

Чувствайки се като най-долния воайор, посегнах към албума, дръпнах го в скута си и започнах да обръщам страницата.

Тогава го почувствах. Джобът беше твърде дебел. Имаше нещо зад снимката на Даррок, който се взира в Алина, сякаш тя е неговия свят, докато свършва в нея.

Измъкнах снимката с треперещи ръце. Какво щях да намеря скрито тук? Бележка от сестра ми? Нещо, което да ми каже повече за живота ù, преди да умре?

Любовно писмо от него? От нея?

Издърпах къс стар пергамент, разгънах го и нежно го изгладих. Имаше писано от двете страни. Обърнах го. Едната страна беше запълнена от горния до долния край. Другата имаше само няколко реда.

Познах хартията и почерка на пълната страница моментално. Бях виждала писанията на Лудата Мери преди, въпреки че не можех да чета древен ирландски галски.

Обърнах я, сдържайки дъха си. Да, той я беше превел!

АКО ЗВЯРЪТ НА ТРИТЕ ЛИЦА НЕ Е ЗАДЪРЖАН ПО ВРЕМЕТО, КОГАТО ПЪРВИЯТ МРАЧЕН ПРИНЦ УМРЕ, ПЪРВОТО ПРОРОЧЕСТВО ЩЕ СЕ ПРОВАЛИ, ЗАЩОТО ЗВЯРЪТ ЩЕ СЕ Е НАТЪПКАЛ СЪС СИЛА И ЩЕ СЕ Е ПРОМЕНИЛ. ЩЕ ПАДНЕ САМО ОТ СОБСТВЕНИЯ МУ ЗАМИСЪЛ. ТОЙ, КОЙТО НЕ Е КАКВОТО Е БИЛ, ЩЕ ВЗЕМЕ ТАЛИСМАНА И КОГАТО ЧУДОВИЩЕТО ОТВЪТРЕ Е ПОБЕДЕНО, ЩЕ БЪДЕ И ЧУДОВИЩЕТО ОТВЪН.

Прочетох го отново.

– Какъв талисман?

Колко точен беше преводът? Беше написал: „Той, който не е каквото е бил“. Беше ли Даррок единственият, който можеше да се слее с Книгата? Дагиъс също не беше това, което е бил. Можех да се обзаложа, че и Баронс отговаря на това условие. Наистина, кой от нас беше същият? Какво мъгляво изявление. Едва ли можех да го нарека окончателен критерий. Татко щеше да е в апогея си в съда с такава мъглява фраза.

„По времето, когато първият мрачен принц умре“... Вече беше твърде късно, ако беше вярно. Първият мрачен принц е бил Крус, който не можеше да е още жив. Поне веднъж за последните седемстотин хиляди години щеше да е показал лицето си. Някой щеше да го е видял.

Но дори да беше още жив, в мига, в който Дани беше убила мрачния принц, дошъл в килията ми в манастира, вече е било твърде късно за първото пророчество.

Прекият път беше талисман. И Даррок го имаше.

Нещо дразнеше подсъзнанието ми. Грабнах раницата и започнах да ровя из нея, търсейки таро картата. Изсипах съдържанието, взех картата и я разгледах. Жена, която се взираше в далечината, докато светът се въртеше пред нея.

Какъв беше смисълът? Защо МЗО (или фар дорка, както той беше заявил) ми беше дал точно тази карта?

Старателно си отбелязах подробностите от облеклото и косата ù, континентите на планетата. Определено беше Земята.

Проучих ръба на картата, търсейки скрити руни или символи. Нищо. Чакай! Какво беше това около китката ù? Изглеждаше като гънка на кожата ù, докато не погледнах отблизо.

Не можех да повярвам, че съм го пропуснала.

Беше изработен в ръба, хитро скрит като нещо като пентакъл, но аз познавах формата на клетката, която приютяваше камъка. Около китката на жената беше намотана верижката на амулета, който Даррок беше откраднал от Малуш.

Момчето със замечтани очи се беше опитало да ми помогне.

Талисманът от пророчеството беше Амулетът. Амулетът беше прекият път на Даррок!

Беше на една ръка разстояние от мен, когато Шинсар Дъб беше спукала главата на Даррок като грозде. Бях го докоснала. Беше толкова близо. И в следващия миг вече бях на нечие рамо и Амулетът беше изчезнал.

Усмихнах се. Знаех къде да го намеря.

Като мъж Баронс колекционираше антики, килими, ръкописи и древни оръжия. Като звяр колекционираше всичко, което съм докоснала. Торбичката с камъните, пуловера ми.

Независимо от формата му, Баронс издирваше лъскави дреболии, които му миришеха добре.

Нямаше начин да го е зарязал онази нощ. Бях го докоснала.

Пъхнах пергамента, превода и картата таро в джоба си и се изправих.

Беше крайно време да открия къде отиваше Джерико Баронс, когато напуснеше книжарницата.

Не беше много далеч.

Бях готова да се обзаложа, че през цялото време, откакто го познавах, никога не е отивал твърде далеч.

Когато стигнах последното стъпало, го подуших. Лек намек за мирис висеше във въздуха пред кабинета му. А в кабинета си той държеше своето Сребро.

През цялото време, докато бях При-я, не го бях виждала да спи. Аз се отнасях, но всеки път, щом се събудех, той беше там, с тежки клепачи над блестящи тъмни очи, гледаше ме, сякаш беше лежал там и само беше чакал да се претърколя и да поискам отново да ме чука. Винаги готов. Сякаш живееше за това. Спомних си изражението ми, когато се беше протегнал върху мен.

Спомних си как беше отговорило тялото ми.

Никога не бях използвала екстази или някой от наркотиците, които приятелите ми бяха опитвали. Но ако беше като да си При-я, не можех да си представя защо бих искала да го направя съзнателно.

Част от ума ми беше все още буден по някакъв замъглен начин, докато тялото ми беше напълно извън моя контрол.

Ако той плъзнеше ръка по кожата ми, аз почти крещях от нуждата да е вътре в мен. Щях да направя всичко, за да го имам там.

Да съм При-я беше по-лошо от това да съм изнасилена от принцовете.

То беше стотици изнасилвания отново и отново. Тялото ми беше ги искало. Умът ми липсваше. Но все пак част от съществото ми все още беше там, наясно с това, че тялото ми е извън моя контрол и че не аз решавах. Всички мои избори бяха направени вместо мен. Сексът трябва да е избор.

Беше ми оставен само още един – засега.

Всеки път, когато навлизаше в мен, когато усещах как прониква, се превръщах в нещо диво – горещо, мокро и отчаяно нуждаещо се от още. Всяка целувка, всяко погалване, всеки тласък ме караха да се нуждая от повече. Той ме докосваше, аз полудявах. Целият ми свят се свиваше до едно-единствено нещо – Баронс. Той наистина беше моят свят в онова мазе. Но беше прекалено много една личност да има толкова власт над друга. Това би могло да те постави на колене и да те накара да просиш.

Аз имах тайна.

Ужасна тайна, която ме изяждаше жива.

„Какво носеше на бала си, Мак?“

Това беше последното, което бях чула като При-я.

Всичко от този миг нататък наистина се беше случило.

Аз симулирах.

Лъжех и него, и себе си.

Останах.

„И не се беше почувствало по-различно.“

Бях също толкова ненаситна, също толкова алчна, също толкова уязвима. Знаех точно коя съм, какво се беше случило в църквата и какво правех през последните няколко месеца.

И всеки път, щом той ме докоснеше, светът ми се свиваше до едно-единствено нещо – Баронс!

Той никога не беше уязвим.

Мразех го за това.

Поклатих глава и разпръснах мрачните мисли.

Къде би отишъл Баронс, за да бъде сам, да се отпусне, може би да спи? Отвъд досега на всички. В силно защитено Сребро.

Ароматът му все още висеше във въздуха, когато претършувах кабинета му.

Чувствах се безскрупулна и уморена да играя по правилата. Не знаех защо трябваше да има някакви правила между нас. Изглеждаше абсурдно. Той беше в моето пространство, откакто го срещнах, по-голям от живота, с наелектризиращо присъствие, разтърсваше ме, държеше ме само от едната страна на лудостта.

Грабнах едно от многото му антични оръжия и разбих заключените чекмеджета на бюрото му.

Да, щеше да види, че съм ги разбила. Не, не ми пукаше. Можеше да опита да си изкара яда на мен. Аз имах мой собствен дял.

Той имаше папки за мен, за родителите ми, за МакКейб, за О’Баниън, за хора, за които никога не бях чувала, дори за собствените му мъже.

Имаше сметки от десетки различни адреси в много различни страни.

В най-долното чекмедже открих мои снимки. Купове и купове снимки.

В „Кларин“, излизайки в росната дъблинска утрин, загорели крака блестяха под късия ръб на любимата ми бяла пола, дългата руса коса се вееше на висока конска опашка.

Вървя през моравата на колежа Тринити и срещам Дани за първи път до фонтана.

Слизам по стълбите от апартамента на Алина и излизам на улицата.

Промъквам се по задната уличка и гледам изоставените коли на О’Баниън сутринта, в която бях осъзнала, че Баронс беше изключил всички светлини и беше позволил на Сенките да завземат периметъра, поглъщайки шестнайсет мъже, за да убие едничкия, който беше заплаха за мен. В очите ми имаше шок, ужас и нещо, което несъмнено приличаше на облекчение.

Бия се гръб в гръб с Дани, алабастрови меч и копие проблясват в мрака. Имаше цяла серия от тези снимки, направени от някой покрив. Аз горях, лицето ми сияеше, очите ми бяха присвити, а тялото ми беше подготвено за това, което правех.

През предния прозорец на книжарницата, прегърнала татко.

Свита на дивана в задната част на КДБ, ръцете свити до гърдите. Без грим. Изглеждах на седемнайсет, малко изгубена и напълно уязвима.

Марширувам към управлението на Гарда с Джейни. Отправям се към книжарницата без фенерчета. Не съм била в опасност онази нощ. Той е бил там, грижел се е да оцелея, каквото и да е идвало към мен.

Никой никога не ми беше правил толкова много снимки преди. Дори Алина. Беше уловил най-леките ми емоции с всяка снимка. Той ме е наблюдавал, винаги ме е наблюдавал.

През прозореца на селска къщурка, докосвах лицето на Нана, опитвайки се да се вмъкна в мислите ù и да видя майка си. Очите ми бяха наполовина затворени, чертите ми бяха изопнати от концентрация.

Още една снимка от покрив. Дланта ми беше върху гръдта на Сивата жена и настоявах да възстанови Дани.

Имаше ли нещо, което той не знаеше?

Оставих снимките да паднат в чекмеджето. Чувствах се замаяна. Беше видял всичко – доброто, лошото и грозното. Никога не ми беше задавал въпроси, освен ако не мислеше, че аз се нуждая да разбера отговорите. Никога не ме беше белязвал с удобни етикети, нито се беше опитвал да ме натъпка в кутия. Дори когато имаше достатъчно етикети, които можеха да ми бъдат лепнати. Аз бях каквото бях в този момент, той го харесваше и само това имаше значение за него.

Обърнах се и се загледах в огледалото.

В мен се взираше отражение на непозната.

Докоснах лицето си в огледалото. Не, тя не беше непозната. Тя беше жена, която беше излязла от зоната си на удобство, за да оцелее, която беше станала боец. Харесвах жената, която видях в огледалото.

Повърхността на огледалото беше ледена под пръстите ми.

Познавах това Сребро. Познавах всички Сребра. Те имаха нещо от... К’Врук в тях. Дали кралят беше взел елементи за тяхното сътворение от света, от който произлизаха Ловците?

Докато се взирах в него, потърсих тъмното, гладко езеро и му казах какво искам.

Липсваше ми – вдигна пара то. – Ела да плуваш!

Скоро – обещах.

Алабастрови руни изскочиха от черните дълбини, проблясвайки на повърхността.

Беше толкова лесно. Аз исках, то даваше. Винаги там, винаги готово.

Загребах ги и ги притиснах една след друга върху Среброто.

Когато и последната беше на мястото си, повърхността започна да се къдри като сребриста вода. Прокарах пръсти през нея и водите се отдръпнаха, оттеглиха се до черните краища на огледалото и ме оставиха да се взирам през мъглив път, който преминаваше през гробище. Зад надгробни плочи и гробници пълзяха и се влачеха мрачни създания.

Среброто избълва струя леден въздух.

Стъпих в него, в огледалото.

Както подозирах, той беше свързал Сребра, които да оформят проход, по който никой натрапник не би могъл да мине жив, защитавайки своето подземно жилище.

Преди девет месеца, ако бях в състояние да открия как да вляза в него, щях да бъда убита на първите няколко стъпки. Бях нападната в мига, в който пристъпих вътре. Когато първият поток от зъби и нокти ме застигна, езерото ми незабавно предложи помощ и аз приех без колебание.

Една пурпурна руна блестеше в дланта ми.

Нападателите ми се оттеглиха. Те я мразеха, каквато и да беше.

Завихрях мъгла до кръста си, поглъщайки голия пейзаж. Оголени дървета грееха като жълти кости на нездрава лунна светлина. Рушащи се надгробни камъни се накланяха под остри ъгли. Мавзолеи се издигаха зад порти от ковано желязо. Тук беше адски студено, почти толкова мразовито, колкото в Ънсийли затвора. Косата ми се заледи, веждите и космите в носа ми се покриха със скреж. Пръстите ми започнаха да изтръпват.

Преходът от това Сребро към следващото беше неусетен. Всички бяха такива. Баронс беше много по-умел в свързването на Сребра от Даррок и, изглежда, беше по-вещ дори от Ънсийли краля.

Не забелязах промяната в околната среда. Внезапно бях с един крак в ледено гробище и с другия в душна пустиня с черен пясък и слънце, което блъскаше жега надолу към мен. Плъзнах се напред в изгарящата пещ и моментално бях пресушена. Нищо не ме нападна в този обгорен терен. Чудех се дали самото слънце не спира определени нарушители. Следващото огледало ме ужаси. Внезапно се бях озовала под вода. Не можех да дишам. Паникьосах се и се опитах да се върна.

Но в Ънсийли затвора също не бях способна да дишам.

Спрях да се боря и полуплувах, полувървях по океанското дъно на някаква планета – не нашата, защото ние нямахме риба, която изглеждаше като малък подводен параход с въртящи се колела от зъби.

Гладкото ми езеро предложи някакъв мехур, запечата ме вътре и всичко, което идваше към мен, отскачаше от него.

Започвах да се чувствам направо неразрушима. Самонадеяна. Дори започнах да вървя наперено.

Когато преминах още половин дузина „зони“, преливах от самоувереност. Моето тъмно езеро имаше отговор за всяка заплаха, която идваше към мен. Започвах да се опивам от силата си.

От пейзаж, който щеше да бъде наречен „Полунощ на далечна звезда“, ако беше картина, нахълтах в слабо осветена стая и примигнах.

Беше спартански обзаведена, старомодна и миришеше добре на силни опияняващи подправки. Баронс. Коленете ми омекнаха. Щом го подуша, започвам да мисля за секс. Аз съм безнадежден случай.

Веднага разбрах къде съм.

Под гаража зад „Книги и дреболии Баронс“.

Четиридесет и едно

Исках да го изследвам. И щях да го направя, ако не беше плачещото дете.

Ако трябваше да съставя списък с неща, които бих очаквала Баронс да е скрил от света и да е защитил толкова добре, детето въобще не би попаднало в него.

Следи към самоличността му? Несъмнено.

Луксозен дом? Определено.

Дете? Никога.

Последвах звука изумена. Беше тих, идваше някъде отдолу. Детето плачеше така, сякаш светът свършваше. Не можех да позная дали е момче, или момиче, но болката и тъгата, които почувствах, бяха разкъсващи душата. Исках да го накарам да спре. Трябваше да го накарам да спре. То разбиваше сърцето ми.

Минавах от стая в стая, едва забелязвайки обстановката, отварях и затварях врати, търсех път надолу. Някак отдалечено осъзнавах, че истинските съкровища от колекцията на Баронс са тук, в подземното му леговище. Минавах покрай неща, които бях виждала в музеи, и вече знаех, че са били копия. Баронс не би се забърквал с копия. Той обичаше антиките си. Мястото бръмчеше от ОС. После щях да ги намеря.

Но първо детето.

Неговият плач ме убиваше.

Имаше ли Джерико Баронс деца? Може би е имал едно от Фиона?

Изсъсках, после осъзнах колко Фае бях прозвучала и се престорих, че не съм го направила. Спрях и наклоних глава. Плачът стана по-силен, сякаш детето беше чуло съскането ми и казваше: „Аз съм тук, наблизо съм, моля те, намери ме! Толкова съм уплашено и само!“.

Трябваше да има стълби.

Минавах през мястото и отварях врата след врата. Плачът действаше на майчиния ми инстинкт. Най-после намерих точния вход и пристъпих вътре.

Той беше взел сериозни предпазни мерки.

Намирах се в стая с огледала от лунапарк. Можех да видя стълби на десетина различни места, но нямаше как да различа отражение от реалност.

И познавайки Баронс, бях съвсем наясно, че ако мина през отражение, ще ми се случи нещо много гадно. Очевидно беше сериозно загрижен за защитата на това дете.

Тъмното ми езеро предложи руни, но нямах нужда от тях.

– Покажи ми кое е истина! – промърморих и огледалата станаха тъмни едно след друго, докато едно хромирано стълбище не заблестя в слабата светлина.

Слизах тихо надолу, привлечена от детските хлипове.

Още веднъж очакванията ми бяха пръснати на пух и прах.

Плачът идваше иззад високи врати, които бяха обковани с вериги, заключени с катинари и гравирани с руни. Не трябваше изобщо да съм в състояние да го чуя. Бях учудена, че изобщо можех да чуя Баронс да реве толкова далеч под земята.

Отне ми двайсет минути да разбия веригите, защитите и руните. Той очевидно искаше това дете да е напълно защитено. Защо? Какво беше толкова важно? Какво ставаше?

Когато отворих вратите, плачът спря рязко.

Влязох в стаята и се огледах. Бях очаквала всичко друго, но не и това. Тук нямаше разкош, нито съкровище или колекции. Стаята изглеждаше малко по-добре от пещерата на Малуш под Бърен.

Беше изсечена от камък. Пещера, прокопана в сърцето на земята. През нея течеше малък поток, появяваше се в източната стена и изчезваше в западната. Навсякъде имаше поставени камери. Той щеше да разбере, че съм била тук, дори да се дръпнех още сега.

В центъра на стаята имаше клетка, която беше шест на шест, направена от тежки железни решетки, поставени наблизо. Също като вратите и тя беше плътно обградена с руни. Беше също така празна.

Приближих я.

И спрях, зашеметена.

Не беше празна, както бях помислила. В клетката лежеше дете, свито на една страна, голо. Изглеждаше на десет или единайсет.

Забързах към него.

– Скъпи, добре ли си? Какво има? Защо си тук?

Детето погледна нагоре. Олюлях се и паднах на колене на каменния под, вцепенена.

Гледах детето от видението, което бях споделила с Баронс.

Всеки детайл от него беше кристално ясен в главата ми, сякаш бях го преживяла вчера – рядък поглед в сърцето на Баронс. Можех да затворя очи и да се върна там с него съвсем лесно. Бяхме в пустинята.

Пада здрач. Държим момче в ръцете си.

Взирам се в нощта.

Няма да погледна надолу.

Не мога да видя това, което е в очите му.

Не мога да го понеса.

Погледът ми слиза неохотно и жадно надолу.

Детето се взира в мен с безкрайно доверие.

– Но ти умря! – възразих, гледайки го втренчено.

Момчето дойде към мен, застана в края на клетката и обви малките си ръце около решетките. Красиво момче. Тъмна коса, златна кожа, тъмни очи. Син на баща си. Очите му са толкова меки, топли.

И аз съм Баронс, взирам се надолу към него...

Очите му казват: „Знам, че няма да ме оставиш да умра“.

Очите му казват: „Знам, че ще накараш болката да спре“.

Очите му казват: „Доверие/любов/обожание/тисисъвършен/стебвинагищесъмвбезопасност/тисимоятсвят“.

Но аз не успях да го опазя.

Стояхме в пустинята, държахме това дете, това същото момче в ръцете си, губехме го, обичахме го, скърбяхме за него, усещахме как животът му се изплъзва...

Виждам него там. Неговите вчера. Неговото днес. Неговото утре, което никога няма да бъде.

Виждам болката му и тя ме разкъсва.

Виждам абсолютна любов и тя ме засрамва.

Виждам светлината – тази красива, съвършена светлина, която е живот.

То ми се усмихва. Дава ми цялата си любов с очите си.

Тя започва да гасне.

Не! Рева аз. Няма да умреш! Няма да ме напуснеш!

Взирам се в неговите очи както изглежда хиляда дни.

Виждам го. Държа го. То е тук.

Няма го.

Но не е умряло. То е точно тук с мен. Момчето притиска лице към решетките. Усмихва ми се. Дава ми цялата си любов в очите си. Разтопявам се. Ако можех да бъда нечия майка, щях да взема това дете и да го предпазя завинаги.

Изправям се на крака. Движа се като в транс. Бях държала това дете в главата на Баронс. Обичах го като Баронс и го бях изгубила. Когато той сподели с мен това видение, раната беше станала и моя.

– Не разбирам. Как така си жив? Защо си тук? – как Баронс беше преживял смъртта му? Нямаше съмнение, че я е преживял. Аз бях там. Аз също я бях усетила. Беше напомняне за съжаленията, които бях изпитвала към Алина...

Върни се, върни се, искаш да крещиш. Искам само още една минута. Само още една усмивка. Само още една възможност да поправя нещата. Но него го няма. Няма го. Къде отиде? Какво става с живота, когато напуска тялото? Дали отива някъде, или просто изчезва?

– Как си се озовал тук? – питам учудено.

То ми говори, а аз не разбирам нито дума. Това е мъртъв и забравен език. Но чувам жаловитите нотки. Чувам дума, която звучи като ма-ма.

Преглъщайки ридание, се пресягам към него.

Когато пъхам ръце през решетките и обвивам неговото малко голо тяло, а тъмната му глава се отпуска във вдлъбнатината, където рамото ми се среща с врата, остри зъби пробиват кожата ми и красивото малко момче разкъсва гърлото ми.

Четиридесет и две

Умирам дълго.

Много по-дълго, отколкото мисля, че трябва да отнеме.

Явно ще умирам бавно и болезнено. Припадам няколко пъти и се изненадвам, че се връщам в съзнание. Чувствам се трескава. Кожата на врата ми е изтръпнала, но раната гори, сякаш ми е инжектирана отрова.

Мисля, че оставих половината от гърлото си в невъзможно разтягащите се челюсти на момчето.

Започна да се променя в мига, в който го взех в ръце.

Успях да се откъсна от свръхестествено силната му хватка и да се отдалеча с препъване от клетката, преди да завърши трансформацията.

Но беше твърде късно. Бях глупачка. Сърцето ми беше свързало Баронс с едно хлипащо дете и беше прегърнало сантименталността. Бях видяла веригите, катинарите и защитите като начина на Баронс да държи детето в безопасност.

А в действителност те бяха неговия начин да държи света в безопасност от детето.

Лежа на пода в каменната стая и умирам. Губя отново съзнание за известно време, после се връщам.

Гледам как детето се превръща в нощната версия на звяра на Баронс. Черна кожа, черни рога и зъби, червени очи. Говорим за убийствена лудост. Пред него звярът, който беше Баронс в Сребрата, изглежда направо сърдечен и спокоен.

Вие непрестанно, докато се променя. Главата му се люшка от едната страна на другата и ме пръска със слюнка и със собствената ми кръв. Гледа ме с подивели кървавочервени очи. Иска да забие зъби в мен, да ме разтърси и да изцеди и последната капка кръв от тялото ми. Знакът, който Баронс постави на черепа ми, изобщо не намалява жаждата му за кръв.

Аз съм храна и той не може да ме достигне.

Разтърсва решетките на клетката и вие.

Променя се от метър и двайсет до три метра височина.

Това съм чула под гаража. Това слушах, докато гледах Баронс над покрива на колата.

Това дете, затворено тук долу завинаги.

И докато животът ми се отцежда, разбирам, че затова е изнасял мъртвата жена от Среброто.

Детето е трябвало да бъде хранено.

Той държеше това дете, гледаше го как умира. Опитах се да мисля за това, да го проумея. Детето трябва да беше негов син. Ако Баронс не го хранеше, детето страдаше. Ако пък го хранеше, трябваше да гледа това чудовище. Колко дълго? Колко дълго е бил гледач на това дете? Хиляда години? Десет? Повече?

Опитвам се да докосна врата си, да опипам раните си, за да разбера колко са големи, но не мога да вдигна ръка. Аз съм слаба, сънлива и всъщност не ми пука. Просто искам да затворя очи и да спя няколко минути. Само кратка дрямка, после ще се събудя и ще се постарая да намеря нещо в моето езеро, което да ми помогне да преживея това. Чудя се има ли руни, които могат да изцерят изтръгнато гърло. Може би тук някъде има малко Ънсийли.

Чудя се дали това, от което блика кръв, е югуларната вена. Ако е тя, е много късно. Твърде късно за мен.

Не мога да повярвам, че ще умра така.

Баронс ще дойде и ще ме намери тук.

С изтекла кръв на пода в неговата пещера.

Опитвам се да призова волята си, да потърся езерото, но мисля, че съм изгубила твърде много кръв твърде бързо. Не ми пука, независимо колко се опитвам. Езерото е любопитно тихо. Сякаш наблюдава, чака да види какво ще се случи.

Ревът в клетката е твърде силен. Не чувам, че Баронс също реве, преди да ме грабне в ръцете си и да ме изнесе от стаята, тръшвайки вратата зад себе си.

– Какво е станало, мамка му? Мак! Мамка му! Какво? – продължава да повтаря отново и отново. Очите му са диви, лицето му е бяло, устните му са тънки. – Защо реши да дойдеш тук долу без мен? Щях да те доведа, ако мислех, че си толкова глупава. Не ми причинявай това! Не можеш да ми причиниш това, мамка му!

Поглеждам към него. Нюанси на Синята брада, мисля сънливо. Аз отворих вратата на убитите му съпруги. Устата ми не оформя думи. Искам да знам защо детето е още живо. Чувствам се вцепенена.

Той е твой син, нали?

Не ми отговаря. Взира се в мен, сякаш да запомни лицето ми. Виждам как нещо се движи дълбоко в очите му.

Трябваше да правя любов с него. Но все ме беше страх да бъда нежна. Изумена съм от собствената си идиотщина.

Той трепва.

– Не мисли и за една шибана минута, че можеш да сложиш всичко това в очите си, а после да умреш! Това са глупости! Няма да го понеса отново.

Имаш ли Ънсийли?

Почти очаквам да изтича над земята, да хване едно и да ми го донесе. Но нямам толкова време и го знам.

– Аз не съм добър, Мак. Никога не съм бил.

Какво? Време за истинска изповед? – дразнят очите ми. – Не ми е нужна.

– Когато искам нещо, си го взимам.

Предупреждава ли ме? С какво би могъл да ме заплашва сега?

– Няма нищо, с което мога да живея. Само неща, без които не бих могъл да живея.

Той се взира във врата ми и по погледа му разбирам, че е касапница. Нахапан и раздран. Не знам как дишам още и защо не съм мъртва. Мисля, че не мога да говоря, защото вече нямам здрави гласни струни.

Той докосва врата ми. Е, поне мисля, че го докосва. Виждам ръката му под брадичката ми. Не усещам нищо. Той да не се опитва да пренареди вътрешните ми части така, както аз някога направих с неговите на ръба на скалата в ранната утрин, сякаш можех да го събера цял само с волята си?

Очите му се присвиват и веждите му се сключват. Той затваря очи, отваря ги отново и се мръщи. Подмества ме в ръцете си и ме изучава от различен ъгъл, с поглед между лицето и врата ми. Разбиране изглажда веждите му и устните му се извиват в противната усмивка, която хората ти показват, точно преди да ти кажат, че имат добра и лоша новина, а лошата е наистина лоша.

– Когато беше във Фае, някога пи ли нещо, яде ли нещо, Мак?

В’лане – казвам без думи. – Питиета на плажа.

– От тях гадеше ли ти се?

Не.

– Пила ли си нещо по което и да е време, от което да си имала чувството, че вътрешностите ти биват изтръгвани? Да ти се е искало да умреш? Доколкото съм чул, сигурно е продължило около ден.

Мисля за момент.

Изнасилването – казвам най-накрая. – Той ми даде нещо. Този, когото не можех да видя. Изпитвах болка дълго време. Мислех, че е от това, че принцовете са в мен.

Ноздрите му трептят и когато се опитва да говори, излиза само тракане. Опитва два пъти, преди да го направи както трябва.

– Щели са да те оставят така завинаги. Ще ги нарежа на тънки парчета и ще ги храня един друг с тях. Бавно. През векове – гласът му отново беше спокоен като на социопат.

Какво казваш?

– Чудех се. Ти миришеше различно след това. Знаех, че са направили нещо. Но не миришеше като Стихоплетеца. Беше като него, но различно. Трябваше да изчакам и да видя.

Зяпнала нагоре към него правя прясна оценка на себе си. Започвам отново да чувствам врата си. Гори адски. Но мога да преглъщам.

Не умирам?

– Сигурно са били уплашени, че са те убили с техните... – той поглежда настрани, на челюстта му играят мускули. – Вечност в ада. Щеше да си При-я вечно – лицето му е изопнато от ярост.

Какво са ми направили? – настоявам.

Той отново тръгва, носи ме от стая в стая, накрая спира в зала, почти идентична със задната част на КДБ – килими, лампи, дивани, пухкави завивки. Само камината е различна – огромна, с каменно огнище, в което може да застане мъж. Газова. Така че, когато гори, да няма пушек, какъвто би имало при горенето на дърво, и да не го издаде.

Подрежда възглавници под ръката си и ме поставя нежно на дивана. Отива до камината и я включва.

– Фае имат еликсир, който удължава живота.

Дали са ми от него?

Той кимва.

Това ли е станало с теб?

– Казах „удължава“. А не „превръща те в триметрово ненормално чудовище с рога“ – той гледа врата ми. – Оздравяваш. Раните ти се затварят. Познавам мъж, на когото е бил даван този еликсир. Преди четири хиляди години. Той също мирише различно. Стига Стихоплетецът да не бъде намушкан с копието или с меча, той живее без да остарява. Може да бъде убит единствено по начините, по които и Фае.

Зяпам го.

Аз съм безсмъртна?

Отново мога да движа ръцете си. Чувствам как дебелите ръбове на кожата се сливат отново. Същото е, както когато ядох Ънсийли. Раните заздравяват под ръцете ми. Усещам как неща хрущят и се наместват в гърлото ми, израстват нови и силни.

– Мисли за себе си като за дълголетна и трудна за убиване!

Четири хиляди години дълголетие? Зяпам го празно. Не искам да живея четири хиляди години. Мисля за онова Ънсийли, което беше накълцано и оставено в задната ми уличка. Безсмъртността е ужасяваща. Аз искам моя малък живот. Дори не мога да си представя четири хиляди години. Не искам да живея вечно. Животът е труден. Осемдесет или сто години биха били идеални. Това съм искала винаги.

– Може сериозно да обмислиш носенето на копието. Всъщност може да реша да го унищожа. И меча – той разкопчава кобура от рамото ми и го хвърля по пода до камината.

Гледам го как дрънчи и спира в огнището, облекчена. Мога да умра. Не че искам това да се случи точно сега. Просто ми харесват възможностите. Стига да имам копието, имам възможности. Никога няма да се отърва от това нещо. То е моята среща с надгробния камък, а аз съм човек. Искам да умра някой ден.

– Но той не може – това е първото пълно изречение, което произнасям, откакто бях нападната. – Твоят син не може да умре, нали? Независимо от всичко. Никога.

Четиридесет и три

Ако никога не бях яла Ънсийли, чудотворното изцерение щеше да разбърка мозъка ми.

Сега се престорих, че съм яла Ънсийли. Не можех да се справя със сценария „еликсир, който удължава живота“. Караше ме да искам да убия Даррок отново. Жестоко. Садистично. С много мъчения.

Той не само ме беше превърнал в При-я, а беше планирал да живея по този начин вечно. Бях се размекнала, когато видях снимките му с Алина, представяйки си различен изход за тях, но сега цялата мекота беше изчезнала. Ако Баронс не ме беше спасил... Дори не можех да си представя ужасите. Не исках. Щях да полудея патологично много бързо. Какво щеше да стане, ако ме беше заключил, отказвайки да ми даде това, от което се нуждаех? Да ме държи някъде на тясно и тъмно, и...

Потръпнах.

– Престани да мислиш за това! – каза Баронс.

Потреперих. Не можех да го избегна. Наистина имаше по-лоши неща от умирането.

– Не се случи. Аз те измъкнах и те върнах. Накрая всичко се подреди. Ти си трудна за убиване и това ме радва.

Кръвта ми според Баронс беше изтичала няколко пъти. Твърде много от гърлото ми беше откъснато, за да може тялото ми да се поправи достатъчно бързо. Докато съм била мъртва или поне не съм дишала, тялото ми е продължавало да се поправя. Бях се връщала в съзнание, само за да изкървя отново. Накрая достатъчно от мен е било възстановено, за да остана в съзнание до края на процеса. Бях покрита с кръв и с кървави корички.

Баронс ме вдига и ме понася отново. Преминаваме разкошни стаи, надолу по стълби и още стълби, и осъзнавам, че вече сме на повече от три нива под гаража му. Той има цял свят тук долу. Обикновено мразя да съм под земята. Но тук е различно. Има усещане за простор, за място, което не е съвсем каквото изглежда. Подозирам, че има още Сребра тук, много входове и изходи. Това е върховната фантазия на оцеляващия. Светът може да бъде поразен от ядрена бомба, а животът тук долу щеше да продължи или можехме да преминем в някой друг свят. Подозирам, че за Баронс никоя катастрофа не е окончателна. Той винаги продължава.

Сега и аз ще бъда като него.

Това не ми харесва. Бях препрограмирана и променена по толкова много начини. С този ще ми бъде най-трудно да се справя. Кара ме да се чувствам по-малко човек, а вече се чувствах достатъчно откъсната. Дали съм част от Ънсийли краля и дали вече съм безсмъртна? Чудех се дали това е затворен кръг. Дали се прераждаме отново и отново, за да повторим същите цикли?

– Толкова ли би било лошо?

– Мислите ми ли четеш?

– Ти мислиш с очите си – той се усмихва.

Докосвам лицето му и усмивката изчезва.

– Направи го отново!

– Не бъди задник!

Смея се. Но по лицето му вече няма веселост. Беше бързо изтрита.

Той ме поглежда със студени, твърди очи. Сега виждам какво има в тях. За останалия свят може да изглеждат празни. Помня как няколко пъти и аз мислех, че им липсва човечност, но това просто не е вярно.

Той чувства. Ярост. Болка. Похот. Толкова много емоции пулсират като електричество под кожата му. Толкова много избухливост. Мъж и звяр, винаги във война. Сега знам, че не му е лесно. Битката, която води, никога не спира. Как продължава да живее всеки ден?

Той спира и ме пуска да стъпя. Движи се из сенките, включва газов огън и започва да пали свещи.

Ние сме в спалнята му. Тя е също като леговището на Ънсийли краля – пищна, разкошна, с огромно легло, покрито с черна коприна и черни кожи. Не мога да видя от другата му страна. Виждам единствено себе си, гола, с него.

Треперя.

Зашеметена съм да съм тук. Че той ме иска.

Той пали още свещи до леглото. Вдига възглавници и ги трупа на куп, какъвто помня от времето ми на При-я.

В онова мазе той ги натрупа под ханша ми. Лежах просната върху тях с глава на леглото и задник във въздуха. Той се триеше напред-назад между краката ми, докато не започнах да моля, после проникна бавно в мен изотзад.

Поставя последната възглавница на купа, поглежда ме и кимва с глава към купчината.

– Гледах те как умираш. Трябва да те чукам, Мак.

Думите се забиват в мен като куршуми, отнасяйки коленете ми. Облягам се на някаква част от мебелировката – шкаф, мисля. Не ми пука всъщност. Подпирам се. Това не беше молба. Беше изразяване на изискване, без изпълнението на което не би могъл да преживее от този момент до следващия. Беше нещо като: „Нуждая се от кръвопреливане, кръвта ми беше отровена“.

– Искаш ли да го направя? – в гласа му няма мъркане, нито свенливост, нито прелъстяване. Има въпрос, който се нуждае от отговор. Голи кости. Това търси той. Това предлага.

– Да.

Той съблича ризата си през главата и аз задържам дъх, гледам как играят тези дълги здрави мускули. Знам как изглеждат раменете му, когато е върху мен, как лицето му се стяга от желание, докато се освобождава в мен.

– Кой съм аз?

– Джерико.

– Коя си ти? – той изритва ботушите си, измъква се от панталона си. Тази нощ не носи бельо.

Дъхът ми изсвистява от мен в една дума:

– Накогомупука?

– Най-после! – думата е мека. Мъжът не е.

– Трябва ми душ.

Очите му лъщят, зъбите му проблясват в мрака.

– Малко кръв никога не ме е смущавала – той се плъзва към мен по начина, по който едва размества въздуха. Кадифена сянка в мрака. Той е нощта. Винаги е бил. Някога аз бях слънчево момиче.

Той обикаля около мен, оглежда ме от горе до долу.

Аз го гледам, задържала дъх. Джерико Баронс обикаля гол около мен, взира се в мен така, сякаш се готви да ме изяде жива... По един по-добър начин, не като сина му. Докато го гледам, чувствата ми ме зашеметяват и осъзнавам, че не съм се отпускала истински след това, което бях направила със себе си на скалата, когато бях вярвала, че той е мъртъв. Бях откъснала толкова много части от себе си, за да оцелея. След като разбрах, че е жив, се случиха прекалено много други неща, аз бях ядосана, защото не ми беше казал, и бях захвърлила настрана оплетения възел, бях отказала да го погледна. През последните няколко месеца бях отказала да допусна нещо от ставащото да ме докосне. Отказвах да приема жената, в която се бях превърнала, и дори отричах, че съм се превърнала в нея.

Сега се топя. Стоя и го гледам, и осъзнавам защо не се осмелих да си върна загубените части.

Аз щях да разруша света заради него.

И това беше нещо, което не можех да понеса. Не можех да приема какво говореше това за мен.

Искам да забавя момента. Веднъж преди се бях озовала в леглото с него и той беше в мен, но тогава бях При-я – беше се случило прекалено бързо, аз нямах възможност да направя съзнателен избор и всичко беше свършило, преди да започне. Искам това да се случи на забавен каданс. Искам да изживея всяка секунда, сякаш е последната ми. Аз съм избрала това. Чувството е невероятно.

– Чакай!

Поведението му се променя мигновено. Очите му се замъгляват в кървавочервено.

– Не съм ли чакал достатъчно дълго? – гърдите му тракат. Ръцете му са отстрани, свиват се, огъват се. Той диша тежко и бързо.

На трепкащата светлина кожата му започва да потъмнява.

Взирам се в него. Просто така, за едно мигване на окото, той преминава от похот към ярост. Мисля, че може да ми се нахвърли, да ме повали, да разкъса дрехите ми, докато падаме, и да се забие в мен, преди дори да ударим пода.

– Никога не бих го приел – очите му се присвиват. Червено зацапва бялото, кърви в очите му на тънки реки. Внезапно очите му стават черно върху червено без никакво бяло. – Но няма да ти кажа, че не съм мислил за това.

Вдишвам дълбоко.

– Ти си тук. В моята спалня. Нямаш никаква шибана идея какво ми причинява това. Ако жена дойде в това място, умира. Ако аз не я убия, моите мъже го правят.

– Идвала ли е жена на това място някога?

– Веднъж.

– Тя сама ли намери пътя до тук? Или ти я доведе?

– Аз я доведох.

– И?

– Правих любов с нея.

Трепвам. Обръщам се заедно с него, гледам го в очите. Думите, които казва за тази друга жена, ме карат да искам да се нахвърля върху него, да разкъсам дрехите си и да го вкарам в себе си преди да ударим пода. Да я изтрия. Мен той иска да чука. А с нея е правил любов.

Гледа ме внимателно. Изглежда, харесва това, което вижда.

– И?

– Когато приключих, я убих.

Казва го без емоция, но аз виждам повече в очите му. Мразел се е, задето я е убил. Вярвал е, че няма избор. Поддал се е на моментно желание да иска някого в леглото си, в своя дом, в своя свят. Искал е да се чувства... нормален за една нощ. И тя е платила с живота си.

– Аз не съм герой, Мак. Никога не съм бил. Никога няма да бъда. Нека бъдем наясно! Аз не съм и антигерой, така че спри да чакаш да откриеш скрития ми потенциал! Нищо не може да ме избави.

Искам го такъв.

Това искаше да знае той.

Вдишвам нетърпеливо и избутвам кичур коса от лицето си.

– Ще ми говориш до смърт или ще ме чукаш, Джерико Баронс?

– Повтори го! Последното.

Повтарям го.

– Те ще се опитат да те убият.

– Тогава е добре, че съм трудна за убиване – само едно нещо ме тревожи. – А ти?

– Никога. Аз съм този, който винаги ще се грижи за теб. Винаги ще бъде там, за да те чука, докато не ти върне здравия разум, когато се нуждаеш. Този, който никога няма да те остави да умреш.

Издърпвам блузата през глава и изритвам обувките си.

– Какво повече би могла да иска една жена? – измъквам се от дънките си, но краката ми се заплитат, когато се опитвам да се измъкна от бельото. Спъвам се.

Той е върху мен преди да падна на пода.

От момента, в който очите ми се спряха върху Джерико Баронс, исках да бъда с него. Исках да прави с мен неща, от които розовата и безхаберна МакКайла Лейн беше шокирана и ужасена, и... добре де, за които е очарована да осъзнае, че мисли.

Не признавах нищо пред себе си. Как би могъл паун да желае лъв?

Бях толкова наконтена, колкото някой горд мъжки в непотребната си перушина. Ходех наперено, открадвах по някой поглед към царя на джунглата, отказвайки да призная какво чувствам. Бях преценила опашката си и неговите убийствени нокти и бях разбрала, че ако лъвът някога легне с паун, това щеше да е единствено в гнездо от кървави пера.

Това не беше унищожило желанието ми към него.

Беше ми помогнало да ми пораснат нокти.

Докато падам на пода под него, си мисля: „Ето ме тук сега. Паун без пера, но с нокти. Прекрасната ми опашка е изгубена в едно или друго изпитание.“. Поглеждам в огледалото и нямам представа какво съм. Не ми пука. Може би ще ми порасне грива.

Залива ме облекчение, когато тялото му се забива в моето. Баронс се движи като внезапен тъмен вятър. Не само е върху мен, но дори се движи в мен, преди да ударим пода.

О, Боже, да! Най-после! Главата ми се трясва в дърво, но аз едва усещам това. Вратът и гърбът ми се извиват, краката ми са разтворени. Глезените ми са на раменете му и аз не страдам от конфликти. Чувствам непреодолима нужда, която може да бъде задоволена само ако той се слее с мен – гладко, твърдо животно, облечено в кожа на мъж.

Поглеждам го и той е отчасти звяр. Лицето му е махагоново, зъбите му са навън. Очите му са на Баронс. Погледът в тях не е. Подлудява ме. Мога да бъда каквото искам с него. Без задръжки. Усещам как става по-твърд и по-дълъг вътре в мен.

– Можеш да правиш това? – ахвам. Звярът беше по-голям от мъжа.

Той се засмя и това определено не беше човешки звук.

Аз стена, скимтя, гърча се. Невероятно е. Той ме изпълва, плъзга се възхитително дълбоко в мен, до места, на които никога преди не съм усещала мъж. О, Боже! Аз свършвам. Аз избухвам. Чувам някой да реве.

Аз съм. Смея се и продължавам да свършвам. Мисля, че крещя. Използвам ноктите си и той се раздвижва в мен внезапно и бързо. Издава онзи звук в задната част на гърлото си, по който съм толкова луда. Обичам този звук.

Бих минала през ада и обратно с усмивка, стига той да е до мен. Стига да мога да погледна към него и очите ни да се срещнат, и да разменим един от онези безсловесни погледи.

– Не си изгубила перата си – думите му са странни, гърлени, прекарани през зъби на звяр.

Бих изсумтяла, но езикът му е в устата ми, челюстите ми са широко разтворени и не мога да дишам, а той е прав. Един ден наистина срещаш мъж, който те целува и не можеш да дишаш от целувката, но осъзнаваш, че не се нуждаеш от въздух. Кислородът е несъществен. Желанието кара живота да се случва. Да има значение. Да си струва. Желанието е живот. Жажда да видиш следващия изгрев или залез, да докоснеш този, когото обичаш, да опиташ отново.

– Би било ад да се събудиш и да не искаш нищо – съгласява се той. Знае какво мисля. Винаги. Ние сме свързани. Атомите между нас пренасят съобщения напред-назад.

– По-силно! По-дълбоко! Хайде, Баронс! Още! – чувствам се страстна. Аз съм неразрушима. Аз съм еластична около него. Ненаситна. Ръката му е отстрани на врата ми, около шията ми, полуобгърнала лицето ми. Очите му дълбаят в моите. Той наблюдава всеки нюанс, всеки детайл от всяко изражение, сякаш съществуването му зависи от това. Той ме чука с всеотдайната страст на умиращ мъж, търсещ Бог.

Докато ме изпълва, се чудя дали (по същия начин, по който сексът прави свой собствен уникален парфюм) всъщност не „правим“ любов. Все едно създаваме, произвеждаме, пораждаме независим елемент във въздуха наоколо и ако достатъчно от нас го правят добре и истински, а не само заради самия секс, бихме могли да променим света. Защото когато той е в мен, усещам как пространството около нас се променя, зарежда се и изглежда сякаш включва някаква затворена верига, в която колкото повече той ме докосва, толкова повече се нуждая от него. Сексът с Баронс утолява нуждата ми. После я подхранва. Утолява, подхранва. Като неспирен кръг. Излизам от леглото с него, горяща от желание да се върна отново. И аз...

– ...те мразех за това – казва той нежно.

Това беше моя реплика.

– Никога не ми е достатъчно, Мак. Това ме подлудява. Би трябвало да те убия за това, което ме караш да чувствам.

Разбирам перфектно. Той е моята уязвимост. Аз бих станала Шива[23] – разрушителят на света, заради него.

Той се оттегля и едва не пищя от празнотата.

Тогава ме вдига на ръце, аз съм върху леглото и той ме полага върху купчината възглавници, избутвайки краката ми встрани и когато навлиза в мен с тласък изотзад, аз хлипам от облекчение. Аз съм цяла, аз съм жива, аз съм...

Затварям очи и се отдавам на безумното блаженство. Това е единственото, което мога да правя. Да бъда. Да чувствам. Да живея.

Отново съм При-я.

Винаги ще бъда такава с този мъж.

Много по-късно поглеждам към него. Той е върху мен, едва влязъл. Аз съм подута, гореща, свирепо жива. Ръцете ми са над главата. Той обича да ме дразни. Сантиметър, може би два, докато полудея от нужда, после го вкарва рязко. Това ме погубва всеки път.

Знам, че част от това, което ме възбужда толкова много, което ме кара да съм толкова освирепяла от похот, е, че той е опасен. Паднала съм си по лошия. Луда съм по този, който обещава да направи беля. Мъжкарят, който не се разбира добре с другите и не приема заповеди от никого.

Какво друго бих могла да очаквам? Възможно е да съм част от древния създател на Ънсийли расата.

Той ме целува. Името на В’лане отдавна го няма на езика ми. Там е само Баронс и той е прав. За друг мъж няма място.

– Може би няма нищо сбъркано в теб, Мак – казва. – Може би си точно това, което трябва да бъдеш, и единствената причина да се чувстваш толкова разкъсана от конфликти, е, че се опитваш да играеш за грешния отбор – той тласка дълбоко и поклаща бедрата си напред с мускули, които (мога да се обзаложа) никой човек няма.

Извивам гръб.

– Да не казваш, че мислиш, че съм зло?

– Злото не е състояние на съществуването. То е избор.

– Не мисля...

Устата ми внезапно се оказва заета. Когато отново имам възможност да довърша изречението си, нямам представа какво съм щяла да кажа.

Озоваваме се в банята – огромно творение от италиански мрамор с душове на всички стени. Четири метра дълга, два метра широка, в нея има пейка, която е на точната височина. Мисля, че оставаме там с дни. Той носи храна и аз ям в банята. Мия го, плъзгам ръце по красивото му тяло.

– Когато умираш, татуировките ти изчезват – мокра, косата му е по-тъмна, лъскава. Кожата му е тъмен бронз. Водата тече по мускули, пръска по еректиралия му член. Той винаги е твърд.

– Да.

– Затова бяха различни – мръщя се. – Връщаш се точно както си бил, когато си умрял за първи път.

– През цялото време ли беше При-я?

Ахвам и се опитвам да извъртя глава, за да не може да види очите ми. Те ме предават понякога, независимо колко силно се опитвам да скрия нещо, особено когато чувствата ми са наситени.

Той сграбчва косата ми с две шепи и държи главата ми, принуждавайки ме да го гледам.

– Знаех си... не си била! – устата му е върху моята. Притиска ме към стената. Не мога да дишам и не ми пука. Той ликува. – Колко време? – настоява.

– Какво става, когато умреш? – контрирам.

– Връщам се.

– Уф, очевидно! Как? Къде? Може би накрая се изправяш от пепелта си отново или нещо такова?

Чувам тракане и внезапно той е на пода, главата му е извита назад, мускулите играят. Опитва се да остане мъж. Губи битката. Има нокти. Черни зъби се плъзгат от устата му, дълбаят кожата. Разбирам, че не иска да се промени, но нещо, което съм го попитала, го кара да обезумее.

Не мога да гледам как се мъчи. Чудя се дали някой някога се е опитвал да помогне на Баронс. Отговарям му. Говоря му, за да го задържа тук и сега.

– Знаех какво става от мига, в който ме попита какво съм носила на бала – падам на колене до него, взимам главата му в ръце и я притискам към гърдите си. Лицето му е наполовина звяр, наполовина мъж. – Започнах да изплувам. Сякаш бях там, но се опитвах да не бъда. Аз съм тук, Джерико. Остани с мен!

По-късно спим. Или аз спя. Не знам какво прави той. Аз съм изтощена, топло ми е и се чувствам в безопасност за първи път от много време. Отнасям се в подземния свят на Баронс, до краля на зверовете.

Събуждам се, когато той прониква с тласък в мен. Правили сме секс толкова много пъти, по толкова много начини, че едва мога да се движа. Свършвах толкова много пъти, че мисля, че е невъзможно дори да искам да свърша отново, но ето че той е в мен и тялото ми разказва различна история. Желая го толкова силно, че ме боли. Плъзгам ръка надолу и още щом се докосвам, свършвам. Той напъва дълбоко в мен, тресе се в моята кулминация. Лежа на една страна. Той ме е обгърнал с тялото си, прилепнал до мен. Ръцете му са около мен, устните му са на врата ми. Зъби гризат кожата ми. Когато спирам да треперя, той се измъква навън и моментално го искам отново. Избутвам задницата си и той се връща. Влиза бавно, толкова бавно, че ме измъчва. Той тласка, аз стискам. Той се оттегля, аз лежа напрегната и чакам. Никой от нас не казва и дума. Едва дишам. Той спира и остава напълно неподвижен за малко, но не за да ме дразни. Обича да е твърд в мен. Свързани, лежим в мълчание. Не искам мигът да свърши.

Но свършва и когато се разделяме, дълго не проговаряме. Гледам как сенките трептят по една известна картина на стената. Той не е заспал. Усещам го зад мен буден.

– Спиш ли изобщо?

– Не.

– Това сигурно е ад. Аз обичам да спя. Да се сгушвам, да дремя, да сънувам. Трябва да сънувам.

– Аз сънувам – казва той хладно.

– Нямах предвид...

– Никога не ме съжалявай, госпожице Лейн! Харесвам се такъв, какъвто съм.

Претърколвам се в ръцете му, докосвам лицето му. Позволявам си да съм нежна. Проследявам чертите му, плъзгам пръсти в косата му. Той изглежда едновременно отблъснат и очарован от начина, по който го докосвам. Пренареждам ума си, за да открия предимствата на това никога да не спиш. Много са.

– Как сънуваш, ако не спиш?

– Отнасям се. Хората имат нужда да се изключат, за да се разтоварят от напрежението. Медитацията постига същото, оставя подсъзнанието да играе. Това е всичко, което ти е нужно.

– Какво е станало със сина ти?

– Не си ли пълна с въпроси? – присмива се той.

– Ти искаш Шинсар Дъб заради него.

Усещам внезапна жестокост в тялото му. Тя избухва като сироко и просто така се озовавам вътре в главата му и ние сме в пустиня. Аз се чувствам странно раздвоена – едновременно съм самата себе си и съм Баронс. Чудех се защо винаги се връща към това място. И тогава...

Аз съм Баронс и съм на колене в пясъка.

Вятърът се усилва, бурята идва.

Бях глупав, толкова глупав.

Наемник, сеещ смърт. Забавлявах се. Пих. Чуках. Нищо нямаше значение. Вървях наперено през живота като бог. Възрастни мъже пищяха, когато ме виждаха да идвам.

Помня деня, в който бях роден и отворих очи за първи път.

Всичко изглежда толкова различно сега, когато е твърде късно. Каква велика, шибана шега си направи съдбата за моя сметка! Не трябваше да идвам тук. Това е една наемна битка, която не трябваше да приемам.

Държа сина си и плача.

Небето се отваря и освобождава бурята. Пясъкът идва толкова плътен, че превръща деня в нощ.

Един по един мъжете ми падат около мен.

Проклинам небесата, докато умирам. Те ме проклинат в отговор.

Има мрак. Само мрак. Чакам светлината. Древните казват, че когато умреш, се появява светлина. Казват да тичаш към нея. Ако тя изчезне, ще се носиш по земята завинаги.

Никаква светлина не идва при мен.

Аз чакам цяла нощ в мрака.

Мъртъв съм, но все пак усещам пустинята под тялото си, жуленето на пясъка по кожата ми, в ноздрите ми. Скорпиони жилят ръцете и краката ми. Отворените ми мъртви очи, покрити с коричка от пясък, гледат нощното небе, докато звездите светват и изчезват една по една. Мракът е абсолютен. Чакам и се чудя дали светлината ще дойде. Аз чакам, чакам.

Единствената светлина, която идва, е зората.

Аз се изправям, изправят се и мъжете ми и ние се взираме смутено един в друг.

После синът ми се изправя и вече не ми пука. Не губя време да мисля за странната нощ, която не трябваше да съществува. Вселената е тайнство. Боговете са капризни. Аз съм и той е. Това е достатъчно. Мятам го на коня си и оставям мъжете си назад.

– Синът ми беше убит отново два дни по-късно.

Отварям очи, примигвам. Все още мога да вкуся пясъка, да усетя дращенето в очите ми и скорпионите да пълзят в краката ми.

– Беше нещастен случай. Тялото му изчезна, преди да можем да го погребем.

– Не разбирам. Ти умря ли в пустинята, или не? А той?

– Умряхме. Едва по-късно събрах парчетата. Нещата рядко имат смисъл, докато се разгръщат. След като синът ми умря втори път, той е умирал още много пъти, опитвайки се да дойде при мен, да се върне вкъщи. Беше дълбоко в пустинята без превоз или вода.

Зяпвам.

– Какво казваш? Че всеки път, щом е умирал, се е връщал на същото място, на което е умрял за първи път с теб?

– В зората на следващия ден.

– Отново и отново? Опитвал се е да се измъкне, умирал е от топлинен удар, после е трябвало да започне отново?

– Далеч от дома. Не знаехме. Никой от нас не умря дълго време след това. Знаехме, че сме различни, но не знаехме за умирането. Научихме го много по-късно.

Гледам го и чакам отново да заговори. Това е трудното с Баронс. Искам да знам. Но няма да притискам.

– Това не беше краят на неговия ад. Имах съперници, които също яздеха през пустинята. Смърт под наем. Много са пътите, в които отънявахме глутниците си. Един ден го намерили да върви през пясъка. Играли си с него – той поглежда настрани. – Измъчвали го и го убили.

– Откъде знаеш това?

– Защото когато най-накрая събрах нещата, измъчих и убих неколцина от тях, а те говориха, докато умираха – устните му се усмихват, очите му са студени, безмилостни. – Вдигнали лагер недалеч от мястото, където той се прераждал всяка сутрин, и го намерили на следващия ден. След като осъзнали какво става, вярвали, че е някакво демонско изчадие. Измъчвали го и го убивали отново и отново. Колкото повече се връщал, толкова по-решени били да го унищожат. Не знам колко пъти са го убивали. Твърде много. Никога не го оставили да живее достатъчно, за да се промени. Не знаели какво е, нито пък той. Само че продължавал да се връща. Един ден ги нападнала друга банда и нямали време да го убият. Бил оставен сам, вързан в палатката с дни. Огладнял достатъчно, за да се преобрази. И повече не се върнал в човешкия си облик. Беше минала година, преди да ни наемат да издирим звяра, който бродеше из страната и късаше гърлата и сърцата на хората.

Бях ужасена.

– Убивали са го всеки ден цяла година? И ти си бил нает да го убиеш?

– Знаехме, че е един от нас. Бяхме се променяли. Знаехме в какво се превръщаме. Трябваше да е той. Надявах се – устата му се изкриви в горчива усмивка. – Наистина се надявах да е моят син – имаше неприкрит глад в очите му. – Колко време беше дете тази вечер? Колко дълго го гледа, преди да те нападне?

– Няколко минути.

– Не съм го виждал такъв от векове – виждах, че си спомня последния път. – Те го пречупиха. Той не може да контролира промяната си. Виждал съм го като моя син само пет пъти, сякаш за няколко мига е познал покоя.

– Не можеш ли да го достигнеш? Да го научиш? – Баронс можеше да научи всекиго.

– Част от ума му я няма. Бил е твърде млад. Твърде уплашен. Те са го унищожили. Един мъж би могъл да издържи. Дете няма шанс. Преди седях до клетката му и му говорех. Когато технологиите позволиха, записвах всеки миг, за да го зърна като моя син. Камерите сега не работят. Не можех да гледам записите, търсейки него. Трябва да го държа в клетка. Ако светът някога го открие, хората ще се опитат да го убият. И всичко ще се повтори. Отново и отново. Той е див. Убива. Само това прави.

– Ти го храниш.

– Страда, ако не го храня. Нахранен, понякога почива. Убивал съм го. Опитах наркотици. Научих магьосничество. Друидство. Мислех, че Гласът може да го накара да заспи, дори да умре. Изглежда, го хипнотизираше за известно време. Той е силно приспособим. Съвършената машина за убиване. Изучавах легенди. Събирах реликви на силата. Промуших сърцето му с копието ти преди две хиляди години, когато за първи път чух за него. Принудих Фае принцесата да даде всичко от себе си. Нищо не подейства. Той не е там. Или ако е там някъде, е в постоянна агония, която не му дава почивка. Вярата му в мен беше незаслужена. Никога няма да мога...

Да го спася – не казва той и аз също, защото ако не внимавам, ще започна да плача, а знам, че това само ще направи нещата по-тежки за него. Той е хиляди години отвъд сълзите. Просто иска избавление. Иска да погребе сина си. Да го завие и да му пожелае лека нощ завинаги за последен път.

– Искаш да го унищожиш.

– Да.

– Откога продължава това?

Не казва нищо.

Никога няма да ми каже. И разбирам, че цифрата наистина няма значение. Скръбта, която е изпитал в пустинята, никога не е намаляла. Разбирам защо биха ме убили. Това не е само негова тайна. Тя е и тяхна.

– Всички вие се връщате на мястото, където сте умрели за първи път, всеки път, щом умрете.

Моментално се вбесява. Разбирам.

Те убиват, за да не може никой да направи с тях това, което е било сторено със сина му. Това е единствената им уязвимост – когато се връщат в зората на следващия ден. Един враг би могъл да стои там, да ги чака и да ги убива отново и отново.

– Не искам да знам къде е това. Никога – уверявам го и наистина го мисля. – Джерико, ще намерим Книгата. Ще намерим заклинанието за разваляне. Обещавам. Ще дадем покой на сина ти – внезапно се разгневявам. Кой им е причинил това? Защо? – Кълна се! – заклевам се. – По един или друг начин, ще го направим.

Той кима, сгъва ръце под главата си, протяга се върху възглавницата и затваря очи.

Докато минутите минават, гледам как напрежението напуска лицето му. Знам, че е в онова място, където медитира, където контролира нещата. Каква изключителна дисциплина!

Колко хиляди години се е грижил за сина си, хранил го е, опитвал се е да го убие и да облекчи агонията му поне за няколко минути?

Отново съм в пустинята, не защото той ме води там, а защото не мога да прогоня лицето на сина му от главата си.

Той казва: Знам, че ще накараш болката да спре.

Баронс никога не е могъл. Болката никога не е спирала. За никой от тях.

Детето, което смъртта беше унищожила, го беше унищожавало всеки ден оттогава. Като живееше.

Умирането – беше казал Баронс – е лесно. Мъжът, който умира, бяга, чисто и просто.

Внезапно се радвам, че Алина е мъртва. Ако светлината идва за някого, със сигурност е дошла за нея. Тя почива някъде.

Но не и неговият син. И не този мъж.

Притискам буза до гърдите му, за да слушам как бие сърцето му.

И за първи път, откакто го познавам, осъзнавам, че не бие. Чувала ли съм някога преди притока на кръв? Ударите на сърцето му? Как може да не съм забелязала?

Поглеждам към него и виждам, че той се взира през гърдите си в мен, а в очите му има неразгадаемо изражение.

– Не съм ял скоро.

– И сърцето ти спира да бие?

– Става болезнено. Накрая ще се променя.

– Какво ядеш? – питам внимателно.

– Не ти влиза в шибаната работа – казва той нежно.

Кимвам. Мога да живея с това.

* * *

Той се движи различно тук долу. Не се опитва да скрие нищо. Тук той е себе си и се движи по начина, по който е в единение с Вселената, гладко като коприна, изливайки се безшумно от стая в стая. Ако забравя да следя къде е, го губя. Откривам, че се е облегнал на някаква колона (а мислех, че той е колоната) със скръстени ръце и ме гледа.

Изследвам подземното му леговище. Не знам колко дълго е живял, но е ясно, че винаги е живял добре. Някога е бил наемник, в друго време, на друго място, кой знае колко отдавна. Тогава е харесвал красиви неща и вкусовете му не са се променили.

Намирам кухнята му. Тя е мечтата на гурме-готвачите. Всичко е от неръждаема стомана, последна дума на техниката. Много мрамор и красиви шкафове. Хладилникът и фризерът са добре заредени. Има винарна, за която някои хора биха дали живота си. Докато ям хляб и сирене, си го представям тук през всички онези нощи, когато съм се влачила до стаята си на четвъртия или петия етаж и съм спала сама. Дали е крачил по тези подове, готвил си е вечеря или може би я е ял сурова, упражнявал е черна магия, татуирал се е, излизал е да покара някоя от многото си коли? Бил е толкова близо през цялото време. Тук долу, гол върху копринените чаршафи. Щеше да се побъркам, ако тогава знаех това, което знам сега.

Той бели манго, докато се чудя как е успял да намери плод в Дъблин след стената. Толкова е зрял, че капе по пръстите и по дланите му. Облизвам сока от ръцете му. Избутвам го и ям месото на плода от корема му и по ниско и накрая се озовавам с гол задник върху студения мраморен плот и той отново е в мен, краката ми са заключени върху хълбоците му. Той се взира надолу към мен, сякаш запаметява лицето ми, гледа ме, сякаш не може да повярва, че съм тук.

Седя на плота, докато ми прави омлет. Ненаситна съм в тяло и душа. Горя повече калории, отколкото мога да изям.

Той готви гол. Възхищавам се на гърба и раменете му, на краката му.

– Намерих второто пророчество – казвам му.

Той се смее.

– Защо винаги ти отнема толкова време, да ми кажеш важните неща?

– Ти ли го казваш? – питам сухо.

Той плъзва чинията пред мен и ми подава вилица.

– Яж!

Когато свършвам, казвам:

– Имаш амулета, нали?

Той прехапва езика си за миг и ми показва всичките си зъби. Сякаш казва:

Аз съм най-големият и най-лошият задник и имам всички играчки.

Връщаме се в спалнята и аз вадя страницата от дневника на Лудата Мори и картата таро от джоба си.

– Къде каза, че си намерила това?

– В „Честър“. Момчето със замечтани очи ми я даде.

– Кой?

– Добре изглеждащ барман на колежанска възраст.

Гледам го. Погледът му е студен.

Ако искаш такъв живот, се разкарай от дома ми сега! – казват очите му.

– Изобщо не като теб, Баронс.

Той се отпуска.

– И кой е той? Виждал ли съм го някога?

Казвам му кога и къде и му го описвам, а той изглежда объркан.

– Никога не съм виждал хлапето. Виждал съм възрастен мъж с тежък ирландски акцент да налива питиета няколко пъти, когато идвах да те взима, но никой с това описание.

Свивам рамене.

– Въпросът е, че е твърде късно първото пророчество да бъде изпълнено – подавам му страницата. – Даррок беше убеден, че той е този, който може да използва амулета. Но аз четох превода и, изглежда, че може да си ти или Дагиъс. Или още куп мъже.

Баронс взима пергамента от мен и го преглежда.

– Защо е мислил, че е той?

– Защото пише: той, който не е каквото е. А Даррок е бил Фае.

Той го обръща, поглежда превода на Даррок, после обратно пророчеството на Лудата Мори.

– Даррок не говореше древен ирландски, когато го обучавах, и ако го е учил след това, не го е научил много добре. Преводът му е грешен. Диалектът е рядък и родът е неутрален. Тук пише: това, което е обсебено... или населявано...“

– Това пише и в първото пророчество.

Той ме поглежда и вдига вежда. Отнема ми миг да разгадая изражението му.

– Мислиш, че съм аз – някак това не ме изненадва. Сякаш част от мен винаги е знаела, че ще дойдем до това: аз срещу Шинсар Дъб, победителят взима всичко. Намирисва на съдба. Мразя съдбата. Не вярвам в нея. За съжаление кучката вярва в мен.

Той отива до сейф зад картината, върху която бях гледала как трепкат пламъците на свещи по-рано, и вади амулета. Той е тъмен в ръцете му.

В мига, в който ме доближава, амулетът пулсира слабо.

Посягам се към него. Той пламва, когато го докосвам. Сякаш мястото му е в ръцете ми. Исках го от мига, в който го видях за първи път.

– Ти си неизвестната, Мак. Това мисля още от началото. Това нещо мисли, че си епична личност. Аз също.

Голям комплимент. Обвивам амулета с ръце. Познавам това парче. Обръщам се навътре, търся. Научих толкова много тази вечер, за него, за себе си. Чувствам се безстрашна в това място. Нищо не може да ме докосне, нищо не може да ми навреди много. Усещам се по-спокойна, отколкото съм се чувствала от много време. Ако мога да го използвам, ако мога да намеря заклинанието, с което да унищожа сина му, мога да сложа край на страданията им.

Покажи ми истината! – казвам и отърсвам капаците си. Спирам да се налагам върху истината, за да я променя, и оставям истината да се наложи върху мен. От какво съм се крила? Какви чудовища ме дебнеха и чакаха търпеливо да погледна към тях?

Затварям очи и отварям ума си. Частици от забравени времена проблясват покрай мен толкова бързо, че виждам само мъгла от цветове. Доверявам се на сърцето си да ме отведе там, където трябва да отида, и да ми каже кога да спра.

Картините забавят ход, стават статични и аз съм на друго място, в друго време. Толкова е истинско, че мога да подуша аромата на рози наблизо. Обичам аромата им, защото ме кара да мисля за нея. Държа рози навсякъде. Оглеждам се наоколо.

Аз съм в лаборатория.

Крус го няма.

Гледах го как излиза.

Той ме обича, но обича себе си повече.

Довършвам четвъртия амулет без него. Първите три бяха несъвършени. Този прави това, което искам да прави.

Балансира везните между нас.

Тя ще блести толкова ярко в нощното небе, колкото блестя и аз. Гигантите се чифтосват с гиганти или с никого.

Ще го занеса на любимата си лично.

Не мога да я направя Фае, но ще ù дам цялата наша сила по друг начин.

Може би съм глупак да ù давам амулет, способен да изтъче илюзия, която може да изкуси дори мен, но вярата ми в моята любов не познава граници.

Крилата ми се влачат по пода, когато се обръщам. Аз съм огромен. Аз съм единствен. Аз съм вечен.

Аз съм Ънсийли кралят.

Четиридесет и четири

Виолетовият мрак спуска твърдите си ръбове.

Тази мисъл ще се хареса на Дансър. Той е поет, много е як с думите. Написа нещо оня ден за унищожаването на часовниците, които ни объркват, държат ни заседнали в миналото и затова не можем да живеем пълноценно. В моето минало имаше нещо, което не ми позволяваше да живея пълноценно, но сега тя знае и аз казвам: „Добре, разкарайте това от главата ми!“.

Мърдам се неспокойно, взирам се надолу към КДБ. Отпред има паркирана лимузина. Спря преди часове и не е помръднала от тогава. Не видях кой излезе. Някой е променил табелата. Сигурно е Мак и това ме разсмива, но не се смея от сърце, както преди. Вместо това преглъщам.

Не е като да не се опита да ме убие.

Но аз няма да умра, така че...

Ето ни тук.

Явно, някой ще трябва да го преглътне.

Наблюдавам мястото от дни. Наблюдавам наблюдаващите. Всички са изнервени. Дъвчат се един друг.

Книгата откачи онзи ден. Превърна някакъв в самоубийствена бомба, накара го да влезе право в „Честър“. Много хора умряха в опитите си да го изведат оттам и гръмнаха, когато бомбата гръмна. В манастира са параноични. Мислят, че те са следващите. Никой не може да проследи нещото, защото Мак изчезна.

Както и Баронс.

Без тях сме заникъде. Никой не може да усети Книгата, докато не ни връхлети. Дансър смята, че някой ден ще предизвика ядрен взрив и ще довърши всички ни. Той казва, че трябва да я спрем бързо.

Наблюдавам книжарницата със свити колене, обвила ръце около тях, от една водна кула. Никой не гледа толкова високо.

Бях изключена. Ро не ме допуска близо до действието. Кат и Джо ме осведомяват. Те не знаят, че аз убих Алина. Мак все още не знае за това, защото самата аз едва го открих, но има трето пророчество. Нещо за огледални образи и синове и дъщери, и чудовища отвътре, които са чудовища отвън. Джо не беше свършила да го превежда, но беше страшно разтревожена. Изглежда, колкото по-дълго Книгата е на свобода, толкова по-лоши стават шансовете.

Чух Ри-О да казва на онзи пич с бялата коса и шантавите очи, че Мак трябва да умре. Но не преди Книгата да бъде усмирена. Вбеси го страшно, че дойде в неговия клуб и се опита да го взриви. Не се гъбаркаш с Ри-О.

Той има пичове на покрива. Те се движат странно.

Джо виси на един покрив през няколко сгради с Кат и доверената ù малка група от шийте овце.

– Бееее – казвам под нос. Те зяпат надолу с бинокли. Не поглеждат в моята посока. Виждат само това, което очакват да видят. Каквото тя им казва да видят. Тъпачки. Извадете си главите от пясъка, мисля. Помиришете овчите говна!

Какви неща знам!

Шотландците са върху една пететажна сграда в Мрачната зона. Те също имат бинокли.

Тези мои очни ябълки нямат нужда от помощ, за да виждат. Аз съм суперзаредена, супершантава, супер-Д! Всевиждаща, всечуваща, всетъпчеща се пред цялото време.

Подушвам В’лане. Подправки на вятъра. Не знам къде е. Някъде наблизо.

Мак и Баронс изчезнаха преди пет дни. В нощта, когато се опитаха да хванат Книгата.

Ро хвърля цялата вина върху Мак. Първо се радваше, че я няма. Каза, че не ни е нужна и не я искаме. Но се вразуми, когато Книгата се изтъркаля в „Честър“. Видите ли, тя беше там, когато Книгата направи малкото си посещение, носейки корсет с динамит, а Ро не харесва нищо повече от собствения си сбръчкан задник. Гадост! Това беше видение, без което можех да мина.

Ри-О обвинява друидите. Казва, че те сигурно са пели грешно.

Шотландците обвиняват Ри-О. Казват, че злото не може да хване зло.

Ри-О се смее и пита какво са те, мамка му.

В’лане е бесен на всички. Казва, че всички сме глупави, недорасли смъртни.

Хиля се. Пичът е разбрал правилно. Въздъхвам замечтано. Мисля, че В’лане си пада по мен. Трябва да питам Мак какво...

Отварям протеинова закуска и дъвча намръщено. Какви ги дрънкам? Сякаш бих могла да питам Мак каквото и да било отново. Трябваше да намеря тези шебаняци, дето убиха Алина. Трябваше да се отърва от тях. Тя никога нямаше да разбере. Усмихвам се, докато мисля как бих ги убила. После се мръщя, защото се сещам, че не съм го направила.

– Пипкаш ли се много, хлапе?

Глас като ножове. Сковавам се и се опитвам да офейкам на стоп-кадър, но задникът е хванал ръката ми и не пуска.

– Пусни ме! – изплювам през уста, пълна с шоколад и фъстъци, и мисля: „Кой използва такива думи?“. Но знам кой е и това ме тревожи почти толкова, колкото Книгата. – Ри-О – казвам наистина хладно.

Той се усмихва така, както вероятно би се усмихвала Смъртта – само зъби и твърди очи, в които никога не е имало и грам...

Вдишвам рязко, без да съм го искала, вместо да преглътна и се давя с фъстък. Гърлото ми се свива, не мога да дишам. Започвам да се тупам по гърдите.

Той да не се е облякъл за Хелоуин? Още е рано.

Няма да успея да си помогна, като се тупам по стернума[24], и го знам. Трябва ми Хаймлих[25], но не мога да си го направя сама, освен ако той не ме пусне, за да мога да се фрасна в перваза. Използвам суперсила, за да изтръгна ръката си, направо я вадя от ставата.

Той все още ме държи. Няма да помръдне.

Стиснал е китката ми с дълги пръсти и ме изучава. Гледа ме как се задушавам. Студено копеле. Гледа ме да се пеня, очите ми подивяват. Аз се слюнча! Пич, това въобще не е яко!

Ще пукна тук горе на водната кула, задавена от шебана протеинова закуска. Ще се катурна и ще се разпльокам на паважа. Всички ще видят.

Мега О’Мали грачи като патка.

Няма шебан начин!

Точно когато главата ми започва да се върти, той забива юмрук в гърба ми и аз изплювам смачканата хапка. Не мога да дишам цяла минута. После вдишвам с хриптене. Въздухът никога не е бил толкова сладък.

Той се усмихва. Зъбите му отново са нормални. Зяпам го. Умът ми ли ми играе номера? Гледала съм много филми.

– Имам работа за теб.

– Няма начин – казвам мигновено. Няма да се мешам с тях. Имам чувството, че не са хора, с които би могъл да се разделиш след това. Просто падаш. Докато удариш дъното. Няма да падна толкова. Имам си мои грижи.

– Не съм те питал, хлапе.

– Не работя за никой, който ме нарича хлапе.

– Пусни я!

Кривя лице в намръщване.

– Кой е разпратил покани за купон на моята водна кула? – бясна съм. Какво стана с малкото лично пространство?

Един от Келтъровите излиза от сенките. Виждала съм го само отдалече. Не знам как някой от тях ме е доближил толкова, без да усетя. Това ме изнервя. Аз имам суперсетива, а те се промъкват зад мен.

Шотландецът се смее. Но вече не прилича на шотландец. Изглежда малко като... Изсвирвам и клатя глава съчувствено. Той става Ънсийли принц.

Те ме забравят. Заети са да се гледат един друг. Ри-О скръства ръце. Шотландецът прави същото.

Възползвам се от момента. Няма да се навъртам наоколо, за да открия каква работа ми е намислил Ри-О. Никога не бих поискала да разбера. И ако някой пич, минал на тъмната страна, мисли, че ще отбележи точка за изкупление, като се прави на мой ангел отмъстител, имам новини за него. Не го искам.

Билетът ми до ада вече е продупчен, чантите са натоварени и локомотивът надува свирка.

Нямам проблем с това. Обичам да знам точно къде стоя.

Изчезвам на стоп-кадър.

Няма нощ. Няма ден. Няма време.

Изгубваме се един в друг.

Нещо става с мен там долу в подземието. Аз съм преродена. Усещам се спокойна за първи път в живота си. Вече не се чувствам двуполюсна. Не крия нищо от себе си.

Да се страхуваш е изнемощяващо. Бих предпочела истината пред страха във всеки един момент.

Аз съм Ънсийли кралят. Аз съм Ънсийли кралят.

Повтарям го отново и отново в ума си.

Приемам го.

Не знам как или защо и може никога да не разбера, но поне сега погледнах добре в тъмната част от мен.

Това наистина беше единственото обяснение.

И е почти смешно, от една страна. През цялото време толкова се тревожех за това какви са всички около мен, а аз бях най-големият злодей от всички.

Тъмното гладко езеро, което имам, е Той-Аз. Ние. Затова винаги ме е ужасявало. Някак бях успяла да разделя психиката си и да го отделя. Себе си. Частите от мен, които не бяха родени преди двайсет и три години. Ако наистина съм била родена.

Не мога да измисля никакво обяснение за начина, по който съм се превърнала в това, което съм. Но истината за паметта ми е неоспорима.

Аз наистина стоях в онази лаборатория преди почти милион години. Аз наистина създадох Светините, наистина обичах наложницата и наистина родих Ънсийли. Това всичкото бях аз.

Може би затова с Баронс не можем да си устоим. И двамата имаме собствени чудовища.

– Наистина ли мислиш, че злото е въпрос на избор? – питам.

– Всичко. Всеки миг. Всеки ден.

– Не съм спала с Даррок. Но щях.

– Без значение – той се движи в мен. – Аз съм тук сега.

– Щях да го прелъстя, за да получа от него информация за прекия път и да мога да взема Книгата. Тогава щях да разваля този свят и да го заменя с друг, за да мога да те имам обратно.

Той замръзва. Не мога да видя лицето му. Зад мен е. Това отчасти е причината да събера смелост да го кажа. Не мисля, че мога да го кажа в лицето му и да се видя отразена в очите му.

Нямаше да разваля света заради сестра си. Бях я обичала цял живот. А него познавах едва от няколко кратки месеца.

– Можеше да се окаже малко изморително за първи опит в сътворението – казва накрая. Опитва се да не се разсмее. Аз му казвам, че съм щяла да обрека човечеството заради него, а той се опитва да не се разсмее.

– Нямаше да е първият ми опит. Аз съм професионалист. Ти грешеше. Аз съм Ънсийли кралят – казвам му.

Той започва отново да се движи. След малко ме придърпва и ме целува.

– Ти си Мак – казва. – А аз съм Джерико. И нищо друго няма значение. Никога няма да има. Ти съществуваш в място, което е отвъд всякакви правила за мен. Разбираш ли го?

Разбирам.

Джерико Баронс току-що ми беше казал, че ме обича.

– Какъв беше твоят план? – питам много по-късно. – Как щеше да измъкнеш заклинанието, което ти трябва?

– Ънсийли никога не са пили от Котела. Всички те знаят Първия език. Сключих няколко сделки, задвижих някой и друг план.

Поклатих глава, намръщена на себе си. Понякога изпусках най-очевидните неща.

– Но сега имам теб.

– Аз ще мога да я прочета – това беше зловещо. Сега поне знаех защо реагирах толкова силно отрицателно на Шинсар Дъб. Всички мои грехове бяха хванати межу кориците ù. А проклетото нещо просто не искаше да се махне. Бях се опитала да избегна вината, а моята вина имаше нахалството да заживее собствен живот и да ме преследва!

Разбирах защо ме гони. Щом веднъж беше започнала да съзнава (ум без крака, без крила и без какъвто и да е метод за придвижване), че няма друг равен в целия свят, освен мен, а аз очевидно я презирах, сигурно ме е намразила. А след като беше част от мен, тя вероятно ме е обичала. Искаше да ме нарани, не да ме убие.

Защото искаше моето внимание.

Толкова много неща добиха смисъл сега, след като бях приела, че аз съм кралят.

Бях се чудила защо Сребрата винаги толкова трудно ме пускаха да вляза и да изляза. Проклятието на „Крус“, което всъщност беше направено от другите Ънсийли принцове, ме беше усещало и се беше опитвало да ме държи навън. Разбира се, че се ориентирах в черната крепост и в ада на Ънсийли. Това беше моят дом. Всяка стъпка беше инстинктивна, защото бях минавала по тези ледени пътеки милиони пъти, бях свиквала срещи на скалите, бях плакала за жестокия затвор на моите синове и дъщери. Разбирах защо спомените на наложницата се бяха разиграли пред очите ми, а тези на краля някак се бяха плъзнали в ума ми. Сега разбирах защо знаех заповедта, с която да отворя портите на крепостта на краля.

Аз може да бях кралят, но поне бях „добрият“ крал. Предпочитах да мисля за себе си като за Сийли краля, защото бях изкоренила всичкото си зло. Обсебеният маниак, който беше правил експерименти с всичко, за да постигне целите си, беше под формата на Книга, не беше в мен, а това не беше малка утеха. Бях избрала да се отърва от злото (бях направила избор, както беше казал Баронс) и оттогава се опитвах да унищожа тези най-черни части от мен.

Баронс говореше. Бях забравила, че разговаряме.

– Разчитам ти да можеш да я прочетеш. Това значително ще улесни всичко. Трябва само да разберем как да я заловим с три камъка и без друиди. Проклет да съм, ако отново допусна тези задници наблизо.

Погледнах надолу към верижката от сребро и злато, към камъка, приютен в украсената златна клетка. Нуждаела ли съм се някога от камъните или от друидите, за да хвана моята Книга, или амулетът беше единственото, което търсех през цялото време? Аз бях кралят на Фае в женско човешко тяло.

Чудех се как наложницата е изгубила амулета. Кой го беше взел от нея, кой ме беше предал? Дали някой я беше отвлякъл и беше имитирал смъртта ù и после я е отвел набързо в Сийли двора, докато аз съм бил луд от скръб, зает да снема греховете от себе си?

Тя никога нямаше да го свали доброволно, но ето че амулетът беше тук, в света на хората. Ако някой е дошъл за нея, възможно ли е тя да го е запратила някъде, вместо да позволи да попадне в лоши ръце? И търпеливо е посявала улики, с надеждата един ден събитията да се наредят, аз да си спомня, да избягаме от това, което ни е било сторено, и да сме отново заедно? Много жалко, че не исках да съм с нея.

Тя винаги беше мразила илюзията. Когато посаждаше градини и добавяше нещо ново към Белия палат, го беше правила по стария начин. Дворът на Фае би се превърнал в пустиня, ако Фае, които го обслужваха, не го поддържаха с илюзия. Белият палат беше създаден различно и щеше да устои на изпитанията на времето със или без нея, далеч от очите на всички.

Как наложницата беше станала Сийли кралица? Кой я беше отвлякъл и погребал в гроб от лед и я беше оставил да умира бавно в ада на Ънсийли? Какви игри разиграваше, какъв план преследваше? Познавах търпението на безсмъртието. Кой сред Фае изчакваше перфектния момент, решителния ден за разплата?

Синхронизирането трябваше да е безупречно.

Всички Сийли и Ънсийли принцеси трябваше да са мъртви, а кралицата убита в точния момент (не можеше да има претендентки за трона на матриархалната власт), след като който и да стоеше зад всичко това се слееше или беше добил цялото знание на Книгата.

Цялата сила на Сийли кралицата и Ънсийли краля щеше да бъде заложена в един съд.

Потреперих. Това не можеше да бъде позволено. Някой с толкова много сила нямаше да може да бъде спрян от никого с никакви средства. Той (или тя) щеше да бъде непобедим, неконтролируем, неубиваем. С една дума – бог. Или сатана. И тогава щеше да има предимството да е на собствен терен. Всички щяхме да сме обречени на гибел.

Дали вярваха, че съм мъртъв? Изчезнал? Безразличен? Дали мислеха, че просто ще стоя отстрани и ще позволя това да се случи? Дали неизвестният враг беше отговорен за състоянието, в което бях в момента – объркан и в човешко тяло?

Моята сила и магията на кралицата. Кой стоеше зад това? Някой от мрачните принцове?

Може би все пак е бил Даррок, но Книгата беше посякла плановете му както и главата му. Може би Даррок се възползваше от коварството на някой друг, яздеше опашката на кометата, така да се каже, на някой по-умен и по-опасен враг.

Поклатих глава. Магията нямаше да отиде при него и той го знаеше. Яденето на Фае не беше достатъчно. Приемникът на магията на Фае трябваше да бъде Фае.

Наложницата се беше събудила и беше казала, че е била погребана от Фае принц, когото никога не е виждала преди и който се е нарекъл Крус.

Според В’лане той беше отвел Крус при оригиналната кралица на Сийли (кучката!) и тя го беше убила пред очите ми.

Дали притежавах този спомен.

Обърнах се навътре и затърсих.

Стиснах глава, когато картините се заблъскаха в мен. Крус не беше умрял лесно, нито пък добре. Беше се гневил и говорил надуто и накрая беше станало грозно. Отрече да е той, отрече да ме е предал на кралицата. Бях засрамен от смъртта му.

Но кой беше подправил смъртта на наложницата?

Как съм бил заблуден?

Заблуден.

Това ли беше ключът?

САМО ОТ СОБСТВЕНИЯ СИ ЗАМИСЪЛ ЩЕ ПАДНЕ ТО – казваше пророчеството.

Какъв беше замисълът на ограничената във форма Книга? Как можеше да осъществи целите си?

Нейната валута беше илюзията. Тя заблуждаваше хората да виждат това, което тя искаше да видят.

Дали затова фар дорка (който вероятно беше един от добрите ми приятели, ако имах време да проверя сред спомените си) ми беше дал картата таро, насочвайки ме към амулета?

Амулетът можеше да заблуди дори мен.

Бях се тревожил да го дам на наложницата по точно тази причина. Каква огромна любов, какво опасно доверие.

Книгата беше само сянка от мен.

Аз бях истинското нещо, кралят, създал Книгата.

И притежавах амулета, способен да създаде илюзии, които да заблудят всички нас.

Беше просто. В едно състезание на волите аз бях гарантираният победител.

Чувствах се почти замаяна от вълнение. В моите заключения звънеше истина. Всички стрели сочеха на север. Знаех какво трябва да се направи. Днес можех да спра Книгата веднъж завинаги. Не да я погреба, за да дреме с едно отворено око, както беше казало първото пророчество, а да победя чудовището. Да го унищожа.

След като взема заклинанието за унищожение за Баронс. Ирония беше, че бях дал всичките си заклинания на една Книга, за да се отърва от тях, а сега се налагаше да си взема едно от нея.

След като го направех, щях да открия предателя, да го убия (него или нея), да възстановя наложницата като Сийли кралица (защото със сигурност не я исках, а и тя не помнеше нищо), където щеше да стане отново достатъчно силна, за да води. Щях да се оттегля и да оставя Фае да правят каквото щат.

Щях да се върна в Дъблин и да стана просто Мак.

Нямах търпение това да се случи.

– Мисля, че знам какво да правя, Джерико.

– Какво би искала, ако ти беше Книгата, а тя – кралят? – попита Баронс по-късно.

– Мислех, че не вярваш, че аз съм кралят.

– Няма значение какво вярвам аз. Книгата, изглежда, го вярва.

– К’Врук също – напомних му. А после и момчето със замечтаните очи. Когато го попитах дали съм Ънсийли кралят, то ми беше казало: „Не повече от мен“. Дали не беше една от моите части?

– Остави кризите на личността за после! Съсредоточи се!

– Мисля, че иска да бъде приета, опростена – блудният син и всичко останало. Тя иска да я приветствам обратно в себе си, да кажа, че съм сбъркал, да станем отново едно.

– Това мисля и аз.

– Малко се тревожа за частта, която казва, че веднъж победено чудовището отвътре, ще бъде и чудовището отвън. Какво чудовище отвътре?

– Не знам.

– Ти винаги знаеш.

– Не и този път. Чудовището си е твое. Никой не познава чуждо чудовище. Не и достатъчно добре, за да го затвори. Само ти можеш да го направиш.

– Обмисли това! – настоях.

Той се усмихна леко. Забавно му е, когато му хвърлям обратно собствените му думи.

– Ако ти си Ънсийли кралят, забележи думата „ако“, защото аз оставам неубеден, някой може да помисли, че имаш слабост към злото. След като се сдобиеш с Шинсар Дъб, е възможно да бъдеш изкушен да направиш това, което тя желае. Вместо да се опиташ да я заключиш, може да избереш да изоставиш човешката си форма и да се въздигнеш до предишното си величие – да вземеш всички заклинания, които си захвърлил в нея, и да станеш отново Ънсийли кралят.

Никога! Но се бях научила никога да не казвам „никога“.

– А ако се изкуша?

– Аз ще бъда там и ще те измъкна. Но не мисля, че ти си кралят.

Какво друго възможно обяснение можеше да има? Бръсначът на Окам, критериите за убеждение на баща ми и моята собствена логика съвпадаха. Но с Баронс, който да крещи по мен да се върна и с решителността ми да живея нормален човешки живот можех да го направя. Знаех, че мога. Това, което исках, беше тук, в човешкия свят. Не в леден затвор с бледа сребриста жена, заседнала във вечните политики на двора.

– Повече съм загрижен какво би могло да е вътрешното ти чудовище, ако не си кралят. Идеи?

Поклатих глава. Това беше безмислено. Може да му беше трудно да приеме какво съм, но не знаеше всичко, което аз знаех, а не разполагах с достатъчно време да му обяснявам. Всеки ден, всеки час, в който Шинсар Дъб беше свободна и бродеше по улиците на Дъблин, щяха да умират още хора. Не се заблуждавах защо продължаваше да ходи в „Честър“. Искаше да ми отнеме родителите. Искаше да откъсне от мен всичко, което ми беше скъпо, за да останем само тя и аз. Сякаш можеше да ме принуди да я почувствам близка. Да ме принуди да приема с радост мрака ù обратно в тялото си и отново да бъдем едно цяло. Вече вярвах, че Риодан е бил прав през цялото време – тя се беше опитвала да ме накара да се „обърна“. Книгата вярваше, че ако ми отнеме достатъчно, ако ме ядоса и нарани достатъчно, нямаше да ми пука за света, а само за силата. Тогава щеше да се появи удобно и да каже: „Ето ме, вземи ме, използвай силата ми, прави каквото искаш!“.

Вдишах рязко. Точно в такова състояние на ума бях, когато мислех, че Баронс е мъртъв. Търсех Книгата, готова да я взема, да се слея с нея и да разваля света. Бях вярвала, че ще мога да я контролирам.

Но сега бях нащрек. Бях преживяла тази скръб преди. Освен това държах в ръка прекия път на Даррок. Държах ключа към контролирането ù. Нямаше да се обърна. Баронс беше жив. Родителите ми бяха добре. Дори нямаше да съм изкушена.

Внезапно ме обзе нетърпение да се свършва с това. Преди нещо да се е объркало.

– Трябва да бъда сигурен, че можеш да използваш амулета.

– Как?

– Заблуди мен! – каза той просто. – И ме убеди в това!

Свих юмрук около амулета и затворих очи. Много отдавна в пещерата на Малуш той не искаше да работи за мен. Беше поискал нещо, беше очаквал нещо, което бях сметнала, че е някакъв десятък, може би да пролея кръв или нещо такова.

Сега знаех, че е много по-просто. Той беше проблеснал със синьочерно сияние по същата причина, поради която го правеха и камъните – защото ме беше познал.

Проблемът беше, че аз не бях познала себе си.

Вече се познавах.

Аз съм твоят крал. Ти ми принадлежиш. Ще ми се подчиняваш във всичко.

Ахнах от удоволствие, когато амулетът засия в юмрука ми по-ярко, отколкото някога е горял в ръцете на Даррок.

Огледах спалнята. Спомних си мазето, където бях При-я. Никога нямаше да забравя нито една подробност.

Пресъздадох го за нас до последния детайл – снимки на Алина и мен, кървавочервени копринени чаршафи, душ в ъгъла, примигваща елха, обвити с кожа белезници на леглото. За известно време това беше най-щастливото, най-простото място, което бях познавала.

– Не е точно стимулът, който да ме изкара от тук.

– Трябва да спасяваме света – напомних.

Той посегна към мен.

– Светът може да почака. Аз не мога.

ЧЕТВЪРТА ЧАСТ

Това е начинът, по който светът свършва.

Това е начинът, по който светът свършва.

Това е начинът, по който светът свършва.

Не с трясък, а са хленч.

– Т. С. ЕЛИЪТ

Не говори с него, красиво момиче!

Никога не говори с него!

– МОМЧЕТО СЪС ЗАМЕЧТАНИТЕ ОЧИ

Четиридесет и пет

Усетих мига, в който той започна да премисля.

Можех да почувствам напрежението в тялото му, да видя стягането около очите му, което значеше, че мисли здраво и че не харесва това, за което мисли.

– Планът не е добър – каза накрая и стана от леглото.

Беше почти невъзможно да се накарам да помръдна. Исках да остана в леглото завинаги. Но докато това не свършеше, никой, за когото бях загрижена, нямаше да е в безопасност и аз нямаше да мога да се успокоя и да продължа живота си. Вдигнах се, пъхнах се в дънките, закопчах ги и нахлузих блузата през главата си.

– Какво предлагаш? Да съберем всички и да ги накараме да държат амулета? Да видим дали той ще се подчини на някой друг? Ами ако светне за някой като, да речем, Роуина?

Той ме изгледа свирепо, докато поставях амулета на врата си и го подпъхвах под блузата, където полегна студен върху кожата ми.

Виждах странната му тъмна светлина през дрехата. Дръпнах коженото яке върху него и го закопчах.

Не светеше със синьочерна светлина за него. Знаех, че ако светеше и беше знаел какво казва второто пророчество, щеше да е тръгнал след Книгата много отдавна.

– Това изобщо не ми харесва.

Нито пък на мен, но не виждах алтернатива.

– Ти ми помогна да съставя плана.

– Това беше преди часове. Сега ти си на път да излезеш на улицата и да вземеш скапаното нещо, вярвайки в някакво пророчество, надраскано от луда перачка, която е работила в манастира, без никаква идея какво да правиш, доверявайки се на амулета да ти помогне да подчиниш Книгата. Тя е най-голямото и най-прелъстителното зло, съществувало някога, а ти очакваш да я подчиниш. Планът смърди. Това е всичко. Не вярвам на Роуина. Не вярвам на...

– Никого – довърших. – Ти не вярваш на никого, освен на себе си, а това не е доверие, това е его.

– Не е его. Просто съзнавам способностите си. И безкрайната им природа.

– Ти беше убит на скалата от Риодан и от мен. Класически случай на момент, когато малко доверие щеше да постигне много.

Очите му бяха черни и бездънни. Тъкмо щях да отклоня поглед, когато нещо в тях се раздвижи.

Вярвам на теб.

Почувствах се така, сякаш ми беше връчил ключовете за царството. Това беше достатъчно. Можех да направя всичко.

– Докажи го! Ти ме обучаваш от мига, в който дойдох тук, за да ме направиш достатъчно силна, достатъчно умна и достатъчно корава, за да направя това, което трябва да бъде направено. Минах през ада и се върнах, и оцелях. Погледни ме! Какво виждаш? Виж ме! Ти ме направи боец. Сега ме остави да се бия!

– Аз се бия в битките.

– Ти се биеш и в тази. Заедно ще я преследваме.

– Искаш от мен да гледам отстрани?! Кой кара мотора и кой е в скапания кош? Аз не се возя в кош. Дори не притежавам женчовски мотор с кош – той изглеждаше обиден до дъното на душата си.

– Искам от теб много повече. Ти ме държиш закотвена, както направи, когато бях При-я и не можех да намеря пътя си обратно. Никога нямаше да успея без теб, Джерико. Бях изгубена, но те усещах там. Ти ме приземяваше, държеше конеца на хвърчилото ми – беше влязъл в ада заради мен, беше седял на разтегателния диван в моето безумно място и ме беше пазил да не заседна там завинаги. Беше ме извлякъл само със силата на волята си. – И щеше да го прави винаги. – Нуждая се от теб – казах просто.

Червени петна замъглиха очите му. Той дръпна пуловера през главата си, мускулите му се свиваха, а татуировките играеха.

– Не е твърде късно – каза той грубо. – Можем да оставим света да върви по дяволите. Има други светове. Много. Можем дори да вземем родителите ти. Който искаш.

Потърсих очите му. Той го мислеше. Би заминал с мен, би минал през Сребрата и би живял другаде.

– Харесвам този свят.

– Някои цени са твърде високи. Ти не си непобедима. Просто дълголетна и трудна за убиване.

– Не можеш да ме пазиш вечно.

Погледът, който ми хвърли, казваше:

Луда ли си? Разбира се, че мога.

Ти би искал да живея така?

Ключовата дума тук е „живея“.

Не ме слагай в клетка! Очаквам нещо по-добро от теб.

Той се усмихна леко.

Туш!

– Можем да проверим дали амулетът би приел Дагиъс. Той също е обитаван или така казват.

– Забавна си, нали? Само през трупа ми!

– Тогава спри да нападаш вятърни мелници! Ти не можеш да използваш амулета. Оставам аз, с теб до мен. Това е единственият избор. Ти не можеш да умреш. Имам предвид, че можеш, но винаги ще се връщаш. А знаем, че тя няма да убие мен. Ние сме перфектните за тази работа.

– Никой не е перфектен за битка със злото. То прелъстява. Когато намерим Книгата, тя ще дойде при теб с всичко, което има.

Бях подготвена. Знаех, че ще го направи. Поех дъх бавно и дълбоко, изпълвайки дробовете си, и изправих рамене.

– Джерико, чувствам как целият ми живот ме е блъскал напред към този момент.

– Това е. Съдбата е капризна курва. Няма да отидем. Сваляй дрехите и се връщай в леглото ми!

Засмях се.

– Хайде, Баронс! Кога си бягал от битка?

– Никога. И други са плащали. Няма да позволя същото да се случи с теб.

– Не мога да повярвам – казах с подигравателен ужас. – Джерико Баронс се колебае. Чудесата нямат край!

Гърмящата змия се раздвижи в гърдите му.

– Аз не се колебая. Аз... О, мамка му!

Баронс не се самозалъгва. Той се колебаеше и го знаеше.

– Знаех, че си проблем още щом те видях.

– Същото мислех и аз за теб.

– Исках да те завлека между библиотеките, да те чукам до безумие и да те пратя у дома.

– Ако го беше направил, никога нямаше да замина.

– Все още си тук, във всеки случай.

– Няма нужда да изглеждаш толкова вкиснат от това.

– Ти объркваш цялото ми съществуване.

– Добре, ще се махна.

– Опитай и ще те окова във вериги! – той ми се намръщи. – Това е колебливост – въздъхна.

След миг протегна ръка.

Пъхнах моята в нея.

Среброто в кабинета на Баронс ме избълва навън. Полетях през стаята и се забих в стената.

Беше ми писнало огледалата да не ме харесват. Щом това свършеше, исках проклятието на Крус да бъде премахнато. Искаше ми се в свободното си време да проуча Белия палат.

Намръщих се. Може би не. Може би трябваше да срежа всички връзки с миналото си.

Баронс се плъзна навън зад мен. Изглеждаше изискан и невъзмутим както винаги. Тъмната му коса и вежди бяха заскрежени, кожата му беше ледена.

– Спри! – нареди той мигновено.

Краката ми се заковаха на пода.

– Какво?

– Има хора на покрива. Говорят – той стоя неподвижен толкова дълго, че скрежът започна да се плъзга на капчици по бузите и врата му. – Риодан и други. Келтърови са близо. Те чакат... Какъв беше този шум, по дяволите? – той ме заобиколи и излезе от кабинета.

Той избута вратата, която съединяваше частната жилищна част на книжарницата с публичната.

Следвах го по петите. Навън беше тъмно и дъждовно, зад високите прозорци имаше лека дъга, а вътрешността беше осветена само от меката кехлибарена светлина от вградените лампи, които оставях да горят по всяко време, за да не може магазинът да потъне в мрак.

– Джерико Баронс – каза елегантно изтънчен глас.

– Кой си ти, мамка му? – настоя Баронс.

Настигнах Баронс точно навреме, за да видя един мъж да излиза от сенките в задната част на магазина.

Той вървеше срещу нас, протегнал напред ръка.

– Аз съм Питър Ван де Меер.

Дълъг и сух, с безпогрешната стойка на мъж, обучен в бойни изкуства, той беше в средата на четиридесетте. Руса коса обрамчваше скандинавско лице с дълбоки бледозелени очи. Той имаше тихото и бдително излъчване на змия, навита на кълбо, но без намерение да нападне, освен ако не се наложи.

– Още една крачка и ще те убия! – каза Баронс.

Мъжът спря. Изглеждаше изненадан и нетърпелив.

– Господин Баронс, нямаме време за това.

– Аз ще реша за какво имаме време. Какво правите тук?

– Аз съм от Тритон Груп.

– И?

– Нека не играем игри! Знаете кои сме ние – укори го мъжът.

– Притежавате манастира, наред с други неща. Не ми харесват хората от вашия вид.

– От нашия вид? – Питър Ван Де Меер си позволи лека усмивка. – Наблюдаваме Ви от векове, господин Баронс. Ние не сме „вид“. Вие сте.

– И защо да не ви убия още сега? – измърка Баронс.

– Защото „моят вид“ често е полезен, а Вие отдавна търсите път да проникнете сред редиците ни. Никога не сте успявали. Любопитен сте кои сме. Донесох нещо за момичето. Време е за истината.

– Какво може да знае за истината някой от Тритон Груп?

– Ако не искате да ме чуете, защото не вярвате в моята обективност, вероятно ще чуете някой друг.

– Махайте се от магазина ми още сега и ще ви оставя живи. Този път. Няма да има друг.

– Не можем да го направим. На ръба сте да направите гибелна грешка и ние бяхме принудени да се покажем. Изборът е неин. Не Ваш.

– Кои „ние“? – гледах Питър и се опитвах да видя през слабо осветената част към другата фигура, която седеше там. Нямаше достатъчно светлина, за да видя чертите ù, но беше достатъчно, за да разбера, че е жена. В корема ми пърхаха пеперуди и имах много силно лошо предчувствие.

Бледозелените очи на Питър се преместиха от Баронс към мен. Чертите му се смекчиха.

– МакКайла – каза той нежно. – Колко си прекрасна! Но знаех, че ще бъдеш. Да се откажем от теб беше най-трудното нещо, което сме правили.

– Кои сте вие, по дяволите? – не го харесвах. Никак.

Той протегна ръка към жената на дивана.

Тя се изправи и пристъпи на светло.

Ахнах.

Времето беше нанесло деликатни промени по лицето ù. Челюстта ù беше омекотена, в ъгълчетата на очите и устата ù имаше гънчици и косата ù беше много по-къса сега, едва докосваше раменете ù. Но нямах никакво съмнение коя беше тя.

Руса коса, сини очи, красива. Бях я виждала с двайсет години по-млада, стоеше на пост в защитен коридор в манастира. Беше казала: „Твоето място не е сред нас. Ти не си една от нас“.

Гледах последната известна водачка на Убежището и майка на Алина.

Айла О’Конър.

– Как... какво... – заекнах.

– Моля те, прости ми! – молбата в думите ù беше мека и в очите ù се четеше страдание. – Трябва да знаеш, че беше необходимо. Нямах избор.

Баронс каза:

– Ти умря. Видях те. Беше в кома. Отидох на погребението ти.

Трепнах. Той беше потвърдил. Тя беше Айла О’Конър. Не знам защо ми пукаше. Тя не беше моя майка. Алина беше единственото ù дете. Аз бях Ънсийли кралят.

– Дълга история – каза тя.

Баронс поклати глава.

– Няма да я слушаме.

– Но трябва! Или ще направите ужасна грешка – каза мрачно Питър. – МакКайла ще плати за нея.

– Той е прав. Трябва да поговорим сега, преди да е станало твърде късно – Айла, изглежда, не беше в състояние да свали очи от мен. – Ти искаш да я чуеш, нали?

Поклатих глава. Не можех да се доверя на себе си да проговоря. Как животът продължаваше толкова брутално да ме напада по слабите места? Когато влизахме в Среброто, очаквах да излезем от другата страна, да се качим в кола, да обикаляме наоколо и да търсим Шинсар Дъб.

Нито за миг не съм си представяла възможността Айла О’Конър да ни чака в книжарницата, отпред да е паркирана дълга лимузина и широкоплещест шофьор да стои до нея и да оглежда улицата. Можех да се обзаложа, че под тази тъмна униформа ще намеря пистолет или два. Какво беше Тритон Груп, освен компанията, която притежаваше манастира? Защо Баронс ги мразеше толкова? Какво правеше Айла (още една личност, която се предполагаше да е мъртва, но не беше) тук?

Фините ù черти се сгърчиха и сълзи потекоха по бузите ù.

– О, скъпа! Да те оставя беше най-трудното нещо, което съм правили някога. Дори да не искаш да чуеш нищо друго от мен, чуй това! Ти беше моето бебче. Моето сладко, безпомощно бебче, а те казаха, че ще обречеш на гибел света. Щяха да те убият, ако бяха разбрали за теб. И двете ми дъщери бяха в опасност. Всички знаехме за пророчеството. Знаехме, че е предсказало, че ще се родят сестри в една от най-могъщите кръвни линии. Роуина ме наблюдаваше. Беше ме намразила от деня, в който талантите ми започнаха да се проявяват. Искаше нейната дъщеря Кейли да стане Повелителка на Убежището. Искаше О’Райли да управляват манастира завинаги. Никога не прости на Нана, че обърна гръб на ордена. Би направила всичко, за да се отърве от мен. Ако знаеше, че отново съм бременна... Нямах избор. Трябваше да ви дам и да замина, да се престоря на мъртва.

– Ти не беше бременна, когато ти помогнах да избягаш от манастира – каза студено Баронс.

– Почти в петия месец. Не ми личеше много и се обличах така, че да го скрия. Истинско чудо беше, че бебето ми не беше ранено, когато избягах. Толкова се боях, че ще я изгубя – още сълзи се затъркаляха по лицето ù.

Все още клатех глава. Изглежда, не можех да спра.

– О, МакКайла! Беше истинско мъчение всеки ден. Да знам, че си някъде там, отгледана от някой друг. Да знам, че може би никога няма да видя теб или Алина отново, без да ви изложа на опасност. Но сега си тук и се готвиш да направиш нещо, което би имало ужасни последици. Време е лъжите да спрат. Ти трябва да знаеш истината.

Пъхнах юмруци в джобовете и се обърнах.

– Не ми обръщай гръб! – извика тя. – Аз съм твоята майка!

– Рейни Лейн е моята майка.

– Грубо и нечестно – каза Питър. – Дори не и даваш шанс.

– На теб какво ти пука? – попитах ядосано.

– Защото аз съм съпругът ù, МакКайла. И твой баща.

Четиридесет и шест

Имах братя – Питър Джуниър, който беше на деветнайсет, и Майкъл (всички го наричаха Мик), който беше на шестнайсет. Показаха ми снимки. Приличахме си. Дори Баронс изглеждаше разтърсен.

– Инсценирахме смъртта на майка ти, кремирахме неразпознат труп и изведохме тайно двете ви от страната. Отведохме ви в Щатите и направихме каквото можахме, за да ви намерим добър дом, далеч от опасностите – Питър пое ръката на Айла и я притисна между своите. – Майка ти едва го преживя. Не проговори с месеци след това.

– О, Питър, знаех, че трябва да бъде сторено. Беше просто...

– Ад – каза той равно. – Беше абсолютен ад да се откажем от тях.

Трепнах. Те казваха всички онези неща, които исках да чуя. Това разкъсваше сърцето ми. Имах родители. Братя. Бях родена. Имах принадлежност. Искаше ми се само Алина да беше доживяла да види този ден. Щеше да е перфектно.

– Каза, че имате да ù казвате нещо важно. Казвайте и се махайте! – нареди Баронс.

Погледнах към Баронс разкъсана. Част от мен искаше да му каже да мълчи, за да мога да чуя още, а част от мен искаше да се махнат и никога да не се връщат. Тъкмо се бях примирила с една реалност. Сега искаха да изоставя тази реалност и да прегърна нова. Колко пъти трябваше да решавам кого познавам и какво съм само за да науча, че греша? Вече не се чувствах двуполюсна, чувствах се шизофренична с много самоличности.

– Ако съм ваша дъщеря, как имам спомени, които принадлежат на Ънсийли краля?

Айла ахна.

– Имаш?

Кимнах.

– Казах ти, че може да го направи – напомни Питър.

– Кой? – настоях. – Да направи какво?

– Сийли кралицата дойде да ни види скоро след като Книгата избяха, преди да напуснем Дъблин. Каза, че би направила всичко по силите си, за да помогне за връщането ù – каза Питър.

– Тя беше много заинтересувана от теб – каза Айла мрачно. – Ти беше едва на три месеца. Помня като да беше вчера. Ти носеше розова рокля с малки цветя и панделка с цветовете на дъгата. Не можеше да спреш да гледаш кралицата. Непрекъснато гукаше и протягаше ръчички към нея. Двете изглеждахте очаровани една от друга.

– Тогава се бояхме, че кралицата може да се е набъркала в ума ти. Тя е прочута с това. Поглежда в бъдещето и се опитва да нагласи дребни събития, да побутне тук и там, за да постигне целите си – каза Питър. – Няколко пъти бях почти сигурен, че някой е бил в стаята ти мигове преди да вляза.

– И мислите, че тя ми е дала спомените на Ънсийли краля? Откъде ги е имала, за да ми ги даде? Мислех, че е пила от Котела. Това би изтрило всичко, което знае.

– Кой може да каже с нея? – сви рамене Айла. – Може би са били фалшиви спомени, изработени хитро или взети от някой друг. Вероятно никога не е пила истински от Котела. Някои казват, че се преструва.

– На кого му пука? За какво дойдохте тук? – каза Баронс нетърпеливо.

Айла го погледна, сякаш беше луд.

– Ти си се грижил за нея и не можем дори да ти благодарим достатъчно за това, но дойдохме да я отведем у дома.

– Тя е у дома. И трябва да спаси света.

– Ние ще се погрижим за това – каза Питър. – Това правим ние.

– Страшна работа сте свършили досега.

Питър го изгледа с укор.

– Не че ти си свършил по-добра. Ние бяхме насочили усилията си в намирането на амулета. Истинския.

Присвих очи.

– Защо?

– Тритон Груп го издирва от векове по различни причини. Но напоследък стана критично да го намерим, защото открихме, че е единственият начин да се погребе отново Книгата – каза Питър. – Представител на компанията ни чу, твърде късно, за аукцион, на който е бил продаден. Пристигнахме в замъка на уелсеца малко след клането на Джонстън. Но готическият задник, изглежда, се беше стопил във въздуха.

– В скала – промърморих. Никога нямаше да забравя ужасния си престой под Бърен.

– Месеци наред нямахме представа къде е. Подозирахме, че е в Даррок, но не можехме да приближим до него. Той не търпеше хора. После получихме доклад, че МакКайла е проникнала в лагера му и е негова дясна ръка – в погледа му блестеше гордост. – Браво, скъпа! Ти си толкова умна и находчива, приличаш на майка си.

– Каза „истинския“.

– Според легендата кралят направил много амулети – отвърна Айла. – Всички способни да поддържат различна степен на илюзия. Използвани заедно са трудно преодолими. Но само последният, който кралят направил, можел да заблуди самия него. Книгата е станала твърде силна, за да бъде спряна с някакви други средства. Илюзията е единственото оръжие, което ще подейства срещу нея.

– Ние бяхме прави! – възкликнах, гледайки към Баронс.

– Пророчеството е ясно. Този, който е обитаван, трябва да използва амулета, за да я запечата.

– Вече сме се заели – каза хладно Баронс.

– Това не е ваша битка – каза тихо Питър. – Ние започнахме това. Ние ще го довършим.

Седях на ръба на дивана с лакти на коленете.

– Какво искате да кажете?

– Майка ти е тази, която трябва да го направи. Въпреки че, ако приличаш поне малко на нея, скъпа, ти вече си се нагърбила с проблема. Това ни тревожеше и затова дойдохме тук тази вечер. Айла е „обитаваната“. Преди двайсет и три години, когато Книгата избяга, тя я беше завладяла, обитаваше я. Айла я познава. Била е Книгата. Разбира я. И е единствената, която може да я спре.

– Тя никога не оставя хората живи – каза Баронс решително.

– Остави Фиона жива – напомних.

– Тя ядеше Ънсийли. Беше различна.

– Айла успя да я откъсне от тялото си – каза Питър. – Тя е единствената, за която знаем, че е успяла да се съпротивлява. Накрая Книгата изскочила от нея, докато е била още жива, и е завладяла друг, по-незаинтересован домакин.

Баронс изобщо не изглеждаше убеден.

– Но не преди да я накара да убие повечето от Убежището.

– Не съм казвала, че беше лесно – каза Айла тихо и очите ù потъмняха от припомнената скръб. – Мразя това, което ме накара да направя. Живея с това всеки ден.

– Но тя винаги успява да ме намери – възразих.

– Усеща кръвната ти линия, търси мен – каза Айла.

– Но аз имам ключова роля – казах вкочанено. Нямах ли? Толкова бях уморена да не знам мястото си.

Щях ли да обрека света на гибел? Бях ли наложницата? Бях ли Ънсийли кралят? Бях ли изобщо човек? Аз ли бях тази, която трябваше да погребе повторно Книгата?

Отговорът на всички въпроси беше „не“. Аз бях просто Мак Лейн, която се мотаеше наоколо, пречкаше се много и вземаше тъпи решения.

– Имаш, скъпа – каза Айла. – Но това не е твоята битка.

– Твоята съдба ще се решава в друг ден – каза Питър. – Това е едва първата от много битки, в които ще бъдем призовани да се бием. Очакват ни тъмни времена. Дори Книгата да бъде задържана, все още остава въпросът със стените между световете. Те не могат да се построят отново без Песента на Сътворението. Ние трябва да се справим с това, което е предопределено за нас – той се усмихна. – Братята ти също имат таланти. Нямат търпение да се запознаят с теб.

– О, МакКайла, отново ще бъдем семейство! – каза Айла и започна да плаче. – Това е единственото, което някога съм искала.

Погледнах Баронс. Изражението му беше мрачно. Погледнах отново Питър и Айла. Аз също бях искала единствено това. Не бях кралят. Бях родена. Бях личност със семейство. Не можех да го проумея. Но сърцето ми вече се опитваше.

Дори ако изключим частта с възстановяването на семейството, Баронс не одобряваше промяната в плана. Аз също.

Бяхме прекарали месеци, подготвяйки този момент, а сега, в навечерието на битката, пристигаха моите биологични родители и ни казваха, че вече не сме необходими. Те щяха да проведат войната и да я довършат.

Ядосах се.

– Можете ли да я проследите? – попита Баронс.

Отговори Питър:

– Айла може. Но Книгата също може да я усети, затова беше много опасно Айла да дойде в Дъблин, докато не бяхме сигурни, че МакКайла има амулета.

– Откъде знаете, че е в мен? – попитах.

– Майка ти каза, че е усетила да се свързваш с него тази нощ. Дойдохме веднага.

– Мисля, че усетих да се свързваш с него веднъж преди, в началото на октомври миналата година – каза Айла, – но чувството изчезна почти толкова внезапно, колкото се появи.

Примижах.

– Аз наистина го докоснах миналия октомври. Откъде знаеш това?

– Нямам представа – каза тя просто. – Усетих съединяването на две велики сили. И двата пъти усетих теб, МакКайла. Усетих моята дъщеря! – лицето ù се сгърчи. – Усетих и Алина веднъж – тя се загледа настрани към студената камина, после потрепери. – Тя умираше. Може ли да запалим огън?

– Разбира се – каза Питър моментално. Той се вдигна и тръгна към камината, но Баронс го изпревари. Изгледа Питър свирепо.

Може би имаш претенции към жената – казваха очите му – но недей да правиш грешка! Момичето и шибаната камина са мои!

След един дълъг момент Питър сви рамене и се върна при дивана.

– Ще преспим с това – каза Баронс. – Вървете си сега! Ще се свържем с вас утре.

Питър изсумтя.

– Не можем да си тръгнем, Баронс. Това трябва да свърши тук, тази вечер, по един или друг начин. Няма време за губене.

Не можех да спра да гледам Айла. Имаше нещо в лицето ù. Караше ме да мисля за Роуина. Предполагам, защото старата жена ни беше преследвала толкова дълго.

– Защо трябва да свърши тази вечер?

Айла ме изгледа странно.

– МакКайла, не я ли усещаш?

– Да усещам ка-... – спрях. Не се бях опитала да я усетя. Бях заглушавала „звука“ на сетивата си на шийте зрящ толкова дълго, че беше станало инстинкт. – О, Боже! Шинсар Дъб се е отправила право към нас – отворих сетивата си колкото можах. – Тя е... различна – погледнах към Айла, която кимна. – По-силна. Сякаш е напомпана и е готова. Тя е чакала това – очите ми се разшириха. – Отново има самоубиец с бомба и ще прати всички ни в ада, ако не я спрем!

– Тя знае, че съм тук – каза Айла. Лицето ù беше бяло, но очите ù бяха присвити от решителност, която разпознах. Бях я виждала на собственото си лице. – Всичко е наред – каза тя със стегната усмивка. – Аз също съм готова. Може да е откраднала децата ми и да е разкъсала семейството ми преди двайсет и три години, но тази вечер ние ще го съберем отново.

Питър и Айла се извиниха за момент и се отдалечиха, говорейки с приглушени, настоятелни гласове.

Седях на дивана с Баронс и ги гледах. Това беше толкова сюрреалистично. Сякаш бях минала през някое Сребро в алтернативна реалност с щастлив завършек. Беше нещо, което исках много – семейство, безопасно убежище и някой друг да поеме отговорността за спасяването на света.

Тогава защо се чувствах толкова изпразнена и не на място?

Усещах Книгата да приближава навън в нощта. Беше забавила ход по някаква причина, почти беше спряла. Чудех се дали сменя „превоза“. Може би беше намерила по-добър.

Въпреки всичко, което бях мислила за семейството си, въпреки любовта ми към Джак и Рейни, се чувствах странно, когато гледах биологичните си родители. Знанието, че не са искали да ме дадат, беше освободило някакъв възел на напрежение, който дори не знаех, че нося. Предполагам, част от мен се е чувствала като дяволското дете, от което всички се страхуват, което е било отпратено, защото никой не е искал да убива бебе. Но моите родители са били там някъде през всички тези години, аз и Алина сме им липсвали, копнеели са за нас. Те не са искали да се откажат от нас, направили са го само заради нашата безопасност. Ние имахме връзката майка-дъщеря. Щяхме отново да сме семейство. Имах толкова много въпроси!

– Не вярвам и на едно скапано нещо за тях – каза Баронс. – Това са глупости.

Баронс беше суперпараноичен. Той предпочиташе израза „суперсъзнателен“. Не бях изненадана, когато го чух.

– Наистина ми е трудно да повярвам – промърморих.

– Тогава недей!

– Погледни я, Баронс! Тя е жената, която ме спираше в манастира, последната водачка на Убежището. Жената, която си откарал онази нощ. За Бога, ние си приличаме!

Когато пристигнах в Дъблин, не приличах на нея. Бях мека и закръглена и все още имах бебешката пухкавост в лицето. Сега бях като нея – по-зряла, по-слаба, лицето ми не беше толкова кръгло и чертите ми бяха по-отчетливи.

Той хвърли поглед от мен към нея.

– Може да е братовчедка.

– Може също така да е и майка ми – казах сухо. – И ако е, аз не съм Ънсийли кралят – от раменете ми паднаха безбройни грехове. Вярата, че съм основният злодей, отговорен за толкова много извратени раждания и милиарди убити, беше смазващ товар. – Може би те са прави, Баронс. Може би това никога не е било моя битка. Може би с Алина просто сме попаднали под кръстосания огън. Книгата ни е усетила като част от нейната кръвна линия и ни е измъчвала, провалила е живота ни.

– Дани уби Алина – напомни той остро.

Защо трябваше да ми го припомня сега? Обърнах се да му се намръщя.

Той се взираше в мен с разкривено лице, тъмните му очи бяха диви и крещеше името на Роуина толкова силно, че се изненадах, че прозорците не са се пръснали.

Примигнах. Той отново беше просто Баронс. Гледаше ме странно.

– Добре ли си?

– Какво каза току-що?

– Попитах добре ли си.

– Не, какво каза преди това?

– Казах, че Дани е убила Алина заради Роуина, никога не го забравяй! Какво има? Бяла си като платно.

Поклатих глава засрамена. После трепнах и обърнах рязко глава към прозореца.

– О, не! – Шинсар Дъб беше започнала отново да се движи. Бързо.

– Тя идва! – извика Айла в същия момент.

– Още колко? – попита Питър.

– Три минути, може би по-малко. В кола е – каза Айла.

Трябваше да знам дали и двете я усещаме в една и съща посока. Двете заедно щяхме да бъдем по-трудни за заблуждаване. Нямаше да позволя това, което стана последния път, когато се опитахме да я хванем, да се случи отново.

– Къде я усещаш?

– Северозапад. На пет километра най-много.

Отдъхнах си. Точно там я усещах и аз.

– Коя част от това място е най-силно защитена? – попита Айла Баронс.

Той я изгледа странно.

– Цялата.

– Какъв е планът? – попитах.

– Трябва да дадеш амулета на майка си – каза Питър.

Докоснах веригата около врата ми и погледнах към Баронс. Той вдиша бавно и отвори уста. Тя се разтегна широко в беззвучен рев.

Примигнах и отново погледнах. Той беше сдържан и изискан както винаги.

– Трябва ти да решиш – каза.

Почувствах се странно. Мак 1.0, барманка, мечтателка и професионална почитателка на слънцето нямаше да иска нищо повече от това да предаде цялата отговорност на друг. Не тя да се грижи за някой, а някой за нея. Вече не познавах тази жена. Обичах да вземам трудните решения и да се бия в името на доброто.

Мисълта да отстъпя отговорността на някой друг ме караше да се чувствам все едно съм изключена от най-важната част от живота ми.

– МакКайла, времето е от съществена важност – каза Питър тихо. – Вече няма нужда да се биеш. Ние сме тук сега.

Погледнах към Айла. Сините ù очи блестяха от непролети сълзи.

– Послушай баща си! – каза тя. – Никога повече няма да си сама, скъпа. Дай ми амулета! Освободи се от теглото и ме остави да го нося вместо теб! Тази битка никога не е била твоя.

Погледнах към Баронс. Той ме наблюдаваше. Познавах го. Никога нямаше да ме принуди.

Погледнах отново. Кого заблуждавах? Разбира се, че Баронс щеше да се опита да ме принуди. Той искаше заклинанието за разваляне, за да сложи край на живота на сина си. Беше го търсил през почти цялото си съществуване. Той щеше да удря с крак, да спори и да реве. Не се беше приближил толкова до Книгата, само за да ми даде възможност да вземам собствени решения.

– Не го прави! – изръмжа той. – Ти обеща.

– Шинсар Дъб влезе в града – каза Айла просто. – Трябва да решиш.

Аз също можех да я усетя. Тя летеше към нас, сякаш знаеше, че ако побърза, може да ни свари със свалени гащи. Аз бях нерешителна, а неспособността ми да се обвързвам излагаше всички нас на опасност.

Тръгнах към Айла, усуквайки веригата през пръстите си. Как бих могла да приема, че няма да се бия в тази битка? Бях се подготвяла за нея. Бях готова. Но тя стоеше тук и ми казваше, че няма нужда да се тревожа. Аз нямаше да обрека света на гибел и нямаше нужда да го спасявам. Други се бяха подготвили за този момент и бяха по-квалифицирани.

Сюрреалистичното чувство се върна. И какво беше това бръмчене в ухото ми? Продължаваше да ми се струва, че Баронс реве, но всеки път, щом погледнех към него, той не казваше и дума.

– Трябва ми едно заклинание от Книгата – казах.

– След като бъде заключена, можем да вземем каквото искаш. Питър знае Първия език. Така се запознахме с баща ти – работехме по древни свитъци.

Взирах се в лицето, което толкова много приличаше на моето, но беше по-старо, по-мъдро и по-зряло. Исках да го кажа, нуждаех се да го кажа поне веднъж. Можеше никога повече да нямам възможност.

– Майко – опитах думата на езика си.

Боязлива, сияйна усмивка изви устните ù.

– Скъпа моя сладка МакКайла! – възкликна тя.

Исках да я докосна, да бъда в ръцете ù, да вдишам аромата на майка ми и да знам, че сме свързани. Съсредоточих се върху единствения си спомен за нея, който беше дълбоко заровен до този момент. Съсредоточих се върху него и започнах да мисля колко ценен е той. Започнах да мисля колко невероятно е, че съм го подтискала през всички тези години и как детският ми ум е запечатал един-единствен кадър – Айла О’Конър и Питър, които се взираха в мен със сълзи в очите. Те стояха до един син вагон и ни махаха за сбогом. Изливаше се проливен дъжд и някой беше опънал яркорозов чадър със зелени картонени цветя над моята бебешка количка, но вятърът беше донесъл ледена мъгла под него. Аз размахвах ръчички, беше ми студено и плачех, а Айла внезапно се хвърли към мен, за да затъкне одеялото по-сигурно под тялото ми.

– О, скъпа, това беше най-трудното нещо, което трябваше да направя в онзи ден под дъжда. Да ви оставя. Когато подпъхнах одеялото, толкова отчаяно исках да те грабна и да те задържа при нас завинаги.

– Помня чадъра – казах. – Мисля, че той е причината за любовта ми към розовото.

Тя кимна и очите ù блестяха.

– Беше яркорозов със зелени цветя.

Сълзи опариха очите ми. Взирах се в нея за момент, запаметявайки лицето ù.

Айла разтвори ръце.

– Моята дъщеря! Моето красиво малко момиче!

Горчиво-сладки емоции ме заляха, докато се отпусках в обятията на майка ми. Когато ръцете ù се затвориха топли и утешаващи около мен, започнах да плача.

Тя погали косата ми и прошепна:

– Тихо, скъпа! Всичко е наред. Баща ти и аз сме тук сега. Няма нужда да се тревожиш за нищо. Всичко е наред. Отново сме заедно.

Заплаках по-силно. Защото можех да видя истината. Понякога тя е в дефектите.

А друг път е в прекаленото съвършенство.

Ръцете на майка ми бяха около врата ми. Тя миришеше добре, като Алина – на свещи с аромат на праскови и сметана и на парфюм.

А аз нямах нито един спомен за тази жена.

Не беше имало син вагон. Нито розов чадър. Нито дъждовен ден.

Измъкнах копието от кобура и го прекарах между телата ни.

Право в сърцето на Айла О’Конър.

Четиридесет и седем

Айла вдиша рязко и болезнено и се вкочани в ръцете ми, вкопчена във врата ми.

– Скъпа? – сини очи се взираха в мен, празни и объркани. Тя беше Айла.

– Ти, тъпа малка кучка! – сини очи се взираха в моите, свирепо интелигентни, разгневени, твърди от ярост. Тя беше Роуина.

– Как можа да ми го причиниш? – извика Айла.

– Само ако те бях убила онази нощ в пъба! – обагрена в кръв слюнка пръскаше от устните на Роуина.

– МакКайла, моя скъпа, скъпа дъще, какво направи?

– О, и заради теб се случи всичко това! – изплю Роуина. – Вие, проклети скапани О’Конър, не носите нищо, освен проблеми и беди на всички нас!

Усетих как краката ù се подкосяват, но тя се държеше за раменете ми и не пускаше. Беше корава стара жена.

Потреперих. Не бях говорила с Айла. Беше Роуина, която носеше Шинсар Дъб и беше обсебена от нея. Но сега умираше и способността на Книгата да поддържа убедителна илюзия умираше с нея. Тя просвятваше напред-назад между илюзията за Айла и реалността с Роуина.

– Ти ли уби сестра ми? – разтърсих старата жена толкова силно, че косата ù се изплъзна от стегнаия кок.

– Дани уби сестра ти. А двете винаги се сдушвахте. О, представям си, сега имаш други чувства към нея! – тя се изкикоти.

Използвах Гласа.

– Ти ли ù нареди да го направи?

Тя се загърчи, устата ù се разкриви. Не искаше да ми отговоря. Искаше да страдам.

– Д-дааа! – избухна думата с неохотно съскане. Бях се надявала да е така.

– Използва ли умствена принуда, за да я накараш да го направи?

Ченето ù се стегна и очите ù се присвиха до цепки. Повторих въпроса, разтърсвайки прозорците с многопластовия гръм на принудата.

– Д-даа! Беше мое право. Затова ми е даден такъв дар! И умението да го използвам. То изисква полагането на много неуловими команди, познанието точно къде да побутнеш. Никой друг не би могъл да го направи – тя ме изгледа самодоволно, горда от себе си.

Направих гримаса и погледнах встрани, останала без думи от ужаса, който изпитах.

Ето я най-накрая – истината за убийството на сестра ми. Най-после знаех какво се беше случило с Алина.

Денят, в който беше открила, че Даррок е лорд Господар, същият ден, в който ми се беше обадила разплакана и беше оставила съобщение, беше денят, в който е била убита. Но изобщо не поради причините, поради които аз мислех, че е убита. Ако не беше Роуина, Алина щеше да преживее онзи ден.

Щях да си взема нов телефон, да ù се обадя след няколко дни и тя щеше да отговори. Животът щеше да продължи за двете ни. Тя и Даррок вероятно отново щяха да се съберат и кой знае как можеше да се обърнат нещата? Съобщението ù беше подвеждащо от самото начало, но тя не беше имала представа, че тази стара жена е неин враг.

Тази кучка, тази намесваща се тиранка, която вярваше, че е нейно право да използва „таланта“ си, за да принуди едно дете да убие, беше наредила на Дани да отведе Алина в тъмната уличка, за да бъде убита.

Ръцете ми трепереха. Исках да я убия по същия начин.

Дали Роуина беше уточнила чудовищата, които Дани трябва да намери и с които да остави Алина? Беше ли настояла Дани да остане и да гледа, докато се свърши? Беше ли умолявала Алина? Аз бях принудена да искам секс. Дани беше принудена да убие. Моята сестра. На тринайсет. Не бих могла да си представя какво е да се гледаш как убиват някого, когото не си искала да убиват. Дани беше ли познавала Алина? Беше ли я харесвала? Но е била заставена да я убие все пак?

– Опитах се да убия и теб в онази килия, когато беше безмозъчна курва, но ти не умираше! Прерязах ти гърлото. Задуших те. Изкормих те. Отрових те! Но ти се връщаше. Накрая излях боя върху защитите, за да им позволя да те вземат и да те унищожат.

– Ти си изляла боя върху... Щяла си да ме върнеш на принцовете? – бях поразена. Тя се беше опитала да ме убие. Не го бях сънувала. Избутах и двете мисли от ума си. Исках отговори, а изглеждаше, че тя няма да остане жива още дълго. Гласът отекна от мен, отразявайки се от стените.

– Защо уби Алина?

– Малоумна ли си? Тя общуваше с врага! Шпионите ми я бяха проследили до къщата му и го бяха видели с Ънсийли! Беше достатъчна причина. А после го имаше и пророчеството. Щях да я убия при раждането, ако можех. Ако знаех, че е още жива, щях да я намеря.

– Знаеше ли коя е тя, когато я уби? Знаеше ли, че е дъщеря на Айла?

– О, разбира се – каза тя подигравателно. – Накарах Дани да я подмами при нас, когато момичетата ми казаха, че са забелязали необучена шийте зряща, така както я пратих за теб! Алина Лейн се представи тя, но в мига, в който я видях, аз разбрах коя е. Айла в плът и кръв, ясно като бял ден. И моята Кейли беше мъртва заради нея! – исках да я удуша с голи ръце, да изтръгна дъха ù. Отново и отново.

– Знаеше ли коя съм аз, когато ме видя в онази първа нощ?

Разтревожен поглед сбърчи веждата ù.

– Беше невъзможно. Ти не можеше да съществуваш. Не си била родена. Щях да знам, ако Айла беше бременна. Жените говорят. Никой никога не е споменал и дума за това.

– Как се измъкна Книгата? – настоях.

Лукава светлина пламна в очите ù.

– Мислиш, че аз съм я пуснала. Не съм направила такова нещо. Аз върша работата на ангелите! Един ангел дойде при мен и ме предупреди, че заклинанията, които я държат, са отслабнали. Заповяда ми да вляза в забранената зала и да подсиля руните. Само аз можех да го направя. Трябваше да бъда смела. Трябваше да бъда силна. Аз виждам, служа и защитавам! Винаги съм била до моите деца!

Сдържах дъха си. Книгата изкушаваше. Бях готова да се обзаложа, че не е имало ангел. Старата жена, която е трябвало да пази света от Шинсар Дъб, не беше усилила руните. Беше ги изтрила.

– Направих така, както ме инструктира ангелът. Твоята майка я пусна навън!

– Какво стана в нощта, когато Книгата избяга? Разкажи ми всичко!

– Ти си извращение! Ти си нашата гибел! – светлината в очите ù съответстваше на лукавата ù усмивка. – Аз ще умра тук, знам го, но няма да дам на такива като теб нищо. Айла беше предателка и ти си същата – тя сграбчи ръката ми и заби дребното си тяло срещу копието, извъртайки го. – А-а-а-а! – извика. Кръв шурна от устата ù.

Тя умря внезапно със зяпнала уста и широко отворени очи.

Пуснах я отвратена и отстъпих назад, гледайки я как се свлича на пода. Шинсар Дъб тупна на пода. Отстъпих назад припряно.

Зад мен Баронс ревеше. Погледнах през рамо. Крещеше и удряше невидима бариера, очите му бяха подивели.

– Всичко е наред – казах му. – Владея положението. Видях през илюзията.

Треперех. Беше ми студено и топло, и ми се гадеше. Всичко беше толкова истинско. Имах чувството, че съм убила майка си, въпреки че мозъкът ми знаеше, че не съм. За кратко бях повярвала на лъжите. И сърцето ме болеше от загубата на семейството, което никога не бях имала.

Погледнах отново към Роуина. Тя се взираше в тавана с празни очи и отпусната уста.

Шинсар Дъб лежеше между нас затворена. Изглеждаше вяла – масивен черен том с много ключалки.

Не се съмнявах, че беше избрала Роуина заради знанията ù по защитите, за да може да я внесе покрай предпазните заклинания на Баронс право в сърцето на силно защитения ни свят.

Върнах лентата назад, изолирайки момента, в който илюзията беше започнала. От мига, в който бях изскочила от Среброто, нищо не беше истинско.

Роуина и Шинсар Дъб са ме чакали в засада в книжарницата. Книгата беше забърсала ума ми, подбирайки подробности, които щях да приема за най-убедителни.

Никога не бях напускала кабинета, никога не бях последвала Баронс в задната част на магазина, нито бях седяла на дивана, нито се бях запознала с майка ми. Книгата ме беше „вкусвала“ при много случаи. Познаваше ме. И ме беше изиграла като виртуоз, прерязвайки най-съкровените ми чувства едно след друго.

Създаването на „баща“ за мен беше гениален ход. Беше съчетало спомени с копнежи и ми беше дало това, което исках най-много – семейство, безопасност, свобода от смазващите избори.

И всичко това, за да ме накара да предам амулета, да ме измами да поставя единственото нещо, способно да заблуди и двама ни, в ръцете на Роуина.

И ако бях... О, Боже, ако бях! Никога повече нямаше да разбера какво е истинско и какво не е.

Бях толкова близо да го направя, но Книгата направи две грешки. Бях я захранила с мисъл за Баронс и тя веднага го беше променила, за да го изравни с очакванията ми. После ù бях дала фалшив спомен, подсилен от амулета, и тя ми го беше изиграла обратно.

Не се съмнявах, че истинският Баронс е бил откъснат от мен през цялото време. Баронс, който беше стоял до мен в книжарницата, беше илюзия, която Книгата постоянно подръпваше, според данните, които получаваше от мен.

Почти те хванах... – измърка тя.

– Почти се брои само при ръчните гранати и подковите.

Взирам се надолу към Шинсар Дъб с черните ù корици и многото сложни ключалки. Но нещо не е както трябва. Никога не ми е изглеждала правилно.

Консултирах се със спомените си. Спомних си деня, в който Ънсийли кралят я направи. Това не беше както я беше направил.

– Покажи ми истината! – измърморих.

Когато истинската форма на Шинсар Дъб се разкри, ахнах. Изпята от плочи от най-чисто злато и късове обсидиан, тя беше изящна. От една от галактиките, в която обичаха да летят Ловците, бях призовал пурпурни камъни, които приютяваха мънички танцуващи пламъци. И въпреки че бях поставил ключалки горе и долу, те бяха декоративни, не бяха предвидени да я заключват. Моето кодиране беше достатъчна защита.

Или така мислех.

Бях я направил прекрасна. Бях се надявал красотата на подвързията ù да смекчи ужаса на съдържанието ù.

Усмихнах се тъжно. За кратко бях повярвала, че съм дъщеря на Айла. Нямах такъв късмет. Аз бях Ънсийли кралят. И отдавна беше време битката ми с моята по-тъмна половина да приключи. Според пророчеството, както го разбирах, щях да триумфирам над моето „чудовище отвътре“. Жаждата за илюзии ме беше накарала да изгубя себе си в живота, който никога не съм имала.

Свих ръце около амулета. Той блесна със синьочерна светлина. Аз бях епична личност. Бях силна. Бях създала този ужас и щях да го унищожа. Нямаше да бъда победена.

Не победена, МакКайла. Искам да се върнеш у дома.

– Аз съм у дома. Това е моята книжарница.

Това е нищо. Аз ще ти покажа чудеса отвъд твоите представи. Тялото ти е силно. Ще ме удържиш и ще живеем. Ще танцуваме. Ще се чукаме. Ще пируваме. Ще бъде велико преживяване. Ние ще К’Врукнем света.

– Няма да те удържам. Никога.

Ти беше създадена за мен. Аз за теб. Двама за чай и ч-ч-чай за двама.

– Първо ще се самоубия – ако мислех, че може да се стигне до там, щях.

И да ме оставиш да спечеля? Ти ще умреш и ще ме оставиш да властвам? Позволи ми да те насърча!

– Ти не искаш това и го знаеш.

Какво мислиш, че искам, сладка МакКайла?

– Искаш да ти простя.

Не се нуждая от опрощение.

– Искаш да те приема обратно.

Вътре, сладкишче, да ме приемеш вътре. Топла и мокра, както сексът е топъл и мокър.

– Ти искаш да си кралят. Искаш отново да ни превърнеш в зло.

Зло, добро, създай, унищожи. Жалки умове. Жалки пещери. Време, МакКайла. Времето опрощава.

– Времето не определя действието. Времето е безпристрастно, никога не осъжда, нито опрощава. Действието съдържа намерение, а намерението е там, където лежи определението.

Отегчаваш ме с човешкия закон.

– Просвещавам те във вселенския закон.

Осъждаш ме за зло намерение?

– Недвусмислено.

В твоите очи аз съм чудовище.

– Абсолютно.

Аз трябва да бъда... как го казвате? Отстранена?

– За това съм тук.

Токава каква ще бъдеш ти, МакКайла?

– Разкаян крал. Аз се лиших от злото си, затворих те преди и ще го направя отново.

Колко си забавна!

– Смей се колкото искаш!

Вярваш, че ти си моят създател?

– Знам, че съм.

Сладка моя МакКайла, толкова си глупава! Ти не си ме създала. Аз създадох теб.

Мраз се спуска по гръбнака ми. Гласът ù излъчва задоволство и подигравка, сякаш ме гледаше как съм се засилила към влакова катастрофа и се наслаждаваше на всяка минута. Свих очи.

– Не си падам по обсъждането кокошка – яйце. Твоето зло не ме е направило крал. Аз бях крал и станах зъл. Помъдрях, изхвърлих злото от себе си и го затворих в книга. Ти не трябваше да живееш. И планирам да коригирам това.

Не кокошки и яйца. Човешка жена. И ти – малък ембрион.

Устата ми се отвори за остроумен отговор, но се поколебах.

От всички лъжи, които беше изтъкала дотук, тази съдържаше малко истина. Защо?

Това, което ти казах преди, беше истина. Взех Айла, за да избягам от манастира. А тя беше бременна. Не очаквах да те намеря в нея. Не знаех как се копират хората. Докато я използвах, за да убие другите хора, които се бяха осмелили да ме задържат – МЕН, заключена в студен каменен вакуум от небитие за цяла вечност, имаш ли представа какъв АД беше това? – и ето те теб. Чудото. Недоразвит живот в тялото ù. На мое разположение. Възхищавах се на красотата ти. Неоформена, освободена от скрупули, неспъвана от човешки слабости. Твоята раса е обсебена от греха. Вие се оковавате сами за позорния стълб, защото се страхувате от небето. Тези окови, тези ограничения правят телата, които вземам, толкова крехки, разкъсват ги на парчета скоро след като ги овладея.

Но ти беше различна. Ти копнееше, ти спеше, ти сънуваше, но беше чиста. Не познаваше правилно или грешно, ти беше празна. Ти не ми се съпротиви. Беше отворена. Аз те изпълних. Настаних се вътре в теб, копирах себе си и оставих копието там. Ти си мое дете. Ти боза от моята гръд, МакКайла. Аз бях майчиното ти мляко. Аз ти дадох защити срещу света. В онзи ден, преди тялото ти да може да се издържа самостоятелно, преди дори да имаш възможност да направиш нещо толкова глупаво и дребно, като да станеш човек, аз те обявих за моя. Аз те родих. Не Айла.

– Лъжеш. Аз съм кралят – казах решително.

Ти търсиш истината. Можеш ли да я приемеш?

Не казах нищо.

Истината е вътре в теб. Винаги е била. Тя е там, в единственото място, където отказваш да отидеш.

Присвих очи. Може би се бях поздравила твърде рано за подчиняването на вътрешното ми чудовище. „Не говори с него, красиво момиче! – ми беше казало момчето със замечтани очи много отдавна в „Честър“, много преди да срещна фар дорка. – Никога не говори с него!“ Зачудих се дали не беше имал предвид Шинсар Дъб тогава. Твърде късно. Бях затънала до кръста в подвижни пясъци. Борбата само би ускорила пропадането ми.

Винаги си вземала само това, което предлагах, което оставях да се носи по повърхността. Гмурни се, МакКайла! Докосни дъното на твоето езеро. Ще ме намериш там долу да блестя в цялата си слава. Вдигни капака ми! Разбери истината за съществуването си! Ако аз съм зло, ние сме зло. Ако аз трябва да бъда „отстранена“, значи и ти трябва. Няма и една присъда, която можеш да изречеш за мен, която да не трябва да приложиш за себе си. Няма смисъл да се бориш с мен. Ти и аз сме едно и също. Ти не си кралят, ти си мое копие. Винаги си била. Винаги ще бъдеш. Не можеш да ме изпразниш. Аз съм твоята душа.

– Руните, които намерих, са талантите ми на шийте зрящ.

От стените на Ънсийли затвора? Вселената се гнуси от скучния лъжец. Пищност, МакКайла! Намери я, ако искаш да прекараш вечността с мен!

– Защото аз съм кралят. Добрата част от него. Имам спомените му и това е доказателство.

Ние притежаваме спомени от част от съществуването му. Не е било възможно да изхвърли знанието си, без да напои страниците си със същността на съществото, което ги е създало. Бях съзнателна от мига, в който той свърши с изписването на страниците ми. Спомняш ли си нещо, което се е случило преди деня, в който кралицата отказа на краля безсмъртие за наложницата му?

Обърнах се навътре и затърсих.

Нямаше нищо. Бял простор от празнота. Сякаш животът беше започнал в онзи ден.

Така е. Беше денят, в който той написа първото си заклинание за сътворение, изпълни първия от експериментите си. Ние познаваме живота му от този ден нататък. Не знаем нищо за съществуването му преди това. И знаем малко за живота му след това – само това, което успявах да зърна, когато го проследявах. Ти не си кралят. Ти си мое дете, МакКайла. Аз съм майка, баща, любовник, всичко. Време е да се прибереш у дома.

Възможно ли беше да казва истината? Не бях наложницата, не бях и кралят? Бях просто човек, докоснат от злото, преди да се роди?

Ти си повече от докосната. Аз съм в теб така, както кралят изля себе си в мен. Твоето тяло порасна около мен така, както дърво поглъща пирон, и сега чака да бъде събрано отново. Аз ти липсвам. Ти си празна без мен. Не си ли го знаела винаги? Не си ли се чувствала празна, жадна за повече? Ако аз съм зло, тогава и ти си. Това, моя сладка МакКайла, е твоето чудовище отвътре. Или не.

– Ако ти си ме създала, къде беше през последните двайсет и три години?

Чаках скимтящото бебе да порасне достатъчно силно, преди да се обединим.

– Ти искаше да се променя. Затова се опитваше да убиеш хората, които обичам.

Болката дистилира. Пречиства емоцията.

– Ти се издъни. Дойде твърде рано. Мога да се справям с болката и не съм се променила.

Повдигни корицата ми и прегърни мечтите си! Искаш Алина обратно? Щракване с пръсти. Айла и баща си? Те са твои. Дани като младо, невинно дете с блестящо бъдеще? Една дума може да направи това. Искаш стените отново да бъдат вдигнати? Ще го направим незабавно. Стените не са препятствие за нас. Ние минаваме през тях.

– Всичко би било лъжа.

Не лъжа. Различен път, еднакво реален. Прегърни ме и ще разбереш. Искаш магия, за да унищожиш детето му? Това ли искаш? Ключ към освобождаването на Джерико Баронс от вечния ад да гледа как синът му страда? Бил е измъчван толкова дълго. Не е ли достатъчно?

Задържах дъха си. От всички неща, които би могла да каже, това беше единственото, което ме изкушаваше.

Аз не съм без милост, МакКайла – каза нежно Шинсар Дъб. – Състраданието не ми е чуждо. Виждам го в теб. Уча се. Развивам се. Може би ти наистина си приела добрите страни на краля. Може би твоята човечност ще ме смекчи. Ти ще ме направиш по-добра, по-милостива. А аз ще те направя по-силна и по-малко чуплива.

Спомени се рояха в ума ми. Знаех, че Книгата ги пресява и ме манипулира. Беше намерила картините, които Баронс ми показа, на детето, умиращо в ръцете му в пустинята. Беше разкрасила казаното от Баронс за враговете му, почти удавяйки ме в картини на варвари, измъчващи и убиващи детето отново и отново.

Зад тези картини един баща вървеше през вечността и търсеше начин да освободи сина си и да му даде покой.

И искаше да го постигне сам.

Той ти даде всичко и никога не поиска от теб нещо в замяна. Преди това. Той ще умира за теб отново и отново. А иска само да освободиш сина му.

В казаното нямаше нищо, с което бих могла да споря.

Отвори ме, МакКайла! Прегърни ме! Използвай ме за добро, от любов! Как може нещо, дадено от любов, да бъде лошо? Ти сама го каза – намерението определя действието.

И това беше накратко основното изкушение – да вдигна Книгата, да я отворя и да я прочета, търсейки заклинанието, за да може Баронс да унищожи сина си, защото ще съм го направила по правилните причини. Дори Баронс беше казал, че злото не е състояние, а избор.

Ънсийли кралят не се е доверявал на себе си да задържи силата, събрана в страниците на Шинсар Дъб. Как бих могла аз?

Взирах се в нея и обмислях.

„Ирония – перфектно определение – беше казал Баронс. – Това, заради което искам да я притежавам, няма да ми е необходимо, щом се сдобия с нея.“

Ако аз я взема (дори с най-милосърдните причини на сърце), щеше ли все още да ми пука за детето, щом вдигна корицата? Би ли ми пукало за Джак и Рейни, за света, за самия Баронс?

Глупави страхове, сладка МакКайла. Ти имаш свободна воля. Аз съм само длето. Ти си скулпторът. Използвай ме! Оформи твоя свят! Бъди светица, ако искаш! Сади цветя, спасявай деца, бори се за малките животни!

Толкова лесно ли беше? Възможно ли беше да е истина?

Можех да направя света съвършен.

„Светът е несъвършен, Мак“ – почти можех да чуя Баронс да реве.

Светът беше царски прецакан. Изпълнен с неправди, които трябваше да бъдат поправени, с лоши хора и трудни времена. Можех да направя всички щастливи.

Ти имаш амулета. С него винаги ще имаш контрол върху мен. Винаги ще бъдеш по-силна от мен. Аз съм просто книга. Ти си жива.

Тя беше просто книга.

Вземи ме, използвай ме! Баронс винаги ти го е казвал и е вярно. Начинът, по който продължаваш напред, те определя като човек. Ти правиш избора. Неговото дете страда. Има толкова много страдание в този свят. Ти можеш да направиш така, че то да изчезне.

Загледах се в нея и ръцете ми се огънаха. Това беше трудното. Болката. Той и синът му бяха страдали безкрайно и щяха да продължат да страдат всеки ден, вечно. Освен ако не вземех заклинанието, което му бях обещала.

Аз имам такова заклинание. Заедно ще дадем на детето му покой. Ти ще бъдеш неговият спасител. Ще го освободим още сега, същата тази нощ. Отвори ме, МакКайла! Отвори себе си! Никой не ме е напътствал. Ти ще ме научиш.

Прехапнах долната си устна и се намръщих. Бих ли могла да напътствам Шинсар Дъб? Щеше ли моята човечност да ми даде проницателността, от която се нуждаех? Обърнах се навътре и затърсих в сърцето и в душата си. Това, което намерих там, заздрави гръбнака ми и изправи раменете ми.

– Аз мога – казах. – Мога да те променя. Аз мога да те направя по-добра.

Да, да, направи го сега! Вземи ме, дръж ме, отвори ме! – шептеше тя. – Обичам те, МакКайла! Обичай ме и ти!

Не можех да чакам повече. Пресегнах се към Шинсар Дъб.

Четиридесет и осем

>

Книгата беше ледена в ръцете ми, но пламъците в рубините стоплиха душата ми.

Аз докосвах Шинсар Дъб.

Допирът ме остави без дъх. Ние бяхме близнаци, разделени при раждането, и сега се събирахме отново. Бях чакала това цял живот. С нея в ръце аз бях завършена. Прегърнах я до гърдите си. Треперех от емоции. Книгата беше пръст, а аз бях намокреният с вино ръб на красива кристална чаша. Пръстът се плъзгаше и плъзгаше, и свиреше мелодия, която идваше от дъното на провалената ми душа.

Прокарах любящо ръце по украсената със скъпоценни камъни корица.

Усетих необятната сила, която съдържаше. Тя ме изпълни, изду се вътре в мен, опияни ме, замая ме. Бебето, което някога съм била, което не е познавало правилно и грешно, беше все още тук. Развиваме чувство за морал, след като се родим. Подозирам, че части от нас остават такива до смъртта.

Ние избираме. Това е целият смисъл.

Когато спрях да я прегръщам и я отдалечих, за да ù се възхитя, кървавочервената руна, която държах скрита в една от дланите си, запулсира мокро, увеличи се и залепи мънички смукалца върху нея, заключвайки кориците.

КАКВО ПРАВИШ! – изкрещя Шинсар Дъб.

– Правя те по-добра.

Започнах да плача, докато загребвах още една кървава руна от гладката черна повърхност на езерото ми. Исках Книгата, както исках да дишам. Вече знаех защо ме беше търсила. Аз бях перфектният приемник. Ние бяхме направени една за друга. С нея нямаше никога да се страхувам от нищо. Да я отхвърля беше най-трудното нещо, което съм правила в живота си. А още по-горчиво беше знанието, че с всяка руна, която притисках върху кориците, аз обричах Джерико и сина му да продължат да живеят във вечен ад.

КАК ПОСМЯ ДА МЕ ЗАБЛУДИШ?

– Какво нахалство! – исках да изтръгна руните, да отворя Книгата и да взема моето заклинание за унищожение. Не смеех. Ако отворех кориците в златно, черно и червено дори съвсем лекичко, мрачната ù песен щеше да изскочи и да ме погълне.

„Тя ще обрече света на гибел“ – бяха казали.

Бях изкушена, толкова изкушена. Исках Алина обратно. Исках стените да бъдат издигнати отново. Дани да е невинна и млада и да не е убиецът на сестра ми. Исках да бъда героят на Джерико Баронс. Исках да го освободя от безкрайната болка. Да го видя как върви към бъдещето с надежда и може би дори да се усмихва понякога.

ТИ КАЗА, ЧЕ СВЕТЪТ Е НЕСЪВЪРШЕН!

– Такъв е – притиснах още една капеща руна върху корицата.

Но беше моят свят, пълен с добри хора като баща ми и майка ми, търпеливата Кат и инспектор Джейни, които винаги спазваха своите задължения, за да го направят по-добър. Може Ънсийли да бяха опустошили планетата ни, но отдавна трябваше да се появи заплаха, която да ни обедини като раса и да отдалечи дребнавите ни ядове от нас самите.

Имаше болка, но имаше и радост. Животът се случваше в напрежението между двете. Колкото и да беше несъвършен, този свят беше истински. Илюзията не беше заместник. Бих предпочела да живея труден живот от факти, отколкото сладък живот от лъжи.

Обърнах Книгата и притиснах една руна към гърба ù.

Гласът ù беше заглушен и отслабваше.

Той ще те намрази!

Това беше съкрушителен удар. Бях на един дъх от това, на което Баронс беше посветил цялото си съществуване, и му бях обърнала гръб. Бях му обещала. Бях му казала, че ще намерим начин, а го провалих. Нямаше начин да извадя само едно заклинание с такава мощ от Шинсар Дъб. Тя никога нямаше да го остави да изплува на повърхността и да ми го даде доброволно. Дори сега съжаляваше, че някога е пускала по нещо за мен, но беше поела пресметнат риск, за да ме изкуши да погледна по-дълбоко. Беше ми дала това, от което се нуждаех, за да остана жива, за да продължа да вървя напред към сливането ми с нея. За да я взема, да ù позволя да има тялото ми, да ù дам контрола. Тя вече знаеше какво искам и никога нямаше да ми го даде, освен ако не се слеех с нея напълно. Ако бях повдигнала този капак дори на сантиметър, само за бърз поглед в търсене на заклинанието, всичко щеше да приключи. Тя щеше да се настани в мен и да ме заличи. Може би някоя мъничка част от мен щеше да остане в съзнание и да крещи във вечен ужас, но нямаше да е достатъчна, за да промени нещо.

Риодан беше прав. Шинсар Дъб търсеше тяло и искаше мен. Ако трябваше да вярвам на историята ù, тя ме беше подготвила за себе си отпреди да се родя. Беше изчакала да стана перфектният приемник. Но не беше изчакала достатъчно дълго. Или може би беше чакала прекалено дълго. „Злото е напълно различно създание, Мак – беше казал Риодан. – Злото е лошо, което вярва, че е добро.“

Тогава не бях разбрала какво ми казва. Сега разбирах.

Притиснах още една руна към кориците.

Вече никога нямаше да дам покой на детето на Баронс. Никога нямаше да го освободя.

Ще те унищожа, кучко. Нищо не е свършило. Това не е краят.

Още четири руни и Шинсар Дъб замлъкна.

Седнах на петите си. Ръцете ми трепереха, бях изтощена и бузите ми бяха мокри.

Смятах да поставя ръка върху корицата, за да се уверя в това, което бях усетила – че Книгата е обуздана (поне толкова добре, колкото може да бъде, докато не я занесем в манастира), когато невидимата бариера, която задържаше Джерико, изчезна.

Озовах се в ръцете му и той ме целуваше. Можех да мисля само че съм го направила, че съм оцеляла, но на каква цена?

От деня, в който го срещнах, знаех, че той преследва само едно нещо. Беше го търсил хиляди години целеустремено.

Аз бях жена, която познаваше от няколко месеца. Какво бих могла да знача за него, в сравнение с това?

Четиридесет и девет

Шокирани от новината, че Роуина е мъртва, оцелелите членове на Убежището погледнаха Дръстан МакКелтър, който носеше Книгата, представиха се (и да, Джо беше една от тях), после свалиха защитите и отвориха коридора за достъп до залата, в която е била погребана Шинсар Дъб от самото начало.

Радвах се, че Дръстан я носи. Не исках да имам нищо общо с нея. Не исках повече да я докосвам. Ако я докоснех, щях да си спомня за заклинанието, което искаше Баронс, за това колко близо бях до него и как трябваше само да повдигна корицата и...

Поклатих глава, пропъждайки мисълта.

Бях свършила моята част. Книгата беше тук и сега беше тяхна отговорност. До манастира бях пътувала в Хамъра с клана Келтър като предпазна мярка. Беше трудно да се повярва, че всичко е почти свършило. Не можех да се отърся от усещането, че другата обувка още не е тупнала. Във филмите злодеите винаги играят още един последен ход и нервите ми бяха опънати, докато го очаквах.

Джо и останалите членове на Убежището поведоха процесията ни в недрата на каменната крепост, следвани от Риодан и другите. Друидите Келтър бяха след тях. Аз и Баронс ги следвахме, заедно с Кат и половин дузина други шийте зрящи. В’лане и неговите Сийли щяха да се пресеят всеки момент.

Наблюдавах внимателно Книгата, докато Дръстан я носеше по коридора, покрай сега замлъкналия образ на Айла О’Конър, който едва можех да погледна, към подземна зала надолу по още едни стълби в друга зала и по още едни стълби.

Спрях да броя след дузина стълбища. Беше дълбоко. Отново бях под земята.

Все очаквах Книгата някак да усети, че приближава мястото, където е била затворена толкова дълго, и да направи един последен, смъртоносен гамбит за моята душа. Или тяло.

Погледнах към Баронс.

– Нямаш ли чувството...

– Че дебелата дама още не е пяла?

Обичам това в него. Той ме разбира. Дори няма нужда да довършвам изреченията си.

– Идеи? – попитах.

– Нито една.

– Параноици ли сме?

– Вероятно. Трудно е да се каже – той ме погледна. В очите му не видях думи, но знаех, че иска да разбере какво се беше случило, докато се борех с Книгата, но нямаше да попита, преди да останем насаме. През цялото време, докато Шинсар Дъб си играеше с главата ми, той беше виждал само как стоя в мълчание с Роуина, как убивам Роуина, после как стоя в мълчание до Книгата. Илюзиите, които Книгата беше изтъкала за мен, се бяха случили само в моята глава. Битката беше останала невидима за невъоръженото око, но най-тежките битки са такива.

По целия път насам той беше като мълчалива планина от едва сдържана враждебност. От мига, в който бариерата, която го спираше, беше изчезнала, той не беше спрял да ме докосва. Поемах докосванията му жадно. Кой знае как щеше да се чувства, когато разбере, че не съм взела заклинанието.

„Не можех да стигна до теб“ – беше избухнал той. Беше ме целувал безкрайно дълго, преди да успее да проговори.

„Но ти успя – казах му. – Чувах те да ревеш. Това ми подсказа. Ти премина.“

„Не можех да те спася.“ – Изражението му беше сковано, гневно.

Аз също не можех да го спася. И не бързах да му го кажа.

„Взе ли го? Заклинанието за унищожение?“

Древни очи се бяха взрели в мен изпълнени с древна скръб. И още нещо. Нещо толкова чуждо и неочаквано, че едва не избухнах в сълзи. Бях виждала толкова много неща в очите му, откакто го познавах. Желание, развеселеност, съчувствие, присмех, предпазливост, ярост. Но никога не бях виждала това.

Надежда. Джерико Баронс имаше надежда и аз бях причината.

„Да – излъгах. – Взех го.“

Никога нямаше да забравя усмивката му. Беше го озарила отвътре.

Издишах тежко и се съсредоточих върху обкръжението ни. Под манастира имаше малък подземен град. Дори Баронс започваше да изглежда впечатлен. Широки тунели като улици се пресичаха спретнато, по-тесни улички изскачаха от тях с шеметен наклон. Подминахме огромен кошер от катакомби, за които Джо ни каза, че съдържали остатъците от всяка Велика повелителка, живяла някога. Някъде сред този лабиринт от тунели, скрита сред ред след ред мавзолеи, беше криптата на първата водачка на първото Убежище. Исках да я намеря, да прокарам пръсти по надписа, да разбера датата, в която е бил основан орденът ни. Тук долу имаше тайни, доверени само на посветените, а аз исках да знам всички.

Кат също беше член на Убежището – тайна, която не беше издала.

– Роуина щеше да ме изключи, ако ти бях казала, и нямаше да имам контрол върху вътрешните дела на ордена ни. Не можех да поема такъв риск. Добре се справи тази вечер, Мак. Тя грешеше за теб. И двете пророчества бяха срещу теб, но ти все пак се справи – ведрите ù сиви очи се забиха в моите. – Не мога да си представя през какво си минала – изражението ù говореше, че би искала да разбере и няма да чака дълго, преди да ме попита за подробностите. – Не можем да ти се отблагодарим достатъчно.

– Напротив – усмихнах ù се уморено. – Никога повече не ù позволявайте да избяга!

Пред нас внезапно настана вълнение.

Всички Сийли без В’лане току-що се бяха пресяли в близост до Риодан, Лор и Фейд.

Не бях сигурна кой е по-отвратен. Или по-убийствено настроен.

Кадифе изсъска:

– Нямате право да сте тук!

– Убийте го! – каза Риодан категорично.

– Да не сте посмели! – чух Джо да се сопва.

– Шибани феи – измърмори Лор.

– Докоснете един от тях и аз ще...

– Какво, човеко? – излая Риодан към Джо. – Какво точно ще направиш, за да ме спреш?

– Не ме предизвиквай!

– Спрете! – каза тихо Дръстан. – Книгата е на Фае и те са дошли да я видят озаптена. Това е тяхно право.

– Те са причината да се измъкне – каза Фейд.

– Ние сме Сийли, не шийте зрящи. Шийте зрящите са я пуснали.

– Вие сте я направили.

– Не сме. Ънсийли са я направили.

– Сийли, Ънсийли – за мен всички сте феи – изтътна Лор.

– Мислех, че в тази част на манастира не е възможно пресяване – казах.

– Трябваше да свалим защитите, за да допуснем всички. Има твърде много разнообразие в...

– В ДНК на всички? – попитах сухо.

Кат се усмихна.

– Поради липса на по-добра дума. Келтърови са едно, Баронс и мъжете му друго, Фае нещо съвсем различно.

„А аз?“ – исках да попитам, но не попитах. Бях ли човек? Беше ли ми казала истината Книгата? Наистина ли имах Шинсар Дъб в себе си? Беше ли оставила своя отпечатък, дума по дума, в беззащитната ми детска психика? Дали винаги я бях усещала през годините (все едно нещо у мен е сбъркано из основи) и бях направила всичко по силите си, за да я зазидам или да я потопя в тъмно, гладко езеро, за да се предпазя?

Ако наистина съдържах цялата Книга с черна магия и Кат разбереше за това, щяха ли да се опитат да заключат и мен тук долу?

Потреперих. Щяха ли да ме търсят така, както ние търсихме Шинсар Дъб?

Баронс ме погледна:

Какво има?

Просто ми е студено – излъгах. Ако наистина носех Шинсар Дъб, значеше ли това, че заклинанието, което бях отхвърлила, беше в моето гладко езеро? Там, на дъното, както Книгата беше казала? Каква беше разликата тогава? Наистина ли бях усмирила чудовището, или то все още беше в мен? Беше ли това чудовище изкушение и бях ли го победила?

– Къде е В’лане? – попитах, отчаяна за нещо реално.

– Ще доведе кралицата – каза Кадифе.

Това сложи началото на нов спор.

– Ако мислите, че ще позволим тя да дойде тук и да отвори Шинсар Дъб, грешите.

– Как очаквате тя да възстанови стените без да я прочете? – попита Дрий’лия.

– Не ни трябват стени. Вие умирате също толкова лесно, колкото хората – каза Фейд.

– Тя изобщо в съзнание ли е? – попитах.

– Стените ни трябват – каза Кат тихо.

– Тя изплува понякога, но е предимно в безсъзнание – каза Риодан. – Въпросът е, че ако някой ще чете проклетата Книга, няма да е фея. Те започнаха цялата шибана каша.

Всички продължаваха да спорят десет минути по-късно, когато стигнахме пещерата, която беше създадена да държи Шинсар Дъб.

Когато приближихме вратите, Крисчън погледна назад към мен и аз кимнах. Знаех какво мисли. Бяхме виждали такива стени преди на входа на замъка от черен лед на Ънсийли краля, но тези бяха много по-малки. Кат притисна длан към една шарка от руни и вратите се отвориха тихо.

Мракът отвъд беше толкова огромен и пълен, че тънките лъчи на фенерчетата ни бяха погълнати след няколко стъпки.

Чух драсването на кибрит, после Джо запали маслена факла, поставена в сребърен аплик на стената. Тя припламна ярко и запали следващата, после следващата, докато цялата пещера беше осветена ярко.

Над нас се спусна мълчание.

Изсечена в млечнобял камък, пещерата се извисяваше до невъзможно висок таван, без видими подпори. Всеки сантиметър от нея – подове, стени, таван, бяха покрити със сребърни руни, които проблясваха така, сякаш бяха отпечатъни в камъка с диамантен прах. Светлината от факлите танцуваше по руните и правеше пещерата твърде светла. Присвих очи. Май единственото място в Дъблин, където се нуждаех от слънчевите си очила, беше под земята.

Пещерата беше почти толкова голяма, колкото спалнята на Ънсийли краля. Като се имаха предвид вратите и размера на това място, се чудех колко истина имаше в теорията, че кралят е този, който беше създал нашия орден и който първоначално беше донесъл прокълнатата Книга тук, за да бъде погребана.

В центъра имаше плоча, поставена върху два камъка. Тя беше покрита с блещукащи символи, които се мърдаха постоянно, пълзяха нагоре-надолу по плочата както татуировките, които се движеха под кожата на Ънсийли принцовете. Изчезваха през ръба и започваха отново от пода.

– Виждал ли си такива руни преди, Баронс? – попита Риодан.

– Не. Ти? – каза Баронс.

– Нови са за мен. Може да са полезни.

Чух звука на телефон, правещ снимки.

После чух звука на телефон, разбит в скала.

– Полудяла ли си? – попита Риодан невярващо. – Това беше моят телефон!

– Възможно е – каза Джо. – Но никой не записва нищо тук.

– Разбий нещо мое отново и ще ти разбия черепа!

– Дойде ми до гуша от теб – каза Джо.

– Дойде ми до гуша и от твоя задник, шийте зряща – изръмжа Риодан.

– Остави я на мира! – казах аз. – Манастирът е техен.

Риодан ме стрелна с поглед. Баронс го пресрещна и Риодан погледна встрани, но след един дълъг и напрегнат момент.

– Трябва да поставиш Книгата върху плочата – уведоми ме Кат. – После четирите камъка трябва да бъдат поставени около нея.

– После, МакКайла, ти трябва да махнеш руните от кориците – каза В’лане.

– Какво?! – възкликнах, извъртайки се към него, докато се пресяваше вътре. – Няма да сваля тези руни!

– Мислех, че ще доведеш кралицата – каза Баронс.

– Искам първо да съм сигурен, че тук е безопасно за нея.

В’лане огледа залата, изучавайки всекиго поотделно, Фае и друиди. Разбирах, че не се чувства удобно с този риск. Погледът му се спря за миг върху Кадифе, който кимна. После погледна към мен:

– Съжалявам, но това е единственият начин да я предпазя. Не мога да бъда двама аз, без да разполовя способностите си.

– За какво говориш?

Той не отговори.

Родителите ми внезапно се озоваха там. Мама и татко, тук, близо до Шинсар Дъб. Това беше последното място, на което бих ги завела. И те очакваха, че трябва да махна руните, но щяхме да видим това.

Татко държеше в ръцете си Сийли кралицата, която беше плътно увита в одеяла. Беше толкова добре повита, че можех да видя само няколко кичура сребриста коса и върха на носа ù. Мама се беше притиснала до татко и разбрах защо В’лане се извиняваше. И трябваше.

Моите родители предпазваха кралицата с телата си.

– Използваш родителите ми като щит?

– Няма нищо, бебче. Ние искахме да помогнем – каза Джак.

Рейни се съгласи.

– Толкова приличаш на сестра си! Изправяш се срещу всичко сама, а не е нужно. Ние сме семейство. Ние се борим с проблемите заедно. Освен това, ако трябва да остана още миг в онази стъклена клетка, ще се побъркам. Заклещени сме там от месеци.

Баронс кимна с глава и Риодан, Лор и Фейд приближиха родителите ми и ги закриха.

– Благодаря – казах тихо. Той винаги защитаваше мен и моите близки. Боже, ужасна бях!

В’лане все още оглеждаше всички в залата.

– Нямах избор, МакКайла. Някой я отвлече. В началото вярвах, че е някой от моята раса. Сега се чудя дали не е бил някой от твоята.

– Нека приключваме с това! – казах сковано. – Защо трябва да премахна руните?

– Те са непредвидими паразити, а ти си ги поставила директно върху съзнателно същество. На стени, на клетка те са полезни. На живо, мислещо същество те са невероятно опасни. С времето Книгата и те ще се преобразят. Кой знае що за чудовище ще се изправи срещу нас тогава?

Издишах тежко. Беше пълно с Фае логика. Бях поставила нещо Ънсийли и живо върху нещо друго Ънсийли и живо. Кой можеше да каже дали накрая руните нямаше да направят Книгата по-силна, може би дори да ù дадат това, от което се нуждае, за да се освободи?

– Трябва да бъде погребана точно както е била преди. Без руните.

– Тя няма да ги махне – каза Баронс. – Твърде опасно е.

– Твърде опасно е да не ги махне.

– Ако се превърне в нещо друго, ще се справяме с това тогава – каза Баронс.

– Може вече да не си наоколо – отговори В’лане студено. – Не може винаги да разчитаме Джерико Баронс да спаси света.

– Винаги ще бъда наоколо.

– Руните на стените, тавана и пода ги правят ненужни. Те ще я удържат.

– Избягала е преди.

– Беше изнесена – каза Кат. – Айла О’Конър я изнесе. Тя беше водач на Убежището и единствена със силата да я пренесе през защитите.

Мълчах и мислех. Истината в казаното от В’лане отекваше дълбоко в мен. Аз самата се боях от кървавочервените руни. Те бяха могъщи. Бяха ми дадени от Шинсар Дъб, което само по себе си ги правеше съмнителни. Дали не беше още една от търпеливите ù маневри? Дали не я бях запечатала точно с това, което ù трябваше, за да избяга отново един ден?

Всички гледаха мен. Бях уморена да взимам всички решения.

– Виждам и двете страни. Не знам отговора.

– Ще гласуваме – каза Джо.

– Няма да гласуваме за нещо толкова важно! – каза Баронс. – Това не е шибана демокрация!

– Предпочиташ тирания? Кой според теб би трябвало да е отговорен? – настоя В’лане.

– Защо да не е демокрация? – попита Кат. – Всички тук присъстват, защото са полезни и важни. Всеки би трябвало да има думата.

Баронс я изгледа твърдо.

– Някои от нас са по-полезни и по-важни от други.

– Друг път! – изръмжа Крисчън.

Баронс скръсти ръце.

– Кой пусна Ънсийли тук?

Крисчън се нахвърли към Баронс. Дагиъс и Киън се спуснаха към него на мига, за да го възпрат.

Мускулите по ръцете на младия планинец се издуха, когато той отърси чичовците си.

– Имам идея! Нека поставим Баронс на малък детектор на лъжата!

Въздъхнах.

– Защо не поставим всички, Крисчън? Но кой ще изпита теб? Ти ще осъдиш всички нас?

– Бих могъл – каза той студено. – Да нямаш някоя тайна, която не би искала да се измъкне, Мак?

– Леле, виж кой говори! Принц Крисчън!

– Стига! – каза Дръстан. – Никой от нас не е достатъчно квалифициран, за да направи този избор сам. Нека проведем скапаното гласуване и да се свършва!

Фае гласуваха да махна руните и да се доверим на В’Лане, естествено. Като отдавнашни друиди на Фае, Келтарови също. Риодан, Лор, Баронс, Фейд и аз гласувахме против. Шийте зрящите се разделиха на две, като Джо гласува да ги махнем, а Кат против. Едва можех да видя върха на главата на баща ми между Лор, Фейд и Риодан, но родителите ми гласуваха на моя страна. Умни родители.

– Те не трябва да се броят – каза Крисчън. – Те дори не са част от това.

– Те защитават кралицата с живота си – каза Баронс категорично. – Броят се.

Все пак загубихме.

Дръстан постави Книгата на плочата. Баронс взе камъните от Лор и Фейд и постави първите три около нея. В’лане положи последния на мястото му. Когато и четирите бяха поставени, започнаха да светят с тайнствена синьочерна светлина и да излъчват тих, постоянен звън.

Цялата горна част на плочата беше окъпана в синьочерна светлина.

– Сега, МакКайла! – каза В’лане.

Прехапах долната си устна, разколебана. Чудех се какво би станало, ако откажа.

– Ние гласувахме – напомни Кат.

Въздъхнах. Знаех какво щеше да стане. Щяхме да сме тук и утре, и на следващия ден, и на следващия, спорейки какво да направим.

Имах много лошо предчувствие. Но и преди съм имала много лоши предчувствия, които се бяха натрупали до възел от нерви и след всичко, което бях преживяла, можех да разбера защо се чувствах ужасена от самото присъствие на Книгата.

Погледнах към В’лане. Той кимна насърчително.

Погледнах към Баронс. Той беше толкова нечовешки неподвижен, че едва не го пропуснах. За миг изглеждаше като сянката на някой друг в ярко осветената пещера. Беше хубав номер. Знаех какво означава този тип неподвижност. Нашата група беше избухлива. Бяхме гласували. Ако тръгнех против вота, адът щеше да се изсипе. Щяхме да се обърнем един срещу друг и кой знае колко грозни можеше да станат нещата.

Родителите ми бяха тук. Ако премахнех руните, можеше да ги изложа на риск. Ако откажех, можеше да ги изложа на риск.

Нямаше правилен избор.

Посегнах към синьочерната светлина и започнах да махам първата руна от корицата. Когато я откъснах, тя пулсираше като малко, ядосано сърце и остави рана, която се изпълни с черна кръв, преди да изчезне.

– Какво да правя с тях? – задържах я аз във въздуха.

– Кадифе ще ги пресява, щом ги махнеш – каза В’лане.

Издърпвах ги една по една и те изчезваха.

Когато остана само една, спрях и притиснах длани към корицата. Усещах я мудна. Дали руните сред тези стени наистина бяха достатъчни, за да я удържат? Щях да разбера.

Откъснах последната от корицата на Книгата. Тя се отдели неохотно, гърчейки се като гладна пиявица, и се опита да се впие в мен, щом разруших връзката.

Кадифе я преся.

Когато кървавочервената руна изчезна, затаих дъх. След около двайсет секунди чух тиха експлозия от въздишки. Мисля, че всички очаквахме тя да се промени в Звяра и да запрати Страшния съд по нас.

– Е? – каза В’лане.

Отворих сетивата си на шийте зрящ, опитвайки се да я усетя.

– Задържана ли е? – настоя Баронс.

Запратих всичко, което имах, протягайки тази част от мен, която можеше да усеща ОС, колкото можех по-далеч и за един кратък миг почувствах целия интериор на пещерата и разбрах целта на руните.

Всяка от тях беше педантично изсечена в камъка така, че ако между тях се прокарат линии – от пода до тавана и от стена до стена, щеше да се разкрие сложна и сбита решетка. След като Книгата беше поставена на плочата и камъните подредени около нея, руните бяха започнали да се активират. Сега пресичаха стаята с гигантска невидима паяжина. Почти можех да видя разтегливите сребърни нишки да се изстрелват покрай мен, да ги усетя как минават през мен.

Дори Книгата някак да се измъкнеше от плочата, моментално щеше да бъде впримчена в първата от безброй лепкави прегради. Колкото повече се бореше, толкова повече паяжината щеше да се усуква около нея и накрая да я обвие в пашкул.

Беше свършило. Наистина беше свършило. Нямаше друга обувка, която да тупне.

Някога мислех, че този ден никога няма да дойде. Мисията изглеждаше твърде трудна, залозите срещу нас – твърде силни.

Но го бяхме направили.

Шинсар Дъб беше озаптена. Заключена. В клетка. Затворена. Премахната. Неутрализирана. Бездейна.

Стига някой да не дойдеше тук отново, за да я освободи.

Щяха да ни трябват по-добри ключалки на вратата. И щях да настоявам този път никой в Убежището да няма ключове. Не бях сигурна защо изобщо бяха в състояние да влизат. Нямаше причина някой да влиза в тази пещера. Никога.

Заля ме облекчение. Беше ми трудно да възприема, че всичко наистина е свършило и да разбера цялостното значение на този факт.

Животът можеше да започне отново. Никога нямаше да е нормален, както преди, но щеше да е много по-нормален, отколкото беше дълго време. След като най-голямата и най-неотложна заплаха беше премахната, можехме да съсредоточим усилията си върху възвръщането и възстановяването на нашия свят. Можех да взема саксии и пръст и да направя градина на покрива на книжарницата.

Повече никога нямаше да вървя по тъмна улица и да се страхувам, че Книгата може да ме чака, готова да ме смачка с дълбока до костите мигрена, да подпали гръбнака ми или да ме изкуши с илюзия. Повече никога нямаше да притежава някой от нас, никога нямаше да проправя пътя си сред нас с цената на поредната касапница или да заплашва хората, които обичах.

Вече нямаше нужда да се събличам, когато отивам в „Честър“. Тесните дрехи бяха мания, чието време беше минало.

Обърнах се. Всички ме гледаха очакващо. Изглеждаха толкова напрегнати и тревожни, че подозирах, че ще изскочат от кожите си, ако кажех „Бау!“. И за миг се изкуших.

Но не исках нищо да помрачи радостта на момента. Разперих ръце и свих рамене усмихната.

– Свърши се. Подейства. Шинсар Дъб е просто книга. Нищо повече.

Радостните възклицания бяха оглушителни.

Петдесет

Добре де, може би не бяха оглушителни, но на мен ми изглеждаха така, защото и аз също виках по-силно от повечето от останалите. Всъщност радостните възгласи идваха от шийте зрящите, мама и татко дудукаха, Дръстан крещеше радостно, Дагиъс и Киън сумтяха, Кристофър изглеждаше разтревожен, Крисчън се обърна и започна да се отдалечава мълчаливо, Баронс се мръщеше, както и останалите от мъжете му, а всички Сийли гледаха свирепо.

И кавгата започна. Отново.

Въздъхнах. Наистина трябваше да приемат нещата и да се научат да се радват на добрите вести малко по-дълго, преди да се заемат с проблемите. Бях живяла с присъдата на пророчество, че ще обрека света на гибел или ще го спася и аз... е, технически не бях направила нито едното, нито другото. Не го бях обрекла на гибел. Но не виждах как съм го спасила. Освен ако не го бях спасила просто като не го бях обрекла на гибел. Но все пак знаех колко е важно да празнуваш от време на време, за да облекчиш стреса.

– Не можем да възстановим стените без Песента – казваше В’лане.

– Кой казва, че се нуждаем от стените? – настоя Баронс. – Вие сте хлебарки, ние сме „Райд“. Ще се отървем от вас накрая.

– Ние! Не! Сме! Насекоми! – каза Кадифе сковано.

– Говорех за Ънсийли. Реших, че вие, лудуващи феерични копелета, ще се разкарате от нашия свят доброволно, след като помогнете да изкореним дебнещата ви половина.

– Аз не лудувам – Дрий’лия беше обидена. – Добре ще направиш, ако си спомниш удоволствията, които самият ти намираше в нашите ръце.

Погледнах към Баронс невярващо.

– Правил си секс с нея?

Той извъртя очи.

– Беше много отдавна и само защото тя се престори, че знае нещо за Книгата.

– Лъжеш, древни. Ти пъхтеше зад мен...

– Баронс никога не е пъхтял зад никого – казах аз.

Тъмният му поглед проблясна развеселено.

Неочаквано, но благодаря за защитата.

Така е, не пъхтиш. Дори с мен.

Спорно. Риодан би спорил с теб.

Спи с още някоя фея и ще стана лична При-я на В’лане!

Очите му бяха убийствени, но запази тона си лек.

Ревнуваш ли много?

Каквото е мое, е мое!

Той застана съвсем неподвижен.

Така ли мислиш за мен?

Времето изглеждаше спряло, докато се гледахме. Споровете заглъхнаха. Пещерата се изпразни и останахме само аз и той. Моментът се разтегна между нас, натежал от възможност. Мразя такива моменти. Те винаги настояват да рискуваш нещо.

Баронс очакваше отговор. И нямаше да помръдне, докато не го получеше. Виждах го в очите му.

Бях ужасена. Ами ако кажа да, а той ми отвърне подигравателно? Ако покажеш своята романтична и емоционална страна, а той ме зарежеше, изложена на показ? Още по-лошо, какво щеше да стане, след като разбереше, че не съм взела заклинанието, с което да освободя сина му? Щеше ли да свали моята табела, да разбие любимия ми магазин, да изчезне в мрака на нощта с детето си, стопявайки се като мъгла на сутрешно слънце, и аз повече никога да не го видя?

Бях научила няколко неща.

Надеждата дава сили. Страхът убива.

Можеш да си заложиш задника, че си мой, приятел – изстрелях към него. Обявявах залога си и щях да се бия за него, да лъжа, да мамя и да крада. Е, не бях взела заклинанието. Още. И утре беше ден. И Баронс ако ме искаше единствено заради него, значи не ме заслужаваше.

Той отметна глава и се разсмя, а зъбите му бляскаха върху мургавото му лице.

Само още веднъж го бях чувала да се смее така – в нощта, когато ме хвана да танцувам на „Издига се лоша луна“, нахлупила МакОреол, прескачайки малки дивани и столове, убивайки възглавници и срязвайки въздуха. Затаих дъх. Също като смеха на Алина, който правеше света ми по-ярък от следобедно слънце, в него имаше радост.

Останалите се появиха обратно. Всички бяха замлъкнали и гледаха Баронс и мен.

Той спря да се смее на мига и прочисти гърлото си. После очите му се присвиха.

– Какво прави той, мамка му? Не сме взели решение.

– Опитвах се да ви кажа – каза Джак, – но не чухте нито една моя дума. Ти гледаше дъщеря ми, сякаш...

– Разкарай се от книгата, В’лане! – изръмжа Баронс. – Ако някой ще гледа в нея, това е Мак.

– Мак няма да я докосва – каза Рейни мигновено. – Това ужасно нещо трябва да бъде унищожено.

– Не може, мамо. Не става така.

Докато всички се караха, а аз и Баронс бяхме погълнати от безмълвен разговор, В’лане беше взел увитата кралица/наложница от татко и сега стоеше до плочата и гледаше към Шинсар Дъб.

– Не я отваряй! – предупреди го Кат. – Трябва да поговорим. Да направим планове.

– Тя е права – каза Дагиъс. – Това не е нещо, което да бъде започнато така леко, В’лане.

– Има предпазни мерки, които трябва да се вземат – добави Дръстан.

– Имаше достатъчно приказки – каза В’лане. – Задълженията ми към моята раса са ясни. Винаги са били.

Баронс изобщо не се забави. Задвижи се като звяр – твърде бързо, за да бъде видян. В един миг беше на няколко стъпки от мен, в следващия...

...се забиваше в стена и отскачаше от нея, ръмжейки.

Прозрачни кристални стени изскочиха около В’лане. Оградени със синьочерни пръчки, те се простираха чак до тавана.

Той дори не се обърна. Сякаш ни беше изключил. Постави тялото на кралицата на земята до плочата и се пресегна към Шинсар Дъб.

– В’лане, не я отваряй! – извиках. – Мисля, че е бездейна, но нямаме никаква представа какво ще стане, ако ти...

Беше твърде късно. Той беше отворил Книгата.

С разтворени ръце, с длани, поставени от двете ù страни, и с наведена глава, В’лане започна да я чете, а устните му мърдаха.

Баронс се хвърли към стената. Отскочи от нея.

В’лане ни беше изключил.

Риодан, Лор и Фейд се присъединиха към Баронс, а миг по-късно петимата Келтърови и баща ми също бяха там и блъскаха стената с рамене и юмруци.

Аз просто стоях и зяпах, опитвах се да видя някакъв смисъл. Мислех за деня, в който срещнах В’лане за първи път. Беше ми казал, че служи на кралицата си и че тя се нуждае от Книгата, за да има някакъв шанс с възстановяването на изгубената Песен. По онова време единственото, което ме вълнуваше, беше да намеря убиеца на Алина и да опазя стените. Много ми се искаше кралицата да намери тази Песен и да ги укрепи.

Но той също така ми беше казал, че според легендата, ако няма други претенденти за магията на кралицата, когато тя умре, матриархалната магия на Истинската раса ще отиде при най-могъщия мъжки.

Със сигурност не би ми казал, ако е планирал от самото начало той да е този мъжки. Нали? Щеше ли да е толкова глупав?

Или толкова арогантен, че да ми даде всички улики, надсмивайки ми се през цялото време при мисълта, че „жалкият човек“ не успява да ги събере?

Ако прочете цялата Шинсар Дъб, това би ли го направило (неоспоримо) най-могъщият мъжки, по-силен дори от Ънсийли краля?

Не бях виждала и една Ънсийли принцеса. Нито една. Всички Сийли принцеси (според В’лане) бяха изчезнали или мъртви.

Ами ако довършеше Книгата и убиеше кралицата?

Щеше да има цялото мрачно знание на Ънсийли краля и цялата магия на кралицата. Нямаше да има кой да го спре.

Той ли беше играчът, който манипулираше събитията и изчакваше идеалния момент?

Потърсих копието ми в кобура. Нямаше го. Вдишах, а ноздрите ми трепкаха. Кога беше изчезнало? Беше ли го взел, за да убие кралицата? Нужно ли му беше изобщо? След като попиеше Книгата, можеше просто да я ликвидира.

Дали не бях напълно параноична?

Това все пак беше В’лане. Вероятно просто търсеше части от Песента за своята кралица и след като ги намереше, щеше да затвори смъртоносния том.

Промъкнах се напред, за да виждам по-добре.

Мъжете нападаха стените с цялата си сила. Кристофър и Крисчън припяваха нещо, докато другите я бъхтеха. Нищо, което правеха, нямаше ни най-малък ефект.

Надзърнах между тях и внезапно видях ясно В’лане. Невъзмутим от нападението върху стените, които беше вдигнал, той стоеше с глава назад и затворени очи. Ръцете му не бяха разперени от двете страни на Книгата, както бях помислила.

Те бяха върху нея, с длан, притисната върху всяка страница.

Как можеше той да докосва Ънсийли светиня?

Страниците бяха пленително красиви. Всяка беше направена от ковано злато, украсена със скъпоцени камъни, покрита с поразително самоуверен, динамичен ръкопис, който бягаше през страниците като безспирни вълни. Първият език беше толкова течен, колкото първоначалната кралица е била статична.

В’лане не четеше Шинсар Дъб.

Заклинанията, написани върху златните страници, изчезваха от Книгата, преминавайки по ръцете му в тялото му, оставяйки страниците празни. Той я пресушаваше. Попиваше я. Сливаше се с нея.

– Баронс! – изкрещях, за да ме чуе над ревовете и сумтенето, докато телата се забиваха в непоклатимата преграда. – Имаме сериозен проблем.

– Същата страница, Мак. Същата скапана дума.

Петдесет и една

Когато бях на петнайсет, татко ме научи да шофирам. Мама беше ужасена да ме остави зад волана. Не бях чак толкова зле. Помня как взех един завой широко и едва не отнесох една пощенска кутия и как бях попитала татко: „Но как оставаш на пътя? Какво държи хората да не излязат от него. Не сме на релси“.

Беше се засмял. „Има нещо като коловози в пътя, бебче. Те не са наистина там, но ако продължиш да го правиш отново и отново, накрая започваш да ги усещаш и развиваш нещо като автопилот.“

Животът е нещо такова. Коловози в пътя. Моят коловоз беше, че В’лане е от добрите.

„Но внимавай – беше добавил Джак, – защото автопилотът може да е опасен! Може да те връхлети пиян шофьор. Най-важното нещо за коловозите е да знаеш как и кога да излезеш от тях.“

Бях парализирана от нерешителност. В’лане наистина ли беше от добрите? Наистина ли се опитваше да узурпира цялата Фае власт и да царува? Трябваше ли да се намеся? Какво можех да направя?

Докато мама и аз гледахме, Кат, Джо и другите шийте зрящи се включиха в щурма на стените. Аз също смятах да се включа, когато мама каза:

– Кой е красивият мъж? Не беше тук пре-...

Тя замръзна насред думата.

Както и всички в пещерата.

Келтърови спряха да припяват. Баронс и тате бяха замръзнали насред щурма. Дори В’лане беше повлиян, но не напълно. Заклинанията, протичащи през ръцете му, бяха забавили от бърза река до поток.

Погледнах там, където сочеше мама, и забравих да дишам.

Той беше при вратата. Не, беше зад мен. Не, беше точно пред мен! Когато ми се усмихна, се изгубих в очите му. Те се разшириха, докато не станаха огромни, и бях погълната в мрак, носейки се между супернови звезди в пространството.

– Хей, красиво момиче! – каза момчето със замечтаните очи.

– Пеперудени пръсти – успях накрая. – Ти.

– Най-добрият хирург – съгласи се той.

– Ти помогна.

– Казах ти да не говориш с него. Ти говори.

– Оцелях.

– Засега.

– Още ли има?

– Винаги.

Не можех да спра да го зяпам. Знаех кой е той. И след като вече знаех, не можех да повярвам, че не съм го видяла преди.

– Никога не ти позволих, малката.

– Позволи ми сега!

– Защо?

– Любопитство.

– То убива котките.

– Те имат девет живота – контрирах.

Той се усмихна и главата му се завъртя по типично Ънсийли маниер. Също така виждах, положена върху пространство от въздух, което не можеше да съществува (поне не в този свят), че един огромен мрак ме наблюдава. Главата му не се завъртя. Тя изстърга като камък в камък. Сякаш кралят беше толкова огромен, че нито един свят не можеше да го съдържа, около него измеренията се разцепваха, застъпваха се, променяха се. Очите му се спряха върху моите, отваряйки се все по-широко и по-шороко, докато не погълнаха целия манастир и аз потънах с главата напред в тях, а манастирът се премяташе до мен.

Бях увита в огромни черни кадифени крила, отнесена в сърцето на мрака, който беше Ънсийли краля.

Той беше толкова далеч от моето разбиране, че не можех изобщо да го попия. „Древен“ дори не беше близо, защото той също така беше новороден във всеки един момент. Времето не го определяше. Той определяше времето. Той не беше живот или смърт, сътворение или разрушение. Той беше всички възможности и нито една, всичко и нищо, бездънна бездна, която би те погледнала, ако се взреш в нея. Той беше истината за съществуването. Като зараза, която инфектираше кръвта и мозъка. Нови неврални пътища се образуваха в мозъка, за да се справят с краткия контакт. В противен случай може да полудееш.

За част от секундата, носейки се в огромната му древна прегръдка, аз разбрах всичко. Всичко имаше смисъл. Вселените, галактиките... съществуването се развиваше точно както трябва и в структурата му имаше симетрия, модел и зашеметяваща красота.

Аз бях мъничка и гола, изгубена в черни кадифени крила, толкова меки и чувствени, че не исках никога да ги напускам. Неговият мрак не беше плашещ. Беше злачен, натъпкан с живот, който всеки момент ще започне да се развива. Имаше лъскави перли от светове, загърнати в крилата му. Търкалях се между тях и се смеех с наслада. Мисля, че той се търкаляше с мен, наблюдаваше реакцията ми към него, изучаваше ме, вкусваше ме. Премятах се между планети, съзвездия и звезди. Те висяха от перата му, тресяха се от болките на растежа. Чакаха деня, в който той ще ги откачи, ще ги запрати на игрището и ще гледа какво могат да направят. Хоумрън! Хей, батър! Летяща топка, внимавай! Тази топка е скапана, не са я зашили достатъчно здраво... разпада се по шевовете...

Видях ни през неговите очи – прашинки, носещи се в слънчевия лъч, пробил през изгнилия покрив на плевня. Беше толкова вероятно да прокара ръка през нас и да гледа как се пръсваме, колкото да обърне гръб и да си отиде от точно този вторичен продукт. Или може би да ни кихне във великото Навън, където да се завихрим в десетки различни посоки, изгубени в самотно забвение, и никога да не се съберем отново.

По нашите стандарти той беше луд. Напълно и съвършено луд. Но понякога изплуваше и правеше нещо напълно нормално. Това никога не траеше дълго.

По неговите стандарти ние бяхме хартиени кукли, плоски и едноизмерни. Лаехме лудо, доколкото можеше да каже. Но понякога един от нас се отличаваше с нормалност. Но това никога не траеше дълго.

Все пак всичко беше наред. Живот имаше и се случваше промяна.

Аз. Той мислеше, че аз съм относително нормална. Смях се, докато не заплаках, търкаляйки се в перата му. Дали изглеждах така заради неговия отпечатък в мен? Ако аз бях блестящ представител на расата ми, всички трябваше да бъдем разстреляни.

Той ми показа разни неща. Взе ръката ми и ме придружи до огромен театър, където гледах безкрайната игра на светлина и сенки от най-доброто място на първия ред. Той ме наблюдаваше с брадичка, подпряна на юмрука му, от облицован с червено кадифе стол в ложа, близо до сцената.

– Никога не я изкарах цялата – гласът му идваше от всеки говорител – огромен, мелодичен.

– Книгата?

– Не можеш да се лишиш от същината си.

– Отново ли си играеш на доктор?

– Опитвам се. Този път слушаш ли?

– Той краде твоята книга. Ти слушаш ли?

Главата на момчето със замечтаните очи се извъртя от сцената и внезапно театърът изчезна и бяхме отново в пещерата.

Крилата му вече не ме обгръщаха.

Беше ми студено и самотно. Липсваха ми крилата му. Копнеех за него. Болеше.

– Ще мине – каза той разсеяно. – Ще забравиш болката от раздялата. Винаги забравят – очите му се бяха присвили към В’лане. – Да. Той е.

– Няма ли да го спреш?

„Que sera, sera.“

Бях преследвана от песен, която сякаш излизаше от адски ксилофон.

– Той е твоя отговорност. Би трябвало да се погрижиш за него.

– Би трябвало е фалшив бог. Няма нищо забавно в него.

– Някои промени са по-добри от други.

– Разясни!

– Ако го спреш, промените ще бъдат много по-интересни.

– Това е субективно мнение.

– Твоето също – казах възмутено.

Звездните му очи пробляснаха развеселено.

– Ако ме замени, аз ще стана нещо друго.

Почти можех да чуя Шинсар Дъб:

Не е ли всеки акт на разрушение, стига да мине достатъчно време, акт на сътворение?

Крушата не пада по-далеч от дървото.

– Не искам да бъдеш заменен. Харесваш ми какъвто си.

– Флиртуваш ли с мен, красиво момиче?

Опитах се да дишам и не можах. Ънсийли кралят ме докосваше, целуваше ме. Усещах устните му по кожата си и аз... аз... аз...

– Дишай, КМ!

Отново можех да дишам.

– Моля те, спри го! – щях да прося, ако трябваше. Щях да падна на колене. Ако В’лане успееше да получи максималната власт, не исках да живея в този свят. Не и с него начело. Със заклинанието за унищожение той можеше да убие Баронс и беше давал ясно да се разбере при всяка възможност, която имаше, че го иска. Трябваше да бъде спрян. Нямаше да загубя никой от моите хора. Родителите ми щяха да доживеят до старини. Баронс щеше да живее вечно. Аз? Е, не бях сигурна точно какво щях да правя аз. Но планирах да имам дълъг, наситен живот. – За мен би означавало много.

– Ще ми дължиш услуга. Както дължиш на моята Сива жена.

Имаше ли нещо, което той не знаеше?

„Сделките с дявола...“, щеше да каже Баронс, ако не беше замръзнал.

– Сделка.

Той намигна.

– И без това го планирах.

– О! Тогава защо...

– Красиво момиче, което ме моли. Това е супер! Материал за герои. Не получавам често тази роля.

И изчезна. Появи се отново до плочата, взирайки се във В’лане през кристалните стени.

С ужас осъзнах, че В’лане е преполовил Шинсар Дъб.

Но всичко щеше да е наред. Кралят щеше да го спре, да го смаже като насекомо. В’лане щеше само да погледне кой е дошъл за него и да се пресее с подвита опашка, скимтейки от страх. Кралят щеше да запечата отново пещерата и всичко щеше да се оправи. Никой нямаше да има заклинанието за унищожение. Баронс щеше да продължи да е неубиваем. Това беше константа, вечна скала под краката ми, от която се нуждаех.

– ...-ди. Откъде мислиш, че е дошъл? – довърши изречението майка ми. Тя се намръщи. – И къде отиде?

Времето продължи своя ход и всички отново започнаха да се движат.

Главата на В’лане се отпусна и очите му се отвориха.

Реакцията му изобщо не беше каквато очаквах.

Устата му се изкриви в студена усмивка.

– Крайно време беше да се появиш, старче.

– А! – каза Ънсийли кралят. – Крус.

Петдесет и две

Крус? В’лане беше Крус?

Огледах пещерата. Всички изглеждаха толкова смаяни, колкото се чувствах аз, взирайки се между В’лане и момчето със замечтаните очи.

Когато стоях до Даррок и гледах как армиите на Сийли и Ънсийли се срещат на снежната дъблинска улица, бях поразена от митичните пропорции на събитието.

Сега, според момчето със замечтани очи, което всъщност беше Ънсийли кралят, този Сийли, който се маскираше като В’лане от стотици хиляди години, беше легендарният Крус, известен още като Война – последният и най-съвършен Ънсийли принц, съществувал някога.

И той се беше изправил срещу създателя си.

Крус се взираше към Ънсийли краля.

Това беше като сюжет от легенда на милион години. Гледах от единия към другия. В пещерата беше толкова тихо, че можеше да се чуе игла, паднала на пода.

Погледнах към Баронс, чиито вежди бяха вдигнати в изражение на пълен шок. За разнообразие имаше нещо, което и той не беше знаел. После очите му се присвиха към момчето със замечтани очи.

– Той е кралят? Този крехък старец?

– Старец? Имаш предвид красивата французойка – каза Джо. – Тя е сервитьорка в „Честър“.

– Французойка? Това е двойникът на Морган Фриймън от бара на седмото ниво на „Честър“ – каза Крисчън.

– Не – каза Дагиъс, – това е бившият пазач от замъка в Единбург, който прие барманска работа в пъба на Риодан, след като стените паднаха.

А аз виждах младо момче със замечтани очи. Той отново ми намигна. Всички виждахме нещо различно, когато гледахме в него.

Зяпнах отново В’лане... ъ... Крус.

Как не бях успяла да разбера? Как можеше да съм толкова напълно измамена? Онази нощ на снежната дъблинска улица не е било среща между Сийли и Ънсийли принц, а среща на двама Ънсийли принцове. Ако братът на Война го беше познал, той така и не се издаде.

В’лане беше Крус.

В’лане беше Война.

Бях вървяла ръка за ръка с него по плажа. Бях го целувала. Повече пъти, отколкото можех да броя. Носех името му върху езика си. Бях треперила от оргазъм след оргазъм в ръцете му. Той ми беше върнал Ашфорд. Беше ли го вземал изобщо?

Война. Разбира се. Беше направил така, че собственият ми свят се беше настроил срещу себе си. Беше пращал армиите едни срещу други и беше седял, гледайки хаоса, който беше създал. Дори беше се включил и се беше бил за нас. Несъмнено се беше скъсвал от смях вътрешно, наслаждавайки се на добавения хаос. Беше участвал в битката, наблюдавайки делото си отблизо.

Той ли стоеше зад всичко? Той ли беше подбутвал Даррок от хилядолетия, подучвайки го да се опълчи на кралицата? И когато Даррок беше превърнат в простосмъртен, дали Крус беше пошушнал в няколко Ънсийли уши, беше подхвърлил ключова информация и беше помогнал да се съборят стените иззад кулисите? Беше ли наблюдавал, изчаквайки деня, в който ще може да се доближи достатъчно до Шинсар Дъб, за да открадне знанието на краля и да убие сегашната кралица, за да вземе магията ù?

Фае наистина ли притежаваха такова търпение?

Той беше убил всички принцеси и беше скрил кралицата, за да я убие в точния момент.

Беше настроил дворовете на Сийли и Ънсийли едни срещу други, използвайки нашия свят като бойно поле.

Ние всички бяхме пешки на неговата шахматна дъска.

Не се съмнявах, че търси крайната сила. Какво нахалство, каква арогантност! Той беше този, който ми каза, че може да бъде направено и как. Той беше този, който ми разказа легендата. Не можеше да устои да не се изфука? Когато го бях питала за Крус, той се беше подразнил и беше казал: „Някой ден ти ще искаш да говориш за мен“. Беше ревнувал от себе си, ядосан, че не може да разкрие истинското си величие. Беше казал: „Крус беше най-красивият от всички, въпреки че светът никога няма да разбере. Каква загуба на съвършенство е никой никога да не види такъв като него“. Колко ли го е дразнило, че трябва да крие истинското си лице толкова дълго?

Бях събирала тен в копринен шезлонг до него. Бях топила пръсти в прибоя, държейки се за ръка с Война. Бях се любувала на тялото на Ънсийли принц. Бях се чудила какво ли ще е да правя секс с него. Бях заговорничала с врага и не се бях досетила. През цялото време той беше докосвал и намествал неща, подбутвайки тук и там.

И беше успял.

Той беше получил точно каквото искаше. И ето го тук – стоеше над Книгата на краля, попиваше смъртоносното знание, кралицата лежеше в безсъзнание в краката му, за да може да я убие и да вземе и Истинската магия на тяхната раса. Беше я поставил в лед в Ънсийли затвора, за да я държи под контрол и жива, докато е сигурен, че е най-могъщият мъжки сред тях. Кралят се беше отказал от мрачното си знание. След като Крус го получеше, щеше ли да бъде по-силен от краля?

Наблюдавах как заклинанията, написани в Шинсар Дъб, се плъзгат от страницата, движат се през пръстите в ръцете му, в раменете и изчезват под кожата му. Почти беше свършил. Защо кралят не го спираше?

– Започнало е. Не може да спре. Мислиш ли, че ще оставя част от Книгата на две места, когато те не можаха да опазят дори едно? – каза кралят.

Баронс и останалите мъже отново удряха стената, опитвайки се да я съборят и да стигнат до Крус.

Но беше твърде късно. Оставаха му само няколко страници.

Стоях и треперех. Гледах от краля към Крус и се надявах кралят да знае какво прави.

Крус обърна последната страница.

Когато и последното заклинание изчезна, Книгата се срина в малка купчина златен прах и шепа примигващи червени скъпоценни камъни върху плочата.

Шинсар Дъб най-после беше унищожена.

Жалко, че сега живееше и дишаше в най-могъщия Ънсийли принц, създаван някога.

Преходът беше неуловим.

В един миг бях в пещерата с всички останали. В следващия стоях на тревисто възвишение с Крус и краля.

Огромна луна заличаваше хоризонта. Извираща иззад планетата, тя блокираше напълно нощното небе, с изключение на няколко звезди върху кобалтова палитра над нея.

Гладкото пасище се изкачваше леко с километри, изчезвайки в луната и изглеждаше, сякаш ако вървя до върха на хълма, може да прескоча дъсчената ограда и да мина от планетата на луната с един скок. Въздухът жужеше с нискочестотен заряд и в далечината изтътна гръм. Черни мегалити стърчаха като пръсти на паднал великан, бъркащ в студеното, немигащо око на луната. Стояхме между извисяващи се камъни – Крус с лице към краля, а аз по средата между тях.

Кралицата се беше свлякла в краката на Крус.

Отдръпнах се назад за по-добра гледка. Чудех се кой ни е донесъл тук и е оставил всички. Крус или кралят? Защо? Вятърът оплете косата ми. Носеше наситен аромат на подправки и нощен жасмин. Ловци се плъзгаха покрай луната, кънтяха дълбоко в гърдите си и луната отговаряше.

Нямах представа какъв беше този свят и в коя Галактика съм, но част от мен (моят вътрешен крал) познаваше това място. Бих избрала Хълма на Тара за прилика, но Тара беше бледа имитация. На Земята Луната никога не е толкова близо, както тук, и е само една. В нощното небе тук имаше три. Силата пулсираше в скалистото ядро и в минералните вени на тази планета. Магията на Земята беше уморена до смърт от хората отдавна.

– Защо ние тримата? – попитах.

– Вие сте мои деца – отговори кралят.

Не ми харесваше какво намекваше отговорът му. Война изобщо не беше мой брат.

– МакКайла – каза Крус тихо.

Изгледах го студено.

– Мислиш ли, че беше забавно? Ти си ме лъгал през цялото време. Ти ме използва.

– Исках да ме приемеш какъвто съм, но... как го казвате вие? Моята репутация ме изпревари. Други бяха изпълнили главата ти с лъжи за Крус. Постарах се да ги поправя, да отворя очите ти.

– Като ми казваше още лъжи? В’лане не е убил Крус в деня, когато кралят и кралицата са се били. Ти си разменил мястото си с В’лане.

– С трите амулета, които кралят не смяташе за достатъчно добри, заблудих всички. Заедно амулетите са силни – той докосна врата си. В очите му проблесна самодоволство. Не можех да ги видя, но знаех, че още ги носи. Беше ги използвал, за да поддържа безупречна Илюзия на Сийли принц. Бях я виждала да потрепва само няколко пъти, когато беше близо до защитите на манастира.

– Когато те повиках, за да ми помогнеш да надвия пазача в Манастира, когато ти изсъска и изчезна...

– Това беше истинска защита, направена от кръв и кост. Усети ме като Ънсийли. Ако бях останал, нямаше да бъда в състояние да поддържам Илюзията. Но ти също не можеше да преминеш. Защо?

Не отговорих.

– Кралицата е убила В’лане с меча си и дори не е разбрала. Ти се представяш за него оттогава насетне.

– Той беше глупак. След аудиенцията ми с кралицата, той беше пратен да ме затвори в будоара ù. Отнех лицето му и му дадох моето. Той не беше дори наполовина толкова Фае, колкото аз. Не знаеше нищо за истинската илюзия, не можеше да създаде амулет, способен на такава, дори да беше живял милион години. После го придружих, за да бъде екзекутиран. Беше жалък. Настояваше, че е невинен. Накрая плака и направи името ми за посмешище. Другите Ънсийли принцове направиха опит с проклятието и обвиниха отново мен.

– Крил си се сред Сийли през цялото време.

– Никога не пих от Котела. Наблюдавах. Чаках перфектното подреждане на събитията. Книгата беше изчезнала преди цяла вечност. Старият глупак я скри. Преди двайсет и три години я усетих и разбрах, че моментът е подходящ. Но стига за мен! Какво си ти, МакКайла?

– Ти си се възползвал от Даррок.

– Насърчих там, където насърчаването беше полезно.

– Искаш да бъдеш крал – казах.

Пъстрите очи на Крус пробляснаха.

– Защо не? Някой трябва да поеме контрола. Той обърна гръб на децата си. Ние бяхме случайно сътворение, което той искаше да задържи и да скрие. Той се страхува от силата? Аз не. Той отказва да води нашия народ? Аз ще ги защитавам, както той никога не го е правил.

– И когато им омръзне твоето управление? – попита кралят. – Когато осъзнаеш, че никога не можеш да ги задоволиш?

– Аз ще ги направя щастливи. Те ще ме обичат.

– Всички богове мислят така. В началото.

– Млъкни, старче!

– Ти все още носиш лицето на В’лане. От какво се боиш? – каза кралят.

– Не се боя от нищо – но погледът му се задържа дълго на мен. – Аз се боря за моята раса, МакКайла. Откакто съм роден. Той ни скри от срам и ни обрече на полуживот. Помни това! Винаги е имало причини за това, което съм направил.

Внезапно златната му грива стана гарванова, златнокадифената кожа стана бронзова.

Пъстрите очи се изпразниха. Торква, изпъстрена със сребро, се плъзна около врата му. Под кожата му се разбиваха калейдоскопски татуировки като вълни в бурно море. Той беше красив. Беше ужасяващ. Очарованието му унищожаваше душата. Ореол от злато обкръжаваше тялото му.

А лицето му, Боже, лицето му! Познавах това лице. Бях виждала това лице. Наведено над мен. Държеше главата ми в ръцете си. Прегръщаше ме.

Докато се движеше в мен.

– Ти беше четвъртият в църквата! – извиках. Беше ме изнасилил. С другите си мрачни братя ме беше превърнал в безмозъчна черупка от личност, беше ме оставил разбита и гола на улицата. И аз щях да остана счупена завинаги, само че Баронс беше дошъл с щурм за мен с мъже и оръжия, беше ме отвел и ме беше сглобил отново.

Ънсийли принцът наклони глава. Изглеждаше също толкова неестествен, колкото братята му. Остри бели зъби блестяха на тъмната кожа на лицето му.

– Те щяха да те убият. Никога не бяха имали човешка жена преди. Даррок подцени тяхната страст.

– Ти ме изнасили!

– Аз те спасих, МакКайла.

– Щеше да ме спасиш, ако ме беше измъкнал оттам.

– Ти вече беше При-я, когато те открих. Животът ти свършваше. Дадох ти от моя еликсир...

– Твоят еликсир? – каза кралят благо.

– ...за да те спася от раните ти.

– Нямаше нужда да ме чукаш, за да го направиш!

– Аз те желаех. Ти ме отхвърли. Бяха ми омръзнали протестите ти. Ти ме искаше. Мислеше за това. Дори не беше там. Каква е разликата?

– И мислиш, че всичко е наред?

– Не разбирам възраженията ти. Не съм направил нищо, което вече да не е било направено от други. Нищо, което не си обмисляла. И го направих по-добре.

– Какво точно ми даде?

– Не знам точно – той имитира тона ми перфектно. – Никога не съм го давал на човек преди.

– Това еликсирът на кралицата ли беше?

– Беше мой – каза кралят.

– Аз го подобрих. Ти си минало – каза Крус. – Аз съм бъдещето. Време е да бъдеш ликвидиран.

Той щеше да ликвидира краля? Възможно ли беше?

– Деца. Трън в задника. Не знам защо изобщо ги направих. Ужасни връзки.

– Нямаш представа – каза Крус. – Да накарам кралицата да убие В’лане не беше първата илюзия, която изтъках и оставих за теб, стари глупако, въпреки че беше първата, която ти видя. Тази е първата – той се наведе, сграбчи в юмрук косата на кралицата и я вдигна. Одеялата паднаха.

Кралят застана напълно неподвижен.

В очите му видях будоара в черно и бяло, останал само с празни спомени, безкрайни пусти години и вечна скръб. Видях самота, толкова огромна и всеобграждаща, колкото крилата му. Познавах радостта от съюза им и отчаянието от раздялата.

Вече не вярвах на ничие лице. Потърсих центъра си на шийте зрящ, укрепих го с амулета и настоях да ми бъде показана истината.

Тя все още беше наложницата. Смъртната любима на краля, тази, заради която той беше полудял, беше създал Шинсар Дъб и беше зарязал цялата си раса.

– Като настояща кралица смъртта ù ще ми гарантира Истинската магия на расата ни. Аз я спасих, за да я убия пред теб, преди да те ликвидирам. Но този път, когато видиш смъртта ù, няма да бъде илюзия.

Когато кралят не каза нищо, Крус добави нетърпеливо:

– Не искаш ли да знаеш как го направих, упорит стар задник? Не? Никога не си говорил, когато е било важно. Когато ти отиде да се биеш с кралицата, аз отнесох на наложницата още един от прочутите ти еликсири, но този път не беше еликсир, беше чаша, открадната от Котела на забравата. Тя стоеше в твоя будоар, докато изтривах всеки спомен за теб. Когато стана като чист лист, я наведох и я чуках. Скрих я от теб там, където знаех, че никога няма да я потърсиш. В двора на Сийли. Заех мястото на В’лане и се престорих, че тя е човешка жена, от която съм очарован. С времето, докато придворните пиеха от Котела и забравяха, докато Сийли принцеси се издигаха на власт и бяха сваляни, тя стана една от нас. Аз постигнах това, което твоите отвари не успяха. Времето във Фае, нашите еликсири и начина ни на живот я направиха Фае. Не е ли иронично? Дойде ден, в който тя беше толкова силна, че стана наша кралица. През цялото време тя беше там, жива, но ти никога не погледна. Държах я в единственото място, на което знаех, че арогантният Ънсийли крал няма да отиде. Ти лежеше с твоето недоволство, докато аз лежах с твоята кучка. Твоята наложница стая моя любовница, моя кралица. А сега нейната смърт ще ме превърне в теб.

Очите на краля бяха тъжни.

– И то по повече начини, отколкото мислиш, ако беше истина. Но други стоят на пътя ти – той погледна към мен.

Очите ми се разшириха и поклатих глава моментално.

– Какво се опитваш да направиш? Да го накараш да ме убие? Аз не стоя на пътя му.

– Нашата магия предпочита жени. Вярвам, че ще избере теб.

– Аз имам Шинсар Дъб – каза Крус. – Тя не.

Кралят се разсмя.

– Ти мислиш да се превърнеш в мен. Тя се превръща в нея. Не е единствената възможна.

Бях ужасена. Мислех, че разбирам какво казва и то не ми харесваше изобщо.

– Може би Баронс ще се превърне в Крус. Тогава кой ще търси справедливост? – каза кралят.

– Баронс не би станал Война – казах веднага.

– Или в мен. Зависи от нюансите – кралят погледна към наложницата в ръцете на Крус. – Всичко това няма значение. Още не съм приключил.

Тя изчезна.

– Какво по... – ръцете на Крус внезапно останаха празни. Той се хвърли напред и се заби в невидима преграда. Очите му се присвиха и той започна да напява с глас, който смрази кръвта ми, звънеше като пълнокръвен Ънсийли принц, какъвто беше.

Кралят махна с ръка и Крус спря да звъни.

Крус надраска сложен символ във въздуха с присвити към краля очи. Нищо не се случи. Започна отново да звъни. Кралят го смълча.

Крус направи руна и я хвърли към краля. Тя удари невидимата преграда и падна. Той хвърли още дузина. Всички направиха същото. Беше като да гледам мъж и жена да се бият, а мъжът просто се опитва да опази жената да не се нарани много.

Крус се залюля на пети и крилата му започнаха да се отварят – черни, кадифени и огромни, обрамчващи голо, мускулесто тяло, толкова съвършено, че бузите ми внезапно се намокриха. Дългата черна коса се спускаше по раменете му. Ярки цветове бягаха под бронзовата му кожа. Докоснах лицето си. Пръстите ми бяха кървави.

Бях зашеметена от неговото мрачно величие. Знаех защо го почитаха толкова, колкото и се страхуваха от него. Знаех какво е да бъда обгърната от тези крила, докато той се движи в мен.

Ънсийли кралят го гледаше, а в очите му проблясваше бащинска гордост.

Крус се опитваше да го унищожи, а той беше горд с него?

Като родител, който гледа как детето му изритва помощните колела и се втурва надолу за първи път без помощ.

И знаех, че Крус никога не би имал шанс да съществува, стига на краля да му пукаше.

Никога нямаше да има съмнение дали кралят е достатъчно могъщ – той беше и винаги щеше да бъде най-силният от всички тях.

Истинската опасност щеше да е само ако на краля не му пукаше достатъчно.

Той беше съществуване, напълно различно от всеки друг. Това, което ние бихме възприели като поражение и разрушение, той (както и Книгата, която беше създал) виждаше като акт на сътворение далеч в хода на времето.

Кой знае? Може би беше.

Но на мен ми харесваше да съществувам тук и сега и щях да се боря за това. Нямах птичи поглед и не го исках. Харесваше ми да вървя наоколо с кучешки лапи, да ритам есенни листа и да се заравям в утринната роса, да душа миризмите на земята и да живея живота си. Достатъчно щастлива бях да оставя летенето на тези, които имаха криле.

Посегнах за копието. Беше в кобура. И осъзнах, че винаги е било там, когато В’лане беше наоколо. Беше част от цялостната илюзия, която беше поддържал. Като Ънсийли той не беше в състояние да го докосне, но можеше да бъде убит от него, затова, когато бяхме заедно, той ме беше захранвал с илюзията, че вече не е в кобура. Точно както Ънсийли принцовете ми бяха пробутали илюзията, че го бях обърнала срещу себе си в църквата.

Не бях. Бях избрала да го хвърля, защото бях повярвала на илюзията. Можех да ги убия в онази нощ, ако бях в състояние да видя през нея. Силата винаги е била точно тук – вътре в мен, само ако бях знаела.

Щях да го убия сега.

– Дори не си помисляй за това! – каза Ънсийли кралят.

– Той отне наложницата ти. Инсценира смъртта ù. Изнасили ме!

– Няма сериозни щети.

– Шегуваш ли се?

Той погледна към наложницата си.

– Днес се забавлявам.

Внезапно луната и мегалитите изчезнаха. Отново бяхме в пещерата.

Крус звънеше, крилата му бяха разперени в пълната им величествена красота, очите му блестяха от праведен гняв и устните му бяха изтеглени назад.

Кралят го заледи точно така.

Гол ангел-отмъстител, затворен в чист кристал. Синьочерни решетки се стрелнаха нагоре от пода, обграждайки затвора му.

Трябваше да кажа на краля да му сложи дрехи.

Да направи леда мъглив, за да не може никой да го види. Да скрие тези зашеметяващи кадифени крила. Да смекчи златния ореол около него.

Да го направи да изглежда по-малко... ангелски, сексуален и еротичен. Но знаете какво казват за хумора по стълбището.

Кралят каза на Кат:

– Той е вашият Шинсар Дъб.

– Не! – възкликна Кат. – Не го искаме!

– Ваша е вината, че се измъкна. Задръжте го по-добре този път!

Чух Баронс да казва:

– МакКейб? Какво правиш ти тук?

В пещерата започнаха да се появяват хора – пресяваха се вътре. Към облечения в бяло МакКейб от Каза Бланк се присъедини приличният на леприкон рецепционист от първата ми нощ в хотела Кларин и уличният продавач на вестници, който ме беше упътил към Гарда и който ме беше нарекъл космат задник.

– Лиз? – каза Джо. – Ти откъде дойде?

Лиз не каза нищо, просто продължи да върви, за да се присъедини към Ънсийли краля.

– Той е прекалено голям за едно тяло – казах сковано.

– Знаех, че нещо не ù е наред! – възкликна Джо.

Кралят беше наблюдавал шийте зрящите и Баронс. Беше се представил като един от играчите, търсещи Книгата. Беше ме наблюдавал през цялото това време. От деня, в който бях дошла в Дъблин. Той ме беше регистрирал в Кларин.

– Още преди това, красиво момиче – кралят ми хвърли поглед, който ме ужаси. Гордост проблясваше в звездните му очи.

Учителят ми по физическо от гимназията се присъедини към него. Когато се появи директорът на основното ми училище, стиснах зъби и го изгледах бунтовнически.

От самото начало.

– Малко помощ щеше да ми дойде добре.

Кралят притисна наложницата нежно към гърдите си.

– Какво щеше да промениш ти?

– Трябва да ни я дадеш – настоя Дрий’лия. – Нужна ни е. Без В’лане кой ще ни води?

– Намерете си нова кралица! Тя е моя.

Кадифе избухна:

– Няма никоя...

– Имаш гръбнак, Кадифе, използвай го! – сопна се кралят.

– Ние не искаме Крус. Ти го вземи! – настояваше Кат.

– Какво става, по дяволите? Не можеш да взимаш кралицата. Ние работим за нея – казваше Дръстан.

– Ами Спогодбата? – каза Киън. – Трябва да я предоговорим.

– Промени ме обратно! – настоя Крисчън. – Изядох само една хапка. Не е достатъчно, за да ми причини това. Защо съм наказан?

Кралят имаше очи само за жената в ръцете си.

– Не можеш да си тръгнеш, докато не върнеш скапаните стени! – ръмжеше Дагиъс. – Нямаме представа как да...

– Ще разберете.

На пода започнаха да падат кожи – празни черупки от частите на краля. За миг се притесних, че и моята може да падне, но не падна.

Баронс ме беше върнал от състоянието ми на При-я. Не се съмнявах, че и кралят ще намери наложницата си. Където и да беше, в каквато и пещера на амнезията да беше впримчена, той щеше да се присъедини към нея. Да ù разказва истории. Да прави любов с нея. Докато един ден и двамата не се вдигнеха и не я напуснеха.

Момчето със замечтани очи започна да се променя, попивайки сенките, които излизаха от кожите.

Той се протегна и разшири, докато не се извиси над нас като звяра на Шинсар Дъб, само че без злата воля, и когато крилата му се разтвориха широко, засенчвайки залата в мрак, обсипан със звезди и светове, висящи от перата му, усетих неговата радост.

Мисълта, че тя го е напуснала съзнателно, го беше подлудила.

Но тя не беше. Била му е отнета.

Той я беше обичал през цялото време.

Преди да бъде създадена.

След като беше повярвал, че я няма.

Слънце за неговия лед. Мраз за нейната треска.

Желаех им вечността.

На теб също, красиво момиче.

Ънсийли кралят беше изчезнал.

ПЕТА ЧАСТ

Когато вярата ми отслабва

и усещам, че ще се предам,

ти вдишваш в мен отново...

– СКИЛЕТ, „БУДЕН И ЖИВ“

Петдесет и три

Табелата беше тежка, но аз бях решена.

Въпреки че силата на Баронс щеше да направи нещата по-лесни, аз се справих и без него. Не бях в настроение за спор.

Когато развинтих и последната скоба, държаща весело боядисаната табела за завинтения в тухлената стена над вратата на книжарницата месингов пилон, той се изплъзна от ръцете ми, падна на тротоара и се пукна по средата.

РЪКОПИСИ И РАЗНИ МАККАЙЛА гушна букета, преди дори един клиент да беше погледнал нагоре и да види табелата.

Нямах проблем с това. Не звучеше правилно. Харесваше ми да виждам името си на него, но не се чувствах удобно с надписа. Това място беше... е, РРМ просто не се изтъркулваше по езика.

Нямах намерение да му връщам книжарницата.

Щях да я задържа завинаги. И планирах да задържа и името. Не бях в състояние да мисля за нея като за нещо друго.

Двайсет минути по-късно старата табела беше поставена на мястото на свалената.

Изтупах ръце, подпрях стълбата на една колона и отстъпих, за да видя творението си.

Четиретажната... погледнах нагоре. Тази вечер бяха пет. Пететажната сграда отново беше „Книги и дреболии Баронс“. Притежание на МакКайла Лейн. Беше ми дал документите снощи.

Застанах на средата на улицата и огледах книжарницата си с критично око. Беше моя грижа и нямаше да отстъпя и един сантиметър от нея на вандали или природни сили. Беше удържала бурята от Ънсийли по-добре от много сгради в града, предпазвана от защити и от един мъж, който не можеше да умре.

Спомних си първия път, когато я видях. Бях дошла тичешком от Мрачната зона, ужасена, сама, отчаяно нуждаеща се от отговори. В онази нощ тя беше блестяла за мен със свещената светлина на спасението.

Моето убежище. Моят дом.

Подновената фасада в тъмна череша и месинг блестеше. Сводестият вход между внушителни колони имаше ново осветление, което хвърляше топла кехлибарена светлина върху черешовата врата и страничните прозорци от цветно стъкло.

Високите прозорци отстрани на сградата, обрамчени от еднакви колони и деликатна решетка от ковано желязо, нямаха нито една пукнатина и в колоните нямаше нащърбени части. Основите бяха солидни и здрави. Мощните прожектори, окачени на покрива и контролирани от таймери, щяха да се включат всеки миг. Светлинният знак в старомодните, боядисани в зелено прозорци, трепкаше ОТВОРЕНО.

Мрачната зона може да беше празна, но това място винаги щеше да е като бастион от светлина, докато беше мое. Нуждаех се от него. То ме беше спасило. И аз го обичах.

Както и мъжа.

И тук беше затруднението.

Бяха минали дни от последното изпитание под манастира, а ние още не бяхме говорили за това.

След като кралят си тръгна, всички просто се бяхме спогледали и се бяхме отправили към вратата, сякаш не можехме достатъчно бързо да се върнем към място, където се чувстваме сигурно и удобно.

Мама и татко бяха погледнали веднъж към Баронс и мен и бяха решили да останат в „Честър“. Имам най-умните и най-яките родители на света. С Баронс се върнахме в книжарницата и се отправихме право към леглото. Излизахме оттам само когато гладът ни принуждаваше.

Финалът не беше идеален и определено не беше това, което бях очаквала миналата есен, когато правехме отчаяните си планове да задържим стените между световете на Фае и хора.

Шинсар Дъб беше унищожена.

Но както се случва с нещата на Фае, нещо друго беше започнало да съществува.

Шийте зрящите бяха бесни, че бяха оставени да отговарят за това ново нещо, но е трудно да се спори с отсъстващ крал.

Кат беше поела управлението на манастира след Роуина, съгласявайки се да остане на поста, докато не се справят с всички Сенки и редиците на шийте зрящите не бъдат укрепени. Тогава щяха да се върнат към демократичния глас и щяха да възстановят Убежището.

Възнамерявах да си осигуря място в това вътрешно светилище и да лобирам за значителни промени – първата и най-важна от които завинаги и невъзвратимо да запечатаме пещерата, в която Шинсар Дъб беше замразена във формата на твърде изящно изкушение. Да я оградим с желязо. Да я напомпаме с цимент.

Келтърови се бяха върнали в Шотландия и бяха отвели Крисчън с тях, но никой от нас не вярваше, че ги виждаме за последно.

Преди Хелоуин всички мислехме, че някой ден животът ни може да се върне към нормалното. Тези дни отдавна са минало.

Бяхме изгубили почти половината население на света. Повече от три милиарда души бяха мъртви.

Стените бяха паднали и бях съвсем сигурна, че ще останат така, след като нямаше кралица, която да води Сийли. Не се съмнявах, че кралят си беше взел дълга почивка.

Джейни и мъжете му бяха в пълен състав и ритаха задници, решени да опразнят улиците от Ънсийли и небето от Ловци. Планирах да поговоря с него за това. Чудех се дали няма да сме в състояние да договорим примирие с Ловците. Не ми харесваше мисълта някой да стреля по К’Врук.

Кат се беше свързала с международните клонове на Корпорация Бързи пощи. Тя ми каза, че Мрачните зони изобилстват по света, но рецептата за Сенкотрепача на Дани беше преведена буквално на всеки език и производството на МакОреоли беше процъфтяващ бизнес. В определени места по света можеше да размениш един за крава.

Имаше милиони излишни къщи, коли, електроника и всевъзможни неща, които навремето мечтаех да притежавам. Те просто си лежаха и чакаха някой да ги вземе. А аз можех единствено да мисля, че с радост бих разменила Порше 911 турбо от колекцията на Баронс за чаша прясно изцеден фреш от портокали.

Наоколо като малки торнада се носеха МДП, но Риодан и мъжете му имаха начин да ги привържат и бяха започнали да изкореняват най-лошите от града. Не защото му пукаше, беше ме информирал студено Риодан, а защото пречеха на бизнеса.

„Честър“ процъфтяваше, както никога преди. Днес, докато тичах по задачи, някаква мацка ми беше изчуруликала „Ще се видим във Фае!“. Сякаш ми казваше: „Пич, приятен ден!“.

Беше странен нов свят.

Войната беше в разгара си, но беше някак сподавена. Сийли и Ънсийли се биеха, но засега бяха тихи, сякаш не бяха сигурни какво може да направим, ако объркаха света ни още повече и не бяха готови да разберат.

Все още.

Единственото добро Фае за мен е мъртвото Фае. Забележка: Ловците не са Фае.

На повечето места още нямаше електричество. Генераторите бяха луксозна стока. Предавателните кули не работеха. Телефоните на Баронс и неговите мъже бяха мистериозни изключения. Интернетът беше се сринал преди месеци. Някои говореха, че може би не трябва да възстановяваме нещата във вида, в който са били преди, а да тръгнем в нова посока, която не обвързва всичко в една система. Представях си, че ще има много различни мисловни школи, с територии, изскачащи тук и там, всяка възприела собствена философия и социален ред.

Нямах представа накъде върви светът.

Но се радвах, че съм жива и не можех да измисля къде другаде бих искала да бъда, освен тук и сега. Исках да гледам как се развива всичко.

Чувствах се като Баронс – никога нямаше да ми омръзне да живея.

Едва вчера хората на Риодан най-после бяха открили Тели и бях успяла да говоря накратко с нея по телефона на Баронс. Тя ми каза, че Айла О’Конър наистина е била бременна с мен, когато Книгата е избягала. Аз бях родена. Имах биологична майка. Тели идваше насам, за да ми разкаже цялата история. Щеше да пристигне след няколко дни.

Родителите ми бяха здрави и щастливи. Лошите бяха победени, а добрите бяха спасили света. Този път.

Животът беше чудесен.

С едно болезнено изключение.

Под моята книжарница, под гаража имаше едно дете, което преживяваше в агония всяка секунда.

И имаше един баща, който не ми беше казал и дума за него или за заклинанието, след като бяхме напуснали пещерата под манастира.

Нямах ни най-малка представа защо. Бях очаквала да настоява да му кажа заклинанието още щом се бяхме върнали в книжарницата. Той съществуваше заради него, беше го търсил цяла вечност.

Но не попита и с всеки изминал ден аз се ужасявах от неизбежното ми признание все повече и повече. Лъжата се издуваше все по-голяма и изглеждаше все по-невъзможно да бъде оттеглена.

Никога нямаше да забравя надеждата в очите му. Радостта в усмивката му.

Аз я бях предизвикала. С лъжа.

Никога нямаше да ми прости, щом откриеше.

Все още можеш да го направиш...

Стиснах очи.

Този коварен глас ме тормозеше, откакто бяхме напуснали манастира. Шинсар Дъб. Не можех да реша дали е спомен от това, което ми беше казала, когато ме изкушаваше да я приема, или реалност, която беше вътре в мен.

Дали наистина книгата беше „свалила“ свое копие в мен, докато съм била все още неоформен зародиш в майка ми?

Наистина ли си беше създала перфектен приемник преди двайсет и три години, като беше направила от мен свое човешко копие и само чакаше да съзрея?

И най-важното – дали заклинанието, с което да дам покой на сина му, наистина беше в мен?

Можех ли да му го дам? Да чуя радостта в смеха му отново? Да освободя и двамата? На каква цена?

Забих нокти в дланите си.

Снощи, точно преди да се отнеса в сън, бях чула детето звяр да вие. Глад, страдание и вечна мъка.

И двамата го бяхме чули. Той ме целуна, преструвайки се, че не е. А по-късно, когато беше отишъл, за да направи, каквото правеше за детето, бях преглътнала сълзите си на срам и провал.

Беше ме помолил за едно нещо. А аз не бях достатъчно силна, за да го взема за него и да оцелея.

Отворих очи и се загледах в книжарницата, в табелата, която леко се люлееше на вятъра. Мракът оцветяваше магазина в различни тонове на виолетово. Отсенки на сребристо замъгляваха прозорците. Един от многото нови Фае нюанси.

Баронс щеше скоро да се върне. Нямах представа къде беше отишъл. Но бях научила схемата. Когато се върнеше, щях отново да усетя пулса му.

Не си позволих да мисля за това. Знаех, че ако се замисля, никога нямаше да го направя. Щях да се уплаша. Оставих очите си да се разфокусират и се гмурнах.

Водата беше ледена, неприветлива, черна като катран, като първороден грях. Не можех да видя нищо. Изритах по-дълбоко.

Чувствах се малка, млада и уплашена.

Изритах по-дълбоко.

Езерото беше огромно. В ума ми имаше километри и километри тъмна ледена вода. Изненадах се, че кръвта ми не тече черна и студена.

Мелодрама. Виждам, че най-после си намерила – измърка познат глас. – Как върви пищната украса? Вселената мрази мрачни момичета.

– Къде си?

Продължавай да плуваш, МакКайла!

– Наистина ли си тук?

Винаги съм била.

Изритах по-силно. Навлязох по-дълбоко в мрака. Не можех да видя нищо. Можеше и да съм ослепяла.

Внезапно се появи светлина.

Защото аз казах да бъде светлина – каза тя копринено.

– Ти не си Бог – измърморих.

Не съм и дявол. Аз съм ти. Наистина ли си готова най-после да видиш себе си? Какво лежи на дъното? Великият корен?

– Готова съм – едва го казах и се появи. Блестяща и сияйна, на дъното на моето езеро. Златни лъчи се стрелкаха от нея, рубини потрепваха и ключалките блестяха.

Шинсар Дъб.

Бях тук през цялото време. От преди да се родиш.

– Победих те. В кабинета. Видях игрите ти два пъти. Измъкнах се от изкушението.

Не можеш да се лишиш от същността си.

Вече не плувах. Бях подгизнала и лежах на пода на черна пещера. Изправих се на крака. Ботушите ми едва докосваха пода. Огледах се, чудейки се къде съм. В тъмната нощ на собствената ми суша? Шинсар Дъб стоеше отворена върху царствен черен пиедестал пред мен. Златните страници трепкаха. Тя чакаше.

Беше красива, толкова красива...

Вътре в мен през цялото това време. Във всички тези нощи, които я бях търсила, тя е била под носа ми. Или всъщност, зад него. Точно като Крус, аз бях Шинсар Дъб, но за разлика от Крус, никога нямаше да я отворя. Никога нямаше да я приветствам или да я прочета. Точно затова никога не разбирах руните, които ми даваше. Никога не погледнах вътре. Само вземах това, което предлагаше, за да го използвам, както тя ми беше препоръчала.

Ако някога се бях гмурнала до дъното на моето гладко езеро и бях отворила Книгата, щях да имам цялото мрачно знание на краля на мое разположение. Всяко заклинание и руна, рецептата за всеки експеримент, включително как да бъдат създадени Сенките, Сивия мъж и дори Крус! Нищо чудно, че Ънсийли кралят ме беше гледал с бащина гордост. Аз притежавах толкова много от спомените му, толкова много от неговата магия. Предполагах, че аз бях толкова близо до негова дъщеря колкото беше възможно. Той беше изплюл част от себе си и сега тя беше в мен. Сперма, същност – няма разлика за Фае. Той можеше да види себе си в мен, а Фае обичаха това.

Нищо чудно, също така, че К’Врук се беше протегнал умствено към мен и ме беше познал. Беше намерил някаква част от краля в мен, а за него кралят си беше крал. Беше му липсвал другарят в пътешествията. Същото беше и със Сребрата. Те бяха разпознали същността на краля у мен и докато повечето се съпротивляваха и ме изплюваха навън ентусиазирано (благодарение на нескопосаното проклятие на Крус, което всъщност изобщо не беше негово), най-старото и първо Сребро, което свързваше будоара на краля и наложницата и не беше засегнато от проклятието, ми беше осигурило преминаване по същата причина. Аз носех „Есенцията на краля“. Дори Адам беше усетил нещо в мен, а знаех, че и Крус сигурно го беше усетил. Просто не бяха разбрали точно какво. После момчето със замечтаните очи беше казало на фар дорка да погледне по-дълбоко и ужасът в раиран костюм се беше оттеглил.

Отворена съм на заклинанието, което искаш. Трябва само да дойдеш по-близо и да ме прочетеш, МакКайла. Толкова е лесно. Ще бъдем съединени отново. И ти можеш да дадеш покой на момчето.

– Надявам се, че имаш много добра причина да унищожиш моята табела – Джерико се появи до мен. – Трябваше да боядисам скапаното нещо лично – каза той ядосано. – В града не е останал нито един майстор на табели. Имам по-добри неща за правене, отколкото да боядисвам.

Ахнах. Джерико Баронс стоеше до мен.

Вътре в главата ми.

Разтърсих я, почти очаквайки да го избутам и да се запремята наоколо.

Той остана прав, изискан и неумолим както винаги.

– Това не е възможно – казах му. – Не можеш да си тук. Това е моята глава.

– Ти влизаш в моята. Аз просто проектирах представата с напъхването, за да ти дам нещо да гледаш – той ми се усмихна леко. – Не беше лесно да вляза. Ти придаваш изцяло нов смисъл на израза „твърдоглав“.

Засмях се. Не можех да се спра. Той нахлуваше в мислите ми и ми пробутваше глупости дори тук.

– Намерих те да стоиш на улицата и да зяпаш знака над книжарницата. Опитах се да говоря с теб, но ти не отговори. Мислех, че по-добре да огледам. Какво правиш, Мак? – каза той меко. Баронс в най-опасния си и буден вид.

Смехът ми умря и в очите ми се появиха сълзи. Той беше в главата ми. Не виждах смисъл да крия нещо. Той можеше да огледа добре и сам да види истината.

– Не взех заклинанието – гласът ми се пречупи. Бях го провалила. Мразех се за това. Той никога не ме беше провалял.

– Знам.

Погледът ми пробяга по лицето му. Бях объркана.

– Ти... си знаел?

– Знаех, че е лъжа, още щом го каза.

Потърсих очите му.

– Но ти изглеждаше щастлив. Усмихна се. Видях радостта в очите ти.

– Аз бях щастлив. Знаех защо излъга – тъмният му взор беше древен, нечовешки и нехарактерно нежен. – Защото ме обичаш.

Поех си дъх накъсано.

– Да се махаме от тук, Мак! Тук долу няма нищо.

– Заклинанието! То е тук. Мога да го взема. Да го използвам. Да му дадем покой.

– Но тогава вече няма да си ти. Не можеш да вземеш само едно заклинание от това нещо. Всичко или нищо. Ще намерим друг начин.

Шинсар Дъб отрови момента.

Той лъже. Той те мрази за това, че си го предала.

– Накарай я да млъкне, Мак! Заледи езерото!

Загледах се в Книгата, блестяща в цялата си прелест. Сила, чиста и проста. Можех да създам светове.

Заледи неговия задник! Той просто се притеснява, че ще станеш по-могъща от него.

Баронс ми подаде ръка.

– Не ме оставяй, Момиче-дъга!

Момиче-дъга. Това ли бях аз?

– Помниш ли полата, която носех у Малуш, когато ми каза да се облека готик?

– Горе в гардероба ти е. Не я изхвърлих. Ти изглеждаше като мокър сън в нея.

Поех ръката му.

И просто ей така стояхме на улицата пред „Книги и дреболии Баронс“.

Дълбоко в мен Книгата се затръшна.

Когато се отправихме към входа, чух изстрели и погледнахме нагоре. Два крилати дракона се носеха покрай луната.

Джейни отново стреляше по Ловци.

Ловци.

Очите ми се разшириха.

К’Врук!

Можеше ли да е толкова просто?

– О, Боже! Това е! – прошепнах.

Баронс държеше вратата отворена за мен.

– Какво?

Чувствах се заляна от вълнение и неотложност. Стиснах ръката му.

– Можеш ли да ми уредиш Ловец?

– Разбира се.

– Тогава побързай! Мисля, че знам какво да направя за сина ти!

Петдесет и четири

Джерико Баронс погреба сина си в гробище в покрайнините на Дъблин след пет дни бдение до безжизненото тяло, очаквайки да изчезне и да се прероди там, където се прераждаха те.

Синът му не изчезна и не се прероди.

Беше мъртъв. Наистина мъртъв.

Аз бдях на вратата на кабинета му и гледах как се взира в красивото момче през дългите дни и нощи.

Решението се оказа невероятно просто, след като веднъж бях помислила за него.

Беше минало малко време, докато го намеря над града, но най-накрая беше полетял до мен, по-черен от мрака с неговото Нощенвятърлетясвободееен и със забележките за неговия стар приятел. Беше спокоен и ведър, и разбиваше нощния въздух на малки замразени вълма. Вятърът вдигаше пара като сух лед в крилата му.

Бях поискала услуга. Тя беше най-добрата за един Ловец. Беше му допаднала.

Бяха нужни Баронс и петима от мъжете му, за да изведат звяра изпод гаража до покрива на близката сграда и да го завържат безопасно.

След като се бяха отдалечили достатъчно, те ми се обадиха по радиото и аз бях пратила моя нов „стар приятел“ да направи това, което прави най-добре.

Смъртта изобщо не е толкова крайна, колкото едно добро К’Врукване.

Когато беше сключил огромните си черни кожести крила около звяра и беше вдишал дълго и дълбоко, звярът се беше превърнал в момче.

И момчето умря.

Сякаш К’Врук просто беше вдишал жизнената му същност.

След като беше страдало Бог знае колко хиляди години, детето най-после беше намерило покой. Както и Баронс.

Риодан и мъжете му бяха седели с Баронс до трупа на детето през нощите и дните на бдението му в очакване и почуда дали е възможно някой от тях наистина да бъде убит. Те изглеждаха толкова обидени, колкото и облекчени. Кастео беше седял в стаята и ме беше зяпал без да мигне с часове. Риодан и другите трябваше да го извлекат навън. Чудех се какво му бяха сторили преди хиляда години. Знаех как изглежда скръбта, щом я видех.

А когато си тръгнаха, въпреки че от тях към мен се изливаше враждебност, разбрах, че съм спечелила отлагане на екзекуцията.

Те нямаше да ме убият. Засега. Не знаех колко дълго можеше да се чувстват благосклонни към мен, но щях да приема, каквото можех.

И ако някой ден решаха, че искат война между нас, щяха да имат война.

Някой ме беше направил боец. С него до мен нямаше нищо, което да не мога да направя.

– Хей, бебче, горе ли си? – баритонът на татко се понесе от улицата.

Надзърнах от ръба на покрива и се усмихнах. Мама, татко и инспектор Джейни стояха долу пред книжарницата. Татко носеше бутилка вино. Джейни държеше бележник и молив и знаех, че планира да ме пече за методите за екзекутиране на Фае и да се опита отново да пипне копието ми.

Радвах се, че родителите ми бяха решили да останат в Дъблин. Бяха избрали къща в града и можехме да ги посещаваме. Някой ден щях да дам на мама повечето от нещата на Алина. Щяхме да седнем и да поговорим, да посетим апартамента ù. Щях да заведа мама до колежа, където Алина беше прекарала щастливи дни. Щяхме да си я спомним и да празнуваме това, което бяхме имали с нея. Мама вече беше различна жена, по-силна и по-жива отвсякога.

Татко щеше да бъде нещо като създател на закони и да работи с Джейни и екипа му за поддържането на реда в Нов Дъблин. Той искаше да се бие, но мама не беше зарадвана от идеята.

Тя оглавяваше група, наречена ОНД – Озеленяване на Нов Дъблин, която се беше посветила да направи града отново зелен – да наторява почвата, да пълни сандъчетата, да залага чимове и накрая да върне към живот парковете и градинките. Това беше идеалната работа за нея. Тя беше истински домошар, а Дъблин имаше силна нужда от някой, който да го превърне в дом.

– Отворено е, качвайте се! – извиках. Мама носеше две керамични саксии и виждах зелените върхове на луковици. Всички мои кутии и сандъчета бяха още празни. Не бях имала време да отида до манастира и да изровя няколко стръка. Надявах се това да е подарък за новия дом.

Обърнах се и проверих масата. Питиетата бяха охладени, чиниите подредени, салфетките сгънати. Това беше моето първо градинско парти.

Баронс беше надвиснал над газов грил, печеше дебели пържоли и се опитваше, неуспешно, да скрие отвращението си. Не бях сигурна дали намира готвенето на месо отблъскващо (за разлика от яденето му сурово), или просто не си падаше много по мъртви крави, защото предпочиташе живи... крави. Или живи неща.

Не попитах. По-добре е някои неща да останат неизказани.

Той ме погледна и потреперих. Никога не можех да му се наситя. Никога нямаше да мога.

Той живее.

Аз дишам.

Искам го винаги.

Огън за неговия лед. Лед за моята треска.

По-късно щяхме да отидем в леглото и когато се извисеше над мен тъмен, огромен и вечен, щях да позная радостта. Кой знае? Много по-късно можеше да полетим с двойка Ловци до луната.

Докато чаках компанията ни за вечеря да се качи по стълбите, се загледах към града. Беше предимно тъмен и само няколко светлини потрепваха. Не беше изобщо градът, който бях видяла миналия август. Но все още го обичах. Един ден отново щеше да бъде изпълнен с живот, отново щеше да гъмжи от крак.

Дани беше някъде навън по улиците. Скоро щях да я потърся.

Но не за да я убия.

Щяхме да се бием рамо до рамо.

Като сестри.

Мисля, че Алина би разбрала.

Не е толкова лесно да различиш добрите от лошите, както мислех преди. Не можеш да погледнеш в някого с очите си и да му вземеш мярката.

Трябва да гледаш със сърцето.

Край...

...засега.

БЛАГОДАРНОСТИ

Този роман никога нямаше да достигне ръцете на читателите, ако не беше моето ярко динамо и мой агент – Ейми Беркоуър. Нито щеше да е това, което е, без всички великолепни хора в Рандъм Хаус. Специални благодарности на Джина Сентрело за изслушването и за това, че беше до мен. Думите не могат да изразят моята благодарност. И към Шона Съмърс, моята чудесна издателка и най-голяма почитателка, както и към останалите от екипа в Рандъм Хаус: Либи МакГайър, Скот Шанън, Матю Шварц, Сяню Дилън, Джина Уочъл, Ан Уотърс, Кристин Фослър. Благодаря на художествения отдел за сензационната корица, на екипа по продажби и на продавачите в книжарниците затова, че продаваха книгата ми с такъв ентусиазъм. Благодаря на първите ми читатели, които видяха ръкописа преди всички останали и ми дадоха непоколебимата си критика – талантливата и невероятна Женевиев Ган-Хюс и моят съпруг Нийл Доувър (готвач, музикант, редактор и мое вдъхновение в толкова много неща!). Нямаше да мога да се справя без вас двамата. Благодаря на Лия Ман за това, че направи всички неща кибер и свързаните събития протекоха гладко и бяха вълшебни. Накрая, но не по важност, благодаря на ВАС, скъпи читатели, за трескавите ви коментари, които направиха серията толкова успешна и ми позволиха да правя това, което най-много обичам, всеки ден.

ЗА АВТОРА

Авторката на бестселъри на Ню Йорк Таймс Карън Мари Монинг е написала серията „Треска“ за МакКайла Лейн и спечелилата няколко награди серия „Планинците“. Нейните събития привличат фенове от целия свят, а романите ù са публикувани на петнайсет езика. Има бакалавърска степен по Общество и право от университета Пердю и в момента работи по нова серия за света от „Треска“ и по графичен роман с участието на МакКайла Лейн.

Бележки

[1] Mea culpa – Изразът е латински и означава моя вина. Бел. пр.

[2] Sidhe-seer – шийте зрящ и Banshee или Bean sidhe, Bean si – банши. Б.пр.

[3] Лента на Мьобиус – тримерна конструкция, образувана от дълга правоъгълна лента, която се усуква по дължина на 180 градуса и след това двата ѝ края се слепват. Тази форма има само един ръб и една повърхност, на която не съществуват посоките ляво и дясно. Бел. пр.

[4] Мориц Корнелис Ешер – нидерландски художник, известен с гравюрите си, които изобразяват невъзможни конструкции, безкрайни обекти и покрития на равнината. Бел. пр.

[5] Биполярно ефактивно разстройство, познато още със старото си име циклофрения, е психично заболяване, характеризиращо се най-вече с промяна в настроенията. Епизоди на депресия и меланхолия се редуват с периоди на еуфория, като между тях може да има периоди от време без никакви признаци на заболяването. Бел. пр

[6] Спийд – общо название на стимуланти от рода на амфетамини и метамфетамини. Б.пр.

[7] Пурист – човек, който се стреми към чистота и строгост на нравите. Към изчистване на езика от непотребни чуждици и нелитературни думи и изрази. Бел. пр.

[8] Безкраен регрес – термин, който определя безизходността на философски спор, при който Б е следствие от А, В е следствие от Б и т.н. до безкрай. Бел. пр.

[9] Анахронизъм – погрешно свързване на явления или предмети от една епоха с друга, в която не се срещат. Нещо противоречиво на времето си. Бел. пр.

[10] Raison d’être (фр.) - причина за съществуване. Б.пр.

[11] Игра на думи. Short – къс и cut – режа. Бел. пр.

[12] Fear Dorcha (Мрачния мъж) е мистериозно, злонамерено приказно същество от келтските митове и легенди. Главен агент по отвличането на смъртни. Бел. пр.

[13] Янус – един от най-древните богове в римската митология. Бог на началата и на преходите. Обикновено е изобразяван с две лица, тъй като гледа в миналото и в бъдещето. Римляните нарекли месец януари в негова чест. Бел. пр.

[14] Герой от немската народна приказка „Хамелнският ловец на плъхове”, в която се разказва как град Хамелн наел един свирач да подмами плъховете далеч от града с вълшебната си флейта. След като той се справил с гризачите обаче, жителите на Хамелн отказали да му платят. За наказание свирачът подлъгал децата към бреговете на река Везер и те се удавили. Бел. пр.

[15] Chickens – популярна игра за двама, при която всеки играч се опитва да не отстъпва придобивките си на другия, но това обикновено води до най-лошия възможен резултат. Бел. пр.

[16] Ентропията е понятие от философията и от физиката. Във философията е дял от онтологията*, а във физиката е мярка за безпорядъка (хаоса) в една термодинамична система. Бел. пр.

* Онтологията е разбиране за съществуващото, реалността и битието като цяло. Бел. пр.

[17] JUICY – американска модна марка. Б.пр.

[18] Sin siriche du (галски) – черният елф. Бел. пр.

[19] МЗО – Момчето със замечтаните очи. Бел. пр.

[20] Modus Operandi (латински) – метод на действие. Бел. пр.

[21] Международната скала за трудност на реките е от първа до шеста степен (клас). Бел. пр.

[22] Пистол: „Тогава мидата на този свят със меча си ще трябва да отворя!“ - „Веселите Уиндзорки“, Уилям Шекспир, превод на Валери Петров. Бел. пр.

[23] Шива, заедно с Брахма и Вишну, е върховен бог в Шиваизма и индуистката митология. За разлика от бога-творец Брахма и бога-пазител Вишну, Шива е почитан като бог-разрушител, страховит враг на демоните и закрилник на аскетите. Бел. пр.

[24] Стернум – гръдна кост. Бел. пр.

[25] Маньовър на Хаймлих – техника за оказване на първа помощ при задушаване. Бел. пр.