Камила Лекберг

Проповедникът

(книга 2 от "Патрик Хедстрьом")

На Мике

1

Денят започна обещаващо. Той се събуди рано, преди останалите от семейството, веднага навлече дрехите си и успя да се измъкне възможно най-безшумно. Грабна рицарския шлем и дървената сабя и щастливо ги заразмахва. Тичешком измина стоте метра от къщата до Кралската клисура, спря за миг и погледна със страхопочитание отвесната цепнатина по средата на планината. Имаше два метра разстояние между двете планински вертикални стени, издигащи се на десетина метра в небето, по което вече се изкачваше лятното слънце. Три големи каменни къса бяха останали завинаги да висят в скалната цепнатина. Представляваха внушителна гледка. За шестгодишното момче мястото притежаваше магическа сила и фактът, че Кралската клисура бе забранена територия, не я правеше по-малко привлекателна.

Името си дължеше на крал Оскар II, посетил Фелбака в края на XIX век, но това момчето не знаеше, а и не го интересуваше, докато бавно се промъкваше през сенките със сабя, готова за атака. Затова пък бе научил от баща си, че сцените от Адското гърло във филма за Роня Рьовардотер са били заснети в Кралската клисура, и когато самият той гледа филма, усети лек гъдел в стомаха. Понякога тук си играеше на разбойник, но днес беше рицар. Един от рицарите на Кръглата маса, като в голямата красива цветна книга, която бе получил от баба си като подарък за рождения си ден.

Промъкваше се край големите скални буци, покриващи земята, готов да нападне огромния, огнедишащ дракон, въоръжен със сабята и куража си. Лятното слънце не проникваше в цепнатината и мястото беше студено и тъмно. Тъкмо за дракони.

Скоро след завързалата се битка на живот и смърт кръвта щеше да бликне от гърлото на чудовището.

С крайчеца на окото си зърна нещо, което привлече вниманието му. Парче червен плат се мержелееше зад голям камък. Любопитството му надделя. Драконът можеше да почака. Може би там се криеше съкровище. Приклекна, скочи върху камъка и погледна от другата му страна. За малко да падне, но след кратко замайване и размахване на ръце успя да възстанови равновесието си. Впоследствие нямаше да си признае колко се е уплашил, но точно сега, в този момент, изпита непознат за шестгодишния си живот ужас. Там долу лежеше една леличка и го гледаше втренчено. Лежеше по гръб и се взираше право в него с изцъклени очи. Първият му порив беше да избяга, преди да го е сграбчила и да е разбрала, че си играе там, където не му е позволено. И после може би да го принуди да каже къде живее и да го замъкне у дома при мама и татко, които страшно ще се ядосат, защото много пъти са му казвали да не ходи в Кралската клисура без възрастен придружител.

Но, странно, леличката не помръдваше. Нямаше и дрехи и за момент той се смути от това, че стои там и зяпа някаква гола жена. Червеното, което бе мярнал, се оказа не парче плат, а поставена плътно до жената чанта. Дрехи наоколо не се виждаха. Интересно, да лежи там гола. Беше толкова студено.

После го връхлетя невъзможната мисъл. Ами ако леличката е мъртва? Не можеше другояче да си обясни защо лежи толкова неподвижно. Мисълта го накара да скочи от скалата и бавно да се оттегли към отвора на цепнатината. След като между него и мъртвата вече имаше два метра, момчето се обърна и хукна колкото може по-бързо към къщи. И вече не го интересуваше дали ще му се карат.

*

Навлажненият от потта ѝ чаршаф лепнеше по тялото ѝ. Ерика се въртеше в леглото, но все не можеше да си намери удобна за спане поза. Светлата лятна нощ ѝ пречеше да заспи. За хиляден път си напомни, че трябва да купи плътни завеси и да ги окачи, по-скоро да накара Патрик да го направи.

Доволното му похъркване я влудяваше. Как не го е срам да лежи там и да хърка, когато тя вече толкова нощи не е спала?

Та това е и негово бебе. Толкова ли не може да постои буден в знак на съчувствие или нещо такова? Побутна го леко с надежда да го събуди. Никаква реакция. Побутна го малко по-силно. Той изръмжа, дръпна завивката над главата си и ѝ обърна гръб.

Ерика въздъхна, легна по гръб със скръстени на гърдите ръце и се взря в тавана. Коремът ѝ щръкна във въздуха като огромно земно кълбо и тя се опита да си представи бебето, плуващо в околоплодната течност там, в тъмнината. Може би с палец в устата. Не успя. Беше в осмия месец и все още не можеше да схване, че вътре в нея има бебче. Е, скоро всичко щеше да се изясни. Ерика се разкъсваше между очакването и страха. Беше ѝ трудно да си представи раждането. Ако трябваше да е честна, точно сега не мислеше за нищо друго, освен за това, че ѝ е неудобно да спи по гръб. Погледна светещите стрелки на будилника. Четири и четирийсет и пет. Дали да не запали лампата и малко да почете?

След три часа и половина и някакво кофти криминале вече бе на път да се изтърколи от леглото, когато телефонът пресипнало иззвъня. По навик протегна слушалката на Патрик.

– Ало, Патрик е – каза той сънено. – Да, разбира се, о, по дяволите, да, ще дойда след четвърт час. Ще се видим там.

Обърна се към Ерика.

– Тревога. Трябва да бягам.

– Но нали си в отпуск? Не може ли други да поемат?

Усещаше, че гласът ѝ звучи пискливо, но цяла нощ будуване не ти подобрява настроението.

– Убийство. Мелберг иска да съм там. И той отива.

– Убийство ли? Но къде?

– Тук, във Фелбака. Момченце намерило мъртва жена в Кралската клисура тази сутрин.

Патрик бързо се облече. За негова радост бе средата на юли и се нуждаеше само от леки летни дрехи. Преди да хукне към вратата, се покатери на леглото и целуна Ерика по корема, някъде в областта, където тя смътно помнеше, че е имала пъп.

– Чао, бебче. Слушкай мама, скоро ще се върна у дома.

Бързо я целуна и по бузата и излезе. Ерика с въздишка стана от леглото и си сложи някаква палатка вместо дреха, засега единственото, което можеше да я побере. Изчела бе купища книги за отглеждане на бебета и според нея онези, които пишеха за радостните мигове на бременността, трябваше да бъдат изведени на някой площад и бичувани. Безсъние, болки, прилошаване, хемороиди, потене и хормонални смущения – най-общо казано, това беше действителността. И, по дяволите, лицето ѝ изобщо не грееше с вътрешна светлина. Мърморейки, Ерика бавно заслиза надолу по стълбите на лов за първата за деня чаша кафе. Надяваше се то да разсее мрачните ѝ мисли.

Когато Патрик пристигна, на мястото вече цареше трескава дейност. Отворът на Кралската клисура бе отцепен с жълти ленти. Преброи три полицейски коли и една линейка. Техническият персонал от Удевала вече бе започнал работа и той знаеше, че е по-добре да не отива направо на местопрестъплението. Както правеха обикновено новобранците. И както правеше неговият шеф, инспектор Мелберг, който в момента се мотаеше в краката на криминалистите. Те отчаяно гледаха обувките и дрехите му, които разнасяха хиляди нишки и частици из работното им място. Когато Патрик застана до жълтата лента и махна на Мелберг, последният, за тяхно огромно облекчение, прескочи заграждението в обратна посока.

– Здрасти, Хедстрьом.

Поздрави подчинения си със сърдечен, почти радостен глас и Патрик едва не подскочи от изненада. За миг си въобрази, че Мелберг е на път да го прегърне, но за щастие това не бе нищо повече от обезпокоително усещане. Човекът изглеждаше напълно преобразен! Не бе минало повече от седмица, откакто Патрик излезе в отпуск, а ето че мъжът пред него направо не бе онзи, когото бе оставил да седи с кисело изражение на бюрото и да мърмори, че отпуските трябва да се забранят.

Мелберг здраво разтърси ръката на Патрик и го думна по гърба.

– Как е носачката, а? Ще го бъде ли скоро или...?

– Не преди месец и половина, така казват.

Патрик все още не можеше да разбере кое предизвикваше радостните изблици на Мелберг, но реши да потисне любопитството си и да се концентрира върху причината, довела го тук.

– Какво сте открили?

Мелберг направи усилие да изтрие усмивката от лицето си и посочи към сенчестата глъбина на цепнатината.

– Рано сутринта момченце на шест години избягало от къщи, докато родителите му спели, и дошло да си играе на рицар тук, между скалите. Намерило мъртва жена. Получихме сигнала в шест и четвърт.

– Откога експертите оглеждат местопрестъплението?

– От един час. Първо дойде линейката и веднага се разбра, че няма смисъл от медицинска помощ, после криминалистите се заловиха за работа. Малко са туткави тия тук... Аз исках да надзърна, ама те бяха доста нелюбезни. Да, да, човек може леко да превърти, като по цели дни рови за нишки с пинцета.

Сега вече Патрик позна шефа си. Тази интонация повече му прилягаше. Патрик от опит знаеше, че изобщо не си струва дори да се опитва да коригира схващанията му. По-просто щеше да е да остави всичко да влезе през едното му ухо и да излезе през другото.

– Какво знаем за нея?

– Засега нищо. Видима възраст около двайсет и пет. Единствената вещ е една чанта, иначе си е чисто гола. Всъщност доста хубави цици.

Патрик затвори очи и тихо си заповтаря една фраза, като мантра: "Още малко и ще се пенсионира. Още малко и ще се пенсионира..." Мелберг невъзмутимо продължи:

– Няма някаква забележима причина за смъртта, но някой е постъпил с нея доста зле. Синини по цялото тяло и няколко порезни рани. И да, лежи върху сиво одеяло. Съдебният патолог е тук и я преглежда, така че да се надяваме скоро да имаме предварително заключение.

– Имаме ли обявена за изчезнала горе-долу на тази възраст?

– Не, не и наоколо. Онази седмица обявиха за изчезнал някакъв пич, но се оказа, че му писнало да седи с жена си в караваната и изчезнал с мадама, която срещнал в "Галерен".

Патрик видя, че екипът се готви внимателно да вдигне жената и да я положи в чувал за мъртъвци. Според правилника ръцете и краката трябваше да бъдат увити в найлон, за да се запазят евентуалните следи, и сега екипът от криминалисти от Удевала рутинно подготвяше трупа. След това одеялото, върху което бе лежала, също щеше да бъде прибрано в чувал, за да бъде обстойно изследвано.

Изненаданият израз на лицата им и трескавите им движения говореха на Патрик, че се е случило нещо неочаквано.

– Какво има?

– Няма да повярвате, но намерихме и кости. И два черепа. Ако се съди по количеството кости, тук трябва да има точно два скелета.

2

ЛЯТОТО НА 1979

Тя здравата залиташе, докато се връщаше с велосипеда у дома в лятната нощ. Пиячката се оказа малко по-яка, отколкото си бе представяла, но това нямаше значение. Беше пълнолетна и можеше да прави каквото си иска. Най-хубавото бе, че поне за малко успя да се отърве от малката. Малката с виковете си, с вечната жажда за нежност и изисквания, които не можеше да изпълни. Ама си беше нейна грешка, че остана да живее с майка си, която направо не ѝ разрешаваше да пристъпи прага, въпреки че вече беше на двайсет. Тази вечер като по чудо я пусна да излезе и да празнува Мидсомар[1].

Ако не беше малката, можеше да живее сама и да печели собствени пари. Да излиза, когато пожелае, и да се връща, когато поиска, без някой да ѝ се бърка. Но с малката нямаше как. Най-вече ѝ се искаше да я бе изоставила, но бабата не се съгласи и сега тя плащаше за това. Щом пък толкова иска малката, да се грижи сама за нея!

Бабето кой знае колко щеше да се вкисне, като я усети да се прибира рано заранта. Дъхът ѝ вонеше на алкохол и на другия ден сигурно щеше да има махмурлук. Но пък си струваше. Откакто се роди проклетничето, толкова забавно не си беше прекарвала.

Подкара колелото направо през кръстовището при бензиностанцията и продължи нататък по пътя. После зави наляво към Бреке, но за малко да се стовари в канавката. Успя да се задържи и увеличи скоростта, за да се изкачи нагоре по стръмния хълм. Вятърът развяваше косата ѝ, а светлата лятна нощ бе тиха. За миг затвори очи и си припомни онази, другата светла лятна нощ, в която германецът ѝ бе направил бебето. Беше красива, греховна нощ, но не си заслужаваше цената, която плащаше.

Внезапно отново отвори очи. Нещо накара колелото рязко да спре и последното, което запомни, бе втурналата се към нея земя.

Като се върнаха в управлението в Танумсхеде, Мелберг, необичайно за него, потъна в дълбоки размисли. Седнал срещу му в трапезарията, Патрик също мълчеше и обмисляше събитията от сутринта. Имаше нужда от нещо подсилващо, но времето беше твърде топло за кафе, а алкохолът едва ли бе подходящ. И двамата разсеяно си вееха с ризите, за да се поразхладят. Две седмици откакто климатикът не работеше и още не бяха намерили кой да го поправи. Сутринта се понасяше, но към обяд горещината ставаше мъчителна.

– Какво, по дяволите, става? – рече Мелберг и замислено се почеса някъде в гнездото от коси, лепнато на върха на главата му, за да прикрие лъсналото теме.

– Нямам представа, ако трябва да съм честен. Женски труп лежи върху два скелета. Ако нямаше труп, всичко щеше да прилича на момчешка игра. Скелети, откраднати от лаборатория по биология или нещо такова, но сега не можем да пренебрегнем факта, че жената е била убита. Чух един от експертите да коментира, че костите не изглеждали пресни. Макар че всичко зависи от това къде са лежали. Дали са били изложeни на лошо време и вятър, или са били на завет. Дано съдебният лекар даде някаква приблизителна оценка на възрастта им.

– Дано. Кога мислиш, че можем да получим доклада му?

Мелберг тревожно сбърчи потното си чело.

– Днес сигурно ще получим първия доклад, после вероятно ще му отнеме няколко дни да проучи всичко по-внимателно. Така че засега ще работим с онова, което имаме. Къде са другите?

Мелберг въздъхна.

– Йоста има свободен ден. Някакво тъпо състезание по голф или нещо подобно. Ернст и Мартин са по задачи. Аника е на Тенерифе. Мислеше, че тук и това лято ще вали. Горкичката. Не е много весело да заминеш от Швеция при такова време.

Патрик отново изненадан погледна Мелберг, учуден от този внезапен изблик на съчувствие. Ставаше нещо странно, сигурен беше. Но сега не си струваше да губи време да мисли за това. Имаха по-важни неща за вършене.

– Знам, че и тази седмица си в отпуск, но дали не би дошъл да помогнеш? Ернст няма никаква фантазия, а Мартин няма опит във водене на следствие, така че наистина имаме нужда от помощта ти.

Заявката беше толкова ласкателна за суетата на Патрик, че той дори не се усети как прие. Сигурно щеше да има ядове у дома, но се утеши с мисълта, че за четвърт час може да се прибере, ако Ерика има спешна нужда от него. Освен това забелязваше се тенденция двамата да си лазят по нервите в жегата, така че нямаше да е лошо да не се мотае из къщи.

– Най-напред искам да проверя дали не е обявена за издирване изчезнала жена. Трябва да търсим в по-широк периметър, например от Стрьомстад надолу до Гьотеборг. Ще помоля Мартин или Ернст да проверят.

– Добре, много добре. Правилно, продължавай нататък!

Мелберг стана от масата и весело потупа Патрик по рамото.

Патрик разбра, че, както обикновено, той ще трябва да свърши работата, а Мелберг да си присвои славата, но и това бе въпрос, по който засега нямаше смисъл да разсъждава.

С въздишка остави своята и на Мелберг чаши за кафе в миялната машина.

– Ставайте, да не мислите, че това тук е пансион, където да се излежавате по цели дни!

Гласът проряза дебелия слой мъгла и болезнено отекна в черепната му кухина. Юхан внимателно отвори едното си око, но бързо го затвори, заслепен от яркия блясък на лятното слънце.

– Но какво, по дяволите...

Роберт, с една година по-големият му брат, се обърна в леглото и сложи възглавницата върху главата си. Тя обаче бе грубо издърпана и той, мърморейки, се изправи.

– Тук човек никога не може да си отспи.

– Проспивате си живота, хаймани такива. Часът е почти дванайсет. Ако не висяхте по нощите да правите Бог знае какво, нямаше сега да лежите и да спите до обяд. Тук имам нужда от помощ. Живеете гратис, ядете гратис, такива големи мъже като вас, нищо няма да ви стане, ако помогнете на бедната си майка.

Солвейг Хулт стоеше до леглото, скръстила ръце на огромния си корем. Беше болезнено затлъстяла, а лицето ѝ бе бледо като на човек, който никога не излиза навън. Немитата ѝ коса висеше на тъмни, подобни на клечки кичури.

– Вече сте на близо трийсет години и живеете на гърба на майка си. На това му се вика истински мъже! И ако мога да попитам, откъде имате пари всяка вечер да хойкате и гуляете? Не работите нищо и нищо не влиза в семейната каса. Ако баща ви сега беше тук, щеше да сложи край на тези номера! Пак ли няма нищо за вас на трудовата борса? Не трябваше ли да сте там още по-миналата седмица?

Сега Юхан на свой ред закри лице с възглавницата. Пробва да се изключи от това постоянно мрънкане като от развалена плоча, но и неговата възглавница рязко бе дръпната. Принуди се да надигне махмурлийската си глава, която гърмеше като военен оркестър.

– Масата от закуската раздигнах отдавна. Сами ще си вземете храна от хладилника.

Солвейг изнесе огромния си задник от малката стая, която братята все още деляха, и тръшна вратата след себе си. Двамата не посмяха да легнат отново, а измъкнаха пакет цигари и запалиха. Майната ѝ на закуската. Цигарката веднага задейства жизнените им сили и парна приятно гърлата им.

– Ама какъв дяволски удар вчера, а?

Роберт се разсмя и пусна кръгчета дим във въздуха.

– Аз ти казах, че държат готини неща у тях. Заместник-директор на някакво предприятие в Стокхолм, да благодарим на дявола, че може да си позволи най-доброто.

Юхан не отговори. За разлика от по-големия си брат при кражба с взлом той не вдигаше адреналина. Вместо това дълги дни преди и след някой рейд ходеше с голям, студен възел от страх в стомаха. Но винаги бе правил каквото каже Роберт и дори и през ум не му минаваше да стори нещо друго.

Вчерашният взлом им донесе най-голямата плячка от дълго време насам. Иначе напоследък хората взеха да стават внимателни и да не държат скъпи вещи в къщите си, оставяха там стари, ненужни боклуци или някакви антики, които ги караха да мислят, че са направили голям удар, но които всъщност не струваха нищо. Вчера успяха да отмъкнат нов телевизор, DVD, електронни игри и доста бижута на стопанката на къщата. Роберт щеше да ги продаде чрез обичайните си канали срещу добри пари. Не че щяха да им стигнат задълго. Крадените пари прогаряха джобовете и бързо свършваха. И от тези нямаше да остане нищо след една-две седмици. Щяха да ги похарчат на комар, за нощен живот и някоя и друга дреболия. Юхан погледна скъпия часовник, който носеше. Като по чудо мамчето нищо не надуши, когато го видя. Ако знаеше колко струва, мърморенето ѝ край нямаше да има.

Понякога му се струваше, че е като в катерича въртележка и докато се върти ли, върти вътре, годините неусетно се изнизват. Всъщност нищо не се бе променило, откакто бяха тийнейджъри, а и сега не виждаше възможност за промяна. Единственото, което даваше смисъл на живота му, бе и единственото, което криеше от Роберт. Дълбоко заседнал в него инстинкт му подсказваше, че нищо добро няма да излезе, ако му се довери. Роберт само щеше да оплеска всичко с мрачните си коментари.

За секунда си позволи да си припомни мекотата на косата ѝ върху грубата му буза и усещането, което изпитваше, когато държеше малката ѝ ръка в своята.

– Ало, не стой там да мечтаеш. Имаме работа да вършим.

Роберт се изправи с увиснала в края на устните му цигара и излезе през вратата. Както винаги, Юхан го последва.

В кухнята Солвейг седеше на обичайното си място. И когато беше малък, и след онова с баща му винаги я виждаше да седи на своя стол до прозореца, докато пръстите ѝ пъргаво боравеха със сложеното на масата пред нея. В далечните му спомени тя беше хубава, но с годините тлъстините се натрупаха върху тялото и лицето ѝ.

Седеше като в транс, пръстите ѝ живееха собствен живот, като непрекъснато нещо потупваха и поглаждаха. Вече двайсет години се занимаваше с тези проклети албуми, пренареждайки ги отново и отново. Купуваше нови и там слагаше картичките и вестникарските изрезки. По-хубави албуми, по-подходящи. Той не беше толкова глупав да не разбере, че това е нейният начин да задържи някогашните щастливи времена, но все някой ден трябваше да осъзнае, че са отминали безвъзвратно.

Снимките бяха от времето, когато Солвейг беше красива. Връхна точка в живота ѝ бе женитбата ѝ с Йоханес Хулт, най-малкия син на Ефраим Хулт, прочутия пастор от Свободната църква и собственик на най-процъфтяващото имение в областта. Йоханес беше хубав и богат, а тя – най-бедното, но и най-хубавото момиче, което можеше да предложи Бухуслен, така твърдяха всички по онова време. Доказваха го запазените статии от времето, когато две години подред я коронясваха за Майска кралица. Статиите и още много черно-бели снимки от младостта ѝ, които бе скътала и които сортираше всеки ден, вече повече от двайсет години. Знаеше, че под слоя тлъстини още го има онова момиче, и чрез снимките се опитваше да го задържи.

Хвърлил последен поглед през рамо, Юхан остави майка си в кухнята и последва Роберт. Както Роберт бе казал, имаха работа за вършене.

*

Ерика се запита дали да не излезе на разходка, но реши, че не е много умно да го направи точно сега, когато слънцето се е издигнало най-високо и жегата е най-силна. Чувствала се бе прекрасно през цялата бременност, докато жегата не удари сериозно. Оттогава се движеше насам-натам като потящ се кит, отчаяно търсещ прохлада. На Патрик, Бог да го благослови, му хрумна да ѝ купи настолен вентилатор и сега тя го разнасяше със себе си из къщата като скъпоценност. За съжаление се задействаше с ток, така че нямаше как да седи много далеч от контакт. Дължината на кабела ограничаваше възможностите ѝ за избор.

Но на верандата контактът се намираше на идеалното място и тя можеше да се излегне на дивана с вентилатора на масата пред себе си. Нито една поза не ѝ беше удобна повече от пет минути и това я караше непрекъснато да се върти в опити да се намести по-добре. В някои пози получаваше ритник право в ребрата или пък нещо, което вероятно бе ръчичка, упорито я боксираше отстрани и я принуждаваше отново да се мести. Как щеше да изкара още около месец бе истинска загадка.

Бяха заедно само от половин година, тя и Патрик, когато забременя, но колкото и да е странно, това изобщо не ги разтревожи. И двамата вече бяха малко по-възрастни, малко по-сигурни в онова, което искат, и решиха, че нямат причина повече да чакат. Едва сега Ерика започна да изпитва съмнения. Може би трябваше повече да поживеят заедно, преди да предприемат гази стъпка? Дали връзката им щеше да устои, когато внезапно се изправят пред малко странниче, изискващо цялото внимание, което досега си даваха един на друг?

Естествено, първоначалната бурна, сляпа любов бе отминала и сега имаха по-реалистична основа, на която да застанат, по-реален поглед върху добрите и лошите страни на другия, но я си представи, че покрай детето се проявят само лошите страни? Колко пъти бе чувала, че според статистиката голям брой бракове се разпадат през първата година от раждането на детето? Е, добре, сега не си струва да размишлява върху това. Стореното, сторено. Вече няма мърдане. И тя, и Патрик копнееха за това дете с всяка своя фибра. Оставаше надеждата, че този копнеж ще се запази и ще им помогне да издържат на голямата промяна.

Подскочи, когато телефонът иззвъня. С усилие се надигна от дивана, надявайки се този, който звъни, да има достатъчно търпение и да не затвори, докато стигне.

– Да, ало? Здрасти, Кони... Благодаря, добре съм, само дето е горещо за дебелана като мен... да дойдете? Ама, разбира се, добре сте дошли... С преспиване? Ами...

Ерика вътрешно въздъхна.

– Но разбира се. Кога идвате? Довечера? ... Не, не, разбира се, няма проблем. Ще постеля в гостната.

Уморено остави слушалката. Голям недостатък бе да живееш във Фелбака през лятото. Внезапно изникваха всякакви роднини и познати, които никога не се обаждаха през десетте студени месеца на годината. През ноември не се интересуваха от тях, но през юли съзираха възможност да поживеят на аванта в къща с изглед към морето. Ерика се надяваше, че това лято ще бъдат пощадени, половината юли се бе изнизал, без някой да се обади. Но сега ѝ звънна братовчед ѝ Кони, вече на път за Фелбака от Тролхетан със жена си и двете им деца. Ставаше дума само за една нощ, така че все щеше да издържи. По принцип не беше много очарована и от двамата, но нямаше как да им откаже подслон, макар че всъщност ги смяташе за натрапници и трябваше да направи точно това.

Пак добре, че с Патрик имаха цяла къща във Фелбака, в която можеха да приемат гости, канени или не. След внезапната кончина на родителите ѝ, зет ѝ се опита да я продаде. Но на сестра ѝ Ана накрая ѝ писна от физическия и психическия тормоз, на който я подлагаше. Разведе се с Лукас и сега притежаваше къщата заедно с Ерика. И тъй като Ана остана да живее в Стокхолм с двете си деца, Патрик и Ерика се преместиха в къщата във Фелбака, поемайки всички разходи.

Ерика се огледа и си каза, че трябва да се задейства и да подготви къщата за пристигащите гости. Запита се какво би казал Патрик за навлеците, но после врътна глава и реши, че щом може да я оставя тук сама и да ходи на работа през отпуската си, значи и тя може да приема гости, когато си поиска.

*

Ернст и Мартин се върнаха в управлението и Патрик реши да ги въведе в случая. Извика ги в кабинета си и всеки седна на своя стол пред бюрото. Невъзможно бе да не забележи как лицето на Ернст силно се е зачервило от яд заради това, че Патрик ще води следствието, но предпочете да не му обръща внимание. В най-лошия случай, ако Ернст откаже да сътрудничи, ще се оправи и без негова помощ.

– Предполагам, че вече сте чули какво се е случило.

– Да, чухме по полицейската радиостанция.

За разлика от Ернст младият и ентусиазиран Мартин седеше на стола си изправен като глътнал бастун с бележник на коленете и приготвена писалка.

– Значи, една жена е намерена убита в Кралската клисура във Фелбака. Гола, изглежда някъде между двайсет и трийсетгодишна. Под нея са открити два човешки скелета с неизвестен произход и на неизвестна възраст. Получих неофициално становище от Карлстрьом от техническия отдел, че не са съвсем пресни. Явно е, че има доста неща да се свършат освен пиянските скандали и случаите на каране в пияно състояние, с които сме затрупани до гуша. Аника и Йоста са в отпуск, така че засега ние ще запретнем ръкави. И аз тази седмица съм в отпуск, но се съгласих да участвам и да работя, както и по нареждане на Мелберг да ръководя следствието. Някакви въпроси?

Въпросът бе отправен предимно към Ернст.

– От мен какво ще искаш? – Мартин нетърпеливо кръжеше с писалката си над бележника.

– Искам да провериш какви заявления са постъпили за изчезнали жени, да кажем, през последните два месеца. По-добре да се ограничим с този период, докато не чуем нещо повече от Съдебната медицина. Макар да си мисля, че смъртният случай е по-скорошен, може би само отпреди няколко дни.

– Не си ли чул? – попита Мартин.

– Какво?

– База данни е вън от строя. Ще трябва да го направим по стария начин.

– Мамка му. Ама че съвпадение. Да, добре, значи започни да звъниш на всички близки райони. Върти се в кръг, като започнеш от центъра и после го разширяваш.

– Добре, докъде да се простирам?

– Дотолкова далеч, доколкото е необходимо. Продължавай, докато не намериш нещо, което да съвпада. Обади се в Удевала веднага след срещата, за да получиш предварително описание на жертвата.

– А аз какво да правя?

Гласът на Ернст не преливаше от ентусиазъм.

Патрик погледна в бележките, които набързо бе нахвърлил след разговора с Мелберг.

– Бих искал да започнеш с живеещите около входа на Кралската клисура. Дали са чули или видели нещо снощи или призори. Клисурата е пълна с туристи през деня, така че тялото, или телата, за да сме по-точни, трябва да са били пренесени там през нощта или сутринта. Може да се предположи, че са били прекарани през големия вход, едва ли са мъкнати по стъпалата на площад "Ингрид Бергман". Момченцето я е намерило около шест, така че бих се концентрирал върху времето някъде между девет вечерта и шест сутринта. Самият аз смятам да сляза долу и да погледна в архива. Има нещо около тези два скелета, което ми се върти в главата. Имам чувството, че би трябвало да знам какво е, но... Вие не се ли сещате нещо? Някакви спомени?

Патрик разпери ръце и с повдигнати вежди зачака отговор, но и от Мартин, и от Ернст получи само поклащане на глава. Въздъхна. Е, тогава му остава само да слезе в катакомбите...

*

Патрик потъна дълбоко във владенията на полицейското управление на Танумсхеде и зарови из старите документи. Прахта се бе наслоила върху повечето от папките, но за щастие архивът беше добре подреден и дори да не знаеше какво точно търси, можеше да е сигурен, че то е някъде там.

Седеше с подвити крака направо на каменния под и методично отваряше кутия след кутия с папки. Десетилетия човешки съдби минаваха през ръцете му. Хрумна му колко много хора и семейства са имали работа с полицията. Изглежда, престъпленията се предаваха от родители на деца, дори на внуци, мислеше той, когато едно и също фамилно име изскачаше за пореден път.

Мобилният му звънна и на дисплея видя, че е Ерика.

– Здравей, мила, наред ли е всичко?

Знаеше какъв ще бъде отговорът.

– Да, знам, че е горещо. Стой до вентилатора, какво повече може да се направи. Виж, прехвърлиха ни едно убийство и Мелберг иска аз да водя разследването. Ще ти бъде ли неприятно, ако се включа и поработя някой и друг ден?

Патрик затаи дъх. Знаеше, че е трябвало да се обади пръв и да каже, че се налага да работи, но по типичен мъжки маниер бе предпочел да отложи неизбежното. От друга страна пък и тя много добре знаеше каква е професията му. Лятото бе най-напрегнатият период за полицията в Танумсхеде. Тогава всички бяха принудени да взимат по-кратки отпуски, въпреки че и малкото дни, които им се полагаха, не бяха гарантирани. Никога не се знаеше с колко пиянства, побоища и други съпътстващи туризма произшествия ще трябва да се справят. А убийствата попадаха в съвсем друга графа.

Тя каза нещо, което той не чу добре.

– Гости ли? Кои? Братовчед ти?

Патрик въздъхна.

– Не, какво да кажа. Естествено, щеше да е по-хубаво, ако тази вечер бяхме сами, но казваш, че са на път. Нали само за една нощ? Окей, тогава ще купя малко скариди да ги почерпим. Така няма да има нужда да готвиш. Ще се върна към седем. Целувки.

Пъхна телефона в джоба си и продължи да преглежда съдържанието на кутиите пред себе си. Папка със заглавие "Изчезнали" привлече интереса му. Някой амбициозен колега по някакъв повод бе събрал обявите за изчезнали, появили се в полицейските следствия. Патрик почувства, че е търсил точно това. Пръстите му бяха изпоцапани с прах и той ги изтри в ризата си, преди да отвори тежката папка. След известно ровене и четене усети, че паметта му е получила нужния тласък. Би трябвало да си спомни за това веднага, имайки предвид малцината изчезнали и още неоткрити в областта, но пък може и възрастта да си казваше своето. Във всеки случай сега обявите бяха пред него и той чувстваше, че това не може да е случайност. Две жени бяха обявени за изчезнали през 1979-а и така и не бяха намерени. Двата скелета от Кралската клисура.

Взе папката със себе си и я остави на бюрото.

*

Конете бяха единствената причина да остане тук. Линда разчесваше кафявата грива с обиграна ръка и точни движения. Физическата работа ѝ действаше като клапан, през който изпускаше парата. Беше чисто и просто безобразие да си на седемнайсет и да не разполагаш с живота си. Щом навърши пълнолетие, ще се разкара от тази проклета дупка. И ще приеме предложението на фотографа, който ѝ се бе представил в Гьотеборг. А стане ли модел в Париж, ще припечели сума ти пари и ще им каже къде да си заврат тъпото образование. Фотографът ѝ бе казал, че с всяка изминала година цената ѝ на модел пада. Цяла година щеше да изгуби само защото старецът се бе вторачил в това образование. По-късно, като стане на двайсет и пет и започне да остарява, със сигурност ще се омъжи за някой милионер и да видиш тогава как ще му се присмее на заплахите да я остави без наследство. За един ден само ще може да похарчи колкото всичките му натрупани богатства.

А и прекрасният ѝ брат не правеше нещата по-лесни. Разбира се, че беше по-добре да живее при него и Марита, отколкото у дома, но не чак толкова. Беше така дяволски примерен. И винаги излизаше сух от водата, докато тя автоматично ставаше виновна за всичко.

– Линда!

Ами да, дори в конюшнята не я оставяха на мира.

– Линда!

Гласът стана по-настойчив. Знаеше, че тя е там, така че нямаше смисъл да се опитва да бяга.

– Какво си се развикал. Какво има?

– Не ми дръж такъв тон. Струва ми се, че не е толкова трудно да се опиташ да бъдеш любезна.

Тя само тихичко изруга, а Якоб се направи, че не я е чул.

– Всъщност ти си само мой брат, а не баща, минавало ли ти е през ума?

– Много добре знам, но докато живееш под покрива ми, нося известна отговорност за теб.

Само защото беше почти петнайсет години по-възрастен от нея, Якоб мислеше, че знае всичко, но пък като ѝ писнеше, можеше с лекота да се метне на някой от своите прекрасни коне. Баща им много пъти бе повтарял, че Якоб е синът, с когото се гордее и който добре ще стопанисва семейното имение, и Линда бе приела, че той ще получи всичко. Дотогава можеше да се преструва, че парите не са важни за него, но Линда го беше разкрила. Всички обожаваха Якоб заради работата му с безпризорни деца, но всички знаеха също, че след време ще наследи и имението, и състоянието. Тогава щеше да е интересно да се види дали ще продължи така безкористно да се труди.

Линда се позасмя. Ако Якоб знаеше, че изчезва всяка вечер, щеше да получи удар, а пък ако научи и с кого се среща, сигурно ще ѝ прочете най-голямото конско в живота ѝ. Лесно е да разправяш колко си солидарен с безимотните, когато не са ти в собствения дом. А че Якоб ще подскочи до небето, ако разбере, че се среща с Юхан, си имаше и още по-дълбоки причини. Юхан беше техен братовчед и враждата между двата родови клона съществуваше още отпреди тя да се роди, да, дори отпреди Якоб да се роди. Защо, тя не знаеше, но това беше положението и пеперудите в стомаха ѝ пърхаха още повече, когато отиваше на среща е Юхан. Приятно ѝ беше с него. Той бе доста свит, но с десет години по-голям и притежаваше увереност, за каквато момчетата на нейната възраст можеха само да мечтаят. А че бяха братовчеди, това не я тревожеше. В днешно време братовчедите дори се женеха помежду си и макар бракът да не влизаше в плановете ѝ за бъдещето, нямаше нищо против да понаучи това-онова от него, стига да останеше в тайна.

– Искаш ли нещо, или само ме надзираваш?

Якоб въздъхна дълбоко и сложи ръка на рамото ѝ. Тя се опита да се измъкне, но хватката му беше здрава.

– Просто не разбирам откъде идва твоята агресивност. Децата, с които работя, биха дали всичко да имат дом и живот като твоя. Малко благодарност и зрелост биха били добре дошли. И да, исках нещо. Марита е готова с яденето, така че побързай да се преоблечеш и ела да хапнеш с нас.

Той свали ръката си от рамото ѝ, излезе от конюшнята и тръгна към сградата на имението. Мърморейки, Линда остави четката и отиде да се преоблече. Нямаше отърване. А и беше гладна.

*

 Сърцето на Мартин пак бе разбито. За кой път, не знаеше, но не го болеше по-малко от това, че бе свикнал. Както преди, и сега бе вярвал, че жената, положила глава на възглавницата му, е истинската. Разбира се, напълно съзнаваше, че вече е заета, но с обичайната си наивност мислеше, че самият той представлява нещо повече от обикновена утеха и че дните на партньора ѝ са преброени. Нямаше представа, че с невинния си вид и почти детско поведение е онова, което е бучката захар за мухата, що се отнася до малко по-възрастни, улегнали жени, живеещи рутинен живот със съпрузите си. Съпрузи, които те не възнамеряваха да оставят заради приятен двайсет и пет годишен полицай, с когото нямаха нищо против да се въргалят в леглото, за да задоволят нагона и нуждата си от утвърждаване. Не че Мартин имаше нещо против физическата страна на една връзка, пък и в тази област беше особено надарен, но имаше проблем с това, че бе необикновено чувствителен млад мъж. У Мартин Мулин любовта намираше добра почва. Ето защо връзките му винаги приключваха с плач и скърцане на зъби, когато жените му благодаряха и се прибираха у дома да водят своя досаден, но спокоен и добре познат живот.

Мартин дълбоко въздъхна, но се насили да фокусира вниманието си върху възложената му задача. Досега проведените от него разговори бяха безплодни, но му оставаха още много полицейски управления, на които да звъни. Че базата данни се е сринала точно когато му е най-нужна, бе част от обичайния му невървеж и затова сега седеше на бюрото си и въртеше телефонен номер след телефонен номер, опитвайки се да открие нещо, съвпадащо с описанието на мъртвата жена.

Два часа по-късно разочаровано се облегна назад и замери с писалката си стената. Нямаше жена, която да е обявена за изчезнала, че и да съвпада с жертвата на убийството. Какво щяха да правят сега?

*

Толкова е несправедливо! Беше по-голям от това пале и би трябвало той да ръководи следствието, а получаваше само неблагодарност. Няколко години напълно целенасочено се подмазваше на проклетия Мелберг без никакъв отклик. По пътя към Фелбака Ернст взимаше завоите с голяма скорост и ако не пътуваше в полицейска кола, сигурно щеше да види голям брой вдигнати средни пръсти в огледалото. Само да посмеят, шибаните туристи, тогава ще видят.

Да разпита съседите. Задача за начинаещ, а не за мъж с двайсет и пет годишен опит в занаята. Онова сукалче Мартин трябваше да върши това, а Ернст да звъни и да разговаря с колегите от близките райони.

Вреше и кипеше, но това си беше естественото му състояние от дете, така че нямаше нищо необичайно. Холеричният му нрав не го правеше особено подходящ за работа, включваща толкова много социални контакти, но от друга страна респектираше гаменорията, инстинктивно усещаща, че ако ти е мил животът, с Ернст Лундгрен шега не бива.

Като минаваше през селото, всички запротягаха шии. Следяха го с погледи, сочеха го, от което разбра, че новината вече се е разпространила из цяла Фелбака.

През площад "Ингрид Бергман" едва се промъкна заради неправилно паркираните коли и за свое задоволство видя доста водачи, седнали пред кафенето "Брюган", да се забързват към колите си. Така, така. Ако колите са още там, когато се върне, нямаше да има нищо против да развали ваканционното спокойствие на съгрешилите шофьори. Можеше да ги накара и да духнат малко в дрегера. Повечето седяха и смучеха студена бира, когато го видяха да минава. Ако има късмет, току-виж отнел няколко книжки.

Почти нямаше място къде да паркира в малката пресечка пред Кралската клисура, но той се промуши и започна операция "от врата на врата". Както се очакваше, никой не бе видял нищо. Хора, които обикновено забелязваха, че съседът им е поканил гости в собствения си дом, ставаха глухи и слепи, щом полицията пожелаеше да узнае нещо. Макар Ернст да бе принуден да признае, че като че ли наистина нищо не бяха чули. Лятно време нощите бяха толкова шумни заради пияните, които се прибираха на зазоряване, че всички се бяха научили да се абстрахират от шума, за да могат да заспят. Макар да беше адски дразнещо.

Чак в последната къща имаше улов. Не кой знае какъв, но все пак нещо. Живеещият в къщата, разположена най-далече от отвора на Кралската клисура, ставал да пусне една вода и чул да минава кола към три часа през нощта. Дори можа да уточни, че било три без четвърт, но не погледнал навън, така че не каза нищо повече нито за шофьора, нито за колата. Но пък се оказа стар инструктор по шофиране, карал немалко коли навремето, затова бе напълно сигурен, че не е било нов модел автомобил.

Върхът. Единственото, което успя да научи за повече от два часа тропане по вратите, бе, че най-вероятно убиецът е докарал труповете около три часа и че евентуално е карал кола от по-стар модел. Не особено вдъхновяваща информация.

Все пак настроението му се покачи с градус-два, когато отново мина по площада на връщане към управлението и забеляза, че нови паркирали грешници са заели местата на предишните. Е, тука щеше да се духа до спукване на дробовете.

*

Настойчиво звънене на вратата прекъсна работата на Ерика с прахосмукачката. Бе плувнала в пот и отмахна един-два мокри кичура от лицето си, преди да отвори вратата. Трябва да са карали като луди, за да бъдат вече тук.

– Здрасти, дебеланке!

В мечешката прегръдка на братовчед си разбра, че не е единствената, която се поти. С нос, дълбоко заровен в мишницата на Кони, усети, че в сравнение с него ухае направо на рози и момини сълзи.

След като се измъкна от прегръдката, поздрави жената на Кони, но само с учтиво ръкостискане, защото почти не се бяха срещали преди. Ръката на Брита беше мокра, отпусната и Ерика изпита усещането, че е хванала умряла риба. Потръпна и потисна желанието си да изтрие ръка в панталоните си.

– Ама че корем! Вътре близнаци ли има, или какво?

Ерика ненавиждаше за тялото ѝ да се говори по този начин, но отрано проумя, че бременността е състояние, което позволява на всички да коментират формите ѝ и да я опипват по най-фамилиарен начин. При това ѝ се бе случвало дори непознати да я приближат и най-нахално да я потупат по корема. Сега Ерика просто седеше в очакване на задължителния обиск, на който Кони се посвети само след няколко секунди..

– Леле, какво футболистче има тук! Няма начин да не е момче с тия ритници. Елате, деца, да пипнете!

Ерика нямаше сили да протестира и веднага бе атакувана от два чифта изплескани със сладолед ръце, които силно натискаха бялата ѝ роба на бъдеща майка.

За неин късмет Лиса и Виктор бяха на шест и осем години, та бързо загубиха интерес.

– Е, а какво ще каже гордият баща? Брои ли дните?

Кони не дочака отговор и Ерика си спомни, че диалозите не бяха силната му страна.

– А бе и аз помня как дойдоха на бял свят тия дяволчета. Много хубаво преживяване. Ама ти му кажи да не гледа много-много вътре. Може да загуби желание за дълго време.

Той се захили и сръга Брита с лакът. Тя му отвърна с кисел поглед. Ерика разбра, че денят ще е дълъг. Дано само Патрик да си дойде навреме.

*

Патрик леко почука на вратата на Мартин. Малко му завиждаше за царящия вътре ред. Бюрото бе толкова чисто, че можеше да се използва за операционна маса.

– Как върви? Откри ли нещо?

Нещастният вид на Мартин му подсказа отговора. Мамка му. Най-важното за следствието сега бе да се идентифицира жената. Някъде имаше хора, които се тревожеха за нея. Все някому трябва да липсва!

– А ти?

Мартин кимна към папката в ръката на Патрик.

– Намери ли онова, което търсеше?

– Май да.

Патрик придърпа един стол и седна до Мартин.

– Виж тук. В края на седемдесетте две жени са изчезнали от Фелбака. Не разбирам защо веднага не си спомних за това, по онова време доста се шумя по този случай. Тук е целият следствен материал.

Папката бе много прашна и Патрик видя, че Мартин го сърбят ръцете да я избърше. Предупредителен поглед го накара да се въздържи. Патрик отвори папката и показа сложените най-отгоре снимки.

– Това е Сив Лантин, изчезнала е в деня на Мидсомар през 1979-а. Деветнайсетгодишна.

Патрик издърпа другата фотография.

– Това е Муна Тернблад, изчезнала две седмици по-рано, на осемнайсет години. Никоя от тях не е била намерена, въпреки положените огромни усилия, драги, претърсване на горите и всичко, което можеш да си представиш. Велосипедът на Сив бил намерен в една канавка, но само толкова. А от Муна не открили друга следа, освен една маратонка.

– Сега, като казваш, и аз се сещам. Имало е заподозрян, нали?

Патрик разлисти пожълтелите документи на следствието и посочи с показалец написано на пишеща машина име.

Йоханес Хулт. Неговият брат, Габриел Хулт, се обадил в полицията и съобщил, че го е видял със Сив Лантин по пътя за имението му в Бреке през нощта, в която изчезнала.

– Доколко сериозно са възприели тази следа? Искам да кажа, трябва доста неща да са се случили, за да те накарат да натопиш брат си!

– Враждата в рода Хулт е продължавала много години и всички са го знаели. Така че сведенията, струва ми се, са били приети с известен скептицизъм, но все пак е трябвало да се провери и Йоханес е бил викан един-два пъти на разпит. Но понеже не се намерили никакви доказателства, освен показанията на брата, било дума срещу дума и Йоханес бил освободен.

– Днес къде е?

– Не съм сигурен, но ми се струва, че Йоханес Хулт се самоуби доста скоро след това. Дявол го взел, сега трябваше Аника да е тук, тя можеше да събере сума ти материал за нула време. Това, което е в папката, е, меко казано, оскъдно.

– Звучиш така, сякаш си сигурен, че скелетите, които намерихме, са на тези две жени.

– Е, чак пък сигурен. Просто предполагам. Имаме две жени, изчезнали в края на седемдесетте, и сега се появяват два скелета на доста почтена възраст. Дали е просто съвпадение? Не съм сигурен и няма да бъда, докато не се произнесе съдебният лекар. Но смятам да се погрижа да получи тези данни колкото се може по-скоро.

Патрик хвърли поглед на часовника.

– По дяволите, по-добре да тръгвам. Обещах днес рано да се прибера. На гости е братовчедът на Ерика и трябва да взема малко скариди и нещо друго за вечеря. Можеш ли да се погрижиш патологът да получи тези сведения? И се обади, когато си дойде Ернст, в случай че е открил нещо ценно.

Щом излезе от полицейското управление, жегата го удари като с парен чук и Патрик пое с бързи крачки към колата, за да се озове по-скоро в място с климатик. Ако тази жега убиваше него, можеше само да си представи какво правеше с Ерика, бедното сладурче.

За лош късмет, точно сега да им дойдат гости, но той разбираше, че ѝ е било трудно да откаже. Все пак, тъй като семейство Флуд щеше да си тръгне на другия ден, щяха да пропилеят само една вечер. Пусна климатика на макс и потегли с колата към Фелбака.

*

– Говори ли с Линда?

Лайне нервно кършеше ръце. Жест, който Габриел ненавиждаше.

– Няма за какво толкова да говорим. Ще прави каквото ѝ се каже.

Габриел дори не вдигна поглед, а спокойно продължи заниманията си. Тонът беше уклончив, но Лайне не се оставяше толкова лесно да ѝ затворят устата. За съжаление. Дълги години бе желал жена му по-малко да приказва. Това би се отразило благотворно на личността ѝ.

Самият Габриел Хулт беше човек с душа на счетоводител. Обичаше да играе с кредити и дебити, докато постигне баланс, и от цялото си сърце ненавиждаше всичко, свързано с емоции, и всичко, което нямаше връзка с логиката. Беше маниак на тема спретнато облекло и въпреки лятната жега носеше костюм и риза, вярно, от малко по-лек материал. Тъмната си коса, отъняла с годините, сресваше назад и не правеше никакво усилие да прикрие лъсналата част по средата. А кръглите очила, които вечно почиваха на върха на носа му, му позволяваха снизходително да наблюдава над ръба им онзи, с когото разговаряше. Всичко трябваше да е точно, това беше мотото на живота му и той държеше и хората от неговото обкръжение да се стремят към същото. Вместо това те, изглежда, най-често отдаваха силите и енергията си да нарушават перфектното му равновесие и да му вгорчават живота. Всичко можеше да бъде много по-просто, ако правеха онова, което той казва, вместо сами да измислят куп глупости.

Сега Линда бе най-голямата тревога в живота му. Якоб не създаваше проблеми по време на пубертета! В представите на Габриел момичетата трябваше да са по-спокойни и по-консервативни от момчетата. А те противоречаха на всичко, казано от възрастните, и вършеха какво ли не, само и само да съсипят живота си във възможно най-кратки срокове. На тъпото хрумване на Линда да става модел Габриел не обръщаше много внимание.

Момичето наистина бе хубавко, но за съжаление имаше мозъка на майка си и нямаше да оцелее и един час в жестокия свят на моделите.

– Спорихме за това и преди, Лайне, не съм си променил мнението оттогава. Изобщо не става дума Линда да напусне дома и да прави снимки при някой съмнителен фотограф, който иска от нея само да е гола. Линда ще получи образование, две мнения по въпроса няма.

– Да, ама след една година става на осемнайсет и тогава ще може да прави каквото си иска. Не е ли по-добре да я подкрепим сега, вместо да рискуваме да изчезне след година?

– Линда знае откъде си получава парите, така че много ще се изненадам, ако изчезне нанякъде, без да си е подсигурила твърд доход. А продължи ли да учи, ще има точно това. Обещал съм ѝ да получава пари всеки месец, ако продължи да учи, и смятам да спазя това си обещание. Сега не искам да слушам нищо повече по въпроса.

Лайне продължи да кърши ръце, но знаеше, че е победена, и с присвити рамене излезе от кабинета му. Внимателно затвори плъзгащите се врати след себе си и Габриел изпусна въздишка на облекчение. Тия приказки му ходеха по нервите. Тя би трябвало вече достатъчно добре да го познава след всички преживени заедно години, за да знае, че не би се отказал от онова, което си е наумил.

Задоволството и спокойствието му се върнаха, когато можа да продължи да пише в тетрадката пред себе си. Модерните компютърни програми така и не усвои, обичаше да има пред себе си красиво написани редици от цифри, събирани на всяка страница. Щом свърши, се облегна назад в стола си. Това беше светът, над който имаше контрол.

*

За момент Патрик се запита дали не греши. Това не можеше да бъде спокойният дом, от който излезе тази сутрин. Нивото на шума бе далеч над разрешеното на повечето работни места и къщата изглеждаше така, сякаш някой бе метнал в нея граната. Навсякъде лежаха разхвърляни, неразпознаваеми предмети, а неща, които би трябвало да се намират на определено място, не бяха там. Ако се съдеше по израза на лицето на Ерика, би трябвало да се е върнал преди час или два.

Удивен, преброи само две деца и двама възрастни, питайки се как могат да звучат като цяла детска градина. Телевизорът бе включен на канала на Дисни, засилен до дупка, едно малко момче тичаше по петите на едно по-малко момиче, размахвайки пистолет играчка. Родителите на двете изчадия седяха спокойно на верандата и някакъв грамаден мъж приятелски махна на Патрик, без дори да се опита да се надигне от дивана и с това да се откъсне от подноса със сладкиши.

Патрик отиде при Ерика в кухнята и тя рухна в прегръдките му.

– Махни ме оттук, скъпи. Трябва да съм сторила ужасен грях в предишен живот, за да ме застигне това. Децата са малки дяволи в човешки образ, а Кони си е Кони. Жена му не е издала и звук и изглежда толкова кисела, че млякото се пресече. Помощ, искам да си тръгват.

Той утешително я потупа по гърба и усети, че блузата ѝ е прогизнала от пот.

– Иди сега и вземи един душ, аз ще се погрижа малко за гостите. Цялата си в пот.

– Благодаря, ти си ангел. Има още една кана кафе. Пият трета чаша, но Кони започна да прави намеци, че иска нещо по-силно, така че виж какво можем да предложим в тази насока.

– Ще се оправя, върви сега, мила, преди да съм размислил.

Тя го дари с благодарствена целувка и се заклатушка с усилие по стълбата към душа.

– Искам сладолед.

Виктор се бе промъкнал зад Патрик и сега стоеше с насочен срещу него пистолет.

– За съжаление у дома нямаме сладолед.

– Тогава ще отидеш и ще купиш.

Дръзкият вид на хлапето накара Патрик да кипне, но той се опита да изглежда любезен и каза колкото можа по-меко:

– Не, няма да го направя. На масата отвън има сладки, вземете си от тях.

– Искам сладолееееед!

Хлапето крещеше и подскачаше. Сега лицето му бе станало тъмночервено.

– Казах, нямаме сладолед!

Търпението на Патрик започна да се изчерпва.

– СЛАДОЛЕД, СЛАДОЛЕД, СЛАДОЛЕД!

Виктор не се предаваше лесно. Но, изглежда, по очите на Патрик разбра, че е преминал границата, защото млъкна и бавно се изниза заднешком от кухнята. После изтича разплакан при родителите си, които седяха навън на верандата, без да обръщат внимание на шумотевицата в кухнята.

– ТАТКООО, чичото е лош! Искам СЛАДОЛЕЕЕЕД!

С каната кафе в ръка Патрик се опита да не чува и излезе да поздрави гостите си. Кони се изправи и протегна ръка, после и Патрик като Ерика усети студената като скумрия длан, здрависвайки се с Брита.

– Виктор е в период, когато изпробва границите на собствената си воля. Не искаме да пречим на личното му развитие, така че го оставяме сам да разбере къде е разделителната линия между неговите желания и тези на обкръжението му.

Брита нежно погледна сина си. Ерика му бе казвала, че тази жена е психолог. Ако това беше нейната представа за отглеждането на деца, то, като пораснеше, Виктор със сигурност щеше да влезе в тесен контакт с някой неин колега. Кони дори не изглеждаше да е забелязал случилото се и накара сина си да замълчи, като чисто и просто пъхна голям къс сладкиш в устата му. Ако се съдеше по реакцията на детето, това явно бе обичаен метод. И Патрик бе принуден да признае, че дава резултат, колкото и да беше прост.

Когато Ерика слезе долу прясно изкъпана и със значително по-бодро изражение, Патрик вече бе сервирал скариди с прибори на масата. Бе успял да даде на децата и по едно парче пица, след като осъзна, че това е единственият начин да се избегне пълната катастрофа точно на вечеря.

Седнаха и Ерика тъкмо се канеше да отвори уста и да каже "добър апетит", когато Кони бръкна с две ръце в купата със скариди. Една, две, три големи шепи със скариди се приземиха в чинията му и в купата остана едва половината от първоначалното количество.

– Мм, вкусно. Вижте сега как се яде това.

Кони гордо се потупа по корема и заора в планината си от скариди.

Патрик, сервирал наведнъж двете адски скъпи кила морски дарове, само въздъхна и гребна шепичка, която зае нищожно място в чинията му. Ерика мълчаливо направи същото и после подаде купата на Брита, която с кисело изражение си сипа останалото.

След злополучната вечеря постлаха леглата в стаята за гости и се оттеглиха в спалнята си рано с мъглявото обяснение, че Ерика трябва да си почива, като преди това Патрик показа на Кони къде стои уискито.

Когато най-сетне си легнаха, Патрик разказа какво се бе случило през деня. Отдавна се бе отказал да държи в тайна полицейските си работи, а и знаеше, че Ерика не разпространява казаното от него. Когато стигна до епизода с двете изчезнали жени, видя, че тя наостри уши.

– Помня, че съм чела за това. Значи мислите, че това са двете, които сте намерили?

– Не съм съвсем сигурен. Но иначе би било твърде голямо съвпадение. Щом получим доклада на съдебния лекар, ще започнем сериозно разследване, засега държим колкото се може повече възможности отворени.

– Нямаш ли нужда от малко помощ?

Тя живо се обърна към него и той долови пламъчето в очите ѝ.

– Не, не. Успокой се. Не забравяй, че си в болнични.

– Да, но на последния преглед кръвните проби бяха добри. А и ще полудея, ако стоя тук и само обикалям къщата. Дори не мога да започна нова книга.

Книгата за Александра Вийкнер и трагичната ѝ смърт имаше голям успех на пазара и в резултат Ерика получи договор за още една книга по действителен случай на убийство. Това ѝ отне страшно много сили и като труд, и като емоции, и след като я предаде в издателството през май, така и не можа да започне нищо ново. Твърде високото кръвно налягане и необходимостта да вземе болнични наклониха везните и тя неохотно отложи работата си по нова книга до след появяването на бебето. От друга страна, никак не ѝ беше приятно да си седи вкъщи и да върти палци.

– Аника е във ваканция, на нея не можеш да разчиташ. Освен това проучвателната работа не е никак лесна. Трябва да знаеш къде да търсиш, а аз знам. Само трябва да понадникна...

– Не, и дума да не става. Надявам се Кони и дивашката му свита да си заминат утре рано сутринта, после ще си починеш и... чакай сега! Замълчи малко да си поговоря с бебето. Ще трябва да започнем да планираме футболната му кариера...

– Или футболната ѝ кариера.

– Да. Макар че може и да е голф. Засега в дамския футбол няма пари.

Ерика само въздъхна, но послушно легна по гръб, за да улесни комуникацията.

*

– Не забелязват ли, като се измъкваш?

Юхан лежеше на едната си страна до Линда и гъделичкаше лицето ѝ със сламка.

– Не, представи си, Якоб ми "има доверие".

Тя сбърчи чело и изимитира сериозната интонация на брат си.

– Все нещо е закачил от курсовете по работа с младежите, които посещаваше. – Раздразнена, тя отмахна сламката, с която я гъделичкаше Юхан. – Недей де!

– Какво бе, не може ли малко да се позакачам?

Тя видя, че го е обидила, наведе се и го целуна. Днес не ѝ беше ден. Мензисът ѝ дойде сутринта, така че нямаше да може да прави секс с Юхан цяла седмица, а и нервите ѝ се опъваха от съжителството с брата отличник и неговата също така примерна съпруга.

– О, ако можеше по-бързо да мине тази година, че да се махна от тази гадна дупка!

Бяха принудени да шепнат, за да не забележат скривалището им в сеновала, но тя удари с ръка по дъските, за да подсили думите си.

– Искаш да се махнеш и от мен, нали?

Обиденото изражение на Юхан я накара да си прехапе езика. Излезеше ли веднъж на широкия свят, нямаше и да погледне момче като него. Докато все още си беше у дома, той ставаше за развлечение, но за нищо повече. Все пак нямаше нужда да го разбира. Сви се като ласкаво котенце и се сгуши в него. Той не откликна, затова тя взе ръката му и я положи върху тялото си. Пръстите му веднага зашариха по нея и тя вътрешно се усмихна. Колко лесно се манипулират мъжете.

– Можеш да дойдеш с мен.

Каза го, убедена, че той никога няма да се откъсне от Фелбака и преди всичко от брат си. Понякога се питаше дали ходи и до тоалетната с разрешението на Роберт.

Той избягна отговора. Вместо това каза:

– А ти говори ли вече с баща си? Какво мисли той за това, че искаш да заминеш?

– Какво да мисли? Още една година може да се разпорежда с мен, но щом навърша осемнайсет, повече няма да има думата. И това го влудява. Понякога ми се струва, че иска да ни напъха в проклетите си счетоводни книги. Якоб – дебит, Линда – кредит.

– Какъв дебит?

Линда се засмя на въпроса му.

– Икономически термини, не обръщай внимание.

– Питам се какво би станало, ако аз...

Насочи невиждащ поглед някъде зад нея и задъвка сламка.

– Ако какво?

– Ако татко не се беше разорил. Тогава може би ние щяхме да живеем в имението, а ти да седиш в хижата с чичо Габриел и леля Лайне.

– Да бе, ама че го измисли. Мама в хижата. Бедна като църковна мишка.

Линда отметна глава назад и от сърце се разсмя. Наложи се Юхан да я сгълчи, за да не я чуят в къщата на Якоб и Марита, която беше на хвърлей камък от сеновала.

– Тогава може би татко щеше да е жив. И мама нямаше да седи по цели дни с тъпите си албуми.

– Но нали той не заради парите...

– Ти откъде знаеш? Никой не знае защо го направи, по дяволите!

Гласът му подрезгавя.

– Ами то всички знаят.

Линда не харесваше развитието на разговора и не смееше да погледне Юхан в очите. По някакво негласно споразумение фамилната вражда и всичко, свързано с нея, бе тема, която избягваха.

– Всички мислят, че знаят, но никой не знае нищо! А и брат ти, дето живее в нашето стопанство, това вече е прекалено!

– Якоб не е виновен за станалото. – Стори ѝ се странно да защитава тъкмо брат си, когото не спираше да ругае, но кръвта вода не става. – Стопанството му е от дядо, който впрочем най-много защитаваше Йоханес.

Юхан знаеше, че тя има право, и гневът бързо го напусна. Просто понякога страшно го болеше, когато Линда говореше за семейството си, напомняйки му за онова, което сам бе загубил. Не смееше да ѝ го каже, но често си мислеше, че е доста неблагодарна. Тя и семейството ѝ имаха всичко, той и неговото семейство – нищо. Е, къде беше правдата тогава?

Същевременно ѝ прощаваше всичко. Никоя не бе обичал толкова горещо и гледката на стройното ѝ тяло до неговото направо го изгаряше. Понякога не можеше да повярва, че е истина. Такъв ангел да си губи времето с него. Но знаеше, че няма смисъл да пилее енергия в размисли за страхотния си късмет. По-добре да замижи пред бъдещето и да се наслаждава на настоящето. Затова я придърпа още по-близо до себе си, вдъхна аромата на косата ѝ и затвори очи. Разкопча най-горното копче на джинсите ѝ, но тя го спря.

– Не мога, в мензис съм. Остави на мен.

Разкопча панталоните му и той легна по гръб. Зад притворените му очи се мяркаше небето.

*

Бе изминал само ден от откриването на мъртвата жена, но нетърпението вече мъчеше Патрик. Някъде имаше някой, който се питаше къде е тя. Който се тревожеше и чиито мисли поемаха по все по-страховити пътеки. И ужасното бе, че в този случай се потвърждаваха и най-лошите опасения. Повече от всеки друг той искаше да разбере коя е жената, за да съобщи на онези, които я обичат. Нищо не бе по-лошо от неизвестността, дори смъртта. Мъката не можеше да се преодолее, преди да се разбере причината ѝ. Нямаше да е лесно на онзи, който щеше да съобщи злокобната новина – отговорност, с която Патрик вече се бе нагърбил, но той знаеше, че това е важна част от работата му. Да помогнеш, да подкрепиш. Но преди всичко да разбереш какво се е случило с близката им.

Безплодните телефонни разговори на Мартин през вчерашния ден показаха, че работата по идентифицирането ще е много трудна. Жената не бе обявена за изчезнала в областта и търсенето трябваше да се разпростре из цяла Швеция, може би дори и извън нея. В един момент задачата изглеждаше невъзможна, но Патрик бързо отхвърли тази мисъл. Засега те бяха единствените застъпници на непознатата жена.

Мартин деликатно почука на вратата.

– Как искаш сега да продължа? Да разширя кръга на издирване, да започна с големите градове, или...? – Той повдигна вежди и рамене във въпросителен жест.

Патрик отново усети колко ще е трудно следствието. Нямаха никаква следа, а все отнякъде трябваше да започнат.

– Провери в големите градове. С Гьотеборг сме готови, така че за начало вземи Стокхолм и Малмьо. Скоро трябва да получим доклада на съдебния лекар и ако имаме късмет, може да попаднем на нещо полезно.

– Окей.

Мартин удари с длан вратата на излизане и тръгна към стаята си. Дрезгав сигнал от рецепцията го накара да се обърне и да отиде да посрещне посетителя. Обикновено това бе задача на Аника, но в нейно отсъствие трябваше да се справят сами.

Момичето изглеждаше разтревожено. Беше слабичко, с две дълги светли плитки и огромна раница на гърба.

– I want to speak with someone in charge.[2]

Говореше английски със силен акцент и Мартин предположи, че е немкиня. Отвори вратата и ѝ махна да влиза. Извика надолу по коридора.

– Патрик, имаш посещение.

Късно се сети, че първо трябваше да я попита по каква работа идва, но Патрик вече беше промушил глава през вратата на стаята си и момичето тръгна към него.

– Are you the man in charge?[3]

За миг Патрик се изкуши да я препрати към Мелберг, който технически бе най-големият шеф, но се отказа, като видя отчаяното ѝ изражение, и реши да ѝ спести преживяването. Да изпратиш едно сладко момиче при Мелберг, бе като да пратиш овца на заколение и естествените му защитни инстинкти взеха връх.

– Yes, can I help you?[4]

С жест я покани да влезе и да седне на стола срещу бюрото му. С изненадваща лекота тя сне огромната раница от раменете си и внимателно я опря на стената до вратата.

– My English is very bad. You speak German?[5]

Патрик призова на помощ старите си познания по училищен немски. Отговорът зависеше от това, какво тя имаше предвид под speak German. Можеше да си поръча бира и да поиска сметката, но подозираше, че тя не бе тук в качеството си на сервитьорка.

– Малко немски – отвърна той на майчиния ѝ език и завъртя ръка в жест "горе-долу".

Тя изглеждаше доволна от това и заговори бавно и ясно, за да му даде възможност да я разбере. За свое удивление Патрик установи, че знае повече, отколкото си мисли, И че макар да не схваща всичко, разбира за какво става дума.

Тя се представи като Лизе Форстер. Била тук преди седмица да заяви за изчезването на своята приятелка Таня. Говорила с един полицай, тук, в управлението, и той казал, че ще се свърже с нея, щом научи повече. Сега вече била изминала цяла седмица и все още нямало нищо. Върху лицето ѝ безпокойството бе изписано с огнени букви и Патрик взе думите ѝ на сериозно.

Таня и Лизе се срещнали във влака на път за Швеция. И двете били от Северна Германия, но не се познавали отпреди. Контактът бил осъществен незабавно и двете станали като сестри.

Лизе нямала определени планове и затова Таня предложила да я заведе в малко село на западния бряг на Швеция на име Фелбака.

– Защо точно Фелбака? – попита Патрик с куция си немски.

Отговорът се позабави. Това било единствената тема, която Таня не обсъждала с охота, и Лизе призна, че не знае. Единственото, което казала Таня, било, че имала работа там. Когато я свършела, щели да продължат пътуването си из Швеция, но първо трябвало нещо да потърси. Темата изглеждала деликатна и Лизе повече не попитала. Само се радвала, че има компания за пътешествието, и с удоволствие последвала Таня, независимо от причините, които имала да тръгне тъкмо за там.

Три дни живели на къмпинга в Селвик, когато Таня изведнъж изчезнала. Заминала рано сутринта, казала, че през деня има работа и че ще се върне някъде следобед. Станало следобед, после вечер, после нощ и с придвижването на часовниковите стрелки тревогата на Лизе се засилила. На другата сутрин в туристическото бюро на площад "Ингрид Бергман" ѝ обяснили как да стигне до най-близкото полицейско управление. Заявлението ѝ било прието и сега искала да знае дали имат някакви новини.

Патрик бе истински шокиран. Не му бяха съобщавали за никакво изчезване. Усети как стомахът му се свива. Отговорът на запитването му за сигнала на Лизе потвърди опасенията му. Всичко, разказано от Лизе за нейната приятелка, съвпадаше с мъртвата жена в Кралската клисура и той със свито сърце показа снимка на мъртвата. Хлипанията на Лизе потвърдиха онова, което вече подозираше. Мартин вече можеше да престане да звъни по телефоните, а някой щеше да понесе отговорността, че не е докладвал за изчезването на Таня, както се полага. Загубиха много безценни часове напразно и Патрик прекрасно знаеше къде да търси виновника.

*

Патрик вече бе тръгнал за работа, когато Ерика се събуди от сън, който като никога бе дълбок и без сънища. Погледна часовника. Беше девет, а от долния етаж не се чуваше и звук.

Малко по-късно напълни каната с кафе и започна да застила масата за себе си и своите гости. Те се намъкнаха в кухнята един по един, всеки по-сънлив от другия, но бързо се ободриха, щом запресягаха към закуската.

– Оттук за Костер ли заминавате?

Въпросът на Ерика бе колкото учтив, толкова и изпълнен с очакване да се отърве час по-скоро от тях.

Кони размени бърз поглед с жена си и каза:

– Ами Брита и аз поговорихме малко по въпроса снощи и решихме, че след като така и така сме тук, а и времето е толкова хубаво, да идем на някой от островите през деня. Нали имате лодка?

– Ами да, имаме... – неохотно призна Ерика. – Макар да не съм сигурна дали Патрик ще иска да ви я заеме. Заради застраховката и... – изстреля бързо тя.

Краката ѝ се подкосиха от яд при мисълта, че могат да останат няколко часа повече от предвиденото.

– Защото мислехме да ни закараш до някое хубаво място и да ти се обадим, когато сме готови да се връщаме.

Това, че в този миг Ерика не намери думи да отговори, за Кони бе знак за съгласие. Ерика призова висшите сили да я дарят с търпение и си внуши, че не си струва да си влошава отношенията с роднините заради някакви си няколко часа в тяхната компания. Освен това през деня нямаше да общува с тях и дано когато Патрик се върне от работа, вече да са си заминали. Бе решила да сготви нещо по-специално и да си направят уютна вечер. Все пак беше в отпуск. А и кой знае колко време щеше да им остава само за тях двамата, когато се появи бебето, по-добре да се възползват сега.

Когато след много туткане опакова нещата си за плаж, семейство Флуд пое към пристанището. Лодката, малка синя дървена черупка, беше ниска и бе трудно да се влезе в нея от кея на Бадхолмен, Ерика се измъчи, докато намести вътре огромното си туловище. След като кръстосваха цял час в търсене на "пуста скала, или най-добре плаж", най-накрая откриха малък залив, като по чудо пропуснат от другите туристи. Ерика ги остави на плажа и пое към дома. Да се качи на кея без чужда помощ изглеждаше най-невъзможното нещо на света, така че се наложи да помоли няколко минаващи туристи да ѝ помогнат.

Потна, сгорещена, уморена и проклинаща, Ерика подкара колата към къщи, но промени решението си точно преди яхтклуба и рязко сви вляво, вместо да продължи към Селвик. Взе десния планински завой, мина покрай спортното игрище и жилищния комплекс "Хълмът" и паркира пред библиотеката. Трябваше да е луда да прекара остатъка от деня без работа у дома. Патрик щеше да протестира, но тя ще му помогне с разследването, независимо дали иска, или не!

*

Когато пристигна в управлението, Ернст с треперещи крака се отправи към стаята на Хедстрьом. Предусети голяма беда още щом Патрик му се обади по мобилния и със стоманен глас му заповяда веднага да се яви в кабинета му. Разрови паметта си, опитвайки да се сети в какво са го заловили, но се принуди да признае, че има доста голям избор, за да направи точното предположение. Беше майстор на клинченето, което бе издигнал до равнището на висше изкуство.

– Сядай.

Смирено изпълни заповедта на Патрик и нахлузи на лицето си инатлива гримаса като защита срещу приближаващата се буря.

– Кое пък е чак толкова належащо? Имах си работа и само защото по случайност са ти възложили едно разследване не означава, че можеш да ме разкарваш насам-натам.

Атаката бе най-добрата защита, но ако се съдеше по все по-облачното изражение на Патрик, май не и в този случай.

– Приемал ли си заявление за изчезнала немска туристка преди една седмица?

По дяволите. Беше забравил за това. Малкото русо девойче дойде тъкмо преди обед и той само гледаше как да я разкара, за да отиде да яде. Все едно, нищо не излизаше от тези заявки за изчезнали приятели. Най-често той лежеше мъртвопиян в някоя канавка, или тя бе отишла у някое гадже. Мамка му. Знаеше, че ще си плати един ден. И как пък не свърза това с онази, която намериха вчера, ама след дъжд качулка. Сега ставаше въпрос да намали вината.

– Ами... да, май приех.

– Май си приел!

Обичайно спокойният глас на Патрик отекна като гръм в малката стая.

– Или си приел съобщението, или не си го приел. Няма средно положение. И ако си го приел... къде е сега?

Патрик бе толкова ядосан, че заекваше.

– Не разбираш ли какво време струва това на следствието?

– Е, наистина, но откъде да знам, че...

– От теб не се иска да знаеш, а да изпълняваш служебните си задължения! Надявам се това повече никога да не се случва! Сега трябва да наваксваме изгубените часове.

– Има ли нещо, което мога да направя...

Ернст приглуши гласа си колкото можа и на пръв поглед изглеждаше, че съжалява безкрайно. В себе си изпсува, че е привикан от някакво пале по този начин, но след като сега Хедстрьом се радваше на доверието на Мелберг, щеше да е глупаво още повече да влошава положението си.

– Направил си достатъчно. Аз и Мартин продължаваме с разследването. Ще поемеш пресните случаи. Получихме сигнал за влизане с взлом във вила в Шепщад. Говорих с Мелберг и той разреши ти да заминеш.

Като знак, че разговорът е приключил, Патрик обърна гръб на Ернст и яростно затрака по клавиатурата.

Ернст с мърморене се изниза навън. Е, не е пък чак толкова страшно да пропуснеш да напишеш един мъничък доклад. При сгоден случай щеше да поговори с Мелберг дали е подходящо човек с толкова лабилно настроение да бъде отговорен за разследване на убийство. Да, да, щеше да го направи, щеше.

*

Пъпчивият младеж пред него бе истински учебник по летаргия. Върху чертите на лицето му бе изписана безнадеждност и явно отдавна му бе втълпено, че животът е безсмислен. Якоб добре познаваше признаците и не можеше да не приеме предизвикателството. Знаеше, че притежава властта да промени живота на момчето, и доколко щеше да успее, зависеше само от това, дали самото момче изпитва каквото и да е желание да бъде вкарано в правия път.

В Общността на доверието работата на Якоб с младежите бе добре известна и уважавана. Много бяха прекършените души, минали през имението, за да си тръгнат после оттам като достойни членове на обществото. Все пак пред околния свят религиозният аспект много не се изтъкваше, тъй като държавните институции лесно отказваха да дават субсидии. Винаги се намираха безбожници, които да закрещят: "Секта!", веднага щом някой надигнеше глава над баналната им представа за религията.

Уважението, на което се радваше, дължеше най-вече на собствените си качества. Но не можеше да отрече, че известна част трябваше да припише и на факта, че дядо му бе Ефраим Хулт, Проповедникът. Естествено, дядо му никога не бе принадлежал към тази конгрегация, но репутацията му бе толкова широко известна по целия бухусленски бряг, че отекваше във всички групи, изповядващи свободната религия. Консервативната Шведска църква, разбира се, гледаше на Проповедника като на шарлатанин, но от друга страна това правеха и всички, които проповядваха пред празни църковни пейки в неделните дни, така че по-разкрепостените групи християни не обръщаха особено внимание на критиките.

Работата с аутсайдерите и наркоманите изпълваше живота на Якоб вече десетилетие, но сега вече не го удовлетворяваше така, както преди. Бе сътрудничил и на рехабилитационния център в Буларен, но и тази дейност не запълваше празнотата, с която бе живял през целия си живот. Липсваше му нещо и преследването на това "нещо" го плашеше. Той, винаги стъпилият здраво на земята, сега усещаше, че земята под краката му започва силно да се клати и се ужасяваше от бездната, която би могла да зейне внезапно и да го погълне, телом и духом. Колко пъти самият той убедено бе посочвал, че съмнението е най-силното оръжие на дявола, без да съзнава, че един ден ще се озове в подобно положение.

Изправи се и обърна гръб на момчето. Погледна през прозореца към морето, но успя да види само собственото си отражение в стъклото. Силен, здрав мъж, помисли с ирония той. Тъмната му коса бе подстригана късо и Марита, която го стрижеше у дома, се бе справила наистина добре. Лицето му бе красиво изваяно, с чувствителни, но не и женствени черти. Не беше нито със слабо, нито с особено силно телосложение, по-скоро би се определил като нормално сложен. Но най-голямото предимство на Якоб бяха очите. Яркосини и с уникалната способност едновременно да изглеждат любезни и пронизителни. Тези очи му бяха помогнали да вкара мнозина в правия път. Той знаеше това и го използваше.

Но не и днес. Собствените му демони му пречеха да се концентрира върху чужди проблеми и му бе по-лесно да слуша момчето, без да го гледа. Пренебрегна собственото си отражение и насочи поглед към езерото Булар и гората, простираща се пред него. Беше толкова горещо, че виждаше как въздухът трепти над водата. Купиха голямото стопанство евтино, защото бе запуснато, и след много часове тежък труд успяха да го ремонтират и да му придадат сегашния вид. Не беше луксозно, но бе свежо, чисто и приятно. Пратениците на общината винаги се възхищаваха от къщата и красивите околности и разказваха за положителното въздействие, което всичко това оказва върху бедните аутсайдери. Досега никога не бяха имали проблем с получаването на помощи и цели десет години работиха много добре. Така че проблемът бе само в неговата глава или може би и в душата му.

А може би се бе озовал на кръстопът и напрегнатото ежедневие го бе тласнало в погрешна посока. Той никога и за миг не се бе поколебал да приеме сестра си в своя дом. Кой друг, ако не той, би могъл да я излекува от вътрешното ѝ безпокойство и да укроти бунтовническия ѝ нрав? Но тя като че ли го надви в психологическата битка и докато собственото ѝ его растеше от ден на ден, той усещаше как цялото му същество се изпълва с непрекъснато раздразнение. Понякога си мислеше просто да скръсти ръце, да приеме, че тя е едно глупаво, упорито момиче, което заслужава семейството да вдигне ръце от нея. Но да разсъждава така не беше по християнски и всяка подобна мисъл биваше последвана от часове на вглеждане в себе си и трескаво изучаване на библейските текстове с надежда да почерпи от тях нова сила.

На пръв поглед той все така представляваше скала от стабилност и увереност. Якоб знаеше, че хората от неговото обкръжение се нуждаят от него като от човек, на когото винаги могат да се опрат, и все още не бе готов да пожертва тази представа за себе си. Откакто бе победил болестта, се бореше да не губи контрол над живота. Но самите усилия да поддържа фасадата изчерпваха последните му ресурси и пропастта неумолимо се приближаваше. Отново си помисли каква ирония се съдържа във факта, че след толкова години кръгът се затваряше. И това за секунда го накара да направи невъзможното. Да се усъмни. Съмнението трая само миг, но отвори тънка, съвсем тънка цепнатина в здравата тъкан, поддържала живота му, и тази цепнатина щеше все повече да се разширява.

Якоб с усилие отхвърли тези мисли и се опита да се съсредоточи върху момчето и жалкото му съществуване. Въпросите, които му задаваше, бяха механични, каквато беше и съчувствената усмивка, винаги лепната на лицето му, когато ставаше дума за нова черна овца в стадото.

Още един ден. Още един разнебитен живот за ремонт. Нямаше край. Но и Господ си е почивал на седмия ден.

*

След като прибра милото семейство от излета, Ерика с нетърпение зачака връщането на Патрик. Дебнеше и за някакви знаци, че Кони и фамилията му са започнали да си събират партакешите, но часът бе вече пет и половина, а те не даваха никакви признаци, че ще си тръгват. Реши да изчака известно време, докато намери деликатен начин да ги попита смятат ли скоро да потеглят, но детските крясъци ѝ причиниха такова силно главоболие, че едва ли щеше още дълго да чака. С облекчение чу как Патрик се качва по стълбите и отиде да го посрещне.

– Здравей, мили.

Тя се надигна на пръсти, за да може да я целуне по бузата.

– Здравей. Още ли не са си заминали? – тихо попита Патрик и надникна в дневната.

– Не, и май изобщо не възнамеряват. Какво, по дяволите, ще правим? – отвърна Ерика също тихо и завъртя очи, за да подчертае недоволството си от ситуацията.

– Не могат да останат още един ден, без да питат, нали?

Патрик изглеждаше разтревожен.

Ерика прихна.

– Само да знаеше колко гости приемаха родителите ми тук лятно време! Идваха за мъничко и после оставаха по една седмица, очаквайки пълно обслужване и безплатна храна. Хората са луди. А роднините винаги са най-лоши.

Патрик изглеждаше ужасен.

– Как така ще останат цяла седмица! Трябва да направим нещо. Не можеш ли да им кажеш да си вървят?

– Да бе, защо пък аз да им казвам?

– Защото са твои роднини.

Ерика бе принудена да признае, че е прав. Нямаше друг изход, освен да преглътне горчивия хап. Отиде в дневната да разбере плановете на гостите, но така и не успя.

– Какво има за ядене?

Четири чифта очи в очакване се втренчиха в нея.

– Ами...

Направо се вцепени от нахалството им. Мислено прерови хладилника.

– Спагети с кайма и сос. След час.

Идеше ѝ сама да се ритне отзад, когато отиде при Патрик в кухнята.

– Какво казаха? Кога заминават?

Без да гледа Патрик в очите, Ерика каза:

– Всъщност не знам. Но след час ще има спагети с кайма и сос.

– Нищо ли не им каза?

Сега Патрик завъртя очи.

– Не е толкова лесно. Опитай сам и ще видиш.

Ерика раздразнено изпухтя и започна нервно да вади тенджери и тигани.

– Ще трябва да ги изтърпим още една вечер. Утре ще им кажа. Я започни да режеш лук, сама не мога да сготвя вечеря за шестима.

Работиха в кухнята известно време в потискаща тишина, докато накрая Ерика не се сдържа.

– Днес бях в библиотеката и намерих малко материал, от който може би ще имаш полза. Тук е.

Тя посочи с глава към кухненската маса. Там лежеше спретната купчина напечатана хартия.

– Нали ти казах да не...

– Да де, знам. Но вместо да седя у дома и да зяпам стените, свърших тази работа и ми беше доста забавно. Така че недей да мърмориш.

Патрик вече се бе научил да си държи устата затворена в такива ситуации, затова седна до кухненската маса и започна да преглежда материалите. Бяха вестникарски статии за изчезването на двете момичета и той ги зачете с голям интерес.

– Мамка му, страхотно! Слушай, ще взема това утре в службата и ще го разгледам по-подробно, но изглежда супер.

Той отиде при нея до печката, застана зад гърба ѝ и обви с ръце подутия ѝ корем.

– Виж, не съм искал да мърморя. Просто се страхувам за теб и бебчето.

– Знам.

Ерика се обърна и обви с ръце шията му.

– Но не съм направена от стъкло и щом някога жените са работили на полето, на практика докато родят, то и аз мога да седна в една библиотека и да разлиствам документи, без нещо да ми се случи.

– Да, добре, знам.

Той въздъхна.

– Само да се отървем от тия съквартиранти, ще се погрижим повече за себе си. Но ще ми обещаеш, че ще ми кажеш, ако искаш да остана у дома някой и друг ден. В управлението знаят, че работя по своя инициатива, а ти си по-важна от всичко.

– Обещавам. Но сега ми помогни да приготвя храната, та поне децата да се успокоят.

– Съмнявам се, че ще се успокоят. Може би трябваше да им дадем по една близалка с уиски преди ядене, та да заспят.

– Ама че си гаден. По-добре сервирай на Кони и Брита по едно, та поне те да са в настроение.

Патрик така и направи, като тъжно загледа бързо спадащото ниво в бутилката с най-доброто му малцово уиски. Ако останеха още някой и друг ден, колекцията му от уиски никога нямаше да е същата.

3

ЛЯТОТО НА 1979

 Отвори очи с изключителна предпазливост. Причината бе главоболието, от което я боляха чак корените на косата. Но странното бе, че и с отворени очи видя плътен мрак. В един панически миг помисли, че е ослепяла. Може би снощният домашен алкохол, който пи, да е бил лош, беше чувала разни истории за младежи, ослепели от домашен алкохол. След няколко секунди околната обстановка слабо започна да изплува от тъмнината и тя разбра, че нищо ѝ няма на зрението, просто се намира на неосветено място. Погледна нагоре да провери има ли звездно небе или лунен рог, в случай че лежи някъде навън, но веднага разбра, че през лятото никога не става толкова тъмно и че щеше веднага да види прозрачната светлина на северната лятна нощ.

Провери с ръка върху какво лежи и напълни шепата си с песъчлива земя, която изтече между пръстите ѝ. Миришеше силно на пръст, сладникава, задушаваща миризма. Изпита усещането, че лежи под земята. Обхвана я клаустрофобия и я връхлетя паника. Не знаеше колко голямо е пространството около нея и си представяше стени, които бавно се приближават и я обгръщат. Подраска по гърлото си, имаше чувството, че въздухът ѝ свършва, но после си наложи няколко спокойни и дълбоки вдишвания, за да потуши паниката.

Беше студено и веднага разбра, че е почти гола, само по долни гащи. Тялото я болеше на няколко места. Потръпна, обви се с ръце и сви колене под брадичката си. Първоначалната паника отстъпи място на страх, толкова силен, че сякаш проникваше в костите ѝ. Как бе попаднала тук? И защо? Кой я бе съблякъл?

Единственото, което успя да ѝ даде мозъкът ѝ, бе, че просто не иска да знае отговорите на тези въпроси. Нещо лошо се бе случило с нея, а тя не знаеше какво, и това многократно усили нападналия я страх.

На ръката ѝ се появи лъч светлина и тя автоматично вдигна поглед към източника. Видя малък процеп, през който проникваше светлина, скочи на крака и закрещя за помощ. Никаква реакция. Вдигна се на пръсти и опита да достигне източника на светлина, но не успя дори да го доближи. Вместо това усети, че нещо капе върху вдигнатото ѝ нагоре лице. Водните капки се превърнаха в ручейче и в този миг осъзна колко е жадна. Без да мисли, реагира инстинктивно и отвори уста да засмуче влагата на големи глътки. Отначало повечето изтичаше отвън, но след малко се нагоди и жадно заопипива. После сякаш над всичко се спусна мъгла, стаята се завъртя и настъпи мрак.

Линда като никога се събуди рано, но все пак опита да заспи отново. Вечерта, или по-скоро през нощта, окъсняха и от липсата на сън двамата с Юхан усещаха нещо като махмурлук. За първи път от месеци чу дъжд да тропа по покрива. Стаята, която Якоб и Марита бяха подредили за нея, беше точно отдолу и звукът от дъжда върху ламарините бе толкова силен, че сякаш ехтеше между слепоочията ѝ.

А всъщност това бе първата сутрин от много отдавна, когато се събуждаше в прохладна спалня. Жегата се задържа почти два месеца и постави рекорд, беше най-горещото лято от сто години насам. Отначало приветства напичащото слънце, но удоволствието от топлината му изчезна още преди няколко седмици, когато започна всяка сутрин да се събужда в просмукани от пот чаршафи. Затова свежият, хладен въздух, който сега проникваше през гредите на покрива, ѝ доставяше истинска наслада. Линда отметна тънката завивка и остави тялото си да усети приятната температура. Съвсем нетипично за нея, реши да стане, преди някой друг да я изгони от леглото. Може пък да се окажеше приятно да закуси рано, за разнообразие. От кухнята вече се дочуваше тракането на приборите на сервираната закуска. Линда нахлузи късо кимоно и пъхна крака в чифт пантофи.

В кухнята ранното ѝ появяване бе посрещнато от изненадани физиономии. Беше се събрало цялото семейство, Якоб, Марита, Уилям и Петра, и приглушеният им разговор рязко прекъсна, когато тя се отпусна на един от свободните столове и започна да си прави сандвич.

– Хубаво е, че като никога си решила да ни правиш компания, но бих оценил, ако си бе облякла нещо повече. Помисли за децата.

Якоб бе толкова лицемерен, че чак ѝ прилоша. За да го раздразни, остави тънкото кимоно да се плъзне малко по рамото ѝ, така че едната ѝ гърда леко да се вижда през отвора. Той побеля от яд, но по някаква причина не пое ръкавицата, а се сдържа. Уилям и Петра я гледаха очаровани и тя взе да им прави муцунки, които ги накараха да се закикотят. Децата всъщност бяха много сладки, тя признаваше това, но Якоб и Марита скоро щяха да ги развалят. Щом завършеха религиозното си възпитание, нямаше да им остане повече никаква жизнерадост.

– Я се успокойте. Стойте прилично на масата, докато се храните. Свали си крака от стола, Петра, дръж се като голямо момиче. А ти си затваряй устата, когато дъвчеш, Уилям.

Смехът изчезна от детските лица и те бързо застанаха вдървено като оловни войничета с празни, втренчени погледи. Линда вътрешно въздъхна. Понякога просто не разбираше как може с Якоб да са роднини. Нямаше други брат и сестра, които да са толкова различни, колкото тя и Якоб, в това беше напълно убедена. Най-несправедливото бе, че той беше фаворитът на родителите им, които непрекъснато го хвалеха, докато на нея само ѝ придиряха. Какво да направи, като се е появила, когато вече не са имали намерение да гледат малки деца? Знаеше, че болестта, поразила Якоб много години преди тя да се роди, е станала причина повече да не желаят деца. Знаеше и колко сериозно е било, за малко не умрял, но трябва ли да бъде наказвана за това? Да не би тя да го бе разболяла?

Продължиха да глезят Якоб дълго след като бе обявен за напълно здрав. Родителите им сякаш гледаха на всеки ден от живота му като на Божи дар, докато нейният живот им причиняваше само досада и тревоги. Да не говорим пък за Якоб и дядо ѝ. Тя разбираше, че между тях има особена връзка след всичко, сторено от дядо ѝ за Якоб, но това пък не означаваше, че в сърцето му не трябва да има място и за другите му внучета. Дядо ѝ бе умрял, преди тя да се роди, така че никога не се бе сблъсквала с равнодушието му, но от Юхан знаеше, че той и Роберт са били изпаднали в немилост и цялото внимание на дядото е било фокусирано върху братовчед им Якоб. Със сигурност същото щеше да се случи и с нея, ако още бе жив.

От цялата тази несправедливост ѝ се приплака, но Линда потисна плача си както много пъти преди. Нямаше да даде на Якоб възможност да изпита задоволство от сълзите ѝ и още веднъж да се изяви като спасител на света. Знаеше, че го сърбят ръцете да вкара живота ѝ в правия път, но по-скоро щеше да умре, отколкото да се превърне в парцал като него.

– Имаш ли някакви планове за днес? Ще имам нужда от малко помощ у дома.

Марита спокойно мажеше филии на децата, докато отправяше въпроса си към Линда. Беше майчински тип жена, с обикновено лице и леко наднормено тегло. Линда винаги бе смятала, че Якоб е могъл да избере нещо по-добро. В съзнанието ѝ изникна картина на брата и снахата в спалнята. Сигурно правеха онази работа съвестно един път в месеца на угасена лампа и снахата носеше дълга до глезените нощница. Представата я накара да прихне и всички учудено я погледнаха.

– Ей, Марита те попита нещо. Можеш ли днес да помогнеш вкъщи? Тук не е пансион, както знаеш.

– Да, чух още първия път. Няма за какво да се караш. Не, днес не мога да ти помогна. Днес ще... – Затърси добро извинение. – Трябва да видя Сироко. Вчера леко накуцваше.

Обяснението ѝ бе прието със скептична размяна на погледи и Линда лепна на лицето си готово за борба изражение. Но за нейна изненада днес никой нямаше желание да се бори с нея въпреки явните ѝ лъжи. Победата и още един мързелив ден бяха нейни.

*

Желанието да излезе и да подложи лице на дъжда бе непреодолимо. Но някои неща възрастните не могат да си позволят, особено когато са на работа, и Мартин бе принуден да сдържи детския си импулс. А беше хубав дъжд, който отми целия задух, цялата жега, държала ги като затворници през последните два месеца. Усещаше го в ноздрите си през открехнатия прозорец. По разположеното близо до него бюро се стичаше вода, но той бе преместил всички книжа, така че нищо нямаше да се повреди. Струваше си да почувства аромата на прохладата.

Патрик бе позвънил да каже, че се е успал, така че Мартин като никога бе първи. След като вчера се разбра какво е направил Ернст, настроението в управлението бе потиснато, така че бе приятно да седи на спокойствие и да си мисли за последното развитие на събитията. Не завиждаше на задачата на Патрик, който трябваше да съобщи за станалото на роднините на жената, но дори той съзнаваше, че това е първата крачка към преодоляването на мъката. Вероятно дори не знаеха, че тя е изчезнала, така че новината щеше да бъде шок за тях. Сега ставаше дума преди всичко да бъдат открити и това бе една от задачите за деня на Мартин – да се свърже с немските си колеги. Надяваше се да може да говори с тях на английски, иначе щеше да има проблем.

Тъкмо щеше да вдигне слушалката и да звъни в Германия, когато го превари пресипнал сигнал. Пулсът му леко се ускори, когато разбра, че звънят от съдебномедицинския в Гьотеборг. Пресегна се за бележника си. Всъщност трябваше да докладват на Патрик, но след като все още го нямаше, щеше да им се наложи да се задоволят с Мартин.

– Взело е да става горещо напоследък там при вас, в глухата провинция.

Съдебният лекар Турд Педерсен имаше предвид аутопсията, която бе направил преди година и половина на Алекс Вийкнер, встъпление към едно от досега малкото разследвания на убийство в полицейското управление на Танумсхеде.

– Да бе, май има нещо във въздуха. Сигурно скоро ще настигнем Стокхолм в статистиката на убийствата.

За тях, както за повечето професионалисти, влизащи често в контакт със смъртта и нещастията, шеговитият тон бе начин да се справят с ежедневната служебна ситуация, без да подценяват сериозността на онова, пред което бяха изправени.

– Да не би вече да сте ѝ направили аутопсия? Мислех, че хората се трепят един друг по-често в тази непоносима жега – продължи Мартин.

– Ами донякъде си прав. Фитилът се пали по-бързо у хората заради горещината, но през последните дни имаме известен спад, така че се справихме с вашия случай по-бързо, отколкото предполагахме.

– Да чуем тогава.

Мартин затаи дъх. Голяма част от успеха на следствието зависеше от заключенията на съдебномедицинския отдел.

– Едно е ясно, нямаме си работа с някой симпатяга. Причината за смъртта установихме сравнително лесно, била е удушена, но онова, което е било извършено с нея преди смъртта, е наистина смайващо.

Педерсен направи пауза, сякаш за да си сложи очилата.

– Да?

Мартин не можа да скрие нетърпението си.

– Да видим... Това ще дойде и при вас по факса... Хм.

Педерсен зачете и ръката на Мартин се изпоти, докато стискаше слушалката.

– Ето. Четиринайсет фрактури на различни места по скелета. Всички причинени преди настъпването на смъртта, ако се съди по различните степени на заздравяване.

– Искаш да кажеш...

– Искам да кажа, че някой ѝ е чупил ръце, крака, пръсти на ръцете и краката в продължение на горе-долу една седмица.

– В един и същи ден ли са чупени или в различни дни?

– Както казах, фрактурите са в различна степен на заздравяване, така че професионалното ми мнение е, че датират от различни дни. Направил съм скица на евентуалния ред, в който е било извършвано чупенето на костите. Във факса, който ви изпратих, има повече подробности. Освен това по тялото има и доста външни прорезни рани. И те в различни стадии на заздравяване.

– Мамка му.

Мартин не можа да сдържи възклицанието си.

– Склонен съм да се съглася с теб.

Гласът на Педерсен прозвуча сухо по телефонната линия.

– Болката, която е преживяла, трябва да е била непоносима.

Известно време мълчаливо размишляваха върху човешката жестокост. После Мартин се съвзе и попита:

– Намерихте ли някакви следи по тялото, които могат да ни свършат работа?

– Да, открихме сперма. Стига да заподозрете някого, можем да го свържем с убийството чрез изследване на ДНК. Разбира се, ще направим проверка и в база данни, но по този начин рядко имаме попадения. Засега регистърът е твърде малък. Можем само да мечтаем за деня, в който ще разполагаме с ДНК-то на всички граждани. Тогава положението ще е съвсем друго.

– Да, можем само да мечтаем. Обвиненията в нарушаване на личната свобода и прочее слагат прът в колелата.

– Ако онова, на което е била подложена жената, не се нарича нарушаване на личната свобода, то просто не знам кое друго би могло да се казва така...

Беше толкова необичайно това философстване от страна на иначе деловия Турд Педерсен, че Мартин разбра – патологът е бил развълнуван от съдбата на жената. Иначе нищо не би му попречило да спи спокойно през нощта.

– Можеш ли да ми кажеш кога е умряла?

– Да, получих резултатите от пробите, направени от техническия отдел на място, и после ги съпоставих със собствените ми наблюдения, така че мога да определя в какъв интервал от време е настъпила смъртта.

– Да чуем.

– По моя преценка тя е умряла някъде между шест и единайсет часа вечерта в деня преди откриването ѝ в Кралската клисура.

Мартин бе разочарован.

– Не може ли малко по-точно?

– Според шведската практика пет часа е най-краткият интервал за случаи като този, така че това е най-доброто, което мога да ти дам. Но вероятността часът на смъртта да е в петчасовия интервал е деветдесет и пет процента. Мога да потвърдя и онова, което със сигурност подозирате, а именно, че Кралската клисура е вторично място на престъплението. Един-два часа след като е била убита, тя е лежала някъде другаде, това личи и от трупните петна.

– Все е нещо. – Мартин въздъхна. – А скелетите? Сигурно си получил данните от Патрик и знаеш на кого подозираме, че са?

– Да, получих ги. С тях още не сме съвсем готови. В края на краищата не е толкова просто да се намери зъбна карта от седемдесетте години, но работим под пълна пара и веднага щом сме готови, ще ви съобщим. Онова, което мога да кажа, е, че са два женски скелета и възрастта, изглежда, съвпада с вашите предположения. Бедрената кост на едната жена сочи, че е раждала дете, което също съвпада с получените от вас данни. Най-интересното от всичко е, че и двата скелета са с подобни фрактури като на убитата жена. Между нас казано, дори бих се осмелил да кажа, че фрактурите са почти идентични и при трите жертви.

От изненада Мартин изпусна писалката си на пода. На какво всъщност са се натъкнали? Садистичен убиец, стоял мирно двайсет и четири години? Дори не му се мислеше за алтернативата. Че убиецът не е чакал двайсет и четири години и че те чисто и просто още не са намерили останалите жертви.

– И при тях ли е имало прорезни рани?

– Тъй като няма останал органичен материал, трудно е да се каже, но има драскотини по костите, които може би сочат, че е имало.

– А причините за смъртта при тях?

– Също като при германското момиче. Кости, строшени на врата, показват, че са били душени.

Мартин бързо записваше разговора.

– Нещо друго интересно да ми дадеш?

– Нищо повече от това, че скелетите явно са били закопани, по тях има остатъци от пръст, от които можем да извлечем нещо при анализа. Но с това още не сме готови, така че въоръжете се с търпение. Пръст имаше също и по Таня Шмид и по одеялото, на което е лежала, така че ще я сравним с пробите от скелетите.

Педерсен направи пауза, после продължи:

– Мелберг ли води разследването?

Леко безпокойство прозвуча в гласа му. Мартин скрито се подсмихна, но побърза да го успокои.

– Не, възложено е на Патрик. Но кой ще си присвои славата, ако се справим, е друг въпрос...

Двамата се разсмяха, но беше смях, който поне на Мартин му заседна в гърлото.

След приключване на разговора с Турд Педерсен младежът взе страниците от факса на управлението и когато след малко Патрик дойде на работа, вече бе добре осведомен. След като се запозна с доклада, и Патрик изпадна в мрачно настроение. Очертаваше се адска бъркотия.

*

Сестрата на Ерика, Ана, се печеше на слънце, легнала върху предната част на яхтата. Децата спяха следобеден сън долу в каютата, а Густав беше на кормилото. Солени водни капчици я поръсваха, всеки път когато кърмата се удряше във водната повърхност, и прекрасно я разхлаждаха. Затвореше ли очи, поне за малко можеше да забрави, че има някакви тревоги, и да си внуши, че това е нейният истински живот.

– Ана, на телефона!

Гласът на Густав я извади от състоянието ѝ на медитация.

– Кой е?

Засенчи очи с ръка и видя, че той размахва мобилния ѝ телефон.

– Не казва.

По дяволите. Веднага разбра кой я търси и с безпокойство, оформено на малки, твърди възли в стомаха ѝ, се обърна с гръб към Густав.

– Кой беше тоя, мамка му? – изръмжа Лукас.

Ана се поколеба.

– Нали ти казах, че ще съм на море с един приятел.

– И се опитваш да ми кажеш, че е само приятел?

Реакцията му беше светкавична.

– Как се казва?

– Не го...

Лукас я прекъсна.

– Как се КАЗВА, Ана?

Съпротивата ѝ намаляваше с всяка секунда. Ана тихо отговори:

– Густав аф Клинт.

– Айде бе. Сериозно?

Гласът от присмехулен стана заплашителен.

– Как се осмеляваш да водиш децата ми на ваканция с друг мъж?

– Ние сме разведени, Лукас – каза Ана и закри очите си с ръка.

– Много добре знаеш, че това не променя нищо, Ана. Ти си майка на децата ми и това означава, че ти и аз завинаги си принадлежим. Ти си моя и децата са мои.

– Тогава защо се опитваш да ми ги отнемеш?

– Защото си нестабилна, Ана. Винаги си имала слаби нерви и честно казано, не вярвам, че можеш да се грижиш за моите деца по начина, по който те заслужават. Виж само как живеете. Работиш по цял ден, а те са на детска градина. Това добър живот ли е за децата, как мислиш, Ана?

– Но аз трябва да работя, Лукас. Как щеше да решиш проблема, ако ти се грижеше за децата? И ти трябва да работиш. Кой тогава щеше да ги гледа?

– Има разрешение, Ана, ти знаеш това.

– Ти луд ли си? Да се върна при теб, след като счупи ръката на Ема? Да не забравяме какво причини и на мен.

Гласът ѝ изтъня. Инстинктивно разбра, че е отишла твърде далеч.

– Не бях виновен аз! Беше нещастен случай! Освен това, ако не ми се противопоставяше толкова упорито, нямаше да излизам толкова често от кожата си!

Все едно говореше на стената. Беше безсмислено. След всички години с Лукас Ана знаеше, че той казва каквото мисли. Никога не беше виновен той. Всичко случило се бе грешка на другите. Всеки път, когато я биеше, я караше да се чувства виновна, че не е проявявала достатъчно разбиране, достатъчно любов, достатъчно покорство.

Когато намери в себе си неподозирани сили и успя да мине през развода, за първи път от много години се почувства силна и непобедима. Най-после можеше да възвърне живота си. Тя и децата можеха да започнат отначало. Но се лъжеше. Лукас, шокиран от това, че по време на един от своите изблици на гняв бе счупил ръката на дъщеря им, бе станал необичайно сговорчив.

След развода се хвърли в бурен ергенски живот и остави Ана и децата на мира. И тъкмо когато Ана си помисли, че най-сетне се е спасила, на Лукас новият живот му писна и той отново насочи поглед към семейството си. Като не успя с цветя, подаръци и молби за прошка, реши да поиска попечителство над децата. Прибягна до сума ти безпочвени обвинения, свързани с недостатъците на Ана като майка. Никое от тях не беше вярно, но Лукас можеше да бъде толкова убедителен и чаровен, когато пожелаеше, че тя трепереше от страх. Знаеше, че той всъщност не иска децата. Професионалният му живот нямаше да върви, ако трябваше да се грижи за две малки деца. Надяваше се просто да уплаши Ана и да я накара да се върне при него. В моменти на слабост тя бе готова да го направи. Същевременно знаеше, че е невъзможно. Това щеше да ѝ бъде краят. И не се поддаваше.

– Лукас, няма никаква полза от този спор. След развода някак си уредих живота и ти трябва да направиш същото. Наистина срещнах друг мъж и трябва да свикнеш с това. Децата са добре и аз съм добре. Не може ли да се справим с това като зрели хора?

Тонът бе умоляващ, но тишината на другия край бе красноречива. Ана разбра, че е преминала границата. И когато чу сигнала, сочещ, че Лукас чисто и просто е затворил, знаеше, че по някакъв начин ще плати за това. И то скъпо.

4

ЛЯТОТО НА 1979

Адската болка в главата ѝ я накара да задраска лицето си с пръсти. Когато ноктите ѝ издраха две дълги черти върху кожата, болката бе почти успокояваща в сравнение с пръскащото главата ѝ главоболие и това ѝ помогна да се концентрира.

Все още бе тъмно, но нещо я бе изтръгнало от дълбокия ѝ унес. Над главата ѝ се появи малка ивица светлина и докато, примижавайки, гледаше нагоре, ивицата леко се разшири. Непривикнала към светлина, тя не видя, но чу, че някой минава през цепнатината, разширила се до отвор, и слиза по някаква стълба. Някой, който се приближаваше все повече в тъмнината. Объркването ѝ пречеше да установи дали чувства страх, или облекчение. И двете чувства бяха там, смесени, и ту едното, ту другото взимаше връх.

Последните стъпки към мястото, където лежеше свита на кълбо като ембрион, бяха безшумни. Усети ръка, която поглади главата ѝ. Може би жестът бе успокояващ, но простотата на движението усили ужаса ѝ.

Ръката продължи пътя си по тялото ѝ и тя затрепери в мрака. За секунда ѝ мина през ум, че трябва да окаже съпротива на странника без лице. Но мисълта изчезна така бързо, както бе дошла. Тъмнината бе плътна, силата на галещата я ръка проникваше през кожата ѝ, през нервите, през душата ѝ. Подчинението бе единственият ѝ избор, съзнаваше го с ужасяваща яснота.

Когато галенето премина в извиване, дърпане и късане, вече нищо не можеше да я изненада. Някак прие болката. По-лесно бе да се справя с нея сега, когато знаеше, отколкото ужасена да очаква неизвестното.

Вторият разговор с Турд Педерсен се проведе само няколко часа след като Патрик бе говорил с Мартин. Единият скелет бе идентифициран. Принадлежеше на Муна Тернблад, второто момиче, изчезнало през 1979.

Патрик и Мартин заедно прегледаха събраната досега информация. Мелберг блестеше с отсъствието си, но Йоста Флюгаре се бе върнал на работа след добро представяне в състезанието по голф. Разбира се, не го бе спечелил, но за своя огромна изненада и радост бе направил едно hole in one[6] и бе поканен на шампанско в сградата на клуба. Патрик и Мартин три пъти изслушаха как топката още на първия удар влязла в шестнайсета дупка и изобщо не се съмняваха, че до края на деня ще има още няколко пъти. Споделиха радостта на Йоста и Патрик го остави малко да си почине, преди да го въведе в работата по разследването. Така че сега Йоста седеше и звънеше на всички свои приятели по голф да им разкаже за Голямото събитие.

– Значи някакъв Мръсник чупи на момичетата краката, преди да ги убие – каза Мартин. – И ги реже с нож – добави той.

– Да, боя се, че така изглежда. Предполагам, че зад това има някакъв сексуален мотив. Садист, който се възбужда от чуждата болка. Спермата по Таня ясно сочи натам.

– Говори ли с близките на Муна? Искам да кажа, за да им съобщиш, че сме я намерили?

Мартин изглеждаше разтревожен и Патрик го успокои, като го увери, че ще се заеме със задачата.

– Следобед ще отида при баща ѝ. Майка ѝ е умряла преди много години, така че остава да се съобщи само на бащата.

– Откъде знаеш? Познаваш ли ги?

– Не, но Ерика ходи в библиотеката във Фелбака вчера и издири всичко, публикувано в пресата за Сив и Муна. Журналистите периодично са подхващали случая и има интервю със семействата отпреди една-две години. Така че на Муна само баща ѝ е жив, а Сив е имала само майка, когато е изчезнала. Има и една дъщеричка, смятах да говоря и с нея веднага щом получим потвърждение, че Сив е втората жена.

– Би било адско съвпадение, ако е някоя друга.

– Да, смятам, че е тя, но не можем да бъдем съвсем сигурни. Случвали са се и по-странни неща.

Патрик извади книжата, дадени му от Ерика, и ги разгърна като ветрило на бюрото пред себе си. Беше приготвил и папката с разследването, намерено в мазето на архива, за да прегледат цялата информация за изчезналите момичета, с която разполагаха. Във вестникарските статии имаше много данни, които липсваха в материалите на разследването, така че двата източника заедно даваха пълна картина на онова, което знаеха до този момент.

– Виж тук. Сив е изчезнала в средата на лятото на 1979, а Муна две седмици по-късно.

За да внесе яснота и ред в материала, Патрик бе станал от стола си зад бюрото и сега пишеше на дъската, окачена на стената.

– Сив Лантин е видяна жива за последен път, когато карала колело към къщи след купон с приятели. Според най-последното свидетелско показание е завила към Бреке. Тогава било три часа през нощта и я видял шофьор от колата си, който я задминал по главния път. След това никой нито я е чул, нито я е видял.

– Освен Габриел Хулт – каза Мартин.

Патрик кимна утвърдително.

– Да, освен Габриел Хулт, с чиито показания засега няма да се занимаваме. Муна Тернблад изчезнала две седмици по-късно. За разлика от Сив тя изчезнала посред бял ден. Напуснала дома си около три, за да отиде да тича, но така и не се завърнала. Една от тренировъчните ѝ обувки била намерена на пътя по обичайното ѝ трасе за бягане, и толкова.

– Имало ли е някаква прилика между момичетата? Освен че са момичета горе-долу на една възраст.

Патрик не можа да сдържи усмивката си.

– Виждам, че си запознат с полицейската профайлърпрограма. За съжаление трябва да те разочаровам. Ако имаме работа със сериен убиец, което предполагам, че си си наумил, то трябва да ти кажа, че няма никакви външни прилики между момичетата.

Той закачи две черно-бели снимки на дъската.

– Сив е била на деветнайсет, тъмнокоса и закръглена. Говорят, че била доста буйна, и във Фелбака станал скандал, като родила дете на седемнайсет. И тя, и детето живеели при майка ѝ, но според вестниците Сив често излизала да се забавлява и не ѝ било особено приятно да си седи у дома. Затова пък Муна е описана като истинско добро дете, отличничка в училище, имала много приятели и била доста популярна. Висока, светлокоса, спортувала. На осемнайсет години все още живеела у родителите си, защото майка ѝ била болнава и баща ѝ не можел сам да се грижи за нея. Никой не е казал една лоша дума за нея. Така че единственото общо между момичетата е, че са изчезнали безследно от повърхността на земята преди повече от двайсет години и сега се появяват като скелети в Кралската клисура.

Замислен, Мартин подпря с ръка главата си. Двамата с Патрик известно време седяха мълчаливо, разглеждайки вестникарските изрезки и бележките на таблото на стената. И двамата мислеха за момичетата, които са имали пред себе си толкова дълги години живот, преди нещо зло да пресече пътя им. А после и пътя на Таня, от която все още нямаха снимка от времето, когато е била жива. И тя младо момиче с живот, с който да разполага, както сама пожелае. Но и тя мъртва.

– Извършена е била огромна работа. – Патрик извади от папката дебела пачка с написани на машина страници. – Разпитани са приятелите и семействата на момичетата. Колегите са обикаляли от врата на врата из областта. Общо са били проведени около стотина разпита.

– И резултатът?

– Нищо. Не и преди да получат информация от Габриел Хулт. Сам се обадил в полицията и разказал, че видял Сив в колата на брат си в нощта на изчезването ѝ.

– И? Това едва ли е било достатъчно да бъде заподозрян в убийството ѝ.

– Не, но когато братът на Габриел, Йоханес Хулт, бил разпитан, той отрекъл да е разговарял с нея или да я е виждал. Въпреки това, поради липса на по-горещи следи решили да се спрат на него.

– И докъде стигнали?

Очите на Мартин неусетно се бяха разширили от напрежение.

– Доникъде. А след няколко месеца Йоханес Хулт се обесил в собствения си сеновал, така че и тази следа, така да се каже, изстинала.

– Изглежда странно да се самоубие толкова скоро след случилото се.

– Да, но ако той е бил виновният, значи призракът му е убил Таня. Мъртвите не убиват...

– А каква е тази история с брат му, който се обажда и топи собствената си плът и кръв? Защо го е направил?

Мартин сбърчи чело.

– Ама че съм глупав. Хулт трябва да е роднина на Юхан и Роберт, нашите верни поданици от гилдията на крадците.

– Точно така. Йоханес е бил техен баща. След като прочетох някои неща за рода Хулт, вече знам малко по-добре защо Юхан и Роберт толкова често ни посещават. Не са били на повече от пет и шест години, когато Йоханес се е обесил и Роберт е бил този, който го открил в сеновала. Можем само да си представим как това се е отразило на шестгодишното дете.

– Вярно. – Мартин поклати глава. – Слушай, ще пийна малко кафе, преди да продължим. Кофеинът съвсем ми е спаднал. Искаш ли и ти една чаша?

Патрик кимна и след малко Мартин се върна с две чаши димящо кафе. Като никога времето бе подходящо за топли напитки.

Патрик продължи да разказва.

– Йоханес и Габриел са синове на мъж на име Ефраим Хулт, наричан още Проповедникът. Ефраим бил добре известен или по-скоро прочут пастор от Свободната църква в Гьотеборг. Правел големи сбирки, на които карал синовете си, тогава малки, да се преструват, че уж церят болни и инвалиди. Повечето го смятали за мошеник и шарлатанин, но той ударил шестицата, когато една от верните му поддръжнички, Маргарета Дюблинг, преди да умре, му завещала цялото си състояние. Освен солидно богатство в пари тя му оставила и голям парцел залесена земя, както и великолепна къща в района на Фелбака. Внезапно Ефраим изгубил всякакво желание да разпространява Божието слово, преместил се тук със синовете си и семейството заживяло с парите на бабичката.

Сега таблото на стената бе покрито с бележки, а бюрото на Патрик – с вестникарски изрезки и всякакви документи.

– Не че не е интересна тази фамилна история, но какво общо има тя с убийствата? Йоханес е умрял повече от двайсет години преди убийството на Таня, а мъртвите не убиват, нали, както ти сам каза.

Мартин едва сдържаше нетърпението си.

– Така е, но аз прегледах всички стари материали и свидетелството на Габриел се оказа единственото, което представлява някакъв интерес. Надявах се да поговоря с Еролд Линд, който е ръководил следствието, но за съжаление той е починал от сърдечен удар през 1989-а, така че разполагаме единствено с този материал. И ако нямаш по-добро предложение, предлагам да започнем с Таня, да разберем повече за нея и тогава ще решим дали си струва да говорим отново с Габриел Хулт.

– Разумно. С какво да започна?

– Със справки за Таня. И гледай да включиш и Йоста от утре. Свърши вече сладкият му живот.

– А Мелберг и Ернст? Какво ще правиш с тях?

Патрик въздъхна.

– Стратегията ми ще бъде колкото се може по-дълго да ги държа настрана. Ще означава тежка работа за нас, останалите трима, но мисля, че си заслужава. Мелберг може само да се радва, че няма да има работа, а и освен това сам се отказа от това разследване. Ернст ще си я кара, както досега, ще приема колкото се може повече входящи сведения. Ако се нуждае от помощ, ще му изпратим Йоста, така че ти и аз ще бъдем по-свободни да водим следствието. Разбрано?

Мартин живо кимна.

– Йес, бос.

– Тогава да започваме.

Щом Мартин напусна стаята му, Патрик седна с лице към таблото и с ръце, сключени на тила, и потъна в размисли. Пред себе си имаха голяма задача, а нямаха кой знае какъв опит в разследването на убийства. Почувства прилив на отчаяние. Вътрешно се надяваше, че могат да компенсират липсата на опит с ентусиазъм. Мартин вече бе налице и със сигурност щеше да разбуди онази спяща красавица Йоста. А ако успееха да държат Мелберг и Ернст настрана от разследването, може би имаха шанс да разкрият убийствата. Но той не беше кой знае колко голям – следата към две от тях бе толкова изстинала, че направо можеше да се смята за дълбоко замразена. Патрик знаеше, че най-добрата възможност бе да се съсредоточат върху Таня, но същевременно инстинктът му подсказваше, че има силна и действително съществуваща връзка между убийствата и че те трябва да се разследват успоредно. Нямаше да е лесно да се възобнови старото следствие, но се налагаше да опитат.

Взе от стойката един чадър, преписа адреса от телефонния каталог и тръгна със свито сърце. Някои задачи бяха просто нечовешки трудни за изпълнение.

*

Дъждът настойчиво барабанеше по стъклата, но при всички обстоятелства Ерика му бе благодарна за прохладата, която носеше. Лошото бе, че съдбата и нахалните роднини бяха решили друго, и Ерика бавно, но сигурно вървеше към полудяване.

Децата тичаха наоколо като обезумели, ядосани, че трябва да стоят вътре, а Кони и Брита започнаха да се зъбят един на друг като кучета. Нещата все още не бяха стигнали до пълноценна кавга, но дребните заяждания ескалираха успешно, изкачвайки се до нивото на съскане и хапане. Вадеха се стари грехове и неправди и на Ерика жестоко ѝ се искаше да се качи горе и да метне завивката върху главата си. Но доброто ѝ възпитание определено ѝ пречеше, размахваше ѝ показалец и я принуждаваше да се държи цивилизовано дори в разгара на сражението.

С копнеж запоглежда към вратата още щом Патрик тръгна за работа. Той не можа да скрие облекчението си, че отива в управлението, и тя за миг се почувства изкушена да провери дали ще спази вчерашното си обещание да си остане у дома, когато тя поиска това. Но знаеше, че няма да е справедливо да го направи само защото не иска да бъде оставена насаме с "ужасната четворка", така че му махна през кухненския прозорец като любяща съпруга.

Къщата не бе толкова голяма и сега общият безпорядък започна да приема катастрофални размери. Ерика изрови някакви игри за децата, но това само доведе до разхвърлянето навсякъде из дневната на кубчета с букви, на къщи от Монополи и карти за игра. С усилие се наведе и засъбира малките части от игрите в опит някак да подреди стаята. Разговорът на верандата, където седяха Брита и Кони, ставаше все по-възбуден и тя започна да разбира защо децата бяха толкова невъзпитани. С родители, които се държаха като петгодишни, не бе лесно да се научат на респект към другите и вещите им. Само да мине този ден! Щом спре да вали, ще изгони семейство Флуд. Чест и почитание на доброто възпитание и гостоприемството, но тя трябва да е светица, за да не избухне, ако останат още.

Чашата преля по време на обяда. С наболяващи я крака и дълбаеща болка в края на гръбнака Ерика стоя до печката цял час да приготви обяд, подходящ и за вълчия апетит на Кони, и за капризите на децата, като по собствено мнение успя да се справи доста добре. Печени наденици със задушени макарони трябваше да задоволят всички, но скоро се оказа, че е станала ужасна грешка.

– Уф, мразя наденица. Гадно!

Лиса демонстративно отблъсна чинията си и скръсти ръце с кисело изражение.

– Много жалко, само това се предлага.

Гласът на Ерика беше твърд.

– Но аз съм глаааадна! Искам нещо друго! Мамоооо!

– Не можеш ли да ѝ дадеш нещо друго?

Брита потупа пискуна си по бузката и бе възнаградена с усмивка. Бузите на Лиса победоносно пламнаха и тя въпросително погледна Ерика. Но сега границата бе премината. Сега вече започваше война.

– Няма друго. Или ще ядеш това, което е пред теб, или го остави.

– Но, Ерика, мила, мисля, че си несправедлива. Кони, обясни ѝ как постъпваме у дома, каква е нашата възпитателна политика.

Тя дори не изчака отговора му.

– Не принуждаваме децата си за нищо. Това пречи на развитието им. Иска ли моята Лиса нещо друго, смятаме за правилно да го получи. Искам да кажа, че и тя е индивид с права като всички нас. Как щеше да ти хареса, ако някой те принуди да ядеш нещо, което не искаш? Не смятам, че ще приемеш.

Брита се изказа с най-милия си глас на психолог и внезапно Ерика усети, че мярката е прехвърлена. С ледено спокойствие тя взе чинията на детето, вдигна я над главата на Брита и после я обърна. Надолу. Удивлението от посипалите се върху косата ѝ и под ризата ѝ задушени макарони накараха Брита да замлъкне по средата на изречението.

Десет минути по-късно вече ги нямаше. Вероятно за да не се върнат никога. Възможно бе да я вкарат в черния списък на цялата рода, но дори и при най-добро желание Ерика не би могла да твърди, че съжалява. Хич не се и срамуваше, въпреки че поведението ѝ в най-добрия случай можеше да се определи като детинско. Но усещането, че е намерила отдушник на понесеното през двудневното им посещение, бе фантастично и тя нямаше никакво намерение да моли за извинение.

Останалата част от деня планираше да прекара на дивана на верандата с хубава книга и първата чаша чай за лятото. Животът изведнъж ѝ се стори по-светъл.

*

Въпреки че бе оскъдна, разкошната зеленина на остъклената му веранда би могла да се сравнява с най-добрите градини. Всяко растение бе отгледано грижливо от семе или фиданка и благодарение на лятната горещина сега атмосферата бе близка до тропическата. В един ъгъл на верандата бе засадил зеленчуци и нищо не можеше да се сравни със задоволството да си откъсне домати, лук и дори пъпеши и грозде, отгледани от собствената му ръка.

Къщата бе на "Дингълвеген", при южния вход на Фелбака. Беше малка, но функционална. Верандата му стърчеше като зелен удивителен знак сред доста по-скромните насаждения на обитателите на съседните къщи.

Само когато седеше навън на верандата, не усещаше липсата на старата си къща. Онази, в която бе израснал и в която после създаде своя дом със съпруга и дъщеря. Сега и двете ги нямаше и болката бе нараствала със самотата, докато един ден не осъзна, че е време да си вземе сбогом с къщата и с вградените в стените ѝ спомени.

Разбира се, сегашната къща нямаше душата, която обичаше в старата, беше някак безлична, но тъкмо това лекуваше болката в гърдите му. Сега мъката му не беше толкова остра, приличаше повече на глух тътен.

Когато Муна изчезна, помисли, че Линеа ще умре от скръб, но макар и болнава, тя се оказа по-жилава, отколкото бе предполагал. Живя още десет години. И то заради него, в това беше сигурен. Не искаше да го оставя сам с мъката. Всеки ден се бореше с живот, който и за двама им беше съществуване в сянка.

Муна бе светлината на техния живот. Появи се, когато и двамата се бяха отказали от надеждата за деца. И цялата любов, на която бяха способни, се въплъти в светлокосото, весело същество, чийто смях палеше малки огньове в гърдите им. Да изчезне просто така, бе немислимо. Все едно да угасне слънцето. И да се срине небето. Но не се случи нищо такова. Животът продължи, както обикновено, независимо от тяхната скръб. Хората се смееха, живееха и работеха. Но Муна я нямаше.

Дълго време се надяваха, че може би я има някъде. Че може би живее живот без тях, че сама е избрала да изчезне. Същевременно и двамата знаеха каква е истината. Второто момиче бе изчезнало малко преди това и съвпадението бе твърде голямо, за да се самозалъгват. Освен това Муна не беше момиче, което съзнателно да им причини болка. Беше мила и обичлива, грижеше се за тях.

В деня, в който си отиде и Линеа, получи окончателно доказателство, че Муна е на небето. Болестта и мъката бяха смалили любимата му съпруга, останала бе само сянката ѝ, и както лежеше там в леглото и държеше ръката му, той разбра, че ще остане сам. След часове на бдение тя стисна за последен път ръката му и после на лицето ѝ се разля усмивка. Светлината, пламнала в очите на Линеа, не бе виждал повече от десет години. Откакто за последен път бе погледнала Муна. Линеа прикова поглед някъде зад него и умря. Тогава той вече беше сигурен. Линеа бе умряла щастлива от това, че дъщеря им я посреща някъде в тунела. Така самотата му стана по-поносима. Сега поне двете, които най-много бе обичал, бяха заедно. Беше само въпрос на време и той да се присъедини към тях. Очакваше този ден, но дотогава негов дълг бе да живее според силите си. Бог не е много милостив към изменниците и той не смееше да направи нищо, което да изложи на риск мястото му на небето, до Линеа и Муна.

Почукване на вратата прекъсна меланхоличните му мисли. С усилие се надигна от креслото и подпирайки се на бастуна, си запроправя път през зеленината до антрето и входната врата. Сериозен млад мъж стоеше отвън, с ръка, вдигната да почука още веднъж.

– Алберт Тернблад?

– Аз съм. Но не желая нищо, ако продавате каквото и да е.

Мъжът се усмихна.

– Не, нищо не продавам. Казвам се Патрик Хедстрьом и съм от полицията. Дали мога да вляза за малко?

Алберт не отговори, но се отмести, за да го пропусне да мине. Поведе го навън към верандата и му посочи място на дивана. Не го попита за какво е дошъл. Нямаше нужда. Това посещение бе очаквал повече от двайсет години.

– Какви прекрасни растения. На това му се казва да имаш зелени пръсти.

Патрик нервно се засмя.

Алберт не каза нищо, но кротко погледна полицая. Разбра, че не му е лесно да стигне до въпроса, но всъщност не трябваше да се безпокои. След всички тези години на очакване бе само от полза най-сетне да научи истината. Достатъчно бе жалил.

– Ами... намерихме дъщеря ви.

Патрик се прокашля и продължи:

– Намерихме дъщеря ви и можем да потвърдим, че е била убита.

Алберт само кимна. Същевременно почувства, че в душата му настъпва мир. Най-после ще има гроб, на който да ходи. Щеше да я положи до Линеа.

– Къде я открихте?

– В Кралската клисура.

– Кралската клисура? – Алберт смръщи чело. – Ако е била там, как така не са я намерили по-рано? Толкова много народ ходи нататък.

Патрик Хедстрьом му разказа за убитата немска туристка и че вероятно са открили и Сив. Че според тях някой е пренесъл нощно време Муна и Сив, но те всъщност са почивали някъде другаде през всичките тези години.

Алберт не се движеше много из обществото, така че не бе чул за убийството на германската девойка. Първото му чувство, щом чу за съдбата ѝ, бе като удар в областта на стомаха. Някой някъде щеше да изживее същата болка като него и Линеа. Някъде имаше баща и майка, които вече никога нямаше да видят дъщеря си. Това засенчваше новините за Муна. В сравнение със семейството на убитото момиче той бе направо късметлия. За него мъката вече бе заглъхнала. А за това трябваха много години и сега сърцето му го болеше за другите.

– Знае ли се кой го е направил?

– За съжаление не. Но ще сторим всичко, което е в наша власт, за да го установим.

– Знаете ли дали е един и същи човек?

Полицаят поклати глава.

– Не, и това дори не знаем със сигурност. Има известни прилики, засега само това мога да кажа.

Патрик тревожно погледна стария човек.

– Има ли някого, на когото да позвъня? Някой, който да дойде да ви прави компания?

Усмивката на Алберт бе мила и бащинска.

– Не, няма.

– Да се обадя ли на свещеника да намине?

Същата мила усмивка.

– Не, благодаря, няма нужда от свещеник. Не се безпокойте, преживял съм този ден много пъти в мислите си, така че не ми идва като шок. Просто искам да си седя тук на мира сред растенията и да си мисля. Нямам нужда от нищо. Може да съм стар, но съм корав.

Той постави ръката си върху ръката на полицая, сякаш го утешаваше. И може би наистина бе така.

– Ако нямате нищо против, бих искал да ви покажа няколко снимки на Муна и да ви поразкажа за нея. Така че наистина да разберете каква беше приживе.

Младият мъж без колебание кимна и Алберт се затътри да вземе стария албум. Около час показва снимки и разказва за дъщеря си. Бе най-хубавият му миг от дълго време насам и усети, че много отдавна не си бе позволявал да се отдава на спомени.

Когато се сбогуваха на вратата, той притисна една от снимките до дланта на Патрик – Муна на нейната петгодишнина, с голяма торта с пет свещи и усмивка от едното до другото ухо. Беше убийствено сладка със светлите си къдрици и очи, светещи от желание за живот. За Алберт бе важно полицаите да имат подръка тази снимка, докато издирват убиеца на дъщеря му.

Щом полицаят си отиде, пак седна на верандата. Затвори очи и вдъхна през ноздрите си сладкия аромат на цветята. После заспа. Сънува дълъг, светъл тунел, в чийто край го чакаха Муна и Линеа. Стори му се, че му махат.

*

Вратата на кабинета се отвори с трясък. Солвейг се втурна вътре, а зад нея видя Лайне да тича с безпомощно размахани ръце.

– Ах ти, дяволе! Ти, проклет шибаняк!

Габриел направи гримаса. Винаги бе считал за крайно неуместно хората да изразяват силни чувства пред другите, а такъв език изобщо не приемаше.

– Какво има? Солвейг, трябва да се успокоиш и да не ми говориш по този начин.

Късно осъзна, че господарският тон, така естествен за него, още повече я възпламени. Изглеждаше готова да го сграбчи за гърлото, така че той за всеки случай се оттегли зад бюрото.

– Да се успокоя! На мен ли казваш да се успокоя, лицемерен шибаняк!

Видя, че тя се наслаждава от потръпването му при всяка мръсна дума, а зад нея Лайне ставаше все по-бледа и по-бледа.

Солвейг малко понижи гласа си, в който зазвуча саркастична нотка.

– Какво има, Габриел? Защо изглеждаш толкова потиснат? Нали обичаше да ти шепна мръсни думи в ухото, това те възбуждаше. Помниш ли, Габриел?

Сега Солвейг съскаше думите и се приближаваше към бюрото.

– Няма смисъл да вадим кирливи ризи сега. Имаш ли нещо да ми кажеш, или просто си пияна и неприятна както винаги?

– Дали имам нещо да ти кажа? О, можеш да бъдеш сигурен в това. Бях във Фелбака и знаеш ли какво? Намерили са Муна и Сив.

Габриел потръпна и изненадата ясно се изписа на лицето му.

– Намерили са момичетата? Къде?

Солвейг се надвеси над бюрото, подпряна на ръцете си така, че лицето ѝ бе само на няколко сантиметра от това на Габриел.

– В Кралската клисура. Заедно с наскоро убита млада германка. И смятат, че убиецът е един и същ. Така че, засрами се, Габриел Хулт! Засрами се, че натопи брат си, твоята собствена плът и кръв. Точно него. Не намериха и най-малкото доказателство, но той трябваше да понесе вината в хорските очи. Цялото това сочене и шепнене зад гърба му го уби. Но ти сигурно си знаел, че ще стане така. Ти знаеше, че беше слаб. Че беше чувствителен. Той не можа да понесе срама и се обеси. Няма да се изненадам, ако си разчитал тъкмо на това, когато си се обадил в полицията. Не можеше да търпиш, че Ефраим обичаше него повече.

Солвейг го замушка толкова силно в гърдите, че той се заогъва и отстъпи назад. Вече бе опрял с гърба си перваза на прозореца и нямаше повече къде да бяга. С очи се опита да сигнализира на Лайне да направи нещо, но тя, както винаги, само стоеше там и зяпаше смутено.

– Всички обичаха моя Йоханес повече от теб и ти не можа да се справиш с това, нали?

Без да очаква отговор на твърденията си, маскирани като въпроси, тя продължи своя монолог:

– Дори когато го лиши от наследство, Ефраим продължи да го обича повече от теб. Ти получи стопанството и парите, но никога любовта на баща си. Въпреки че ти беше този, който работеше, докато Йоханес си живееше живота. И когато после ти отне годеницата, това преля чашата, нали? Тогава ли започна да го мразиш, Габриел? Тогава ли намрази брат си? Разбира се, може да не беше справедливо, но не ти даваше право да направиш онова, което направи. Ти разби живота на Йоханес, както и моя и на децата ми. Мислиш, че не знам с какво се занимават момчетата? И за това си виновен ти, Габриел Хулт. Най-после хората ще видят, че Йоханес не е извършил това, за което си шепнеха толкова години. Най-после аз и момчетата ще тръгнем отново с вдигнати глави.

Гневът най-сетне се изля и на негово място дойдоха сълзите. Габриел не знаеше кое е по-лошо. За миг бе съзрял старата Солвейг. Хубавата Кралица на красотата. Гордееше се, че е негова годеница, преди брат му да дойде и да я вземе, точно както взимаше всичко, което си пожелаеше. Когато гневът ѝ бе заместен от сълзите, Солвейг сякаш се пукна като балон и той отново видя дебелата, немарлива развалина, която прекарваше дните си в себеокайване.

– Да гориш в ада, Габриел Хулт, заедно с баща си!

Тя прошепна последните думи и изчезна така бързо, както се появи. Габриел и Лайне останаха сами. Той се чувстваше като ударен от гръм. Седна тежко в стола зад бюрото и безмълвно погледна жена си. И двамата разбираха какво означава на повърхността да изскочат стари кости. Буквално и преносно.

*

Мартин усърдно се зае със задачата да опознае Таня Шмид, както ѝ беше името по паспорт. По тяхно искане Лизе бе оставила всички вещи на Таня и той бе преровил раницата ѝ. Най-долу, на дъното, лежеше паспортът ѝ. Изглеждаше нов и имаше малко печати. Всъщност печати само от пътя между Германия и Швеция. Или никога не бе напускала Германия, или по някаква причина бе получила нов паспорт.

Паспортната снимка беше изненадващо добра и той прецени, че лицето ѝ е приятно, макар и малко обикновено. Кафяви очи и кестенява коса, малко по-дълга от раменете. Висока един и шейсет, с нормално телосложение.

Иначе раницата не разкри нищо интересно. Бельо за смяна, няколко изтъркани книги джобен формат, тоалетни принадлежности и малко сладкиши. Нищо чак толкова лично, което му се стори малко странно. Не трябваше ли човек да носи със себе си някоя снимка я на семейството, я на приятеля си, или тефтер с адреси? Макар че до тялото бяха намерили ръчна чанта. Лизе потвърди, че Таня имала червена ръчна чанта. Вероятно е запазила най-личните си вещи в нея. Сега обаче ги нямаше. Можеше ли да става дума за обир? Или убиецът е взел личните ѝ вещи като сувенири? Мартин бе гледал по "Дискавъри", в една програма за серийни убийци, че било нещо обикновено да вземат вещи от жертвите си, това било част от ритуала. Но все още нищо не сочеше, че си имат работа със сериен убиец. По-добре беше да не задълбава в тази посока.

Засега най-напред трябваше да се свърже с германските полицейски власти, което се канеше да направи, когато го прекъсна разговорът с Турд Педерсен. После щеше да поговори по-подробно с Лизе и накрая смяташе да помоли Йоста да замине за къмпинга и да поразпита наоколо. Да види дали Таня не е разговаряла с някого там. Или може би най-добре щеше да бъде Патрик да възложи това на Йоста. В това разследване Патрик трябваше да дава заповеди на Йоста, не Мартин. А и нещата вървят по-безболезнено, когато протоколът се спазва както трябва.

Отново започна да набира номера на германската полиция и този път успя да се свърже. Щеше да е пресилено да се каже, че разговорът е протекъл гладко, но когато затвори, беше относително сигурен, че е успял да представи наличните данни както трябва. Оттам обещаха да се обадят веднага щом се сдобият с повече информация. Поне така разбра от човека от другата страна на линията. Ако му предстояха много контакти с немските колеги, щеше да се наложи да повикат преводач.

Имайки предвид времето, което щеше да мине, докато се получат сведения от чужбина, той горещо си пожела да има добра интернет връзка, такава, каквато имаше в дома си. Но заради риска да ги хакнат, полицейското управление не се бе снабдило дори с модем. Той си отбеляза да потърси дома на Таня Шмид в немския телефонен каталог, ако го има в мрежата. Макар че, доколкото си спомняше, Шмид бе едно от най-разпространените немски фамилни имена, така че шансът да се получи нещо бе малък.

След като не можеше да направи нищо повече, освен да чака информация от Германия, по-добре беше да се заеме със следващата задача. Имаше мобилния номер на Лизе и ѝ се обади преди всичко, за да се увери, че е още там. Не беше длъжна да остава, но обеща да не пътува ден-два, за да могат да говорят с нея.

Пътуването ѝ сигурно беше загубило голяма част от очарованието си. Според показанията, с които разполагаше Патрик, двете момичета много се бяха сближили. Сега Лизе седеше сама в палатка на къмпинга в Селвик във Фелбака, като новата ѝ приятелка бе убита. А може би и тя беше в опасност? За такъв сценарий Мартин не бе помислял преди. Може би бе най-добре да говори с Патрик веднага щом се върне в управлението. Можеше убиецът да е видял момичетата на къмпинга и по някаква причина да е набелязал и двете. Макар че тогава къде се вписваха скелетите на Муна и Сив? Муна и евентуално Сив, поправи се той веднага. Никога не трябваше нещо да се взима за напълно сигурно, бе казал един от лекторите в полицейската школа по някакъв повод и това указание Мартин твърдо се опитваше да следва в полицейската си работа.

Като помисли малко повече, реши, че Лизе не я заплашва опасност. Отново си имаха работа с вероятности, а вероятността говореше, че тя просто е била въвлечена в нещо поради злощастния си избор на другар в пътешествието.

Въпреки предишните си опасения Мартин реши по деликатен начин да накара Йоста да върши малко по-конкретна полицейска работа. Прекоси коридора до неговата стая.

– Йоста, извинявай, че те прекъсвам...

Все още лирично настроен от подвига си, Йоста говореше по телефона и гузно го затвори, щом Мартин пъхна глава в отвора на вратата.

– Да?

– Патрик ни помоли да отидем на къмпинга в Селвик. Трябва да се срещна с придружителката на жертвата, а ти да поразпиташ малко из къмпинга.

Йоста не попита защо Патрик определя работните задачи. Взе якето си и покорно последва колегата си до колата. Пороят бе преминал в леко ръмене, въздухът бе чист и свеж. Усещането бе сякаш седмици прах и жега бяха окончателно отмити и всичко изглеждаше по-чисто от обикновено.

– Да се надяваме, че този дъжд е временен, иначе играта ми на голф ще отиде по дяволите.

Йоста мърмореше, докато седяха в колата, и Мартин си каза, че той май е единственият, който не одобрява малката пауза в лятната горещина.

– Е, мисля, че малко дъжд добре ни идва. Този пек щеше да ме убие. Я помисли за жената на Патрик. Трябва да е адски трудно да си на края на бременността по средата на лятото. Лично аз никога не бих се справил.

Мартин бърбореше, съзнавайки отлично, че Йоста едва ли е склонен да обсъжда нещо друго освен голф. И тъй като единственото, което Мартин знаеше по въпроса, бе, че топката е кръгла, бяла и че играчите на голф носят карирани клоунски панталони, той се зае да под държа разговора сам. Затова отначало не схвана тихо изреченото от Йоста.

– Нашето момче се роди в началото на август, ей в такова горещо лято.

– Не знаех, че имаш син, Йоста.

Мартин заровичка в паметта си. Знаеше, че жената на Йоста бе починала преди две години, но не си спомняше да е чувал за някакво дете. Обърна учуден поглед към колегата си. Йоста не отвърна на погледа му, гледаше ръцете си, положени върху коленете, и несъзнателно въртеше златната сватбена халка, която още носеше. После глухо продължи:

– Майбрит качи трийсет кила. Беше огромна като къща. А и не можеше да се движи в горещината. Накрая само седеше и пъхтеше. Носех ѝ кана след кана вода, но все едно да поиш камила, жаждата ѝ никога не се утоляваше.

Той се засмя, с някакъв вътрешен, леко влюбен смях и Мартин разбра, че Йоста е навлязъл в алеята на спомените.

– Момчето бе съвършено, когато се появи на бял свят. Дебеличък и хубав. Казваха, че се бил метнал на мен. После всичко стана много бързо.

Йоста въртеше халката все по-нервно.

– Бях на посещение при тях в родилното, когато той изведнъж спря да диша. Настъпи паника. Взеха ни го и повече не го видяхме. Освен в ковчега. Беше хубаво погребение. А после някак не ни се щеше да имаме дете. Ами ако пак се случеше нещо. С Майбрит нямаше да го понесем. Затова си бяхме само двамата.

Йоста потръпна, сякаш излезе от транс. Погледна укоризнено Мартин, все едно че той бе виновен за словоизлиянието му.

– Повече няма да говорим по въпроса, става ли? Минаха четирийсет години и не е нужно някой друг да знае за това.

Мартин кимна. Не можа да се въздържи и потупа Йоста по рамото. Той се намръщи, но все пак Мартин почувства, че в този момент между тях се е създала тъничка връзка там, където преди е имало взаимна липса на уважение. Това, че Йоста не беше най-добрият полицейски екземпляр в гилдията, не означаваше, че няма опит и знания, от които можеше и той да се поучи.

Въздъхнаха с облекчение, когато пристигнаха на къмпинга. Тишината след възникналото доверие натежа и последните пет минути прекараха в пълно мълчание.

Йоста тръгна да обикаля къмпингуващите с ръце в джобовете и мрачно изражение. Мартин попита за пътя до палатката на Лизе и я намери, не беше по-голяма от носна кърпа. Притисната между две по-големи палатки, тя изглеждаше още по-малка. В палатката вдясно вдигаше шум с игрите си семейство с деца, а пред палатката вляво седеше як мъжага на около двайсет и пет и пиеше бира под стърчащ от палатката навес. Всички с любопитство изгледаха Мартин, който се приближаваше до палатката на Лизе.

Нямаше смисъл да се чука и затова той тихо я извика по име. Чу се звук от откачането на верига, последван от промушването на русата ѝ глава през отвора.

Два часа по-късно потеглиха оттам, без да са научили нищо ново. Лизе така и не добави нищо повече към разказаното на Патрик в управлението.

Но все пак нещо бе привлякло вниманието на Мартин. Опита се да си спомни, но не можа. Нещо бе видял, нещо, което трябваше да отбележи. Нервно забарабани с пръсти по волана, но накрая се принуди да изостави мисълта за предалата го памет.

По обратния път пътуваха в мълчание.

Патрик се надяваше, че ще стане като Алберт Тернблад, когато остарее. Не така самотен, естествено, но така изискан. Алберт не се беше запуснал след смъртта на съпругата си, което се случваше с толкова други възрастни мъже, останали сами. Вместо това носеше хубава риза и жилетка, а бялата му брада и косата бяха добре подстригани. Движеше се с достойнство, с вдигната глава, а и малкото, което Патрик успя да види от къщата, показваше, че е поддържана чиста и спретната. Начинът, по който посрещна новината за откриването на дъщеря му, също бе впечатлил Патрик. Личеше, че е сключил примирие със съдбата и живее прилично, доколкото е възможно при дадените обстоятелства.

Показаните от Алберт снимки на Муна дълбоко разтърсиха Патрик. Както толкова пъти преди, и сега той си каза, че бе твърде лесно жертвите на престъпления, с които се срещаше, да бъдат превърнати в статистически цифри и просто да им се сложи етикет "ищец" или "жертва". Все едно дали ставаше дума за жертва на обир, или, както в този случай, на убийство.

Алберт постъпи съвсем правилно, като му показа фотографиите. Така той можеше да проследи живота на Муна от бебе до пухкаво детенце, от ученичка до абитуриентка и до веселото, здраво момиче, каквато е била точно преди да изчезне.

Но имаше още едно момиче, за което трябваше да научи повече. Освен това познаваше селището достатъчно добре, за да знае, че мълвата придобива крила и лети със скоростта на мълния. По-добре беше да я изпревари и да отиде да говори с майката на Сив Лантин, въпреки че не бяха сигурни за местопребиваването ѝ. Гун вече не се казваше Лантин и вероятно се бе омъжила отново. След малко детективска работа откри, че сега тя се нарича Стрювер и живее в лятно жилище на името на Гун и Лаш Стрювер на улица "Нора Хамнгатан" във Фелбака. Името Стрювер му звучеше познато, но не можеше да се сети къде го е чувал.

Имаше късмет, намери си място за паркиране зад Плажния ресторант и последните сто метра измина пеш. Движението лятно време бе еднопосочно по цялата "Нора Хамнгатан", но по късата отсечка, която извървя, срещна трима идиоти, които явно не умееха да четат пътните знаци и го принудиха да се притисне към каменната стена, докато се промушваха между другите коли в насрещното движение.

Патрик изпита желание да извади полицейската си значка и да им състави акт, но се въздържа. Ако трябваше да отделят време да учат туристите през лятото на най-обикновено прилично поведение, нямаше да успеят да свършат нищо друго.

Когато пристигна на адреса, той се оказа бяла къща със сини ъгли точно срещу редицата от червени навеси за лодки, придаващи на Фелбака характерния ѝ силует. Отпред стояха собствениците на къщата, разтоварващи няколко обемисти куфара от жълто волво V70. Или по-точно възрастен господин в двуредно сако повдигаше с пъшкане куфарите, докато ниска, силно гримирана жена стоеше до него и жестикулираше. И двамата бяха здравата загорели и ако лятото не бе толкова слънчево и горещо, Патрик би предположил, че се връщат от ваканция в чужбина. Но сега можеше и скалите на Фелбака да са отговорни за кафявия им тен.

Доближи се до тях и за секунда се поколеба, преди да се изкашля, за да привлече вниманието им. И двамата застинаха и се обърнаха към него.

– Да?

Гласът на Гун Стрювер бе малко креслив, чертите ѝ бяха остри.

– Казвам се Патрик Хедстрьом и съм от полицията. Мога ли да разменя няколко думи с вас?

– Най-после!

Ръцете с червен маникюр хвръкнаха във въздуха.

– Толкова време ви трябваше! Не разбирам къде отиват парите от данъците ни! Цяло лято сигнализираме, че незаконно си слагат колите на нашето място за паркиране, но досега не бяхме чули и звук от вас. Няма ли най-сетне да се заемете с това безобразие? За къщата дадохме луди пари и смятаме, че имаме право да ползваме мястото си за паркиране, но май искаме твърде много!

Тя сложи ръце на хълбоците си и се втренчи в Патрик. Зад нея стоеше съпругът ѝ и изглеждаше така, сякаш иска да потъне в земята. Явно не смяташе всичко това за чак толкова възмутително.

– Всъщност не идвам по повод на вашите оплаквания. Първо трябва да ви попитам, нали се казвахте Гун Лантин, преди да се омъжите, и имахте дъщеря на име Сив?

Гун моментално замлъкна и сложи ръка на устата си. Не бе необходим друг отговор на въпроса му. Мъжът ѝ пръв се съвзе и поведе Патрик към външната врата, отворена за вкарването на багажа. Беше малко неудобно да се оставят куфарите на улицата, така че Патрик вдигна два от тях и помогна на Лаш Стрювер да ги внесе, докато Гун избърза пред тях в къщата.

Седнаха в дневната, Гун и Лаш един до друг на дивана, а Патрик избра фотьойла. Гун се притисна до Лаш, но утешителните му потупвания изглеждаха механични, вероятно смяташе, че ситуацията изисква това от него.

– Какво се е случило? Какво сте открили? Минаха повече от двайсет години, след толкова време до какво може да сте се добрали?

Тя нервно бърбореше.

– Искам да подчертая, че все още нямаме нищо сигурно, но може да се окаже, че сме намерили Сив.

Ръката на Гун литна към гърлото ѝ и тя като никога остана безмълвна.

Патрик продължи:

– Все още изчакваме съдебният лекар да направи окончателното идентифициране, но вероятно това е Сив.

– Но как, къде...

Тя заекваше, задавайки въпросите си, същите като на бащата на Муна.

– В Кралската клисура бе открита мъртва млада жена. На същото място откриха Муна Тернблад и вероятно Сив.

Той обясни също като на Алберт Тернблад, че момичетата са били закарани там и че полицията сега прави всичко възможно да разбере кой или кои са извършили убийствата.

Гун опря лице в гърдите на мъжа си, но Патрик забеляза, че плаче със сухи очи. Имаше впечатлението, че изблиците ѝ на мъка бяха малко театрални.

Когато се съвзе, Гун измъкна малко джобно огледалце от ръчната си чанта, провери дали гримът ѝ е наред и запита Патрик:

– Какво ще стане сега? Кога ще си получим останките на моята малка, бедна Сив?

И без да чака отговор, се обърна към мъжа си.

– Трябва да направим прилично погребение за малкото ми момиченце, Лаш. След това ще почерпим с малко храна и кафе в празничната зала на Гранд хотела. Може дори и обяд с три ястия. Мислиш ли, че бихме могли да поканим...

Тя спомена името на един от лъвовете на бизнеса, за когото Патрик знаеше, че притежава една от къщите надолу по улицата.

Гун продължи:

– Налетях на жена му в "Ева" в началото на лятото и тя каза, че просто трябва да се видим по някой повод. Сигурно ще ни уважат, ако ги поканим.

Гласът ѝ зазвуча възбудено, а между веждите на мъжа ѝ се появи неодобрителна бръчка. И Патрик веднага се сети откъде знаеше фамилното му име. Лаш Стрювер бе създал една от най-големите вериги за хранителни стоки в Швеция, но доколкото Патрик помнеше, се бе пенсионирал преди доста години и бе продал веригата. Нищо чудно, че имаха възможност да поддържат такава къща. Този мъж имаше много, много милиони. След края на седемдесетте години, когато бе живяла целогодишно в малка къща с дъщерята и внучката си, майката на Сив се бе издигнала.

– Скъпа, нека не се тревожим сега за практическите въпроси, нека направим това малко по-късно. Първо ти трябва време да смелиш новините.

Той ѝ отправи поглед, пълен с укор. Гун незабавно сведе очи и си спомни за ролята си на опечалена майка.

Патрик огледа стаята и въпреки тъжната си задача, за малко да прихне. Беше пародия на онези къщи за гости, на които Ерика често се присмиваше. Цялата стая бе обзаведена като каюта на яхта с морски цветове, морски карти по стените, морски фарове вместо лампи, пердета с десен на раковини и дори старо гребло вместо маса. Ярък пример как многото пари и добрият вкус не винаги вървят ръка за ръка.

– Питах се дали не бихте разказала малко повече за Сив. Току-що посетих Алберт Тернблад, бащата на Муна, и можах да видя снимки от израстването на Муна. Възможно ли е да погледна малко подобни снимки на дъщеря ви?

За разлика от Алберт, който грейна при възможността да разкаже за своето съкровище, Гун обезпокоена се размърда на дивана.

– Ами... не знам за какво ви е това. Когато Сив изчезна, ми зададоха много въпроси и това сигурно го има в старите документи...

– Разбира се, но мислех така, в по-личен план... Каква беше, какво обичаше, каква искаше да стане и така нататък...

– Каква искаше да стане... Кой знае какво едва ли щеше да излезе от нея. Когато бе на седемнайсет, забременя от онова немско момче и се погрижих повече да не хаби време за учене. Още тогава вече беше късно, а и не смятах сама да се грижа за нейното дете, това поне беше абсолютно сигурно.

Тонът беше ироничен и като видя отправените от Лаш погледи към жена му, Патрик помисли, че каквато и да е била неговата представа за нея, когато са се женили, от тази илюзия не бе останало много. По лицето му личеше умора, предизвикана от разочарования. Беше явно и че Гун вече не се опитваше особено да прикрива истинската си същност. Може би от страна на Лаш да е имало наистина любов, но Патрик можеше да се хване на бас, че за Гун привлекателни са били хубавите милиончета в банковата сметка на Лаш Стрювер.

– А нейната дъщеря, тя къде се намира?

Патрик се приведе напред, любопитно очаквайки отговора.

И отново потекоха крокодилски сълзи.

– Като изчезна Сив, сама не можех да се грижа за нея. Наистина исках, но по онова време бях доста притеснена, просто не можех да се грижа за малко момиченце. Така че се възползвах от ситуацията и я изпратих в Германия, при баща ѝ. Е, той не се зарадва особено да му увесят на врата едно дете просто ей така, но и не можеше кой знае какво да направи, все пак беше баща на детето, а аз имам документи за това.

– Значи днес живее в Германия?

В ума на Патрик се появи неясна мисъл. Възможно ли бе да... не, не би било възможно.

– Не, тя умря.

Мисълта на Патрик изчезна, както бе дошла.

– Умря?

– Да, в автомобилна катастрофа, когато бе на пет годинки. А той даже не ми се обади по телефона, този немец. Получих само писмо, в което пишеше, че Малин е мъртва. Дори не ме покани на погребението, представяш ли си! Собствената ми внучка, а аз не можах да отида на погребението ѝ!

Гласът ѝ трепереше от възмущение.

– Той така и не отговори на писмата, които му пишех, докато детето беше живо. Не смятате ли, че щеше да е повече от справедливо да бе помогнал малко на бабата на нещастното, лишено от майка дете. Все пак аз се грижех момиченцето му да има храна на масата и дрехи на тялото през първите две години. Не трябваше ли да бъда обезщетена поне за това?

Сега Гун бе изпаднала в истински бяс заради неправдите, на които смяташе, че е била подложена, и се успокои чак когато Лаш сложи ръка на рамото ѝ и леко, но настоятелно го стисна като призив да се осъзнае.

Патрик не отговори. Знаеше, че каквото и да каже, Гун Стрювер няма да го оцени. Защо пък трябваше бащата на детето да ѝ изпраща пари? Не виждаше ли колко е нелогично подобно искане? Явно не.

Направи последен опит да узнае нещо лично за Сив.

– Няма ли все пак някакви снимки?

– Ами не съм я снимала много-много, но все нещо ще опитам да изровя.

Тя излезе и остави Патрик сам в дневната с Лаш. Известно време седяха мълчаливи, но после Лаш заговори, тихо, за да не бъде чут от Гун.

– Не е толкова студена, колкото изглежда. Има си и хубавите страни.

Да бе, как пък не, помисли Патрик. Лаш просто правеше каквото може, за да оправдае избора си на съпруга. Патрик прецени, че Лаш е около двайсет години по-възрастен от Гун, и не бе далеч от мисълта, че в избора си на жена мъжът се е ръководил от друга част на тялото, не от главата. Макар да бе принуден да си признае, че професията му го е направила малко циничен. Може пък да е истинска любов, помисли си той.

Гун се върна при тях не с такъв дебел фотоалбум като на Алберт Тернблад, а с една-единствена малка чернобяла снимка, която навъсено пъхна под носа на Патрик. Там се виждаше Сив като кисела тийнейджърка с новородената си дъщеря в прегръдките, но за разлика от снимката на Муна, по лицето ѝ не личеше никаква радост.

– Е, сега трябва малко да се пооправим. Току-що се връщаме от Прованс, където живее дъщерята на Лаш.

По начина, по който Гун произнесе думата "дъщеря", Патрик разбра, че между нея и доведената дъщеря няма особено нежни чувства.

Разбра също, че присъствието му е вече нежелано и се изправи да благодари за отзивчивостта.

– Благодаря и за снимката. Обещавам да я върна в добро състояние.

Гун махна в знак, че това е без значение. После отново си спомни за ролята си и изкриви лице в гримаса.

– Съобщете ми веднага щом научите нещо сигурно, моля ви. Толкова бих искала най-сетне да погреба малката ми Сив.

– Ще се върна веднага щом узная нещо.

Каза го доста хладно, но цялото това театрално представление го бе изпълнило с неприятно чувство.

Когато излезе на "Нора Хамнгатан", небето над него сякаш се разтвори. Патрик постоя неподвижно, оставяйки проливният дъжд да отмие лепкавото чувство от посещението у Стрюверови. Сега искаше да се прибере и да прегърне Ерика, да почувства как пулсира животът, щом постави ръка на корема ѝ. Искаше да усети, че светът не е толкова жестоко и зло място, каквото изглежда понякога. Просто не можеше да е така.

5

ЛЯТОТО НА 1979

Сякаш бяха изминали месеци. Но тя знаеше, че това не е възможно. И все пак всеки час долу, в мрака, изглеждаше като цял един живот.

Имаше достатъчно много време за размисли. Твърде много, за да усеща как болката извива всеки неин нерв. Време да помисли какво е изгубила. Или ще изгуби.

Сега знаеше, че няма да се измъкне оттук. Никой не би могъл да избяга от такава болка. И все пак никога не бе усещала по-меки ръце от неговите. Ничии ръце не бяха я галили с толкова любов и това я караше да жадува за още от това докосване. Не отвратителното, не болезненото, а мекото, което следваше. Ако бе усетила такова докосване преди, всичко щеше да е различно, сега знаеше това. Усещането, когато той прокарваше ръце по тялото ѝ, бе толкова чисто, толкова невинно, че стигаше чак до твърдото ядро в нея, там, където никой преди не бе достигал.

В тъмнината се бе превърнал във всичко за нея. Не бяха произнесени никакви думи, но тя си фантазираше как би звучал гласът му. Бащински, топъл. Щом обаче дойдеше болката, така го намразваше, че би могла да го убие. Стига да можеше.

Роберт го откри навън, в сеновала. Познаваха се достатъчно добре и знаеше, че Юхан отива там, когато иска да поразмишлява. Щом видя, че в къщата няма никой, отиде право там и наистина намери брат си, седнал на пода със свити колене и здраво обвил краката си с ръце.

Бяха много различни. Понякога на Роберт му се струваше невероятно, че са братя. Самият той беше горд, че не е изгубил и минута от живота си, за да мисли за нещо. Или дори да направи някакви предположения за последствията от постъпките си. Действаше, пък после да става каквото ще. Който оживее, ще види, бе неговият девиз. Нямаше причини да разсъждава над нещо, което не бе способен да управлява. Животът, така или иначе, си играеше с всеки, така бе устроен светът.

Затова пък Юхан твърде много мислеше за смисъла на действията си. В моменти на просветление Роберт изпитваше съжаление, че братчето му е избрало да го следва по петите, но от друга страна, така май бе най-добре. Иначе Юхан просто щеше да се разочарова. Бяха синове на Йоханес Хулт и това като проклятие лежеше върху целия семеен клан. Нямаше никакъв шанс някой от тях да успее, ако се заеме с нещо, така че защо да опитват?

Не би си признал дори ако го измъчваха, но обичаше брат си повече от всеки друг на света и сега болка прониза сърцето му, когато видя силуета на Юхан в полумрака. Изглежда, че мислите му бяха на мили оттук и около него витаеше някаква тъга, която Роберт ясно усети. Сякаш облак от меланхолия бе обсебил съзнанието на Юхан и го държеше затворен против волята му на тъмно и гадно място вече цели седмици. Не бе забелязал това през лятото, но сега го усети физически веднага щом влезе през вратата.

– Юхан?

Никакъв отговор. Роберт с леки стъпки продължи навътре в здрача. Приклекна до брат си и сложи ръка на рамото му.

– Юхан, пак ли седиш тук?

Братчето му само кимна. И когато вдигна лице, Роберт видя за свое удивление, че лицето му е подпухнало от плач. Това бе необичайно за Юхан. Роберт се разтревожи.

– Юхан, какво има? Какво се е случило?

– Татко.

Остатъкът от изречението потъна в риданията му и Роберт се напрегна да чуе какво казва.

– Какво за татко, Юхан?

Юхан си пое няколко пъти дълбоко дъх, за да се успокои, и после каза:

– Сега всички ще узнаят, че татко е бил невинен за изчезването на онези момичета. Разбираш ли, хората ще разберат, че не е бил той!

– Какви ги бълнуваш?

Роберт разтърси Юхан, но усети как сърцето му подскочи в гръдния кош.

– Мама е била в селото и чула, че са намерили някакво момиче убито и заедно с нея открили и изчезналите момичета. Не схващаш ли? Едно момиче е било убито сега. И никой няма да твърди, че го е направил татко.

Юхан истерично се изсмя. Роберт все още не осъзнаваше какво са му казали. Откакто бе намерил баща си в плевнята с въже на шията, бе мечтал да чуе думите, които Юхан изричаше сега.

– Ти да не се майтапиш с мен? Че тогава ще видиш.

Той сви юмрук, но Юхан само продължи да се кикоти истерично и да лее сълзи, които, сега вече Роберт разбра, бяха сълзи на радост. Юхан се обърна и прегърна Роберт толкова здраво, че затрудни дишането му. Когато осъзна, че брат му говори истината, и Роберт го притисна до себе си.

Най-сетне баща им щеше да получи справедливост. Най-после те и майка им щяха да вървят с вдигнати глави из селището, без да чуват шепнене зад гърба си и без да виждат как ги сочат с пръст, когато мислят, че не ги забелязват. Сега щяха да съжаляват, нещастните клюкари. Двайсет и четири години приказваха мръсотии за семейството им и сега щяха да понесат срама си.

– Къде е мама?

Роберт се изтръгна от прегръдката и въпросително погледна Юхан, който вече се хилеше, без да се контролира, и каза нещо неясно през смеха си.

– Какво казваш? Успокой се и говори ясно. Питам къде е мама?

– При чичо Габриел.

Роберт се навъси.

– Какво, по дяволите, прави при онзи гаден старец?

– Мисля, че му казва истината. Никога не съм виждал мама толкова ядосана, както когато се върна и разказа, каквото е чула. Искаше да отиде в имението и да разкаже на Габриел какво мисли за него, така каза. Не, трябваше да я видиш. Косите ѝ бяха настръхнали и от ушите ѝ само дето не излизаше пушек, честно.

Представата за майка им с настръхнала коса и с уши, изпускащи дим, накара и Роберт да се захили. Откакто се помнеше, тя бе една влачеща се, мърмореща сянка и сега бе трудно да си я представят като обзета от гняв фурия.

– Искам само да видя физиономията на Габриел, като се втурне у тях. И можеш да си представиш леля Лайне.

Юхан направи уплашена физиономия, закърши ръце и заговори с писклив глас:

– Ама Солвейг! Скъпа Солвейг, не трябва да употребяваш такива думи.

И двамата братя паднаха на пода, гърчейки се от смях.

– Слушай, сещаш ли се понякога за татко?

Въпросът на Юхан ги накара да станат отново сериозни и Роберт малко помълча, преди да отговори:

– Разбира се, че се сещам. Макар че трудно се сещам за нещо друго, освен как изглеждаше оня ден. Трябва да се радваш, че не го видя. А ти, мислиш ли за него?

– Да. Често. Но сякаш гледам някакъв филм, ако ме разбираш. Помня колко весел беше винаги, как обичаше да се шегува, да танцува и да ме върти във въздуха. Но сякаш гледам отвън, също като на кино.

– Разбирам те.

Лежаха един до друг и се вглеждаха в тавана, докато дъждът тропаше по тенекиите над главите им. Юхан тихо каза:

– Той ни обичаше, нали, Роберт?

Роберт отвърна също тихо:

– Разбира се, Юхан, разбира се.

*

Ерика чу как Патрик изтръсква чадъра си на външното стълбище и с усилие се надигна от дивана, за да го посрещне.

– Здравей?

Тонът беше въпросителен и той учудено се огледа. Не бе очаквал това спокойствие и тишина. Би трябвало да му е малко сърдита, че не ѝ е позвънил през деня. Но истината беше, че тя твърде много му се радваше, че е у дома, за да се цупи. А и знаеше, че е бил по-далеч от обхвата на един мобилен телефон, и не се съмняваше, че се е сещал за нея хиляди пъти през целия ден. Толкова сигурни бяха взаимоотношенията им и усещането за това бе наистина приятно.

– Къде са Кони и бандитите?

Шепнеше, все още несигурен дали са там, или не.

– Брита получи купа макарони с наденица върху главата, поради което не пожелаха повече да останат. Неблагодарници.

Ерика се наслади на обърканата физиономия на Патрик.

– Просто кипнах. Все някъде трябва да има граница. От този клон на родословното дърво сигурно няма да получаваме повече покани през следващото столетие, но не съжалявам особено. А ти?

– Не, опазил ме Бог. – Той вдигна очи към небето. – Ама ти наистина ли го направи? Изсипа ѝ купа с ядене върху главата?

– Честна дума. Цялото ми добро възпитание излетя през прозореца. Сега сигурно няма да ида в рая.

– Мм, ти самата си късче от рая, така че...

Той шеговито я погъделичка по врата, точно там, където знаеше, че я е гъдел, и тя със смях се отдръпна.

– Ще направя малко горещ шоколад, после ще ми разкажеш всичко за Големия Сблъсък.

Патрик взе ръката ѝ и я поведе към кухнята, където ѝ помогна да се настани върху един кухненски стол.

– Изглеждаш уморен – каза тя. – Как върви?

Той въздъхна, докато разбъркваше шоколада с млякото.

– Ами добре, но нищо повече. За късмет техниците огледали местопрестъплението, преди да се развали времето. Ако ги бяхме намерили днес вместо онзи ден, нямаше да има нищичко за търсене. Впрочем, благодаря ти за материала, който ми осигури. Наистина свърши работа.

Седна срещу нея в очакване шоколадът да се стопли.

– А ти как се чувстваш? Бебето добре ли е?

– С нас всичко е наред. Нашият малък футболист живя бурно както винаги, но имах прекрасен ден, след като Кони и Брита си заминаха. Май това ми трябваше, за да се отпусна и почета – глутница луди роднини.

– Хубаво, тогава да не се безпокоя за вас.

– Недей.

– Искаш ли да опитам да остана у дома утре? Мога да поработя и оттук или пък да съм наблизо.

– Много мило, но съм добре, наистина. Мисля, че е по-важно да вложиш сили за откриването на убиеца сега, преди следата да е изстинала. Скоро ще искам да си на метър разстояние.

Тя се усмихна и го потупа по ръката. После продължи:

– Освен това май се надига пълна истерия. Получих доста обаждания от хора, които се опитаха да ме издоят по всички възможни начини, за да научат какво знае полицията, но аз, разбира се, нищо не бих им казала, дори и да знаех нещо, а аз не знам.

Тя си пое дъх.

– И явно туристическата агенция е получила сума ти отказани резервации от хора, които не смеят да дойдат тук, а много от яхтите са се насочили към други пристанища. Така че, ако още не са ви натиснали от местния туристически бизнес, по-добре се подгответе за това.

Патрик кимна. Опасяваше се, че това може да се случи. Истерията щеше да се разпространява и увеличава, докато не тикнат някого зад решетките. За общност като Фелбака, издържаща се от туристическия бизнес, това беше катастрофа. Спомни си един месец юли отпреди няколко години, когато имаха четири изнасилвания, преди накрая да пипнат извършителя. Същата година бизнесът във Фелбака здравата пострада, тъй като туристите предпочетоха да почиват в някое от близките селища, като Гребещад или Стрьомщад. Убийствата щяха да създадат още по-неблагоприятна обстановка. Слава богу, работа на шефа на Управлението бе да се справя с такива проблеми. Патрик с удоволствие се сети за Мелберг, на когото щеше да се падне тази задача.

Потърка носа си с пръсти. Задаваше се силно главоболие. Тъкмо щеше да вземе хапче, когато осъзна, че не е ял през целия ден. Иначе храната бе от пороците, с които не се бореше, за което свидетелстваше появата на малко коремче. Не можеше да си спомни кога за последен път бе пропускал ядене. Беше твърде уморен да сготви нещо и затова си направи няколко сандвича със сирене и хайвер, които топна в горещия шоколад. Както винаги, Ерика наблюдаваше с леко отвращение гледката на тази, по нейно мнение, гастрономически отблъскваща комбинация, но за Патрик това бе храна на боговете. След три сандвича главоболието бе само спомен и той усети прилив на сили.

– Слушай, искаш ли да поканим Дан и приятелката му за уикенда? Можем да направим барбекю.

Ерика смръщи нос, не изглеждаше особено очарована.

– Виж какво, нито веднъж не си дала шанс на Мария. Колко пъти си я виждала? Два пъти?

– Да, да, знам. Но тя е просто... – Ерика затърси думи – просто на двайсет и една.

– Не е нейна вината. Че е толкова млада. Е, съгласен съм, че е малко шантава, но кой знае, може би просто се притеснява. А заради Дан си струва да се направи малко усилие. Искам да кажа, той си я е избрал. И след развода с Пернила няма нищо странно, че е срещнал друга.

– Гледай ти, колко си толерантен – каза кисело Ерика, но все пак бе принудена да признае, че Патрик е прав. – Откога стана толкова широко скроен?

– Винаги съм бил широко скроен, когато става дума за двайсет и една годишни момичета. Имат такива хубави качества.

– Тъй ли? – каза нацупено Ерика, преди да разбере, че Патрик нарочно я дразни. – О, хайде стига. Сигурно си прав. Разбира се, че ще поканим Дан и неговата фльорца.

– Ама...

– Да, да. Дан и Мария. Ще е много приятно. Мога да извадя кукленската къща на Ема, така че да има какво да прави, докато ние вечеряме.

– Ерика...

– Преставам. Просто не мога да се въздържа. Като някакъв тик ми е.

– Злобно човече, ела тук да те прегърна и недей да кроиш зли планове.

Тя се съгласи и двамата заедно се свиха на дивана. Ето заради това Патрик издържаше сблъсъка с мрачните страни на работата си. Ерика. И заради мисълта, че може би щеше да допринесе, макар и малко, светът да стане по-сигурен за детето, което сега притискаше крачета в дланта му изпод опънатата кожа на корема на Ерика. Зад прозореца вятърът стихваше заедно с падането на здрача и цветът на небето преминаваше от сиво в пламтящо розово. Той предположи, че утре времето пак ще бъде слънчево.

*

Предусещането на Патрик за слънце се оказа вярно. На другия ден сякаш никога не бе имало дъжд и по обяд от асфалта още се вдигаше пара. Мартин се потеше, въпреки че бе облечен в къси панталони и тениска, но това всъщност му беше нормалното състояние. Вчерашната прохлада помнеше като някакъв сън.

Чудеше се как точно да продължи работата си. Патрик беше при Мелберг, така че не можеше да се посъветва с него. Имаше проблем и с информацията от Германия. Можеха да му се обадят всеки момент и се страхуваше да не пропусне нещо от онова, което щяха да му кажат, поради празнините в знанията му по немски. Затова най-добре би било още сега да намери някой да му помогне с превода. Но кого да помоли за помощ? Преводачите, с които разполагаха преди, превеждаха предимно от балтийски езици, руски и полски поради многото проблеми, които имаха с откраднати коли на щведски граждани в тези страни, но досега не бяха имали нужда от помощ с немски. Взе телефонния каталог и го запрелиства напосоки, без да знае какво точно търси. Една рубрика му даде спасителна идея. Като се има предвид количеството германски туристи, стичащи се насам всяка година, вероятно туристическата агенция във Фелбака имаше някой сред персонала, който да владее езика. Трескаво набра номера и отсреща чу лъчезарен, весел женски глас:

– Туристическа агенция Фелбака, добро утро, говорите с Пиа.

– Здравей, аз съм Мартин от полицейското управление в Танумсхеде. Слушайте, питам се дали имате някой там, който да е наясно с немския?

– Ами май аз. За какво става дума?

Гласът с всяка секунда ставаше все по-привлекателен и на Мартин му хрумна нещо.

– Мога ли да дойда при вас и да поговорим за това? Имате ли време?

– Разбира се. Излизам в обедна почивка след половин час. Ако можете да дойдете дотогава, можем да обядваме в кафе "Брюган".

– Звучи идеално. Тогава ще се видим след половин час.

Съживен, Мартин остави слушалката. Не беше съвсем сигурен какви дяволи го бяха хванали, но гласът ѝ звучеше толкова приятно.

Когато половин час по-късно паркира колата пред Йернбуден и се запровира сред туристите през площад "Ингрид Бергман", ентусиазмът му взе да се изпарява. Това не е среща, а полицейска задача, внушаваше си той, но не можеше да отрече, че щеше да е ужасно разочарован, ако Пиа от туристическата агенция се окажеше тежка двеста кила и със стърчащи зъби.

Мина между масите в кафенето и се огледа с търсещ поглед. От една от отдалечените маси му махна момиче в синя риза и шарен шал с логото на туристическата агенция. Въздишка на облекчение се изтръгна от него, моментално последвана от чувство на триумф, че правилно е познал. Пиа беше сладка като парче шоколад. Големи кафяви очи и тъмна, къдрава коса. Весела усмивка с бели зъби и чаровни трапчинки на бузите. Този обяд щеше да е значително по-приятен, отколкото поглъщането на студена макаронена салата с Хедстрьом в столовата на управлението. Не че не харесваше Хедстрьом, но не беше кой знае какъв сътрапезник.

– Мартин Мулин.

– Пиа Льофщед.

След приключване на представянето всеки си поръча на високата руса сервитьорка рибена чорба.

– Имаме късмет. Тази седмица тук е "Херингата".

Тя видя, че Мартин не разбра за какво говори.

 – Кристиан Хелберг. Готвач на 2001 година. Той е оттук, от Фелбака. Ще видиш, като опиташ рибената чорба. Божествена е.

През цялото време, докато говореше, тя оживено жестикулираше и Мартин се хвана, че я зяпа очарован. Пия бе съвсем различна от момичетата, с които обикновено се срещаше, и може би тъкмо заради това му бе толкова хубаво да седи тук с нея. Принуди се да си напомни, че това е служебен обяд и че е дошъл тук по работа.

– Да си призная, не всеки ден получаваме обаждания от полицията. Предполагам, че има нещо общо с труповете от Кралската клисура?

Въпросът бе поставен сухо и делово, без да издава особено любопитство, и Мартин утвърдително кимна.

– Така е. Момичето е била германска туристка, както сигурно сте чули, и ще ни трябва малко помощ с превода. Мислиш ли, че можеш да се справиш?

– Учих в Германия две години, така че няма да е проблем.

Получиха супата и след само една лъжица Мартин бе готов да се съгласи с определението на Пиа "божествено". Напрегна се да не сърба, но се отказа. Надяваше се тя да е гледала "Емил от Льонеберя"[7]. "Трябва да се сърба, иначе не се разбира, че е чорба..."

– Интересно...

Пиа направи пауза и хапна още една лъжица. Слаб бриз повя между масите, носейки секундна прохлада. И двамата проследиха с поглед красив, старомоден платноход, порещ вълните с развети платна. Не духаше достатъчно за един добър ден за плаване, така че повечето караха на мотор. Пиа продължи:

– Онова германско момиче, Таня беше, нали? Преди около седмица дойде при нас в туристическата агенция. Искаше помощ за превода на няколко статии.

Интересът на Мартин решително се пробуди.

– Какви статии?

– За онези две момичета. Статии за изчезването им. Стари статии, от които имаше фотокопия, предполагам от библиотеката.

Лъжицата издрънча, когато във възбудата си той я изпусна в купичката.

– Каза ли защо ѝ е помощ?

– Не, не каза нищо. А и аз не попитах. Всъщност не бива да правим това в работно време, но беше в средата на деня и туристите бяха по скалите на плаж, така че беше спокойно. И освен това тя толкова настояваше, че я съжалих. – Пиа се поколеба. – Това има ли нещо общо с убийството? Може би трябваше по-рано да се обадя и да съобщя...

Звучеше разтревожено и Мартин побърза да я успокои. По някаква причина усещаше, че не желае да я безпокои.

– Не, не би могла да знаеш. Но е добре, че ми каза сега.

Продължиха обяда в разговори на по-приятни теми и не усетиха как мина свободният ѝ час. Тя побърза да се върне в малката туристическа сграда по средата на площада, за да може колегата ѝ на свой ред да отиде на обяд. Сбогува се и изчезна. Мартин искаше да ѝ предложи среща, но просто не му остана време. Като мърмореше и ругаеше, той се върна при колата, но по пътя към Танумсхеде мислите му се завъртяха около разказаното от Пиа. Защо Таня е молила за помощ за превода на статии за изчезналите момичета? Защо се е интересувала от тях? Коя беше тя? Каква бе връзката между нея, Сив и Муна?

*

Животът беше хубав. Животът бе дори много хубав. Не помнеше откога не бе усещал, че въздухът е толкова чист, ароматите толкова силни и цветовете толкова ясни. Животът наистина бе хубав.

Мелберг наблюдаваше Хедстрьом в стола срещу себе си. Хубаво момче и умен полицай. Да, може би преди не се бе изразявал тъкмо по този начин, но сега щеше да се възползва от случая. Важно беше сътрудниците да се чувстват оценени. Добрият ръководител критикува и хвали с една и съща твърда ръка, тъй беше чел някъде. Досега бе доста щедър с критиката, с ясно съзнание си признаваше това, но няма нещо, което да не може да бъде поправено.

– Как върви разследването?

Хедстрьом нахвърли основните линии, по които бяха работили досега.

– Чудесно, чудесно. – Мелберг добродушно кимна. – Аз пък през деня имах няколко неприятни разговора. Много ни притискат час по-скоро случаят да бъде разрешен, така че да няма дългосрочен ефект върху туристическия бизнес, както елегантно се изразиха. Но ти, Хедстрьом, не се тревожи за това. Лично ги уверих, че един от най-добрите в полицейския корпус работи денонощно, за да пъхне извършителя зад решетките. Така че ти просто поддържай обичайната си висока класа, а аз ще имам грижа за общинските шефове.

Хедстрьом учудено го погледна. Мелберг отвърна на погледа му и грейна в широка усмивка. Ако само момчето знаеше...

Отбиването при Мелберг трая около час и на връщане към стаята си Патрик надникна за Мартин. Но го нямаше, така че отиде и си купи опакован в пластмаса сандвич от "Педемюр", който после вкара в стомаха си с чаша кафе в трапезарията. Тъкмо се бе нахранил, когато чу стъпките на Мартин по коридора и му махна да го последва в стаята.

– Напоследък забелязал ли си нещо странно у Мелберг? – попита Патрик.

– Освен че не мърмори, не критикува, хили се през цялото време, отслабнал е доста и носи дрехи от модата на деветдесетте – не.

Мартин се усмихна, за да покаже, че е схванал иронията.

– Има нещо мътно. Не че се оплаквам. Не се бърка в разследването и днес получих такива хвалби от него, че чак се изчервих. Има нещо, което...

Патрик поклати глава, но двамата изоставиха размишленията си за новия Бертил Мелберг, отлично съзнавайки, че имат значително по-важни въпроси за обсъждане. На някои приятни неща човек просто трябва да се порадва, без много да разсъждава.

Мартин разказа за безплодното посещение на къмпинга и, че не са научили повече нищо полезно от Лизе. Когато докладва казаното от Пиа за Таня, която отишла за превод на статии за Сив и Муна, интересът на Патрик се пробуди.

– Знаех си, че там има някаква връзка! Но каква може да е, дявол го взел!

Той се почеса по главата.

– А родителите какво казаха вчера?

Двете снимки, които Патрик бе получил от Алберт и Гун, лежаха на бюрото и той ги протегна на Мартин. Описа срещата с бащата на Муна и майката на Сив, без да крие отвращението си от последната.

– Все пак трябва да е някакво облекчение, че момичетата са намерени. Сигурно е ужасно толкова години да не знаеш къде са. Казват, че неизвестността е най-лошото нещо.

– Да, макар сега да ни остава да се надяваме Педерсен да потвърди, че вторият скелет е на Сив Лантин, иначе сме наникъде.

– Вярно, но предположенията са, че е нейният. Все още ли няма резултати от анализа на пръстта по скелета?

– Уви, не. И въпросът е какво може да ни даде това. Може да са били заровени където и да е, и дори да разберем какъв тип пръст е това, пак ще търсим игла в купа сено.

– Най-големите ми надежди са в ДНК. Дали сме намерили точния човек, ще можем да знаем със сигурност, когато получим възможност да анализираме ДНК-то му и да го сравним с онова, което имаме.

Известно време разсъждаваха в мълчание, докато Мартин не наруши тишината и не се изправи.

– Не, така нищо няма да свършим. По-добре да сляза още малко да покопая в мината.

Дълбоко замисленият Патрик остана да седи до бюрото.

*

Настроението на вечерята беше потиснато. Всъщност нямаше нищо необичайно в това, откакто Линда се бе нанесла тук. Брат ѝ възможно най-пестеливо бе обрисувал посещението на Солвейг при баща им и нямаше желание да разисква темата. Това, разбира се, не можа да спре Линда.

– Значи не чичо Йоханес е убил онези момичета. На татко сега трябва да му е адски криво, че е посочил брат си, а той се е оказал невинен.

– Я млъкни, не говори за неща, които не знаеш.

Всички около масата настръхнаха. Рядко, ако не никога, бяха чували Якоб да повишава тон. Дори Линда леко се уплаши за миг, но преглътна и невъзмутимо продължи:

– И защо всъщност татко е помислил, че е бил чичо Йоханес? Никой никога нищо не ми казва.

Якоб за миг се поколеба, но разбра, че няма да я накара да млъкне с въпросите си, затова реши да ѝ отговори. Поне отчасти.

– Татко видял едно от момичетата в колата на Йоханес в нощта, в която изчезнала.

– А защо татко е карал посред нощ?

– Беше при мен в болницата и реши да си тръгне през нощта с колата.

– И понеже я е видял в колата на Йоханес, го е предал на полицията? Искам да кажа, че трябва да има сума ти други обяснения, например, че я е взел на стоп по пътя или нещо такова.

– Може би. Макар Йоханес да отричал и да твърдял, че въобще не бил виждал момичето онази вечер и че по това време спял в дома си.

– А дядо какво казал? Не се ли е ядосал, когато Габриел се обадил в полицията за Йоханес?

Линда бе запленена. Беше родена след изчезването на момичетата и не знаеше повече от онова, което ѝ бяха разказали за престъплението. Казаното сега от Якоб бе напълно ново за нея.

Якоб подсвирна.

– Дали се е ядосал? Ами може да се каже. Тогава той мислеше само как да спаси живота ми и беше бесен на татко, че е могъл да направи такова нещо.

Разрешиха на децата да напуснат масата. Иначе кой знае как щяха да им светнат очите при споменаването на стария им дядо, който спасил живота на баща им. Бяха чували историята много, много пъти, но никога не им омръзваше да я чуят отново.

Якоб продължи:

– Беше толкова разярен, че смяташе да промени завещанието си и да остави Йоханес единствен наследник, но не успя да го направи преди смъртта на Йоханес. Ако не беше умрял, сигурно ние щяхме да живеем в лесничейството, а не Солвейг и момчетата.

– Но защо татко толкова не е харесвал Йоханес?

– Ами и аз не знам. Татко никога не е бил особено разговорлив по темата, но дядо разправяше туй-онуй, което може би дава някакво обяснение. Баба умряла, когато Йоханес се родил, и дядо взел децата със себе си, когато пътувал по западния бряг и изнасял проповеди. Рано разбрал, че Йоханес и Габриел имали лечителски способности, така че всяка служба в църквата завършвала с изцеряване на хора от публиката от недъзи и болести.

– И татко ли го е правел? Искам да кажа, и той ли е церял хора? И сега ли го може?

Линда зяпна от изненада. Открехна се съвсем ново пространство в историята на рода ѝ и тя буквално не смееше да си поеме дъх, за да не би Якоб да замълчи и да откаже да говори повече. Беше чувала, че той и дядо ѝ са имали специална връзка, особено когато се оказало, че костният мозък на дядо ѝ бил подходящ за присаждане на болния от левкемия Якоб, но не знаеше, че дядо му е разказал толкова много за живота си. Естествено, известно ѝ бе, че е бил наричан Проповедникът, и бе чувала слуха, че е придобил с мошеничество богатството си, но никога не бе гледала на историите за Ефраим като на нещо повече от преувеличени приказки. Пък и беше толкова малка, когато той умря, че в представите ѝ той си оставаше само един изпъчен възрастен мъж, какъвто го знаеше от фотографиите.

– Не, не вярвам да го може.

Якоб се поусмихна при мисълта за своя безупречен баща като лечител на болни и недъгави.

– Според дядо не е нещо необичайно да се загуби тази дарба при навлизане в пубертета. Смятам, че нито Йоханес, нито Габриел са притежавали вече дарбата, щом са излезли от момчешката възраст. Татко мразеше Йоханес, защото двамата бяха много различни. Йоханес беше голям красавец и можеше да омагьоса с чара си всеки, но беше безнадеждно безотговорен с всичко в своя живот. И той, и Габриел получиха всеки голям дял от парите още докато дядо беше жив, но минаха само една-две години и Йоханес похарчи своите. Това вбеси дядо и в завещанието си той вписа Габриел като главен наследник, вместо да подели състоянието си по равно между двамата. Но както казах, ако беше живял малко повече, завещанието щеше да бъде променено още веднъж.

– Но трябва да има още нещо, татко не може да е мразил Йоханес толкова много само защото е бил по-красив и по-чаровен от него? Не заради това човек издава брат си на полицията.

– Не, предполагам, че чашата е преляла, когато Йоханес откраднал годеницата на татко.

– Какво! Татко е ходил със Солвейг? Тази дебела крава!

– Не си ли виждала снимки на Солвейг от онова време? Трябва да ти кажа, че тя е била страхотно парче и е била сгодена за татко. Но после един ден просто дошла и казала, че се е влюбила в чичо Йоханес и че ще се ожени за него вместо за татко. Мисля, че това напълно го е съсипало. Знаеш колко мрази безпорядъка и драмите в живота.

– Да, трябва изцяло да е превъртял.

Якоб стана от масата в знак, че разговорът е приключил.

– Е, стига толкова семейни тайни. Но вероятно разбираш защо между татко и Солвейг отношенията са малко... болезнени.

Линда прихна.

– Всичко бих дала да съм мушичка на стената, когато е дошла да наругае татко. Трябва да е било страхотен цирк.

Дори Якоб леко разтегли устни.

– Ами цирк е точната дума. Но като срещнеш татко, опитай да бъдеш по-сериозна, моля те. Трудно ми е да повярвам, че той гледа на това откъм смешната му страна.

– Добре, добре, ще бъда добро момиче.

Тя постави чините в съдомиялната, благодари на Марита за вечерята и се качи в стаята си. За първи път от доста време тя и Якоб се смееха на нещо заедно. Можеше да бъде наистина приятен, стига малко да се напънеше, помисли Линда, ловко пренебрегвайки факта, че през последните години и тя не беше особено мила с него.

Вдигна слушалката и се опита да намери Юхан. За своя изненада забеляза, че всъщност наистина я интересува как се чувства.

Лайне се страхуваше от тъмнината. Ужасно се страхуваше. Въпреки всички вечери, прекарани без Габриел в стопанството, тя така и не успя да свикне. Преди поне Линда си беше у дома, преди това и Якоб, но сега беше съвсем сама. Знаеше, че Габриел е принуден доста да пътува, и все пак се чувстваше огорчена. Не това беше животът, за който бе мечтала, когато сключи този брак по сметка. Не че парите бяха кой знае колко важни. Привличаше я сигурността. Сигурността в досадния Габриел, сигурността в парите в банката. Искаше живот, съвсем различен от този на майка ѝ.

Като дете живя в ужас от пиянските изстъпления на баща си. Той тиранизираше цялото семейство и направи от децата си несигурни и уязвими същества. От братята и сестрите беше останала само тя. И брат ѝ, и сестра ѝ не устояха на вътрешния си мрак, единият го погълна в себе си, другата го извади на показ. Самата тя, средното дете, не направи нито едното, нито другото. Но остана несигурна и слаба. Недостатъчно силна да отреагира на своята несигурност, като я насочи навън или навътре, тя я остави да лежи в нея и да тлее година след година.

Това никога не се проявяваше толкова силно, колкото когато бродеше сама из смълчаните стаи. Тогава ясно си спомняше вонящия дъх, ударите и тайните ласки през нощта.

Действително вярваше, че е намерила ключа, който да отвори мрачния долап в гърдите ѝ, когато се омъжи за Габриел. Не беше глупава. Знаеше, че това е само утешителна награда. Която той ѝ даваше, тъй като не бе получил онова, което наистина бе желал. Но нямаше значение. Така дори беше по-лесно. Никакви чувства, които да разбълникват тихата повърхност. Само скучна предвидимост на безкрайна верига от дни. Вярваше, че това е единственото, което бе искала.

След трийсет и пет години вече знаеше колко се е заблуждавала. Нищо не бе по-лошо от самотата в присъствието на друг, а това бе получила, когато каза "да" в църквата на Фелбака. Живееха паралелни животи. Тя се грижеше за стопанството, отглеждаше децата и обсъждаше с него вятъра и времето по липса на други теми за разговор.

Само тя знаеше, че у Габриел живее друг мъж, не само онзи, когото показваше ежедневно пред околния свят. Бе го наблюдавала през годините, бе го изучавала тайно и постепенно бе научила какъв всъщност би могъл да бъде. Копнежът, пробуден от това откритие, силно я изненада. Погреба го дълбоко в себе си, вярваше, че дори той самият не знае кой е, ала знаеше, че зад досадната, овладяна външност се крие страстен мъж. Виждаше колко гняв е събрал, но смяташе, че има и още толкова любов, която тя не бе успяла да пробуди.

Не успяха да се сближат дори когато Якоб лежеше болен. Един до друг седяха, както смятаха, до смъртното му легло, без да са способни взаимно да си дарят някаква утеха. Често ѝ се струваше, че Габриел не иска тя да е до него.

Тази негова затвореност до голяма степен се дължеше на баща му. Ефраим Хулт бил впечатляващ мъж, който карал всички, влезли в досег с него, да се присъединяват към един от двата лагера – на приятелите или на враговете му. Никой не бил равнодушен към Проповедника, но Лайне разбра колко трудно трябва да е било да израснеш в сянката на такъв мъж. Синовете му не можеха да бъдат по-различни. През целия си кратък живот Йоханес бе едно голямо дете. Наслаждаваше се на живота и взимаше онова, което поиска, без никога да се спре достатъчно дълго, за да види следите от предизвикания от него хаос. Габриел тръгна в обратната посока. Бе виждала как се срамува от баща си и Йоханес заради пищните им жестове, заради желанието им да са център на вниманието. Самият той искаше да потъне в анонимност, ясно показваща на околния свят, че няма нищо общо с баща си. Габриел се стремеше към уважение, ред и справедливост повече от всеки друг. Детството и годините на пътешествия с Ефраим и Йоханес бяха нещо, което никога не споменаваше. Лайне все пак знаеше това-онова и разбираше колко важно бе за съпруга ѝ да крие тази част от миналото си, така зле съответстваща на образа, който искаше да показва. Това, че тъкмо Ефраим върна Якоб към живота, пробуди у Габриел противоречиви чувства. Радостта от намирането на начин да се победи болестта бе помрачена от факта, че не той, а баща му се бе притекъл на помощ като рицар в блестящи доспехи. Би направил всичко, за да бъде той героят за своя син.

Размишленията на Лайне бяха прекъснати от звук, идващ отвън. С крайчеца на окото си видя как две сенки бързо преминаха през дърветата. Страхът отново я обхвана. Затърси безжичния телефон и най-накрая го намери на мястото, където се зареждаше. С треперещи пръсти набра номера на мобилния на Габриел. Нещо удари по прозореца и тя силно изкрещя. Прозорецът бе счупен от камък, който сега лежеше на пода сред отломки от стъкло. Още един камък профуча и счупи съседния прозорец и тя, хълцайки, побягна вън от стаята и се качи на горния етаж, където се заключи в банята и сгърчена от ужас заочаква да чуе гласа на Габриел. Вместо това получи монотонен автоматичен отговор и чу паниката в собствения си глас, когато му изпрати несвързано съобщение.

После седна разтреперана на пода с ръце, здраво обгърнали коленете, вслушана за звуци зад вратата. Повече нищо не чу, но не посмя да мръдне от мястото си.

Когато утрото дойде, все още седеше там.

*

 Ерика се събуди от телефонния звън. Погледна часовника. Десет и половина сутринта. Трябва да беше заспала, след като се бе въртяла потна и тромава през половината нощ.

– Ало – каза тя сънливо.

– Здравей, Ерика, събудих ли те?

– Да, но няма нищо, Ана. Не трябва да спя посред бял ден.

– Ами, спи си колкото искаш. После няма много да си позволяваш този разкош. Впрочем как си?

Ерика използва случая да се пооплаче от мъките на бременността на сестра си, която знаеше за какво става дума, след като самата тя бе родила две деца.

– Бедничката... Единствената утеха е, че ще мине, рано или късно. Как сте с Патрик? Не си ли лазите по нервите? Помня, че последните седмици най-много от всичко исках да бъда оставена на мира.

– Има нещо такова. Така че не протестирах много, когато му дадоха да разследва убийство и той отиде да работи.

– Убийство ли? Какво се е случило?

Ерика разказа за убитата млада германка и за двете току-що намерени изчезнали жени.

– Уф, колко ужасно.

Линията запращя.

– Къде сте? Хубаво ли е на яхтата?

– Да, прекрасно. Ема и Адриан я обожават и скоро ще бъдат завършени мореплаватели, ако Густав разреши.

– Да, Густав. Как върви? Ще бъде ли скоро готов да бъде представен на родата?

– Тъкмо затова ти се обаждам. Сега сме в Стрьомщад и смятаме да отплаваме надолу. Ще кажеш, че нямаш сили, но смятахме утре да спрем във Фелбака и да се видим. Живеем на лодката, така че няма да ви притесняваме. Трябва да кажеш, ако ти идваме в повече. Но би било много забавно да ти видим корема.

– Разбира се, че можете да дойдете. Така или иначе, Дан и приятелката му ще дойдат на барбекю утре, така че няма да е проблем да метнем още някое и друго кюфте на скарата.

– О, чудесно, най-накрая ще се срещна с малкото агънце.

– Слушай, Патрик вече ми нареди да съм любезна, така че не почвай сега и ти...

– Да, ама това изисква малко повече подготовка. Трябва да проверим коя музика сега е модерна сред децата, кои дрехи са върхът и дали още е на мода блясъкът за устни с вкус на ягода. Ще направим така – ти ще провериш по МТВ, а аз ще купя списание за тийнейджъри и ще го проуча. Дали излиза още "Старлетка"? И това не е лоша идея.

Ерика се разсмя.

– Стига де. Дръж се по-прилично. Да не клатим лодката. Не сме се срещали преди с Густав, сигурно е адски готин.

– Е, готин едва ли е подходящата дума за Густав. Всъщност смятам за мой голям късмет, че такъв като Густав въобще ме е забелязал, мен, самотната майка и други такива. Може да си избира и да отхвърля всяко момиче от аристокрацията, но все пак избра мен и това вече говори доста за него. Аз съм първата, която не е в дворцовия списък, така че мисля, че съм голяма късметлийка.

Ерика също сметна, че това говори доста за него, но не и по начина, по който мислеше за това сестра ѝ. Ана никога не бе имала особено добра преценка за мъжете и начинът, по който говореше за Густав, бе леко обезпокоителен. Но Ерика реши да не го съди предварително, надявайки се да се засрами от опасенията си, щом се срещне с него.

– Кога ще сте тук?

– Около четири, удобно ли е?

– Много даже.

– Тогава ще се видим, целувки, чао.

След като затвори телефона, Ерика се почувства леко разтревожена. Нещо в приповдигнатия тон на Ана я накара да се запита доколко добри бяха отношенията ѝ с фантастичния Густав аф Клинт.

Много се беше зарадвала на развода на Ана с Лукас Максуел, бащата на децата ѝ. Ана се бе върнала към мечтата си да учи история на изкуството и антиквариат и имаше голям късмет да получи работа на половин ден в стокхолмската аукционна къща. Именно там бе срещнала Густав. Той произхождаше от една от най-известните фамилии със синя кръв и прекарваше времето си като управител на фамилното имение в Хелзингланд, някога дарено на дедите му от Густав Васа[8]. Семейството му общуваше с кралското семейство и ако баща му бе възпрепятстван, той лично получаваше покана за годишния кралски лов. Всичко това Ана бе разказала благоговейно на Ерика, която бе видяла достатъчно от хайлайфните персони на "Стюреплан"[9], за да не изпита известно безпокойство. Никога не се бе срещала с Густав, можеше да е напълно различен от богатите наследници, които, скрити зад фасадата от пари и титли, си позволяваха волността да се държат като свине в заведения като "Риш" и "Спай Бар". Е, ако не друго, поне това щеше да разбере утре. Тя стисна палци – дано греши и Густав да е от съвсем друг калибър. Нямаше друг, комуто да желае толкова щастие и стабилност, колкото на Ана.

Замисли се как да прекара деня си. Бяха ѝ обяснили, че хормонът окситоцин, отделящ се с настъпването на часа на раждане, създавал силни домакински инстинкти у бременните жени. Това обясняваше защо през последните седмици почти маниакално се бе отдала да сортира, номерира и каталогизира всичко в дома си, сякаш бе въпрос на живот и смърт. Обзела я бе фикс идеята, че всичко трябва да е в пълен порядък, преди да се появи бебето, и сега се доближаваше до стадий, в който почти нищо не бе останало неподредено. Гардеробите бяха почистени, детската стая бе готова, чекмеджетата – избърсани. Единственото, което оставаше да се сложи в ред, бе мазето и боклуците там. Речено – сторено. Пуфтейки, Ерика се надигна и решително взе под мишница вентилатора за маса. По-добре да побърза, преди да я е пипнал Патрик.

*

Патрик си бе дал петминутна почивка, стоеше пред полицейското управление и ядеше сладолед, когато Йоста промуши глава през един от отворените прозорци и му викна:

– Патрик, на телефона.

Бързо изблиза останалото парченце "Магнум" и влезе вътре. Взе слушалката на бюрото на Йоста и леко се изненада, когато чу кой му звъни. След кратък разговор затвори и каза на Йоста, който седеше на канцеларския си стол и го наблюдаваше:

– Някой е разбил прозорците в къщата на Габриел Хулт. Ще дойдеш ли да погледнем?

Йоста изглеждаше малко изненадан, че Патрик вика него, а не Мартин, но само кимна.

Когато малко по-късно подкараха по алеята, не можаха да се въздържат да не въздъхнат завистливо. Резиденцията в имението на Габриел Хулт бе действително великолепна. Блестеше като бяла перла посред зеленината и строените по пътя към къщата брястове с достойнство се поклащаха на вятъра. Патрик помисли, че Ефраим Хулт трябва да е бил страхотен проповедник, за да му подарят всичко това.

Дори скърцането под краката по застланата с чакъл пътека към стълбището звучеше някак луксозно и той наистина бе любопитен да види къщата отвътре.

Вратата отвори самият Габриел Хулт и Патрик и Йоста усърдно изтриха обувките си на бърсалката, преди да влязат в антрето.

– Благодаря, че дойдохте толкова бързо. Жена ми е много развълнувана от всичко това. Нощес бях по бизнес дела и тя е била сама снощи, когато се случило.

Докато говореше, им посочи пътя към просторна, красива стая с високи прозорци, пропускащи максимално слънчевата светлина. На бял диван седеше жена с уплашено изражение на лицето, която се надигна да ги поздрави, щом влязоха.

– Лайне Хулт. Благодаря, че дойдохте толкова бързо.

Тя отново седна и Габриел с жест посочи отсрещния диван, на който можеха да се настанят Патрик и Йоста. И двамата се чувстваха малко неудобно. Бяха по къси панталони, като Патрик поне имаше прилична тениска, но Йоста носеше старческа риза с къси ръкави от някаква изкуствена материя с ментово зелен десен. Контрастът се засилваше от облеклото на Лайне – лека рокля от естествен лен, и на Габриел – делови костюм. Сигурно се поти, каза си Патрик и си помисли, че Габриел не ходи непрекъснато така в лятната жега. Но беше трудно да си го представи в нещо по-леко, а и не изглеждаше да му е горещо в тъмносиния костюм.

– Съпругът ви по телефона накратко обясни за какво става дума, но вие може би ще разкажете по-подробно?

Патрик успокояващо се усмихна на Лайне и същевременно извади малкия си бележник и писалка. Зачака.

– Да, вчера бях сама у дома. Габриел често излиза и пътува, така че ми се събират доста самотни нощи.

Патрик долови тъгата в гласа ѝ и се запита дали това е убягнало на Габриел Хулт. Тя продължи:

– Знам, че е смешно, но ужасно се страхувам от тъмнината, така че най-често стоя само в две стаи, когато съм сама. Спалнята ми и стаята с телевизора, която е до нея.

Патрик забеляза, че тя каза "спалнята ми", и не можа да се въздържи да не помисли колко е тъжно, че женени хора не спят заедно. Това никога нямаше да се случи с него и Ерика.

– Тъкмо се канех да звъня на Габриел, когато видях някой да се движи отвън. След секунда нещо прелетя през прозореца, вляво от мястото, на което стоях. Успях да видя, че е голям камък, преди да долети още един, който счупи съседния прозорец. После дочух само шум от бягащи стъпки отвън и две сенки, които изчезнаха в посока към гората.

Патрик отбелязваше всичко с кратки думи. Йоста не бе казал нищо, откакто пристигнаха, освен името си, когато поздравиха Габриел и Лайне. Патрик въпросително го погледна, за да види дали няма да иска да изясни нещо по възникналия инцидент, но той седеше и внимателно проучваше ноктите си. Можех да взема със себе си и пън, помисли Патрик.

– Имате ли представа за някакъв възможен мотив?

Отговорът дойде бързо от Габриел, сякаш да изпревари нещо, което Лайне бе отворила уста да каже.

– Не, нищо необичайно, обикновена завист. Винаги е бодяло очите на хората, че тъкмо нашият род живее в имението, и сме имали няколко пиянски нападения през годините. Невинни момчешки истории. Всичко и този път можеше да свърши дотук, ако жена ми не настояваше полицията да знае за случилото се.

Той хвърли неодобрителен поглед към Лайне, която за първи път от началото на разговора показа, че в нея има живец, и сърдито отвърна на погледа му. После спокойно каза на Патрик, без да поглежда мъжа си:

– Смятам, че трябва да разговаряте с Роберт и Юхан Хулт, племенниците на мъжа ми, и да ги попитате къде са били снощи.

– Лайне, това съвсем не е необходимо!

– Ти не беше тук вчера и не знаеш колко е отвратително да видиш как прелитат камъни през прозорците само на някой и друг метър от теб. Можеха да ме уцелят. И знаеш не по-зле от мен, че двамата идиоти са били тук!

– Лайне, нали се разбрахме...

Той говореше през здраво стиснати зъби и мускулите на челюстите му бяха напрегнати.

– Ти се разбра!

Тя го пренебрегна и се обърна към Патрик, окуражена от необичайния си прилив на сила.

– Както казах, не ги видях, но мога да се закълна, че бяха Юхан и Роберт. Майка им, Солвейг, беше тук по-рано през деня, държа се много неприятно, а и тия двамата са истински изроди, така че... Знаете, имали сте доста работа с тях.

Тя посочи към Патрик и Йоста, които, нямаше как, кимаха утвърдително. Вярно бе, че с ужасяваща регулярност си имаха работа с прословутите братя Хулт още от времето, когато бяха пъпчиви момчета.

Лайне погледна предизвикателно Габриел, сякаш да види дали би посмял да ѝ възрази, но той само примирено вдигна рамене в жест, означаващ, че си измива ръцете.

– Какво е предизвикало кавгата с майка им? – попита Патрик.

– Не че тази жена има някаква причина – тя винаги ни е мразела, но това, което я накара да изгуби разсъдък вчера, бе новината за момичетата, които сте намерили в Кралската клисура. Според нея – тази жена никога не е била особено интелигентна – това доказвало, че мъжът ѝ Йоханес е бил невинно обвинен по вина на Габриел.

Тя развълнувано повиши тон и посочи съпруга си, който, изглежда, отсъстваше от разговора.

– Да, проверих старите документи от времето, когато момичетата изчезнаха, и видях, че вие сте съобщили за брат си в полицията. Не бихте ли разказали нещо за това?

Лицето на Габриел едва видимо потръпна, съвсем малък знак, че въпросът го притеснява, но когато отговори, гласът му бе спокоен.

– Беше преди много, много години. Но ако ме попитате дали все още смятам, че съм видял тъкмо брат си със Сив Лантин, отговорът е да. Бях в болницата в Удевала при сина си, тогава болен от левкемия, и после подкарах към къщи. По пътя към Бреке срещнах колата на брат ми. Стори ми се малко странно, че е навън и кара посред нощ, така че се вгледах по-внимателно и тогава видях момичето да седи на седалката до него, с опряна на рамото на брат ми глава. Изглеждаше, че спи.

– Откъде знаехте, че това е Сив Лантин?

– Не знаех. Но я познах, щом видях снимката ѝ във вестника. И искам да подчертая, че никога не съм твърдял, че брат ми е убил когото и да било, както много се иска на хората тук, в селото. Единственото, което направих, бе да заявя, че съм го видял с момичето, защото смятам това за свой граждански дълг. Няма нищо общо с евентуален конфликт между нас или с някакво отмъщение, както твърдят някои. Разказах какво съм видял и оставих останалото на полицията. Явно не са намерили доказателство срещу Йоханес, така че намирам цялата тази дискусия за ненужна.

– Но вие самият какво мислите?

Патрик любопитно погледна Габриел. Беше му трудно да разбере как някой може да бъде чак толкова съвестен, че да посочи собствения си брат.

– Нищо не мисля, придържам се към фактите.

– Но вие сте познавали добре брат си. Мислите ли, че е бил способен на убийство?

– Брат ми и аз нямахме много общо. Понякога се удивлявах, че имаме едни и същи гени, толкова различни бяхме. Питате дали вярвам, че е способен да извърши убийство? – Габриел разпери ръце. – Всъщност не знам. Не го познавах достатъчно добре, за да мога да отговоря на този въпрос. А и сега вече изглежда излишно, нали?

С това той даде знак, че разговорът е приключил, и стана от креслото. Патрик и Йоста разбраха не особено деликатния намек и се сбогуваха.

– Какво ще кажеш, да отидем ли да поговорим с момчетата за заниманията им снощи?

Въпросът бе риторичен, Патрик вече караше в посока към дома на Юхан и Роберт, без да изчака отговора на Йоста. Безразличието на възрастния му колега по време на разпита го бе подразнило. Какво би могло да поразтърси стария чудак? Е, пенсионирането му не бе далеч, но още беше на служба проклетникът и от него се очакваше да си върши работата.

– Какво мислиш за всичко това?

Раздразнението в гласа на Патрик бе очевидно.

– Не знам коя възможност е най-лоша. Че имаме убиец, убил поне три момичета за двайсет години, и нямаме ни най-малка представа кой е той. Или че наистина Йоханес Хулт е измъчвал и убивал и сега има някой, който го имитира. Що се отнася до първата възможност, може би ще трябва да проверим в затворническия регистър. Дали е имало някой вътре по времето между изчезването на Сив и Муна и убийството на немското момиче? Това би могло да обясни паузата.

Патрик с изненада погледна Йоста. Старчето не беше чак толкова отнесено, колкото си мислеше.

– Би било добре да се провери. В Швеция нямаме много затворници, осъдени на цели двайсет години. Ще провериш ли, като се върнем в управлението?

Йоста кимна, после мълчаливо се загледа през прозореца на колата.

Пътят до старото лесничейство ставаше все по-лош. По права линия бе само къса отсечка между резиденцията на Габриел и Лайне и малката хижа на момчетата, но в социално отношение разстоянието бе далеч по-голямо. Тук земята приличаше на бунище. Виждаха се три ръждясали коли в различна степен на разпадане. Имаше и голямо количество други боклуци с неизвестен характер. Патрик заподозря, че ако се разровят наоколо, със сигурност ще открият крадени вещи, обявени за изчезнали при кражбите с взлом в къщите из областта. Но не за това бяха дошли днес.

Роберт стоеше под навес, където бърникаше една от старите автомобилни развалини. Носеше оцапан работен комбинезон в избелял синьо-сив цвят. Ръцете му бяха в масло и явно бе търкал и лицето си, защото и върху него имаше ивици и петна от масло. Избърса ръцете си с някакъв парцал, докато излизаше да ги посрещне.

– Какво, по дяволите, искате? Ако ще ровите, искам да видя документ, преди да пипнете каквото и да било.

Тонът беше фамилиарен. И с право, бяха се срещали толкова пъти през годините.

Патрик вдигна ръце в отбранителен жест.

– Спокойно. Нищо няма да ровим. Искаме само малко да поговорим.

Роберт подозрително ги изгледа, но после кимна.

– Искаме да говорим и с брат ти. Той у дома ли е?

Роберт неохотно кимна в отговор и викна към къщата:

– Юхан, ченгетата са тук! Искат да говорят с нас!

– Не може ли да влезем и да седнем?

Без да дочака отговор, Патрик се насочи към вратата с Йоста подире си. Роберт нямаше друг избор, освен да ги последва. Не си направи труда да свали комбинезона или да се измие. След предишните си обиски в къщата Патрик знаеше, че няма и смисъл. Мръсотията лепнеше по всичко вътре. Преди много време хижата, в която живееха, сигурно е била приятен дом, макар и малък. Но след години занемаряване сега тя сякаш висеше на един крак. Тапетите бяха мрачно кафяви, разпарцаливени и на петна.

Двамата полицаи кимнаха на Солвейг, която седеше до разклатената кухненска маса, напълно погълната от своите албуми. Тъмната коса висеше на кичури покрай главата ѝ и когато тя нервно отметна бретона от очите си, видяха, че пръстите ѝ лъщят от мазнина. Патрик несъзнателно избърса ръце в шортите си и след това внимателно приседна на ръба на една от табуретките.

Юхан излезе някъде от отдалечените малки стаи и навъсено седна до брат си и майка си на кухненския диван.

Както седяха така наредени, Патрик съзря роднинската прилика между тях. Старата красота на Солвейг отекваше като ехо по лицата на момчетата. Според чутото от Патрик, Йоханес е бил красив мъж и ако синовете му малко поизправеха гърбове, също нямаше да бъдат лоши. Сега у тях имаше нещо, което оставяше някакво чувство на неудобство. "Безчестие" бе може би думата, която търсеше Патрик. Ако нечий вид можеше да издава безчестие, то описанието напълно подхождаше на Роберт. За Юхан Патрик все още таеше някаква надежда. По-малкият брат правеше малко по-добро впечатление от батко си. Понякога Патрик долавяше у него известна съпротива срещу това, че бе избрал да бъде сянка на Роберт. Жалко, че Роберт упражняваше такова влияние над него, иначе Юхан можеше да има съвсем друг живот. Но засега това беше положението.

– Какво има, по дяволите?

Юхан зададе свъсено същия въпрос като брат си.

– Просто искахме да чуем какво сте правили снощи. Случайно да сте били при чичо си и леля си и да сте се забавлявали с малко мятане на камъни?

След съзаклятническа размяна на погледи братята нахлузиха маска на пълно неведение.

– Не, защо ще го правим? Снощи цялата вечер си бяхме у дома, нали, мамо?

И двамата се обърнаха към Солвейг и тя само кимна утвърдително. Временно бе затворила албумите и сега седеше и внимателно слушаше разговора между синовете си и полицията.

– Да, и двамата бяха вчера тук. Седяхме и заедно гледахме телевизия. Беше приятна семейна вечер.

Тя дори не се постара да прикрие ироничния си тон.

– И Юхан и Роберт не са излизали поне за мъничко? Така, около десет часа?

– Не, не са излизали и за минута. Даже до кенефа не са ходили.

Същият ироничен тон. Синовете ѝ не се въздържаха и се захилиха.

– Значи някой им е потрошил малко прозорци вчера. Трябва да им е изкарал акъла.

Хихикането сега премина в истински кикот.

– Не, само на леля ви. Габриел го е нямало вчера и тя е била самичка у дома.

По лицата им се изписа разочарование. Явно се бяха надявали да уплашат и двамата, а че Габриел е отсъствал, не са знаели.

– Чух, че ти, Солвейг, също си направила кратко посещение у тях в имението вчера. И че доста си ги заплашвала. Какво ще кажеш за това?

Йоста бе проговорил, при което и Патрик, и братята Хулт изненадано се обърнаха към него.

Тя се изсмя.

– Така ли казаха, че съм ги заплашвала? Ами не казах нищо, което да не заслужават. Габриел посочи мъжа ми като убиец. И го уби, все едно, че сам го качи на въжето.

При споменаването на въжето, по лицето на Роберт трепна мускул и Патрик веднага си спомни, че тъкмо той бе намерил баща си.

Солвейг продължи излиянието си.

– Габриел винаги е мразил Йоханес. Завиждаше му още като бяха малки. Йоханес бе всичко, което не беше Габриел, и той си го знаеше. Ефраим фаворизираше Йоханес и аз напълно го разбирах. Естествено, човек не трябва да прави разлика между децата си – тя кимна към момчетата на дивана, – но Габриел беше студен като риба, докато Йоханес пулсираше от живот. Много добре знам, защото най-напред бях сгодена за единия, а после и за другия. Нищо не можеше да развълнува Габриел. А и беше толкова принципен, че чакаше да се оженим, за да си легнем. Направо ми лазеше по нервите. После дойде братчето му със своите обещания и това вече беше съвсем различно. Онези ръце можеха да бъдат едновременно навсякъде. Цялата пламвах само като ме погледнеше.

Тя се захили и се втренчи невиждащо пред себе си, сякаш отново преживяваше горещите младежки нощи.

– Стига ма, майко, дръж си устата.

Отвращението ясно се отпечата върху лицата на синовете. Те явно искаха да си спестят подробностите от любовното минало на майка си. Патрик си представи голата Солвейг, лъстиво въртяща задника си, и замижа, за да се отърве от картинката.

– Така че, като разбрах за момичето, което намерили убито, и че открили също Сив и Муна, веднага се вдигнах и отидох да им кажа някоя и друга истинска дума. Той съсипа живота и на Йоханес, и моя, и на момчетата от чиста завист и злоба, но сега истината ще избоде очите на хората. Сега ще се срамуват и ще знаят, че са слушали не този брат, когото трябва, а за Габриел се надявам да изгори в ада заради греховете си!

Тя започваше да се навива и Юхан постави едновременно успокояваща и предупреждаваща ръка върху нейната.

– Да, но каквато и да е причината, не може така да се заплашват хората. Нито пък да се хвърлят камъни в прозорците им.

Патрик многозначително посочи към Роберт и Юхан, показвайки по този начин, че за миг дори не вярва на майчиното твърдение за семейна вечер пред телевизора. Те знаеха, че той знае, и сега им казваше, че ще ги държи под око. Измърмориха нещо в отговор. Солвейг обаче напълно пренебрегна отправеното предупреждение и по бузите ѝ запламтяха червени петна от ярост.

– А за това не само Габриел трябва да се срамува! И кога най-сетне ще получим извинение от полицията? Когато тичахте нагоре-надолу по Вестергорден, когато обръщахте наопаки всичко и отведохте Йоханес с полицейска кола на разпит, тогава направихте всичко да го тласнете към смъртта. Не е ли време да помолите за извинение?

Йоста за втори път взе думата:

– Преди да сме разследвали всичко случило се с момиченцата, няма да молим за никакво извинение. И докато на това не му се види краят, искам да се държиш прилично, Солвейг.

Твърдостта в гласа на Йоста сякаш идваше от някъде другаде.

Вече отново в колата, Патрик, изненадан, запита:

– Вие познавате ли се със Солвейг?

Йоста се намръщи.

– Дали се познаваме... Тя е връстница с най-малкия ми брат и когато бяхме деца, тичаха заедно из къщата. После влезе в пубертета и всички вече познаваха Солвейг. Беше най-хубавото момиче в областта, да не повярваш, като я гледаш сега. Да, адски жалко. Че толкова зле се сложи животът за нея и момчетата.

Той със съжаление поклати глава.

– А аз дори не мога да ѝ кажа дали е права, че Йоханес е умрял невинен. Щото всъщност не знаем нищо!

Ядосан, Йоста удари с юмрук по коляното си. На Патрик му се стори, че вижда мечка да се събужда от дълъг зимен сън.

– Ще провериш ли тогава затворите, като се приберем?

– Да бе, нали казах! Не съм толкова стар, че да не разбера една инструкция още от първия път. Да получавам заповеди от хлапак, който още има жълто около устата...

Йоста мрачно се взря през прозореца на колата.

*

Патрик се бе освободил за уикенда и сега двамата пътуваха в дървената си черупка на път към скалите. Имаха късмет да намерят точно същата лодка, каквато бе имал бащата на Ерика, Type. Единственият вид лодка, каквато можеха да притежават. Тя не беше особено очарована от плаването с платна въпреки няколкото обиколки в училището по плаване, пък и една пластмасова моторна лодка се движеше по-бързо, но пък закъде бързаха?

Звукът от мотора на шлюпката за нея бе звук от детството. Като малка често бе лежала и спала върху топлата дървена койка, с успиващия тропот в ушите. Обикновено предпочиташе да се покатери и седне на издигнатата предница пред стъклата отпред, но в сегашното си състояние не смееше да си позволи никакво, дори и малко движение, затова седеше на една от пейките зад защитните стъкла. Патрик стоеше на руля с вятър в кестенявата коса и усмивка на лицето. Отпътуваха рано, за да успеят да стигнат преди туристите, и въздухът бе свеж и прозрачен. Малки солени пръски обливаха лодката от време на време и Ерика усещаше соления вкус на въздуха при вдишване. Беше трудно да си представи, че в себе си носи малко човече, което след някоя година сигурно ще стои до Патрик, облечено в оранжева защитна жилетка с голяма яка, точно както тя бе правила толкова пъти с баща си.

Очите ѝ се напълниха със сълзи, когато си спомни, че баща ѝ никога нямаше да види внука си. Нито пък майка ѝ, но тя не се грижеше особено за дъщерите си и Ерика не смяташе, че внучето би пробудило някакви чувства у нея. Особено като се има предвид, че винаги бе неестествено скована, когато виждаше децата на Ана, и несръчно ги прегръщаше, ако обстановката и ситуацията изискваха това. У Ерика отново се надигна горчивина, но тя се опита да я потисне. Понякога се страхуваше да не би майчинството да се окаже и за нея такова бреме, каквото бе за Елзи. Да не би да стане като своята студена, недостъпна майка. Логично разсъждаващата част на мозъка ѝ намираше за смешна дори мисълта за това, но страхът не се ръководи от логика. От друга страна, Ана бе топла и любвеобилна майка на Ема и Адриан, така че защо и Ерика да не е такава. Поне бе избрала правилния баща на детето си, помисли, като погледна Патрик. Неговото спокойствие и внимание компенсираше собственото ѝ безпокойство по начин, по който никой преди не го бе правил. Щеше да е съвършен баща.

Акостираха в малък залив на завет и разстлаха кърпите върху студените скали. Ето това ѝ липсваше, докато живееше в Стокхолм. Там архипелагът бе съвсем различен, с горите и обилната, някак натрапчива растителност. Западният архипелаг бе толкова чист в своята простота. Розовосивият гранит отразяваше водните кристали и до болка красиво стоеше на фона на безоблачното небе. В пукнатините растяха цветенца, това бе единствената растителност и в оскъдния пейзаж хубостта им изпъкваше още повече. Ерика замижа и усети, че потъва в приятен унес от звука на удрящите се о брега вълни и от лекото поклащане на лодката.

Когато Патрик внимателно я разбуди, тя не разбра веднага къде е. Когато отвори очи, силната слънчева светлина я ослепи за няколко секунди и Патрик ѝ се яви като тъмна сянка, извисяваща се над нея. Когато се ориентира, разбра, че е спала близо два часа, и усети, че изпитва силно желание да хапне от донесената храна.

Кафето наляха от термоса в големи канчета и с него ядоха канелени сладки. Ерика не можа да се въздържи и подхвана забранената тема.

– Как ви вървят работите?

– Горе-долу. Крачка напред, две назад.

Отговорите на Патрик бяха кратки. Явно не желаеше промъкналото се в работата му зло да обсеби потъналата в слънце тишина. Но любопитството беше непреодолимо и тя отново се опита да узнае малко повече.

– Имахте ли полза от статиите, които намерих? Мислите ли, че всичко е свързано със семейство Хулт, или Йоханес Хулт просто е нямал късмет, когато е бил въвлечен в историята?

Патрик въздъхна, както си седеше с канчето в ръце.

– Само ако знаех. Семейство Хулт е като гнездо оси и ми се иска да можех да пропусна да се ровя във взаимоотношенията им. Но има нещо, което ме смущава в цялата история, независимо дали е свързано с убийствата, или не. Може би е мисълта, че ние в полицията сме допринесли един невинен да отнеме живота си. Въпреки всичко показанията на Габриел са единственото разумно нещо, с което са разполагали при изчезването на момичетата. Но не можем да се фокусираме само върху тях, трябва да търсим по-нашироко.

Замълча, после каза:

– Хич не ми се говори за това. Точно сега искам да се изключа от всякакви убийства и да мисля за нещо друго.

Тя кимна.

– Обещавам да не питам повече. Още една сладка?

Той не отказа и след два часа четене и припичане на слънцето погледнаха часовника и видяха, че е време да се прибират у дома и да се приготвят за пристигането на гостите. В последния момент решиха да поканят и бащата на Патрик и жена му, така че освен децата ставаха осем възрастни, които трябваше да бъдат нахранени.

*

В навечерието на празниците Габриел винаги ставаше неспокоен, изпълваше се с очакване да се поотпусне и да не работи. Проблемът беше, че не знаеше какво да прави, ако не работи. Работата беше неговият живот. Нямаше хоби, общуването с жена му не го интересуваше, децата бяха излетели от семейното гнездо, макар статутът на Линда може би да подлежеше на обсъждане. Затова често се затваряше в офиса си, почти се погребваше в счетоводството. Цифрите бяха онова, от което най-добре разбираше в този живот. За разлика от хората и тяхната смущаваща чувствителност и ирационалност, цифрите следваха определени правила. Винаги можеше да разчита на тях и да се чувства удобно в техния свят. Не беше нужно да си гениален, за да проумееш откъде идва необходимостта от ред и порядък, самият Габриел отдавна бе приписал всичко на хаотичното си детство, но пък и нямаше друго, с което сериозно да се захване. Цифрите му служеха добре, а причината имаше малко или всъщност никакво значение.

Времето на броденето по пътищата с Проповедника бе нещо, за което се опитваше да не мисли. Но спомняйки си за детството, неизменно виждаше баща си именно като Проповедника. Ужасяваща фигура без лице, изпълваща дните им с кряскащи, истерични хора. Мъже и жени, опитващи се да докоснат него или Йоханес. Сграбчваха ги с ноктести ръце, за да ги накарат да ги излекуват от измъчващите ги физически или психически страдания. И вярваха, че той и брат му имат отговор на молитвите им. И директна връзка с Бога.

Йоханес обичаше тези години. Бе израснал в центъра на вниманието и охотно заставаше под светлините на прожекторите. Понякога Габриел го бе изненадвал как с удивление разглежда ръцете си, когато си лягаха вечер, сякаш опитвайки се да види откъде всъщност идват чудесата.

Когато дарбата им секна, Габриел изпита огромна благодарност, докато Йоханес се отчая. Не можеше да си представи, че сега е най-обикновено момче, без специален талант, че прилича на всеки друг. Плачеше и молеше Проповедника да му помогне да си възвърне дарбата, но баща им само накъсо обясняваше, че с този живот вече е свършено, че ще го замести друг и че неведоми са пътищата Господни.

Щом се преместиха в имението извън Фелбака, в очите на Габриел Проповедникът стана просто Ефраим, а не баща, и той заобича този живот от първия миг. Не че се бе доближил повече до баща си, Йоханес продължаваше да бъде неговият любимец, а защото най-сетне намери свой дом. Място, където да остане и подреди живота си. Следвайки ударите на часовника и уважавайки времето. Училище, в което да ходи. Той обичаше и стопанството и мечтаеше един ден да го управлява по своему. Знаеше, че ще бъде по-добър стопанин и от Ефраим, и от Йоханес и вечер се молеше баща му да не направи глупостта да повери имението на любимия син, когато пораснат. Не му пукаше, че Йоханес бе даряван с цялата любов и внимание, искаше единствено стопанството.

Така и стана. Но не по начина, по който си го бе представял. Йоханес винаги бе присъствал във въображаемото му бъдеще. И когато умря, Габриел разбра каква нужда е имал от своя безгрижен брат, нужда да се безпокои за него, да се дразни от него. И все пак не можа да постъпи другояче.

Помоли Лайне да не споменава, че според тях Юхан и Роберт са мятали камъни по прозореца. И се изненада от себе си. Може би губеше чувството си за закон и ред или изпитваше несъзнателна вина? Не знаеше, но впоследствие бе благодарен, че Лайне сама реши да не се подчини и разказа всичко на полицията. Но дори и това го изненада. В неговите очи съпругата му бе повече писклива кукла на конци, отколкото човешко същество със собствена воля, и затова се изненада от дързостта в тона ѝ и упорството в очите ѝ. Разтревожи се. След всичко случило се през тази седмица имаше чувството, че целият световен ред се променя. За човек, мразещ промените, това бе ужасяващо прозрение. И Габриел избяга още по-надалеч в света на цифрите.

*

Първите гости бяха точни. Бащата на Патрик, Лаш, и жена му Битан пристигнаха точно в четири и донесоха на домакините цветя и бутилка вино. Бащата на Патрик бе едър, висок мъж със солидно шкембе. Жена му, негова съпруга от двайсет години, бе дребна, нисичка и кръгла като топка. Но това ѝ отиваше и бръчиците на смеха около очите ѝ сочеха, че винаги е готова да се засмее. Ерика знаеше, че в много отношения на Патрик му е по-лесно да общува с Битан, отколкото с истинската си майка, Кристина, която бе много по-строга и някак ръбата. Разводът бе горчив, но с времето, ако не приятелство, то поне някакво споразумение за мир се бе установило между Лаш и Кристина и двете дори участваха съвместно в обществени мероприятия. Най-просто би било да бъдат канени поотделно и тъй като Кристина в случая се намираше в Гьотеборг на гости на малката сестра на Патрик, нямаше причина да се безпокоят, че са поканили само Лаш и Битан на вечерното барбекю.

След четвърт час дойдоха Дан и Мария и тъкмо седнаха в градината, поздравявайки учтиво Лаш и Битан, когато Ерика дочу гръмкия смях на Ема по пътя, водещ към къщата. Отиде да ги посрещне и след като прегърна децата, най-сетне видя новия мъж в живота на Ана.

– Здравей, най-после да се запознаем!

Тя протегна ръка и поздрави Густав аф Клинт. Сякаш за да потвърди предубежденията ѝ, той изглеждаше точно като всички останали йостермалмски[10] юнаци от клубовете на площад "Стюреплан". Тъмна, пригладена назад коса. Риза и панталони в измамно семпъл стил – всъщност Ерика дори се досещаше къде седи етикетчето с цената, – пуловер, вързан на раменете. Тя си спомни, че си обеща да не съди от пръв поглед. Още не си бе отворил устата, и тя вече бе готова да го презре. За секунда тревожно помисли, че това си е чисто и просто завист, която я кара веднага да обръща с хастара навън хората, родени със златна лъжичка в устата. Надяваше се да не е така.

– Как е на леля бебчето? Слушка ли мама?

Сестрата сложи ухо на корема, сякаш да чуе отговора на своя въпрос, после се засмя и силно прегърна Ерика. След като и Патрик получи своето, ги поведоха към градината, където ги представиха на останалите. Децата бяха пуснати на воля, докато възрастните пиеха вино или в случая на Ерика кола, а храната бе сложена на грила. Както обикновено, мъжете се събраха около него, чувствайки се като истински момчета, докато момичетата си приказваха. Ерика така и никога не можа да разбере това с мъжете и барбекюто. Мъже, които обичайно твърдяха, че нямат ни най-малка представа как да изпържат парче месо в тиган, изведнъж се обявяваха за страхотни виртуози, когато месото трябваше да се изпече на скара навън. На жените се поверяваха приборите и охотно им се разрешаваше да носят бирата.

– Боооже, колко ви е хубаво тук!

Мария вече бе на втората си чаша вино, докато другите едва бяха успели да отпият.

– Благодарим, наистина ни е добре.

На Ерика ѝ бе трудно да се държи другояче освен прилично с приятелката на Дан. Не можеше да разбере какво намира той в нея, особено в сравнение с бившата му жена Пернила, но подозираше, че това е още една от непонятните за жените мистерии. Във всеки случай не я беше избрал заради дарбата ѝ да разговаря. Явно обаче будеше майчински чувства у Битан, която ѝ обърна малко повече внимание, така че Ерика и Ана можаха да си поговорят сами.

– Хубавец е, нали? – Ана с обожание погледна Густав. – Такъв мъж да се интересува от мен!

Ерика погледна красивата си сестричка и се запита как е възможно човек като Ана напълно да загуби самочувствие. Някога по-малката ѝ сестра беше силна, самостоятелна и свободна душа, но годините с Лукас и насилието я бяха пречупили. Ерика потисна желанието си да я раздруса. Погледна Ема и Адриан, които тичаха като обезумели около тях, и се запита как сестра ѝ може да не изпитва гордост и самоувереност при вида на хубавите деца, които бе родила и отгледала. Въпреки всичко, което бяха преживели през краткия си живот, те бяха весели, силни и обичаха хората около тях. Което бе единствено заслуга на Ана.

– Още не съм говорила много-много с него, но изглежда приятен. Ще му дам нужните оценки, когато успея да се запозная по-отблизо. Но изглежда всичко е окей, щом сте били затворени на малка яхта и още сте заедно.

– Ами, малка. – Ана се засмя. – Взе от един приятел "Наяда" 400, в нея може да се вмести цяла армия.

Разговорът им бе прекъснат от поднасянето на месото и мъжката част от компанията седна при тях.

– За какво си дърдорите, момичета?

Дан обгърна с ръка Мария, която с мъркане се притисна в него. Гъделичкането премина във възбуждаща игра и влажни целувки. Ерика трудно понасяше лигавенето им. Густав също гледаше крайно неодобрително, но на Ерика не убягна, че с крайчеца на окото си изследва дълбокото деколте на Мария, изложено на показ малко повече от необходимото.

– Лаш, недей да сипваш толкова сос на месото. Знаеш, че трябва да внимаваш с теглото заради сърцето.

– Какво толкова, силен съм като кон! Това са само мускули – заяви високо бащата на Патрик и се потупа по шкембето. – Освен това Ерика каза, че дресингът е със зехтин, а той е полезен. Навсякъде пише, че зехтинът е полезен за сърцето.

Ерика се въздържа да посочи, че сто грама едва ли могат да се считат за здравословно количество. Този спор водеха за кой ли път вече. Храната беше голямото удоволствие в живота на Лаш, който считаше всички опити да му намалят яденето за посегателство срещу личността му. Битан отдавна се бе оттеглила от полесражението, но все пак от време на време се опитваше да намекне какво мисли за хранителните му навици. Всички опити да бъде поставен на диета завършваха с това, че той ядеше тайно и после се дивеше, че теглото му не намалява.

– Познаваш ли И-Тайп[11]?

Мария бе преустановила оралното изследване на устата на Дан и сега очаровано гледаше Густав.

– Искам да кажа, нали е в компанията на принцесата и приятелите ѝ, а Дан каза, че познаваш кралското семейство, та си рекох, че познаваш и него. Толкова е як!

Густав изглеждаше шокиран, че за някои хора е по-забавно да познаваш И-Тайп, отколкото краля, но се овладя и отговори сдържано на въпроса на Мария.

– Малко съм по-възрастен от престолонаследницата, но по-малкият ми брат познава и нея, и Мартин Ериксон.

Мария изглеждаше смутена.

– Кой е Мартин Ериксон?

Густав тежко въздъхна и след кратка пауза неохотно отвърна:

– И-Тайп.

– Аха. Яко.

Тя се засмя, явно силно впечатлена.

Боже, ама тя наистина ли е на двайсет и една, както твърди Дан, помисли си Ерика. Не би ѝ дала повече от седемнайсет. Разбира се, че беше сладка, дори Ерика трябваше да го признае. Погледна с тъга тежкия си корем и установи, че дните, когато връхчетата на гърдите ѝ стърчаха към небето като на Мария, безвъзвратно са отминали.

Събирането не беше от най-успешните, които бяха правили. Ерика и Патрик се постараха колкото могат да поддържат разговора, но Дан и Густав сякаш идваха от различни планети, а Мария изпи твърде много вино за Отрицателно време, скоро ѝ прилоша и ѝ се наложи да се оттегли в тоалетната. Единственият, който се веселеше, беше Лаш, изцяло съсредоточен в поглъщането на колкото се може повече храна, щастливо игнорирайки убийствените погледи на Битан.

Още в осем всички се разотидоха и Патрик и Ерика останаха сами с чиниите за миене.

Решиха да ги зарежат за малко и седнаха всеки с чашата си в ръка.

– О, колко ми се пие вино!

Ерика тъжно погледна колата в чашата си.

– Да, след такава вечеря разбирам, че човек има нужда от една глътка. Боже, как успяхме да съберем тази тълпа? Какво сме си мислили?

Тя се засмя и поклати глава.

– Познаваш ли И-Тайп!

Патрик извиси гласа си във фалцет, имитирайки Мария, и Ерика прихна.

– Боже, колко яко!

Той продължи с фалцета и хихикането на Ерика премина в буен смях.

– Мама казва, че няма лошо да си малко глупава, ако си толкова сладка!

Сега той чаровно наклони глава и Ерика се хвана за корема от смях.

– Спри, не мога повече! Не беше ли ти, дето ми казваше да съм добричка?

– Да бе, да, знам, просто не мога да се сдържа.

Патрик стана сериозен.

– Слушай, какво мислиш за този Густав? Не ми изглежда най-милият човек на света. Смяташ ли, че е подходящ за Ана?

Смехът на Ерика рязко секна и тя сбърчи чело.

– Не, направо се безпокоя. Всеки би изглеждал по-добре от побойника Лукас, но аз просто...

Тя се поколеба, търсейки думите.

– Просто исках нещо по-добро за Ана. Видя ли колко неодобрително гледаше, докато децата тичаха и вдигаха шум? Хващам се на бас, че е от онези, които смятат, че децата трябва да се виждат, но не и да се чуват, а това е лошо за Ана. Тя има нужда от добър, топъл, любвеобилен човек. Някой, който да я кара да се чувства добре. Каквото и да приказва, виждам, че сега не е така. Но явно не смята, че заслужава нещо повече.

Пред тях слънцето потъваше в морето като огненочервено кълбо, но красотата на вечерта завинаги бе изгубена. Тревогата за сестра ѝ мъчеше Ерика, понякога отговорността толкова много ѝ тежеше, че ѝ бе трудно да диша. Щом се чувстваше толкова отговорна за своята сестра, как щеше да се справи с отговорността за още един мъничък живот?

Облегна глава на рамото на Патрик и вечерният мрак бавно се спусна над тях.

*

Понеделникът започна с добри новини. Аника се върна от ваканция. Загоряла и отпочинала, тя седеше на мястото си на рецепцията и когато Патрик влезе, лицето ѝ засия от радост. Обикновено той мразеше понеделнишките утрини, но видът на Аника веднага направи деня му много по-лек. По някакъв начин тя бе центърът, около който се въртеше всичко в управлението. Организираше, спореше, ругаеше и хвалеше, според случая. Какъвто и проблем да имаше човек, винаги можеше да разчита на умни и утешителни думи. Дори Мелберг бе започнал да изпитва известно уважение към нея и повече не смееше да я пощипва и да ѝ праща влажни погледи, както му бе обичаят в началото.

Не бе минал и час, откакто Патрик бе пристигнал в управлението, когато Аника със сериозно изражение на лицето почука на вратата.

– Патрик, дошла е една двойка да обяви дъщеря си за изчезнала.

Спогледаха се, всеки знаеше какво си мисли другият.

Аника въведе разтревожената двойка и двамата с приведени рамене седнаха пред бюрото на Патрик. Представиха се като Бу и Шершчин Мьолер.

– Дъщеря ни Йени снощи не се прибра.

Бащата бе проговорил пръв. Нисичък, набит мъж на около четирийсет. Докато говореше, нервно попипваше ярките си шорти и упорито фиксираше плота на бюрото. Фактът, че седяха в полицейското управление и обявяваха дъщеря си за изчезнала, изглежда го хвърляше в паника. Гласът му затрепери и жена му, и тя нисичка и набита, продължи:

– Живеем на къмпинга в Гребещад, Йени щеше да пътува за Фелбака към седем с едни свои приятели, с които току-що се бе запознала. Щяха да излизат, но тя обеща да се върне у дома до един часа. Били си уредили връщането с автобуса.

И нейният глас подрезгавя, тя замълча, после продължи:

– Когато не се прибра, се разтревожихме. Почукахме у една от приятелките ѝ, с които трябваше да бъдат заедно, събудихме и нея, и родителите ѝ. Каза, че Йени въобще не пристигнала на автобусната спирка, както били решили, и помислили, че тя просто няма да дойде. Тогава разбрахме, че се е случило нещо сериозно. Йени никога не би постъпила така. Тя ни е едничко дете и винаги ни казва, когато ще закъснее. Какво може да ѝ се е случило? Чухме за онова момиче, което сте намерили в Кралската клисура, мислите ли, че...

Тук гласът ѝ изневери и тя избухна в отчаян плач. Мъжът ѝ утешително я прегърна, но и в неговите очи се събираха сълзи.

Патрик се развълнува, но се постара да не показва това пред двамата.

– Не смятам, че може да се правят такива заключения.

Не можеше да си позволи да даде воля на състраданието си, затова се изрази с почти бюрократично бездушие.

– Да започнем с малко сведения за дъщеря ви. Казахте, че се казва Йени. На колко е години?

– Седемнайсет, скоро на осемнайсет.

Шершчин все още плачеше с лице в ризата на съпруга си, така че Бу трябваше да дава на Патрик нужните сведения. Като отговор на въпроса дали имат някоя по-нова нейна снимка, той изтри лицето на майката на Йени с хартиена салфетка и извади училищна снимка от чантата ѝ.

Патрик внимателно я пое и я погледна. Момичето бе типична седемнайсетгодишна тийнейджърка, с малко повече грим и упорито изражение в очите. Той се усмихна на родителите ѝ, опитвайки се да излъчва искрено съпричастие.

– Хубаво момиче, предполагам се гордеете с нея.

И двамата оживено кимнаха, Шершчин дори малко се поусмихна.

– Добро момиче е. Макар тийнейджърите да са малко особени. Не искаше да идва на ваканция с каравана с нас тази година, макар да го правим всяко лято, откакто се е родила, но ѝ се примолихме и ѝ казахме, че вероятно това е последното лято, което прекарваме така заедно. Тогава се съгласи.

Когато Шершчин чу собствените си думи за лятната ваканция, отново заплака и Бу успокояващо я поглади по косата.

– Взимате това на сериозно, нали? Чували сме, че трябва да изминат двайсет и четири часа, преди да започнат да търсят, но трябва да ни повярвате, казваме ви, нещо се е случило, иначе щеше да се обади. Не е такова момиче, просто да зареже всичко и да ни остави да седим да я мислим.

Патрик отново се опита да изглежда колкото се може по-спокоен, но образът на голото тяло на Таня в Кралската клисура веднага изникна в съзнанието му и той замижа в опит да го прогони.

– Няма да чакаме двайсет и четири часа, това го има само в американските филми, но преди това опитайте се да се успокоите. Вярвам на думите ви, че Йени е много организирано момиче, но съм виждал такива работи да се случват и преди. Срещнат някого, забравят за време и пространство, забравят, че мама и татко се безпокоят у дома. Нищо необичайно. Но ще започнем веднага да разпитваме. Оставете телефонен номер, на който да ви намерим, дайте го на Аника, когато излизате, а аз ще се обадя, щом разбера нещо повече. И ни съобщете, ако чуете нещо от нея или ако се появи у дома, моля ви. Ще си дойде, ще видите.

Когато си отидоха, Патрик се запита дали не бе обещал твърде много. Изпитваше особено усещане, което не предвещаваше нищо добро. Погледна снимката на Йени, която бяха оставили. Дано да е някъде навън и просто да се забавлява.

Изправи се и отиде при Мартин. Най-добре да започнат веднага да търсят. Ако се е случило най-лошото, нямаха и минута за губене. Според доклада на съдебния лекар Таня бе живяла около седмица в плен, преди да умре. Часовникът бе започнал да тиктака.

6

ЛЯТОТО НА 1979

Болката и мракът караха времето да тече в безсънен унес. Ден след ден, жива или мъртва, нямаше никакво значение. Нито дори стъпките отвън, нито знанието за приближаващото се зло можеха да вкарат действителността в тъмното ѝ жилище. Звукът от хрущенето на кости се смесваше с нечий изпълнен с болка вик. Може би нейният. Не знаеше точно.

Самотата се издържаше най-трудно. Пълното отсъствие на звуци, движения и усещане за допир до кожата. Никога не си бе представяла колко болезнена би могла да бъде липсата на човешки контакт. Тя надвишаваше всяка болка. Режеше душата като с нож и разтърсваше тялото ѝ в ледени спазми.

Вече добре познаваше миризмата на нещо чуждо. Не гадна. Не така си представяше, че мирише злото. Това тук бе свежо и изпълнено с аромата на лято и топлина. И се усещаше като контраст с тъмната, влажна миризма, която постоянно проникваше в ноздрите ѝ. Обгръщаше я като мокро одеяло и изяждаше парче по парче последните остатъци от онова, което беше, преди да попадне тук. Затова, когато непознатият се приближаваше, вдъхваше жадно аромата на топлина. Струваше си да преживееш злото, за да можеш в един миг да поемеш миризмата на живот, спокойно течащ някъде там, горе. Същевременно се пробуждаше глухото усещане за липса. Вече не беше такава, каквато е била преди, липсваше ѝ онази, която вече никога нямаше да бъде. Прощаването бе болезнено, но трябваше да го направи, за да оживее.

Най-много я измъчваше мисълта за детето. През целия си кратък живот бе упреквала дъщеричката си, че се е родила, но сега, в дванайсетия час, разбра, че всъщност дъщеря ѝ е била дар Божи. Споменът за меките ѝ ръчички около врата, големите очи, гледащи я жадно, търсещи нещо, което тя не бе в състояние да ѝ даде, я преследваха в неспокойните ѝ сънища. Пред себе си виждаше и най-малката подробност от детето си. Всяко малко петънце, всеки косъм, малката трапчинка на вратлето, на същото място като нейната. Обещанието, което отново и отново даваше пред себе си и пред Бог, бе, ако се спаси от този затвор, да възмезди малката за всяка секунда, в която ѝ бе отказвала майчината си любов. Ако...

– Няма да излезеш така!

– Ще излизам, както си искам, гледай си работата!

Мелани се опули на баща си, който ѝ се опули на свой ред.

Причината за кавгата бе добре позната – оскъдното облекло, което носеше.

Естествено, нямаше много плат в избраните от нея дрехи, Мелани бе принудена да си го признае, но смяташе, че са красиви, а и приятелите ѝ са обличаха точно по същия начин. Вече беше на седемнайсет години, не беше дете, така че какво носеше, си беше чисто нейна работа. Тя с омраза гледаше баща си, който се бе зачервил от гняв. Уф, стар и досаден. Лъсналите му шорти марка "Адидас" излязоха от мода още преди петнайсет години. Коремът, придобит от многото пакетчета чипс на дивана пред телевизора, сега заплашваше да пръсне копчетата на ризата. Върхът бяха грозните пластмасови чехли за баня на краката му. Тя се срамуваше да я виждат с него и мразеше да виси в проклетия къмпинг цяло лято.

Докато беше малка, обичаше ваканциите с каравана на къмпинга. Винаги имаше много деца, с които да си играе, и можеха да се къпят и тичат, колкото си искат сред караваните. Но сега приятелите ѝ бяха останали в града и тя трябваше да се раздели с Тобе. Като я нямаше там да пази своите интереси, той със сигурност щеше да се мъкне с онази проклета Маде, която вечно му се лепеше. Мелани тържествено си обеща да мрази родителите си цял живот.

Да седиш заклещена на къмпинг в Гребещад, бе ужасно, на всичкото отгоре се отнасяха с нея сякаш бе на пет, а не на седемнайсет. Упорито изви врат и оправи потничето, което не беше по-голямо от горнището на бикини. Минималните джинсови шортички наистина доста неприятно се впиваха в бутовете ѝ, но пък погледите, които предизвикваха у момчетата, си струваха неудобството. Най-великото бяха високите до небето обувки с платформи, които прибавяха поне десет сантиметра към нейните един и шейсет.

– Докато ние сме тези, които плащаме за покрива и храната ти, ние ще решаваме, така че бъди така добра и...

Баща ѝ бе прекъснат от силно чукане на вратата и, благодарна за отсрочката, Мелани побърза да отвори. Отвън стоеше тъмнокос мъж на около трийсет и пет и тя автоматично се изправи и изпъчи гърди. Може би малко старичък за вкуса ѝ, но изглеждаше приятно, а това винаги дразнеше баща ѝ.

– Казвам се Патрик Хедстрьом и съм от полицията. Може ли да вляза за малко, става дума за Йени?

Мелани се отмести да го пропусне вътре, но не толкова, че да не се докосне до леко облеченото ѝ телце.

След като се поздравиха, седнаха около тясната масичка за хранене.

– Да повикам ли и жена ми, тя е долу на плажа?

– Не, не е необходимо, бих искал да разменя няколко думи с Мелани. Може би знаете, че Бу и Шершчин Мьолер обявиха дъщеря си Йени за изчезнала и казаха, че сте имали среща с нея, за да отидете вчера във Фелбака, така ли е?

Тя незабелязано дръпна надолу потничето, за да поразтвори деколтето, и навлажни устни, преди да отговори.

– Да, трябваше да се видим на спирката в седем и да вземем автобуса в седем и десет. Няколко момчета, с които се запознахме, щяха да се присъединят към нас на плажа в Танум, щяхме просто да пътуваме и да се забавляваме, никакви специални планове.

– Но Йени така и не дойде?

– Не, адски странно. Не се познаваме кой знае колко, но тя изглеждаше доста готина, така че се изненадах, когато просто не се появи. Не мога да кажа, че съм била страшно разочарована, беше се закачила за мен и нямах нищо против да съм сама с Мике и Фреде, момчетата от плажа Танум, де.

– Но, Мелани!

Получи злобен поглед от баща си и му се опули в отговор.

– Какво пък, не съм виновна, че я смятам за скучна. Не е моя грешка, че е изчезнала. Сигурно е отпрашила към Карлщад. Говореше за някакво момче, което срещнала там. Може да е плюла на тази проклета ваканция на къмпинга и да е отишла при него.

– Да не си посмяла да направиш нещо подобно! Този Тобе...

Патрик се видя принуден да прекъсне свадата между баща и дъщеря и внимателно размаха ръка, за да привлече вниманието им. Те млъкнаха, явно благодарни.

– Значи нямаш представа защо не е дошла?

– Не, никаква идея.

– Знаеш ли дали е общувала с някой друг тук, на къмпинга, на когото може да се е доверила?

Сякаш случайно Мелани докосна с голите си крака тези на полицая и се изкефи, като видя как той потръпна. Тези мъже са толкова прости. Няма значение на каква възраст са, само едно им е в главата и ако знаеш какво е, можеш да ги въртиш на пръста си. Отново потърка краката си в неговите и видя как той леко се изпоти над горната устна. Макар да си беше доста задушно в караваната.

Малко позабави отговора си.

– Имаше едно момче, някакъв, когото срещала тук още през летата, когато била малка. Адски тъп, но нали казах, и тя не беше суперяка, така че им беше добре заедно.

– Знаеш ли как се казва или къде мога да го намеря?

– Родителите му имат каравана два реда по-нататък. Оная с палатката на кафявобели ивици и саксиите отпред.

Патрик благодари за помощта и с пламнали бузи се отлепи от Мелани.

Тя пък се опита да позира колкото може по-прелъстително на вратата, махайки на полицая за сбогом. Бащата отново бе започнал да мърмори, но тя изобщо не му обърна внимание. Така или иначе, не казваше нищо, което си струваше да чуе.

Патрик побърза да се отдалечи. Изпита облекчение да се махне от тясната каравана. Беше се почувствал като педофил, когато малката притисна гърдите си в лицето му, а когато започна да отърква крака в неговите, просто не знаеше къде да се дене, толкова неприятно му беше. Пък и тя не носеше кой знае колко дрехи по себе си. По тялото си бе разпределила плат, колкото за една носна кърпа. В миг на прозрение той осъзна, че след седемнайсет години и неговата дъщеря може би щеше да се облича така и да предизвиква по-възрастните мъже. Потръпна при тази мисъл и веднага започна да се надява Ерика да носи син. Поне знаеше какво представляват момчетата тийнейджъри. Но това момиче изглеждаше като извънземно с многото грим и големите, дрънчащи бижута. Нямаше как да не забележи, че и на пъпа си има пръстен. Може би остарява, но това не му се стори никак секси. По-скоро се сети за риска от инфекции и образуване на белег. Но, както се казва, това бе свързано с възрастта. Все още добре помнеше колко се кара майка му, когато веднъж се върна у дома с обица на ухото, а тогава все пак вече беше на деветнайсет. Всичко премина много бързо, а и това бе най-дръзкото, което някога си бе позволявал.

Отначало се заблуди между караваните, наредени плътно една до друга. Лично той не можеше да проумее защо хората доброволно прекарват ваканцията си, натъпкани като сардели в такива тесни пространства и в близост до толкова много хора. Но чисто интелектуално разбираше, че за мнозина това е въпрос на стил на живот и че общуването с други къмпингуващи, които всяка година се връщат на едно и също място, е привлекателно. Към някои каравани, които едва ли вече биха могли да се нарекат такива, бяха опънати палатки във всички посоки и конструкцията повече приличаше на истинска къща.

След като поразпита, Патрик намери описаната от Мелани каравана и видя високо, кльощаво, пъпчиво момче, което седеше отпред. Патрик го съжали в мига, в който видя червенобелия обрив, самият той сигурно не би се въздържал да не изстиска някои от пъпките, макар че така със сигурност щяха да останат белези дълго след преминаването на акнето.

Когато се изправи пред момчето, слънцето светеше право в очите на Патрик, който се принуди да ги заслони с ръка. Слънчевите си очила бе забравил в управлението.

– Здрасти, аз съм от полицията. Говорих с Мелани ей там и тя каза, че познаваш Йени Мьолер, така ли е?

Момчето само кимна. Патрик седна на тревата до него и видя, че то, за разлика от лолитката през една-две каравани, наистина изглеждаше разтревожено.

– Казвам се Патрик, а ти?

– Пер.

Патрик вдигна вежда в очакване да чуе още нещо.

– Пер Турсон.

Момчето нетърпеливо изтръгна кичур трева от земята и го заразглежда в упор. После, без да се обръща към Патрик, каза:

– Моя грешка е, ако ѝ се е случило нещо.

– Какво искаш да кажеш?

– Заради мен изпусна автобуса. Срещаме се тук всяко лято от малки и винаги ни е било адски готино. Но откак се запозна с оная маймуна Мелани, стана досадна. Единственото, за което говореше, беше Мелани. Мелани това, Мелани онова. Отначало си споделяхме важни неща с Йени, неща, които означаваха нещо, но сега всичко е само грим, дрехи и други такива. Дори не смееше да разкаже на Мелани, че се среща с мен, защото Мелани смятала, че съм тъп или нещо такова.

Късаше трева все по-трескаво и до него постепенно започна да се образува малко голо петно, разрастващо се с всеки изтръгнат кичур. Миризма от печена на скара храна се носеше тежко над главите им, проникваше в ноздрите и свиваше стомаха на Патрик.

– Тийнейджърките са такива. Ще мине, със сигурност. Впоследствие отново стават хора. – Патрик се усмихна, после отново стана сериозен. – Как така е твоя грешка? Знаеш ли къде е? Защото в такъв случай трябва да ти кажа, че родителите ѝ страшно се тревожат...

Пер завъртя отрицателно глава.

– Нямам представа къде е, знам само, че нещо лошо ѝ се е случило. Никога не би изчезнала просто така. Щеше да пътува на автостоп...

– Автостоп? Накъде? Кога е пътувала на автостоп?

– Ето затова е моя грешка.

Пер продължи:

– Започнах да ѝ се карам точно когато щеше да излиза да се среща с Мелани на спирката на автобуса. Толкова ми беше кофти заради тази Мелани, че когато Йени минаваше оттук, ѝ казах какво мисля по въпроса. Тя се натъжи, но не ми възрази, просто седеше и слушаше. След малко каза, че ето на, сега изпуснала автобуса и затова ще пътува на автостоп до Фелбака. И тръгна.

Пер вдигна очи от оплешивялата тревна площадка и погледна Патрик. Долната му устна леко трепереше. Патрик разбра, че трескаво се бори с унижението да не се разплаче насред къмпинга.

– Затова вината е моя. Ако не бях започнал да ѝ викам, щеше да стигне за автобуса и тогава нищо нямаше да се случи. На автостопа сигурно е станало нещо много гадно и вината за това е моя.

Гласът се повиши с цяла октава и се пречупи във фалцет. Патрик завъртя глава.

– Не е твоя вината. Пък и дори не знаем дали се е случило нещо. Това се опитваме да разберем. Кой знае, може да се появи всеки момент от някой автобус!

Тонът бе успокояващ, но сам Патрик разбираше колко фалшиво звучи. Знаеше, че безпокойството в очите на момчето се е настанило и в неговите.

Само на стотина метра оттук семейство Мьолер седеше в своята каравана в очакване на дъщеря си. Патрик изпита пробождащото усещане, че Пер е прав и че може би очакването им е напразно. Някой бе отвлякъл Йени. Някой, който е нямал добри намерения.

*

Докато Якоб и Марита бяха на работа и децата бяха при бавачката, Линда очакваше Юхан. Щяха да бъдат за първи път в жилището във Вестергорден вместо в сеновала и Линда намираше това за вълнуващо. Усещането, че щяха да се срещнат тайно под покрива на брат ѝ, бе като силна подправка. Но чак когато видя физиономията на влизащия през вратата Юхан, разбра, че връщането му в къщата буди у него съвсем други чувства.

Не бе идвал тук, откакто се бе наложило да напуснат Вестергорден веднага след смъртта на Йоханес. С бавни крачки Юхан обиколи най-напред дневната, после кухнята и влезе в тоалетната. Сякаш поглъщаше всяка подробност. Много нещо бе променено. Якоб бе свършил доста дърводелска работа, бе боядисал стените и къщата вече не изглеждаше такава, каквато я помнеше. Линда вървеше по петите му.

– Отдавна не си бил тук.

Юхан кимна и поглади с ръка фриза над камината в дневната.

– От двайсет и четири години. Бях само на пет, когато се изнесохме оттук. Направил е много подобрения.

– Да, Якоб иска всичко да е идеално. Непрекъснато дялка и поправя. Всичко трябва да е перфектно.

Юхан не отговори. Сякаш се бе озовал в друг свят. Линда малко съжали, че го е поканила у дома. Бе си представяла единствено безгрижни мигове в леглото, не и пътешествие из тъжните детски спомени на Юхан. Нямаше никакво желание да мисли за тази част от него – частта, изпълнена с чувства и преживявания, в които тя не се вписваше. Той бе като омагьосан от нея, почти я обожаваше и тя искаше от него потвърждение именно на това, не ѝ трябваше този замислен, вглъбен мъж, който сега обикаляше къщата.

Дръпна го за ръката и той потръпна като пробуден от транс.

– Няма ли да се качим? Моята стая е на тавана.

Юхан покорно я последва по стръмната стълба. Минаха през горния етаж, но щом Линда се закатери по стълбата към тавана, Юхан се спря. Тук, горе, той и Роберт имаха своите стаи, тук беше и спалнята на родителите им.

– Чакай, сега идвам. Само ще проверя нещо.

Не обърна внимание на протестите на Линда и с трепереща ръка отвори първата врата. На момчешката му стая. Все още бе стая за малко момче, но сега тук бяха играчките на Уилям и навсякъде имаше разхвърляни дрехи. Седна на малкото легло и си спомни как изглеждаше стаята, докато бе негова. След малко се изправи и влезе в съседната стая, тази на Роберт. Бе още по-променена от стаята на Юхан. Личеше, че е момичешка, розова, с доминиращ тюл на пайети. Излезе почти незабавно. Вместо това като с магнит бе привлечен от стаята в края на коридора. Много нощи бе минавал на пръсти по постлания от майка му килим към бялата врата, внимателно я бе отварял, за да се пъхне после в родителското легло. Там спокойно можеше да спи, освободен от всякакви кошмари и скрити под леглото чудовища. Най обичаше да се притисне плътно, плътно до бащиния гръб и да спи, да спи. Видя, че Якоб и Марита бяха запазили пищната стара креватна рамка, тази стая бе с най-малко промени.

Усети, че сълзите му напират под клепачите, и замига, за да им попречи да се търкулнат. Не искаше да показва слабост пред Линда.

– Видя ли достатъчно? Тук няма нищо за крадене, ако си мислиш за това.

В тона ѝ прозвучаха злобни нотки, които не бе долавял преди. Гневът му пламна изведнъж. Мисълта за всичко, което можеше да бъде, разпали искрата и той грубо я сграбчи за ръката.

– За какво, по дяволите, говориш? Мислиш, че смятам нещо да открадна? Ти си луда! Слушай, живял съм тук много преди брат ти да се нанесе и ако не беше проклетият ти баща, още щяхме да имаме Вестергорден. Така че затваряй си устата!

За секунда Линда онемя от изненада от внезапната промяна в кроткия Юхан, после със сила отдръпна ръката си и изсъска:

– А ти да не мислиш, че баща ми е виновен, че твоят пропиля всичките си пари на хазарт. И каквото и да е сторил баща ми, не би могъл да попречи на твоя да е толкова страхлив, че да се самоубие. Той е избрал да ви изостави и за това баща ми няма никаква вина.

От гняв в полезрението му закръжиха бели петна. Стисна юмруци. Линда изглеждаше толкова слаба и крехка, че се запита дали няма да я прекърши на две, затова се насили да диша дълбоко и да се успокои. Със странен, пресипнал глас каза:

– Мога и искам за много неща да виня Габриел. Баща ти унищожи живота ни от завист. Мама ни е разказвала как е било. Че всички обичали татко и смятали Габриел за досаден сухар, което той не изтърпял. Мама вчера беше в имението и му казала това-онова. Могла е и да го напердаши, но не видяла смисъл да се занимава с него.

Линда се изсмя.

– Някога доста се е занимавала. Противно ми е да си го представям заедно с мръсната ти майка, но това продължило, докато не разбрала, че е по-лесно да дои пари от твоя баща, отколкото от моя. И затова отишла при него. Знаеш как ги наричат такива. Курви!

Малки капчици слюнка попаднаха върху лицето на Юхан, когато Линда, висока почти колкото него, изплю думите.

От страх да не би да не се въздържи, Юхан заотстъпва назад към стълбата. Най-много би искал да сключи ръце около вратлето ѝ и да стисне, за да я накара да замълчи, но вместо това побягна.

Объркана от изненадващата промяна на ситуацията и бясна от това, че не я е овладяла, Линда се надвеси над перилото и злобно изкрещя подир него:

– Изчезвай, проклет нещастнико, и без това ставаш само за едно! А и в него не те бива много.

Завърши, като му показа среден пръст, но гърбът му вече минаваше през външната врата и той не го видя.

Тя бавно сви пръста си и с присъщата на тийнейджърите бърза промяна на настроението, съжали за казаното. Но толкова се беше ядосала.

*

Когато факсът от Германия пристигна, Мартин тъкмо бе оставил телефонната слушалка след разговор с Патрик. Новината, че вероятно Йени е била качена от някого на автостоп, не правеше положението по-добро. Всеки можеше да е качил момичето, сега можеха да разчитат само на всевиждащото око на обществеността. От печата като луди бяха звънели на Мелберг – явно новината се бе разпространила – и Мартин се надяваше, че някой, видял Йени да се качва в кола извън къмпинга, в най-скоро време ще се обади. Надяваха се да отсеят зърното от плявата на многото обаждания, включително на психически разстроени хора и на такива, които виждаха в това сгоден случай да натопят някой свой враг.

Аника донесе дошлото по факса съобщение. То беше кратко и ясно. Мартин прегледа няколкото изречения и разбра, че са успели да издирят бившия съпруг на Таня, единствен неин близък в страната. Мартин се изненада, че толкова млада вече е била разведена, но фактът си беше факт. След известно колебание и бърза консултация с Патрик, по мобилния набра номера на туристическото бюро във Фелбака и неволно се усмихна, щом чу гласа на Пиа в слушалката.

– Здравей, обажда се Мартин Мулин.

Измина повече от секунда.

– Полицаят от Танумсхеде.

Ужасно се притесни, че трябва да пояснява кой е. Самият той би могъл да назове дори номера на обувките ѝ, стига по някаква неведома причина това да се иска от него.

– Здравей, извинявай. Хич ме няма в имената, но затова пък съм добра физиономистка. Което е късмет за тази работа. – Тя се засмя. – С какво мога да помогна днес?

Откъде да започна, помисли Мартин, но си спомни повода за обаждането и веднага се стегна.

– Ще проведа важен разговор с Германия и не се доверявам много на своя немски. Би ли могла да превеждаш?

Отговорът не се забави.

– Напълно. Само ще помоля колегата да ме замести.

Чу я да говори с някого и после гласът ѝ отново прозвуча в слушалката.

– Готово. Как ще го направим? Ти ли ще звъннеш, или?

– Да, ще те включа, само чакай на телефона, ще се обадя след няколко минути.

Точно след четири минути на линия беше бившият съпруг на Таня, Петер Шмид, а от другата страна Пиа. Мартин поднесе съболезнования и извинения, че е принуден да се обажда при такива неприятни обстоятелства. Германската полиция вече беше информирала Петер за смъртта на бившата му жена, така че той си спести съобщението, но все пак се чувстваше некомфортно, че се обажда така скоро след събитието. Това бе една от най-тежките страни на професията и, слава Богу, доста рядко се случваше в полицейското му ежедневие.

– Какво знаехте за пътуването на Таня в Швеция?

Пиа гладко превеждаше на немски, след това отговорите на Петер на шведски.

– Нищо. За съжаление, не се разделихме като приятели, така че след развода почти не сме разговаряли, но докато бяхме женени, никога не е споменавала, че би искала да посети Швеция. По-скоро обичаше слънчевите ваканции, Испания или Гърция. Бих казал, че Швеция е твърде студена страна за нея.

"Студена, а?", с ирония помисли Мартин и погледна през прозореца вдигащите се от асфалта изпарения. Да бе, имаше и бели мечки по улиците...

– Значи никога не е споменавала, че има някаква работа в Швеция? Нищо за място на име Фелбака?

Отговорите на Петер бяха все така отрицателни и Мартин нямаше какво повече да пита. Все още не знаеше какво бе казала Таня на своята спътница за целта на пътуването си в Швеция. Но един въпрос внезапно му хрумна точно преди да благодари и да приключи.

– Има ли нещо друго, за което можем да попитаме? Разбрахме от немската полиция, че вие сте единственият ѝ близък, но може би има и някоя приятелка?

– Трябва да се обърнете към баща ѝ. Живее в Австрия. Затова полицията не го е открила в регистрите. Чакайте, имам телефонния му номер.

Мартин чу стъпки и шум от разместване на вещи. След малко Петер отново взе слушалката и Пиа продължи да превежда, изговаряйки продиктувания от него номер.

– Не съм сигурен дали и той ще ви каже нещо. Преди две години, веднага след като се разведохме, между него и Таня настъпи разрив. Тя не пожела да каже защо, не вярвам повече да са говорили. Но човек никога не знае. Поздравете го от мен.

Разговорът не даде много, но Мартин благодари за помощта и поиска разрешение да се обади пак, ако възникнат други въпроси. Пиа остана на слушалката и го изпревари, като попита дали не иска да звънне на бащата на Таня сега, та да помогне с превода.

Даваше свободно, но никой не се обади. Явно го нямаше у дома. Коментарът на бившия съпруг на Таня за разрив между нея и баща ѝ все пак събуди любопитството на Мартин. За какво толкова биха могли да се скарат баща и дъщеря, та да преустановят всякакъв контакт помежду си? И дали това е свързано по някакъв начин с пътуването на Таня до Фелбака и с интереса ѝ към изчезването на двете момичета?

Потънал дълбоко в размисли, Мартин почти забрави, че Пиа все още е на телефона и бързо ѝ благодари за помощта. Разбраха се да му помогне, като позвъни на бащата на Таня отново утре.

Мартин дълго и замислено разглежда снимката на Таня от моргата. Какво е търсела тя във Фелбака и какво е намерила?

*

Пристъпвайки внимателно, Ерика се придвижи към понтонните пристани. Беше много необичайно по това време на годината да се видят пролуки между местата за лодки. Обикновено платноходките лежаха на два, дори на три реда. Но убийството на Таня бе изтънило редиците и доста от мореплавателите бяха предпочели да потърсят други пристанища. Ерика наистина се надяваше Патрик и колегите му бързо да разрешат случая, иначе щеше да е тежка зима за онези, които се изхранваха от припечеленото през летните месеци.

Ана и Густав бяха решили да останат още ден-два във Фелбака. Когато видя яхтата, Ерика разбра защо не бе успяла да ги придума да живеят в къщата при нея и Патрик. Беше великолепна. Искрящо бяла, с дървена палуба и достатъчно голяма да побере поне още две семейства, тя се извисяваше на края на пристана.

Ана весело махна, щом видя Ерика да се приближава, и ѝ помогна да се качи на борда. Ерика бе доста задъхана и щом седна, сестра ѝ веднага ѝ поднесе голяма чаша студена кола.

– Май е трудничко сега, към края?

Ерика вдигна очи към небето.

– И още как. Но явно това е начинът природата да те накара да очакваш раждането с такова нетърпение. Само да не беше проклетата жега.

Тя избърса челото си със салфетка, но веднага усети как нови капки пот се образуват по слепоочията ѝ.

– Бедната.

Ана състрадателно се усмихна.

Густав излезе от каютата и учтиво поздрави Ерика. Беше пак така безупречно облечен, както последния път, белите му зъби блестяха на загорялото лице. С недоволен тон каза на Ана:

– Закуската още не е отсервирана. Казах ти, че искам да поддържаш ред на яхтата. Иначе не може.

– Ой, извинявай. Веднага ще оправя.

Усмивката изчезна от лицето на Ана и тя със сведен поглед забърза към недрата на лодката. Густав седна до Ерика с ледена бира в ръка.

– Не може да се живее на яхта, ако няма ред и порядък. Особено с децата, иначе става голяма бъркотия.

Ерика вътрешно се запита защо той сам не е раздигнал закуската, щом това е толкова важно. Все пак не изглеждаше да е сакат в ръцете.

За да разведри обстановката, Ерика наруши мълчанието.

– Страшно красива лодка.

– Да, истинска красавица.

Той грейна от гордост.

– Взех я назаем от добър приятел, но сега ми се отвори апетитът и ми се ще и аз да си купя такава.

Отново мълчание. Ерика бе благодарна, когато Ана се качи отново при тях и седна до Густав. Бръчка на раздразнение се появи между очите на Густав.

– Бъди така добра и не поставяй чашата си там. Ще останат петна върху дървото.

– Извинявай.

Гласът бе тъничък и извинителен. Тя бързо вдигна чашата.

– Ема.

Густав премести вниманието си от майката към дъщерята.

– Вече ти казах да не си играеш с платното. Веднага се махни оттам.

Четиригодишната дъщеря на Ана се направи на глуха и въобще не му обърна внимание. Густав тръгна да става, но Ана скочи първа.

– Аз ще я взема. Сигурно не те е чула.

Момиченцето зави от яд, докато го вдигаха, и показа най-недоволната си гримаса, когато Ана я доведе при възрастните.

– Ти си тъп.

Ема се прицели да ритне глезена на Густав и Ерика тайно се усмихна.

Густав хвана ръката на Ема, за да я спре, и за първи път Ерика видя в очите на Ана проблясък. Тя махна ръката на Густав и привлече Ема към себе си.

– Не я докосвай!

Той вдигна ръце.

– Извинявай, но децата ти са като диваци. Някой трябва да ги научи на добри маниери.

– Децата ми са отлично възпитани, благодаря, и за тяхното възпитание се грижа аз самата. Елате да купим малко сладолед.

Тя въпросително кимна на Ерика, която повече от всичко желаеше да бъде със сестра си и племенниците си насаме, без господин аф Едикойси.

– Слушай, не смяташ ли, че съм прекалено чувствителна? Той само я хвана за ръката. Искам да кажа, Лукас май ме направи твърде мнителна.

Ерика хвана сестра си под ръка.

– Изобщо не смятам, че си мнителна. Лично аз мисля, че дъщеря ти прекрасно се бе ориентирала и че трябваше да я оставиш хубаво да го ритне по глезена.

Ана помръкна.

– Сега пък ти като че ли преувеличаваш малко. Не е чак толкова страшно, като си помисля. Ако човек не е свикнал с деца, нищо чудно да се стресира.

Ерика въздъхна. За момент помисли, че сестра ѝ най-сетне ще прояви характер и ще започне да изисква добро отношение към себе си и децата, но Лукас явно си бе свършил работата както трябва.

– Как върви с попечителството?

Отначало Ана като че ли искаше пак да пренебрегне въпроса, но после тихо отговори:

– Никак не върви. Лукас е решил да приложи всички грозни хватки, които знае, а това, че срещнах Густав, го озлоби още повече.

– Но той няма никакви основания. Искам да кажа, с какво може да докаже, че си лоша майка? Ако някой има добра причина да му отнеме попечителството, това си ти!

– Да, макар Лукас, изглежда, да мисли, че успее ли нещо да открие, това ще му свърши работа.

– Ами твоето заявление срещу него, че малтретира децата? Не натежава ли повече от всички негови лъжи накуп?

Ана не отвърна и лоша мисъл се загнезди в главата на Ерика.

– Не си подала заявление, нали? Излъга ме право в очите. Каза, че си съобщила в полицията, но така и не си го направила.

Ана не посмя да отвърне на погледа ѝ.

– Кажи ми! Така ли е? Права ли съм?

– Да, имаш право, скъпа сестро. Но не ме съди. Не си била на мое място, така че не знаеш какво е. Вечно да живееш в страх какво ще му хрумне. Ако бях подала заявление срещу него, щеше да ме преследва до дупка. Надявах се, че ще ни остави на мира, ако не отида в полицията. И отначало май така беше, нали?

– Да, но вече не е. По дяволите, Ана, трябва да се научиш да виждаш по-далече от носа си.

– Лесно ти е да го кажеш! Ти, дето имаш мъж, който те обожава и който никога няма да ти направи нищо лошо, и освен всичко имаш и пари в банката след книгата за Алекс. Адски ти е лесно да го кажеш! Не знаеш какво е да си сама с две деца и да се чудиш как да им осигуряваш храна и дрехи. А за теб всичко се нарежда идеално. И не си мисли, че не видях как гледаше Густав, от високо. Въобразяваш си, че много знаеш, но не знаеш нищо!

Ана не изчака отговора на Ерика и почти тичайки, се понесе към площада, като буташе количката с Адриан и държеше Ема за ръка. Останала сама на тротоара, разстроената Ерика се питаше къде е сбъркала. Нямаше нищо лошо предвид. Единственото, което искаше, бе на Ана да ѝ е толкова добре, колкото заслужава.

*

Якоб целуна майка си по бузата и се ръкува официално с баща си. Отношенията им открай време бяха такива. По-скоро сдържани и коректни, отколкото топли и сърдечни. Бе странно да гледаш на баща си като на чужд човек, но това определение бе най-вярното. Разбира се, беше чувал историите за денонощното бдение на баща си и майка си, но за това си спомняше слабо и като в мъгла, пък и то не ги сближи. Близост чувстваше с Ефраим, на когото най-често гледаше повече като на баща, отколкото като на дядо. И откакто му бе спасил живота, дарявайки му от собствения си костен мозък, Ефраим бе придобил в очите на Якоб славата на герой.

– Днес не си ли на работа?

Майка му, както обикновено, звучеше уплашено. Якоб се запита какви опасности си мислеше тя, че се задават зад ъгъла. През целия си живот бе живяла така, сякаш балансираше на ръба на пропаст.

– Ще отида днес по-късно, така реших. И ще поработя малко вечерта. Реших, че е добре да намина и да видя как сте. Чух, че изпочупили прозорците. Майко, защо не позвъни първо на мен вместо на татко? Щях да си дойда за нула време.

Лайне му се усмихна с обич.

– Не исках да те тревожа. Не бива да се вълнуваш.

Той не отговори, а се усмихна с мека, спотаена усмивка.

Тя постави ръката си върху неговата.

– Знам, знам, но ми е трудно да се сдържа. С нас, старите кучета, е така.

– Ти не си стара, мамо, ти си още истинско момиченце.

Тя очарована се изчерви. Той знаеше, че тя обича такива комплименти. И с удоволствие ѝ ги правеше. Не ѝ беше особено леко през всички тези години с баща му, а и комплиментите не бяха най-силната страна на Габриел.

Габриел нетърпеливо изпръхтя в креслото си. Изправи се.

– Е, добре, полицията е говорила с твоите братовчеди негодници, така че да се надяваме, че известно време ще си седят на задниците.

Той се насочи към канцеларията си.

– Ще можеш ли да хвърлиш един поглед на цифрите?

Якоб целуна ръка на майка си, кимна и последва баща си.

Преди няколко години Габриел бе започнал да го посвещава в делата на имението и образованието все още продължаваше. Баща му искаше да се увери, че един ден Якоб ще е напълно способен да поеме работата. За късмет Якоб имаше естествена нагласа да се грижи за стопанството и умело се справяше и с цифровите, и с по-практическите задачи.

След като поседяха известно време с плътно допрени глави над книжата, Якоб се протегна и каза:

– Смятах да отида и да надникна малко у дядо. Отдавна не съм ходил.

– Хм, какво пък, иди.

Габриел вече бе потънал дълбоко в света на цифрите.

Якоб се качи по стълбите на горния етаж и бавно доближи вратата, водеща към лявото крило на имението. Там бе доживял дните си дядо Ефраим и там Якоб бе прекарал много часове от детството си.

Влезе. Всичко бе недокоснато. Якоб бе помолил родителите си да не променят нищо в крилото и те уважиха желанието му, съзнавайки добре колко уникална бе връзката между него и Ефраим.

Стаите свидетелстваха за сила. Обзавеждането бе мъжко и тежко. Рязко се различаваше от, общо взето, светлото обзавеждане в имението и Якоб винаги усещаше, че навлиза в друг свят.

Седна в кожения фотьойл до единия прозорец и вдигна крака на табуретката отпред. Така седеше Ефраим, когато Якоб идваше на посещение. Самият той лягаше свит на кълбо на пода пред него като кученце и със затаен дъх слушаше историите му.

Разказите за молитвените сбирки силно го вълнуваха. Ефраим подробно описваше екстаза, в който изпадаха хората, пълната им зависимост от Проповедника и синовете му. Ефраим имаше гръмовен глас и Якоб никога не се бе съмнявал, че може да омагьосва хората. Най-много обичаше, когато дядо му разказваше за чудесата, извършвани от Габриел и Йоханес. Всеки ден бе носил ново чудо, което Якоб възприемаше като нещо прекрасно. Той никога не разбра защо баща му не желае да говори за това, дори изглеждаше, че се срамува от този период на живота си. Представи си – да притежаваш лечителска дарба. Да лекуваш болните и недъгавите. Каква ли мъка са изпитали, когато дарбата изчезнала? Според Ефраим бе изчезнала за един ден. Габриел само вдигнал рамене, но Йоханес бил отчаян. Всяка вечер се молил на Бога да му върне дарбата и щом видел болно животно, се спускал и се опитвал да призове силите, които имал някога.

Якоб никога не разбра и защо Ефраим толкова се смееше, разказвайки за онова време. Трябва да е било голяма мъка за Йоханес и мъж като Проповедника, стоял толкова близо до Господ Бог, би трябвало да е разбрал това. Но Якоб обичаше дядо си и не поставяше под въпрос разказите му, нито начина, по който разказваше. В неговите очи дядо му бе безгрешен. Нали му бе спасил живота. И то като му бе дарил част от тялото си и по този начин бе влял отново живот у него. Затова го обожаваше.

Но най-хубавото от всичко беше онова, с което Ефраим винаги приключваше своите истории. Той драматично замлъкваше, поглеждаше дълбоко в очите на внука си и казваше:

– И ти, Якоб, и ти носиш дарбата в себе си. Някъде, дълбоко вътре, тя чака да бъде призована.

Якоб обичаше тези думи.

Не я бе открил тази дарба, но му стигаше да знае, че дядо му е вярвал в нея. Когато лежеше болен, се бе опитвал да затвори очи и да я призове, за да може да излекува себе си, но зад затворените си очи виждаше само мрак, същия мрак, който сега го държеше в желязна хватка.

Може би щеше да успее, ако дядо му бе живял по-дълго. Щом бе научил Габриел и Йоханес, защо да не научи и него?

Кресливият грак на птица някъде отвън го изтръгна от мислите му. Мракът в него отново стегна в спазматичен обръч сърцето му и той се запита дали ще е толкова силен, че да накара сърцето му да спре. Напоследък мракът идваше по-често и бе по-плътен от всякога.

Сви крака във фотьойла и обви коленете си с ръце. Само да можеше Ефраим да е тук. Той би му помогнал да намери целебната светлина.

*

– За момента изхождаме от тезата, че Йени Мьолер не се крие доброволно. Ще поискаме помощ от обществеността и ще помолим всички да ни съобщят, ако са я видели във или в близост до някоя кола. Според информацията, която имаме, тя е щяла да пътува до Фелбака на автостоп и всички сведения във връзка с това са от най-голям интерес.

Патрик сериозно изгледа събралите се журналисти. Същевременно Аника раздаде снимки на Йени Мьолер, щеше да изпрати снимката ѝ и до всички вестници. В този случай можеха да имат полза от пресата.

За всеобща изненада Мелберг предложи Патрик да води набързо свиканата пресконференция. Самият той седеше в дъното в малката заседателна зала в управлението и наблюдаваше изправения отпред Патрик.

Няколко ръце се вдигнаха във въздуха.

– Има ли изчезването на Йени някаква връзка с убийството на Таня Шмид? И открихте ли нещо, свързано с това убийство, след като намерихте Муна Тернблад и Сив Лантин?

Патрик се изкашля.

– Първо, още не сме идентифицирали Сив със сигурност, така че бих оценил, ако не пишете за това. Общо взето, в интерес на следствието ще е да не коментирам какво сме открили.

Журналистите отегчено въздъхнаха – все този интерес на следствието, – но въпреки това упорито продължиха да държат ръцете си във въздуха.

– Туристите започнаха да напускат Фелбака. Имат ли основание да се опасяват за сигурността си?

– Няма причини за тревога. Работим здраво за разрешаването на всичко това, но точно сега трябва да се съсредоточим в намирането на Йени Мьолер. Това е всичко, което имам да кажа. Благодаря.

Напусна стаята, съпроводен от протестите на журналистите, но с крайчеца на окото си забеляза, че Мелберг остана. Дано да не вземе да изтърси някоя глупост.

Отиде при Мартин и седна на ръба на бюрото му.

– Мамка му, все едно сам да пъхнеш ръка в кошер с оси.

– Да, макар сега да имаме известна полза от тях.

– Все някой трябва да е видял Йени да влиза в нечия кола, ако е тръгнала на автостоп, както твърди момчето. С цялото това движение по пътя за Гребещад би било чудо никой да не я види.

– Случвали са се и по-странни неща.

Мартин въздъхна.

– Още ли не си намерил бащата на Таня?

– Не съм опитвал пак. Смятах да изчакам до довечера. Може да е на работа.

– Прав си. Знаеш ли дали Йоста е проверил затворите?

– Да, колкото и да е невероятно, направил го е. Нищо. Няма никой, който да е бил вътре през цялото това време досега. И ти едва ли си го вярвал. Искам да кажа, човек като нищо може да е застрелял краля и пак да го пуснат след някоя и друга година за добро държане. А отпуск можеш да получиш още на втората седмица.

Той раздразнен хвърли писалката си на бюрото.

– Хайде, хайде, не ставай циничен. Много си млад за това. След десет години в службата можеш да си огорчен, но преди това продължавай да си наивен и да вярваш в системата.

– Добре, старче.

Мартин се престори, че отдава чест, и Патрик се изправи, смеейки се.

– Впрочем – продължи Патрик – нямаме основание да смятаме, че изчезването на Йени има нещо общо с убийствата във Фелбака, така че помоли за всеки случай Йоста да провери дали някой, извършил изнасилване или нещо подобно, не е напуснал затвора. Помоли го да провери всички, осъдени за изнасилване или тежко насилие върху жени в нашата област.

– Добра идея, но спокойно може да е някой отвън, дошъл тук като турист.

– Вярно е, но все отнякъде трябва да започнем и това е начало като всяко друго.

На вратата се появи Аника.

– Извинявам се, че безпокоя господата, но на линията е съдебнотехническият отдел, Патрик. Да те свържа ли тук, или ще го приемеш при теб?

– Свържи ме при мен. Дай ми само половин минута.

Вече в стаята си, той седна и зачака телефонът да иззвъни. Сърцето му биеше по-учестено. Да говориш със съдебнотехническия бе все едно да чакаш Дядо Коледа. Никога не знаеш какви изненади ще има в коледните подаръци.

След десет минути отново се върна при Мартин, но остана на вратата.

– Потвърдиха, че вторият скелет е на Сив Лантин, точно както мислехме. И анализът от пръстта е готов. Тук ще изскочи нещо полезно.

Мартин с интерес се наведе напред и скръсти ръце.

– Не ме дръж в напрежение. Какво са открили?

– Преди всичко става дума за същия тип земя, която е и по тялото на Таня, и по одеялото, на което лежеше, и върху скелета. Това сочи, че по някакъв повод са се намирали на едно и също място. Открили са и препарат за торене в пръстта, който се използва единствено в селските стопанства. Успели дори да разберат какъв е и намерили името на производителя. Най-доброто от всичко е, че не се продава на щанда, а се закупува директно от производителя и затова не е една от най-обичайните марки на пазара. Така че, ако можеш веднага да им се обадиш и да ги помолиш да извадят списък на клиентите, закупували този препарат, ще можем да стигнем донякъде. Ето ти бележка с името на препарата за торене и производителя. Номерът сигурно го има в Жълтите страници.

Мартин кимна.

– Добре. Ще ти съобщя веднага щом получа списъка.

– Чудесно.

Патрик вдигна палец и леко потропа по рамката на вратата.

– Слушай, всъщност...

Патрик вече бе на път към коридора, но рязко зави, щом чу гласа на Мартин.

– Да?

– Не казаха ли нещо за намерена ДНК?

– Още работили по това. Отделът извършва всички анализи и сигурно има гигантска опашка. По това време на годината има доста изнасилвания, знаеш го.

Мартин мрачно кимна. Знаеше, разбира се. Това му бе голямото предимство на зимното полугодие. Много изнасилвачи смятаха, че навън е твърде студено да си свалят гащите, но лятно време това не ги спираше.

Патрик леко си подпяваше, влизайки в офиса си. Най-сетне малка пролука. Макар и не много, но все пак имаха нещо конкретно, за което да се заловят.

*

Ернст си позволи наденичка с пюре на площада във Фелбака. Седна на една от пейките, обърнати към морето, и подозрително загледа чайките, които кръжаха около него. Стига да можеха, щяха да му свият наденичката, така че той за секунда не ги изпускаше от поглед. Проклети птичи кресльовци. Като дете се забавляваше да връзва риба на въженце и когато нищо неподозиращата чайка погълнеше рибата, се получаваше най-невероятното хвърчило, безпомощно махащо с крила във въздуха. Друго любимо занимание му бе да краде от самогона на баща си, да топи парчета хляб в него и да ги подхвърля на чайките. Гледката на залитащите птици винаги толкова го разсмиваше, че лягаше на земята и се държеше за корема. Подобни момчешки лудории отдавна вече не си позволяваше, макар желание да не му липсваше. Проклети грифони, ето какво бяха те.

С крайчеца на окото си мерна познато лице. Габриел Хулт спря своето беемве до тротоара пред магазина на "Центрум". Ернст се изпъна на пейката. Осведомяваше се всекидневно за убийствата на момичетата, обзет от злоба, че са го изолирали, и знаеше, че Габриел е давал показания срещу брат си. Може би, само може би, помисли Ернст, има какво още да се изстиска от проклетия дявол. Само мисълта за имението и за земите, които владееше Габриел Хулт, караха устата му да се пълни със слюнка от завист, така че щеше да е хубаво да го попритисне малко. И ако имаше макар и мъничък шанс да допринесе с нещо за следствието, щеше да види тогава този Хедстрьом.

Хвърли остатъка от порцията си наденичка с пюре в най-близкото кошче за боклук и се затътри към колата на Габриел. Сребристото беемве блестеше на слънчевата светлина и той не можа да се въздържи да не прекара с копнеж ръка по покрива му. Мамка му, да имаше такова. Бързо отдръпна ръката си, когато Габриел излезе от магазина с вестник в ръка и подозрително изгледа Ернст, небрежно облегнат на предната врата.

– Извинете, облегнали сте се на моята кола.

– Ами да.

Тонът беше умишлено нахален. По-добре веднага да внуши респект.

– Ернст Лундгрен, полицейско управление в Ганумсхеде.

Габриел въздъхна.

– Какво има пък сега? Да не би Юхан и Роберт пак да са направили нещо?

Ернст се изхили.

– Сигурно, доколкото познаваме тези гнили яйца, но засега не ми е известно. Не, имам въпроси във връзка с жените, които открихме в Кралската клисура.

Той кимна с глава в посока на дървената стълба, която водеше нагоре по билото на планината.

Габриел скръсти ръце с вестника, пъхнат под едната мишница.

– Какво мога аз да знам за тях? Да не е пак онази стара история с брат ми? Вече отговорих на въпросите на някои от вашите колеги. Освен това минаха дяволски много години и като се имат предвид събитията от близките дни, би трябвало вече да е доказано, че Йоханес няма нищо общо с това! Вижте тук!

Той разгъна вестника и го вдигна към Ернст. Първата страница бе заета от снимка на Йени Мьолер, до нея мътна паспортна снимка на Таня Шмид. Заглавията не съвсем неочаквано бяха гръмки.

– Да не би да искате да кажете, че брат ми е станал от гроба и е извършил това? – Гласът му трепереше от вълнение. – Колко време още ще похарчите да ровите в семейството ми, докато истинският убиец е на свобода? Единственото, с което разполагате срещу нас, са показания, които съм дал преди двайсет години, и тогава наистина бях сигурен, но по дяволите, навън не беше съвсем светло, бдях над леглото на умиращия си син и чисто и просто може да съм сбъркал!

С възмутени крачки той се насочи към шофьорското място на колата и натисна дистанционното, което отключи централното заключване. Преди да влезе в колата, избълва последна възмутена тирада към Ернст.

– Ако това продължава, ще се свържа с нашите адвокати. Писна ми. Откакто намерихте момичетата, хората ме зяпат така, че ще им изхвръкнат очите, и не смятам да насърчавам да разпространявате клюки за моето семейство само защото си нямате друга работа!

Габриел тресна вратата и бясно подкара нагоре по хълма Галербакен със скорост, която караше хората да се мятат встрани.

Ернст се подсмихна. Габриел Хулт може и да имаше пари, но като полицай Ернст имаше властта да навлиза в малкия му, привилегирован свят. Животът веднага му се стори по-добър.

*

– Изправени сте пред криза, която ще удари цялата община.

Стиг Тюлин, силният човек на общината, впи очи в Мелберг, който не изглеждаше особено впечатлен.

– Както казах и на теб, и на останалите, дето звъняха, работим с пълна пара по това разследване.

– Получавам десетки обаждания на ден от обезпокоени бизнесмени и разбирам тяхната тревога. Виждал ли си как изглеждат къмпингите и пристанищата наоколо? Това повлия не само на индустрията във Фелбака, което само по себе си е достатъчно лошо. След изчезването на последното момиче сега туристите бягат и от околните области. Гребещад, Хамбургсунд, Шемпершвик, дори горе до Стрьомщад. Искам да знам какво конкретно вършите, за да разрешите тези случаи?

Иначе постоянно усмихващия се Стиг Тюлин сега имаше възмутени бръчки по благородното чело. Беше най-видният представител на общината повече от десетилетие и имаше репутацията на нещо като покровител на областта. Мелберг бе принуден да признае, че може да разбере слабостта на местните жени към неговия чар. Не че Мелберг бе по тази част, бързо припомни той на себе си, но дори и мъж не би могъл да не забележи, че Стиг Тюлин е доста чаровен за петдесетте си години с тия сиви слепоочия, комбинирани с момчешки сини очи.

Мелберг успокояващо се усмихна.

– Знаеш не по-зле от мен, Стиг, че не мога да навляза в подробности, свързани с разследването, но можеш да вярваш на думата ми, когато казвам, че хвърляме всички сили, за да открием момичето Мьолер и извършителя на ужасните убийства.

– Наистина ли имате капацитет за такова следствие? Не трябва ли да повикате помощ отвън, откъде да знам, например от Гьотеборг?

Сивите слепоочия на Стиг бяха потни от превъзбуда. Политическата му платформа солидно почиваше върху доволството на бизнесмените в общината и показаното от тях възмущение през последните дни не предвещаваше нищо добро за представянето му на следващите избори. Чувстваше се отлично в коридорите на властта и разбираше, че политическият му статус до голяма степен зависи от успехите му.

Сега бръчка на раздразнение се появи върху недотам благородното чело и на Мелберг.

– Нямаме нужда от помощ, уверявам те. И трябва да кажа, че не одобрявам недоверието в нашата компетентност, което показваш със задаването на такъв въпрос. Преди не сме имали никакви оплаквания от начина ни на работа и сега също не виждам причина за несъстоятелни критики.

Благодарение на придобитите познания за човешката природа, служили му добре в политическата му кариера, Стиг Тюлин знаеше кога да се оттегли. Пое дълбоко дъх и си напомни, че не е от полза за целите му да се сблъсква с местните полицейски служби.

– Е, добре, може да е малко прибързано от моя страна да задавам такъв въпрос. Разбира се, че се радвате на пълното ни доверие. Но аз наистина искам да подчертая колко е важно да се решат тези случаи в най-скоро време!

Мелберг само кимна в отговор и след обичайните фрази на учтивост силният човек на общината се омете от полицейското управление.

*

Тя критично се разглеждаше в голямото огледало, което успя да изкрънка за караваната. Не е толкова зле. Макар че едно-две кила по-малко нямаше да ѝ навредят. Мелани опъна кожата на корема си и го "глътна" за проба. Така, сега е по-добре. Не искаше да личи дори една-единствена мазнинка, затова реши през следващите седмици да яде само по една ябълка за обяд. Майка ѝ може да си говори каквото иска, но Мелани би дала всичко, за да не е такава дебела и отвратителна като нея.

За последен път оправи силно изрязаните си бикини, взе плажната чанта и се накани да слезе на плажа. Спря я почукване на вратата. Сигурно някое от приятелчетата също е тръгнало на плаж и иска да знае дали ще ходи и тя. Отвори вратата. Секунда след това бе отхвърлена назад в караваната и удари гръбнака си в масичката за хранене. Причерня ѝ пред очите от болка, ударът изкара въздуха от дробовете ѝ и Мелани не можа да издаде и звук. Някакъв мъж нахлу вътре и момичето се опита да си спомни дали не го бе виждала и преди. Беше ѝ слабо познат, но шокът и болката ѝ пречеха да събере мислите си. Сети се за изчезването на Йени. Паниката обхвана разума ѝ и Мелани рухна на пода.

Не се възпротиви, когато я дръпна за ръката и я затегли към леглото. Но щом започна да дърпа връзките на бикините, завързани на гърба, ужасът ѝ даде сили и тя се прицели да го ритне в слабините. Не улучи, вместо това го удари в хълбока и отговорът бе мигновен. Юмрукът му се стовари върху гръбнака ѝ точно там, където я бе ударила масата, и отново ѝ изкара въздуха. Тя падна на леглото и се предаде. Силата на мъжкия удар я накара да се почувства малка и беззащитна и единствената мисъл в главата ѝ бе да оживее. Приготви се да умре. Сега вече бе сигурна, че Йени е мъртва.

Някакъв звук накара мъжа да се обърне тъкмо когато бе смъкнал бикините на Мелани до коленете. Преди да успее да реагира, нещо го удари по главата и издавайки гърлен звук, той падна на колене. Зад него Мелани видя Пер, глупака, с бухалка в ръка. Супер, успя тя да отбележи, преди всичко да стане черно.

*

– Мамка му, трябваше да го позная!

Мартин яростно тъпчеше на едно място и жестикулираше към мъжа, когото бяха вкарали с белезници на ръцете на задната седалка на полицейската кола.

– Как, по дяволите, би могъл? Той е качил поне двайсет кила в затвора и си е изрусил косата. И майка му не би могла да го познае. Освен това си го виждал само на снимка.

Патрик се опитваше да успокои Мартин колкото може, но подозираше, че е безпредметно. Бяха на къмпинга на Гребещад, до караваната, в която живееха Мелани и родителите ѝ, и наоколо се бе събрала тълпа любопитни да видят какво се е случило. Мелани вече бе откарана с линейка в болницата в Удевала. Родителите ѝ пазаруваха в супера на Свинесунд, когато Патрик ги намери по мобилния. Шокирани, те веднага заминаха за болницата.

– Видях го в упор, Патрик. Мисля, че дори му кимнах. Трябва да е умрял от смях, когато сме си тръгнали. Освен това палатката му беше точно до тази на Таня и Лизе. Мамка му, какъв глупак съм!

Той се удари с юмрук по главата, за да подчертае думите си, и усети как страхът започва да се събира и расте в гърдите му. Играта на "ако" вече бе започнала дяволския си ход. Ако само бе познал Мортен Фриск, може би Йени щеше да си бъде сега при родителите си. Ако, ако, ако.

Патрик добре съзнаваше какво се разиграва в мозъка на Мартин, но не намираше думи да изцери страданието му. Вероятно и той би мислил същото, макар да знаеше, че самокритиката е неоснователна. Беше почти невъзможно да се разпознае изнасилвачът, заловен за четири изнасилвания преди пет лета. Тогава Мортен Фриск бе само на седемнайсет, тъмнокос младеж, използвал нож, за да принуди жертвите си да се подчинят. Сега бе руса планина от мускули и явно считаше, че е достатъчно да се довери на собствената си сила, за да бъде господар на положението. Патрик подозираше също, че стероидите, които днес безпроблемно се намираха, са изиграли значителна роля във физическото преобразяване на Мортен, което от своя страна не бе попречило на вродената му агресивност, напротив, бе превърнало тлеещия въглен в горящ ад.

Мартин посочи младото момче, което малко неловко стоеше встрани от центъра на събитията и нервно гризеше ноктите си. Бухалката вече бе иззета от полицията и нервността бе ясно изписана на лицето му. Може би не беше сигурен дали е герой, или престъпник, достигнат от дългата ръка на закона. Патрик кимна на Мартин да го последва и се приближи до момчето, което нервно тъпчеше земята.

– Пер Турсон беше, нали?

Онзи кимна.

Патрик обясни на Мартин.

– Приятел е на Йени Мьолер. Той каза, че щяла да пътува на автостоп до Фелбака.

Патрик отново се обърна към Пер.

– Добра работа свърши тук. Откъде знаеше, че изнасилват Мелани?

С поглед, впит в земята, Пер отговори:

– Обичам да седя и да зяпам хората, които идват тук. Него забелязах веднага щом си разпъна палатката онзи ден. Имаше нещо в начина, по който обикаляше и се дуеше на момичетата. Мислеше си, че е адски готин с огромните си ръце на горила. Видях как гледаше жените. Особено, ако нямаха много дрехи по себе си.

– И какво стана днес?

Мартин нетърпеливо го насочваше към същината.

Все още с поглед в земята Пер продължи:

– Видях, че седи и гледа как родителите на Мелани тръгват нанякъде и че после изчака известно време.

– Колко време? – попита Патрик.

Пер помисли.

– Може би пет минути. После някак решително влезе в караваната на Мелани и помислих, че ще я удари или нещо такова, но щом тя отвори, той просто се хвърли вътре и тогава си казах, мамка му, трябва той да е отвлякъл Йени, тогава отидох, взех от децата една бухалка, влязох и го цапнах с нея по главата.

Щом спря и си пое дъх, за първи път вдигна поглед и погледна право в очите Патрик и Мартин. Те видяха, че долната му устна трепери.

– Ще имам ли неприятности за това? Искам да кажа, че го цапнах по главата?

Патрик успокояващо сложи ръка на рамото му.

– Смея да обещая, че за теб това няма да има никакви последствия. Не че окуражаваме гражданите да правят така, не ме разбирай криво, но истината е, че ако не се беше намесил, той вероятно щеше да изнасили Мелани.

Облекчението за малко не накара Пер да рухне, но той бързо се съвзе и каза:

– Възможно ли е той... и Йени също...

Дори не можеше да произнесе думите и тук успокоителните уверения на Патрик свършиха. Защото въпросите на Пер обличаха собствените му размисли в думи.

– Не знам. Виждал ли си го да гледа и Йени по същия начин?

Пер трескаво мислеше, но накрая поклати глава.

– Не знам. Искам да кажа, сигурно го е правил, зяпаше всички минаващи жени, но не мога да кажа дали е гледал нея по-специално.

Благодариха на Пер и го оставиха на разтревожените му родители. После потеглиха към управлението. Там, вече на сигурно място, беше може би онзи, когото трескаво търсеха. Без да знаят, и двамата тайно стискаха палци да е така.

В стаята за разпити атмосферата бе нажежена. Всички мислеха за Йени Мьолер и искаха да научат истината от Мортен Фриск, но от друга страна знаеха, че някои неща не могат да се форсират. Патрик водеше разпита и никой не се изненада, когато той помоли да присъства и Мартин. След като включиха магнетофона и преминаха през задължителната процедура със сведения за име, дата и час, двамата започнаха работа.

– Задържан си за опит за изнасилване на Мелани Юхансон.

– Изнасилване, как пък не!

Мортен седеше вяло, облегнат назад в стола, един от огромните му бицепси лежеше върху облегалката. Носеше изрязан по врата потник и къси шорти – минимално плат, за да се откроят максимално мускули. Изрусената му коса беше въздълга и перчемът му през цялото време падаше на челото.

– Не съм направил нищо без нейно съгласие и ако казва нещо друго, лъже! Уговорихме се да се срещнем, когато родителите ѝ излязат, и тъкмо започнахме да се гушкаме, когато този проклет идиот нахлу с бухалката си. Впрочем искам да направя заявление за побой. Така че си го отбележете в тефтерите.

Той посочи бележниците пред Патрик и Мартин и се изхили.

– За това ще говорим после, сега да видим обвиненията срещу теб.

Лаконичният тон на Патрик изразяваше цялото презрение, което този мъж будеше у него. В неговия свят големи мъже, нахвърлящи се върху малки момичета, принадлежаха към най-долните от най-долните неща.

Мортен сви безразлично рамене. Годините в затвора добре го бяха школували. Последния път, когато бе седял срещу Патрик, беше слаб, несигурен седемнайсетгодишен тийнейджър, който призна за четирите изнасилвания почти веднага щом седнаха. Сега се бе научил на ум и разум от големите момчета и физическата му промяна отлично пасваше на умствената му. Същите бяха само омразата и агресията му към жените. Отпреди знаеха, че те се изразяват в брутални изнасилвания, не и в убийство, но Патрик се безпокоеше да не би годините в затвора да са нанесли по-големи поражения, отколкото можеха да предположат. Дали Мортен Фриск не бе напреднал и не се бе превърнал от изнасилвач в убиец? В такъв случай къде беше Йени Мьолер и какво общо имаше това със смъртта на Муна и Сив? По времето на тяхната смърт той дори не е бил роден!

Патрик въздъхна и продължи разпита.

– Да се престорим, че ти вярваме. Все пак тук има едно съвпадение, което ни безпокои. Ти си живял на къмпинга в Гребещад, когато момиче на име Йени Мьолер е изчезнало, живял си на къмпинга в Селвик, когато е изчезнала немска туристка, впоследствие намерена убита. Също така си живял в палатката до Таня Шмид и приятелката ѝ. Намираме всичко това за малко странно.

Мортен видимо пребледня.

– Не, по дяволите, нямам нищо общо с това.

– Но знаеш за кое момиче говорим?

Той неохотно отвърна:

– Да, разбира се, видях ги ония лесбийки в съседната палатка, но никога не съм си падал по това и освен това те бяха старички за моя вкус. И двете изглеждаха като бабички.

Патрик си спомни за малко обикновеното, но приятно лице на Таня от паспортната снимка и едва се сдържа да не хвърли бележника си в лицето на Мортен.

– А Йени Мьолер? На седемнайсет, сладко, русо момиче. Май е по твоя вкус, а?

Ситни капчици пот избиха по челото на Мортен. Малките му очички замигаха френетично.

– Нищо общо нямам с тази лайняна работа. Не съм я докосвал, кълна се!

Мортен размаха ръце в жест, който трябваше да означава, че е невинен, и Патрик неохотно долови нотка на истина в гласа му. Сега, когато споменаваха Таня и Йени, вече не се държеше така, както когато го разпитваха за Мелани. С крайчеца на окото си Патрик видя, че и Мартин изглеждаше разколебан.

– Окей, мога да призная, че с мацката днес не вървя като по ноти, но трябва да ми вярвате, нямам никаква представа за какво приказвате за другите две. Кълна се!

Паниката в гласа на Мортен бе очевидна и след безмълвно съвещание с очи Мартин и Патрик решиха да преустановят разпита. За съжаление му вярваха. Това означаваше, че някъде някой друг държеше в плен Йени Мьолер, ако вече не бе мъртва. И обещанието, дадено на Алберт Тернблад, че ще намерят убиеца на дъщеря му, сега изглеждаше неосъществимо.

*

Йоста се притесняваше. Сякаш внезапно приспана част от тялото му се бе пробудила. Работата толкова дълго го бе изпълвала с равнодушие, че би било чудо отново да започне да го увлича. Внимателно почука на вратата на Патрик и попита:

– Може ли да вляза?

– Какво? О, разбира се.

Патрик разсеяно вдигна поглед от бюрото.

Йоста се вмъкна и седна на стола за посетители. Не каза нищо и след малко Патрик го подкани:

– Да? Какво ти е на сърцето?

Йоста се прокашля и заразглежда съсредоточено ръцете си на коленете.

– Вчера получих списъка.

– Какъв списък?

Патрик смръщи вежди.

– Онзи, с изнасилвачите от областта, пуснати от затвора. В него имаше само две имена, от които едното на Мортен Фриск.

– И защо е тази физиономия?

Йоста вдигна поглед. Усещаше тревогата като голяма, твърда топка в стомаха.

– Не си свърших работата. Мислех да проверя къде са сега, какво правят, да поговоря с тях. Но не ми стигнаха силите. Това е истината, Хедстрьом. И сега...

Патрик не отговори, а замислено зачака продължението.

– Сега разбирам, че ако си бях свършил работата, момичето днес нямаше да бъде нападнато и почти изнасилено, а Мортен можехме да го разпитаме за Йени преди един цял ден. Кой знае, може за нея да е било въпрос на живот и смърт. Вчера може да е била жива, днес може да е мъртва. И това, защото ме домързя и не си свърших работата!

Той силно удари с юмрук по бедрото си.

Патрик известно време помълча, после се приведе над бюрото и сключи ръце. Тонът в гласа му бе утешителен, а не пълен с упрек, както бе очаквал Йоста.

– Вярно, че в работата ти има какво да се желае, Йоста, знаем го и ти, и аз. Но не аз ще я оценявам, с това се занимава нашият шеф. Що се отнася до Мортен Фриск и до това, че вчера не си го проверил, недей да се косиш. Първо, нямаше да успееш да го откриеш на къмпинга веднага, щяха да ти трябват поне два дни. Второ, за съжаление не смятам, че той е отвлякъл Йени Мьолер.

Йоста учудено погледна Патрик.

– Но аз мислех, че това е ясно?

– Да, и аз мислех така. И не съм съвсем сигурен, но и Мартин, и аз сме с такива впечатления от разпита.

– О, по дяволите!

Йоста премисли мълчаливо казаното. Тревогата още не го бе напуснала.

– Има ли нещо, което мога да направя?

– Както казах, не сме съвсем сигурни, но взехме кръвна проба от Фриск, която окончателно ще потвърди дали е той. Вече е в лабораторията, обяснихме, че е спешно, но бих оценил да ги попритиснеш малко. Ако въпреки всичко е той, всеки час може да е важен за момичето Мьолер.

– Разбира се, ще го уредя. Ще се държа с тях като истински питбул.

Патрик се усмихна на сравнението. Ако трябваше да сравни Йоста с куче, то по-скоро щеше да е с уморен, стар бийгъл.

Йоста скочи от стола и с невиждана дотогава бързина се отправи към вратата. Облекчението, че не е извършил непоправима грешка, му даваше крила. Обеща си да работи по-здраво от когато и да е било, дори тази вечер в извънработно време! Да, ама тази вечер нали имаше час за голф в пет. Е, ще поработи извънредно някой друг ден.

*

Лайне мразеше да се движи из мръсотия и боклуци. Чувстваше се като в друг свят. Внимателно прескачаше стари вестници, чували за боклук и бог знае какво още.

– Солвейг?

Никакъв отговор. Притисна ръчната си чанта до себе си и влезе по-навътре в антрето. Тогава я видя. Мразеше я повече от всеки друг, когото би могла да мрази, дори повече от баща си. Но зависеше от нея. Тази мисъл винаги я измъчваше.

Солвейг цъфна в усмивка, щом съзря Лайне.

– Я виж ти! Точна както винаги. Обичаш ти реда, Лайне...

Затвори албума, с който се занимаваше, и с жест покани Лайне да седне.

– Направо ще го оставя, малко бързам...

– Виж сега, Лайне, знаеш правилата на играта. Първо хапване на спокойствие, после плащането. Би било ужасно неприлично от моя страна да не предложа нещо на скъп гост.

Лайне реши да не протестира. Този танц го бяха играли много пъти през годините. Внимателно забърса крайчеца на кухненския диван, без да сдържи гримасата си на отвращение, и седна. Винаги, когато беше тук, след това с часове се усещаше мръсна.

Солвейг с усилие се надигна от табуретката и внимателно прибра албумите си. Сложи пред всяка по една нащърбена чаша за кафе и Лайне потисна желанието си да избърше своята. После се появи кошничка с изпочупени солети и Солвейг прикани Лайне да си вземе. Тя си взе малко парченце и вътрешно се примоли посещението да свърши час по-скоро.

– Хубаво ни е така, нали?

Солвейг с наслада топна една солета в свареното кафе и се опули срещу Лайне, която не отговори.

Солвейг продължи:

– Така както си седим като две стари приятелки, никой не би повярвал, че едната от нас живее в господарско имение, а другата в мръсна дупка, нали, Лайне?

Лайне затвори очи, надявайки се унижението скоро да свърши. До следващия път. Тя стисна ръце под масата и си припомни защо се подлага на всичко това.

– Знаеш ли кое ме тревожи, Лайне?

Солвейг говореше с пълна уста, от която падаха малки трохи върху масата.

– Че пращаш полиция за момчетата ми. Знаеш ли, Лайне, мислех, че ти и аз сме се споразумели. Но полицията дойде тук да твърди нещо толкова невероятно, ти си била казала, че моите момчета трошали стъкла горе у вас, така че нищо чудно, че започвам да се замислям.

Лайне успя само да кимне.

– Мисля, че заслужавам извинение за това, не смяташ ли? Защото обяснихме на полицията, че момчетата бяха тук цялата вечер. Така че няма как да са мятали камъни в имението.

Солвейг отпи глътка кафе и с чашата посочи към Лайне.

– Е, чакам.

– Моля за извинение.

Лайне, унизена, измърмори това с поглед, забит в коленете.

– Прощавай, но не чух какво каза?

– Моля за извинение. Трябва да съм сбъркала.

Погледът ѝ бе упорит, когато погледна Солвейг, но снаха ѝ бе доволна.

– Така, това го изчистихме. Не беше толкова трудно, а? Тогава да изчистим и другата малка работа, нали?

Тя се приведе над масата и облиза устни. Лайне неохотно вдигна чантата от коленете си и извади оттам един плик. Солвейг алчно се протегна, отвори го и внимателно преброи съдържанието с мазни пръсти.

– Точно до стотинка. Както винаги. Да, винаги съм казвала, че у теб има ред, Лайне. Ти и Габриел, у вас има ред.

С чувството, че е залостена в клетка за катерички, Лайне се изправи и тръгна към вратата. Вече навън пое дълбоко дъх в свежия летен въздух. Зад нея Солвейг извика, преди да затвори вратата:

– Винаги ми е приятно да се срещнем, Лайне! Ще го направим пак следващия месец!

Лайне замижа и се насили да диша спокойно. Понякога се питаше дали си струва да го прави.

После си спомни вонята на бащиния дъх в ухото си и защо сигурността на създадения от нея живот трябва да бъде запазена на всяка цена. За това си струваше.

*

Щом влезе през вратата, разбра, че нещо не е наред. Ерика седеше на верандата с гръб към него, но цялата ѝ поза говореше, че нещо не е както трябва. Тревогата го заля за секунда, преди да разбере, че ако нещо не беше наред с бебето, тя щеше да му се обади на мобилния.

– Ерика?

Тя се обърна към него и той видя зачервените ѝ от плач очи. С две крачки стигна до нея и седна на плетения диван.

– Но, мила приятелко, какво има?

– Скарах се с Ана.

– Какво пък сега?

Той познаваше добре завоите в сложните им отношения и причините за непрекъснатите им сблъсъци. Но откакто Ана се бе откъснала от Лукас, двете сякаш бяха сключили някакъв временен мир и Патрик се запита какво ли се бе случило сега.

– Тя не е заявила в полицията какво е сторил Лукас на Ема.

– Какво говориш?

– Да, и когато Лукас поиска попечителство над децата, аз реших, че това е нейният коз. Но сега няма нищо срещу него и той ще лъже колкото може, за да докаже, че Ана не е добра майка.

– Но той няма доказателства за такова нещо.

– Знам. Но помисли как може да я окаля. Знаеш колко е хитър. Никак няма да се изненадам, ако успее да очарова съда и да го привлече на своя страна.

Ерика отчаяно опря лице на рамото на Патрик.

– Ами ако Ана загуби децата? Това ще я убие.

Патрик я прегърна и успокоително я притисна към себе си.

– Хайде сега да не фантазираме. Ана е постъпила глупаво, като не е подала заявление, но донякъде я разбирам. Лукас винаги е доказвал, че с него шега не бива, така че нищо чудно да се страхува.

– Сигурно имаш право. Но най-мъчно ми стана, че ме е лъгала през цялото това време. Така че и аз се чувствам измамена. Всеки път като я питам какво става, уклончиво ми отговаря, че полицията в Стокхолм била много заета и че им отнемало много време да се справят с всички заявления. Сам знаеш какво говореше. И всичко е било лъжа. И по някакъв начин все мен изкарва лошата.

Последва нов пристъп на сълзи.

– Хайде, любима. Успокой се малко. Нали не искаме бебчето да мисли, че отвън го чака някакъв ад.

Ерика не се сдържа и се разсмя през сълзи, които избърса с ръкава на блузата си.

– Чуй ме сега. Понякога отношенията ви с Ана са повече като на майка и дъщеря, отколкото на сестри, и това ви пречи. Ти се погрижи за Ана вместо майка ви и това я кара непрекъснато да изпитва нужда да се грижиш за нея, а същевременно иска да се освободи от теб. Разбираш ли какво имам предвид?

Ерика кимна.

– Да, знам. Но е толкова несправедливо да ме наказва, защото се грижа за нея.

Тя отново се разхълца.

– Сега май се самосъжаляваш...

Той отметна кичур коса от челото на Ерика.

– Ти и Ана ще се сдобрите, както винаги досега, но ми се струва, че този път ти трябва да си по-щедрата страна. И на Ана никак не ѝ е лесно точно сега. Лукас е силен противник и, честно казано, разбирам защо е ужасена. Така че помисли малко за това, преди да изпитваш съжаление към себе си.

Ерика се освободи от прегръдката на Патрик и ядосано го изгледа.

– Не си ли на моя страна?

– Разбира се, скъпа, разбира се, на твоя страна съм.

Той я поглади по косата и в мислите си веднага се отнесе на хиляди мили.

– Ама че съм, седя тук и те занимавам с моите проблеми. Как върви разследването?

– Уф, да не говорим за това. Днес беше наистина гаден ден.

– Не можеш ли да ми разкажеш повече подробности?

– Не, не мога. Но, както казах, беше наистина отвратителен ден. – Той въздъхна. – Остави, нека прекараме приятно тази вечер. Май и двамата имаме нужда от нещо ободряващо. Ще отида до рибарския магазин да купя нещо вкусно, а ти сложи масата. Как ти звучи?

Ерика кимна. Имаше си добри страни бащата на детето ѝ.

– Купи и малко чипс и сос, моля те. И без това съм дебела, мога да си го позволя.

Той се засмя.

– Готово, шефе!

*

Раздразнен, Мартин почукваше с писалката по масата. Раздразнението му бе насочено към него самия. Вчерашният развой на събитията го накара съвсем да забрави за бащата на Таня. Ако можеше, сам би се изритал. Единственото му извинение бе, че когато заловиха Мортен Фриск, вече не смяташе това за важно. Вероятно нямаше да може да го хване преди вечерта, но поне си струваше да опита. Погледна часовника. Девет. Реши най-напред да провери дали господин Шмид си е у дома, преди да се обади на Пиа и да я помоли да превежда.

След четвъртия сигнал мислеше да затвори, но след петия чу сънен глас. Притеснен, че е събудил човека, Мартин на заекващ немски се опита да обясни кой е и че ще се обади отново. Имаше късмет, че Пиа веднага отговори от туристическото бюро. Обеща да участва още веднъж и няколко минути по-късно и двамата бяха на линия.

– Ще започна с това колко съжалявам за загубата ви.

Мъжът от другата страна глухо благодари за вниманието, но Мартин усети скръбта му, надвиснала над разговора като тежко покривало. Поколеба се как да продължи. Мекият глас на Пиа превеждаше всяка негова дума, а докато мислеше какво да каже, се чуваше само дишането им.

– Знаете ли кой е сторил това на дъщеря ми?

Гласът леко трепереше и всъщност Пиа не беше нужно да превежда. Мартин разбра.

– Не още. Но ще узнаем.

Също като Патрик, когато се срещна с Алберт Тернблад, и Мартин се запита дали не обещава твърде много, но не можа да се въздържи да не се опита да смекчи мъката на човека по единствения начин, с който разполагаше.

– Говорихме със спътничката на Таня и тя твърди, че Таня е дошла в Швеция и във Фелбака по някаква работа. Но когато запитахме бившия ѝ мъж, той не можа да се сети защо би желала да дойде именно тук. Знаете ли нещо?

Мартин затаи дъх. Последва дълга, непоносимо дълга пауза. После бащата на Таня заговори.

Когато накрая мъжът затвори, Мартин се зачуди добре ли е разбрал. Историята беше твърде фантастична. Но в нея имаше несъмнен елемент на правдоподобност. Точно когато и той се канеше да затвори, се сети, че Пиа още е на линията. Тя колебливо попита:

– Научи ли каквото искаше? Мисля, че преведох всичко точно.

– Сигурен съм. И да, научих това, което ми бе нужно. Знам, че не трябва да го подчертавам, но...

– Знам, няма да кажа на никого. Обещавам, нито дума.

– Добре. Между другото, ти...

– Да?

Добре ли чу? Тонът не беше ли изпълнен с надежда? Но куражът му изневери и той усети, че и моментът не е подходящ.

– Не, няма нищо. Друг път.

– Окей.

Сега пък му се стори, че звучи разочарована, но самочувствието му все още не се бе възстановило след последния провал на любовния фронт, за да повярва, че не става дума за плод на въображението му.

*

И двамата бяха нащрек, когато се срещнаха за първи път след катастрофалната среща във Вестергорден. И двамата изчакваха другият да направи първата крачка към помирението. Юхан бе този, който се обади, а Линда изпитваше угризения, затова тя взе думата.

– Виж какво, онзи ден наговорих куп глупости. Не исках. Просто страшно се ядосах.

Седяха на обичайното си място за срещи в сеновала на Вестергорден, профилът на Юхан бе като изрязан от камък, когато Линда го погледна. После видя как чертите му се смекчиха.

– Забрави. И аз реагирах доста грубо. Просто...

Той се поколеба, търсейки точните думи.

– ... ми беше трудно с всички тези спомени. Нямаше много общо с теб.

Все още внимавайки в движенията си, Линда пропълзя зад него и го обгърна с ръце. Скарването неочаквано вдъхна на Линда чувство на уважение към Юхан. Тя винаги беше гледала на него като на момче, вкопчено в полите на майка си и в големия си брат, но онзи ден видя пред себе си мъж. Това я привличаше. Привличаше я неустоимо. Съзря и опасната страна на характера му, заради която ѝ се стори още по-привлекателен. Наистина за малко да я удари. Сега, облегнала буза на гърба му, споменът я накара вътрешно да потрепери. Сякаш летеше в опасна близост до пламък, достатъчно близо да усети горещината, но и достатъчно внимателно, за да не се изгори. Ако някой владееше този баланс, това бе самата тя.

Остави ръцете си да се промъкнат по-напред. Жадни и искащи. Все още усещаше известна съпротива у него, но бе уверена, че тя е тази, която държи властта във връзката им. Тази власт беше предимно плътска, а тя смяташе, че в това отношение жените въобще, и тя в частност, имат преимущество. Преимущество, което сега използваше. Със задоволство забеляза как дишането му се ускори и как съпротивата му започва да се топи.

Премести се към коляното му и когато езиците им се срещнаха, знаеше, че от тази битка ще излезе победителка. Живя с тази илюзия, докато не усети ръката на Юхан здраво да сграбчва косата ѝ и със сила да я отмята назад, така че да погледне в очите ѝ отгоре. Ако намерението му бе да я накара да се почувства малка и безпомощна, то успя. За миг съзря същия блясък в очите му като по време на скарването във Вестергорден и се запита дали викът ѝ за помощ би стигнал до главното здание в имението. Сигурно не.

– Виж какво, бъди мила с мен. Иначе може едно птиченце да подсвирне на полицията какво съм видял тук, в стопанството.

Очите на Линда се разшириха. Гласът ѝ се превърна в шепот.

– Не би го направил, нали? Ти обеща, Юхан.

– Според хората обещание, дадено от човек от семейство Хулт, не означава много. Би трябвало да го знаеш.

– Недей, Юхан. Моля те, ще направя каквото искаш.

– Тъй ли? Значи все пак се оказва, че кръвта вода не става.

– Самият ти твърдиш, че не разбираш какво е направил Габриел на чичо Йоханес. Ще направиш ли същото?

Гласът ѝ бе умоляващ. Положението изцяло се бе изплъзнало от ръцете ѝ и сега тя се чудеше как е могла да попадне в такава подчинена ситуация. Нали уж тя контролираше положението.

– И защо да не го направя? Това може да е карма. Кръгът се затваря. – Той злобно се усмихна. – Може би все пак имаш право. Добре, ще мълча. Но не забравяй, че това винаги може да се промени, така че най-добре бъди мила с мен... любима.

Той погали лицето ѝ, но все още държеше в болезнена хватка косата ѝ с едната си ръка. После наведе главата ѝ още по-надолу. Тя не протестира. Равновесието на силите категорично бе нарушено.

7

ЛЯТОТО НА 1979

Събуди се от нечий плач в мрака. Беше трудно да установи откъде идва звукът, затова бавно пропълзя назад, докато не усети под пръстите си плат и нещо, което се движи. Вързопът на пода закрещя от ужас, но тя успокои момичето, като ѝ зашътка и погали косата ѝ. Много добре знаеше как я разкъсва ужасът, преди да бъде заменен от глуха безнадеждност.

Осъзнаваше, че е егоистично, но се зарадва на компанията, въпреки че не вярваше това да продължи повече от ден-два. Толкова трудно бе да се държи сметка за времето тук долу, в тъмното. Времето бе нещо, съществуващо само горе. На светлината. Долу времето бе враг, поддържащ съзнанието, че съществува един може би вече отминал живот.

Когато плачът на момичето затихна, дойде ред на въпросите. Но тя нямаше отговори. Вместо това опита да обясни колко е важно да се предаде, да не се бори срещу неизвестното зло. Но момичето не искаше да разбере. То плачеше и питаше, молеше се и призоваваше някакъв Бог, в който тя не бе вярвала и за миг, освен може би някога в детството си. Сега се надяваше да е грешила, надяваше се наистина да има Бог. Как иначе щеше да има живот за малката, без да има майка или Бог, към когото да се обърнеш. Заради дъщеря си тя се бе примирила със страха и начинът, по който другото момиче се бореше с него, започна да буди в нея озлобление. Отново и отново се опитваше да обясни, че няма смисъл, но момичето не искаше и да чуе. Скоро щеше да зарази и нея с жарта на своята борба и тогава нямаше да мине много време, преди надеждата отново да се завърне и да я направи уязвима.

Чу отместването на капака и приближаващите се стъпки. Бързо отблъсна от себе си момичето, чиято глава лежеше на коленете ѝ. Може пък и да имаше късмет, може би този път ще нарани не нея, а другото момиче.

Тишината бе оглушителна. Обикновено бърборенето на Йени изпълваше цялото малко пространство на караваната, но сега бе тихо. Седяха един срещу друг на малката масичка, всеки вглъбен в собствените си мисли. Всеки в своя свят от спомени.

Седемнайсет години прелитаха като в някакъв сякаш гледан вътрешно филм. Шершчин усети тежестта на малкото новородено телце на Йени в прегръдките си. Несъзнателно сви ръце като люлка. Бебето порасна, после изглеждаше сякаш всичко е минало много бързо. Твърде бързо. Защо напоследък прекарваха скъпоценното време в дразнене и караници? Ако знаеше какво ще се случи, не би казала и дума на Йени. И сега седеше на масата с болка в сърцето и се заклеваше, че ако всичко отново бъде добре, никога повече няма да ѝ повиши тон.

Бу изглеждаше като огледален образ на собствения ѝ душевен хаос. Само за ден-два се бе състарил с десетилетие и лицето му бе набраздено и изнемощяло. Сега бе моментът да протегнат ръце един към друг, да се облегнат един на друг, но ужасът ги вцепеняваше.

Опрените му на масата ръце трепереха. Бу ги сключи, опитвайки се да намали тресенето, но бързо ги отпусна, когато видя, че изглеждаха така, сякаш се моли. Все още не смееше да призове висшите сили. Така щеше да признае онова, пред което все още не смееше да се изправи. Беше се вкопчил в суетната надежда, че дъщеря им ще се окаже въвлечена в някое безотговорно приключение. Но дълбоко в себе си знаеше, че е изминало твърде дълго време, за да е възможно това. Йени бе твърде грижовна, твърде любвеобилна, за да им причини съзнателно такава тревога. Разбира се, че понякога се караха, особено през последните две години, но той винаги бе вярвал в силната връзка между тях. Знаеше, че тя ги обича. Нещо се бе случило. Някой бе сторил нещо на тяхната обична Йени. Бу наруши мълчанието. Гласът му изневеряваше и се принуди да се изкашля, за да може да продължи.

– Дали да не се обадим пак в полицията да разберем има ли нещо ново?

Шершчин поклати глава.

– Вече звъняхме два пъти днес. Ще се обадят, ако научат нещо.

– Но не можем просто да седим така, по дяволите!

Той рязко се изправи и удари главата си в шкафа.

– Мамка му, колко е тясно тук! Защо трябваше да я караме да идва отново на проклетата ваканция с каравана, тя не искаше! Да си бяхме останали вместо това у дома! Да я оставим с приятелите ѝ, вместо да я караме да седи тук затворена с нас в този проклет кафез!

Той се нахвърли върху шкафа, на който бе ударил главата си. Шершчин не се намеси и когато гневът му премина, тя, без да каже дума, се изправи и го прегърна. Така стояха мълчаливи дълго време, най-сетне обединени в ужаса и в мъката, която ги обземаше, въпреки опитите им да се вкопчат в надеждата.

Шершчин все така усещаше тежестта на пеленачето в ръцете си.

*

Когато този път тръгна по "Нора Хамнгатан", слънцето светеше. Патрик за секунда се поколеба, преди да почука на вратата. Но после дългът надделя и той решително почука един-два пъти. Никой не отвори. Опита още веднъж, още по-решително. Пак никакъв отговор. Така е, трябваше да позвъни, преди да дойде. Но когато Мартин пристигна и разказа какво бе казал бащата на Таня, той реагира мигновено. Огледа се. Някаква жена се занимаваше със саксиите си пред съседната къща.

– Извинете, знаете ли къде са Стрюверови? Колата им е тук и предположих, че са си у дома.

Тя прекъсна заниманието си и кимна.

– В навеса за лодки са.

Посочи с лопатката към един от малките червени навеси, обърнати към морето.

Патрик благодари и слезе към навеса по тясна каменна стълба. На мостчето бе поставен шезлонг и той видя, че Гун лежи и се пече на слънце в оскъдни бикини. Отбеляза, че все така е канелено загоряла и все така сбръчкана. На някои хора явно не им пука за риска от рак на кожата. Изкашля се, за да привлече вниманието ѝ.

– Добър ден, извинявайте, че ви безпокоя така сутрин, но мога ли да разменя няколко думи с вас?

Патрик възприе официален тон, както правеше винаги когато имаше неприятни новини. Все пак беше полицай и това беше единственият начин после да се прибере у дома и да спи добре.

– О, ама разбира се! Момент само да си наметна нещо.

Тя хлътна в навеса.

Патрик седна да чака до една маса и си позволи за секунда да се наслади на изгледа. Пристанището бе по-пусто от обичайното, но морето искреше и чайките необезпокоявани летяха над мостиците, търсейки храна. Доста време мина, преди Гун най-сетне да излезе по шорти и фланелка, мъкнейки след себе си Лаш. Той поздрави Патрик и двамата с жена му седнаха на масата.

– Какво се е случило? Заловихте ли убиеца на Сив?

Гласът на Гун бе напрегнат.

– Не, не съм тук за това.

Патрик направи пауза, претегляйки собствените си думи.

– Стана така, че тази сутрин говорихме с бащата на младата германка, която намерихме заедно със Сив.

Отново пауза.

Гун въпросително изви вежди.

– И?

Патрик каза името на бащата на Таня и не бе разочарован от реакцията на Гун. Тя подскочи и се задъха. Лаш я изгледа въпросително, явно не знаеше достатъчно, за да схване връзката.

– Но това е бащата на Малин! Какви ги приказвате! Малин е мъртва!

Беше му трудно да се изразява по-дипломатично. Но пък и не беше негова работа да действа като дипломат. Патрик реши да говори направо.

– Не е умряла. Само така е казал. Сметнал, че твоето искане за обезщетение започнало да става, как да кажа, тревожно. Затова измислил тази история, че внучката ти е умряла.

– Но умрялото тук момиче се е казвало Таня, а не Малин?

Гун го гледаше въпросително.

– Явно е сменил и името ѝ. Няма съмнение, че Таня всъщност е вашата внучка Малин.

Гун онемя. После Патрик видя как тя вътрешно закипя. Лаш опита да сложи успокоително ръка на рамото ѝ, но тя я отблъсна.

– Кой, по дяволите, си мисли той, че е! Чувал ли си нещо по-нахално, Лаш? Да ме лъже право в лицето и да ми казва, че внучката ми, моя плът и кръв, е мъртва! През всичките тези години тя си е живяла в най-добро благополучие, а аз тук си мислех, че бедното ми съкровище е умряло от ужасна смърт! И да има лице да ми каже, че го направил, защото съм го била притеснявала, чувал ли си за по-голямо нахалство, Лаш! Само защото исках, каквото ми се полага, затова съм го била притеснявала!

Лаш още веднъж опита да я успокои, но тя пак отблъсна ръката му. Бе толкова възмутена, че в крайчетата на устата ѝ се образуваха мехурчета от слюнка.

– Ще му кажа истината аз на него. Нали имате телефонния му номер? Ще ви помоля да ми го дадете, благодаря, така че този немски дявол да чуе какво мисля за цялата тази история!

Вътрешно Патрик дълбоко въздъхна. Разбираше, че има право да се възмущава, но по негово мнение изцяло пропускаше ядрото на разказаното от него. Остави я да беснее известно време и после спокойно заговори:

– Разбирам, че е трудно да чуеш такова нещо, но все пак твоята внучка бе намерена мъртва преди седмица. Заедно със Сив и Муна. Така че съм длъжен да попитам: нямахте ли какъвто и да е било контакт с момиче, наричащо се Таня Шмид? Не се ли е свързала с вас по някакъв начин?

Гун рязко поклати глава, но Лаш каза:

– Някой звъня един-два пъти, но без да каже нещо. Помниш, нали, Гун? Беше преди две-три седмици и мислехме, че е някой кретен. Възможно ли е да е била...

Патрик кимна.

– Напълно е възможно. Научила истината от баща си преди две години и се опитвала да се свърже с вас. Отишла и в библиотеката и направила копия на статиите за изчезването на майка ѝ, така че вероятно е пристигнала тук, за да изясни какво се е случило с нея.

– Бедното ми сърчице!

Гун бе разбрала какво се очаква от нея и сега започна да лее крокодилски сълзи.

– Помисли само, милинката ми е била още жива и толкова близо. Ако само бяхме успели да се срещнем преди... Но що за човек е този, който ми причинява това? Най-напред Сив, сега и малката Малин.

Хрумна ѝ нещо.

– Мислите ли, че съм в опасност? Някой дали не е по следите ми? Трябва ли ми полицейска закрила?

Очите на Гун възбудено сновяха между Патрик и Лаш.

– Не смятам, че е необходимо. Не вярваме убийствата да имат някакво отношение към вас, така че на ваше място бих бил спокоен.

Но после не устоя на изкушението.

– Освен това изглежда убиецът се насочва само към млади жени.

Веднага съжали и се изправи в знак, че разговорът е приключил.

– Наистина съжалявам, че трябваше да дойда с такива новини. Но ще съм благодарен да ми се обадите, ако откриете нещо друго. Ще проверим откъде са ви звънили.

Преди да тръгне, Патрик хвърли завистлив поглед към морската панорама. Гун Стрювер бе най-доброто доказателство, че хубавите неща не отиват при онези, които ги заслужават.

*

Мартин седеше в столовата заедно с Патрик. Както винаги, кафето бе престояло твърде дълго в машината, но те бяха свикнали и жадно отпиваха.

– Не би трябвало да го казвам, но е ужасен човек. Най-много се възмути не от това, че е пропуснала толкова години от живота на внучката си или че тя е била убита, а че бащата е намерил удобен начин да се спаси от непрестанните ѝ искания за обезщетение.

– Гадно.

В управлението бе необичайно тихо. Мелберг не се бе появявал, явно си отспиваше, Йоста и Ернст бяха на лов за пирати по пътищата. Или по-точно казано, седяха и хапваха на някое място за почивка, надявайки се пиратите да дойдат, да се представят и да помолят да бъдат отведени в ареста. Това наричаха "превантивна полицейска работа".

– Какво мислиш, че е искала да постигне, като е дошла тук? Едва ли е смятала да си играе на детектив и да разбере къде се е дянала майка ѝ.

Патрик поклати глава.

– Не, не мисля. Но разбирам, че е била любопитна да узнае какво се е случило. Да види със собствените си очи. Рано или късно е щяла да влезе в контакт и с баба си. Предполагам, че описанието на баща ѝ не е било особено ласкателно, така че ясно защо се е въздържала. Никак няма да се изненадам, ако се окаже, че се е обаждала на Лаш и Гун Стрювер от някоя телефонна будка във Фелбака, най-вероятно от тази на къмпинга.

– Но как се е озовала в Кралската клисура заедно със скелетите на майка си и на Муна?

– Единственото, което мога да си представя, е, че е попаднала на нещо, или по-скоро на някой, който е бил свързан с изчезването на майка ѝ и на Муна.

– Ако е така, автоматично изключваме Йоханес. Той със сигурност лежи в гробището на Фелбака.

Патрик вдигна очи.

– Знаем ли това? Знаем ли извън всякакво съмнение, че е мъртъв?

Мартин се засмя.

– Хайде и ти сега! Нали се е обесил през 1979-а. По-мъртъв от това здраве му кажи.

В гласа на Патрик се промъкна лека възбуда.

– Знам, че звучи невероятно, но чуй сега. Представи си, че полицията се е доближила до истината и под краката му е започнало да пари. Той е Хулт и може да извади сума ти пари, ако не сам, то чрез баща си. Малко подкупи тук и там и хоп – сдобива се с фалшив смъртен акт и празен ковчег.

Мартин така се разсмя, че се хвана за корема.

– Ама ти наистина си луд! Тук е Фелбака, не Чикаго от двайсетте години. Сигурен ли си, че не си седял дълго на слънце там па мостика, защото, да ме убие Господ, ако не си слънчасал!

Вземи само факта, че го е намерил синът му. Как ще накараш едно шестгодишно хлапе да каже нещо, което не е истина?

– Не знам, но смятам да науча. Идваш ли?

– Къде?

Патрик вдигна очи към небето и ясно произнесе:

– Да говорим с Роберт, разбира се.

Мартин въздъхна, но се изправи. Промърмори:

– Сякаш нямаме какво друго да правим.

На излизане изведнъж се сети.

– Ами препарата за наторяване? Смятах да се заема с това преди обяд.

– Помоли Аника – викна Патрик през рамо.

Мартин се спря на рецепцията и остави данните, нужни на Аника. Тя скучаеше и се зарадва, че има нещо конкретно за правене.

Мисълта, че харчат безценно време, не напускаше Мартин. Идеята на Патрик изглеждаше твърде измислена, твърде фантастична, за да има някаква връзка с действителността. Но на това разследване той му беше шефът...

Аника се нахвърли върху задачата. През последните напрегнати дни организираше търсенето на Йени. Но след тридневни безплодни усилия темпото намаля дори само заради това, че много от туристите напуснаха областта като директна последица от събитията през последната седмица и номераторът в управлението призрачно немееше. Дори журналистите бяха започнали да губят интерес и да търсят нови, по-свежи новини.

Погледна листчето, на което бе отбелязала сведенията от Мартин, и набра номер от телефонния каталог. След като се полута из разни отдели на предприятието, най-накрая получи името на шефа по продажбите. Оставиха я да чака на телефона и докато музиката тътнеше в ушите ѝ, тя с удоволствие си припомняше изминалата седмица в Гърция, която сега ѝ се виждаше безкрайно далече. Когато се върна от своята кратка ваканция, се чувстваше отпочинала, силна и хубава. Сега ефектът от почивката вече беше изчезнал. С копнеж мислеше за белите плажове, тюркоазено синята вода и големите купи с дзадзики[12] пред себе си. И тя, и мъжът ѝ бяха качили по някой килограм заради хубавата средиземноморска храна, но и двамата не се тревожеха от това. Приемаха го като факт от живота и оставаха щастливо недокоснати от вестникарските съвети за отслабване. Докато лежаха плътно един до друг, заобленостите им перфектно си пасваха и двамата се превръщаха в голяма, топла вълна от преливаща плът. По време на отпуската доста се поглезиха...

Отпускарските спомени на Аника бяха грубо прекъснати от мелодичен мъжки глас с безпогрешно разпознаваем стокхолмски диалект.

Аника изложи молбата си.

– О, колко вълнуващо! Разследване на убийство! Въпреки трийсетте години в бранша признавам, че за първи път ми се удава възможност да помогна на такова дело.

Радвам се, че ще ти доставим удоволствие, кисело помисли Аника, но сдържа коментара си, за да не попречи на желанието му да ѝ даде нужната информация. Понякога страстта към сензации на така наречената общественост бе на границата с нездравото.

– Трябва ни списък на клиентите ви, закупили препарат за торене FZ-302.

– О, това няма да е лесно. Преустановихме продажбата му през 1985-а. Страхотно добър продукт, но за съжаление новите екологични правила ни принудиха да престанем да го произвеждаме.

Шефът по продажбите тежко въздъхна, намираше за несправедливо, че грижата за природата е орязала продажбите на толкова добра стока.

– Но все пак предполагам, че имате някаква форма на документация? – настоя Аника.

– Ще проверя в административния отдел, но най-вероятно такива сведения има в стария архив. Да, до 1987-а всичко беше на хартия, после всичко се компютризира, но не вярвам да сме изхвърлили нещо.

– Спомняте ли си някои в областта, които са купували...

Тя провери отново в листчето.

– ... продукта – 302?

– Не, приятелко, минаха толкова години оттогава, така че не мога направо да кажа. – Той се засмя. – От тогава изтече много вода.

– Не съм и мислила, че ще стане така лесно. Колко време ще отнеме да се получат тези сведения?

Човекът размисли известно време.

– Ами, ако отида при момичетата от администрацията с малко сладкиши и няколко приятелски думи, надявам се да получите отговор по-късно днес или най-късно утре рано сутринта. Така добре ли е?

Беше по-скоро, отколкото Аника бе посмяла да се надява, когато той заговори за старите архиви, така че тя му благодари и радостно приключи разговора. Написа бележка на Мартин за резултата от обаждането и я остави на бюрото му.

*

– Ей, Йоста?

– Кажи, Ернст.

– Животът може ли да е по-хубав от това?

Седяха на място за почивка извън Танумсхеде и бяха заели една от масите за пикник. Не бяха някакви аматьори и предвидливо си носеха термос с кафе от дома на Ернст и солиден плик с кифли, купени от пекарната в Танумсхеде. Ернст бе разкопчал полицейската риза и бе изложил белия си хлътнал корем на слънцето. С крайчеца на очите наблюдаваше група момичета на около двайсет години, които със смях и шум си почиваха от карането в натовареното движение.

– Слушай, прибери си езика. И ризата също. Ами ако някой от колегите мине оттук? Нали трябва да изглежда, че работим.

Йоста се потеше в униформата си. Не беше толкова смел, че да пренебрегне работните си задачи, и не смееше да разхлаби ризата.

– Ей, я се отпусни малко. Те са изцяло заети да търсят онази мацка. Никой не го интересува какво правим.

Йоста се намръщи.

– Казва се Йени Мьолер. А не "онази мацка". И не трябваше ли и ние да помагаме, вместо да седим тук като някакви дърти педофили?

Той кимна с глава към леко облечените момичета през една маса, от които Ернст трудно откъсваше поглед.

– Какво те прихваща? Никога преди не съм те чул да се оплакваш, когато те спасявам от онази мелница за малко. И не казвай, че си станал толкова морален на стари години.

Ернст обърна поглед към него, очите му се бяха обезпокоително присвили. Йоста се притесни. Май беше глупаво да прави забележки на колегата си. Винаги го беше малко страх от Ернст. Той твърде много му напомняше за момчетата в училище, които стояха и дебнеха някой да излезе от училищния двор. Винаги надушваха слабостта и после безскрупулно използваха преимуществото си. Йоста бе виждал какво се случва на онези, които противоречат на Ернст, и съжали за думите си.

– Нямах нищо предвид, просто ми е жал за родителите ѝ. Момичето е само на седемнайсет.

– Те, така или иначе, не искат помощта ни. По някаква причина Мелберг лиже задника на оня Хедстрьом, така че изобщо не смятам да се напрягам без нужда.

Това бе казано на толкова висок тон, че момичетата се обърнаха и погледнаха към тях.

Йоста не посмя да изшътка на Ернст, но сам понижи глас, надявайки се Ернст да последва примера му. Не посмя и да уточни кой е виновен, че колегата му не участва в разследването. Самият Ернст не споменаваше, че е пропуснал да докладва за изчезването на Таня.

– Все пак смятам, че Хедстрьом върши добра работа. Работи здраво с Мулин. И ако трябва да съм честен, аз лично не допринесох толкова, колкото бих могъл.

Ернст сякаш не вярваше на ушите си.

– Какво, по дяволите, говориш, Йоста? Седиш тук и твърдиш, че двама младоци с жълто около устата, които нямат и капка от нашия общ опит, могат да свършат по-добра работа от нас? А? Това ли казваш, тъпако?

Ако Йоста бе помислил малко, преди да заговори, сигурно би предвидил ефекта от своя коментар върху Ернст и нараненото му его. Сега трябваше да отстъпи колкото се може по-бързо.

– Ама аз нямах това предвид. Казах само че... не, естествено, нямат нашия опит. Пък и още не съм видял никакъв резултат, така че...

– Именно – потвърди вече малко по-доволният Ернст. – Още нищо не сме видели, така е.

Йоста облекчено въздъхна. Желанието му да се прави на праволинеен бързо се изпари.

– Е, какво ще кажеш, Йоста? Да пийнем ли кафе с още по една кифла?

Йоста само кимна. Толкова дълго бе живял по линията на най-малкото съпротивление, че само тя му се струваше нормална.

*

Когато свиха към малката хижа, Мартин любопитно се огледа. Никога преди не бе идвал у Солвейг и нейните момчета и сега изумен гледаше бъркотията.

– Как може човек да живее така?

Излязоха от колата и Патрик разпери ръце.

– Направо ме сърбят ръцете да почистя това бунище. Някои от развалините на автомобилите седят още от времето на Йоханес.

Почукаха и чуха бавно приближаващи се крачки. Солвейг сигурно бе седяла на обичайното си място до кухненската маса и не бързаше да отвори.

– Какво има пък сега? Не може ли честните хора да бъдат оставени на мира?

Мартин и Патрик размениха погледи. Твърдението ѝ противоречеше на дебелите досиета на момчетата.

– Бихме желали малко да поговорим с теб. И с Юхан и Роберт, ако са си у дома.

– Спят.

Начумерена, тя отстъпи настрана и ги пусна да влязат. Мартин не можа да не направи гримаса на отвращение и Патрик го смушка да се стегне. Мартин бързо изглади лице и последва Патрик и Солвейг в кухнята. Тя ги остави там и отиде да събуди синовете си, които, точно както бе казала, спяха в общата си стая.

– Ставайте, момчета, ченгетата са тук. Искали малко да ви разпитат, казват. Побързайте, че да ги разкараме оттук.

Явно не ѝ пукаше дали Мартин и Патрик ще я чуят. Спокойно се върна в кухнята и седна на мястото си. Сънени, Юхан и Роберт се появиха само по гащи.

Роберт бе хаплив както винаги. Юхан ги изгледа изпод перчема си и се протегна за пакета цигари на масата. Запали и нервно се заигра с пепелника, докато Роберт не му кресна да престане.

Мартин се зачуди как Патрик ще подхване деликатния въпрос. Все още беше сигурен, че се бие с вятърни мелници.

– Имаме малко въпроси около смъртта на съпруга ви.

Солвейг и синовете ѝ погледнаха Патрик крайно учудени.

– Смъртта на Йоханес? Защо? Той се обеси и повече няма какво да се каже по въпроса, освен че заради такива като вас го направи!

Роберт раздразнено изшътка на майка си. Впери очи в Патрик.

– Какво целите? Мама е права. Той се обеси и това е всичко.

– Просто искаме да ни е напълно ясно. Ти го намери, нали?

Роберт кимна.

– Да, и с тази гледка ще живея цял живот.

– Можеш ли да разкажеш какво точно се случи през онзи ден?

– Не разбирам какъв е смисълът – кисело каза Роберт.

– Все пак бих оценил, ако го направиш – настоя Патрик и след известно очакване получи вместо отговор равнодушно свиване на рамене.

– Ами щом толкова искаш...

И той като брат си запали цигара и димът изпълни малкия кухненски бокс.

– Върнах се у дома след училище и излязох на двора да си поиграя. Видях, че вратата на плевнята е отворена, и ми стана любопитно. Отидох да проверя. Както винаги там беше доста тъмно, само през гредите се процеждаше светлина. Миришеше на сено.

Роберт сякаш се изгуби в собствения си свят. Замълча, после подзе:

– Нещо не беше наред.

Поколеба се.

– Не мога точно да го опиша, но нещо беше различно.

Юхан с възхищение гледаше брат си. На Мартин му се стори, че за първи път чува подробности за деня, в който се бе обесил баща му.

Роберт продължи:

– Навлязох внимателно по-навътре. Преструвах се, че се промъквам като индианец. Тихо, тихо стигнах до купата сено и още две-три крачки навътре в сеновала видях, че нещо лежи на пода. Приближих се. Когато видях, че това е татко, се зарадвах. Помислих, че си играе с мен. Че трябва да отида при него и тогава той ще скочи и ще започне да ме гъделичка или нещо такова.

Роберт преглътна.

– Но той не помръдваше. Побутнах го внимателно с крак, но той остана неподвижен. После видях, че има въже на врата си. Когато погледнах нагоре, видях, че парче от въжето още стои на гредата.

Ръката с цигарата трепереше. Мартин незабелязано хвърли поглед на Патрик, за да види как реагира на разказа. Болката на Роберт бе явна. Мартин имаше чувството, че ако протегне ръка, ще я пипне. Видя, че колегата му мисли по същия начин. Обезкуражен, Патрик попита:

– После какво направи?

Роберт издуха облак дим във въздуха и го гледа, докато се разтвори и изчезна.

– Отидох за мама, разбира се. Тя дойде, видя, изкрещя така, че тъпанчетата ми за малко не се спукаха, и после се обади на дядо.

Патрик потръпна.

– Не на полицията?

Солвейг нервно подраска по покривката на масата и каза:

– Не, обадих се на Ефраим. Беше първото, което ми хрумна.

– И полицията така и не дойде?

– Не, Ефраим се погрижи за всичко. Обади се на доктор Хамарстрьом, по онова време наш районен лекар, той дойде, видя Йоханес и после написа някакъв документ за причината за смъртта или как там се казва, погрижи се да дойде погребалният агент и да го вземе.

– И никаква полиция? – упорито повтори Патрик.

– Не, нали ти казвам. Ефраим се погрижи. Сигурно доктор Хамарстрьом е говорил с полицията, но те не дойдоха. Защо трябваше да идват? То си беше самоубийство!

Патрик не каза, че при самоубийство полицията винаги трябва да бъде викана. Явно Ефраим Хулт и този доктор Хамарстрьом на своя глава са решили да не се свързват с полицията, преди тялото да е отнесено от мястото. Въпросът беше защо? На Мартин му хрумна да попита:

– Да сте виждали една жена наоколо? На двайсет и пет, брюнетка, с нормално телосложение.

Роберт се разсмя. От сериозния тон в гласа му нямаше и следа.

– Като се има предвид колко жени търчат наоколо, трябва да си по-точен.

Юхан напрегнато ги наблюдаваше. Каза на Роберт:

– Виждал си я на снимка. Това е онази от афишите. Германката, която намериха с другите момичета.

Солвейг изригна:

– Какво искате да кажете, по дяволите! Защо да е била тук? Пак ли ще ни завлечете в тинята? Най-напред обвинявате Йоханес, после идвате тук и задавате обвинителни въпроси на момчетата ми. Вън! Не искам повече да ви виждам! Вървете в ада!

Тя се изправи и буквално ги избута навън с огромното си тяло. Роберт се засмя, но Юхан изглеждаше замислен.

Когато Солвейг запъхтяна се върна, след като тресна вратата с пълна сила, Юхан, без да каже дума, отново се върна в спалнята. Издърпа завивката над главата си и се престори, че заспива. Трябваше да помисли.

*

Ана се чувстваше ужасно на луксозната яхта. Густав, без да задава въпроси, се съгласи да отплават незабавно и я остави да седи с ръце, здраво обвили коленете. С великодушен вид прие извиненията ѝ и обеща да откара нея и децата в Стрьомщад, откъдето можеха да вземат влака за дома.

Целият ѝ живот бе непрекъснат хаос. Несправедливите думи на Ерика предизвикаха гневните ѝ сълзи, но злобата бързо се смеси с тъга. Мъчно ѝ беше, че постоянно се караха. Въобще всичко бе толкова сложно с Ерика. Никога не се задоволяваше само с това, че е голямата сестра, все гледаше да се бърка и да дава окуражителни съвети. Присвоила си бе ролята на майка, без да разбира, че това само увеличава празното пространство, останало след майката.

За разлика от Ерика, Ана никога не бе обвинявала Елзи за равнодушието, което бе проявявала към дъщерите си. Но когато и двамата родители набързо умряха, разбра, че все пак се е надявала Елзи да омекне с годините и да си влезе в ролята. Това би дало и на Ерика повече възможност да бъде само сестра, но майчината смърт ги завари в роли, от които и двете не знаеха как да се измъкнат. Периоди на постигнат тих мир безпогрешно се редуваха с войни и всеки път, когато това се случваше, част от душата ѝ се откъсваше от тялото.

Същевременно Ерика и децата бяха единственото, което имаше сега. Дори да не бе желала да го признае пред Ерика, тя виждаше Густав, какъвто си беше – повърхностен, разглезен млад мъж. Все пак не можеше да устои на изкушението, беше балсам за самочувствието ѝ да се показва с него. Хората шепнеха, чудеха се коя е и жените одобрително гледаха марковите дрехи, които Густав ѝ купуваше. Дори тук, на вода, хората от яхтите се обръщаха, сочеха красивата лодка и тя изпитваше смешна гордост, докато седеше на носа, подобна на корабно украшение.

Но на моменти със срам осъзнаваше, че децата страдат от потребността ѝ от себеутвърждаване. Беше им зле през годините с баща им и Ана при най-добро желание не би могла да твърди, че Густав е добър негов заместител. Беше студен и нетърпелив с децата и тя неохотно го оставяше сам с тях.

Понякога изпитваше такава завист към Ерика, че ѝ се повръщаше. Докато имаше проблеми с Лукас за попечителството, докато ѝ беше трудно да поддържа семейната икономика и имаше една, честно казано, несполучлива връзка, Ерика се движеше като бременна Мадона. Мъжът, избран от Ерика за баща на детето ѝ, бе точно този тип мъж, какъвто Ана знаеше, че на нея самата ѝ е нужен, за да бъде щастлива, но когото тя поради присъщата си саморазрушителност вечно отхвърляше. Това, че сега Ерика живееше лишен от материални грижи живот и при това се наслаждаваше на известност, караше малките дяволчета на завистта и сестринското съперничество да изскачат. Ана не искаше да е толкова дребнава, но ѝ бе трудно да не изпитва огорчение, че собственият ѝ живот е белязан само от сиви краски.

Възбудените крясъци на децата, последвани от възмутения вик на Густав, я изтръгнаха от самосъжалителните ѝ мисли и я върнаха обратно в реалността. Тя загърна по-плътно моряшкото яке около тялото си и внимателно тръгна по релинга към кърмата на яхтата. След като успокои децата, се насили да се усмихне на Густав. Дори да имаш слаба ръка, трябва чисто и просто да играеш с картите, които са ти се паднали.

Както толкова пъти преди, Лайне блуждаеше из голямата къща. Габриел отново беше на едно от неговите бизнес пътувания и тя отново беше сама. Срещата със Солвейг ѝ бе оставила гаден вкус в устата и безнадеждността на ситуацията за кой ли път я бе шокирала. Никога нямаше да бъде свободна. Мръсният, опак свят на Солвейг се бе лепнал за нея като лоша миризма.

Застана пред стълбата, водеща към горния етаж на лявото крило. Жилището на Ефраим. Не бе влизала там от смъртта му. Пък и преди рядко бе идвала. Беше владението на Якоб, по изключение и на Габриел. Ефраим седеше там горе и приемаше мъжете като феодален господар. Жените в неговия свят бяха сенчести фигури със задачата да служат и да се грижат за домакинството.

Колебливо заизкачва стълбата. Пред вратата спря. После решително я отвори. Изглеждаше точно както я помнеше. Дъх на мъжественост като че ли все още се долавяше в тихите стаи. Тук значи нейният син бе прекарал толкова много часове от детството си. Колко го ревнуваше. В сравнение с дядо Ефраим и тя, и Габриел не струваха нищо. За Якоб те просто бяха обикновени, скучни и смъртни, докато Ефраим имаше статута на божество. Когато толкова бързо умря, първата реакция на Якоб бе удивлението. Ефраим не можеше просто да изчезне. Един ден да го има, друг да го няма. Той бе като непревзимаема крепост, като непоклатим факт.

Срамуваше се от това, но когато разбра за смъртта на Ефраим, първото, което изпита, бе облекчение. Но и някакъв вид триумфираща радост, че дори и той не владее законите на природата. Понякога и в това се бе съмнявала. Той изглеждаше толкова убеден, че и на Господ Бог може да влияе.

Креслото му стоеше до прозореца, с изглед към гората отвън. Също като Якоб и тя не можа да устои на изкушението да седне на мястото му. Когато го направи, за миг помисли, че усеща духа му в стаята. Пръстите ѝ замислено следваха извивките на дамаската.

Историите за лечителските способности на Габриел и Йоханес бяха повлияли на Якоб. Тя не ги харесваше. Понякога той слизаше долу, сякаш изпаднал в транс. И това я плашеше. Тогава силно го прегръщаше, притискаше лицето му към тялото си, докато усети как се отпуска. После всичко ставаше както обикновено. До следващия път.

Сега старикът бе мъртъв и отдавна погребан. Слава Богу.

*

– Мислиш ли, че има нещо в твоята теория? Че Йоханес не е умрял?

– Не знам, Мартин. Но сега съм готов да се хвана за всяка сламка. Трябва да се съгласиш, че е малко странно полицията да не види Йоханес и да не огледа мястото на самоубийството.

– Разбира се, но това предполага, че са били замесени и лекарят, и погребалният агент – каза Мартин.

– Не е толкова сложно, колкото изглежда. Не забравяй, че Ефраим е бил много състоятелен човек. Парите са купували и по-големи услуги. Не бих се изненадал и ако добре са се познавали. Изтъкнати хора в обществото, със сигурност активни в бизнеса, членове на Лайънс клуб и още какво ли не.

– Но да помогнеш на заподозрян в убийство да избяга?

– Не в убийство, заподозрян в отвличане на дете. Доколкото разбирам, Ефраим Хулт освен всичко е бил мъж с необикновено голяма дарба да убеждава. Може би ги е убедил, че Йоханес е невинен, но че полицията е по следите му, за да го арестува, и че това е единственият начин да бъде спасен.

– И все пак. Дали Йоханес би изоставил ей така семейството си? Двама малки синове.

– Не забравяй какъв е бил Йоханес като човек. Играч, мъж, който винаги е следвал линията на най-малкото съпротивление в живота. Който с лекота се е отнасял към правила и задължения. Ако някой е бил готов да отърве собствената си кожа за сметка на семейството си, това е бил Йоханес. Идеално му пасва.

Мартин все още бе скептичен.

– Но в такъв случай къде е бил през всичките тези години?

Патрик внимателно се огледа на всички страни, преди да завие наляво към Танумсхеде, и отговори:

– Може би в чужбина. С доста от бащините пари в джоба. – Той погледна Мартин. – Не изглеждаш особено убеден в брилянтната ми теория.

Мартин се засмя.

– Можеш да си сигурен. Звучи доста налудничаво, но пък в крайна сметка какво в този случай е нормално, така че защо не?

Патрик стана сериозен.

– Все Йени Мьолер ми е пред очите. Някъде пленена, от някой, който нечовешки я измъчва. Заради нея се опитвам да мисля не в нормалните граници. Не можем да си позволим да работим както обикновено. Времето не стига за това. Трябва да претеглим всичко, дори и видимо невъзможното. Вероятно това е само лудо хрумване от моя страна, но не съм открил нищо, което да доказва, че не съм прав, затова съм длъжен да проверя, заради момичето Мьолер, дори да ме обявят за идиот.

Сега Мартин по-добре разбра идеята на Патрик. И бе склонен да признае, че може би в нея има нещо.

– Но как ще постигнеш ексхумиране с тези слаби мотиви, и то бързо?

Патрик с мрачно изражение на лицето обясни:

– Упорство, Мартин, упорство.

Прекъсна ги сигналът от мобилния телефон на Патрик. Той отговаряше само с кратки срички, докато Мартин напрегнато го гледаше, опитвайки се да отгатне за какво става дума. След някоя минута Патрик приключи разговора и остави телефона.

– Кой беше?

– Аника. Лабораторията се е обадила за ДНК пробата на Мортен Фриск.

– Е?

Мартин затаи дъх. Все се надяваше, че с Патрик са сбъркали. Че в ареста сега седи убиецът на Таня.

– Пробата не съвпада. Спермата, която намерихме върху Таня, не е от Мортен Фриск.

Мартин не съзнаваше, че дълго е задържал дъха си, който сега бавно заизлиза от дробовете му.

– Мамка му. Е, не беше кой знае каква изненада, нали?

– Не, но все се надявахме.

Поседяха мрачни известно време. После Патрик дълбоко въздъхна, сякаш събираше сили, за да се заеме със задачата, сега отново издигаща се пред тях като Еверест.

– Ами тогава остава за рекордно време да уредим отварянето на гроба.

Патрик вдигна мобилния телефон и пристъпи към действие. Трябваше да е по-убедителен от когато и да било.

*

Настроението на Ерика рязко падаше. Бездействието я караше да ходи напред-назад из къщата, това да вземе, онова да прибере. Кавгата с Ана дълбаеше тила ѝ като махмурлук. Освен това малко ѝ беше жал и за себе си. Естествено, радваше се, че Патрик се върна на работа, но не бе смятала, че ще е така погълнат, както беше в момента. Дори когато си бе у дома, виждаше, че мозъкът му е непрекъснато зает със случая. Ерика съзнаваше сериозността на онова, което правеше съпругът ѝ. И все пак в нея се обаждаше пискливо гласче, което егоистично желаеше повече от неговото внимание да е фокусирано върху нея.

Обади се на Дан. Може да си е вкъщи и да има време да намине да хапнат заедно. Отговори най-голямата му дъщеря и каза, че баща ѝ е в морето с Мария. Типично. Всеки беше навън по своите си работи и само тя седеше с навирен корем и си въртеше палците.

Когато телефонът иззвъня, тя така се хвърли върху него, че за малко да го изтръгне от поставката.

– Ерика Фалк.

– Ало? Търся Патрик Хедстрьом.

– На работа е. Мога ли да помогна с нещо или да ви дам мобилния му номер?

Мъжът от другата страна се поколеба.

– Майка му ми даде телефонния му номер. Нашите семейства се познават отдавна и когато за последен път разговарях с Кристина, тя каза, ако имам път насам, да се обадя на Патрик. Така че аз и жена ми току-що пристигнахме във Фелбака и...

Блестяща идея хрумна на Ерика. Проблемът ѝ с бездействието веднага намери своето решение.

– А не можете ли да наминете? Патрик сигурно ще си дойде към пет, така че можем да го изненадаме. А и ще се запознаем! Казахте, че сте приятели от детинство, така ли?

– Това би било фантастично. Да, общувахме доста като деца. Не сме се виждали много като възрастни, но така става понякога. Времето тече.

Той се засмя със ситен, гъргорещ смях.

– Значи решително сега е моментът да поправим това. Кога можете да бъдете тук?

Той си зашепна с някого, после заяви:

– Нямаме някакви специални планове, така че можем да дойдем веднага, ако е удобно?

– Чудесно!

Пред перспективата за промяна в ежедневието Ерика усети ентусиазмът ѝ да се възвръща. Бързо им обясни пътя и побърза да сложи в кухнята каната с кафе. Когато звъннаха на вратата, се сети, че не ги е попитала за имената.

Е, добре, ще започнат с представянето.

Три часа по-късно Ерика бе на път да се разплаче. Мигаше с очи и призоваваше сетните си сили в опит да изглежда заинтересована.

– Някои от най-интересните аспекти в моята работа е проследяване потока на CDR. Както преди малко обясних, CDR означава "Call Data Record", а именно онези стойности, които носят информация колко говори човек по телефона, къде се обажда и така нататък. И после, като ги съберем, вече имаме фантастичен извор на информация за поведенческите прояви на нашите клиенти...

Тя имаше чувството, че той говори безкрайно. Мъжът не спря и за миг! Йорген Бенгтсон беше толкова скучен, че очите ѝ се насълзиха, а жена му не бе произнесла и една дума повече от собственото си име.

Когато чу стъпките на Патрик по стълбището, тя с благодарност скочи от дивана и отиде да го посрещне.

– Имаме гости – пошепна.

– Кой? – пошепна в отговор и той.

– Твой приятел от детинство. Йорген Бенгтсон. С жена си.

– О, не, шегуваш се.

От него се изтръгна стон.

– Не, за съжаление.

– Как, по дяволите, попаднаха тук?

Ерика гузно наведе очи.

– Аз ги поканих. Да те изненадам.

– Какво си направила?

Гласът му леко се повиши и той веднага запита шепнешком:

– Защо си ги поканила тук?

Ерика разпери ръце.

– Беше ми ужасно скучно, а той каза, че е твой стар приятел от детството, помислих, че ще се зарадваш!

– И като малък никак не беше забавен.

Разбраха, че са се задържали в антрето подозрително дълго и  двамата заедно поеха дълбоко дъх, за да съберат сили.

– Ей, здрасти! Каква изненада!

Ерика бе впечатлена от актьорското майсторство на Патрик. Самата тя едва-едва се усмихна, когато седнаха при Йорген и Мадлен.

Час по-късно бе готова да си направи харакири. Патрик все още успяваше да изглежда относително заинтересован.

– По какъв случай минавате оттук?

– Смятаме да обиколим брега с колата. Бяхме на гости и при един стар приятел на Маде в Смьоген, мой търговски партньор в Люсешил. Какво по-хубаво от това. Да си в отпуск и да възстановяваш стари познанства!

Той изчетка въображаема прашинка от панталоните си и размени поглед със съпругата си, преди отново да се обърне към Патрик и Ерика. Нямаше нужда дори да си отваря устата. Те знаеха какво ще последва.

– Е, видяхме колко ви е хубаво тук, и колко просторно.

Той одобрително огледа дневната.

– Така че решихме да попитаме дали няма възможност да останем за една-две нощи? На повечето места е пълно.

Те очаквателно загледаха Патрик и Ерика. На нея не ѝ трябваше телепатия, за да схване изпълнените с желание за мъст мисловни послания, които Патрик ѝ изпращаше. Но гостоприемството бе природен закон. Нямаше начин да се избегне.

– Разбира се, можете да поостанете тук, щом искате. Имаме стая за гости, която ще ви предоставим.

– Върхът! Ама че хубаво ще си прекараме! Докъде стигнах, впрочем, да, събрахме достатъчно СDR – материал, за да направим статистически анализ на положението и...

Вечерта се стопи като в мъгла. Все пак научиха повече, отколкото някога биха се надявали, за техниката в телекомуникациите.

*

Сигнал след сигнал. Никакъв отговор. Само секретарят на мобилния ѝ телефон, който си караше своето: "Здрасти, тук е Линда. Оставете съобщение след сигнала, ще ви се обадя веднага щом мога." Юхан раздразнен изключи телефона. Вече бе оставил четири съобщения, а тя още не му се беше обадила. Разколебан, набра номера във Вестергорден. Надяваше се Якоб да е на работа. Имаше късмет. Обади се Марита.

– Здрасти, Линда у дома ли е?

– Да, в стаята си е. За кого да предам?

Той отново се поколеба. Но вероятно Марита нямаше да познае отново гласа му, дори да си каже името.

– За Юхан.

Той чу как тя остави слушалката и се качи по стълбите. Вътре в себе си видя интериора на Вестергорден, сега много по-ясно, защото съвсем скоро го бе видял за първи път от толкова години.

След малко Марита се върна. Сега гласът ѝ звучеше изчакващо.

– Каза, че не иска да разговаря с вас. Мога ли да попитам кой Юхан се обажда?

– Благодаря за помощта, трябва да вървя.

И Юхан бързо затвори. Изпитваше противоречиви чувства. Никого не бе обичал така, както обичаше Линда. Със затворени очи можеше да изживее допира до голата ѝ кожа. Същевременно я ненавиждаше. Верижната реакция бе започнала, когато се скараха във Вестергорден. Чувството на омраза и желанието да я нарани бяха толкова силни, че почти не бе могъл да ги преодолее. Как можеха две толкова различни чувства да съществуват едно до друго?

А може и да е бил глупав да вярва, че двамата биха могли да имат нещо общо. Че това е нещо повече от игра за нея. Сега, седнал до телефона, се почувства като идиот и това разпали гнева му. Но имаше нещо, което можеше да го отърве от унижението. Щеше да съжалява тя, ако смята, че може да прави с него каквото си иска.

Ще разкаже какво бе видял.

*

Патрик никога не бе вярвал, че ще гледа на ексхумацията като на желана пауза. Но след мъчителната вечер снощи тя му се струваше едва ли не приятно занимание.

Мелберг, Мартин и Патрик мълчаливо стояха на гробището на Фелбака и наблюдаваха мрачната сцена, разиграваща се пред тях. Часът бе седем сутринта и температурата на въздуха бе приятна, макар слънцето вече да се бе издигнало. Колите минаваха нарядко по пътя край гробището и освен чуруликането на птиците, единственото, което се чуваше, бе звукът от копаещите земята лопати.

И за тримата това бе ново преживяване. Отварянето на гроб бе рядко събитие в ежедневието на полицая и никой от тях нямаше ни най-малка представа как става то на практика. Дали с малка кирка се пробиваше пластът земя, за да се достигне ковчегът? Или им трябваше екип професионални гробари, които ръчно да извършат ужасното дело? Предпочетоха втората възможност. Същите мъже, които копаеха гробове на погребения, сега за първи път вадеха вече погребан човек. Те съсредоточено и безмълвно забиваха лопатите в земята.

– Сигурен ли си, че знаеш какво правиш, Хедстрьом?

Мелберг изглеждаше разтревожен и Патрик споделяше тревогата му. Вчера бе употребил цялата си способност да убеждава – моли се, заплашва и призовава, за да накара воденичните камъни на закона да мелят по-бързо, така че да получат разрешение да отворят гроба на Йоханес Хулт. Но и до този момент подозрението бе само чувство, нищо повече.

Патрик не беше религиозен човек, но мисълта, че нарушава спокойствието на гроба, все пак го притесняваше. Имаше нещо сакрално в тишината на гробището и той се надяваше, че е намерил добра причина да обезпокои мъртвите в техния покой.

– Вчера ми се обади Стиг Тюлин от кабинета в общината и хич не се зарадва, да знаеш. Вероятно някой от всички ония, на които ти звъня и преследва, се е свързал с него и му е казал, че бълнуваш за някаква конспирация между Ефраим Хулт и двама от най-уважаваните мъже във Фелбака. Говорил си за подкупи и Бог знае какво още. Беше ужасно възмутен. Ефраим може да е умрял, но доктор Хамарстрьом е жив, както и погребалният агент от онова време, и разбере ли се, че обвиненията ни са безпочвени, тогава...

Мелберг разпери ръце. Нямаше нужда да завършва изречението. Патрик знаеше какви можеха да бъдат последствията. Най-напред щяха здравата да го наругаят и после щяха да му се присмиват до края на живота му.

Мелберг сякаш прочете мислите му.

– Така че, дявол да ме вземе, дано си прав, Хедстрьом!

С малкия си дебел пръст посочи гроба на Йоханес и тревожно затъпка на едно място. Земният насип се бе извисил на около метър и пот лъщеше по челата на гробарите. Вече не оставаше много.

Тази сутрин настроението на Мелберг не бе особено весело. И това, изглежда, не бе свързано с ранния час и неприятната задача. Имаше още нещо. Онази начумереност, която преди бе постоянна негова черта, но която през последните две седмици бе като отвята, отново се бе върнала. Все още не бе достигнала пълната си сила, но бе на път. Докато чакаха, Мелберг не правеше нищо друго, освен да се оплаква, да ругае и да мърмори. Това, кой знае защо, беше значително по-приятно от поведението му през краткия период на приветливост. По-обичайно. Все още ругаещ, Мелберг се отдалечи и отиде да подготви екипа от Удевала, който току-що бе пристигнал на помощ. Мартин прошепна:

– Каквото и да е, изглежда свърши.

– Какво мислиш, че беше?

– Временна загуба на разума? – пак прошепна Мартин.

– Аника чула смешен слух вчера.

– Какъв? Кажи – каза Мартин.

– Онзи ден излязъл рано...

– Едва ли има нещо революционно в това.

– Няма, тук си прав. Но Аника го чула да се обажда на летището в Стокхолм. И явно адски е бързал.

– Летището? Да вземе някого? Нали е тук, едва ли той е щял да заминава.

Мартин изглеждаше не по-малко изненадан от Патрик. И любопитен.

– Знам колкото и ти какво е щял да прави там. Но интригата се сгъстява...

Един от мъжете до гроба им махна. Изпълнени с очакване, те се приближиха до могилата от пръст и погледнаха надолу в дупката. Виждаше се кафяв ковчег.

– Ето го вашия човек. Да го вдигаме ли?

Патрик кимна.

– Само внимателно. Ще кажа на екипа, те ще поемат, щом вдигнете горе ковчега.

Отиде при техниците от Удевала, които със сериозни лица стояха и разговаряха с Мелберг. Кола от погребалната агенция с отворен капак бе пристигнала на чакълената пътека, готова да транспортира ковчега със или без труп.

– Почти са готови. Тук ли ще отворим ковчега, или в Удевала?

Шефът на техническия екип Турбьорн Рууд не отговори направо на Патрик, а най-напред даде инструкции на единствената жена в групата да се приближи и да започне да снима. Чак когато бяха готови, се обърна към Патрик:

– Ще отворим капака тук. Ако си прав и не намерим нищо в него, добре, а ако, както аз смятам, в него има труп, ще го вземем в Удевала за идентифициране. Нали това искате?

Надвисналият му мустак щръкна, когато той въпросително погледна Патрик.

Патрик кимна.

– Да, ако има някой в ковчега, бих искал със сто процента сигурност да бъде потвърдено, че това е Йоханес Хулт.

– Ще го уредим. Още вчера поръчах зъбната му карта, така че няма да е нужно много да чакаш вести. Нали е спешно...

Рууд сведе поглед. Самият той имаше седемнайсетгодишна дъщеря и не бе нужно необходимостта да се бърза да е изписана с огнени букви на стената. Достатъчно бе за частица от секундата да си помисли за ужаса, изпитван от родителите на Йени Мьолер.

Мълчаливо гледаха как ковчегът бавно приближава ръба на гроба. Накрая видяха капака и ръцете на Патрик го засърбяха от напрежение. Скоро щяха да знаят. С крайчеца на окото си мерна някакво движение по-натам на гробището. Обърна поглед. Мамка му. Видя запъхтяната Солвейг, която пристигаше с пълна пара. Не смееше да подтичва, но се клатушкаше като кораб, с поглед, вперен в гроба, където сега вече ковчегът се виждаше целият.

– Какво, по дяволите, си мислите, че правите, проклети кръвопийци?

Техниците от Удевала, които никога преди не бяха влизали в контакт със Солвейг Хулт, се стреснаха от грубия ѝ език. Впоследствие Патрик разбра, че е трябвало да предвидят това и да отцепят района. Бе сметнал, че ранният час ще е достатъчен да няма хора наоколо. Макар Солвейг, естествено, да не бе коя да е. Той отиде да я посрещне.

– Солвейг, не трябва да си тук.

Леко я подхвана за ръката. Тя се отскубна и профуча покрай него.

– Не се ли отказахте? Сега и гробът на Йоханес ли ровите? На всяка цена ли искате да съсипете живота ни?

Преди някой да успее да реагира, Солвейг се хвърли върху ковчега. Захвана да вие като италианска матрона на погребение и да удря с юмруци по капака. Всички замръзнаха по местата си. Никой не знаеше какво да прави. После Патрик съзря две фигури, тичащи по същия път, по който дойде и Солвейг. Юхан и Роберт само ги изгледаха с омраза, преди да се спуснат към майка си.

– Не прави така, мамо. Ела, да си вървим у дома.

Все още всички стояха като смръзнати. Само воят на Солвейг и умоляващите гласове на синовете ѝ ечаха из гробището. Юхан се обърна.

– Не мигна цяла нощ. Откак се обадихте и казахте какво ще правите. Опитахме се да ѝ попречим, но тя успя да избяга. Мамка му, това няма ли да има край?!

Думите му бяха като ехо на нейните. За миг полицаите изпитаха колективен срам от мръсното си занимание, но започнатото трябваше да се довърши.

Турбьорн Рууд кимна на Патрик, двамата отидоха и помогнаха на Юхан и Роберт да вдигнат Солвейг от ковчега. Изглежда и последните ѝ сили бяха се свършили, защото рухна на гърдите на Роберт.

– Правете каквото искате, но после ни оставете на мира! – каза Юхан, без да ги гледа в очите.

Синовете поведоха майка си към портата на гробището. Никой не коментира случилото се. Ковчегът стоеше до дупката и криеше тайните си.

– Усеща ли се дали някой лежи вътре? – запита Патрик мъжете, които го бяха издигнали.

– Не може да се каже. Самият ковчег е много тежък. Понякога се случва през някоя дупка вътре да влезе и пръст. Единственият начин да се узнае е като се отвори.

Повече не можеше да се отлага. Фотографката бе направила всички необходими снимки. Рууд и колегите му пристъпиха към действие. Всички затаиха дъх.

Аника се обади точно в осем. Вчера имаха целия следобед да търсят в архива и все нещо би трябвало да са намерили досега. Оказа се, че има право.

*

– Ама че си точна. Тъкмо намерихме папката със списъка на клиенти на FZ-302. Макар, за съжаление, да нямам добри новини. Или впрочем, може пък и да са добри. Имаме само един клиент във вашата област. Ролф Пешон, фактически все още наш клиент, но не и на този продукт, естествено. Ето и адреса.

Аника отбеляза получените данни на самозалепващо се листче. Някак разочароващо беше, че не се сдоби с повече имена. Слаба работа, само един клиент за проверка, но може би шефът по продажбите да имаше право, това бяха добри новини. Нали всъщност им бе нужно само едно име.

– Йоста?

Аника се затъркаля със стола си към вратата, промуши глава в коридора и извика. Никакъв отговор. Викна още веднъж, този път по-високо, и бе възнаградена с главата на Йоста, която, досущ нейната, се показа в коридора.

– Една задача за теб. Имаме едно име на селянин в района, употребявал препарата за торене, намерен върху момичетата.

– Не трябва ли най-напред да питаме Патрик?

Йоста се противеше. Очите му все още лепнеха за сън.

– Патрик, Мелберг и Мартин са на гробището. Сега не можем да ги безпокоим. Знаеш колко е спешно. Този път няма да спазваме правилника, Йоста.

Дори в обичайни случаи бе трудно да се устои на Аника. Йоста въздъхна.

– Но не отивай сам. Не търсим някой обикновен казан за ракия, не забравяй това. Вземи Ернст.

После промърмори толкова тихо, че и Йоста не би я чул.

– Все за нещо трябва да се използва това проклето говедо.

След това отново повиши глас.

– И хубаво огледайте мястото. Ако видите и най-малкото подозрително нещо, върнете се тук и докладвайте на Патрик, та той да каже какво ще се прави.

"Виж ти, не знаех, че си се издигнала от секретарка до полицейски началник, Аника. Това по време на ваканцията ли се случи?", помисли Йоста. Но не посмя да го каже високо.

Зад стъкленото гише Аника се усмихна. Тя знаеше точно какви бунтовни мисли кръжат между ушите на Йоста, но не ѝ пукаше особено. Отдавна бе престанала да уважава възгледите му. Само сега да си свърши работата и да не провали задачата. Той и Ернст можеха да бъдат опасна комбинация като патрул. Но в този случай важеше максимата на Кайса Варг[13]: "Слагаш каквото имаш."

На Ернст никак не му хареса да го издърпат от леглото. Знаеше, че шефът е на друго място, и разчиташе да прекара още известно време под завивките, преди присъствието му да стане необходимо в управлението. Дрезгавият сигнал на звънеца провали плановете му.

– Какво има, по дяволите?

Пред вратата стоеше Йоста с пръст, упорито натискащ звънеца.

– Трябва да работим.

– Не може ли да почака един час? – ядосано каза Ернст.

– Не, отиваме да разпитаме някакъв селянин, който купил оня тор, дето техниците го намериха върху труповете.

– Проклетият Хедстрьом ли нареди това? А каза ли, че и аз трябва да ида, мислех, че съм низвергнат от проклетото му разследване.

Йоста се зачуди дали да излъже, или да каже истината. Реши да е второто.

– Не, Хедстрьом е във Фелбака с Мулин и Мелберг. Аника ни помоли.

– Аника? – Ернст се заля от смях. – Откога ти и аз получаваме заповеди от някаква тъпа секретарка? Не, аз смятам още да си поспя.

Все още хилейки се, той започна да затваря вратата под носа на Йоста. Попречи му кракът на колегата му, пъхнат между нея и рамката.

– Виж какво, дай да отидем и да проверим тази работа.

Йоста замълча, после извади единствения аргумент, който знаеше, че ще накара Ернст да го послуша.

– Помисли за физиономията на Хедстрьом, ако точно ние разрешим случая. Кой знае, може онзи селянин, при който отиваме, да държи момичето в стопанството. Няма ли да е прекрасно да съобщим това на Мелберг?

Светъл лъч озари лицето на Ернст Лундгрен – аргументът бе свършил работа. Ернст вече чуваше как шефът го хвали.

– Чакай да се облека. Ще се видим при колата.

Десет минути по-късно бяха на път към Фелбака. Стопанството на Ролф Пешон беше на юг, веднага след имотите на Хулт, и Йоста не можа да се въздържи да не се запита дали това е случайно съвпадение. След като объркаха веднъж пътя, накрая улучиха и паркираха на двора. Нямаше жива душа. Излязоха от колата и внимателно се огледаха, докато вървяха към къщата.

Чифликът изглеждаше като всички останали стопанства в района. Дворът с червени дървени огради бе на хвърлей камък от жилищната сграда, бяла, със синя дограма на прозорците. Въпреки всички писания в пресата, че помощите от Европейския съюз се изсипвали като манна небесна над шведските селяни, Йоста знаеше, че действителността е по-мрачна, и човек имаше чувството, че над стопанството тегне упадък. Личеше, че собствениците правят всичко възможно да го поддържат, но боята навсякъде бе започнала да се лющи. Излязоха на верандата, където майсторската дърворезба сочеше, че къщата е била строена преди модерните времена да са превърнали бързината и ефективността в свещени понятия.

– Влезте – извика им бабешки треперлив глас и те усърдно изтриха краката си в бърсалката пред външната врата.

– Добър ден, ние сме от полицията. Търсим Ролф Пешон.

Бабата, която приготвяше закуска, изтри ръце в кухненска кърпа.

– Един момент, сега ще го извикам. Почива си малко на дивана. Така е, когато човек остарее.

Тя се позасмя и ги поведе към вътрешността на къщата.

Йоста и Ернст се огледаха и седнаха до кухненската маса. Кухнята напомни на Йоста за бащиния му дом, макар семейство Пешон да бе само около десетина години по-възрастно от него самия. Старицата изглеждаше по-възрастна, но при вглеждане по-отблизо се виждаше, че очите са по-млади от тялото. Така става след много години тежък физически труд.

Все още използваха стара печка с дърва, на която готвеха храната си. Подът бе покрит с линолеум и със сигурност скриваше фантастично дюшеме. Младото поколение предпочиташе дървото, но за неговото и на двойката Пешон поколение то твърде силно напомняше за бедността в детството. Когато се появи, линолеумът стана символ на освобождаване от злочестия живот на родителите.

Лампериите по стените бяха износени, но също будеха сантиментални спомени. Йоста не можа да се въздържи и пъхна показалец в процепа между две от плоскостите и чувството бе същото, което изпитваше като малък в кухнята на родителите си.

Тихото тиктакане на кухненски часовник бе единственият звук, който се чуваше, но след известно време чуха тих говор от съседната стая, като единият глас звучеше възмутено, а другият – умоляващо. След няколко минути старицата се върна с мъжа си. И той изглеждаше по-стар от вероятните си седемдесет години и пробуждането му от дрямката не го бе подмладило. Косата му стърчеше, по бузите му се очертаваха уморени вдлъбнатини. Жената отново застана до печката. Погледът ѝ бе сведен, втренчен в зелената тенджера, в която нещо разбъркваше.

– Какво търси тук полицията?

Гласът беше властен и на Йоста не му убягна, че старицата трепна. Започна да разбира защо изглежда толкова по-възрастна от годините си. Изтропа с тенджерата и Ролф изрева:

– Я по-тихо! Ще готвиш по-късно! Остави ни сега на мира!

Тя преви врат, бързо дръпна тенджерата от печката и излезе от кухнята, без да каже дума. Йоста едва потисна желанието си да я последва и да ѝ каже приятелски, утешителни думи, но остана на мястото си.

Ролф си наля малко ракия, обърна чашката и седна. Не попита Ернст и Йоста дали искат нещо, а и те не биха посмели да приемат. После изтри уста с опакото на ръката си и въпросително ги загледа.

– Е, какво искате?

Ернст с копнеж погледна празната чаша, а Йоста подхвана:

– Използвал ли си препарат за торене на име...

Той се посъветва с бележника си:

– ... FZ-302?

Пешон се разсмя от сърце.

– Затова ли ме будите от сън? Да ме питате какъв тор употребявам? Боже, напоследък полицията няма много за вършене.

Йоста дори не се усмихна.

– Имаме си причина да сме тук и да питаме. И затова бих искал да получа отговор.

С всяка минута изпитваше все по-голяма неприязън към мъжа.

– Добре де, добре, какво се горещиш толкова. Нямам какво да крия.

Той отново се разсмя и си наля още едно питие.

Ернст облиза устни, не отлепвайки очи от чашата. Съдейки по дъха на Ралф Пешон, това не беше първото му питие за деня.

– Използвах го някъде през 84-та, 85-а, така ми се струва. После пристигна някаква проклета екологическа компания и заяви, че това имало "негативно влияние върху екологичното равновесие".

Той говореше дрезгаво, рисувайки кавичките във въздуха.

– Тогава го сменихме с десет пъти по-лош тор, при това и десет пъти по-скъп. Проклети идиоти.

– Колко време използва препарата?

– Ами десетина години. Сигурно съм записал точните години, но трябва да съм започнал към средата на седемдесетте. Защо ви интересува това?

Той подозрително се втренчи в Ернст и Йоста.

– Свързано е с разследване, по което работим в момента.

Йоста не каза нищо повече, но видя, че лицето на селянина бавно просветна.

– Има нещо общо с момичетата, нали? Момичетата от Кралската клисура? И онази, дето сега е изчезнала? Мислите, че имам нещо общо с това, а? Това ли било? Мамка му!

Той нестабилно се надигна от масата. Ролф Пешон бе едър мъж. Явно никое от обичайните за възрастта физически страдания не го бе сполетяло, ръцете му под ризата бяха жилести и силни. Ернст вдигна ръце в защита и също стана. В подобни положения има полза от Лундгрен, с благодарност помисли Йоста. Оня живееше за такива моменти.

– По-спокойно. Ще посетим и други хора. Няма причина да се смяташ за заподозрян. Но все пак бихме искали малко да се поогледаме. Колкото да те зачеркнем от списъка.

Селянинът изглеждаше изпълнен с подозрение, но после само кимна. Йоста издебна мига да вметне:

– Може ли да ползвам тоалетната?

Мехурът му вече не беше като едно време. Ролф кимна и посочи към една врата с надпис WC.

Когато се върна от тоалетната, Йоста чу Ернст да казва:

– Абе, мамка му, хората крадат като луди. Честни хора като теб и мен...

Ернст гузно замълча. Празната чаша пред него издайнически сочеше, че е получил питието, за което мечтаеше, и сега двамата със селянина изглеждаха като стари приятели.

Когато след половин час си тръгнаха, Йоста набра кураж и се скара на колегата си.

– Ама че вониш на алкохол. Как смяташ, че ще се оправиш с Аника с този дъх?

– Е, хайде сега, голяма работа. Не се прави на даскалица. Една чашка само, какво от това. Пък и не е учтиво да откажеш, като те канят.

Йоста само се намръщи, но повече не коментира. Чувстваше се победен. Половинчасовата обиколка из собствеността на селянина не даде нищо. Нямаше и следа от момиче, нито от прясно изкопан гроб и сутринта изглеждаше изгубена. Все пак Ернст и селянинът бяха успели да се сближат, докато Йоста празнеше мехура си, и през цялото време на обиколката си бъбреха. Йоста смяташе, че е по-добре да се държат на разстояние от евентуални заподозрени за убийство, но Лундгрен, както винаги, си знаеше своето.

– Каза ли нещо интересно този Пешон?

Ернст издиша в шепата си и помириса. Отначало не обърна внимание на въпроса.

– Слушай, Йоста, не можеш ли да спреш тук да купя малко ментови бонбони?

Вкиснат, Йоста зави при бензиностанцията и изчака в колата Ернст да изтича и купи нещо за заличаване на проблема с лошия дъх.

– Не, тук ударихме на камък. Адски приятен мъж и мога да се закълна, че няма нищо общо с тази работа. Разни там тъпи технически лица по цял ден седят в лабораторията и анализират ДНК, косми, тор, отпечатъци от гуми, докато ние тук здравата работим върху лъжливите им теории. Това с препарата за торене си е лъжлива следа.

Йоста мълчаливо караше към Танумсхеде. Той не беше толкова сигурен.

Новината стигна и до Габриел и семейството му. Тримата седяха мълчаливо на масата за закуска. Всеки с размислите си. За тяхна огромна изненада Линда се бе появила с нещата си за пренощуване и без да каже дума, отиде и си легна в стаята, която винаги я очакваше.

Лайне колебливо наруши тишината.

– Хубаво, че си дойде, Линда.

Линда промърмори нещо в отговор с поглед, вперен в сандвича, който мажеше с масло.

– Говори по-високо, Линда, не е възпитано така.

Габриел получи унищожителен поглед от Лайне, на който не обърна особено внимание. Това беше неговият дом и той нямаше намерение да глези момичето заради съмнителното удоволствие от краткотрайното ѝ присъствие.

– Казах, че съм тук за една-две нощи, после се връщам обратно във Вестергорден. Имам нужда малко да сменя обстановката. Там все дрънкат разни работи. Освен това много е потискащо да гледаш как се отнасят с децата. Направо да настръхнеш, като ги видиш как обикалят и все за Исус говорят...

– Да, бях казал на Якоб, че май са твърде строги към децата. Но те го правят за добро. А вярата е важна за Якоб и Марита, това трябва да уважаваме. Например знам колко се ядосва Якоб, като те чува да говориш така. Хич не е подходящ език за млада дама.

Линда раздразнена вдигна очи към небето. Тя просто искаше да се махне за малко от Юхан, тук нямаше да посмее да се обажда. Но това дуднене вече ѝ лазеше по нервите. Май щеше да се върне при братчето си още тази вечер. Тук не можеше да се живее.

– Предполагам, чула си за ексхумацията. Излиза, че Ефраим е нагласил нещата така, че да изглежда сякаш Йоханес е мъртъв, това е най-невероятното нещо, което съм чувала!

Червени пламтящи петна бяха избили по бялата кожа на гърдите на Лайне. Тя непрекъснато играеше с перлената огърлица на врата си и Линда едва потисна желанието си да отскубне огърлицата и да натика проклетите перли в гърлото ѝ.

Габриел се прокашля и с властен глас се намеси в разговора. Цялата тази работа с ексхумацията го тревожеше. Тя нарушаваше житейските му навици, а това той ненавиждаше. Дори за миг не вярваше полицията да има основания за подозрението си, но не в това беше проблемът. Даже мисълта за смутения гробищен покой на брат му не го дразнеше толкова, макар никак да не беше приятна. Не, притесняваше го бъркотията около цялата процедура. Ковчезите трябваше да се спускат надолу, а не да се вадят нагоре. Веднъж изкопани гробове, трябваше да бъдат оставени недокоснати и веднъж заковани ковчези, завинаги да си останат затворени. Така трябваше да бъде. Пито-платено. Ред и порядък.

– Да, смятам, че е странно полицията да действа така своеволно. Не знам чии ръце са били извити, за да се получи разрешение за нещо подобно, но възнамерявам да стигна до дъното на тази работа, вярвайте ми. Не живеем в полицейска държава.

Линда отново промърмори нещо в чинията си.

– Извинявай, какво каза, сърце мое? – обърна се Лайне към Линда.

– Казах, че трябваше да помислите и за това какво им е сега на Солвейг, Роберт и Юхан. Но не, единственото, за което седите и приказвате, е колко ви е жал за самите вас. Веднъж поне помислете за някой друг!

Тя захвърли салфетката върху чинията си и стана от масата. Ръцете на Лайне отново литнаха към перлената огърлица, изглежда се колебаеше дали да последва дъщеря си, или не. Смразяващият поглед на Габриел я накара да остане.

– Знаем защо е в такова настроение.

Тонът му бе обвинителен. Лайне седеше мълчаливо.

– И има нахалството да твърди, че не ни интересува как приемат това Солвейг и момчетата. Разбира се, че ни интересува, но те за пореден път показаха, че не искат нашето съчувствие. На каквото си постелеш, на това ще легнеш...

Понякога Лайне мразеше мъжа си. Седеше там доволен и ядеше яйцето си с добър апетит. Вътрешно се виждаше как отива при него, взима чинията му и бавно я притисва към гърдите му. Вместо това започна да раздига масата.

8

ЛЯТОТО НА 1979

 Сега споделяха болката. Като сиамски близначки се притискаха една в друга. Свързваха ги чувства, съставени от равни части любов и омраза. От една страна, бе сигурността, че не са сами в мрака долу. От друга – желанието за спасение пораждаше враждебност и надежда, че при следващото му идване болката ще се падне на другата.

Не говореха много. Гласовете ужасяващо ехтяха в слепотата на подземието. Когато стъпките отново се приближаваха, те отхвръкваха една от друга и нарушаваха контакта, който бе единствената им защита срещу студа и мрака. Сега най-важното бе да се избегне болката и всяка от двете се опитваше да принуди другата първа да попадне в ръцете на злото.

Този път спечели тя и чу как другата започва да крещи. По някакъв начин бе еднакво болезнено да бъдеш тази, на която ѝ се е разминало. Звукът от трошенето на кости се бе впил в слуховата ѝ памет и тя усещаше с нараненото си тяло всеки вик на другата. Знаеше и какво ще последва след виковете. Тогава ръцете, които извиваха и теглеха, мушкаха и нараняваха, се променяха, топли и нежни, те се полагаха на мястото на най-силната болка. Тези ръце тя вече познаваше като своите собствени. Бяха големи и силни,  но и гладки, без грапавини и неравности. Пръстите бяха дълги, чувствителни като на пианист и въпреки че никога не ги бе виждала, с вътрешното си око ясно ги различаваше.

Сега виковете се увеличиха и ѝ се искаше да вдигне ръце и да ги постави на ушите си. Но ръцете ѝ висяха безсилни и ненужни покрай тялото и отказваха да изпълняват нарежданията ѝ.

Когато виковете замлъкнаха и малкият отвор над главите им се открехна и затвори отново, тя запълзя по студената, влажна постелка към източника на страданието.

Беше дошло време за утешение.

Когато капакът на ковчега се плъзна встрани, цареше пълна тишина. Патрик осъзна, че се обръща и с безпокойство поглежда към църквата. Не знаеше какво е очаквал. Може би гръм от църковната камбанария да ги покоси по средата на богохулното им занимание. Но нищо подобно не се случи.

Патрик видя скелета в ковчега и сърцето му се сви. Беше сбъркал.

– Е, Хедстрьом. Страхотна каша забърка.

Мелберг съжалително поклати глава и с това единствено изречение накара Патрик да се почувства така, сякаш главата му е сложена на дръвника. Но шефът му имаше право. Това си беше страхотна каша.

– Тогава да го взимаме с нас, само ще установим, че е правилният човек. Но едва ли ще има някакви изненади. Нали нямаш някакви теории за сменени трупове или нещо такова...

Патрик само поклати глава. Беше си получил заслуженото. Техниците си свършиха работата и когато малко по-късно скелетът замина за Удевала, Патрик и Мартин седнаха в колата, за да се върнат в управлението.

– Можеше да се окажеш прав.

Гласът на Мартин бе утешителен, но Патрик отново поклати глава.

– Не, прав беше ти. Твърде грандиозни конспиративни планове бяха, за да са наистина вероятни. Предполагам, че тази грешка дълго ще ме преследва.

– Да, можеш да бъдеш сигурен – каза съчувствено Мартин. – Но помисли си, би ли могъл да живееш, ако не го беше направил и ако после беше разбрал, че си бил прав и че това е струвало живота на Йени Мьолер? Сега поне опита и трябва да продължим да работим с всички идеи, които ни идват в главата, луди или не. Това е и единственият ни шанс да я открием навреме.

– Ако вече не е късно – мрачно отбеляза Патрик.

– Виж какво, така не бива да мислим. Още не сме я намерили мъртва, значи е жива. Друга възможност няма.

– Прав си. Просто не знам накъде да поема сега. Къде да търсим? През цялото време се натъкваме на проклетото семейство Хулт, но все не се добираме до нещо конкретно.

– Имаме връзката между убийствата на Сив, Муна и Таня.

– И нищо, което да доказва връзка с изчезването на Йени.

– Нищо – призна Мартин. – Но всъщност това е без значение, нали? Главното е, че правим всичко възможно да намерим убиеца на Таня и онзи, който е отвлякъл Йени. Дали е един и същи човек, или двама различни, то ще си покаже. Но правим всичко възможно.

Мартин подчертаваше всяка дума, надявайки се смисълът ѝ да попадне, където трябва. Разбираше защо Патрик се самообвинява след злополучната ексхумация, но точно сега не можеха да си позволят ръководител на разследването без увереност в себе си. Трябваше да вярва в онова, което правеха.

Когато се върнаха в управлението, Аника ги спря още на рецепцията. Държеше телефонната слушалка в ръка, закривайки микрофона, така че да не се чува от другата страна на линията, и каза на Патрик и Мартин:

– Патрик, Юхан Хулт е. Много държи да се свърже с теб. Ще говориш ли от стаята си?

Той кимна и бързо отиде до бюрото си. Секунда по-късно телефонът иззвъня.

– Патрик Хедстрьом.

Слушаше внимателно, зададе един-два въпроса и после в прилив на енергия изтича при Мартин.

– Хайде, Мулин, тръгваме за Фелбака.

– Но нали се връщаме оттам? Къде сега?

– Ще си поговорим малко с Линда Хулт. Мисля, че се задава нещо интересно, нещо много интересно.

*

Ерика се надяваше, че и те като семейство Флуд ще искат да отидат до морето през деня, та поне за малко да се отърве от тях. Но се излъга.

– Не сме много по морето, аз и Маде. Предпочитаме да ти правим компания тук, в градината. Изгледът е толкова прекрасен.

Йорген отправи възторжен поглед към островите и се подготви да прекара деня на слънце в градината. Ерика потисна смеха си. Йорген имаше идиотски вид. Беше се намазал от главата до петите с крем против изгаряне, от което изглеждаше блед като албинос, а носа си бе покрил с някаква неонова смазка, от която той силно лъщеше. Голяма слънчева капела довършваше гледката и след половинчасова подготовка досадникът с доволна въздишка седна до жена си в един от шезлонгите, които Ерика се принуди да им изнесе.

– Ах, това е раят, нали, Маде?

Той затвори очи и Ерика реши да изчезне за малко. Тогава се отвори едното му око.

– Дали ще е много нахално да помолим за нещо за пиене? Голяма чаша сок би било прекрасно. И Маде сигурно ще иска.

Жена му само кимна, без дори да вдигне поглед. Беше потънала в някаква книга по данъчно право, като и тя, изглежда, изпитваше панически ужас от изгаряне. Дълги панталони и риза с дълги ръкави я предпазваха от слънцето. Носеше и шапка и също бе боядисала носа си в неоново. Двамата приличаха на извънземни, кацнали на поляната на Ерика и Патрик.

Ерика се заклатушка към къщата и направи сок. Всичко би направила, само да не трябва да общува с тях. Те бяха най-скучните хора, на които някога се бе натъквала. И ако вчера вечерта трябваше да реши дали да разговаря с тях, или да зяпа облаците, нямаше съмнение какво би избрала. При сгоден случай щеше да каже на майката на Патрик няколко добре подбрани думи, задето така щедро се разполага с телефонния им номер.

Патрик поне можа да се изплъзне за малко, като отиде на работа. Макар Ерика да забеляза, че не беше във форма. Никога не го бе виждала толкова напрегнат.

Искаше ѝ се повече да му помогне. Когато разследваха смъртта на приятелката ѝ Алекс, бе успяла да бъде полезна на полицията в няколко момента, но тогава имаше лично отношение към случая. А сега бе възпрепятствана и от огромното си туловище. Коремът и жегата се бяха съюзили, за да я вкарат в принудително бездействие. А и мозъкът ѝ сякаш бе в постоянно очакване. Всичките ѝ мисли бяха насочени към детето в корема ѝ и към херкулесовите усилия, които я очакваха в недалечно бъдеще. Мозъкът ѝ упорито отказваше да се фокусира за по-дълго върху други неща и тя искрено се удивляваше на майките, които работеха чак до деня на раждането.

С въздишка смеси в голяма кана сок, сложи късчета лед и я изнесе заедно с две чаши на марсианците върху моравата ѝ.

*

Бърза проверка във Вестергорден показа, че Линда не е там. Марита погледна въпросително, когато се появиха двамата полицаи, но не каза нищо, само ги насочи към имението. За втори път за кратко време Патрик подкара по дългата алея. И още веднъж бе поразен от красотата на пейзажа. Видя, че Мартин на предната седалка до него зяпа с отворена уста.

– Боже, как живеят хората!

– Да, добре им е на някои – съгласи се Патрик.

– И значи тук живеят двама души?

– Трима, ако се смята и Линда.

– Да, ами нищо чудно, че в Швеция има жилищна криза – каза Мартин.

Този път при позвъняването им отвори Лайне.

– С какво мога да ви помогна?

Не долови ли Патрик безпокойство в гласа ѝ?

– Търсим Линда. Бяхме във Вестергорден, но снаха ви каза, че била тук.

Мартин неопределено кимна в посока на Вестергорден.

– За какво ви е?

Габриел изникна зад Лайне, която все още не бе отворила достатъчно вратата, за да ги пусне.

– Имаме няколко въпроса към нея.

– Тук никой не задава въпроси на дъщеря ми, без да знаем за какво става дума.

Габриел изпъчи гърди, готов да защитава потомството си.

Тъкмо Патрик започна да обяснява и Линда се появи зад ъгъла на имението. Беше облечена за езда и изглежда бе на път към конюшнята.

– Мен ли търсите?

Патрик кимна, облекчен, че няма да се наложи да влиза в конфронтация с баща ѝ.

– Да, имаме няколко въпроса към теб. Вътре ли да влезем, или навън?

Габриел го прекъсна.

– За какво става дума, Линда? Направила ли си нещо, което трябва да знаем? Няма да позволим полицията да те разпитва, без да присъстваме, така да знаеш!

– Да влезем вътре.

Тя с нежелание последва Патрик и Мартин в дневната. Изглежда, не се тревожеше много за мебелите, когато седна на дивана с вонящи на кон дрехи. Лайне не се въздържа лекичко да сбърчи нос и с безпокойство да погледне бялата дамаска.

– Съгласна ли си да ти зададем няколко въпроса пред твоите родители? Ако беше разпит по правилата, нямаше да можем да им откажем да присъстват, след като си непълнолетна, но сега искаме просто да те попитаме нещо, така че...

Габриел, изглежда, бе готов да се намеси, но Линда само сви рамене. За момент на Патрик му се стори, че някакво изпълнено с очакване задоволство се смеси с нервността ѝ. Но изчезна пак така бързо.

– Току-що ни се обади Юхан Хулт, твоят братовчед. Знаеш ли за какво може да става дума?

Тя пак само сви рамене и без да проявява интерес, зачовърка ноктите си.

– Срещали сте се често, нали?

Патрик напредваше внимателно, крачка по крачка. Юхан бе разказал за отношенията им и той разбираше, че новината няма добре да се възприеме от Габриел и Лайне.

– Ами да, срещали сме се.

– Какво говориш, по дяволите?

И Лайне, и Линда трепнаха. Подобно на сина си, и Габриел никога не използваше силни изрази. Те поне не можеха да си спомнят някога да са чули такива от него.

– Какво пък, мога да се срещам с когото си искам. Не ти решаваш това.

Патрик уточни:

– Не ни интересува кога сте се срещали и колко често. Що се отнася до нас, можеш да запазиш това за себе си, но има един случай, от който много се интересуваме. Юхан каза, че сте се срещнали една вечер преди около две седмици на сеновала във Вестергорден.

Габриел стана алено червен от бяс, но не каза нищо, само напрегнато заочаква отговора на Линда.

– Възможно е, срещали сме се там няколко пъти, така че не знам точно кога.

Тя все още съсредоточено чоплеше ноктите си и не поглеждаше към възрастните около нея.

Мартин продължи от там, където бе спрял Патрик:

– Според Юхан онази вечер ти си видяла нещо по-специално. Все още ли не знаеш какво имаме предвид?

– Щом като изглежда знаете, защо не кажете и на мен?

– Линда! Не влошавай нещата с държането си! Бъди така добра да отговориш на въпросите на полицията. Ако знаеш за какво става дума, кажи. Но ако е нещо, което този... негодник ти е пъхнал в главата, аз ще...

– Ти пък, нищо не знаеш за Юхан. Нали си такъв светец...

– Линда...

Гласът на Лайне предупредително я прекъсна.

– Направи каквото ти казва баща ти и отговори на въпросите на полицията, а за другото ще говорим после.

След известно размишление Линда послуша майка си и кисело продължи:

– Предполагам Юхан ви е казал, че видяхме онова момиче.

– Кое момиче?

– Онова, германското момиче, което беше убито.

– Да, това ни каза и Юхан – каза Патрик и мълчаливо изчака Линда да продължи.

– Не съм така сигурна като Юхан, че беше тя. Видяхме снимката на афишите и доста си приличаше, но сигурно има сума ти момичета, които изглеждат така. А и какво би правила във Вестергорден? Не е точно по трасето на туристите.

Мартин и Патрик не обърнаха внимание на въпроса. Те знаеха точно каква работа е имала тя във Вестергорден. Да потърси единствената следа около изчезването на майка ѝ – Йоханес Хулт.

– Къде са били Марита и децата онази вечер? Юхан каза, че не са били у дома, но не знаеше къде.

– Бяха за един-два дена при родителите на Марита в Далсед.

– Когато Якоб иска да работи по къщата на спокойствие – обясни Лайне, – Марита заминава за няколко дни при бабата и дядото на децата.

– Разбираме, че не си сигурна дали това е била Таня Шмид, или не, но можеш ли да опишеш как изглеждаше момичето?

Линда се поколеба.

– Тъмнокоса, нормално сложена. Коса до раменете. Като всяка друга. Не особено хубава – прибави тя.

– И как беше облечена?

Мартин се приведе напред, опитвайки се да улови погледа на тийнейджърката. Не успя.

– Ами, не си спомням. Беше преди две седмици и навън вече се стъмваше...

– Опитай – призова я Мартин.

– С някакви джинси, мисля. Впита тениска и блуза. Синя блуза и бяла тениска, мисля, или обратното. Да, и червена чанта през рамо.

Патрик и Мартин размениха погледи. Тя бе описала съвсем точно дрехите на Таня в деня на изчезването ѝ. И тениската беше бяла, и блузата синя, а не обратното.

– По кое време вечерта я видяхте?

– Доста рано, струва ми се. Към шест може би.

– Видя ли дали Якоб я пусна да влезе?

– Когато почука на вратата, никой не ѝ отвори. После обиколи къщата и повече не можехме да я виждаме.

– Видяхте ли дали си тръгна оттам? – попита Патрик.

– Не, а и пътят не се вижда от сеновала. Пък и аз, както казах, не съм толкова сигурна, колкото Юхан, че това е момичето, което сме видели.

– Имаш ли представа коя друга би могла да бъде? Имам предвид, че едва ли много чужди хора идват и чукат по вратите във Вестергорден.

Още едно видимо равнодушно свиване на раменете. След минута мълчание тя отвърна:

– Не, не знам коя може да е била. Може нещо да е продавала, знам ли?

– И после Якоб не спомена нищо за някакво посещение, така ли?

– Не.

Патрик и Мартин усетиха, че е много по-разтревожена от видяното, отколкото си даваше вид пред тях. И пред родителите си.

– Мога ли да попитам какво всъщност търсите? Както казах и по-рано, смятам, че това започва да прилича на издевателство над семейството ми. Сякаш не стига, че изкопахте брат ми! Какво стана с това, впрочем? Беше ли ковчегът празен, или?

Тонът бе присмехулен и Патрик не можа да не приеме критиката лично.

– Имаше човек в ковчега, да. Вероятно брат ти Йоханес.

– Вероятно!

Габриел прихна и скръсти ръце на гърдите си.

– Сега на бедния Якоб ли ще се нахвърлите?

Лайне ужасена погледна мъжа си. Сякаш едва сега схвана последствията от въпросите на полицаите.

– Не, да не би да мислите, че Якоб...

Ръцете ѝ се стрелнаха към гърлото.

– Сега не мислим нищо, но много искаме да разберем как и къде е ходила Таня, преди да изчезне, така че Якоб може да се окаже важен свидетел.

– Свидетел! Опитвате се да го кажете меко, прави ви чест. Но не си мислете, че за миг ще се хванем на това. Искате да приключите бъркотията, която забъркаха колегите ви през 1979-а и няма значение кого ще пъхнете вътре, само да е Хулт, нали? Най-напред се опитвате да изкарате, че Йоханес е жив и е почнал да убива момичета след пауза от двайсет и четири години, после, когато се оказва, че си лежи умрял в ковчега си, набелязвате Якоб.

Габриел се изправи и посочи външната врата.

– Вън! Не искам повече да ви виждам тук отново без нужните документи и междувременно смятам да се обадя на адвоката си. Дотогава вървете на майната си!

Ругатните все по-леко се въртяха на езика му и в краищата на устата му се образуваха малки мехурчета. Патрик и Мартин прибраха нещата си и се приготвиха да си тръгват. Когато външната врата с глух тътен се хлопна зад гърбовете им, последното, което чуха, бе гласът на Габриел, който кресна на дъщеря си:

– А ти с какво си се занимавала, мамка му!

*

– И най-тихите води...

– Да, не съм вярвал, че такъв вулкан клокочи под тази повърхност – каза Мартин.

– Макар че не мога да не го разбера. От негова гледна точка...

Мислите на Патрик отново се плъзнаха към тазсутрешното фиаско.

– Не мисли повече за това, казах ти. Направи, каквото можа, и не бива непрекъснато да се самообвиняваш – каза Мартин.

Патрик изненадано го погледна. Мартин усети погледа му и извинително вдигна рамене.

– Извинявай. Стресът ме човърка и мен, предполагам.

– Не, не. Имаш пълно право. Сега не е време да се окайвам.

Той за миг изпусна от очи пътя и погледна колегата си.

– И повече не ми се извинявай, бъди така любезен.

– Окей.

Замълчаха. Когато минаваха покрай голф игрището на Фелбака, Патрик, за да разреди напрежението, каза:

– Няма ли най-сетне да вземеш онази зелена клубна карта, та да поиграем малко?

Мартин се усмихна.

– Ще посмееш ли? Може да се окажа природен талант и да те смета под килима.

– Не вярвам. И аз имам дарба с топката.

– Ами тогава ще трябва да побързаме, защото ще мине доста време, преди да можем да играем.

– Какво искаш да кажеш?

Патрик наистина изглеждаше заинтригуван.

– Може да си забравил, но ще имаш дете след една-две седмици. Тогава няма да ти остане много време за подобни забавления.

– О, винаги има начин. Бебетата спят много, а и Ерика знае, че от време на време ще искам да поизляза. Когато решихме да имаме дете, си казахме, че ще имаме право и на малко личен живот, а няма да бъдем само родители.

Мартин се разсмя.

– Да бе, ще имате адски много време за личен живот. Много спели бебетата – изимитира той Патрик и още повече се разсмя.

Патрик, който знаеше, че сестрата на Мартин има пет деца, се смути и се запита какво ли знае Мартин, което той е пропуснал. Но преди да му зададе въпроса, телефонът иззвъня.

– Хедстрьом.

– Здравей, тук е Педерсен. Удобно ли е?

– Разбира се. Чакай малко само да паркирам някъде.

Патрик измина още стотина метра преди паркинга при моста на Гребещад, където зави и спря.

– Паркирах. Открихте ли нещо?

Не можа да скрие любопитството си и Мартин напрегнато го погледна.

– И да, и не. Ще погледнем още по-отблизо, но като се имат предвид обстоятелствата, помислих, че ще е доста добре да знаеш, че все нещо добро е излязло от твоето, доколкото разбирам, доста прибързано отваряне на гроба.

– Да, едва ли мога да го отрека. Чувствам се малко като идиот, така че всичко, което имаш, ме интересува.

Патрик затаи дъх.

– Най-напред сверихме зъбната карта, човекът в ковчега без съмнение е Йоханес Хулт, така че по тази точка за съжаление не мога да ти поднеса нищо интересно. Затова пък – лекарят не можа да издържи на изкушението да направи пауза, за да увеличи ефекта, – затова пък е пълна глупост, че е умрял от обесване. Ранната му смърт се дължи по-скоро на удар с твърд предмет по тила.

– Какво, по дяволите, говориш!

Мартин високо подскочи, когато Патрик направо изкрещя.

– Какъв твърд предмет? Бил е ударен по главата, така ли?

– Нещо такова. Сега лежи на масата, така че, щом узная повече, ще ти звънна пак. Преди да погледна по-отблизо, нищо повече не мога да ти кажа.

– Благодарен съм, че се обади толкова бързо. Обади се пак, щом узнаеш нещо повече.

Патрик удовлетворено затвори капачето на телефона.

– Какво каза, какво каза?

Мартин умираше от любопитство.

– Че не съм пълен идиот.

– Да, нужен беше лекар да го констатира. А освен това? – сухо каза Мартин, недоволен, че го държат в неизвестност.

– Каза, че Йоханес Хулт е бил убит.

Мартин наведе глава и затърка лице с двете си ръце в привидно отчаяние.

– Не, сега вече напускам проклетото разследване. Това е лудост! Искаш да кажеш, че главният заподозрян за изчезването, или по-точно за смъртта на Сив и Муна, също е бил убит!

– Точно това казвам, да. И ако Габриел Хулт си мисли, че може да ни навиква, за да ни накара да престанем да ровим в мръсното им бельо, много се лъже. Ако нещо доказва, че има скрито-покрито в семейство Хулт, то е точно това. Някой от тях знае как и защо Йоханес Хулт е бил убит и каква е връзката с убийствата на момичетата, хващам се на бас!

Той удари с юмрук дланта си и усети как сутрешното униние се сменя с нова енергия.

– Само се надявам да разберем какво крият час по-скоро. Заради Йени Мьолер – каза Мартин.

Коментарът подейства като плисната студена вода върху главата на Патрик. Не трябваше да допуска състезателният инстинкт да взема превес. Не трябваше да забравя защо си вършат работата. Поседяха малко, наблюдавайки минаващите покрай тях хора. После Патрик запали колата и подкара към управлението.

*

Кенеди Карлсон смяташе, че всичко е започнало с името. Нямаше каква друга да е причината. Много от останалите момчета имаха добри извинения – като например, че родителите им пият и ги бият. Самият той май си имаше само името.

След училище майка му бе прекарала няколко години в САЩ. Някога в селото беше голяма работа някой да замине за Щатите. Но в средата на трийсетте, когато майка му бе отпътувала, билетът за Америка беше нещо обикновено. Мнозина с деца заминаваха за някой голям град в Швеция или в чужбина. Единствено непроменено остана обстоятелството, че когато някой напуснеше сигурността на малката общност, езиците се развързваха и всички започваха да говорят, че това не е на добро. И наистина, след една-две години в Обетованата земя майка му се бе върнала с него в корема си. Така и никога не чу нещо за баща си. Но и това не бе добро извинение. Още преди да се роди, майка му се бе омъжила за Кристер и той му стана истински баща. Само дето името... Предполагаше, че тя е искала да се направи на интересна и да покаже, че въпреки връщането си у дома с подвита опашка, все пак е била навън, по широкия свят. И той трябваше да напомня за това. Така че тя рядко пропускаше възможност да разказва, че най-големият ѝ син е кръстен на Джон Кенеди, защото през годините в Щатите толкова се възхищавала от този мъж. В такива случаи се питаше защо чисто и просто не го беше кръстила Джон.

Тя и Кристер дариха с по-добра съдба братята и сестрите му. Добре си живееха като Емели, Микаел и Тумас. Обикновени, честни шведски имена, сред които той стърчеше като някакъв уникат. А това, че баща му на всичкото отгоре е бил и черен, не улесняваше нещата, но Кенеди все пак не смяташе, че точно това го прави по-различен. Вината бе в проклетото му име.

Всъщност той бе очаквал тръгването на училище с нетърпение. Помнеше ясно това. Треската, радостта, желанието да започне нещо ново, да види как един нов свят се отваря пред него. Но не мина много време и възторгът му се изпари. Заради проклетото име. Бързо се научи какъв грях е да си различен от множеството. Странно име или особена прическа, или демодирани дрехи, нямаше значение какво. Но си различен от другите. В неговия случай за утежняващо обстоятелство се смяташе, че той, според другите, вярвал, че е нещо по така заради оригиналното си име. Сякаш той си го бе избрал. Ако би могъл да избира, щеше да се нарича я Юхан, я Оскар, я Фредрик. Име, което автоматично да му дава достъп до останалите.

След първите кошмарни дни в клас нещата така и не се уталожиха. Язвителните забележки, ударите, изолацията го принудиха да изгради около себе си стена, здрава като гранит, и скоро целият гняв, натрупан зад стената, заизвира от малки дупчици, ставащи все по-големи и по-големи, докато всички усетиха яростта му.

Кенеди бе отстъпил пред съдбата, отредена му от неговото име. "Проблем" – думата сякаш бе татуирана на челото му и единственото, което можеше да направи, бе да живее според очакваното от него. Лесен, но все пак и парадоксално труден начин на живот.

 Всичко това се промени, когато въпреки желанието си попадна в стопанството в Буларен. Това бе условието да не го вкарат в затвора след несполучлива кражба на кола и той предварително си беше наумил да не оказва съпротива, за да изчезне оттам колкото се може по-бързо. После срещна Якоб. И чрез Якоб срещна Бог.

В очите му двамата бяха почти едно и също.

Това не стана чрез някакво чудо. Не чу тътнещ глас свише, нито пък светкавица от небесата тресна пред краката му като доказателство за Неговото съществуване. А чрез разговорите с Якоб, в които той постепенно видя да се очертава образът на Бога на Якоб. Като пъзел, който нарежда и бавно оформя картинката, изобразена на капака на кутията.

Най-напред се опъваше. Бягаше, правеше поразии с момчетата. Напиваше се до безсъзнание и после позорно го замъкваха обратно в стопанството, за да срещне на другия ден с натежала глава мекия поглед на Якоб – винаги, колкото и да е странно, лишен от укор.

Беше се оплакал на Якоб за онова с името, беше му обяснил, че то е виновно за всичките му грешки. Но Якоб успя да го убеди, че всъщност то е нещо положително, нещо, което сочи накъде ще тръгне животът му. Получил е Божи дар, обясняваше Якоб. Още от първия миг на раждането си е придобил уникална идентичност, което може само да означава, че Господ е избрал специално него сред толкова много други. Името го правело специален, не просто различен.

Кенеди поглъщаше всяка дума със същата жажда, с която прегладнелият сяда на масата за вечеря. И постепенно повярва, че Якоб е прав. Името му бе дар Божи. Това го правеше специален и сочеше, че Господ Бог има план само за него, Кенеди Карлсон. И на Якоб Хулт трябваше да благодари, че узна това, преди да бе станало късно.

Тревожеше го това, че напоследък Якоб изглеждаше угрижен. Не можеше да не чуе слуховете за семейството му, свързващи го с убитите момичета, и смяташе, че разбира причините за безпокойството му. Самият той бе изпитал на гърба си злобата на едно жадуващо за мъст общество. Сега явно семейство Хулт бе дивечът.

Внимателно почука на вратата на Якоб. Стори му се, че чува възбудени гласове вътре и когато отвори вратата, видя Якоб да говори по телефона. Лицето му бе опънато.

– Какво става?

– Нищо, малко семейни проблеми. Няма за какво да се тревожиш.

– Твоите проблеми са и мои проблеми, Якоб. Знаеш го. Не можеш ли да ми кажеш какво има? Повярвай ми, както аз ти повярвах.

Якоб уморено потърка очи и изведнъж сякаш рухна.

– Такава глупост. Заради сторена грешка от баща ми преди двайсет и четири години сега полицията си е въобразила, че имаме нещо общо с убийството на онази германска туристка, за която писаха вестниците.

– Но това е ужасно.

– Да, на всичко отгоре тази сутрин отвориха гроба на чичо ми Йоханес.

– Какво говориш? Осквернили са покоя му?

Якоб криво се усмихна. Само преди година Кенеди би казал: "Къв покой, мамка му?"

Уви, да. Цялото семейство страда. Но нищо не можем да направим.

Кенеди усети как познатият гняв се надига в гърдите му. Макар сега да се усещаше по-добре. Сега това бе Божият гняв.

– Но не можете ли да повдигнете обвинение срещу тях? За преследване или нещо подобно?

Отново кривата, тъжна усмивка на Якоб.

– При твоя опит с полицията мислиш ли, че може нещо да се постигне с това?

Не, разбира се. Изпитваше твърде малко уважение към ченгетата. Много добре разбираше Якоб. Признателен му бе, че споделя проблемите си тъкмо с него. Още един дар, за който да благодари на Господ във вечерната си молитва. Кенеди се канеше да отвори уста, за да каже това на Якоб, когато телефонният сигнал го прекъсна.

– Извинявай – Якоб вдигна слушалката.

Когато няколко минути по-късно затвори, бе още по-бледен. Кенеди разбра, че се обажда бащата на Якоб, и се опита да не показва, че слуша.

– Случило ли се е нещо?

Якоб бавно свали очилата си.

– Но кажи де, какво ти каза?

Кенеди вече не криеше, че е разтревожен.

– Беше баща ми. Полицията е била у тях и е разпитвала сестра ми. Братовчед ми Юхан се обадил в полицията и твърдял, че той и сестра ми видели убитото момиче в моя двор. Точно преди да изчезне. Господ да ми е на помощ.

– Господ да ти е на помощ – прошепна като ехо Кенеди.

*

 Събраха се в стаята на Патрик. Беше тясно, но с малко добра воля успяха да се поберат. Мелберг бе предложил своята стая, три пъти по-просторна от другите, но Патрик не искаше да мести всичко закачено на таблото зад бюрото му.

То бе покрито с хартийки и бележки, а в средата стояха снимките на Сив, Муна, Таня и Йени. Патрик полуседеше на бюрото с лице към останалите. За първи път се бяха събрали всички – Патрик, Мартин, Мелберг, Йоста, Ернст и Аника. Целият мозъчен тръст на полицейското управление в Танумсхеде. Всички с погледи, вперени в Патрик. Той веднага усети тежестта на отговорността и малки капчици пот се сбраха на челото му. Винаги бе мразел да е център на вниманието и мисълта, че всички очакват какво ще каже, неприятно го глождеше. Изкашля се.

– Преди половин час се обади Турд Педерсен от Съдебна медицина и каза, че сутрешната ексхумация не е било напразна.

Тук направи пауза и си позволи за миг да изпита задоволство. Никак не му се искаше да бъде за посмешище пред колегите за неопределено време.

– Изследването на трупа на Йоханес Хулт показва, че той не се е обесил. Изглежда, че му е бил нанесен тежък удар в тила.

Събралите се зажужаха. Патрик продължи, съзнавайки, че е привлякъл вниманието им.

– Така че имаме още едно убийство, макар не съвсем прясно. Затова реших, че е време да се съберем и да огледаме онова, което знаем. Някакви въпроси дотук?

Мълчание.

– Добре. Тогава да започваме.

Патрик започна с преглед на старите материали, с които разполагаха за Сив и Муна, сред тях и показанията на Габриел. Продължи със смъртта на Таня и медицинското заключение, което показваше, че раните ѝ са идентични с тези на Сив и Муна, обясни, че тя се е оказала дъщеря на Сив, спомена и за свидетелството на Юхан, че е видял Таня във Вестергорден.

Йоста извиси глас:

– А Йени Мьолер? Не съм много убеден, че има връзка между нейното изчезване и убийствата.

Всички очи се насочиха към снимката на русокосата тийнейджърка, която им се усмихваше от таблото. Дори тези на Патрик. Той каза:

– Съгласен съм с теб, Йоста. Това е само едно от предположенията ни. Още нямаме резултат в това отношение. Стигнахме само до лъжливата следа Мортен Фриск. Така че единственото, което можем да направим, е да се надяваме, че обществеността ще ни се притече на помощ, че някой нещо е видял, като същевременно работим и по възможността, че един и същи човек е убил Таня и е отвлякъл Йени. Отговарям ли на въпроса ти?

Йоста кимна. По принцип отговорът означаваше, че не знаят нищо, което горе-долу потвърждаваше мисълта му.

– Впрочем, Йоста, чух от Аника, че сте били на проверка за онзи препарат за торене. Научихте ли нещо?

Вместо Йоста отговори Ернст:

– Нищичко. Селянинът, с когото говорихме, няма нищо общо с това.

– Но вие добре огледахте, нали, за всеки случай?

Патрик не се остави да бъде убеден от уверенията на Ернст.

– Да бе, разбира се. И както казах, нищичко – кисело повтори Ернст.

Патрик въпросително погледна Йоста, който кимна утвърдително.

– Добре тогава. Трябва да помислим дали има някакъв начин да продължим по тази следа. Междувременно, както ви споменах, получихме сигнал от човек, видял Таня малко преди да изчезне. Синът на Йоханес, Юхан, ми се обади тази сутрин и ми каза, че видял във Вестергорден момиче, за което убедено твърди, че е Таня. Братовчедка му Линда, дъщерята на Габриел, била с него, затова Мартин и аз отидохме и говорихме с нея преди обяд. Тя също каза, че са видели някакво момиче, но не беше убедена, че е била Таня.

– Можем ли да се доверим на този свидетел? Досието на Юхан и разколът в семейството ме карат да се съмнявам в твърденията му – каза Мелберг.

– Да, това тревожи и мен. Ще трябва да почакаме и да видим какво ще каже Якоб Хулт. Но смятам за интересен факта, че непрекъснато се връщаме към това семейство. Накъдето и да се обърнем, все налитаме на рода Хулт.

В малката стая температурата бързо се покачваше. Патрик бе отворил един прозорец, но това едва ли помагаше, защото и отвън не влизаше свеж въздух. Аника се опитваше да се разхлади, като си вееше с бележника. Мелберг триеше потта от челото си с длан, а Йоста изглеждаше обезпокоително сив под слънчевия загар. Мартин бе разкопчал горните копчета на ризата си, което накара Патрик завистливо да отбележи, че някои все пак намират време за фитнес. Само Ернст изглеждаше напълно недосегаем.

– Ами аз бих заложил на някой от тези негодници – каза той. – Те са единствените, които са били в контакт с полицията преди.

– Освен баща им – напомни Патрик.

– Точно, освен татко им. Но това само доказва, че има нещо гнило в този клон на семейството.

– А сведението, че Таня за последно е била видяна във Вестергорден? Според сестрата тогава Якоб си е бил у дома. Това не го ли уличава?

Ернст се изхили.

– А кой казва, че момичето е било там? Юхан Хулт. Не, не бих повярвал и на една дума на това момче.

– Кога мислиш да говорим с Якоб? – попита Мартин.

– Мислех с теб да отидем в Буларен веднага след събранието. Обадих се да проверя, днес е на работа.

– Не мислиш ли, че Габриел му е позвънил да го предупреди?

– Сигурно, но нищо не можем да направим. Ще видим какво ще каже.

– А какво ще правим с информацията, че Йоханес е бил убит?

Патрик не искаше да признае, че всъщност няма представа.

Доста неща се натрупаха наведнъж за разследване и той се опасяваше, че ако направи крачка назад и погледне общата картинка, нямаше изобщо да знае накъде да продължи. Въздъхна.

– Едно по едно. Няма нищо да споменаваме на Якоб, докато говорим с него. Не искам Солвейг и момчетата да бъдат предупредени.

– Значи следващата крачка е да говорим с тях?

– Мисля, че да. Някой да има друго предложение?

Мълчание.

– Ние, останалите, какво ще правим?

Йоста дишаше тежко и Патрик се уплаши да не получи сърдечен пристъп от горещината.

– Аника каза, че има доста обаждания, след като разлепихме снимката на Йени. Тя е отделила най-интересните, така че ти и Ернст можете да започнете проверките.

Патрик се надяваше да не бърка, включвайки отново Ернст в разследването. Но трябваше да му даде още един шанс, така реши, след като, изглежда, Ернст се бе държал добре при изясняването на въпроса с препарата за торене.

– Аника, бих искал да се свържеш отново с предприятието, което произвежда онзи препарат, и да ги помолиш да разширят кръга на клиентите. Може да си струва проверката.

– Няма проблем – Аника още по-усърдно заразмахва бележника.

Мелберг не получи задача. Патрик усети, че му е трудно да дава заповеди на шефа си, искаше му се само той да не се бърка в ежедневната им работа. Макар да бе принуден да признае, че Мелберг вършеше изненадващо добра работа, като държеше политиците далеч от разследването.

Впрочем у Мелберг все още имаше нещо странно. Обикновено гласът му звучеше най-силно от всички, а сега шефът седеше мълчаливо и сякаш се намираше на друго място. Онази бодрост, която ги удивляваше през последните две седмици, сега бе заменена с още по-обезпокоително мълчание. Патрик запита:

– Бертил, имаш ли нещо да добавиш?

– Какво? О, извинявай, какво каза?

Мелберг подскочи.

– Имаш ли нещо да добавиш? – повтори Патрик.

– А, това ли... – каза Мелберг и се прокашля, като видя, че очите на всички са насочени към него. – Не, не мисля. Изглежда, държиш ситуацията под контрол.

Аника и Патрик си размениха погледи. Обикновено орловият ѝ поглед забелязваше всичко, което се случваше в управлението, но сега само сви рамене в знак, че и тя няма представа.

– Някакви въпроси? Не? Добре тогава. Да започваме работа.

Всички с благодарност напуснаха горещата стая и отидоха да търсят другаде прохлада. Само Мартин се забави.

– Кога тръгваме?

– Мислех първо да обядваме и веднага след това да тръгнем.

– Окей. Да отида ли да купя нещо и да хапнем в столовата?

– Да, би било много мило, тъкмо ще успея да се обадя на Ерика.

– Поздрави я – каза Мартин, излизайки.

Патрик набра домашния си номер. Надяваше се Йорген и Маде да не са я уморили от скука...

*

 – Доста изолирано място, а?

Мартин се огледа, но видя само дървета. Четвърт час вече караха по тесни горски пътища и той започна да се пита дали са на прав път.

– Спокойно, всичко е под контрол. Бил съм тук веднъж и преди, когато едно от момчетата беше стъпило накриво, така че знам.

Патрик се оказа прав. Малко по-късно завиха към къщата.

– Изглежда хубаво място.

– О, да, имат добра репутация. Най-малкото фасадата е поддържана. Аз самият съм по-скоро скептичен. Дори началната цел да е добра, тези религиозни сбирки винаги, рано или късно, привличат странни хора. Предлагат сплотеност и семейственост, привлекателни за хора, които никъде не се чувстват у дома си.

– Май знаеш за какво приказваш.

– Ами известно време сестра ми се бе включила в подобна група. Нали знаеш, онзи период на лутане у тийнейджърите. Успя да се измъкне здрава и читава, но научих достатъчно, за да изпитвам здравословни съмнения. Макар че, както казах, никога не съм чувал нещо лошо за тези тук.

– Е, това няма нищо общо с нашето разследване – каза Мартин.

Репликата му прозвуча предупредително, каквато му беше и целта. Обикновено Патрик бе обективен, но сега в гласа му се бе промъкнала неприязън и Мартин се обезпокои да не би чувствата му да се отразят на разпита на Якоб.

Патрик сякаш прочете мислите му. Усмихна се.

– Не се тревожи. Това ми е болното място, но няма общо с работата ни.

Паркираха и излязоха от колата. Дворът бръмчеше като кошер. Момчета и момичета явно работеха и вътре, и вън. Една шумна група се къпеше долу в морето. Истинска идилия. Мартин и Патрик почукаха. Отвори им поотраснал тийнейджър. И двамата се стъписаха. Ако не беше тъмният поглед, едва ли щяха да го познаят.

– Здравей, Кенеди.

– Какво искате?

Тонът бе враждебен.

Нито Патрик, нито Мартин можаха да се въздържат да не зяпнат. Дългата коса, вечно висяща на лицето му, я нямаше. Нямаше ги и черните дрехи, и нездравата кожа. Момчето, което сега стоеше пред тях, бе толкова чисто и добре подстригано, че просто блестеше. Разпознаха обаче враждебния поглед от времената, когато го арестуваха за кражба на коли, притежание на наркотици и много други прегрешения.

– Изглежда си добре, а, Кенеди?

Патрик говореше приятелски. Винаги бе съжалявал момчето.

Кенеди дори не го удостои с отговор. Вместо това повтори:

– Какво искате?

– Искаме да говорим с Якоб. Вътре ли е?

Кенеди му препречи пътя.

– Какво искате от него?

Все още приятелски Патрик каза:

– Няма нищо общо с теб. Така че пак питам вътре ли е?

– Престанете да го преследвате. Него и семейството му. Чух какво сте се опитвали да направите и това е отвратително. Но ще си получите наказанието. Бог вижда всичко, Бог вижда и в сърцата ви.

Мартин и Патрик размениха погледи.

– Да, добре, Кенеди, но сега най-добре се отмести.

Този път тонът на Патрик звучеше заплашително и след известна вътрешна борба Кенеди неохотно ги пропусна вътре.

– Благодарим – сухо каза Мартин и последва Патрик, който, изглежда, знаеше къде отива.

– Канцеларията му е най-навътре в коридора, доколкото си спомням.

Кенеди ги следваше на една-две крачки, подобно на мълчалива сянка. В жегата Мартин усети, че потръпва.

Почукаха. Якоб седеше зад бюрото си. Не изглеждаше особено изненадан.

– Я виж ти. Дългата ръка на закона. Нямате ли си истински престъпници за преследване?

Зад тях Кенеди още стоеше на вратата, стиснал юмруци.

– Благодаря, Кенеди, сега можеш да затвориш.

Онзи мълчаливо, макар и неохотно, изпълни заповедта.

– Значи знаеш защо сме тук, така ли?

Якоб свали очилата си и се надвеси напред. Изглеждаше изтощен.

– Да, преди малко се обади баща ми. Разказа ми някаква налудничава история за това как скъпият ми братовчед твърдял, че е видял убитото момиче у дома.

– Налудничава история ли?

Патрик наблюдаваше Якоб.

– Разбира се. – Той затропа с очилата си по бюрото. – Какво ще прави тя във Вестергорден? Доколкото разбирам, била е туристка, а имението не е съвсем в туристическата област. Що се отнася до така наречените показания на Юхан, то... Е, знаете каква е ситуацията, за съжаление Солвейг и нейните не пропускат възможност да очернят нашето семейство. Досадно, но някои хора носят в сърцето си не Бог, а нещо съвсем друго...

– Така да е. – Патрик любезно се усмихна. – Но по една случайност знаем каква работа може да е имала във Вестергорден.

Дали не съзря сянка на безпокойство в очите на Якоб? Продължи:

– Не е била във Фелбака като туристка, а е търсела корените си. И може би е искала да узнае нещо повече за изчезването на майка си.

– Майка си?

Якоб бе шокиран.

– Да, била е дъщеря на Сив Лантин.

Очилата отново изтропаха. Дали изненадата бе изиграна, или истинска, Мартин не можеше да каже, но остави Патрик да води разговора, за да наблюдава по-спокойно реакциите на Якоб.

– На това му викам новини. Но все още не разбирам каква работа може да е имала във Вестергорден.

– Както казах, искала е да получи повече информация за случилото се с майка ѝ. И като се има предвид, че чичо ти е бил главният заподозрян...

Патрик не довърши изречението.

– Трябва да кажа, че всичко това ми звучи като грандиозна спекулация. Чичо ми беше невинен и вие го тласнахте към смъртта с инсинуациите си. Сега, когато го няма, явно искате да натопите някой друг от нас. Я кажете, защо изпитвате такава нужда да съсипете създаденото от нас? Да не би вярата и радостта, която намираме в нея, да ви бодат очите?

Якоб сякаш говореше от амвона и Мартин разбра защо минаваше за толкова високо ценен проповедник. В мекия, извисяващ се и спадащ на вълни глас имаше нещо магическо.

– Просто си вършим работата – каза Патрик студено и с мъка се сдържа да не покаже отвращението си към всичко онова, което смяташе за религиозни глупости.

Но дори и той бе принуден да признае, че у Якоб имаше нещо много особено, когато приказваше. По-слаби от него хора можеха лесно да потънат в този глас, омаяни от посланията му.

– Значи твърдиш, че Таня Шмид никога не е идвала във Вестергорден?

Якоб разпери ръце.

– Кълна се, никога не съм виждал момичето. Нещо друго?

Мартин се сети за информацията на Педерсен. Че Йоханес не се е самоубил. Тази новина би могла доста да поразтърси Якоб. Но той знаеше, че Патрик е прав. Нямаше да успеят да излязат през вратата, когато телефонът щеше да зазвъни у другите от семейство Хулт.

– Не, свършихме. Но може и да се върнем при друг случай.

– Няма да се изненадам.

Гласът на Якоб бе изгубил проповедническия си тон и сега отново бе мек и спокоен. Мартин тъкмо слагаше ръка на дръжката, когато вратата безшумно се отвори. Кенеди, който мълчаливо бе стоял и слушал, я отвори в точния момент. Нямаше никакво съмнение какво означава черният огън, пламтящ в очите му. Мартин направо отстъпи пред омразата, която съзря там. Якоб трябва да го бе научил на нещо повече от "око за око" и "обичай ближния си".

*

Около малката маса цареше напрежение. Не че преди настроението бе по-бодро. Не и след смъртта на Йоханес.

– Кога ще свърши всичко това!

Солвейг притисна ръка на гърдите си.

– Все ние попадаме в лайната. Всички сякаш мислят, че седим тук и чакаме да ни изритат! Какво ще кажат хората сега? Като чуят, че полицията е изровила Йоханес! Мислех, че приказките най-сетне ще престанат, след като намериха последното момиче, но сега всичко започва отново!

– Да говорят каквото щат! Какво ни засяга това?

Роберт толкова яростно смачка фаса на цигарата си, че пепелникът се преобърна. Солвейг бързо издърпа албума.

– Роберт! Внимавай! Ще изгориш албума!

– Пука ми за проклетия ти албум! Ден и нощ седиш тук и ровиш из проклетите стари снимки! Не разбираш ли, че това е минало! Минаха сто години, а ти седиш и въздишаш. Татко го няма вече и ти вече не си кралица на красотата. Я се виж само!

Роберт грабна албумите и ги захвърли на пода. Солвейг с вик се хвърли да събира пръснатите снимки. Това само утрои гнева на Роберт. Без да обръща внимание на умолителния поглед на майка си, той се наведе, грабна шепа фотографии и започна да ги къса на парченца.

– Не, Роберт, недей, снимките ми! Моля те, Роберт!

Устата ѝ бе като отворена рана.

– Ти си една дебела старица, не го ли разбра? А татко се обеси! Разбери го най-после!

Юхан, който седеше като замръзнал пред разиграващата се сцена, се изправи и здраво сграбчи ръката на брат си. Изтръгна остатъка от снимките, които Роберт конвулсивно стискаше, и принуди брат си да го чуе.

– Я се успокой! Те точно това искат, не го ли разбираш? Да се обърнем един срещу друг и семейството ни да се разбие. Но няма да им доставим това удоволствие, чуваш ли? Ще се държим. Сега помогни на мама да си събере снимките.

Гневът на Роберт се изпари. Той потърка очи и с ужас огледа бъркотията около себе си. Солвейг лежеше като огромна, мека купчина отчаяние на пода, хълцаща, с парченца от снимките, изтичащи между пръстите ѝ. Плачът ѝ бе сърцераздирателен. Роберт падна на колене пред нея и я прегърна. Нежно отмахна кичур коса от челото ѝ и ѝ помогна да се изправи.

– Прости ми, прости ми. Ще ти помогна да оправиш албумите. Скъсаните снимки няма да мога, но те не бяха кой знае колко. Виж, най-хубавите са останали. Виж се тук колко си хубава.

Той вдигна снимка пред очите ѝ. Солвейг в цял бански и лента на гърдите, на която пишеше: "Майска кралица 1967". Красива. Плачът премина в хълцане. Тя взе снимката от него и се усмихна.

– Наистина бях хубава, нали Роберт?

– Да, мамо, знаеш го. Най-хубавото момиче, което някога съм виждал!

– Наистина ли?

Тя кокетно се усмихна и го погали по косата. Той ѝ помогна пак да седне на кухненския стол.

– Да, наистина. Честна дума.

Малко по-късно всичко беше прибрано и тя отново седеше и щастливо разглеждаше албумите си. Юхан кимна на Роберт да излязат. Седнаха на стъпалата пред хижата и всеки запали по цигара.

– Мамка му, Роберт, не трябва да избухваш така.

Роберт зарови с крак чакъла. Не каза нищо. Какво можеше да каже?

Юхан здраво всмукна цигарения дим и после го остави да танцува между устните му.

– Няма да им играем по гайдата. Помни какво ти казах вътре. Трябва да се държим.

Роберт седеше мълчаливо. Срамуваше се. Бе изровил дупка в чакъла пред себе си. Хвърли там фаса и го зарови. Доста безсмислена мярка. Земята около тях бе покрита със стари фасове. След малко извърна поглед към Юхан.

– Слушай, онова... дето си видял момичето във Вестергорден. – Поколеба се. – Вярно ли е?

Юхан дръпна още веднъж от цигарата си и също хвърли фаса на земята. Изправи се, без да поглежда брат си.

– Разбира се, че е вярно, по дяволите.

После влезе в къщата.

Роберт остана. За първи път през живота си усети, че между него и брат му има цепнатина. И това страшно го изплаши.

*

Следобедът премина в измамно спокойствие. Патрик не желаеше да извършва нищо прибързано, предпочиташе първо да разберат повече подробности за останките на Йоханес и очакваше телефонът да иззвъни. Чувстваше се неспокоен и излезе при Аника да си поговорят.

– Как върви при вас? – попита тя и както обикновено, го погледна над ръба на очилата си.

– В тази жега не особено добре.

Докато го казваше, усети приятен полъх в стаята. Голям вентилатор бръмчеше на бюрото на Аника и от удоволствие Патрик затвори очи.

– Как не се сетих? Нали купих вентилатор на Ерика за вкъщи, защо не купих един и за тук? Това ще е първото, което ще направя утре, ей богу.

– Да бе, а Ерика как я кара с корема в тази жега?

– Ами преди да купя вентилатора, щеше да се стопи от горещината. А и лошо спи, има спазми, невъзможно ѝ е да лежи по корем и всичко останало, нали знаеш.

– Е, не мога да твърдя, че знам – каза Аника.

Патрик ужасено осъзна какво бе казал. Аника и мъжът ѝ нямаха деца и той никога не посмя да пита защо. Може би просто не можеха да имат и с тъпия си коментар бе бръкнал право в раната. Тя видя смущението му.

– Няма нищо. Ние сами решихме така. Никога не сме искали да имаме деца. Стигат ни кучетата, по тях харчим любовта си.

Патрик успокоено продължи:

– Сега и за двама ни е трудно, далеч по-трудно, разбира се, е за нея. Нямаме търпение да свърши. Освен това напоследък нещо все ни обсаждат.

– Обсаждат ли?

Аника въпросително вдигна едната си вежда.

– Роднини и познати, които мислят, че като е лято, е страхотна идея да си прекарат времето във Фелбака.

– Ясно... Позната история. Отначало имахме същия проблем на вилата, докато не ни писна и прогонихме всички натрапници. Оттогава не сме ги и чували, но кой знае защо, хич не ни липсват. Истинските приятели идват и през ноември. На останалите прав им път.

– Така е – каза Патрик, – ама е по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Ерика успя да изхвърли първата банда, но сега имаме нова смяна гости и сме повече от гостоприемни и любезни. Бедната Ерика, по цял ден у дома, тича и ги обслужва.

Той въздъхна.

– Тогава бъди мъж и оправи положението.

– Аз?

– Да, иначе Ерика ще умре от стреса, докато ти си седиш тук по цял ден, така че иди, удари с юмрук по масата и ѝ осигури малко спокойствие. Сигурно не ѝ е леко. Досега си е имала собствена кариера и сега изведнъж седи сама по цели дни и си гледа пъпа, докато твоят живот си върви както обикновено.

– Не съм си го представял така – глупаво каза Патрик.

– Не си, така си и мислех. Затова тази вечер се погрижи да изхвърлиш гостите, каквото и да ти пошепва дяволът. И после поглези бъдещата майка както трябва. Предполагам, че не може и да излиза в тази жега, че е като вързана за къщата.

– Да.

Сега Патрик шепнеше. Притеснено си каза, че нямаше нужда да си гений, за да разбереш, че Аника има право. Заради късогледия си егоизъм не беше отделил на Ерика една-едничка мисъл, не я бе попитал как е, как се чувства. Мислеше си, че за нея е хубаво да си даде малко ваканция, да се посвети на бременността. Най-лошото бе, че той всъщност много добре познаваше Ерика. Знаеше колко е важно за нея да върши нещо смислено, знаеше, че не ѝ е присъщо да остава без никакво занимание.

– Е, няма ли да се прибереш по-рано и да се погрижиш за съпругата си?

– Но аз чакам разговор – автоматично се отрони от устните му, ала погледът, който му хвърли Аника, показваше, че дава грешен отговор.

– Мобилният ти телефон работи само между стените на управлението, така ли? Твърде ограничен обхват за един мобилен, не мислиш ли?

– Ами да – отвърна измъчено Патрик и се смъкна от стола. – Е, тогава отивам у дома. Ако някой ме търси, дай му мобилния ми...

Аника го изгледа, сякаш беше недоразвит, и той заднешком излезе през вратата. Ако имаше шапка в ръката, сигурно щеше и да се поклони...

Но непредвидени обстоятелства го задържаха още един час.

Ернст стоеше и си избираше сладкиш за кафето в "Хедемюрш".

Отначало смяташе да иде в пекарната, но опашката там промени плановете му.

Докато се колебаеше между канелени или деликатесни сладки, вниманието му бе привлечено от шумно оживление на горния етаж. Остави сладките и отиде да види какво става. Магазинът беше на три етажа. На долния имаше ресторант, лавка и книжарница, на втория продаваха деликатеси, а на най-горния – дрехи, обувки и стоки за подаръци. Две жени на касата дърпаха някаква чанта. Едната имаше табелка на гърдите, сочеща, че принадлежи към персонала, а другата приличаше на героиня от руски нискобюджетен филм. Много къса пола, мрежести чорапи, потниче като за дванайсетгодишно момиченце и достатъчно грим, за да изглежда като географска карта.

– No, no, my bag[14]! – пискливо крещеше жената на развален английски.

– I saw you took something[15] – отвърна продавачката и тя на английски, но с ясно изразен шведски акцент.

 Отдъхна си, щом видя Ернст.

– Слава богу, арестувайте тази жена. Видях я да обикаля и да пъха разни неща в ръчната си чанта, а после нахално се опита да излезе с нея.

Ернст не се поколеба. С два скока се озова на мястото и сграбчи заподозряната крадла за ръката. И понеже не знаеше бъкел английски, изобщо не зададе никакви въпроси. Вместо това грубо дръпна обемистата чанта от ръцете ѝ и изсипа цялото съдържание на пода. Сешоар, електрическа самобръсначка, електрическа четка за зъби и кой знае защо – керамично прасенце с майски венец на главата.

– Какво ще кажеш за това, а? – каза на шведски Ернст.

Продавачката преведе.

Жената само поклати глава, опитвайки се да изглежда невинна.

– I know nothing. Speak to my boyfriend, he will fix this. Не is boss of the police![16]

– Какво разправя тая? – изпухтя Ернст.

Яд го беше, че трябва да се довери на жена, която да му превежда.

– Казва, че нищо не знае. И да говорите с приятеля ѝ. Казва, че бил полицейски шеф.

Продавачката объркано гледаше ту Ернст, ту жената, която сега стоеше с победоносна усмивка на лицето.

– О, да, ще има да си говори с полицията. И ще видим дали ще продължава с приказки за приятел, който бил полицейски шеф. Тоя валс може да го играят в Русия, или откъдето, по дяволите, е дошла, но тук тия номера не минават! – изкрещя той с лице само на сантиметри от това на жената.

Тя не разбра и дума, но вече не изглеждаше толкова сигурна в себе си.

Ернст грубо я изведе от "Хедемюрш" и я задърпа към полицейското управление. Жената подтичваше след него на високите си токчета и хората намаляваха скоростта на колите си, за да видят какво става. Аника разшири очи, когато двамата профучаха покрай рецепцията.

– Мелберг!

Ернст кресна така, че коридорът заехтя. Патрик, Мартин и Йоста промушиха глави през вратите. Ернст още веднъж извика по посока на офиса на Мелберг:

– Мелберг, ела тук, довел съм ти годеницата!

Заливаше се от смях. Сега щеше да види тя. Но откъм стаята на Бертил не се разнасяше нито звук и Ернст се зачуди дали междувременно не е отишъл на пазар.

– Мелберг? – викна той за трети път, вече не толкова ентусиазирано.

След проточила се дълга минута, през която Ернст стоеше в коридора здраво сграбчил жената, докато всички го гледаха с широко отворени очи, Мелберг излезе от кабинета си. Ернст осъзна с нарастваща топка в стомаха, че нещата няма да се развият така прекрасно, както бе предполагал.

– Бееертил!

Жената се изскубна и изтича при Мелберг, който застина на място като лос пред прожектор. И тъй като тя беше двайсетина сантиметра по-висока от него, изглеждаше, меко казано, смешно, когато го притисна до гърдите си. Ернст буквално зяпна. Обзет от желание да потъне вдън земя, реши, че е време да попълни молбата си за напускане, и то незабавно. Преди да бъде уволнен. Ужасен разбра, че постигнатото след неколкогодишно съзнателно подмазване бе унищожено от едно-единствено злощастно действие.

Жената се отдели от Мелберг и се обърна, за да посочи обвинително Ернст, който тъпо стоеше с чантата ѝ в ръка.

– This brutal man says I steal! Oh, Bertil, you must help your poor Irina![17]

Той несръчно я потупа по рамото, вдигайки ръка на височината на носа си.

– You go home, Irina, OK? To house. I come later. OK?[18]

Английският му беше приблизителен, но тя разбра какво ѝ казва и отговори:

– No, Bertil. I stay here. You talk to that man, and I stay here and see you work, OK?[19]

– Той решително завъртя глава и я заизбутва леко пред себе си. Тя тревожно се обърна и каза:

– But, Bertil, honey, Irina not steal, OK?[20]

После се завъртя на високите си токчета и хвърли последен, триумфален поглед на Ернст. А той все още гледаше в килима, без да смее да вдигне очи.

– Лундгрен! В моята стая!

За Ернст това беше Страшният съд. Той послушно се повлече след Мелберг. В коридора главите все още стърчаха от вратите на стаите със зейнали уста. Вече знаеха на какво се дължат онези странни промени в настроението...

– Сега бъди любезен и ми кажи какво се е случило – каза Мелберг.

Ернст покорно кимна. На челото му изби пот. И този път не беше от горещината.

Разказа за сблъсъка в "Хедемюрш" и как видял жената да се сдърпва с продавачката. С треперещ глас обясни как изсипал съдържанието на чантата и че там имало някои стоки, за които не било заплатено. После млъкна в очакване на присъдата. За негово удивление Мелберг се облегна на стола си с дълбока въздишка.

– Да, попаднах в адска каша.

Поколеба се за миг, после се наведе, изтегли едно чекмедже и извади нещо, което хвърли на масата пред Ернст.

– Ето какво очаквах. Трета страница.

Любопитен, Ернст взе нещото, приличащо на каталог, и обърна на трета страница. Страниците бяха пълни със снимки на жени с кратки данни за височина, тегло, цвят на очите и интереси. Той изведнъж проумя каква бе Ирина. Жена по поръчка. Макар да нямаше кой знае какви прилики между действителната Ирина и портретът с информация за нея в каталога. Там тя бе поне десет години по-млада, десет килограма по-слаба и с едно кило грим по лицето. Изглеждаше хубава, невинна, взираше се в камерата с широка усмивка. Ернст погледа снимката и после вдигна очи към Мелберг, който разпери ръце.

– Виждаш ли, ето какво харесах. Писахме си цяла година, но едва ли съм очаквал да я видя у дома. – Той кимна към каталога на коленете на Ернст. – Но тя дойде. – Въздъхна. – Трябва да ти кажа, че ми подейства като леден душ. И веднага започна: Бертил, любими, купи това, купи онова. Дори я заварих да ми рови в портфейла. Да, мамка му, каква каша.

Той се потупа по главата и Ернст забеляза, че вече го нямаше онзи Мелберг, който така се грижеше за външността си. Сега ризата му бе на петна, кръговете пот под мишниците му бяха големи колкото чаени чинийки. Усещането бе някак успокояващо. Сега нещата си бяха вече на мястото.

– Разчитам да не разправяш за това.

Мелберг посочи с пръст Ернст, който енергично закима. Нямаше да каже и дума. Изпита голямо облекчение, все пак нямаше да бъде уволнен.

– Хайде да забравим този малък инцидент, а? Ще се оправя с тази история. Още с първия самолет ще я изпратя обратно у дома.

Ернст се изправи и тръгна заднешком към вратата.

– И кажи на хората отвън да престанат да зяпат, ами да си вършат работата.

Ернст широко се усмихна, когато чу суровия глас на Мелберг. Шефът отново бе във форма.

*

Ако изобщо имаше някакви съмнения, че Аника е права, то те се изпариха в мига, в който прекрачи прага на дома си. Ерика буквално се хвърли в прегръдките му и той видя умората, спускаща се като воал над чертите ѝ. Още веднъж го загложди чувството за вина. Трябваше да е по-внимателен към Ерика. А той се бе разработил и я бе оставил да се мотае между четирите стени на къщата без никакво смислено занимание.

– Къде са? – прошепна той.

– Вън в градината – прошепна и Ерика. – О, Патрик, няма да издържа, ако трябва да останат още един ден. Цял ден седят и чакат да ги обслужвам. Повече не мога.

Тя рухна в прегръдките му и той я поглади по главата.

– Не се тревожи, ще се погрижа. Съжалявам, не трябваше последната седмица да работя толкова.

– Всъщност ти попита, но аз казах "не". И просто не ти оставих избор – прошепна Ерика, заровила лице в ризата му.

Въпреки гузната си съвест той бе склонен да се съгласи. Как би могъл да действа другояче, когато едно момиче бе изчезнало и може би държано някъде в плен. Но трябваше да постави над всичко здравето на Ерика и детето.

– Не съм сам в управлението. Има кой да ми помага. Но първо имаме един проблем за разрешаване.

Той се освободи от Ерика, пое дълбоко дъх и излезе в градината.

– Здравейте. Хубаво ли прекарахте?

Йорген и Маде обърнаха неоновите си носове към него и радостно закимаха. Мамка ви, как няма да сте прекарали хубаво, помисли той, цял ден ви обслужват като в някакъв проклет хотел.

– Вижте, реших вашата дилема. Обадих се тук-там и проверих. Има свободни стаи в "Големия хотел", защото много хора напуснаха Фелбака, но след като пътувате с ограничен бюджет, това може да не ви заинтересува.

Йорген и Маде, за миг обезпокоени, бързо се съгласиха. Не, не били заинтересовани.

– Но – каза Патрик и за свое задоволство видя как челата им се сбръчкаха тревожно – обадих се и във Вальо, в пансиона за туристи, и представете си, и те имали свободни места! Прекрасно, нали? Евтино, чисто и хубаво. По-хубаво не може да бъде!

Той плесна с ръце от преиграна радост и предвари възраженията, формиращи се на устните на гостите.

– Така че най-добре да си стягате сега багажа, защото корабът тръгва след час от площад "Ингрид Бергман".

Йорген се опита да каже нещо, но Патрик вдигна ръка.

– Не, не, не ми благодарете. Не е нещо особено. Само един-два разговора по телефона.

Едва сдържайки смеха си, той отиде в кухнята, където Ерика стоеше до прозореца и подслушваше. Двамата плеснаха с ръце, сдържайки кикота си.

– Прекрасно – прошепна очарована Ерика. – Не знаех, че живея с демагог от мащаба на Макиавели!

– Много неща не знаеш за мен, любима – каза той. – Сложен човек съм аз, разбираш ли...

– Да, така е. А аз все си мислех, че си доста семпъл – заядливо се усмихна тя.

– Да бе, ако не ти беше издут така коремът, щеше да видиш колко съм семпъл – зафлиртува Патрик и усети как напрежението започва да се разсейва.

После стана сериозен.

– Нещо за Ана?

Усмивката на Ерика изчезна.

– Нищо. Ходих долу и проверих на мостика, вече ги нямаше.

– Мислиш ли, че си е заминала?

– Не знам. Или са продължили да плават по крайбрежието. Но знаеш ли, нямам сили да се интересувам от това. Толкова съм ядосана на нейната обидчивост...

Тя въздъхна и понечи да продължи, но бе прекъсната от Йорген и Маде, които обидено профучаха покрай тях и отидоха да си събират нещата.

Малко по-късно, след като Патрик откара нежеланите гости до кораба за Вальо, двамата седнаха на верандата, наслаждавайки се на спокойствието. Изпълнен с желание да се реваншира, Патрик се зае да масажира подутите крака на Ерика, която въздишаше от удоволствие. Мислите за убитите момичета и за изчезналата Йени Мьолер младият полицай запрати на дъното на съзнанието си. И душата от време на време има право на почивка.

Обаждането дойде на сутринта. Патрик, решен да се грижи повече за жена си, поспа по-дълго и двамата седяха и закусваха мирно в градината, когато се обади Педерсен. С извинителен поглед към Ерика Патрик стана от масата, но тя само му се усмихна. Сега изглеждаше много по-доволна.

– Да, има ли нещо интересно? – каза Патрик.

– Ами да, може да се каже. Ако започнем с причината за смъртта на Йоханес Хулт, първото ми заключение е било напълно правилно. Йоханес не се е обесил. И ако казваш, че са го намерили на пода с въже на врата, то това въже е било сложено там след настъпването на смъртта. Причината всъщност е силен удар в тила с твърд предмет с остър ръб. На челюстта също има рана от счупване, която показва, че и там е бил нанесен удар.

– Значи няма съмнение, че става дума за убийство? – Патрик здраво стисна слушалката.

– Няма съмнение, невъзможно е той сам да си е причинил тези рани.

– И колко време е бил мъртъв?

– Трудно е да се каже. Лежал е дълго в земята. Моето предположение е, че е бил убит в деня, в който са смятали, че се е обесил. Така че не е погребан впоследствие, ако това търсиш – каза Педерсен закачливо.

Последва минута мълчание, през която Патрик разсъждаваше над казаното от Педерсен. После попита:

– Току-що намекна, че си открил и още нещо, докато си изследвал Йоханес. Какво е то?

– Е, това ще ви хареса. Тук имаме една заместваща за лятото, която е повече от усърдна, и на нея ѝ хрумна да вземе ДНК проба от Йоханес, след като така и така е изровен, и да я сравни с пробите от спермата, намерена у Таня Шмид.

– И?

Патрик чуваше собственото си тежко дишане, изпълнено с очакване.

– И, мамка му, убилият Таня Шмид напълно очевидно е роднина с Йоханес Хулт.

– Можете ли да разберете колко близки роднини са?

Пулсът тежко биеше в гърдите му.

– Да, тъкмо проверяваме. Но трябва повече материал, така че твоята задача е да събереш кръвни проби от всички известни членове на клана Хулт.

– На всички? – възкликна Патрик.

Само като си помислеше как ще реагира родът на тази намеса в личния им живот и го налягаше умора.

Благодари за информацията и се върна на масата за закуска, където Ерика седеше досущ мадона, с преливащи под бялата нощница форми и с вдигната светла коса. Тя все още му взимаше дъха.

– Тръгвай – отново го отпрати, махайки с ръка, и той с благодарност я целуна по бузата.

– Имаш ли какво да правиш днес? – попита той.

– Предимството да си имал самонатрапили се гости е, че можеш с удоволствие да прекараш един ден в мързелуване. С други думи, днес няма да правя нищо, така съм решила. Ще лежа в градината, ще почета, ще си хапна нещо вкусно.

– Звучи добре. Аз пък ще гледам да се прибера рано у дома. Най-късно в четири, обещавам.

– Добре, добре, когато можеш. Върви сега, виждам, че ти парят подметките.

Нямаше нужда да повтаря повече. Той забърза към управлението.

Когато двайсет минути по-късно влезе в сградата, другите пиеха в столовата сутрешното си кафе. Гузно видя, че часовникът е напреднал повече, отколкото беше предвидил.

– Здрасти, Хедстрьом, днес забрави да навиеш часовника, а?

Ернст, с напълно възстановено самочувствие след вчерашната случка, прозвуча нахакано.

– Не, просто си взех няколко часа за компенсация на извънредните. А и трябва да се грижа за жена си – каза Патрик и намигна на Аника, която бе напуснала временно мястото си на рецепцията.

– Ами да, сигурно влиза в привилегиите на началника да си отспива, когато си иска – не се въздържа да не отвърне Ернст.

– Виж, отговорен съм за това разследване, но не съм никакъв началник – уточни меко Патрик, ала погледите, които изстреля Аника към Ернст, хич не бяха меки.

Патрик продължи:

– И като отговарящ за разследването, имам малко новини и нова задача.

Той разказа за чутото от Педерсен и за известно време атмосферата в столовата на управлението в Танумсхеде бе еуфорична.

– Ами тогава веднага да позвъним на четиримата възможни – каза Йоста. – На Юхан, Роберт, Якоб и Габриел.

– Да, не забравяйте къде е била видяна за последно Таня – каза Мартин.

– Според Юхан – напомни Ернст. – Не забравяйте, че Юхан твърди това. Лично аз бих предпочел някой свидетел, комуто да се доверя.

– Но Линда също казва, че са видели някого онази вечер, така че...

Патрик прекъсна спора на Ернст и Мартин.

– Както и да е, щом съберем всички от семейство Хулт и им направим ДНК проби, повече няма да трябва да гадаем. Тогава ще знаем. На идване насам се обадих за разрешителните, от които се нуждаем. Всички знаят, че е спешно, така че очаквам зелена светлина от прокуратурата всеки момент.

Той си наля чаша кафе и седна при другите. Мобилният остави пред себе си на масата и всички непрекъснато му хвърляха по някой поглед.

– Какво ще кажете за спектакъла вчера, а?

Ернст закудкудяка и бързо забрави обещанието си да не приказва за онова, което му беше доверил Мелберг. Така че всички вече знаеха за годеницата "по поръчка" на шефа. От години не бяха клюкарствали толкова.

– Да, по дяволите – смееше се Йоста. – Щом си толкова зажаднял за фуста, та я поръчваш по каталог, сам си си виновен.

– Каква ли физиономия е направил, като я е посрещал на летището и е разбрал грешката си.

Аника от сърце се смееше. Да се подиграваш на чуждото нещастие не изглеждаше чак толкова ужасно, щом мишената бе Мелберг.

– Ама и тя не си е поплювала. Веднага отишла в магазина и напълнила чантата. И изглежда не е било толкова важно каква е била стоката, важно е било да има етикетче с цената... – смееше се Ернст. – Като става дума за кражба, Пешон, дето го посетихме онзи ден с Йоста, разказваше, че някакъв глупак му крадял проклетия препарат за торене. Всеки път когато поръчвал нов товар, му изчезвали един-два големи чувала. Представяш ли си, хората да са толкова стиснати, че да свиват чували с лайна, а? Е, лайната са скъпи, но все пак...

Той се заудря по коленете и изтри сълза от крайчеца на окото си. После изведнъж осъзна, че около него е настанала мъртва тишина.

– Какво каза? – попита Патрик с непредвещаващ нищо добро глас.

Ернст го бе чувал само преди два дни и сега разбра, че пак се е изложил.

– Ами каза, че някой му крадял чувалите с тор.

– И като се има предвид, че Вестергорден е най-близкото стопанство, не ти ли мина през ума, че това може да е важна информация?

Гласът бе толкова леден, че Ернст усети мразовити тръпки по кожата. Патрик обърна поглед към Йоста.

– Ти чу ли това, Йоста?

– Не, селянинът трябва да го е казал, докато бях за една-две минути в тоалетната.

Той хвърли унищожителен поглед на Ернст.

– Не се сетих – плачливо каза Ернст. – Човек не може да помни всичко.

– Точно това трябва да прави. Но по този въпрос ще говорим по-късно, сега трябва да преценим от какво значение е този факт за нас.

Мартин вдигна ръка, сякаш бе в клас.

– Само аз ли смятам, че е време да приберем Якоб?

Никой не отвърна, затова той поясни:

– Първо, имаме показания, макар и от съмнителен източник, че Таня е била във Вестергорден. Второ, намереното върху тялото на Таня ДНК принадлежи на роднина на Йоханес и трето, изчезвали са чували с тор от стопанство, намиращо се буквално в съседство с Вестергорден. Според мен, това е достатъчно да го приберем за малък разговор и междувременно добре да огледаме имотите.

Все още никой не се обаждаше, затова Мартин продължи да се аргументира:

– Както ти сам каза, Патрик, няма време. Нищо няма да загубим, ако огледаме наоколо и поизвием ръцете на Якоб. Можем да загубим само ако не вършим нищо. Разбира се, ще бъдем съвсем наясно, когато вземем проби от всички Хулт, но не можем да седим просто така и да си въртим палците. Трябва да направим нещо!

Накрая Патрик взе думата.

– Мартин е прав. Имаме достатъчно, за да говорим както трябва с него, а и нищо не пречи да огледаме Вестергорден. Ще направим така: аз и Йоста ще отидем да приберем Якоб. Мартин, ти се свържи с Удевала и помоли за подкрепление за обиск на имението. Помоли Мелберг за помощ, но гледай заповедта да не обхваща само къщата, а и другите постройки върху земите им. Щом има нещо, ще докладваме на Аника. Окей? Нещо неясно?

– Какво да правим с кръвните проби? – попита Мартин.

– Да, по дяволите, забравих за това. Ще трябва да се разделим.

Патрик помисли за момент.

– Мартин, ще се справиш ли и с това, щом получиш помощ от Удевала?

Мартин кимна.

– Добре, свържи се тогава с лекарския участък във Фелбака и вземи оттам някой, който да направи пробите. И внимавайте кръвта да е правилно означена и адски бързо да бъде доставена на Педерсен. Това е, да започваме! И не забравяйте защо е спешно!

– А аз какво да правя?

Ернст бе съзрял шанс да получи отново милост.

– Оставаш тук – каза Патрик, без да хаби повече думи.

Ернст помръкна, но знаеше кога да се сниши. Смяташе обаче да си поговори добре с Мелберг, когато всичко това свърши. Не се е провинил чак толкова. Човещина е!

*

Сърцето на Марита блъскаше в гърдите. Както винаги, Божията служба на открито бе чудесна и в центъра бе нейният Якоб. Изправен и силен, с уверен глас провъзгласяваше той Божието слово. Бяха се събрали много хора. Повечето живееха в имението, някои още не бяха видели Светлината и не идваха, но други стотина верни привърженици седяха на тревата с погледи, вперени в Якоб, който стоеше на обичайното си място върху скалите, с гръб към морето. Около него стройните брези хвърляха сянка в жегата и шумяха, акомпанирайки на мелодичния му глас. Марита понякога не вярваше на късмета си. Не вярваше, че човекът, когото всички следяха с изпълнени с обожание погледи, бе избрал тъкмо нея.

Когато срещна Якоб, бе едва на седемнайсет. Якоб бе на двайсет и три и вече го смятаха за силния мъж в църковния събор. Това донякъде се дължеше на дядо му, но най-вече на личното му излъчване. Мекота и сила в необикновена комбинация му придаваха привлекателност, която не оставаше неусетена от никого. Родителите ѝ, както и тя, отдавна живееха в общността и никога не пропускаха служба. Още преди да отидат на първата, водена от Якоб Хулт, имаше предчувствие, че ще се случи нещо необикновено. Така и стана. Не можеше да откъсне поглед от него, очите ѝ бяха като залепени за устата му, от която Божието слово се лееше леко като течаща вода. Щом погледът му срещна нейния, тя започна да отправя молитви към Бога. Трескави, просещи молитви. Тя, научена никога да не моли за себе си, се молеше за нещо толкова светско, за един мъж. Но не можеше да се спре. Въпреки че усещаше как огънят на чистилището започва да я пари, нея, грешницата, тя трескаво продължаваше да се моли и не спря, докато не забеляза, че и той я заглежда.

Всъщност така и не разбра защо Якоб избра нея за съпруга. Знаеше, че не притежава някаква особена външност, беше тиха и вглъбена в себе си. Но той пожела нея и в деня, в който се ожениха, тя си обеща никога да не поставя под въпрос Божията воля. Той явно я бе съзрял в множеството и се бе погрижил всичко да е добре. Това напълно я задоволяваше. Може би на силен човек като Якоб му бе нужен слаб партньор, за да не среща съпротива. Откъде да знае.

Децата неспокойно се въртяха на местата си. Марита строго ги сгълча. Знаеше, че ги сърбят краката да тичат и да играят, но за това имаше време после, сега трябваше да слушат баща си, който произнасяше Божието слово.

– Вярата се подлага на изпитание и се засилва в трудностите, които срещаме. Без съпротивление вярата отслабва, ставаме заситени и отпуснати. Забравяме защо трябва да молим Бог да ни насочва. И скоро кривваме по грешни пътища. Самият аз напоследък преживях тежки моменти, каквито ви е известно. Семейството ми също. Зли сили се опитват да изпитат вярата ни. Но са осъдени да се провалят. Защото моята вяра става все по-силна. Толкова силна, че силите на злото не могат да ме достигнат. Благодарение на Бога, той ме дарява с такава сила!

Той издигна ръце към небето, събралите се извикаха "Алелуя!" и лицата им светеха от радост. Марита също вдигна ръце към небето и благодари на Бога. Думите на Якоб я накараха да забрави неприятностите от последните седмици. Тя му вярваше, а той вярваше в Бог и докато бяха заедно, нищо не можеше да ги нарани.

Когато малко по-късно службата приключи, много хора обградиха Якоб. Всички искаха да се ръкуват с него, за да поемат от неговото спокойствие и убеденост. Всички искаха частица от него. Марита стоеше встрани и си казваше, че Якоб е неин. Понякога гузно се питаше дали това чувство на притежание не е грях, но винаги отблъскваше тази мисъл. Бог желаеше да са заедно, а Той не би сбъркал.

Когато тълпата се разпръсна, Марита хвана децата за ръце и отиде при него. Толкова добре го познаваше. Видя, че изпълващият го по време на Божията служба екстаз сега стихваше и в очите му се появяваше умора.

– Хайде, да си вървим у дома, Якоб.

– Още не, Марита. Нещо трябва да свърша преди това.

– Утре ще го свършиш. Сега ще те заведа у дома да си починеш, виждам колко си уморен.

Той се усмихна и пое ръката ѝ.

– Както винаги си права, моя умна жено. Само ще си взема нещата от канцеларията и тръгваме.

Тъкмо тръгнаха към къщата, когато видяха срещу тях да се задават двама мъже. Отначало не ги познаха, защото слънцето грееше право в очите им, но щом се приближиха, от Якоб се изтръгна стон на раздразнение.

– Какво искате пък сега?

Марита въпросително гледаше ту съпруга си, ту двамата мъже, докато не разбра, съдейки по тона на Якоб, че са полицаи. Изгледа ги с омраза. Такива тревоги създадоха на Якоб и семейството напоследък.

– Искаме малко да поговорим с теб, Якоб.

– Какво толкова има още да говорим? – Той въздъхна. – Е, добре, да свършваме с това. Да влезем в офиса ми.

Полицаите не мръднаха. Смутено изгледаха децата и Марита започна да усеща, че нещо не е в ред. Инстинктивно придърпа малките към себе си.

– Не тук. Искаме да говорим с теб в управлението.

Говореше по-младият полицай. По-старият стоеше и сериозно наблюдаваше Якоб. Ужасът впи нокти в сърцето ѝ. Силите на злото наистина се приближаваха, точно както бе казал Якоб в своята проповед.

9

ЛЯТОТО НА 1979

Тя знаеше, че другото момиче го няма. От своя ъгъл в мрака чу последната му въздишка и със сплетени ръце френетично се замоли на Господ да приеме другарката ѝ по участ. Някак ѝ завиждаше.

Момичето беше тук, в ада, преди нея. Отначало се вцепени от ужас, но после обгръщащите я ръце и топлината им я даряваха със странна сигурност. А другата невинаги бе добра към нея. Борбата за оцеляване колкото ги бе сближила, толкова ги и разделяше. Самата тя бе запазила надеждата. Другата не. Другата не успяваше и затова понякога я ненавиждаше. Но как би мога да накара надеждата да я напусне? През целия си живот бе учила, че от всяка ситуация има изход, защо и сега да е различно? Виждаше лицата на майка си и баща си вътре в себе си, сигурна, че скоро ще я намерят.

Бедното друго момиче. То си нямаше нищо. Разбра коя е веднага щом почувства топлото ѝ тяло в тъмнината, но двете никога не бяха разговаряли през живота си там горе и по някакво мълчаливо споразумение не се зовяха една друга по име. Твърде нормално щеше да бъде, за да понесат и тази тежест. Но тя бе говорила за дъщеря си. Единствения път, когато от нея се изтръгна някакъв глас.

Да сплете ръце и да се моли за онази, която си бе отишла, ѝ струваше почти свръхчовешко усилие. Частите на тялото ѝ не я слушаха, но успя с последни сили да събере упорстващите си ръце в нещо, прилично на молитвен жест.

Търпеливо чакаше в мрака със своята болка. Бе въпрос на време да я намерят майка ѝ и баща ѝ. Скоро...

Якоб ядосано каза:

– Добре, ще дойда в управлението. Но после всичко това ще свърши веднъж завинаги! Чувате ли?

С ъгълчето на окото си Марита видя, че се приближава Кенеди. Винаги бе изпитвала неприязън към него. В очите му имаше нещо зло, смесено с обожанието, с което гледаше Якоб. Бе споделила това с Якоб, но той ѝ каза, че Кенеди е едно нещастно момче, което най-сетне живее в съгласие със себе си. И има нужда от любов и грижа, а не от подозрителност. Но безпокойството не я бе напуснало. Жест на Якоб накара Кенеди неохотно да се върне в къщата. Също като куче пазач, опитващо се да защити господаря си, помисли Марита.

Якоб се обърна към нея и обхвана лицето ѝ с длани.

– Върви у дома с децата. Няма страшно. Полицаите искат да разпалят още огъня, в който сами ще горят.

Усмихна се, за да смекчи думите си, но тя още по-силно стисна ръцете на децата. Те тревожно гледаха родителите си. Усещаха, че нещо нарушава равновесието в детския им свят.

По-младият от полицаите отново взе думата. Този път изглеждаше леко смутен, когато каза:

– По-добре не се прибирай с децата до довечера. Ние... – той се поколеба – ... ще направим обиск в дома ви следобед.

– Но на какво си играете?

Якоб беше толкова възмутен, че думите засядаха в гърлото му.

Марита усети как децата неспокойно се раздвижват. Не бяха чували баща им да повишава тон.

– Ще ти кажем, но в управлението. Тръгваме ли?

Якоб безропотно кимна. Не желаеше децата още повече да се разстройват. Потупа ги по главите, целуна Марита по бузата и тръгна между двамата полицаи към тяхната кола.

Когато полицията отведе Якоб, Марита остана загледана след тях. Пред къщата стоеше и гледаше и Кенеди. Очите му бяха потъмнели от омраза.

В имението също вреше и кипеше.

– Ще се обадя на адвоката си! Това е абсолютно безумие! Да ни вземате кръвни проби и да ни третирате като престъпници!

Габриел бе толкова ядосан, че ръката му върху дръжката на вратата трепереше. Мартин стоеше на стълбището и спокойно гледаше Габриел. Зад него областният лекар на Фелбака, доктор Якобсон, обилно се потеше. Едрото му тяло трудно понасяше топлото време, но основната причина да се поти бе, че намираше ситуацията за крайно неприятна.

– Обади му се, но му опиши какви документи сме ти показали и той със сигурност ще те увери, че сме в пълното си право. А ако не се появи тук до четвърт час, имайки предвид спешния характер на разследването, можем да изпълним решението в негово отсъствие.

Мартин съзнателно се изразяваше така бюрократично. Предположи, че това е езикът, който най-точно ще достигне до Габриел. И така беше – той неохотно ги пусна вътре. Взе документа, който му показа Мартин, и отиде да се обажда по телефона. Мартин махна на двамата полицаи, които получиха като подкрепление от Удевала, и всички се подготвиха да чакат известно време. Габриел възмутено говореше по телефона. След няколко минути се върна при тях в антрето и навъсено каза:

– Ще бъде тук след десет минути.

– Добре. Къде са съпругата и дъщерята? Трябва и от тях да вземем проби.

– В конюшнята.

– Можеш ли да ги доведеш? – каза Мартин на един от полицаите.

– Разбира се. Къде е конюшнята?

– Има малък път покрай лявото крило. Конюшнята е на сто-двеста метра.

С езика на тялото Габриел ясно показваше колко не харесва ситуацията, но се опитваше да запази самообладание.

– Можете да влезете, докато чакате.

Настаниха се на дивана и изчакаха да дойдат Линда и Лайне.

– Какво става, Габриел? Полицаят казва, че доктор Якобсон е тук да ни вземе кръвни проби! Трябва да е някаква шега!

Линда, която не сваляше очи от младия човек в униформа, довел ги от конюшнята, бе на друго мнение.

– Страхотно – каза тя.

– За жалост, те са напълно сериозни, Лайне. Но аз се обадих на адвокат Льовгрен, който ще е тук всяка секунда. Преди това няма да се взимат никакви кръвни проби.

– Но защо ви са кръвни проби?

Лайне изглеждаше озадачена, но се владееше.

– За съжаление, в момента не можем да ви кажем.

Габриел проучваше заповедта пред себе си.

– Тук пише, че сте получили разрешение да вземете кръвни проби даже от Якоб, Солвейг и момчетата!

Наистина ли Мартин видя сянка да минава по лицето на Лайне, или така му се стори? Секунда след това леко се почука на вратата и вътре влезе адвокатът на Габриел.

След като адвокатът обясни на Габриел и семейството му, че полицията има разрешение, всички един след друг дадоха кръвни проби. Най-напред Габриел, после Лайне, която за учудване на Мартин изглеждаше съвсем спокойна. Забеляза, че Габриел също наблюдава жена си с учудване, но и с одобрение. Последна беше Линда, която бе започнала да хвърля такива погледи на младия полицай, че Мартин бе принуден предупредително да го изгледа.

– Така, готово.

Якобсон с мъка се надигна от стола и събра епруветките с кръв, лепна им етикетчета с имената и ги постави в хладилна чанта.

– Сега при Солвейг ли отивате? – запита Габриел и криво се усмихна. – Най-добре си сложете каските и си пригответе палките, защото тя няма да ви даде кръв без съпротива.

– Ще се справим – сухо каза Мартин.

Не му хареса нездравословния блясък в очите на Габриел.

– Е, да не кажете, че не съм ви предупредил...

Лайне му кресна:

– Габриел, дръж се като възрастен човек!

Изненадан, че е поставен на място от собствената си жена, Габриел млъкна и седна. Гледаше я така, сякаш я виждаше за пръв път.

По пътя към Солвейг се обади Патрик.

– Здрасти, как върви?

– Както се очакваше – каза Мартин. – Габриел побесня и се обади на адвоката си. Но получихме онова, за което дойдохме, и сега сме на път към Солвейг. Не разчитам там да мине гладко както тук...

– Най-вероятно няма. Само гледайте да не изпуснете ситуацията от контрол.

– Няма, ще бъда много дипломатичен. Не се безпокой. А как върви при вас?

– Добре. Якоб е с нас в колата и скоро ще бъдем в Танумсхеде.

– Успех тогава.

– И на вас.

Мартин приключи разговора тъкмо когато завиваха към жалката къщичка на Солвейг Хулт. Този път Мартин не се шокира толкова от мизерията. Но още веднъж се замисли как хората могат да живеят така. Добре, бедни са, но все пак биха могли да поддържат малко чистота и ред.

Почука с известно притеснение. Но дори в най-лудите си фантазии не би могъл да си представи как ще бъде посрещнат. Пляс! На дясната му буза се приземи изгаряща плесница. За миг остана без дъх. По-скоро почувства, отколкото видя, как полицаите зад него напрегнаха мускули да се хвърлят вътре, но той вдигна ръка да ги спре.

– Спокойно, спокойно. Няма нужда от прилагане на сила. Нали така, Солвейг? – каза той с мек глас на жената пред него.

Тя дишаше тежко, но, изглежда, се успокои от тона му.

– Как си позволявате да идвате тук, след като изровихте Йоханес!

Тя сложи ръце на кръста си и препречи пътя им към къщата.

– Разбирам, че ти е трудно, Солвейг, но само си вършим работата. И сега трябва да я свършим, затова предпочитам да ни сътрудничиш.

– Сега пък какво искате? – изсъска тя.

– Не може ли за малко да вляза и да поговорим? Всичко ще ти обясня.

Той се обърна към тримата зад него и каза:

– Почакайте тук малко, аз и Солвейг ще влезем да си поговорим.

След което просто влезе и затвори вратата. Удивена, Солвейг отстъпи назад. Мартин призова всичките си дипломатически умения и внимателно ѝ обясни положението. След малко протестите ѝ започнаха да заглъхват и няколко минути по-късно тя отвори вратата и пусна вътре останалите.

– Трябват ни и момчетата, Солвейг. Къде са?

Тя се засмя.

– Ами сигурно са отзад в къщата и се питат защо сте тук. Тъпите ви муцуни започнаха да им липсват.

Със смях отвори един мръсен прозорец.

– Юхан, Роберт, я се домъкнете тук. Ченгетата пак са дошли!

В храстите зашумя, появиха се Юхан и Роберт и неохотно влязоха в кухнята.

– За какво става дума?

– Сега пък искат от нас и кръв – студено заяви Солвейг.

– По дяволите, вие сте луди. Как пък няма да ви дам кръв!

– Роберт, не вдигай скандали – уморено каза Солвейг. – Говорих с полицая и казах, че няма да пречим. Така че сядай и си дръж устата затворена. Колкото по-скоро се отървем от тях, толкова по-добре.

Мартин с облекчение видя, че двамата я послушаха. Навъсено оставиха Якобсон да извади спринцовка и да им вземе кръв. Когато взе и от Солвейг, постави и тези епруветки в хладилната чанта и обяви, че от негова страна работата е свършена.

– Какво ще правите с това? – попита Юхан любопитно.

Мартин му отговори също като на Габриел. После се обърна към по-младия от двамата полицаи от Удевала.

– Вземи и пробата от Танумсхеде и се погрижи веднага да заминат за Гьотеборг.

Младият човек, който бе пофлиртувал с Линда в имението, кимна.

– Ще се погрижа. Още двама от нашите идват от Удевала да ви асистират...

Той млъкна и неуверено погледна Солвейг и синовете ѝ, които слушаха внимателно диалога.

– ... в другата ви работа. Ще ви чакат... – още една смутена пауза – ... на другото място.

– Добре – каза Мартин и се обърна към Солвейг. – Тогава да благодарим и да тръгваме.

За миг са зачуди дали да не им каже за Йоханес, но не посмя да наруши изричната заповед на Патрик. Патрик още не искаше те да знаят.

Пред хижата се спря. Ако не се смятаха срутващата се къщичка, колите за скрап и другият боклук отвън, живееха на неземно хубаво място. Надяваше се, че от време на време съумяват да вдигнат поглед от собствената си злочестина и да видят красотата около тях. Но се съмняваше в това.

– Така, сега Вестергорден – каза Мартин и решително закрачи към колата.

Една задача бе изпълнена, друга предстоеше. Запита се как ли е минало при Патрик и Йоста.

*

– Ти самият как мислиш, защо си тук? – попита Патрик.

С Йоста седяха един до друг срещу Якоб в малката стая за разпити.

Якоб ги гледаше спокойно, със сключени ръце върху масата.

– Откъде да знам? Във всичко, сторено от вас на семейството ми, няма и капка логика, така че най-добре да се облегна назад и да се опитам да държа главата си над водата, тъй мисля аз.

– Значи най-сериозно смяташ, че първата работа на полицията е да измъчва семейството ти? И на какво основание?

Патрик любопитно се приведе напред.

– Злото и недоброжелателството нямат основания. Но откъде да знам, може би усещате колко сте се изложили с Йоханес и сега се опитвате по някакъв начин да се оправдаете пред себе си.

– И как точно? – каза Патрик.

– Ами сигурно мислите, че ако можете да ни затворите за нещо, ще сте прави и за Йоханес. Единствената ми утеха е, че Бог вижда истината.

– Много говориш за Бог, бе момче – каза Йоста. – И баща ти ли е толкова вярващ?

Въпросът, изглежда, разтревожи Якоб, точно както бе предположил Йоста.

– Вярата на баща ми лежи някъде дълбоко в него. Неговите... – той като че ли се чудеше какви думи да подбере – ... сложни отношения с баща му са ѝ се отразили. Но вярата е там.

– Баща му, да. Ефраим Хулт. Проповедникът. Двамата с него сте имали близка връзка.

Йоста каза това повече като констатация, отколкото като въпрос.

– Не разбирам защо това може да ви интересува, но да, с дядо бяхме много близки.

Якоб стисна устни.

– Спасил е живота ти, нали? – каза Патрик.

– Да, спаси ми живота.

– Как се е чувствал баща ти, като е знаел, че собственият му баща, с когото имал... сложни отношения, това са твои думи, е могъл да спаси живота ти, а не той самият? – продължи Патрик.

– Всеки баща иска да е герой в очите на сина си, но не вярвам той да е гледал така на нещата. Въпреки че дядо спаси живота ми, ще бъда вечно благодарен и на баща си.

– А Йоханес? Как се отнасяше той към Ефраим и към баща ти?

– Не разбирам какво значение има това! Беше преди повече от двайсет години!

– Знаем, но ще оценим, ако отговаряш на въпросите ни – каза Йоста.

Привидното спокойствие на Якоб започна да рухва и той прокара ръка през косата си.

– Йоханес... Той и татко имаха известни проблеми, но Ефраим го обичаше. Не че бяха много близки, но онова поколение си беше такова. Чувствата не биваше да се показват.

– Много ли се караха Йоханес и баща ти? – каза Патрик.

– Какво значи да се карат... Имаха спорове, но братята винаги имат спорове...

– Макар че по думите на хората е било повече от спорове. Някои дори твърдят, че Габриел мразел брат си.

Патрик натискаше педала.

– Омраза е силна дума, която не бива да се размахва току-тъй. Не, татко не изпитваше кой знае какви нежни чувства към Йоханес, но ако бяха имали време, сигурен съм, че Господ би се намесил. Братът не бива да е настроен срещу брата.

– Предполагам, че имаш предвид Каин и Авел. Интересно, че ти хрумна тъкмо тази библейска притча. Толкова ли лоши бяха отношенията им?

– Не, наистина не бяха. Татко все пак не е убил брат си, нали?

Якоб явно си възвръщаше част от самообладанието.

– Сигурен ли си?

Якоб объркан погледна двамата мъже срещу себе си.

– За какво говорите? Йоханес се обеси, това го знаят всички.

– Ами проблемът е в това, че при изследването на останките на Йоханес се оказа нещо друго. Йоханес е бил убит. Не се е самоубил.

Ръцете, сключени върху масата, затрепереха неудържимо. Якоб се опитваше да оформи думи с уста, но оставаше безмълвен. Патрик и Йоста се облегнаха назад и мълчаливо го загледаха. Изглежда, това бе новина за него.

– Как реагира баща ти на смъртта на Йоханес?

– Аз, аз... наистина не знам – заекна Якоб. – Още лежах в болницата тогава.

Една мисъл го порази като мълния.

– Да не би да се опитвате да кажете, че татко е убил Йоханес? – Мисълта го накара да се засмее. – Вие сте луди. Баща ми да убие брат си... Не, просто вече не знам!

Смехът се засили. Нито Патрик, нито Йоста обаче се забавляваха.

– Смяташ, че е смешно, че чичо ти Йоханес е бил убит? Смяташ, че това е забавно? – каза Патрик уморено.

Якоб веднага млъкна и наведе глава.

– Не, разбира се, че не. Но това е такъв шок...

Отново вдигна поглед.

– Тогава още по-малко разбирам защо искате да говорите с мен. По онова време бях само на десет години и лежах в болницата, така че не разбирам как мога да имам нещо общо с това.

Той наблегна на имам, за да покаже колко е нелепо.

– Според мен е ясно какво се е случило. Онзи, който е убил Сив и Муна, трябва да е решил, че е чудесно, дето сте обвинили Йоханес. И понеже видял, че не можете да го докажете, го убил и направил така, че да изглежда като самоубийство. Убиецът е знаел как ще реагират хората. Че ще гледат на самоубийството като на отлично доказателство за вината му, по-добро и от писмено признание. И това със сигурност е същият, убил и германката. Прав съм, нали? – каза той оживено.

Погледът му блестеше.

– Доста добра теория – каза Патрик. – Само че ние тук сравнихме ДНК-то, което взехме вчера от Йоханес, с ДНК проба, която взехме пък от спермата върху тялото на Таня. При сравнение на двете се оказа, че Йоханес е роднина на убиеца на Таня.

Якоб не реагира. Стоеше напълно неподвижно.

Патрик продължи:

– Така че днес взехме кръвни проби от всички от семейството и сега ще ги изпратим заедно с тази, която взехме от теб при пристигането ти тук, в Гьотеборг за сравнение. И скоро ще разберем кой е убиецът. Така че не е ли по-добре да разкажеш каквото знаеш, Якоб? Таня е видяна в твоя дом, убиецът е роднина на Йоханес – малко странно съвпадение, а?

Лицето на Якоб променяше цвета си. Ставаше ту бледо, ту тъмно и Патрик виждаше как се движат челюстите му.

– Онези показания са пълни глупости. Юхан искаше да ме арестуват, защото мрази семейството ми. А що се отнася до ДНК, кръвни проби и прочее, можете да ги взимате колкото си искате, но... ще ме молите за извинение, когато получите резултатите!

– Ще ти се извиня лично – отвърна спокойно Патрик, – но дотогава ще настоявам да получа отговорите, които са ми необходими.

Той би желал Мартин и групата му да са свършили с обиска преди разпита на Якоб, но с напредването на времето се принудиха да работят с онова, с което до момента разполагаха. Най-много искаше да научи отговора на въпроса за анализа на пръстта във Вестергорден и дали има следи от препарата FZ-302. Мартин би могъл да открие следи от Таня или Йени, но анализите на пръстта не можеха да бъдат извършени на място, така че трябваше да се чака. Същевременно беше скептичен дали изобщо щяха да открият нещо в стопанството. Дали бе възможно да убиеш и скриеш някого, без Марита и децата да те видят?

Сякаш прочел мислите му, Якоб каза:

– Наистина се надявам да не обърнете с главата надолу всичко у дома. Марита ще побеснее, ако завари бъркотия.

– Надявам се хората ни да бъдат внимателни – каза Йоста.

Патрик погледна към телефона си. Дано Мартин се обади час по-скоро.

*

Юхан се бе оттеглил на спокойствие в плевнята. Реакцията на Солвейг на отварянето на гроба и на кръвните проби го беше изкарала от равновесие. Не издържаше вече на всички тези емоции и се нуждаеше от малко почивка в самота, за да обмисли добре случилото се. Циментеният под, на който стоеше, бе твърд, но приятно прохладен. Юхан обгърна коленете си с ръце и подпря брадичка на тях. Линда му липсваше повече от всякога, но копнежът все още бе примесен с гняв. Може би това никога нямаше да се промени. Поне бе изгубил част от наивността си, бе си възвърнал контрола, който не би трябвало никога да изпуска. Но Линда беше като дар за душата му. Стегнатото ѝ, младо тяло го бе превърнало в идиот. Проклинаше се, че е оставил някаква мацка да му влезе под кожата по този начин.

Знаеше, че е мечтател. Затова беше толкова обсебен от Линда. Макар тя да бе твърде млада, твърде самоуверена, твърде себична. Юхан съзнаваше, че тя няма да остане във Фелбака и че не се очертава и сянка от някакво общо бъдеще. Но мечтателят в него все още трудно приемаше това. Сега вече бе наясно.

Юхан си обеща да се опита да стане като Роберт. Як, силен, непобедим. Роберт никога не падаше по гръб. Нищо не можеше да го поклати. Юхан му завиждаше.

Чу звук зад гърба си и помисли, че влиза Роберт. Две яки ръце обхванаха гърлото му.

– Не мърдай, иначе ще ти извия врата.

Юхан като че ли познаваше гласа, но не успя да се сети чий е. Когато хватката около гърлото му поотслабна, нападателят го притисна до стената.

– Какво правите, по дяволите!

Юхан опита да се обърне, но неизвестният го държеше здраво и натискаше лицето му върху студената бетонна стена.

– Млъквай!

Гласът бе безпощаден. Юхан размисли дали да не викне за помощ, но не вярваше, че ще го чуят в къщата.

– Какво искате, мамка му!

– Какво искам! Ами ще разбереш.

И нападателят му каза. Отначало Юхан нищо не разбра, но когато после се обърна и застана очи в очи с атакувалия го, нещата дойдоха на местата си. Юмрук право в лицето му доказа, че нападателят е напълно сериозен. Но това сякаш пробуди упорството му.

– Майната ти – измърмори той.

Устата му бавно се пълнеше с някаква течност, която можеше да е и кръв. Мисълта му се замъгли, но той отказваше да отстъпи.

– Ще правиш каквото ти казвам.

– Не – измънка Юхан.

И ударите заваляха. После всичко потъна в мрак.

*

Стопанството беше чудесно. Мартин не можа да се въздържи да не отбележи това, когато нахлуха у Якоб и в частния живот на семейството му. Цветовете в къщата бяха меки, стаите излъчваха топлина и спокойствие, белязани от уюта на селския бит, с бели ленени покривки и леки, веещи се пердета. Такъв дом би искал да има и той самият. Но сега бяха принудени да нарушат това спокойствие. Методично запретърсваха къщата, педя по педя. Никой не говореше, работеха мълчаливо. Мартин се концентрира върху дневната. Смущаващото бе, че не знаеха какво търсят. Дори да имаше някакви следи от момичетата, Мартин не бе сигурен, че ще ги разпознаят.

Много бе настоявал за претърсването у Якоб, но сега започна да изпитва съмнения. Бе невъзможно да си повярваш, че човек, който живее в такава мирна обстановка, би могъл да отнеме нечий живот.

– Как върви? – викна той към полицаите на горния етаж.

– Засега нищо – викна му някой в отговор.

Мартин въздъхна и продължи да отваря чекмеджета и да оглежда всяка дреболия.

– Излизам да проверя в сеновала – каза той на полицая от Удевала, който участваше в претърсването на долния етаж.

Сеновалът бе милостиво прохладен. Той разбра защо Линда и Юхан са правели срещите си тук. Миризмата на сено гъделичкаше ноздрите и навяваше детски летни спомени. Покатери се по стълбата върху копата и погледна през пролуките на гредите. Да, имаше добър изглед към Вестергорден, точно както бе казал Юхан. Нямаше да е никакъв проблем да се види човек от това разстояние.

Сеновалът бе празен освен няколко стари земеделски сечива, оставени да ръждясват. Не вярваше да открие нещо тук, но все пак смяташе да помоли и другите да погледнат. Освен двора и сеновала имаше и малък градински заслон, както и малка къщичка за игра, които трябваше да огледа, макар да не таеше никаква надежда да намери нещо и там. И двете бяха твърде малки, за да скрият човек, но за всеки случай щяха да ги проверят.

Слънцето напичаше темето му и малки капки пот избиваха по челото му. Върна се в голямата къща да помогне в търсенето, но ентусиазмът от утринта бе започнал да се изпарява. Йени Мьолер се намираше някъде. Но не и тук.

*

Дори Патрик изпитваше съмнения. След двучасов разпит все още бяха наникъде с Якоб. Изглеждаше искрено шокиран от новината за убийството на Йоханес и упорито отказваше да каже каквото и да било, освен че измъчвали семейството му и че бил невинен. Патрик се хващаше, че непрекъснато поглежда към мобилния си телефон, който мълчеше предизвикателно на масата пред него. Нуждаеше се отчаяно от добри новини. Отговор за кръвните проби щяха да получат едва утре сутринта, знаеше това, затова надеждата му бе обискът, провеждан от Мартин и неговия екип. Но никой не се обаждаше. Не и преди четири следобед, когато Мартин звънна и унило докладва, че не са намерили нищо. Патрик махна на Йоста да излезе от стаята за разпити.

– Обади се Мартин. Нищо не са открили.

Надеждата в очите на Йоста угасна.

– Нищичко?

– Нищо. Така че май нямаме друг избор, освен да го пуснем. Мамка му.

Патрик удари с ръка по стената, но бързо се овладя.

– Е, това е само временно. Утре очаквам доклада за кръвните проби и тогава ще го приберем завинаги.

– Да, но помисли какво може да направи дотогава. Той знае какво имаме срещу него сега и пуснем ли го, може да отиде и да убие момичето.

– Но какво, по дяволите, можем да направим?

Смущението на Патрик се превърна в ярост, но той съзнаваше, че е несправедливо да си го изкарва на Йоста, затова го помоли за извинение.

– Ще направя последен опит да получа отговор за кръвните проби и тогава ще го пуснем. Може да са открили нещо, което да използваме още сега. Знаят, че е спешно и че сме първи на опашката.

Патрик влезе в стаята си и набра съдебномедидинския отдел от стационарния телефон. Вече знаеше номера наизуст. Зад прозореца трафикът бучеше както винаги под лятното слънце и той за миг завидя на нищо неподозиращите летовници, минаващи с препълнените си коли.

– Здравей, Педерсен, Патрик Хедстрьом се обажда. Само да попитам дали не сте открили нещо, преди да освободим нашия заподозрян.

– Не казах ли, че ще е готово утре сутринта? При това ще положим доста голям брой часове извънреден труд тази вечер, така да знаеш.

Педерсен звучеше напрегнато и раздразнено.

– Да, знам, ама все пак исках да знам дали...

Дългата мълчалива пауза сочеше, че Педерсен явно води вътрешна борба за нещо и Патрик се изпъна на стола си.

– Нещо сте намерили, нали?

– Само като предварителен резултат. Трябва да проверим отново и отново, преди да кажем, иначе последиците могат да бъдат катастрофални. Освен това пробите трябва още веднъж да се изследват от националната лаборатория, нашето оборудване не е така модерно като тяхното и...

– Да бе, да – избухна Патрик, – знам това, но на карта е заложен животът на седемнайсетгодишно момиче и ако имаш възможност малко да заобиколиш правилата, сега е моментът.

Той затаи дъх и зачака.

– Добре, но в такъв случай действай внимателно с информацията, нямаш представа как мога да загазя, ако...

Педерсен не завърши изречението.

– Обещавам, ти само кажи какво имаш.

Слушалката се изпоти в ръката му.

– Започнахме с анализ на кръвната проба на Якоб Хулт. И получихме някои интересни неща, предварителни, разбира се – отново предупреди Педерсен.

– И?

– Според първия тур ДНК-то на Якоб Хулт не отговаря на ДНК-то от спермата, открита в жертвата.

Патрик бавно изпусна въздуха. Дори не бе осъзнал, че е затаил дъх.

– Доколко е сигурно това?

– Както казах, пробите трябва да бъдат проверени няколко пъти, за да сме съвсем сигурни, но това е просто една формалност. Можеш да смяташ, че е така, както ти казвам.

– Мамка му. Е, това доста променя нещата.

Патрик не можа да прикрие разочарованието в гласа си. Разбра, че е бил съвсем сигурен, че Якоб е този, когото търсеха. Сега бяха там, където започнаха в началото. Е, почти.

– И не сте намерили съвпадение с другите проби?

– Още не сме стигнали дотам. Решихме, че искате да се концентрираме първо върху Якоб Хулт, и това и направихме. Освен с него успяхме и с още един човек. Но някъде утре преди обяд ще мога да ти дам сведения за останалите.

– Е, дотогава имам един, когото трябва да пусна от стаята за разпити. При това, след като му се извиня – въздъхна Патрик.

– Има още нещо.

– Да?

Педерсен се поколеба.

– Другата проба, която изследвахме, е на Габриел Хулт. И...

– Да? – каза Патрик още по-напрегнато.

– Ами според нашия анализ на съответните ДНК-структури не е възможно Габриел да е баща на Якоб.

Патрик седеше мълчалив и напълно неподвижен на стола си.

– Там ли си?

– Тук съм. Просто не съм очаквал това. Сигурен ли си?

После предугади отговора и изпревари Педерсен:

– Нали това е предварителен резултат и ще правите още изследвания и така нататък, така че не бързай толкова.

– Има ли нещо, което да е от значение за следствието?

– В момента всичко е от значение, така че от всичко ще имаме полза. Благодаря ти.

Патрик нерешително постоя още известно време и размишлява с ръце, сключени на тила, и с крака върху бюрото. Отрицателният резултат на Якоб ги принуждаваше да обмислят всичко наново. Все още оставаше фактът, че убиецът на Таня е роднина на Йоханес, а сега, когато Якоб бе извън играта, оставаха само Габриел, Юхан и Роберт. Един го няма, трима остават. Но дори да не беше Якоб, Патрик можеше да се обзаложи, че той знае нещо. По време на целия разпит усещаше нещо скрито у него, нещо, което Якоб с тежка борба се опитваше да държи под повърхността. Информацията, получена от Педерсен, можеше да им даде възможност здраво да го разтърсят – достатъчно, за да го принудят да говори. Патрик свали крака от бюрото и се изправи. Накратко разказа на Йоста какво е узнал и после двамата отново влязоха в стаята за разпити, където отегченият Якоб седеше и си човъркаше ноктите. Бяха се споразумели каква да е тактиката им.

– Докога ще седя тук?

– Имаме право да те държим шест часа. Но както знаеш, можеш да повикаш адвокат, когато пожелаеш. Желаеш ли?

– Не, няма нужда – отвърна Якоб. – Невинният няма нужда от друг защитник. Вярата в Бога ще постави всичко на мястото му.

– Е, добре, тогава си добре подсигурен. Изглежда ти и Господ сте ей така – каза Патрик и потърка двата си показалеца.

– Жалко за онези, които живеят без Бог – отпаднало каза Якоб.

– Значи ти е жал за нас, бедните, така ли? – развесели се Йоста.

– Губивреме е да се разговаря с вас. Заключили сте сърцата си.

Патрик се приведе към Якоб.

– Всичко това с Бога, дявола и греха е интересно. Къде се вписват родителите ти в тази картинка? Живеят ли в единство с Божиите послания?

– Татко се е пооткъснал от конгрегацията, но е съхранил вярата. И той, и майка ми са хора, които се боят от Бога.

– Сигурен ли си? Искам да кажа, откъде знаеш как живеят?

– Какво значи това? Добре познавам собствените си родители! Пак ли се опитвате да ги очерните?

Ръцете на Якоб трепереха и Патрик изпита известно задоволство, че са успели да накърнят стоическото му спокойствие.

– Само искам да кажа, че е невъзможно да знаеш какво става в чуждия живот. Може родителите ти да имат грехове на съвестта си, за които нямаш представа, нали?

Якоб се изправи и тръгна към вратата.

– Не, сега вече наистина стига. Или ме задръжте, или ме пуснете, повече няма да седя тук и да слушам лъжите ви!

– Например знаеш ли, че Габриел не е твой баща?

Якоб застина с ръка, протегната към дръжката на вратата. Бавно се обърна.

– Какво каза?

– Попитах дали знаеш, че Габриел не е твой баща. Току-що говорих с онези, които извършват анализа на кръвните ви проби и всъщност няма никакво съмнение. Габриел не е твой баща.

Всякакъв цвят се бе отлял от лицето на Якоб. Това очевидно беше изненада за него.

– Анализирали са кръвта ми? – каза той с треперещ глас.

– Да, и обещах да се извиня, ако бъркам.

Якоб само го гледаше.

– Моля за извинение – каза Патрик. – ДНК-то ти не съвпада с ДНК-то, което открихме върху жертвата.

Якоб рухна като спукан балон. Тежко седна отново на стола.

– И сега какво ще стане?

– Вече не си заподозрян за убийството на Таня Шмид. Но аз все още мисля, че криеш нещо от нас. Сега имаш шанс да кажеш каквото знаеш. Мисля, че трябва да се възползват от него, Якоб.

Якоб само поклати глава.

– Нищо не знам. Повече нищо не знам. Моля ви, не мога ли вече да си вървя?

– Още не. Първо ще говорим с майка ти, преди ти да го направиш. Защото предполагам, че има какво да я питаш, нали?

Якоб безмълвно кимна.

– Но защо искате да говорите с нея? Това няма нищо общо с вашето разследване.

Патрик се улови, че повтаря онова, което каза на Педерсен:

– Сега всичко има общо с разследването. Криеш нещо, залагам си месечната заплата. И смятаме да разберем какво е, каквото и да ни струва това.

Сякаш цялата борбеност на Якоб се бе изпарила, той само примирено кимаше. Изглежда, бе изпаднал в шок от новината.

– Йоста, иди да доведеш Лайне!

– Нямаме заповед – инатливо каза Йоста.

– Със сигурност е чула, че сме довели Якоб за разпит, така че нищо чудно да дойде доброволно.

Патрик се обърна към Якоб.

– Ще получиш нещичко за ядене и пиене и ще останеш тук, докато разговаряме с майка ти. После ще можеш сам да говориш с нея. Окей?

Якоб апатично кимна. Изглежда, бе потънал дълбоко в мислите си.

*

Ана пъхна ключа в ключалката в дома си в Стокхолм. Изпитваше смесени чувства. За нея и децата беше чудесно да сменят обстановката за известно време, но пътуването с яхтата доста поохлади ентусиазма ѝ по отношение на Густав. Честно казано, бе доста уморително да се общува с толкова педантичен човек. Освен това имаше нещо обезпокоително и в тона на Лукас при последния им разговор. Въпреки жестокостта, с която се отнасяше с нея, той винаги оставяше впечатление, че отлично владее себе си и ситуацията. Сега тя за първи път дочу нотки на паника в гласа му. Предчувствие, че нещата може и да не се случат по неговата режисура. От един познат бе чула, че нещо в работата му не вървяло. По време на някакво вътрешно заседание избухнал, при друг случай обидил клиент и фасадата му почнала да се разпада. И това я уплаши. Ужасно я уплаши.

Нещо странно ставаше с ключалката. Ключът не искаше да се превърти в правилната посока. След няколко опита разбра, че причината е в незатворената врата. Беше абсолютно сигурна, че я е заключила, когато тръгна оттук преди седмица. Каза на децата да останат по местата си и внимателно отвори вратата. Затаи дъх. Нейното първо собствено жилище, с което толкова се гордееше, бе напълно унищожено. Нямаше здрави мебели. Всичко бе изпочупено и стените бяха напръскани със спрей за графити. "Курва", пишеше на стената в дневната с големи букви и тя вдигна ръка към устата си, а сълзите потекоха от очите ѝ. Не бе нужно да гадае кой е авторът на погрома. Онова, което, откакто бе говорила с Лукас, глождеше главата ѝ, сега бе факт. Омразата и гневът, досега скрити под повърхността, бяха срутили фасадата.

Ана отстъпи към стълбището. Прегърна двете си деца и ги притисна силно, силно към себе си. Първият ѝ инстинкт бе да се обади на Ерика. После реши, че трябва да се справи с това сама.

 Толкова се радваше на новия си живот. Чувстваше се силна. За първи път животът ѝ бе неин собствен. Не беше вече малката сестра на Ерика. Нито жената на Лукас. Сега всичко бе съсипано.

Знаеше какво ще бъде принудена да направи. Котката бе спечелила. Мишката сега имаше само едно убежище. Всичко би направила, само и само да не загуби децата.

Но едно нещо знаеше. Вярно, предаваше се. Той можеше да прави каквото си иска с нея. Но ако докоснеше някое от децата, щеше да го убие. Без колебание.

*

Не беше добър ден. Габриел бе толкова възмутен от намесата на полицията, че се затвори в кабинета си, откъдето отказваше да излезе. Линда отново отиде при конете, а Лайне седеше сама на дивана в дневната и се взираше в стената. Мисълта за разпитвания в полицията Якоб пълнеше със сълзи на унижение очите ѝ. Инстинктът ѝ на майка я караше да го защитава срещу всяко зло, и като дете, и като възрастен, и макар да знаеше, че това не зависи от нея, имаше чувството, че се е провалила. В тишината тиктакаше часовник и монотонният звук я докарваше почти до транс. Стресна я звукът от почукване на вратата, Уплашена, отвори. Сега всяко почукване вещаеше неприятна изненада. Затова не реагира с особена изненада, когато Йоста ѝ се представи.

– Сега пък какво искате?

Йоста смутено се въртеше.

– Имаме малко въпроси, имаме нужда от помощта ви. В управлението.

Той млъкна, очаквайки потоп от протести. Но Лайне само кимна и го последва по стълбището.

– Няма ли да кажеш на мъжа си къде отиваш? – удивено попита Йоста.

– Не – бе краткият отговор и той изпитателно я погледна.

За миг се зачуди дали не са притиснали семейство Хулт твърде много. После си спомни, че някъде има един убиец и едно изчезнало момиче. Тежката дъбова врата се затръшна след тях и Лайне, подобно на японска съпруга, покорно заситни към колата на няколко крачки след него. Пътуваха по целия път към управлението в тягостна тишина, нарушена един-единствен път от Лайне, която попита дали синът ѝ е още при тях. Йоста само кимна и Лайне прекара остатъка от пътуването до Танумсхеде, загледана в пейзажа през прозореца. Беше ранна вечер и слънцето бе започнало да боядисва полето в червено. Но красотата на пейзажа не интересуваше особено никого от двамата.

Патрик изглеждаше облекчен, когато влязоха през вратите на управлението. Времето, през което Йоста отиде и се върна, бе прекарал в тревожно крачене по коридора пред стаята за разпити. Изпитваше горещо желание да прочете мислите на Якоб.

– Здравейте – късо кимна той на Лайне.

Щеше да е прекалено да се представя още веднъж, а да се ръкува при дадените обстоятелства му се струваше съвсем лицемерно. Не бяха тук да си разменят любезности. Патрик някак се безпокоеше как Лайне ще издържи на въпросите им. Изглеждаше толкова крехка, чуплива. Бързо видя, че не е трябвало да се тревожи. Тя вървеше зад Йоста примирена, но спокойна и овладяна.

Тъй като управлението в Танумсхеде имаше само една стая за разпити, седнаха в кухнята. Лайне отказа чаша кафе, но и Патрик, и Йоста усещаха остра необходимост от прилив на кофеин. Кафето имаше вкус на тенекия, но все пак го изпиха, макар и не без гримаси. Никой от тях не знаеше откъде да започне и за тяхна изненада Лайне ги изпревари.

– Чух, че имате някакви въпроси – каза тя и кимна към Йоста.

– Ами да – колебливо каза Патрик, – получихме известна информация, с която не знаем как да постъпим. И как ще се впише в следствието. Може би никак, но времето ни притиска. Затова ще мина направо на въпроса.

Патрик пое дълбоко дъх. Лайне съумя невъзмутимо да срещне погледа му, но когато той погледна ръцете ѝ, сключени върху масата, видя, че кокалчетата им са побелели.

– Получихме първи предварителен резултат от анализа на кръвните проби, които ви взехме.

Сега видя как и ръцете ѝ започнаха да треперят и се запита докога ще съумее да запази спокойното си изражение.

– Най-напред да кажа, че ДНК-то на Якоб не съвпада с намереното върху жертвата ДНК.

Лайне рухна пред очите му. Ръцете ѝ затрепериха неконтролируемо и той разбра, че е дошла в управлението, готова да посрещне новината, че синът ѝ е арестуван за убийство. Облекчение озари лицето ѝ и тя преглътна няколко пъти, за да спре напиращите сълзи. Не каза нищо и той продължи:

– Затова пък открихме нещо странно при сравняването на кръвта на Якоб и Габриел. То ясно показва, че Якоб не може да бъде син на Габриел...

Патрик зачака реакцията. Но облекчението, че Якоб вече не е заподозрян, явно бе смъкнало товара от раменете ѝ, защото тя се поколеба само секунда и после каза:

– Да, така е. Габриел не е баща на Якоб.

– В такъв случай кой е?

– Не разбирам какво общо има това с убийствата. Особено сега, когато е ясно, че Якоб е невинен.

– Както казах по-рано, нямаме време за спорове, затова моля да отговориш на въпроса ми.

– Разбира се, не можем да те принудим – обади се Йоста, – но едно младо момиче е изчезнало и ни трябва всяка информация, до която можем да се доберем, дори да изглежда, че няма отношение към разследването.

– Мъжът ми ще узнае ли?

Патрик се поколеба.

– Нищо не мога да обещая, но не виждам причина да тичаме да му кажем. Но... – Той пак се поколеба. – Якоб знае.

Тя потръпна. Ръцете ѝ пак затрепериха.

– И какво каза?

Гласът ѝ беше тих като шепот.

– Няма да те лъжа. Разстрои се. И, естествено, също се пита кой е баща му.

На масата настъпи пълна тишина, но Йоста и Патрик спокойно я изчакваха. След малко дойде и отговорът, също прошепнат:

– Йоханес. – Гласът укрепна. – Йоханес е бащата на Якоб.

Изглежда, сама се учуди, че каза това на висок глас, без от тавана да се спусне мълния и да я убие на място. Явно тайната е била по-тежка и по-трудна за криене с всяка изминала година и сега, изглежда, изпитваше облекчение, че думите се изплъзваха от езика ѝ. Лайне бързо заговори:

– Имахме кратка връзка. Не можах да устоя. Той беше като природна стихия, която просто прииждаше и помиташе всичко. А Габриел беше... толкова различен.

Лайне се колебаеше в избора на думите, но Патрик и Йоста лесно разбраха какво иска да каже.

– С Габриел известно време се опитвахме да имаме дете и когато се оказа, че съм бременна, той бе много щастлив. Знаех, че детето може да е и от Габриел, но въпреки усложненията, до които това би могло да доведе, горещо желаех да е от Йоханес. Негов син – това щеше да е великолепно! Беше толкова жизнен, толкова красив, толкова... вибриращ.

В очите ѝ се появи блясък, който опъна чертите ѝ и я подмлади с десет години. Нямаше съмнение, че е била влюбена в Йоханес. Мисълта за тяхната връзка все още, след толкова години, я караше да се изчервява.

– И как разбра, че детето е на Йоханес, а не на Габриел?

– Разбрах в мига, в който го зърнах, в секундата, в която го положиха на гърдите ми.

– А Йоханес, той знаеше ли, че е негов син, а не на Габриел?

– О, да. И го обичаше. Винаги съм знаела, че бях случайно увлечение на Йоханес, колкото и да ми се искаше друго, но с Якоб вече беше различно. Йоханес често се промъкваше, когато Габриел бе заминал, за да го погледа и да си поиграе с него. Докато Якоб не стана достатъчно голям, за да го издаде. Тогава Йоханес престана да идва.

Лайне тъжно продължи:

– Мразеше да гледа как брат му отглежда неговия първороден син, но не беше готов да се откаже от живота си. Нито да напусне Солвейг – призна неохотно Лайне.

– А как живееше ти? – съчувствено попита Патрик.

Тя вдигна рамене.

– Отначало бе самият ад. Да живея толкова близо до Йоханес и Солвейг, да видя раждането на синовете им, братята на Якоб. Но аз имах своя син и после, след много години, имах и Линда. И може да звучи неправдоподобно, но с годините заобичах Габриел. Не по начина, по който обичах Йоханес, но някак по-реалистично. Йоханес не беше човек, когото можеш да обичаш, без да се съсипеш. Любовта ми към Габриел може да е по-скучна, но е по-лесна за изживяване – каза Лайне.

– Не се ли страхуваше, че ще се разбере, когато Якоб се разболя? – попита Патрик.

– Не, тогава имаше друго, от което се страхувах – каза остро Лайне. – Ако Якоб умреше, нищо вече нямаше да има значение, най-малкото кой му е баща. – Гласът ѝ омекна. – Но тогава Йоханес толкова се тревожеше. Беше отчаян от болестта на Якоб и от това, че нищо не може да направи. Не можеше да покаже страха си, не можеше да е до леглото му в болницата. Беше му тежко.

Тя се залута в далечното време, но потръпна и се завърна в настоящето.

Йоста се изправи да налее чашата си и въпросително повдигна каната към Патрик, който кимна. Когато седна, Йоста запита:

– Наистина ли никой не подозираше, никой не знаеше? На никого ли не се бе доверила?

Горчив израз се появи в очите на Лайне.

– Да, в момент на слабост Йоханес беше казал на Солвейг за Якоб. Докато беше жив, тя не смееше нищо да направи, но след смъртта му започна най-напред с намеци, после с открити искания.

– Значи те е изнудвала! – каза Йоста.

Лайне кимна.

– Да, плащам ѝ вече двайсет и четири години.

– Но как си го правила, без да забележи Габриел? Защото предполагам, че става дума за големи суми?

Отново кимване.

– Не беше лесно. Но колкото и да е прецизен с цифрите за стопанството, Габриел никога не е бил стиснат и винаги съм получавала парите, за които съм молила, за пазаруване и разни неща, за домакинството въобще. За да плащам на Солвейг, спестявах и ѝ давах повечето от онова, което получавах.

Тонът ѝ беше горчив, но в него се долавяше и нещо по-различно.

– Предполагам, че сега нямам друг изход, освен да разкажа на Габриел, така че оттук нататък поне ще се отърва от проблема със Солвейг.

Тя криво се усмихна, но бързо стана отново сериозна и погледна Патрик право в очите.

– Ако има нещо хубаво във всичко случило се, то е, че не ме е грижа какво ще каже Габриел. Най-важното сега са Якоб и Линда, затова нищо няма никакво значение, освен че Якоб е невинен. Защото е така, нали? – запита тя и впи очи в двамата.

– Да, така изглежда, да.

– Защо го държите все още? Мога ли да го заведа вкъщи?

– Можеш – спокойно каза Патрик. – Но все пак ще те помолим за една услуга. Якоб знае нещо за цялата работа и за него е добре да говори с нас. Постой вътре известно време, говорете за всичко това, опитай се да го убедиш да не задържа в себе си онова, което знае.

Лайне се подсмихна.

– Всъщност го разбирам. Защо да ви помага след това, което сторихте на него и на семейството ни?

– Защото колкото по-скоро свърши това, толкова по-скоро ще продължите да живеете живота си.

На Патрик му бе трудно да звучи убедително, защото не искаше да говори за резултата от анализа, който показваше, че престъпникът явно не е Якоб, но все пак е някой роднина на Йоханес. Това бе техният коз и той не искаше да го изиграе, преди да е станало крайно необходимо. Дотогава се надяваше Лайне да повярва на думите му и да приеме мотивите му. След известно очакване получи каквото искаше. Лайне кимна.

– Ще направя каквото мога. Но не съм сигурна, че имаш право. Не вярвам Якоб да знае повече от всеки друг.

– Това ще се разбере рано или късно – бе сухият му отговор. – Идваш ли?

С бавни крачки тя се отправи към стаята за разпити. Йоста се обърна към Патрик, между веждите му се бе образувала бръчка.

– Защо не ѝ каза, че Йоханес е бил убит?

Патрик вдигна рамене.

– Не знам, но си мисля, че Якоб ще каже на Лайне и че това и нея ще изкара от равновесие. И може би, може би някой от тях ще проговори.

– Мислиш, че и Лайне крие нещо? – попита Йоста.

– Не знам – пак каза Патрик, – но не видя ли израза на лицето ѝ, когато ѝ съобщихме, че Якоб е зачеркнат от списъка на заподозрените? Беше изненадана.

– Надявам се да си прав – каза Йоста и уморено потърка лице.

Беше дълъг ден.

– Ще почакаме, докато се наприказват вътре и после ще си идем у дома да хапнем и поспим.

Седнаха да чакат.

*

Стори ѝ се, че чува нещо отвън. Но после отново стана тихо, Солвейг сви рамене и насочи вниманието си към албумите. След емоционалните бури напоследък ѝ бе хубаво да си почива в сигурността на снимките. Те поне никога не се променяха, само дето малко избледняваха и пожълтяваха с годините.

Погледна кухненския часовник. Разбира се, момчетата идваха и си отиваха, когато пожелаят, но тази вечер бяха обещали да си дойдат у дома и да вечерят. Роберт щеше да купи пица от "Капитан Фалк" и тя усети, че глад гризе стомаха ѝ. Малко след това чу стъпки по чакъла отвън и с усилие се надигна да извади чаши и прибори. Нямаше нужда от чинии. Ядяха направо от кутията.

– Къде е Юхан?

Роберт остави пиците на пейката и се огледа.

– Мислех, че ти знаеш. Не съм го виждала от няколко часа – каза Солвейг.

– Сигурно е в плевнята, ще отида да го потърся.

– Кажи му да побърза, няма да го чакам – викна Солвейг след него и алчно вдигна капака на кутията за своята пица.

– Юхан – извика Роберт още преди да влезе в плевнята, но не получи отговор.

Е, това можеше да не означава кой знае какво. Понякога, докато седеше там, Юхан ставаше ням и сляп.

– Юхан?

Викна малко по-силно, но дочу само собствения си глас в тишината.

Ядосан, отвори вратата на плевнята, готов да се скара на малкия си брат, че седи там и мечтае. Но бързо забрави за това.

– Юхан! Мамка му!

Брат му лежеше на пода и около главата му имаше голям червен ореол. Мина секунда, преди Роберт да схване, че това е кръв. Юхан не помръдваше.

– Юхан!

Гласът на Роберт стана жалостив и в гърдите му се надигна ридание. Той падна на колене до разбитото тяло на Юхан и безцелно зашари по него с ръце. Искаше да помогне, но не знаеше как, страхуваше се, че ако го пипне, ще влоши раните му. Но стон от брат му го накара да действа. Стана от пода с окървавени колене и изтича към къщата.

– Мамо! Мамо!

Солвейг отвори вратата и го погледна. Пръстите и устата ѝ бяха мазни, явно бе почнала да яде. И сега се дразнеше, че я прекъсват.

– За какво вдигаш толкова шум?

После видя петната по дрехите на Роберт. И знаеше, че не е боя.

– Какво се е случило? Нещо с Юхан?

Затича към плевнята, колкото ѝ позволяваше безформеното туловище, но Роберт я спря, преди да стигне там.

– Не влизай. Жив е, но някой го е пребил! Зле е, трябва да викнем линейка!

– Но кой... – захлипа Солвейг и рухна като кукла в ръцете на Роберт.

Той ядосано се освободи и я принуди да застане на краката си.

– Сега няма значение, по дяволите. Първо трябва да повикаме помощ. Влез и се обади, аз ще се върна при него. Обади се и в лекарския участък, линейката трябва да дойде чак от Удевала!

Той изстреля заповедите си като генерал към подчинен и Солвейг реагира мигновено. Затича се обратно в къщата и Роберт с облекчение тръгна назад към брат си, убеден, че скоро ще пристигне помощ.

Когато доктор Якобсон пристигна, никой не каза, нито дори помисли за обстоятелствата, при които се бяха срещнали по-рано през същия този ден. Роберт леко отстъпи назад, благодарен, че сега някой, който знае какво прави, поема контрола над положението, и сега очакваше напрегнато присъдата.

– Жив е, но трябва да отиде в болница, колкото се може по-скоро. Разбирам, че линейката е на път.

– Да – отвърна Роберт със слаб глас.

– Влез вътре и донеси едно одеяло.

Роберт не беше толкова глупав да не разбере, че лекарят просто му даваше възможност да прави нещо, а не че Юхан се нуждаеше от одеяло, но беше благодарен да получи конкретна задача, затова охотно се подчини. Принуди се да се промуши покрай Солвейг, която стоеше на вратата на плевнята и тихо плачеше. Но той нямаше сили да я утешава. Беше изцяло зает със себе си и тя трябваше да се оправя, както може. Чу далечни сирени. Никога по-рано не бе изпитвал такава благодарност при вида на сините светлини на линейката.

*

Лайне седя при Якоб половин час. На Патрик много му се щеше да притисне ухо до стената, но се въздържа. Само нервно подскачащият му крак издаваше нетърпението му. Двамата с Йоста бяха влезли всеки в своята стая да свършат някоя работа.

Патрик се надяваше Лайне някак да успее да натисне правилното копче, за да накара Якоб да проговори.

Лошото бе, че чак на сутринта можеше да получи резултатите от изследванията на кръвните проби. Засега кръвните проби бяха единственото, с което разполагаха, а той повече от всичко бе разчитал пробата на Якоб да съвпадне. След като цялата им теория рухна, отново бяха там, откъдето започнаха. Йени бе някъде там, навън, а те имаха чувството, че знаят по-малко отпреди.

Единственият конкретен резултат дотук бе, че успяха да разбият едно семейство и да открият убийство, извършено преди двайсет и четири години. Нищо повече.

За стотен път погледна часовника си и смутено забарабани с писалката по бюрото. Може би точно сега Якоб разказваше на майка си подробности, които да разплетат цялата история. Може би...

Четвърт час по-късно вече знаеше, че и този път са ударили на камък. При звука от отварянето на вратата към стаята за разпити той скочи от стола и тръгна да ги посрещне. Видя две затворени лица. Очи, твърди като камъчета, го погледнаха с упорито изражение и в този момент разбра, че каквото и да криеше Якоб, щеше да си остане скрито.

– Казахте, че мога да отведа сина си – изрече Лайне с леден глас.

– Да – успя само да каже Патрик.

Нямаше какво да прибави.

Сега можеха да сторят онова, което бе казал по-рано на Йоста. Да се приберат у дома, да хапнат и поспят. Надявайки се през утрешния ден да могат да работят с обновена енергия.

10

ЛЯТОТО НА 1979

Безпокоеше се за болната си майка. Как ли щеше баща ѝ да се грижи за нея? Надеждата, че ще я намерят, бавно заглъхваше, сподавена от ужаса на самотата в мрака. Без усещането за меката кожа на другата тъмнината бе още по-страшна.

Мъчеше я и миризмата. Сладникавата, задушлива миризма на смърт потискаше всички останали. Дори вонята от собствените им изпражнения се губеше в отвратителната сладникавост и тя на няколко пъти повърна кисела жлъч. Започна да копнее за смъртта. И това я изплаши повече от всичко друго. Смъртта започна да флиртува с нея, да ѝ шепне, да ѝ обещава да премахне болката и цялата тази гадост. Непрекъснато се вслушваше в очакване да чуе стъпките. Звука от отварянето на капака. Отмахването на дъските и после отново стъпките, бавно надолу по стълбите. Знаеше, че следващият път, когато ги чуе, ще е последен. Тялото повече не издържаше на болката и тя като другата щеше окончателно да се предаде.

Като по поръчка чу звуците, от които се страхуваше. С тъга в сърцето се приготви да умре.

Беше чудесно, че снощи Патрик се прибра по-рано. Но при тези обстоятелства тя не очакваше нищо повече. С детето си в корема Ерика за пръв път разбра тревогата на родителя и се изпълни със съчувствие към родителите на Йени Мьолер.

Дори изпитваше угризения заради доброто си настроение, Откакто гостите си заминаха, покоят в къщата се възстанови, което ѝ позволи да си поговори с ритащото я приятелче, да полежи и дори да почете хубава книга. Даже с пъшкане да изкачи хълма Галербакен и да купи нещо вкусно за ядене, както и голям плик сладкиши. Вярно, бяха я предупредили, че захарта е вредна за бременните и че ако я консумира в големи количества, детето може да стане зависимо от захарта. Естествено, за това биха били нужни огромни количества, но все пак думите се въртяха в главата ѝ. Залепеният на вратата на хладилника дълъг списък с неща, забранени за ядене, понякога я караше да мисли, че е невъзможно да роди здраво дете. Например някои риби не трябваше изобщо да се ядат, докато други можеше, но най-много веднъж в седмицата, а и имаше значение дали са уловени в морска или в сладка вода... да не говорим за сирената. Ерика обичаше сирене във всичките му видове и бе запомнила кои да яде и кои не. За жалост плесенясалите сирена бяха в списъка на забранените и тя вече мечтаеше за сиренето и червеното вино, които щеше да си позволи веднага щом спре да кърми.

Толкова бе вдадена в мислите си за гастрономически оргии, че дори не чу Патрик да влиза през вратата. Така се стресна, че трябваше да мине време, преди сърдечният ѝ ритъм да се успокои.

– О, Боже, как ме уплаши!

– Извинявай, не исках. Мислех, че чуваш, като влизам.

Той седна до нея на дивана в дневната и тя се стресна от вида му.

– Ама Патрик, ти си направо сив в лицето. Какво се е случило?

Хрумна ѝ нещо.

– Открихте ли я?

Патрик поклати глава.

– Не.

Тя не каза нищо повече и зачака спокойно. След малко, изглежда, той намери сили да продължи.

– Не, не сме я открили. И днес като че ли се върнахме доста назад.

Изведнъж се приведе и скри лице в ръцете си. Ерика с усилие се премести по-близо, прегърна го и опря буза на рамото му. По-скоро усети, отколкото чу, че той тихо плаче.

– По дяволите, та тя е само на седемнайсет. Разбираш ли? На седемнайсет и някакъв болен идиот може да прави каквото си поиска с нея. Кой знае какво е принудена да търпи, докато ние тук обикаляме като тъпи, некомпетентни кретени! Как сме могли изобщо да мислим, че ще се справим с това разследване? Седим тук и разследваме кражби на велосипеди и други такива! Кой идиот ни разреши, тоест ми разреши да водя проклетото следствие!

Той разпери ръце.

– Няма кой да свърши това по-добре от теб, Патрик! Как си мислиш, че биха се справили полицаи, изпратени от Гьотеборг? Та те не познават областта, не познават местните и не знаят как стоят работите тук. Не биха могли да свършат никаква работа, само щеше да стане още по-зле. Пък и не бяхте съвсем сами, макар да разбирам, че се чувстваш така. Нали от Удевала дойдоха хора да работят с вас, организираха проследяване и други такива. Самият ти онази вечер каза, че сътрудничеството е добро. Забравил ли си?

Ерика му говореше като на дете. Искаше да е ясно онова, което му казва, и, изглежда, това проработи, защото Патрик се поуспокои и тя усети тялото му да се отпуска.

– Да, може би си права – неохотно каза той. – Направихме всичко по силите си, но е толкова безнадеждно. Времето просто хвърчи, а аз си седя у дома, докато Йени може би умира в същия този момент.

Паниката в гласа му отново нарасна и Ерика стисна рамото му.

– Шт, не можеш да си позволиш да мислиш така. Сега точно не бива да рухваш. Ако има нещо, което дължиш на нея и на родителите ѝ, то е да запазиш хладнокръвие и да работиш.

Той седеше мълчаливо, но Ерика видя, че внимателно я слуша.

– Днес родителите ѝ ми се обадиха три пъти. Вчера – четири. Мислиш ли, че вече губят надежда?

– Не, не мисля – каза Ерика. – Просто смятам, че разчитат да си свършите работата. А сега твоята работа е да събереш сили за утрешния ден.

Патрик слабо се усмихна, дочувайки като ехо собствените си думи, казани на Йоста.

Послуша я. Въпреки че храната почти нямаше вкус, изяде всичко, сложено пред него на масата, и след това заспа. Сънува русо момиче, което бяга от него. Приближаваше се достатъчно, за да я докосне, но точно когато протягаше ръка да я хване, тя се разсмиваше дразнещо и бягаше. Когато будилникът го събуди, беше целият в студена пот и не се чувстваше отпочинал.

Ерика посвети повечето от будните си часове през нощта на мисли за Ана. Така както през вчерашния ден бе решена да не прави първата крачка, така сега, в ранните часове на деня, бе сигурна, че ще се обади на Ана, щом се разсъмне. Нещо не беше наред. Усещаше го.

*

Миризмата на болница я плашеше. Имаше нещо безвъзвратно в стерилната атмосфера, в безцветните стени и тъжното изкуство по тях. След като не успя да мигне и една минута през нощта, започна да ѝ се струва, че околните се движат на забавен каданс. Солвейг всеки момент очакваше светът около нея да се срути. Животът на Юхан висеше на тънък косъм, бе казал лекарят някъде на зазоряване и тя предварително се бе подготвила да скърби. Какво друго можеше да направи? Всичко, което имаше в живота, бе изтекло през пръстите ѝ като фин пясък, отнесен от вятъра – Йоханес, животът във Вестергорден, бъдещето на синовете ѝ...

Вече нямаше накъде да бяга. Не и когато действителността се превръщаше във видения, звуци и миризми. Знаеше, че сега режат тялото на Юхан, и от това не можеше да избяга.

Отдавна бе прекъснала отношенията си с Бог, но сега горещо му се молеше. Трескаво мълвеше всички думи, които помнеше от детството си, даваше обещания, които никога нямаше да спази, но се надяваше, че добрата ѝ воля ще е достатъчна да запази живота на Юхан.

До нея седеше Роберт с шокирано изражение на лицето. Тя не искаше нищо друго, освен да се протегне, да го докосне, да го утеши, да бъде майка. Но бяха изминали толкова години, всички шансове бяха пропуснати. Вместо това сега седяха някак чужди един до друг, обединени единствено от обичта към онзи, който лежеше вътре, и двамата потиснати от съзнанието, че той бе най-добрият от тримата.

Позната фигура се появи в дъното на коридора. Линда несигурно се промъкваше покрай стените, явно се боеше да не я изгонят, но желанието им за кавги се бе изпарило. Тя тихо седна до Роберт и изчака малко, преди да се осмели да попита:

– Как е той? Чух от татко, сутринта си се обадил да му кажеш.

– Да, реших, че Габриел трябва да знае – каза Солвейг, все още с поглед, вперен в далечината. – Въпреки всичко кръвта вода не става. Реших, че трябва да знае...

Линда само кимна.

Солвейг продължи:

– Все още го оперират. Не знаем нищо повече, освен... освен, че може да умре.

– Но кой? – каза Линда, твърдо решена да не позволи на леля си да потъне в мълчание, преди да получи отговор на въпроса си.

– Не знаем – каза Роберт. – Но който и да е, ще си плати за това, проклетникът!

Той силно удари с ръка по облегалката на стола и за малко излезе от състоянието си на шок. Солвейг не каза нищо.

– Ти какво правиш тук, по дяволите? – каза Роберт, внезапно осъзнал, че братовчедката, с която преди никога не бяха общували, сега бе дошла в болницата.

– Ами аз... аз...

Линда заекна, търсейки думи, с които да обясни какво всъщност я свързва с Юхан. И бе изненадана, че Роберт не знае нищо. Разбира се, Юхан ѝ бе казал, че не е споделял за отношенията им с брат си, но тя все пак вярваше, че го е направил. Това, че е пожелал да запази връзката им тайна, бе доказателство колко важна е била тя за него.

– Ние... общувахме... Юхан и аз – смотолеви Линда и се зае да проучва перфектния си маникюр.

– Какво значи "общувахме"?

Роберт удивено я изгледа. После разбра.

– Аха, значи вие... Окей.

И се разсмя.

– Виж ти. Братчето. Ама че мъжкар.

После, щом се сети защо е тук, смехът заседна в гърлото му.

Докато часовете минаваха, тримата седяха мълчаливо, наредени един до друг в тъжната чакалня, и всеки звук на стъпки в коридора ги караше трескаво да търсят с поглед лекар в бяла престилка, който да дойде и да им съобщи присъдата. И тримата се молеха тайно един от друг.

Когато рано сутринта Солвейг му се обади, Габриел сам се изненада от обзелото го чувство на състрадание. Враждата между семействата бе продължила толкова дълго, че се бе превърнала в тяхна втора природа, но щом чу за състоянието на Юхан, цялата стара стаена злоба изчезна. Юхан бе син на неговия брат, собствена кръв и плът, и това бе единствено важно. Все пак му се струваше неестествено да хукне към болницата. Жестът му се струваше лицемерен и бе благодарен на решението на Линда да отиде. Дори ѝ плати таксито до Удевала, въпреки че обикновено смяташе пътуването с такси за връх на екстравагантността.

Габриел нерешително седеше на голямото си бюро. Целият свят се беше преобърнал с краката нагоре и ставаше все по-лошо. А през последните двайсет и четири часа неприятностите сякаш бяха стигнали кулминацията си. Якоб, прибран за разпит, обискът във Вестергорден, цялото семейство, принудено да дава кръвни проби, и сега Юхан в болница с опасност за живота. Всичко, което бе градил през живота си, се срутваше пред очите му.

В огледалото на отсрещната стена сякаш за първи път съзря лицето си. И видя колко се бе състарил през последните дни. Остротата на погледа бе изчезнала, лицето бе белязано от грижи и обикновено добре вчесаната му коса сега бе разрошена и без блясък. Габриел се принуди да признае, че е разочарован от самия себе си. Винаги бе изглеждал като мъж, на когото може да се разчита в трудни моменти. А Лайне се бе оказала по-силната от двамата. Всъщност може би винаги го бе знаел. Може би го знаеше и тя, но го оставяше да живее в илюзия, защото съзнаваше, че така ще е най-щастлив. Изпълни го топло чувство. Тиха любов. Нещо, лежало дълбоко погребано под егоцентричното му презрение, сега получи възможност да избие навън. Може би пък от цялото това страдание щеше да произлезе нещо добро.

Почукване прекъсна размишленията му.

– Влез!

Лайне внимателно се вмъкна вътре и той още веднъж видя каква промяна е преживяла. Нямаше го нервното изражение на лицето и неспокойното кършене на ръцете, тя дори изглеждаше някак по-висока.

– Добро утро, скъпа. Добре ли спа?

Тя кимна и седна в един от двата фотьойла за посетители в офиса. Габриел изпитателно я погледна. Кръговете под очите ѝ противоречаха на положителния ѝ отговор. И все пак бе спала повече от дванайсет часа. Когато вчера се върна у дома, след като бе прибрала Якоб от полицейското управление, той почти не разговаря с нея. Тя само промърмори, че е изморена, и отиде да си легне в своята стая. Имаше нещо в този жест, сега го усети. Лайне не го бе погледнала нито веднъж, откакто влезе в стаята, само съсредоточено наблюдаваше обувките си. Обзе го безпокойство, но най-напред реши да ѝ каже за Юхан. Тя реагира с изненада и съчувствие, но сякаш думите му не достигаха до нея. Нещо далеч по-съществено дори от побоя над Юхан занимаваше мислите ѝ. Сега вече светнаха всички предупредителни лампички.

– Случило ли се е нещо? Нещо в полицейското управление вчера? Говорих снощи с Марита и тя ми каза, че пуснали Якоб, така че полицията едва ли...

Той не знаеше как да продължи.

– Не, Якоб е извън всяко подозрение – каза Лайне.

– Какво говориш! Но това е фантастично! – Той грейна. – Как... какво...

Същото отсъстващо изражение. Лайне продължаваше да избягва погледа му.

– Преди да говорим, има нещо, което трябва да знаеш. – Тя се поколеба. – Йоханес, той, той...

Габриел нетърпеливо се завъртя на стола си.

– Какво Йоханес? Да не би да е нещо, свързано е с онова нещастно отваряне на гроба му?

– Ами... може да се каже.

Нова пауза накара Габриел да изпита желание да я разтърси, за да проговори най-после. После тя дълбоко въздъхна и започна:

– Казали са на Якоб, че са изследвали останките на Йоханес и са установили, че той не се е самоубил. Бил е убит.

Писалката падна от ръката на Габриел върху бюрото. Погледна Лайне, сякаш бе полудяла. Но тя продължи:

– Да, знам, че звучи абсолютно налудничаво, но те явно са напълно сигурни. Някой е убил Йоханес.

– Знаят ли кой? – бе единственото, което успя да каже.

– Разбира се, че не – прошепна Лайне. – Сега са научили и след всички тия изминали години...

Тя разпери ръце.

– На това му викам новини. Кажи повече за Якоб. Извиниха ли му се?

– Както казах, вече не е заподозрян. Успели са да докажат онова, което вече знаехме.

– Е, това едва ли е някаква изненада, беше само въпрос на време. Но как...?

– От кръвните проби, които ни взеха вчера. Сравнили са първо неговата кръв с някои следи от убиеца и няма съвпадение.

– Можех да им кажа същото веднага. Което и направих, ако добре си спомням! – каза надуто Габриел и усети как у него се развърза голям възел. – Но тогава да го отпразнуваме с шампанско, Лайне, не разбирам защо си толкова мрачна.

Сега тя вдигна поглед и се взря право в очите му.

– Защото са успели да анализират и твоята кръв.

– Да, но не би могло да има съвпадение – каза Габриел, смеейки се.

– Не, не с ДНК-то на убиеца. Но... тя не е съвпаднала и с ДНК-то на Якоб.

– Какво, какво искаш да кажеш? Как така не е съвпаднала?

– Разбрали са, че ти не си баща на Якоб.

Последвалата тишина беше като експлозия. Габриел отново зърна лицето си в огледалото и сега съвсем не можа да се познае – някакъв чужд човек със зейнала уста и широко разтворени очи недоумяващо се взираше в него.

Лайне изглеждаше така, сякаш от плещите ѝ се бяха смъкнали всички световни грижи. Светлина озаряваше чертите на лицето ѝ. Той познаваше това облекчение. За миг си помисли колко ли трудно трябва да е било за нея да носи такава тайна през всичките тези години, но после гневът му избухна с пълна сила.

– Какво говориш, по дяволите? – изрева той.

– Прави са, ти не си баща на Якоб.

– И кой тогава е, по дяволите?

Мълчание. Истината бавно изплува в съзнанието му. Габриел се отпусна на облегалката на стола и прошепна:

– Йоханес.

Нямаше нужда Лайне да го потвърждава. Внезапно всичко му стана ясно като бял ден и той прокле собствената си глупост. Как не се бе сетил по-рано. Заловените погледи, чувството, че някой е бил в дома му, докато го е нямало, странната понякога прилика на Якоб с брат му.

– Но защо...?

– Защо съм имала връзка с Йоханес ли?

В гласа на Лайне прозвучаха студени, метални нотки.

– Защото беше всичко, което ти не беше. За теб бях жена, избрана по практически съображения, жена, която да си знае мястото и да се погрижи животът ти да е спокоен и подреден. Всичко трябваше да бъде организирано, логично, рационално – безжизнено!

Гласът ѝ омекна.

– Йоханес не правеше нищо, което не желаеше. Обичаше когато поиска, живееше когато поиска... Йоханес беше като природна стихия. Той наистина ме виждаше, виждаше мен, а не ме подминаваше на път за следващата бизнес среща. Всяка любовна среща с него бе като да умираш и да се раждаш наново.

Габриел потрепери пред страстта, която долови в гласа на Лайне. Но тя изчезна и Лайне трезво го погледна.

– Наистина съжалявам, че съм те мамила за Якоб толкова години, вярвай ми, наистина съжалявам и те моля за прошка от цялото си сърце. Но... няма да моля за извинение за това, че съм обичала Йоханес.

Тя импулсивно се наведе напред и сложи ръце върху ръцете на Габриел. Той се въздържа да ги отблъсне.

– Имаше толкова възможности, Габриел. Знам, че и у теб    имаше много от Йоханес, но ти не желаеше да го покажеш. Можехме да живеем добре дълги години заедно и да те обичам. Всъщност аз те обичах въпреки всичко, но достатъчно добре те познавам, за да знам, че сега никога няма да ме оставиш да продължа да те обичам.

Габриел не отговори. Знаеше, че тя има право. През целия си живот се бе борил да не живее в сянката на брат си и предателството на Лайне го засегна на най-болното място.

Спомни си нощите, когато той и Лайне бдяха над болничното легло на сина им. Тогава той бе пожелал да е единственият до Якоб, за да може той да види колко незначителни са всички други, включително и Лайне. Габриел искаше да е единственият, от когото Якоб да се нуждае. Да са двамата срещу всички останали. Сега бе смешно дори да си го помисли. Всъщност той е бил Черният Петър. Йоханес е имал правото да седи до Якоб, да държи ръката му, да му говори, че всичко ще се оправи. И Ефраим, който спаси живота на Якоб. Ефраим и Йоханес. Вечното дуо, което не допускаше Габриел до себе си.

– А Линда?

Знаеше отговора, но се принуди да запита. Ако не друго, поне да бодне Лайне. Тя само сбърчи нос.

– Линда е твоя дъщеря. Няма никакво съмнение. Йоханес е единственият, с когото съм била, докато бяхме женени, и сега ще си тегля последствията.

Друг въпрос го замъчи.

– Якоб знае ли?

– Знае.

Тя се изправи. Погледна тъжно Габриел и тихо каза:

– През деня ще си опаковам багажа. Ще замина преди вечерта.

Той не попита къде ще иде. Нямаше значение. Вече нищо нямаше значение.

*

Добре бяха прикрили следите си. Нито тя, нито децата забелязаха, че полицията е била там. И все пак нещо беше променено. Нещо, което не можеш да пипнеш с ръка. Някакво чувство, че домът вече не е сигурното място, което е било преди. Всичко в къщата бе докосвано от чужди ръце. Бяха търсили нещо лошо – в тяхната къща! Нощес в леглото Якоб ѝ липсваше. Искаше го до себе си, ръката му в нейната като застраховка, че всичко ще бъде както преди. Но когато се обади в управлението снощи вечерта, ѝ казаха, че майка му го е отвела, и тя предположи, че е спал у нея. Помисли, че би могъл да ѝ позвъни, но веднага се прокле за дързостта си. Якоб правеше най-доброто за всички тях. Тя се възмущаваше, че полицията е била в дома им, но едва ли би могла да си представи какво му е било на него да е затворен там, да го подлагат на всевъзможни разпити.

С бавни движения Марита зараздига масата след закуската на децата. С колебание вдигна слушалката и набра номера на свекъра си, но размисли и затвори. Сигурно още спеше, а тя не искаше да го безпокои. Тъкмо бе затворила и телефонът иззвъня. На дисплея видя номера на имението и бързо вдигна, убедена, че е Якоб.

– Здравей, Марита, аз съм, Габриел.

Тя свъси вежди. Едва позна гласа на свекъра си. Звучеше като старец.

– Здравей, Габриел. Как сте?

Веселият тон прикриваше безпокойството ѝ и тя напрегнато зачака той да продължи. Внезапно ѝ мина мисълта, че нещо се е случило с Якоб, но преди да успее да попита, той каза:

– Виж, Якоб да си е у дома?

– Якоб? Но нали вчера Лайне го е отвела, бях сигурна, че е спал у вас.

– Не, не е идвал тук. Лайне го оставила снощи пред вас.

Паниката в гласа му съвпадаше с нейните чувства.

– Но, Боже Господи, къде може да е?

Марита закри уста с ръка, борейки се със страха си.

– Той трябва да... трябва да е...

Габриел не завърши изречението си, което само увеличи тревогата ѝ. Ако не е у дома и не е у тях, къде може да е? Други възможности нямаше. Хрумна ѝ ужасна мисъл.

– Юхан е в болницата. Бил е ударен и пребит в дома си вчера.

– Господи, как е той?

– Не знаят дали ще оживее. Линда е в болницата, ще се обади, като узнае повече.

Марита тежко седна на един от кухненските столове.

– Мислиш ли, че...

Гласът на Габриел едва се чуваше.

– Не, не вярвам. Че кой би...

После и двамата осъзнаха едновременно, че има един убиец на свобода. Тишината ехтеше.

– Обади се на полицията, Марита. Аз ей сега ще дойда.

После се чу сигнал "свободно".

*

Патрик седеше на бюрото си и се опитваше да си намери някакво занимание. Желанието да получи резултата от кръвните проби бе толкова силно, че просто усещаше вкуса му в устата си. Часовникът безмилостно тиктакаше. Отпи глътка кафе от чашата пред себе си и се намръщи. Беше изстинало. Тъкмо се изправи, за да си налее пак, и телефонът иззвъня. Патрик се хвърли към слушалката толкова бързо, че студеното кафе се разплиска по бюрото.

– Патрик Хедстрьом.

– Якоб е изчезнал!

Така се беше настроил за обаждане от съдебномедицинския отдел, че му отне секунди да превключи.

– Моля?

– Обажда се Марита Хулт. Мъжът ми го няма от вчера вечерта!

– Няма го?

Все още не разбираше. Умората караше мислите му да се движат тромаво и неохотно.

– Вчера не си дойде. И не е спал у родителите си. А като се има предвид какво се е случило с Юхан, то...

Сега той окончателно се обърка.

– Чакай сега, дай по-бавно. Какво е станало с Юхан?

– Лежи в болницата в Удевала. Пребит. И не е сигурно, че ще оживее. Ами ако същият е нападнал и Якоб? Може би лежи някъде ранен.

Паниката в гласа ѝ нарасна и мозъкът на Патрик най-после се избистри. Не знаеха нищо за пребития Юхан Хулт, но колегите от Удевала вероятно бяха приели сигнала. Трябваше веднага да се свърже с тях, но най-напред важното бе да успокои жената на Якоб.

– Марита, сигурно нищо не се е случило на Якоб. Но ще изпратя някого у вас, ще се свържа с полицията в Удевала да разбера какво знаят и за Юхан. Мисля, че няма причина да се безпокоиш. Случва се понякога, виждали сме такива неща, по някаква причина предпочитат да останат извън дома си някоя нощ. Якоб може да е бил развълнуван от това, за което говорихме вчера с него, и да е искал да остане сам за малко.

Марита ядосано каза:

– Якоб никога не би направил такова нещо, без да ми се обади. Винаги е много грижовен.

– Вярвам ти и обещавам веднага да се заемем с това. Някой ще дойде да поговори с теб, окей? Можеш ли да накараш свекървата и свекъра си да дойдат и те у вас, та да говорим и с тях?

– По-лесно е аз да отида у тях – каза Марита, явно облекчена, че все пак нещо веднага ще бъде направено.

– Добре тогава – каза Патрик и затвори, след като още веднъж я посъветва да не мисли най-лошото.

Но въпреки казаното на Марита, и той бе склонен да вярва, че има някакви други причини за изчезването на Якоб. А щом и Юхан е бил пребит или са се опитали да го убият, то наистина имаше повод за безпокойство. Най-напред позвъни на колегите в Удевала.

Малко по-късно научи всичко, което знаеха за нападението, а то не беше много. Някой бе пребил Юхан вчера вечерта толкова зле, че сега бе между живота и смъртта. И тъй като самият той не би могъл да каже кой го е сторил, полицията нямаше никакви следи. Говорили със Солвейг и Роберт, но никой от тях не бе видял нищо. За кратко Патрик заподозря Якоб, но бързо отхвърли мисълта. Побоят над Юхан бе извършен, когато Якоб бе в управлението.

Патрик се запита как да продължи нататък. Имаше две задачи – да посети болницата в Удевала и там да разговаря със Солвейг и Роберт, за да разбере дали знаят нещо, както и да отиде в имението и да говори със семейството на Якоб. След кратко колебание реши да отиде в Удевала, а да изпрати Йоста и Мартин в имението. Но тъкмо се надигна да им каже, телефонът иззвъня отново. Този път беше съдебният лекар.

Трепетно се приготви да чуе новините от лабораторията, може би щяха да му поднесат липсващото парченце от пъзела.

Но никога и в най-смелите си фантазии не си бе представял отговора, който получи.

*

По целия път до имението Мартин и Йоста обсъждаха казаното от Патрик. Никой от тях нищо не разбираше. Единственото, което можеха да направят, бе просто да изпълнят задачата.

Пред стълбището на главния вход се наложи да прескочат няколко големи куфара. Мартин любопитно попита кой ще пътува. Багажът сякаш беше повече от нужния на Габриел за неговите бизнес пътувания, а и носеше по-скоро женски белези, така че той предположи, че е на Лайне.

Този път не ги насочиха към дневната, а ги поведоха през дълъг коридор към кухнята в другия край на къщата. Мартин веднага я хареса. Дневната беше, разбира се, хубава, но някак безлична. А в кухнята цареше уют и селска простота напук на цялата елегантност, присъща на имението. В дневната Мартин се чувстваше като селяк, тук изпита желание да запретне ръкави и да забърка нещо в големите глинени гърнета.

До огромната кухненска маса седеше Марита и изглеждаше така, сякаш търси сигурност в ужасяваща и неочаквана ситуация. Отнякъде долитаха детски гласове и като надникна през прозореца, Мартин видя двете деца на Якоб и Марита да играят на голямата ливада.

Всички само кимнаха за поздрав. После седнаха до Марита на масата. Мартин усети, че цари особена атмосфера, без да може да определи точно каква. Габриел и Лайне бяха седнали възможно най-далече един от друг и той забеляза, че и двамата внимателно отбягват да се гледат. Помисли за куфарите пред вратата. После се сети, че Лайне сигурно е разказала на Габриел за връзката си с Йоханес. Нищо чудно, че атмосферата беше така напрегната. А и куфарите отвън получиха своето обяснение. Единственото, което задържаше още Лайне в имението, бе общата им тревога от отсъствието на Якоб.

– Да започнем отначало – каза Мартин. – Кой видя последен Якоб?

Лайне леко помаха с ръка.

– Аз.

– Кога? – продължи разпита Йоста.

– Към осем. След като си тръгнахме от вас.

Тя кимна към полицаите срещу нея на масата.

– И къде го оставихте? – каза Мартин.

– Точно на входа на Вестергорден. Предложих да го закарам до къщата, но той каза, че не е необходимо. До там има само сто-двеста метра пеш, така че не настоях.

– И в какво състояние на духа беше тогава? – продължи Мартин.

Тя внимателно погледна Габриел. Всички знаеха за какво става дума, но никой не искаше да го каже. На Мартин му хрумна, че Марита сигурно не е в течение за промяната в роднинските връзки на Якоб. Но за съжаление сега не му беше времето да проявяват тактичност. Налагаше се да говорят направо.

– Беше... – Лайне търсеше подходящата дума – замислен. Бих казала, че беше като в шок.

Марита объркано погледна Лайне, после полицаите.

– За какво говорите? Защо да е бил в шок? Какво сте му направили? Габриел нали каза, че вече не е заподозрян, защо да е в шок?

По лицето на Лайне мина лека сянка като единствен знак за бушуващите в душата ѝ чувства, но тя спокойно положи ръка върху тази на Марита.

– Вчера Якоб научи вълнуваща новина, скъпа. Преди много, много години сторих нещо, което носих в себе си дълго време. И благодарение на полицията – тя хвърли остър поглед на Мартин и Йоста – Якоб научи истината снощи. Винаги съм искала да му разкажа, но годините вървяха толкова бързо, а и предполагам, съм чакала сгоден случай.

– Сгоден случай за кое? – попита Марита.

– За да разкажа, че Якоб е син на Йоханес, а не на Габриел.

При всяка нейна дума Габриел гримасничеше и потрепваше, сякаш забиваха нож в гърдите му. Но вече не изглеждаше толкова шокиран. Психиката му бе започнала да обработва промяната и сега не му бе толкова трудно да чуе истината.

– Какво говориш!

Марита погледна с широко отворени очи Лайне и Габриел, После изстена:

– О, Боже, това трябва да го е смазало!

Лайне трепна, сякаш бе получила плесница.

– Стореното сторено, сега най-важното е да намерим Якоб, после... – тя се поколеба – ще се занимаваме с всичко друго.

– Лайне е права. Каквото и да показва кръвната проба, Якоб е тук – Габриел посочи сърцето си – и трябва да го намерим.

– Ще го намерим – каза Йоста. – Нищо чудно да се крие някъде, за да поразмисли.

Мартин бе благодарен на Йоста за успокоителните думи. Сега бе необходимо да се намали тревогата им, за да може да продължи с въпросите.

– Значи не се върна у дома?

– Не – каза Марита. – Лайне се обади, когато тръгваха от управлението, така че знаех, че е на път. Но когато после не се появи, реших, че сигурно се е прибрал у родителите си и там е преспал. Разбира се, това не беше типично за него, но от друга страна, той и цялото семейство бяха под такова напрежение напоследък, че помислих, че има нужда да посети майка си и баща си.

Като изрече последните думи, тя погледна към Габриел, но той само бледо ѝ се усмихна. Щеше да мине време, докато приемат промяната в понятието баща.

– Как разбрахте какво се е случило с Юхан? – попита Мартин.

– Солвейг се обади рано тази сутрин.

– Мислех, че... не се разбирате? – внимателно попита Мартин.

– Да, може и така да се каже. Но семейството си е семейство и когато става дума за...

Габриел не се доизрече.

– Сега там е Линда. Оказа се, че Юхан и тя са били по-близки, отколкото сме предполагали.

Габриел се засмя с пресилен, горчив смях.

– И не сте чули нищо повече? – попита Лайне.

Йоста поклати глава.

– Не, последното, което знаем, е, че няма промяна в състоянието му. Но сега Патрик Хедстрьом е на път за Удевала, така че ще видим какво ще каже. Но каквото и да се случи, ще го узнаете. Искам да кажа, Линда сигурно ще се обади.

Мартин се изправи.

– Е, смятам, че приключихме.

– Мислите ли, че може онзи, който е убил германката, да се е опитал да убие и Юхан?

Долната устна на Марита слабо потреперваше. Ясно бе какво има предвид.

– Нямаме причини да смятаме така – вежливо каза Мартин.

– Сигурен съм, че скоро ще разберем какво е станало. Юхан и Роберт се движеха в доста съмнителни кръгове, така че по-вероятно е някой оттам да е замесен.

– А търсите ли Якоб? – упорито продължи Марита. – Изпратили ли сте хора в района?

– Не, едва ли е необходимо. Искрено вярвам, че седи някъде и размишлява над... ситуацията и ще се появи всеки момент. Така че най-доброто, което можете да направите, е да сте си вкъщи и да ни съобщите, когато се прибере. Окей?

Никой нищо не каза и той прие това като съгласие. Наистина в момента почти нищо не можеха да направят. Но Мартин далеч не беше уверен в това, което се опитваше да внуши на семейството на Якоб. Странно съвпадение наистина – Якоб изчезва същата вечер, когато неговият братовчед, брат или какъвто там му се пада, Юхан бива пребит.

На връщане в колата Мартин каза именно това на Йоста, който кимна в знак на съгласие. Такива съвпадения едва ли бяха случайни. Надяваха се Патрик да е научил нещо повече.

11

ЛЯТОТО НА 2003

Йени се събуди с главоболие и лепкав вкус в устата. Не знаеше къде е. Последното, което помнеше, бе, че седи в кола на автостоп, а сега изведнъж се оказа захвърлена в някаква странна, тъмна реалност. Отначало дори не се уплаши. Сякаш бе някакъв сън, от който ще се пробуди всеки момент, за да установи, че отново е в семейната каравана.

След малко разбра, че е сън, от който няма да се пробуди. В паника затърси наоколо в мрака и на последната стена усети греди под пръстите си. Стълба. Покатери се по нея, опипвайки всяко стъпало. Силно удари главата си. След няколко стъпки таван спря катеренето ѝ и чувството за клаустрофобия изведнъж се изостри. Прецени, че може да стои права на пода, макар и с усилие, толкова позволяваше височината на стаята. Бързо обиколи и опипа стените, между тях имаше най-много два метра разстояние. Притисна се, паникьосана, в края на стълбата и усети как гредите леко поддават, но не се преместват.

След още няколко опита да повдигне капака разочарована слезе отново долу и седна на пръстения под с ръце, обети коленете. Звукът от стъпки над нея я накара инстинктивно да се премести колкото може по-далече.

Когато мъжът се приближи до нея, тя видя лицето му, въпреки че в стаята нямаше светлина. Беше го мернала, когато я качи в колата си, и този факт я изплаши. Йени можеше да го идентифицира и знаеше каква кола кара, а това означаваше, че няма да излезе жива оттук.

Започна да крещи, но той меко сложи ръка на устата ѝ и успокояващо заговори. Когато се убеди, че повече няма да вика, махна ръката си от устата ѝ и започна внимателно да я съблича. Опипа китките ѝ с наслада, почти любовно. Тя чу, че дъхът му се учестява, и силно зажумя, за да отхвърли мисълта за онова, което щеше да последва.

После той се извини. И след това дойде болката.

Лятното движение бе убийствено. Раздразнението на Патрик растеше и когато спря на паркинга пред болницата в Удевала, няколко пъти пое дълбоко дъх, за да се успокои. Обикновено рядко си позволяваше да се ядосва на караваните, заемащи целия път, или на туристите, които караха бавно, за да гледат какво има навън, без да им пука за образувалата се зад тях опашка. Но разочарованието от резултатите от анализа чувствително бе понижило нивото на присъщата му толерантност.

Когато ги чу, едва повярва на ушите си. Никой не отговаряше на пробата от спермата върху тялото на Таня. Беше толкова убеден, че ще научат кой е убиецът, щом резултатът стане готов, че все още не се бе съвзел от изненадата. Някой роднина на Йоханес Хулт беше убил Таня, това бе неоспорим факт. Но не и някой от познатите роднини.

Нетърпеливо набра номера на управлението. Аника беше дошла малко по-късно от обикновено и той с нетърпение бе очаквал пристигането ѝ.

– Здравей, Патрик е. Слушай, извинявай, звуча малко нервно, но можеш ли, колкото се може по-бързо, да разбереш дали има още роднини на семейство Хулт в областта. Мисля си най-вече за извънбрачни деца на Йоханес Хулт.

Чу как тя си записва и кръстоса два пръста. Това бе последната му сламка и много се надяваше Аника да открие нещо. Иначе оставаше само да си седне на задника и да се чеше по главата.

Признаваше си, че бе харесал теорията, хрумнала му по време на пътуването до Удевала. Че Йоханес има в селото син, когото те не познават. Колкото повече мислеше, толкова по-вероятно му се струваше това. Дори би могло да бъде мотив за убийството на самия Йоханес, мислеше Патрик, без изобщо да му е ясно как ще свърже нишките. Ревността можеше да е мотив за убийство и начинът, по който бе убит Йоханес, се вписваше добре в тази теория. Импулсивно, а не планирано убийство. Пристъп на гняв, ревност, довела до смъртта на Йоханес.

Какво общо имаше обаче това с убийствата на Сив и Муна? Това парченце от пъзела все още не можеше да намести, но може би сведенията от Аника щяха да помогнат малко.

Тресна вратата на колата и тръгна към главния вход. След леко лутане и помощ от любезни граждани най-накрая намери правилното отделение. В чакалнята откри тримата, които търсеше. Седяха един до друг като птици на телефонна жица, без да говорят, с погледи, вперени право напред. Но когато го забеляза, Солвейг с усилие се надигна и с клатушкане тръгна да го посрещне. Изглежда, не бе спала цялата нощ. Дрехите ѝ бяха измачкани и остро миришеха на пот. Мазната ѝ коса се виеше на странни букли и под очите ѝ имаше ясно очертани тъмни кръгове. И Роберт изглеждаше много уморен, но все пак не толкова, колкото Солвейг. Само Линда беше бодра, с ясен поглед и приличен вид. Все още не подозираше за разпада на семейството си.

– Хванахте ли го?

Солвейг леко дръпна Патрик за ръката.

– За съжаление не знаем нищо повече. Чухте ли нещо от лекарите?

Роберт поклати глава.

– Не, все още го оперират. Имало нещо в мозъка. Сигурно ще му отворят цялата глава. Ще се изненадам, ако там намерят някакъв мозък.

– Роберт!

Солвейг сърдито се обърна и го погледна, но Патрик разбра какво се опитваше да направи той. Да скрие тревогата си и да олекоти нещата, като ги осмее. Познат и на него метод.

Патрик седна на нещо средно между стол и кресло. Солвейг също седна.

– Кой би могъл да направи това на малкото ми момче?

Тя се заклатушка напред-назад на стола.

– Видях на какво прилича, когато го изнесоха. Сякаш беше някой друг. И кръв, навсякъде.

Линда потръпна и направи гримаса. Роберт не помръдна. Когато Патрик погледна по-отблизо черните му джинси и потника му, видя по тях големи петна от кръвта на Юхан.

– Значи снощи не сте чули нищо и не сте видели нищо?

– Не – раздразнено отвърна Роберт. – Казахме го вече на другите полицаи, колко пъти да повтаряме?

– Наистина се извинявам, но трябва да поставя тези въпроси. Имайте търпение с мен още малко, моля ви.

Съчувствието в гласа му бе неподправено. Понякога бе трудно да си полицай, особено когато трябва да се намесваш в живота на хора със сериозни проблеми. Но получи изненадваща помощ от Солвейг.

– Помагай, Роберт. Трябва да направим всичко, за да им помогнем да хванат онзи, който е сторил това на нашия Юхан, разбираш ли?

Тя се обърна към Патрик.

– Стори ми се, че чух някакъв шум малко преди Роберт да ме извика. Но не видяхме нищо, нито преди, нито след като го намерихме.

Патрик кимна. После каза на Линда:

– А ти, да си видяла снощи Якоб?

– Не – каза Линда учудено. – Бях в имението. А той си беше във Вестергорден, предполагам. Защо питаш?

– Изглежда, снощи не се е прибрал, така че се питах дали не си го виждала.

– Не, както казах, не съм. Питай майка и татко.

– Вече го направихме. И те не са го виждали. Дали не знаеш някое място, където е възможно да е отишъл?

Сега Линда също се разтревожи.

– Не, не знам.

После сякаш нещо ѝ хрумна.

– Може да е отишъл в Буларен и да е спал там. Е, никога преди не го е правил, но...

Патрик удари с юмрук по бедрото си. Как са могли да не се сетят за стопанството в Буларен. Извини се, излезе и се обади на Мартин. Нареди му веднага да отиде в Буларен и да провери.

Когато се върна в чакалнята, атмосферата бе променена. Междувременно Линда беше използвала мобилния си телефон за да се обади у дома. Сега го погледна с цялата си юношеска настойчивост.

– Какво става всъщност? Татко каза, че Марита се е обадила да заяви, че Якоб е изчезнал и че после дошли онези двама полицаи и им задали куп въпроси. Татко беше много разтревожен.

Стоеше пред Патрик, опряла ръце на хълбоците си.

– Няма причини за безпокойство – повтори той мантрата на Йоста и Мартин от имението. – Вероятно брат ти е решил да остане за малко сам, но все пак трябва да приемем всички съобщения на сериозно.

Линда го изгледа подозрително, но, изглежда, това я задоволи. После каза тихо:

– Татко ми каза и за Йоханес. Кога смяташ да им кажеш?

Тя кимна към Солвейг и Роберт. Патрик не можа да се въздържи да не се възхити на дългата ѝ руса коса, която описа дъга и проряза въздуха. После сам си напомни за възрастта ѝ и се ужаси от мисълта, че повратът, настъпил в живота му със създаването на семейство, може да е отключил у него някаква тенденция към педофилия.

Отвърна ѝ също така тихо:

– Ще изчакаме малко. Сега май не е удобно, заради състоянието на Юхан.

– Грешиш – спокойно каза Линда. – Сега повече от всякога се нуждаят от положителни новини. И вярвай ми, познавам достатъчно добре Юхан и знам, че в това семейство фактът, че Йоханес не се е самоубил, се смята за добра новина. Така че, ако сега не им кажеш, ще го направя аз.

Ама че упорито момиче. Но Патрик бе склонен да признае, че е права. Може би бе изчаквал достатъчно дълго. Имаха право да знаят.

Той кимна утвърдително на Линда и се прокашля, преди да седне пак.

– Солвейг, Роберт, знам, че имахте известни възражения срещу отварянето на гроба на Йоханес.

Роберт изхвърча като ракета от стола.

– Мамка му, ти луд ли си? Пак ли почваш? Няма ли за какво да се тревожим сега, та...

– Сядай, Роберт – изрева Линда. – Знам какво ще каже и, повярвай ми, ще искате да го узнаете.

Изумен, че крехката му братовчедка дава заповеди, Роберт седна и се умълча. Патрик продължи, докато Солвейг и Роберт втренчено го гледаха.

– Поискахме да се направи аутопсия... на тялото... и откриха нещо интересно.

– Интересно – намръщи се Солвейг. – Ама че дума.

– Извинете, но няма подходящ начин да се каже. Йоханес не се е самоубил. Йоханес е бил убит.

Солвейг изхълца. Роберт седеше като замръзнал, неспособен да се движи.

– Какво говориш, бе човек?

Солвейг сграбчи ръката на Роберт и той не я отдръпна.

– Йоханес е бил убит, не се е самоубил.

Сълзи се застичаха от вече зачервените от плач очи на Солвейг. После цялото ѝ тяло се затресе и Линда триумфално погледна Патрик. Бяха сълзи на радост.

– Знаех си – каза тя. – Знаех, че няма да направи такова нещо. И всички, които приказваха, че се е самоубил, защото бил убил онези момичета. Сега ще си ядат задника. Трябва да е бил същият, който е убил момичетата. Той е убил и моя Йоханес. Ще се влачат по колене и ще ни молят за прошка. Всички тези години, в които ние...

– Мамо, престани! – раздразнен каза Роберт.

Той като че ли не бе разбрал напълно казаното от Патрик. Изглежда, му трябваше малко време, за да го осмисли.

– Сега какво ще направите, за да заловите убиеца на Йоханес? – жадно попита Солвейг.

Патрик се завъртя на мястото си.

– Ами няма да е толкова просто. Минали са много години, а и засега нямаме никакви следи. Но, разбира се, ще направим каквото можем, това е, което мога да обещая.

Солвейг се намръщи.

– Да бе, мога да си представя. Положете същия труд да хванете убиеца на Йоханес, какъвто положихте, когато се опитвахте да го пъхнете в затвора, тогава няма да има проблем. А от вас още сега искам извинение!

Тя размаха пръст към Патрик и той разбра, че е най-добре да тръгва, преди ситуацията да се е усложнила. Размени поглед с Линда и тя дискретно му помаха да изчезва. Отправи ѝ последна молба.

– Линда, ако разбереш нещо за Якоб, обещай веднага да ни се обадиш. Но аз мисля, че имаш право. Сигурно е в Буларен.

Тя кимна, но все още изглеждаше разтревожена.

*

Тъкмо влизаха в паркинга на полицейското управление, когато се обади Патрик. Мартин отново изкара колата на пътя, този път в посока към Буларен. След милостиво прохладната утрин отново ставаше горещо и той включи климатика. Йоста разкопча яката на ризата си.

– Дано тази проклета жега си отиде най-после.

– А на голф игрището не се оплакваме – засмя се Мартин.

– Това е съвсем друго нещо – кисело каза Йоста.

В неговия свят с голфа и религията шега не биваше. За миг пожела да е отново в екип с Ернст. Разбира се, по-продуктивно бе да работи с Мартин, но бе принуден да признае, че харесва нехайната леност на Ернст. Е, той си имаше своите недостатъци, но пък никога не протестираше, ако Йоста изчезнеше за час-два да удари някоя и друга топка.

В следващия момент видя снимката на Йени Мьолер пред себе си и веднага го загриза съвестта. После с неудоволствие си каза, че се превръща във вкиснато старче, ужасяващо приличащо на баща си на стари години, и че ако продължава така, също като него рано или късно ще седи и ще протестира срещу въображаеми нередности в някой старчески дом. При това без деца, които по задължение да го посещават от време на време.

– Как мислиш, дали е там? – каза, за да прекъсне потока от неприятни мисли.

Мартин помисли, после отвърна:

– Не, ще бъда много изненадан, ако се окаже така. Но си струва да проверим.

Завиха към двора и отново се удивиха на идиличната гледка, която се разкри пред очите им. Дворът бе облян с мека слънчева светлина, наоколо тичаха тийнейджъри, погълнати от заниманията си. В съзнанието на Мартин изникнаха думи като прекрасно, здравословно, полезно, чисто, шведско и от комбинацията на тези думи изпита чувство на лека неприязън. Опитът му подсказваше, че всичко това изглежда прекалено хубаво...

– Прилича малко на Хитлерюгенд, а? – каза Йоста, обличайки неприятното чувство на Мартин в думи.

– Знам ли, може би. Е, малко преувеличаваш. И не му е сега времето – сухо каза Мартин.

Йоста като че ли се обиди.

– Извинявай – каза той иронично. – Не знаех, че си полицай и на думите. Впрочем, ако беше някакъв нацистки лагер, не биха приели такива като Кенеди.

Мартин не обърна внимание на коментара и тръгна към външната врата. Отвори им една от учителките.

– Да? Какво желаете?

Ненавистта на Якоб към полицията явно бе заразителна.

– Търсим Якоб.

Йоста все още се цупеше, затова Мартин пое командването.

– Не е тук. Търсете го у тях.

– Сигурна ли сте, че не е тук? Бихме искали сами да проверим.

Жената неохотно се отмести и пропусна двамата полицаи.

– Кенеди, полицията пак е тук. Искат да влязат в офиса на Якоб.

– Знаем пътя – каза Мартин.

Жената не му обърна внимание. Кенеди забърза насреща им. Мартин се запита дали не са го назначили за гид в стопанството. Или просто му харесва да упътва хората.

Кенеди тихо тръгна пред Мартин и Йоста по коридора към кабинета на Якоб. Любезно му благодариха и изпълнени с очакване отвориха вратата. От Якоб нямаше и следа. Влязоха и внимателно огледаха за следи, сочещи, че Якоб може да е прекарал тук нощта – одеяло на дивана, будилник, каквото и да е. Но нямаше нищо. Излязоха от кабинета разочаровани. Кенеди стоеше и спокойно ги чакаше. Вдигна ръка да отметне перчема си и Мартин видя очите му – черни и загадъчни.

– Нищо. Нищичко – каза Мартин, когато колата вече пътуваше към Танумсхеде.

– Да – сухо отрони Йоста.

Мартин вдигна очи към небето. Още се цупеше. Е, както иска.

Но мислите на Йоста бяха заети със съвсем друго. Бе видял нещо по време на посещението, нещо, което сега му се изплъзваше. Опита се да не мисли за това, за да остави подсъзнанието си да работи на воля, но бе невъзможно, също като да не мислиш за песъчинка, попаднала под клепача ти. Нещо бе видял и трябваше да си спомни какво.

– Как мина, Аника? Откри ли нещо?

Тя поклати глава. Видът на Патрик я разтревожи. Твърде малко сън, твърде малко здрава храна и твърде много стрес бяха отнесли и последната следа от слънчевия му загар.

– Как си? – задоволи се тя да попита и погледна Патрик над очилата си.

– Ами как да съм при тези обстоятелства?

Той нетърпеливо прокара ръце по косата си.

– Отвратително, предполагам – каза Аника.

Не я биваше много да замазва нещата. Ако нещо се сговни, то вони дори да излееш шише парфюм върху него, такъв беше нейният житейски девиз.

Патрик се усмихна.

– Да, нещо такова. Но стига за това. Намери ли нещо в регистъра?

– За съжаление, не. В деловодството няма нищо за някакви други деца на Йоханес Хулт, а и няма кой знае къде да се търси още.

– Възможно ли е все пак да има деца, които да не са регистрирани?

Аника го погледна, сякаш е превъртял, и се намръщи.

– Да, няма закон, който да принуждава майката да оповестява кой е баща на децата ѝ, така че може негови деца да се крият под формулата "баща неизвестен".

– И сигурно има немалко такива в регистрите...

– Не, защо. Не е задължително, освен ако не разшириш зоната на търсене. Всъщност хората в областта се оказаха изненадващо целомъдрени. Пък и спомни си, че не говорим за четирийсетте години. Йоханес трябва да е бил най-активен през шейсетте и седемдесетте. А тогава не е било кой знае какъв позор да имаш извънбрачно дете. В някои периоди на шейсетте дори са гледали на това като на предимство.

Патрик се разсмя.

– Ако говориш за ерата Удсток, смятам всъщност, че движението на децата цветя и свободната любов никога не са стигнали до Фелбака.

– А бе, тихите води... – каза Аника, доволна, че е разведрила малко атмосферата.

През последните дни управлението приличаше на погребално бюро. Но Патрик бързо отново стана сериозен.

– Значи чисто теоретически би могла да съставиш списък на деца, например в... комуната Танум, които нямат регистрирани бащи.

– Не само теоретически, но и практически бих могла да го направя. Но ще отнеме известно време – предупреди Аника.

– Направи го колкото можеш по-бързо.

– А после как ще откриеш кой от списъка би могъл да има Йоханес за баща?

– Ще започна да звъня и да питам. Ако и това не свърши работа, е, тогава ще му мисля.

Вратата към рецепцията се отвори и влязоха Мартин и Йоста. Патрик благодари на Аника за помощта и тръгна насреща им. Мартин се спря, но Йоста прикова поглед в мокета и тръгна към стаята си.

– Не питай... – Мартин поклати глава.

Патрик сбърчи чело. Дрязги сред персонала бе последното, от което имаха нужда. Сякаш не им стигаше стореното от Ернст. Мартин прочете мислите му.

– Нищо сериозно, не го мисли.

– Окей. Да пием по чаша кафе в столовата и да поговорим, какво ще кажеш?

Мартин кимна, влязоха в столовата и си наляха по чаша кафе, после седнаха един срещу друг на масата за хранене. Патрик каза:

– Намерихте ли някакви следи от Якоб в Буларен?

– Не, нищо. Изглежда, че не е бил там. А при теб?

Патрик набързо разказа за посещението си в болницата,

– Разбираш ли защо анализът не показва нищо? Знаем, че онзи, когото търсим, е роднина на Йоханес, но не е нито Якоб, нито Габриел, Юхан или Роберт. А като се има предвид естеството на пробата, дамите автоматично се изключват. Някаква идея?

– Помолих Аника да потърси дали Йоханес няма други деца в областта.

– Звучи разумно. С тоя тип по-скоро би звучало невероятно да няма извънбрачни деца тук и там.

– Какво ще кажеш за теорията, че един и същи човек е пребил Юхан и сега преследва Якоб?

Патрик внимателно сърбаше кафето. Беше прясно и горещо.

– Безспорно е странно съвпадение. Ти какво мислиш?

– Същото. Че е дяволски странно съвпадение, ако е един и същи човек. Но, изглежда, Якоб е изчезнал от повърхността на земята. Никой не го е виждал от снощи. Признавам, разтревожен съм.

– Ти през цялото време имаше чувството, че Якоб крие нещо. Дали заради това не му се е случило нещо? – колебливо каза Мартин. – Дали някой не е чул, че е в полицейското управление, и да е решил, че е разказал нещо, което не би трябвало да излиза на бял свят?

– Може би – отвърна Патрик. – И в това е проблемът. Всичко е възможно и за всичко можем само да гадаем.

Пресметна на пръсти.

– Имаме Сив и Муна, убити през 1979-а, Йоханес – убит през 1979-а, Таня – убита двайсет и четири години по-късно, Йени Мьолер – отвлечена, вероятно докато се е возела на автостоп, и може би дори убита, вчера и Якоб – безследно изчезнал. През цялото време всичко сякаш ни насочва към семейство Хулт, но имаме доказателство, че поне за убийството на Таня никой от тях не е виновен. А по всичко изглежда, че убилият Таня е убил и Сив, и Муна.

Той безпомощно разпери ръце.

– Пълна каша. А ние седим по средата и не можем да намерим собствените си задници с фенерче!

– Е, явно много антиполицейска пропаганда четеш – усмихна се Мартин.

– Добре де, какво правим? – каза Патрик. – Нямам повече идеи. За Йени Мьолер времето изтича, ако не е изтекло още преди няколко дни.

Той бързо смени темата на разговора, за да сложи край на лошите си мисли.

– Ти покани ли на вечеря онази мацка?

– Каква мацка? – каза Мартин, опитвайки се да придаде на лицето си неутрално изражение.

– Я не се преструвай, знаеш кого имам предвид.

– Ако говориш за Пиа, няма такова нещо. Тя само ни помогна малко с превода.

– "Помогна ни с превода" – повтори Патрик иронично. – Я стига! Когато говориш за нея, по тона ти разбирам накъде са насочени мислите ти. Макар да не е точно твой тип. Имам пред вид, че не е омъжена.

Патрик се усмихна, за да смекчи остротата на закачката.

Мартин тъкмо се накани да отвърне нещо хапливо, когато иззвъня мобилният на Патрик.

Мартин наостри уши, опитвайки се да чуе кой се обажда. Ставаше дума за нещо, свързано с кръвните проби, вероятно звъняха от лабораторията, само толкова разбра. Нищо не му се изясни и от репликите на Патрик.

– Какво значи особено? ... Аха... Така значи... Какво говориш? ... Как така... Окей... Аха.

Мартин едва потисна нетърпението си. Изражението на Патрик показваше, че е станало нещо важно, но той упорито отговаряше едносрично на този, с когото разговаряше.

– Казваш, значи, че сте установили точно какви са роднинските им връзки – Патрик кимна на Мартин, за да му покаже, че съзнателно избягва да му даде повече информация за разговора.

– Но аз все още не разбирам как е станало... Не, това е напълно невъзможно. Той е мъртъв. Трябва да има друго обяснение.. Но, по дяволите, експертът си ти. Чуй ме какво ти говоря и помисли. Трябва да има друго обяснение.

Сега напрегнато чакаше другият на линията да размисли. Мартин прошепна:

– Какво става?

Патрик му направи знак да мълчи.

– Съвсем не е умишлено. В този случай всичко е напълно възможно.

Лицето му внезапно светна. Мартин видя как вълна на облекчение се разля по тялото на Патрик, докато той направо дереше с нокти по бюрото.

– Благодаря! Благодаря ти, мамка му!

Патрик тресна капачето на телефона и се обърна към Мартин радостно.

– Знам кой е отвлякъл Йени Мьолер! И няма да повярваш на ушите си, като ти кажа!

*

Операцията приключи. Юхан бе закаран в реанимацията ѝ сега лежеше там, целият в тръбички. Роберт седеше до леглото и държеше ръката му в своята. Солвейг неохотно ги бе оставила, за да отиде до тоалетната, и сега той беше сам с брат си макар и за малко. Линда не я пуснаха. Не позволяваха да влизат повече от двама души.

Дебелият маркуч, вкаран в устата на Юхан, бе свързан с апарат, издаващ съскащ звук. Роберт погали с палец дланта на Юхан. Обзе го желание да види каква е линията на живота му, но не знаеше коя от основните три линии е тази на живота. Юхан имаше две дълги и една къса и Роберт се надяваше късата да е на любовта.

Свят му се завиваше при мисълта за свят без Юхан. Винаги бе изглеждало, че той е по-силният от двамата, че е водачът. Но истината бе, че без Юхан той не беше нищо. У Юхан имаше някаква мекота, от която Роберт имаше нужда, за да запази човешкото в себе си. Толкова много от собствената му мекота бе изчезнала, след като намери баща си, че без Юхан щеше съвсем да закоравее.

Седеше и си обещаваше коренно да се промени, ако Юхан оцелее. Никога вече да не краде, да си намери работа, да се опита да използва живота си за нещо добро, да, обеща си дори да се подстриже.

Последното обещание даде с известно колебание, но за голяма негова изненада изглежда то бе най-важното. Леко като пеперуда потрепване на ръката на Юхан, леко движение на показалеца, сякаш се опитваше да погали и той ръката на Роберт. Не беше много, но това бе всичко, от което се нуждаеше. Зачака трескаво завръщането на Солвейг. Копнееше да ѝ каже, че Юхан пак ще бъде добре.

*

– Мартин, тук един тип звъни и казва, че имал информация за побоя над Юхан Хулт!

Главата на Аника се промуши през вратата, Мартин спря и се обърна.

– Мамка му, нямам време сега.

– Да го помоля ли пак да се обади? – изненадано попита Аника.

– Не, по дяволите, недей, ще говоря.

Мартин се втурна в стаята на Аника и взе слушалката от ръката ѝ. След като внимателно слуша известно време и зададе допълнителни въпроси, затвори и се отправи към вратата.

– Аника, аз и Патрик тръгваме. Намери Йоста и му кажи моментално да се обади по мобилния. И къде е Ернст?

– Йоста и Ернст излязоха заедно да обядват, но ще им звънна.

– Добре.

Той отново хукна, но само след няколко секунди се появи и Патрик.

– Обади ли се в Удевала, Аника?

– Разбира се, на път са. – И тя вдигна палец във въздуха.

– Успех! Слушай, няма нужда повече да работиш по онзи списък с неизвестните бащи.

После и той забърза по коридора. Енергията в управлението се бе повишила до физически осезаемо ниво. Патрик набързо ѝ бе казал какво става и сега всяка минута бе важна. Тя помаха на Патрик и Мартин, които минаха пред нейния прозорец и изчезнаха през външната врата. После бързо набра номера на Йоста.

– Тъпо е, Йоста, да знаеш. Ние с теб седим тук, докато младоците управляват.

Ернст бе навлязъл в любимата си тема и Йоста бе принуден да признае, че вече става доста уморително да го слуша.

Взеха колата до Гребещад и седнаха в ресторант "Телеграфът" да обядват.

Внезапно телефонът на Йоста, поставен на масата, иззвъня, двамата едновременно погледнаха дисплея и видяха там номератора на управлението.

– Мамка му, не отговаряй. Имаш право поне да хапнеш на спокойствие.

Ернст се протегна да изключи телефона на Йоста, но погледът на колегата накара ръката му да застине във въздуха.

Щом приключи разговора, Йоста остави банкнота на масата, изправи се и каза на Ернст да става.

– Имаме работа за вършене.

– Не може ли да почака? Още не съм пил кафе – каза Ернст.

– Ще пиеш после в управлението. Трябва да извършим един арест.

За втори път в един и същи ден Йоста потегли за Буларен, този път зад волана. Информира Ернст за казаното от Аника и когато пристигнаха след половин час, едно младо момче стоеше и ги очакваше на пътя, малко преди стопанството.

Спряха колата и излязоха.

– Ти ли си Леле? – запита Йоста.

Момчето кимна. Беше едро и силно, с врат на борец и огромни юмруци. Създаден за портиер, помисли си Йоста. Или за охранител, какъвто бе случаят. Охранител, но явно със съвест.

– Обадил си се и си искал да говорим – продължи Йоста.

– Да, и по-добре започвай веднага – наежено каза Ернст и Йоста му отправи предупредителен поглед.

Тази задача не изискваше особена демонстрация на сила.

– Ами както казах и на мадамата в управлението, вчера аз и Кенеди извършихме една глупост.

– Да? – подканящо каза той.

– Малко го пребихме онзи, роднината на Якоб.

– Юхан Хулт?

– Да, май се казваше Юхан. – Гласът му подрезгавя. – Кълна се, не знаех, че Кенеди е толкова жесток. Уж трябваше само да поговори с него и да го посплаши.

– Но не стана така. – Йоста се опита да звучи бащински.

– Не, той просто полудя. Стоеше там и дърдореше колко добър е Якоб, и че той, Юхан де, нещо е сгафил, че бил казал нещо и да си вземел думите назад, и когато онзи Юхан каза "не", Кенеди направо издивя и започна яко да го бие.

Тук млъкна, за да си поеме дъх. Йоста мислеше, че нещо е разбрал, но не беше съвсем сигурен. Ех, ако днешните млади можеха да говорят като хората!

– А ти какво правеше през това време, а? Копаеше нещо из градината? – присмехулно каза Ернст.

Още един предупредителен поглед от Йоста.

– Аз го държах – тихо каза Леле. – Държах го за ръцете да не може да отвръща на ударите, но, мамка му, не знаех, че Кенеди ще побеснее така. Откъде можех да знам?

Той гледаше ту Йоста, ту Ернст.

– Сега какво ще стане? Няма ли да мога да остана в дома? Ще вляза ли в затвора?

Едрото, яко момче бе готово да се разплаче. Сега приличаше на малко, уплашено дете и Йоста нямаше нужда да се напряга да звучи бащински, то си дойде от само себе си.

– Ще говорим за това по-късно. Ще го оправим. Сега най-важното е да говорим с Кенеди. Можеш ли да чакаш тук, докато отидем и го приберем, или да седнеш в колата. Прави каквото искаш.

– Ще седна в колата – тихо каза Леле. – Все едно, другите ще чуят, че аз съм издал Кенеди.

– Добре, да тръгваме.

Изминаха последните стотина метра до двора. Същата жена, която бе отворила на Йоста и Мартин, отвори и сега. Раздразнението ѝ бе нараснало.

– Какво искате пък сега? Скоро тук ще направим летяща врата за полицаи. Не съм виждала такова чудо. След добрите отношения, които сме поддържали с полицията през годините, сега...

Йоста я прекъсна с вдигната ръка.

– Нямаме време за дискусии. Искаме да говорим с Кенеди. Веднага.

Жената усети сериозността в тона му и незабавно повика Кенеди. Когато пак заговори, беше доста по-мека.

– Какво искате от Кенеди? Да не е направил нещо?

– Ще разбереш подробностите по-късно – каза рязко Ернст.

– Сега единствената ни задача е да заведем момчето в управлението и да говорим с него там. С нас е и оня, големият, Леле.

Кенеди излезе от сенките. В тъмни панталони, бяла риза и добре сресана коса той изглеждаше по-скоро като момче от английски интернат, отколкото като питомец на поправителен дом. Единственото, което нарушаваше картинката, бяха големите драскотини по юмруците му. Йоста вътрешно изруга. Точно това бе видял преди и не го бе осъзнал.

– С какво мога да помогна на господата?

Гласът бе добре овладян, може би прекалено добре. Забелязваше се, че се старае да говори красиво.

– Говорихме с Леле. И както разбираш, трябва да дойдеш в управлението.

Кенеди сведе глава в мълчаливо съгласие. Ако имаше нещо, на което го бе научил Якоб, то бе да поема последствията от своите действия, за да е достоен за Божиите очи.

Със съжаление се огледа за последен път. Стопанството щеше да му липсва.

*

Седяха мълчаливи един срещу друг. Марита бе взела децата и се бе прибрала във Вестергорден, за да чака Якоб. Отвън цвърчаха летни птички, но в къщата бе тихо. Куфарите все още стояха в подножието на външното стълбище. Лайне не можеше да замине, преди да се увери, че Якоб е невредим.

– Линда обаждала ли се е? – попита тя с несигурен глас.

Страхуваше се да не наруши деликатното примирие между нея и Габриел.

– Не, все още не. Бедната Солвейг – каза Габриел.

Лайне помисли за всички онези дълги години на изнудване, но все пак се съгласи. Една майка не може да не изпитва симпатия към друга майка, чието дете е наранено.

– Мислиш ли, че и Якоб... – Думите заседнаха в гърлото ѝ.

Габриел неочаквано сложи ръка върху нейната.

– Не вярвам. Чу какво каза полицаят, той е сигурен, че е някъде и се опитва да премисли всичко. И има какво.

– Да, има – горчиво каза Лайне.

Габриел задържа ръката си върху нейната. Жестът му ѝ носеше утеха и тя си каза, че съпругът ѝ за пръв път проявява такава нежност. По тялото ѝ плъзна топло чувство, но то бързо се смеси с болката от раздялата. Не желаеше да го напуска. Бе поела инициативата, за да му спести унижението, но вече не знаеше дали е била права. После той отмести ръката си и мигът отмина.

– Знаеш ли, винаги съм усещал, че Якоб прилича повече на Йоханес, отколкото на мен. Гледах на това като на ирония на съдбата. Погледнато отвън, може да е изглеждало, че Ефраим е бил по-близък с мен, отколкото с Йоханес. Защото татко живееше тук, при нас, аз наследих имението и всичко. Но не е така. Това, че се караха толкова много, се дължеше на голямата им прилика. Понякога Ефраим и Йоханес сякаш бяха една и съща личност. Така че, когато се роди Якоб и видях у него толкова много от баща си и брат си, за мен като че ли се отвори възможност да се сближа с тях. Ако можех да спечеля обичта на сина си и да го опозная добре, щях да изпитам чувството, че опознавам Ефраим и Йоханес. Щях да стана част от общността им.

– Знам – каза меко Лайне, но Габриел сякаш не я чу и продължи:

– Завиждах на Йоханес, който наистина вярваше на татковите лъжи, че сме лечители. Представи си само колко силна трябва да е била вярата му! Да вижда ръцете си, да живее с мисълта, че са Божии инструменти. Да вижда как хората стават и тръгват, да кара слепите да проглеждат и да знае, че той самият е направил това възможно. Самият аз виждах само зрелището. Виждах баща си зад кулисите, виждах го как ръководи, режисира и ненавиждах всяка минута от тези сеанси. А Йоханес виждаше само болните пред себе си. Виждаше само своя канал до Бога. Каква ли мъка е изпитал, когато го изключиха от сеансите. А аз не проявих никакво съчувствие. Вместо това бях страхотно щастлив. Най-сетне щяхме да станем обикновени момчета, Йоханес и аз. Най-сетне щяхме да сме равни. Но това така и не стана. Никога. Йоханес продължи да омагьосва, докато аз, аз... – Гласът му се скърши.

– Имаш всичко, което имаше и Йоханес. Но не смееш да го покажеш, Габриел. Това е разликата между вас двамата.

За първи път през всичките години, прекарани заедно, тя видя сълзи в очите му. Дори когато Якоб бе най-болен, той не смееше да се отпусне. Взе ръката му и той здраво я стисна.

Габриел каза:

– Не мога да обещая, че ще простя. Но мога да обещая, че ще опитам.

– Знам. Повярвай ми, Габриел, знам.

И тя сложи ръката му върху бузата си.

*

Тревогата на Ерика нарастваше с всеки изминал час. Усещаше я като дълбаеща болка в основата на гръбначния стълб и разсеяно масажираше мястото с крайчетата на пръстите си. Цялата сутрин напразно се опитваше да се обади на Ана, звънеше в дома ѝ и на мобилния, но отговор нямаше. Чрез телефонната централа успя да се сдобие с мобилния на Густав, но той само ѝ каза, че предния ден е откарал с яхтата Ана и децата в Удевала, откъдето взели влака. Би трябвало вечерта да са пристигнали в Стокхолм. Не звучеше ни най-малко обезпокоен, което подразни Ерика. Обясни ѝ, че сигурно са уморени и са изключили телефона, че мобилният не е зареден или, тук Густав се изсмя, може би Ана не си е платила телефонните сметки. Този коментар съвсем вбеси Ерика и тя чисто и просто затвори.

Опита да се свърже с Патрик за съвет или поне за успокоение, но и той не отговаряше нито на мобилния, нито на стационарния. Позвъни на номератора и Аника само каза, че е навън по задачи и че не знае кога ще се върне.

Ерика френетично продължи да звъни. Дълбаещото чувство не изчезваше. Тъкмо когато бе готова да се откаже, някой вдигна мобилния на Ана.

– Ало?

Детски глас. Трябва да е Ема, помисли Ерика.

– Здравей, миличко, леля е. Слушай, къде сте?

– В Стокхолм – каза Ема. – Бебето появи ли се?

– Още не – усмихна се Ерика. – Чуй, Ема, мога ли да говоря с мама?

Ема не отговори. Сега, когато имаше невероятния късмет да говори по маминия телефон, не възнамеряваше ей така да го пусне.

– Виж какво – каза Ема.

– Какво? – каза Ерика. – Миличко, после ще говорим, много искам точно сега да говоря с майка ти.

Започна да губи търпение.

– Виж каквоооо! – упорито повтори Ема.

– Какво? – каза уморено Ерика.

– Преместихме се!

– Знам, спомням си.

– Не, днес се преместихме! – триумфално заяви Ема.

– Днес?

– Да, върнахме се при татко – довери Ема и добави: – Чао, сега отивам да играя! И връзката прекъсна.

С натежало сърце Ерика остави слушалката.

*

Патрик решително почука на вратата. Отвори му Марита.

– Здравей, Марита. Имаме заповед за обиск.

– Но нали вече бяхте тук? – попита тя.

– Имаме нови сведения. С мен е и екип, помолих ги да почакат на известно разстояние, за да успееш да изведеш децата. Няма нужда да се плашат от всички тези полицаи.

Тя мълчаливо кимна. Тревогата за Якоб бе изчерпала цялата ѝ енергия и нямаше сили дори да протестира. Обърна се да отиде за децата, но Патрик я спря с нов въпрос.

– Има ли други сгради в имота освен тези, които виждаме наоколо?

Тя поклати глава.

– Не, само къщата, сеновала, плевнята с инструментите и къщичката за игра. Това е всичко.

Патрик кимна и я пусна да върви.

Четвърт час по-късно къщата бе опразнена. Можеха да започнат търсенето. В дневната Патрик даде няколко кратки разпореждания.

– Веднъж бяхме тук преди и не намерихме нищо, но този път ще търсим по-основно. Търсете навсякъде и като казвам навсякъде, значи навсякъде. Ако трябва да къртите дъски от пода или стените, направете го. Ако трябва да разглобявате мебели, направете го. Разбрано?

Всички кимнаха. Атмосферата бе напрегната, но изпълнена с надежда. Патрик им бе разказал накратко как се развива случаят и те не искаха нищо друго, освен веднага да започнат.

След час безрезултатно търсене къщата изглеждаше като след катастрофа – всичко бе преобърнато и преровено. Но не откриха нищо. Патрик помагаше в дневната, когато Йоста и Ернст влязоха през вратата и с опулени очи се огледаха наоколо.

– Какво, по дяволите, правите бе, хора? – каза Ернст.

Патрик не обърна внимание на въпроса.

– Как мина с Кенеди?

– Добре, призна без заобикалки и сега е зад решетките. Проклето хлапе.

Патрик притеснено поклати глава.

– Но какво е станало тук? Май сме единствените, които не знаят нищо. Аника отказа да ни каже, само ни изпрати във Вестергорден, ти си щял да ни информираш.

– Нямам време да ви обяснявам – каза нетърпеливо Патрик. – Засега ще се задоволите с това, че Якоб е отвлякъл Йени Мьолер и трябва да открием нещо, което да ни посочи къде.

– Но не той е убил онази германка – каза Йоста. – Защото кръвната проба нали показа...

Изглеждаше объркан.

С нарастващо раздразнение Патрик каза:

– Напротив, вероятно той е убил Таня.

– А другите момичета? Тогава е бил малък и...

– Не, не е бил той. Но за това ще говорим после. Сега помогнете!

– И какво да търсим? – попита Ернст.

– Заповедта за обиск е на кухненската маса. Там е написано кои неща ни интересуват.

После Патрик се обърна и продължи да изследва лавицата с книги.

Измина още час, без да открият нищо интересно, и Патрик усети как куражът го напуска. Ами ако нищо не открият? Бе преминал от дневната в кабинета без резултат. Застана с отпуснати ръце, принуди се да поеме няколко пъти дълбоко въздух и обходи с поглед стаята. Кабинетът бе малък, но спретнат. Лавици с изрядно подредени папки. Върху старото писалище и в чекмеджетата нямаше разхвърляни книжа. Патрик замислено погледна писалището. Между веждите му се образува гънка. Старо писалище. И тъй като не бе пропуснал и една серия от сериала "Обиколка из античния свят", мислите му неволно се върнаха към старинната мебел. Как не се сети по-рано. Започна с онази част, която бе най-близо до плота за писане, частта с най-много малки чекмеджета. Издърпа ги едно по едно и внимателно заопипва вътрешността на дупките. След последното чекмедженце усети нещо. Беше малко метално лостче и когато го натисна, задната стена поддаде и се показа тайно отделение. Пулсът му се ускори. Видя, че там лежи стар бележник от черна кожа. Навлече бързо пластмасовите ръкавици, които носеше в джоба си, и внимателно извади бележника. С нарастващ ужас прочете съдържанието. Спешно трябваше да намерят Йени.

Спомни си за някаква хартия, която бе видял, докато претърсваше чекмеджетата на писалището. Извади я от чекмеджето и внимателно я разгледа. Общински печат в единия край разкриваше подателя. Патрик пробяга с поглед няколкото редове и прочете името най-отдолу. После взе мобилния и се обади в управлението.

– Аника, Патрик е. Слушай, искам да провериш нещо.

Обясни ѝ накратко и добави:

– Човекът, с когото ще говориш, е доктор Золтан Щаба. Да, от раковото отделение. Обади се веднага щом научиш нещо.

*

Дните пред Шершчин и Бу безкрайно се точеха. Няколко пъти на ден, с надеждата да научат новини, звъняха в полицейското управление, но напразно. Щом лицето на Йени се появи по разлепените плакати, мобилните им телефони зазвъняха непрекъснато. Приятели, роднини, познати. Всички се тревожеха, но се опитваха да им вдъхнат надежда. Някои предлагаха да дойдат в Гребещад, но двамата твърдо отказваха. Сякаш се страхуваха да не стане по-лошо. Сякаш, ако стояха в караваната един срещу друг до малката масичка, Йени рано или късно щеше да мине през вратата и тогава щяха да се върнат към нормалния живот. И те седяха така, ден след ден, вглъбени в тревогата си.

Този ден бе дори още по-мъчителен от предишните. Цяла нощ Шершчин бе сънувала кошмари. Въртеше се и леглото, обляна в пот, а под клепачите ѝ се мяркаха трудно различими образи. Видя Йени няколко пъти. Най-вече като малка. У дома на тревата пред къщата. На плажа на един от къмпингите. Но тези образи през цялото време се разтваряха в други, тъмни, странни и необясними.

Когато на сутринта се събуди, в гърдите си усещаше тежест. Докато часовете минаваха и температурата в малката каравана се покачваше, тя седеше тихо до Бу, отчаяно опитвайки се да призове наново образа на Йени. Но вече не успяваше. Тогава я осени една ужасна мисъл. Вдигна поглед и го отправи към съпруга си. После каза:

– Вече я няма.

И щом го каза, почувства, че е истина.

12

ЛЯТОТО НА 2003

Дните се сливаха един с друг като в мъгла. Тя беше изтезавана по начин, който считаше за невъзможен, и не спираше да се проклина. Ако не беше така глупава да тръгне на автостоп, може би това никога нямаше да се случи. Толкова пъти мама и татко ѝ бяха казвали да не се качва на чужда кола, но тя се чувстваше неуязвима.

Но това сякаш беше толкова отдавна. Йени се опита да извика отново онова чувство и да му се наслади, макар и за секунда. Чувството, че нищо на този свят не може да я докосне, че лоши неща могат да се случат на други, но не и на нея. Каквото и да станеше оттук нататък, тя никога нямаше да си върне онова чувство.

Лежеше на една страна и с протегната ръка дращеше по земята. Другата ѝ ръка бе неизползваема и тя раздвижи по-здравата от двете ръце, за да поддържа кръвообращението си. Сънуваше как подобно на филмова героиня се хвърля върху него и го надвива, когато слиза при нея, как го поваля на пода и побягва навън към родителите си. Хубав сън, но невъзможен. Та краката ѝ не можеха дори да ходят.

Животът бавно изтичаше от тялото ѝ и тя си представи как се просмуква в земята под нея и дава живот на организмите там долу. Червеи и ларви, жадно смучещи енергията ѝ.

Когато изтече и последната ѝ сила, помисли, че никога няма да има възможността да поиска прошка за това, че е била толкова непослушна през последните седмици. Надяваше се все пак да я разберат.

Държа я в прегръдките си дяла нощ. Ставаше все по-студена и по-студена. Мракът около тях сякаш се сгъстяваше. Надяваше се да се е чувствала в тъмнината така сигурна и доверчива, както се чувстваше той. Сякаш го обгръщаше голямо, черно одеяло.

За секунда мярна лицата на децата си. Но образите им му напомняха твърде много горчивата реалност и той бързо ги отхвърли.

Йоханес му бе посочил пътя. Той, Йоханес и Ефраим. Бяха триединство, открай време го знаеше. Деляха дарба, от която Габриел така и не получи нищо. Затова и никога нямаше да разбере. Той, Йоханес и Ефраим. Бяха уникални. Стояха по-близо до Бога, отколкото който и да е друг. Бяха специални. Така бе написал Йоханес в дневника си.

Не беше случайно, че именно той намери черния бележник. Нещо го бе насочило натам, към онова, което сметна за свое наследство от Йоханес. Трогваше го жертвоготовността, с която Йоханес се бе опитвал да спаси живота му. И ако някой можеше да разбере какво е искал да постигне баща му, това бе само той. Каква ирония, каква ненужна ирония. Тогава го спаси дядо му Ефраим. Болеше го, че Йоханес не бе успял. Съжаляваше, че момичетата трябваше да умрат. Но той имаше повече време, отколкото Йоханес. И нямаше да се провали. Ще опитва отново и отново, докато намери ключа към вътрешната си светлина. Онова, за което дядо Ефраим му бе казал, че е скрито у него. Точно като у Йоханес, баща му.

Погали студената момичешка ръка. Не че не жалеше за смъртта ѝ. Но тя бе обикновено човешко същество, а и Господ щеше да ѝ отдели специално място заради саможертвата ѝ, тя бе една от богоизбраните. Хрумна му, че може би Господ е очаквал определен брой жертви, преди да му разреши да намери ключа. Може така да е било и с Йоханес. Въпросът не беше в това, че са се провалили, а че преди да им посочи пътя, техният Бог очакваше повече доказателства за вярата им.

Тази мисъл ободри Якоб. Така трябва да е. Самият той винаги бе вярвал повече в Бога от Стария завет. Бог, изискващ кървави жертви.

Нещо все пак дълбаеше съзнанието му. Дали Бог щеше да му опрости плътските желания, на които не можа да устои? Йоханес беше по-силен. Той никога не се изкуши и Якоб му се възхищаваше за това. Самият той силно усещаше меката, топла кожа до своята и за един кратък миг дяволът го бе надвил. Поддаде се на изкушението, но после дълбоко съжали, Бог сигурно е видял това. Той, който можеше да гледа право в сърцето му, щеше да види, че разкаянието му е искрено, и да му даде опрощение.

Якоб залюля момичето в прегръдките си. Отстрани кичурче, паднало върху лицето ѝ. Беше красива. Още щом я видя на пътя с вдигнат палец, вече знаеше, че тя е избраната. Това бе знакът, който очакваше. Дълги години бе чел и се бе възхищавал на думите на Йоханес в дневника и когато момичето изникна на вратата му да пита за майка си, в същия ден, в който самият той получи лекарската присъда, вече знаеше, че това е знакът.

Не се отчая, че не откри Силата с нейна помощ. И Йоханес не бе успял с майка ѝ. Важното бе, че чрез нея щеше да намери предопределения му път. Да последва стъпките на баща си.

Когато ги положи заедно там, в Кралската клисура, искаше да покаже на света, че продължава започнатото от Йоханес. Не вярваше, че някой ще разбере. Достатъчно бе Бог да разбере и да одобри.

А ако имаше нужда от окончателно доказателство, Господ го получи снощи. Знаеше, особено щом заговориха за кръвните проби, че ще го затворят като престъпник. Дяволът го бе накарал да остави следи по тялото. За негова огромна изненада полицаите му съобщиха, че пробата го оневинява. И това бе окончателното доказателство, от което се нуждаеше, за да бъде убеден, че е на прав път и че нищо повече не може да го спре. Той беше специален. Защитен. Благословен.

Отново бавно погали момичето по косата. Ще трябва да намери ново.

*

Аника му се обади след десетина минути.

– Точно както предполагаше. Якоб отново има рак. Но този път не е левкемия, а голям тумор в мозъка. Казали са му, че не може да се направи нищо, твърде е напреднал.

– Кога е разбрал?

Аника погледна в бележките си, нахвърлени в тефтерчето пред нея.

– В деня, в който е изчезнала Таня.

Патрик тежко седна на дивана в дневната. Знаеше, но все пак му бе трудно да повярва. Къщата излъчваше такова спокойствие, такъв покой. Нямаше и следа от онова зло, за което държеше доказателствата в ръцете си. Измамна нормалност. Цветя във ваза, разпръснати детски играчки, непрочетена книга на масата до дивана. Никакви черепи, никакви напоени с кръв дрехи, никакви черни горящи свещи.

Над камината дори висеше картина на възнасящия се на небето Исус, с ореол около главата и с молещи се хора на земята под него.

Как би могъл човек да оправдае най-лошата от всички постъпки с мисълта, че сам Бог е дал картбланш на извършителя? Макар да не беше чак толкова странно. През всички времена милиони хора са били убивани в името на Бога. Имаше нещо магнетично в тази власт, която опиянява и заблуждава човека.

Патрик с мъка се изтръгна от теологическите си размисли и видя, че екипът стои и го гледа в очакване на нови инструкции. Беше им показал какво е открил и сега всеки вътрешно се бореше с мисълта за ужасните неща, които Йени може би преживява точно в този момент.

Патрик прекара ръка през разрошената си коса.

– Къде може да е, по дяволите? Не можем да претърсим цялата област сантиметър по сантиметър. Какво ще правим сега?

Мартин изпитваше същото безсилие, затова не каза нищо. После му дойде една идея.

– Трябва да е някъде около Вестергорден. Спомнете си следата от тора. Предполагам, че Якоб е използвал същото място като Йоханес, така че какво по-логично от това да е някъде наоколо?

– Имаш право, но Марита и свекърът и свекърва ѝ твърдят, че тук няма повече постройки. Може да е някаква пещера или нещо подобно, но нали знаеш какви обширни земи притежава семейство Хулт? Все едно да търсиш игла в купа сено!

– Ами Солвейг и момчетата ѝ? Питахте ли тях? Живели са тук преди и може би знаят място, за което Марита няма представа?

– Страхотна идея. Нямаше ли списък до телефона в кухнята? Линда си носи мобилния, така че можем да стигнем до тях чрез него.

Мартин отиде да провери, върна се със списък, в който името на Линда бе ясно отбелязано. Патрик нетърпеливо зачака сигналите. След цяла вечност чу гласа на Линда.

– Линда, аз съм, Патрик Хедстрьом. Трябва да говоря със Солвейг или с Роберт.

– Вътре са при Юхан. Той се събуди! – радостно каза Линда.

С натежало сърце Патрик си помисли, че скоро няма толкова да се радва.

– Извикай някой от тях, важно е!

– Окей, с кого искаш да говориш?

Той размисли. Кой би познавал района, в който живее, по-добре от едно дете? Изборът бе лесен.

– С Роберт.

Чу как тя оставя телефона и отива да го доведе. Не разрешават да се внася мобилен в стаята, за да не се повреди апаратурата, успя да си помисли Патрик, преди да чуе глухия глас на Роберт в слушалката.

– Роберт е.

– Здравей, Патрик Хедстрьом. Слушай, питам се дали не можеш да ни помогнеш с едно нещо. Адски е важно – побърза да каже той.

– Добре, какво е то? – колебливо каза Роберт.

– Дали не знаеш някои други постройки върху земите около Вестергорден, освен онези, които са близо до къщата? Може да не е точно постройка, а подходящо място да се скриеш, ако ме разбираш. Но трябва да е доста голямо. Да побира повече от един човек.

Патрик ясно чу въпроса, който се оформяше в главата на Роберт, но за негово облекчение младежът нищо не попита. Само поразмисли и бавно отговори:

– Единственото, за което мога да се сетя, е старото бомбоубежище. Доста навътре е в гората. Като малки си играехме там, Юхан и аз.

– А Якоб? – попита Патрик. – Той знае ли го?

– Ами направихме веднъж тази грешка да му го покажем. И той веднага изтича да ни издаде на татко, който ни забрани да ходим там. Било опасно, така каза. И веселбата свърши.

След като получи описание как се стига дотам, Патрик бързо поблагодари и затвори.

– Мисля, че знам къде са, Мартин. Събираме се всички на двора.

Пет минути по-късно осем полицаи стояха навън под слънцето – четирима от Танумсхеде, четирима от Удевала.

– Имаме причини да вярваме, че Якоб Хулт се намира навътре в гората, в старо бомбоубежище. Вероятно държи там и Йени Мьолер. Не знаем дали е жива, или мъртва. Затова ще действаме, все едно че е жива, и ще бъдем извънредно внимателни в действията си. Ще се движим крайно предпазливо, докато открием убежището, после ще го обкръжим. При пълна тишина –остро подчерта Патрик и обходи хората с поглед, който задържа по-дълго върху Ернст. – Ще бъдем с извадени оръжия, но никой няма да предприема нищо без устна заповед от мен. Ясно ли е?

Всички сериозно кимнаха.

– От Удевала на път за насам пътува линейка, но те няма да карат с включени сини светлини, а ще спрат точно на входа на Вестергорден. Звукът се чува надалеко в гората и не искаме той да ни чуе и да разбере, че нещо се върши. Щом овладеем ситуацията, ще повикаме болничния персонал.

– Не трябва ли все пак да вземем някой санитар с нас? – попита един от колегите от Удевала. – Може да ѝ трябва спешна помощ.

Патрик кимна.

– Прав си, но нямаме време да чакаме. Сега по-важно е бързо да я локализираме. Да се надяваме, че през това време линейката ще пристигне. Окей, да тръгваме.

Роберт бе обяснил, че трябва да вървят през гората зад къщата и че след стотина метра ще намерят стълбата, водеща към бомбоубежището. Стълбата бе почти невидима, ако не знаеш къде точно се намира, и отначало Патрик за малко да я пропусне. Бавно се придвижваха към целта и след някой и друг километър му се стори, че нещо се мярка сред листата. Без да каже дума, се обърна и махна на мъжете зад себе си. Пръснаха се предпазливо около убежището, но все пак се чу лек шум. Патрик се мръщеше грозно на всеки звук и се надяваше дебелите стени да погълнат звуците.

Извади пистолета и с крайчеца на окото си видя, че Мартин направи същото. На пръсти се приближиха и внимателно пробваха вратата. Заключена. Мамка му, какво да правят сега? Нямаха инструменти със себе си, за да я отворят, и единствената им възможност бе да призоват Якоб да излезе доброволно. Патрик почука на вратата и веднага бързо се отмести встрани.

– Якоб, знаем, че си вътре. Настояваме да излезеш!

Никакъв отговор. Опита пак.

– Якоб, знам, че не си искал нарочно да нараниш момичетата. Направил си само това, което е направил и Йоханес. Излез да поговорим.

Сам чу колко глупаво прозвуча. Може би трябваше да премине някакъв курс по водене на преговори с похитители или поне да бе довел със себе си психолог. Сега се налагаше сам да измисли как се разговаря с психопат в бомбоубежище.

За голямо свое учудване след секунда чу как ключалката изщраква. Вратата бавно се отвори. Мартин и Патрик, които стояха от двете страни на вратата, бързо размениха погледи. И двамата държаха пистолетите пред лицата си. Якоб излезе през вратата. Носеше в прегръдките си Йени. Нямаше никакво съмнение, че е мъртва, и Патрик буквално усети как разочарованието и мъката преминаха през сърцата на полицаите.

Якоб не им обърна внимание. Насочи поглед нагоре и заговори.

– Не разбирам. Нали съм избран? Нали щеше да ме защитиш?

Изглеждаше напълно объркан, сякаш светът се бе преобърнал.

– Защо тогава ме спаси вчера, а днес ме лишаваш от милостта си?

Патрик и Мартин се спогледаха. Якоб изглеждаше напълно отнесен. Но това го правеше още по-опасен. Беше невъзможно да се предугади какво ще направи. Държаха пистолетите постоянно насочени срещу него.

– Остави долу момичето – каза Патрик.

Якоб все още се взираше в небето и разговаряше със своя невидим Бог.

– Знам, че щеше да ми разрешиш да получа дарбата, но ми трябва още време. Защо се отвръщаш от мен?

– Остави долу момичето и вдигни ръце! – каза Патрик, този път по-остро.

Никаква реакция. Якоб държеше момичето в ръцете си, не изглеждаше да носи някакво оръжие. Патрик се колебаеше дали да не го събори на земята. Нямаше причина да се безпокои за момичето, вече беше късно.

Докато разсъждаваше, отляво внезапно прелетя дълга фигура. Патрик толкова се изненада, че пръстът му затрепери на спусъка и за малко да изпрати куршум в Мартин или Якоб. С ужас видя как Ернст се метна право върху Якоб, който тупна на земята. Йени падна от ръцете му точно пред него с отвратителен глух звук, като чувал с брашно.

С триумфален израз на лицето Ернст изви ръцете на Якоб зад гърба му. Той не оказа съпротива, но все още имаше изненадан вид.

– Така! – каза Ернст и вдигна поглед, за да приеме полагащите му се поздравления.

Всички стояха като замръзнали и когато Ернст съзря черния облак, преминал по лицето на Патрик, разбра, че за пореден път е постъпил необмислено.

Патрик, който за малко не бе застрелял Мартин, едва се въздържаше да не сложи ръце на хилавия врат на Ернст и бавно да го удуши. Но това можеше да почака. Сега най-важното беше да се погрижи за Якоб.

Йоста извади чифт белезници, приближи се до Якоб и ги щракна на китките му. Заедно с Мартин помогнаха на Якоб да се изправи и после въпросително погледнаха Патрик, който се обърна към двама от полицаите от Удевала.

– Отведете го във Вестергорден. Идвам веднага. Погрижете се персоналът на линейката да дойде тук с носилка.

Те понечиха да тръгнат с Якоб, но Патрик ги спря.

– Я почакайте малко, искам да го погледна в очите. Искам да видя как изглежда човек, който може да извърши такова нещо.

Той кимна към безжизненото тяло на Йени.

Якоб отвърна на погледа му без разкаяние, но все още с объркано изражение. После каза:

– Не е ли странно? Снощи Господ извърши чудо и ме спаси, а днес ви позволява да ме заловите.

Патрик се опита да надникне в очите му, за да види дали говори сериозно, или това е само игра, чрез която иска да се спаси от последствията на своята постъпка. Погледът, който срещна, бе гладък като огледало и Патрик разбра, че е погледнал право в очите на безумието. Каза уморено:

– Не беше Господ. Беше Ефраим. Ти се справи с кръвната проба, защото Ефраим ти е дал от своя костен мозък, когато си бил болен. Това означава, че си получил неговата кръв и неговата ДНК. Затова кръвната ти проба не съвпадна с ДНК пробата, която взехме от... останките... на Таня. Разбрахме го чак когато експертите в лабораторията установиха, че кръвта ти показва, колкото и странно да е, че си баща на Йоханес и Габриел.

Якоб само кимна. После меко каза:

– Нима това не е чудо?

После го поведоха през гората.

Мартин, Йоста и Патрик останаха при тялото на Йени. Ернст бързо се бе изнизал заедно с полицаите от Удевала и вероятно в близко бъдеще щеше да се старае да изглежда невидим.

И на тримата им се искаше да имаха поне едно яке да я покрият. Бе толкова безпомощна в голотата си. Видяха раните по тялото ѝ. Рани, идентични с тези на Таня. Вероятно същите са имали и Сив, и Муна, преди да умрат.

Въпреки импулсивното си поведение Йоханес е бил методичен човек. Бележникът му показваше как педантично е отбелязвал нараняванията, които е причинявал на жертвите си, за да се опита после да ги лекува. Действал е като учен. Същите рани и на двете, в същия ред. Може би за да придаде на всичко вид на научен експеримент. Експеримент, в който те са били злощастни, но необходими жертви. Необходими, за да му върне Бог дарбата на лечител, която притежавал като млад. Дарбата, която му липсвала през целия му живот на възрастен и която му била толкова нужна, когато първородният му син Якоб се разболял.

Ефраим бе оставил трагично наследство на сина и внука си. От разказите на Ефраим за церителските способности на Габриел и Йоханес в детските им години фантазията на Якоб се развихрила. А и Ефраим твърдял, че съзира дарбата и у внука си, което породило идеите, подхранвани през годините от болестта, която за малко не причинила смъртта му. После някак си открил дневниците на Йоханес и ако се съди по измачканите страници, много пъти ги препрочитал. И ето че сега, поради нещастното съвпадение от появата на Таня във Вестергорден в същия ден, в който Якоб получил смъртната си присъда от лекарите, стояха и гледаха едно мъртво момиче.

Когато Якоб я изпусна, тя падна на едната си страна и сега лежеше свита в поза на ембрион. Мартин и Патрик изненадани гледаха как Йоста разкопчава ризата си. Показаха се тебеширено бели, лишени от косми гърди, преди полицаят, без да каже дума, да просне ризата върху Йени, опитвайки се да прикрие колкото може повече от голотата ѝ.

– Няма какво да седим и да зяпаме девойчето – каза сърдито той и скръсти ръце, за да се предпази от суровата влага на горските сенки.

Патрик приклекна и спонтанно взе студената ѝ ръка в своята. Умряла е сама, но сега нямаше да чака сама.

*

Два дни по-късно Патрик седеше срещу Мелберг и горещо желаеше всичко най-сетне да свърши. Шефът бе поискал пълен доклад по случая и макар Патрик да знаеше, че Мелберг години напред ще печели точки от "участието си" в делото Хулт, вече нищо не можеше да го засегне особено. След като лично съобщи новината за смъртта на Йени на родителите ѝ, му бе трудно да понася хвалби във връзка с разследването, затова с готовност предостави славата на Мелберг.

– Все още не разбирам онова с кръвта – каза Мелберг.

Патрик въздъхна и за трети път обясни, този път още по-бавно:

– Когато се разболял от левкемия, Якоб е получил костен мозък от дядо си Ефраим. Което означава, че произведената от Якоб кръв след донорството е със същата ДНК като на донора, тоест на Ефраим. С други думи, Якоб е носел в тялото си ДНК от двама души – от дядо си в кръвта и своя собствена в останалите части на тялото. Затова в кръвната проба на Якоб имаше ДНК с профила на Ефраим. А оставената ДНК върху жертвата бе под формата на сперма, която носеше оригиналната ДНК на Якоб. Затова двата профила не съвпадаха. Статистическата вероятност нещо такова да се случи е толкова малка, че е почти невъзможна. Но само почти...

Изглежда Мелберг най-сетне схвана и удивено поклати глава.

– Истинска научна фантастика. Трябва да кажа, че свършихме убийствено добра работа. Шефът на полицията в Гьотеборг ми се обади вчера лично да благодари за отличното справяне и не ми оставаше нищо друго, освен да се съглася.

На Патрик му бе трудничко да види отличното в цялата работа, след като не успяха да спасят момичето, но предпочете да не коментира. Някои неща бяха, каквито са, и нямаше какво повече да се направи.

Тежко бе прекарал последните дни. Спеше лошо, измъчван от образите, предизвикани от скиците и бележките в дневника на Йоханес. Ерика тревожно кръжеше наоколо и също като него се въртеше в леглото нощем. Но той просто нямаше сили да протегне ръка и да я прегърне. Дори движението на детето в корема ѝ не успя да пробуди онова блажено чувство, което винаги усещаше преди. Сякаш внезапно му бе напомнено колко опасен е този свят и колко зли и луди могат да бъдат хората. Как би могъл да предпази едно дете от всичко това? И Патрик се отдръпна от Ерика и детето. Отдръпна се от риска да преживее болката, която бе видял по лицата на Шершчин и Бу Мьолер, когато, изправен пред тях, с ридания в гърлото им съобщи, че за съжаление Йени е мъртва. Как би могъл човек да оцелее след подобна болка?

В най-мрачните моменти през нощите той дори размишляваше дали да не избере пътя на бягството. Просто да си вземе шапката и да се махне. Далеч от отговорността и дълга. Далеч от риска любовта към детето да се превърне в оръжие, допряно до слепоочието му. Той, който винаги даваше пример за вярност към дълга, за пръв път в живота си сериозно обмисляше да постъпи малодушно и да избяга. Същевременно знаеше, че сега Ерика има повече от всякога нужда от подкрепата му. Беше отчаяна, че Ана и децата са се върнали при Лукас. Той знаеше това, но все още не можеше да ѝ протегне ръка.

Устните на Мелберг продължаваха да се движат.

– Да, не виждам никаква причина да не получим увеличение при следващото гласуване на бюджета...

Бла, бла, бла, помисли Патрик. Сипещи се безсмислени думи. Пари, слава, увеличение и почести от началниците. Прищя му се да грабне чашата си с кафе и бавно да я излее върху гнездото на Мелберг. Само и само да го накара да млъкне.

– Разбира се, твоят принос ще бъде отбелязан – каза Мелберг. – Всъщност казах на шефа на полицията, че от твоя страна съм имал фантастична поддръжка в разследването. Но не ми напомняй, че съм го казал, като дойде време за разговор за заплатата – закудкудяка Мелберг и намигна на Патрик. – Единственото, което ме безпокои, е частта, която се отнася до смъртта на Йоханес Хулт. Май все още нямате никаква представа кой може да го е убил?

Патрик поклати глава. Бяха говорили за това с Якоб, но той изглеждаше искрен, като казваше, че не знае. Убийството все още се водеше неразкрито и, изглежда, така щеше да си остане.

– Е, би било черешка върху тортата, ако успеем да пришием  и тази част. Няма да е лошо, нали? – каза Мелберг. После придоби сериозна физиономия. – И, разбира се, отбелязал съм си критика за действията на Ернст, но като се имат предвид дългите му години в полицията, смятам да се проявим като широко скроени и да теглим чертата на малкия инцидент. Искам да кажа, нали всичко все пак свърши добре.

Патрик си спомни треперещия си пръст върху спусъка на насочения към Мартин и Якоб пистолет. Сега ръката с чашата кафе също затрепери. Сякаш по своя воля тя се заиздига и бавно започна да се насочва към темето на Мелберг. Спря по средата, когато се чу почукване на вратата. Беше Аника.

– Патрик, на телефона.

– Не виждаш ли, че сме заети – изпръхтя Мелберг.

– Струва ми се, че ще поиска да приеме този разговор – каза тя и отправи многозначителен поглед към Патрик.

Той въпросително я погледна, но тя отказа да каже повече. Когато влязоха в стаята ѝ, посочи телефонната слушалка върху бюрото и дискретно се оттегли в коридора.

– Защо, по дяволите, не си на мобилния!

Той погледна телефона си в калъфчето на кръста и осъзна, че е изключен и напълно ням.

– Защо си го изключил?

Не разбираше защо Ерика е толкова ядосана. Можеше да го намери и чрез номератора.

– Започна се! Ти не отговаряше нито на стационарния, нито на мобилния и...

Той объркано я прекъсна.

– Какво се е започнало?

– Раждането, глупчо такъв! Болките започнаха и водите ми изтекоха! Трябва веднага да тръгваме!

– Но нали имаше още три седмици?

Все още беше объркан.

– Бебето явно не знае това!

После се чу изщракване.

Патрик замръзна със слушалката в ръка. По устните му заигра идиотска усмивка. Детето му. Неговото и на Ерика дете.

С треперещи крака изтича при колата и смутено натисна дръжката два пъти. Някой го потупа по рамото. Зад него стоеше Аника с полюшващи се в ръката ѝ ключове.

– Ще стане по-бързо, ако първо я отключиш.

Той изтръгна ключовете от ръката ѝ и след бърза маневра натисна педала на газта докрай и подкара към Фелбака. Аника погледна черните следи от гуми, които бе оставил върху асфалта, разсмя се и се върна на мястото си на рецепцията.

13

АВГУСТ 1979

Ефраим беше разтревожен. Габриел упорито продължаваше да твърди, че е видял Йоханес с изчезналото момиче. Той отказваше да повярва, но същевременно знаеше, че Габриел е последният, който би излъгал. За него истината и порядъкът бяха по-важни и от собствения му брат. Мисълта, която се загнезди у Ефраим, бе, че Габриел чисто и просто се е припознал. Видял е някакви сенки или нещо подобно. Но познаваше и Йоханес. Своя безгрижен, безотговорен син, който си играеше с живота. Нима бе способен да отнеме нечий живот?

Подпирайки се на бастуна си, Ефраим измина пътя от имението до Вестергорден. Всъщност нямаше нужда от бастун, според самия него здравето му бе като на двайсетгодишен, но смяташе, че така е по-изискано. Бастунът и шапката му придаваха вид на земевладелец.

Измъчваше го мисълта, че Габриел с всяка година увеличава разстоянието помежду им. Знаеше, че според Габриел той фаворизира Йоханес и, честно казано, наистина беше така. Само че с Йоханес се справяше много по-лесно. Можеше сурово да го постави на мястото му и изпитваше усещането, че е нужен, най-малкото за да държи сина си здраво стъпил на земята с всички тези жени, които вечно тичаха подире му. С Габриел, разбира се, бе друго. Той гледаше на баща си с презрение и това караше Ефраим да се отнася към него с хладно превъзходство. Знаеше, че грешката е най-вече негова. Докато Йоханес летеше от радост на всяка служба, която изнасяше и където момчетата му бяха от полза, Габриел се свиваше и вехнеше. Ефраим виждаше това и съзнаваше отговорността, но нали го правеше за тяхно добро. Когато Ранхилд умря, разполагаха единствено с неговото дар слово и с чара му, за да имат храна на масата и дрехи на телата си. Беше щастлива случайност, че лудата вдовица Дюблинг му завеща стопанството и състоянието си. Все пак Габриел би трябвало повече да цени това, вместо непрекъснато да го укорява за "ужасното " си детство. Истината бе, че ако не му беше хрумнала гениалната идея да използва децата в богослуженията, нямаше да имат онова, което имаха днес. Никой не можеше да устои на двете очарователни момченца, на които Бог бе дал дарбата да церят болните и сакатите. Заедно с харизмата и дар словото, които самият той притежаваше, бяха ненадминати. Знаеше, че все още минава за легендарен проповедник в света на Свободната църква и това безкрайно го забавляваше. Харесваше му и гальовното и интимно название Проповедникът.

Удиви се, когато видя тъгата, с която Йоханес прие новината, че е пораснал и вече не притежава дарбата. За Ефраим това бе лесен начин да приключи измамата, а за Габриел – огромно облекчение. Но Йоханес тъгуваше. Ефраим винаги бе искал да им разкаже, че това е просто неговият начин да изкарва пари и че хората, които " изцеряват ", са си напълно здрави хора, на които е дал някоя пара, за да участват в спектакъла. Но с годините бе започнал да се колебае. Понякога Йоханес беше толкова крехък. Затова се разтревожи сериозно за цялата тази работа с полицията и разпита на Йоханес. Йоханес беше по-уязвим, отколкото изглеждаше, и Ефраим не беше сигурен как ще му се отрази всичко това. Затова реши да се разходи до Вестергорден и да поговори с него.

Усмивка плъзна по устните на Ефраим. Преди седмица Якоб се бе завърнал от болницата и прекарваше цели часове горе при него в стаята му. Обичаше внука си. Беше му спасил живота, което ги свърза завинаги. Но не можеше лесно да бъде измамен, както си мислеха хората. Може би Габриел вярваше, че Якоб е негов син, но той, Ефраим, знаеше как стана всичко. Знаеше, че Якоб е син на Йоханес. Е, не се намеси. Момчето бе радостта на живота му на стари години. Разбира се, обичаше и Юхан, и Роберт, но те бяха още толкова малки. Онова, което харесваше най-много у Якоб, бе, че го изслушва и жадно поглъща историите му. Якоб обичаше да слуша как Габриел и Йоханес, когато били малки, пътували с него. "Лечителските истории", така ги наричаше. "Дядо, разкажи някоя лечителска история казваше той всеки път когато се качваше да го поздрави и Ефраим нямаше нищо против още веднъж да преживее онези времена. Защото наистина се бе забавлявал. Пък и нямаше да навреди на момчето, ако поукрасеше разказите. Стана му навик да завършва разказите с драматична изкуствена пауза и после с възлест пръст да посочи към гърдите на Якоб и да каже: "Ти, Якоб, ти също носиш в себе си дарбата. Някъде там, дълбоко, тя чака да бъда извадена на бял свят. " Момчето седеше в краката му с разширени очи и отворена уста и Ефраим се радваше на възхищението му.

Почука на вратата на къщата. Никой не отговори. Всичко бе тихо и изглеждаше така, сякаш Солвейг и момчетата ги няма. Иначе хлапаците се чуваха на няколко километра разстояние. Долови някакъв звук откъм плевнята, отиде дотам и погледна. Йоханес стоеше и правеше нещо с вършачката, без да забележи, че Ефраим е влязъл и е застанал точно зад него. Стресна се, като го видя.

– Много работа, а?

– Да, има какво да се свърши в стопанството.

– Чух, че пак си бил в полицията – каза Ефраим направо.

– Да – каза кратко Йоханес.

– Сега пък какво искаха да знаят?

– Повечето питаха за показанията на Габриел, разбира се.

Йоханес бе погълнат от вършачката и не погледна Ефраим.

– Знаеш, че Габриел не иска да те нарани.

– Знам. Той си е, какъвто си е. Но все едно, резултатът е един и същ.

– Вярно.

Ефраим се поклащаше на токове, несигурен как да продължи.

– Хубаво е да видим младия Якоб отново на крака, нали? – каза, търсейки неутрална тема за разговор.

Усмивка озари лицето на Йоханес.

– Чудесно е. Сякаш никога не е бил болен.

Той се изправи и погледна баща си в очите.

– Вечно ще ти бъда благодарен за това, татко.

Ефраим само кимна и доволно поглади мустак. Йоханес внимателно продължи:

– Татко, ако ти не бе успял да cnacuш Якоб... Мислиш ли, че...

Той се поколеба, но после решително продължи, сякаш за да не съжалява после.

– Мислиш ли, че тогава щях да си върна дарбата? Искам да кажа, за да изцеря Якоб?

Въпросът накара Ефраим да отстъпи от изненада и с ужас да разбере, че е създал по-голяма илюзия, отколкото е желал. Разкаянието и чувството за вина запалиха защитна искра на гняв и той пристъпи злобно към Йоханес.

– Ама че си глупав, момче! Мислих, че рано или късно ще пораснеш достатъчно, за да разбереш истината, без да трябва да ти натривам носа с нея! Нищо от онова не беше наистина! Никой от онези, които вие с Габриел "изцерявахте" – той направи кавички във въздуха, – не бяха наистина болни. Плащаше им се! От мен!

Той изкрещя думите и във въздуха се разлетяха дребни капчици слюнка. За миг се запита какво е направил. Цветът се бе отдръпнал от лицето на Йоханес. Той се олюля като пиян и за миг Ефраим се уплаши да не би синът му да получи някакъв удар. После Йоханес прошепна толкова тихо, че едва се чу:

– Тогава напразно съм убил момичетата.

Цялото разкаяние, цялата вина, целият страх избухнаха в Ефраим и го въвлякоха в тъмна, черна дупка. Юмрукът му се изстреля и уцели брадата на Йоханес с пълна мощ. Видя как Йоханес с изненадано изражение пада назад върху металната страна на вършачката. Когато главата му срещна твърдата повърхност, в плевнята се разнесе глух звук. Ужасен, Ефраим стоеше и гледаше как Йоханес лежи безжизнен на земята. Падна на колене и отчаяно се опита да напипа пулса му. Нищо. Постави ухо на устата на сина си, надявайки се да чуе и най-слаб звук от дишане. Пак нищо. Тогава разбра, че Йоханес е мъртъв. Поразен от ръката на собствения си баща.

Първият му импулс бе да изтича да извика помощ. После инстинктът за самосъхранение надви. А ако Ефраим Хулт притежаваше нещо, то бе умението да оцелява. Ако повикаше помощ, щеше да бъде принуден да обяснява защо е ударил Йоханес, а това не трябваше да се разбере по никакъв начин. Момичетата бяха мъртви, Йоханес също. Бе въздадено нещо като библейско правосъдие. Самият той нямаше никакво желание да прекара последните си дни в затвора. Достатъчно щеше да му е наказанието, че е убил Йоханес. Решително се зае да прикрие престъплението си. Слава Богу, знаеше какво да направи.

Якоб се чувстваше по-скоро доволен от живота си. Лекарите му даваха още половин година и той можеше поне тези месеци да прекара на спокойствие. Разбира се, Марита и децата му липсваха, но те можеха да идват на свиждане всяка седмица, а останалото време прекарваше в молитви. Вече бе простил на Бога, че не му е помогнал. Дори Исус в Гетсиманската градина бе призовавал небето и питал баща си защо го е изоставил. Щом Исус можеше да прости, можеше и Якоб.

По-голямата част от времето си прекарваше в градината на болницата. Знаеше, че другите затворници го избягват. Всички бяха осъдени за нещо, повечето за убийство, но по някаква причина го смятаха за опасен. Не разбираха. Той не се бе наслаждавал на убийството на момичетата и не го бе сторил заради себе си. Беше го направил от чувство за дълг. Ефраим казваше, че и той като Йоханес е специален. Избран. И негово задължение бе да запази наследеното и да не се остави да го победи някаква болест, която упорито се опитваше да го унищожи.

Нямаше да се предаде. Не можеше да се предаде. Последните седмици стигна до прозрението, че начинът, по който бяха действали той и Йоханес, може би е бил погрешен. Бяха се опитали да намерят практически начин да си възвърнат дарбата, но, изглежда, бяха сбъркали. Вместо това може би е трябвало да търсят вътре в себе си. Молитвите и покоят тук му помогнаха да се съсредоточи. Постепенно все по-успешно изпадаше в състояние на медитация. Тогава усещаше, че се приближава до първоначалния Божи план. Усещаше и как енергията изпълва цялото му същество. И затреперваше в очакване. Скоро щеше да жъне плодовете на новооткритото познание. Естествено, тогава още повече съжаляваше, че три живота са били ненужно затрити, но между доброто и злото имаше война и от тази гледна точка момичетата бяха необходими жертви.

Якоб седеше на градинската пейка и се топлеше на следобедното слънце. Днешният молитвен час беше по-различен от друг път. Чувстваше, че самият той започва да излъчва, също като слънцето. Когато погледна ръката си, видя, че я обгръща тъничък лъч светлина. Усмихна се. Започваше се.

До пейката видя мъртъв гълъб. Скован и мръсен, той лежеше с очи, покрити от бялата ципа на смъртта. Якоб се наведе и напрегнато го заразглежда. Това беше знак.

Стана от пейката и приклекна до гълъба. Загледа го състрадателно. Сега ръката му пареше, сякаш в китката му гореше огън. Насочи показалеца на дясната си ръка към гълъба и го постави върху рошавата перушина. Нищо не се случи. Обзе го разочарование, но си наложи да остане на мястото, където го водеха горещите му молитви. След малко гълъбът потръпна и едно от вкочанените му крачета потрепери. После всичко стана изведнъж. Перата възвърнаха блясъка си, бялата ципа на очите изчезна, гълъбът се изправи и със силен мах на крилата се понесе към небето. Якоб доволно се усмихна.

До един прозорец, гледащ към градината, стоеше доктор Стиг Холбранд и наблюдаваше Якоб заедно с Фредрик Нюдин, лекар, практикуващ съдебнопсихиатрична медицина.

– Това е Якоб Хулт. Малко по-специален случай. Измъчвал две момичета, опитвайки се да ги изцери. Умрели от раните си. Осъден е за убийство. Но има мозъчен тумор, който е нелечим.

– Колко му остава? – попита лекарят.

– Около шест месеца. Твърди, че може сам да се изцери, и прекарва по-голямата част от дните си в медитация. Оставяме го на мира. Безобиден е.

– Но какво прави сега?

– Е, не е речено, че понякога не се държи странно.

Доктор Холбранд погледна през прозореца и засенчи очи с ръка, за да вижда по-добре.

– Струва ми се, че подхвърля някакъв гълъб във въздуха. Е, нещастното създание вече е било мъртво – сухо каза той.

И двамата преминаха към следващия пациент.

БЛАГОДАРНОСТИ

Преди всичко бих искала да благодаря на моя съпруг Мике, който остана верен на навика си да поставя на първо място моето писане. Без теб щеше да е невъзможно да се справя едновременно и с бебето, и с писането.

Голяма благодарност също и на моя агент Микаел Нурдин, както и на Бенгт и Йени Нурдин от "Бенгт Нурдин Ейджънси", които работиха без прекъсване за разпространението на книгите ми.

Полицаите от полицейското управление в Танумсхеде и техният шеф Фолке Осберг заслужават специално да ги спомена, тъй като те не само намериха време да прочетат книгата и да изкажат мнението си, но и с кураж понесоха да вкарам някои явно некомпетентни полицаи на тяхното работно място. В този случай действителността не отговаря на измислицата!

Личност, оказала се безценна по време на работата над "Проповедникът", е моята редакторка и издателка Калин Линье Норд, която с огромна прецизност, каквато самата аз не бих могла да постигна, изчиташе ръкописа и нанасяше разумни корекции. От нея научих безценния израз "ако се съмняваш, махни го".

Голяма подкрепа ми оказаха по време на работата над тази книга Гунила Сандин и Ингрид Кампос. Охотно четоха и коментираха ръкописа Мартин и Хелена Пешон, свекърва ми Гунел Лекберг и Оса Буман.

Накрая бих искала да отправя специална благодарност и на Берит и Андеш Туреви, които не само с ентусиазъм лансираха "Ледената принцеса", но и отзивчиво прочетоха и обсъдиха ръкописа на "Проповедникът".

Всички герои и събития в книгата са измислени. Само Фелбака и околностите ѝ са такива, каквито съм ги описала. Позволих си все пак известни волности по отношение на местата на действие.