Камила Лекберг

Каменоделецът

(книга 3 от "Патрик Хедстрьом")

На Уле.

Не спирай да преследваш

истинското щастие!

За автора

Сега, когато скандинавската криминална литература твърдо се установи на върха на жанра, става ясно, че Хенинг Манкел и Стиг Ларшон са две утвърдени, но не останали без конкуренция имена. Третото, вече известно в цял свят, е Камила Лекберг, нашумяла гръмко в родната си Швеция и преведена на повечето езици. Тя има в портфолиото си седем романа, първия от които държите в ръка, а феноменалният й успех в родината е повторен навсякъде с триумфалното оглавяване на листите на най-продаваните книги. В англоговорещите страни я наричат „шведската Агата Кристи“, но това далеч не е цялата истина. Макар да разполагаме с провинциално селце (в каквото е родена и самата авторка) и с богат набор от заподозрени в едно отвратително убийство, и макар фабулата да е изпипана с майсторството на английската крими-кралица, Лекберг е подчертано съвременна, модерна писателка и предоставя на вниманието ни един много точен, дори задълбочен разрез на днешното шведско общество.

Глава 1

Днес уловът на омари e далеч по-различен отпреди. Вместо да попадат в ръцете на отрудените рибари, големите черни раци служат за забавление на летовниците по време на едноседмичната им почивка, които дори не спазват никакви правила. На какво ли не се бе нагледал през годините. Как тихомълком вадеха специални четки от джобовете си, за да отделят хайвера от женските омари с едничката цел да прикрият нарушението, как издърпваха чужди клетки от морето или дори се гмуркаха и ги изпразваха още във водата. Понякога се чудеше накъде е тръгнал този свят, след като дори рибарите вече нямаха капка почтеност. Веднъж дори откри бутилка коняк в клетката си, един вид компенсация за отмъкнатия улов. Явно въпросният крадец не бе лишен напълно от чувство за дълг или, най-малкото, си падаше шегаджия.

Франс Бенгтсон въздъхна дълбоко и продължи да тегли клетките си. Лицето му веднага светна, когато забеляза, че още в първата се мъдреха два големи омара. Познаваше пътеките им и бе набелязал няколко тайни места, където клетките му се пълнеха всяка година.

Вече три от клетките бяха на брега, а до тях се извисяваше купчина от скъпоценните раци. Той самият не разбираше защо цената на омарите е толкова висока. Не че не бяха вкусни, но ако трябваше да избира, определено щеше да предпочете херинга за вечеря. Хем е по-вкусна, хем е по-евтина. Едно беше ясно – приходът от улова на омари е дългоочаквана добавка към лятната му пенсия.

Последната клетка се позапъна и той опря крака в перилата, за да хване въжето по-здраво. Усети как тя полека взе да се издига нагоре. Дано да не се е повредила. Наведе се през борда на старата си лодка, за да провери как изглежда. Вместо клетката обаче над развълнуваната морска повърхност се показа призрачно бяла ръка, която сякаш се устреми нагоре към небето.

В първия миг понечи да пусне въжето и да остави тайнственото тяло, каквото и да бе то, отново да изчезне в морската бездна заедно с клетката и всичко останало. След това обаче дългогодишният му опит на рибар си каза думата и той продължи да тегли. Все още бе силен и жилав. Наложи се да впрегне цялата си сила, за да издърпа зловещата находка през борда. Опомни се едва когато бледото, безжизнено мокро тяло се строполи на дъното на лодката. Та това беше дете. Момиче. Косата му бе полепнала по лицето, а устните му се синееха като втренчените в небето очи.

Франс Бенгтсон се надвеси през борда и повърна.

На Патрик му се струваше, че никога не е бил по-уморен. Всичките му илюзии, че новородените непрекъснато спят, се разбиха на пух и прах още през първите два месеца. Прокара ръце през късата си кестенява коса, но сънят го налегна още по-силно. Не искаше дори и да си помисли как се чувства Ерика. Поне не му се налагаше да кърми час по час нощем. Напоследък много се притесняваше за нея. Не я бе виждал да се усмихва, откакто се прибраха от родилното отделение, а под очите ѝ имаше дълбоки тъмни кръгове. Беше му трудно да я оставя сутрин сама с Мая, когато погледнеше в изпълнените ѝ с отчаяние очи, но същевременно изпитваше истинско облекчение от предстоящата среща с познатия му свят, изпълнен с възрастни. Обичаше Мая повече от всичко на света, но откакто тя се появи в дома им, животът им се обърка. Струваше му се, че е попаднал в някаква чужда и мрачна вселена, където зад всеки ъгъл го дебнеха нови стресови ситуации. Защо не спи? Защо плаче? Дали не е претоплена? Какви са тези странни пъпки? С престъпниците му беше лесно – знаеше отлично как да постъпи с всеки един от тях.

Втренчи се с празен поглед в листовете и се опита да прогони мъглата, обгърнала съзнанието му, за да успее да свърши поне малко работа днес. В следващия миг телефонът иззвъня и Патрик буквално подскочи. Прозвучаха три сигнала, преди да се съвземе от първоначалния шок и да вдигне слушалката.

– Патрик Хедстрьом на телефона.

След десет минути вече бе грабнал якето си от закачалката до вратата и тичаше към стаята на Мартин Молин.

– Мартин, някакво старче е извадило труп с клетката си за омари.

– Къде? – попита Мартин учудено.

След тази драматична информация полицейското управление на Танумсхеде се пробуди от делничния си унес.

– До Фелбака. При кея до площад „Ингрид Бергман“. Трябва да тръгваме. Линейката вече е на път.

Мартин нямаше нужда от повторна покана. Принуден от мрачното октомврийско време, той също облече якето си и последва Патрик до колата. Изминаха бързо разстоянието до Фелбака и Мартин се хващаше уплашено за дръжката над вратата всеки път щом колата лизваше крайпътния бордюр при по-острите завои.

– За удавяне ли става въпрос? – попита Мартин.

– Откъде, по дяволите, бих могъл да знам? – сопна му се Патрик и в същия миг съжали за острия си тон. – Извинявай, почти не съм спал тази нощ.

– Няма нищо.

Мартин веднага бе готов да му прости, като виждаше колко изтощен бе Патрик през последните седмици.

– Знаем само, че тялото ѝ е намерено преди един час. Старчето смята, че е твърде добре запазено, за да е лежало дълго във водата, но то ще си покаже – промълви Патрик и се спусна надолу по хълма Галербакен към кея и привързаната към него лодка.

– Тя?

– Да, момиче е, дете.

– О, по дяволите – изруга Мартин и се ядоса на себе си, че не се довери на шестото си чувство днес и не остана в леглото при Пия, вместо да отиде на работа.

Паркираха при кафене „Брюган“1 и забързаха към лодката. Колкото и невероятно да беше, новината все още не се бе разпространила; не бе плъзнала наоколо и не се наложи да разбутват тълпа от любопитни зяпачи.

1 От шведски – кей. – Б. пр.

– В лодката е – каза старчето, пресрещайки ги при кея. – Оставих я да лежи там, за да не я докосвам излишно.

Бледността на стареца не учуди Патрик. И той самият придобиваше подобен вид всеки път когато имаше работа с мъртъвци.

– Къде точно я извадихте – попита той и така поотложи срещата с трупа.

Усети, как стомахът му се разбунтува, още преди да е видял мъртвото момиче.

– При остров Поршхолмен. От южната страна. Беше се увила във въжето на петата ми клетка. Иначе можеше и изобщо да не я открием. Особено ако теченията я бяха отнесли навътре в морето.

Патрик не се изненада от думите на стареца, който беше добре осведомен за всичко, що се отнася до удавниците. Всички от по-старото поколение знаеха, че труповете първо потъват на дъното, а след това, изпълнени с газове, бавно се издигат на повърхността, преди отново да се спуснат в дълбините и завинаги да изчезнат в тях. В миналото мнозина рибари срещаха смъртта в морската вода и Франс със сигурност бе участвал в търсенето на злощастните си другари.

Следващите думи на рибаря потвърдиха това.

– Едва ли е престояла дълго във водата. Тялото ѝ все още не е олекнало достатъчно, за да изплува на повърхността.

Патрик кимна.

–Това вече го казахте по телефона. Най-добре е да отидем да го видим.

Двамата с Мартин тръгнаха бавно редом към другия край на кея, където беше вързана лодката. Едва когато се приближиха до борда, видяха проснатото на дъното тяло. Момичето лежеше по корем и се виждаше само разпиляната мокра коса.

– Ето я и линейката. Ще изчакаме екипа, те да я обърнат.

Мартин кимна. Луничките и червената му коса буквално аленееха на фона на пребледнялото му лице. Едва се сдържаше да не повърне.

Сивото небе и засилващият се вятър създаваха мрачно настроение. Патрик махна на момчетата от линейката, които бавно свалиха носилката и тръгнаха към тях.

– Удавила ли се е? – попита единият от тях и кимна към лодката.

– Да, така изглежда – отвърна Патрик. – Не мога да кажа нищо повече преди аутопсията. С нищо не можем да ѝ помогнем. Трябва само да транспортирате тялото до болницата.

– Да, знаем – каза момчето. – Нека я сложим на носилката.

Патрик не възрази. Няма по-голям кошмар от това, да разследваш нещастни случаи с деца. Но след раждането на Мая това усещане се бе засилило стократно. Сърцето го прободе при мисълта за очакващите го задължения. Веднага щом идентифицират трупа, ще му се наложи да посети родителите ѝ и да разбие живота им.

Момчетата от линейката вече бяха скочили в лодката и се подготвяха да свалят тялото на кея. Едното от тях внимателно обърна мъртвото дете по гръб. Мократа му коса се разстла по дъските като ветрило около бледото личице, а стъклените очи на момичето сякаш се взираха в пробягващите по небосклона сиви облаци.

В първия миг Патрик извърна лице, но след това прояви воля и погледна към момичето. И изведнъж сърцето му се сви.

– О, не, по дяволите!

Мартин го изгледа учудено и се досети.

– Познаваш ли я?

Патрик само мълчаливо кимна.

Стрьомстад, 1923

Никога не би изрекла тази мисъл на глас, но понякога се радваше, че майка ѝ е починала по време на раждането ѝ. Сега баща ѝ беше само неин. Майка ѝ не би позволила така лесно да го върти на малкия си пръст, поне с такова впечатление бе останала от чуждите разкази за нея. Баща ѝ нямаше сърце да откаже каквото и да било на осиротялата си дъщеря. Агнес бе напълно наясно с тази му слабост и се възползваше от нея при всеки удобен случай. Мнозина роднини и приятели на баща ѝ с най-добри намерения неведнъж се бяха опитвали да му отворят очите, но при всяко негово уклончиво „не“, любимата му дъщеря с красиво лице и големи очи проливаше по някоя сълза и успяваше, рано или късно, да го накара да се смили над нея и да изпълни желанието ѝ.

В резултат на това едва деветнайсетгодишна, Агнес беше вече една изключително разглезена млада дама, а повечето от често сменящите се приятелки не биха се поколебали да признаят, че в душата ѝ се таи доста злост. Поне така говореха момичетата. Момчетата обикновено не забелязваха нищо друго освен хубавото личице, големите очи и дългата ѝ гъста коса, с които омагьосваше и баща си.

Къщата им в Стрьомстад бе сред най-разкошните пос-тройки в малкото градче. Беше разположена високо в полите на планината, с изглед към морето. Можеха да си я позволят благодарение на наследството на богатата ѝ майка и на парите, които баща ѝ изкарваше от каменната кариера. Веднъж бяха на косъм да я загубят. Случи се през 1914 година, по време на стачката на каменоделците, които възроп-таха срещу политиката на големите компании. Не след дълго обаче размириците се поуспокоиха, а търговията с камъни процъфтя след войната и сега дори кариерата в Крукстранд край Стрьомстад работеше с пълен капацитет, за да успее да задоволи поръчките от Франция.

Агнес не се интересуваше особено откъде идват парите на баща ѝ. Бе родена в богато семейство и винаги се радваше на охолен живот. Нямаше значение дали парите са наследени, или заработени с тежък труд, стига да може да си купува с тях бижута и красиви дрехи. Беше наясно, че малцина одобряваха отношението ѝ към живота. Родителите на майка ѝ се бяха ужасили от избора на дъщеря си. Някакъв новоизлюпен богаташ с беден произход. Майка му и баща му не бяха хора от сой и никак не се вписваха в атмосферата на пищните приеми. Канеха ги на гости отделно в тесен семеен кръг. Дори и тогава срещите им бяха ужасно неловки. Горките хорица нямаха ни най-малка представа как да се държат в изисканите салони и не можеха да предложат никакви интересни теми за разговор. Родителите на майка ѝ така и не можаха да разберат какво бе намерила дъщеря им в Аугуст Шернквист, чиято истинска фамилия беше всъщност Першон. Не можеше да ги заблуди с опита си да се изкачи по обществената стълбица с помощта на новото си име. Поне внучето им носеше известна радост и те се състезаваха с баща му как да го поглезят най-добре.

– Миличка, отивам в кантората.

Агнес се обърна, когато усети, че баща ѝ влиза в стаята. Бе решила да посвири на рояла, седнала с лице към прозореца, най-вече защото знаеше колко добре изглежда в тази поза. Тя определено не беше особено музикална. Въпреки скъпите уроци, на които ходеше от малка, едва успяваше да се справи с нотите пред себе си.

– Татко, какво реши за роклята, която ти показах оня ден?

Агнес погледна умолително баща си и веднага усети вътрешната му борба между желанието да каже „не“ и пълната липса на воля да го стори.

– Скъпа, та нали наскоро ти донесох рокля от Осло...

– Но тя е подплатена. Татко, нали разбираш, че не бих могла да я облека на банкета в събота в тази жега?

Агнес сбърчи ядно вежди в очакване на ответната реакция. Дори баща ѝ да започнеше да се дърпа, винаги можеше да изкриви устни и в краен случай да пророни някоя сълза. Това обикновено вършеше работа. Той изглеждаше уморен и едва ли щеше да се наложи да използва повече хитрини. Предположението ѝ се оказа правилно.

– Добре, иди да я поръчаш утре. Но да знаеш, че косата ми ще побелее от теб.

Той поклати глава, но щом Агнес заприпка към него и го целуна, по лицето му се разля усмивка.

– Да, да, хайде, продължавай да се упражняваш. Като нищо може да те помолят да посвириш в събота, така че е добре да си подготвена.

Агнес седна доволна на столчето и послушно продължи да свири. Представи си как всички погледи са устремени към нея, а тя седи пред рояла, под светлината на свещите, облечена в новата си червена рокля.

Мигренозната болка най-сетне попремина. Железният обръч около челото ѝ постепенно се поразхлаби и жената предпазливо отвори очи. На горния етаж цареше пълна тишина. Истински рай. Шарлот се обърна на другата страна и замижа. С радост усети как болката все повече намалява и цялото ѝ тяло се отпусна.

Полежа още малко, преди бавно да се надигне и да седне на ръба на леглото, за да помасажира слепоочията си. Все още я наболяваха леко след атаката. От опит знаеше, че неприятното усещане щеше да се задържи поне още няколко часа.

Албин сигурно още спеше на горния етаж. Затова можеше с чиста съвест да поизчака, преди да се качи при него. Бог вижда, че сега се нуждае от повече почивка. Последните няколко месеца бяха толкова напрегнати, че мигрената ѝ се обаждаше все по-често, а силната болка я изцеждаше напълно.

Реши да се обади на посестримата си по съдба и да провери как се чувства. Собствените ѝ проблеми не ѝ пречеха да се притеснява за Ерика. Познаваха се отскоро. Няколко пъти се засякоха навън с детските колички и се заговориха. Ерика разхождаше Мая, а Шарлот – осеммесечния си син Албин. Разбра се, че живеят съвсем наблизо една до друга, и така започнаха да се срещат почти всеки ден. Шарлот изпитваше искрено безпокойство за душевното състояние на новата си приятелка. Наистина не познаваше Ерика, преди да стане майка, но интуицията ѝ подсказваше, че приятелката ѝ е твърде апатична и унила напоследък. Шарлот дори намекна на Патрик, че Ерика може би страда от следродилна депресия, но той не ѝ обърна внимание. Смяташе, че просто им липсва опит и всичко постепенно ще се нареди.

Шарлот протегна ръка към телефона на нощното шкафче и набра номера на Ерика.

– Здравей, Шарлот е.

Гласът на Ерика прозвуча някак сънено и глухо и засили безпокойството на приятелката ѝ. Нещо не беше наред. Дори никак.

След малко в гласа на Ерика се появи по-весела нотка. Шарлот се наслаждаваше на последните минути спокойс-твие, преди да се върне към неизбежните си задължения на майка и да се качи на горния етаж с очакващия я там хаос.

Ерика сякаш прочете мислите на Шарлот и я попита докъде са стигнали с търсенето на нова къща.

– Доникъде. Имам чувството, че Никлас работи денонощно. Все не може да намери време, за да отидем на оглед. На всичкото отгоре в момента няма почти никакво предлагане, така че си оставаме закотвени тук.

Тежка въздишка последва думите ѝ.

– Всичко ще се нареди, ще видиш.

Ерика се опитваше да я успокои, но на Шарлот не ѝ се вярваше. С Никлас и децата вече от половин година се бяха преместили при майка ѝ и Стиг, а с това темпо на търсене на нов дом щяха да останат тук поне още толкова. Не бе сигурна, че може да издържи. На Никлас му беше лесно – той едва ли не нощуваше в лекарския кабинет. Шарлот обаче бе затворена с децата по цял ден и ежедневието ѝ бе същински ад.

На теория предложението на Никлас да приеме работата като личен лекар във Фелбака много ѝ допадна. След пет години в Удевала определено имаха нужда от смяна на обстановката. Та нали и Албин беше на път. Последният опит да спасят брака си. Нямаше по-подходящ момент от този да започнат начисто един съвсем нов живот. Колкото повече говореха за това, толкова по-примамливо им се струваше. А и самата мисъл, че родителите ѝ живееха наблизо и щяха да им помагат с гледането на децата, ѝ се струваше примамлива. Реалността обаче се оказа съвсем различна. Само след няколко дни Шарлот си спомни защо нямаше търпение да напусне родния си град преди години. Вярно, че някои неща се бяха променили към по-добро, но все още не бе готова да говори за тях с Ерика. Разкриеше ли тайната си, със семейството ѝ бе свършено.

Гласът на Ерика я върна към реалността.

– Как се разбирате с мамчето ти? Още ли те побърква?

– Меко казано. Каквото и да направя, все ѝ се струва погрешно. Или съм твърде строга с децата, или пък твърде мека, или прекалено ги навличам, или не ги обличам достатъчно. Ту ги недохранвам, ту ги тъпча. Все ми повтаря колко съм дебела и мързелива... И това е само началото на списъка. Вече направо ми се повдига.

– А как се държи с Никлас?

– О, съвсем различно. Никлас е олицетворение на съвършенството в нейните очи. Непрекъснато припка около него и му се докарва. Явно го съжалява, че е обречен да живее с такава непрокопсана съпруга. Винаги ще си остане сляпа за грешките и недостатъците му.

– Той не вижда ли как се отнася с теб?

– Нали ти казах, че никога не си е вкъщи. А и тя се държи по-мило с мен в негово присъствие. Знаеш ли какво ми каза вчера, когато проявих глупостта да му се оплача? „Шарлот, мила, не можеш ли да си затвориш очите?“ Да си затворя очите? Ако продължа да ги затварям така, с мен е свършено. Толкова ме ядоса, че оттогава не му говоря. Сега сигурно седи в кабинета си и се самосъжалява, че му се е паднала такава опърничава жена. Изобщо не е чудно, че тази сутрин главата ми щеше да се пръсне от болка.

Шарлот чу някакъв шум на горния етаж и с нежелание се изправи.

– Май трябва да отида при Албин. Иначе майка ми пак ще ми се прави на мъченица... Слушай, мисля да мина следобед на едно кафе. Надух ти главата с моите проблеми, а дори не те попитах как си. Скоро ще се видим.

Шарлот сложи слушалката, набързо се среса, пое си дълбоко въздух и се заизкачва по стълбата.

Не, това не беше нормално. Дори никак. Изчете безброй книги за бебета и как се променя животът на хората, като станат родители, но нито една от тях не успя да я подготви за реалността. По-скоро ѝ се струваше, че всички тези писания са част от огромен заговор. Авторите обясняваха надълго и нашироко за хормоните на щастието, за това, как родителите се пренасят на седмото небе от радост в мига, в който поемат новороденото на ръце, и как цялото им същество се изпълва с окриляваща любов веднага щом го зърнат за първи път. Вярно, тук-там се прокрадваше по някое признание, че бъдещите майки може би ще изпитват по-голяма умора, но дори и тези предупреждения бяха завоалирани с романтични думи и представляваха неизменна част от хвалебствената ода за майчинството.

Пълни глупости! След два месеца като майка Ерика бе убедена, че книгите са пълни с безсмислици и лъжи – същинска пропаганда! Никога преди не се бе чувствала толкова нещастна, уморена, ядосана, отчаяна и изтощена, както след раждането на Мая. Сърцето ѝ така и не се изпълни с обещаваната окриляваща любов, когато положиха червеното, врещящо и, да, грозно бебе на гърдите ѝ. Наистина постепенно започна да усеща по-силни майчински чувства, но все още ѝ се струваше, че някакъв чужд човек всъщност е превзел дома им. Дори съжаляваше, че изобщо решиха да си родят дете. Толкова им бе добре заедно. Защо им трябваше да се поддават на натиска на човешкия егоизъм и желанието да продължат съвършения си род. Това съдбоносно решение промени напълно живота им, а нея превърна в денонощно включена машина за мляко.

Умът ѝ не побираше как едно малко дете може да е толкова лакомо. Мая бе като залепена за напращелите гърди на Ерика. На всичкото отгоре те бяха станали тройно по-големи и Ерика имаше чувството, че се е превърнала в две огромни ходещи цици. Физически изглеждаше плачевно. След зав-ръщането си от родилния дом тя все още изглеждаше като бременна и беше доста по-трудно да отслабне, отколкото очакваше. Единствената ѝ утеха бе, че и Патрик доста понапълня по време на бременността ѝ. През цялото време ядеше като вълк и натрупа няколко излишни килца в кръста.

Поне вече не изпитваше физическа болка, но непрекъснато се потеше и се чувстваше подпухнала и грозна. Краката ѝ бяха небръснати от няколко месеца, а дългата ѝ до раменете коса се нуждаеше от фризьорска грижа. Може би щеше да е добре да си направи някой друг кичур, за да прикрие ужасния сив нюанс, който загрозяваше обичайния ѝ рус цвят. Ерика се унесе за миг в мечти, но щастието ѝ не трая дълго. Как, по дяволите, щеше да намери време да отиде до града? О, как завиждаше на Патрик, който прекарваше поне осем часа на ден в нормалния свят на възрастните хора. Докато тя си общуваше най-вече с телевизора и прескачаше от канал на канал, докато Мая сучеше.

Патрик непрекъснато я уверяваше, че предпочита да остане с нея и Мая вкъщи, отколкото да ходи на работа, но очите му го издаваха – в тях се четеше единствено облекчение, че може поне за няколко часа да напусне малкия им затвор. Разбираше го отлично. Но същевременно усещаше все по-силна горчивина. Защо трябваше да понася сама последствията от взаимното им решение? Нима отглеждането на деца не бе семейно начинание? Той също трябваше да поеме своята част от отговорността.

Всеки ден следеше внимателно дали Патрик ще удържи на думата си и ще се прибере в уречения час. Само да закъснееше пет минути и в душата ѝ се надигаше огромно раздразнение. Закъснееше ли повече, вкъщи го очакваше огромен скандал. Веднага щом прекрачеше прага, Ерика хвърляше Мая в ръцете му, ако, разбира се, пристигането му съвпадаше с някой от редките моменти на почивка между храненията. След това веднага се сгушваше в леглото с тапи в ушите, за да може поне за малко да избяга от детските крясъци.

Ерика въздъхна с телефонната слушалка в ръка. Всичко ѝ се струваше напълно безнадеждно. Добре, че от време на време можеше да си побъбри с Шарлот и да се разведри поне малко. Приятелката ѝ имаше две деца и винаги можеше да намери начин да я успокои – най-голямата ѝ опора в изпълнения със стрес делник. А колкото и срамно да звучи, на Ерика дори ѝ бе приятно да обсъди нечии други проблеми, вместо постоянно да мисли за своите.

На всичкото отгоре притесненията ѝ не се изчерпваха само с Мая. Откакто се роди дъщеря ѝ, почти не беше говорила със сестра си Ана. В редките случаи, когато се чуваха, Ана звучеше тъжно и унило, но продължаваше да я уверява, че всичко е наред. Ерика бе толкова погълната от собственото си тежко ежедневие, че нямаше сили да настоява. Едно бе сигурно – Ана имаше някакъв проблем.

Ерика прогони мрачните си мисли и даде на Мая другата си гърда, при което за малко не я разплака. После хвана тъжно дистанционното и пусна „Дързост и красота“. Очакваше с нетърпение следобедното кафе с Шарлот.

Старата жена бъркаше трескаво супата. Цялото домакинство лежеше на плещите ѝ – готвенето, чистенето и гледането на децата. Добре, че Албин най-после заспа. Лицето ѝ просветна при мисълта за внучето. То беше същинско ангелче. Рядко се чуваше да плаче. За разлика от другото. Челото ѝ се сбърчи, а движенията ѝ станаха още по-бързи. Супата се разплиска, над печката се изля дъжд от малки капчици и замириса на изгоряло.

Лилиан вече бе приготвила подноса на кухненския плот. На него имаше чаша, дълбока чиния и лъжица. Оставаше ѝ само да вдигне тенджерата от котлона и да налее парещата супа в чинията. Наслади се на благоуханния аромат на гозбата си и се усмихна доволно. Стиг обожаваше пилешка супа. Със сигурност щеше да си хапне с апетит.

Лилиан внимателно пое подноса и бутна с лакът вратата към горния етаж. Ужасно се дразнеше, че непрекъснато трябва да изкачва тези стълби. Някой ден ще си счупи крака и да ги види тогава как ще се оправят без нея. Бяха я превърнали в истинска робиня. Ето и сега например Шарлот се търкаля в леглото и мързелува. Дори не си направи труда да измисли по-добро извинение от поредния пристъп на мигрена. Пълни глупости. Ако някой би трябвало да страда от мигрена, това бе самата тя. Умът ѝ не побираше, как Никлас търпи подобно поведение. Даваше всичко от себе си в поликлиниката, за да може да издържа семейството си, а като се прибере вечер, домът им изглежда като след паднала бомба. Какво като живеят тук само временно – не може ли да поддържат поне малко ред и чистота? На всичкото отгоре Шарлот имаше наглостта да иска да ѝ помага с децата вечер. Вместо да го остави да си почине пред телевизора след тежкия работен ден и да занимава с нещо децата. Никак не е чудно, че момичето е толкова невъзпитано. Та нали то вижда как майка му се отнася с баща му – без капчица уважение. Крушата не пада по-далеч от дървото.

Лилиан се заизкачва решително нагоре по стълбата и тръгна с подноса към стаята за гости. Тук живееше Стиг, откакто се разболя. Не можеше да го остави да стене и пъшка в спалнята им. Тя имаше нужда от здрав сън, за да може да се грижи за него денем.

– Скъпи? – Лилиан открехна внимателно вратата. – Нали не спиш? Нося ти супа. Любимата ти. Пилешка.

Стиг ѝ се усмихна в отговор.

– Сега не съм гладен, може би по-късно – каза той уморено.

– Глупости. Никога няма да се оправиш, ако не се храниш. Хайде, поизправи се. Ще те нахраня.

Помогна му да се понадигне и седна на ръба на леглото. Започна да го храни като малко дете, като от време на време бършеше брадичката му.

– Така, така. Виж колко добре ти дойде малко супа. Знам отлично от какво се нуждае любимият ми. Само трябва да се храниш и скоро отново ще си на крака.

На лицето на Стиг отново се изписа невярваща усмивка. Лилиан му помогна да легне и зави краката му с одеяло.

– Къде е лекарят?

– Миличък, наистина ли си забравил? Никлас е лекарят и дори живее с нас. Сигурно ще мине да те види тази вечер. Той каза, че още веднъж ще прегледа диагнозата ти, и дори смята да се консултира с някакъв колега от Удeвала. Този кошмар скоро ще свърши.

Лилиан внимателно подпъхна крайчетата на одеялото под тялото на Стиг, взе подноса с празната чиния и тръгна към стълбите, клатейки глава. Не стига всичко останало, ами трябваше да се прави и на медицинска сестра.

Някой почука на външната врата и тя забърза надолу по стълбите.

Едва можа да вдигне ръка, за да почука на вратата. Вятърът изненадващо задуха с ураганна сила. Посипа ги дъжд от дребни пръски, но те не долитаха от небето, а се носеха откъм морето с мощния порив на вятъра. Природата наоколо сякаш посивя. И небето, изпъстрено с тъмни петна от буреносни облаци, и морето, покрито с пенливи вълни. От синия блясък на лятото не остана и следа. В такива дни майката на Патрик казваше, че по морската шир се гонят бели зайчета.

Вратата се отвори и двамата с Мартин си поеха дълбоко въздух, събирайки сили за предстоящия разговор. Жената на прага беше много слаба и с една глава по-ниска от Патрик. Беше с късо подстригана, накъдрена коса, боядисана в някакъв мътен нюанс на кафяво. Тънките ѝ вежди бяха дооформени с помощта на молив и ѝ придаваха почти комично изражение. За жалост, поводът, поради който стояха пред нея, далеч не бе комичен.

– Здравейте. Ние сме от полицията. Търсим Шарлот Клинга.

– Това е дъщеря ми. За какво става въпрос?

Гласът ѝ беше леко креслив и дори неприятен. Патрик се бе наслушал на толкова много истории за майката на Шарлот, че веднага разбра колко натоварващо е да я слушаш по цял ден. Тези подробности нямаха никакво значение на фона на случилото се.

– Бихте ли били така добра да я извикате.

– Да, но първо искам да знам за какво я търсите.

Патрик не се предаде.

– Бихме искали първо да говорим с дъщеря ви. Моля ви...

В това време чу, как някой слиза по стълбите, и замлъкна. Само след миг лицето на Шарлот се появи на вратата.

– Здравей, Патрик! Каква приятна изненада! Какво правиш тук?

Докато изричаше тези думи, лицето ѝ помръкна от безпокойство.

– Да не би да се е случило нещо с Ерика? Току-що говорих с нея и беше добре...

Патрик махна успокоително с ръка. Мартин стоеше мълчалив до него и гледаше втренчено в една дупка в пода. През повечето време обичаше работата си, но в дни като този проклинаше мига, в който я бе избрал.

– Може ли да влезем?

– Патрик, започвам да се притеснявам. Какво се е случило?

Изведнъж някаква тревожна мисъл премина през съзнанието ѝ.

– Да не би Никлас да е катастрофирал?

– Нека първо да влезем вътре.

Тъй като и Шарлот, и майка ѝ продължиха да стоят като вкаменени, Патрик пое инициативата, прекрачи прага и тръгна към кухнята, следван от Мартин. Тогава осъзна, че са забравили да се събуят в антрето и сигурно бяха оставили кални следи по пода, макар че това нямаше никакво значение в този момент.

Патрик с жест прикани Лилиан и Шарлот да седнат до масата срещу тях. Двете жени се подчиниха мълчаливо.

– Шарлот, за съжаление, нося... – полицаят се поколеба за миг – ужасна новина. – Думите му прозвучаха някак сковано. Може би трябваше да се изрази другояче, но не бе сигурен, че подобна новина може да бъде поднесена по подходящ начин. – Преди около час един рибар откри в морето удавено момиче. Толкова много съжалявам, Шарлот...

Не намери сили да продължи. Знаеше отлично какво трябва да каже, но думите му се струваха толкова ужасни, че не можеше да ги изрече. Не се и наложи.

Шарлот си пое дълбоко дъх и изхриптя. Хвана се за масата с две ръце, за да не се свлече на пода, и се взря с оцъклени празни очи в Патрик. Хрипливото ѝ дишане прорязваше обгръщащата ги тишина по-силно от писък. Патрик прег-лътна с мъка сълзите си, не искаше гласът му да трепери.

– Трябва да е някаква грешка. Не може да е Сара!

Лилиан гледаше като обезумяла ту Патрик, ту Мартин, но Патрик поклати леко глава.

– Съжалявам – повтори той отново. – С очите си видях момичето, преди да дойда тук, и няма никакво съмнение, че е Сара.

– Но тя ми каза, че отива да си играе с Фрида. Видях я как тръгна към тях. Трябва да е някаква грешка. Сара сигурно още е там.

Лилиан се изправи като насън от кухненския стол и тръгна към закачения на стената телефон. Провери някакъв номер в указателя до него и набързо го набра.

– Здравей, Вероника. Лилиан е. Сара да е у вас?

Изслуша мълчаливо отговора, а слушалката се плъзна от ръката ѝ и се разлюля като махало.

– Не е ходила у тях.

Лилиан се строполи отново на стола и се взря безпомощно в лицата на полицаите.

Неочаквано се раздаде силен писък и Патрик и Мартин подскочиха изненадани. Беше Шарлот, която все още седеше като вцепенена с невиждащи очи. Викът ѝ бе примитивен, силен и пронизителен, изпълнен с толкова искрена болка, от който буквално ги побиха тръпки.

Лилиан се хвърли към дъщеря си и се опита да я прегърне, но Шарлот я отблъсна грубо.

Патрик се опита да я надвика.

– Опитахме се да се свържем с Никлас, но той не е в кабинета си. Оставихме му съобщение и го помолихме да се прибере колкото може по-бързо. Свещеникът също е на път насам.

Патрик говореше най-вече на Лилиан, защото Шарлот беше в шок. Помисли си, че е направил голяма грешка, като не доведе лекар със себе си, който можеше да ѝ даде нещо успокоително. Но единственият лекар тук бе бащата на Сара, а те така и не успяха да се свържат с него. Обърна се към Мартин.

– Обади се отново в кабинета му и провери дали медицинската сестра не би могла да дойде веднага. Помоли я да донесе нещо успокоително.

Мартин с облекчение изпълни молбата на Патрик, доволен, че може поне за малко да се махне от кухнята. След десет минути Айна Лунбю влезе в къщата, без да чука. Даде на Шарлот някаква таблетка и двамата с Патрик я поведоха към дневната, където я сложиха да легне на дивана.

– Може ли и аз да получа една таблетка? – помоли Лилиан. – Имам слаби нерви, а това...

Медицинската сестра, която, изглежда, бе на годините на Лилиан, само изсумтя и с майчинска грижа зави Шарлот с одеяло. Бедното момиче тракаше със зъби, сякаш го тресеше.

– Едва ли имате нужда – отговори сестрата и прибра нещата си.

Патрик се обърна към Лилиан и я попита тихо:

– Ще трябва да поговорим с майката на приятелката на Сара. Къде живеят точно?

– В синята къща до нас – каза Лилиан, без да го погледне в очите.

След десетина минути дойде и свещеникът, а Патрик реши, че двамата с Мартин нямат какво повече да правят тук. Излязоха от изпълнената със скръб къща и седнаха в колата си, без да я палят.

– По дяволите – рече Мартин.

– Наистина – съгласи се Патрик.

Кай Виберг надникна през кухненския прозорец, който гледаше към алеята пред къщата на семейство Флорин.

– Сега пък какво ли е намислила старата вещица? – измърмори той.

– Какво каза? – извика съпругата му Моника от хола.

Мъжът се извърна леко към нея и се провикна в отговор.

– Пред къщата на Флоринови е паркирана полицейска кола. Обзалагам се, че пак е замислила някакъв дяволски план. Какви ли грехове изкупвам с тази вещица за съседка?!

Моника влезе в кухнята. Изглеждаше притеснена.

– Наистина ли мислиш, че е заради нас? Та ние нищо не сме ѝ сторили.

Жената вчесваше правата си руса, късо подстригана коса, но застина с гребена във въздуха и също погледна през прозореца.

Кай изсумтя.

– Обясни ѝ го, ако можеш. Скоро обаче ще ѝ покажа къде зимуват раците. Само съдът да одобри жалбата ми за балкона. Да видим тогава кой ще се смее последен. Ще трябва да се поохарчи, за да го събори.

– Кай, сигурен ли си, че постъпваме правилно? Все пак навлиза само с няколко сантиметра в двора ни. Всъщност не ни пречи. Пък и горкият Стиг легна болен.

– Болен бил. И аз да живеех с това дяволско изчадие, щях да се тръшна болен. Правото си е право. Щом са решили да построят балкон, който навлиза в нашия имот, или ще ни платят, или ще го бутнат. Нали ни накараха да си отсечем дървото? Хубавата ни стара бреза стана на трески за огрев само защото Лилиан Флорин реши, че ѝ закрива изгледа към морето. Нали така?

С тези думи мъжът се обърна ядно към съпругата си. Сърцето му се изпълваше с гняв само при спомена за всичките проблеми, които семейство Флорин му създаваха, откакто бяха съседи.

– Да, Кай, прав си.

Моника сведе поглед. От опит знаеше, че когато съпругът ѝ е разгневен, е най-добре да отстъпи. Лилиан Флорин му действаше като червена кърпа на разярен бик. Само да чуеше името ѝ, и губеше разсъдък. Моника не можеше да отрече, че не само Кай бе виновен за дългогодишната им вражда. Лилиан хич не беше лесна и ако ги бе оставила на мира едно време, никога нямаше да се стигне дотук. Вместо това от години ги влачеше по съдилищата за какви ли не дреболии – за грешни кадастрални планове, за пътеката, която минаваше през задния ѝ двор, за бараката, построена твърде близо до имота ѝ, и не на последно място – за красивата бреза, която бяха принудени да отсекат миналата година. Всичко започна с решението им да пос-троят къщата си до нейната. Кай тъкмо бе продал фирмата си за канцеларски материали за няколко милиона крони и те решиха да се пенсионират предсрочно, да продадат къщата в Гьотеборг и да се преместят във Фелбака, където летуваха всяка година. Но така и не изпитаха жадувания покой. Лилиан веднага ги засипа с възражения, дори пусна протестна подписка срещу новия строеж и обжалва разрешителното им в съда. След като не успя да ги спре, започна да се заяжда за всичко, което ѝ дойдеше на ума. Сприхавият характер на Кай само влоши отношенията им и съседската разпра се разрази с пълна сила. Новопостроеният балкон на семейство Флорин бе поредният повод за скандал. Този път обаче правото бе на страната на семейс-тво Виберг и Кай се възползваше от новопридобитото си надмощие по всички възможни начини.

Съпругът ѝ изведнъж зашепна превъзбудено откъм прозореца:

– Двама полицаи излязоха от къщата и седнаха в колата. Всеки момент ще дойдат да почукат у нас, ще видиш, че съм прав. Е, за каквото и да става въпрос, няма да им спестя нито капка от истината. Не само Лилиан Флорин може да пуска оплаквания в полицията. Трябваше да се позамисли, преди да ме засипва с ругатни в двора оня ден. Щяла да се погрижи да си получа заслуженото. Мисля, че законовият термин за подобно поведение е неправомерна заплаха. Като нищо могат да я пратят в затвора...

Кай облиза устни, предвкусвайки предстоящата им схватка.

Моника въздъхна и отново се оттегли в хола. Седна на любимия си фотьойл, взе едно дамско списание и се зачете. Нямаше нито сили, нито нерви да продължи да участва в съседската кавга.

– Какво ще кажеш да отидем да разпитаме приятелката на Сара и майка ѝ? И без това сме тук.

– Да отидем – въздъхна Патрик и включи на задна скорост. До къщата можеха да стигнат пеша, все пак домът на родителите на Фрида бе само три къщи по-надолу, но той не искаше да запушват гаражната алея, тъй като бащата на Сара скоро щеше да се прибере.

Умислени, почукаха на вратата на синята къща. Отвори им момиченце на годините на Сара.

– Здравей. Ти ли си Фрида? – попита Мартин дружелюбно.

Детето кимна в отговор и отстъпи настрани, за да ги пусне да влязат. Полицаите неловко пристъпваха в коридора, докато Фрида ги наблюдаваше изпод вежди. Най-сетне Патрик я попита дали майка ѝ е вкъщи.

Без да отговори, момичето се затича по коридора и изчезна в една от вратите вляво. Патрик предположи, че това е кухнята. Оттам се чуха гласове и на прага се появи тъмнокоса жена около трийсетте. Изгледа ги притеснено. Патрик се досети, че не се бяха представили.

– Ние сме полицаи – каза Мартин, който сякаш прочете мислите на колегата си. – Може ли да влезем? Бихме искали да поговорим насаме.

Той погледна Фрида, а майка ѝ пребледня, досещайки се защо полицаите искаха да отпратят детето.

– Фрида, иди да си поиграеш в стаята си.

– Но, мамо – възпротиви се момиченцето.

– Без протести. Качи се в стаята си и остани там, докато не те извикам.

Детето, изглежда, нямаше намерение да се подчини, но суровият тон на майката му го накара да разбере, че е най-добре да спре да се инати. Заизкачва се сърдито по стълбата, като от време на време поглеждаше назад с надеждата, че възрастните ще променят решението си и ще ѝ позволят да остане. Никой от тях не се помръдна, докато не я видяха да изкачва и последното стъпало и не я чуха как затръшна вратата на стаята си.

– Заповядайте в кухнята.

Жената тръгна пред тях и ги покани да влязат в голямата уютна кухня. Очевидно я бяха прекъснали, докато приготвяше обяда.

Здрависаха се учтиво с домакинята, представиха се по име и се настаниха около кухненската маса. Майката на Фрида извади чаши от шкафа, наля кафе и постави пред полицаите поднос с бисквити. Патрик забеляза, че ръцете ѝ треперят, докато им сервираше. Явно се опитваше да отложи неизбежното. Накрая обаче се видя принудена да се отпусне тежко на стола, за да чуе защо полицаите са дошли в дома ѝ.

– Нещо се е случило със Сара, нали? Защо иначе Лилиан ще ми се обажда, а после изведнъж ми затвори?

Патрик и Мартин замълчаха, сякаш надявайки се другият да заговори пръв. Поведението им потвърди страховете на Вероника и очите ѝ се напълниха със сълзи.

Патрик се прокашля.

– За съжаление, трябва да ви съобщя, че Сара бе открита удавена тази сутрин.

Вероника си пое дълбоко дъх, но не каза нищо.

Патрик продължи:

– Изглежда, е нещастен случай, но въпреки това трябва да проведем няколко разпита, за да разберем какво точно е станало.

След тези думи се обърна към Мартин, който седеше готов с бележник и химикалка в ръка.

– Лилиан Флорин ни каза, че Сара се канела да дойде у вас, за да си играят с дъщеря ви Фрида. Дали момичетата са се уговаряли предварително. Освен това бих искал да знам защо не сте ги пуснали на училище, все пак е понеделник?

Вероника заби поглед в масата.

– Децата се разболяха през уикенда, затова с Шарлот решихме да ги оставим вкъщи, но им позволихме да си играят заедно. Сара обеща да дойде у нас тази сутрин.

– Но не дойде?

– Не, така и не дойде.

Вероника замълча, а Патрик трябваше да продължи с въпросите си, за да получи по-изчерпателна информация.

– Не ви ли се стори странно, че Сара не удържа на думата си? Защо не позвънихте у тях, за да разберете къде е?

Вероника се поколеба.

– Сара беше... как да се изразя... особено дете. Беше доста импулсивна. Често пренебрегваше уговорките с Фрида, защото изведнъж ѝ е хрумнало нещо друго. Момичетата понякога се сдърпваха заради несериозното отношение на Сара, но аз не исках да се меся. Чувала съм, че Сара страда от едно от онези странни заболявания с непонятни съкращения вместо истинско име. Затова не исках да влошавам нещата...

Вероника започна да къса една салфетка на малки парченца и на масата пред нея израсна бяла хартиена купчинка.

Мартин вдигна очи от бележника и се намръщи.

– Какви съкращения? Какво искате да кажете?

– Ами нали знаете, заболяванията, от които страда едва ли не всяко второ дете днес. АДХД и така нататък.

– Защо мислите, че Сара е имала подобна диагноза?

Вероника сви рамене.

– Така говорят хората. Според мен с пълно основание. Човек трудно можеше да изтърпи Сара. Друго обяснение за поведението ѝ би могло да бъде само липсата на възпитание.

Вероника потръпна, когато се чу как говори за мъртвото момиче, и отново заби поглед в масата. Продължи да къса салфетката с още по-голямо настървение, докато от нея не остана почти нищо.

– Значи, изобщо не сте виждали Сара тази сутрин? Нито пък сте говорили с нея по телефона?

Вероника поклати отрицателно глава.

– Предполагам, че същото се отнася и за Фрида?

– Да, тя беше вкъщи с мен през цялото време, ако беше говорила със Сара, със сигурност щях да чуя. Освен това се нацупи, когато Сара не се появи, тъй че няма как да са говорили.

– Ясно, мисля, че въпросите ни се изчерпват с това.

Вероника попита с треперещ глас:

– Как е Шарлот?

– Както може да се очаква при тези обстоятелства.

Патрик не можеше да ѝ каже нищо повече.

Видя как очите на Вероника се изпълниха с ужас при най-страшната за всяка майка мисъл – че някакво нещастие е сполетяло детето ѝ. Съзря и облекчението, че това нещастие е подминало дома им. Не можеше да я вини. През последния час мислите му неведнъж политаха към Мая. Сърцето му спираше всеки път щом си представеше отпуснатото ѝ безжизнено тяло. Той също бе благодарен, че злополуката бе отнела живота на нечие друго дете. Не се гордееше с чувствата си, но знаеше, че реакцията му е напълно нормална и човешка.

Стрьомстад, 1923

Огледа внимателно камъка, за да открие най-слабото му място, и удари с чука по клина. Гранитният блок се разцепи на две, точно както очакваше. С годините беше придобил нужния опит, макар че това може би се дължеше и на вродения му талант. Или го имаш, или не.

Любовта на Андерш Андершон към скалите се зароди още в детството му, когато започна да работи в каменоломната. Той ги обичаше и те му отвръщаха със същото. Професията му никак не бе лека. Каменният прах разяждаше белите му дробове с всяка изминала година, а отскачащите отломки можеха да го ослепят или да увредят зрението му. През зимата зъзнеше, без да може да сложи ръкавици – те затрудняваха работата му. През лятото пък буквално се пържеше под изпепеляващото слънце. Въпреки това не можеше да си представи друга работа. Независимо дали сечеше павета – четириъгълните камъни, които щяха да се превърнат в път, или получеше привилегията да изпълни някоя по-сложна задача, мъжът обичаше всяка трудоемка, болезнена минута на работата, уверен, че това е призванието в живота му. Нищо че гърбът го болеше още на двайсет и осем годишна възраст или че не можеше да спре да кашля, когато времето се разваляше. Стигаше му само да се съсредоточи върху задачата си и забравяше за всякакви болежки. Усещаше единствено твърдата ръбеста повърхност на камъните под пръстите си.

Гранитът бе любимият му камък – от него нямаше по-красив на света. Андерш се премести в Бохуслен от Блекинге2, както и мнозина други каменоделци. Гранитът в Блекинге бе далеч по-здрав и труден за обработка от този в северните части на страната. Затова майсторите на Блекинге се радваха на голямо уважение, най-вече благодарение на изключителната прецизност, която бяха развили, работейки с по-неподатливия материал. Живееше тук вече от три години, а гранитът го влечеше от самото начало. Заради уникалната комбинация от розови пръски на сив фон и голямото умение, което се изискваше, за да го разцепиш на малки късове. Понякога дори му говореше по време на работа, ласкаеше го, ако му се заинатеше, и го милваше нежно, когато бе мек и податлив като девойка.

2 Области в Швеция. – Б. пр.

Не че му липсваха женски ласки. И той като останалите ергени от каменоломната се отдаваше на страстта при удобен случай, но все още никоя жена не бе накарала сърцето му да трепне. Това не го притесняваше. Бе му добре и сам. Освен това колегите му много го обичаха и често го канеха в домовете си, където можеше да се наслади на гозби, приготвени от женска ръка. Да не забравяме камъните, които заемаха огромна част от живота му. Те бяха далеч по-красиви и верни от повечето жени, преминали през живота му. Истински партньори.

– Ей, Андершон, можеш ли да дойдеш за малко?

Андерш спря работа и се обърна. Беше старшият майс-тор. Сърцето му се изпълни с очакване, примесено със страх. Щом майсторът те вика, те очакват или добри, или лоши новини. Или ще ти предложи нова работа, или ще те прати вкъщи с празни ръце. Андерш очакваше по-скоро първото. Знаеше, че е добър работник и че управата ще освободи други преди него, ако започнат съкращения. От друга страна обаче, подобни решения невинаги се подчиняват на логиката. Мнозина способни мъже си бяха заминали заради политически интриги и борба за власт. Затова никога не можеше да бъде сигурен. Особено като се има предвид активното му участие в синдиката – това бе уязвимото му място, ако започнеха сък-ращения. Политически активните работници не се ползваха със симпатиите на началството в каменоломната.

Хвърли един последен поглед на каменния блок и тръгна към майстора. Работеше на надница и всяка непредвидена почивка му костваше пари. За този тип камъни му плащаха по две йоре на парче. Щеше да му се наложи доста да се поизпоти, за да навакса изгубеното време, ако майсторът се впуснеше в дълга пледоария.

– Добър ден, Ларшон – поздрави го Андерш, свали си шапката и се поклони.

Майсторът държеше много на протокола и като нищо можеше да те уволни, ако не проявиш уважение.

– Добър ден, Андершон – промърмори пълният мъж и поглади мустак.

Андерш го изчака мълчаливо да продължи.

– Получихме поръчка от Франция за голям каменен блок. Трябвал им за някаква статуя. Смятаме да възложим тази задача на теб.

Сърцето му се разтуптя от радост, примесена с малко страх. Пред него се отваряше изключителна възможност – щеше сам да изсече каменен блок за статуя. Сигурно щеше да получи доста повече пари, а и работата щеше да му донесе много повече радост и предизвикателства. Същевременно поемаше огромен риск. Щеше да носи отговорност за каменния блок до изпращането му във Франция. Ако нещо се случеше, нямаше да получи нито грош. Беше чувал историята за един каменоделец, който трябвало да приготви материал за две статуи. Всичко вървяло добре до последния етап от работата, когато, без да иска, развалил и двата камъка. Толкова се отчаял, че сложил край на живота си и оставил вдовица и седем деца. Такива бяха условията на работа. Не можеше нито да ги промени, нито да откаже предложението.

Андерш поплю в дланта си и подаде ръка на майстора, който също поплю, и те си стиснаха здраво ръцете, скрепвайки договора. Андерш щеше да поеме работата по изсичането на каменния блок. Притесняваше го малко какво ще кажат колегите му. Мнозина от тях бяха много по-опитни от него и сигурно някой щеше да мърмори защо не са възложили работата на него, все пак храни семейство. И парите от тази поръчка биха били добре дошли за приближаващата зима. Същевременно всички знаеха, че Андерш, макар и млад, бе най-способният каменоделец. Надяваше се, че това ще им запуши устите. Освен това щеше да избере няколко души за помощници, а досега неведнъж бе доказал, че в преценката си не се влияе само от уменията на даден работник, а и от нуждата му от пари.

– Мини през кантората утре, за да обсъдим подробнос-тите – добави майсторът, засуквайки мустак. – Архитектът ще дойде напролет, но чертежите са тук и можем да започнем да се подготвяме.

Андерш се усмихна кисело. Преглеждането на чертежите сигурно щеше да му отнеме няколко часа, с което щеше да изостане още повече с настоящата си работа. В момента имаше нужда от всяка стотинка. За новата поръчка щяха да му платят едва след приключването на проекта. Трябваше да започне да свиква с мисълта за още по-дълги работни дни – щеше да му се наложи да припечелва допълнително и да продължи да сече и павета. Отиването в кантората му беше неприятно не само затова, че ще се наложи да прекъсне работата си. Не обичаше да ходи там. Тамошните служители имаха нежни бели ръце, движеха се внимателно и без да бързат, носеха хубави дрехи и винаги го караха да се чувства като непохватен великан. Андерш държеше много на хигиената си, но въпреки това му се струваше, че кожата му е пропита от прах и мръсотия. Сега обаче нямаше избор. Колкото по-бързо приключеше с това посещение, толкова по-скоро щеше да се върне в каменоломната, където се чувстваше в свои води.

– Хайде, до утре тогава – продължи майсторът и запристъпя от крак на крак. – В седем часа. Гледай да не закъсняваш – наставнически нареди той.

Андерш само кимна. Как ще закъснява, като е извадил такъв късмет! С бодра стъпка пое обратно към паветата. След тази радостна новина работата му заспори още повече. В този миг животът му се струваше прекрасен.

Тя имаше чувството, че се носи сред открития космос. Че лети между планети и небесни тела, обгърнати от мека светлина. През съзнанието ѝ прелитаха картини от миналото и настоящето. В съня си виждаше Сара. Виждаше я как се смее. Виждаше малкото ѝ съвършено телце. Кожата ѝ бе млечнобяла, а ръчичките с дълги нежни пръстчета. Още през първите минути от живота си Сара стисна показалеца на Шарлот толкова здраво, сякаш това бе единствената ѝ опора в новия плашещ свят. А може би наистина беше така. Имаше чувството, че малките пръстчета буквално обгърнаха сърцето ѝ и никога нямаше да го пуснат.

Ето че в полета си достигна и до слънцето. Силната му светлина ѝ напомни за цвета на косата на Сара. Червена като адски пламък, както се бе пошегувал някой. Спомни си как беше се ядосала. В детенцето, което държеше в прегръдката си, нямаше нищо дяволско. Нямаше нищо дяволско и в червената коса, която в началото стърчеше като петльов гребен, но с годините се сгъсти, омекна и се спусна като водопад по раменете на дъщеря ѝ.

Но кошмарният сън измести усещането за детските пръстчета, стиснали сърцето ѝ, и за червената коса, която се развяваше по раменете на подскачащата жизнерадостна Сара. Вместо това си представи как косата ѝ, тъмна и натежала от водата, обгръща лицето ѝ като начупен ореол. Как се полюшва и плава на повърхността, а отдолу дълги зелени водорасли се протягат като ръце към нея. Дори морето бе покорено от красивата коса на дъщеря ѝ и поиска тя да остане при него завинаги. Кошмарът продължи. Млечнобялата бебешка кожа се обагри в лилаво със сини нюанси, а клепачите се склопиха над мъртвите детски очи. Тялото на момиченцето се завъртя бавно във водата със скръстени на гърдите ръце. Завърташе се все по-бързо и по-бързо, докато сивата водна повърхност не се покри с малки вълни. Чак тогава зелените ръце потънаха надолу в морската бездна. Детето отвори очи. Те бяха съвсем, съвсем бели.

Събуди се от някакъв писък, толкова далечен, сякаш идваше от друг свят. Едва когато усети ръцете на Никлас, които разтърсиха раменете ѝ, осъзна, че е чула собствения си глас. За миг изпита облекчение. Всичко бе само сън. Сара беше жива и здрава. Кошмарът бе изиграл с нея зла шега. Но когато видя лицето на съпруга си, действителността я връхлетя с пълна сила. В гърдите ѝ отново се надигна вик. Той го предвари, като я прегърна силно, и викът се удави в глухи ридания. Ризата му беше мокра на гърдите и Шарлот усети непознатия вкус на неговите сълзи.

– Сара, Сара – хлипаше тя.

Макар и будна, все още имаше чувството, че се носи сред космоса и ако Никлас не я държеше в ръцете си, щеше да се изгуби завинаги.

– Знам, знам – той я люлееше, а гласът му прозвуча някак дрезгаво и дълбоко.

– Къде беше? – изхлипа Шарлот през сълзи, ала Никлас продължи да я люлее и гали по косата с трепереща ръка.

– Шшш, нали сега съм тук. Опитай се да поспиш още малко.

– Не мога...

– Сега ще заспиш. Шшш...

И той продължи да я люлее, докато съзнанието ѝ отново се изпълни с мрак и тя попадна в плен на съня.

Когато се върнаха в участъка, разбраха, че всички вече бяха научили новината. Смъртните случаи с деца бяха рядкост. Обикновено ставаше дума за автомобилна злополука веднъж на няколко години. Сега сърцата на всички бяха натежали от скръб.

Аника погледна въпросително Патрик, когато двамата с Мартин минаха покрай будката на дежурния. На него обаче не му се говореше с никого. Искаше час по-скоро да се върне в стаята си и да затвори вратата. Срещнаха Ернст Лундгрен в коридора, но и той не промълви нито дума и Патрик мълчаливо се прибра, а Мартин последва примера му. В академията не ги бяха подготвили добре за подобни ситуации. Едно от най-неприятните задължения е да съобщиш на някого новината за смъртта на негов близък или роднина, а най-страшно е да съобщиш на родителите за гибелта на детето им. Никой не заслужаваше подобна съдба – да е принуден да поднесе такава новина.

Патрик седна зад бюрото, подпря глава на ръцете си и притвори очи. В мрака зад склопените клепачи виждаше само бледосиньото лице на Сара и втренчените ѝ в небето очи. После се взря в снимката, която стоеше на бюрото пред него, и я доближи до лицето си. Първата снимка на Мая в ръцете на Ерика в родилния дом. Струваше му се грозничка и в същото време прекрасна. Как се съчетават тези неща, може да разбере само родител, видял детето си за първи път. А Ерика се усмихваше, уморено и измъчено, но същевременно гордо, че е успяла заедно с него да сътвори това чудо.

Патрик съзнаваше, че се държи сантиментално и дори патетично. Едва днес за първи път разбра напълно отговорността, която лежеше на раменете му след раждането на дъщеря му, отговорност, примесена с безкрайна обич и страх. Когато видя удавеното момиче да лежи като статуя в лодката, за миг го прониза мисълта, че би било по-добре Мая да не се бе раждала. Как би могъл да живее в постоянен страх, че може да я загуби?

Върна обратно снимката на мястото ѝ и се облегна назад с ръце на тила. Струваше му се безсмислено да продължи да работи, преди да му се обадят от Фелбака. Най-много от всичко му се искаше да се прибере вкъщи, да се пъхне в леглото и да прекара остатъка от деня, завит през глава. Някой почука на вратата и разсея тежките му мисли.

– Влез.

Аника предпазливо надникна в стаята.

– Извинявай, че те безпокоя. Исках само да ти кажа, че се обади съдебният лекар и каза, че са получили тялото и докладът от аутопсията ще е готов след два дни.

Патрик кимна уморено.

– Благодаря, Аника.

Жената се поколеба.

– Вие с Ерика познавахте ли я?

– Да, дори напоследък доста често срещах и Сара, и майка ѝ. Шарлот и Ерика се сприятелиха след раждането на Мая.

– Имаш ли представа как се е случило?

Патрик въздъхна и запрелиства листовете на бюрото си, без да поглежда Аника.

– Удавила се е, както вероятно вече си чула. Сигурно е слязла на кея да си играе, паднала е във водата и не е могла да изплува. Водата е толкова студена, че сигурно бързо е премръзнала. Най-ужасно беше, че трябваше да съобщя на Шарлот за случилото се...

Гласът му секна и той извърна лице, за да скрие напиращите сълзи.

Разбирайки, че сега е по-добре да не го тревожи, Аника затвори внимателно вратата. И на нея не ѝ спореше работата този ден.

Ерика отново погледна часовника. Шарлот трябваше да дойде преди половин час. Понагласи нежно Мая, която сучеше от гърдата ѝ, и се протегна към телефона. Сигналите се заредиха един след друг, но никой не вдигна. Странно, сигурно е излязла и е забравила за срещата им. Макар че това изобщо не ѝ бе присъщо.

Двете се бяха сближили доста през последните месеци. Дали защото се намираха в труден етап от живота си, или пък просто си приличаха? Интересно бе, че чувстваше Шарлот като своя сестра, дори по-близка от Ана. Знаеше, че Шарлот се притеснява искрено за нея, и това ѝ даваше някаква сигурност в хаоса, в който сега живееше. През целия си живот Ерика се бе грижила за някого и най-вече за Ана, затова беше толкова приятно поне за малко да се почувства в ролята на слаба и беззащитна. Същевременно знаеше, че и Шарлот си има своите грижи. Не само защото семейството ѝ бе принудено да живее с Лилиан, която очевидно не беше с лек характер. Имаше и още нещо. Всеки път щом Шарлот споменеше съпруга си Никлас, чертите ѝ се изостряха, а в погледа ѝ пробягваше притеснение. Ерика го бе виждала няколко пъти набързо, но шестото ѝ чувство подсказваше, че не може да му се вярва. Не, това бе твърде силно казано. По-скоро ѝ се струваше, че Никлас е изтъкан от добри намерения, но в края на краищата винаги поставя собствените си желания и интереси на първо място. Разказите на Шарлот само потвърждаваха нейното усещане. Макар че трябваше да чете между редовете, докато приятелката ѝ величаеше съпруга си. Тя се възхищаваше от него и неведнъж бе споменавала колко ѝ е провървяло, че той я е избрал за своя съпруга. Ерика не можеше да отрече, че Никлас по външност бе по-привлекателен от Шарлот – висок, рус, строен, така го описваха новите му пациентки, – а и за разлика от жена си, имаше университетска диплома. По отношение на душевните качества обаче тя печелеше по точки. Никлас бе този, който трябваше да благодари на щастливата си звезда. Шарлот беше любвеобилна, мъдра и добра жена и когато Ерика успее да преодолее състоянието си на пълна апатия, ще направи всичко възможно, за да ѝ помогне да го прозре. За съжаление, нямаше сили за нищо друго, освен да се притеснява за приятелката си.

Няколко часа по-късно навън се спусна пълен мрак и зад прозореца се разрази буря. Ерика погледна часовника и разбра, че сигурно е заспала с Мая на ръце, която използваше гърдите ѝ вместо биберон. Тъкмо се пресегна към телефона, за да позвъни на Шарлот, когато чу външната врата да се отваря.

– Кой е?

Патрик трябваше да се прибере едва след два часа. Може би Шарлот най-после бе решила да се появи.

– Аз съм.

Гласът на Патрик прозвуча толкова безжизнено, че изпълни сърцето ѝ с тревога.

Когато влезе във всекидневната, съмненията ѝ се усилиха още повече. Лицето му бе посивяло, а очите му просветнаха едва след като видя Мая, която все още спеше в скута на Ерика. Патрик се доближи до тях само с две крачки и преди Ерика да се усети, грабна спящото дете и го притисна силно. Не отпусна здравата прегръдка дори след като Мая се събуди, стресната от внезапния полет, и се разрева с пълно гърло.

– Какво правиш? Изплаши детето!

Ерика се опита да издърпа плачещото дете от прегръдката му, за да го успокои, но той я спря и притисна дъщеря си още по-силно. Мая зарева почти истерично, а Ерика го заудря по ръката и се развика:

– Я се стегни! Какво ти става? Не виждаш ли, че тя се уплаши?

От тези думи Патрик сякаш се опомни и погледна учудено дъщеря си, която бе почервеняла от страх и обида.

– Извинявай.

Патрик подаде детето на Ерика, която започна да го люлее, опитвайки се да го успокои.

Скоро детският плач поутихна и премина в тихо хлипане. Ерика се обърна към Патрик, който седеше на дивана, вторачен в бушуващата буря.

– Какво се е случило, Патрик? – попита го Ерика нежно.

В гласа ѝ се прокрадна нотка на безпокойство.

– Днес получихме сигнал за удавено дете. От Фелбака. Двамата с Мартин отидохме на мястото.

– О, боже. Какво се е случило? Кой се е удавил?

В следващия миг мислите ѝ се подредиха като парченца от пъзел и всичко ѝ се изясни.

– Господи – повтори Ерика. – Сара е, нали? Шарлот обеща да намине днес следобед, но така и не се появи. Опитах да ѝ се обадя, но никой не отговори. Права съм, нали? Намерили сте Сара.

Патрик успя само да кимне, а Ерика се свлече във фотьойла. Краката ѝ омекнаха. Спомни си как оня ден Сара подскачаше по дивана в дневната им. Спомни си как огнената ѝ коса летеше във въздуха, а смехът ѝ се лееше като буен ромолящ поток.

– О, боже – отрони Ерика за трети път и притисна устата си с ръка.

Сърцето ѝ се сви на топка. Патрик, стиснал челюсти, продължаваше да гледа тъпо навън.

– Беше ужасно, Ерика. Не познавах Сара добре, но като я видях да лежи безжизнена в лодката... През цялото време пред очите ми беше Мая. И това не ми дава мира. Представи си това да беше се случило с Мая! А после трябваше да отида да съобщя на Шарлот...

От гърдите на Ерика се изтръгна приглушено измъчено ридание. Нямаше думи да опише състраданието, което изпълни душата ѝ. Към Шарлот и дори към Никлас. Тя разбра защо Патрик реагира толкова бурно, като се върна у дома и прегърна силно дъщеря им. Никога повече нямаше да я пусне. Щеше да я задържи в прегръдката си завинаги, в безопасност. Мая се размърда неспокойно. С присъщата за малките деца чувствителност усети, че нещо не е наред.

Бурята продължаваше да вилнее и Патрик и Ерика мълчаливо наблюдаваха буйната игра на стихията. Не можеха да прогонят мисълта за откраднатия от морето детски живот.

Съдебният лекар Турд Педерсен пристъпи към работа с необичайно угрижен вид. Дългогодишната му практика толкова бе притъпила чувствата му, че нито една от кошмарните картини, с които се сблъскваше по време на работа, не оставяше дълготрайни следи в съзнанието му – тази негова закоравялост будеше възхищение у едни и омерзение у други. Въпреки това му се струваше твърде неестествено да прокара скалпела през детското тяло – това противоречеше на всичките му инстинкти, независимо от опита или рутината, натрупани през годините. Нямаше възпиращ механизъм, който да го предпази при вида на детската беззащитност, и той усети, че ръката му трепери леко, когато я прокара по момичешките гърди.

Предполагаемата причина за смъртта бе удавяне. Така му съобщиха в началото и сега му оставаше или да я потвърди, или да я отхвърли. До този миг всичко свидетелстваше за първото.

Посинялото тяло изглеждаше още по-бледо на фона на безмилостната силна светлина в залата за аутопсии, сякаш момичето зъзнеше. От хладната алуминиева маса под нея лъхаше студ и Педерсен потръпна под зелените си работни дрехи. Детето беше съвсем голо. Струваше му се нередно да докосва и да реже беззащитното телце. Опита се да прогони тази мисъл. Знаеше, че работата му бе важна и за нея, и за родителите ѝ, макар че понякога им бе трудно да го разберат сами. Щяха да се справят по-лесно с болката и скръбта, ако знаеха истинската причина за смъртта на любимото си чедо. Няма значение, че в този случай всичко изглеждаше напълно ясно. Правилата си бяха правила. Осъзнаваше това отлично в чисто професионален план, но не можеше да пренебрегне факта, че той самият е баща на две момченца, и понякога се питаше дали работата му не е напълно лишена от човещина и хуманност.

Глава 2

Стрьомстад, 1923

– Агнес, днес ме чакат само скучни делови срещи. Няма смисъл да идваш с мен.

– Да, но аз пък искам. И тук да остана, пак ще ми е скучно. Няма с какво да се заема.

– Ами приятелките ти...

– Всички са заети – прекъсна го Агнес сърдито. – Брита подготвя сватбата си, Лайла ще ходи с родителите си в Халден да види брат си, а Соня ще помага на майка си. – След това добави с изпълнен с тъга глас. – Ако и аз имах майка, на която да помагам...

Погледна баща си изпод вежди. Думите ѝ както винаги попаднаха в целта и той въздъхна.

– Добре, ще те взема. Но ми обещай, че ще седиш мирно и няма да се мотаеш в краката на персонала. Миналия път направо ги побърка. После няколко дни не можаха да се съвземат.

Не се сдържа и се усмихна на дъщеря си. Тя наистина е капризна, но по тези краища няма по-голяма хубавица от нея.

Агнес се разсмя доволна от поредната победа над баща си и реши да го награди с прегръдка и нежно потупване по закръгленото коремче.

– Няма друг баща като теб – изчурулика тя, а Аугуст се засмя щастливо.

– Какво щях да правя без теб? – измърмори той, къде на шега, къде сериозно, и я притисна до себе си.

– О, не се притеснявай. Няма да те напусна.

– Все още не – потвърди баща ѝ тъжно и я погали по тъмната коса. – Но не след дълго някой момък ще те отмъкне от мен. Ако, разбира се, успее да задоволи високите ти изисквания. – Баща ѝ отново се разсмя. – Твърде взискателна си.

– Ами как иначе, не мога да се задомя с кого да е – отвърна му Агнес с усмивка. – Ти си ми пример. С такъв баща никак не е чудно, че съм взискателна.

– Стига си се подмазвала – прекъсна я Аугуст и изпъчи гордо гърди. – Щом ще идваш с мен, трябва да побързаш. Директорът не бива да закъснява.

Въпреки подканата му, измина цял час, докато тръгнат. Агнес трябваше да оправи прическата и облеклото си, но когато най-сетне беше готова, Аугуст остана очарован от резултата. Влязоха в кабинета на управителя с половин час закъснение.

– Моля да ме извините – започна Аугуст, втурвайки се в стаята, където вече го чакаха трима мъже. – Надявам се да ми простите, като разберете причината за закъснението.

С тези думи директорът посочи с ръка към дъщеря си, която вървеше след него. Беше облечена в червена рокля, обгръщаща тялото ѝ като втора кожа и подчертаваща тънката ѝ талия. За разлика от много девойки, които, следвайки модата от двайсетте години, отрязаха дългите си коси, Агнес не се подстрига и гъстата ѝ черна коса бе прибрана на кок. Момичето знаеше отлично как да подчертае красотата си. Вкъщи това ѝ показваше огледалото, а сега хубостта ѝ говореше вместо нея. Бавно свали ръкавиците от ръцете си и позволи на мъжете да се ръкуват с нея.

Реакциите им предизвикаха истинско задоволство в душата ѝ. Стояха пред нея като вкаменени, зяпнали от почуда. Първите двама задържаха ръката ѝ твърде дълго, но третият бе някак различен. За свое голямо учудване, Агнес усети как сърцето ѝ трепна. Едрият грубоват мъж почти не я погледна и пое дланта ѝ само за секунда. Ръцете на другите двама бяха нежни и меки, почти като женски, но не и неговите. Усети грубата мазолеста ръка, пръстите му ѝ се сториха дълги и силни. За миг дори изпита желание да не изпуска тази ръка, но след това се опомни и леко му кимна. Погледите им се срещнаха набързо. Очите му бяха кафяви. Сигурно родът му идваше от Белгия.

След като поздрави присъстващите, Агнес побърза да седне на стола в ъгъла и сключи ръце в скута си. Забеляза, че баща ѝ се поколеба. Сигурно би предпочел да я отпрати от стаята, но тя го погледна умолително. Отново успя да го накара да ѝ угоди. Кимна ѝ безмълвно, а тя реши, както никога досега, да седи тихо в ъгъла, за да не му дава повод да я изгони. Не искаше да се унижава в присъствието на този мъж.

Обикновено след един час мълчание вече умираше от скука, но не и този път. Времето буквално отлетя, а когато срещата приключи, Агнес вече знаеше, че желае този мъж по-силно от всеки друг.

А тя постигаше каквото иска.

– Не трябва ли да посетим Никлас? – попита Аста умолително.

Погледна към каменното лице на съпруга си, но не откри и капка състрадание.

– Нали казах никой да не споменава името му в моя дом!

Арне гледаше със студен поглед през кухненския прозорец.

– Да, но след нещастния случай с момиченцето...

– Господ го наказа. Колко пъти ти повтарях, че ще си получи заслуженото. Сам си е виновен. Ако беше ме послушал, това никога нямаше да се случи. Бог закриля смирените. Не искам да говоря повече за това!

И юмрукът му се стовари тежко върху кухненската маса.

Аста въздъхна скришом. Уважаваше съпруга си и знаеше, че в повечето случаи е прав, но този път се усъмни. Сърцето ѝ подсказваше, че Господ не би се разгневил, ако подкрепят сина си в този тежък миг. Нищо че така и не опозна момиченцето. То си оставаше тяхна плът и кръв, а и в Библията пише, че децата принадлежат на царството небесно. Това, разбира се, бяха мисли на една обикновена жена. Арне е мъжът и знае най-добре. Такъв бе редът в семейството им, откакто се помнеше. Затова тя си замълча за пореден път и стана да разтреби масата.

Не бе виждала сина си от много години. След завръщането му във Фелбака от време на време го срещаше случайно на улицата, но не смееше да го спре и да го заговори. Той се опитваше понякога да привлече вниманието ѝ, но тя отместваше поглед и бързаше по пътя си. Всеки път обаче съзираше болката в очите му.

В Библията пише също, че човек трябва да почита баща си и майка си, а синът ѝ престъпи Божиите закони през оня далечен ден. Затова не можеше да го допусне отново в сърцето си.

Погледна към Арне, който продължаваше да седи на масата. Беше все така изправен като бор, а тъмната му коса, гъста като на младини, бе сякаш поръсена с капчици сребро, макар че вече минаваше седемдесетте. Спомняше си как девойките тичаха след съпруга ѝ, но Арне не се интересуваше от тях. Взе я за жена, когато тя бе едва на осемнайсет, и оттогава не бе поглеждал друга. Страстите на плътта му бяха чужди и вкъщи. Добре, че майка ѝ бе я предупредила навремето за тази страна от брачните отношения. Знаеше, че интимността със съпруга бе един вид дълг на жената, а не забавление, и затова не таеше големи очаквания от мъжа си в това отношение.

Все пак им се роди чедо. Високо, красиво русо момче, което приличаше досущ на нея, но не и на баща си. Може би затова всичко се обърка. Арне сигурно щеше да се привърже повече към детето си, ако виждаше себе си в лицето му. Господ обаче отреди друго. Тя се грижеше сама за него от самото начало и го обичаше от цялото си сърце. Но това се оказа недостатъчно. В онзи съдбовен ден, когато се наложи да избира между него и баща му, тя го предаде. Какво друго ѝ оставаше? Още като малка бе разбрала, че жената трябва да подкрепя мъжа си независимо от всичко. Понякога обаче, когато загасеше лампата и потънеше в мрака с вперени в тавана очи, в главата ѝ нахлуваха страшни мисли. Питаше се дали не греши, макар че следва дълга си. В миговете на съмнение с радост се уповаваше на Арне – той знаеше кое е правилно и кое не. Колко пъти ѝ бе повтарял, че на женския разум не може да се разчита и че мъжът е длъжен да води съпругата си по правия път. Знаеше, че може да се уповава на него, и това ѝ даваше сигурност. Баща ѝ доста приличаше на Арне. Не познаваше друг свят освен този, в който силата бе на страната на мъжа. А Арне беше толкова мъдър. Всички го признаваха. Дори новият свещеник наскоро го похвали. Каза, че не е имал щастието да работи с по-усърден клисар и че Господ със сигурност е горд с такъв служител. Арне се върна вкъщи наперен и щастлив, предавайки ѝ думите на пастора. Той заемаше тази длъжност повече от двайсет години. С изключение на злощастното време, когато от църквата изпратиха жена пастор. Арне дори не искаше да си спомня за него. Слава богу, че натрапницата най-накрая разбра, че не е желана, и отстъпи мястото си на истински свещеник. Колко страдаше горкият Арне по това време! За първи път от петдесет години Аста видя очите му да се изпълват със сълзи. Дори самата мисъл, че някаква жена ще се изправи на амвона, за да проповядва словото Господне, изпълваше сърцето му с непосилна болка. Добре, че не загуби вярата си в Бога, който без съмнение щеше да прогони подобни недоразумения от храма. Както винаги, оказа се прав.

Имаше едно желание – да намери сили да прости на сина си. Иначе никога вече нямаше да може да изпита искрено щастие. Осъзнаваше, че ако Арне не се помири със сина си сега, след случилото се нещастие, то едва ли някога ще го стори.

Толкова съжаляваше, че не бе опознала момиченцето по-добре. Сега вече беше късно.

Изминаха два дни след смъртта на Сара и мрачната атмосфера, сковала участъка през онзи трагичен ден, вече се бе поразсеяла. Нямаше как, трябваше да се върнат към текущата работа, която ги очакваше, дори когато едно дете загубеше живота си.

Патрик довършваше доклада си за поредния побой, когато телефонът иззвъня. Разпозна номера, който се изписа на дисплея, и вдигна слушалката с въздишка. Нямаше смисъл да отлага неизбежното. На другия край на линията прозвуча познатият глас на съдебния лекар Турд Педерсен. Размениха си няколко учтиви фрази и едва тогава продължиха по същество. След малко по челото на Патрик се очерта бръчка – първият признак, че разговорът е добил неочакван развой. Бръчката ставаше все по-дълбока, а когато съдебният лекар приключи, Патрик тръшна слушалката толкова силно, че телефонът издрънча. Изчака няколко минути, за да се поуспокои, а през съзнанието му пробягаха рой мисли. Изправи се, взе бележника, в който бе отбелязал няколко кратки фрази по време на разговора, и се упъти при Мартин. По устав трябваше да се обърне първо към полицейския началник Бертил Мелберг, но му се искаше да обсъди новата информация с някой доверен човек. Шефът му, за жалост, не беше от тях. Всъщност от всичките му колеги само един се вписваше във въпросната ексклузивна категория и това беше Мартин.

– Мартин?

Патрик застана на прага и видя, че колегата му говори по телефона, но му направи знак да седне. Разговорът, изглежда, бе към края си, а последните думи на Мартин прозвучаха доста потайно. „Хм, аз също, хм, да.“ Когато приключи, лицето му беше червено като домат.

Въпреки че идваше по работа, Патрик не можа да се сдържи да не подразни младия си колега.

– С кого говореше?

Мартин промърмори нещо нечленоразделно, а лицето му запламтя още по-силно.

– Да не би да си получил сигнал за престъпление? А може би беше някой от колегите в Стрьомстад? Или пък в Удевала? Не, не, знам кой ти се обади! Лейф Г. В.3 иска да напише биографията ти?

3 Лейф Г. В. – известен шведски писател и криминолог. – Б. пр.

Мартин се завъртя неспокойно, но след малко му отговори. Този път по-силно.

– Пия.

– Аха, Пия, значи! Как не се досетих сам. Хм, и от колко време сте заедно – от три месеца, нали? Това е рекорд за теб – продължи да се заяжда Патрик.

До това лято Мартин се славеше с краткотрайните си и сърцераздирателни афери, най-вече заради уникалната му способност да се увлича по забранени и недостъпни обекти, за които кръшкането беше нещо като приключение. Пия не само че не бе обвързана, но беше и изключително приятно и сериозно момиче.

– В събота стават три месеца. – в очите на Мартин проб-лесна искра. – Освен това решихме да заживеем заедно. Току-що ми се обади да ми каже, че е открила страхотен апартамент в Гребестад, и тази вечер ще отидем да го видим.

Лицето му започна да възвръща нормалния си цвят. Не можеше да скрие, че е влюбен до уши.

Патрик си спомни как се чувстваха двамата с Ерика в началото на връзката си. ПБ. Преди бебето. Обичаше я до лудост, но от тогавашните му силни емоции бе останал само блед спомен. Нааканите памперси и безсънните нощи очевидно оказваха такъв ефект върху романтичните връзки.

– Ами ти – кога ще спасиш честта на Ерика? Нали няма да я изоставиш с извънбрачно дете на ръце...

– Ха-ха, май и ти трябва да се позамислиш над тези въпроси... – отвърна му Патрик с усмивка.

– Е, едва ли си дошъл, за да се ровиш в личния ми живот?

Мартин възвърна куража си и погледна спокойно колегата си.

Лицето на Патрик веднага доби загрижено изражение. Спомни си за сериозността на положението и забрави шегите.

– Току-що ми се обади Педерсен. Ще изпрати доклада от аутопсията на Сара по факса, но преди това ми разказа накратко какво е установил. Според него не става дума за нещастен случай. Момичето е убито.

– По дяволите, какво говориш?

Мартин толкова се развълнува, че бутна чашата с моливите и ги разпиля, но дори не се опита да ги събере. Цялото му внимание бе насочено към Патрик.

– Отначало и на него му приличало на нещастен случай. Не открил по тялото следи от насилие. Облеклото на момичето било напълно подходящо за сезона. Наистина нямала яке, но може течението да го е отнесло. Освен това белите ѝ дробове били пълни с вода, което е най-убедителното доказателство за смърт от удавяне.

Патрик замълча.

Мартин махна отново с ръце и учудено вдигна вежди.

– Какво го е накарало да предположи, че става дума за убийство?

– Водата е сладка.

– Сладка ли?

– Да, дробовете ѝ са пълни със сладка, а не със солена вода. Следователно няма как да се е удавила в морето. Вероятно е била убита във вана. Педерсен е открил следи от сапун и шампоан във водата.

– Значи, е удавена във вана? – повтори Мартин недоверчиво.

Досега бяха напълно убедени, че става дума за трагичен нещастен случай, затова му бе трудно изведнъж да приеме новата версия.

– Така изглежда. Синините по тялото потвърждават същото.

– Но нали преди малко каза, че по тялото ѝ няма наранявания?

– Само на пръв поглед. Но когато повдигнали косата ѝ по време на аутопсията, открили синини по врата с формата на длан. Дланта на човека, притискал главата ѝ под водата.

– По дяволите.

На Мартин буквално му призля.

Патрик го разбираше напълно. След разговора със съдебния лекар се чувстваше по същия начин.

– Значи, става дума за убийство – продължи Мартин, сякаш се опитваше да убеди сам себе си.

– Да, и вече загубихме два дни. Трябва да тръгнем от врата на врата, да разпитаме отново близките ѝ и да разберем колкото може повече за момичето и семейството му.

Устата на Мартин се изкриви в горчива усмивка. Патрик не се учуди на реакцията му. Чакаше ги доста неприятна работа. Не стига, че семейството бе съкрушено от случилото се, но и те щяха да сипят още сол в раната. Обикновено при убийствата на деца извършителят бе някой от най-близките. Затова не можеха да се отнасят към тях с онова искрено състрадание, което заслужават роднините на загиналите деца.

– Съобщи ли на Мелберг?

– Не – въздъхна Патрик. – Смятам да се отбия в кабинета му, след като приключим. Дойдох първо при теб, защото двамата заедно откликнахме на повикването, и възнамерявам да го помоля да ни позволи заедно да водим разследването. Имаш ли нещо против?

Знаеше, че въпросът му по-скоро бе риторичен. Никак не им се искаше колегите им Ернст Лундгрен или Йоста Флюгаре да работят по този заплетен случай. Тях ги биваше да разследват само кражби на велосипеди.

Мартин кимна в отговор.

– Добре. Най-добре е да хвана бика за рогата.

Комисар Мелберг разглеждаше писмото с такова омерзение, сякаш бе отровна змия. По-зле не можеше и да бъде. В сравнение с това бледнееше дори инцидентът с Ирина миналото лято.

Челото му се покри със ситни капчици пот, въпреки хладния въздух в стаята. Той махна отчаяно с ръка и без да иска, разпиля кичура коса, с който прикриваше плешивото си теме. Започна раздразнено да оправя прическата си, когато на вратата се почука. Приглади за последен път с ръка шедьовъра на фризьорското изкуство и изръмжа:

– Влез.

Хедстрьом, изглежда, не се трогна особено от раздразнения тон на началника си, но изражението на лицето му бе необичайно сериозно. Мелберг недолюбваше Патрик, струваше му се някак твърде наперен. Предпочиташе да работи с хора като Ернст Лундгрен, който винаги се отнасяше с уважение към колегите с по-висок ранг. Докато все му се струваше, че Хедстрьом ще се изплези на началника си веднага щом той му обърне гръб. „С времето ще отсея просото от плявата“ – помисли си горчиво Мелберг. Дългогодишният му стаж на полицай го бе научил, че мекушавите и шегаджиите се пречупват първи.

За секунда успя да забрави съдържанието на писмото, но когато Хедстрьом седна на стола срещу него, погледът му отново падна върху белия плик и той побърза да го пъхне в първото чекмедже. Можеше да почака малко.

– Е, какво има?

Мелберг осъзна, че гласът му все още леко трепери от преживения шок, и си наложи да се успокои. Неговият девиз беше никога да не показва слабост. Подчинените му само чакаха да им подаде пръст и щяха да му отхапят цялата ръка.

– Убийство – съобщи Патрик лаконично.

– Какво се е случило пък сега? – въздъхна Мелберг. – Да не би някой от старите ни познайници с яки юмруци да е фраснал женичката си по главата?

Лицето на Хедстрьом не трепна.

– Не – отвърна той сериозно. – Става дума за удавеното дете от завчера. Оказа се, че не е нещастен случай, както предполагахме. Момичето е убито.

Мелберг подсвирна.

– Я гледай ти – промърмори той, а в главата му се завъртяха объркани мисли.

От една страна, престъпленията срещу деца винаги го възмущаваха, но от друга, веднага трябваше да анализира как този неочакван развой на събитията ще се отрази на кариерата му като началник на полицейския участък в Танумсхеде. Имаше два варианта – или щеше да бъде затрупан с двойно повече административна и друга работа, или пък щеше да успее да се изкачи в кариерата и да се завърне в горещия Гьотеборг. Вярно, че последните две успешни разследвания за убийства, в които активно участва, не постигнаха очаквания ефект върху началниците му, но рано или късно, все ще успее да ги убеди, че мястото му е в главното управление. Може би този случай ще бъде достатъчен.

Усети, че Хедстрьом очаква от него друга реакция, и побърза да добави:

– Да не искаш да кажеш, че някой е убил детето? Е, значи, работата ни е да пратим гадината зад решетките.

Мелберг сви ръка в юмрук, за да подсили ефекта на думите си, но лицето на Патрик доби още по-угрижено изражение.

– Искате ли да знаете повече за причината на смъртта? – попита Хедстрьом, сякаш поучавайки го.

Мелберг се подразни от реакцията му.

– Естествено, точно това щях да попитам. Е, какво смята съдебният лекар?

– Момичето се е удавило, но не в морето. Открили са само сладка вода в дробовете ѝ със следи от сапун и шампоан. Затова Педерсен смята, че е убита във вана. Тоест някой е удавил Сара във ваната и след това е хвърлил тялото в морето, за да имитира нещастен случай.

Думите на Хедстрьом предизвикаха в съзнанието на Мелберг картина, която го накара да потръпне и дори за миг да забрави егоистичните си стремежи за повишение в службата. Смяташе, че е видял почти всичко през годините на активната си работа, но убийствата на деца продължаваха да го изваждат от равновесие. Бе нечовешко да причиниш зло на едно нещастно момиченце. Сърцето му се изпълни с непознато досега чувство на възмущение, непознато, но приятно.

– Предполагам, че извършителят е неизвестен?

Хедстрьом потвърди.

– Така е. Не разполагаме с информация за проблеми в семейството или за предишни нападения срещу деца във Фелбака. Предполагам, че първо ще трябва да разпитаме близките ѝ? – попита Патрик настойчиво.

Мелберг веднага се досети накъде клони. Нямаше никакъв проблем. Досега няколко пъти бе оставял Хедстрьом да свърши черната работа, след което обираше лаврите. Нямаше защо да се срамува. Все пак ключът към успеха на началника се крие в умението му да разпределя работата между подчинените си.

– Изглежда, искаш да продължиш разследването?

– Да. Все пак двамата с Мартин се отзовахме на сигнала и съобщихме на семейството, така че всъщност вече работим по случая.

– Така ще е най-добре – отвърна Мелберг и кимна одоб-рително. – Само ме дръж в течение.

– Чудесно – зарадва се Хедстрьом. – Тогава трябва с Мартин да се залавяме за работа.

– С Мартин ли? – коварно попита Мелберг. Патрик го раздразни с неуважителното си отношение и сега му се удаде възможност да го постави на място. Понякога Хедстрьом се държеше като началник на участъка и бе крайно време да му се покаже кой командва тук. – Не, в момента не мога да пусна Мартин. Възложил съм му да разследва серия кражби на коли. Сигурно става дума за някаква банда от Прибалтика, която вилнее наоколо. Така че Мартин сега е зает. Но – Мелберг направи кратка пауза, за да се наслади на измъченото изражение на Патрик, – Ернст е свободен в момента и може да започнете да работите заедно.

По лицето на полицая се изписа страдание и Мелберг разбра, че е уцелил право в десетката. После реши да се смили над него.

– Но ти ще си ръководителят на разследването, така че Лундгрен ще ти докладва лично.

Макар да харесваше Ернст Лундгрен, Мелберг съзнаваше, че той не е от най-способните полицаи. Нямаше смисъл сам да си реже клона, на който седи...

След като Хедстрьом затвори вратата, Мелберг извади писмото и го препрочете сигурно за десети път.

Морган раздвижи раменете и пръстите на ръцете си, преди да седне пред монитора. Знаеше, че понякога толкова се увлича в работата, че не помръдва от мястото си часове наред. Гледаше всичко да му е подръка, за да не му се налага да става от стола за щяло и нещяло. Да, всичко беше около него: бутилка кока-кола, голям шоколадов десерт „Дайм“ и блокче „Сникърс“. Можеше да работи на спокойствие колкото си иска.

Тежката папка, която получи от Фредрик, лежеше в скута му. Съдържаше всичко, което трябваше да знае. Между твърдите ѝ корици се криеше цял фантастичен свят, какъвто той никога не би могъл да създаде сам. Скоро щеше да го преобразува в нули и единици. Там се криеше майсторството му. Природата бе го надарила с логическа мисъл, бе му разкрила красотата на предсказуемите числа, на малките електрически импулси, които се преобразяваха в картини на екрана. Ала чувствата, въображаемите светове, мечтите и приказките му бяха чужди.

Понякога се замисляше как ли се чувства Фредрик, когато рисува в съзнанието си нови вселени, когато се вживява в чувствата на други хора и им дарява нов живот. Обикновено просто свиваше рамене и успяваше да убеди сам себе си, че всичко това е без значение. Мисълта, че е роден с недъг, че е по-различен от останалите, го изпълваше с отчаяние само през периодите на дълбоки депресии.

В същото време знаеше, че има и други като него, и това облекчаваше болката. Често посещаваше интернет страници, създадени за хора като него, и дори си пишеше с неколцина от тях. Веднъж дори замина на среща в Гьотеборг, но не би го повторил. Срещата се оказа пълно фиаско – те бяха толкова различни от обикновените хора, че дори им бе трудно да намерят общ език помежду си.

Въпреки това се радваше, че успя да прекара известно време с други като него. Това му стигаше. Никога не бе изпитвал особено желание да общува с приятели или поз-нати, което бе толкова важно за останалите. Чувстваше се най-добре сам в малката къщичка, в компанията на своите компютри. Понякога родителите му идваха да го видят и това му стигаше. Срещите с тях не бяха изпълнени с плашеща неизвестност. Познаваше ги толкова отдавна, че вече дори можеше да разбере сложния ням език на телата им, успяваше да разтълкува мимиките и жестовете им, както и хилядите други почти незабележими сигнали, с които мозъкът му иначе не можеше да се справи. Те също знаеха как да се държат и как да говорят с него, за да ги разбере.

Празният екран трептеше пред очите му. Този миг му харесваше. Нормалните хора вероятно щяха да използват някоя по-силна дума като „обичам“, но той не бе напълно сигурен дали разбира същността на това чувство. Дали не бе равносилно на обладалата го в момента емоция? На искреното задоволство, на усещането да си тежиш на мястото, да си нормален?

Пръстите на Морган забягаха пъргаво по клавишите. От време на време той хвърляше поглед към папката върху коленете си, но повечето време седеше, взирайки се в екрана. Не преставаше да се учудва как всички проблеми с координацията, които го измъчваха през останалото време, изчезваха в мига, когато се залавяше за работа. Движенията му изведнъж придобиваха невероятна прецизност, можеше да контролира ръцете си като всички останали. Обикновено му беше трудно дори да завърже обувките или да закопчае ризата си – проблеми с двигателния апарат, така ги наричаха лекарите. Знаеше, че това е характерно за неговата диагноза. Осъзнаваше какво го отличава от останалите, но не можеше да го промени. Не смяташе обаче, че е редно да го причисляват към ненормалните. Всъщност за обществото той беше от хората с отклонения само защото не отговаряше на общоприетите норми. А той бе просто различен! Мисълта му се движеше в друг коловоз. Това не означаваше, че е по-лош от останалите. Просто е различен.

Направи кратка пауза, изпи няколко глътки кока-кола нап-раво от шишето и продължи бързо да щрака по клавишите.

Морган беше доволен.

Стрьомстад, 1923

Лежеше на леглото с ръце под главата, устремил пог-лед в тавана. Беше доста късно и цялото тяло го наболяваше след тежкия работен ден. Тази вечер обаче не можеше да намери покой. Съзнанието му бе изпълнено с рояк жужащи мисли, които му пречеха да заспи.

Срещата за паметника мина добре и тъкмо това бе причината за безпокойството му. Очакваше го голямо предизвикателство. Обмисляше различни варианти и се чудеше кой да предпочете. Вече бе избрал скалата, от която да изсече големия камък. В югозападния край на каменоломната имаше огромна непокътната скала, от която можеше да добие голямо, красиво парче гранит, без нито едно слабо място, което да нарушава целостта му.

Измъчваше го и още нещо. Момичето с тъмната коса и сините очи. Знаеше, че за него тя е забранен плод. Нямаше право дори да мечтае за момиче като нея, но не можеше да се овладее. Когато ръката ѝ докосна неговата, побърза да я пусне, защото с всяка следваща секунда, през която усещаше кожата ѝ, му ставаше все по-трудно да се откъсне от нея. Той не обичаше да си играе с огъня. Срещата се превърна в истинско мъчение. Стрелките на часовника пълзяха бавно, а той едва се сдържаше да не погледне към девойката, седнала кротко в ъгъла на стаята.

През живота си не бе виждал по-голяма красавица. Нито едно от момичетата и дори жените, преминали набързо през живота му, не можеше да се мери с нея. Приличаше на същество от някакъв приказен свят. Въздъхна и се обърна на другата страна, опитвайки се да заспи. На другия ден както обикновено трябваше да стане в пет сутринта, без значение дали през нощта е будувал, или е спал.

Изведнъж нещо изтрополи. Сякаш някой замери прозореца му с камък. Звукът бързо заглъхна и Андерш реши, че му се е сторило. В стаята настъпи тишина и той затвори очи. Но звукът се повтори. Наистина замерваха прозореца му с камъни. Андерш бързо се изправи. Сигурно беше някой от колегите му, с които от време на време пийваха по чашка. Само да имаха късмет да събудят вдовицата, в чиято къща живееше. Щеше да им даде да се разберат. Беше неин наемател от три години и не искаше да си създава проблеми.

Внимателно освободи куката и отвори прозореца. Живееше на първия етаж, но големият люляк отпред му пречеше да види кой стои на улицата.

Напрегна зрение и не можа да повярва на очите си.

Тя дълго се колеба. Дори на два пъти Ерика облече якето си и се приготви да излезе, но в последния момент се отказа. Накрая обаче събра кураж. Нямаше нищо лошо в това, да подкрепи Шарлот в този труден миг, а и винаги би могла да си тръгне, ако тя не бе в състояние да се срещне с нея. Сърце не ѝ даваше да седи вкъщи и да се чуди с какво да се залови, докато приятелката ѝ изживяваше истински ужас.

Бяха минали два дни след бурята, но по улицата още личаха следите от нея. Повалени от вятъра дървета, а сред малките купчинки жълти и червени листа – боклуци и различни отломки. Въпреки това ѝ се струваше, че бурята е успяла да отвее застиналия есенен воал, обгърнал малкото им градче, и сега въздухът бе свеж и чист като току-що измито стъкло.

Мая се дереше с пълно гърло в количката и Ерика се забърза. Кой знае защо, дъщеря ѝ от самото начало бе решила, че е безсмислено да се вози будна, и протестираше с висок и звучен глас. От този плач сърцето на Ерика се разтуптя по-силно, а по челото ѝ избиха капчици пот. Обзе я паника. Инстинктът ѝ нашепваше да спре количката, да вдигне Мая и да я спаси от всичкото зло на земята, но тя реши да заглуши гласа му. Майката на Шарлот живееше съвсем наблизо и им оставаха още няколко минути път.

Странно как едно събитие може да промени целия ти светоглед. Ерика обичаше къщите, накацали по бреговете на залива под къмпинга „Селвик“. Приличаха ѝ на нежна перлена огърлица, обърната към морето и островите. Днес всичко беше различно. Имаше чувството, че стрехите им са натежали от мъка, най-вече тази на семейство Флорин. Отново се поколеба, но беше толкова близо, че бе глупаво да се върне обратно. Винаги можеха да я отпратят, ако посещението ѝ им се стореше неуместно. Приятел в нужда се познава, а Ерика не искаше да бъде от хората, които от мъка или страх бягат от болката на близките си.

Забута задъхано количката нагоре по склона. Къщата на семейство Флорин беше вече наблизо. Ерика забави ход по алеята пред гаража им, за да си поеме дъх. Плачът на Мая бе достигнал такива недопустими децибели, че Ерика побърза да спре количката и да вдигне дъщеря си на ръце.

Няколко секунди постоя пред входната врата с вдигната ръка, преди да се осмели да почука. Имаше и звънец, но не ѝ се искаше да оглуши къщата с пищящия му звук. Последва дълга пауза и когато Ерика вече беше готова да се обърне и да си тръгне, чу стъпки. На прага се появи Никлас.

– Здравей – промълви тя тихо.

– Здравей.

На бледото му лице блестяха две измъчени, червени от сълзи очи. Заприлича ѝ на мъртвец, който, кой знае защо, се движи сред живите на земята.

– Извинявай, ако ви безпокоя, искаше ми се просто...

Думите ѝ убягваха. Тишината се спусна помежду им като тежка завеса. Никлас беше забил поглед в пода, а Ерика за втори път си помисли, че трябва да си върви.

– Искаш ли да влезеш? – попита накрая мъжът.

– Удобно ли е? – поколеба се Ерика.– Искам да кажа, мислиш ли, че мога... – не беше сигурна как да довърши изречението – да съм от полза?

– Дадох ѝ силни успокоителни и в момента не е в състояние да... – Никлас изведнъж замлъкна. – На няколко пъти спомена, че трябвало да ти се обади, тъй че сигурно ще успееш поне малко да я успокоиш.

Безпокойството на Шарлот, че не е успяла да позвъни на приятелката си и да ѝ се извини за отложеното посещение, говореше ясно за хаоса в душата ѝ. Ерика последва Никлас в дневната и от гърдите ѝ се изтръгна уплашена въздишка. Ако Никлас приличаше на жив мъртвец, то Шарлот изглеждаше още по-зле. От топлата ѝ жизненост и веселия нрав нямаше и следа. Сякаш на дивана лежеше съсухрена мумия. Тъмната ѝ коса, чиито буйни къдрици потрепваха радостно около лицето ѝ, сега висеше отпуснато на мокри от пот кичури. Излишните килограми, за които майка ѝ все ѝ натякваше, но които в очите на Ерика я правеха красива като същински модел на Зорн, сега изпълваха одеялото във вид на меко безформено тесто и придаваха на Шарлот нездравословен вид.

Тя беше будна. Но очите ѝ се взираха в празното пространство, а тялото ѝ трепереше под одеялото. Без да сваля якето си, Ерика изтича при приятелката си и падна на колене до нея. Остави Мая на пода. Детето явно усети мрачната атмосфера в потъналия в траур дом и притихна.

– О, Шарлот, толкова съжалявам!

Ерика се разплака и обхвана лицето на Шарлот с ръце, но празните очи на приятелката ѝ не потрепнаха.

– През цялото време ли лежи така? – обърна се Ерика към Никлас, който стоеше насред стаята и леко се поклащаше.

Накрая ѝ кимна и уморено разтърка очи.

– От лекарството е. Но щом го спрем, започва да крещи. Като ранено животно.

Ерика отново се обърна към Шарлот и я погали нежно по косата. Изглежда, не се беше къпала и преобличала и от тялото ѝ лъхаше миризма на страх и пот. Устните ѝ се раздвижиха, сякаш искаше да каже нещо, но от гърлото ѝ се изтръгна само нечленоразделен шепот. След няколко минути Шарлот промълви с дрезгав притихнал глас:

– Не можах да дойда. Трябваше да се обадя.

Ерика поклати енергично глава и продължи да гали приятелката си по косата.

– Няма нищо. Не мисли за това повече.

– Няма я Сара – отрони Шарлот и за първи път извърна очи към Ерика.

Погледът ѝ сякаш я опари, толкова изпепеляваща мъка имаше в него.

– Да, Шарлот. Сара я няма. Но Албин е тук, и Никлас. Трябва да се подкрепяте.

Ерика чуваше думите си и съзнаваше, че говори баналности, но може би това бе единственият начин те да стигнат до съзнанието на Шарлот. Тя обаче сви устни и повтори с горчивина:

– Да се подкрепяме.

Усмивката ѝ приличаше повече на грозна гримаса, а в тона и в начина, по който повтори думите на Ерика, сякаш се криеше някакво послание. Може би си внушаваше. Силните успокоителни имаха странно въздействие върху хората.

Ерика чу някакъв шум зад гърба си и се обърна. Лилиан бе застанала на прага, почти задъхвайки се от яд. Хвърли към зет си унищожителен поглед с думите:

– Нали се разбрахме, че Шарлот има нужда от спокойс-твие?! Никакви посещения!

Ерика изпита силно неудобство, но Никлас, изглежда, изобщо не се трогна от тона на тъща си. След като не получи отговор, Лилиан реши да се обърне към Ерика, която все още стоеше на колене пред дивана.

– Шарлот е твърде слаба, за да може да приема гости. Мисля, че можеше да се досетиш и сама!

Лилиан тръгна към нея, размахвайки ръце, сякаш Ерика бе някаква досадна муха, която трябваше да отпъди от дъщеря си, но в очите на Шарлот за първи път проблесна искрица живот. Тя вдигна глава от възглавницата и погледна майка си.

– Искам Ерика да остане.

Протестът на Шарлот разгневи Лилиан още повече, но възрастната жена успя да преглътне ядните думи, рязко се обърна и сърдито се отправи към кухнята. Настъпилата кратка бъркотия събуди притихналата Мая и звучният ѝ плач изпълни стаята. Шарлот се изправи с усилие и седна на дивана. Никлас също се отърси от вцепенението си и понечи да ѝ помогне. Шарлот го отблъсна рязко и протегна ръка към Ерика.

– Сигурна ли си, че имаш сили да седиш? Може би е по-добре да си почиваш? – попита Ерика притеснено, но Шарлот поклати глава.

Гласът ѝ все още беше слаб, но тя се съсредоточи и успя да промълви:

– Лежах достатъчно...

Очите ѝ отново се напълниха със сълзи и от устните ѝ се отрони измъченият въпрос дали не сънува.

– Не, не е сън – отвърна Ерика и замълча, защото не знаеше какво повече да каже.

Седна на дивана до Шарлот, взе Мая на колене и прегърна приятелката си през рамо. Тениската ѝ бе влажна. Помисли си дали да не предложи на Никлас да помогнат на Шарлот да вземе душ и да се преоблече.

– Искаш ли да ти дам още едно хапче? – попита Никлас, без да посмее да погледне жена си, която го бе отблъснала.

– Стига хапчета – отсече Шарлот и поклати енергично глава. – Искам да мога да мисля ясно.

– Искаш ли да се изкъпеш? – предложи Ерика. – Никлас или майка ти с радост ще ти помогнат.

– Ами ти? – помоли я Шарлот.

Гласът ѝ укрепваше с всяко следващо изречение.

Ерика се поколеба за миг, но каза:

– Разбира се, че искам.

Като държеше с едната си ръка Мая, помогна на Шарлот да се изправи и те заедно излязоха от стаята.

– Къде е банята? – попита Ерика.

Никлас посочи мълчаливо вратата в дъното на коридора.

Стори ѝ се, че измина цяла вечност, докато стигнат до там. Когато минаваха покрай кухнята, Лилиан ги забеляза, но преди да успее да отвори уста, се приближи Никлас и я спря с поглед. Ерика чуваше раздразнения им шепот, ту по-силен, ту по-слаб, но реши да не им обръща внимание. Важното беше, че Шарлот се почувства по-добре, а освен това беше сигурна в благотворното влияние на топлия душ и чистите дрехи.

Стрьомстад, 1923

Не за първи път тя се измъкваше скришом от къщата. Пък и защо не – беше толкова лесно. Трябваше само да отвори прозореца, да се качи на покрива и да се спусне по дървото, чиято гъста корона опираше във фасадата на къщата. Катеренето бе детска работа, но се наложи да смени полата с прилепнали по тялото панталони.

Имаше чувството, че я грабва мощна бурна вълна, на която тя не можеше и не желаеше да устои. Силните ѝ чувс-тва към този мъж я плашеха, но и окриляха. Предишните моментни влюбвания, които дотогава ѝ се струваха толкова сериозни, бледнееха пред това ново, непознато чувство. Сега обичаше със сърцето на зряла жена – любов, чиято сила надхвърляше всичките ѝ очаквания. През дългите часове на размисъл след изненадващата утринна среща успя да разбере, че изпепеляващата ѝ страст се подхранва от копнежа по забранения плод. Това нямаше значение, тя никога не се отказваше от нищо и щеше да се бори за поредната си мечта. Всъщност нямаше никакъв план. Просто знаеше какво иска и го искаше незабавно. Досега никога не се бе сблъсквала с последиците от своите действия – проблемите ѝ винаги се разрешаваха от само себе си. Защо да се притеснява излишно?

Дори не ѝ минаваше през ума, че мъжът може да я отблъсне. Досега никой не бе оставал равнодушен към красотата ѝ. Мъжете бяха като ябълков плод, трябваше само да протегне ръка, за да паднат в краката ѝ. Въпреки това ѝ се струваше, че тази ябълка може да се окаже по-несигурна от останалите. Дори женените мъже, с които беше се целувала зад гърба на баща си, представляваха по-малка опасност. Те все пак принадлежаха към нейния социален кръг. Ако излезеха наяве флиртовете ѝ с тях, това би предизвикало скандал, но мнозина биха проявили известно разбиране. Новата ѝ любов обаче беше обикновен работник. Каменоделец. Това бе немислимо, просто невъзможно.

Поклонниците от нейната среда вече ѝ бяха омръзнали. Безгръбначни бледи същества, с меко ръкостискане и пискливи гласове. Никой от тях не можеше да се мери с истинския мъж, когото срещна днес. Лицето ѝ пламваше само като си спомнеше допира с неговата мазолеста ръка.

Не беше лесно да открие адреса му, стараейки се да не събуди подозрения. Бе успяла да остане за малко сама и да прегледа фишовете за заплати. Взе адреса му и сега трябваше само да надникне, за да открие неговия прозорец.

Първото хвърлено камъче не предизвика никаква реакция. Тя изчака малко, опасявайки се да не събуди хазайката. В къщата цареше тишина. Огледа тялото си, осветено от меката лунна светлина, и сама се възхити от себе си. Бе избрала семпли тъмни дрехи, за да смекчи контраста между двамата. Дори сплете косата си на плитка и я зави на кок, за да прилича на обикновените работнички. Остана доволна от резултата. Затова взе още едно камъче от пок-ритата с чакъл пътека и отново го хвърли по прозореца. В следващия миг зърна силует сред мрака и сърцето ѝ замря. Обладана от ловна страст, Агнес усети силния порив на адреналин във вените си и бузите ѝ порозовяха. Видя го как, учуден, отваря прозореца, скри се зад люляковия храст на къщата и си пое дълбоко дъх. Ловът можеше да започне.

Патрик излезе от кабинета на Мелберг с натежало сърце. „Проклет да е!“ – бе първата мисъл, която изникна в съзнанието му. Без съмнение, че комисарят му натресе Ернст само за да се заяжда. Беше толкова глупаво, че се чудеше дали да се смее, или да плаче.

Върна се в стаята на Мартин. Колегата му веднага разбра, че нещо не е наред.

– Какво ти каза? – попита той притеснено.

– За съжаление, не може да ти разреши да работиш по случая. Трябвало да довършиш разследването с кражбите на автомобили. Затова получих Ернст. За него, разбира се, нямаше проблем.

– Шегуваш се – почти прошепна Мартин, защото Патрик беше забравил да затвори вратата след себе си. – Значи, двамата с Лундгрен ще работите заедно?

Патрик кимна мрачно.

– Така изглежда. Ако знаехме кой е убиецът, можехме веднага да му изпратим поздравителна телеграма. Разследването ще се проточи цяла вечност, ако не успея да се отърва от него и да работя сам.

– По дяволите! – възкликна Мартин, а Патрик кимна, съгласявайки се.

Поседя при колегата си, после стана от стола и се опита да възвърне поне малко от предишния си ентусиазъм.

– Е, най-добре да се залавям за работа.

– Откъде ще започнеш?

– Първо ще трябва да съобщя на родителите за развитието на събитията. Ще се опитам да ги поразпитам още малко.

– Смяташ ли да вземеш Ернст? – попита Мартин скептично.

– Не, ще гледам да се измъкна сам. Ще изчакам малко, преди да му съобщя за решението на шефа.

Патрик излезе в коридора и веднага разбра, че Мелберг го беше изпреварил и провалил плановете му.

– Хедстрьом! – пискливият глас на Ернст проряза въздуха.

Патрик понечи да се втурне обратно в стаята на Мартин и да се скрие там, но успя да обуздае детинския си импулс. Все пак някой от тях двамата трябваше да се държи като възрастен.

– Ето ме!

Патрик махна с ръка на Лундгрен, който се втурна към него.

Колегата му беше висок и слаб и вечно намръщен – с други думи, не представляваше кой знае колко приятна гледка. Биваше го само в едно – да ближе задниците на началниците и да мачка колегите с по-нисък чин от неговия. Що се отнася до обичайната полицейска работа, за нея нямаше нито желание, нито талант. След инцидента от лятото Патрик дори го смяташе за опасен – заради дързостта и стремежа му да се изтъкне. А сега беше принуден да работи с него. Той въздъхна тежко и тръгна към новия си партньор.

– Току-що говорих с Мелберг. Каза ми, че момичето е убито и двамата заедно ще работим по случая.

Патрик се притесни. Надяваше се Мелберг да не му е спретнал зад гърба някой номер.

– А на мен ми каза, че аз ще водя разследването и ти ще ми помагаш. Нали така? – попита Патрик миролюбиво.

Лундгрен наведе очи, но Патрик успя да забележи искрите на омраза в погледа му.

– Значи, е така... – отвърна му Лундгрен ядно. – И кога започваме... шефе?

Последните му думи бяха изпълнени с дълбоко презрение и Патрик ядосано сви юмруци. Работеха заедно само от пет минути, а вече му се искаше да удуши помощника си.

– Да отидем в кабинета ми.

Патрик влезе пръв и седна зад бюрото си. Ернст се нас-тани на един от столовете пред него и кръстоса дългите си крака.

Той набързо съобщи на Ернст наличната информация по случая и след десет минути двамата полицаи облякоха якетата си, за да отидат при родителите на Сара.

Изминаха разстоянието до Фелбака в пълно мълчание. Нямаше какво да си кажат. Скоро стигнаха до хълма и завиха по алеята към къщата. Патрик веднага разпозна детската количка. Първата му мисъл беше: „Само това липсваше!“. После обаче размисли. Може би беше добре, че Ерика е там. Притесняваше се най-вече за Шарлот, защото не знаеше как ще приеме новината. Всеки реагира по свой начин. Понякога роднините на загиналите споделяха, че по-лесно приемат убийство, отколкото злополука. Така поне има кого да обвинят, което малко облекчава скръбта им. За жалост, не можеше да предположи как ще реагират родителите на Сара.

Патрик тръгна към входната врата, следван от Ернст, и почука внимателно. Отвори им майката на Шарлот. Отдалече личеше, че е много ядосана. По лицето ѝ бяха избили червени петна, а погледът ѝ беше хладен като стомана. Патрик неволно си помисли, че е по-добре да си няма вземане-даване с нея.

Жената разпозна Патрик и веднага се стегна. По лицето ѝ се изписа учудване.

– Какво ви води насам, господа полицаи? – попита тя и ги пусна да влязат.

Патрик поиска да представи колегата си, но Ернст го прекъсна.

– Познаваме се отпреди.

И двамата с Лилиан се поздравиха с кимване.

„Нищо чудно“ – съобрази Патрик.

Като се имат предвид безкрайните оплаквания, с които Лилиан и съседът ѝ непрекъснато затрупваха полицията, сигурно повечето от колегите му познаваха тази жена. Но днес, за съжаление, те бяха дошли не заради тази банална междусъседска война.

– Може ли да влезем за малко? – попита Патрик.

Лилиан кимна и ги поведе към кухнята, където Никлас седеше до масата, почервенял от гняв. Патрик се огледа, търсейки Ерика и Шарлот. Никлас забеляза погледа му и обясни:

– Ерика помага на Шарлот да вземе душ.

– Как е Шарлот? – попита Патрик, докато Лилиан им поднасяше кафе.

– Дълго време не беше на себе си, но посещението на Ерика ѝ се отрази добре. За първи път поиска да се изкъпе и преоблече след... – Никлас се поколеба, – след случилото се.

Патрик не знаеше как да постъпи. Дали да говори само с Никлас и Лилиан и да остави грижите за Шарлот на Ерика, или да я изчака? Беше ли достатъчно силна, за да издържи подобен разговор? Спря се на втория вариант. Щом е станала на крака, а имаше и подкрепата на семейс-твото си. Все пак Никлас е лекар.

– По-добре е да изчакаме Шарлот.

Никлас и Лилиан приеха думите му спокойно. Патрик забеляза как си размениха погледи, но не можа да разтълкува скритото им послание. Последваха пет минути мълчание. Беше някак неловко да говорят празни приказки при подобни обстоятелства.

Патрик се огледа наоколо. Кухнята беше уютна и нямаше съмнение, че за нея се грижи същински педант. Всичко блестеше от чистота, а съдовете и украшенията бяха подредени в идеални прави редици. Нямаше нищо общо с тяхната кухня, където мивката винаги беше пълна с чинии, а кофата за боклук преливаше от опаковки на полуфабрикати, които само трябваше да се затоплят в микровълновата печка. Чу да се отваря някаква врата и след малко Ерика и Шарлот застанаха на прага на кухнята. Ерика държеше спящата Мая на ръце. В първия миг по лицето ѝ се изписа изненада, а пос-ле и тревога. Със свободната си ръка тя подхвана Шарлот и я поведе към свободния стол. Патрик виждаше за първи път Шарлот след случилото се, но забеляза, че се бяха възвърнали и цветът на лицето ѝ, и ясният поглед.

– Защо сте дошли? – попита тя.

Гласът ѝ бе все още пресипнал след дългите часове, изпълнени ту с мълчание, ту с писъци. Шарлот погледна към Никлас, но той сви рамене, показвайки, че няма представа.

– Решихме да те изчакаме, преди да... – Патрик се запъна, като не намираше нужните думи. За щастие, Ернст замълча и остави Патрик да води разговора. – Получихме нова информация за смъртта на Сара.

– Значи, знаете повече за злополуката. Какво се е случило? – възкликна Лилиан.

– Изглежда, не става дума за злополука.

– Как така? Нещастен случай ли е, или не? – попита Никлас с нескрито отчаяние.

– Не, не е нещастен случай. Сара е била убита.

– Убита? Как? Но нали ни казахте, че се е удавила?

Шарлот изглеждаше объркана и Ерика я хвана за ръката. Мая продължаваше да спи спокойно, без да има ни най-малка представа за случващото се около нея.

– Да, удавила се е, но не в морето. Съдебният лекар откри сладка вода в дробовете ѝ вместо морска. Твърде вероятно е Сара да е била убита във вана.

Над масата се спусна тежка тишина. Патрик погледна притеснено Шарлот, а Ерика уплашено се опитваше да улови погледа му.

Патрик разбираше, че цялото семейство е изпаднало в шок, и започна внимателно да им задава въпроси, за да ги върне към действителността. Предполагаше, че така е най-добре. Във всеки случай това бе част от работата му и трябваше да проведе разпита заради Сара, а и заради самите тях.

– Бих искал да се върнем към сутринта, когато Сара изчезна. Кой от вас я видя последен?

– Аз – отвърна Лилиан. – Аз я видях последна. Шарлот си почиваше в приземния етаж, а Никлас беше на работа. Малко след девет часа Сара дойде при мен и каза, че отива у Фрида. Облече якето си и излезе. Дори ми махна с ръка за довиждане – продължи Лилиан с почти механичен глас.

– Можете ли да ми кажете по-точен час от това малко след девет? Девет и двайсет или девет и пет? Всяка минута е от значение – поясни Патрик.

Лилиан се замисли.

– Мисля, че беше към девет и десет, но не съм сигурна.

– Добре. Ще попитаме съседите дали не са видели нещо и могат ли да потвърдят този час.

Патрик записа показанията на Лилиан в бележника си и продължи.

– Никой от вас не я е виждал след това, така ли?

Всички поклатиха глава.

– А вие, останалите, какво правихте по това време? – попита грубо Ернст.

Патрик се подразни от липсата на дипломатичност у колегата си, но успя да запази самообладание.

– Въпросът на Ернст е съвсем рутинен. Длъжни сме да попитаме всички членове на семейството. Най-вече за да ви изключим от списъка на заподозрените.

Изглежда, тонът, далеч по-мек от този на колегата му, успя да ги поуспокои. Никлас и Шарлот отговориха спокойно на неудобния въпрос. Изглежда, приеха обяснението на Патрик.

– Аз бях в кабинета си – каза Никлас. – Започвам работа в осем.

– А ти, Шарлот? – попита Патрик.

– Както ви каза мама, аз си почивах. Имах мигрена – обясни жената учудено.

Сякаш не можеше да разбере как само допреди два-три дни е смятала тежкото си главоболие за един от най-големите проблеми в живота си.

– Стиг също беше вкъщи. Лежеше на втория етаж. От няколко седмици е на легло – уточни Лилиан, все още видимо раздразнена от това, че Патрик и Ернст имаха наг-лостта да разпитват семейството ѝ по този начин.

– Добре, че споменахте Стиг. Ще трябва да поговорим и с него по-късно. Засега може да почака – продължи Патрик, който съвсем беше забравил за съпруга на Лилиан.

Последва продължително мълчание. В това време отнякъде се чу плач и Лилиан отиде да вземе Албин. И той като Мая проспа по-голямата част от суматохата вкъщи. Момченцето все още беше сънено, когато Лилиан го внесе в кухнята, а на лицето му бе изписано обичайното сериозно изражение. Баба му седна на един стол и го остави да си играе със златната ѝ верижка.

Ернст си пое дълбоко дъх, готвейки се да зададе нов въпрос, но Патрик го спря с поглед и продължи внимателно разпита.

– Можете ли да се сетите за някого, който би искал да нарани Сара?

Шарлот го погледна с недоумение и му отговори с все още пресипнал глас:

– Кой би искал да нарани Сара? Та тя беше само на седем години?

Гласът ѝ съвсем заглъхна, но тя положи неимоверни усилия, за да запази самообладание.

– Значи, не можете да се сетите за какъвто и да било мотив? Никой ли не е искал да ви навреди?

Лилиан веднага реагира. Лицето ѝ отново пламна от гняв.

– Някой, който да иска да ни навреди? Веднага ще ви кажа кой е. Съседът ни Кай – никой друг. Той мрази семейството ни и ни тероризира вече години наред!

– Мамо, не говори глупости – прекъсна я Шарлот. – Двамата с Кай враждувате от години. Защо ще му трябва да нарани Сара?

– Този мъж е способен на всичко. Пълен психопат. Не забравяйте и сина му Морган. На него му хлопа дъската, а от такива хора всичко може да се очаква. Нали видяхте какво се случи, като пуснаха по улиците всякакви луди. Пълна бъркотия. Всичките трябва да ги затворят отново, начело с него!

Никлас хвана ръката ѝ, но това не я успокои. Албин захленчи, раздразнен от възбудените им гласове.

– Кай ме мрази, защото имам смелост да се опълча срещу него! Мисли се за много важен, какво като е бил директор и има много пари! Като се настани тук с жена си, той си мисли, че всички трябва да му се кланят. Толкова е безскрупулен, че нищо няма да ме учуди!

– Мамо, престани! – този път гласът на Шарлот прозвуча твърдо и силно, а в очите ѝ се четеше яд. – Стига вече сцени!

Реакцията на Шарлот накара Лилиан да млъкне. Тя стисна устни, но не посмя да отвърне на дъщеря си.

– Така – продължи Патрик, шокиран от истеричния пристъп на Лилиан. – Значи, нямате други врагове освен съседа ви?

Всички поклатиха глава отрицателно. Патрик затвори бележника си.

– Това е засега. Моля ви, приемете още веднъж най-искрените ми съболезнования – каза той и се обърна към Ерика: – Ще останеш ли още малко, или искаш да те закарам вкъщи?

Без да сваля очи от Шарлот, Ерика отговори:

– Ще остана още малко.

На излизане Патрик се спря на прага и си пое дълбока глътка въздух.

От долния етаж се чуваха някакви гласове, ту по-силни, ту по-приглушени. Той се чудеше кой би могъл да бъде. Както обикновено, никой не си направи труда да му обясни какво се случва. А може би така е по-добре. Сам не знаеше дали иска да вниква в подробностите. От една страна, се радваше, че може да остане загърнат в леглото си като в пашкул, сам с мъката по изгубеното внуче. Болестта му помагаше да понася по-лесно мъката. Физическата болка, която пронизваше цялото му тяло, заглушаваше скръбните чувства.

Стиг с усилие се обърна в леглото с лице към стената. Обичаше момиченцето като своя кръв и плът. Знаеше, че има труден характер, но в кратките мигове, когато се отбиваше при него, тя не капризничеше. Сякаш инстинктивно усещаше колко е болен, съжаляваше го и се отнасяше с уважение към състоянието му. Може би само то осъзнаваше сериозността на болестта му. Стиг се опитваше да скрие от останалите колко непосилно е страданието му. И баща му, и дядо му си бяха отишли унизени и измъчени, в препълнени с пациенти болнични стаи. Стиг бе готов на всичко, за да избегне подобна съдба. Затова пазеше последните си сили за пред Лилиан и Никлас. А болестта сякаш му помагаше да избегне болницата. От време на време състоянието му внезапно се подобряваше. Наистина се чувстваше по-слаб и по-уморен от обикновено, но можеше да се справя с ежедневието. Болката обаче винаги се връщаше и го приковаваше към леглото седмици наред. Никлас се притесняваше все повече, но за щастие, Лилиан успяваше да го убеди, че за Стиг е най-добре да си остане вкъщи.

Лилиан беше за него божи дар. През шестте години брак понякога се случваше да се скарат. Тя можеше да бъде рязка и твърда, но в грижите ѝ за него се разкриваха истинските ѝ добродетели и нежната ѝ душа. Откакто той се разболя, живееха в мир и разбирателство. Лилиан обичаше да се грижи за него, а той обичаше да бъде обгрижван от нея. Сега дори не можеше да си представи, че по едно време бяха готови да се разделят. Всяко зло за добро. Така обичаше да си казва, докато не ги сполетя най-голямото нещастие на света. В него нямаше нищо добро.

Момиченцето чувстваше колко той е зле. Сякаш още усещаше топлината от нежната ѝ ръчичка върху лицето си. Тя обикновено сядаше на ръба на леглото и му разказваше всичките си приключения през изминалия ден, а той я слушаше със сериозно изражение и кимаше с глава. Отнасяше се към нея като към възрастна и тя ценеше това.

Не можеше да повярва, че вече я няма.

Стиг затвори очи и потъна в обгърналата го силна вълна от болка.

Стрьомстад, 1923

Това беше най-чудната есен в живота му. Никога преди не се бе чувствал толкова изморен и същевременно толкова пълен с енергия. Сякаш тя с цялото си същество му вдъхваше кураж и понякога Андерш се питаше как ли е съществувал, преди тя да се появи в живота му.

Всичко се промени в онази нощ, когато тя събра смелост и дойде под прозореца му. Струваше му се, че слънцето изгрява в мига, когато тя стъпеше в стаята му, и залязва, когато я напускаше. През първия месец предпазливо се опознаваха. Момичето беше толкова срамежливо и тихо, че Андерш недоумяваше как изобщо се е осмелила да направи първата стъпка. Подобна дързост не беше свойствена за нея и душата му се изпълваше с топлина при мисълта, че е отстъпила от всичките си принципи, за да бъде с него.

В началото се колебаеше, не се срамуваше да го признае. Досещаше се какви проблеми го очакват занапред и усещаше цялата им неразрешимост, но чувствата към нея бяха толкова силни, че накрая успя да убеди сам себе как нещата ще се подредят. А и тя непрекъснато го утешаваше. Всеки път, щом склонеше глава на рамото му и мушнеше нежната си ръчичка в неговата ръка, сърцето му се изпълваше с толкова смелост, че бе готов планини да повдигне за нея.

Заедно можеха да прекарват само броени часове. Андерш се връщаше късно от каменоломната, а сутрин трябваше да става рано за работа. Агнес обаче винаги намираше начин да го посети и затова ѝ се възхищаваше. Разхождаха се дълго в покрайнините на града, въпреки мрака и есенния хлад. После винаги намираха някое място, където да поседнат и да се отдадат на милувки. Когато за първи път се осмелиха да пъхнат ръце под дрехите си, вече беше краят на ноември и Андерш разбираше, че са изправени пред съдбоносен избор.

Веднъж дори се опита деликатно да я заговори за общото им бъдеще. Не искаше Агнес да страда, твърде много я обичаше, за да го позволи. Но в същото време цялото му същество жадуваше да се слее с нея в едно. Искаше да сподели с нея мъката си, но тя заглуши думите му с целувка.

– Да не говорим за това – прошепна Агнес и отново го целуна. – Ще дойда утре вечер, а ти ме пусни да вляза.

– Ами ако вдовицата... – успя да изрече той преди поредната целувка.

– Шшт – спря го Агнес. – Ще бъдем тихи като мишки. – Погали го по бузата и продължи: – Две тихи мишлета, които се обичат.

– Ами ако... – продължи Андерш притеснено, но в същото време сърцето му ликуваше.

– Твърде много мислиш – промълви Агнес и се усмихна. – Нека живеем за мига. Кой знае, утре може и да ни няма на този свят.

– Недей да говориш така – скара ѝ се Андерш и силно я прегърна.

Беше права. Той твърде много мислеше.

– Най-добре е да приключим още сега – въздъхна Патрик.

– Не разбирам каква е ползата – промърмори Ернст. – Лилиан и Кай враждуват от години, обаче той едва ли би убил момичето поради това.

Патрик трепна.

– Говориш така, сякаш ги познаваш. И него, и Лилиан.

– Познавам само Кай – отвърна Ернст сърдито. – Понякога се срещаме с още няколко приятели и играем на карти.

– Това не ми харесва. Честно казано, започвам да се съмнявам дали участието ти в разследването е възможно при тези обстоятелства...

– Глупости – прекъсна го недоволно Ернст. – Тогава нямаше да можем да разгледаме нито един случай, понеже тук всички се познават. Не може да ме отстраните само заради това. Това ти е ясно. Освен това никога не смесвам личния си живот с работата.

Думите му не задоволиха напълно Патрик, но Ернст донякъде беше прав. Градчето беше толкова малко, че всички се познаваха. Не можеше да поиска да отстранят колегата му от случая само заради това. Все пак не ставаше въпрос за роднински връзки. Съжали. За миг беше се обнадеждил, че най-сетне е намерил начин да се отърве от Лундгрен.

Тръгнаха един до друг към дома на съседа. Пердето на прозореца до входа леко се раздвижи, но не се видя кой се крие зад него.

Патрик огледа къщата, която Лилиан наричаше същински дворец. Всеки ден минаваше оттук на път за работа и обратно за къщи, но никога не се бе заглеждал. Наистина, къщата не се отличаваше с голяма красота. Беше модерна, със странни извивки и много стъклени елементи. Личеше, че архитектът бе дал воля на фантазията си, и Патрик не можеше да отрече, че Лилиан отчасти бе права. Домът на съседите ѝ пасваше за корицата на някое дизайнерско списание, но никак не се вписваше в архитектурата на градчето им. Все едно да видиш някой тийнейджър на фирмено парти. Многото пари очевидно не бяха гаранция за добър вкус. Сляп ли е главният архитект на общината, че да одобри подобен строеж?

Патрик се обърна към Ернст.

– Къде работи Кай? Питам, защото си е вкъщи в делничен ден. Лилиан спомена, че е директор или нещо подобно.

– Не, продаде бизнеса си и се пенсионира – отговори Ернст, все още раздразнен, че някой е дръзнал да постави професионализма му под въпрос. – В момента тренира местния футболен отбор на доброволни начала. Много е добър. Дори на младини щял да стане професионалист, но получил контузия. Отново ти повтарям, че само си губим времето. Кай Виберг е сред най-добрите хора, които познавам. Всеки, който твърди друго, лъже. Не, това са пълни глупости.

Патрик игнорира коментара му и се заизкачва по стъпалата към входната врата.

Позвъниха на звънеца и зачакаха. Скоро отвътре се чуха стъпки. Отвори им мъж, вероятно самият Кай. На лицето му грейна усмивка, като видя Ернст.

– Здрасти, Лундгрен, как си? Да не би днес да се събираме за игра на карти?

Усмивката изчезна бързо от лицето му, когато забеляза сериозното изражение на двамата посетители. Очите му помръкнаха.

– Какво е измислила вещицата този път?

Покани ги да влязат в голяма просторна дневна и се отпусна тежко в един от фотьойлите. Даде им знак да се настанят на дивана.

– Не, че не съжалявам за случилото си. Това е ужасна трагедия, но не мога да разбера как намира сили да продължи да ме тормози и в този момент. От поведението ѝ личи що за човек е.

Патрик запази мълчание и огледа внимателно стопанина. Той беше среден на ръст, слаб и пъргав. Посребрялата му коса бе подстригана късо. Всъщност беше доста невзрачен на вид. Ако би решил да обере банка, никой не би го запомнил и разпознал.

– Обикаляме всички съседи, за да проверим дали не са видели нещо. Посещението ни няма нищо общо с враждата ви.

Още преди да позвънят на вратата на Кай, Патрик знаеше, че не бива да споменава за обвиненията на Лилиан.

– Така ли? – възкликна Кай, разочарован.

Очевидно враждата със съседката се беше превърнала в неизменна и желана част от живота му.

– Смъртта на детето е голяма трагедия, но не виждам причина полицията да губи толкова време заради нея. Но ако си нямате друга работа – ухили се мъжът, но бързо проумя, че на Патрик изобщо не му е до смях, и отново стана сериозен. Изведнъж го осени друга мисъл. – Тук нещо не се връзва. Хората говорят, че момиченцето се е удавило, но това са само приказки. Щом полицията е тръгнала да разпитва съседите, значи, работата е по-сериозна. Прав ли съм? – попита той тревожно.

Патрик го погледна с неприязън. Как може да има такива хора? Как може да се възприема смъртта на малко дете като интересно произшествие? Нима всички са обезумели? Патрик се опита да прикрие раздразнението си, като отговори.

– Отчасти сте прав. Не мога да се впускам в детайли, но установихме, че Сара Клинга е била убита. Затова е изключително важно да разберем какво е правила този ден.

– Убита – повтори Кай. – Ужас.

На лицето му се изписа състрадание, но Патрик усети, че то е фалшиво.

Едва се сдържа да не го зашлеви. Чувстваше се погнусен от лицемерието и фалша, които се разиграваха пред очите му, но успя да се сдържи.

– Както вече ви казах, не мога да се впускам в детайли, но бихме искали да знаем дали сте видели Сара в понеделник сутринта и ако да, то кога и къде. Ще ви помоля да сте по-изчерпателен и точен.

Смръщил чело, Кай се замисли.

– Чакайте да помисля, в понеделник. Хм, струва ми се, че я мернах за малко, но не си спомням кога точно. Излезе от къщата и хукна нанякъде. Това дете не можеше да върви спокойно, вечно търчеше и подскачаше като топка.

– Видя ли в коя посока тръгна? – за първи път се обади Ернст.

Кай го погледна развеселено. Сигурно му изглеждаше странно да вижда партньора си по карти в ролята на полицай.

– Не, видях я само да върви по алеята. После се обърна и махна на някого, но не разбрах на кого.

– И сте напълно сигурен, че не си спомняте в колко часа е било? – попита Патрик.

– Не, помня само, че беше около девет. Това е всичко.

Патрик се поколеба, преди да продължи.

– Доколкото зная, двамата с Лилиан Флорин не се разбирате особено.

Кай изсумтя.

– Това е меко казано. Едва ли има човек, който може да се разбере със старата вещица.

– Бихте ли споделили каква е причината за изострените ви отношения?

Патрик се опита да зададе въпроса колкото може по-деликатно.

– За да си развалиш отношенията с Лилиан Флорин, не са нужни особени причини. Но в моя случай има и конкретен повод. Всичко започна, когато купихме имота и решихме да построим къщата. Тя не одобри скиците ни и направи всичко възможно, за да спре строежа. Вдигна истинска буря от протести. – Кай се изкикоти. – Буря от протести във Фелбака. Олеле, направо ми се подкосиха краката от страх. – Мъжът отвори широко очи, а лицето му се изкриви от престорен ужас. После отново се разсмя. След малко се поуспокои и продължи: – Успяхме, разбира се, да потушим този малък бунт, но изгубихме и пари, и време. Но ако знаехме, че това ще е само началото. Мисля, че сте наясно на какво е способна. Последните години бяха същински ад.

Кай се облегна назад и кръстоса крака.

– Защо не продадохте къщата и не се преместихте? – попита Патрик предпазливо, но очите на Кай пламнаха от яд.

– Да се преместя! За нищо на света! Няма да ѝ доставя това удоволствие! Тогава сигурно ще... Ако някой ще се мести, да се маха тя. Чакам всеки момент решението на арбитражния съд.

– Арбитражният съд? – учуди се Патрик.

– Построиха си балкон, без да проверят разпоредбите в закона. Навлиза с два сантиметра в имота ми и следователно е незаконен. Не се съмнявам, че съдът ще отсъди в моя полза и ще ги принуди да го бутнат. Решението ще излезе до ден-два. Искам да видя изражението на Лилиан, когато го получи – подсмихна се Кай.

– Не смятате ли, че в момента имат по-големи грижи от някакъв балкон? – не можа да се сдържи Патрик.

Лицето на Кай помръкна.

– Не си мислете, че не им съчувствам заради случилото се, но законът си е закон. Темида не се влияе от подобни обрати на съдбата – добави мъжът и потърси подкрепа от Ернст.

Полицаят му кимна одобрително, а Патрик за пореден път се запита дали колегата му наистина има право да работи по случая. Познанството му със свидетеля беше само един от множеството поводи за притеснение.

Решиха да се разделят, за да обиколят по-бързо околните къщи. Ернст тръгна, недоволен, под силния напор на вятъра. Всеки нов порив разклащаше дългото му тяло и той едва запазваше равновесие, люшкайки се напред-назад. Изпитваше някаква горчивина. За кой ли път му се наложи да се подчинява на някакъв сополанко, който на всичкото отгоре бе с двайсет години по-млад от него. Ернст не можеше да проумее как става така. Нима началниците му бяха слепи за дългия му опит и огромния му талант? Имаше само едно логично обяснение – беше жертва на някакъв заговор. Но какъв? Не знаеше кой стои в дъното, нито какъв е мотивът му, но това нямаше значение. Явно някой се бе уплашил от множеството му качества.

Да обикаля съседските къщи, беше убийствено скучно. Нямаше търпение да се прибере на топло. На всичкото отгоре така и не получи никаква полезна информация. Никой не бе видял момичето през онази съдбовна сутрин. Всички повтаряха само колко ужасно е случилото се. Ернст, разбира се, беше принуден да се съгласява с тях. Добре, че той самият не се поддаде на глупавия импулс да създаде деца. И от жените бе успял да се отърве, помисли си той, пренебрегвайки истината, че никой никога не го бе искал.

Хвърли един поглед към Хедстрьом, който обикаляше къщите от дясната страна на дома на семейство Флорин. Понякога го сърбяха ръцете да го фрасне по муцуната. Той много добре видя сутринта каква гримаса направи Хедстрьом, когато разбра, че ще трябва да работи с него. Иначе двамата с Молин бяха неразделни и никога не слушаха по-възрастните си колеги като Йоста и него самия. Хм, Йоста може би не беше добър пример, но все пак заслужаваше поне малко уважение, ако не заради друго, то поне заради дългата си служба. Нищо чудно, че няма никакво желание за работа, особено като се има предвид какво е принуден да търпи. Да, младите бяха виновни за всичко. Заради тях не му се работеше и се чудеше как да се измъкне и да отиде да си почива. Така е. Тази мисъл стопли сърцето му. Не той беше виновен, а те. Не че имаше угризения на съвестта, но се радваше, че всичко най-накрая му се изясни. Проблемът беше в сополанковците. Изведнъж животът му се стори толкова по-хубав и лесен. Ернст почука на следващата врата.

Фрида решеше внимателно косата на куклата си. Бе важно да изглежда красива. Нали я бяха поканили на празник. Масата вече беше сложена. Имаше кафе и бисквити. На покривката бяха сервирани малки чашки с красиви червени чинийки. Вярно, че бисквитите бяха пластмасови, но куклите, така или иначе, не можеха да си хапват истински, така че това нямаше значение.

Сара не обичаше да си играе с кукли. Смяташе го за глупаво. Казваше, че вече са твърде големи. „Куклите са за малките“ – спомена Сара веднъж. Въпреки това Фрида обичаше да си играе с кукли. Сара беше толкова досадна понякога. Все искаше да се налага. А ако нещо не станеше на нейното, веднага се нацупваше и започваше да чупи играчките. Майката на Фрида много се ядосваше, когато Сара счупеше някоя нейна играчка. Отпращаше я вкъщи и се обаждаше на нейната майка и говореше ядосано. Но когато Сара беше мила, Фрида я обичаше и искаше да си играе с нея. Кой знае, може пък днес да е добричка.

Фрида така и не разбра докрай какво се е случило със Сара. Майка ѝ обясни, че е мъртва, че се е удавила в морето, но къде беше сега? На небето. Така ѝ отговори мама. Фрида дълго наблюдава небето, но не откри Сара там. Беше сигурна, че ако Сара е на небето, веднага щеше да ѝ махне отгоре. Но не го стори, значи, я нямаше там. Въпросът беше къде е. Не можеше просто така да изчезне. Какво щеше да стане, ако и собствената ѝ майка изчезнеше така. Фрида изтръпна от страх. Щом Сара можеше да изчезне, значи, и майките също можеха. Стисна силно куклата в скута си и се опита да прогони лошото чувство.

Тормозеше я още нещо. Майка ѝ обясни, че чичковците, които разпитваха за Сара, са полицаи. Фрида знаеше, че не бива да крие нищо от полицаите. Че не бива да ги лъже. Но нали обеща на Сара да не казва на никого за лошия чичко. Дали обещанието още беше в сила, когато Сара вече я нямаше? Тя нямаше и да разбере, че Фрида е разказала за чичкото. Ами ако се върне и разбере? Сигурно ще се ядоса повече от всякога и ще изпотроши всичко в стаята на Фрида, дори и куклата. Фрида реши, че е най-добре да си мълчи за лошия чичко.

– Флюгаре, имаш ли свободна минутка? – попита Патрик, като почука внимателно на вратата на Йоста.

Видя как колегата му набързо затвори играта на голф на компютъра си.

– Да – отвърна му Йоста сърдито, засрамен, че колегата му разбра с какво се занимава в работно време.

– За момиченцето ли става дума? – продължи той по-любезно. – Аника ми каза, че било нещастен случай. Ужасно – добави той и поклати глава.

– Да, двамата с Ернст току-що разговаряхме със семейс-твото – отговори Патрик и се настани на един от столовете за посетители. – Съобщихме им, че вече става дума за убийство, и ги разпитахме къде са се намирали по времето, когато детето е изчезнало, и дали подозират някого.

Йоста, учуден, погледна Патрик.

– Да не мислиш, че някой от семейството я е убил?

– В момента нищо не мисля. Въпреки това е важно колкото може по-бързо да ги изключим от списъка на заподозрените. След това трябва да проверим дали наоколо има педофили.

– Нали не е изнасилена? Поне така разбрах от Аника – отбеляза Йоста.

– Не, съдебният лекар не е открил следи, но все пак става дума за убийство на малко дете...

Патрик не довърши изречението си, но Йоста разбра за какво намеква.

Медиите гърмяха непрекъснато за случаи на изнасилени деца и нямаше как да изключат тази възможност.

– Затова пък на въпроса – продължи Патрик – дали подозират някого, те веднага ми дадоха конкретен отговор.

Йоста вдигна ръка.

– Чакай да позная. Лилиан хвърли Кай на вълците, нали?

Патрик се усмихна на коментара на колегата си.

– Да, може и така да се каже. Изглежда, не хранят топли чувства един към друг. Успяхме да поговорим с Кай и той ни обясни колко е стара враждата им.

Йоста изсумтя.

– Да, там няма нищо скрито-покрито. Тази драма се разиграва пред очите на целия град от десетина години и вече на всички им е дошло до гуша.

– Аника ми каза, че ти си работил по случая през годините. Можеш ли да ми разкажеш накратко за какво става дума?

Йоста се обърна мълчешком с гръб към колегата си и взе една папка от етажерката зад бюрото си. Прелисти я набързо и откри каквото търсеше.

– При мен са само последните доклади. Останалото е в архива.

Йоста прегледа набързо съдържанието на папката.

– Всъщност можеш да я вземеш. Доста интересно четиво. Вътре ще намериш всички жалби, заведени от двамата.

– Можеш ли да ми посочиш някоя?

– Например незаконно влизане в чужда територия – Кай минал веднъж през имота им. Заплахи за убийство – Лилиан предупреждавала Кай да стои настрани, ако му е мил животът. – Йоста продължи да прелиства папката. – А има и няколко за сина на Кай, Морган. Лилиан твърдеше, че я е следил с „такава нескрита похотливост, че сигурно иска да ме изнасили“. Цитат. И това е само малка част от всичко.

Патрик, учуден, поклати глава.

– Нямат ли си друга работа?

– Очевидно не – отвърна му Йоста сухо. – На всичкото отгоре непрекъснато търсят само мен. С радост ти преотстъпвам всичко – каза Йоста и му подаде папката. Патрик я прие без особена радост. – Не – продължи Йоста, – макар че Кай и Лилиан са ужасни кавгаджии, не ми се вярва Кай да стигне толкова далеч, че да убие детето.

– Сигурно си прав – съгласи се Патрик и се изправи с папката в ръка, – но тъй като името му бе споменато във връзка с разследването, няма как да си затворя очите.

Йоста се поколеба.

– Обади се, ако ти потрябва помощ. Мелберг не може да очаква, че двамата с Ернст ще се справите сами. Все пак става дума за разследване на убийство. Така че, ако мога да бъда полезен...

– Благодаря, оценявам жеста ти. Прав си, така е. Мисля, че Мелберг искаше просто да ми покаже кой командва тук. Едва ли би имал нещо против двамата с Мартин също да се включите. Затова смятам да свикам общо съвещание, вероятно утре. Ако Мелберг има нещо против, нека да каже. Силно се съмнявам обаче, че ще се стигне дотам.

Патрик още веднъж кимна с благодарност на Йоста и се върна в кабинета си. Седна удобно на стола си, отвори папката и започна да чете. Очакваше го дълго пътешествие в света на човешката дребнавост.

Глава 3

С трепереща ръка Агнес почука на прозореца му. Отбеляза със задоволство, че той веднага ѝ отвори. Явно я чакаше. В стаята му беше топло. Зачуди се дали лицето му пламти от горещината, или от очакване. Сигурно бе второто. Нейното лице също гореше от страст.

Мечтаеше за този миг, откакто хвърли първото камъче по прозореца му. Инстинктивно усещаше, че трябва да подходи към него предпазливо. А тя добре познаваше мъжете. Знаеше какво искат от нея и винаги успяваше да им го даде. Затова ѝ се наложи седмици наред да се преструва на срамежлива девойка. Едва издържа. Ако зависеше от нея, би се пъхнала в леглото му още първата вечер, но това със сигурност щеше да го отблъсне. Можеше да спечели сърцето му само ако играеше театър. Курва или светица. И двете роли ѝ се удаваха еднакво добре.

– Страх ли те е? – попита я Андерш, след като седнаха на ръба на тясното му легло.

Агнес едва се сдържа да не се усмихне. Ако знаеше колко е опитна в това, което предстоеше, със сигурност щеше да се уплаши. Сега обаче трябваше на всяка цена да не се издаде. За първи път в живота си изпитваше толкова силен копнеж. Затова сведе надолу поглед и кимна леко. Когато Андерш я прегърна, за да я успокои, тя си позволи да се усмихне, като притисна лице в рамото му.

След това потърси устните му. Целувките им ставаха все по-дълбоки и еротични. Усети как ръката му се плъзна по тялото ѝ и внимателно разкопча блузата ѝ. Беше ужасно муден. Изпита желание да разкъса дрехата си, но така щеше да разруши образа, изграден с толкова труд. С времето щеше да му разкрие истинската си природа и да го накара да се гордее, че е успял да събуди у нея такава страст. Мъжете са толкова простодушни.

Когато и последната ѝ дреха падна на пода, Агнес срамежливо се скри под одеялото. Андерш я погали нежно по косата и въпросително я погледна. Изчака я да му кимне, преди да се шмугне при нея.

– Би ли загасил свещта? – попита го тя, стараейки се да говори с треперещ, уплашен глас.

– Да, разбира се – отвърна Андерш смутено.

Как можа да не се сети, че любимата му ще потърси закрила в мрака? Протегна ръка към нощното шкафче и загаси пламъка с пръсти.

Агнес усети как той се обърна към нея в тъмното, а ръцете му зашариха мъчително бавно по тялото ѝ.

В точно пресметнатия момент тя успя да изстене приглушено от престорена болка, надявайки се, че Андерш няма да забележи липсата на кръв. Притесненията ѝ се оказаха напразни. Той дори я дари с още по-голяма нежност. Явно и този път бе изиграла отлично ролята си. Сексът с него се оказа по-скучен от очакваното, все пак ѝ се наложи да потисне инстинктите си. Андерш определено имаше потенциал и тя скоро щеше да го изненада приятно.

Сложила глава върху ръката му, си мислеше дали да не поеме инициативата за още един път, но реши да не бърза. Засега можеше да се задоволи с отличната си игра. Андерш беше в ръцете ѝ. Оставаше ѝ да се наслади на плодовете от усърдния си труд. Ако изиграеше добре картите си, можеше да разчита, че ще прекара зимата твърде приятно.

Моника обикаляше с количката между етажерките и прибираше върнатите книги по местата им. Книгите бяха страстта на живота ѝ. Едва не умря от скука през първата година, когато Кай се пенсионира. После чу, че местната библиотека търсела да назначи служител на половин работен ден, и веднага се отзова. Кай казваше, че само смахнатите са готови да работят, без да имат нужда. Но Моника обичаше работата си твърде много, за да не обръща внимание на недоволството на мъжа си. Тя се разбираше отлично с колегите си и общуването с тях осмисляше живота ѝ. Кай ставаше все по-свадлив и обидчив с всяка изминала година, а и Морган не се нуждаеше от нея. Вече дори не ѝ се вярваше, че някой ден ще се сдобие с внуци. Съдбата ѝ отне и тази малка радост. Сърцето ѝ се изпълваше с болезнена завист всеки път щом някоя от колежките ѝ заговореше за внучетата си. Душата ѝ помръкваше при вида на светналите им погледи. Не че не обичаше Морган. Обичаше го. Макар че никак не ѝ беше лесно. Вярваше, че и той я обича, но просто не умее да изрази чувствата си. Може би дори не разбираше, че това, което изпитва към нея, е любов.

Измина доста време, преди те с Кай да разберат, че нещо не е наред с детето им. Всъщност знаеха, че Морган е различен, но не им достигаха познания, за да осъзнаят проблема. Не беше умствено изостанал, дори напротив. Беше много развит в интелектуално отношение. Не забелязваше приз-наци на аутизъм. Той не се затваряше в себе си и обичаше да го милват. Моника бе чела, че това са типични за болестта симптоми. Морган тръгна на училище, много преди да се заговори за хиперактивност и дефицит на внимание, затова и през ум не ѝ минаваше, че може да има подобна диагноза. Въпреки това осъзнаваше, че нещо не е наред. Синът ѝ се държеше странно и не се поддаваше на никакво възпитание. Сякаш не можеше да разбере тихия език на общуване между хората и правилата, регулиращи поведението им. Каквото и да кажеше или стореше, все беше пог-решно. Моника знаеше, че хората шушукат зад гърба им. Мнозина смятаха, че проблемите на Морган се дължат на лошо възпитание, но Моника не приемаше тези обвинения. Синът ѝ беше доста тромав. Непрекъснато правеше бели – несъзнателно, а понякога и нарочно. Това я притесняваше най-много. Изглежда, беше невъзможно да го научи да прави разлика между доброто и лошото поведение. Опитаха какво ли не – наказания, пари, заплахи, обещания – всички познати методи, с които родителите възпитаваха децата си. Но на него нищо не му действаше. Морган бе способен на ужасни неща, без да изпитва ни най-малки угризения, дори когато биваше разобличен.

Преди петнайсет години неочаквано им провървя. Един от многото лекари, които бяха посетили, се оказа изключително отдаден на професията си и следеше всички новости в своята област. Един ден им съобщи, че е открил диагноза, която обяснява поведението на Морган и се нарича синдром на Аспергер. Било форма на аутизъм, при която децата имат нормален и даже повишен коефициент на интелигентност. Когато Моника чу за тази нова диагноза, от сърцето ѝ падна огромен камък. Харесваше ѝ да произнася тази дума, сякаш всеки звук галеше слуха ѝ – Аспергер. Значи, нито си въобразяваха, нито бяха лоши родители. Права бе, че Морган не можеше да разчита езика на тялото, мимиката на лицето и скрития смисъл на думите – все неща, които улесняваха ежедневното общуване между хората. Те оставаха невидими за ума му. За първи път можеха наистина да му помогнат. Или поне тя... Защото Кай не се интересуваше твърде от Морган. Особено след като осъзна, че синът му никога няма да успее да задоволи високите му изисквания. Оттогава окончателно вдигна ръце от него. Моника сама изчете всичко, което намери за синдрома на Аспергер, и откри начин да улесни ежедневието на сина си. Направи малки карти, които му подсказваха как да се държи, ако попадне в определени ситуации. Разиграваха различни сценки, а Моника се опитваше да му покаже как да анализира чуждите думи и с интелекта си да компенсира липсата на интуиция. Наред с това се опитваше да използва недвусмислени думи и изрази. Изчисти речта си от всички сравнения и метафори, от всички образни изразни средства, които я украсяваха. Усилията ѝ пожънаха резултат. Морган започна да се справя по-добре с живота, но си остана единак. Предпочиташе да седи сам с компютрите си.

Затова Моника намрази Лилиан Флорин. Можеше да ѝ прости всичко останало. Не се интересуваше от разрешенията за строителство, от нарушенията и заплахите. Смяташе, че Кай също подклажда враждата и дори понякога изпитва удоволствие да я дразни. Лилиан обаче успя да я разлюти с непрекъснатите си нападки срещу Морган. Мнозина, начело със съседката ѝ, смятаха, че могат да се гаврят с него само защото е различен. Горко на онзи, който се отличава от останалите. Морган беше трън в очите на хората, защото все още живееше с родителите си, макар и не в същата къща, но все пак в техния двор. Лилиан беше най-зла от всички. На Моника направо ѝ призляваше само като си помислеше какви безумни обвинения отправя към сина ѝ. Неведнъж дори съжали, че са се преместили във Фелбака. Няколко пъти дори се опита да говори с Кай, макар да знаеше, че това е безполезно. Инатът не му позволяваше да отстъпи.

След като върна и последната книга от количката на мястото ѝ, тя обиколи още веднъж рафтовете, за да се увери, че всичко е по местата си. Ръцете ѝ се разтреперваха, когато си спомняше безбройните злостни нападки на Лилиан срещу Морган. Не само ходеше да се оплаква в полицията, но и непрекъснато разпространяваше лъжливи слухове, с които завинаги опетни името му. Нямало дим без огън, така се шушукаше. И макар всички да знаеха каква клюкарка е Лилиан, една лъжа, повторена сто пъти, се превръщаше в истина.

Сега съседите, водени от съчувствие, щяха да ѝ опростят всичките грехове. Все пак беше загубила внучето си. Но Моника не изпитваше и капка съжаление към нея. Пазеше го за дъщеря ѝ Шарлот. Умът ѝ не побираше как Лилиан е могла да роди такава дъщеря. Рядко се среща такова мило момиче и сърцето ѝ се късаше от мъка, като си помислеше за нея.

За Лилиан обаче не би проронила нито една сълза.

Айна не можа да скрие изненадата си, когато Никлас както обикновено влезе в кабинета си в осем часа сутринта.

– Здравей, Никлас. – Не знаеше как да продължи. – Мислех, че ще си останеш вкъщи по-дълго?

Той поклати глава. Нямаше сили за никакви обяснения. Нямаше сили да сподели, че не може да остане нито минута повече вкъщи, макар да му тежаха чувството за вина и усещането, че е предател. Но тази вина не можеше да се сравни с другата, далеч по-смазваща, която го накара да изостави съкрушената Шарлот сама в дома на Лилиан и Стиг. Тя беше стиснала гърлото му и не му даваше да си поеме дъх. Беше сигурен, че ако остане още малко в дома на тъща си, щеше да се задуши. Нямаше очи нито да погледне Шарлот, нито да отвърне на погледа ѝ. Гузната му съвест го глождеше и го лишаваше от последните остатъци от сила, затова не можеше да понесе болката на Шарлот. Единственото му спасение беше да се върне на работа. Знаеше, че постъпва като страхливец, но вече отдавна не хранеше илюзии за себе си. Не беше нито силен, нито храбър.

Защо трябваше Сара да пострада заради неговата слабост? Той никому не желаеше злото. Никлас се хвана за гърдите. Седеше зад голямото си бюро, затрупано с медицински списания и различни документи. Болката му беше толкова силна, че буквално пулсираше във вените му и пронизваше сърцето. Изведнъж осъзна как се чувстват пациентите му, преди да получат инфаркт. Едва ли болката им е по-силна от неговата.

Разчорли косата си. Случилото се сякаш го притискаше като неразрешима загадка. Въпреки това той трябваше да намери решение, трябваше да доведе нещата докрай. Трябваше да действа. Със сигурност щеше да намери изход от трудната ситуация, както винаги досега. Чарът, бързият му ум и искрената открита усмивка го спасяваха всеки път от глупавите му постъпки през годините, но сега може би наистина се бе озовал в задънена улица.

Телефонът на бюрото му иззвъня. Сигурно е дошло времето за консултации. Сега трябваше отново да започне да лекува болните, макар че самият той се чувстваше като пребит.

Ерика сложи Мая в кенгуруто и направи отчаян опит да изчисти къщата. Спомняше си последното посещение на свекърва си и сега яростно въртеше прахосмукачката. Надяваше се Кристина да не се качи на втория етаж. Ако успееше до нейното идване да се справи с първия, щеше да ѝ се размине.

Кристина ги посети за първи път, когато Мая беше само на три седмици, а Ерика все още се чувстваше като в мъгла след раждането. По пода се търкаляха валма прах, а мивката беше пълна с планини от мръсни чинии. Патрик понечи да изчисти на няколко пъти, но Ерика му връчваше Мая веднага щом прекрачеше прага и прахосмукачката оставаше да лежи на пода пред килера.

Още щом влезе в къщата, по лицето на Кристина се изписа погнуса, която изчезваше само когато гледаше внучката си. Следващите три дни преминаха за Ерика като насън, когато до нея долитаха отделни думи на Кристина, която мърмореше, че слава богу, че е дошла навреме, иначе сред този прахоляк Мая със сигурност би хванала астма. По нейно време жените не седели по цели дни пред телевизора, а успявали да се грижат не само за едно дете, а за цял рояк, като наред с това дори чистели и готвели, за да могат да посрещнат съпруга си с топла вечеря. За щастие, Ерика бе твърде слаба, за да взема коментарите на свекърва си навътре. Дори посрещаше с благодарност всеки миг на уединение и самота, когато Кристина с гордост извеждаше Мая на разходка или я къпеше и преповиваше. Сега обаче Ерика беше укрепнала физически и инстинктивно се стремеше да не дава на свекърва си никакви поводи за критични забележки.

Ерика погледна часовника. Оставаше само час до пристигането на Кристина, а тя още не бе успяла да измие чиниите. Трябваше да позабърше и прахта. Погледна набързо към дъщеря си. Бръмченето на прахосмукачката я беше унесло и тя спеше щастливо. Ерика си помисли дали не може да използват същия начин, когато я приспиват вечер. Досега тя посрещаше всичките им опити със звучни протести, но някои казваха, че децата заспивали най-лесно под монотонни звуци като бръмченето на прахосмукачка или пералня. Във всеки случай си струваше да опитат. Досега Мая заспиваше само на гърдите и корема на майка си. Може би е крайно време да започне да прилага методите от книгата „За вашето дете“ на Ана Валгрен, майка на девет деца. Успя да я прочете преди раждането на Мая наред с куп други, но когато в живота ѝ се появи истинско бебе от плът и кръв, всичките ѝ новопридобити познания се разсеяха като дим. Вместо това следваше някаква собствена философия, водена от мотото „оцелей за мига“, и вече ѝ се искаше да върне контрола над ситуацията. Все пак не беше нормално животът в къщата им да се върти около едно двумесечно бебе. Ерика не искаше да живее в подобна атмосфера и чувстваше, че все повече затъва в бездната на мрака.

Леко почукване на вратата я изтръгна от мислите ѝ. Или този един час бе отлетял като миг, или свекърва ѝ бе подранила. Последното бе по-вероятно и Ерика се огледа отчаяно наоколо. Е, нямаше какво да направи повече. Насили се да се усмихне и отиде да посрещне Кристина.

– Мили боже, държиш Мая на течение! Нали разбираш, че може да се простуди!

Ерика затвори очи и мислено преброи до десет.

Патрик се надяваше посещението на майка му да мине благополучно. Съзнаваше, че понякога може да е твърде... досадна, май това беше точната дума. Ерика обикновено знаеше как да се държи с нея, но след раждането на Мая не беше във форма. Нуждаеше се от помощ, която той не можеше да ѝ даде. Затова трябваше да намери друг начин. Все още се чудеше дали да не потърси помощта на професионалист, за да има тя с кого да си поговори. Но къде да го намери? Не, може би трябваше да изчака, с времето щеше да ѝ мине. Успокояваше се, че всичко скоро ще се подреди, трябва просто да свикнат с новото си положение. В същото време не спираше да се упреква, че се е поддал на успокоителните мисли, защото така беше най-лесно.

Опита се да се откъсне от домашните грижи и да се върне към работата си. Беше свикал съвещание в кабинета си в девет часа и му оставаха още само пет минути за подготовка. Както очакваше, Мелберг не се възпротиви на инициативата му да ангажира и други колеги в работата по случая. Дори го смяташе за напълно естествено. Всяко друго решение дори според понятията на Мелберг би изглеждало просто глупаво. Биха ли могли двамата с Ернст да се справят сами с разследване на убийство?

Първи дойде Мартин и се настани на единствения стол за посетители. Останалите трябваше да си носят столове.

– Какво става с апартамента? – попита Патрик. – Хареса ли ти?

– Страхотен е! – отвърна Мартин със светнал поглед. – Веднага го наехме. След две седмици чакам да ми помагаш с кашоните.

– Така ли? – засмя се Патрик. – Колко мило. Първо ще трябва да се посъветвам с началството вкъщи. Ерика не проявява особено разбиране относно нуждата ми от лично време, затова нищо не мога да обещая.

– Няма проблем – успокои го Мартин. – На толкова хора съм помагал да се местят, че имам доста длъжници. Сигурно ще се справим и без теб.

– Какво чуват ушите ми? Някой ще се мести? – попита Аника, влизайки с бележник в едната ръка и чаша кафе в другата. – Не мога да повярвам, че Мартин най-сетне е решил да се задоми.

Колегата му се изчерви, както всеки път, когато Аника го закачаше, но в същото време на лицето му се разля усмивка.

– Да, правилно чу. С Пия си намерихме апартамент в Гребестад. Ще се нанасяме след две седмици.

– Слава богу – засмя се Аника. – Време беше. Вече бях започнала да се притеснявам, че ще си останеш ерген. Да очакваме ли скоро и топуркането на малки крачета?

– Я стига – възропта Мартин. – Спомням си как тормозеше Патрик, когато срещна Ерика, и виж какво стана с него. Горкият човечец под твоето влияние избърза с детето и я го погледни как се състари поне с десет години.

След което намигна на Патрик, за да му покаже, че се шегува.

– Е, поне знаеш към кого да се обърнеш, ако ти трябва съвет в това отношение – отвърна Патрик добронамерено.

Мартин тъкмо щеше да изръси някаква иронична забележка, когато Ернст и Йоста се сблъскаха на вратата, носейки столовете си. Йоста промърмори нещо сърдито, но пусна Ернст да мине пръв, който се настани насред стаята.

– Доста е тесничко тук – каза Йоста и накара Аника и Мартин да се поотместят.

– На сърце да е широко... – отвърна Аника недоволно.

Мелберг пристигна бавно и тържествено последен и остана прав на прага.

Патрик подреди листовете пред себе си и си пое дълбоко дъх. Изведнъж осъзна цялата отговорност, която лежеше на плещите му – никак не бе лесно да ръководиш разследване на убийство. Не му беше за първи път, но въпреки това се притесняваше. Не обичаше да е в центъра на вниманието и сериозността на задачата му тежеше. Алтернативата беше да остави Мелберг да ръководи случая, но никога не би го допуснал. Не му оставаше нищо друго, освен да започне съвещанието.

– Както вече знаете, съдебният лекар потвърди, че Сара Клинга е жертва на убийство. Момичето наистина се е удавило, но дробовете ѝ са пълни със сладка, а не със солена вода, което означава, че тялото ѝ е било хвърлено в морето. Това, разбира се, вече ви е известно, а подробностите по случая можете да видите в доклада на Педерсен, който Аника е копирала.

И Патрик им подаде купчина с копия, за да си вземат по един екземпляр.

– Можем ли да получим повече информация за водата в дробовете ѝ? Прочетох, че са открили в нея следи от сапун. Може ли да разберем какъв точно? – попита Мартин и посочи доклада.

– Надявам се, че да – отвърна Патрик. – Изпратили са проби от водата в криминалната лаборатория в Стокхолм. Резултатите ще са готови до няколко дни.

– Ами дрехите? – продължи Мартин. – Знаем ли дали е била гола във ваната, или не? Нали можем спокойно да предположим, че е убита във вана?

– За съжаление, нямам отговор на този въпрос. Дрехите ѝ също са изпратени в лабораторията и чакаме резултата.

Ернст премигна с досада, а Патрик го погледна сърдито. Знаеше какви мисли се въртят в главата на колегата му. Ядосваше се, че не той, а Мартин зададе толкова смислени въпроси. Едва ли Ернст някога щеше да разбере, че това разследване изисква задружна работа, а не индивидуално перчене.

– Има ли свидетелства за блудство? – попита Йоста и с това още повече подразни Ернст.

Дори този лентяй успя да измисли актуален въпрос.

– Нямам представа – отговори Патрик. – Затова бих искал да помоля Мартин да провери в архива ни дали наоколо има регистрирани педофили.

Мартин кимна и извади бележника си.

– Все още не сме приключили със семейството – продължи Патрик. – Двамата с Ернст проведохме предварителен разпит веднага след като ги уведомихме, че Сара е била убита. Разговаряхме и с лицето, което бабата на Сара посочи като главен заподозрян.

– Нека да отгатна – подхвърли Аника кисело. – Да не би да става дума за Кай Виберг?

– Да – потвърди Йоста. – Дадох на Патрик цялата документация по случая им през годините.

– Само си губите времето – намеси се Ернст. – Това са пълни глупости. Кай няма нищо общо със смъртта на момичето.

– А, да, забравих, че се познавате – добави Йоста и погледна изпитателно Патрик, за да се убеди дали този факт му е известен.

Патрик му кимна.

– Както и да е – Патрик побърза да прекъсне Ернст, преди да успее да изстреля още някоя реплика. – Ще продължим да разследваме Кай, за да може час по-скоро да го извадим от списъка на заподозрените. Мислех двамата с Ернст да разпитаме учителката ѝ дали знае за някакви проблеми в семейството. Тъй като разполагаме с изключително малко информация, ще се наложи да се допитаме и до местния вестник. Бертил, би ли ми помогнал с това?

Последва тишина и Патрик повиши глас:

– Бертил?

Отново мълчание. Мелберг стоеше подпрян на касата на вратата, зареян в мислите си. Патрик още повече повиши глас и накрая успя да получи отговор.

– Ооо, извинявай, какво каза? – сепна се Мелберг.

Патрик не можеше да повярва, че този човек е началник на цял полицейски участък.

– Само исках да те попитам не би ли могъл да разговаряш с местните журналисти? Кажи им, че става дума за убийство и към кого са насочени подозренията на семейството. Мис-ля, че в този случай се нуждаем от помощта на обществото.

– О, да, разбира се – отвърна Мелберг разсеяно. – Ще се свържа с пресата.

– Добре. Това е всичко за днес – обобщи Патрик и сключи ръце. – Имате ли въпроси?

Никой не се обади и колегите му се изправиха едновременно като по даден сигнал и започнаха да събират нещата си.

– Ернст? – Патрик спря колегата си, когато той вече беше на прага. – Мислех да тръгнем след половин час. Става ли?

– Къде ще ходим? – попита Ернст както винаги троснато.

Патрик си пое дълбоко въздух. Понякога си мислеше дали колегата му изобщо го слуша.

– В училището на Сара. За да говорим с учителката ѝ – натърти Патрик.

– А, да. Добре, след половин час ще съм готов – каза Ернст и му обърна гръб.

Патрик го погледна сърдито. Щеше да даде на партньора си още ден-два, а след това щеше да наруши нареждането на Мелберг и да включи в работата Молин.

Стрьомстад, 1924

Агнес започваше да усеща познатия вкус на скуката. Тайните срещи с любимия продължиха цяла зима и в началото тя се наслаждаваше на всеки миг. Сега обаче студените месеци бяха към края си, а с настъпването на пролетта в душата ѝ назряваше обичайното отегчение. Дори не можеше да разбере какво я беше привлякло толкова силно. Наистина беше хубавец, не можеше да си изкриви душата, но говореше като същински селянин, а и постоянно миришеше на пот. Освен това беше все по-трудно да се измъква нощем без закрилата на тъмнината. Не, трябва да сложи край на това, реши Агнес, седейки пред огледалото в стаята си.

Донагласи тоалета си и слезе долу, за да закуси с баща си. Бе прекарала нощта с Андерш и сега се чувстваше уморена и отпаднала. Целуна баща си по бузата и седна на масата. Взе едно яйце и започна да го бели с безразличен вид. Беше толкова уморена, че ѝ се догади, като усети миризмата му.

– Как си, съкровище? – попита Аугуст притеснено от другия край на голямата маса.

– Малко съм уморена – отвърна дъщеря му жалостно. – Нещо не спах добре.

– Горкичката. – гласът на баща ѝ бе изпълнен със съчувствие. – Хапни малко и иди да си легнеш. Може би е добре да ти запишем час при доктор Ферн. През цялата зима ми се виждаше малко унила.

Агнес не можа да сдържи усмивката си и побърза да я скрие в салфетката. Сведе поглед и каза:

– Да, чувствах се малко по-уморена от обикновено. Сигурно е било поради тъмнината. Ще видиш как ще живна сега с идването на пролетта.

– Хм, ще видим. Помисли си все пак дали не искаш да те прегледа докторът.

– Добре, татко – съгласи се Агнес и се насили да хапне от яйцето.

Това се оказа груба грешка. В мига, в който усети вкуса на сварения белтък в устата си, коремът ѝ изкъркори притеснително, а гърлото ѝ се изпълни с жлъчен сок. Агнес бързо се изправи, хвана се с ръка за устата и изтича към клозета. Едва успя да вдигне капака на тоалетната чиния, преди вчерашната вечеря да се излее от гърлото ѝ като същински водопад. Очите ѝ се насълзиха. Повърна още няколко пъти, преди да посмее да се изправи и да избърше с погнуса устата си. Излезе с треперещи крака, а отвън я чакаше притеснен баща ѝ.

– Миличко, как си?

Агнес само поклати глава и преглътна, опитвайки се да прогони неприятния вкус на стомашен сок в устата си.

Аугуст я прегърна през рамо, поведе я към салона и я настани на дивана. Допря ръка до челото ѝ.

– О, Агнес, цялата си потна. Веднага ще се обадя на доктор Ферн и ще го помоля да те прегледа още днес.

Отмаляла, дъщеря му само кимна, легна на дивана и затвори очи. Нямаше сили за друго. Имаше чувството, че цялата стая се завъртя зад затворените ѝ клепачи.

Струваше ѝ се, че витае в някакъв мистичен свят на сенки, напълно откъснат от реалността. Знаеше, че не можеше да постъпи другояче, но съмненията не спираха да глождят душата ѝ. Дали наистина е взела правилното решение? Ана съзнаваше, че никой не я разбира. Как можа да се върне при Лукас след всички усилия да се освободи от него? Как можа да му прости инцидента с Ема? Върна се, защото това бе единственият начин да оцелеят – тя и децата ѝ. Лукас винаги е бил опасен човек, но преди умееше да се контролира. След раздялата им предишната сдържаност се смени с буйна лудост, сякаш целият му свят се срина. „Лудост“ бе единствената дума, която ѝ идваше на ума за случващото се с него. Ана познаваше тази му страна, усещаше я още от самото начало на връзката им. Може би тъкмо опасната му първичност я привлече така неудържимо тогава. Но сега безумието изплува на повърхността и тя постоянно изпитваше смъртен страх.

Решението ѝ да вземе децата и да го напусне бе само един от факторите, които подхранваха лудостта му. Имаше ред причини, които го накараха да превърти. Главната гордост на Лукас беше работата, но този път и там претърпя несполука. Няколко неуспешни сделки сложиха край на кариерата му. Малко преди да се върне при него, Ана срещна случайно един от колегите му. Той ѝ разказа, че поведението на Лукас било много странно, че посрещал неуспехите си с изблици на ярост и агресия. Дори бил стигнал дотам, че си позволил да блъсне в стената един от най-важните им клиенти, след което веднага бе уволнен. Клиентът дори подал оплакване в полицията и разследването щяло да започне в най-скоро време.

Слуховете за разклатеното му психично здраве я притесняваха, но не това бе причината да се върне при него. Един ден, когато се прибра вкъщи и откри, че Лукас бе изпотрошил всичко в апартамента, осъзна, че няма избор. Ако не му отстъпеше, със сигурност щеше да нарани или нея, или децата. Имаше само един начин да гарантира сигурността на Ема и Адриан – трябваше да държи врага наблизо.

Ана осъзнаваше безнадеждността на ситуацията, но в същото време разбираше, че е попаднала в омагьосан кръг. Беше затворена вкъщи с агресивния си подивял съп-руг, който следеше всяко нейно движение. Принуди я да напусне работата си в аукциона, която ѝ носеше толкова радост и удовлетворение. Пускаше я да излезе само за да напазарува или да прибере децата. Той все още нямаше работа, а и не търсеше. Наложи им се да напуснат просторния апартамент в квартал „Остермалм“ и сега се бяха приютили в тясна двустайна квартира в покрайнините на града. Ана би изтърпяла всичко, само да не бие децата. Самата тя ходеше със синини и охлузвания и тази роля ѝ беше добре позната. Играеше я вече от толкова години, че беше ѝ станала като втора природа. Тя познаваше този живот, а онзи на свобода ѝ се струваше нереален. Най-важното за нея бе децата да не забелязват какво се случва. Дори успя да убеди Лукас да им позволи да продължат да ходят на детска градина. Когато беше с тях, Ана се преструваше, че всичко е наред, но не бе сигурна, че успява да ги заблуди. Поне не Ема, която вече беше на четири години. Момиченцето пощуря от радост, че най-накрая щеше да се върне при татко си, но Ана все по-често улавяше наблюдателния детски поглед.

Тя се опитваше да убеди себе си, че е взела единственото правилно решение, но същевременно съзнаваше, че не може да продължават да живеят така. Лудостта на Лукас се задълбочаваше, а тя изпитваше все по-силен страх. Беше сигурна, че някой ден съпругът ѝ ще прекрачи границата и ще я убие. Въпросът бе как да успее да се измъкне от този капан? На няколко пъти се замисли дали да не се обади на Ерика и да я помоли за помощ, но Лукас пазеше телефона като ястреб. Спираше я и вътрешният ѝ глас. Досега винаги бе разчитала на по-голямата си сестра. Крайно време бе сама да се справи с трудностите, както подобава на възрастен човек. В съзнанието ѝ постепенно се зароди един план. Трябваше да събере достатъчно доказателства срещу Лукас, за да не може той да ги оспори в съда. Тогава с децата щяха да получат защита според закона. Понякога едва се сдържаше да не грабне децата и да не изтича до най-близкия дом за малтретирани жени, за да потърси помощ. Но това бе само временно решение. Тя имаше достатъчно опит и знаеше, че без доказателства срещу Лукас щяха да бъдат принудени да се върнат в домашния ад.

Затова започна да документира всичките си синини. В един от магазините по пътя към детската градина имаше фотокабина, където заснемаше следите от побоищата по тялото си. Записваше и точните дата и час, когато я бе удрял, а после криеше снимките в рамката на сватбената им снимка. Нарочно избра това скривалище, символиката ѝ допадаше. Скоро щеше да има достатъчно материал, за да може да повери съдбата си в ръцете на обществото. Дотогава трябваше само да продължи да се бори. И да оцелее.

Дойдоха в училището по време на голямото междучасие. Въпреки есенния вятър дворът беше пълен с доб-ре облечени деца, които си играеха, без да усещат студа, за разлика от Патрик, който ги погледна с недоумение и настръхнал, побърза да се скрие вътре на топло.

Само след няколко години и собствената му дъщеря щеше да тръгне на училище. Сърцето му се стопли от тази мисъл и той вече си я представяше как подскача по коридора с руси плитки и щърбава устичка – също като Ерика на една от детските ѝ снимки. Надяваше се Мая да прилича повече на майка си. Тя беше толкова сладка като малка и досега изглеждаше такава в неговите очи.

Почукаха на първата отворена врата. Озоваха се в просторна и светла класна стая с големи прозорци и детски рисунки по стените. Зад катедрата седеше млада учителка, унесена в четене. Почукването им я стресна.

– Да? – обърна се тя към тях въпросително и въпреки крехката си възраст, с такъв строг учителски глас, че на Патрик дори му се дощя да застане мирно и да се поклони учтиво.

– Ние сме от полицията. Търсим учителката на Сара Клинга.

Лицето ѝ доби мрачно изражение.

– Това съм аз.

Младата жена стана от стола и тръгна към тях с протегната за поздрав ръка.

– Беатрис Линд. Преподавам от първи до трети клас.

Покани ги да седнат на малките столчета зад чиновете и Патрик се почувства като същински великан. По устните му се разля усмивка, като видя отчаяните опити на Ернст да намести дългите си крайници на миниатюрното столче. След това отново стана сериозен и се обърна към учителката.

– Такава ужасна трагедия – промълви Беатрис с треперещ глас. – Как може едно детенце днес да е тук, а утре вече да го няма...

Патрик забеляза как и устните ѝ потреперват.

– И то да се удави...

– Оказа се, че не става дума за нещастен случай.

Патрик остана изненадан, че новината още не беше достигнала до всички жители на градчето. На лицето на Беатрис се изписа искрено недоумение.

– Как така, какво искате да кажете? Защо не е нещастен случай? Нали се е удавила?...

– Сара е убита – отговори Патрик и осъзна, че думите му прозвучаха доста рязко. Затова смекчи тона и продължи: – Не става дума за нещастен случай и затова трябва да съберем повече информация за Сара. За характера ѝ, за евентуални проблеми в семейството и тъй нататък.

Патрик забеляза, че Беатрис се замисли над думите му, въпреки първоначалния шок. След малко тя събра сили и отговори:

– Сара беше... как да ви кажа... – жената търсеше най-подходящите думи. – Тя беше изключително енергично дете. Не можеше да стои мирна и понякога в класната стая настъпваше пълен безпорядък. Беше родена за лидер и децата винаги я слушаха. Ако не успеех да ги спра навреме, обръщаха всичко с главата надолу. В същото време... – Беатрис отново се поколеба, сякаш претегляше всяка дума. – В същото време тази нейна енергия беше извор на творчество. Сара имаше вроден талант на художник и изключително естетическо чувство. Не съм срещала дете с по-голямо въображение. Беше невероятно изобретателна във всяко отношение – и в белите, и в работата в час.

Ернст се размърда неспокойно и каза:

– Чухме, че става дума за някакъв по-специфичен проб-лем, от онези неврологичните със съкратени имена.

Несериозният му тон накара Беатрис да го погледне строго. Патрик с удовлетворение отбеляза как колегата му засрамено се сви на стола.

– Да, така е, Сара страдаше от дефицит на внимание. Работехме допълнително с нея. Вече имаме големи познания в тази област и можем да предложим на тези деца нужната помощ, за да могат да се справят с училищната програма.

Думите ѝ прозвучаха като от учебник и на Патрик му стана ясно, че младата жена взема въпроса присърце.

– В какво се изразяваха проблемите на Сара? – попита Патрик.

– Вече ви обясних. Тя беше изключително енергична и понякога получаваше пристъпи на ярост. Но освен това беше невероятно надарена натура. Не беше нито злобна, нито лоша или невъзпитана, както биха си мислили хора, незапознати с тези проблеми. Просто ѝ беше трудно да контролира импулсивността си.

– Как реагираха на поведението ѝ другите деца? – попита Патрик с искрен интерес.

– Различно. Едни не искаха да общуват с нея и я избягваха, други спокойно приемаха пристъпите ѝ и се разбираха отлично. Най-добрата ѝ приятелка беше Фрида Карлгрен. Те дори живеят в съседство.

– Да, ние вече разговаряхме с нея – кимна Патрик и се размърда на малкото столче.

Вече усещаше, че краката му изтръпват, а левият глезен съвсем се схвана. Мислено пожелаваше същото и на Ернст.

– Ами семейството ѝ? – намеси се Ернст. – Дали Сара е имала проблеми вкъщи?

Патрик едва успя да потисне усмивката си, като забеляза как колегата му започна да разтрива глезените си.

– За жалост, не мога да ви помогна. – Беатрис сви устни. Явно не бе свикнала да обсъжда семействата на учениците си зад гърба им. – Срещала съм се с родителите и с баба ѝ само един-два пъти. Сториха ми се почтени и уравновесени хора. Нямаше никакви признаци Сара да има проблеми у дома.

В този миг звънкият училищен звънец оповести края на междучасието и коридорът се изпълни с детски гласове – учениците се връщаха в класните стаи. Беатрис се изправи и им подаде ръка, с което сложи край на разговора. Патрик едва се измъкна иззад чина. С крайчеца на окото си забеляза как Ернст енергично разтрива единия си крак, който очевидно се беше схванал. Сбогуваха се с учителката и закуцукаха навън като двама старци.

– По дяволите, какви неудобни мебели – промърмори Ернст, докато вървяха към колата.

– Да, вече не сме гъвкави като едно време – съгласи се Патрик и с въздишка се настани на шофьорското място.

Стори му се като истински лукс да се облегне на удобната седалка и спокойно да опъне крака.

– Ти може и да не си – изрепчи се Ернст. – Аз не съм мръднал от тийнейджърските си години. Просто не мога дълго да издържа на такива столчета.

Патрик се опита да смени темата на разговора.

– Не научихме нищо ново.

– Мен ако питаш, малката е била същинска фурия – добави Ернст. – Сега хората намират различни извинения, за да оправдаят невъзпитаните си деца. Дефицит на внимание, дрън-дрън. По мое време това се лекуваше с няколко удара с учителската линия, а сега ги тъпчат с лекарства и ги мъкнат по психолози. Пълни щуротии. Нищо чудно, че обществото ни се разпада.

Ернст се загледа мрачно навън и поклати глава.

Патрик си спести коментара. Нямаше смисъл да си хаби думите.

– Пак ли ще я храниш? По наше време им давахме кърма през четири часа – каза Кристина и погледна неодобрително към Ерика, която се бе настанила на фотьойла, за да нах-рани Мая, макар че бяха минали само два часа и половина.

Ерика вече знаеше, че няма смисъл да спори със свекърва си, и се престори, че не я чува. Тя цяла сутрин не млъкна и на Ерика ѝ дойде до гуша. Кристина веднага забеляза, че къщата не е изчистена добре, и сега кръжеше наоколо с прахосмукачката и развиваше любимата си теория, че домашната прах предизвиква астма у малките деца. Преди това демонстративно изми всичките съдове от мивката и даде купища съвети за поддръжката им. Чиниите трябвало да се изплакват веднага след хранене, преди да засъхнат хранителните остатъци. Най-добре, разбира се, било да се измият веднага, за да не се натрупва цяла планина... На Ерика ѝ идеше да заскърца със зъби от яд, но се стараеше да мисли как ще подремне, когато свекърва ѝ изведе детето на разходка. На моменти обаче се чудеше дали всичко това си струва усилията.

Настани се във фотьойла и се опита да накара Мая да засуче гърдата ѝ. Малката усещаше напрегнатата атмосфера вкъщи и цял ден не спря да плаче. Затова Ерика понечи да я успокои с малко мляко, но тя зарита още по-неспокойно. Ерика цялата се изпоти от битката с дъщеря си, но Мая накрая се предаде и засука. Майка ѝ се отпусна и включи телевизора, за да изгледа поредния епизод на „Дързост и красота“. Сега трябваше само да се вживее в сложните взаимоотношения между Брук и Рич. Кристина хвърли бърз поглед към екрана на телевизора, докато минаваше наблизо с прахосмукачката.

– Ох, как изобщо можеш да гледаш подобни глупости? Защо не почетеш малко например?

Ерика дори не си направи труда да ѝ отговори. Само усили звука на телевизора и се наслади за секунда на вкуса на победата. Но след като забеляза обидената физиономия на свекърва си, намали звука. Досети се, че с поведението си по-скоро губеше. Погледна набързо часовника си. Боже, още нямаше дванайсет. А до идването на Патрик остава цяла вечност. След това я очакваше още един такъв ден, преди Кристина най-сетне да си събере багажа и да си тръгне, доволна, че отново е успяла да помогне на сина си и снаха си. Два дълги дни...

Стрьомстад, 1924

Топлото време учудващо бързо прогони лошото нас-троениe на каменоделците. Когато Андерш дойде на работа, колегите му вече пееха под звънките удари на чуковете. Подготвяха дупки за барутните заряди, с които откъртваха по-големи късове гранит. Един придържаше лоста, а други двама го забиваха все по-надолу в скалата, докато не се отвори достатъчно голям процеп. В него изсипваха черния барут и го запалваха. По едно време пробваха с динамит, но силният взрив разтрошаваше гранита на милиони малки парченца.

Възрастните мъже поздравиха Андерш с кимване и продължиха работата в същия ритъм, без да пропускат нито един удар.

С леко от щастие сърце Андерш отиде на работното си място, където изсичаше голямото парче гранит за статуята. Тази зима работата не му спореше. През повечето дни беше толкова студено, че не можеше дори да докосне камъка, и всичко спираше в очакване времето да се затопли, а каменоделецът трябваше да затяга колана си. Сега обаче можеше най-сетне да се отдаде напълно на своя гранитен блок. А и не искаше да се оплаква, зимата му донесе други радости.

Понякога не му се вярваше, че това наистина се случва, че от небето е слязъл този ангел, за да се сгуши в неговата постеля. Всяка минута, прекарана с Агнес, се превръщаше в безценен спомен, който той скътваше в сърцето си. Само мисълта за бъдещето понякога помрачаваше радостта му. Неведнъж се опитваше да я заговори за това, но всеки път тя заглушаваше думите му с целувка. Избягваше тези разговори и го уверяваше, че всичко ще се нареди от само себе си. Думите ѝ бяха един вид обещание, че ще останат заедно и занапред, и той се оставяше тя да го убеди в това. Дълбоко в душата си Андерш беше истински романтик и вярваше, че няма сила, която може да застане на пътя на любовта. Наистина те произлизат от различни обществени слоеве, но той е трудолюбив и способен и ако имат шанс, той със сигурност ще ѝ осигури добър живот. А ако чувствата ѝ са също толкова искрени и силни като неговите, тя едва ли ще предпочете златото и парите и за да бъде заедно с него, ще пожертва богатството. В ден като този, когато пролетните слънчеви лъчи топлеха ръцете му, душата му се изпълваше с надежда, че ще се сбъднат всичките му мечти. Чакаше да получи позволението ѝ да говори с баща ѝ, а дотогава ще има време да подготви най-важната реч в живота си.

С разтуптяно сърце Андерш заби длетото в камъка. Думите кръжаха в съзнанието му сред спомените за Агнес.

Арне прочете внимателно некролога във вестника и недоволно се намръщи. Това не го засягаше. Бяха избрали едно плюшено мече за украса, пълна безвкусица. Некролозите трябва да съдържат само църковни символи и нищо друго. В плюшеното мече няма нищо религиозно. Не че очакваше нещо друго. Неговият син му носеше само разо-чарования. Затова нищо вече не го изненадваше. Срам и позор. Как можа един толкова набожен и благочестив човек като него да отгледа син, който така и не намери правия път. Не проумяваше защо хората все се опитват да ги сдобрят и говорят колко добър и интелигентен е синът му, каква професия си е избрал, че той е лекар и така нататък. Подобни разговори обикновено подхващаха жените. Мъжете бяха достатъчно разумни, за да не се изказват по въпроси, които не ги засягат. Не можеше да отрече, че синът му наистина има добра и солидна професия и печели добре, но това нямаше никакво значение, щом не носеше Бог в сърцето си.

Най-съкровената мечта на Арне бе синът му да поеме по стъпките на прадядо си и да стане свещеник. Той самият така и никога не получи подобен шанс, тъй като собственият му баща пропи всичките пари за семинарията. Затова трябваше да се задоволи с работата на клисар. Така поне вратите на дома Господен винаги бяха отворени за него.

А и църквата вече не беше същата. Преди беше съвсем различно. Всеки си знаеше мястото, а свещеникът се ползваше с нужното уважение. Хората следваха църковния канон и не се отдаваха на такива глупости като танци, музика, съжителство преди брака и други подобни прегрешения, които днешните свещеници сякаш одобряват. Сега дори фустите можеха да носят свещеническо расо – ето това го тормозеше най-много. Просто умът му не го побираше. В Библията е казано, че е срамотно жена да говори в черква. Няма какво повече да се разсъждава. Жените нямат място на духовното поприще. Единствената роля, която им подхожда, е тази на вярна съпруга на свещеника, а в черквата те трябва да мълчат. Мъка му беше, когато онази жена започна да се разпорежда в черквата във Фелбака. Всяка неделя трябваше да пътува до Квиле за утринната молитва и той просто отказа да ходи на работа. Скъпо му излезе, но си струваше. Сега женското страшилище вече го нямаше, а новият свещеник поне беше мъж. Макар да беше твърде модерен за вкуса на Арне. Оставаше да се отърве и от органистката. Това наистина е по-малкото зло в сравнение с жена пастор, но е време и тази глава от историята на Фелбака да бъде затворена.

Арне сърдито отвори следваща страница от местния вестник. А пък и тая Аста ходи все намръщена. Той знаеше, че е заради момичето. Аста се тормозеше, защото синът им отново живееше толкова наблизо. Затова Арне ѝ обясни как трябва да бъде силна и да продължи да вярва. Смъртта на момичето наистина е голяма трагедия, но нали точно това им внушаваше през всичките тези години. Синът му кривна от правия път и рано или късно, щеше да получи заслуженото наказание. Отново се върна на предишната страница и се загледа в некролога. Срам и позор...

Този път, за разлика отпреди, Мелберг не изпитваше никакво желание да бъде в центъра на медийния интерес. Той дори не свика пресконференция, а само покани в кабинета си няколко местни журналисти. Мисълта за онова писмо не напускаше съзнанието му и затова не можеше да се концентрира върху нищо друго.

– Разполагате ли с конкретна следа? – попита един от по-младите журналисти, очаквайки с нетърпение отговора.

– В момента не мога да коментирам – отвърна Мелберг.

– Подозирате ли някого от семейството? – обади се представителят на конкурентния вестник.

– Не можем да изключим подобна възможност, но не разполагаме с конкретни улики, които да ни насочват към това.

– Става ли дума за сексуално насилие? – попита същият репортер.

– Сега не мога да ви дам подробна информация по този въпрос – отговори уклончиво Мелберг.

– Как разбрахте, че става дума за убийство? – включи се в разговора третият от присъстващите журналисти. – Имаше ли следи от насилие по тялото?

– В интерес на следствието не мога да отговоря на този въпрос – оправда се Мелберг и забеляза нарастващото разочарование, което се изписа по лицата на журналистите.

Работата с журналистите изискваше изключителна премереност. Трябва да им се даде достатъчно информация, за да не обвинят полицията в нежелание за сътрудничество, без обаче това да навреди на следствието. Мелберг обикновено се справяше отлично с тази задача, но днес му беше трудно да се концентрира. Писмото преобърна целия му свят, не знаеше как да постъпи. Истина ли беше, че...

Един от репортерите го гледаше изчаквателно и Мелберг разбра, че е пропуснал последния въпрос.

– Извинявайте, бихте ли повторили? – попита той смутено и журналистът го погледна учудено.

Познаваше комисаря добре и знаеше, че подобна разсеяност и мълчаливост не му бяха присъщи. Мелберг обикновено беше важен и високомерен.

– Попитах имат ли основание родителите да се притесняват за децата си?

– По принцип винаги препоръчваме на родителите да контролират децата си, но бих искал да подчертая, че конкретното събитие не е повод за масова паника. Убеден съм, че това е единичен случай и престъпникът скоро ще бъде заловен.

Мелберг се изправи, давайки знак, че срещата е приключила, журналистите покорно прибраха бележниците си и благодариха за вниманието. Всички усещаха, че биха могли да притиснат комисаря повече, но в същото време не искаха да си развалят отношенията с полицията. Да действат напористо, можеха колегите им от столицата. Тук всички бяха съседи и децата на журналистите посещаваха същите училища и спортни клубове като децата на интервюираните. Затова не преследваха сензации – доброто разбирателство беше къде по-важно.

Мелберг се отпусна доволен на стола си. Въпреки разсеяността му, вестниците не успяха да изкопчат повече информация от допустимото. Новината със сигурност щеше да се появи на първите страници още утре сутринта. Надяваше се, че това ще пробуди активността на населението и хората ще започнат да им помагат с информация. Ако им провърви, ще открият някоя важна улика сред всички слухове и клюки, които ще им се наложи да изслушат.

Мелберг отново извади писмото и започна да го чете. Все още не можеше да повярва на очите си.

Стрьомстад, 1924

Агнес лежеше в стаята си с мокра кърпа на челото. Докторът я прегледа внимателно и ѝ заръча да остане в леглото, след което слезе в салона да говори с баща ѝ. За миг тя дори се притесни да не би да става дума за нещо сериозно. За кратко забеляза притеснение в погледа на възрастния лекар, но то бързо изчезна и докторът я потупа по ръката и я увери, че всичко ще е наред, а засега трябва да си почива.

Не можеше да признае истинската причина за умората си. Всички онези безсънни зимни нощи се бяха отразили зле на здравето ѝ. Такава беше нейната диагноза, но не биваше и другите да я знаят. Доктор Ферн щеше да ѝ изпише подсилващи капки, а щом сложеше край на приключението с Андерш, всичко щеше да си дойде на мястото. През това време нищо не ѝ пречеше да си остане в леглото едва-две седмици и да се поглези. Агнес се замисли какво да си поиска за обяд. Тъй като вчерашната вечеря изчезна в тоалетната чиния, стомахът ѝ закъркори неудържимо. Може би палачинки или от вкусните кюфтенца с варени картофи, сметанов сос и сладко от червени боровинки – специалитета на готвачката.

Чу как някой се заизкачва по стълбите и се загърна с одеялото, охкайки тихичко. Кюфтенцата можеха да почакат. Това бе последната ѝ мисъл, преди вратата на стаята ѝ да се отвори.

Вече два дни яростта бушуваше в гърдите му. Каква безподобна наглост! Тази проклетница няма ни срам, ни съвест. Да го посочи на полицията. Кай разбираше, че мълвата скоро ще се разнесе из целия град, и тогава каквото и да говори, хората щяха да запомнят само, че полицаите са идвали да го разпитват във връзка със смъртта на момичето. Той стисна юмруци толкова силно, че кокалчетата на пръстите му побеляха. Поразмисли, но облече якето си и с решителна крачка излезе навън. Оградата, която сам бе издигнал между имотите им, не му позволи да мине напряко през двора. Затова тръгна по пътя и зави по алеята към Флоринови. Знаеше, че Никлас и Шарлот не бяха вкъщи. Сега вещицата щеше да чуе цялата истина за себе си. Предполагайки, че външната врата е отключена, както в повечето къщи в околността, Кай прекрачи прага, без дори да почука, и продължи направо към кухнята. Лилиан се стресна, като го чу да влиза, но бързо се окопити и на лицето ѝ се изписа обичайното дръзко и високомерно изражение. За каква ли се мислеше. Сякаш беше кралица, а не проста провинциалистка.

– Как, по дяволите, смееш да пращаш полицията у дома? – изрева Кай и удари с юмрук по масата.

Лилиан го изгледа студено.

– Полицаите попитаха дали някой ни мисли злото и аз се сетих за теб. Ако веднага не си вдигнеш чукалата, ще им се обадя отново. Нека сами видят на какво си способен.

Той едва успя да се удържи да не я хване за гушата. Привидното ѝ спокойствие разпали още повече яростта му.

– Само да посмееш, проклета миризлива вещице!

– Така ли?! Ще посмея и още как. Ти постоянно ни правиш мръсотии, заплашваш ни и ни преследваш. Подложени сме на истински тормоз.

Лилиан се хвана театрално за сърцето, а на лицето ѝ се появи изражението на невинно страдаща жертва, което Кай мразеше повече от всичко.

И как успяваше винаги да го изкара злодей, а себе си да представи като мъченица. Всъщност бе точно обратното. Той положи неимоверни усилия да се държи с нея човешки. В началото винаги отвръщаше на нападките ѝ с добрина, за да не пада до нейното равнище. Но преди няколко години реши, че щом Лилиан търси война, ще я има. След това за него всички средства станаха позволени.

Кай едва успя да запази самообладание и просъска.

– Е, тоя път не успя да объркаш полицаите с лъжите си.

– Не бързай толкова. Полицаите имат начин да разберат как е било наистина – отвърна Лилиан злобно.

– Какво искаш да кажеш? – попита Кай, но веднага разбра накъде бие съседката му. – Да оставиш Морган на мира, чуваш ли.

– Едва ли ще се наложи да си отворя устата – каза тя със злорадство. – Полицаите сами скоро ще разберат, че в съседната къща живее луд. А от такъв всичко може да се очаква. Ако те не се досетят, нека прочетат отново оплакванията ми.

– Обвиненията ти срещу него са пълна измислица, сама го знаеш! Морган никога не е стъпвал в къщата ти, нито пък е надничал през прозорците.

– Знам само каквото съм видяла – сопна му се Лилиан. – Всичко е описано в оплакванията ми до полицията. Нека само ги прочетат и веднага ще им стане ясно.

Кай не ѝ отговори. Нямаше смисъл.

Остави яростта да го завладее.

Мартин толкова се бе задълбочил в документите, че чак подскочи, когато чу Патрик да влиза.

– Извинявай, май без малко не ти докарах инфаркт – каза Патрик и се усмихна. – Зает ли си?

– Не, заповядай! – Мартин даде знак с ръка на колегата си да влезе. – Е, как е? Научихте ли нещо повече за семейс-твото от учителя?

– Учителката – поправи го Патрик. – За съжаление, не – добави той и забарабани с пръсти по крака си. – Каза, че не знае за проблеми в семейството на Сара. За сметка на това научихме повече за самата нея. Очевидно е била хиперактивно и доста трудно дете.

– В какъв смисъл? – попита Мартин, който не бе запознат с нашумялата през последните години диагноза.

– Ами как да ти кажа, била е свръхенергична, не я е свъртало на едно място, проявявала е агресия срещу всичко, което не ѝ харесва, трудно се е концентрирала.

– Явно никак не е било лесно да се работи с нея – отбеляза Мартин.

– И аз изтълкувах по същия начин думите на учителката.

– Ти си виждал Сара и приживе. Забелязваха ли се тези неща?

– Ерика я познава по-добре от мен. Аз съм я виждал само няколко пъти набързо и ми се стори доста буйничка, но нищо повече.

– Каква е разликата между АДХД и тази хиперактивност, за която говориш? – попита Мартин. – Хората използват ту единия, ту другия термин за почти идентични ситуации.

– Нямам представа – Патрик сви рамене. – Дори не съм сигурен, че проблемното ѝ поведение има връзка с убийството, но все отнякъде трябва да започнем, нали?

Мартин посочи документите на бюрото си.

– Проверих различните сигнали за блудство през пос-ледните години, но не открих нищо особено. Попаднах на няколко случая на кръвосмешение, но разследванията са прекратени поради липса на доказателства. Спомням си, че само в един от случаите се стигна до съд и присъда. Сещаш ли се за оня баща, който изнасилвал дъщеря си?

Патрик кимна. Рядко се срещаха дела, които оставяха такова неприятно усещане като споменатото от Мартин.

– Да. Делото на Турбьорн Стиглунд, но той още е зад решетките, нали?

– Да, дори се обадих да проверя, но от затвора ме увериха, че не са го пускали дори в отпуск. Така че спокойно можем да го изключим. В останалите случаи става дума за изнасилвания, но на възрастни. Там обаче се появява едно познато име.

Мартин посочи папката, която преди известно време беше на бюрото на Патрик, а сега се оказа в неговия кабинет.

– Надявам се да не ми се сърдиш, че отмъкнах делото за съседската вражда на Флоринови.

– Не, разбира се, защо да ти се сърдя. Предполагам, че намекваш за обвиненията на Лилиан Флорин срещу Морган Виберг?

– Да, тя твърди, че момчето на няколко пъти се е прок-радвало до къщата им и е надничало през прозореца ѝ, когато се преоблича.

– Прочетох го – каза Патрик уморено. – Честно казано, не знам какво да мисля по този въпрос. Твърде съмнително е да е истина. Според мен двамата с Кай просто си разменят измислени обвинения и само губят времето на полицията.

– Да, склонен съм да се съглася с теб. Но в същото време сме длъжни да проверим дали в съседската къща наистина не живее воайор. Знаеш, че повечето от сексуалните престъпници започват именно така.

– Да, знам, но не изглежда много убедително. Да предположим, че Лилиан Флорин казва истината, в което силно се съмнявам. Дори в този случай става дума за човек, който е надничал да гледа възрастна гола жена. Това изобщо не доказва, че Морган проявява сексуален интерес към деца. Не знаем дали Сара е била изнасилена. Съдебният лекар не откри подобни улики по време на аутопсията. Но все пак е добре да се заемем с Морган. Поне да го разпитаме.

– Може ли да дойда с теб? – въодушеви се Мартин. – Или вече завинаги ще бъдеш партньор с Ернст?

Патрик се намръщи.

– Не, това никога няма да го бъде. Ако зависи от мен, веднага те вземам. Но въпросът е какво ще каже Мелберг.

– Е, поне можем да го попитаме. Напоследък ми се струва попритихнал. Кой знае, може да е започнал да омеква на стари години...

– Едва ли – засмя се Патрик. – Но ще поговоря с него. Мисля да отидем следобед. Сега трябва да прегледам едни документи.

– Чудесно. И аз ще успея да изчета остатъка от купчината. Може и да изскочи нещо ново, но да не таим особени надежди.

Патрик кимна.

– Направи каквото можеш.

Йоста без малко да заспи пред компютъра. Едва когато главата му падаше на гърдите, той се събуждаше. Иначе отдавна да е потънал в царството на съня. Де да можеше да опъне крака и да подремне малко, след което щеше да може отново да работи нормално. Като в Испания. Хората там знаеха колко важна е сиестата. Но не и в Швеция. Тук трябва да изкараш цял осемчасов кошмарен работен ден, без да усещаш умора, като запазваш бодро настроение. Проклета страна.

Резкият звън на телефона го изтръгна от унеса му.

– По дяволите – промърмори полицаят, а настроението му още повече се развали, когато разпозна телефонния номер, изписан на дисплея. Какво ли иска вещицата сега? Спомни си за преживяната от нея трагедия и успя да се поуспокои, преди да вдигне слушалката.

– Йоста Флюгаре, полицейски участък на Танумсхеде.

Жената беше толкова превъзбудена, че трябваше да я помоли да се успокои. Иначе не можеше да разбере за какво говори. Но молбата му остана нечута и той повтори:

– Лилиан, моля ви, говорете по-бавно, нищо не разбирам. Поемете си дълбоко дъх и започнете отначало.

Този път тя явно го чу и заговори по-спокойно. Учудването на Йоста нарастваше с всяка нейна дума. Какво неочаквано развитие на събитията. Наложи се дълго да я успокоява, преди да успее да приключи разговора. След това набързо грабна якето си и отиде при Патрик.

– Слушай, Хедстрьом.

Йоста дори не си направи труда да почука, но колегата му работеше на отворена врата и сам си беше виновен, ако някой влезеше при него, без да чука.

– Да? – изгледа го Патрик учудено.

– Току-що ми се обади Лилиан Флорин.

– И? – подкани го Патрик с нарастващо любопитство.

– Чакай да чуеш новината. Лилиан твърди, че Кай се е нахвърлил да я бие.

– Шегуваш ли се? – възкликна Патрик и се извъртя със стола си така, че застана лице срещу лице с Йоста.

– Не, тя твърди, че преди малко е влязъл при нея и започнал да ѝ крещи, а когато се опитала да го изгони, той буквално ѝ налетял със стиснати юмруци.

– Та това е пълна лудост – недоверчиво произнесе Патрик.

Йоста сви рамене.

– Поне тя така казва. Обещах ѝ да отидем веднага.

Той демонстративно показа якето си.

– Разбира се – отвърна Патрик и скочи от стола, за да вземе от закачалката своето.

След двайсет минути те вече паркираха пред къщата на семейство Флорин. Лилиан им отвори при първото почукване и ги пусна в антрето. Едва бяха престъпили прага, когато тя започна да говори, енергично жестикулирайки.

– Вижте какво ми причини! – възкликна тя и им показа малко червено петно на бузата си, а после вдигна ръкава на пуловера, за да покаже петното и на ръката си.

– Ако не го арестувате за това, то...

Лилиан толкова се разлюти, че едва намираше думи от ярост.

Патрик успокояващо я докосна по здравата ръка.

– Обещавам ви, че ще проучим въпроса внимателно. Не беше зле да ви види лекар.

Лилиан поклати глава.

– Трябва ли? Той ме удари по лицето и ме хвана с всички сили за ръката, но нищо по-сериозно – призна тя с нежелание. – Но на вас сигурно за доказателство ще ви трябват снимки?

Лицето ѝ просветна за миг, преди Патрик да убие и тази надежда.

– Не, няма нужда. Достатъчно е това, което видяхме. Ще отидем да поговорим с Кай, за да решим какво да правим. Има ли на кого да се обадите?

– Да, приятелката ми Ева може да дойде при мен.

– Чудесно. Тогава е най-добре веднага да ѝ позвъните, да си направите кафе и да се опитате да се успокоите. Всичко ще се нареди.

Патрик говореше така, че тя да се отнася с доверие към него, но нещо в театралното ѝ поведение го отблъскваше. Нещо не бе наред.

– Може би трябва да подам официално оплакване? Да попълня някакви документи и така нататък? – попита Лилиан обнадеждена.

– Това може да почака. Първо двамата с Патрик ще поговорим с Кай – каза Йоста с неприсъща за него твърдост, но Лилиан не се задоволи с подобни обещания.

– Ако отново претупате всичко от мързел, вместо да защитите една беззащитна жена, станала жертва на нападение, не си мислете, че ще премълча това. Веднага ще уведомя началника ви, а после, ако е нужно, ще се обърна към вестниците. Това трябва да ви е ясно.

Йоста прекъсна излиянията ѝ с леден глас:

– Никой нищо няма да претупа, Лилиан, но сега ще нап-равим следното. Първо ще поговорим с Кай и едва след това ще се заемем с формалностите. Ако имате възражения, можете веднага да се обадите на началника ни Бертил Мелберг и да се оплачете. Иначе ще трябва да изчакате да разпитаме обвиняемия.

След кратка вътрешна борба Лилиан реши да отстъпи.

– Щом е така, отивам да се обадя на Ева, но да знаете, че ви чакам да се върнете – промърмори тя сърдито и тръшна демонстративно вратата след тях толкова силно, че ехото се разнесе из цялата улица.

– Какво мислиш? – попита Патрик, учуден, че тъкмо Йоста бе успял да ѝ затвори устата.

– Не знам.... – отвърна той. – Но нещо... ме притеснява.

– И аз имам същото чувство. Друг път случвало ли се е Кай да се нахвърля срещу нея?

– Не, иначе със сигурност щяхме да разберем начаса. От друга страна, досега не са го обвинявали в убийство.

– Да, прав си – съгласи се Патрик. – Но въпреки това той не прилича на човек, който би налетял на бой. По-скоро е от хората, които винаги са готови да те препънат.

– Да, склонен съм да се съглася. Но нека чуем какво ще ни каже.

– Да, така е най-добре – каза Патрик и почука на вратата.

Стрьомстад, 1924

Когато баща ѝ влезе в стаята, сърцето на Агнес се сви. Нещо не беше наред. Нещо наистина не беше наред. След последния им разговор Аугуст сякаш се бе състарил с двайсет години. Сигурно тя е на смъртно легло, нищо друго не би могло така да съсипе баща ѝ.

Агнес събра смелост и се приготви да понесе мъжествено страшната новина. Но явно имаше нещо друго. В очите на баща ѝ нямаше загриженост, както бе очаквала, а само черна изгаряща ярост. Това, меко казано, бе странно, защо ще е ядосан, ако тя наистина е смъртно болна?

Въпреки ниския си ръст, Аугуст се надвеси заплашително над леглото ѝ и Агнес инстинктивно си придаде още по-жален вид. Този трик винаги помагаше, но сега, кой знае защо, никак не подейства и тревогата в гърдите ѝ нарасна. Изведнъж една мисъл прониза съзнанието ѝ. Но не, това бе невъзможно.

Съмнението продължи безмилостно да гризе сърцето ѝ. А когато видя как баща ѝ се опитва да каже нещо, но от парализираните му от вълнение гласни струни не се откъсва нито звук, Агнес осъзна, че страхът ѝ е напълно основателен.

Бавно се сви по-дълбоко под одеялото, а когато дланта на баща ѝ се стовари тежко върху бузата ѝ и парещата болка се разля по лицето ѝ, тя разбра, че това бе истинската причина за яростта му.

– Ти, ти... – заекваше Аугуст и отчаяно се опитваше да намери точните думи. – Ти, развратница такава! Кой... какво? – продължи да крещи несвързано той, а свитата на кравай Агнес забеляза как баща ѝ преглъща, опитвайки се да изговори непослушните думи.

Никога досега не бе виждала пълничкия добродушен Аугуст в такова състояние и това я плашеше.

Агнес усещаше също, че към страха ѝ се примесва и объркване. Как е могло да се случи? Нали бяха взели всички предпазни мерки и винаги навреме прекъсваха половия акт. И през ум не ѝ минаваше, че може да изпадне в подобна беда. Беше чувала за други момичета, забременели погрешка, но винаги презрително си бе мислила, че тези глупачки не са били достатъчно внимателни и са оставяли мъжете да свършат в тях.

А ето че сега самата тя е в ролята на такава глупачка. Трескаво затърси някакво решение. Досега всичко се бе нареждало благополучно. И този път щеше да намери изход. Трябваше просто да обясни на баща си и да го накара да разбере, както винаги досега. Наистина за първи път изпадаше в подобна сериозна ситуация, но тя през целия си живот беше свикнала той да ѝ се притичва на помощ и да отстранява всички пречки по пътя ѝ. И сега трябваше да постъпи така. Усети как спокойствието се завръща след първоначалния шок. Със сигурност щеше да се намери изход. Баща ѝ ще се посърди, но накрая ще ѝ помогне. Нали има места, където жените се обръщат при подобна неприятност, стига да разполагат с достатъчно средства, а на нея в това отношение определено ѝ беше провървяло.

Доволна от своя план, Агнес понечи да отвори уста, за да започне да обработва баща си, но преди да успее да изрече и една дума, следващата плесница на Аугуст се стовари звучно върху бузата ѝ. Агнес го гледаше и не вярваше на очите си. Тя никога не би предположила, че баща ѝ ще вдиг-не ръка срещу нея, а ето че сега я зашлеви вече два пъти. Несправедливото му отношение предизвика у нея пристъп на гняв, тя се надигна в леглото, за да му поиска обяснение. Шляп! Третата плесница се стовари върху неизстиналата ѝ от болката буза, а очите ѝ се напълниха с ядни сълзи. Как смее така да се държи с нея! Агнес се отпусна безнадеждно на възглавниците, устремила отчаян и изпълнен с недоумение поглед към баща си, когото смяташе, че добре познава. Но човекът, който стоеше пред нея, беше напълно непознат.

Агнес постепенно започна да осъзнава, че в живота ѝ назряват неприятни промени.

Леко почукване по вратата го накара да вдигне глава. Не очакваше пациенти и беше зает с подреждането на купчината насъбрали се документи. Никлас ядосано вдигна вежди.

– Да?

Хладният му тон очевидно разколеба неочаквания гост от другата страна на вратата. Поне за миг. След това дръжката се измести надолу и вратата бавно се отвори.

– Преча ли?

Гласът беше плах и тих, какъвто се бе запазил в паметта му, и раздразнението му веднага се изпари.

– Мамо?

Никлас скочи от стола и замря, учудено гледайки към вратата, на прага на която стоеше дребна женица и все още се колебаеше дали да влезе... Тя винаги бе пробуждала у него покровителствено чувство и сега му се прииска да се затича към нея и да я прегърне. Но той знаеше, че годините бяха отучили майка му от бурни емоции и това само ще я смути, затова се възпря и изчака тя да поеме инициативата.

– Може ли да вляза? Сигурно си зает?

Жената хвърли бърз поглед към купчината документи и дори понечи да си тръгне.

– Не, не, изобщо не съм зает, влез.

Почувства се като ученик и набързо излезе иззад бюрото, за да ѝ поднесе стол. Майка му приседна внимателно на крайчеца и се огледа нервно наоколо. Досега не го беше виждала на работното му място и той се досети, че тя се чувства тук като чужда. Всъщност двамата не се бяха виждали много-много години и сегашната им среща сигурно беше за нея странна. Сякаш седемнайсетгодишното ѝ момче изведнъж се бе превърнало във възрастен мъж. Тази мисъл го изпълни с яд. Какво ли не бяха принудени да изтърпят двамата, майка и син, заради проклетия старец. Той, за щастие, успя да се освободи от властта му, но с болка забеляза, че годините бяха оставили дълбоки следи по нейното лице. Същото уморено, смирено изражение, познато му още от времето, преди да напусне дома им, но тогава бръчките ѝ бяха далеч по-малко.

Никлас премести един стол и седна близо до нея. Изчака я да започне. Изглежда, сама не знаеше какво да каже. След като помълча, най-накрая събра смелост и проговори:

– Толкова съжалявам за момиченцето, Никлас.

Устните ѝ отново онемяха, а синът ѝ намери сили само да кимне.

– Не я познавах... но толкова ми се искаше.

Гласът ѝ леко трепереше от потиснати емоции. Кой знае какво ѝ костваше да се реши да дойде тук. Сигурно за първи път през живота си се опълчваше на баща му.

– Тя беше чудесно дете – каза той със сподавен от плач глас, но очите му останаха сухи. През последните дни толкова много бе плакал, че не му останаха сълзи. – Имаше твоите очи. А чия беше рижата коса, не знаем.

– Баба ми по бащина линия имаше прекрасна рижа коса. Сигурно от нея – жената се поколеба за миг, преди да изрече името на детето, – Сара я е наследила.

Аста седеше, устремила поглед в сключените си в скута ръце.

– От време на време ги виждах. Нея и момченцето. Срещах съпругата ти, докато ги разхождаше. Но никога не се приближих. Само се споглеждахме за миг. Сега съжалявам, че поне веднъж не се спрях да поговорим. Тя знаеше ли, че тук живее баба ѝ?

– Да, често ѝ разказвах за теб. Знаеше как се казваш, показвахме ѝ снимки. Малкото, които успях да взема...

Никлас не довърши изречението. Нито той, нито тя смееха да засегнат болезнената тема за семейния разрив.

– Верни ли са слуховете? – Аста за първи път погледна сина си в очите. – Наистина ли има виновен за смъртта ѝ?

Никлас се опита да отговори, но думите заседнаха в гърлото му. Толкова много неща искаше да ѝ разкаже, толкова много тайни му тежаха на сърцето. Така му се искаше да ги стовари в нозете ѝ, но не можеше. Бяха изминали твърде много години.

Очите му отново плувнаха в сълзи, които се търкулнаха надолу по лицето. Той не посмя да погледне майка си, но чувствата ѝ надвиха страха и забраните и в следващия миг ръцете ѝ обвиха шията му. Тя бе толкова дребна, а той толкова едър, но изведнъж всичко се преобърна.

– Да, миличък, да.

Ръцете ѝ започнаха да галят гърба му и му се стори, че часовникът на времето запрепуска назад и го върна обратно в детството. В майчината прегръдка е толкова спокойно. Усещаше топлия ѝ дъх и чуваше изпълнения с обич глас, който му нашепва, че всичко ще се оправи. Под леглото му, разбира се, няма никакви чудовища, те са само плод на въображението му и ако ги прогони, те веднага ще изчезнат. Този път обаче чудовищата не искаха да си отиват.

– Татко знае ли? – прошепна Никлас на рамото ѝ.

Просто не можа да се сдържи да не зададе този въп-рос. Веднага усети как майка му трепна и се отдръпна. Магията изчезна. Отново я видя пред себе си – сива, съсухрена старица, която за пореден път избра баща му дори в този кошмарен миг, когато повече от всякога се нуждаеше от нея. Чувствата му бяха раздвоени. Обичаше майка си и винаги усещаше липсата ѝ в сърцето си, но същевременно го изпълваше горчивина и презрение за това, че го бе предала.

– Не знае, че съм тук – отвърна тя кратко, а Никлас разб-ра, че майка му мислено вече си е тръгнала.

Но той искаше да я задържи поне още малко и знаеше как да го стори.

– Искаш ли да видиш снимка на децата? – попита той нежно.

Приближи се до бюрото и издърпа най-горното чекмедже. Извади албум и ѝ го подаде, като се стараеше да не го поглежда. Все още не беше готов за това.

Аста внимателно започна да прелиства страниците, като се усмихваше тъжно на всяка нова снимка. Изведнъж осъзна какво бе изгубила.

– Колко са красиви! – изрече тя с майчинска гордост, примесена с мъка от безвъзвратната загуба на едно от дечицата.

– Виждам, че си взел фамилията на жена си? – предпазливо попита майка му и стисна здраво албума.

– Да – отвърна Никлас и погледът му се зарея в далечината. – Не исках да нося неговата фамилия.

Тя само кимна с тъга.

– Наистина ли трябваше да се върнеш на работа толкова скоро? – добави тя притеснено и се загледа в седналия зад бюрото си син.

Никлас разлистваше разсеяно папките пред себе си и едва преглъщаше бликналите сълзи.

– Това е единственият начин да оцелея – отбеляза той.

Майка му се задоволи с това обяснение, но тревогата в погледа ѝ се засили.

– Не забравяй живите – добави тя кротко и поръси още сол в кървящата рана в душата му.

Беше раздвоен. Един глас му нашепваше да се върне вкъщи при Шарлот и Албин, а друг го убеждаваше да се отдаде на работа и да избяга от болката, която намаляваше в самотата. Най-много го плашеше мисълта, че лицето на Шарлот като огледало ще отрази вината му, затова инстинктът за бягство успя да победи. Искаше му се да сподели всичко това с майка си, да положи глава в скута ѝ като малко дете, да чуе успокоителните ѝ думи. Мигът така и отлетя, а тя върна албума на бюрото му и тръгна към вратата.

– Мамо?

Аста се обърна.

Никлас ѝ подаде албума.

– Вземи го, вкъщи имаме други снимки.

Майка му се поколеба, но го пое като нещо скъпоценно и крехко и го прибра внимателно в чантата си.

– Скрий го добре – добави синът ѝ с кисела усмивка, но тя вече беше затворила вратата след себе си.

Момчето лежеше, вперило очи в тавана, и риташе по стената. Умът му не побираше защо стана така. Защо това се случи с него? И защо не им се опълчи, докато все още беше възможно?

Плакатите по стените му напомняха какъв искаше да бъде. Обикновено тези супергерои го мотивираха да се бори, да полага още повече усилия, но днес пробуждаха в сърцето му само гняв. Те никога не биха се примирили с подобно нещо. Веднага биха отказали. Биха постъпили както трябва. Затова си бяха заслужили място на плакатите. Затова бяха герои. А той е един обикновен скапаняк и такъв ще си остане винаги. Точно както му беше казал Рюне. Когато му го каза, не искаше да му повярва. Заканваше се да му докаже, че греши. Че и той е герой. Щеше да го накара да съжалява за думите си. Да съжалява за всичките обидни думи. За унижението. Тогава той щеше да има последната дума, а Рюне щеше да падне на колене и да го моли за минута внимание.

Най-ужасното беше, че отначало дори харесваше Рюне. Когато майка му го доведе вкъщи за първи път, стори му се суперготин. Караше стара кола, а приятелите му се возеха на мотоциклети и дори понякога го вземаха със себе си. След това обаче двамата с майка му се ожениха и всичко отиде по дяволите. Изведнъж се превърнаха в същински средностатистически шведи с къща, волво и една проклета каравана. Приятелите с мотори изчезнаха, а майка му и Рюне започнаха да си общуват със средностатистическите им съседи и всяка събота ходеха по семейни вечери, но само двамата. И разбира се, веднага им се прииска да си направят бебе. Чу Рюне да говори за това с едни от скучните им съседи. Щели да си направят свое собствено бебе. После добави как всъщност обичал Себастиан, но това не било същото, като да имаш своя плът и кръв. Понеже бебето така и не се появяваше, Рюне все повече се настройваше срещу Себастиан. Изкарваше целия си яд върху него. Сякаш той бе виновен, че майка му така и не успя да зачене. А после, когато майка му преди две години почина от рак, стана още по-лошо. Рюне трябваше да се грижи за чуждото хлапе и непрекъснато му го натякваше. Колко благодарен трябва да е Себастиан, че не го е захвърлил след смъртта на майка му в някой от онези ужасни домове за сираци и че продължава да се грижи за него като за собствен син. Понякога Себастиан си мислеше, че ако Рюне така си представя отглеждането на деца, добре, че те с майка му не си родиха дете. Добре, че си остана бездетен.

Не че го биеше или нещо подобно. Никой средностатистически швед като Рюне не би си позволил да удари дете. Но по-добре да го биеше. Поне щеше да има основателна причина да го мрази. А така беше подложен на постоянен тормоз, който не оставяше видими следи по тялото му.

Докато лежеше вперил поглед в тавана, изведнъж осъзна защо всъщност се е озовал в сегашното си положение. Себастиан въпреки всичко обичаше доведения си баща. Друг баща не беше имал и през целия си живот се стараеше да му угоди, за да заслужи обичта му. Затова сега бе затънал до гуша в калта. Разбираше го. Не беше глупав. Но какво, като е толкова умен? Нямаше измъкване.

– Какво, по дяволите, говорите?

Лицето на Кай почервеня като домат и той понечи отново да се втурне към съседската къща.

Патрик му препречи пътя и успокоително вдигна ръце.

– Не може ли да поговорим нормално?

Кай остана глух за думите на полицая, сякаш яростта му заглушаваше всички сигнали от външния свят като своеобразен филтър. Патрик и Йоста се спогледаха: сега можеха да си представят как напада Лилиан. Но не биваше да се поддават на първото впечатление и да правят прибързани заключения, преди да изслушат и версията на Кай.

След няколко секунди думите на Патрик достигнаха до съзнанието на Кай, той се обърна ядосан и влезе в къщата, очевидно очаквайки полицаите да го последват. Те се събуха в антрето и тръгнаха след него. Когато влязоха в кухнята, завариха Кай да ги чака облегнат на кухненския плот със скръстени ръце на гърдите. Вдигна едната си ръка за миг, колкото да им даде знак да седнат, но самият той явно възнамеряваше да остане прав.

– Е, какво ви е наговорила вещицата отново? Да не би да твърди, че съм я ударил? Така ли е?

Лицето му отново пламна и Патрик дори се уплаши да не го докарат до сърдечен удар.

– Да, получихме оплакване, че е станала жертва на побой – спокойно потвърди Йоста, изпреварвайки Патрик.

– Значи, наистина е подала жалба срещу мен, вещица такава! – изръмжа Кай, а по посивелите му слепоочия избиха капчици пот.

– Лилиан още не е подала писмено оплакване – добави Патрик. – Искахме първо да поговорим с вас на спокойствие, за да изясним какво се е случило. – Погледна в бележника си и продължи: – Значи, преди около час сте влезли в дома на Лилиан Флорин?

– Исках само да разбера откъде накъде ме обвинява в смъртта на детето им. Какви ли не мръсотии ми е правила през годините, но това минава всякакви граници...

По челото му избиха едри капки пот и той замълча, задъхвайки се от злоба.

– Значи, сте влезли, без да чукате? – попита Йоста, също притеснен за състоянието на Кай.

– Да, и какво от това! Ако бях почукал, тя нямаше да ме пусне. Трябваше да улуча момент да я притисна до стената. За да я попитам какви ги върши.

За първи път в гласа му се прокрадна нотка на безпокойство.

– И какво стана по-нататък?

Патрик слушаше и записваше думите му в бележника.

– Нищо повече! Наистина, наругах я, няма да отричам. Накрая ми каза да се махам от къщата ѝ и аз си тръгнах. Така или иначе, вече бях казал каквото мисля.

– Значи, не сте я удряли?

– Не че не ми се искаше да я цапардосам по голямата уста, но не съм толкова глупав!

– Това означава ли, че не сте я удряли? – уточни Патрик.

– Да, точно това означава – отсече Кай троснато. – С пръст не съм я докоснал, и ако твърди друго, то лъже. Което всъщност не би ме изненадало.

Сега гласът му вече звучеше наистина тревожно.

– Може ли някой да потвърди думите ви? – попита Йоста.

– Не. Там нямаше никой. Видях сутринта Никлас да заминава на работа, а и изчаках Шарлот да изведе малкото на разходка.

Кай изтри изпотеното си чело с ръка и я избърса в панталоните си.

– Тогава разполагаме само с вашата дума срещу нейната – продължи Патрик. – А Лилиан има следи от побой.

С всяка следваща дума на Патрик Кай изглеждаше все по-омърлушен. Предишната му агресия се смени с отчаяние, но изведнъж той се окопити.

– Мъжът ѝ. Той си беше вкъщи. По дяволите, как не се сетих. Той е като привидение. Напоследък Стиг изобщо не се появява. Но трябва да си е бил вкъщи. Може би е видял или чул нещо.

Тази мисъл му вдъхна кураж и Патрик погледна Йоста. Съвсем бяха забравили за Стиг. Дори не го бяха разпитали във връзка със смъртта на Сара. Кай беше прав. Стиг беше като някакво привидение и те бяха забравили за съществуването му.

– Ще поговорим и с него – каза Патрик, – тогава ще видим накъде ще тръгнат нещата. Но ако той няма какво да добави и Лилиан подаде официално оплакване, то правото е на нейна страна...

По-нататъшните обяснения бяха излишни. Кай разбираше какви може да бъдат последствията.

Шарлот се разхождаше безцелно из градчето. Албин спеше спокойно в количката, но след като тя спря да взема успокоителни, нямаше сили дори да погледне детето. Продължаваше да изпълнява майчинските си задължения. Преповиваше го, преобличаше го и го хранеше, но чисто механично, без да изпитва никакви чувства. Не можеше да си представи как ще живее без Сара. Насилваше се да продължи да върви, макар че всъщност имаше единствено желание да се строполи насред улицата и никога повече да не се изправи. Но не биваше да си го позволи, както и да продължи с лекарствата, които замъгляваха съзнанието ѝ. Заради Албин. Макар да не намираше сили да го погледне, с всяка фибра на тялото си чувстваше, че това дете има нужда от нея. Трябваше да продължи да живее и диша заради него. Въпреки че бе толкова трудно.

Освен това и Никлас избяга от къщи, спасявайки се с работата. Изминали са само три дни от смъртта на дъщеря им, а той вече е заседнал в кабинета си и лекува настинки и дребни травми. Сигурно сега си говори за някакви глупости с пациентите, флиртува със сестрите и се наслаждава на ролята си на всемогъщ доктор. Шарлот знаеше, че е несправедлива. Знаеше, че Никлас страда не по-малко от нея. Просто ѝ се искаше да споделят болката, вместо да търсят поотделно някакъв смисъл в живота, за да могат да поемат следващата глътка въздух, а после и следващата. Опитваше се да се пребори сама със себе си, но не успя да прогони чувството на гняв и презрение за това, че той я изостави в най-тежкия момент. Но защо ли очакваше друго? Нима някога е могла да се опре на него? Нима през целия им съвместен живот той не беше капризно пораснало дете, което винаги е оставяло на нея да се справя сама със сивото и скучно всекидневие? Не, това не бяха негови проблеми. Смяташе, че има право да изживее живота си като игра. Само да се весели и забавлява. Тя дори не можеше да повярва, че той завърши медицина. Не очакваше, че ще му стигне издръжливост да преодолее всички трудности на следването и изморителната практика. Явно мисълта за очакваната награда се оказа примамлива и успя да го мотивира – всички щяха да му се възхищават. Като на успял човек, който прави добра кариера. Поне на пръв поглед.

Имаше една-единствена причина, която я задържаше при него – кратките мигове на щастие, когато можеше да види другата му страна. На раним и емоционален човек, способен да прояви чувствата си. Който не се боеше да я допусне в душата си и сваляше маската на вечния чаровник. Именно така спечели сърцето ѝ преди години, които сега ѝ се струваха безкрайно далечни. Напоследък обаче тези кратки мигове се разредиха, а Шарлот вече не знаеше що за човек е Никлас и какво иска. Понякога, в пристъпи на слабост, се питаше дали на него наистина му е нужно семейство. Когато се решаваше да погледне в очите суровата истина, Шарлот се съмняваше, че съпругът ѝ с лека ръка би се отказал от задълженията на семейния живот, ако имаше възможност за повторен избор. Но явно той извличаше нещо от този живот, иначе не би останал толкова дълго с нея. През последните черни дни, изпълнени с кратки изблици на егоистични чувства, тя дори си мислеше, че нещастието може би ще ги сближи. Оказа се, че дълбоко греши. То ги отдалечи един от друг както никога преди.

Разхождайки се в района на къмпинга, Шарлот неусетно се озова пред къщата на Ерика. Вчерашното неочаквано посещение на приятелката ѝ означаваше много за нея, но въпреки това тя се поколеба. През целия си живот бе възпитавана да не се самоизтъква, да не иска нищо за себе си, да не притеснява околните с проблемите си. Разбираше, че скръбта ѝ не оставя никого безразличен, и не беше сигурна дали иска да натоварва Ерика излишно. Същевременно изпитваше огром-на нужда да усети приятелска обич. Да поговори с някого, който нямаше да ѝ обърне гръб като собствената ѝ майка, или да ѝ даде стотици съвети как е трябвало да постъпи.

Албин се размърда неспокойно в количката и Шарлот го взе на ръце. Детето се огледа сънено наоколо и трепна, когато майка му почука на вратата. Отвори ѝ непозната жена на средна възраст.

– Здравейте! – промълви Шарлот неуверено, но в следващия миг се досети, че това трябва да е майката на Патрик.

В съзнанието ѝ изплува някакъв смътен спомен от времето преди смъртта на Сара, явно Ерика ѝ бе споменала за това посещение.

– Здравейте! Предполагам, че търсите Ерика – поздрави я майката на Патрик и отстъпи настрани, за да я пусне да влезе.

– Будна ли е? – попита Шарлот внимателно.

– Да, храни Мая, вече не знам за кой път. Изобщо не мога да разбера мисленето на модерните майки. По мое време кърмехме децата си на всеки четвърти час и не по-рано. И както виждате, всички оцеляха.

Майката на Патрик продължи да мърмори, а Шарлот я следваше нервно. След като през последните дни всички около нея ходеха буквално на пръсти, сега ѝ се стори някак странно, че тази жена ѝ говори с нормален тон. После забеляза, че свекървата на Ерика се досети кой стои пред нея и се сепна. Хвана се с ръка за устата и каза:

– Извинявайте, не разбрах, че сте вие.

Шарлот не знаеше какво да отговори. Само притисна Албин още по-силно.

– Наистина, съчувствам ви...

Свекървата на Ерика пристъпваше неловко от крак на крак, без да може да скрие неудобството си.

„Така ли ще е от сега нататък?“ – замисли се младата жена. Хората ще започнат да странят от нея като от чумава, да шушукат зад гърба ѝ и да я сочат с пръст, без да смеят да я погледнат в очите. „Ето я жената, чиято дъщеря убиха.“ Може би просто не знаеха как да се държат или се поддаваха на страха, че трагедиите са като зараза, която може да споходи и техния дом, ако се приближат до нея.

– Шарлот? – откъм дневната се чу гласът на Ерика и възрастната жена с облекчение се отдалечи.

Шарлот тръгна бавно и несигурно към приятелката си, която седеше на фотьойла и кърмеше Мая. Тази сцена ѝ се стори позната и в същото време толкова далечна. Колко пъти през последните месеци заварваше приятелката си на същото място, в същата поза. Споменът за Сара отново изплува в съзнанието ѝ. Последния път беше тук с нея в неделя. Представи си я как подскача върху белия диван и дългата ѝ рижа коса се развява. Спомни си, че дори ѝ направи забележка за такава дреболия. Какво щеше да стане, ако размести възглавниците? Шарлот се олюля и Ерика тутакси скочи да ѝ помогне да седне на съседния фотьойл. Мая се разплака възмутено, че така грубо са ѝ отнели гърдата на майка ѝ, но Ерика пренебрегна протес-тите ѝ и я сложи бързо в детското столче.

Двете жени се прегърнаха, а Шарлот най-накрая успя да произнесе въпроса, който я гризеше подсъзнателно от понеделник, когато полицаите дойдоха да ѝ съобщят за смъртта на дъщеря ѝ.

– Защо не можаха веднага да се свържат с Никлас?

Глава 4

Стрьомстад, 1924

Андерш току-що бе довършил пиедестала, когато го извика майсторът. Той се намръщи и въздъхна, мразеше да го прекъсват. Но трябваше да се подчини. Внимателно прибра инструментите в дървената кутия до гранитния блок и тръгна да разбере защо го викат.

Пълничкият мъж нервно сучеше мустаците си.

– Какви си ги забъркал, Андершон? – попита той с полушеговит, полузагрижен тон.

– Аз? За какво става дума? – учуди се Андерш, свали ръкавиците си и погледна озадачено майстора.

– Обадиха се от администрацията да отидеш там. Веднага.

„По дяволите“, изруга Андерш наум. Да не би в последния момент да са решили да променят нещо в статуята. Да им се не види на тези архитекти или „творци“, или както там ги наричат, седят си спокойно по кабинетите, променят скиците и си въобразяват, че каменоделците могат да нанесат промените със същата лекота. Не могат да разберат, че той бе избрал камъка според първоначалния им чертеж и още в самото начало бе набелязал къде точно да забива клиновете. С всяка нова промяна в скиците рискът камъкът да се пропука нарастваше все повече. Тогава целият му труд щеше да отиде на вятъра.

Андерш знаеше също, че няма смисъл да протестира. Клиентът определя правилата, а за него той е роб без лице и име, от когото се очаква да свърши черната работа вместо архитектите.

– Добре, ще отида да видя какво искат – въздъхна Андерш.

– Едва ли става дума за голяма промяна – успокои го майсторът, който сякаш прочете мислите на каменоделеца и за първи път изрази съчувствие.

– То ще стане ясно – отбеляза Андерш и пое бавно надолу.

След малко почука силно на вратата и влезе. Изтри обувките си доколкото можа, но дрехите му бяха прашни, а лицето и ръцете почернели от мръсотия. Но щом са го извикали, без да го предупредят, не може да очакват да изглежда другояче. Андерш събра кураж и тръгна след мъжа, който го поведе към кабинета на директора.

Сърцето му се сви, когато влезе в стаята. Веднага разбра, че срещата няма нищо общо със статуята. Очакваше го далеч по-сериозен разговор.

Вътре бяха само трима души. Зад бюрото той видя директора, в един от ъглите със сведен надолу поглед седеше Агнес, а третият, непознат човек, го наблюдаваше с нескрито любопитство.

Андерш не знаеше как да постъпи, направи няколко крачки напред и застана мирно. Каквото и да последваше, трябваше да се държи като истински мъж. Рано или късно, щяха да се озоват в тази ситуация. Би предпочел само той да избере кога да се случи.

Потърси погледа на Агнес, но тя не вдигна глава и упорито продължи да гледа обувките си. Сърцето му се свиваше от жалост към нея. Сигурно ѝ бе ужасно тежко. Но важ-ното е, че те се обичаха и трябваше само да изчакат бурята да се поуталожи, за да започнат да градят живота си заедно.

Андерш извърна поглед от Агнес и огледа спокойно мъжа зад бюрото. Изчака той пръв да започне. Последва минута мълчание, която му се стори като цяла вечност. Времето сякаш спря. Най-накрая Аугуст заговори с леденостуден глас.

– Доколкото разбирам, двамата с дъщеря ми сте се срещали тайно.

– Да, бяхме принудени да се крием – отвърна Андерш спокойно. – Но искам да ви уверя, че намеренията ми по отношение на Агнес са изключително сериозни – продължи той твърдо.

Стори му се, че по лицето на Аугуст пробяга мимолетно учудване. Явно не е очаквал такъв отговор.

– Я виж ти! – Аугуст се прокашля, за да спечели малко време и да успее да реши как да реагира. След това отново го обзе ярост. – Как точно си го представяш? Богато момиче и беден каменоделец. Трябва да си пълен глупак, ако вярваш, че това е възможно?

Подигравателният му тон поколеба увереността на Андерш. Наистина ли беше пълен глупак? Предишната му решителност се изпари под натиска на чуждото презрение и той изведнъж осъзна колко наивно прозвучаха думите му. От самото начало беше ясно, че това е невъзможно. Усети как сърцето му се разби на хиляди парчета и потърси пог-леда на Агнес. Нима това е краят? Дали щеше да я види някога отново? Но тя все така не вдигаше очи.

– Ние с Агнес се обичаме – промълви той тихо, като осъден на смърт, който за последен път се опитва да се защити.

– Познавам дъщеря си много по-добре от теб, младежо. Дори по-добре, отколкото тя мисли. Не мога да отрека, че съм я разглезил и съм ѝ позволявал повече от необходимото, но тя е амбициозно момиче и никога не би пожертвала бъдещето си заради някакъв прост работник.

Думите жегнаха Андерш. Изпита желание да извика, че това не е истина. Че познава друга Агнес. Неговата любима беше мила и добра и го обичаше също толкова силно, колкото той нея. Затова беше готова на пълна саможертва в името на съвместното им бъдеще. Погледна я настойчиво, сякаш очакваше, че силата на волята му ще я подтикне да вдигне глава и да го защити пред баща си, но тя остана мълчалива и студена. Земята се разтресе под краката на Андерш. Не само защото губеше Агнес, но губеше и работата си.

Аугуст отново взе думата. Явно усети болката на Андерш зад изпълнените с гняв очи.

– Впрочем сега всичко се промени. При нормални обстоятелства никога не бих допуснал дъщеря ми да се задоми с един каменоделец, но вие ме поставихте пред свършен факт.

Андерш се обърка. Какво означаваше това?

Аугуст забеляза недоумението му и продължи.

– Мда, дъщеря ми чака дете. Двамата трябва да сте пълни идиоти, за да не предвидите тази възможност.

Андерш остана без дъх. Беше готов да се съгласи с бащата на Агнес. Наистина бяха пълни идиоти, щом не предвидиха подобна възможност. Досега беше напълно убеден, че двамата с Агнес бяха взели всички необходими мерки, за да се предпазят. Изведнъж целият му живот се преобърна. Ураган от емоции се разрази в душата му и го накара да се чувства още по-объркан. От една страна, беше щастлив, че Агнес носеше детето му, но от друга, се срамуваше от баща ѝ и разбираше гнева му. Той самият също би побеснял, ако някой постъпеше така с дъщеря му. Андерш зачака напрегнато продължението.

Аугуст продължи със скръбен глас, без дори да погледне Агнес.

– Има само едно разрешение на проблема. Двамата трябва да сключите брак и затова днес повиках магистрата Флеминг. Той ще ви венчае, а след това ще обсъдим формалностите.

Агнес за първи път вдигна глава. За свое огромно учудване Андерш не съзря в очите ѝ онова щастие, което изпитваше самият той, а само дълбоко отчаяние. Любимата му се обърна към баща си с умолителен глас:

– Моля те, татко, не ме принуждавай да се омъжа за него. Има други начини, не можеш насила да ме омъжиш за него. Той е един... прост работник.

Андерш имаше чувството, че някой го зашлеви. Сякаш за пръв път я виждаше и пред очите му Агнес буквално се преобрази и се превърна в друг човек.

– Но Агнес? – промълви той, сякаш ѝ се молеше да не се променя, да си остане момичето, което беше обикнал.

В този миг той вече разбираше, че всичките му мечти са рухнали.

Агнес не обърна внимание на думите му и продължи да моли баща си. Аугуст дори не я удостои с поглед, а се обърна към магистрата и каза рязко:

– Моля, венчайте ги.

– Татко, моля те! – възкликна Агнес и театрално се строполи на колене на земята.

– Млъкни! – отсече баща ѝ и я погледна студено. – Ставаш за смях. Нямам никакво намерение да търпя подобни истерични изблици. На каквото си си постлала, на това ще лежиш! – изкрещя той и я накара да млъкне.

Агнес се изправи бавно със скръбно изражение на лицето и остави магистрата да си свърши работата. Получи се странна венчавка. Намръщената булка стоеше на един метър от младоженеца. Въпреки това и двамата отговориха с „да“, тя – навъсена като буреносен облак, а той – напълно объркан.

– Готово – съобщи Аугуст след формалната церемония. – Няма как да те оставя на работа при мен – продължи той, а Андерш само кимна в знак, че друго не е и очаквал.Новоизпеченият тъст добави: – Колкото и срамна да е пос-тъпката ти, не мога да оставя дъщеря си на улицата, поне това дължа на майка ѝ.

Агнес го погледна изпитателно, явно все още таеше слаба надежда, че не всичко е загубено.

– Осигурил съм ти работа в каменоломната във Фелбака. Някой друг ще довърши статуята. Платих и наема за първия месец на една от бараките със стая и кухня. След изтичането му трябва да се оправяте сами.

От устните на Агнес се отрони сподавен вик. Тя се хвана за гърлото, сякаш нещо я душеше, а под краката на Андерш земята се разклати. Презрението в погледа на младоженката попари и последната му надежда за светло бъдеще с нея.

– Моля те, любими татко – примоли се тя отново. – Не можеш да постъпиш така. По-скоро ще се самоубия, отколкото да се преместя във воняща колиба заедно с този човек.

Андерш кисело се усмихна. Ако не беше бъдещото дете, отдавна да си е тръгнал, но един истински мъж не може да избяга от отговорност, въпреки всички трудности. Така го бяха възпитавали, откакто се помнеше. Затова все още стоеше в тясната задушна стая и се опитваше да си представи бъдещия си живот с една жена, която очевидно намираше за отблъскващ новия си съпруг.

– Няма връщане назад – отсече Аугуст. – До довечера трябва да си събереш багажа и след това заминавате за Фелбака. И си помисли какво ще избереш. Празничните рокли едва ли ще ти бъдат нужни – добави той жлъчно, с което ѝ даде да разбере колко дълбоко го е засегнала.

Нямаше как да изкупи греха си.

Вратата хлопна силно зад гърба му и двамата потънаха в тишина. Агнес го погледна с толкова омраза в очите, че Андерш потърси опора, за да не падне. Някакъв вътрешен глас му нашепваше да бяга, докато не е късно, но краката му бяха като заковани за пода.

Потръпна при мисълта за мрачното бъдеще, което го очакваше.

Морган видя полицаите да идват и да си отиват. Не се замисли особено за какво са дошли в къщата на родителите му. Нямаше навика да си губи времето в размисли.

Протегна се. Вече се свечеряваше, а той както обикновено бе прекарал целия ден пред компютъра. Майка му се притесняваше това да не навреди на гърба му, но той не го вземаше присърце, смяташе за излишно да се тревожи предварително. Наистина напоследък беше се поизгърбил, но нищо не го болеше, а външният му вид не го интересуваше. След като, така или иначе, не беше нормален, какво значение имаше дали гърбът му е изправен.

Насаме се наслаждаваше на спокойствието. Сега, когато момичето си отиде, всяко безпокойство беше излишно. Той никак не я харесваше. Наистина. Тя винаги се появяваше, когато той беше затънал в работа, и се правеше, че не чува молбите му да си отива. Останалите деца се страхуваха от него и се задоволяваха с това, да му се подиграват зад гърба, в редките случаи, когато излизаше на улицата. Но това момиче беше различно. Тя упорито му досаждаше, изискваше внимание и дори виковете му не я плашеха. Понякога той дори скачаше на крака, запушваше си ушите и започваше да крещи с надеждата, че така ще успее да я изгони. Но тя само му се смееше. Добре, че си отиде. Завинаги.

Смъртта го привличаше с невероятна сила. Мисълта за окончателния край непрестанно изплуваше в съзнанието му по най-различни начини. Най-много обичаше да работи върху компютърни игри, в които имаше много смърт. Смърт и кръв.

Понякога дори обмисляше да се самоубие. Не че не му се живееше, просто искаше да разбере какво е усещането да напуснеш този свят. Преди говореше с родителите си за това. Каза им направо, че възнамерява да сложи край на живота си. Искаше да ги уведоми, но след като видя реакцията им, реши да запази подобни мисли за себе си. Признанието му предизвика паника, зачестиха посещенията при психолог, а майка му започна да го наблюдава денонощно. За негово най-голямо недоволство.

Не можеше да проумее защо хората толкова се страхуват от смъртта. Щом ставаше дума за нея, попадаха в плен на странните си чувства. Наистина не го разбираше. Изобщо не му беше ясно защо. Смъртта е просто някакъв начин на съществуване като живота, защо тогава едното да е по-хубаво от другото?

Най-много му се искаше да присъства на аутопсията на момичето. Да наблюдава отстрани. Да види от какво толкова се страхуват всички. Може би отговорът се криеше във вътрешността на тялото. Или можеше да го прочете на лицата на хората, които го отваряха.

Понякога сънуваше, че се намира в моргата, лежащ съвсем гол на студена метална маса. В съня си дори успяваше да види как проблясва скалпелът, преди да се плъзне по кожата на гърдите му.

Пазеше тези свои сънища в тайна. Иначе като нищо ще го сметнат за напълно луд и освен етикета на ненормален, с който вече беше свикнал, ще му прикачат и този.

Морган отново се надвеси над компютъра. Наслаждаваше се на спокойствието и тишината. Наистина се радваше, че я няма.

Лилиан им отвори още преди да успеят да почукат. Патрик предположи, че през цялото време ги е следила през прозореца. В коридора имаше чифт чужди обувки. Явно приятелката ѝ Ева беше дошла да ѝ окаже морална подкрепа.

– Е? – попита Лилиан. – Какво каза в своя защита? Може ли вече да направим официалното оплакване, за да го арестувате?

Патрик си пое дълбоко дъх.

– Първо бихме искали да поговорим със съпруга ви. Все още има някои неясноти.

По лицето ѝ пробяга мимолетна несигурност, но тя бързо успя да се овладее и отново придоби войнствено изражение.

– Дума да не става. Стиг е болен и си почива горе. Не мога да ви позволя да го безпокоите.

Гласът ѝ прозвуча някак напрегнато и притеснено. Патрик се досети – и Лилиан бе пропуснала, че мъжът ѝ е потенциален свидетел. Затова беше още по-важно да поговорят с него.

– За жалост, нямаме избор. Със сигурност ще може да ни приеме за няколко минути – продължи Патрик властно и дори свали якето си, за да ѝ покаже, че предстоящият разговор е неизбежен.

Лилиан понечи да възрази, но Йоста я прекъсна остро.

– Ако не ни дадете възможност да говорим със Стиг, ще се наложи да повдигнем въпроса за възпрепятстване на разследването. А това е доста сериозно.

Патрик се усъмни дали Йоста има достатъчно основания за подобна заплаха, но тя очевидно постигна желания ефект, защото Лилиан пристъпи сърдито към стълбите и ги поведе нагоре към втория етаж. Искаше дори да ги последва в стаята, но Йоста я спря решително за рамото.

– Ще се оправим и сами, благодаря.

– Но... – Лилиан запремигва, търсейки основателен довод, но накрая се видя принудена да отстъпи. – После да не кажете, че не съм ви предупредила. Стиг не се чувства добре и вие с вашите въпроси само ще влошите състоянието му...

Полицаите се качиха горе, без да ѝ обърнат внимание. Стаята за гости се намираше вляво. Лилиан бе оставила вратата отворена и те веднага откриха съпруга ѝ. Стиг лежеше в леглото, но беше буден и дори ги очакваше, обърнал лице към вратата. Откъм кухнята толкова добре се чуваше неспокойният глас на Лилиан, че без съмнение мъжът ги беше чул да се изкачват. Патрик влезе в стаята преди Йоста и едва не ахна. Стиг беше толкова отслабнал и изтощен, че напомняше скелет, покрит с одеяло. Лицето му беше съвсем изпито и посивяло, а побелялата му преждевременно коса го състаряваше още повече. В стаята беше задушно, чувстваше се дъхът на болест и Патрик трябваше да направи усилие, за да диша този въздух.

Той протегна нерешително ръка към Стиг да се представи и Йоста го последва. Огледаха се къде да седнат в миниатюрната стаичка. Не беше удобно да се извисяват над лежащия в леглото Стиг. Вдигайки ръката си със землист цвят, той им даде знак да се настанят на ръба на леглото.

– За жалост, не мога да ви предложа друго.

Гласът му беше дрезгав и слаб, а Патрик за пореден път се ужаси колко зле изглежда болният. Странно е, че лежи вкъщи, а би трябвало да е в болница. Но това не беше негова работа, още повече че вкъщи имаше лекар.

Патрик и Йоста седнаха внимателно на края на леглото. То се разклати и лицето на Стиг се изкриви в мъчителна гримаса. Патрик побърза да му се извини, притеснен да не са му причинили болка. Стиг само махна с ръка.

Патрик се изкашля.

– Моля, приемете искрените ми съболезнования за загубата на внучето ви.

Гласът му отново прозвуча с оня безличен официален тон, който той така ненавиждаше.

Стиг затвори очи и се опита да събере сили, за да отговори. Думите на полицая пробудиха горчивите чувства в душата му, които той се опита да заглуши.

– Формално погледнато, Сара не беше мое внуче. Истинският ѝ дядо, бащата на Шарлот, почина преди осем години, но аз я обичах искрено като моя родна. Израсна пред очите ми от мъничко бебенце до... – думите заседнаха в гърлото му – последния ден.

Той затвори очи и след като се поуспокои, отново ги погледна.

– Разговаряхме с останалите членове на семейството, за да разберем какво се е случило онази сутрин, но бих искал да ви попитам дали сте чули нещо по-особено? Знаете ли например кога Сара е излязла сутринта?

Стиг поклати глава.

– Вземам силни приспивателни и обикновено не се събуждам преди десет, а по това време вече... я е нямало.

Стиг отново затвори очи.

– Когато попитахме съпругата ви дали някой би могъл да желае злото на Сара, тя спомена съседа ви Кай Виберг. Какво мислите за това?

– Нима Лилиан е обвинила Кай за смъртта на Сара?

Стиг ги погледна с учудване.

– Не директно, но намекна, че той има мотив да навреди на семейството ви.

От гърдите на Стиг се изтръгна дълбока въздишка.

– Никога не можах да разбера тези двамата, но враждата им води началото си още преди аз да се появя в живота на Лилиан. И Ленарт беше още жив по това време. Ако трябва да съм напълно честен, дори не знам кой започна пръв, а Лилиан не по-малко от Кай разпалваше тази вражда. Опитвам се да стоя настрани, доколкото е възможно, но никак не ми е лесно. – Стиг поклати глава. – Не разбирам защо продължават да я подклаждат. Винаги съм смятал съпругата си за добра и състрадателна жена, но със семейството на Кай тя се държи като безумна. Знаете ли, понякога даже ми се струва, че това им доставя удоволствие, сякаш тази вражда е главната цел в живота им. Знам, че звучи налудничаво. Та кой нормален човек би се подложил доброволно на подобен стрес, да ходи по съдилища и тъй нататък? Да не говорим колко скъпо ни струва. Кай е доста заможен, но ние с Лилиан сме пенсионери и не сме богати... Не разбирам как е възможно да продължават да враждуват по този начин?

Въпросът беше риторичен и Стиг не очакваше отговор.

– Стигало ли се е до физическа разправа някога между тях двамата? – попита Патрик с интерес.

– Не, боже опази – изрече Стиг убедено. – Не са чак толкова луди.

После се разсмя.

Патрик и Йоста се спогледаха.

– Но вие сте чули, че Кай е идвал днес у вас.

– Нямаше как да не чуя. Вдигнаха страшна олелия. Кай се развика и не искаше да си отива, но Лилиан го изхвърли като мръсно коте. – После погледна към Патрик. – Не мога да ги разбера някои хора. Каквото и да се е случило между него и Лилиан, би трябвало да прояви поне малко човешко съчувствие. Имам предвид Сара...

Патрик бе склонен да се съгласи, че събитията от пос-ледните няколко дни говореха за липса на съчувствие, но за разлика от Стиг, не искаше да хвърли цялата вина върху Кай. Поведението на Лилиан също бе ужасно неуважително. Обзе го неприятно подозрение, което се опита да потвърди със следващия си въпрос.

– Видяхте ли Лилиан след посещението на Кай?

Полицаят затаи дъх.

– Разбира се – отвърна Стиг, учуден, че Патрик го пита подобно нещо. – Донесе ми чай и ми разказа колко нагло се е държал Кай.

Патрик започна да се досеща защо Лилиан бе толкова притеснена, когато те поискаха да говорят със съп-руга ѝ. Беше забравила за него, което се оказа груба грешка.

– Забелязахте ли нещо различно във външния ѝ вид? – продължи Патрик.

– Различно? Какво искате да кажете? Беше доста възбудена, нищо повече.

– Нямаше ли следи от удар по лицето?

– Удар по лицето? Не, в никакъв случай. Кой твърди подобно нещо?

Стиг изглеждаше объркан и Патрик дори го съжали.

– Лилиан обвинява Кай, че я е ударил. Дори ни показа следи от побой, включително и по лицето.

– Но по нея нямаше никакви следи, след като Кай си тръгна. Не разбирам...

Стиг се размърда неспокойно в леглото и на лицето му отново се изписа болка.

Помръкнал, Патрик с поглед даде знак на Йоста, че разпитът е приключен.

– Ще слезем да поговорим отново със съпругата ви – каза той и се изправи колкото може по-внимателно.

– Добре, но кой би могъл да...?

Оставиха Стиг сам и объркан. Патрик си помисли, че след като си тръгнат, го очаква много сериозен разговор с жена му. Но сега беше техен ред да разговарят сериозно с нея.

Слизайки по стълбата, Патрик кипеше от гняв. От смъртта на Сара бяха изминали само три дни, а Лилиан вече се възползваше от случая, за да наклевети съседа си. Умът му не побираше как бе способна на подобно бездушие. Най-много го възмущаваше, че губи времето и парите на полицията, вместо да ги остави да се съсредоточат върху разследването на убийството на собственото ѝ внуче. Как може дори да не се замисли за последствията? Патрик не намираше думи за злобата и глупостта на тази жена.

Щом влязоха в кухнята, по лицата им Лилиан разбра, че е загубила битката.

– Стиг сподели с нас нещо доста интересно.

Думите на Патрик засилиха лошото ѝ предчувствие. Приятелката ѝ Ева ги погледна учудено. Сигурно Лилиан бе успяла да я заблуди с плачливата си история, но скоро щеше да се разкрие истината.

– Не мога да разбера защо ви трябваше да тормозите този толкова болен човек. Изглежда, днешните полицаи сте напълно лишени от чувство на такт – изсъска Лилиан като последен опит да си възвърне контрола над ситуацията.

– Не се безпокойте, нищо страшно не се е случило – каза Йоста и спокойно се настани на стола срещу двете жени.

Патрик седна до него.

– Да поговорим с него, беше много правилна мисъл, защото чухме неочаквано твърдение. Може би ще ни разясните възникналото недоразумение?

Лилиан дори не ги попита за какво става дума, а ядосана, изчакваше те да продължат. Йоста заговори пръв.

– Стиг твърди, че сте се качили при него веднага след посещението на Кай и по тялото ви не е имало следи от нанесен побой. Дори не сте му споменали за подобен инцидент. Бихте ли ни обяснили?

– Предполагам, че червенината се появява след известно време – промърмори Лилиан храбро и за пореден път се опита да се измъкне от неловкото положение. – А и не исках да безпокоя Стиг, като се има предвид състоянието му. Предполагам, че разбирате.

Те наистина разбираха отлично, и то далеч повече. Това ѝ беше ясно.

Патрик продължи.

– Надявам се, че съзнавате колко е сериозно да отправяте фалшиви обвинения.

– Не си измислям – избухна Лилиан. След което добави с по-мек тон. – Но... може би... преувеличих малко. Само защото беше на косъм да ми се нахвърли. Видях го по очите му.

– А нараняванията, които ни показахте?

Лилиан не отговори, а и не беше нужно. Полицаите вече бяха разбрали, че беше си ги нанесла сама, преди да дойдат. Патрик за първи път се замисли дали тази жена е с всичкия си.

Лилиан продължи да упорства.

– Исках просто да ви дам повод да го приберете за разпит. Така щяхте да съберете доказателства, че той или Морган са убили Сара. Сигурна съм, че е някой от тях, и исках само да ви помогна.

Патрик я гледаше и не вярваше на очите си. Дали това беше толкова целеустремена жена, каквато не беше срещал досега, или беше просто луда. Във всеки случай вече трябваше да сложи край на този цирк.

– Бихме били много благодарни, ако ни оставите занапред да си вършим работата. И да оставите на мира семейство Виберг. Разбрахте ли?

Лилиан кимна, но ясно личеше, че е бясна. През целия разговор приятелката ѝ я наблюдаваше учудено и използва случая да си тръгне заедно с Патрик и Йоста. Със сигурност случилото се щеше да промени отношението ѝ към Лилиан.

По пътя към участъка Йоста и Патрик се въздържаха от коментар относно измислиците на Лилиан. Всичко това беше оставило у тях твърде неприятно впечатление.

Лекото притеснение не напускаше Стиг. Той знаеше, че Лилиан ще се ядоса, но нямаше как да постъпи другояче. Тя наистина изглеждаше съвсем нормално, когато се качи при него, а и не можеше да проумее защо твърди, че Кай я е ударил. Дали наистина бе способна да излъже за подобно нещо?

Стъпките ѝ затрополиха сърдито по стълбата, от което той се опасяваше. За миг изпита желание да се завие с одеялото през глава и да се престори на заспал, но се опомни. Едва ли щеше да е толкова страшно. Лилиан трябва да разбере, че не биваше да лъже. Най-вероятно всичко беше някакво недоразумение.

Изражението на лицето ѝ потвърди най-лошите му предположения. По всичко личеше, че е просто бясна, и Стиг се сви под погледа ѝ. Той се чувстваше ужасно, когато я обхващаха подобни изблици на ярост. Не можеше да разбере как толкова добър и топъл човек като Лилиан може изведнъж да се превърне в толкова зла жена. Дали намеците на полицаите не съдържаха малко истина. Дали не бе измислила всичко. Но побърза да прогони тази налудничава мисъл. Сега ще си поговорят и всичко ще си дойде на мястото.

– Не можеш ли поне веднъж да си държиш езика зад зъбите!

Лилиан се надвеси страховито над него, а злобният ѝ тон прониза мозъка му като с метално острие.

– Но, мила, аз казах само...

– Истината! Това ли ще ми кажеш! Че си казал истината! Какъв късмет, че по света все още има справедливи хора като теб, Стиг. Честни и праведни, които, без да мигнат, поставят жена си в идиотско положение. А аз си мислех, че си на моя страна!

По лицето му се изля дъжд от слюнка и Стиг не можеше да познае изкривената ѝ физиономия.

– Ама аз винаги съм на твоя страна, Лилиан. Просто не знаех...

– Не знаел! Всичко ли трябва да ти обяснявам, проклети глупако!

– Но ти нищо не ми каза... А и полицаите ми наговориха куп глупости, искам да кажа, ти едва ли би си измислила подобно нещо.

Стиг се мъчеше отчаяно да намери някаква логика за връхлетялата я ярост. Едва сега забеляза на лицето на жена си петно, което вече беше започнало да придобива синьо-лилав оттенък. Погледът му изведнъж стана по-строг и той се вгледа изпитателно в нея.

– Каква е тази синина на лицето ти, Лилиан? Предишния път, когато идва при мен, я нямаше. Да не би полицаите да казаха истината? Излъга ли, че Кай те е ударил? – гласът му бе изпълнен с недоверие, но забеляза как Лилиан посърна. Това беше достатъчно. – Как ти дойде на ума да направиш такава глупост?

Сега ролите им се размениха. Стиг заговори рязко, а Лилиан се сви на ръба на леглото и закри лицето си с ръце.

– Не знам, Стиг. Сега разбирам, че беше глупаво, но просто исках да ги накарам да започнат да разследват семейството му. Сигурна съм, че по някакъв начин са замесени в смъртта на Сара! Откога ти повтарям, че този мъж няма никакви задръжки? А ненормалният му син непрекъснато се вре по храстите да ме наблюдава! Защо полицаите не предприемат нищо!

Тялото ѝ се разтресе в ридания, а Стиг с последни сили преглътна болката, надигна се и прегърна плачещата си жена. Погали я успокоително по гърба, но погледът му остана тревожен.

Когато Патрик се прибра вкъщи, Ерика седеше сама на тъмно, потънала в мислите си. Кристина беше извела Мая на разходка, а Шарлот отдавна си бе тръгнала. Думите на приятелката ѝ я притесниха.

Чу го да отваря вратата и стана да го посрещне.

– На тъмно ли седиш?

Той остави пликовете с продукти на кухненския плот и запали лампите. Светлината я заслепи, едва след няколко секунди тя свикна с нея, седна тежко на стола и се загледа как мъжът ѝ вади покупките.

– Колко е хубаво вкъщи! – възкликна Патрик щастливо и се огледа. – Добре, че мама има възможност да идва да ни помогне от време на време – продължи той, без да забелязва недоволния поглед на Ерика.

– О, да, просто прекрасно – отвърна тя кисело. – Сигурно чувството да се прибереш поне веднъж в подреден и изчистен дом е неповторимо!

– Да, наистина! – потвърди Патрик, като все още не можеше да разбере, че сам си копае гроба.

– Ами защо тогава не си останеш вкъщи да продължиш да поддържаш този прекрасен ред! – изкрещя Ерика.

Внезапният вик го накара буквално да подскочи. Обърна се към нея и я изгледа учудено.

– Какво толкова казах?

Ерика мълчаливо стана от стола и излезе. Понякога беше такъв глупак. Щом не разбира, тя няма намерение да му обяснява.

Върна се в тъмната дневна и се загледа през прозореца. Времето навън беше в унисон с душевното ѝ състояние – сиво, буреносно и студено. Изпълнено с измамни мигове на покой, следвани от буйни пориви на вятъра. По лицето ѝ се търкулнаха сълзи. Патрик седна до нея на дивана.

– Извинявай, държах се като глупак. Сигурно не ти е лесно с майка ми.

Ерика усети как брадичката ѝ се разтрепери. Беше толкова уморена да плаче. Сякаш само това правеше през последните няколко месеца. Ако беше поне малко по-подготвена за това, което я очакваше! Винаги си е мислела, че ролята на майка ще изпълни дните ѝ с божествена радост, което изобщо не съответстваше на сегашното ѝ емоционално състояние. В най-мрачните си мигове дори мразеше Патрик, че не споделя чувствата ѝ.

Той сякаш прочете мислите ѝ и каза:

– Наистина бих искал да си разменим местата. Но няма как да стане, така че не се прави на силна и сподели с мен как се чувстваш. Може би си струва да поговориш и с някой друг, с някой професионалист? Сигурно биха ни помогнали от детската консултация.

Ерика енергично поклати глава. Депресията ѝ трябва да премине от само себе си. Сигурна беше. А пък имаше и много по-тежки случаи от нейния.

– Днес за малко се отби Шарлот – съобщи Ерика.

– Как е тя? – попита Патрик тихо.

– В известен смисъл по-добре. – След като се поколеба, попита: – Има ли някакъв напредък по техния случай?

Патрик се облегна назад, въздъхна дълбоко и каза:

– За съжаление, не. Още дори не знаем откъде да започнем. На всичкото отгоре шантавата майка на Шарлот, изглежда, е много по-загрижена от съседската си вражда, отколкото от разследването. Щеше да ни е по-лесно, ако се опитваше да ни помогне.

– Какво се е случило? – полюбопитства Ерика.

Патрик ѝ разказа накратко за събитията от днешния ден.

– Нима мислиш, че някой от семейството на Сара има отношение към нейната смърт? – учуди се Ерика.

– Не, не мисля. Освен това имат сигурно алиби за онази сутрин.

– Така ли? – възкликна Ерика.

Патрик искаше да я попита какво има предвид, но в това време се отвори външната врата и Кристина влезе с Мая на ръце.

– Не мога да разбера какво сте направили с това дете – започна да мърмори тя. – Не спря да плаче през целия път до къщи и така и не успях да я успокоя. Така е, като непрекъснато я носите на ръце. Съвсем сте я разглезили. Двамата със сестра ти никога не сте ревали така...

Патрик взе Мая, с което прекъсна тирадата ѝ, а Ерика позна по плача на детето, че е гладно, и с въздишка седна на фотьойла, разкопча сутиена си и извади от чашката му подгизналата от мляко подплънка. Ето че пак дойде време за познатата процедура...

Моника усети някакво напрежение още щом влезе в къщата. Въздухът сякаш беше пропит от яростта на Кай и тя изведнъж изпита ужасна умора. Какво се беше случило пък сега? Вече едва понасяше холеричния му характер, но откакто го помнеше, той винаги е бил такъв. Бяха заедно от тийнейджърските си години, но пламенният му темперамент тогава ѝ се струваше привлекателен. Спомените ѝ вече бяха започнали да избледняват. Не че това имаше някакво значение. Така се стече животът ѝ. Тя забременя и се ожениха, роди се Морган и дните се изнизаха един след друг. Съпружеският им живот беше мъртъв вече от години и те дори не деляха една спалня. Свързваше ги единствено навикът, усещането за позната сигурност. Понякога се замисляше за развод. Дори веднъж, преди двайсетина години, си беше събрала куфара и искаше да избяга, като вземе Морган. Но изведнъж се сети, че трябва да приготви вечеря на Кай, да изглади ризите му и да пусне пералнята, за да не оставя купчина мръсни дрехи след себе си. Докато се усети, беше разопаковала куфара.

Моника тръгна към кухнята – знаеше, че ще го намери там, както всеки път когато е ядосан. Може би защото от там наблюдаваше обекта на своята омраза. Ето и сега беше отместил леко завеската и се взираше в съседската къща през пролуката.

– Здравей – каза Моника, но не получи цивилизован отговор.

Вместо да я поздрави, той я посрещна с яростна тирада.

– Знаеш ли какво направи вещицата днес? – Кай не очакваше отговор, а и Моника знаеше, че няма смисъл да пита. – Изпрати тук полицаите с обвинението, че съм ѝ нанесъл побой! Насинила се сама и твърдяла, че съм я бил. Пълна откачалка!

Моника влезе в кухнята, твърдо решена, че няма да му позволи отново да я въвлече в разприте си, но тази история надхвърли всичките ѝ очаквания. Гневът неволно се надигна в гърдите ѝ.

– Но ти нали не си ѝ посягал? Защото понякога доста се палиш... – попита го Моника, за да заглуши притеснението си.

Кай я погледна така, сякаш е загубила ума си.

– Какво, по дяволите, говориш? Наистина ли смяташ, че като последен глупак ще ѝ дам подобен коз! Не че не бих искал да я напердаша, но съм напълно наясно как тя ще се възползва от това! Вярно, отбих се у тях и ѝ казах в лицето каквото мисля за нея, но и с пръст не съм я докоснал!

Моника разбра, че той казва истината, и хвърли изпълнен с омраза поглед към съседската къща. Кога най-сетне ще ги остави на мира!

– Е, и какво стана? Повярваха ли ѝ?

– Не, слава богу. По някакъв начин са разбрали, че лъже. Смятаха да говорят със Стиг и сигурно той им е казал нещо. Провървя ми, че този път ми се размина.

Моника седна срещу мъжа си. Лицето му пламтеше, а пръстите му барабаняха гневно по масата.

– Не е ли крайно време да се откажем от борбата и да се преместим? Не може да продължава така.

Тя не за първи път се обръщаше към него с подобна молба, но той винаги ѝ отвръщаше с една и съща решителност и твърдост.

– И дума да не става. Няма да ѝ позволя да ме прогони от дома ми. Няма да ѝ доставя подобно удоволствие.

За по-голяма убедителност Кай удари с юмрук по масата, макар че нямаше нужда. Всичко това Моника беше чувала и преди и знаеше, че няма смисъл да настоява. А ако трябваше да е напълно честна, и тя самата не искаше да позволи на Лилиан да излезе победителка. Особено след клеветите ѝ по адрес на Морган.

Мисълта за сина ѝ я накара да смени темата.

– Виждал ли си Морган днес?

Кай неохотно отмести поглед от къщата на съседите и промърмори:

– Не, а трябваше ли? Той никога не излиза от бърлогата си.

– Да, но все пак можеше да се отбиеш и да му кажеш „здравей“. Да го попиташ как е.

Моника беше наясно, че мисълта ѝ е утопична, но продължаваше да се надява. Морган все пак беше и негов син.

– Защо да го правя? – изсумтя Кай. – Ако иска да си общуваме, може да дойде тук. – Съпругът ѝ се изправи. – Е, ще има ли накрая нещо за ядене?

Моника също стана и започна да сервира масата. Преди няколко години сигурно би си помислила, че и Кай може да приготви нещо, така и така си е вкъщи. Сега дори и това не ѝ минаваше през ума. Всичко беше както преди и така щеше да си остане.

Фелбака, 1924

По време на пътуването до Фелбака не си размениха нито дума. След дългите нощи, изпълнени с милувки и шепот, сега нямаха какво да си кажат. Седяха като оловни войничета, втренчени в празното пространство, потънали в мислите си.

Агнес имаше чувството, че целият ѝ свят се е срутил. Нима довчера не се събуждаше в голямото си легло, в собствената си стая, в разкошната им къща, където беше живяла цял живот? Как можеше сега да седи във влака, с една чанта в скута си, по пътя към един живот, изпълнен с мизерия, редом с човека, с когото вече не би искала да има нищо общо. Не искаше дори да го погледне. Андерш сложи веднъж ръка върху нейната, опитвайки се да я успокои, но тя го отблъсна с такова отвращение, че сигурно повече нямаше да изпита подобно желание.

След няколко часа пристигнаха при бараката, в която се помещаваше бъдещият им дом. Агнес не се реши веднага да слезе от колата. Продължи да седи като вкаменена. Чувстваше се отвратена от заобикалящата я мръсотия и гюрултията на кирливите сополанковци, стекли се да позяпат колата. Не, това не беше живот за нея! За миг се изкуши да помоли кочияша да я върне на гарата, но разбираше, че това е невъзможно. Къде щеше да отиде? Баща ѝ даде ясно да се разбере, че не иска да има нищо общо с нея, а мисълта да намери някаква работа не би я споходила, даже да не беше бременна. Пред нея криволичеше един-единствен път, който водеше към мръсната мизерна къща.

Очите ѝ се напълниха със сълзи, но Агнес се осмели все пак да слезе от колата. Кракът ѝ затъна в калта, а устните ѝ се изкривиха в тъжна усмивка. На всичкото отгоре носеше красивите червени обувки с изрязани пръсти. Усети как калната вода се процежда през чорапите. С крайчеца на очите си забеляза как се раздвижиха пердетата на прозорците наоколо – очевидно любопитните ѝ съседи искаха да се насладят на спектакъла. Агнес вдигна глава. Нека зяпат, докато очите им окапят. Изобщо не се интересуваше какво мислят за нея. Прости кокошки, които сигурно никога не бяха виждали истинска дама. Нищо, тя едва ли ще остане дълго тук. Все ще намери начин да се измъкне от калта. Нямаше ситуация, от която да не може да се измъкне, къде с лъжи, къде с чар.

Агнес хвана решително чантата си и закуцука към бараката.

По време на сутрешната почивка Патрик и Йоста разказаха на Мартин и Аника за събитията от предишния ден. Ернст рядко се появяваше преди девет сутринта, а Мелберг смяташе, че е под достойнството му на началник да пие кафе с тях, и закусваше сам в кабинета си.

– Нима не разбира, че сама си вреди – учуди се Аника. – Би трябвало да иска да хванете убиеца, вместо да ви занимава с подобни глупости.

Думите ѝ прозвучаха като ехо на разговора им от вчерашния ден.

Патрик само поклати глава.

– Да, и аз се чудя дали става дума за някакъв егоизъм, или просто е откачена. Надявам се, че повече няма да се повтори, защото вчера здравата я стреснахме. Появи ли се нещо, на което да се опрем?

Никой не отговори. В делото явно липсваха доказателства и улики.

– Кога очакваме резултатите от криминалната лаборатория в Стокхолм? – наруши Аника тежката тишина.

– В понеделник – отвърна Патрик кратко.

– Свалени ли са подозренията от семейството?

Йоста отпи поредната глътка и въпросително огледа всички.

Патрик изведнъж си спомни странната реакция на Ерика, когато спомена за алибито на роднините. Нещо не му даваше мира, но не можеше да разбере какво го тревожи.

– Не, разбира се. Роднините винаги остават сред подозираните – обясни той. – Но в момента не разполагаме с нищо конкретно в тази насока.

– А имат ли алиби? – попита Аника.

Тя не участваше активно в разследванията и се зарадва на възможността да научи повече за хода на делото.

– Звучат убедително, но все още не сме ги проверили. – Патрик стана, наля си още кафе и остана прав. – Шарлот си е почивала на приземния етаж, имала силна мигрена и легнала да поспи. Стиг също твърди, че е спял. Взел приспивателно и не чул нищо. Лилиан била вкъщи с Албин, след като изпратила Сара, а Никлас бил на работа.

– Тоест никой от тях няма неопровержимо алиби – констатира Аника сухо.

– Тя е права – съгласи се Йоста. – Изглежда, действахме твърде плахо и не се решихме да ги разпитаме по-строго. Освен Никлас никой няма потвърдено алиби.

Ето какво тревожеше смътно подсъзнанието му. Патрик закрачи развълнувано из стаята.

– Но Никлас не е бил на работното си място. Не си ли спомняш? – обърна се той към Мартин, който го наблюдаваше учудено. – Не успяхме да се свържем с него цялата сут-рин и той се прибра едва след два часа. Знаем ли къде е бил през това време? И защо ни излъга, че е бил в кабинета си?

Мартин кимна, съгласявайки се. Как не бяха обърнали внимание на това?

– Не трябва ли да разпитаме и сина на съседите, Морган? Дали обвиненията срещу него са верни, или не, но не бива да ги пренебрегваме. Лилиан твърди, че е надничал през прозореца ѝ, за да я види разсъблечена. Макар че какво интересно има в подобна гледка – намигна на колегите си Йоста, като отпи от чашата си.

– Тези обвинения са доста стари, а пък и както сам казваш, не са кой знае колко достоверни, особено след случилото се вчера.

Патрик си даде сметка, че думите му звучат някак неубедително. Съмняваше се дали трябва да си губи времето, за да проверява лъжите на Лилиан, били те стари или нови.

– Но от друга страна, не разполагаме с кой знае колко улики, тъй че...

Йоста разпери ръце.

Три чифта очи го изгледаха недоумяващо. Подобна инициативност не беше в негов стил, но тъкмо странната му пос-тъпка накара колегите да се вслушат в предложението му.

– Освен това, ако не греша, от къщичката му се вижда домът на семейство Флорин, така че не е чудно да е забелязал нещо онази сутрин – добави Йоста убедително.

– Прав си – съгласи се Патрик и за пореден път се почувства в глупаво положение. Би трябвало сам да се досети, че Морган беше потенциален свидетел. – Ще направим така: ти и Мартин ще разпитате Морган Виберг, а ние с... – Патрик се насили да произнесе името на колегата си – Ернст ще попритиснем бащата на Сара, след което отново ще се съберем следобед.

– Ами аз? Аз какво да правя? – напомни за себе си Аника.

– Стой на телефона. Вече сигурно са се появили съобщения в пресата, така че можем да научим нещо ново от обществеността.

Аника кимна и отиде да остави чашата в миялната машина. Другите я последваха, а Патрик се върна в кабинета си да чака Ернст. Трябва да му напомни колко важно е за един полицай да не закъснява за работа, особено когато тече разследване за убийство.

Мелберг чувстваше, че съдбоносната среща наближава неумолимо. Оставаше му само един ден. Писмото все още лежеше в горното чекмедже на бюрото му, но той не посмя да го погледне повече – пък и знаеше съдържанието му наизуст. Недоумяваше как може да изпитва подобни противоречиви чувства. В първия миг го обладаха ярост и гняв, примесени с недоверие. Постепенно обаче в душата му започна да покълва и надежда. Именно това го изненадваше най-много. Досега вярваше, че животът му е почти идеален, преди преместването му в тази дупка. След това се наложи да признае, че не всичко се нарежда както трябва. Единственото, което му липсваше, беше отдавна заслуженото повишение, иначе нямаше от какво да се оплаква. Само срамният инцидент с Ирина го накара да се замисли дали всъщност не му се иска нещо повече, но той бързо успя да загърби този епизод.

Гордееше се, че е самодостатъчен. Единственият близък и нужен човек беше майка му, но нея вече я нямаше на този свят. Писмото обаче означаваше, че всичко може да се промени.

Дишането му стана някак тежко и учестено. Изпитваше странна смесица от страх и очакване. От една страна, нямаше търпение да настъпи утрешният ден, който да прогони всички съмнения. От друга страна, му се искаше времето да спре.

На няколко пъти се замисли дали да не се откаже. Да хвърли писмото в кошчето за боклук с надеждата, че проблемът ще се реши от само себе си. Но това нямаше как да стане.

Мелберг въздъхна, качи крака върху бюрото и затвори очи. Най-добре е търпеливо да изчака и да види какво ще му донесе утрешният ден.

Йоста и Мартин се промъкнаха предпазливо покрай голямата къща, разчитайки, че никой няма да ги забележи. Нямаха желание да се срещат с враждебно настроения Кай, искаха спокойно да поговорят с Морган без родителите му. Той е възрастен човек и тяхното присъствие не е нужно.

Измина доста време, преди вратата да се отвори, те дори се усъмниха дали има някой. Най-накрая тя се открехна и на прага ги посрещна блед светлокос мъж на около трийсет години.

– Кои сте вие? – гласът му прозвуча монотонно, а лицето му изглеждаше като каменна маска.

– Ние сме от полицията – представи Йоста себе си и Мартин. – Разпитваме съседите във връзка със смъртта на момичето.

– Ясно – каза Морган със същото безразличие.

Той дори не направи усилие да се помести, за да ги пусне вътре.

– Може ли да влезем и да поговорим? – попита Мартин.

Изпита неудобство в присъствието на този странен човек.

– Не. Сега е десет часът, а аз обикновено работя от девет до единайсет и петнайсет. След това обядвам от единайсет и петнайсет до дванайсет и работя от дванайсет до два и петнайсет. След това вземам кафе и сладкиши от мама и татко и почивам до три часа. След това работя до пет и вечерям. После гледам новините по втори канал в шест, а след това по четвърти в седем и по първи в седем и половина и отново по втори в девет часа. После си лягам.

Морган продължи да говори монотонно, почти без да си поема дъх по време на цялата тирада. Гласът му беше по-висок и писклив и Мартин и Йоста набързо се спогледаха.

– Изглежда, денят ви е плътно запълен – отбеляза Йоста, – но сигурно разбирате колко важно е да поговорим с вас и затова бихме били много благодарни, ако ни отделите няколко минути.

Морган се замисли и накрая реши да изпълни молбата им. Дръпна се настрани и ги пусна, но личеше, че не е особено доволен от промяната в програмата си.

Мартин се изуми, когато влезе вътре. Къщичката се състоеше от едно-единствено помещение, което очевидно служеше и за спалня, и за кабинет, и дори имаше малък кухненски бокс. Беше чисто и подредено с едно изключение. На пода навсякъде имаше купчини списания, а между тях оставаха тесни пътеки, които водеха в различни посоки. Една стигаше до леглото, втора – до компютрите, а трета – до бокса. Цялото останало пространство беше изпълнено със списания. Мартин се загледа в кориците им. Повечето бяха посветени на компютрите. Сбирката беше доста разнообразна – някои бяха нови, други – по-стари.

– Виждам, че се интересувате от компютри – отбеляза Мартин.

Морган само го погледна, но се въздържа да коментира такава очевидна истина.

– Какво работите? – попита Йоста, за да наруши тягостното мълчание.

– Разработвам компютърни игри. Главно фентъзи – отвърна Морган.

Той се упъти към компютрите си, сякаш търсейки в тях защита, и Мартин забеляза колко накъсани и тромави бяха движенията му, как при всяка стъпка можеше да събори някоя от безбройните купчини. Въпреки това Морган успя да стигне безпрепятствено до компютъра и да седне на работния си стол. Оттам отново се вгледа безизразно в Йоста и Мартин, които стояха объркани насред морето от списания и се чудеха как да пристъпят към разпита на този странен субект. Беше трудно да определят какво му е странното, но това веднага правеше впечатление.

– Колко интересно – започна Мартин. – Винаги съм се учудвал как хората успяват да създадат подобни невероятни светове. Трябва да имате страхотно въображение.

– Не аз създавам играта. Просто пиша програмата. Имам синдром на Аспергер – съобщи Морган.

Мартин и Йоста отново се спогледаха объркано.

– Синдром на Аспергер – повтори Мартин. – За съжаление, не зная какво е това.

– Повечето хора не знаят. Това е една от разновидностите на аутизма, при която хората имат нормален или висок коефициент на интелигентност. Аз имам висок коефициент. Много висок – добави той, без да влага каквото и да било чувство в думите си. – Ние, хората със синдрома на Аспергер, не можем да разчитаме различните изражения на лицето и интонациите на гласа, нито пък разбираме от сравнения и ирония. Това ни създава трудности в социалното общуване.

Думите му прозвучаха като извадени от учебник и Мартин трябваше да направи усилия, за да проследи смисъла на казаното.

– Затова не мога сам да създам компютърна игра. Не разбирам чувствата на другите, но пък съм един от най-добрите програмисти в Швеция.

Думите му бяха обикновена констатация, без капчица гордост или опит за самоизтъкване.

Мартин си призна с неохота, че е силно впечатлен. Досега не беше чувал за синдрома на Аспергер, а разказът на Морган събуди любопитството му. Обаче бяха дошли по работа и не биваше да губят време.

– Може ли да седнем някъде? – попита той и се огледа наоколо.

– На леглото – посочи Морган с глава.

Йоста и Мартин внимателно се промъкнаха между купчините от списания и седнаха. Йоста заговори пръв.

– Предполагам, че знаете какво се случи със семейство Флорин в понеделник? Забелязахте ли нещо необикновено онази сутрин?

Морган не отговори, а продължи да ги гледа с апатия. Мартин осъзна, че думата „необикновено“ може би беше твърде абстрактна за него, и се опита да формулира въпроса по-конкретно. Дори не можеше да си представи колко е трудно за човек да се справя с живота, без да разбира скритата комуникация между останалите членове на обществото.

– Видяхте ли кога момичето излезе от къщи? – попита той, надявайки се въпросът да е достатъчно ясен, за да може Морган да отговори.

– Да, видях кога излезе – съобщи Морган и отново замлъкна, без да осъзнава, че въпросът съдържа допълнителен подтекст извън прякото значение на думите.

Мартин разбра за какво става дума и поясни:

– В колко часа я видяхте?

– Излезе в девет и десет – каза Морган с вече познатия им писклив глас.

– Видяхте ли още някого онази сутрин? – попита Йоста.

– Да – отвърна Морган.

– Кого видяхте и в колко часа? – попита Мартин, като побърза да изпревари Йоста.

Усети, че колегата му започва да се ядосва на странния им събеседник.

– В осем без петнайсет видях Никлас.

Мартин записа старателно думите му. Нито за миг не се усъмни за точността на свидетеля.

– Познавахте ли Сара?

– Да.

Йоста започна да нервничи и Мартин побърза да го успокои, докосвайки ръката му. Нещо му подсказваше, че проявата на емоции едва ли би помогнала да получат повече ценна информация от Морган.

– Колко добре я познавахте?

Морган продължи да ги гледа с празен поглед и Мартин се опита да перифразира въпроса си. Досега никога не се беше замислял колко е трудно да се изразяваш точно и ясно. Хората обикновено разчитаха, че събеседникът им ще разбере подтекста.

– Идвала ли е тук?

Морган кимна.

– Пречеше ми. Чукаше на вратата, докато работя, и искаше да я пусна да влезе. Пипаше нещата ми. Веднъж дори се ядоса, като ѝ казах да си отива, и събори една от купчините ми.

– Значи, не я харесвахте? – попита Мартин.

– Пречеше ми и събаряше купчините ми – обясни Морган, очевидно напълно неспособен да се изрази по-емоционално за момичето.

– Ами баба ѝ? Какво мислите за нея?

– Лилиан е проклета. Така казва татко.

– Тя твърди, че сте се промъквали до къщата ѝ и сте надничали през прозорците? Така ли е?

Морган кимна, без да се замисли.

– Да, вярно е. Просто исках да погледам. Мама се ядоса, като ѝ разказах. Каза ми, че не бива да правя така.

– И спряхте ли? – попита Йоста.

– Да.

– Защото майка ви е казала? – подигравателно уточни Йоста, но Морган не се усети.

– Да, мама винаги ми казва какво бива да правя и какво не. Упражняваме се как да говоря и как да се държа. Обяснява ми, че хората понякога говорят едно, а имат предвид друго. Иначе мога да сбъркам. – Морган погледна ръчния си часовник. – Вече е десет и половина, трябва да работя.

– Няма да ви пречим повече – увери го Мартин и се изправи. – Извинете, че нарушихме програмата ви, но полицаите невинаги могат да се съобразяват с правилата.

Морган се задоволи с това обяснение и веднага устреми поглед в екрана.

– Затворете вратата след себе си – напъти ги той. – Иначе става силно течение.

– Каква откачалка – обобщи Йоста, докато се промъкваха крадешком през градината към колата, която бяха паркирали през една улица.

– На мен пък ми беше интересно – сподели Мартин. – Никога досега не бях чувал за синдрома на Аспергер. А ти?

Йоста изсумтя.

– Не, по мое време го нямаше. Сега измислят какви ли не странни диагнози, но на мен ми стига една – идиот.

Мартин въздъхна и седна на мястото на шофьора. Едно беше ясно – едва ли Йоста можеше да бъде наречен хуманист.

Някакво съмнение започна да гложди Мартин. Дали зададоха правилните въпроси? Опита се да си спомни какво точно изпускаше, но накрая се отказа. Вероятно си въобразяваше.

Поликлиниката бе обгърната от сива мъгла, а на паркинга имаше само една кола. Ернст, все още намусен след забележката на Патрик за закъснението, изскочи от колата и тръгна забързан към входа. Патрик тръшна раздразнено вратата на колата и се затича след него. На нищо не прилича – държи се като малко дете!

Минаха покрай гишето на аптеката и свиха наляво. Вът-ре нямаше жива душа, а стъпките им отекваха самотно в коридора. Накрая срещнаха някаква медицинска сестра и я попитаха къде е кабинетът на Никлас. Тя каза, че преглеждал пациент, но щял да приключи до десет минути, и ги покани да седнат в чакалнята. Патрик винаги се учудваше колко си приличат чакалните в различните поликлиники. Същите неугледни мебели с грозни дамаски, същите безсмислени картини по стените и същите скучни списания. Запрелиства разсеяно едно от тях, посветено на здравеопазването, и се смая от количеството болести, за които дори не беше и чувал. Ернст седна по-далеч от него и досадно затропа с крак по пода. От време на време дори хвърляше злобни погледи към Патрик, но той не му обръщаше внимание. Нека си мис-ли каквото иска, стига да си върши работата.

– Докторът се освободи – съобщи им сестрата и ги поведе към кабинета на Никлас.

Той седеше зад претрупаното си бюро. Изглеждаше измъчен. Изправи се да ги посрещне с протегната ръка и доброжелателна усмивка, но в очите му се четеше тревога.

– Да не би да има нещо ново в разследването?

Патрик поклати глава.

– Работим усилено, но засега не разполагаме с много. Но и това ще стане – продължи той за успокоение.

Но в същото време съмнението в душата му нарастваше. Изобщо не беше сигурен, че този път щяха да успеят.

– С какво мога да ви помогна? – попита Никлас уморено и прокара ръка през русата си коса.

Патрик неволно си помисли, че този мъж беше като слязъл от корицата на някой от любовните романи за влюбени сестри и красиви доктори. Дори сега излъчваше невероятен чар, а Патрик само можеше да предполага как ли въздейства на жените. Ерика му беше споменала, че заради това бракът му с Шарлот е страдал през годините.

– Искаме да ви зададем няколко въпроса за понеделник сутринта – каза Патрик, докато Ернст мълчеше навъсено и игнорираше опитите му да го включи в разговора.

– Така ли? – отзова се Никлас с привидно безразличие, но Патрик забеляза безпокойство в очите му.

– Казахте, че сте били на работното си място.

– Да, тръгнах за работа както обикновено в осем без петнайсет – потвърди Никлас, но гласът му леко трепна.

– Точно това не можем да разберем – продължи Патрик и за пореден път се опита да накара Ернст да се включи в разговора. Колегата му обаче продължи да се инати, загледан към паркинга. – През въпросната сутрин в продължение на два часа правехме опити да се свържем с вас, но вас ви нямаше. Бихме могли да попитаме сестрата – каза Патрик и махна с ръка към вратата. – Предполагам, че записва часовете ви и знае къде сте били тогава.

Никлас се размърда неспокойно на стола, а по слепоочията му избиха капчици пот. Въпреки това се стараеше да запази привидно спокойствие и очевидно успя. Патрик се порази от невъзмутимия му и самоуверен тон.

– Да, сега си спомних. Взех си половин ден отпуск, за да огледам няколко къщи за продан. Не споменах на Шарлот, защото мислех да я изненадам.

Обяснението му прозвуча напълно правдиво, но Патрик усети напрежение в спокойния му глас. Не му повярва нито за миг.

– Бихте ли били по-конкретен. Кои къщи разгледахте?

Никлас се насили да се усмихне и изглежда, търсеше начин да спечели малко време.

– Трябва да си помисля. Не си спомням точно – заусуква го той.

– Едва ли има толкова много къщи за продан, че да не помните поне в кой квартал сте били?

Патрик продължи да го притиска с въпросите си и успя да го изнерви. Каквото и да е правил през въпросната сутрин, със сигурност не е бил на оглед на къщи.

Последва продължително мълчание. Без съмнение Никлас търсеше начин да намери спасение. Патрик забеляза как изведнъж силите му го напуснаха и той посърна. Може би най-сетне ще успеят да разберат нещо от него.

– Аз... – подхвана Никлас, но гласът му го подведе. – Не искам Шарлот да разбере – едва промълви той накрая.

– Не можем да ви обещаем нищо. Истината обикновено, рано или късно, излиза наяве, така че е по-добре да представите своята версия, вместо да я научаваме от другаде.

– Но как не разбирате. Ако Шарлот научи, това ще я съсипе...

Гласът му отново секна. И макар вече да се досещаше накъде бие Никлас, Патрик неволно изпита към него състрадание.

– Както вече казах, не мога да ви обещая.

Патрик изчакваше Никлас да преодолее страха си и да продължи. В съзнанието му изникна споменът за добрата мила Шарлот и съчувствието се смени с неприязън. Понякога се срамуваше заради принадлежността си към мъжкия пол.

– Аз... – Никлас се прокашля. – Имах среща.

– С кого? – попита Патрик, който беше изгубил надежда да привлече на помощ Ернст.

Обаче той вече беше отместил поглед от прозореца и наблюдаваше Никлас с нескрито любопитство.

– С Жанет Линд.

– Продавачката от магазина за подаръци в Галербакен? – уточни Патрик, а в паметта му изплува смътен образ на дребна, пълничка, тъмнокоса жена.

– Да. Това е Жанет. Ние... – той отново се поколеба. – Ние се срещаме от известно време.

– От колко време?

– Няколко месеца. Около три.

– Как успявате? – попита Патрик с искрен интерес.

Не можеше да разбере как хората намират време за изневери. И как се осмеляват, особено в такова малко градче като Фелбака, където стигаше някой да си остави колата за пет минути пред чужда къща, и мълвата веднага плъзваше.

– Понякога в обедната почивка, понякога казвах вкъщи, че ще закъснея. Друг път се извинявах със спешно посещение в дома на някой болен.

Патрик едва потискаше желанието си да го зашлеви, но в работата му нямаше място за емоционални изблици. Те бяха дошли тук, за да потвърдят алибито му.

– Значи, в понеделник взехте няколко часа почивка, за да се срещнете с... Жанет.

– Да – отвърна Никлас с пресипнал глас. – Казах, че след дълго отлагане ще посетя някои пациенти по домовете, но ако изникне нещо спешно, могат да ме намерят на мобилния.

– Но ние не можахме да се свържем. Опитахме се няколко пъти да позвъним чрез сестрата, но вие не отговаряхте.

– Забравих да го заредя. Батерията беше паднала, но аз не съм забелязал.

– В колко часа излязохте от кабинета си, за да се срещнете с любовницата си?

Последната дума подейства на Никлас така, сякаш някой го шибна по лицето, но той не възрази, а само разроши с пръсти косата си и каза уморено:

– Малко след девет и половина. От осем до девет имах час за телефонни консултации, а след това около половин час попълвах документи. Така че сигурно е било между девет и половина и десет без двайсет.

– А ние успяхме да се свържем с вас малко след един. Тогава ли се върнахте в поликлиниката?

Патрик се стараеше да говори спокойно, но не можеше да прогони мисълта, че Никлас е лежал в леглото с любовницата си, докато дъщеря му се е носела мъртва в морето. Откъдето и да го погледнеше човек, постъпката на Никлас Клинга беше отвратителна.

– Да, така е. Приемът на пациенти започваше в един, затова се върнах в един без петнайсет.

– Нали разбирате, че за да потвърдим думите ви, ще трябва да разговаряме с Жанет?

Никлас кимна покорно и отново повтори молбата си.

– Постарайте се да не намесвате Шарлот, това окончателно ще я съсипе.

„Трябваше да се замислиш по-рано“, помисли си Пат-рик, но реши да си замълчи. Никлас вероятно и сам си го бе повтарял през последните няколко дни.

Фелбака, 1924

Времето, когато изпитваше истинско удовлетворение и радост от работата си, му приличаше на отдавна преминал сън. Тежкият труд уби и последните остатъци от ентусиазъм и Андерш продължаваше да върши работата си механично. Капризите на Агнес нямаха край. Тя не се оправяше и с парите за разлика от жените на другите каменоделци, които намираха начин да свържат двата края, въпреки че хранеха многобройна челяд. Колкото и да спечелеше, всичко изтичаше като вода през пръстите ѝ и често му се налагаше да отива гладен на работа, защото не оставаха пари за насъщния. Въпреки това продължаваше да носи вкъщи всичко до последния грош, което не беше обичайно в работническите семейства. Покерът бе любимото развлечение на каменоделците. Играеха и вечер, и през почивните дни, и мъжете често се прибираха при жените си с унили физиономии и празни джобове. Жените отдавна се бяха примирили с този порок, а горчивината браздеше дълбоки бръчки по лицата им.

Сега и Андерш добре познаваше това чувство. Животът с Агнес, който доскоро изглеждаше прекрасна мечта, се оказа живо наказание. Единствената му вина беше, че я обича и я дари с дете, ала съдбата го наказваше така, сякаш бе извършил смъртен грях. Дори мисълта за бъдещата им рожба не можеше да го зарадва. Бременността ѝ се оказа доста тежка, а сега, когато краят вече наближаваше, стана още по-зле. От самото начало тя се оплакваше, че цялото тяло я боли, и отказваше да върши домакинската работа. Това означаваше, че той не само се трепеше от сутрин до вечер в каменоломната, но изпълняваше и задълженията на жена си. Тежеше му и отношението на останалите каменоделци, които ту му се присмиваха, ту го съжаляваха, че върши женската работа. Но той обикновено се чувстваше толкова преуморен, че нямаше сили дори да се засегне от думите им.

Въпреки всичко очакваше раждането на детето с нетърпение. Може би майчината обич ще накара Агнес да осъзнае, че светът не се върти около нея. Бъдещата им рожба веднага ще стане център на цялото им внимание и тя със сигурност ще се промени от тези нови преживявания. Андерш все още не можеше да повярва, че семейният им живот няма да потръгне. За него мъжката дума беше закон. И щом са сключили брачен съюз, нямат право да се разделят, колкото и да им е трудно.

Разбира се, той виждаше как живеят другите жени в бараката, които се съсипваха от работа, без да се вайкат. В тези мигове си мислеше, че съдбата е била несправедлива с него. Но в същото време съзнаваше, че сам се е поставил в това положение. Затова нямаше право да се оплаква.

Тръгна тежко по тясната пътечка към къщи. Днешният ден бе преминал също толкова монотонно както и миналите. Трябваше да изсича павета и го болеше рамото. Еднообразната работа натоварваше един-единствен мускул в тялото му. Стомахът му се свиваше от глад. Нямаше какво да си вземе за обяд. Добре, че съседът им Янсон се смили и му даде половината от сандвичите си, иначе трябваше да работи цял ден гладен. „Не – помисли си той. – От сега нататък сам ще разпределя заплатата си. Ще започне да пазарува, така или иначе, върши цялата домакинска работа. Самият той можеше да мине без храна, но нямаше да позволи детето му да гладува. Беше крайно време да въведе нови правила в домакинството.“

Андерш въздъхна и се спря, преди да отвори паянтовата врата и да влезе при жена си.

Зад стъклото на пропуска на дежурния Аника можеше да следи кой влиза и излиза. Днес беше спокойно. Всички с изключение на Мелберг бяха по задачи, а и никой от гражданите не се нуждаеше от спешна помощ. Но самата Аника беше затънала в работа. Оповестяването на случая в медиите предизвика много телефонни обаждания, но още не можеше да каже дали това ще помогне на следствието. Нито пък беше нейна работа. Просто записваше всички сигнали, включително името и телефонния номер на обаждащия се. След това щеше да предаде записите на водещия следовател, в случая на Патрик. Той щеше да стане щастлив получател на куп клюки и безпочвени обвинения, към което обикновено се свежда подобна информация.

Този случай събра повече обаждания от обикновено. Инцидентите с деца винаги предизвикваха силни емоции у хората, още повече че сега ставаше дума за убийство. За съжаление, получените сигнали създаваха доста непривлекателна картина на средностатистическото общество. Очевидно толерантното отношение към хомосексуалистите не бе успяло да се разпространи извън големите градове и много от обажданията бяха за подозрителни субекти, мъже с доказани или предполагаеми сексуални наклонности, различни от общоприетите. В повечето случаи аргументите им бяха до болка еднакви. Достатъчно беше някой да има по-особена професия и веднага го причисляваха към „един от онези перверзни типове“. Според жителите на малкото градче това стигаше, за да го обвинят в какви ли не грехове. Досега Аника получи множество сигнали за местния фризьор, за един от продавачите в цветарския магазин, за някакъв учител, който имал непростимата слабост към розовите ризи, и разбира се, за най-подозрителния от всички – един възпитател от детска градина. Аника получи общо десет обаждания по адрес на последния гореспоменат субект и ги отдели с въздишка. Понякога се чудеше дали в малките градчета времето не е спряло.

Следващото обаждане обаче се оказа по-различно. Жената на другия край на линията пожела да запази анонимност, но фактът, който съобщи на полицията, определено представляваше интерес. Аника се съсредоточи и записа внимателно всяка дума. Трябва да постави този сигнал на челно място. През тялото ѝ сякаш премина електрически ток, а нещо ѝ нашепна, че това ще изиграе решаваща роля за хода на следствието. Рядко ѝ се случваше да се окаже в центъра на събитията, които преобръщаха цялото разследване, и сега изпита удовлетворение. Може би беше преживяла точно такъв момент. Телефонът иззвъня отново. Още едно обаждане за продавача от магазина за цветя...

Арне мрачно подреди книгите с псалми по църковните пейки. Това задължение обикновено му носеше искрена радост, но не и днес. Поредната модерна измишльотина! Църковна служба в петък вечерта с музика, далеч не богоугодна. Весели и игриви трели – същинско богохулство! В черквата може да звучи музика само по време на неделната служба и при това главно псалми. В днешно време свирят какво ли не, а богомолците дори аплодират. Добре поне, че не бяха стигнали до такова безобразие като в Стрьомстад, където местният свещеник канеше ту един, ту друг популярен изпълнител. Тази вечер щяха да свирят само учениците от местното музикално училище, а не някои от онези стокхолмски нехранимайковци, които обикаляха страната с лекомислените си песнички, изпълнявани еднакво весело и в храма божи, и пред пияниците по парковете.

Все пак ще изпълнят няколко псалма, а Арне внимателно закачи номерата им на таблото вдясно от хора и отстъпи леко назад, за да се увери още веднъж, че всичко е наред. За него беше въпрос на чест всичко да е изрядно до последната подробност.

Ех, де да можеше да въведе подобен ред и сред хората. Светът щеше да е толкова по-добър. Ако поне понякога се вслушваха в думите му, вместо да измислят куп щуротии. Всичко е описано в Библията. До последния детайл, само трябва да се насилят да я прочетат.

Огорчението, че не успя да стане свещеник, отново обзе душата му. Арне се огледа внимателно наоколо и като се увери, че е съвсем сам, отвори вратата, която водеше към олтара, и тържествено пристъпи напред. Вдигна поглед към изтерзаното и покрито с рани тяло на Исус, разпънато на кръста. Това бе смисълът на живота му. Да склони глава пред кървящите рани и трънения венец на главата на Исус. Арне се обърна и огледа празните църковни пейки. Представи си как се изпълват с хора – неговото паство. Вдигна несигурно ръце, а колебливият му глас отекна наоколо:

– Нека божията светлина освети пътя ви.

Видя, как думите му проникват в душите на хората. Как те отварят сърцата си за благословията му и го гледат със светнали лица. Арне свали бавно ръце и погледна към амвона. Никога преди не би посмял да се изкачи на него, но днес имаше чувството, че Светият дух го изпълни със сили. Ако баща му не бе застанал на пътя му, днес би се изправил там, извисен над главите на миряните, да проповядва словото божие.

Арне направи няколко крачки към амвона, но в мига, в който стъпи на първото стъпало, чу тежката църковна врата да се отваря. Отдръпна крака си и се върна към задълженията си на клисар. Горчивината гореше гърдите му като сяра.

Магазинът за подаръци работеше само през лятото и по големите празници, затова решиха да потърсят Жанет на другото ѝ работно място, където тя прекарваше останалите девет месеца от годината. Беше сервитьорка в един от малките обедни ресторанти в Гребестад. Щом прекрачиха прага, Патрик усети как коремът му закъркори от глад. Още беше много рано и заведението беше празно. Една млада жена подреждаше масите за обяд.

– Жанет Линд?

Тя вдигна глава и кимна.

– Да, аз съм.

– Патрик Хедстрьом и Ернст Лундгрен. Ние сме от полицията в Танумсхеде. Бихме искали да ви зададем няколко въпроса.

Жанет кимна и сведе поглед. Трябваше да е съвсем заб-лудена, за да не разбере за какво са дошли.

– Искате ли кафе? – попита тя и двамата кимнаха зарадвани.

Патрик успя да я разгледа, докато тя отиваше към кафеварката. Жените от този тип му бяха добре познати. Дребничка, тъмнокоса и леко закръглена. С големи кафяви очи и буйна коса до раменете. Със сигурност е била най-красивата в класа, ако не и във випуска, радваща се на популярност и винаги до някое от по-големите готини момчета. Последният учебен ден слагаше край на бляскавите успехи на тези момичета, но те обикновено не напускаха родния си край, където все още хората помнеха звездното им минало. Беше им ясно, че не могат да се мерят с красавиците от големия град. Патрик прецени, че Жанет е доста по-млада от него, а следователно и от Никлас. Може би беше към двайсет и пет.

Сервира им кафето и тръсна леко косата си, преди да седне на масата при тях. Сигурно беше упражнявала този жест многократно пред огледалото в тийнейджърските си години. И Патрик не можеше да не признае, че го беше усвоила до съвършенство.

– Shoot, нали така обикновено казват в американските филми.

Жанет се усмихна кисело и с присвити очи погледна Патрик.

Той с нежелание си призна, че разбира Никлас. И той самият бе прекарал години наред в блянове по красавиците на випуска. Това не се забравя. Не че би имал шанс с някоя от тях: висок, кльощав и отличник на всичкото отгоре – вписваше се идеално в отбора на посредствените и само от разстояние можеше да се възхищава на яките момчета, които бягаха от часа по математика, за да изпушат по някоя и друга цигара. Сега познаваше повечето от тях – бяха му един вид клиентела, а изтрезвителят постепенно се превърна във втори дом за мнозина.

– Току-що разговаряхме с Никлас Клинга и... – Патрик се поколеба, – и той спомена името ви.

– Аха, така значи – възкликна Жанет, очевидно без да се смущава от обстоятелствата, при които е споменавано името ѝ.

Тя продължи да наблюдава Патрик спокойно, изчаквайки го да продължи.

– Да, той твърди, че сте били заедно в понеделник сут-ринта, вярно ли е?

Тя повтори отработения си жест, тръсна още веднъж косата си и кимна.

– Да, вярно е. Бяхме вкъщи. В понеделник почивах.

– В колко часа Никлас дойде у вас?

Жанет се замисли, сведе поглед, разглеждайки ноктите си – дълги, с красив маникюр, и Патрик дори се зачуди как може да се работи с такива нокти.

– Някъде към девет и половина, струва ми се. Впрочем не! Сигурна съм, защото бях нагласила будилника за девет и петнайсет и още се къпех, когато Никлас дойде.

Жанет се изкиска и на Патрик му стана крайно неприятно. Представи си Шарлот, Сара и Албин, но очевидно мисълта за тях не обременяваше съзнанието ѝ.

– И колко време прекара при вас?

– Обядвахме към дванайсет, той трябваше да се върне на работа в един и си тръгна оттук към един без двайсет. Аз живея наблизо.

Тя отново изхихика и Патрик едва успя да прикрие неприязънта си. Ернст очевидно не изпитваше подобни чувства към Жанет. Дори напротив, колкото повече я гледаше, толкова по-сладострастен ставаше погледът му.

– През цялото време ли беше у вас? Дали не е излизал по някаква работа?

– Не – отговори тя спокойно. – Уверявам ви, че не е излизал.

Патрик погледна към Ернст и попита:

– Искаш ли да добавиш нещо?

Той поклати глава и Патрик прибра бележника си.

– Сигурно ще трябва да ви зададем още въпроси, но засега това е всичко.

– Добре, надявам се, че съм могла да ви помогна – каза Жанет и се изправи.

През цялото време не спомена нито дума за смъртта на дъщерята на любовника си. За това, че детето е било убито, докато тя се е търкаляла в леглото с баща му. Липсата на каквато и да било съпричастност изглеждаше зловеща.

– О, да, разбира се – отсече Патрик и свали якето си от облегалката на стола.

Преди да излязат, той се обърна и я видя да подрежда масите. Тананикаше си някаква мелодия, но не успя да чуе каква.

Шарлот обикаляше приземния етаж, където живееха през последните месеци. Мъчителната болка в сърцето не ѝ даваше покой. Съвестта я гризеше, че е оставила Албин на грижите на майка си, но в скръбта ѝ нямаше място за него. В усмивката и в сините му очи виждаше единствено Сара. Толкова много приличаше на нея като малка. Болеше я да усеща плахостта и несигурността му. Сякаш Сара беше попила енергията, предназначена за двете деца. Но Шарлот знаеше истинската причина. Тайната я глождеше отвътре. Тя обаче се надяваше, че всичко някак ще се нареди.

Съжаляваше, че вчера сподели съмненията си с Ерика. Сега те с Никлас ще се помирят и сближат, а нейната подозрителност само влошава нещата. Тя виждаше, че и той страда, и ако тази трагедия не им помогне да преоткрият своята близост, с тяхното семейство е свършено.

След като се освободи от унеса на успокоителните лекарства, започна да се надява, че Никлас ще се промени, че ще стане нежен, грижовен и обичлив съпруг. Преди виждаше у него проблясъци на подобни чувства и затова го обичаше. Сега мечтаеше само за едно – да се опре на него, да му позволи да се прояви като по-силния от двамата. Но това така и не се случи. Никлас се затвори още повече в себе си, бързаше да се върне на работа, изостави я сама сред руините на разбития им живот.

Шарлот изведнъж се наведе и се спря като закована. Беше помолила Никлас да прибере всичките вещи на Сара и той отдели цяла сутрин, за да ги подреди в кашони и да ги качи на тавана. Но явно беше пропуснал нещо. Старото мече на Сара се подаваше изпод леглото. Именно него бе настъпила Шарлот. Тя го вдигна внимателно и седна на леглото, за да не се строполи на пода. Козинката му ѝ се стори сплъстена. Сара не ѝ позволяваше да го изпере и сега то ѝ приличаше на уличен побойник. Дори излъчваше някаква странна миризма. Сигурно не би я премахнала нито пералната машина, нито уханието на перилния препарат „Ариел“. Едното му око липсваше и Шарлот напипа стърчащите на мястото му конци. От два часа не беше плакала – това ѝ се случваше за първи път, откакто полицаите ѝ съобщиха за смъртта на Сара. Усети как плачът се надига в гърлото ѝ. Тя притисна мечето до себе си, легна на леглото и се разрида.

– Няма да повярвате – каза Педерсен по телефона. – За първи път в световната история получихме лабораторните анализи по-рано от уречения срок.

– Почакай само да отбия встрани – каза Патрик и се огледа за подходящо място.

Ернст му посочи тесен горски път от тяхната страна на шосето и Патрик вкара колата там.

– Сега вече не представлявам опасност за другите шофьори. Е, какви са резултатите? – попита той някак апатично.

Сигурно са успели да установят какво е яла Сара на закуска. Що се отнася до водата в дробовете ѝ, той вече беше се консултирал и за свое най-голямо съжаление, научи, че едва ли може да се установи марката на сапуна. Тъкмо това потвърди и Педерсен.

– Както ви казах и преди, водата в дробовете ѝ е сладка, а химичният анализ показва, че е от водопровода на Фелбака. За съжаление, не са успели да определят марката на сапуна.

– Мда, това не ни помага особено – въздъхна Патрик недоволно и усети как нещата отново му се изплъзват от ръцете.

– Не и това, което се отнася до находката в дробовете – произнесе Педерсен някак загадъчно.

Патрик се напрегна.

– Има ли още нещо?

– Да, но не знам какво означава – отвърна съдебният лекар. – Анализът на съдържанието на стомаха потвърждава описаната от семейството закуска, но – Педерсен направи кратка пауза, а Патрик едва не извика от нетърпение – са открили нещо странно. Изглежда, момичето се е нагълтало с пепел.

– Пепел? – изненада се Патрик.

– Да – потвърди Педерсен, – и тъй като е намерена в стомаха, от лабораторията са решили да тестват още веднъж водата от дробовете ѝ и открили и там малки количества пепел. Както знаеш, първоначалният анализ не показа нищо подобно.

– Но как се е нагълтала с пепел? – попита Патрик и забеляза с крайчеца на окото си как Ернст подскочи и се вторачи в него.

– Не можем да кажем нищо определено, но след като прегледах повторно протокола от аутопсията и лабораторните анализи, стигнах до извода, че пепелта е вкарана насилствено през устата. Открихме малки количества дори в гърлото и устата ѝ, макар че водата вероятно е отмила по-голямата част.

Патрик не каза нищо, но в главата му се завъртяха рой мисли. Защо му бе на някого да кара момичето да яде пепел? Опита се да се съсредоточи и да помисли има ли други въпроси.

– Как е попаднала пепелта в дробовете, ако са я накарали да я гълта?

– Моята хипотеза е, че част от пепелта е влязла в кривото гърло, когато са я накарали да гълта. Ако по това време Сара е била във ваната, е възможно малко количество да се е изсипало във водата и да е навлязло в дробовете на момичето при удавянето.

Кошмарната сцена възникна в съзнанието на Патрик. Представи си как Сара седи във ваната, докато някаква непоз-ната страшна фигура ѝ тика шепа пепел в устата, а след това затиска носа и устата ѝ, за да я накара да преглътне. После същите ръце натискат главата ѝ под водата, докато отдолу не спрат да се издигат мехурчета въздух и тялото не се отпусне.

Откъм гората се чу някакво шумолене и прекъсна тягостното мълчание. Патрик попита тихо Педересен:

– Бихте ли изпратили резултатите по факса?

– Вече ги изпратих. От лабораторията ще направят някои допълнителни анализи на пепелта с надеждата да открият нещо полезно за разследването. Казаха, че са искали да ни съобщят резултатите колкото се може по-бързо, затова решили да не чакат последните изследвания.

– Правилно. А кога ще могат да кажат повече за пепелта?

– В средата на следващата седмица, най-вероятно – каза Педерсен и добави: – Как върви? Напредвате ли?

Бе доста необичайно съдебният лекар да разпитва за хода на разследването, но Патрик не се изненада. Смъртта на Сара развълнува мнозина, дори и най-коравосърдечните. Замисли се за секунда, преди да отговори.

– Страхувам се, че не. Ако трябва да съм напълно честен, не разполагаме с много. Надявам се това, което ми казахте, да пораздвижи нещата. Засега не зная как, но резултатите от анализа са толкова странни, че ще повлияят на следствието.

– Да се надяваме – окуражи го Педерсен.

След като Патрик и Ернст обсъдиха чутото, в колата отново настъпи тишина. Отвън храстите продължаваха да шумолят. Патрик дори си помисли дали срещу тях няма да изскочи някой лос, но вероятно сред рижите есенни листа играеха птички или катерички.

– Не мислиш ли, че е време да огледаме банята на семейство Флорин?

– Не трябваше ли да го сторим отдавна? – попита Ернст.

– Може би – отвърна Патрик ядосано, съзнавайки, че колегата му е прав. – Но не го сторихме. По-добре късно, отколкото никога.

Ернст премълча. Патрик извади мобилния си телефон и се обади, за да осигури заповед за обиск и да извика техниците от Удевала. В ушите му още звучаха думите на Ернст, докато се опитваше да ускори процедурата. Обещаха му да дойдат още същия следобед.

Патрик с въздишка запали колата и даде заден ход. Не можеше да спре да си мисли за пепел. И смърт.

Фелбака, 1924

Мразеше живота си. Дори повече отколкото предполагаше, когато се преселваше в новата си къща. И в най-необузданата си фантазия Агнес не би могла да си представи такава бедност и мизерия. Не стига това, но и тялото ѝ се изду като балон и я караше да се чувства грозна и тромава. В летните жеги постоянно се потеше, а добре поддържаната ѝ коса сега висеше на сплъстени кичури. Най-силно мечтаеше съществото, което я накара да се превърне в подобно отблъскващо чудовище, да напусне тялото ѝ. Но в същото време мисълта за раждането я изпълваше с ужас.

Съвместният живот с Андерш също беше истинско мъчение. Същински мухльо! Все я гледаше с кучешки поглед и просеше внимание. Знаеше, че другите жени я презират, защото за разлика от тях не прекарваше времето си в чистене на гнусното си жилище и обгрижване на неблагодарния си мъж. Как изобщо можеха да очакват да се държи като тях? Тя беше нещо повече, момиче от сой с изискани обноски. Странно би било, ако Андерш поиска от нея да пълзи на четири крака по дървения под с парцал в ръка или пък да тича до каменоломната да му носи обяд. Той още имаше наглостта да я кори, че не умее да харчи разумно мизерната му заплата. Състоянието ѝ не позволяваше да се натоварва, а и всеки път щом отидеше до магазина, ѝ се приискваше да си хапне нещо сладичко. Това не беше причина да вдига олелия, че е похарчила парите за сладкиши, вместо да пести за масло или брашно.

Агнес въздъхна и вдигна подпухналите си крака на табуретката пред себе си. Колко вечери бе прекарала тук, пред единственото малко прозорче, унесена в мечти за друг живот. Ако баща ѝ не беше такъв инат. Понякога си мислеше дали да не отиде в Стрьомстад, да се хвърли на колене пред него и да го помоли да се смили над нея. Ако знаеше, че има най-малък шанс за успех, отдавна би го направила. Но тя познаваше толкова добре баща си и чувстваше, че не си струва дори да опитва. Трябваше да измисли друг начин да се измъкне от калта, а докато се появи подходящ случай, търпеливо да чака.

Чу приближаващи стъпки. С въздишка разбра, че Андерш се прибира. Ако си въобразява, че на масата го чака вечеря, дълбоко се лъже. Като си помисли на какви болки и страдания е подложена, носейки бъдещото му дете, той би трябвало да ѝ сготви вечеря. Не че вкъщи имаше нещо за ядене. Парите свършиха още първата седмица, а до следващата заплата оставаха цели седем дни. Но нали беше толкова близък със семейство Янсон от съседната стая, можеше да иде да поиска комат хляб и малко продукти за супа.

– Добър вечер, Агнес – поздрави я Андерш, влизайки.

Макар да бяха женени вече от половин година, той все още не можеше да почувства жилището им като свой дом и сега се спря объркан на прага.

– Добър вечер – изсумтя Агнес и се намръщи при вида на прашните му дрехи. – Толкова мръсотия влачиш всеки път. Поне можеш да се събуеш.

Андерш послушно свали обувките си и ги остави зад вратата в коридора.

– Има ли нещо за ядене? – попита той, а Агнес опули очи, сякаш от устните му се откъсна най-страшна ругатня.

– Да не би да ти приличам на жена, която да стои до печката и да ти готви? Едва се държа на краката си, а ти искаш яденето да те чака на масата, когато се прибереш. А и с какви пари да го купя? Мизерните грошове, които носиш вкъщи, не стигат, за да се храним по човешки, а сега вече нямаме нито едно йоре. На всичкото отгоре въшливият търговец отказва да ни дава на кредит.

При споменаването на думата „кредит“ Андерш се намръщи. Мразеше да взема заеми, но през тази половин година, откакто живееха заедно, Агнес постоянно го правеше.

– Мислех да поговорим за това...

Андерш замълча и Агнес веднага усети приближаващата неприятност. Такова начало не обещаваше нищо добро.

Андерш продължи:

– Мисля, че е най-добре от сега нататък аз да се разпореждам с парите.

Дори не я погледна в очите, като ѝ го каза, а в гърдите ѝ се надигна истинска ярост. Какво е намислил? Нима ще ѝ отнеме и последната радост в живота?

Без да осъзнава приближаващата буря, Андерш каза:

– И сега ти е трудно да ходиш до магазина, а след като се роди детето, съвсем няма да можеш да се откъснеш от къщи. Затова е най-добре аз да се грижа за покупките.

Агнес толкова се вбеси, че загуби дар слово, но бързо се окопити и му каза всичко, което мислеше за това решение. Видя го как се гърчи от срам, че цялата барака чува обидните ѝ думи, но това не я интересуваше. Нямаше значение какво мислят кокошките за нея, важно беше да даде на Андерш да разбере какво мисли тя за него.

Но за нейно учудване въпреки крясъците ѝ, той не отстъпи. За първи път настоя на своето и я остави да се навика. А когато най-сетне тя се видя принудена да направи пауза, за да си поеме дъх, го чу да казва спокойно, че може да крещи, докато не прегракне, но това няма да промени нищо.

Агнес усети как дишането и пулсът ѝ се учестиха, как ѝ причерня от яд. Баща ѝ винаги отстъпваше, когато я видеше да се задъхва от плач, но Андерш продължи да я гледа спокойно, без дори да направи опит да я успокои. В следващия миг силна болка преряза корема ѝ и тя замълча ужасена. Искаше ѝ се да си отиде вкъщи, при татко.

Сърцето на Моника се сви от ужас.

– Значи, са идвали от полицията?

Морган кимна, без да откъсва поглед от екрана. Майка му знаеше, че е дошла в неподходящ момент. Сега беше време за работа и не биваше никой да го прекъсва. Въпреки това тя не можа да се въздържи. Започна притеснено да пристъпва от крак на крак. Изпита желание да го хване за раменете и да го разтърси, да го накара да ѝ разкаже всичко, без да му задава безброй уточняващи въпроси, но знаеше, че е безполезно. Трябваше да прояви търпение както обикновено.

– Какво искаха?

Морган отново отговори, без да сваля очи от екрана, а пръстите му продължиха да бягат бързо по клавиатурата.

– Питаха за умрялото момиче.

Сърцето ѝ буквално прескочи няколко удара. Попита го с пресипнал глас:

– Какво точно?

– Дали съм я видял онази сутрин.

– А ти видя ли я?

– Какво да съм видял? – отвърна Морган отнесено.

– Видя ли я?

Синът ѝ пренебрегна въпроса.

– Защо си дошла сега? Нали знаеш, че работя. Обикновено ме посещаваш, когато почивам.

Силният му креслив глас не прозвуча гневно, той просто констатираше факта. Майка му не беше спазила дневния режим, беше нарушила ритъма му на работа и затова той беше толкова учуден. Но тя нямаше търпение да разбере всичко.

– Видя ли я, когато излезе?

– Да, видях я, когато излезе. Казах и на полицаите. Отговорих на всичките им въпроси. Макар че и те нарушиха режима ми.

Морган най-накрая се обърна към майка си и се вгледа в нея с интелигентния си, но някак странен поглед. Очите му никога не променяха израза си, в тях нямаше чувство. Поне откакто се научи да контролира поведението си. Като малък често му се случваше да изпадне в ярост от безсилие, когато не можеше да направи нещо или да вземе решение. Например когато не знаеше в кой ден да се изкъпе или какво да си поиска за вечеря. С времето и двамата се научиха. Сега ежедневието му беше монотонно и предопределено, без да му се налага да се колебае в избора си. Вземаше душ през ден, ядеше винаги едно и също за закуска и обяд, а за вечеря имаше четири различни ястия, които се редуваха. Работата му също се превърна в спасение за него. Справяше се отлично с нея, тя му даваше възможност да прилага високоразвития си интелект и в същото време съответстваше на специфичния му проблем.

Моника много рядко нарушаваше дневния му режим. Дори не си спомняше кога е било за последен път. Но сега, щом така или иначе, вече беше тук, трябваше да продължи разговора.

Тръгна по една от пътеките между списанията и седна на леглото.

– Не искам да говориш с тях в мое отсъствие.

Морган кимна. Обърна се към майка си, като седна с лице към облегалката на стола и скръсти ръце върху нея.

– Мислиш ли, че ще ми позволят да я видя, ако ги помоля?

– Кого да видиш? – попита Моника учудено.

– Сара.

– Какви глупости ти идват в главата! – възкликна тя и ѝ се стори, че стаята се завъртя пред очите ѝ. Напрежението от последните дни я изкара от равновесие, а от въпроса на Морган тя загуби самообладание. – Защо искаш да я видиш?

Не можа да скрие яда си, но синът ѝ както обикновено не реагира. Дори не беше сигурна дали е разбрал, че е сърдита.

– За да видя как изглежда – спокойно отговори той.

– Защо ти трябва? – почти изкрещя Моника и несъзнателно сви юмруци.

Обзе я силен страх, а всяка следваща негова дума я приближаваше все повече към страшната черна пропаст.

– За да видя лицето на смъртта – каза Морган, без да откъсва поглед от нея.

Моника усети, че се задъхва, стори ѝ се, че стените на къщата надвисват над нея. Не можеше да издържи нито секунда повече. Трябваше ѝ глътка въздух.

Без да пророни нито дума, тя скочи, втурна се към вратата и я тръшна след себе си. Пое си дълбоко дъх, а мразовитият въздух опари гърлото ѝ. След малко пулсът ѝ се успокои.

Моника предпазливо надникна през прозореца. Морган отново седеше с лице към компютъра. Пръстите му бягаха бързо по клавишите. Майка му буквално притисна лице до стъклото и впи поглед в тила му. Обичаше го толкова силно, до болка.

Най-много от всичко обичаше да чисти. Останалите в семейството твърдяха, че това е мания, но нея не я интересуваше. Само да не ѝ се бъркат и да не се опитват да ѝ помагат.

Лилиан започна както обикновено от кухнята. Всеки ден повтаряше една и съща процедура. Бършеше всички повърхности със сух парцал, после пускаше прахосмукачката и миеше пода, а веднъж седмично изпразваше чекмеджета и шкафове, за да ги избърше отвътре. След като приключеше с кухнята, продължаваше в коридора, дневната и верандата. Не можеше да почисти само малката гостна на първия етаж, където спеше Албин. Щеше да се заеме с нея по-късно.

Лилиан помъкна прахосмукачката нагоре по стълбите. Стиг искаше да ѝ купи друга, по-малка, но тя категорично отказа. Тази ѝ служеше вярно вече петнайсет години и все още беше като нова. Не може да се сравнява с модерните боклуци, които се разваляха на всеки три месеца. Но наистина беше и доста тежичка. Лилиан се изкачи задъхана до втория етаж. Стиг беше буден и се обърна към нея.

– Преуморяваш се – прошепна той.

– По-добре така, отколкото да седя със скръстени ръце.

Това беше обичайният им разговор. Стиг я молеше да не се преуморява, а тя му отвръщаше с някоя бодра реплика. Щеше да запее друга песен, ако Лилиан остави на другите да се грижат за чистотата. Без нея щяха да затънат в мръсотия. На всички им беше ясно, че тя поддържа огъня в домашното огнище. Биха могли поне понякога да проявят малко благодарност. Но вместо това непрекъснато ѝ мърморят да не се претоварва. Лилиан усети как старото, добре познато раздразнение се надига в гърдите ѝ. Влезе при Стиг и забеляза, че днес бе по-бледен от обикновено.

– Днес не изглеждаш много добре – каза тя и повдигна леко главата му, за да издърпа възглавницата. Поотупа я малко и отново я върна на мястото ѝ.

– Да, днес не ми е ден.

– Къде те боли най-много? – попита Лилиан и седна на ръба на леглото.

– Навсякъде – отвърна Стиг уморено и се опита да се усмихне.

– Не можеш ли да кажеш по-точно – попита раздразнено тя и го погледна изчаквателно.

Пръстите ѝ зашариха по одеялото му, разглаждайки гънките.

– Коремът – каза Стиг. – Болката ме яде отвътре, ту по-слабо, ту по-силно.

– Трябва довечера Никлас да те прегледа. Не можем да те оставим да лежиш така!

– Само не ме пращайте в болница – замоли се Стиг и дори замаха с ръце.

– Това зависи от Никлас, а не от теб – Лилиан отскуба две пухчета от одеялото и огледа внимателно стаята. – Къде е подносът със закуската?

Стиг посочи към пода. Лилиан се наведе, за да го види.

– Не си ял нищо – намръщи се недоволно тя.

– Не ми се ядеше.

– Ако не се храниш, никога няма да се оправиш. Ще сляза да ти приготвя доматена супа. Трябва да се подсилиш.

Стиг само кимна. Беше безсмислено да спори с нея, когато е в такова настроение.

Токчетата ѝ затропаха нервно надолу по стъпалата. Всичко беше на нейния гръб.

Когато Мартин и Йоста се върнаха в участъка, в стаичката на дежурния нямаше никого. Сигурно Аника беше излязла на обяд. Мартин видя на бюрото ѝ купчина бележки с нейния почерк: вероятно първите записи по сигналите на гражданите.

– Смяташ ли да обядваш? – попита Йоста.

– Не още. Може би към дванайсет?

– Дотогава ще пукна от глад, но не ми се яде сам.

– Значи, се разбрахме – промърмори Мартин и влезе в кабинета си. Докато пътуваха насам, му хрумна нещо. Отвори телефонния указател и намери нужния номер. – Търся Ева Нестлер – каза той на телефонистката, но линията беше заета и се наложи да чака.

Както обикновено, в слушалката прозвуча някаква елементарна мелодия, която след малко дори започна да му харесва. Мартин погледна часовника си: чакаше вече петнайсет минути. Реши да почака още пет и да се обади по-късно. Но в този миг от другата страна чу глас.

– Ева Нестлер.

– Здравейте, казвам се Мартин Молин. Не знам дали ме помните. Срещахме се преди няколко месеца във връзка с едно разследване за сексуален тормоз над дете. Обаждам ви се от полицейския участък на Танумсхеде – побърза да добави той.

– А, да. Вие работите заедно с Патрик Хедстрьом – спомни си Ева. – Точно така. Преди поддържах контакт с Патрик, но и с вас сме се срещали.

Последва кратко мълчание.

– С какво мога да ви помогна?

– Запозната ли сте със синдрома на Аспергер?

– Да, познавам тази диагноза.

– Имаме един човек... – започна Мартин, без да знае как да се изрази. Морган не беше заподозрян, по-скоро представляваше интерес за разследването. Замисли се и продължи: – В момента работим по един случай и ми е нужна повече информация за този синдром. Бихте ли могли да ми помогнете?

– Да вииидим – проточи Ева. – Ще ми трябва малко време да опресня знанията си. – Мартин чу как тя прелиства някакви страници, сигурно преглеждаше бележника си. – Днес си освободих един час след обедната почивка, за да си свърша някоя работа, но щом полицията има нужда... – Ева продължи да разлиства. – Иначе до вторник нямам нито една свободна минута.

– Колкото по-рано, толкова по-добре – побърза да се съгласи Мартин.

Всъщност се надяваше да получи информацията по телефона, но не му пречеше да отиде и до Стрьомстад.

– Тогава да се видим след около четирийсет и пет минути?

– Добре – потвърди Мартин. После му хрумна да попита: – Да купя ли нещо за обяд?

– Да, защо не? Един вид бонус, дето плащам данъци. Шегувам се – побърза да добави тя, притеснена, че полицаят може да я разбере погрешно.

– Няма страшно – засмя се Мартин. – Имате ли някакви предпочитания относно храната, която ще платя с парите на данъкоплатците?

– Нека да е нещо по-леко. За предпочитане салата. Повечето хора пазят диета преди лятото, но аз съм все наопаки. Искам да се вталя за зимата.

– Значи, салата – каза Мартин и приключи разговора.

Взе якето си и преди да излезе, мина през стаята на Йоста.

– Слушай, ще трябва да отменим обяда. Заминавам за Стрьомстад, за да поговоря с Ева Нестлер, психоложката, която ни консултира. – Йоста направи такава физиономия, че Мартин побърза да добави: – Разбира се, ако искаш, можеш да дойдеш с мен.

Йоста се подвоуми дали да не приеме предложението, но в това време навън се изля такъв пороен дъжд, че той поклати глава.

– Не, в никакъв случай. Ще си остана тук. Ще се обадя на Патрик и Ернст да ми донесат нещо за хапване.

– Добре, както искаш. Аз ще тръгвам тогава.

Йоста вече се беше обърнал гърбом и дори не му отговори. Мартин се поколеба за миг на изхода, но вдигна яката на якето си и се затича към колата. Измокри се до кости, макар че тя беше съвсем наблизо.

След половин час вече паркираше на крайбрежната улица на няколко крачки от работата на Ева. Офисът ѝ се намираше в сградата на полицейското управление на Стрьомстад. Мартин си помисли, че имат много общи неща в работата. На полицаите все по-често им се налагаше да прибягват до услугите на психолог, например в случаите на телесно насилие, когато жертвите се нуждаеха от професионална помощ след приключване на разследването. В общината нямаше други психолози, освен Ева и тя се ползваше с репутацията на много квалифициран специалист. Патрик говореше за нея със суперлативи и Мартин се надяваше тя да успее да му помогне.

Всъщност не беше съвсем сигурен защо я потърси. Морган не беше заподозрян, но странното му поведение толкова го впечатли, че поиска да научи повече. За първи път чуваше за синдрома на Аспергер, а едва ли щеше да му навреди да обогати познанията си.

Изтръска якето си, преди да го закачи в гардероба. Ризата му също бе мокра и той трепереше от студ. В найлонова торбичка носеше две салати от кафене „Кафедопет“.

Секретарката в приемната очевидно беше предупредена за идването му, защото веднага му кимна и му посочи вратата с табелката на Ева Нестлер. Мартин почука учтиво и отвътре го поканиха да влезе.

– Здравейте, направо долетяхте. – Ева погледна часовника си. – Надявам се да не сте превишили разрешената скорост.

Погледна го строго, а полицаят се разсмя.

– Не се безпокойте. Освен това знам, че полицаите са заети днес на друго място – прошепна той заговорнически и ѝ намигна.

Спомни си, че тази жена му хареса още при първата им среща. Имаше дарбата да накара всекиго да се отпусне в нейно присъствие. Това беше ценно качество при нейната професия.

Мартин остави обяда им на малката масичка.

– Надявам се да не съм сбъркал със салатата със скариди.

– Да, чудесен избор – успокои го Ева, стана от бюрото и седна на един от четирите стола край масичката. – Всъщност защо се залъгвам – продължи тя, докато изсипваше малкото бурканче сос върху салатата. – Като се има предвид колко е калоричен този сос, спокойно можех да изям един хамбургер. От психологическа гледна точка, разбира се, салатата се възприема като по-полезна храна. Така ще имам оправдание да си хапна някой сладкиш довечера.

И тя се разсмя толкова силно, че гърдите ѝ се разлюляха.

От закръглената ѝ фигура личеше, че очевидно си позволява доста неща, но в същото време беше стилно облечена, а побелялата ѝ коса беше късо подстригана и подредена в прическа, която беше и модерна, и прилягаше на възрастта ѝ.

– Значи, искате да знаете повече за синдрома на Аспергер?

– Да, днес за първи път чух за това понятие и то силно ме заинтригува – обясни Мартин и набоде на вилицата си една скарида.

– Да, диагнозата ми е позната, но никога не съм работила с подобни пациенти, затова ми се наложи да попрочета малко, преди да дойдете. Кажете ми какво по-конкретно ви интересува. Иначе мога да ви говоря с часове.

– Ами – Мартин се замисли – можете ли да ми обясните накратко какви са характерните симптоми. Как разбирате, че става дума именно за това?

– Първо, тази диагноза е сравнително нова. Появи се за първи път преди петнайсетина години, но има много документирани случаи от доста по-рано. Носи името си от Ханс Аспергер. Мнозина учени смятат, че самият той е страдал от същия функционален проблем.

Мартин кимна и я остави да продължи.

– Става дума за разновидност на аутизъм, но с нормален или висок коефициент на интелигентност.

Точно както му беше казал и Морган.

Ева продължи:

– Трудността при диагностицирането на синдрома на Аспергер идва оттам, че симптомите се проявяват различно у всеки и се разделят на много подгрупи. Някои хора се затварят в себе си, което е по-характерно за класическия аутизъм, докато други са изключително активни. Затова заболяването се открива доста късно. Родителите понякога се притесняват, че детето им се държи странно, без обаче да могат да опишат конкретния проблем. А децата с този синдром, както вече ви казах, се различават силно едно от друго. Някои от тях проговарят твърде рано, други твърде късно, същото се отнася и за прохождането, и за почти всички останали етапи на развитието. Обикновено проблемите им проличават ясно едва след като тръгнат на училище, но често ги диагностицират погрешно с АДХД.

– В какво се изразяват проблемите им тогава?

Мартин дотолкова се впечатли от думите ѝ, че дори заб-рави за салатата. Преди да кандидатства за полицейската академия, се колебаеше дали да не запише психология и сега понякога се питаше дали изборът му не се оказа погрешен. Нищо не можеше да събуди интереса му така, както човешката психика и свързаните с нея заболявания.

– Най-яркият пример са трудностите в общуването. Поведението на тези деца винаги се отличава от това на останалите, сякаш не разбират общоприетите правила. Повечето от тях са неспособни да лъжат и винаги казват каквото мислят, което води до усложнения. Освен това те са изключително егоцентрични. Трудно възприемат чуждите чувства и преживявания и се интересуват само от собствените си нужди. Обикновено не изпитват необходимост от общуване. Ако им се случи да се заиграят с други деца, винаги искат да командват или пък напълно се подчиняват на волята на другите, което е по-характерно за момичетата. Друг ярък симптом е развитието на някакъв специален интерес, който напълно ги поглъща. Хората, които страдат от Аспергер, имат изключителен усет за детайлите и обикновено научават всичко от любимата си област. В началото може да привлекат вниманието на възрастните с богатите си познания, но интересите им са толкова ограничени и маниакални, че накрая околните започват да изпитват отегчение. В училищна възраст започват да се проявяват ясно изразени натрапчиви мисли и действия. Някои неща могат да вършат само по строго определен начин и принуждават околните да следват правилата им.

– А що се отнася до езика? – попита Мартин, като си спомни странния начин, по който се изразяваше Морган.

– Да, езикът също е важен индикатор. – Ева изгреба и последните остатъци от салатата, преди да продължи. – Това е една от най-големите трудности, които хората със синдрома на Аспергер срещат в ежедневието си. Когато общуваме, обикновено използваме много повече изразни средства от думите, като например езика на тялото, мимиката на лицето, мелодиката на изреченията. Поставяме интонационни акценти, използваме метафори и сравнения. Всичко това представлява трудност за носителите на синдрома на Аспергер. Да вземем например израза „този път може да прескочим кафето“. Те ще го възприемат напълно буквално. Дори не могат да забележат, че собствената им реч се различава от речта на другите хора. Затова говорят или много тихо, почти шепнешком, или много силно, дори крещят. Освен това речта им звучи еднообразно и монотонно.

Мартин си помисли, че начинът на говорене на Морган съответства на това описание.

– Човекът, когото срещнах, се движеше някак странно. И това ли е често срещано явление?

– Да, това е друг ярък симптом. Движенията им може да са тромави, сковани, резки или твърде детайлни. Или стереотипни.

Забеляза, че Мартин не я разбра, и поясни.

– Стереотипни са движенията, които постоянно се повтарят, например махане с ръка.

– Постоянно ли имат проблеми с движенията?

Мартин си спомни как ловко бягаха пръстите на Морган по клавиатурата.

– Не, не е задължително. Ако специалният им интерес го изисква или когато са увлечени от нещо, могат да са изключително сръчни и ловки.

– Как протича пубертетът при тях?

– Мда, това е особена тема. Искате ли кафе, преди да продължим? Получихте твърде много нова информация. Между другото, искате ли да си водите записки, или разчитате на добрата си памет?

Мартин посочи малкия диктофон, който беше поставил на масата.

– Имам си помощни средства за тази цел. Но с удоволствие ще пийна едно кафе.

Коремът му закъркори от глад. Рядко му се случваше да яде салата за обяд и си помисли, че на връщане ще трябва да спре за един хотдог.

След малко Ева се върна с по една чаша димящо кафе във всяка ръка. Седна на стола си и продължи:

– Докъде бяхме стигнали? А, да, до пубертета. През тези години е много трудно да се постави диагнозата синдром на Аспергер, освен ако не е открита по-рано. Появяват се типичните за тази възраст проблеми, но при това заболяване те често се задълбочават и значително се изострят. Личната хигиена също представлява огромен проблем. Мнозина я занемаряват, защото не им харесва да се къпят, да си мият зъбите или да си сменят дрехите. Представят се по-слабо в училище. Не могат да разберат защо трябва да четат и учат, а освен това много трудно комуникират с връстниците си. Това затруднява работата в група, а понякога дори я прави невъзможна. Те често страдат от депресия и са доста антисоциални.

Мартин наостри уши.

– Какво имате предвид?

– Ами извършват различни престъпления, побои, влизане с взлом, разпалване на пожари и прочее.

– Значи, хора, които страдат от аспергер, са по-склонни към проява на насилие?

– Не, не може да слагаме всички под един знаменател, но мнозина от тях наистина са агресивни. Както ви казах, те се отличават със силен егоцентризъм и не могат да разберат чувствата на другите хора или да се поставят на тяхно място. Липсата на емпатия е изключително характерна черта. Липсва им здрав разум.

– Ако някой... – Мартин се поколеба, – който страда от синдром на Аспергер, фигурира в разследване за убийство, трябва ли да му се обърне специално внимание.

Ева прие въпроса напълно сериозно и се замисли, преди да отговори.

– Не бих могла да кажа. Диагнозата им предполага известна склонност към насилие, но малцина от тях извършват убийства. Чета вестниците и се досещам за кой случай говорите – допълни тя, прехвърляйки чашата в другата си ръка. – Личното ми мнение е, че е изключително опасно да се съсредоточите само върху тази следа, ако разбирате какво имам предвид.

Мартин кимна. Разбираше отлично какво има предвид. Колко ли пъти в човешката история са обвинявани хора за неизвършени от тях престъпления само защото са различни. Но познанието е сила и той се радваше, че е успял да надникне в света на Морган.

– Искрено ви благодаря, че отделихте време за разговор с мен. Дано не ви се е наложило да отложите нещо изключително важно заради тази среща.

– Не, не – възрази Ева и се изправи, за да го изпрати. – Просто исках да си подновя гардероба. С други думи, нищо, което не може да почака до другата седмица.

Изпрати го до коридора и го изчака да облече якето си, което бе поизсъхнало, след което отбеляза:

– Кошмарно време, нали?

Погледнаха през прозореца навън. Проливният дъжд не спираше, образувайки огромни локви.

– Да, както всяка есен – отвърна Мартин и ѝ подаде ръка за довиждане.

– Между другото, благодаря за обяда. Обадете ми се, ако изникнат други въпроси. Радвам се, че имах възможност да поопресня познанията си в тази област. Не ми се случва често.

– Благодаря, непременно ще ви се обадя. И още веднъж благодаря.

Фелбака, 1924

Раждането се оказа по-ужасно, отколкото си представяше. Агнес се мъчи две денонощия и едва не умря. Добре, че лекарят най-накрая легна върху корема ѝ с цялата си тежест и изтласка първото бебе навън. Оказаха се близнаци. Второто момченце бързо го последва и с гордост ѝ показаха децата, след като ги бяха изкъпали и увили в топли одеяла. Но Агнес извърна глава. Не искаше да погледне тези същества, които провалиха живота ѝ и без малко не я убиха. Ако зависеше от нея, щеше да ги остави в някой дом за сираци или дори да ги хвърли в реката. Малките им кресливи гласове пронизваха ушите ѝ и след известно време тя дори ги запуши и изкрещя на жената, която държеше децата ѝ, да ги махне от очите ѝ. Медицинската сестра, уплашена, изпълни нареждането и Агнес чу как наоколо зашепнаха зад гърба ѝ. Най-сетне детският рев заглъхна и тя можа да поспи. Искаше ѝ се да заспи за сто години и да се събуди от целувката на принца, който да я спаси от тази мизерия и от двете малки чудовища, пръкнали се от утробата ѝ.

Когато се събуди, за миг си помисли, че мечтата ѝ се е сбъднала. Някакъв висок тъмен силует се надвеси над нея като чакания далечен принц. Действителността обаче се стовари отгоре ѝ и пред очите ѝ изникна простоватата физиономия на Андерш. Любовта в погледа му я отврати. Да не би да си мисли, че нещата помежду им ще се променят само защото му е родила двама синове? Можеше да си ги вземе и да ѝ върне свободата. При тази мисъл изпита пристъп на ликуваща радост. Вече не беше тромава, бременна дебелана. Можеше, ако иска, да се върне в живота, който заслужаваше. Но веднага си спомни, че това е невъзможно. Къде да отиде, след като баща ѝ не я иска? Тя няма нито пари, нито възможност да ги заработи, освен ако не се превърне в уличница. И този живот би бил по-добър от настоящата мизерия. С чувство на пълна безнадеждност, Агнес се обърна към стената и се разрида. Андерш я погали нежно по косата, а тя дори не събра сили да отблъсне ръката му.

– Толкова са прекрасни, Агнес. Самото съвършенство.

Гласът му леко трепереше.

Тя не му отговори, а продължи да гледа стената, отвърнала се от целия свят. Няма ли кой да дойде да я отведе оттук.

Сара така и не се завърна. Майката на Фрида ѝ обясни, че повече няма да я види, но тя не ѝ повярва. Нали не може някой да изчезне ей така изведнъж? Фрида вече съжаляваше, че не се е държала по-добре с приятелката си. Не трябваше да се кара с нея, когато играеше с играчките ѝ. Сега вече беше късно.

Фрида погледна през прозореца небето. То беше сиво и мръсно. Дали Сара се чувстваше добре там?

Измъчваше я и мисълта за онзи чичко. Наистина беше обещала на Сара да го пази в тайна, но все пак. Мама я учеше, че винаги трябва да казва истината, а премълчаването е нещо като лъжа.

Фрида седна пред кукленската къщичка. Това беше любимата ѝ играчка. Когато мама е била малка, тя е играла с тази играчка, а сега я беше дала на Фрида. Тя не можеше да си представи, че мама някога е била малко момиченце като нея. Мама си е мама – тя е възрастна.

Личеше, че къщичката за кукли беше от седемдесетте години: двуетажна сграда с керемиден покрив, а мебелите бяха в оранжево-кафяви тонове. И те бяха от времето на мама. Фрида ги намираше за чудесни, но от друга страна, съжаляваше, че не бяха розови и сини. Синьото беше любимият ѝ цвят. А розовото – този на Сара. Фрида го смяташе за странно. Всички знаеха, че розовото и червеното не се съчетават, а Сара имаше червена коса и значи, не би трябвало да харесва розовото. Но това явно не ѝ пречеше. Всичко при нея беше наопаки.

В къщичката живееха четири кукли: две деца, мама и татко. Фрида взе двете момиченца и ги постави едно срещу друго. Обикновено държеше тя да е куклата в зелената рокличка, защото беше по-хубава. Но щом Сара е умряла, тя ще ѝ отстъпи. А самата Фрида ще е куклата с кафява рокля.

– Здравей, Фрида, знаеш ли, че съм умряла? – попита куклата Сара в зелената рокля.

– Да, мама ми обясни – отговори куклата в кафяво.

– И какво ти каза?

– Че си отишла на небето и повече няма да идваш да си играеш с мен.

– Колко тъжно – рече куклата Сара.

Куклата Фрида кимна.

– Да, и аз така мисля. Ако знаех, че ще умреш и вече няма да можеш да си играеш с мен, щях да ти давам всички играчки, които си поискаш.

– Колко жалко – продължи куклата Сара, – жалко, че умрях.

– Да, много жалко – съгласи се облечената в кафяво нейна приятелка.

И двете кукли помълчаха. Сара попита строго:

– Нали не си казала на никого за чичкото?

– Не, щом съм ти обещала.

– Да, това е нашата тайна.

– Но защо не ми даваш да разкажа? Нали чичкото беше лош?

Гласът на кафявата кукла прозвуча някак пискливо.

– Да, точно затова. Чичкото ми забрани да говоря за него. Защото е лош, трябва да го слушам.

– Но нали си умряла? Той вече нищо не може да ти направи.

Куклата в зелената рокля нямаше отговор на този въп-рос. Фрида сложи внимателно куклите обратно в къщата и се върна при прозореца. Всичко стана толкова трудно, след като Сара умря.

Аника се върна от обедната си почивка и като видя Ернст и Патрик да се прибират, нетърпеливо извика пос-ледния. Той махна с ръка, явно бързайки да влезе в кабинета си, но Аника настойчиво го извика отново. Патрик зас-тана на прага в очакване. Тя го погледна иззад очилата си. Стори ѝ се някак уморен, а от дъжда приличаше на мокра котка. Явно грижите за бебето и следствието по делото за убийството на момиченцето поглъщаха цялата му енергия.

Аника забеляза нетърпеливия му поглед и побърза да му обясни защо го е извикала.

– Днес имаше доста обаждания след публикуването на новината в медиите.

– Има ли нещо интересно? – попита Патрик с недоверие.

Толкова рядко се случваше да получат някое смислено обаждане, че дори не смееше да се надява.

– И да, и не. Както обикновено звъняха стари клюкарки, които бързаха да насочат подозренията към заклетите си врагове, или различни откачалки. Във връзка с това дело се надигна цяла вълна от хомофобия. Всички цветари и фризьори бяха заподозрени в хомосексуализъм и автоматично в склонност към блудство с деца.

Патрик запристъпя нетърпеливо от крак на крак и Аника побърза да съобщи най-важното. Взе най-горната бележка от купчината и му я подаде.

– Това ми се стори интересно. Някаква жена ми се обади анонимно и сподели, че е добре да погледнем медицинския картон на малкото братче на Сара. Не пожела да ми каже нищо повече, но интуицията ми подсказва, че си струва да се поинтересуваме.

Патрик не посрещна новината с очаквания от нея интерес. Но нали той не беше говорил лично с жената. В настоятелния ѝ глас нямаше и помен от скритото злорадство на другите клюкарки.

– Да, може би си струва да го проверим, но недей да таиш големи надежди. Анонимните сигнали обикновено не водят доникъде.

Аника понечи да каже нещо, но Патрик махна с ръка.

– Да, да, знам. Нещо ти подсказва, че този случай е по-различен. Обещавам да го проверя. Но ще трябва да почака. Има по-важни неща. Съвещание в кухнята след пет минути. Тогава ще ви разкажа повече.

Аника се зачуди какви бяха тези нетърпящи отлагане задачи. Надяваше се, че те ще означават нов обрат в разследването, защото настроението в участъка беше твърде тягостно през последните дни.

Не можеше да се съсредоточи върху работата си. Неп-рекъснато си мислеше за Сара, а посещението на полицаите тази сутрин силно го притесни. Може би всички бяха прави, може би твърде рано се върна на работа. Но за него това беше начин да оцелее. Така можеше да прогони нежеланите мисли и да се съсредоточи върху чуждите язви, мазоли, треска и възпаления на ушите, да мисли за каквото и да било, само не за Сара. И за Шарлот. Обаче действителността неумолимо нахлу в живота му и му се стори, че лети в пропастта. На всичкото отгоре сам си беше виновен. Ако трябваше да бъде честен, което рядко му се случваше, нямаше представа защо постъпва по този начин. Сякаш някаква скрита вътрешна сила непрекъснато го тласкаше напред към недостижимото. Макар че вече имаше толкова много. Или бе имал. Животът му се разби на парчета и нищо не можеше да промени този факт.

Никлас разсеяно прехвърляше картоните на пациентите. Винаги е мразил да води документация, а днес изобщо не можеше да се съсредоточи. На всичкото отгоре се държа дръпнато и невнимателно с пациентите на следобедния прием. Обикновено беше еднакво любезен с всички, но днес не му стигна търпение да изслуша поредната лелка, дошла да му се оплаква от въображаемите си болежки. Тя се беше научила да идва заради приятното общуване, но скоро надали щеше да посмее да дойде отново. Едва ли ѝ се хареса мнението му за здравословното ѝ състояние, впрочем сега това нямаше никакво значение.

Никлас с въздишка събра картоните накуп и изведнъж, под влияние на връхлетели го дълбоко потискани чувства, не се сдържа и буквално с един замах изхвърли всичко на пода. Листовете се разхвърчаха и се пръснаха навсякъде. Трескаво захвърли бялата си престилка и изтича навън, сякаш дяволът го гонеше. Което в известен смисъл беше истина. Спря се само за миг при сестрата и с привидно спокойствие я помоли да отмени всичките му ангажименти до края на деня. След това като попарен изскочи на дъжда. Една солена капка попадна в устата му и изпълни съзнанието му с мисли за Сара – представи си как я носят вълните на повърхността на сивото море, а около главата ѝ играят бели зайчета. Това го накара да се затича още по-бързо. Бягаше в поройния дъжд, който криеше сълзите му. Бягаше от всичко, а най-вече от самия себе си.

Кафеварката съскаше и пухтеше, а в каничката се стичаше обичайната черна като катран течност. Патрик остана да стои до кухненския плот, а останалите с чаши в ръка седнаха на столовете. Липсваше само Мартин, но когато реши да попита къде е, колегата му влетя запъхтян в стаята.

– Извинете, че закъснях. Аника ми се обади за съвещанието. Бях на път...

Патрик му даде знак с ръка да замълчи.

– Това може да почака. Трябва да обсъдим нещо друго.

Мартин се настани откъм тясната страна на масата и погледна с любопитство Патрик.

– Получихме резултатите от анализа на стомашното съдържание на Сара и за белите дробове. Доста са странни.

Всички около масата наостриха уши. Мелберг погледна с очакване Патрик и дори Йоста и Ернст изглеждаха заинтригувани. Аника, както обикновено, водеше протокола, за да може след съвещанието да раздаде на всички резюме.

– Някой е накарал момичето да яде пепел.

В стаята настъпи пълна тишина – муха да бръмне, щеше да се чуе. Мелберг се изкашля.

– Пепел ли каза?

– Да, има следи от нея и в стомаха, и в белите ѝ дробове. Педерсен смята, че някой я е натикал в устата ѝ, докато е седяла във ваната. Така пепелта е попаднала във водата, а оттам и в белите дробове, когато е започнала да се дави.

– Но защо? – попита Аника озадачено и дори спря да пише.

– Това е въпросът. Чудя се още дали разкритието ще ни помогне поне малко. Вече се обадих за разрешение за оглед на банята на семейство Флорин. Открием ли пепел, значи, сме намерили мястото на престъплението.

– Наистина ли смяташ, че някой от семейството...

Йоста не довърши въпроса си.

– Нищо не смятам – отвърна Патрик. – Но ако огледът този следобед не даде резултат и попаднем на друго подоз-рително място, без съмнение ще анализираме и него. За пос-леден път детето е видяно в дома на Флорин и затова е най-добре да започнем оттам. Как мислиш, Бертил?

Въпросът беше риторичен. Мелберг не проявяваше никакъв интерес към разследването, но се знаеше, че иска всички да мислят, сякаш именно той дърпа конците.

Мелберг кимна.

– Звучи добре – одобри Мелберг. – Но защо досега не е направен оглед на къщата?

Патрик едва се сдържа да не се намръщи. Не стига, че Ернст му зададе същия въпрос, а сега трябваше да го чуе и от шефа. Като се обърне колата, пътища много. В интерес на истината, досега нямаха основание да извършат оглед на дома на Флорин и се съмняваше, че някой би му дал официално разрешение за обиск. Но реши да си премълчи и се изказа колкото може по-неутрално:

– Може и така да е, но ми се струва, че моментът сега е по-подходящ. Все пак за първи път разполагаме с конкретна улика. Както и да е, екипът идва от Удевала в четири. Мисля да отида с тях и исках Мартин да ме придружи.

Патрик погледна скришом Мелберг. Надяваше се да не му натрапи отново Ернст за съпровождащ. Провървя му – Мелберг не реагира. Изглежда, с тази неприятност беше приключено.

– Аз мога да дойда – съгласи се Мартин.

– Отлично. В такъв случай закривам съвещанието.

Аника понечи да отвори уста, за да им разкаже за разговора по телефона, но след като видя, че всички вече са се изправили, се отказа. Още повече че беше дала бележката на Патрик и той обеща да провери нещата възможно най-бързо.

Бележката ѝ наистина се намираше в задния му джоб. Напълно забравена.

Стиг чу някой да се качва по стълбите и се стегна. Отдолу се чуваха гласовете на Лилиан и Никлас и той разбра, че говорят за него. Внимателно се надигна и седна в леглото. Имаше чувството, че стотици ножове прорязват корема му, но когато Никлас влезе в стаята, го посрещна със спокойно и равнодушно лице. Не можеше да прогони спомена за баща си, смален и отслабнал, изоставен в студеното болнично легло. За пореден път си обеща, че той няма да свърши така. Това беше само временно влошаване. И преди му се е случвало и е минавало, ще мине и сега.

– Лилиан каза, че днес се чувстваш по-зле.

Никлас седна на ръба на леглото с типичното за всеки лекар загрижено изражение. Стиг забеляза, че очите му са зачервени. Сигурно е плакал. Никой не заслужава такава съдба. Да загуби дете. И на него момиченцето му липсваше до болка. Сети се, че Никлас очаква отговор.

– Ех, знаеш ги жените. Все преувеличават. През нощта наистина малко ми прилоша, но сега вече съм по-добре.

Болката го накара да стисне зъби и с голямо усилие да запази самообладание.

Никлас го изгледа недоверчиво и извади няколко прибора от протритата си лекарска чанта.

– Не зная дали да ти вярвам, но ще ти премеря кръвното и после ще видим.

Постави маншета на изтънялата ръка на Стиг и започна да натиска помпичката, маншетът здраво стегна ръката му. След като проследи движението на манометъра, отпусна маншета.

– Сто и петдесет на осемдесет. Разкопчай си ризата, за да те преслушам.

Стиг послушно изпълни молбата му със сковани треперещи пръсти. От студената слушалка дъхът му секна, но Никлас нареди строго: „Дишай дълбоко“.

Всяко вдишване му причиняваше болка, но той впрегна цялата си воля и изпълни нареждането. След малко Никлас извади слушалката от ушите си и погледна Стиг в очите.

– Не намирам нищо конкретно, но ако се чувстваш зле, трябва да кажеш. Наистина ли не искаш да се подложиш на по-сериозен преглед? Може да отидем в Удевала и да ти направят някои изследвания. Не е изключено да изпускаме нещо.

Стиг заклати енергично глава и категорично отхвърли предложението му.

– Не, не, чувствам се добре, наистина. Няма смисъл да си хабите времето и парите с мен. Сигурно съм хванал някоя бактерия и скоро ще се оправя. Не ми се случва за първи път.

Гласът му прозвуча умолително.

Никлас поклати глава и въздъхна.

– Добре, но да не кажеш после, че не съм те предупредил. Човек трябва да се вслушва в сигналите на организма си и да ги взема на сериозно. Но аз не мога да те накарам насила. Ти решаваш, твоето здраве е застрашено. Трябва обаче да си призная, че не очаквам нищо добро от обяснението на Лилиан. Когато се върнах от работа, тя вече беше готова да вика „Бърза помощ“.

– Да, моята Лилиан се пали от нищо – разсмя се Стиг, но веднага замлъкна, ножовете отново се забиха в корема му.

Никлас затвори чантата си и още веднъж го погледна недоверчиво.

– Обещаваш ли да ми кажеш, ако има нещо?

– Разбира се – кимна Стиг.

Щом чу Никлас да слиза надолу по стълбите, се сгърчи от болка и се отпусна на възглавницата. Скоро ще му мине. Само да не го изпратят в болница. Трябва да го избегне на всяка цена.

Лилиан отвори вратата и по лицето ѝ премина цяла гама от чувства. На прага стояха Патрик и Мартин, а зад тях имаше екип от трима техници, двама мъже и една жена.

– Какво е това нашествие?

– Имаме разрешение да огледаме банята ви.

Патрик не смееше да я погледне в очите. Странно, колко често му се случваше да се чувства като пълен негодник заради професията си.

Лилиан ги огледа строго, но след кратко мълчание отстъпи встрани и ги пусна да влязат.

– Гледайте да не измърсите, току-що изчистих – изсъска тя.

Забележката ѝ още веднъж напомни на Патрик, че е трябвало да извършат обиска по-рано. Доколкото разбираше, в тази къща се чистеше по няколко пъти седмично. Дори да е имало някакви следи, те отдавна са заличени.

– Имаме две бани – на първия етаж с душ и на втория – с вана. Лилиан посочи към стълбата. – Свалете си обувките – нареди тя и всички я послушаха. – И внимавайте да не безпокоите Стиг, той си почива.

След това им обърна гръб и тръгна ядосана към кухнята, където затрополи сърдито със съдовете.

Мартин и Патрик се спогледаха и се качиха с техниците на втория етаж. Останаха в коридора, за да не пречат на колегите си, докато работят. Вратата към стаята на Стиг беше затворена и двамата заговориха тихо.

– Мислиш ли, че постъпваме правилно? – попита Мартин. – Нямаме доказателства, че извършителят е от тази къща, а пък семейството и без това преживява трудни дни.

– Прав си, разбира се – отвърна Патрик почти шепнеш-ком. – Но не можем да изключим този вариант заради чувството на неудобство. Роднините сега не могат да го разберат, но това е за тяхно добро. Веднага щом ги изключим от списъка на заподозрените, можем да насочим цялото си внимание и енергия към други следи. Нали така?

Мартин се съгласи. Макар да знаеше, че Патрик е прав, се чувстваше ужасно неудобно.

Нечии стъпки по стълбата ги накараха да се обърнат. Отдолу въпросително ги гледаше Шарлот.

– Какво става тук? Мама каза, че сте довели цяла бригада да оглежда банята ни. Защо?

Тя повиши леко глас и направи опит да мине покрай тях към банята. Патрик я спря.

– Може би да седнем и да поговорим? – предложи той.

Шарлот хвърли последен поглед към техниците, обърна се и заслиза надолу по стълбите.

– Да отидем в кухнята – каза тя, без да погледне Патрик и Мартин. – Искам и мама да присъства.

Лилиан продължаваше ядосано да трака със съдовете. Албин седеше на едно одеяло на пода и сериозно наблюдаваше баба си с широко отворени очи. Детето подскачаше като уплашено зайче всеки път щом някой повишеше глас.

– Надявам се, че ще възстановите всичко в първоначалния му вид, ако разглобявате нещо – каза Лилиан с леден глас.

– Не мога да обещая. Може да се наложи техниците да вземат някоя част, но ви гарантирам, че ще са изключително внимателни – увери я Патрик.

Шарлот вдигна Албин от земята и седна на стола, като го взе на колене. Момченцето се притисна силно до нея. Шарлот изглеждаше отслабнала с големи тъмни кръгове под очите. Сякаш не е спала поне от седмица. А може би наистина беше така. Тя се стараеше да запази самообладание, докато с треперещи устни попита:

– Е, защо вкъщи изневиделица се появи цяла тълпа полицаи? Какво правите тук, вместо да търсите убиеца на Сара?

– Шарлот, трябва да изключим всички възможности. Работата е там... че получихме нова информация по случая. Помислете дали нямате представа кой би могъл да накара Сара да яде пепел?

Шарлот го изгледа така, сякаш бе обезумял. Несъзнателно притисна Албин по-силно до себе си и детето проплака.

– Да яде пепел? Какво искате да кажете?

Патрик ѝ предаде думите на съдебния лекар и видя как тя пребледня като платно.

– Само луд може да стори подобно нещо. Сега вече съвсем не разбирам какво правите тук.

Шарлот буквално изкрещя последните думи, а Албин, усетил майчината тревога, силно се разплака. Тя се опита да го успокои, без да изпуска Патрик от поглед.

Той ѝ повтори същото, което каза на Мартин малко по-рано.

– За нас е важно да ви изключим от хората, които имат отношение към разследването. Нямаме основание да смятаме, че някой от семейството има нещо общо със смърт-та на Сара, но работата ни изисква да проучим всички възможни варианти. Убийството на Сара е факт и ние при цялото си желание не можем да проявим деликатност.

Застанала до кухненския плот, Лилиан изсумтя и цялата ѝ поза говореше какво мисли за думите на Патрик.

– Да, донякъде ви разбирам – каза Шарлот, – но наистина тук си губите времето, което бихте могли да използвате за други версии.

– Ние работим с пълна отдаденост, като проучваме всички възможности, поне това мога да ви обещая.

Патрик импулсивно се пресегна през масата и докосна ръката ѝ. Шарлот не се отдръпна и се вгледа в очите му с остър орлов поглед, сякаш се опитваше да надзърне в душата му и да се увери, че не я лъже. Той не извърна очи, а ѝ позволи да го изучи докрай. Очевидно това я успокои, тя отмести поглед и кимна.

– Да, явно не ми остава нищо друго, освен да ви се доверя. Имате късмет, че Никлас не е вкъщи.

– Той мина оттук за малко – осведоми я Лилиан, без да се обръща. – Прегледа Стиг и излезе.

– Защо се е прибирал? И защо никой не ми каза, че е вкъщи?

– Предполагам, че спеше тогава. И аз нямам представа защо се прибра посред бял ден. Сигурно е искал да си почине. Казвах, че избързва да се върне на работа, но това момче толкова добросъвестно гледа на работата си, че няма как да не му се възхити човек...

Шарлот въздъхна демонстративно, с което прекъсна хвалебственото слово на майка си, а Лилиан с яростна енергия продължи да мие съдовете. Патрик с кожата си усети как гневът ѝ се разля из цялото помещение.

– Както и да е. Смятам, че и той трябва да бъде уведомен. Ще се обадя в поликлиниката.

Шарлот сложи Албин на одеялцето на пода и се обади от телефона на стената в кухнята. Настъпи мълчание, докато тя набираше номера и слушаше сигналите, а Патрик изпита желание по-бързо да се махне оттук. След няколко минути Шарлот окачи слушалката.

– Няма го – каза тя учудено.

– Така ли? – Лилиан се обърна. – Ами къде е тогава?

– Айна не знаеше. Каза, че днес повече няма да се връща. Предположи, че си е тръгнал към къщи.

Лилиан се намръщи.

– Хм, той остана тук най-много четвърт час. Прегледа набързо Стиг и отново излезе. Останах с впечатлението, че се връща на работа.

Патрик и Мартин се спогледаха. Те имаха собствени предположения къде може да е опечаленият баща.

– Това ще ни отнеме няколко часа – отговорният техник подаде глава през вратата на кухнята. – Ще получите резултатите веднага щом приключим.

Патрик и Мартин се изправиха някак смутени и се сбогуваха с Шарлот и Лилиан.

– В такъв случай ние ще тръгваме. Ако се сетите за някакво обяснение за пепелта, знаете къде да ни намерите.

Пребледнялата Шарлот едва кимна. Лилиан се престори на оглушала и дори не ги удостои с поглед.

Двамата излязоха мълчаливо и тръгнаха към колата.

– Можеш ли да ме закараш до къщи? – попита Патрик.

– Но нали твоята кола е пред участъка. Няма ли да ти трябва през уикенда?

– Не ми се връща там. Освен това мислех да поработя в събота или неделя. Ще отида с автобуса и ще се върна с колата.

– Сигурно си обещал на Ерика да си свободен през уикенда – каза Мартин внимателно.

Патрик се намръщи.

– Така е, но не предполагах, че ще ни се стовари разследване за убийство.

– Аз съм дежурен, така или иначе, тъй че можеш да ме потърсиш, ако възникне нещо.

– Благодаря, но искам на спокойствие да прегледам фактите по случая.

– Е, ти и сам ще се справиш с това – каза Мартин, сядайки в колата.

Патрик се настани до него, но самият той не беше толкова уверен в себе си.

Най-сетне щеше да се отърве от свекърва си. На Ерика не ѝ се вярваше, че това е истина. Непрекъснатите наставления, завоалирани обвинения и мъдри съвети бяха изцедили нейното търпение и сега тя броеше минутите до мига, в който Кристина щеше да седне в малкия си форд ескорт и да си замине. Самочувствието ѝ на майка съвсем се срина след посещението на свекървата. Каквото и да стореше, все беше погрешно. Нито умеела да облече Мая, нито правилно да я нахрани. Или беше твърде груба, или твърде мързелива, обичаше повече да си почива или твърде се преуморяваше. Недостатъците ѝ очевидно нямаха край – както седеше с Мая в скута си, понечи да махне с ръка на всичко и да признае поражението си. Така или иначе, нямаше никакъв шанс да се справи с майчинството. Нощем сънуваше как оставя Мая на Патрик и заминава. Някъде много далеч. На някое спокойно и мирно място, където няма детски плач, отговорности и изисквания. Някъде, където можеше да се сгуши на кравай и да се остави на нечии грижи.

В същото време изпитваше друго, силно чувство, което я караше да остане. Някакъв силен инстинкт, който я изпълваше с увереност, че никога няма да изостави това малко дете. Бе толкова немислимо, колкото да си отреже някой крайник. Двете с Мая бяха едно цяло и трябваше да се преборят заедно. Въпреки това се замисли над думите на Шарлот преди ужасното нещастие, което сполетя Сара. Че трябва да поговори с някого, който разбира от такива проблеми. Може би има нещо нередно в нейното състояние. Може би то не беше нормално.

Смъртта на Сара я накара да се замисли за това. Помогна ѝ да погледне на преживяванията си по друг начин, да осъзнае, че тя, за разлика от Шарлот, може да се измъкне от мрака. Шарлот ще трябва да живее със скръбта си до края, докато Ерика може да промени живота си. Но преди да потърси професионална помощ, реши да изпробва методите на Ана Валгрен. Ако успее да приспи Мая по друг начин освен на ръце, това ще е голямо постижение. Но първо трябва да се стегне и да изпрати свекърва си.

Кристина влезе в дневната и погледна загрижено Ерика и Мая.

– Пак ли ѝ даваш да суче? Не са минали и два часа от последното кърмене. – Без да дочака отговор, тя продължи с тирадата си: – Е, поне успях да въведа малко ред в дома ви. Всички дрехи са изпрани, а да ти кажа, хич не бяха малко. Няма повече мръсни чинии и избърсах навсякъде прах. Направих и кюфтета и ги сложих във фризера. Поне да хапнете нещо домашно вместо тези ужасни полуфабрикати. Трябва да се храните добре. Особено Патрик. По цял ден се трепе и вечер с Мая се занимава главно той. Затова има нужда от енергия. Направо се уплаших, като го видях. Толкова блед и измъчен, да те е страх да го пог-леднеш.

Свекърва ѝ продължи да нарежда, а Ерика стисна зъби, за да се сдържи да не запуши ушите си и да не запее, както правят децата. Наистина имаше малко повече време за себе си, когато свекърва ѝ беше тук, но това не компенсираше негативите. Продължи да гледа втренчено екрана на телевизора, а сълзите напираха в очите ѝ. Кога най-сетне ще си тръгне?

Накрая небето сякаш чу молитвата ѝ. Кристина изнесе чантата си в коридора и започна да се облича.

– Е, дали ще се справите сами?

Ерика направи усилие, отмести поглед от телевизора и дори успя да се усмихне.

– Да, всичко ще бъде наред. – И още повече се напрегна, за да добави: – Много ти благодаря за помощта.

Надяваше се Кристина да не долови фалша в гласа ѝ. Притесненията ѝ бяха излишни, свекърва ѝ кимна високомерно и каза:

– За мен е удоволствие да мога да ви помогна. Скоро пак ще ви посетя.

„Няма ли най-накрая да си тръгнеш“, помисли си Ерика нетърпеливо, сякаш можеше със силата на волята си да накара свекърва си да изчезне. В този миг се случи същинско чудо и Кристина затвори вратата след себе си. От гърдите на Ерика се изтръгна дълбока въздишка на облекчение. Твърде краткотрайна, за съжаление. Сред настъпилата тишина, изпълнена единствено с тихото примлясване на Мая, в съзнанието ѝ изплува мисълта за Ана. Все още не беше успяла да се свърже с нея, а и самата Ана не я търсеше. Ерика набра мобилния ѝ номер, но за пореден път чу телефонния секретар. Остави ѝ кратко съобщение, сигурно стотното поред, и затвори. Защо не вдига? Започна да обмисля различни варианти какво се е случило със сестра ѝ, но накрая умората надделя както обикновено. Щеше да се заеме с това утре.

Лукас ѝ каза, че излиза да си търси работа, но тя не му повярва нито за миг. Излезе небрежно облечен, небръснат и несресан. Ана нямаше представа с какво се занимава всъщност, но знаеше, че е безсмислено да пита. Да задава въп-роси, беше опасно. За въпросите се полагаше наказание. Водеха до жесток побой, след който по тялото ѝ оставаха видими белези. Миналата седмица дори не можа да заведе децата на детска градина – синините по лицето ѝ толкова личаха, че дори самият Лукас не посмя да я пусне навън.

Непрекъснато си мислеше какъв ще е краят на всичко това. Свят ѝ се завиваше при мисълта как бързо се срина животът ѝ. Времето, когато живееха в хубав апартамент в квартал „Йостермалм“, а Лукас работеше като брокер и всеки ден се обличаше в елегантен костюм, ѝ се струваше като далечен сън. Спомняше си, че още тогава искаше да го напусне, но сега не разбираше защо. В сравнение със сегашното им съществуване тогава не живееха зле. Вярно, че от време на време я побийваше, но имаха и хубави моменти. Животът им бе красив и подреден. Огледа малкия им двустаен апартамент и отново я обзе познатото чувство на безнадеждност. Децата спяха на матраци на пода в дневната, а играчките им бяха пръснати навсякъде. Нямаше сили да ги прибере. Ако Лукас се върне, преди да успее да се стегне и да разчисти, със сигурност щеше да ѝ даде да се разбере, но тя не беше в състояние да мисли за това предварително.

Само едно я плашеше повече от всичко – очите на Лукас бяха някак мъртви. Лишени от човещина и живот, мрачни и опасни. Беше загубил всичко, а няма нищо по-опасно от човек, който няма какво да губи.

За миг се замисли дали да не опита да се измъкне от апартамента и да потърси помощ. Да вземе децата от градината, да се обади на Ерика и да я помоли да ги прибере. Или да се обърне към полицията.

Остана си само с мислите. Не знаеше кога Лукас ще се прибере, а ако я хване в момент на бягство, никога повече няма да има възможност да се измъкне от затвора си. Нито надеждата да остане жива.

Без да предприеме нещо, седна във фотьойла и погледна навън към двора. Здрачът бавно се спусна над живота ѝ. Дори не се опита да го спре.

Глава 5

Фелбака, 1925

Звукът от ударите на чука по клина допълваше веселото му свирукане. Откакто се родиха момченцата, Андерш отново ходеше с удоволствие на работа, като си мислеше, че сега има за кого да се труди. В тях се въплътиха всичките му мечти. Те бяха само на шест месеца, но вече изпълваха цялата му вселена, целия му свят. Непрекъснато си представяше малките им плешиви главички и беззъби усмивки, а сърцето му се изпълваше с радост в очакване на вечерта, когато отново ще ги види.

Помисли за жена си и стабилната му ръка трепна. Агнес все още не проявяваше привързаност към момченцата, макар че от тежкото раждане беше минало много време. Докторът беше му обяснил, че на някои жени им трябва повече време, преди да обикнат децата си. Можеше да мине не един месец, но при тях ставаше дума за половин година. Андерш се опитваше да я облекчи по всички възможни начини. Въпреки дългия работен ден ставаше нощем, за да се грижи за децата. Агнес отказваше да ги кърми и той започна да ги храни с биберон. Повиваше ги, играеше си с тях и вършеше всичко с огромно удоволствие. Агнес по неволя трябваше да ги гледа по време на дългия му работен ден. Това го безпокоеше. Когато се прибереше вкъщи, често ги заварваше в мокри пелени, гладни и ревящи. Опита се да говори с жена си, но тя му обърна гръб и отказа да го слуша. Накрая се видя принуден да отиде у семейство Янсон и да помоли Карин да надниква от време на време в тяхната стая, за да види как се справят. Жената го изгледа изпитателно, но му обеща да се отбива. Андерш не знаеше как да ѝ се отблагодари. Тя самата си имаше достатъчно грижи покрай осемте си деца, които запълваха цялото ѝ време, но това не ѝ попречи без колебание да обещае да наглежда и неговите. Камък му падна от сърцето. Понякога му се струваше, че в очите на Агнес се появява някакъв странен блясък, но той изчезваше толкова бързо, че сигурно му се привиждаше. От време на време този поглед се мяркаше в съзнанието му, докато работеше, и той беше готов да захвърли чука и да се втурне към къщи само за да се увери, че децата му си играят на пода, здрави и щастливи.

Напоследък пое повече работа отпреди. Трябваше да намери начин да задоволява капризите на Агнес, за да не страдат всички. Откакто се нанесоха в бараката, все му натякваше, че е крайно време да наемат жилище в града. Андерш правеше всичко възможно, за да изпълни желанието ѝ. Може би така щеше да я умилостиви – тогава всеки дълъг час на работа щеше да е напълно оправдан. Пестеше всяко допълнително йоре. Откакто започна сам да се разпорежда със заплатата си, успяваше да поспести нещо, но храната им стана доста еднообразна. Майка му не го беше научила да готви, а освен това винаги купуваше най-евтините продукти. Агнес започна с нежелание да поема част от задълженията си на съпруга и след няколко неуспешни опита край печката се научи да готви, повече или по-малко, сносно. Затова Андерш се надяваше скоро от неговите задължения да отпадне готвенето.

Може би нещата ще се променят, ако успеят да се преместят във Фелбака, където има повече движение и живот. Дори може би отново ще възобновят съпружеските си отношения, които Агнес му отказваше повече от година.

Камъкът пред него се разцепи точно през средата, сякаш следваше някаква съвършена линия. Прие го като добър знак – планът му го водеше напред в правилната посока.

Влакът пристигна на гарата точно в десет и десет. Мелберг го чакаше вече от половин час. По пътя към гарата на няколко пъти беше готов да обърнe назад, но това не би му помогнало. Пристигащият щеше да започне да разпитва за адреса и да подхрани клюките. Най-добре беше лично да разреши тази неприятна ситуация. Но в същото време в гърдите му гореше странно чувство на очакване. В началото дори не можеше да разбере какво е това, тъй като рядко му се случваше да тръпне в очакване. Отне му доста време, преди да разпознае това ново усещане, което го изненада.

Вече съвсем не го свърташе на едно място в очакване на влака. Непрекъснато пристъпяше от крак на крак и за първи път в живота си съжали, че не е пушач – една цигара със сигурност щеше да го успокои. Преди да тръгне от къщи, хвърли изпълнен с копнеж поглед към бутилката водка „Абсолют“, но успя да се въздържи. Не искаше да мирише на алкохол при първата им среща. Първото впечатление е много важно.

На всичкото отгоре една неприятна мисъл се загнезди в съзнанието му. Ами ако жената лъжеше? Чувстваше се объркан, не знаеше на какво да разчита. Че го лъже или че му казва истината. Непрекъснато си променяше мнението, но точно в този миг сякаш му се искаше всичко да е истина. Колкото и странно да беше това чувство.

Влакът от Гьотеборг изсвири и извести за пристигането си. Мелберг потръпна, а кичур от грижливо вчесаната на плешивото му теме коса се свлече над ухото му. Успя набързо да го върне на мястото му и за пореден път се увери, че прическата му е в изрядно състояние. Не бива да се посрами още в първия миг на срещата.

Влакът навлезе в перона с такава скорост, сякаш нямаше да спре и щеше да продължи напред към неизвестността, като го остави да стои сам в тръпнещо очакване. Накрая машината забави ход и спря със силно скърцане. Мелберг огледа всички врати. Изведнъж си помисли: дали ще може да го познае. Може би трябваше да забоде карамфил на ревера си или нещо подобно. Забеляза, че на перона няма други посрещачи, така че няма как да не го познае.

Отвори се вратата на последния вагон и на Мелберг му се стори, че сърцето му за миг спря. Някаква възрастна дама слезе внимателно на перона и сърцето му заби отново от пристъпа на разочарование. Но след дамата се появи той. В същия миг всички съмнения на Мелберг се изпариха и душата му се изпълни със странно чувство на тиха вълнуваща радост.

Уикендите минаваха толкова бързо. Ерика се радваше, че Патрик си е вкъщи с нея. Делниците ѝ се струваха безкрайни, а съботите и неделите излитаха неусетно, но това бяха най-хубавите дни. Патрик поемаше Мая сутрин и дори я хранеше веднъж нощем с предварително изцедена кърма, за да може Ерика да се наспи. Макар да се будеше с болезнено набъбнали гърди – определено си струваше. Тя дори не си представяше какво блаженство е да спиш цяла нощ.

Този уикенд беше различен. В събота вечерта Патрик отиде на работа за няколко часа, а през останалото време беше мълчалив и замислен. Ерика го разбираше, но все пак се дразнеше, че не получава цялото му внимание. Същевременно изпитваше угризения на съвестта. Ако той успее да открие убиеца на Сара, Ерика трябва да прояви великодушие и да не се сърди, че е недостатъчно внимателен. Напоследък обаче почти не можеше да мисли логично и рационално.

В неделя следобед за първи път през седмицата времето най-накрая се проясни и двамата излязоха да се разходят по улиците. Ерика не спираше да се учудва как всичко наоколо се променя, щом слънцето се покаже. Когато валеше и духаше силен вятър, Фелбака изглеждаше сурово, неприветливо и сиво място. Този следобед обаче накацалите по планинския склон къщи отново заблестяха. От разпенените вълни, които заливаха кея и наводниха площада, нямаше и следа. Въздухът беше ясен и чист, а морската шир толкова спокойна, сякаш никога не е имало буря.

Патрик буташе количката, а Мая като никога кротко спеше в нея.

– Как се чувстваш? – попита го Ерика, а Патрик трепна, сякаш се върна отнякъде далеч.

– Може би аз трябва да те попитам. Ти и без това имаш толкова грижи, че да се притесняваш и за мен.

Ерика го хвана под ръка и склони глава на рамото му.

– Май и двамата се притесняваме твърде много един за друг. Но ако трябва да отговоря честно, ще призная, че съм била и по-добре. Но и по-зле. А сега ти ми кажи как си.

Знаеше как се чувства той. Имаше същото настроение, когато водеше първото разследване за убийство, а сега на всичкото отгоре жертвата беше дете, и то на една от приятелките ѝ.

– Просто не знам накъде да поема оттук нататък. Това усещане не ми дава мира от началото на разследването. Вчера, когато отидох в участъка, отново прегледах всичко, но не ми хрумна нищо ново.

– Нима няма нито един свидетел?

Патрик въздъхна.

– Видели са я само как излиза от къщи. После сякаш пропада вдън земя, за да се появи изведнъж в морето.

– Опитах се да позвъня на Шарлот, но се обади Лилиан – подхвана Ерика внимателно. – Беше много груба. Може би се е случило нещо, което би трябвало да зная.

Патрик се поколеба за миг, но после се реши.

– Направихме обиск на банята у тях в петък. Лилиан доста се разстрои...

– Мога да си представя. Но защо? Искам да кажа, едва ли някой от тях я е убил.

Патрик сви рамене.

– Вероятно е така. Но не можем да приемем това като сигурен факт. Трябва да разследваме всички възможности.

Започна да се ядосва, че всички подлагат на съмнение действията му. Не можеше да не разследва семейството само защото това беше неприятно за роднините. Не можеше да гледа под лупа всеки страничен човек, без да постъпи по същия начин с тях. Тъй като не разполагаше с нито една насочваща следа, всички възможни насоки ставаха еднакво важни.

Ерика долови раздразнението му и го потупа по рамото, за да покаже, че не е искала да каже нищо лошо. Патрик се отпусна под милувката ѝ.

– Трябва ли да пазаруваме нещо?

Минаха покрай старата поликлиника, където сега беше детска градина, а зад нея се показа табелата на хранителния магазин.

– Нещо вкусничко.

– Вечеря или бонбони – какво имаш предвид? – попита Патрик и пое с количката надолу по пътеката, която водеше към паркинга на магазина.

Ерика го погледна изразително и го накара да прихне.

– И двете. Как не се сетих веднага...

Когато излизаха от магазина, натоварени с цяла количка вкусотии, Патрик я попита недоумяващо:

– Въобразявам ли си, или жената, която стоеше зад нас на опашката, ме изгледа странно?

– Не, не си въобразяваш. Това е Моника Виберг, съседка на семейство Флорин. Съпругът ѝ е Кай. Имат и син – Морган, който е малко странен.

Патрик разбра защо жената го бе изгледала накриво. Вярно, че не той беше разпитвал сина ѝ, но за нея беше достатъчно, че и той е полицай.

– Той има синдром на Аспергер – обясни Патрик.

– Кой? – учуди се Ерика, вече забравила за какво говореха току-що.

Тя се опитваше да нагласи шапката на Мая, която се беше изхлузила в съня ѝ, и едното ушенце на детето беше изложено на есенния студ.

– Морган Виберг – продължи Патрик. – Йоста и Мартин ходиха да разговарят с него и той сам обяснил, че има този синдром.

– Какво е това? – поинтересува се Ерика и върна количката на Патрик, за да продължат, след като ухото на Мая отново беше скрито на топло под зимната шапка.

Патрик сподели с нея какво бе чул от Мартин. Беше доволен, че колегата му отиде да се консултира с психолог.

– Да не би да е заподозрян? – попита Ерика.

– Не засега. Но изглежда, последен е видял Сара и затова е добре да научим колкото може повече за него.

– Стига да не го правите само защото е различен. – Ерика веднага си прехапа езика. – Извинявай, знам, че сте професионалисти и никога не бихте постъпили така. Просто в малките градчета, щом се случи нещо лошо, хората веднага сочат с пръст различните. Като на село, където за всичко е виновен селският идиот.

– От друга страна, в малките градчета се отнасят с повече търпимост към хората с проблеми. Приемат ги каквито са – като неразделна част от ежедневието на хората. В големите градове те живеят много по-изолирано.

– Да, прав си, но нашата толерантност обикновено е доста несигурна. Само това исках да кажа.

– Е, мога да те уверя, че се отнасяме към Морган като към всеки друг човек.

Ерика не отговори, а отново го хвана под ръка. През останалата част от пътя си говориха за други неща, но тя чувстваше, че мислите му витаят някъде далеч.

Понеделникът прогони хубавото неделно време, отново стана облачно и влажно и Патрик седеше на бюрото си, сгушен в дебел вълнен пуловер. Цяло лято имаше чувството, че се намира в сауна заради разваления климатик, а сега сивата влага сякаш се процеждаше през стените и го караше да трепери от студ. Телефонният звън го стресна.

– Имаш посетителка – осведоми го Аника.

– Нали не чакам никого?

– Някаква жена, на име Жанет Линд. Казва, че иска да говори с теб.

Патрик си спомни закръглената ниска брюнетка и се учуди защо ли е дошла.

– Прати я при мен – каза той и се изправи, за да посрещне нечаканата гостенка.

Двамата се поздравиха учтиво в коридора пред кабинета му. Жанет му се стори някак уморена и тъжна и Патрик се запита какво ли се е случило от петък, когато разговаря с нея. Дали има много работа в ресторанта, или някакви лични проблеми?

– Искате ли чаша кафе? – предложи той учтиво.

Тя само кимна.

– Ей сега ще се върна, почакайте ме тук – посочи ѝ Патрик един от столовете за посетители.

След малко се върна с две чаши в ръце – едната за нея и другата за него.

– Е, с какво мога да ви бъда полезен? – обърна се той към Жанет и се облегна на бюрото.

Минаха няколко секунди, преди тя да отговори. Без да вдига очи, топлеше ръце на чашата с кафе и изглежда, обмисляше как да започне. След това отметна гъстата си тъмна коса и го погледна право в очите.

– Излъгах ви, че Никлас е бил при мен в понеделник.

Патрик успя да скрие изненадата си, но сърцето му заби по-силно.

– Разкажете по-подробно – подкани я той делово.

– Казах ви каквото ме помоли Никлас. Посочи часа и поиска да кажа, че е бил при мен.

– Обясни ли ви защо иска да излъжете?

– Не, каза само, че иначе всичко много ще се усложни. Че за всички ще е много по-лесно, ако му осигуря алиби.

– И вие нищо ли не го попитахте?

Жанет сви рамене.

– Не, не виждам защо да го правя.

– Значи, молбата да му осигурите алиби не ви се стори съмнителна, въпреки че става дума за убийство на дете? – попита Патрик недоверчиво.

Тя отново сви рамене, с което показа, че ѝ е все едно.

– Не... Все пак не ми се вярва Никлас да е убил собствената си дъщеря. Нали така?

След кратко мълчание Патрик попита:

– А Никлас не ви ли каза какво всъщност е правил онази сутрин?

– Не.

– И вие нямате никакви предположения?

Жанет отново сви безразлично рамене.

– Помислих си, че си е взел няколко свободни часа. Той работи страшно много, а жена му непрекъснато мрънка, че трябва да помага в домакинството, макар че си стои вкъщи по цял ден. Сигурно му се е искало да остане малко насаме със себе си.

– И защо ще рискува брака си, като ви моли да му осигурите алиби? – попита Патрик, опитвайки се да надник-не какво крие Жанет зад маската на безразличието, но напразно.

Единственото, което издаваше някакви чувства, бяха пръстите ѝ с дълги нокти, които нервно потропваха по чашата с кафе.

– Откъде да знам – подхвърли тя нетърпеливо. – Предполагам, че е избрал по-малкото зло – по-добре да го хванат в изневяра, отколкото да го заподозрат за убийството на дъщеря му.

Подобно обяснение му се стори странно, но под влияние на стреса хората реагират различно, в което вече неведнъж имаше възможност да се убеди.

– Какво ви накара да промените мнението си, щом в петък се съгласихте да му осигурите алиби?

Пръстите ѝ продължиха да почукват по чашата. Дори Патрик забеляза, че маникюрът ѝ беше идеален.

– Аз... много мислих през уикенда и ми се стори нередно. Все пак става дума за смъртта на дете, нали? Искам да кажа, че е важно да знаете истината.

– Да, решението ви е правилно – потвърди Патрик.

Не беше сигурен дали може да приеме подобно обяснение за чиста монета, но това нямаше значение. Никлас вече нямаше алиби за понеделник сутринта, а на всичкото отгоре беше помолил трети човек да излъже заради него. Това беше достатъчно, за да може една сигнална лампичка да започне да мига.

– Благодаря, че дойдохте да ми разкажете за всичко това – каза Патрик и се изправи.

Жанет му подаде малката си нежна ръка и задържа неговата твърде дълго, преди да се разделят. Щом излезе от стаята, Патрик несъзнателно избърса ръката си в панталоните. Нещо в тази млада жена будеше неприязън у него. Но благодарение на нея вече имаше нова следа. Беше крайно време да насочи вниманието си към Никлас Клинга.

Изведнъж Патрик си спомни за бележката, която му даде Аника. Притеснено зарови в задния си джоб и измъкна късчето хартия, доволен, че нито на него, нито на Ерика им хрумна да перат през уикенда. Прочете я внимателно и веднага вдигна телефонната слушалка – предстояха му няколко разговора.

Фелбака, 1926

Двегодишните близнаци се разлудуваха зад гърба ѝ и Агнес ги сгълча раздразнено. По-луди момчета надали беше виждала. Разбира се, сополанковците на семейство Янсон ги учат на подобни безобразия, като се има предвид колко време прекарват у тях, помисли си Агнес, прогонвайки мисълта, че съседката, малко или повече, отгледа децата ѝ от шестмесечна възраст. Но всичко ще се промени, като се преместят във Фелбака. Агнес погледна с удовлетворение назад, докато товареха колата с покъщнината им. Надяваше се, че завинаги се разделя с тази мизерна барака. Най-накрая щяха да се приближат поне малко до живота, който заслужаваше, с нови нормални съседи, където има разнообразие и веселие. Вярно, че къщата, която наеха, беше доста невзрачна, но стаите ѝ бяха по-чисти и светли, и дори по-големи от тези в бараката. И се намираше не в покрайнините, а в самия град. Вече нямаше да затъва в кал до глезените и щеше да си намери по-изискани приятели от простоватите жени на каменоделците, чието основно занимание беше да раждат деца. Агнес предпочиташе да не се замисля доколко ще им бъде интересно на тези хора да общуват с нея, когато самата тя беше жена на каменоделец. А може би дори не ѝ идваше на ума, че тя не е от тяхната черга.

– Юхан, Карл, успокойте се. Седете мирно, че ще паднете от колата – предупреди ги Андерш.

Агнес смяташе, че той е твърде мекушав с тях. На негово място не само би им креснала, но и като нищо би ги зашлевила. Но когато ставаше дума за децата, Андерш беше непоколебим. Никой не можеше да вдигне ръка на децата му. Веднъж я завари да удря плесница на Юхан и така я нахока, че не би посмяла да го повтори. Във всички други случаи можеше да го върти на малкия си пръст, но по отношение на Карл и Юхан последната дума беше негова. Дори имената им бе избрал сам. Каза ѝ, че щом един крал може да ги носи, значи, са достойни и за децата му. Агнес само изсумтя тогава. Пълни глупости. Не че даваше и пет пари как ще се казват хлапетата. Щом толкова иска, нека си ги кръщава.

Агнес най-много от всичко се радваше, че ще се отърве от устатата Янсон. Наистина, беше ѝ удобно, че тя доброволно, кой знае защо, се грижеше за децата ѝ, но изпълнените с укор погледи на тази жена определено действаха на нервите ѝ. Сякаш беше втора ръка човек само защото не смяташе, че смисълът на живота е в бърсането на наакани дупета.

Не можаха да спрат пред къщата, която се намираше на едно възвишение край морето, затова се наложи да пренасят багажа на ръце. Андерш трябваше да се върне обратно, за да прибере разнебитените им мебели, а Агнес поздрави хазаина им и стъпи в новия си дом. Преди и през ум не би ѝ минало, че двете малки стаички ще бъдат стъпка нагоре в социалната йерархия, но тази къща беше цял замък в сравнение с тъмната барака.

Полите ѝ прошумоляха, докато престъпваше прага. Агнес със задоволство отбеляза, че предишният наемател беше оставил всичко чисто и подредено. Толкова ненавиждаше мръсотията. Докато живееха в малката стаичка в бараката, не виждаше особен смисъл да чисти, пък и възпитанието ѝ беше друго. Но ако успееше да си изпроси пердета и някой килим от стиснатия Андерш, новият им дом щеше да добие по-представителен вид.

Децата профучаха край нея и започнаха да се гонят като луди в празните стаи. На Агнес направо ѝ призля, като видя как разнасят калта по чистия под.

– Карл! Юхан! – изкрещя тя и момчетата застинаха уплашени.

Агнес едва се сдържа да не ги зашлеви и се задоволи с това, да ги хване здраво за ръцете и да ги изведе навън. Дори си позволи леко да ги ощипе и с удоволствие видя как лицата им се изкривиха от плач.

– Татко! – заврещя Карл и Юхан го последва. – Искам татко!

– Мълчете – изсъска Агнес и се огледа притеснено наоколо.

Не искаше да се излагат още първия ден. Но момчетата вече ревяха неудържимо и тя не можеше да ги успокои.

– Татко! – ревяха те и Агнес си пое дълбоко въздух, за да не си изпусне нервите.

А децата вече се тръшнаха на земята и започнаха да ритат с крака и да тропат с юмручета.

– Карин, искаме Карин – крещяха те.

Проклети хленчещи създания, същите като баща си. Как изобщо смеят да предпочитат тази мръсна вещица пред собствената си майка. Усети как кракът ѝ понечва да ги изрита в корема. Добре, че Андерш се появи навреме.

– Какво става тук при вас? – попита той на мелодичния си южен диалект и момчетата скочиха светкавично на крака.

– Татко! Мама е лоша!

– Какво се е случило пък сега? – попита баща им отчаяно и ѝ хвърли укорителен поглед.

Агнес мислено го изруга. Без да знае какво се е случило, веднага взе тяхната страна. Нямаше сили да му обяснява, обърна се и влезе да почисти калта, която децата бяха нанесли вътре. Чу ги как реват, гушнали се в якето на баща си. Какъвто бащата, такива и синовете.

В понеделник си взе болнични. Бе изминала само една седмица, откакто намериха момичето, но ѝ се струваше, че беше остаряла с няколко години. Чу как Кай трополи из кухненските шкафове и очакваше всеки момент да я извика. Така и стана.

– Моникааа. Къде е кафето?

Тя притвори очи и отвърна търпеливо:

– В металната кутия в шкафа над печката. Където стои поне от десет години – не можа да се стърпи Моника.

Кай промърмори нещо и тя се видя принудена да стане и да отиде в кухнята. Най-добре е да му помогне. Умът ѝ не побираше как един възрастен човек може да е толкова безпомощен. Как изобщо е успявал да ръководи цяла фирма с трийсет служители.

– Остави на мен – каза Моника и му подаде кутията с кафе.

– Какво ти е? – попита Кай раздразнено.

Моника си пое дълбоко дъх и продължи мълчаливо да отмерва лъжичка по лъжичка кафето за кафеварката. Не си струваше да се кара с него.

– Нищо – промълви тя тихо. – Просто съм малко уморена. И се ядосвам, че от полицията са идвали да разговарят с Морган.

– И какво от това? – Кай седна до кухненската маса в очакване да му сервират готовото кафе. – Все пак е възрастен мъж, макар и да не можеш да го повярваш – добави той.

– Ти поне би трябвало да знаеш колко му е трудно. Да не би да си проспал последните години? Говориш така, сякаш това не е твоето семейство.

Раздразнението ѝ се върна и тя започна нервно да реже рулото.

– Много ти благодаря, да не би да съм сторил по-малко за семейството от теб. Единствената разлика е, че не се държа с него като с малко дете. Нито пък го мъкна от психиатър на психиатър. Какво постигна с това? По цял ден седи в бърлогата си и става все по-странен с всяка изминала година.

– Не съм го глезила – скръцна Моника със зъби. – Просто се опитвах да му осигуря най-добрите възможни грижи. А ти си затваряш очите за проблема, но това е твоя работа. Ако му отделяше също толкова време, колкото прекарваш във фитнес залата, то...

Моника почти метна чинията с рулото върху масата и се облегна на кухненския плот със скръстени ръце.

– Да, да – смотолеви Кай и отхапа от сладкиша.

Не му се водеха подобни спорове от ранна сутрин.

– Няма смисъл отново да повдигаме този въпрос. Съгласен съм, че посещението на полицаите ми е неприятно. Не мога да разбера защо не насочат усилията си към тази прок-лета вещица.

Кай се върна на любимата си тема, дръпна пердето и се загледа в къщата на семейство Флорин.

– Изглежда, че днес всичко е спокойно. Защо ли в петък пред къщата им имаше толкова много коли? И за какво им бяха всички тези кашони?

Моника се поуспокои и седна срещу него край кухненската маса. Взе си парче руло, макар че не биваше. Всичко сладко веднага ѝ се лепеше по бедрата. Но Кай очевидно не го забелязваше, така че защо да се тормози?

– Не знам, но и не виждам смисъл да гадаем. Важното е да оставят Морган на мира.

Неприятното смразяващо чувство не я напускаше, а се засилваше с всеки следващ ден. Захарта успокои нервите ѝ поне за малко, но тревогата скоро щеше отново да се загнезди в душата ѝ. Вгледа се в Кай. За миг се замисли дали да не сподели с него всичко, но бързо осъзна колко нелепо би било това. Вече нищо не ги свързваше след трийсет години брак. Кай продължи да яде второ парче от рулото, без да подозира как се измъчва в това време неговата жена.

– Днес не си ли на работа? – попита Кай и спря да дъвче.

Типично в негов стил. Всъщност тя трябваше да излезе преди час, но той едва сега забеляза, че все още си е вкъщи.

– Взех си болнични. Не се чувствам добре.

– Като те гледам, нищо ти няма – отбеляза критично Кай. – Може би си малко бледа, но откога ти повтарям, че е време да напуснеш. Безумно е да се трепеш там без нужда. Разполагаме с достатъчно средства.

Моника се изправи, страшно разгневена.

– Повече не искам да слушам подобни приказки. Стоях си вкъщи двайсет години и по цял ден гладех ризите ти и готвех вечеря за теб и твоите партньори. Нямам ли право на свой живот!

Грабна от масата чинията с рулото и демонстративно я изхвърли в кофата за боклук. След това напусна кухнята, а Кай остана с отворена от почуда уста.

Мия остави количката до задния вход на железарския магазин и за всеки случай още веднъж провери дали Лиам спи. Трябваше само да изтича вътре да купи няколко неща, а не ѝ се искаше да мъкне количката със себе си. Навън духаше, доста по-силно откъм фасадата, която гледаше към морето. А тук беше някак закътано, хълмът Ведерберг ги защитаваше от вятъра и тя реши, че може спокойно да остави количката за пет минути.

Камбанката на вратата звънна, когато влизаше. Магазинът беше пълен с всевъзможни стоки, главно за „направи си сам“ и различни морски принадлежности. Наложи се да погледне няколко пъти бележката на Маркус, за да не забрави нещо. Беше ѝ обещал този уикенд да закачи последните полици в детската стая, ако тя купи всичко необходимо.

Мия се радваше, че най-сетне ще приключат. Месеците направо се изнизаха, Лиам стана на половин година, а стаята му приличаше повече на някакво временно пристанище, отколкото на уютна и подредена детска стая, за каквато бе мечтала. За съжаление, напълно зависеше от партньора си. Самата тя никога не беше хващала чук, а той бе доста сръчен, ако решеше да се захване с нещо. Което му се случваше рядко.

Понякога я обземаха съмнения. Нима целият им живот ще протече така? В началото се възхищаваше на философията му: живей както ти е приятно и оставяй скучните задачи настрани. Дори възприе неговия стил и първата година живееха безгрижно и щастливо, с много забавления и безумни решения. Но с времето и особено след раждането на Лиам това ѝ омръзна и тя осъзна, че вече е възрастна и трябва да поеме отговорност за живота си. Маркус обаче продължи да кара постарому и сега ѝ се струваше, че отглежда две деца. Дори не ѝ помагаше за наема и прехраната. Ако не бяха парите, които получава по майчинство, да са умрели от глад. Маркус наистина винаги успяваше да омае хората с приказките си и да си намери нова работа, но където и да постъпеше, все не отговаряше на високите му изисквания или очаквания, работеше някоя-друга седмица и напускаше, щом му доскучае. След това известно време живееше за нейна сметка, преди да успее да очарова следващия си шеф. През по-голямата част от деня спеше, не ѝ помагаше нито в домакинството, нито за Лиам. А после по цели нощи играеше компютърни игри.

Честно казано, това започна да ѝ омръзва. Беше на двайсет, а се чувстваше като на четирийсет. Упрекваше се, че непрекъснато мрънка и натяква, и се ужасяваше, че звучи точно като майка си.

Обикаляйки рафтовете, Мия въздъхна и отново прегледа бележката. Лесно намери пироните и голяма част от останалите неща, но като стигна до видиите, ѝ се наложи да потърси помощ. Най-накрая, когато стигна до касата, където седеше Берит, погледна часовника си. Бяха изминали цели петнайсет минути, докато успее да събере всичко по списъка. Усети как я обля пот. Дано Лиам не се е събудил. Затича се навън с торбите и щом отвори вратата, чу силния му плач. Но сега крещеше някак различно, не както когато е сърдит, гладен или недоволен. Това бе вик на панически ужас, който отекваше наоколо. Майчиният инстинкт ѝ подсказа, че се е случило нещо лошо, и тя захвърли торбите и се втурна към количката. Когато погледна детето, сърцето ѝ спря. Не можеше да разбере какво е станало. Лицето на Лиам беше изцапано с нещо черно, като поръсено с пепел или сажди. Отворената му устичка беше пълна с пепел и детето непрекъснато плезеше езиче, опитвайки се да я изплюе. Дори вътрешността на количката беше поръсена с черния прах, а когато Мия вдигна ужасения си син и го притисна до гърдите си, се изцапа и палтото ѝ. Не можеше да намери обяснение за случилото се и изтича в магазина с Лиам на ръце. Разбираше само едно: някой е искал да стори нещо на сина ѝ. Докато се обаждаха в полицията, тя отчаяно се опитваше със салфетка да изчисти устата му.

Само някой луд бе способен на подобно нещо.

Към два часа получиха цялата необходима информация. Аника свърши подготвителната работа и Патрик тихо ѝ благодари, докато събираха купчината изпратени по фак-са документи. Почука на вратата на Мартин и влезе, без да дочака отговор.

– Здрасти – поздравът на Мартин звучеше въпросително.

Той знаеше върху какво работят с Аника и по лицето на Патрик разбра, че има някакъв резултат.

Патрик не отвърна на поздрава му, седна на стола и сложи пред него получените по факса текстове, без да коментира.

– Предполагам, че сте открили нещо – отбеляза Мартин и посегна към купчината листове.

– След като получихме разрешение да ги прегледаме, сякаш отворихме кутията на Пандора. Какво ли няма тук. Погледни сам.

Патрик се облегна на стола в очакване колегата му да прегледа документите.

– Това хич не изглежда добре – каза Мартин след малко.

– Да, така е – отвърна Патрик и поклати глава. – Албин е имал нужда от лекарски грижи тринайсет пъти заради различни травми. Счупени кости, порезни рани, изгаряния и кой знае още какво. Сякаш чета учебник за физически тормоз над деца.

– Мислиш, че Никлас е виновен, а не Шарлот? – кимна Мартин към купчината листове.

– Първо, не разполагаме с конкретни доказателства, че става дума за физическо насилие. Никой досега не е открил конкретен повод, за да започне да задава въпроси, а теоретично погледнато, Албин може да е най-спънатото дете на света. Но и двамата с теб знаем, че вероятността за това е минимална. По-скоро многократно е бил подлаган на тормоз. Но няма как да съм сигурен кой от двамата е виновен за това, Никлас или Шарлот. Никлас обаче изглежда най-подозрителен в момента, затова мисля, че той е виновникът в случая.

– А може да са виновни и двамата. Както знаеш, има и такива случаи.

– Да, прав си – съгласи се Патрик. – Всичко е възможно, а и нищо не бива да изключим. Но да не забравяме, че Никлас излъга за алибито си, като накара и друг човек да лъже. Смятам да го повикам на сериозен разговор. Съгласен ли си с мен?

– Да, разбира се. Да видим какво ще каже, като го доведем в участъка и му изложим всички факти.

– Точно така. Да действаме. Мисля да тръгнем още сега.

– Готов съм, когато кажеш – кимна Мартин.

След един час Никлас седеше срещу тях в стаята за разпити. Изглеждаше напрегнат, но не се възпротиви, когато отидоха да го вземат от поликлиниката. Сякаш нямаше сили да спори. Докато пътуваха към участъка, нито веднъж не попита защо искат да говорят с него, а само гледаше с празен поглед през прозореца и запази мълчание, което беше по-красноречиво от всякакви думи. Наблюдавайки го, Патрик дори го съжали. Имаше чувството, че той едва сега започва да осъзнава какво се е случило с дъщеря му и всичките му усилия са насочени към това, някак да продължи живота си. След това си спомни за съдържанието на медицинския картон на Албин и състраданието му веднага се изпари.

– Знаете ли защо искаме да говорим с вас? – попита го Патрик спокойно.

– Не – отвърна Никлас, забил поглед в масата.

– Получихме нова информация, която е... – Патрик направи ефектна пауза, – която буди безпокойство.

Мълчание. Никлас им се стори някак отпуснат, а ръцете му трепереха леко на масата.

– Не се ли интересувате за какво става дума? – попита Мартин дружелюбно, но Никлас продължи да мълчи.

– Ами тогава най-добре е да ви обясним – отбеляза Мартин и погледна към Патрик, предавайки му думата.

– Първо, разбрахме, че алибито за понеделник сутринта, което ни дадохте, е фалшиво.

Никлас за първи път вдигна поглед. Патрик сякаш мерна леко учудване в очите му, което мигновено изчезна. Тъй като не последва отговор, Патрик продължи.

– Човекът, който ви осигури алиби, промени показанията си. С други думи, Жанет ни обясни, че не сте прекарали сутринта заедно, и дори добави, че сте я помолили да излъже.

Не последва реакция. Сякаш душата му бе абсолютно празна и неспособна да изпита чувства. Патрик очакваше реакция на гняв, изненада или притеснение, но Никлас остана апатичен. Патрик го изчака мълчаливо да направи някакъв коментар, но мъжът срещу него отказваше да говори.

– Не искате ли да кажете нещо? – подсказа му Мартин.

Никлас поклати глава.

– Щом ви е казала, значи, е вярно.

– Няма ли да ни разкажете къде сте били през тези няколко часа?

Никлас сви рамене. После добави тихо:

– Нямам намерение да отговарям на въпросите ви. Не мога да разбера защо ме разпитвате. Все пак става дума за дъщеря ми. Защо мислите, че бих могъл да ѝ причиня зло?

Мъжът вдигна очи и погледна Патрик, който се възползва от възможността да зададе следващия си въпрос.

– Може би имате навика да биете децата си? Или поне Албин.

Никлас изведнъж трепна и се втренчи в Патрик с отворена уста. Устните му потрепериха и това беше първият признак за някакво чувство.

– Какво искате да кажете? – попита Никлас учудено, като гледаше ту Патрик, ту Мартин.

– Знаем всичко – подхвана Мартин спокойно и прехвърли демонстративно листовете пред себе си. Беше направил копия на изпратените по факса документи, така че и двамата с Патрик разполагаха със собствени екземпляри.

– Какво си мислите, че знаете? – попита Никлас малко агресивно, но непрекъснато поглеждаше към документите пред Мартин.

– Албин е преглеждан тринайсет пъти заради различни травми. Вие сте лекар, как бихте изтълкували това? Какъв извод бихте си направили, ако някой ви доведе тринайсет пъти дете с изгаряния, счупени кости и порезни рани?

Никлас стисна устни.

– Както разбирам, нито веднъж не сте го завели на едно и също място – продължи Патрик. – Иначе би било очевидно, нали? Но след като прегледахме картоните му от болницата в Удевала и поликлиниките наоколо, установихме, че става дума за тринайсет посещения. Какво ще кажете? Че е имал лош късмет, или?

Никлас продължи да мълчи. Патрик наблюдаваше ръцете му и недоумяваше – нима са способни да наранят едно малко дете?

– Може би има някакво друго обяснение? – подсказа Мартин с подчертано мек тон. – Разбирам, че понякога човек губи търпение. Работният ден на лекарите е дълъг, уморявате се и сте подложени на непрекъснат стрес. А и доколкото разбирам, Сара е била трудно дете. Като добавим и факта, че имате малко бебе, всеки нормален човек би могъл да не издържи. Все пак сме само хора, нали? Имаме нужда от отдушник. Затова няма нови „нещастни случаи“ след преместването ви във Фелбака. Тук вече има кой да ви помага, работата е по-спокойна и животът започва да ви се струва по-лесен.

– Не си въобразявайте, че знаете нещо за мен или за живота ми – озъби им се Никлас и отново заби поглед в масата. – Нямам никакво намерение да обсъждам с вас този въпрос, затова престанете с манипулациите.

– Тоест отказвате да коментирате? – попита Патрик, размахвайки копията от медицинския картон на Албин.

– Да – отговори Никлас и продължи да се взира упорито в масата.

– Нали съзнавате, че трябва да предоставим тази информация на социалните служби? – добави Патрик и се наведе през масата към Никлас.

– Щом трябва – промълви Никлас и устните му продължаваха да треперят. – Смятате ли да ме държите тук, или мога да си вървя?

Патрик се изправи.

– Свободен сте да си отидете. Но по-късно ще ви зададем още въпроси.

Той изпрати Никлас до изхода, но никой не подаде на другия ръка.

Патрик се върна в стаята за разпити, където го чакаше Мартин.

– Какво мислиш? – попита Мартин.

– В интерес на истината, не знам какво да мисля. Очаквах далеч по-емоционална реакция.

– Да, имах чувството, че е напълно откъснат от външния свят. Може би по такъв начин скърби. Нали ти ми разказа, че веднага се върнал на работа, сякаш нищо не се е случило. А освен това трябвало да остане силен, когато Шарлот рухнала. Може би едва сега може да се отдаде на скръбта си, когато тя се чувства по-добре. Искам да кажа, че не бива да се отнасяме с него като с виновен, въпреки странното му поведение. Все пак обстоятелствата са необичайни.

– Прав си – въздъхна Патрик. – Но не можем да си затворим очите за някои факти. Помолил е Жанет да излъже за алибито му и все още не знаем къде се е намирал по това време. Да не се казвам Патрик, ако медицинският картон на Албин не свидетелства за физически тормоз. И ако ме питаш кой е най-вероятният извършител, веднага бих посочил Никлас.

– Ще ги предадем ли на социалните? – попита Мартин.

Патрик се поколеба.

– Би трябвало да го сторим незабавно, но нещо ми подсказва, че е добре да изчакаме ден-два.

– Добре, ти решаваш – съгласи се Мартин. – Надявам се, че знаеш какво правиш.

– Честно казано, вече нищичко не знам – добави Патрик и се усмихна накриво. – Абсолютно нищо.

Ерика се стресна, когато някой потропа на вратата. Мая лежеше по гръб в кошарата, а тя самата беше задрямала, сгушена на края на дивана. Скочи на крака и отиде да отвори. Учудена, вдигна вежди, когато видя нечакания гост.

– Здравей, Никлас – поздрави го Ерика, но не го покани да влезе.

Бяха се срещали само набързо и сега недоумяваше защо е дошъл.

– Здравей – отвърна той някак несигурно и замълча. Стори ѝ се, че е минала цяла вечност, преди отново да заговори. – Може ли да вляза за малко? Трябва да поговоря с теб.

– Разбира се – отвърна Ерика със същия недоумяващ тон. – Влез, сега ще направя кафе.

Покани го да се съблече и отиде в кухнята да сложи кафеварката. Вдигна Мая, която се разхленчи, със свободната си ръка наля кафе на двамата и седна на масата.

– Позната картина – засмя се Никлас и седна срещу нея. – Невероятната способност на майките да вършат всичко лесно и бързо с една ръка. Не разбирам как успявате.

Ерика отвърна на усмивката му. Удивително как се променяше лицето му, когато се засмее. Но в следващия миг той отново стана сериозен и се затвори в себе си.

Отпи глътка кафе, за да спечели време. Любопитството на Ерика растеше. Какво искаше от нея?

– Сигурно се чудиш защо съм дошъл – започна той, сякаш отгатнал мислите ѝ.

Ерика не каза нищо. Никлас отпи още една глътка и продължи:

– Знам, че Шарлот е идвала да говори с теб.

– Не мога да ти разкажа за какво...

– Не, не съм дошъл да те питам за какво сте си говорили. Дойдох, защото ти си най-близката ѝ приятелка във Фелбака и видях как ѝ помогна, когато беше у нас. А Шарлот в близко време ще има нужда от приятел до себе си.

Ерика го погледна въпросително, но я обзе лошо предчувствие, сякаш усети какво ще ѝ каже. Мая с малката си ръчичка докосна бузата ѝ, опитвайки се да хване една къдрица от косата ѝ. Ерика не беше сигурна дали е готова да чуе продължението. Изведнъж изпита желание да си остане скрита в малкия свят, в който живееше през пос-ледните месеци. Макар че често ѝ се струваше задушен, все пак ѝ предлагаше сигурен и познат пристан. Но тя потисна това инстинктивно чувство и премести поглед от Мая към Никлас.

– Ще се опитам да ѝ помогна с всичко, с каквото мога.

Никлас кимна, но изведнъж сякаш се поколеба. Повъртя чашата с кафе, пое си дълбоко въздух и каза:

– Аз лъгах Шарлот. Лъгах семейството си по най-безсрамен начин. Но има и нещо друго. То разяжда връзката ни и ни отдалечава един от друг. Крайно време е да застанем очи в очи с него. Шарлот все още не знае за предателството ми, но трябва да ѝ разкажа и тогава тя ще има нужда от твоята подкрепа.

– Кажи ми за какво става дума – подкани го Ерика предпазливо и Никлас изля душата си с облекчение, като че ли тя бе пълна с някаква ужасна, мръсна жлъч.

Когато приключи, на лицето му се изписа искрено успокоение. Ерика не знаеше какво да каже. Погали Мая по бузата, сякаш за да се защити от действителността, която се оказа толкова грозна и ужасна. Искаше ѝ се да скочи и да го изгони и в същото време бе готова да го прегърне и утеши, като го погали по гърба. Вместо това му каза:

– Трябва да признаеш всичко на Шарлот. Може би е най-добре да се прибереш и да споделиш с нея това, което каза на мен. Аз ще съм на нейно разположение, ако иска да поговори с някого. А после... – Ерика замълча, неуверена дали да продължи. – После трябва да поемете в свои ръце живота си. Ако Шарлот може да ти прости, от теб ще зависи дали ще подредите съвместния си живот. Най-важно е да напуснете тази къща. Шарлот от самото начало не се разбираше с Лилиан, а след смъртта на Сара стана още по-зле. Трябва да си намерите свое кътче, където да успеете отново да се сближите и нищо да не ви пречи да се отдадете на скръбта си. Където отново ще бъдете семейство.

Никлас кимна.

– Разбирам, че си права. Отдавна трябваше да уредя това, но толкова бях затънал в собствените си проблеми...

Той сведе поглед и се загледа в масата. Когато отново вдигна глава, очите му бяха пълни със сълзи.

– Изпитвам такава мъка, когато мисля за нея, Ерика. Такава мъка, че имам чувството, че ще ме смаже. Сара я няма, Ерика. Струва ми се, че едва сега започвам да осъзнавам какво означава това. Сара вече я няма.

Сълзите се стичаха по бузите му и капеха по масата. Той трепереше, а лицето му се изкриви до неузнаваемост. Ерика се пресегна и го хвана за ръката. Държа го така, докато той не изплака болката си.

През уикенда това се случи отново. От последния път бяха изминали няколко седмици и той дори бе започнал да се надява, че всичко е било сън и кошмарът най-накрая е останал в миналото. Сега обаче го преживя отново. Онзи миг на отвращение, отрицание и болка.

Поне да знаеше как да се бори. Но в тези мигове волята му винаги го предаваше и той се оставяше на течението.

Себастиан седеше на върха на хълма Ведерберг, обгърнал колене с ръцете си. Оттук се откриваше целият залив. Беше студено и ветровито, но това донякъде му допадаше: сякаш природата и душата му бяха в синхрон. Оставаше само да завали. Така беше и в душата му – като че ли вали бурен, пороен дъжд, който отнася всичко добро и жизнено в една огромна помийна яма.

На всичкото отгоре и Рюне му се развика. Това бе пос-ледната капка. Разкрещя му се като луд, че не полагал достатъчно усилия. Че трябвало да се стегне. Че ако не се труди здравата, го очаква мрачно бъдеще. Щом Господ не го е надарил с достатъчно разум, трябва повече да се старае. Но той се стараеше. Даваше всичко от себе си, доколкото обстоятелствата му позволяваха. Не беше виновен, че всичко отива по дяволите.

Очите му засмъдяха и Себастиан започна да ги търка яростно с ръкава на пуловера си. Оставаше само да се разреве като някакво хлапе. Сам си беше виновен. Ако беше малко по-силен, това никога нямаше да се случи. Нито да се повтори. Отново и отново.

Сълзите се стичаха по бузите му, той продължи да ги бърше енергично с грубия ръкав и цялото му лице стана на резки.

За миг изпита желание да сложи край на всичко. Струваше му се толкова лесно. Трябваше само да направи няколко крачки до ръба и да се хвърли надолу. Така щеше да сложи край на мъките си за секунди. И без това на никого не му пукаше. Рюне сигурно щеше да изпита облекчение. Вече нямаше да се налага да се грижи за нечие чуждо отроче. Може би дори щеше да срещне друга жена и най-сетне да се сдобие с тъй мечтаното собствено дете.

Себастиан се изправи. Появилата се мисъл продължаваше да го привлича. Тръгна бавно към ръба на скалата и погледна надолу. Беше високо. Опита се да си представи какво е усещането. Да полетиш във въздуха за няколко кратки мига, безтегловен, преди тялото ти да се строполи на земята. Дали изобщо щеше да усети нещо? Внимателно протегна крака си напред и го остави да виси свободно във въздуха. След това осъзна, че съвсем не е сигурно дали ще умре. Ами ако оживее и остане парализиран? Жив труп завинаги. Ето тогава Рюне определено би имал основание да се оплаква. Или пък би го отвел в някой инвалиден дом.

Поколеба се за миг, преди да прибере крака си. Стъпи здраво на двата си крака и отстъпи назад. Скръсти ръце на гърдите си и се загледа в хоризонта. Стоя дълго, много дълго.

Щом прекрачи прага, тя се нахвърли върху него.

– Какво се е случило? Айна се обади и каза, че са дошли от полицията да те приберат – гласът ѝ звучеше тревожно, почти панически. – Нищо не съм казала на Шарлот – добави тя.

Никлас махна с ръка, но Лилиан не спря. Последва го по петите към кухнята и го засипа с въпроси. Без да ѝ отвръща, той отиде при кафеварката и си наля голяма чаша кафе. Тя беше изключена, а кафето – студено, но нямаше значение. Имаше нужда от освежителна напитка или голямо уиски. Така че кафето беше за предпочитане.

Седна до масата, а Лилиан го последва и го изгледа изпитателно. Що за глупости си измислят тези полицаи? Нима не знаят, че зет ѝ е уважаван лекар, успял човек. За пореден път се учуди какъв късмет е имала дъщеря ѝ с такъв представителен мъж. Наистина бяха се запознали още съвсем млади, но Лилиан веднага съзря в Никлас човек с обещаващо бъдеще. Затова я подтикна да остане с него. А това, че Никлас избра именно Шарлот сред множеството момичета, които тичаха подире му, си беше чист късмет. Не можеше да отрече, че като се понагласеше, дъщеря ѝ ставаше доста симпатична, но понапълня още през пубертета, а беше напълно лишена от амбиции. И въпреки това успя да спечели Никлас, с което сбъдна най-святата мечта на Лилиан. Тя досега винаги се гордееше и хвалеше с успехите на зет си, но ето че всичко бе на път да рухне. Боеше се, че местните клюкарки ще започнат да дрънкат, че Никлас е викан в полицията за разпит. А и очите му бяха толкова зачервени, кой знае как са го тормозили.

– Е, какво искаха?

– Да ми зададат няколко въпроса – отговори Никлас с нежелание и изпи студеното кафе на няколко големи глътки.

– Какви въпроси? – не се предаваше Лилиан.

Щом трябваше да защитава честта на семейството си със зъби и нокти всеки път когато си покаже носа навън, то поне заслужаваше да знае за какво става дума.

Никлас обаче не ѝ обърна внимание. Стана от масата и прибра празната чаша в миялната машина.

– Шарлот долу ли е?

– Почива си – отвърна Лилиан, без дори да се опитва да скрие яда си.

– Трябва да говоря с нея.

– За какво? – продължи да настоява Лилиан.

Търпението на Никлас се изчерпа.

– Трябва да поговоря с Шарлот насаме. Вече ти обясних, че нищо особено не се е случило. Мисля, че имам право да поговоря със собствената си жена, без да те информирам за това. Ерика е права, време е с Шарлот да си потърсим свой дом.

Думите му стреснаха Лилиан. Беше свикнала Никлас да се отнася уважително към нея и тази тирада беше за нея като плесница. Особено като се има предвид всичко, което бе сторила за него – за него и за Шарлот. Несправедливото му отношение разпали още по-силно гнева ѝ и тя започна да мисли трескаво как да отвърне на обидата, но зет ѝ вече се спусна надолу по стълбата. Главата ѝ бучеше от рояк мисли. Как изобщо си позволяваше да ѝ говори така? На нея, която се чудеше как да им помогне. Която непрекъснато се жертваше за тях и загърбваше собствените си интереси. А те като пиявици изсмукваха последните ѝ сили. Изведнъж сякаш прозря. Стиг, Шарлот, а сега и Никлас. Всички я използваха. Черпеха от щедростта ѝ, без да ѝ върнат нищо в замяна.

Шарлот си мислеше за баща си. Беше ѝ странно как през тези осем години от смъртта му тя си спомняше за него все по-рядко. Образът му някак избледня в съзнанието ѝ, неясен и размазан. Сега обаче след смъртта на Сара, отново се проясни, сякаш той си бе отишъл вчера.

Двамата с Ленарт бяха много близки. Тя така и не успя да изгради подобна емоционална връзка с майка си. Просто с баща ѝ бяха сродни души. Той винаги успяваше да я разсмее. Майка ѝ се смееше рядко, дори не можеше да си спомни нито веднъж да са се смели заедно. Баща ѝ бе дипломатът вкъщи. Играеше ролята на парламентьор и се опитваше да ѝ обясни защо майка ѝ непрекъснато я хока и е вечно недоволна от нея. Защо така и не можа да ѝ угоди. Добре поне, че не разочарова баща си. В неговите очи Шарлот бе съвършена.

Болестта му беше за нея голям удар. Тя се появи бавно и незабележимо в живота им и мина доста време, преди да разберат, че нещо не е наред. Понякога се питаше дали биха могли да я предотвратят, ако бяха по-наблюдателни и бяха разпознали симптомите. По това време Шарлот живееше с Никлас в Удевала, беше бременна със Сара и си имаше свои грижи. Когато забеляза, че баща ѝ не се чувства добре, за първи път застана на страната на майка си и двете го принудиха да отиде да се изследва. Но се оказа, че вече е късно. След това всичко протече много бързо. Само след месец той ги напусна. Лекарите обясниха, че е страдал от някаква рядка болест на нервната система, която постепенно руши организма. Обясниха им, че дори да бяха потърсили помощ по-рано, това не би го спасило. Но угризенията на съвестта си останаха.

Питаше се дали би запазила спомена за него жив, ако бяха прекарали повече време заедно. Лилиан обаче не ѝ го позволи. Отне ѝ правото да скърби, смяташе, че нейната болка е най-важна. През първите седмици след кончината на Ленарт през дома им мина цяла върволица от хора, но никой от тях дори не погледна към Шарлот, сякаш беше невидима. Всички съболезнования, всички утешителни думи бяха обърнати към Лилиан, която се държеше като кралица на аудиенция. В този миг мразеше майка си. По ирония на съдбата баща ѝ, малко преди да открият болестта му, изглежда, се е канел да напусне Лилиан. Те непрекъснато се караха и спореха и раздялата им бе неминуема. След това обаче Ленарт се разболя. Шарлот не можеше да отрече, че майка ѝ забрави всичко и се отдаде напълно на съпруга си. После, разбира се, Шарлот изпита неприятното усещане от неутолимото желание на майка си да бъде в центъра на вниманието.

С времето горчивите чувства избледняха. Годините се изпълниха с множество други впечатления и преживявания и тя нямаше желание да поддържа огъня на отминали кавги. Така бе досега. Животът ѝ най-накрая я застигна, прегази и захвърли в канавката. Вече имаше достатъчно време, за да си мисли за починалия си баща. Който щеше да знае какво да ѝ каже, щеше да я погали по косата и да я успокои, че нещата ще се наредят. Лилиан както обикновено се интересуваше само от себе си и отказваше да я изслуша, а Никлас... Никлас си е Никлас. Онази бегла надежда, че скръбта ще ги сближи, бе угаснала. Той сякаш се затвори в някакъв пашкул. Наистина и преди не я допускаше в най-потайните кътчета на душата си, но през последните дни ѝ приличаше на някаква сянка, която ту се промъкваше в живота ѝ, ту отново изчезваше. Всяка вечер слагаше глава на възглавницата до нея, но лежейки един до друг, те се стараеха да не се докосват, като че ли се страхуваха неочакваната милувка да не отвори кървящата им рана. Толкова много бяха преживели заедно. Дори успяха да запазят поне видимо единство, но сега тя се усъмни дали не са загубили и това.

Шумът от стъпки по стълбата разсея тежките ѝ мисли. Вдигна очи и видя Никлас. Погледна часовника и разбра, че до края на работния му оставаха още няколко часа.

– Здравей, върна ли се вече? – попита тя изненадано, изправяйки се насреща му.

– Седни, трябва да поговорим.

Сърцето ѝ се сви. Каквото и да искаше той да ѝ каже, едва ли щеше да е нещо приятно.

Фелбака, 1928

След като се преместиха в градската къща, животът им не се подобри, както Агнес очакваше. Настоящето ѝ тежеше повече от миналото. С всяка изминала година тя все повече се озлобяваше, а предишният ѝ живот изглеждаше като далечен сън. Наистина ли някога е носила красиви рокли, наистина ли е седяла на рояла на големите вечеринки, докато кавалерите се надпреварваха кой пръв да я покани за танц, а и най-важното, разбира се, наистина ли тогава е имала храна и различни вкусотии колкото ѝ душа иска?

Разпита за баща си и остана доволна, като разбра, че съдбата не е пощадила и него. Живееше сам в голямата къща и не ходеше никъде освен на работа. Това я радваше и подхранваше крехката надежда, че може би отново ще се смили над нея и ще я приеме обратно. Ала годините минаваха, всичко оставаше постарому и надеждата ѝ се струваше все по-химерна.

Децата вече станаха на четири и растяха като безнадеждни гаменчета, улични момчета, а Агнес нямаше нито сили, нито желание да ги възпитава. Откакто се преместиха, работните дни на Андерш се удължиха още повече. Излизаше рано сутрин, преди момчетата да се събудят, и се прибираше, когато вече бяха в леглото. Успяваше да прекара малко време с тях само в неделя, а те тогава се държаха като същински ангели, щастливи, че баща им си е у дома. Агнес се погрижи да нямат повече деца. Андерш се опита на няколко пъти да поговори с нея и да я помоли да го допусне в леглото си, но тя отказа, без дори да се замисли. От предишната ѝ страст нямаше и помен. Сега изпитваше към мъжа си само отвращение и потреперваше при мисълта, че мръсните му мазолести ръце може да докоснат кожата ѝ. Той дори не протестираше против наложеното му въздържание и това я караше да го презира още повече. Което другите биха нарекли доброта, за нея беше безгръбначност, а готовността му да продължава да върши цялата домакинска работа само потвърждаваше мнението ѝ. Никой истински мъж не би прал дрехите на децата си, нито би си готвил сам храната, мислеше си тя, като си затваряше очите за истината, че всъщност не му оставя избор с отказа си да се грижи за семейството си.

– Мамо, Юхан ме удари!

Карл се затича към майка си, която пушеше цигара, седнала на стълбите пред вратата. Агнес придоби този неприятен навик през последните години и настоятелно искаше от Андерш пари, като същевременно се надяваше, че той ще ѝ откаже.

Погледна студено плачещото момченце пред себе си и издиша облак пушек в лицето му. Карл се закашля и започна да търка очичките си. Притисна се към нея, очаквайки, че ще го утеши, но Агнес, както обикновено, не пожела да отговори на нежната му милувка. Това бе работа на Андерш. Не стига, че той ги лигавеше, нямаше нужда и тя да ги глези. Бутна го грубо и го плесна по дупето.

– Вместо да ревеш, го удари и ти – каза майка му спокойно и издиша нов облак дим в кристалния пролетен въздух.

Карл я погледна огорчен, че отново го е отхвърлила. Наведе глава и се помъкна бавно при брат си.

Завчера съседката имаше наглостта да ѝ дава съвети да държи децата си под око. Била ги видяла да си играят сами на товарния кей. Агнес изгледа равнодушно грозната дребна жена и спокойно ѝ каза да си гледа работата. Коя е тя, че да я учи как да възпитава децата си, след като голямата ѝ дъщеря, която беше избягала в града, според слуховете сега се издържала, като се показвала гола пред хората. Жената си тръгна натъжена, като промърмори нещо по адрес на „бедните момченца“ и повече не посмя да я поучава.

Агнес отметна глава назад под лъчите на пролетното слънце, които нежно галеха лицето ѝ, и си помисли, че трябва да им се наслаждава с мярка. Тен не ѝ трябваше, искаше да запази бялата си кожа, с каквато се отличават жените от висшето общество. Единственото, което бе ѝ останало от предишния живот, беше външният ѝ вид. Агнес продължаваше да се възползва от него всеки път, когато имаше възможност да поразведри печалното си съществуване. Не ѝ се вярваше колко много получава от местния бакалин срещу една прегръдка, а понякога и срещу нещо повече. Стига да ѝ предложеше достатъчно много в замяна. Така се сдобиваше със сладкиши и други вкусни неща, които не споделяше с домашните. По този начин се сдоби и с парче плат, което благоразумно скри от Андерш. От време на време го изваждаше и го докосваше, за да усети копринената му повърхност. Месарят също започна да ѝ прави намеци, но тя едва ли би се съгласила на всичко даже за най-хубавото парче месо. Бакалинът беше млад и привлекателен, с него ѝ беше приятно да се целува в склада, но месарят беше дебел и разплут шейсетгодишен мъж и тя никога не би позволила за парче телешко дебелите му като наденици пръсти със засъх-нала под ноктите кръв да се шмугнат под полата ѝ.

Знаеше, че хората я одумват. Но след като осъзна, че никога нямаше да успее да си върне предишното положение в обществото, вече нищо не я интересуваше. Нека си говорят колкото си искат. Нямаше да позволи на някакви си прости работници да ѝ пречат поне малко да се наслаждава на живота. А щом с това тормози Андерш, до когото достигат слуховете за жена му, толкова по-добре. Според Агнес той беше виновен за положението ѝ и тя изпитваше удоволствие да му причинява болка.

През последните седмици я измъчваше някаква тревога. Имаше чувството, че нещо ще се случи, нещо, което не можеше да предотврати. На няколко пъти забеляза Андерш да се взира с отсъстващ поглед в пространството, сякаш обмисляше нещо важно. Веднъж дори го попита за какво мисли, но той я излъга, при това лъжата прозвуча доста неубедително. Беше сигурна, че крои нещо. Нещо, свързано с нея, което, кой знае защо, все още пазеше в тайна. Това я докарваше до лудост, но тя го познаваше достатъчно добре и знаеше, че е безсмислено да настоява. Щеше да ѝ каже, когато той реши. Понякога се инатеше като магаре.

Агнес вдигна замислено пакета цигари и се изправи, канейки се да влезе вътре. Безучастно си помисли къде ли са отишли момчетата, но сви рамене и реши, че няма къде да се дянат. Смяташе да си подремне малко.

Следобедът минаваше бавно. Патрик загуби много време с медицинските картони на Албин. Чудеше се дали постъпи правилно, като реши засега да не се свързва със социалната служба. Просто имаше чувството, че не бива да действа прибързано. Щом колелото на бюрокрацията веднъж се задвижи, няма начин да бъде спряно. Затова и полицаите, и лекарите винаги изчакват, преди да съобщят за насилие над деца. Винаги има известна вероятност да открият друго обяснение, но щом машината се завърти, никой вече няма да им обърне внимание. Освен това инцидентите се прекратяват след преместването на семейс-тво Клинга във Фелбака. Очевидно ситуацията се стабилизира. Но не можеше да е сигурен, ами ако Албин отново пострада, отговорността ще падне върху него.

Телефонът прекъсна тежките му мисли.

– Патрик Хедстрьом.

– Здравейте, обажда ви се Ларш Карлфорш от управлението в Гьотеборг.

– Да? – въпросително откликна Патрик.

Мъжът прозвуча така, сякаш очакваше Патрик да го познава, но той не можеше да си спомни да е чувал името му преди.

– Изпратихме ви информация за едно от актуалните ни разследвания. Доколкото разбрах, трябваше да са ви я предали.

– Така ли? – Патрик се учуди още повече. – Нещо не мога да си спомня да сме получавали някаква информация от Гьотеборг. За какво става дума?

– Свързах се с вашето управление преди три седмици. Работя в отдела по борбата със сексуално насилие върху деца и в момента разследваме мрежа, разпространяваща детска порнография. В хода на разследването се натъкнахме на лице от вашия район и затова се свързахме с вас.

Патрик се почувства като пълен идиот, но наистина нямаше представа за какво говори мъжът.

– С кого от колегите разговаряхте?

– Хм, вие бяхте в отпуск и затова ме свързаха с... чакайте да проверя... – човекът, изглежда, разлисти бележника си. – Ето тук съм го записал. Говорил съм с Ернст Лундгрен.

На Патрик му причерня от гняв. Представи си как обхваща врата на Ернст с ръце и започва да го души, но продължи с престорено спокойствие.

– Предполагам, че става дума за някакво недоразумение. Ако искате, можете да ми обясните всичко сега, а аз ще проверя какво е направено.

– Да, разбира се, мога да повторя.

Ларш Карлфорш обясни най-общо върху какво работят и как са разкрили въпросната мрежа. Когато стигна до онази част, за която имаха нужда от помощ от участъка в Танумсхеде, Патрик остана без дъх. Едва изчака човекът да приключи, обеща му веднага да се заеме със случая и завърши разговора с обичайните учтиви фрази. Веднага щом затвори телефона, скочи и с две големи крачки се озова на вратата, откъдето изрева в коридора:

– Ернст!

Ерика се опитваше да събере мислите си, когато някой почука на вратата. Изненадана, тя трепна, но вече се досети кой би могъл да дойде и тръгна да отвори. На прага стоеше Шарлот. Беше без връхно облекло и изглежда, бе тичала през целия път от къщи. По челото ѝ беше избила пот и тя цялата неудържимо трепереше.

– Господи, на какво приличаш – възкликна Ерика неволно, но бързо съжали за думите си и дръпна Шарлот вътре на топло.

– Попречих ли? – попита Шарлот жално, а Ерика поклати енергично глава.

– Разбира се, че не. Нали знаеш, че винаги си добре дошла.

Шарлот само кимна и прегърна приятелката си с треперещи ръце. Косата ѝ бе полепнала по лицето от потта и влажния въздух, а един кичур дори ѝ влизаше в очите. Приличаше на мокро, нещастно и изоставено кутре.

– Искаш ли чай? – предложи Ерика.

Очите на Шарлот излъчваха някакво диво изражение на подгонено животно, примесено с черната мъка, която не преминаваше след смъртта на Сара, но тя прие с благодарност предложението на Ерика.

– Седни, ей сега ще дойда – покани я Ерика и отиде в кухнята.

По пътя надникна при Мая в дневната и се убеди, че тя е доволна и дори изгледа любопитно Шарлот, докато минаваше покрай нея.

– Ще намокря дивана, ако седна на него – каза Шарлот с трагичен тон като за някаква ужасна трагедия.

– Да не ти пука – успокои я Ерика. – Ще изсъхне. Виж, имам само чай от горски ягоди. Става ли, или е твърде сладък?

– Няма проблем – промърмори Шарлот, а Ерика си помисли, че приятелката ѝ би казала същото, ако ѝ беше предложила чай от сено.

Ерика се върна бързо с поднос с две чаши чай, буркан с мед и две лъжички. Постави го на масата пред дивана и седна до Шарлот. Шарлот вдигна внимателно чашата и отпи от чая. Ерика я последва мълчаливо. Не искаше да припира приятелката си, но почти физически усещаше колко силно е желанието ѝ да сподели мъката си. Явно просто не знаеше откъде да започне. Ерика не беше сигурна дали Никлас е казал на Шарлот, че е идвал при нея. Последва дълго мълчание, прекъсвано само от радостните възгласи на Мая. Накрая Шарлот сама отговори на този въпрос.

– Зная, че е бил тук. Разказа ми. Значи, всичко ти е ясно. Имал е друга. И не за първи път.

От устните ѝ се откъсна горчив смях, а сълзите, които дълго напираха в очите ѝ, най-накрая рукнаха.

– Да, зная – прошепна Ерика.

Беше наясно какво има предвид приятелката ѝ, като казва „не за първи път“. Шарлот беше ѝ разказвала за постоянните изневери на мъжа си, но смяташе, че след преместването им във Фелбака ще започнат начисто, без това да се повтаря. Беше ѝ обещал, че всичко ще се промени.

– Срещали са се в продължение на няколко месеца. Представяш ли си? Месеци наред. Тук, във Фелбака. Без никой да ги разкрие. Такъв дяволски късмет.

В смеха на Шарлот прозвучаха истерични нотки и Ерика с успокояващ жест сложи ръка на коляното ѝ.

– Коя е? – попита тихо тя.

– Никлас не ти ли каза? – учуди се Шарлот.

Ерика поклати глава.

– Някаква двайсет и пет годишна. Не знам точно какво представлява. Жанет някоя си...

Шарлот махна отчаяно с ръка. Всичко това вече се беше случвало в живота ѝ и нямаше значение кое е момичето. Просто Никлас непрекъснато ги сменяше. Изневярата му ѝ тежеше най-много.

– Като знам какво съм изтърпяла през годините. Все му прощавах и обещавах да забравя, за да бъдем заедно. А този път ми се кълнеше, че всичко ще е различно. Че ще оставим миналото зад гърба си, ще сменим обстановката и ще се обградим с нови приятели.

Шарлот отново се разсмя някак зловещо, но сълзите продължиха да се стичат по лицето ѝ.

– Толкова съжалявам, Шарлот.

Ерика я погали по гърба.

– Вече от толкова години сме заедно. Родиха ни се две деца, преживяхме какво ли не, колкото едва ли някой може да си представи. Загубихме едното си дете, а ето че и това ми се стовари на главата.

– Защо ти призна точно сега? – попита Ерика и отпи от чая.

– Не ти ли обясни? – изненада се Шарлот. – Няма да повярваш на ушите си. Призна, защото полицаите днес са го викали за разпит.

– Какво говориш! – възкликна Ерика.

Макар че Патрик нямаше навик да разговаря с нея за работата си, Ерика не бе забелязала полицията да проявява особен интерес към Никлас.

– И защо са го викали?

– Не беше съвсем сигурен. Но явно са разкрили аферата му с това момиче и затова са искали да го проверят. Каза ми, че всичко е наред. Знаели, че за нищо на света не би наранил собствената си дъщеря, и просто имали няколко въпроса.

– Сигурна ли си, че това е цялата истина?

Беше достатъчно добре запозната с работата на Патрик и знаеше, че това не е основание за провеждане на разпит. Особено когато става дума за баща на жертвата. Същевременно започна да се съмнява какъв е истинският мотив за днешното посещение на Никлас. Тя все пак беше не само приятелка на жена му, но и съпруга на полицая, който ръководеше разследването.

Шарлот я погледна объркано.

– Да, поне така каза. Но в същото време нещо...

– Да?

– Не зная, но ми се стори, че крие нещо. Сега, когато ме попита, го осъзнах. Но когато ми говореше за любовницата си, бях сляпа и глуха за всичко останало.

В гласа на Шарлот имаше толкова горчивина, че на Ерика ѝ се прииска да я прегърне и залюлее като малко бебе. Но подобна физическа близост пораждаше у нея чувство на неловкост и затова тя продължи да я милва нежно по гърба.

– Имаш ли някаква представа какви други причини може да има?

Дали само ѝ се стори, или лицето на приятелката ѝ наистина помръкна? Всичко се случи толкова бързо, че не можеше да е сигурна.

Шарлот ѝ отвърна незабавно и напълно уверено:

– Не, нямам представа за какво може да става дума.

След това замълча и отново отпи от чая. Вече се бе поуспокоила и дори не плачеше. Но лицето ѝ беше мрачно и отдалече личеше, че сърцето ѝ е разбито.

– Как всъщност се събрахте с Никлас? – попита Ерика, по-скоро от любопитство, отколкото за да я успокои.

Откакто беше дошла, Шарлот за първи път искрено се разсмя.

– Учехме в една и съща гимназия, той беше с една година по-голям. Всъщност по това време дори не го забелязвах, бях влюбена в негов приятел, но той ме хареса и започна да ме ухажва. Накрая се поддадох. Станахме гаджета и изкарахме месец или два, но после ми омръзна.

– Ти ли го остави?

– Какво чудно има, ще взема да се обидя.

Шарлот отново се засмя и Ерика прихна след нея.

– За съжаление, не издържах повече от няколко месеца. Една вечер отново се върнах при него и водовъртежът на любовта отново ме погълна. Изкарахме заедно цялото лято, след това той тръгна с приятели по барове. Когато се върна вкъщи, взе да ми говори небивалици, че уж приятелите му щели да ми разказват как бил изчезнал някъде миналата вечер. Истината била, че препил и заспал зад бара. По-късно обаче истината излезе наяве и тогава се разделихме за втори път. Бях благодарна, че ми се размина само с огорчение и сълзи. Никлас започна да сменя момичетата на Удевала като за последно. Дори не можеш да си представиш на какви истории се наслушах. Срам ме е да си призная, че понякога и аз се поддавах на желанията на плътта, но подобни преживявания винаги ми оставяха горчив привкус. Сега, като се замисля, може би щеше да е по-добре, ако с това всичко бе приключило и Никлас бе останал само една грешка на младостта, но въпреки че ненавиждах и него, и начина му на живот, не можах да прогоня спомена за него от съзнанието си. След няколко години се срещнахме случайно и останалото го знаеш. Би трябвало да зная в какво се забърквам, нали?

– Хората обикновено се променят. Поведението му от младежките години не е гаранция, че ще продължи така и по-късно. Повечето хора съзряват с времето.

– Това очевидно не се отнася за Никлас – констатира Шарлот с нескрита болка, – но не мога да го мразя. Толкова много сме преживели заедно, а и понякога съзирам проблясъци на истинската му същност. Заради това го обичам – за кратките мигове, в които ми позволи да надникна в душата му и ми разкри колко е раним всъщност. Освен това зная колко трудно му е било вкъщи и какво се е случило между баща му и него, когато е бил само на седемнайсет. Може би затова го оневинявам. В същото време ми е трудно да проумея как е способен да ме наранява така.

– Какво ще правиш сега? – попита Ерика.

Погледна към Мая и не повярва на очите си: дъщеря ѝ беше заспала сама в малкото креватче. Случваше се за първи път.

– Не знам. Нямам сили да мисля за това. А пък и честно казано, не съм сигурна дали случилото се има някакво значение. Каквото и да стори или да ми каже, нищо не може да се сравни с болката от смъртта на Сара. Никлас иска да започнем наново, да си намерим собствено жилище и да се изнесем от къщата на мама и Стиг колкото може по-бързо. Но аз не знам какво искам...

Шарлот сведе глава. След това се изправи рязко.

– Трябва да си ходя. Мама цял ден е с Албин. Благодаря, че ме изслуша.

– Знаеш, че винаги си добре дошла.

– Благодаря.

Шарлот прегърна набързо Ерика и изчезна също толкова внезапно, както се бе появила.

Ерика се върна бавно в дневната. Спря се учудена пред детското легълце и се загледа в спящата си дъщеря. Може би все пак имаше надежда животът ѝ да се подреди. Сърцето ѝ се изпълни с мъка, като си помисли, че Шарлот едва ли може да каже същото.

Стигна до любимата си част от компютърната игра, върху която работеше. Когато за първи път развъртя меча, главата на противника се търкулна на земята и съгласно сценария това трябваше да бъде съпроводено със зрелищни ефекти. Пръстите му се понесоха бързо по клавиатурата, а сцената на екрана се разви със светкавична скорост. Морган изпитваше възхищение, примесено със завист, към авторите на историите, които той съживяваше на екрана. Ако имаше нещо, което наистина му липсваше, това бе богатото и безгранично въображение, присъщо на останалите хора. И той, разбира се, се беше опитвал. Понякога дори му се налагаше. Например докато пишеше различни съчинения в училище. За него това бе същински кошмар. Понякога им задаваха тема, а друг път просто им показваха някоя картинка, около която трябваше да изплетат цяла мрежа от случки и герои. Но той така и не успяваше да напише повече от едно изречение. След това мозъкът му напълно блокираше. Съзнанието му се изпразваше. Оставаха празният лист хартия пред него и ужасният страх при мисълта, че трябва да го изпълни с думи, които така и не му идваха наум, и учителите, които му се караха. Докато майка му не дойде в училище и не поговори с тях, след като вече му поставиха диагнозата. След този разговор започнаха да го гледат с любопитство като извънземен. Те дори нямаха представа колко са прави. Именно така се чувстваше той, когато гледаше празния лист пред себе си и наблюдаваше как се движат химикалките на съучениците му. Същински извънземен.

След като откри света на компютрите, за първи път в живота си се почувства у дома. Справяше се с тях без трудност и усилие. Струваше му се, че е като странно парченце пъзел, което най-накрая пасна някъде.

Когато беше по-малък, с маниакално упорство се посвети на кодирането. Изчете всички възможни книги и можеше да говори по темата с часове. Омайваха го чудноватите комбинации от букви и цифри. Но когато се появи интересът към компютрите, той изведнъж охладня към кодовете. Знанията в тази област си останаха и той можеше да ги извлече от паметта си, но тази тема вече му беше безинтересна.

Стичащата се по острието на меча кръв го накара отново да си спомни за момичето. Заинтересува го въпросът дали кръвта в тялото ѝ се е съсирила след смъртта ѝ. Може би се е превърнала в плътна маса, запълнила съдовете, или е станала кафява, както когато засъхне. Беше наблюдавал какво се случва с кръвта, когато веднъж се опита да си пререже вените на китките. Като замаян гледаше как тя извира от разреза, как постепенно се сгъстява, а накрая се съсирва и променя цвета си.

Майка му се ужаси, когато го видя какво върши. Опита се да ѝ обясни, че е искал само да усети смъртта, но тя, без да каже нито дума, го натика в колата и го закара на лекар. Макар че това не беше необходимо. При порязването толкова го заболя, че не посмя да се пореже дълбоко, и кръвта сама спря. Но майка му изпадна в истерия.

Морган не можеше да разбере защо нормалните хора толкова се боят от смъртта. Та нали смъртта, както и животът, е определено състояние на организма. Дори понякога му се струваше много по-примамлива от живота. Затова завиждаше на момичето. Тя вече знаеше отговора на загадката.

Ернст седеше пред Патрик с упорито изражение на лицето, старателно избягвайки да го погледне в очите, като се взираше в обувките си.

– Отговори ми най-сетне! – изкрещя Патрик. – Обадиха ли ти се от Гьотеборг във връзка с детската порнография?

– Да – мрачно изръмжа Ернст.

– И защо не ни информира за това?

Последва продължително мълчание.

– Ще повторя – заяви Патрик с тих, невещаещ нищо добро глас, – защо не ни докладва?

– Не ми се стори важно – отвърна Ернст уклончиво.

– Не му се сторило важно!

Гласът на Патрик режеше като нож, а юмрукът му се стовари върху бюрото с такава сила, че клавиатурата на компютъра подскочи.

– Така е – каза Ернст.

– И защо така?

– Ами бяхме затрупани с работа... А пък и ми се стори малко вероятно. Такива неща се случват обикновено в големите градове...

– Не говори глупости – прекъсна го Патрик с нескрито презрение.

Той така и не седна и стоеше, извисявайки се над Ернст. Гневът сякаш увеличи ръста му с десетина сантиметра.

– Много добре знаеш, че детската порнография не е свързана с местоположение. Има я навсякъде, дори и в малките градове. Затова престани да говориш глупости и кажи истината. Повярвай ми, ако е това, което си мисля, лошо ти се пише.

Ернст вдигна глава и погледна враждебно Патрик. Разбираше, че не може повече да го заблуждава.

– Просто ми се стори малко вероятно. Искам да кажа, познавам човека и не мисля, че би се занимавал с подобни неща. Затова реших, че ченгетата от Гьотеборг са се объркали и някой невинен ще опере пешкира заради тяхната грешка, ако докладвам. Сам знаеш как е – добави той и погледна злобно Патрик. – Вече ще е късно, ако се обадят и кажат нещо от сорта: „О, извинете, станала е грешка. Бяхме посочили един човек, но забравете за него“. А човекът вече е опозорен. Затова реших да изчакам и да видя какво ще стане.

– Да изчакаш и да видиш какво ще стане! – от ярост Патрик едва не започна да заеква.

– Ами да, мисля, че сам разбираш колко е невероятно. Всички знаят, че той е заслужил човек и работи много с младежите. Извършил е много добрини.

– Пет пари не давам за неговите добрини! Ако колегите от Гьотеборг се обаждат и казват, че са попаднали на името му във връзка с разследване на детска порнография, трябва да го проверим. Това ни е работата, по дяволите! Независимо дали сте първи приятели...

– Не сме първи приятели – промърмори Ернст.

– Или познати, или каквото и да било, това няма никакво значение. Не разбираш ли?! Нямаш право сам да вземаш решение какво ще разследваме и какво не, за да предпазиш някого, когото познаваш!

– Имам достатъчно дългогодишен опит, за да...

Ернст не успя да завърши изречението, защото Патрик го прекъсна.

– След толкова дългогодишен опит би трябвало да знаеш правилата! Ами когато името му се появи по делото за убийство? Поне тогава би трябвало да ти мине през ума, че е крайно време да ни информираш! А?

Ернст отново заби поглед в обувките си и дори не се опита да се защити. Патрик въздъхна и седна. Сключи ръце и строго погледна колегата си.

– Е, вече не можем да върнем нещата назад и след като сме получили сигнал от Гьотеборг, трябва да го извикаме на разпит. Дори току-що получихме разрешение за обиск. Моли Господ да не е надушил нещо и да е прикрил следите си. Мелберг е запознат със случая и сигурно ще поиска да говори с теб.

Ернст се изправи мълчаливо. Разбираше, че сигурно е извършил най-голямата грешка в кариерата си. А това означаваше много в неговия случай...

– Мамо, ако обещаеш да пазиш тайна, колко дълго трябва да удържиш на думата си?

– Не знам – отвърна Вероника. – Но щом е тайна, значи, трябва да я пазиш. Защо?

– Хммм – промърмори Фрида и започна да чертае с лъжичката кръгове върху киселото мляко.

– Недей да си играеш с храната – смъмри я Вероника, бършейки нервно кухненския плот. Но изведнъж застина с кърпата в ръка и се обърна към дъщеря си. – Защо ме питаш за това?

– Не знам – отвърна Фрида и сви рамене.

– Знаеш, знаеш. Я ми разкажи защо питаш.

Вероника седна на стола до дъщеря си и я погледна внимателно.

– Щом не мога да разкрия нечия тайна, значи, не бива да ти казвам, нали? Но...

– Какво но? – попита предпазливо Вероника.

– Но ако човекът, на когото си обещал, е мъртъв, можеш да развалиш обещанието? Представи си, че кажа нещо, а мъртвият вземе, че се върне и страшно се ядоса.

– Миличко, Сара ли те е накарала да обещаеш да не издаваш някаква тайна?

Фрида продължи да чертае кръгчета върху киселото мляко.

– Вече говорихме за това и трябва да ми вярваш, като ти казвам, че Сара никога няма да се върне. Тя е на небето и ще остане там завинаги.

– Завинаги, докато свят светува? В продължение на хиляди милиони и милиарди години?

– Да. Хиляди милиони и милиарди години. Освен това, каквато и да е тайната, Сара няма да ти се разсърди, ако я споделиш с мен.

– Сигурна ли си?

Фрида погледна тревожно през прозореца към сивото небе.

– Да, съвсем сигурна.

Вероника погали дъщеря си по ръката.

Фрида се замисли над думите на майка си, помълча малко и промълви несигурно:

– Сара се страхуваше. Някакъв ужасен чичко беше я уплашил.

– Ужасен чичко? Кога?

Вероника чакаше напрегнато отговора на дъщеря си.

– В деня преди да отиде на небето.

– Сигурна ли си, че е било тогава?

Фрида се намръщи, обидена, че майка ѝ се съмнява в думите ѝ.

– Дааа, сигурна съм. Вече познавам дните на седмицата. Да не съм малка.

– Не, не, знам, че си голямо момиче. Естествено, че познаваш дните на седмицата – успокои я Вероника.

После предпазливо се опита да разбере нещо повече. Фрида още се мусеше заради недоверието, но явно желанието да сподели тайната надделя.

– Сара ми каза, че чичкото бил ужасно страшен. Заговорил я, докато си играела на брега, и се държал лошо.

– Сара каза ли как се е държал лошо?

– Хмм – промълви Фрида и явно сметна това за достатъчно изчерпателен отговор.

Вероника продължи търпеливо.

– Какво ти каза? Как се е държал с нея?

– Хванал я за ръката толкова силно, че я заболяло. Ето така. – Фрида хвана силно лявата си ръка с дясната. – След това ѝ наговорил глупости.

– Какви глупости?

– Сара не разбрала всичко. Но усетила, че думите му са лоши. Нарекъл я отрок на Йевле или нещо подобно.

– Отрок на Йевле? – повтори Вероника недоумяващо.

– Нали ти казах, че звучи странно и че сигурно не е разбрала. Но тя беше сигурна, че е искал да я обиди. Освен това ѝ крещял. Силно. Дори ушите я заболели.

И Фрида запуши ушите си с ръце. Вероника отмести нежно ръцете ѝ и рече:

– Знаеш ли, мисля, че трябва да споделиш тази тайна с още някого.

– Но нали ми каза...

Фрида се разстрои, а погледът ѝ отново се плъзна към сивото небе.

– Знам какво ти казах, но мисля, че Сара също би искала да разкажеш тайната на полицаите.

– Защо? – попита Фрида, а в очите ѝ все още се четеше притеснение.

– Защото, когато някой умре и се качи на небето, полицаите трябва да научат всичките му тайни. Такова е и желанието на мъртвите. Все пак това им е работата – полицаите трябва да разберат какво се е случило.

– Полицаите трябва да знаят всички тайни? – учуди се Фрида. – Ами тогава сигурно трябва да им кажа и за онзи път, когато не исках да си изям сандвича и го скрих под дивана.

Вероника не можа да сдържи усмивката си.

– Не, не е нужно да им съобщаваш тази тайна.

– Сега, докато съм жива, но когато умра, трябва да им обясниш всичко.

Усмивката изчезна от лицето на Вероника. Тя поклати енергично глава. Разговорът им неочаквано прие неприятен обрат. Погали дъщеря си по русата коса и промълви тихо:

– Не мисли за това, няма да умреш.

– Откъде знаеш, мамо? – попита Фрида с любопитство.

– Просто знам.

Вероника се изправи рязко и излезе в коридора, а сърцето ѝ се сви толкова силно, че не можа да си поеме дъх. Без да се обръща, за да скрие сълзите си от Фрида, извика неоправдано строго:

– Облечи си якето. Веднага отиваме в полицията.

Фрида я послуша. Но докато вървяха към колата, несъзнателно сведе глава под сивото тежко небе. Дано майка ѝ да е права, дано Сара да не се разсърди.

Фелбака, 1928

С нежна загриженост той облече и среса момчетата. Беше неделя, слънцето грееше и той се канеше да изведе децата на разходка. Едва успя да ги облече, те бяха толкова щастливи, че ще излязат с баща си, че не ги свърташе на едно място. Най-сетне бяха готови да тръгнат. Агнес не отговори, когато децата ѝ казаха „довиждане“. Заболя го, като видя разочарованието в очите им, когато погледнаха майка си. Децата се стремяха към нея, макар че тя не ги разбираше. Копнееха да усетят уханието на тялото ѝ и прегръдката ѝ. Не искаше да повярва, че Агнес разбира всичко и нарочно ги отблъсква. За съжаление, една мисъл се прокрадваше все по-често в съзнанието му. Момчетата вече бяха на четири години и Андерш забелязваше нещо неестествено в отношението ѝ към децата. Отначало си мислеше, че това се дължи на трудното раждане, но годините минаваха, а нейната майчина привързаност не се появяваше.

Той самият се чувстваше като истински богаташ, докато слизаше с тях надолу по хълма, държейки във всяка ръка по една детска ръчичка. Те все още бяха толкова малки, че по-скоро подскачаха, отколкото вървяха. Понякога му се налагаше да подтичва, за да влезе в крак с тях. Хората им се усмихваха и сваляха шапки, за да ги поздравят, когато ги срещаха на главната улица. Той знаеше, че те представляват трогателна гледка – бащата, висок и силен, в официални дрехи, и момчетата, нагиздени, доколкото позволяват възможностите на обикновения каменоделец, двамата с еднакви руси перчеми със същия цвят като на баща им. Дори бяха наследили кафявите му очи. Хората често му казваха, че момчетата много приличат на него, и това всеки път го изпълваше с гордост. Понякога въздъхваше облекчено, че не бяха наследили нищо от Агнес. С годините откри някаква суровост в характера ѝ и силно се надяваше децата му да не я наследят.

Когато минаваха покрай бакалницата, Андерш ускоряваше крачка и извръщаше глава. От време на време му се налагаше да пазарува от там, но като разбра какво говореха хората зад гърба му, се опитваше да ходи там колкото може по-рядко. Нито за секунда не се съмняваше в достоверността на клюките, иначе щеше да влиза вътре с високо вдигната глава. Но дори да се съмняваше, всички съмнения изчезваха от високомерната усмивчица и надменния тон на бакалина. Понякога се питаше къде е краят на неговото търпение и ако не бяха момчетата, отдавна да е събрал нещата си и да се е махнал. Заради тях бе принуден да търси друг изход от ситуацията и май наистина го бе намерил. Андерш вече имаше план, чието осъществяване му костваше две години тежък труд, но вече бе близо до целта. Оставаха му последните детайли, след което щеше да предложи на семейството си да започне нов живот. Може би дори щеше да успее да осигури на Агнес онова, за което мечтаеше, и да прогони черните чувства, завладели душата ѝ. Дори му се струваше, че си представя новия им живот. Агнес, момчетата и той щяха да имат много повече възможности от сега.

Стисна ръчичките на децата си още по-силно и им се усмихна, когато вдигнаха главички и го погледнаха в очите.

– Татко, може ли да ни купиш бонбони?

Юхан не се съмняваше в положителния отговор, като разчиташе на доброто настроение на баща си.

Така и стана. Андерш се замисли за миг, но после кимна в знак на съгласие, а момчетата заподскачаха в радостно очакване. Това означаваше, че трябва да минат през бакалницата, но днес си струваше. Скоро щеше да остави всичко това зад гърба си.

Йоста седеше в стаята си и дремеше. Настроението в участъка беше, меко казано, тягостно, откакто гафът на Ернст излезе наяве. Като се замисли за това, Йоста поклати глава. Не че колегата му не е вършил глупости и преди, но този път премина границата. Подобно поведение бе недопустимо за един истински полицай. Йоста за първи път си помисли, че това нарушение може да коства работата на колегата му. Дори Мелберг не може да го защити при създалата се ситуация.

Погледна унило през прозореца. Това беше най-омразното му време, по-лошо и от зимата. Все още пазеше топли спомени от лятото и помнеше всяка изиграна партия голф. После, към средата на зимните месеци, щеше да дойде забравата и да започне да се съмнява дали оня съвършен удар е бил негово дело, или просто момент от някой чуден сън.

Телефонът иззвъня и го извади от унеса.

– Йоста Флюгаре.

– Здравей, Йоста. Аника е. Педерсен чака на другата линия. Търси Патрик, но него го няма. Искаш ли да говориш с него?

– Разбира се, прехвърли го на моя номер.

Изчака няколко секунди и чу познатото щракване. В слушалката прозвуча гласът на съдебния лекар.

– Чух, че Патрик е навън по задачи. Нали и ти работиш по разследването на смъртта на момичето?

– Да, както и всички останали колеги.

– Чудесно, тогава спокойно мога да ти предам информацията, но държа да уведомиш Хедстрьом.

У Йоста се мярна мисълта дали до Педерсен не са стигнали слуховете за гафа на Ернст, но той отхвърли веднага това подозрение. Вероятно Педерсен просто искаше да подчертае, че ръководителят на разследването трябва да е запознат с всички данни. А пък и Йоста нямаше никакво намерение да повтори грешката на Лундгрен.

– Ще запиша всичко старателно. Нали ще го пратите и по факса, както обикновено?

– Разбира се – потвърди Педерсен. – Получихме резултатите от анализа на пепелта, която открихме в стомаха и дробовете на момичето.

– Да, запознат съм с детайлите – подчерта го Йоста с нескрито раздразнение.

Да не би Педерсен да го смята за някой новак в участъка?

Дори и да бе усетил раздразнението в гласа на колегата си, Педерсен го пренебрегна и продължи спокойно.

– Мда, резултатите са доста интересни. Първо, пепелта не е прясна. Съдържанието ѝ или поне част от него може да бъде определено като – лекарят се поколеба – доста старо.

– Доста старо – повтори Йоста с все още раздразнен тон. Обаче не можа да скрие любопитството си. – Какво означава „доста старо“? От каменната ера или от веселите шейсетте?

– Не, точно там е проблемът. От лабораторията ми казаха, че датирането е изключително трудно. Предполагат, че става дума за приблизително от петдесет до сто години.

– Стогодишна пепел? – озадачи се Йоста.

– Да, или петдесет. Или някъде по средата. Има и още нещо интересно. Пепелта съдържа каменни частици. По-точно гранит.

– Гранит? Откъде, по дяволите, се е взела тази пепел? Все пак гранитът не може да гори, нали?

– Не, камъните не горят. Явно е бил натрошен още от самото начало. Ще правят и други анализи, за да видят дали няма да открият още нещо. Но...

Йоста усети, че му предстои да чуе нещо изключително важно.

– Да? – подкани той събеседника си.

– Резултатите показват, че съдържанието на пепелта е смесено. Открили са остатъци от дърво и... – Педерсен нап-рави пауза, преди да продължи, – от органична материя.

– Органична материя? Поправи ме, ако греша. Значи, е човешка?

– Не е сигурно. Трябва да я изследват допълнително, за да определят произхода ѝ. Дали са останки на човек, или на животно. Не знаят дали ще успеят да получат някакъв отговор, но ще се опитат. Важното е, че съдържанието представлява смес от различен произход – дърво и гранит.

– По дяволите – изруга Йоста. – Значи, някой я е пазил.

– Или я е намерил.

– Да, може и така да е.

– Така че сега има върху какво да работите – отбеляза Педерсен сухо. – Надявам се до няколко дни да знаем повече, например дали пепелта е от животински, или от човешки останки. Но и това не е малко.

– Така е – съгласи се Йоста и си представи лицата на колегите си, когато им разкаже какво е научил.

Това си беше истинска бомба. Въпросът беше как да я използват в по-нататъшната работа по разследването.

Сложи бавно слушалката и тръгна към факса. Най-много го впечатлиха думите на Педерсен за частиците гранит. Тези частици го насочваха към някаква мисъл, но тя все му се изплъзваше и той не можеше да я улови.

Аста се изправи тежко. Старият дървен под беше от времето, когато е построена къщата, и можеше да се мие само със сапун. Но с годините ѝ ставаше все по-трудно да пълзи на колене и да го търка. Нищо, старите ѝ кокали ще издържат още малко.

Огледа къщата. Живееше тук от четирийсет години. Заедно с мъжа си Арне. Преди това той бе живял тук с родителите си, с които продължиха да делят този дом след сватбата, докато и двамата не си отидоха от този свят, ей така изведнъж, само през един месец. Срамуваше се да си помисли, но някога смяташе тези години за много трудни. Бащата на Арне бе суров, командваше като генерал, а и свекърва ѝ не му отстъпваше. Арне никога не бе споменавал за това, но по случайните им недомлъвки разбра, че доста са го били като малък. Може би затова беше толкова твърд с Никлас. Който в детството е бил възпитаван с камшик, с течение на времето сам ще го използва. Разбира се, в случая на Арне камшикът бе заменен с колан. Дебелият кафяв колан, който винаги висеше на вратата на килера. Използваше го всеки път когато Никлас се провинеше в нещо. Но коя бе тя, че да поставя под съмнение възпитателните му методи? Сподавените викове от болка късаха сърцето ѝ, след това тя бършеше сълзите на сина си с нежна ръка, но Арне винаги беше прав.

Качи се трудно на кухненския стол и започна да сваля пердетата. Не изглеждаха мръсни, но Арне все ѝ повтаряше, че щом се зацапат, вече е късно. Изведнъж застина с ръце над главата, протегнати към корниза. С това ли се занимаваше и през онзи ужасен ден? Да, беше сигурна. Сменяше пердетата, когато чу ядосаните им гласове от градината. Бе свикнала с крясъците на Арне, но сега и Никлас беше повишил глас. Стори ѝ се толкова странно и същевременно зловещо, че веднага скочи от стола и изтича в градината. Двамата стояха един срещу друг. Като врагове. Гласовете им, които още от къщи ѝ се сториха високи, сега буквално кънтяха болезнено в ушите ѝ. Не можа да се въздържи, хвърли се напред и дръпна Арне за ръката.

– Какво става тук?

Сама осъзна колко отчаяно е прозвучал гласът ѝ. Веднага щом хвана съпруга си за ръката, разбра, че не биваше да го прави. Арне замълча, извърна се към нея с безизразен поглед, вдигна ръка и я зашлеви. Обгърна ги зловеща тишина. Стояха неподвижни като три каменни статуи. След това тя видя като на забавен кадър как ръката на Никлас се отмята назад и пръстите му се свиват в юмрук, който се устремява към лицето на баща му. Звукът от удара разтърси безмълвната тишина и ги извади от вцепенението. Арне се хвана за бузата и изумен погледна сина си. След това тя видя как ръката на Никлас отново замахва и се стоварва върху лицето на Арне. А после той сякаш не можеше да се спре. Движеше се като робот, който нанасяше удар след удар. Ударите се сипеха върху Арне, а той като че ли не разбираше какво се случва. Накрая краката му се подкосиха и той се свлече на колене. Никлас дишаше тежко и учестено. Гледаше падналия си баща с кървящ нос. След това се обърна и избяга.

От този ден Арне ѝ забрани да произнася името на Никлас. Тогава синът им беше на седемнайсет години.

Аста слезе внимателно от стола с пердетата в ръка. Напоследък я обземаха тревожни мисли и сигурно неслучайно сега си спомни този ден. Смъртта на детето разтърси вътрешния ѝ мир и съживи забравеното през годините. В душата ѝ се загнезди съмнението колко много е загубила заради непримиримото упорство на Арне и пробуди спомени, които направиха живота ѝ още по-тежък. Дори самият факт, че посети сина си в поликлиниката, беше достатъчно красноречив – Аста вече не приемаше нищо за даденост. Може би Арне все пак невинаги е прав. Защо той трябва да взема всички решения, дори и тези, които засягат само нея. Тя има право сама да решава как да живее. Тези мисли я тревожеха и тя се опита да ги прогони и да ги остави за по-късно. Пердетата чакаха да бъдат изпрани.

Патрик решително почука на вратата. Беше важно да запази привидно спокойствие, но всъщност изпитваше само погнуса и горчив вкус в устата. Едва ли някое човешко същество можеше да падне по-ниско. Тези хора му бяха най-противни. Единствената му утеха беше, че зад решетките обикновено ги чака тежък живот. Педофилите са на дъното на затворническата йерархия и с тях се държат по подобаващ начин. И то с право.

Чу приближаващи стъпки и отстъпи назад. Мартин нервничеше до него, а зад тях стояха неколцина колеги от Удевала. Сред тях имаше експерти, притежаващи безценни за дадения случай знания – бяха компютърни специалисти.

Вратата се отвори и слабият Кай се изправи пред очите им. Както винаги беше облечен официално и Патрик си помисли дали изобщо има домашни дрехи. Той самият навличаше удобния анцуг и мекия пуловер веднага щом се върнеше вкъщи.

– Какво има пък сега? – Кай подаде глава и се намръщи, като видя двете полицейски коли на алеята пред къщата си. – Нима е необходимо целият квартал да разбере, че сте тук? Вещицата отсреща сигурно вече потрива доволно ръце. Ако имате да ме питате нещо, спокойно можехте да се обадите по телефона или да изпратите само един човек вместо цяла тълпа.

Патрик го погледна замислено, питайки се дали играе някакъв театър, или още не се е досетил, че са го разкрили. Макар че пред вратата стояха цяла група униформени. Е, скоро ще се разбере.

– Имаме заповед за обиск. Освен това бихме искали да ни последвате в управлението за разпит.

Патрик говореше официално, без да проявява емоциите, които го вълнуваха.

– Заповед за обиск, какво по дяволите? Какво ли е измислила вещицата пък сега? Ще ѝ...

Кай пристъпи напред и понечи да тръгне към къщата на съседите. Патрик вдигна предупредително ръка, а Мартин застана на пътя му.

– Това няма нищо общо с Лилиан Флорин. Имаме информация, че сте замесен в мрежа за детска порнография.

Кай се вцепени. На Патрик вече не му се струваше, че той се преструва. Кай наистина не подозираше, че това може да се случи.

– Ка-а-кво, каа-кво говорите? – взе да заеква той, опитвайки се да се съвземе.

Думите му прозвучаха неуверено и той сякаш се смали от преживения шок.

– Както вече казах, имаме заповед за обиск. Моля, да ме последвате в колата, за да продължим в спокойна обстановка разговора в участъка.

Вкусът на жлъч в устата караше Патрик непрекъснато да преглъща. Повече от всичко му се искаше да се нахвърли върху Кай, да го разтърси силно и да го попита как може да изпитва сексуално влечение към деца, към момчета, какво му липсва в отношенията с възрастните. Но всичко с времето си. Сега най-важното беше да открият доказателства.

Кай беше като зашеметен. Последва ги, без да отрони нито дума и без да си вземе връхна дреха, седна послушно в една от колите.

Патрик се обърна към колегите от Удевала.

– Ще го закараме в участъка за разпит. Можете да се хващате за работа. Обадете се, ако откриете нещо важно. Знам, че няма нужда да ви напомням, но все пак ще ви помоля да конфискувате всички компютри. Не забравяйте, че заповедта важи и за къщата в двора. Там със сигурност има поне един компютър.

Колегите кимнаха и влязоха решително в къщата.

На път към къщи Лилиан бавно подмина полицейските коли, доволна от това зрелище. Изглежда, мечтите ѝ се сбъдваха. Не само че дворът на съседите беше пълен с полицаи, но и с очите си видя как оклюмалият Кай беше отведен в един от служебните автомобили. Радваше се, че след толкова години неприятности, които той причини на нея и семейството ѝ, съдбата го наказа. Тя например винаги е била лоялна. Виновна ли бе, че държи на правото и справедливостта? Виновна ли бе, че той непрекъснато ѝ създаваше проблеми? И тя трябваше някак да се защитава. На всичкото отгоре се говореше, че била кавгаджийка. Знаеше за всички слухове, които се носеха наоколо. Лилиан не се чувстваше виновна за възникналата между тях вражда. Ако Кай не ги тормозеше с непрестанните си глупости, и през ум не би ѝ минало да се кара с него. Нямаше по-смирен и добър човек от нея. Не изпитваше и никакви угризения на съвестта, че разказа на полицията за странния му син. Знае се, че този, на когото му хлопа дъската, рано или късно ще извърши нещо нередно. Наистина малко преувеличи воайорството му пред полицията, но с единствения умисъл да предотврати бъдещи проблеми. Подобни индивиди са способни на какво ли не, ако им се предостави свобода, а на всички е известно, че те имат много по-силно сексуално влечение.

Сега ще се разбере каква е истината. И слава богу, полицията не беше пред нейната къща. Спря се пред вратата и огледа целия театър със скръстени на гърдите ръце и злорада усмивка.

Прибра се, когато полицаите отведоха Кай. Понечи да отиде до къщата на съседите като притеснен гражданин и да попита какво се е случило, но полицаите влязоха вътре, преди тя да се реши, а не искаше да почука на вратата им.

Докато си сваляше обувките и закачаше якето, си мислеше дали Моника знае какво става у тях. Може би трябваше да се обади в библиотеката и да ѝ съобщи в името на добросъседските отношения. В това време Стиг я повика от втория етаж и прекъсна мислите ѝ.

– Лилиан, ти ли си?

Тя се качи горе.

– Да, скъпи, аз съм.

– Къде беше?

Стиг я погледна жално, когато тя влезе в спалнята му. Той изглеждаше толкова слаб, като че ли животът му беше почти угаснал. При мисълта, че той е изцяло зависим от нея, тя почувства прилив на нежност. Мисълта, че някой се нуждае от нея, я топлеше. Както когато Шарлот беше малка. Чувстваше се толкова силна и могъща, докато се грижеше за това беззащитно същество. Тъкмо този период от живота на дъщеря си обичаше най-много. После Шарлот порасна и се изплъзна от ръцете ѝ. Ако можеше, би спряла времето, за да не пораства. Колкото повече се опитваше да я задържи, толкова повече Шарлот се отдалечаваше от нея и незаслужено прехвърли цялата си любов и уважение към баща си. Истинска несправедливост. Все пак тя ѝ беше майка и би трябвало да я цени повече от баща си. Та нали я беше родила и задоволяваше всичките ѝ нужди през първите години. Но Ленарт я измести и пожъна плодовете от усилията ѝ. Напълно я разглези. След като Шарлот се изнесе и двамата останаха сами, дори започна да говори за развод, сякаш семейството беше нужно само заради Шарлот. Споменът я разгневи и тя се насилваше да се усмихва на Стиг. Той поне се нуждаеше от нея. Същото се отнасяше отчасти и за Никлас, макар че той самият не го осъзнаваше. Шарлот нямаше представа каква късметлийка е. Вместо да го цени, непрекъснато се оплаква, че не ѝ помагал и не участвал във възпитанието на децата. Същинска неблагодарност, това е истината. Лилиан обаче започна да се разочарова и от Никлас. Как можа да ѝ държи такъв тон и да я заплашва, че ще се изнесат. Но тя знаеше откъде идва всичко. Просто не предполагаше, че е толкова мекушав.

– Защо си толкова намръщена? – попита Стиг и ѝ протегна ръка.

Лилиан не отвърна на жеста му и грижовно оправи завивката.

Стиг винаги вземаше страната на Шарлот, затова не можеше да сподели с него мислите си. Вместо това му каза:

– У съседите гъмжи от полицаи и полицейски коли. Трябва да ти кажа, че това изобщо не ми харесва. Да сме заобиколени от подобни хора.

Стиг се развълнува и се надигна, но лицето му се изкриви в болезнена гримаса и той се хвана за корема. В очите му обаче проблесна надежда:

– Сигурно е заради Сара. Мислиш ли, че са открили нещо ново?

Лилиан кимна енергично.

– Да, не би ме учудило. Иначе защо ще е тая олелия?

– Представи си какво облекчение ще изпитат Шарлот и Никлас, ако най-накрая това следствие приключи.

– Ти знаеш, Стиг, как се измъчвам през цялото време. Сега може би душата ми ще намери покой.

Остави го да погали ръката ѝ, а после го чу да ѝ мълви с нежен глас:

– Естествено, мила. Знам какво добро сърце носиш. Дори не мога да си представя колко ужасно се чувстваш.

С тези думи приближи дланта ѝ до устните си и я целуна.

Лилиан изчака една секунда, преди да се дръпне, и каза с бодър тон:

– Добре, че поне някой го е грижа за мен. Да се надяваме, че наистина са дошли у Кай заради Сара.

– А защо иначе? – попита Стиг озадачено.

– Ами не знам. Всъщност нямах нищо конкретно предвид. Но хора като него са способни на всичко...

– Кога ще е погребението? – прекъсна я Стиг.

Лилиан стана от леглото.

– Чакаме да се обадят и да разрешат да приберем тялото ѝ. Може би следващата седмица.

– Ох, недей да говориш за тялото ѝ. Все пак става дума за нашата Сара.

– Тя е мое внуче, а не твое – ядоса се Лилиан.

– Знаеш, че и аз я обичах – рече Стиг кротко.

– Да, знам, скъпи, прости ми. Просто ми е много трудно, а изглежда, никой не ме разбира.

Лилиан избърса една самотна сълза и погледна Стиг с разкаяние.

– Не, ти трябва да ме извиниш. Не биваше да говоря така. Можеш ли да ми простиш, мила.

– Разбира се – отвърна Лилиан великодушно. – Сега искам да си починеш. Недей да мислиш повече за това. Ще сляза да ти направя чай. А след това може да поспиш, какво ще кажеш?

– Понякога се чудя дали наистина те заслужавам – каза Стиг и се усмихна на съпругата си.

Никак не му беше лесно да се съсредоточи върху работата. Това не означаваше, че работата е сред основните приоритети в живота му, но все пак трябваше да свърши поне нещо. Последиците от простъпката на Ернст трябваше да заемат главно място в мислите му, но тази събота промени неговия живот завинаги. Момчето седеше в апартамента му и играеше на телевизионни игри. Тези, новите, които му купи вчера. Мелберг не можеше да се познае, той, който никога не се е отличавал с разточителност, сега изпитваше непреодолимо желание да му купува каквото поиска. Очевидно електронните игри бяха на първо място и затова му купи конзола от марката „Ексбокс“ и три игри. И макар че цената го зашемети, не се поколеба нито за миг.

Без съмнение момчето беше негова плът и кръв. Неговият син Симон. Дори да изпитваше известни съмнения, те се изпариха в мига, в който го видя да слиза от влака. Все едно виждаше свое копие на младини. Същата приятно закръглена фигура, същите изразителни черти на лицето. Чувствата, които го връхлетяха, дори го изненадаха. Не подозираше, че е способен на такива дълбоки емоции. Той, който се гордееше, че няма нужда от никого. Освен от майка си, разбира се.

Тя все му натякваше, че е жалко прекрасните му гени да се загубят и да не бъдат наследени от никого. И безспорно беше права. Затова толкова много му се искаше майка му да можеше да види сина му. За да се убеди колко е била права. От пръв поглед личеше колко много синът е наследил от баща си. Ясно е, че крушата не е паднала по-далеч от дървото. А това, което майката на момчето описваше в писмото си, че бил мързелив, непокорен, немотивиран и слаб ученик, това по-скоро бяха плодовете на неправилното ѝ възпитание. Започне ли да прекарва повече време с баща си, ще израсне истински мъж.

Е, не можеше да отрече, че Симон би трябвало поне да му благодари за играта, но горкото момче сигурно е било толкова шокирано, че не е знаело какво да каже. Добре, че баща му е такъв познавач на човешката душа. В такъв момент не бива да го насилва да изразява признателността си. Мелберг разбира от възпитание. Наистина той няма практически опит в тази област, но едва ли това е толкова трудно. Трябва само да се ръководи от здравия си разум.

Разбира се, не бива да забравя, че момчето е тийнейджър, и всички казват, че тази възраст е много трудна. Но Мелберг смята, че е най-важно да намери общ език с него. А ако някой умее да говори с хората на техния език, то това е той. Бе убеден, че в това отношение няма да има проблеми.

Дочу някакви гласове откъм коридора. Сигурно Патрик и Мартин се бяха върнали. Надяваше се, че са домъкнали този гнусен педофил. Сега, за разлика от друг път, възнамеряваше да участва в разпита. Подобни отрепки заслужаваха твърда ръка.

Глава 6

Фелбака, 1928

Денят започна съвсем обикновено. Момчетата хукнаха надолу по улицата още сутринта и за неин късмет не се прибраха до вечерта. Съседката дори се смилила над тях и ги нахранила, така че не беше нужно да им готви вечеря. Впрочем тя се ограничаваше с това, да им направи по някой сандвич. С подобрено настроение тя дори се насили да измие пода. Очакваше Андерш да я похвали. Не че се интересуваше от мнението му, но все пак е приятно да чуеш добра дума.

Когато чу стъпките му пред входната врата, Карл и Юхан вече спяха, а тя седеше до кухненската маса и четеше женско списание. Разсеяно го погледна, за да му кимне, и се изненада. Очите му блестяха с отдавна забравена светлина, а от обичайната умора и отчаяние нямаше и следа. В нея се загнезди смътна тревога.

Андерш седна тежко на стола срещу Агнес, сключи ръце върху изтъркания плот на масата и я погледна, изпълнен с очакване.

– Агнес – започна той и замлъкна.

Мълчанието продължи доста дълго и първоначалното неприятно усещане натежа като камък. Той явно искаше да ѝ поднесе някаква изненада, а тя от опит знаеше, че това рядко е на добро.

– Агнес – повтори Андерш, – напоследък много мислих за бъдещето на семейството ни и реших, че не можем да продължаваме така.

Хм, дотук бяха на едно мнение. Само че не си представяше какво би могъл да стори той, за да промени живота ѝ.

Андерш продължи с нескрита гордост.

– Затова поех толкова много извънредна работа през последната година и спестявах пари за билети.

– Билети? До къде? – попита Агнес с нарастващо притеснение.

Подразни я, че е крил пари от нея.

– До Америка – отвърна Андерш, очевидно очаквайки, че Агнес ще се зарадва на съобщението.

Жена му обаче застина шокирана. Сега пък какви ги беше надробил този идиот?!

– До Америка? – едва успя да произнесе тя.

Андерш кимна въодушевено.

– Да, заминаваме след седмица. Всичко съм уредил. Свързах се с няколко от шведите от Фелбака, които са заминали по-рано. Уверяват ме, че там винаги ще се намери работа за такива като мен, а ако си сръчен, със сигурност те очаква добро бъдеще „овър дер“ – обясни ѝ Андерш на грубия си южен диалект, горд, че вече знае две думи на новия език.

Агнес изпитваше единствено желанието да се наведе напред и да го зашлеви по ухилената муцуна. Какво си въобразяваше? Трябваше да е пълен глупак, ако си мисли, че ще я накара да се качи с него и хлапетата на някакъв кораб на път за напълно непозната страна? Така щеше да стане още по-зависима от него, на чуждо място, с чужд език, сред чужди хора. Не можеше да отрече, че мрази тукашния си живот, но поне имаше надежда някой ден да се измъкне от този ад. В интерес на истината, и тя самата бе обмисляла заминаване за Америка, но сама, без оковите на съпружеския живот и майчинството.

Андерш не забеляза ужаса в лицето ѝ и щастлив, извади билетите и ги сложи на масата. Агнес погледна отчаяно четирите хартийки, подредени пред нея като ветрило, и ѝ се приплака.

Разполагаше само с една седмица. Една-единствена седмица, за да измисли начин да се измъкне от ситуацията. Устните ѝ се изкривиха в студена усмивка.

Моника влезе в магазина за продукти, но изведнъж захвърли кошницата и излезе с празни ръце. Някакво предчувствие я накара да се прибере. Беше го наследила от майка си и баба си. Те често предусещаха, когато нещо ще се случи, и бяха я научили да се вслушва във вътрешния си глас.

Натисна педала на газта докрай и малкият фиат полетя по хълма. Когато излезе на пътя за Селвик, видя полицейс-ката кола пред къщата си и разбра, че е постъпила правилно, като се е вслушала в инстинкта си. Спря зад полицаите, излезе внимателно от колата, треперейки от страх при мисълта какво ли я очаква вкъщи? През последната седмица сънуваше един и същи сън, че е пристигнала полиция и са я принудили да разкаже онова, което тя се стараеше да заб-рави. И ето че се случи не насън, а наяве. Едва местейки крака, тръгна бавно към къщата. Сякаш се опитваше да отложи неотложното. В следващия миг чу сърдития вик на Морган и хукна през градината към къщичката му. Синът ѝ стоеше на входната врата и крещеше срещу двама полицаи. Бе разперил ръце и се опитваше да препречи пътя им.

– Нямате право да влизате в къщата ми. Тя е моя!

– Имаме разрешение – обясняваше спокойно единият полицай. – Трябва да си свършим работата, затова молим да ни пуснеш вътре.

– Не, само ще разхвърляте всичко!

Морган разпери още по-широко ръце.

– Обещаваме да сме внимателни и да не разхвърляме. Но може да се наложи да приберем някои неща, например ако тук има компютър.

Морган прекъсна полицая с див вопъл. Той въртеше очи и се разтрепери в конвулсии.

– Не, не, не, не – заповтаря като развалена плоча и изглежда, бе готов да защити компютъра с живота си.

Моника не се съмняваше, че ще го стори. Приближи се до тях с бързи стъпки.

– Какво става тук? Мога ли да ви помогна с нещо?

– Коя сте вие? – попита я полицаят, който стоеше по-близо, без да сваля поглед от Морган.

– Майка му. Живея тук – посочи Моника голямата къща.

– Бихте ли обяснили на сина си, че имаме разрешение да влезем в дома му и да приберем компютърното оборудване.

Морган заклати енергично глава, само като чу думата „компютър“, и продължи да повтаря:

– Не, не, не, не...

Моника пристъпи спокойно към него, прегърна го, погали го по гърба, без да сваля очи от полицаите.

– Ако кажете защо сте дошли тук, сигурно ще ви помогна.

По-младият полицай, изглежда, се притесни и заби пог-лед в земята. По-възрастният му колега, очевидно по-опитен, спокойно отговори.

– Отведохме съпруга ви в управлението за разпит и имаме заповед за обиск.

– Защо? Разбирате ли въпроса ми, или искате да доуточня какво имам предвид?

Усети, че гласът ѝ прозвуча твърде студено. Но не можеше да им позволи да влязат в къщата, като избутат Морган, даже без да ѝ дават никакви обяснения.

– Името на съпруга ви се появи във връзка с едно разследване на мрежа за детска порнография.

Ръката, която галеше гърба на Морган, застина. Моника се опита да каже нещо, но от устните ѝ се отрони само хриптящ шепот.

– Детска порнография? – Тя се изкашля, опитвайки се да се съвземе. – Сигурно грешите. Мъжът ми да е замесен в детска порнография?

Изведнъж парченцата от пъзела започнаха да се подреждат в съзнанието ѝ. Всички въпроси и неясноти, всичко започна да се прояснява, а душата ѝ се изпълни с невероятно чувство на облекчение. Най-големият ѝ страх не се сбъдна – не бяха разкрили онова, от което най-много се боеше.

Моника си даде няколко секунди да се окопити и се обърна към Морган.

– Чуй ме сега. Трябва да ги пуснеш да влязат. И да им позволиш да вземат компютрите. Нямаш избор. Те са полицаи и това е тяхно право.

– Ами ако разхвърлят? Ами разписанието ми? – високият му писклив глас не беше монотонен както обикновено, в него се долавяше необичайно вълнение.

– Обещаха ти, че ще внимават. А и нямаш избор.

Моника натърти последните си думи и усети как синът ѝ започна да се успокоява. По-лесно приемаше неизбежното, ако знаеше, че няма друг избор.

– Обещавате ли да не разхвърляте?

Полицаите кимнаха и Морган бавно се отмести от входа.

– Трябва да внимавате много със съдържанието на твърдия диск. Работя върху нещо.

Полицаите отново кимнаха и тогава той освободи вратата и ги пусна да влязат.

– Мамо, защо го правят?

– Не знам – излъга Моника.

В душата ѝ все още цареше облекчението, но до нея пос-тепенно започнаха да достигат думите на полицаите. Повдигаше ѝ се. Хвана Морган под ръка и го поведе към къщата им. Той все се обръщаше неспокойно към жилището си.

– Не се безпокой, ще внимават.

– В голямата къща ли отиваме? – попита Морган. – Никога не ходя там по това време.

– Да, зная. Но днес е различно. Не бива да пречим на полицаите, затова ще отидем при леля Гудрун.

– Но ние ходим у тях само на Коледа – озадачи се Морган. – Или ако имат рожден ден.

– Зная – съгласи се Моника търпеливо. – Но днес ще направим изключение.

Морган се замисли и реши, че в думите ѝ има известна логика.

Докато вървяха към колата, Моника забеляза с крайчеца на окото си как се отмести пердето на кухненския прозорец в къщата на семейство Флорин. Лилиан стоеше на прозореца и ги гледаше с усмивка на уста.

– И така, Кай. Положението хич не е розово.

Патрик седеше срещу Кай, до него Мартин, а Мелберг се бе настанил настрани в ъгъла. За облекчение на Патрик, шефът сам предложи да присъства на разпита като наблюдател. Патрик би предпочел, разбира се, да мине без него, но какво да се прави, нали е шеф.

Кай не отговаряше. Беше свел глава, така че Патрик и Мартин виждаха само оплешивяващото му теме, на което през оредяващите коси прозираше розова кожа.

– Можете ли да обясните защо името ви присъства в списък с поръчки за детска порнография? И недейте да подхващате песента, че е станала някаква грешка. Там фигурира не само името, но и адресът ви, така че няма съмнение кой е купувачът.

– Явно някой иска да ме натопи – промърмори Кай, без да вдига очи.

– Така ли? – възкликна Патрик с престорена изненада. – Тогава може би ще обясните защо този някой ще си прави труда да ви топи. Какви са тия смъртни врагове?

Кай не отговори. Мартин удари с длан по масата, за да привлече вниманието му, и мъжът трепна.

– Чухте ли въпроса? Кой или кои биха имали интерес да ви топят?

Мълчание. Мартин продължи:

– Нямате отговор, нали? Защото такива въобще няма.

Пред полицаите беше струпана купчина документи. Патрик ги разлисти мълчаливо, отдели няколко и отново ги събра на куп.

– Работата е там, че разполагаме с много улики срещу вас. Както и с имената на останалите... – замисли се Патрик и започна да търси списъка, – които споделят интереса ви и с които сте поддържали връзка. Имаме данни кога точно сте поръчвали материали от тях, разполагаме и с чатовете ви, предвидливо записани от колегите от Гьотеборг. Знаете ли, там има много добри компютърни специалисти. Въпреки всичките ви предпазни мерки, са успели да проникнат в малката ви компания и да следят приятните ви раздумки. Както знаете, на този свят няма ключалка, която да не може да се отключи.

Кай най-сетне вдигна глава, като местеше притеснено поглед между Патрик и документите пред него. Стрелките на часовника зад него отмерваха безмилостно секундите, преди целият му свят да рухне. Патрик забеляза, че е успял да го извади от равновесие с разобличението как някой е проникнал в тъй добре защитените му файлове. Сега явно преценяваше какво биха могли да знаят. Настъпи времето, когато трябваше да го притисне.

– В момента претърсват къщата ви. Нашите колеги също не са аматьори. Няма скривалище, което да им се опре. А вашия компютър ще изпратим в Удевала да го прег-ледат тамошните момчета, които владеят това изкуство като истински хакери. Нали знаете, от онези, които, ако са на другата страна на закона, могат да проникнат в сървъра на всяка банка и да изпразнят куп сметки.

Патрик не беше сигурен дали не е преувеличил компютърните способности на колегите си, но Кай нямаше как да го знае. По-скоро усети, че тактиката му проработи. По челото на Кай избиха капки пот и той се разтрепери.

– Вие като аматьор може и да не знаете, но предполагам, че Морган ви е обяснил какво става с изтритите файлове. Те не се унищожават, а нашите компютърни специалисти ще ги възстановят, стига твърдият диск да не е повреден.

Мартин продължи думите на Патрик.

– Ще ни се обадят веднага щом го прегледат. Тогава ще разберем със сигурност какво сте вършили. С колегите от Гьотеборг работим на пълни обороти, за да идентифицираме лицата от конфискуваните материали. Получихме информация, че предпочитате момчета. Така ли е, Кай? Значи, си падате по млади момченца с неокосмени още гърди.

Брадичката на Кай потрепери, но той продължи да мълчи.

Патрик се наведе напред и сниши глас. Беше стигнал до кулминацията на разпита.

– Ами как е с малките момичета? И по тях ли си падате? А на всичкото отгоре едно от тях живее в съседната къща, истинско изкушение. Просто не можете да устоите. Особено като се има предвид, че така ще засегнете и самата Лилиан. Страхотно чувство, нали? Да ѝ отмъстите за всички несправедливости. Но нещо се е объркало? Как е станало? Да не би момичето да е оказало съпротива? Или ви е заплашило, че ще каже на мама? Затова ли се принудихте да я удавите, за да ѝ затворите устата?

слисан, Кай гледаше ту Мартин, ту Патрик с безизразни и изцъклени очи. Изведнъж заклати отчаяно глава.

– Не, нямам нищо общо с това. Не съм я докоснал. Кълна се!

Той вече крещеше и видът му беше такъв, че Патрик се притесни да не получи инфаркт, и си помисли дали да не прекъсне разпита, но реши да продължи.

– Защо да ви вярваме? Разполагаме с доказателства, че изпитвате сексуално влечение към деца, и скоро ще знаем дали сте блудствали с някое от тях. А едно седемгодишно момиче от съседната къща е намерено удавено. Не мислите ли, че съвпадението е доста странно?

Патрик не спомена, че по тялото на Сара няма следи от насилие. Но както заяви Педерсен, това не означава нищо.

– Кълна се. Нямам нищо общо със смъртта на момичето! Никога не е стъпвала в къщата ни, кълна се!

– То ще си покаже – отбеляза Мартин мрачно и се спогледа с Патрик.

В очите му забеляза същите чувства, които вълнуваха и него. Патрик му кимна и Мартин излезе, за да се обади по телефона. Бяха забравили да поръчат технически оглед на банята. След като поправиха пропуска си и от лабораторията му обещаха веднага да изпратят екип, Мартин се върна в стаята за разпити. Патрик продължаваше да задава въпроси за Сара.

– Наистина ли очаквате да ви повярваме, че никога не сте се съблазнявали... да прелъстите съседското момиче? Да не говорим, че е било чудесно дете.

– Казах ви, че не съм я докосвал. А освен това не бих я нарекъл чудесна. Това момиче беше същински дявол. През лятото се промъкваше в градината ни и изскубваше всичките цветя на Моника. Сигурно проклетата ѝ баба я караше.

Патрик се удиви на мигновената промяна в поведението на Кай – от нервността му не остана и следа, а омразата към Лилиан отново надделя. Очевидно това чувство се бе загнездило толкова дълбоко в душата му, че дори в тази обстановка той за миг забрави къде се намира. После се върна към действителността и Патрик забеляза как раменете му отново се отпуснаха.

– Не съм убил проклетото момиче – промълви Кай тихо. – Кълна се, с пръст не съм я докоснал.

Патрик отново си размени поглед с Мартин и взе решение. Разпитът тъпчеше на едно място. Остана да разчитат на резултатите от огледа на къщата и на информацията от компютъра на Кай. А ако им провърви, криминалистите може да открият някоя нова улика в банята.

Мартин отведе Кай в килията, Мелберг си тръгна и Патрик остана сам. Погледна часовника си. Беше време да приключи работния ден. Време е да се прибере, да целуне Ерика, да притисне лице във вратлето на Мая и да вдиша омайващото бебешко ухание. Това беше единственото средство да прогони неприятното усещане, загнездило се в душата му, докато разпитваше Кай. Усещането за безумието на онова, което става, подклаждаше копнежа му към покоя на домашното огнище. Не можеше да се освободи от тази гадост. Хора като Кай трябваше да са зад решетките. Особено ако на съвестта им тежи смъртта на едно малко момиче.

На излизане го спря Аника.

– Имаш посетители. От доста време чакат. А и Йоста иска да те види, щом се освободиш. Освен това получих едно съобщение, което трябва да видиш. Незабавно.

Патрик въздъхна и затвори вратата. Явно нямаше да се прибере скоро. Трябва да се обади на Ерика, че ще закъснее. Не му се мислеше какво го очаква.

Шарлот допря колебливо пръст до звънеца. Пое си дълбоко дъх и се реши да го натисне. Чу как звукът му отекна вътре. За миг я обзе желание да се обърне и да избяга. Но се чуха приближаващи стъпки и тя се насили да остане.

Веднага я позна, когато я видя на прага. Градчето беше твърде малко и със сигурност се бяха сблъсквали, а по лицето на стопанката разбра, че тя я познава. Жанет се поколеба за миг, но отвори широко вратата и отстъпи нас-трани.

Шарлот се изненада колко млада изглежда. Никлас призна, когато го притисна, че любовницата му е на двайсет и пет години. Сама не разбираше защо иска да знае такива подробности. Сякаш следваше някакъв дълбок инстинкт, който разпалваше любопитството ѝ. Може би се надяваше да разбере какво му е нужно, което тя не е способна да му даде. И сигурно по тая причина някаква непреодолима сила я теглеше насам. Досега не беше се срещала с никоя от любовниците му. Но смъртта на Сара промени всичко. Тя стана неуязвима, всички страхове изчезнаха някъде. Вече бе преживяла най-ужасното нещастие, което можеше да сполети човек. И много от притесненията и комплексите, които преди сковаваха съзнанието ѝ, сега ѝ се струваха някак дребни и незначителни. Трудно взе решението да дойде тук, но въпреки това го стори. Сара беше мъртва, затова го направи.

– Какво искате? – изгледа я Жанет с изненада.

Застанала до Жанет, Шарлот се почувства много едра, с нейните метър и седемдесет и пет сантиметра тя изглеж-даше като великан пред нея. Фигурата на Жанет, която не бе родила две деца, беше безупречна и Шарлот веднага забеляза колко стегнати са гърдите ѝ под прилепналата блуза. Представи си ги – голата Жанет в леглото с Никлас, който гали идеалния ѝ бюст. Тръсна глава, за да прогони неприятната картина. Подобни фантазии я измъчваха години наред, но вече не можеха така силно да я терзаят след случилото се. Съзнанието ѝ бе изпълнено с далеч по-кошмарни картини. На носещата се по водата Сара.

Шарлот с усилие се откъсна от мислите си и се върна в реалността. Със спокоен глас се обърна към Жанет.

– Бих искала да си поговорим. На чаша кафе, може ли?

Не знаеше дали Жанет е очаквала посещението ѝ, или ситуацията беше толкова абсурдна, че не осъзнаваше какво се случва. Каквато и да бе истината, на лицето на Жанет не се изписа изненада. Тя кимна и тръгна към кухнята. Шарлот я последва и огледа с любопитство жилището. Така си го представяше. Малък двустаен апартамент с надиплени пердета и сувенири от чужбина за украса. Сигурно пестеше всяка стотинка за пътувания в южните страни, които са единственото развлечение в нейния изпълнен с делници живот. С изключение, разбира се, на приключенията с женени мъже, помисли си Шарлот горчиво и седна на кухненската маса. Сърцето ѝ биеше нервно и напрегнато. Тя просто трябваше със собствените си очи да види съперничката си. Какво представляваше жената, заради кратките мигове в леглото с която той беше готов да жертва семейството, децата и порядъчността си.

За своя изненада, Шарлот изпита разочарование. Винаги си бе представяла любовниците на Никлас къде по-интересни. Жанет беше, разбира се, хубавичко момиче с апетитна фигурка, не можеше да го отрече, но беше твърде... Шарлот не откриваше точната дума... Някак празноглава. Не излъчваше нито топлина, нито енергия, а съдейки по атмосферата в дома ѝ, беше лишена от амбиции да постигне нещо в живота си, освен с безразличие да плува по течението му.

– Заповядайте – рече Жанет дрезгаво и постави чашата с кафе пред гостенката.

После седна от другата страна на масата и отпи нервно няколко глътки. Шарлот забеляза дългия ѝ съвършен маникюр. Нещо, което не би могла да види сред майките с малки деца.

– Изненадах ли ви с посещението си? – попита Шарлот и се загледа в привидно спокойната жена срещу себе си.

Жанет сви рамене.

– Не зная. Може би. Не съм си мислила за вас.

„Е, поне е честна“ – помисли си Шарлот.

Не можеше да прецени дали това беше искреност, или глупост.

– Знаете ли, че Никлас ми разказа за вас?

Отново същият равнодушен жест с раменете.

– Знаех, че рано или късно, ще излезе наяве.

– Защо мислите така? – учуди се Шарлот.

– Защото хората много дрънкат. Някой успял да види нещо и се чувства задължен да го сподели с другите.

– Май не ви се случва за първи път.

По устните на Жанет пробяга усмивка.

– Какво да направя, като най-добрите вече са заети. Не че това ги притеснява особено.

Шарлот присви очи.

– Значи, и Никлас не се е притеснявал? Макар че е женен и има две деца?

Думата „две“ я препъна и я изпълни с мъка. Шарлот усети как ще избият потисканите чувства, но успя да се овладее.

Жанет забеляза колебанието ѝ и се сети, че трябва да прояви съчувствие.

– Дълбоко съжалявам за случилото се с дъщеря ви. Със Сара – сковано каза тя.

– Бих искала да ви помоля да не произнасяте името на дъщеря ми – отвърна Шарлот с леден тон, с което доста я стресна.

Жанет трепна и навела очи, започна да бърка кафето си.

– По-добре ми отговорете мислел ли е Никлас, докато спи с вас, че вкъщи го очаква семейството?

– Той не говореше за вас – уклончиво отвърна Жанет.

– Никога ли? – поинтересува се Шарлот.

– Имахме други занимания освен разговорите – изпусна се Жанет, преди да осъзнае, че от уважение би трябвало да се държи по-скромно.

Шарлот я гледаше с отвращение. Още по-голямо отвращение изпитваше към Никлас, който бе готов да изостави всичко заради това глупаво и ограничено момиче, което си мислеше, че светът лежи в краката ѝ, само защото веднъж в горните класове са я избрали за Лусия4. Да, този тип жени беше познат на Шарлот. Прекаленото внимание през годините, когато се изгражда личността, бе раздуло егото ѝ. За жени като Жанет нямаше никакво значение, че вземат нещо чуждо, което не им принадлежи, наранявайки друг човек.

4 На 13 декември в Швеция се празнува денят на св. Лусия и се избира момиче, което изобразява светицата. – Б. пр.

Шарлот се изправи. Съжали, че бе дошла. Преди поне си представяше любовницата на Никлас като красива, интелигентна и страстна жена. Достойна конкурентка. А това беше едно пошло момиче. Направо ѝ се повдигаше, като си представяше Никлас с нея. Усещаше, че губи и остатъците от уважение към мъжа си.

– Няма нужда да ме изпращате – отсече тя и остави Жанет на кухненската маса.

По пътя, „без да иска“, бутна едно керамично магаре с надпис „Лансароте, 1998“, което стоеше на шкафа в коридора. То се пръсна на ситни късчета. „Магарицата си купила магаре“ – помисли си Шарлот и настървено мина по парчетата, преди да затръшне вратата зад себе си.

Фелбака, 1928

Бедата ги сполетя една неделя. Корабът за Америка щеше да отплава от Гьотеборг в петък. Вече почти бяха стегнали багажа си. Андерш изпрати Агнес до бакалницата, за да набави последните неща, които според него щяха да им потрябват „овър дер“. Дори ѝ позволи сама да се разпорежда с парите, както никога досега.

Когато се показа иззад ъгъла с пълна кошница в ръка и тръгна да се изкачва по склона, чу хорски викове в далечината и ускори крачка. Димът я посрещна през няколко къщи от тяхната, диплеше се черен и гъст откъм върха на хълма. Агнес хвърли кошницата и се затича към къщи. Първо видя огъня. От прозорците на къщата се издигаха огромни пламъци, а хората се щураха като зашеметени. Мъжете и някои от жените носеха кофи с вода, а останалите жени, хванали се за главите, крещяха паникьосани. Огънят бе обхванал и няколко от съседните къщи и заплашваше да погълне целия квартал. Разпространяваше се ужасно бързо. Агнес гледаше със зяпнала уста и облещени от ужас очи – оказа се съвсем неподготвена пред това зрелище.

Плътният тъмносив пушек скри къщите, а въздухът се насити със сажди и се замъгли. Агнес стоеше като вкопана, една от съседките се приближи до нея и я дръпна за ръката.

– Агнес, ела, недей да стоиш така.

Опита се да я издърпа, но тя не се помръдна. Очите ѝ се насълзиха от дима, втренчени в горящата къща. Струваше ѝ се, че тя пламти най-силно от всички.

– Андерш... момчетата... – мълвеше тя беззвучно, докато съседката я дърпаше за ръкава, за да я отведе по-далеч оттук.

– Нищо не знаем – каза ѝ жената.

Агнес имаше някакъв бегъл спомен, че се казваше Брит или Брита.

– Заръчаха ни да се съберем долу, на площада. Може би вече са там – добави съседката, но Агнес усети отчаянието в думите ѝ.

И двете отлично знаеха, че нямаше да ги открият там.

Агнес се обърна бавно и усети как огънят затопли гърба ѝ. Тръгна послушно след Брит или Брита надолу по хълма. Остави се да я отведат до сборното място, изпълнено с женски плач. Всички замлъкнаха, като я видяха. Мълвата вече се беше разпространила. Те плачеха за изгубеното си имущество, а Агнес щеше да оплаква съпруга си и двете си момченца. Всички майки впериха очи в нея със скърбящи сърца. Каквото и да бяха говорили, каквото и да си бяха мислели за нея по-рано, в този миг я възприемаха единствено като майка, която бе загубила децата си. И притискаха до себе си по-силно своите деца.

Агнес не вдигна очи. Не пророни нито една сълза.

Като видяха Патрик, посетителите станаха. Вероника стискаше дъщеря си за ръката и не я пусна дори когато Патрик ги поведе към кабинета си. Посочи им двата стола за посетители и ги покани да седнат.

– С какво мога да ви помогна? – попита той и се усмихна на Фрида, която го гледаше уплашено.

Момиченцето потърси с очи подкрепа от майка си и тя ѝ кимна.

– Фрида иска да ви разкаже нещо – каза Вероника и отново кимна на дъщеря си.

– Всъщност това е тайна – продума тихичко Фрида.

– О, тайна – учуди се Патрик. – Звучи интересно. – Той забеляза, че детето се колебае дали да му разкаже, или не, затова продължи: – Сигурно знаеш, че работата на полицаите е да пазят чуждите тайни. Затова можеш да ми кажеш всичко.

Личицето на Фрида грейна.

– Наистина ли знаете всички тайни на света?

– Е, това е малко пресилено, но... почти всички. Та за каква тайна става дума?

– Един лош чичко уплаши Сара – каза Фрида и заговори още по-бързо, за да успее да разкаже всичко. – Бил много страшен и я нарекъл чедо от Йевле, Сара ужасно се уплашила, но ме накара да обещая да не разкривам тайната пред никого, защото се страхуваше, че чичкото ще се върне.

Фрида замълча, за да си поеме дъх, а Патрик усети как веждите му се вдигат нагоре.

– Чедо от Йевле? Каза ли ти как е изглеждал този чич-ко? Спомняш ли си?

Фрида кимна.

– Бил много стар. Най-малко на сто години. Като дядо.

– Дядо ти е на шейсет – поправи я Вероника и неволно се усмихна.

– Косата му била съвсем бяла и носел черни дрехи – продължи Фрида.

За миг му се стори, че момичето иска да му каже още нещо, но тя се сви и печално завърши:

– Само това си спомням.

– Браво на теб. Благодаря ти за тази тайна. Наистина е много важна за нас.

– Значи, Сара няма да се ядоса, че не съм си удържала на думата, когато се върне от небето?

Вероника си пое дълбоко дъх, за да обясни отново на дъщеря си за Сара, но Патрик я прекъсна.

– Знаеш ли, според мен Сара се чувства толкова добре на небето, че няма да поиска да се върне тук. А щом е така, едва ли се интересува дали си разкрила тайната ѝ, или не.

– Сигурен ли сте? – усъмни се Фрида.

– Сигурен съм – увери я Патрик.

Вероника се изправи.

– Знаете къде да ни намерите, ако имате въпроси. Но струва ми се, че Фрида ви каза всичко. – И след като се поколеба, попита: – Мислите ли, че може да е...?

Патрик поклати глава.

– Не може да се каже, но съм ви благодарен, че дойдохте да ни разкажете за този случай. За нас е важна всяка информация.

– Може ли да се повозя на полицейската кола? – попита Фрида и погледна умолително Патрик.

Той се разсмя.

– Днес не, но ще се опитам да го уредим някой друг път.

Фрида се задоволи с този отговор и изтича пред майка си в коридора.

– Благодаря, че дойдохте.

Патрик стисна ръката на Вероника.

– Надявам се скоро да откриете убиеца. Не смея да я изпусна от очи – добави тя и погали нежно дъщеря си по косата.

– Правим всичко по силите ни – увери я Патрик, макар и сам да не вярваше на думите си, изпращайки ги до изхода.

Когато вратата се затвори зад гърба им, той се замисли над думите на Фрида. Лош чичко? По описанието ѝ не приличаше на Кай. Кой можеше да бъде?

Отиде до прозорчето, зад което седеше Аника, погледна уморено часовника и я попита:

– За какво съобщение става въпрос?

– Да, ето го – тя му подаде лист хартия. – Не забравяй, че и Йоста иска да говори с теб. Той се кани да си тръгне, затова е най-добре първо да се отбиеш при него.

– Да, някои късметлии могат да си тръгнат – въздъхна той.

Ерика остана недоволна, че той ще закъснее, и отново го загриза съвестта.

– Ще си тръгне, когато го освободиш – каза Аника и го погледна над очилата си.

– Да, на теория е така, но на практика е добре да се прибере и да си почине. Не ми помага особено, като стои тук и се оплаква.

Думите му прозвучаха по-рязко, но понякога губеше търпение в работата си с колегите. Или поне с двама от тях. Е, за щастие, Йоста рядко поемаше инициативата, с което му създаваше по-малко проблеми, отколкото Ернст.

– Добре е да отида да проверя какво иска.

Патрик взе листчето и тръгна към стаята на Йоста. От прага успя да забележи как той побърза да затвори пасианса на монитора си. Ядоса се, че колегата му си губи времето, докато той се скъсва от работа. Сега не искаше да влиза в спор с Йоста по този въпрос, но рано или късно...

– Аха, ето те най-сетне и теб – каза Йоста недоволно, а Патрик си помисли дали не е по-добре да не отлага разговора.

– Имах неотложна работа – обясни той, като се насили да скрие раздразнението си.

– Е, и аз имам какво да ти съобщя – продължи Йоста с неочаквано за него нетърпение.

– Шуут – подкани го Патрик, но Йоста го погледна неразбиращо.

Очевидно английският не бе силната му страна. Освен ако не ставаше дума за термини от голфа...

Йоста му предаде разговора с Педерсен, а Патрик го изслуша с нарастващ интерес. Взе факса, седна и набързо го прегледа.

– Прав си, доста интересно е. Въпросът е как да продължим оттук нататък?

– Да – съгласи се Йоста. – И аз се запитах същото. Това ще ни помогне да разобличим убиеца, когато го намерим. Но дотогава сме с вързани ръце.

– Значи, не могат да кажат дали става дума за животински, или за човешки останки?

– Не – отвърна Йоста и поклати със съжаление глава. – Но след няколко дни може би ще получим отговор на този въпрос.

Патрик се замисли.

– Я ми повтори още веднъж какво е казал Педерсен за камъка.

– Че е гранит.

– С други думи, голяма рядкост за нашия край – иронично изкоментира Патрик и разсеяно разроши косата си. – Само да можехме да разберем защо убиецът на Сара е използвал пепел, мога да се хвана на бас, че за нула време щяхме да го открием.

Йоста кимна в знак на съгласие.

– Не, в момента това не ни дава нищо ново – обобщи Патрик и се изправи. – Но информацията наистина е дяволски интересна. Йоста, можеш да се прибираш. Утре ще продължим с нови сили.

Той дори успя да се насили да се усмихне.

Понякога ѝ се струваше, че е напълно откъсната от външния свят, затворена в малък прозрачен мехур, който се смаляваше все повече. Напоследък изглеждаше толкова малък, че можеше да го докосне, ако протегне ръка.

Мая спеше в ръцете ѝ. За пореден път се опита да я сложи в креватчето, но тя отново се събуди само след няколко минути, възмутена от наглостта на майка си да сложи нейно величество да спи сама. Особено след като толкова сладко спеше на гърдите ѝ. Ерика все още не бе осъществила намеренията си да последва съветите от книгата за родители. Затова се предаде, вдигна Мая на ръце, успокои я и я остави да се наспи. Често се случваше да спи така един-два часа, ако не се събудеше от някое рязко движение на Ерика или от звука на телевизора. Затова тя седеше като вкаменена във фотьойла. Беше изключила телефона си и гледаше без звук. На всичкото отгоре изборът от телевизионни програми по това време на денонощието беше ужасен и се развличаше с един американски сапунен сериал на четвърти канал, от който имаше сигурно поне хиляда епизода. Мразеше живота си.

Ерика виновно се вгледа в малката, покрита с нежен пух главица, която спеше доволно на възглавницата за кърмене, с отворена устичка и потрепващи клепачи. Тя не страдаше от липса на майчинска обич. Обичаше Мая повече от всичко, но понякога ѝ се струваше, че е завладяна от някакъв ужасен паразит, който изпива цялата ѝ енергия и я принуждава да живее като отшелник. Настоящето ѝ нямаше нищо общо с миналия ѝ живот.

Понякога страшно се ядосваше и на Патрик, че той надничаше в нейния малък свят като гостенин и веднага изчезваше, завръщайки се в обикновения човешки свят. Не разбираше положението, в което се намира тя. В моменти на просветление Ерика съзнаваше, че е несправедлива към него. Как би могъл да я разбира? Той не бе обвързан нито физически, нито емоционално. За зло или за добро, връзката между майката и детето поначало е толкова силна, че действа едновременно и като пъпна връв, и като окови.

Единият ѝ крак изтръпна и Ерика се опита внимателно да промени позата си. Беше рисковано, но нямаше избор – болката щеше да стане нетърпима.

Този опит не мина без последствия. Мая се размърда, отвори очи и поиска мляко със зяпнала устичка. Ерика въздъхна и ѝ подаде гърдата си. Детето беше спало само половин час и Ерика знаеше, че скоро отново ще поиска да спи. Явно и днес нямаше да може да се надигне от дивана. „Не, по дяволите – помисли си тя. – Този път Мая ще трябва да спи сама!“

Чия воля ще надделее в тази борба? В единия ъгъл на ринга стоеше Ерика, 72 килограма, а в другия – Мая, шест килограма. Ерика беше хванала здраво дръжката на детската количка и я буташе напред-назад между хола и коридора. С изпъната ръка, напред-назад. Умът ѝ не побираше как някой би могъл да заспи при подобно земетресение. Според книгата за родители това е най-добрият начин да покажеш на детето си, че е време да заспи. Мама знае най-добре. След петнайсетина минути Ерика започна да се съмнява в достоверността на това твърдение. Не се съмняваше, че Мая е много уморена, но въпреки това детето плачеше с цяло гърло, разгневено, че неговата майка му е отнела големия жив биберон. За миг ѝ се прииска да захвърли всичко, да седне на фотьойла и да я накърми, за да заспи, но навреме се опомни. Колкото и силен да бе гневът на Мая, колкото ѝ дълбоко да се врязваше плачът ѝ в сърцето на Ерика, едно беше ясно – най-важно за детето беше да има спокойна и отпочинала майка. Затова не се отказа. Всеки път щом Мая се разплачеше в знак на протест, Ерика побутваше количката. Изчакваше я да се успокои, да се унесе и едва тогава отпускаше дръжката. Ана Валгрен пишеше, че трябва да спреш да люлееш бебето точно преди да заспи само. Ура! След половин час Мая вече спеше в количката си. Ерика я откара внимателно в кабинета, затвори вратата и седна на фотьойла с усмивка на уста.

Нищо не можеше да развали доброто ѝ настроение, макар че вече беше осем часът, а Патрик още го нямаше. Домързя я да стане и да запали лампите, а когато навън се спусна нощта, къщата се изпълни с мрак. Единствената светлина идваше от екрана на телевизора – Ерика хранеше Мая за пореден път, загледана в едно от безбройните си любими риалити шоута. Срамуваше се да си признае, че не може да се откаже да ги гледа. А Патрик непрекъснато се оплакваше от лавината от интриги на жадни за слава хора, която го заливаше всяка вечер. Напоследък рядко му се случваше да погледа спорт, но Ерика бе непоклатимо безкомпромисна – докато трябва да кърми по цяла вечер, няма да се раздели с дистанционното. Усили звука на телевизора и се загледа в една красавица, която се заусуква около някакъв разглезен суетен ерген, който се опитваше да я убеди, че е готов за брак. На телевизионните зрители, разбира се, им беше ясно, че той разглежда участието си в шоуто като възможност да сваля мадами из култовите заведения на Стокхолм. Не можеше да отрече, че Патрик е прав – подобни програми бяха под нивото ѝ, но въпреки това не можеше да се откъсне от тях.

Откъм вратата се чу шум и Ерика веднага намали звука. Добре познатият майчински инстинкт за миг накара сърцето ѝ да трепне от страх, но тя бързо се съвзе и разбра, че най-накрая се е върнал Патрик.

– Защо стоиш на тъмно – попита той и запали няколко лампи, преди да се приближи до нея. Наведе се, целуна я по бузата, погали Мая по главичката и се отпусна тежко на дивана. – Съжалявам, че толкова се забавих.

Ерика усети как цялото ѝ раздразнение изчезна в миг. Забрави за всичките си глупави детински обиди.

– Няма нищо – успокои го тя. – Двете си прекарахме добре.

Все още беше доволна, че е успяла да приспи Мая в количката и поне за малко да остане насаме със себе си.

– Мога ли да погледам хокей? – попита Патрик и хвърли поглед към телевизора.

Дори не забеляза, че днес Ерика го посрещна в необичайно добро настроение.

– Какъв глупав въпрос – прихна тя.

– Така си и помислих – каза той и стана. – Ще си направя няколко сандвича. Искаш ли?

– Хапнах преди малко. Но няма да откажа чаша чай. Тя скоро ще спре да суче.

Мая сякаш разбра думите на майка си, отпусна гърдата ѝ и я погледна доволно. Ерика поизправи с облекчение гръб, остави Мая в детското кресълце и тръгна към кухнята след Патрик. Той стоеше до печката и изсипваше какао в тенджерка с мляко. Ерика застана зад него и го прегърна. Беше ѝ толкова хубаво – откакто се беше родила Мая, те нямаха време за прегръдки. Трябваше да признае, че вината бе нейна.

– Как мина денят ти? – попита тя и се сети, че отдавна не е задавала този въпрос.

– Ужасно – отговори Патрик и извади масло, кашкавал и хайвер от хладилника.

– Чух, че сте прибрали Кай – подпита Ерика внимателно, без да знае дали му се говори за това.

Реши да си премълчи за днешното посещение.

– Предполагам, че клюката вече се е разнесла из целия град.

– Може и така да се каже.

– И какво говорят хората?

– Че е забъркан в смъртта на Сара. Истина ли е?

– Не знам.

Патрик с уморени движения изля какаото в чаша и си направи два сандвича. После седна срещу Ерика и започна да топи филийките с кашкавал и хайвер в топлата напитка.

– Не го арестувахме заради Сара, а по друг повод – произнесе той след малко и отново замлъкна.

Ерика знаеше, че не бива да го разпитва, но не можа да се сдържи. Продължаваше да мисли за отчаяната Шарлот.

– Разполагате ли с някакви улики, че той може да е забъркан в смъртта на Сара?

Патрик топна отново филийката в какаото, а Ерика се стараеше да не го гледа. Според нея това беше най-малкото варварски навик.

– Може и така да се каже, но ще видим. Не бива да пренебрегваме и други възможности. Има обстоятелства, които трябва да изясним – обясни той, без да я поглежда.

Ерика спря да го разпитва. Мая проплака откъм дневната, явно вече ѝ беше омръзнало да стои сама. Патрик стана и отиде да я вземе заедно с бебешкото столче. Детето загука щастливо и размаха ръчички и крачета, когато Патрик постави кресълцето на масата. Умората от лицето му изчезна, а очите му грейнаха с онази особена светлина, запазена единствено за нея.

– На татко сладурчето. Как си прекара днес, миличко? Кое е най-сладкото момиченце на света – загука Патрик и притисна лице в нейното.

В следващия миг муцунката на Мая се намръщи, личицето ѝ почервеня, от устните ѝ се откъснаха няколко жални проплаквания, последвани от цял картечен откос откъм дупето, и стаята се изпълни с наситена миризма. Ерика скочи, за да се заеме с проблема.

– Спокойно, аз сам ще се оправя – спря я Патрик и Ерика с облекчение се отпусна на стола.

Когато Патрик се върна с Мая, облечена в пижамка, Ерика ентусиазирано започна да му разказва за успешния експеримент с количката.

Патрик я погледна скептично.

– Значи, си я оставила да плаче цели четирийсет и пет минути, преди да заспи?! Това не е нормално! От детската консултация обясниха, че ако плаче, трябва да ѝ дадем да суче. Струва ми се, че не е добре да плаче толкова дълго.

Като не срещна разбиране от страна на Патрик, Ерика се възмути.

– Разбира се, не е добре да врещи цели четирийсет и пет минути. Но до два дни плачът ще намалее. Щом не си съгласен с възпитанието ми, можеш да си останеш вкъщи и да се грижиш за нея! Все пак аз съм тази, която я кърми двайсет и четири часа на денонощие! Затова ти се струва, че нищо не трябва да се променя.

Тя се разрида и избяга нагоре в спалнята. Патрик се почувства като идиот. Защо никога не мислеше, преди да си отвори устата.

Фелбака, 1928

Баща ѝ дойде във Фелбака след два дни. Агнес го чакаше със сключени в скута ръце в малката стаичка, където я бяха приютили временно. Когато прекрачи прага, тя разбра, че слуховете са верни. Наистина изглеждаше зле. Косата му беше съвсем оредяла и ако преди няколко години беше малко пълен, сега се беше превърнал в огромна лоена топка и страдаше от задух. Лицето му, зачервено и изпотено от физическото усилие, въпреки това изглеждаше сиво и нездраво.

Баща ѝ прекрачи нерешително прага и с невярващи очи огледа малкото тъмно помещение. Но когато зърна Агнес, се хвърли към нея и силно я прегърна. Агнес не му отвърна – ръцете ѝ не помръднаха от скута. Веднъж вече я беше предал и вече нищо не можеше да се промени.

Аугуст се надяваше да пробуди някакво чувство у нея, но не го дочака и отпусна ръце. Помилва я нежно по бузата, но Агнес потръпна, сякаш я удари.

– Агнес, Агнес, бедна моя Агнес.

Баща ѝ седна на стола до нея, но не я докосна повече. Състраданието в очите му я отвращаваше. Много беше закъснял. Имаше нужда от него преди четири години, тогава копнееше за бащина милувка. Сега вече е късно.

Аугуст ѝ заговори развълнувано, но тя отказваше да го погледне и думите му заседнаха в гърлото.

– Агнес, знам, че направих грешка и че нищо не може да се промени. Но моля те, позволи ми да ти помогна сега. Всичко ще се нареди както преди. Сполетя те ужасно нещастие, но заедно можем да преодолеем болката.

Умолителният му глас ту се издигаше, ту се снишаваше, като морска вълна, преди да се разбие в брега на твърдата ѝ непоколебимост. Думите му звучаха като подигравка.

– Моля те, Агнес, върни се вкъщи. Ще ти дам каквото поискаш.

С крайчеца на окото си тя виждаше треперещите му ръце, а умолителният му глас ѝ доставяше неизпитано досега задоволство. Колко ли пъти през последните мрачни години си бе представяла тази сцена.

Извърна бавно лице към него. Аугуст изтълкува жеста ѝ като знак, че е чула молбите му, и протегна нетърпеливо ръце към нейните. Но тя ги отблъсна рязко с каменно лице.

– В петък заминавам за Америка – отсече тя, наблюдавайки с наслада израза в очите му.

– А-а-мерика – запелтечи той, а по горната му устна избиха капчици пот.

Явно не бе очаквал подобна развръзка.

– Андерш купи билети за цялото семейство. Мечтаеше за нов живот отвъд океана. Възнамерявам да изпълня последната му воля и да замина сама – съобщи Агнес театрално и извърна поглед към прозореца.

Знаеше, че профилът ѝ е още по-красив на тази светлина, а траурните дрехи подчертаваха бялата ѝ кожа, която успя да запази с толкова усилия.

Хората ходеха на пръсти около нея през последните дни. Отделиха ѝ тази малка стая, където можеше да остане колкото поиска. Нямаше и помен от предишното им презрение и злобни подмятания. Жените идваха с дрехи и храна. Това, което носеше на гърба си, беше чуждо или подарено. Огънят ѝ отне всичко.

Посетиха я и колегите на Андерш от каменоломната. Пременени с най-хубавото си неделно облекло, чисти и спретнати, доколкото беше възможно, стиснали шапки в ръка и свели поглед, те шепнеха добри думи за Андерш.

Агнес нямаше търпение да се отърве от тази ридаеща мръсна тълпа. Мечтаеше за деня, когато ще се качи на кораба и ще отплава към новия далечен континент, а морският вятър ще отвее завинаги спомена за мръсотията и мизерията, който сякаш полепваше по кожата ѝ. Трябваше да издържи още само два дни – да изтърпи изпълнените им със съчувствие думи и жалките им опити да ѝ помогнат. След това щеше завинаги да им обърне гръб. Но преди това щеше да отмъсти на този дебел, червендалест старец, който я изостави преди четири години. Щеше да го накара да си плати прескъпо за всеки един ден на мизерия.

Аугуст продължи да пелтечи, шокиран от съобщението ѝ.

– Но как ще се издържаш там? – попита я той притеснено и избърса потта от челото си с малка носна кърпичка, която извади от джоба.

– Не знам – отвърна Агнес с дълбока, драматична въздишка и лицето ѝ помръкна.

Само за миг, но достатъчно дълго, за да може баща ѝ да забележи отчаянието ѝ.

– Миличка, защо не останеш тук? При мен, стария ти баща.

Агнес рязко поклати глава, очаквайки следващото му предложение. И той не я разочарова. Мъжете са толкова предвидими.

– Ще ми позволиш ли да ти помогна? Да ти дам малко пари като начало. Мога да ти изпращам и издръжка. Моля те, иначе сърцето ми ще се пръсне от притеснение, като знам, че си на другия край на света съвсем сама. – Агнес се престори, че мисли, а Аугуст побърза да добави: – Освен това мога да ти купя по-скъп билет. Собствена каюта, в първа класа. Така няма да ти се налага да се блъскаш сред тълпата.

Агнес кимна снизходително и след кратко мълчание каза:

– Е, да, това поне можеш да направиш. Би могъл да ми дадеш парите утре. След погребението – добави тя, а Аугуст потръпна, сякаш се опари.

– Момчетата – поде той с разтреперан глас, нерешително подбирайки думите – приличаха ли на нашия род?

Нейните деца бяха копия на Андерш, но Агнес изрече студено:

– Все едно гледах твоите снимки като малък. Бяха ти одрали кожата. Непрекъснато ме питаха защо си нямат дядо като другите деца – добави Агнес, а думите ѝ се забиваха като нож в сърцето на баща ѝ.

Всичко беше лъжа, но колкото по-силно го измъчваше съвестта, толкова повече щеше да напълни джобовете ѝ.

Аугуст се изправи със сълзи на очи, за да си вземе сбогом с нея. Спря се на прага и се обърна, за да я погледне за последен път. Агнес реши да се смили и снизходително му кимна на прощаване. Както и очакваше, баща ѝ много се зарадва на този жест и ѝ се усмихна през сълзи.

Агнес го гледаше с омраза, докато той излизаше от стаята. Предадеше ли я някой веднъж, нямаше връщане назад. Нито пък прошка.

Патрик седна в колата и се опита да насочи цялото си внимание върху първата задача за деня. Нужно беше бързо да провери това, което чу, преди да си тръгне от работа вчера. Но трудно можеше да прогони спомена за глупости-те, които наговори на Ерика. Защо всичко беше толкова сложно? Преди все си мислеше, че отглеждането на деца е лесна работа. Може би с повече грижи, но не и с толкова тревоги и страхове, както се оказа през последните месеци. Патрик въздъхна печално.

Успя да се съсредоточи едва когато паркира пред кафявите блокове в южния край на Фелбака. Дори забрави за домашните неуредици. Апартаментът, който възнамеряваше да посети, се намираше във втория вход на първия блок. Патрик набързо се изкачи по стълбата до втория етаж. На една от вратите имаше табелка с имената Свенсон/Калин. Почука внимателно. Знаеше, че има малко дете, и беше наясно, че никой родител не иска някой безцеремонен непознат да събуди детенцето им. Отвори му мъж на около двайсет и пет години. Минаваше десет и половина, но стопанинът му се стори някак сърдит и сънлив.

– Мия, за теб е.

Отстъпи настрани, без да поздрави Патрик, и лениво влезе във вратата вдясно от коридора. Патрик надникна в малката гостна, която очевидно използваха за игрална зала – вътре имаше компютър с няколко джойстика, а по бюрото бяха разхвърляни множество дискове с игри. Мъжът, който носеше фамилното име Свенсон или Калин, пусна една от онези агресивни игри, чиято единствена цел бе да убиеш колкото може повече врагове, и потъна в някакъв друг свят.

Кухнята се намираше отляво на коридора. Патрик се събу при входната врата и влезе вътре.

– Заповядайте. Аз тук храня Лиам.

Момченцето седеше в детското си столче и ядеше каша и плодово пюре. Патрик му махна и детето се усмихна с пълна уста.

– Седнете – покани го Мия и посочи стола срещу тях.

Патрик седна и извади бележника си.

– Бихте ли ми разказали какво се случи вчера?

Ръката ѝ, с която държеше лъжичката, затрепери – явно вчерашното събитие силно я беше развълнувало. Жената кимна и накратко описа случката. Патрик записа показанията ѝ, които не се различаваха от оставените вчера по телефона.

– Значи, не видяхте никого наблизо до количката?

Мия поклати глава, а Лиам, на когото явно се хареса жестът ѝ, започна да я имитира и енергично да върти глава, което, разбира се, затрудни храненето.

– Не, не видях никого. Нито преди, нито след това.

– Оставили сте количката при задния вход?

– Да, там е по-закътано и ми се стори по-сигурно. Не исках да влизам вътре с него. Не само защото спеше, но и трудно се бута количката между рафтовете в магазина. Влязох само за няколко минути.

– А когато излязохте навън, видяхте, че някой е изсипал сиво-черен прах в количката и по детето?

– Лиам пищеше с цяло гърло. Предполагам, че устата му е била пълна, но е успял да изплюе повечето от праха. И езикът, и бузите му бяха съвсем черни.

– Заведохте ли го на лекар?

Мия поклати глава. Патрик разбра, че я е засегнал.

– Не. Предполагам, че трябваше да го сторя, но бързах-ме да се приберем, а и Лиам се чувстваше добре. Беше просто уплашен и неспокоен, затова...

Тя замълча, а Патрик побърза да добави:

– Сигурен съм, че нищо опасно не се е случило. Постъпили сте правилно. Малчуганът изглежда напълно здрав.

Лиам размаха енергично ръце, сякаш за да потвърди думите му, и зяпна нетърпеливо в очакване на поредната лъжица. Момченцето определено се радваше на добър апетит, особено ако се съдеше по двойната му брадичка.

– Като ви се обадих вчера, говорихме за дрешките му...

– Да, не ги изпрах. Както ме помолихте. Целите са пок-рити с черното вещество. Прилича ми на пепел.

Жената отиде да донесе дрешките му, а Лиам впи жаден поглед в лъжичката, която тя остави. Патрик се поколеба за миг, премести се на стола ѝ и продължи да го храни. Първите две лъжички минаха леко, но после Лиам реши да демонстрира автомобил и забръмча с устнички. Кашата изпръска лицето на Патрик. В това време Мия се върна в кухнята и избухна в смях.

– На какво приличате само! Трябваше да ви предупредя или да ви дам дъждобран. Много съжалявам за случилото се.

– Няма нищо – успокои я Патрик и избърса последните капки каша. – Моето момиченце е на два месеца, така че вече зная какво ме очаква.

– Разбирам – каза Мия и седна на предишното му място. Остави го да дохрани Лиам. – Ето го пуловерчето – добави тя и остави дрешката на масата.

– Бих искал да го взема за анализ. Може ли?

– Да, и без това смятах да го изхвърля. Ще го сложа в една торбичка.

Патрик го прибра и се изправи. Подаде на стопанката визитната си картичка.

– Ако се сетите за още нещо, обадете ми се.

– Непременно. Просто не мога да разбера защо на някого е притрябвало да прави това? Защо ви е пуловерчето?

Патрик не можеше да ѝ разкрие причината за интереса си към случилото се. Все още пазеха в тайна информацията за откритата в гърлото на Сара пепел. Погледна към Лиам. Слава богу, че този път не се стигна дотам. Въпросът бе дали непознатият е имал същата ужасна цел? Или нещо му е попречило? А пък и преди да анализират пепелта по пуловерчето, не можеше да се каже дали случаят има връзка с убийството на Сара. Въпреки че беше готов да се обзаложи, че такава връзка ще бъде открита. Това не можеше да е просто съвпадение.

Седна в колата и извади мобилния телефон от задния си джоб. Още нямаше сведения от екипа, извършил обиска на дома на Кай, и това изглеждаше странно. Вчера имаше толкова много работа, че съвсем забрави за тях, но сега се учуди защо още не са му докладвали. После изруга, когато се сети, че бе изключил телефона си, докато разпитваше Кай, но след това пропусна да го включи. Иконата за съобщения мигаше – гласовата му поща беше пълна. Патрик набра 133 и нетърпеливо прослуша съобщенията. Затвори капачето на телефона и тържествуващо го пъхна в джоба на якето си.

За съвещание Патрик отново избра кухнята – най-голямото помещение в участъка, а пък и чаша горещо кафе би се отразила на всички добре при създалата се ситуация. Аника дори успя да изтича до съседната сладкарница и купи плик с лешникови сладки, целувки и шоколадови топчета. Колегите му не бяха от срамежливите и когато той влезе в стаята, всички вече дъвчеха нещо...

Патрик се изкашля.

– Както ви е известно, вчерашният ден беше богат на събития.

Йоста кимна и се протегна за следващия лешников сладкиш. Обаче не можеше да се мери с Мелберг, който вече приключваше третия и се канеше да грабне четвърти. Ернст седеше настрани и колегите му се стараеха да не гледат към него. Все още не се знаеше какви ще бъдат последствията и кога виновният ще бъде наказан. Докато следствието беше в разгара си, нямаха време да се занимават с подобни второстепенни проблеми. Но въпреки това знаеха, че няма да му се размине. Знаеше го и самият Ернст.

Всички бяха устремили погледи в Патрик. Той продължи:

– Мисля да започна с едно кратко обобщение на пос-тигнатото досега. Сигурен съм, че сте запознати с повечето факти, но все пак е добре да обсъдим докъде сме стигнали.

Патрик се изкашля още веднъж, взе флумастера и започна да нахвърля схема върху големия скицник, докато говореше.

– Първо, разпитахме бащата, Никлас, относно алибито му. Все още не знаем къде е бил в понеделник сутринта, нито пък защо ни излъга. Подозираме го и в насилие над дете въз основа на данните от медицинския картон на сина му Албин. Въпросът е дали самата Сара също е била подложена на физически тормоз и дали не се е стигнало до убийство.

Патрик нарисува една точка на белия лист и написа името на Никлас до нея. След това прокара две прави линии до думите „алиби“ и „подозрения за насилие над дете“. И отново се обърна към колегите си.

– Вчера ни посети приятелката на Сара, Фрида, заедно с майка си. Момичето разказа, че някакъв „лош чичко“ здравата е уплашил Сара в деня, преди да бъде убита. Държал се заплашително с нея и я нарекъл „отрок от Йевле“. Някой да има представа какво може да означава това?

Патрик погледна въпросително присъстващите. Всички мълчаха. По съсредоточените им лица личеше, че се опитват да разгадаят смисъла на мистериозното послание.

Накрая Аника ги погледна, поклати многозначително глава и каза:

– Вероятно е казал „дяволски отрок“.

Всички се сепнаха.

– Ама, разбира се – възкликна Патрик, ядосан на глупостта си. Отговорът беше очевиден, как не можа да се сети. – Звучи ми като проява на религиозен фанатизъм. Сара го е описала като стар чичко с побеляла коса. Мартин, обади се на майката на Сара и я попитай дали някой от техните познати не отговаря на това описание.

Мартин кимна.

– Вчера получихме и един доста интересен сигнал. Една жена оставила количката със спящото си дете зад железарския магазин, докато си напазарува. Когато изляз-ла, детето ѝ ревяло, а цялата количка била посипана с някакъв черен прах, част от който попаднала и в устата на детето. Явно някой се е опитвал да го кара да го глътне. Днес отидох да поговоря с майката на момченцето и взех дрешката, с която е било облечено. Цялата предница е поръсена с нещо, което прилича на пепел.

Около масата настъпи тишина. Всички забравиха за кафето и сладкишите. Патрик продължи:

– Изпратих дрешката за анализ и нещо ми подсказва, че това е същата пепел, която откриха в стомаха на Сара. Разполагаме с точния час на престъплението, затова ще проверим алибитата на няколко души. Йоста, двамата с теб ще се заемем с тази работа.

Йоста кимна и събра с пръст последните трохички от чинията си.

Скицникът беше изпъстрен с бележки и схеми. Патрик допря флумастера до листа и се замисли за миг. Направи още една точка и до нея написа „Кай“. Беше стигнал до най-съществената част от доклада си.

– След получен сигнал от колегите от Гьотеборг разбрахме, че Кай Виберг е заподозрян в разпространяване на детска порнография.

Всички се стараеха да игнорират Ернст, който се размърда неспокойно на стола си.

– Вчера го доведохме в участъка за разпит и обискирахме дома му с помощта на колегите от Удевала. Разпитът не даде кой знае какъв резултат, но това беше само първата стъпка. Предстоят ни още разговори с него. Ще използваме уликите от Гьотеборг, за да идентифицираме някои от жертвите от най-близкото обкръжение на заподозрения. Кай активно участва в работата с младежта от доста години, затова никак не би било чудно, ако е блудствал с някое дете от Фелбака.

– Има ли някакви улики, които го свързват с убийството на Сара? – попита Йоста.

– Ще стигна и дотам – отвърна Патрик уклончиво.

Мартин го погледна учудено, защото нищо не бяха успели да измъкнат от него по време на разпита.

– След обиска на дома му обаче разполагаме с улика, която би могла да ни помогне за първия голям пробив в разследването.

Колегите му слушаха с изострено внимание. Патрик се изкуши и за по-голям ефект позабави отговора.

– По време на обиска в дома му вчера е било намерено якето на Сара.

Всички ахнаха.

– Къде? – попита Мартин, леко обиден, че Патрик не бе споделил с него тази новина.

– Работата е там, че то е намерено не в голямата къща, а в малката в двора, където живее синът му Морган.

– По дяволите – възкликна Мартин. – Сигурен бях, че този ненормалник е забъркан по някакъв начин. Такива като него...

Патрик го прекъсна.

– Съгласен съм, че находката ни е уличаваща, но въп-реки това не бива да се ограничаваме само с тази версия. Все пак не знаем кой го е оставил там – бащата или синът. Не бих се учудил Кай да го е скрил в къщата на Морган. Освен това все още има твърде много въпросителни, като например несполучливия опит на Никлас да си осигури алиби за деня на убийството. Смятам, че трябва да продължим да работим върху всички версии. Имате ли въп-роси?

Гласът на Мелберг изпълни стаята.

– Чудесна работа, Хедстрьом. Браво! И да проверите всичко, точка по точка, както си го записал – посочи той скицника. – Въпреки това съм склонен да се съглася с Йоста – този Морган, изглежда, не е с всичкия си, затова на твое място – Мелберг допря театрално ръка до гърдите си – бих направил всичко възможно, за да го притисна. Но разследването е твое и ти решаваш – довърши Мелберг с такава интонация, че всички разбраха какво мисли по въпроса – Патрик трябваше да последва съвета му.

Патрик не отговори, а Мелберг изтълкува мълчанието му като знак на съгласие. Началникът кимна доволен. Разследването вървеше към края си.

Патрик се върна ядосан в кабинета си и се зае с текущите задачи. Нека Мелберг си мисли каквото иска, но той няма намерение да играе по неговата свирка. Наистина това, че откриха якето на Сара в къщата на Морган, беше факт, но нещо, дали интуицията, или натрупаният професионален опит, му подсказваше, че не всичко е както изглежда на пръв поглед.

Фелбака, 1928

Агнес обърна гръб на шведския бряг, притвори очи и усети полъха на морския вятър на клепачите си. Ето това беше вкусът на свободата.

Корабът за Америка напусна пристанището на Гьотеборг без минута закъснение. Кеят бе изпълнен с хора, дошли да изпратят близките си със смесени чувства на надежда и тъга. Никой не знаеше дали някога щяха да се видят отново. Америка беше толкова далеч, че повечето емигранти рядко се завръщаха в родината си и изпращаха само по някое друго писмо.

Агнес нямаше изпращачи. Както беше пожелала. Оставяше миналото зад себе си, очакваше я нов живот. За първи път от години усещаше, че отново е на прав път – благодарение на чека от баща си и каютата в първа класа.

За миг се замисли за Андерш и момчетата. В деня на погребението в църквата, изпълнена със скръбни ридания, нямаше празно място. Агнес не пророни нито една сълза. Гледаше трите ковчега изпод воала на шапката си. Един голям и два малки. Бели, отрупани с цветя и венци. Най-големият венец беше от баща ѝ. Не му позволи да дойде лично.

Ковчезите останаха почти празни. Силният огън бе погълнал всичко. Можеха да погребат само няколко малки костици. Свещеникът ѝ предложи да изберат урни за тленните останки, но Агнес не се съгласи. Предпочете три ковчега, които да бъдат спуснати в земята.

Надгробният камък бе дело на няколко от колегите на Андерш. Един-единствен за тримата, с красиво гравирани имена.

Те бяха единствените жертви на пожара. Други загубиха само имуществото си, но щетите бяха огромни. Цялата долна част на Фелбака, разположена на брега на морето, се превърна в черна овъглена пустош. От къщите нямаше и следа, а на мястото на кея стърчаха само обгорели стълбове. Малцина обаче оплакваха загубата на жилищата си: когато на някого му се доплачеше за изгорялото имущество, си спомняше за Агнес и огромното ѝ нещастие. Всички до един дойдоха на погребението и с болка си спомняха двете руси дечица, хванали баща си за ръка.

Очите на майка им останаха сухи. Когато погребението свърши, Агнес се върна във временния си дом и прибра малкото подарени вещи. Същинска благотворителност. Мисълта, че бе принудена да приема милостиня, я изпълваше с омерзение. Щеше да се погрижи никога повече да не изпадне в подобно положение.

Ако някой я погледнеше сега на горната палуба на парахода, никога нямаше да предположи, че тази жена е живяла в бедност. Агнес побърза да си купи нови рокли, а куфарите ѝ бяха най-елегантни. Със задоволство погали меката тъкан на дрехата си. И сравнение не можеше да става с изтърканите, избелели одежди, които носеше през последните четири години.

Единственият спомен от предишния ѝ живот беше малката синя дървена кутийка, която грижливо прибра на дъното на куфара си. Самата кутийка нямаше стойност за нея, за разлика от съдържанието ѝ. През последната си нощ в Швеция се промъкна навън и я напълни. Щеше да ѝ напомня, че не бива да допуска някой да застане между нея и живота, който заслужава. Веднъж направи огромната грешка да се довери на един мъж и това ѝ костваше четири години страдания. Никога повече нямаше да допусне някой да я предаде като баща ѝ. Щеше да се погрижи той да си плати прескъпо. И то не само със самотата си. Щеше да я обсипе с пари. Бе го заслужила. Агнес знаеше как да събуди гузната му съвест – мъжете са толкова лесни за манипулиране.

Някой се прокашля и я накара да трепне.

– О, извинете, госпожо. Надявам се да не ви уплаших.

Един елегантен мъж ѝ се усмихна любезно и ѝ подаде ръка, за да се представи.

Агнес бързо го огледа с проницателен поглед и едва след това отвърна на усмивката му и подаде ръката си, облечена в ръкавица. Носеше скъп костюм, шит по поръчка, а ако се съдеше по ръката му, явно никога не се е занимавал с физически труд. Беше на около трийсет, с приятна, даже много приятна външност. Изглежда, пътуването ѝ щеше да се окаже далеч по-интересно, отколкото очакваше.

– Агнес, Агнес Шернквист. И освен това не съм госпожа, а госпожица.

Дан дойде на гости. Бяха се чували няколко пъти по телефона, но отдавна не беше идвал у тях и още не бе виждал Мая. Едрата му фигура изпълни целия коридор, а ръцете му поеха умело бебето.

– Здравееей, мъниче. Каква си хубавица – загука ѝ той и я вдигна едва ли не до тавана.

Ерика едва се сдържа да не издърпа детето си от ръцете му, но Мая изглеждаше доволна. Все пак Дан имаше три момичета и знаеше какво прави.

– А мама как е? – попита той и прегърна силно Ерика.

Някога много отдавна те бяха заедно, но след това си останаха приятели. Преди две години преживяха голяма криза, когато по стечение на няколко нещастни обстоятелства се оказаха забъркани в дело за убийство, но както е известно, времето лекува. След развода му с Пернила се виждаха по-рядко – Дан се впусна във вихъра на ергенския живот, а Ерика се задоми. След като смени доста на брой странни приятелки, сега се радваше на пълна свобода. Ерика отдавна не го бе виждала толкова щастлив. Разводът му се отрази зле и той страдаше, че можеше да вижда децата си веднъж на две седмици, но постепенно свикна и почувства, че животът продължава.

– Не искаш ли да излезем на разходка? – попита Ерика. – Мая е уморена и сигурно бързо ще заспи в количката.

– За малко – промърмори Дан. – Навън е студено, а аз нямах търпение да се посгрея.

– Само докато заспи – настоя Ерика и той отново се обу неохотно.

Ерика удържа на думата си. След десет минути вече се бяха върнали обратно и Мая спеше спокойно под гюрука на количката.

– Имаш ли бебефон? – попита я Дан.

Ерика поклати глава.

– Ще я поглеждам от време на време.

– Защо не ми каза? Щях да проверя дали не сме запазили някой от нашите.

– Нали ми обеща да се отбиваш по-честичко – успокои го Ерика. – Можеш да го донесеш следващия път.

– Да, съжалявам, че толкова дълго не идвах – извини ѝ се той. – Но знам колко е трудно през първите месеци...

– Няма нужда да се извиняваш. Прав си. Едва сега съм в състояние да общувам с хора.

Настаниха се на дивана. Ерика вече бе сервирала масата за кафе и Дан с апетит изгълта няколко от претоплените във фурната кифлички.

– Ммм... Ти ли си ги правила? – не можа да скрие почудата си той.

Ерика го погледна сърдито.

– Дори така да е, защо е тази изненада? Не, свекърва ми ги замеси по време на последното си гостуване.

– Да, и аз така си помислих. Ако бяха твое дело, сигурно щяха да приличат на въглени – подразни я Дан.

Ерика не можа да измисли подобаващ отговор и прих-на. Той наистина беше прав. Не я биваше за кулинарка.

Побъбриха си за последните събития от живота си и Ерика стана.

– Ще отида да видя Мая.

Внимателно отвори външната врата и погледна в количката. Странно, явно се беше завила през глава. Вдигна гюрука и отметна одеялцето. Обзе я панически ужас. Мая я нямаше в количката!

Когато Мартин седна, гърбът му изпука силно и той се протегна, за да разкърши тялото си. По време на местенето се наложи да носят толкова кашони и мебели, че сега се чувстваше като старец. Хрумна му, че може би бе добре да прекара няколко часа във фитнес залата, но вече беше късно. Освен това Пия казваше, че ѝ харесва високата му фигура, и затова той не виждаше смисъл да променя нещо в себе си. И все пак гърбът си го болеше.

Не можеше да не признае, че всичко се получи чудесно. Пия решаваше как да подреди жилището и никоя от предишните му ергенски квартири не можеше да се мери с новия им дом. Искаше му се само да запази малко повече от своите вещи. Критичното око на Пия одобри само стереоуредбата, телевизора и етажерката за книги от „Икеа“. Останалите му мебели бяха безмилостно изпратени на боклука. Най-много съжаляваше за стария кожен диван, който преди стоеше в хола. Не можеше да отрече, че диванът бе виждал и по-добри дни, но спомените... Какви спомени!

Ако се позамисли, може би това бе истинската причина Пия решително да настоява да го сменят с модела „Томелила“ от каталога на „Икеа“. Съгласи се да остави и старата дървена кухненска маса, но веднага купи покривка и я застла цялата.

Е, нищо, това бяха дребни проблеми. Засега съвместният им живот наистина му харесваше. Обичаше да се прибира вечер при Пия, да се намества на дивана и да гледа някоя глупост по телевизора, докато тя е сложила глава в скута му, а след това да си ляга с нея в двойното им легло и да заспиват заедно. Всичко беше толкова чудесно, както си бе мечтал. Сигурно трябваше да съжалява повече за ергенския си живот, изпълнен с купони и веселба, както казваха приятелите му, но онези дни не му липсваха повече от последния тежък махмурлук. А и Пия беше просто чудо.

Мартин едва успя да прогони усмивката на влюбен от лицето си и намери телефонния номер на семейство Флорин. Набра го с надеждата да не попадне на ужасната вещица. Майката на Шарлот бе същинско въплъщение на стереотип на свекърва.

Провървя му. Обади се Шарлот. Изпита истинско съчувствие, когато чу безжизнения ѝ глас.

– Здравейте, обажда ви се Мартин Молин от полицейс-кия участък на Танумсхеде.

– За какво става въпрос? – попита Шарлот притеснено.

Мартин разбираше, че всяко тяхно обаждане буди и надежда, и страх, затова побърза да обясни защо я търси.

– Искаме да ви зададем няколко въпроса. Получихме информация, че някой е заплашвал Сара в деня преди... – Мартин се запъна – нейната гибел.

– Заплашвал? – изненада се Шарлот и той си представи учуденото изражение на лицето ѝ. – Кой го твърди? Сара не е споменавала нищо.

– Приятелката ѝ Фрида.

– Но защо го споделя чак сега?

– Сара я е накарала да обещае да си мълчи. Фрида ни обясни, че е било един вид тайна.

– Но кой е този човек? – Шарлот едва сега събра мис-лите си и зададе главния въпрос.

– Фрида не го познава, но успя да го опише. Бил възрастен, с побеляла коса и черни дрехи. Нарекъл е Сара отрок на дявола. Познавате ли някого, който отговаря на това описание?

– И още как – отвърна Шарлот ядно. – И още как.

През последните дни болката се засили. Имаше чувството, че някакъв хищник е впил нокти в корема му и го гризе безжалостно.

Стиг се обърна внимателно на една страна. Не можеше да си намери удобно положение. Както и да легнеше, все някъде ще го боли. Най-силно обаче го болеше сърцето. Все по-често си мислеше за Сара. Как водеха дълги и сериозни разговори за какво ли не – за училището, за приятелите. Обичаше да слуша умните ѝ разсъждения за живота и за случващото се около нея. Струваше му се, че никой друг не намираше време да я опознае от тази ѝ страна. Намираха я само за непослушна, проблемна и дива. Сара усещаше настроенията им и правеше повече бели. Караше се с всички и чупеше. Никой не знаеше какъв е изходът от порочния кръг на измамените взаимни очаквания.

Когато беше с него, тя ставаше спокойна и той тъгуваше за нея до болка в сърцето. Виждаше в нея толкова много от чертите на Лилиан – силата и решителността ѝ, привидната студенина, зад която се криеха грижовност и любвеобилност.

Лилиан сякаш прочете мислите му и влезе в стаята. Стиг толкова дълбоко бе потънал в спомените за Сара, че дори не чу стъпките ѝ по стълбата.

– Нося ти закуска. Купих няколко пресни франзели – изчурулика тя, а Стиг усети как стомахът му се преобръща при вида на пълния с храна поднос.

– Не съм гладен – опита се плахо да възрази той, знаейки, че няма измъкване.

– Как ще оздравееш, ако не се храниш? – сгълча го Лилиан като истинска медицинска сестра. – Ето, ще ти помогна.

Седна на края на леглото и взе купичката с кисело мляко от подноса. Поднесе лъжицата към устните му. Стиг отвори с нежелание уста и ѝ позволи да го нахрани. От първата глътка започна да му се повдига, но той не я спря. Лилиан му мислеше доброто, а и по принцип беше права. Никога нямаше да оздравее, ако не се храни.

– Как си сега? – попита Лилиан, взе кифлата с кашкавал и масло и я доближи до устата му, за да може да отхапе.

Стиг преглътна и отговори с пресилена усмивка:

– Струва ми се, че съм малко по-добре. Тази нощ спах добре.

– Чудесно – зарадва се Лилиан и погали ръката му. – Със здравето шега не бива, затова искам да ми обещаеш, че веднага ще ми кажеш, ако се почувстваш по-зле. С Ленарт толкова си приличате. И той се заинати като магаре и отказваше да отиде на лекар, докато не стана твърде късно. Понякога си мисля дали нямаше още да е жив, ако бях по-настойчива...

Лилиан се взря тъжно в далечината и застина, както държеше лъжицата във въздуха.

Стиг погали нежно ръката ѝ и продума:

– Няма смисъл да се кориш, Лилиан. Знам, че му даде всичко от себе си, докато беше болен. Ти си толкова щедра. Нямаш вина за смъртта му. А и аз се чувствам по-доб-ре, наистина. Нали знаеш, че не ми се случва за първи път. Трябва ми само малко почивка и скоро отново ще съм на крака. Сигурно е обикновено изтощение – нали днес всички страдат от него. Не се притеснявай – това е най-малкият ти проблем.

– Да, прав си – въздъхна Лилиан. – Какво бреме се стовари на плещите ми.

– Горкичката. Ех, да можеше да стана на крака и да ти бъда опора в мъката. Сара ужасно ми липсва, но не мога да си представя какво ти е на теб. Впрочем как е Шарлот? От няколко дни не е идвала при мен.

– Шарлот? – попита Лилиан, а в очите ѝ пробяга недоволство. То изчезна толкова бързо, че Стиг си помисли дали не му се е привидяло. Все пак Шарлот бе всичко за Лилиан, която постоянно повтаряше, че живее заради нея и семейството ѝ. – Шарлот се чувства по-добре през пос-ледните дни. Мен ако питаш, не трябваше да спира успокоителните. Не мога да разбера защо е толкова важно да се пребориш с болката сам, след като има лекарства за това. Никлас беше готов да ѝ изписва таблетки, а на мен категорично отказа. Представяш ли си каква глупост? Аз страдам не по-малко от Шарлот. Все пак Сара ми беше внуче.

Гласът на Лилиан прозвуча някак студено и сурово, но когато Стиг, раздразнен, се намръщи, тя отново смени тона и се превърна в онази обичлива и грижовна жена, която толкова ценеше, откакто се разболя. Не можеше да очаква, че случилото се нямаше да я промени. Стресът и мъката влияеха и на нея.

– Сега ще те оставя да си починеш. Доволна съм, доб-ре си хапна – похвали го Лилиан, изправяйки се.

Стиг вяло ѝ махна с ръка, за да я спре.

– Разбрахте ли защо полицията прибра Кай? Има ли връзка със смъртта на Сара?

– Не, засега не знаем нищо ново. Сигурно последни ще разберем – изсумтя Лилиан. – Надявам се здравата да го поизпотят.

Тя се обърна и излезе, но Стиг успя да зърне усмивката, която пробяга по устните ѝ.

Ню Йорк, 1946

Животът от другата страна на океана се оказа по-различен от очакваното. Около устата ѝ се появиха тънки бръчици на горчивина и разочарование, но дори и на четирийсет и две, Агнес все още бе красива жена.

През първите няколко години се радваше на добър живот. Парите на баща ѝ осигуряваха желания лукс, а ухажорите я глезеха още повече. Не ѝ липсваше нищо. В елегантния ѝ апартамент в Ню Йорк винаги цареше веселие, а красавците се редяха на опашка. Отрупваха я с предложения за женитба, но тя все ги отхвърляше в очакване на някой по-богат, по-елегантен, по-известен в светските кръгове. Убиваше времето с всевъзможни глезотии и не се лишаваше от нищо. Сякаш искаше да компенсира изгубените години и затова трябваше да взема от живота два пъти повече от другите хора. Имаше нещо трескаво във всичко – в любовта, в забавленията, в това, как пръскаше пари за дрехи, бижута и мебели за апартамента. Но тези години останаха далеч в миналото.

Баща ѝ загуби всичко по време на кризата. Богатството му се стопи в миг заради няколко глупави инвестиции. Когато получи телеграмата, изпадна в такава ярост от детинската му наивност, че я накъса на парчета и я стъпка с крака. Как бе посмял да пропилее цялото ѝ наследство? Да я лиши от финансова сигурност, от всичко, което трябваше да ѝ осигури безоблачен живот.

Изпрати му телеграма, в която надълго и нашироко му обясни какво мисли за него и как е съсипал живота ѝ.

Когато една седмица по-късно получи известие, че баща ѝ се е самоубил с изстрел в слепоочието, просто сви устни, смачка хартийката и я изхвърли в кошчето за боклук. Нито се изненада, нито се разстрои. Според нея той си получи заслуженото.

Последваха няколко трудни години. Несравними с годините, прекарани с Андерш, но все пак ѝ се наложи да се бори за оцеляването си. Сега можеше да разчита единствено на добрата воля на кавалерите си. След като остана без собствени средства, заможните изискани ухажори се смениха с по-обикновени поклонници. Предложенията за брак секнаха. Мъжете вече искаха друго от нея, но докато си плащаха, нямаше да им отказва. Явно тежкото раждане беше повредило нещо в организма ѝ и вече не можеше да забременее – това я правеше още по-ценена. Никой от тях не желаеше да стане зависим от нея заради едно дете, а тя самата по-скоро би скочила от балкона, отколкото да преживее този кошмар отново.

Наложи се да се откаже от хубавия апартамент и да го смени с далеч по-малък, по-мрачен и отдалечен от центъра. Там вече не се организираха приеми, а по-голямата част от имуществото бе заложена или продадена.

Войната още повече влоши нещата. И Агнес за първи път, откакто напусна пристанището на Гьотеборг, изпита носталгия към дома. Носталгията ставаше все по-силна и накрая тя взе решение да се върне в Швеция веднага щом войната свърши. В Ню Йорк не я задържаше нищо, но във Фелбака я очакваше собствен дом. След съдбоносния пожар баща ѝ реши да купи имота, на който беше изградена къщата им, и да построи нова. Може би с надеждата, че Агнес някой ден ще се върне. Къщата беше на нейно име и затова не му я взеха, когато загуби всичко. Беше отдадена под наем вече години наред, а парите отиваха в специална нейна сметка, в случай че се завърне. На няколко пъти се опита да ги изтегли, но винаги ѝ отказваха – баща ѝ изрично беше наредил, че може да ги получи само ако се завърне в родината си. Тогава се ядосваше на несправедливостта му, но сега трябваше да признае, че решението му бе доста разумно. Агнес прецени, че парите ще ѝ стигнат поне за една година, а през това време трябваше да намери някой, който да я издържа.

За да осъществи този план, трябваше да съчини легенда за съдбата си. Затова продаде всичко, което ѝ беше останало, и си купи великолепни дрехи и два изискани куфара. Те си останаха празни, защото нямаше с какво да ги напълни, но това никой нямаше да разбере. Представяше се като успяла дама, вдовица на заможен съпруг с неясен бизнес. „Нещо в сферата на финансите“ – така възнамеряваше да отговаря, ако я попитаха, и разбира се, да свива рамене. Не се и съмняваше, че ще се хванат на въдицата. Сънародниците ѝ бяха толкова наивни и се възхищаваха от всеки, посетил обетованата земя. На никого не би се сторило странно нейното триумфално завръщане. Никой не би заподозрял нещо.

Кеят беше пълнен с народ. Агнес разбутваше хората наоколо, за да си проправи път с куфарите в ръка. Парите не ѝ стигнаха за каюта нито в първа, нито във втора класа, затова трябваше да обитава сред сивата маса в трета класа, където без съмнение, щеше да изглежда като странна птица. С други думи, никой от пътниците нямаше да повярва, че е изискана дама, но слезеше ли в Гьотеборг, вече нямаше да има значение как е пътувала.

Усети как нещо топло докосна ръката ѝ. Сведе поглед и видя малко момиченце в бяла рокличка с волани, което я гледаше с насълзени очи. Тълпата около тях се сгъстяваше все повече. Хората се движеха напред-назад и никой не забелязваше бедното изгубено дете.

– Къде е майка ти? – попита Агнес на английски.

Детето се разрида още по-силно, а тя съобрази, че момиченцето бе твърде малко, за да може да говори. Явно току-що беше проходило и всеки момент можеше да падне в краката на сновящата наоколо тълпа.

Агнес хвана детето за ръка и се огледа, но никъде не се виждаха родителите му. Накъдето и да погледнеше, виждаше само хора в грубо работническо облекло, а момичето явно принадлежеше към друг слой на обществото. Агнес вече се канеше да извика някого на помощ, когато ѝ хрумна нова мисъл. Дръзка, нечувано дръзка, но гениална. Дали историята за богатия ѝ съпруг, който я оставил вдовица, нямаше да прозвучи още по-достоверно, ако доведе със себе си и дете? Все още добре помнеше колко луди бяха момчетата, но момиченцето е нещо съвсем различно. Толкова е сладка. Ще я облича в хубави роклички, а русите ѝ къдрици бяха създадени за розови панделки. Същинско малко съкровище. Тази мисъл все повече я завладяваше и Агнес за секунда взе решение. Хвана двата куфара в една ръка, грабна детето в другата и тръгна решително към кораба. Никой не ѝ обърна внимание, докато се качваше, а тя потисна желанието си да се огледа. Трябваше да се държи самоуверено, сякаш детето е нейно. Момиченцето дори бе спряло да плаче и послушно я последва, без да се съпротивлява. Агнес прие това като знак, че постъпва правилно. Родителите ѝ едва ли са се държали добре с нея, щом толкова сговорчиво тръгна с чужд човек. Ще мине време и Агнес ще ѝ даде всичко, за каквото може да мечтае. Не се съмняваше, че ще бъде прекрасна майка. Момчетата бяха толкова неуправляеми, но момичето е друго нещо. С нея всичко ще е различно.

Никлас дотича веднага щом Шарлот му позвъни. Тя не искаше да обяснява по телефона защо го вика и той се втурна вкъщи запъхтян. Слизащата по стълбата с поднос в ръка Лилиан го изгледа учудено.

– Защо си вкъщи?

– Шарлот ми се обади. Знаеш ли за какво става дума?

– Не, тя никога нищо не споделя с мен – сопна се Лилиан, но веднага се опита да замаже положението. – На плота в кухнята има плик с пресни кифлички. Току-що ги донесох.

Никлас, без да я изслуша, изтича надолу. Нямаше да се учуди, ако тъща му застане с прилепнало до вратата ухо и да подслушва разговора им.

– Шарлот?

– Тук съм, сменям памперса на Албин.

Никлас влезе в банята и я намери застанала с гръб към него до масата за преповиване. По позата ѝ личеше, че тя е ядосана.

– Е, какво се е случило? Нима е толкова важно? Аз, между другото, имам приемен час – каза той, като помнеше, че нападението е най-добрата защита.

– Обади се Мартин Молин.

Той се помъчи да си спомни името.

– От участъка в Танумсхеде – поясни Шарлот.

Никлас си спомни младия луничав полицай.

– И какво му е притрябвало? – попита Никлас разтревожено.

– Разбрали са, че някой е заплашвал Сара. В деня, преди да бъде убита.

Гласът ѝ бе леденостуден, а Никлас я изчака да продължи.

– Иии?

– Става дума за възрастен мъж с побеляла коса и черни дрехи. Нарекъл я е „ дяволско отроче“. Да ти звучи поз-нато?

– По дяволите – изруга Никлас и изтича нагоре по стълбата.

Когато отвори вратата към първия етаж, без малко не събори Лилиан. Оказа се прав. Вещицата ги бе подслушвала. Но сега нямаше време да се разправя с нея. Нахлузи обувките на краката си, без дори да ги завърже, грабна якето си и изтича към колата.

Профуча с бясна скорост през градчето и след десет минути заби спирачки пред вратата на родителите си. Къщата се намираше на върха на хълма, над игрището за миниголф. Беше си все същата както през детските му години. Никлас отвори рязко вратата на колата и дори не си направи труда да я затвори. Хукна към входа. Спря се за секунда, пое си дълбоко дъх и почука. Надяваше се баща му да е вкъщи. Макар да не вярваше в християнските традиции, не смяташе за прилично да вдига скандал в черквата.

– Кой е? – откъм вътрешността на къщата се чу добре познатият твърд глас.

Никлас хвана дръжката. Беше отключено, както обикновено. Без да се колебае, влезе вътре и извика:

– Къде си, проклет стар глупако?

– Какво, за бога, се е случило?

Майка му излезе в коридора от кухнята с кърпа и чиния в ръка.

От дневната се появи строгата фигура на баща му.

– Попитай него.

Никлас посочи с трепереща ръка към баща си, когото не бе виждал отблизо от седемнайсетата си година.

– Нямам представа за какво говори – баща му дори не погледна сина си. – Каква наглост да идва тук и да ми крещи! Стига сцени, да се маха оттук.

– Много добре знаеш за какво говоря, проклетнико! – Никлас видя със задоволство как баща му изтръпна от тази обида. – Само истински страхливец би се нахвърлил върху малко дете! Ако си я пипнал с пръст, ще се погрижа никога повече да не се изправиш на крака, дяволско изчадие такова...

Майка му изгледа ужасено ту единия, ту другия, преди да надигне глас. Това се случваше толкова рядко, че Никлас веднага млъкна и даже баща му затвори уста, без да е казал нещо.

– Може ли някой да ми обясни какво става? Никлас, не може да се втурваш така вкъщи и да ни крещиш. Ако става дума за Сара, и аз имам право да знам.

Никлас си пое дълбоко дъх и изсъска през зъби:

– Полицаите са разбрали, че оня там – дори не искаше да погледне към баща си – е крещял на Сара и я е заплашвал. В деня, преди да умре. – Отново го обзе силна ярост и се разкрещя: – Какво, по дяволите, ти има? Как може да си позволиш да изплашиш до смърт едно седемгодишно дете и да го наричаш „дяволско изчадие“?! Не разбираш ли, че тя беше само на седем години. На седем! Да не мислиш, че ще повярвам, че това е случайно съвпадение?! Да се нахвърлиш върху нея ден преди да бъде убита! А?

Никлас пристъпи към баща си и той направи крачка назад.

Аста гледаше втрещено мъжа си.

– Вярно ли е? Истината ли казва синът ни?

– Нямам намерение да отговарям на подобни въпроси. Само Господ може да ме държи отговорен за постъпките ми – изрече Арне тържествено и обърна гръб на сина си и на жена си.

– Дори не се и опитвай да се измъкнеш. Сега ще отговаряш пред мен.

Никлас погледна учудено майка си, която последва Арне в дневната със свити в юмруци ръце. Дори Арне остана учуден, че жена му си позволява да му възрази. Отваряше и затваряше уста, без да произнесе нито звук.

– Отговори ми, ако обичаш – продължи Аста и тръгна към Арне, който отстъпваше назад. – Виждал ли си се със Сара?

– Да – сопна ѝ се Арне, правейки последен опит да запази авторитета си, който притежаваше от четирийсет години като някаква даденост.

– И какво ѝ каза?

Фигурата на Аста се извиси заплашително над главите им.

Никлас се стресна, а в очите на баща му се мерна страх.

– Е, бях принуден да проверя дали е пò стока от баща си. Дали е наследила повече черти от моя род.

– От твоя род – изсъска Аста. – Че какво има за наследяване. Сред роднините ти има само псевдоправедници и високомерни надути лелки. Хора за чудо и приказ! Е, и до какъв извод стигна?

Арне ѝ отвърна обидено:

– Мълчи, жено! Аз съм от праведно семейство. От пръв поглед личеше, че момичето не е читаво. Надуто, нагло и вресливо – неподобаващо поведение за малка госпожица. Опитах се да ѝ разкажа за Господ, а тя ми се изплези. Затова ѝ казах някои истини. Смятам, че имам пълното право да го сторя. Явно никой не се е постарал да я възпита, затова трябваше да ѝ се обяснят някои неща.

– И затова я изплаши до смърт? – възкликна Никлас и сви юмруци.

– Видях как дяволът в нея се смали пред очите ми от страх – гордо заяви Арне.

– Ах, ти, стар проклетнико...

Никлас пристъпи към него, но в тоя миг някой почука силно на вратата.

Времето сякаш спря за секунда и напрежението спадна. Никлас разбираше, че бе на косъм да извърши най-големия грях. Започнеше ли да удря баща си, нямаше да спре.

Обърна се и излезе от стаята, без да погледне нито майка си, нито баща си. Отвори външната врата. Мъжът, изглежда, се изненада да го види тук.

– Ъъъ, здравейте. Аз съм Мартин Молин. Виждали сме се и преди. Аз съм от полицията. Искам да поговоря с баща ви.

Никлас отстъпи настрани мълчаливо и тръгна към колата. Усети как полицаят го проследи с поглед.

– Къде е Мартин? – попита Патрик.

– Отиде във Фелбака – отговори Аника. – Шарлот веднага идентифицира лошия чичко. Става дума за дядото на Сара, Арне Антонсон. Явно човекът не е съвсем с всичкия си. А и двамата със сина му не си говорят от доста години.

– Дано Мартин се сети да провери алибито му и за сутринта на убийството, и за новия инцидент с малкото момченце.

– Преди да излезе, провери точния час на инцидента от вчера. Между един и един и половина, нали?

– Да. Добре, че поне на някого мога да разчитам.

Аника присви очи.

– Мелберг още ли не е говорил с Ернст? Доста се изненадах, като го видях тази сутрин. Мислех, че поне временно ще го отстранят, ако не друго.

– Да, знам. И аз си помислих така, като го изпрати вчера вкъщи. И мен ме учуди, че се появи днес, все едно нищо не се е случило. Трябва да поговоря с Мелберг. Този път няма да му позволя да си затвори очите. Иначе аз ще напусна!

Патрик се намръщи.

– Недей да говориш така – ужаси се Аника. – Поприказвай си с Мелберг. Той сигурно вече е решил как да постъпи с Ернст.

– И сама не си вярваш.

Аника сведе поглед. Беше прав. Наистина сама не си вярваше. Тя смени темата на разговора.

– Кога ще разпитвате Кай отново?

– Мислех да е сега, но ми се искаше и Мартин да присъства...

– Току-що тръгна, така че сигурно ще се забави. Опита се да ти се обади, но явно си говорил по телефона.

– Да, проверявах алибито на Никлас за вчерашния ден, което, между другото, се оказа желязно. Работил е с пациенти без почивка от дванайсет до три. Проверих не само официалния му график, но и разговарях с всичките пациенти.

– Какво означава това?

– Де да знаех. – Патрик се почеса по носа. – Това не променя факта, че няма алиби за сутринта на убийството, пък и да не забравяме, че се опита да ни излъже. Но явно няма вина за случилото се вчера. Йоста трябваше да се свърже с другите от семейството и да ги разпита какво са правили по това време.

– Предполагам, че ще попиташ и Кай.

Патрик кимна.

– Как иначе. Както и жена му. И сина му. Мислех да говоря с тях след разпита на Кай.

– И все пак извършителят може да се окаже някой друг, когото дори и не подозираме – предположи Аника.

– И това е най-големият проблем. Докато ние тук се въртим и се мъчим, убиецът сигурно си седи вкъщи и ни се надсмива. Но след вчерашния ден съм напълно сигурен, че той или тя са някъде наблизо и сигурно става дума за някой местен.

– А може и вече да сме го хванали – кимна Аника към килията.

Патрик се усмихна.

– Така е. Сега обаче трябва да говоря с един мъж за едно яке...

– Успех – извика Аника след него.

– Дан! Дан! – разкрещя се Ерика. Усети паниката в гласа си и се уплаши още повече. Разрови трескаво дрехите в количката, сякаш дъщеря ѝ можеше да се е скрила в някой ъгъл. Но количката беше празна.

– Какво има? – Дан дотича и се огледа притеснено. – Какво се е случило? Защо викаш?

Ерика се опита да му отговори, но езикът ѝ се бе схванал и не можа да произнесе нито звук. Само му посочи с трепереща ръка към количката. Дан не повярва на очите си, като видя празния кош. С ужас осъзна какво се бе случило.

– Къде е Мая? Няма ли я? Къде е?...

Без да завърши изречението, объркан, Дан се заоглежда наоколо. Ерика, треперейки, се вкопчи в ръката му. Едва сега доби дар слово и думите ѝ потекоха като неудържим поток.

– Трябва да я намерим! Къде е дъщеря ми? Къде е Мая? Къде е тя?

– Тихо, успокой се, ще я намерим. Не се притеснявай, всичко ще се нареди.

Той се опита да потисне собствената си паника, за да успокои Ерика. Сложи ръце на раменете ѝ и я погледна в очите.

– Трябва да се опитаме да запазим спокойствие. Върви да се обадиш в полицията. Хайде, всичко ще се оправи.

Ерика усети как гръдният ѝ кош потръпваше нервно при всяко вдишване, но въпреки това стори каквото ѝ каза. Дан остави външната врата отворена и студеният вятър нахлу в къщата. Но това нямаше значение. Тя не усещаше нищо друго освен обхваналия я ужас, от който беше като вцепенена, а мозъкът ѝ отказваше да работи. Не можеше да си спомни къде е оставила телефона и се защура из стаята. Издърпа всички възглавници на земята и хвърляше на пода каквото ѝ попаднеше пред очите. Накрая забеляза слушалката на масата, хвърли се да я вземе и със сковани пръсти се опита да набере номера на участъка. В това време чу гласа на Дан откъм двора:

– Ерика, Ерика, намерих я!

Ерика захвърли слушалката и се втурна навън. Изтича по чорапи надолу по стълбата и продължи по алеята за паркиране. Студът и влагата се просмукаха през дрехите ѝ, но тя не го забелязваше. Виждаше само Дан да тича към нея откъм задната част на двора, носейки нещо в ръце. Чу се силен детски плач и усети как облекчението се разля като огромна вълна в душата ѝ. Мая плачеше, значи, беше жива.

Ерика пробяга последните метри, които я деляха от Дан, и грабна детето от ръцете му. Хлипайки, силно притисна дъщеря си до себе си, застана на колене, сложи Мая на земята и свали червения ѝ гащеризон, за да я огледа добре. Детето изглеждаше невредимо и се разпищя с цяло гърло, махайки с ръчички и крачета. Ерика я вдигна, без да се изправя, и отново силно я прегърна. Сълзите ѝ на облекчение се сляха с изливащия се от небето дъжд.

– Хайде, нека да влезем вътре. Съвсем ще се намокриш.

Дан внимателно ѝ помогна да се изправи.

Ерика го последва, здраво прегърнала детето си. Никога не бе изпитвала подобно облекчение – усещаше го с всяка фибра на тялото си. Сякаш някой бе откъснал част от нея и след това отново я бе върнал. Тя продължаваше сподавено да хлипа и Дан я галеше нежно по рамото, за да я успокои.

– Къде я откри?

– Беше на земята пред входа.

Двамата едва сега разбраха, че някой е преместил Мая до там. Беше я вдигнал от количката, промъкнал се пок-рай къщата и я е занесъл от другата страна. Ужасът при мисълта как е станало всичко това предизвика у Ерика нови ридания.

– Тихо... Всичко свърши – утешаваше я Дан. – Важното е, че я открихме невредима. Но трябва веднага да се обадим в полицията. Или вече си го сторила?

Ерика поклати глава.

– Трябва да позвъним на Патрик. Моля те, обади се ти, не искам никога вече да я изпускам от прегръдката си.

Ерика притисна Мая още по-силно до себе си и изведнъж забеляза нещо, което беше пропуснала. Огледа по-внимателно гащеризончето на детето.

– Какво е това? Каква е тази чернилка?

Дан погледна изцапаната дрешка и попита за номера на Патрик. Ерика с треперещ глас издиктува цифрите. Коремът ѝ се сви на тежка топка.

Дните ѝ се сливаха. Усещаше парализиращо чувство на безпомощност. Не можеше да скрие нищо от него – нито дума, нито постъпка. Следеше всяка нейна крачка.

Агресията му все повече нарастваше. Вече дори не криеше насладата си от причинените ѝ болка и унижение. Удовлетворяваше всяко свое желание по всяко време, а горко ѝ, ако му се възпротивеше. Вече дори не се опитваше. Без съмнение, той не беше с всичкия си. Нямаше никакви задръжки, а в очите му се спотайваше злоба, която събуждаше инстинкта ѝ за оцеляване – затова му се подчиняваше напълно. Само и само да я остави жива.

За себе си вече не се надяваше на нищо добро. Най-много я болеше за децата. Бяха ги спрели от детската градина и сега водеха същия затворен живот като нея. Гледаха я с безизразни очи и я следваха по петите и за нея това беше безмълвен укор. Ана признаваше напълно вината си. Трябваше да ги защити. Трябваше да прогони Лукас от живота им, нали такъв беше планът ѝ от самото начало. Но после се уплаши, прояви моментна слабост и отново попадна в клопката му. Остави го да я убеди, че така е най-добре за децата, че така ще им осигури безопасност. Всъщност не ѝ стигна кураж. Стана жертва на навика си да избира най-лесния път. Сега обаче се оказа, че е поела в грешна посока. Пътят излезе тежък и трънлив. Най-лошото бе, че поведе и децата си по него.

Понякога си представяше как го убива. Така или иначе, смъртта му бе неизбежна, но тя можеше да я изпревари. Гледаше го нощем как спи до нея, гледаше го часове наред, докато лежеше будна, без да може да потъне в дебрите на съня. С наслада си представяше как острието на кухненския нож се забива в плътта му и прекъсва тънката нишка, на която се крепи животът. Друг път буквално усещаше въжето в ръцете си, което увива и затяга около врата му.

Но всичко си оставаше с мечтите. Нещо, може би вродената ѝ страхливост, я караше спокойно да лежи в леглото, когато мрачните мисли се блъскаха в съзнанието ѝ.

Понякога нощем си представяше детето на Ерика – момиченцето, което още не бе видяла. Завиждаше ѝ. Това дете щеше да получава същата топлина и грижи, които Ерика ѝ даряваше, докато растяха заедно по-скоро като майка и дъщеря, отколкото като сестри. Но тогава не го оценяваше. Чувстваше се притисната в ъгъла и подчинена. Горчивината от липсата на майчинска любов превърна сърцето ѝ в корав камък и тя не можеше да оцени грижите на сестра си. Надяваше се, че Мая ще се окаже по-възприемчива към океана от любов, който можеше да ѝ даде Ерика. И не само заради сестра си. Въпреки разликата в годините и разстоянието, което ги разделяше, Ана познаваше отлично сестра си и разбираше, че Ерика изпитва нужда от ответна любов. Най-странното е, че Ана винаги я бе смятала за по-силна, и това разсейваше горчивината ѝ. Сега, когато самата тя бе по-слаба от всякога, проумяваше истинската същност на сестра си. Ерика се страхуваше, че хората може да си мислят като майка им, която очевидно смяташе дъщерите си за недостойни за любов. Би искала сега да прегърне Ерика и да ѝ благодари за годините безкористни грижи, за безпокойството, за напътствията, за загрижените погледи, с които посрещаше грешките на Ана. Да ѝ благодари за всичко, което преди я задушваше и ѝ тежеше като окови. Каква ирония на съдбата! Преди всъщност дори не знаеше какво е истинското насилие и оковите. Разбра го едва сега.

Чу как ключът се завърта в ключалката и трепна. Децата замряха на място, както си играеха тихо на пода.

Ана се изправи и отиде да го посрещне.

Арнолд го гледаше загрижено през тъмните си слънчеви очила. Шварценегер. Терминаторът. Ех, да можеше да е като него. Готин. Печен. Машина без чувства.

Себастиан се взираше в плаката на стената над леглото си. Гласът на Рюне все още ехтеше в съзнанието му, фалшивият му притеснен глас. Престорената му загриженост. Всъщност се притесняваше единствено какво ще кажат хората. Опита се да си спомни точните му думи:

– Научих, че Кай е обвинен в ужасни престъпления. Трудно ми е да повярвам, че е истина, но въпреки това съм длъжен да те попитам дали се е случвало да се държи непристойно с теб или с други момчета? Например гледал ли ви е, докато се къпете, или нещо подобно?

Себастиан се изсмя вътрешно на наивността му. Дали ни е гледал, докато се къпем... Та това бе нищо в сравнение с всичко останало, което тровеше живота му. Което сега ще се узнае. Вече знаеше как става това – правят снимки, пазят ги и ги разменят помежду си. Колкото и добре да ги криеха, сега щяха да излязат наяве.

Няма да мине и ден, и за това ще научи цялото училище. Момичетата ще го гледат, сочат с пръст и ще му се присмиват, а момчетата ще ръсят шеги за гейове по негов адрес и ще му махат женствено с ръка всеки път щом мине покрай тях. Никой нямаше да го съжали. Никой нямаше да види зейналата в гърдите му рана.

Себастиан се обърна наляво и се загледа в плаката с Клинт в ролята на Мръсния Хари. Ех, да имаше такъв пистолет. Или още по-добре – автомат. Щеше да последва примера на момчетата в САЩ. Да се втурне в училището в дълго черно палто и да премаже всеки, изпречил се на пътя му. Най-вече готините. Те бяха най-ужасни. Но Себастиан знаеше, че това са случайно мярнали се мисли. Знаеше, че е неспособен да нарани някого. Всъщност какво му бяха виновни те. Вината си бе изцяло негова и затова можеше да нарани само себе си. Можеше да ги спре. Каза ли им изобщо някога „не“? Надяваше се Кай да види мъката му, да съзре болката в очите му и сам да спре.

Всичко бе толкова сложно. Донякъде още беше привързан към Кай. В началото той беше мил с него и дори го даряваше с бащинска обич, която така и не получи от Рюне. С Кай можеше да си говори за всичко. За даскалото, за момичетата, за майка му и за Рюне. Кай го прегръщаше и го изслушваше. Едва по-късно нещата излязоха от релси.

В къщата цареше тишина. Рюне отиде на работа, доволен от получения отговор. Обвиненията срещу Кай са фалшиви, както си и мислеше. Дори очакваше да го види скоро и да го чуе как се оплаква от неоснователните обвинения на полицаите.

Себастиан стана от леглото и излезе от стаята си. Спря се за миг на прага и се обърна назад. Изгледа ги един по един и им кимна като за поздрав. Клинт, Силвестър, Арнолд, Жан-Клод и Долф. Те олицетворяваха всичко онова, което той не беше.

За кратък миг му се стори, че отвърнаха на поздрава му.

Адреналинът все още пулсираше в тялото му след срещата с баща му. Никлас бе в такова бойно настроение, че реши да продължи към следващия човек, с когото имаше неуредени сметки.

Спусна се надолу по хълма Галербакен и рязко заби спирачки, когато видя Жанет в магазина да се подготвя за честването на деня на Вси светии. Никлас паркира колата и влезе вътре. За първи път, откакто я познаваше, не усети онова трепетно чувство, което изпитваше при вида ѝ. Изпита горчивина и яд от отвращение и към себе си, и към нея.

– Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш?

Жанет се обърна и го изгледа студено, а Никлас така блъсна вратата след себе си, че табелката с надпис „Отворено“ се разтресе.

– Не разбирам за какво говориш.

Жанет му обърна гръб и продължи да изпразва кашона с най-различни предмети за украса, на които да сложи етикет с цена и да ги подреди по полиците.

– Напротив. Отлично разбираш за какво говоря. Била си в участъка и си им наговорила куп глупости, че съм те принудил да излъжеш за алибито ми. Как можа да паднеш толкова ниско? Отмъщение ли търсиш, или просто ти доставя удоволствие да създаваш проблеми на хората? И за какво, по дяволите, го правиш? Загубих дъщеря си преди седмица, а ти не можеш да проумееш, че не искам повече да мамя жена си.

– Толкова много ми обещаваше. – В очите на Жанет проблеснаха искри. – Обеща ми, че ще сме заедно, че ще се разведеш с Шарлот и ще създадем семейство. Обеща ми куп неща, Никлас.

– Така е и защо, по дяволите, го сторих според теб? Защото искаше да го чуеш. Защото с готовност си отваряше краката, когато ти говорех за годежен пръстен и съвместното ни бъдеще. Защото от време на време ми се искаше да се развличам с теб в леглото. Едва ли може да си толкова глупава, че да ми вярваш. Познаваш отлично правилата на играта. Все пак не съм първият женен мъж, минал през леглото ти – добави Никлас грубо, макар да виждаше как след всяка следваща дума тя се свива като от удар.

Вече не даваше пет пари за нея. Прекрачи границата и нямаше смисъл да се опитва да замаже положението или да щади чувствата ѝ. Можеше да ѝ каже само горчивата, болезнена истина, а тя не заслужаваше друго след долната си постъпка.

– Проклета свиня – извика Жанет и посегна към един от разопакованите предмети.

Една порцеланова фигурка прелетя край главата му, но вместо да го уцели, се заби във витрината. Стъклото се пръсна с оглушителен трясък и на пода се посипаха хиляди парчета. Настъпи тишина, също толкова оглушителна като предхождащия я гръм, а стените отвърнаха на екота. Двамата се гледаха втренчено с искряща в очите ярост. Накрая Никлас се обърна и спокойно излезе от магазина. Единственият звук, който раздра тишината, бе проскърцването на стъпките му по счупеното стъкло.

Арне гледаше безпомощно как тя събира нещата си. Добре, че Аста бе твърдо решена да довърши започнатото, иначе погледът му със сигурност щеше да я изненада и разколебае. Мъжът ѝ никога преди не бе проявявал безпомощност. Яростта ѝ даде сили да продължи да сгъва дрехите си и да ги подрежда в големия куфар. Все още не знаеше нито как ще го изнесе от къщи, нито къде ще отиде. Не че имаше някакво значение. Не желаеше да остане нито секунда повече в дома му. Най-накрая прозря истината. Чувството ѝ, че нещо не е наред, че Арне не може да е прав за всичко, надделя. Той не беше нито всемогъщ, нито съвършен, а просто един слаб, жалък човечец, който изпитваше удоволствие да мачка хората. А и вярата му в Бог едва ли бе особено дълбока. Аста едва сега осъзна, че винаги извърташе Божието слово в подкрепа на собственото си мнение. Ако Господ наистина бе такъв, какъвто го представяше Арне, то с вярата ѝ в него бе свършено.

– Ама, Аста, не разбираш ли? Защо правиш така?

Гласът му бе писклив като на малко момче и тя дори не си направи труда да му отговори. Арне стоеше на прага и кършеше ръце, докато гледаше как тя вади дрехите си една по една от гардероба и чекмеджетата. Нямаше намерение да се връща, затова бе най-добре да си вземе всичко наведнъж.

– Къде ще отидеш, а? Та ти си нямаш никого?

Арне вече я умоляваше, подобно поведение бе толкова неприсъщо за него, че Аста трепна. Опитваше се да не мис-ли за всичките пропилени години, но за щастие, бе доста прагматична по природа. Стореното бе сторено. Важното беше сега да заживее истински.

Арне разбра, че ситуацията му се изплъзва от контрол, и реши да изпробва добре изпитания метод, като ѝ повиши глас.

– Аста, стига вече глупости! Веднага си разопаковай багажа!

Жената вдигна глава за миг и в погледа ѝ се отразиха четирийсетте години домашен гнет. Събра в него целия си гняв и омраза и го прониза с тях. За свое удовлетворение го видя как се смали пред очите ѝ и заговори с плах, жалостив глас. Глас на човек, осъзнал, че завинаги е загубил предишната си власт.

– Не исках... Не трябваше да говоря така на момичето, обаче едва сега го разбрах. Но тя беше толкова нагла, че чух гласа на Господ, който ми нареди да се намеся, и...

Аста го прекъсна грубо:

– Арне Антонсон! Господ никога не ти е говорил и няма да ти проговори. Твърде си глупав, за да чуеш словата му. А що се отнася до вечното ти мрънкане, че баща ти бил пропил парите за семинарията и затова не си станал свещеник, трябва да знаеш, че проблемът далеч не се крие в парите. Майка ти държеше изкъсо баща ти и не му даваше да пропие повече от позволеното. Преди да умре, сподели с мен, че не е искала да хвърли спестяванията им на вятъра, като те прати в семинарията. Може и да беше лоша жена, но не си затваряше очите за истината и разбираше, че не ставаш за свещеник.

Арне съвсем се задъха, а лицето му пребледня като платно. За миг си помисли, че той ще получи инфаркт, и усети как душата ѝ поомекна. Но съпругът ѝ се обърна и излезе от къщата. Аста бавно си отдъхна. Победата не ѝ достави удоволствие, но какво да се прави, щом той не ѝ остави изход.

Глава 7

Гьотеборг, 1954

Не можеше да проумее защо винаги греши. Отново я изпратиха в мазето, а в тъмното раните по дупето ѝ, оставени от катарамата на колана на майка ѝ, боляха още по-силно. Майка ѝ я биеше с колана, когато беше страшно ядосана. Не можеше да разбере какво е толкова ужасно, че си е взела една бисквитка. Изглеждаха толкова вкусни, а и готвачката беше направила толкова много, че никой нямаше да забележи, ако останат с една по-малко. Понякога се чудеше дали майка ѝ не усеща интуитивно кога дъщеря ѝ се кани да грабне нещо сладко. Промъкваше се безшумно зад гърба ѝ в мига, в който посягаше към вкусотията. Оставаше само да запази самообладание и да се надява, че майка ѝ е в добро настроение и наказанието ще бъде по-леко.

В началото гледаше умолително към баща си, но той винаги свеждаше глава, вземаше вестника и сядаше на верандата, докато майка ѝ я наказваше. Вече не търсеше помощ от него.

Трепереше от студ. Въображението усилваше всеки шум и рисуваше грамадни плъхове и ужасни паяци, които се приближават към нея. Нямаше представа колко време е минало. Не знаеше откога седи долу в мрака, но съдейки по лекото къркорене в корема си, трябва да са изминали поне няколко часа. Чувството на глад никога не я напускаше, затова майка ѝ беше толкова недоволна. Сякаш нещо в нея вечно мечтаеше за храна, курабийки и бонбони и я зовеше да утоли жаждата му за сладко. Сега обаче устата ѝ беше пълна с горчивия, застоял вкус на сухото лекарство на майка ѝ, от което винаги получаваше по една лъжица, когато дъждът от удари спираше и идваше време да слезе в мазето. Майка ѝ обясняваше, че това ще я научи на смирение. Обясняваше ѝ още, че я наказва за нейно добро. Никое момиче не бива да си позволява да напълнее, иначе никой мъж няма да я поиска и ще си остане сама цял живот.

Всъщност не разбираше защо това е толкова ужасно. Майка ѝ никога не гледаше баща ѝ с любов. Тя беше слаба и около нея се въртяха кавалери, засипваха я с комплименти, но не личеше това да ѝ доставя удоволствие. Не, по-скоро би останала сама, отколкото да живее безчувствения живот на родителите си. Може би затова храната и сладкишите толкова я привличаха. Може би се надяваше да я обгърнат с дебел щит, който да защити чувствителната ѝ душа от постоянните упреци и наказания. Макар и малка, вече знаеше, че не може да задоволи високите изисквания на майка си. Тя непрекъснато ѝ го повтаряше. Не че не се стараеше. Изпълняваше всяко нейно нареждане и дори гладуваше, за да стопи насъбралите се под кожата ѝ тлъстини, но нищо не помагаше.

Постепенно разбра чия бе вината. Майка ѝ обясни, че баща ѝ е много взискателен и затова се налага да е строга с нея. В началото ѝ звучеше някак странно. Баща ѝ никога не повишаваше глас и ѝ се струваше твърде мекушав, за да налага волята си. Ала колкото повече го чуваше, толкова повече започваше да вярва.

Затова намрази баща си. Ако станеше по-добър и милостив, и майка ѝ щеше да е по-добра. И всичко щеше да се оправи. Тя самата щеше да спре да преяжда и щеше да стане стройна и красива като майка си, а баща ѝ би се гордял с тях двете. Вместо това майка ѝ със сълзи на очи се промъкваше в стаята ѝ нощем и ѝ разказваше шепнешком на какви мъчения я подлага. Споделяше с нея колко страда всеки път когато я наказва. Наричаше я „дарлинг“, както в самото начало, и ѝ обещаваше, че всичко ще е различно. Обясняваше ѝ, че няма избор, и я прегръщаше. Подобен жест беше толкова непривичен за майка ѝ, че тя застиваше като вкаменена, неспособна да отвърне на прегръдката ѝ. По-късно започна да си мечтае за мига, когато тънките ръце на майка ѝ ще обгърнат шията ѝ, а мокрото ѝ от плач лице ще докосне нейното. В тези мигове чувстваше, че е нужна на някого.

Усещаше как омразата към баща ѝ расте с всеки миг, прекаран в мрака, и постепенно се превръща в огромно чудовище, затворено в душата ѝ. Денем, на светло, успяваше да скрие от него чувствата си, усмихваше се, покланяше му се и продължаваше да се преструва. Но долу, в мрачното мазе, можеше да пусне чудовището на свобода и да му позволи да расте. Дори започна да го харесва. Чудовището се превърна в неин единствен приятел.

– Можеш да се качиш горе.

Гласът бе студен и ясен. Детето отвори душата си и скри чудовището вътре. То трябваше да остане там до следващия път, когато ги изпратят в мазето – нея и чудовището. Тогава можеше отново да излезе на свобода и да продължи да расте.

Телефонът на Патрик иззвъня в момента преди да доведат Кай за разпит. Изслуша мълчаливо събеседника си и отиде да извика Мартин. Понечи да почука на вратата му, но си спомни, че е заминал за Фелбака. Помисли си, че ще трябва да вземе Йоста със себе си, и тихичко изруга. За Ернст не можеше и дума да става. Сърцето му се изпълваше с гняв само като си помислеше за него. Дано е достатъчно разумен и да стои далеч от Патрик за свое добро.

Провървя му. Неохотно тръгвайки към стаята на Йоста, чу гласа на Мартин в коридора.

– Ето те и теб. Направо извадих късмет. Не мислех, че ще успееш да се върнеш навреме. Хайде да тръгваме.

– Какво се е случило?

Мартин последва Патрик, който набързо махна на Аника, и тръгнаха към изхода.

– Едно момче се е самоубило. Оставило е и прощално писмо, в което споменава Кай.

– По дяволите.

Патрик седна зад волана на полицейската кола и пусна синята сигнална лампа. Мартин се почувства на сто години, като се хвана за дръжката на вратата, но шофирането на Патрик винаги пробуждаше инстинкта му за самосъхранение.

След петнайсетина минути спряха пред къщата на семейство Рюден. Тя се намираше в онзи квартал на Фелбака, който по някаква незнайна причина наричаха „Сумпан“5. Пред ниската тухлена къща стоеше линейка, а един санитар вадеше носилката. Някакъв дребен оплешивяващ мъж тичаше като луд напред-назад по алеята в пълен шок. Докато Патрик и Мартин паркираха и слизаха от колата, един от лекарите се приближи до мъжа и го зави с жълто одеяло. Изглежда, се опитваше да го убеди да седне на земята. Мъжът го послуша, отпусна се тежко на тесния каменен бордюр, който отделяше алеята от цветната леха, и се загърна в одеялото.

5 Сумп (от шведски) – утайка. – Б. пр.

Познаваха се с медиците и нямаше нужда отново да се представят. Поздравиха се само с кимване.

– Какво се е случило тук? – попита Патрик.

– Доведеният му баща се прибира вкъщи и открива сина си в гаража. Обесил се е.

Един от санитарите посочи гаражната врата, която някой бе спуснал, за да скрие страшната гледка.

Патрик погледна дребния мъж, който седеше на няколко метра от него, и си помисли, че никое човешко същество не заслужава да стане свидетел на подобно нещо. Човекът трепереше като в треска и Патрик знаеше от опит, че това е признак на силен шок. Медиците щяха да се погрижат за него.

– Може ли да влезем?

– Да, просто искахме да се посъветваме с вас, преди да го свалим. Виси там от няколко часа, така че няма смисъл да бързаме. Ние спуснахме гаражната врата. Стори ни се нередно да оставим тялото така, че всеки да може да зяпа.

Патрик потупа санитаря по рамото.

– Постъпили сте правилно. Все пак случаят има отношение към едно от текущите ни разследвания за убийство, затова извиках и лабораторния екип. Трябва да дойдат всеки момент. За тях е важно колкото може по-малко хора да присъстват на мястото на престъплението. Мисля, че е най-добре двамата с Мартин да влезем сами, а вие да изчакате отвън. Ще се справите ли с него? – Патрик кимна към доведения баща на жертвата.

– Джони ще се погрижи. Той е в шок. Но може би ще успеете да поговорите с него. Каза ни, че е намерил писмо в стаята на момчето и нищо не е изнасял оттам.

Патрик тръгна бавно към вратата на гаража, събра смелост и се наведе, за да хване дръжката и да отвори.

Гледката бе толкова ужасяваща, колкото си я представяше. Чу как Мартин се задъха зад гърба му.

За миг му се стори, че момчето сякаш се взира в тях, и той потисна желанието си да побегне в обратна посока. Чу някакво сподавено хълцане зад гърба си. Може би трябваше да предупреди Мартин, но вече беше късно. Обърна се и видя как той изтича до близките храсти и повърна.

Чу как още една кола спря до тяхната и до линейката и предположи, че са пристигнали техниците. Движеше се изключително внимателно не само за да не го упрекнат, но и за да не унищожи някоя улика, ако става дума за престъп-ление. Всичко поне привидно говореше за самоубийство. От куката на тавана висеше дебело въже. Примката се бе впила в шията на момчето, а на пода до него лежеше обърнат стол. Приличаше на кухненски, сигурно го бе донесъл от къщата. Имаше мека седалка с цвят на червена боровинка, чиято жизнерадост контрастираше със зловещата сцена.

Патрик чу добре познат глас зад гърба си.

– Горкото дете, толкова младо.

Турбьорн Рууд, ръководител на екипа на лабораторните техници от Удевала, влезе в гаража и погледна към Себастиан.

– На четиринайсет е – каза Патрик и замълча, ужасен от факта, че едно четиринайсетгодишно момче намира живота си за толкова непоносим, че решава да му сложи край.

– Има ли причина да подозираме престъпление? – попита Турбьорн, докато подготвяше фотоапарата си.

– Не, всъщност няма. Дори е оставил прощално писмо, но още не съм го видял. И тъй като в него споменава името на човек, заподозрян в убийство, бих искал да спазваме правилата.

– За момичето ли става въпрос? – поинтересува се Турбьорн и Патрик мълчаливо потвърди.

– Ясно, засега ще работим по версията, че става дума за смъртен случай при неизяснени обстоятелства. Помоли някого от колегите да се заеме с писмото, за да не мине през много ръце, преди да го анализираме.

– Веднага отивам – каза Патрик с облекчение.

Най-накрая имаше повод да се махне от гаража. Навън Мартин бършеше устата си със салфетка.

– Извинявай – каза той и погледна мрачно обувките си, покрити с остатъци от обяда му.

– Няма нищо. И на мен ми се е случвало. Техниците и лекарите ще се погрижат за него. Отивам да видя писмото, а после ще се опитам да поговоря с баща му.

Мартин кимна и се наведе да изтрие обувките си. Патрик махна на едно от момичетата от бригадата на техниците. Тя взе чантата си с оборудването и го последва.

В къщата цареше зловеща тишина. Бащата на момчето ги проследи с поглед, когато влязоха вътре. Патрик се огледа.

– Предполагам, че стаята му е на втория етаж – каза момичето, която май се казваше Ева и беше участвала и в огледа на банята на семейство Флорин.

– Тук, долу, не виждам нищо, което да прилича на детска стая, така че сигурно си права.

Качиха се по стълбите и Патрик си спомни родната си къща, която беше строена по същото време, и стилът с текстилни тапети по стените и светло дървено стълбище с широк парапет му беше добре познат.

Ева се оказа права. Вратата до самата стълба на втория етаж беше отворена и се виждаше типична тийнейджърска стая. Вратата, стените и дори таванът бяха облепени с плакати с един и същи мотив. Момчето очевидно се възхищаваше на екшън героите. Всички, които предпочитаха юмруците пред думите, бяха намерили място тук. Мъжете доминираха, разбира се, но в сбирката присъстваше и един-единствен плакат на жена – Анджелина Джоли в ролята на Лара Крофт. Патрик се замисли дали Себастиан я бе окачил в стаята си заради бойния ѝ дух, или имаше и друга причина. Не че не го разбираше...

Белият лист хартия на бюрото го върна към тъжната действителност и двамата се приближиха. Ева сложи чифт тънки ръкавици и извади найлонов плик от огромната си чанта. Хвана внимателно писмото от единия край, постави го в плика и го подаде на Патрик. Сега можеше да го прочете, без да унищожи евентуални отпечатъци.

Патрик го прегледа набързо, без да пророни нито дума. Редовете бяха пропити с толкова болка, че трудно запази самообладание. Прокашля се, за да скрие тъгата си, и върна писмото на Ева. Не се съмняваше, че е автентично.

Патрик усети странна смесица от гняв и решителност. Не беше печен като Шварценегер с тъмните му очила, но щеше да даде всичко от себе си, за да се пребори с неправдата. Надяваше се това да е достатъчно.

Мобилният му телефон иззвъня и той отговори разсеяно, все още изпълнен с ярост от безсмислената смърт на момчето. Доста се учуди, като чу гласа на Дан в слушалката. Приятелят на Ерика не му беше звънял по-рано. А изненадата бързо се смени с уплаха.

Адреналинът все още пулсираше във вените му и Никлас реши, че е най-добре да проведе следващия труден разговор, преди инстинктът му за самосъхранение отново да надделее. На него се дължаха повечето грешки в живота му – Никлас изпитваше панически страх от всеки конфликт, от слабостта, която проявяваше в решителни моменти. Все повече осъзнаваше, че трябва да благодари на Шарлот за малкото останали му ценности.

Спря колата пред къщата, но остана вътре още няколко минути, най-вече за да си поеме дъх и да премисли какво точно да ѝ каже. Трябваше да намери точните думи. Откакто ѝ призна за връзката си с Жанет, усещаше, че пропастта помежду им се разрастваше. В отношенията им се появиха пукнатини още преди признанието му и смъртта на Сара, които сега се разширяваха. Скоро ще бъде късно. Дори общата тайна не ги сближаваше, а само ускоряваше отчуждението им. Оттам трябваше да започнат. Само истината можеше да ги спаси. За първи път от толкова време беше напълно сигурен какво иска от живота.

Слезе бавно от колата. Някакъв тъничък гласец продължаваше да му нашепва да избяга, да се върне в поликлиниката и да се затрупа с работа, да намери нова жена, на която да дари ласките си, да се заключи в добре познатия затворен кръг. Този път не се поддаде на инстинкта си, а ускори крачка и влезе вътре.

Чу гласове откъм втория етаж и разбра, че Лилиан е при Стиг. Слава богу. Не искаше за пореден път да се подлага на кръстосан разпит. Затвори вратата тихо, за да не го чуят.

Шарлот се учуди, когато го видя да слиза в мазето.

– Не си ли на работа?

– Не, искам да поговорим.

– Не си ли говорихме достатъчно?

Тя с безразличие продължи да сгъва прането.

Албин седеше до нея на пода и си играеше. Шарлот му се стори някак унила и уморена. Знаеше, че се върти в леглото нощем и спи само по няколко часа, но се правеше, че не забелязва. Нито веднъж не я заговори, не я погали по бузата, не я прегърна. Под очите ѝ имаше големи черни кръгове, а и самата тя съвсем се беше стопила. Колко пъти недоволно си бе помислял, че е крайно време да се стегне и да поотслабне. Сега би дал всичко, за да върне предишните си закръглени форми.

Никлас седна на леглото до нея и хвана ръката ѝ. Изненадата, която се изписа на лицето ѝ, му подсказа, че отдавна не е проявявал подобен жест. Ситуацията му се стори толкова странна и наред с това нереална, че за миг отново изпита желание да избяга. Но въпреки това остана до жена си, държейки ръката ѝ.

– Толкова съжалявам, Шарлот! За всичко. За всички години, през които не бях до теб нито телом, нито духом, за това, че мислено те обвинявах за грешките си и за изневерите си, за топлината, която отнех на теб, за да дам на други, за това, че отказвах да те чуя, за това, че не те обичах достатъчно. Съжалявам за всичко. Не мога да променя миналото, но мога да ти обещая едно ново, различно бъдеще. Вярваш ли ми? Моля те, Шарлот, кажи, че ми вярваш.

Шарлот вдигна глава и го погледна. Сълзите рукнаха по бузите ѝ. Погледна го право в очите.

– Да, вярвам ти. Заради Сара.

Никлас търсеше думи, с които да продължи.

– Има нещо, което трябва да сторим. Много мислих и не смятам, че можем да продължим да живеем с нашата тайна. Чудовищата се хранят от мрака.

Шарлот се поколеба за миг и отпусна с въздишка глава на рамото му. И дълго останаха да седят така.

Прибра се за пет минути. Прегърна Ерика и Мая силно и дълго и стисна с благодарност ръката на Дан.

– Добре, че си бил тук, Дан.

Патрик мислено прибави името му към списъка на хората, на които е задължен.

– Да, но не мога да проумея кой би направил подобно нещо. И защо?

Патрик седеше до Ерика на дивана и държеше ръката ѝ. Погледна я колебливо за миг и продължи.

– Мисля, че това някак е свързано с убийството на Сара.

Ерика изтръпна.

– Какво? Защо смяташ така? Защо?...

Патрик посочи гащеризона на Мая.

– Прилича ми на пепел. – гласът му трепна и трябваше да се изкашля, за да продължи. – Открихме пепел в дробовете на Сара, а има и още... – той подбираше точните думи, – още един случай на нападение над дете. Със същата пепел.

– И какво?

Ерика беше слисана. Струваше ѝ абсолютно безсмислено.

– Да, зная – продължи Патрик и прокара ръка по челото си. – И ние не разбираме. Изпратихме за анализ пепелта, която намерихме по дрехите на другото дете, за да видим дали химическият състав съвпада с тази у Сара. Но още нямаме отговор. А сега ще изпратя и дрешката на Мая.

Ерика кимна мълчаливо. Първоначалната ѝ паника бе прераснала в шок, съзнанието ѝ съвсем се замъгли. Патрик я прегърна силно.

– Ще се обадя в участъка да предупредя, че ще си остана вкъщи днес. Трябва само да изпратя гащеризончето на Мая за анализ възможно най-бързо. Ще хванем извършителя – заяви той сериозно като обещание не само пред Ерика, но и пред самия себе си.

Дъщеря му беше невредима, но самото злодеяние бе изключително жестоко в психическо отношение. Патрик се опасяваше, че извършителят страда от силно душевно разстройство.

– Може ли да останеш, докато се върна? – обърна се той към Дан.

– Разбира се. Ще остана, докато имате нужда от мен.

Патрик целуна Ерика по бузата и погали нежно Мая. След това взе гащеризона ѝ, грабна якето си и излетя навън, надявайки се да се прибере вкъщи колкото може по-скоро.

Гьотеборг, 1954

Момичето беше безнадежден случай. Агнес въздъхна наум. Таеше толкова много очаквания, толкова много надежди, свързани с нея. Бе толкова сладка като малка. А с тази тъмна коса лесно минаваше за нейна дъщеря. Агнес реши да я кръсти Мери. Не само за да ѝ напомня за годините в Щатите и за високото положение, свързано с пребиваването в чужбина, но и защото това очарователно дете заслужаваше красиво име.

Но след няколко години всичко се обърка. Момичето започна да пълнее, а красивите ѝ черти се изгубиха в дебелия слой тлъстини. Външният ѝ вид отвращаваше Агнес. Още когато беше на четири години, бедрата ѝ затлъстяха, а бузите увиснаха като на санбернар. Не можеше да спре лакомията ѝ. Опита всичко, бог ѝ бе свидетел. Но нищо не помогна. Криеха храната, заключваха шкафовете с катинар, но Мери винаги успяваше да открие нещо за хапване, като същинска мишка. Сега беше на десет и приличаше на слон. Часовете в мазето също нямаха ефект, дори винаги се връщаше още по-гладна.

Агнес просто не можеше да я разбере. За нея външният вид имаше огромно значение, защото благодарение на него постигаше в живота всичко каквото искаше. Умът ѝ не побираше как някой съзнателно може да причини на тялото си подобно нещо.

Понякога дори съжаляваше, че ѝ хрумна да вземе детето със себе си на кея в Ню Йорк. Но само отчасти. Планът ѝ се разви според очакванията ѝ. Никой не можеше да устои на богатата вдовица с очарователна дъщеря. Само след три месеца вече бе открила мъжа, който щеше да ѝ осигури лелеяния живот. Оке дойде на почивка във Фелбака за една седмица през юли, но веднага попадна в клопката на Агнес и ѝ предложи брак само след два месеца. Тя го прие срамежливо, а след скромната венчавка взе дъщеря си и се премести в Гьотеборг, където съпругът ѝ притежаваше голям апартамент на централната улица. Къщата във Фелбака отново бе дадена под наем, а Агнес с облекчение се изтръгна от изолацията на малкото градче. Там никак не ѝ харесваше, че хората непрекъснато я разпитваха за миналото ѝ. Бяха изминали толкова години, но Андерш и момчетата все още бяха живи в спомените на местните жители. Не можеше да разбере потребността им постоянно да предъвкват миналото. Някаква дама дори имаше наглостта да я попита как може да живее на същото място, където е изгубила семейството си. По това време тя вече въртеше Оке на малкия си пръст, затова дори не я удостои с отговор, а просто се обърна и си тръгна. Сигурно щяха да обсъждат реакцията ѝ дни наред, но това не я интересуваше. Беше постигнала целта си. Оке заемеше висок пост в една зас-трахователна компания и със сигурност щеше да ѝ осигури добър живот. Не беше някой светски лъв, но Агнес скоро щеше да се погрижи за това. Откога си мечтаеше отново да застане в центъра на поредния бляскав светски банкет. Мечтаеше за танци и шампанско, за красиви рокли и бижута. Нямаше да позволи на никого отново да ѝ ги отнеме. Заличи всички спомени от миналото си до такава степен, че понякога то ѝ се струваше като далечен, смътен сън.

Животът обаче за пореден път ѝ изигра лоша шега. Не бе ѝ подготвил нито бляскави празници, нито бижута. Оке се оказа ужасно стиснат и се налагаше да се бори за всяка стотинка. На всичкото отгоре дори не скри разочарованието си, когато половин година по-късно получиха телеграма, че цялото наследство от починалия ѝ съпруг богаташ е било пропиляно заради една погрешна инвестиция. Агнес, разбира се, сама бе изпратила телеграмата. Гордееше се истински с представлението, което спретна, когато я получи, и най-вече с драматичния си припадък. Само дето не очакваше такава бурна реакция от страна на Оке. Това я накара да се замисли дали безвъзвратно изгубеното ѝ богатство не бе основната причина за предложението му за женитба. Стореното – сторено. Сега и двамата трябваше да се примирят с последствията и да се опитат да живеят един с друг.

В началото се дразнеше от неговото скъперничество и липсата на каквато и да било инициативност. Най-много обичаше да си стои вкъщи, всяка вечер, да изяде вечерята, която сервираха на масата му, да прочете вестника или една-две глави от някоя книга, след което да намъкне старческата си пижама и да се пъхне в леглото малко преди девет. В началото на брака им търсеше физически контакт с нея почти всяка вечер, но за щастие, апетитът му намаля до два пъти месечно. Винаги държеше лампата да е загасена и дори не си правеше труда да свали горнището на пижамата си. Обаче Агнес забеляза, че на следващата сут-рин с по-голяма лекота успяваше да измъкне някоя друга пара от него, и не пропускаше да се възползва от всеки такъв случай.

С годините обаче раздразнението ѝ прерасна в омраза и Агнес по всякакъв начин се опитваше да открие слабото му място. Когато забеляза, че Оке все повече се привързва към момичето, реши, че най-после го е открила. Виждаше, че не одобрява наказанията ѝ, но е твърде боязлив, за да се опита да защити Мери. Доставяше ѝ огромна наслада да настройва детето срещу него.

Агнес прекрасно знаеше, че Мери копнее за ласки и внимание, и разбираше, че ако ѝ ги дава, като същевременно ѝ нашепва всевъзможни лъжи за Оке, може да види как отровата прониква в детската душа. А след това да се наслаждава на плодовете от усиления си труд.

Горкият Оке не можеше да разбере с какво се е провинил. Виждаше, че момичето все повече се отдалечава, и не можеше да не забележи омразата в очите му. Подозираше, разбира се, че това е дело на Агнес, но не можеше да определи как подклажда омерзението в душата на дъщеря си. Използваше всяка възможност да поговори с Мери и дори се опита да купи обичта ѝ с тъй харесваните от нея сладкиши. Но нищо не помагаше. Момичето неумолимо го отблъскваше и колкото повече се увеличаваше разстоянието помежду им, толкова повече се озлобяваше против жена си. След осем години брак с Агнес Оке осъзна, че е сгрешил, но нямаше сили да се измъкне от капана. Макар момичето да не го признаваше, той знаеше, че е единствената ѝ опора. Беше невъзможно да предположи какво ще направи с детето жена му, ако той ги напусне. Вече нямаше никакви илюзии за истинската същност на Агнес.

Тя беше напълно наясно със ситуацията. Притежаваше толкова остра интуиция, че четеше мислите на хората като отворена книга.

Бе седнала пред огледалото и се тоалираше. През последната половин година имаше страстна връзка зад гърба на Оке с един от най-добрите му приятели. Вдигна черната си коса, която нямаше нито един бял косъм, пръсна няколко капки парфюм зад ушите, по китките и между гърдите си. Носеше черно копринено бельо с дантели, подчертаващо изящната ѝ фигура, на която биха завидели много млади момичета.

Очакваше с нетърпение срещата им, която, както обикновено, щеше да се състои в хотел „Егерш“. За разлика от Оке, Пер-Ерик беше истински мъж и за нейно най-голямо удоволствие все по-често споменаваше за евентуален развод със съпругата си. Агнес не бе чак токова наивна, да вярва безкористно на подобни обещания от страна на женени мъже, но беше наясно, че любовникът ѝ цени високо уменията ѝ в леглото. Дори повече от нормалното, докато пълничката му съпруга не можеше да се хване на малкия ѝ пръст.

Проблемът бе Оке. Съзнанието на Агнес работеше на пълни обороти. Погледна в огледалото и видя кръглото лице и големите очи на вечно гладната си дъщеря.

Мартин смени дрехите си, дълго стоя под душа, но въпреки това още усещаше миризмата на повръщано в ноздрите си. Самоубийството и последвалият разговор с Патрик, който сподели, че някой е нападнал Мая, силно го потресоха и го изпълниха с чувство на безсилие. Имаше толкова много нишки, толкова много събития, че не знаеше дали някога ще успеят да открият истината.

Застана пред вратата на Патрик, но се поколеба. Предвид случилото се вчера, колегата му може да си е взел почивен ден. От стаята се чу шум, което му подсказа, че Патрик е вътре. Почука внимателно и след като Патрик се обади, Мартин прекрачи прага.

– Не бях сигурен, че ще работиш днес. Мислех, че ще останеш вкъщи с Ерика и Мая.

– Доста се изкушавах, но още повече ми се иска да хвана този психопат.

– Нима Ерика се съгласи да остане вкъщи сама? – попита Мартин тактично, като не беше сигурен дали е редно да задава такива въпроси.

– Искаше ми се да има някой при тях, но тя ме увери, че всичко е наред. Въпреки това се обадих на приятеля ѝ Дан, който беше на гости у нас, когато това се случи. Обеща ми да ги наобиколи.

– Не откри ли някаква следа?

– За съжаление, не. Дъждът е отмил всичко. Изпратих гащеризона на Мая и сега чакам резултат. Според мен това е чиста формалност – няма как случаят да не е свързан с останалите.

– Но защо Мая?

– Кой знае. Вероятно за да ме сплашат. Заради нещо, което съм направил или съм пропуснал да направя по време на разследването. Ох, не знам – продължи той отчаяно. – Остава ни само да работим усилено, за да изясним всичко по-скоро и най-накрая да си отдъхнем.

– С какво да започнем? Може би с разпита на Кай?

– Да, ще разпитаме Кай.

– Предполагам, помниш, че Кай вече беше в ареста, когато...

– Разбира се, че помня – с досада отговори Патрик. – Но това не означава, че той не може да бъде замесен по някакъв начин. Или че на съвестта му не тежи нещо друго.

– Добре, просто попитах. – Мартин вдигна ръце, опитвайки се да се защити. – Само ще се съблека и ще се върна.

Патрик събра нещата си, за да отиде в стаята за разпити, когато иззвъня телефонът. На дисплея се изписа името на Аника. Вдигна слушалката, надявайки се да не е нещо важно. Нямаше търпение да притисне оня боклук, когото държаха в ареста. Особено с оглед на последните събития.

– Да?

Усети, че гласът му прозвуча по-рязко. Добре, че Аника не им връзва кусур. Поне се надяваше да е така.

Патрик я изслуша с нарастващ интерес и накрая разпореди:

– Изпрати ги при мен.

Изтича до стаята на Мартин, който в това време съб-личаше якето си, и съобщи:

– Дошли са Шарлот и Никлас и искат да говорят с мен. Ще трябва да поотложим разпита.

И без да дочака отговора на колегата си, се върна в стаята си. Чу стъпки в коридора пред вратата си и приглушени гласове. Родителите на Сара влязоха плахо в кабинета му и Патрик се ужаси, като видя изтерзаното лице на Шарлот. Бе се състарила от последната им среща, а дрехите буквално висяха на тялото ѝ. Никлас също изглеждаше уморен и измъчен, но не като съпругата си. Седнаха на столовете за посетители. В последвалата тишина Патрик се замисли какво ли толкова важно имат да съобщят, та идват без предупреждение.

Никлас заговори пръв.

– Ние... ви излъгахме. Или по-точно казано, премълчах-ме някои неща.

Въпреки обзелото го силно любопитство, Патрик изчака Никлас сам да продължи.

– Става дума за нараняванията на Албин. За които подозирахте, а вероятно още подозирате мен. Беше, беше...

Никлас, изглежда, търсеше точните думи, но Шарлот го изпревари.

– Беше Сара.

Гласът ѝ прозвуча някак механично и не изразяваше никакви чувства. Патрик едва не подскочи. Не очакваше да чуе такова нещо.

– Сара? – повтори той неразбиращо.

– Да, нали знаете, че Сара имаше известни проблеми. Трудно контролираше импулсите си и изпадаше в ужасни пристъпи на ярост. Преди да се роди Албин, си го изкарваше на нас. Но ние винаги намирахме начин да се защитим, така че никой да не пострада, нито ние, нито тя. След раждането на Албин...

Гласът на Шарлот ѝ измени и тя се загледа в ръцете си, които трепереха в скута ѝ.

– Ситуацията излезе извън контрол след раждането на Албин – продължи Никлас. – С цялата си наивност си мислехме, че братчето ще ѝ окаже ползотворно влияние. Че може би ще събуди инстинкта да го защитава и да се грижи за него. Сега разбирам колко глупави сме били. Тя го намрази, защото ангажираше нашите грижи и време. Използваше всяка възможност да го нарани. Опитвахме се да не ги оставяме сами и да ги следим всяка секунда, но това бе невъзможно. Тя беше толкова бърза... – Те се спогледаха и Никлас продължи: – Опитахме всичко. Терапев-ти, психолози, лечение на агресията. Дори променихме дневното ѝ меню, като изключихме напълно захарта и въглехидратите. Някои учени смятат, че подобна диета има положително въздействие в случаи като нейния, но и това не помогна. Накрая не знаехме какво да правим. Рано или късно, щеше да му нанесе наистина сериозна травма. Не искахме да я изпратим другаде. А и къде можехме да я изпратим? Когато се появи място във Фелбака, решихме, че това е единственото спасение. Пълна промяна на обстановката. А и майката на Шарлот и Стиг щяха да ни помагат. Звучеше идеално.

Сега гласът на Никлас трепна, а Шарлот погали нежно ръката му. Двамата бяха преживели такъв ад и в известен смисъл го преживяваха и сега.

– Искрено ви съчувствам! Но трябва да ви попитам: имате ли доказателства, които потвърждават думите ви?

Никлас кимна.

– Предположих, че ще ни попитате. Затова приготвихме списък на хората, с които общувахме във връзка със Сара. Свързахме се с тях и предупредихме, че може да им се обадят от полицията и че може спокойно да предоставят информацията, без да се притесняват за професионалната тайна.

Никлас подаде списъка на Патрик, който го пое мълчаливо. Не се усъмни нито за миг, че това е истина, но въпреки това трябваше да получи потвърждение.

– Научихте ли нещо ново? От Кай? – подпита Шарлот боязливо.

– Разпитваме го във връзка с някои факти. Но за съжаление, не мога да ви кажа повече.

Патрик забеляза, че Никлас иска да каже още нещо, но не може да намери точните думи. Затова реши да го изчака спокойно.

– А що се отнася до алибито ми... – погледна Шарлот, която отново му кимна едва забележимо. – Бих искал отново да си поговорите с Жанет. Излъгала ви е, че не съм бил там, за да ми отмъсти, когато сложих край на връзката ни. Сигурен съм, че ако я притиснете малко, ще ви каже истината.

Патрик не се изненада. Още тогава му се стори, че думите ѝ прозвучаха фалшиво. Е, щеше да се заеме с това по-късно. Ако се наложи. Надяваше се въпросът с алибито на Никлас да се разреши от само себе си след предстоящия днес разпит.

Съпрузите се изправиха, готови да се сбогуват. В това време иззвъня мобилният телефон на Никлас. Той излезе в коридора, за да се обади, а на лицето му се изписа притеснение.

– В болница? Сега? Спокойно, веднага идваме.

Обърна се към Шарлот, която стоеше с Патрик на прага.

– Състоянието на Стиг внезапно се е влошило. Карат го в болницата.

Патрик остана загледан в бързо отдалечаващите се фигури. Нима ги е сполетяла още една беда?

Потърси убежище в черквата. Думите на Аста жужаха в главата му като рояк разярени оси. Целият му свят бе на път да се разпадне. Дойде в божия храм с надеждата да получи отговор, но срещна мълчание. Седеше на първата пейка, имаше чувството, че каменните стени го притискат, че Исус му се усмихва подигравателно от кръста. Защо не го бе забелязал досега?

Някакъв звук зад гърба му го накара да се обърне. Неколцина шумни немски туристи влязоха в храма и започнаха да щракат с фотоапаратите. Туристите винаги са го дразнели, а сега това беше последната капка.

Арне се изправи в цял ръст и така се разкрещя, че от устата му полетяха пръски.

– Махайте се оттук! Веднага! Вън!

Макар да не разбираха думите, тонът му не остави съмнение и туристите изтичаха уплашени навън.

Арне седна обратно на пейката, доволен, че е могъл да покаже властта си, но подигравателната усмивчица на Исус го върна към мрачните мисли.

Погледът му попадна на амвона и в сърцето му се вля смелост. Бе крайно време да изпълни мисията си.

Животът бе толкова несправедлив. Открай време плуваше срещу течението. Всичко постигаше с тежък труд. Никой не виждаше истинските му качества. Ернст не можеше да разбере околните. Какъв им е проблемът? Защо всички го гледат накриво и шушукат зад гърба му? Защо не му дават възможност да се издига както заслужава? Открай време е така. Още от училище. Съучениците му все се обединяваха срещу него. Момичетата му се присмиваха, а момчетата го биеха по пътя за къщи. Не чу нито една добра дума даже когато баща му падна и се надяна на вилата за сено. Вместо това змийските им езици шепнеха, че горката му майка е виновна. Нямаха капка срам.

Надяваше се всичко да се промени, когато завърши училище. Избра професията на полицай, за да покаже истинските си сила и мъжественост, но след двайсет и пет годишна служба трябваше да признае, че очакванията му не се сбъднаха. За първи път обаче бе затънал толкова дълбоко. Просто не можеше да повярва, че Кай е замесен в подобно нещо. Та нали играеха карти заедно. Кай беше добър приятел и един от малцината, които искаха да общуват с него. А и беше чувал как подобни безпочвени полицейски обвинения разрушаваха живота на невинни хора. Ернст не пропускаше възможност да направи услуга на приятел. Наистина ли можеха да го обвиняват за това? Изглежда, никой не разбираше, че се ръководи единствено от добри намерения – затова не съобщи за телефонното обаждане от Гьотеборг на началството. А сега му се връща тъпкано. Защо все на него се пада такъв лош късмет! Не беше глупак и отлично разбираше, че вчерашното самоубийство на момчето ще влоши още повече положението му.

Докато седеше сам в стаята си като сибирски заточеник, му хрумна блестяща идея. Знаеше как да обърне всичко в своя полза. Възнамеряваше да се превърне в герой на деня и веднъж завинаги да покаже на пикльото Хедстрьом кой командва парада. Видя го как премигва с очи, когато Мелберг го посъветва да разследва по-внимателно местния идиот. Щом колегата му отказва да върви по царския път, който щеше да ги отведе до убиеца, ще се наложи Ернст да поеме инициативата. Ясно е, че онзи Морган е престъпникът, а намереното в къщата му яке на момичето разпръсва всички съмнения.

Най-много се зарадва на простотата на гениалния си план. Щеше да извика Морган за разпит, да го принуди да признае вината си и с това да сложи край на разследването. Същевременно щеше да покаже на Мелберг, че именно той, Ернст, е последвал съвета на началника си и че Хедстрьом е напълно некомпетентен и не се съобразява с мнението на ръководството. Така щеше да си върне загубеното благоразположение.

Ернст се надигна и закрачи енергично към вратата. Сега ще им покаже какво е истинска полицейска операция. Огледа коридора, за да се увери, че никой няма да го види, но той беше празен.

Гьотеборг, 1957

Под проливния дъжд Мери не чувстваше нищо – нито омраза, нито радост, само студена празнота, която изпълваше цялото ѝ същество, от кожата до мозъка на костите ѝ.

До нея хлипаше майка ѝ. Беше по-елегантна от обикновено. Черните траурни дрехи ѝ отиваха. Никой не можеше да остане равнодушен към драматично театралната ѝ красота. С трепереща ръка пусна една самотна червена роза върху ковчега на съпруга си и се хвърли, ридаейки, в обятията на Пер-Ерик. Зад тях стоеше съпругата му, на чието обикновено лице бе изписано искрено състрадание. Тя явно беше в неведение колко често мъжът ѝ дели постеля с жената, която сега мокри палтото му със сълзите си.

Мери наблюдаваше с болка гърба на майка си, толкова силно бе желанието ѝ да потърси утеха у нея. За пореден път се почувства пренебрегната. Загриза я силно съмнение, но тя успя да го прогони. Ако му се поддадеше сега, с нея щеше да е свършено.

Дъждът биеше студено по бузите ѝ, а лицето ѝ оставаше непроницаемо. Пристъпи сковано напред към зейналата яма и стисна силно розата в ръката си. Чудовището в нея се размърда, заговори, карайки я да вдигне ръка и да хвърли розата върху блестящия черен ковчег. Видя като в забавен кадър как пръстите ѝ се отварят и бодливото стебло на розата се понася бавно надолу към повърхността на капака. Стори ѝ се, че се удари с трясък върху ковчега, но никой не помръдна и явно това беше плод на въображението ѝ.

Имаше чувството, че е изминала цяла вечност, преди да усети как някой я погали по ръката. Съпругата на Пер-Ерик ѝ се усмихна приятелски и ѝ кимна в знак, че е време да тръгват. Скърбящите вървяха пред тях начело с Агнес и Пер-Ерик. Той беше прегърнал майка ѝ през раменете, а тя се бе отпуснала в ръцете му.

Мери хвърли страничен поглед към жената до себе си и си помисли с насмешка как може да е толкова глупава и наивна, че да е сляпа за аурата от сексуална страст, която ги обгръщаше. Беше само на тринайсет години, но го виждаше толкова ясно като дъждовните капки. Е, тази глупачка скоро ще разбере как стоят нещата в действителност.

Понякога се чувстваше много по-възрастна от годините си. Човешката глупост будеше в нея презрение, неприсъщо за децата на нейната възраст. Но да не забравяме, че се учеше от най-добрата учителка. Майка ѝ непрекъснато ѝ внушаваше, че всички се грижат само за собственото си благополучие и всеки сам трябва да се бори със зъби и нок-ти в живота. Наставляваше я да не позволява на никого да застане на пътя ѝ и Мери се оказа отлична ученичка. Чувстваше се достатъчно мъдра и опитна, за да получи от майка си заслуженото уважение. Вече беше ѝ доказала цялата си любов. Нима не бе направила огромна жертва за нея? Най-накрая щеше да усети любовта ѝ. Бе сигурна. Никога повече нямаше да се налага да седи в мазето и да гледа как расте чудовището.

С крайчеца на окото си забеляза, че съпругата на Пер-Ерик я гледа с притеснение. Сепна се, че на устните ѝ е изписана широка усмивка, и побърза да я заличи. Беше важно да умее да спазва външно приличието. Така ѝ казваше майка ѝ. А тя винаги беше права.

Воят на сирените огласяше цялата околност. Искаше му се да се надигне и да ги накара да обърнат линейката и да го върнат вкъщи. Но тялото му отказваше да го чуе, а от устните му се откъсна само някакво нечленоразделно грачене. Над него склони загриженото си лице Лилиан.

– Шшш, не се опитвай да говориш. Пази си силите. Скоро ще пристигнем в Удевала.

С нежелание прекрати опитите за съпротива. Тази сут-рин се чувстваше толкова добре. Дори успя да похапне. Но после болката се усили и накрая стана нетърпима.

Когато Лилиан се качи при него със сутрешното кафе, дори вече не можеше да говори и тя от уплаха изпусна таблата. И тогава започна тази вихрушка. Сирени, бързи стъпки по стълбата, нечии ръце го вдигнаха грижливо на носилката и го качиха в линейката. Последва пътуване с бясна скорост, но всичко му бе като в мъгла.

Ужасът пред неизбежния престой в болницата беше по-силен и от болката. Все си представяше баща си в болничното легло, слаб и беззащитен. Нямаше и помен от здравия, весел мъж, който го вдигаше високо до тавана като малък, а по-късно, когато поотрасна, се боричкаше с него. Стиг знаеше, че ще умре. Щом се е озовал в болница, с него е свършено.

Искаше му се да протегне ръка и да погали Лилиан по бузата. Толкова малко време им бе отредено да бъдат заедно. Разбира се, имаха разногласия, които дори заплашваха връзката им, понякога си мислеше, че ще се разделят, но всеки път отново се сдобряваха. Сега трябваше да си намери някой друг, с когото да споделя дните си.

И Шарлот, и децата щяха да му липсват. Детето, поп-рави се той мислено и усети как нова болка завладя сърцето му – по-лоша от физическата. Всъщност това беше единственият положителен момент в тази ситуация. Стиг твърдо вярваше в живота след смъртта, който ще е по-добър от този на земята. Може би щеше да срещне момиченцето и да разбере какво се е случило през онази сутрин.

Ръката на Лилиан докосна бузата му. Съзнанието му го напускаше и той затвори очи с чувство на благодарност. Поне щеше да се отърве от болката.

Вятърът плющеше в лицето му, докато вървеше към малката къщичка на Морган. Ентусиазмът му поизстина по пътя, но сега се възроди с нова сила. Плячката почти беше в ръцете му.

Ернст почука решително на вратата и чу шума на приб-лижаващи стъпки. Показа се изпитото лице на Морган.

– Какво искате? – попита той със странния си монотонен глас.

Директният му въпрос озадачи Ернст и трябваше да събере мислите си, преди да продължи:

– Трябва да ме последваш в полицейското управление.

– Защо? – попита го Морган, а Ернст усети как в него се надига раздразнение.

Какъв чудак само!

– Защото искам да си поговорим.

– Взехте компютрите ми. Вече нямам компютри. Вие ги взехте – заповтаря Морган и Ернст видя изход от положението.

– Тъкмо затова трябва да дойдеш в участъка. За да ти ги върнем. Приключихме с тях.

Ернст беше много доволен от изключителната си находчивост.

– Защо не ми ги донесете вкъщи? Нали оттук ги взехте.

– Искаш ли си компютрите обратно? – ядоса се Ернст, чието търпение започна да се изчерпва.

След като се поколеба и обмисли чутото, Морган реши да се съгласи. Надеждата му да си получи компютрите, изглежда, надделя над нежеланието да излезе от къщи.

– Добре. Ще дойда да си взема компютрите.

– Браво, добро момче.

Ернст със задоволство наблюдаваше как Морган си облича якето.

До участъка пътуваха мълчешком. Морган зяпаше през прозореца, а Ернст не виждаше смисъл да поддържа някакъв разговор и пазеше силите си за разпита. Тогава щеше да накара идиота да пропее.

Когато стигнаха, трябваше да реши последния проблем. Как да вкара задържания в стаята за разпити, без някой да го види? Ако намеренията му бъдат разкрити, брилянтният му план ще се провали, което не биваше да допусне. Нак-рая му хрумна страхотна идея. Позвъни от мобилния си телефон на пропуска и с преправен глас съобщи на Аника, че я чака с пакет за доставка на задния вход. След това изчака, стиснал здраво ръката на Морган, и набързо, със затаен дъх, се промъкна с него вътре. Надяваше се Аника вече да е изтичала в другия край на участъка. Планът му успя. Мястото ѝ беше празно. Светкавично издърпа Морган покрай будката на дежурния и го вкара в първата стая за разпити. След това затвори вратата, заключи я и с победоносна усмивка посочи на Морган стол да седне. Някой беше оставил прозореца отворен, за да проветри, и силният вятър го блъскаше, но Ернст не му обърна внимание. Искаше да приключи по-бързо, преди някой да им попречи.

– И така, приятелю, ето че седим тук.

Ернст демонстративно включи касетофона.

Морган се заоглежда неспокойно. Интуицията му подсказваше, че нещо не е наред.

– Не сте ми приятел – заяви той. – Не се познаваме, как може да сме приятели? Приятелите се познават. – След известно мълчание продължи: – Дойдох да си взема компютрите. Затова дойдох. Казахте ми, че сте приключили с тях.

– Да, така ти казах – ухили се Ернст. – Но разбираш ли, аз те излъгах. За едно си прав: не съм ти приятел. В момента дори съм най-големият ти враг.

Ернст попрекали с театралния си тон, но остана много доволен от репликата си, която май беше чул в някакъв филм.

– Не искам да оставам повече тук – захленчи Морган, поглеждайки към вратата. – Искам да ми дадете компют-рите и да се върна у дома.

– Забрави за това. Има да почакаш, докато отново видиш дома си. – По дяволите, страхотно го даваше. Трябва да започне да пише сценарии за американски екшън филми. После продължи: – Разбираш ли, ние вече знаем, че ти си утрепал момичето. Намерихме якето ѝ в къщата ти и имаме куп други доказателства, които потвърждават вината ти.

Последното му твърдение беше лъжа, но Морган нямаше как да го знае. Какво да се прави, в тази игра няма правила.

– Но аз не съм я убил. Макар че понякога ми се искаше – призна Морган тихо.

Ернст усети прилив на радост. По дяволите, дори не си бе представял, че всичко ще мине толкова лесно.

– Не се и опитвай да ни баламосваш с подобни приказки. Разполагаме с якето и с други доказателства, а повече не е и нужно. Но за теб ще е по-добре, ако признаеш и разкажеш как е станало всичко. Може би тогава няма да те вкарат в затвора за цял живот. А в затвора със сигурност няма да получиш компютрите си, така да знаеш.

За първи път съзря искрена емоция у идиота. Чудесно! Значи, бе успял да го паникьоса. Скоро щеше съвсем да омекне. Оставаше да използва един последен трик и идиотът му беше в кърпа вързан. Научи го от американските криминални сериали, към които беше пристрастен. Щеше да го остави да се поизпоти малко сам. Когато поразмисли за положението си, щеше да си признае, преди Ернст да успее да изрече „Анди Сипович“6.

6 Герой от американски криминален сериал. – Б. пр.

– Трябва да отида до тоалетната и ще продължим разговора.

Обърна гръб на Морган и тръгна към вратата, докато той бръщолевеше с умолителен глас:

– Не съм го направил. Не мога да стоя в затвора до края на живота си. Не съм я убил. Не зная как якето е попаднало у дома. Тя беше облечена с него, когато се прибра вкъщи. Моля ви, не ме оставяйте тук. Доведете мама, искам да говоря с мама. Мама ще ви обясни всичко, моля ви...

Ернст бързо затвори вратата след себе си, за да не се чува идиотското му дрънкане в коридора. Аника го видя и го погледна подозрително.

– Какво правиш там?

– Проверих нещо. Мислех, че съм забравил портфейла си в една от стаите за разпит.

Тя, изглежда, не му повярва, но не продължи да го разпитва. В следващия миг надникна през прозорчето и възкликна:

– Какво, за бога, става?

– Какво? – попита Ернст и нещо го жегна под лъжичката.

– Някакъв мъж току-що скочи през прозореца и се затича към шосето.

– По дяволите! – Ернст удари рамото си във вратата, като забрави, че е заключена.

– Отвори вратата, по дяволите! – изкрещя той на Аника, която уплашено изпълни командата.

Ернст се втурна след Морган. Видя го как погледна назад и се затича още по-бързо. Забеляза с ужас как един черен микробус се приближава към участъка с непозволена скорост.

– Нееее – изкрещя полицаят паникьосан.

В следващия миг се чу тъп удар и настъпи тишина.

Мартин недоумяваше защо Шарлот и Никлас настояваха спешно да говорят с Патрик. Надяваше се да представят информация, която да оневини Никлас. Не искаше и да си помисли, че един баща може да убие собствената си дъщеря.

Все още имаше много въпроси, свързани с Никлас. Медицинският картон на Албин засилваше подозренията срещу него, а Никлас не успя да ги убеди, че той не е нанасял травми на детето. Но несъответствията оставаха. Никлас беше противоречива личност. На пръв поглед оставяше впечатление на стабилен човек и вдъхваше сигурност, но не можеше да сложи ред в личния си живот. И Мартин не беше ангел през ергенските си години, но след като заживя с приятелката си, не можеше да проумее как човек може така да мами жена си. Какво ли говори на Шарлот, когато се прибира от Жанет? Как е могъл да разговаря с непринуден тон, как е намирал смелост да я гледа в очите, след като току-що е бил при любовницата си? Това Мартин не го разбираше.

Никлас му разкри неподозирани страни от характера си. Мартин си спомни изражението на лицето му, когато днес го видя у баща му. Имаше чувството, че е готов да го убие, и бог знае какво би се случило, ако не беше полицията.

Но въпреки това Мартин не вярваше, че е способен да удави дъщеря си. И какъв мотив би имал?

Шарлот и Никлас претичаха покрай стаята му и прекъснаха мислите му. Закъде ли са се забързали?

На прага се появи Патрик и Мартин въпросително вдигна вежди.

– Травмите на Албин е нанасяла Сара – съобщи Патрик, сядайки на стола за посетители.

Мартин очакваше всичко друго, но не и това.

– Сигурен ли си, че казват истината? Може би Никлас просто се опитва да разсее подозренията около себе си?

– Може и така да е – съгласи се уморено Патрик. – Но трябва да призная, че им вярвам. Разбира се, редно е да проверим. Получих телефонните номера и имената на хора, с които можем да се свържем. А и изглежда, Никлас има алиби за сутринта на убийството. Според него Жанет ни е излъгала, че не е бил при нея. Един вид, за да му отмъсти, че е сложил край на връзката им. Дори и тук съм склонен да му повярвам, макар че ще трябва сериозно да поговорим с нея.

– Каква проклета... – възкликна Мартин, а Патрик кимна, още преди да е довършил изречението.

– Мда, хората определено показаха най-лошите си черти по време на това разследване – допълни той. – Тъкмо като говорим за това, май е време да пристъпим към разпита на Кай.

Мартин взе бележника си и тръгна след Патрик, който вече беше в коридора. Попита го в гръб:

– Педерсен да се е обаждал? Относно пепелта по пуловера на малкото момченце?

– Не, но ми обеща, че ще извършат анализа на неговата дрешка и на Мая по най-бързия начин. Готов съм да се обзаложа, че пепелта е от един и същи източник.

– Какъвто и да е той?

– Да, какъвто и да е.

Влязоха в стаята за разпити и седнаха срещу Кай. Всички мълчаха и Патрик спокойно прелистваше документите пред себе си. За свое най-голямо задоволство видя как Кай притеснено закърши ръце, а по горната му устна избиха капчици пот. Чудесно, той нервничи. Това щеше да улесни разпита. Патрик изобщо не се притесняваше, особено като се има предвид с колко много доказателства разполагаха след обиска на дома му. Службата му щеше да е значително по-лека, ако при всяко разследване разполагаха с подобен доказателствен материал.

Но бодрото му настроение се помрачи, когато извади копието от предсмъртното писмо на момчето, което му напомни за престъплението на арестанта. Патрик сключи решително ръце и погледна Кай, който мигаше притеснено.

– Всъщност не е нужно да разговаряме с вас. Разполагаме с достатъчно доказателства, за да ви изпратим зад решетките, и то за много дълго. Но въпреки това бихме искали да ви дадем възможност да ни изложите своята гледна точка. Такива сме ние. Добряци.

– Не знам за какво говорите. Това е нарушение на закона. Нямате право да ме държите тук. Невинен съм.

Патрик кимна съчувствено.

– Знаете ли, почти ви вярвам. И може би щях да ви повярвам докрай, ако не беше това.

Извади няколко снимки от дебелата папка и ги помести към Кай. С удовлетворение наблюдаваше как Кай първо пребледня, а после почервеня като рак и объркан, погледна Патрик.

– Нали ви казах, че нашите компютърни специалисти си ги бива. Предупреждавах ви, че нищо не изчезва безвъзвратно. Доста добре сте чистили твърдия си диск, но не твърде умело. Намерихме всичко, което сте сваляли от интернет и сте споделяли с приятелите си педофили. Снимки, имейли, филми. Всичко до последния килобит.

Устните на Кай се раздвижиха, сякаш се опитваше да каже нещо, но остана ням.

– Сега мълчите, така ли? Впрочем утре ще пристигнат двама колеги от Гьотеборг, които също искат да говорят с вас. Намират новите ни улики за изключително интересни.

Кай мълчеше, но Патрик продължи, твърдо решен да го пречупи. Презираше мъжа пред себе си, презираше цялата му природа, презираше всичко сторено от него. Но не го показа. Разговаряше със спокоен и умерен тон, сякаш си приказваха за времето, а не за сексуален тормоз над деца. За миг помисли дали да не спомене за якето на Сара още сега, но реши да изчака. Наведе се напред и погледна Кай в очите.

– Дали понякога се замисляте за жертвите си? Опитвате ли се да се поставите на тяхно място, или сте напълно обзет от собствените си интереси?

Патрик не очакваше отговор и не го и получи. Кай мълчеше. Патрик продължи:

– Имате ли представа какво се случва в душата на едно младо момче, попаднало в лапите на човек като вас? Знаете ли как го пречупвате, какво му отнемате?

Лицето на Кай трепна, което доказваше, че го е чул. Без да сваля очи от него, Патрик извади един лист от папката пред себе си и го плъзна леко по масата. Отначало Кай отказваше да го погледне, но после извъртя бавно глава и започна да чете. Погледна невярващо Патрик, който мрачно потвърди.

– Да, правилно сте разбрали. Това е предсмъртно писмо. Себастиан Рюден се е самоубил тази сутрин. Баща му го е намерил обесен в гаража. Присъствах лично, когато сваляха тялото му от примката.

– Лъжете.

Кай вдигна писмото с трепереща ръка.

Но Патрик видя: той беше разбрал, че това не е лъжа.

– Най-добре би било да ни кажете истината. Вярвам, че държите на Себастиан. Дори съм сигурен. Направете го заради него. Нали виждате какво е написал. Иска всичко да приключи и това зависи от вас.

Тонът на Патрик бе изпълнен с фалшиво съчувствие. Той хвърли бегъл поглед към Мартин, който държеше бележник и химикалка, готов да води записки. Касетофонът бръмчеше като пчела в стаята, но Мартин имаше навика да записва най-важното от разпитите.

Кай поглади писмото и понечи да каже нещо. Мартин стисна химикалката, готов да пише.

В този миг в стаята нахлу Аника.

– Стана нещастен случай. Елате бързо!

И изчезна по коридора. Патрик и Мартин за секунди се съвзеха от шока и изтичаха след нея.

Без малко да забравят да заключат вратата на Кай. Ще се наложи да довършат разпита по-късно. Остана да се надяват да не са изпуснали момента.

Не можеше да отрече, че започва да се притеснява. Бяха минали само няколко дни, но Мелберг нямаше усещането, че е установил контакт със сина си. Вероятно му трябваше време, но не смяташе, че получава от него зас-лужената благодарност. Нямаше я безкористната обич, за която говорят всички родители, обич, примесена със страхопочитание. Момчето изглеждаше по-скоро някак равнодушно. По цял ден се търкаляше на дивана, поглъщаше огромни количества чипс и не спираше да играе на видео-играта си. Мелберг не можеше да разбере откъде бе нас-ледил тоя мързел. Трябва да е по майчина линия. Спомняше си, че не го свърташе на едно място като малък, бе кълбо от енергия. Наистина беше позабравил спортните си постижения, всъщност нямаше спомен да е участвал в някакво спортно събитие, но вероятно паметта просто му изневеряваше. Знаеше, че като малък беше мускулест и енергичен.

Погледна часовника. До обяд имаше много време. Пръстите му потропваха нетърпеливо по бюрото. Може би е най-добре да се прибере вкъщи и да прекара малко време със Симон. Сигурно щеше да го зарадва. Като се замислеше, му се струваше, че синът му просто е малко срамежлив. Сигурно си мечтае как баща му, появил се в живота му след толкова години, ще му помогне да излезе от черупката си. Мелберг въздъхна с облекчение. Добре, че разбира младежта, иначе досега отдавна да се е отказал и да е оставил момчето да седи на дивана и да се самосъжалява. Симон скоро ще осъзнае как му е провървяло да има баща като него.

В най-добро настроение, Мелберг облече якето си, размишлявайки какво занимание да предложи на сина си. За съжаление, в това забравено от бога затънтено място нямаше нищо достойно за развлечение на двама истински мъже. Ако бяха в Гьотеборг, би завел сина си в стриптийз клуб или би го научил да играе на рулетка. Но сега нямаше представа какво да правят. Е, все ще измисли нещо.

Минавайки покрай вратата на Хедстрьом, се сети за неприятния инцидент с дъщеря му. Това беше поредното доказателство, че човек никога не знае какво го очаква и докато не е късно, трябва да се радва на децата си. Затова никой не може да го упрекне, че днес си тръгва по-рано.

Подсвирквайки, приближи до будката на дежурния, но изведнъж закова на място, като видя как подчинените му изскачат от кабинетите си и надпреварвайки се, тичат към изхода. Явно нещо се бе случило и както обикновено бяха забравили да го информират.

– Какво става? – извика той към Йоста, който не тичаше твърде бързо и бе останал последен.

– Прегазили са някакъв човек пред участъка.

– По дяволите – изруга Мелберг и се затича колкото го държат краката.

Навън голям черен микробус стоеше насред пътя, а шофьорът му се щураше наоколо, хванал се за главата. Въздушната възглавница на мястото му беше отворена и той бе останал невредим. Изглеждаше в шок. На пътя, пред радиатора на колата лежеше човек. До него на колене стояха Патрик и Аника, а Мартин се опитваше да успокои шофьора. Ернст бе застанал малко встрани, безпомощно отпуснал ръце, бял като платно. Йоста се приближи до него и Мелберг видя как си шепнат нещо. Угриженото лице на Йоста предизвика у Мелберг силно безпокойство.

– Извикали ли сте „Бърза помощ“? – попита той и Аника потвърди.

Объркан, Мелберг не знаеше какво да предприеме и се приближи до Ернст и Йоста.

– Какво се е случило? Някой от вас знае ли?

Мълчанието на двамата му подчинени не вещаеше нищо добро, явно отговорът нямаше да му хареса. Видя, че Ернст тревожно запремигва, и го прониза с поглед.

– Е, ще ми отговорите ли, или трябва да ви вадя думите с ченгел от устата?

– Нещастен случай – каза Ернст с писклив глас.

– Защо не ми разкажеш малко по-подробно за този „нещастен случай“ – осведоми се Мелберг, без да сваля поглед от него.

– Исках само да му задам няколко въпроса, а той съвсем откачи. Това момче не беше наред. Какво съм виновен?

Ернст повиши глас, отчаяно опитвайки се да се защити.

Неприятното чувство в стомаха на Мелберг се усили. Погледна към тялото на пътя, но зад гърба на Патрик не виждаше лицето му и не можа да разбере дали го познава.

– Кой лежи под радиатора на колата, Ернст? Би ли бил така любезен да ме осведомиш?

Мелберг прошепна, или по-скоро, изсъска въпроса си и в този момент Ернст разбра в каква каша се е забъркал.

Пое си дълбоко дъх и прошепна:

– Морган. Морган Виберг.

– Какво, по дяволите, говориш? – изрева Мелберг толкова яростно, че Ернст и Йоста отскочиха, а Патрик и Аника се обърнаха.

– Хедстрьом, знаеше ли за това?

Патрик поклати ядосано глава.

– Не, не съм давал нареждане Морган да бъде викан за разпит.

– Така, значи, си решил да блеснеш – продължи Мелберг привидно спокойно.

– Нали ни казахте, че е добре да разследваме този идиот. А за разлика от оня там – Ернст посочи с глава Патрик, – аз ви слушам и уважавам мнението ви.

В нормална обстановка подобно подмазване би свършило работа, но този път Ернст бе преминал всякакви граници и не можеше да си върне благоразположението на Мелберг.

– Да не би да съм казал да викате Морган за разпит? Казах ли подобно нещо?

След кратко колебание Ернст едва чуто прошепна:

– Не.

– Точно така – изкрещя Мелберг. – И къде, по дяволите, е тази линейка! Да не би да са спрели за кафе по пътя?

Той изглеждаше отчаян, а Хедстрьом още повече влоши нещата, като каза спокойно:

– Не мисля, че има смисъл да бързат. Когато дойдохме, той вече не дишаше. Според мен е починал на място.

Мелберг затвори очи. Видя как цялата му кариера рухва. Толкова години тежък труд, ако не по изпълнение на ежедневната полицейска работа, то за лавирането в политическата джунгла, поддържането на добри отношения с влиятелни хора и борбата с онези, които се опитваха да му пречат. И ето че всички старания отиваха на вятъра заради този самонадеян глупак.

Мелберг се обърна бавно към Ернст и произнесе с леден тон:

– Отстранен си от работа до провеждане на вътрешно разследване. А ако бях на твое място, нямаше да очаквам да се върна обратно.

Ернст беше готов да възрази, но Мелберг вдигна пръст и го накара да млъкне.

– Спри! – кресна той и Ернст разбра, че всичко е свършило.

Можеше да си върви вкъщи.

Гьотеборг, 1957

Агнес се протегна мързеливо в леглото. Имаше нещо особено в усещането да се любиш с мъж, който те кара да чувстваш прилив на жизнени сили. Загледа се в широкия гръб на Пер-Ерик, докато той обуваше идеално изгладения си панталон.

– Е, кога ще кажеш на Елизабет? – Тя се вгледа в червения си маникюр и не откри никакъв дефект. Като не дочака отговор, го погледна въпросително. – Пер-Ерик?

Той се изкашля.

– Според мен е още рано. Оке почина едва преди месец и какво ще кажат хората, ако...

Тишината в стаята остана да довърши изречението му.

– Мислех, че връзката ни е по-важна от хорското мнение – добави Агнес рязко, с тон, какъвто не беше чувал от нея.

– Да, скъпа, така е. Просто мисля, че е добре... да изчакаме малко.

Пер-Ерик се обърна и я погали по голия крак.

Агнес го изгледа подозрително. Лицето му беше непроницаемо. Тя се дразнеше, че така и не успя да проникне в душата му, да го разбере както останалите мъже, минали през живота ѝ. Може би затова чувстваше, че най-сетне е срещнала мъж, който наистина може да отговори на очакванията ѝ. Крайно време беше. Вярно, че все още изглеждаше изключително добре за своите петдесет и три години, но времето я променяше неумолимо и скоро нямаше да може да разчита на външния си вид. Тази мисъл я плашеше и затова беше толкова важно Пер-Ерик да изпълни великодушното си обещание. Агнес винаги е смятала, че е доминираща фигура във връзката им. Сега за пръв път я жегна съмнение. Може би му е позволила да я измами. Надяваше се да не е така – най-вече за негово добро.

Свещеникът Харалд Спют обичаше професията си и би бил доволен от живота, ако не беше самотата му. На четирийсет години все още не бе открил любовта на живота си и това му причиняваше душевни страдания. Може би причината се дължеше на свещеническата якичка, защото нищо в характера му не би му попречило да намери любовта. Беше искрен, приятен и добросърдечен човек, макар че едва ли би описал себе си със същите думи, защото се отличаваше със смирение и скромност. Не можеше да вини и външния си вид. Не изглеждаше, разбира се, като киногерой, но чертите на лицето му бяха приятни, не беше оплешивял и имаше завидното качество да не напълнява, въпреки пристрастието към вкусната храна и многобройните кифлички с кафе, които съпътстват живота на свещеника в малко градче. Така и не му провървя в интимния живот.

Харалд обаче не губеше надежда. Какво ли биха казали миряните, ако знаеха за безбройните обяви за запознанство, които публикуваше напоследък. След като курсовете по танци и готвене не дадоха резултат, в края на пролетта написа първата си обява, а след това не можа да се спре. Все още не бе срещнал голямата любов, но съдбата го зарадва с няколко срещи на вечеря и добри приятели, с които си кореспондираше. На масата в кухнята го очакваха три писма, на които трябваше да отговори, когато намери свободно време. Но дългът винаги беше на първо място.

Днес посети няколко от по-възрастните енориаши, с които обичаше да си говори, и мина през дома си на път за черквата. Повечето от амбициозните му колеги вероятно биха сметнали епархията му за твърде малка, но Харалд се чувстваше добре тук. Жълтата пасторска къща беше много уютна, а черквата, извисяваща се на върха на хълма, винаги го възхищаваше с гордите си очертания. Мина покрай старото църковно училище и се замисли за пос-ледните разгорещени дебати, които разтърсиха малката им общност. Една строителна фирма искаше да разруши запуснатата сграда и да построи на нейно място жилища. Проектът веднага породи протестни статии от местните жители, които държаха постройката да бъде запазена в сегашния ѝ вид. Харалд разбираше донякъде и двете страни, но му се струваше странно, че повечето протестиращи бяха собственици на вили, които идваха тук само през летните месеци. Вероятно намираха Фелбака за свой пристан и им се искаше тя завинаги да си остане живописна и идилична, да се разхождат по улиците ѝ през отпуските и да благодарят на съдбата, че могат да избягат от делниците на големия град. Само че градчетата, които не се развиват, бяха обречени на бавна, но сигурна смърт. Нямаше как да ги запазят непроменени за вечни времена. Хората имаха нужда от нови жилища и не можеше да се разчита, че като се обявят всички къщи за паметници на културата, това няма да окаже влияние на естественото развитие на градчето. Радваха се на успешен туризъм, но животът продължава не само през лятото, размишляваше Харалд, докато вървеше бавно към черквата.

Имаше навика да спре на прага, да килне глава назад и да погледне нагоре към камбанарията, преди да отвори тежката порта. Във ветровити дни като днешния му се струваше, че тя се поклаща, и величественото зрелище на гранитната грамада, сякаш готова да се стовари върху него, будеше у него почит към смелите мъже, построили грандиозната сграда. Понякога си мечтаеше колко интересно би било да живее в онова време, да е един от каменоделците, изграждащи чудеса със собствените си ръце – от простите каменни стени до величествените статуи. Но той бе достатъчно просветен, за да съзнава, че романтичните му мечти нямат нищо общо с реалността. Едва ли животът на тези хора е бил приятен, а Харалд твърде много ценеше съвременните удобства, за да може да се откаже от тях.

След като си помечта така, отвори вратата на черквата и виновно помисли, че би искал Арне да не е там. Той не беше лош човек, пък и добросъвестно си вършеше работата, но Харалд не одобряваше крайния църковен традиционализъм, който Арне без съмнение олицетворяваше. Едва ли имаше по-мрачен човек на земята. Сякаш целият му живот бе изпълнен с болка и търсеше във всичко все негативното. Понякога, когато Арне беше близо до него, Харалд имаше чувството, че той буквално изсмуква жизнената му енергия. Дотягаше му и с вечното си мрънкане по адрес на жените свещеници. Ако му даваше по пет крони всеки път, когато се оплакваше от предшественичката на Харалд, досега да го е направил богат. Самият той не можеше да разбере какво толкова ужасно е да има жени проповедници. Когато Арне съвсем изгубеше мярка, му се искаше да го скастри и да му каже, че думите Господни не се проповядват с пениса, но успяваше да прехапе език в последния момент. Горкият Арне сигурно би хвърлил топа, ако чуеше подобни думи от свещеник.

Когато влезе в черквата, разбра, че е таил напразна надежда Арне да си е у дома. Из черквата гърмеше неговият глас и Харалд предположи, че сигурно разговоря с някакви туристи, имали късмета да срещнат най-суровия клисар в кралство Швеция. В първия миг се изкуши да се измъкне, но въздъхна и реши да последва християнския си дълг и да избави туристите.

Вътре обаче не се виждаха никакви туристи. Арне бе застанал на амвона и проповядваше гръмогласно на празните пейки. Харалд го гледаше изумен и се чудеше какво ли го е прихванало.

Арне размахваше ръце, сякаш държеше истинска проповед, и спря само за миг, когато видя Харалд на вратата. После продължи, сякаш нищо не се е случило, и свещеникът забеляза, че подът на амвона е покрит с бели листове. А Арне късаше ли, късаше страниците на псалтира и ги хвърляше на пода – това обясняваше всичко.

– Какво правиш? – възмути се Харалд и с решителна крачка тръгна към Арне.

– Каквото отдавна трябваше да направя – изгледа го той враждебно. – Изкоренявам безобразията на съвременната мода. Богохулство – изсъска той и продължи да къса страница след страница. – Не разбирам защо трябва да се променя всичко старо. Преди беше толкова по-добре. Сега хората нямат капка морал, пеят и танцуват, без значение дали е четвъртък, или неделя! Да не говорим, че се съвкупяват безразборно, не признавайки светостта на брачния съюз.

Косата му стърчеше на всички посоки и Харалд си помисли дали не е превъртял клетият Арне. Недоумяваше какво бе предизвикало този внезапен изблик на гняв. Вярно е, че постоянно мрънкаше едно и също по този повод, но досега не си бе позволявал подобни номера.

– Защо не се успокоиш, Арне? Слез от амвона да поговорим.

– Все ще говорим. Каква полза от това – крещеше Арне от високото си място. – Нали това ти казвам, сега е най-подходящият момент за ново начало.

А листовете продължаваха да се сипят по пода като големи снежинки.

Харалд наистина се ядоса. Какво си позволява, да вандалства в прекрасната му черква! Трябваше да сложи край на тази лудост!

– Арне, слез веднага оттам! – изкрещя свещеникът и клисарят застина на място. Досега не го бе чувал да повишава тон и това определено имаше ефект. – Давам ти десет секунди да се махнеш оттам, иначе сам ще те сваля, нищо че си такъв здравеняк! – продължи Харалд, почервенял от гняв, а погледът му не оставяше съмнение, че говори сериозно.

Войнствеността напусна Арне също толкова бързо, както се появи. И той послушно изпълни нареждането на свещеника.

– Така – каза Харалд с далеч по-мек глас и прегърна Арне през рамото. – Хайде да отидем у нас, ще сварим кафе, ще опитаме от вкусните сладки на Сигне и ще си поговорим за всичко, само ти и аз.

И те тръгнаха надолу по пътеката между пейките. Дребният мъж, прегърнал високия. Като двойка младоженци.

Докато слизаше от колата, усети леко замайване. През нощта почти не можа да спи. Мисълта за ужасното прес-тъпление, в което обвиняваха Кай, не ѝ даваше мира.

Най-много я измъчваше липсата на каквото и да било съмнение във вината му. В мига, в който чу полицаите да изричат обвиненията срещу него, знаеше, че го е извършил. Всичко си дойде по местата. Едва сега осъзна защо бе протекъл така брачният им живот.

Дори ѝ се повдигна от погнуса и облегната на колата, тя повърна на асфалта. Цяла сутрин се бореше с пристъпите на гадене. В службата началникът ѝ разреши предвид обстоятелствата да се прибере вкъщи. Но мисълта да прекара цял ден сама я влудяваше. По-лесно можеше да се справи с любопитните погледи на хората, отколкото да ходи из къщата му, да седи на дивана му или да готви в кухнята му. Споменът, че някога я е докосвал, макар да е било много, много отдавна, будеше желание да съдере кожата си.

В края на краищата нямаше избор. Издържа един час, като едва стоеше на краката си, преди началникът ѝ отново да ѝ нареди да се прибере. Потегли към къщи със свито сърце. Колата ѝ едва пъплеше нагоре по хълма, дори шофьорът зад нея започна ядосано да ѝ свири, но Моника не му обърна внимание.

Ако не беше Морган, веднага би събрала багажа си и би заминала при сестра си. Но не можеше да го изостави. Той се чувстваше добре само в малката си къщичка, а конфискуването на компютрите разтърси затворения му свят. Вчера го намери да крачи неспокойно сред купчините вестници, загубил единствената си връзка с реалния свят. Надяваше се скоро да му ги върнат.

Моника извади ключа за външната врата и когато понечи да отключи, се спря. Не ѝ се влизаше. Усети внезапно желание да отиде при сина си и пъхна ключа обратно в джоба на палтото си. Слезе по стълбите и тръгна към къщичката на Морган. Сигурно щеше да се ядоса, че ще наруши дневния му режим с посещението си, но този път нямаше значение. Спомни си бебешкия мирис, който ѝ придаваше толкова сила, че бе готова да обърне планини заради сина си. Сега отново изпита непреодолимо желание да зарови лице във врата му, нищо че беше голям, да го прегърне и да потърси утеха в него, за първи път от толкова години.

Почука внимателно на вратата и изчака. Отвътре не се чу никакъв звук и това я разтревожи. Почука отново, малко по-силно, и зачака напрегнато да чуе стъпките му. Последва пълна тишина.

Моника натисна дръжката – беше заключено. С треперещи пръсти потърси резервния ключ над вратата и нак-рая го откри.

Къде ли можеше да бъде? Морган не ходеше никъде сам. Досега никога не е излизал на разходка без нея или без да я предупреди. От притеснение сърцето ѝ се бе качило в гърлото и тя вече беше готова да го види мъртъв. От това се боеше най-много. Че един ден ще спре да говори за смъртта и наистина ще сложи край на живота си. Може би загубата на компютрите и нахлуването в личния му живот окончателно го бяха накарали да поеме към пос-ледния си пристан, откъдето няма връщане.

Къщата беше празна. Моника се огледа тревожно и погледът ѝ попадна върху бележка, оставена на най-близката до вратата купчина вестници. Разпозна почерка на Морган, още преди да успее да прочете съдържанието, и отпусна рамене – едва тогава разбра колко силно се бе стегнала.

„Компютрите са освободени. Отивам с полицая да ги прибера.“

Отново я обзе безпокойство. Не ставаше дума за предсмъртно писмо, както се опасяваше, но нещо не беше наред. Защо полицаите ще го вземат, за да му върнат компют-рите? Не е ли по-логично да му ги донесат лично?

Моника мигновено взе решение. Хукна към колата и потегли стремително. Не отпусна педала на газта по целия път до Танумсхеде, а ръцете ѝ стискаха волана толкова здраво, че дланите ѝ се изпотиха. Когато пресичаше кръстовището при механата „Танумс“, чу сирена зад гърба си и покрай нея с бясна скорост прелетя линейка. Моника натисна несъзнателно педала на газта още повече и буквално профуча напред. До магазина на господин Ли беше принудена внезапно да спре и коланът се вряза силно в гърдите ѝ. Линейката бе спряла пред полицейския участък, а от двете ѝ страни се бяха образували колони от автомобили, които не можеха да минат през мястото на произшествието. Моника поизпъна шия и видя някакво тъмно тяло, проснато на пътя. Това ѝ стигаше.

Свали колана си като на забавен кадър, отвори широко вратата на колата и я остави така, след като слезе. Приб-лижи се бавно към мястото на катастрофата, обзета от злокобно предчувствие.

Първо видя кръвта. По асфалта под главата му се бе образувала голяма червена локва. После видя очите му. Широко отворени и мъртви.

Някакъв мъж тръгна към нея с разтворени ръце, за да я спре. Устните му говореха нещо. Моника го подмина и продължи напред. Строполи се тежко на колене до Морган. Сложи главата му в скута си, не забелязвайки бликащата кръв, която напои и панталона ѝ. До ушите ѝ достигна неистов вой. Зачуди се кой ли стене така от мъка и страх. После осъзна, че това бе тя самата.

Караха с превишена скорост по целия път до Удевала. Албин, както ги увери Лилиан, беше на сигурно място в дома на Вероника и Фрида, затова тръгнаха направо от участъка. Шарлот се надяваше да не е твърде късно. От думите на майка си тя разбра, че животът на Стиг виси на косъм. Стисна ръце като за молитва, въпреки че не беше вярваща.

Стиг беше най-добрият човек, когото познаваше. Едва сега осъзна колко силно се бе привързала към него, откакто се преместиха в дома на Лилиан. Беше го виждала и преди, но все за кратко. Опозна го едва след като заживяха заедно. Топлите ѝ чувства към него се дължаха до голяма степен на близостта му със Сара. Стиг успяваше да извади наяве онези черти на характера ѝ, които оставаха скрити за Шарлот. Сара никога не го нагрубяваше, не изпадаше в ярост в негово присъствие, нито пък скачаше като луда, неспособна да контролира енергията си. Седеше мирно и спокойно на ръба на леглото му, държеше ръката му и разказваше как е минал денят ѝ в училище. Шарлот се чудеше колко различна бе Сара при общуването със Стиг. Сега се ядосваше, че никога не му го каза. Потъна толкова дълбоко в собствената си скръб, че дори не се замисли за неговата. Сигурно му е било ужасно тежко да лежи на втория етаж, измъчен и болен, изоставен сам с мислите си. Трябваше поне веднъж да се качи при него, за да си поговорят.

Шарлот скочи от колата веднага щом спряха на паркинга. Затича се към входа и дори не изчака Никлас. Той познаваше болницата по-добре от нея и скоро щеше да я настигне.

– Шарлот!

Лилиан тръгна към нея, обляна в сълзи, с широко разперени ръце, когато я видя да влиза в чакалнята. Всички погледи бяха обърнати към нея. Разплаканите хора предизвикват у околните същата реакция като при катастрофа. Никой не можеше да откъсне поглед от тях.

Шарлот потупа неловко майка си по гърба. Лилиан не бе много по милувките и затова ѝ се струваше странно да я прегърне.

– О, Шарлот, толкова е ужасно! Качих се да му дам малко чай и го намерих съвсем отнесен! Взех да го викам и дори го разтърсих, но той не реагираше. Никой не може да ми каже какво му е! Държат го в реанимацията и не ме пускат да вляза. Нима нямам право да съм до него, не мислиш ли? Представи си, че умре!

Лилиан крещеше толкова силно, че думите ѝ ехтяха в чакалнята, а от погледите на хората Шарлот се почувства още по-неловко. След това се стегна и си спомни, че майка ѝ винаги преиграваше, но сега тревогата ѝ бе искрена.

– Седни, а аз ще отида да взема кафе. Никлас скоро ще дойде. Веднага ще му дадат информация, все пак го познават.

– Мислиш ли?

Лилиан стисна силно ръката на дъщеря си.

– Да.

Шарлот внимателно освободи ръката си. Сама се изненада от спокойствието, с което говореше. Загубата на Сара бе притъпила чувствата ѝ, затова сега успяваше да запази мисълта си трезва, въпреки притеснението за Стиг.

Отдъхна си, като видя Никлас да влиза в чакалнята, и го посрещна на вратата.

– Мама е в истерия. Ще отида да взема кафе. Обещах ѝ да се опиташ да провериш какво е състоянието му.

Никлас вдигна ръка и погали Шарлот по бузата. Този жест бе толкова непривичен, че тя трепна от учудване. Дори не можеше да си спомни дали някога преди бе проявявал подобна нежност.

– Как си? – попита я той с искрена тревога, а сърцето ѝ се изпълни с трепетна радост, въпреки мъчителните обстоятелства.

– Добре съм – усмихна се тя като доказателство, че стои здраво на краката си.

– Сигурна ли си?

– Напълно. Поговори с колегите си, за да разберем какво става.

Никлас изпълни заръката ѝ. Върна се малко по-късно, когато двете с Лилиан вече пиеха кафето си, и седна до тях.

– Е? Научи ли нещо?

Шарлот се опита мислено да извлече някоя добра новина от съзнанието му. За свое огорчение не успя.

– За съжаление, трябва да се подготвим за най-лошото. Правят всичко по силите си, но не е сигурно дали Стиг ще доживее до вечерта. Остава само да чакаме.

Дишайки тежко, Лилиан се хвърли на врата на зет си, който също толкова сковано като Шарлот се опита да я погали по гърба. Шарлот имаше чувството, че присъства на един вид дежавю. Майка ѝ беше в същото състояние, когато почина баща ѝ. Тогава лекарите се видяха принудени да ѝ дадат успокоителни, за да не рухне съвсем. Всичко бе толкова несправедливо. Не стигаше ли, че загуби вече един съпруг. Шарлот се обърна към Никлас.

– Не могат ли да определят какво му е?

– Правят му всевъзможни изследвания и сигурно ще разберат каква е причината. Сега е най-важно да успеят да запазят живота му, за да приложат правилното лечение. Може да е всичко – от рак до вирусна инфекция. Казаха само, че е трябвало отдавна да го доведем в болницата.

Шарлот забеляза как по лицето му се мярна сянката на вина. Тя сложи глава на рамото му.

– Никлас, ти си един обикновен човек. Стиг отказваше да дойде в болницата, а и състоянието му не изглеждаше толкова сериозно, когато го прегледа, нали? От време на време дори се подобряваше и болката изчезваше.

– Не трябваше да го слушам. Нали съм лекар! Трябваше да постъпя другояче.

– Не забравяй, че имахме и други проблеми – прошепна Шарлот, но Лилиан успя да ги чуе.

– Защо все нас ни сполетяват подобни нещастия? Първо Сара, а сега и Стиг – захлипа тя и издуха нос в салфетката, която ѝ подаде Шарлот.

Хората в чакалнята, които се бяха зачели във вестниците си, вдигнаха очи към тях. Шарлот усети нарастващо раздразнение.

– Опитай се да се стегнеш. Лекарите правят всичко възможно – каза тя меко, но категорично.

Лилиан я погледна възмутено, но я послуша и спря да хлипа.

Шарлот въздъхна и се спогледа с Никлас. Не се съмняваше, че майка ѝ се притеснява за Стиг, но с навика си да драматизира всеки проблем и да се прави на светица, натоварваше околните. Лилиан обожаваше да е в центъра на вниманието и правеше всичко възможно да застане там, дори и в ситуации като сегашната. Такава си беше. Шарлот се опита да преглътне досадата си. Този път майка ѝ наистина страдаше.

Шест часа по-късно още нямаше никакви новини. Никлас няколко пъти разговаря с лекарите, но не получи повече информация. Състоянието на Стиг продължаваше да е нестабилно.

– Някой трябва да се прибере при Албин.

Шарлот погледна едновременно към Никлас и Лилиан. Видя как майка ѝ се кани да възрази. Не искаше да пусне нито дъщеря си, нито зет си, но Никлас я изпревари:

– Права си. Ще се уплаши страшно, ако Вероника се опита да го приспи у тях. Аз ще отида, а ти остани.

Лилиан явно остана недоволна, но разбра, че са прави, и запази мълчание.

Никлас целуна нежно Шарлот по бузата и погали тъща си по рамото.

– Всичко ще се оправи, ще видиш. Обадете ми се, ако научите нещо.

Шарлот го изпрати с поглед и се отпусна в неудобния стол. Затвори очи, очертаваше се дълга нощ.

Гьотеборг, 1958

Разочарованието я разяждаше отвътре. Надеждите ѝ не се оправдаха. Нищо не се промени, освен че майка ѝ спря да проявява нежност и внимание към нея. Откакто си отиде Оке, майка ѝ изобщо престана да я забелязва. Или отиваше на среща с Пер-Ерик, или някъде на гости. Очевидно бе загубила всякаква амбиция да се опитва да контролира теглото ѝ и я оставяше да яде колкото и всичко каквото поиска, в резултат на което тя неимоверно надебеля. Понякога, когато се оглеждаше в огледалото, виждаше единствено растящото в нея чудовище. Едно лакомо, дебело, противно чудовище, което непрекъснато вонеше на пот. Майка ѝ вече дори не криеше отвращението си, а веднъж дори демонстративно си запуши носа. Все още усещаше горчивия вкус на унижението.

Друго ѝ обещаваше майка ѝ. Пер-Ерик щеше да бъде по-добър баща от Оке. Майка ѝ отново щеше да бъде щастлива и най-сетне щяха да заживеят като истинско семейство. Чудовището щеше да изчезне. Вече никога нямаше да се налага да седи в мазето, нито да усеща сухия, противен, прашен вкус в устата си.

Чувстваше се измамена. Напълно измамена. Опита се да подпита майка си кога ще дойде обещаното щастие, но в отговор чуваше само грубости. Понеже настояваше, я изпрати обратно в мазето, но преди това я нахрани с малко „смирение“. По бузите ѝ се изляха потоци горчиви сълзи, с които не можеше да изплаче цялата обида за излъганите надежди.

Усещаше как чудовището расте в мрака. То обичаше сухия прах в устата ѝ. Гълташе го лакомо с радост.

Вратата се затвори тежко зад гърба му. Патрик влезе бавно в коридора и хвърли якето си на пода. Беше твърде изморен и нямаше сили дори да го закачи.

– Какво се е случило! – извика Ерика притеснено от дневната. – Да не би да си научил нещо ново?

Като видя изражението на лицето ѝ, отново го жегна гузната съвест, че не е останал при нея и Мая. Отдалече личеше, че е съсипан. Обади ѝ се няколко пъти, но поради хаоса в участъка след инцидента с Морган разговорите им бяха кратки и напрегнати. Щом се увереше, че вкъщи всичко е наред, бързаше да затвори телефона.

Когато влезе при Ерика, тя както обикновено седеше на тъмно с Мая на ръце и гледаше телевизия.

– Извинявай, че нямах време да говорим.

Той уморено разтърка лицето си.

– Да не би да се е случило нещо?

Патрик се отпусна тежко на дивана, пое въздух и едва тогава отговори.

– Да. На Ернст му хрумнало по негова инициатива да доведе Морган Виберг за разпит. Така изплашил горкото момче, че то скочило през прозореца, изтичало на пътя и го блъснала кола.

– Боже, какъв ужас! Как е сега?

– Умрял е на място.

Ерика ахна. Мая проплака, но отново се унесе.

– Беше по-ужасно, отколкото можеш да си представиш – продължи Патрик, облегна глава назад и се загледа в тавана. – Докато лежеше на улицата, дойде Моника и го видя. Изтича до него, преди да успеем да я спрем, сложи главата му на коленете си, започна да го люшка като бебе и да вие нечовешки. Накрая трябваше да го изтръгнем от ръцете ѝ. Беше някакъв кошмар!

– Ами Ернст? Какво ще стане с него?

– Мисля, че най-накрая ще си получи заслуженото. Не съм виждал Мелберг толкова разярен. Веднага го изпрати вкъщи и каза да не се връща. Което всъщност е чудесно.

– Кай знае ли?

– Да, това е отделна история. С Мартин го разпитвахме, когато стана злополуката. Трябваше да го оставим и да изтичаме навън. Струва ми се, че ако беше се случило няколко минути по-късно, щяхме да получим от него показания. Сега се е затворил напълно в себе си и отказва да говори. Обвинява ни за смъртта на Морган, а и донякъде е прав. Утре трябваше да дойдат няколко колеги от Гьотеборг, за да го разпитат, но се наложи да отложим за неоп-ределено време. Адвокатът му забрани всякакви разпити предвид обстоятелствата.

– Значи, все още не знаете дали е замесен в убийството на Сара? И в случилото се вчера.

– Не. Знаем само, че Кай не е могъл да извади Мая от количката, тъй като по това време беше в ареста. Впрочем Дан мина ли оттук? – попита Патрик и погали нежно дъщеря си, която бе поел в скута си.

– О, да, имаме си добър пазач! Накрая едва не го изгоних. Тръгна си преди половин час. Няма да се изненадам, ако го заварим в градината със спален чувал.

– Да, напълно възможно е – разсмя се Патрик. – Във всеки случай съм му длъжник. По-спокойно ми е, като знам, че не сте сами.

– Двете с Мая се канехме да си лягаме, но ако имаш нужда от компания, можем да останем още малко.

– Не се обиждай, но предпочитам да остана сам. Имам още малко работа, а после може да погледам телевизия, за да се отпусна.

– Добре, направи, както намериш за добре.

Ерика се изправи, целуна Патрик по устата и взе Мая от ръцете му.

– Всъщност как мина денят ти? – попита я той, когато тя вече беше стигнала до средата на стълбата.

– Добре – каза Ерика и Патрик усети в гласа ѝ някаква нова бодра интонация. – Днес изобщо не е спала на гърдите ми, а само в количката. А и да е плакала, най-много по двайсетина минути, а последния път – само пет.

– Чудесно. Май вече държиш ситуацията под контрол.

– Да, това е истинско чудо – разсмя се Ерика, но продължи сериозно. – Сега не я оставям да спи навън. Никога повече няма да посмея да го сторя.

– Извинявай, че бях такъв... глупак онзи ден.

Не искаше да рискува отново да изтърси някоя глупост, затова внимателно подбра думите, с които да ѝ се извини.

– Няма нищо. Напоследък съм твърде чувствителна. Но си мисля, че нещата ще се променят. Ужасът, който преживях, докато я нямаше, ми помогна да разбера колко ценя всяка минута, прекарана с нея.

– Да, разбирам какво имаш предвид.

Патрик ѝ помаха с ръка, докато Ерика се изкачваше нагоре към спалнята.

Спря звука на телевизора, извади касетофона, натисна копчето за превъртане назад, а след това за пускане на касетата. В участъка вече беше чул няколко пъти записа с тъй наречения разпит на Морган, проведен от Ернст. Не че си казаха много, но нещо не му даваше мира, което не можеше да определи.

Прослуша още три пъти лентата и се отказа. Остави касетофона на масата в хола и отиде в кухнята. Порови се из шкафовете и си направи чаша горещ шоколад и няколко сандвича с кашкавал и хайвер. След това отново пусна звука на телевизора и се загледа в „Нощта на престъпленията“ по „Дискавъри“. Беше странно за един полицай да гледа за почивка реконструкции на истински престъпления, но това винаги го успокояваше, защото всяко престъпление там винаги биваше разкрито.

Докато гледаше предаването, му хрумна една идея от личен характер. Приятна и животворна, която прогони всички мрачни размисли, свързани с престъпления и смърт. Патрик даже се усмихна в мрака. Трябваше да пообиколи магазините.

Светлината в килията беше ярка и безмилостна. Сякаш проникваше във всяко кътче на душата му, във всяко мрачно скривалище. Опита да се спаси от нея, като закри лице с ръцете си, но усети как свети в тила му.

Целият му свят рухна само за няколко дни. Сега осъзнаваше колко наивен е бил, когато вярваше, че е недосегаем. Беше част от една общност, по-висша от обикновения свят. Те не бяха като другите. Бяха по-добри от тях, по-просветени. Околните не разбираха, че бяха водени от любов. Само от любов. Сексът беше просто съвсем малка част. Страст, това беше най-точната дума. Младата кожа бе толкова чиста и девствена. А детската душа толкова невинна, неопетнена от мръсните помисли на възрастните. Единствената им цел бе да помогнат на тези млади хора да се развиват, да постигнат целия заложен в тях потенциал. Да разберат какво е любов. Сексът беше просто средство, а не цел. Стремяха се само към хармония, към сливане на душите. Към съюз между старост и младост, красив и чист.

Но никой не го разбираше. Те често обсъждаха това в чата. Останалите бяха толкова глупави и тесногръди, че дори не се опитваха да разберат очевидното. Вместо това нямаха търпение да опетнят действията им и с това да заклеймят и самите деца.

Затова разбираше Себастиан. Момчето беше убедено, че никой няма да го подкрепи, че ще го преследват с омразни и погнусени погледи. Едно не можеше да проумее – защо му отправяше толкова тежки обвинения в предсмъртното си писмо. Така нарани чувствата му. Вярваше, че бяха постигнали дълбоко мисловно единство по време на срещите си и че душата на Себастиан, въпреки първоначалната задължителна съпротива, бе поела доброволно към неговата. Физическото им общуване бе от второстепенно значение за Кай. Истинската му награда бе усещането за докосване до извора на младостта. Нима Себастиан не го разбираше? Дали се бе преструвал през цялото време, или бе решил да се подчини на обществените норми и затова се отричаше от единството им в последното си писмо? Кай страдаше, че никога няма да узнае отговора на тези въпроси.

Опитваше се да не мисли за другата смърт. Откакто му съобщиха за смъртта на сина му, се стараеше да прогони мисълта за него. Сякаш мозъкът му отказваше да приеме жестоката истина, но безмилостната светлина на килията изпълваше съзнанието му с нежеланите картини. Въпреки това не можеше да прогони злокобното усещане, че това е неговото наказание. Но защо? Не бе направил нищо лошо. През годините просто обичаше и бе обичан. Това бе всичко. Алтернативният вариант беше ужасен и немислим. Разбира се, беше любов.

Знаеше, че никога не успя да бъде добър баща за Морган. Не можа да го обикне от самото начало. Възхищаваше се на Моника, която се привърза към странното тромаво дете. Хрумна му още нещо. Може би сега щяха да го обвинят, че е посягал и на Морган? Тази мисъл го разстрои. Морган все пак беше негов син, негова плът и кръв. Това щяха да кажат. Поредното доказателство за тесногръдието и глупостта им. Не можеха да сравняват обичта между баща и син с обичта му към останалите. Те не бяха равностойни.

Кай все пак обичаше Морган. Моника не го вярваше, но това бе истината. Просто не намери подход към него. Детето отхвърляше всичките му опити, а той понякога се чудеше дали Моника несъзнателно не му пречи да се сближи със сина си в желанието си той да принадлежи само на нея. Да търси утеха само у нея. Държеше Кай настрани, макар да го упрекваше и обвиняваше, че не се интересува от детето. Кай беше наясно, че това е тайното ѝ желание. Но вече беше твърде късно да се промени нещо.

Металната светлина на луминесцентната лампа го зас-лепяваше. Кай легна на пода и се сви в позата на ембрион.

Съдебните лекари от телевизионния екран разрешиха три случая за четирийсет и пет минути. Всичко изглеждаше толкова лесно, но Патрик знаеше, че всъщност не е така. Въпреки това се надяваше Педерсен да му се обади на следващия ден с отговор за пепелта по пуловерчето на Лиам и гащеризона на Мая.

Представиха поредния нов случай. Легнал на дивана, Патрик гледаше програмата с половин око и усещаше как постепенно се унася в сън. Един след друг детайлите от случая започнаха да достигат до съзнанието му, той се изправи и напрегна вниманието си. Случаят беше от САЩ, отпреди няколко години, но обстоятелствата му се сториха притеснително познати. Побърза да пусне видеото на запис, като внимаваше да не изтрие случайно някой от последните епизоди на сапунените сериали, които гледаше Ерика. Иначе лошо му се пишеше. В такива случаи любимата му партньорка си показваше рогата.

Съдебният лекар, който извършваше анализа пред камерата, даваше подробни обяснения. Показа различни диаграми и фотоси, които обясняваха хода на следствието. Патрик разбираше безпроблемно логиката на неговите разсъждения. Обзе го неприятно предчувствие и още веднъж се увери, че лампата за запис върху дисплея на видеото свети. Трябваше да изгледа случая още веднъж.

След като го видя още три пъти, вече беше напълно сигурен. Но имаше нужда от опресняване на паметта. Промъкна се на пръсти в спалнята при Ерика, убеден, че нещата не търпят отлагане. Мая спеше до нея и той предположи, че дъщеря им е получила награда заради доброто си поведение през деня.

– Ерика – прошепна той и внимателно я побутна по рамото.

Страхуваше се да не събуди Мая, но трябваше да говори с Ерика начаса.

Тя промърмори нещо в отговор, без да се помръдне.

– Ерика, моля те, събуди се.

Този път успя да я събуди. Тя потръпна и го погледна неразбиращо.

– Какво, какво има? Да не би Мая да се е събудила? Плаче ли? Най-добре да я взема.

Ерика седна в леглото и понечи да стане.

– Не, не – спря я Патрик и внимателно я върна обратно в леглото. – Тихо, Мая спи дълбоко.

– Защо ме будиш тогава? – попита Ерика сърдито. – Ако събудиш и Мая, ще те убия.

– Трябва да те питам нещо. Спешно е.

Разказа ѝ набързо какво бе успял да разбере и ѝ зададе нужния въпрос. Като помълча озадачена, след малко тя отговори. Патрик ѝ каза да си ляга, целуна я по бузата и бързо слезе долу. Намери желания номер в телефонния указател и го набра с мрачно изражение. Всяка минута беше от значение.

Гьотеборг, 1958

Нещо не беше наред. От смъртта на Оке бе изминала година и половина, а Пер-Ерик отвръщаше с все по-уклончиви извинения на настоятелните ѝ въпроси. Напоследък дори не се стараеше да измисля някакви отговори и все по-рядко ѝ се обаждаше, за да я покани в хотел „Егерш“, който тя вече почти мразеше. Направо ѝ се повдигаше от фините чаршафи и безличната обстановка. Искаше нещо повече. Заслужаваше нещо повече. Например да се премести в голямата му къща, да бъде домакиня на вечеринките му. Заслужаваше уважение, заслужаваше положение в обществото, за да пишат за нея в светските хроники. За каква всъщност я мислеше?

Агнес трепереше от гняв, докато седеше зад волана. През прозореца, вляво от шофьорското място, се виждаше голямата бяла каменна къща на Пер-Ерик. Забеляза как някаква сянка се мярна зад пердетата първо в едната стая, а после и в другата. Неговото волво го нямаше на алеята за паркиране. Беше вторник сутрин и той сигурно беше на работа, а Елизабет е сама вкъщи и се вживява в ролята си на добра домакиня. Сигурно подгъва пердета или лъска среброто, а може би се занимава с някоя друга от скучните домашни дейности, които Агнес винаги е смятала за недостойни. Тя дори не подозира, че скоро животът ѝ ще бъде съсипан.

Агнес не изпитваше ни най-малко съмнение. Дори през ум не ѝ минаваше, че Пер-Ерик я отбягва, защото е изгубил интерес към нея. Елизабет, разбира се, беше виновна, че той все още не е свободен. Правеше се на безпомощна, нещастна и зависима, само и само да го задържи при себе си. Но Агнес за разлика от Пер-Ерик, който не забелязваше дребните ѝ игрички, подозираше какви са истинските ѝ намерения. На него явно не му стигаше мъжественост да се опълчи срещу съпругата си. Агнес не страдаше от подобни скрупули. Слезе решително от колата и загръщайки се в палтото си, за да се предпази от ноемврийския студ, се забърза по алеята към входната врата.

Елизабет ѝ отвори на второто позвъняване и посрещна гостенката си с широка усмивка, която изпълни Агнес с омерзение. Нямаше търпение да изтрие тази усмивка от лицето ѝ.

– О, Агнес! Каква приятна изненада!

Думите ѝ звучаха искрено, но личеше, че е леко изненадана от посещението. Разбира се, Агнес беше гостувала в дома им и преди, но само по тържествени поводи. Никога досега не бе идвала без предупреждение.

– Заповядай – покани я Елизабет. – Извинявай, че е малко разхвърляно. Ако знаех, че ще дойдеш, щях да разтребя.

Агнес влезе в антрето и се огледа, но не видя и помен от хаос. Всичко си бе на мястото, което още повече заздрави представата ѝ, че Елизабет е печално олицетворение на съвършена домакиня.

– Настанявай се, а аз ще отида да направя кафе – покани я Елизабет учтиво и изчезна в кухнята, преди Агнес да успее да я спре.

Агнес нямаше намерение да си пие кафето с жената на Пер-Ерик. Искаше по-скоро да си свърши работата, за която бе дошла, но неохотно свали коженото си палто и седна на дивана в хола. Елизабет се появи с подноса с две кафени чаши и няколко дебели резена кекс. Остави ги внимателно на тъмната лакирана маса. Явно кафето беше сварено по-рано, като се има предвид колко бързо се върна.

Елизабет седна на фотьойла срещу дивана, на който седеше Агнес.

– Заповядай, вземи си от сладкиша. Днес съм го правила.

Агнес погледна с отвращение мазния сладък кекс.

– Мисля, че ще се задоволя само с кафе, благодаря.

Тя се пресегна към една от двете порцеланови чаши на подноса. Отпи глътка. Кафето беше силно и вкусно.

– Да, добре правиш, като се грижиш за фигурата си – засмя се Елизабет и си взе парче сладкиш. – Самата аз загубих тази битка след раждането на децата – допълни тя и посочи снимката на трите им деца, които вече бяха възрастни и живееха отделно. Агнес се замисли за миг как ли щяха да приемат новината за развода на родителите си, но не се съмняваше, че след известно време щеше да ги привлече на своя страна. Рано или късно, щяха да осъзнаят колко повече можеше да предложи тя на Пер-Ерик в сравнение с Елизабет.

Наблюдаваше как сладкишът изчезва в устата на Елизабет и как домакинята ѝ се пресегна към следващото парче. Лакомията ѝ напомни за дъщеря ѝ и тя направи усилие да не грабне кекса от ръката на Елизабет, както правеше с Мери. Вместо това се усмихна приветливо и каза:

– Мда, предполагам, че се чудиш защо се появих, без да предупредя, но за жалост, ти нося лоши новини.

– Хм, чудя се какви? – отвърна Елизабет с такъв тон, че Агнес би се стреснала, ако не бе погълната от предстоящата атака.

– Ами виждаш ли – продължи Агнес и внимателно остави чашата на масата, – двамата с Пер-Ерик постепенно... доста се привързахме един към друг. Вече от много време е така.

– И сега сте решили да заживеете заедно – допълни Елизабет и Агнес си отдъхна, че всичко минава много по-лесно, отколкото си представяше.

Тя погледна Елизабет и разбра, че тук се крие някаква уловка. Съпругата на Пер-Ерик я наблюдаваше с подигравателна усмивка, а в очите ѝ се появи студен, пронизващ блясък, какъвто Агнес никога не бе забелязвала у нея.

– Предполагам, че тази новина ти дойде като шок – промърмори Агнес сковано, загубила увереността, че ще може да изиграе докрай добре заучения сценарий.

– Скъпа, наясно съм с връзката ви още от самото начало. Двамата с Пер-Ерик имаме уговорка, която отлично ни устройва. Надявам се, не си мислиш, че си първата или последната? – добави Елизабет с такъв ехиден тон, че на Агнес ѝ се прииска да я зашлеви.

– Не разбирам за какво говориш – отвърна ѝ тя отчаяно.

Имаше чувството, че земята се разклати под краката ѝ.

– Не ми казвай, че не си забелязала, че Пер-Ерик е започнал да охладнява към теб. Не ти се обажда толкова често, трудно го откриваш, по време на срещите ви изглежда разсеян... След четирийсет години брак познавам достатъчно добре съпруга си, за да знам как се държи в подобни ситуации. А освен това съм наясно коя е новата му страст – една трийсетгодишна тъмнокоса секретарка от фирмата им.

– Лъжеш! – възкликна Агнес и пълното лице на Елизабет се замъгли пред очите ѝ.

– Мисли си каквото искаш. Можеш да попиташ и самия Пер-Ерик. А сега е време да си вървиш.

Елизабет стана, отиде в антрето и ѝ подаде демонстративно сивото лъскаво кожено палто. Агнес я последва мълчаливо, неспособна да преглътне думите ѝ. Стоеше на стълбата под поривите на вятъра. Постепенно усети добре познатата ярост. Този път беше по-силна от всякога, най-вече заради собствената ѝ грешка. Защо ли отново се довери на мъж? Сега си получи заслуженото – отново я предадоха.

Тръгна като в унес към паркираната по-надолу по улицата кола, седна на шофьорското място и остана неподвижна цяла вечност. Мислите щъкаха като мравки в съзнанието ѝ и изравяха все по-дълбоки следи на омраза и гняв. Всички стари, скрити в дъното на душата ѝ спомени, изплуваха на повърхността. Толкова силно стискаше кормилото, че кокалчетата на пръстите ѝ побеляха. Спомни си ужасните години в селището на каменоделците, буквално усещаше миризмата на кал и пот от прибиращите се вечер работници. Припомни си нечовешката болка, която помрачаваше съзнанието ѝ по време на раждането на момчетата. Миризмата на пушек, когато къщата във Фелбака изгоря, повея на вятъра на кораба, който я откарваше в Америка, разговорите и гърмежа на тапите от шампанско, страстните стенания на безбройните мъже, преминали през живота ѝ, плачещата Мери на кея в Ню Йорк, последните глътки въздух на Оке, гласа на Пер-Ерик, който ѝ даваше неизпълними обещания. Зад притворените ѝ очи пробягаха и други спомени, а яростта ѝ се развихряше все повече и повече. Правеше всичко възможно, за да си върне живота, който заслужаваше, за който бе орисана. Ала дали той, дали съдбата непрекъснато я препъваха. Всички бяха нас-троени срещу нея и се опитваха да ѝ отнемат това, което ѝ принадлежеше по право: баща ѝ, Андерш, американските кавалери, Оке, а сега и Пер-Ерик. Върволица от мъже, които си приличаха само по едно – бяха я използвали и предали. Когато се смрачи, всички въображаеми и реални обиди се сляха в една огнена мълния в съзнанието на Агнес. Гледаше с празен поглед алеята пред къщата на Пер-Ерик и постепенно усети невероятен покой. Бе изпитвала такова спокойствие един-единствен път и знаеше, че то е породено от увереността, че има само един изход.

Когато светлините на колата му най-накрая прорязаха мрака, Агнес бе прекарала в колата цели три часа, без да помръдне. Нямаше представа колко време всъщност е изминало. Това вече нямаше значение. Всичките ѝ сетива бяха съсредоточени върху стоящата пред нея задача. Нямаше място за съмнение. Цялата ѝ логика, както и представата за евентуалните последствия бяха заглушени от инстинкта за желание да действа.

С премрежени очи го видя как паркира колата, как вади куфарчето, което винаги държеше на предната седалка до себе си, и как слиза. Докато той внимателно заключваше вратата, Агнес запали колата и включи на скорост. След това всичко протече много бързо. Натисна педала на газта докрай и колата потегли послушно към нищо неподозиращата жертва. Агнес пресече напряко моравата, а Пер-Ерик усети приближаващата опасност и се обърна едва когато предницата на автомобила ѝ вече бе само на няколко метра от него. Погледите им се срещнаха за част от секундата, ламарината се вряза в корема му и го прикова към собствената му кола. Той се просна върху капака с разперени ръце и Агнес видя как клепачите му потрепнаха за миг и бавно се затвориха.

Тя се усмихна зад волана. Никой не можеше да я предава безнаказано.

Ана се събуди със същото чувство на безнадеждност, както всяка сутрин. Не си спомняше кога за последно е спала непробудно през цялата нощ. Използваше мрака, за да намери изход от ситуацията, за себе си и за децата.

Лукас дишаше спокойно до нея. Понякога се обръщаше в съня си и слагаше ръка върху нея. Тогава тя стискаше зъби, за да не избяга погнусена от леглото. Не си струваше последствията.

През последните дни нещата се влошиха още повече. Той все по-често изпадаше в пристъпи на ярост, а Ана имаше чувството, че са попаднали в някакъв водовъртеж, който безпощадно ги влече към дъното. Само един от тях щеше да успее да се завърне на повърхността, но все още не знаеше кой. Двамата не можеха да съществуват заедно в едно и също измерение. Беше чела някаква теория за паралелна вселена, където всяко живо същество на земята има свой двойник и ако те се срещнат, ги очаква незабавна смърт. Така бе и с нея и Лукас. Но тяхната смърт беше по-бавна и мъчителна.

Не бяха напускали апартамента вече дни наред.

Чу как Адриан се размърда на матрака си в ъгъла и стана внимателно, за да го вземе. Не биваше той да събуди Лукас.

Отидоха заедно в кухнята и започнаха да приготвят закуската. През последните дни Лукас почти не хапваше и така бе изпосталял, че дрехите висяха на него като на закачалка, но изискваше тя да готви храна три пъти на ден и в точно уречения час да слага масата.

Адриан плачеше и не искаше да седне на детското си столче. Ана се опитваше отчаяно да го успокои, но детето беше в лошо настроение. Не спеше добре нощем и сигурно виждаше насън кошмари. Плачът му се усилваше и нищо не помагаше. Сърцето ѝ се сви, когато чу, че Лукас се размърда в спалнята, и в същото време Ема започна да я вика. Инстинктите ѝ нашепваха да бяга, но знаеше, че е безполезно. Беше най-добре да се стегне и да се опита поне доколкото може да защити децата.

– Какво, по дяволите, става тук?

На прага се появи Лукас със същото странно изражение в празните, безумни и студени очи. Ана не се съмняваше, че той някой ден ще ги унищожи.

– Не можеш ли да накараш децата да млъкнат, по дяволите? – заговори той на английски.

Говореше почти приятелски, без да вика и да я заплашва. Тъкмо от този тон се страхуваше най-много.

– Старая се колкото мога – отговори тя на шведски и усети, че гласът ѝ звучи като цвърчене на мишка.

Адриан вече беше изпаднал в истерия, тропаше с лъжицата и крещеше.

– Не искам! Не искам!

Ана се опита да го накара да млъкне, но детето беше толкова разстроено, че не можеше да се успокои.

– Няма нужда да ядеш. Спокойно. Няма нищо – говореше майка му успокоително и се пресегна да го свали от стола.

– Ще изяде цялата проклета порция, до последната хапка – повтори Лукас на английски все така спокойно.

Ана замръзна на място. Адриан се замята в прегръдката ѝ, протестирайки, че не го пуска на земята, както беше му обещала, а вместо това се опитва да го върне обратно на стола.

– Не искам, не искам – крещеше той колкото му глас държи и Ана едва го удържаше на място.

Лукас със студена решителност взе една от филиите хляб, които Ана бе нарязала. С една ръка стисна с желязна хватка Адриан за главата, а с другата започна да пъха хляба в устата му. Момченцето размаха ръце, отначало сърдито, но после с панически страх, когато големият залък изпълни устата му и започна да го задушава.

Ана стоеше като вцепенена, но древният майчински инстинкт се пробуди в нея и заглуши страха ѝ от Лукас. Беше обладана от мисълта как да защити детето си. Адреналинът нахлу в кръвта ѝ. Дръпна ръката на Лукас с нечовешко ръмжене и бързо извади хляба от устата на Адриан, по чиито бузи се стичаха потоци от сълзи. След това се обърна, за да отрази нападението на мъжа си.

Водовъртежът ги влечеше към дъното все по-бързо и по-бързо.

Мелберг също се събуди с неприятно чувство, но по съвсем егоистични причини. През нощта на няколко пъти се буди от ужасния кошмар, че го уволняват безцеремонно. Не биваше да го допусне. Все има някакъв начин да прехвърли отговорността за вчерашното злощастие върху някой друг. Първата стъпка бе да уволни Ернст. Този път нямаше избор. Мелберг беше наясно, че е доста мекушав спрямо Лундгрен, защото го чувстваше някак близък, сродна душа, за разлика от останалите му подчинени. За разлика от Мелберг обаче Ернст прояви катастрофална липса на здрав разум и това го погуби. Не беше и подозирал, че Лундгрен е способен да извърши такава кардинална грешка.

Мелберг въздъхна и спусна крака от леглото. Винаги спеше само по слипове и сега пъхна ръка в процепа под голямото си шкембе и намести съдържанието им. Погледна часовника си. Беше почти девет. Щеше да позакъснее за работа, но снощи се прибра след осем, тъй като трябваше задълбочено да се обсъди случилото се. Вече бе започнал да обмисля формулировките за доклада до началството. Най-важното беше да не допусне някоя фатална грешка. Единствената му цел беше да намали отрицателния ефект.

Влезе в дневната и се загледа в спящия Симон. Лежеше по гръб на дивана със зяпнала уста и хъркаше. Единият му крак висеше от дивана. Одеялото се беше изхлузило и Мелберг с гордост установи, че синът му бе наследил неговите физически данни. Симон не беше някакъв кльощав мухльо, а същински здравеняк, който можеше изцяло да прилича на баща си, ако поработеше малко върху себе си.

Опита се да го разбута.

– Ей, Симон, време е да ставаш.

Момчето не му обърна внимание и се обърна на другата страна.

Мелберг продължи да го бута безмилостно. И той обичаше да си поспи сутрин, но нека момчето знае, че тук не е почивен дом.

– Ей, ставай, чуваш ли?

Не последва никаква реакция, Мелберг въздъхна. Явно трябваше да прибегне до тежката артилерия.

Отиде в кухнята, пусна водата да се изтече, докато не стана леденостудена, напълни една кана и се върна в дневната. С весела усмивка изля водата върху беззащитното тяло на сина си, с което постигна желания ефект.

– Какво става, по дяволите! – изкрещя Симон и моментално скочи. Треперейки, грабна захвърлената на пода кърпа и започна да се бърше. – Какво те прихваща? – попита сърдито, навличайки тениската си с череп и името на някаква рокгрупа.

– Закуската ще е готова след пет минути – обяви Мелберг и тръгна към кухнята, подсвирквайки.

Забрави поне за малко проблемите на кариерата си и с огромно удоволствие обмисляше плана за съвместните развлечения със сина си. Поради липсата на стриптийз клубове и казина, трябваше да се задоволят с наличните в Танумсхеде атракции, тоест с музея за руни и викингско изкуство. Не че се интересуваше кой знае колко от заврънкулки по камъните, но поне щяха да са заедно. Това бе новото мото за техните отношения – заедно. Край на непрекъснатите телевизионни игри до късно вечер, които пречеха на общуването им. Вместо това щяха да вечерят заедно, да си говорят и накрая дори да поиграят на монополи.

По време на закуската представи с ентусиазъм плана си на Симон, но трябваше да признае, че не срещна очакваното разбиране. Правеше всичко възможно, за да измисли начин да се опознаят. Жертваше интересите си, за да ходи с момчето по различни музеи, а вместо благодарност Симон бе се втренчил отегчено в купата си с овесени ядки. Беше крайно разглезен. Добре, че майка му, докато не беше късно, реши да го изпрати при баща му, за да го възпитава.

Мелберг с въздишка тръгна на работа. Не е никак лесно да си родител.

Патрик беше на работа още от осем часа. И той не можа да спи добре и едва дочака да се съмне, за да се залови с чакащите го проблеми. Първо трябваше да провери дали снощният му разговор е дал някакъв резултат. С треперещи пръсти набра номера, който вече знаеше наизуст.

– Болницата в Удевала ли е?

Каза името на лекаря, с когото трябваше да говори, и с нетърпение зачака да го свържат. Стори му се, че е изминала цяла вечност.

– Ало, здравейте. Патрик Хедстрьом е. Разговаряхме през нощта. Искам да зная послужи ли ви моята информация?

Изслуша напрегнато отговора и с победен жест вдигна юмрук. Значи, все пак е бил прав!

Затвори телефона и се захвана, подсвирквайки, със задачите, произтичащи от потвърдените данни. Предстоеше му много работа.

Второто му позвъняване бе до прокурора. Беше му се обадил преди по-малко от година със същата специална молба и се надяваше прокурорът да не припадне от почуда.

– Да, правилно ме разбрахте. Трябва ми съдебна заповед за ексхумация. Да, отново. Не, не е същият гроб. Него вече го отворихме веднъж, нали така? – Патрик говореше бавно и отчетливо, като се стараеше да скрие нетърпението си. – Да, и този път е спешно. Бих бил благодарен, ако веднага изпълните молбата ми. Вече ви изпратих всички необходими документи по факса. Трябва да сте ги получили. Става дума за две разрешителни – първото е за ексхумация, второто – за обиск.

Прокурорът все още се колебаеше, а Патрик усети нарастващото си раздразнение. Следващите му реплики прозвучаха далеч по-остро.

– Става дума за убийство на дете, а пък и още един живот е в опасност. Не е случайно хрумване. Обмислил съм всичко и се обръщам към вас с подобна молба само защото развоят на разследването зависи от това. Надявам се да употребите цялата си енергия час по-скоро да ми изпратите отговора. Очаквам той да дойде до обед. И по двата въпроса.

След тези думи затвори телефона с надеждата, че лекото му избухване няма да постигне противоположен ефект. Беше готов да поеме този риск.

Остана му един трети, далеч по-лек разговор. В слушалката прозвуча умореният глас на Педерсен.

– Здравей, Хедстрьом.

– Добро утро, добро утро. По гласа ти познавам, че си работил цяла нощ.

– Да, доста работа ни се отвори по малките часове, но вече сме към края. Остава ми само да оправя документацията и се прибирам.

– Звучи добре.

Патрик изпита угризение на съвестта, че му досажда след тежката смяна.

– Предполагам, че искаш да разбереш резултатите от анализа на пепелта по пуловера и гащеризона. Получих ги вчера късно следобед, но после ме затрупаха с работа и... – Педерсен въздъхна уморено. – Вярно ли е, че гащеризонът е на дъщеря ти?

– Да, вярно е. Вчера сутринта имахме доста неприятно преживяване, но за щастие, всичко се размина без последствия.

– Радвам се да го чуя. Разбирам, че седиш на тръни. В очакване.

– Наистина не отричам. Но не си мислех, че ще си ги получил толкова бързо. Е, какво имаш да ми кажеш?

Педерсен се изкашля.

– Хм, ами да видим... Да, няма никакво съмнение. Съставът на пепелта е идентичен с тази от дробовете на загиналото момиче.

Патрик си отдъхна и осъзна колко много се притесняваше.

– Така, значи.

– Да, така е – потвърди Педерсен.

– Успяхте ли да разберете каква е пепелта? Дали е човешка, или животинска?

– За съжаление, не. Останките са напълно разрушени, почти прахообразни. Може би ако разполагахме с повече материал...

– Чакам разрешително за обиск и се надявам най-накрая да намерим остатъка от пепелта. Веднага ще ти я изпратя за анализ. Може би там ще намерим по-големи частици – с надежда завърши Патрик.

– Да, но не го приемай за сигурно – добави Педерсен.

– Вече нищо не приемам за сигурно, но поне мога да се надявам.

След като приключи с формалностите, Патрик седеше и потропваше нервно с крак. Беше с вързани ръце, докато не получи решението на прокурора. Нямаше търпение да седи и да бездейства часове наред.

Чу, че колегите му дойдоха на работа, и реши да ги свика на съвещание. Трябваше да им съобщи последните новини, които сигурно щяха да ги изненадат.

Оказа се прав. Затрупаха го с въпроси. Патрик се опита да отговаря, доколкото можеше, но все още имаше много неясноти. Твърде много.

Шарлот разтърка сънено очи. Бяха ги настанили с Лилиан в малка стаичка до отделението, но те почти не спаха. Шарлот не успя да си вземе нищо от къщи и легна, без да се съблича, затова сега се чувстваше некомфортно. Протегна се.

– Имаш ли гребен? – попита майка си, която също току-що беше станала.

– Мисля, че имам.

Лилиан се порови в голямата си чанта.

Шарлот отиде в банята и се огледа критично в огледалото. Безмилостно силната светлина подчерта тъмните кръгове под очите ѝ, а косата ѝ стърчеше във всички посоки в странна, почти фантасмагорична прическа. Разреса внимателно заплетените места и успя поне малко да възстанови нормалния си вид. В същото време всичко, свързано с външността, ѝ се струваше напълно безсмислено. Сара не излизаше от мислите ѝ и изпълваше сърцето ѝ с болка.

Стомахът ѝ закъркори от глад. Преди да слезе до кафенето, искаше да намери някой от лекарите и да го попита за състоянието на Стиг. Събуждаше се всеки път щом чуеше стъпки пред вратата, готова да посрещне някой доктор с печално изражение на лицето. Никой не ги събуди, а липсата на новини бе добра новина в случая. Въпреки това искаше да се увери сама, затова излезе в коридора и се огледа накъде да тръгне. Една сестра я насочи към стаята за почивка на персонала.

Шарлот си помисли дали да не включи мобилния си телефон и да позвъни на Никлас, но реши първо да поговори с лекаря. Двамата с Албин сигурно още спят. Не искаше да ги буди, като знаеше, че детето после цял ден ще капризничи.

Шарлот подаде глава през вратата и предпазливо покашля. Някакъв висок мъж пиеше кафе и четеше вестник. Шарлот знаеше от Никлас, че на лекарите рядко им се случва да имат почивка, и се почувства неловко, че ще го обезпокои. Но си спомни защо е дошла и се изкашля още веднъж, този път малко по-силно. Лекарят я чу и я погледна учудено.

– Доведеният ми баща Стиг Флорин беше приет по спешност вчера. Оттогава не сме чули нищо повече. Знаете ли как е?

Дали си въобразяваше, или лекарят я погледна странно? Дори и така да беше, бързо се окопити и изражението му се промени.

– Стиг Флорин. Да, през нощта стабилизирахме състоянието му и вече е в съзнание.

– Така ли?! – зарадва се Шарлот. – Може ли да го видим? Майка ми също е тук.

Отново срещна същия странен поглед. Шарлот се притесни въпреки добрите новини. Да не би да криеше нещо от нея?

Отговорът му се забави.

– Не... мисля, че сега не е удобно. Още е много слаб и има нужда от почивка.

– Разбирам, но не може ли поне да позволите на мама да го посети за малко? Сигурна съм, че ще му се отрази добре. Двамата са много близки.

– Вярвам ви, но ще трябва да почакате, за съжаление. В момента не пускаме никого при Стиг.

– Но защо?...

– Засега не мога да ви дам повече информация – грубовато отказа лекарят и Шарлот се обиди.

Не ги ли учеха по време на следването как да се държат с роднините на болните? Този беше направо нагъл. Трябваше да се благодари, че се случи тя, а не Лилиан. Ако се отнесеше с нея по същия начин, щеше така да го скастри, че свят да му се завие. Шарлот знаеше, че се смущава в подобни ситуации. Промърмори нещо под носа си и излезе набързо в коридора.

Не знаеше какво да каже на майка си. Всичко беше толкова странно. Не можеше да разбере какво не бе наред. Може би Никлас щеше да ѝ обясни. Реши да рискува и да ги събуди. Набра номера му. Надяваше се той да я успокои. Дори сама осъзнаваше, че сигурно си внушава.

След съвещанието Патрик се качи в колата и пое към Удевала. Не можеше просто да седи и да чака, трябваше да върши нещо. Обмисляше различни варианти. Всички бяха еднакво неприятни.

Обясниха му как да стигне до отделението, но въпреки това се обърка няколко пъти, преди да го намери. Болниците бяха същински лабиринти. Или просто чувството му за ориентация отново го предаде. Ерика беше навигаторът в семейството. Понякога му се струваше, че тя има шесто чувство, което винаги ѝ подсказва правилния път.

Спря една сестра.

– Търся Ролф Висел. Къде мога да го намеря?

Жената му посочи един висок мъж в бяла престилка, който се отдалечаваше в дъното на коридора. Патрик го извика:

– Доктор Висел?

– Да? – обърна се лекарят.

Патрик тръгна бързо към него и му подаде ръка.

– Патрик Хедстрьом, от полицията в Танумсхеде. Говорихме снощи.

– Да, точно така – лекарят разтърси енергично ръката на Патрик. – Добре, че ни се обадихте. Нямахме представа как да му помогнем, а без правилното лечение щяхме да го загубим.

– Радвам се – каза Патрик, смутен от ентусиазма на доктора, макар че в сърцето му се прокрадна и малко гордост.

Не всеки ден му се случваше да спаси човешки живот.

– Елате, да влезем тук – доктор Висел посочи към вратата на стаята за почивка.

Той тръгна пръв, а Патрик го последва.

– Искате ли кафе?

– Да, благодаря.

Патрик се сети, че днес бе забравил да пие кафе в участъка. Толкова много мисли се въртяха в главата му, че дори пропусна този важен сутрешен ритуал.

Седнаха на непочистената кухненска маса и отпиха от кафето. Имаше същия лош вкус като това в полицията.

– Извинете, май е попрестояло – смути се доктор Висел, но Патрик му даде знак с ръка да не се безпокои.

– Може ли да ви попитам как се досетихте, че пациентът ни е отровен с арсеник? – полюбопитства лекарят.

Патрик му разказа за предаването по „Дискавъри“ вчера, благодарение на което бе успял да събере пъзела.

– Мда, подобни случаи са доста редки, затова беше трудно да разберем за какво става въпрос – продължи доктор Висел и поклати глава.

– А какви са шансовете му?

– Ще оживее. Но последствията ще го измъчват до края на живота му. Вероятно е консумирал арсеник доста дълго, последната доза обаче е била твърде голяма. Но всичко това ще изясним по-късно.

– Когато анализирате косата и ноктите му? – попита Патрик, като отново си спомни вчерашната телевизионна програма.

– Да, точно така. Арсеникът оставя следи в тялото, запазва се в косата и ноктите. Трябва да анализираме количеството му и да го сравним със скоростта на растежа на косата и ноктите и тогава ще можем да кажем със сигурност кога точно е получил отделните дози и в какво количество.

– Нали не сте пускали никого при него?

– Не, взехме решение още през нощта, когато констатирахме, че става дума за отравяне с арсеник. Не пускаме абсолютно никого, освен медицинския персонал. Впрочем доведената му дъщеря беше тук преди малко да пита за него. Казах ѝ, че състоянието му е стабилно, но все още не може да го види.

– Добре.

– А знаете ли кой го е направил? – попита лекарят внимателно.

Патрик се замисли, преди да отговори.

– Имаме някои подозрения. Надявам се днес да разберем.

– Да, хора, способни на подобно нещо, нямат място на свобода. Отравянето с арсеник води до изключително болезнена смърт. Жертвите изпитват големи страдания.

– Да, и аз така разбрах – отвърна Патрик мрачно. – Имало някаква болест, която може да се сбърка с отравяне с арсеник.

– Синдром на Гилен-Баре – потвърди лекарят. – Имунната система на организма започва да атакува нервите на тялото и разрушава миелина им. Симптомите наистина много приличат на отравяне с арсеник. Ако не се бяхте обадили, сигурно щяхме да му поставим тази диагноза.

– Е, понякога е нужен и малко късмет – усмихна се Патрик.

След това отново стана сериозен.

– Моля ви, не пускайте никого при него, а ние ще се опитаме да доведем нещата докрай днес следобед.

Двамата си стиснаха ръцете и Патрик си тръгна. В коридора му се стори, че в далечината се мярна Шарлот. Вратата се затвори зад гърба му.

Глава 8

Гьотеборг, 1958

Животът ѝ се срути окончателно оня вторник. Оня студен, сив, мъглив ноемврийски вторник, който завинаги щеше да остане в паметта ѝ. Странно беше, че почти не помнеше подробности. Приятелите на баща ѝ дойдоха да ѝ кажат за ужасната постъпка на майка ѝ и да я помолят да последва жената от социалните служби. По лицата им личеше, че имат угризения на съвестта, тъй като никой не предложи да я приюти поне за първите дни. Никой от богатите приятели на баща ѝ не искаше да държи в дома си такова дебело чудовище. Нямаше други роднини и затова се наложи да събере най-необходимите си вещи и да тръгне с дребничката лелка, която дойде да я прибере.

Последвалите години се връщаха често в сънищата ѝ. Не ставаше дума за кошмари, нямаше причина да се оплаква от трите приемни семейства, в които попадна до навършването на пълнолетие. От тях ѝ остана единствено разяждащото чувство на ненужност – те всъщност изобщо не се и опитваха да я опознаят, като се изключи първоначалното любопитство. Не ги винеше, че гледат на нея като на атракция – беше само на четиринайсет години, с огромно туловище и на всичкото отгоре дъщеря на убийца. Приемните ѝ родители нямаха никакво желание да опознаят доведеното им от социалните служби дете, но с готовност разпространяваха клюки по адрес на майка ѝ сред любопитните си приятели и познати, които идваха да ги посетят, най-вече за да огледат Мери. Мразеше ги всичките до един.

Най-много обаче ненавиждаше майка си. Мразеше я, защото я остави. Мразеше я, защото беше готова да пожертва всичко за един мъж, вместо за собствената си дъщеря. Мъж, който значеше повече за нея. Чувстваше се още по-унизена, като се замислеше за собствената си жертва в името на майка си. Едва сега разбираше, че майка ѝ я използваше. Трябваше да стане на четиринайсет години, за да се досети, че майка ѝ никога не я бе обичала. Опитваше се да си внуши, че майка ѝ прави всичко от обич – праща я в мазето, бие я и пъха в устата ѝ лъжици „смирение“. Сега знаеше, че не е така. Майка ѝ изпитваше удоволствие да я измъчва, презираше я, а зад гърба ѝ се присмиваше.

Затова Мери реши да вземе едно-единствено нещо от къщи. Позволиха ѝ за един час да огледа апартамента и да си вземе нещо за спомен, останалото щеше да бъде продадено, както самото им жилище. Докато обикаляше стаите, в съзнанието ѝ изплуваха най-различни спомени. Видя баща си седнал във фотьойла с очила на носа, дълбоко потънал в четенето на вестника. Видя майка си пред тоалетката да се подготвя за поредното парти. Спомни си как самата тя се промъкваше тайно в кухнята, за да грабне нещо за ядене. Всички тези спомени се завъртяха в съзнанието ѝ като безумен калейдоскоп и тя усети, че ѝ се повдига. Хукна към тоалетната и повърна една миризлива слузеста маса, чиято воня я накара да се просълзи. Подсмърчайки, избърса устата си с горната част на ръката, седна с гръб към стената, скри лице в коленете си и се разрида.

Напусна апартамента с една-единствена вещ. Синята дървена кутийка, пълна със „смирение“.

Никой не възрази, когато той каза, че иска да си вземе почивен ден. Айна дори промърмори, че е крайно време, и отмени заплануваните му прегледи.

Никлас пълзеше по пода и гонеше Албин, който тичаше като стрела сред купищата играчки. Беше още по пижама, макар че минаваше десет часът. Няма нищо. Днес можеха да си го позволят. Самият Никлас беше по тенис-ка и анцуг. Албин се смееше толкова радостно, както не го беше чувал досега. Никлас запълзя още по-бързо след него и играта стана по-буйна.

Сърцето му се сви при мисълта, че никога не е играл така със Сара. Беше толкова зает, толкова изпълнен със съзнанието за собствената си значимост, ангажиран с мисълта какво трябва да постигне. С цялото си високомерие смяташе, че игрите и всичко, свързано с децата, е работа на Шарлот, с което тя отлично се справя. Сега за първи път се замисли дали не е допускал грешка. Това го покруси. Не знаеше дори коя е любимата игра на Сара. Нито любимата телевизионна програма. Не знаеше дори дали предпочиташе да рисува с червени, или със сини пастели, нито кой беше любимият ѝ предмет в училище или кои книжки ѝ четеше Шарлот вечер. Всъщност не знаеше нищо за дъщеря си. Абсолютно нищо. Все едно че беше съседско дете – толкова малко знаеше за живота ѝ. Беше наясно само за проблемите ѝ, за ината и агресията. Знаеше, че наранява брат си, че чупи нещата си и се бие със съучениците си. Но нищо от това не определяше същността на Сара – това бе само поведението ѝ.

От тази мъчителна мисъл Никлас се сви на пода. Беше закъснял да я опознае. Сара беше си отишла завинаги.

Албин, изглежда, почувства, че нещо се е случило. Бойните му викове заглъхнаха, той допълзя при Никлас и се сви на кравайче до него като малко зверче. Останаха да лежат така един до друг.

Някой позвъни на вратата. Никлас скочи, а Албин се заоглежда неспокойно.

– Няма страшно – успокои го Никлас. – Някой чичко или леля ни търси.

Взе го на ръце и отиде да отвори. На прага стоеше Патрик с няколко непознати мъже.

– Какво има пак? – попита Никлас уморено.

– Имаме заповед за обиск.

Патрик му подаде документа.

– Вече бяхте тук – учуди се Никлас, преглеждайки въп-росната заповед. Когато стигна до средата на текста, очите му се разшириха и той с недоумение погледна Патрик. – Какво, по дяволите, е това? Опит за убийство на Стиг Флорин? Сигурно се шегувате.

Но Патрик не се шегуваше.

– За съжаление, не. В момента го лекуват от отравяне с арсеник. Без малко да го изпуснат тази нощ.

– Отравяне с арсеник? – глуповато повтори Никлас. – Но как...?

Все още не можеше да разбере какво се случва и дори не се отмести от прага.

– Това се опитваме да разберем. Бихте ли ни пуснали да влезем...

Никлас се отмести мълчаливо. Мъжете зад Патрик вдигнаха чантите си и оборудването и прекрачиха прага със строго изражение на лицата.

Патрик остана при Никлас в коридора и се поколеба за миг, преди да му съобщи.

– Получихме разрешение да ексхумираме тялото на Ленарт. В момента отваряме гроба му.

Никлас зяпна. Всичко му се струваше твърде нереално, за да може да го проумее.

– Защо?... Какво?... Кой?... – запелтечи той.

– Все още не можем да кажем нещо повече, но смятаме, че и той е станал жертва на отравяне с арсеник. За съжаление, не е имал късмета на Стиг – добави Патрик горчиво. След това продължи. – Ще съм ви благодарен, ако стоите настрана и оставите колегите ми да си свършат работата.

Без да дочака отговор, Патрик излезе.

Никлас не знаеше къде да се дене и влезе в кухнята. Седна на масата, като все още държеше Албин на ръце. Сложи го в детското столче и му даде филийка хляб, за да не капризничи. Главата му бучеше от нахлулите въпроси.

Мартин трепереше от студ. Униформеното яке не можеше да го защити от поривите на студения вятър, който духаше на гробището. А отгоре на всичко малко след като пристигнаха, започна да ръми.

Цялата тази работа му внушаваше отвращение. Досега само няколко пъти беше ходил на погребения, а гледката как изваждат от земята ковчега, вместо да го спускат, приличаше на филм, който прожектират отзад напред – пълен абсурд! Разбираше защо Патрик го помоли да присъства на ексхумацията. Вече го бе преживял веднъж. Само преди няколко месеца, и това му стигаше за цял живот. Един от гробарите сякаш отгатна мислите му и промърмори:

– Да не би в участъка да се състезавате колко трупа можете да изровите за най-кратко време?

Мартин не му отговори, но си помисли, че в близко бъдеще е най-добре да не молят прокурора за такива разрешения.

Турбьорн Рууд застана до него. Дори и той не можа да се въздържи от коментар.

– Скоро във Фелбака ще започнат да спускат ковчезите с ластици. Дръпнеш ги и ги извадиш, ако се наложи.

Мартин не можа да скрие усмивката си, въпреки не-етичния коментар. Едва се въздържаха да не се разсмеят с глас, когато телефонът на Турбьорн иззвъня.

– Ало, Рууд е.

Изслуша каквото имаха да му казват, затвори и се обърна към Мартин.

– В момента влизат в къщата на семейство Флорин. Разделихме екипа на две – изпратихме трима там, а другите двама са тук. Да видим дали ще се наложи да ги прегрупираме отново.

– Какво има да вършите тук?

– Не е кой знае какво. Основната ни задача е да транспортираме останките, без да ги замърсим. След това ще вземем проби от пръстта. Просто трябва да изпратим тялото в съдебната медицина. Лекарите там ще направят нужните анализи. Веднага щом ковчегът замине, ще тръгнем за Фелбака, за да помогнем при обиска. Предполагам, че ще ни последвате?

Мартин кимна.

– Да, така възнамерявам. – Замълча за миг. – Този случай се оказа дяволски объркан.

Турбьорн Рууд кимна на свой ред.

– Да, така е.

С това темите им за разговор се изчерпаха и двамата продължиха мълчаливо да чакат гробарите да си свършат работата. След малко капакът на ковчега се показа над земята. Ленарт Клинга се върна в света на живите.

Цялото тяло го болеше. Пред очите му се мяркаха неясни сенки, които бързо изчезваха. Стиг се опита да отвори уста, за да каже нещо, но тялото му отказа да му се подчини. Струваше му се, че току-що е излязъл на ринга срещу Тайсън и е претърпял ужасяваща загуба. За миг се усъмни дали не е мъртъв. Не можеше да е още жив и да се чувства така.

Тази мисъл го хвърли в паника. Със сетни сили се опита да извлече от гърлото си поне един звук. Чу някакво хриптене в далечината, което му напомни собствения му глас.

Да, той говореше. Една от неясните сенки се надвеси над него, придобивайки все по-отчетливи контури. Пред очите му изникна усмихнато женско лице и Стиг примижа, опитвайки се да фокусира погледа си.

– Къде? – успя да произнесе той с надеждата да го разберат.

Тя разбра.

– Намирате се в болницата на Удевала. Приехме ви вчера.

– Жив? – изхриптя Стиг отново.

– Да, жив сте – усмихна му се сестрата, която имаше приятно овално лице. – Но за малко да ви изпуснем. Най-страшното е зад гърба ви.

Ако можеше, би се разсмял. „Най-страшното“, да, лесно ѝ беше да го каже. Тя нямаше представа как се чувстваше, как гореше всяка клетка на тялото му, как го боляха всички кости. Но че е жив, нямаше никакво съмнение. Едва успя отново да размърда устни.

– Жена ми?

Силите не му стигнаха да произнесе цялото ѝ име. За миг му се стори, че на лицето на сестрата се изписа някакво странно изражение. Може би му се бе сторило от силната болка.

– Сега трябва да почивате. Посетителите ще трябва да почакат.

Стиг се задоволи с този отговор. Заля го умора и той покорно се остави да го отнесе със себе си. Важното бе, че е жив. Намираше се в болницата, но жив, а не мъртъв.

Обискът на къщата течеше много бавно. Не биваше да рискуват да пропуснат нещо. Бяха готови да жертват цял един ден. Щяха да оставят голяма бъркотия след себе си, но Патрик знаеше какво търсят и не се съмняваше, че ще го намерят.

– Как върви?

Обърна се, като чу гласа на Мартин откъм вратата.

– Готови сме с половината стаи на първия етаж. Все още нищо. А вие?

– Ковчегът е на път. Дяволски сюрреалистично преживяване.

– Да, да знаеш, че рано или късно, споменът ще изплува в някой кошмар. Вече няколко пъти сънувам как някакъв скелет протяга ръце към мен през капака на ковчега и разни подобни.

– Стига. – лицето на Мартин се изкриви в гримаса. – Значи, нищо не сте открили?

Въпросът му прозвуча по-скоро като констатация. Опитваше се най-вече да прогони от съзнанието си приказките на Патрик.

– Не, нищо – отвърна Патрик със съжаление. – Трябва да е тук, усещам го.

– Да, винаги съм смятал, че имаш някаква женска черта, трябва да е женска интуиция – засмя се Мартин.

– О, я върви да свършиш малко полезна работа, вместо да поставяш мъжествеността ми под съмнение.

Мартин го послуша и тръгна да търси откъде да започне.

По устните на Патрик пробяга бърза усмивка, но бързо изчезна, като си представи Мая в ръцете на убиеца.

След два часа започна да губи надежда. Бяха претърсили целия първи етаж и мазето, без да открият нищо. Установиха, че Лилиан е вманиачена на тема ред и чистота. Техниците бяха събрали разни шишета от мазето, но трябваше да ги изпратят за анализ. Може би все пак грешеше? След това си спомни съдържанието на видеокасетата, която бе прегледал толкова пъти през изминалата вечер, и решителността му се върна. Невъзможно беше да греши. Тук е, но къде?

– Да продължим ли горе? – попита го Мартин и посочи стълбата към втория етаж.

– Да, най-добре ще е. Тук, струва ми се, нищо не сме пропуснали. Прегледахме всичко милиметър по милиметър.

Качиха се заедно нагоре по стълбите. Никлас беше излязъл на разходка с Албин и можеха да работят на спокойствие.

– Ще започна от стаята на Лилиан – каза Патрик.

Влезе в първата врата вдясно от стълбището и се огледа. Спалнята на Лилиан блестеше от чистота, както и всичко в къщата, а леглото беше толкова изрядно, че би задоволило изискванията и на най-строгия казармен старшина. В стаята цареше дух на женственост. Стиг едва ли се е чувствал комфортно тук, преди да го преместят в съседната стая. Пердетата и кувертюрата бяха надиплени, а по бюрото и нощните шкафчета имаше дантелени покривчици. Навсякъде за украса имаше порцеланови статуетки, а по стените бяха окачени керамични фигурки и картини с ангели. Издържаната в розови тонове обстановка оставяше такова сладникаво впечатление, че на Патрик му се догади. Стаята приличаше на кукленска. Всяко петгодишно момиченце би подредило така стаята на майка си.

– Ох – въздъхна Мартин, надничайки. – Като клетка на фламинго.

– Даа, едва ли биха снимали тази стая за някое интериорно списание.

– Освен като пример за належаща нужда от основен ремонт – констатира Мартин. – Впрочем имаш ли нужда от помощ? Като гледам, те чака доста работа.

– Давай, не ми се стои тук дълго.

Започнаха от двата ъгъла. Патрик седна на пода, за да прегледа нощните шкафчета, а Мартин се зае с гардероба, който заемаше една от стените.

Работеха мълчаливо. Мартин се пресегна към кутиите от обувки на най-горната полица в гардероба, постави ги внимателно на леглото и започна да разтрива кръста си. Още не можеше да се оправи от вдигането на тежести при преместването. Помисли си, че все пак трябва да посети масажиста си.

– Какво има при теб? – попита Патрик отдолу.

– Някакви кутии за обуща.

Свали капака на първата, прегледа внимателно съдържанието ѝ и отново я затвори.

– Само куп стари снимки.

Повтори същото със следващата кутия и извади малка овехтяла синя дървена кутийка. Капачето заяде и се наложи с усилие да я отвори. Патрик вдигна очи, като го чу как ахна.

– Бинго!

Патрик се усмихна.

– Бинго – повтори той победоносно.

След като се повъртя нерешително пред автомата с шоколади, Шарлот най-накрая се предаде. Ако сега не може да си позволи парче шоколад, то кога ще може?

Пусна няколко монети в отвора и натисна копчето до десерта „Сникърс“. Нека да е от по-големия.

Смяташе да го изяде по пътя, но си помисли, че ще ѝ прилошее, ако го изгълта наведнъж. Затова събра смелост и се върна в чакалнята при Лилиан. Както и очакваше, майка ѝ веднага забеляза десерта и я погледна с упрек.

– Знаеш ли колко калории съдържа това нещо? Трябва да отслабваш, а те веднага ще ти се лепнат на задните части. Точно сега, когато най-накрая успя да свалиш няколко кила...

Шарлот въздъхна. Все тази песен слушаше цял живот. Лилиан никога не купуваше сладки неща за къщи, а по тялото ѝ, изглежда, никога не е имало грам излишни тлъстини. Може би затова Шарлот толкова я привличаше сладкото и започна да се крие. Измъкваше дребни монети от джобовете на родителите си и тичаше до павилиона в центъра, където си купуваше пасти и желирани бонбони, и с наслаждение изяждаше всичко, преди да се е върнала вкъщи. Затова в седми клас вече имаше наднормено тегло, а това вбесяваше Лилиан. Тя дори понякога я събличаше гола, изправяше я пред огледалото и безжалостно я щипеше по отпуснатия корем.

– Погледни се! Приличаш на същинско прасе. Наистина ли искаш да приличаш на прасе?

В тези моменти Шарлот я мразеше. Майка ѝ го правеше само когато Ленарт го нямаше вкъщи. Той не би допуснал подобно нещо. Баща ѝ бе единствената ѝ защита. Шарлот вече беше голяма, когато той почина, но без него тя се чувстваше като малко беззащитно момиче.

Загледа се в майка си, която седеше срещу нея. Външният ѝ вид беше безупречен, както обикновено, за разлика от Шарлот, която не си беше взела резервни дрехи. Лилиан дори бе успяла да приготви цяла чанта с принадлежности, в случай че ѝ се наложи да пренощува, и сега беше с нов тоалет и свеж грим.

Без да обръща внимание на неодобрителните погледи на майка си, Шарлот на инат излапа последното парче от сладкиша. Как изобщо имаше сили да се притеснява за хранителните ѝ навици, докато Стиг се бореше за живота си. Не спираше да ѝ се учудва. Но всъщност нямаше нищо странно, като се има предвид що за човек е била баба ѝ.

– Защо не ни пускат при Стиг? – попита Лилиан недоволно. – Не разбирам. Как може да не пускат при болния роднините му.

– Сигурно си имат причини – успокои я Шарлот, но си спомни за миг странното изражение на лекаря. – Може би само ще им пречим.

Лилиан изсумтя, стана от стола и започна демонстративно да крачи напред-назад.

Шарлот въздъхна. Опитваше се да запази крехкото съчувствие, което изпита към майка си вчера, но тя се държеше така, че това ѝ се удаваше трудно. Извади мобилния си телефон от дамската чанта и провери дали е включен. Стори ѝ се странно, че Никлас не се обажда. Дисплеят беше тъмен, което ѝ подсказа, че батерията е паднала, без да разбере. Стана, за да отиде при монетния автомат в коридора, но по пътя се сблъска с двама мъже и с изненада позна Патрик Хедстрьом и рижавия му колега. И двамата сякаш не я забелязаха и навъсено се вглеждаха в някого в чакалнята.

– Здравейте, какво правите тук? – попита тя с недоумение, но изведнъж се сети какво би могло да означава идването им. – Да не би да сте намерили нещо? Нещо за Сара? Намерили сте, нали? Какво е то?...

Шарлот нетърпеливо гледаше ту единия, ту другия. Но и двамата не отговаряха.

Накрая Партик ѝ каза:

– В момента не разполагаме с повече информация по случая на Сара.

– Но защо?... – попита го тя объркано, без дори да успее да довърши въпроса си.

– Дойдохме, защото трябва да поговорим с майка ви.

Шарлот отстъпи изненадана настрани, за да ги пропусне. И като в мъгла наблюдаваше как всички в чакалнята впериха погледи в разиграващата се пред очите им сцена, в която двамата полицаи застанаха пред Лилиан, а тя ги посрещна със скръстени на гърдите ръце и свъсени вежди.

– Ще трябва да дойдете с нас.

– Но нали разбирате, че няма как да го сторя – сопна им се Лилиан. – Съпругът ми е на смъртно легло и аз не мога да го изоставя.

Тя дори тропна с крак, за да покаже, че не се шегува, но полицаите останаха безразлични към жеста ѝ.

– Стиг ще оживее, а вие, за съжаление, нямате избор. Скоро търпението ми ще се изчерпи – отвърна ѝ Патрик.

Шарлот не вярваше на ушите си. Сигурно ставаше дума за някакво ужасно недоразумение. Ако Никлас беше тук, със сигурност щеше да успокои всички и да изясни ситуацията. Всичко ѝ се струваше пълен абсурд.

– А всъщност за какво става въпрос? – изсъска Лилиан и сякаш прочете мислите на Шарлот. – Трябва да е станало някакво недоразумение.

– Тази сутрин ексхумирахме тялото на Ленарт Клинге. Съдебните лекари анализират резултатите от пробите. Освен това извършихме обиск в дома ви... – Патрик погледна към Шарлот, но отново извърна лице към Лилиан. – и попаднахме на няколко интересни улики. Бихме могли да ги обсъдим тук, ако пожелаете, пред дъщеря ви, или ще ни последвате в участъка.

В гласа му нямаше никакви емоции, но погледът му беше леденостуден, абсолютно несвойствен за него.

Очите на Лилиан и Шарлот се срещнаха за миг. Шарлот не можеше да разбере за какво говори Патрик. Странният блясък в очите на майка ѝ я обърка още повече. Полазиха я студени тръпки. Беше се случило нещо лошо.

– Но татко имаше синдром на Гилен-Баре. Почина от неврологично заболяване – каза тя с леко въпросителна интонация.

Патрик не отговори. Когато му дойде времето, Шарлот щеше да научи повече, отколкото би искала.

Лилиан отмести поглед от дъщеря си, позамисли се и накрая каза спокойно:

– Ще дойда с вас.

Шарлот остана в чакалнята, объркана дали да ги последва, или не. Нерешителността ѝ си каза думата. Застинала, тя мълчаливо гледаше как майка ѝ се отдалечава по коридора, съпровождана от двамата полицаи.

Хинсеберг, 1962

Това бе първият и последен път, когато щеше да посети Агнес. Вече не мислеше за нея като за майка. Беше просто Агнес.

Тя току-що беше навършила осемнайсет и напусна последните си приемни родители, без да се огледа. Не ѝ липсваха, нито пък тя на тях.

През годините я засипа с писма. Дълги излияния, пропити с нейния мирис. Не отвори нито едно от тях. Но не ги и изхвърли. Лежаха в един куфар и чакаха да ги прочете.

Агнес веднага я попита за тях.

– Дарлинг, получаваше ли писмата ми?

Мери продължаваше мълчаливо да я гледа. Четири години не я беше виждала и искаше да си припомни чертите на лицето ѝ, преди да отговори.

Изненада се колко малко я бе променил престоят в затвора. Вече не се разхождаше с елегантни дрехи, но си личеше, че продължава да полага изключителни грижи за външния си вид. Прическата ѝ бе по последния писък на модата, същото важеше и за очната линия – с перфектни очертания. Ноктите ѝ бяха също толкова дълги, колкото си ги спомняше. Сега Агнес нервно потропваше с тях по масата в очакване на отговор.

Мери помълча още малко, преди да заговори.

– Да, но не съм ги чела. И не ме наричай „дарлинг“ – добави тя и с любопитство зачака реакцията.

Вече не се страхуваше от жената пред себе си. Чудовището в душата ѝ погълна всичкия ѝ страх, докато растеше. От толкова омраза нямаше място за страх.

Агнес не можеше да пропусне такъв чудесен случай, за да разиграе драматична сцена.

– Не си ги чела? – изкрещя тя. – Значи, аз седя тук, зад решетките, докато ти се развяваш навън, на свобода и се занимаваш бог знае с какво. А моята единствена радост е да си мисля, че любимата ми дъщеря чете писмата, които ѝ пиша часове наред. Да не говорим, че не си ми писала нито веднъж за четири години. Нито пък си ме търсила по телефона!

Агнес се разхлипа звучно, но от очите ѝ не потекоха сълзи, които щяха да развалят перфектната линия на молива.

– Защо го направи? – попита я Мери тихо.

Агнес веднага спря да ридае, извади спокойно цигара от чантата си и я запали с финес. Вдиша няколко пъти и продължи с несъкрушимо спокойствие.

– Защото ме предаде. Смяташе, че може да ме напусне.

– Не можеше ли просто да го пуснеш да си отиде?

Мери се наведе напред, за да не пропусне нито една дума. Толкова пъти си бе задавала тези въпроси, че не можеше да рискува да загуби нито една сричка от отговора на майка си.

– Никой мъж няма право да ме напусне – повтори Агнес. – Нямах избор – добави тя. След това погледна Мери със студени очи и продължи: – Всичко това ти е известно, нали?

Мери извърна очи. Чудовището се размърда неспокойно в душата ѝ.

– Искам да ми припишеш къщата във Фелбака – отсече тя. – Смятам да се настаня там.

Агнес понечи да възрази, но Мери побърза да добави.

– Ако искаш да имаш какъвто и да било контакт с мен в бъдеще, трябва да изпълниш желанието ми. Ако ми припишеш къщата, ти обещавам, че ще чета писмата ти и ще ти отговарям.

Агнес все още се колебаеше, но Мери бързо продължи:

– Само аз ти останах. Може да не е много, но освен мен нямаш никого.

В продължение на няколко кошмарно дълги минути Агнес претегли мотивите „за“ и „против“, за да прецени кое е най-изгодно за нея, и накрая взе решение:

– Е, щом така искаш. Не че разбирам защо ти е тази дупка, но няма да споря с теб...

Агнес сви рамене, а Мери усети прилив на радост.

Изработи този план през последната година. Беше решила да започне отначало. Да стане напълно нов човек. Да се отърси от праха на миналото, полепнал по тялото ѝ като стара дреха. Вече бе пуснала заявление за смяна на името си и дори бе започнала да работи върху външния си вид. Вече цял месец не бе погълнала нито една излишна калория, а и едночасовите разходки всяка сутрин си казваха думата. Всичко щеше да се промени. Едно ново начало.

Последното, което чу, преди да остави майка си в стаята за свиждания, беше изненаданият ѝ възглас:

– Ти май си поотслабнала?

Мери дори не си направи труда да се обърне и да ѝ отговори. Беше започнала своя път да стане нов човек.

Бурята отмина на следващия ден и есенното време показа най-хубавата си страна. Обагрените в червено и жълто листа, оцелели от силния порив на вятъра, се полюшваха на фона на морския бриз. Бледите слънчеви лъчи изпълваха сърцата с радост и прогонваха влагата от въздуха, която се просмукваше през дрехите и будеше усещане за студ.

Патрик седеше в кухнята и въздишаше. Лилиан отказваше да говори, въпреки всички улики против нея. Те бяха достатъчни, за да я арестуват и да се опитат да я обработят.

– Е, как върви? – попита Аника, която беше дошла да си налее кафе.

– Никак – въздъхна Патрик дълбоко. – Като кремък е. Не казва и дума.

– Задължително ли ви трябва признание? Струва ми се, че имате достатъчно доказателства...

– Да, но липсва мотив. С малко въображение мога да предположа, че по някакви причини е убила първия си съпруг и се е опитала да убие втория, но Сара защо?

– Откъде разбра, че тя е убила Сара?

– Не съм разбрал. Но това ме накара да заподозра, че някой лъже относно сутринта, когато е изчезнала Сара, и този някой може да бъде само Лилиан.

Пусна малкия касетофон, който стоеше пред него на масата. Чу се гласът на Морган. „Не съм го направил. Не мога да стоя в затвора до края на живота си. Не съм я убил. Не зная как якето е попаднало у дома. Тя беше облечена с него, когато се върна вкъщи. Моля ви, не ме оставяйте тук.“

– Чу ли? – попита я Патрик.

Аника поклати глава.

– Не, не чух нищо особено.

– Изслушай го още веднъж, този път много внимателно.

Превъртя касетата и натисна копчето за пускане.

„Не съм го направил. Не мога да стоя в затвора до края на живота си. Не съм я убил. Не зная как якето е попаднало у дома. Тя беше облечена с него, когато се върна вкъщи. Моля ви, не ме оставяйте тук.“

– Беше облечена с него, когато се върна вкъщи – тихо повтори Аника.

– Именно. Лилиан твърдеше, че Сара е излязла и повече не се е връщала, но Морган е видял как тя отново е влязла в къщата. Единственият човек, който би имал причина да излъже, е Лилиан. Защо тогава тя не каза, че Сара се е върнала?

– Но как е възможно да удави собствената си внучка и защо е тъпкала в устата ѝ пепел? – недоумяваше Аника.

– Ето това и аз бих искал да разбера – развълнувано каза Патрик. – Но тя само седи срещу мен, усмихва се, отказва да говори, не признава и не се защитава.

– Ами момченцето в количката? Защо го е нападнала? Или Мая?

– Според мен инцидентът с Лиам е начин за отвличане на вниманието. – Патрик завъртя чашата с кафе в ръцете си. – Чиста случайност, че той се е изпречил на пътя ѝ, а не някой друг. Вероятно се е опитвала да отклони вниманието от семейството си и най-вече от Никлас. А що се отнася до Мая, предполагам, че просто е искала да ми отмъсти, че разследвам нея и близките ѝ.

– Чух, че имаш заслуга за разкриването на убийството на Ленарт и отравянето на Стиг.

– За съжаление, не мога да се похваля, че съм успял благодарение на таланта си. Ако не бях гледал онази прог-рама по „Дискавъри“, никога нямаше да се сетя. Но когато ги чух да описват случая с жената в САЩ, която трови съпрузите си, и че на един от тях е поставена диагнозата синдром на Гилен-Баре, нещо прищрака в главата ми. Ерика ми бе споменавала, че бащата на Шарлот е починал от неврологично заболяване, а като добавим и симптомите на Стиг... Двама съпрузи със същата клинична картина повдигат доста въпроси. Затова събудих Ерика и тя потвърди, че бащата на Шарлот наистина е починал от болестта на Гилен-Баре. Не бях напълно сигурен, но реших все пак да се обадя в болницата. Олекна ми, когато резултатите потвърдиха огромни нива на арсеник в организма на Стиг. Сега остава само да ми каже защо го е направила. Но тя продължава да се опъва!

Прокара безпомощно ръка през косата си.

– Сигурна съм, че правиш всичко възможно – успокои го Аника и се обърна, за да си тръгне. Но отново го погледна и попита: – Чу ли последната новина?

– Не, а какво е станало? – отвърна Патрик уморено и равнодушно.

– Наистина уволниха Ернст. Мелберг е назначил някаква мадама на негово място. Доколкото разбирам, са го скастрили за дискриминация по полов признак в нашия участък.

– Ай, ай, горката – разсмя се Патрик. – Да се надяваме, че не е от мекушавите.

– Мда, не знам нищо повече за нея, така че трябва да изчакаме да се появи. Очевидно ще започне след месец.

– Всичко ще се нареди. Едва ли може да е по-зле от Ернст.

– Така е – съгласи се Аника. – И горе главата. Важното е, че заловихте убиеца. А на въпроса „защо“ нека отговаря пред нашия Създател.

– Все още не съм се предал – промърмори Патрик и стана, за да направи нов опит.

Отби се при Йоста и заедно отведоха Лилиан в стаята за разпити. Изглеждаше малко уморена след дните, прекарани в ареста, но се държеше съвсем спокойно. С изключение на първоначалното раздразнение, с което ги посрещна, когато дойдоха да я отведат от чакалнята, Лилиан демонстрираше необикновено самообладание. С нищо не можеха да пробият стената на нейната недосегаемост и Патрик вече се отчайваше, не вярвайки, че някога ще успеят. Въпреки това реши да опита за последен път. След това щеше да остави всичко на прокурора, улики имаше достатъчно. Сега искаше да получи отговор за Мая. Чудеше се на себе си как бе успял да запази самообладание въпреки кипящата ярост. През цялото време се опитваше да се съсредоточи върху крайната цел на разпита. Най-важното бе да вкарат Лилиан в капан, за да изтръгнат от нея обяснение. Едва ли би помогнало, ако излееше гнева си върху нея. Освен това знаеше, че ако даде воля на яростта си, веднага ще го отстранят от по-нататъшните разпити. И без това внимателно го следяха заради личната му заинтересуваност от случая.

Пое си дълбоко дъх и започна.

– Днес погребват Сара. Знаете ли?

Двамата с Йоста седяха от едната страна на масата, Лилиан – срещу тях. Жената поклати глава.

– Бихте ли искали да присъствате?

Лилиан сви рамене и се усмихна загадъчно.

– Вълнува ли ви какво си мисли сега Шарлот за вас?

През цялото време сменяше темата на разговор с надеждата да намери слабото ѝ място, с което да я извади от равновесие. Досега обаче Лилиан проявяваше нечовешко безразличие.

– Аз съм ѝ майка – отвърна Лилиан спокойно. – Тя не може да промени този факт.

– Мислите ли, че би искала?

– Може би, но това няма значение.

– Мислите ли, че би искала да знае защо сте го сторили? – вклини се и Йоста.

Вгледа се в Лилиан, сякаш се опитваше да открие най-малка пукнатина в непробиваемата ѝ броня.

Лилиан с безразличие разглеждаше ноктите си.

– Вие знаете, че разполагаме с всички доказателства. Вече ви ги предявихме. Не се съмняваме нито за миг, че умишлено сте убили двама души и сте се опитали да убиете и трети. Само за отравянето с арсеник на Ленарт и Стиг ще получите много години зад решетките. Нищо за вас няма да се промени, ако разкажете защо убихте Сара. Убийството на съпрузи не е нещо ново и сигурно има безброй мотиви за това, но защо и внучето ви, защо е трябвало да убиете и Сара? Да не би да ви е ядосала и не сте могли да се овладеете? Да не би за пореден път да е изпаднала в ярост и сте се опитали да я успокоите в банята, но случайно сте се престарали? Разкажете ни!

Не получиха никакъв отговор както и при предишните разпити. Тя само надменно им се усмихваше.

– Имаме доказателства! – повтори Патрик с нарастващо раздразнение. – Пробите от останките на Ленарт показаха наличие на високо съдържание на арсеник. Дори успяхме да установим, че през последните шест месеца е поглъщал все по-големи количества отрова. В мазето ви открихме арсеник в стара опаковка от отрова за плъхове. В дробовете на Сара има следи от пепелта, която намерихме в спалнята ви. Натъпкали сте с нея и устата на едно малко дете, за да ни заблудите, а също сте подхвърлили якето на Сара в къщата на Морган, за да стоварите върху него вината. Имахте късмет, че Кай излезе педофил. Разполагаме и със запис на показанията на Морган, който е видял как Сара се е върнала онази сутрин вкъщи, докато вие ни излъгахте. Знаем, че вие сте я убили. Помогнете и на нас, и на дъщеря си. Кажете ни защо? Защо извадихте дъщеря ми от количката? Мен ли се опитвахте да накажете? Кажете!

Лилиан рисуваше малки кръгове с пръст по масата. Не за първи път слушаше увещанията на Патрик, но всичките му опити да я накара да говори оставаха напразни. Патрик усети как започва да губи самообладание и реши, че е време да спре, докато не е направил някоя глупост. Изправи се, изрече необходимите реплики, за да сложи край на разпита, и тръгна към вратата. Спря се на прага и се обърна.

– Поведението ви е непростимо. Можете да помогнете на дъщеря си, но отказвате да го сторите. Това е не само непростимо, но и нечовешко.

Помоли Йоста да върне Лилиан в килията ѝ. Нямаше сили да я погледне повече. За миг му се стори, че пред него стоеше самото олицетворение на злото.

– Дяволски жени! Навсякъде мътят водата и никъде няма отърваване от тях, а сега трябва да ги търпя и на работа – мърмореше Мелберг. – Не разбирам кому са нужни тия квоти. С цялата си глупост си мислех, че ще мога сам да избирам кадрите си. Вместо това ми изпращат някаква фуста, която сигурно дори не знае как да си закопчае копчетата на униформата. Кажи ми, честно ли е това?

Симон продължи да гледа в чинията си, без да му отговори.

Не беше в реда на нещата да обядва вкъщи, но това бе поредният етап от плана за заздравяване на отношенията със сина си. Дори си направи труда да нареже малко зеленчуци, които обикновено бяха рядкост в хладилника му. Мелберг забеляза с раздразнение, че Симон не докосна нито краставицата, нито доматите, а ядеше само кюфтета и макарони, като ги поля обилно с кетчуп. Е, кетчупът също е от домати, така че му е простено.

Смени темата на разговор. Само се ядосваше при мисълта за новата си сътрудничка. Вместо това реши да разпита сина си за плановете му за бъдещето.

– Е, помисли ли си за работа? Ако смяташ, че гимназията не е за теб, мога да ти помогна да си намериш някаква работа. Не всички трябва да станат учени, а като те гледам, си наследил моите гени – ние сме хора на действието... – разсмя се Мелберг.

Някой по-малко опитен родител сигурно би се притеснил от безразличието на сина му към собственото му бъдеще, но Мелберг не се съмняваше в наследника си. Вероятно ставаше дума за временен проблем и нямаше смисъл да се притеснява. Замисли се какъв би искал да види сина си – адвокат или лекар. Накрая се спря на адвокат. Лекарите вече не печелеха добре. Но докато го убеди да поеме по този път, беше най-добре да не го насилва, да го остави да се почувства свободен. Ако опита от суровите уроци на живота, сигурно ще се вразуми. Майката на Симон наистина го предупреди, че синът му има слаби оценки по повечето предмети, което беше известна спънка. Но Мелберг гледаше позитивно на нещата. Може би му липсваше подкрепа от страна на семейството. Той има способности, трябва само да ги активизира, все пак природата си знае работата.

Симон дъвчеше бавно кюфтето и не изяви желание да отговори на въпроса на Мелберг.

– Е, какво ще кажеш да ти помогна да започнеш работа? – повтори Мелберг, леко ядосан.

Полагаше неимоверни усилия да заздрави връзката помежду им, а Симон дори не си направи труда да отговори.

След известно мълчание синът му изрече с пълна уста:

– Не, не мисля.

– Какво не мислиш? – попита го Мелберг възмутено. – Какво си въобразяваш? Че ще те оставя да живееш под моя покрив, да ядеш хляба ми и да лентяйстваш по цели дни? Това ли мислиш?

Симон дори не мигна.

– Не, сигурно ще се върна при майка.

Това признание му дойде като гръм от ясно небе. Сърцето му се сви от непознато досега усещане. Сякаш го прониза болка.

– Да се върнеш при майка си? – повтори Мелберг, сякаш не можеше да повярва на ушите си. Което си беше живата истина. Дори не се бе замислял за този вариант. – Мислех, че не се чувстваш добре там? Че мразиш „тая проклета вещица“. Нали така ми каза, като дойде.

– Ъъ, майка си я бива – каза Симон и погледна през прозореца.

– Ами аз? – попита Мелберг, без да може да скрие разо-чарованието си.

Съжали, че се отнесе толкова строго с него. Може би му е рано да започва работа. Има време да се наработи. Нека още се порадва на свободата.

Побърза да поправи грешката си, но не постигна желания ефект.

– Ъъ, не става дума за това. Майка ми сигурно също ще ме насили да работя. Приятелите ми липсват, разбираш ли. Тук не познавам жива душа, а и освен това...

Симон не довърши изречението.

– Ами всичко, което правихме заедно – продължи Мелберг. – Като баща и син, нали знаеш? Мислех, че ти харесва да си общуваш със стареца си. Да сме заедно и да ме опознаеш.

Мелберг търсеше трескаво нови аргументи. Не можеше да си представи, че само преди две седмици го бе обзела такава паника преди срещата със сина си. Наистина от време на време Симон го ядосваше, но все пак. За първи път усещаше тръпка, когато завърташе ключа в ключалката в края на работния ден. А сега бе на път да загуби всичко.

Момчето сви рамене.

– Готин си. Не е заради теб. Просто никога не съм смятал да се преместя тук. Майка ми ги реди такива, като се ядоса. Преди ме пращаше при баба, но тя се разболя и сега не знаеше къде да ме натири. Вчера говорих с нея – успокоила се е. Иска да се прибера у дома. Заминавам с влака утре в девет – каза той, без дори да погледне Мелберг. След това вдигна глава. – Беше забавно. Честна дума. Беше готин и се стараеше, и такова... Затова с кеф бих идвал от време на време на гости, ако не си против... – изглежда, се поколеба за миг, но после добави: – Татко?

Гърдите на Мелберг се изпълниха с топлина. Момчето за първи път го нарече татко. За първи път някой го наричаше татко.

Изведнъж му стана много по-леко да приеме новината за скорошното заминаване на сина си. Все пак щеше да идва да го посещава. Татко.

Това бе най-трудният миг в живота им, но в същото време имаха нужда да сложат край, за да могат да продължат напред. Притиснаха се силно един към друг, докато гледаха как малкият ковчег се спуска в земята. Нямаше нищо по-ужасно от това. Да си вземат сбогом със Сара.

Избраха да бъдат сами. Церемонията в черквата беше кратка и стегната. Така пожелаха. Само те и свещеникът. Ето че стояха сами при гроба. Свещеникът изрече нужните думи и се отдалечи. Хвърлиха върху капака на ковчега една-единствена роза, която се открояваше рязко на фона на белия лак. Розовото бе любимият ѝ цвят. Може би защото рязко контрастираше с червената ѝ коса. Сара никога не избираше лекия път.

Омразата към Лилиан беше силна и жива. Шарлот се срамуваше, че дори насред тихото гробище излъчва ненавист през всяка пора на съществото си. Може би с времето това чувство ще се притъпи, но с крайчеца на окото си виждаше купчината пръст на гроба на баща си, останала след повторното му погребение. Помисли си дали някога ще може да изпита нещо друго освен гняв и мъка.

Лилиан ѝ отне не само Сара, но и баща ѝ. Никога нямаше да ѝ го прости. Как би могла? Свещеникът говореше за прошката като средство да притъпи болката, но можеше ли да се прости на едно чудовище? Дори не можеше да разбере защо майка ѝ беше извършила тези ужасни злодеяния, а безсмислеността на нейните постъпки засилваше още повече омразата и болката на Шарлот. Дали това беше лудост, или пък се водеше от някаква ненормална логика? Загубата ѝ се струваше още по-ужасна, като си помислеше, че може би никога нямаше да успее да изкопчи каквото и да било обяснение от майка си.

Редом с цветята от съседи и познати, които искаха да изразят съпричастността си към трагедията им, в черквата донесоха и два малки венеца. Единият бе от бабата на Сара по бащина линия. Бяха го оставили до ковчега, а след това го положиха при скромния надгробен камък. Аста дори се свърза с тях и попита дали може да присъства. Отклониха учтиво молбата ѝ, защото искаха да останат насаме със себе си, но я помолиха да гледа Албин, докато трае церемонията. Жената много се зарадва.

Другият венец бе от бабата на Шарлот. Шарлот отказа да го постави при ковчега, без сама да знае защо. Дори помоли да го изхвърлят. Винаги бе смятала, че Лилиан прилича твърде много на майка си. Сякаш инстинктивно усещаше, че тя бе изворът на цялото зло.

Прегърнати, останаха дълго смълчани при гроба. След това бавно се отдалечиха. Шарлот се спря при гроба на баща си. Кимна му леко, за да си вземе сбогом. За втори път.

Колкото и странно да бе, тясната килия ѝ придаваше сигурност. От години не се бе чувствала така. Лилиан лежеше на една страна на тясната кушетка и дишаше дълбоко и спокойно. Не можеше да разбере защо полицаите, които я разпитваха, бяха толкова развълнувани. Какво значение всъщност имаха причините? Единственото важно в случая беше крайният резултат. Така бе, откакто свят светува. Но сега изведнъж искаха да разберат как се стигна дотук, да намерят логиката на постъпките ѝ, да получат обяснение, да научат истината.

Можеше да им разкаже за мазето. И за сладкия тежък мирис на парфюма на майка ѝ. И за гласа ѝ – все още чуваше как я нарича „дарлинг“. Можеше да им разкаже и за острия сух вкус в устата си, за чудовището, растящо в душата ѝ, което винаги беше нащрек, готово да реагира. Най-вече можеше да сподели с тях как с треперещи от омраза, а не от страх, ръце сложи отровата в чая на баща си. Как внимателно го разбърка и видя малката бучка да се разтваря в горещата напитка. Добре, че винаги искаше да пие чая си с много захар.

Това беше първият ѝ урок. Да не вярва на обещания. Майка ѝ обеща, че всичко ще се промени. Ако баща ѝ изчезнеше, щяха да заживеят нов живот, заедно и задружно. Край на мазето, край на страха. Майка ѝ щеше да я прегръща, да я гали, да я нарича „дарлинг“ и никой повече нямаше да застане помежду им. Дадените с лекота обещания лесно се нарушаваха. Никога не си позволи да забрави този важен урок. Понякога ѝ минаваше мисълта, че може би всички думи на майка ѝ по адрес на баща ѝ са били лъжа. Лилиан заключи това съмнение дълбоко в тъмните кътчета на душата си, като дори не смееше да си помисли, че това е възможно.

Научи и още един важен урок. Никога да не позволи някой да я предаде. Баща ѝ я предаде. Майка ѝ я предаде. А и семействата, в които я прехвърляха като безчувствен предмет, също я предаваха със своето равнодушие.

Когато посети майка си в затвора в Хинсеберг, вече бе решила. Щеше да започне нов живот, който най-сетне сама да направлява. Първата стъпка беше да смени името си. Никога повече не искаше да чуе името, което се разливаше като отрова по устните на майка ѝ – Мери. Мерииии. Докато седеше в мазето, го чуваше като ехо между стените в мрака, което я караше да се свива в ъгъла и да се смалява все повече.

Избра Лилиан, защото нямаше нищо общо с Мери. Беше име на цвете, красиво и благоуханно, но същевременно силно и хитро.

Положи и много усилия, за да промени външния си вид. С желязна дисциплина сложи край на лакомията и рязко отслабна. Скоро от предишното наднормено тегло не остана и следа. Никога повече нямаше да си позволи да напълнее. Внимателно следеше да не качи нито грам и презираше лишените от подобна сила на волята, като дъщеря си например. Шарлот я отвращаваше с излишните си килограми, защото ѝ напомняше за миналото, което се опитваше да забрави. Отпуснатото ѝ тяло с натрупани тлъстини събуждаше у Лилиан истинска ярост. Понякога едва възпираше желанието си да ги откъсне с голи ръце.

Подигравателно я питаха дали съжалява, че Стиг е останал жив. Не им отговори. Ако трябваше да бъде честна, и сама не знаеше. Не бе планирала постъпките си. Всичко се случваше някак естествено, от само себе си. Започна с Ленарт. С приказките му, че е най-добре да се разделят. Споменаваше, че откакто Шарлот се е изнесла от дома им, е разбрал, че вече нямат почти нищо общо. Не беше сигурна дали още тогава, когато чу тези думи, не бе решила, че той трябва да умре. Сякаш следваше съдбата си. Откри буркана с отрова за плъхове още когато купиха къщата. Не знаеше защо не го изхвърли. Може би усещаше, че ще ѝ потрябва.

Ленарт никога не вършеше нищо прибързано. Затова тя знаеше, че ще мине известно време, преди той да се изнесе. Започна с малки дози, достатъчно слаби, за да не умре изведнъж, но и достатъчно силни, за да се разболее сериозно. Отровата постепенно разложи тялото му. Харесваше ѝ да се грижи за него. Повече не стана дума за раздяла. Гледаше я с благодарност, когато го хранеше, когато му помагаше да се преоблича или бършеше потта от челото му.

Понякога усещаше как чудовището се размърдва неспокойно. Нетърпеливо.

Никога не ѝ мина през ум, че ще я разкрият. Всичко вървеше толкова естествено, като по вода. Когато на Ленарт поставиха диагнозата на Гилен-Баре, го изтълкува като доказателство, че постъпва правилно. Просто следваше съдбата си.

Накрая той все пак я напусна. Но последната дума беше нейна. Не беше нарушено обещанието, което бе дала на себе си, че няма да позволи на никого да я предаде.

След това срещна Стиг. Той се оказа толкова предан, толкова стабилен, че не можеше и да предположи, че някога ще реши да я напусне. Правеше каквото му каже, дори прие да живее в дома, в който бе живяла с Ленарт. Обясни му, че е важно за нея. Къщата беше нейна. Купиха я с парите от продажбата на майчината ѝ къща, в която живя до женитбата си с Ленарт. За най-голямо съжаление, трябваше след това да я продаде. Беше твърде малка за семейството. И до ден днешен съжаляваше, че я продаде. Къщата им в Селвик ѝ се струваше лоша замяна. Но поне беше нейна и Стиг го разбираше.

С годините започна да усеща нарастващо недоволство у него. Сякаш постоянно с нещо не го задоволяваше. Непрекъснато се стремяха към нещо друго, към нещо по-доб-ро. И Стиг също. Когато и той започна да ѝ говори, че са престанали да се разбират, че трябва да се разделят и да заживеят отделно, тя вече нямаше нужда да взема решение. Беше напълно естествено да пристъпи към действие, също толкова естествено, както смяната на деня и нощта. Стиг, както и Ленарт, я избра за своя опора, а тя се грижеше за него като любеща жена. И той бе изпълнен с благодарност заради всичко, което правеше за него. И този път раздялата им бе неизбежна, но тя щеше да реши кога и след колко време.

Лилиан се обърна на другата страна и сложи глава на ръцете си. Загледа се в стената с безизразен поглед и видя само картини от миналото. Не от настоящето. Нито пък от бъдещето. Само изминалото време имаше някакво значение.

Видя презрението в очите им, когато я разпитваха за момичето. Никога нямаше да я разберат. Детето беше безнадежден случай, непоправимо, лишено от всякакво чувство на респект. Осъзна колко ужасна е ситуацията едва след като Шарлот и Никлас се преместиха в къщата им. Момичето беше толкова зло. В първия миг това я уплаши, но после отново видя пръста на съдбата. Толкова приличаше на майка ѝ. Може би не външно, но в очите ѝ гореше същото зло. С годините постепенно осъзна, че майка ѝ бе зъл човек. С удоволствие наблюдаваше как времето погубва бившата красавица. Тя настани майка си наблизо не за да може да я навестява, а заради властта, която усещаше, когато отказваше да я види. Знаеше колко много копнее тя за дъщеря си. Нищо не я радваше повече от мисълта, че Агнес е близо и в същото време толкова далеч, че умира бавно, прогнила отвътре.

Майка ѝ не беше добър човек и момичето се оказа също като нея. Лилиан виждаше как Сара подмолно сееше раздори в семейството и разкъсваше последните слаби връзки, на които се държеше бракът на Никлас и Шарлот. Непрестанните ѝ пристъпи и изисквания, стремежът ѝ да е в центъра на вниманието на родителите незабележимо подкопаваха отношенията им и скоро щяха да се видят принудени да се разделят. Лилиан не можеше да го допусне. Без Никлас Шарлот би била пълно нищожество. Една дебела, самотна майка с две деца, без образование и уважението да бъде съпруга на успял мъж. Някои от поколението на Шарлот биха казали, че подобни приказки са отживелица, че не е модерно да уреждаш социалното си положение чрез избора на съпруг, но Лилиан знаеше, че не са прави. В обществото, в което живееше, статусът все още имаше значение и тя не можеше да си позволи да го загуби. Знаеше, че когато хората говорят за нея, често казват: „Лилиан Флорин, а, да, зет ѝ е лекар“. Това ѝ вдигаше авторитета. Но момичето можеше да разруши всичко.

Затова направи нужното. Удаде ѝ се удобен момент, когато Сара се върна, защото си бе забравила шапката. Всъщност не знаеше защо го стори точно тогава. Просто се възползва от случая. Стиг спеше дълбоко под въздействието на приспивателните и дори бомба не би го събудила, а Шарлот, изтощена, си почиваше в приземния етаж. Лилиан знаеше, че долу не се чува почти нищо. Албин спеше, а Никлас беше на работа.

Оказа се по-лесно от очакваното. На момичето му се стори забавно да се къпе с дрехите. Наистина започна да се съпротивлява, когато се опита да го нахрани със „смирение“, но не беше достатъчно силно. С лекота натисна главата ѝ под водата. Най-сложно бе да я замъкне до морето, без никой да я види. Лилиан знаеше, че съдбата беше на нейна страна, че няма как да се провали. Уви тялото на Сара с одеяло, отнесе я на ръце, а после я хвърли във водата и видя как потъва. Отне ѝ само няколко минути и както и очакваше, късметът не ѝ изневери. Никой не я видя.

В останалите случаи действаше импулсивно. Когато полицаите започнаха да душат около Никлас, знаеше, че трябва да го спаси. Да му осигури алиби. За късмет откри заспалото дете до железарията. Твърде безотговорно беше да го оставят само. Майка му наистина заслужаваше урок. Специално беше проверила, че Никлас е на работа. Така че полицаите можеха да го изключат от списъка на подозираните.

И нападението над дъщерята на Ерика беше един вид урок. Когато Никлас ѝ спомена, че Ерика ги е посъветвала да се сдобият със собствено жилище, направо ѝ причерня от яд. Какво право имаше Ерика да се меси! И изобщо да изразява каквото и да било мнение! Не ѝ костваше кой знае какво усилие да пренесе спящото бебе от другата страна на къщата. Пепелта беше предупреждение. Не посмя да остане по-дълго, за да види физиономията на Ерика, когато открие, че бебето го няма. Но с радост си я представяше.

Сънят започна да я преборва, Лилиан затвори очи и задряма на кушетката. Видя върволица от лица. Баща си, Ленарт и Сара, хванати за ръце в танц. Зад тях надничаше и лицето на Стиг, измършавяло и изнурено. А в средата на кръга стоеше майка ѝ. Двамата с чудовището танцуваха притиснати един до друг, лице до лице. Майка ѝ шепнеше:

– Мери, Мери, Мееерии...

След това тя се унесе.

Седнала до прозореца в стаята си в старческия дом, Агнес искрено се самосъжаляваше. Дъждът навън биеше по стъклото, дори ѝ се струваше, че струите му я шибат по лицето.

Не можеше да разбере защо Мери не я посещаваше? Откъде идваше тази омраза, тази злоба? Нима не даде всичко от себе си за дъщеря си? Имаше ли по-добра майка от нея? Все пак не беше виновна за всичките нещастия. Други имаха вина, но не и тя. Всичко щеше да е различно, ако поне веднъж ѝ бе провървяло. Но Мери не го разбираше. Сигурно смяташе, че Агнес можеше да промени нещастната им съдба, и отказваше да се вслуша в думите на майка си. От затвора ѝ написа толкова много дълги писма, в които подробно ѝ обясняваше защо не бива да я вини за случилото се, но момичето се оказа невъзприемчиво и ожесточено.

При мисълта за тази несправедливост старческите очи на Агнес се насълзиха. Така и не видя нищо хубаво от дъщеря си, макар че ѝ посвети живота си. Всичко онова, за което Мери я мразеше, всъщност бе за нейно добро. Не за собственото си удоволствие наказваше дъщеря си и ѝ говореше, че е грозна и дебела. Напротив. Болеше я, че е принудена да проявява строгост. Усилията ѝ дадоха резултат. Нали накрая Мери се стегна и се отърва от тлъстините си? И това бе заслуга на майка ѝ, за която не получи никаква благодарност.

Силният порив на вятъра заблъска един клон по стъклото. Агнес подскочи в инвалидния си стол, но се усмихна сама на себе си. Нима е станала плашлива на стари години? Тя, която никога не бе изпитвала страх през живота си. Освен от бедността, разбира се. Годините като жена на каменоделец ѝ дадоха добър урок. Нямаше да забрави студа, глада, мръсотията и униженията. Всичко това така я наплаши, че бягаше от бедността като от чума. Смяташе, че американците щяха да ѝ осигурят еднопосочен билет към щастието, после си мислеше същото и за Оке, и за Пер-Ерик, но всички я измамиха. Нарушиха обещанията си, както и баща ѝ. Но и всички получиха наказанието си.

В крайна сметка винаги тя имаше последната дума. Синята кутийка и нейното съдържание ѝ напомняха, че сама управлява съдбата си. И че в тази игра няма непозволени средства.

Събра пепелта в кутията вечерта, преди да се качи на кораба за Америка. Под закрилата на мрака се промъкна до мястото на пожара и взе малко пепел от там, където лежаха Андерш и момчетата. Тогава не знаеше защо го прави, но с течение на времето разбра смисъла на импулсивното си решение. Дървената кутийка с пепелта не ѝ позволи да забрави какво бе принудена да извърши, за да постигне целта си.

Планът изникна в съзнанието ѝ с наближаването на отпътуването за Америка. Знаеше, че съдбата ѝ е предрешена, ако позволи да я превозят отвъд океана като покорна крава заедно със семейството ѝ, което я сковаваше като с окови. Сама можеше да получи възможност да промени бъдещето си. Да заживее друг живот, в който бедността щеше да е далечен и мъгляв спомен.

Андерш така и не разбра какво се случва. Острието на ножа се заби дълбоко в сърцето му и той се просна тежко върху масата.

Момчетата спяха. Агнес се промъкна в стаята им, измъкна възглавницата изпод главата на Карл и я натисна върху лицето му с цялата си тежест. Стана толкова лесно. Момчето се замята за кратко, но под възглавницата не се чу нито звук. Юхан продължи да спи спокойно, докато брат му близнак умираше. След това дойде и неговият ред. Агнес повтори процедурата, но Юхан беше по-силен от брат си. Съпротивлява се по-дълго, преди да се отпусне безжизнен. Двете момчета лежаха вторачени с невиждащи очи в тавана, а Агнес стоеше над тях вцепенена. Сякаш въздаваше правосъдие. Не искаше да ги ражда и ето че вече ги нямаше.

Но преди да продължи с живота си, трябваше да стори още нещо. Събра купчина детски дрехи на пода и отиде при Андерш в кухнята. Извади ножа от гърба му и го замъкна до стаята на момчетата. Той беше толкова едър и тежък, че цялата плувна в пот, докато успее да го просне на пода. Взе от водката, която пазеха вкъщи, изля я върху купчината дрехи и запали цигара. Дръпна с удоволствие няколко пъти, преди да хвърли горящия фас върху пропитите с алкохол дрехи. Оставаше да успее да се отдалечи достатъчно, преди огънят да се разгори.

Някакви гласове в коридора я откъснаха от спомените ѝ. Изчака да се отдалечат, надявайки се, че не идват при нея, и с облекчение чу стъпките им да заглъхват.

Нямаше нужда да се прави на ужасена, когато на връщане от магазина видя пожара. Дори не очакваше, че ще се разгори с такава сила и ще се разпространи и върху другите къщи. Всичко изгоря до основи, но планът ѝ успя. Никой не се усъмни, че Андерш и момчетата са загинали в огъня.

През следващите дни се чувстваше невероятно свободна. Понякога дори поглеждаше към краката си, за да се увери, че не лети във въздуха. Правеше се на скърбяща вдовица и майка, но вътрешно се присмиваше на глупостта и наивността на хората. А най-големият идиот от всички беше баща ѝ. Езикът я сърбеше да му разкаже какво е сторила, да размаха историята на престъплението си пред очите му като един вид окървавен скалп и да каже: „Видя ли какво направи, видя ли какво ме принуди да сторя, когато ме прогони като вавилонска блудница в онзи ден?“. Но се въздържа. Колкото и да ѝ се искаше да сподели с него греха си, имаше по-голяма полза от състраданието му.

Всичко мина по мед и масло. Планът ѝ сполучи, както си го представяше, но въпреки това лошият късмет не спря да я преследва. Първите години в Ню Йорк бяха същинска мечта, точно както ги виждаше в мислите си, докато седеше в бараката на каменоделеца. След това обаче отново бе лишена от заслужения живот. Всичко бе толкова несправедливо.

Агнес усети как сърцето ѝ се изпълни с възмущение. Искаше да се освободи от старата противна какавида. Да се излюпи, да се прероди в красивата пеперуда, каквато бе някога. Усещаше как собственото ѝ тяло мирише на старост, направо ѝ се повдигаше от отвращение.

Изведнъж ѝ хрумна една утешителна мисъл – дали не можеше да измоли от дъщеря си да ѝ донесе синята кутийка? За какво ѝ беше на нея. Агнес искаше да усети съдържанието ѝ между пръстите си за последен път. Мисълта я оживи. Точно така щеше да постъпи. Щеше да помоли Мери да донесе кутийката. Ако дъщеря ѝ я донесеше лично, може би дори щеше да ѝ разкаже какво имаше в нея. Преди ѝ казваше, че я храни със „смирение“, докато я държеше наказана в мазето. Но всъщност искаше да ѝ даде „целеустременост“ – силата, която е нужна, за да постигнеш мечтите си. Мислеше си, че е успяла, когато момичето изпълни желанието ѝ по отношение на Оке. Но след това всичко рухна.

Нямаше търпение отново да докосне пепелта. Агнес протегна треперещата си сбръчкана ръка към телефона, но ръката ѝ застина във въздуха. След това полетя надолу и се удари в тялото ѝ. А главата ѝ падна на гърдите. Очите ѝ се втренчиха слепи в стената, а от ъгълчето на устата протече струйка слюнка надолу по брадичката.

Измина една седмица, откакто двамата с Мартин докараха Лилиан от болницата в участъка. Изминалите седем дни бяха белязани и от разочарование, и от облекчение. Облекчение, че са открили убиеца на Сара, и разочарование, че престъпницата упорито отказваше да обясни действията си.

Патрик вдигна крака на холната маса и сложи ръце на тила си. През последната седмица прекарваше повече време вкъщи и това успокояваше съвестта му. Освен това ежедневието им постепенно започна да влиза в ритъм. Наб-людаваше с усмивка Ерика, която решително люшкаше Мая в количката в коридора. Вече беше успяла да усвои тази техника и ѝ отнемаше само пет минути да я приспи.

Ерика избута внимателно количката в кабинета и зат-вори вратата. Това означаваше, че Мая спи и ще имат поне четирийсет и пет минути на спокойствие само за себе си.

– Готово, заспа.

Ерика се сгуши до Патрик на дивана.

Депресията ѝ почти беше изчезнала. Отчаянието се връщаше в очите ѝ само когато Мая имаше лош ден. Но нещата вървяха към подобрение и той беше готов да положи всички усилия, за да ѝ помогне. През последната седмица взе изключително важно решение, а през вчерашния ден и последният детайл си дойде на мястото, най-вече благодарение на помощта на Аника.

Тъкмо щеше да отвори уста, когато Ерика каза:

– Ух, тази сутрин направих груба грешка да се претегля.

Тя млъкна и Патрик усети в себе си надигаща се паника. Трябваше ли да ѝ каже нещо? Или да премълчи? Разговорите за женското тегло бяха като минно поле. Трябваше внимателно да претегли всяка дума, преди да продължи напред.

Ерика мълчеше и Патрик реши, че може би очаква коментар от негова страна. Затърси най-подходящата реп-лика, усети как устата му съвсем пресъхна и внимателно промълви:

– Е, и как?

Изпита желание да си блъсне главата в стената – нима не можа да измисли нищо по-умно? Изглежда, все още не беше настъпил някоя мина, защото Ерика продължи с въздишка:

– Да, имам да свалям още десет килограма. Надявах се по-бързо да си възвърна предишното тегло.

Патрик опипваше внимателно почвата, за да избегне евентуални капани.

– Мая е съвсем малка още. Имай повече търпение. Ще видиш, че като стане на шест месеца, ще бъдеш както преди.

Затаи дъх и зачака отговора.

– Да, сигурно си прав – съгласи се Ерика и Патрик си отдъхна с облекчение. – Просто се чувствам страшно непривлекателна. Коремът ми виси, гърдите ми са огромни и пълни с мляко. Непрекъснато се потя, да не говорим, че заради хормоните се държа като пубертетка...

Ерика се разсмя, сякаш за да му покаже, че се шегува, но той усети отчаянието в гласа ѝ. Тя никога не се безпокоеше особено за външността си, но сигурно ѝ бе трудно да приеме бързите промени в облика си. На него не му беше лесно да се примири с биреното коремче, което растеше както коремът на Ерика по време на бременността. И то не изчезна след раждането на Мая.

С крайчеца на окото си забеляза как Ерика избърса една сълза и изведнъж осъзна, че е настъпил най-подходящият момент за това, което се канеше да направи.

– Стой тук и не мърдай – каза той развълнувано и скочи от дивана.

Ерика го погледна въпросително, но изпълни молбата му. Усети погледа ѝ, докато ровеше в джоба на якето си. Успя да скрие кутийката, преди да се върне.

Падна тържествено на колене пред нея и пое ръката ѝ. Усети, че Ерика вече се досещаше какво я очаква, и като видя как блеснаха очите ѝ, с надежда си помисли, че това означава радост. Изглеждаше изпълнена с очакване. Той се изкашля, а гласът му изведнъж затрепери.

– Ерика София Магдалена Фалк, ще ми окажеш ли честта да станеш моя съпруга?

Без да дочака отговор, извади с трепереща ръка кутийката от задния си джоб. Синьото велурено капаче леко запъна. Надяваше се двамата с Аника да бяха успели да изберат пръстен, който да ѝ хареса.

От неудобната поза го заболя кръстът, а продължителното мълчание започна да го тревожи. Не му беше идвала на ума възможността да му откаже, но сега се появи това неприятно чувство и той съжали за своята самонадеяност.

В следващия миг устните на Ерика грейнаха в усмивка, а по лицето ѝ потекоха сълзи. Смеейки се и плачейки, тя му протегна безименния си пръст, за да надене на него годежния пръстен.

– Това „да“ ли е? – попита Патрик с усмивка и получи кимване в отговор.

– Нали знаеш, че не бих предложил брак на никоя друга, освен на най-красивата жена на света – промълви той с надежда Ерика да долови неподправената искреност в гласа му и да не сметне думите му за грубо угодничество.

– Ах, ти.... – каза тя, не намирайки подходящия епитет. – Понякога знаеш какво да кажеш в нужния момент. Невинаги, но понякога.

Наведе се напред и го целуна дълго и нежно. Облегна се назад на дивана, протегна ръка и започна да се любува на новото си бижу.

– Невероятен е. Едва ли си го избрал сам.

Патрик се почувства леко засегнат от липсата на доверие към вкуса му и дори поиска да възрази: „Естествено, че го избрах сам“. Но веднага се опомни, разбрал, че тя е права.

– Аника ми помогна. Значи, ти харесва? Наистина ли? Не искаш ли да го смениш? Нарочно не го гравирах, докато не го видиш.

– Разкошен е – промълви Ерика разнежено и Патрик усети, че не се преструва.

После отново се наведе напред и пак го целуна – още по-дълго и страстно...

Кресливият звън на телефона ги прекъсна и подразни Патрик. Страхотен момент избраха, няма що! Вдигна слушалката и се представи по-троснато от обикновено.

– Ало, говорите с Патрик.

После замълча и бавно се обърна към Ерика, която все още се възхищаваше с усмивка на пръстена си. Усети, че я гледа, и обърна към него сияещото си лице. Усмивката ѝ бавно се стопи, останала без отговор.

– Кой е? – попита тя с треперещ глас.

– От полицията в Стокхолм. Искат да разговарят с теб.

Ерика бавно се изправи, тръгна към него и пое слушалката.

– Да, аз съм Ерика Фалк.

Това простичко изречение съдържаше в себе си хиляди въпросителни.

Патрик я наблюдаваше напрегнато, докато говореше с мъжа на другия край на линията. Ерика се обърна към него с недоумение:

– Те казаха, че Ана е убила Лукас.

Слушалката падна от ръката ѝ. Патрик едва успя да подхване любимата си, преди тя да се строполи на пода.

Благодарности

Първо бих искала да благодаря на съпруга ми Мика за неугасващия му ентусиазъм и подкрепа. Изминалата година беше доста тежка покрай грижите за двегодишния ни син и новородената ни дъщеричка. Беше ни и весело, и трудно. Но с разбиране и взаимни усилия се преборихме. Настоящата книга е един вид семеен проект.

Както обикновено, помолих и много други за подкрепа и коментар: Мартин Першон, Гунел Лекберг, Золи Лекберг, Андерш и Ида Туреви и Мона Ериксон – или „свекърва ми“, както я наричам, въпреки протестите ѝ...

Бих искала и този път да благодаря на Гунила Сандин, Петер Гиси и Ингрид Кампос, които ме вдъхновиха да започна.

Бих искала да изразя огромна благодарност и на издателска къща „Форум“, която стои зад мен. Работата с вас ми носи наслада и ми вдъхва увереност. Изключително съм благодарна и на редакторката ми Карин Линге Нурд, която имаше трудната задача с червена химикалка в ръка да обуздава вихрения ми образен език.

Благодаря и на Ан-Кристин Юхансон от библиотеката на музея в Бохуслен, която ми помогна да събера материал за каменоделците.

Не мога да пропусна и агенцията „Бенгт Нордин“ с Бенгт Нордин и Мария Енберг начело. Работата с тях е приятна и продуктивна и благодарение на усилията им книгите ми биват публикувани и в други страни.

Не бива да забравям и полицаите от Танумсхеде. Та нали непрекъснато използвам работното им място в книгите си, а те всеки път с радост ми позволяват да ги компенсирам с по чаша кафе и сладкиши, когато посещавам тези места. Фолке Осберг от тамошния участък и този път прие да прочете черновата на романа ми и да ми помогне със своите коментари. Той е най-големият идол на сина ми, след като му позволи да носи полицейската му шапка. Оттогава синът ми смята, че всички полицаи са изключителни добряци и се казват „чичо Фолке“.

Благодаря и на персонала на странноприемница „Гимо“, които се грижеха така добре за мен през последната седмица, когато довършвах книгата си.

Огромно и топло БЛАГОДАРЯ на всичките ми читатели, които не спряха да ми пишат през изминалата година. Всяко ваше електронно писмо ме изпълва с радост!

Накрая бих искала да отправя последна благодарност към човека, на когото е посветена тази книга: Улрика Лундбек. На моята прекрасна, неповторима, фантастична Уле! Познавам я от десет години и тя бе с мен от самото начало. Даваше ми кураж, четеше черновите ми и най-вече не криеше гордостта си от мен, онази типична за нея гордост, която пазеше за успехите на всичките си приятели. Уле направи и портретната ми снимка, която краси кориците на първите ми две книги. Затова ѝ посвещавам тази.

Уле, благодаря ти, че имам честта да съм твоя приятелка. Ти си топла, чаровна, умна, грижовна и даряваш радост на всеки. Използвам сегашно време, защото винаги ще означаваш толкова много за мен и никой не може да го промени!

Благодаря за прекрасните спомени. Обещавам да продължа да следвам мотото, което двамата с мъжа до теб ми внушихте: „Не спирай да преследваш истинското щастие“.

Липсваш ми,

Камила Лекберг-Ериксон

info@camillalackberg.com

www.camillalackberg.com

P.S. Както винаги всички грешки в книгата са единствено и само по вина на автора...

* * *