22

Камионът с бира взе острия завой и шофьорът наби спирачки, за да не удари катастрофиралата кола. Тя лежеше на една страна на няколко метра от ръба и изглеждаше така, сякаш някой я беше пуснал от огромна височина. Останките на други два автомобила пушеха на дъното на дълбоката десетки метри пропаст. Шофьорът изскочи от кабината и надникна през прозореца на колата. С изненада откри, че хората вътре са живи.

Спасителната група трябваше да разреже автомобила, за да измъкне двамата Траут, след което ги откараха до една малка, но добре екипирана болница. Пол бе със счупена китка, Гамей май имаше мозъчно сътресение и двамата бяха целите в подутини и натъртвания. Прекараха нощта под лекарско наблюдение, на сутринта минаха през още прегледи и лекарите решиха, че могат да ги изпишат. Тъкмо бяха на регистрацията в приемната, когато пристигнаха двама мъже в измачкани костюми, представиха се като полицейски служители и пожелаха да поговорят с тях.

Настаниха се в една празна чакалня и ги помолиха да разкажат какво се е случило. Старшият полицай се казваше Макфарлейн. В класическата постановка добро ченге — лошо ченге той играеше ролята на добродушния тип, докато партньорът му Дъфи бе войнствено настроен и се мъчеше да открие пропуски в историята им.

След като отговори на един особено остър въпрос, Гамей, която изобщо не можеше да се причисли към срамежливите, се обърна към Дъфи и мило му се усмихна.

— Може и да греша, господин полицай, но имам чувството, че ни обвинявате в нещо.

Макфарлейн размърда нервно ръце.

— Не ви обвиняваме, госпожо, но погледнете на нещата от нашата гледна точка. Заедно със съпруга си пристигате отникъде. В рамките на едно денонощие рибарят, с когото сте се срещнали, изчезва заедно с лодката си. След това четирима души умират в наистина много необичайна катастрофа.

— Същински мор, ако питате мен — изръмжа Дъфи.

— Разказахме ви всичко — обади се Пол. — Бяхме на почивка и излязохме с един рибар, Майк Нийл, с когото се запознахме в крайбрежния ресторант. Можете да питате бармана. Господин Нийл търсеше работа и ни предложи да ни вземе на обиколка.

— Доста скъпа обиколка — изсумтя Дъфи. — От дока казаха, че сте платили сметката на Нийл на стойност почти хиляда долара.

— Ние сме океанолози. Когато научихме, че местните рибари имат проблем с намалелия улов, помолихме господин Нийл да ни съдейства за едно малко проучване.

— Какво се случи след това?

— Пренощувахме в един пансион. На следващата сутрин научихме, че господин Нийл и лодката му са изчезнали. Продължихме пътуването си и се озовахме между двама много лоши шофьори, които караха две много големи коли.

— От думите ви излиза, че тези типове са се опитвали да ви избутат от пътя. — Дъфи дори не се опитваше да скрие скептицизма си.

— Така изглежда.

— Точно това не можем да си го обясним — каза Дъфи и почеса четината по брадичката си. — Защо им е било да се опитват да убият невинни туристи?

— Ще трябва да питате тях — каза Пол.

Червеното лице на Дъфи стана още по-червено и той отвори уста, но Макфарлейн вдигна ръка, за да го прекъсне, после каза с усмивка:

— За жалост те не са в състояние да отговарят на въпроси. Но виждате ли, това поражда още един проблем. Младата дама спряла в един смесен магазин и разпитвала за рибна фабрика в градчето. Четиримата загинали господа са били служители на същата фабрика.

— Аз съм морски биолог. В интереса ми към рибата няма нищо чудно. Нямам намерение да ви уча как да си вършите работата — тонът на Гамей даваше ясно да се разбере, че прави точно това, — но може би няма да е зле да поговорите с някого от въпросната фабрика.

— И тук опираме до другия странен момент — каза Дъфи. — Фабриката е затворена.

Гамей прикри изненадата си със свиване на рамене и се приготви за още разпити, но точно тогава клетъчният телефон на Макфарлейн иззвъня и ги спаси от поредната серия въпроси. Той се извини, стана и се отдалечи, за да не го чуват. След няколко минути се върна.

— Благодаря ви за отделеното време. Свободни сте.

— Не че искам да се натрапвам, господин полицай, но бихте ли ни казали какво става? — попита Пол. — Само допреди малко бяхме обществени врагове номер едно и две.

Разтревоженото изражение на Макфарлейн се бе сменило с дружелюбна усмивка.

— Обадиха се от управлението. Направихме някои проучвания, когато видяхме личните ви карти в портфейлите ви. Току-що получихме обаждане от Вашингтон. Май вие двамата сте доста важни клечки в НАМПД. Ще приготвим показанията ви и ще ви ги предоставим за допълнения и подпис. Да ви откараме донякъде?

Полицаят изглеждаше облекчен от решаването на трудната ситуация.

— Някоя фирма за коли под наем би била добро начало — каза Гамей.

— А някоя кръчма — добър край — допълни Пол.

По пътя към фирмата Дъфи свали маската на лошото ченге и им обясни как да стигнат до една кръчма, където бирата и храната били добри и евтини. Полицаите — смяната им свършваше — се самопоканиха. Още на втората бира и двамата станаха доста общителни. Бяха проследили стъпките на Траут и бяха разговаряли със собствениците на пансиона и с някои редовни посетители на ресторанта. Фабриката на „Океанус“ нямаше телефонен номер. Все още се опитваха да се свържат с международния офис на корпорацията, но безуспешно.

След като полицаите си тръгнаха, Гамей поръча по още една бира, издуха пяната и заяви с обвинителен тон:

— За последен път пътувам с теб извън града.

— Поне ти нямаш нищо счупено. А аз трябва да си държа бирата с лявата ръка. А и как ще си връзвам папийонките?

— Пази боже да използваш папийонки на ластик. Горкото момче. Да си забелязал тъмния кръг под окото ми?

Пол се наведе и я целуна по бузата.

— Много ти отива.

— Естествено — каза Гамей със снизходителна усмивка. — И сега какво ще правим? Не можем да се върнем във Вашингтон, без да покажем нищо, освен няколко цицини и сметка за ремонт на несъществуваща лодка.

Пол отпи от бирата си.

— Как се казваше онзи учен, с когото се опитвал да се свърже Майк Нийл?

— Трокмортън. Нийл каза, че бил от университета „Макгил“.

— Това е в Монреал! Защо не се отбием да го видим? Така и така сме наблизо.

— Чудесна идея! — каза Гамей. — Пий си бирата, Левчо. Ще се обадя на Кърт да му кажа какви са ни плановете.

Гамей отиде в един сравнително тих ъгъл на кръчмата и се обади в НАМПД. Остин го нямаше, така че остави съобщение, че са по следите на „Океанус“ в Квебек и ще поддържат контакт. Помоли секретарката да открие телефона на Трокмортън и да провери дали може да уреди полет до Монреал. След няколко минути секретарката се обади с телефонния номер и с две резервации за полет по-късно през деня.

Гамей звънна на Трокмортън. Представи се като морски биолог от НАМПД и се поинтересува дали не могат да се срещнат по работа. Той отвърна, че е много поласкан и приятно изненадан, и че ще бъде свободен след лекции. Полетът на „Еър Канада“ кацна на летище „Дорвал“ следобед. Оставиха багажа си в хотел „Кралица Елизабет“ и взеха такси до кампуса на университета „Макгил“ — група стари сиви гранитни сгради и по-нови постройки по склона на Монт Роял.

Професор Трокмортън тъкмо бе приключил лекцията си и излизаше от аудиторията, заобиколен от ято говорещи един през друг студенти. Веднага забеляза поразителната червена коса на Гамей и високия Пол, отпрати студентите и се приближи да ги посрещне.

— Доктори Траут, ако не се лъжа.

— Благодарим, че се отзовахте толкова бързо — каза Гамей.

— Няма защо — топло отвърна Трокмортън. — За мен е чест да се срещна с учени от НАМПД. Много съм поласкан, че се интересувате от работата ми.

— Пътувахме из Канада и когато Гамей разбра за изследванията ви, настоя да се отбием — каза Пол.

— Надявам се да не съм станал повод за семейна вражда. — Гъстите му вежди подскочиха като стреснати гъсеници.

— В никакъв случай — успокои го Гамей. — Монреал е един от любимите ни градове.

— Е, щом изяснихме този въпрос, защо да не идем в лабораторията и да видим какво има на операционната маса, както се казва.

— Това не беше ли от „Разкази от криптата“? — попита Гамей.

— Точно! Някои от колегите ми имат навика да ме наричат смахнатия учен Франк Н. Фуртер.

Трокмортън бе по-нисък от средното, по-скоро закръглен, отколкото дебел, и заобленото му тяло съответстваше на кръглото му като луната лице и кръглите очила. Въпреки това се движеше с бързината на атлет.

Въведе гостите си в просторно ярко осветено помещение и ги настани при лабораторната маса. Навсякъде бяха пръснати компютри. В отсрещния край се виждаха аквариуми с включени аератори, а помещението бе изпълнено със солената миризма на риба. Трокмортън наля изстуден чай в три мензури и също седна на масата.

— Откъде научихте за работата ми? — попита той и отпи от стъкленицата. — Нещо в някое научно списание ли?

Двамата Траут се спогледаха.

— Честно казано, не знаем върху какво точно работите — призна Гамей.

Пол видя обърканото изражение на Трокмортън и се намеси:

— Научихме името ви от един рибар, Майк Нийл. Той ни каза, че се е свързал с вас от името на колегите си. Уловът им силно намалял и те решили, че това може би се дължи на странния вид риба, на който започнали да попадат рибарите от градчето.

— О, да, господин Нийл! Пренасочили обаждането му в кабинета ми, но така и не съм разговарял с него лично. Бях извън града, когато е звънял, а след това ме затрупаха задачи и така и не стигнах до него. Изглеждаше много интригуващо. Нещо за „дяволска риба“. Може би ще му се обадя привечер.

— Да, тогава цените на разговорите са по-изгодни — каза Пол. — Нийл обаче е мъртъв.

— Не разбирам.

— Загинал при експлозия на лодката му — каза Гамей. — От полицията не знаят каква е причината за взрива.

Трокмортън ги изгледа объркано.

— Горкият. — Помълча, после добави: — Надявам се да не прозвучи безсърдечно, но май така и няма да разбера за тази странна дяволска риба.

— С удоволствие бихме споделили с вас онова, което знаем — каза Гамей.

Трокмортън слушаше внимателно, докато Гамей и Пол се редуваха в описанието на пътуването с Нийл. С разкриването на подробностите веселието започна да изчезва от червенобузото му лице. Накрая той изгледа сериозно гостите си.

— Абсолютно точно ли е описанието ви? Говорите с голяма сигурност за размера на рибата и за странния й бял цвят. А агресивността й?

— Убедете се сам — каза Пол и извади видеокасетата, заснета на лодката на Нийл.

След като видя записа, Трокмортън стана, закрачи, сключил ръце зад гърба си, и измърмори:

— Не е на добре, изобщо не е на добре…

Гамей имаше навика да пристъпва направо към въпроса.

— Кажете какво става, професоре.

Той спря да крачи и отново седна на стола си.

— Като морски биолог, несъмнено знаете за трансгенната риба — каза той. — Първата бе създадена буквално в задния ви двор, в Института по биотехнология към Мерилендския университет.

— Чела съм няколко статии, но не бих казала, че съм специалист по темата. Доколкото разбрах, в хайвера на рибите се добавят допълнителни гени, които ги карат да растат по-бързо.

— Точно така. Гените са от други видове, дори от насекоми и хора.

— Хора?

— В моите експерименти не използвам човешки гени. Съгласен съм с китайците, които са много напред в тази област, че използването на човешки гени по такъв начин не е етично.

— И как се използват гените?

— Произвеждат необичайно големи количества хормони на растежа и стимулират апетита на рибата. Разработвах трансгенна риба в сътрудничество с лабораторията на Федералния департамент по риболов и океанология във Ванкувър. Получената по този начин сьомга трябваше да се храни по двадесет пъти на ден. Постоянното хранене е жизненоважно. Тези риби са програмирани да растат осем пъти по-бързо и да стават четиридесет пъти по-големи от обичайното през първата година. Сещате се каква златна мина е това за рибовъдния бизнес. На пазара се появява по-тлъста риба само за частица от необходимото време.

— И така се осигурява по-голяма печалба.

— Несъмнено. Онези, които натискат за пускането на изкуствено създадената риба на пазара, я наричат „Синя революция“. Признават, че нямат нищо против да увеличат печалбите си, но освен това твърдят, че имат и алтруистичен мотив. Генетично модифицираната риба ще осигури евтин и богат източник на храна за по-бедните страни.

— Мисля, че съм чувала същите аргументи в полза на генетично модифицираните селскостопански култури — каза Гамей.

— Точно така. Рибата с изменена ДНК е логична издънка на общата тенденция в разработването на генетично модифицирана храна. Щом може да се променя зърното, защо да не се прави същото и с по-висшите форми на живот? Въпреки че въпросът най-вероятно ще се окаже много по-спорен. Протестите вече започнаха. Опонентите твърдят, че трансгенната риба може да нанесе щети на околната среда, да сложи край на риболовството и да остави дребните рибари без работа. Наричат тези творения на биотехнологията „Франкенриба“.

— Хубаво име — каза Пол, който следеше разговора с интерес. — Не го виждам да продаде огромно количество риба.

— Каква е вашата позиция по този въпрос? — попита Гамей.

— Като създател на тази риба, аз нося особена отговорност.

Искам да се проведат повече проучвания, преди да започнем да отглеждаме тези същества в рибните ферми. Натискът за комерсиализиране на работата ни ме тревожи. Нужна ни е сигурна оценка на рисковете, преди да дадем ход на нещо, което може да се окаже катастрофа.

— Изглеждате доста обезпокоен — каза Гамей.

— Най-вече заради онова, което е зная. Нещата излизат извън контрол. Десетки комерсиални предприятия се надпреварват да предложат свои собствени разработки на пазара. Освен сьомгата има изследвания върху повече от двайсет вида риба. Потенциалът е огромен, макар някои рибни ферми да отстъпват от трансплантацията на гени поради споровете, които поражда тя. Но големите корпорации влязоха в играта. В Канада и САЩ има десетки патенти за генни промени.

— Задейства ли веднъж, подобна грамадна икономическа машина трудно би могла да се спре.

— Чувствам се като крал Канут, който се опитвал да надвика морето. — Отчаянието му бе очевидно. — Залогът са милиарди долари и затова натискът е огромен. Затова канадското правителство финансира трансгенните разработки. Усещането е, че ако ние не водим, ще се намери някой друг. Искаме да сме готови, когато дигата се скъса.

— Щом има такъв натиск и играят толкова много пари, какво изобщо задържа развиването на бизнеса?

— Потенциалната кошмарна реакция на общественото мнение. Ще ви дам пример. Една новозеландска компания — „Цар Сьомга“ — започна разработката на трансгенна риба, но плъзнал слух за някаква двуглаво и покрито с буци чудовище и пресата направо подлуди общественото мнение. Компанията трябваше да прекрати експериментите и да унищожи всичко, защото хората се страхували, че франкенрибата ще избяга на свобода и ще започне да се кръстосва с обикновената риба.

— Възможно ли е подобно нещо? — попита Гамей.

— Не и в специално построените за целта рибарници, но съм абсолютно сигурен, че рибата ще избяга, ако се отглежда в оградени пространства в морето. Тя е много агресивна и гладна. Ще намери начин да се измъкне, също както жадуващ свободата затворник. Правителствената лаборатория във Ванкувър се пази като Форт Нокс. Имаме електронни аларми, охрана и двойно обезопасени резервоари, които да не позволят на рибата да се измъкне. Но някоя частна компания може и да не е толкова предпазлива.

Гамей кимна.

— Имали сме прониквания на чужди видове в американски води с потенциално опасни последици. В някои щати бе открита азиатска блатна змиорка — ненаситно създание, което може да се придвижва и по суша. В Мисисипи може да се улови азиатски шаран и има опасения, че той може да се разпространи и до езерото Мичиган. На дължина достигат до метър и двадесет и има разкази, че изскачали от водата и събаряли хора от лодките им, но истинските опасения идват оттам, че поглъщат планктона като прахосмукачки. Да не забравяме и лъвската риба — същинска хубавица. Има шип, с който може да отрови и човек, а освен това се конкурира за храна с местните видове.

— Много точно казано, но положението с трансгенната риба е далеч по-сложно от конкуренцията за храна. Някои от колегите ми се безпокоят за евентуалния ефект на „троянския ген“. Естествено, спомняте си историята за троянския кон.

— Дървеният кон, пълен с гръцки войници — каза Пол. — Троянците го сметнали за дар, вкарали го зад градските стени — и това бил краят на Троя.

— Този случай е доста подходяща аналогия — каза Трокмортън и почука с пръст по дебелия подвързан доклад, който лежеше на масата. — Това бе публикувано от „Английска природа“ — групата, която съветва британското правителство по въпросите на опазването на околната среда. Докладът съдържа резултатите от две проучвания. На тяхна база „Английска природа“ се противопоставя на пускането на трансгенна риба, освен ако не се направи безплодна, а една комисия на Камарата на лордовете направо настоява за забрана на генетично модифицираната риба. Първото проучване е проведено в университета в Пърдю и изследователите установили, че генно изменената мъжка риба има четири пъти по-големи шансове за размножаване от обикновената. Женските просто предпочитат по-едрите екземпляри.

— И кой казва, че размерът нямал значение? — с типичния си сух хумор се обади Пол.

— Специално при рибите се оказва, че има огромно значение. Учените изследвали японската медака, чието генетично модифицирано потомство било с двадесет и два процента по-едро от нормалното. На тези мъжкари се падат осемдесет процента от поколението срещу двадесет процента за по-дребните.

Гамей се наведе напред и сбърчи вежди.

— Това в крайна сметка ще означава беда за дивата популация.

— По-лошо от беда. По-скоро катастрофа. Ако пуснете една генетично модифицирана риба в популация от сто хиляди риби, след шестнадесет поколения нейното потомство ще стане половината от популацията.

— Което не е много време по отношение на рибата — отбеляза Гамей.

Трокмортън кимна.

— Този срок може да се съкрати и още повече. Компютърните модели показват, че ако прибавите шест риби с модифицирана ДНК в популация от шестдесет хиляди риби, ще са нужни само четиридесет поколения, за да се замърси генетичният материал до степен на измиране.

— Казахте, че има и второ изследване.

Трокмортън потри ръце.

— Да, така е, и то стига още по-далеч. Изследователите от университетите в Алабама и Калифорния прибавили ускоряващи растежа гени от сьомга на морска котка от Ламанша. Оказало се, че генетично модифицираната риба била по-добра в избягването на хищниците от нормалната.

— С две думи, според вас ако тези суперриби могат да се окажат на свобода, те ще се наложат над естествените видове и ще доведат до бързото им измиране.

— Именно.

Пол поклати невярващо глава.

— Като се има предвид какво ни казахте току-що, защо му е на което и да било правителство или частна компания да си играе с подобен генетичен динамит?

— Разбирам какво имате предвид, но в ръцете на професионалист динамитът може да бъде изключително полезен. — Трокмортън стана. — Елате да видите работилницата на доктор Франкенщайн.

Отведе ги в другия край на лабораторията. Рибите в аквариумите бяха с различни размери — от дължина колкото пръст до над половин метър. Професорът спря пред един от по-големите аквариуми. Риба със сребърни люспи и черен гръб бавно плуваше от единия до другия му край.

— Е, какво ще кажете за последното ни генетично модифицирано чудовище?

Гамей се приведе напред, носът й се озова на сантиметри от стъклото.

— Прилича на най-нормална добре охранена атлантическа сьомга. Може би малко по-едра от средните екземпляри.

— Външният вид може и да лъже. Каква е според вас възрастта на тази красавица?

— Доколкото мога да преценя, около година.

— Всъщност само преди няколко седмици тя бе просто зрънце хайвер.

— Невъзможно!

— Бих се съгласил с вас, ако не бабувах на раждането й. Това, което виждате пред себе си, е машина за поглъщане. Успяхме да надуем метаболизма й. Ако това създание бъде пуснато на свобода, то бързо ще изяде храната на местните екземпляри. Микроскопичният й мозък непрекъснато праща едно и също послание — „Нахрани ме, гладна съм“. Гледайте.

Трокмортън отвори хладилника, извади кофа цаца и хвърли в аквариума пълна шепа. Сьомгата се нахвърли върху храната и я погълна за секунди. След това погълна и носещите се парченца.

— Израснал съм на рибарска гемия — каза Пол, беше се опулил. — Виждал съм акула да се нахвърля върху закачена на кука стръв и лефер да кара цацата да изскача на плажа, но никога не съм се натъквал на подобно нещо. Сигурен ли сте, че не сте присадили гени на пираня в това бебче?

— Нищо чак толкова сложно, макар че направихме и известни физически промени. Сьомгата има малки и чупливи зъби, затова снабдихме този модел с по-остри и по-издръжливи, които дай помогнат да яде по-бързо.

— Изумително! — Гамей бе не по-малко впечатлена от демонстрацията.

— Тази риба е модифицирана съвсем малко. Създавали сме и истински чудовища, които с основание биха носили името франкенриба. Унищожавахме ги незабавно, за да не успеят да избягат на свобода. Открихме, че сме в състояние да контролираме размера им, но започнах да се безпокоя, когато видях колко агресивни са създанията ни дори когато изглеждат сравнително нормално.

— Рибата, която уловихме, беше агресивна и с ненормални размери.

На лицето на Трокмортън отново се изписа тревога.

— Мога да направя едно-единствено заключение. Вашата дяволска риба е създаден в лаборатория мутант. Някой прави проучване, което е излязло извън контрол. Вместо да унищожат мутантите си, те са ги оставили да излязат на свобода. Жалко, че хванатата от вас риба е била унищожена. Надявам се само да е била стерилна.

— Какво ще стане, ако генетично променена риба като тази започне да се размножава?

— Създадената по изкуствен начин риба е в общи линии извънземен вид. Тя не е много по-различна от някаква екзотична форма на живот от Марс, попаднала на Земята. Предвиждам екологична и икономическа катастрофа в безпрецедентни размери. Тези създания са в състояние да унищожат цели риболовни флотилии и така да предизвикат огромни икономически проблеми, подобни на онези, с които са се сблъскали господин Нийл и колегите му. Те напълно ще нарушат екологичното равновесие във водите по крайбрежието, където се намират най-продуктивните райони. Нямам представа какви ще са последствията в дългосрочен план.

— Нека изиграя ролята на адвокат на дявола — каза Гамей след кратък размисъл. — Да предположим, че така наречената суперриба наистина измести естествената популация. В резултат на това рибарите ще се превърнат в хищниците, които ще държат популацията в рамките на разумните граници. Така пак ще имате риба за улов и предлагане на пазара. Просто ще е по-голяма и с повече месо.

— И по-зла — отбеляза Пол.

— Има прекалено много неизяснени моменти, за да се поема подобен риск — каза Трокмортън. — В Норвегия хибридната сьомга се озова в морето и се кръстосва успешно с местната риба, но е по-негодна за оцеляване в естествена среда. Така може да се окажете със суперриба, която измества естествения вид, след което елиминира самата себе си като популация.

— Скъпи Трокмортън, да не се опитвате да уплашите бедните посетители с ужасните си прокоби? — разнесе се сардоничен глас.

Мъж с лабораторна престилка бе влязъл незабелязано в лабораторията и ги наблюдаваше. На лицето му бе изписана широка усмивка.

— Фредерик! — възкликна Трокмортън и се обърна към гостите си. — Това е моят почитаем колега доктор Баркър. Фредерик, това са доктори Траут от НАМПД. Може да ме наричат Франкенщайн, но този тук е доктор Стрейнджлав4.

Двамата се разсмяха. Баркър пристъпи към тях и се здрависаха. Беше към петдесетте, доста представителен, с бръсната глава и тъмни очила, които скриваха очите му. Кожата му изглеждаше някак обезцветена.

— Огромно удоволствие е да се запознаеш с хора от НАМПД. Не позволявайте на Трокмортън да ви плаши. Ако му се вържете, никога повече няма да вкусите сьомга с бадеми. Какво ви води насам?

— Бяхме на почивка и чухме за работата на доктор Трокмортън — каза Гамей. — Като морски биолог реших, че в нея може да има нещо интересно за НАМПД.

— Почивка, в която се работи! Е, нека се защитя срещу тази клевета. Аз съм силен привърженик на генетично модифицираната риба, което ме прави заподозрян в очите на моя приятел.

— Докторът е повече от привърженик. Той е свързан с някои занимаващи се с биотехнологии компании, които се опитват да изкарат тези създания на пазара.

— Правиш го да изглежда като някаква зловеща конспирация, Трокмортън. Моят приятел забравя да добави също, че върша работата си с пълното съдействие и финансова подкрепа на канадското правителство.

— Доктор Баркър иска да създаде сьомга дизайнер, така че всеки ден от седмицата хората да могат да избират различна на вкус риба.

— Добра идея, Трокмортън. Мога ли да я взема назаем?

— Само ако поемеш пълната отговорност за създаването на такова чудовище.

— Професорът се безпокои прекалено много. — Баркър махна с ръка към аквариума. — Тази хубавица е доказателство, че не е нужно да създаваме трансгенна риба с чудовищни размери. И както сам посочи, генетично модифицираната риба е по-слабо пригодена за оцеляване в естествена среда. Освен това е достатъчно лесно да се стерилизира, за да не може да се възпроизвежда.

— Да, но техниките за стерилизиране не са стопроцентово сигурни. Може би няма да си толкова нехаен, ако чуеш какви новини донесоха гостите ми.

Трокмортън помоли Пол и Гамей да повторят разказа си и да пуснат отново записа.

— Как ще коментираш това, Фредерик? — попита накрая.

Баркър поклати глава.

— Боя се, че част от вината е моя. Аз получих съобщението от Нийл, когато се обади. Но така и не го потърсих.

— Питах за мнението ти.

Усмивката на Баркър бе изчезнала.

— Щях да кажа, че е невъзможно, ако не е било видяно и филмирано от двама квалифицирани наблюдатели. Налице са всички белези за излязъл от контрол проект за генетично модифициране.

— Кой би могъл да е толкова безотговорен и да пусне рибата на свобода? Явно има и други екземпляри, ако повярваме на рибарите. Трябва незабавно да изпратим хора на място.

— Напълно съм съгласен. Повече от ясно е, че тази бяла дяволска риба вече се конкурира с дивите видове. Друг е въпросът дали може да предава гените си.

— Онова, което ме притеснява относно целия този въпрос, е непредсказуемостта — каза Трокмортън.

Баркър си погледна часовника.

— Онова, което е напълно предсказуемо, е лекцията ми, която започва след няколко минути — каза той, поклони се и се ръкува с Пол и Гамей. — Съжалявам, но трябва да бягам. Беше ми приятно да се запознаем.

— Колегата ви е забележителен — каза Гамей. — Прилича повече на професионален борец, отколкото на генен инженер.

— О, да, Фредерик си го бива. Студентките са луди по него. Обикаля града с мотор и младите го намират за страхотно.

— Нещо с очите му ли не е наред?

— А тъмните очила. Фредерик има склонност към албинизъм. Както можете да забележите от кожата му, избягва слънцето и очите му са много чувствителни към светлина. Този недъг обаче не пречи на способностите му. Всичко, което казах за него като за прекрасен учен, е вярно, макар че за разлика от мен, той използва качествата си на експерт в частния сектор. Най-вероятно ще стане милионер. Както и да е, и двамата трябва да ви благодарим, че ни предупредихте. Незабавно ще започна да събирам полевия екип.

— Изгубихме ви достатъчно време — каза Гамей.

— В никакъв случай. Беше огромно удоволствие да говоря с вас. Надявам се да се видим пак.

Трокмортън помоли да направи копие на видеозаписа и след няколко минути Пол и Гамей бяха в таксито на път към хотела.

— Интересен следобед — каза Пол.

— Доста по-интересен, отколкото си мислиш. Докато с Трокмортън копирахме касетата, го попитах кой е работодателят на Баркър. Реших, че няма да е зле да имаме още някоя следа. Той каза, че името на фирмата е „Аврора“.

— Хубаво име. — Пол се прозя. — И какво друго?

Гамей загадъчно се усмихна.

— Каза, че е дъщерна фирма на по-голяма компания.

Пол примигна.

— Само не ми казвай…

Тя кимна.

— „Океанус“.

Той се замисли, после каза:

— Опитах се да го погледна така, сякаш създавам компютърна графика, но проблемът по-скоро прилича на детски пъзел с картинки. Баркър е едната точка, а типовете, които се опитаха да ни убият — друга. Ако успеем да ги свържем, ще започнем да придобиваме представа за общата картина. Така че ходът на нашите действия е съвсем ясен.

— И той е? — скептично попита Гамей.

Пол се усмихна криво.

— Да получим още точки.