Седма глава

Този път нямаше тържествени изпращания. Нямаше го нужното настроение, а и това беше различен поход от предишните.

Беше съвсем рано, децата още спяха, при портата се бяха събрали само възрастните, дотича и Фумико — тя до последния момент се надяваше, че ще я вземат. Беше подочула, че Олег ще говори по радиото с онези, които ще спасят Казик, и искаше да слуша как ще стане това. Но, разбира се, не можеше да стане и дума да я вземат в планините — тя беше слабичка, щеше да им е в тежест.

От къщичката си към тях се забърза Лиз. Носеше торбичка със себе си. Лиз не се беше успала, но се забави, за да потърси нещо вкусно, което да даде на Олег. Тя беше като мишка — винаги криеше вкусни неща, но понякога забравяше за тях. А сега прерови всичко и намери сладки коренчета, бучка захар още от миналата година и жалки остатъци от опита си да изпече пирог през зимата. Лиз искаше да опакова всичко красиво, но бързаше и не се получи — сипа всичко в обикновена торба, от онези, с които ходеха за гъби, и хукна към оградата.

Олег взе торбичката. Струваше му се, че всички му се надсмиват. Лиз стоеше на две крачки от него и го гледаше така, сякаш искаше да го погълне с очи.

Майката на Олег пристъпи, за да застане между него и Лиз, и се зае да оправя яката на якето му. Олег не възрази.

— Добре — подхвърли Старика, — да не губим време.

— Днес всички ще дойдат да плевят — каза Вайткус.

Гласът му трепна и Олег се досети, че Вайткус не се чувства добре — всички тръгват нанякъде, а той остава сам с жените. Той не можеше да отиде далече. Но вършеше страшно много работа — на него се дължаха зеленчуковата градина и цялата земеделска дейност.

Линда заплака. Тя не каза нито дума, но се разплака. Не беше много отдавна, когато изпращаше Томас, и Томас не се върна. А сега беше със Сергеев и той също заминаваше.

Олег и Сергеев нагласиха торбите и бързо тръгнаха към планините. По земята се стелеше мъгла, леко напипаше, денят обещаваше да е топъл. Олег бързаше, той търсеше ориентирите от предишното пътешествие. Сергеев го слушаше за всичко — той се доверяваше на паметта на Олег. Двамата почти не разговаряха, освен ако не го наложеха обстоятелствата.

Гъбата гигант си беше на старото място, даже беше израснала през зимата. Не се задържаха край нея — вече се стъмваше и Олег искаше да достигнат до пещерата, а може би, ако им се удадеше — и по-надалече. Всеки ден трябваше да изминават по-голямо разстояние от миналата година.

Канеха се да започнат прехвърлянето през широкия ръкав по изгрев-слънце, но докато закрепваха разпадналото се през нощта островче, Мариана заспа. През нощта не се беше наспала, а сега се затопли и заспа. Дик и Казик решиха да не я будят, а се отдалечиха по-нататък по брега и зачакаха да се събуди.

— Уморен ли си? — попита Дик.

Казик се учуди. Дик никога не питаше за такива неща. Ако някой мъж се е уморил, това си беше негова работа. Ако някой беше много уморен, Дик вземаше от него торбата или улова. Не казваше нищо, просто ги вземаше. „Може би той също се е уморил?“ — помисли си Казик. А на глас отговори:

— Добре съм, още малко остана.

Дик го потупа с ръка по рамото — не болезнено, но здравата. Казик си помисли: „Ето, седим тук двамата с Дик и той не знае колко много го обичам. Него го обичам повече от всички, дори повече от Мариана и леля Луиза, защото искам да бъда като него — силен и мълчалив. Добре ще бъде, ако дружим с него и на Земята. Та нали аз бързо ще порасна и ще стана голям, а той все още ще е доста млад. Можем да тръгнем заедно на далечно пътешествие“.

— Може пък и да изкачим Еверест — изрече той на глас.

— Само за този Еверест говориш — каза Дик, който разбра, че Казик отново мисли за Земята.

— Е, на лов.

— Там не се ходи на лов. Разпитах Старика. На Земята не ходят на лов. Не ми се ходи на тази Земя.

— И не искаш дори да я видиш?

— Да я видя — може. Само че не искам да оставам там. Скучна ми е. Там не бива това, не бива онова… Всички са силни, красиви, като на снимка. А за тях ние сме мърльовци.

Казик не взе да спори, защото разбираше причината Дик до говори така. Това не намаляваше любовта му към Дик — осъзнаването на слабостите на обичан човек го прави даже още по-близък. Дик се боеше от земните хора, защото им завиждаше.

— Ние там също няма да сме последните загубеняци — рече Казик.

— Къде?

— На Земята. Там нашите таланти ще са от полза. Ще бъдем следотърсачи. В Далечния космически флот.

— Кой ще ни вземе… те се обучават още от бебета — издаде се Дик.

— Момчета… — повика ги Мариана. — Защо не плаваме?

— Събуди ли се? — Дик се надигна. — Решихме малко да отпочинем, защото плаването ще е трудно. Как е кракът, боли ли те?

— По-добре е — излъга Мариана.

— Искаш ли вода?

— Дай.

Дик й донесе вода в черупката. Подържа й главата, за да й бъде по-удобно да пие. Тилът на Мариана беше доста горещ. Дик се притесняваше за нея — бяха останали без никакви лекарства. Той винаги я беше харесвал — повече, отколкото останалите в селцето. Но разбираше всичко за Мариана и Олег и усещаше, че е несправедливо… Впрочем не се обиждаше. Щом така искат — нека.

Избутаха във водата островчето и започнаха да се отблъскват с прътите от мекото дъно. Прътите затъваха и им беше трудно да бутат, после постепенно водата ги понесе. Брегът се отдалечаваше, но отсрещният бряг също, защото реката ставаше все по-широка, готвеше се да се влее в езерото. Прътите започнаха да не достигат дъното и Дик и Казик се заеха да гребат с широките твърди листа, които бяха намерили сутринта на брега. Течението беше силно и не бе ясно дали гребането помага. Като че ли не.

Изпотиха се и се умориха. Мариана се разстрои, че не може да помогне. Един от дънерите се развърза и се наложи да изгубят доста време, докато го завържат отново. През това време течението ги отнесе още по-надолу. Отдясно беше езерото — сиво и гладко, по него бяха разпръснати тъмните петна на островчетата, образували се в делтата, отвъд тях имаше сива мъгла, оттатъшният бряг не се виждаше.

Понесоха се над една плитчина, но не успяха да се придържат към нея, защото Дик натисна прекалено силно пръта си, счупи го и едва не падна във водата. Освен това островчето — основата на сала — цялото се разпердушини и само дънерите задържаха заедно масата от кал и корени; подир „кораба“ по реката плаваше опашка от клони и водорасли.

Бреговете рязко се отдалечиха в двете посоки, полъхна вятър — съвсем различен от онзи в гората, по-свеж, те се люшнаха и „корабът“ забави ход — реката беше останала зад гърба им.

— Какво стана? — попита Мариана.

— Нищо — отвърна Дик. — Плаваме.

— Така даже е по-добре — каза Казик. — Тук течението е по-слабо. Ще гребем.

Но все пак имаше течение и то ги носеше все по-далече от бреговете, докато не се натъкнаха на плитчина, която по-нататък преминаваше в плосък пясъчен остров, почти на равнището на водата.

Когато не гледаха нищожната ивица пясък, отделяща ги от водния простор, усещането беше, че продължават да плават по езерото. Устието на реката, която ги беше изкарала на открито, беше толкова широко, че ниската растителност по бреговете на речните ръкави изглеждаше като кожена обшивка върху сив плат. И беше много далече. И тъй като бяха започнали прехвърлянето късно, във втората половина на деня, вече се стъмваше. Разпалиха си огън на островчето — добре поне, че се разгоря достатъчно, за да се сгрее вода за Мариана. Дик и Казик се напиха направо от езерото. Те пиха много — нарочно, защото когато се напиеш с вода, това ти помага против глада. Впрочем на тях не им помогна.

Вечерта Дик се опита да налови риба — все още му бяха останали няколко стрели. Но той никога по-рано не беше стрелял в риба с арбалет и затова все не уцелваше. А бластера си го пазеше — не знаеше колко заряда са му останали и се боеше, че скоро ще престане да стреля.

Нощта се оказа тежка, защото вятърът се усили и вълните започнаха да се качват на островчето. „Корабчето“ се поклащаше и се налагаше постоянно да го избутват с пръта на плитчината. А когато вълните станаха съвсем големи, Дик и Казик влязоха в студената вода и така удържаха сала. Мариана също не спа.

Олег и Сергеев вървяха без багаж, вървяха бързо, и най-важното — вървяха по различен начин. Беше се променило отношението им към пътя. Пътешествието миналата година беше почти невероятно — такова, на което можеш да се решиш само от отчаяние. Смъртта на Томас беше цената, която трябваше да платят за опита да се достигне неосъществима цел, а самият „Полюс“ изглеждаше тайнствен, далечен спомен, чиято реалност беше съмнителна.

Сега те вървяха на трудно пътешествие към определена цел с конкретни намерения. Най-важното беше да пристигнат колкото се може по-бързо и да се свържат с експедицията.

Сергеев спокойно признаваше първенството на Олег по време на пътуването и понеже с нищо не се опитваше да подчертае разликата в годините и опита, Олег също толкова спокойно признаваше тази разлика. Това беше пътешествие на двама възрастни мъже.

Тъкмо бяха минали покрай гигантската гъба и вървяха между скалите, когато Сергеев попита:

— Наистина ли обичаш моята Марианка?

— Така ми се струва — отвърна Олег. Той реши, че по-категоричен отговор ще е неприятен на спътника му.

Сергеев като че ли не забеляза дипломатичността на отговора.

— Никой от нас преди време не би могъл да предположи, че ще доживеем до сватба, до сватба на хора от следващото поколение.

— Не сме говорили с нея за това — смути се Олег.

Той си спомни за Лиз и му се прииска да скрие тази мисъл по-надълбоко, за да не я усети Сергеев.

— Ако всичко е наред — каза Сергеев, — селцето няма да види тази сватба. Селцето няма да го има. Гората ще го изяде.

Олег се обърна. Стори му се, че подир тях върви слон. Вече започваше да се стъмва и зад снежните струи светът беше скован в сива мъгла. Сергеев вървеше спокойно. Той разчиташе на усета на Олег.

— На мен не ми е жал за него — каза Олег.

— А на мен ми е жал. Това е почти половината от живота ми и по-голямата част от съзнателния ми живот.

— Не искаш ли да се прибереш вкъщи?

— Не е там работата. Ние сме живели дълги години в нищета и безсилие, ако някой човек от Земята ни види, би решил, че сме маймуни. Но аз съм убеден, че ако се приберем у дома, в спомените ми ще останат победи и мигове на тържество, които ти дори не си забелязал.

— Малък ли съм бил?

— За теб е било напълно естествено, че си оставаме хора, че ходиш на училище и ядеш с лъжица. А знаеш ли какъв празник беше, когато направих първата лъжица?

Олег рязко дръпна спътника си за ръкава, събори го на земята, Сергеев изкрещя.

Над главите им премина черен рояк. „Като конниците на Апокалипсиса“ — помисли си Сергеев, гледайки стремителното и съгласувано движение на черните сенки.

— Какво беше това? — попита той Олег.

— Не знам. Виждал съм ги някога, доста отдавна, но не знам какви са. Говореше за лъжицата?

— А имаше и много смешни неща. Ние доста се смеехме. Навремето повече, отколкото сега — сега сме уморени.

Отминаха пещерата, в която миналия път Олег беше прекарал една тревожна нощ. Може би си струваше да останат да нощуват в нея — все пак беше укритие, но още не се беше стъмнило и не се знаеше какво ще бъде времето на следващия ден. Упорството, с което мокрият сняг застилаше земята, беше тревожно. Сергеев не оспори решението на Олег, макар че беше много по-уморен от него. Само след половин час Олег съжали, че не са спрели в пещерата. Снегът се усили, Олег се уплаши, че са се заблудили. Разпънаха палатката, легнаха в нея, прегърнаха се. През нощта захладня. Преди да заспи, Сергеев разказа, че майката на Мариана не го е обичала. И дори искала да го напусне, но останала Заради Марианка. Това беше странно: как можеш да напуснеш някого в селцето?

Задуха вятър и започна да хвърля преспи сняг върху малката палатка.

Двамата станаха, когато се съмна достатъчно, че да могат да виждат земята под краката си. По-точно — изпокъсаното одеяло от мокър сняг, през което стърчаха камъни и редки храсти.

Снегът утихна, но вятърът виеше с предишната си сила, той беше мокър и зъл. Олег гледаше как Сергеев е настръхнал от вятъра, какви тъмни и корави са пръстите му, с които рязко отмяташе от челото си дългите кичури на прошарената си коса. И в този момент Олег осъзна, че се страхува. Страхува се, защото в миналото пътешествие не носеше отговорността. Дик ловуваше и се ориентираше по-добре, Томас помнеше пътя до кораба, Мариана умееше да лекува и знаеше билките. От Олег се искаше само едно — да върви. А ако сега се бяха отклонили от пътя? Ако не намереха клисурата, в която течеше студеният извор? Какво щяха да направят — да се върнат? Това беше най-лошото, което можеше да се случи. Всичко друго, но не и това.

— Водата кипна — каза Сергеев.

Олег изсипа в тенекията шепа сухи гъби. Те бързо бухнаха и изплуваха. Сергеев и Олег един след друг, изгаряйки пръстите си, вадеха от тенекията плъзгавите меки кълбенца, подухваха ги и после ги налапваха. На Олег не му се ядеше, но това беше необходимост, нещо, което трябваше да се направи, иначе нямаше да има достатъчно сили. В селцето винаги бяха зле със солта. По-рано изобщо нямаха сол, но после Вайткус намери в блатото място, откъдето тя можеше да се изстъргва. Наистина солта беше по-скоро горчива, отколкото солена, и Вайткус хитроумно я изваряваше. Гъбите, които дъвчеха, бяха само леко подсолени, но недостатъчно, за да се омекоти противният им вкус.

— Тръгваме ли? — попита Сергеев.

Олег не се усети как стана и започна да събира палатката — платнище от рибена кожа.

После провери арбалета. Тетивата се беше навлажнила и се наложи да я обтегне.

Продължиха нататък, нагоре по склона. Олег не разпознаваше местността и с яд към себе си помисли колко глупаво е било да не оставят знаци — нали бяха минали два пъти по този маршрут.

— Може би настроението ми е предизвикано от факта — сякаш продължи вчерашните си размисли Сергеев, когато набраха скорост, — че моята работа, моята полезност там, на Земята, сега е равна на нула. Ще ми предложат да си почивам.

— Защо? Ти още не си стар и си силен.

— Вече няма да се впиша в света, който се е променил — в най-добрия случай ще изглеждам като екзотичен Робинзон, предизвикващ съчувствие. Ще се наложи да си пиша спомените.

— Спомени? За какво?

— За нас… Пошегувах се. Няма да пиша спомени, ще си отглеждам внуците. На вас с Марианка също няма да ви е лесно. Представяш ли си колко много знаят вашите връстници?

— Аз ще се уча.

— Разбира се. Но ще ти бъде трудно.

Сергеев не разбираше, че за Олег земните проблеми не бяха придружени със зрителни образи, с опит от миналото — засега Земята си оставаше за него обетована страна. Ако трябва да се учим — ще се учим. Едва след това ще дойдат разочарованията.

Олег все повече се безпокоеше от това, че не разпознава местата, през които минаваха. Отдавна вече трябваше да са се появили ручеят, клисурата, но скалите наоколо бяха чужди, непознати.

Сергеев усети безпокойството на Олег.

— Какво, заблудихме ли се? — попита той.

— Всичко е различно от тогава. Това е заради снега.

— Не се притеснявай — каза Сергеев, — няма как да се отклоним много. Докато знаем посоката, докато вървим нагоре, няма страшно.

— Почакай. — Олег чу шуртенето на вода.

Отново заваля сняг. Излязоха на ручея след няколко минути и тръгнаха нагоре срещу течението му, макар че това не беше надеждно. Последния път бяха стигнали до ручея след излизането от клисурата. А колко ли ручеи течаха тук?

Вървяха до вечерта почти без да спират. Не им се случиха никакви приключения. Олег стреля по един заек, но не улучи. Снегът не спираше. Дрехата му лепнеше, но не му беше студено, само с всяка следваща крачка все по-трудно измъкваше крака от снега.

Когато се стъмни, навлязоха в клисурата. Но това беше съвсем друга клисура. По-скоро широк ров. Там и останаха да нощуват. И двамата разбираха, че са се заблудили, но беше късно да се връщат. Ако там горе снегът не беше толкова много, оставаше надеждата да излязат на превала. Но не им се искаше да говорят за това. Олег раздели останалите гъби на три части. Икономисваха дървата и когато водата в тенекията се затопли, веднага загасиха огъня и прибраха главните в торбата.

Спаха под една пропаст, нощта беше мразовита и вятърът се виеше из рова като пролетен ручей.

На сутринта Павлиш се готвеше за пътуването до планините.

Той повика със себе си Сали, както се бяха разбрали, но Клавдия се възпротиви, защото беше дошъл денят за профилактика и Сали трябваше да провери апаратурата — това беше нейно задължение. Павлиш започна да уговаря Клавдия да премести профилактиката в някой друг ден, но началничката беше непреклонна. Тя беше дълбоко убедена в това, че я ръководи чувството за дълг и единствено то. И че никакви други чувства не са й познати.

— За Бога, Клавдия — каза Павлиш. — Ако не искате Сали да дойде с мен, елате вие.

Стори му се, че Сали се усмихна, като чу това предложение, но не посмя да погледне към нея.

— Вие сте полудели — рече Клавдия, неочаквано изчервявайки се. Павлиш изобщо не очакваше, че тя е способна да се изчерви. — Смятате, че точно аз съм най-голямата безделница на станцията?

— Не съм имал предвид нищо лошо. Мислех само, че и на вас рано или късно ще ви се наложи да летите до планините. Та нали това е вашата стихия!

— Моята стихия е цялата планета. Планините вече са изследвани от скаутите. Масивът, намиращ се на север от гората, е сравнително млад, без активна въздушна ерозия. Дори и там да има нещо, което не е обичайно, ще се наложат дълбоки сондажи…

— Работата ми е да ви поканя. Във всъдехода ще се намери място.

— Благодаря за поканата, следващия път…

Сали направи на Павлиш няколко сандвича за из път и му даде термос с кафе.

— Не се разстройвай — каза му тя, когато Клавдия се прибра в лабораторията си. — Наистина трябва да поработим днес. Ще отлетим с теб следващия път.

— Не знам кога ще бъде — отвърна Павлиш. — Утре ще изникнат милион дела.

— Ще измислим нещо. Днес ще намериш някакви особено красиви места. Нали?

Сали се повдигна на пръсти и леко целуна Павлиш по слепоочието. Тя беше височка.

— Знам какво ще направя. Вече всичко съм обмислил.

— Какво?

— Ще се преселя в лабораторията. Заедно с теб.

— С мен?

— Да. Ще си имаме свой дом, ще можем да затворим вратата след себе си. Защо трябва да се преструваме и да се правим, че не се харесваме?

— Ти не умееш да се преструваш.

— Още повече че Клавдия и без това е недоволна.

— Разбира се. Това е потъпкване на общоприетите норми. Тя много добре знае, че децата не ги носи щъркелът, не я смятай за безчувствена. Но е свикнала, че в експедициите на твоето място е Сребрина Талева. Отношенията между мен и теб са нередни, неочаквани и тя не може да се приспособи към тях, а ние винаги се дразним от нещата, към които не можем да се приспособим. Например дразни ни тази планета.

— Няма какво да философстваме. Ще я поставим пред свършен факт.

— Нищо няма да излезе — лабораторията не е достатъчно стерилизирана. Клавдия по-скоро ще умре, отколкото да позволи на някого да живее там.

Не успяха да завършат този разговор, защото Клавдия се върна. Тя донесе един жълт лист.

— През третия ден — каза тя — един от скаутите ми регистрира метална аномалия в този квадрант. При това съобщението му е заплетено — не можах да разбера що за находище има там. Ако ти е все едно къде ще летиш, хвърли един поглед на тази долина. Аномалията е на повърхността и това е още по-странно.

— С удоволствие — отговори Павлиш.

Павлиш направи кръг над станцията; времето беше хубаво, видимостта — също. Стволовете на гигантските дървета се издигаха и се губеха в облаците като мъглива скала. По повърхността на езерото преминаваха дребни вълни, които се пенеха по-нататък, в дълбокото. Ако се намираха на Земята, Павлиш отдавна да е излязъл в езерото с надуваема лодка и щеше да се гмурка или да лови риба. Впрочем трябваше да направи експедиция до дъното на езерото. Тази седмица.

Павлиш издигна всъдехода по-нагоре и се вряза в облаците.

От облаците излетя ято птици — Павлиш вече беше виждал такива, това бяха странни създания, навярно влечуги; трябваше да улови екземпляр за изследване. Те си устроиха отчаяна битка във въздуха — сплитаха се на кълба, разделяха се отново, хвърляха се една срещу друга.

Върховете на планините, все още далечни, се извисяваха над облаците. По-наблизо — черни, без сняг; по-надалече — покрити със сняг, масивни, спокойни и познати. Планините навсякъде са еднакви, на всяка планета.

Всъдеходът се снижи към тях. Сега можеше да се разбере системата на разположение на планинския масив. Планините се издигаха стъпаловидно от долината, преминавайки в първия, сравнително нисък и полегат хребет. След него се точеха високопланински долини, в които дори сега, през лятото, снегът не се разтопяваше. След тях се издигаше верига от по-високи планини — вече истински великани, високи над пет километра. По-нататък — Павлиш знаеше това, но от толкова далече му беше трудно да го види — се разполагаше могъща шарка от върхове, най-високите на планетата, и най-високата планина, издигаща се на повече от единайсет километра, на която все още й предстоеше да получи красиво и достойно име.

Павлиш реши засега да спре дотук.

Той спусна машината върху полегатия склон на втория хребет. Поседя малко, без да отваря люка.

Беше много тихо. И тази тишина бе чиста и тържествена. Тишина, която все още никой никога не бе нарушавал със звука на гласа си.

После Павлиш се свърза със станцията и попита как вървят работите при тях.

Клавдия отговори, че всичко е наред, и го помоли да не закъснява за обед. Беше настроена миролюбиво, напомни на Павлиш да погледне в онази долина, в която беше забелязана аномалията.

— Непременно — отвърна Павлиш. — Само че малко по-късно.

Той отвори люка и излезе навън. Нямаше вятър. Краката му веднага затънаха в снега — почти до коленете. Снегът беше покрит с блестяща твърда коричка — през дългия ден лятното слънце го разтапяше. Но отвътре се оказа сух, рехав и твърде бял — Павлиш още не беше виждал тук такъв яркобял сняг.

Взе шепа сняг и го намачка с ръкавиците си. Снегът се разпадна и потече надолу като пудра.

После Павлиш извърши нарушение на инструкциите, но като биолог разбираше, че тук нищо не го заплашва. Той свали шлема си.

Студеният въздух опари лицето му, за секунда Павлиш даже задържа дишането си, за да не пусне мраза в дробовете си. Когато все пак си пое дъх, всичките му очаквания се сбъднаха — това беше кристален, всевечен, превъзходен въздух.

Държейки шлема в ръката си, Павлиш пристъпи и пропадна в сняг до коленете. Не бързаше, чуваше се само един звук — звукът на хрущящия сняг. Тук, на високото, заради липсата на навик дишането му беше затруднено — а височината беше само някакви си четири километра, не повече.

В далечината прелетя бяла птица. Значи, и тук имаше някакъв живот. И защо не — въздухът си беше нормален.

Ушите му замръзнаха. Павлиш съжали, че не си е взел топла шапка — носеше със себе си стара плетена шапка.

Сложи си шлема, включи отоплението.

Не му се искаше да си тръгва. Стоеше, бавно въртейки глава, и разглеждаше един по един върховете, толкова приличащи си и толкова величествено различни — това беше особена, тържествена и съвършена архитектура, характерна само за големите планини. Яркото бяло слънце плуваше над върховете, небето беше доста по-тъмно от земното и се виждаха звездите.

Павлиш се върна при всъдехода, отново го издигна и се понесе към далечния голям хребет. Летеше покрай планинската верига, вглеждайки се в детайлите на великаните: в скалиста пропаст с височина един километър; в тънък гребен, над който беше увиснал снежен корниз; в пукнатина в глетчера, губеща се в синкавата безкрайност… Едни обичат да гледат огъня, други — морето. Павлиш обичаше повече от всичко да гледа планините.

Усети, че се е уморил и е огладнял. Извади сандвичите, сипа си кафе, поговори отново със станцията и отново чу напомнянето на Клавдия да погледне в онази долина.

Така че, преди да се върне, Павлиш пое нататък. Докато летеше, той спокойно отпиваше от кафето, наслаждавайки се на омиротвореното състояние на човек, който не се е излъгал в очакванията си.

Всъдеходът се спусна върху склона на долина, наподобяваща огромен цирк.

— Е, да видим къде е аномалията — каза на глас Павлиш и погледна в илюминатора.

От тази страна нямаше нищо, само бял склон. Той погледна от другата страна надолу. После рече:

— Така. Точно така.

От всички невъзможни гледки, пред които се изправя човек, му се беше паднала най-невероятната.

Отпред в долината, на арената на снежния цирк, изглеждащ малък от такова разстояние, лежеше космически кораб.

В първия миг той се стори на Павлиш съвсем цял и докторът за миг си помисли, че това може би е друга експедиция… А после разбра, че корабът е загинал.

Дискът беше наклонен, докосваше с ръба си снежното поле, горницата му беше покрита от ледена шапка.

Павлиш рязко вдигна всъдехода и го насочи към кораба.

Когато изскочи от всъдехода, си спомни, че не е съобщил на станцията за откритието си, че още веднъж е нарушил непростимо инструкциите, но после изхвърли тази мисъл от главата си.

Отстрани на кораба проблясваше надпис: „Полюс“.

Корабът не искаше да пусне Павлиш вътре.

Пасажерският люк беше открехнат, но нямаше как да се добере до него — той се оказа на височина три метра. Не бяха пуснали трапа или не бе имало кой да го пусне. Товарният люк беше препречен при падането. Когато обиколи кораба и осъзна, че е в положението на котка, на която й дават да лочи от стомна с тънко гърло, Павлиш, затъвайки в снега, закрачи бавно и изведнъж се улови, че не бърза да проникне вътре, страхува се да се срещне с гледката на внезапната, отдавна замръзнала смърт.

В същото време му се искаше да се надява… На какво? И в този момент Павлиш измисли отговора — на това, че някой е останал жив, успял е да издигне планетарния катер и да излети в Космоса.

Нелепостта на тази мисъл го накара да се намръщи. Та той отлично знаеше кой е този кораб, знаеше, че отдавна е изчезнал безследно. Последната връзка с него е била, когато е влизал в голям скок в съвсем друг сектор. Нещо се беше случило по време на скока. Корабът не беше излязъл от него. И беше изчезнал безследно, което се случваше крайно рядко, може би веднъж на десетилетие.

Оказваше се, че корабът е излязъл от скока само за да рухне безсилно в тези студени планини. И, разбира се, никой от него не се беше спасил. Защото, ако бяха изстреляли спасителен катер, биха могли да се доберат до обитаема планета. А това не се беше случило.

Павлиш се върна във всъдехода, защото си спомни, че Клавдия сигурно вече полудява — от толкова отдавна не й се беше обаждал.

Дори и да полудяваше, Клавдия се владееше отлично.

— Случи ли се нещо? — попита тя с леден глас, когато чу Павлиш.

— Как да ти кажа…

Клавдия мълчеше. Връзката работеше отлично. Павлиш чуваше учестеното й дишане.

— Намерих „Полюс“ — каза Павлиш.

— Какъв полюс?

— Помниш ли, че ми каза за аномалията? Това не е аномалия. Това е космическият кораб „Полюс“. Може би си чувала, че той е изчезнал преди двайсет години?

— О! — разнесе се гласът на Сали. Явно тя стоеше до Клавдия. Може би също се безпокоеше от това къде е изчезнал Павлиш. — А люковете?

— Той е извън строя. Разбил се е. Сега ще се опитам да проникна в него.

— Почакай! — спря го Клавдия. — Не знаем причините за гибелта му.

— Той се е разбил — повтори Павлиш. — Минали са двайсет години.

— Тогава няма защо да се бърза. Ще отлетим там заедно. Според инструкциите не може да го прави сам човек.

— Аз съм със скафандър.

— Разбира се, че Слава ще отиде — обади се Сали. — Аз също бих отишла.

— Аз съм категорично против — отсече Клавдия.

— Извинявай — каза Павлиш и прекъсна връзката.

Това беше явна революция, метеж на борда.

Павлиш отвори кутията с експедиционното снаряжение. В експедиционния катер трябваше да има първобитни вещи — въжета, куки. Понякога възникваха толкова неочаквани обстоятелства, че цялата технология на космическия век беше безсилна без парче въже.

Павлиш веднага намери идеалното приспособление за проникване на кораба — реактивна раница.

Корабът се беше запазил идеално отвътре. Сякаш беше препариран от ледения въздух.

Павлиш крачеше бавно из коридорите на кораба, надникваше в каютите. Целта му беше пултът за управление. Там трябваше да се пази бордовият дневник.

Каютите бяха празни. Това беше странно — дори и голямата част от екипажа да се е намирал в анабиозния отсек, на такъв кораб би трябвало да има поне десетина души, даващи вахта.

В каютите всичко си беше останало същото или почти същото както в момента на гибелта на кораба — предметите си бяха по местата, но нямаше нито един труп.

На кораба бяха летели семейства. В една от каютите — Павлиш запомни номера й, четирийсет и четири — изведнъж го връхлетя усещането за застинало мигновение; там имаше детска люлка, до нея — начената бутилка детско мляко. Играчки в люлката…

Павлиш вече беше убеден, че след аварията на кораба са останали живи хора. И му предстоеше да разбере какво се е случило с тях след това.

Намери пулта за управление. Той беше силно пострадал, приборите бяха разбити. Зелената светлинка на апаратурата за автоматично свързване със Земята изглеждаше като чудо сред хаоса. Павлиш я изключи — зеленикавото сияние в толкова безвъзвратно загиналия кораб беше зловещо.

Павлиш не намери никого в центъра за управление и в другите служебни помещения на „Полюс“. Нямаше и бордови дневник. Нито пък имаше хора в двигателния отсек, който беше пострадал най-много. Най-накрая той се добра до анабиозния отсек. Вратата към него беше заключена. Но Павлиш беше готов за това. Беше взел от катера резачка.

Ключалката поддаде доста лесно.

В анабиозния отсек беше тъмно — за разлика от другите помещения, стените тук бяха без осветителна система. Павлиш включи фенера на шлема си.

И тогава разбра всичко.

Хората в анабиозните вани бяха загинали заедно с кораба. Най-вероятно по време на аварията се бе изключил енергоблокът и останалите живи обитатели на кораба не бяха успели да пуснат системата за реанимация. Макар че, съдейки по всичко, се бяха опитали. Някои от ваните бяха отворени, но усилията се бяха оказали напразни.

А после разтворите във ваните са замръзнали и онези, които са спали в момента на гибелта на кораба „Полюс“, са се оказали оковани в прозрачните ледени блокове.

И тук, в коридорите между ваните, Павлиш намери онези, които бяха загинали извън отсека. На някого му бяха стигнали силите да ги домъкне тук.

Павлиш не се задържа дълго в анабиозния отсек. Там изпитваше страх. Може да си колкото щеш рационален, трезв и дори смел човек, и все пак вътрешностите ти ще се свият, когато чуеш зад гърба си, в ледената тишина, въображаеми стъпки и изведнъж видиш в потрепващия лъч на шлемовия фенер как под стъклото на анабиозната вана помръдва клепач или конвулсивно се свива в усмивка устата на човек, загинал преди двайсет години.

Павлиш отстъпи към изхода, неспособен да обърне гръб на гробницата на „Полюс“. А когато затвори подир себе си вратата на отсека, той притисна гръб към стената на коридора и постоя така няколко минути. Зяпаше в разтворената врата на някакво складово помещение, защото го смая разгромът, царящ там — сякаш някакви диваци или животни се бяха добрали до сандъците и пакетите, бяха ги разхвърляли по пода, бяха отворили по някакъв начин, сякаш с камъни и нокти, разни консерви и пакети, които бяха пробвали и оставяли настрана, ако не им бяха харесали. Това не биха могли да го направят обитателите на кораба дори в момент на крайна нужда, дори и само заради това, че знаеха как се отварят консервите… Значи, на кораба беше идвал някой, след като последните хора са загинали или са го изоставили. Този факт нямаше обяснение, обяснението изискваше съществуването на планетата на достатъчно високоорганизирани животни или дори първобитни хора. А Павлиш като биолог беше напълно убеден, че на планетата няма висши животни. И едва когато се отдалечи на няколко десетки метра от разгромения склад, му хрумна проста и убедителна мисъл. Той подсъзнателно я беше прогонвал от себе си до момента: хората са умирали на загиналия кораб постепенно, един след друг, и последните или последният, смазани от безнадеждност и ужас, са полудели. И умиращият безумец, без да съзнава какво прави, е допълзял в този склад, защото смъртта не е била милостива към него…

По-бързо навън! На слънце и чист въздух! По-скоро вън от безмълвната гробница, населена с ледените сенки на отдавна отминала, но запечатана в мраза трагедия!

Така се умориха и подгизнаха през нощта, че на разсъмване, когато вълнението утихна и водата спря да залива островчето, се строполиха и заспаха като мъртви.

Дик и Казик прегърнаха Мариана и се притиснаха към нея от двете й страни. Мислеха, че така ще й е по-топло, и дори в съня си се стараеха да не се помръдват, за да не й причинят болка, а Мариана, която постоянно се събуждаше, не можеше да се сгрее, тресеше я и трябваше да се сдържа, но Олег все не тръгваше, той отиваше нанякъде и тя го викаше, бягаше подир него, в този момент отказваше болният й крак — тя всъщност изобщо нямаше крака — и Олег не се обръщаше, и тя не успяваше да го догони… Земята се люлееше, защото имаше земетресение, и покривът падаше върху главата й…

Мариана се събуди — ципата закриваше лицето й и й пречеше да диша. Отмести я. Дик и Казик лежаха от двете й страни и тя си спомни как в миналото лежаха върху снега и замръзваха, и момчетата също я слагаха в средата, за да се сгрее. И тогава тя не знаеше, че отново ще й се наложи да замръзва толкова далече от дома, но на две крачки от Земята — нали така, на две крачки?

Островът се поклащаше, макар че не би трябвало да го прави.

— Дик — попита Мариана, — плаваме ли?

— Какво? — попита той в съня си, но след няколко секунди се събуди, отметна ципата, седна и каза: — Само това ни липсваше.

Казик се размърда и изстена, но не можа да се събуди. Жените в селото винаги казваха за него, че е много слаб, само кожа и кости — добре, че не го виждаха сега…

Мариана се опита да седне. Лактите й пропадаха в постелята, а кракът днес почти не я болеше.

Наоколо имаше само вода — нищо друго. Водата ги беше отнесла, докато бяха спали.

Дик се изправи, затъна до коляно във водата; облегна се с длани, измъкна крака си и започна да се оглежда. Казик също се събуди.

Докато бяха спали, течението беше отнесло „кораба“ от острова. Но вятърът духаше в благоприятна посока и затова се бяха озовали по-близо до срещуположната страна на реката.

Започнаха да гребат към брега, използвайки попътния вятър; гребяха с длани, даже и Мариана допълзя до ръба, наведе се през дънера и започна да подгребва.

Казик свали разкъсаните си панталони и якето, от което бяха останали само парцали, и скочи във водата. Той плуваше зад сала и пляскаше с крака, тласкайки го пред себе си. А после, когато брегът се приближи и всички ги обзе нетърпение, Дик скочи при него и също забута сала, дори без да усеща колко студена е водата.

Задъхани, бутаха проклетия тежък сал, който се съпротивляваше, сякаш беше жив. И изведнъж Дик докосна с крак дъното. Той блъсна силно сала напред. Казик изгуби равновесие, едва не се нагълта с вода, защото за него все още беше дълбоко. Дик го измъкна изпод водата и двамата тръгнаха към брега подир плаващия сал. Вървяха бавно, само го побутваха, когато той забавеше ход, и след няколко минути изнесоха Мариана на ниския полегат бряг, под сянката на ниски сивкавобели борчета.

Под борчетата миришеше на гъби, в мъха пробягваха насекоми, шумоляха храсти, подушващи пришълците.

До края на пътя оставаше съвсем малко.

На връщане на Павлиш му се наложи да отговаря на безбройните въпроси на Клавдия и Сали. Нито една експедиция досега не беше откривала разбит космически кораб. При това кораб, чието изчезване си спомняха всички.

— Той не трябваше да бъде в този сектор — говореше Клавдия, сякаш Павлиш нарочно, за да я ядоса, беше докарал тук „Полюс“.

— Ако аварията е станала по време на скок — възрази Павлиш, — може да са излезли и тук.

— Да, но комисията реши, че те така и не са излезли.

— Сигурен ли си, че никой не е оцелял? — попита Сали.

— В нищо не съм сигурен — каза Павлиш. — Но мисля, че някои са умрели веднага.

— Дори и някой да е останал жив, тук не биха оцелели дори и ден — реши Клавдия.

— Кога е било това? — попита Сали.

— Не намерих бордовия дневник. Но дори и през лятото там е мраз. През нощта температурата пада до минус четирийсет. През другите сезони е още по-лошо.

— Нямало е къде да отидат — изрече Клавдия.

— Ще изследваме околните планини — предложи Павлиш.

— Там е имало много хора — напомни Клавдия.

— И деца — добави Сали. — Експедиция и колонисти.

Жените бяха затоплили яденето при пристигането на Павлиш, но на него не му се ядеше. Веднага започна да превърта лентите.

… Корабът насред снежния цирк.

Пак той — от по-близо, блестящият му страничен ръб е надвиснал отгоре. Едър план — матовата, издраскана от ветровете и снега повърхност на обшивката. Коридорът на кораба. Ярката светлина на шлемовия фенер на Павлиш. Пултът за управление, отломките от уредите… Следите от взрива в двигателния отсек… Мъртвешки студената безлюдност.

Седяха в малката, топла и чиста всекидневна на станцията, пиеха кафе и всеки си представяше смъртоносния студ на Космоса, продължение на който бяха планините, в които беше намерил гибелта си корабът „Полюс“.

— Ще прегледаме ли останалите записи? — попита Павлиш.

— Няма нужда — каза Клавдия. — Утре. Трябва да изясним какво е необходимо да се направи.

— А какво е необходимо? — Павлиш осъзна, че никога не се бе сблъсквал с такава ситуация. А нали имаше правила за всичко — за излизане в открития Космос и за поведение при срещата с аборигени. Дори най-немислимите ситуации — и те си имаха съответните правила.

— Какво можем да използваме? — попита Клавдия.

— Как така „да използваме“? — не разбра Сали.

— Планетарните катери невредими ли са?

— Катерът е повреден. Точката на удара е била в транспортния отсек.

Клавдия включи информатория. Той изкара текст на екрана. Буквите бяха строги, ясни, недопускащи възражения. Клавдия повтори текста на глас:

— „При евакуация от изследвана планета експедицията трябва да се убеди в това, че на планетата няма да остане нито един предмет от земен произход, с изключение на приборите, чието оставяне е предвидено с цел по-нататъшното им използване…“

— Случаят не е точно такъв — каза Павлиш. — Тук май се има предвид четката ми за зъби.

— Четката ти за зъби?

— От три дни не мога да я намеря — обясни Павлиш. — Може да се е плъзнала през някой процеп и след милиони години, когато тук възникне цивилизация, те ще изровят четката и ще разберат, че на планетата им са идвали пришълци.

— Не е време за шегички — прекъсна го Клавдия, навеждайки се към дисплея. — Тук трябва да има още нещо. Много добре си спомням. Ето.

Екранът на информатория отново просветна: „В случай че на изследваната планета се открият попаднали там в резултат на небрежност на предишна експедиция или в резултат на нещастен случай предмети от земен произход, експедицията е длъжна да ги вземе със себе си, а при невъзможност да го направи — да ги унищожи“.

— Нали ви казвах! — Клавдия беше доволна, че паметта й не я е подвела.

— Но как така? — възрази Сали. — Та там има хора…

— Хора, загинали преди двайсет години.

— Няма нужда да бързаме — обади се Павлиш. — Още не сме си тръгнали.

— Трябва да побързаме — каза Клавдия.

Тя отново се ровеше в индекса.

Павлиш не осъзнаваше, че Клавдия води война с него. Той беше забравил напълно за своя бунт, за това, че беше отишъл на „Полюс“, като явно не й се беше подчинил, и тя беше принудена заради самата себе си да утвърди лидерството си.

— Това беше някъде в забележките — припомняше си тя. — Тук трябваше да има забележки.

— Не разбирам — рече Сали. — Какво може да се случи?

— Може да сбъркам в точните формулировки — каза Клавдия, — но смисълът ми е ясен. Както трябва да е ясен и за вас. Корабът, претърпял крушение, е източник на земни микроорганизми. По наша вина може да настъпи екологическа катастрофа.

— Микробите са измръзнали — възрази Павлиш.

— Ти можеш ли да го гарантираш? Като биолог?

— Не, не мога — съгласи се Павлиш.

Той разбираше какво иска да каже Клавдия. Павлиш беше влязъл в кораба. И ако нещо от този чужд свят беше останало там, включително и вреден микроорганизъм, Павлиш му беше дал шанс да се измъкне навън. А сега не беше чак толкова студено — дори и високо в планините. И не беше сигурно ще се случи ли нещо, или не. Най-вероятно нямаше да се случи. Но инструкциите бяха съставени от много умни и предвидливи хора.

— И все пак не бива… — започна Сали. — Той сега е като паметник… — Тя млъкна.

— Хората не са излезли в Космоса, за да оставят паметници, способни да погубят чужд живот — каза Клавдия. — Ние не сме източници на зараза. Смисълът на истинската цивилизация е хуманизмът.

Докато Клавдия изричаше високопарните думи, очите й проблясваха гордо.

„Ако те сложат на клада — помисли си Павлиш, — пламъкът ще отстъпи.“

Сали се изправи и тръгна към кухнята, за да направи чай.

Спря се на вратата и каза:

— Винаги си толкова уверена в правотата си…

Клавдия не отговори.

Когато поотпочинаха, Казик се приготви да тръгне към станцията.

— Почакай да се понагрееш, да изсъхнеш — предложи му Мариана.

— Ще изсъхна по пътя. Аз ходя бързо.

Дик му даде ножа си — ножът на Казик не ставаше за нищо. Искаше да му даде и бластера, но Казик не го взе — не се доверяваше на бластера.

— На теб ще ти трябва повече — каза той. — Аз ще вървя, а ти ще седиш и ще чакаш.

Казик вървя до мръкване, но на пътя му се изпречи река. Тя беше много бърза и той тръгна срещу течението й, търсейки място, където да се прехвърли, но се натъкна на блато.

И вече по мръкнало се върна обратно.

Забеляза огъня, който беше разпалил Дик.

— Аз съм! — извика Казик отдалече.

— Не ги ли намери? — попита Дик, изправяйки се.

— Утре ще ги намеря. Сега вече знам как.

Мариана лежеше с отворени очи и мълчеше. Болеше я, но не кракът — изпитваше тъпа болка по цялото тяло.

… Станаха, когато се разсея утринната мъгла. Тя се отдръпваше, изтичаше като желе в езерото и се стаяваше в гората. Късовете мъгла се смесваха с дима от огъня, на който Дик затопляше вода. Павлиш, който отлетя със Сали към „Полюс“, не забеляза дима. А дори и да беше го забелязал, щеше да го приеме за стелеща се мъгла. Но Казик погледна към небето точно в момента, в който катерът се мярна над върховете на дърветата.

— Ето ги! Отлитат! — развика се той.

— Видя ли ги? — попита Мариана.

— Да, малък кораб.

— Сигурно са полетели на разузнаване — реши Дик.

— Дано да не са полетели всичките — отвърна Казик. — Как мислиш, много ли са?

— Не е ли все едно?

— Ако са много, ще имат друг кораб, с който да вземат Марианка — рече Казик. — Да тръгвам, нали?

Той беше възбуден — срещата със Земята беше толкова близко.

— Почакай, изпий си чая — напомни Дик.

Той би могъл да остави Казик тук и да отиде сам до станцията, но не каза нищо повече. В гората беше еднакво опасно навсякъде. Човек, който се движи, е в не по-голяма опасност, отколкото ако охранява безпомощна девойка. Дик разбираше какво щастие за Казик е да види истински земляни.

Самият той не изпитваше подобно чувство. Само се безпокоеше за Мариана — днес тя беше съвсем зле. Той накара Казик да изпие горещата вода и каза:

— Е, бягай.

Знаеше, че никой на планетата не се придвижваше из гората по-бързо от Маугли.

Тази нощ Клавдия спа лошо.

Вечерта отново се разрази спор с Павлиш — тя настояваше още от сутринта той да вземе мерки за ликвидирането на кораба. Думата „ликвидиране“, която тя употреби по отношение на „Полюс“, сякаш обезличаваше действията на Павлиш, помагаше й да не вижда в „Полюс“ това, което виждаше Павлиш. Съществуваше предмет, представляващ заплаха за планетата. Съществуваха инструкции, които предвиждаха унищожаването на опасния предмет. Корабът „Полюс“ не съществуваше от много отдавна. Разумният акт на ликвидиране, който тя налагаше на Павлиш да извърши, един вид слагаше кръст на събитията, случили се преди двайсет години.

Клавдия сама отбори контейнера с имплозива — взривно устройство, което не разпространяваше взривна вълна и не нарушаваше баланса в природата. Тя домъкна тежкия сандък в каюткомпанията и с безапелационен тон нареди на Павлиш в изпълнение на инструкциите на другия ден сутринта да ликвидира кораба „Полюс“, като преди това направи холограма на вътрешните му помещения за доклада пред Звездната комисия. Тя се съгласи с искането на Сали, че ако е необходимо, Павлиш може да изземе от „Полюс“ всички предмети и материали, които могат да представляват ценност от изследователска гледна точка или да имат сантиментално значение за роднините на загиналите.

След това Клавдия издържа бурна, спонтанна и твърде емоционална атака от страна на Павлиш, който категорично отказваше да взриви кораба.

— Ние служим В Далечното разузнаване — отговори тя спокойно и отмерено. — Когато сте се съгласили да летите в тази експедиция, Павлиш, вие много добре сте знаели, че при извънредни обстоятелства решението се взема от началника на експедицията. В случай на неподчинение членът на експедицията, виновен за това, се лишава завинаги, повтарям, завинаги, от правото си да работи в Космоса. Можете да оспорвате решението ми, можете да го смятате за неразумно. За това решение нося отговорност единствено аз. Но сте длъжен да му се подчините. Както знаете, това правило няма изключения. То неведнъж е спасявало експедиции.

— Клава — възрази Сали, — случаят не е такъв. Нашата експедиция не е заплашена от нищо. Можем да отложим това решение до отлитането. Все още има време.

— Не можем да отложим решението до отлитането. С всяка изминала секунда опасността от заразяване на тази планета се увеличава.

Павлиш мълчеше.

Логиката и желязната увереност на Клавдия притежаваха известен хипнотичен ефект. Може би той щеше да продължи да спори и да намира аргументи, ако не беше възпитан в Далечния флот, където авторитетът на капитана и на началника на експедицията беше задължителен и едва ли не главен елемент от възпитанието. Клавдия беше права — в решаващия момент командирът на кораба или началникът на експедицията имаше право и даже беше длъжен да вземе решение, което не подлежеше на обсъждане. Вероятността за грешка при такива обстоятелства беше много по-приемлива, отколкото рискът от възникване на анархия. Човечеството беше достигнало звездите, цареше всеобщо благополучие, хората можеха да пътешестват във времето и да покоряват нови галактики, но те си оставаха същите, каквито са били преди хиляда години. Дори най-хуманният и талантлив човек се бои от смъртта и се стреми към любовта. Едни ще жадуват слава, други — спокойствие, хората ще си избират приятели и спътници в живота, но ще срещат врагове и съперници — идеалният човек и идеалното общество, за щастие, не могат да съществуват, иначе човечеството би застинало в нирвана и би загинало в сладостна неподвижност. Затова в Космоса трябва да властва закон, измислен от хората, недостатъчно съвършен, способен да доведе до грешки, но единен за всички и ненарушим.

Този закон сега се олицетворяваше от Клавдия Сун, дребничката упорита жена, уверена в правотата си по същия начин, по който беше уверен в своята правота и Павлиш. И правотата на Павлиш трябваше да отстъпи.

— По-добре да не го бях намирал. — Това бяха последните му думи.

Той изведнъж разбра, че е смъртно уморен от преживяното през деня и не желае да вижда никого. Нито идеалната Клавдия, нито добричката Сали. Чувстваше ги чужди — като човек, който, подчинявайки се на закона, осъзнава, че ще постъпи неправилно пред сили, по-висши от закона.

Клавдия не спа през цялата нощ, защото я беше страх да заспи. Тя не беше ходила на кораба, но беше видяла снимките на Павлиш. Въображението й беше достатъчно развито, за да може да си се представи на мъртвия кораб.

Достатъчно беше да задреме, и мъртвият кораб оживяваше, а хората, които тя беше обрекла на втора смърт, тръгваха към нея, приближаваха се плътно и се опитваха да й кажат нещо. Налагаше се да спори с тях, да им обяснява, че само изпълнява дълга си, а те не разбираха и я заплашваха, макар че тя не виждаше лицата им — опитваше се да ги види, но те нямаха лица… Клавдия се събуждаше ужасена и се стараеше да не заспи отново. Струваше й се, че е будна, и само новото идване на тези хора й доказваше, че отново е задрямала…

Към сутринта тази безкрайна борба с хората от „Полюс“ толкова я беше изтощила, че тя разбра — няма да успее да ги убеди и ще се наложи да ги остави на мира. И тази мисъл й донесе такова облекчение, че Клавдия веднага заспа дълбоко, без да сънува. Когато се събуди, беше около десет сутринта — станцията беше опустяла. Павлиш и Сали бяха отлетели, без да я събудят.

Клавдия се надигна, главата я цепеше, тя се опитваше да възстанови в мислите си кошмара, но той беше безформен и някак глупав. Тя осъзна, че не е нареждала на Сали да лети с Павлиш, макар че, разбира се, по-правилно беше да отидат двама…

Изми се с ледена вода, направи гимнастика, изпи чаша силно кафе — тези действия не оправиха отвратителното й настроение, но напълно изтриха от паметта й кошмарите. И тя си представи как Павлиш лети, седи до Сали, и двамата се подсмихват, спомняйки си за снощните спорове, а може би дори говорят подигравателно за нея. Разбира се, че подигравателно, а Сали кимва с готовност, съгласява се… Клавдия не се обади на катера. Заповедта беше дадена. Тя трябваше да бъде изпълнена, иначе от следващия ден на станцията щеше да се възцари анархия.

В края на краищата това беше един епизод, нищо повече от епизод. Отдавна загинал кораб, отдавна загинали хора… Усвояването на Космоса не можеше да мине без жертви. И ако нямаше дисциплина, жертвите щяха да се утроят.

Клавдия се опита да се заеме с работата си.

Казик бързаше, но сега знаеше как трябва да върви — да заобиколи блатото по-нагоре, през редицата от хълмове, а после рязко да свърне през дола към едно място, където реката се разливаше по камъните и ставаше плитка.

Той се задържа при реката и намери по-спокойно местенце, където водата беше като огледало. Не като онова, което Мариана остави в селцето, разбира се, но все пак можеше да се огледа. Даже се учуди — лицето му беше станало страшно тясно и черно, само бялото на очите му не беше омацано. И косите му приличаха на замръзнала каша.

Нямаше с какво да се среше, но се ми пет минути — и само с вода, и с тиня. Естествено, той беше наясно, че земляните ще са недоволни от него — Казик изобщо не се грижеше за външния си вид, ненапразно леля Луиза все му се караше.

Прекоси реката през един брод — там водата беше почти до кръста, и измръзна страшно, така че после се затича през гората. Тя беше рядка, борова, светлосинкавите стволове се отдръпваха от него, уплашени от шума, а хищните лиани ги отсичаше на бегом с ножа си — хубав нож, може би Дик щеше да му го подари по-късно, защото Казик беше останал без нож… Непременно щеше да помоли земните хора за книга по география. Първата му работа, след като всичко свършеше, щеше да бъде да ги помоли за книга по география с цветни картинки. Старика разправяше, че има книги с обемни и движещи се картинки. Какво друго му трябваше на човек?

На Олег не му беше студено. Гъстият и упорито сипещ се сняг първо затискаше палатката с твърдите си струи, после я превърна в хълмче и утихна, сякаш доволен, че е възстановил чистотата и белотата на планинската долина; стана тежък, задушен и топъл.

Олег беше уморен, искаше му се да заспи, мислите му бяха лениви и апатични. Вчера бяха вървели през целия ден, като се стараеха постоянно да се изкачват. Вече знаеха, че са се заблудили, но не преставаха да се надяват, че все пак ще излязат на превала, макар и не на нужното място — това не беше най-важното, стига само да можеха да се измъкнат от облака, до върха, където я нямаше безкрайната снежна виелица.

Строполиха се, без да дочакат тъмнината — нямаха сили дори да затоплят вода. В сивата мъгла мълчаливо, сякаш извършваха предварително уговорен ритуал, те разпънаха палатката, удържаха я, за да не я отнесе фъртуната, после се увиха в нея и лежаха покорно, чувствайки как платнището натежава, затрупано от снега.

През нощта Олег се събуди — а може би му се стори, че се събуди — от жал за майка си. Той вече се досещаше — именно тогава, през нощта, в съня си, — че никога повече няма да я види. И му стана безкрайно жал за нея, защото сега майка му — дори и да ги намереха и откараха на Земята — с всичките си мисли щеше да продължи да бъде тук, на планетата; не й беше останало нищо друго. И той се засрами от това колко често я беше нагрубявал, не я беше слушал и не бе искал да чуе разказите за баща му и за предишния им живот. Олег заплака и беззвучно, за да не го чуе Сергеев, помоли майка си за прошка.

Клавдия седна зад бюрото да поработи. Но нищо не се получаваше.

След няколко минути се усети, че гледа тъпо през прозореца. През тези седмици гората се беше променила, лятото беше накарало листата на дърветата да се разгърнат — малки зелени листенца върху дългите коси на клоните; мъхът беше пуснал свежи филизи, които потрепваха, когато наблизо прелиташе насекомо; лишеите се бяха издули и бавно дишаха; в гъсталака се бяха появили доста повече животни — или бяха дошли от юг, или се бяха пробудили от зимен сън. Гората предизвикваше отвращение у Клавдия, но и я привличаше. Това беше странно желание, което я овладя неудържимо — да излезе в гората и да се разходи из нея, просто така, без скафандър, без да се опасява от нищо.

„Не, така няма да се получи“, сепна се Клавдия и се застави да мисли за работата…

Само този кораб им липсваше! Гробницата на Тутанкамон!

Клавдия беше лесно ранима и много чувствителна, но се стараеше да скрие това от околните, защото в противен случай нямаше да има място за нея в Далечното разузнаване. През последните години беше свикнала да потиска чувствата си, от които се срамуваше, и поддържането на репутацията на изчислителна машина, с помощта на което предизвикваше уважение към себе си, но рядко симпатия, изглеждаше като цел на живота й. Колкото и да беше странно, Клавдия не се досещаше, че Сребрина и Сали работеха с нея вече не една и две експедиции съвсем не защото Клавдия беше методична, работоспособна и взискателна. Напротив, те обичаха другата Клавдия, която тя криеше дори от самата себе си. Виждаха каква е, разбираха я и обикновено игнорираха сухата обвивка на началничка. И двете се грижеха за Клавдия като за недодялан син, когото съучениците му не обичат, отличник и скучен зубрач; защото знаеха — вкъщи, когато никой не го вижда, той е съвсем различен и с часове се занимава с болното коте, рисува цветя или дялка от дърво рицарски замък.

Клавдия се влюби в шумния и неизпълнителен Павлиш още на кораба, когато не можеше да става и дума да го вземе със себе си на експедиция. И вече влюбена, започна да се държи с него рязко, студено и подчертано враждебно. Този път й се удаде да излъже не само себе си, но и проницателната Сали. Когато се оказа, че по стечение на обстоятелствата Павлиш ще лети именно с нея, я обхвана такава бясна радост, че тя, която не разбираше себе си и умееше да потиска чувствата си, я изтълкува като вълнение от това, че човек като Павлиш би представлявал опасност за дисциплината по време на експедицията. Но тъй като Клавдия беше човек на делото, тя веднага убеди себе си, че експедицията е най-важна от всичко и за да не пропадне тя, трябва да се направят жертви. Стиснала зъби, измъчваща се от любовта си към Павлиш, тя го прие на станцията. Когато установи, че Павлиш и Сали — двама възрастни, весели и добри хора — са привлечени помежду си и сближаването им е само въпрос на време, защото е нещо естествено, Клавдия намери куп аргументи, заставящи я като човек, отговорен за експедицията, да възпрепятства това сближаване.

Може би именно заради това, че Клавдия се намираше в постоянна възбуда и не си даваше възможност да проумее истинските причини за тази възбуда, тя се изпълни с такова отвращение към планетата. Още повече че планетата наистина беше първобитна, опасна и враждебна за човека. За пръв път в живота си Клавдия искаше само едно нещо — експедицията да приключи и тя да може да се върне в обичайния свят на лабораторните роботи и деловата суматоха, свят, в който никой не я разбираше, но всички смятаха, че я разбират.

И в същото време, колкото и да беше отвратителна планетата, колкото и да възмущаваше тя нейната праведна и терзаеща се душа, този свят я привличаше и вълнуваше.

… Клавдия се изправи. Беше я обзела тревога, неумолимо желание за действие. Тя не можеше да работи повече. Не можеше дори и да мисли за работа.

Приближи се към печката, искаше да сложи кафе, наля вода, но не пусна котлона.

После отиде в шлюза и облече скафандъра си.

„Ще изляза — повтаряше си тя. — Ще изляза за минута, ще отида до гората. В края на краищата, защо трябва да седя цели седмици в този затвор?“

Ако на станцията имаше още някого освен нея, тя никога не би си позволила да излезе. Но сега нямаше никого наоколо. И никой нямаше да я види. Така че можеше да си представи, че няма да я види и непреклонната Клавдия Сун. Не, Клавдия, я няма, също е отлетяла към планините. И в гората излизаше не тя, а онази нелегална, неосъзната и формално несъществуваща същност на Клавдия, над която тя нямаше никаква власт.

Клавдия провери дали шлюзът е херметизиран — тя съблюдаваше всяка точка от инструкцията за излизанията — и пристъпи в гората.

Разбира се, тя беше излизала и преди това — по работа. Ту трябваше да помогне на скаута да натовари пробите, ту да отиде до планетарния катер. Но нито веднъж не беше ходила в гората. И когато Павлиш полушеговито и много предпазливо я уговаряше да отиде там с него, тя отказваше сухо, давайки да се разбере, че няма намерение да се занимава с неща, които не са наложителни.

Клавдия прекоси поляната, огледа се. Куполите на станцията и на лабораторията я наблюдаваха и не одобряваха постъпката й.

Струваше й се, че вятърът, люлеещ листата, облъхва и лицето й. Тя даже прекара ръкавицата по забралото на шлема, за да провери дали е херметизиран. Всичко беше наред.

Клавдия навлезе в гората; вървеше по широка пролука между дърветата бавно, гледайки в краката си, за да не се спъне и да не настъпи някаква гадост, защото пътешествието й през гората въобще не означаваше примиряване с нея. Това беше изпитване на самата себе си — ако вместо гора пред нея имаше кратер на вулкан, може би при сегашното си душевно състояние би се спуснала и в него.

За свое учудване с всяка следваща крачка Клавдия откриваше в гората нови неща — ту сухо листо, ту чудновато извит корен, ту енергично движение на лишей, — които я привличаха със своята всевечна красота и естественост, богатство на цветовете, необичайност на формата… Клавдия се спираше, веднъж даже се наведе, за да разгледа смешен ивичест бръмбар с дълги крачета.

При вида на Клавдия бръмбарът се изправи на задните си крачка и подскочи. Клавдия не се изплаши — помисли си, че той прилича на гальовно кутре, което иска да я лизне по устата.

Милото бръмбарче пропусна целта и обидено забуча, докато се отдалечаваше.

За щастие на Клавдия тя не знаеше, че отровата на този ивичест бръмбар, макар и не смъртоносна, предизвиква дълбоки незарастващи язви и когато човек го срещне в гората, трябва да бяга, без да се обръща. Впрочем тя беше със скафандър и нищо не я заплашваше.

Клавдия се усмихна на смешния бръмбар и го съпроводи с поглед. Вече се канеше да се връща, когато забеляза отпред цветя.

Цветята бяха рядкост на планетата — тук беше царството на простите растения. И най-често те всъщност бяха други същества, приличащи на цветя, дори не непременно растения.

Клавдия се спря на малка поляна. Центърът й беше зает от кръгче яркозелена трева — стръкчетата й блестяха като покрити с мазнина; по-близо до дърветата, под надвисналите отгоре сплетени клони се бяха сгушили безпомощни нежни топчици — глухарчета, само че много по-дребни и по-нежни от земните.

Когато Клавдия се приближи до глухарчетата, те се разклатиха на тънките си стъбла, залюлени от вятъра. Това бяха глухарчета като за Палечка.

На Клавдия страшно й се прииска да ги духне. Да ги духне, за да полетят бели пухчета.

Това не биваше да се прави.

Клавдия се огледа — дали някой не надничаше отнякъде, за да види престъплението й?

Гората беше тиха и спокойна.

Все още усмихвайки се, тя вдигна забралото на шлема си съвсем малко, само няколко сантиметра, и духна.

Белият облак от пухчета се вдигна във въздуха и се завъртя, разпръсквайки се във всички посоки.

Няколко безтегловни пухчета докоснаха лицето й и Клавдия се отдръпна от този студен, гъделичкащ допир.

И веднага свали забралото.

Докосването, макар че беше нежно и безобидно, я уплаши и отрезви. Тя бързо се изправи.

Зелените стъбълца, на които току-що бяха глухарчетата, се бяха скрили като живи под земята.

„Идиотка“ — каза си Клавдия.

В носа й смърдеше — беше успяла да вдиша мириса на гората — гнил, тежък, чужд.

Очарованието се изгуби.

Клавдия се огледа. Гората я заобикаляше от всички посоки — неподвижна, настръхнала, враждебна към пришълеца.

Тя не можа да съобрази веднага накъде да тръгне — изживя неприятен миг на нерешителност. После през пролуката между дърветата проблесна покривът на купола — Клавдия се беше отдалечила само на петдесетина метра.

Тя дотича до него, смъкна скафандъра, хвърли го в дезинфекционната камера и веднага отиде под душа.

Горещата, миришеща на лекарствени треви вода я шибаше като бич. Тя миеше лицето си отново и отново, все повече изпълвайки се с презрение към самата себе си. И все й се струваше, че нежното докосване на пухчетата не може да се измие с нищо.

И най-малкото дете в селцето не би се приближило към глухарчетата и дори ако ги видеше отдалече, веднага би разказало за това на по-големите, защото нямаше нищо по-лошо от това да се натъкнеш в гората на гнездо на снежни бълхи. И възрастните веднага биха започнали да наблюдават човек, видял в гората гнездо на снежни бълхи — най-вероятно той беше заразен и след половин час щеше да изгуби разсъдъка си в бесен пристъп… Почти всички в селцето бяха минали през подобно нещастие, мнозина по няколко пъти. Заради пристъпа на Олег миналата година беше загинал Томас Хинд.

Нещо в гората не се харесваше на Казик. Тя беше оживена, гъмжеше от живот и звуци — това е нормално през лятото, но отпред, накъдето водеше пътят, беше доста по-тихо. Може би защото станцията и хората там бяха подплашили зверовете? Казик прие тази версия и се забърза нататък.

Наложи му се да се промъква през преграден от паднали дървета участък — явно тук беше вилняла голяма буря, която беше опустошила гората на възвишението. Казик държеше ножа си приготвен, придвижваше се безшумно, стараейки се да е незабележим, да се прокрадва като сянка. Но той се забави при падналите дървета — все пак там не можеше да се тича, пък и в изгнилите им части обичаха да се крият всякакви гадини.

Казик забеляза отдалече ограденото с паяжина жилище на Поплювко и го заобиколи отстрани. И веднага усети глутница чакали.

Миризмата им се усещаше ясно в гората — те не се бояха от никого и преследваха плячката си. Най-често нападаха сами — бяха неуморни и зли; но понякога се събираха на глутница — такава глутница беше нападнала миналата година Дик и Мариана. Ето защо в гората беше толкова тихо.

„Нищо — помисли си Казик, — ще избягам от вас“.

Чакалите също усетиха Казик. Той забеляза първия от тях, докато се промъкваше през една долчинка и му се налагаше да върви по-бавно.

Чакалът се показа отгоре, отдясно. Той гледаше спокойно, сякаш Казик не го интересуваше, сякаш се бе подал от храстите просто от любопитство и даже се бе учудил — кой шуми в долчинката?

Но Казик знаеше, че сега чакалът няма да се успокои — или ще загине, или ще убие плячката си.

Добре щеше да е чакалът да е само един.

… Вторият чакал чакаше Казик на пътя. Веднага щом момчето излезе от долчинката, се натъкна на седналия на задните си лапи хищник с настръхнала бяла козина и отворена черна паст. Сякаш се усмихваше.

— Марш от пътя! — изкрещя Казик.

Той знаеше, че чакалът няма да се уплаши, но така самият той се страхуваше по-малко.

Казик се хвърли към преградилия пътя му чакал, но звярът не се помръдна и изчака равнодушно полудялата плячка, която сама се носеше към гърлото му. На ръст беше по-висок от Казик, а изправен на задните си лапи — двойно по-висок.

В последния миг, пред самия нос на чакала, Казик отскочи встрани и успя да се промъкне на няколко сантиметра от стрелналата се към него озъбена муцуна.

Казик прескочи един жив корен и побягна нататък. Отзад се чуваше потропване — чакалът тичаше по следите му и, естествено, се придвижваше по-бързо от момчето. И като за беда наоколо имаше само борове с меки гладки стволове — не можеш да се вмъкнеш никъде и да изчакаш. Впрочем от чакала беше трудно да се отърве човек по такъв начин — той беше способен да чака цяло денонощие.

Казик се обърна, докато тичаше, и му стана криво от липсата на късмет — чакалите вече бяха станали три. Момчето свърна надясно, към брега на езерото — може би щеше да му се удаде да избяга във водата. Той не знаеше дали чакалите умеят да плуват, но се надяваше, че не могат. Все пак до станцията оставаха един-два километра — непременно щяха да го догонят.

Отпред се издигаше стръмен хълм. С последни сили момчето се хвърли към камъните и се изкатери догоре. Трите чакала обградиха убежището му.

Казик дишаше дълбоко и учестено — беше отслабнал през последните дни. Може би, ако беше край селцето, щеше да им избяга, но сега нямаше да успее…

Първият от чакалите започна да се изкачва нагоре, драскайки с нокти по камъните. Той се движеше бавно и спокойно. Чакалите правеха всичко бавно и спокойно.

Когато муцуната му беше вече при краката на Казик, момчето наръга звяра с ножа в гърлото. Това е слабото място на чакала. Ножът попадна на кост. Животното отскочи, сякаш не беше очаквало удара, но отново тръгна нагоре. Казик успя да нанесе още един удар, този път удачен, преди да му се наложи да скочи от хълма и да побегне отново, защото останалите чакали също се закатериха нагоре.

Сега Казик имаше само два врага. А той беше цял, без нито една драскотина.

Момчето продължи да бяга напред и чакалите го настигнаха при голямо меко светлосиньо дърво. Той скочи на ствола, но се подхлъзна, защото една хищна лиана го дръпна за ръката.

И в този миг зъбите на единия чакал ръфнаха кожата на рамото му. Беше много болезнено.

Казик се обърна и започна да удря с ножа животното, като се скри зад ствола, който се заизвива, за да се отдръпне, и чакалът успя още веднъж да ухапе Казик. Макар заради болката да съобразяваше зле, момчето осъзна, че няма да устои и трябва да бяга, да се спасява.

И той побягна на зигзаг между стволовете…

Изведнъж излезе на една поляна.

На поляната спокойно, гордо и уверено се издигаха истински земни куполи — блестящи, сребристи и непобедими.

Измина около час от неудачната разходка в гората, а Клавдия все не можеше да се успокои. Кой знае защо, започна да бърше приборите, после включи пералнята и сложи в нея чаршафите. Не й се искаше Павлиш и Сали да се върнат — сякаш още не беше готова да ги види. После тя убеди себе си, че е огладняла, отбори пакет с експресен обяд, но не го изяде, а го хвърли в камерата за боклук.

Стараеше се да не поглежда през прозорците, но те сякаш нарочно се срещаха на всяка крачка и гората, враждебна и хитра, следеше всяко нейно движение.

Започна да я втриса. Клавдия не знаеше, че това е първият признак на ухапването на снежна бълха, но инстинктивно почувства, че с нея става нещо нередно и то е свързано с излизането й в гората.

Все се канеше да завали дъжд, стъмни се преждевременно, над станцията надвиснаха тъмни облаци. На поразеното й от болестта въображение му се струваше, че дърветата се помръдват и се приближават все повече и повече към купола, за да нахлуят вътре.

И когато от гората изскочи една окървавена маймуна и хукна към купола, следвана от страховити бели разрешени чудовища — именно такива й се видяха Казик и чакалите, — тя възприе това като опит на гората да я нападне.

Клавдия веднага отвори шкафа, измъкна един анбласт и всичко това й отне секунда — тя действаше по инструкцията за отбрана на станцията при нападение на диви зверове. Действаше бързо, машинално, преодолявайки страха и отвращението си.

Зверовете, нападащи станцията, се сляха в кълбо и тя с известно облекчение осъзна, че те си имат своя работа, изясняват си отношенията — това беше продължение на вечната борба за съществуване, в която на маймуната щеше да й се наложи да загине…

Тъй като осветлението вътре в станцията беше пуснато, Клавдия не можеше да види подробности от яростното сражение. Помисли си, че трябва да включи камерите, и може би щеше да го направи, но все по-силно й се виеше свят и я тресеше и тя не можеше да каже дали й се е сторило, или наистина в един момент видя големите, отчаяни, разумни очи на маймуната, която се беше притиснала към стъклото на прозореца. Тъмната, издраскана, окървавена муцуна отчаяно мърдаше устни, сякаш викайки за помощ.

Уплашена от тази гледка, от мутрите на белите зверове, появили се до муцуната на маймуната — всичко това отне част от секундата, — Клавдия вдигна анбласта, за да стреля и да се защити от тези чудовища, но я спря осъзнаването, че с изстрела ще разхерметизира купола и ще пусне в него чуждопланетна микрофауна. Маймуноподобното същество забеляза движението на Клавдия и се хвърли встрани.

На Клавдия й се стори, че то държи в лапата си нож, или може би това беше дълъг нокът. Съществото падна и зверовете се нахвърлиха върху него. Зрелището беше отвратително, кърваво, типично за тази планета, и Клавдия не искаше да гледа, но гледаше и видя как в предшестващата бурята мъгла, при светлината на една мълния, това същество, което сякаш беше не с козина, а с окъсани кожени дрехи — ама че шеги си прави понякога въображението! — успя да се изтръгне от ноктите на белите зверове и побягна надолу, към езерото, като падаше и се изправяше, озъбено в изблик на предсмъртни сили…

Докато се търкаляше надолу по склона към езерото и губеше последните си сили, Казик продължаваше да вижда пред себе си уплашените очи на земната жена, прекрасна, чиста, заобиколена от блясъка на земни, съвършени вещи, която се целеше в него с бластер, макар че това не беше възможно да се случи, и освен болката навсякъде по тялото си той чувстваше и болката по ръцете си, с които отчаяно беше удрял в прозореца на тази прекрасна къща…

А чакалите, измъчвайки плячката си и сякаш играейки си с нея, я гонеха към сивата вода на езерото…

В кораба Сали се стараеше да не се отдалечава от Павлиш.

Той беше мрачен, почти не разговаряше, дори лицето му беше пребледняло.

„Колко странно — мислеше си Сали, — типичен сангвиник, сама погледнах в картона, склонен към компромиси, отстъпва пред мнението на авторитети, търси компенсация във второстепенни проблеми… Мил човек, който никога няма да стане лидер“.

Интуитивно Сали разбираше, че окончателното, последното решение да се убие „Полюс“ зависеше не от непреклонната Клавдия и не от бунтуващия се Павлиш, а от нея, поставена от обстоятелствата в ролята на арбитър, което не се изразяваше на глас и дори не се формулираше мислено от никого.

Затова тя стана първа, по изгрев-слънце, и приготви закуска, и Павлиш, който стана след нея и надникна в кухнята, където тя шеташе, изобщо не се учуди, когато видя, че е облечена за поход — с прилепнало старо яке и тесни панталони, върху които щеше да намъкне скафандъра. Обикновено в станцията Сали носеше сарафани3 или рокли без презрамки — не особено модни, но удобни, домашни. Клавдия уверяваше, че Сали е единствената служителка в Далечното разузнаване, която се облича толкова странно.

Сали каза на Павлиш, че няма нужда да будят Клавдия. Тя със сигурност не е спала през нощта, току-що се е унесла. Павлиш се подчини. Той се досети, че Сали се ръководи не само от съчувствие към началничката на експедицията, но и от нежелание да обяснява защо, без да иска разрешение, ще лети до планините с него.

Павлиш мълчеше навъсено, не пожела да закусва, мълчаливо отнесе в катера контейнера с имплозива. Той вършеше всичко, сякаш изобщо не се съмняваше, че ще взриви „Полюс“. Той беше обречен да взриви „Полюс“. Само че Сали изобщо не беше сигурна в това и подозираше, че бунтът на Павлиш се нуждае от катализатор — нейното съюзничество. Но самата тя все още не знаеше какво решение ще вземе.

Обаче на кораба Сали изгуби кураж. Беше участвала в много експедиции, беше виждала как загиват хора, познаваше мощта на свирепите стихии и нищожността на човека пред тях. Знаеше, че корабът е мъртъв, и то отдавна.

Ала това не беше вярно. Корабът беше тежко болен, той беше в кома, но животът беше оставил толкова явни следи в него, че не беше успял да ги заличи дори многодетният мраз на планините.

Сали помогна на Павлиш да пренесе на „Полюс“ контейнера с взривното вещество, но когато той, вместо да разпредели зарядите според инструкцията, й каза да оставят контейнера до входа, тя с облекчение се подчини.

Обиколиха набързо кораба. Посетиха пулта за управление и отсека за управление, надзърнаха в анабиозните камери, после Павлиш отведе Сали в каюта четирийсет и четири, където беше детската люлка. С провеждането на тази „екскурзия“ Павлиш не се опитваше да обърне Сали на своя страна. Мислите му бяха заети с друго. Сали разбираше — през цялото време той търсеше нещо, настръхнал като ловджийско куче.

Павлиш огледа под яркия лъч на фенера си пода близо до входа, после дълго проучва смачканите отворени консерви и разкъсаните пакети в опустошения склад, спусна се в „гаража“, където беше повреденият планетарен катер, влезе в кабината му, прекара няколко минути там. Накрая Сали не издържа и го повика:

— Слава, има ли нещо там?

— Идвам.

После двамата отново отидоха при отворения люк.

Само върховете на планините се издигаха над дебелото сиво облачно одеяло, плътно надвиснало над долините и пропастите. Одеялото се местеше, помръдваше се, движеше се на запад, сякаш капризен гигант го придърпваше към себе си. Сали си представи каква виелица е там, под одеялото, и даже настръхна. Но тук, над облаците, вятърът духаше равномерно, спокойно, и Павлиш вдигна забралото на шлема си. Сали последва примера му. Бузите й веднага се опариха от мраза и студеният въздух нахлу в дробовете й — от изненада тя се закашля и покри устата си с ръкавицата. Дори на очите й беше студено. Но не спусна забралото. Въздухът, макар и разреден, носеше в себе си свежестта и чистотата, за които дробовете й от толкова отдавна копнееха.

Павлиш измъкна от скафандъра си плосък матов прибор, какъвто Сали не беше виждала по-рано.

— Донесох със себе си биотърсач — каза той. — Двамата с теб ще огледаме долината.

Кой знае защо, той не се съмняваше, че Сали охотно ще го придружи.

— А… заповедта? — Сали искаше да каже „взривът“, но не можа да се насили да го изрече.

— А ти как мислиш?

— Мисля, че няма нужда да бързаме.

— Нищо няма да взривявам! — подхвърли Павлиш, нацупен като момченце, което не иска да даде на никого уловения от него бръмбар.

Сали веднага видя какво дете е той. И неволно се усмихна.

Павлиш се учуди:

— Какво?

— Аз така… Нали разбираш, че Клавдия, макар и само от уважение към самата себе си, ще съобщи за неизпълнението на заповедта?

— И на нея няма да позволя да взривява.

— Нямах предвид това. Тя ще затвори за теб пътя към Космоса.

— Знам, знам!

Павлиш се изправи рязко. Приборът проблясваше матово в ръката му.

— Не отговори дали си готов да се откажеш от Космоса.

— Сали, мила, не говори глупости. Работата не е в отказването или съгласяването. Ти какво би направила?

— Аз те попитах нещо, а ти ми отговаряш с въпрос.

— Ето го контейнера. Действай!

— Бих направила същото като теб.

— Тогава няма да летим заедно. Ще прекараме остатъка от дните си на Земята. Нищо страшно.

— Ти си глупак и аз те обичам — изрече Сали.

Павлиш се спусна по трапа, който бяха донесли със себе си. Снегът около кораба беше отъпкан от тях, но вятърът бързо заличаваше следите им.

— Затвори шлема! — извика Павлиш отдолу. — Ще се простудиш.

Сали скочи. От три метра височина така се удари в замръзналата снежна покривка, че пропадна почти до кръста. Наложи се да се измъква.

Тя се развесели. Защото вече имаше яснота. Яснота не само за момента, но и за окончателното решение.

— Ако те са тръгнали — каза Павлиш, стиснал уреда в протегнатата си напред ръка, — ако са напуснали кораба, а аз почти не се съмнявам в това, трябва да са се опитали да се измъкнат от планините. В долина, към гората. През зимата тази задача е неизпълнима. Но те не са имали друг изход. Ако съм прав, ще намерим някого от тях. Под снега.

Веселото настроение на Сали изчезна.

— Не бива.

Но Павлиш вече въртеше около себе си биотърсача, наблюдавайки внимателно стрелката. Той сякаш не я чуваше.

— После — помоли го Сали. — Не днес. Остави ги на мира.

— Ти не разбираш — обясни Павлиш. — Важно е да узная в каква посока са тръгнали.

— Защо?

Павлиш забеляза как трепна стрелката и тръгна бавно по заледения сняг в тази посока.

Сали вървеше до него.

— Защото може да са се измъкнали оттук.

— Това е наивно. Не е възможно да се е случило.

— Сали, мила, ти проектираш върху други хора собствените си усещания. Тази планета ти се струва смъртоносна. Убедена си, че на нея не може да се оцелее и минута без скафандър. Мислиш си така, защото живееш в комфортни помещения, дишаш стерилизиран въздух, пиеш дестилирана вода. Представи си, че нямаш изход. Или смърт, или приспособяване.

— Тогава по-добре смърт — каза Сали уверено.

— Смъртта никога не е по-добрият изход.

Стрелката потрепна. И се отмести наляво.

— Това е като детска игра — обади се изведнъж Сали. — Студено, топло, още по-топло…

— Радиусът му на действие не е голям — отвърна Павлиш. — Направено е, за да няма отклоняване от пътя при издирване на множество обекти. Нали знаеш — биотърсача са го измислили алпинистите, спасителите. Отначало с негова помощ са търсели затрупаните от лавина… Тук!

Павлиш се спря пред полегато възвишение.

— Подръж. — Той подаде биотърсача на Сали и се зае да разбива с ръкавиците си заледената снежна покривка, за да се добере до по-мек сняг.

Сали се застави да гледа в ръцете на Павлиш, но после се извърна. Тя не искаше да види това, което щеше да се появи след малко.

— Странно… — изрече Павлиш.

В гласа му имаше само учудване, нищо повече. Сали се обърна.

От снега се подаваше жълтеникавобяла козина. Там беше погребано някакво едро животно, подобно на бяла мечка.

— Когато се върнем следващия път, ще го разкопаем изцяло — реши Павлиш.

— Защо?

— По две очевидни причини, ангелче мое — каза Павлиш. — Първо, това животно е неизвестно на науката. Второ, важно е да узная от какво е загинало. Но ще ми трябва лопата.

Те вървяха около кораба по разширяващи се окръжности, като все повече се отдалечаваха от него. Сали се умори, заледената повърхност на снега не ги издържаше навсякъде — на места пропадаха. Вятърът духаше все по-силно и им пречеше да ходят, той замиташе повърхностния слой сняг и понякога беше трудно да се види нещо на повече от три крачки.

За два часа издирвания не откриха нищо.

Най-накрая Павлиш се спря. Погледна Сали и попита:

— Умори ли се?

— Да.

— Извинявай, увлякох се. — Той виновно се усмихна.

— Не ти се сърдя.

— Да се върнем на станцията. След като обядваме, ще дойда отново тук и ще продължа издирването.

— Защо си убеден, че някой може да е останал жив?

— На кораба няма нито един труп освен онези, които са прибрани в анабиозния отсек.

— Но дори и да са излезли, те сигурно са загинали в планините.

— А ако са стигнали до гората?

— Нали знаеш какво представлява гората?

— Знам. Но някой е бил на кораба сравнително скоро. Помниш ли погрома в склада?

— Това не са били хора.

— Нехора са се качили до люка, отворили са го, минали са през коридора до склада, а на тръгване са затворили люка след себе си?

— Това е твое предположение.

— Достатъчно сериозно, за да оставим всякаква друга работа и да се заемем с издирване!

Наближиха катера.

— Клавдия сигурно е полудяла. Забравихме я.

— Няма страшно — каза упорито Павлиш.

Сали повика станцията.

Клавдия мълчеше.

Павлиш затвори люка на катера и тръгна към пилотското кресло.

— Не отговаря! — учуди се Сали.

— Може да се е отдалечила от свързочния пункт — предположи Павлиш. — На малко ли места може да се отиде на станцията…

Той издигна катера нагоре. „Полюс“ се превърна в черно копче върху бялата престилка на долината. Сали продължаваше да вика Клавдия, но безуспешно.

Павлиш направи остър вираж, набра скорост над езерото и се вряза в облаците така, че да се спусне вертикално към станцията.

Под облаците се сипеше порой и беше мрачно.

Павлиш приземи всъдехода до купола на лабораторията, изключи двигателя и вдигна големия сак с вещите, взети от „Полюс“.

— Нали нищо не забрави? — попита той.

Сали поклати глава в знак на отрицание.

Тръгнаха направо към входа. Лампите вътре бяха включени и кръглите прозорци светеха приятно и уютно на фона на биещите скосено сиви струи на пороя.

Сали натисна бутона на вратата. Чу се как звънът се разнесе из станцията.

Павлиш погледна в люка.

Струите вода течаха по стъклото и му пречеха да види какво става вътре.

Сали набра кода. Вратата на шлюза се отбори и те влязоха.

— Нещо не е наред — каза Павлиш.

Струите на дезинфектанта удариха по скафандрите. Сали изключи душа, свали шлема. Тя първа се втурна в каюткомпанията.

Павлиш започна да се измъква от скафандъра и в този миг чу вика на Сали.

Той хукна към стаята. Тя беше ярко осветена. Пред очите му се разкри невероятна картина.

Всичко в каюткомпанията беше преобърнато, сякаш беше буйствал цял полк. Следите от битка се виждаха навсякъде — в преобърнатите мебели, в разбитите съдове, в разхвърляните прибори. И сред целия този хаос на пода лежеше Клавдия, стиснала анбласт в разперената си ръка.

Сали се наведе над нея и се опита да чуе сърцето й.

— Почакай. — Павлиш отстрани Сали.

Той подигна клепача на Клавдия. Имаше реакция.

— Жива е — обади се той, — но е в дълбок шок.

Павлиш бързо прекара ръце по тялото й, опитвайки се да разбере има ли рани, но не намери сериозни увреждания.

— Тя е стреляла — каза Сали.

Павлиш също забеляза следи от изстрели по мебелите и по стените. Ръцете на Клавдия бяха окървавени — целите в драскотини и синини. Павлиш не можеше да знае, че в пристъпа на безумие, предизвикан от ухапването на снежна бълха, тя се беше сражавала с невидими врагове. Той реши, че враговете са истински, че някой беше проникнал в станцията и едва не беше убил Клавдия.

Павлиш я пренесе на дивана, после сглоби портативния диагностик, който, за съжаление, не можа да му помогне с нищо — той даде само общата картина на дълбокото безсъзнание и нервното изтощение, но не можеше да предложи нито прогнози, нито лечение, защото никога не се беше сблъсквал с подобни явления.

Всички опити на Сали да изведе Клавдия от състоянието на безсъзнание се оказаха безплодни.

Времето си минаваше. Вече двайсет минути, откакто бяха в станцията.

— Според мен пулсът й отслабва — прошепна Сали.

Павлиш погледна приборите и поклати глава в знак на отрицание.

— Трябваше да го усетя — терзаеше се Сали.

— Странно — каза Павлиш. — Като тайната на затворената стая. Вратата беше заключена, ключалката е наред, не виждам чужди следи вътре в станцията. И в същото време някой е проникнал…

— Какво знаем ние? — отговори Сали с горчивина. — Ние само сме одраскали повърхността на планетата и сме оставили недрата й недокоснати.

— Ако някой от нас беше предпазлив, това беше именно Клавдия!

— По-добре кажи какво да правим. Не мога повече така.

— Очевидно имаме само един изход. Да излетим с планетарния катер.

— Да отидем при маяка?

— Да, с максимална скорост след три часа ще сме при маяка.

Маякът беше в открития Космос, извън обсега на гравитационното поле на планетата, което препятстваше космическата връзка.

— Навярно си прав — реши Сали.

С помощта на маяка можеха да се свържат с Галактическия център и да се включат към диагностичен пункт, който да им даде препоръка какво да правят.

Двамата пренесоха Клавдия в катера.

После Павлиш се върна на бегом в купола. Можеше да се случи така, че да се наложи да отидат на рандеву с минаващ наблизо кораб и да не се върнат скоро тук. А можеше и да не се върнат никога.

Павлиш включи камерата — имаше половин минута, докато Сали вкарваше в катера програмата на полета — и снима погрома. Снимката можеше да помогне, когато в Галактическия център анализират причините за драмата. Ако тя се окажеше достатъчно сериозна, планетата щеше да бъде закрита за изследвания и вкарана в групата на опасните светове.

Последното, което направи Павлиш на излизане от станцията, беше да включи програмата за консервация. Станцията сама щеше да събере контейнерите, да ги опакова, да се подготви за възможна евакуация.

Това беше всичко. Павлиш хукна към катера.

Сали седеше на пода, придържайки главата на Клавдия.

Павлиш внимателно издигна катера.

— Дик… — повика го Мариана. — Дик!

Той се наведе над нея.

Събираха се буреносни облаци — всеки момент щеше да рукне порой. Дик тъкмо се канеше да покрие Мариана с остатъците от ципата.

— Мислех, че спиш.

— Не спя. Плувах… бях далече… Къде е Казик?

— И аз се безпокоя. Отдавна го няма.

— Иди при него, той е в беда, не разбираш ли?

— Ти откъде знаеш?

— Нищо не знам, лошо ми е, защото той е в беда.

— Не, не мога да те оставя сама.

— Аз съм добре… аз съм добре. Тръгвай!

Мариана говореше настойчиво, сякаш изричаше заклинание, сякаш не виждаше нито Дик, нито гората и надвисналата буря — нищичко; тя гледаше някъде надалече, във вътрешното си пространство, и в гласа й имаше заповед.

— Дъждът… — каза Дик, размишлявайки на глас. — Той бързо отмива следите. Ако ще тръгвам, трябва да е сега.

— По-скоро — приканваше го Мариана. — След малко ще е късно, а може и вече да е късно.

Дик се подчини. Но първо преви върховете на три малки борчета, забърза ги с въже и вдигна там Мариана. Това не беше много удобна постеля, а и се издигаше само на малко повече от метър над земята, но пък наземните гадини нямаше да успеят да се доберат до нея. Тя търпеше, само от време на време повтаряше: „Тръгвай!“.

— Ще ти оставя бластера.

— Недей, аз ще лежа тихичко, ще се притая. — На Мариана й беше трудно да говори.

— Бутонът се натиска лесно, почти без усилие. А аз имам арбалет, свикнал съм с него.

Той сложи бластера в ръката на Мариана.

Тя не възрази.

— Тръгвам — каза Дик.

— По-бързо!

Дик се затича по следите.

Макар че облаците бяха надвиснали ниско, валеше дъжд и беше тъмно, Дик забелязваше ту счупено клонче, ту преобърнат камък. Земята беше мокра. Но на места Дик разпознаваше отпечатъка от стъпалото на Казик — момчето беше изгубило ботушите си още в езерото и тичаше босо.

Изведнъж Дик застина. Той усети миризмата на чакали. Не скорошна, но оттук бяха минали чакали.

А ето тук беше спирал Казик. Бил е напрегнат — повдигнал се е на пръсти — значи, също е усетил чакалите, но за него миризмата е била много по-силна и скорошна.

Дик се разтревожи още повече. Ако чакалите са били повече от един, се е наложило Казик да бърза колкото се може повече към станцията на земляните — момчето не би се справило с нож дори само срещу един чакал.

Дик мина през тясна долчинка и разбра, че чакалите са били повече от един. Поне три.

Хълм, купчина камъни. Кръв, труп на чакал.

Ето че бяха настигнали Маугли.

Мирис на кръв на чакали. Мирис на кръвта на Казик.

Дик побягна още по-бързо. Той беше страховит и гората настръхваше, отдръпваше се при вида му. Тя усещаше, че през нея преминава звяр, обхванат от ярост — такава ярост, която би направила страшна дори беззащитната коза, бързаща да помогне на козленцето си.

И също като Казик, неочаквано за самия себе си, Дик изскочи на поляната пред станцията.

Тя беше слабо осветена и представляваше приказно зрелище — няколко купола, свързани помежду си с тунели, и кръгли прозорчета със светлина. Станцията беше от същия свят, на който принадлежеше „Полюс“. Но в този момент Дик нямаше време да сравнява и да разсъждава.

Той видя как едно тъмно заоблено тяло се вдига във въздуха и това безшумно ускорително движение го накара да застине.

Той гледаше как планетарният катер се носи нагоре и се превръща в светеща точка. Разбира се, той не знаеше, че това е планетарният катер, и не разбираше кой излита от станцията и защо.

Затича се към входа.

Въздухът беше тежък, но дъждът почти беше спрял.

Дик бутна вратата — тя не поддаде.

Той погледна вътре — там беше празно.

— Ей! — закрещя Дик. — Отворете!

Никой не откликна. Дик потърка стъклото.

През прозореца се виждаше, че във вътрешността на голямата светла стая е имало битка — всичко беше преобърнато, на пода бяха захвърлени изпотрошени предмети… Следи от кръв върху мекия килим… На пода имаше и бластер — не същия като на Дик, а по-голям.

Дик удари вратата с юмрук. Къде е Казик?

Изведнъж се досети: взели са Казик със себе си и са го откарали горе, в небето, където имат кораб. Разбира се, Казик е бил ранен, когато са го нападнали чакалите, и хората са го взели на кораба.

Тази мисъл му донесе голямо облекчение.

Дик се успокои. Сега трябваше да се върне за Мариана…

Но нещо го смущаваше. Нещо беше не както трябва. Мирисът на чакали? Да, но той не беше скорошен. Мирисът на Казик? Дик погледна към езерото — миризмата на Казик водеше нататък.

В краката си видя следите на Казик, отъпкани от отпечатъците на двата чакала. Това беше странно.

Дик тръгна бавно по следите и с всяка крачка мирисът на Казик и на чакалите се усилваше. Защо той не беше влязъл в станцията? Нали хората са били там? Дик ги бе видял с очите си да се издигат.

Казик очевидно беше бягал с последни сили, беше се спирал, обръщал, озъбвал, размахвал ножа — всичко това можеше да се види по отпечатъците от стъпалата му. И бе отстъпвал към водата. На негово място Дик също би опитал да се добере до водата.

Не му се наложи да върви още много.

Казик беше успял да избяга във водата. На едни камъни близо до брега. Беше изминал още двайсетина крачки и бе паднал там. Чакалите не бяха посмели да влязат във водата. И си бяха тръгнали.

Дик видя тялото на Казик, наполовина потопено във водата, с няколко скока достигна до него и го подхвана с ръце. В този момент с проблясването на мълния и с оглушителен грохот небето сякаш се разкъса и отново рукна порой.

Главата на Казик висеше безсилно и Дик се стараеше да я придържа.

— Жив ли си? — питаше той. — Хайде, кажи, жив ли си?

Той положи Казик на брега и се наведе над него, предпазвайки го с тялото си от водните струи.

— Жалко — изрече изведнъж тихо, но отчетливо Казик. — Толкова я молех, а тя не ме пусна.

— Какво? — не разбра Дик.

— Те не ни пускат — каза спокойно Казик. — Страх ги е. Ние сме диви…

И той млъкна.

И Дик осъзна, че Казик е умрял.

Той го подхвана и се затича нагоре по брега. Струваше му се, че има какво още да се направи.

Започна да удря по стъклата на прозорците, за да влезе в станцията. Но стъклото равнодушно и еластично отбиваше ударите му.

— Мръсници! — крещеше Дик. — Вие го убихте! Пуснете ме, не се крийте!

Той разбираше, че станцията е празна, че няма никого вътре, но продължаваше да блъска вратата.

В отчаянието си се обърна, притича до един огромен камък, вдигна го. В нормалното си състояние никога не би могъл да го направи. Обърна се, затича се към вратата и с всички сили удари с камъка в прозореца.

И стъклото, и куполът можеха да издържат огромни натоварвания. Но слабото звено се оказа металната рамка. Ударът беше толкова рязък и силен, че стъклото излетя от нея, без да се счупи.

То падна със звън и се изтърколи навътре.

Дик се вмъкна през отвора, после издърпа и Казик и се опита да го раздвижи. Но момчето не реагираше.

Дик изтича в съседната стая и започна да разтваря шкафовете — търсеше лекарство, но не знаеше къде да го търси, пък и какво лекарство му трябваше? И как да даде лекарство на човек, който вече е мъртъв?

— Ще ви избия! — повтаряше той. — Само да ми паднете, и ще ви избия всичките!

Станцията беше празна. И не реагираше.

Изведнъж Дик забеляза движение в далечния коридор — малка плоска платформа бавно мъкнеше блестящ сандък. Дик, разярен от това, че в първия миг се беше изплашил, а и за да си изкара гнева на някого, ритна платформата и тя спря. Той хвана сандъка, който не беше никак лек, и го стовари върху платформата. Тя се изкриви и застина.

— Така ти се пада! — изкрещя той.

И в този момент си спомни за Мариана. Мариана беше в гората. Сама. И нея също можеха да я нападнат.

Той изскочи под дъжда и се понесе в тъмната мокра гора.

Сали управляваше планетарния катер на границата на възможностите на двигателя. Движеха се с такава скорост, че да могат да пристигнат за по-малко от три часа.

Клавдия не идваше в съзнание, но Павлиш, който я наблюдаваше, се убеди, че състоянието й не се влошава.

Всичко беше много странно. Странностите се нареждаха като в калейдоскоп, като някаква нелогична шарка, в която всички късчета стъкло са в различен цвят, но се виждат хармония и симетрия, само не е ясно какъв смисъл носи в себе си шарката.

Павлиш имаше време да разсъждава.

Прехвърляйки всички събития и картини от планетата в търсене на странното, нелогичното, той си спомни грамадното дърво, чийто връх се губеше в облаците, и висящия от клона парцал…

Павлиш извади контейнера с лентите — беше го взел от станцията.

Индикаторът моментално намери нужната лента и Павлиш включи проектора. На екрана се появи гигантският клон, храстите по него и увисналата ципа, под която се поклащаше, люляна от вятъра, буцата… Не, това не беше буца, не беше тяло на животно, както се беше заставил да повярва Павлиш по-рано — това беше кош. Павлиш спря лентата и се опита да даде увеличение. Разбира се, в този кош можеше да се надникне, той беше празен. И въжетата. Как от самото начало не видя, че там има въжета…

— Сали, погледни.

— Какво е това?

— Струва ми се, че е въздушен балон.

— Прилича — изрече Сали равнодушно. Тя беше потънала изцяло в загриженост за Клавдия, в безпокойство за нея.

„Какво още? — мислеше си Павлиш, без да изключва изображението на балона. — Имаше още нещо. Аха, опустошеният склад на кораба… Трябва да намеря и тази лента… На пода са разхвърляни отворени консерви и кутии. Разкъсан пакет, смачкано парче фолио… То не е просто смачкано. На него има отпечатъци от пръсти, всичките пет“.

— Сали!

— По-тихо! Изплаши ме. Какво е това?

— Нима не виждаш?

— Ръка. Откъде е?

— Те са били в склада. Помниш ли?

— Струва ми се, че това е ръка на маймуна.

— Повярвай ми — изрече Павлиш твърдо. — Ето я следата от палеца. Виждаш ли как е разположен? Нито при една маймуна няма да намериш това — само при човека.

— Тогава всичко е ясно — досети се Сали. — Те са умирали на кораба, но са спасили децата. Вече не са останали възрастни, само деца. Затова е и опустошението в склада.

— А въздушният балон?

— Въздушният балон — това е доста свободно допускане.

Дик не каза нищо на Мариана, когато я намери и докато я влачеше върху одеялото от ципата през гората към купола, към Казик. Нямаше вече никакви сили, но трябваше да довърши започнатото. Не можеше да остави Казик, не можеше да остави и Мариана, той беше най-големият, най-силният от тях и затова беше длъжен да издържи.

Мариана беше тежка, тя беше изгубила съзнание от треската.

Дик я довлече до купола и я вмъкна вътре.

Казик продължаваше да лежи по същия начин на дивана.

Само светлината в купола беше станала по-мътна, като пламъчето на догаряща свещ. И, което беше странно, два от по-малките куполи бяха изчезнали, бяха се свили на руло. Освен това в големия купол имаше по-малко предмети.

Дик положи Мариана върху леглото, което беше открил зад една преградна стена. То беше покрито с чисто бели чаршафи, но на Дик не му беше жал за тях.

Той седна на дивана в краката на Казик.

Седя така пет минути, без да прави нищо, защото беше останал без сили, а и не знаеше какво да предприеме.

Още едно желязно изродче влезе в стаята и започна да дърпа килима от пода.

Без да става, Дик вдигна бластера и вкара един заряд в изродчето.

То се сви, овъгли се и застина.

— Ако още някой влезе… — изрече Дик. — Само посмей да влезеш!

Той седеше на дивана до мъртвия Казик и умиращата Мариана и не можеше да направи нищо, само се кълнеше, че ще посвети целия си живот, колкото и да му беше останало от него, за да отмъсти на тези земляни, които убиха Казик и избягаха, оставяйки Мариана да умре.

Той щеше да ги открие, щеше да ги намери, където и да се бяха скрили, и да ги убие като жалки чакали.

— Слава — каза Сали, — виж…

Тя се наведе към Клавдия, която въздъхна дълбоко. Приборите на медицинския пулт показваха, че пулсът й малко се е ускорил, а дишането й е станало по-дълбоко. Тя идваше на себе си.

Течеше вторият час на полета.

Павлиш взе стимулатора за сърдечна дейност. Съдейки по показанията на приборите, състоянието на Клавдия беше почти нормално. Павлиш погледна още веднъж анализа на кръвта й. В нея имаше следи от токсично въздействие. Какво точно — беше трудно да се определи в полеви условия. Нужна им беше истинска лаборатория.

Клавдия отвори очи.

— Сали — учуди се тя, — защо сме тук?

Тя веднага разбра, че са в катера.

— Не се движи, вредно е за теб — нареди Сали. — Всичко ще бъде наред.

— Но какво се е случило? — Клавдия се намръщи, опитвайки се да си спомни. — Заради гората е, нали? Глухарчетата. Много красиви глухарчета. И онази маймуна. Аз я пропъдих — всички тези зверове само се навират в прозореца… А после какво е станало?

— Не знаем — каза Павлиш. — Мислехме си, че ще помниш. — Неочаквано за самия себе си, Павлиш започна да се обръща на „ти“ към Клавдия.

— Не помня. Спомням си какви страшни зверове се навираха в прозореца. И после дойдоха кошмарите…

— Кажи, какви бяха тези зверове? Те ли те изплашиха?

— Не, просто бяха гадни. Всичко е толкова противно… Отвратителен свят! Те непрекъснато се бият в гората, всички се бият… Не, не се уплаших от тях. А след това — не помня.

— Постарай се да си спомниш всичко подред. Какво се случи?

— Бях в гората.

— Излязла си в гората?

— Излязох в гората. Малко се поразходих. Имаше глухарчета… Вероятно съм отворила шлема, прииска ми се да ги духна.

— Свали ли шлема?

— Не помня. Май повдигнах забралото.

— А после?

— После бях в лошо настроение, чувствах се зле и онази маймуна се напъха в прозореца, тя се биеше с други зверове.

— А след това?

— Тя избяга, всички избягаха, а на мен ми стана съвсем зле… Извинявайте. Докарала съм ви… притеснения. Защо сме в катера?

— Летим към маяка. За да се включим към диагностичния център. Дали да не евакуираме станцията?

— Тогава се връщаме.

— Все пак искам да се включим към диагностика — нека да проверят. А ако е потенциална инфекция?

— Не искам. — Клавдия се надигна с усилие. Беше пребледняла. — Няма да понеса, ако заради моите… неразположения се провали работата на експедицията.

Павлиш осъзна, че ако Клавдия отстъпеше, това би бил непоносим позор за нея.

— Почакай… — каза той. — Ти добре ли разгледа тази… маймуна?

— Не, не се загледах.

— Разбираш ли — обясни Павлиш, — на тази планета не би трябвало да има никакви маймуни… Може ли да е бил човек?

— Дивак? Но ако не може да има маймуни, откъде ще се вземе дивак?

— В момента си мисля по-скоро за хора.

— Какви хора? Откъде ще се вземат тук?

— От „Полюс“. Да допуснем, че някой е оцелял.

— Това е немислимо. Този свят би погубил всекиго.

— Сам човек би погубил. Но ако не е сам? Ако тук има колония от хора, които се опитват да оцелеят, да дочакат нас, хората от Земята, да дочакат спасение?

— Не вярвам.

— Тогава погледни.

И Павлиш превъртя още веднъж лентата с въздушния балон.

Олег не искаше да ходи никъде. Беше му все едно.

Но Сергеев, когато съвсем се съмна и виелицата поутихна, си наложи да стане. Той никога не би се надигнал, ако не бяха децата. Марианка и Олег. Знаеше, че ако не успее да се изправи, Олег и Марианка никога нямаше да се намерят, да се видят, да се докоснат. Неговият живот нямаше стойност без продължението му в Мариана и Олег. Сергеев успя да се застави само да повдигне главата си, за толкова имаше сила. За щастие при рязкото конвулсивно движение Сергеев си удари главата в снежния покрив на убежището им, който на това място беше доста тънък. Покривът рухна и пропусна вътре леден въздух, който опари лицето и раменете на Сергеев и го накара моментално да се съвземе.

Той се измъкна навън и дълго време седя на колене, докато съвсем не дойде на себе си. После се застави да изрови от снега торбата с дървата и да запали огън. Когато водата се затопли, той разбута Олег, отбори с мръсните си загрубели пръсти устата му и започна да излива вътре горещата вода. Олег вяло се съпротивляваше, сънено мърмореше, че иска да спи. После Сергеев започна да го разтърква, да го тресе, съвсем се умори и не забеляза как в суматохата обърна тенекията с врялата вода, която веднага попи в снега, оставяйки на повърхността само дупка с разтопен сив лед наоколо.

Тогава дойде на себе си и Олег. Той се свести дотолкова, че да може отново да разпали огъня, пак да кипне вода и да даде на Сергеев да се напие. Сега ролите се размениха. Наистина Сергеев не се съпротивляваше и отлично съзнаваше всичко — просто не му бяха останали сили.

После те тръгнаха нагоре, през облаците, в мъглата, водени само от безумната надежда, че милостиво чудо ще ги изведе именно в котловината, където лежи „Полюс“.

След два часа паднаха в снега. Струваше им се, че са изминали страшно много път. Но всъщност бяха преодолели по-малко от километър. Запалиха последните дърва и отново пиха гореща вода като лекарство. Вече не говореха, и двамата бяха измръзнали, пръстите на ръцете и на краката им се бяха вкочанили. И все пак отново се изправиха, наистина — този път им се наложи да се прегърнат и да вървят един до друг, да се придържат, поради което придвижването им напред стана съвсем бавно. Но на тях им се струваше, че напредват. И очакваха всеки момент облаците да се разпръснат — и над тях да се разкрие синьото небе…

Дик видя как катерът се спусна. В първия миг го обзе радост — те все пак се бяха върнали!

Но веднага си спомни, че трябва да им отмъсти.

Трябваше да ги убие, защото те бяха виновни за смъртта на Казик и за това, че Мариана умираше. Те можеха да ги спасят. Можеха да направят всичко. Но не бяха пожелали.

Никога по-рано на Дик не му беше хрумвало, че може да убие човек. На света имаше малко хора. Хората си помагаха взаимно. Ако не го правеха, щяха да загинат, Защото гората беше по-силна от всеки отделен човек.

Но тези от чистичкия купол не можеше да са хора.

„Ако всички вие сте такива, не ни е нужна вашата Земя, вашите бели чаршафи и гладките ви маси — трескаво мислеше той. — Аз знам, че сте се върнали, защото сте забравили да си вземете вещите. Искате да ни вземете всичко, защото сме мръсни и грозни, защото ви е срам да мислите, че с вас сме долетели от една и съща Земя. Вие не сте ни нужни! Махайте се! Но аз няма да ви дам вещите ви — те ще останат тук. Всички ние ще се преместим и ще живеем тук. И никога няма да полетим към Земята!“

Яростта към хората, които искаха да отнемат на селцето станцията — плячката, която Дик беше преследвал толкова дни и заради която бяха загинали неговите приятели, заглуши в съзнанието му разумната мисъл, че щом хората са се върнали, трябва да ги помоли да излекуват Мариана.

Измъчен, доведен до предела на душевните си сили, почти обезумял, Дик не можеше да разсъждава логично. Той беше дивак, рожба на гората, чакал, вдигнал се на задните си крака над жертвата… Но за разлика от чакала Дик имаше бластер.

След като приземи катера, Павлиш пръв изскочи от него. Вече се бяха разбрали как ще действат: първо жените ще пуснат всички скаути, но не в обичайната висока орбита, а под облаците. Площта, която трябваше да се изследва, беше относително малка. Тя се ограничаваше на север от хребета, на който лежеше „Полюс“, а на юг с голямото езеро, на брега на което беше станцията. Всяко човешко селище, оказало се в тези граници, щеше да бъде открито от скаутите за по-малко от час.

А дотогава Павлиш, след като вземеше от станцията анбласта, щеше да претърси близките околности на станцията. Човекът, дивакът, когото беше видяла Клавдия, не можеше да е отишъл далече.

Когато отвори люка и скочи на мократа трева, Павлиш видя, че малките куполи вече са разглобени — станцията беше започнала самоконсервацията. Наистина тя би трябвало да свърши тази работа много по-бързо. Павлиш не знаеше, че вината за забавянето е в Дик — той беше прострелял половината роботи. Впрочем в момента Павлиш не мислеше за консервацията. Мислеше само за това как да свърши всичко по-бързо. Да не забрави да вземе от аптечката превързочни материали. Да вземе от кухнята глюкоза и шоколад…

Но не успя да направи и две крачки от катера — жените все още бяха вътре — когато видя в прозореца тъмния силует на човек.

Павлиш продължаваше да върви по инерция, осъзнавайки, че трябва да каже нещо подходящо, съответстващо на момента. „Колко е хубаво — успя да си помисли той, — че те също са ни търсили и че се досетихме да се върнем…“

И в този момент чу хриплив нисък глас:

— Махай се!

— Какво? — Павлиш не разбра. Той продължаваше да върви.

— Махай се! — Гласът се извиси. — Ще те убия!

— Почакайте… — каза Павлиш.

Той се спря. Светлината вътре в станцията беше по-ярка, отколкото полумракът отвън, и той можа да разгледа лицето на човека. Главата изглеждаше твърде голяма — вероятно заради гривата на косите. Съзнанието на Павлиш регистрираше дреболии, детайли — той не можеше да разбере какво става.

Къде беше виждал тази картина? Отдавна, в детството. Да, в „Робинзон Крузо“. Робинзон на острова — коси до кръста, дрехи от кожи. Добре поне, че не се бяха отучили да говорят.

— Махай се! — повтори Дик. — Махай се!

Заради това, че говореше и му отговаряха, той нямаше сили да стреля. Дик виждаше този човек, по-висок от Старика, със скафандър. Знаеше какво е това скафандър. Шлемът беше прозрачно кълбо, не му пречеше да разгледа лицето на мъжа. То беше чисто, нормално, обикновено лице. Беше обръснато, а тъй като Дик никога не беше виждал възрастен обръснат човек, изведнъж му се стори, че пред него е много висок юноша. Та нали и Дик вече имаше брада — къса, беше я отрязал. Само на Олег още не му беше поникнала брада.

— Махай се! — повтори Дик като заклинание. Той вече не искаше този човек да си тръгне, но не му идваха други думи. Беше го овладяла инерция и страшна тъпота, като в пристъп на треска.

До високия човек вече стояха две жени. Едната беше едра, почти като мъж, втората дребна и слаба, като Марианка. И двете бяха в скафандри. Върху лицата им беше изписано смайване и дори страх. Бяха видели бластера в ръката на Дик.

— Недейте! — извика изведнъж дребната жена. — Аз съм виновна за всичко. Не разбрах! Когато вие дотичахте, не разбрах!

Тя бързо тръгна към станцията.

Мъжът понечи да я задържи, но дребната жена се изтръгна. Тя вървеше със ситни, несигурни крачки, като болна.

И тогава Дик изпусна бластера на пода и отстъпи към отсрещната стена, към дивана, на който лежеше мъртвият Казик. Стоеше, отпуснал силните си ръце, и чакаше да види какво ще стане по-нататък, защото сега вече нищо не зависеше от него и той дори не беше в състояние да мисли.

Клавдия с мълниеносни движения набра кода на вратата, за да влезе по човешки, а не през илюминатора — въпреки слабостта й ръцете й действаха прецизно. Тази ситуация, независимо от своята необичайност, влизаше в категорията на извънредните ситуации — Клавдия ненапразно от толкова години участваше в експедиции. Щом ситуацията имаше обяснение, щом съществуваше неин аналог — хората са претърпели бедствие, нуждаят се от помощ, — то Клавдия умееше да действа по-бързо от всеки друг човек в Галактиката.

Павлиш и Сали още не бяха свалили шлемовете си, а Клавдия вече знаеше, че изтормозеният космат юноша, облечен с животинска кожа, не е единственият човек в станцията. Освен него имаше още двама. Момче, лежащо на дивана в каюткомпанията, и много слаба девойка в безсъзнание, бълнуваща, със страшно подут крак.

Клавдия се обърна към Дик и каза спокойно и строго:

— Седни и почивай. Не пречи!

Когато Павлиш влезе в каюткомпанията, Дик вече послушно беше седнал в креслото.

— Първо момчето! — нареди Клавдия на Павлиш. — Може би е още живо.

— Не — изхриптя Дик.

— Сали! — Клавдия не обърна внимание на думите на Дик. — Гореща вода! Много гореща вода! И непременно дай команда на станцията да спре консервацията.

За щастие, роботите не бяха успели да се доберат до стенния медицински шкаф и докато Павлиш вървеше през каюткомпанията към Казик — десет бързи крачки, — Клавдия успя да отвори шкафа, да извади диагностика и да го подхвърли на Павлиш, убедена, че той ще се досети да протегне ръка и да улови прибора.

Разбира се, тя беше права.

Дик не им помагаше. Той гледаше как бързо и деловито се движат хората от Земята и с всяка изминала минута чувстваше все по-голям срам, че се е държал като дивак, като животно. Хората искаха да помогнат. Те може и да бяха сбъркали отначало — всеки би могъл да сбърка, ако види такова чудовище като някого от жителите на селцето. Те сигурно не са и очаквали, че някой ще живее тук, откъде да се досетят? Нали Сергеев казваше, че е много трудно да се намери селцето дори и с най-съвременна апаратура — то е като част от гората.

На Дик му се искаше да се изправи и да види какво правят с Казик и Мариана хората от Земята. Те тихичко разговаряха, но той не можеше да разбере от думите им дали ще могат да помогнат на приятелите му, или вече е късно. Ала Дик знаеше, че ако седи тихо и слуша внимателно, непременно ще разбере. Важното беше да не се намесва, защото те сигурно и без това го вземаха за маймуна. Може би даже мислеха, че на планетата са само тримата. Трима диваци. Сигурно се бяха смаяли, когато бяха чули бика му. И Дик продължи да седи неподвижно, стараейки се да долови смисъл в думите им. Беше страшно жаден, но не помоли за вода.

Павлиш и жените говореха много малко. Пулсът на Казик почти не се усещаше. Той беше загубил толкова много кръв, че не беше ясно защо животът още се крепи в него. Някои от раните му бяха дълбоки. Разкъсан корем, счупени ребра… Тези данни им ги подаваше диагностикът, а те ги сверяваха. Сали приготви вода, сглоби уреда за преливане на кръв, намери суха универсална плазма, приготви я. Нямаше заздравяващ лейкопласт за всичките рани на момчето и Сали смени за няколко минути Павлиш, докато той пускаше синтезатора. Не обръщаха внимание на Дик. Наистина на два пъти при влизането си в каюткомпанията Сали му хвърляше напрегнат поглед, но дивакът седеше като вкаменен — избликът на агресивност беше отминал. Все пак Сали намери време да капне в чаша с вода малко транквилизатор и подаде чашата на Дик. Той послушно я взе, но не отпи, докато Сали не му нареди да го направи. Водата беше странна, нагарчаща, но Дик я изпи до дъно. Длъжен беше да се държи като цивилизован човек.

Клавдия се занимаваше с девойката. Павлиш се откъсна за малко от Казик и я прегледа. Не се притесняваше за нея — случаят беше тежък, но той знаеше, че за няколко часа ще я отърват. Гангренозно възпаление, крайно изтощение — неприятно, но нищо страшно.

Съблякоха Мариана, Клавдия я забърса с гъба. Тялото й беше страшно слабо — всичките й кости си личаха; беше толкова мръсна и покрита с белези и драскотини, че беше трудно да се определи възрастта й. Можеше да е на петнайсет, можеше да е и на повече.

Когато апаратът за преливане на плазма се освободи, Сали го пренесе в лабораторията и го предаде на Клавдия. През това време тя вече беше приготвила хранителен разтвор и го вливаше в Мариана. Щеше да е по-лесно, ако експедицията имаше два реанимационни апарата. Но апаратът беше един и беше нужен за момчето. Той вече беше обгърнал Казик с датчиците си и внимателно беше вкарал в главните му вени хранителните си нишки. В гръдната клетка бяха проникнали микропипала, които масажираха сърцето му, поддържайки ритъма му. Павлиш се безпокоеше дали момчето няма мозъчни увреждания — все пак го извадиха от клинична смърт. Той отново и отново караше диагностика да съобщава как функционира мозъкът.

Дик чу как мъжът и едрата жена разговаряха в другата стая край Марианка. Те говореха много тихо, мислеха, че той не ги чува. Не знаеха, че Дик е дете на гората и слухът му е тройно по-чувствителен от техния.

Първо имаше фрази, пълни с медицински думи. Дик разбираше, че това са медицински думи. По тона им вече се досещаше, че ще излекуват Мариана. Гласовете им ставаха по-тревожни, когато поглеждаха към Казик. За свое удивление, обзет от суеверна плахост, Дик разбра, че Казик не е мъртъв. Или тези хора притежаваха способността да съживяват мъртвите? Дик не беше чувал такива неща от Старика, те се срещаха само в приказките, които някога му беше разказвала майка му.

— Трябва да го нахраним — каза тихо едрата жена в съседната стая.

Дребната жена излезе някъде.

Дик разбра, че думите им се отнасят за него.

— Дали няма да хапе? — още по-тихо, с насмешка в гласа изрече високият мъж, когото те наричаха помежду си Слава.

— Проблемите тепърва започват — отвърна жената.

— Феноменът Маугли?

Дик се учуди — откъде знаеха за Маугли?, — но веднага се досети, че имат предвид другия Маугли, който е живеел в гората и когото са отгледали вълци. А що за феномен е това, не знаеше. Но му беше толкова странно да чуе познатото име, че даже не се обиди на думите на жената.

— Интересно, виждал ли е някога чиния? — попита жената.

— Виждал съм — отрони неволно Дик. — И лъжица съм виждал.

— Той говори съвсем разбираемо — каза мъжът. — Въпреки че са прекарали тук двайсет години.

— Това е някаква невероятна загадка — каза едрата жена. — Колко са те, как живеят, къде? Как са успели да запазят човешкия си облик… дрехите, в края на краищата?

— Въздушният балон… — напомни мъжът.

— И погромът в склада.

— Слава! — каза жената по-високо. — Тя идва на себе си.

— Дик… — изрече Мариана със слаб глас. — Дик…

И в този момент сякаш го изстреляха от креслото. Той забрави за гордостта, за това, че трябва да мълчи.

Дотича в стаята. Мариана лежеше на дивана. Лицето й беше бледо. Оказа се, че са я разсъблекли и са я покрили с чаршаф.

— Марианка… — промълви Дик, навеждайки се над нея. — Как си?

— Всичко е наред. — Мариана отвори очи. — Казик жив ли е?

Погледът й се спря за миг върху лицето на Дик, после се плъзна към Павлиш и застина, когато се срещна с усмивката на Сали.

— Благодаря — каза Мариана. — Толкова ни беше страх, че няма да ви намерим.

— Момиче… — Сали изведнъж заплака. — Горкичката! Твоят Казик ще живее, непременно ще живее. Всичко ще бъде наред.

Клавдия се появи на вратата. Тя мълчеше.

— Дик разказа ли ви? — попита Мариана.

— Не — отговори Дик. — Нямаше кога. А и те не са питали.

— Малко недоразумение — отвърна Павлиш. — Но то ще е последното.

— Имате ли кораб, за да отлетите до селцето? — попита Мариана. — Нашите така ви чакат…

Сали отлетя с Дик до селцето. Павлиш и Клавдия останаха с ранените.

Дик беше сит за пръв път от много дни насам и му се повдигаше. Но не биваше да се оплаква, защото Сали много бързаше за селцето. И Марианка, преди да заспи — Павлиш й беше дал сънотворно, за да премахне възбудата, — също беше помолила:

— Дик, моля те, те толкова се вълнуват…

Дик си помисли, че тя се бои, че Олег е тръгнал към кораба, без да ги дочака. Тя се боеше за Олег.

Ако не му се гадеше толкова, Дик, естествено, би си представил как ще се спусне над селцето с катера, как всички ще изскочат на бегом от къщите си, как той ще излезе пръв и ще каже: ето, тази жена е от Земята, казва се Сали. Но сега му беше все едно. Катерът летеше ниско, под облаците, почти докосвайки върховете на дърветата. Дик знаеше точно посоката и беше сигурен, че няма да пропуснат селцето. Гората отгоре изглеждаше като синьо-зелено море.

Прелетяха през реката. Трудно беше даже да си представи, че прехвърлянето през нея им беше отнело три дни — тя съвсем не беше широка. Отляво се заредиха стволовете на гигантските дървета като стена, прорязала облаците.

— Ние бяхме там — посочи Дик. — На върха.

— Да — отвърна Сали, — видяхме въздушния балон. Но не се досетихме веднага. А аз не повярвах. Слава беше този, който се досети.

— Жалко — каза Дик. — Трябвало е да се досетите по-рано.

Той погледна ръцете й. Те бяха толкова бели и гладки, че беше невероятно — може би никога не сваляше ръкавиците? Ръцете й лежаха на пулта и с леки движения на пръстите караха катера да се накланя, да се издига по-нависоко. На Дик му се прииска да помоли Сали да му разреши да седне на нейното място и да поуправлява катера. Но естествено, той си замълча.

Сали увеличи скоростта, зеленината долу се сля в неясна хомогенна маса. И Сали първа, преди Дик, видя оголеното място в гората и селцето.

Тя намали скоростта, но въпреки това катерът отмина селцето и се наложи да опишат кръг, преди да се снижат до оградата. Старика дежуреше при портата, сложил върху главата си наметка от рибешка кожа, защото отново беше завалял дъжд, а него го измъчваше простуда. Но някакво шесто чувство го накара да свали наметката в момента, в който катерът изскочи над върховете на дърветата, съвсем ниско, и започна да описва кръг над селцето.

Старика закрещя диво и започна да бие тревога с дървеното чукче, сякаш от гората прииждаха цели пълчища чакали. Хората изскачаха от домовете си и нищо не разбираха, защото Старика млатеше с чукчето, крещеше и при това, кой знае защо, подскачаше на място, сякаш бе ухапан от змия.

Сали разгледа отгоре обширната пустош, заобиколена с ограда. Тук-таме растяха ниски храсти, виждаха се неравни лехи и наподобяващи петна локви, в които се отразяваха сиво-синкавите облаци.

Сали видя и къщите, в които живееха хората. Разкривените, жалки, наклонени колиби се точеха в две редици покрай калната ивица на улицата. Тя се извиваше към прохода в оградата и се разклоняваше; ръкавите й водеха към два скосени навеса, над единия от които се издигаше сивкав дим. Ако се наложеше да се изобразят мизерията и нищетата, до които би могъл да падне човек, нито един художник не би могъл да нарисува толкова тъжна картина.

Катерът се спусна върху пустошта до крайната къща.

Сали изключи двигателя и погледна Дик.

Но той мълчеше. Сали го гледаше, усещайки вина за това, че е със скафандър, че не смее да го свали. Дик бавно се обърна към нея и я погледна в упор. Очите му горяха възбудено, но устата му беше стисната и изглеждаше гневна. „Господи — помисли си Сали, — трябва ти душ, трябва да се изкъпеш!“ Можеше само да се отгатне, че кожата под слоя сажди и мръсотия е синкавобледа. Дългите черни коси бяха залепнали за бузите. На Дик му беше горещо в кабината на всъдехода, беше му много лошо и той с последни сили се стараеше да не показва пред тази чиста жена колко му е зле. Сали го разбираше.

Дик започна да дърпа люка от своята страна. Сали се наведе и му помогна.

Дик изскочи от всъдехода. Сали го последва.

И в този момент тя видя децата. Те тичаха из калта, из локвите, голи, разчорлени, боси. Те се развикаха и размахаха ръце.

А подир тях тичаха възрастните. Три или четири жени, после мъж с широка гъста рижа брада, която скриваше цялото му лице без червения нос и сините му очи. Една от жените, с кожен халат, беше дебела и Сали успя да се учуди на това, че жената е дебела. После видя висок прегърбен еднорък старец, който куцаше, опирайки се на бастун. Вратата на крайната къща се отвори и оттам светлокоса девойка изведе сляпа жена — Сали веднага разбра, че жената е сляпа; тя опипваше със свободната си ръка въздуха пред себе си, опасявайки се да не се натъкне на препятствие.

Сали стоеше и чакаше всички да дотичат и й ставаше страшно, като си помислеше, че е можело да отлетят и да оставят тези хора тук.

Хората се спряха на няколко крачки от Сали. Беше тихо.

Мълчанието се проточи цяла минута.

Сали видя как плаче дебелата жена. Тя плачеше беззвучно, гълтайки сълзите си, и пръстите шареха по гърдите й, сякаш търсеха копчетата.

Сали погледна децата. Те се оказаха много — изобщо не й беше хрумвало, че хората тук, в тази прокълната пропаст, могат да се плодят. В това имаше нещо животинско, унизително. Сали виждаше в селцето не продължение на Земята, а загиваща група от бедстващи бездомници.

Тягостната тишина се наруши от сляпата жена.

— Къде са те? — попита тя високо. — Наистина ли са долетели?

— Здравейте — каза тогава Сали. Най-трудно от всичко беше да се изрекат първите думи. Първата дума.

— Къде е Казик? — обади се дебелата жена. — Нали нищо не му се е случило?

— Те останаха там, лельо Луиза — отговори Дик. — Ще ги излекуват, обещаха.

— Животът им е извън опасност — потвърди Сали.

— А Олег? Къде е Олег? Той отиде в планините! — завика изведнъж слаба възрастна жена. — Трябва да го настигнете. Моля ви!

— Почакай, Ирина — спря я едноръкият старец с бастуна. — Аз се казвам Борис — продължи той. — Нещо като старейшина съм тук. И от името на всички бих искал да ви благодаря…

Дик избяга настрани, зад къщата. Повърна. Но никой не гледаше към него.

Сали се здрависа с всички подред — всеки протягаше ръка и й се представяше, дори малките деца. И в тази церемония имаше нещо, което разруши образа на бездомници. Сали се радваше, че не си е сложила ръкавиците на тръгване от станцията.

Вниманието й беше привлечено от страшно животно — тя разпозна в него чудовището, което беше убил Павлиш. Заобиколено от цяло стадо такива като него, само че по-дребни, чудовището се носеше тежко и заплашително към групата хора около катера. Сали искаше да извика, за да предупреди хората, но едно от децата смело тръгна срещу чудовището, като крещеше пронизително:

— Махай се, коза, не пречи, при нас долетяха хора. Махай се, глупачко!

Чудовището, което имаше толкова странно име, изведнъж се спря и отстъпи назад. А едно от козлетата, което не разбираше, че не трябва да пречи, беше отведено за дългите уши от куцо момиченце. Козлето блееше, опитвайки се да се измъкне, но козата не посмя да му се притече на помощ.

„Но, разбира се — досети се изведнъж Сали. — Щом те живеят, макар и трудно, но са си останали хора, те би трябвало да опитомяват животни, да ходят в гората, да отглеждат градина. А аз какво очаквах?“

— Ако не сте много уморена — изрече едноръкият старец, — бихме ви помолили да отлетите до планините. Там са Олег и Сергеев. Те тръгнаха към „Полюс“, за да оправят връзката и да ви повикат по радиостанцията. Но в планините времето е много лошо.

След двайсет минути — не биваше да се губи време — катерът се издигна отново. Дик се почувства по-добре и тръгна със Сали. Той познаваше пътя от селцето до „Полюс“, по който бяха минали предишния път.

Мнозина искаха да полетят до планините за Сергеев и Олег, особено децата, а майката на Олег дори напираше да се качи на катера, но Старика каза:

— Ирина, недей! Ще се оправят и без теб. — Той се обърна към Сали и каза: — Връщайте се по-скоро.

Той изрече тези обикновени думи много сериозно, стараейки се да запази не само своето достойнство, но и достойнството на селцето. Стоеше изправен — Дик никога не беше виждал Старика да стои толкова изпънат. Единствената му ръка се облягаше на дръжката на бастуна. Децата престанаха да вдигат врява и да подскачат около катера. И майката на Олег бавно отстъпи назад.

— Добре, Борис — отвърна Сали, — ще се постараем да ги открием по-скоро.

Когато катерът се издигна, Дик каза:

— Виждаш ли онези червените скали? Натам сме. Зад тях има пещера. Там нощувахме първия път. Не бързай, защото ще изгубя ориентация.

Катерът летеше бавно. Той прелетя над клисура, в която се пенеше леденостуден ручей. По клисурата се точеха късове мъгла, тя беше затрупана със сняг и Дик си помисли колко трудно му е било на Олег тук.

Катерът се издигна над платото. Дик разпозна мястото, където беше намерил манерката с коняк, после мястото, където беше загинал Томас.

— Тук се преби Томас — посочи той. — Олег го ухапа снежна бълха, Томас го спаси, а самият той се преби.

Сали кимна, макар че за пръв път чуваше името на Томас. Тя знаеше, че ще чуе неведнъж тази история и Томас ще й стане толкова познат, колкото и живите.

Катерът летеше на сто метра над снега, после Сали го спусна още по-ниско и съвсем намали скоростта — катерът влезе в дълбок слой облаци и тя се боеше да не пропусне хората.

— Те трябва да са по-нататък — каза Дик. — Вече се приближават към „Полюс“. Ако са достигнали „Полюс“, тогава не е страшно, ще поседят там.

Сали за малко да признае на Дик, че бяха искали да взривят „Полюс“. Как да обясни на човек, който е израснал в гората, съществуването на инструкциите?

След още няколко минути излязоха от облаците. Тук властваше синьото небе, сияеха звездите. Имаше видимост надалече.

Засега Дик беше спокоен. Той чакаше да се появи „Полюс“.

„Полюс“ лежеше в котловината, точно същият, както и миналата година.

Катерът направи кръг над него. Следите на Олег и Сергеев не се забелязваха никъде.

— Може би са вътре? — каза Дик. — Все пак е студено.

Сали спусна катера до люка. От него висеше трапът, който бе оставил тук лекомисленият Павлиш. „Добре, че е лекомислен“ — помисли си Сали.

Двамата с Дик обиколиха кораба, надникнаха в отсека за управление и в склада, после се спуснаха в отсека, в който беше планетарният катер, защото Сергеев и Олег можеше да са в него и да се опитват да установят връзка.

Но не намериха никого.

Излязоха от „Полюс“. Дик беше мрачен. Наоколо цареше зловеща космическа тишина.

— Ще продължим ли да търсим? — попита Дик, страхувайки се, че Сали ще каже, че е уморена и трябва да се връщат.

— Почакай. Първо ще се свържем.

Сали повика станцията и каза на Павлиш, че е била в селцето, а сега е долетяла до „Полюс“. Но не е намерила хората. После попита как се чувстват децата. Дик леко се усмихна — не биваше да наричат Мариана дете. Смешно беше.

Павлиш каза, че всичко е наред, после добави:

— Долитайте по-скоро тук. Аз ще те сменя.

— Не съм уморена.

— Аз имам биотърсач, забрави ли? Няма да ги намерите без него. Може да ги е затрупал снегът, може да са се заблудили.

— Прав си — съгласи се Сали.

— Какво има той? — попита Дик с надежда.

— Прибор, който може да намери органична материя.

Сали съобрази, че Дик никога не е чувал този термин, и започна да търси друг вместо него. Но Дик каза:

— Разбрах.

И наистина беше разбрал. Вайткус им преподаваше химия.

Катерът рязко се издигна над котловината.

— Само ще те помоля — обади се Дик — първо да направим един кръг над планините.

— Павлиш е прав, с биотърсача ще е по-лесно.

— Знам.

Тя беше съгласна с Дик. Никой от тях не го каза на глас, но и двамата разбираха, че ако хората са се заблудили, то в този мраз всяка минута можеше да се окаже фатална. Разбира се, ако на мястото на Сали беше Клавдия, тя никога не би се съгласила да губи време, кръжейки над снежните планини. Тя би доказала, че за доброто на заблудилите се е по-добре да се изгуби половин час, но да се отлети до станцията, а след това да се използва биотърсачът. Но Сали не беше толкова благоразумна. Така че те полетяха надолу, описвайки големи зигзази, обследвайки широка няколко километра ивица.

И се оказаха прави.

Когато се спуснаха до горната граница на облаците и осъзнаха, че ще се наложи да прекъснат търсенето, Дик зърна със зоркия си поглед черна точка върху снега далече вдясно.

— Завий! — закрещя той.

Точката беше неподвижна. Сали също я видя и така рязко завъртя катера, че Дик едвам се задържа в креслото си.

Точката бързо нарастваше и в този момент те видяха, че тя помръдва. Това беше странна безформена буца, чиито размери се увеличаваха. Вече се спускаха към нея, когато осъзнаха, че буцата всъщност са двама души, които, непрекъснато падащи и ставащи, бяха вкопчени един в друг и затова изглеждаха като едно същество.

Когато катерът се спусна в снега на двайсетина метра пред Сергеев и Олег, те не го видяха — бяха заслепени от снежното сияние. Пред очите на Дик и Сали, които изскочиха от катера, те отново паднаха и с усилие, глухо ръмжейки, започнаха да се надигат на колене.

— Олег! — закрещя Дик, хвърляйки се към бавно помръдващата се купчина от тела. — Олег, аз съм тук! Чуваш ли ме? Олег, това съм аз! Това сме ние! Долетяхме!

Информация за текста

Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/book/6876

Издание:

Кир Буличов. Селцето

Руска. Първо издание

Коректор: Нели Германова

Водещ редактор на поредицата: Андрей Велков

ИК „Колибри“, София, 2012

ISBN: 978-619-150-011-6

Кир Булычёв

Посёлок

© Кир Булычёв

© Литературна агенция „Anthea Rights“ — Sofia

© Любомир Николов, Васил Велчев, превод

© Стефан Касъров, художник на корицата

Формат 84×108/32. Печатни коли 21

Предпечатна подготовка: „Колибри“

Печатница „Инвестпрес“