II

Тогава Магдалина реши да се управи сама до гостилницата си, като се стараеше да си припомни, по някои видени сгради и предмети, улиците, из които бяха дошли.

Тя помнеше, че преди да излязат тука, бяха минали край една градина и фана посоката, която й се стори, че е най-вярна. Мина една по-малко шумна улица и се озова на някакъв мегдан, на оня край с градина. Като отиде до нея, видя, че е друга градина.

Тя се озърна слисана.

Спомни си тогава, че беше видяла високото кубе на една черква. Едно такова кубе се издигаше недалеко през къщята. Улови друга улица, по посока на това здание. Но намери, че тая черква е друга. Тогава съгледа, че се издигаха наблизо и далеко и други кубета на черкви. Това я забърка.

Често минувачи се спираха и изглеждаха тая хубава жена очудени.

Един-двама млади, наконтени мъже почтително подигнаха шапките си и я запитаха или й думаха нещо, което тя не разбираше.

— Боже мой! — пъшкаше тя, като продължаваше да се лута из улиците и да изглежда зданията, прилични по нещо на гостилници.

Па фана да негодува против мъжа си.

— Остави ме, заряза ме, дивакът. Изгуби жена си! Де се е чуло това?

И пъшкаше.

Тя попитваше неволно някои срещнати хора за мъжа си, дано се улучи някой българин. И на влашките им въпроси тя отговаряше въпросително: Туркулов?

— Трябва да е туркиня или да търси някой турчин — казаха си двама офицери, на които пак беше отговорила с тая дума1. Па й махнаха да дойде с тях. Тя доверчиво ги придружи и вървяха заедно около сто метра.

— Crédieu! Elle n’est pas mal. Un vrai type de femme mignonne — каза единият.

(Дявол! Бива си я. Истински тип на миловидна женица).

— Elle plaît vraiment — казваше другият.

(Наистина, привлекателна).

Те повикаха стоящия до ъгъла стражарин и му говориха нещо.

Стражаринът, човек нисък, дебел, с грубо лице, с паднали мустаци въз устата, дойде при нея, поздрави я и я попита:

— Туркул?

— Да, да! — отговори Магдалина радостно. Тя се чудеше как не се сети по-рано да се обърне до съдействието на полицията, за да намери мъжа си.

— Пофтим, домна! — каза й стражарят и й направи знак с ръка да го последва.

Тя тръгна с него поуспокоена.

Няколко пъти полицейския служител се обръща към нея се с тоя въпрос:

— Турку?

— Да, да, да, Туркулов.

И тя се усмихваше щастливо. Как сега й се виждаше симпатичен тоя човек.

Минаха две улици, пресякоха градина с железен стобор. Магдалина пак помисли, че това е първата градина и улицата й се стори, че е една от минатите с мъжа й.

— И каква хитра тукашната полиция! — мислеше тя. — Знаят всеки пътник де е слязъл и как го викат. Как ще да натъркам носа на Цанка, тоя дивак! — После й домиля за него: — И той сега ме дири и се е уплашил за мене… Трябва един цял лев да подарим на стражарят.

Припичаше. Магдалина имаше силна жажда от многото ходене. При едно павильонче на улицата видя, че хората пият вода из чаша, която им наливаше момиче.

Тя направи знак на другаря си, че иска да пие. Той разбра и се отби с нея при павильончето. Но като сръбна от содата, тя се намръщи и остави чашата.

— Вода! — каза тя.

Девойката разбра и й наля вода. Магдалина с наслаждение изпразняше чашата, догдето другарят й разменяше няколко думи с продавачката на сода. Тя пак зачу думите „турк“, „туркул“.

Стражарят изпи недопитата от Магдалина чаша със сода, па й каза, като си отри надвисналите мустаци: — Мерси.

Продавачката я гледаше любопитно.

— Фрумоза домна — каза тя (хубава госпожа).

Магдалина й се усмихна приятелски, остави й гологан и тръгна пак със стражаря.

Те вървяха като добри и стари приятели. Стражарят, щастлив, че има случай да услужи и даже да кавалерствува на такава миловидна чужденка, често я гледаше приветливо и й изговаряше: фрумоза домна.

Среща им се зададе един файтон.

— Пазещи — каза й той и я отстрани.

Тая дума „пазещи“ я зачуди.

Попита го: „Да не сте българин?“ Но той нищо не разбра, само й кимна ухилено.

— Не е българин — помисли си Магдалина, но влашкият език е разбъркан с български, аз съм чула от Македонски в театра, когато играеха „Хъшовете“.

Най-после стражарят й посочи една къща, над която се развяваше червено знаме.

— Не е това! — каза тя и се спря нерешително. Зданието съвсем не приличаше на гостилницата й.

Но стражарят сочеше с пръст зданието и я приканваше с убедителни знакове да го последва.

— Тука ли е? — попита тя твърде зачудена какво ще прави мъжът й в тая къща с червения байрак.

— Да, да — отговори утвърдително стражарят.