Германците добре като набихме
и не им дадохме Париж до днес,
на дивата България решихме
урок да й дадем от доблест, чест.
И ето, знамената си развяхме,
до Криволак щастливо долетяхме…
Па не след много, с триумфален… бяг
на гръцката земя стъпихме пак.

Но, Боже мой, какъв народ без чувство
е тази дива българка войска!
Без срам, против военното изкуство
Тя подло двайсет пъти ни блъска!
Че с варвари се бием — беше явно —
лишени от дух рицарски… а главно —
наследили са тоя навик лош,
кат бесни да реват: „Ура! На нож!“

Какъв народ! Отидохме там гости —
на Македония правата да дадем…
Но туй разбират ли селяци прости.
„На нож!“ — бегахме кой без пушка, кой без шлем!
Бсзчет другари паднаха робове…
Що стават днес?… Уви, тез хуни нови,
не гледайки ни полк, ни връст, ни чин,
навярно ги изклаха до един!

На тия варвари без възпитанье,
от азиатски главорези сбор,
ний дадохме пример от състраданье
и человещина, по хагский договор.
И в битките при Криволак проклети
из нашите окопи, в страшний шум,
от милост пращахме им в редовете
при 100 куршума само 50 „дум-дум“.

Наистина, при бягството назад
горихме български къщя, дворове,
школа, обори, църкви и мостове…
Но туй не бе от зверство, ни от яд,
а просто — хора с тънък вкус дарени —
жадувахме за естетично наслажданье,
а нощем, наший марш неотразим
с илюминация да осветлим.

Но дявол взел го — право да си кажем:
що там дирихме, в дъжд, и в кал, и в сняг,
в тоз край, от Марс нам по-чужд, по-далек,
та смешни пред цял свят да се покажем?
Какво ни зло стори народа тоя,
та бихме се и ядохме му боя?
Защо? Не знайм… Не знай това добре
и самий господин Поанкаре2.