Царю, почиваш ти във тоя гроб отдавна
и тоя хладен мрамор пази ти прахът;
но твойто светло име, памет славна
изпълнюват светът.

Загина ти, кога живот на нази даде
и в тоз жестоки, безсърдечни век
ти пръв дело велико и божествено създаде:
строши оковите на роба-человек.

„Гряди вон. Лазаре!“ — ти викна към умрелий
и ний възкръснахме при твоя сладък зов,
народите се удивиха — невидели
подир Христа такова чудо и любов,

и ний, царю — на таз любов създанье, —
ний с друго чудо смаяхме светът:
осмяхме твоето благодеянье
и в нашите сърца за тебе няма кът.

Презряхме твойта воля и завет свещени,
оклеветихме твоя царски идеал,
скъсахме родни връзки с порой кръв скрепени,
след бомбата — и ний убихме те без жал!

Мислил ли си, царю, че щяло тъй да стане —
когато с кръст в ръка на руския народ
показа ти великото призванье —
за младший брат да жертвува живот?

Каква любов велика и безмерна!
Какви свети мечти тогаз си ти таил!
Мислил ли си, царю, за тая жътва черна?
Мислил ли си — и кой го бе мислил?

Прости, прости, о сянко вечна — на колене
тук моля се пред гроба твой!
Шумът от нашто грозно умопомраченье
смути свещений ти покой!

Прости, прости, от твойто жилище безбрежно
за моя клет народ простирам аз ръце,
за милост моля аз към твойто нежно,
вселюбяще и всепрощаваще сърце!

Прости ни ти жестоката измяна —
бъди ни и в небето пак добър отец —
във името на толкоз света кръв проляна,
във името на мъченишкий ти венец!

Недей изрича съд, ни клетва люта
(гласът на праведните чува бог),
корабът ни из бурите се лута,
не види бряг из тоя мрак жесток.

Но тя ще блесне, истината, яркозрачна,
в нощта на нашето съзнанье и сърца,
но дотогаз, о сянко мрачна,
моли се там за твоите деца!