IV

А Първан лежеше се там, дето падна. Никой не беше дошъл да го дири… Вероятно пратените конници бяха изгубили посоката… Гранатата го не закачила, но от силата на пръскането й беше паднал от коня си и ударил главата си в земята и там останал полумъртъв.

А около нощта настъпваше тиха и звездна. Полумесецът се подаде над Руй планина зад едно було мъглива ведрина и заля с мътна, слаба светлина полето… Тук-там по черните хълбоци на пиротските бърда и в полите им заблещукаха огънчета — стоянките на двата неприятелски лагера. А там, около тия лагери, из лозята, по хълмовете и по равнината се валяха окървавените трупове на стотини човешки същества — до завчера еднокръвни братя и мирни човеци, а днес кръвожадни врагове… Сдавчили се, бедните, тука, убили се, утрепали се и сега лежат тихо на хладната земя; под студената завивка на нощта, без даже добре да знаят защо са дошли тука и кому е трябвала тяхната смърт. Забравени са те вече, не мисли никой за тях, непотребните, на това кърваво бойно поле, а най-малко ония, които са ги довели тука…

Първан се лежеше неподвижен.

Той се бе унесъл от слабото мозъчно сътресение, но унасянето му беше пълно с тревожни и страшни блянове, с грозни образи, които му притискаха като с куршум гърдите и го задушваха с ужас.

Изведнаж силна светлина, придружена с гръмотевичен трясък, блесна над Пирот. Голям огнен стълп, приличен на струята на някой шадраван от пъкъла, озари всички планини, полето и небето. Хиляди пукоти и гръмоти излизаха с лавата, която се разсипваше над града и го осветяваше като дене.

Сърбите фърляха във въздуха Пиротската крепост.

Тоя заслепителен блясък извади Първана от несвяст. Той отвори очи, па пак замижа, заслепен от блескавината. След няколко секунди всичко се спотаи пак. Първан се окопити. Нощният студ го посъживи. Той се опита и стана. Никаква силна болежка не чувствуваше — разбра, че не е ранен. Той се озърна около. Позна, че е самичък в това пусто място. Околовръст се чернееха върховете, насеяни с червени точки — това бяха огньовете на сръбския лагер. Той съобрази, че българският трябваше да бъде долу, и тръгна на изток. Той доста дълго вървя по тая посока из някакви си лозя и дърволяк. По едно време Първан съпикаса, че се намира между някакви стобори и плетища. Той се спря очуден. Разбра, че ще е влязъл в самия Пирот!

— Още по-добре — каза той. — Пирот е наш.

И той тръгна храбро напред.

Той се лъжеше: Пирот не беше още ни сръбски, ни български. В началото на боя един наш отряд проникна там по дирята на сръбски солдати, изтласка ги на запад и зафана източната част на града, който вече пустееше; но надвечер отрядът се тегли извън града от страх да не стане изненада от страна на врага през нощта.

Пусти и тъмни бяха пиротските улици; само едни кучешки лаеве пресичаха грозното мълчание, което царуваше. Явно беше, че градът или е напуснат от жителите си, или всичко живо се е потъмясало в дупки и се таи. Първана фана да го издува. Да е превзет Пирот, щеше ли да има такава глухота? Той помисли дали не бива да се върне по стъпките си. Изведнаж далеко зад града загърмяха топове и кюпенците на дюкяните затрепериха от екота.

— Какво ще е това? Нощна атака — помисли си ефрейторът.

Току-що стигна до завоя на улицата, дето мъждееше един фенер, изтопуркаха зад него двама конника сърби.

На слабата светлина те го познаха по облеклото, че е български войник.

— Бугараш! — извика единият.

— Оцу и свецу! — изфуча другият, па и двамата препуснаха към нещастния момък (защото в най-западната част на града се държаха още няколко сръбски войници).

Първан видя, че няма друго средство, и си плю на краката. Конниците го спогнаха с голи саби… Той тичаше из някаква тясна, тъмна като рог улица. На едно място Първан се подхлъзна и падна в някаква локва с леплива течност, която му се стори, че е кръв, и по кожата му попълзяха мравки… Но то беше вино ново от разляна бъчва… Той тозчас скокна и фукна напред. Но падането му даде време на гонителите да го приближат и той чу конското тупуркане вече в петите си. Един от кавалеристите замахна със сабята си и закачи с върха рамото му. Първан охна и изпусна пушката. Но той успя да отбегне втория удар. Той се уклони под ниските широки стрехи на улицата и под тях продължаваше да бяга почти успоредно с конниците. Мракът под стрехите им препятствуваше да го следят хубаво. На едно място той залетя и се блъсна о вратата на един дукян и тя се отвори… Той се мръдна вътре и там се тръшна примрял.

Гонителите нищо не забележиха и отминаха напред.