Христо Ботев

Писмо IV

Ако сичките съдебни инстанции по вселената да би съдили така лесно, така бързо и така справедливо, както въобще съди божественият трибунал, т.е. това високо съдилище, пред което аз днес съм принуден да отговарям за греховете на българският народ, и ако сичките адвокати, мюзевири1 и шарлатани по обширният триъголник на земното кълбо да би имали познанията на правоведецът Петра Оджакова, умът на капуцинеринът отца Марка Балабанова и красноречието на браилското кръчетало Ангелаки Савича, то на светът не би съществували вече никакви несправедливости, никакви престъпления и никакви оплаквания. В силата на юридическата глупост на отца Балабанова българският народ би добил своята свобода по законен път и поставил би за цар на републиката най-богатият човек на светът (г-на Ротшилда или Николая Мироновича); в силата иа международното право на Оджакова (на правото между жабите и човеците) фабрикантинът Сяров би земал за жена „докузбабалията“ Tochter2 на жаба Крекетуша и родили би Месия, който ще да избави екзархията от насилията на балканският пелтек Тъпчилеща, а „Българското книжевно дружество“ — от патриотическият фалимент на одеският базиргянин Николая Мироновича Тошкова; най-после в силата на апостолският устав за прелюбодеянието (написан в 1852 година от полудяванието на Ангелаки Савича) брадата на сакатият йерей из българската черкова в Букурещ отдавна би била оскубана и отец Герасим отдавна вече би припознал за свои законни съпруги сичките блудници в Букурещ, а за свои законорождени деца сичките археологически нехранимайковци, които са наумили да отнемат обетованата земя на болградските волове, и да накажат съотечествениците на Антона Парушова по законът на Мойсея „око за око и зуб за зуб“.

Както щете, но аз съм твърде задоволен от решенията на божественият трибунал и надеям се, че когато настане второ пришествие и когато аз и дядо поп бъдем турени в капъните на небесното правосъдие, то той тутакси ще да отиде при своите рогати и опашати братя, а аз като секи патриотин ще да добия някоя богата и велика служба (напр. министър на просвещението) в българското небесно царство и ще да ходатайствувам пред бога за щастието на нашите литературни конокрадци, за спокойствието на нашите екзархиални дембели и за процветанието на нашата журнална подлост. Аз ще да се моля богу да даде Найденову 5 драма ум и разум, Балабанову за две пари совест, на „Книжевното дружество“ една лула тютюн, а на „Добродетелната дружина“ мощите на св. Пахомия Болградски. Тоя светия е болградски, защото съблазни дъщеря си Райна и хвърли новорожденото й отроче в болградското блато. Измъчен в измаилската пушкария, тоя старец прие мъченически венец и наследи царството небесно. (Ето на болградчани още едно нещастие.) А аз, като министър на просвещението, от своя страна ще да унищожа монополът на глупостта, на пиянството и на женското вдовство във Влашко (Радуй се, отче попе Герасиме!) и ще да дам на браилчани керемиди, да изградят паметникът на своите поети и писатели; на галачени — учител, да им пее в кавенето; на плоещени — училища, да си затворят в него телците; на александрийчани — суровица, да се бият по главите, а на гюргевчани — ферман, да отурчат Войникова.

Освен това аз ще да покровителствувам сичките празноглави гении, сичките неприпознати таланти, сичките литературни копилета и сичките политически ахмаци; ще да дам на Йоакима Груева, на Тодораки Искрова и на Цока Каблешкова по един орден кюлхане3 за отравянието дяда Софрония и за изяданието манастирят Св. Неделя; ще изпроводя на х. Иванча х. Величков Пенчович ефенди, на Арнаудов ефенди и на татарският критик г-на Михайловски десетина оки боза и 5–6 тикви, за да калесат министрите на високата порта и да направят дипломатическа „кабак геджеси“4 за щастието на раята и за съединението на българските училища с турските; най-после — ще да харижа на Мурджа из Калофер, на Генча Пиявицата из Копривщица и на Тоша из Карлово — които в Русчук носят титли Стоил ефенди, Иванчо Чорапчиев ефенди и Петраки Златев ефенди — няколко криви жълти краставици, за да си изумяват сякога за младостта и за занаятът, чрез който са достигнали да им окачи Мемиш паша по едно „ефенди“ на опашките. Но, боже мой, боже мой! Дали тие мои юношески мечти и тие мои благи намерения не щат да останат такава също мъртва буква, както останаха благите намерения на „Книжевното дружество“ в Браила, на централната школа в Болград, на читалището „Братска любов“ в Букурещ и на първият „Таен централен български революционни комитет“?…

Но ако безмозъчната глава на г-на Оджакова е могла да напише теория за българската поезия, ако Найденов е бил в състояние да редактува български вестник и ако санитарната комисия в Браила оставя г. Савича да се разхожда свободно по улиците, то защо аз, Недялко Пандурски, на когото политическите и литературните способности не е могло да отнеме ни едно безсловесно животно и на когото пред талантът в псувните са се покланяли даже и шарлаганените тулуми на „Добродетелната дружина“ — защо аз, казвам, да не стана министър на българското просвещение и защо аз да не напечатам на фараоново иждивение статистиката на „мудрословеснейшият и изряднейшият из всех болградских учителей“ Василия Стоянова Жеравченина?

— Кой е Недялко Пандурски? Де е еретикът Недялко Пандурски? — извикаха няколко ангелски гласове и прекъснаха моите патриотически размишления. „Ето ти тебе и министър на просвещението“ — си помислих аз и за едно мигновение се намерих в салонът на небесният ареопаг.

Събранието беше пълно, и същото, което заседаваше и оная неделя, само наместо св. Пафнутия, за графиерин беше турнат св. Пахомий Болградски. — „Чети, отче Пахомие“ — каза божият прокурорин. Св. Пахомий захвана: „Екзархията, за любовта на която аз станах от архимандрит ходжа (това е, аз мисля, позволително, ако един сиромах човек има намерение да напълни търбухът си), като видя безбожието на болградчани, ме изпроводи да им стана градинарин и да ги наставя на път божи. Дорде бях аз там, то сичко вървеше като мед и масло, но Пандурски, който се считаше и тогава за представител на влашките българи, съблазни дъщерята ми и посея такъв раздор между румънското министерство и доходите на централната школа, щото днес на болградчани, които едно време са отнели Бесарабия от вълците и от жабите — се запрещава даже и да блеят на своят варварски език. Румънското правителство ще да им отнеме земята и тие не ще имат вече нито де да пасат. По тие причини болградчани протестират пред божественият трибунал и искат: 1) Пандурски да се хвърли в геенната огнена; 2) на Антона Парушова да се даде едно парче земя, за да има де да заравя крадените телета, и 3) Хорозов да се избере и занапред за депутатин в камарата, за да защити барем шапките на колонистите. Това е едно от обвиненията, на което еретикът Пандурски е длъжен да отговори.“

И аз отговорих: „Г-да съдии, ако о. Пахомий иска да каже, че аз съм съблазнил неговата 14-годишна дъщеря Райна, то аз желая да опровъргна това обвинение, защото съм чел Христоитията на Райна Поповича и геономията на Доброплодната гъска и познавам, че само попът из българската черкова в Букурещ е способен да прави такива богоугодни дела. (Капето и Кутлето искат да защитят дяда попа, но президентинът, св. Акакий, им казва да стоят зади вратата и да не лаят.) А ако румънското правителство иска да отнеме земята на бесарабските добичета и да погълне доходите на централната школа, то това произлазя от туй, защото румънският министър на просвещението се е научил, че почти сичките професори в тая школа са руски пропагандисти и изповядат мохамеданска вяра (има и един циганин), следователно, ако разгледаме вопросът археологически и економически, то правото на по-силният принадлежи на дакоромеите, защото само фанариотите имат право да наследят царството на жабите и на вълците. Българите са народ чергарски и аз, като техен представител, не признавам себе си за виновен.“

После тая моя защита събранието влезе на съвещание и изнесе такова решение: „Със съгласието на божественият прокурорин, небесният трибунал решава: 1) защото попът из българската черкова в Букурещ има безчислено множество жени и любовници, то за чистотата на православната наша вяра да се припише нему и блюдодеянието със св. Пахомиевата дъщеря; 2) защото казаният поп не се е явил още на съд, а неговите защитници Капето и Кутлето са цигански адвокати, то защитата на еретикът Пандурски да се припознае за праведна, а той сам да се остави в магарешкият рай още на няколко недели, дорде се свърши процедурата на религиозната давия5; 3) защото белградските волове не знаят нито да бодат, нито да ритат, то да се земат земите им за държавният дефицит на Румъния и да им се предложи да отидат да пасат трева по скалите на Кавказ, а ако не пожелаят да оставят пепелищата си, то да им се позволи да говорят български само в кръчмите. В школата не трябва да съществува нито един московец, нито един турчин и 4) главното заседание на трибуналът, на което ще да се разгледат сичките обвинения против еретикът Пандурски, ще да стане до неделя.“ — Доволни ли сте, г. Пандурски, от тия решения?

— Доволен съм — отговорих аз, — но защото дядо владика не изпълни оназнеделяшното ваше решение, т.е. защото не затвори дяда попа в пивницата, то аз искам да се накаже и той.

— Да се накаже — отговори св. Акакий, — да му се не дава три минути да пие вино и четири нощи да яде блажно.

После това заседанието се отложи за до неделя, и аз си отидох в магарешкият рай.

Информация за текста

Източник: [[http://slovo.bg|Словото]]

Публикация:

Вестник „Независимост“, бр. 47, г. IV, 07. 09. 1874.

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/3661]

Последна редакция: 2007-10-25 17:00:00