Христо Ботев

Писмо III

Вчерашният ден беше за мене ден на тежки изпитания. Божественият трибунал, който в последньото време се е решил да разгледа съдбата на многострадалният и дълготърпеливият български народ, счита за представител на тоя народ не болградският херой Антона Парушова и не „Добродетелната дружина“ с нейният „пиянствующий, буянствующий и дома неночующий“ поп Герасима, а мене, Недялка Пандурски. Вследствие на няколко прошения, подадени против моята личност от страната на множество живи и умрели наши „патриоти“, мене повикаха вчера на съд и накараха ме да отговоря на сичките оние обвинения, с които в. „Независимост“ обсипва българските обществени дела. Напразно аз протестирах пред шестокрилите жандарми и доказвах им, че не мога да се явя на съд дотогава, дорде не бъде повикан и попът из българската черкова в Букурещ; напразно аз виках, псувах и молих се да ме оставят в магарешкият рай до второ пришествие, т.е. до онова време, в което вагабонтите ще да отидат в мъката, а българският народ ще да наследи царство небесно; най-после, напразно аз ги уверявах, че не съм бил нито член на „Добродетелната дружина“, нито болградски депутатин в румънската камара, нито пък кредиторин на нашата млечна екзархия.

„Аз съм такъв също светец, говорех аз, каквито са сичките калугери по светът и сичките «сестри милосердия» по Влашко, а ако съм продавал кадри и ако съм псувал православните свои купувачи, то съм правил това с твърде човеколюбива и богоугодна цел. Като патриотин, аз съм искал да принеса полза на своето отечество и да помогна на «Книжевното дружество» в Браила да просвети и да образова по-скоро българският народ; като българин, аз съм искал да спечеля някоя и друга пара, за да кажат даже и членовете на «Добродетелната дружина»: «Видите ли? И Пандурски стана умен и почтен човек»; а като човек, аз ни на минута не съм преставал да мисля и да работя (разбира се, че заедно с дяда попа) за плодородието на женският пол и за размножението на човеческият род. Ако ми не вярвате, то можете да попитате благонравното настоятелство на букурещкото българско читалище «Братска любов», което (не читалището, а настоятелството) — наместо да стисне г-на Ценовича за гушата и да го накара да избълва читалищните мобили — сяка вечер заседава в хотел Дачия и събира тайни статистически сведения за келнериците в Букурещ. Това настоятелство познава и мене, и попът из българската черкова, и познава ни много по-добре, нежели оние почтени български фамилии, които са имали голяма наклонност и важни причини да не пуснат тоя махалски бик да се разправи с мене. И после тие мои заслуги вие искате да ме теглите на съд! Защо и за какво? Не защото не съм се причестил ли? Идете до дяволите с вашето правосъдие! Аз не съм вече представител на българският народ, аз не съм Тъпчилеща, аз не съм Мурджо… Аз съм Пандурски!“

Но екзекуторите на божията воля не дадоха никакво внимание на моето златоустовско красноречие. Тие ме повлякоха без никакви церемонии и за една минута ме затътраха в салонът на трибуналът. Щом се изправих пред мазнолиците съдии, то графиеринът1, св. Пафнутий, зема от масата една хартия, изгледа сичкото събрание и захвана: „«Добродетелната дружина», която съществува още от първия ден на сътворението на светът и която е написала 11-а заповед божия «не зевай»2, като вижда, че покойният г-н Пандурски не оставя нищо за болницата св. Козма и Дамян, а отива на небето да сее само един раздор между умрелите благодетели на тая «Дружина», и между нейните живи шкембести членове, изпровождат за адвокатин вездесъщото Капе, а за мюзевирин, т.е. — за лъжлив свидетел, известният по сичкото поднебесно пространство базергянин3 Петър Кутлето, и дава им пълна сила да отворят процес с реченият Пандурски и да го накарат да признае себе виновен в следующите три престъпления: 1) в псувните, които е той изрекъл против безкористните членове на още по-безкористната «Добродетелна дружина» и с това е разплакал множество перачки, вдовици и приятелки на белокосите ергени; 2) в клеветите, с които той е накичил благоговейнейшият и пренепорочнейшият поп Герасима и с това е принудил баба Гина да отиде чак в Букурещ и да иска възнаграждение за съблазнената от него (не от Пандурски, а от дяда попа) своя дъщеря, и 3) в причините, по които букурещката българска черковна и училищна епитропия е принудена днес или утре да затвори училището и черковата и да събере пари за помен на своят калпав патриотизъм. Ако г-н Пандурски се откаже от своите думи или ако не припознае себе си за виновен, то да се провъзгласи за еретик и да се земе имането му за полза на бабината Гинина дъщеря; а ако направи противното, т.е. ако припознае себе си за виновен, то да се принуди да земе за жена червенокосата хаджи Кочьовица, а на дяда попа да остави белолицата г-жа Стефани св. Спиридонската, така щото нито Пандурски да спечели, нито дядо поп да изгуби.“

После прочитанието на тоя обвинителен акт, един от съдиите, който приличаше повечето на жена, нежели на мъж, се обърна и ме попита:

— Направил ли си ти тие престъпления и признаваш ли себе си за виновен?

— Аз съм правил на земята много по-големи престъпления — отговорих аз, — но да припозная себе си за виновен не мога, защото хаджи Кочьовица е изгубила вече своята сладост, а Стефани св. Спиридонската ме обича повече, нежели дяда попа. Ако не вярвате, то попитайте г-на Шеварова. Освен това дядо поп е голям келепирджия. Той прибира сичко, щото и да му падне на ръка, а аз съм возпитан другояче. Когато х. Кочьовица дохожда в Букурещ, то ни един от членовете на „Добродетелната дружина“ не пожела да я земе за жена (впрочем, единът от тях не беше още овдовял, а дядо владика не беше в Букурещ); а дядо поп, който пред сяка една жена се облизва като котурак, зема тая сирота жена и заведе я в градината Чешмеджиу… Как да се припозная за виновен, когато дядо поп е по-голям майстор от мене? А колкото за Стефани св. Спиридонската, то това мило създание ме обича твърде много. Когато дядо поп ме заваряше при нея, то тя ме скриваше под мусандрата; а когато той се поизпотяваше и тръгваше да си върви, то тя го чумосваше и думаше: „На тоя пръч и десет жени са малко. Не видиш ли, че и ръцете му, и главата му са захванали вече да треперят!“ — „Ръцете му не треперят от това — отговарях аз — Той си е аслъ сакатичък в ръцете. Не си ли видяла как се той кръсти?“ — „Нема сакат човек може да бъде поп?“ — питаше нашата орташка жена. — „За нашата черкова и сляп да бъде попът, пак няма нищо — отговарях аз, — защото и сам дядо владика не знае както тряба литургията.“ — „Боже мой, боже мой, какви грехове не стават по тоя свят!“ И така, г-да съдии, аз ви казвам, че не мога да припозная себе си за виновен.

— Ако не признаеш себе си за виновен, то ти ще да бъдеш провъзгласен за еретик и ще да ти се земе имането за полза на бабината Гинина дъщеря — отговори съдията.

— Аз и без това не вярвам в сметките на „Добродетелната дружина“ и в патриотизмът на нейните членове — отговорих аз. — Аз съм съгласен да бъда еретик, т.е. такъв, какъвто съм бил от самото си рождение, но да дам имането си на бабината Гинина дъщеря — това не мога направи, защото в това отношение аз не съм бил ортак с дяда попа, не съм крал коне с Антона Парушова и не съм бил мъж на жаба Крекетуша. Моето имане аз харизвам на читалището „Братска любов“, но с условие, че читалищното настоятелство ще да отиде у мадам Ценович и да иска откраднатите мобели. В противен случай аз протестирам против българската екзархия и задържам правото си да псувам и старо, и младо.

После тоя мой категорически отговор божествената юстиция влезе в стаята на съвещанието и след няколко минути изнесе следующето решение: „В името на човеческата глупост и на сичките европейски закони, божественият трибунал решава: 1) На основание на 35 § от наполеоновският кодекс за кражбите на «Добродетелната дружина» отсега нататък и до «скончания мира» се позволява да прибира имането на умрелите (изключава се само имането на еретикът Недялка Пандурски), да прави и да вижда сметките си в темнината и да помага само на оние сироти, които предварително задължават нейните членове, ако не с друго, то барем с една приятна усмивка или с едно съмнително намигвание. И така, в силата на тоя параграф, ако любовниците на дяда попа имат черни очи, дълги коси и бели снаги (да се пита за това о. Герасим). «Добродетелната дружина» е длъжна да затвори училището и да земе тие Марии Магдалини под своето непосредствено покровителство. Общите къщи са големи — може даже и манастир да се отвори; 2) На основание XIX глава от Кормчията книга, сакатият поп Герасим, защото не е отишел да причести еретикът Недялка Пандурски, да се затвори в пивницата на дяда владика и да се държи там най-малко 8, словом осем, деня. Наказанието на попът трябва да екзекутира неговият духовен началник; 3) Сичкото движимо и недвижимо имущество на еретикът Пандурски се дава във вечно владение на читалището «Братска любов», което от своята страна се задължава да проповяда братска любов между келнериците, да издаде теорията на своето оплодотворявание и да вдъхне в българският народ най-строго благонравие. Контролата върху това се дава на един от нашите млади доктори; 4) Според наказателният законник на Мемиш паша, Пандурски се проглашава за еретик и оставя се в магарешкият рай, за да отговори и на останалите обвинения; 5) Капето и Кутлето ще да останат при него в качество на пазачи; 6) Заседанието се отлага за до неделя.“

Информация за текста

Източник: [[http://slovo.bg|Словото]]

Публикация:

Вестник „Независимост“, бр. 46, г. IV, 31. 08. 1874.

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/3660]

Последна редакция: 2007-10-25 17:00:00