Тъмните треви криеха мястото на оловната тежест

И господин Павле остави риболовния прът във вече приготвения чатал до своя стол, раздели се с одеялото и смело се приближи до парапета на балкона, като се наведе напред, доколкото позволяваше студеният метал. Жената, изглежда, пееше още по-силно, тъй като и тяхната, и съседната сграда бяха гъсто окичени с човешки глави, които внимателно слушат. Въпреки това господин Павле продължаваше да не чува нищо. Може би само едно силно провлечено а-а! Впрочем не беше сигурен дори в това. Гласът на жената сякаш нарочно се разминаваше с несигурните му уши. Все едно, в очите му се вля още един ръкав на свода. Блестящият грозд от мехурчета говореше, че там пребивават миди, които убиват времето си с неумерено дълги разкази.

Вляво от неговия се намираше съседният балкон, на който стоеше млада, наскоро настанила се семейна двойка. Господин Павле нямаше навика да приказва надълго и нашироко със съседите си. Поздравяваше тихичко с „Добър ден!“, и то само тогава, когато денят наистина си го биваше. Да не би случайно да се излъже, ако им се обади? Категорично не! Те сигурно също виждат това меко сияние на небето! Впрочем силно го интересуваше какво пее жената.

— Добър ден! — каза господин Павле, много по-високо, отколкото трябва, както обикновено правят хората, притиснати от глухота и самота. — Извинете, съседи, какво пее тази жена?

Младата семейна двойка се обърна към него, като го гледаше едновременно учудено и съжалително. Хората напоследък гледат точно с такива погледи света, забеляза господин Павле, той се усмихваше с надеждата, че изразът на неговото лице ще се отрази и на събеседниците му.

— Тя реве — каза обаче мъжът, като се взираше в него, без да мигне, а жена му беше оборила поглед към земята, от която безсмислено никнеше тяхната бяла сграда.

— Реве ли се? Нима толкова лошо пее? — пак извика, този път смаяно господин Павле; усмивката му подсказваше, че понякога тези млади хора могат да бъдат жестоки, без да имат истинска причина.

— Не! Тя не пее, а циври! — повтори мъжът, като обилно си служеше с викове и отрицателни движения на ръцете.

Вероятно не обича тази песен, досети се господин Павле. Неговите деца не обичат музиката, която той слуша, внуците няма да обичат песните на неговите деца. Колко глупави са хората!

— Млади човече, дори някой да пее лошо, не трябва да се казва, че реве или циври! — господин Павле сам се изненада от силата на своя упрек.

В следващия момент му стана криво. Може би се ядосаха, задето им пречи да слушат песента. По-добре ще е да се обърне към ръкавите на небето. Горе поплавъкът пак подскачаше просто така, весело. Скалата на първата месечина изплува. Около нея се сплиташе обилна пяна. Мъжът тъжно се усмихваше.

— Не, господине. Тази жена не пее. Тя плаче. Умрял е мъжът й — отговори той, този път бавно, внимателно разтягайки устни, сякаш има думи, от които ще пръсне отрова, ако непредпазливо се стиснат със зъби.

— Нарежда — със сух глас се намеси и съпругата му.

— Нарежда ли? Умрял е мъжът й? — повтори господин Павле.

— Да — отговори мъжът и двамата с жена си наведоха глави, може би смятаха, че това е нещо срамно, нещо, заради което трябва много да се срамуват.

Господин Павле погледна към сградата с жената. После вдигна очи към небето. Раците, плуващи срещу течението, си бяха отишли със следобедния отлив. Долавяха се първите наноси на звездите. Сега тъмнорусите треви криеха мястото на оловната тежест. Една случайна птица, търсейки къде да нощува, кацна на поплавъка. От тежестта й той потъна под повърхността на свода. Върхът на пръта леко се колебаеше в ритъма на птичето дишане. Господин Павле си помисли, че това е невъзможно. Сигурно е невъзможно, мислеше си той непрекъснато.

— В никакъв случай! Тази жена пее! — каза най-после твърде високо и решително, но по погледа му личеше, че очаква младата семейна двойка да се възпротиви.

Мъжът и жената се спогледаха. За щастие, нищо не отговориха.