Това са нанизани думи

Домакинът беше подредил столовете в четири реда. На всяка седалка беше сложил програма. Домакинята махна лентата. Щракна с пръсти да прикове вниманието на поканените. Настрои радиоапарата на мълчание.

Те двамата седяха на третия ред. Той — леко наведен, малко изненадан, че все още има такива неща. Тя — със скръстени ръце на малкото си коремче, спокойна, унесена в слушане на тишината.

Беше средата на лятото, вечерният въздух — изпълнен със задуха, стаята — твърде малка за толкова гости, и домакинът беше принуден да прекъсва на няколко пъти концерта, за да открехне прозорците. По време на тези неприятни паузи поканените се спасяваха от врявата навън с полугласни разговори. Може би защото в един момент бегло се погледнаха, той леко се изчерви:

— Идвате ли често?

— Живея в съседство — отговори тя. — Чухте ли по средата на първия пасаж величественото кресчендо на тишината?

Той се смути още повече. Не разбираше много от музика. Докато сякаш от някаква дълбочина отново се разстилаше древно мълчание, той почти отчаяно търсеше с какво би могъл да я заговори отново. И тогава забеляза на дългата й шия някаква специална огърлица. В началото на следващата пауза срамежливо я попита:

— Извинявайте, не бих искал да се навеждам, но това бисери ли са или някакви специални камъни?

— Нито едното, нито другото — усмихна се тя.

— Но никога не съм виждал такова украшение…

— Само по себе си то не е толкова рядко. Но малцина го носят така — направи малка пауза тя, сякаш се колебаеше за нещо. — Това са нанизани думи. Ако не се лъжа, около двайсетина. Най-едрата дума е БЛЯСЪК. След нея следват две СИЯНИЯ, а всички останали до края, до самата закопчалка, най-дребните, са СВЕТУЛЧИЦИ.

— Не знаех, че такова нещо може да се направи от думи — призна си той.

— О, млади, любознателни господине, с думите може да се постигне всичко. И все пак в наше време към думите се посяга, когато искат да направят нещо напълно противоположно на тяхното съдържание.

Домакинът отново затвори прозорците. Домакинята сръчно отстрани остатъците от врявата навън. Гостите насядаха и продължиха да слушат тишината. Той не се обръщаше към нея, взираше се в програмата — празен лист хартия, но всъщност внимателно разглеждаше спомена за нейното лице. Трябваше да е малко по-възрастна от него. Имаше големи очи, възбяла плът, постоянна усмивка. Леката рокля на дребни черешови клончета следваше гъвкаво нейните движения. Ухаеше. Особено. Той притисна с дясната ръка гърдите си, боеше се да не чуе дълбокото му дишане. Все пак не издържа и веднага след като концертът свърши, несъзнателно промълви:

— Хубаво миришете.

— Благодаря. Това е МИРИСКА.

— МИРИСКА? Някаква екзотична билка?

— Не, това е просто думата МИРИСКА. Разбирате ли? Една-единствена дума: МИРИСКА. Така се нарича, т.е. така се изговаря. Това ухание се прави точно от тази дума.

Гостите се сбогуваха с домакина. Сред разнизаните редици столове бяха останали само те двамата. Тя промърмори нещо като извинение. Мимоходом той чу техният общ приятел да казва:

— Ана, надявам се, че ти е било приятно.

— Беше ПРЕКРАСНО — отговори тя на вратата и предаде като поздрав тази последна дума на домакина.

Той се сети, че дори не й е казал своето име. Затича се.

— Ана, почакайте! Позволете да ви се представя. Казвам се…